„От всички страни на света, в Англия разказът би трябвало да се радва на най-голяма популярност. В никоя друга страна времето не се цени повече… Но макар това наглед да противоречи на нашите нужди и навици, в никоя друга страна не гледат на разказа с такова пренебрежение.“
Годината е 1856, авторът — анонимен. Анонимността по онова време не е била изключение, но дали този рицар на онеправдания малък жанр не е скрил името си, изпитвайки стеснението на беден роднина в салона на достолепните викториански романисти?
Няколко десетилетия по-късно „чужденецът“ Хенри Джеймс ще заяви с ироничен апломб: „В Англия, където читателите гълтат томове проза, но не умеят да се насладят на страницата, няма особен вкус към късия разказ.“
След още няколко десетилетия и Съмърсет Моъм размишлява над същия проблем: „Английските писатели като цяло не взимат присърце изкуството на разказа. Романът е по-свойствен на тяхната нагласа.“
Упоритостта, с която подобни мнения се повтарят, може да ни наведе на мисълта, че англичаните не обичат да четат и не могат да пишат хубави разкази. Но защо тогава ги чуваме от устата на първокласни разказвачи? Нали тъкмо в творчеството на Джеймс, Моъм и цяла плеяда техни съвременници от края на миналия и началото на нашия век — Киплинг, Конрад, Д. Х. Лорънс, К. Мансфийлд, Дж. Мур, Дж. Джойс и пр. — английският разказ преживява най-големия си разцвет? Тъкмо през тези няколко десетилетия се полагат художествените основи на модерния английски разказ и се появяват първите теоретични разработки, които издигат творческото самосъзнание и самочувствието на разказвача до престижността на романиста. Английският разказ укрепва и се обогатява от кръстоската с континенталната и — особено — с руската традиция. Накратко, от литературноисторическа гледна точка това е златно време за разказа и жанрът вече не изглежда да се нуждае от адвокати.
Там е работата обаче, че в подобни обобщения или „разкази за разказа“ също се таи хитроумната сюжетна формула запетайка но. И скептичните оценки на писатели от ранга на Джеймс и Моъм съвсем не са произволни, а изразяват различни страни на може би най-важния проблем в историческия развой на английския разказ — проблем с дълбоки корени и далечни следствия, които поставят много въпросителни пред всеки сборник с „английски разкази“. Не защото можем да се оплачем от липса на достатъчно материал — напротив, а защото етикетът „английски разказ(и)“[1] не е еднозначен и представлява възел от езикови, лнтературноисторически, националнокултурни, политически и тематични противоречия.
Ако се върнем към първата половина на века, ще видим, че по националнолитературна принадлежност (Джеймс, Мур, Джойс, Конрад, Мансфийлд) или в тематично отношение (Киплинг, отчасти Моъм, както и всеки от горните) повечето от големите майстори на английския разказ идват от и са свързали творчеството си с културната „периферия“ на тогавашната Британска империя. Нещо повече, тъкмо тези „периферии“ или „провинциални“ писатели извършват прелома в английския разказ, превръщат го във високо изкуство.
Това не е случайно. Първо, защото разказът процъфтява най-често там, където е още жива сказовата традиция, където устната култура взаимодействува с вече усъвършенствуваната в други жанрове словесност. В резултат древната форма на фолклорния разказ се актуализира и става съзвучна с интересите на съвременността. Това стълкновение на литературни условности само по себе си вече представлява драматичен разказ за мъчителните социални, нравствени и психологически трансформации, които изостаналата „периферия“ преживява под натиска на модерния „център“.[2] Второ, писателите от „периферията“ в случая се оказват — обективно и субективно — по-освободени от вече западналите норми на викторианската литература и по-податливи на чужди влияния; тъкмо те възприемат, прилагат и преосмислят уроците на Флобер и Тургенев, на Мопасан и Чехов. Трето, съгласно необщовалидната, но приложима в случая теория на Франк О’Конър предмет на модерния разказ са най-вече „подповърхностните“ хора, които в някакъв смисъл живеят на границите на обществото — неприспособените, още неприспособилите се или зле приспособилите се самотни индивиди, тоест натъкваме се на друг вариант на опозицията „периферия — център“. (Към всичко това в някои случаи се прибавя и факторът географска, народностна и културна отдалеченост, екзотика, „странност“ — да речем, при Киплинг и Конрад, но така също и при ирландците, които винаги са били „другият“ за британското съзнание.) Докато романът изследва по-крупните социални структури и явления, тези късчета отчуждена периферна действителност се оказват особено благодатна почва за развитието на разказа. „Малкият“ жанр по такъв начин уравновесява и допълва творческите усилия на центъра.
Ако при това положение започнем да елиминираме всичко, което не е английско по националност (в тесния смисъл на думата!), традицията на английския разказ сериозно ще се стесни в количествено и най-вече в качествено отношение. От нея биха отпаднали редица водещи в миналото и днес фигури. Съставителят ще трябва да се задоволи с шепа действително добри, професионални разказвачи, които обаче само потвърждават „парадокса“ на Моъм: за повечето от тях разказът е донякъде странично занимание, тъй като основите им усилия и постижения са съсредоточени в областта на романа (типични примери от началото на века са Х. Уелс, В. Улф, Е. М. Форстър, в днешно време — Гр. Грийн, Дж. Фаулз и др.). Поради тези причини почти невъзможно е да се говори за ясно очертана и хомогенна английска школа в разказа; обяснимо е и защо във фундаменталния си обзорен труд по въпроса видният критик У. Алън прибягва до заглавието „Разказът на английски език“ (1982).
Проблемите обаче не свършват дотук. Ограничавайки се в рамките на Британските острови, ние се изправяме пред нов възел от противоречия. Защото тези острови са пространство на поне две различни култури (едната от тях политически разделена и духовно разединена), отчасти с общ език, но с недотам общ литературен език и с твърде различни национални традиции: английската (британската) и ирландската. Естествено, не става дума просто за таксономични тънкости. Границата или фронтът между тези две основни култури и традиции минава през осем века история и насилие, страсти и страдание, които са дълбоко вписани във всеки по-значим ирландски английски текст, които са генетично заложени в писателското съзнание и са готови веднага да взривят литературноисторическите схеми, построени върху спокойната традиция на метрополията. А общият език не само че не снема противоречието, но дори го изостря, прави го основен проблем на творческото самосъзнание, защото всеки ирландски автор рано или късно застава пред жестокия парадокс, че английският език му е колкото матерен, толкова и чужд, и че именно в историческата памет на този език е кодирана всичката горест на народа му. (Да добавим още, че в лоното на английския разказ през ХХ век се формират също шотландска и уелска школа със своя специфична тематика. Тези процеси обаче не са съпроводени от такъв драстичен антагонизъм.)
Налице са следователно мощни центробежни сили. Ирландският разказ, за да тръгнем от по-тясното и видимо по-ясно явление, е белязан от националнотематично и поетологично своеобразие, но самото понятие „ирландски разказ“ също не е безпроблемно и предлага класически пример за литературно двудомство. Това дава основание на издателите често да причисляват ирландските разказвачи към английските (да не забравяме, че авторите от Северна Ирландия са с британски адрес!), а и какво би била антология на съвременния английски разказ без Шон О’Фойлан и Мери Лавин, без Уилям Тревър, Една О’Брайън, Джон Макгахърн и т.н.? Съществен аспект на англо-ирландското литературно двудомство днес е, че в творчеството на редица водещи ирландски разказвачи, например Тревър или О’Брайън, отчетливо се забелязват два различни типа разкази — по проблематика, по вътрешен читателски хоризонт, по стил (а според някои — и по качество!): „ирландски“ и „английски“. Не на последно място това се дължи на факта, че такива писатели живеят в Англия и пишат за Англия, печатат в английски издания и се стремят към тях (последното, естествено, се отразява благотворно и на читателската им популярност, и на чековите им книжки), принадлежат, така да се каже, на англоезичната литературна общност.
На всички тези центробежни националнокултурни сили, които разсредоточават англоезичния разказ на Британските острови, в днешно време обаче противостоят не по-малко осезаеми центростремителни тенденции, които позволяват да се търси и единство в разнообразието, да се говори за общи творчески търсения и проблеми.
На първо място, още преди да достигнем до тематиката, трябва да отчетем, че през последните три-четири десетилетия, представени в настоящия том, английският разказ навлезе в нов етап на своето развитие, чиято най-отличителна черта е каналът, по който разказите достигат до читателя и в който авторите им изграждат своята репутация — „пробиват“, — преди още да са отпечатали самостоятелни сборници. Това са лъскавите мултинационални списания, които нямат строго литературен характер и чиито интереси се простират от политиката до будоара. Пряко или косвено този масовокултурен информационен (или дезинформационен) механизъм засяга и разказа, дори може би по-силно, отколкото романа, защото стана практика първокласни писатели да печатат именно разкази в издания със — меко казано — съмнителна слава. Ето какво писа критикът Б. Бъргонзи: „Изискванията на тези издания може би не присъствуват в съзнанието на авторите в момента, когато пишат своите разкази, но по някакъв начин те все пак оказват влияние… Подобни издания не са предназначени за публика, която съзнава своето поражение и отчуждение; разказите в тях, наситени с чувство на унижение и отчаяние, влизат в странно противоречие със заглавните и рекламните страници, пълни с послания на надежда, светски успех и сексуални лаври. Белетристиката, макар че бива бързо прочитана и бързо забравяна, притуря щипката сол, която може да докосне някой оголен нерв на несигурност или вина.“
И действително, ако за миг изключим от настоящия том разказите със специфично национална проблематика и се абстрахираме от местния колорит и отклоненията от книжовния английски език (последните, така или иначе, трудно преминават прага на превода), веднага ще забележим значителна тематична общност, която отговаря на преценката на критика и се обуславя от характера на социалната действителност и човешките взаимоотношения, изобразявани от съвременните разказвачи от двата острова. Във фокуса на разказите са миговете от всекидневието на дегероизирания „частен“ човек от буржоазното общество, до такава степен обикновен, че — независимо от умението на авторите да индивидуализират своите персонажи — можем да говорим за среден или дори за „осреднен“ човек — безличната човешка единица, с която боравят рекламната индустрия и статистиката. Разказите по правило ни въвеждат в среда, която има много общи точки с рекламните митове, но показват и опаката им страна; представят ни герои, които сякаш не познават въпиещите различия в стандарта отвъд уютния им свят и до такава степен са свикнали с материалната обезпеченост, че не я забелязват. Но благополучието — действително или привидно — далеч не съвпада с човешкото, безсилно е да разреши мъчителните нравствени и психологически драми на тази среда. Спокойно можем да добавим — и психически, защото в не един и два от разказите ще се натъкнем на ключовите думи „параноя“, „истерия“ и т.н., а там, където нещата не са пряко назовани, болезнените деформации и отклонения в психиката, ужасът на всекидневието не по-малко ясно се долавят в ритъма на повествованието и между редовете. Естествено, става дума не за готически ужаси, а за съвсем нормални хора, но хора, чиято социалност е непълноценна, които са се превърнали във функции на рутината, на които уж всичко е наред, но… Състоянието им може да се обобщи с последното изречение на разказа „Натрапник“: „През цялата вечер го измъчваше нещо необяснимо.“ Това изречение е и ключ към повествователния метод, защото читателят трябва сам, без никаква помощ, да си обясни необяснимото, за да достигне в хода на този познавателен процес до самия себе си.
Различни са източниците на тази необяснима болка: липсата на комуникация и убийствената самота („Пешеходец“, „Орлите и тромпетите“), провалът на семейството („Meles Vulgaris“, „Призори“), осъзнатата нужда от промяна и безсилието да се променят нещата („Опасната възраст“, „Увлечение“), безпътицата на младежта („Скъпи родители, работя в ЕИО“, „Мисли“) и т.н. И мотивите, и общата диагноза са познати; онова, което най-много впечатлява, особено в разказите, съзнателно лишени от всякакви ефекти, е напълно овладяното пространство на формата, наситената пестеливост на изображението, стремежът да се изстиска докрай детайлът, който е пресечната точка на външната и вътрешната, съзнателната или подсъзнателна линия, умението да се накара езиковата тъкан сама да заговори. Накратко, става дума за писателски почерк, който извлича смисъл от тривиалния поток на всекидневието, улавя кълновете на чувствата и първите, още недоловими с просто око симптоми на кризата; за майсторството, ако щете, да се прави разказ „от нищо“. Разбира се, това не са радикални художествени открития, които сами по себе си да преобразят жанра — големите открития бяха направени от разказвачите от първата половина на века. Авторите, представени в настоящия сборник, по-скоро вървят по стъпките им и усъвършенствуват постигнатото. Нещо повече, забелязва се и известно недоверие към формалния ригоризъм, изкусността става все по-естествена, манипулациите на сюжета, образността, символиката, тона все по-добре се скриват. (С изключение на разказите, където тези манипулации са доведени до крайност и едновременно с това разконспирирани с пародийна цел.) Както може да се очаква от „модерни“ разказвачи, преобладават иронията и самоиронията, но нерядко писателите ни изненадват с топлота, която сякаш сме позабравили, с лиризъм и поетичност („Настойникът“, „Пет зелени вълни“ и др.). В най-добрите разкази — „Лятна нощ“, „Орлите и тромпетите“, „Meles Vulgaris“, „Уикенд“ — ще открием съчетание от ирония и патос, чийто баланс непрекъснато се мени, за да разкрива все по-дълбоко душевните дилеми на съвременника.
Умението да се прави разказ „от нищо“ дава интересни резултати, когато за писателите „нищото“ е формален подход, но има и друга страна. Защото „нищото“ невинаги успява да се издигне над себе си и някои от разказите много добре разкриват границите, ограничеността на този метод, който в значителна степен определя облика на съвременния английски разказ. Да вземем например „Часовникът с орнаменти от позлатен бронз“. Разказът безспорно е „станал“, професионализмът си личи от всеки ред. Независимо от професионализма обаче този подход — на удачно намерения детайл или хитрия сюжетен ход — още не е достатъчна гаранция за успех, особено когато се прилага в по-мащабната форма — романа. Защото полууплътнените в разказ мигове са по-удовлетворителни от битово задръстената и смислово разредена романна тъкан, фабрикувана по същия начин от същия автор. Казват, че техниката на разказа се овладявала по-трудно, защото изисква окото и ръката на микрохирург. Но техническото умение далеч не е всичко. В техническо отношение редица от съвременните английски разказвачи са отишли много напред, но когато същата техника удари о камък в романа, видно е, че злото не е в жанровата специфика и различия, че проблемът се корени преди всичко на дълбочината или повърхността на социалното зрение. Същото впрочем по обратен път доказват разказвачите, съумели да придадат на Хенри-Джеймсовата „страница“ вътрешна обемност, гражданска значимост, позиция, хуманност.
По-горе направих уговорката, че ако се изключат някои специфично национални проблеми, повечето разкази са тематично сродни. Това сродство най-често е затворено в рамките на камерния битов психологизъм и едва ли би оправдало метафората в заглавието. И понеже става дума за хора от технократизираната втора половина на ХХ век, няма да сбъркаме, ако оприличим повествователния механизъм в много днешни англоезични разкази на друго модерно техническо изобретение — детектора на лъжата. Защото за много лъжи и много фалш ни разказват авторите от Британските острови: за лъжливите митове, с които обществената система омагьосва отделния човек, за лъжите и предателствата, които са изместили пълноценните човешки взаимоотношения, за илюзиите, с които човек се самозалъгва. Би могло също така да се каже, че социалният периметър на съвременния англоезичен разказ е донякъде стеснен: дали защото светогледът на много автори не надхвърля ограничеността на средата, или защото издателският либерализъм също има своите видими и невидими граници, така или иначе, но редица крещящи проблеми остават извън полезрението на разказвачите. Неправилно би било обаче да приемем, че днешният англоезичен разказ се занимава само с трептенията в мозъчната кора на съвременника. Защото добрата и спокойна стара Англия е разтърсвана и от много по-сериозни трусове. Подобно на сюрреалистична картина в идиличното буржоазно битие се врязват кошмарни образи на насилие, разруха, взривове, палежи, кръвопролития и невинни жертви. Става дума, естествено, за северноирландския проблем, който отдавна е излязъл извън локалните рамки и е минирал (и в буквалния смисъл!) делника на двата острова. Разказът не можеше да не регистрира тези трусове и все по-настойчиво изследва тази колкото жестока, толкова и всекидневна съвременна драма („Това не е страна за старци“, „Атракта“, „Трио“). Можем да оспорим отделни аспекти в интерпретацията на темата у всеки от авторите, но по-съществено е, че те не се задоволяват с едностранчивата версия за чисто „религиозен конфликт“, а се стремят да достигнат и до историческите, и до социалните корени на трагедията. Никак не е случайно също така, че честното отношение и активната гражданска позиция се оказват и източник на художественост, защото това без съмнение са три от най-силните разкази в сборника.
Картината на съвременния разказ от двата острова би била безрадостно непълна, ако в нея липсваше хуморът. Макар че в настоящия том не са включени „чисти“ хумористи от рода на П. Дж. Удхаус, диапазонът на усмивките в него пак е твърде широк — от разказа-анекдот и леката комедия на нравите („Задоволително“, „Царицата“) до малките житейски иронии и измени („Порнофилмът“, „Опасната възраст“, „До лагера и обратно“). Не липсват и образци в духа на черния хумор. Именно в ретортата на комичното днешният английски разказ търпи важна трансформация: извършва се своеобразно преливане на устойчивите жанрови разновидности. Така например в „Юбилейното Издание“ ще открием и семейно-психологическа драма, и готически разказ за духове, и литературна мистификация, и пародия на научно изследване, и дневник на луд. Тези форми непрекъснато преминават една в друга, едновременно се подсилват и неутрализират. Вероятното и невероятното, театърът и животът, макабрено-сериозното и фарсово-комичното се въртят пред очите ни с шемета на пумпал. Подобни преходи има и в забавната сатира на претенциозното ултрамодерно изкуство „Венера се усмихва“.
Съставителите на сборници с разкази обикновено се стремят да включат най-доброто, вече утвърденото — дори когато става дума за съвременен, текущ литературен процес. Но етикетът „най-доброто“ е колкото рекламен трик, толкова и утопия, а дори тази утопия да бе по-осъществима, подобен подбор би могъл да подведе, защото нивото далеч не се определя от „най-доброто“. Особено привлекателна и полезна страна на настоящия том е, че в него читателят ще намери разкази, които вече са станали и ще останат класика независимо от скорошната си дата, но и разкази, които са непосредствено взети от днешния литературен процес, които още миришат на мастило. Това дава възможност да се види как участвуват в този процес авторите с вече утвърдени имена и международен авторитет, как в него се включват нови имена, с други думи, какво е реалното състояние на големия малък жанр на разказа във Великобритания и Ирландия.
Авторка на разкази и романи. Родена в Доминика в семейството на уелсец и креолка. На шестнайсетгодишна възраст заминава за Англия и следва един семестър в Кралската академия за театрално изкуство, но е принудена да напусне поради липса на средства. Работи като статистка и манекен. Започва да пише в Париж. Първата й книга, „Левият бряг“, спечелва похвалите на критиката, но няма читателски успех. Следват „След раздялата с мистър Макензи“ (1931), „Път в тъмата“ (1934), „Добро утро, полунощ“ (1939). Сюжетите на тези произведения са почерпани от живота на бохемата в Париж и Лондон през 20-те и 30-те години. Основната им тема е самотната борба на жената с бедността, отчуждението и неразбирането на околните. След 1939 г. името на Джийн Рис внезапно изчезва от литературния хоризонт и едва двайсет години по-късно тя е „открита“ отново, този път в Корнуол, където работи над романа си „Безбрежното Саргасово море“, отличен с наградата „У. Е. Смит“ (1966). Последните й две книги са сборниците с разкази „Тигрите са по-красиви“ (1968) и „Отспете си тук, госпожо“ (1976).
В голямата клиника близо до Версай се поддържаше строг английски ред и всяка сутрин болните в общото женско отделение бяха събуждани в шест. Закусваха чай и хляб с масло. После лежаха и чакаха, докато сестрите им донесат тенекиени легени и сапун. След като се измиеха, пак лежаха и чакаха.
Във високата тясна стая имаше петнайсет легла. Стените бяха боядисани в сиво. Прозорците бяха дълги, но бяха нависоко, така че човек можеше да види само най-горните клони на дърветата в градината отвън. През стъклата небето нямаше цвят.
В десет и половина главната сестра, придружена от старшата, влизаше на инспекция и пристъпяше като кралска особа, която открива обществена сграда. От време на време спираше, поглеждаше температурния лист на някоя пациентка, после подхвърляше две-три думи на друга. Младата жена на предпоследното легло от лявата страна на редицата бе нова. „Бест, Инес“ — пишеше на листа й.
— Вчера постъпихте, нали?
— Да.
— Устроихте ли се?
— О, да, напълно.
— Не можете ли без всички тия неща, докато сте тук? — попита главната, като изгледа ружа, пудрата, червилото и огледалцето на масичката до леглото.
— Полагам усилия да не изглеждам толкова ужасно, че тогава се чувствувам още по-зле.
Главната обаче поклати глава и отмина без усмивка, а Инес придърпа чаршафите до брадата си — чувствуваше се объркана и слаба. Колко ми е студено, колко съм уморена…
— Казвали ли са ви, че много приличате на Ракел Мелър? — заговори я възрастната жена от съседното легло. Тя седеше в леглото, загърната с черен шал с избродирани розови и жълти цветя.
— Приличам ли? О, наистина ли?
— Да, и то много.
— Сериозно ли? — зачуди се Инес.
Мелодията на „Ла Виолетера“, шлагерът на Ракел Мелър, зазвуча в главата й. Почувствува се по-щастлива — после много щастлива и дори весела. „Но защо, дявол го взел, трябва да съм толкова тъжна? — помисли си тя. — Глупаво е. Щастието може да ми се усмихне още на другия ден, след като изляза оттук…“
А и не беше чак толкова лошо да си лежиш в тази стая и да чакаш всичко наготово. Разтревожваше се само когато мръднеше — имаше усещането, че никога вече няма да може да се движи, без да я заболи.
Тя погледна редицата легла отсреща и въздъхна.
— Странно местенце, нали?
— О, утре ще се почувствувате по-добре — успокои я старата жена.
Говореше английски със запъване — нямаше акцент, но като че ли езикът й бе привикнал с друга реч.
Двете на няколко пъти подхващаха разговор през деня.
— … А и как можех да предполагам — оплакваше се Инес, — че отгоре на всичко и болестите изведнъж ще ме налегнат? И естествено, трябваше да ми се случи в най-неподходящия момент…
„Хайде млъкни — каза си тя, — млъкни. Не казвай: «Точно когато нямам никакви пари.» Не се издавай. Колко си глупава!“ Но не можа да спре пороя от думи.
От време на време старицата цъкаше съчувствено или промълвяше: „Горкото момиче!“ Лицето й бе широко и ведро. Бе чернокоса — „положително боядисана“, помисли си Инес. На средния пръст на лявата си ръка носеше два пръстена с изкуствени камъни, а на кутрето — солиден златен пръстен с неясна гравюра. Имаше и нещо на коляното и бе обиколила няколко болници.
— Във френските болници не се спазва чак такъв строг ред и все пак имах късмет, дето постъпих тук: клиниката се ползува с доста добро име. Нищо не може да се сравни с английското медицинско обслужване. И като имате предвид грижите, излиза ви почти без пари. Главната сестра — англичанка, задължително лекар англичанин винаги подръка, а и няколко от медицинските сестри — също англичанки. Кой знае колко разкошни са самостоятелните стаи, но те, уви, струват много скъпо.
Казваше се Таверние. Напуснала Англия много млада и никога не се бе връщала. Два пъти се омъжвала — първият й съпруг бил лош човек, а вторият — добър. Просто и ясно. Вторият бил добър и й оставил малко пари.
Когато заговореше за първия, веднага ставаше ясно, че дори след толкова години продължаваше да го мрази. Когато заговореше за добрия, очите й се наливаха със сълзи. Каза, че били много щастливи, безкрайно щастливи, че никога не си казвали лоша дума, и очите й се наливаха със сълзи.
„Горката дъртуша — помисли си Инес, — как наистина си го е втълпила и сама си вярва.“
Мадам Таверние промълви:
— Знаете ли какво ми писа той в последното си писмо? „Ти си всичко за мен.“ Ето така ми писа в последното си писмо.
„Горката дъртуша“ — каза си отново Инес.
Мадам Таверние избърса очите си. Имаше спокоен и благ израз, сякаш си повтаряше: „Никой не може да оспори това, което казвам, защото писмото е у мен и мога да го покажа.“
Русата дебелана от отсрещното легло също разговаряше със съседката си. И двете бяха блондинки — такива едни чистички и предизвикателно порядъчни. Като че ли бяха неотделима част от болничната стая и край тях другите болни изглеждаха едва ли не подозрителни и натрапени.
Дебеланата обсъждаше времето, а отговорите на съседката й звучаха като ехо.
— Пек… о, да, голям пек… по-голям от вчера… да, много по-голям… Как ми се иска да се захлади… да, как ми се иска, ама изобщо няма изгледи… не, предполагам, че не… ох, дано, ама…
Под прикритието на този безсмислен разговор русата не преставаше да разглежда Инес с остър изучаващ и лукав поглед. „Англичанка е май? Англичанка, ала от кои? Към кой от седемте раздела, шестдесет и деветте подраздела и хиляда и три подподраздела?… (Но маята е една а съща, мътните да те вземат!) Моят свят е и порядъчен, и стабилен. Ако се прикриваш или пък се опиташ да ме объркваш, като прескачаш от една категория в друга, ще стана изключително лоша, а реша ли да съм лоша, не ми липсва нито хитрост, нито изобретателност. Не ме подценявай. Пусна ли машинката в ход, и смилам много такива като тебе. Много такива като тебе.“
Сякаш усетила този сблъсък на мисли, мадам Таверние неспокойно се размърда на леглото си — във въздуха се кръстосваха погледи, хвърчаха искри…
— Двете дами срещу нас са англичанки — прошепна тя.
— О, така ли?
— И тази от другата ви страна.
— Поспаланата ли, за която толкова се престарават?
— Тя е танцьорка — „гърла“… Една от гърлите на Йета Кауфман. Оперирана е от апендицит.
— О, така ли?
— Жената на леглото с паравана — продължи да бърбори мадам Таверние — е много зле. Сигурно няма да… А онази…
След малко Инес я прекъсна.
— Май че англичанките са подредени в този край, нали? По-добре щеше да е, ако ни бяха поразмесили…
— Да, но не го правят — отговори мадам Таверние. — И друг път ми е правило впечатление.
— А не бива — каза Инес. — Обикновено англичаните се държат по-мило с чужденците, отколкото помежду си.
Помълчаха, а после мадам Таверние подзе внимателно:
— Доста ли сте пътували?
— О, да.
— И харесва ли ви тук?
— Да, Париж ми харесва най-много.
— Предполагам, че се чувствувате като у дома си — каза мадам Таверние с ирония в гласа. — Както мнозина други. Тук всекиму ще се намери нещо по вкуса.
— Не, не се чувствувам съвсем като у дома си. И не затова ми харесва.
Тя се извърна и затвори очи. Знаеше, че болките й ще започнат отново. Така и стана. Сложиха й инжекция и тя заспа.
На следващата сутрин се събуди като замаяна. Лежеше и наблюдаваше двете сестри, които много чевръсто изпълняваха назначенията, мълчаливи и делови. Дори не казваха „Елате“ или „Хайде, хайде“, или „Изпийте това“.
Сновяха бързо и уверено. Вършеха работата си безучастно. „Като части на някаква машина“ — мина й през ума, — машина, която работеше без засечка. Болните ту се надигаха, ту отново лягаха, ту влизаха или излизаха. И те бяха части от една машина. От тях лъхаше и сила, и увереност — та през целия си живот те принадлежаха на тази машина и работеха ли, работеха без засечка, точно както им бе наредено. Дори машината да загубеше управление, дори цялата да се разхлопаше, те пак щяха да продължат да работят без засечка и точно както им бе наредено, щяха да се въртят безспир, все по-бързо и по-бързо, докато се разпаднат.
Тя лежеше, без да помръдне, та никой да не разбере колко се страхува. Та тя бе вън от машината — всеки миг можеха да дойдат, да я измъкнат с огромни железни щипци и да я изхвърлят на бунището и там щеше да си изгние. Щяха да кажат: „За нищо не става, ето тая“ — и щяха да я изхвърлят, преди да може да им възрази: „Не, съвсем не е така, както смятате вие! Не е така, както разправят! Почакайте да ви обясня! Трябва да ме изслушате, много е важно!“
Вечерта обаче се почувствува по-добре. Момичето от дясната й страна седеше в леглото. Заговори Инес и й каза, че иска да напише писмо на своя приятелка от театъра.
— На френски — добави тя. — Може ли някоя от вас да ми напише писмото — не знам френски…
— Аз ще го напиша — предложи мадам Таверние.
— „Мила Лили… Л-и-л-и…“ Така… „Мила Лили, вече се чувствувам по-добре. Ела да ме видиш в понеделник или в четвъртък. Между два и четири. И ако можеш, донеси ми хартия за писма и марки. Надявам се скоро да изляза оттук. Ще ти разкажа всичко в понеделник. Не забравяй да донесеш марки. Кажи на другите, че могат да дойдат да ме видят, и им обясни как се стига дотук. Твоя предана приятелка и така нататък… — Пат.“ Дайте да го подпиша… Благодаря ви!
В гласа й се долавяха две нотки: едната — ведра и мила, другата — грубовата и безсърдечна.
— Вие, съседке, май никак не сте добре, а? — каза тя.
— Сега съм по-добре.
— Отдавна ли сте в Париж?
— Тук живея.
— А, значи приятелите ви ще наминават да ви развеселяват.
— Едва ли. Не чакам никого.
Момичето впери поглед в нея. Нямаше повече от двайсет и две-три години и ясносините й очи бяха леко дръпнати. Както бе легнала, човек не можеше да прецени, но сякаш бе нисичка, с яки крака на танцьорка. Набита като дребно пони.
О, господи, защо не продължи да говори за себе си, не искам да ме гледа а да ме преценява…
— Тази французойка, приятелката ми, тя е невероятна скица. Но е страшно услужлива. Кажа ли й: „Донеси ми марки“, и знам, че ще ми донесе. Затова пиша на нея, а не на някоя друга. Те може и да дойдат, може и да не дойдат. Такива са. Тя обаче е невероятна скица, няма грешка… Освен това не е грозна, но походката й е доста особена. Тя е femme nue[3] и затуй ходи така. Без обувки върви нормално, ама с обувки е… е… като дойде, ще видите. Те получават два пъти по-малко от нас… Както и да е, страшно услужливо същество е и е сладурана, душичката.
Сестрата донесе вечерята.
Момичетата са мили, актьорите — също — продължи Пат, — но сценичните работници ни мразят. Странно, нали? Един от тях се опита да целуне една от нашите и тя му зашлеви шамар. Доста се стресна. А знаете ли какво направил след това? И той й зашлевил един! Така, а пък знаете ли ние какво направихме? Казахме на помощник-режисьора: „Ако не го уволниш тоя, ние няма да излезем на сцената!“ Опитаха да изкарат едно представление без нас и отстъпиха. Изпълненията на някои солисти се провалиха и те вдигнаха страшен скандал. Французойките не могат да ни заместят, защото не се сработват както трябва. Поединично са добри, понякога дори много добри, но не ги бива за съвместна работа… А сега вече как ни мразят сценичните работници, майко мила! Ходим две по две в тоалетната. Но момичетата и актьорите са страшно мили; само сценичните работници ни мразят.
Дебеланата отсреща — казваше се мисис Уилсън — слушаше отначало с подозрение, после с одобрение: правилно, правилно, така им се пада. Хубава, млада англичанка — от трупа — севернячка — лек, независим нрав и искрящ, палав поглед. Определи й мястото! Точно и вярно!
Пат приключи с вечерята и пак заспа отведнъж, като дете.
— Нахално момиче, нали? — подхвърли мадам Таверние.
Лежеше притворила очи, а ъгълчетата на устните й бяха провиснали.
Светлината се променяше от матовожълто към бледомораво, после от бледомораво към сиво и от сиво към черно. Настава мрак, останаха да светят само червените голи крушки в стаята. Инес прикри очи с ръка и завря лице във възглавницата.
— Лека нощ — обади се старата дама. Измина доста време и тя прошепна на Инес: — Недей, недей да плачеш.
Инес промълви:
— Убиват те толкова бавно…
Стаята беше дълга, сива река; леглата — кораби в мъгла…
Следващият ден бе неделя. Небето синееше, дори през болничните стъкла, а слънцето рисуваше фигурки по блестящо излъскания под. Закуската бе половин час по-късно — в седем вместо в шест и половина.
— За днес само мляко — каза сестрата. Инес щеше да я попита защо, но се сети, че в понеделник щяха да я оперират. Недей да мислиш за това. Дотогава има още много време.
След като се наобядваха, главната сестра им съобщи, че в отделението ще дойде английски свещеник и ако нямали нищо против, ще отслужи кратка църковна служба. Никой нямаше нищо против и след малко влезе свещеникът, но не от вратата, от която го очакваха. Изглеждаше премръзнал, приличаше на човек, комуто никога през живота не е било топло. Беше сивокос, със срамежливо вглъбено лице.
Той застана в дъното на помещението и болните обърнаха глави нататък, за да го виждат. Бяха махнали паравана от леглото на болната от отсрещната редица и спаружената жена с пожълтялото лице също извъртя глава.
Свещеникът произнесе молитвата и повечето от болните казаха: „Амин“. („Амин“ и „Слушаме ви“… Бедна объркана и нещастна съм успокой душата ми умирам дари ме с утеха разбира се не се издавам че знам за това но аз знам знам че умирам. Недей да говориш за живота такъв какъвто е защото това сега не ме засяга хайде кажи нещо направо ми се повдига от женски брътвежи ох боже как ненавиждам жените. Кажи нещо весело да ме разсмее всичко което излиза от устата ти ще е смешно смахнато старче. Хайде де кажи нещо… „Слушаме ви — мълвяха те. — Слушаме“…) Но свещеникът си беше наумил да не се отклонява от живота такъв, какъвто е, защото с проповедта си целеше да стресне всички онези, които отблъскваха ближните си със своите пороци и още повече затъваха. Самосъжалението например. Накъде ни води то? Накъде?! А цинизмът! Толкова долнопробен… Или бунтът! Напълно безполезен…
— Помнете — каза той накрая, — че господ е справедлив и че човекът, създаден по негов образ и подобие, също е справедлив. В общи линии. И така, скъпи сестри, да се стараем да живеем полезно, праведно и богобоязливо такива, каквито бог е пожелал да бъдем. Амин!
Той произнесе още една молитва и после тръгна по леглата да се ръкува. „Драго ми е, драго ми е, драго ми е.“ Мина и по двете редици. После излезе.
След като си отиде, няколко мига в отделението цареше тишина, после някой въздъхна.
Мадам Таверние подхвърли:
— Бедният човечец, беше толкова нервен.
— Е, поне не беше дълго — каза Пат. — „Влезе и излезе като Повелителят на демоните…“[4]
Тя запя:
О, много-много на любовник не прилича,
но не бива за храницата да гадаеш по паницата.
После запя „Шейхът на Арабия“[5]. Завърза си хавлиената кърпа като тюрбан и подхвана: „Над онази пустиня свободна и дива…“ Хайде в хор, момичета! „Аз съм шейхът от Араби-й-я“.
Всички я загледаха и се разсмяха; смаленото пожълтяло лице на умиращата се бе изкривило от смях.
„До утре има сума ти време — помисли си Инес. — Няма смисъл да се притеснявам отсега.“
— „Аз съм шейхът от Араби-й-я…“ — Някой я пееше на френски: — „Je cherche Antinèa“[6]. — Странен превод — и с особено значение, като се замислиш.
Пат извика:
— Чуйте сега! Може ли да се сети някой? Нещо старо, ама хубаво. „Кой на портата ми хлопа? — пита руса хубавица…“
Влезе старшата — онази високата англичанка. Лицето й бе продълговато, с хлътнали, странно кафявочервеникави очички и голяма уста. Бледите й устни не помръдваха, като на човек с много кротък нрав или може би като на човек, способен много добре да се владее.
— Е, хайде, Пат, стига толкова! — каза го с мила усмивка, нагласи паравана около леглото отсреща и дръпна транспаранта на прозореца зад главата на болната.
Беше страшна жега и след като сестрата си излезе, повечето от жените се унесоха в дрямка. Пат обаче не престана да бърбори. Сякаш собственият и глас я възбуждаше. Натъртваше думите, като че някой спореше с нея.
Приказваше за любовта и за разликата между романтичните чувства и долнопробната страст. Разликата идела от пара̀та, каза тя. Разполагаш ли с пари, би могло да има романтика; а инак, не разполагаш ли, каквото и да разправят, би било долнопробно — че и глупаво.
„Какъв силен жизнен заряд“ — помисли си Инес.
Лежеше със затворени очи, мъчеше се да си представи дървета и гладка водна повърхност, но картините, които се появяваха в съзнанието й, изчезваха толкова бързо, че се изкривяваха и й ставаха противни.
През нощта всички в отделението бяха будни. Някой стенеше. Мърморейки, сестрата профучаваше край леглата с подлога в ръка.
В понеделник, в девет сутринта, високата сестра англичанка й говореше:
— Ще се оправите, ще видите. Сега ще ви направя инжекция с морфин.
Инес не се успокои, но все пак чувството й на страх се попритъпи.
— Дано вие да сте там — сънливо каза тя. Но в операционната сестрата беше друга. Беше с маска и изглеждаше ужасно — същински инквизитор.
Инес се носеше из въздуха — след морфина това бе лесно и естествено (Но аз от край време съм могла да го правя. Как така съм забравила? Колко съм глупава!) — и обляна в сълзи, се виждаше как прекосява помещението, облегната на тази непозната ужасна жена.
— Хайде без глупости! — каза раздразнено сестрата.
Инес приседна на ръба на кушетката — вече нито се носеше из въздуха, нито се раздвояваше. Беше едно цяло, при това тежеше като олово.
„Ти не знаеш защо плача“ — мина й през ума.
Опита се да погледне небето, но очите й бяха замъглени и не можа да го види. Усети нечии ръце, които силно натискаха раменете й.
— Недейте, недейте, не така, оставете я — каза някой на френски.
Лекарят англичанин не беше тук — само този мъж, който също бе с маска.
— Толкова са глупави — високо се оплака Инес. — Ужасно е! Ох, какво ще стане сега, какво ще стане сега?
— Не се страхувайте — рече лекарят. Кафявите му очи гледаха мило. — N’ayez pas peur, n’ayez pas peur.[7]
— Добре — каза Инес и легна на леглото.
Чу гласа на доктора:
— Сега дишайте дълбоко. Бройте бавно. Едно, две, три, четири, пет, шест…
— По-добре ли се чувствувате днес? — попита старата жена.
— Да, много по-добре.
Транспарантът зад леглото й бе спуснат. Съвсем слабо потропваше от вятъра. Спеше й се; струваше й се, че може да спи със седмици.
— Здравей — каза Пат. — Дойде ли на себе си?
— Вече съм много по-добре.
— Страшно зле беше — продължи Пат. — Страшно зле ти беше в понеделник, нали?
— Май да.
Параванът, с който три дни бяха ограждали леглото й, я бе отделил и от огледалцето й; тя го взе и се огледа — все едно че виждаше някаква непозната. Бе пролежала дните, без да вижда друго освен поредица картини от миналото, неотменно зловещи, неотменно в ярки бои, неотменно разкривени. Бе дочувала единствено някакви несвързани, безспирни брътвежи.
„Не съм същата — помисли си Инес. — Изглеждам ужасно.“ Тя втренчено разглеждаше отслабналото си сивкаво лице и хлътналите очи. А това бе много важно; основният й капитал се намираше в опасност.
„Трябва да си почивам — помисли си тя. — Да си почивам и да не се тревожа.“
Прокара пухчето от пудрата по лицето си и си сложи малко руж.
Пат я наблюдаваше.
— Да ти кажа ли какво съм забелязала? Хората, които изглеждат ужасно, не бива да си слагат грим. Ако не си здрав и се гримираш, видът ти става още по-зловещ, изглеждаш и много по-възрастен. Моята приятелка Лили дойде в понеделник. Само да я беше видяла каква е хубавица. Трябва да им се признае на тия парижанки, че наистина умеят да се гримират…
Бъра-дъра-бъра-дъра…
— Дори и да не са кой знае какви красавици — а те в повечето случаи не са, но умеят да се издокарват. В Лондон например има и по-хубави момичета, но смятам, че…
Бяха махнали паравана от леглото на отсрещната страна. Леглото беше празно. Инес погледна натам и не продума нито дума. Мадам Таверние проследи погледа й и също не продума, но в очите й за секунда проблесна страх.
На другия ден сестрата на отделението донесе няколко романа на английски.
— Много успокояват, ще видите — каза тя с пламъче в очите. Чудесна сестра, наистина си отбираше от работата. Родена за медицинска сестра, както се казва. Би могло да си роден за готвач, роден за клоун или роден за глупак, роден за едно, роден за друго…
— И какво смешно има тука? — подозрително попита Пат.
— О, нищо. Мислех си колко трудно е да се повярва в свободата на волята.
— Предполагам, че знаете какво приказвате — студено отвърна Пат. Нещо бе враждебно настроена напоследък. Не че имаше някакво значение…
„Всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожа — успокояваше се Инес. — Имам още сума ти време.“
И не след дълго си повярва. Лежеше си в леглото, грижеха се за нея, послушно се събуждаше призори, дори започваше да се чувствува като дете: сякаш бъдещето не можеше да не е хубаво, макар че едва ли бе възможно. Като че ли цял живот бе лежала тук и като че ли от рождение се познаваше с всички от отделението — с мадам Таверние и шала, пръстените, плетивото и пътеписите й, с Пат и нейните песнички, с двете руси дебелани, които се миеха с такъв благочестив вид.
Помещението бе обширно и леглата доста отдалечени едно от друго, но въпреки това тя поопозна другите болни. Например странното момиче с дългите плитки и мрачното лице, което от време на време помагаше на сестрата да оправя леглата — странно, понеже не личеше да страда от нещо. Тя сякаш бе привлекателна, но винаги ходеше с наведена глава и ако случайно срещнеше погледа ти, примигваше и извръщаше очи. Една от болните винаги бе с луксозна пижама, друга все плетеше, трета пък непрекъснато четеше — чак ти ставаше страшно да я гледаш; имаше една, при която непрекъснато идваха посетители, а грозотията, дето приличаше на маймуна, по цял ден шиеше нещо подобно на розова риза от крепдешин…
Сънищата й бяха неспокойни и ако тупнеше книга на пода или някъде се затръшнеше врата, сърцето й подскачаше — болезнено ехо. Освен това не всички романи, които сестрата донесе, й харесаха. Както си четеше веднъж, лицето й пламна от гняв. Как ли не, изобщо не е така! Божичко, как лъжат тия хора! И няма кой да се изправи и да им го каже в очите. Юда! Това според него било истината. Не на мене тия!
Тя се огледа наоколо. Пат, която втренчено я гледаше, прихна, вдигна вежди и се потупа по челото. Инес също се разсмя, потупа се по челото и след малко, отново спокойна, се зачете в книгата.
Дните се нижеха един подир друг, но с настъпването на нощта тя сякаш потъваше. „Не се събуждай, не се събуждай“ — мълвеше мъдрото й сърце. Но утрото винаги идваше — с легените, с миризмата на сапун, а после — дългият, монотонен, облян в слънце ден.
Най-после се почувствува достатъчно добре, за да отиде самичка до банята. Стигна благополучно, но на връщане краката й се огънаха и тя се подпря с ръка на стената на коридора. Някаква тежка топка в корема й я дърпаше надолу.
Отново си легна. Мрак, тишина, сигурност — и все пак беше крайно време да застане лице срещу лице с действителността и да си подреди работите. „Първо, чувствувам се много по-зле, отколкото очаквах; второ, утре трябва да попитам главната дали може да остана още една седмица; сигурно няма да поискат да си платя предварително; трето, веднага щом разбера, че оставам за още една седмица, трябва да започна да пращам писма, та да събера пари. Ще имам само петдесет франка, като изляза! Какво са петдесет франка, когато човек се чувствува така?“
Вечерта дълго не можа да заспи — кроеше планове. Но на сутринта, когато главната мина, тя се уплаши да не й откаже. „Утре непременно ще я помоля!“ Но и следващият ден се изниза, а тя не пророни нито дума.
Яде, спа и чете „успокояващи“ английски романи за порядъчните и уважаваните люде, но нито продума, нито писа на някого. Само си търсеше извинение: „Днес не изглежда в добро настроение… О, лекарите са с нея… Аз май не съм му много симпатична. (Е, и ти не си ми много симпатичен, приятелче, оченцата ти са много сближени.) Днес е петък, в петък не ми върви… Ще пиша писма, когато ми се избистри мозъкът…“
От отделението до умивалнята се стигаше по дълъг, боядисан в кафяво коридор, който миришеше на терпентин. Покрай варосаните стени бяха наредени легени, а в дъното имаше три тоалетни и две бани.
Инес застана пред един леген. Извади от тоалетната си чантичка сапун, четка, паста за зъби и препарат за дезинфекция.
Някой предпазливо открехна вратата, поколеба се на прага, после мина зад Инес и застана пред един от легените в дъното на помещението.
Беше онова мрачно момиче с дългите плитки. Бе облечена със синьо кимоно.
„Май че наистина й е дошло до гуша“ — помисли си Инес.
Момичето се хвана с две ръце за ръба на легена и се наведе напред. Дали не й се повръщаше? След това въздъхна тежко, на пресекулки, и отвори тоалетната си чантичка.
Инес се извърна безмълвно и започна да си мие зъбите.
Вратата отново се отвори, в умивалнята влезе някаква сестра и се огледа. Изражението на закръгленото й розово лице изненадващо бързо се промени — от безразлично то за секунди стана въпросително, после учудено и накрая — втрещено от негодувание.
Тя се завтече към дъното на помещението и се развика:
— Престанете! Хайде, стига, мисис Мърфи! Зарежете това!
Инес ги гледаше как се борят. Нещо металическо издрънча на пода. Мисис Мърфи се извиваше като змия.
— Елате, помогнете ми, моля ви! Хванете й ръцете! — задъхано викаше сестрата.
— Ох, оставете ме на мира, оставете ме на мира! — стенеше мисис Мърфи. — Умолявам ви, оставете ме на мира! Какво изобщо знаете вие?
— Идете да повикате старшата! Тя е в отделението.
„На мен говори“ — каза си Инес.
— Ох, оставете ме на мира, оставете ме на мира! Моля ви се, моля ви се, моля ви се, моля ви се, моля ви се — ридаеше мисис Мърфи.
— Какво е направила? — попита Инес. — Защо не я оставите на мира?
Докато питаше, две други сестри се втурнаха през вратата и се хвърлиха върху мисис Мърфи, която запищя пронизително със зейнала уста, отметнала назад глава.
Инес стигна до вратата, като се подпираше от леген на леген. После се хвана за рамката и все покрай стената в коридора полека-лека стигна до леглото и си легна. Цялата се тресеше.
— Какво има? Какво стана? — възбудено попита Пат.
— Не знам.
— Мърфи ли беше? Ти си добре, нали? Чудехме се дали е Мърфи или…
„Или ти — това иска да каже — мина през главата й. — Или ти…“
През цялата вечер Пат и русата дебелана, мисис Уилсън — двете много се бяха сближили, — оживено разговаряха. Като че знаеха всичко за мисис Мърфи… Бяха осведомени, че това не й е за първи път. Някак като по чудо всичко за нея им бе известно. И що за постъпка — да се опита да сложи край на живота си! Ако беше мъж, е, тогава би могло и да проявиш малко съжаление. Тогава можеш да си речеш: „Сигурно доста му се е насъбрало на горкичкия!“ Но жена!…
— Омъжена е, с две сладки дечица!
— Глупачка с глупачка! — заяви Пат. — Какво да я правиш, я ми кажи, такава глупачка?!
Мисис Уилсън, която беше от доста време в клиниката, обясни, че точно пред тяхната стая имало шкаф с лекарства.
— Сигурно е бил отворен — добави тя. — Ако е било така, някой хубавичко ще си изпати. Или Мърфи се е добрала до ключа. Нали там държат таблетките морфин.
Пат обаче заяви — знаела го с положителност от една сестра, че мисис Мърфи криела спринцовката с иглите за подкожни инжекции и таблетките седмици наред, още откакто постъпила в клиниката.
— Тя е от тия шантави неврастенички, невротички, наречи ги както щеш. Казва, че се страхувала от живота — представяте ли си! Затова е и тук. Под наблюдение. Но вижте само колко са хитри такива като нея — как е успяла да скрие тия неща…
— Ужасно ми е жал за мъжа й — каза мисис Уилсън. — И за децата й. Толкова ми е жал! Нещастните дечица, нещастните сладки невръстни дечица… Би следвало такива жени да ги бесят!
Даже и след като угасиха лампите, двете продължиха да разговарят.
— И то какво са тия неврастении и неврози? — чудеше се Пат. — Ако има до себе си прекрасен съпруг и деца, от какво са тия неврастении и неврози?
Сякаш камък и желязо — така звучаха гласовете им. Единият беше като от камък, другият — от желязо…
Инес прекъсна дуета с треперещ глас:
— О, значи тя страда ат неврастения и са я пратили тук, за да се излекува?! Идеята е била великолепна! Чудесно място за лечение на неврастения. На кой ли му е дошло на ума? На прекрасния й мил съпруг, предполагам…
Пат рече:
— Стига вече! Лазиш ми по нервите. Престани да се правиш на по-различна от другите!
— И кои са тия другите?
Не получи отговор.
„Какви свини! — помисли си тя, но, уви, без да кипне от гняв, който да я стопли и успокои. Пат я бе преценила, наистина я бе преценила. Но защо трябва да обръщам внимание на момиче като нея? Тя е тъпа като галош. Но не в преценката си за хората, не и когато дойде до това да се разбере на кой му е изпята песента. Колко ми е студено, колко съм уморена, колко съм уморена, колко ми е студено…“
Когато на другата сутрин дойде време да се оправят леглата, мисис Мърфи отново помагаше. Вървеше както обикновено с наведена глава, със сведен поглед и превити рамене. Много бавно заоправя леглата на отсрещната редица под суровите и натрапчиво любопитни погледи на болните.
— Какво си мърмориш там, Инес? — рязко попита Пат.
Мисис Мърфи и сестрата оправиха и последното легло отсреща. После се заеха с другата редица. Бавно се приближаваха.
„Затваряй си устата, това няма нищо общо с тебе“ — повтаряше си Инес, като стискаше студените си ръце под чаршафите.
Сестрата рече:
— Пат, ако се чувствуваш добре, би ли помогнала? Ей сега ще се върна.
„Идиотка — помисли си Инес. — Как така ще излиза! Те обаче никога не знаят какво става. Ами, много добре знаят! Машинката работи без засечка, това е всичко.“
Пат и мисис Мърфи започнаха мълчаливо да опъват, да придърпват и потупват чаршафите и възглавниците.
— Здравей, Пат! — прошепна мисис Мърфи.
Пат присви устни в благочестиво негодувание.
Подвиха долния край на чаршафа. Изпънаха го в горния край. Започнаха да разтърсват възглавниците. Мисис Мърфи сбърчи лице и се разплака.
— О, божичко — промълви тя. — Няма да ме пуснат оттук. Няма.
Пат каза:
— Я да не ми подсмърчаш върху възглавницата. Гади ми се от такива като тебе. — А мисис Уилсън се разкикоти като цвилеща кобила.
Гласът на Пат и този кикот толкова си приличаха, сякаш излизаха от един и същ човек. Гадни и ледени, глупашки и груби, прегракнали и писукащи — неизразимо отвратителни!
— Дано ви сполетят най-страшните беди, дано — избухна Инес, — кучки такива. Не ви ли е срам да се държите така с тази нещастница! Какво знаете вие за нея?… Мисис Мърфи, я вдигнете глава и ги наругайте! Веднага ще ви олекне.
Мисис Мърфи побягна, хлипайки, от стаята.
— Да е говорил някой с тебе? — възмути се Пат.
Инес занарежда на глас всичко, което й идваше на езика, бе доволна, че думите й биеха право в целта — каза им точно какво мисли за тях, нарече ги с точните им имена и много точно им пожела какво да им се случи.
— Възмутително! — заяви мисис Уилсън. — Казвах ти аз — добави тя победоносно. — Тая още в началото ми стана ясна!
В този момент вратата се отвори и в отделението влезе докторът, придружен не както обикновено от главната, а от високата сестра, която отговаряше за отделението.
Инес се провикна още веднаж, за ефект:
— И дано ви сполетят и други беди! — А после прошепна във възглавницата: — Не кълна сестрата. Нея — не!
Мисис Уилсън заяви високо и ясно:
— Смятам, че хора, които си служат с неприлични изрази, не бива да се допускат в порядъчно общество. Смятам, че е срамота такива жени да се допускат сред добре възпитани дами — срамота! Не бива да се допуска такова нещо!
Докторът примигна, но лицето на сестрата, продълговато и тясно, си остана непроницаемо. Двамата минаха по леглата, поспирваха тук-там да погледнат температурните листове или да кажат по някоя дума… Бест, Инес…
— Тук боли ли? — попита лекарят.
— Не.
— Боли ли, като натисна тук?
— Не.
И двамата бяха много високи, слаби и някак далечни. Леко извърнаха глави и тя не можа да чуе какво си пошепнаха. А когато отвори уста и промълви:
— Исках да… — но разбра, че и те няма да я чуят, и замълча.
— След обяда можете да се преоблечете в умивалнята — каза старшата на другата сутрин.
— О, така ли?
Нямаше от какво да се изненадва. Беше платено за толкова и толкова време, времето беше изтекло и тя трябваше да напусне. Нямаше от какво да се изненадва.
Инес попита:
— Дали ще бъде възможно да остана още два-три дни? Исках да уредя някои неща. Ще ми бъде по-удобно. Сглупих, трябваше да ви предупредя по-рано.
Сестрата повдигна учудено тъничките си като пиявици вежди.
— Съжалявам, но мисля, че е невъзможно — отвърна тя. — Защо не помолихте по-рано? Ето вчера казах на лекаря, че още не сте съвсем здрава. Но тази вечер очакваме четирима нови, а утре след обяд ще постъпят още няколко. Всичко ще бъде запълнено, за съжаление, а и според лекаря сте достатъчно здрава, за да ви изпишем. Като се върнете у вас, трябва да си почивате. Не се движете много.
— Да, естествено — каза Инес, но си рече наум: „Този път няма да мога да изплувам. Свършено е.“
Чудехме се дали е Мърфи — или ти… Е, и двете.
Тялото й се отпусна, тя лежеше, без да мисли за нищо — в безнадеждността има покой, така както в покоя има безнадеждност. Всяка частица от тялото и се отпусна. Не кроеше никакви планове, просто си лежеше.
Сервираха им обяда — говеждо печено с картофи и фасул и сутляш. Също като в Англия. Инес хапна с удоволствие, после си легна, закривайки очи с ръка. Знаеше, че Пат я наблюдава, но лежеше кротко, без да мърда, без да мисли за нищо.
— Ето ви нещата — чу гласа на сестрата. — Ще се приготвите ли?
— Да.
— Май не се чувствувате съвсем добре… Ще изпиете чаша чай, преди да тръгнете, нали? И веднага щом се приберете, трябва да си легнете.
„А къде да се прибера? — помисли си Инес. — Като че от само себе си се разбира, че човек има къде да се прибере?“
— О, разбира се — отвърна тя. — Ще си легна.
Докато се обличаше, си представяше улицата с такситата и автобусите как вървят право насреща й, и навалицата, която я блъска. Чуваше ги, виждаше очите им… Когато паднеш, вече никога не можеш да се изправиш; те имат грижата за това…
Облегна се на стената и си спомни за мисис Мърфи, която повтаряше: „Моля ви се, моля ви се, моля ви се, моля ви се…“
След малко избърса сълзите от лицето си. Не си сложи пудра; когато се върна в отделението, единственото, което прикова погледа й, бе леглото, върху което щеше да легне и да чака, докато дойдат с щипците да я изхвърлят: „Я елате насам за момент!“
До възглавницата на всяко легло бе поставен стол. Инес приседна и се загледа във ветрилообразните бръчки по тъмните и меланхолични очички на мадам Таверние, в подутите сини вени на ръцете й и гравюрата върху златния й пръстен — две рози с допрени листенца. Зачете се в отворената върху леглото книга: „De là-haut le paysage qu’on découvre est d’une indescriptible beauté…[8]“
Мадам Таверние рече:
— Колко хубава рокля — и много ви отива, много!
— Боже мой! — каза Инес. — Какво говорите!
Мадам Таверние прошепна:
— Шшшт, тихо! Извъртете стола. Искам да ви кажа нещо.
Инес завъртя стола и седна гърбом към останалите.
Мадам Таверние измъкна носна кърпичка изпод възглавницата си — бяла, старовремска, възголемичка и тъничка, обримчена с дантелка. Пъхна я в ръцете на Инес и каза:
— Това е за теб. Шшт… вземи я!
Инес взе кърпичката — ухаеше на ванилия. Вътре имаше няколко банкноти.
— Внимавай! Да не видят другите. Гледай да не те видят, че плачеш… — шепнеше тя. — Не трябва да им обръщаш внимание. На много хора животът изобщо не им е ясен… На много хора… и понякога ми се струва, че нещата вървят към по-лошо вместо към по-добро. — Тя въздъхна. — Нямаш никакви пари, нали?
Инес поклати глава.
— Така си и мислех. Тези ще ти стигнат за една седмица, а може и за две. Ако ги харчиш разумно.
— Да, да — отвърна Инес. — Ще се оправя, ще се оправя.
Тя спря да плаче. Чувствуваше се уморена, успокоена и доста унизена. Не й се бе случвало да взима пари от жена. Никога не беше харесвала жените, никога не им се беше доверявала.
Мадам Таверние продължи да й говори. Макар да не го каза, тя искаше да й внуши, че ако харчи разумно, парите никак не са малко.
— Благодаря ви — каза Инес, — много ви благодаря.
— Нали ще изпиете един чай, преди да тръгнете? — подкани я сестрата.
Инес изпи чая, отиде в умивалнята и си сложи грим. После се върна при леглото на жената.
— Ще ме целунете ли за сбогом? — попита мадам Таверние.
Напудрената кожа на лицето й беше мека и отпусната като стар ластик; от нея също ухаеше на ванилия като от носната й кърпа. А когато Инес каза: „Никога няма да забравя добрината ви, това беше действително много важно за мен“, тя затвори очи, сякаш искаше да каже: „Да, добре, добре, добре…“
„До гарата ще ида с такси“ — реши Инес.
Единственото, което се въртеше в ума й, докато се возеше в таксито, бе какъв ли отговор би дала мадам Таверние, ако я попитат как се чувствува човек, когато остарее. Може би ще отвърне: „Понякога човек се чувствува спокоен.“ Инес си спомни златния пръстен с двете розички и изпита силното желание отново да е в болничното легло, скрила глава под чаршафа. Понеже не можеш да умреш и пак да оживееш само за няколкостотин франка. Нужно е повече. Може би много повече, отколкото човек е склонен да даде.
Роден в Питърбъроу, получил образование в Хароу и Оксфорд. Първият му роман, „Симонета Пъркинс“, излиза през 1925 г., а първият сборник разкази, „Смъртоносната бутилка“, през 1932 г. Автор е още на романите „Лодката“ (1949), „Посредникът“ (1953), филмиран от Джоузеф Лоузи и преведен у нас, „Привидна справедливост“ (1960) и др. Особено място в творчеството му заема трилогията „Юстас и Хилда“ (от 40-те години), в която се описват отношенията между брат и сестра от детството до зрялата им възраст и се разкрива механизмът на социалните отношения в английското общество между двете войни. Отличен стилист, сравняван с Хенри Джеймс и Джейн Остин, Хартли обаче е автор с по-скромна палитра от настроения и темпераменти. Неговите герои са склонни да проявяват по-скоро смирение, отколкото решителност, по-скоро добро възпитание, отколкото страст. Специален интерес авторът проявява към света на детето; той прониква в него с разбиране, проницателност и деликатност.
— Някой слиза с асансьора, мамо!
— Не, милото ми, грешиш, няма никой.
— Но аз го виждам през решетките — един висок господин.
— Така ти се струва, това е само сянка. Сега ще видиш, че асансьорът е празен.
И той винаги беше празен.
Този разговор се повтаряше постоянно, почти без изменения, откакто мистър и мисис Молдън и синът им Питър бяха пристигнали в хотел „Бромптън Корт“, където щяха да прекарат Коледа поради затруднения от домакински характер. Незапознато с хотелския живот, малкото момче никога не беше виждало асансьор и бе очаровано от него. Когато майка му или баща му натиснеше копчето, за да го повика, Питър заставаше малко встрани и го наблюдаваше как се движи надолу.
Таванът на партера беше висок, така че като се спускаше, асансьорът се виждаше за няколко секунди, преди да спре на етажа, и точно тогава, още при първото му появяване, Питър видя фигурата. Тя винаги беше на едно и също място, в левия ъгъл на кабината, с лице към него. Той, разбира се, не можеше да я види ясно поради двойната решетка, вратата на асансьора и вратата на шахтата, които трябваше да бъдат винаги добре затворени.
Бяха му казали да не се вози сам — ненужно предупреждение, тъй като той свързваше асансьора с нещата, които бяха позволени само на възрастните, и за разлика от повечето малки момченца не гореше от желание да се ползува от привилегиите на по-големите; достатъчно му беше да се удивлява и да се възхищава. Асансьорът го привличаше по-скоро като вълшебно, отколкото като механическо устройство. Приемайки вълшебството, той можеше да вярва, че в асансьора наистина има някакъв обитател, независимо от очевидния факт, че след възхитителното заключително щракване обитателят изчезваше.
— Ако не ми вярваш, попитай баща си — казваше майка му.
Питър не искаше да направи това поради две причини, едната от които беше по-лесно обяснима от другата.
— Татко ще каже, че съм глупав.
— О, не, той никога няма да каже такова нещо.
Това не беше съвсем вярно. Като всеки добросъвестен съвременен баща господин Молдън съзнаваше, че в такава ранна възраст подобна обида е много опасна: психологическите последици можеха да се окажат непоправими. Но с Фройд или без Фройд, бащите си оставаха бащи и понякога, когато Питър го ядосваше, мистър Молдън действително избухваше. Макар че Питър обичаше баща си, в скритите му представи той имаше много по-голям авторитет и внушаваше по-голямо страхопочитание, отколкото би предположил страничният наблюдател.
Другата причина, която Питър не разкри, беше по-фантастична. Не го беше попитал, защото, щом баща му беше с него, Питър не виждаше фигурата в асансьора.
Мисис Молдън си спомни за разговора и го разказа на мъжа си. „Асансьорът е на тъмно — каза тя — и предполагам, че момчето действително вижда нещо; то е толкова по-близо до земята от нас. Вероятно решетките хвърлят сянка и очертават някакъв силует, който ние не можем да видим. Не зная дали това го плаши, но би могъл да си поговориш с него.“
Отначало на Питър му беше по-скоро интересно, отколкото страшно. След това започна да развива своя теория. Щом фигурата се появява само в отсъствието на баща му, не следва ли от това, че фигурата е собственият му баща? Трудно можеше да се каже доколко Питър вярваше в това, но тъй като искаше да си фантазира, за него фигурата се превърна в „татко в асансьора“. Мисълта за „татко в асансьора“ наистина го плашеше и мястото около шахтата, където постоянно се навърташе, подтикван от неопределим импулс, се превърна в нещо страшно.
Наближаваше Коледа и хотелът започна да се украсява, с вечнозелени растения. Над стълбата до асансьора беше окачено клонче от имел и това подсказа на мистър Молдън една идея.
Застанали под него в очакване на асансьора, той каза на Питър:
— Майка ти ми каза, че виждаш в асансьора някой, който не е там.
Гласът му прозвуча по-укорително, отколкото искаше, и Питър трепна.
— О, сега не — каза той съвсем искрено, — само понякога.
— Майка ти ми каза, че винаги го виждаш — каза баща му отново по-строго, отколкото възнамеряваше. — И знаеш ли кой може да е той?
Обхванат от ужас, Питър извика:
— О, моля те, не ми казвай!
— Защо, глупчо — отвърна с равен тон баща му, — не искаш ли да разбереш?
Засрамен от страхливостта си, Питър каза, че иска.
— Та това, разбира се, е Дядо Коледа.
У него се надигна вълна на облекчение.
— Но Дядо Коледа не слиза ли през комина?
— Така е било преди, но не и сега. Сега той взема асансьора!
За миг Питър се замисли.
— Ще се облечеш ли и тази година като Дядо Коледа — попита той, — макар че сме на хотел?
— Може би.
— И ще слезеш с асансьора?
— Не бих се поколебал.
След това Питър се почувствува по-спокоен по отношение на призрачния пътник зад решетките. Дядо Коледа не би сторил на никого нищо лошо, дори и да беше (както сега Питър вярваше) собственият му баща. Питър беше едва на шест години, но си спомняше две Коледи, когато баща му се бе облякъл като Дядо Мраз и за него това беше възхитително преживяване. Той с нетърпение очакваше тази Коледа, когато призракът в ъгъла най-после щеше да се превърне в реалност.
Уви, два дена преди Коледа асансьорът се повреди. На вратите на всички етажи, които обслужваше, а те бяха пет (шест, ако се броеше и сутеренът), висеше надпис: „Не работи“. Питър се оплакваше шумно като всички останали, макар че, без да знае защо, тайно се радваше, че асансьорът вече не работи; и нямаше нищо против да изкачва пеша четирите етажа до своята стая, която беше свързана със стаята на родителите му, но си имаше и отделна врата. По стълбите той срещаше работниците (никога не знаеше на кой етаж ще ги види) и от тях събираше последните новини за асансьорната криза. Работели извънредно, казваха му те, и като него очаквали с нетърпение да видят края на работата. Понякога дори си подвикваха един на друг: „Хайде, по-живо.“ Той винаги ги питаше кога ще свършат и те неизменно отговаряха: „Най-късно на Коледа.“
Питър не се съмняваше в това. За него работниците бяха непогрешими, притежаваха вълшебна сила и не се подчиняваха на обикновените закони, които управляват асансьорите. Как само оставяха вратите отворени, подвикваха си един на друг през страшната шахта и не обръщаха никакво внимание на гостите на хотела, като че ли те не съществуваха! Единствено с Питър благоволяваха да разговарят.
Но Коледа дойде, сутринта премина, следобедът също, а асансьорът все още не тръгваше. Мъжете работеха с напрегнати лица и с потисната припряност и дори не отвърнаха на неговото „лека нощ“, когато мина покрай тях, за да отиде да спи. Да спи! Беше се молил да му разрешат този път да остане за вечеря, уверяваше ги, че няма да може да заспи, докато не дойде Дядо Коледа. Лежеше буден, заслушан в припрените гласове на мъжете, като се питаше кой удар с чука ще бъде последен, а после, точно когато шумът започна да утихва, заспа.
Насън той се пренесе във времето. Нима вече бе полунощ? Не, защото родителите му най-после се бяха съгласили той да слезе за вечеря. Сега беше моментът. Извърнал поглед от забранения асансьор, той се прокрадна надолу. В залата имаше часовник, но той беше спрял. В трапезарията имаше още един часовник, но смееше ли да влезе сам, щом никой не го водеше и всички щяха да го изгледат? Реши се да влезе и там, на тяхната маса, която невинаги можеше да намери, видя майка си. Тя също го забеляза и тръгна към него, проправяйки си път между масите, като че ли те бяха просто мебели, а не далечни острови под вражеско владичество.
— Скъпото ми момче — каза тя, — не можах да те открия — никой не успя, но ето те тук.
Тя го поведе обратно и после седнаха.
— Татко ти ще дойде след минута.
Минутите минаваха; внезапно се чу трясък. Изглежда, идваше отвътре, вероятно от кухнята. Усмивки озариха лицата на посетителите. Един мъж от съседна маса се засмя и каза: „Нещо падна на пода! Някой ще загази!“
— Какво става? — прошепна Питър, твърде възбуден, за да говори високо. — Някой удари ли се?
— О, не, миличък, някой изпусна поднос, това е всичко.
Питър бе разочарован, защото след тази незначителна случка баща му нямаше да се появи с подобаващия гръм и трясък, а той не се съмняваше, че баща му ще пристигне като Дядо Коледа. Напрежението беше непоносимо.
— Мога ли да отида във фоайето и да го почакам?
Майка му се поколеба и после каза „да“.
Фоайето беше пусто. Бяха освободили дори портиера. Дали пък ще е нечестно, запита се Питър, и дали няма да развали изненадата, ако почака Дядо Коледа до асансьора? Вълшебството има свои правила, които не трябва да се нарушават. Но сега той беше там, на старото си място пред асансьорната шахта, и кабината Ще се спусне отгоре, ако той натисне бутона. Знаеше, че не бива да го прави, че беше забранено, че баща му ще се сърди, и въпреки това посегна и го натисна.
Но нищо не се случи, асансьорът не дойде, и то защо? Защото някой небрежен човек бе забравил да затвори вратата — беше си „играл с асансьора“, както казваше баща му. Може би работниците бяха я забравили, забързани да се приберат вкъщи. Трябваше да направи само едно нещо — да открие на кой етаж вратата е оставена отворена и после да я затвори.
Това беше на техния етаж и в съня не му се стори странно, че асансьорът не беше там и не блокираше черната дупка на шахтата, макар че не посмя да погледне надолу. Вратата щракна. Той тържествуваше и това му даде криле; намери се отново на приземния етаж с пръст върху бутона. Чувство за могъщество, непознато дотогава, премина през него, когато устройството откликна на неговото докосване.
Но какво ставаше? Асансьорът идваше отдолу, а не отгоре и нещо не беше наред с тавана му — назъбена дупка, през която проникваше светлина. Но фигурата беше там, в обичайния си ъгъл, и този път не изчезваше, а продължаваше да стои там, Питър я виждаше през лабиринта на решетките — една фигура в червена мантия, обшита с бели кожи, и с червена качулка на главата: баща му, Дядо Коледа, „татко в асансьора“. Но защо той не го поглеждаше и защо бялата му брада беше нашарена с червено?
Двете решетки се сгънаха, когато Питър ги дръпна. В краката на баща му имаше играчки, но той не можеше да ги докосне, защото и те бяха червени, червени и мокри като пода на асансьора, червени като назъбената мълния, която прониза мозъка му…
Родена е в Дъблин, Ирландия. Първия си роман — „Хотелът“, публикува през 1927 г. Следват „Последният септември“ (1929), „Приятели и роднини“ (1931), „Къщата в Париж“ (1935), „Смъртта на сърцето“ (1949), „Най-горещият час на деня“ (1949), „Обичлив свят“ (1955), „Пребиваване в Рим“ (1960) и „Ива Траут“ (1969). Автор е и на шест сборника с разкази, сред които се открояват „Срещи“ (1923), „Ан Лий“ (1926), „Котката се хвърля“ (1934) и др., на две книги с есета и на „Бележки върху писането на роман“, където излага схващанията си върху особеностите на този жанр.
Централно място в творчеството й заема темата за загубените илюзии, както и конфликтът между поривите на сърцето и обществените норми на поведение. Известна е с голямото си умение да разнищва вътрешните преживявания на героите си. Има изтънчен усет за атмосфера. Мястото на действието и сезоните присъствуват като драматични акценти в нейните творби.
Докато слънцето залязваше, светлината му бавно разтапяше околния пейзаж и накрая превърна всичко в жарава и стъкло. Освободени от жегата на пладнето, копите сено сякаш плуваха над окосената трева; свежестта им проникваше във въздуха. Околните възвишения с гористи склонове се къпеха в зрака като хълмове от някакъв друг свят — райско блаженство ще е да си там, където сякаш никой не е стъпвал, на горските поляни, меки като ситен прах, поръсен отгоре със злато. Откроени върху тези хълмове, яркочервените японски рози в градините на крайпътните вили изглеждаха груби — твърде близо бяха до окото.
Шосето беше в Ирландия. Светлината, въздухът от далечината, вечерният въздух струеше косо през откритата кола. Краищата на свития гюрук припляскваха, металната му рамка потракваше, докато пътничката, натиснала педала докрай, следваше потъмняващата магнетична разделителна линия. В големия вехт петместен автомобил нямаше друг освен дребната жена на кормилото — празнотата сякаш го вдигаше над земята, — един жакет се хлъзгаше насам-натам по задната седалка, куфарът се блъскаше в облегалката. Шофьорката караше напрегнато, от време на време извиваше едната си китка да види часа, хвърляше мимолетен, притеснен, разсеян поглед на километрите, изписани по жълтите крайпътни табели. Пътуваше успоредно на залеза: слънцето бавно се скриваше от дясната й страна.
Хълмовете се извъртяха и накрая застанаха пред нея. Там, където пътят кривваше нагоре към прохода, тя спря и запали цигара. С едно дръпване си развърза тюрбана; разтърси коси и метна шала на задната седалка. Течението в прохода разресваше косите й на едри кичури, докато колата бръмчеше по стръмнината на втора скорост. Зад един ярко очертан хребет слънцето вече изчезваше; по склоновете, покрити с папрат, всяко стръкче се открояваше в електриковата сянка и пръснатите там кози извръщаха глави. Колата застигна един камион, повлече се отзад нетърпелива, възпирана от завоите. На първата права отсечка шофьорката натисна длан върху клаксона, изпревари, пак отлетя напред.
Дребната жена караше с вдигната брадичка. Държеше живота си в свои ръце — с кормилото и с ходилото, в което през подметката на обувката усещаше туптящия натиск на педала. Лицето й, уголемено от развятата коса, беше безизразно като на дървена статуя; челото над черните й вежди бе спокойно, а очите, с разширени зеници, отразяваха само тлеенето на светлината отвъд хоризонта, сияйните сенки на здрача.
Оттатък прохода, преди окръжния град, шосето се разшири и се изпъна между каменни зидове и сочен гъст букак. Зидовете взеха да се насичат от порти и дървени огради — започнаха предградията. Хората из градинките на новите държавни жилища пропускаха устремената кола през невиждащи очи. Високите пътечки бяха обрамчени с трева. Редиците от бели и сиви стари къщурки, ниско встрани от тротоара, изпускаха пушек през горните отвори на вратите; пред къщичките, насядали върху сандъци, жени и старци дремеха със сведени погледи; тук-там в клетки, окачени на външните стени, подскачаха птички. Горе на пътя дечурлигата гонеха топки и се шмугваха вляво и вдясно пред колата. Освеженият град, разстлал улици към центъра, сега бавно се оживяваше, разхлаждаше се; улиците и камъните излъчваха сиворозово сияние, зноен вял призрак на пладнето. В тази здрачна картина девойките с ярки рокли, излезли на разходка, приличаха на цветни фотографии.
Зад всичките прозорци все още нито една лампа. Разтварящата се напред перспектива беше многозначителна, достолепна и многостранна. Но хора нямаше — лъскавата улица беше празна, виждаха се само коли, паркирани под дърветата от двете й страни. Какво ставаше тук? Големият автомобил се поколеба, шмугна се с животинска нервност между замрелите, заключени край тротоарите коли. Шофьорката извърна тясното си лице наляво и надясно, премести поглед от часовника на ръката към часовника на кулата, прехапа устни, потърси къде да спре. Надпис „Съюз на автомобилистите“ висеше под един от балконите на хотела, над входната врата. Изви към знака „Паркирането забранено“.
В дъното на хотелското фоайе електрическата крушка на бара прозираше през стъклената преграда; жълтите й лъчи се процеждаха през прашния здрач и на стъклото играеше нощна пеперуда. Светлината от улицата нахлуваше през входа и озаряваше бледо графиките върху блажно боядисаните стени, пурпурна филмова реклама, махагонова пейка край гишето, закачалка с две забравени шапки. Жената, изкачила задъхано стълбите, сякаш се блъсна в стена от безразличие. Стремителното почукване на токчетата и по линолеума не подмами никого, а разговорът на двамина зад стъклената преграда на бара, и той като светлината, сякаш се размиваше дума по дума. Дребната жена удари по плота със свити пръсти.
— Има ли някой — ало! Има ли някой тук?
— Ида, ида. Почакайте — извика хотелиерката и мудно излезе през вратата на бара. Протегна ръка към електрическия ключ и докато палеше лампата над гишето, с безразличие огледа посетителката — младоликата, разрошена дребна жена с вежди като криле и очи, още разсеяни след дългото шофиране. Хотелиерката, подпряна на плота, бавно спусна поглед към босите й крака и омачкания ленен жакет.
— С какво мога да ви услужа? — запита тя накрая.
— Трябва ми телефонът — искам да се обадя!
— Може, разбира се — отвърна мудната хотелиерка. — Защо не? — добави, като размисли, и й подаде ключа от телефонната кабина. Дребната жена влезе в кабината: с уста на микрофона, като заговорник, тя припряно поръча разговора. После се върна и поиска нещо за пиене.
— Междуградски ли е?
— Ъхъ… Какво става тук? Защо има толкова коли?
— О, тази вечер е надбягването с кучета.
— Така ли?
— Да, надбягването с кучета. Хотелът иначе е пълен, но сега всички са там.
— Чудех се кои ли са — обади се дребната жена, загледана към телефонната кабина, докато вкусваше питието.
— Да, отидоха на кучешкото надбягване. Знаменита група. Но на мен не ми е интересно — каза хотелиерката и превзето сбръчка чело. — Един път ходих, обаче не ме развълнува.
Другата изобщо не отговори. Тя се извърна с чашата, седна, остави я до себе си на махагоновата пейка и започна да разтрива прасците на босите си крака, сякаш бяха схванати или измръзнали. Някакъв мъж отвори с лакът вратата откъм бара, като сгъваше страниците на разтворен вестник.
— Тук пише същото — рече той и с две ръце размаха вестника, — същото, каквото ти разправях.
— Това изобщо не доказва — отвърна хотелиерката. — Все едно — дай го. Тя измъкна страниците от ръцете му и започна да ги сгъва на четири. Очите й полазиха като буболечки по някакво заглавие. — Страхотна битка…
— Каква битка? — възкликна дребната жена, като спря да разтрива крака, но не вдигна очи.
— Страхотна въздушна битка. Изтрепали се един друг — добави жената и въздъхна укорително и някак сластно. — Слушайте, защо не седнете да чакате във фоайето?
— Ами да. Там ще й е много по-добре — намеси се мъжът, който бе донесъл вестника. — Има удобства. — Очите му се навлажниха от светлината на лампата. Дребната жена се вдигна рязко и измери отбранително, сякаш едва сега ги забелязваше, двамината, които я наблюдаваха от гишето.
— Мистър Донован все много знае — заяви хотелиерката. — Я да се махаш оттука — обърна се тя към Донован. — И без това е тясно… Ето го вашия разговор, хайде!
Но дребната жена вече се беше вмъкнала в кабината, светкавично, като помощничка на фокусник, която ти изчезва пред очите.
— Ало? — викаше тя. — Ало! Мога ли да говоря с…
— На телефона — прекъсна я другият глас. — Какво става? Всичко наред ли е?
Лицето й пламна.
— Чувам те вече по-отблизо! Стигнах до К…
Дружелюбният спокоен глас каза:
— Значи се движиш добре.
— Радваш се, нали? — Трепна гласът й.
— Карай по-бавно — рече той. — Светлината е коварна. По-спокойно, момичето ми.
— Виждам, че изгаряш от нетърпение! — Отсреща мълчаха. Тя продължи: — Защо ли не взема да остана на това кучешко надбягване.
— О, значи е тази вечер, тъй ли? — продължи той невъзмутимо (след като спря според нея да си изтръска цигарата). — Не, не те съветвам.
— Мили…
— Ема… А майорът как е?
— Много е добре — отвърна тя някак отбранително.
— Разбирам — каза той. — Значи всичко е както трябва, тъй ли?
— След час съм при… където живееш.
— Първият портал вляво. И гледай да не се пребиеш, чуваш ли? Това е по-важно от всичко. Помни — нощта е наша. Всъщност откъде се обаждаш?
— От хотела. — Тя отърка лице о слушалката, издаде тих звук. После бързо се овладя и каза: — Е, хайде тогава. Просто исках…
— Точно така — отвърна той и затвори.
Робинсън, като затвори телефона, мина от коридора във всекидневната, при гостите си. По лицето му още играеше усмивка. Глухата жена край масата до прозореца си доливаше чай.
— Вече е изстинал! — извика Робинсън, ала тя постави грейката върху чайника с тайнствена усмивка.
— Не се безпокойте за нея — обади се брат й. — Оставете я!
Стаята в тази къща на възвишението бе още светла: през отворения прозорец от цветните лехи в градината нахлуваше мирис на пръст. Тъмнееше само поясът от букови стволи от другата страна на шосето. Откъм камината, от въглищата на незапаления огън, се носеше дим на догаряща цигара. Робинсън все още не можеше да скрие усмивката си: той си взе чашата от полицата над камината и се настани в коженото кресло небрежно, отпуснато, дружелюбно. Ала Джъстин Кейви, в отсрещното кресло, изглеждаше раздразнен от прекъсването на разговора.
— Отвратителен — заяви той, — телефонът ви е отвратителен.
Макар да идваше за пръв път в дома на Робинсън, той изявяваше симпатията си към него нескрито, с тези прояви на непреклонност и раздразнителност.
— Понякога е, а понякога — не е — отвърна Робинсън. И толкова. — За какво говорехме? — запита приветливо.
Глухата се извърна от прозореца и отправи към двамата, или по-скоро към пространството помежду им, затрогваща усмивка. Брат й мушна рязко ръка в джоба си и измъкна оттам нов пакет цигари: той пренебрегна предложените от Робинсън цигари, свъси вежди и разкъса целофана с нокътя на палеца. Но напрежението му видимо се разпръсна, сякаш сестра му го бе докоснала по рамото. В очите, зад очилата, се появи разсеяният, търпелив поглед на мислител. Джъстин беше успяващ банков чиновник, пристигнал в отпуска тук (където живееше сестра му). Обикновено прекарваше ваканциите си в пътешествия из Франция, Германия, Италия: дразнеше го хаотичната „живописност“ на родната страна. Сега, това лято, беше дошъл при Куини само заради войната, която го беше хванала в примка — все пак изпълненият дълг е за предпочитане пред проваленото удоволствие. Навремето баща им бил лекар в градчето: сега сестра му живееше в две стаи на площада — загрижена да не притеснява Джъстин, беше му наела хотел. Ваканцията със сестра му, ваканцията в този глух, буренясал край на спомените, ваканцията, в която почти всеки ден трябваше да минава край вратата на стария им дом, извикваше у Джъстин тегота, която той едва понасяше. Принуден бе да споделя с Куини както детските кукленски блюда, сготвени на керосинената печка зад паравана във всекидневната, тъй и самотният и някак приказен свят, създаден от глухотата й. Тази глухота разбиваше единственото му защитно средство — разговора. Изложен беше на странния, волен, проницателен поглед, с който тя непрестанно оглеждаше лицето му. Не съумяваше да отбива косия й син взор. Нещата, които изричаше неочаквано, неща без външен контекст, попадаха точно в целта. Не беше чак толкова добродушна: обичаше да го уязвява.
В средната възраст Куини бе много хубава: тънкото й лице бе като позавяхващо нежно бяло-розово цвете. В това горещо лято простичките й рокли с малки дантелени яки бяха на цветчета, бледолилави и сини. По жежката главна улица минаваше с копринен слънчобран. Здрачните й северни стаи на първия етаж гледаха към зелената трева и липите на площада: над отсрещните сгради се очертаваха хребетите на високи планини. Тя неспирно сновеше навън по своите работи, невъзмутима като котка, а Джъстин, застанал да я чака на някой от нейните прозорци, я виждаше да прекосява площада под обедното слънце, засенчила очи с длани като козирка. Малкото градче, макар че беше нанизано край главно шосе, бе всъщност аванпост под планините: в бързорекото, несговорчиво местно общество тя си бе извоювала, за изненада на Джъстин, завидно положение. Бе достатъчно женствена, за да й е приятно да води мъжа Джъстин по гости и да го показва; ходеха по следобедни и вечерни чайове и в приемните стаи с излинели дантели, под втренчения взор на семейните фотографии, сред осмоъгълните масички и рисувани възглавнички, Куини, положила памучните си ръкавици в скута, безгрешно допълваше разговорите на Джъстин с ведрите си, лъчезарни, неразгадаеми усмивки и погледи. От своя страна той бе достатъчно мъжествен, за да откликва — а си и отдъхваше от тягостния tête-â-tête. Но посещенията го радваха най-вече, защото поне за час-два спираше да се взира в екрана на собствените си мисли, където неизличимо се открояваха обезобразените му представи за сринатите от войната кули на Европа. Той чувствуваше безпомощно как разрушаването на онова, което беше само негово, се извършва неспирно, без никой да го пита. В сърцето на този аполитичен ирландец косвеното страдание дълбаеше като крив остър нож. Затова, с примирение и с наслада излизаше сред обществото; сред докторите, адвокатите, антикварите, банковите чиновници на този малък град той подновяваше стари познанства и завързваше нови. Не му беше неприятно, че се превръща за няколко седмици — колко непривично бе това за монашеския му живот в Лондон — в нещо като сумрачна знаменитост. Стараеше се да обуздава високомерието си на самотник. Това, че бе неженен и се държеше по студентски, му придаваше младежки вид, макар вече да минаваше четиридесетте. Сутрин четеше до късно в хотелското легло; после правеше самотни разходки; връщаше се да излъска обувките си с четката на Куиин и поемаше с Куини към някой следобеден чай. Представили ги бяха на Робинсън, директора на фабриката, в гостната на секретаря на местния тенис-клуб.
Робинсън не обичаше да ходи по гости. Появил се бе в градчето едва преди три години и отначало го бяха взели за свободен — всъщност бе женен, разделен с жена си. Възмущението, породено от това разкритие, се бе утежнило от факта, че Робинсън го приемаше с пълно безразличие: той работеше във фабриката с увлечение, а после го виждаха да се качва на мощната си кола и да се измъква прекалено безгрижно от града. Когато го срещаха, несмутимата му мъжественост дразнеше дамите, дразнеше ги най-вече в това общество на брачни двойки, в което жените се стремят да пречупят мъжкото у мъжа. Съпрузите го отмъкваха да пийнат по чашка, когато се виждаха сами, или се затваряха с него в трапезарията. Джъстин вече го бе забелязал в барчето на хотела. Когато Робинсън се появяваше на здрачаване в тенисклуба, той се отнасяше към дамите приветливо и подкупващо, но същевременно разсеяно и заучено. От това вероятно бе произлязъл и слухът, че обичал жените само „откъм едната им страна“. Още при първата си среща с Робинсън Джъстин бе усетил едно напрегнато, смущаващо влечение към едрия рус, усмихнат, надменен, самоуверен човек. Притегляше го невъзмутимото физическо присъствие на Робинсън, подтикваше го към непривични разговори и мисли; държеше се необуздано, като човек, размахващ отчаяно призивен флаг, сякаш това същество бе някоя очарователна жена; разговорите му ставаха превзето интелектуални и той изпитваше неустоимото желание, като извратен влюбен, да излага на показ уязвимото си честолюбие, своите приумици и слабости. Една вечер в хотелския бар бе приказвал дълго с Робинсън, накрая бе избухнал в сълзи. Робинсън му въздействуваше като чуждоземно слънце. Познанството — едва ли би могло другояче бе само епизод от това притеснително лято. За Джъстин то бе заместило едно пътуване в непозната страна. Двамата се движеха в толкова различни среди, че ако бяха в Лондон, нямаше и да се срещнат.
Поканени да се отбият някога, когато пожелаят, тази вечер братът и сестрата Кейви се бяха появили при Робинсън. Тази вечер, вечерта на това първо посещение, високото, малко мрачно чело на Джъстин бе пламнало в червенина още щом бе натиснал звънеца. Застанал пред Куини, облечена в муселинена рокля, той бе трепнал, когато се бе озовал пред икономката. Куини, като всички останали дами от градчето, досега само беше минавала край портата на Робинсън.
От своя страна Куини бе щастлива, че е проникнала в тази, както я наричаше, „порцеланова къща“. Кацнала на хълма в покрайнините на града, Белвю наистина приличаше на порцеланово украшение над камина — беше масивна, гладко измазана сграда с корнизи, наскоро боядисана в светлосиньо. От моравата, обрасла в пампасова трева, с полукръгли цветни лехи, бръмченето на Робинсъновата моторна косачка се носеше лете над сънливото градче. А когато зимата оголеше околните дървета, чистите прозорци, остъкленото входно антре и празната оранжерия излъчваха в скрежните слънчеви утрини дяволито и безгрижно сияние. Едва ли не чувствената чистота на жилището бе отразена и в личността на Робинсън — в ушите, в брадичката, в яката и в ниско изрязаните нокти. На алеята, по която бяха минали двамата Кейви, личаха отпечатъци от широките, самоуверени гуми на колата му.
— За какво говорехме? — повторно запита Робинсън.
— Казах, че трябва да се измисли някаква нова форма.
— О, да, точно така — потвърди Робинсън. — Такаа… — Той кимна над главата на Джъстин.
— Нова форма за изразяване на мислите и чувствата…
— Но човек мисли това, което се случва да мисли, както и чувствува онова, което му се случва да чувствува — според мен. Или мислиш и чувствуваш, или не мислиш и не чувствуваш, как иначе?
— Не мислим и не чувствуваме! — извика Джъстин. — Точно това искам да кажа. От известно време насам не правим ни едното, ни другото. Способностите ни са закреяли, без да осъзнаем — без да го осъзнаем! Осъзнаваме го чак сега. Сега, когато край нас има достатъчно смърт, за да ни извика на живот, ние забелязваме, че не живеем. Сблъскваме се с невъзможността да живеем — ако не разчупим това, ако не идем към нещо друго. Има някаква спирачка в самите ни чувства и способности, която е превърнала всичко край нас в мъртва материя — мъртва материя, която не съумяваме дори да помръднем. Вече не сме в състояние да изразим себе си: това, което казваме, ни най-малко не се приближава до реалността, а единствено до онова, което сме казали. Разберете, тази война е едно ужасно просветление; тя разпръсна нашия мрак; принуди ни да видим къде се намираме. Вцепенени сме, бог да ни пази, и тъй раздалечени един от друг, че и знаци дори не можем да си правим. Валутата ни е обезценена — „идеите“ ни и прочие, и прочие. Ще трябва да сечем нови монети. Трябва да си пробием път до новата форма — гений е нужен за това. А сега, в този миг, ние сме слегнали между живота и смъртта. Помнете, нужен ни е гений за да просъществуваме изобщо!
— В такъв случаи аз съм загубен — заяви Робинсън. Той стана, взе празната чаша на Джъстин и я отнесе при бюфета с напитките.
— Но ние го имаме! — викна Джъстин и тупна по страничната облегалка на креслото. — Приветствувам вашата гениалност, Робинсън, обаче в своята се съмнявам!
— Много сте любезен — отвърна Робинсън. — Съгласен съм, че тази война ни кара да се замислим. Аз участвувах в последната, ала не помня да съм се замислял; вероятно не ми е оставало време. Сега естествено в моята работа ежедневно се сблъсквам с войната. И да ви кажа право — продължи Робинсън, като се извърна, — обичам свободното ми време да е наистина свободно време, защото ту с една, ту с друга залисия, то е наистина малко. Затова и не размишлявам достатъчно — макар да зная как да го направя. А не смятате ли, че размишленията понякога разстройват?
— Не смятам! — извика Джъстин гневно.
— Е, вие знаете по-добре — отвърна Робинсън, загледан в нокътя на палеца си. — Така и предположих. От онова, което казахте.
— И да искам, не мога да размишлявам: загубил съм си обосновката. Аз вкусвам уличния прахоляк, вдъхвам липовото ухание на площада и неспирно се блъскам в тая ужасна черупка на миналото, сред образи, които колкото повече губят своя смисъл, толкова по-силно терзаят. Що се отнася до чувствата…
— А не намирате ли, че тукашният ритъм е малко вял? Всъщност аз нямам нищо против този град, но не той е мястото, което бих избрал, за да се развлека…
— Драги мой Робинсън — прекъсна го Джъстин с превзет, назидателен тон, — нима сте сляп за нашето изключително приятно общество?
— Сбирщина дръгливи котки — подхвърли Робинсън дружелюбно.
— Намеквате да търся забавленията вън оттук?
— Това имах предвид.
— Аз се развличам сам — заяви Джъстин, — тук всичко ме унищожава къс по къс. Ала това е, което търся; това искам да доведа докрай; това е именно, което целя да постигна. В отвъдния край на нищото — моята нова форма. Да изчегъртам своето „аз“; да изчегъртам проклетата си същност и да измъкна на бял свят някакво зрънце от живот. Аз не аз — ще бъда същинският свят… Имате право: онова, което наричате размишления, ме разстройва. Всъщност аз, както го наричате, „размишлявам“, за да намеря някаква възбуда. Отнемете моето „аз“, и тогава ще започна истински да мисля. Тогава ще виждам; ще усещам истински; дори може би ще обичам…
— Чудесно — кимна Робинсън някак смутено. Той замълча и сякаш се замисли над думите на Джъстин — в същото време погледна пресметливо към електрическия часовник над камината.
Джъстин замлъкна, после каза:
— Много ми дадохте да пия.
— Значи вярвате, че тази война ще ни направи по-съвършени?
— Кажете ми, какво е любовта? — обади се внезапно Джъстин.
Робинсън замря за по-малко от миг, както палеше цигара. Засмя се късо, изчаквателно и непривично високо.
Куини усети трептенето, извърна се и дръпна ръка от рамката на прозореца. Беше се загледала втренчено над пампасовите туфи на ливадата, към пътя; велосипедисти и пешеходци, тръгнали към града, минаваха непрекъснато край портала на Робинсън. Оттатък пътя, отвъд оградата на имението, през тъмните буки пробляскваше небе, а цветовете и уханието на окосената морава и на цветята бяха сякаш — с настъпването на нощта — доближени до сетивата, като че някакво ново течение струеше изотдолу. Куини видя с възрадваните си мисли нещо, което не можеше да види от мястото си на прозореца — синята порцеланова къща с озарените й прозорци, кацнала на своето хълмче в прозирната, униваща светлина. Тъй рядко се случва — да се самонаблюдаваш отдалеч.
Когато вибрациите от смеха я накараха да се извърне, тя съзря светлината на деня в рамките на Робинсъновите картини и в хромираните стрелки на часовника. Погледна главата на Робинсън, отметната от смеха върху кожената облегалка на креслото: премести поглед към Джъстин.
— Спречкахте ли се?
Робинсън пак се засмя, този път много по-естествено: издаде звук като от разжарена пещ. Той наклони глава към Куини и сякаш я подкани да влезе в неговото настроение.
— Невероятно е как някои неща излизат наяве, ако разбирате какво имам предвид.
— Не, не разбирам — ледено отвърна Джъстин.
— Ала сестра ви, уверен съм, разбира.
— Вие не разбрахте какво искам да кажа. Каквото и да съм изрекъл за вашата гениалност, вземам го обратно.
— Слушайте, съжалявам — възкликна Робинсън, — вероятно съм го изтълкувал погрешно.
— Напротив — грешката беше моя.
— Знаете ли, странно е това с вашата сестра — все забравям, че не ни чува. Изглежда така въвлечена в разговора. Смятате ли, че обича деца?
— Чудите се защо не се е омъжила, така ли?
— Мили боже — не, запитах се дали…
Джъстин продължи:
— Появи се навремето някакъв мъж, но после изчезна. Трябва да си много предприемчив, за да тръгнеш с глухо момиче.
— Имах предвид моите деца — обясни Робинсън. Беше се изправил и сега взе от полицата над камината две от снимките в сребърни рамки. Прекоси с тях стаята, отиде до Куини, която ги пое с присъщата й готовност и се извърна към светлината. Джъстин видя как профилът на сестра му се свежда да ги разучава и видя Робинсън застанал над нея, облегнат на прозоречната рамка. Когато Робинсън улови вдигнатия към него поглед на Куини, кимна и се тупна в гърдите.
— Вижда се — колко приличат на вас! — възкликна тя. Той докосна едната снимка, после разпери десетте си пръста, след това другата и вдигна осемте. — Русото момченце е повече като вас, ей това, самонадеяното. Тъмнокосото прилича повече на момиче — но сигурна съм, че ще възмъжее… — Като изрече това, тя отново се загледа в снимките — очевидно не бързаше да му ги върне и Робинсън не посегна да ги прибере; действието разглеждане при Куини бе винаги съзерцателно и бавно. За Джъстин двата силуета, изрисувани на прозореца, изглеждаха свързани и споени от мрака.
„И двамата са срещу мен — каза си той. — Тя не чува с ушите, той не чува с мисълта си. Нищо чудно, че могат да общуват.“
— Чудно е — обади се тя, — че нямате и момиченце.
Робинсън се върна за друга снимка — но спря, хвърли объркан поглед към Куини и прекара ръка нагоре и надолу по стъклото, сякаш отмахваше нещо.
— Тя е права; имахме и момиченце — изрече той. — Но не зная как да й обясня, че почина.
На шейсет мили оттам майорът правеше последната обиколка из овощната градина, преди да заключи къщата. По това време здрачът под дърветата бе вече тъмно бронзовозелен; овалът на обилния плод по клоните едва се очертаваше между листата. Заревото на залеза, в което бе наблюдавал тръгването на Ема, беше напуснало небето. От време на време кракът му ритваше някоя паднала ябълка — той въздъхваше, свеждаше се някак вдървено, вдигаше ябълката, опипваше я слепешком с палеца да разбере дали не е натъртена и я пускаше внимателно, сякаш беше яйце, в провисналия джоб на грубото си вълнено сако. Годината не беше ябълкова. Имаше нещо механично, някакво примирение в движенията на майора — беше висок, без следа от военщина, леко приведен, с изтънели увиснали мустаци. Най-често по лицето му беше изписан израз на съмнение и вглъбеност. През последните месеци гримасата се бе задълбочила.
Когато приближи до къщата, чу радиото и видя запалената лампа във всекидневната, където седеше леля му. Изведнъж картината се наруши — леля му трепна, изгаси радиото и претича през стаята, до прозореца. Сякаш вътре бе избухнал пожар.
— Бързо! — извика тя. — О, боже мой, побързай! Май че звъни телефонът.
Телефонът беше в другия край на къщата — отдалече го чу. Докато подтичваше по коридора, той мушна ръце в джобовете, за да не тръска ябълките. Когато вдигна и позна гласа на жена си, тревожно, с отмалял глас попита:
— Добре ли си?
— Разбира се. Доиска ми се да кажа лека нощ.
— Много мило — отвърна той озадачен. — А как върви колата?
— Хвърчи като пиле — долетя ясният й глас. — Вие там как сте?
— Тъкмо се прибирах; леля Фран е във всекидневната, слуша нещо по радиото, а пък аз сложих децата да си легнат преди половин час.
— Нали ще се качиш да ги видиш?
— Да, тъкмо отивах. — За миг и двамата млъкнаха, после той каза: — Къде си сега?
— Сега съм в Т., в хотела на площада.
— Чак в Т.? Не караш ли прекалено бързо?
— Нощта е прелестна; пътят е празен.
— Не насилвай колата, защото…
— О, зная — прекъсна го тя пак с оня ясен глас. — Поисках да спра в К., но имаше страхотна тълпа — кучешкото надбягване. Затова продължих. Мили?…
— Да?
— Вечерта е прелестна, нали?
— Да, чак не ми се влизаше вътре. Сега ще заключа, после ще отида при децата; а след това смятам да поседя с леля Фран.
— Аха. Е, тогава аз да потеглям.
— Те там няма да легнат, докато не пристигнеш, нали?
— Разбира се — отвърна Ема бързо.
— Благодаря, че се обади, мила — добре си се сетила.
— Мисля за тебе…
Той сякаш не я чу.
— Е, хайде, и внимавай. Приятно прекарване.
— Лека нощ — каза тя. Но майорът вече беше затворил.
Във всекидневната леля Фран не се бе върнала при радиото. Застанала край вечерния огън, запален, за да й е топло, възрастната жена стоеше напрегнато, с лице към вратата, и неспирно опипваше пръстените на лявата си ръка. Носеше рокля от плътна коприна, с мрежесто жабо и висока яка с банели, с каквито навремето дамите са слизали за вечеря в скъпите пансиони. Под светлината на лампата восъчните й черти изглеждаха размазани, по-скоро изличени. Всекидневната беше претъпкана: столове в кретонени калъфи, масички с интарзия[9] и табуретки с тапицерия от гоблен; почти нищо нямаше антична стойност, но ни един предмет не беше и от днешно време. Имаше витрини с евтини порцеланови сервизи, също и синьобели чинии в метални скоби, окачени на редици между акварели. Червените рози, подредени във ваза от гувернантката, вече ронеха листа върху пианото. В единия ъгъл стоеше арфа с две скъсани струни — затръшнеше ли се врата, мръднеше ли някой по-рязко, арфата издаваше звън като стон. Тишината, обвила отвсякъде самотната къща, сякаш се сбираше в диплите на завесите и се просмукваше във въздуха като мъгла. В тази стая, където Ема не обичаше да се намесва, се беше наместил упадъкът; той хвърляше безжизнени отражения в двете огледала — стените бяха зелени. Тялото на леля Фран се бе уталожило тук, като предмет на дъното на пресъхнало езеро. Списанието, което бе разглеждала, се бе изхлузило от скута й върху черното кожено килимче.
Когато племенникът й се появи на вратата, леля Фран впи в него разтревожен поглед.
— Нещо лошо ли е станало?
— Не, не — беше Ема.
— Какво има?
— Нищо. Звънна да каже лека нощ.
— Но нали ни каза — възкликна леля Фран с привичния си притеснен глас. — Каза ни лека нощ на влизане в колата. Забрави ли — стъмнило се беше, когато тръгна. Прекалено късно, да поема на такъв дълъг път. Следобедът беше пред нея, а тя отлагаше, отлагаше… Имах чувство, че до последния момент не може да реши.
Майорът се извърна с гръб към леля си и започна да изпразва джобове — поставяше ябълките внимателно, две по две, две по две, на бюфетчето.
— И все пак това пътуване ще я поразведри — обади се той.
— По едно време следобед реших, че се отказва — продължи леля Фран. — Но сега вече е пристигнала — нали това ми каза?
— Почти — поправи я той, — не съвсем. Ще ме почакаш ли, докато заключа? Обещах й да видя и децата.
— Ами ако телефонът звънне?
— Няма кой друг да се обажда. А и централата вече изключва.
— Днеска следобед — каза леля Фран — звъня четири пъти.
Чу го как преминава от стая в стая, как отваря завесите, затваря тежките капаци, накрая как слага резето и закача веригата на входната врата. Сега вече тя ще се успокои, сега, когато къщата се превръща в затворена крепост срещу заплахите на будуващата нощ.
— Ей — викна му и кимна през рамо към муселинените завеси, които сякаш излъчваха тъма, — не забравяй този прозорец! — И той се върна с унилата си обезверена стъпка. — Не че ми е студено — обясни тя, — но мразя да нахлува мрак.
Той затвори капаците.
— Ей сега слизам.
— И ще постоим малко заедно, нали?
— Да, лельо Фран — разбира се.
Момиченцата, които си приказваха, млъкнаха, щом чуха, че баща им се качва. Леглата им изскърцаха, докато се изпъваха прилежно, а после се спотаиха приветливо, очаквателно. Стаята миришеше на паста за зъби; белите гардероби се сливаха бавно с бялата стена. Прозорецът беше отворен, щората — вдигната, тъй че тук бе още сумрачно; над камината тъмнееше картина на Христос.
— Ела, ела — повикаха го те, — още не спим. — Майорът влезе и спря между двете легла. — Седни на моето — учтиво го покани Дай. — Тази вечер е мой ред.
— Защо се обади мама? — попита Виви и се изправи на възглавницата.
— Но как разбрахте, че беше тя?
— По гласа ти — обаче не чухме какво й каза. Слушахме отгоре, от площадката. Защо се обади?
— Да ми каже да ви кажа да слушате.
— Че тя вече го каза — прекъсна го Виви нетърпеливо. — Защо се обади наистина?
— Просто за лека нощ.
— О! Пристигнала ли е вече?
— Къде?
— Където каза, че отивала.
— Не съвсем — почти.
— Боже мой! — извика Дай. — Струва ми се, че е тръгнала преди сто години! — Момиченцата лежаха притаени и неподвижни. После Дай попита: — Знаеш ли какво каза леля Фран, понеже мама заминала без чорапи?
— Не — отвърна майорът, — но все едно.
— О, и на мен ми е все едно, но понеже я чух — оправда се Дай.
— И аз я чух — подкрепи я Виви; просто се усещаше как е отворила очи, а майорът сякаш я виждаше, безпогрешна миниатюра на лицето на жена му.
Дай продължи:
— Много я е страх да не се случи нещо.
— Леля Фран ли?
— Все от това се бои.
— Много сме й мили.
— О — избухна Виви, — но мама обича да й се случват разни неща. Докато си приготвяше багажа, през цялото време си подсвиркваше. Не може ли и ние да се повеселим утре?
— Утре майка ви ще се върне.
— Да, но не може ли и ние утре да се повеселим?
— Ще видим, ще питаме майка ви — отвърна майорът.
— Добре, но ако например не се върне?
— Слушайте, крайно време е да спите.
— Не можем — какво ли не ни минава през ума… Ти кажи нещо, татко. Разкажи нещо. Измисли.
— Какво да ви кажа? — запита майорът.
— О, господи! — ядоса се Виви. — Каквото и да е! Какво разказваш на мама?
Той слезе долу при леля Фран със следите от две недоволни целувки, още влажни на бузата му. Когато ги остави, Дай си повя с чаршафа.
— Защо е все такъв разочарован, ти знаеш ли?
— Знам, мисли за войната.
Но тъкмо Дай, след тоя въпрос, се отпусна и заспа като упоена. А именно Виви, като се въртя неспокойно насам и нататък, съзря в небето, зад кръста на прозореца звънтящите частички на белия мрак, тя чу нощната пеперуда между двете прозоречни рамки, тя си въобрази, че чува как ябълките тупкат в тревата. Само една условна чертица делеше това дете от животинското: всичките му сетива бяха нащрек, готови да се впуснат в нощта. То преметна крака през леглото и притисна ходила о хладния под. Изправи се, измъкна се от нощницата и тръгна из къщата, голо-голеничко. От всяка стая, в която влизаше, редът, наложен от човека, бе сякаш побягнал — озарени от внезапната светлина, столовете и масите изглеждаха като подредени за гигантски миши пир. Тя спря пред вратата на всекидневната и се вслуша в безжизнените гласове на майора и лелята. Надникна през открехнатата врата на кухнята и забеляза оглозгания кокал и чайника на масата и една прислужница, примряла в прегръдките на някакъв мъж. Опита входната врата, ала не събра смелост да откачи веригата — нямаше как да се измъкне навън. Свъсила вежди, върна се в учебната стая и яхна кончето-люлка, което не бяха яздили от години насам. Неистовото блъскане на пружините стресна канарчетата под тяхната покривка: те заскачаха лудо из клетката. Виви слезе от коня, извади кутията с тебеширите и започна да рисува по гърдите, по корема и по бедрата си звезди и змии: червени, жълти и сини. А после, понесла тебеширите, се запъти към майчината спалня, да се види в голямото огледало — там смяташе да нашари и задничето си. Като се приведе до земята, тя заоглежда, с глава между краката, цялата спалня — електрическата крушка над тоалетната облъчваше пустото наклонено огледало и оставените тук сребърни украшения на Ема. Беззаконието, което усещаше да властвува тази нощ над целия им дом, я подтикна, след като бе танцувала пред високото огледало, да скочи и да потанцува и върху брачното легло. Пружините я хвърляха все по-нагоре и по-нагоре; тебеширен прах се посипа от тялото й по влакната на одеялата, по двете студени възглавници, които стъпките й бяха изритали от местата им. Колелцата на кревата се хлъзнаха под нейните подскоци върху излинелия розов младоженски килим в Емината спалня. Хласкан от колелцата, канделабърът във всекидневната иззвънтя над главата на леля Фран.
Тя бързо вдигна поглед към тавана.
— Нещо е влязло в къщата — заяви хладнокръвно и като стана, тръгна към вратата. По навик майорът се вдигна да я спре: той въздъхна и остави чашата с разредено уиски.
— Няма нищо, лельо Фран — каза й. — Сигурно не е нищо. Аз ще отида.
При тези думи леля му Фран се извърна към него, вдигнала лакти като птичи криле. Восъчните й черти изпъкнаха, сякаш бяха вдълбани в камък.
— Все не аз! Все не аз! Все не аз! Каквото и да видя, каквото и да чуя, то все е „нищо“, дори къщата да се сгромоляса отгоре ни! Всичко криете от мен. Никой не ми казва истината, чувам я само от говорители на радиото. Все нещо се шушука по телефона, все нещо се мести насам-натам, Ема все пее чак в другия край на къщата, децата все се тулят някъде! На мен никога, никога, никога нищо не ми се казва. Единственият отговор за мен е — „нищо“. Аз вечно трябва да чакам тук. Никой не припарва край всекидневната. Не ми се дава да ида и да видя!
— Ако това ще те успокои — каза той, — тогава върви. — И си помисли: всичко е наред, нали заключих навсякъде.
Тъй че именно лицето на леля Фран, с наведено чело, се появи на вратата на Ема. Издала напред чело като буфер, тя гледаше изпод вежди, мълчеше. Погледът й, придвижващ се бавно към онова, което търси, обхвана наведнъж детето и цялата стая. Виви притихна на леглото, закова се на място задъхана, с разтворени крака. Сърцето й блъскаше лудо; ушите бучаха; бузите й пламтяха. За да разбие това умишлено и многозначно мълчание, тя изрече високо:
— Цялата съм на змии!
— Значи, това било… — обади се леля Фран. — Значи, това било…
— Мога да сляза от леглото, щом толкова искаш.
— Леглото, в което си дошла на този свят — каза леля Фран.
Виви не знаеше какво да стори; тя скочи долу с думите:
— Никой не ми е казал, че не бива.
— А ти не знаеше ли, че това е лошо? — запита леля Фран по-скоро с любопитство, отколкото с гняв. Тя пристъпи и се опита да оправи леглото, непривикналите й пръсти само докосваха повърхността и наблъскваха тебеширения прах още по-плътно в одеялата. Изведнъж Виви почувствува някакво величествено излъчване от образа на тази леля: тя се застоя край леглото, започна да оглежда приведеното непроницаемо лице, устата, застинала като в усмивка на мъртвец, вените по сведените клепачи и по горната част на дланите. А леля Фран не бързаше да сложи край на своя нескопосан обред; опияняваше я сякаш този миг, изцяло неин. Вдигна една възглавница за къдрите и я изправи на кръглата долна подложка.
— Мамината възглавница — обади се Виви.
— Каза ли си молитвата, преди да легнеш?
— О, да!
— Но не те е предпазила. Хайде пак да я кажеш. Коленичи и помоли господ-бог…
— Както съм така — гола?
Леля Фран погледна втренчено, а сетне отклони очи от Вивиното тяло. Дръпна пухената завивка от долната част на леглото и напосоки я метна към Виви с думите:
— Увий се, увий се!
— О, но те ще се изтрият — змиите ми! — викна Виви и отстъпи назад. Ала леля Фран, сякаш детето бе в пламъци, прояви неочаквана сила — тя уви, притисна, притегна Виви в пухената завивка, докато само черните очи на пленницата, тъй подобни на майчините й, останаха да се въртят диво над този гигантски колбас от капитонирана розова тафта.
Леля Фран, прегърнала решително колбаса, повтори:
— А сега, помоли господ-бог…
Когато затвори вратата на своята спалня, леля Фран чу как сърцето й бие. Яростта на непознатото същество в гръдния кош я принуди да седне на отоманката — а в туй време часовничето върху камината тиктакаше звучно и както й се стори — много бавно. Прозорецът беше затворен, но теготата на нощното безмълвие се чувствуваше ясно отвъд пердето, по стъклата.
Из стаята, по етажерки и в рамки се мъдреха фетишите, с които бе минала през живота. Това бяха спомени — снимки в малки изкривени рамки, овехтели кръгли сламени кутийки, порцеланови котета, кръстове от лико, трите японски маймунки, bambini[10], бърсалка за перо от пилешки ядец, чекрък от слонова кост, донесен от Кьолн. Първоначалното значение на тези предмети отдавна вече бе забравено. Приносителите на подаръците, срещани по време на самотните й пътешествия, бяха избледнели като своите снимки — днеска тя нямаше представа къде ги е отвеяла съдбата. Ала това я караше още по-здраво да стиска предметите, които ведно с нея се придвижваха бавно към мрака.
Стаята й, стая на човек, търпян по благоволение, бе започнала да излъчва собствената й миризма — миризма на старост. Някаква книжка подпираше огледалото в желания наклон. Когато облече пухкавия си вълнен халат, тя изчетка и сплете коси и си свали изкуствените зъби. Нави часовника и с ръка, все още разтреперана, запали свещта на скрина, а после изгаси електрическото осветление на своя племенник. Стаята се сви около минзухара на пламъка, докато тя коленичеше бавно пред леглото — но като изричаше молитвата, ослушваше се, без да иска, озадачена защо майорът се помайва долу. Смяташе, че няма право да се моли спокойно, докато не е чула и последната врата да се затвори, та да вдигне бдението си над този дом. Казваше си молитвата едва когато всички легнеха и се отдадяха, поне за няколко часа, на невинността, охранявани от мрака, притиснал клепките им.
Тази нощ не направи и опит да разведри духа си. Но затова пък можеше с право да проси покаяние и се покая заради всички тях. Злината на оня миг долу във всекидневната, мигът, в който бе изкрещяла „Все не аз!“, лепнеше по нея като зловоние, тъй натрапливо, че едва изчака да свали дневните си дрехи и не посмя дори и след това да сложи молитвено длани на лицето.
„Кой ще им бъде съдник? Не и аз.
Кръвта на човеците е отровена, размишляваше леля Фран, опряла чело на пухената завивка. Ни една чиста капчица не бликва, където и да боднеш — да, героите, и те дори проливат черна кръв. Самотният страж малко по малко отстъпва от своя пост — и кой тогава ще заприщи напора на черния прилив? Няма вече деца: децата се раждат всезнаещи. Отровната сянка лази по кулата на катедралата, нагоре по склона на непорочния хълм. Миналото, и то ни изменя: възпоминанията ни, заедно с нас, прихващат заразата; всеки спомен ни придърпва нататък. Всеки миг е навсякъде, в сърцевината му се спотайва войната; другаде няма, не съществува друго място. Върху усамотения дом на майора не пада ни една благословия; врагът е вътре в него, пълзи навсякъде. Всяка душа тук се предава на неприятеля.
Ето, това е, което се случва…
Ема побягва — не казва нито защо, нито къде. Обви горящото дете, ала не изгаси пожара. Вдигнеш ли поглед към небето, виждаш отровната сянка, човеците се избиват един друг. Какво има в тази нощ — дали не се развихря битка? Над тази нощ тегне угроза.“
Леля Фран е опряна на лакти; коленете й отчаяно дълбаят мъхнатия килим. Не й се удава дори да се покае; нищо не й се удава; тя е изгубена. Става, изяжда един бисквит и хвърля поглед към рисунката на Монблан върху миниатюрния триножник до часовника. Все още не чува майора да тръгва към леглото.
Куини разбра, че третото дете, момиченцето, е умряло; тя върна снимката бързо, сякаш от нея се излъчваше дълбока тъга. Джъстин обаче прекоси стаята и през рамото на Робинсън разгледа фотографията — разгледа простоватото, открито русоляво личице. Стори му се почти невероятно, че дете на Робинсън може да е избрало смъртта. После се върна обратно до масата и взе с предизвикателна безочливост снимката на двете момченца.
— Те никога не са идвали тук, нали? — запита той. — А къщата ви е достатъчно широка.
— Надявам се да дойдат; смятам да уредя нещо. Засега живеят в Грейстоунс — отвърна Робинсън и вече открито погледна към часовника.
— С майка си, така ли? — продължи Джъстин с рязък, нагъл глас.
— Да, с жена ми.
— Следователно вие си имате два дома?
Дори Робинсън изгледа Джъстин с изненада, но отвърна спокойно:
— Щом така го приемате… Да си призная, доста необмислено се обвързах с тази къща — всъщност когато я наех, нещата бяха по-различни. Отначало се бях настанил там, където сте вие, в хотела, но предпочитам да съм сам. Така се чувствувам по-свободен.
— Предимствата са големи — заяви Джъстин с многозначителна усмивка. — Според местните дами тук сте го превърнали в замъка на Синята брада[11].
— Как — с труповете ли? — удивено възкликна Робинсън.
— О, да, те ви мислят за самия дявол.
— Кого, мен? — Робинсън внимателно подреждаше снимките върху полицата над камината. — Виж ти — за пръв път чувам. Подозирах, че ме смятат за необщителен — аз наистина не обичам чайните престрелки. Обаче не виждам с какво друго ги дразня. В такъв случай как да постъпя? Да дам ли прием? Готов съм — ако сестра ви се съгласи да налива чая; но нямам толкова столове… Надявам се — додаде той, поглеждайки Куини, — че поне тя не съзира нищо скрито-покрито тук?
— Пак забравихте — тя, бедната, не чува какво си говорим.
— Както се вижда, това не я тревожи.
— Обратното — едва ли някога е била по-щастлива. За тази къща си е съчинила много романтична история. Има си собствен свят — завиждам й.
Робинсън даде да се разбере, че не му е приятно да обсъждат Куини — отчасти защото я усещаше близка, разбираше я и отчасти защото изобщо не му се подхващаше нова тема — време бе гостите да си вървят. И макар че пак се бе върнал в креслото, държането му издаваше нетърпение. Джъстин веднага свърза това с оня телефонен разговор и с усмивката, която все още витаеше по неговото лице. Стана му ясно, пределно ясно, че през цялата вечер домакинът ги е изчаквал да си тръгнат. Това го накара да изрече:
— Да (с висок, натъртен изговор), за нас тази вечер бе истинско щастие. Домът ви затъмнява легендата, създадена за него, Робинсън; той е наистина необикновен. Във всеки случай хубавите неща… — Задушаван от гняв, Джъстин се изправи.
— Нима трябва? — надигна се и Робинсън. — Съжалявам.
Часът за палене на светлините, определен от природата, бе отминал. От мястото си до прозореца глухата наблюдаваше как автомобилните фарове лумват над прелеза. Следвайки извивките на шосето, измъкнало се от планините, всяка кола хвърляше ослепително ярък сноп в мрака оттатък пампасовата трева на Робинсън. Като се хлъзгаха и се смъкваха устремно край портала, осветявайки прахоляка по отсрещната ограда, колите една подир друга изчезнаха след своите фарове — превърнали се бяха изведнъж в поток, сякаш планинската местност, преди да си легне, се бе възправила и ги изтръскваше от диплите си. Отприщването на движението бе развълнувало Куини — това, както и размахът на светлинните криле по лицето й. Тя се извърна с неохота, когато Джъстин приближи, започна да й прави знаци.
— Защо, нима мистър Робинсън иска вече да си вървим? — запита тя.
— Това е последното, което искам! — извика Робинсън.
(Тя не чува!)
— О, господи… — изохка Робинсън сломено. Запали лампата — и тримата, всеки с различно изражение на отчаяние, се погледнаха през осветената стая, над чаената табла върху кръглата маса и лъскавите кожени гърбове на креслата.
— Брат ми смята, че прекалено дълго сме ви задържали — каза Куини и като всяка възпитана дама изглеждаше смутена, за пръв път неуверена в себе си. Робинсън бе готов на всичко, за да я успокои; той отиде до нея, улови я за лакътя, погали ръката й и усети как първо се стяга, а после леко се отпуска в муселинения ръкав. Видя отвън прозореца си, отразен върху тревата, осъзна цялата неразбория на провалената вечер. Тя го погледна умолително и той забеляза нежните черти на лицето й.
— Вижте само колко късно е станало, мистър Робинсън!
— Не е заради това — изрече той с присъщия му нисък глас. — А защото…
Вън пред портала спря кола. Стресната от озарения прозорец, тя изгаси фарове и се притаи там, заслушана, смирена, предпазлива, в очакване да влезе вътре.
— Приятелката ви пристигна — съобщи Джъстин.
През тази последна отсечка от пътя — осемнайсетте мили равно шосе в подножието на планината — и последните розови отблясъци се бяха стопили в мрака. Тревните очертания изчезнаха от планинския хребет, скриха се боровете, не светлееше водата в канавките. Западното небе бавно бе просмукало жълтевината, а пропъстрените хълмове от дясната й страна се превърнаха в безмълвни водопади, усещани, ала невидими. Животни изскачаха от крайпътните канавки и насочваха към фаровете на Ема зелени фарове-очи. Тя чувствуваше тръпката на нощта, смаляващите се тела на нещата. Свистящият въздух пееше в ушите й; караше много бързо. На кръстопътя над Робинсъновия град направи голям завой; долу под нея се виждаха лимонените градски лампи, нанизани една до друга под черните дървета, тротоарите и бледите смирени къщи, озарявани от слаба, загадъчна светлина, докато колата се носеше по улея между хълмовете, към портала на Робинсън. („Първата бяла врата вдясно, веднага ще я забележиш“, и беше казал той.) От пътя тя вдигна поглед към прозореца и съзря, през пампасовите туфи, три изправени човешки фигури в осветената стая. Затова спря, изгаси фаровете и мотора и притихна в мрака в притаената кола — нощта полази по босите й крака. Изведнъж остъкленото входно антре светна като фенер — някакви хора се сбогуваха хладно. Надолу по алеята като подгонени се втурнаха един мъж и една жена; не разговаряха, изобщо не погледнаха назад — Ема бързо притисна опакото на свитата в юмрук ръка към устните, за да сподави напиращия смутен кикот. Усети ги да намаляват крачка — извръщайки рязко глави, мъжът и жената погледнаха с неволна прямота към колата, а нейните очи не се откъсваха от силуетите им. Двамата свърнаха към града, тя изви към портала.
Неловко, с колеблива, но наперена стъпка и с вид на провинено непослушно дете Ема спря във всекидневната на Робинсън. Той беше спуснал транспарантите. Застанала там притеснено, тя мигаше заслепена и триеше очи — накрая Робинсън изгаси горната светлина.
— Така е по-добре, нали? — Оставил бе само настолната лампа.
Тя се сгуши до рамото му и здраво стисна пръстите му, сякаш за да почерпи спокойствие от него. Прилепена към него, но много по-ниска, тя изправи глава и започна да оглежда стаята.
— Какво си подсвиркваш? — запита след малко.
— Чакам те да се успокоиш.
— Защо, нервна ли ти се виждам?
— Мила, та ти си като прилеп, влетял тук от мрака. Предупредих те да не бързаш толкова.
— Сега разбирам, че съм дошла прекалено рано. Защо не ми каза, че имаш гости? Кои бяха те? Какво търсеха тук?
— О, местни хора. Той е доста странен, а тя е глуха, но всъщност са ми симпатични.
— Да, казах си, че са чудаци. А пък аз си представях, че живееш ужасно самотно… Сега има ли някой в къщата?
— Няма жива душа — отвърна Робинсън все тъй спокойно. — Икономката ще дойде чак утре сутринта.
— Разбирам. Ще ми дадеш ли да пийна нещо?
Тя седна в креслото, в което доскоро бе седял Джъстин, и като се наведе напред, притеснено сбърчила вежди, започна да избръсква цигарената пепел от страничната облегалка. Цялото й същество излъчваше смут. Робинсън, без следа от смущение, приближи и седна дружелюбно на облегалката, от която бе изтръскала пепелта.
— Просто е необяснимо как някои хора идват точно когато не трябва — каза той. — „Господи — изтръпнах, като ги видях, — намериха ден да пристигнат!“ — Той вмъкна ръка между кадифената възглавница и гръбнака на Ема, а после прокара длан по гърба й. Сведе добродушно поглед към затворените й очи и продължи: — Но слава богу, всичко мина добре. О, да, и нещо, което ми се ще да ти кажа — този човек ме провъзгласи за гений.
— А как те е прозрял? — запита Ема и отвори очи.
— Така и не се разбра. Бях много объркан. Сестра му е глуха… — Робинсън замълча, наведе се и разсеяно докосна с устни челото на Ема. — Това май вече ти го казах, нали?
— Да, това ми го каза… Вярно ли е, че тази къща е синя?
— Утре ще видиш.
— Едва ли ще имам време, мили; едва ли ще видя тази къща на дневна светлина. Трябва да продължа за… там, закъдето съм тръгнала.
— Тъй или инак, радвам се, че всичко е благополучно. Тези, при които отиваш, нямат телефон, нали?
— Не, не се тревожи; те нямат телефон… Но ти трябва да ми измислиш някаква повреда на колата.
— Има време — успокои я Робинсън. — Нали сега си тук.
— Да, тук съм. — И добави: — Нощта беше прекрасна — с глас много по-тъжен, отколкото осъзнаваше. Да, наистина беше тук, а той се отнасяше към нея така равнодушно, както към безвкусна вечеря. Наивна, влюбена глупачка!… Не можеше да му каже например, че в тази чисто мъжка стая часовникът, бюфетът и мъртвата камина, и хладните кожени кресла — във всеки миг, в който ръката му не я докосваше — разриват пропаст между нея и него. Тя извърна глава към прозореца: — Долавям дъх на цветя.
— Да, имам три цветни лехи.
— Мили, не може ли да излезем за малко?
Тя се отдръпна от допира му, стана, вдигна чайната табла на Куини и запита къде да я отнесе. Хванала таблата (почерпила морална сила от това), тя спря пред фотографиите.
— О… — възкликна Ема.
— Да. Е, и какво?
— Някак не ми се щеше да имаш деца.
— А защо да нямам — ти също имаш.
— Да, аз… Но Виви и Дай за мен не са чак толкова деца.
— Ако ти приличат — каза той, — представям си ги как се веселят сега, когато котката я няма.
— О, мили, аз не съм котката.
В кухнята (където бе отишла с таблата) тя се огледа: всичко наоколо бе в плочки, в лъскав хром и електрически копчета.
— Колко много уреди притежаваш — възкликна тя. — Всичко е електрическо…
— Да, това ми е слабостта.
— Представям си колко е скъпо. А моята кухня е старомодна, опушена и разнебитена. Готвачката ми няма да иска и да престъпи в кухня като тази тук.
— Все забравям, че имаш готвачка. — Той взе едно фенерче и двамата излязоха. Като минаваха край къщата, Робинсън пусна светло зайче на стената. — Ето, наистина е синя.
Тя погледна разсеяно.
— Вярно… Дали не сбърках, че дойдох?
Той я преведе през чакълената алея, тръгнаха по тревата и стигнаха до лехата с шибой. Тогава той решително изрече:
— Това ти сама ще си прецениш, мила моя.
— Знам, че не трябва да те питам — но аз почти не те познавам, не е ли така?
— Ще се опознаем — каза Робинсън.
След миг тя пусна ръката му и рязко се наведе към цветята: раздвижи длани, сякаш загребваше аромата и го плискаше по лицето си — а в това време той запали цигара и остана загледан в нея.
— Радвам се, че харесваш градината ми. Нали започваш да привикваш с моя дом?
— Казваш, че си забравил за моята готвачка.
— Слушай, любима, ако не съумееш да си избиеш това от ума, качвай се на колата и се прибирай вкъщи… Но ти ще го избиеш…
— Леля Фран е толкова стара, прекалено стара; ужасно е. А пък майорът мисли само за войната. Децата смятат, че не съм добра; това ме дразни.
— Дръзка си — каза той, — но такава ми харесваш. Сега си при мен. Нали си при мен? Хайде, излизай от тази леха.
Отидоха до горния край на моравата; меките кичури на пампаса се вдигаха над Ема, както се беше изправила до него, загледана оттатък през шосето. Тя потрепери.
— Какви са ония дървета?
— Паркът на имението — замъкът е изгорял преди години. Паркът е пълен с влюбени двойки.
— Какво има там?
— Нищо, доколкото знам; руините, някакво езеро…
— Как ми се иска…
— Сега пък какво?
— Иска ми се да имахме малко повече време.
— Да — глупаво е да прекараме навън цялата нощ.
След този упрек тя задуши и последния малък копнеж за нежност. Обзе я непреодолимо стеснение от всякакви думи; започнала бе да се плаши от неговата сурова, обиграна изтънченост в любовта. Голямото й приключение беше за него обикновено изживяване. Приключението (по-точно пилигримството) бе попарено в самия му корен, в детинската част на съзнанието й. Докато я отвеждаше от този оазис на любовта — обгърнатите от зелени вейки руини на замъка, езерото, — тя в един миг си бе помислила, че и е разбил сърцето, ала сега разбираше, че всъщност е разрушил нейната романтична приказка. Спокойно — запалил бе нова цигара — той я изчака в своята градина: вместо поетичност една осезаема мъдрост се излъчваше от пръстта и от тревата под краката им. Белите колони на портала, буковите стволи над прашната бяла стена се открояваха в отразените от града светлини. Луната я нямаше, владееше безсърдечен, напрегнат, прозирен мрак: роса не падна.
Джъстин придружи сестра си до жилището й на площада. С бърза крачка, в привичното наложено мълчание те прекосиха тревата под липите. В тъмен прозорец отсреща пробляскваше някоя от малобройните улични лампи, оттатък сянка прекосяваше осветен транспарант, а ехото от гласове на минувачи под дървесата трептеше в кутията на площада. Куини си влезе; Джъстин чу как тежката врата се влачи и затваря бавно над изтривалката. Тя не очакваше да я последва, а той не знаеше дали и тя не изпитва същото объркване, дали не се е сгърчила вътрешно от сътресението, изпитала ли е изобщо сътресение. Бързо напусна площада и тръгна направо към хотела си на главната улица. Влезе през страничната врата, покрай бара, където тъй често беше срещал Робинсън.
В малката безлична стая първо хвърли поглед към леглото. Изгледа с чувство на отвращение книгите, струпани върху полицата над камината. Развъртя рязко глава, изхлузи сакото, започна да си развързва връзката. И в същото време закрачи из стаята в парещата светлина, сякаш търсеше изход от завладялото го притеснение. На тоалетната масичка, понеже друга нямаше, започна и довърши писмото до Робинсън: огледалото, закрепено на масичката, стана свидетел на всичко това — вдигнеше ли очи, погледът му съзираше собствената му сведена глава, руменината, плъзнала по седловината на носа и челото, шията, от която — като за екзекуция — яката бе свалена.
Драги Робинсън, тази вечер си тръгнахме от вашия дом (наричаше се май Белвю?) тъй неприлично късно и накрая тъй припряно, че не остана време да ви благодаря за гостоприемството към сестра ми и мен. Че си изпросихме това гостоприемство, не намалява стойността му. Като се има предвид неудобството, което очевидно ви причинихме, проявеното от вас търпение бе възхитително. Дотолкова, щото (приятно ще ви е да чуете) сестра ми, изглежда, въобще не почувствува до каква степен бяхме de trop[12]. За себе си, признавам, не бих могъл да кажа същото. Разбирам, че въпреки своя недъг тя се оказа гостенка, по-малко досадна от мен.
При вашата мисловна нагласа моите размишления, както и въпросите ми, сигурно са ви изглеждали еднакво нелепи. Днешният пълен провал се оказа решаващ: смятам, че познанството ни трябва да свърши дотук. Това, че изобщо намирам за необходимо да ви го заявя, е пак в порядъка на присъщата за мен непохватност. Уверен съм, че ви е съвсем безразлично. Липсата на безразличие от моя страна ще намери последен безпомощен изказ в това писмо — в което, ако имате изострено обоняние (а в това се съмнявам), всяко изречение сигурно ще вони. В стремежа си да ви опозная аз се опитах да проникна и да се разположа, тъй да се каже, в една област от ваша компетентност. Ако невежеството ми ви се е сторило комично, то любопитството ми (особено в един конкретен случай тази вечер) за вас е било нещо повече — отблъскващо. Мога да преценя (дори и преди послеписа пред портала) колко дълбоко съм ви оскърбил. Ако двамата бяхме джентълмени, неприятната случка щеше да отзвучи по-безболезнено.
На опитите да ви опозная вече сложих край. А желанието ми вие да ме опознаете бе орисано от самото начало. Не се оказахте достоен за ни едно от двете и ударът, който сам си нанесох, няма и да обсъждам. Действувах и говорих (по отношение на вас) въз основа на предположения, които вие не бяхте в състояние да потвърдите. Сигурно ще изтълкувате криво уверенията ми, че преди една година това не би могло да ми се случи. Ала предположенията, под чийто напор действувах, Робинсън, стават по-общовалидни в този подлудял свят, отколкото въобще можете да разберете. Крайностите, към които всички ние сме тласнати, са оправдание за нашите думи и действия.
Необяснимото привличане, което изпитвах към вас, би могло да се обясни като злополучна случайност от това лято. Ала злополучните случайности едва ли са случайни. Аз притежавам присъщата за изтънчения (да, изтънчения) ум любов към изтънчени хора, но по своята тясна пътечка такива не срещам. А и в това място (родното ми място) вие изпречихте мощното си присъствие между мен и гибелните иначе последствия, от болезненото за мен връщане. Всъщност явихте се, за да превърнете пребиваването ми в една празнична ваканция. При сегашните обстоятелства ще трябва някак да изтърпя петте останали ми дни. Надявам се да не ви срещна, но се страхувам от клопките на този малък град. (Не бива, както възнамерявам аз, да страните от бара.) И ако все пак се случи да се сблъскаме лице в лице, ще ми е трудно, много трудно да се овладея пред вашата неизменна недосегаемост. Разберете — за мен е нежелателно да откривам отново тази едностранна сметка.
Желая ви лека нощ. Вежливостта не ме възпира да добавя, че осъзнавам колко излишно ви е това пожелание. Защото мисля, че както сте безчувствен към всяко угризение, така не сте способен и на възторзи. Утре (зная) ще се усещате чудесно, обаче нищо повече няма да сте научили за любовта. Ако съществото отвън пред портала е пристигнало при вас с въпрос, по-добре да се беше отнесло към мен. Ако я бях видял, може би нямаше и досега да я окайвам. Но при това положение и при онова, което сте, позволявам си да ви осъдя както от нейно, тъй и от свое име. Ако не съумеете да разберете, дано поне не изтълкувате невярно и настроението, и часа, в които ви пиша. Що се отнася до сестра ми, моля ви — запазете любезното си равнодушно отношение към нея: инак ще се озадачи. Но смятам, че тя няма от какво да се бои.
Приемете, драги Робинсън (без ирония), искрените ми уважения.
Разтреперан, Джъстин залепи марка на писмото. Излезе от стаята и както бе по риза, слезе долу, откачи си палтото от закачалката в коридора и го облече. Минаваше полунощ; улицата, опустяла, се изтягаше в мъждивата светлина на оскъдните лампи. Между спуснатите капаци стъпките му събудиха ехо; хладът от планините се бе смъкнал долу; две котки пред него разкъсаха прегръдката си и се шмугнаха в мрака. Пътят към пощенската кутия водеше и към Белвю; на връщане все още чуваше пияната жена да хлипа горчиво, облегната на телеграфния стълб. Прибраха пощата чак по обяд на другия ден.
Куини не се и сети за Джъстин чак до сутринта. Къщата, в която живееше, й беше тъй добре позната, че се изкачи в мрака, без да спира. Като пресичаше всекидневната, усети миризма на керосин от котлона зад паравана; премина през портала към стаичката, в която спеше. Беше щастлива. В нейната сфера от мълчание, която не се помрачаваше от нито едно слово, властвуваше зрителният спомен от вечерта в Белвю. Съзерцателно, без никакви желания, почти без свое „аз“, тя разкопча муселинената рокля на китките и в кръста, измъкна се от дрехата и започна да разпуща коси. Все още в мрака, с мечтателната увереност на навика, тя пусна фибите в сърцевидната чинийка.
Тази беше нощта, която открай време знаеше, че пак ще преживее. Тя се бе съхранила жива под наслоенията на времето. В също такава лятна нощ, само веднъж, се бе разхождала с един млад мъж из парка на имението. Ръката му, както ръката на Робинсън, я бе придържала за лакътя, но водеше тя, а не той, защото нейните очи виждаха по-ясно в мрака. Минали бяха по пътеки, полузаличени от гъстия мъх, под клонести юлски дървета; усещали бяха изгорелите наскоро сънливи руини на замъка да се извисяват край тях; нямаше луна. Край езерото седнаха и докато тя избръскваше листцата от папрат, сбрани в пукнатините на каменната пейка, флуиди от нежност прииждаха от него към нея. Чувствителната глуха девойка беше осмислила това нищожно или значително преживяване и то бе станало за нея всичко — нежната глуха девойка, с която мъжът не можеше да разговаря и се боеше да докосне. Тя, която — тогава тъй истински задоволена — запази в сетивата си спомен за всяко листце и всяка тръпка на нощта, повече никога не го видя и скоро забрави чертите му. Двайсет години изминаха до тази нощ, която бе сега. Тази нощ Робинсън, воден от Куини през листнатите проходи, приседна до нея на каменната пейка край езерото.
Ръждясалите порти на замъка се намираха в дъното на площада. Куини, в леглото срещу площада, лежеше извърната, усмихната, нежно допряла ръка до лицето.
Роден в Пенарт. Следва английска литература в Абърдийнския университет. По време на Първата световна война се записва доброволец и заминава на Западния фронт, където е тежко ранен. Участник е и във Втората световна война. Първият му роман, „Сага за белия Маа“, излиза през 1929 г., а последният, „Ужасна свобода“ — четирийсет години по-късно. Междувременно е създал над двайсет романа, пиеси, много разкази, детски книжки и исторически произведения. В стилистично отношение отделя повече внимание на езика, отколкото на формата. Творчеството му се отличава с жизнерадост и остроумие, с изключителен усет за звучност и смислов нюанс. Автор е на сборниците с разкази „Бог ги обича грознички“ (1935), „Панталони от тюленова кожа“ (1947), на романите „Кръчмата на поетите“ (1980), „Хуан в Америка“ (1931), „Редник Анджело“ (1946) и др. У нас е преведена книгата му „Плаването на «Челинджър»“.
Тя обогатява представите ни за красотата, помисли си той, защото, като я гледа човек, иде му да я изяде. Тя е красота, превърната в плод, а не в плът, и със захар и сметана би била страшно вкусна. Шията й би имала вкуса на ябълката — от английските сортове „Пипин“ или „Нон парей“, а ръцете й, все още леко загорели от зимното планинско слънце — вкуса на ренглоти.
— На колко сте години? — попита я той.
— Почти на деветнайсет — отвърна тя — и съм много зряла за възрастта си. В Лозана слушахме лекции за най-различни неща. Лекции върху най-новото в генетиката, върху Кокто, балет и… о, всичко!
— А какво е мнението ви за Кокто!
— Ами лекцията за него не беше много добра. Защо се смеете?
— Извинявайте.
— Никога не съм претендирала, че зная много за него, нали? Но наистина зная кой е той и какъв е, а това е вече нещо.
— Дори е много.
— Тогава не трябваше да ми се присмивате.
— Карате ме да се чувствувам лекомислен, там е бедата.
— Не трябва да проявявате лекомислие по отношение на мача, иначе всички много ще се ядосат. Международният турнир по ръгби е нещо съвсем сериозно.
Те стояха безцелно сред движещата се тълпа от хора под студеното мартенско слънце на Единбург. Ако прекрачеха рязко очертаната линия между слънцето и сянката под високата трибуна, по-тъмното пространство щеше да ги посрещне с януарски студ. Но няколкото хиляди поруменели здравеняци, които се стичаха към стадиона, за да гледат мача между Англия и Шотландия, смятаха, че няма по-хубав от северния им климат. Те самите излъчваха топлина, една жизнерадостна възбуда, една обща еуфория, от която гласовете на мъжете отекваха по-високо и по-сърдечно, а момичетата изглеждаха по-оживени и красиви, отколкото бяха в действителност.
Когато Латимър се събуди след нощното си пътуване с влака, той не очакваше, че ще гледа ръгби мач. В последно време мислите му бяха заети с изключително важни семейни проблеми и той с нежелание бе дошъл в Единбург по работа, която не можеше нито да отложи, нито да повери на друг. После близо два часа води упорит спор с един възрастен и своенравен адвокат, който, щом се наложи по повечето от обсъжданите клаузи, изведнъж се развесели и настоя да заведе Латимър у дома си, където чакаха за обяд още десет души гости. След това лесно го убеди да отиде на мача. Имало билети за всички, но в различни сектори на трибуната — на две места по четири и още две едно до друго.
— Латимър — каза заядливият възрастен господин, вече поразмекнат от яденето и от втората чаша порто, — вие сте англичанин и Англия ще бъде победена. Но сте мой гост и ще трябва да ви осигурим някакво развлечение. Вземете Корина и идете заедно с нея…
— О, вижте! — възкликна тя, като го хвана за ръката и посочи един старинен файтон, жалка останка от времето на каретите, който бавно се приближаваше към тях на скърцащите си колела. Теглеше го мършав кафяв кон с огромни фъндъци сплъстена козина по краката а файтонджията беше стар и дребен със зеленикаво бомбе и късо бежово палто с бледи страни, но с червен нос и с тъжно увиснала устна. Трима млади мъже, които се бяха позабавлявали добре на обяд и сега съжаляваха за своята екстравагантност, скочиха от файтона, смутени, че са привлекли вниманието на околните, и след като платиха набързо, се отправиха към местата си. Файтонджията, мрачен и отчаян, седеше с отпуснати поводи в ръце и явно не възнамеряваше да тръгва. Кафявият кон оклюма глава, а дебелият слой прах върху избелялата синя тапицерия на стария файтон личеше ясно на бледата слънчева светлина.
— Божествено, нали? — каза Корина. — Как ми се иска да се повозим!
— Какво може да ни попречи — отвърна Латимър.
— Мачът! Чичо Хенри ще побеснее, ако го изпуснем. Не можем да пропуснем мача, нали? Иначе щеше да е чудесно!
— Ръгбисти можете да гледате всяка зима до края на живота си, но файтонджиите са на изчезване.
— Тоест една разходка с файтон е едва ли не историческо събитие?
— Може би.
— Не искате да видите как Англия ще падне. Опитвате се да се измъкнете.
— Вероятно това е причината или пък лекомислието, за което ви споменах.
— Не, не върви да си тръгнем, нали? О, той потегля! Извикайте го!
— Файтон! — викна Латимър.
— Накъде? — попита старият човек. Файтонът се наклони, пружините възроптаха, а когато се качиха, прахът от мръсните сини възглавнички се вдигна да ги посрещне.
— Все едно.
— Карайте към замъка — каза Корина — и спрете на крайбрежната улица. Днес гледката ще бъде чудесна. О, по-хубаво не може и да бъде!
— Не знам как стана така. Май не биваше да го правим. Как мислите, дали не трябва да се върнем? Чичо ви…
— Трябва ли? — попита тя.
Когато файтонът сви рязко по главния път, тя се наклони силно към него и внезапно го обзе причудливият страх, че няма да се въздържи и ще я прегърне въпреки многото закъснели хора, забързани за мача, които вече хвърляха през рамо развеселени или любопитни погледи на стария файтон и пътниците в него, тръгнали така необяснимо в обратна посока. За миг му се стори, че не ще може да овладее този порив и съвсем основателно се изплаши. Само преди четирийсет и осем часа седеше до леглото на жена си, която бе стискала яростно ръцете му в пристъпите на непоносими болки и в страха си Латимър бе давал на бъдещето най-щедри обети, стига тя и бебето да преодолеят опасността и родилните мъки. Защото Латимър обичаше жена си, жизнерадостно чернокосо момиче, и покоят на любовта му беше нарушен, сякаш разтърсен от вулканичния пулс на бурното и непреодолимо желание да прегърне младата непозната. Съвестта му бе смутена; по повърхността й пробягнаха вълничките на страха му да не се изложи. Не стига, че го виждаха в тоя стар файтон, седнал нелепо в едно нелепо превозно средство, което се отдалечаваше от стадиона, когато всички други отиваха натам; но да го видят как прегръща едно очарователно и очевидно вкусно осемнайсетгодишно момиче под чистото и нравствено небе на Единбург — о, лудост! Злощастието му се закани с паническия си пръст, облещило очи на таласъм.
Тогава, обзет от страх, Латимър предложи да се върнат, но когато Корина укорително попита: „Трябва ли?“, той погледна устните й, внезапно присвити по детски, и недоумяващото разочарование в погледа й и бързо овладя чувствата си. Никак не беше трудно, откри той, да ги надмогне. Отби страха си решително, като топка за скуош, отскочила към челото му, и каза уверено:
— Само си мислех за чичо ви — да не се обиди, — но съм сигурен, че няма да забележат отсъствието ни. А международен мач по ръгби можете да гледате догодина.
— Водят ме на ръгби мачове, откакто се помня, а вместо това да се повозиш с файтон…
Тя се обърна и махна с ръка на три малки момчета, които дюдюкаха подигравателно от тротоара.
— Завиждат — каза тя. — Всички ни завиждат. Погледнете онази жена на прозореца — изглежда скучна до смърт. Какъв скучен живот водят хората! В градовете трябва да има повече коне: миризмата им е толкова хубава.
Колелетата трополяха по паважа, копитата на кафявия дръглив кон отмерваха такта на някаква старовремска мелодия, а поводите леко шляпаха кожата му. Когато задните колела се закачиха в трамвайните релси, файтонът се наклони и те се намериха отново близо един до друг, но в същия миг една чайка привлече вниманието на Корина; тя бе долетяла от залива Форт и важно балансираше върху ръба на големия позлатен хаван над вратата на една аптека; а Латимър, обърнал гръб на паническия импулс, сега не се страхуваше от злополуки, но усещаше как у него се надига нелепо удоволствие.
— Ето и други скучни хора — каза тя, когато отминаха две жени, едната възрастна, в благоприлични тъмни дрехи, и мъж с тесни рамене и потиснат вид. — Не мога да си представя, че ще остарея, не мога да си представя какво бих правила, ако бях друг човек!
— Някои от нас си имат своите компенсации — отвърна той.
— О, но вие сте различен!
— Но наистина много хора са нещастни. Веднъж чух един мъж да казва: „Самият аз никога не съм се веселил кой знае колко, но някои от приятелите ми се забавляваха чудесно.“
— Колко тъжно!
— Така ми се струваше и на мен, но той мислеше другояче. Беше охранен и очевидно доволен от съдбата си човек.
— Но как е възможно това?
— Вие не знаете неговите тайни. Човек не знае нищо за другите хора. Не знаете какви невероятни нишки свързват тези две старомодни жени и мъжа с тях.
— А вие знаете ли?
— Може би заговорничат да го удушат утре след вечеря, докато той пък има по-добър план — да им счупи главите с камък, увит с чорап, още след чая.
— Това не е типично за живота в Единбург.
— Но не можете да отречете, че е възможно. Не можете дори да ми кажете какво вижда чайката, кацнала на ръба на позлатения хаван пред аптеката.
— Мислите ли, че има нещо в него?
— Един парцал и кокал и малка дървена кутия.
— Какво има в кутията?
— Телефонният номер на стар човек, който е забравил това, което никой друг не е знаел.
— Боже мой! Имате добро зрение. А сега ми кажете какво гледа онзи мъж. — Тя посочи един моряк, вперил поглед във витрината на рибарски магазин.
— Може да бъде само едно нещо, нали?
— Нещо ужасно ли?
— Боя се, че да. На тезгяха лежи една камбала с халката на мъртвата му жена в уста.
— Какъв удар за бедния човек! Но може би жена му е била лоша?
— Най-лошата жена на света!
Минаваха покрай къщи с малки, оголени от зимата градинки отпред и се заглеждаха в затъмнените прозорци, а небето над тях беше ясно и студено като огромен циркон. Старият файтон стенеше и трополеше, високите трамваи се полюшваха върху тесните си релси и отминаваха с пронизителен звън. От време на време Латимър хвърляше поглед върху табелките с имената на улиците: Роузбърн — пасторален напев, заглушен с каменни зидове, Кю Теръс и Осбърн Теръс с далечното си викторианско ехо, след това мелницата и отшумелите пазарлъци на някогашното селско тържище Хеймаркет и после през по-занемарени улици, докато накрая видяха да се извисява пред тях отвесната и загадъчно проблясваща скала, увенчана със замъка. През целия път те не разговаряха за нищо сериозно, за нищо съществено и дори съвсем малко за себе си; само от време на време Корина си спомняше за някоя смешна съученичка или за необичайните наказания, налагани от някоя учителка, и как са успявали да ги избягват. Латимър говореше глупости с въображение, буйно като планински поток след дъжд — като някаква врачка в панаирджийска шатра; а гласът на Корина се носеше в леки завои и очарователни извивки подобен на лястовица, подгонила мушици по здрач, стрелкаше се след дребни, почти незабележими теми. Но после, когато Латимър се опита да си припомни с какво поддържаха разговора си, той беше склонен да вярва, че някак се бяха докоснали — о, съвсем леко наистина, но с чувствителни пръсти — до вечните теми и най-съкровените струни на поетите.
Той бе споменал на шега Византия — архитектите на Единбург понякога са използували най-невероятни мотиви, — но дали това беше само шега? Беше описал плаването си до Фастнет с една пробита яхта и зле подбран екипаж и бе превърнал опасното премеждие в комична история, но несъмнено в нея тегнеше извечната заплаха на суровата морска стихия. Корина разказа за един концерт, на който отишла най-тържествено с още двайсет съученички и как някаква нейна пълничка очилата приятелка изведнъж се завайкала — „Орфей“ на Глюк и напомнил, че не си е подготвила необходимите двайсет стиха от „Енеида“, книга ІV, които четели в момента; и тогава — нали тогава — те млъкнаха и се замислиха за кралица Дидона, вечно тъгуваща на африканския бряг. До такива струни се бяха докоснали, той бе сигурен в това дори години по-късно, макар че при цялата си искреност не намираше точните думи, с които да изрази своята вяра. Но споменът пърхаше в гърдите му, окъпан в светлина, като чучулига над поле от тръни, огрени от слънцето; и далечното ехо на чувството, звучно като камбана в морето, поддържаше спомена жив.
Изкачиха се бавно по Касъл Хил и след като слязоха от файтона, продължиха до параклиса „Сейнт Маргарет“ и се взряха на север отвъд крепостта „Форд“, към равнините и хълмовете на Файф, гълъбовосиви и блестящо златни. Корина познаваше добре местността и му показа мокрите крайморски скали, където е бил посечен граф Морей Прекрасния.
— Физическата красота е била рядко явление в миналото — каза Латимър. — Красотата се нуждае от добра храна, а нашите деди се хранели малко или неправилно. И тъй като красотата е била толкова рядка, тя вдъхвала романтична преданост, докато днес нашата оценка е естетическа…
— Така ли? — попита Корина.
— Да, така смятам. А естетическата оценка…
— Е донякъде фалшива, нали?
— Не мисля.
— Е, добре, вие не сте красив, но аз ви харесвам.
— Много се радвам. Но логично ли е това?
— О, логиката не се отнася до хората.
Бавно, те отново се върнаха на крайбрежната улица и се качиха на файтона, който ги чакаше.
— Ще бъдем в Мърифийлд, преди мачът да е свършил — каза Латимър…
Това се случи преди десет години и оттогава той не я беше виждал. Войната нахлу в безпокойния им свят и Латимър, който замина за Франция през 1939 г., се върна набързо от Дюнкерк след няколко месеца и продължи да служи във войската, понякога излагайки живота си на бойното поле, понякога в напрегнатата, но приятелска атмосфера на дивизионния щаб в Северна Африка и Италия. Имаше повече късмет от много други. След раняването му при Амалфи през зимата бе изкарал един приятен възстановителен период, после се демобилизира и се завърна на предишната си работа без голяма охота. Досадата и безбройните дребни трудности, съпътствуващи войната, бяха измъчили жена му много повече от него; и именно тя предложи, още през есента след края на военните действия, да прекарат няколко седмици сред относителното спокойствие и околните трапези на неутрална Ирландия.
След края на войната победоносните, но измършавели англичани откриха, че Ирландия, отколешен синоним на глада и недоволството, се бе превърнала в житницата на фараоните. Жертвите на старото потисничество имаха месо на трапезите си и масло в богатите си блюда, докато наследниците на надменната Метрополия, на бароните отсам Междата[13] и на земевладелците в техните паркове преживяваха жалко с животински обрезки от Аржентина и с мастните продукти на химическата промишленост. И така, седмица подир седмица многохилядната тълпа от изпосталели завоеватели прекосяваше тясната морска ивица, за да напълни коремите си с „неутрално“ говеждо и овнешко, непожертвувано — слава богу — за някакво общо благо.
След триседмичен престой в Кери семейство Латимър се премести за няколко дни в Дъблин, преди да се завърне вкъщи. Когато една вечер Латимър се прибираше, пред хотела го спря едно момиче, протегнало дървена кутия за волни пожертвувания.
— За какво? — попита той.
— За езика — отвърна то.
— Какъв език?
— Ирландския език, разбира се.
— Не разбирам. Защо трябва да събирате пари за език.
— За да могат да го преподават. За да се плати на учителите.
— И кой ще го изучава?
— Всички ние. Така поне казват.
— Смятате ли, че това е добра идея?
— Не! — каза момичето. — Аз самата не бих го говорила!
— Ето половин крона за откровеността — каза Латимър и тръгна нагоре по стълбите.
Във фоайето откри жена си с още шест-седем души, седнали на маса с дванайсет-тринайсет коктейла, а двама разгорещени и развеселени мъже си оспорваха предимството да платят. Не се изненада много. Той знаеше, че жена му има среща с една стара приятелка от ученическите години и съпруга й, и добре познаваше нейното умение да събира компания — както стари, така и нови приятели — с несравнима бързина. Но се смая неимоверно, когато при обърканото, но сърдечно представяне забеляза Корина, с гръб към светлината.
— Познавате се, нали? — каза жена му. — Тя ми каза, че сте стари приятели. Съпругът й е братовчед на Ник, но не е тук, а и Ник също не е дошъл. Съвсем по ирландски, нали? Скъпи, ние всички сме вече порядъчно пийнали, ще трябва доста да наваксваш.
— Каква изненада — каза той.
— Въобще не сте се променили — отвърна тя.
— Но вие — да.
— Косата ми — каза тя — преди направо ме скриваше. Но после разбрах колко ми пречи и я отрязах.
— Отива ви — и внезапно я погледна с жадно внимание, а главната артерия над сърцето му заби с осезаема и смущаваща сила. Меката заобленост на лицето й бе преминала в изящна напрегнатост между скулите и челюстта и в резултат на това очите и изглеждаха още по-големи, а късата й коса, леко чуплива, подчертаваше деликатната устойчивост на главата й.
— Невероятно е — каза той.
— Че се срещнахме отново?
— Че времето е вашият козметичен салон.
— Звучи съвсем по италиански — каза тя. — Съпругата ви ми каза, че сте били в Италия. Практикували сте комплименти в Рим.
— Напротив, уверявам ви. Бях в Триест.
— Тони изкара по-голямата част от войната в Северния патрул като охрана на конвои за Русия. Неговата представа за романтика е да запали буен огън, да затвори всички прозорци и да предизвика такава задуха, че да ти потекат сълзи.
— Тони е съпругът ви?
— Да. Сега аз съм една стара омъжена жена. Имам две деца.
— А аз три.
— Колко много неща могат да се случат за десет години! Една война и две семейства!
— За мен това бяха десет много спокойни години, ако изключим една-две битки.
— Ами и за мен беше така. Не беше много весело да си съпруга и майка в Южна Англия по време на войната. Едва през последните няколко седмици се посъвзех.
— Спомняте ли си за разходката до замъка в Единбург?
— Разбира се!
— Включете най-сетне и нас в разговора! — извика госпожа Латимър. — Всички ние се опитваме да не слушаме, но лично аз не мога да не наостря уши, а пък не съм най-любопитната. Къде беше, скъпи?
— Пак отидох да видя Майкъл.
— Той в малко по-добро настроение ли е?
— Помолили го да напише статия за някакъв изключително обещаваш млад драматург, но трябвало да откаже, защото напоследък не се бил карал с него. Очевидно никой ирландец не може да пише за друг ирландец, освен ако не са в открита вражда.
В продължение на половин час говориха за ястията, които напоследък бяха яли. Храна, храна и напитки — това беше основната тема за разговор на англичаните през първите години след тяхната победа (светът рядко е бил свидетел на по-гладен триумф) и в главите им, окичени с лаври, се таяха детински мечти за захарни торти. Говореха за бифтеци с благоговение и за сирене със сдържана радост. Ирландия, каза един от тях, била заплашена от нова вълна протестантски заселници, защото гладът, който някога я бе обезлюдил, сега привличаше към зелените й поля нейните недохранени и съсипани съседи. Ирландия на бедствията и глада сега бе страната, в която течеше мед и масло, тя беше светлата мечта на Англия; и завоевателите говореха за сметана.
После Корина каза, че трябва да си тръгва. Налагало се да вземе съпруга си, щели да вечерят с негов братовчед.
— Нека ви изпратя — каза Латимър.
— Не закъснявай — каза жена му, — имаме запазена маса в „Джамет“.
Те излязоха, Корина — спокойна, той — смутен.
Едно такси се закова на място с разтрисаща решителност и шофьорът се наведе към тях. Беше възрастен мъж, едър, с дружелюбно зачервено лице и воднисти очи. Латимър даде адреса и се качиха. Шофьорът потегли тъй бясно, както беше и спрял, и след миг едва не сгази един велосипедист.
— Не е много разумен, нали? — каза Корина.
— Има ли някакво значение?
— Би имало, ако се натъкне на някой глупак като него. Не искам да умра с вас.
— Чичо ви Хенри откри ли, че не сме били на мача?
— Мисля, че не.
— Не му ли казахте?
— На никого не съм казала.
— Нито пък аз.
— Често съм се опитвала да си спомня за какво разговаряхме тогава. Говорихме през цялото време, а аз съм забравила всичко. За какво говорихме?
— За кралица Дидона и Византия.
— Не изглежда правдоподобно, но разкажете ми повече.
— Дъблин е на десет години на запад от Единбург. Имаме по-малко време отпреди.
Шофьорът рязко заобиколи един спрял трамвай, таксито залитна, внезапно изпълнено с жълта светлина, Корина падна в прегръдките на Латимър и не се опита да се освободи, когато ръцете му я притиснаха. Минутите минаваха — три, четири, пет, — после тя се отдръпна и каза:
— Вече пристигаме. Изглеждам ли, като че си ме целувал?
— Изглеждаш така, сякаш бог те е целувал — отговори той малко задъхано.
— Тони едва ли ще повярва на подобна история — каза тя и извади пудриерата си.
После надникна през прозореца и извика:
— Но къде сме? Объркали сме пътя! Сигурна съм!
Тя започна да удря по преградното стъкло, което ги отделяше от шофьора, и когато той го отмести, попита сърдито:
— Знаете ли къде се намираме?
— Не! — отвърна той с раздразнен дрезгав глас. — Съвсем съм се объркал.
— Ами сега какво ще правим?
Шофьорът, осъзнал, че им дължи известно обяснение, извърна зачервеното си лице и изкрещя:
— Просто съм пиян! Пиян като свиня! — И ядосано дръпна стъклото.
— Но това е опасно — каза тя и остави Латимър да хване ръката й.
— Сега той кара много бавно. Няма да ни се случи нищо лошо — отвърна той.
Шофьорът отново дръпна стъклото и този път заяви по-дружелюбно:
— Вие няма защо да се безпокоите! Няма да ми плащате за отклонението. — И изключи брояча.
— Това успокоява ли те?
— По-хубави думи не съм чувал в живота си! Bonosque soles effugere.[14]
— Скъпи, да не си пиян и ти?
— Не, разбира се. Опитвам се да цитирам Хораций или пък Марциал. Струва ми се, че е Марциал.
— Но какво значи?
— Учила си латински в училище, нали?
— Има ли някакво значение?
— Никакво, абсолютно никакво. Но нямаме време да говорим за образование. Слушай какво ще ти кажа, много е важно. Solesque — не, сгреших, ти ме обърка. Bonosque soles effugere atque abire sentit, qui hobis pereunt et non imputantur.[15] Така беше. Кажи, не сме ли късметлии?
— Откъде да знам, щом не ми казваш какво значи?
— Точно това, което каза шофьорът. Никой няма да го пише за наша сметка. Ирландия, бог да я благослови, е все още неутрална.
Шофьорът, решил да опита късмета си в обратна посока, направи обратен завой, без да намали скоростта, и хвърли Корина в обятията на Латимър, преди тя да успее да реши дали има такова намерение. А той, сграбчил силно нея и щастливия случай, започна да я целува, без да губи време, тъй нежно и възторжено, че непременно щеше да предизвика взаимност. Шофьорът се оглеждаше на всички страни и без да попита някой минувач за пътя, зави на изток, на запад, на север и после на юг, за да търси познат пътен знак и адреса, който отдавна беше забравил.
Потърси го в Болсбридж и в околностите на гробището Гласневин. Хрумна му, че може да е в Рингсенд, а не след дълго се озова до затвора „Килмейнъм“ и излезе на пътя за Мълингар. Но се изплаши от откритото поле, бързо зави и подкара с голяма скорост край пивоварната „Гинес“, после се повъртя замислено по Колидж Грийн и бавно, като в транс мина по О’Конъл и Графтън Стрийт. Обиколи с опънати платна Мериън Скуеър и се завъртя два пъти около „Сейнт Стивън“, за да провери пък дали не е там. Сети се за Ратмайнс и с нова надежда увеличи скоростта, но се обърка от многото улици, които си приличаха, и с инстинкта на сьомга, завръщаща се в реките напролет, отново зави на север и се залута покрай Лифи. За момент сякаш си спомни нещо — но споменът бе твърде далечен — и спря за дълго пред портата на болницата „Ротонда“, където беше роден. Когато най-после се върна до хотела и остави Латимър, сам, беше почти изтрезнял.
Латимър му плати и на входа попадна за втори път на момичето с кутията за волни пожертвувания, с което беше разговарял рано следобед.
— За езика — помоли момичето и поднесе кутията малко вяло.
— Върви си вкъщи — каза й Латимър, — защото си губиш времето. За нея няма думи в никой език. Радостта е неизразима, както знае всеки таксиджия.
Роден недалеч от Корк, Ирландия, О’Фойлан е живият класик на модерната ирландска литература. Участник в националноосвободителните борби на Ирландия, които са постоянна тема в творчеството му, по-късно преподавател и издател, той е автор на повече от двайсет книги — романи, романизирани биографии, литературна критика, пътеписи. Най-добрите му постижения обаче са в областта на разказа: „Лудост в лятна нощ“ (1932), „Кесия петачета“ (1937), „Тереза и други разкази“ (1947), „Спомням си! Спомням си!“ (1961), „Дипломация“ (1976) и др.
Една сутрин през септември миналата година всички дъблински вестници излязоха, със следните заглавия:
Ето как един от ежедневниците отрази развръзката на тази странна история:
Вчера, на поредното си заседание, Белфасткият съд осъди Джоузеф Питър Касиди (63-годишен), по занятие индустриалец и директор на компания, и Фредърик Робърт Уилсън (57-годишен), по занятие счетоводител и секретар, съответно на една година и на шест месеца затвор. И двамата заявиха, че живеят в Бойн Клоус, графство Лаут. Касиди бе обвинен в незаконно притежание на пистолет и шест пачки патрони, членство в нелегална организация и че през нощта срещу 15 юли т. г. незаконно е влязъл на територията на Северна Ирландия. Уилсън бе обвинен в членство в нелегална организация и че на същата дата незаконно е влязъл на територията на Северна Ирландия.
При произнасяне на присъдите съдията Кантуел каза, че през въпросната нощ е било извършено нападение срещу сградата на полицейския участък в Карндъф, по време на което е бил застрелян един полицай, и че след нападението само на две мили от Карндъф е бил намерен микробус, собственост на Касиди (факт, който обвиняемият потвърди), в чиято вътрешност са открити многобройни петна от кръв.
По време на процеса и двамата подсъдими твърдяха, че нямат нищо общо с нападението над участъка в Карндъф и че през въпросната нощ са влезли в Северна Ирландия с единствената цел да търсят микробуса, който бил взет без разрешение от двора на фирмата „Келтски корсети“ в Бойн Клоус, град Дрохида. Касиди заяви, че е носел пистолета единствено за самозащита.
Мистър Касиди е известен дъблински бизнесмен, вдовец с един син, директор на фирмите „Келтски корсети“ и „Келтска конфекция“. Мистър Уилсън е секретар на фирмата „Келтски корсети“, не е женен. И двамата са участвували във въстанието през 1916 година и са служили рамо до рамо в Първа дъблинска бригада по време на Войната за независимост.
Осъдените са преместени в затвора „Кръмлин Роуд“ в Белфаст, за да излежат присъдите си.
Съобщенията във всички останали вестници бяха също толкова кратки, да не кажа направо оскъдни. И все пак никой не смяташе, че е необходимо да са по-подробни. Истината е, че всеки път, когато в ирландските вестници се появят сухи съобщения като това, веднага разбираме, че пресата слага пръст на устните си по политически съображения, по религиозни съображения или просто поради чувство за такт. Досещаме се, че някой почтен човек е загазил сериозно или че някой нещастен свещеник е превъртял, или пък че някоя известна личност е била хваната по бели гащи, като цинично се изразяват американците. По правило одобряваме тази сдържаност, това подобаващо уважение към човешките чувства, тези gentillesses[16] (както казват французите), защото ние ирландците притежаваме особено благородство. Освен това утре може да дойде и нашият ред. Ето защо благоприлично хвърляме булото на всеобщо мълчание върху случая, а после — в някой голфклуб или яхтклуб, ресторант или кръчма, изобщо там, където въпросните особи са обичали да се навъртат — пускаме в ход добрата стара осведомителна агенция, за да узнаем какво всъщност са кроели тия приятелчета и на чаша бира в благопристойно тесен кръг произнасяме своя присъда.
Така че, съвсем естествено, бяхме длъжни да проучим и тази Карндъфска история отвъд пределите на официалните съобщения и поверителните слухове. Всички знаехме много добре, че Джо Касиди е прекалено предпазлив, за да членува в каквато и да било нелегална организация, и то на тази възраст и с тези доходи. Познавахме го като разумен, съблюдаващ законите гражданин, който не е пипвал пистолет — а още по-малко пък убивал някого — поне от трийсет и пет години насам. Фреди Уилсън познавахме по-слабо, защото бе напуснал страната веднага след Размириците, преди почти трийсет години. Независимо от това онези, които са го познавали навремето или го бяха виждали, откакто се върна в Ирландия да работи за Джо Касиди, ни уверяваха, че ако наистина е правил нещо противозаконно в Северна Ирландия, още не се е родил полицаят, който ще успее да го спипа.
Научихме, че Франк — единственият син на Джо — е член на Ирландската републиканска армия и че през онази юлска нощ задигнал микробуса на фирмата, за да участвува в организираната акция зад граница. Случило се така, че Джо разбрал за микробуса, докато бил на прием, даван от Дружеството на патриотичните ирландски индустриалци в Дрохида, и тъй като си бил пийнал порядъчно, съвсем естествено здравата се ядосал на момчето. В края на краищата Франк би могъл със същия успех да задигне нечий чужд микробус. Както си бил с фрак и бял колосан нагръдник, Джо се метнал разярен на ягуара си и заедно с Фреди Уилсън — поне така предположихме — запрашил като луд след синия микробус с нарисувани от двете страни розови корсети. Подпомогнат по пътя от разни състрадателни души, Джо попаднал на вярна следа и имал щастието да догони Франк — и то само десетина минути след акцията, — когато момчето се мъчело да измъкне с микробуса един от ранените си другари обратно зад границата. Раненият младеж умрял в ръцете им край пътя. За останалото беше лесно да се досетим.
Джо и Фреди моментално изстреляли сина назад през границата с ягуара. После двамата се качили на микробуса и пренесли трупа на момчето. Свалихме шапки на Джо Касиди и Фреди Уилсън и им пратихме вест, че щом излязат от затвора, ще ги очаква тържествена вечеря в „Делфина“.
Но месеците минаваха и до ушите ни стигнаха някои нови подробности. Като например това, че Фреди не е бил в ягуара с Джо. Фреди бил с Франк в микробуса. Принудил сина на Джо да го вземе със себе си при акцията зад граница, защото искал да се изниже тихомълком от фирмата „Келтски корсети“ с четири хиляди лири в облигации във вътрешния си джоб — пари, принадлежащи на стария му боен другар. И вероятно би се измъкнал безнаказано, ако не бе имал неблагоразумието да остави една подигравателна прощална бележка на Джо.
Всичко останало си беше точно така. Джо и Фреди накарали Франк да вземе ягуара, а те самите тръгнали с микробуса. И ето ги в този момент с мъртвия младеж в ръце към един часа през нощта, само на миля от полицейския участък, нападнат с бомби и автоматично оръжие преди някакви си десетина минути…
Джо изчака малко и чу как ягуарът се отдалечава с пълна скорост. След това бързо — доколкото му позволяваха масивната фигура и неудобните лачени обувки — изтича обратно до разклонението на пътя. Сега чуваше единствено собственото си запъхтяно дишане и тежкото тракане на лачените обувки по настилката. Нямаше прожектор и затова, когато стигна до разклона, извади бензиновата си запалка и на мъждукащата й светлина затършува из високата трева, като непрекъснато се навеждаше, взираше се, опипваше и ругаеше. Не виждаше нищо освен трева, докато лъч светлина иззад гърба му падна върху застиналия поглед на мъртвия младеж пред самите му крака.
— Намери ли го? — прозвуча гласът на Фреди от мрака.
— Гадове мръсни! — изруга Джо. — Трябва да го сложим в микробуса и моментално да го пренесем през границата. Докарай тука микробуса!
Фреди се обърна и тичешком се отправи за микробуса. Докато го чакаше да се върне, Джо изпълзя с мъка от оврага и видя на около миля фаровете на ягуара, отдалечаващи се с кенгуровски подскоци на юг. Погледна наляво и видя по пътя да приближават фаровете на Фреди. После, още по-наляво, почти на север, забеляза трета двойка светлини, които се движеха на изток. Изгряваше луната и на фона й дърветата изглеждаха съвсем черни. Минута по-късно двамата бяха вдигнали трупа на младежа, бяха го сложили отзад в микробуса и Фреди вече караше обратно натам, откъдето бяха дошли.
— Видя ли фаровете на оная кола в далечината на север? — каза той, докато караше. — Трябва да е частна и сигурно се движи по главния път от Нютаун Бътлър за Клоус, но ако все още сме на север, може да е полицейска или на британските специални служби и да се опитва да ни отреже пътя. По дяволите! Поне тая нощ искам да знам къде минава идиотската ни блуждаеща граница!
Завиха надясно. Далечните фарове също завиха и поеха успоредно на тях от лявата им страна.
— Никак не ми харесва тая работа — каза Фреди. — Виждаш ли това там? — извика той и Джо разбра какво имаше предвид.
На една стена забеляза вградена пощенска кутия, боядисана в червено. Значи все още бяха в Северна Ирландия.
Когато стигнаха до Т-образна пресечка на пътя, отново почувствуваха присъствието на другата кола: този път фаровете й проблясваха на не повече от четвърт миля на изток. Фреди зави рязко на запад, кривна под един железопътен мост, вдигна шейсет мили в час на правата и нададе радостен вик. Фаровете бяха осветили за миг парцалив южен трибагреник, провиснал от клоните на едно дърво — бяха пресекли границата. Стигна до ново разклонение, спря, изгаси двигателя и двамата едновременно обърнаха поглед назад и се заслушаха. Светлините на преследващата ги кола стояха неподвижни на около половин миля зад тях. Чуваше се само напевното мъркане на мотора в тихата лятна нощ.
— Всичко това е много хубаво — каза Джо. — Сега-засега сме на юг. Но по тия места идиотската ни граница криволичи като смахната. Който и път да хванем, може отново да ни вкара в неприятности. Трябва да си отваряме очите на четири, Фреди, драги!
Фреди включи на скорост и бавно, дебнешком пое по пътя. Фаровете зад тях бавно заопипваха короните на дърветата в далечината. Фреди спря. Фаровете рязко завиха и изчезнаха.
— Страх ме е да вървя по-нататък. Тия сигурно имат и радиостанция.
Той излезе от колата и се изкачи по стената на оврага, следван от Джо.
— Виждаш ли ги там? — посочи Фреди. — Отиват на юг! Сега вече цялата работа ми е ясна. Тоя път трябва да пресича парче от юга, приклещено и от двете страни от севера. И сега отиват надолу покрай източния му ръб, за да ни пресрещнат там, ако се опитаме да го пресечем.
— Тогава защо не се спуснем по западния ръб и не им се измъкнем оттам? — предложи Джо.
— Залагам си главата, че вече са изпратили патрулна кола и там.
— И сега значи сме заклещени отвсякъде! — каза Джо. — Имаме ли карта?
— Не! Но виждам една къща. Ще трябва да потърся помощ там. Имаме нужда от водач.
— И за какво, по дяволите, ни е дотрябвал водач, ако изобщо няма път, който да извежда от тоя капан?
— Можем да минем напряко през полето. Само че… — И Фреди въпросително кимна към задната част на микробуса.
Джо впери очи в тъмната паст зад себе си.
— Ще го носим. Няма да оставя тия гадове да го намерят. Научат ли веднъж кой е, всичките му близки на север ще си изпатят здравата.
Излязоха от микробуса и почукаха на вратата на продълговата, покрита с каменни плочи къща. Отвътре не се чу нито звук. Почукаха още няколко пъти, но и сега не доловиха никакви признаци на живот. За голяма изненада на Джо в ръката на Фреди се появи пистолет. Беше едно от онези доста поостарели вече автоматични оръжия с дълга цев, известни с името „Питър Бояджията“. Джо познаваше добре този вид пистолети — навремето бе носил винаги точно такъв „Питър“. И сега щом погледът му падна върху него, той за миг си спомни една друга нощ, когато пистолетът му бе засякъл при нападение на улица Кланбрасил и щеше да си отиде като нищо, ако Фреди не бе застрелял един английски наемник, който се целеше в него. Преди Джо да успее да каже и дума, Фреди вече бе счупил стъклото на прозореца с цевта на пистолета и извика през дупката:
— Говорим от името на ИРА. Шестима сме. Ако не излезете по собствено желание, ще подпалим къщата и пак ще излезете. Даваме ви една минута.
След няколко секунди се чу слаб шум, а после един мъжки глас каза:
— Елате при вратата.
— И без номера! — извика Фреди. — Ще стреляме!
Чу се шум от стъпки, а след това нещо задрънча като съборен метален леген, който се върти на каменния под, докато утихне. За миг зад прозореца се мярна бледа светлинка. Отвътре нещо издрънка и вратата се открехна с изпъната верига — приспособление, което Франк не бе виждал никога през живота си в тази страна, дори по време на Размириците преди години, когато често бе обикалял нощем най-глухите планински местности на юг от Дъблин. Прожекторът освети лицето на блед, но не и уплашен мъж на средна възраст, вперил очи навън през тесния процеп. Изненадан от този спокоен-поглед, Фреди каза по-тихо, отколкото бе възнамерявал:
— Нужен ни е водач, нищо повече. Сбъркахме пътя и искаме да се върнем през границата пеша.
— Не! — отсече твърдо мъжът. — Няма да ви помогна. Вярно, че тука сме в Републиката, но повечето ми съседи са протестанти. Често имам работа с хора от другата страна на границата. — Погледът му падна върху дългата цев на пистолета. Разбира се — продължи той дружелюбно, — ако насочите пистолета към мене…
Фреди се усмихна с облекчение.
— Смятай, че вече съм го направил — каза той.
— Трябва наистина да го насочиш, за да мога с чиста съвест да се закълна, че си го направил.
Фреди вдигна пистолета. За да подсили ефекта, добави весело:
— Ако не ни помогнеш, ще те застрелям на място!
— Чакайте само да кажа на жената и да си сложа обущата. И вземете изгасете фаровете на тая кола. Няма защо да рискуваме излишно.
Три минути по-късно тримата бяха в микробуса. Водачът им не отвори дума за това, че са само двама и че единият е с официално облекло. Задоволи се да отбележи сухо, че са доста попрехвърлили за членове на ИРА. На това Фреди отвърна:
— Ние сме генерали. Не чухте ли каква врява вдигнаха момчетата нощес?
— Чух някаква стрелба откъм Карндъф преди около половин час. А преди двайсетина минути изстреляха и сигнална ракета там някъде.
— Двайсетина минути, казваш! Нищо чудно тогава, че патрулните коли са вече на линия.
Караха бавно сред тишина и омекотена от лунно сияние тъмнина, докато минаха един разклон, където свиха на юг и стигнаха до железопътен надлез. Фреди мълчеше, защото ясно съзнаваше опасностите, на които се излагаха; мъжът мълчеше, защото бе северняк; Джо мълчеше, защото мислеше за пистолета. След около една миля, която се стори безкрайна на Фреди, мъжът до него каза, че трябва да зарежат микробуса тук и да вървят пеша остатъка от пътя. Дори когато отвориха задната врата и изнесоха трупа на младежа, мъжът не каза нищо. Само се наведе и погледна в празните неподвижни очи, а после поклати глава отчасти от съжаление, отчасти, за да покаже, че не го познава. Тримата заедно понесоха тялото на юг покрай линията. Вървяха бавно и когато мъжът ги спря и ги увери, че не са минали и четвърт миля, старите им кости не искаха да му повярват.
— Тука вече ще ви оставя — шепнешком каза той. — Ако вървите по тоя път или покрай ония релси там, скоро пак ще се озовете оттатък границата. Затова сега ще трябва да хванете през полето. Вървите все направо по посока на ей оная червена звезда. След около половин миля ще се измъкнете през тукашното Гърло на севера. На тясното Гърлото не е повече от четвърт миля, но няма начин да го сбъркате, ако запомните, че лежи между широка букова горичка на запад и ниско, обрасло с трева хълмче на изток. Продължавате все нататък и след, да речем, още половин миля стигате до малък път. Това значи, че вече сте навлезли доста навътре на юг. Тоя път ще ви заведе по живо по здраво където си искате из цялата Република.
Те впериха очи в монотонната тъма пред себе си. Небосводът беше побелял от звезди. В ясното лятно небе луната приличаше на голям лъскав леген. Из равнината не се виждаше нито светлинка. Не се чуваше дори най-слаб звук.
— Има ли опасност ония от специалните служби да пресекат Гърлото, за да ни хванат? — попита Фреди шепнешком.
— Опасности колкото щете! Способни са да гонят човека и двайсет мили навътре в Републиката, стига някой да им вдигне кръвното. А тая нощ добре сте се погрижили за това. Вървете съвсем бавно и безшумно и недейте да рискувате. Не мога да ви помогна с нищо повече. Бог да ви пази! И нито звук! Чувате ли кучето?
Чуваше се лай на куче.
— Това куче трябва да е на три мили оттук.
Когато отново обърнаха очи към него, той вече бе изчезнал, подобно на призрак или лепрехон[17].
Щом останаха сами, двамата седнаха да починат, а трупа на младежа сложиха по гръб на тревата помежду си. Джо прошепна, че този мъж е прекрасен ирландец и че приберат ли се веднъж благополучно у дома, ако изобщо успят да се приберат, ще изпрати на жена му като подарък половин дузина келтски корсети. Не посмяха да запушат. В ясни нощи като тази огънчето на цигарата се вижда от цяла миля. В далечината приглушеният лай на кучето премина в проточен вой. Фреди се бе навел над безименния младеж и го гледаше на лунната светлина. Празните очи се взираха в небето. Косата бе тъмна и лъскава. Носът — плосък с широки ноздри. Отворената уста откриваше хубави бели зъби, които сякаш им се усмихваха.
— Помниш ли Хари де Лейси? — прошепна той на Джо. — Убиха го при оная засада край Финглас през двайсета година. Това момче много прилича на него.
Джо се надвеси над младежа и го погледна.
— Не е като да не прилича — прошепна той. — Срещнах брат му на Хари — Тони, само преди няколко дни. Работел в Дъблинското кметство.
— Дори името не знаем на това момче — прошепна Фреди. — Трябва да го претърсим. Ако ни пипнат или се наложи да си спасяваме кожите с бягство, не ми се иска да оставяме у него нищо, по което да разберат кой е.
Преровиха джобовете на младежа. Носеше тежкокалибрен „Уебли 45“ и шест пълни пачки. Джо си спомни за пистолета на Фреди и бързо пъхна оръжието и патроните в джоба си. Намериха още евтина книжка с меки корици, някакви документи, светлосиня носна кърпа, пълен пакет цигари, кибрит, няколко дребни монети, ключ за врата, гребен, автоматична писалка, градинарски нож, молитвена броеница и ръчен часовник. Понеже не смееха да палят кибрит, за да разгледат документите и книгата, а лунната светлина не беше достатъчна за четене, увиха всичко в синята носна кърпа и внимателно я заровиха под няколко откъртени камъка в основата на опорния кабел на един от телеграфните стълбове край насипа на железопътната линия. После Фреди взе за ориентир едно близко самотно дърво, малка горичка, недалеч от него, и червената звезда и двамата поеха напред, понесли трупа за краката и под мишниците.
Вървяха с мъка и се придвижваха много бавно, като внимателно се ослушваха, дишаха тежко и често почиваха — не бяха млади вече, а и безжизненото тяло тегнеше като олово — и всеки път слагаха трупа помежду си върху росната земя. През първата задъхана почивка Джо откъсна колосаната си яка и черната вратовръзка и прошепна от мястото, където лежеше, на Фреди, който също се бе изпружил по гръб на тревата до него:
— Откъде го взе тоя „Питър“?
— Не съм се разделял с него от трийсет и пет години.
— Готов ли си да го използваш, ако се наложи?
— До последния патрон, тяхната кожа!
— Ти си бил страшен човек! — прошепна Джо.
Фреди се изправи с израз на гневна изненада.
— Ти съмняваше ли се? Да не мислиш, че ще се оставя да ми друснат пет години в затвора в Белфаст за тая работа?
Джо замълча нерешително, после каза с извинителен тон:
— Не бих ти задал такъв въпрос в ония дни. Но вече не сме млади като тогава.
Фреди отново легна на земята. Известно време мълчеше. После тихо, сякаш мислеше на глас, промълви не толкова на човека до себе си, колкото на звездите над него:
— Не те обвинявам. Когато човек започне да се отдалечава от младостта, той се привързва към земните удоволствия. Но ти забравяш, че когато остареем още повече, започваме да се отвращаваме и от тях! Сега няма да ни е трудно да умрем, Джо!
— Мислиш ли?
— Чел ли си „Фауст“? — шепнешком попита Фреди.
— Гледал съм операта един-два пъти в „Гейъти“.
— Операта не струва нищо! Винаги представят Фауст като възрастен господин с побелели бакенбарди. Това няма нищо общо с истината на живота. Старче като него не би дало и пукната пара, за да си върне младостта. Особено след като го е озарила философската мъдрост. Прочел съм всичко, което ми е попадало в ръцете за Фауст. Имаше време, когато смятах, че Гьоте е сбъркал, като е накарал Фауст да опропасти онова момиче. Тогава мислех, че ако Фауст наистина е магьосник и владее цялото могъщество на магията, би трябвало да може да обладава всяко момиче, което пожелае, без да опропастява живота му. Когато започнах да остарявам, изведнъж осъзнах колко истина има в тая история. В това е и смисълът на цялата книга. Не съществува магия, която може да измами живота. И съвсем логично е, че накрая животът, плътта, дяволът измамват него.
— Не съществуват никакви магии! — измърмори Джо самодоволно.
Фреди се засмя тихо и с горчивина.
— Изучих тоя проблем много внимателно навремето, когато държах оня магазин за магически игри и фокуси в Манчестър. Изучих бялата магия и черната магия. Изучих телепатията, хипнозата, спиритизма. Изучих дори Черната литургия. — Той се изсмя тихичко. — Късно една нощ през войната начертах с тебешир кръгове върху пода на магазина. Имаше въздушна тревога и целият град тънеше в мрак, улиците бяха пусти и само тук-там се мяркаха хората от противопожарната охрана. Изведнъж завиха сирените. После грохотът на бомбите и противовъздушната артилерия заглуши всичко. Тогава извисих глас и призовах дявола. В следващия миг целият съседен квартал хвръкна с трясък във въздуха. Ти вярваш ли в дявола?
— Що за въпрос? — засмя се Джо, внимателно избягвайки отговора, сякаш не искаше да влиза в конфликт с никого. — Във всеки случай не с рога и опашка, разбира се!
— Той е навсякъде — тихо каза Фреди. — Целият свят е латерна, напяваща неговите плачливи мелодии. И човек може да ги купи от него така, както навремето можеше да купи от мене моите игри и фокуси. Не разбираш ли защо ти говоря всичко това? Прекалено тъп си, за да разбереш. — Той замълча за миг и добави извинително: — Опитвам се да ти обясня защо исках да открадна облигациите снощи.
— Да не говорим за това — каза Джо. После бързо додаде: — Засега.
— Не успях да го сторя — продължи Фреди, — защото ти си по-голям негодник от мене.
Той се надигна, седна и се загледа в лицето на младежа, безмълвно втренчил очи в небето. Джо също седна и прошепна, сякаш все още мислеше за дявола:
— Никога не съм сторил зло никому.
— Ако изключим самото ти съществуване!
— Изповядвам се и се причестявам всеки първи петък от месеца. Всяка година, откакто се помня, ходя в Лок Дърг. А това поклонение не е шега работа. Три нощи пост и ходене по студените камъни. Често, коленичил в дъжда, съм бил мокър до кости. Това не може да не помогне за спасението ми, когато дойде и моят час.
— Аз не съм от най-ревностните християни — каза Фреди. — Ако изобщо мога да се нарека християнин.
— Трябва да отидеш в Лох Дърг — посъветва го Джо с братска загриженост. — И аз ще отида, ако се измъкна невредим от тая идиотска история. — Той извади своя „Уебли“ и го отвори. — Боже господи — прошепна Джо, — готов е да стреля до последния патрон с това дяволско нещо!
Той започна да вади празните гилзи и да презарежда гнездата.
— В това нещо е истината — промърмори Фреди, докато го гледаше. — Винаги можеш да разчиташ на него. Уповавай се на бога, но пази барута си сух. Хайде да тръгваме. Вече е почти два. А слънцето ще изгрее малко след четири.
Цялата земя бе покрита с широки, тежки откоси осветена от луната мъгла, така че онзи, на когото бе ред да носи трупа на младежа на гръб, приличаше на великан, нагазил в мляко. По този начин напредваха малко по-бързо, но Фреди трябваше често да спира, защото Джо започна да го боли силно коляното и той куцаше и охкаше дори когато вървеше без товар. Колосаната му риза се бе сбръчкала като кожата на костенурка. Изтънели кичури сива коса разполовяваха голямата му, розова като ряпа глава. Червендалестото му лице бе мокро от пот. Лачените обувки скоро подгизнаха от обилната роса и се изпокаляха в едно блато, където случайно нагазиха в тъмнината. При поредната почивка Джо — загледан в безименното лице, вперило поглед през него нагоре към обсипаното със звезди небе — прошепна:
— Напразно ли беше всичко?
— Умря в разцвета на младостта — завистливо каза Фреди. — „Тез утрини блажени бяха…“ На нас също ни завиждат. Казват, че сме видели зората и сме изживели целия дълъг ден, който я следва. Сега дните са или дълги като година, или кратки като час.
И изведнъж си помисли с ужас за безкрайното множество млади мъже, убити през европейските войни, много повече на брой от безкрайното множество видими и невидими звезди над тях, и разбра, че смъртта дори понякога е напразна.
— Нямах предвид него — прошепна Джо. — Мислех за нас двамата и за онова, което направихме в онези дни.
— Така си е! — каза Фреди с насмешка, осмивайки собствените си мисли. — За времето се сещат само старците. Когато си млад, не ти трябват нито часовници, нито будилници. Тогава измерваш всичко с една дума — сега. За птиците и момчетата винаги е сега. Сега, което трае вечно. Помниш ли дългите летни дни, когато беше млад? Безкрайни сякаш! И това е така, защото, докато си млад, не се самоизтезаваш с излишни мисли. Просто съществуваш и дишаш, без дори за миг да осъзнаеш чудото, което пилееш. „Това не е страна за старци. Млади прегърнати. И птици. И дървета. Те пеят и умират…“[18] Дори смъртта е прекрасна, докато си млад. Но човек се чувствува ужасно самотен, когато погледне смъртта в лицето още съвсем млад. Това го прави неспособен да понесе униженията на живота. Дааа! Когато човек престане да живее истински, започва да наблюдава как изтичат последните песъчинки от стъклото на часовника, за да разбере кога ще удари и неговият час. Изправял ли си се някога пред съда на съвестта си, Джо?
Джо се сепна:
— Съвест ли? Изправям се пред нейния съд всеки месец, когато отида на изповед.
— В тези мигове времето и изживените години стават твои господари. Напомнят ти, че рано или късно ще трябва да вдигнеш платна и да отплуваш. Но ти дори не разбираш за какво ти говоря — ти просто нямаш съвест!
— Поне знам кое е добро и кое зло! — каза Джо разпалено. — За разлика от тебе! Какво искаше да направиш с моите облигации?
Фреди не обърна внимание на думите му и спокойно добави:
— Има нещо детинско в нашия народ. Детинско като лудориите на някое хлапе с първата му прашка или играта на забързаната вода с облите камъни на потока.
— Да — каза Джо с безразличие, но помирително. И си помисли, че трябва да е бил съвсем луд, за да повика тоя луд човек да се върне в Ирландия и да му даде работа.
— Знаеш ли какво, Джо? Тази страна е създадена за младите. Никой освен тях не може да живее в нея, нито да умре в нея. Погледни себе си, погледни мене. Ние не можем нито да живеем в нея, нито да умрем в нея. Тая страна е проклета за старците. И затова всички старци в нея са проклетници — проклинат проклетията й. Виж какво стана с нас тая нощ. Защо не вземе да дойде сега скапаната британска армия или скапаните им черноуниформени полицаи, или мръсните ченгета от специалния отдел, защо не ни дадат възможност да се бием и да умрем почтено? Но неее! Няма ги никакви. Пак това скапано проклятие! Не ни е позволено даже да умрем. Можем само да пълзим наоколо и да ядем, да пием, да говорим празни приказки и да проклинаме, да печелим пари, да стареем и да се съсухряме, и да се тръшкаме като тебе, престарял шопар такъв, в Лох Дърг. — През цялото време той постепенно повишаваше глас. Сега изведнъж вдигна глава като виещо срещу луната куче, вдигна юмруци срещу нощта и извика с всичка сила: — Искам да се бия! Елате да се бием, гадове!
Джо го сграбчи и запуши с ръка устата му.
— За бога! — изръмжа той. — Да не си полудял? Да не би да искаш да хванат и него?
Фреди наведе глава. После отново вдигна поглед и тъжно закима. Обхваналото го спокойствие бе така внезапно, както и избухването му.
— Виждаш ли? — прошепна той. — Дори мъртвите имат власт над нас! Казвам ти — само младите могат да умират красиво, защото са горди, безумни, прекрасни. — Наведе се напред и прогони с ръка един тънкокрак паяк от бледото чело на младежа. — Изгубили сме му шапката — забеляза той. — Някое старче ще я намери и ще я носи. Като корона… Онова там дали са фарове на кола? Или светлина от прозорец?
— Ако са фарове, може би там някъде е пътят, който търсим.
— Да вървим!
Тръгнаха отново. Сега вече Фреди трябваше да носи трупа сам през цялото време, преметнат назад през едното му рамо с увиснала глава, като чувал с картофи. Краката му бяха мокри до коленете. Обувките му шляпаха при всяка стъпка. Главата на трупа се люшкаше при всяко залитане и провисналите му ръце се клатеха. При следващата почивка, когато Фреди внимателно бе сложил тялото на земята, Джо каза, като си бършеше лицето и врата:
— Фреди, ще ми обясниш ли едно нещо? Защо съм бил такъв глупак, че да ти помагам да се прибереш у дома от Манчестър?
Фреди го изгледа с ирония.
— Защото аз съм твоята изгубена младост. Твоята изгубена вяра. Не можеш нито за миг да забравиш времето, когато беше млади строен като тоя нещастен хлапак, когато се чувствуваше безсмъртен, когато се чувствуваше велик, когато се чувствуваше господар на целия свят. И сега не можеш да проумееш защо вече не се чувствуваш така. Затова искаше да съм ти пред очите, за да видиш как аз се справям със същия този проблем.
— Фреди, защо, когато бяхме млади и правехме всичко възможно да умрем за Ирландия, се чувствувахме безсмъртни?
— Защото времето не значеше нищо за нас. Вече ти обясних защо, говедо такова!
— Бяхме като ангели — прошепна Джо, изпълнен с благоговение.
— С пламтящи мечове!
— А сега продаваме женския корсети — горчиво заключи Джо.
Лежаха на тревата, оградили от двете страни трупа на младежа и заедно с него вперили неподвижен поглед нагоре. Една звезда проряза небосвода, избухна и изчезна. Най-сетне, съвсем тихо, така че Фреди едва го чу, Джо каза:
— Преди малко ме нарече негодник. Така е, бях негодник навремето и не се срамувам от това.
Легнал по гръб, Фреди мълчаливо се взираше във величественото бяло кълбо на луната. След малко каза:
— И това не е вярно. Ние наистина сме негодници, но едва сега. Навремето бяхме нещо съвсем различно — тогава убивахме. На всяка революция са нужни такива хора. Но всяка революция има нужда и от мъже, които да превръщат убийството в свят обред. Те го превръщат в нещо възвишено, красиво, величествено, божествено. Навремето в Ирландия имаше много такива мъже и докато ги имаше, заради живота си заслужаваше да се убива. Те ни дадоха вяра. Ние и сега сме убийци, но вече няма кого да убиваме, затова се захванахме с търговия. Дори все още използваме същите думи и в търговията: „Убих конкуренцията.“
Погледът му се откъсна от луната и спря върху светлосините цветя наоколо, искрящи дори след смъртта.
— Джо — продължи той, — омръзна ми да слушам приказките ти за добрините, които правиш на Ирландия днес. Нищо няма да излезе. Нищо на тоя свят не е в състояние да направи корсетите възвишени, красиви, величествени, божествени.
След малко разбра, че Джо плаче. След известно време Джо каза:
— Ако приятелите от „Делфина“ можеха да ме видят сега, щяха да ме помислят за луд.
— Самите те са достатъчно луди, за да те сметнат за нормален — отвърна Фреди и двамата отново се изправиха.
При следващата почивка седяха с гръб един към друг, облегнати на обрасла с мъх скала, щръкнала над ниско окосената трева на ливадата.
— Някакво скапано магазинче за магически игри и фокуси, значи? — мрачно каза Джо. — С това си се занимавал през всичките тия години в Манчестър? Дотам ли се беше докарал?
— Когато напуснах Ирландия през двайсет и втора — изсумтя Фреди, — нямах пукната пара в джоба. Бях просто един напълно разочарован революционер. Дори само от мисълта за Ирландия ми се повдигаше. През оная първа година в Манчестър бях стигнал дотам, че последният просяк можеше да гледа на мен отвисоко. Не умеех нищо. Бях един най-обикновен непрокопсаник. Запознах се с една вдовица, мъжът на която въртял навремето магазин за магически игри и фокуси, нали знаеш — разни изкуствени носове, найлонови мастилени петна, бомбички със задушлива миризма, фокуси с карти, пластмасови куклички, които пръскат вода, когато ги стиснеш, лешникотрошачки във формата на женски крака, чаши, които ти заливат ризата, когато пиеш, хлебарки, които можеш да пуснеш в бирата на някой приятел. Едно уютно малко магазинче. С уютна малка стаичка на гърба. През зимните нощи, когато над града легнеше меката розова паяжина на ланкаширската мъгла, спускахме кепенците и сядахме пред малкото червено око на кухненската печка. Лиз четеше вестник „Ивнинг Кроникъл“ — кой знае защо, тя го предпочиташе пред „Нюз“. Понякога казваше: „Фреди, хайде да ходим да гледаме «Сърца в пламъци»! Играе Кларк Гейбъл!“ Не ми се излизаше никъде. Четях книги за ирландската история или просто мислех какво ли става тая нощ в Дъблин. Тя до самия край така и не заподозря какво мисля. Все ме питаше: „За какво мислиш толкова?“ Отговарях й: „Хрумна ми един нов фокус.“ Така я лъжех почти всеки божи ден. Живяхме заедно осемнайсет години. Убиха я при една бомбардировка. Намерих я чисто гола сред развалините, разкъсана на две. — Фреди леко извърна глава към Джо. Джо също се обърна към него и той продължи: — А ти, шопар такъв, си живееше в Ирландия, дебелееше от ден на ден и произвеждаше корсети с репродукции от Линдисфарнското евангелие. Два пъти писах да те моля за помощ. Ти отговори ли ми? Кажи, отговори ли, гадина такава?
— Аз работех за Ирландия — заоправдава се Джо. — Изграждах държавата, за която се борихме всички.
Фреди извади своя „Питър“ и започна да го бърше с носната си кърпа. Джо пъхна ръка във фрака за своя „Уебли“.
— Това нещо страшно прилича на моя стар „Питър“ — каза той.
— Твоят е! Взех го със себе си в Манчестър след Размириците и обявяването на независимостта. В памет на ония момчешки дни, когато всички заедно водехме борбата.
Джо се обърна към него със светнало от радост лице.
— Сериозно ли говориш? И си го пазил толкова години?
Фреди бавно махна предпазителя на пистолета. Показалецът му леко докосна спусъка. Лявата ръка потъна при пачката облигации във вътрешния джоб. Джо стисна дръжката на своя „Уебли“. Усмихнати, двамата застанаха лице срещу лице.
— Фреди — припряно каза Джо, — след като ти напусна Ирландия през двайсет и втора, тук започна Гражданската война и тогава всеки трябваше да избере на чия страна да застане — за Свободната държава или за Републиката, за Де Валера или за Мик Колинс.[19] Аз тръгнах с Мик.
— Известно ми е — усмихна се Фреди. — И толкова по-добре, че отидох в Англия, защото, ако бях останал тук, щях да съм на страната на Дев. И ти щеше да ме очистиш точно по тая причина! — яростно добави той.
Джо го сграбчи за ръката.
— Никога не съм убивал ирландец! — повиши глас той.
— Може и да не си — съгласи се Фреди и леко разлюля пистолета. — Трябвало е само да дадеш нарежданията. Просто да подметнеш: „Живо ли е още онова куче Де Лейси?“ на някое от приятелчетата си. И не би се наложило да повтаряш.
Той насочи пистолета към Джо, сякаш просто искаше да подчертае кого има предвид.
— Защо споменаваш това име? — попита Джо с леден шепот.
— И преди малко го споменахме. Но ти отвори дума само за Тони. Защо не спомена и брат му Марки? Марки де Лейси беше най-добрият ми приятел, Джо — добави той и тикна пистолета в ребрата му. — Най-добрият ми приятел! Намериха го в планината с дупка в черепа. Мислиш ли понякога за него, Джо, когато си в Лох Дърг и се молиш за разплутото си туловище? Сетил ли си се поне един-единствен път за Марки де Лейси?
Джо посегна назад, но Фреди тикна цевта на пистолета още по-дълбоко в тлъстините му. Гласът на Джо се покачи с още една октава:
— Нямам пръст в убийството на Марки де Лейси!
— Ох, ооох — въздъхна Фреди. — Добре направих аз, че отидох в Англия!
В разгорещения му протест гласът на Джо прозвуча като писък на прилеп:
— Не е вярно, Фреди! Не е вярно! Не е вярно!
Фреди се взря в тъмния силует на кръглата като ряпа глава и под светлината на звездите видя лекия блясък на потта върху слепоочията и двете очи, пламнали като ирисите на котка срещу него. После бавно отдръпна пистолета.
— Дано изгниеш в пъкъла! — каза той уморено. — Щом твърдиш, че е така, ще трябва да ти повярвам.
— Повярвай ми, Фреди! Заклевам се в самия господ-бог.
— Добре, добре — съгласи се вяло Фреди. — Щом стигна дотам да се кълнеш в самия господ-бог! Какво пък, може би аз наистина съм последната капчица чест, която ти е останала.
Той се наведе и започна да гали стъблото на стрък неокосен ливадник с дългата цев на пистолета. Чудеше се дали да каже на Джо истинската причина, поради която го бе пазил през всичките тия години. Реши да не му казва, защото вече му беше все едно. Изведнъж изпита онова чувство, което сигурно обзема мъжа, когато открие, че старостта най-сетне го е направила импотентен. Отново пусна предпазителя на пистолета. Джо се наклони по-близо до него:
— Фреди, отдавна искам да ти кажа нещо. Истинската причина да те прибера пак у дома беше желанието ми да сложа в ред старите сметки с всички и за всичко. Говори се, че съм правил неща, които никога не съм правил, обвиняват мен за неща, извършени от други, и понеже аз бях шефът, трябваше да поема цялата отговорност, без сам да съм сторил нещо лошо. Отдавна бих ти казал всичко това, още преди години, но все си мислех, че и ти си от ония, които не ми вярват. Едва тая нощ, като видях, че пазиш стария „Питър“, заради старото ни приятелство… А ето че сега заедно се хванахме да помогнем на момчетата… да предадем щафетата, както се казва, да носим знамето развято… след всичко това разбрах, че поне ти ще повярваш на стария си другар.
Фреди погледна гладкото, младежко лице върху тревата. Отново махна предпазителя. Погледна едрата, грозна, потна глава, надвесена отстрани над него, и долови миризмата на страх.
Отново и с отвращение пусна предпазителя. Цялата му омраза се бе изпарила.
— Може и така да е — каза той. — Но дори да си направил само една десета част от онова, което се говори за тебе, Лох Дърг няма да ти помогне. Нито пък ще ти помогнат петачките, които подхвърляш на бедните старици за въглища. Хайде да тръгваме! Скоро ще зазори. Трябва да го погребем. Трябва да погребем всичко, в което сме вярвали някога, и да се разделим с него завинаги.
Те отново се изправиха и поеха напред, понесли трупа на момчето помежду си.
Невидимото слънце вече руменееше иззад равнината отляво. Скоро на хоризонта се появи тънка ивица с цвят на кайсия и меко се разля в бледоморавата нощ, отстъпваща по небосвода. Пресякоха още едно поле, покрито с тежки откоси мъгла, и стигнаха до ниска стена, която — както се оказа — ограждаше малък път недалеч от мястото, където се сливаха три пътя. Прехвърлиха се през ниската стена и сложиха товара си върху росната крайпътна трева, а после и двамата се строполиха изтощени на земята.
— Успяхме! — високо въздъхна Джо.
— Уви, да — отвърна Фреди, изтегнат по гръб.
Събуди се след петнайсетина минути, седна и видя на по-малко от половин миля нагоре по пътя сграда с няколко комина, врязали силуети в припламващата ивица небе. Под бледата утринна светлина постройката изглеждаше студена и враждебна. Когато се изправи и тръгна към нея, изведнъж го прободе усещането, че се е върнал в отдавна забравен свят, който — видян отново — изглежда недействителен като полузабравен сън. Пред очите му се издигаше училище от дялани камъни, с покрив от каменни плочи, строено преди поне седемдесет и пет години. Влезе през малката желязна порта и погледът му падна върху гравирана плоча на стената. Надписът бе на ирландски. Бяха се добрали благополучно на юг.
Обърна се и видя къща с измазана фасада, гледаща към училището, но сега всичките й светлокафяви холандски щори бяха спуснати сънливо, а буйната трева и подгизналите цветни лехи пред нея бяха посивели от росата. Къщата на учителя. Фреди впери очи в далечината, потиснат от напрегнатата тишина, от замрелия сякаш живот, от полумрака. Ширналото се празно небе, пустата земя наоколо го обгръщаха като пратеници на смъртта, дошли да погълнат и собствената му крехка фигура, изправена край брега на утринта. Чувствуваше се като човек, застанал гол на брега на морето, решен да се предаде на вълните, да плува навътре, докато напълно изгуби сили. Като млад би тръгнал към това приключение с радостно протегнати ръце, с ликуващо сърце. Но този път не го зовяха стихиите на океана. Просто започваше един нов ден. И все пак сега бе ударил часът, когато човек вече не може да избяга от истините, на които го е научил животът. Той отново потърси с ръка пистолета и когато го докосна, изведнъж се почувствува като комарджия, стиснал в длан последния си жетон.
Обърна се, бързо изтича по тесния прашен път до Джо и силно го изрита по задника. Джо се сепна и простена от болката, разбудила вкочаненото му тяло. Фреди клекна до него, опрял коляно на земята.
— Джо! — умолително започна той.
— Ще си докарам някой ревматизъм от тая история. Няма начин да не си докарам! — каза Джо.
— Джо! За бога, Джо, хайде да отидем на север и да им пуснем по някой куршум на ония гадове! Наистина ли искаш да се приберем у дома? Джо! Копеле мръсно! Това е последната ни възможност да направим нещо свястно, преди да умрем.
— Преди да умрем? — повтори Джо и отново простена от болка, защото нощната влага отмъстително го преряза през кръста. — Ей богу, и на мен би ми доставило страшно удоволствие да си опитам мерника по тия гадове.
С което искаше да каже, досети се Фреди с отчаяние, че в други, по-подходящи, напълно въображаеми и вече отдавна отминали времена и обстоятелства това би му доставило страшно удоволствие. Фреди го сграбчи за ръката.
— Джо! — проплака той. — За бога, Джо!
— Някоя друга нощ! — опита да се измъкне Джо. — Точно това ще направим, нали?
— Сега е моментът! — прорида Фреди. — Много добре знаеш, че върнеш ли се веднъж в кантората, при бюрото и при графика за деловите срещи, при множеството снимки на собствената ти особа върху рафта над камината, няма да направиш нищо свястно до края на дните си.
— Празни блянове са това! — въздъхна Джо и загрижено опипа хълбока си. — Отдавна сме си изпели песента ние, отдавна!
Фреди бавно се изправи и го изгледа отгоре. После хвърли пистолета в една зеленясала локва край пътя. Бръкна във вътрешния си джоб и извади тлъстия, прегънат на две плик с облигациите. След кратко колебание хвърли пакета в скута на Джо. Джо пъхна пакета във вътрешния си джоб, измъкна своя „Уебли“, погледна го, обърна пълни с недоверие очи към Фреди и отново го пъхна в джоба си. Фреди са изсмя със сарказъм. После кимна по посока на училището:
— Онова там до пътя е къщата на учителя. Ще го занесем там и ще го скрием под храстите. Твоят Франки може да дойде нощес и да го погребе. После ще вървим нататък, докато срещнем някоя кола. Едно уиски няма да ми се отрази зле.
Джо продължаваше да седи върху посивялата мокра трева, опрял назад изпънати ръце. Погледна към къщата и гласът му започна да си възвръща обичайната денем заповедническа нотка:
— Сигурен ли си, че вече сме на юг?
— Уви, сигурен съм — каза Фреди със служебния тон на секретар, разговарящ с шефа си.
Седнал на земята разкрачен и с разперени ръце, Джо отново погледна към къщата и още по-тежко се отпусна на задника си. Печално поклати тлъстата си глава и се хвана За болното коляно.
— Чувствувам се като разглобен.
— Добре бе, лежи тука и почивай, копеле мръсно! Сам ще го занеса.
— Никакви такива! — озъби се Джо. — Заедно го носихме дотука. Заедно ще го носим докрай.
Двамата отново поеха нагоре по пътя, понесли младежа помежду си. Фреди го бе уловил под коленете, Джо — под мишниците: дребен човек в сиво вълнено сако и едър, плещест мъж във фрак и бял колосан нагръдник без яка. Сложиха младежа колкото може по-навътре под храстите на живия плет в градината на учителя. Два дрозда подскачаха сред избуялата трева. Холандските щори не помръдваха. Докато Фреди скръстваше ръцете на момчето пред гърдите му, върху едната китка падна червено листенце от цвят и няколко капчици роса поръсиха едната буза. Нагласиха клоните, така че да прикрият тялото. Джо коленичи и каза три „Аве Марии“, а Фреди, застанал прав до него, сякаш против волята си се чу да шепне отговорите, поразен от тази молитва на грешници, изправени пред лицето на смъртта. Едва сега осъзна, че тялото, скрито под цъфналите храсти, е мъртво. След това двамата хвърлиха последен поглед към холандските щори и тихо излязоха от градината. С уморени стъпки, навели глави, те тръгнаха нагоре по прашния път с усещането за някаква празнота, лишени изведнъж от своя товар, толкова уморени, че дори не обърнаха внимание на това, че изгревът остава отляво.
След по-малко от половин час двамата отново бяха пресекли границата и стояха пред насочените пистолети на един северен патрул.
Фреди вече е на свобода и пак работи за фирмата „Келтски корсети“. В края на краищата, както самият той казва на Джо всяка седмица, когато идва на свиждане в затвора „Кръмлин Роуд“ в Белфаст, къде другаде би могъл да отиде? И кой друг глупак би го търпял на работа, добавя Джо. Привидната причина за тези ежеседмични посещения е необходимостта да се обсъдят някои делови въпроси, но онова, което доставя най-голямо удоволствие на Джо — макар от скромност да си дава вид, че му е все едно, — е моментът, когато Фреди изважда от чантата си нещо, което двамата обикновено наричат „ръкописа“. Това е биографията на Джо, която Фреди пише много старателно и много, много бавно. И когато започне да чете новите две-три страници, стените на затвора изчезват и изящните цветя на смъртта разцъфтяват отново.
Роден в Ипсуич. Романист и критик, но известен преди всичко с разказите си. Проницателен наблюдател на човешки характери с усет за ексцентричното в тяхното поведение и типичното в речта им. Притежава дарбата да открива необичайните страни на делничното съществувание и общовалидното в частния случай. Автор е на романите „Клеър Дръмър“ (1929), „Само от щавена кожа“ (1935), „Води мъртвецът“ (1937), „Мистър Белънкъл“ (1951) и сборниците с разкази „Испанската девица“ (1930), „В живота всеки се оправя сам“ (1938), „Току-виж, се размине“ (1945). У нас е преведен романът му „Леговището на лъва“ и сборникът с разкази „Сляпа любов“.
— Когато казваме, че това, което все още сме склонни да наричаме цивилизация, е в криза, се изкушаваме да се запитаме дали няколкото случайни фрази, споменати от нас пред старата ни приятелка лейди Хакторп време на националната катастрофа през 1940, не биха били уместни и днес — обичаше да казва мистър Плимбел през последната война, а и след нея, когато храна се намираше трудно. Застанал в магазина си за скъпи старинни мебели, вирнал безкръвния си римски нос, по-римски от носовете на цезарите, той наблюдаваше как думите изскачат една след друга от устата му и кръжат около чуждестранния клиент. — Доколкото си спомняме, тогава отбелязахме, правилно или не, че сме свидетели не на капитулацията на един героичен съюзник, а по-скоро на поражението на сосовете. Béarnaise, hollandaise, madère, видяхме как бяха погълнати. Можем да си представим как в бъдеще някой историк ще си зададе въпроса дали войните през последните десет години, а и това, което наричаме „мирен период“, не са били всъщност настъпление срещу кулинарното изкуство, срещу стомаха и небцето на човешката раса. Можем да дадем като скромен пример ежедневния си обяд…
Мистър Плимбел може да говори като вестник „Таймс“ до безкрайност. Не всички битки на нашето поколение са водени на бойното поле. Заслужава си да се опише обядът му през онези злочести дни.
Всеки ден, две минути преди дванайсет и половина, мистър Плимбел заставаше пръв на опашката пред заключените стъклени врати на ресторанта „Поли“, на няколко крачки от своя магазин. От едната страна на стъклото плуваше Плимбел — красив, с класически римски черти, със сребриста коса, светлокож и последователен като петдесетгодишен калкан; от другата страна на стъклото, в другия аквариум, стоеше Поли с ключ в ръка и чакаше часовникът да удари дванайсет и половина — навъсен мъж, в плен на мизантропията, подобно на лин, попаднал сред водораслите на канал. Плимбел гледаше право през Поли към шейсетте празни маси отвъд стъклото; Поли гледаше право през кръста на Плимбел в зловонния си живот на съдържател на ресторант. Две риби, загледани една в друга с безразличието на същества, приели факта, че никое от тях не става за ядене. Това, което искаха, това, за което плачеше цяла Англия, не беше риба, а сочно месо, но за да се получи месо при Поли, човек трябваше да бъде там в дванайсет и половина, на минутата.
Първият клиент, който влизаше в ресторанта, беше Плимбел. Масата му бе в средата на олющената зала в стил „Едуард VІІ“. Той седеше с лице към шубера и с гръб към една от онези бели колони, които придаваха на ресторанта вид на залежала сватбена торта, поставена върху червен килим. Поставил монокъла на по-нетърпеливото си око, той наблюдаваше готвача, надвесен над своите тенджери, и барабанеше по масата с леко нервни пръсти. Келнерите на Поли бяха все възрастни мъже, а този, който обслужваше Плимбел, имаше мрачната крива усмивка на осъден престъпник.
Когато даваше поръчката с равнодушния си глас, Плимбел почти не поглеждаше към смехотворното меню и никога към келнера.
— Две супи — казваше той, — два ростбифа… — А после добавяше: — Сирене и бисквити. Донесете моето сега, а втората поръчка след четвърт час, когато дойде секретарката ми.
Това се повтаряше всеки ден. Келнерът на Плимбел пристигаше с чиниите като човек, бързащ да претупа погребение в гореща страна, с нос, леко извърнат настрани от буламача, който носеше на таблата. Той остъргваше храната с лъжиците за сервиране и накрая поглеждаше клиента си с престъпно презрение. Челюстите на Плимбел се движеха бавно, с мъчително чувство за приличие. След петнайсет минути беше изял и последния бисквит и плюнчеше пръст, за да обере малката купчинка трохи, които беше събрал в края на чинията си. Плимбел поглеждаше часовника си.
Точно в този момент пристигаше помощничката на Плимбел. Слаба, занемарена, облечена в черно жена на четирийсет и пет години, със смъкнати памучни чорапи, мис Тел влачеше към масата разкривените си бедняшки обувки. Под едната си мишница носеше свитък вестници, а в другата ръка държеше кошница. Той внимателно се извръщаше настрана, когато тя кацваше като мръсна муха от другата страна на масата. Беше учудващо, че един толкова добре облечен мъж може да обядва с тъй повехнала и смазана жена. Но не след дълго тя правеше един фокус. Разтваряйки свитъка, мис Тел поставяше един вестник върху франзелата до чинията си и после го вдигаше отново. Франзелата изчезваше. Беше я пуснала в скута си. В продължение на минута тя шаваше напред-назад като кокошка, която снася яйца, а после пускаше франзелата в кошницата си до стола.
Плимбел гледаше встрани, докато тя правеше всичко това, и почти без да помръдва устни, произнасяше една-единствена дума:
— Какво?
Тя отвръщаше също с една дума, обикновено различна в различните дни, като се навеждаше угоднически към него, гледаше го уплашено и се опитваше да го накара да я погледне.
— Кренвирши — евентуално прошепваше тя.
— Колко? — питаше Плимбел. Все още не я поглеждаше.
— Половин фунт — казваше тя. А в някои по-щастливи дни: — Един фунт.
Плимбел изучаваше сводестия прозорец на тавана на ресторанта. Стъклото все още не достигаше в ония дни; дъските, с които го бяха заковали по време на войната, когато една бомба изби стъклото, все още си бяха там. Междувременно келнерът донасяше чиния със супа за мис Тел. Тя безучастно се взираше в нея. Когато келнерът се отдалечеше, тя поставяше чинията пред Плимбел, след което навеждаше глава в случай, че някой от клиентите бе забелязал. Плимбел не виждаше, защото разглеждаше тавана, но някак разсеяно хващаше една лъжица и започваше да сърба супата на мис Тел, а когато свършеше, връщаше чинията пред нея и келнерът я прибираше.
Плимбел обядваше у Поли от години. Преди войната той обядваше там с лейди Хакторп. Тя беше красива жена — с добре ушити дрехи, с добре шлифовани диаманти, с добре поддържана кожа и с добре известни финансови загуби. Плимбел купуваше и продаваше от нейно име, грижеше се за обзавеждането на къщата й.
Обикновено мис Тел се връщаше вкъщи при родителите си и казваше:
— Не го разбирам. Аз изготвям сметката й всеки месец, а той казва: „Мис Тел, дайте ми сметката на лейди Хакторп“ — и я къса.
Мис Тел живееше с това, което не разбираше. Имаше апетит за такива неща.
След 1940 — край на лейди Хакторп. Една бомба разруши половината от къщата й, като остави на първия етаж едно легло в стил „Хепълуайт“, затрупано от изпотрошени стъкла и гипсова мазилка от тавана, а на втория — умивалника в слугинската стая. Лейди Хакторп замина за Ирландия.
Плимбел пренесе леглото както и много други неща от къщата в магазина си. Тук отново имаше нещо, което мис Тел не можеше да разбере. Нейно задължение беше „да държи книжата в ред“. А как трябваше да се водят вещите на лейди Хакторп, „на склад“ или „за продан“?
— Искам да кажа — обясняваше мис Тел, — че ако убият някого и въпросът с вещите остане неизяснен, няма да бъде задоволително.
Плимбел слушаше, но не отвръщаше. Той мислеше за други неща. Войната срещу стомаха и небцето беше започнала. Не само лейди Хакторп си беше заминала. Бизнесът на Плимбел беше функция от обедите и вечерите, на които го канеше лейди Хакторп, а така също и други хора. Беше останал със зяпнала уста от учудване и глад.
— Търговията не върви — каза мис Тел една нощ, когато се сви с родителите си в противовъздушното скривалище. — Горкият мистър Плимбел вече никъде не излиза.
— Защо не затвори магазина, Кити? — попита майката на мис Тел.
— И да изостави всичката си ценна стока? — каза мистър Тел. — Ти имаш ли ум?
— Никога не съм разбирала от бизнес — отвърна мисис Тел.
— Сега е моментът да се купува.
— Защо говориш така, когато всеки момент можем да загинем — рече мисис Тел.
Мистър Тел спомена, че после цените сигурно ще се повишат, но наблизо се чу силна експлозия и той млъкна.
— Ами тази лейди Хакторп, тя приятелка ли е на Плимбел? — попита старата мисис Тел, свикнала с експлозиите както с мебелите в къщата им.
— Мистър Плимбел — поправи мис Тел майка си. Мис Тел имаше лоша, сива като лондонските мъгли кожа и при смущение на челото й се появяваше червено петно. — Аз не се бъркам в частния му живот.
— Той е мъж — въздъхна мисис Тел. — Ако те чуе човек как приказваш, ще реши, че е принцът от приказките. Чуй само тези оръдия! Работиш при него от петнайсет години.
— За приятелство са нужни двама — отвърна мис Тел, която понякога се изразяваше поетично. — Когато единият си отиде и въпросът остане открит в едно или друго отношение… е, това е… искам да кажа… това е… — Мис Тел търсеше нова дума, но се върна към старата, единствената, която винаги, поне за нея, изразяваше някакво човешко състояние. Това е — каза тя — незадоволително.
— Невротичка — рече майка й. — Никога не съм чула нещо интересно от теб.
В този миг мис Тел се сети нещо.
— Майко! — извика тя без поетичната окраска на речта си, с която се връщаше всяка вечер от Уест Енд. — Къде е Тайгър? Оставили сме го вкъщи.
Майка й сякаш се сви от срам.
— Оставила си го! — обвини я мис Тел. — Оставила си го в кухнята! — Тя стана. — Вие нямате сърце. Отивам да го взема.
— Стой тук, момичето ми — каза мистър Тел.
— Върни се, Кити — обади се майка й.
Но мис Тел (преследвана в градината, както й се стори, от един самолет) се върна в къщата. В паниката си мисис Тел бе забравила не само котката, но и чантата си и купоните на кухненската маса. Мис Тел взе чантата и клекна под масата да потърси Тайгър.
— Тайгър, миличък! Тайгър! — извика тя.
Там го нямаше. В този миг самолетът отвън като че ли я последва и в къщата. Когато мис Тел бе измъкната изпод развалините жива и невредима и почерняла от прах шест часа по-късно, мистър и мисис Тел лежаха мъртви в градината.
Когато мистър Плимбел си спомня за онези времена, той казва, че е имало мигове, когато човек е бил склонен да се запита дали официалната оценка на вероятността за оцеляване при бомбардировките, възлизаща на осемстотин деветдесет и седем хиляди към едно, не е била всъщност опит да се заобиколи личната преценка, направена без специални статистически методи — а именно, че вероятността е петдесет на сто и дори въпрос на шанс. „Спомням си, казваше той, че навремето изтъкнах това на нашата помощничка, когато се върна на работа.“
Мис Тел се върна в магазина на Плимбел един ден по обяд, две седмици след като я бяха изровили изпод развалините. Чувствуваше, че е уникална: беше се спасила, търсейки котарака си. Мистър Плимбел го нямаше в магазина, нито в апартамента му над него. Замаяна от тщеславие поради фактите на своето спасение, тя отиде в ресторанта на Поли. Плимбел беше вече преполовил яденето си, когато я видя да влиза. Тя не носеше шапка върху пепелявочерната си коса, а под черното палто, от което толкова често висяха конци, беше обула моряшкосини панталони. Плимбел потръпна: колко унизителна беше войната в чисто човешки аспект; той веднага усети, че мис Тел е станала личност. Загледан как движи тесните си рамене, докато върви, той разбра, че и тя се е заразила от общата безочливост на „спасените от развалините“.
Без да чака да я поканят, тя седна ребром на масата и спокойно кръстоса крака, за да покаже панталоните си. От суета в ъглите на устата й се бяха образували две малки издутини, сякаш ядеше нещо или сдържаше прозявката си. Двете бръчки на врата й, дошли с възрастта, приличаха на евтина огърлица. За първи път си бе сложила червило, с цвят на кръв.
— Напразно разпитвахме — каза снизходително Плимбел. — Радвам се, че се върнахте.
— Реших, че не е зле да се отбия — каза мис Тел.
Мистър Плимбел се разтревожи; тонът й беше безгрижен.
— Няма ли да се върнете?
— Не съм намерила Тайгър — каза мис Тел.
— Тайгър ли?
Мис Тел му разказа историята.
Плимбел схвана, че трябва да се опита за момент да се постави в положението на своята служителка и да помисли за мъката й.
— Спомняме си какво ни мина през ум, когато майка ни умря — каза той.
— Те си изживяха живота — отвърна мис Тел.
Ценител на прекрасното по професия, Плимбел беше разочарован от баналната фраза на мис Тел. Какво представлява мъката? Вид глад. Не само личен, емоционален и духовен глад, но и физически. Плимбел беше на четирийсет и две години, когато почина майка му, а той, единственото й дете, винаги беше живял при нея. Умението й да борави с пари и окото й на чавка бяха създали бизнеса. Сутринта, когато тя почина в болницата, той бе почувствувал, че в тялото му, под ребрата, се разтваря една пещера, която става все по-голяма, студена и празна. Отиде на ресторант и си поръча най-големия обяд в живота си.
Докато мис Тел, вече леко настървена от трагедията си, продължаваше да говори, келнерът се приближи към масата с полагаемите се на Плимбел сирене и бисквити.
Плимбел си спомни последиците от собствената си скръб.
— Донесете още една порция за секретарката ми.
— О, не. За мен не — каза мис Тел. Тя бе твърде зашеметена от значимостта на своята загуба, за да яде. — Не бих могла.
Но келнерът на Поли имаше уморено, безжизнено изражение. Той се върна с бисквити за мис Тел.
Мис Тел позяпа наоколо, докато келнерът се отдалечи, и кокетно подбутна чинията към Плимбел.
— За вас — каза тя. — Аз не мога.
Плимбел реши, че е невъзпитано от страна на мис Тел да допусне, че той може да яде това, което тя не иска. Той се престори, че не забелязва, и впери поглед някъде над главата й, но бялата му ръка беше вече придърпала чинията и след миг, все още загледан пренебрежително над нея, за да не среща погледа й, мистър Плимбел захапа един от бисквитите на мис Тел. Мис Тел хитро се усмихваше.
След като изяде храната й, мистър Плимбел се вгледа в мис Тел с по-сърдечен интерес. Тя беше дошла да работи при него още по времето на майка му, преди повече от петнайсет години. Косата й все още беше черна, но кожата й сега беше сивкавожълта с лилава драскотина на брадата, под очите й имаше ясно очертани кръгове с цвят на слабо кафе. Самите й очи бяха кафяви със златни кръгове около зениците и горяха сякаш от треска. Черното й палто, панталоните й, памучната й блуза бяха евтини и дори слабото й тяло изглеждаше някак излиняло. Говореше с известна стеснителност, понеже се стремеше да се изразява изискано, в резултат на което се получаваше нещо средно между арогантност и малодушие. Сега, когато преглътна последните трохи от бисквита, на Плимбел му се стори, че тя се бе променила. Очите й блестяха. Незабелязано се бе превърнала в човешко същество.
Какво е това човешко същество? Готвачът, който се виждаше през шубера, беше човек; Поли, който гледаше менюто до касата, също беше човек, както и майка му, която правеше забележителни равиоли; човеци бяха и хора като лейди Хакторп, която даваше такива чудесни вечери преди войната; този кръг, който войната бе разпиляла и в който той се без движил от един обяд на друг — един живот, изпълван с вълнение единствено при звука на сменящи се блюда, един живот с вкус на забравени вече сосове. Всички тези хора бяха човешки същества. Човек познава себеподобните си по това, че устата му се изпълва със слюнка. Човекът е същество, което те храни. Плимбел раздвижи челюстите си. Усмивката на мис Тел изчезна. Той изглеждаше така, сякаш се канеше да я изяде.
— Защо не се настаните в стаята над магазина — каза той. — Вземете я, ако нямате къде да живеете.
— Но аз не съм намерила Тайгър — рече мис Тел. — Той сигурно умира от глад.
— Няма да бъдете сама — каза Плимбел. — Аз спя в магазина.
Мис Тел го наблюдаваше. Плимбел разбра, че тя преценява дали да предпочете него или Тайгър. Беше й предложил стаята, защото тя го бе нахранила.
— Обядвали сте, предполагам — каза Плимбел на връщане към магазина.
— Не, тоест да. Да, не — отвърна мис Тел тайнствено и червеното петно отново се появи на челото й като белег по рождение.
— Къде отивате? — запита със срамно любопитство Плимбел.
— О! — рече отбранително мис Тел, сякаш въпросът опираше до целомъдрието й. — Където ми видят очите. Справям се. Разнообразявам се. — И когато каза, че се разнообразявала, мис Тел погледна с девствено достойнство първо на едната, а после на другата страна.
— В този ресторант човек може да умре от глад — рече Плимбел възмутено. — Излизаш оттам понякога, а ти прималява от глад.
Червеното петно на мис Тел избледня. Обзе я такъв гняв, от който се разтреперват не само гласовете, но и кокалите на неомъжените жени, тя сякаш се канеше да хване държавата за врата и да я раздруса.
— Нямат право, мистър Плимбел. Правителството трябва да отпуска по-големи дажби на мъжете. Мъжът има нужда от храна. Виж, колкото до мен, аз не се тревожа за това. Никога не ям. Горката ми майка казваше: „Яж, момичето ми, яж.“ — Една сълза се появи в дясното око на мис Тел, увеличи го, направи го да изглежда влажно, горящо, красиво. — Странно, като че ли нищо не можеше да ме изкуши. Просто ровех в храната и я оставях.
— Не бях чувал някой да се оплаква, че дажбите са му много — каза с ужас мистър Плимбел.
— Аз почти не се докосвам до моите, откакто бях спасена от развалините — каза мис Тел и изпъна слабото си, някога свитичко тяло, изпъчи дребния си бюст, при което ребрата й се откроиха като на плетена кошница, пооправи тук-там косата си и погледна с деликатна решителност Плимбел.
— Понякога си мисля дали да не подаря на някого карнетките с купони — каза тя небрежно.
Плимбел се вторачи със зяпнала уста в човешкото същество пред себе си.
— Да ги подарите! — възкликна той. — Карнетките? Нима имате повече от една?
— Имам и тези на баща ми и майка ми.
— Но ние мислехме, че законът изисква да се връщат официалните документи на покойниците — рече Плимбел с многозначително присвити очи. Сърцето му се разтупа, потекоха му лигите.
Мис Тел сви грешните си рамене, ококори очи и нацупи устни:
— Зле постъпвам — каза тя.
Плимбел улови слабия й лакът и рече със сдържана загриженост:
— Ако бях на ваше място, щях много да внимавам с тези карнетки. Не бих споменавал за тях. Онзи ден четох за един такъв случай във вестника.
Бяха стигнали до входа на магазина.
— Как е лейди Хакторп? — попита мис Тел. — Все още ли я няма?
Мис Тел бе отишла твърде далеч: започваше да фамилиарничи. Плимбел вдигна монокъла си и не отговори.
Когато мис Тел се нанесе, настанаха дни на мъчение за Плимбел. Той я канеше в скривалището по време на нощните бомбардировки, но мис Тел бе станала лекомислена фаталистка и не искаше да мръдне от леглото си на най-горния етаж. От приличие и Плимбел трябваше да остава в леглото си и да не слиза в скривалището. Над него спеше най-рядкото човешко създание, което имаше три карнетки с купони; жена, която фактически представляваше трима души. Той се страхуваше за нея при всяка експлозия. Лигите му потичаха, когато я видеше: жената с трите карнетки, която не ядеше и чиято единствена мисъл беше колко ли е гладен Тайгър. Да можеше да се превърне в котарак!
По едно време Плимбел реши, че мис Тел е като лейди Хакторп с нейните мебели; че мис Тел иска пари. Той отиде в тъмния ъгъл зад паравана между своята канцелария и магазина, където понякога тя шиеше. Когато застана до паравана, се оказа почти връз нея.
— Ако — каза той с висок пресеклив глас, който прозвуча странно дори на самия него, — ако решите някога да продадете купоните си…
Беше сбъркал. Мис Тел кърпеше и когато стана, иглата й се насочи към него.
— Не мога да направя това — каза тя. — Противозаконно е. — И строго го изгледа.
Плимбел се смая от лицемерието й. Очите на мис Тел станаха по-големи, по-дълбоки и влажни в здрачината на ъгъла, където работеше. От възмущение и изненада брадичката й се движеше нагоре-надолу; устните й помръдваха. „Боже милостиви, помисли Плимбел, дали не яде?“ Слабите й ръце бяха отпуснати, тялото й неподвижно. Тя продължи да движи сухите си устни. Наклони на една страна глава и повдигна вежди. Плимбел не вярваше на очите си. Мис Тел явно му казваше: „Да, аз наистина имам нещо в устата си и то е желанието да бъда целуната“
А може би грешеше? Плимбел не беше по целувките. Бледността на властното му лице се дължеше наистина на потайна страст, а и формата на устните му говореше за чувственост, но това беше страстта на чревоугодника и похотливостта на небцето. Той бе пожелавал по своему лейди Хакторп, но страстта му бе консумирана във вид на bisques, палачинки, фламбета, лангусти (приготвени по най-различен начин), ailloli, bouillabaisse и отлежали вина. Сега тази незадоволена страст го разяждаше и той бе смутен от сигнала на мис Тел. „Да се чудиш, размишляваше той на път за канцеларията си, хвърляйки укоризнен поглед към снимката на майка си, поставена на бюрото, да се чудиш дали в познатата максима, че Природата не търпи вакуум, няма всъщност известна истина и дали не е оправдано да употребим тук една наша вулгарна фраза в смисъл, че когато затвориш предната врата под носа на Природата, тя влиза през задната.“ Мис Тел несъмнено беше задната; човек би могъл да я нарече килер на емоциите.
Смутен от своята измяна, Плимбел сведе бледите си клепки, неспособен да отвърне честно на втренчения поглед на майка си. Нейният старчески орлов нос, ситно накъдрената й сребриста коса, сресана назад съгласно някакво модно слабоумие, за да открие челото, нейното твърде натруфено, ястребово, грабливо, безцеремонно лице се присмиваше над вялата му мъжественост, като същевременно, с подлото двуличие на пола си, остро критикуваше всякакви флиртове с подчинените. Очите на Плимбел лъжеха нейния образ. Въпреки това той се опита да се успокои, като взе лист виолетова хартия и нахвърли писмо до лейди Хакторп. Авокадо, писа той, аншоа (ако тя нямаше нищо против), говеждо по бургундски, ами този италиански специалитет от младо пуешко! Това бе похотливо писмо. Той написа адреса върху плика и изпрати мис Тел да го пусне. Плимбел придърпа надолу краищата на широкото си сако и се почувствува в безопасност.
Дотолкова в безопасност, че когато мис Тел се върна и застана съвсем до бюрото му, тясна и плоска в ужасните си панталони, с глава, обърната към прозореца и с профил към него, Плимбел почувствува, че тя саркастично флиртува с глада му. Той стана възмутено и преди да усети какво прави, постави ръка на плешката й и я целуна по устните.
Едва забележима бръчка се появи между веждите на мис Тел. Здраво стиснатите й устни не трепнаха. Тя не мръдна.
— Сметката ли изпратихте на лейди Хакторп? — попита тя.
— Не — отвърна Плимбел, — лично писмо.
Мис Тел напусна кабинета му.
Мистър Плимбел избърса устата си с носна кърпа. Беше възмутен от себе си; още повече от нетрепващите устни, стиснатите зъби, твърдата брадичка на мис Тел; но най-вече от нейната наглост. Беше извършил глупост за нищо и го бяха обидили.
На следната заран Плимбел излезе на ежеседмичния си лов за храна, но бе твърде самонадеян за тази работа. В грубия свят на снабдяването и черната борса монокълът изглеждаше прекалено изтънчен. На Плимбел му липсваше похват; за цял ден успя да намери всичко на всичко четири сладкиша. Мис Тел излезе от тъмния си ъгъл и го изгледа безучастно. Той беше изтощен.
— Да няма карантия! — каза той с ужасен, прегракнал глас. — В цял Лондон да няма карантия!
— О! — възкликна мис Тел пъргаво като врабче. — Аз намерих. Вижте. — И тя му показа отвратителния си кървав трофей върху парче вестник.
Никога мис Тел не беше изглеждала толкова вулгарна, толкова скандална, толкова безчувствена, но и, уви, толкова желана същевременно. После, както и предишния път, тя придоби отпуснат, безучастен вид и вирна брадичка. Устните й се раздвижиха по същия недвусмислен начин, сякаш обираше трохи. Плимбел забеляза, че тя го погледна крадешком и се извърна. Дали не го подканяше да заличи грешката от вчерашния ден? С едно око върху месото, Плимбел направи крачка към нея и в този миг мис Тел се хвърли върху него и започна бясно да го целува с отворена уста, впила остри нокти в ръцете му, притиснала се до кокал в него.
— Момици — каза тя. — За вас. Аз не ги ям. Нека да ви ги сготвя.
След час тя почука на вратата на стаята му с отрупан поднос в ръце. На него имаше прибори, както с удоволствие забеляза той, само за един човек.
— Забравили сме вече вкуса на момиците — отбеляза Плимбел.
— Няма нищо. Радвах се на доверието ви в продължение на петнайсет години — каза мис Тел в поетичния си стил. А уголемените очи го гледаха с интимен глад.
Тази вечер, както обикновено, Плимбел се преоблече в блестящ халат и застанал пред огледалото, се зае с косата си, като най-напред я масажира с пръсти, а после я изчетка последователно с твърдата четка от слонова кост и с меката. Питащото лице на мис Тел все изплуваше в огледалото, измествайки неговото.
— Радвала се на доверието ми — каза Плимбел.
В спалнята си мис Тел изгаси лампата, дръпна настрани пердетата и се загледа в лондонския мрак и в безжизнените триъгълници, очертани от прожекторите. Вслушваше се.
— Тайгър! Тайгър! — промърмори тя. — Къде си? Защо избяга от мен? Липсваш ми в леглото. Гладен ли си? Бях ти приготвила чудесна вечеря — момици. Трябваше да я дам на него, понеже ти не дойде.
В отговор гладната сирена зави като някакъв чудовищен безплътен Тайгър, като всички мъртви котки на Лондон, неспокойни на оня свят.
Мис Тел дръпна пердетата и си легна.
— Тайгър — каза тя сърдито, — ако не си дойдеш, ще дам всичко на него. Той има нужда. Не че го заслужава. Да пълни магазина си с мебелите на тази жена, да ги съхранява безплатно, да й пише писма и да се разорява заради нея. Мразя я. Винаги съм я мразила. Не разбирам нито него, нито нея и как минават номерата й при положение, че дължи пари на толкова хора. Тя го държи…
Артилерийските оръдия затрещяха. Те обявиха война на лейди Хакторп.
На другия ден Тайгър не се върна и заекът беше сервиран на Плимбел. Той целуна мис Тел за трети път. Това му даде приятното усещане, че и той допринася с нещо в тая война. След четвъртата целувка Плимбел започна да се тревожи. Мис Тел беше споменала нещо за телешко с плънка. Беше говорила за гъби. Той безразсъдно бе удължил прегръдката си. За пръв път в живота си бе почувствувал… сласт; бе открил колко си приличат яденето и целуването и когато допусна ръката му да обгърне дребнобуржоазния кръст на мис Тел, той получи внезапното усещане, че държи котлет. Плимбел смяташе, че е направил достатъчно за суетата на мис Тел. Той бе потънал в това тревожно състояние, когато мис Тел влезе в кабинета му и превърна тревогата му в паника.
— Дойдох да си подам оставката.
Плимбел изпадна в ужас:
— Какво има, мис Тел? — запита той.
— Нищо — отвърна тя. — Имам чувството, че нямате нужда от мен.
— Да не съм ви обидил с нещо? — подозрително запита Плимбел. — Или става въпрос за пари?
Мис Тел остро го изгледа. Беше обидена.
— Не — отвърна тя. — Парите не ме интересуват.
Просто няма какво да правя. Търговията не върви.
Плимбел произнесе реч за търговията.
— Мисля, че ми е… — Мис Тел затърси думата и загуби поетичната окраска на речта си. — До гуша ми дойде — каза тя и се изчерви. — Ще си потърся работа в някой стол. Обичам да готвя.
В паниката си Плимбел си представи, че го напуска не една жена, а три.
— Но вие готвите на мен — каза той.
Мис Тел сви рамене.
— О, да, така е. Мис Тел, станете моя икономка.
„Господи боже — мислеше след това Плимбел, — значи това било всичко, което е искала. Съвсем не е било нужно да я целувам.“
„Колко бавно възприемаме човешката природа“ — мислеше той. Ето жена с едно-единствено желание — да му служи, да му робува, да се реди на опашки, да готви, да върти бизнеса му, да прави всичко. И която при това не яде.
— В никакъв случай няма повече да я целувам — каза си той.
През този период от живота си, когато зданията загубваха покривите, а хората слугите си, Плимбел често размишляваше предпазливо за своето положение. Често бе споменавал, че да ръководиш добре слугите си, е изкуство. Изглежда, че владееше това изкуство, констатира той. Но щеше ли да го задържи? Какво представляваше то? Спомни си думите на майка си: „Мис Тел напусна по-добра служба, с по-висока заплата, за да дойде при мен. Това място повече ласкае самолюбието й. Никога не се съобразявай с тях, никога не обещавай нищо, иначе ще те презират. Единственият начин да задържиш слугите е да ги третираш зле. Виж семейството, което работи у лейди Хакторп. Готови са да умрат за нея. И сигурно ще го направят.“
Две хиляди години цивилизация се криеха зад тези думи.
„И никога да не фамилиарничиш“ — с чувство на вина си представяше как се намесва и лейди Хакторп. В течение на годината, с подобряване на храната му, въображаемата лейди Хакторп все повече наблягаше върху това.
Нямаше и съмнение, признаваше пред себе си Плимбел, че наистина беше фамилиарничил. Но само четири пъти, протестираше той. А какво е една целувка, при това в кабинета му? Тук Плимбел почти чуваше многозначителния смях на лейди Хакторп — и през ум не й е минавало, че той би могъл да отиде по-далече.
Сега, с пълен стомах, Плимбел се разгневи срещу обвинителните гласове. Изкара си го на мис Тел. Изработи си план за периодични прояви на недоволство. Първата му атака срещу нея стана в магазина в присъствието на един от редките клиенти в тези времена.
— Защо нямаме повече черен дроб тази седмица, мис Тел? Ето, приятелят ми е получил — рече той.
Мис Тел се сепна, а после се изчерви на челото. Това беше изчервяване от удоволствие, забеляза той. Унижението пред хора, изглежда, доставяше удоволствие на мис Тел. Той го засили.
— Защо няма яйца? — извика той надолу по стълбите, а друг път сякаш я шибна с камшик: — Всеки може да получи зехтин.
Мис Тел се усмихваше и го поглеждаше изкосо.
Като видя, че не може да я обиди пред хора, Плимбел направи погрешен ход. Той я повика в стаята си над магазина, решил да я наругае насаме.
— Не мога да ям само риба — започна той. Но докато, поласкана от това, че я забелязват, тя слушаше неговите публични оплаквания в магазина, тук в стаята му не слушаше. На второто изречение му обърна гръб и се запъти към дивана. Оттам отиде до писалището и прекара по него пръст. Определено не слушаше. По средата на словото му, под смаяния поглед на безцветните му очи, тя спря и посочи през портала на спалнята към леглото в стил „Хейпълуайт“.
— Това също ли е на лейди Хакторп? — попита тя.
— Да — отвърна Плимбел.
— Защо е тук? — попита тя грубо.
— Защото ми харесва — сряза я Плимбел.
— Според мен креватите с балдахин са нездравословни — каза мис Тел, упъти се нагло към прозореца и погледна към улицата. — Този пък старец — каза тя, пускайки в стаята пошлия външен свят — все оттук минава.
Мис Тел сви рамене и отново огледа леглото в отвъдната стая. После, без да я адресира специално към някого, тя произнесе реч:
— Не се омъжих — каза тя. — Имах приятели, но не се омъжих. Един истински приятел просто си отиде. Не бяхме се разбрали, не бяхме си казали нищо. Той не ми писа и аз не му писах. В такива случаи съчувствувам на жените им, но се учудих, когато той не ми се обади. Не знаех дали сме скъсали, или не, а когато не знаеш, не е задоволително. Не казвам, че беше кой знае какво, но ми се искаше да знам дали е край, или не е. Не съм го казвала на никого.
— О! — каза Плимбел.
— Татко много се разстрои. — Мис Тел се гордееше с това.
— Не ви разбирам — рече Плимбел. Искаше му се да отвори прозореца и да пусне навън личния живот на мис Тел.
— Трудно е да се обясни нещо незадоволително — продължи тя и добави: — Татко държеше на условностите.
Мистър Плимбел потръпна.
— Интересно ли ви е? — попита мис Тел.
— Моля, моля, продължавайте! — отвърна Плимбел.
— Три пъти съм била „другата жена“ — рече кокетно мис Тел.
Плимбел вдигна монокъла си, но доколкото можеше да прецени, мис Тел просто съобщаваше факт. Той не знаеше какво да отговори. Мисълта му се отплесна. Внезапно отново чу гласа й, разтреперан, страстен, разпален, атакуващ го, както веднъж преди у Поли.
— Тя ви използува — казваше мис Тел. — Складирала си е боклуците в магазина ви, натъпкала е апартамента ви. Не ви дава да ги продавате. Не ви е платила. Да държиш на склад, е най-скъпо платеното нещо в Лондон. Можете да извлечете печалба, да правите оборот. Сега е моментът да се купува. Татко казваше…
Плимбел вдигна вестника си.
— Става въпрос за лейди Хакторп — обясни мис Тел и той видя лицето й — със свити устни, ядно и разтреперано от ревност.
— Лейди Хакторп замина за Америка — каза Плимбел с презрителния си тон.
Мис Тел бе изразходвала яростта си.
— Ако не се държахте толкова ужасно с мен, щях да ви дам една идея — каза тя.
— Ужасно? Но, скъпа мис Тел — рече Плимбел, като се отпусна колкото може по-назад на стола си.
— Няма значение — продължи мис Тел, отдалечавайки се. — Кога се връща лейди Хакторп?
— След войната, предполагам — отвърна Плимбел.
— О! — възкликна мис Тел недоверчиво.
— Каква идея имахте предвид?
— О! Имах предвид нещо относно обяда ви в ресторанта на Поли. Но няма значение — каза мис Тел.
— Обяд ли? — сепна се Плимбел и изпусна монокъла си. — Какъв обяд? — И остана с отворена уста.
Мис Тел се обърна и се приближи към него.
— Не, не е задоволително — каза тя, изкиска се и пак раздвижи брадичката си, като че обираше от устните си трохи.
— Елате тук! — изкомандва Плимбел. — Каква е тази идея за обяд?
Мис Тел не помръдна и затова стана той, сега вече в паника. Обзе го подозрението, че ресторантът на Поли е бомбардиран и че някой, вероятно самата мис Тел, се канеше да му отнеме обяда. Мис Тел не помръдваше. Мистър Плимбел също. Почувствувал слабост, Плимбел реши отново да седне. Мис Тел се приближи и седна на облегалката на креслото му.
— Нищо — каза тя, като го изгледа продължително право в очите и после се извърна. — Вие се държахте ужасно с мен в продължение на десет месеца и тринадесет дни. Знаете, че е така. — Беше с гръб към него.
Той виждаше резени свинско, овнешко, говеждо. Привидя му се един кошмар — как пристига у Поли късно, всички клиенти са вътре и стъклените врати са заключени. Оберкелнерът стои до тях и отказва да отвори. Недохраненият гръб на мис Тел му навяваше тези мисли. Той едва-едва докосна с ръка рамото й, крехко като пилешка кост, и в този миг сякаш чу острото предупреждение на лейди Хакторп: „Гюс — като че ли казваше тя, — какво правиш? Да не си полудял? Не знаеш ли защо мис Тел е трябвало да напусне последната си служба?“ Но думите на лейди Хакторп бяха заглушени. Едно докосване — без никакви намерения от страна на Плимбел — беше подтикнало мис Тел да се хлъзне назад в скута му.
— В какъв смисъл съм се държал ужасно? — запита Плимбел, забравяйки да постави в кавички думата „ужасно“.
— Вие си знаете — отвърна мис Тел.
— Каква беше тази ваша идея? — запита той тихо и я целуна по врата.
— Не, не — рече тя и отпусна глава на рамото му.
Внезапно се чу звук, който стресна и двамата. Обувката и беше паднала на земята. И после с Плимбел се случи нещо необикновено. Босият крак на мис Тел го довърши. На петдесет години той почувствува първия несъмнен симптом на мъжественост. В главата си чу писък — писъкът на лейди Хакторп, която му натякваше, че познавала някакъв мъж, който бил спал с икономката си. „Скандал“, казваше лейди Хакторп.
— А що се отнася до обедите ви — идеята ми е добра — нежно промълви мис Тел в яката му.
Но чак в три часа сутринта тя каза на Плимбел каква идея е имала.
И така, всеки делничен ден се повтаряше скромният ритуал с обяда на мистър Плимбел. Келнерът вземаше празната супена чиния на мис Тел и не след дълго донасяше месото и зеленчуците. Остъргваше ги от блюдото си върху нейната чиния. Тя навеждаше глава за известно време и после поглеждаше скришом да не би другите клиенти да я наблюдават, преместваше чинията пред мистър Плимбел. Той, разбира се, не забелязваше. Не след дълго разсеяно започваше да яде храната й. Докато ядеше, промърморваше: „Какво намери?“ Тя кимваше към натъпканата си кошница и отговаряше. Мистър Плимбел ядеше по два обяда. Докато се вършеше това, мис Тел го гледаше. Сега тя беше в силна позиция. Гладът е основата на живота и за нея бе настъпила голяма промяна. Задоволителното се бе случило.
Но разбира се, днес отново се бяха върнали към френската кухня.
Роден в Ронда Вали, Уелс. Получил образование в Гламорган. Известно време живее в чужбина, предимно в Париж, където се сближава с Д. Х. Лорънс. Пише главно на уелска тематика. Привличат го своеобразието на местния бит и говор, както и колоритните характери в малката провинциална община. Разказите му се отличават с лиризъм и поетическо внушение. Автор е на сборниците с разкази. „Прасе в чувал“ (1931) и „Събрани разкази“ (1955), на пиесата „Изход няма“ и на романите „Изсъхналият корен“ (1927), „Как да не ти върви“ (1932), „Време за смях“ (1937), „Момиче, чакащо в сянката“ (1960).
Един юнски следобед, докато Луис Катафалката погребваше една жена, съпругата му го напусна завинаги — взела влака в три часа и се срещнала с любовника си на гара Стикел, където Мат Морган ги видял да чакат за връзка. Тя остави писмо на съпруга си, една чиния с плодова пита и онова чувство на страшна самота, което напусналият оставя в къщата.
Какво пишеше в писмото, никой не узна, дори Блоди, сестрата на Луис, която — тъй като новината обиколи всички хълмове на Крич още същата вечер — долетя от чифлика си горе на хълма, където бе открита гробницата отпреди новата ера. Но от този следобед Луис стана друг човек. Не че беше кой знае какъв лъчезарен веселяк преди това, въпреки че бе доста приличен човек по своему. Маниерите му издаваха мрачна природа, която не се дължеше единствено на професията му. Всички жители на Крич го уважаваха заради умерените цени и майсторски изработените ковчези.
— Ще трябва да си вземеш прислужница — заяви пискливо Блоди и гърдите и се надигнаха като вълни в Бискайския залив, защото той не искаше да й покаже писмото. — Не мога всеки ден да търча дотука я… Поне къщата е оставила чиста. — Тя погледна със завист неизядената плодова пита, тъй като жената на Луис бе ненадмината с печивата си в Крич. — Ако не щеш питата, мога да я взема.
Най-сетне Луис повдигна натежалата си от мисли глава.
— Вземи я — излая той така свирепо, че тя отскочи назад — и се пръждосвай.
Но Крич никога не бе очаквал от него решението, което той взе още на следващия ден. Откърти дървената табела пред къщата с името и професията си и на нейно място постави нова табела, прясно боядисана в работилницата отзад.
Тя гласеше:
Дж. Дж. Луис, собственик на погребално бюро за мъже.
Като го видя да я завинтва, Даниълс Бавния, капитан на аматьорската пожарна команда и наричан така, защото се говореше, че при нужда неговата кола идва винаги с голямо закъснение, се спря и попита:
— Какво значи това, Луис?
Луис размаха отвертката си и изръмжа:
— Последната жена погребах вчера. Отсега нататък — само мъже. — И влезе вътре, като затръшна вратата.
Никой не можеше да повярва. Дни наред това бе в устата на всички — във всяка къща, във всеки магазин и кръчма на Крич. Всеки очакваше да умре следващата жена. Умря един мъж и Луис го погреба както обикновено на сносна цена и в стандартен ковчег. Като се изключи това погребение, Луис не бе се появявал навън дори за да отиде на църква. Сестра му Блоди разказваше, че той сам си чистел и готвел, а с продукти го снабдявал чиракът Шенкин. На това погребение всички го гледаха изпитателно, но успяха да доловят само мрачна решителност в изправената фигура зад хубавата катафалка.
После почина от старост Поли Червената роза. Собственичка на най-добрата кръчма в Крич (която сега държеше синът й), Поли бе уважавана от двата пола и всички вероизповедания. Не бе възможно Луис, който често изпиваше с удоволствие чаша бира в кръчмата на Червената роза, да откаже да я погребе. Синът на Поли почука на вратата на Луис. Но още неуспял да свали черното си бомбе и да прекрачи прага, Луис, без гняв, но твърд като скала, каза ясно:
— Няма смисъл да влизаш. Виждаш ли табелата отвън? Само мъже или момчета и никакви изключения. Съжалявам. Довиждане.
Ами сега? На петнайсет мили от Крич нямаше друг собственик на погребално бюро, а този в Стикел бе непознат. И не само щеше да вземе повече, за да пропътува с возилото си общо трийсет мили, но бе известно, че катафалките му са разнебитени, защото в град от големината на Стикел естествено се използваха повече. Всички знаеха, че ковчезите на Луис бяха не само от добро качество, но и по-трайни от тези на всеки друг (да оставим настрана умерените цени). И така, когато жените на Крич почнаха да кипят от гняв срещу това отношение към техния пол и взеха да увещават съпрузите си да направят нещо, дори мъжете започнаха малко или много да се съгласяват с тях.
— Ако бях мъж — заяви на съпруга си госпожа Хопкинс Обувката точно пред една клиентка, която си купуваше обувки, — щях да го набия с камшик.
— Боли го — каза меко Хопкинс Обувката. — Дай му малко време да позабрави, че госпожата го напусна така. Ще се съвземе след година-две.
— Човек би си помислил — каза клиентката, като изуваше обувката, зачервена от навеждането, — че мъжете пет пари не дават. Трябваше да го принудят да погребе Поли Червената роза.
— Как? — попита Хопкинс. — Няма закон за това. Както и аз не съм задължен да ти продам чифт обувки.
— Какво, да не вземеш и ти да се заразиш от него! — кипна от гняв клиентката. С изключение на земеделието в Крич имаше само по един представител от всеки занаят, така че не съществуваше конкуренция.
Първият резултат от това вълнение на духовете обаче бе, че делегация от настоятели на църквата „Хореб Чапъл“ отиде при Луис. Носеха черните си неделни дрехи, джобни часовници и чадъри и така издокарани, представляваха внушителна гледка. Луис ги покани с готовност в приемната, където се намираха мострите от дърво, метал и венци от изкуствени цветя. Но не седна като тях и преди да успеят да проговорят, той започна като съдия, който има последната дума:
— Човек е господар на себе си. А душата му принадлежи само на него. Това, което реших за погребенията, засяга само мен и моята съдба. Но ще кажа следното: намерението ми е не само да ядосвам жените на Крич — бих ядосвал жените в целия свят. Но това е твърде дребнаво. Истинската причина е друга — най-сетне жените ще видят, че има мъж, който не ще търпи тяхното безсрамие и лекомислено поведение. И ще дам добър пример в това разпуснато време, което не уважава брачните клетви. Стига толкова. Решението е взето.
Настоятелите се спогледаха — стана ясно, че няма такава сила, която да се противопостави на Луис или да се опита да го предума. Най-накрая обаче един от тях каза:
— Хайде, хайде, Луис! Нали в смъртта всички са еднакви и, така да се каже, в катафалката няма нито панталони, нито фусти. Над всички е божият покров.
Друг старец, с лице, набръчкано като ябълка, дълго седяла на тавана, добави:
— Точно така, само хора са в гробището, а не мъже и жени. Никакви дяволъци няма там — единственото място, дето това не може да се случи. Всяка врата носи знак „Запазен периметър“ и заден изход няма. Щях да се съглася с теб, Луис, ако гробището беше място за туй-онуй. Тогава съвсем правилно щеше да бъде да не караш жени там. Ама не е така.
— Благодаря за посещението — каза Луис разсеяно. — Тъкмо сега колосвам бели яки. — И наистина пръстите му бяха побелели от кола. Имаше вид на човек с много домакински задължения.
Нямаше съмнение — една врата бе здраво затворена в душата му. За него бе свършено с женските прелести. Настоятелите се източиха навън на слънце и се оттеглиха в църковната канцелария на „Хореб Чапъл“, за да обсъдят какво да докладват на жените си… Но протестите на Крич не спряха дотук. Следващата седмица десетимата търговци, които наричаха себе си Търговска камара и се срещаха всеки месец в „Червената роза“, отидоха да говорят с Луис.
Въпреки решителното си спокойствие, както и преди Луис рязко прекъсна благите им увещания.
— Вижте, ето какво ще направите. Пуснете голямо обявление във вестника: „Шанс за собственик на погребално бюро в богато градче. Настоящият собственик работи само за мъже. Обърнете се към Търговската камара в Крич.“ Ясно ли е?
С укор в гласа един от търговците запротестира жално:
— В твоя бизнес, Луис, един чужденец не е желателен и ти го знаеш много добре. Направо ти се чудя. — И добави важно: — За всяка рана има лек и често в хубава опаковка.
Луис знаеше какво има предвид търговецът. При тези особени обстоятелства обществото нямаше да го заклейми, ако се увлечеше по някоя жена и заживееше с нея под един покрив, въпреки че в Крич това бе най-ужасният грях. Но той отговори цинично:
— Лековете струват пари, а бизнесът ми вече е намалял наполовина. И така ще бъде винаги.
След провала на Търговската камара дружеството „Здрав дух“ също се опита. Това женско въздържателно дружество, основано, за да разпространява идеала на трезвеността, имаше огромно влияние в Крич (неизвестно защо) и никой не смееше доброволно да си навлече гнева му. И тъй като майката на една от членуващите умря, дъщерята вдигна голям шум за страхотната цена, която собственикът на погребалното бюро в Стикел поискал за погребението. А ковчегът изглеждаше като фабричен. Един августовски следобед всичките двайсет членове на „Здрав дух“ се събраха и се отправиха в процесия към къщата на Луис. Но уведомен за тяхното намерение от чирака Шенкин, Луис не само бе заключил и залостил вратата, но върху нея бе заковали надпис:
Дж. Дж. Луис. Обслужва само мъже. Други не се допускат. Заповед. Дж. Дж. Луис.
Ясно е, че делови жени, особено такова множество няма да се уплашат от подобен надпис. Те чукаха, хлопаха и удряха, викаха през пощенската кутия и дрънчаха със слънчобраните си така безочливо, както е присъщо за всяко реформаторско дружество. Отговор нямаше. Скоро шумът стана толкова голям — бе зноен ден и духовете се разгорещяваха, — че се събра тълпа от около двеста души. Полицаят Еванс Шилото се обади от къщи на сержанта в Стикел, като първо нахлупи шлема си. Сержантът отговори, че никой не е задължен да отваря вратата на дома си и че тълпата трябва да се разпръсне, ако създава безредие. Като се потеше, Еванс Шилото излезе, върна се за палката си и се втурна сред тълпата с въпроса каква е тази врява, след което съобщи решението на сержанта и застана на пост пред вратата на Луис.
— Истината е — извика възмутено една от жените, — че мъжете подкрепят тая лукава лисица… Ще напишем писмо — завърши тя много заплашително.
Блоди обаче се намеси в цялата работа много по-изкусно. Тя се разяри, че брат й се инати и нарочно отхвърля изгоден бизнес, защото бе няколко години по-млада от него и се надяваше един ден да се възползва от хубавичкото състояние, което той щеше да натрупа.
Един следобед, докато беше във фермата на приятелката си отвъд баира, тя видя проблясък на надежда в лицето на осиротялата й племенница, която току-що бе пристигнала от миньорските селища да работи на фермата. Лоти бе около двайсетгодишна. От красивото й лице лъхаше свежест на цвете и цялото й същество излъчваше смиреност и готовност да се посвети изцяло на някого. Въпреки нежната си външност тя бе силна като вол и имаше железни нерви. Нещо повече, в закачливите й сини очи се криеше усмивка. Още по-важното бе, че имаше и недостатъци — не обичаше тежката работа и ленивият й ум, изглежда, бе лишен от съдържание. Очакваше само едно — мечтания съпруг, за да си уреди и тя живота.
Блоди обсъди въпроса със старата си приятелка, която бе прибрала Лоти при себе си, защото нямаше кой друг да я вземе.
— Да — съгласи се лелята веднага, — ще го размекне, дума да няма. Щом искаш, вземи я, Блоди.
— Да знаеш само какъв беше на младини! — започна Блоди разгорещено. — Ни една жена от Крич не беше в безопасност… Ясно е, че е човек на крайностите — добави тя, като обрисува точно характера му.
Но проблемът бе как да се привлече вниманието на Луис върху Лоти. Блоди размишляваше нощи наред в леглото си. Тя бе единствената жена, която имаше достъп до къщата на брат си, тъй като една сестра не може да се счита за жена. А дори с нея той се отнасяше много сурово, въпреки че приемаше зеленчуците или бекона, които тя му носеше от фермата. Но ето че една сутрин тя стана и ясно си каза: „Клин клин избива.“
От този момент започна често да посещава Луис. Дори се осмеляваше да го следва до работилницата, която гледаше към задната улица, и да разговаря с него, докато той правеше някой ковчег. Доста умело понаучи това-онова от неохотните му мърморения. Един ден, докато лакираше майсторски изработен ковчег, тъй като мъжете от Крич все още му оставаха верни, на него и на умерените му цени, той изръмжа:
— Няма смисъл да идваш тук, Блоди. Шенкин, чиракът, може да се справя с работата из къщи. Утре отива с първия влак на пазара в Стикел да купи тапети и пиле.
— Значи ще слагаш тапети в приемната — каза тя небрежно. — Това ковчегът на Джош Джоунс ли е? Хубаво дърво.
— Вдругиден му е погребението — изръмжа Луис и с последен замах на четката изкусно завърши капака.
— Мен би ли погребал, Джони? — осмели се да попита тя съвсем сестрински.
— Не — каза той.
Но после й предложи чай (първата чаша, откакто жена му бе избягала, без никой повече да чуе нещо за нея), което тя прие като добро предзнаменование за омилостивяване и размекване. Блоди се осмели да остане доста късно тази вечер и отиде до работилницата да донесе чантата с покупките, която бе оставила там.
— Ето, — каза тя, като заключваше задната врата на кухнята, — всичко е заключено и цялата домакинска работа е свършена. Виждаш ли, една жена вкъщи цена няма.
Тя дори бе измила и лъснала решетката на камината.
— Тръгвай си — изръмжа той над търговския вестник, който четеше. — Пет пари не давам за твоите възгледи.
На разсъмване следващата сутрин — меко октомврийско утро с ароматен полъх — Блоди и Лоти се озоваха пред задната врата на Луис. Предишната нощ сестрата бе оставила вратата отключена. Лоти, отегчена от скуката в самотната ферма, се кикотеше, готова за лудорията. Те се промъкнаха в работилницата и Блоди запали свещ. Красивият лакиран ковчег на Джош Джоунс стоеше върху подпорите с открехнат капак.
— Хайде! — каза Блоди. — И ако изиграеш добре номера, можеш да се ожениш за богат човек. Не е виждал жена от не знам колко време.
Тя повдигна капака и помогна на Лоти да влезе в ковчега. Нагласи светлорусата коса, свежа от утринния въздух, и чисто изгладената муселинова рокля, която очертаваше краката й. В тясната рамка на ковчега стройното момиче изглеждаше като богиня, слязла на земята. Дори самата Блоди, която държеше високо свещта, извика от възхищение:
— Толкова красива изглеждаш, че просто човек да те изяде като сватбена торта!… А сега, какво трябва да кажеш?
Като мигаше с дългите си ресници, Лоти повтори умолително:
— Аз съм сираче и имам нужда от грижи. Всички се отнасяха жестоко с мен. Снощи избягах от циганите и дойдох тук. Искам да умра. Не мога повече да издържам. — Тя се усмихна със сърцераздирателна и умоляваща усмивка, защото и най-обикновеното момиче при нужда може да бъде добра актриса, и повдигна ръцете си грациозно като лебедова шия. — Приличате на баща ми, само сте по-млад. Целунете ме и ми позволете да остана тук.
— Превъзходно! — каза Блоди с възхищение. — А сега бъди търпелива, защото може да се наложи да чакаш дълго. Голяма услуга ще направиш на Крич, пък и ти ще се подредиш. — Тя нагласи капака на ковчега както го бе заварила, като го остави леко отворен, и загаси свещта.
— Уютно е — въздъхна Лоти. — И колко хубаво мирише дървото!
Но Блоди си отиде, измина един час, без Луис да се появи, и Лоти заспа дълбоко, тъй като бе ленива и бе станала рано. В работилницата беше тъмно. Имаше само едно малко прозорче, обвито в паяжина, което започна да стене и скърца от вятъра все по-силно.
Блоди не се върна във фермата както възнамеряваше. Отиде на улица Мари Ан при една своя приятелка, която й кроеше дрехи, и докато изпият чаша чай и си кажат едно-друго — времето мина. Приятелката й направи бульон и после отидоха на гости у госпожа Лийшън, която наскоро беше родила момче. Следобед Блоди погледна часовника.
— Господи, трябва да си вървя — извика тя, внезапно развълнувана.
Купи хляб със стафиди при хлебаря и след това бързо се отправи към къщата на брат си.
— Колко си бледа! — каза на раздяла приятелката й. — Не се ли чувствуваш добре?
Но Блоди не знаеше дали се чувствува добре или зле. На плахото й почукване отвори Луис по риза. Той се отстрани и по намръщеното му лице не се четеше нищо особено.
— Е — каза тя в очакване, — как вървят нещата днес? Слязох малко да напазарувам. — Сложи хляба на масата във всекидневната. От Лоти нямаше и следа. — Донесох ти хляб със стафиди, Джони.
Поговориха за това-онова. Луис ръмжеше както обикновено. Тя се зае с камината. Очите й се въртяха неспокойно, ушите й бяха наострени до крайна степен.
— О, Джони — изтръгна се най-накрая стон от сухото й гърло, — умирам за чаша чай.
— Направи си — каза брат й грубо. — Имам работа в работилницата. Този Шенкин още не се е върнал от Стикел. — И той отиде в задния двор.
Блоди изпи бързо чая, за да добие сили. Но странното й безпокойство стана неудържимо. Тя излезе през задния вход на къщата, мина през обраслата с бурени градина и надникна през отворената врата в полутъмната работилница. Върху сандъче с инструменти бе сложена запалена капеща свещ. Луис седеше край него и полираше месингова плочка с някакво име. Ковчегът на Джош Джоунс стоеше върху подпорите с плътно затворен капак. Като се наведе, Блоди се вмъкна в работилницата. Колената и се подгъваха.
— О, Джони — започна тя разтреперано с тънък глас.
На светлината на свещта, погълнат от работата, брат й повдигна блестящите си малки очи.
— Какво има? — изръмжа той и се зае отново с полирането. — Върви си пий чая.
Като дишаше тежко, тя се промъкна до ковчега. Протегна крадешком ръка и понечи да повдигне капака. Той не помръдна. Шестте големи винта блестяха на светлината на свещта.
— Джони — прошепна тя, като се наведе и почувствува, че й се завива свят, — защо закова капака?
— За да отида до Джош Джоунс утре, разбира се. Да не би да го оставя да подскача в катафалката.
Тя разтърси силно ковчега, но той не мръдна. Без съмнение бе пълен като яйце. Заудря с ръце по капака и изпищя:
— Погледна ли вътре, преди да го заковеш?… О, Джони! — зави тя.
— Какво те прихваща? — излая той. — За какво да гледам вътре? Още като станах тази сутрин, го заковах. Ти си пила!
— Лоти е вътре! — извика тя. — Племенницата на Серидуен.
— Не познавам никаква Лоти — изрева той раздразнено. — Стига толкова. Няма да търпя повече да идваш тук пияна.
Като говореше несвързано, тя започна да отвинтва болтовете с малките си пълни ръце, останали без сила.
Той й извика да остави ковчега на мира, но тъй като все още полираше плочката, не стана от пейката. Трябваше да развие шест винта. Вдигна рязко капака.
В ковчега нямаше нищо освен голямата черна надгробна плоча, изработена от Луис, и много тухли. Тя се обърна със стон:
— Ах, мръсна стара лисицо, ах… — И какво ли не още.
Той се надигна с лъскавата плоча в ръка, страховит като някакъв Мойсей.
— Вън от къщата ми! Вън, сега и завинаги!
Като хълцаше от ярост и уплаха, Блоди побягна през градината, а той я следваше по петите. Тя изливаше проклятия върху него, той — върху нея. Във всекидневната Блоди зърна хляба със стафиди. Грабна го и излезе през предната врата, която хлопна след нея за последен път.
Във фермата завари Лоти в леглото не само простудена, но и изплашена. След като се нахрани и успокои обаче, момичето изтри сълзите си.
— Заспах — започна да разказва тя — и се събудих от гореща лой, която капеше върху лицето ми. На свещта бакенбардите му изглеждаха червени. Аз казах това, което ти ми каза, но той изкрещя: „Хубаво ще те наредя, като те затворя в този ковчег, докато повикам полицията за крадец. Връщай се при циганите! Тук не е място за безплатно нощуване на уличници…“ Не ми помогна да изляза от ковчега и дори не ме докосна. Аз се уплаших и казах откъде съм…
След това лелята се опита да успокои приятелката си:
— Остави го тоя стар мошеник, Блоди. Той не е никакъв мъж вече. Свършено е със стария глупак.
— Пфу! — изсумтя дрезгаво Блоди. — А аз си мислех, че горката Лоти е затворена в ковчега.
— Голяма работа — каза Серидуен. — Това може да й избие лекомислието от главата.
Това бе последният опит да се накара Луис „Само за мъже“ (както започнаха да го наричат) да отстъпи от твърдата си клетва. Той остана верен на нея, докато се оттегли от бизнеса и отиде да живее в Суонс. Предприемачът от Стикел продължаваше да погребва всички жени, но разбира се, човекът, който купи погребалното бюро на Луис и инвентара му, промени това. Трябва да се каже, че макар жените на Крич да настръхваха при споменаване името на Луис, той си отиде достойно — с благопожеланията и уважението на повечето мъже. Имаше осанката на човек, който знае какво иска и го следва. В негово лице независимостта на духа величествено се съчетаваше с естествената гордост на добрия майстор. Неговата история все още се обсъжда в бара на Червената роза. И често става повод за ожесточен спор — имал ли е право, или не, с отказа си да погребва жени.
Романист, драматург и автор на разкази. Роден в Бъркамстед, Хартфордшир, син на учител. Работи във вестник „Таймс“ и като литературен редактор на списание „Спектейтър“. По време на Втората световна война е служител на Министерството на външните работи и много от сюжетите на най-критичните му политически произведения са почерпани от този период в неговия живот.
Сам дели творчеството си на „развлекателни истории“ и „сериозна литература“, но това деление е твърде условно, защото занимателният сюжет на романите му се съчетава органично със значимостта на проблематиката и активните граждански позиции на автора. Най-високохудожествените произведения на Грийн са същевременно и остри политически памфлети против безчовечната същност на религиозната догма, против милитаризма и империалистическата експанзия. Централна място в творчеството му заема и въпросът за нравствеността. Авторът подлага човешките отношения на строга морална преценка а неговата присъда нерядко засяга живеца на буржоазните нравствени норми. Грийн е вещ разказвач, чийто повествователен стил е повлиян от спецификата на киното. Много негови произведение са филмирани. Автор е на романите „Влакът за Стамбул“ (1932), „Наемен убиец“ (1986), „Мощта и славата“ (1940 — награда „Хотърндън“), „Същината на въпроса“ (1948), „Краят на любовната история“ (1951) и др. На български са преведени романите му „Нашият човек в Хавана“, „Третият човек“, „Доктор Фишер от Женева или бомбената вечеря“ и сборникът с разкази „Две нежни души“.
— Другите хора се забавляват — каза мисис Картър.
— Е — каза съпругът й, — видели сме…
— Полегналия Буда, смарагдовия Буда, плаващите пазари — каза госпожа Картър. — Вечеряме и след това се прибираме вкъщи да спим.
— Снощи бяхме в „Chez Eve“…
— Ако не беше с мен — каза мисис Картър, — щеше да откриеш… знаеш какво искам да кажа — по-интересни места.
Вярно е, мислеше си Картър, като гледаше как жена му разбърква кафето си. Гривните й подрънкваха в такт с кафената лъжичка. Бе достигнала възрастта, когато удовлетворената жена изглежда най-красива, но при нея се бяха появили бръчки на недоволство. Като гледаше врата й, сещаше се колко трудно е да се оскубе пуйка. Моя ли е вината, чудеше се той, или пък нейна; или може би причината бе вродена — недостатъчна функция на жлезите или някакъв наследствен белег? Тъжно е, като си помисли човек, че когато е млад, толкова често взема признаците на фригидност за някаква изисканост.
— Обеща, че ще пушим опиум — каза мисис Картър.
— Не тук, скъпа. В Сайгон. Тук „не е прието“ да се пуши.
— Колко си конвенционален!
— Възможно е само в най-мръсните свърталища на кули[20]. Ще биеш на очи. Всички ще те гледат. Той хвърли своя коз. — Ще има хлебарки.
— Ако не бях със съпруг, щяха да ме водят на много места.
— Японските стриптизьорки… — опита той с надежда в гласа. Но тя знаеше всичко за тях.
— Грозни жени по сутиени.
Раздразнението му се засили. Помисли си за парите, които бе похарчил, за да я вземе със себе си и да успокои съвестта си — бе пътувал твърде често без нея. Но няма по-мрачна компания от жена, която не е желана. Опита се да пие спокойно кафето си: идеше му да захапе ръба на чашата.
— Разля си кафето — каза мисис Картър.
— Извинявай — каза той рязко и стана. — Добре, ще уредя нещо. Стой тук. — И като се наведе над масата, добави: — Само не се шокирай. Изпроси си го.
— Обикновено не аз съм тази, която се шокира — каза мисис Картър с тънка усмивка.
— Картър излезе от хотела и тръгна към Ню Роуд. Едно момче се залепи за него.
— Искате ли момиче?
— Имам си собствена жена — отвърна мрачно Картър.
— Момче?
— Не, благодаря.
— Френски филми?
Картър помисли:
— Колко?
Спряха се и се пазариха известно време на ъгъла на мръсната улица. С таксито, водача и филмите щеше да струва най-малко осем лири. Но си заслужаваше, помисли си Картър, ако й затвореше веднъж завинаги устата. Върна се, за да доведе мисис Картър.
Пътуваха доста дълго и се спряха на един мост над някакъв канал. Мръсна уличка, потънала в неопределени миризми.
— Следвайте ме — каза водачът.
Мисис Картър докосна ръката на Картър.
— Не е ли опасно? — попита тя.
— Откъде да знам? — отвърна той, като настръхна от допира й.
Вървяха на тъмно около петдесет ярда и се спряха до една бамбукова ограда. Водачът почука няколко пъти. Когато им отвориха, пред тях се разкри малък утъпкан двор и дървена колиба. Нещо, по всяка вероятност човек, се бе свило в тъмното под мрежа против комари. Собственикът ги въведе в малка задушна стая, в която имаше два стола и портрет на краля. Екранът бе с размерите на книга голям формат.
Първият филм бе особено неприятен. Показваше подмладяването на възрастен мъж в ръцете на две руси масажистки. Ако се съдеше по прическите на двете жени, филмът бе вероятно от края на двайсетте години. Картър и съпругата му останаха еднакво смутени, когато лентата се превъртя и филмът свърши.
— Не е много добър — отбеляза Картър, като че ли бе познавач.
— Значи това било порнофилм — каза мисис Картър. — Неприятен и скучен.
Започна втори филм.
Той бе почти без сюжет. Млад мъж — лицето му не се виждаше поради типичната за това време мека шапка — взема момиче от улицата (шапката й я покриваше като похлупак) и я придружава до стаята й. Актьорите бяха млади. Филмът носеше известен чар и възбуда. Познавам това лице, помисли си Картър, когато момичето си свали шапката, и един спомен, погребан повече от четвърт век, изплува в съзнанието му. Кукла над телефона, над двойното легло — снимка на фотомодел от онова време. Момичето се съблече, като внимателно сгъна дрехите си. Наведе се, за да оправи леглото, и изложи прелестите си пред обектива и младия мъж, който продължаваше да стои с гръб към камерата. След това му помогна на свой ред да съблече дрехите си. И чак тогава си спомни — тази характерна закачливост, потвърдена от белега по рождение върху рамото на младия мъж.
Мисис Картър се размърда на стола си.
— Чудя се как намират актьорите — каза тя дрезгаво.
— Проститутка — отвърна той. — Малко натуралистично, нали? Ако искаш, да си тръгнем? — подкани я той, като чакаше мъжът да обърне главата си. Момичето коленичи на леглото и прегърна младежа през кръста — едва ли имаше повече от двайсет години. Не, помисли той, двайсет и една.
— Оставаме — каза мисис Картър, — платили сме си.
Тя сложи сухата си гореща ръка върху коляното му.
— Можем да намерим и по-добро място от това.
— Не.
Младият мъж легна по гръб и за малко момичето го остави. За момент, като че ли случайно, той погледна към камерата. Ръката на мисис Картър потрепера върху коляното му.
— Боже мой — извика тя, — та това си ти.
— Бях аз — отвърна Картър — преди трийсет години.
Момичето се качваше отново на леглото.
— Отвратително е — каза мисис Картър.
— Не си спомням да е било отвратително — отговори Картър.
— Предполагам, че сте отишли да го гледате и сте се наслаждавали и двамата.
— Не, никога не съм го гледал.
— Защо го направи? Не мога да те гледам. Срамно е.
— Помолих те да си отидем.
— Платиха ли ти?
— На нея й платиха петдесет лири. Страшно се нуждаеше от парите.
— А ти се забавляваше безплатно?
— Да.
— Ако знаех, никога нямаше да се оженя за теб. Никога.
— Това беше много преди да те познавам.
— Все още не си ми отговорил защо. Нямаш ли някакво извинение?
Тя млъкна. Той знаеше, че гледа, наклонена напред, самата тя завладяна от вихъра на тази кулминация преди повече от двайсет и пет години.
— Това бе единственият начин да й помогна. Никога по-рано не бе играла в такива филми. Нуждаеше се от приятел.
— Приятел — каза мисис Картър.
— Аз я обичах.
— Не е възможно да обичаш проститутка.
— О, да, възможно е. Бъди сигурна в това.
— Предполагам, че си се редил на опашка за нея.
— Много грубо се изразяваш — отвърна Картър.
— Какво се случи с нея?
— Изчезна. Те винаги изчезват.
Момичето се наведе над тялото на младежа и изгаси светлината. Това бе краят на филма.
— Следващата седмица ще получа нови филми — каза сиамецът, като се покланяше дълбоко. Последваха водача обратно по тъмната уличка до таксито.
В таксито мисис Картър попита:
— Как се казваше?
— Не си спомням.
Най-лесно бе да се излъже.
След като завиха по Ню Роуд, тя отново наруши мъчителната тишина.
— Как си могъл?… Толкова е унизително. Представи си, че някой от службата те бе познал.
— Хората не говорят, че са видели такива неща. Във всеки случай тогава още не се занимавах с бизнес.
— Никога ли не си се тревожил?
— В продължение на трийсет години нито веднъж не съм се сетил за това.
— От колко време я познаваше?
— Година може би.
— Трябва да изглежда ужасно, ако все още е жива. В края на краищата дори тогава е била съвсем обикновена.
— За мен изглеждаше прекрасно — отвърна Картър.
Качиха се по стълбите мълчаливо. Той отиде направо в банята и заключи вратата. Комарите започнаха да се събират около лампата и големия буркан с вода. Докато се събличаше, съзираше отражението си в огледалото: трийсет години бяха казали своята дума — почувствува се пълен и застаряващ. Помисли си: „Надявам се с цялата си душа да е мъртва. Моля те, господи — промълви той, — дано да е мъртва. Като се върна там, обидите ще започнат отново.“
Но когато се върна, мисис Картър стоеше пред огледалото. Беше полусъблечена. Голите й тънки крака му напомниха чапла, чакаща риба. Тя се приближи и го прегърна — една от гривните й прозвънтя.
— Бях забравила колко добре изглеждаше.
— Съжалявам. Хората се променят.
— Нямах предвид това. Харесвам те такъв, какъвто си.
Беше суха, гореща и неумолима в желанието си.
— Продължавай — каза тя, — продължавай. — И след това изкрещя като сърдита ранена птица. После каза: — Не се беше случвало от много години. — И продължи да говори развълнувано до него един безкраен половин час.
Картър лежеше мълчаливо в тъмнината с чувство на самота и вина. Струваше му се, че тази нощ бе изневерил на единствената жена, която обичаше.
Роден в Ръштън, Англия. Написал е двайсет и пет романа, най-известни от които са: „Към Франция с попътен бриз“ (1944), преведен и у нас, „Безсънната луна“ (1956), „Майски пъпки“ (1958), „Да се завърнеш в Англия“ (1963), но истинската си слава дължи на своите разкази, събрани в двадесет сборника: „Чичо ми Сайлъс“ (1939), „Като момина сълза във Вавилон“ (1963), „Спи розовото цвете“ (1961) и др. Добър психолог, майстор на пестеливата фраза, на недоизказаното, в разказите си той влага голяма любов към природата и към хората от простолюдието.
Запозна се с нея в ранната пролет, когато правеше редовния вечерен курс от Лондон към Западна Англия, разстояние, което вземаше за шест часа и половина с натоварен камион, ако всичко вървеше добре. През онази нощ беше преполовил пътя и въртеше по варовиковите стръмнини към Солсбъри, когато едно уплътнение изпусна. Почти кръглата месечина осветяваше ярко склоновете на белите хълмове, а глогините с новите си листа приличаха на призрачни стада от полегнали спящи животни. Наближаваше единайсет и той спря при първата къща край пътя.
Зарадва се на осветения прозорец, но още повече на двойните бели чашки за телефон в стената на къщата и на жиците, опнати през градината над буйните стари люляци и ябълкови дървета, откроени под ясната луна. На пръв поглед къщата не изглеждаше голяма; заблуди го плоската тухлена фасада и най-вече широкият засводен вход, обрасъл и смален, останал само като дупка под тежката безцветна арка от стар прахолясал бръшлян. Едва по-късно разбра, че тясната фасада крие голяма къща, проточена далеч назад, сякаш всеки следващ собственик, притеснен от грозната плоска погребална фасада, бе прибавял по нещо, а пристроената шестоъгълна оранжерия стърчеше накрая като стъклена корона.
Отвори му с книга в ръка, облечена в домашна роба. Или поне оня, първия път, помисли, че е по домашна роба. След това на по-силна светлина пак я видя в тази дреха и разбра, че е тъмносиня вълнена рокля, старомодна, широка, прихваната в кръста с шнур. Тя не спираше да си играе с този шнур, движеше ръце, сякаш го връзва и развързва, а всъщност само го опипваше.
Той се извини, свали кепето и я попита дали може да телефонира.
— Какво се е случило?
— Повреди ми се камионът. Едно уплътнение изпусна. Трябва ми сервиз…
— Тук няма телефон — заяви тя.
Той спомена жиците, опнати над градината, но тя го прекъсна:
— Поисках да го откачат. Не ми трябва. И без туй никой не звъни. — И додаде: — На половин миля надолу край шосето има телефонна кабина.
Той благодари, извини се за безпокойството в късния час и запита къде е кабината.
— На кръстовището с тесния път. Пътчето, което сте подминали вляво, недалеч оттук.
До този миг бе стояла като безлично очертание под балдахина от бръшлян на фона на самотна, слаба електрическа крушка, която обливаше коридора и стълбището отзад с опушен оранжев блясък. Сега пристъпи под лунната светлина и каза:
— Ще ви покажа. Къде ви е камионът? Откъде сте?
— От Лондон — отвърна той и забеляза, че го гледа право в лицето с някакво изпитателно, живо, едва ли не болезнено любопитство.
— От Лондон — повтори тя. — Карате чак оттам? По това време на нощта?
— Три нощи седмично.
— А къде спите?
— Наспивам се, преди да тръгна. После от време на време подремвам в кабината…
Не виждаше добре лицето й на луната и осъзна, че е по две причини. Тя имаше навик да върви навела глава, омаяна сякаш от ръцете, които с трескава неувереност премятаха шнура на дрехата. Освен това две трети от лицето й бе скрито под рамка от гъста черна коса. Само веднъж след това му се случи да види косата й такава, както и тази рокля, но тогава, първата вечер, у него остана чувството за някаква неовладяна тревожна сила, затова всъщност се и зарадва, че телефонната кабина е нататък по шосето.
Тя се обади:
— Камионът ви не върви, така ли? Не можете ли да продължите? Колко път ви остава?
— Към сто и петдесет мили.
Изглежда, замисли се над думите му, и той отново я хвана, че го разглежда с изпитателно любопитство, а очите й бяха две тъмни дупки под бухналата рамка на косата. Изведнъж заяви:
— Ако искате, можете да използувате телефона. Казах ви, че е откачен, ала не е вярно. Не ви знаех кой сте — трябва да съм по-предпазлива, не е ли така? Сега виждам, че сте почтен, възпитан човек сте. Виждам това.
— Много сте любезна. Но няма да ви безпокоя. Ще прескоча до кръстопътя.
— А, не, не — възпротиви се тя. — Не! Недейте. Много е далеч. Недейте. Хайде, елате. Обадете се от моя телефон. Запарила съм чай. По това време винаги имам готов чай. Цяла нощ пия чай.
Стори му се, че ей сега ще го потегли за ръката. Ръката й сякаш се опита жадно да сграбчи лунните лъчи, хвърли се към тях, както малко дете подскача невъздържано, но късно, да хване пеперуда.
— Ще позвъните на сервиза „Ейкми“ — настояваше тя. — Те ще дойдат. На четири мили са оттук, надолу по пътя. А докато ги чакате, ще изпиете и чаша чай.
Той поблагодари, да, каза й, ще ги повикам, и я последва в къщата. Телефонът, старомоден, закрепен за стената апарат, беше в коридора под самотната електрическа крушка и докато телефонираше, усети дим на спиртник от стаята оттатък.
Сервизната кола щяла да дойде след час, така му обясниха; имали само една колесарка за нощно обслужване, а тя сега била навън. Като чу това, спомни си, че вечерята му е още в еднодневката, в камиона.
— Къде отивате? — попита тя.
— Имам малко храна в кабината, ще прескоча да я взема…
— А, не! Не си правете този труд. Храна имам. Щом сте гладен, ще ви нахраня.
И тъй, той я последва в първата от — както разбра след това — многобройните стаи нататък. Беше голямо помещение с тежки старинни дъбови мебели, украсени с резба, таванът бе с много греди, на стените имаше скъпи бели тапети, голямото огнище беше облицовано с дъб, а масата за хранене в средата на стаята беше от осемнайсети век. Диванът в ъгъла беше покрит с голям красив вълнен шал на дребни сини и пурпурни индийски шарки. Тя се отпусна тромаво, друсна се върху този диван, под светлината на малка месингова настолна лампа, и обясни, че тук спяла.
— Искам да кажа, когато успея да заспя. Не спя много. И аз съм като вас — будувам почти цяла нощ. Пия чай, чета и заспивам чак на разсъмване.
Той забеляза, че чайничето на спиртника е от сребро, както и големият чайник за вряла вода, който току-що беше напълнила. Чаените чаши бяха от фин порцелан, с красиви шарки и високи дръжки.
— По цяла нощ чувам камионите — каза тя. — Странно, сигурно много пъти съм ви чувала да минавате. Как ви е името? Моето е Бродрик — мисис Бродрик.
— Чарли — отговори той. — Чарли Уилямс.
— Чарлс — кралско име — пошегува се тя.
Сега на двойната светлина от лампата и от спиртника лицето й се виждаше по-ясно. Беше лице много бяло, станало от безсънните нощи и дните на затворено като гипсова маска, и това го затрудняваше да определи възрастта й. Направи му впечатление, че не се усмихва. На няколко пъти, тъкмо когато решаваше, че е към петдесетте, тя извиваше глава под лилавожълтеникавата светлина. Профилът й, освободен от бухналите черни кичури, се очертаваше нежен, бледите устни изведнъж ставаха много по-млади.
През цялото това време тя палеше цигара след цигара; запалваше, оставяше я в пепелника, забравяше я, палеше втора от първата и пак я забравяше. Толкова бе разсеяна, че мина доста време, преди да се сети за храната, която му бе обещала.
— Извинявайте. Какво предпочитате? Месо или друго? Може би сирене?
— Сирене — отвърна той, — благодаря.
Тя излезе и след малко се върна с овнешки бут, с франзела хляб и голям нож с кокалена дръжка. Хвана бутчето с едната ръка, а с другата започна да дяла месото на дебели резени и да ги слага между хлебни филии.
— Напомняте ми някого — каза. — Имам чувството, че съм ви срещала преди.
— Сигурно като съм минавал с камиона.
— Не. Не ми се вярва.
За миг като че ли мислите я обсебиха изцяло, разтревожи се, сведе глава, изгаси цигарата в една чинийка.
— Разкажете ми за себе си — обади се накрая. — Вече зная, от Лондон сте и минавате оттук три нощи в седмицата. А друго? В кой квартал живеете?
— Падингтън.
— Женен ли сте?
— Ами! — възкликна той. — Как не!
— Как не ли? Защо — такъв млад човек?
— Която харесам, свалям я и заминавам — засега това ми стига. Не желая да се връзвам. А и коя ли ще се хване с нощен шофьор? Вътре вкъщи и в леглото — всичките само това искат!
За пръв път тя се засмя. Гласът й бе нисък като на човек, свикнал да си приказва сам, но смехът й бе с няколко тона по-висок, дружелюбен и нежен — приятен, мелодичен изблик на облекчение.
— Разсмяхте ме — възкликна тя.
Изгаси спиртника и доля вода на чая. Пак напълни неговата и своята чаша и запита:
— Кога се връщате?
— Би трябвало да е утре. Зависи от камиона.
— Странни неща стават с хората — рече тя. — Минавате оттук стотици пъти, накрая изпадате в беда, влизате и ето — седим и си говорим.
Сервизната колесарка пристигна някъде след полунощ. Като тръгна навън с шофьора, стори му се, че тя също излиза, и се извърна, ала видя, че не е на прага и че се е прибрала.
После, докато двамата с шофьора донагласяха въжето за влачене, чу я да пресича шосето. Тичаше с леки, някак въздушни стъпки, а в ръце носеше термос и книжен пакет.
— Боях се, че съм ви изпуснала — възкликна тя. — Ето ви това — термос с чай и овнешкото бутче. Да хапнете, докато чакате в сервиза. Забелязах, че овнешкото ви хареса…
— Много сте мила — каза той.
— Дреболия. Термоса ще ми оставите на връщане. Бих се радвала да го получа обратно.
Стоеше на пътя свита, умислена, десетина минути остана да ги наблюдава как закачват въжето. На лунната светлина лицето й беше мъртвешки бледо. Накрая, като го закрепиха и преди да се качи в кабината, той отново й благодари и се сбогува. Тя вдигна тънката си ръка да му махне на раздяла и в същия миг той чу откъм къщата мъжки глас да вика ядовито и пискливо, както после разбра, нейното име:
— Франси! Франси! Къде отиде, за бога? Франсиии!
А тя, сякаш не се отнасяше за нея, не го бе чула или го чуваше, но не я беше грижа, стоеше все тъй равнодушно край камионите и му говореше, вдигнала глава към кабината:
— И няма да забравите за термоса, нали? Ще ви чакам.
Докато да й отговори, оня глас отново я призова пискливо, ала тя продължи да стои безразлична, апатично равнодушна, в очакване да изпрати камионите. Той й викна, че няма да забрави термоса. В този миг тя пак се усмихна и това го накара да я забележи истински за втори път.
Очаквала го бе, изглежда, да мине през нощта. Ала сервизът бе малък, в склада нямаха уплътнение от необходимия размер и той успя да потегли чак късно сутринта. Затова вместо да се връща през нощта, вземаше дългите завои по ниските варовикови хълмове в ранния следобед на другия ден.
Спря камиона край къщата, слезе с термоса в ръка и хвърли поглед към грозната измамна тухлена фасада, полускрита зад грохнала счупена ябълка, без да отдава каквото и да било значение на всичко това. Неведнъж бе получавал услуги от жени по своя път, като всеки шофьор на камион сам той бе услужвал на хора, изпаднали в беда, и на повредени автомобили, понякога жените тайно мушкаха пари в ръката му. А веднъж, в Уилтшиър, в късна лятна нощ бе помогнал на някаква старица да вкара в кочината една разгневена свиня. Жената плачеше и все повтаряше, че старецът и щял да я пребие, като се приберял от кръчмата и като видел, че е изпуснала свинята; но той я беше успокоил и тя, като всичките други, му беше предложила чай. Обеща му дори парче бекон, като заколят и опушат прасето, но той не си направи труд да го потърси. Когато пътува непрестанно, особено пък нощем, човек се сблъсква с какво ли не.
Априлският следобед бе необичайно топъл, слънцето грееше право в предното стъкло и му беше приятно, че може да кара по риза. Слънцето го развесели; усещаше, че наближават по-топлите, по-леки летни нощи.
Звънецът на входа бе от ония, старомодните — желязна дръжка, завързана за връв, която се провира чак до другия край на къщата, и той го дръпна на няколко пъти, преди да осъзнае, че е развален. Натисна боязливо вратата, но беше заключено и тъкмо се канеше да остави термоса на прага, счу му се шум откъм задната част.
Тогава откри колко надалеч се простирала тази къща. Малко по малко, стая след стая, собствениците я бяха уголемявали, причудливо увеличавайки я в стремежа си да скрият първоначалната й грозота. От едната страна се вдигаше кула — солница от червени тухли с плочки от теракота край прозорците и на фасадата, а отгоре й стърчеше прът за знаме. Крилото зад нея изглеждаше тъй слабо закрепено за останалата сграда, че някой го беше подсилил с четири яки каменни контрафорси.
Отзад, най-накрая, зад гъсталака от люляци, рози и разцъфтяло френско грозде, уплетено в изсъхналите туфи на миналогодишен треволяк, той видя оранжерията. Бе шестоъгълна, а горните й прозорци бяха от разноцветно стъкло — тъмносиньо, зелено, жълто, ярко, кървавочервено. И за негова изненада беше пълна с цветя.
Не разбираше кой знае колко от цветя, ала щом отвори вратата, влажният им аромат го блъсна с тежката си сладост. Вътре беше поне петдесет градуса; забеляза парата да се вдига от тръбите, които минаваха под полиците с наредени по тях цветя. Не знаеше името на ни едно от тези цветя; стъписа се от многообразните екзотични цветове, разцъфтели сред лехи от мокра папрат.
Но изненадите едва започваха. Скоро почувствува, че го наблюдават. Едно лице, нашарено като цвете с чертички и точки в синьо, червено, жълто и зелено, го гледаше съсредоточено изпод периферията на жълта сламена шапка.
Дребната фигура се оказа на мъж, облечен в скъпо вълнено сако, риза с тясна колосана яка и раиран черен панталон. Това, че не носеше връзка, придаваше полуразголен, някак недозавършен вид на издокараното миниатюрно тяло, седнало изпружено като кукла в плетеното кресло. Под оредялата бяла коса лицето сигурно би било восъчножълто, ако не беше тъй изпъстрено с отражения от цветните стъкла на покрива. От тези размазани сини, червени, жълти и зелени петна то изглеждаше болнаво, заразено от някаква невиждана яркоцветна болест.
Известно време фигурата остана неподвижна. Седеше като вцепенена в горещия и наситен с пара въздух. Клепачите бяха досущ като на жаба, застинала безжизнено.
После Уилямс видя погледът да оживява кривогледо, а гласът, който му изкряска, бе оня, познатият от миналата нощ, зовящ жената Франси.
— Вън! — изрече той.
— Спокойно — каза Уилямс, — не бойте се. Търся мисис Бродрик да й върна термоса.
— Мисис Бродрик не е тук. Вън!
— Разбрано, шефе, разбрано.
— Какво да й върнеш?
— Термоса. Само това. Няма значение. Ето на̀, оставям го тука…
— Това откъде си го взел?
— Тя ми го зае. Миналата нощ. Изпусна ми съединението и тя ми даде чай.
— Вън! — изкряка оня. — Не желая да се влиза тук. Не желая да виждам разни простаци тук!
— Простаци ли?
До този миг Уилямс беше спокоен, невъзмутим, дори развеселен. Ала сега усети как личната обида, шибването на думата „простак“, го взривява от гняв. Малкото телце в стола изведнъж му се привидя като наконтен червей. Заприлича му досущ на рекламите за пестициди, в които червей и гъсеница са нарисувани полуизправени, а по лицата им се чете ненаситна алчност към цветята, защото са предназначени да ги съсипват. Усети тежките си ръце да го засърбяват, като го гледа. Усети, че само да го стисне, и ще го смачка. По мокрите, обвити в пара тухли ще остане розова кашица и това ще е краят.
После се овладя; възвърна си чувството за хумор.
— Слушай ей, дядка, да не съм те чул да ми викаш простак. Не позволявам, ясно ли е? Ясно ли е, дядка? Не позволявам!
В миг усещането, че се е взрял в някакъв наконтен червей го остави. На очите му просветна. Пред него отново се мъдреше единствено тази безкръвна, вцепенена фигурка, трогателна и някак си като измислена под сламената шапка.
— Я по-добре ти върви вънка, на чист въздух, чуваш ли, дядка? — провлече той. — Тука ще се разболееш. Вкиснал си се от…
— Вън! — Крясъкът този път бе с няколко тона по-висок отпреди. Устата се изду и по разтрепераните устни излезе пяна. — Долен простак такъв! Вън, да те няма!
След миг Уилямс осъзна, че ще строши термоса. Вече го беше вдигнал над главата. Думата „долен“ отново го взриви от гняв.
— Повтори пак това „долен“, дядка, и ей сега ще ти видя сметката.
Сам не знаеше на какво е способен в този момент. Пак му се яви червеят в стола; пак усети с каква лекота би могъл да го смачка.
Нейният глас сложи край на всичко това.
— Добър ден!
Извърна се и я видя зад себе си, в синята старомодна рокля; сивоока, бледа, овладяна, по-скоро флегматична, на вид нещо средно между гувернантка и икономка, помисли той, дошла навреме да предотврати сбиване между две момчета.
— Ще прощавате, мисис Бродрик — каза Уилямс, — минах да ви върна термоса. Само че дядото май не ме хареса. — Чувството за хумор, остро и живо, се беше върнало. — Лицето ми ли, друго ли, но не ме харесваш, нали, дядка?
Изрече това и се извърна, но столът беше празен. И внезапно изпита чувството, че всъщност там изобщо никой не е седял. Червеят е бил измислица; сламената шапка, съществото с отпуснатите застинали клепачи, седнало сред знойния гъсталак от папрати и цветя, изобщо не е съществувало.
— Я, дядката изчезнал! — засмя се той ядно. — Сврял се е сигурно в дупката си или…
— Прощавайте, ако ви е раздразнил. — Тя млъкна и пак се вгледа в него със сиво, настойчиво любопитство. — Друг път не го оставяйте. Направо го спрете. Скарайте му се. Единствено това го стряска. Много е вдетинен.
Предишния път бе тъмно и не бе забелязал цвета на очите й. А сега видя колко сияйна и красива е тяхната сивота. Осъзна още, че впечатлението му за жена към петдесетте и отгоре е било направо смешно. Ясната следобедна светлина я показваше на не повече от четирийсет. И ако гъстата черна коса не скриваше толкова лицето й, ако синята вълнена дреха очертаваше малко по-ясно тялото й, каза си, че би й дал дори не повече от трийсет и пет.
— Очаквах да минете нощеска — каза тя.
Той обясни защо не е успял да тръгне по-рано.
— Бях запарила чай. Ослушвах се. Стори ми се, че минаха поне сто камиона.
— Благодаря за термоса. Ето го. Трябва да бягам.
— О, не! — спря го тя. — Чаят е готов. Поне една чашка. И освен това ще ви помоля за нещо. О! Само за пет минути — няма ли да ми отделите пет минути?
Усмихваше му се; сивите очи се забулваха от искрящата омара на изкусителната молба, не натраплива, нито пък властна, но толкова недвусмислена, че и през ум не му мина да стори друго, освен да тръгне подир нея към къщата.
Чаят, както му бе казала, вече беше запарен, ала този път в тумбест, голям, кафяв кухненски чайник.
— Знам — обичате го силен — каза тя. — Вие, шофьорите, само тъй го обичате. — Отряза голямо парче от квадратната пита на плътен фруктов кейк. — Зная още, че и това го обичате много.
Зачуди се как да отвърне на това естествено и дружелюбно внимание и заприказва, както правят мнозина, за времето.
— Денят излезе много хубав. В кабината е топло като лято.
— А, така ли! Не съм и забелязала — отвърна тя. — През деня обикновено спя. Или дремя. А и тук, по тия хълмове, непрестанно вали. Тук се разбиват облаците.
В следващите минути, докато пиеше втората чаша чай и дъвчеше второто парче кейк, той мислеше само за оня старец в оранжерията. Озадачаваше го това вцепенено, тънко като глист телце, увенчано от сламената шапка. Смущаваше го тайнственото му изчезване от цветната гора. Щеше му се да разпита за него, а не знаеше как. Вместо това каза:
— Искахте да ме помолите за нещо.
— Първо си изпийте чая. Да ви налея ли още? Още кейк?
Той й отказа учтиво, обясни, че закъснява. Сивите й очи не слизаха от разголените под навитите ръкави ръце, където русите косми светлееха пясъчни по мускулестата му плът, неопалена още от пролетното слънце.
Изведнъж се притесни от този неин поглед и бързо се изправи. Напомни й, че още не му е казала какво ще иска от него.
— Няма да си помислите, че ви използувам, нали? — Тя също стана. Беше височка и лицето й се изравни с неговото. — Няма, нали? — Усмихваше му се; сивите й очи бяха бистри, весели, огрени от мек светлик. — Разбирам колко съм нахална, съзнавам го — и все пак, ще ми свършите ли една работа в Лондон?
— Разбира се, стига да мога.
— Да предадете тази бележка за една рокля. — Подаде му плик. — Само да занесете бележката на този адрес, те ще ви дадат роклята и после, като минавате другия път, ще ми я оставите. Може ли? — Пак му се усмихна и въздъхна облекчено. — Много ме беше срам да ви помоля.
Стори му се странно, че не е пуснала плика по пощата, но обяснението й беше готово:
— Последния път, когато ми изпратиха рокля, опаковката се беше разкъсала и на плата имаше петно от плод. Не можах да я облека. Петното не можа да излезе.
Видя го да чете адреса на плика и каза:
— Ах! Да! Много близко е до Уигмор Стрийт. На две крачки от вас. В бележката им обяснявам кой сте, веднага ще ви я дадат. Наистина ли не ви затруднявам?
— Никак.
— Благодаря. А кога се връщате?
— Вдругиден.
— През нощта ли?
— През нощта — отвърна той. — Към единайсет.
Съпроводи го до камиона. Слънцето напичаше белия варовиков път. Китки от ябълков цвят се разпукваха по старите възлести дървета; върховете на живия плет бяха обточени с ярка дантела от нови листа.
— Довиждане — каза тя. Изчака го да се качи в кабината. — Много сте мил, че ми приехте молбата.
В последния миг нещо му подсказа, че и той би трябвало да прояви някакъв интерес.
— Всъщност кое беше онова старче? Май никак не му се харесах.
Погледът й се плъзна край него, сякаш слънцето й пречеше.
— Това е Калвин — отговори тя. — Това е моят съпруг.
Моторът работеше; той плавно натисна съединителя. Тя стоеше край пътя с безизразно лице, а сивите й очи бяха толкова невъзмутими и тъй непроницаеми, сякаш не бяха нейни.
— Или по-скоро онова, което е останало от него — обясни тя. — Но нека това да не ви смущава.
След това започна да спира край къщата всеки път, когато отиваше на запад, и пак — на връщане. В началото поводите ги измисляше тя. И тези поводи, казваше си той, изглеждаха напълно убедителни. Някаква рокля трябваше да се донесе от Лондон, друга — да се върне там. Свърши й се чаят и той й купи голяма кутия от Йоувил, като се връщаше от запад. През нощите, в които не успяваше да заспи, тя четеше и понякога той й пренасяше от Лондон пакетите с книги. Веднъж-дваж беше останало нещо от парите, които му беше дала за покупките, и тя му бе казала:
— Не, не, задръжте ги. Те са за вас. Да се почерпите.
А сетне, подир седмица-две, поводи вече не бяха нужни. Да спира край чепатите разцъфнали ябълкови дървета, чийто аромат се просмукваше в топлия, влажен майски мрак, се превърна за него в нещо естествено и приятно. Превърна се в нещо, което очакваше с радост; чаят, сандвичът с месо, парчето фруктов кейк, почивката в тъмната, притаена къща под лилавото сияние на спиртниковите пламъци, освежителното измиване след някое тежко шофиране в горещината.
И дали защото сега я виждаше само нощем, цяла седмица и повече не забеляза у нея никаква промяна. Но скоро дните станаха големи, нощите взеха да светлеят от зрялото лято. И една вечер в началото на юни след дългия и ясен ден небето все още не бе притъмняло, когато той спря камиона.
Тази вечер входната врата зееше отворена, ала тя не се бе излегнала, както обикновено, на покрития с пъстър вълнен шал диван в голямата хубава стая. Спиртникът не гореше. В стаята беше все още много светло.
Докато я чакаше, той започна да разглежда многобройните нейни снимки, поставени по масите, върху лавиците и на полицата над голямата дъбова камина. Имаше десетина, дори петнайсет от тези нейни снимки които забелязваше всъщност за пръв път.
Все още ги разглеждаше, когато тя се появи. Спомена нещо за Калвин, който бил непослушен, Калвин, който я разигравал, и се оплака, че това я изморявало просто до смърт.
— Полека-лека се пристрастява към барбитона — обясни тя. — Ненаситен е. Както някои се наливат с уиски. Преди заспиваше само с хапче-две. А сега не му стигат три, четири, дори пет.
Веднага го бе забелязала, че разглежда снимките, и сега възкликна:
— А, не обръщайте внимание на тези мои грозни снимки. Ужасни са. Ще взема да ги скрия.
— Аз пък много ги харесах — възпротиви се той.
— Наистина ли? Коя най-много ви хареса?
По-скоро случайно, отколкото умишлено, той посегна към снимката, на която беше облечена в бяла блуза и плътно прилепнала черна пола; блузата беше с квадратно деколте, ниско изрязано, отдолу поръбено с дантела. Тъмната коса бе вдигната небрежно нагоре, а тялото й под гладката бяла блуза бе някак изнесено нависоко и от това тя изглеждаше закръглена, самоуверена и удивително млада.
— Защо точно тази? — запита тя. — Защо тъкмо тази харесвате?
— Знам ли — отвърна той. — Харесвам я, и толкоз…
— Драго ми е, че ви се харесва. И знаете ли защо?
Отговори й, че не би могъл да знае.
— Защото е последната ми снимка, преди да се омъжа — обясни тя. — Преди десет години. А сякаш е изтекъл цял един живот.
В стаята все още беше доста светло и той се извърна по-скоро инстинктивно да провери дали жената, която познаваше едва от четири-пет седмици, наистина е момичето от снимката. И остана смаян от някаква странна промяна у нея; приличаше, необяснимо как, досущ на младото момиче. От лицето й се излъчваше особена свежест и очевидното му затруднение да си обясни тази промяна направо я развесели.
— Намирате промяна у мен, така ли? — широката усмивка разкриваше зъбите й.
— Мисля, че има нещо променено — каза той.
— Но не го знаете какво е?
Не: като всеки недосетлив, загубен мъж наистина не се досещаше какво би могло да е то.
Тя най-неочаквано се завъртя в кръг и после заяви:
— От косата е. Не виждате ли? Сресала съм я както преди.
Удивлението от собствената му глупост — да не забележи, че косата й пак е вдигната нагоре и с това придава някаква лекота, някаква свежест на цялото й лице, изглежда, го бе накарало да акне възхитено.
— Харесва ви така, нали?
— Да.
— Много ми се искаше да ви хареса. Днес отидох и си я направих. А знаете ли защо тъкмо днес?
За това също не можеше да се досети. Всички тези обстоятелства, кой знае защо, сякаш го бяха замаяли и сега само я гледаше безмълвен.
— Защото днеска имам рожден ден. По-точно ще имам, в полунощ. Носите ли ми роклята?
— Да, взех я.
— И тя ми е за рождения ден. Правя си подарък.
Роклята беше в кутия на стола. Тя разтвори опаковката, махна хартиите и рече:
— Цвят на смарагд. Как мислите, ще ми подхожда ли? Не вярвате, че зеленото носи нещастие, нали не вярвате?
Вдигна роклята пред себе си, с върха на пръстите я закрепи към раменете. Започнало беше да притъмнява и цветът на дрехата изпъкваше, ярък и много зелен.
— Кажете, харесва ли ви?
— Да — отговори, — харесва ми. — Все още се усещаше в плен на това замайване и едва чу въпроса:
— Какво ще кажете, дали да не я облека? Тъй и тъй ще си я слагам за празненството. — Не я разбра за какво празненство приказва, но тя обясни: — Празненството в моя чест. Тази нощ — само вие и аз. В случай, че искате да останете. Нали нямате нищо против да се напъхам в нея тук? Вече е съвсем тъмно…
Започна да смъква дрехата си, старата синя вълнена дреха, която знаеше отпреди, а сетне бързо нахлузи новата рокля. Но в бързината бе забравила да освободи закопчалките покрай врата, та трябваше да я съблече и да започне отначало. Нещо в това повторно протягане на белите ръце в тъмнеещата стая превърна замайването в чувство на силна възбуда. След миг я държеше за раменете. Кръвта му блъскаше тежко във вените и тя го търсеше с уста.
Целуна го жадно; а после, като се целуваха, намери да му каже единствено това:
— Бях започнала да мисля, че никога няма да ме забележиш.
Не беше възнамерявал да се стига дотам; и през ум не му бе минавало, че ще е друго освен банален епизод. Станалото го издебна неподготвен. Сметнал го беше за онова познатото: харесваш, сваляш, заминаваш, затова не се и отказа от удоволствието.
Но в онази нощ, след тъй нареченото нейно празненство, повече и от красивото й тяло му действуваше нейният настойчив глас, станал внезапно волен, трептящ от най-различни чувства, който не млъкна до разсъмване; говореше му разхвърляно, разказваше му за себе си, за Калвин, за брака си, за това как се е озовала тук и колко тягостно било всичко това.
Празненството се бе изразило в бутилка джин, купчина дебели сандвичи с шунка, които тя безуспешно и твърде несръчно се бе опитала да поразхубави, като им бе изрязала кората, и голяма бяла торта с глазура, тортата за рождения й ден, направена собственоръчно и надписана с нейните лични благопожелания. „На Лайза: Честит Рожден Ден!“
Надписът го озадачи.
— Но нали уж се казваше Франси?
— Да — кимна тя. — Обаче Лайза ми е галеното име. Така ме наричаше един човек.
— Някоя стара любов?
— Да, нещо подобно. Бяхме веднъж на театър и героинята там се наричаше Лайза. Знаеш как става понякога. Трябва да е видял у нея нещо, с което му е заприличала на мен.
Но всъщност най-добре да не говорим за това, каза тя. Ръцете й го потърсиха в полумрака. Къде си, запита. Сякаш си много надалеч оттук. После устата й пак докосна лицето му и тя прошепна:
— Това е по-хубаво от всякакъв разговор, нали? Не го ли предпочиташ?
След известно време той се обади.
— Оня човек. Тоя, с когото си ходила на театър. На него ли ти заприличах?
— Донякъде — отговори тя. — Но ти си по-едър. Ти си изобщо по-голям мъж…
— А как се омъжи за този?
— За Калвин ли? — Гласът й, спомни си той много след това, бе изненадващо безразличен. Прозвуча му едва ли не грубо. — О! Знаеш как — за да ми мине.
— Да ти мине от другия ли?
— Той загина — каза тя. С безизразен глас му заговори за войната, за някакво въздушно нападение, за бомбата, която с механично равнодушие бе заличила едно човешко същество. — Отиде на кино и вече не излезе оттам. И следа нямаше от него. Щяхме да се женим. Щях да си имам някого само за себе си, а изведнъж…
Засмя се сухо, на пресекулки, сякаш се закашля.
— И ето ме сега тука. В безизходица — натърти тя. — Отначало дойдох като икономка. После той пожела да се оженим. — Гласът й бе равен. — Така щеше да му е и по-евтино. Нямаше да ми плаща.
Не за пръв път, каза й той, си мислел, че най-простото ще е да си вдигне куфара и да го изостави.
Тя пак се засмя с оня смях, нито заекване, ни кашлица.
— Да се вдигна? И да изоставя тия четиристотин хиляди лири?
Преди да се е окопитил, за да изрази смайването си, запита го — чувал ли е за „Патент Фреско — пружинена стяга“? Самата тя нямала точна представа какво е. Нещо във връзка май с часовниковия взривател.
— Тъй беше, мисля — взривател — каза. — Нещо във връзка с възпламеняването на бомбите и стрелбата на оръдията. Не съм го виждала. Но Калвин го е изобретил. И ще си получава процента во веки веков.
Той се опита да си припомни дребното телце със сламена шапка, неподвижния гневен червей сред цветята.
— Няма да е лошо, нали — четиристотин хиляди? — повтори тя.
И това, и него го изрече някак си просто така, сякаш беше нищо. Дори не можа да разбере на него ли го казва, или размишлява гласно. Лежаха един до друг на покрития с шал диван. Чувствуваше тялото й притиснато към неговото в тъмнината, а себе си усещаше като сърцевина на всеобхватно спокойствие, неистинско като гласа й, който се лееше и даваше израз на мислите й:
— Какво би сторил с толкова пари, ако ги имаш? Или дори с половината? Знаеш ли аз какво ще направя? Какво бих искала да направя? Ще си купя къща на остров, там някъде, където морето е топло, където по цял ден ще мога да плувам и да се изтягам на слънце. Какво ще кажеш, а? След всичките години в това бунище тук!
— Сигурна ли си, че ще ги получиш?
— Видях завещанието — отвърна тя. — Сигурна съм. В моя полза е. Няма друг, само аз съм. Освен това привързан е към мен. Мила съм му.
Бягай, обади се вътрешният му глас, бягай оттук. Преди да е станало късно. Преди да си загазил по-дълбоко. Не ставай глупак. През цялото време съзнаваше, че е глупак да лежи тук с нея, жена с такъв странен характер, със съпруг някъде горе над тях, и неволно трепна, извърна се при шума на клонка, която драскаше по външната стена.
— Лежи си спокойно — прошепна тя. — Няма от какво да се тревожиш.
Да се тревожа ли — помисли си той. Че кой ще вземе да се тревожи от такова съсухрено дребно червейче като този дядка? Не от друг, а от този дядка! Това го разсмя.
— На какво се смееш?
Нещо го подтикна да изрече:
— Аз — на остров! Опитах се да си го представя. По цял ден да лежиш на слънце. Да плуваш и да се излежаваш на слънце. Ех, че блаженство!
Засмя се отново, защото наистина беше невероятно.
— Какво му е смешното?
— Аз съм нощен шофьор. Карам двутонен камион.
— И си само на двайсет и пет — каза тя. — Това ли ти се ще да правиш цял живот? Да караш камион? Да се трепеш нагоре и надолу по този път?
Това ли искаше наистина? Не, май че не. Не беше мислил. Просто винаги си бе представял, че иска точно това. Свикнал беше с представата. Не беше лоша професия.
Тъкмо се готвеше да отговори, тя се размърда в мрака. Облегна се на лакът и се надвеси над него, докосна с устни лицето му с изненадваща кротка нежност, а тялото й се притискаше о̀ неговото.
— Вече разсъмва — прошепна тя. — Хайде, люби ме и тръгвай. Закъсня с часове.
— Ще ги наваксам.
После остана да лежи притихнал на дивана, подпъхнал длани под главата си.
— Не ти ли се тръгва? — запита тя. — Харесва ли ти да го правиш с мене? Толкова ли хубаво го правя за теб?
— Не мога да кажа, че е лошо.
Тя се засмя безшумно и пак го целуна.
— Как бих искала да тръгна с теб. Един свободен ден и едно дълго пътуване — в камиона само ти и аз. Хубаво ще е, нали? А може пък един ден наистина да дойда с тебе — как смяташ? Когато се измъкна от това тук?
— Но не с камион.
— Не, не с камион — съгласи се тя.
Когато тръгна да го изпрати, сложи тортата за рождения си ден в кутия и му я подаде за из път.
— Изглежда необичайно, нали? Сама да си правиш торта за рождения ден, сама да изписваш името си отгоре и да си я самоподариш! Ако не беше заради теб, нямаше и да се сетя, че имам рожден ден.
Сега за пръв път в гласа й прозвуча горчивина; пое дълбоко дъх, сякаш за да потисне риданието. Изведнъж той изпита към нея искрено и нежно съчувствие. Стори му се трогателна и хубава, застанала под шофьорската кабина в просветващия нов ден, в новата смарагдовозелена рокля.
— Виждаш ме как живея — продума тя. — Като една вдовица!
Поиска му се да я развесели, намигна й и викна:
— Довиждане до утре, Лайза!
В усмивката сивите й очи сякаш се доближиха подобно две лъскави стоманени връхчета, които се сбират, за да го приковат на мястото му.
— Обичам те заради тези думи — възкликна тя.
Три седмици по-късно той спря там късно през нощта, в разгара на гръмотевична буря. Августовският въздух тегнеше от задушните изпарения на целодневния горещ и бързо изпаряващ се дъжд. В ярките и многобройни фойерверки на светкавиците успяваше да види как цели ниви от пшеница и ечемик са полегнали ниско, спитени като бели сламени рогозки под разплаканите небеса. Когато тежкият камион нагазваше в дълбоките локви, пътят отпред закипяваше в бели водни фонтани с гръмотевично ехо.
Не си спомняше мисълта за нея да го е радвала тъй, както през тази нощ. Дрехите му лепнеха от пот и той си представяше закътаната стая, чая, нещо за хапване, удоволствието да полежи с нея в тишината, далеч от заслепяващия блясък на фаровете пред непрогледното предно стъкло във влажния мрак и пороя.
Но още щом я видя, разбра, че спокойствие няма да има. Вместо обичайната настолна лампа до дивана и синия пламък на спиртника големият старинен полилей блестеше с всичките си крушки. Тя се разхождаше напред-назад, пушеше цигара и всмукваше дълбоко и развълнувано. Пепелникът на масата бе препълнен с угарки. Роклята й отпред сивееше от пепел и за втори път, откакто я познаваше, след оная нощ, когато се повреди камионът, тя му се видя развлечена, стара и изморена.
Бе толкова възбудена, че не се и сети да го целуне. Стори му се дори, че присъствието му я нервира.
— Не вярвах да се появиш в тая буря — каза тя.
Започна да й обяснява, че работата му била да пътува, все едно какво било времето, но забеляза, че нито го слуша, нито я е грижа какво й разправя. Известно време, докато пътуваше, го бе занимавала представата за нейния слънчев остров. „Някъде далеч от този отвратителен дъжд. Далеч от този прокълнат от бога климат — си бе повтарял той. — Давам всичко, за да се махна от това!“
И тогава, сякаш знаеше, че точно за това си е мислил, тя каза:
— Струва ми се, че Калвин бере душа. Може и да е умрял. Не смея да отида при него.
— Господи! — ахна той тихо, почти шепнешком. През ума му — разтърсващо, нелепо, отблъскващо дори — проблесна споменът за ония четиристотин хиляди, за които му беше говорила, и той попита смутено:
— Защо мислиш така? Какво му е?
— Сърцето му е много болно — обясни тя. — И от бурното време. В такова време не може да поема дъх.
— Най-добре аз да си вървя!
— Не, не си отивай — спря го тя. — Ние първо трябва да проверим как е — после ще си вървиш.
„Ние“ ли, трепна той и за пръв път като неудържимо сърцебиене го разлюля ужасно притеснение.
— Към девет вечерта обикновено изпива чаша уиски и взема две-три от таблетките. Това го приспива.
— А сега взел ли ги е?
— Не още — отговори тя. — Качих се при него в шест, а той лежеше като пън. Оттогава не съм се качвала. Не събрах сили. Лежеше там също като пън.
— Може да е спял.
— Не приличаше на заспал. Изглеждаше особено. По-различно.
Като в просъница той изкачи широкото, незастлано дъбово стълбище. Обувките му тропаха гръмко и го обхвана тежко и непреодолимо чувство, че трябва да ги събуе от уважение към вероятния мъртвец, изпънал се в някоя от стаите над него. В последния миг му бе напомнила да вземе бутилката с уиски и чаша, а той забрави да попита коя е стаята, но тя викна отдолу:
— Ще я видиш. В дъното на коридора. Вътре свети. Вътре винаги свети.
В този миг почувствува, че не е на себе си. Сякаш бе изул обувки и се движеше, тласкан от някакви потискани рефлекси. Неусетно се озова в спалнята.
Беше голяма спалня, а по средата, неопряно до ни една от стените, имаше евтино месингово легло. Подът й бе покрит с линолеум и в чинийка на масичката до леглото мъждукаше къса дебела свещ. На западната стена на стаята имаше висок прозорец, от ония, дето се вдигат нагоре; прозорецът беше отворен, дъждът заливаше линолеума и той лъщеше като сива мокра кожа под блясъка на светкавиците.
— Мистър Бродрик — повика той тихо, — мистър Бродрик!
Още веднъж след това пак щеше да стои така пред дребната безкръвна фигура, да казва пак същите думи и да чака, притаил дъх, но много по-напрегнат отсега, за отговор. Сега, този път, нямаше отговор. Самият той сякаш бе спрял да диша и след като повика трети път, от гърлото, което пъхтеше едва-едва, както пристъргва някой стар, несмазан механизъм, се чу сухо хриптене — Бродрик се опитваше да поеме въздух.
А след това го видя да се надига и да сяда подобно кукла, с ръце вкочанясали и протегнати напред. От облекчение ли, от яд ли, или от страх пред нещо, Уилямс прекоси стаята и пусна прозореца. Краищата на рамката бяха мокри, ръцете му се хлъзнаха, като я хвана, и тя с трясък се стовари върху наводнения перваз. Дъждът още валеше проливно, но бурята отминаваше и блясъците на светкавиците бяха като далечно глухо ехо откъм хълмовете. Каза:
— Мисис Бродрик ме прати да затворя прозореца.
Всъщност, помисли си, какво ли й обяснявам на тази фигурка, която не е помръднала, откакто съм отворил вратата? Пристъпи към леглото и запита:
— По-добре ли си, дядка? Сега вече ще заспиш, нали?
Изтри потните си длани о панталоните и се поуспокои, когато забеляза в светлика на свещта как малките очички отвръщат безмълвно и учтиво на неговия поглед.
— Позна ме, нали, дядка? — Пак не получи отговор. — Хайде сега, бъди добро момче, дядка, изпий това уиски и се опитай да поспиш, искаш ли?
Вече бе досами леглото. Задъханото дишане на Бродрик му заприлича на онова дрезгаво проблейване на овце, което чуваше понякога, като спираше в среднощна доба да дремне в някое самотно, тихо място.
И неочаквано, необяснимо, най-вероятно от чувството на облекчение, обзе го жал към стареца. Имаше нещо и отблъскващо, и затрогващо в това дребно изпружено чучело, седнало в полумрака неподвижно и занемяло под грехота на гръмотевиците и проливния дъжд като дете, изплашено от бурята.
Нещо го подтикна да се пресегне и да докосне тези изпънати върху завивката ръце. Никога нямаше да забрави допира до грапавата студена плът. Почувствува, че е докоснал самата смърт в живата плът и само още веднъж, след време, изживя пак такова отвращение и такъв ужас.
— Хайде сега, дядка — каза той. Прихвана отпуснатата, страшно лека черупка от кости и кожа и се опита, много внимателно, да я положи обратно на възглавницата.
— Къде е Франси? — обади се черупката.
— Уморена е. Полегна си. Уморена е от тревоги по тебе.
— Добро момиче е тя, Франси — каза старецът. — Животът й тук не е много весел.
Тези думи, осъзна Уилямс, бяха също учудващо трогателни. Всякога си бе представял, че между двамата съществува вражда: една от онези безкрайни вражди, която — всяка от страните знае — само смъртта може да заличи. Изненадата му бе толкова по-силна не само защото откри тук мило чувство — поне от страна на стария, а и защото Бродрик най-неочаквано запита:
— Ти беше шофьорът на камиона, нали? Тя ми разправи колко си добър към нея.
— А! Дребна работа — изрече Уилямс. — Обичам да услужвам на хората, когато мога.
— Така ли? Тя е много мила с мен. Много мила. От дълги години. И тя заслужава малко радост.
— А сега искаш ли да си глътнеш хапчетата, дядко, и малко да поспиш?
— Не мога да спя в такова време — оплака се Бродрик. — Задушавам се.
— Като си глътнеш хапчетата и две-три глътки уиски, ще заспиш като младенец!
— Уиски ли?
— Уиски, да. Донесох го — обясни Уилямс. — Ей го там на скрина.
— Кой казва, че мога да пия уиски? Не ми позволяват да пия уиски. От години не съм кусвал уиски. Навремето много го обичах…
— О! Хайде, хайде, дават ти да пиеш уиски. Знаеш, че ти дават да пиеш уиски. Госпожа Бродрик каза, че ти дават.
— Пиех наистина — преди година, две, но…
— Сръбни си една глътка, дядко — подкани го той. — Ще ти помогне.
Щедро наля уиски в чашата и един от най-ярките му спомени за Бродрик в оная нощ бе картината на дребната разтреперана фигурка, седнала в леглото, със странна усмивка, изписана по лицето, осветена от свещта. Бе лъчезарната, светлоока усмивка на малко момче, подкупено с ласки или обещания да си легне, да слуша и накрая — да заспи. С нескрита наслада старите сухи устни звучно смучеха и ближеха алкохола от чашата; Уилямс запита:
— Колко хапчета?
— Взимам три или четири.
— Добре. Тогава четири.
Преди да си пожелаят лека нощ, Уилямс прибра шишето. Запита:
— Сега си добре, нали, дядко? Как смяташ — ще успееш ли да заспиш? — И видя старите очи, извадени от вцепенението и събудени от алкохола, да съзерцават него и бутилката с несдържана и ненаситна алчност.
— Хайде сега, дядко, не ми казвай, че вече си готов да ти долея. И след като от сума време не си слагал капка в уста.
— Едно напръстниче!
Докато Уилямс му пълнеше чашата, сбръчканите ръце затрепериха от алчна радост.
— Ами ти? — запита го Бродрик. — Пийни и ти една капка.
Късно е, отказа той, а и няма друга чаша; ала Бродрик посочи бутилката. И по лицето му пробягна усмивка. Уилямс вдигна шишето и отпи една здрава, хубава глътка, а Бродрик рече:
— Пък докторите по едно време разправяха, че щяло да ме свърши. Защо не поседнеш?
— Няма как, дядко. Трябва да бягам.
— Накъде отиваш? Ти беше нощният шофьор, нали? Тя ми разказа за тебе.
— Оттатък Ексетър. По закуска трябва да съм вече там.
— Разбирам. Благодаря ти, че се отби да ме видиш. Как ти се струва това уиски? Предпочитам го разредено, а ти?
Това бе изречено бавно, дрезгаво, накъсвано от хрипкави придихания. И напук на всичко по лицето му на два-три пъти пробягна тънка усмивка. Накрая пак започна да сочи бутилката и да кима към чашата си.
— А, стига толкова, дядко. Чака ме път. Я си представи, че ме хванат както воня на бъчва?
— Добре тогава. Но пак ще се отбиеш, нали?
— По някое време. Повечето нощи не остава време.
— Отбий се, моля ти се — каза Бродрик и гънката на една усмивка, жълтеникава, повече от всякога като бръчка по врата на белезникав червей, който бавно извръща глава, отново проряза лицето му. — Приятно ми е да си говоря с теб. Нямам с кого да си приказвам.
Като излизаше от стаята, където мъждукащата свещ балсамираше и съхраняваше Бродрик в светлия си стълб, Уилямс тъй остро усети, че смъртта я няма, щото не му оставаше друго, освен да й се подиграе, така както й се подиграва спасеният от явна гибел.
— Напери се като младо петле — засмя се той. Долу в коридора тя го чакаше както я беше оставил, сигурно се беше ослушвала през цялото време. — Като нищо ще доживее до стоте!
— Не говори така! — промълви тя. Лицето й беше неописуемо в оскъдната светлина на единствената електрическа крушка, скрита в цветното стъклено кълбо над нея. Бе сгърчено от напрежение. Мускулите на шията и страните й бяха хлътнали и потъмнели и това я правеше ужасно напрегната, като смъртник. — Не бива да говориш така. Да беше го видял днес следобед…
Стреснато го запита:
— А чашата с уиски? Даде ли му чашата с уиски?
— Чашата ли? — умилено се засмя Уилямс. — Трябваше да ни видиш. Как се насмукахме. Двамата. Пийнахме си като стари приятелчета.
— Не разбирам как можеш да се шегуваш — прошепна тя.
След време, когато вече всичко бе свършило, то бе едно от нещата, които не можеше да си обясни. Само един недосетлив глупак би могъл да се шегува с това. Ала онази нощ в облекчението, че не е трябвало да се сблъсква със смъртта, шегата бе за него начин да се разтовари. А всъщност не бе искал да се шегува; изглежда, алкохолът ме е развеселил, каза си той. Просто му бе олекнало, че смъртта не е усложнила нещата. Не желаеше да има вземане-даване със смъртта. Ако ненавиждаше и мразеше нещо, това бяха умирането и смъртта. Веднъж близо до Лондон беше видял трупа на някакъв мъж, прострян на тревата след едно сблъскване, лицето бе закрито с вестник и тази гледка непрестанно се връщаше в представите му, отблъскваща и натраплива, дни и нощи наред.
— Вече можеш да тръгваш — каза тя.
На сбогуване, като я прихвана през раменете, усети я, че цялата трепери. Жилите на врата й бяха изопнати и студени. Ако не беше несдържаната светлина, пламтяща в очите й, би рекъл, че всъщност мъртвецът е тя.
— Ей, я се съвземи. Съвземи се — разтърси я той. — Трябва да се стегнеш. Престани да го мислиш.
Чу зъбите й да щракват, сякаш ключ се превъртя в ключалка.
— Не искам да съм сама, когато се случи — каза тя. — Това е. Няма да издържа, ако стане, когато съм сама.
— Успокой се — приласка я Уилямс. — Утре пак съм тук.
— Добре. — С усилие тя се овладя. Пое дъх шумно и дълбоко. — По щорите ще разбереш дали е станало нещо.
Отбивал се бе може би пет-шест пъти за тия десетина дни или две седмици, преди да се случат две неща. Подобно на многобройните други неща, които се бяха случвали, и тези бяха най-обикновени. Стана му навик всеки път да се качва горе, да пожелава лека нощ на Бродрик — „идвам да те завия, дядко, и да ти налея от капките за сън“, — да се увери, че старият сбръчкан врат е преглътнал хапчетата, да си поприказват, да пийне с него чаша уиски и именно след четвъртото или петото такова посещение тя му съобщи:
— Знаеш ли, привързал се е към теб. Симпатичен си му. Днеска ми каза. Чака те с нетърпение.
А после додаде, сякаш е пропуснала, уж между другото:
— И още нещо ми каза за тебе.
— Сигурно е лошо.
— Не. Вероятно ще си промени завещанието и ще ти остави малко пари, това е.
— Охо, хвръкна ми шапката!
— Не, признай — много ще е мило, нали?
— Обираш ми ума!
— Сега вече и ти ще можеш да си имаш остров, нали?
— Но защо ще го прави? — учуди се Уилямс. — За него аз съм никой. Почти непознат.
— Казва, че си му продължил живота — обясни тя. — Разправя, че си му вдъхнал увереност. — Усмихна се. — Е, разбира се, може и аз да съм помогнала малко. Мъничко — заради теб.
После, на дивана, когато той се готвеше да тръгва, тя пак измъкна из полумрака, за втори път от доста седмици насам, познатия коварен блян за острова: слънцето, морето, безделието, веселото съжителство.
— И все тъй — шептеше тя. — Непрекъснато. Край на тази отвратителна страна. Където никога не можеш да се стоплиш. Където непрекъснато вали. И тези гнусни зими.
— Само за мен е — въздъхна той. — Ей за това душата си давам.
— Може би вече не е далеч.
— О! Аз мога да чакам — готов съм и до второ пришествие да чакам за такова нещо.
— А аз, знаеш ли ти аз откога го чакам? — Тя крещеше със странен, едва сдържан шепот, охрипавял в мрака от гняв и безсилие. — Десет години, откакто чакам, а сякаш са десет хиляди — ти колко би могъл да чакаш така? Без радост, без любов, без нищо. Когато се омъжих, казваха, че нямало да доживее и година — шест месеца дори. От сърдечна болест като неговата — разправяха — не се оцелява. От най-малката тревога ще се строполи — и край.
Сега гласът й стържеше от студения потискан яд.
— Но както виждаш, не болните са, които умират? Здравите ги покосява смъртта. А болните, те креят до безкрай!
За миг му се стори, че ще избухне в несдържан плач. Чу я да поема въздух с дълбоко стенание.
— Извинявай. Не можах да се овладея. Просто не знам какво щях да правя, ако те нямаше — обади се тя.
Зачуди се какво да й отговори. Не за пръв път го смайваше този променен от вълнение глас. Лежеше като хипнотизиран, а тя продължи:
— Преди да те има, беше много тежко. А сега е направо ужасно. Не мога повече да чакам — не мога!
Като си тръгваше, счу му се, че Бродрик вика от спалнята.
— Да, възможно е — каза тя. — Страшно е неспокоен. Ще се качиш ли? Дай му още една-две таблетки, ако не е заспал. И една глътка, да се успокои.
Подир два дни един колега, дневен шофьор, на име Дейвис, си счупи китката в депото, когато манивелата му отскочи назад. Готвеше се да тръгва с товар гипсови панели към Бристъл. Така Уилямс се озова на път от Лондон в осем сутринта вместо в осем вечерта, пръскан от мъгливия септемврийски дъжд, който полепваше по предното стъкло в противен мазен слой.
След двайсет мили реши да спре, да измие стъклото, да хапне порция яйца с бекон и да изпие един чай в ресторантчето, където понякога закусваше на връщане към Лондон откъм запад. Докато опържи яйцата, собственичката му подаде сутрешния вестник и той поседя облакътен на бара, раздвоен да заложи ли рисковано на коня Снежна буря в надбягването в Хърст Парк днес следобед, или да прояви здрав разум и да спечели малко, но сигурно от фаворитката в Уърстър на име Лорелай.
Като четеше, жената се наведе към него иззад машината за чай и каза:
— Тук пише нещо, от което сутринта направо ми призля, като дойдох. Ето го на̀, тука е, него четях, като влязохте. Не гълтам пак, та ако ще пет нощи да не мигна. Прочетохте ли го? — Тя разлисти страниците вместо него. — Тази сутрин съм като схваната в ръцете. Аха — ето го на.
Послушно, без да го проумява в първия миг, той зачете репортажа, посочен му от жената. Беше описание на съдебното разследване около смъртта на някаква актриса. Смъртта й, заявяваше следователят, била трета по рода си през настоящия месец: тревожно положение, което трябвало да служи за предупреждение към ония, които вземали сънотворни таблетки и едновременно с това преди лягане изпивали по чашка концентрат — бренди или пък уиски. Трябвало дебело да се подчертае, че комбинацията от тези две неща най-често била смъртоносна.
— Правила съм го и аз точно същото — възкликна жената. — На два-три пъти миналата зима. И онази седмица — пак. Две таблетки и една яка глътка „Джони Уокър“. На това отгоре — неразредено! Мислех си, че трябва нещо да…
От миризмата на бекона и яйцата изведнъж му се повдигна неудържимо. Миг по-късно вече крачеше навън, пляскаше направо през големите черни дъждовни локви, от край до край залели посипания със сгурия паркинг.
Мина време, докато осъзнае вали ли още, или не. Чак след десет-петнайсет мили скрибуцането на чистачките върху сухото предно стъкло го извади от вцепенението. Ръцете му лепнеха от пот, а по гърлото му дереше суха, кисела кора. През повечето време вместо пътя отпред, който съхнеше на септемврийското слънце, очите му виждаха размазано, натрапливо грозната къща, която всеки на свой ред продължаваше да достроява. Картината излъчваше нещо и зловещо, и лъчезарно. Виждаше я обвита ту в червеникавото сияние на спиртния чайник, ту в треперливата светлина на късата дебела свещ и пронизващите отблясъци на светкавиците през нощта, когато за пръв път се качи при Бродрик. Опита се да си спомни колко ли пъти е бил в онази стая и колко ли хапчета и чаши е подал на Бродрик, ала от всичко най-много го учудваше, че е излязъл такъв глупак — да се отбива там, да ходи непрестанно и да й вярва.
Когато наближи къщата, слънцето вече напичаше от ясното небе. Реши да остави камиона по-далеч, на билото на хълма, и да се промъкне откъм задната страна. Въздухът бе влажен и гъст след падналия дъжд и като слезе от кабината, усети, че коленете му се сгъват като омекнали, а това му се стори по-отвратително от всяка болка.
Прекоси някаква нива и влезе в градината през оградата, рухнала под къпините и повета. Погледна към прозорците, но щорите не бяха спуснати. До този миг не осъзнаваше напълно какво всъщност иска. Само усещаше, че се бори объркано, изтръпнал от страх, с непоносимото чувство на гадене, с ужаса, че е влязъл в клопка, с отвращението си от смъртта.
Тогава се сети за оранжерията. Сети се, че Бродрик седи там следобед. Чувал я бе да споменава за някакъв градинар на име Смитсън, който идвал сутрин за два часа да подрежда цветята и по пладне си тръгвал.
Не разбра колко е стоял пред вратата на оранжерията, викайки Бродрик — така, както беше стоял пред спалнята.
— Мистър Бродрик — повтаряше той. — Мистър Бродрик!
Фигурката със сламената шапка седеше сред цветята. Изглеждаше изпаднала в същото бездушно вцепенение, в каквото Уилямс я бе намерил там първия път. Лицето беше нашарено както тогава с петна от цветна светлина, която струеше омекотена от покрива и го превръщаше във вкаменено цвете.
В първия миг не разбра дали всъщност пред него не седи мъртвец. Гаденето и отвращението го връхлетяха отново. После отвори вратата и през спарената, неестествена жега на оранжерията видя Бродрик да се размърдва, очите му да оживяват.
— Уилямс! — възкликна Бродрик. — Как се озовахте тук?
В нажежения топлилник, разискрен под следобедното септемврийско слънце, безкръвното лице плуваше в пот.
— Добре ли сте, мистър Бродрик? Отбих се да видя как сте.
— Отлично! — Лицето се разлюля в прегрения въздух като цветно листче, което ей сега ще се отрони. — Това не ти е времето, нали?
— Промяна в работата — обясни Уилямс. — Сега съм на дневна смяна. Наистина ли сте добре, мистър Бродрик? Не искате ли малко пресен въздух?
— Отлично! — повтори Бродрик. — Благодарение на тебе!
Уилямс не вярваше на ушите си. Изумен, той чуваше Бродрик да нарежда:
— Това уиски, изглежда, ми продължи живота. Много добре ми се отразява. Поддържа сърцето, без да му вреди.
В задушната горещина сред аромата на цветята Уилямс усети как потта му избива през всяка пора.
— Трябва да тръгвам, мистър Бродрик — извини се той. — Трябва да бягам. Трябва да стигна в Бристъл преди пет.
— Видя ли се с мисис Бродрик?
— Не.
— Не искаш ли да я видиш? Сигурно спи в някоя стая.
— Не днес — спря го Уилямс. — Днеска бързам.
Беше стигнал до вратата на оранжерията, беше я отворил, готов да излезе. Свободният прохладен въздух отвън нахлуваше в душния парник.
— Нещо да й предам? — запита Бродрик. — Искаш да да й предам някакво съобщение?
Съобщение ли? Постоя малко, убеден, че няма какво да й съобщава. Каквото и да изречеше за някакъв остров, за морето, за слънцето или пък за самата мисис Бродрик, която нощем не можеше да спи, щеше да прозвучи съвсем безсмислено.
Ала накрая все пак реши, че има нещо да съобщи.
— Кажете на мисис Бродрик, че повече няма да минавам оттук. — Прекрачил бе навън; най-сетне вдишваше прохладния, сладкия, свободния въздух. — Предайте й, че от днеска нататък аз ще работя само денем.
Роден в Балимони, Ирландия. Бивш банков директор, Патрик Бойл се появява на литературната сцена едва през 1956 г., когато при участието си в анонимния конкурс за разкази на вестник „Айриш Таймс“ получава едновременно първа, втора, четвърта и пета награда. Публикувал е три сборника разкази: „Нощем всички котки са сиви“ (1956), „Жълтеничав свят“ (1969) и „Изглед от Голгота“ (1976), както и романа „Като всеки друг“ (1966). Ирландската критика го определя като сатирик с „експлозивна сила“.
— Какво четеш, скъпи?
Гласът й беше приглушен от дебелото поло, което събличаше с мъка.
Той придърпа завивките върху гърдите си, нагласи по-удобно възглавницата и обърна страницата.
— Какво казваш?
— Цяла вечер… — показа се брадичката й — … не си обелил… — полото се изхлузи покрай обърнатите й уши — … нито дума. Тая книга трябва да е… — последно усилие и вече бе свободна — … страшно интересна.
— Ъ-хъ.
Тя хвърли полото върху седалката на един стол, разтърси острата си черна коса и критично се заоглежда в огледалото.
— Забол нос в някаква стара книга — осведоми тя намръщеното, загоряло от слънце отражение — и цяла вечер дума не продумва. — От огледалото изпитателно я гледаха две очи, черни като трънки, дълбоки и с тежки клепачи. — Знаеш ли, скъпи, чувствувам се самотна в тази къща през деня. — С несигурни пръсти тя приглади ветрилообразните бръчки около очите си. — Погледът й плъзна по застрашителните гънчици и бразди по шията и търси утеха в стегнатата загоряла плът на раменете и ръцете. Лицето в огледалото се усмихна печално. — Още малко и ще започна да си говоря сама.
— Ъ-хъ. — Той разтърка между палеца и показалеца си повдигнатата страница, преди да я прелисти.
Тя рязко се обърна.
— Ама ти изобщо не слушаш какво ти казвам!
— Извинявай, гълъбче. Не те слушах.
Тя протегна ръка. Заинтригувана.
— За какво се разказва все пак?
Той й подаде книгата.
— „Язовецът“. — Тя прелисти набързо няколко страници. — Прилича ми на учебник.
— Учебник е.
Намръщена, тя внимателно разгледа рисунката върху обложката.
— И откъде се взе у теб тоя внезапен интерес към язовеца? — попита тя.
— Видях я — той кимна към книгата — изложена на една витрина.
— Но какво, за бога, те накара да я купиш?
— Някакъв внезапен порив. Напомни ми за онази почивка на Сините купени[21]. Когато гледахме боя с язовеца.
Лицето й се оживи.
— Но това беше толкова отдавна.
Той се обърна настрана, подпъхна завивките около раменете си и зарови глава във възглавницата.
— Помня — промърмори той, — спомням си всичко много добре.
Прозя се.
— В книгата се разказва за живота на тия приятелчета.
Язовецът — meles vulgaris — е от рода на месоядните животни, обитаващи земни леговища. Живее в хълмиста или гориста райони в почти всички части на страната. Среща се по-често в западните, отколкото в източните области.
Неделя сутрин. Пред вратата на черквата обичайната тълпа мъже, скупчени наоколо на групички, приказват за футбол, кучета, махмурлук, времето. Отстрани Мики Хоган нещо маха с ръка. Отдалечава се от тълпата, преди да заговори.
— Ще ходиш ли днеска на мача?
— Не знам. Защо?
— При Джони Джон ще има бой с язовец.
— Сериозно? Какви са им кучетата? Да не мислиш, че някой ще си остави кучето на един борсук да го осакати или убие.
— Хокър Дауни ще докара скапаното си кутре. Ирландския териер. Един хубав пердах може да му се отрази добре.
— А други!
— Ще има още един ирландски териер. Стабилно куче.
— Чие е?
— На помощник-енорийския. Момчетата ще го отмъкнат веднага щом той тръгне за мача.
— Боже господи! Представям си каква врява ще дигне, като разбере.
— Докато се върне от мача, кучето отдавна вече ще го чака пред вратата. Е, може да има някоя и друга драскотина след тая разходка, но глупавото псе и без това постоянно си докарва неприятности на главата. Само вземаш колата и тръгваме за Купените. Голям цирк ще бъде.
— Как са го хванали язовеца?
— Нали си спомняш, дето Джони Джон се оплакваше, че някаква лисица им издушила кокошките?
— Е, и?
— Ами вчера заранта намерили отпечатъци от лапи пред курника. Следите водели към дупката на язовец на един хвърлей място от къщата. Разкопали леговището, убили женската и трите малки, а господин Борсук днес следобед излиза на ринга.
Язовецът е представител на рода „месоядни“ и има големи зъби, но противно на разпространеното мнение, не напада домашни птици и млади агнета. Храни се с насекоми, дребни бозайници, охлюви и земни червеи, както и с някои растения — например плодове, орехи и трева.
Тя продължаваше да прелиства книгата, вперила невиждащ поглед в непознатите фотографии. В гърдите й се надигна нежност, сви се на топка в гърлото и овлажни очите й. Може би той също мислеше за сватбеното пътешествие, когато бе взел служебната кола и двамата отидоха в малката къщичка на леля му Елън в подножието на Крогорам. Нямаха пари да отидат другаде. Но кой обръщаше внимание на това? Прекараха там три седмици, отрупвани с грижи и глезени от леля Елън.
Обикаляха заедно из пустите хълмове и като луди се надвикваха с ехото. Зашеметени. Пияни от любов. Свързани от такава ненаситност един за друг, че жаркото лятно слънце сякаш угасваше, когато трябваше да се разделят дори само за миг.
Цели три седмици те бяха едно-единствено същество — изгарящо от жажда тяло, което поглъщаше щастието като сюнгер. И точно в последния ден от тази незабравима почивка двамата бяха взели със себе си Мики, за да гледат боя с язовеца на Сините купени.
Когато колата избоксува последните метри от пътя и влезе в двора на Джони Джон, вече насъскваха кучетата. Цяла тълпа мъже планинци бяха наобиколили Хокър Дауни — дребничък, припрян всезнайко — и го наблюдаваха как се мъчи да подмами и натика глупавото си псе в един преобърнат варел. Но всеки път, когато успееше да избута предните крака на ирландския териер във варела, кучето се изплъзваше и хукваше сред зрителите, размахало късата си опашка.
Тълпата дюдюкаше и подмяташе шеги.
— Подпри го по-яко, Дауни.
— Я го разкарай това страхливо пале.
— Дайте да опитаме с кучето на енорийския помощник.
— Хокър, я се наври ти във варела.
Дауни се засегна. Сграбчи кучето за козината на врата и за гърба и буквално го хвърли във варела.
— Дръж, Гари! Дръж борсука! — насъска го той.
Кучето реагира светкавично. Изскочи от варела, стрелна се между разкрачените колене на Дауни и се спря чак когато се добра на безопасно разстояние — нагази из подгизналите нечистотии на бунището, колебливо и обезверено махайки опашка. Нито подсвирвания, нито заплахи, нито ругатни можаха да го помръднат от мястото му.
Не оставаше нищо друго, освен да опитат с териера на енорийския. Макар и против волята му, тази задача възложиха на Мики Хоган, който понякога се грижеше за кучето вместо отец Брадли.
— Обзалагам се, че енорийският ще ме държи мене отговорен за цялата тази работа, ако се научи. Затова си дръжте езика зад зъбите — предупреди той.
Ирландският териер го последва по петите и застана пред отвора на варела. Мики го потупа по хълбока.
— Влизай вътре, юнако — каза той.
Кучето се навря във варела с готовност и докато Мики се изправи, извади иззад ухото си недопушена цигара и я запали, стоеше с изопнати крака и опашката му потрепваше от напрежение, но после бавно отстъпи назад и излезе. Щом се измъкна от варела, то спря и яростно разтърси глава.
Мики го сграбчи и внимателно огледа муцуната.
— Нито драскотина — обяви той. — За тая болест има само едно лекарство — върхът на ботуша ми.
— Ще трябва да се откажеш, Хоган — обади се нечий кисел глас. Беше самият домакин, старият Джони Джон. Стоеше на вратата на кухнята и наблюдаваше сцената с язвителна усмивка. — Казах ви аз да доведете фокстериери, но кой да ме послуша. Тия ваште марди не струват пукната пара за такава работа.
— Че защо пък?
— Не понасят миризмата на борсука, затова!
Една от характерните особености на язовеца са притежаваните от него мускусни жлези. Тези анални жлези се активират вследствие на изпитан страх или възбуда. Усещането за опасност стимулира секрецията и задействува защитния механизъм.
Една ръка разроши косата му.
— Моля те, откопчай ме, мили.
Той протегна ръка по посока на гласа и сляпо затърси из въздуха.
— Хайде де, мързеланчо — подкани го тя. — Не мога да сваля това ужасно нещо сама.
Очите му се отвориха и видяха черни презрамки на сутиен, врязани в загоряла от слънцето кожа. Докато той се мъчеше с впилите се дълбоко в плътта кукички, тя не преставаше да бърбори:
— Какво ще кажеш за тена ми? Цяла седмица съм лежала на тревата пред къщи да се пека. Толкова рядко виждаме слънце, че е направо грехота да не използуваме най-пълноценно тези горещи дни. Бог ми е свидетел, никак не е лесно да хване човек приличен тен. Е, разбира се, зехтинът помага. Но пък трябва да внимаваш да не заспиш, защото иначе ще се изпържиш.
Откопчаният сутиен се смъкна. Тя се завъртя с разтворени ръце.
— Отива ми, нали?
Кафявото тяло изглеждаше обхванато от гигантски слънчеви очила от бяла пластмаса, иззад които свирепо надничаха две гневни, опулени кръвясали очи.
По тялото му полазиха тръпки на смущение.
— Страшно екзотично — каза той.
Тя се изчерви от удоволствие.
— Наистина ли мислиш така?
Той се прозя широко и звучно.
— Разбира се.
Главата му отново се отпусна върху възглавницата.
Решено бе да оставят кучетата да нападат на открито, за да може противната воня да се разсее. Тълпата се дръпна по-далеч от варела. Кучетата бяха вързани на каишка.
Едно от момчетата на Джони Джон обхвана с ръце дъното на варела. Наклони го. Бавно. До височината на коленете си. Дращене. По-високо. Отново дращене. Вдигна го до бедрата си. Тишина.
— Закрепил се е синко — извика Джони Джон. — Ще трябва да го изтърсиш навън. Младежът разтърси варела. Предпазливо. Не се случи нищо. Този път по-силно. Пак нищо.
— Май ще останеш без наследство, ако продължаваш така — извика някой.
— Завърти варела обратно, Питър — заповяда старецът.
Сред тълпата се чуха одобрителни възгласи.
— Стабилен човек.
— От стара коза яре.
— Само за тебе работа, Джони.
Питър бавно завъртя варела около основата му. Тълпата започна да го обгражда по-отблизо. Старецът напусна мястото си пред вратата и също се приближи. Едно от кучетата изскимтя.
На четвъртината оборот язовецът се плъзна навън, като все още диво дращеше с нокти, за да намери опора.
Залегна на земята, обърнат с лице към мъчителите си; сивочерните косми на гърба му бяха наежени като на таралеж, а бялочерната му глава лежеше, притисната до самата пръст. Въпреки че стоеше неподвижно, цялото му тяло — от муцуната до късата опашка — излъчваше овладяна мощ.
Това свирепо, едва сдържано напрежение властвуваше над тълпата като застрашително вдигнат юмрук. Никой не помръдваше. Питър все още държеше във въздуха наклонения варел. Догорялата угарка опари дланта на Хоган, но той не обърна внимание. Спрял насред двора, Джони Джон чакаше с вдигнат ясенов бастун.
Отново изскимтя куче.
Свитият досега язовец изведнъж се стрелна напред. Не потърси пролука в редиците на враговете си. Хвърли се направо срещу тях и те се отдръпнаха пред него. С викове и ругатни, блъскайки се с рамене, с лакти, с ръце в желанието да се махнат от пътя на това бясно, освирепяло същество, те отстъпиха.
През този проход се втурна язовецът. Отвъд бе свободата. Надолу по алеята, през гъстия жив плет, по познатата пътечка, пропита с миризмата на себеподобните, към безопасността — някъде — на едно неопустошено гнездо.
Оставаше един-единствен враг. Джони Джон.
Хитър и упорит като самия борсук, той бе преградил пътя към градинската порта и сега, тропайки с крака и размахвайки бастун, накара язовеца да побегне назад към затворените и залостени стопански постройки.
Объркан, разколебан, борсукът вече тичаше по-бавно, със залитаща, клатушкаща се походка. Пробяга покрай редицата бараки, търсейки убежище, като ту се впускаше напред, ту спираше нерешително, ту отново се впускаше напред — подобно търговец, опитващ се да намери свободно място в претъпкан влак.
Краката на язовеца имат стъпалоходна конструкция — т.е. животното ходи на цяло стъпало, включително и на петите, за разлика от копитните, които стъпват само на пръсти.
Тя се тръшна в кревата и взе да се намества удобно, а той здраво се вкопчи в своя дял от завивките. Накрая тя все пак се сгуши под светлината на нощната лампа, хванала в провряната си между одеялото и възглавницата ръка отворено списание.
Гланцираните страници шумоляха натрапчиво, докато тя набързо ги прелистваше. Но пред очите й се редяха не облечени в палта от норка манекени, пищни блюда с ястия, огромни луксозни автомобили, а сурови, гладни, покрити с мъх хълмове.
— Защо пак не отидем там някой път? — каза тя.
— Къде? — Гласът му бе приглушен от възглавницата.
— В Крогорам.
Той раздразнено се размърда. Пружината изскърца.
— И за какво да ходим там? Леля Елън умря.
— Можем да отседнем другаде. В някоя ферма сред хълмовете.
Той отново се размърда. Обърна се по гръб. И търпеливо, разумно, с досада заговори на тавана:
— Виж какво, Шийла. В ония колиби в Крогорам ще издържиш точно една нощ. Там няма топла вода. Няма дунапренови дюшеци. Няма дебели мъхести килими. Няма грамофони. И преди всичко — няма никакви развлечения. Освен ако тръгнеш по планините да помагаш на овчарите.
Тя почувствува меката еластичност на мъха под босите си крака, хладината на калта, процеждаща се между пръстите й. Сърцето й трепна.
— Или по цял ден да седиш вкъщи и да се задушаваш от пушека на торфа в огнището.
Тя поемаше дъх, долавяйки парливия, упоителен, възхитителен аромат на горящ торф; наблюдаваше със сънени очи как пламъците гаснат в кафявата пепел, заслушваше се в уморените въздишки на прегорелите буци, рухващи в жарта.
— Да не забравяме спокойните нощи, които ще прекараш в компанията на лаещи овчарски кучета, мучащ добитък, а на разсъмване и на кукуригащи до прегракване петли.
Тя се обърна към него.
— Трябва да отидем, скъпи. Някой ден. Та дори ако е само за през деня.
— Добре, добре.
Той се зави презглава.
Язовецът изчезна в прохода между две постройки.
— Измъкна се.
— Защо не го млатна веднъж, Джони?
— Пуснете кучетата.
Старецът скачаше насам-натам в прохода и размахваше бастун.
— Сам се хвана в капана — каза той, докато хората се събираха в свободното пространство. — По-добър избор не можеше да направи, та ако ще да претърси цяла Ирландия.
Беше в задънена улица. Двете постройки — едната от бетон, другата от поцинкована ламарина — бяха свързани с няколкометрова каменна стена, висока колкото човешки бой.
По протежение на тези граници язовецът душеше и колебливо ровеше тук-там земята с предната си лапа. На мястото, където ламаринената барака опираше до стената, той започна да копае.
Докато се вземе решение да пуснат първо кучето на Хокър, язовецът вече бе издълбал достатъчно голяма дупка, за да може да използува и задните си лапи. С тях той изблъскваше назад изровената пръст, която се трупаше на непрекъснато растяща купчина. Когато ирландският териер се хвърли върху него, язовецът, без да напуска убежището си, се завъртя обратно и посрещна нападателя с безмълвно оголени зъби.
Лежеше неподвижно. Единствено озъбената му муцуна се въртеше насам-натам и отбиваше първите лъжливи атаки на кучето. Тази люлееща се, екзотично оцветена на ленти глава — деликатна, изящна, излъчваща свирепа бдителност — сякаш нямаше нищо общо със сгърченото тяло — страхливо, тромаво, сивкаво, — което с положителност принадлежеше на друг, по-нисш биологичен вид.
Кучето скочи. Сграбчи язовеца в основата на главата, където започваха дългите сиви косми, покриващи тялото му. Останало в безопасност от щракащите челюсти чрез тази ловка хватка, то изви нагоре раираната глава, яростно я разтърси и отново я блъсна в земята. Прикова я долу, притискайки я в рохкавата пръст, като в същото време давеше и ръмжеше, ръмжеше и давеше, впивайки зъби все по-дълбоко през гъстата козина, сякаш искаше да ги забие в жива плът.
Намерението си оставаше неизпълнимо. Задавено от грубата остра козина, то бе принудено да отпусне за миг челюсти, за да поеме глътка въздух, преди отново да се хвърли в атака.
Язовецът лежеше търпеливо, със заровена в пръстта муцуна. Изчакваше.
Накрая задъханото куче отпусна хватката си. За миг то се наведе непредпазливо над своя враг, сякаш да го сплаши с олигавената си озъбена муцуна. В този миг атакува язовецът.
Раираната глава се стрелна нагоре. Щракащи челюсти се впиха в провиснало ухо. Скимтене. Бясна борба, докато ръмжащото куче търсеше начин да се освободи. Див вой. Без да изпуска разкъсаното ухо, язовецът внезапно бе посегнал с една от предните си лапи и дереше муцуната на териера — веднъж, още веднъж — с дългите си длетовидни нокти, преди горкото животно да успее да се отскубне. С разкъсано ухо и кървяща обезобразена муцуна то отстъпи назад с квичене.
Джони Джон удари по земята с бастуна си.
— Махай го по дяволите това страхливо псе оттука — каза той. — Започне ли да квичи, ирландският териер не струва пукната пара.
Дауни улови кучето си и го завлече настрана. Язовецът отново се зае да копае. Мики Хоган започна да отвързва втория териер, който трепереше от напрежение и се дърпаше на каишката.
— Не си прави труд, Хоган — пресече го Джони Джон. — Тоя помияр никога няма да се справи с язовеца. Нали ви казвах, че за тая работа трябва по-ловко, по чевръсто животно. Не лениви псета като това тука, дето се вкопчи в нещо и стиска, докато заспи.
Мики вдигна глава.
— Изненадваш ме, Джони. Нямаш ли поне малко уважение към божиите служители? — Той отново се наведе над кучето. — Хайде, отец Фъргъс, покажи им на тия безбожници как се справяш с подобни еретици. — Той отвърза кучето. — Хайде, мойто момче!
Кучето предпазливо тръгна напред. През няколко крачки то спираше, разкрачило лапи, бдително, протегнало озъбена муцуна, приковало поглед върху язовеца, който отново се бе обърнал и очакваше нападателя. Териерът се приближи на една ръка разстояние от раираната муцуна, после спря на място и залегна с изпънати предни крака. Ръмжеше тихо — неспирно ръмжене, което клокочеше толкова дълбоко вътре в гърлото му, че звучеше като безобидно, нежно мъркане.
Язовецът не отстъпваше от позициите си, с лъскави като мъниста очи, напрегнат, с вирната муцуна, с безмълвно оголени зъби.
Двете животни се дебнеха, споени в своята неподвижност от омразата и страха, които свирепо ги стрелкаха от чифт непознати очи. Толкова дълго стояха в това положение, че когато внезапният скок на кучето най-сетне взриви напрежението, сред тълпата се чуха викове:
— Пипна го!
— Браво, Фъргъс!
— Дръж го здраво!
Джони Джон тихо каза:
— Неприятностите ще почнат, като се умори и отслаби челюсти.
Кучето бе захапало язовеца за муцуната и се опитваше да го изтегли от дупката му на открито. Запънал широко крака, язовецът се съпротивляваше. Напразно. Сантиметър по сантиметър териерът с мъка успя да го извлече през купчината пръст, докато накрая докара дванайсеткилограмовото тяло на равното. Точно в този момент задните крака на кучето загубиха опора върху разкаляната земя.
От ненадейното подхлъзване териерът разтвори челюстите си. Този миг бе чакал язовецът. Изхрущяха зъби. От кучето се изтръгна болезнен вой. Тромавото тяло на язовеца се изпълни с енергия — диво гърчене, извиване, мятане. Накрая успя да се освободи. С разкъсана и кървяща муцуна. С едно наранено око. Извлечен извън спасителната дупка. Но свободен.
Той започна да се промъква към своя окоп. Кучето му прегради пътя, заплашително оголило окървавени зъби.
— Горкото животно, тоя дяволски борсук му е откъснал половината език! — каза някой с ужасен глас.
— Аз какво ви казвах? — не се сдържа Джони Джон.
Този път нямаше предварителна подготовка. Териерът се нахвърли веднага, само се извъртя така, че нападна язовеца откъм гърба, далеч от смъртоносните зъби и нокти. Подобно на боксьор, кучето се възползува от предимството на по-дългите си крака и по-голямата бързина. То скачаше около язовеца, мяташе се насам-натам и правеше лъжливи движения, докато накрая примами противника си в удобно за атака положение и се хвърли върху него.
Понякога териерът успяваше да притисне язовеца към земята и стъпил от двете му страни, да хапе и да мачка беззащитната глава на животното. Но не за дълго. Язовецът всеки път се изплъзваше, обръщаше се по гръб и с безпощадни нокти разкъсваше незащитения корем на кучето.
Бавен, тромав, с къси крака и тежко, непригодно за бързи действия тяло, язовецът предпочиташе да се отбранява. Но това не го правеше по-малко опасен. Ако териерът не успееше да се отдръпне достатъчно бързо, след като отпуснеше хватката си, върху раздрания му окървавен корем неизбежно се появяваше още една дълбока бразда.
Ако се изключи тътренето на лапите по утъпканата пръст, тежкото дишане на кучето, търсещо удобно за атака положение, или случайното изсумтяване на някое от животните, битката се водеше с безмълвно достойнство. Много често — докато двете същества се гърчеха на земята, вкопчени едно в друго, и кучето се мъчеше да впие по-дълбоко зъби, а язовецът — да се изплъзне — в двора за дълго цареше пълна тишина.
Ако не бяха толкова изкаляни и окървавени — деликатната, изящна глава на язовеца бе така сплъстена от кръв и пръст, че разноцветните ленти вече не се забелязваха, — можеше да се помисли, че двете животни съвсем безобидно се боричкат. Или че дремят на слънце. Или дори че се чифтосват.
Очевидно бе, че усилията, които хвърляше в непрекъснатите си атаки, изтощаваха кучето. Движенията му вече бяха тромави, мудни; пъргавите му отскоци ставаха по-бавни. Накрая се случи неизбежното.
Ирландският териер се хвърли в нападение отстрани. Изви се, за да избегне очакващата го озъбена муцуна. Един миг колеблива нерешителност. Вик сред тълпата:
— Борсукът го докопа!
— Ще му прегризе гърлото като на пиле!
— Момчета, да влезем да ги разтървем!
— Пуснете помияра на Дауни да помага!
Хокър извика:
— Да пратя Гари на помощ, а, Джони?
Старецът прецеди тънка струйка тютюнева слюнка към дърпащото се на каишката куче и каза:
— Като че ли има някакво значение. Борсукът е господар тука. Ще ги надвие и двете.
Хокър отвърза кучето.
— Дръж, Гари! — подкани го той. — Дръж го копелето.
Кучето се доближи тичешком, с приведено до земята тяло, и започна да следи отстъплението на своя другар, повлякъл след себе си язовеца в отчаяните си усилия да се отърве от задушаващите го челюсти. Без да обръща внимание на заплахите, подигравките и молбите, то изчакваше удобен момент. Едно рязко дръпване изненада язовеца. Краката му изгубиха опора и се хлъзнаха назад. Дебнещото куче се хвърли отгоре и го сграбчи за една от задните лапи. Опъвайки с всичка сила, териерът вдигна язовеца над земята и той увисна във въздуха с обърнат нагоре корем, но зъбите му останаха впити в гърлото на другия неприятел.
Преди язовецът да успее да се окопити, кучето блъсна безпомощното тяло върху земята и сменяйки бързо положението си, заби челюсти дълбоко в нежната плът на слабините му.
Язовецът така светкавично пусна другия териер и раздра с убийствените си нокти и без това разкъсаната муцуна на новия си нападател, че двете кучета — едното с разкъсано гърло, другото с раздрана муцуна — изквичаха едновременно. Скимтейки, те побягнаха в двете противоположни страни на ограденото място, обърнаха се и започнаха да лаят и да ръмжат. Изглеждаха ужасно: окървавени, обезобразени, треперещи от страх.
— Тоя синковец ги подреди като с касапски сатър — каза Мики Хоган.
Джони Джон гневно се изплю:
— Не ви ли предупредих, че борсукът ще им види сметката и на двете? По-добре ги разкарайте оттука, преди да ги е подкарал да маршируват пред него към село.
Влачейки задния си крак, язовецът се бе примъкнал обратно в започнатия окоп. Сега отново се захвана да копае. Само с предните лапи. Скоро се чу как ноктите му стържат по циментовата основа на навеса. Животното се спря. Премести се и пак започна да дълбае докато циментът отново го спря. Опита на още две места, после се зае с поцинкованата ламарина. Промуши лапа под долния край на листа и започна да дърпа, да дърпа и да тегли, докато накрая успя да направи място, колкото да провре долната си челюст.
— Боже господи — каза някой с нервен смях, — да не е решил да събори постройката върху себе си като Самсон?
Язовецът се бореше с ламарината със зъби — дърпаше, дъвчеше, глождеше; тялото му ту се свиваше, ту се отпускаше, напрегнало всички сили, за да прегризе или да разкъса последната преграда по пътя към свободата.
— Ще речеш, че хрупа бисквити — каза един от синовете на Джони Джон. — С тия зъби като нищо ще се измъкне и през стените на затвора „Синг-Синг“.
Язовецът притежава изключително силни челюсти. Особеност в устройството на долната му челюст е, че тя е закачена в косо копиевидно гнездо по такъв съвършен начин, че е практическа невъзможно да се извади; за да се откачи, е нужно да се счупи самият череп.
Един лакът го смушка.
— Спиш ли?
— Мм!… А?… Аха! — Дълга въздишка. Нещо средно между стон и гневно ръмжене.
— Стига си се преструвал, Кум Лисане. Не ми минават такива. Знам, че лежиш буден и мислиш за оня идиотски язовец, дето цяла вечер чете за него.
Тя закачливо прокара пръст по прешлените на гръбнака му.
— Какво има сега? Какво искаш?
— А, нищо! Мислех, че спиш.
— Мила моя, цял ден съм бил на работа. Адски съм уморен. Чувствувам се като разнищен. Искам да поспя, ако нямаш нищо против.
Той дръпна завивките. Сгуши се в леглото. Започна да диша шумно, равномерно, през носа.
Мъжете обсъждаха съдбата на язовеца.
— Да се убие гадината. Това е единственото разумно нещо.
— Вижте само как подреди кучетата.
— Какво ще каже енорийският, като види Фъргъс в рани?
— За нищо не стават тия скимтящи марди — обади се Джони Джон. — Не видяхте ли сами, че язовецът ги разпердушини и двете? Няма да е честно да го убием след всичко това. Да го пуснем — настоя той.
— За да почне пак да налита на кокошарници.
— Или да съсипе цялата околия със своите дупки.
— Ами да! Току-виж, почнал да напада и агнета.
Джони Джон се видя притиснат.
— Добре тогава! — съгласи се той. — Дайте една мотика.
Решено бе да оставят Кларк, селския касапин, да убие язовеца. Хванал мотиката в ръце, той се приближи към животното, което все още се мъчеше да прегризе ламарината. На няколко стъпки от изкопа Кларк се спря — язовецът се бе обърнал с лице към него. Три предпазливи стъпки и озъбената муцуна вече бе в обсега му. Той вдигна мотиката. Огледа жертвата, примери се и стовари острието право върху темето на язовеца. Ударът зарови главата дълбоко в пръстта. Изкусен професионален удар.
Касапинът се изправи над неподвижното тяло, подпрян върху дръжката на мотиката. Вече се готвеше да се обърне, удовлетворен от добере свършената работа, когато язовецът се размърда. Вдигна окървавената си муцуна от пръстта. Изправи се с мъка.
Кларк отново храсна тежкото острие на мотиката върху черепа на язовеца. Накълцаната глава изхрущя о земята. Бавно, мъчително озъбената муцуна се надигна с нямо предизвикателство.
Касапинът стовари мотиката още два пъти, преди виковете на Джони Джон да проникнат в зашеметеното му от изненадата съзнание.
— За бога, човече, престани! Никога няма да го очистиш по тоя начин.
Старецът се втурна в ограденото място.
— Я ми дай мотиката — каза той и я дръпна от ръцете му. — Ще изтъпиш острието. Не знаеш ли, че на язовеца черепа и куршум не го пробива?
Отличителна черта на язовеца е необичайното надебеляване на теменните кости, разположени върху дорсалната повърхност на черепа по протежение на хребета. На места този гребен достига до един и половина сантиметра дебелина и служи за предпазване на основната повърхност на черепа от удари, нанесени право отгоре, въпреки че главната му роля е да служи за опора на прикачените към нея мощни челюстни мускули.
— Ще ми кажеш ли — промълви тя и дъхът и погъделичка ухото му — с какво толкова те привлича язовецът, което ни липсва на нас, останалите?
Тя се бе обърнала и сега лежеше сгушена до гърба му.
— Ей, не оставяш човек да заспи! — Той леко се отдръпна от нея.
— Кажи де, с какво толкова те привлича? — настоя тя и отново се притисна до него.
— Какво притежава — смелост. Смелост. Упоритост. Твърдост.
— Не се ли отнася същото и за нас? — Ръката й се зарови в горнището на пижамата му. — Нима всички ние не ставаме такива, когато сме притиснати до стената? Смелост и свирепост! — Тя се усмихна. — Трябва да има нещо повече от това. Нали? — Пръстите й забарабаниха своето настойчиво послание по гърдите му. — Нима ще предпочетеш някакъв глупав стар язовец пред мене? — Едно топло бедро се обви около краката му. — Нима ще предпочетеш него, скъпи?
— Шийла… моля те!
Той се освободи от прегръдките й. Протегна ръка и угаси лампата. Свил юмруци, стиснал здраво клепачи, се опита да не обръща внимание на безмълвния укор, излъчван от неподвижното изпънато тяло. Когато дишането й най-сетне придоби равномерния ритъм на съня, той дръпна завивките към себе си, отпусна се и отвори очи в мрака.
Странно, помисли си той, как неочаквано се бе добрала тя до самата същност на нещата. Несъзнателно. Защото наистина без упоритост смелостта и свирепостта ставаха безсмислени.
Смелостта на язовеца е пословична. Макар и плахо, безобидно същество, без естествени врагове, все пак, ако бъде нападнат, той проявява свирепост, забележителна за животно с такива малки размери. Язовецът е съвършено безстрашен. Нито птица, нито звяр, нито влечуго, природните стихии или жестокостта на човека — нищо не е в състояние да го уплаши.
Джони Джон стоеше на една ръка разстояние от язовеца.
— Има само един начин да убиеш борсука — каза той през рамо.
После вдигна мотиката.
— Да му смажеш муцуната.
Острието полетя надолу.
В същия миг язовецът се хвърли в атака. Изхрущяването на мотиката върху гърба на животното и ужасеният вик на стареца прозвучаха едновременно.
— Боже господи! — простена той. — Какво направих!
Той изпусна мотиката. Наблюдаваше язовеца с ужас. Изпружило безжизнените си хълбоци върху земята, предизвикателно вдигнало озъбената си муцуна, животното продължаваше да се мъкне напред, повлякло безпомощното си тяло с упорити предни лапи.
— Исках само да го чукна по носа. Господ ми е свидетел, това исках да направя — оправдаваше се Джони Джон.
— Дръпни се оттам, тате, че току-виж, те изподрало и тебе — извика едно от момчетата.
Мотиката лежеше напряко по пътя на язовеца. Непреодолима преграда за осакатеното същество. То безсилно протегна лапа към тежкото сечиво, опитвайки се да го избута или издърпа настрана. Безуспешно. Накрая разяреното животно впи зъби в дървото и вдигна дръжката във въздуха. Неспособно да се повлече отново напред, то лежеше изпънато върху земята, вперило пред себе си гневни, диви очи, стиснало в челюсти смъртоносното оръжие. Сплъстеното, мръсно кърваво тяло вече носеше грозния безличен отпечатък на смъртта.
Старецът едва сдържаше сълзите си. В отчаянието си той тътреше крака насам-натам и непрекъснато удряше с юмрук дланта на лявата си ръка.
— Къде ми е бастунът? — мърмореше той. — Къде ми е бастунът, по дяволите?
Разклати заплашително юмрук към тълпата.
— Вие сте виновни, тъпа паплач, отрепки такива! Не ви ли молих и увещавах да го пуснете борсука да си върви? Видяхте ли сега какво направихте?
Той отново тръгна към тях, лутайки се безцелно наоколо, докато очите му оглеждаха земята.
— Къде съм си оставил бастуна? Трябва да е тука някъде.
Той вдигна глава.
— И да не вземе някой от вас да се хвали с тая работа! Това си беше жива касапница и нищо друго. Гнусна малодушна подлост. В тоя борсук има повече смелост, отколкото в цялата ви пасмина.
Изведнъж се спря.
— Ще ми намери ли някой бастуна… или някакъв друг инструмент… — той хвърли поглед назад, сякаш се страхуваше да не бъде чут — за да сложа край на мъ… О, света Богородице!
Язовецът бе пуснал дръжката на мотиката. Претърколи се на гръб. С писък.
И продължаваше да пищи — силен, проточен вик на предизвикателство, който дори зловещият пристъп на смъртта не можеше да сломи и превърне в скимтене; вик, който замря внезапно едва когато челюстта увисна и очите се изцъклиха.
Съществуват много и съвсем противоречиви теории за значението на своеобразния вик на язовеца. Някои биолози смятат, че той има полова функция, други са на мнение, че е свързан със смъртта и погребалните обреди на това странно животно. Всички обаче са единодушни, че викът му смразява кръвта в жилите на онзи, който го чуе.
С широко отворени очи и напълно буден, той лежеше и се мъчеше да забрави кънтящия в ушите му ужасен звук. Безрезултатно. Нищо не бе в състояние да заглуши гласа на умиращия язовец.
През всичките тези години той бе отеквал в съзнанието му с настойчивостта на тръбен зов — дивият предизвикателен вик на едно същество, обкръжено отвсякъде с врагове. Той също бе искал да направи от себе си герой. Да бъде по-различен от другите. Да остане завинаги в редиците на воюващото малцинство. Вместо това идеалите му постепенно се бяха превърнали в шепа прах, страхливо се бе отричал от едно възвишено убеждение, после от друго, докато накрая се озова в редовете на мнозинството. Глутницата от страхливи псета, които стесняваха кръга и смазваха непокорните — онези малцина, които се осмеляваха да заявят: „Non serviam!“[22]
Викът на язовеца сега му се струваше само жалостен звук. Един остър писък на протест. Ярост, примесена с ужас: предизвикателността на отчаянието. Последният зов на едно смазано, победено, изоставено същество.
Самота — сива пустош от безсмисленост и безсилие; обгърна го самота. По кожата му полазиха тръпки. Крайниците му конвулсивно се свиха при мисълта колко далеч бе отишъл в предателството си. Треперейки, той потърси топлината до себе си. Внезапно ритъмът на дишането й се промени. Тя също не спеше. Изобщо не беше заспивала. Бе лежала. И слушала. В очакване да го съкруши със своето всеопрощение. По дяволите тези глупости. Нямаше нужда от нейното опрощение.
Когато той отново се извърна, повличайки завивките със себе си, пружината изскърца. Нека да умре от студ, заслужила си го е. Това е отговорът на молитвите й. Той се сви на кълбо и мушна около врата си опънатото помежду им одеяло.
Едва бе успял да се настани за сън, когато спокойното дишане до него стана непоносимо. Струваше му се, че вижда търпеливите, изпълнени със страдание, кротки като на икона очи, взрени в мрака. Безмълвно приела горчивите рани. Бог е свидетел, трудно е да не я съжали човек.
Той се обърна към нея.
— Шийла — прошепна с тих глас.
Отново долови как дъхът й за миг секна.
Нежно погали напрегнатото неподвижно тяло и усети как то изведнъж се отпусна при докосването му. Тя се завъртя. С лице към него.
— Какво има? — промърмори сънено.
Смутен, той заекна:
— Ти… не… будна ли си?
Тя се притисна до него.
Той нерешително се опита да спре провиращата се ръка, топла и лепкава от пот. Две устни се впиха в устните му. Измърмориха:
— Все пак… ме искаш… нали?
Тя зарови лице в шията му.
— Мрр! — измърка тя доволно. — Хубаво е да знае човек, че все още е в списъка на желаните.
Присъединявайки се към познатия пролог, той я прегърна: пред очите му се мяркаше обезобразеното тяло — кално и безформено, с окървавена муцуна, озъбена безчувствено към безчувственото небе; в ушите му кънтеше онзи писък на последна агония, който единствено смъртта можеше да заглуши.
Завладя го чувство на самота. Горчива, безнадеждна самота, която той знаеше, че идва с пълното поражение. Грехът на Юда. Пълната, непростима катастрофа.
Той потрепера.
— Скъпи! — Хриптяща, бездиханна, тя го бе сграбчила — две ненаситни, яростни ръце. — Скъпи, скъпи мой!
Родена в САЩ, но от малка живее в Ирландия. Още с първата си книга, „Разкази от Бективския мост“ (1942), Мери Лавин се налага като майстор на жанра, тънък наблюдател на социалните промени и нравите в ирландската провинция и проникновен психолог. Автор е на шестнайсет сборника с разкази и два романа („Домът на улица Клу“ и „Мери О’Грейди“).
Сара не се ползуваше с особено добро име. Това беше най-строгата преценка на съседите, въпреки че изборът й на бащи за трите здрави синчета, които бе родила — и трите извънбрачно, — бе доста случаен.
По природа силна и неуморна, Сара работеше като хала и много от жените в селото я викаха да им чисти. Не се помнеше някой да се е държал грубо с нея, а и никое от децата й не се беше родило в дома за бедняци. И трите бяха проплакали за първи път в ръцете на най-почтената акушерка в селото.
— Не й върви и това си е — казваше тази жена. — Пък и откъде да научи нещо по-свястно, като живее с ония двама грубияни, братята й. И не забравяйте, че тя самата също не е имала баща.
Ако Сара беше от онези, които в неделни дни се излежават и не ходят на сутрешната служба, съседите може би щяха да се отнасят с нея доста по-различно, тъй като сърцата им бяха по-склонни да простят греховете пред бога, отколкото греховете пред светата църква. Но за Сара не беше трудно да изпълнява предписанията на църквата. Тя никога не пропускаше неделната служба, спазваше всички пости и най-редовно се причестяваше. А на Благовещение, когато се извършваше ежегодното поклонение пред свещения кладенец в съседното село, Сара бе пример за всички — събула обувки, тя пристъпваше по острия камънак и се каеше като монахиня. И ако в тези случаи някой страничен човек изразеше неодобрението си от начина й на живот, съседите на Сара се обиждаха повече от самата нея. Все пак милосърдието бе съчетано с благоразумие и майките на поотрасли синове, както и новозадомените съпруги, предпочитаха да не я наемат за работа.
Ето защо, когато жената на Оливър Кедриган, дошла отскоро в този край, отвори дума, че има намерение да остави Сара да се грижи за къщата, докато тя прескочи за няколко дни до Дъблин, две от възрастните жени в селото сметнаха за свой дълг да наминат при мисис Кедриган и да й дадат съвет.
— Зная, че не се ползува с особено добро име — съгласи се с тях Катлѝн, — но затова пък работи като хала. Чувам да казват, че можела да пече хляб, който по нищо не отстъпва на моя.
— Може и така да е — каза една от жените, — но ако бях на ваше място, щях доста да се позамисля дали да я оставя да се грижи за къщата, докато ме няма.
— Кой друг бих могла да намеря? — упорствуваше Катлин.
— Защо изобщо ви е нужен някой? Всичко на всичко само три дни няма да ви има, нали така?
— Три дни са прекалено много време, за да остави човек къщата на грижите на един мъж.
— По-добре покривът да му се срути на главата, отколкото сама да вкарам Сара Мъри в дома си! — каза същата жена. — Каквито очи върти на мъжете, да не съм луда да я оставя да завърти главата и на моя!
Сега вече Катлин разбра за какво става дума.
— Аз имам доверие на Оливър — отвърна тя студено.
— Човек не бива да се доверява много-много на мъжете — казаха двете жени, като клатеха глави.
— Оливър не е такъв — спокойно отговори Катлин и върху хартиенобледото й лице се появи пренебрежителна усмивка.
Оскърбени от отношението й, гостенките станаха и се приготвиха да си вървят.
— Е, ваша работа — каза онази, която първа бе повдигнала въпроса, — но аз лично не бих се доверила и на най-големия светец, когато става дума за Сара Мъри.
— Бих се доверила на Оливър за абсолютно всяка жена на света — отвърна Катлин.
— Той е ваш мъж, разбира се, не наш — казаха двете жени в един глас, докато излизаха през вратата.
Катлин ги проследи с поглед, изпълнен с възмущение. Преди това посещение и тя самата бе гледала с известен страх на необходимостта да наеме Сара, но сега, докато затваряше вратата след двете жени, реши веднъж завинаги да постъпи точно така, подтиквана от гордото съзнание за законната си власт над своя съпруг. Ще покаже на всички, че може да му има доверие.
Докато вървяха надолу по пътя, двете жени известно време продължиха да говорят за семейство Кедриган, но постепенно темата им омръзна и разговорът се завъртя около други неща. Така стигнаха до отбивката, която водеше нагоре към къщурката, където Сара Мъри живееше с братята си и с дечурлигата. Но когато видяха къщурката, двете жени отново се сетиха за семейство Кедриган и спряха.
— Не мога да разбера какво го прихвана Оливър Кедриган, та се ожени за това невзрачно и безкръвно същество — каза едната.
— Нямам представа — призна другата. — Чудя се само защо ли е решила да ходи в Дъблин.
— А ти как мислиш? — отвърна първата и в гласа й прозвуча презрение към невежеството на спътницата й. — Мене ако питаш, ялова е и ялова ще си остане, та ако ще не в Дъблин да се мъкне по лекари, ами където ще.
Рано сутринта в деня, когато мисис Кедриган заминаваше, Сара отиде у тях и веднага се зае да й приготви чаша чай. След това занесе куфара, до шосето и помогна на Катлин да се качи в автобуса, защото Оливър имаше работа — трябваше да обагни четирийсет овце, а пък и в близката горичка се беше появила лисица, която постоянно му създаваше неприятности. Излязъл бе от къщи още на разсъмване, за да успее да направи нова ограда.
Автобусът едва-що се бе изгубил от погледа, когато каруцата на Оливър изтрополи в двора на къщата. Беше забравил да вземе клещите за рязане на тел. Той спря каруцата пред вратата на кухнята и извика на Сара да му подаде секачите, за да не губи време да слиза от колата. Но когато тя излезе, той я погледна и се разсмя.
— Да не си си намазала бузите с червена боя? — попита Оливър и отново избухна във весел добродушен смях.
Сара не се обиди. Но бузите й станаха още по-червени и тя сърдито отри лице с голата си до лакътя ръка, сякаш искаше да усмири буйната си кръв. Оливър се разсмя за трети път.
— Стой по-настрана, че ще подплашиш коня и после не мога го спря — каза й той, след това дръпна юздите и каруцата изтрополи навън от двора.
Сара продължи да гледа след него и не свали очи от каруцата, докато тя не заприлича в далечината на детска играчка с дървено конче пред нея, а самият Оливър — на издялана от дърво и боядисана фигурка на фермер.
Следващия петък, когато Катлин се върна у дома, къщата й бе по-чиста от всякога. Дъските бяха излъскани до бяло, прозорците блестяха, а на перваза бе сложен да изстива хляб. Катлин плати на Сара и тя си отиде вкъщи. Братята й се зарадваха, че отново си е у дома и има кой да разтреби къщата, да оправи леглата и да опече хляб. Тя им даде парите, които бе изкарала. Децата също й се зарадваха, защото, докато я нямаше, вуйчовците им ги караха по цял ден да пренасят торф и да тичат след овцете като овчарски кучета.
Сара продължи да работи както винаги — без да жали сили, още няколко месеца. Но една вечер, когато подаваше картофените питки на братята си и на децата, насядали около кухненската маса с приготвени ножове и вилици, по-големият брат, Пат, изведнъж й хвърли пронизващ поглед. После смушка по-малкия брат в ребрата с дръжката на ножа си.
— Боже господи, Джоузеф — възкликна той, — само я погледни!
Сара не обърна никакво внимание на думите му, само леко отметна глава нагоре. Тя седна на мястото си и лакомо си изяде вечерята, а после набързо изсърба няколко чаши горещ чай. Когато свърши, стана от масата и излезе навън в тъмносинята нощ. Братята й впериха погледи след нея.
— Боже пресвети — каза Пат, — този път вече ще трябва да се направи нещо!
— Какъв смисъл има само да си приказваме? — сви неловко рамене Джоузеф. — Можем ли да направим нещо, когато цялата околност е пълна с разни гадове.
Пат остави ножа и вилицата и удари с юмрук по масата.
— Мислех си, че след оня разговор със свещеника последния път ще й дойде умът в главата. На такива като нея мястото им е в приюта, вика. Аз му казах да не разчита на помощ от нас за тая работа. Боже господи, какво ще правим без нея! Вкъщи има нужда от жена… Ама и това нейното вече не може да се търпи.
Джоузеф продължаваше да размишлява за окаяното положение, в което щяха да изпаднат без Сара.
— А и тия зверчета имат нужда от нея — каза той накрая, — поне докато дойде време да почнат работа някъде. — После бавно вдигна поглед. — Но скоро и това ще стане — вече си личи, че ще израснат едни чудесни силни момчета.
Пат се изправи.
— И все пак ще трябва да се направи нещо. Щом научи за тая работа, свещеникът пак на мен ще ми иска обяснение. И този път ще трябва да му дам по-задоволителен отговор, отколкото преди.
Джоузеф сви рамене.
— Ами кажи му, че не можеш да излезеш наглава с нея. Пък и това си е самата истина, не е ли така? — Той безгрижно се засмя. — Кажи му той да се оправя с нея.
По лицето на Пат също пробягна нещо като усмивка, но тя не беше чак толкова безгрижна.
— Помниш ли го какво каза последния път? Закани се, че ако тя самата не иска да каже името на бащата, ще накара новороденото да проговори и да му го каже.
— Да, ама не го направи! На думи всичко е много лесно! — каза Джоузеф.
— Не го направи — отвърна Пат, — защото Сара гледаше да не му се мярка пред очите с детето, докато цялата история не бе изтикана на заден план от разни други неща — първото причастие или пък грижите около поставянето на новата инсталация в параклиса.
— Добре де, а какво й пречи да направи същото и с това? — попита Джоузеф и стана от масата. — Едно нещо поне се нареди добре в цялата тази история — мисис Кедриган, изглежда, не подозира нищо, иначе не би я държала на работа.
От раздразнение Пат трепна.
— Какво изобщо би могла да подозира мисис Кедриган? Поне шест месеца има, откакто Сара беше на работа у тях.
— Най-малко — каза Джоузеф.
Известно време двамата братя се разхождаха из стаята, без да проговорят. Денят, с онази атмосфера на човешка близост, родена от общата работа и споделения залък, бе свършил и те вече се готвеха да се разделят, когато Джоузеф отново подхвана разговора.
— Пат?
— Какво?
— Не, не, нищо — отказа се изведнъж Джоузеф. — Нищо важно.
— Оо, престани с тия намеци де! Какво искаше да ми кажеш? Говори бе, човек?
— Абе чудех се, имаш ли си представа кой може да е бащата тоя път? — попита Джоузеф.
— Боже господи — извика Пат яростно, — защо смяташ, че тоя път бащата ще ми е по-добре известен, отколкото предните три пъти? Но ако мислиш, че ще стоя тука цяла вечер да клюкарствувам като някоя стара баба, изобщо не си познал. Излизам. Отивам да видя оправи ли се оная юница, дето беше болна сутринта.
— А, не се тревожи, нищо й няма на юницата — каза Джоузеф. Но понеже почувствува, че по-големият му брат продължава да го гледа, той сви рамене и добави: — Може да ме викнеш, ако нещо не е наред и имаш нужда от мене. — После, когато Пат вече бе застанал пред вратата, попита: — Няма да отварям пред нея дума за тия работи, когато се върне, нали?
Пат рязко се обърна.
— И какво има да я питаш, можеш ли ми каза? Бездруго след някоя седмица всеки със собствените си очи ще види каква е работата.
— Така си е — съгласи се Джоузеф.
Сара продължи да излиза както обикновено всяка вечер, когато здрачът започваше да се снишава над полето. Братята й не отронваха нито дума за детето, което носеше. Тя работеше още по-усърдно отпреди и докато работеше, пееше. Носеше рожбата дълбоко под сърцето си и смело срещаше погледите на смутеното паство на службата в неделни дни, когато минаваше по средната пътека между редовете и заемаше обичайното си място под четвъртата картина от мъките господни.
По това време мисис Кедриган също очакваше своето отдавна закъсняло дете, но тя не ходеше на църква: свещеникът идваше при нея. Тя изглеждаше зле. Денем се примъкваше от стол на стол из кухнята, а навън излизаше само нощем, за да се поразходи по пътя пред къщата. Изпитваше неудобство от състоянието си и нервите й бяха опънати до скъсване. Често се налагаше Оливър да стои буден до среднощ заедно с нея и да държи влажните й ръце в своите, докато заспи, но въпреки това тя често се будеше, плашеше се и ставаше още по-раздразнителна и нерядко, в пристъпи на истерия, го наричаше жесток звяр. Една вечер тя седеше край камината и пиеше чай. Оливър бе отишъл до пощата, за да види дали не се е получило писмо от родилния дом в Дъблин, където тя си бе запазила легло за през следващия месец. Когато се върна, Оливър държеше в ръката си писмо. Преди да й го даде, той й каза какво има в плика. Писмото бе анонимно и в него се твърдеше, че той е баща на детето, което Сара Мъри щеше да роди само след няколко седмици. Оливър каза на Катлин, че това обвинение е несправедливо.
— За бога, Кати, кажи нещо — не издържа накрая той. — Нали не вярваш на това мръсно писмо? — Той отиде до прозореца и залепи пламналото си лице на студеното стъкло. — Какво ще правя сега, Кати?
— Няма да правиш нищо — обади се за първи път Кати. — Нищо. Нали си невинен? Тогава не обръщай внимание на писмото.
Тя се наклони напред и с широк театрален жест грабна писмото от ръката му. След това се изправи, отиде до бюфета и сложи плика под една чиния; после се зае да приготви чая, като бавно и мъчително се придвижваше напред-назад из притихналата кухня. Докато тя правеше чая, Оливър стоеше до прозореца и гледаше полето навън; само един-два пъти очите му с любопитство се спряха върху жена му. Накрая той се извърна от прозореца и тръгна към бюфета.
— Ще скъсам писмото — каза той.
— Напротив, нищо подобно няма да правиш. — С рязко движение, сякаш бе залитнала, Катлин стигна до бюфета преди него. — Ето къде му е мястото на това писмо.
Чу се шум от смачкване на хартия и една бяла топка полетя сред пламъците. Оливър я гледаше как гори и макар да му се струваше странно, че не бе разгледал почерка, все пак знаеше — писмото, което сега се сгърчваше на черна спирала в камината, бе от Сара.
На следващата вечер Сара седеше пред камината така, както Катлин бе седяла край своята. Тя също пиеше чай и дори не вдигна поглед, когато братята й влязоха в кухнята. Никой не проговори. След една-две минути Сара се приготви да става, за да направи вечерята. Брат и Пат я блъсна обратно на стола. Чашата се разби на парчета върху металната скара и чаят се разля по пода.
— Това писмо твое ли е? Ти ли си го писала? — изкрещя той и навря пред лицето й писмо, адресирано до Оливър Кедриган — писмо, минало през пощата, а после занесено на получателя и отворено. — Чуваш ли ме какво те питам? Ти ли си писала това писмо?
— А тебе какво те засяга? — отвърна Сара навъсено и отново се опита да стане.
— Сядай тука, ти казвам — извика Пат и я натисна обратно на стола. — Отговори ми на въпроса! Ти ли си писала това писмо?
Сара унило втренчи поглед в писмото, което брат й държеше в ръка. В жълтите й очи играеха отблясъците на огъня.
— Дай ми го — изръмжа тя и грабна писмото. — Какво те засяга това тебе, крадец такъв?
— Чуваш ли я, Пат? Нарече те крадец! — извика по-малкият брат.
— Я млъквай и ти! — отряза го Пат и отново се обърна към сестра си. — Отговори ми! Вярно ли е това, което пише в писмото?
— Откъде да знам какво пише вътре? И какво, ако е вярно? Не е твоя работа!
— Ще ти кажа аз на тебе чия работа е! — закани се Пат. За минута той остана така, сякаш не знаеше какво да направи. След това бързо влезе в съседната стая, където Сара спеше с трите деца. Когато излезе отвътре, носеше куп дрехи в ръце — червена рокля, палто и някакво бельо. Сара внимателно го наблюдаваше. Сега вече никой не я държеше на стола, но тя не направи опит да стане. За миг брат й отново застана нерешително в средата на кухнята, но след това чу, че външната врата се блъска от пристъпите на вятъра, изтича до нея, дръпна я и изхвърли навън купчината дрехи, после отново изтича в стаята. Този път се появи с едно сако, червена шапка, будилник и разни други дреболии. Тях също изхвърли през вратата.
— Пат, знаеш ли, че навън вали? — попита предпазливо по-малкият брат.
— Какво ме интересува, че вали? — отвърна Пат и влезе в другата стая за трети път. Сега се забави малко повече, защото тършуваше из шкафовете, а когато излезе отново, държеше в ръце рамка за картина, молитвеник, чифт обувки с високи токчета, пудриера и малка кутийка, облечена със зелено кадифе и цялата налепена със седефени миди.
Сара скочи на крака:
— Кутийката ми! Не! Дай ми кутийката, моя си е! — Тя се опита да я изтръгне от брат си.
Но изведнъж Джоузеф протегна крак и я спъна.
Когато Сара успя да се изправи, Пат стоеше пред вратата и изхвърляше нещата й навън едно по едно. Зелената кутийка остави за накрая и когато най-после дойде и нейният ред, той я хвърли с всичка сила, сякаш се опитваше да я запрати чак върху купчината смет в другия край на двора. Отначало Сара понечи да изтича навън и да си прибере нещата. После спря и започна да си облича палтото, но брат й я сграбчи за косата, като в същото време сваляше дрехата от гърба й. След това я повлече за косата през кухнята и я избута навън под дъжда, където тя се подхлъзна и падна още веднъж, този път върху мократа каменна плоча пред прага. Той побърза да скрие гледката от очите си, като затръшна вратата.
— Това да й бъде за урок — каза Пат. — Да се мъкне с женен мъж! Сега поне никой няма да каже, че съм готов да търпя подобно нещо. По-преди все гледах да не се меся, пък и най-вероятно беше оня Молой или такива като него, дето сигурно щяха да си платят за грешката, ако работата дойдеше дотам, но подобно нещо няма да търпя.
— А ти сигурен ли си, че е бил Кедриган?
— Нали и ти видя писмото? Нима това не е почеркът на Сара? Самата мисис Кедриган ми го даде сутринта.
— Сара отрече, Пат — каза Джоузеф. Смелостта му се бе изпарила и сега, когато отиде до прозореца и вдигна единия край на избеленото, внимателно поръбено перде от чувал за брашно, ръцете му трепереха.
— Отрече! Сигурно и той е направил същото. Да ходи да отрича където си иска вече.
— Къде мислиш, че ще отиде?
— Да ходи, ако ще, по дяволите! А ти си затваряй устата! Махни се от тоя прозорец! Не можеш ли просто да седнеш някъде? Сядай, ти казвам!
Всичко това се случи един вторник в девет часа вечерта. В седем часа на следващата сутрин Оливър Кедриган отиде на панаир в съседния град, откъдето купи един овен. Беше закусил в града и искаше да си подхване работата, но все пак се отби до вратата на кухнята да види как е жена му и извика от двора:
— Кати! Подай ми кутията с боята! Там е, върху бюфета.
Катлин Кедриган се показа на вратата, като държеше в ръка тенекиената кутия с боя.
— Вече няма да те притесняват с писма — каза тя.
Оливър се смая смутено.
— Толкова по-добре — отвърна той. — Хайде, дай ми боята!
Жена му продължи да стои с кутията в ръка, без да се помръдне. После бавно се облегна на рамката на вратата.
— Явно не си чул новината — каза накрая тя.
— Каква новина?
— Снощи Сара Мъри си получила заслуженото. Братята й я изгонили от къщи, а после изхвърлили навън и всичкия й багаж.
Лицето на Оливър помръкна.
— Доста жестока постъпка като за братя. И къде е отишла?
— Отишла е там, където им е мястото на такива като нея — в една канавка край пътя.
Оливър не каза нищо. Жена му го наблюдаваше внимателно и сега стисна ръце в юмруци.
— Можеш да си спестиш съчувствието. Тя няма да се нуждае от него.
Оливър я погледна.
— Къде е отишла?
— Никъде — бавно отговори Катлин.
Оливър се помъчи да разсъждава спокойно. През нощта времето се бе задържало лошо — мокро и ветровито.
— Нима цяла нощ е била навън под дъжда? — попита той и в очите му блеснаха свирепи пламъчета.
— Била е — отвърна Катлин, вперила поглед в него. — Или поне там са я намерили на сутринта, напълно вкочанена — като куче. А до нея — мъртвото дете!
Светлите й очи бяха вперени в неговите и той се взираше в тях с недоумение. После погледна към ръката й, която все още държеше тенекиената кутия с боя.
— Дай ми боята! — каза Оливър, но преди тя да успее да му я подаде, той изкрещя отново: — Дай боята! Дай ми я! Какво чакаш още? Давай я, по дяволите!
Роден в Дълич. Изучавал немска литература в Бон, живял дълго време в чужбина — Испания, Франция, Австрия, Италия. Започва да пише още като юноша, но за първи път публикува на трийсетгодишна възраст. Известно време работи в Лондонската търговска банка и по-късно използува като сюжетен материал наблюденията си над скованото от социални условности и предразсъдъци чиновническо съсловие. Пресъздава убедително и с лека насмешка показното благоприличие и скритото напрежение в отношенията на своите герои. Под външния комизъм на ситуациите често прозира спотаена безнадеждност.
Автор е на повече от трийсет книги, между които осем романа и няколко пътеписа. Най-известни са сборниците му с разкази „Пожарникарят Флауър“ (1944), „Три“ (1946), „Нещо ужасно, нещо прекрасно“ (1948), „Бог ни обича“ (1952), „Сред гергините“ (1957), „Отвесната стълба“ (1969) и др.
Стаята потъна в мрак.
Мисис Орд, Джанет Орд, стоеше в ослепителната тъмнина, в чернотата, а 75-ватовата крушка пареше пръстите й.
„Къде ли да я сложа?“
Тя подскочи слепешката — с тоя младежки скок към камината петдесетте й години сякаш хвръкнаха в тъмното — и остави нажежената крушка да се търкаля по мрамора, но постепенно очите й започнаха да долавят аленото сияние на електрическата печка и стаята отново изплува от мрака. Сред мекия бакърен отблясък на печката в огледалото над камината лицето й, изгладено от топлата и дружелюбна светлина, изглеждаше ведро и младо. Тя улови търкулналата се крушка и промърмори усмихнато: „Опасната възраст.“ И си повтори, докато я укротяваше: „Опасна възраст наистина. Така ще му бъде много по-добре.“ За миг остана вгледана в лицето си, отразено в онова успокоително огледало; по-скоро вгледана в една фотография от миналото, защото жената отсреща бе седем, осем, девет години по-млада — после отстъпи към лампата и започна да поставя нова 40-ватова крушка.
Натискаш надолу, пъхаш я в металната плът и в стаята отново плисва светлина. Но толкова по-мека! Вече не оня рязък многоватов блясък, а само слабо златисто излъчване. Дълбокото мъртво сияние на жълтия залез? Все едно, то кара цветовете да притихнат, успокоява очите. Така или иначе, въглищата в огъня ще хвърлят достатъчно светлина.
Наведе се и поднесе клечка кибрит към хартията. Съчките запращяха сред жълти пламъци. Стаята в миг оживя. По килимите и под столовете препуснаха сенки. Тя кимна одобрително, отново хвърли поглед към огледалото, после методично обходи останалите три настолни лампи и снабди всяка от тях с нова 40-ватова крушка. „Готово — помисли мисис Орд, когато изправяше схванатия си гръб при последната масичка. — Време беше, безспорно. Така ще му бъде много по-добре“ — добави тя.
За миг се почувствува нелепо, сякаш беше въвлечена в някакъв заговор. Ала с насмешка отпъди съмненията. Това, което прави, е практично; дължи го на самата себе си. И отново се върна при огледалото.
Онова, което видя, й хареса. В омекотената светлина тя видя красива жена на около… четирийсет и три? Черна коса с червеникав оттенък, пищна и тъмна, излъчваща меко сияние на скъпа маслена картина; всички резки светлини чезнат в този приглушен жълт сумрак. Рокля с висока яка, която скрива шията колкото е възможно — защо възрастта на жената личи най-вече тук! — и дълги ръкави. Дълго лице наистина, но сега сякаш нежно изрязано от слонова кост; и очите — винаги се възхищаваше от очите — дълбоки, тъмни, открити. Устните? Очертани ясно с червило, но леко, не прекалено; дълго преди очите й да се срещнат с очите отсреща, устните в огледалото бяха замръзнали в подходяща гримаса — болезнено свити, сякаш беше принудена съвсем сама да се бори с житейските неволи — бедно хубаво създание. Веждите й бяха повдигнати с добре дозирано недоумение.
Понечи да вдигне ръка, за да приглади коси, но в същия миг я свали. Най-хубавото у нея бяха ръцете — изящни и бели. Имаше навика да пърха с тях, да ги излага на показ, да жестикулира. Трябва да престане с това. Да не забравя, че трябва да престане. Лицето изглеждаше добре, преди ръката да се вдигне и да го изобличи. Трябва да държи тези ръце далеч от него. Да не забравя онези стари правила на благоразумието — например, ако имаш жълти зъби, недей излиза на снега.
Чу как ключът на съпруга й се превърта в ключалката на антрето. Макар че вече двайсет и пет години чуваше този шум все по това време почти всеки работен ден от техния съвместен живот, тя наклони глава, за да го долови по-добре. Огледалното лице се отпусна. По него се разля изражение на мъдра благост. То сякаш се разтопи.
— Здравей, писенце! — повика го тя с приветлив глас, който полетя нагоре като песен.
— Здравей, скъпа — чу се отвън и на прага застана той.
Натежаващ петдесет и пет годишен мъж. Сивокос. С восъчно лице. Едър. Силен. Здрав. Чист в мекия си всекидневен костюм. Съвсем неприличащ на писенце. И с пресилената усмивка на човек с едри зъби.
Енергично прекоси стаята, целуна я по бузата, подаде й с привичен жест сгънатия вечерен вестник, после отиде при огъня и остана там, протегнал ръце към жълтите пламъци, сякаш искаше да ги отблъсне от себе си.
Влезе в стаята и донесе полъх на чужд, студен въздух, на влакове, обеди, кожени кресла и неизвестни срещи. „Цял ден е казвал разни неща — помисли тя — на разни хора. Никога няма да узная какви.“ После се обърна към него:
— Навън сигурно здравата щипе.
— Влакът в шест и десет закъсня. Стрелките били замръзнали.
— Е, писенце, нали е хубаво да се върнеш вкъщи?
Тя отиде при него и го хвана за ръка. Стояха така един до друг и гледаха огъня. Тя хвърли поглед към огледалото.
— На твое място не бих излизала.
Той имаше навика след вечеря да се поразходи из квартала, едно половинчато раздвижване за по-добро храносмилане.
— А, не знам — отвърна той. После някак особено огледа стаята, сякаш душеше въздуха.
— Чудна работа — каза той. — Тук ми се вижда замъглено. А не забелязах вън да има мъгла. Да не е от комина?
— Не, скъпи.
— Е, не съм сигурен. — Той огледа стаята, като бърчеше нос, оголил зъби в своята вечна усмивка. После отиде до барчето. В ъгъла, докато търсеше пипнешком чашите, се спъна в тъмната лъскава орехова мебел и измънка:
— Започвам да ослепявам.
По-късно, като пиеха шери, тя небрежно каза:
— Колко е хубава и уютна стаята, нали?
Кафяво кадифе на дивана, кафяви отблясъци от ореховата маса и столовете, светлокафяви и тъмнозелени възглавници, лъч от алабастров пепелник, хладно примигва сребърна ваза — и над всичко това се лее приглушена жълта светлина. Тя укротява, обогатява, умъртвява.
Само огънят пръска малки искрици живот.
— Да — кимна той.
С грейнал поглед, сякаш току-що й е хрумнало, тя добави:
— Смених крушките, забеляза ли? Сега светлината стана по-мека.
— А, това ли било! — каза той и погледна собствения си стол. — Но ще може ли да се чете така?
— Заради моите ужасни главоболия. — Тя обърна към него големите си тъмни очи и остави устните едва доловимо да потрепват. — От ярката светлина направо ми се цепеше главата.
Той загрижено погледна косата й. Беше както обикновено.
— Не знаех. Не си ми казвала.
— Не исках да те безпокоя, писенце.
— Вземаш ли нещо? Аспирин… или някое от ония нови лекарства?
— Да. И наистина има резултат. Но е толкова по-добре, когато светлината в стаята е омекотена.
Той изпита непресторено съчувствие — но главоболието е нещо объркващо и неуловимо, трудно би могъл да й предложи някаква помощ. Да беше си порязала пръст, щеше да изтича за бинт. И той просто сниши глас и придоби нещастен вид, изпълнен със страхопочитание пред болката.
След вечеря се настани в креслото и взе някои книжа, които трябваше да прегледа. Бяха гъсто изписани върху жълтеникава хартия, както беше обичаят в кантората. На няколко пъти ръката му се протегна към лампата. Накрая той се извърна в креслото и неудобно нагласи листата под нея, но пак трябваше да напряга очи на слабата приглушена светлина.
Погледна към Джанет, която плетеше, седнала близо до огъня. Отвори уста да се оплаче — но си помисли как тя ще отстъпи, разбира се, ще сложи старата крушка и от това главата ще я заболи отново, а той ще се чувствува грубиян и егоист. „Ще намеря от ония специални лампи за нощно четене, с единичен сноп светлина, дето се слагат над леглото“ — каза си той. После помисли: „Може би в края на краищата ще свикна.“ И като присви очи, отново се наведе над зацапаната жълтеникава хартия.
„Драги Дневнико, би могла да напише тя, сигурно съм глупава, сигурно се престаравам, но това, което правя, в крайна сметка е практично и е мое право. Щом се грижа за външността си по хиляди други начини, защо не и по този? И най-накрая, кой има полза от това? Той. Защото именно той гледа. И колкото съм по-приятна в неговите очи, толкова по-малко ще го изкушават другите, толкова по-щастлив ще бъде. За нас жените животът се изменя. Мъжете, естествено, нямат същите тревоги, но затова пък имат своята опасна възраст. Животът и за тях се изменя, в известен смисъл…“
И беше напълно права. Това наистина бе опасната възраст за нейния Бъртрам и тайно, макар и с насмешка над себе си, той я понасяше доста тежко.
Колко скрити погледи към афишите на въздушните линии! Колко пъти нозете му забавяха ход край бляскавия, празнично осветен магазин за бельо по пътя за гарата! „Ориент Лайн“ пори бялата пяна в синьо море сред палми и слънце с цвят на игличина… Илюминатори! А като минаваше край вариетето със стриптийз, съвсем, съвсем случайно поглеждаше към невероятните голи гърди и веднага вдигаше виновен взор към сградата, сякаш оглеждаше фасадата й, неузнаваемо променен за заблуда на случайните минувачи в инспектор от градския съвет.
Но освен мечти наоколо имаше и живи жени, особено бедните момичета, които днес се обличат толкова богато. О, лъсналият за миг сатенен хълбок на някоя келнерка!… Или момичето зад чашата бира на бара в бюфета на гарата — в огледалото отзад момичетата стават две, задно и предно, — усмихнато и готово да бъде заговорено, и все пак помежду им стоят мраморният бар и цял арсенал условности. Но всички тези фантазии се предвождаха от най-близката и най-опасната — незнайното момиче от незнайна кантора, чието камгарено бедро топлеше неговото в автобуса, с оная нейна плашеща миризма и с лекия дъх на розово-свежа пудра!
Ала жените съставляваха само част от неговите опасения и тревоги. Едно много по-значимо безсилие караше неспокойния му ум да се занимава упорито с възможностите за сексуална изява. Сексът беше само една страна от цялостния стремеж към власт, а властта бе онова, което Бъртрам Орд изведнъж започна да желае така отчаяно на своите климактерични петдесет години. Отчаяно искаше да се изяви, да остави следа, да бъде различен — а едреещият му корем му подсказваше, че това е неговият последен шанс, че трябва да се действува, сега или никога. „Никога“ бе стръмното плъзгане на годините към гроба. „Сега“ бе точно днес, този обикновен сив отрязък от часове с неговите часовници, с вкуса на тютюн, с писмата и автобусите и с болката в мускулите на гърба.
През последните двайсет години от своя живот бе живял в един и същ дом, работил в една и съща кантора, пътувал с едни и същи влакове, ял едни и същи храни, пил едни и същи напитки, вървял по едни и същи улици и посещавал приблизително едни и същи хора, прекарвал едни и същи три седмици почивка всяка година. И макар да посещаваше различни курорти, всички те, с общата им рамка от времетраене и летен климат, с еднообразието на привидното им разнообразие, се бяха слели в нещо еднакво и сега, когато погледнеше назад, те сякаш бяха не части от реалния живот, а филми с ярки цветове, целулоидна лента, запечатала събития, случили се някога с някого, който смътно приличаше на него, но положително не и с него самия.
Бавното изплащане на къщата, умереното израстване в службата, общото изкачване нагоре към едно положение на сравнително благополучие навремето му се струваха задоволителни: винаги имаше ново стъпало, към което да се стреми, а маневрирането, макар и трудно и продължително, допадаше на мъжката му потребност да влияе върху околните и да търси изява: преди винаги бе имало предвкусване, тръпка.
Сега беше свършено с това. Всички разумни цели бяха постигнати. И като погледнеше назад, можеше да види само сивите релси, по които се беше движил; вече не беше способен да изживее миговете на удовлетворение от дребните успехи, до днес подслаждали очевидно небогатия на събития негов жизнен път.
Всъщност беше оставил в живота толкова трайна и естествена диря, колкото е по силите на обикновения градски човек. Създаде семейство, отгледа синове и дъщеря, които напуснаха дома по релсите на своя собствен живот. Бе преуспял според мащабите на големия град, мащаби също тъй ограничени, както мащабите на дивия звяр, който по инстинкт се придържа към определено късче земя, без да мисли за целия останал свят.
Но неспокойният ум на човека рядко се задоволява със своето късче земя, светът, пространството и времето неспирно го мъчат. И така, Бъртрам Орд, прехвърлил петдесетте, като премисляше обикновените успехи на своя живот, виждаше само, че той, казано с оная неопределена фраза, която замъгляваше ума му, не е направил нищо. Какво не е направил? Бъртрам би отговорил неясно, дръзко, сантиментално. Не е обиколил нос Хорн. Не е видял пирамидите. Никога не е пилотирал самолет. Дори не е плувал с надуваема лодка около Нийдълс (никога не е слагал яхтсменска шапка). Нито пък е бил на война. (Все негоден. Така че никога не е получавал медал за храброст. Не може да се види във въображението си с почерняло от кордит[23] лице, понесъл се в атака с неистов рев.) Никога не е залавял крадец със собствените си ръце, не се е захващал с отглеждане на пилета, никога не се е облягал на Дългия бар в Шанхай, облечен в бял костюм. Никога… и тъй нататък. Никога — но Сега бе тук и сега, Сега полека си отиваше — и какво точно би могъл да направи?
Би могъл да изтегли парите си, да напусне жена си и да отплава с някой лайнер на изток. Или на запад. Но не би го направил никога. Беше прекалено честен, прекалено грижовен. Освен това много обичаше Джанет.
Е, тогава някоя вечер би могъл да се прибере у дома с някакъв план, който решително и коренно променя всичко. „Скъпа, в Съсекс се предлага една ферма за мента. Ще разпродам всичко. Вземаме я.“ Спомни си, че действително беше видял такава обява. Странна ферма наистина! И всъщност такова едно решение не е бог знае какво! Ала и Джанет знае какво! Усети как кръвта се отдръпва от лицето му, като си представи своите многочасови доводи, увъртяната софистика, дългите мрачни погледи, нейния непобедим здрав разум.
И така, състоянието му накрая намери отдушник в секса. Сексът бе, на първо място, част от желанието да се утвърди. И сега, понеже всички други амбиции бяха някак несъстоятелни, сексът, който му беше подръка или в краен случай зад някой тъмен градски ъгъл, предлагаше най-леснодостъпния път за действие. На този път можеш да стъпиш и да се оттеглиш без усложнения. По него няма нищо необратимо. Няма изгаряне на мостове, нито решителен скок в дълбокото. Всъщност, макар че Бъртрам Орд едва ли би го признал точно сега, във всяко бъдещо приключение от подобен род би имало нещо почти конвенционално.
Месец след като бе подложен на приглушеното осветление на Джанет, той предприе такова приключение.
По ирония на съдбата, макар че импулсът вече живееше у него, именно осветлението доведе до първата му необмислена постъпка.
Трудно се четеше така. Здравият разум подсказваше на Орд да си купи лампа за четене с тъмен абажур и да я инсталира до стола си. Но когато спомена за това, Джанет видимо се огорчи, по лицето й се разля сладко примирение и понеже не искаше да я измъчва, той отхвърли идеята. Но не само затова. Защото Орд и другояче се бореше с петдесетте си години. Не му се щеше да признае, че има трудности с четенето. След като се видя принуден да скове устата си в изкуствени челюсти, прие това като пръв белег на физическия си упадък. Твърдо бе решен да се бори срещу всякакви нови доказателства за телесно разпадане. Още изкачваше стъпалата почти на бегом, макар че се задъхваше от това; ако на някое шумно събиране се случеше да не чува съвсем добре, никога не се навеждаше напред, а предпочиташе да наблюдава устните на събеседника си и силно напрягаше очи, вместо да си поръча очила за четене. Зад всичко това стоеше идеята, че тренировката и усилието са полезни. „Не оставяй машинката да ръждяса“ — казваше си той.
Затова продължаваше да седи в тази осветена в жълто стая, взираше се в книжата си и понеже очите му вече бързо се изморяваха, често вдигаше поглед и се оглеждаше наоколо.
При неговата дейна натура навярно за пръв път съзерцаваше собствената си всекидневна със съзнание, незаето от други неотложни проблеми. Видя я добре, навярно за пръв път. И откри, че това е една скучна, скучна стая.
Макар че електрическата светлина е жълта и може да се нарече „топла“, самата й равномерност лишава стаята от живот. Тя едновременно стопля и умъртвява. Тя е светлина, безплодна като последната унила позлата на уморено залязващо слънце, без искрицата реален живот, която трепка в пламъчето на привидно по-мъртвата зелена светлина на газта. Именно под тая мъртвешка пергаментовожълта светлина Орд се огледа наоколо и осъзна застоя, обхванал неговия живот. На отсрещния стол, чудесно запазена, седи Джанет, почти изправена и неподвижна, а ръцете и се гонят като мишки над плетката в масивния скут. По-долу, равномерно като неонов надпис, светят червените пръчки на електрическия огън. Твърде често — злополучна пестеливост — те двамата се лишаваха от блясъка на истинския огън.
Бъртрам Орд трябваше да напусне тази стая.
Винаги бе имал навика, в дъжд и в хубаво време, да се поразходи след вечеря. Сега започна да излиза по-рано и по-дълго да остава навън. Джанет виждаше това, но го смяташе за обикновена потребност от физически усилия; зима беше, навярно се чувствуваше обездвижен. Тя никога не споменаваше за това и се поздравяваше за сдържаността си: известна независимост, казваше си тя, ето кое е най-сигурната пречка пред свободата.
Беше и права, и не. Защото, колкото и да е ограничена, свободата си е свобода. Не може просто да си волен като вятъра. На волния вятър му трябва небе. И ето, в девет часа Бъртрам Орд, свободен за малко, върви под небето на декемврийската вечер, гази снега и носи в ръка заклана гъска. Отбил се беше у един приятел наблизо да вземе гъската, която му бяха донесли от провинцията. Наблизо и все пак извън обичайната орбита на неговите вечерни разходки: така че, макар и недалеч от дома, Орд се озова в малко позната територия, из улици, които му бяха почти неизвестни. (Интересно е да се отбележи, че когато, подтикван от импулса да се освободи от нещо, Орд удължи своите вечерни разходки, той не разшири даже с педя обикновения си маршрут — просто започна повече пъти да обикаля улиците, по които вървеше всяка вечер.)
И така, при тази непривична обстановка, с непознатите улици, със снега, който променяше формата и звука на всичко наоколо, и с мъртвата птица в ръка, не беше толкова чудно, че и самият Орд започна да се държи необичайно, когато една млада жена, тъмен силует с кожи, шапка, шал и пакети на фона на лъчистия сняг, на слизане от автобуса обърна към него бледото си лице и се усмихна. И през ум не му мина, че тя може би се усмихва, както понякога жените се усмихват или се смеят просто защото правят нещо, например слизат от автобус. Не, Орд знаеше, че тя се усмихва точно на него и незабавно предприе първата стъпка към свободата. След миг вече клечеше и се правеше, че връзва обувката си, а през това време ловко следеше в коя посока ще тръгне тя.
Ловко ли? Че откъде такова умение и изобретателност след толкова години на невинност? Но нали често през последните месеци бе правил точно това пред магазина за бельо.
След минута той се изправи и пое по притихналата улица след тъмния загадъчен силует на увитата в топли кожи жена, забързана през наветия край стените на къщите сняг.
Тя сви на ъгъла. Двайсет метра след нея, Орд също сви — сдържаше дъха си от страх да не би да е изчезнала безвъзвратно. Не, ето я — краката й, детински и нежни, проблясват като студени пръчки от целофан между дебелото кожено палто и ботушите.
Бяха на някаква странна улица. Между гъсто засадени дървета, високи и стари, с черни дънери, заобиколени с трева, прегърбена под тежестта на снега, тя водеше нагоре, към един хълм. Тук къщите бяха по-високи, на известно разстояние една от друга, с градини отпред и с добре оформени живи плетове. Той ускори ход. Това бе неочаквана приказна страна; дърветата-часовои създаваха странното усещане, че пътят непременно води нанякъде.
Закрачи по-бързо. Наклонът растеше. Гъската не беше увита; хванал я беше за шията. Белите й пера безжизнено се люлееха и докосваха снега. Сред тези дървета, с безшумните си стъпки и с мъртвата птица в ръка, имаше чувството, че е ловец. Понякога, проблеснала в светлината на някоя улична лампа, жертвата отпред придобиваше по-ясни очертания. После се губеше, замъглена от меката грейнала белота.
Но се смаляваше. Нямаше спор. Колкото и да се силеше ловецът, жената го изпреварваше. По някое време Орд почти затича. Но годините и търбухът му тежаха. А и гъската подскачаше нагоре-надолу на тънката си шия — усещаше как ще се скърши.
Нямаше ясна представа какво точно би направил на тази жена, ако някога я настигне. Долавяше смътно, че жената го прие, че още го приемаше.
При челото на хълма дърветата внезапно изчезнаха и пътят се раздели на две. Той спря. Ето я — още по-далеч. Само той и тя — през цялото време не се появи друга жива душа — сами със снега и с плътното черно наметало на небето с неговия кристален въздух.
Спря до една пощенска кутия и я остави да си отиде.
Спря, пое дълбоко въздух със запъхтени гърди и се усмихна с чувство на победител!
Истината беше, че той не искаше да продължи. Беше се отказал от жената така, по собствено желание. Би могъл да я последва. Но предпочете да спре. Беше господар на себе си, на положението, а само да беше поискал, и на нея. Обърна се и си тръгна, изпълнен със задоволство. Той беше действувал.
Чувството за победа трая няколко седмици. Всъщност беше направил огромна крачка. Имаше за какво да мисли. Можеше, седнал вечер в креслото, да извика, когато поиска, в представите си видението на оная усмивка, на женското тяло в кожите, загадъчно в зимната нощ, видението на самия себе си, широкоплещест, поел през снега. Бе като влюбен младеж, който отново и отново си спомня образа на своята любима. Но за разлика от влюбените младежи нямаше реална възможност, която да го подтиква; сега неговите възможности бяха въображаеми.
Светлините още хвърляха своите тъмножълти отблясъци върху притихналите мебели. И само месец по-късно мъртвата стая го накара да заживее отново. Този път той действително спря една млада жена пред пощата.
И това стана съвсем недалеч от собствената му кантора! Тя пускаше цял куп пликове. Трябваше да я изчака, докато пъхаше в процепа писмо след писмо. Беше млада, силно гримирана; от ушите й висяха две златни буренца; на фона на това грубо украшение младите й очи изглеждаха трогателно.
Внезапно той се развълнува — и когато се наведе да я заговори, изпита чувството, че ръбът на меката му черна шапка расте, че сребърната му коса се удължава с няколко сантиметра, а едрото му лице се сбръчква от израз на мазно мошеничество: чувствуваше се като някой от онези порочни, добре охранени булевардни развратници със сатанински вид и посребрени коси, които понякога гледаме по френските филми.
— Такова малко девойче, а пък колко много любовни писма! — Той сви устни като същински сатана.
Момичето се изненада. То пусна в процепа и последното писмо.
— Така излиза — отвърна то.
— Басирам се, че сте уморена след целия този труд — усмихна се той. И нямаше значение, че минават двайсет души, че пощата е на ъгъла до кантората, че някой може да види.
Гърдите му се разшириха от бодрост и сигурност и той направи лек поклон:
— Ей там, само на трийсет крачки, се извисяват дверите на кафене „Кардома“. Ако милейди благоволи, аз ще бъда най-щастливият от смъртните.
— А? — присви тя очи.
— О, чашката кафе съвсем не е каприз — мис? — засмя се той.
Всичката нежност се изпари от погледа й.
— Ти, дядка, май се опитваш да ме сваляш? — каза тя.
Цялото му самочувствие, надуто като балон, меко осветената „Кардома“, реното, което щеше да ги откара до „Фонтенбло“, коприненият халат, с който щеше да излезе на терасата на другата сутрин — всичко това се олюля застрашително.
— Мога ли да ви предложа чаша кафе? — попита той. Усмивката му угасна и зъбите му полека се скриха зад устната.
От нежното личице изпод грима срещу него изригна цялото презрение на младостта:
— Стар мръсник — каза момичето. — Ще ти дам аз едно кафе — че даже и някое ченге отгоре.
То се изсмя, после съвсем явно го огледа от горе до долу, завъртя се на пета и си тръгна, закършило стан.
Отново седеше у дома при жълтите светлини, при плоската гръд на Джанет, бежовата й блуза с наборите и дългия провиснал перлен гердан.
„Приличаш на старо куче — мислено й казваше той, — на овчарско куче.“ И в следващия миг си помисли: „Но ти си моето собствено старо овчарско куче, моята Джанет, която ухажвах на ония чаровни двайсет и три години.“ После в просъница се връщаше във времето, когато току-що се бяха оженили, при своя тогавашен образ и при очарованието на нейната младост, клюмаше добродушно в мъртвешки затъмнената стая и вземаше изпомачканите си книжа. Много обичаше Джанет. Временните му забежки заемаха съвсем изолиран участък от неговото съзнание. Както става често, той изпитваше две противоположни чувства едновременно.
Но сега имаше и два противоположни интимни спомена, с които трябваше да се оправи: усмихнатата жена на снега и присмехулното момиче от пощата. Странно, те не се изключваха взаимно. Според настроението си той превключваше като реле от единия на другия. На практика презрителната усмивка се оказа по-силна. Няколко месеца тя му пречеше да заговори друга жена. Но когато бе по-благодушно настроен към себе си, надмощие вземаше победният миг на снега: този миг бе действителен, той потвърждаваше силата му и подсказваше, че някога ще се повтори, но това ще стане при удобен случай и на спокойствие.
Сега, при намалените светлини, Джанет чувствуваше, че е по-красива в неговите очи и го обичаше повече, отколкото през доста от изминалите години. Започна да проявява допълнителни признаци на внимание към него. Купи му някакви чудновати чехли-чорапи, с които той шляпаше безшумно из къщата като огромен сив гном. Хранеше го с избрани късчета месо от чинията си. Купи му издълбана топка за голф на медна поставка, за да си слага в нея кибрита близо до креслото.
И при всички тези прояви на грижовност тя невъзмутимо го гледаше как се напряга над книжата. Съпоставено с предимството да се радваш на красива жена и на по-щастливо семейно огнище, това неудобство изглеждаше толкова дребно.
Винаги, при това искрено и с любов, си представяше, че той я вижда такава, каквато е била преди десет години. Всъщност от доста време насам тя му приличаше повече на предница, украсена със сложно жабо, отколкото на друго нещо. Имаше навика да извръща към него целия си торс, когато му говори. Като профил му бе почти непозната. Отдавна се бе уморил да следи движенията на устните й. И вместо да среща очите й, което изискваше внимание, той свеждаше собствения си поглед под нивото на брадичката й и се вторачваше в плоската зона между раменете, която обикновено съдържаше някаква успокоителна плетеница от набори и шевове и — зиме и лете, пролет и есен — все тоя провиснал дълъг наниз от перли. Това не беше проява на неприязън; просто така му беше по-лесно.
Но сега дори тази ограничена гледка започваше да се замъглява: всъщност вече не виждаше малките наборчета и шевовете, макар че перлите светеха съвсем отчетливо.
Един ден вместо чашата с шери взе малката топка за голф.
— Значи трябват очила — каза той, докато плюеше кибритени клечки. После добави: — Сигурно накрая всички стигаме дотук.
Вадеше клечиците от устата си и се чувствуваше не толкова глупав, колкото унизен от това, че накрая се наложи да направи такова изявление.
— Очила ли, писенце? — запита Джанет, сякаш никога не си е представяла подобно нещо, като заради него се правеше на учудена. Но мислено веднага свърза намаленото осветление и четенето с присвити очи и тогава нещо твърде ужасно й мина през ум: ако зрението му се влоши макар и съвсем мъничко, то за в бъдеще дори и на силна дневна светлина тя ще бъде предпазена от прекалено внимателни огледи.
— Сигурно всички стигаме дотук — повтори той и оголи зъби в облекчена усмивка.
Произнесем ли нещо на глас, то, колкото и ужасно да е, става факт, а фактите, колкото и да са ужасни, имат свойството да бъдат потвърждавани. Това вече можеше, веднага и на място, да реши и да си вземе една малка лампа с абажур. Просто до днес беше отлагал това; сега вече щеше да уреди нещата.
Джанет внезапно помисли: „Очила ли? Но тогава той ще се взира в мен през лещи.“ Ала после се усмихна. Познаваше своя Бъртрам. „Никога няма да ги сложи, когато не чете. Всеки друг, но не и моето писенце, което толкова обича да се върти пред огледалото.“
Да приемеш така самодоволно вестта за миопията на съпруга си — това е първата стъпка по нанадолнището от грешката към злото. А освен това е и неблагоразумно. През следващите дни Бъртрам отиде на очен лекар, взе рецета за очила, купи си лампа — и след няколко седмици най-накрая си намери нова жена.
Към това го подтикнаха две неща: първо, подсъзнателният импулс да уреди всичко надделя. И второ, мисълта, че тези очила, едно ново доказателство за телесен упадък, са в джоба му, усили желанието му да утвърди онова, което е останало от него.
И това се случи на перона на Лондонския мост, където, като отдавнашен пътник, той беше добре позната фигура!
Бе някак объркана вечер, имаше мъгла и всички влакове закъсняха поне с половин час. Потрепвайки от повторното включване на двигателите, електрическите червеи напредваха предпазливо и пак се спираха в гъстата бяла мъгла, надупчена от святкащите семафори и заплашителните сигнали на влаковите спирачи.
На препълнения перон една жена изпусна своя роман до самите му нозе. Той се наведе и бързо го вдигна. И жената му благодари с усмивка.
След една усмивка всичко е някак по-лесно. Така стана и с Бъртрам Орд. По лицето на тази жена той прочете, че тя го одобри. Потребността от самоутвърждаване се надигна у него и той заговори. Бъбреше за мъглата и закъснението, за перона и влака и с една подчертана, дяволита любезност успяваше да превърне всички тези неща едва ли не в лични комплименти. Когато вдигна книгата, чието заглавие не успя да прочете, той каза:
— Явно много обичате да четете. Истинско удоволствие е да срещнеш човек, който вижда по-далеч от вестника си.
Тя се изчерви. Мислеше за книгата, „Любовта идва при Глория“; досега я прегъваше, а заглавието криеше с длан. И макар че стояха на светло под една лампа, очите му не видяха ни червенината й, ни това, че кожата на лицето й е груба, а шията гъмжи от възпалени пъпчици.
Вагоните бяха претъпкани. Той седеше плътно притиснат до нея и въпреки дрехите между тях пропълзя топлина.
Понеже не можеха да четат, разговаряха през цялото това пътуване с неговия мирис на влакова нечистотия, с ледената струя откъм прозореца, където една кожена ръкохватка неспирно трептеше, под редицата вестници и палта, които се поклащаха и запречваха светлината, през дим от лули и воал от мъгла, прецедена от непрогледната бяла мъгла вън. Тя още му се усмихваше. Всъщност това беше по-лесно, отколкото да говори. Но имаше и друго. Беше самотна. С тая нейна ужасна кожа не можеше да се похвали с много обожатели. Рядко й правеха комплименти. Добре виждаше, че господинът вече не е млад, но въпреки това започна да изпитва топлота към него.
Колкото до Бъртрам, той чувствуваше точно обратното — беше млад като пале и въобще не забелязваше грубата й кожа.
Тя трябваше да слезе две гари преди него. Тогава той направи решителната крачка и слезе заедно с нея. Пред гарата се намираше „Железопътният герб“. След слаби протести от нейна страна Бъртрам успя да я убеди да влязат вътре заради мъглата. Там, в задимения дъбов салон, над чаша джин с портокалов сок те двамата започнаха да се опознават по-добре.
Тя — мис Еглингтън — живееше сама в двустаен апартамент над безистена. Господинът — с неизвестно име — живееше „няколко гари по-натам“ със — това дойде като вдъхновение — сакатата си жена.
След третата чаша джин с портокалов сок тя обеща на другия ден да обядват заедно. Сбогуваха се и Бъртрам, обзет от странна смесица от бащинско чувство и порочност, излезе в нощния мрак с вид на бдителен таен агент и предпазливо нае кола, която го откара у дома.
Няколко месеца се срещаха редовно — може би се срещат и досега. Тя беше машинописка при един адвокат в града. Така че лесно можеха да се виждат и денем, например на обяд.
Но се срещаха също и в чайни по страничните улички, в уединените барове на разни заведения, а нерядко и в техния „Железопътен герб“, макар че смениха големия салон с един по-малък закътан бар. Защото след първоначалната си дързост Бъртрам започна да става предпазлив и срещите им се превърнаха в противоречива смесица от волност и принуда: това, че изобщо бяха заедно, бе проява на свобода, но окото на общественото мнение ги заключваше в един подземен свят.
Разбира се, той често закъсняваше вечер. Казваше на Джанет, че бизнесът расте и само той може да се справи с новите изисквания. Откри, че лъже добре и с лекота. Джанет му вярваше. Във всеки случай искаше й се да му вярва — защото при това повсеместно покачване на цените бе утешително да знае, че вкъщи влизат повече пари, които ще я закрилят от ужасното бъдеще. Макар че един ден се изплаши. Помисли си: „Ами ако Бърти ослепее?“ Сама сред удобните си мебели, тя внезапно се почувствува като Лукреция Борджия. Прелестна. Но и греховна.
Бърти беше сляп единствено за подобна опасност.
И дойде време, когато той бе поканен на чай в малкия апартамент на мис Еглингтън. Мис Еглингтън, която също го беше послъгала, че името й е Глория (в действителност се казваше Фил), реши, че това е най-малкото, с което може да се отплати за неговата щедрост.
И понеже се безпокоеше заради кожата си, тя намали осветлението.
Бъртрам отново седеше в полумрак.
Но този път нямаше нужда да се чете.
Родена в Рединг, Бъркшир. Завършва средно образование в родния си град и работи като възпитателка, а по-късно — като библиотекарка.
В произведенията й се долавя тънка женска чувствителност и познаване на английските провинциални нрави. Характерният за писателката приглушено ироничен тон и добре обрисуваните запомнящи се характери носят отпечатъка на нейния литературен образец — творчеството на Джейн Остин. Елизабет Тейлър е публикувала дванайсет романа и сборниците с разкази „Хестър Лили“ (1954), „Изчервяването“ (1958), „Страхотните момчета“ (1961).
Един четвъртък сутринта малко след като мисис Мейсън се върна от пазар — всъщност тя дори още не бе свалила шапката си, — спретнат млад мъж в тъмен костюм, с чадър в ръка и очила, които бяха наполовина златни, наполовина имитация на черупка от костенурка, се отби в къщата й и тласна живота й до ръба на разрухата. Той се представи с име, което нищо не й говореше, но тя го покани да влезе, тъй като помисли, че е застрахователен агент или човек, изпратен от адвоката й. Той постоя прав в хола, оглеждайки се любопитно наоколо, докато тя не го покани да седне и да каже за какво е дошъл.
— Вашата сестра — започна той, — сестра ви Мариан. — И мисис Мейсън сепнато повдигна ръка към лицето си. Тя втренчи в него изумен и тревожен поглед, а след това притвори очи.
В града, в който бе прекарала целия си семеен живот, мисис Мейсън се ползуваше с уважение и дори с известна обич. Никой не казваше лоша дума за нея, от което личеше, че към нея нямаше силни чувства нито на любов, нито на омраза. Тя сякаш бе родена да бъде вдовица. Живееше в своя малък кръг от приятелки за бридж и сутрешно кафе, със своите заседания на комитетите на по-видните благотворителни дружества, като Националното общество за защита на децата и Кралското общество за защита на животните.
Приживе съпругът й беше преуспяващ зъболекар. След неговата смърт тя се премести от къщата, където бе практикувал, в една по-малка къща на тиха съседна улица. Нямаше парични затруднения, а и никакви други грижи. Бездетна, уравновесена, тя живееше ден за ден. „Човек може да си сверява часовника по нея“, казваха съседите й, като я гледаха как излиза сутрин, стъпвайки гордо на високите си токчета, да пазарува и да пие кафе в чайната „Оук Биймс“, с пазарска чанта на колелца, със синкаво оцветена коса, с червило и руж по бузите. Линията на тялото й се спускаше право надолу от едрия й бюст и това й придаваше солидна осанка, а тежестта й я караше да върви още по-изправена. Всички житейски събития приемаше по един и същ начин, без да нарушава ритъма на ежедневието си — признак на остаряване. С това бе свикнала отдавна и сега годините й изглеждаха еднакви, макар и дните да се различаваха донякъде. Животът й протичаше главно денем, защото светът, който обитаваше, беше свят на жени. След часа за чай съпрузите на приятелките й се прибираха по домовете си и тогава мисис Мейсън се занимаваше с нещо в градината си, а през зимата редеше пасианс или четеше исторически романчета, заети от библиотеката. „Нещо леко“, казваше тя на библиотекаря, сякаш оставяше на келнера да избере менюто й. Не помнеше имената на авторите и произведенията им и преживяваше известно разочарование, когато се окажеше, че вече е чела дадена книга. Почти нямаше други разочарования — най-много да я изненада някой дъжд, да й се случи жилав котлет или фризьорката да не улучи нюанса на косата й.
Мисис Мейсън винаги беше вършила и продължаваше да върши нещата, които хората очакват от жена в нейното положение — фраза, която самата тя често повтаряше. Печеше чудесни викториански пандишпани за благотворителните разпродажби, подреждаше цветя, бродираше калъфи за столовете си, канеше приятелките си на чай, а понякога дръзваше да ги покани и на шери, при което присъствуваха и по един-двама от съпрузите, доведени насила, но тя не знаеше това. От време на време други жени я канеха на своите вечерни събирания, защото присъствието на един човек повече не беше от значение при цяла тълпа от поканени, а и това беше любезност, която не ги затрудняваше. Лесно се приобщаваше към компанията и разговаряше с охота за отпуските, семействата или службите на другите хора. Никога не изпиваше повече от две чашки шери и беше добра гостенка, като не пропускаше да изрази одобрението си, когато поднасяха сандвичите: „Охо, някой тук се е потрудил здравата!“
И така, в безгрижие, годините бяха отминали незабелязано.
Този четвъртък сутринта, след като спомена за сестра й и видя как това я разстрои, младежът хвърли поглед на една от бродираните възглавници и стана за момент да я разгледа. Попита дали изработката е нейна, което тя потвърди с кратко разсеяно кимване, похвали я и седна отново. После, като прецени паузата за достатъчна, каза:
— Пиша книга за сестра ви и се надявам много на вашата помощ.
— Откъде разбрахте? — успя да промълви тя със сковани уста. — Че ми е сестра, искам да кажа.
Той се усмихна скромно:
— От литературни изследвания, моето голямо хоби. Делото на целия ми живот, ако смея да се изразя така.
Има малки, равни зъби, забеляза тя с бърз поглед. Лъщяха като очилата му, като копчетата на сакото му и пръстена-печат на ръката му. Какъв противно лъснат млад човек, си рече тя и отвърна поглед от него.
— Не мога да ви кажа нищо интересно.
— Всичко, което кажете, би било интересно за нас.
— За „нас“?!
— Нейните почитатели. Читателската публика. Широката публика, ако щете — повдигна рамене той.
„Широката публика“ звучеше заплашително, включваше и града, в който живееше мисис Мейсън. Включваше и чайната „Оук Биймс“, и благотворителните дружества.
— Нямам какво да кажа — размърда се тя, сякаш възнамеряваше да стане.
— Хайде, хайде. Прекарали сте детството си заедно. А ние знаем за него само от разказите й. Прекрасните й разкази. Тази чудесна къща край морето…
Хвърли поглед на книгите по близките рафтове и видимо се разочарова. Бяха книгите на покойния й съпруг по история на военното дело.
— Не беше толкова чудесна — каза тя, защото ненавиждаше всякакви преувеличения. — Беше съвсем обикновена, нищо и никаква къща.
— Така ли? — тихо пророни той, облегна се назад и сключи женствените си ръце.
От обикновената, нищо и никаква къща — пасторския дом — един път сред нивите водеше до морето. Сега от двете му страни имаше къмпинг. Съпругът й, Джералд, я заведе там веднъж по време на почивката им в Корнуол. Той, разбира се, бе в течение на всичко. Тя се разстрои при вида на къмпинга, но той я утеши. Искаше й се той да бъде тук и сега, за да се справи с този ужасен младок.
От детството си помнеше, както обикновено човек си спомня, най-вече застиналите горещи следобеди, метличините, паламидата и алените огнивчета, острата трева под босите си крака по пътя към брега. Не толкова ясно в паметта й се прокрадваха вечери с нарастващи сенки и далечни гласове, долитащи откъм градината.
Виждаше къщата с разтворени прозорци, с пешкири и бански костюми, накачени да съхнат по первазите на горния етаж, току-що боядисани платнени обувки, които също съхнеха в очакване на утрешния тенис. Всичко беше така познато и успокояващо; но сестра й, Мариан, се оплакваше от скука, най-неблагодарно се заяждаше, предизвикваше кавги и се бунтуваше, макар че по-късно се възползува от всичко това (изопачавайки го), за да си създаде име. Нещата никога не са били такива, каквито тя ги бе описала. А тя, мисис Мейсън, малката Каси от тези книги, никога не е била такова дете. Сега, след повече от четирийсет години, тя все още се чувствуваше неловко от сцената, в която Каси клекнала и се изпишкала в една локва пред очите на някакви измислени от Мариан момченца. „Каси! Каси!“ — извикали сестрите й, съвсем смаяни. Но всъщност вероятно Мариан е направила това. Самата тя би могла да разкаже някоя и друга история за Мариан, ако се бе заела да изложи и посрами семейството, разсъждаваше невесело мисис Мейсън. Но епизодът с локвата бе нищо в сравнение с някои други измишльотини — „експерименти със секса“, както ги нарекоха критиците навремето. Сякаш сестра й бе изпитвала потребност да вплете измислиците на болното си въображение в обстановка, която познава добре.
Като видя как червенината постепенно заля цялото лице на мисис Мейсън, докато се сля с ружа по бузите й, младият човек непринудено се намести на стола си, убеден, че я е изчакал достатъчно дълго. Нещо в нея явно се пробуждаше. Тихо, така че думите му достигаха до нея като нейни собствени мисли, той я подкани:
— Няколко случки, моля ви. Щастливо ли беше детството ви?
— Да. Не. Детство като детство.
— При такъв гений сред вас? Това е страшно интересно.
— Тя не се отличаваше по нищо от нас останалите.
Но всъщност се е отличавала, и то по такъв неприятен начин, както впоследствие се оказа.
— Наистина извънредно интересно! — Той си позволи да се наведе малко напред, но след това, като се подвоуми дали и най-незначителният израз на нетърпение няма да я накара да замълчи, отново огледа стаята. Имаше само две фотографии — едната на младоженци отпреди много време, другата на мъж с помпозна външност, на чиито гърди висеше верига, атрибут на някакъв заеман от него важен пост.
От трудно по-трудно се оказа това посещение; но затова пък толкова по-привлекателно.
Мисис Мейсън в сребристосинята си вълнена рокля неочаквано му заприлича на огромна сьомга. Самото й тяло имаше тази форма — широко в раменете и стесняващо се надолу до удивително миниатюрни крачета. Представи си как се мъчи да я изтегли от водата. Трябваше да вложи цялата ловкост и настойчивост, на които беше способен, а това много му допадаше. След като го бе поканила да влезе и да седне, тя не би могла да намери достатъчно възпитан начин да се отърве от него, в това беше уверен. Нейното добро възпитание бе единственото насърчение поне засега.
— Знаете ли, вие съвсем не сте такава, каквато си представях — каза той смело и с възхита. — Ни най-малко не сте като сестра си, прав ли съм?
Бе очаквал един по-възрастен вариант на известната снимка от „Събраните съчинения“, на създанието с лице на гамен, непокорен перчем и огромни тъмни очи.
Мисис Мейсън внимателно свали шапката си, сякаш бе корона, после докосна косата си, попривдигна я. „Аз бях красавицата“ беше мисълта, която не изрече, но тъй като чувствуваше, че е нужно някакво пояснение, каза му онова, което цял свят знаеше.
— Сестра ми не беше добре със здравето. Астма и мигрена и какво ли не още. Много от болестите, които сега наричаме алергии. А мен през живота ми болест не ме е налягала за повече от ден-два.
Спомни си как непрекъснато се суетяха около Мариан — я ще закиха, я ще повърне, ще хленчи или пък ще тропа с крак от ярост и безсилие. Мариан правеше сцени и създаваше суматоха по всяко време.
Да можеше само да надникне в съзнанието й! Досещаше се, че там ставаха интересни неща. Търпение, каза си, докато я наблюдаваше. Носеше плътни сиви чорапи; да прикрие разширени вени, предположи той. Знаеше всичко за жените и мислено я разсъблече. Без да бърза, защото не искаше да претупа нещата, той смъкна пембения й комбинезон и дългите гащи в тон с него, след това свали твърдия й корсет, чиито презрамки така дълбоко се врязваха в пълните й рамене, че бяха образували постоянна следа. Дори не трепна при вида на масивната плът, изпъстрена с петънца и набръчкана, както можеше да се очаква, от стегнатия си затвор; нито при вида на отпечатъците от жартиерите, врязали се в бедрата й. Пъпът й сигурно беше пълен с талк.
— Всичко това бе твърде отдавна и не желая да ми се напомня — рече просто тя.
— Снимки нямате ли? От ваканциите например? Така обичам старите снимки.
На горния етаж имаше една кутия, пълна с обезцветени кафеникави снимки, на които всички те със запретнати поли газят из водата или са някъде на пикник със сандвичи в ръце и крака, които обективът не бе хванал на фокус. Понеже баща й, пасторът, сам проявяваше и копираше тези снимки, те не бяха се съхранили добре.
— Не обичам да живея в миналото — беше всичко, което му отвърна.
— Бяхте ли близки с Мариан?
— Бяхме сестри — рече тя сухо.
— Поддържахте връзка, нали? Предполагам, че сте се наслаждавали на отраженията на нейната слава. — Той знаеше, че не беше поддържала връзка, а вече бе разбрал и че съвсем не се е радвала на тази слава.
— Тя отиде да живее в Париж, както несъмнено знаете.
Мисис Мейсън винаги бе благославяла небесата за това, че Мариан заживя в Париж, а самата тя се омъжи и така можа да смени името си. Мариан почина преди войната, все още твърде млада. Това се случи в годината, когато мистър Мейсън беше кмет и те не уведомиха никого за смъртта й.
— Срещали ли сте се с Годуин? Или с някой друг от нейния кръг?
— Разбира се, че не. Мъжът ми не би ги допуснал в къщата.
Младежът кимна.
Ах, тази противна компания! Непристойно беше човек от другия пол, при това съвсем непознат, да ги споменава пред нея. Тя бе изпитвала неудобство да разговаря за тях дори със собствения си съпруг, при все че той проявяваше такава изключителна доброта и разбиране във всичко, свързано с Мариан. Но разгулният живот в Париж през трийсетте! Сестра й като любовница на този Годуин, а след това и на мнозина други от антуража си. Всички те се бяха прехвърляли от партньор на партньор, а понякога — тя сплете ръце така силно, че пръстените й причиниха болка — и на партньори от същия пол. Тя знаеше за това; светът знаеше; без съмнение и нейните приятелки знаеха, въпреки че това бе нещо, което не биха разисквали. За тази парижка тайфа, както ги наричаше мисис Мейсън в мислите си, бяха писани книги, публикуваха и кореспонденцията им. Годуин и Миранда Браун, художничката, и Грант Оупи, американецът, който пишеше неприлични книги, и още много други. Всички до един бяха прословути безпътници според любимия израз на мисис Мейсън.
— Мисля, че тя уби баща ми — изрече тя с тих глас, почти на себе си. — Той се разболя и сякаш не искаше да живее повече. Не разрешаваше да се споменава името й и да се държат книгите й в къщата. Тя му изпрати първата си книга — вече бе напуснала дома ни и живееше в Лондон. Баща ни прочете нещо от нея, след това я занесе в пещта за смет в градината и я изгори. Като сега си спомням лицето му, бяло като платно.
— Но вие, разбира се, сте чели книгите? — попита той, оплитайки я предпазливо в мрежата си.
Тя кимна; изглеждаше засрамена.
— Да. Четох ги по-късно.
Беше се оказало непосилно да устои на породилата се у нея смесица от ужас и любопитство. Но четейки, откри едно детство, което съвсем не можеше да познае, въпреки че то живееше там — всички късчета присъствуваха, но разбъркани като в калейдоскоп. По-лошото обаче дойде след първата книга. Това бяха разказите за момичешките им години, за тяхното израстване и първа любов. Тя, Каси от книгите, бе станала известна героиня, а всички нейни тайни — изложени на показ; в действителност това бяха тайните не на най-малката сестра, а на самата Мариан. Откровеността предизвика голяма сензация в онези далечни дни. През всички тези години на всеобщ интерес мисис Мейсън си беше мълчала, а по-късно наистина бе имала възможност да се наслаждава, но не на славата, а на забравата, покрила сестра й, както се случва с повечето велики писатели по някое време след смъртта им. С всичко това е свършено, всичко е погребано, бе си мислила тя — до тази сутрин.
— И нямахте високо мнение за тях, както подразбирам — обади се младият човек.
Тя се стресна, изглеждаше объркана.
— За кои „тях“? — попита, дърпайки се назад, при което кордата на въдицата му се обтегна още повече.
— За разказите на сестра ви.
— Те не отговарят на действителността. Ние бяхме добре възпитани момичета.
— Другата ви сестра също е починала.
Доста се е поровил, слиса се тя.
— Да. Умря преди това безчестие — рече мрачно. — Поне тя бе пощадена.
Телефонът в антрето иззвъня. Тя промърмори едно учтиво извинение и стана. Дочуваше я как с един съвсем различен, непринуден глас се уговаря с някого за нещо, разменя любезности, смее се дори. После затвори телефона, но се позабави малко, за да се съвземе. Погледна се в огледалото и отново оправи косата си. Изпълнена с решителност, тя се върна в хола и го свари да прибира писалката си във вътрешния джоб на сакото.
— Боя се, че сега ще трябва да се заема с някои задачи — каза ясно и остана права.
Той стана — нямаше друг избор, — като проклинаше телефона за това, че бе иззвънял точно когато той така умело я изтегляше на сушата.
— Сигурна ли сте, че не можете да ми услужите поне с една снимка? — запита я той. — Ще я пазя изключително внимателно.
— Напълно съм сигурна.
Пред него сякаш стоеше друга жена. Беше установила контакт със своя собствен свят и почерпила сила от него.
— Може ли да ви посетя отново, когато сте по-свободна?
— О, не, не. — Протегна ръка и хвана дръжката ва вратата. — Наистина мисля, че не би имало никакъв смисъл.
Той самият чувствуваше, че ще бъде безсмислено. Като разглеждаше все така жадно около себе си, излезе в антрето и се отправи към вратата. Хрумна му да остави чадъра си, за да може да се върне за него, но тя му го връчи решително. Дори и по пътеката към градинската врата той поглеждаше ту наляво, ту надясно, сякаш се мъчеше да запомни имената на цветята.
„Нищо не казах. Нищо не казах — повтаряше си мисис Мейсън същия следобед, докато отиваше да играе бридж. — Само изразих неодобрението си.“ Но имаше обърканото чувство, че съпругът й не би се съгласил с нея. Освен това допускаше, че младежът лесно щеше да си съчини и от нищото нещо. Вярно, бе казала: „Тя уби баща ми“, и това щеше да бъде публикувано редом с нейното име. Той, този застрашителен млад човек, бе проявил завидна находчивост с хрумването си да я издири и сега имаше да предложи на света нещо ново — самата нея. Какво друго бе казала, за бога? Вървеше нагоре и малко се задъхваше. По никакъв начин не можеше да си спомни дали беше казала нещо повече. Но да, разбира се! Как баща й хвърлил онази книга в пещта за горене на сметта. Също като Хитлер, биха могли да си помислят някои хора. И нейното име, и това на Мариан щяха да се появят свързани едно с друго. От една страна, вдовица на кмет, а от друга — разхайтената и развратна тайфа. Някои от приятелките й ще проявят неприкрита студенина, други ще се държат с прекалена любезност, но всички ще бъдат потресени. Ще обсъждат случая зад гърба й, ще има дори и такива, които ще заявят, че са заинтригувани, и ще задават въпроси.
Мисис Оулдфелоу, мисис Фич и мисис Кристи — всички си помислиха, че тя играе слабо този следобед, особено мисис Оулдфелоу, която й партнираше. След бриджа тя не остана на чашка шери, а си тръгна с извинението, че се чувствува малко настинала. Отклони и поканата на мисис Фич да я върне с колата си с надеждата, че чистият въздух ще й избистри главата.
Пътя до дома си извървя спокойно, както обикновено, но не можеше да се освободи от чудовищната мисъл, че те вече говорят за нея.
Романист и критик. Роден в Бексхил, Съсекс. Част от детството му преминава в Южна Африка, родината на неговата майка. Завършва висше образование в Оксфорд. От 1936 до 1955 г. работи в Библиографския отдел на Британския музей. Започва да пише разкази през 1946 г., след период на остра психическа депресия. Намерил катарзис в творчеството, като писател той проявява интерес предимно към психологическия разказ и в метода му се чувствува силното влияние на модерната психоанализа. За разлика от повечето съвременни автори, той насочва усилията си не към стилистическото новаторство, а към детайлното изграждане на образите и мотивировката на поведението. Тонът на произведенията му е иронична-хаплив, почти сатиричен. Публикувал е сборниците с разкази „Неподходящата компания“ (1949), „Малко встрани от картата“ (1957) и романите „Отровна напитка и още нещо“ (1952), „Англосаксонски нрави“ (1956), „Средната възраст на мисис Елиът“ (1958), „Старците в зоопарка“ (1961), „Късна визита“ (1964), „Съвсем сериозно“ (1967).
— Вижда ми се много остарял — каза Маргарет. — Преживяното ужасно го е състарило, станал е раболепен.
— Склонен съм да мисля, че затворът наистина рано или късно прекършва духа — невъзмутимо отвърна съпругът й.
— Е, да, лесно ти е на теб, Малкълм, ти можеш да си позволиш да бъдеш разсъдлив, надълго и нашироко да обясняваш, да търсиш причините. Но той е мой брат и от разумните доводи не ми става по-лесно, като го гледам как непрекъснато си попипва връзката, докато разговаря, как все си разхлабва яката, отстъпва пред всяко твое мнение, нарича стария полковник Гордън „сър“, стряска се от всяко мое движение. Като някакъв деветнайсетгодишен дипломант от второразреден колеж, тръгнал да си търси работа. А той е на шейсет, Малкълм, не забравяй това! На шейсет!
— Ти сигурно си забелязала — поде Малкълм Тарант, като остави чашата портвайн на малката масичка до себе си, — че за Артър колежът винаги е означавал много повече, отколкото ние можем да си представим. Единствения път, когато го посетих в Тамкастър, ме порази огромното значение, което там всички без изключение му придават. За попадналия в онази среда банков управител и достоен гражданин колежът по един или друг начин е вече ключ към властта, а не е просто мястото, където си учил. А сега, струва ми се, този факт за брат ти е придобил неимоверна стойност, вкопчил се е за него като удавник за сламка. Ние си представяме затворите претъпкани с колежани с тънки мустачки и с евентуален военен чин; „Бивш колежанин попаднал в затвора“ — четем по вестниците, но около подобно явление се вдига толкова много шум тъкмо защото е необичайно. Един бог знае колко се ласкае самолюбието на старите кучета от присъствието на „бивш колежанин“ сред тях, пък и на надзирателите, ако искаш да знаеш — неведнъж отваряме дума за ужасите на войната, а дори не споменаваме най-страшното — психиката на старшията. Бъди сигурна, че Артър се е възползувал напълно от целия този снобизъм.
В дълбоките черни очи на Маргарет нямаше и следа от терзание, само издължената й горна устна се сви, тапирският й нос, достоен за четката на Едуард Лир[24], побеля. Отблясъците на огъня заиграха по сребристия брокат на разкошната й вечерна рокля, когато тя прошумоля през стаята, за да добави дърва в голямата открита камина. Маргарет сложи миниатюрната чашка с изумрудена течност на полицата над камината (колко често Малкълм се шегуваше с чисто женската й склонност към ментовия ликьор!) между порцелановата статуетка — Силен и селска девойка — и семплата сива тумбеста ваза с медночервени и златисти хризантеми.
— Ако искаш да кажеш, че Артър е простак — кресна тя — и винаги си е бил такъв, добре. И все пак — прилив на нежност отпусна тънките й, леко начервени устни — като малък не беше такъв. Постепенно се промени. Скъпи мой, какво ли друго можеше да се очаква, след като си избра онази непоносима женичка. „Нима прислугата ти не краде, Маргарет?… Такива, отпуснеш ли ги малко, качват ти се на главата.“ Безобразно, вулгарно, фашизирано нищожество.
Както винаги, когато тя защищаваше политическите си възгледи, Малкълм й се любуваше със снизходителна усмивка:
— Маргарет, мила, не забравяй, че в очите на Майра ти бе от лагера на червените.
— Не става дума за политически убеждения, Малкълм. — Тя се намръщи и това отново му напомни сериозната простодушна студентка от Кеймбридж, на която не бе успял да устои преди четирийсет години. — То е въпрос на възпитание. Не, признай — бракът им беше пълен провал, животът го доказа. Да не мислиш, че иначе бих го оневинила. Да живееш толкова години в подобно обкръжение, е достатъчно оправдание за всяко престъпление, да, дори за неговото. Това чувство не ме напусна и по време на целия процес, докато седях и наблюдавах Майра в ролята на оскърбената съпруга, заобиколена от онова омразно семейство.
— Ето с кое не съм съгласен. — В този миг красивото скулесто лице на Малкълм и римският му нос напомниха, че е потомък на изтънчени прадеди. — Аз никога не бих оправдал неговите постъпки. Опитах се да се отърся от предубеждението си и да гледам на него като на болен човек, а не престъпник (страничен наблюдател би забелязал, че не случайно напредничавите седмични издания бяха така старателно подредени на масата до Малкълм), но когато той отказа психиатрично лечение, разбрах, че положението му е безнадеждно.
Маргарет отправи към съпруга си майчинска усмивка и набоде с двузъба виличка парче захаросан портокал от малката дървена чашка.
— Сигурно е чудесно да си имаш готово обяснение за всичко, скъпи — каза тя, — само че хората не могат да бъдат схематично вместени във формалните рамки на разума. Артър никога не би потърсил специалист по психоанализа, наивник такъв. От една страна, той смята, че ще се изложи, и освен това дълбоко в себе си, разбира се, би се уплашил, би го приел като магьосничество.
— Без съмнение ти си права. Без съмнение Артър все още витае в средновековието. — Със сръчно движение Малкълм поднесе пурата си към пепелника, така че образувалото се стълбче сива пепел да не попадне върху костюма му, и присви очи. — И все пак според мен поведението му е възмутително, нищо не го оправдава.
— Посегателство на деца — процитира Маргарет презрително, — предполагам, че кръвта на всяка жена кипва, когато прочете подобно нещо във вестниците. И въпреки всичко на процеса нещата изглеждаха другояче. Артър бе така плах и смален, тъй далече от представата ни за истински престъпник, сякаш го е извършил, без да го съзнава. Напълно възможно е това да е самата истина — яростно добави тя, като удари с ръка по страничната облегалка на фотьойла. — Направил го е, за да забрави за съществуването на онази противна фрапантна жена; онзи нетърпим дом с тръбна мебел, с барче за напитки и салон с ламперия от стар дъб. Ами омразните й родители! Артър всичко ми разказа и аз му вярвам — как са го заплашвали, как са нахълтвали без предупреждение, как са настоявали да им дава пари. О, съсипаха го, бедничкия — произнесе тя с горчивина. — Че дори и ония деца, Малкълм. На пръв поглед е потресаващо — бедните малки създания, които нищо не разбират, а целият им живот е осакатен от една-единствена случка. Когато Рупърт и Джейн бяха малки, си мислех, че ако някой им стори зло, ще му избода очите с нажежено желязо. Но онези деца съвсем не бяха такива — малоумното момче с лукаво проблясващи очи и онова разюздано, безобразно начервено момиче.
— Жалко, че изобщо отиде на процеса — отвърна Малкълм, но Маргарет не се съгласяваше.
— Трябваше да изстрадам всичко докрай — проплака тя, — нямах друг изход. Но това настроение à la Достоевски вече премина. Стига ми. Искам да се сложи край. — Тя постави цигара в едно от малките картонени цигарета от стъклената поставка на работната си маса и се обърна към съпруга си с внезапна ярост. — Защо дойде тук? Защо? Защо? — викаше тя.
— Предполагам, защото се чувствува самотен.
— Самотен е, разбира се. Как иначе. Въпреки че и тук ще се чувствува точно толкова самотен. Ние не сме неговият тип хора, Малкълм. И не само заради това, което се случи — никога не сме имали нищо общо. Това не е неговият тип къща. — Тя със задоволство изреди в ума си всичко, което бяха изградили тук — вкус, търпимост, спокойствие. Погледът й се плъзна по порцелановите фигурки от Майсен и Челси, рисунките на Джон[25], испанските инкрустации върху желязо, малкия бледожълт клавесин — разностилие наистина, но приятно за окото. Сякаш отново чуваше Ралф Тарант да излага пред тях разбирането си за Хамлет, мисис Дойл да разказва за живота си с великата личност, професор Кру да развива своята теория за остарелите схващания. Тук за Артър нямаше място.
— Искаш да го помоля да си отиде — бавно произнесе Малкълм.
Свита на столче пред камината, протегнала ръце към пламъка, Маргарет се наклони напред.
— Да — тихо промълви тя, — искам.
— Преди да се е окопитил? — Малкълм бе озадачен. — Той знае, че според мен един ден ще трябва да си отиде, но засега…
— Засега! — грубо избухна Маргарет. — Остане ли сега, никога няма да си отиде. Абсолютно сигурна съм. Не ме питай откъде го знам, но си е точно така.
— Както кажеш, разговорът няма да е от най-приятните, но да се надяваме, че ще е за добро.
Единствено шумоленето на роклята й нарушаваше настъпилата тишина — тя пренареждаше клонките зимен жасмин и оправяше пердетата от сатен на едри райета, за да прогони прокрадналата се светлина. Неочаквано пак седна на столчето и посегна към копринения вързоп с ръкоделието си.
— Според мен последната глава от книгата на Уолтър е написана много претенциозно. — Гласът и звучеше по-ясно и по-твърдо от обикновено. — Направо е невъзможен започне ли да се превъзнася като великия Панджандръм[26].
— Бедният Уолтър. Не може цял живот да се правиш на Питър Пан[27] и в същото време да говориш с такъв назидателен тон…
Не след дълго Артър влезе в стаята. Костюмът му бе някак прекалено добре изгладен, връзката твърде претенциозна, косата му лъщеше от брилянтин като на младо конте. Отмерваните с военна точност движения издаваха вътрешно напрежение; като седна, придърпа крачолите на панталона си, за да не измачка ръбовете, от маншета на ризата си извади бяла носна кърпа, избърса тънките си мустачки и се покашля.
— Извинете, че се забавих. — После додаде: — Природата иска своето, нали разбирате.
Малкълм се усмихна изкриво, Маргарет потръпна.
— Пиеш го без захар, нали, Артър — каза тя, като му подаде кафето.
— Чаша портвайн, старче? — попита Малкълм, стараейки се да попадне в тона му.
— О, много благодаря! — Отговорът последва припряно и нервно, ръката му заопипва яката на ризата. Усетил, че подобна стеснителност е неуместна, той добави: — Значи, портвайн? Даа, пивко, ароматично.
Последва дълга пауза, която Маргарет и Малкълм нарушиха едновременно.
— Тъкмо казвах, че новата книга на Уолтър Хауърд… — започна тя.
— Успя ли да видиш дърветата, които посадихме? — попита Малкълм. Маргарет извърна пламналото си лице, а той продължи: — Ще трябва да се погрижим за дърва, ако наистина се очаква недостиг на гориво. Ще поговоря с Бауърс.
— Нека да не бъде тази седмица, скъпи — намеси се Маргарет. — Мисис Бауърс замина, майка й не е добре, а малкият Питър е болен от грип. Горкият Бауърс, много му се събра.
— Тогава другата — съгласи се Малкълм. — Те пък от болести не могат да се отърват.
— Такива, отпуснеш ли ги малко, качват ти се на главата — каза Артър.
Думите на снаха й в неговите уста вбесиха Маргарет.
— Глупости говориш, Артър. — Тя повиши глас. — Надявах се, че през последните няколко месеца ти е дошъл умът в главата. — Ярка червенина изби на лицето й, като осъзна какво е казала, затова, вече по-меко, добави: — Ти не ги познаваш. Та мисис Бауърс ми е най-добрата приятелка тук.
Артър почувствува, че всичко си е постарому, той самият не смяташе да се остави да го убедят.
— Опасявам се, че там, откъдето идвам, уважението ми към твоите скъпоценни английски работници не е нараснало. — В тона му имаше предизвикателство.
— Надали в затвора си могъл да наблюдаваш английските работници откъм най-добрата им страна — намеси се Малкълм внимателно. И тъй като шуреят му се канеше да продължи спора, той добави: — Не, Артър, да спрем дотук. Ние с Маргарет си имаме мнение по тези въпроси, пък и на тази възраст едва ли ще го променим.
Предизвикателството на Артър се изпари, той докосна възела на връзката си и промърмори, че „именно затова ги уважава“.
Помълчаха няколко минути, после Малкълм изрече на един дъх:
— Къде възнамеряваш да отидеш, след като ни напуснеш?
Отговора на Артър разбраха в смисъл, че още не се е замислял.
— А според мен би трябвало да решиш. Защо не заминеш в чужбина?
— Колониите ли? — подсмихна се Артър.
— Знам, че е банално, но защо пък не. Винаги можеш да разчиташ на мен, ако са ти нужни пари.
Артър не отговори веднага, после запита:
— Вие искате да се махна?
Маргарет бе решила сама да се справи с неприятното положение.
— Да, Артър. Не може иначе. Тук нищо няма да излезе. Мястото ти не е сред нас.
— Съмнявам се дали въобще за мен има място под слънцето. — В гласа на Артър имаше горчивина.
Малкълм щеше да разведри атмосферата с едно „глупости, старче“, но Маргарет го изпревари:
— Недей, Малкълм, той може би има право. — Гласът й прозвуча далечен, с прочувствени нотки. — По време на бомбардировките в Лондон, когато Малкълм работеше в министерството, а Рупърт летеше над Германия, бях принудена да осъзная вероятността и двамата да бъдат убити. В такъв случай, разбира се, и аз щях да бъда несретница. Сама взех предпазни мерки. Непрекъснато носех в чантата си нещо, което би ме избавило, ако потрябва. Не забравяй, Артър, ако се стигне дотам, ще те разбера и няма да загубя уважението си към теб.
Смутен, Малкълм извърна поглед. Такива моменти, когато Маргарет драматизираше собствените си приумици, го навеждаха на мисълта, че на жена му й липсва изтънченост.
Артър седеше, потънал в размисъл — трябваше да избира: колониите или самоубийство; а той се нуждаеше от съвсем друго.
— Е хайде — каза той накрая, — много съм изморен. Лека-полека ще се приготвям да си лягам. Един хубав сън добре ще ми дойде.
Маргарет се изправи, погали го по косата.
— Ее — обърна се той към сестра си, — оплескахме я, девойче, както казваше бавачката ни.
Този недвусмислен опит да я разчувствува отврати Маргарет.
— В стаята ти има уиски и сифон за газирана вода — произнесе тя студено.
— Пийни си една чашка, преди да си легнеш. — С тези думи Малкълм изпрати по войнишки изправения гръб на шурея си. — Слава богу, с това се свърши въздъхна той няколко минути по-късно. — Бедният Артър, дано с времето да намери някъде щастие.
— Не, Малкълм — ядовито възрази Маргарет, — беше много неприятно и макар че е трудно да си го признаем, длъжни сме да гледаме истината в очите. Артър никога няма да бъде щастлив, той е обречен, с него е свършено. Но за нас това не важи и ако искаме да оцелеем, не бива да допускаме неговото падение да ни повлече.
Малкълм бе втренчил възхитен поглед в жена си. Да гледаш истината в очите — явно това беше начинът да се справяш с такива ситуации, а не да се опитваш да избягаш. Замисли се върху нейните думи — за падението на Артър, социално и лично, и за всичко, което те двамата олицетворяваха: хора с разностранни интереси и прогресивни възгледи. И въпреки здравия разум нейните схващания някак не го удовлетворяваха. През цялата вечер го измъчваше нещо необяснимо.
Родена в Единбург, където завършва средно образование. Няколко години живее в Централна Африка. След завръщането си в Англия работи като поетичен редактор, публикува стихове и литературна критика. През 1951 г. спечелва конкурса за разказ на списание „Обзървър“. Носител е на няколко литературни награди, между които „Джеймс Тейт Блак“ и „Италия“. Понастоящем живее в Рим.
Мюриъл Спарк критикува морала и житейската философия на съвременното буржоазна общество в духа на английската сатирична традиция. Етическата й оценка е недвусмислена. Майсторка е на психологическия рисунък и речевата характеристика. Най-известните й произведения са „Memento mori“ (1959) и преведените у нас „Робинсън“ (1958), „Балада за Пекъм Рай“ (1960), „Разцветът на госпожица Джийн Броуди“ (1961), „Момичета със скромни средства“ (1963), „Лице за публиката“ (1968), „Абатисата на Кру“ (1974) и „Преднамерено шляене“ (1981).
Хотел „Щро“ и пансионът „Лублонич“ бяха един до друг, делеше ги само тясна пътека, която водеше нагоре в планината от австрийска страна по посока на югославската граница. Може би старият хотел е бил някога огромен ловен дом. Сега обаче той явно разочароваше и малцината си омърлушени посетители. Те се скупчваха също като птици при буря, оклюмали край неизмитите маси на тъмната веранда отзад, която гледаше към изоставените ниви на господин Щро. Обикновено господин Щро седеше малко настрана, в облак от конячни пари, разгърден, с двойна брадичка и зачервена шия. Гостите, които идваха не за да се изкачват, а просто заради гледката, седяха и се възхищаваха от планината — обслужваха ги надве-натри, докато дойдеше време за редовния автобус веднъж седмично, за да си заминат. Ако имаха коли, те рядко се застояваха и като че по някакво правило си тръгваха до два ча̀са след пристигането си — също като в комично представление.
Това бе забавната гледка, която се откриваше от другата страна на пътеката, откъм пансиона „Лублонич“. Аз очаквах приятели, които щяха да минат и да ме вземат на път за Венеция.
Госпожа Лублонич посрещаше лично всеки свой гост. При пристигането това не ми направи впечатление — когато се появи от кухнята, триейки ръце о̀ кафявата си престилка, тя изглеждаше най-обикновена местна жена — невзрачна и трътлеста, с пристегнати назад прошарени коси, в изнесена рокля, с навити ръкави, черни чорапи и яки обуща. Но постепенно на гостите им ставаше ясно каква необикновена личност е тя.
Имаше и господин Лублонич, но той беше безгласна буква, при все че му се оказваха всякакви военни почести. Той седеше с жалък вид в компанията на приятелите си, с които се черпеше на една от масите пред пансиона, поздравяваше влизащите и излизащи гости и келнерките го обслужваха с необходимото внимание. Когато беше болен, госпожа Лублонич му носеше лично храна горе в стаята, предоставена му, докато боледува. Но без съмнение господарката бе тя.
Наетите от нея момичета се трудеха по четиринайсет часа на ден и вършеха работата с удоволствие. Никога не я бяха чували да се оплаква или да дава нареждания — достатъчно бе самото й присъствие. Веднъж, когато едно от момичетата изпусна поднос с пет порции супа, госпожа Лублонич отиде за парцал и покорно избърса всичко сама, също като стара селянка, която е видяла навремето си и къде по-лошо.
Момичетата я наричаха „госпожа-шеф“. „Госпожа-шефът приготвя специална храна, когато мъжът й има болки в стомаха“ — ми каза едно от тях.
До пансиона бе пристроена месарница и тя също бе собственост на Лублонич. До нея се издигаше бакалница, а върху съседния парцел — все притежание на Лублонич — строители привършваха и текстилен магазин. Двама от синовете на Лублонич работеха в месарницата, третият ръководеше бакалницата, а най-малкият — вече готов да заеме своето място — беше предопределен за текстилния магазин.
В градината имаше само едно безполезно растение: малка, добре гледана палма. Сред цветята за украса на масите и зеленчуците за кухнята тя стоеше някак странно край пътеката, която водеше към плодовитата овощна градина; заслоняваха я кестени, които пазеха като покрив обядващите на терасата. Палмата придаваше на мястото атмосфера. Гледано от голямата задна веранда, където обядвахме, това малко чуждоземно растение мереше ръст с далечните планински върхове. То властвуваше безмълвно над околния пейзаж.
Обикновено ставах в седем часа, но една сутрин се събудих в пет и половина и слязох от стаята си на втория етаж на двора, за да поискам от някого да ми направи кафе. Госпожа Лублонич бе застанала на слънце с гръб към мен. Тя оглеждаше своята голяма зеленчукова градина, своите ниви зад нея, своите пристройки и своите кочини, където две възрастни жени вече бяха започнали работния си ден. Един от синовете се появи откъм пристройките с няколко връзки наденици. Друг изведе един вол и закачи веригата му за едно дърво в очакване на колачите. Госпожа Лублонич не се помръдна — тя продължаваше да оглежда своя имот, своите свине, своите ратайкини, своите кестени, своите бобови растения, своите наденици, своите синове, своите високи гладиоли — и сякаш имаше очи дори на тила си — тя, изглежда, виждаше и чудесния процъфтяващ пансион отзад, и месарницата, и текстилния магазин, и бакалницата. Тъкмо когато се обърна, готова да подхване отново безкрайната домакинска работа, забелязах, че метна поглед към окаяния хотел „Щро“ от другата страна на пътеката. Краищата на устните и се присвиха надолу с удоволствието, което човек изпитва при известно предчувствие, в малките й черни очички съзрях увереността на бъдеш собственик.
Човек разбираше, дори без да е научил от местните хора, че госпожа Лублонич е изградила всичко това от нищото, само с помощта на собствения си ум и ръце. Но съсипващият й труд бе достоен за съжаление. Тя готвеше за всички. Тя надзираваше домакинството и без видимо да бърза, въртеше своето предприятие със стръв, както въртят кормилото шофьорите-маниаци от Виена, които препускаха по магистралата пред пансиона. Сама излъскваше огромните тенджери с майсторски движения на късата си дебела ръка: явно мислеше, че никое момиче не може да се справи с тази работа. За нея не беше унижение да мете пода, да храни свинете и да продава в месарницата, където търпеливо поднасяше един след друг огромните салами под носа на клиента, за да ги помирише и оцени качествата им. Никога не сядаше, от зори чак докато си легнеше в един часа през нощта, освен когато обядваше в кухнята.
„Защо прави всичко това, за какво й е? — питах се аз. — Синовете й са големи, тя си има своя пансион, своите слуги, своите магазини, своите свине, ниви, добитък…“
В кафенето оттатък реката, където ходех надвечер, говореха така: „Госпожа Лублонич притежава много повече имот. Нейна е цялата ивица земя нагоре до планината. Тя има три чифлика. Може даже да разшири имота си и отсам реката, и оттук надолу към града.“
„Защо толкова се блъска? Облича се като селянка — казваха те. — Сама си лъска тенджерите.“ Госпожа Лублонич бе любимата им тема.
На църква тя не ходеше, стоеше над тези неща. Отначало се надявах да я видя там — с други дрехи и може би седнала при аптекаря, зъболекаря и техните жени, на втори ред зад графа и неговото семейство, или пък на някое по-незабележимо място сред паството. Но госпожа Лублонич сама си беше църква и дори фигурата й напомняше луковичните кубета на местните църкви.
Аз се катерех по ниските планински склонове, докато алпинистите със специални обуща вършеха същото много по-сериозно по отвесните скали над облаците. Когато завалеше дъжд, те слизаха долу и съобщаваха: „Тито ни праща лошо време.“ Шегата бе омръзнала на момичетата, но те всеки път любезно се усмихваха и им сервираха неизбежното телешко.
По-високите места в планината щяха да бъдат по силите ми само с автобус. По-скоро имах желание да покоря върховете в характера на госпожа Лублонич.
Една сутрин, когато всичко блестеше с безумна призрачност след изнервящата нощна буря, слязох рано долу да поискам кафе. Мигове преди това бях дочула гласове на двора, но докато стигна дотам, всички вече се бяха прибрали вътре. Последвах гласовете до мрачната каменна кухня и надникнах от вратата. Зад бърборещите момичета зърнах друго помещение, което обикновено бе винаги затворено. Сега вратата му беше отворена.
Помещението представляваше спалня, която навлизаше дълбоко в къщата. Тя излъчваше кралско великолепие, постигнато с пурпур и злато. Видях високо легло с балдахин, покрито с разкошна завивка. В горния му край бяха натрупани четири снежнобели възглавници. Дървото зад тях бе в наситен тъмен цвят със златни инкрустации. Златни ресни висяха и по балдахина. Това легло ми напомни с нещо за разкошното легло, с което Ван Ейк бе удостоил портрета на Ян Арнолфини и съпругата му. Всички други предмети в домакинството на Лублонич бяха от добре поддържан и излъскан местен материал, докато това легло бе достойно за перото на поет. Подът бе покрит с килим, който може би беше кървавочервен, но на фона на алената завивка изглеждаше морав. По стените от двете страни на леглото бяха окачени турски килими с разкошен фон от старинен, още по-убит червен цвят, почти черен там, където хвърляше сянка балдахинът.
Гледката ме развълнува. Едно от момичетата, на име Мици, ме наблюдаваше, докато стоях на прага на кухнята.
— Кафе? — запита тя.
— Чия е тази стая?
— На госпожа-шефа. Тя спи в нея.
След това друго момиче, високата и слабичка Герта с весело лице, която имаше по някой смешен отговор за всеки въпрос, подскочи към вратата на спалнята и каза:
— Имаме нареждане да държим вратата затворена. — И за момент, преди да я затвори, тя я разтвори още по-широко, за да мога да видя по-голяма част от стаята. Зърнах зидана печка от мозаични тухли, които явно не бяха местно производство; те блестяха в охра и зелено и напомняха плочките на подовете на византийските развалини. Печката приличаше на храм. Видях и шкаф от черно лакирано дърво с орнаменти от седеф и тъкмо когато Герта затваряше вратата, забелязах върху шкафа и един голям декоративен часовник с кутия от розов емайл и с вградени миниатюрни пастелни портрети. Всяка извивка и изпъкналост по кутията бе от позлатен бронз. Часовникът проблясваше в светлината на утринното слънце, което се промъкваше между завесите на прозорците.
Влязох в излъсканата трапезария и Мици ми донесе кафето. През прозореца виждах госпожа Лублонич в тъмната й рокля, черните обуща и вълнени чорапи. Тя скубеше пиле над кофа, пълна с пера. Зад нея, по-надалеч, се виждаше и намръщената фигура на господин Щро — по риза без яка, дебел, небръснат, — застанал пред отворената врата на хотела си от другата страна на пътеката. Той, като че ли наблюдаваше замислено госпожа Лублонич.
Тъкмо този ден се случиха неприятностите. Двойните прозорци на моята стая бяха точно срещу прозорците на господин Щро — деляха ни не повече от двайсет фута, колкото бе широка и пътечката, която водеше нагоре към границата. Денят бе студен. Седях в стаята и пишех писма. Погледнах през прозореца. Точно на отсрещния прозорец стоеше господин Щро, втренчил нахален поглед в мен. Любопитството му ме подразни. Спуснах транспарантите и запалих лампата, за да продължа с писмата. Чудех се дали господин Щро не ме е видял да върша нещо особено, преди аз да го забележа — да потупвам главата си с крайчеца на писалката, да почесвам носа си, да прихващам брадичката си или нещо друго, което човек прави, докато пише писма. Спуснатите транспаранти и изкуствената светлина ме притесняваха и внезапно се запитах защо пък да не може да пиша писмата си на дневна светлина, без някой да се втренчва в мен. Изгасих лампата и вдигнах транспарантите. Господин Щро бе изчезнал. Реших, че е изтълкувал действията ми като знак на неодобрение, и пак седнах да пиша. Вдигнах очи след няколко минути — този път господин Щро бе седнал на стол малко по-навътре от прозореца и гледаше право в мен с бинокъл. Излязох от стаята и отидох да се оплача на госпожа Лублонич.
— Тя е на пазар — каза Герта. — Ще си дойде след половин час.
Разказах за случилото се на Герта.
— Ще кажа на госпожа-шефа — рече тя.
Начинът, по който го каза, ме накара да запитам:
— Това случвало ли се е и преди?
— Един-два пъти тази година — обясни тя. — Ще говоря с госпожа-шефа. — И добави с характерната си мимика, подходяща за вариете: — Той може би е искал да преброи миглите ви.
Прибрах се в стаята си. Господин Щро продължаваше да седи на същото място, отпуснал бинокъла на коленете си. Щом ме видя, отново го вдигна към очите си. Реших и аз да го гледам така, докато госпожа Лублонич се върне и поеме нещата в свои ръце. Близо час седях търпеливо до прозореца. От време на време господин Щро сваляше бинокъла, за да отпочинат ръцете му, но не мръдна от мястото си. Виждах го ясно, макар може би да си внушавах, че той се подхилва, когато поднася бинокъла към очите си. Без съмнение виждаше гнева, изписан на лицето ми, като че бях съвсем до него. И за двама ни бе вече твърде късно за отстъпление и аз продължих да хвърлям погледи към вратите на хотел „Щро“, очаквайки да видя как госпожа Лублонич или пък някой от синовете или ратаите на двора отива да му направи забележка. Но никой от наша страна не доближаваше сградата на Щро нито отпред, нито отзад. Продължих да гледам втренчено, а господин Щро продължи да ме оглежда през бинокъла.
Внезапно той изтърва бинокъла. Сякаш невидима ръка го перна и го изби от ръцете му. Доближи се плътно до прозореца и се вгледа, ала сега погледът му бе насочен в точка по-нависоко и малко по-вляво от моята стая. След около две минути господин Щро се обърна и изчезна. Тъкмо тогава Герта почука на вратата ми:
— Госпожа-шефът направи оплакване и повече няма да ви безпокоят — каза тя.
— По телефона ли му се обади?
— Не, госпожа-шефът не използува телефон, той я обърква.
— Тогава кой е направил оплакването?
— Госпожа-шефът.
— Но тя не е ходила при него. Аз гледах къщата му през цялото това време.
— Не, госпожа-шефът не ходи в къщата му. Но не се тревожете, той знае много добре, че не бива да досажда на нашите гости.
Когато отново погледнах към прозореца, видях, че господин Щро е спуснал транспарантите на своята стая; те останаха спуснати до края на моя престой.
Междувременно излязох да пусна писмата си в кутията срещу нашия пансион от другата страна на пътеката. Слънцето вече грееше по-силно и господин Щро, застанал на своя праг, жумеше към покрива на пансиона „Лублонич“. Бе така погълнат, че въобще не ме забеляза. Не проследих погледа му, защото не ми се искаше да привлека вниманието му, но ми беше любопитно да узная какво го кара да гледа толкова захласнато към нашия покрив. На връщане от пощенската кутия видях причината.
Както е обичайно в тази област, и под покрива на „Лублонич“ имаше издаден решетъчен перваз малко над стрехите, за да не може снегът зиме да пада на тежки преспи. На този перваз, точно под един мансарден прозорец, бе поставен часовникът с розов емайл и украшения от позлатен бронз, който бях видяла в разкошната стая на госпожа Лублонич.
Завих зад ъгъла точно когато господин Щро престана да гледа нагоре и намусен и прегърбен се прибра вътре. Хората от двете коли, които се бяха настанили в хотела му тази сутрин, сега си тръгваха. Подреждаха багажа си бързо и видимо доволни, че напускат. Аз знаех, че хотелът е почти празен.
Преди вечеря минах край хотел „Щро“ и след това надолу по моста на път за кафенето. Вътре нямаше никой. Съдържателят ми донесе на масата, където сядах обикновено, силен джин (това бе местният специалитет) и аз започнах да отпивам на малки глътки с надеждата, че все някой ще се появи. Не се наложи да чакам дълго: две местни жени влязоха и поръчаха сладолед — обичайно за повечето жени, когато се прибираха вкъщи след работата си в селските магазинчета. Те стискаха дългите лъжички със загрубелите си възлести пръсти и разговаряха; съдържателят също дойде и седна при тях, за да си кажат новините за деня.
— Господин Щро предизвиквал госпожа Лублонич — каза едната жена.
— Пак ли?
— Обиждал туристите й.
— Дъртият му мръсник — да наднича в чуждите прозорци.
— Той го прави само за да ядосва госпожа Лублонич.
— Аз видях часовника на покрива. Видях…
— Свършено е с Щро, той…
— Какъв часовник?
— Онзи, който тя купи от него миналата зима, когато беше закъсал. Целият в червено и злато, също като олтар. Красив часовник, бил на дядо му, когато времената били по-добри.
— Свършено е с Щро. Тя ще му вземе хотела. Тя ще…
— Ще му вземе и дрехите от гърба.
— Той ще трябва да отстъпи. Тя ще купи хотела за колкото си поиска. После ще застрои и надолу чак до моста. Ще видите. През зимата хотел „Щро“ ще бъде неин. Миналата зима му взе часовника. Стават две години, откак му даде заем срещу ипотека.
— Само хотелът на Щро й стои на пътя. Тя ще го събори.
Лицата на двете жени и мъжа почти се докосваха, като че хипнотизирани от основната идея на разговора. Лъжичките на жените се издигаха до устата и се връщаха в купичките, а мъжът стискаше ръцете си върху масата. Гласовете им продължаваха да преповтарят казаното като при литания.
— Тя ще разшири предприятието си чак до моста.
— А може и оттатък моста…
— Не, не, стига и до моста. Не е толкова млада.
— Горкият Щро!
— Защо не строи нагоре към планината?
— Защото е далече и там няма да има толкова клиенти.
— Пара̀та е тук долу, отсам реката.
— Клетият Щро е отчаян.
— Тя ще застрои надолу до моста. Ще му събори хотела и ще строи.
— Оттатък моста.
— Клетият Щро. Часовникът му, качен там горе, всеки да го гледа.
— Той какво си мисли, мързеливият му дърт шопар?
— Какво си мисли, че ще види с бинокъла?
— Туристите.
— Туристите, да има да взема.
Те се разкикотиха, но щом забелязаха, че седя на съседната маса, опиянението им премина.
Колко деликатно госпожа Лублонич бе изпратила смъртоносното си послание! Когато се прибрах, часовникът все още беше там, върху решетката на покрива. Така тя му напомняше, че времето тече, че краят на лятото наближава и че неговият хотел, също като часовника му, скоро ще бъде неин. Когато минавах, господин Щро, доста пиян, се дотътри при пътната врата. Не ме забеляза. Беше вторачил поглед в часовника, качен там горе в светлината на залеза — гледаше го, както разтрепераните врагове господни са гледали главата на Олоферн[28]. Питах се дали горкият човек ще може да изкара още една зима; без съмнение той бе оказал своята последна слаба съпротива на госпожа Лублонич.
Що се отнася до нея, тя сигурно щеше да живее деветдесет години, а може би и повече. Общото мнение за възрастта й бе — петдесет и три-четири до петдесет и шест години, а бе и съвсем здрава.
На другия ден часовникът изчезна. Явно, считаше се, че и това стига. Бяха го върнали в онази великолепна стая зад кухнята, в която госпожа Лублонич се оттегляше в малките часове на нощта, за да обмисли амбициозните си планове, не просната по гръб като омаломощено създание, а подпряна върху белите възглавници, оградена от своите пурпурни, алени и златисторозови отблясъци, които като ударите на бич изтръгваха духа й от леността. Именно тук тя бе замислила да посади палмата и да построи магазините.
Когато на другата сутрин я видях да търка тенджери на двора и да стъпва тежко с яките си обуща из зеленчуковите лехи, почувствувах някаква уплаха. Тя би могла да се облече в пурпур и злато, би могла да живее в бароково замъче с кулички — в съперничество с дома на аптекаря в селото. Но също като човек, който се пази от у̀роки, или като радетел за чисто изкуство тя бе запазила кафявата си престилка и грубите си обуща. И без съмнение щеше да получи своята награда. Щеше да има хотел „Щро“ и да завземе имотите до моста и отвъд него. Нейно щеше да бъде кафенето, а също и плувният басейн, и киното. Целият пазарен площад щеше да й принадлежи, преди да умре в пурпурното легло под балдахина със златни ресни, пред часовника с позлатени орнаменти, кутиите за нотариални актове и безполезното шише с лекарство.
Сякаш предчувствувайки бъдещето, тримата туристи, които бяха останали в хотел „Щро“, дойдоха да питат госпожа Лублонич дали има свободни стаи и какви са цените. Цените й бяха умерени и тя намери място за двама. Третият отпътува с мотора си същата нощ.
Всеки иска да бъде на страната на победителя. На сутрин видях новопоявилите се гости от хотел „Щро“ да закусват, намерили убежище под кестените на Лублонич. Господин Щро, по-трезвен от друг път, наблюдаваше сцената от своята врата. Помислих си: „Защо ли не ни заплюе, след като няма какво да губи?“ Представих си отново часовника с позлатени орнаменти, поставен, високо във великолепието на залеза. Но ядът ми към Щро заради това, че ме бе шпионирал в стаята ми, все още не бе преминал и усетих как ме обземат едновременно високомерно презрение и дълбока жал, трескаво чувство на триумф и смразяващ страх.
Родена в Еършир. Получава средно образование в Единбург и завършва Единбургския колеж по изкуствата, след което известно време преподава рисуване. Авторка е на три романа и много разкази. През 1971 и 1977 г. е отличена с наградата на Шотландския комитет за изкуствата, а през 1978 г. с наградата „Катерин Мансфийлд“. Сред по-известните й сборници с разкази са „Искрата“ (1968), „Обезпечаване“ (1965), „Катерачи по стълбата“ (1978).
Отбивката за крайпътната закусвалня си личеше веднага по изровената песъчлива площ от двете й страни. Отвъд нея се простираше равно поле, на хоризонта само тук-таме се виждаха далечни скупчени дървета. На километри околовръст нямаше и следа от сграда. Паркингът и закусвалнята се свързваха с покрит остъклен мост, на който хората можеха да застанат и да наблюдават пътя отдолу. По четирите платна на магистралата минаваха всякакъв вид превозни средства. Най-интересни бяха големите камиони, пренасящи безкрайно разнообразни товари — захар, цимент, варели с бензин, строителни кранове и дървен материал, бъчви с бира, контейнери с газ, овце, коне, бикове в клетки, кокошки, мебели и самолетни части. Камиони пренасяха коли и камиони пренасяха камиони.
Самата закусвалня, денонощно претъпкана, променяше коренно облика си на всеки половин час в зависимост от хората, които нахлуваха. Имаше часове, през които беше празно, и часове на истински хаос. Тук се срещаха редовните яки шофьори и двойки, които идваха за пръв път за сутрешното си кафе. От рейсовете се изсипваха футболни запалянковци и хора, които се връщаха от концерти, а от препълнените коли се измъкваха родители, деца, баби и дядовци, които вечеряха дружно. В сравнение с другите превозни средства колите бяха най-многобройни. Срещаха се хора, които пътуваха на автостоп, но не и пешеходци, тъй като беше почти невъзможно да се стигне дотук пеша. Човек, несвързан с превозно средство, тук би изглеждал като извънземно същество, тупнало от небето. На магистралата нямаше място за такива.
При все това пешеходци все още съществуваха. Една съпружеска двойка, която чакаше на тезгяха на закусвалнята, една вечер се намери до човек, който сам си призна, че е пешеходец. Двамата си говореха за километража и от учтивост го включиха в разговора си.
— Ами вие — попита жената — колко навъртяхте?
Човекът се усмихна, но не каза нищо. Очевидно не беше слушал разговора им и тя не повтори въпроса. Погледна ги толкова объркано, сякаш го бяха попитали колко време е навъртял в затвора. Зад тезгяха една жена сипваше пържени картофи с голяма лъжица, а друга вадеше наденици от дълбока тава, пълна с изстиваща мазнина.
— Извинете — каза мъжът внезапно, — не ви разбрах веднага. Не, не съм с кола. С ей онзи автобус съм. Междуградски, за Ливърпул.
— Чудесна идея — каза съпругът, — чудесно е човек от време на време да я оставя вкъщи. В днешно време не е приятно по пътищата. Никак не е приятно.
— Аз нямам кола.
— Нямате?
— Не, никога не съм имал.
— Тогава сигурно сте много по-щастлив от другите — каза съпругът след съвсем кратка пауза, през която бързо го огледа от горе до долу. Видя, че мъжът е добре облечен, добре сложен и горе-долу негова възраст. Не беше млад. Този поглед обаче му струваше огромна лъжица гъст сос, какъвто не искаше. Той внимателно премина към голяма купа, пълна с яркозелен грах. Жена му, която досега си гледаше в чинията, се наведе напред и попита учтиво:
— Никога ли не сте се замисляли?
— За какво?
— Да си купите кола.
— Не, не бих казал.
Жената кимна с разбиране, като включи и капчица съчувствие в случай, че човекът си има някаква основателна причина за това — физически или дори умствен недъг. Съскането на излизащата от машината оранжада и лимонада за момент попречи на разговора им. Тримата се преместиха на една току-що освободена маса до прозореца. Оттук имаха директен изглед към моста и част от пътя под него. От време на време, в присъщата за шумни места моментна тишина, се чуваше фученето на минаващите коли. От едната страна на паркинга зад моста бяха наредени бляскави коли, а от другата — камиони. Близо до единия изход дълги автобуси в зелено и червено чакаха пътниците си.
— Нали нямате нищо против, ако започна? — каза човекът от автобуса. — Имаме само двайсетина минути за ядене.
— Не, разбира се. Не ни чакайте — каза жената.
Двойката се занимаваше с някаква неизправност в двигателя на колата си и странния звук, който се появил преди десетина мили. Обсъждаха какъв вид е звукът — чукане, хлопане или биене — и с почти музикантска прецизност размишляваха дали бие ритмично, или не. Трябваше също да решат дали сами да отворят двигателя, дали да отидат при специалист да го види, или пък да продължат. И сега те се стараеха да включат човека в разговора си, за да не се чувствува изолиран. Посветиха го в безкрайните трудности на паркирането — какъв ужас е да се ходи на гости у приятели, които живеят на тесни улици, пък и на тия, които живеят на широки — заради паркингметрите. Обясниха му колко струва паркирането за двайсет минути, колко за четирийсет и колко, ако искаш да останеш да си поприказваш за един час. Обсъдиха цената на бензина и на поддържането и ужасите, които настъпват, ако колата ти се развали по пътя.
— Човек се чувствува толкова самотен на аварийното платно. Всички коли профучават покрай тебе. Налагало ли ви се е някога да спирате?
— Не, никога — каза мъжът с нотка на извинение в гласа.
— О, разбира се, разбира се. За секунда съвсем забравих, че нямате… Извинявайте. Говоря такива глупости.
Мъжът каза, че няма защо да му се извиняват. Такова нещо лесно се забравя. Добави, че от това, което му разказват, действително му се струва неприятно да прекараш нощта на аварийното платно. Вече свършили порциите си, тримата се бяха обърнали и гледаха влизащите. Бяха няколко семейства, както и голям брой мъже с тромпети. Двама полицаи вървяха бавно около масите. В другия край на помещението една сервитьорка бършеше пода, където някой беше разсипал пълна чиния. Полицаите се надвесиха над един мъж и му казаха нещо, после седнаха от двете му страни, а той си поля с кетчъп последното парченце месо и го изяде с видим апетит. Тримата напуснаха закусвалнята заедно.
— На такива места ги хващат — отбеляза собственикът на кола.
Тримата започнаха десерта — пандишпанова торта със слой крем по средата. Беше оформена на малки твърди кубчета. Като свършиха, чиниите им бяха съвършено сухи и чисти.
— Направили са я така, за да облекчат персонала — каза съпругът, като гледаше подозрително чинията.
След като двойката сподели проблемите си, другият мъж започна да им разказва какво преживяване е човек да си върви по обикновен път, а колите да го надминават. Съпругът погледна разсеяно настрана. Невероятно беше зрял човек да прави такова нещо и той изслуша само първото изречение. Но жената каза:
— Искате да кажете, на автостоп?
— Не, не, просто да се придвижваш от едно място на друго — понякога с автобус или влак, разбира се, но понякога и пеш.
— Като пешеходец?
— Да, предполагам, че така трябва да се нарека.
В градовете, разбира се, човек доста ходи.
— Аха, разбирам… пешеходец — каза жената и го погледна с известен интерес.
Междувременно съпругът й беше донесъл кафе за тримата и човекът изпи своето набързо, тъй като нямаше време.
— Съжалявам, че бързам — каза той, — но рейсът трябва да тръгне след около пет минути и няма да чака много. Благодаря за кафето и приятен път.
— Пешеходец — промълви жената замислено.
— Е, не, човек, който пътува с рейсове.
— Но той ми каза, че повечето време се движи пеша, включително извън града.
След известно време съпругът й погледна часовника си.
— Ще тръгваме ли?
— Да, може. Но няма защо да бързаме.
Те бавно се отдалечиха от прозорците, като се обърнаха да погледнат как един автобус тръгва.
— Неговият сигурно — каза жената. — Внимавай да не се подхлъзнеш на този картоф — добави тя, като минаваха покрай мястото, където беше паднала чинията.
Остъкленият мост над магистралата беше единственото място в околността, откъдето имаше изглед. Мъжът и жената спряха по средата и погледнаха грамадните потоци отдолу. В едната посока минаваха четири или пет редици големи камиони, в другата беше същото. Под краката им се разминаваха дългите им сиви покриви като допълнителни платна, движещи се по магистралата. По това време на деня следваха на не повече от секунда и както изглеждаше отгоре, на не повече от инч разстояние един от друг.
— Не съм срещал много хора, които не шофират — каза съпругът замислено, — и обикновено за това има съвсем конкретна причина. Обаче в този случай явно не е въпрос на пари.
— Може би има физически недъг — каза жена му. — Помниш ли Хенри Юинг? Той не шофираше. Единият му крак беше по-къс.
— Този ми изглеждаше съвсем нормален. И сега се правят толкова автомобилни приспособления, че един по-къс крак или ръка въобще не пречат.
— Някои хора имат лошо зрение — предположи жената.
— Виждал съм кривогледи да карат, ама за това не ги спират. Пък и толкова шофьори карат като слепи.
Хората, които не бързаха и наблюдаваха движението от моста, винаги привличаха и други. Статичността на моста, надвиснал над скоростта, правеше хората по-общителни. И така, скоро към двамата се присъедини още една двойка — мъж със синьо лятно сако и жена, облечена в кремаво палто. Четиримата заедно наблюдаваха мълчаливо, без да чувствуват неудобство от това. После първият мъж се обади:
— С жена ми обсъждахме хората, които не шофират. Или по-точно причините да не си купуват коли. Вече повечето физически недъзи не са пречка.
— Може би просто се страхуват — каза мъжът със синьото сако. — Най-вероятно причините са психологически.
— Искаш да кажеш — обади се съпругата му — както в случая с жената, която никога не разрешавала на сина си да докосне каквато и да е машина — дори и детско колело. И той цял живот нямал кола, дори след като майка му починала. Е, сигурно много е обичал майка си.
— Аз пък съм чувал точно обратния случай — каза мъжът й. — Майката искала. От момента, в който синът прогледнал, тя искала той да има страхотна свръхмощна кола. Цял живот го тормозила. И той затова изобщо не искал, дори след като тя починала.
— Разбира се — обади се другият мъж, — защото не обичал майка си.
Те се обърнаха, тръгнаха бавно по моста, заедно, като стари приятели, и гледаха магистралата от двете страни, сякаш имаха да вървят още дълго, докато слязат на нея.
— Онзи в закусвалнята може пък просто да не е искал кола — обади се първата жена.
Мъжът й отново извърна поглед с неопределената си, невярваща усмивка. Сега на четиримата сякаш не им се искаше да стигнат до края на моста. Колкото повече се приближаваха, толкова по-бавно вървяха. Пред тях грамадното песъчливо пространство беше още по-претъпкано отпреди — някои коли се измъкваха, други бавно се навираха навътре, като буболечки. Двете двойки спряха и започнаха напрегнато да се вглеждат в паркинга, търсейки колите си.
— Е, много ни беше приятно — си казаха взаимно. — Наистина беше удоволствие за нас…
Поколебаха се още един миг на последното стъпало на моста. От въздуха, изпълнен с автомобилни изпарения, ги лъхна непреодолима самота. След това слязоха и тръгнаха по тесните пространства между колите и блестящият лабиринт от метал ги раздели.
Роден в Дъблин, разказвач, романист и драматург, след Джойс и О’Кейси Плънкит е третият голям художествен летописец на родния си град: „Продажният град“ (1969), „Сбогом, приятели“ (1977). Основните теми в творчеството му са историята, проблемите на националното самосъзнание, борбите на ирландската работническа класа, проблемите на съвременната ирландска младеж.
Когато момичето излезе от библиотеката, площадът бе залян от августовското слънце. Хората от околността, които бяха вързали конете и впряговете си около патриотичния паметник в центъра, все още бяха по магазините, а старите дървета от двете страни подчертаваха покоя на лятната утрин. Тя влез в хотел „Къмършъл“, мина по коридора и сви наляво към бара. Почти не обърна внимание на старомодния му чар, на необичайната направа на тезгяха, на кожените кресла, подредени из ъгли и кътчета, на дългия нисък прозорец с изглед към задния двор. За шест години, прекарани в този град, тя бе опознала единствено ограничеността му. Но търговският пътник я стресна. Не бе очаквала да намери някого тук толкова рано. Той вдигна очи, изгледа я мрачно и попита:
— Сиси ли търсиш?
Едно от нещата, с които не бе могла да свикне, беше тази прекалена фамилиарност на провинциалния град. Но тя я приемаше. Ако не я приемеше, човек се превръщаше в чудак.
— Не — отговори тя, — мис О’Халоран.
— Няма да я намериш. Днес е първият петък от месеца. Тя ходи да се причестява и закусва по-рано. — Пред него стояха чаша уиски и бутилка бира. На голяма глътка той изпи половината уиски и добави: — Ще позвъня вместо тебе.
— Благодаря.
Сивкавото му лице с издадена горна устна й изглеждаше познато. Може би през шестте години, прекарани тук, много пъти бе минавала покрай него, без да го забележи. Сега просто се опитваше да отгатне защо е с черна вратовръзка. Чу далечен звънец и след минута се появи Сиси.
— Всъщност аз търсех мис О’Халоран — каза момичето. — За стая за един господин тази вечер. — За миг се поколеба. После добави неохотно: — Мистър Суини.
Както бе и очаквала, Сиси веднага полюбопитствува:
— Да не би да е оня мистър Суини, който беше тук миналата есен?
— Да. Смята да пристигне със следобедния автобус.
Сиси каза, че ще пита мис О’Халоран, и излезе. Момичето се обърна с гръб към търговския пътник и се престори, че разглежда някаква реклама за уиски с две кучета, едното от които държеше в устата си фазан. Гласът зад нея попита:
— Приятелят ти, а?
Бе очаквала нещо такова. Без да се обръща, тя каза:
— Много сте любопитен.
— Извинявай. Не исках да те обидя. Въобще не ме интересува. Пиеш ли?
— Не, благодаря.
— Щях да ти предложа нещо по-добро от питието. Добър съвет. — Момичето настръхна. Тя е градската библиотекарка, а не камериерка. После се отпусна и почти се усмихна. — Ако все пак се решиш някога — добави гласът тъжно, — не смесвай ръжта с гроздето. Снощи на мен ми се случи точно това.
Сиси се върна и каза, че мистър Суини ще може да се настани в стая номер седем. Мис О’Халоран много се зарадвала. Мистър Суини бил толкова приятен млад човек. Погледът й се спря върху търговския пътник и тя се намръщи.
— Мистър Касиди — каза тя троснато, — мис О’Халоран казва, че закуската ви е готова.
Търговският пътник я погледна с неприязън. Довърши уискито си и кимна към чашата бира, която бе взел в ръка.
— Кажи на мис О’Халоран, че вече закусвам — отвърна той.
Но Сиси вече се възхищаваше на новата рокля.
— Наистина изглеждаш много добре — каза тя завистливо.
— Най-хубавото момиче в града — натърти търговският пътник.
Момичето се изчерви. Сиси й намигна:
— Снощи ми каза същото и на мен.
— Така ли? — попита търговският пътник и довърши бирата си с гримаса на отвращение. — Трябва да съм бил пиян.
Всеки първи петък от месеца точно в единайсет и четирийсет и пет началникът на отдела си слагаше бомбето, провесваше чадъра на ръката си и през останалата част от деня отиваше да нагледа работата във фирмения клон. Беше един от малкото му навици, които срещаха одобрението на персонала. За тях това означаваше, че през останалата част от деня могат да правят почти каквото си искат. Суини, който бе наблюдавал ежемесечния ритуал от гишето за клиенти с необичаен интерес, се извърна и видя до себе си Хигинс.
— Търсят те — каза му той.
— Кой?
— Нашият общ побратим — Елис. В кабинета си е.
Това бе шега и означаваше, че Елис е в хранилището на най-горния етаж. Част от задълженията на Елис бяха свързани със систематизирането на формуляри и документи. Фирмата ги пазеше двайсет и пет години, след което ги изгаряха. Елис прекарваше в хранилището — далеч от наблюдение и вмешателство — безкрайни часове. Всички му завиждаха за този пост. Суини, чиито мечтания бяха така внезапно прекъснати, се намръщи из каза на Хигинс:
— По дяволите, не може ли той да слезе при мене?
Беше му навик да мърмори. Мразеше да се катери по стълбите до хранилището, както мразеше и самото хранилище. Не обичаше също повечето от служителите и особено неколцината, които посещаваха вечерни курсове за счетоводители и секретари, за да се издигнат в работата. Деветнайсетгодишен го бяха настанили във фирмата заради хубавата, сигурна, удобна работа с гаранция за пенсия и достатъчно високо обезщетение при отсъствие по болест. Сега, на двайсет и шест години, бе разбрал, че не съществува обезщетение за скуката, че никаква гаранция за осигуровка няма да спаси най-хубавите му години и бавно ще си изгние сред счетоводните книги и сметачните машини. От девет сутринта до пет вечерта той се разкапваше сред наблъсканите едно до друго бюра, папките с преписки и телефоните върху тях, а след пет му оставаха киното, случайните връзки с жени и пиенето, когато имаше пари.
Хранилището бе нещо като хартиена гробница с рафтове, затрупани от прашни пакети формуляри и документи, които изпуснаха дъх на мухъл. Завари Елис да прави чай. На една страна лежеше захвърлена книга с меки корици, върху които можа да прочете „Избрани стихотворения“, но не и името на автора. Получи чаша чай с шоколадов бисквит в чинийката.
— Седни! — изкомандува Елис.
Изненадан от подобно разточителство, Суини взе шоколадовия бисквит и го огледа с повдигнати вежди.
Елис предложи мляко и захар.
— Измъкнах ги изпод носа на мис Баунсинг — каза той.
Спокоен от мисълта, че началникът на отдела вече е на път за другия край на града, Суини доволно задъвка бисквита и се загледа надолу към улицата. Тя бе заляна от слънчева светлина. Почти наравно с погледа му цветните знаменца върху покрива на едно кино висяха безжизнени и неподвижни, а отдолу три чистачки миеха входните стъпала. Той си взе още един бисквит. Елис, който явно искаше да започне разговор, каза:
— Сигурно с нетърпение очакваш почивните дни. Нали искаше да заминаваш за провинцията?
Въпросът незабелязано се сля с мислите на Суини.
— От миналата есен ми се ще да отскоча дотам. Казах ти, че имаше едно момиче…
— С къдрави очи и небесносиня коса.
— Остави очите и косата. Два пъти се опитвах да отида да я видя, но нищо не излезе. Първия път двамата с теб изпихме парите — когато Дейси се ожени. Втория — не можах да ги спестя навреме. Но днес заминавам. Току-що изтеглих парата от ваканционния клуб на мис Баунсинг.
— Кои автобус ще хванеш?
— Този в два и половина. Негова милост си тръгна, така че мога да се измъкна.
— Даа — каза Елис замислено.
— Искам да ме регистрираш на излизане в пет.
Бяха правили такива неща един за друг и преди. Елис обърна лице към него и попита:
— Няма ли по-късен автобус?
— Има. В осем и половина. Защо питаш?
— За… ами за една услуга — каза Елис нерешително. Със свито сърце Суини предусети какво ще последва.
— Казвай — подкани той неохотно.
— Закъсах — започна Елис. — Стареца го нямаше две седмици и аз му заложих пишещата машина. Сега ми се обади сестрата, да ме предупреди, че се връщал в два и половина. Разбрали едва след закуска. Ако не се измъкна по-рано да я откупя, ще ме разсели. Знаеш положението вкъщи.
Суини знаеше. Беше му известно, че семейството на Елис си има проблеми.
— Мога да ти ги върна в шест часа — добави бързо Елис.
— Пита ли Хигинс? — намекна Суини с надежда.
— Няма. Каза ми да не искам от тебе, но съм в безизходица. Няма от кой друг да поискам.
— Колко ти трябват?
— Четири ще ме оправят, аз имам две.
Суини извади от портфейла си четирите банкноти по една лира и му ги подаде. Бяха нови и още шумоляха. Госпожица Баунсинг бе ходила до банката. Елис ги взе и каза:
— Ще си ги получиш обратно. Честно. В шест часа имам среща в „Слатъри“ с Бърн от „Пруденшъл“. Дължи ми петарка.
Все още загледан в безжизнените знаменца върху отсрещния покрив, Суини предположи:
— Ами ако не дойде?
— Не се тревожи — отвърна Елис. — Ще дойде. Закле ми се в единаго бога.
След малко добави притеснено:
— Безкрайно съм ти благодарен…
Суини усети как почивката, за която бе жадувал, започна да потъва, както повечето от другите му мечти, в царството на една мъчителна несигурност.
— Няма за какво — каза той.
Суини, отново на гишето за клиенти, вдигна поглед към часовника и видя, че е два и половина. Много от бюрата зад него бяха празни. Някои обядваха, други се бяха възползували от отсъствието на началника. Единственият резултат от това бе, че телефоните звъняха по-дълго от обикновено. Отдясно, преборил се с мръсотията и особеното разположение на прозорците, тънък сноп слънчева светлина прекосяваше канцеларията и осветяваше около половин метър от гишето. Суини протегна ръка към него и забеляза как светлорусите косъмчета внезапно се превърнаха в блещукащи точици. Той я отдръпна срамежливо, с надеждата, че никой не го е видял. После забрави канцеларията и започна да си мисли за провинциалния град, за площада с патриотичната статуя, за дърветата от двете му страни, за момичето, което бе срещнал онзи есенен ден, докато се разхождаше из гората. Рядко му оставаше време да се отдава на романтични мечтания за любов и жени. Седемте години, прекарани в скитане насам-натам с Елис и Хигинс, го бяха убедили, че романтичната любов, както и щастието, е на страната на богатите. Тя предпочита да се вози в автомобили и процъфтява най-добре там, където напитките са силни и скъпи. Но срещата с това непознато момиче в гората го бе развълнувала. Механично търсейки приемливо извинение, той се бе приближил към нея с разтуптяно от надежда и неувереност сърце.
— Тази пътека ще ме отведе ли обратно до града? — попита я той и с тревога зачака резултата. Усети, че момичето го преценява бързо. После я видя, че се усмихва.
— Да — отвърна тя, — стига да вървите в правилната посока.
Престори се на изненадан и след минутно колебание попита дали може да се върне заедно с нея. Обясни, че е отседнал в града и че все още не може добре да се ориентира в околността. Докато вървяха заедно, научи, че тя е градската библиотекарка, а по-късно, когато вече се бяха срещали два-три пъти и всеки бе приел другия, че е отегчена до смърт от градчето. Той също й разказа за своята неудовлетвореност, за безсмисленото ежедневие в кантората, за вечното безпаричие. Една вечер, докато стояха облегнати на перилата на някакъв мост извън града, обстановката ги бе предразположила към сериозни разговори за живота. Вятърът набраздяваше повърхността на кафявата вода, в която се отразяваха избледняващите цветове на небето.
— Мисля си, че тук бих могъл да бъда щастлив — каза той. — Всичко върви бавно и спокойно. Не си изпотрошаваш краката да бързаш за работа, за да може, като стигнеш, да седнеш и да си четеш вестника. Не чакаш сутрин и вечер по двайсет-трийсет души на опашка, за да се регистрираш на автомата.
— Човек навсякъде може да бъде щастлив или отегчен. Зависи от това дали знае какво иска.
— Точно така — каза той. — Но как да го разбере? Аз досега не съм успял. Зная само какво не искам.
— Пари може би?
— Не, не пари. И те имат значение, но не правят живота кой знае колко по-хубав, нали? Поне като вземеш предвид повечето хора, които ги имат…
— Достойнство? — тихо подсказа тя.
Думата го сепна. Обърна поглед към момичето и видя, че то е напълно сериозно. Помисли си — дали ако човек търси наистина упорито, би могъл да намери нещо, от което да изпитва чувство на достойнство. Усмихна се.
— Искаш да кажеш — чадър и бомбе? — Знаеше, че тя изобщо няма предвид това, но искаше да я накара да му каже нещо повече.
— Не — отвърна тя, — искам да кажа да вярваш в нещо. В работата, която вършиш, или в живота, който водиш.
— Ти вярваш ли? — попита той.
Тя замислено бе втренчила поглед във водата и само от време на време лекият вятър повдигаше косата от лицето й.
— Не — прошепна тя. Каза го почти на себе си. Той предпазливо я обгърна с ръка. Когато тя не се възпротиви, я целуна.
— Чудя се защо не го направих по-рано — каза той след това.
— Така ли правиш… обикновено? — попита тя.
Той отговори сериозно:
— За момент ме хвана страх.
— От мен?
— Не. Страхувах се да не разваля всичко. Развалих ли го?
Тя се усмихна и поклати неопределено глава.
В пет часа затвориха счетоводните книги и натиснаха копчетата, с които се заключваха картотеките. Един след друг се регистрираха на автомата, който отпечатваше времето при дръпване на ръчката. Навън улицата бе не по-малко задушна от канцеларията. Прашните тротоари отразяваха августовската жега. Докато чакаше Хигинс и Елис на първия ъгъл, Суини усети как от горещината около яката му се образува потен кръг и с копнеж се замисли за зелените поля и малките крайпътни заведения. Автобусът в два и половина сигурно вече бе пристигнал. Приятелите му дойдоха и тримата тръгнаха заедно покрай стената на реката, провирайки се през вечерните тълпи. Улиците гъмжаха от хора. Горещината и грохотът на автобусите се струваха на Суини непоносими. Край тях се промуши момиче с лека памучна рокля, дълга коса и напращели гърди. Хигинс подсвирна с уста и каза сериозно:
— Ега ти, момчета, не е честно. И то в такава гореща вечер!
— Гумени са — обади се Елис презрително.
— Глупости, как ще са гумени?
— Факт — настоя Елис. — Познавам я. Вечер си ги закачва на кревата.
Докато стигнат до „Слатъри“, разговаряха вещо и разпалено за подплънки. После, когато Елис започна им обяснява подробно как се е прокраднал с пишещата машина в кабинета на баща си, Суини се отпусна на стола уморено и отпи от уискито си. Едно питие е винаги добре дошло след деня, прекаран в канцеларията. Стигаше му дори само да се изтегне на стола с чаша в ръка и го изпълваше чувство на облекчение. Надеждата никога не го изоставяше напълно, ако парите му стигаха за това. Но тази вечер усещането не беше същото. Беше се надявал на път за автобуса да се отбие за първото си питие в някоя кръчма в центъра. Щеше да пийне набързо, докато разваляше една от новите си банкноти и предвкусваше удоволствието от предстоящото приключение — дълго пътуване с пари в джоба по оградени с яркозелен жив плет пътища, прекъсвано от време на време за половинчасови почивки в провинциални кръчми. След като Хигинс и Елис почерпиха, дойде ред и на Суини да поръча. Всеки път, когато вратата на заведението се отвореше, той поглеждаше с надежда. Накрая посочи часовника и каза на Елис:
— Приятелят ти трябваше вече да е тук.
— Не се притеснявай — увери го Елис, — той е добро момче. Ей сега ще дойде. — После вдигна чашата си и добави: — Е, хайде да пием за провинцията.
— Провинцията — въздъхна Хигинс. — От утре чист въздух и зелени поля!
— Надявам се — каза Суини. Искаше да покаже, че всъщност няма никакво значение, но докато наблюдаваше Елис и Хигинс, забеляза, че и двамата започват да се притесняват. За да не замре разговорът, Хигинс попита:
— Какво представлява този град?
— Площад с паметник и дървета — каза Суини. — Общо взето, приличен хотел. Безплатен риболов, ако успееш да влезеш под кожата на пазачите. Не е кой знае какво.
— Щом няма море, няма и готини момичета по бански. Няма голям хотел с музика.
— Самюел Хигинс — поясни Елис, — „човекът, който разори казиното на Монте Карло“.
— Обичам почивката да е истинска почивка — заяви Хигинс решително. — Цяла нощ не се прибираш и цял ден спиш. Обичам изискаността, хубавите момичета и готините хотели. Меки светлини, разкош и грях. Прелестен грях. Е, за това си струва да пестиш!
— Трябва да го напишем на входа на службата — обади се Суини.
— Кое?
— БЕЛИ ПАРИ ЗА ЧЕРНИ ГРЕХОВЕ.
Хрумна му, че половината от тях правеха именно това. Намаляваха цигарите и скърпваха по няколко лири за спестовния си влог в пощата или за „Ваканционния клуб“ на мис Баунсинг, за да могат да прекарат две седмици от годината в търсене на това, което възторжено смятаха за грях. На него му стигаше грехът да вегетира в прахоляка на службата, да се поти от страх, когато сутрин часовникът му показваше, че отново е закъснял, да отговаря раболепно на клиентите, да се поддава на унизителното желание да опипа сластната, невъзразяваща машинописка, когато се разминаваше с нея на пустеещите стълби.
— На мен не ми трябва да пестя за греха — заключи той.
— Разбирам те — отвърна Хигинс, но го бе разбрал погрешно. — Тенисклубът е хубаво нещо. Също и площадките за голф в празнични дни. Но е по-приятно там, където не те познават.
— Трета поза — намеси се Елис. — „Хигинс свалячът“.
— Миналата година свалих една страхотна мацка, като й казах, че съм пилот. Останалите от компанията загряха каква е работата и ми викаха „капитан Хигинс“. Беше ми в ръчичките.
— Не се ли възползува?
— Е — отвърна Хигинс с тон, който подсказваше, че все още е рано за интимните подробности, — донякъде.
После отново погледнаха към часовника.
— Нашият приятел май няма да дойде — каза Суини.
— Ще чакаме до седем — отговори Елис. — След това ще пробваме да не е в „Мълиган“ или пък в „Еленовата глава“.
Момичето наблюдаваше пристигането на автобуса от входа на хотела. Щом първият пътник слезе, тя се усмихна, тръгна напред и започна да обикаля наоколо неуверено. Няколко души минаха покрай нея и влязоха в бара на хотел „Къмършъл“, кондукторът сваляше багаж от покрива, шофьорът слезе от кабината и запали цигара. Дойдоха и местни жители — някои, за да изпратят колети за следващата спирка по линията, други, за да получат колети, докарани за тях от града. Нямаше го между пътниците, които останаха. Смутено, с новата си лятна рокля, дългите бели ръкавици и ненужната дамска чанта, момичето отстъпи назад към стената и се блъсна в търговския пътник.
— Няма го приятеля — каза той.
Тя забеляза, че се е обръснал. Очите му вече не бяха кръвясали. Но слънцето още повече подчертаваше сивия цвят на лицето му, с тъжните бръчки и издадената горна устна. Докато тълпата се разотиваше, той се облегна на стената до нея.
— Поспах — съобщи той. — Няма нищо по-хубаво от съня. Той изплита разнищения ръкав на грижата. Кой го беше казал?
— Шекспир — отговори тя.
— Разбира се. Трябваше да се сетя.
— Той е казал много неща.
— Не се е ограничил само с молитвите си — предположи търговският пътник. После погледна нагоре към слънцето и болезнено примижа. — Божието светило — каза тъжно. — Наранява ме.
— Защо не влезете вътре, щом ви пречи? — предложи му тя студено.
— Имам да събирам поръчки. Изостанал съм с два дни. Обичате ли слънцето?
— Зависи.
— И при мен зависи. Зависи от предната нощ. В повечето случаи предпочитам сянката. Хладно е и не уморява очите. Сън и сянка. Шекспир не е ли казал нещо по този въпрос?
— В момента не мога да се сетя. — От все сърце се молеше той да си тръгне по-скоро.
— А е трябвало — настоя търговският пътник. — За какво тогава е Шекспир, ако не е казал нищо за съня и сянката?
Друг път вероятно би й станало мъчно за него, за издадената му устна, за пепелявото му лице, за далечния скръбен пейзаж, който прозираше в уморените му очи. Но сега тя самата изпитваше разочарование. Искаше й се да се скрие някъде и да плаче. Слънцето печеше прекалено силно, а шумът на разбудения площад я разстройваше още повече.
— Нека да говорим за Шекспир друг път — предложи тя.
Той се усмихна тъжно на тона, с който тя явно искаше да го отпрати.
— Приемам поканата. — Той се обърна и потътри крака към прохладната сянка на дърветата.
След като си тръгнаха от „Слатъри“, минаха през „Мълиган“, а в „Еленовата глава“ Хигинс обяви, че ще пукне от глад, и затова си купиха сандвичи. Другите ядоха шунка и говеждо, но Суини си поръча яйце, защото беше петък. У него се бе загнездила някаква упорита религиозност, която го правеше педантичен по отношение на такива неща. Дори в най-тежките си пристъпи на отчаяние той продължаваше да спазва предписанията на църквата. За него те бяха една несигурна опора, която не се решаваше да разруши, понеже все пак би могла да му помогне да се разруши от блатото. След „Еленовата глава“ Елис се сети за „Овалът“.
— Това е едно от свърталищата му — каза той. — Трябваше да пробваме там по-рано. В колко е следващият автобус?
— Осем и половина.
— Последният ли е?
— Последният и окончателен автобус. От „Астън“ в осем и половина. Да не говорим повече за това.
— Сега е едва осем часът. Бихме могли да успеем.
— Разваляш ми удоволствието от питието.
— И на мен също — каза Хигинс, — цялото това развяване нагоре-надолу…
— Виждаш ли. Разваляш удоволствието и на Хигинс.
— Да, но се чувствувам като последния мръсник заради тая история.
— Много добре — обади се Хигинс любезно, — Елис открива истината за себе си.
— Млъкни! — каза Елис и отново ги повлече през града.
Захладя. Небето над западния бряг на Лифи, осеяно с накъсани облаци, сияеше в редуващи се сини и златни ивици. Островърхи кули и високи къщи се протягаха нагоре и улавяха пламтящите цветове. В „Овалът“ нямаше и следа от Бърн. Пиха, докато стрелките на часовника се завъртяха на девет без двайсет.
— Не трябваше да искам от тебе — каза Елис с искрено разкаяние.
— И аз това ти казвах — намеси си Хигинс. — Казвах ти да не го молиш.
— Бърн е голям мръсник — продължи Елис горчиво. — Никога не съм мислел, че ще ме метне.
— Досега трябваше да си го опознал — каза Хигинс. — Той е цар в тия работи.
— Но бях закъсал. И двамата знаете положението вкъщи. Господи, ако старецът беше разбрал за пишещата машина…
— Слушай — каза Суини, — автобусът вече е тръгнал. Ако аз не се тревожа, защо е необходимо ти да се тревожиш? Хайде иди ми купи нещо за пиене.
Но се оказа, че парите няма да им стигнат, и тръгнаха към „Шотландският клуб“, където Хигинс познаваше управителя и можеше да вземе една лира на заем.
Към края на отпуската си я бе завел в един голям хотел край морето. Беше само на трийсетина километра от градчето, но разликата бе от земята до небето. И двамата бяха с велосипеди. Вечерята се сервираше късно и управата държеше на официалното облекло. До внушителния вход водеше дълга алея. Идваха от морето охладени и освежени, мокрите им бански висяха завързани на кормилата. Смрачаваше се; той и досега си спомняше шумоленето на окапалите листа под колелата на велосипедите им. От покритата с дребни камъчета тераса се издигаше дълга каменна балюстрада. Цялата сграда бе внушително масивна с каменните си стени и високите кули.
— Замъкът Гленолинг — каза той с възхищение.
Тя плъзна поглед по големите лъскави автомобили и оттам — към пилона, извисяващ се няколко десетки метра в здрача.
— Братко Суини — прошепна тя, — да хвърлим шапки към небето!
Минаха по мекия килим на фоайе, което ухаеше на дим от скъпи пури. Вечерята бе дълъг, тържествен ритуал. Поръчаха си по половин бутилка вино: за нея — бяло, а за него — червено. Когато той го наля, тя погледна към двете искрящи чаши и каза щастливо:
— Колко е красиво! Погледни цветовете.
На него тя му се струваше по-удивително красива и от искрящото червено, и от бялото.
— Красива си ти — каза той. — Боже, колко си красива!
Тя се засмя щастливо на разпаления му тон. На масите около тях имаше малко млади хора. Замъкът „Гленолинг“ обслужваше предимно по-високопоставените членове на църковната йерархия — монсеньори и епископи, които за кратко време се откъсваха от църковните дела, за да поиграят благочестиво голф и да пийнат бренди. Посещаваха го и застаряващи бизнесмени с жените си и от време на време с по някоя отегчена до смърт дъщеря.
След вечеря се разходиха из парка. Небето над тях вече бе угаснало, далеч в открито море хоризонтът догаряше с мек отблясък. От терасата чуваха шума на прибоя и усещаха силния есенен дъх на морето. Известно време двамата стояха заслушани. Той взе ръката й и я попита:
— Щастлива ли си?
Тя кимна и леко стисна пръстите му.
— А ти?
— Не — отговори той. — Тъжно ми е.
— Защо ти е тъжно?
— За старите епископи и за монсеньорите, и за бизнесмените с техните вечно играещи бридж жени.
И двамата се засмяха. После тя внезапно потрепера от хладния бриз и те отново влязоха вътре, за да продължат обиколката си. Разгледаха една стая, в която застаряващи мъже играеха билярд по ризи, и друга, в която застаряващите им жени седяха на карти. В обширен салон възрастни дами плетяха, а тук-там някой епископ в дълбоко кресло клюмаше над благочестивото си четиво. Почувствуваха се млади и малко не на място, затова отидоха в бара до салона за танци. Тук посетителите бяха по-млади. Той поръча напитки и попита защо се мръщи.
— Тук е много скъпо за теб — каза тя. Извади от чантата си банкнота от една лира и я остави на масата. — Да я похарчим за напитките.
— Цялата?
Тя кимна сериозно. Внезапно той се усмихна широко и я подадена сервитьора.
— Закачи си това на гърдите — каза той — и се погрижи да го оползотворим добре.
Сервитьорът изгледа банкнотата. Неодобрението му бе мълчаливо, но явно.
— Истинска е — увери го Суини. — Сам съм я правил.
Редуваха дансинга с бара. В бара тя се смееше на всяка негова дума, но в салона почти през цялото време танцуваха безмълвно. Танцуваха, когато той за първи път изрече мисълта, която гнетеше и двамата:
— Остават ми само два дни.
— Един, мили.
— Утре и събота.
— Вече е утре — каза тя, поглеждайки часовника си.
Веднъж отворили дума за това, неизбежно трябваше да доведат разговора докрай.
— Само около два часа е с автобус — каза той. — Понякога мога да идвам да те виждам. В почивните дни.
— Но няма да го направиш — отговори тя тъжно.
— Кой ще ме спре?
— Сега мислиш, че ще го направиш, но всъщност няма да стане така. Отпуската си е отпуска. Тя свършва, човек се връща вкъщи и забравя.
Минаха през фоайето, което сега бе опустяло. Застаряващите дами, както и сънливите божи служители с благочестивото си четиво се бяха оттеглили да почиват.
— Няма да забравя — каза той, когато отново излязоха на терасата. — Прекалено силно те желая.
Листата отново зашумоляха под колелата, студеният есенен въздух струеше покрай лицата им.
— Точно това имам предвид — отвърна тя простичко. — Лошо е да желаеш нещо прекалено силно.
От тъмнината до него достигаше само гласът й.
— Защо? — попита той.
Фаровете на велосипедите им образуваха две светли ивици в безкрайния тунел на мрака. В живия плет край пътя примигваха зелени светлинни, от време на време над тях се надвесваше дърво, размахало могъщи крайници.
— Защото никога не го получаваш — отговори тя с горчивина.
Като местеше поглед през цигарения дим от Хигинс и Елис към неприятния набит мъж, Суини свъси вежди и се опита да си спомни в коя кръчма се намират в момента. Къде ли не ходиха и какво ли не пиха! Достигнал бе онзи етап на пиянството, когато трябваше да напрегне цялата си воля, за да събере мислите си. Когато се поддадеше на изкушението да затвори очи, в далечината пред себе си виждаше пръснати из черните хълмове и долини пасящи бели овчици. Цяла вечер бе преследвал нещо, което сега вече знаеше, че никога няма да догони — някаква тайнствена личност, която всеки път се оказваше, че е излязла само минута преди да дойдат. Който и да беше, този човек му бе трябвал на всяка цена, но в момента не можеше да си спомни защо. Като фокусира погледа си върху неприятния набит мъж, той постепенно успя да сглоби всички елементи на обстановката, а накрая съвсем я разпозна. Бяха в „Кристал“. Успокои се, но не напълно, защото се страхуваше да не потъне пак в руното на небитието, и откри, че Хигинс и набитият мъж си разправят вицове. Спомни си, че двамата от доста време насам си разправяха вицове. Набитият мъж беше приятел на Хигинс. Притежаваше рекламно бюро и говореше само за голфклуба, за покер и за новата си кола. Имал две дъщери — страхотно интелигентни — и познавал бардамите от вариетето. Имаше огромен запас от мръсни вицове. Няколко пъти им каза, че трябвало да дойдат и да се запознаят с тайфата. „Да се махаме от тая дупка! — повтори той няколко пъти. — Аз ще ви закарам до клуба. Няма проблеми.“ Но някой започна да разказва нов виц. Освен това Суини не искаше да ходи там. Всеки път, когато погледнеше този мъж — с елегантния му костюм, с мустачките му, със скъпата модна жилетка, с иглата на вратовръзката, — му идеше да стане и да си тръгне. Но за да не обиди Хигинс, седеше и слушаше. Хигинс разказваше за някакъв търговски пътник, който се оженил за дъщерята на съдържател на хотел в малко провинциално градче. Търговският пътник имал издадена горна устна, а дъщерята, каза Хигинс, имала издадена долна устна. „Ето така — каза Хигинс. После настоя: — Погледнете тука де!“, защото не можел да разкаже вица, ако не го гледали.
— Тоя виц си го бива, момчета — каза мъжът, — направо е страхотен. Аз май го знам. Давай нататък!
Но Хигинс им каза да вървят по дяволите. Нямало да разказва, докато не го погледнели всички в лицето. Трябвало да го гледат в лицето, иначе нямало нищо да разберат.
— За бога, само това не! — възкликна Елис. — Не ме карай да ти гледам лицето.
Суини мълчаливо се съгласи със забележката, но не защото имаше нещо против лицето на Хигинс, а защото му беше трудно да го докара на фокус.
— Добре тогава — заяви Хигинс. Тяхна си работа, той щял да си разкаже вица, пък те да вървят на майната си.
— Чакай сега — пресече го мъжът, — нали сме уж само приятели тука? Какви са тия разправии и обиди?
Хигинс продължи:
— На бащата на младоженката устата му била изкривена наляво, а на майката, колкото и да е странно — надясно. Та през първата брачна нощ младоженците се прибрали в хотела, който, естествено, бил съвсем малък, и когато дошло време да се запретнат за работа — уважаемата публика се досеща за какво става дума, няма нужда от по-обстойни пояснения, — търговският пътник се опитал да духне свещта. Той я дигнал към устата си, но естествено, нали му била издадена горната устна, въздухът излетял надолу, по посока на брадичката му, и свещта продължила да си гори. — Хигинс издаде напред горната си устна и им показа нагледно своеобразното затруднение на търговския пътник. — „Алис — казал той на булката, — ще трябва ти да свършиш тая работа.“ Така че нейна милост също пробвала, но естествено, с издадената долна устна, издишаният въздух отишъл нагоре към носа й и — о, небеса! — свещта пак не угаснала. — Хигинс отново онагледи разказа. — „Какво да се прави, Джон, ще трябва да повикаш баща ми“ — казала тя. Извикват, значи, таткото и той също си опитва късмета. Но понеже устата му била изкривена наляво, въздухът отишъл назад през рамото му и пак нищо. „По дяволите, тая работа не е за мене — казва бащата. — Ще трябва да повикам майка ти.“ Не след дълго на сцената се появява и мамичка, но естествено, и с нея се случва същото, само че този път въздухът минава над дясното й рамо, и ето ги четиримцата, стоят по нощници, гледат свещта и чудят какво, по дяволите, да предприемат сега. Накрая решават да повикат учителя, той идва и те му обясняват затруднението си и го молят да им помогне. „Разбира се — казва той, — с най-голямо удоволствие.“ Наплюнчва палеца и показалеца си, хваща фитила и естествено, свещта угасва. — Хигинс наплюнчи палеца и показалеца си и показа какво има предвид върху една въображаема свещ. — Тогава бащата поглежда другите трима и поклаща глава: „Бога ми — казва той, — да ме убиеш, за това нямаше да се сетя. Ученото си е учено.“
Набитият мъж се разхили и веднага заяви, че знае такъв виц, с който ще сложи всички в джоба си. И той бил за търговски пътник. Но тъкмо се канеше да започне, и някой извика, че вече затварят заведението, и той отново им предложи да отидат в голфклуба и да се запознаят с момчетата.
— Сериозно — настоя той, — момчетата си ги бива. — Хайде да ви закарам дотам с колата.
— Кой е навит? — попита Хигинс.
Елис погледна Суини и замълча. Суини погледна набития мъж и реши, че все пак не изпитва към него неприязън. А направо омраза.
— Аз не съм — каза той. — Не ми трябват шибаните им голфклубове.
— Не ми харесва тонът на твоя приятел — наежи се мъжът и лицето му почервеня.
— Не обичам и нови коли — прекъсна го Суини и се изправи.
— Виж какво… — каза набитият мъж заплашително.
Елис и Хигинс помолиха здравеняка да не му обръща внимание.
— Особено пък нови коли, карани от тлъсти копелета с модни жилетки — продължи Суини. Забеляза, че Елис и Хигинс застанаха между него и другия мъж. Поглеждаха изненадани и това го ядоса още повече. Но за да удари оня, трябваше да избута тях, а това щеше да му струва толкова усилия, че в крайна сметка се отказа — не си струваше труда. Все пак преди да излезе навън, се обърна. — И с модни игли за вратовръзки — завърши той.
Хората се отдръпваха пред него.
Двайсетина минути след това Елис и Хигинс го настигнаха на ъгъла. Стоеше пред магазинче за цигари и гледаше витрината. Вече се чудеше защо се бе държал така. Изпитваше желание да опре чело на стъклото. Изглеждаше му толкова хладно. Сърцето му се свиваше от самота. Дори не си направи труд да ги погледне.
— Доста бързо се върнахте — каза Суини.
— Оо, я престани — сряза го Елис, — много добре знаеш, че без теб няма да отидем.
— Мразя тлъсти копелета с модни игли за вратовръзки — обясни Суини. Но вече усещаше, че това все пак не го оправдава.
— В края на краищата — каза Хигинс — той ми е приятел. Можеше да се съобразиш поне с това.
— Пикая и на теб, и на приятелите ти.
Лицето на Хигинс пламна:
— Благодаря. Ще запомня тези думи.
Болката се сви на топка в гърлото на Суини и той каза натъртено:
— Помни каквото искаш. Да ти пикая на помненето.
— Виж какво — намеси се Елис, — престани вече… И двамата престанете!
— Той обиди приятеля ми.
— Четвърта поза — каза Елис, — „Хигинс Великолепни“.
— Ще ти бъда много благодарен, ако престанеш с тези твои втора поза, трета поза, четвърта поза…
— Хайде — уморено каза Елис, — целунете се и се помирете! И тримата имаме нужда да пийнем по нещо.
Предложението им се стори напълно разумно. Те се заеха с трудната задача да решат кое заведение е най-подходящо за целта.
Последният автобус имаше около двайсет минути престой, след което запърпори към още по-отдалечени селца и безлюдни пътища, оставяйки зад себе си малкия площад насаме със сенките на августовската вечер — черен под дърветата, сив на откритото пространство около статуята. Въздухът бе тежък и топъл, тъмнината на небето бе изпъстрена тук-там с жълти и зелени петна. За момичето в заминаването на автобуса имаше някаква странна безвъзвратност, сякаш, обхванати от внезапен подтик, всички жители на града бяха отпътували с него и площадът щеше да остане завинаги пуст. Тя реши да пие едно кафе, но не в хотел „Къмършъл“, където Сиси непременно щеше да я обсипе с въпроси, а в по-строгата атмосфера на „Империал“. Беше се надявала да остане сама и затова се намръщи, когато срещна търговския пътник във фоайето.
— Виж ти, виж ти — каза той. — Сега вече можем да си поговорим за Шекспир.
Сега забеляза нещо, което не й бе направило впечатление преди това — парченце вестник, залепено отстрани на бузата му, където се бе порязал при бръсненето. Кой знае защо, изведнъж й стана смешно. Долови също, че той не би се изненадал, ако го отблъснат, и се опита да си представи каква философия си бе изградил за такива случаи. Примирението и неуспехът му бяха стари познати.
— Виждам, че сте сменили адреса — каза тя и по гласа й пролича колко малко я интересува това.
— Ти също.
— Исках да пия кафе.
— Не можем да обсъждаме Шекспир на кафе — предложи той. — По-добре да пийнем нещо.
— Не зная… Аз почти не ви познавам — отвърна тя хладно.
— Ако става дума за това — каза той философски, — кой ли изобщо ме познава.
Двамата влязоха в бара на „Империал“, обзаведен по последна мода. Тръбна мебел, бар във формата на полумесец, а над него луминесцентни лампи, които разливаха всевъзможни цветове, но не и достатъчно светлина. Цените бяха малко по-високи, бирата — в тези августовски вечери — малко по-топла от допустимото. Той вдигна чашата си към нея и каза:
— Съжалявам, че се случи така с приятеля ти.
Тя бавно остави чашата.
— Бих предпочела да не говорите за това. Не е особено забавно. Все пак не съм ви Сиси от „Къмършъл“.
— Извинявай. — В гласа му прозвуча разкаяние. — Не исках да те обидя. Казах го колкото да се намирам на разговор.
— Тогава да поговорим за вас. Успяхте ли да наваксате с поръчките?
— Не — тъжно каза той. — За жалост не успях. Страхувам се, че не ме бива много за търговски пътник. Всъщност аз съм по-скоро един вехтошар.
— Защо пък вехтошар?
— Защото само шаря насам-натам за тоя, дето духа.
Тя забеляза как пълната му горна устна потрепера и се досети, че се смее. Той добави:
— Това е шега, която съм повтарял стотици пъти досега. Харесва ми, защото съм си я измислил сам.
— Често ли измисляте такива шеги?
— Опитвам се, но не ми се удава много. Тази я измислих преди бог знае колко години — всичко в живота ми беше тръгнало на провала, лежах на кревата сред мрака на някаква малка стая в някакъв евтин хотел… Изпитваш ли понякога страх, когато си в непозната стая?
— Рядко попадам в непознати стаи.
— А пък аз постоянно. Откакто се помня. Когато изгася лампата, за нищо на света не мога да си спомня къде е вратата. Сигурно заради това не ме бива за пътник.
— И затова ли измислихте тази шега?
— Ами да.
— Но защо все пак?
— Това помага. Това помага, когато те налегне такова настроение, една шега носи повече утеха от сто молитви.
Тя разбра какво има предвид и остана изненадана.
— Тогава защо станахте търговски пътник? — попита го тя бързо.
— Такъв беше занаятът на баща ми. Но той беше от старата гвардия. Важен и внушителен. И уважаван, разбира се. В онези дни не им се налагаше да лъжат хората. Търговският пътник имаше достойнство. Влиза, Оставя чадъра и шапката си на закачалката в антрето. После повежда учтив разговор. Някоя и друга новина от столицата. Чаша шери, бисквит. Сега трябва да говориш като луд и да препускаш като луд. Все си мисля, че баща ми ме научи не на това, на което трябваше.
Той посочи чашата й.
— Още една?
Тя отново го погледна и взе решение. Не знаеше със сигурност до какво точно ще доведе то, но знаеше, че е необходимо да го доведе докрай.
— Защо не! — каза тя.
Той я попита дали обича работата си, но тя не изпитваше особено желание да говори за себе си и своя живот. Призна, че е отегчена. След третата чаша той я попита дали би искала да се разходят с колата му до замъка Гленолинг. Малко вероятно било да срещнат там някакви познати, а освен това щяло да има и танци. Тя се поколеба.
— Зная какво си мислиш — каза той, — но не бива да се тревожиш. Аз не съм женкар.
Думите му й се сториха смешни, защото нямаха нищо общо с онова, което й беше минало през ум. Той се усмихна и добави:
— С тази моя устна нямам големи шансове за успех.
Качиха се в колата и тя ги понесе от площада нагоре по хълма през каменния мост над кафявата рекичка. Търговският пътник се обърна към нея и я погледна.
— Ти си хубаво момиче — каза той топло, — най-хубавото, което съм срещал.
— По-хубаво от жена ви? — хладно запита тя.
— Жена ми почина.
Тя неволно погледна черната му вратовръзка.
— Почина преди месец — повтори той. Изчака малко и накрая попита: — Това изненадва ли те?
— Ами да.
— А не бива. Бяхме женени осемнайсет години, петнайсет от които тя прекара в психиатрична клиника. През последните осем-девет години дори не я посещавах. Казваха, че така е по-добре. От години не съм танцувал. Мислиш ли, че все още не бива да танцувам?
— Не — отговори тя след кратка пауза. — Мисля, че може да ви се отрази добре. Може да преодолеете страха си от непознати стаи.
— На четирийсет и пет години? — тихо попита той.
След този въпрос тя дълго мълча. Очите й следяха сноповете светлина, препускащи по живия плет, зелените листа, надвесените арки на дърветата.
Най-накрая се озоваха в бардака на Ани. Той се намираше на улица с високи, разнебитени сгради от осемнайсети век. Елис знаеше специалния сигнал и портиерът — бивш боксьор, който отвори, го посрещна с професионално дружелюбен израз. Изкачиха се в тъмното по някаква паянтова стълба и влязоха в силно задимена стая. Наложи се да пият от чаени чаши, защото по принцип атракцията на заведението бяха не напитките, а момичетата. Носеха се смътни слухове, че Ани сервирала и храна, но онзи, който би се осмелил да поиска подобно нещо, рискуваше да бъде изхвърлен от бившия боксьор. Миризмата на уискито в чашата накара Суини да потрепери. Беше започнал вечерта с уиски, а после премина на бира. От опит знаеше, че да се пие уиски в това състояние, е фатално. Но тук нямаше нищо друго освен концентрат, а не можеше и да не пие. Елис забеляза, че приятелят му се е умълчал.
— Как се чувствуваш? — попита той загрижено.
— Като света вода ненапита — весело подметна Хигинс и погъделичка закръгленото момиче, което седеше на коляното му.
— Не — отвърна Суини, — като капитан Драйфус.
— Знам, знам — каза Хигинс, — като капитан Драйфус, при силно вълнение. Ние всички разбираме положението на този безкрайно злочест господин. — Той отново погъделичка закръгленото момиче. — Нали, Мейзи?
Мейзи, която се числеше към персонала на заведението, се изкикоти.
— Ама и ти си бил голяма драка — каза тя с възхищение.
В бардака имаше десетина посетители. Двама-трима от тях бяха изровили отнякъде старомоден грамофон с фуния и сега прослушваха плочите. Те се караха чий ред е да навие пружината и гръмогласно се смееха на тънките носови гласове и на почтената възраст на записите. Елис забеляза, че Суини е мрачен, и отново го загриза съвестта.
— Голям мръсник излязох — каза той.
— Виж какво — успокои го Суини, — да не говорим повече за това.
— Ако не бях аз, сега щеше да си там.
— Ако не бях аз, сега щеше да си отишъл в голф клуба — каза Суини. — И щеше да пиеш в обществото на най-отбраните мошеници. Дори току-виж, ти се усмихнало щастието и си се оженил за дъщерята на някой от тях.
Грамофонът питаше някакъв тромпетист защо свири в този час.
— Господи — възкликна Мейзи, — дядо ми я пееше тая навремето, като дойдеха гости или след някоя и друга бутилка. И сега ми е пред очите.
— Боже господи! Къде? — подскочи Хигинс с престорена уплаха.
— В спомените ми, умнико — каза Мейзи. — Виждам го, като че ли беше вчера. „Хей, тромпети-ист, защо ли сви-ириш в този час?… Това ли е зо-овът, що чакам?“
Те учудено изгледаха Мейзи, която така неочаквано се беше разпяла. Тя спря да пее също толкова неочаквано и от гърдите й се изтръгна дълбока, искрена въздишка.
— Голям гот ми направи тая работа — обясни тя.
— Чия работа? — попита я Хигинс сластно, а Мейзи игриво го шляпна и го награди с нов кикот.
— Мейзи, гълъбче — умолително каза Елис, — защо не заведеш Хигинс в някое тихо кътче?
— Точно така — присъедини се Суини, — дай му да отпусне морна глава на гърдите ти.
Мейзи се засмя и каза на Хигинс:
— Хайде, сладурче, ела да им кажем да пуснат пак това нещо на грамофона.
Когато те се отдалечиха, на Суини му хрумна мисълта, че Мария Магдалена може би е изглеждала и говорила точно така, и изведнъж си спомни стихотворението, което Елис му бе рецитирал в началото на седмицата. Той изчака групата около грамофона да утихне за миг, наведе се през масата и колебливо попита:
— Миналата седмица ми рецитираше нещо, някакви стихове за кръщението на Христос… за някаква картина, изобразяваща кръщението на Исус Христос… Сещаш ли се за какво ти говоря?
— Мисля, че да — отвърна Елис. После бързо и без да спазва ритъма, започна да реди строфата: — „Умбрийски майстор е изписал сцена, проникната от страст Христолюбива: Син Божи с нимб излиза от реката. Пустинята, напукана, погива.“
— Да, точно това — прекъсна го Суини. — Продължавай!
Елис бе изненадан. Но когато видя, че Суини не се шегува, се наведе над масата и стисна здраво в две ръце чашата си. Започна да я движи ритмично в малък влажен кръг и повтори първите стихове. После продължи нататък с притворени очи:
Но през прозрачните води светлеят
нозете непорочни на Агнеца…[29]
— „Нозете непорочни“ — повтори Суини сякаш на себе си. — Точно това исках да чуя. Господи, колко е хубаво!
Но грамофонът гръмна отново и мигът на тишина и просветление в душата му се разби на хиляди късчета. Приближи се Хигинс с три чаши и тръшна товара си върху масата.
— Подкрепления — обяви той. — От самата Ани. Завоювани с цената на значителни лични жертви.
Суини вдигна глава и го погледна. Почти се бе докоснал до нещо отдавна желано, но и този път грубо му го бяха отнели. Винаги се случваше така. Чаените чаши и мръсните маси, пияните мъже около грамофона, момичетата, цигареният дим и смехът — сякаш всичко се сплете, усука и завъртя в някакво кълбо, което полетя срещу него и се пръсна над главата му. На грамофона запращя нова плоча и само след миг един тенекиен глас подхвана поредната песен.
Имате ли у дома девойка като Сузи,
цветна пъпчица на ствола родовит?
Ако имате дома̀ девойка като Сузи…
Но гласът изведнъж загуби ентусиазма и височината си и замря с погребално басово мучене.
— Няма ли кой да навие тая бракма? — изкрещя Елис.
Някой изпълни желанието му, но без да си даде труда да вдигне мембраната. С раздираща мозъка бързина гласът се извиси през хаос от звуци до познатия чист и ясен тон. Кълбото отново се завъртя като калейдоскоп и се понесе към Суини. Той хвана главата си с две ръце и простена. Щом затвореше очи, се озоваваше в някакво вонящо подземие, пълно с гадини и изпражнения, подземие, из което вървеше пипнешком и се подхлъзваше. Стомахът му се сви от погнуса, устата му се напълни със солена слюнка. Той се изправи несигурно.
— Къде тръгна? — попита Елис.
— Повдига ми се — измънка той. — Адски ми е лошо.
Двамата оставиха Хигинс в стаята, смъкнаха се по стълбите и излязоха на улицата. От зейналите врати на порутените къщи лъхаше гнил и зловонен дъх, а зад ъгъла реката — притисната от две мръсни стени — се бореше с напиращия прилив. Суини се надвеси през стената.
— Давай — каза Елис.
— Не мога.
— Бръкни си с пръст в гърлото.
Суини изпълни поръката и повърна. Трепереше. Разтърси го нова спазма. Елис, който го придържаше, видя как една чайка доплува под тях, за да изследва този нов дар.
— Зла прокоба — каза високо той.
— Какво казваш? — попита изтерзано Суини, подпрял лакти върху стената и заровил чело в дланите си.
— Нищо — отвърна Елис. Той се усмихна едва доловимо и погледна луната.
— Може ли да ви попитам нещо? — каза момичето. — Нещо за вашата жена.
— Давай смело — тихо отговори търговският пътник.
Стояха на терасата пред хотела. Морето лежеше под тях притихнало и неподвижно, но отзад, откъм големите осветени прозорци, прорязали почернелите стени на замъка, долитаха приглушените звуци на оркестъра.
— Не сте я виждали осем или девет години.
— Петнайсет — поправи я търговският пътник. — Ако не се броят няколкото случайни посещения.
Момичето внимателно обмисли следващия си въпрос.
— Когато се оженихте за нея — попита тя накрая, — обичахте ли я?
Лицето на търговския пътник бе все още потно от танците. Тя забеляза малките капчици по челото му, когато той сви вежди от усилието да си спомни чувствата, изживени преди осемнайсет години.
— Не зная — отговори той след дълга пауза. — Странно наистина. Не мога да си спомня.
Момичето сведе поглед към малките камъчета и леко зарови върха на обувката си в тях.
— Разбирам — тихо промълви тя.
— Той хвана ръката й. Двамата мълчаливо впериха очи в луната.
Тя плуваше величествено в августовското небе, хвърляше отблясъци върху застланата с камъчета тераса, прокрадваше се през пролуките на пердетата в леглата на спящи монсеньори и епископи, заливаше с ялов блясък възглавниците на високомерни възрастни дами, които отдавна вече нямаха какво да сънуват. Суини се съвзе и когато видя, че Елис още се взира в луната, реши да се присъедини към него. Тя сияеше, спряла високо в ясните ветровити пространства на небето. Кръгла, чиста, бяла.
— Corpus Domini Nostri[30] — промърмори Суини.
Елис наведе глава и хвърли угарката си във водата.
— Като аспирин — каза той, — огромно хапче аспирин.
Роден в Стромнис, Оркни. Завършил колежа „Нюбатъл Аби“, чийто ректор — поетът Едуин Мюър, пръв насърчава ранните му писателски опити. Следва английска литература в Единбургския университет. Започва да работи като учител, но преподавателската професия не му допада; той се отказва от нея и живее от приходите си на писател. Негови книги са издавани в САЩ, Швеция и Норвегия, по някои от разказите му са заснети телевизионни новели, романът му „Магнъс“ е използуван за либрето на операта „Мъченичеството на свети Магнъс“ от Питър Максуел Дейвис. Сред по-известните му произведения са сборниците с разкази „Любовен календар“ (1967), „Време да пазиш“ (1969), „Хоксфол“ (1974) и „Слънчевата мрежа“ (1976). Носител е на наградата „Катерин Мансфийлд“ за 1971 година.
Беше време на прави, окръжности и квадрати.
— Веднага отивай при баща си вкъщи! — каза мис Ингсетър, като почука с линия по катедрата. — И му кажи, че аз съм те изпратила, защото не си си научил урока по математика, който имахте за днес. Тръгвай!
Класната стая зашумя. Учениците ме гледаха с широко отворени очи. Някои се опитваха плахо да изкажат съжалението си. Защото това беше страшно наказание. Моят баща беше големец, стълб на обществото на острова — мирови съдия, църковен настоятел, инспектор по благотворителността, беше дори член на училищния комитет и водеше общинските регистри. Освен това беше единственият търговец в селището и имаше магазин долу до кея. Още преди да се родя, баща ми беше решил, че синът му трябва да бъде негова гордост — да завърши университет, да стане свещеник, адвокат или доктор.
Тогава, в летния следобед, когато големите синьочерни мухи, прилични на огромни вибриращи мастилени капки, се блъскаха опиянени в прозорците, а слънцето нахлуваше насечено на квадрати от пламтящите стъкла, всичко в мене се преобърна.
— Моля ви, мис Ингсетър! — обадих се аз. — Съжалявам, че не съм научил теоремата. Обещавам, че това няма да се повтори. Не бихте ли ме наказали самата вие?
Бюстът на Шели ме гледаше втренчено с празни очи.
Очилата на мис Ингсетър пробляскваха. Линията изплющя.
— Веднага ще отидеш при баща си и ще му разкажеш за поведението си!
Блестящият ден рухна около мене. Прекосих стаята, шляпайки с босите си крака, и излязох навън.
— Уили Синклер — чувах как вика мис Ингсетър през затворената врата, — стани и кажи какво гласи Питагоровата теорема!
Една червена пеперуда кацна на ръката ми, задържа се за миг и след това леко се понесе през училищната градина, мярна се между лупините, над цъфналите картофи — опиянена от щастие, тя като че ли не можеше да реши към кой ярък цвят да се спусне по-напред. Гледах я, докато се изгуби отвъд високата стена като волно, пияно от вятъра цвете.
В класната стая вълната на дефиницията се надигна и се разби.
— … е равен на сбора на квадратите на другите две страни — завърши набързо Уили Синклер.
Презрян и отхвърлен, аз се отправих към къщи.
Имотът на Майърс бе до пътя и гледаше към Пролива. Зад него, като прииждаща зелена вълна, се издигаше хълмът. Софи, дребна, приведена жена, със сив шал, увит около главата, хвърляше зърна на дванайсете кокошки. Тя ме подуши по вятъра и извика:
— Ей ти, здрасти! — Промърморих някакъв поздрав. Тя се вгледа в мене и запита: — Ти пък кой беше?
Казах й името си.
— Господи! — възкликна Софи. — Ама че си пораснал!
Гласовете ни раздвижиха стареца вътре в къщата. Той се появи неочаквано на вратата, като се усмихваше. Лицето на Питър беше много червено и кръгло. Като млад е бил моряк. Китките му бяха изрисувани със сини котви, сини русалки, сини китове…
— Влизай! — извика той.
Ако не беше миризмата на торф, зряло жито и прясна пита, човек можеше да си помисли, че влиза в трюма на кораб. Вдъхнах мрака и уханията.
Накараха ме да седна на сламения стол до огнището. Едва се настаних на него, и Софи постави чаша бира в ръцете ми. Сладките задушливи пари се надигнаха към ноздрите ми.
Седнал на другия сламен стол, Питър започна да пълни лулата си. Старата жена нито за миг не се спираше. Сновеше между огнището, прозореца и леглото и разтребваше. Забърса с парцала полицата над огнището, на която бяха поставени кутии за чай и бутилки с корабчета в тях. Шотландската овчарка се беше излегнала на покрития с плочи под и дишаше тежко.
— Я ми кажи сега — обърна се Питър към мене, — ти защо не си на училище?
— Изгониха ме, защото не си знаех урока.
— Трябва да си учиш уроците! — подхвърли Софи, като оправяше папратта на прозорчето. — Помисли си какъв ще станеш след трийсет години, ако не учиш — беден, неграмотен човек, който чука камъни на кариерата.
Отпих голяма глътка бира и тъмната кипяща вълна обля зъбите, езика и небцето ми.
— Кажи ми — обади се Питър, — какъв ще станеш, като пораснеш?
— Моряк — отговорих аз.
— Това се казва отговор! — провикна се Питър. — Моряк! Брей да му се не види!
— Дядо ми е бил артилерист на „Виктъри“ — намеси се Софи. — Бил се е при Трафалгар. Върна се вкъщи с дървен крак.
— Какви славни морски времена бяха — каза Питър. — Знаеш ли баладата за Андрю Рос?
— Не.
Една кокошка доплува като галеон на прага. Тя се наклони и заклатушка край заспалото куче и после отново изчезна в слънчевата светлина навън.
— Жено — викна Питър, — дай акордеона!
Софи измъкна изпод леглото тантуреста черна кутия и издуха облак прах от нея. Питър я отвори и извади акордеона.
— Слушай! — каза той.
Встъпителните звуци изхвръкнаха от инструмента като водни пръски. Питър прочисти гърлото си и запя:
За мъките сега ще ви разкажа[31]
на тоз моряк от Оркни — Андрю Рос,
на „Марта Джейн“, на кораба прославен,
когато плавал той към Барбадос.
— Така се казвал корабът — обади се Софи, — „Марта Джейн“.
— Млъкни! — викна Питър.
С въжа, камшици, истина ви казвам,
с помощниците бил го капитана,
с вода солена после те облели
по тялото кървящите му рани.
— Едно време така е било — намеси се Софи. — Подлеците му с подлеци, налагали моряците, докато голите им гърбове почервенеят като морска трева.
— По дяволите! — възмути се Питър. — Ти ли разправяш баладата или аз?
Какво му заповядал капитанът
да глътне — да ви казвам не е нужно,
но всеки от моряците на борда
на „Марта Джейн“ се погнусил до ужас.
— Какво е трябвало да погълне Андрю Рос? — попитах аз.
— Прекалено ужасно е, за да се каже в песен — заяви Софи.
— Ще ти кажа какво е било — погледна ме Питър страховито. — Собственото си изпражнение е трябвало да погълне!
Погнусата започна да се надига като втасало тесто някъде в гърлото ми. Опитах се да я подавя с голяма глътка бира.
Питър запя отново:
На палубата щом го те накрая
захвърлили — той бил полуумрял, —
сред страшните му мъки всички чули
как Рос „Да бъдем весели“ запял.
— Той е бил набожен — каза Софи. — А капитанът — атеист. Таза това така са го измъчвали.
Заклел се „ще се каеш“ и го ръгал
с железен прът без жалост капитанът —
не е ли туй разправа най-жестока
с един моряк достоен на Британия?
Къщата шеметно се наклони към десния борд и след това бавно се изправи. Вкопчих се в стола така, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Корабът славен „Майърс“ отново се гмурна в прииждащия хълм.
— Господи! — възкликна Софи. — Чудя се дали момчето не е още малко за такава страшна балада!
Възмездието скоро ги настигна,
когато в Ливърпул кракът им стъпи.
Осъдиха ги, че в море открито
убийци те са станали престъпни.
— Така им се пада! — провикна се Софи. — Негодници такива!
Дойде часът съдбовен много скоро
за смърт на Роджърс, капитана — ето
вината си ужасна той изкупи,
като увисна ей там на въжето.
Изправих се върху надигащия се под.
— Ще повърна — промълвих аз.
— Кофата! — извика Софи. — Къде е кофата?
Но тя закъсня. Три силни пристъпа преминаха през тялото ми и аз повърнах три пъти. Плочите бяха облени. Кучето залая. Хижата се изправи бавно на кила си, аз се озовах на сламения стол, а очите ми бяха мокри от срам и покруса. Дори нещастието на Андрю Рос не можеше да се сравнява с моето.
Старата Софи беше коленичила с мокрия парцал и кофата.
Питър ме потупа по рамото.
— Не се тревожи — каза той. — Не си единственият моряк, на когото му стана лошо при първото пътуване.
Долу, под черковния двор, вълните протягаха дълги сини шии към брега. Гривите им свистяха на вятъра, приглушеният тропот на копитата им, препускащи по плажа, отекваше далече навътре в сушата — в нивите, в торфените блата и в езерата, пълни с пъстърва, — достигаше дори до смълчаната група долмени в центъра на острова.
Отправих се към брега, като крачех с мъка по настилката от чакъл. Трябваше да внимавам — Айзак от Гарт, който всяка събота вечер се връщаше вкъщи пиян и пееше по пътя, имаше навика да разбива бутилки в скалите. Правеше го вече толкова години, че амфитеатърът от камъчета, възвисяващ се над пясъка, беше осеян със стъкла — морето беше заоблило и излъскало по-старите парчета, а по-новите примигваха опасно на слънцето. Ако настъпиш някое по-остро парче, направо може да ти изтече кръвта.
По широката извивка на плажа, а също и горе на пътя не се виждаше жив човек. В черковния двор гробарят се подаваше до кръста от гроба, който копаеше за Мол Андерсън — тя беше умряла в края на седмицата.
Бързо и предпазливо свалих дрехите си зад една червена скала — първо сивата фланела със стъкленото копче на врата, после панталоните, преправени от старите панталони на баща ми, и накрая синята риза. Спуснах се към морето и се хвърлих върху прииждащата вълна. Заплувах с усилие към скалата, която се подаваше от водата на около трийсетина метра, и се вкопчих в нея, задъхан и треперещ. „Господи, мислех си, ако мис Ингсетър или баща ми ме видят сега…“ Късче облак бързо пресече небето и за миг светът се потопи в мрак и излезе от него. А после, цял един час, аз се забравих сред вика и шума на вълните. Кормораните като тъмни стрели излитаха пред мокрото ми лице. Чайки изрязваха блестящи дъги и окръжности в небето и с писъка си изсичаха в него дълги ехтящи коридори. Тюлените подскачаха върху вълните в Пролива като бутилки, а щом подсвирнех с уста, застиваха на място. За една кратка вечност бях изгубен сред рева на вълните, в соления, пречистващ обред на морето.
Гробарят спря да копае, заслони очи, погледна към плажа и ме видя как излизам, залитайки, от вълните. Като забеляза, че съм гол, ми се закани с юмрук. Пясъкът под краката ми пареше като току-що изпечени палачинки. Затичах с лудешки крясъци по плажа и паднах задъхан върху дрехите си. Дълго лежах така. Някъде много далече, от другата страна на хълма, излая куче. На скалата езерцето от морска вода трептеше в маранята. Звънът от лопатата на гробаря се разнасяше из полето, ясен и крехък. Внезапно от скалата над мене се чу: „Ей ти, голият!“ Погледнах нагоре и видях лицето на Сара, дъщерята на Ейбръхам калайджията. Тя рядко ходеше на училище, но винаги когато идваше, се свиваше като дивачка под картата на Канада. Сара се беше излегнала на скалата, а краката й висяха надолу. Голите й ръце и бедрата, които прозъртаха под скъсаната рокля, бяха кафяви като на индианка.
— Всеки ден идвам тук да гледам минаващите кораби — каза Сара. — Тази вечер, щом се мръкне, се местим от другата страна на острова. Там няма нищо освен хълма и ястреба над него. Пък Ейбръхам много обича зайци.
Тези мършави скитници, калайджиите, имат странни гласове — грапави, дрезгави и самотни като крясъците на чайките.
Сара скочи от скалата и клекна пред мене. Никога не бях я виждал толкова отблизо. Гарвановочерната коса обгръщаше лицето й като черупка на мида. Очите й бяха неспокойни като попови лъжички, а нослето й лъщеше, сякаш бе намазано с олио.
— Сара — обадих се аз, — ти цялата седмица не беше на училище.
— Господ да ме пази от това място! — отговори тя.
С пъргавите си изящни пръсти Сара започна да вади водорасли от косата ми.
— Какво ще правиш, когато пораснеш? — запита тя. — Мога да ти кажа, че няма да живееш дълго. Богатство и почести в живота си няма да натрупаш… Бял си като гъба.
Тя докосна рамото ми с мръсните си пръсти.
— Ще стана моряк — заявих аз — или може би изследовател.
Тя бавно поклати глава и продължи:
— Вижда се, че няма да издържиш.
— Тогава ще хвана пътищата само с една торба на гърба си, защото, кълна се, не искам да стана нито свещеник, нито доктор! Ще стана калайджия като баща ти.
Тя отново поклати глава:
— Ще си изпотрошиш краката, ако заскиташ по нашите пътища.
Червената й рокля се беше смъкнала от раменете, защото копчето се бе скъсало. Рамото й блестеше срещу вятъра като намазано със зехтин.
Тя се протегна като животно и се излегна на пясъка със затворени очи.
Аз се извърнах от нея и започнах бавно да изписвам триъгълници и окръжности по пясъка. Обърнах един сив камък. Под него като зли мисли в покварен ум гъмжаха стотици щипалки. Отвъд полето долетя последното подрънкване на лопатата на гробаря. Гробът беше вече изкопан и лопатата, кална и лъскава, се облегна о зида на черковния двор. Две пеперуди — червена и бяла — кръжаха една около друга над скалното езерце, понесени от вятъра в мълчалив унес. Докосваха се за миг, после се разделяха, пърхаха на вятъра, докато високата трева ги скри. Обърнах се бързо и зашепнах в ухото на Сара.
Първият й удар уцели устата ми. Тя ме удари още веднъж по гърлото и аз се опитах да се изправя. Дългите й нокти се забиха в рамото ми, буйната й коса покри лицето ми. Тя ме отхвърли назад, докато лопатките ми се заровиха в пясъка, а очите ми замигаха срещу ослепителния блясък на слънцето. Сара забоде острите си колене в ребрата ми и аз изкрещях. Тогава тя заплете пръсти в косата ми и силно удари главата ми три пъти в пясъка. През затворените ми клепачи слънцето приличаше на голяма трептяща капка кръв.
Най-накрая тя ме пусна.
— Следващия път когато дойда на училище — каза тя, като ме гледаше отгоре с тъмните си засмени очи, — ще седна на твоя чин под портрета на поета с жълтата коса.
Наведе се бързо и задържа устата си върху гърлото ми, докато се надигне и разбие една вълна. Косата й имаше дъх на застояла вода и запалена трева. След това тя изчезна.
Облякох и останалите си дрехи, като мърморех през стиснати устни:
— Кучка такава! Мръсна побойнице, ще видиш ти как още сега ще те обадя на пристава!
Виждах я да плува далече в Пролива, докато бавно излизах от плажа.
Тя помаха с ръка и извика нещо, но аз упорито обърнах лице към белия път, който се виеше между черковния двор и нивите. Чувствувах в устата си соления вкус на кръвта.
Гробарят беше изкопал гроба на Мол Андерсън. Седеше на количката си и пушеше глинена лула. Когато свърнах през портата, той се загледа в мене — не можеше да познае в стеснителното, прилично облечено момче голия дивак, когото преди половин час бе видял да изскача от морето. Отдалечих се по разклонените пътеки между надгробните камъни — високи урни и застинали ангели от по-нови времена, обелиски с имената на дядовците ни, надгробни плочи с релефи, изобразяващи коса и пясъчен часовник, от осемнайсети век и други, още по-стари, покрити с лишеи гробове, разядени от времето като от проказа. Това малко поле бе осеяно от мъртвите на много поколения — фермери със строги лица, момичета с порозовели от туберкулозата страни, новородени, поели само една глътка въздух и отново върнали се в мрака, сурови свещеници, увлечени в гръцкия език, стари моми с повехнали гърди и свити устни. Стоях на пътеката, за миг обзет от ужас пред този всеобщ саван, пред безбройните мъртви на острова, с глави, обърнати на запад като гъмжащ пасаж, носен от бавния отлив към вечността.
Докато бродех замечтан, стигнах до нисък надгробен камък край източния зид.
ТУК Е ПОГРЕБАН МОРЯК ЧУЖДЕНЕЦ, ЧИЕТО ИМЕ И НАЦИОНАЛНОСТ СА НЕИЗВЕСТНИ, ИЗХВЪРЛЕН ОТ МОРЕТО НА ТОЗИ ОСТРОВ НА 6 ЮЛИ 1856 ГОДИНА
… дори да полетя с крилата на зората
към най-далечни морски брегове.[32]
Затворих очи и видях малък баски град, разположен между залива и планината.
Празникът на светата Дева, покровителка на морето, е към края си. Мрежите и веслата са благословени. Свещите все още горят в нишите между скалите.
Младежите танцуват на площада, черно-бял под лунната светлина.
Музикантът се е отпуснал до фонтана, сякаш е пиян или задрямал. Само ръката му е жива и пърха над струните като птица.
Младите хора танцуват в дълги редици. Пляскат с ръце, покланят се един на друг и подвикват. Тъмните им лица се озаряват от проблясващите зъби. Те обикалят един около друг и от време на време се хващат под ръка. Навеждат се един към друг с ръце върху коленете и потропват с крака. Движенията им са точни и отмерени — плавно, стилизирано подражание на съвкуплението.
По-възрастните хора бъбрят пред прага на къщите си. От време на време отпиват от високите чаши. Един от тях — дебел мъж с жълта брада — често поглежда между къщите към кораба, хвърлил котва в пристанището.
Стара жена, загърната с шал, стои самотна в сянката на черквата. Никой не я заговаря; сякаш някакъв таен печат я отделя от другите. Тя поема всяко новородено, което проплаква в градчето, тя покрива със саван всеки притихнал труп. Очите й са вперени в праха, от който произлиза и към който трябва да се завърне цялата тази суета.
Ръката върху китарата отново се задвижва във вихрен ритъм. Площадът се превръща в цветно колело, в голям, олюляващ се портокалов цвят.
Внезапно веселието прекъсва. Висок брадат моряк се задава откъм тясната уличка и бавно прекосява площада. Китарата млъква. Танцът замръзва. Старицата в сянката вдига глава. Капитанът посочва един от танцьорите и го повиква с пръст. Той трябва да тръгне веднага, корабът ще отплава тази нощ.
Морякът — той е почти момче — се обръща. Зад него едно момиче е скрило лице в престилката си. Човекът с жълтата брада се надига от прага на къщата си и благославя: „Покровителко на моретата, запази го сега и во веки, докато корабът се завърне на сушата!“
Към звездите над селото се издига кръст. Сред настъпилата продължителна тишина се долавя шумът на морето. Последната оброчна свещ се топи и угасва между скалите.
Градчето, изпълнено с лунна светлина и музика, никога вече няма да види този кораб. Неговият път завършва върху една северна скала. Всички моряци, разпръснати от дивата атлантическа стихия, изчезват в дълбините и стават плячка на чайките и раците. Само едно безименно пречупено тяло е измъкнато от водораслите. Чужди ръце го пренасят през полето. Те са махнали парцалите от него, сресали са косите му и са покрили наяденото от раците лице. И макар че няма свещеник, който да опее мъртвеца на латински, един калвинистки пастор произнася: „Плътта е като тревата и нейните радости са мимолетни като цветец — портокаловият цвят на Испания и малката синя примула на Оркни, чиято красота, буйна и ярка, разцъфтява само за миг и след това отминава с приближаването на зимата или под напора на юнската буря се разпръсва в блестящи дъги сред прахта…“
Докато обикалях бавно, стигнах до новата зейнала яма. Гробарят все още седеше на количката си. Той ме погледна косо и каза:
— Има само един начин да дойдеш на тоя свят, но, бога ми, има поне два-три начина да си отидеш от него.
— Така е — отговорих аз.
— Искаш ли да видиш — запита гробарят — какво всъщност представлява човекът?
Без да разбирам, кимнах бързо. Той порови с ръка в купчината пръст край отворения гроб и измъкна един череп. Внимателно го избърса в работните си панталони.
— Това сме ние — продължи той. — И ти, и аз, и земевладелецът, и Франк лудият. Само това и нищо повече!
Той се засмя:
— Какво пребледня? Този череп не може да ти направи нищо. Сега почива в мир, а и време му беше. Докато беше жив, нямаше покой, все му играеха очите, а и езикът му не спираше да дрънка. Това е черепът на Били Андерсън, дядото на Мол. Два пъти е лежал в затвора и е наплодил три незаконни чада. Беше крадец, пияница, побойник и когато го спуснахме тук, всички си отдъхнаха, дори той самият. Така ли е, Били? — обърна се той към черепа, като издухваше пушек от лулата си в очните му кухини. — Не съм ли прав, момчето ми?…
В отговор черепът му се хилеше.
Оттатък езерото училищният звънец удари края на часовете.
Иззад хълма, откъм селото, като бръмбари, наредени в редици, се зададоха опечалените.
Същата вечер след като свърших с уроците си, ме повикаха в магазина.
Баща ми седеше до тезгяха между варел с газ и голяма тъмна бала тютюн. До лакътя му имаше буркан, пълен със сладки. Над главата му висяха фланели, шалове и чорапи с прикачени към тях етикети с цената. Лампата беше окачена на кука на тавана и леко димеше. В магазина винаги миришеше на хубаво.
— А, ти ли си, Джон? — рече баща ми, като вдигна за миг глава от тефтера си. — Седни, мойто момче.
Той преброи карамелените пръчки в буркана и запита:
— Как мина училището днес?
— Чудесно.
— Мисля си за тебе, какво да те правя, като завършиш училище.
Баща ми събра шепа монети и една по една ги пусна със звън в чекмеджето на касата. След това отбеляза нещо с молив в тефтера на тезгяха.
— Няма бъдеще в този магазин, това мога да ти кажа — продължи той. — Печалбата намалява с всяка година. Тъй е, защото хората напускат острова. Отиват в големите градове и в колониите. Не минава месец, без да замине някое семейство. Освен това много си поръчват дрехи и инструменти от големите търговски къщи на юг. Повечето хора така правят. Забравят, че на остров като нашия всички зависим един от друг за препитанието си… А пък и вересиите — продължаваше той. — Госпожа Андерсън, която погребаха днес следобед, например ми дължеше повече от шест лири. Та този магазин няма да е кой знае какво наследство за тебе — заключи баща ми.
Той наплюнчи молива и написа още няколко цифри в тефтера си. Косата му проблясваше слабо на светлината на лампата.
— Говорих с мис Ингсетър за тебе този следобед. Отби се в магазина след училище да си купи мухоловки. Учуди се, че не си се прибрал още… Та рекох да я попитам за тебе. Тя каза, че си способно момче, по четене, по писане и по история ти вървяло повече, отколкото на другите. Не те бивало много по математика. Казва, че си малко разсеян и заплеснат, а иначе не си лошо момче и съвсем не си глупав. „И според мене, казва тя, щом навърши дванайсет години, той трябва да постъпи в гимназията в Къркоул, за да завърши средно образование.“
— Искам да стана моряк — казах аз.
— Завеян си — прекъсна ме баща ми, — това ти е от майка ти… А след училището идва университетът. Ще струва пари, много пари. Аз обаче не съм с празни ръце, погрижил съм се за тези неща. С диплома в джоба ще можеш да влезеш в някоя благородна професия. Само си помисли за това.
— Но мене ме тегли морето — казах аз. — Чичо Бен каза, че само да поискам, може да ме вкара в „Сейнт Лайн“.
— Да бъдеш свещеник, е почтена професия. Не носи много пари, но получаваш безплатно жилище и ще ти кажа, че старият Макфарланд не харчи кой знае колко за храна. Оттук кокошка, оттам фунт масло, от другаде рогозка — докато обикаля и прави посещения, нали разбираш? Сирене от Бю, риба от Куойс, непредена вълна от Уестбърн. И всичко това — без пари. А и не може да се каже, че работата му е много тежка.
— Вечерята е готова — пропя майка ми от кухнята.
— Виж, докторлъкът е тежък, няма никакво съмнение. Докторите не разполагат с времето си. Не са сигурни дори, че ще се наспят през нощта. Все се намира някой да потропа на вратата на доктор Лесли след полунощ — я зъб го болял, я корем, я кука му се забила в ръката… Нищо чудно, че напоследък докторът е започнал да пие. Но като оставим всичко това настрана, медицината е добра професия. А и от нея се печелят добри пари. Ако можеш да накараш пациентите да си плащат сметките.
— Говорих с майка — обадих се аз. — Тя каза, че ще е доволна, ако стана капитан на далечно плаване. Тя ще пише на Бен.
— Правото — продължи баща ми — е друга работа. Не че има нещо лошо в него, но все пак е малко съмнително, има някакво мошеничество, дето понякога кара честния човек да се съмнява в него. Не можеш да отвориш вестника, без да видиш, че някой адвокат е загазил, защото е злоупотребил с парите на клиента си и тям подобни. Гледаш, двама адвокати спорят в съда като побеснели за някакво дело и само след половин час ще ги видиш заедно на улицата да си шушукат нещо… Ако можеш, Джон, гледай никога да нямаш нищо общо с правото… Не че няма и честни адвокати…
Баща ми отвъртя капака на един буркан, пълен с топчета на черни и бели ивици. Бръкна в него, извади няколко топчета и ми ги подаде през тезгяха.
— Ако мечтая да видя някое място — обадих се аз, — то това е Япония.
Той изведнъж отдръпна ръката си и изсипа топчетата обратно в буркана.
— Не преди да си се нахранил — каза той, като облиза пръстите си. — Щях да забравя — можеш да станеш и учител…
— Идвате ли да вечеряме, или не? — провикна се майка ми нетърпеливо.
Навън кучето се разлая. По калдъръма изтрополяха конски копита и колелета на каруца. Кокошките в двора закудкудякаха като пощурели.
— Господи! — възкликна баща ми, като се затича към вратата. — Това са калайджиите. Кокошките!
Аз го последвах навън под лунната светлина. Каруцата на калайджиите беше пред вратата. Ейбръхам седеше отпред и държеше юздите. Той плющеше с камшика и крещеше на сивото дребно конче. В каруцата беше седнала Мери, жена му, а едно пеленаче, увито в кариран вълнен шал, висеше на гърба й.
Отстрани вървеше Сара и ръцете й бяха пълни с лупина.
Те отиваха да разположат катуна си в другия край на острова, където имаше много зайци.
— Дий! — крещеше Ейбръхам и плющеше с камшика. — Ама хубаво куче имате, мистър Сайгърдсън — провикна се той към баща ми. — Дайте ми половин фунт тютюн, а аз ще ви платя следващата седмица, като се връщам.
— Не! — заяви баща ми твърдо. — Ще ми платиш сега, защото вече ми дължиш 16 шилинга и 6 пенса.
— Здравей, Сара! — обадих се аз.
Тя стоеше на пътя и ме гледаше през тъмносините къдрави връхчета на лупината.
— Трябва ли ви тенекиена кофа? — провикна се Ейбръхам към майка ми, която беше излязла и стоеше на ъгъла на къщата да пази кокошките.
— Да — каза тя. — Донеси ми, когато се връщаш другата седмица.
Изведнъж баща ми побесня.
— Не ни трябват никакви кофи! — развика се той. — В магазина е пълно с кофи.
— В края на следващата седмица, госпожа — викна Ейбръхам.
Изправи се между стръките на каруцата, изплющя с камшика и кресна:
— Дий!
Колелетата бясно се затъркаляха по калдъръма, изпод копитата на кончето захвърчаха искри. И докато каруцата се отдалечаваше, откъм нея се дочу лудо кудкудякане. Сара стоеше и ни гледаше, като се усмихваше през лупините.
Баща ми се върна в магазина, като продължаваше да мърмори. Майка ми стоеше все така до ъгъла на къщата и гледаше след каруцата, докато тя се изгуби от погледа ни.
— Няма една кокошка — обади се тя. — Не смея да кажа на баща ти. Той сигурно ще прати след тях полицая.
Вълна от пурпурни цветчета се надигна към луната и се изля върху мене.
Скоро тропотът заглъхна в далечния край на селото. Подигравките на Сара ечаха през три полета. Обърнах се и влязох в къщата. Лицето ми бе влажно от росата и цветните листчета, а луната бушуваше над мисионерския дом, по-яростна от всякога.
— Да се неначудиш! — викаше баща ми в магазина. — Моряк! Кофа! Крадци с крадци такива!
Беше време на черепи, пеперуди и китари.
Роден в Аделбоден, Швейцария. Детството му преминава в тази страна и в Индия. За първи път отива в Англия на деветгодишна възраст, когато постъпва в английско училище. От 1949 до 1964 г. е служител в Британските културни центрове в Италия, Гърция, Египет, Финландия и Япония. Работил е като театрален и литературен критик. Има издадени няколко стихосбирки и седемнайсет романа. Носител е на наградите „Катерин Мансфийлд“ и „Съмърсет Моъм“. Убеден пацифист и писател с изключителна душевна чувствителност, Франсис Кинг отделя в творчеството си немалко място на темата за опустошенията, на които войната и насилието подлагат човешката психика. Автор е на сборниците с разкази „Тъй унижени и оскърбени“ (1959), „Японското чадърче“ (1964), „Красавицата на Брайтън“ (1968), „Неприязън“ (1976), „Индиректна метода“ (198І).
Спомнеше ли си за онази зима в Оксфорд, на Кристин й се струваше, че бе валяло през цялото време. А за съботата, когато се тътреше към лагера на среща с немския военнопленник, беше сигурна — валеше на едри, лениви снежинки. Братовчед й, квакер и преподавател в един от университетите, я беше насадил така. Един следобед, когато му отиде на гости, той й каза, че очаква и Томас.
— Хич не обичам немци — запротестира тя.
— Забрави, че е немец. Томас е Томас — бе отговорил Майкъл.
Тя не бе могла да забрави, че Томас е немец — нито тогава, нито на следващите им две срещи. Как да забрави, когато годеникът й загина, свален от същите Luftwaffe[33], в които бе служил Томас. Но ето че се бе запътила на среща с него, за да го заведе до Бленим[34], както му обеща.
Тя го видя да разговаря с двама пленници много преди той да я забележи; те минаваха под железопътния мост, смееха се и единият шеговито мушна Томас в ребрата. За момент й стана неприятно, че са толкова безгрижни, а тя вече дни наред беше необяснимо потисната.
Най-накрая Томас я видя, махна й с ръка, ухили се и закуцука нагоре по хълма. Коляното му бе пострадало, когато го бяха свалили, но това не се забелязваше в стаята на Майкъл и сега, когато го видя да бърза към нея, й се прииска да извика: „Внимавай. Не бързай.“
— Кристин! — Не тя, а Майкъл му беше казал да я нарича така. — Защо не ме почака в апартамента на Майкъл? Не очаквах, че ще дойдеш дотук в този сняг.
— Цяла сутрин бях в Бодлиън — университетската библиотека — и исках да се поразходя.
Той побърза да й подаде ръка — тези немски ръкувания по всякакъв повод я караха да се чувствува неловко — и сега Кристин видя, че ръката му е напукана и подута от измръзване.
— Ръката ти! — възкликна тя, без да иска, защото дори в момента я почувствува като лед в своята.
— Да. — Той се усмихна с горчивина. — За съжаление някой от моите друтари си е услужил с ръкавиците ми.
— Може би ще успея да ти намеря някой стар чифт. Или пък Майкъл ще може.
— Много ти благодаря. Но се боя, че и с тях могат да си услужат. И никога вече няма да ги видите.
— Няма значение.
Поеха мълчаливо към града, а снежинките се настаняваха върху наведените им глави и рамене и от време на време докосваха някоя буза или вежда, ледени и меки като перца.
— Наистина ли ти мина грипът? — попита накрая Кристин. Смяташе, че може би тя го е заразила; първия път, когато се запознаха, беше болна и вместо да остане вкъщи да се лекува, бе отишла у Майкъл.
— Не мога да си позволя да боледувам повече. — Той пак се усмихна леко, с горчивина, по характерния начин, който тя вече добре познаваше. — Утре трябва да съм на работа.
— Това тежи ли ти?
— Доста. — Той се засмя. — Не, не е съвсем така. Ще взема малко пари. Но в този студ! — Потрепера, сви се в тежкия лагерен балтон и пак се засмя. — Не съм достатъчно як за живота в лагера. Мразя студа, лесно се уморявам. Не съм свикнал да работя по осем-девет часа на полето.
— Каква работа ще вършите?
— Утре ще берем брюкселско зеле. Ти обичаш ли го? — Кристин направи гримаса на отвращение. — И аз. А откакто го берем, въобще не го понасям. Там, където работихме миналия месец, видях селянките да плачат от студ. Стъблата му са замръзнали, ръцете ти също измръзват и нищо не може да се направи.
— Кога ще се връщаш у дома?
С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, той повдигна рамене с израз на безнадеждност.
— Така или иначе, нямам никакъв дом. Бомбардиран е. Сега там е руската зона. Родителите ми умряха, а сестра ми не ми пише. Може и тя да е мъртва. Сигурно ще остана тук. За другите, които имат майки и бащи, съпруги и деца, които ги чакат, е по-различно. А иначе — какво ти остава?
— Нещата ще се оправят. В края на краищата едва от Коледа разрешиха излизане извън лагера. Ще получите и други права.
— Да, разбира се, нещата постепенно ще се оправят. — Той каза това неуверено, явно го беше чувал хиляди пъти и сам често го повтаряше.
През останалата част от разходката Кристин му говори за музика; преди войната той беше учил кларинет.
— Но всичко това вече е минало — безнадеждността в гласа му страшно я дразнеше, — винаги ще слушам музика, но вече е късно да мечтая да свиря за другите.
Бленим беше извън позволения район в радиус от пет мили около лагера и затова Майкъл бе предложил на Томас да се преоблече в негови дрехи.
— Това не е ли забранено?
— Естествено.
— Значи може да загазиш?
— Сигурно. Ако го хванат. Но той съвсем няма да първият военнопленник, на когото услужвам с дрехи, и досега все ми се е разминавало.
— О, Майкъл, какъв идиот си! — Но тя му се възхити за дързостта, на която знаеше, че не е способна.
В апартамента на Майкъл — където след студа навън беше толкова горещо, че Кристин съблече първо палтото си, после сакото и жилетката под него — ги чакаше бележка, подпряна на една ваза. „Налага ми се да замествам болен колега. Ще провеждам семинар върху Суифт, а не знам нищо за него! Дрехите са в спалнята. Дано се видим по-късно.“
Дрехите на Майкъл стояха добре на Томас; никой не би предположил, че костюмът не е ушит специално за него, въпреки че сакото му беше малко тясно в раменете и трябваше да си сложи панталоните ниско на ханша. Изглеждаше като другите висшисти, върнали се от фронта, и ако някой се загледаше в него — както Кристин се загледа сега, докато той стоеше пред нея, — то нямаше да е от подозрителност, а по-скоро от възхищение към хубавата му фигура и външен вид.
— Защо ме гледаш така?
— Изглеждаш толкова… различен.
— Разбира се! Сега си мислѝ, че съм преподавател като братовчед ти.
Тя продължи да го гледа и съвсем внезапно депресията, която я беше обхванала, откакто се запознаха, сякаш я поотпусна, а после се свлече от нея и изчезна съвсем — така както снегът, натрупан по еркерните прозорци на колежа, се свличаше на двора при промяна в посоката на вятъра.
— Човек не би те познал. — В гласа й имаше нотка на удивление.
— Да се надяваме, че наистина никой няма да ме познае.
Когато стигнаха до Бленим, слънцето вече залязваше. За момент дворецът улови лъчите му и целият пламна отвътре; прозорците се превърнаха в пролуки, през които се виждаше пожарът, и на тях им се струваше, че ей сега, докато гледат, пламъците ще избият отвсякъде, покривът ще рухне и цялата огромна постройка ще се взриви и разпръсне в милиони частици светлина. Но всичко премина за няколко секунди. Слънцето се спусна в мъглата, пожарът премина, прозорците си станаха пак прозорци. Всичко беше голо, влажно и хладно.
Сега снегът се топеше бързо и докато се разхождаха през пустия парк, кишата мокреше краката им, дърветата мокреха дрехите им. Невидими капчуци се чуваха отвсякъде. В далечината тътнеше глухо вода, която се спускаше в изкуственото езеро Кейпъбилити Браун. И въпреки цялата влага и меланхолия, мястото беше красиво по своему — с езерото, проснало се в мъглата, с призрачните, почти незабележими очертания на дърветата и отвъд, в здрача, фантастично нереалния силует на двореца. Наблюдавайки всичко това, Кристин изпита странно успокоение — сякаш предишната й депресия бе приела външен израз.
Не разбра как стана всичко след това. Като си спомняше, понякога й се струваше, че сама е искала да се случи. Но беше ли възможно толкова добре да се симулира падане — стъпката върху леда, подхлъзването, ръката разперена встрани, залитането — всяко сложно движение точно премерено, като в балет, докато ръката му я обхвана.
След това се прегръщаха, лицето й отначало се притискаше в палтото му, а после се повдигна въпросително нагоре, към неговото. Чу го да казва нещо на немски.
— Какво?
— Питам се с какво съм заслужил такова щастие.
Докато я целуваше, тя усети горчивия вкус на устните му и странното беше, че това не я отблъсна, само сърцето й се сви от съжаление, като си представи отвратителната храна на пленниците.
— Редно ли е това? — попита той.
— Кое?
— Да те обичам. Какво бъдеще можем да имаме?
— О, недей да говориш за бъдещето!
Изведнъж тя се разтревожи и изплаши.
— Някой ден ще трябва да говорим за бъдещето.
— Но не сега. Не сега.
— Кристин, трябва да разбереш, че аз съм…
— Не, не говори сега!
Тя отново повдигна устните си към неговите. В тях сякаш беше насъбрана цялата горчилка на пленничеството му…
— Живея само в настоящето — каза тя и го хвана под ръка. — Научи се и ти. Само в настоящето.
— Само в настоящето. Ще опитам.
Каза го с толкова сломен тон, че тя се смути и сконфузи.
— Натам ли сме? — посочи той. Хванати под ръка, толкова близо, че от време на време се препъваха един в друг те въобще не се интересуваха в каква посока вървят. Вече се бяха загубили. — Да, май сме натам — сам си отговори Томас.
— Но не е ли селото ето там? — Кристин посочи с ръка.
— Не, мисля, че е там.
— Има ли някакво значение? — засмя се тя.
— Да. Забравяш, че трябва да хванем автобуса. И да съм в лагера навреме.
— Господи! Колко си прозаичен.
— Прозаичен?
— Не си романтичен.
— За един пленник не е хубаво да е прекалено романтичен, нали?
Тя отново почувствува странен прилив на вина и срам.
— Бедничкият Томас!
— Знаеш ли кога за пръв път разбрах?
— Какво разбра?
— Че те обичам, разбира се.
— Наистина ли ме обичаш?
— Разбира се.
Тя зададе въпроса игриво и сериозният му тон, вместо да я развесели, я изпълни с лошо предчувствие. Той продължи:
— Още първия път, когато те видях. Помниш ли как запелтечих, изнервих се и нищо не можех да кажа? — Да, тя си спомняше. В грубите си, тежки лагерни дрехи той и се беше сторил груб и тромав; нищо в него не й се видя привлекателно. — Струва ми се, че тогава за пръв път осъзнах какво е да си военнопленник. Избягах от стаята и се срамувах от униформата си, от тежките ботуши, от мазната шапка, от непохватността си, дори от това, че се срамувам — от всичко. Ти изглеждаше толкова… чиста. — Той се засмя и я прегърна по-силно. — Странно е да кажеш такова нещо на момиче, но нищо в лагера — и никой — не изглежда истински чисто. И въпреки че постоянно търкаме и пода, и телата, и дрехите си, винаги остава нещо, някакъв дъх. Като петната от пот, които не могат да излязат от униформите ни. — Той замълча. — Сега вече наистина се изгубихме!
Спря и се заоглежда в мъглата, а едната му ръка потърси гърдите й през дебелите зимни дрехи?
— Не, не сме. Чуваш ли колите по шосето? Ей там, отвъд полето.
— Не са коли.
— Не се излагай, коли са. Трябва само да пресечем полето, можем да минем под тази бодлива тел.
Той не изглеждаше убеден.
— Хайде на бас, на пет шилинга. Хващаме ли се?
— Ако спечелиш, няма да мога да ти ги дам. — Изведнъж на лицето му се изписа огорчение. — Излизаш с човек, който не може да си плати дори билета за автобус.
— Не говори така. Естествено, че не можеш да плащаш. Това е ясно.
— Все пак… — Жестът му изразяваше смирение, но изведнъж той избухна: — Може да е глупаво от моя страна, но не ми е приятно постоянно други да ме хранят, постоянно други да ми плащат. Първо Майкъл, сега ти.
През мъглата до тях достигнаха викове, някакви неясни фигури се появиха и веднага изчезнаха, във въздуха изникна футболна топка, тупна на земята и плисна киша във всички посоки. Три късо подстригани момчета със зачервени голи колена и поруменели лица се сборичкаха за топката, но като видяха Кристин и Томас, рязко спряха.
— Бихте ли ни казали дали главното шосе е натам? — подхвана Кристин.
— Да. Но не се минава оттук.
Най-високото от трите момчета, вероятно на десет или единайсет години, с ожулено лице и къс чип нос, покрит с лунички, вече държеше топката под мишница. Целият му външен вид изразяваше враждебност и високомерие.
— Така ли? А защо?
— Защото това е частна собственост, затова. Не видяхте ли бодливата тел? Тая земя цялата е собственост на баща ми. Това е фермата му.
— Но не вярвам да има нещо против… Знаете ли, загубихме се. И се притесняваме, че ако не стигнем до Удсток скоро, ще изпуснем автобуса.
Момчето сложи ръце на кръста и пусна топката на земята.
— Не може да минете оттук — повтори то.
— Но това е абсурдно. Не можем да се върнем обратно. Дори не знаем пътя. Съвсем скоро ще се стъмни.
— Това си е ваша работа. Да не сте минавали оттук.
Другите две момчета, обути в къси панталони, прищипани в кръста с еднакви колани и смъкнати около глезените чорапи, досега само гледаха провинените под вежди. Изведнъж едното се обади с тънко пискливо гласче:
— Така ви се пада, като минавате през чужда територия.
— Само минаваме — озъби се Кристин. — Не сме направили нищо лошо.
— Е, ама повече няма да мръднете нито крачка. Нито едничка. Иначе отивам и казвам на баща си. Той ще ви изгони. И то бая бързо.
Томас, който мълчаливо слушаше спора до момента, докосна лакътя на Кристин:
— По-добре да се връщаме.
— В никакъв случай! Да се оставим тези проклетници да ни командуват! Хайде. Няма да им обръщаме внимание. — Томас се двоумеше. — Хайде!
— Не трябва да си навличаме неприятности. Докато съм облечен така — добави той тихо — и толкова отдалечен от лагера.
— Какво пък толкова може да ни се случи?
Кристин каза това силно и момчетата чуха.
— Ще видите — заплаши ги най-голямото.
Тримата се бяха скупчили в сбита, застрашителна група.
Кристин прекрачи напред и Томас я последва. Момчето моментално изскочи, за да й прегради пътя, но тя го бутна настрана. То вдигна ръка, готово да я удари, но после реши друго.
— Ще кажа на баща си — изпищя то. — Тя ме нападна! Татко! Татко!
— Я върви по дяволите! — викна Томас през рамо.
— Ти върви по дяволите! — кресна едно от момчетата.
— Мръсен чужденец! — добави друго.
Кристин и Томас бързаха през потъналото в мъгла поле и чуваха зад гърба си разгорещения брътвеж на момчетата и периодичните им обидни подвиквания. Нещо цопна на няколко метра от тях.
— Какво беше това? — попита Кристин.
Отново нещо цопна — една снежна топка се разби в краката й и страхотно измокри чорапите и обувките й. Чу се далечен подигравателен глас:
— Това ще ви научи!
Кристин погледна през рамо, за момент зърна едно безчовечно, победоносно лице и в следващия миг шапката на Томас — или по-скоро на Майкъл — изхвърча настрани. Томас я вдигна, опита се да изчисти полепналите тъмнокафяви зрънца лед с ръкава на палтото си, тихо изруга на немски и каза:
— Чакай ме. Отивам при тях.
Той натъпка шапката в един от джобовете си.
— Какво можеш да направиш? Няма никакъв смисъл. Сигурно ние не сме прави. Така или иначе, не трябва да се забъркваме в скандали. Хайде!
Топките продължаваха да ги удрят една след друга. Дрехите им подгизнаха, студената кална киша жилеше лицата и се стичаше от косите им. Най-после в далечината се очерта бляскавата повърхност на пътя.
— Животни! Мръсни животни! — не спираше да пъшка Кристин. На самия край на полето Томас повдигна бодливата тел, за да мине Кристин, но тя от яд и бързане закачи полата си, задърпа я силно и част от подгъва се разпра. В същия момент една кола мина по пътя и ги заля с киша.
Докато бързаха напред, момчетата се надвесиха над бодливата тел и продължаваха да им подвикват:
— Хайде, по-живо! Разкарайте се!
— О, Томас, Томас, Томас! — заплака от унижение и ненавист тя и се вкопчи в него, след като минаха завоя и вече не чуваха пискливите гласове на момчетата.
Той се мъчеше да си поеме дъх, лицето му беше измъчено и посивяло.
— Каква жестокост! Каква безсмислена жестокост! При твоя болен крак! А аз съм мокра до кости!
— Трябваше да ме оставиш да се върна.
— Какво можеше да направиш?
— Да ги накажа! — Гласът му беше пълен с ярост.
— И какво? Да стигнем до полицейския участък? А ти — пленник в цивилни дрехи… Господи, колко несправедливо е всичко!
— За съжаление костюмът на Майкъл ще трябва да се чисти. Как да му обясня?
— Кажи му какво се случи. Ще разбере.
Томас поклати глава.
— Защо?
— Защото… — той се подвоуми — не, ще му кажа нещо друго.
— Но защо? Защо?
— Не можеш да разбереш. Срам ме е. Че тези три деца…
— Срам те е?
Той кимна.
— Виж какво стана с теб. А аз… аз не можах да им попреча, бях абсолютно безсилен. Избягахме.
— Можехме ли да направим друго?
— Не зная.
— Тогава няма смисъл да говорим за това, нали? — каза тя, внезапно раздразнена.
— Не.
Той се отдръпна от нея и ръката му, която беше обхванала раменете й, се свлече сковано надолу.
— Не ме разбра.
Вървяха мълчаливо, докато стигнаха до спирката, където, пак мълчаливо, чакаха сгушени в палтата си, докато видяха как замъглените фарове на автобуса слизат от върха на хълма.
Майкъл не беше вкъщи.
— Пие ми се — каза Кристин, — а на тебе?
— Редно ли е сама да се черпиш, след като Майкъл не е тук?
Кристин се разсмя.
— Майкъл няма нищо против. Винаги сама си сипвам. Както и той у нас — ако имам нещо за пиене, разбира се.
— Той е добър — каза Томас.
— Да, наистина.
Кристин си наля бренди.
— Пийни си — каза тя и вдигна чашата към светлината, — само това ще ни стопли.
Томас поклати глава.
— Майкъл няма да има нищо против. Наистина. Не ми ли вярваш?
— Вярвам ти. Но нищо не ми се пие.
Мрачното му настроение не се беше оправило.
След като погълна брендито на три парещи глътки, Кристин си наля повторно и отиде в спалнята, където Томас се преобличаше. Тя се настани на тесния метален креват, а Томас, срамежливо, обърнат с гръб към нея, започна да се съблича.
Тя потрепера.
— Божичко, колко е студено тук!
— В лагера ще е още по-студено.
— О, в лагера!
Омръзнало й беше да слуша за лагера. С чаша, вдигната до устните, тя изпитателно огледа наведената фигура на Томас, който си развързваше обувката. Когато той остана само по грубото зелено бельо, което носеха всички военнопленници, тя стана от леглото, остави чашата и отиде при него. Застана зад гърба му и го обхвана с ръце, след това го обърна към себе си. Очакваше да пламне, но при допира с непохватното му сковано тяло изведнъж я налегна меланхолия. Тя отново потрепера, прииска й се да избухне в сълзи. Прегърна го още но-силно, за да възстанови чувството на момента, преди да срещнат момчетата.
Той прокара все още студената си вдървена ръка набързо по лицето й, след това още веднъж. Тя повдигна устните си към неговите със затворени очи. Устните му бяха сухи и напукани.
— О, Томас! — Докато се целуваха, тя го придърпа към себе си и после на тясното легло.
Лежаха и се галиха сковано няколко минути, след това той се откъсна от нея и стана.
— Какво има? — попита тя, все още легнала.
— Не тук — каза той, докато си обуваше униформените панталони с гръб към нея.
— А тогава къде?
Той въздъхна, после сви рамене. Докато си закопчаваше панталона, се обърна към нея и каза:
— Майкъл може да дойде.
— О, Майкъл няма да има нищо против! Дори може да му е интересно.
— Видя, че той остана шокиран.
— Шегуваш се — каза бавно, сякаш не беше сигурен дали наистина е така, но му се иска да вярва, че се шегува.
— Не. Не се шегувам.
Скочи от леглото и започна да му помага да си закопчае сакото. Погледна го в лицето, но той не искаше да срещне погледа й, очите му упорито се извръщаха настрани и надолу.
Кристин го придружи до лагера, макар той да настояваше, че е неразумно отново да излиза на студа и мокрото. Вървяха в почти пълно мълчание по безкраен каменист път, осеян с пукнатини и дупки, пълни с киша. Минаха през запустели земи със захвърлени в тревата ръждясали машинни части, през подгизнали градини, край грозни тухлени къщи, а от време на време през парцели с безразборно натрупани криви дървени трупи и остатъци от бодлива тел.
— Господи, колко е потискащо! — възкликна Кристин по едно време. — Не могат ли да поразчистят малко?
Томас спря и се обърна към нея:
— Кристин, върни се. Много е далеч за тебе.
— Не, искам да стигна до края. Никога не съм виждала лагера.
— Ще трябва после да се връщаш сама. Не е хубаво. Нека се сбогуваме сега.
Но тя бе категорична.
От време на време край тях минаваха други немци, сгушени в дълги тъмносини балтони, които за момент се обръщаха да огледат елегантната англичанка, шляпаща из локвите, хванала под ръка един от техните. Някои от тях също бяха с жени, главно млади момичета с изпръскани чорапи и ситно накъдрени коси, искрящи от влагата. На Кристин й се струваше, че когато те я оглеждат, на лицата им се изписва презрение, каквото тя неволно изпитваше към тях. Миналата година човек можеше да види същите тези момиченца, или други като тях, около лагерите, където бяха настанени американските войски.
По едно време край тях мина една особено шумна група от поне шестима лагеристи и още повече момичета. Едно от момичетата беше изключително дебело, с лице, почти напълно закрито от алена качулка. Както се клатушкаше напред, един от пленниците, малко по-висок от нея, но значително по-слаб, я грабна на ръце и хукна по пътя. Тя риташе, кискаше се остро и периодично издаваше пронизителни писъци.
— Сигурно всички малолетни престъпници идват тук от Оксфорд в събота вечер — каза Кристин, след като групата се проточи край тях.
— Да, ужасно е — каза той с пуританско отвращение. — Има мъже, които се хвалят, че са спали с момичета на 14–15 години. След това си мислят, че всички, англичанки са такива. Аз не мога така.
— А момичетата на какво се надяват?
— На бебе! — Той се изсмя презрително. — О, те не искат много. Пръстен, направен от лъжица, брошка от стара консервена кутия… — Пак се изсмя презрително. — Както виждаш, не е много романтично.
— Голям си моралист. — Тя стисна ръката му, за да намали силата на упрека.
— Не мога да говоря спокойно за това вероятно защото и аз съм изпитвал изкушението да взема една от тях. Ти си жена и може би няма да разбереш. Може би те шокирам?
— Не, разбира се.
Плахото му признание не само че не я беше шокирало, но внезапно я развълнува.
— Не толкова, че искаш да спиш с жена — продължи той упорито, — но ти се иска да имаш жена — каквато и да е — близо до теб — да я гледаш, да си говориш с нея… Може би предпочиташ да не ти говоря за всичко това?
— Не, не. Искам да знам всичко за живота ти.
— Ужасното е, че както и да разреши този проблем лагеристът, разрешението винаги е ерзац — винаги заместител. Всички го знаем. Това ни кара да се срамуваме.
— И аз ли съм ерзац?
— Ти? — Той беше дълбоко смутен и обиден. — Ти не си една от тези проститутки. Моля те, не говори така.
— Толкова ли е различно?
— Не говори така, Кристин.
Тя се засмя, но той отказа да го приеме на шега.
Сега се намираха на последния и най-остър завой на пътя преди лагера.
— Никога не съм си представяла, че е толкова далече. Как издържаше, когато кракът те болеше?
— Мислех си за наказанието, ако закъснея. Така успявах.
Той сложи ръка на рамото й; като видя колко е напукана и подута, Кристин отново се ядоса, че забрави да му намери обещаните ръкавици.
— Нека се сбогуваме тука. Не е хубаво да ни видят от поста.
— Другите момичета ходят чак до вратата — каза тя, като импулсивно искаше да го раздразни.
— Ти не си като другите. Нали ти казах.
Той я прегърна непохватно и я целуна първо по бузата, после по устните, а тя си мислеше само за миризмата на пот, лъхаща от безформения балтон, в който се бе сгушил.
— До другата събота нали? — каза той.
Тя кимна, а очите й внезапно разпознаха очертанията на две други фигури — военнопленник и момиче, — които се прегръщаха под едно дърво по-надолу. Дали и те с Томас бяха толкова грозни и груби като тези двамата?
— Недей да идваш дотука. Не искам никога вече да идваш дотук. Ще се срещаме при Майкъл.
Тя отново кимна.
Той я целуна за последен път, махна й с ръка и тръгна, а тя изведнъж почувствува внезапно облекчение. Постоя под капещото дърво, докато той измина останалите няколко метра до завоя на върха на хълма. След това се обърна, облекчението й прерасна в не по-малко странно оживление и тръгна обратно.
Двамата, които беше видяла, се бяха разделили и немецът вървеше към нея с широки нетърпеливи крачки. Селянин, реши тя, когато той се приближи, и следователно много по-пригоден да издържа на такъв живот от бедния интелектуалец Томас. Той мина покрай нея, без дори да я погледне, широкото му лице беше съсредоточено и напрегнато като на дете, което се мъчи да запомни труден урок. Момичето му вече тичаше надолу по хълма, следвано от слабо рошаво помиярче, но скоро позабави крачка, спря се, вдигна една пръчка и я подхвърли към кучето; когато отново тръгна, не само че вече не тичаше, но едва влачеше крака и Кристин постепенно а настигна.
Сега и двете вървяха по пътеката през някакъв запустял парцел, покрит с къпинови храсти, стари дрипи, ръждясали тенекии и подгизнали вестници. Разтопеният сняг се изтичаше в едно поточе, което плакнеше корените на осакатените трънки. На едно място потокът се мушкаше под мостче, на което момичето спря, загледа калната пенлива вода, а кучето клекна в краката му. Както беше застанало — надвесено над паянтовия парапет, с гърди, притиснати към слабите му ръце, — момичето изглеждаше не повече от 14-15-годишно. Виждаше се, че косата му някога е била сложно накъдрена, но сега се беше отпуснала от влагата в дълги масури, които стигаха до раменете му. Беше облечено в мъжки шлифер, изцапан с мазни петна, карирана барета и невероятни обувки на танк с каишка в горната част.
Точно когато Кристин мина покрай него, то престана да съзерцава потока.
— Извинявай, миличка.
— Да?
— Да имаш една цигара? Всичко свърших.
Кристин затършува в джоба на палтото си за калъфа с цигарите, после, когато го подаде, за момент се паникьоса — ами ако това дете го грабне и избяга? Това беше последният подарък от загиналия й годеник.
— Мерси. Имаш ли огънче?
Кристин вече вадеше кибрит. Момичето всмукна лакомо от цигарата, а Кристин си закопча палтото и си сложи ръкавиците.
— Много добре ми идва. Точно това ми трябваше.
Кристин тръгна напред, но момичето подвикна след нея:
— Я кажи, ти с кого беше? Това Томас ли беше?
Кристин забърза напред с наведена глава, без да се обръща, но гласът я преследваше:
— Чакай! Чакай малко! Исках да те питам нещо.
В бързината Кристин цопна в една локва и ледената вода опръска крака й, но тя не обърна внимание на това. Повтаряше си всичко, което искаше да каже на момичето, но не посмя: „Махай се! Не ми говори! Не ми викай «миличка»! Аз не съм като вас! Не искам да имам нищо общо с вас!“
Майкъл протегна дългите си крака към огъня и рязко прекара ръка през косата си.
— Съжалявам, че не можах да видя Томас. Как прекарахте?
— Времето беше отвратително. Измокрихме се до кости в Бленим — както сигурно си разбрал от състоянието на дрехите си. А след това сглупих и го изпратих чак до лагера и отново страхотно се измокрих.
— Интересен тип е. Мисля, че е най-интересният, който съм виждал. Само от време на време те хваща яд, че е роден без капчица чувство за хумор.
Изведнъж на Кристин й се дощя да говорят за всичко друго, но не и за немските военнопленници.
— Как мина семинарът?
— За мой късмет имаше един много бъбрив американец, който знаеше за Суифт много повече от мене. — Той отново си дръпна разрошената коса. — Да, само да можеше някой да убеди Томас да приема живота по-леко. Но пък при тези обстоятелства сигурно му е трудно на горкичкия. — Той хвърли една цепеница в камината и към килима полетяха искри.
— Ще се видите ли пак?
Кристин гледаше сърцето на пламъка.
— А, не знам — каза тя. — Предполагам. Може.
Наведе се напред, без да отмести очи от огъня. След това с внезапна решителност заяви:
— Сигурно няма.
Роден в Нотингам. Фабричен работник от четиринайсетгодишна възраст, Силитоу е един от писателите, които се появяват на литературната сцена през 50-те години и разширяват кръгозора и тематиката на съвременния английски роман. Пише пристрастно и убедително за живота на пролетариата по време на Голямата икономическа криза. Първият му роман, „Събота вечер и неделя сутрин“ (1958), веднага му донася известност. Неговият главен герой Артър Сийтън е предвестник на галерията от образи на млади фабрични работници, които в следващите няколко години заемат значително място в съвременната английска проза. Писателят е публикувал поезия, пиеси и единайсет романа. Сред по-новите му произведения се открояват „Дъщерята на вехтошаря“ (1963), „Гузман, върви си у дома“ (1968), „Мъже, жени и деца“ (1973), „Още една възможност“ (1981). У нас е познат със сборника разкази „Самотният бегач на дълги разстояния“ и романите „Смъртта на Уилям Поустърз“, „Подпаленото дърво“, „Старт в живота“.
Светлините долу грееха червени като лехи с ягоди. Метеоролозите предвиждаха сняг и когато заваля, той си помисли, че снегът ще ги покрие. Във въздуха се носеше лек мирис на пушек и студ и той усещаше вкус на сняг по устните си дори преди първата снежинка да е паднала в косата му.
Трябваше само да пие, да пие, да пие и да се помъчи да не забравя. Като обръщаше чаша след чаша, той си спомняше лицето й много по-ясно, отколкото когато бе трезвен. През деня, на обикновената слаба светлина, то оставаше неясно и недосегаемо, далеч от очите, а по всяка вероятност и от сърцето. Но в спомените му тя никога не идваше толкова близо, че да я докосне.
Позна градината по розовия храст. Коловете бяха полегнали, като че ли никога няма да се привдигнат отново. Не бяха съборени от някой добродушен пиян — тогава човек би ги изправил с готовност, — а висяха върху телта, сякаш някой минувач ги бе изкъртил с ритник, защото светът му е бил черен. Трябва да бъдат изтръгнати до един и изгорени накуп. Тогава можеше да вземе от склада за дървен материал дъски и летви с мирис на прясна дървесина и да направи хубава ограда около розовия храст. Щеше да намери нови пирони и да отдели летви и бракувани чворести дъски, които взе евтино, защото един негов приятел работеше в склада. Щеше да махне грижливо стърготините и да усети как се събират в дланта му като златния прах на живота и изтичат между месестите му пръсти. Тази полегнала разкривена ограда имаше нужда от един здрав ритник, за да бъде изправена после, заради жената, разбира се, с умение и любов.
Така разсъждаваше, защото беше разведен. Всичко у него се бе преобърнало като стар пясъчен часовник за варене на яйца, пясъкът на алкохолното опиянение се сипеше от мозъка в сърцето и тялото му и проникваше във всяка вена и капилярче, кост и сухожилие. Той работеше и работеше, изминаваше стъпка по стъпка разстоянието между възторга и страданието. Във фабриката го мислеха за веселяк и човек, на когото може да се разчита, но през вечер той забравяше да си навие часовника и трябваше да пита съседа кое време е, за да се яви на работа сутринта, а не да закъснява (или пък въобще да не иде), което не биваше да допуска.
Имаше четирима братя и две сестри, всичките женени и разведени, с изключение на един, който загина при автомобилна катастрофа. Не че на хората от неговото семейство не им вървеше или пък не можеха да се приспособяват, нищо подобно — бяха си свестни и най-нормални, само дето се водеха по ума на другите и следваха семейната традиция с такава упоритост, че направо го напушваше смях или пък го караше да излезе по пантофи в неделя сутринта, да купи вестник и да чете какво става с другите семейства. Какво друго да правиш, щом не ти е било писано да легнеш под ножа на съдбата и да си спестиш другите неприятности. Понякога си мислеше да си купи Библия и да си направи молитвени колела — май само това му оставаше, ако не искаше пиенето да го вкара в гроба, което не можеше да си позволи. А светът продължаваше да си върви и нямаше смисъл човек да пита къде са добрите стари времена. Океанът беше прекалено дълбок и широк, за да избяга от острова, на който се намираше.
Тя се грижи добре за розите си, каза си той, като мина край задния двор, където оградата й беше готова да легне на земята и никога вече да не се изправи, но сред оградите по тази улица имаше и по-тежки случаи. Тя стоеше облегната на портата и пушеше цигара. Беше млада жена с тъмна, къса къдрава коса, с бледо и широко лице. Ясносините очи й придаваха светъл и лъчезарен израз, изглеждаше чувствителна към всичко, което ставаше в душата й, но не и към света наоколо. Не знаеше защо тя стои там, тъй като нямаше какво да гледа освен тухлената стена отсреща на около два метра разстояние. Той спря и каза:
— Хубави рози. Усетих аромата им, като минавах оттука. — Нищо друго не му дойде наум.
— Не са от най-хубавите — отвърна тя, без да се усмихне.
— Откъде ги взехте?
— Брат ми живее в Хартфордшър и ми даде няколко калема от неговата градина. Само единият се хвана, но вижте как цъфти.
— Да, наистина — отвърна той. Нито един от двамата не можа да измисли какво друго да каже.
— Довиждане, мисис.
— Ами довиждане.
Не я видя дълго време, но мислеше за нея. Той работеше в една фабрика за дограма като дърводелец и една седмица правеше врати, а през другата — рамки за прозорци, редици от прозорци и врати. Банцигмашините от съседния цех виеха по цял ден като банши[35] или като огромни хилядатонни атомни бомби, готови да взривят мозъка му. Абрихтмашините ревяха като танкове и все му се струваше, че под напора им каменната стена насреща ще се срути върху му и ще го смачка, а фрезмашините бръмчаха като разузнавателни бронетранспортьори, които търсят отговорите на всички въпроси… Също като на бойното поле в Нормандия, когато беше осемнайсетгодишен, само дето смъртта не витаеше наоколо. Не че шумът му пречеше, но повлечен от водовъртежа на житейските нещастия, той оставяше големите злини да вилнеят, а често се оплакваше от дребните неприятности. Като човек, който се щипе, за да се увери, че още е жив.
Наричаше я с различни имена, но като че ли нито едно не подхождаше. Виждаше лицето й ясно, но не можеше да си спомни какви дрехи носеше. Беше точно след пладне и той се бореше с паметта си като с мокър шперплат и се мъчеше да си спомни дали тогава от кухнята се носеше миризма на готвено и дали тя чакаше на портата мъжа си да се покаже по улицата откъм фабриката. Предполагаше, че е така, макар това да нямаше голямо значение.
След поройния пролетен дъжд река Трент прииждаше към Гънторп, сякаш в бързеите й се вливаха невидими тръби, и заплашваше да прелее през бента. Но след дъжда грейна слънце и той въртеше педалите нагоре по хълма. Спря на върха при селцето Нийтън и погледна надолу към мрачната орлова папрат, към спускащия се до ферибота тунел от жив плет и към отсрещния равен бряг. После подпря велосипеда си на една стена и влезе в черковния двор на Нийтън, откъдето се откриваше по-добра гледка. Реката беше сива като боята на боен кораб, нито едно бяло облаче не се оглеждаше в нея. Отраженията им по-скоро плуваха по блесналите полета отвъд и по сухите червени покриви на къщите в околните ферми и села.
Той тръгна през мократа трева на малкото гробище. Надгробният камък на Сара Ан Гаш се бе разцепил по средата и паднал. Тя беше родена на първи септември, но годината не се четеше, защото плочата се бе разцепила точно там. Къде ли е Сара сега? — чудеше се той, Сара, която не се разхожда вече из тези високи гори и не поглежда от време на време през Трент, за да види дали ще има буря или слънце.
Той бе излязъл рано от къщи, като се надяваше да се потопи в сиянието на неделното утро, преди да завали отново. Загледа се към долината, както бе правил десетки пъти досега, и както винаги се замисли мрачно за нея — долина красива и незначителна като самия него. Стори му се, че сега е по-различна, без да може да проумее в момента защо. Затворен в стаята си в Нотингамшър, той мислеше за миналото, а сега, като гледаше това синьо небе и зелената шир на долината, се замисли за бъдещето, обаче по начин, който не допускаше размишлението му да доведе до задоволителен отговор. Съмняваше се дали въобще ще стигне до някакъв отговор независимо от обстоятелствата, но въпреки недоволството си не искаше да се върне в стаята си и да потъне в мрачни мисли, без да има пред очите си приятна и спокойна гледка.
Беше четирийсетгодишен и смяташе, че нищо не се бе случило в живота му досега — освен смъртта на родителите му и загубата на жена му и детето след развода, който тя бе поискала и който й бе дал с готовност. Не смяташе, че е страдал, защото страданието не бе оставило физически следи — не бе нито белязан, нито сакат, нито сляп; точно по същата логика смяташе, че чиновниците не работят, защото по ръцете им няма мазоли, нито пък порите на лицата им са запълнени с мръсотия. Сякаш чувството за реалност не му позволяваше да осъзнае цялата жестокост, на която са способни светът и човекът, а когато се чувствуваше в мир със себе си и света — например докато се взираше отвъд виещата се като змия Трент, към полетата и леките възвишения, — лицето му изглеждаше по-скоро смутено, отколкото доволно. Вятърът го пронизваше през ризата от трико. Той си отбелязваше всичко, което чувствуваше, и това предизвикваше усмивка по лицето му.
Пътеката, която се спускаше към реката и минаваше между два реда висок жив плет с островърхи пъпки, пръснати като зелен сняг по тях, се извиваше леко покрай тясната ливада до речния бряг. От храстите се носеше дъх на влага и земя. Той искаше да стигне до реката, но нямаше защо да каля велосипеда и ботушите си, щом павираният път щеше да го отведе до същото място за малко повече време, но без тези неприятности.
Четири мотора забучаха под купола на небето, от дясната му страна един огромен самолет излетя от пистата, плъзна се над дърветата и понесе сивия си корем над равните полета отсреща, издигна се внезапно и се сля напълно с небето като птица. Тайно в себе си той очакваше по корпуса на самолета да премине синьобяла светкавица, беззвучна, едва доловима експлозия, която да го премахне завинаги от света и небето, сякаш за метални машини нямаше място там горе, където само истински птици могат да летят. Но самолетът продължи своя полет и той почувствува прилив на щастие и облекчение, че нищо не се бе случило. Има нещо по-велико от любовта, мислеше той. Много по-велико. Чувствувам го, нещо, пред което любовта изглежда примитивна. Не мога да кажа какво е то, но знам, че съществува, макар че може да се долови само чрез любовта.
Караше велосипеда си по големия асфалтиран мост, като възнамеряваше да спре на тротоара, за да погледа през парапета придошлата река, но знаеше, че в крайна сметка това можеше да интересува само едно дете, така че пресече осевата линия и се спусна по тесния път към полето и насипаната с чакъл пътека, която слизаше стръмно надолу между хана и речния бряг. Близкият язовир беше пълен догоре, но от дълбините му долиташе оглушителен рев на вода, а във вирчетата и покрай реката мъже ловяха риба, без да обръщат внимание на застрашителното бучене. Той положи велосипеда си на земята и тръгна да се разходи.
Жена и две деца се бяха разположили на пикник зад първия храсталак, но явно не им беше много забавно. Бяха опънали на две пръчки платнище с цвят каки като защита срещу поривистите опити на вятъра откъм реката да разпръсне салфетките и солта. Те се бяха свили отдолу и той чуваше мърморенето на недоволни гласове. Трудно беше да запалиш цигара при такъв вятър, освен ако не си разкопчаеш сакото, за да си пазиш завет. За да не пречи на закуската им, той мина зад тях, но като наближи, разбра, че е виждал жената и преди, облегната на задната порта на една къща в Радфорд. Седемгодишно момче бръкна под едно одеяло, извади малък транзистор и пусна остра, писклива музика. Ято патици полетя откъм гората, изви над храсталака и се спусна към рибарите край реката, но макар че виждаше как отварят човки, той не чу крякането им, защото радиото му пречеше.
Майката го загаси.
— Ще го пуснеш, след като се нахраните — каза тя и даде на момченцето и сестра му поредно твърдо сварено яйце. Той дочу слабото пукане на черупка върху камък и се сети, че не е закусвал. Светлозелен пуловер се показваше под дебелото й синьо палто, което не бе закопчано. Втренченият му поглед я накара да се извърне и сега, когато ясно видя лицето й, той се изненада колко много се бе променило то или пък колко го бе разкрасила паметта му с черти, които навярно никога не е притежавало. То бе по-дребно и изпито, отколкото го помнеше, покрито с нездрава бледнина, а сенките под очите й бяха по-тъмни. Но тя го привличаше със същата сила, като момиче, в което човек е бил влюбен като юноша и което среща случайно, за да си спомни неочаквано младостта, наивността и незабравимата дълбочина и свежест на първата любов, която никога не се повтаря. Стори му се странно, че всякога щом се сети за нещо, станало преди години, винаги го чувствува като възвръщане към юношеството.
Отдръпна се, но когато тя го погледна настойчиво, той й каза:
— Минавах оттук и ви познах. Живеете в Радфорд, нали?
— Кой е този, мамо?
— Мълчете и яжте. — Тя бе озадачена и явното му натрапване не й беше приятно.
— Запомнил съм вашия розов храст — добави той с усмивка. — Какво става с него?
— Не върви добре. Не знаех, че ме познавате.
— Минавах покрай портата ви и единствено във вашата градина имаше рози.
Тя даде на децата по една репичка, момичето взе най-голямата, прегърна я като кукла, после я хвана за листата и я задъвка, като гледаше замислено реката.
— Как се казвате?
— Джийн — отвърна тя, — ако нямате нищо против.
Той се усмихна.
— Колко смешно го казвате.
— Тогава Джийн, все едно дали имате, или нямате нещо против.
— Тогава говорихме за вашите рози. Спомняте ли си?
Тя придърпа палтото си.
— Пол, избърши си носа. Не чакай да потече по храната ти. Много неща се случиха оттогава. — Тя не ядеше, разпредели храната внимателно и я подаде на децата си. Мина тайфа момчета, които размахваха пръчки и поклащаха вързани с канап буркани с попови лъжички.
— Хубавото е, че все пак се случило нещо — рече той, — колкото и да е лошо.
— Лошо, хубаво, няма значение. — Но въпреки всичко след няколкото разменени думи по лицето й трепна едва доловима усмивка.
— И така не бива — отвърна той. — Знаете ли какво казват за Няма Значение? — Момчето и момичето погледнаха към него с по-голям интерес от майка си. Момчето се усмихна в очакване. — Май беше така:
Няма Значение бе рус, без съмнение,
Няма Значение беше на цвят зелен,
Няма Значение беше висок и сакат,
Няма Значение беше на Дявола брат,
Няма Значение бе окачен на стобор,
И в заключение, Няма Значение
падна във ямата с тор![36]
Чувствуваше се глупаво, докато декламираше, но като видя, че тримата се развеселиха, вече не го бе грижа.
— Откъде го знаете?
Той намигна.
— Чел съм го в книга.
— Каква книга? — попита момчето.
— Някаква книга. Не, излъгах. Спомням си, че баща ми го казваше, когато бях момче.
— Странно, да се казва такова нещо на дете — отвърна тя. Откъм гората на изток се носеха сини дъждовни облаци със стоманеносиви краища, но един слънчев лъч все още се прокрадваше между облаците и стопляше ту майката, ту децата.
— Надявам се, че не се готви да вали — каза тя.
— Също и аз. Дойдох с велосипед от Нотингам и съм тръгнал да се поразходя. А какво ви се случи през изминалите две години? — Едва ли щеше да й се говори за това, но все пак попита, защото тя трябваше да реши, а не той.
— Дълга история — отвърна тя и с мълчанието си му показа, че не бива да пита повече.
И при това сигурно ужасно неприятна — помисли си той, като съдеше по вида й.
— Едно ще ви кажа обаче: историите нямат край. Те никога не свършват. Така че в крайна сметка може да не излезе толкова лошо, колкото си мислите. Вземете мен например. Аз съм истински щастлив само когато работя.
Начинът, по който говореше, бе събудил интереса й, сякаш тя изобщо не беше свикнала да чува хора да говорят. Попита го дали живее сам.
— Да — отговори той.
— Аз също, но имам две деца. Много сте спретнат и чист за мъж, който живее сам.
— Това не е толкова трудно — засмя се той.
— Някои мъже го намират трудно.
— Е, аз да вървя.
— А вие пък как се казвате?
— Марк — отговори и той. — Може би ще намина покрай вас, за да видя пак розите ви. Не съм виждал по-хубави рози в Ратфорд.
Той прескочи една порта и тръгна през мократа коприва, която стигаше до коленете му и се удряше в панталоните над кожените му ботуши. Набраздени от вятъра локви препречваха пътя му, крайче от жълтото кръгло слънце се отразяваше в тях. Надвисналият сив облак изтъняваше и през него надничаха късчета и ивици синьо небе. Всеки път преди дълга разходка той ставаше някак по-капризен, започваше да съжалява, че изобщо е тръгнал, и размишляваше дали не е късно да се върне. Полята се простираха в далечината и сякаш не им се искаше да се гмурнат в мъглата, която покриваше Саутуел. На пътя му се изпречи горичка; черните стъбла и вечнозелените клони на дърветата се оплитаха пред него и образуваха гъсталак, непристъпен като надменно сърце. Краката му отказваха да се движат и това не му позволяваше да намери обиколна пътечка, да продължи скитането си. Какъв е смисълът да продължаваш, ако не можеш да стигнеш до сърцето? Два гълъба излетяха от полето и се гмурнаха в горичката без затруднения. Сякаш в сърцето на гората можеш да проникнеш по-трудно, отколкото в собствената си душа. Милион пъти по-трудно.
Заваля. Душата му бе нощна пеперуда, която пърха в пушек и дим над бетонните устои на неговата личност, докосвайки ги понякога с крайчеца на крилата си, но винаги със съзнанието, че се лута сред пушек и мрак и че никога няма да проникне до необятните полета отвъд, където се крие връзката с вселената и ключът към истинския смисъл на живота. Той не можеше да разчупи този бетон, както други вероятно са направили, и да пробие път към душата си с динамита на мъката и страданието. За него беше загадка как се постига това. Откъде се започва? Каква е тайната или природната нагласа, която човек трябва да има дълбоко в себе си? Два гълъба излетяха от горичката и се понесоха през дъжда към реката и без да мисли, самият той пое обратно в тази посока. Джийн и децата й си бяха събрали нещата и заминали, което не го изненада, защото ситният продължителен дъжд вече го бе измокрил до кости. Той избърса капките вода от дръжките на велосипеда си и с наведена глава потегли по главния път към Нотингам.
Розовите храсти наистина бяха повехнали: някаква болест ги бе разяла от корена до върха. Главнята ги бе съсипала въпреки всички надежди и грижи, които Джийн полагаше помежду горчивите и безполезни кавги със съпруга си. Заминаването му бе станало основна тема за разговор в квартала, но всеки знаеше още от самото начало, че бракът им не върви и един ден ще се разпадне. А сега и Джийн го знаеше, когато вече всичко бе свършило. Даже децата престанаха да питат за него след няколко седмици, защото знаеха, че ако продължават да разпитват, майка им ще бъде ужасно ядосана и сърдита часове наред.
Тя се опитваше да съживи розите, като купуваше изкуствени торове от железарския магазин и разкопаваше твърдата почва около всеки храст, но те като че ли нямаха желание да рискуват и да цъфнат в задушния градски въздух. През лятото бодлите им останаха с ръждив цвят и блестяха под синьото ведро небе.
Докато приготвяше закуската на децата си, Джийн си спомни човека, който бе разговарял с тях при последния им излет до Гънторп. Ако беше такъв хубав ден като днешния, мислеше тя, като гледаше през прозореца към ясното топло небе, щях да имам повече желание да побъбря с него, вместо да го прогонвам с хленчене и оплакване. Можеше да намери извинение за държането си тогава, но не и причина, макар че докато разбъркваше овесената каша и слагаше надениците да се пекат, споменът в никакъв случай не я потискаше. Тя се прибираше в шест часа, а децата обядваха в училище и закусваха сами вкъщи. Мъжете не я интересуваха; можеше да мине и без мъж дори до края на живота си. Два пъти беше издула корема от Кен, но не изпита радост нито веднъж. Освен това можеше да се справя сама както повечето самоуважаващи се жени.
Джанис слезе долу вече облечена, а Пол все още беше с долнището на пижамата и носеше дрехите си под мишница, свити на вързоп. Джийн скочи и го натъкми за две минути, Джанис наля студено мляко в овесената му каша и майката излезе през задната врата, за да хване автобуса за работа.
Марк мина с велосипеда си през обедната почивка, но тя не беше вкъщи. Не искаше да го видят в работния му комбинезон, но пък можеше да погледа към задната врата на къщата й, докато пушеше цигара и внимаваше да не се обляга на изкривената ограда, която сякаш щеше да остане така завинаги, толкова беше изгнила. Съседите помислиха, че той й е приятел, и не можеха да разберат как този човек, който сигурно се е промъквал в къщата й сегиз-тогиз по тъмно — макар в действителност никой да не го беше виждал, — може да бъде толкова безочлив, че да идва посред бял ден просто за да стои и гледа прозореца на кухнята.
Ще трябва да поправя тази ограда, каза си той. Няколко хубави кола, редица от дълбоки дупки и малко бетон, така че да издържи, докато не минат да бутнат тия съборетини. Няма да ми отнеме и един ден.
Цял живот Марк бе страдал от това, че задаваше въпроси, преди да е назрял моментът — ако изобщо назряваше, — и така разрушаваше удоволствието, което може би му бе отредено да изпита, ако направеше възможното, без много да му мисли. Но в осем и половина тази вечер (макар че още беше светло; съседите решиха, че е направо нахален) той почука на задната врата с определено предложение в ума си.
Тя бе увила мократа си глава с голяма бяла хавлиена кърпа, след като бе изплакнала косата си под крана в кухнята. Двете горни копчета на блузата й бяха разкопчани и Марк се изчерви.
— Минавах оттук и реших да се отбия.
— О! — възкликна тя. Силуетът му се очертаваше ясно в зеленикавия сумрак. — Това сте вие. Мислех, че е Фло Холанд. Какво искате? — Явната грубост на този безцеремонен въпрос бе смекчена от тона й, по който личеше, че той има право да идва тук и да иска нещо и че по някаква причина тя изобщо не го смята за напълно чужд човек. Лицето й изглеждаше по-малко бледо, с по-здрав тен поради скритата черна коса, а чертите й леко изопнати, като на жена, току-що излязла от банята, без грим и червило. Той видя през прозореца бялата електрическа светлина на телевизора. — Току-що си измих косата — каза тя. — Миенето вкъщи ми спестява няколко шилинга. Почакайте за минута, а после влезте да изпием по един чай.
Тя затвори вратата и Марк беше сигурен, че ще забрави за него — „без да иска — нарочно“, така да се каже. Той застана до портата и запали цигара, само че този път от вътрешната й страна, и се изненада колко здрава изглежда тази порта в сравнение с изгнилите разнебитени колове от двете й страни.
Когато се канеше да си тръгне, вратата се отвори. Шалчето, вързано върху влажната коса, й придаваше вид на циганка, правеше очите й по-тъмни, а лицето по-тясно.
— Хайде — покани го тя. — Сложих чайника.
Понякога, като караше колело, той изминаваше мили, потънал в мисли, и внезапно осъзнаваше, че не може да си спомни нищо от изминатия път. Така и сега, изпълнен с щастие вместо с мисли, не можеше да си спомни как се бе откъснал от тъжния си унес край портата, как бе стигнал до масата и седнал срещу жената.
— Като видях на какъв ред е оградата ви, реших, че непременно ще трябва да се отбия — започна той.
— Аз пък мислех, че сте дошли заради мен — отвърна тя.
— Не се заяждайте. Аз съм дърводелец и мога да ви я поправя.
— Колко ще искате за това? — попита го тя.
— Ще го направя за удоволствие.
Тя държеше филия хляб на огъня с дълга вилица.
— Не си струва труда. Така е отдавна. Във всеки случай, ако зимата е тежка като миналата година, ще я използувам за дърва за горене, за да спестя на себе си или на дечурлигата стоенето на опашка в склада за въглища.
— Филията гори — извика той. Тя я намаза с масло и наля канче чай.
— Не ям, преди децата да са си легнали. Развалят ми апетита с лудориите си. Тази вечер Пол счупи една чаша и аз се развиках, като че ли някой ми извади нож. Горкият малчуган си изкара акъла от страх.
— Няма смисъл да се нервирате — засмя се той.
— Няма смисъл да ми го казвате. Така съм се родила.
— Всички сме така. Цигара? На някои хора им минава с възрастта.
— Като минат критическата — каза тя. — И аз чакам тоя момент.
— Дотогава имате още много време — отвърна той.
Тя се наведе, за да запали цигарата.
— Ходите ли по кръчмите?
— Нямам този навик. А вие?
— Всъщност не. Ако ходех, поне щях да се разнообразявам по малко.
— Къде ходите по празниците?
— Нали се срещнахме в празничен ден.
— Към Гънторп?
— Извеждам децата от време на време. Миналата година ходихме в Матлок за един ден, возихме се с лодка по Дъруент, а после влизахме в пещерите. Поне знам, че това им достави удоволствие. Откакто Кен ни напусна, се забавляваме по-добре, въпреки че имаме по-малко пари за пилеене.
— Предполагам, че ще се върне — каза той, сякаш изпитваше щастие при тази мисъл.
— Когато децата ме питаха къде е — те не го обичаха много, но в началото им липсваше, — им казах, че е заминал да работи в Лондон за известно време. Но вече знаят, че няма да се върне. Преди няколко седмици ходихме с Джанис в града и точно пресичахме Слаб Скуеър, когато един автобус спря на светофара и някой извика от прозореца: „Как си, Джийн, миличка?“, и като се обърнах, го видях, че се мъдри в автобуса с някаква проклетница до него. Джанис ме попита коя е тя, отговорих й, че това не ни засяга, и я дръпнах, когато се опита да погледне. Не, той никога няма да се върне при мен. Пък и няма да има полза, ако се опита. Още малко чай?
— Да. Ще оправя оградата в събота. В събота често работя извънредно, но веднъж могат да минат и без мен.
Като минаваха край двора, съседите се спираха да гледат разголения му кръст или продължаваха по-нататък и се обръщаха да видят какво прави. Облаците се носеха ниско и тежката потискаща лятна горещина тегнеше над кухните и външните клозети. Веднъж започнал работа, той не искаше да спре, преди да я е свършил. Това беше по-различно от безкрайното правене на врати и прозорци във фабриката. Изтръгна изгнилата ограда и извади ръждивите пирони, за да може да сложи всяко ненужно парче дърво под прозореца за подпалки през зимата. Определи местата на дупките с метър, отбеляза ги с временни пръчки, докато забърка бетона. Прекарал бе коловете на два пъти с велосипеда предишната вечер. А когато настоя да останат в кухнята през нощта, тя протестираше, но накрая отстъпи. Ако ги оставеха в градината, някой сигурно щеше да ги отмъкне, както бе направил той.
Джанис и Пол го гледаха как работи и дъвчеха карамелените бонбони, с които ги беше почерпил.
— Хубаво става — каза Джийн, като донесе канче чай.
— Като съм се захванал, поне да го направя.
— Отивам на пазар. Няма да се бавя. — Сякаш би се притеснявал да остане съвсем сам в чужд двор.
Той се изправи и пое чая. Първите три кола бяха вече поставени и подпрени с тухли, за да стоят прави.
— Ако пазарувате за цяла седмица, може да имате нужда от пари. Вземете това. — И й подаде няколко лири.
— Не — отвърна тя с решителност, която той не можеше нито да отмени, нито да коментира. — Няма нужда.
Той смачка банкнотите в ръката си и стисна юмрук така, че кокалчетата побеляха; искаше му се парите да изчезнат, да няма доказателства, че е бил толкова глупав да ги предложи.
— Не съм дребнава — усмихна се тя. — Просто не ми трябват. Достатъчно е и това, което правите.
— Чаят е хубав — каза той. — И дойде точно навреме. Мислех просто да ви помогна, това е всичко. — Той си свали шапката и изтри потта от челото си. — Играете ли дама?
Тя бе скръстила ръце под бюста си, прибирайки блузата навътре.
— От години не съм играла, но иначе мога.
— Довечера ще изиграем една игра.
— Добре тогава. Ще донеса цигари.
Той не можа да се разсърди, когато тя го сряза за парите; всъщност така деликатно проявената нежност от нейна страна го изпълни с такова удоволствие, сякаш се бяха целунали тайно и неочаквано.
Когато оградата беше окончателно завършена и децата си легнаха, те седнаха да вечерят студено месо, домашен хляб, кафе, туршия, ядки и конфитюр.
— Здравата поработихте — каза тя. — И съм доволна от това, което свършихте.
— Поработих — отвърна той с пълна уста. — Здравата или не, все едно. Но оградата ще издържи дълго. Гарантирам.
Изиграха три игри на дама и той я би, въпреки че последния път не беше толкова лесно.
— Мисля, че няма да играем повече — засмя се той и стана да си облече сакото. Провери дали клещите са в джоба му.
— Мислили ли сте някога да си вземете квартирант? — попита той, като я гледаше отблизо.
Мислила бе, но не искаше да го каже. Марк се приближи да я целуне, но тя го отблъсна леко и отиде да го изпрати до вратата. Харесваше го, защото той като че ли мислеше за всичко и не очакваше нищо от нея. Още повече — беше добър и услужлив, а такъв мъж рядко се среща. Небето беше ясно, но без много звезди. Само телевизионните антени и комините стояха между човека и небето и създаваха чувство за топлота.
— Ще помисля за това — отвърна тя и докосна ръката му.
Той изглеждаше унил пред края на най-хубавия си ден от години насам; прекоси двора и излезе през портата на новата ограда.
Бравата щракна, тя затвори вратата и се върна да прибере масата.
Той не дойде цял месец, но тя го очакваше всеки ден. Няколко пъти срещна съпруга си в различни части на града, но нито веднъж не се сблъска с Марк. „Защо не идва? — чудеше се Джийн. — Пристига, прави чудесна, нова-новеничка ограда, а после решава, че може просто да изчезне, и край.“ „А защо да не може — мислеше тя, седнала сама една вечер. — Сигурно се е обидил, че не взех парите му, когато отивах на пазар; това са то мъжете — веднага вирват нос, ако не могат да те направят своя държанка за пет минути. Или нищо не правят, или пък искат да направят всичко отведнъж.“
Тя го чувствуваше близък, толкова близък, че понякога го виждаше съвсем ясно, но когато се опиташе да го докосне, той изчезваше. Очакваше го, но той като че ли си бе отишъл завинаги или защото се бе уплашил от жена с две деца, или защото е бил обезкуражен от студенината й. Тя се смяташе за по-темпераментна, отколкото той мислеше, и за доказателство си припомни как не бе в състояние да понесе мисълта за изневярата на съпруга си, докато и последната капчица любов между тях не изчезна. Дори Кен изгубваше самоувереността си, а често и желанието към жената, след която тичаше в момента. Те водеха безкрайните си битки с такава непреднамерена и несъзнателна злоба, че нотка на съдбовност и героизъм се промъкваше у двамата, решени, както по-късно се разбра, да разбият напълно емоционалния си живот. Никой не печелеше и никой не губеше — може би само Кен, защото именно той напусна. По време на тези разправии тя си мислеше, че колкото по-дълго двама души живеят заедно, толкова по-невъзможен става съвместният им живот. Когато не му говореше с дни или поне не казваше нищо учтиво, атмосферата вкъщи сякаш отравяше самите й мозъчни клетки и тя чувствуваше, че никога повече не ще може вижда нещата ясно, без да прави най-отчаяни усилия. Но когато пък не правеше нищо друго, освен да му говори с дни, мъчението беше също тъй голямо, а отравянето — още по-тежко, защото нито един от двамата не намираше любезна дума за другия.
Но тези спомени изчезваха веднага при мисълта за Марк и тя отново се чувствуваше почти щастлива. И един ден той се върна.
Той чувствуваше меката топлина на зрялото лято и приятния вятър, чийто повей се губеше в лекия непрекъснат плисък на течаща вода. За първи път в живота си беше в мир не само със света, но и с тези, които живееха в него. Ударите на детските лопатки се чуваха някъде далеч, отвъд обсега на притворените му очи. Невъзможно беше да се замисля върху мъката, която бе донесла такъв добър късмет. Морето изключваше всякакви ненужни размишления. Морският ритъм го откъсваше от нещата, които можеха да имат власт над него. Мястото, където лежеше, беше предмостие към сушата, а камъните под гърба му бяха всичко, което притежаваше. Протегна ръка и докосна бедрото на Джийн, продължи нагоре, докато хвана ръката й и нежно я притисна. Приближаваш морето, за да предяви правата си над теб, макар че то никога не го прави, предизвикваш го да вдигне ръка и да се опита да те изтръгне от стръмния бряг на живота и щастието, които току-що си открил като по чудо, и да те завлече обратно в смъртта на своите дълбини, откъдето си дошъл. Но то няма да може. Много фантазираш, а си избрал да лежиш тук в спокоен летен ден, когато няма никаква опасност.
Джийн се надигна да сложи нещата за ядене и той чу, че децата захвърлиха лопатките и се примъкнаха по-близо, без да стават.
— Марк — извика тя, — не мога да отворя тези термоси.
— Чукни ги с камък. Това ще ги оправи.
Тя го замери с камъче, което го удари по обувката.
— Ако не се размърдаш, ще те целуна, мързеланко такъв.
— Целуни ме.
Джийн се надвеси над него, устните й бяха с вкус на море, а косата й му правеше сянка, когато той отвори очи.
— Снощи в леглото не беше толкова мързелив.
— Дюшекът бе твърд. — Марк подскочи и извика остро от сръгване в ребрата, после се изправи на колене да отвие чашите. Докато се опитваше да отвори термосите, той не можеше да съсредоточи погледа си върху камъните и пръстта, на които седяха, а се взираше разсеяно към далечния сив вълнолом, който разделяше синкаво море от синкаво небе и чийто край се сливаше със сивия морски чакъл и сивкавите скали. Бяха дошли да прекарат две седмици с неговите спестени петдесет лири, наеха две стаи на половин час път от плажа в горния край на града, но с широк изглед към морето.
Нощем, когато децата спяха, те отиваха на брега, разхождаха се по него, небето — все още в пламъците на залеза, а морето — кървавочерно и гладко, нагазваха боси във водата и хванати за ръка, стояха и слушаха крясъка на нощните птици.
Когато лежаха голи, осветявани от крушката над тях, притихнали, след като са се любили, на него му се струваше, че вижда как тя присвива очи от болка, но накрая разбра, че това е от светлината, която блести през кичурите на косата й и хвърля сянка по кожата около затворените й очи. Сега, когато отпуската им свършваше, от нощите оставаше само една, а от дните — един. Децата щяха да запомнят дните, а те единствено нощите. Джийн чувствуваше топлата мощ на раменете и плещите му, успокоената плът на хълбоците му. Всичко беше топлота, любов и тишина и тя се чудеше кога ли това ще премине в яростните краски на хаоса, после се усмихна на песимизма си и се отдаде на надеждата, че никога няма да се случи.
— Щастлива ли си, скъпа? — попита той, макар че го усещаше, но никога не би се осмелил да попита, ако знаеше, че не е.
— О, да! А ти?
Обърнаха се един към друг.
— Никога не съм бил по-щастлив — отвърна й той. — Знаеш го.
— Знам.
На следващия ден, когато се качваха на влака, от ниско надвисналите облаци се изливаше топъл, мек летен дъжд и това ги направи по-щастливи, отколкото ако напускаха морето обляно от слънце.
— Ще пестя — рече той — и следващата година пак ще дойдем.
— Значи след колко месеца? — попита Пол, като стържеше с лопатката по пода на вагона. Марк му отговори. — А това колко седмици прави?
— Петдесет и нещо.
— А колко минути?
Той извади химикалка и пресметна в полето на своя „Дейли Мирър“.
— Двайсет и една хиляди — каза и се засмя.
— Започвам да броя — отвърна Пол, когато влакът се заклати рязко и той политна към майка си.
Оградата стоеше, а също и розовият храст, всяко клонче набраздено с бодли, скрити сред прецъфтелите цветове. Минало беше повече от година и саждивата мъгла на зимата се стелеше над фабрики и къщи. Фабриката заемаше по-голяма площ от къщите. Срещу Илкстън Роуд бяха разчистени цели улици и отдолу се разкриваше грубият калдъръм. Нагоре по хълма към Канинг Съркъс малобройните жилищни блокове стърчаха като кичури коса, настръхнала от появата на някакво привидение на хоризонта, което никое човешко същество не можеше да види, защото не е направено от бетон, трегери и дърво. Тези блокове са изместили сега старите колиби, които от сто години насам пречеха на маргаритките да растат, мислеше той, яхнал велосипеда си, когато се прибираше вкъщи за вечеря.
„Вкъщи“ беше мястото, където Джийн и децата живееха някога със съпруга й и където сега му бе позволено да съжителствува с нея, макар че не като мъж и жена, защото леглото му беше в гостната.
— Не ми е ясно защо да нямаме обща спалня — бе казал той.
— А на мен ми е ясно — отвърна тя. — Имам нужда да бъда сама в някои моменти.
Завръщането в Нотингам след двете седмици безоблачно щастие край морето имаше обратния ефект на това, което той бе очаквал. Блаженството от прекарването сякаш бе прекършило неясната им нужда един от друг. Вместо да бъде прекрасно начало на един богат съвместен живот, отпуската им му изглеждаше сега като връхна точка на обич и близост, от която, поради някакво необяснимо своенравие у Джийн, бяха започнали да слизат надолу. Макар да не се страхуваше, че съседите ще я одумват, задето живее с Марк, тя сякаш се срамуваше, че двамата наистина го правят.
Понякога съжаляваше, че е пуснала квартирант, макар да бе услужлив и любещ. Той бе спокоен и нежен, нищо не го смущаваше, нито фактът, че вечерята му закъсняваше, нито беснеенето на децата, които скачаха като луди отгоре му, след като цяла вечер се бе потил с извънредна работа. Беше самата доброта. Сигурно му е било отредено да бъде щедър и богат, независимо в какво семейство е бил роден. Добротата му усилваше нейното чувство за вина, че е прогонила съпруга си, макар дълбоко в душата си да знаеше, че не е по-виновна от него.
Марк влизаше вечер вкъщи и тръгваше към нея с широка усмивка, а тя се опитваше да му отговори със същото, ставаше от масата да го посрещне, макар да чувствуваше ужасен срам, когато децата бяха наоколо. Ако те играеха навън, тя дори не ставаше. Тъй като той беше щастлив, нейното лошо настроение го измъчваше. Когато попиташе какво не е наред и не получеше отговор, това само доказваше, че е излишен в къщата.
— Тогава ще си отида — заяви той късно една вечер.
Тя скочи.
— Недей, Марк, недей, недей.
— Какво друго ми остава?
— Остани, остани. Ще умра, ако ме напуснеш.
Той я прегърна.
— Не искам да си отида. Бога ми, не искам. Не бих могъл. Но защо не си щастлива, скъпа?
— Ти си прекалено добър — отвърна тя. Сълзите й намокриха лицето му. — Прекалено добър си към мене, Марк. Не го заслужавам.
— Заслужаваш го — отвърна той, като потискаше собственото си вътрешно ридание. Попита я какво нарича негова доброта, но като че ли нямаше време да спори за това. — Заслужаваш всичко хубаво, което може да ти се случи — продължи той, молейки я да приеме това, което може да й даде. Но тя продължаваше да плаче, сякаш някакво сантиментално чувство на отчаяние се бе вселило в сърцето й и нямаше никаква надежда да го прогони. Трудно беше да я успокои, невъзможно да я достигне, но той стоеше до нея и галеше косата й, като казваше, че я обича, обича я и мисли, че е красива, прекрасна, единствената жена в живота му. Чувствуваше, че е голословен, знаеше, че казва всичко това в неподходящо време, че нито едно от тези неща не й въздействува, защото тя не може да приеме никаква помощ и съчувствие, защото е недосегаема.
— Остави ме — простена тя. — Остави ме.
— Не мога. Никога няма да го направя.
— Остави ме на мира. Върви си. — Тя не за пръв път се разстройваше така, но този път беше особено тежко и той помисли, че сърцето му ще се пръсне от мъка пред голямото й нещастие, защото не можеше да й помогне по никакъв начин. Тя имаше толкова много, имаше всичко, не оставаше нищо друго, което да желае, към което да се стреми.
Понякога сестра й идваше да гледа децата, а те отиваха на някой хубав филм или се разхождаха по улиците и разговаряха, хванати за ръка, а по-късно влизаха в някоя кръчма да поседят сами, отдадени на взаимната си любов. Всяка събота и неделя водеха децата на язовира „Вийстън“ да карат лодка или на излет в Катстоун Хил. Той не само правеше всичко възможно за тях, но го вършеше с такава радост, сякаш това не му струваше нищо. Тя го съзнаваше и таеше надеждата, че ако наистина се реши, Марк може да направи чудеса и да осмисли живота й. А щом тя не можеше да има всичко, значи светът бе пустиня в дълбините на нощта, от която никога не можеш да се измъкнеш.
— Той беше безпомощен пред отчаянието й.
— Защо си толкова разстроена, Джийн? Какво има? Как да ти помогна?
Самият факт, че пита, означаваше, че не може да направи нищо.
— Не знам — отвърна тя. — Непрекъснато се страхувам. Нещо не е наред, но не зная какво. Не знам даже защо живея.
— Какво значение има? За какво ти е да знаеш? Това, че не знам, изобщо не ме тревожи.
— Знам, че не те тревожи. Затова си толкова добър.
Виковете й отекваха в цялата къща, сякаш някой я измъчваше без капка милост. Но всичко това идва отвътре, мислеше той, като я прегръщаше по-силно. Чувството за болезнена безпомощност се предаде и на него, защото всеотдайната му любов не бе в състояние да облекчи с нищо необяснимото й страдание — той не можеше да го понесе. Сърцето му се сви от нейната мъка и собствените му сълзи закапаха, защото го изпълваха угризения, че не може да последва Джийн там, където някакво терзание, до което нямаше достъп, я откъсваше напълно от него. Седнали на пода, те се бяха прегърнали здраво и плачеха с глас.
Една сутрин той стана и изпържи яйца за закуска. Джийн вече не ходеше на работа и той й занесе горе чаша чай, преди да излезе.
В утринния мрак валеше ситен дъжд и тропаше по прозореца. Не му се искаше да излиза в това време и все пак обичаше да отива на работа, да бъде погълнат от заниманието си сред шума и стърготините, да сглобява цял ден безкрайните редици от врати и прозорци. Сега работата му не беше толкова еднообразна, защото беше станал отговорник на цеха, неофициален началник, чието положение още не беше утвърдено от ръководството, тъй като искаха да забавят увеличението на надницата. Но и то щеше да стане, макар че той вече заплащаше за това — приятелите му не се шегуваха с него както по-рано. И все пак животът беше по-добър, дори ако трябваше да ограничава майтапите, за да е сигурен, че в края на работния ден нормата ще бъде изпълнена.
Стълбите заскърцаха под тежестта му, когато се качваше с таблата. Децата бяха на гости у сестра й от една седмица и последните няколко дена те спаха заедно в нейното легло.
— Отивам на работа — каза той, като се наведе над ухото й.
Белите й рамене и розовите презрамки на нощницата блестяха под нощната лампа, тъмна дълга коса се разстилаше по възглавницата. Тя отвори очи и видя над себе си слабото усмихнато лице, на което бе изписана несигурност, защото той никога не знаеше в какво настроение ще се събуди тя. Лицата им бяха като двете корици на книга и когато се притиснеха едно до друго, всичко оставаше между тях. Целунаха се няколко пъти, нещо, което рядко се случваше сутрин.
— Добре ли спа? — попита той, като наливаше чай.
— Като пребита — усмихна се тя.
— Тогава днес ще се чувствуваш по-добре.
Тя мислеше колко добро е лицето му, колко красиво и фино. То изразяваше интелигентност, чувствителност и всичко, което една жена би могла да пожелае, за да е щастлива.
— Не отивай на работа.
— Няма да позволя няколко капки дъжд да ме спрат.
— Целуни ме още веднъж, преди да тръгнеш.
Когато се върна вечерта вкъщи, той видя от портата, че щорите са пуснати. Марк се изправи пред заключената с катинар порта. Здрачаваше се и между къщите повяваше остър свеж вятър, като че ли да почисти задните дворове. В съседната осветена къща свиреше радио. Той впери поглед пред себе си сякаш за да проникне през тухлите, съсредоточен в собственото си безнадеждно размишление. След миг само светлините щяха да изникват в прозорците като гъби, той щеше да чуе глухия глас на телевизора, а когато катинарът падне в студените му пръсти, щеше да отвори задната врата и да я види седнала там, в уютния дом, който си бяха създали.
Покрай него в пълно мълчание минаха мъж и жена и влязоха в една от съседните къщи. Той блъсна портата, като че ли искаше да я изкърти. Тя не помръдна. После се стовари с цялата си тежест върху оградата и му се искаше да я помете без остатък. Сумтеше и стенеше, като изливаше яда си върху нея, докато почувствува рамото си като строшено и смазано. Оградата не помръдна. Като огледа градината, той видя, че розовият храст бе изсъхнал чак до върха, но си го припомни, когато беше хубав и ръсеше цвят, покрил пръстта наоколо с розови листа.
Отиде до съседната къща и почука на вратата.
— Да знаете къде е Джийн? — попита, когато светлината от кухнята падна върху него.
— Съжалявам — каза мисис Харби, — съпругът й дойде да я вземе днес следобед. Тя остави куфара ви тука. Ще пиете ли един чай?
— Има ли нещо друго?
— Ако искате чай, веднага ще направя.
— Не, благодаря.
Тя извади писмо от джоба на престилката си.
— Помоли ме да ви предам това. Жалко все пак, само това мога да кажа.
Той закрепи тежкия куфар на рамката на велосипеда си. Защо си бе отишла по този начин, без да му каже? Ако бе разговарял с нея, никога не би постъпила така. Можеха да се обичат завинаги, но едва бяха стигнали пред прага на смисления, поносимия живот, и се бяха разколебали. Марк не разбираше. Човек никога не знае и той се чудеше дали не е по-добре да прекараш целия си живот, без да знаеш; докато се чудеше, започна да разбира смътно защо тя го бе напуснала и разбила техния свят.
Подпря колелото си на една стена и сложи куфара до него. Уличните лампи осветяваха стръмната каменна улица. Никога преди не бе изпитвал чувството на такава безвъзвратност. Шумът на фабриката го завладя и донесе слабо облекчение на мъката.
Продължи до следващия електрически стълб и под светлината му накъса неотвореното писмо колкото може по̀ на дребно, вдигна парченцата над главата си, като ги стискаше здраво в юмрук. Когато ръката го заболя, разтвори пръстите си. Вятърът грабна късчетата хартия, отвя ги нагоре, отвъд осветеното пространство и те изчезнаха в мрака, както изчезват птиците, преди да завали сняг. Постоя там известно време и отново сви юмрук. После продължи.
Роден в Мичълстаун, графство Корн. Детството си е прекарал в провинциална Ирландия. Учил е в колежа „Тринити“, Дъблин. Член е на Ирландската академия за литература.
Автор е на осем романа, по-известните от които са „Старите момчета“ (1964), удостоен с литературната награда „Хоторндън“, „Пансионът“ (1965), „Мисис Екдорф в хотел «О’Нийл»“ (1969) „Мис Гомес и братята“ (1971), „Децата на Динмаут“ (1976), получил литературното отличие „Уитбред“. Със същото отличие е удостоен и последният роман на Тревър „Играчки на съдбата“ (1983).
Признат романист, той е не по-малко известен и със своите разкази. Посветени най-вече на Ирландия и нейните проблеми, те свидетелствуват за ясната гражданска позиция на автора и осъждат безчовечността и насилието, които затварят в омагьосания си кръг и жертви, и палачи.
Атракта прочете за Пенелопи Вейд във вестника — едно съобщение, което я разстрои. Взе да се пита дали някога през целия си живот като учителка е успяла да каже на децата онова, което си струва да научат. Мъчно й стана, когато си припомни неспирния поток от лица, преминали през класната й стая от 1937 година, та чак досега. За пръв път почувствува, че е трябвало да им разкаже за себе си.
Занимаваше децата в една-единствена класна стая, почти непроменена от времето, когато самата тя бе учила в нея. По стените висяха портрети на английски крале и кралици, отдавна нарисувани от неизвестен учител. Имаше и други картини, окачени по-късно — образи на ирландски герои: Нийл с деветимата пленници[37], лорд Едуард Фицджералд, Улф Тоун и Гратан[38]. Една до друга висяха картите на Европа и Ирландия, на Англия Уелс и Шотландия. Преди десет години новата черна дъска, закачена на стената, бе заменила старата — поставена на стойка. Глобусът открай време се мъдреше в стаята, но тъй като на него не бяха означени държавните граници, все още вършеше работа. По-наложително бе да се подменят тези двайсет и пет дървени чина.
В класната стая Атракта учеше шестнайсет деца от протестантските семейства в града. В миналото понякога те бяха повече, но често и по-малко; ала средно по шестнайсет — с този брой тя лесно се справяше, защото ги разделяше в четири паралелки по възраст. Стаята беше просторна, чиновете подредени според групите и Атракта никога не бе имала трудности с дисциплината. Децата от околността си носеха сандвичи, а пък гражданчетата се връщаха вкъщи по обяд. Атракта също си ходеше да обядва у дома, в къщата на Норт Стрийт, наследство от леля й Емелин, където сега живееше сама. Имаше стар син мини-морис, но рядко отиваше на училище с него. Предпочиташе да изминава разстоянието пеша, за да подиша чист въздух и да се поразходи. Всички я познаваха — учителката протестантка с пълна чанта покупки или тетрадки. Не се бе омъжила, макар че на два пъти й бяха предлагали: един чиновник от Областната банка и един англичанин, летувал с родителите си по тези места. Всичко това бе останало далеч в миналото и сега Атракта бе на шейсет и една години. Нейният предшественик в класната стая — мистър Еъри, се пенсионира едва като прехвърли седемдесетте. Атракта открай време смяташе, че ще издържи и по-дълго от него.
Като си припомняше миналото, тя не съжаляваше, че не се е омъжила. Не бе обикнала нито един от двамата.
(Липсва текст в изданието.)
останало далеч в миналото и сега Атракта бе на шейсет и една години, самотата в къщата на Норт Стрийт не й тежеше. Редовно ходеше на църква и имаше приятели сред някогашните си ученици. Понякога по празниците се качваше в колата и отиваше в Корк, за да пообиколи магазините за един ден и евентуално да влезе в „Савой“ или „Павилиън“, макар че филмите, които предлагаха, не бяха тъй хубави както някога. Единствено дете в семейството, осиротяла рано, тя добре знаеше какво значи да се оправяш сам в живота. Беше я сполетяла трагедия, но тя смяташе, че не е страдала. Хората се бяха отнасяли добре с нея.
Самоубийство на млада англичанка в Белфаст, гласеше заглавието на съобщението за Пенелопи Вейд, а на снимката отдолу — луничаво женско лице с крива усмивка. Бяха поместени и други снимки: на съпруга й, направена няколко седмици преди смъртта му, на която той бе във военна униформа, и на къщата в Белфаст, където по-късно тя бе наела квартира. По кървавите следи върху килимите и пътеките, продължаваше съобщението, може да се съди, че мисис Вейд се е влачила по пода на две стаи. Изглежда, на няколко пъти е губила съзнание, преди да се добере до аспирина в кухненския шкаф. Смъртта я бе застигнала на двайсет и три години.
Именно желанието на Пенелопи Вейд да изяви себе си по някакъв начин — чрез проява на смелост, а може би и на гняв, я бе подтикнало да напусне родния си дом в Хейзълмиър и да отиде в Белфаст. Съпругът й, офицер, бил убит в Белфаст; после го обезглавили. Главата му, увита в памук, който да попива отцеждащата се кръв, била поставена в найлонов плик, напъхана в тенекиена кутия и изпратена на Пенелопи Вейд по пощата. Със собствените си ръце тя отмахвала една след друга обвивките на пакета. Разбрала, че е мъртъв, едва когато безжизнените му очи се оцъклили насреща й.
Решила да изрази скръбта си не с траур, а със смела постъпка. Заминала за Белфаст да се присъедини към женското движение за мир, по някакъв начин да покаже, че нито той, нито тя са победени. Това станало обществено достояние и вбесило онези, които си направили труда да го убият. Един подир друг, седмина се погаврили с нея. Поруганата й чест я подтикнала към самоубийство.
Две седмици изминаха, откакто Атракта прочете за първи път съобщението във вестника, а то не преставаше да я терзае. Натрапчиво я преследваше и макар доста смътно, тя разбираше защо. В самотната нощ изневиделица в съзнанието й нахлуваха сцени от трагедията: отварянето на тенекиената кутия, дъхът на смъртта, очите, потъмнялата кръв. Пред погледа й неумолимо се редуваха зловещи картини: четири дни изминали от смъртта на Пенелопи Вейд и едва тогава хората взели да се питат къде е изчезнала; по тялото й имало гнусни следи от мишки.
За да премисли нещата на спокойствие, един следобед Атракта подкара своя мини-морис към крайбрежието, на десет километра от града. Пое покрай морето, изкатери се на носа и спря, втренчи се в залива долу, прикътал самотния остров. Островът беше останал необитаем, защото човек не можеше да се препитава от тази педя земя. Като малка често се бе питала как ще се чувствува някой самотник, озовал се на скалистата твърд в дървена колиба или каменна къщурка. Струваше й се, че не особено приятно, защото по природа бе общителна. Същата мисъл я споходи, когато рязко загърби морето и тръгна по пътеката през бодливия морав пирен.
Насреща й се зададоха двама рибари, познаха учителката протестантка от близкия град и се отдръпнаха да й сторят път. Тя си мислеше, че през всичките тия години в класната стая надали е могла да каже нещо, което да предотврати смъртта на една млада жена в големия град, отдалечен на двеста и петдесет километра. И все пак струваше й се нелепо, че в продължение на толкова време е разнищвала подробностите около безчинствата на Кромуел и е обяснявала Питагоровата теорема, когато е трябвало да говори за мистър Девъру и Джералдин Кеъри. И е трябвало да им разказва за мистър Пърс вместо за битката на река Бойн.
Когато минаваше покрай рибарите, те я заговориха, но тя не им отвърна. Това ги учуди, защото не бяха чули учителката протестантка напоследък да е оглушала или изкуфяла. Просто е остаряла — така предположиха те, докато я гледаха как се отдалечава бавно: изправена фигура, суха и някак крехка, с малко скована походка.
Почувствува близко момичето от съобщението именно поради трагедията в собствения си живот: смъртта на майка си и баща си, когато бе на три години. Бяха й казали, че родителите й са заминали някъде, и отначало тя плака горчиво и безутешно. Но дните се нижеха в седмици, а седмиците се изнизваха в месеци и лека-полека тя се отърси от мъката си. Престана да пита за родителите си и свикна да живее в къщата на леля си Емелин на Норт Стрийт. След време вече не помнеше утрото, когато се бе събудила в тази къща в едно чуждо легло; дори не можеше да си спомни лицата на родителите си. Растеше с мисълта, че те вече не са между живите, и веднъж, когато изрече гласно това свое предположение, леля й не го оспори. Едва по-късно, когато беше на единайсет години, узна подробности за трагедията от мистър Пърс, дребен човек с черно бомбе, който често се мотаеше из улиците на града. Помнеше го от малка, него, както и старата просякиня Лимерик Нанси, и зидаря с безумния поглед, дето можеше да измине пеш стотина километра, без да спре, и никога не слагаше вълнена фланела или палто върху разгърдената си риза, дори в най-мразовитите зимни дни. Помнеше и други хора: свещениците, които се разхождаха по двама покрай шосето към игрището за голф и към Седърстранд, но по обиколния път. В слънчевите следобеди там се разхождаха и монахини, и те две по две; човек можеше да срещне и Редмънд, адвоката, забързан със своите книжа, и отец Куин на колело. Вечер прииждаха червендалестите селски ергени и пиянските им усмивки се мяркаха сред цигарения дим, а устните им лъщяха на светлината от уличния фенер пред кръчмата на Киоу. По всяко време на деня, край всеки ъгъл в града се навъртаха беднячетата, които очакваха нещо, ала напразно.
В детския свят на Атракта градът бе всичко и през изминалите петдесет години той не се бе променил кой знае колко. Сега тя си спомни без носталгия конете и каруците, натоварени с гюмове мляко, видя ги как кретат към мандрата по тесните улички между разноцветно боядисани къщи. По време на панаири пътищата се разхлъзваха от гюбрето, но и сега, имаше ли панаир, ставаха такива. Селяните стояха край добитъка, спретнати в чисти ризи, закопчани догоре, без яка или вратовръзка. Наоколо се тътрузеха кучета, и те лениви като градските псета; носеше се мирис на бира и дървесина. От детството си помнеше и киносалона на О’Мара — мрачни сиви циментови стени ограждаха приказното царство на Фред Астер и Джинджър Роджърс. Построен през 1929 година с чувство на гордост, сега киносалонът бе развалина.
Сред този многолик свят Атракта имаше свой по-малък протестантски свят. Зад зелената ограда бе класната стая на протестантите, обучавани от мистър Еъри. В този неин свят бе и ирландската църква с прашасалите едновремешни знамена и там архидякон Флауър редеше молитви за английското кралско семейство. Имаше го и неделното училище на мистър и мисис Бел, и търпението на леля й, което също издаваше нещо протестантско — религиозния дълг на една жена, която никога не е очаквала, че ще поеме грижите за дете. В нейния малък свят живееше и мистър Девъру, протестант, който никога не ходеше на църква.
Никой в този град не бе се отнасял по-мило с Атракта от мистър Девъру, дори и леля й. На рождения й ден той идваше в къщата на Норт Стрийт и лично донасяше грижливо увит подарък. Веднъж това бе куклен дом, толкова голям, че се наложи да помоли съседа за помощ, та да го измъкнат от колата. На Коледа мистър Девъру окичваше елха в дома си и канеше и други деца, нейни приятелчета от училище, на празненството. Всяка събота Атракта прекарваше следобедите с него, пиеше чай и похапваше вкусен портокалов сладкиш, приготвен от икономката, подреждаше марки в албума — подарък от него, и слушаше плочи на грамофона в стаята му, която той наричаше свой кабинет. Мистър Девъру запалваше камината в кабинета си, като насипваше въглища, от чиято топлина страните й поруменяваха. През лятото седеше с нея в градината зад къщата и понякога й четеше на глас „Коръл Айланд“. Пращаше я да бере малиновите храсти и тя донасяше пълна кошничка, която изяждаха на вечеря. Нещо го отличаваше от леля й, от мистър Еъри и от архидякон Флауър. Миришеше на тютюна, който пушеше с лулата си. Носеше вълнени костюми и ризи на райета с бяла яка и кафяви обувки на дупчици, на които Атракта много се възхищаваше. Връзката подхождаше на вълнения плат на костюма му, а ланецът на златния часовник, който носеше в горното си джобче, бе закачен на ревера. Беше търговец на зърнени храни.
Къщата му бе тиха и винаги някак загадъчна. В салона, пълен с тежки мебели, през деня не проникваше слънчев лъч. Няколкото ката завеси, както и сините щори зад тях затуляха светлината: слънцето поврежда мебелите, твърдеше икономката на мистър Девъру. През летните следобеди тази жена запалваше газена лампа и лъскаше махагоновия фурнир на масите и рояла. Казваше се Джералдин Кеъри; присъствието й подсилваше загадъчността на къщата.
Устните на мистър Девъру бавно се разтегляха в усмивка, която издаваше леност — както постепенно се появяваше, така бавно и чезнеше. В погледа му се четеше умора, която съвсем не съответствуваше на всичките му усилия да задълбочи приятелството си с Атракта и леля й. При все това добронамереното му внимание изглеждаше напълно естествено на Атракта, така както и вниманието на Джералдин Кеъри, най-кроткия човек, когото бе срещала. Тя говореше толкова тихо, че думите й често едвам се чуваха. Косата й бе черна като катран, силно опъната назад и стегната в кок на тила. Изпод сведените й клепачи проблясваха изумително будни очи, май също черни. Бе дарена с онази красота, която Атракта искаше да притежава, като порасне, но знаеше, че е невъзможно. Джералдин Кеъри приличаше на монахиня с тъмните дрехи, които носеше, а беше и набожна като монахиня. В града се говореше, че няма да излиза от църквата, ако неспирно има богослужба.
— Защо не си станала монахиня, Джералдин? — попита я веднъж Атракта, докато я наблюдаваше как меси хляб в голямата прохладна кухня. Монашеските й одежди биха й подхождали, помисли си тя, като си представи тялото й под черните дипли. Ала Джералдин отвърна, че никога не е чула гласа божи да я зове.
— Светото звание е само за праведните — каза тя.
Атракта смътно си спомняше времето, когато леля й Емелин не бе благоразположена към мистър Девъру и Джералдин Кеъри. Прокраднало се беше подозрение, тя се мръщеше на подаръците му и ставаше неспокойна, когато Атракта получаваше покана за чай. Детето толкова се радваше на подаръците и поканите, че тогава почти не забелязваше безпокойството на леля си, а връщайки се към това след много години, можеше само да прави догадки. Леля Емелин беше педантична висока жена, която никога не бе се омъжвала и се славеше със своята изтънченост. Къщата й на Норт Стрийт, съвсем различна от дома на мистър Девъру, отразяваше характера й: бе като извадена от кутийка, заляна от светлина, горните прозорчета на спретнатите стаички постоянно отворени, та да влиза чист въздух. Стъклото над входната врата винаги блестеше и през него струеше утринната светлина. Лелята на Атракта се страхуваше от тъмнина, от влажни дрехи и мокри крака и от дъжда, ако е без чадър. Тя се тревожеше за безброй дребни неща.
Явно бе прехвърлила тревогата си и върху мистър Девъру. Веднъж архидякон Флауър бе специално поканен на чай и Атракта застана да подслушва зад вратата на всекидневната, защото по суетнята на леля си долови, че ще се разисква нещо важно.
— О, изобщо не се безпокойте за това — чу тя гласа на архидякона. — Сега тоя човек е кротък като агне.
Леля й зададе някакъв въпрос, който Атракта не чу, защото тъкмо в този момент нечия чашка изтрака върху чинийката.
— Старае се човечецът — продължи архидяконът, — доколкото може.
Леля й спомена Джералдин Кеъри и архидяконът отново я успокои.
— Било каквото било — каза той. — Колко удивително е човек да попадне в собствения си капан!
Похвали плодовия сладкиш на леля й, а сетне отбеляза, че всички трябвало да бъдат великодушни към мистър Девъру и Джералдин Кеъри. Уверен бил, че такава е волята божия.
След този случай, с течение на годините, уважението на лелята на Атракта към мистър Девъру лека-полека растеше, докато настъпи момент, когато в целия град нямаше нито един човек, ако не се броеше архидякон Флауър, когото тя да цени повече. Веднъж, когато Фелън, търговецът на въглища, твърдеше, че не била платила за половин тон, а тя ясно си спомняше как бе дала парите на човека, който ги докара, мистър Девъру я защити.
— Същински дявол е тоя Фелън! — чу го Атракта да казва във вестибюла и с това въпросът приключи за леля й. В съботните вечери, когато изпращаше Атракта до дома й, мистър Девъру понякога се отбиваше за малко в къщата на Норт Стрийт. От време на време им носеше марули, домати или ягоди. Той изпиваше чаша шери в спретнатата малка всекидневна с изящните инкрустирани столове, които отговаряха на изтънчения вкус на леля Емелин. Често оставаше по-дълго и когато Атракта слизаше да каже лека нощ, той си пиеше втората чаша. Дигъри, котката на леля й, обичаше да се покатерва на коленете му и като че ли от някакво уважение към нея мистър Девъру не палеше лулата си. Той и леля й разговаряха шепнешком и обикновено млъкваха, щом Атракта влезеше в стаята. Целуваше леля си за лека нощ, а после и него. Така си представяше тя бащиното присъствие у дома.
Горе-долу в центъра на града на пиедестал се издигаше статуя на побеляла жена — Еринската дева[39]. Когато Атракта бе на единайсет години, точно на това място, на няколко метра от паметника, мистър Пърс и разкри истината за смъртта на родителите й. Бе живяла с чувството, че мистър Пърс иска да говори с нея, дори че изчаква момента, когато тя ще може да разбере каквото имаше да й казва. Човек като него не допадаше много-много на хората — пришълец незнайно откъде, заселил се тук. Беше чиновник в съда.
— Знам едно място, дето има сипки — каза той сякаш за поздрав. — Десетина-дванайсет гнезда, а може и повече да са. Чу ли ме, Атракта? Искаш ли да ти ги покажа?
Тя се връщаше от училище. Каза на мистър Пърс, че трябва да се прибере да си напише домашното. Не й се търсеха сипки с него.
— Девъру ли те подучи да не говориш с мене? — попита мистър Пърс и тя поклати глава. Доколкото се сещаше, мистър Девъру никога не бе споменавал за мистър Пърс.
— Виждам те в църквата — продължи мистър Пърс.
Тя също го бе виждала седнал отпред, вляво. Леля й често споменаваше, че в деня, когато мистър Пърс не отиде на църква, ще стане чудо. И той като Джералдин Кеъри.
— Ще се поразходя с тебе — каза той, — имам половин ден свободен.
Продължиха заедно, от което й стана неловко. Крадешком поглеждаше към витрините, за да зърне отражението на двама им и да види дали наистина изглеждат така сковани, както тя се чувствуваше. Той бе само с една глава по-висок от нея, и то защото си бе нахлупил черното бомбе. Костюмът, с който ходеше на работа, беше двуреден, тъмносин на бледи райета, на места протрит; плачеше за ютия. Носеше черни кожени ръкавици и бастун. В църквата винаги се появяваше с ръкавиците и бастуна, но официалният костюм беше по-скъп от този, който носеше сега. Единственото нещо, което ги открояваше, бе русата й коса, прибрана под зеленополата шапка. Цвят на зряло жито, казваше мистър Девъру, и тя винаги го приемаше като комплимент от устата на търговеца на зърнени храни. Лицето й бе слабо, а очите — сини, но витрините отразяваха само разлят блед образ и зелено палто.
— Сполетяло те е нещастие, Атракта — рече той и мрачно закима — толкова дълго, че на нея й досади и тя поиска да го възпре. — Ужасно е да те убият по погрешка.
Атракта не разбираше какво й говори. Отминаха последните магазини на Норт Стрийт — бакалницата и барчето на Шанън, хлебарницата на О’Брайън, железарницата, в която отдавна нямаше никаква стока. Тясната уличка се поразшири. Мистър Пърс попита:
— Направи ли те вече католичка, Атракта?
— Кой, мистър Пърс?
— Оная на Девъру. Опита ли да те прилъже? Показа ли ти молитвената броеница?
Тя поклати глава.
— Опита ли се, не я и поглеждай. Веднага извърни очи, ако се случи да измъкне от престилката си нещо такова. Обещаваш ли ми, момиченце?
— Едва ли ще го стори. Мисля, че мистър Девъру няма да…
— Не знаеш какво можеш да очакваш от тая пасмина. Всички хитрости от Светото писание са готови да опитат. Сега обещаваш ли ми да си нямаш работа с такива като тях?
— Добре, мистър Пърс.
Както вървяха, той избутваше с бастуна си боклуците от тротоара. В канавката хвръкваха пакети от цигари и смачкани кибритени кутии, разпокъсани вестникарски страници и подгизнали книжни кесии. Градът познаваше този му навик и дори когато се разхождаше сам, често го чуваха да се гневи на мръсотията.
— Чудно ми е как не са ти казали нищо, Атракта — рече той. — На колко си сега, момиченце?
— На единайсет.
— Големите момичета трябва да ги знаят тия работи.
— Кои работи, мистър Пърс?
Той закима по същия досаден начин и после се изясни. Трагедията се случила в мрака на нощта: родителите й случайно попаднали в засада, устроена за чернокафявите войници[40], които вилнеели в района. Детето отдавна спяло вкъщи и докато той говореше, тя си спомни как се бе събудила в къщата на леля си, без да знае как е попаднала там.
— Ето така ги убили, Атракта — каза мистър Пърс и после добави нещо невероятно: — И за това трябва да благодариш на Девъру и на оная жена.
Тя знаеше, че чернокафявите са били разположени близо до града; знаеше, че е имало сражения. Разбра, че възрастните са сметнали ужасната истина непоносима за едно дете. Но че родителите й са били застреляни, и то по погрешка, че отговорността за всичко пада по някакъв начин върху мистър Девъру и Джералдин Кеъри, ето това беше непонятно за Атракта.
— Погубиха двама достойни протестанти — продължи мистър Пърс, като все така избутваше боклуците от тротоара. — В десет и половина през нощта да ги застрелят като псета на главното шосе.
Слънцето, дето се бе скрило зад облаците, докато Атракта и мистър Пърс изминаваха разстоянието от центъра на града, изведнъж грейна в лицето на Атракта. Някаква жена в обичайното за тия места черно наметало с качулка бавно мина с каручката си покрай тях. Вътре имаше чували с брашно, които тя навярно возеше от мелницата на мистър Девъру.
— Разбираш ли какво ти казвам, Атракта? Девъру организираше размирниците в планината. Имаше експлозиви и мини и обучаваше хора да убиват. Никой ли не ти е говорил за него и за Джералдин Кеъри?
Тя поклати глава. Той пак кимна, сякаш да потвърди, че друго не може и да се очаква.
— Слушай какво ти разправям, Атракта. Джералдин Кеъри дойде в тоя град с мъжа си, който работеше в мелницата на Девъру. Мина не мина половин година, сдуши се тя с Девъру, но не ми влиза в работата кой с кого мърсува. Ама не беше само това, Атракта, тя му помагаше в контрабандата с оръжие. Слагаше мините като мъж, носеше и мъжка униформа. Девъру вилнееше като див звяр. Пред нищо не се спираше той, жената — също. Слагаха мини, без да ги е грижа кой кого убива. Устройваха засади на чернокафявите дори когато бяха беззащитни.
Невъзможно бе да му повярва. Невъзможно бе да си представи икономката и мистър Девъру в ролята, която той им приписваше. Никой разумен човек не би повярвал, че Джералдин Кеъри е способна да убива хора. Нима всичко, което мистър Пърс каза, беше лъжа? Той бе особен човек: имаше ли някаква причина да твърди, че майка й и баща й са срещнали смъртта си по този начин?
— Баща ти беше свестен човек, Атракта. Никога не се е напивал. И католиците четоха молитви за него, ама това си беше чисто лицемерие. Сякаш свещеник Куин не иска да очисти всички протестанти от града? Мислиш ли, че няма на драго сърце да натика в гроба и тебе, и мене?
Атракта не му повярва и все повече се убеждаваше, че всичко, което мистър Пърс й наговори, е лъжа. Католиците бяха други хора: те се кръстеха, когато минаваха покрай своята църква; намираха упование в кръста и изповедта; ходеха на литургии и палеха свещи. И все пак трудно й беше да приеме, че жизнерадостният червенокос отец Куин би пожелал смъртта й. Тя бе чувала Филомена, прислужницата на леля й, да казва, че отец Дорън е свадлив, а отец Мартин не струва пукната пара, но Атракта мислеше, че нито един от тях не би пожелал нечия смърт.
— Протестантчета пъзливи-сополиви, радвайте се, че сте живи — току подвикваха децата на католиците.
— Католик-размирник ближе дяволския дирник — отвръщаха децата на протестантите.
В тия подмятания нямаше желание за мъст. Страните бяха неравностойни: протестантите в града бяха малцина и не представляваха истинска заплаха; до стълкновения не се стигаше.
— Той предаде религията си, Атракта. Запомни от мене това: ако взема да ти разправя всичко за тая жена при него, няма повече да прекрачиш прага на къщата им. — Той се обърна рязко към града. Все така бясно размахваше бастуна и избутваше де що има боклук по пътя.
Слънцето вече припичаше. Атракта чувствуваше как ще заври под няколкото ката дрехи. Трябваше да прочете един урок по история за идването на саксонците в Англия. Имаше да решава четири дълги задачи с деление и да научи наизуст седем стиха, от които нищо не проумяваше.
Тя не се прибра направо у дома. Вместо към къщи сви наляво по една странична уличка и излезе вън от града. Нагази в лехи с цвекло и ряпа, като отново се опитваше да си представи сцените, които мистър Пърс й бе обрисувал: засадата, мъжете, очакващи войниците, пукота на пушките. Хрумна й, че досега никого не е попитала дали родителите й са погребани в гробището на ирландската църква.
Мина покрай един катун край пътя. Някаква жена изтича след нея да проси пари, че мъжът й ей на̀ бил умрял. Когато Атракта й каза, че няма, тя изруга, ала сетне тутакси взе да хленчи и да нарежда, че ще се моли за Атракта, ако й донесе пари на другия ден или когато и да е.
Нима мистър Пърс искаше само да я настрои против мистър Девъру, защото Девъру не ходеше на църква? Нямаше ли и нещо друго? Не бе ли казал мистър Пърс първото, което му дойде наум? Както вървеше, в съзнанието й изплуваха думите на архидякон Флауър: неговото твърдение, че мистър Девъру е станал кротък като агне, не криеше ли намек, че някога не е бил такъв? А леля й, уплашена от Джералдин Кеъри, беше ли се успокоила вече?
— Това е минало, миличка — каза леля й. Взря се в Атракта и я прегърна, сякаш очакваше, че момиченцето ще се разплаче. Но сълзите не рукнаха, защото Атракта бе просто изумена.
Сега, след петдесет години, както вървеше през пирена край морето, този спомен от детството нахлу в съзнанието й. Не можеше да си обясни как така мистър Девъру и Джералдин Кеъри се бяха променили толкова много.
— Може би носят бремето на греха — рече архидякон Флауър, когото леля й повика вкъщи на другия ден. — Само като те видят, и се чувствуват виновни. Това беше нещастна случайност, но човек и тогава се чувствува отговорен. Минало-заминало — повтаряше и той като леля й. Разбра намека им, че всичко трябва да бъде забравено, и въпреки това не можеше да не си представя как мистър Девъру и икономката му слагат мини по пътищата и събират бунтовници в планината. Съпругът на Джералдин Кеъри напуснал града, така й каза мистър Пърс по-късно; заминал за графство Лаут и оттогава никой не бил чувал за него.
— Пачавра — заяви мистър Пърс. — Мръсна пачавра.
Когато провери значението на думата в речника, Атракта се стъписа.
Веднъж започнал, мистър Пърс не можеше да спре. Не бивало единайсетгодишно момиче да ходи в дома на мистър Девъру, дом на убиец. Не било ли позорно протестантско дете да прекрачва прага на къща, в която са замисляли гибелта на английските войници и ирландските протестанти? Един съботен следобед мистър Пърс не можа да се сдържи и сам пристигна в къщата. Закрещя на мистър Девъру през отворената входна врата:
— Не ти ли стига, че затри майка й и баща й, та сега даваш на тая жена да принесе и детето в жертва на папата?
Сивото му лице бе почервеняло, а бастунът му махаше заплашително във въздуха. Мистър Девъру го нарече мръсен оранжист[41].
— Омразно ми е да те гледам — каза вече по-тихо мистър Пърс и отведнъж си тръгна, както правеше обикновено.
Докато вървеше край брега, Атракта си спомни и това. По-късно мистър Девъру никога не спомена този случай, а мистър Пърс вече не й проговори, сякаш реши, че всичко е казано. Тя растеше, а хората в града все така неохотно й отговаряха, когато ги разпитваше за трагедията на родителите си, за да научи нещо повече от това, което леля й и архидякон Флауър и бяха разкрили. Но нищо ново не излезе наяве; хората, към които се обръщаше, само признаваха, че в миналото мистър Девъру наистина е вилнял така, както мистър Пърс твърдеше. Той обучавал местните хора, а Джералдин Кеъри му помагала във всичко, след като съпругът й заминал за графство Лаут. Но нещата се променили след оная злощастна нощ.
Леля й се помъчи да й обясни къде се корени омразата на мистър Пърс към мистър Девъру. Мистър Пърс виждал нещата в определена светлина и не можел другояче. Бил убеден, че отец Куин иска протестантите от града да измрат до крак и да изгният в земята. За него отношенията между мистър Девъру и икономката му продължавали да са неморални и никой не можел да му внуши, че отдавна не е така. Правел от мухата слон, бил фанатик и не можел да се промени по никакъв начин. Протестантите в града се срамували заради него.
Мистър Пърс умря и се говореше, че омразата горяла в него до сетния му дъх. Споменал протестантското момиче, когато тъжният му дрезгав глас вече заглъхвал. Пагубната зараза била проникнала в нея и самата тя сега не била по̀ стока от хората, които я използували за своите нечестиви цели. Не била достойна за туй, с което се захванала — да учи децата на протестантите в града.
— На смъртния си одър ви го казвам, сър — обърнал се мистър Пърс към приемника на архидякон Флауър.
Но след време, когато мълвата за кончината на мистър Пърс плъзна из града, Атракта се издигна в очите на съгражданите си и те я гледаха с възхищение, сякаш предполагаха, че не й е било леко да понесе този обрат на събитията — нито смъртта на родителите си, нито опрощението, което мистър Девъру искаше от нея, нито пък фанатизма на мистър Пърс. Животът я повлече във водовъртежа си, сякаш казваха те, а тя оцеля невредима.
Изтърпяла всичко това, тя се чувствуваше добре в града. Явно бе доволна от живота си, щом отхвърли предложението на чиновника от Областната банка и на младежа, дошъл тук на почивка с родителите си. Гордостта предшествува погибелта и Отваряй си очите, преди да скочиш — така бяха озаглавени съчиненията, които възлагаше на учениците си. Пръстчетата им здраво натискаха перодръжките, кокалчетата побеляваха от усилието, прехапаният език помагаше да се съсредоточат. Ариадна, Фин МакКул, мечът на крал Артур, Катлийн ни Хулихан: легенди изпълваха класната стая, факти от живота на римляните и норманите, задачи с корен квадратен, Гълфстрийм. Децата растяха и напуснаха града, понякога се връщаха и навестяваха Атракта в къщата на Норт Стрийт. Други оставаха в града и тя забелязваше как посивяват косите им, а походката им става отпусната. Тя обикна града неусетно не само защото бе част от нея.
— Ала за цял един живот не научих нищо — каза си тя на глас, докато крачеше край морето. — А и децата на нищо не научих. — Зарея невиждащ поглед към синеещата шир на океана. Пред очите й бе онова, за което бе прочела във вестника — тенекиената кутия, увита в амбалажна хартия. Виждаше как пръстите на Пенелопи Вейд отвързват канапа и развиват кафявата хартия. Пенелопи повдига капака, гримаса изкривява лицето й секунда преди насреща й да се оцъклят очите на мъжа, когото обича. Месеци по-късно, изчерпала цялата си смелост и победена в желанието си да се изяви, Пенелопи Вейд се влачи мъчително по пода на две стаи. В шкафа има аспирин и тя пие вода от пъстра керамична чаша, същата като тия, от които Атракта пиеше всеки ден.
В класната стая, сред географските карти и портретите, шестнайсетте деца се бяха втренчили в нея, по-големите седнали отзад. Тя повтори въпроса си:
— Хайде, какво ще кажете за това?
Отново им прочете съобщението във вестника, четеше го бавно, защото искаше да се запечата в съзнанието им така, както се беше запечатало в нейното, поспря се на броя на куршумите, надупчили мъжа на Пенелопи Вейд, и на отрязаната глава.
— Представяте ли си това момиче? Представяте ли си хората, които слагат една човешка глава в тенекиена кутия и я пращат по пощата? Представяте ли си как тя я получава. Отрязаната глава на мъжа, когото обича?
— Какво пък, във вестниците непрекъснато пишат такива неща — обади се едно от децата.
Тя се съгласи, че е така.
— Живях добре в тоя град — добави тя и децата я погледнаха така, сякаш внезапно бе полудяла.
— Аз пък ще се измъкна оттука — изрече след кратко мълчание друго някакво дете. — Накрай света е, мис.
Атракта започна от самото начало. Опита се да накара децата да си представят едно момиченце, което спи кротко, докато на пътя за Корк вилнеят насилие и смърт. Описа къщата на леля си на Норт Стрийт, спретнатата женска къща, Дигъри, котката на леля й, малката всекидневна, прислужницата Филомена. Описа им пшеничнорусата си коса, слабото си личице и грубите старомодни дрехи, които носеше по онова време. Говори за набожността на Джералдин Кеъри и умореното лице на търговеца на зърнени храни. Приятелството, което те й бяха предложили, наподобяваше постъпката на Пенелопи Вейд, тръгнала да се бори за мир в големия град, където съпругът й е бил убит; това също бе проява на великодушие.
— През лятото къщата му ухаеше на рози. Тя изникваше от мрака на кухнята и му поднасяше храната. Сините щори затъмняваха салона като при траур. Те бяха тези, които изживяваха трагедията, а не аз.
Описа лицето на мистър Пърс и дрезгавия му глас. Опита се да го оприличи на хората, които срещаха по познатите улици и магазини: бомбето, бастуна, с който избутваше боклуците. Той беше направил всичко възможно, за да я спаси, и бе действувал според убежденията си. Не искаше тя да забравя нищо, а не си даваше сметка, че всъщност е нямало какво да помни.
— Но аз се опитвах да си го представя — продължи тя, — така както сега карам вас да си го представите: майка ми и баща ми разстреляни на пътя за Корк, а Джералдин Кеъри и мистър Девъру като две чудовища, войниците с откъснати ръце и насилие, което ражда насилие.
Едно от децата поиска разрешение да излезе от стаята. Атракта му позволи и го изчака да се върне, преди да продължи. Тя запълни времето, като им говори за настъпилите промени в града, за порутения киносалон на О’Мара, за затварянето на табакханата през 1938 година. Когато детето се върна, Атракта разказа за смъртта на мистър Пърс и предаде думите му, че тя не е достойна да бъде учителка на протестантските деца.
— Опитвах се да си представя една нощ, която ми бяха описвали — каза тя. — Как хората на Девъру заловили един мъж в кръчмата на Мадън и обявили, че ги е предал, а после го обесили в някакъв хамбар. Дали са били доволни след това, което са извършили? Дали са запалили цигари, като са решили, че е най-добре да го няма на тоя свят? Един от онези другите сигурно е отишъл в пощата с опакованата тенекиена кутия. Той навярно е наблюдавал, докато я претеглят, и е платил за пратката. Дали се е мислел за нещо изключително, след като е измамил чиновника в пощата?
Седнали в редици на изтърканите чинове, децата кротко слушаха и недоумяваха какво, за бога, означава всичко това. Никой урок по география или история досега не е бил така объркващ, тези, на които математиката им се виждаше трудна, сега бяха готови да се помъчат да я разберат. Те гледаха набразденото лице на своята учителка, все така слабо, както в детството й, според нейните думи, само дето русата коса бе вече бяла. Устните се движеха бързо и навременѝ потрепваха, сякаш да възпрат напиращите сълзи. Ей богу, какво ги засягаше тая Пенелопи Вейд?
— Тя умряла с мисълта, че адът вече е настъпил. Била загубила и сетна вяра в човешкия живот и нима някой може да я вини? Могла е да остане в Хейзълмиър, както всеки друг би направил. Правилно ли е постъпила, като е отишла в града, където мъжът й бил убит, за да покаже на останалите жертви, че духът й не е сломен докрай?
Никой не отговори и Атракта усещаше слисаните погледи на децата. Но те неведнъж бяха вторачвали в нея смаяни очи. Каза си, че това няма значение.
— Историята на моя живот е същата — рече тя. — Живот, облъхнат от ужас, но с различен край. Мисля си за нея и съвсем ясно си представям апартамента, където е живяла в Белфаст. Представям си всички подробности, но не знам дали съм права. Тапет на ръждивочервени цветчета, овехтели мебели, които хвърлят сенки, кутийка за чай върху взетия под наем телевизор. Влача се по пода на две стаи, по килима, пропит от миризма на прах и тютюн, по пътеките и хладния линолеум. Добирам се до кухнята, хващам се за ръба на мивката, един по един изгълтвам аспирините, докато в шишенцето не остава нищо.
Цареше безмълвие. Чуваше се само как шават нозе. Всички мълчаха.
— Само да е знаела — продължи Атракта, — че ще намери упование във вярата, че бог не може вечно да отказва милостта си. Представяте ли си същите тези хора, стоварили отмъщението върху нея, един ден да отглеждат пчели и папагали? Представяте ли си ги да работят в магазините и да бъдат внимателни към слепите и глухите? Представяте ли си ги да работят вечер в градините си и да бъдат добри бащи? Не е невъзможно. Нима не разбирате — провикна се тя — какво стана в този град? Тук, накрай света. Не го ли осъзнавате? И нима не можете да си я представите как лежи сама там, а мишки лижат засъхналата по тялото й кръв?
Децата продължаваха да мълчат, а по лицата им не личеше да са разбрали това, което тя искаше да им каже. Защото не съм убедителна, помисли си тя. Единственото, което искаше да им каже, бе никога да не се отчайват. Единственото, което искаше да стори, бе да ги подготви за мрачното бъдеще. Тя познала щастието, така им каза отново. Разговорът с мистър Пърс разкриваше цялата истина, но той беше безсмислен, защото с годините самата истина се бе променила.
На децата им се струваше, че вече си говори сама. Стара е, мина през ума на някои, затова се държи така. Сякаш не разбираше, че почти всеки ден по телевизията съобщават за подобни прояви на отмъщение. Навсякъде се лееше кръв, намазваха момичета със смола и ги хвърляха на пътя, деца не по-големи от тях носеха оръжие.
— Моля се само да разбере — чуха я да казва, — че чужди хора скърбят за нея.
Отново се възцари неловко мълчание и след това тя кимна към едно от децата. То се изправи и издрънка с малко звънче. Децата се изнизаха от стаята, кротки и послушни, както ги бе учила. Наблюдаваше ги на площадката вън, на групи по две-три, говореха за нея. Не я разбраха, когато им каза, че хората се променят. Надеждата, която се бе опитала да им вдъхне, едва ли щеше да им бъде опора сред ужаса, който бяха приели като неотменна част от своя живот. При все това тя не можеше да се откаже от увереността си, че има смисъл да се живее, щом чудовищата не остават чудовища завинаги. С това не можеше да изличи последните зловещи мигове от живота на Пенелопи Вейд, но то все пак бе нещо. Съжали, че е останала неразбрана.
Двайсет минути по-късно, когато децата се завърнаха в класната стая, гласът й вече не трепереше, нито потискаше напиращите сълзи. По-големите научиха за земеделието в Швеция, по-малките за Пиренеите, а най-малките — че Мюнстър има шест графства. Учебният ден свърши в три часа и когато децата си бяха отишли, Атракта заключи класната стая и се прибра в къщата, която бе наследила на Норт Стрийт.
След една седмица приемникът на архидякон Флауър дойде да я види и неговото посещение прекъсна поредицата от насилие, показвана по телевизията. Той говореше със заобикалки, докато похапваше бисквити и пиеше чай край камината; после й предложи да си помисли дали не е време да се пенсионира. Тя вече бе навършила шейсет години, отбеляза той, като се изсмя йезуитски, а тя отговори, че мистър Еъри бе продължил до седемдесет. Шейсет години, отвърна духовиикът, като пак се засмя, била възрастта, когато хората на тази длъжност се пенсионирали. В днешно време децата се броели на пръсти.
Тя се усмихна, като се сети за своите шестнайсет хрисими повереници. Бяха се разприказвали пред родителите си и родителите се бяха ужасили, като разбрали, че децата са слушали за някакъв обезглавен мъж и една жена, изнасилена от седмина. Училището не било място за такива приказки и те гневно възразили пред духовника, а той нямал друг избор, освен да се съгласи. В края на летния срок очакваше да й връчат ваза от уотърфордско стъкло.
— Всеки ден в моята малка класна стая е трябвало да удостоявам с внимание дребните, но значими неща в живота. Нима не е важно, че тази жена е умряла в отчаяние, без капчица вяра в човешкия род?
Свещеникът беше кратък и ясен. Според повечето хора, които я помнели, тя била забележителен учител; досега никого не била разочаровала. Той насочи разговора към по-безобидни теми, взе си още бисквити и парче сладкиш. Посмя се и дори се пошегува. Разказа й една безобидна клюка.
Накрая тя се изправи. Изпрати госта си до вестибюла, подаде му ръка и се сбогува. После влезе във всекидневната и струпа чашите и чинийките върху един поднос на масичката до вратата. Отново включи телевизора, но когато на екрана се появи образ, тя не го видя. В съзнанието й изплува ликът на Пенелопи Вейд, малко кривата усмивка, луничавото лице.
Роден и израснал в Шанхай. През войната е интерниран от японците в лагер за цивилни лица. Завръща се в Англия през 1946 г. Следва медицина в Кеймбридж. Пише рекламни текстове. По-късно става военен пилот. Започва да публикува през 1957 г. Интересът му към медицината и техниката определя до голяма степен избора на тематика — той е един от водещите английски писатели фантасти. За формирането му като автор голяма роля играят изобразителните изкуства. Според собствените му думи по-силно влияние върху неговото творчество оказват художниците, отколкото писателите. Произведенията на Балард съчетават приключенската динамика със смелата догадки за бъдещото биологично и интелектуално развитие на човека и с вдълбочения психологизъм. Той е автор на девет романа и много сборници с разкази, сред които „Гласовете на времето“ (1962), „Хилядолетие“ (1962), „Четириизмерният кошмар“ (1963), „Паспорт за вечността“ (1963), „Бедствена зона“ (1967), „Ловците на Венера“ (1981) и др.
Ноктюрно посред бял ден.
Като си тръгвахме с колата след откриването на статуята, секретарката ми каза:
— Мистър Хамилтън, предполагам, ви е ясно, че направо станахте за смях.
Остави, моля ти се, този назидателен той — казах аз. Къде може да очаква човек, че Лорейн Дрексел ще направи такова нещо?
— Пет хиляди долара — каза тя замислено. — За една купчина старо желязо. И този ужасен шум! Не прегледахте ли поне скиците й? За какво е тогава този художествен съвет?
Секретарките ми винаги са разговаряли с мен по този начин и в този момент ми беше съвсем ясно защо се бе получило така. Спрях колата под дърветата на края на площада и погледнах назад. Вече бяха махнали столовете и около статуята се бяха понасъбрали хора, които я разглеждаха с любопитство. Няколко туристи думкаха по една от подпорите и тънкият метален скелет леко потрепваше. Това обаче не пречеше на статута да цепи приятния утринен въздух с някакъв монотонен писък, от който минувачите настръхваха.
— Реймънд Мейо ще нареди да я демонтират днес следобед — казах аз. — Ако вече не го е направил някой друг. Интересно, къде ли е госпожица Дрексел?
— Не се безпокойте, едва ли ще я видите повече във Върмилиън Сандс. Сигурно вече е преполовила пътя за Ред Бийч.
Потупах Каръл по рамото.
— Успокой се. Новата пола ти стоеше много добре. Навярно и Медичите са изпитвали същите чувства по отношение на Микеланджело. Пък и кои сме ние, че да съдим кое е хубаво и кое не.
— Вие би трябвало да знаете — каза тя. — Вие сте член на художествения съвет, нали?
— Мило момиче — обясних й аз търпеливо, — сега на мода е соничната скулптура. Ти се опитваш да спечелиш една битка, която обществото е загубило още преди трийсет години.
Пътят до службата премина в неспокойно мълчание. Каръл беше ядосана, защото бе принудена да седи до мен на официалната трибуна, докато публиката апострофираше речта ми, но даже и ако отминем този момент, сутринта бе катастрофална по всички линии. Нещо, което можеше да се приеме съвсем добре на експо’75 или на Венецианското биенале, явно беше passe[42] във Върмилиън Сандс.
Когато решихме да се обяви конкурс за сонична скулптура, която да се постави на централния площад във Върмилиън Сандс, Реймънд Мейо и аз се бяхме разбрали да подкрепим някой местен човек. В града живееха много скулптори професионалисти, но само трима от тях имаха куража да се явят пред художествения съвет. Първите двама кандидати бяха едри брадати мъжаги с огромни юмруци и невероятни проекти — единият беше за вибриращ алуминиев пилон, висок сто фута[43], а другият — за една грамадна, боботеща скулптурна група на семейство, която изискваше над петнайсет тона базалт и една мегалитна терасовидна пирамида за постамент. След два часа разправии успяхме да ги изкараме от стаята на художествения съвет.
Третият кандидат беше жена: Лорейн Дрексел — елегантно и аристократично създание, с шапка като колело на каруца и очи като черни орхидеи, бивш модел и интимна приятелка на Джакомети и Джон Кейдж. Тъй както бе седнала пред нас, с рокля от син крепдешин, украсена с дантелени змейове и други символи на art nouveau, тя приличаше на една Саломе, избягала от света на Обри Биърдсли. Огромните й очи ни гледаха с хипнотично спокойствие, сякаш току-що беше открила някакво много рядко качество в тези двама любезни дилетанти от художествения съвет.
Във Върмилиън Сандс живееше едва от три месеца, след като бе прекарала известно време в Берлин, Калкута и Центъра за модерно изкуство в Чикаго. Повечето от скулптурите й до момента бяха нагласени да изпълняват будистки и индуски химни и тогава си спомних за кратката й връзка с един световноизвестен естраден певец, който впоследствие загина при автомобилна катастрофа и който бе запален поклонник на цитрата[44]. Навремето обаче ние въобще не си дадохме сметка, че стенещите четвърт тонове на този дяволски инструмент могат да дразнят западното ухо толкова много. Тя ни показа един албум със снимки на нейни скулптури, интересни хромирани конструкции, които в никакъв случай не бяха по-лоши от илюстрациите в най-новите списания за изобразително изкуство. Не мина и половин час, и ние сключихме договора.
За първи път видях статуята трийсет секунди преди да започна речта си този следобед пред специално подбрана публика от хора с положение във Върмилиън Сандс. Още се питам защо никой от нас не бе си направил труда да я види предварително. Името й на поканите за откриването ни се стори малко странно — „Звук и квант: генеративен синтез 3“, а очертанията на покритата статуя изглеждаха още по-подозрителни. Очаквах да видя една стилизирана човешка фигура, но това, което бе скрито под драперията, имаше размерите на средно голяма радарна антена. Все пак Лорейн Дрексел беше седнала до мен на трибуната и разглеждаше тълпата под нас с безпристрастен поглед. Една загадъчна усмивка й придаваше вид на укротена Мона Лиза.
За това какво видяхме, когато Реймънд Мейо дръпна лентата, предпочитам да не си спомням. Статуята, заедно с пиедестала, беше висока дванайсет фута. Три метални крака щеки, украсени с шипове и напречни елементи, тръгваха от основата нагоре и образуваха в горния край триъгълен връх. Към него беше здраво прикрепена някаква нащърбена конструкция, която на пръв поглед приличаше на радиаторна решетка от стар буик. Тя бе прегъната горе-долу във формата на U, като двата прави края стърчаха хоризонтално напред, на разстояние около пет фута един от друг, а помежду им като зъби на огромен гребен бяха щръкнали сонични пластини с дължина около фут. Тук-там, очевидно съвсем безразборно, към статуята бяха запоени двайсет-трийсет филигранно изработени перки.
И това беше всичко. Цялата конструкция от издраскан хром имаше неугледния вид на захвърлена стара антена. Малко смутен от първите писъци на статуята, аз започнах речта си и бях стигнал някъде към половината, когато забелязах, че Лорейн Дрексел е напуснала мястото си до мен. Някои от публиката ставаха и си запушваха ушите, като викаха на Реймънд да покрие отново статуята. Една шапка прелетя над главата ми и кацна точно върху една от соничните пластини. Статуята беше почнала да издава един непрестанен пронизителен вой, някакво мяучене подобно на звуци от цитра, от което щяха да ми се пръснат шевовете на черепа. В отговор на дюдюканията и виковете на публиката статуята изведнъж премина към някакви накъсани звуци, като от клаксон, създавайки хаос сред движението в другия край на площада.
Хората започнаха масово да си тръгват, а аз, заеквайки и мънкайки, се опитвах да довърша речта си, заглушаван от виенето на статуята и подвикванията на публиката. В един момент Каръл ме дръпна рязко за ръката; очите й святкаха от яд. Реймънд Мейо посочи напред с разтреперана ръка.
На трибуната бяхме останали само ние тримата, а пред нас, до края на площада, се виждаха редици от обърнати столове. На около двайсет ярда от статуята, която сега бе почнала жално да скимти, стоеше Лорейн Дрексел. Очаквах да я видя ядосана и възмутена, но вместо това неподвижните й очи излъчваха спокойното и хладно презрение на вдовица, нагрубена на погребението на мъжа си. Докато чакахме неловко и гледахме как вятърът отнася накъсаните покани, тя се врътна на тънките си токове и закрачи към другия край на площада.
Никой не искаше и да чуе повече за статуята, така че накрая я получих като подарък. Лорейн Дрексел отпътува от Върмилиън Сандс в деня, в който демонтираха творбата й. Реймънд има кратък разговор с нея по телефона, преди тя да замине. Сметнах, че разговорът няма да е от най-приятните, и затова не слушах по деривата.
— Е — попитах аз, — иска ли си я?
— Не. — Реймънд изглеждаше леко угрижен. — Каза, че ни принадлежи.
— На кого? На теб и на мен?
— На всички ни. — Реймънд си наля от шишето уиски, което беше на масата на верандата. — А след това взе да се смее.
— Виж ти. И защо?
— И аз не знам. Каза само, че с времето ще почне да ни харесва.
Нямаше къде другаде да сложа статуята и затова я поставих в градината. Без каменния пиедестал беше само шест фута висока. Скрита в храсталака, тя малко се беше поукротила и сега от нея се носеха приятни мелодии; няколко нежни мотива се рееха като ромон на ручей в следобедната горещина. Острите звуци като от цитра, които по-рано статуята излъчваше в ефира като патетичен любовен зов на Дрексел към нейния загинал любим, сега бяха изчезнали напълно, сякаш статуята бе пренагласена за друга музика. Нещата се бяха развили толкоз бързо на злополучното откриване, че почти нямах възможност да я огледам както трябва и сега ми се струваше, че статуята изглежда много по-добре в градината, отколкото във Върмилиън Сандс — особено с тези хромирани подпори и абстрактни форми, които се открояваха върху голия пейзаж като някакъв детайл в реклама за водка. След някой и друг ден нямаше въобще да я забелязвам.
Около седмица по-късно, след обяда, бяхме излезли с Каръл на терасата и се излежавахме в шезлонгите. Точно позадрямвах, когато Каръл каза:
— Мистър Хамилтън, струва ми се, че се движи.
— Кое се движи?
Каръл беше се надигнала и бе извила глава на една страна.
— Статуята. Изглежда по-различна отпреди.
Насочих поглед към статуята, която беше на двайсет фута от нас. Радиаторната решетка леко се бе килнала, но трите пръта, общо взето, изглеждаха изправени.
— Сигурно земята се е размекнала от дъжда снощи — казах аз. Вслушах се в тихите мелодии, които се носеха по вълните на топлия въздух, и след това дрямката пак взе да ме оборва. Чух как Каръл драсна четири клечки, докато си запали цигара, после стана и отиде до другия край на верандата.
Когато се събудих след един час, тя седеше сковано в шезлонга си и беше сбърчила чело.
— Да не си глътнала пчела, а? — казах аз. — Изглеждаш много угрижена.
И тогава нещо ми направи впечатление.
Загледах се в статуята.
— Права си. Наистина се движи.
Каръл кимна в знак на съгласие. Статуята бе променила чувствително формата си. Решетката се беше разтворила и сега приличаше на открита гондола, чиито сонични пластини сякаш опипваха небето, а трите основни елемента се бяха поразкрачили още малко. Всичките ъгли изглеждаха променени.
— Мислех, че все някога ще забележите промяната — каза Каръл, когато отидохме до статуята. — От какво ли е направена?
— Предполагам, от ковано желязо. Сигурно има и доста мед и олово в нея, защото от горещината се огъва.
— Защо тогава се огъва нагоре, вместо надолу?
Докоснах една от раменните подпори. Тя трептеше при минаването на въздуха между перките и продължи да вибрира даже когато я натиснах с цяла длан. Хванах я здраво с две ръце и се опитах да спра движението й. Един слаб, но все пак уловим пулс биеше равномерно в дланите ми.
Отдръпнах се и избърсах люспите от хрома по ръцете си. Моцартовите хармонии вече не се чуваха и вместо тях статуята издаваше поредица от ниски акорди, напомнящи Малер. Като погледнах Каръл, която стоеше босонога до статуята, изведнъж се сетих, че едно от изискванията ни към Лорейн Дрексел беше статуята да бъде точно два метра. Сега обаче тя бе най-малко с три фута по-висока от Каръл, а пък гондолата всякак беше към шест-седем фута широка.
— Каръл — казах аз, — би ли ми донесла една пила. В гаража има.
— Искате малко да я поскъсите ли? — попита тя с въодушевление, когато се върна с две пили и ножовка.
— Скъпа, та това е оригинален Дрексел — казах аз и взех една от пилите. — Искам просто да се убедя, че все още съм с всичкия си.
Започнах да правя малки резки по цялата статуя, като гледах разстоянието между тях да е точно колкото е ширината на пилата. Металът беше мек и се работеше лесно: доста беше ръждясал отгоре, но отдолу имаше съвсем чист, ярък блясък.
— Е, хубаво — казах аз, като свърших. — Хайде да се прибираме и да пийнем по нещо.
Седнахме на верандата и зачакахме. Втренчих поглед в статуята и можех да се закълна, че не се движи. Но когато след час отидохме да проверим, видяхме, че гондолата отново се е завъртяла на сто и осемдесет градуса и беше зинала над нас като огромна метална уста.
Нямаше какво да проверяваме разстоянието между резките. Бяха най-малко два пъти по-големи отпреди.
— Мистър Хамилтън — каза Каръл, — вижте какво става тук.
Тя посочи един от шиповете. На това място хромният слой беше пробит и оттам се подаваха няколко остри малки пъпки. Една-две вече бяха почнали да се разпукват. Нямаше съмнение, че скоро щяха да се превърнат в сонични пластини.
Прегледах внимателно цялата статуя. Отвсякъде покарваха нови метални филизи: шипове, дъги, двойни спирали; всичко това се сплиташе и образуваше една по-плътна и по-сложна конструкция от първоначалната. Потпури от десетина сравнително известни увертюри и симфонии се носеха тихо наоколо. Статуята беше надхвърлила с доста дванайсетте фута. Докоснах една от по-масивните подпори — пулсът беше по-силен и биеше ритмично през метала като един постоянен обертон на музиката.
Каръл ме наблюдаваше със загрижен вид.
— Не се тревожи — й казах. — Тя чисто и просто расте.
Върнахме се на верандата и подновихме наблюдението.
Към шест часа вечерта статуята вече имаше размери на малко дърво. Едно вдъхновено, едновременно изпълнение на Брамсовата академична увертюра и Концерт за пиано № 1 от Рахманинов кънтеше из цялата градина.
— И което е най-странно — каза Реймънд на другата сутрин, като се опитваше да надвика какофонията, — въпреки всичко стилът на Дрексел все още си личи.
— Искаш да кажеш, че въпреки всичко това все още е скулптура?
— Да, разбира се. Вземи която и да е част и ще откриеш повторение на първоначалните мотиви. Във всяка перка, във всяка спирала се съдържат характерните за Дрексел маниеризми, сякаш тя лично ги е оформяла една по една. Безспорно увлечението по късните романтици не се връзва много с тези остри звуци на цитра, но и в това има нещо хубаво, мене ако питаш. Вероятно съвсем скоро ще чуеш нещо и от Бетховен — да кажем, Пасторалната симфония.
— Или пък петте концерта за пиано, изпълнени едновременно — казах аз раздразнено. Бъбривото захласване на Реймънд по онова музикално чудовище, което беше в градината ми, само ме нервираше. Да беше си я взел при него в апартамента и да си я сложи в хола, щом толкова му харесва, помислих си аз и затворих прозорците към верандата.
— Надявам се само, че няма да продължи да расте безкрайно.
Каръл наля на Реймънд още едно уиски.
— Според вас какво трябва да правим?
Реймънд вдигна рамене.
— Какво толкова страшно има? — каза той безгрижно. — Като тръгне да събаря къщата, просто ще я поосечете малко. Слава богу, че наредихме да я демонтират. Представяте ли си да бяхме я оставили във Върмилиън Сандс…
Каръл докосна леко ръката ми.
— Мистър Хамилтън, може би Лорейн Дрексел се е надявала точно на това. Искала е тя да се разпростре върху целия град и всички да полудеят от музиката…
— Е, по-леко — казах строго. — Започваш много да фантазираш. Както казва Реймънд, винаги можем да я насечем на парчета и да я претопим цялата.
— Защо не го направите тогава?
— Искам да видя докъде може да стигне. — Всъщност съображенията ми не се свеждаха само до това. Очевидно, преди да си тръгне, Лорейн Дрексел бе направила някаква проклета магия със статуята, която беше нейното ексцентрично отмъщение за това, че всички се бяхме присмели на творението й. Но както казваше Реймънд, сегашната какофония нямаше нищо общо с меланхоличните писъци, които статуята издаваше отначало. Дали онези тъжни акорди бяха замислени като реквием за загиналия любовник или пък, кой знае, като призивни звуци на едно все още непредало се сърце? Каквито и да са били мотивите й, сега те бяха потънали в тази невероятна пародия, която се беше проснала в градината ми.
Гледах как статуята бавно пълзи по тревата. Беше паднала от собствената си тежест и сега лежеше на една страна — огромна, назъбена спирала, двайсет фута дълга и петнайсет висока, като скелет на някакъв футуристичен кит. На фона на фрагменти от „Лешникотрошачката“ и Менделсоновата Италианска симфония от време на време екваше по някое фортисимо от финала на концерта за пиано на Григ. Тези банални класически парчета, изглежда, бяха подбрани специално за да ми играят по нервите.
Прекарах почти цялата нощ при статуята. След като си легна Каръл, закарах колата на тревната ивица, която е точно до къщата, и запалих фаровете. Статуята се открои в тъмното, сияйна и боботеща, с все нови и нови пъпки, разтварящи се в сонични пластини под ярката светлина на фаровете. Постепенно тя взе да губи първоначалната си форма; назъбената радиаторна решетка се затвори напълно и започна да пуска мустачета и филизи, които се устремяваха спираловидно нагоре и на свой ред също покарваха. Малко след полунощ цялата конструкция взе да се накланя и изведнъж се преобърна.
Движението й беше станало като на тирбушон. Плинтът се беше вдигнал високо във въздуха и висеше някъде в средата на металната плетеница, като се въртеше бавно, докато най-оживено беше главно в двата края. Статуята растеше с все по-ускорени темпове. Наблюдавахме появяването на един нов филиз. Когато една от стълбовидните части се огъна, през люпещия се хром се показа малка подутина, която за по-малко от минута се превърна в израстък, дълъг един инч, уплътни се, започна да се извива и пет минути след това се оформи в гласовита сонична пластина, дълга дванайсет инча.
Реймънд вдигна ръка и ми посочи двама съседи, които бяха седнали на покривите на къщите си, на стотина ярда от нас, разтревожени от музиката, която достигаше до тях.
— Скоро ще събереш тук всичко живо от Върмилиън Сандс. На твое място бих я покрил с една акустична завеса.
— Стига да можех да намеря някоя с размери на тенискорт. Впрочем крайно време е да направим нещо. Виж дали можеш да откриеш следите на Лорейн Дрексел. Аз ще се опитам да разбера защо расте тази статуя.
Взех ножовката, отрязах едно парче, дълго към два фута, и го дадох на доктор Блакет, моя ексцентричен, но любезен съсед, който от време на време се занимава със скулптура. Върнахме се пак на верандата, където бе сравнително по-тихо. Единствената сонична пластина върху парчето издаваше няколко несвързани тона, фрагменти от квартет на Веберн.
— Е, какво ще кажете?
— Изключително — каза Блакет и огъна парчето с две ръце. — Почти е пластично. — Той погледна отново към статуята. — Типичен случай на циркумнутация[45]. Най-вероятно фототропна. Хм, почти като растение.
— Жива ли е?
Блакет се засмя.
— Драги ми Хамилтън, разбира се, че не е. Как въобще може да си помислите такова нещо?
— Добре тогава, откъде се взема градивният материал. От земята ли?
— От въздуха. Засега не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че тя бързо синтезира някаква алотропна форма на железен окис. С други думи, извършва се едно чисто физическо пренареждане на съставките на ръждата. — Блакет приглади гъстите си рунтави мустаци и замислено втренчи поглед в статуята. — От музикална гледна точка тя също представлява интерес: в нея е събрано най-безразборно почти всичко лошо, композирано до ден-днешен. Изглежда, че в някакъв момент е получила сонична травма. Държи се така, сякаш е стояла една седмица на сточна гара. Какво ли е могло да й се случи?
— Кой знае. — Гледах да не срещна погледа му, докато вървяхме отново към статуята. Тя сигурно усети, че идваме, защото ни посрещна с гръмките начални тактове от Церемониалния марш на Елгар. Забавих нарочно крачка и попитах Блакет: — Значи всъщност за да накарам това чудо да млъкне, трябва просто да го нарежа на парчета от по два фута?
— Е, да, ако ви пречи. Ще бъде обаче интересно да я оставите така, стига, разбира се, да може да понасяте шума. Няма никаква опасност да продължи да расте безкрайно. — Той се протегна и опипа една от реите. — Все още е твърда, но почти е свършила. Скоро цялата статуя ще омекне като презрял плод и ще почне да се лющи и разпада, като накрая, да се надяваме, ще изпълни Реквиема на Моцарт и Götterdämmerung[46]. — Той ми се усмихна, показвайки своите особени зъби. — Ще умре, с други думи.
Но Лорейн Дрексел явно бе замислила нещата другояче.
В шест часа на следващата сутрин се събудих от шума. Статуята беше достигнала петдесет фута дължина и пресичаше цветните лехи от двете страни на градината. Шумът беше толкоз силен, сякаш един цял оркестър се беше разположил насред градината и изпълняваше симфония от някакъв побъркан композитор. В другия край, до алпинеума, соничните пластини продължаваха с репертоара от романтиците — една какофония от Менделсон, Шуберт и Григ, но в близост до верандата пластините вече преминаваха към дразнещите синкопирани ритми на Стравински и Щокхаузен.
— Събудих Каръл и закусихме нервно.
— Мистър Хамилтън — викна тя, — на това трябва да се сложи край!
Най-близките ластари бяха само на пет фута от стъклените врати на верандата. А най-големите клони бяха над три инча в диаметър и пулсът блъскаше в тях като вода под налягане в пожарникарски маркуч.
Когато и полицейски коли започнаха да кръстосват наоколо, отидох в гаража и взех ножовката.
Металът беше мек и острието потъваше леко. Оставях отрязаните парчета на купчинки встрани и понякога оттам прозвучаваха несвързани тонове. Веднъж отделени от тялото на статуята, парчетата загубваха почти напълно своята жизненост, точно както беше казал доктор Блакет. До два часа следобед орязах статуята почти наполовина и вече бях овладял положението.
— За днес й стига — казах на Каръл. Обиколих статуята и окастрих няколко от по-шумните реи. — Утре ще я довърша.
Въобще не се учудих, когато се обади Реймънд и каза, че от Лорейн Дрексел няма и следа.
Събудих се в два часа през нощта от трясъка на падащо стъкло. Една огромна метална спирала бе проникнала през счупения прозорец и се бе надвесила над мен като нокът на хищна птица, а соничната и пластина пищеше заканително.
Луната хвърляше слаба дрезгава светлина над градината. Статуята се беше разраснала неимоверно и сега надвишаваше два пъти рекордните си размери от предишната сутрин. Безформената плетеница от метал бе покрила цялата градина и наподобяваше скелет на разрушена сграда. Някои от най-близките ластари вече достигаха прозорците на спалнята, а други се бяха покатерили върху гаража и пускаха нови издънки надолу през покрива, като разкъсваха поцинкованата ламарина.
Хиляди сонични пластини по цялата статуя проблясваха на светлината, идваща от прозореца. Успели бяха да влязат в унисон и сега тържествено изпълняваха последната част от Апокалиптичната симфония на Брукнер.
Отидох в спалнята на Каръл, която за щастие беше от другата страна на къщата, и я накарах да обещае, че няма да става от леглото си. След това се обадих по телефона на Реймънд Мейо. Той пристигна за по-малко от час с карбидна лампа и бутилки, които беше измолил от един местен предприемач.
Статуята растеше почти със същото темпо, с което я кастрехме, но в шест без четвърт, когато започна да се развиделява, бяхме я вече победили.
Доктор Блакет беше при нас, когато нарязвахме последните парчета.
— Останала е една част в алпинеума, която едва-едва се чува. Може би няма да е зле да се запази.
Изтрих покритото си с ръждив прах потно лице и поклатих глава.
— Не. Извинявайте, но честно казано, веднъж ми стига.
Блакет кимна съчувствено и се загледа унило в купчините от старо желязо — единственото, което бе останало от статуята.
Каръл, малко шокирана от всичко случило се, наливаше кафе и бренди на верандата. Като се отпуснахме в шезлонгите, с лица и ръце, почернели от ръжда и метални стърготини, си помислих иронично, че никой не може да обвини художествения съвет, че не се е посветил изцяло на проектите си.
Направих една последна обиколка на градината, взех частта от статуята, за която бе споменал Блакет, и показах на предприемача, който беше дошъл с камиона си, откъде да влезе. Той и двама негови работници товариха желязото — някъде към тон и половина — цял час.
— Какво да го правя? — попита той, като се качи в кабината. — Да го закарам в музея, а?
— Не! — почти изкрещях аз. — Махни го някъде. Зарови го или най-добре го закарай да го претопят. И то колкото може по-скоро.
Когато камионът си замина, Блакет и аз обиколихме заедно градината. Сякаш шрапнелен снаряд бе експлодирал над нея. Огромни чимове се въргаляха навсякъде, а колкото тревица бе останала неизровена от статуята, бе стъпкана от нас. Железни стърготини бяха застлали всичко наоколо като прах и един тих ромон от самотни тонове се носеше нагоре към възхождащото слънце.
Блакет се наведе и загреба една шепа от металните парченца.
— Драконови зъби. Утре сутринта, като погледнете през прозореца, ще видите как се въздига Литургията в си минор. — Той разтвори пръстите си и парченцата се изсипаха. — Все пак това е краят на цялата тая история.
Не позна.
Лорейн Дрексел заведе дело срещу нас. Навярно бе попаднала на съобщенията във вестниците и веднага бе разбрала, че може да спечели нещо. Не знам къде се беше крила, но адвокатите й не закъсняха да се появят и размахвайки договора, сочеха клаузата, според която ние се задължавахме да пазим статуята от повреда, която евентуално би могла да й бъде нанесена от хулигани, добитък или от други нарушители на обществения ред. Главното й обвинение беше, че сме навредили на репутацията й — щом сме били решили да не излагаме статуята, трябвало е да осигурим нейното преместване за съхранение, а не открито да я насечем на парчета и да я продадем на вторични суровини. Тази умишлена публична обида, според твърденията на адвокатите й, е струвала на Лорейн Дрексел загуба на комисиони на сума, не по-малка от петдесет хиляди долара.
Още при предварителното следствие разбрахме, че колкото и да е нелепо, най-трудно ще ни бъде да докажем на хора неочевидци, че статуята наистина е почнала да расте. С малко късмет успяхме на няколко пъти да отложим делото, като междувременно двамата с Реймънд се опитахме да издирим нещо от статуята. Единственото, което намерихме, бяха три малки подпорки, напълно безжизнени, които ръждясваха в пясъка край едно от бунищата в Ред Бийч. Явно следвайки точно това, което му бях казал, предприемачът бе закарал всичко останало за претопяване.
Оставаше ни само да пледираме опит за самозащита. Реймънд и аз заявихме под клетва, че статуята е почнала да расте, и след това Блакет обясни подробно на съдията кои според него са музикалните недостатъци на статуята. Съдията, раздразнителен и избухлив старец, от тези, които много-много не се церемонят, веднага счете, че ние се занасяме с него. Така че съдбата ни беше предрешена още от самото начало.
Окончателната присъда беше произнесена чак десет месеца след церемонията по откриването на статуята в центъра на Върмилиън Сандс и когато я чухме, въобще не се изненадахме.
На Лорейн Дрексел трябваше да се изплати обезщетение от трийсет хиляди долара.
— След всичко това, изглежда, щеше да е по-добре да бяхме приели проекта за пилона — казах на Каръл, като излязохме от съдебната зала. — Даже терасовидната пирамида нямаше да ни създаде толкова грижи.
Реймънд дойде при нас и тримата излязохме на балкона в края на коридора да вземем малко въздух.
— Не се безпокойте — каза смело Каръл. — Нали поне всичко свърши.
Гледах покривите на Върмилиън Сандс и си мислех за трийсетте хиляди долара и за това дали няма да ги плащаме от своя джоб.
Сградата на съда беше нова и по някаква зла ирония нашето дело беше първото, което се разглеждаше тук. На много места предстоеше да се постави подова настилка, имаше неизмазани стени, а балконът още не беше облицован. Бях стъпил на една гола стоманена напречна релса; един или два етажа под нас, изглежда, занитваха нещо, защото релсата под краката ми вибрираше леко. Тогава забелязах, че не се чуват удари от занитване и че това, което усещам под краката си, не е точно вибриране, а по-скоро слаб ритмичен пулс.
Наведох се и хванах релсата с ръце. Реймънд и Каръл ме наблюдаваха с любопитство.
— Какво има, мистър Хамилтън? — попита Каръл, когато се изправих.
— Реймънд — казах аз, — кога започна строежът на тази сграда? Или по-точно кофражните работи.
— Преди около четири месеца, предполагам. Защо?
— Четири. — Кимнах замислено. — А я ми кажи, за колко време едно парче желязо от вторичните суровини би отишло в завода за претопяване и след това отново би влязло в обращение?
— Ако е в някой забутан склад, може да стои там години.
— Но ако го закарат направо за претопяване?
— Месец. Или по-малко.
Започнах да се смея и им посочих релсата.
— Пипнете тук! Хайде, хайде, пипнете!
Двамата се понамръщиха, но клекнаха и притиснаха длани към релсата. Реймънд вдигна глава и ме погледна втренчено.
Спрях да се смея.
— Е, усети ли го?
— Дали съм го усетил? — повтори Реймънд. — Та аз го чувам. Лорейн Дрексел — пулсът на статуята. Тя е тук!
Каръл местеше леко ръка по релсата и се вслушваше.
— Струва ми се, че чувам някаква неясна мелодия — каза тя озадачено. — Като на статуята.
Когато почнах да се смея отново, Реймънд сграбчи ръката ми.
— Престани, скоро цялата сграда ще се разпее!
— Знам — казах с отмалял глас. — И то не само тази сграда. — Хванах Каръл за лакътя и я поведох. — Хайде да видим дали музиката вече не е започнала.
Изкачихме се на най-горния етаж. Мазачите всеки момент щяха да започнат работа тук и навсякъде бяха пръснати дървени магарета и дъски. Стените бяха тухлени, с носещи колони на всеки петнайсет фута.
Не се наложи да търсим дълго.
На една от стоманените релси под покрива стърчеше дълга метална спирала, която бавно се оформяше в изящна сонична пластина. От мястото, където бяхме застанали, забелязахме още десетина. Едно слабо дрънкане долиташе от тях, като от музиканти, подранили за репетиция на някакъв огромен оркестър от цитристи, седнали из долини и планини, по цялата земя. Спомних си, че за последен път бяхме чули тази музика, когато Лорейн Дрексел седеше до мен на откриването на статуята във Върмилиън Сандс. Тогава статуята бе отправила зов към загиналия любим на Дрексел и сега рефренът щеше да бъде подхванат отново.
— Една автентична работа на Дрексел — казах аз. — С всичките й маниеризми. Сега-засега е почти незабележима, но чакайте само да се развихри.
Реймънд ходеше насам-натам, зяпнал от учудване.
— Ще събори цялата сграда. А като си помислите само за шума.
Каръл се беше вторачила в един от филизите.
— Мистър Хамилтън, нали казвахте, че са я претопили цялата.
— Точно така, ангел мой. Така че отново е влязла в обращение и активира всеки метал, с който е в допир. Статуята на Лорейн Дрексел е тук, в тази сграда, и в още много други сгради, в кораби и самолети и в милиони нови автомобили. Едно винтче само или сачмен лагер от нея са достатъчни, за да раздвижат всичко останало.
— Но ще я спрат — каза Каръл.
— Възможно е — съгласих се аз. — Но по всяка вероятност тя пак ще намери начин да се завърне. Няколко парченца от нея непременно ще се запазят. — Прегърнах Каръл през кръста и започнах да танцувам под необичайната абстрактна музика, която, не знам защо, сега ми се виждаше хубава като замислените очи на Лорейн Дрексел. — А ти казваше, че всичко е свършило. Каръл, та то едва сега започва. Скоро целият свят ще запее.
Родена в Дъблин, дъщеря на известния ирландски драматург Денис Джонстън. Дженифър Джонстън е най-видната представител на на съвременния ълстърски роман. Основни теми в творчеството й са историята, националноосвободителните борби на ирландския народ, упадъкът на англо-ирландското дворянство, трагичните събития в днешна Северна Ирландия. Романите й „Капитани и крале“ (1972), „Вратите“ (1973), „Далече ли е Вавилон?“ (1974), „Петната по нашата кожа“ (1977), „Стар виц“ (1977) и др. са отличени с най-престижните английски и ирландски литературни награди.
Въпреки ослепителните лъчи на залязващото слънце вечерта бе студена. Франк пъхна ръце дълбоко в джобовете си и запристъпва от крак на крак в безуспешни опити да се стопли.
— Ама че вятър.
Прах и една цигарена кутия се завъртяха около краката им и се понесоха надолу по хълма край замлъкналите в очакване порти и спретнатите огради от жив плет.
— От запад. Западен. Пак дъжд значи. Пак ще вали. Господи, веднъж да свърши тая зима.
Мърфи дръпна от цигарата си и остави димът да се процеди на тънка струйка през носа му. Носеше плетена шапка, нахлупена ниско над ушите.
Франк отново разтъпка крака върху тротоара.
— Напукват ми се ръцете от студа — оплака се той. — Абсолютно всяка зима. Нищо не помага. Само една година ми се размина — когато работех в Лондон. От влагата е. Поне така казват. Направо те подлудява, абсолютно да откачиш. Само оная година ми се размина.
Мърфи въздъхна. Кречетало. Все на него ще му се падне някое такова кречетало. Гласове, които непрекъснато те засипват с думи, впиват се в мозъка ти и нито за миг не те оставят на мира, насаме с мислите ти. Мълчанието е хубаво нещо. Злато, казваше майка му. Той се обърна и примижа срещу залязващото слънце. Същинско злато, но човек не може да види, като му блесне в очите, и дори да извърне глава настрани, пак не успява да различи предметите още няколко мига. Той пое обратно нагоре по улицата към главния път. Ако имат късмет, след десетина минути слънцето ще се скрие зад хълма.
— На тебе напукват ли ти се? — настигна го отзад гласът на Франк.
— Не.
— Значи изобщо си нямаш представа какво е това.
— Не.
Известно време двамата стояха на ъгъла и гледаха минаващите коли. Зад тях надолу по улицата, близо до мястото, където стояха преди малко, в една паркирана кола седеше мъж и четеше книга. Мърфи хвърли угарката върху тротоара и я стъпка с крак.
— Колко е часът?
Мърфи погледна часовника си.
— Без десет.
— Закъснява.
Те впериха погледи отвъд долината, към далечните хълмове, към блясъка.
— Щеше да е хубава вечер, ако не беше толкова студено. Може пък да не дойде.
Двамата се обърнаха и отново поеха бавно надолу по пътя.
— Няма начин да не дойде.
Патрик отвори вратата на колата и хвърли чантата си на задната седалка. Закъсня. Влезе в колата и затръшна вратата. Обхвана волана с тесните си бели длани и втренчи поглед в тях. Какво значение има всъщност? Дали по-късно или по-рано? Никой друг не се тревожи. Никой не се вълнува. Всеки си има някаква мания. Аз обичам да се отнасям към времето с особено внимание. Запали двигателя, но продължи да седи, заслушан в успокояващия му глас. Като котка край камината. За какво по-точно смятам, че съм закъснял? За дребните грижи на семейния живот. Целувката по бузата. Педантичното подреждане на чашите върху подноса. Подрънкването им през хола, внимателното пристъпване върху персийския килим, за да не се подхлъзнеш. Последните слънчеви лъчи, после дръпваме пердетата, да запазим своя живот само за себе си. Без мечти. Няма време за мечти. Надигат се метежно сразените мечти… От кого беше това? Останалото е от годините, когато четях книги и трескаво търсех смисъла на нещата. Трябва да се отърся от всичко това, необходима ми е промяна. Уморен съм. Той се засмя и бавно подкара колата през двора. Да-да, промяна! Чудя се какво ли става, когато човек изведнъж осъзнае цялата празнота на бъдещето и — о, господи! — на миналото. Пълната липса на мечти дори в миналото. Не бива да мисля за това. Така е по-безопасно.
— Довиждане, сър.
Джордж, дежурният от охраната, отвори портала към улицата.
Патрик се усмихна и му кимна.
— Закъсняхте тази вечер, сър. Вече е без десет.
— Тези телефони, не е трябвало да ги изобретяват.
— Приятна вечер.
— И на теб, Джордж. До утре сутрин.
— Ще дойде, как няма да дойде.
— Ами ако не дойде? Тогава какво ще правим?
— Утре идваме пак.
Гласът на Мърфи прозвуча раздразнено.
Вятърът ги блъскаше в гръб и ги тласкаше настойчиво надолу по хълма.
— Май така ще стане. — Франк въздъхна. — Сестра ми току-що я откараха в болницата. Малко преди да изляза. Първото й е. Аха. Знам я, утре ще ме чака да намина да я видя.
Тъй върви светът, помисли си Мърфи, един си отива, друг идва. Ако се изключеше собственото му в известна степен смаяно появяване на бял свят, той не притежаваше никакъв личен опит, свързан с раждането и смъртта. Нямаше смисъл да гледа на цялата тази работа в обобщен, емоционален план. Важното е резултатът.
— Разбира се, ако дойде…
Шапката на Мърфи се бе изхлузила постепенно и бе застанала на върха на главата му. Той я дръпна силно надолу, за да му топли ушите.
Порталът се затвори зад него. Потокът от коли се провираше бавно напред между високите постройки на складовете. И тук, както винаги и навсякъде, времето бе прахосвано, пренебрегвано. Но да предположим, само да предположим, че започна да се отнасям към времето така, сякаш то ми принадлежи. И вече не съм роб на времето. Тогава какво? То изведнъж се превръща в скъпоценно благо. Единственото нещо, което си заслужава да притежаваш. Дали да включа радиото да чуя новините? Да задуша гласа на мислите си? Мразя тази улица, небоядисаните й прозорци и мръсните стени. „Мразя“ е дума, която не съм използувал от дете, и сега, когато я употребих, чувствувам как ме изпълва целия, чувствувам как ме изгаря отвътре. Колко приятно е това усещане. Сигурно започвам да полудявам. Вече не искам да спасявам живота си от пълно разпадане. Дори у дома. Както е казала безсмъртната Грета Гарбо, искам да бъда сам. Свободен. Аз и моят слуга Времето. Непостижимо, преди да стане прекалено късно. Господи. Да гледаш отново великото всепобеждаващо обновление на земята, когато самите ние сме обхванати от разруха. Промяна. Необходима ми е промяна. Животът ми е в развалини.
— Първото й е.
— Каза го вече.
— Майка тръгна с нея в линейката. Така, просто за да… както се казва… нещо като морална подкрепа. Шон е в Англия. Така се казва мъжът й. Решила, че иска да го роди тука. У дома. Човек сигурно го е малко страх с първото. Майка отиде с нея. Мене ако питаш, всичко ще мине добре, нали така?
— Ти трябва да ме прикриваш. Друго от теб не се иска.
— Ще гледам да намина утре да я видя. Всъщност ако…
— Чу ли ме какво ти казвам?
Покрай тях мина малко момиченце, повело куче на каишка, и продължи надолу по хълма. Мина покрай портата и паркираната кола, след това пресече пътя и влезе в градината отсреща. Щом затвори вратата, момичето се спря и отвърза кучето. Високо в небето се трупаха огромни облаци. Слънцето почти се бе скрило. Живият плет край тях миришеше сладко.
— Чие е това дете?
— Откъде, по дяволите, мога да знам чие е това дете?
Двамата се обърнаха и отново тръгнаха бавно нагоре към ъгъла. Мъжът в колата остави книгата и включи двигателя. Някъде нанадолу по пътя се затръшна врата. Франк затършува из джоба си.
— Ще запалиш ли една?
— Не. Чу ли ме какво ти казах? Тук си, за да ме прикриваш. Нищо друго не се иска от теб. Просто да си отваряш очите на четири.
— Чудя се момче ли ще е или момиче.
Само една тънка златна ивица слънчева светлина. От запад вятърът носеше дъжд. Нощта щеше да бъде бурна.
Толкова много грешни решения съм вземал досега. Никога не потърсих у себе си смелост, нито за миг не осъзнах, че е възможно да ми бъде необходима. Ще мога ли да призова това пренебрегвано качество сега, преди да е станало прекалено късно? Ако… Просто нерви, би казала Мери. Работата те потиска. Необходима ти е почивка… трябва да се съвземеш. Точно това и ще направя. Ще се прибера у дома, ще пийна едно голямо уиски и ще се съвзема. Ще приема онова, което е решила, че трябва да приема. Жестоко и съвсем неоснователно е да хвърлям вината върху нея. Ще трябва да плащам за грешките си. А бих могъл да постъпя и по другия начин.
Той намали скоростта и спря колата край пътя.
Бих могъл. Нищо не ме спира. Бих могъл да напълня резервоара с бензин, бих могъл… Задължения, стари задължения. Липса на смелост. И още по-лошо — на надежда. Те ще ме накарат да се върна. По дяволите. Той отново се включи в потока коли.
— Всъщност все ми е едно какво ще се роди. На нея й се иска да е момченце. Дано само да бъде наред. Другото не е важно. Нали разбираш — да е наред. Едната ми леля роди едно, дето беше… е, не беше съвсем наред. Та човек винаги си има едно наум. То, момчето, вече поотрасна. Не че е зле, малко е хилаво само, нали разбираш… Иначе нищо му няма.
Наду ми главата с това негово дърдорене. Но може и да е прав, времето доста напредна. Може пък да не дойде.
Няколко едри капки дъжд, донесени от вятъра, се разпиляха по земята.
Франк се сгуши в яката на палтото си.
— Нали ти казах? Заваля.
Небето зад облаците сега бе оцветено в розово.
— Когато вечер небето е червено…
— О, за бога…
— Какво бе, Мърфи?
За миг двамата се спряха, после обърнаха гръб на залеза.
— Страх ли те е?
Те отново тръгнаха бавно надолу по улицата. Мърфи затърси цигара из джобовете си.
— Страх ли те хвана?
Той захапа цигарата.
— Май че си прав. Няма да дойде — каза той накрая. Ръката му заопипва за кибрита.
— Стана късно. Твърде късно.
Колата в долния край на улицата рязко увеличи обороти. Мърфи хвърли цигарата на земята.
— Просто ме прикривай — каза той. — И, по дяволите, не прави никакви глупости.
Патрик намали скоростта и сви по улицата. Насреща му идваше кола, която мина покрай него точно когато завъртя кормилото, за да влезе през портата.
Ще дойде пролетта, а после лятото. Нямам сили, нито воля. Ще наглася пак усмивката си. Ще подхвана отново старата си роля. Ще чакам.
Той усети присъствието на двамата мъже, които идваха надолу по алеята към него. Приближаваха сякаш съвсем небрежно, с насочени пистолети в ръка.
Колко странно, наистина колко странно…
Нямаше повече време.
Гърмежът подплаши няколко птици, които разтревожено се вдигнаха във въздуха. Далече някъде излая куче. Колата увеличи скорост и изчезна. Беше почти тъмно.
Родена в Дъндолк, Ирландия, носителка на литературната награда „Хенеси“ (1972). Мейв Кели изобразява предимно провинциалния и фермерския живот в Ирландия, изследва упадъка на патриархалните нрави, положението на жената. Традиционни по форма, разказите й се отличават със своята топлата, остроумие, мека ирония. Най-добрите от тях са събрани в книгата „Собствен живот“ (1976).
Обноските на Една по време на хранене бяха израз на съвършения й самоконтрол. Още като дете тя никога не забравяше, че не бива да се разпростира на масата, нито по някакъв друг начин да притеснява съседите си. Като домакиня никога не досаждаше на гостите си с прекалено внимание. Не настояваше и не увещаваше. Приятелите й я обичаха заради готовността да се жертвува за другите, а на масата тази жертвоготовност заблестяваше някак още по-ярко, защото на нея й сервираха последна, както впрочем бе естествено за домакиня, и винаги вземаше най-малката порция от предлаганото ястие. Бе олицетворение на аристократизма с всичките му нюанси на благородство, които забързаното механизирано общество, изглежда, бе забравило.
Да бъдеш поканен в нейната гостна на чай, поднесен в сребърен ирландски сервиз от осемнайсети век, и да забравиш, че е била изобретена галванопластиката или че изобщо съществува неръждаемата стомана — това бе преживяване, за което по-късно човек разказваше с благоговение. И ако в развеселения поглед, който отправяше иззад чаената чаша, се долавяше лека отсянка на превъзходство, това не се смяташе неуместно за жена с нейната благородна изтънченост. Тя напомняше картина от старите майстори — след грижливото нанасяне на всеки отделен пласт боя канавата бе напълно изчезнала. Завършеното произведение бе истински шедьовър, съвършено неуязвим за оскърбления, защото никога не бе излаган на подобно отношение. Когато бе пиян, мъжът й се разкисваше и започваше да славослови нейното съвършенство и да оплаква собствените си грехове. В редките случаи, когато бе трезвен, той не се интересуваше от никого, дори от нея. Бе умрял, без да разбере, че именно това отдръпване от нейното влияние, а не алкохолизмът му, я бе накарало да го мрази.
Малцината, които имаха дързостта да не споделят разбиранията на Една, никога вече не биваха допускани в кръга на приятелите й или пък биваха принуждавани да осъзнаят грешката си и от този момент нататък се съгласяваха безропотно с нейните кротко изказвани, но нетърпящи възражение мнения. Становищата й винаги бяха категорични и се основаваха на възгледите й за обществото. Благородниците (онези няколко титулувани мъже и жени, които бе познавала бегло в своята аристократична младост) бяха покварени, но имаха предимството да владеят светските маниери; буржоата бяха еснафи, nouveau riche[47]; работниците — мързеливи и тъпи. Приятелите й не смееха да я попитат към коя социална класа принадлежи самата тя от страх да не ги сметнат за досадно неоригинални, което неизбежно се свързваше с липсата на изтънченост. Във всеки случай едва ли биха получили удовлетворителен отговор, защото според собственото й мнение тя стоеше над всякакви класи, както всички културни хора, и би отхвърлила самия въпрос като неуместен. Едно от забележителните й постижения бе именно тази способност да отхвърля надменно и с унищожителна увереност нежелателните въпроси на събеседниците си. Дори само високомерният жест, който съпровождаше думите „Да не обсъждаме това сега“, бе достатъчен, за да сломи и най-упорития противник.
Когато Франк умря, тя изпита по-скоро чувство на облекчение, отколкото истинска скръб. Той отдавна се бе превърнал в бреме за нея. Човек никога не знаеше докъде може да го доведе нуждата му от алкохол. И въпреки че Една имаше доброжелателни съюзници, които го изтръгваха от най-разюзданите му пиршества, от време на време се налагаше да се намесва и тя. Необходимостта да се изправя в кръчмата лице срещу лице с пияниците, чиято недодяланост мъжът й, изглежда, предпочиташе, бе унизителна за нея. Все пак това се случваше рядко, и то само в първите години от брачния й живот, когато все още го обичаше и се тревожеше за него. Хладното надмощие, което постигна по-късно, бе просто бягство от тази обич. И дори да съжаляваше за загубата на нещо прекрасно и нежно, не го показваше. Но пък и тя никога не излагаше чувствата си на показ. Това бе част от обаянието й — удивително, нечовешко, искрящо като диамант качество, което я правеше силна и неуязвима. Приятелите й се прехласваха пред нейните качества, съседите й толкова се страхуваха от достолепното й държане, че не си позволяваха дори една иронична усмивка. Що се отнася до неприятелите й, ако бяха недодялани, те биваха изхвърляни, без дори да знаят защо; ако ли не, то имаха благоразумието да си запазят мнението за себе си.
Странно бе наистина, че жена с нейното възпитание може да се отдаде с такава страст на една игра. Тя бе запалена градинарка, но в края на краищата това трябваше и да се очаква. Съвършената градина и съвършената дама бяха напълно съвместими. Два пъти седмично идваше и един работник, за да прекопае лехите и да окоси тревата. „Моята градина е моят живот — казваше тя. — Готвя лошо (лъжа, разбира се, или поне скромно подценяване на таланта й), ненавиждам шиенето (самата истина), но без градината си просто бих умряла. Просто бих умряла.“ При тази тъжна перспектива приятелите й се впускаха да я увещават да не се отказва от заниманията си за нищо на света. „Какво ще правим без теб? Ако не си ти, ние сме загубени.“ Тя се усмихваше на думите им с привидно неодобрение, макар да знаеше, че са верни. И градината й процъфтяваше.
Играта бе шахмат. Ако беше бридж, би било разбираемо. Никоя жена не можеше да се смята за образована, без да знае да играе карти, и Една играеше бридж нелошо, но без страст. Шахматът обаче бе игра, която погрешно се смяташе за занимание, подходящо единствено за мъже и вундеркинди. Това бе още едно доказателство за нейните умствени способности. Пък и тя очевидно притежаваше значителен ум, щом бе успяла да изтръгне търговията си от бездната, в която онзи мъж я бе оставил да затъне. „Онзи мъж“ бе наследил мрежа от магазини за платове из цялата страна, но когато умря, вече му бяха останали само два градски клона. Тях Една върна към живот. Те й осигуряваха добър доход, като в същото време й спестяваха противната суетня. „Напълно достатъчни са ми — казваше тя. — Сега съм по-добре от всякога. Парите са долно нещо, ала са необходими. Следя как вървят нещата, но не се меся прекалено много. За щастие управителите ми са хора, на които може да се разчита. Така ми остава време за по-важни работи.“
Интересът й към шахмата се зароди най-случайно. На един търг Една купи старинна маса за шев и в нея откри комплект дървени фигури, изработени в стил „Стаунтън“. Тя често се бе възхищавала на красивите фигури от слонова кост, изработени така изящно от някой източен майстор, но тъй като те нямаха чисто практическо приложение, нито пък бяха изцяло декоративни, инстинктът й на естет не й позволяваше да ги приеме напълно. Всъщност тя с удоволствие спираше поглед върху фигурите, подредени на масата в салоните на своите приятели. Комплектът „Стаунтън“ й се нравеше със своята сурова непретенциозност. Една вечер, когато мъжът й се прибра много късно и бе по-пиян от обикновено, тя извади фигурите и дълго и безцелно ги въртя из ръцете си. На другия ден си купи ръководство за начинаещи.
Шахматът се превърна за нея в мания. Дори нощем, в леглото, тя сякаш виждаше как фигурите се движат по тавана. Диагоналът на офицера, подскокът на коня, равномерната крачка на пешката просто я очароваха. „Бам, бам“ — шепнеше тя с възторг, когато успееше да сдвои двата топа за окончателния удар. С царицата играеше рядко. Подобна мощ според Една нарушаваше хармонията. Да побеждава с царицата, не й доставяше никакво удоволствие. Мечтаеше за противник, върху когото да изпита уменията си. Но такъв човек нямаше. Приятелите й играеха само бридж; мъжът й вегетираше, а не след дълго, когато падна с кола в реката и се удави, престана да прави дори и това.
След трийсет години семеен живот Една отново бе свободна. На петдесетгодишна възраст тя бе вдовица, не съвсем млада, но не и стара, с привлекателна външност и ако не богата, то поне напълно осигурена. Не се чувствуваше самотна, защото отдавна бе привикнала към това малко неудобство. Но беше останала някаква празнота. Докато бе жив Франк, между нея и него зееше пропаст, но със смъртта си той сякаш бе повлякъл след себе си последното нещо, което даваше смисъл на съществуването й. Вече нямаше за какво да се тревожи, нямаше за какво да бъде съжалявана. Приятелите едва ли биха могли да й съчувствуват за загубата, тъй като мъжът й съвсем очевидно бе единствено източник на страдания за нея. Тя започна да прекарва още повече време над шахматната дъска. Отново и отново изучаваше дебютите, ендшпилите, знаменитите партии на шахмайсторите, задачите и етюдите от шахматните списания. Накрая събра смелост и стана член на един шахматен клуб.
Още в първата партия жребият я изправи срещу клубния шампион. Тя го разгроми в девет хода. Другите членове се засмяха и отдадоха успеха й на късмета, който съпътствува всеки новак. Шампионът не бе напълно сигурен в това и я помоли за реванш. Предаде се на четиринайсетия ход, когато изгуби царицата си и положението му стана безнадеждно. След тази партия тя се прибра у дома, като по пътя пееше тържествуващо в колата. В къщата цареше весела празнота и тя заключи гаража, градинската порта и външната врата с гордостта на пълновластен господар.
— Всичко това е мое — каза тя. — Целият свят е мой.
Приятелите й започнаха да казват, че тя все пак сигурно е обичала Франк. Единствено скръбта би могла да я доведе до тази мания, да занемари дори градината и къщата. Поканите за следобеден чай бяха преустановени. Една броеше дните, дори часовете до сбирките на клуба. И не защото побеждаваше винаги. Тя също имаше своите неуспехи, но тези партии губеше бляскаво, с финес, необичаен за един провинциален клуб. Членовете на клуба започнаха да се гордеят с нейните изключителни качества. Всяка партия между нея и шампиона привличаше ентусиасти от цялата околност. Дори по време на самата среща Една владееше нервите си до съвършенство. Нейната спокойна, обективна преценка за всяка отделна партия бе ненадмината. Нейната находчивост и дързост, рисковете, които поемаше, жертвите, които правеше, за да завоюва по-изгодна позиция, предизвикваха всеобщо възхищение. Старите й приятели потънаха в далечното безрадостно минало. Новите приятели я въведоха в своето удивително царство на младостта, жизнелюбието и приключенията.
— Забелязваш ли — каза най-старият член на клуба, — че тя винаги жертвува царицата си, преди да матира? Струва ми се, че досега не съм я видял да матира с царицата.
— Да не би да намекваш за някакви фройдистки комплекси? — засмя се шампионът.
— Едно нещо само искам да ти кажа, Боб — не прие шегата му най-старият член. — Не обръщай внимание на царицата и и ще имаш по-добри резултати. Всеки шахматист си има слабо място. Почти съм сигурен, че нейното е именно тук. Царицата, кой знае защо, я смущава.
Бе краят на сезона и шампионът печално броеше загубите си.
— Без съмнение тя е блестящ шахматист — отбеляза той. — Мисля, че просто има дарба. Не виждам как бих могъл да взема превес над нея. Винаги съм смятал жените за слаби шахматисти, може би защото са прекалено емоционални. Или пък защото са твърде практични, за да се посветят на подобни безполезни занимания. При това жените не се славят с особени способности за абстрактно мислене.
— Глупости — отвърна най-старият член. — Научи една маймуна да свири на пиано и току-виж, я обявили за нов Бетховен. Намери слабото й място и ще я победиш.
— Е, не се знае — каза Боб. — Пък и едва ли ще бъде честно. Тя е вдовица и е доста по-възрастна от мен. Струва ми се малко подло да търся слабото й място.
— Такива са правилата на играта. Мъжка решителност за борба, готовност да използуваш всякакви средства — това е същността на шахмата. Защо не опиташ да цъкаш през зъби като стария Бренан навремето? Това може да я извади от равновесие.
— Ти наистина си бил подлец, Чарли — отряза го Боб. — Аз обаче няма да играя по тези правила.
— Тогава ще продължаваш да губиш. Или може би предпочиташ да бъдеш победен от една жена, която има повече пари, отколкото е полезно за нея, и която принуди мъжа си да се пропие! Аз го познавах навремето. Свястно момче беше. Разочарован съм от теб.
Боб извърна глава.
— Ти играй по твоите правила — каза той, — аз ще играя по моите.
Когато Боб слезе по стъпалата пред сградата на клуба, тя отключваше колата си. За миг той се поколеба, после я повика. Тя вдигна глава и го погледна въпросително.
— Чудех се дали бих могъл да ви предложа да пийнем по нещо. — Отказът й бе учтив и мигновен. — Тогава може би едно кафе? — Тя вдигна вежди и той изведнъж се почувствува млад и неуверен. За миг изразът на лицето й се смекчи и тя вече не изглеждаше нито така неподвластна на времето, нито така уверена в себе си. — Моля ви — настоя Боб. — Моля ви, приемете!
— Добре тогава — съгласи се тя весело. — Ще ми бъде много приятно. Вие пеш ли сте или с кола?
— С колело — каза той. — Не ползувам кола.
Това я заинтригува.
— По стечение на обстоятелствата или по принцип? — попита Една, но без да изчака отговора му, добави: — Нищо чудно тогава, че изглеждате толкова свеж и красив. Ако искате, можете да сложите колелото си в багажника. Ще ви спести необходимостта да се връщате по-късно, за да го вземете.
Като по чудо, но съвсем на място тя извади найлонова връв и двамата здраво завързаха велосипеда.
В колата той крадешком започна да изучава профила й. На младини трябва да е била красива жена. Чертите й все още подсказваха това. Неочаквано го прониза чувството на съжаление, че не я е познавал още тогава и че сега бе с десет години по-млад от нея. Привлекателна, финансово осигурена жена, която може да играе шах, тя бе добра партия.
— Женен сте, нали? — попита тя любезно.
— Не. — Той й хвърли бърз поглед, за да разбере дали отговорът му я е зарадвал. По лицето й не се забелязваше нито следа от интерес. Той въздъхна.
— Няма защо да го казвате с такъв отчаян глас — отбеляза тя. — На вас по-скоро ви е провървяло. Семейният живот съвсем не е идилия.
Той отново й хвърли бърз поглед. Без съмнение по лицето й се четеше гневна горчивина.
— Е — каза той, — предполагам, че в крайна сметка всичко зависи от партньора. Някои хора изглеждат доста щастливи. Имам познати, които наистина случиха в брака. Понякога им завиждам. Самотата на неженения е тъжно нещо.
— Самотата на женения е не по-малко тъжна — отвърна тя. — И тази самота е далеч по-лоша. Никога не се женете единствено за да избягате от самотата. Повярвайте ми и помнете моя съвет.
Тази изповед и съветът й го изненадаха. Тя изведнъж му стана симпатична.
— Вие сте истински спортсмен. Зная, че не ви е било никак лесно да претърпите поражение от един новак, при това жена. Мога да си представя какво говорят другите членове.
Той се поколеба за миг, а после, без сам да знае защо, й разказа как най-старият член го бе посъветвал да потърси слабото й място. Искаше му се да си прехапе езика от яд. Беше проиграл едно вероятно предимство, а отгоре на всичко сигурно я бе настроил против себе си.
— Може би е прав — отвърна тя безучастно. — Защо не опитате? Той, естествено, не ме обича много и не е трудно да се досети човек за причината. Струва ми се, че беше близък приятел на моя съпруг. А старите приятели никога не се забравят. Може би ме смята виновна за смъртта на Франк и за начина, по който живееше. А може би наистина съм виновна. Обичах го броени дни. Мразих го дълги години. Сега почти се радвам, че умря. Но дори и да не се радвах, пак не бих пропиляла живота си в празни самообвинения, че той пропиля своя. Ей богу, и без това вече съм пропиляла достатъчно. Никога няма да обичам отново. Мисля, че вече просто не съм способна на това. И ако смятате, че със своята откровеност съм ви дала ключ за разгадаване на личността ми — нещо, което може да ви помогне при следващата ни партия, — е, тогава, желая ви успех.
Той не се сдържа и се разсмя на последната й небрежно подхвърлена забележка, а само след миг тя също се разсмя. Докато пиеха кафе, те продължаваха да се усмихват един на друг. Когато заключваше градинската порта и вратите у дома, тя все още се усмихваше.
Приятелите им наблюдаваха смаяно все по-задълбочаващата се връзка между тях. Най-старият член не можеше да скрие отвращението си. Сега вече Боб и Една играеха шах в нейната гостна и тя не го побеждаваше толкова често.
— Защо жертвуваш царицата си по този начин? — попита я той.
— Аз не я жертвувам — отвърна тя. — Просто я отстъпвам. Разликата е значителна.
— Все пак мисля, че това е грешка — каза той. — Зная, че обичаш да дебнеш с офицера и да нанасяш прословутия удар по диагонала, но ако трябва да играеш с някой наистина силен шахматист, не можеш да си позволиш да останеш без царица.
— Почти всичките ми загуби досега — каза тя — се дължат именно на желанието ми да запазя царицата. Записах се за участие в следващия открит турнир на клуба. Там най-добре ще си проличи дали съм права. Повечето хора стават невнимателни, след като противникът им жертвува царица. А когато е невнимателен, човек прави грешки. Аз обаче никога не греша.
— Никога? — попита той, като си помисли за Франк.
— Вече не. — Тя го погледна със смразяваща хладина. — Вече никога не греша.
Необяснимо защо, по гърба му полазиха тръпки.
Боб не пожела да участвува в открития турнир.
— Искам да помагам на Една — сви рамене той, когато най-старият член изрази учудването си. — Тя страшно се е запалила. Пък на мен вече ми мина времето.
— Наивник си ти — каза най-старият член. — Пълен наивник. Ей тук те държи тя, ей тук. — Той сви дланта си в шепа.
Боб поклати глава.
— А ти си един озлобен старец, който търси повод да се заяжда с Една само защото е бил приятел на Франк.
— Виж какво, за Франк може и да греша. Той от край време си беше слабохарактерен, дори преди да я срещне. Но в нея има нещо толкова… по-добре да не го казвам. Имам чувството, че ако се ръкувам с нея, дланите й ще бъдат студени и лепкави. Като риба. Студенокръвна.
Сега вече Боб се ядоса.
— Престани да се занимаваш с нея! И изобщо — какво, по дяволите, знаеш ти за нея!
— Това, че е десет години по-стара от теб — извика най-старият член, когато той вече се отдалечаваше. — Това зная за нея.
По-късно Боб и сам не бе сигурен дали единствено отвращението му от злобата на Чарли не го бе накарало още същата вечер да направи предложение на Една. Но той помнеше с положителност собственото си чувство на облекчение, сякаш нечия ръка го бе сграбчила само миг преди да полети в пропастта, когато тя каза:
— Много мило от твоя страна, Боб, но все пак отговорът ми е „не“. Поне засега. Може би след време. Но тогава аз ще бъда още по-стара и вече наистина ще е прекалено късно и за двама ни. Най-добре просто да забравим за това. Научих се да превъзмогвам тази самота, но онази, другата… не бих искала да я изпитам отново; а освен това едва ли съм най-подходящата съпруга за теб.
Той не намери достатъчно смелост или може би неискреност, за да започне да я увещава, и дори му се стори, че тя го погледна с нескрита ирония, сякаш друго от него не можеше и да се очаква. „Да го вземат мътните онзи стар дявол — помисли си Боб с яд. — Той докара нещата до това положение със своята злоба. Вместо да се занимава с личния ми живот, ще стори по-добре да си седи у дома пред камината и да предъвква шахматни задачи. Още следващия път, като го видя, ще му го кажа право в очите.“ После се обърна към Една:
— Възрастта, както и всяко друго нещо, е относително понятие.
— Относително спрямо какво? — попита тя. — Или може би ще ми предложиш да поемем на космическо пътешествие? Не, Боб, ние ще си останем на тази планета, а колкото до стареенето, то не ме тревожи. В някои отношения дори сега се чувствувам по-млада от всякога и в известна степен това е благодарение на теб. Всъщност главното е не толкова че аз съм прекалено стара за теб, колкото че ти си прекалено млад за мен.
Необяснимо защо, в този момент той се почувствува ограбен, сякаш с отказа си тя го бе лишила от някакво вълнуващо преживяване. Незрял, неулегнал четирийсетгодишен ерген, на когото току-що са отнели последната възможност да възмъжее.
Откритият турнир продължи два дни. Както се и очакваше, Една се представи добре. На финала тя трябваше да играе с един седемнайсетгодишен младеж, който нямаше какво да губи в тази среща, но за когото една победа би означавала много. По природа весел и общителен, той бе насърчаван от цяла тълпа млади привърженици. Една не бе така невъзмутима, както обикновено. Юношеската му дързост сякаш я изваждаше от равновесие. Тя седеше напрегнато пред шахматната дъска и пръстите й нервно барабаняха по масата. Той не бе от онези млади хора, които би срещнала при нормални обстоятелства в живота си, и съвсем очевидно не бе нито впечатлен, нито смутен от аристократичния й вид. Самоувереността му бе направо унищожителна. Още по-унищожителна обаче беше неизчерпаемата му веселост. Той явно гледаше на случая с пълно пренебрежение. Дори самият Чарли бе толкова подразнен от неговото лекомислие, че започна открито да подкрепя Една:
— Използувай я тази царица. За какво мислиш, че стои там? Момчето играе добре. При това не се спира пред нищо, което го прави още по-опасен. Все едно, че за него правилата на етиката не съществуват.
— Може би точно в това се крие слабостта му — засмя се тя, благодарна на Чарли за неочакваната подкрепа.
Те седяха един срещу друг пред дъската — хора с различна възраст, пол, произход и житейски опит, две пълни противоположности. Началните ходове бяха играни бързо и без сериозно обмисляне. Но когато двете страни си размениха първите пешки и фигурите започнаха да напредват, въздухът над масата сякаш се наелектризира. Една, която играеше с лишените от инициатива черни фигури, размени кон за офицер и когато вдигна очи, срещна гневния поглед на Чарли. Тя се прозя леко, изискано потупвайки с ръка полуотворената си уста. Той се обърна към Боб и измърмори:
— Прави го само за поза. Нервна е като дива котка. Това момче ще я направи на пух и прах. И тя напълно си го заслужава.
— Мисля, че наистина губи позиции — съгласи се Боб. — Този младеж, изглежда, ще я накара да плати за грешките си. Под привидното му лекомислие всъщност се крие изключителна агресивност. Но кой знае? Може би у нея също има стаена агресивност.
— Най-после и ти го призна — изсумтя Чарли. — Не познавам по-агресивна жена от нея. Външно овладяна, но отвътре клокочи. Може би тъкмо затова не иска да играе с царицата. За нея тя сигурно е кутията на Пандора.
— Говориш много загадъчно — отвърна Боб. — Това е просто една игра.
— И това го казваш ти, човек, който й е посветил повече от двайсет години! Нищо чудно тогава, че яде такъв пердах от Една. Шахматът е всичко. Животът и смъртта, доброто и злото. Дори Сатаната играе шах, вярвам, че поне това знаеш. Когато човек съгреши, Дяволът му обявява шах и ако грешникът не успее да отбие атаката със своето разкаяние, Дяволът казва: „Мат, приятелю!“ и го отнася в ада. Отгдето спасение няма.
Последните думи бяха произнесени с мелодраматично мрачен глас. Лицето на Чарли бе придобило присмехулно сатанински израз и преди отново да обърне поглед към шахматната дъска, той подигравателно сложи два пръста на темето си, подобно на рога.
Една седеше на стола, облегната назад и със затворени очи. Младежът отегчено отри нос с опакото на ръката си и се прозя. При звука на издишания въздух Една внезапно се наведе напред и каза:
— О, извинете! Аз ли съм на ход?
Младежът решително протегна ръка към дъската и игра царица на Г1. Тя погледна часовника върху масата, после вдигна очи към Чарли. На него му се стори, че долови в тях лека усмивка, и се наведе над рамото на противника й, за да разгледа по-добре разположението на фигурите.
— Много ви моля! — каза младежът. — Пречите ми да се съсредоточа.
Както раздразнението, прозвучало в гласа на момчето, така и самото признание бяха напълно неочаквани и докато един разпоредител настойчиво дърпаше Чарли по-далеч от масата, той успя да огледа дъската. После излезе, за да потърси Боб, и го намери да пуши усамотен в съседната стая.
— Прав си — каза му той. — Това е просто една игра. Печели само победителят.
Откъм залата долетя бурен изблик на радостни възгласи. Чарли се втурна вътре, следван от Боб, и двамата видяха, че младежът приема поздравления от тълпата; Една седеше тихо на мястото си, с все същата усмивка на устните.
— Какво направи, за бога? — не успя да сдържи гнева си Чарли. — Беше ти в ръцете. И ти знаеше, че ти е в ръцете.
— Това е просто една игра — каза тя. — А игрите са за децата.
— Предложила си му царицата, но той не е приел жертвата — досети се Чарли. — Знаех си, че някой ден ще се провалиш с тази царица. Жалко, много жалко!
Тя разпери ръце и каза кротко:
— Всеки може да сгреши.
Боб покровителствено хвана едната й ръка между дланите си и каза:
— Ти си напълно права. Това наистина е просто една игра. Ела с мен да пийнем нещо.
Неочаквано Една се усмихна и на двамата.
— С удоволствие — каза тя и остави Боб да я изведе от залата, сложил собственически ръка на рамото й.
Чарли понечи да тръгне след тях. После се спря.
— Е, това е то — заключи той. — Ето че и теб те матираха, моето момиче.
Родена в Лондон. Привлича вниманието на читателите още с първия си роман, „Повелителят на тресавището“ (1964), и оттогава почти през година публикува по една нова книга. Най-известните от тях са сборниците с разкази „Оръдия на злото и други разкази“ (1979), „Спуснатата завеса и други разкази“ (1976) и романите „Да се боиш от нарисуван дявол“ (1965), „Някои лъжат, други мрат“ (1973), „Присъда, въплътена в камък“ (1977) и др. Удостоена е с наградата „Едгар Алан По“ (1975) за криминален разказ и наградата „Златен кинжал“ за 1977 г. Последният й роман „Зловещите гарвани“ е издаден през 1985 г.
Писателката използува криминални сюжети, защото това й дава възможност да изследва промените, които настъпват в психиката на човека под въздействието на страха, насилието и ужаса.
Вярно е, че не беше минал нито ден, без да мисли за нея, освен в годините на средната си възраст. Тогава се бе увличал по други жени, но никоя не обикна толкова, че да я направи своя втора съпруга. Прехвърлил вече петдесетте, споменът за нея го връхлетя с предишната си сила. Гледаше как другите мъже се примиряваха със средната възраст, очакваха старостта с любещи съпруги до себе си и си казваше: „Ех, Катерин, Катерин…“
След като тя го напусна, той никога вече не работи и не живя в родината си. Компанията, която го нае, го пращаше по всички краища на света. Години наред прекара в Южна Америка, Африка, Антилските острови, като се връщаше само по време на отпуск, и то невинаги. Все пак имаше намерение, когато се пенсионира, да се прибере у дома. Затова именно през една от тези отпуски си купи къща. Тя беше в града, където и двамата бяха родени, но той избра квартал, възможно най-отдалечен от този, в който тя бе заживяла с новия си съпруг, и далеч от мястото, където някога бяха живели заедно, тъй като по времето, когато я купи, мисълта за Катерин бе започнала да го спохожда всеки ден.
На шейсет и пет се пенсионира и се завърна в родината си. Взе самолет, а насъбралите се вещи изпрати по море. Между тях беше и пистолетът, купен от самия него преди четирийсет години, с който бе смятал да се застреля, ако усети, че животът му става непоносим. Но дори тогава не стигна до крайност. Ядът, който изпитваше, и омразата, която хранеше към нея, го крепяха, така че никога дори не зареди малкия неупотребяван автоматичен пистолет.
Беше зима, когато се завърна, мрачна и влажна и много по-студена, отколкото в спомените му. Снегът заваля и той се затвори вкъщи, седеше си на топло, с никого не се виждаше. Пък и нямаше с кого, познатите му или бяха заминали отдавна, или бяха измрели.
Трите големи сандъка с багажа му пристигнаха — толкова бе успял да натрупа за четирийсет години, три сандъка, пълни с всевъзможни дреболии — и той ги разопакова с любопитство. Сам бе прибрал единствено пистолета, слугата му се бе погрижил за всичко останало. Натъкна се на неща, които отдавна бе забравил, че притежава, книги, дребни антикварни предмети, а в плик, който мислеше, че е унищожил в онези първи дни след раздялата, намери всичките й снимки.
Една вечер в началото на пролетта той разглеждаше тези снимки. Жената, която идваше да му чисти, бе внесла в стаята тумбеста саксия със сини зюмбюли и въздухът бе наситен с тяхното тежко упойващо сладникаво ухание. „Катерин, Катерин…“ — мълвеше той и прехвърляше снимките. Ето я в тяхната градина, на брега на морето, косата й, развята от вятъра. Колко различен щеше да бъде животът му, ако тя беше останала при него! Ако той бе играл ролята на добродушен съпруг, преглътнал обидата, примирил се, простил. Ала как би могъл да го понесе? Как би могъл да я задържи, като знае, че е бременна от друг?
От мириса на зюмбюлите му призля. Пъхна снимките обратно в плика, но въпреки дебелата кафява хартия той като че ли продължаваше да вижда лицето й. Тя беше малко по-възрастна от него — сега сигурно наближаваше седемдесетте. Навярно е стара, грозна, може би и дебела, скована от артрит, някога стегнатите страни увиснали, очите хлътнали сред бръчки, източената бяла шия набраздена, лъскавата кестенява коса побеляла. Сега никой мъж не би я пожелал.
Той стана и се вгледа в огледалото над камината — не се е променил много, не е и остарял. Поне така твърдяха всички. Той, разбира се, не беше и преживял много, а именно животът състарява. Не беше плешив, по-слаб, отколкото на двайсет и пет, очите му все така мечтателно блестяха, пълни са надежда. Тя беше с четири години по-възрастна от него и тази разлика би проличала, ако сега застанеха един до друг.
Може би е починала. Той се губеше в догадки. Не бе чул нищо след съдебното решение за развода и женитбата й с онзи мъж. Олдред Сидни. Може би Олдред Сидни е покойник, а тя вдовица. Спомни си колко силно му въздействуваше това име при различни обстоятелства, какви бурни чувства предизвикваше:
„Да ви запозная с новия директор Сидни Робинсън.“
„Заминаваме за Австралия, по-точно за Сидни.“
„“Камерон и Сидни" — недвижими имоти. Фирмата е на вашите услуги."
Дълго време трепваше, щом чуеше да се споменава „Сидни“ — новото й фамилно име. Недоумяваше как хората могат да го произнасят така безучастно. Мина му през ума, че сега Олдред Сидни бе на не повече от седемдесет; нямаше основание да предполага, че е умрял.
„Познавате ли Катерин и Олдред Сидни? Живеят на номер 22. Възрастни, да, семейство. Така силно са привързани един към друг, толкова са мили.“
Катерин едва ли живее на същото място, та това са четирийсет години. Той влезе в антрето и взе телефонния указател. Миг-два седя неподвижен, книгата лежеше в скута му, наложи си да диша дълбоко, за да успокои ускорените удари на сърцето си. Отвори указателя на буква „С“. Олдред е толкова необичайно име, едва ли има друг Олдред Сидни. Не го откри, въпреки че имаше много абонати с име О. Сидни, чиито адреси не му говореха нищо. По-късно се мъчеше да си обясни какво го бе накарало да продължи да чете имената, да остави погледа си да шари между редовете и да попадне на нейното име — ясно и недвусмислено: нейното — Сидни, Катерин, Аурора Роуд 22…
Не е умряла, все още живее там, телефонът е на нейно име. Олдред Сидни сигурно не е между живите. За какво му беше да отваря указателя! Вече съжаляваше. Прекара една почти безсънна нощ, а когато на сутринта се събуди от леката дрямка, името й трептеше на устните му: Катерин, Катерин…
Представи си как й се обажда: „Катерин?“ — „Да, на телефона. Кой е, моля?“ — „Не ме ли позна? Опитай се. Години минаха оттогава, Катерин.“
Във въображението му такъв разговор бе напълно вероятен, но не и в действителност. Едва ли ще я познае по гласа. Срещне ли я на улицата, ще я отмине. В десет часа изкара колата и се отправи на север, мина реката и пое нагоре из предградията. Преди четирийсет години мястото, където тя живееше, бе извън града, отделяха го поля и гори.
Премина по нови улици, цели квартали му бяха непознати. Ако не носеше карта, нямаше да знае къде се намира. През тези четири десетилетия полята и горите бяха изтикани и се гушеха в покрайнините на малкото градче, превърнато в предградие. Най-сетне се озова на Аурора Роуд. Никога преди не беше идвал тук, къщата й също му беше непозната, макар че на всяка карта безпогрешно би намерил улицата, като че ли името й бе написано с червени букви, за да гори в съзнанието му.
Ето я пред очите му. При мисълта, че е вече тук, че домът й е пред него, му се зави свят. Затвори очи и захлупи лице върху волана. После се извърна към малката спретната къща. Боята отвън беше ярка, нова, а входната врата отпреди петнайсет години бе заменена от масивна дъбова врата, издадената напред ниша бе превърната в еркер. И все пак къщата му се видя неугледна и жалка. Вътрешно се надсмя над покойния Олдред Сидни, несъумял да осигури нещо по-добро за жена си.
Ами ако застане на вратата и позвъни? Не би го сторил. Ударът би я сразил. Той самият бе отдавна готов за такава среща. Тя обаче бе неподготвена да застане лице в лице с този бивш свой съпруг, по чиято външност годините почти не бяха оставили отпечатък. Някога с радост би вкусил плодовете на подобна жестокост, това щеше да бъде неговото отмъщение. Представяше си как се изправят един срещу друг: той — хубав, запазил външността си мъж, по чиито страни все още личи загарът на тропиците, със стройно и стегнато тяло, а тя — грохнала стара жена, натежала, побеляла и повехнала. Въздъхна. Всякакво желание за жестоко отмъщение го бе напуснало. Сега, напротив, искаше да бъде милостив, да бъде добър. Не беше ли висша проява на доброта и милосърдие да пощади спокойствието й? Да отмине къщата и да я остави на дребните радости на старостта.
Отново запали колата и се отдалечи. С изненада откри, че Аурора Роуд се намираше на границата с отстъпващата пустош, паважът и сивият бордюр на тротоара свършваха в полето. На младини сигурно се бе разхождала там понякога — по същата пътека в сянката на дърветата. Той излезе от колата и сам тръгна по пътеката. Не след дълго съзря в далечината влак, който ту се появяваше, ту се скриваше сред зелени ливади, дървета, скупчени червени покриви, докато се натъкна на табела, сочеща пътя към гарата. Навярно оттук бе минавала и тя, за да посрещне Олдред Сидни след работа.
Седна на груба пейка край пътеката. Пред очите му се откриваше прелестна гледка, пощадена от цивилизацията. Къщи почти не се забелязваха. Тревата бе свежозелена и чиста, в крайпътните шубраци проблясваха белите цветове на джанките, чийто мирис достигаше тръпчив и по-остър от уханието на зюмбюлите. Времето бе необичайно топло, грееше слънце. Земна пчела прелетя като спомен от миналото лято. Той отпусна глава назад и заспа.
Споходи го неприятен сън — спомен от далечната младост, когато той беше още момче, а тя почти зряла жена. Както и тогава тя му каза направо, без срам и свян, че детето, което носи, не е негово. В съня тя му се присмя, въпреки че не помнеше да го е направила в действителност, разбира се, че не. Стресна се и се събуди. В първия миг не разбра къде се намира, край него минаваха хора и разговаряха — сигурно те го бяха събудили. Той стана, върна се по пътеката и се качи в колата.
През цялата седмица се канеше да й позвъни. Страстно жадуваше да я срещне. Като че ли беше отново влюбен, във властта на безумни копнежи, неподозирани страхове, странни приумици. Един ден си каза, че ще й се обади следобеда точно в четири, когато часовникът удари четири, ще брои до десет и ще набере номера. Ала когато настъпи часът, той преброи до десет, но ръката му, сякаш парализирана, отказа да посегне и да вдигне слушалката. Какво толкова му пречеше да позвъни по телефона на една остаряла жена, която някога му е била близка?
На следващия ден късно следобед отново се озова на Аурора Роуд. Срещна три възрастни жени, които вървяха заедно, но не по посока към нейната къща, а като че ли оттам идваха. Едната от тях не беше ли тя?
И в трите лица — едното бледо и набръчкано, другото румено и стегнато, третото восъчножълто и отпуснато — той потърси чертите на своята Катерин. Наблюдаваше походката на всяка и се опитваше да разпознае нейната. Една от жените беше във виненочервено палто, нахлупила върху сивите си коси безформена и жалка касторена шапка в същия цвят. Някога това бе любимият цвят на Катерин, носила го бе на сватбата си с него, а навярно и на сватбата с О. Сидни. Но това не беше тя, защото, като се приближи, надзърна в колата, погледите им се срещнаха, и толкова.
Мина време, той подкара по улицата, после спря, остави колата и тръгна по пътеката. Тревата бе осеяна с посипалите се цветове на джанките, глогът напъпваше. Лъчите на слънцето едва проникваха през белите облаци. Този път не седна на пейката, свърна встрани и тръгна под дърветата, сухата трева пружинираше под краката му. Отдалече се разнесе пухтенето на влак.
Не очакваше, че толкова много хора ще поемат от гарата по този път. За по-малко от две минути се размина с десетина души. Даде си вид, че не се разхожда безцелно — за здраве, да речем, — защото какво ли щяха да си помислят те, като го срещнат под дърветата без другар, без блок за рисуване под мишница, дори без куче. Отмина и последният, или поне на него така му се стори. В този момент долови тихи стъпки, сякаш някой ходи с леки обувки по сух пясък.
По-късно щеше сам себе си да убеждава, че е разпознал вървежа й. Честно казано, в момента не беше съвсем сигурен, не смееше да допусне подобна мисъл, не се доверяваше на собствената си памет. Тя се появи внезапно — изникна от тунела дървета, скриващ пътеката. Вървеше към Аурора Роуд и мина покрай него на не повече от десет метра. Онемял, замръзна на мястото си, стоеше като закован. Имаше усещането, че и най-малкото движение ще му струва живота. Тя не бързаше, стъпваше меко, пружиниращо, такава я беше запомнил; леко и спокойно носеше товара на годините си, както бяха леки стъпките й върху пясъка; косата й — прошарена, стройната й фигура — малко понапълняла. Забелязваха се очертанията на двойна брадичка, фините й черти бяха някак загрубели, но само това. Той бе съхранил нещо от младостта си, но и тя също — сякаш в името на този миг.
Искаше да надникне в очите й, сини като зюмбюли, но тя гледаше право пред себе си, скоро се скри зад завоя на пътеката и се изгуби от погледа му. Той с мъка се добра до пейката и седна. Чудото беше станало, просто невероятно! Представял си я бе стара, а я виждаше млада, спомни си, че винаги го бе изненадвала. Каква разнолика, удивителна жена!
Беше слязла от същия влак. От работа ли се връщаше? На тази възраст? Нищо чудно. Защо пък не. Сидни е покойник и без съмнение я е оставил с оскъдни средства. Сидни покойник… Представи си, че отново я ухажва, прощава й, спечелва я.
„Съгласна ли си да се омъжиш за мен, Катерин?“ — „Държиш ли на мен все още — след всичко, което се случи?“ — „Всичко беше само един дълъг лош сън…“
Ще я приеме в своя дом, заедно ще прекарват вечерите, заедно ще пътуват, тя отново ще бъде негова съпруга. Пред приятелите ще се шегуват: „Откога сте женени?“ — „Миналата седмица се навършиха две години, откакто сме женени, а другия месец — четирийсет и пет от сватбата.“
Въпреки всичко няма да й позвъни. И утре по същото време ще седи на пейката, ще чака тя да мине край него и да го познае.
Преди да излезе от къщи, дълго се вглежда в своите стари снимки, прибрани заедно с нейните. На тях беше по-пълен и не носеше очила. Прокара ръка по високото си открито чело и се запита защо на снимките то изглежда толкова ниско. Модата в мъжкото облекло не беше наложила големи промени. Спортното му яке много приличаше на онова, което бе носил по време на сватбеното им пътешествие.
Тъкмо излизаше, когато го лъхна тежката гнилост на миризма на прецъфтелите зюмбюли. Тъмносини цветове с тъмносиньо ухание… Без да се замисли, прекърши цветовете и ги хвърли в кошчето.
Ясният ден го накара да свали гюрука на колата. Когато стигна Аурора Роуд, полето и пътеката, махна очилата и ги пъхна в джоба си. Без тях не виждаше много ясно и като тръгна, от време на време се препъваше.
Пейката беше свободна, той седна по средата. До ушите му достигна тракането на влака, после го видя да се носи покрай бухналите корони на дърветата, покрай ъгловатите червени покриви и подредените зелени градини. Очакваше този влак да му донесе щастие за цял живот. Ами ако тя невинаги пътува с него? Ако вчерашното й появяване е било случайно и тя не се е връщала от работа, а от гости?
Нямаше време да си отговори — пътниците започнаха да минават край него по един, по двама. Сториха му се по-малко, отколкото вчера. Чакаше, вкопчил ръце една в друга, а когато тя се приближи, за малко да я изпусне — толкова тихи бяха стъпките й.
Без очила зрението му беше толкова слабо, че я видя като в мъгла — безплътен дух на жена, призрачно видение. Беше убеден, че не греши — позна отривистите й движения, енергичната й походка, непроменена от възрастта; непроменено бе и неповторимото й излъчване, което той би усетил дори лишен от зрение и слух.
Отново се разтрепери, но когато тя наближи, се овладя, впери очи в нея, надигна се от пейката. Сега вече и тя го погледна. Беше изминала разстоянието бързо, лицето й изведнъж застана на фокус — той прочете слисване, подозрителност, която прерасна в доловима тревога. Въпреки всичко беше сигурен, че го е познала. Понечи да каже нещо, гласът му прозвуча дрезгаво:
— Не ме ли позна?
Тя побърза да се отдалечи, затича се. Не вярвайки на очите си, той зяпна подире й. Откъм гарата се зададе някакъв мъж — премина тунела от дървета и скоро я настигна. И двамата се обърнаха, като си говореха. В този миг той чу гласа й, малко променен от възрастта, малко по-остър, отколкото при първата им среща преди повече от четирийсет години. Притиснал глава с ръце, той стана от пейката и тръгна сред дърветата. Беше го погледнала, сякаш го бе познала, после му обърна гръб.
Едва се добра до дома си, сразен от мисълта, която дори не му бе дошла наум, когато се пенсионира — той нямаше за какво да живее. През последната седмица бе живял заради нея, с надеждата отново да я спечели. Потърси малкия автоматичен пистолет, зареди го, сложи предпазителя и го огледа. Реши, че ще й пише какво е намислил — докато тя получи писмото, всичко ще бъде свършено — или по-добре да я види още веднъж, ще я принуди, ако трябва, и след това ще го направи.
Още на другия ден към пет и половина следобед спря колата пред нейната къща на Аурора Роуд. Тя щеше да се появи всеки момент. Той седеше в колата и чувствуваше как пистолетът издува джоба му. Не след дълго се появи мъжът, който я беше застигнал предишния ден, но сега беше сам, премина по Аурора Роуд и свърна в една от преките.
Тя закъсняваше. Остави колата и тръгна да я търси, защото не можеше да понася повече своето бездействие, болката, напрежението, от което му прилошаваше. Ужасеното й лице беше непрекъснато пред очите му — отвращението й от него, прераснало в страх.
Някакъв влак затрака зад короните на дърветата и червените върхове на покривите; чу го да спира на гарата. Дали и вчера зелените багри бяха така ярки? Отблясъците на зелената трева и младите букови листа, зелените пъпки на глога изгаряха очите му. Отмина пейката и продължи, където по-рано не беше и стъпвал, навлезе в сенчеста горичка с надвесени над пътеката дървета. Като гълъби шушнеха стъпките й по пясъка. Той застина, чакаше я да се появи.
Като го видя, тя забави крачка и колебливо се приближи, вдигнала ръка към лицето си. Той пристъпи към нея с думите:
— Моля те. Не си отивай, моля те. Толкова ми се иска да поговорим…
Днес не беше свалил очилата си, очите му нямаше да бъдат измамени. Безпогрешно изтълкува израза на лицето й. Погледът му срещна враждебност и безкрайна уплаха. Сега едва ли можеше да го отмине, без да се сблъска с него. Понечи бързо да се върне назад и в момента, когато се обърна, той стреля в нея.
С първия изстрел я повали. Затича се към мястото, където беше паднала, но очите му не я виждаха, струваше му се дребна и далечна през червената мъгла на отмъщението. Стреля още веднъж, и пак, докато най-сетне бялата ръка без венчален пръстен, с която тя се бе опитала да защити лицето си, се отпусна в смъртта.
Пистолетът беше празен. По дрехите му имаше петна от нейната кръв, не им обърна внимание, пет пари не даваше дали някой е видял, дали са се чули изстрелите, единствената му мисъл беше да се върне час по-скоро вкъщи, за да зареди пистолета, този път за себе си. С учудване забеляза, че краката му се движат, при това напълно нормално, или поне на него така му се струваше. Не чувствуваше нищо, нито болка, нито страх, дишането му се успокои, въпреки че сърцето му все още биеше ускорено. Хвърли последен, невиждащ поглед към тялото на тревата и се отдалечи, излезе от зеления тунел и стъпи отново на пътеката. Слънцето очертаваше по земята ярки правоъгълници и дълги трепкащи сенки. Вървеше по Аурора Роуд към колата, паркирана пред къщата й.
Тъкмо посягаше да отключи, когато входната врата се отвори и на прага излезе стара жена. Позна една от трите, които бе срещнал при второто си идване, тази в тъмночервеното палто. Тя се приближи до портата и надникна, обърна се тревожно наляво, после отстъпи крачка и му се усмихна. Втренченият му поглед, изглежда, я накара да го заговори, да прояви учтивост към непознатия.
— Чакам дъщеря си — каза тя. — Закъснява, обикновено взема първия влак.
Той опря изстиналите си ръце на решетката на портата. Усмивката й се стопи.
— Катерин — произнесе той, — Катерин…
Тя вдигна към него питащи очи, сини като зюмбюлите, които бе изхвърлил.
Една от изтъкнатите представителки на съвременната английска проза. Спечелва широка популярност с последните три от общо осемте си романа — „Праксис“ (1979), „Гъба праханка“ (1980) и „Синът на президента“ (1982). Авторка е на редица театрални и радиопиеси, както и на много телевизионни сценарии.
Известна е като писателка-феминистка, но нейните разкази за отрупаните с професионални и домашни задължения майки и съпруги са чужди на едностранчивата декларативност на движението. Особено внимание заслужава езикът на Уелдън, който е силно експресивен, зареден с вътрешна динамика и напрежение. Публикуваният разказ е от първия й засега единствен сборник с разкази на писателката, озаглавен „Взряна в себе си, взряна в теб“ (1981).
В седем и половина са готови за тръгване. Марта е подредила багажа в колата, облякла е децата с подходящи дрехи и ги е настанила на задната седалка, затрупана с образователни игри и кутии с бисквити. Когато всичко в колата е готово, Мартин изгася телевизора, слиза по стълбата, заключва къщата — и предната, и задната врата — и сяда на кормилото.
Уикенд! Само два часа път до вилата в петък вечер; три часа обратно в неделя. А междувременно — радостта от зеленината и гостите. Те са щастливци, истински щастливци!
В петък Марта се прибира в шест и дванайсет с автобуса и приготвя чай със сандвичи за семейството; после маха спалното бельо от леглата и слага чаршафите и калъфите в пералнята за понеделник; взима завивките и постилките от шкафа, книгите и игрите, храната за уикенда — набавяна постепенно през седмицата, за да не е толкова тежка за носене, — папката с работата си от службата, чертожния комплект на Мартин (тя е икономист в рекламна агенция, а той дизайнер на свободна практика) и още — четки за коса, джинси, тениски за преобличане, антибиотика на Джолиън (нали все го боли гърлото), магнетофона на Джени, касетофона на Джаспър и тъй нататък — ах, това „тъй нататък“! — и нарежда всичко — сръчно и бързо — в багажника. През седмицата не могат да оставят почти нищо във вилата. („Все едно направо да поканим крадците вътре“ — Мартин.) После Марта се втурва из къщата — чисти, бърше прах, оправя това-онова, намира котката у едните съседи и я оставя у другите, докато мъжът й и децата пият чая си; и обикновено — с гордост — е свършила всичко, когато те стават сити от масата. Мартин има време само да хване новините по втора програма на Би Би Си, докато Марта прибира масата, а децата се боричкат за по-хубаво място в колата.
— Марта — каза тази вечер Мартин, — трябва да държиш мисис Ходър по-изкъсо. Тя се възползува от добрината ти.
Мисис Ходър идва два пъти седмично да чисти. Тя е на повече от седемдесет. Взима по две лири на час. Марта и плаща от собствената си заплата; ами да, воденето на домакинството е задължение на Марта. Щом Марта е решила да работи — Мартин се съгласяваше, че тя има пълно право на това, макар че не беше много добре за децата, но в края на краищата моралната отговорност беше нейна, — значи трябва да плаща на заместницата си в домакинството. Необорима истина, която звучи високо, ясно и често както от устата на Мартин, така и в сърцето на Марта.
— Мисля, че си прав — отговори Марта.
Не искаше да спори. Мартин беше работил усилено през дългата седмица, а сега трябваше да кара. Марта нямаше книжка. От няколко месеца й я бяха отнели, защото бе карала в нетрезво състояние. Всички бяха на мнение, че наказанието е несправедливо. Марта рядко прекаляваше с алкохола — просто беше твърде заета да приготвя напитките на други хора и да мие чашите им, за да се сети и за себе си. Но на рождения ден Мартин я бе завел на вечеря, както правеше винаги, а изтощението, примесено с възбудата, я направи непредпазлива и ето на, докато разбере какво става, се озова в съда — глоба за ударената улична лампа, нов капак за колата и отнемане на книжката.
Затова сега Мартин трябва да кара колата й до вилата, а той е винаги уморен в петък, в неделя пък му е горещо и му се спи, тъй че тя смята всяко подрънкване, почукване и заяждане на мотора едва ли не за своя вина.
Мартин има малка спортна кола за Лондон и работата си; тя може да изхвръква и да се връща в колоната тъй леко, а колата на Марта е стара лимузина с достатъчно място за децата, кошниците за пикник, завивките, храната, игрите, растенията, напитките, портативния телевизор и всички останали неща, необходими на хората от средното съсловие за един уикенд сред природата. Колата се влачи, вместо да фучи по пътя, и Мартин се ядосва. Той рядко подхвърля остри реплики, но Марта, подобно на всички съпруги, отгатва настроението му по-скоро по онова, което той премълчава, отколкото по онова, което казва, а също и по наклонената му глава и по това, че засмените му весели очи стават още по-засмени и още по-весели, и разбира се — по думите, с които се обръща към колата й.
— Хайде, стара таратайке! Толкова ли са ти силите? Много си стара, ето какво ти е. Престани да се оплакваш. Все се оплакваш. Това е само хълм. Много си широка в ханша. Няма да се провреш оттам.
Марта се тревожи за възрастта си, за своята склонност да се оплаква и за ширината на ханша си. Смята че забележките се отнасят за нея. Дали има право? Децата не забелязват нищо, просто им е забавно, че татко се смее весело и говори такива остроумни неща за колата на мама. Мама, която са наказали за това, че е шофирала пияна. Мама, с нейната меланхолия, пуснала корени някъде дълбоко под забързаното, заето, всекидневно „аз“. Заето, ах, толкова заето!
Мартин само би се изсмял, ако тя каже нещо за начина, по който той говори на колата й, и би я предупредил да се пази от параноя.
— Не ставай като майка си, скъпа.
Към края на живота си майката на Марта мислеше, че хората заговорничат срещу нея. Майката на Марта бе водила уединен, изпълнен с подозрения живот и бе направила детството на дъщеря си студено и самотно. Сега обаче, за разлика от тогава, животът на Марта е чудесен — хора, деца, къщи, разговори, ядене, напитки, театри и дори, представете си, кариера. Мартин, който я закриля от враждебния свят — обичаният от всички, непринуден, остроумен Мартин, който вика с пръст останалия свят да се приближи и наслади на думите му.
Да, тя е благодарна — малката сериозна Марта, с нейната стеснителност и умение да изкарва скучните изпити. Как само бе разцъфнал животът й! И при това три деца — Джаспър, Джени и Джолиън, — всички с широкото чело и открития поглед на Мартин, с увереността, която бе плод на нейните грижи и любов, на усилията, които бе полагала за тях още от утрото на техния живот.
Мартин шофира. Марта, без да иска, задрямва.
Подходяща храна, подходящи думи, подходяща пиеса. Доктори за сливиците, зъболекари за кътниците. Конфискувай пистолетите; цензурирай телевизионната програма; поощрявай творчеството. Постоянни запаси от боички и хартия; книги по рафтовете; родителски срещи. Учители по музика. Уроци по танци. Забави. Съученици на чай. Училищни пиеси. Излети. Младежки оркестър.
Марта се стряска от дрямката си. Светофар. Мартин не обича Марта да спи, докато той кара.
Дрехи. Ах, дрехи! Не бива да носиш това, трябва да облечеш онова. Магазини за облекло. Камари от дрехи по ъглите — опрани добре, в очакване да бъдат изгладени, в очакване да бъдат прибрани.
Прибери дрехите от пода в кошовете за пране. Мартин не обича да е разхвърляно.
Творческият порив се ражда от реда, не от хаоса. Пет години у дома, докато пораснат децата; после отново на работа, където трябва да започнеш всичко отначало. Какво, да не би да мислиш, че това време е хвърлено на вятъра? Щом имаш деца, майко, това е твоята награда. Не я чакай от външния свят.
Взе ли достатъчно храна? Винаги е трудно да прецениш.
Храна. Боже мой, храна! Пазарувай през обедната почивка. Мъкни всичко вкъщи. Готви ядене в сряда вечер, за да го сложиш после в дълбокозамразяващия хладилник, докато Мартин е на курс за поддържане на коли и не може да види, че се суетиш нагоре-надолу. Мартин обича да си почиваш вечер. Плодове, месо, зеленчуци, брашно за домашно приготвен хляб. Разбира се, готовият хляб е пълен с разни боклуци. Замразената храна, дори когато си я сготвил собственоръчно, губи вкуса си. Мартин често отбелязва това. Подправки. Всеки обича лют индийски сос. Но разходите!
Отляво — лондонското летище. Вижте, деца, вижте! Конкорд? Не, глупачке, това не е конкорд.
Ах, да бъдеш това, което хората искат от тебе: децата, съпругът, работодателят, приятелите! Осъществимо е, да, осъществимо е, супержена.
Напитки. Домашно приготвено вино. Защо не? В Лондон бъз колкото искаш; и поне знаеш какво има във виното. Сложи го в шкафове нависоко; има достатъчно място; качвай се и слизай по подвижната стълба. Внимателно! Да не се подхлъзнеш. Да не счупиш нещо.
В живота не съществуват злополуки. Злополуките, както казва Фройд, са просто грешки, търсени грешки — дължат се на лошо настроение.
Мартин не може да понася лошото настроение. Мартин харесва стройните жени. Пазѝ диета! Мартин доста харесва секретарката си. Пазѝ диета! Мартин харесва стройни крака и голям бюст. Как да ги постигнеш и двете? Невъзможно. Но опитай, о, опитай да бъдеш такава, каквато трябва, а не такава, каквато си — отвътре и отвън.
Мартин донася цветя и бонбони; грабва Марта и я отвежда далеч от къщи в празнични дни. Прекрасно! Най-добрият съпруг на света! Погледни засмените, весели, нежни очи — ще го прочетеш в тях. Е, устните са се свили в нещо като гримаса. Няма значение. Гледай очите. Любов. Сигурно е любов. Ти се ожени за него. Ти. Без съмнение ти също заслужаваш вярност и любов, нали?
Солсбъри. Стоунхендж. Вижте, деца, вижте! Мамо, виждали сме Стоунхендж стотици пъти. По-добре заспи отново.
Готвене. Боже мой, готвене! Хората обичат да ходят на вечеря у Мартин и Марта. Направи си предварителен план в обедната почивка. Ако се върнеш в шест и дванайсет, можеш да мариноваш месото, докато биеш белтъците, докато храниш котката, докато слагаш масата, докато чистиш фасула от конци, докато нареждаш сиренето (козе сирене, Мартин обича козе сирене, Марта също се мъчи да го хареса) — ах, легло, сън, покой, тишина!
Секс! Господи, секс! Оргазъм, ако обичате! Мартин го иска. И ти, естествено. Освен това не ти се ще секретарката му да прояви страст, която ти не си успяла да демонстрираш. Нали така? Хайде, по-живо, космичната връзка! Любов. Съпружеска любов.
Секретарка! Може би само долно подозрение, нищо повече. Може би пристъп на параноя, à la мама, мъртва и далечна.
Намерила покой.
Мир на праха й.
Самотна, вкочанена майчице, която не се отказваше от подозренията си докрай.
Почти стигнахме, деца. Почти сме в рая, почти сме на вилата. Вземете си още бисквити.
Истински рози около вратата.
Рози. Кастрѝ, плевѝ, пръскай, торѝ, късай! Пази се от тръните. Една от острите думи на Мартин.
— Марта, как можеш да имаш нещо против розите! За какъв човек съм се оженил? За една антирозова личност?
Зелена трева. О, господи, трева! Тревата трябва да се коси. Спокойна морава, тук-таме по някоя маргаритка, блеснали жълтурчета. Рози и трева, и книги. Книги.
Моля те, Мартин, не можем ли да минем без тези двеста книги, повечето — първи издания от двайсетте години, купени на разпродажбата на книги в „Кристи“ през един от твоите свободни следобеди? Книгите трябва да се почистват от прах.
Мартин, Джаспър, Джени и Джолиън се заливат от смях. Мама казва, че можем да минем без книги; книгите трябва да се почистват от прах!
Рози, зелена трева, книги и спокойствие.
Когато стигнаха до вилата, Марта се стресна, събуди се и леко извика, което накара всички да се разсмеят. Маминият вик при събуждане — така го наричаха.
А сега трябва да разтовари колата, да оправи леглата, да завърти бушоните, да приготви вечерята, докато Мартин пали огън. След това вечеря — свински пържоли в сладко-кисел сос („Свинското месо е толкова безвкусно, ако не е приготвено както трябва“ — Мартин), зелена салата от градината или поне толкова зелена салата, колкото са оставили зайците („Марта, наистина ли ги огради добре с мрежата? Признай си!“ — Мартин), и пържени картофи. Пюрето има прекалено блудкав и тривиален вкус, а готовото пюре на прах е направо невъзможно. Децата изучават нощното небе с помощта на звездната карта. Чудесни деца, твоята награда!
След това прибери масата; сложи тестото за хляба да втасва; Мартин е вече в леглото, изтощен от шофирането и паленето на огъня. („Марта, дървата трябва да бъдат подредени добре. Хайде, накарай децата да свършат тая работа“ — Мартин.) Помети и почисти, оправи антената на телевизора. Заший панталоните на Джаспър — настъпил е подгъва и го е скъсал. („Срамота е да ходи в такъв ужасен вид, Марта. Дори за Джаспър е срамота“ — Мартин.)
Полунощ. Лека нощ. Утре идват гостите за уикенда. Седем на обяд и на вечеря в събота. Седем на закуска в неделя и девет на обяд. („Не се притеснявай, скъпа. Защо винаги есе притесняваш?“ — Мартин.) Господи, забравила си машинката за чесън! Това значи да мачкаш десет минути с гърба на лъжицата и сол. Ами да, кой обича парченца чесън в яденето си? Никой. Във всеки случай не и гостите на Мартин. Така казва Мартин. Сън.
Колин и Кейти. Колин е най-старият приятел на Мартин. Кейти е неговата нова млада съпруга. Джанет, предишната жена на Колин, бе приятелка на Марта. Джанет приличаше на Марта, по-тиха и по-безинтересна от съпруга си. Повлекана и мърморана, си мислеше и казваше Мартин, и разбира се, според мнението на всички — ужасно занемарила себе си. Не че извиняваха Колин, задето я е изоставил, но изкушението беше разбираемо.
Кейти срещу Джанет.
Кейти бе апатична, красива и елегантна. Говореше провлечено. Ръцете й бяха изразителни, стъпалата й — малки и женствени. Нямаше деца.
Джанет стъпваше тежко върху плоските си възголеми ходила. Нещо не беше в ред с тях. Извиваха се леко навън, когато се движеше. Джанет имаше две деца. Честно казано, наистина беше отегчителна. Но Марта я обичаше. Когато Джанет идваше на вилата, винаги измиваше съдовете. Не така, както правят повечето гости — те мият съвестно и после ги оставят да се изцеждат, а Джанет ги избърсваше и прибираше. Освен това Джанет измиваше ваната, слагаше децата да седнат (дори и най-малките) и с нея те мируваха и бяха доволни, така че възрастните — мъжете де — можеха да продължат с разговорите, шегите и любовта си към уикендите сред природата, докато Джанет се взираше в пространството пред себе си, благодарна сякаш за спокойствието и щастлива.
Джанет работеше и в градината. Плевеше ягодите, докато мъжете отиваха на разходка. Големите и ходила се загнездваха здраво в земята и стъпкваха понякога някое растение, но това нямаше значение, о, нямаше значение! Милата Джанет; Джанет, която разбираше всичко.
Но ето че Джанет си отиде и се появи Кейти.
Кейти разговаряше с мъжете, разхождаше се с мъжете и отместваше пепелника малко раздразнено, когато Марта се опитваше да прибере чашите около него.
Съдовете са скучно нещо, сякаш казваха маниерите на Кейти, и домашният уют е скучно нещо и всеки, който се грижи за тия работи, е глупак. Като Марта. Пепелта трябва да си остава там, където е, дори ако е в маслото, и разговорът никога не бива да се прекъсва.
Чук-чук. Кейти и Колин пристигат в един и петнайсет в петък през нощта, тъкмо когато Марта си е легнала. „Нали нямате нищо против? Виновна е лунната светлина. Не можахме да й устоим. Да бяхте видели Стоунхендж! Да не ви обезпокоихме? Ама и вие си лягате с кокошките!“
Марта набързо забърква няколко омлета. С яйцата за събота вечер. („Марта прави чудесен омлет“ — Мартин.) („Мила, направи един от твоите омлети с гъби — и не забравяй да запържиш гъбите отделно, с лимон. Иначе сокът им отива в яйцата и разваля целия вкус.“) Гъбите за съботната вечеря. Но никакви забележки — учтивостта преди всичко.
При появата на Колин и Кейти Мартин напълно се е разсънил. Изважда бутилка уиски. Чаши. Лед. Кана с вода. Сега чакай. А като свършат, заставай отново пред пълния със съдове умивалник. Два часа през нощта.
— Остави съдовете за утре, мила.
— Ще ми отнемат само секунда.
Лъчезарна усмивка, нито следа от самосъжаление. Самосъжалението може да провали уикенда на всички. Марта знае, че за да успееш с приготвянето на закуска за седем души, умивалникът трябва да бъде празен. Трудно ядене е закуската. Особено пък ако трябва да държиш бекона, яйцата и доматите в отделни тигани. („Отделните тигани запазват вкуса на отделните продукти!“ — Мартин.)
Тя се суети наоколо по нощница. Виж, ако това беше Кейти… Но у Марта има нещо толкова делнично. Не че е лошо качество — вдъхва увереност; но все пак тази тясна нощница, широкия ханш, трийсет и осемте години — всичко това е малко смущаващо. Марта го забелязва в погледа на Колин и Кейти. И в погледа на Мартин. На Марта й се иска да не вижда толкова много неща в погледа на другите. Същата беше и майка й. Мила моя мъртва майчице! Оценявах ли те истински?
Това е вторият уикенд, през който Кейти ги посещава с Колин, но този път без Джанет. Колин е фотограф; отначало Кейти бе негова помощничка. Най-напред Колин и Джанет; после Колин, Джанет и Кейти; сега Колин и Кейти!
Кейти плевеше с гумени ръкавици, по погрешка скубеше маргаритки вместо плевели и се заливаше от смях заедно с всички, когато й посочваха грешката, но маргаритките, тъй или иначе, умираха. Вярно е, че с течение на годините Колин бе станал доста богат и доста известен, а за какво му е на един доста богат и известен мъж съпруга като Джанет, когато подръка е Кейти?
През първия уикенд „Колин — Джанет — Кейти“. Кейти бе подала глава от банята. „Хей — бе извикала тя, хванала в ръката си влажна хавлиена кърпа с явно отвращение, — намерих само тая. Дали няма някоя суха?“ Марта се спусна да донесе суха кърпа, като по чудо намери една и я подаде на Кейти, която й прати очарователна усмивка и каза: „Не мога да понасям влажни кърпи“ — сякаш говореше на някоя слугиня, когато в къщата не достига персонал, а след това изразходва цялата вода, така че Марта нямаше с какво да измие чиниите.
Бедата е там, че на вилата човек не може да изсуши нищо. В къщата няма необходимите условия, а Мартин изпитва ужас от въжета за пране, защото загрозявали гледката. Той се трепе по цяла седмица в града, само и само да се наслади на природната гледка през уикенда. И накрая какво, да я разваляме с провесени хавлиени кърпи — само това липсваше! Но след това Марта купи повече кърпи, та дано вече няма недоволни. Както винаги в неделя вечер ще отнесе обратно девет мокри хавлиени кърпи в найлонова торба, за да ги изпере в Лондон.
Тази събота сутрин, веднага след закуска, Кейти отиде до колата (тя и Колин имаха нова „Ламборджини“ — трудно беше да си представиш Кейти в нещо по-скромно) и се върна, размахвайки нова хавлиена кърпа „Ив Сен Лоран“. „Вижте, милички! Тоя път си донесох своя собствена.“
Не бяха донесли нищо друго. Нито плодове, нито месо, нито зеленчуци, нито хляб, да не говорим за кутия бонбони. Предишната вечер енергично се отправиха към леглото, а след това спалнята за гости се затресе и залюля с всичка сила: естествено, кой би помислил за съдове пред такава алтернатива, но как щеше да се отрази това на децата? Нямаше ли да ги обърка? Първо Колин и Джанет, сега Колин и Кейти?
Марта плахо отваря дума за това пред Мартин, който я поглежда с нескрито възмущение.
— Колин ми е приятел. Не го каня, за да ми носи нещо. — И Марта се усеща дребнава. — Освен това разбери, боже мой, че не можеш да опазиш децата от секс завинаги. Не бъди чак толкова целомъдрена.
Така че Марта се усеща и глупава. Дребнава, капризна и глупава.
През седмицата Джанет се беше обадила на Марта. Продали къщата, без да я питат, и я накарали да се премести с децата в един малък апартамент. Кейти се опитвала да убеди Колин да намали издръжката, бе казала Джанет.
— Няма смисъл човек да е материалист — споделя Кейти. — Лично аз не притежавам нищо — нито дом, нито семейство, нито приятели, нито вещи. Вижте ме! Имам само себе си и един куфар дрехи.
Но Кейти изглеждаше напълно доволна от „себе си“, а дрехите бяха потресаващи. Тя си пийна доста и стана забавна. Всички се смяха, дори и Марта. Кейти се бе омъжвала два пъти. Марта недоумяваше как е възможно човек да прехвърли трийсетте, без да се сдобие с нещо — съпруг, деца или собственост, — и да не го е грижа за това.
И все пак Марта добре съзнава силата на тази безпомощност. Ако Колин е всичко, което Кейти притежава на тоя свят, как тогава би могъл да я изостави? И на кого? Къде ще отиде тя? Ах ти, умнице Кейти!
— Чашата ми е мръсна — казва Кейти и Марта се извинява. Скача да я измие, а Мартин повдига многозначително вежди, към Марта, не към Кейти.
— Не би било зле да си слагаш парфюм — с упрек казва Мартин на Марта.
Кейти буквално се облива с парфюм. Но Марта никога няма време да се парфюмира, макар че Мартин й подарява шише след шише. Всяка сутрин Марта скача от леглото, за да се справи с някакво бедствие — мяукаща котка, кашлящо дете, развален будилник, подранил раздавач. Кога да се парфюмира? Но все пак Мартин се дразни. Би трябвало да полага повече старание да му се хареса.
Тялото на Колин излъчва отпуснато блаженство, той изглежда елегантен и по-млад от Мартин, макар че двамата са почти на еднаква възраст.
— Младостта е заразителна — същата нощ казва Мартин в леглото. — Така е, откакто намери Кейти.
„Намирам“ — като някакво съкровище. „Откривам“ — нещо вълнуващо и прекрасно в сивия делничен свят на улегналите брачни двойки.
В събота сутринта Джаспър се убожда на някаква дъска („Марта, защо Джаспър е без обувки? На какво прилича това?“ — Мартин) и Марта го завежда в болницата, за да извадят забилата се в крака му треска. Тя тръгва от вилата в десет и се връща в един — те все още се припичат на слънце и пият, а сред високата трева проблясват празни бутилки. Тревата не е окосена. Не забравяй бутилките! Парчетата стъкло означават още сутрини в болницата. Само не се дразни! Забавлявай се! Като другите. Опитай поне!
Но картофите — необелени, масата — неприбрана, нищо непипнато. Цигарени фасове се търкалят сред остатъците от препечен хляб, бекон и сладко.
— Можехте да обелите поне картофите! — избухва Марта.
Ах, лошо настроение! Върховен грях. Всички я поглеждат с недоумение и неприязън. Мартин също.
— Боже мой — възкликва Кейти, — нима традиционният неделен обяд е предвиден за събота? И картофи? Не съм вкусвала картофи от векове. Това е просто възхитително.
— Иначе децата ще се разочароват — отвръща Марта.
Това беше самата истина. Съботният и неделният обяд светеха като маяци в техния живот, вдъхвайки им увереност. Обядът в събота: риба и пържени картофи. („Сготвени вкъщи са много по-вкусни, отколкото купени“ — Мартин.) Неделя. Както обикновено — месо, картофи, грах, ябълков пай. О, разбира се — и йоркширски пудинг. И вечният проблем — на колко да включи фурната? Месото трябва да се пече на слаба фурна, а пудингът — на силна. Как се постига това? Също като големия бюст и стройните бедра.
— Престани най-сетне да се тревожиш — казва Мартин. — Като стане време, аз ще приготвя вечерята. Треските винаги си излизат сами — нямаше нужда от болница. Остави живота да те поеме, мила. Отпусни се върху вълните му — това е истината.
И Мартин праща на Марта далечна, възвишена усмивка. Ръката му лежи върху тънката мургава ръка на Кейти с многото златни гривни.
— И въобще, ти трепериш прекалено много над децата — казва Мартин. — Това не е добре за тях. Няма ли да пийнеш нещо?
Тъй че Марта притеснено се намества върху стъпалото и си налива чаша сайдер, недоумявайки как, ако закъснеят с обяда, ще успее да разчисти всичко и да извади месото от маринатата за твърде официалната вечеря, предвидена за довечера. Маринованото овнешко трябва да се пече поне четири часа на слаба фурна. Само че фурната на вилата е много малка, човек не може да я използува едновременно с грила, а Мартин обича рибата печена на грил, не пържена. По-малко холестерол.
Но тя не казва нито дума. Подобни подробности от домакинството са много скучни, а Мартин смята дори най-малкото оплакване за сцена. А да правиш сцени, е чиста неблагодарност.
Това е истинският живот. Нима не е така? Изискани приятели с големи леки коли, уикенди сред природата, питиета преди обяд, рози, птичи песни…
— Не прекалявай с алкохола — предупреждава Мартин и разказва на другите историята с отнетата шофьорска книжка.
Децата са гладни — Марта отваря консерва фасул с наденици и ги затопля на печката. („Марта, нима децата трябва да ядат този боклук? Не могат ли да почакат?“ — Мартин.)
Кейти също е гладна — поне така казва, за да оправдае децата. Тя е много мила с децата — с повечето деца. Само дето не обича особено децата на Колин и Джанет. Бе заявила това на Колин и той го беше приел. Сега ги вижда само веднъж в месеца вместо веднъж в седмицата.
— Нека аз да приготвя обяда — казва Кейти на Марта. — Горката, ти си направо затрупана с работа.
И Кейти изважда от хладилника всичката храна, която Марта е приготвила за неделния пикник — камамбер, салата, колбаси, — приготвя чудесна салата от домати само за две минути, отваря бутилка бяло вино („Не е много студено, скъпа. Май трябваше да го сложиш да се охлажда?“) и слага всичко на масата за пет удивително компетентни минути.
— Не ни трябва нищо друго, скъпа — казва Мартин. — Ти си просто смешна с тази риба и картофи в събота! Какво може да бъде по-приятно от това? Или по-просто?
Нищо. Само че лекият обяд за девет човека в неделя е изяден вместо рибата за шест човека в събота, а може ли рибата да стане разтегателна? Не. Кейти си е пийнала доста. Тя лепва целувка върху челото на Марта.
— Милата, смешна Марта — казва Кейти. — Напомня ми за Джанет. Аз наистина харесвам Джанет.
Колин не иска да му напомнят за Джанет и заявява това на Кейти.
— Мили, Джанет е житейски факт — отговаря Кейти. — Ако мислиш за нея повече, може би ще започнеш да й плащаш по-малко.
И тя се прозява, протяга стройното си тяло на бездетка и се усмихва на Колин с предразполагащите си очи на непослушно малко момиченце, а Мартин я гледа с възхищение.
Марта се изправя, оставя ги, взима кутия с боя и започва да боядисва стената на банята в бяло. Бялата лъскава повърхност й харесва. Марта умее да боядисва. Нанася боята равномерно и гладко. Краката й пулсират. Страхува се, че може да има разширени вени.
Навън в градината децата играят федербал. Те са в лошо настроение, но се успокояват, когато вдигат глава и виждат, че майка им отново работи както обикновено, че както винаги прави живота им по-добър и по-приятен — организира, планира, мисли отнапред, предотвратява злополуки, прави приготовления, суетяща се и досадна като кокошка с малките си — част от естествения скучен пейзаж на света.
В събота вечер Кейти си ляга рано; става от стола си, протяга се, прозява се и надниква в кухнята, където Марта мие тенджери. Колин бе прибрал масата, а Кейти бе сгънала салфетките в красиви форми, докато Мартин духаше огъня, за да го разпали както трябва.
— Лека нощ — казва Кейти.
След три минути Кейти се появява отново, размахвайки укорително хавлиената си кърпа „Ив Сен Лоран“, цялата подгизнала.
— О, господи — възкликва Марта, — Джени сигурно си е мила косата.
И Марта е принудена да измъкне Джени от леглото, за да й се скара, макар само за да покаже, че знае как трябва да се постъпва в такива случаи. А това означава, че Джени ще се цупи през целия уикенд, което от своя страна значи, че трябва да й подарят нещо или да я заведат някъде през седмицата, иначе още през следващата седмица ще получи пристъп на астма.
— Суетиш се около децата прекалено много — казва Мартин. — Затова Джени има астма.
Джени е с приятна външност, но не е зашеметяваща. Може би баща й е разочарован от нея? Мартин никога не го е казвал, но Марта се страхува, че си го мисли.
По едно яйце и по един портокал на всяко дете всеки ден. Тогава всичко ще бъде горе-долу наред. И наистина се оказва така. Астмата е в съвсем лека форма. Спокойна, тиха среда, бе казал докторът. Ах, усмихвай се, Марта, усмихвай се! Семейното щастие зависи от теб. 21 X 52 портокала годишно. Всеки един трябва да бъде купен, носен, обелен и след това измит. А картофите? 12 X 52 фунта годишно? Мартин обича картофите добре обелени. Не може да понася черни корички от обелките в устата си. („Признай, че не е много приятно, нали?“ — Мартин.)
Марта сънува, че яде въглища с пълни шепи и й е вкусно.
Събота вечер. Мартин се люби с Марта три пъти. Три пъти? Колко е енергичен и естествено твърде възбуден от звуците в съседната стая. Мартин казва, че я обича. Мартин го казва винаги. Той е нежен любовник: познава значението на предварителната любовна игра. Марта също. Три пъти.
Господи, сън! Джолиън сънува кошмар. Джени е събудена от нощна пеперуда. Мартин спи непробудно. Марта обикаля през нощта из къщата. Има луна. Тя сяда до прозореца и пет минути гледа навън в лятната нощ, чувствува се успокоена и отива да си легне отново, защото утре сутринта трябва да бъде свежа.
Но не е. Успива се. Другите са отишли на разходка. Оставили са й бележка, мила бележка: „Не те събудихме. Изглеждаше уморена. Приготвихме студена закуска, за да не цапаме много. Остави всичко така, докато се върнем.“ Но вече е десет часът, а на обяд ще дойдат още гости, затова тя прибира хляба, маслото, трохите, конфитюра, лъжиците, разсипаната захар, овесените ядки, млякото (вече вкиснато) и мръсните чинии, помита подовете, почиства набързо, грабва чаша кафе, започва да приготвя ястие с ориз и риба, а също и шоколадов крем и по средата на всичко това сяда да закусва с много хляб и конфитюр. Широк ханш. Сеща се за работата от службата в папката и разбира, че няма да може да я свърши. И без това Мартин смята, че е абсурдно, да носи работа от службата за уикенда. „Това са почивните ти дни — казва той. — Откъде-накъде ще ти се налагат?“ Марта обича работата си. Работата й не се нуждае от усмивки. Марта просто я върши.
Кейти се връща разстроена и разплакана. Седи в кухнята, докато Марта шета, и пие чаша след чаша джин с битер лимон. Кейти обича джина с лед и лимон. Марта плаща за всички напитки от своята заплата. Това е част от сделката между нея и Мартин — договора, според който и беше позволено да работи. Всички неща, които веселят душата, потисната иначе от работещата съпруга и майка, трябва да бъдат плащани от Марта. Алкохол, летни почивки, бензин, екскурзии, пудинг, електричество, отопление — това е тяхна интимна шега. Не че има някакво значение — нали парите са общи. Просто да не повярваш как расте заплатата на Марта, скоро ще стигне дохода на Мартин. Някой ден ще го задмине. И тогава?
Честна дума, работата в службата е просто играчка.
Тъй или иначе, горката Кейти плаче. Открила е, че Колин държи в портфейла си снимка на Джанет и децата.
— Той не се е освободил от нея. Преструва се, че се е освободил, но не е. Тя го държи като в примка. Децата са виновни. Неговите проклети деца! Хленчещата Мери и оная лигла Джоана. Той мисли само за тях. Аз не знача нищо.
Но Кейти не вярва на думите си. Тя добре знае, че значи доста нещо. Колин влиза в кухнята вбесен. Изважда снимката и я запалва гневно с клечка кибрит. Само миг и те се превръщат в пепел и дим — Мери, Джоана и Джанет. Пепелта пада на пода. (Марта я помита, когато Колин и Кейти са си излезли. Щеше да бъде неучтиво, ако го бе направила, докато бяха там.)
— Върни се при нея — казва Кейти. — Върни се. Не ме интересува. Честна дума, предпочитам да бъда сама. Ти си едно мило старомодно същество. Е, хайде, прав ти път! Гледай си твоя живот, а аз ще си гледам моя. Кой го е грижа?
— Господи, Кейти, толкова шум за нищо! Тя просто се е оказала на снимката. Не е там нарочно за да дразни някого. А аз наистина се чувствувам неловко заради нея. Никак не й е леко.
— А на теб леко ли ти е, Колин? Тя умее да слага сол в раната, можеш да бъдеш сигурен. Ти нямаш ли права? Да не говорим за мен. Нима не мога да очаквам поне малко преданост?
Сдобряват се преди обяд горе, в спалнята за гости. Хари и Берил Елдър пристигат в дванайсет и половина. Хари не обичал да бърза в неделя. Берил сипе извинения за закъснението им. Донесли са земни ябълки от тяхната градина.
— Прекрасно — възкликва Мартин. — Плодове на земята. Сега ще приготвим чудесна супа. Не се мръщи, Марта. Аз ще я сваря.
„Не се мръщи.“ Очевидно Марта не се е усмихвала достатъчно широко. Същесвува опасност, искаше да каже Мартин, Марта да развали уикенда на всички. Но скоро в градината се нуждаят от неговата помощ — един от кленовете, изглежда, е започнал да съхне и Марта трябва да довърши земните ябълки сама. Капакът на миксера изхвърча и всичко наоколо е залято с пюре.
— Хайде да обядваме навън — предлага Колин. — Ще облекчим Марта.
Мартин поглежда намръщено към Марта; според него да се правиш на мъченик пред гостите, е непростимо провинение.
Всички с готовност се включват в изнасянето на столовете, но Марта от опит знае, че никой не помага да ги внесат обратно. Джолиън го ужилва пчела. Джаспър киха ли, киха от сенната хрема, не може да намери книжните кърпички, а не иска да използува тоалетна хартия. („Нима е възможно да си забравила книжните кърпички, скъпа?“ — Мартин.)
Берил Елдър е симпатична.
— Много обичам да ме канят на обяд — казва тя, донасяйки крема за своя пудинг, докато Марта измъква една муха от врящата на печката тенджера. — Лошото е само, че някоя друга жена трябва цял ден да се върти край печката. Но поне не съм аз.
Берил също работи, като секретарка, за да могат децата да ходят на частен пансион, където тя не обича да ги праща. Но съпругът й произхожда от доста солидно семейство, а тя е била само машинописка, когато са се оженили, така че животът й представлява цял куп от компромиси за едно или друго. Хари наскоро се бе отказал от безумния работен ритъм на борсовия посредник и бе станал художник, избирайки честността пред парите, но този избор бе единствено негов и не можеше да бъде наложен на момчетата.
Кейти намира ястието от ориз и риба твърде странно, върти вилицата в чинията и говори за италианските ресторанти, в които е ходила. Мартин се обляга назад, попивайки слънцето, и възкликва:
— Да, това е истинският живот!
Той проявява благородство и приготвя кафе, но капакът на кафемелачката изхвръква и из цялата кухня се посипват зърна от кафе, най-вече между многобройните готварски книги, които Мартин подарява на Марта година след година за Коледа. Поне тях няма нужда да носят обратно вкъщи в края на всеки уикенд. („Крадците няма да се сетят да ги откраднат“ — Мартин.)
Берил заспива и Кейти я наблюдава подигравателно. Устата на Берил е отворена, в нея личат много пломби, глезените и са дебели, кръстът и е започнал да губи линия, тя явно не полага грижи за себе си.
— Обичам жените — казва Кейти. — Изглеждат толкова прекрасни, когато спят. Бих искала да бъда просто една земна жена.
Берил се стряска, събужда се и започва да досажда на мъжа си с молби да си тръгнат — нещо, което той съвсем не желае да направи, така че двамата остават, и толкова. Берил смята, че трябва да се върнат, защото по-късно ще ги посети майка му. Глупости! След това Берил се опитва да накара Хари да не пие повече от домашното вино и всички й се смеят. Хари ще шофира, защото Берил не умее, а той вече има ужасен белег на слепоочието си от предишна катастрофа. Няма значение.
— Горкичката, много се престарава — смее се Кейти, когато двамата най-после си отиват. — Никога няма да се омъжа. — И Колин я поглежда с копнеж, защото повече от всичко на света желае да се ожени за нея, а Марта прибира чашите от кафето.
— О, но моля те, не прави това — казва Кейти, — не можеш ли най-после да седнеш, Марта? Караш всички ни да се чувствуваме неудобно.
И Мартин поглежда свирепо към Марта, която сяда, но Джени я извиква и Марта се качва горе, защото Джени е получила първата си менструация, и Марта плаче неудържимо, макар да знае, че трябва да престане, защото това трябва да бъде радостно събитие за Джени, иначе цялото й бъдеще ще бъде помрачено, но Марта просто не може да спре.
Дъщеря й Джени — съпруга, майка, приятелка.
Родена в Сидни, Австралия. Живяла в Далечния изток, Англия и САЩ. Писателка, чиято основна тема е животът на съвременната жена от средното съсловие и скритите течения, които кръстосват под привидно спокойната повърхност на нейното ежедневие. В произведенията на Шърли Хазард „движенията на душата“ са по-важни от външната събитийност и тя ги проследява със съчувствие и лека ирония. При нея словесните експерименти съвсем не са самоцелни — стилистическите маниеризми допринасят за по-пълната и психологически вярна характеристика на героите. Авторка е на „Вечерта преди празника“ (1966), „Хора в къщи от стъкло“ (1967), „Падението на един идеал“ (1971) и др.
Когато Рупърт Трейл беше на тринайсет години и получи болки в гърба, майка му го заведе в една нова болница отвъд реката. След като лекарите видяха рентгеновите снимки, отново Грейс Трейл бе тази, която седеше с него в чакалнята, докато той прелистваше една книжка за двуутробните и подбутваше разлепената плочка на пода с върха на училищните си боти. Когато извикаха: „Трейл“ и те станаха едновременно, за да влязат в празния лекарски кабинет, ръцете им се докосваха. Там седнаха сами до бюрото и мисис Трейл, разтревожена за сина си, се наведе напред и целуна момчето; в този миг вратата се отвори.
Мъжът, който влезе, видя майката наведена напред, опряла ръка върху облегалката на стола, извърнала глава към сина си с безпомощна загриженост, докоснала с устни светлата му коса, която се сливаше с нейната. В следващия миг тя се обърна и го погледна; а Рупърт ставайки на крака, сякаш отхвърли ласката й.
Това, което Грейс видя, бе набит мъж на около трийсет години, северен тип — рус, синеок, светлокос и облечен в бяло, — застанал на отворената врата.
Живата картина трая кратко време; но дори момчето я запомни.
Тримата седнаха на бюрото и младият доктор каза:
— Не се безпокойте.
Той нареди няколко рентгенови снимки върху една метална поставка и освети назъбените сегменти, ребрените дъги, сивата ъгловата опора на тленното човешко съществуване с гробовната й прокоба.
— Ето това наричаме вертебрални прешлени.
Той посочваше с молив и Грейс разглеждаше мъртвешкия скелет на сина си — цялата жива тъкан бе изпепелена от лъчението, всичко, което можеше да се движи и спи, да обича и мрази. Все едно, че гледаше костите от някой детски гроб.
Трябваше да се направи изправителна операция — работа сложна, рядко извършвана и включваща поставянето на цилиндричен сегмент от неръждаема стомана. Нямало да се отрази на развитието му.
— Ще станеш като нов, давам ти честна дума.
Докторът говореше на момчето без излишна сърдечност, с лек шотландски акцент и с нисък, ясен глас, като с тънка професионална опитност, приличаща почти на нежност, включваше в разговора и майката. Лицето му, издайнически поруменяло и добродушно, можеше да мине за красиво в друга епоха. Косата му блестеше, златна, но с червеникав оттенък.
Когато си тръгваха, той каза на Грейс да си запише час, в който да дойде със съпруга си.
— Ще поговорим за всичко това с хирурга.
Бащата на момчето, Кристиан Трейл, беше по държавни дела, на конференция в Дар ес Салам. Грейс щеше да дойде сама в четвъртък.
На вратата имаше табелка: „Д-р Ангъс Данс“.
В четвъртък той отново извади снимките и взе да сочи с молива. Каза, че ще е сложно, но ще мине добре. Техният хирург бил най-добрият в Лондон. Грейс Трейл седеше до Ангъс Данс, за да гледа плаките и като докосна една от тях, остави по нея влажните отпечатъци на разтрепераните си пръсти. Когато влезе хирургът, Данс се изправи до прозореца в светлината на слънчевите лъчи и застана там, бял и златист като серафим, като огнен пламък.
Грейс му каза, че мъжът й ще си дойде за операцията.
— Ще говорите с моя колега. Тази седмица ще бъда в отпуска. — Той забеляза безпокойството й. — Само за няколко дни.
Когато хирургът си тръгна, Данс седна, за да попълни своята част от формуляра. Каза й, че отива в дома на родителите си, близо до Инвърнес.
— Как е в Инвърнес?
— О, като навсякъде, пълно с японци.
Препрочитайки отново формуляра, той каза:
— Ние с вас сме съседи. Виждам, че живеете на Кресънт. Аз живея зад ъгъла, в синята къща.
Оказа се, че и двамата не харесват този нюанс на синьото.
Грейс каза, че често минава покрай зданието, като за по-кратко използува тухления проход, предназначен само за пешеходци, но през който сега нахално минаваха велосипедисти. Тя знаеше, че той й говори обикновени неща, за да я успокои; и се чувствуваше успокоена от човечното му намерение.
— Някой ден Рупърт ще ме бутне там с колелото си и ще се намеря в болницата — каза докторът. Той й върна формуляра и докосна ръката й. — Сигурно се безпокоите, но няма смисъл.
Операцията мина толкова успешно, че Кристиан Трейл се върна в Дар ес Салам само след няколко дни. Момчето щеше да остане в болницата около месец. Грейс идваше всяка сутрин и следобед и носеше ту комикси, ту мозайки, ту чисти пижами. Обядваше в закусвалнята на болницата.
— Как беше в Инвърнес?
Доктор Данс носеше поднос.
— Врата към Ориента. Радвам се, че Рупърт се възстановява толкова бързо.
Стегнатото му тяло изглеждаше едро, едновременно силно и тежко. Имаше къси, мускулести ръце, вероятно с рижи косми.
Седнаха заедно и Грейс предаде благодарностите на Кристиан чак от Танзания, дори показа писмото. Облекчението бликаше от нея под формата на похвали; сестрите били толкова мили и хирургът, и терапевтът от Карачи. Сестра Хъбард била просто чудо и Рупърт щял непоправимо да се разглези. После добави:
— Но защо трябва да слушате всичко това през почивката си?
Светлата й коса беше разделена на път и се спускаше над ушите й подобно на птичи крила. От време на време тя я докосваше и на пръста й проблясваше пръстен. Ноктите й бяха късо изрязани като на домакиня, без лак.
— Кажете нещо за пътешествието си.
Той каза, че винаги пътувал с влак. Родителите му живеели уединено, но сега имали телевизор. Къщата, която се намирала на Черния остров, била винаги студена не само от липсата на отопление, но и поради суровата обстановка.
— Те не обичат излишните украшения. Естествено, както може да се предположи, сестра ми и аз сме склонни към претрупаност.
В къщата имало само една картина.
— Снимка на „Тирпиц“, поставена в рамка — това е кораб, потопен в деня на моето раждане. Или поне вестта за потопяването му е пристигнала същия предобед.
Сестра му също била лекарка и живеела в Единбург.
Грейс си представи стари шотландски селяни в студената къща, разговарящи на диалект, и неомъжената сестра, червендалеста, облечена в туид детска лекарка, наречена по всяка вероятност Джийн.
— Сигурно им липсвате.
— Баща ми все още дава консултации. Той е инженер. Пък и аз ги навестявам доста често. А Колет ще ходи при тях за Великден. На нея й е по-трудно, защото е омъжена, има деца.
Същата вечер на официалната вечеря, където бе поканена, Грейс попита:
— Спомня ли си някой кога потопихме „Тирпиц“?
Стана така, че Грейс Трейл и доктор Данс разговаряха всеки ден. Ту гледаха рентгеновите снимки — всяка, носеща отпечатъка на предстоящото изцеление; ту се виждаха край леглото на Рупърт, в коридорите или в закусвалнята. Веднъж говориха цели десет минути на едно стълбище. Скоро изчерпаха кварталните теми — тухленият проход, отвратителният нов хотел наблизо, в който отсядаха групи — и Грейс откри, че Ангъс Данс е бил женен като студент и разведен, че гласува за либералната партия, че е прекарал една година в Колумбия по линия на международния обмен и има малка платноходка в Бърнам-он-Крауч, че е посещавал затворници в Уормуд Скръбс, но сега нямал време за обществени начинания. Един ден на бюрото му видя книга за сестрите Бронте.
По повод на брака си той каза:
— Младите днес не бързат толкова да се женят.
По-млад от нея, той вече се смяташе за възрастен.
Грейс му разказа как родителите й загинали при фериботна катастрофа, когато била на четири години. После, както излизаше от думите й, се бе появил Кристиан. Разправяйки всичко това, почувствува, че разказът й е непълен, без събития; в него липсваха години, като при амнезия, и единственото значително дело в живота й бе всъщност най-обикновеното раждане. Нещастният случай с родителите й все още бе по-впечатляващ от кое да е нейно осъзнато деяние и оставаше засега единственият й начин да привлече внимание.
Тази празнота се бе отразила на развитието й. В сравнение с неговата разноликост тя беше неизменна, земна; спокойно езеро за разлика от откритото море, което представляваше той.
Тези беседи с доктор Данс бяха първите истински разговори на мисис Трейл с когото и да било. С Кристиан говореха все за службата му, за трите им деца, за обичайните случки и затруднения в ежедневието. Не беше казвала често: „мисля“, „предполагам“, пък и не беше изпитвала нужда от това. Сега започна да й става приятно да мисли и да предполага и го правеше все по-често. Преди посещенията в болницата тя се упражняваше: водеше въображаеми разговори с Ангъс Данс — фантасмагорична размяна на реплики, при която Грейс не се срамуваше да блесне. Чувствуваше нужда да се разкрие, да обясни, да говори простата истина. Миговете, когато действително седеше до него и гледаше рентгеновите снимки, когато помежду им се пораждаше взаимна доброта, доказваха, че човек може да постигне съвършенство. След такива моменти усещаше напрежение — приятна умора, каквато усеща тялото след здравословна, но непривична дейност.
Един ден, когато си подаваха лист хартия, пръстите им се докоснаха; и това беше всичко.
— Сигурно Ангъс е старо шотландско име — каза Грейс Трейл.
— Разновидност е на Еней.
Тя не можа да си спомни с какво е известен Еней и реши, че е по-добре да не пита.
Той я променяше. Повече от всичко на света тя желаеше да постигне неговото равнище на доброта — неговата чувствителност, подобна на прецизен инструмент, но същевременно естествена; добродушието му, което бе и проява на щедрост; едва доловимата му и благовъзпитана меланхолия. Но най-силно желаеше неговата добродетелност, сякаш това бе чест, с която той можеше да я удостои. Можеше да я направи честна жена.
Така изброени, голите факти за любовта на мисис Трейл биха ни се видели познати, жалки, а на някои — дори и комични. Тя самата съзнаваше това. Сладостта на изживяването, ето кое беше необяснимо.
Тъй като това състояние й се стори познато, тя се опита да си припомни прецедент. Помисли си за един мъж, когото бе познавала много отдавна, още преди женитбата си — навъсен учител, който често не идваше на срещите или закъсняваше и заради когото бе страдала цяло едно студено лято. Едва миналата година беше чула, че се занимава със земеделие в Дорсет, и беше потърсила телефона му в указателя. Но това не бе прологът към Ангъс Данс. От друга страна, за разлика от учителя Кристиан изглеждаше образец на деликатността, внимателен любовник, чиято точност от самото начало беше предвещавала брак. Ангъс Данс нямаше предшественик.
Грейс захапа края на писалката. Хю, средният й син, попита:
— Защо гледаш така?
— Мисля какво да пиша на татко ти.
Нощем беше отново с Ангъс Данс в мислите си, легнала самотно в тъмнината и обгърнала с ръка тялото си. Мислеше как Кристиан скоро ще се върне от Дар ес Салам. Знаеше, че той веднага ще поиска да се люби, но това породи у нея само чувство на примирение.
Седмица след като Рупърт излезе от болницата, мисис Трейл видя доктор Данс на улицата. Те се срещнаха на място, където ремонтираха пътя, и почти не можеха да се чуят от шума на пневматичния дрил. Грейс се взираше в знойния цвят на чистата му поруменяла кожа и на светлата му коса, а наоколо й хвърчаха парчета бетон и тротоарът се тресеше. Съвестта й също потрепваше по някаква вътрешна скала на Рихтер.
— Да се махаме оттук.
Данс понечи да хване лакътя й, но не го направи. И двамата се бяха упътили към магазина за сладкиши и размениха мнение, че продавачката е свадлива, но кифлите са добри. Когато пресякоха на ъгъла, Грейс каза:
— Липсвате ни.
Тя чу как думите й прозвучаха свенливо от трепета, който изпитваше, и лек тик заигра по бузата й. Той се усмихна.
— Е, това е преувеличено. — Но добави: — И вие всички също ми липсвахте.
Думата „всички“ направи фразата възможна, но едновременно с това понижи стойността й: негласният им договор добросъвестно се спазваше.
В магазина Грейс трябваше да почака за кейка с ким. Ангъс Данс подаде ръка:
— Лекарите вечно бързат за някъде. Надявам се, че ще се видим отново.
Когато той излезе от магазина, навъсената жена зад щанда каза:
— Значи е лекар? Има красиво лице.
Когато Кристиан похвали кейка, Грейс рече:
— Купих го от онази приятна жена на ъгъла.
Всяка пролет семейство Трейл устройваха прием — с напитки и дребни хапки. Наричаха това благопристойно събитие „нашата оргия“. Грейс мълчаливо обмисляше своя въпрос: „Бих искала да поканя онзи млад лекар… Бихме могли да поканим лекаря на Рупърт, който живее почти до нас… Да поканим и онзи доктор Данс, който се разбираше така добре с Рупърт?“
На така поставения в крайна сметка въпрос Кристиан отвърна:
— Добра идея.
Той имал предвид да покани някакъв високопоставен служител от своя отдел и предполагал, че с един лекар ще се получи добра комбинация.
Грейс позвъни в болницата. Данс позна гласа й.
— Здравейте!
Както и досега, не я нарече „мисис Трейл“. Записа си деня на събирането, а също така и часа — от шест до осем.
— Специален повод ли има?
— Моят рожден ден. Но не го разгласяваме.
Тя си купи нова рокля, която подчертаваше бюста й.
— Не е ли твърде разголена? — каза Кристиан.
Той прокара пръст по кожата й покрай деколтето от черна коприна.
— Честит рожден ден, скъпа Грейс.
Макар че бяха наели едно семейство от Ямайка да приготвя напитките, Грейс сама отвори на Ангъс Данс. Преди да влезе, той се наведе и я целуна по бузата, като промърмори:
— Честит рожден ден.
Подаде й малко пакетче, съдържащо, както се оказа по-късно, лавандулов одеколон. Грейс потрепера от неочакваната целувка, която остави незаличими отпечатъци от мъжко сако върху копринената пазва и женствените й ръце. Когато Кристиан се приближи откъм стълбите, подменил веселото си изражение със сериозно, за да подхожда на темата „Рупърт“, тя се оттегли към пианото, където след малко я последва и Данс.
— Кой свири?
— Аз.
За първи път не добави: „Единственото ми постижение.“ Той се наведе да разгледа подредените партитури. Тя беше поставила най-отгоре Шопен, за да направи впечатление. Наблюдаваше го как прелиства бавно страниците с големите си ръце; наблюдаваше почти неземното му лице. Авторитетът му бе изчезнал в тази среда от дилетанти; младостта му смущаваше, разочароваше. Авторитетът сега бе фактически преминал у нея. Тя цареше като матрона над своя дом, своите познати, своите чаровни деца: господарка на положението.
Не знаеше как да се обръща към него сега, когато не беше в естествената си среда. В болницата сестрите го наричаха „докторе“, така както омъжените жени наричат съпрузите си „татко“ или „татенце“.
Те говориха за новия културен център и Грейс му каза, че в неделя се открива изложба.
— Може да прескоча — отвърна Данс.
Рупърт се появи с чаша уиски за Данс, пристигаха и нови гости. В едно овално огледало, купено от Бат, Грейс виждаше стаята, изпъстрена с растителни мотиви, които й придаваха кротък чар, и зеления килим, който я покриваше от край до край, както зелените поля покриват Англия. Гледаше себе си в това поле от цветя, практически неразличима от възглавниците, пердетата и украшенията, които бяха безлични и поради това не предизвикваха смут. В огледалото по-скоро видя, отколкото чу съпруга си да казва: „Да приемем факта“, а също и най-големия си син, Джереми, русия й любимец, да се държи изискано. Тя видя и пръстените на ръката си, и гривната, която беше застрахована. Но колкото и да се взираше, не можеше да види Ангъс Данс в това огледало (бяха го отвели в трапезарията да хапне шунка) и знаеше, че това никога няма да стане.
Шефът на Кристиан беше сериозен и скучен като заседание на Общия пазар. Той постави чашата си върху партитурата на Шопен и каза:
— Всъщност не ви познавам достатъчно добре, за да ви разказвам този виц.
Грейс наблюдаваше лекото вълнение по огледалната повърхност — какви забавени движения, какви пастелни тонове; и отново видя себе си — с мебелите, тапетите и застрахованите си бижута, видя се за първи път напълно самотна.
Едра жена в лилаво се облегна върху полицата на камината, обагряйки в мораво гледката. Шефът на Кристиан продължи:
— А сега стигаме до неприличната част.
Грейс изслуша разсеяно края на вица. Тя не се засмя и сър Манфред остана недоволен; взираше се в бялата й плът, сякаш искаше да каже: „Ти ме предизвика.“ Той взе чашата си и се отдалечи към библиотеката с думите:
— Страшно обичам да чета.
Чашата му беше оставила кръгло петно върху ноктюрното.
Грейс видя или по-скоро усети, че Ангъс Данс е отново в стаята. Тя реши да провери има ли достатъчно сиренки и се намери близо до него; той приказваше с едно чернокосо синеоко момиче, дошло със семейство Долримпъл.
А защо, за бога, да не приказва?
Мъж като него не би могъл да се обрече на целомъдрие, да плаща дан на нейните романтични фантазии.
— Грейс, имам новини за теб по въпроса за „Тирпиц“.
Беше най-старият им приятел, но тя мислено го прокле.
— Не можеш да кажеш, че някога съм те разочаровал. Обещанието си е обещание. Дванайсети ноември, четирийсет и четвърта.
Грейс скръсти ръце на гърдите си. Идеше й да потъне от срам.
— Преобърнал се в пристанището. Година преди това сме го изкарали от строя с миниподводници, но Въздушните сили са го довършили през четирийсет и четвърта някъде в Полярния кръг, в норвежките фиорди. Само не ме карай да произнасям името на мястото; едно такова с точки над буквите.
Ангъс Данс беше с гръб към тях, достатъчно близо, за да чуе.
— Тъпите немци го вкараха в нашия обсег. Винаги можеш да очакваш нещо глупаво от тях. Абсолютни идиоти. Е, това върши ли ти работа?
— Благодаря ти, Ърни.
Ърни не говореше немски, но можеше добре да имитира немския акцент пред гости, както и направи:
— Винаги на вашите услуги. — И тракна с токове.
Ангъс Данс донесе пепелник на чернокосото момиче. Той беше казал: „… когато «Тирпиц» е бил потопен.“ А Грейс и Ърни казваха „потопихме“ — дори като ученичка Грейс беше атакувала големия линеен кораб с богатото въображение на деветгодишно дете. Ангъс Данс не беше взел участие, бе освободен от вина, но и лишен от слава. За него Ърни и Грейс сигурно изглеждаха като ветерани от Бурската война.
Грейс въртеше студената чаша между дланите си, Ърни прокара собственически пръст по черния ръб на пианото, също както беше направил Кристиан с деколтето на роклята й.
— Той отнесе на дъното около хиляда души.
Хората един след друг я целуваха:
— Чудесно беше, чудесно. Наистина чудесно.
Ангъс Данс си тръгна с една отливна вълна от гости, като й стисна ръката.
Когато всичко свърши, извадиха скъпия порцелан от безопасното място, където го бяха скрили. Някой беше счупил една кристална чаша.
— Нали е „оргия“, някой се е увлякъл.
Двете бели котки изскочиха с мяукане от банята на горния етаж, но не се докоснаха до остатъците от храната. Джереми и Хю наместиха обратно шкафа между прозорците. Рупърт, на когото не разрешаваха да вдига тежко, помагаше на Кристиан да броят празните бутилки:
— Най-много ми хареса доктор Данс.
И на мен също.
Кристиан полуобърна глава към мястото, където стоеше Грейс, и леко намигна.
— Някой от нас май се е увлякъл по доктор Данс, а?
Беше прибрал бутилките в една кутия.
— И аз самият го харесах.
Още по-късно, когато навиваше будилника си, Кристиан попита:
— Какво, за бога, дрънкаше Ърни за „Тирпиц“ или май беше за „Шарнхорст“?
Грейс изхлузваше през глава черната си рокля.
— Мисля, че беше за „Шарнхорст“.
Би могъл да позвъни на следващия ден да благодари за приема, но не го направи, макар че телефонът звъня цяла сутрин, а шефът на Кристиан изпрати цветя.
— Значи мина успешно — съобщи Джереми, който започваше да добива светски маниери.
Грейс преглеждаше пощата.
— Не съм виждал по-красив букет маргаритки — обади се Кристиан.
Мисис Трейл бе вече навлязла в добре познатите етапи на влюбване; първият от тях беше обикновен, но неизмерим копнеж. В една само сутрин можеха да й се привидят цяла дузина дансовци по улицата. После, наелектризирана до краен предел от невъзможния телефон, чийто звън отекваше в душата й, тя съчиняваше митове и легенди от една-единствена целувка на вратата; това беше втората фаза. На трето място идваше убеждението й, че всичко е плод на нейните умопобъркани измислици и проявите на взаимност от страна на Ангъс Данс са чиста фантазия. Нямаше какво повече да му разкрие: беше видял дори най-красивата й рокля.
За беда обаче самото богатство на чувствата й засилваше необходимостта от взаимност. А неговата доброта им придаваше морален облик.
Фазите се преливаха и редуваха. Ако дойдеше в неделя на изложбата, щеше да й стане ясно.
Грейс дълго лежа будна, после спа неспокойно.
— Много рано ставаш напоследък — каза Кристиан.
— Пречи ми кучето на съседите, което лае призори.
— Като някой петел — изкиска се Рупърт.
Мисис Трейл бе вече многократно прегрешила в сърцето си.
В неделя Кристиан заведе момчетата на изложбата на коне. Той разбираше от коне — размери, окраска, чифтосване, бързина. Момчетата също можеха да употребяват на място думи като „дорест“, „вран“ и „жребна“.
— Ще се върнем към шест.
— Може да ида на изложбата — каза Грейс.
След като излязоха, тя внимателно се гримира. Сложи си дебелото синьо палто, което беше старичко, но й отиваше. Денят бе студен и мрачен; тежките надвиснали облаци предвещаваха сняг. Докато завързваше шала си, зърна в една витрина своето отражение — забързана, разгорещена.
Жената на входа й взе десет пенса за билет. Мръсните дъски на неравния под скърцаха при всяка стъпка. Беше почти сама в залата, но не смееше да се озърне за Ангъс Данс. Един дебел мъж в шлифер отстъпи назад, за да получи по-добра перспектива, и се сблъска с нея.
— Извинете.
Имаше две-три възрастни двойки, които нямаха какво друго да правят, и едно унило момиче, вероятно от изложителите. Преобладаваха главно зеленият и червеният цвят, нанесени кръгообразно; или пък тънки пластове сиво в ъгловати щрихи. Тя разбра, че той няма да дойде.
Когато си тръгна, вече се стъмваше и валеше суграшица. Не й се прибираше; сякаш там щеше да се разкрие унижението й. Боеше се от дома си като от допълнително наказание — така детето, натупано от другарчетата си, се страхува, че вкъщи ще му се карат за скъсаните дрехи. Но продължи да върви неуверено поради липса на друга възможност. Остра тораксиална болка прониза гърдите й, изпълни гърлото и заблъска по клепките й като суграшица. Беше невероятно, че няма кой да я утеши.
„Това е моят кръст“ — си мислеше тя. И за първи път осъзна, че тази дума се свързва със смърт.
Сама вкъщи, тя влезе в банята, облегна се с две ръце върху умивалника и се замисли. Това терзание сигурно бе предизвикано от нещо друго, не от Ангъс Данс. Едва ли една тъй голяма страст можеше да има нещо общо с него — червенокосия доктор Данс от плът и кръв, неин познат само от три месеца; по-скоро тя бе свързана с някаква мечта. Но за сметка на това в огледалото Грейс се виждаше напрегната, незащитена, задъхана. Никога не се бе виждала толкова истинска, толкова обикновена.
Току-що бе свалила палтото си, когато те се върнаха от изложбата на коне, обсъждащи като познавачи различните породи. Кристиан го блъскали в метрото:
— Сигурно не съм създаден да живея сред масите.
— А може би ние сме масите — отвърна Грейс.
Всеки понеделник мисис Трейл ходеше на фризьор.
— Марио, имам бели косми — каза тя и докосна с ръка челото си. — Ето тук.
Той обхвана с ръце главата й, за да я разгледа на лампа, като някакъв череп в положение norma frontalis. Уви, бедна Грейс. След малко той каза:
— Вашият случай не е болка за умиране, нито пък е за боя. — И като я пусна, добави: — Рано ви е още.
— Рано е.
— Понеже сте светла, може да почакате малко. Лошо е за тъмните дами — каза той на Грейс, седнала в пластмасовия стол.
Когато се разположи под каската със списание „Вог“ в ръка, тя внезапно осъзна покъртителната истина за това място. Нямаше почти нито една млада жена освен може би момичето, което миеше косите, в сравнение с чийто тесен ханш в джинси и стегнати пекторалиси меката плът на Грейс Трейл изглеждаше като от друга епоха. Грейс погледна малките си закръглени ръце, взря се в тях като в детайл от портрет на някой от старите майстори. Мислеше за тялото си, което никога не е било истински стройно, което носеше следи от бременност и раждане, а сега трябваше пасивно да чака разруха и разложение. Ръцете й, сключени върху списанието със снимка на загорял мъж на плажа, инстинктивно заеха поза на примирение. Прочете текста: „Ага Хан в рядък миг на отмора“. И в същия миг почувствува, че навлиза в някаква огромна неизвестност, самотна и всемирна.
Същата нощ Грейс сънува смъртта си.
На следващата сутрин си измисли повод да се обади в болницата.
Доктор Данс е в отпуск поради тежка настинка.
Тя каза, че не е спешно, и затвори телефона. Тежката настинка събуди у нея презрение и тя гласно каза: „Ако бях аз, щях да отида“, имайки предвид изложбата; което беше напълно вярно. Качи се горе, за да оправи леглата, и помисли с насмешка: „Шотландците трудно могат да минат за страстни любовници.“
Състоянието на душевно равновесие не продължи дълго. По стълбите надолу почувствува същата тораксиална болка, огромно страдание, колосално, в такива пропорции и от такъв характер, каквито тя, Грейс Трейл от Лондон, кодов номер W87EF, едва ли заслужаваше. Седна в кухнята и си помисли: „Нервите ми са изопнати; а може би съм луда. Господи, трябва да се отърва от това.
Да се отърва, да се отърва, да се отърва. Да тъпча, да мачкам, да чупя. Нали е оргия, човек се увлича. Увлечение…“
В уединението си изведнъж реши, че книгите може би щяха да й помогнат. За първи път осъзна факта, че не чете, че нито тя, нито Кристиан четяха — а това бе истинско откритие, защото тя бе разчитала на него да поддържа литературния дух в дома им. Имаха купища книги по лавиците, които заемаха половината стена; да не говорим за джобните издания. И редовно изписваха от библиотеката най-новите книги: имаше у дома си книгите на Айрис Мърдок и на други нашумели писатели. Страстни читатели. Но състояние на възприемчивост, в което чуждите терзания биха могли да докоснат душата й, в което нейното увлечение би могло да бъде дефинирано и разпознато — такова не съществуваше. Кристиан уверено се представяше за литератор: „Тази зима препрочитам Конрад“ Но „Ностромо“ лежеше на нощното му шкафче от декември.
Кристиан се върна от работа и я целуна.
— Говорих с тези хора за квичащото им куче.
— Не може да бъде.
— Разбира се, че може. Не може все да не спиш. Съгласиха се да държат животното вкъщи.
Прииска й се да не беше казал „животното“.
Той стовари чантата си върху масата в антрето.
— И наистина употребих думата „квичи“.
В съня й Кристиан бе плакал.
Грейс стана посред нощ и слезе долу. Взе „Брулени хълмове“ от една полица и застана на лунната светлина до прозореца, вглъбена в своята страст. Нямаше право да изрече името на Ангъс Данс или да го нарича гальовно дори в мислите си, понеже никога не беше го правила в действителност. Все едно да се обърне така към Хийтклиф или Еней. Книгата, едно старо издание, натежа в ръцете й. Знаеше, че няма да я прочете; но се чудеше дали може да я отвори където и да е, като Библията, и да намери истина. Тя поглади с ръка тялото си и реши, че малките й крака, подаващи се изпод нощницата, са неотразимо красиви.
Сутринта Кристиан каза:
— Сигурно вече имаме нужда от нов матрак.
Когато маргаритките започнаха да гният, Грейс ги хвърли в боклука. На визитната картичка, която все още си стоеше, беше написано „С уважение“, а презимето бе зачертано с мастило. Тя изплакна вазата с вода и си спомни:
— Не се смях на безсолния му виц.
Кристиан се разтревожи, но за да я предварди от самообвинения, каза:
— Не си длъжна да търпиш обиди заради моята кариера.
След малко попита:
— Всъщност какъв беше вицът?
— Убий ме, но не можах да го разбера.
И двамата избухнаха в смях. Никакъв друг отговор не би му доставил по-голямо удоволствие. Идеалната, закриляната Грейс. Веднъж, по време на почивката им в Корсика, той й бе извърнал главата, за да не гледа един юмручен бой — или зрелище, както се беше изразил.
Късно същия ден тя срещна Ангъс Данс на улицата. Беше купила нарциси, за да замести маргаритките, и ги държеше с цветовете надолу. Не можеше да измисли нищо, което да наподобява приказните безмълвни диалози от нейните блянове.
— Добре ли сте? — попита той.
— Напоследък спя лошо. — Все едно, че му каза „обичам те“. — Освен ако взема хапче.
— Какви хапчета вземате? — За миг той си върна авторитета.
После заговориха за силната му простуда. И че тя трябва да заведе Рупърт на преглед към края на месеца. Въпреки безсънието кожата й грееше като неговата.
— Имате ли време за едно кафе? — попита той.
И така, Грейс Трейл седна на една маса с пластмасово покритие, докато Ангъс Данс закачи сакото си от каша̀ на закачалката. Беше облечен в светла вълнена жилетка, изплетена от майка му. Дори само косата му бе достатъчна, за да привлече внимание: тя бе неговото Северно сияние, неговото огнено среднощно слънце. Почти не разговаряха, но седяха наведени напред в мълчалива готовност, докато момичето дойде да вземе поръчката им. И акцентът, и странното му произнасяне на „р“ бяха още по-изразени. На Грейс се стори, че собственият й говор е неясен, и направи усилие, за да бъде разбрана:
— Чудех се как сте. — Най-смелата забележка, която бе изричала. Беше учудена от уверения си глас, от нетрепващата си ръка, с която сръчно сипва захар в момент, когато цялото Творение, самата тъкан на небесната твърд беше пред очите й във вид на фино изплетена кремава жилетка.
Той каза, че трябва да отиде в Бърнам-он-Крауч, за да нагледа лодката си, която била на хелинг за почистване и покриване с миниум. Имало нужда и от основен преглед.
— Но някак си не ми се занимава с това. — Делничните теми, недомлъвките говореха сами по себе си.
Нейните ухаещи цветя, стегнати със зелен конец, стояха в чаша вода между тях.
— Не съм кой знае какъв моряк — истинските моряци са фанатици. Запалих се след една неудача. Обяснявам си го с потребност от движение в момент когато всичко бе замряло.
— Когато се разтрогна бракът ви ли?
— Не. От това се отрекох. — Той се усмихна. — Но сигурно всичко това не ви е много интересно. Такива обикновени оплаквания.
— За мен не са обикновени. — Не можеше да си представи Кристиан, който държеше на всяка цена да получи одобрение, да изрежда своите неуспехи или да признава „своите оплаквания“. Дори в екстаза си в това кафене тя осъзна надвисналата заплаха: Кристиан бе по-слабият, по-беззащитният; а Ангъс Данс бе укрепнал от обратите на съдбата и от отказа си да се преструва. Тя си спомни как той даде дума на Рупърт, как беше казал: „Обещавам ти.“ Такова безстрашие не можеше да се изисква от Кристиан.
Когато го сравняваше с Кристиан, тревожеше я не само нейната нелоялност, но и фактът, че Кристиан сякаш всеки път печелеше.
Доктор Данс й предложи кифли.
— Беше ми много приятно на вашия прием. Трябваше да се обадя, за да ви благодаря.
Грейс помисли за потопяването на „Тирпиц“ и за възпоминателния букет на шефа, прогизнал венец в бурни води. „За да не забравим.“
— Изглежда ми толкова отдавна.
— Оттогава не съм ви виждал.
Именно това примесване на голямото с дребното не можеше да се тълкува погрешно.
— И все пак сме толкова близки — продължи той.
Тя се умълча, потънала в цветовете и сенките на помещението; не в удовлетворение, което едва ли щеше да изпита, а в едно всепоглъщащо спокойствие, в мир. Ръката й с вдигнат ръкав лежеше върху масата. За първи път той виждаше ръката й над китката. Тя знаеше, че това може би щеше да си остане единствената близост между тях. Най-после я обземаше обичайното страдание, а същевременно с това и едно безпрецедентно чувство за съвършенство.
Грейс седеше до пианото. Тя премести една партитура, но не засвири. Рупърт се приближи и застана до нея.
— Какво?
— Скарлати.
Беше искал да каже: „Какво ти е?“
Той стоеше достатъчно близо, като любовник, за да й подскаже, че трябва да го прегърне. Тя го привлече към себе си с дясната си ръка. Лявата остана върху клавишите. Облегна глава върху рамото му. Приличаха на снимка от Едуардовата епоха. „Обичам те, Рупи“ — каза тя. Това беше последното й дете, на което можеше спокойно да каже такова нещо — и то защото болестта му беше удължила периода, през който на много неща можеше да се гледа със снизхождение. И двамата го знаеха. В унисон с нейното настроение момчето също се умисли, отпусна се, но запази надмощието си.
Тя отново каза: „Да, обичам те“, за да го накара и той да й го каже, и помисли: „Значи сега стана обратното — аз търся опора у тях.“ Мина й през ума думата „прелюбодейка“, но й се стори архаична, както и наказанието да те убият с камъни — дума-клеймо, каквито са и „негърка“ или „еврейка“, „метреса“ или „поетеса“; но точна.
С лявата си ръка изсвири няколко ноти в басовия регистър: печални, самотни, заучени. Стаята ги прие безучастно. Чуваше се как пръстенът й потраква по слоновата кост на клавишите. Тя залюля леко момчето с другата си ръка и почувствува гипса, бронирал ребрата му. Вдигна ръката си от пианото и го прегърна с две ръце, пръстите й се сключиха отстрани, бюстът и веждите й се допряха до тялото му. Това не приличаше толкова на снимка.
— Какво има, мамо? — попита той, а после измъкна впримчената си ръка и изсвири няколко дисхармонични акорда, като наблягаше и повтаряше високите тонове. Тя то пусна, но той издрънка няколко последни объркани и възбудени тона; и остана така, все още притиснат до нея, раздвоен между детството и чувствеността.
Кристиан влезе с книжа в ръце.
— Какво правите, дует ли?
Момчето се отдалечи и пусна телевизора. Новините проблясваха над назъбени развалини — Бейрут или Белфаст, Бронкс или Бомбай.
— Грейс, трябва да говоря с теб — каза Кристиан.
— Предават за Помпей — извика Рупърт.
Грейс седна до Кристиан на канапето, което рядко се използуваше заради кадифената тапицерия.
— Случи се нещо изключително важно — каза той.
Грейс Трейл замря.
— Дадоха ми Африка.
Все едно, че беше Александър Велики, Марк Антоний или Сципион Млади. Грейс го гледаше с неразбиране и той добави:
— На юг от Сахара.
Очите й се премрежиха от сълзи; те никога не биха могли да бликнат за Ангъс Данс, който не се нуждаеше от тях, нито пък предизвикваше съжаление с неосъзнатото си самоизтъкване. Тя плачеше за Кристиан, импрегниран в непроницаемо пустословие, и в този миг почувствува, че може да му разкаже всичко, просто от любов към истината. Вместо това каза:
— Милият ми.
— Няма абсолютно никаква причина да плачеш. — Кристиан докосна лицето й поласкан. — Уверявам те.
Идеалната Грейс. Той разви диаграмата на отдела, която държеше в ръката си. Едно малко квадратче на върха на листа, наплодило безброй клетки на самолюбието. Той посочи — ето тук и тук.
— Талбът Слимс просто ще бъде изпълняващ длъжността. Но аз получавам истинската власт.
Когато той се наведе над това своеобразно родословно дърво, тя забеляза редеещата и посивяла на места коса на темето му.
— Младостта ми щеше да бъде пречка — каза той, почиствайки една прашинка от безукорно чистия лист. — Но в края на краищата се отказаха от избор по старшинство.
Чертежът започна да се огъва но краищата в стремежа си да се навие на руло.
— Пенсията ми значително ще се увеличи.
Грейс се чудеше дали и на него разривът в мислите и целите им му се е струвал някога тъй окончателен и дали самата тя някога е проявявала толкова грубо незачитане. Чудеше се дали по време на летни раздели или в периода, когато отиваше в Гернси, той не е обичал или спал — едното не изключваше другото — с някоя… Но за това се искаше решителност, каквато тя трудно можеше да си представи у него, не му достигаше воля, за да прочете дори една книга. Ако беше обичал друга жена, тъкмо Грейс щеше да го разбере. Великодушието й откриваше тъжна и необозрима перспектива. А дали не беше то просто зов за снизходителност към нейния собствен случай.
Кристиан я прегърна — проява на благоволение от страна на човек, движещ се във висини, където не правят избор по старшинство.
— Боя се, че трябва да се откажем от Коста Брава. Но когато взема нещата в ръцете си, ще те заведа на някое тихо местенце.
В търсене на възможности умът му преброждаше, както новините, опустошени държави. Навсякъде цареше хаос — Португалия, Палестина, Тибет: страните отпадаха една след друга. Въодушевлението угасна в гърлото му като сподавен стон; но той дръзко продължи:
— Значи ми донесе късмет, като постави на място старото копеле с неговия виц.
Ангъс Данс влезе в тухления проход тъкмо когато започна да вали. Той се затича в мига, в който Грейс Трейл, влязла от противоположния му край, също се затича.
Ако имаше възможност да наблюдаваме тяхната среща отгоре или отстрани, като поредица от филмови кадри, щяхме да ги видим, първо, втурнали се стремглаво напред, привели глави срещу капризите на времето; после, осъзнали срещата, в забавено темпо и накрая приковани на място. Самото спиране ще представлява връх на техния порив, негова кулминация. Те стояха на около крачка един от друг; дъждът падаше върху косата на Данс и като воал върху синьото палто на Грейс. Самото пренебрежение към силния дъжд беше достатъчно свидетелство, по-убедително дори от прегръдка.
Всеки, който ги видеше, щеше да каже, че са любовници.
Дъждът посребряваше клепачите на Данс. Той се беше хванал за ревера на палтото, за да се овладее. Имаше безпомощен вид, преживяваше криза.
— Ето какво имах предвид, като казах, че сме близки.
— Да.
— Да се подслоним някъде. — Като че ли не бяха вече намерили подслон.
Докато джапаха през тесния тунел, той най-после я хвана за ръка. Не се бяха прегърнали, значи заслужаваха поне малка компенсация. Спряха под тентата на изхода на един супермаркет и той каза:
— Знаеш, че те обичам. — Доказателство, че в предположенията си е била по-права от всякога. Получи отговора, който не беше успяла да изтръгне от собственото си дете.
Тя не отърсваше водата от косите и палтото си; и може би никога повече нямаше да се интересува от външния си вид. След няколко мига, в които дъждът продължаваше да вали и ги блъскаха с пазарски чанти, тя каза:
— Толкова съм щастлива.
Реши, че може да каже простата истина сега, когато беше непобедима.
Срещу тях беше новият хотел, в който отсядаха групи. Данс каза:
— Там ще можем да говорим.
— Можем да пресечем, като понамалее дъждът.
Учуди се на самообладанието си, както и в кафенето.
Той се поколеба, но се реши:
— Да. Ще трябва да се обадя в болницата да отменят посещенията.
Тя не му каза да не ги отменя. Нито пък той я попита дали не бърза да се прибира. Когато небето просветна, те пресякоха.
При влизането им в хотела мъжът на регистратурата затвори телефона и каза: „Господи.“ В подножието на стълбите беше струпана купчина багаж — куфари, чанти за голф, найлонови торби на квадрати. В салона, един етаж по-горе, те се почувствуваха като на летище в очакване на полет. Колоните на зданието бяха облицовани с тънки пластмасови летви, наподобяващи дърво, със закрепени по тях тесни поставки за пепелници или чаши. Канапетата бяха твърди и в светли тонове, но далеч не привлекателни. Провисналите завеси с втъкана метална нишка изглеждаха безвкусни, а на една от стените висеше зеленикаво мозаично пано, изобразяващо бълващ рог на изобилието.
Когато влязоха, група жени в панталони и сака станаха да си вървят. Един старец с чанта с емблемата на някаква авиокомпания каза почти през сълзи:
— Но те имаха само в бежово.
Грейс Трейл седна близо до един прозорец, а Ангъс Данс отиде да телефонира. Колко лесно щеше тя да се вмести в тази обстановка, ако не беше той. Мястото, почти празно, налагаше смирение, нямаше ги ядовете, смущенията и затрогващата доверчивост на обичайните посетители. Но сега атмосферата на хотела не въздействуваше на Грейс — тя не забелязваше почти нищо и бе престанала да се нагажда към окръжението си. С равнодушие, което бе другото лице на страстта, тя се чудеше в какви обстоятелства щеше да напусне това място и дали изобщо щеше да се върне вкъщи. Изоставена от нея, къщата в Кресънт щеше да е като запустяла, животът в нея ще угасне, печеното ще изстине на кухненския плот, едно писмо до сестрата на Грейс, оповестяващо повишаването на Кристиан, ще си остане недописано, така ще си останат и албумът с рокмузика — изненадата за Хю, и „Ностромо“, неотворена на нощното шкафче. Всичко това недовършено, безмълвно, загадъчно — дребни неща, каквито може да е имало и в каютите на „Мария Селеста“[48] или по филмите за Помпей; дреболии, придобили зловеща значимост, след като са били изоставени.
Тя стана и просна двете влажни палта върху едно съседно канапе, за да обезкуражи евентуални натрапници. Застана до една бетонна амбразура загледана в дъжда и усети, че Данс се е върнал.
Той седна до нея върху твърдото, покрито с червена изкуствена кожа канапе и каза:
— Няма от какво да се боиш. — Докосна пръстите й, както веднъж в болницата. — Аз заминавам.
Можеше ясно да се види как руменината постепенно се оттегля надолу под кожата му.
— Предложиха ми пост в Лийдс.
Тя седеше триумфално, с чувство на превъзходство, очакваща различна развръзка. Понеже не каза нищо, той продължи:
— Не бива да мислиш, че ще се опитам да ти разруша живота.
Животът й, от който тя беше готова да се откаже, чиито символи бе разрушавала хладнокръвно, както се отстраняват изсъхнали цветове.
— Не бих те наранил — добави той.
Тя не би се поколебала да се качи с него в някоя от стаите горе, за да се любят, ако той бе пожелал.
Той щеше да направи от нея честна жена. Но тя не заслужаваше благодарностите на децата и мъжа си, след като веднъж вече се бе отказала от тях: любовта й щеше да си остане скрита като нещо недостойно, скрита от тях, от него. Когато го бе пожелала с неговата висока нравственост, Грейс наивно си бе представяла, че тя е съвместима със страстта й. Това бе още едно откритие за нея — бе допускала, че добродетелта може да бъде тъй леснодостъпна, както и любовта. Трудно беше да се каже къде във всичко това завършваше нейната невинност и започваше вината.
Загледана съсредоточено в лицето на Ангъс Данс, пребледняло, с помръкнали очи и с трепкащи устни, Грейс Трейл приличаше на мореплавател, който търси земя на хоризонта, обгърнат в измамни изпарения. Най-после попита, повтаряйки заучения урок:
— Това повишение ли е?
— Известен напредък, да.
Двама завоеватели с техните трофеи, техните градове и континенти — Лийдс, Африка. В надпревара, в настъпление, в гонитба: всичко бе въпрос на движение. Само Грейс беше застинала на място, спокойна.
— И затова също е необходимо да замина. Не мога вечно да тъпча на едно място.
Само Грейс можеше. Можеше да търси телефона му в указателя на Лийдс, както бе направила с телефона на онзи в указателя на Дорсет. Съзнала това, в душата й отекна нисък провлачен стон като при оплакване на мъртвец. Ето го най-после нейното корабокрушение — катастрофа, по-голяма от преобърнатия ферибот на родителите й. Искаше й се да вие, но вместо това каза нещо, което бе чувала да се казва в пиесите:
— Разбира се, в това нямаше бъдеще.
Страните му възвърнаха цвета си така внезапно, както кръвта избликва от рана. Той скочи, сякаш се намираха сами в стая, и застана до прозореца; после се облегна на една колона с лице към нея и с ръце, разперени върху полицата за пепелници, здравото му тяло допълни архитектурата като същински атлант — мъжка фигура, подпираща свода.
— Мъжът има минало и настояще, не само бъдеще.
Той поривисто отсече с ръка и една купчинка фъстъци безшумно се разпиля по пода: жест, предизвикал опустошение, сякаш фрагмент от самата колона се бе разпаднал.
— Мислиш ли, че не са постоянно пред очите ми — умиращите, които изобщо не са живели? Важно е какво сме, а не какво ще бъдем. Или по-скоро това е едно и също.
— Знам.
Дори децата й имаха вече определено бъдеще — техните наклонности към наука или езици, какви искаха да станат, да бъдат; никога не ги бяха попитали откровено какво искат да са сега.
— Дори тези, които истински са живели, ще умрат — каза тя. — Трудно е да се каже в кой случай иронията е по-голяма.
Подобни открития се дължаха на него. Тя се бе издигнала до неговата висота, но несъмнено скоро щеше да потъне отново в безразличие; или, буквално казано, в духовен и физически упадък.
— Почти на трийсет и три години съм — каза той, — а в живота ми има толкова пустота.
Тя си представи високонравственото му съществуване в празно пространство, подобно на голата къща на родителите му.
— Не можеш да си представиш — започна той, — е, не се обиждай, но ти с твоя осъществен живот — любов, деца, красота, маса приятели — как би разбрала такова аморфно съществуване като моето? Как би разбрала какво е това самота или отчаяние?
Точно тези неща бе зърнала в огледалото. Тя почувствува, че възгледът му за нейния живот я обгръща като претрупана, сковаваща дреха, която я хваща като в капан. Отпусна се назад върху твърдата облегалка, а той стоеше изправен насреща й. В това имаше нещо алегорично — небесната и земната любов: нейният екстаз, подобен на профанация.
За да отстои или възвърне позициите си, тя промълви:
— И все пак в живота ми не е имало нищо по-прекрасно от миговете, когато седяхме заедно в болницата и гледахме снимките.
Той седна до нея на канапето и постави ръка върху нейната — близост, едновременно дълбоко същностна и повърхностна, като отпечатъците на пръсти върху рентгенови снимки.
— Бяхме като Паоло и Франческа.
Вкъщи трябваше да провери какво има той предвид. Гледаше ръката му, поставена върху нейната, и без подигравка помисли: „Не може да се каже, че са горещи любовници.“
— Вярно е, че нямаше да понесем лъжите — каза той.
Първата лъжа беше, когато Грейс събличаше роклята си през глава и изпод черния си покров произнесе приглушено: „Шарнхорст.“
— Откакто съм омъжена, не съм била целувана нецеломъдрено от никого освен от теб на рождения ми ден — каза тя.
Той се усмихна. Идеалната, защитената Грейс.
— В непозволената любов има толкова малко смях. За каквото и да става въпрос, човек сигурно все има чувството, че се смее за чужда сметка.
Грейс се беше смяла за последен път с Кристиан над вица на сър Манфред.
— Говоря сериозно — каза тя.
Целувката, лъжата, смехът — нищо нямаше да бъде вече сериозно спрямо това мерило.
— Говоря сериозно — повтори тя, когато той се усмихна като човек с по-голям опит, но по-слаба проницателност, загледан в нея с неуместна загриженост. Нямаше да й се наложи да дава показания. Тя си спомни как в размирната Корсика Кристиан бе извърнал главата й да не гледа побоя.
— На новото място — предположи тя — ще забравиш всичко.
— Все още сънувам едно момиче, което познавах, когато бях на осемнайсет години.
Той не искаше да се поддаде на нейните баналности; не искаше да възприеме нейната истина. Щеше да сънува Грейс и в Лийдс.
— Спомените изстиват до различна степен и с различна бързина — каза той.
Той обгърна с поглед килима на фигури и лъскавите завеси, фъстъците, пръснати като отломки на колона, мрачния рог на изобилието.
— Какво ужасно място. — Осъдителните му думи прозвучаха като прелюдия към сбогуването.
— Такъв е светът — каза Грейс Трейл.
— Мислено съм ти казвал много неща, но никога не са били така безнадеждни. Нито бяха свързани с материалния свят. — После се поправи: — Разбира се, имаше и желание. — Но отби въпроса като излишно разточителство. Шотландското му произношение се засили и той направи пауза, за да овладее говора си, да преглътне като сълзи смущението си. — Искам да кажа, че въпреки всичко в мислите си човек винаги си оставя известна надежда. Не можеш да кажеш сбогом във въображението си. Това можеш да направиш само в действителност, на живо. Дори желанието не е толкова физическо, колкото вземането на сбогом.
Лицето му никога не беше изглеждало по-малко съвременно. Приличаше на една от онези едновремешни снимки, изобразяващи съвестта и страданието.
— Значи ще трябва да те загубя. — Все едно, че се сбогуваше с някой от гостите си. „Чудесно прекарахме. Чудесно беше.“
— Не мога повече — каза той, отдръпна пръстите си и ги прокара през светлата си коса като при обикновено смущение. Отново стана, взе палтото си от стола и застана над нея. Всички тези движения, понеже бяха извършени много бързо, припомняха, че той владее до съвършенство умението да се бори с болката.
— Ще трябва да взема такси. Ще те оставя у вас.
Преминаването му на делнична тема беше смъртоносно. Бе още едно доказателство, че мъжете са силни, или слаби.
Стояха изправени един срещу друг, като опоненти; и хората наоколо им с облекчение установиха, че двамата са напълно нормални.
— Аз ще остана малко.
Не можеше да си помисли за такси, в което той твърдо щеше да откаже да я прегърне. Тя скръсти ръце на гърдите си с жеста на самообладание, с който понякога прикриваше отчаянието си; вдигнала глава, за да го изпрати с поглед, тя приличаше на дете, застанало на междуселски път, което маха след профучаваща кола.
Когато Грейс излезе на улицата, дъждът беше спрял и се бе стъмнило. Мъже и жени се връщаха от работа, изтощени или възбудени, всичките бледи. Мокрият път блестеше под фаровете, по-светъл от чистото черно небе, осеяно със звезди. Мотори, гласове, стъпки и тук-там транзистори създаваха геофизичните трусове на един движещ се свят. Тази демонстрация на подновено движение я тласна безвъзмездно към победителите — към Джереми, чието око трябваше да бъде промивано с борова вода, към Хю с неговата склонност към математика, Рупърт с неочаквания му интерес към Йейтс и към Кристиан, който щеше да каже: „Това е най-вкусното агнешко печено от години.“ Всичко това щеше да възтържествува над нея, както скоро щеше да установи. Те щяха да се смеят последни с невинния ужасяващ смях на техните справедливи претенции и позволена любов.
С тази перспектива и впечатления Грейс Мариан Трейл, четирийсет и една годишна, стоеше мълчаливо на входа на един хотел в износеното си синьо палто и гледаше колите и звездите. Тътенът на действителността отекваше в ушите й. И като всеки велик поет или злощастен владетел от древността тя призова своя създател, питайки се колко още ще трябва да остане в този жесток свят.
Една О’Брайън е родена в графство Клеър, Ирландия. Завършва фармацевтичен колеж в Дъблин. От 1959 г. живее в Лондон.
Като литературно явление Една О’Брайън е част от общия подем в развитието на ирландската литература — затова споделя и жизнеността, и реализма, и романтизма на патриотичното начало в нея. През 1960–1964 г. излиза от печат трилогията „Момичета от провинцията“, „Зеленоокото момиче“ и „Блажени младоженки“. Авторка е и на романите „Август е зъл месец“, „Мирновременни жертви“, „Езически край“, „Не те познах, Джони“, както и на сборници с разкази. През 1976 г. излиза книгата й „Майка Ирландия“ — лирични есета за родината, за детството и младостта.
Отдалеч често бъркаха Джак Холанд със свещеник, толкова строг изглеждаше той в дългия си черен балтон и меката черна шапка. Лицето му също беше сериозно и от върха на заострения му нос често висеше голяма капка. Неестествено е да видиш възрастен мъж с насълзени очи — още повече, когато разказва нещо весело. Почти веднага щом заговореше, сълзите потичаха и му придаваха мрачен, погребален вид. Той носеше раирани ризи от бархет и дрипав домашно тъкан жакет, който делеше с брат си, докато последният беше жив. До смъртта на брат му те трябваше да ходят поотделно на служба, тъй като всеки искаше да бъде гордият притежател на бозавия жакет.
Когато бях дете, му събирах бълхи в кибритена кутийка, а наградата ми за това беше едно пени и чаша малиново вино. Нищо не може да се сравни с трепета да видиш гъстото червено питие на дъното на чашата или пък с вълнението, когато той изскачаше на двора да наточи виното; после спокойната радост от това да наблюдаваш как го разрежда, как червенината му постепенно избледнява, докато стане хубаво, светло, газирано розово. И какъв вкус имаше само — сладко и парфюмирано, че даже надминаваше приятния вкус на топлото разтопено желе! Не знам какво правеше с бълхите, но като разбра, мама се ядоса и ми забрани да хващам повече.
Джак Холанд държеше кръчма, която наричаше „таверна“. Беше тъмна и огромна като казарма и даже през деня, когато имаше хора, въздухът беше спарен и миришеше на вкисната бира; а по високия дъбов тезгях се бяха отпечатали кръговете от хилядите бирени чаши, слагани там в най-различни настроения — гняв, радост, често непоносима мъка. Джак не въртеше голяма търговия. Просто някои мъже ходеха там, когато искаха да се напият на спокойствие, а вечер отиваше някоя придирчива компания, предпочела кръчмата пред съседните барове, защото нямаше жена, която да се кара, да клюкарствува или да разправя на цялото графство колко много пият или колко дължат. Сестрата на Джак, Маги, обитаваше съседната стая, но изобщо не се показваше. Тя лежеше скована от ревматизъм и прекарваше дните си прегърбена над огъня в кухнята, като от време на време издаваше стон, подобен на молитва, и го подсещаше, че на пода е паднал чим или торф или че й се пие чай. Понякога мама съжаляваше Джак и Маги и им изпращаше кейк или кървавица, или бурканче конфитюр през пролетта, когато пристигнеха портокалите от Севиля и жените се надпреварваха чий конфитюр ще е най-хубав. Тогава Джак забързваше към къщи и й благодареше с чудати фрази, но понеже не можеше да сдържи сълзите си, внезапно си взимаше шапката и побягваше. Той обичаше мама и все се шляеше по нашите ниви само за да я зърне. През летните утрини, когато отивах на училище, го заварвах да съчинява малка ода, както сам казваше. Една сутрин, когато дивият кестен цъфтеше и красивите кремави цветове се полюшваха като свещи, които чакат само да бъдат запалени, се натъкнах на него, когато рецитираше развълнувано. Веселото слънчево утро, шумоленето на листата, бързият полет на птиците, цялата природа, отдадена на собствената си вакханалия, сигурно бяха разпалили още повече огъня на тайната му страст — макар че той всъщност бе възрастен човек, вероятно никога не изпитал вълнението от ръкостискане, камо ли пък от целувка.
— Просто съчинявам стихове — каза той.
— Какви стихове? — попитах.
— О, твърде млада си, за да разбереш — отвърна Джак и запита дали мама идва някога насам.
— Само когато гони пуйките — отвърнах, а той тръгна, като си мърмореше нещо и се усмихваше, вглъбен в себе си. Предположих, че стихотворението е написано на латински, така че никой да не може да го прочете или преведе, дори семинарист, защото латинският на Джак беше нескопосан, научен отчасти от молитвеника му и разкрасен от въображението му. Трябваше да му кажа, че написаните думи не вълнуват мама, че тя не чете нищо друго освен за цената на яйцата в ежедневника и голямата, изпоцапана с яйца готварска книга на мисис Бийтън. Нещо повече, тя смяташе, че книгите са греховни, че поезията е боклук и че тези неща подлудяват хората и ги отклоняват от истинската им работа. Не знам защо не му го казах, макар че имах навика да изтърсвам по нещо.
Следващата неделя, когато отивахме с мама на черква, Джак ме дръпна за ръкава на палтото и ми прошепна, че имал изненада за мен и довечера щял да се отбие у нас. В неделя вечер мама винаги си киснеше краката в топла вода и сода за пране и изрязваше мазолите си с бръснарското ножче на татко. Беше ужасна и мъчителна гледка. Обикновено баща ми отиваше да играе карти, макар че бяхме затънали до гуша в дългове, а него ден нямаше пари дори да си даде лептата и трябваше да вземе от работниците в полето. Но щом си оправи краката, мама заяви: „по дяволите“, искало й се да се наконти. Тя толкова рядко се обличаше официално, че беше цял ритуал да се качиш горе след нея, да влезеш в синята стая и да видиш как отваря гардероба и докосва няколкото дълги рокли, които, въпреки че бяха стари и миришеха на застояло, навяваха спомени за танци до зори, закуски на крак, музика и веселие. Тя си облече бялата жоржетена блуза с апликации от ярки червени цветя върху корсажа и връзка, която можеше да се стегне или да се пусне свободно. Тя не я стегна и ефектът беше отличен — бялата й шия, тънката прозрачна материя и очарованието на цветята, които, макар че не бяха истински, изглеждаха като живи, като цветя в градина. Долу в кухнята запалихме лампата и червеникавата коса на мама проблясваше, докато тя правеше сандвичи от бекона, останал от обяд. Тогава си помислих, че ако съм толкова красива, като порасна, сигурно ще намеря щастие. Нещо ме караше да вярвам, че тревогите в нейния живот са аномалия, но никога не ми е хрумвало, че фаталността на нейния характер бе заложена в мене и определяше моя.
— Гости ли ще идват? — попитах.
— Едва ли — отвърна тя. — Предполагам, че Джак ще се изтърси.
Все пак тя не се изненада от познатото фамилиарно почукване на задната врата и скочи да отвори. Джак влезе и се огледа, но не свали шапката си, просто я повдигна леко за поздрав. Срамуваше се, че е плешив; хората казваха, че няма нито косъм по главата си и че тя била с цвят на маджун. Той извади от джоба си тенекиена кутия и ми я подаде тържествено. На капака имаше картинка на двойка в ирландска двуколка, а вътре беше пълна с размекнати бонбони, слепени от мръсотия и втвърдена захар. Като ги смучеш, се усещаше първоначалният им вкус на лимон. Джак седна и започна да обяснява, като придърпваше стола си по-близо до мама:
— Неприятна работа, така да се каже, мисис О. — подзе той. — С такова нетърпение очаквах да намина към вас, но за нещастие бях задържан. Много досадно за човек, който се гордее с точността си.
— Навреме идваш, Джак — отвърна мама безизразно.
— Акушерката, мисис О…
Като чу това име, мама направи гримаса на отвращение. Тя мислеше, че всички сестри са невъзпитани, но акушерката беше върхът, тъй като настояваше да описва родилните мъки и колко различно изтича водата при всяка жена.
— Опитва се да впримчи в лапите си вашия почитаем приятел, мисис О. — каза Джак, като придърпа стола си застрашително близо. Тялото му беше под ъгъл спрямо нейното и ми се струваше, че ако се приближи още малко, ще се докоснат.
— Не крие намеренията си — заяви той и после прошепна нещо, което навярно е било дръзко, защото мама потръпна и направи обидена физиономия.
— Обичам да общувам с истински дами — рече Джак и се усмихна на мама свенливо, но открито и точно в този момент мама скочи и каза, че страшно и се прияли ябълки.
Облицованият с плочки под бе покрит с малки, сбръчкани, червени като вино ябълки и това придаваше приятен аромат на цялата къща; дори изгнилите те караха да копнееш за компот от ябълки или пай. Мама се върна с пълна чиния ябълки, взе ножче от чекмеджето в кухнята, обели една и я даде на Джак, след това обели друга и седна на далечния край на камината, на голямо разстояние от него.
— Между другото, мисис О. — Той поспря, като мляскаше. — Имам малък подарък за вас в таверната. Отбийте се, когато ви е удобно.
— О, Джак, ти си много добър — каза тя и му се усмихна. Сигурна съм, че съжалява, задето го беше срязала. Когато тя стана да направи чай, Джак също се изправи, пусна три ябълкови семки в ниско изрязаната й блуза и се измъкна от кухнята, като мърмореше нещо за припадъците на сестра си.
— Не можеш ли да останеш на чаша чай, Джак? — извика тя, но той вече бе вдигнал тежкото резе и си бе заминал. Мама ме изпрати след него с фенерчето.
Видях го да върви надолу в полето, но не го извиках, защото не обичах да пие от нашите чаши и да интимничи с мама. Навън беше тъмно и тихо и чувах как кравите и конете хрупат тревата, а откъм селото долитаха звуци на акордеон, който свиреше „Дани Бой“.
Неизвестно защо, бях разстроена, когато се прибрах, следвана от трите ни овчарски кучета, които скимтяха за хляб и нямаше да напуснат кухнята, докато не получат по една коричка.
— Отишъл си е — казах.
— Горкият — рече мама, — отива си вкъщи, където няма нищо, само чай и хляб и бръщолевенията на бедната Маги.
— Чудя се какъв е подаръкът — отвърнах.
— И аз също — възкликна тя и виждах, че е много любопитна.
— Би ли предпочела него пред татко? — попитах и точно в този момент татко влезе. За моя изненада мама му каза, че не трябва да закъснява толкова и че Джак ужасно я бил отегчил и искал да й разказва неприлични истории.
— Смешен човек! Кой го е поканил тук все пак? — извика татко и тропна с крак по пода — така правеше винаги когато искаше да излее яда си. Видях нещо в диво изпъкналите му очи, но тогава не знаех как да го нарека.
— Ще изям това студено месо. Гладен съм — каза той. Ревнуваше.
— Направих сандвичи — обади се мама.
— По дяволите твоите сандвичи. В тази къща човек не може да се наяде с удоволствие.
Неочаквано удари с юмрук по масата и чинията с ябълките хвръкна.
— Дай ми леките обувки — нареди ми той, аз ги донесох от шкафа и ги хвърлих на пода близо до него. Подуших миризма на уиски, но реших, че само така ми се е сторило от страх, и отхвърлих тази мисъл. Мама обаче си мислеше същото и тази нощ и двете се молихме и плакахме в леглото с надежда, че той няма да отиде да гуляе.
На следващата вечер, като се върнах от училище, на кутийката за чай имаше бележка, в която пишеше да сложа чайника да ври, тъй като мама бе отишла у Джак да си вземе подаръка. Седнах на прозореца да гледам кога ще си дойде и щом видях фара на велосипеда й при портата, изтичах през нивата, нетърпелива да узная какво е получила. Предполагах, че е шал от жоржет или мънистена чантичка.
— Ще настинеш без палто — извика тя, стигнала до средата на нивата.
— Какво получи?
Когато се приближи до мен, видях пакет кафе на зърна — напълно безполезно, тъй като ние никога не пиехме кафе и освен това нямахме с какво да го смелем.
— Много се забави — рекох.
— Разглеждах бижутата на Маги. Великолепни брошки, които държат горе в кутия.
— Била си горе? — попитах. Имаше нещо нередно в това.
— Да. Трябваше да му видиш спалнята. — Тя вдигна очи към небето, за да подчертае мизерията. — Голи дъски и в неговата стая няма нищо освен едно желязно легло, молитвена броеница, закачена на горния му край, и хубавия костюм на Джак, преметнат през един стол.
Когато влязохме вътре, тя хвърли пакета с кафето в чантата, където държахме капачки за бутилки, парчетата използуван канап и ръждясалата отварачка за консерви.
Два дена по-късно, когато се връщах от училище, пред външната ни врата бе спряла кола и аз забързах, като мислех, че са дошли гости. Но щом приближих къщата, чух викове и разбрах, че отново имаме неприятности.
— Бедното ми дете — простена мама, като ме прегърна и ме отведе към кухнята. После ми каза, че съдебният пристав е при татко и че ако не намерим пари, може да ни изхвърлят на улицата при калайджиите. В този момент съдебният пристав влезе в кухнята и каза, че иска глътка вода. Имал болен стомах и трябвало да взема хапчета през няколко часа. Мама му предложи чай, но той отказа, мръщейки се, сякаш не можеше да разбере как хора като нас с хубава къща и хубави мебели са стигнали до такова бедствено положение. Тя му предложи чай за втори път и той се ядоса, защото мама смесваше гостоприемството с неприятната работа, която предстоеше. Тогава съдебният пристав се сети, че аз съм там, и може би от съжаление към мен попита внезапно:
— Кой е най-добър в училище?
— Аз — отговорих, без да съзнавам, че се хваля.
Тогава пристигна полицаят, мама го помоли да влезе и да вземе револвера на татко. Тримата влязоха вътре. Погледнах през открехнатата врата и видях татко, застанал до камината с револвер в ръка, шапката му, килната отзад на главата, и устата му — разпенена. Приличаше на герой от картина, изобразяваща убийство. Те го увещаваха, но колкото повече опити правеха, толкова по-вече беснееше той.
Внезапно мама напусна стаята и каза, че ще се върне след малко. Яхна велосипеда си по алеята с бясна скорост и се върна, придружена от Джак. Тя подаде на съдебния пристав кафяв плик с пачка пари. Тогава полицаят хвана татко под ръка и въпреки че падна няколко пъти, татко не изпусна бутилката уиски с два златни печата на етикета.
След като полицаят си отиде, Джак остана при нас и заговори за плачевната юдол и житейските изпитания. Когато татко заспа, Джак си събу обувките и тихо се качи горе да измъкне револвера изпод възглавницата. Той изля остатъка от уиски в кана, а бутилката напълни с вода. Мама пресипа уискито в лимонадено шише и каза, че ще го пази за коледния кейк. Кухнята вонеше на кръчма.
— Е, мисис О., сега знаете кои са вашите приятели, знаете, че можете да разчитате на Джак — заяви той, завърза обувките си и тръгна.
Мама застана на стълбите с него, той каза нещо, на което тя отговори съжалително, и това ме обърка. „Как бих могла, Джак?“ — рече тя, а после се върна в кухнята и попита всемогъщия бог какво ще стане с нас. Говори за двете ми сестри и за брат ми, които бяха в интернат, и каза, че ако няма пари за таксата, без съмнение ще ги изхвърлят и ще трябва да се върнат вкъщи да понасят несгоди. Отвърнах, че когато порасна, ще бъда богата и ще настаня всички в голяма къща, където няма да има кавги и дългове.
— Дано имаш късмет да получиш някакво образование — отговори тя тъжно и започна да се вайка, че няма как да върне заема на Джак.
— Той няма да възрази — предположих, но мама не беше сигурна. Каза, че бедняците са си бедняци и скоро дотягат на хората. Думата „бедняк“ звучеше толкова хубаво, като някакво индийско цвете или плод.
По-късно татко се развика и ние се скрихме зад няколко дървета, докато замине. Добре знаехме какво следва — как ще изчезне за няколко дена и как евентуално може да го вземат в болницата, а после ще се върне вкъщи и ще се извинява за случилото се.
Когато татко се върна — това стана след две седмици, — той ме помоли да отида с него да видя конете му. Не ми се ходеше. Валеше силно, по нивите имаше локви вода, в които се отразяваха облаците, като непрекъснато се меняха. Имаше три коня и една кобилка. Страхувах се от тях толкова, колкото и от него, защото те също символизираха неподозирана и необуздана сила. Като вървяхме през полето, те тръгнаха срещу нас, цвилейки, а аз се промъкнах отзад, за да се скрия.
— Нищо няма да ти направят, нищо няма да ти направят — рече той, когато един кон зари копито в земята като че ли от яд. Отначало препускаха лудо в галоп, а след малко спряха и започнаха да душат за овес.
— Добър баща съм, добър към теб и към майка ти — отбеляза татко.
„Не си“ — помислих си, но мълчах.
— Отговори ми — настоя той.
— Да — отвърнах и татко продължи да разправя, че причината за последните му малки неприятности била свободното държане на Джак Холанд към мама, което той не одобрява. Заяви, че това било позор и трябвало да му се сложи край. Мълчах. На конете изведнъж им хрумна да легнат в локвите и взеха да се търкалят, докато целите се покриха с кал и бутовете им се изцапаха. Две седмици не бяха виждали жива душа и вероятно с тези лудории изразяваха недоволството си.
На следващия ден мама писа писмо на Джак, отбеляза на него „лично“. На гърба на плика написа С. А. П. („Свети Антоний Пазител“) и ме изпрати да го занеса. За първи път влизах в кухнята на Джак. Беше широка, с каменен под и голямо огнище. Миришеше на пържен лук, мокър торф и стара пепел. Маги дремеше на люлеещия се стол до огъня, а Джак пиеше чай на масата.
— Хапни малко — каза той, като влязох. За да прочете писмото, Джак трябваше да вземе очилата на сестра си, така че ги свали от ушите й и ги закачи на своите. Те бяха без рамки и изглеждаха смешни. Няколко кокошки, влезли от двора, кълвяха по решетото с кисело зеле с такова ожесточение, че скоро нямаше да остане ни шушка. До кандилото беше втъкнато увехнало клонче и аз пресметнах, че е там от Великден. Наблъсканите в кухненския бюфет порцеланови чинии с имитация на китайски рисунки бяха много мръсни. Опитвах се да открия някакъв израз на разочарование по лицето на Джак, докато чете писмото, но нямаше нищо такова.
— Кажи на майка си, че Джак разбира всичко и ще чака удобни случаи в бъдеще — рече той. Аз отговорих, че ще предам, и изскочих от кухнята, защото ми се струваше, че има намерение да ме целуне.
След този случаи той ни посещаваше рядко, а когато идваше, говореше предимно с татко. Но като се връщах от училище, често ми чукаше на прозореца и питаше:
— Как е майка ти?
— Добре — отговарях. Дори да не беше, пак казвах същото, от уважение. Тогава той слагаше две парчета шоколад в плик, за да й ги изпрати.
Бях на дванайсет години, когато Маги почина, всички седяхме в гостната, дамите пиеха портвайн и хрупкаха бисквити „Мариета“. Джак изглеждаше тъжен, голямата капка висеше от носа му, на ръкава на кафявия си жакет имаше лента от брилянт. Акушерката я беше пришила.
— Горката.
— Колко време има, откак осакатя?
— Имаше късмет, че Джак беше с нея.
Всички повтаряха едно и също и се съгласяваха един с друг за светостта на Маги и може би смътно мислеха за собствената си смърт. Мама каза, че ще направи чай и без съмнение беше подтикната да го стори само за да предпази татко от алкохола. В трапезарията, където отидохме двете с нея да вземем хубавите чаши, намерихме на бюфета ваза с маргаритки. Водата миришеше, а цветята бяха увехнали.
— Това е то къща без жена — каза тя и когато изнасяше вазата, дамите трябваше да запушат носовете си с кърпички или с ръце в ръкавици.
На път за вкъщи тя каза на татко за маргаритките и изрази съжаление, че Джак не се е оженил, но се надяваше сега да го направи.
— Който се ожени за Джак, ще има брошките на Маги — рекох аз.
— Може би ще те почака — пошегува се мама.
— Тя ще се омъжи за доктор — заяви гордо татко. Той се надяваше аз да подобря положението им.
— Тя ще се омъжи за Джак — отвърна мама. Тази мисъл ме оскърбяваше. Точно в този период аз и приятелките ми си говорехме тайно само за женитба. Скачахме на въже в такт със стихчето:
Изток, запад, север, юг,
де е моят млад съпруг.
Беряхме маргарити, нареждахме молитви и правехме магии. Имаше една съвсем нова магия. По пощата пристигаше специална бяла кутийка, подплатена със станиол, която съдържаше разкошна шоколадова, сватбена торта, толкова дебела от различните плодове, сякаш нямаше други съставки освен плодове, стафиди и захаросани портокалови кори. Следваше тъмножълт слой от бадемова глазура, а най-отгоре — бяла. Върху нея имаше сребърно топче или нещо като начална буква на нечие име или пожелание. Ароматът беше екзотичен, но стоеше на второ място. Слагаш го под възглавницата с надеждата да сънуваш инициалите на бъдещия си съпруг. Ако не стане тази нощ, тогава някоя друга, в продължение на две или три години, докато по пощата пристигне друго увито парче от сватбена торта. Яд ме беше, че мама предлага Джак дори на шега. Чувствувах се засегната на чест.
Когато дойде време да отида в интернат, Джак ми даде подарък, увит във влажен вестник. Беше син автоматичен молив, чийто графит беше толкова слаб, че се счупи още първия път. След време го дадох на монахинята, която събираше подаяние за децата в Африка. След седмица Джак ми писа и понеже проверяваха писмата ни, монахинята ме попита кой е този джентълмен.
— Чичо ми, сестро — отговорих и се изненадах, че мога да лъжа с такава лекота. Беше почти тъмно, но тъй като не бе дошъл часът за палене на лампи, трябваше да четем в полумрак. Отидох до прозореца, отместих настрани рицина и зачетох излиянията на Джак:
Надявам се, че си добре и си прилежна в учението. Любопитен съм да зная дали геометрията е любимият та предмет както на мене: да живее Питагор! Майка ти и баща ти са добре, говорим както обикновено по световните въпроси, но ни липсва твоята духовита и уместна намеса.
Винарната ми преуспява, миналата седмица дойде един джентълмен от Северна Ирландия да дегустира, а след това да купи едно мое специално вино. Собствено производство е, приготвено от даровете на природата — ревен, бъз и пащърнак, смесени в чуден букет.
Знаех, че ако някой е направил виното, това е акушерката.
Още пиша стихове, препрочитам Суифт и Голдсмит, разговарям с тях, когато разучавам шосетата и тихите пътеки. Един ден името Холанд ще бъде увенчано със слава — това е сигурно като две и две. Времето е меко, въпреки че вчера валя проливен дъжд и трябваше да взема предпазни мерки.
Представях си го как слага легени в коридора и парцали по пода на магазина, за да събере част от водата, когато потече през пробития покрив.
Искам да те изненадам, като подпомогна бюджета ти. Не позволявай на добрите монахини да те насочат по пътя на религията и помни обещанието си към твоя приятел.
Беше приложил пощенски запис за пет шилинга, едва го повярвах. Шумящата бяла хартия с ясен черен надпис ме увери, че той наистина бе изпратил тази сума, но не можах да отгатна защо.
Беше ясна звездна нощ, когато се прибрах вкъщи за коледните празници. Слязох от рейса и тръгнах нагоре към нивата. Приятно бе да чувствуваш отново тъмнината, уханието на мократа трева и гниещите гъби. Кучетата се нахвърлиха върху мен, лизнаха ме по лицето и бурно ме приветствуваха за добре дошла. Вътре чакаше мама да ме прегърне, а до нея стоеше Джак. Той ми се ухили глупаво и така ми стисна ръката, че за малко да ми счупи пръстите — новата ми приятелка Лидия ми беше дала пръстена си с герб, за да мисля постоянно за нея.
— Пораснала си — отбеляза Джак зловещо, като че ли не беше нормално. Мама бе сложила масата в трапезарията, имаше наденица, сладък пирог и портокалова торта с глазура. Огънят от торф хвърляше отблясъци с цветовете на дъгата, миризмата му, която не бях усещала месеци наред, ме караше да разбера колко студен и неестествен бе нашият живот в манастира.
— Вашият верен приятел е станал нещо като антиквар — каза ми Джак през масата.
— О! — Това беше всичко, което можах да кажа в отговор.
— Да, миналата година по жътва търсех гъби и намерих брошка, която се оказа нещо изключително. Но пази го в тайна, защото, разбира се, има много хулигани, които ще се постараят да ми подражават. Бронзова е. Заинтригувах някои познавачи от Дъблин и те ще дойдат да я видят в началото на новата година.
Мама ми намигна.
— Би ли донесла свещта горе да вземем една възглавница, която искам да проветря за тебе.
Държахме се под ръка, докато се качвахме, и по изключение тя не ме предупреди да внимавам да не накапя персийския килим с восък. Така или иначе, на следващия ден щяхме да го изчистим с гореща ютия или горещ нож и парче амбалажна хартия. Исках да седна на площадката на стълбите и да споделя всичко — как изведнъж в косата ми се появиха гниди, как монахинята ме направи за срам, като попита дали татко пие, дали реколтата е била добра и ще можем ли да платим таксата.
Когато осветих лицето й със свещта, мама се смееше.
— Джак си е Джак — каза тя. — Измисля си разни неща сега. Не е с всичкия си. Всяка нощ копае в протестантското гробище и не намира нищо освен стари бутилки, нощни гърнета и счупени стъкларии.
— Има ли някакви приятели?
— Само нас — отвърна тя.
Джак ми се усмихна, когато слязох долу, и малко по-късно, като си тръгна, пусна именно в моето деколте, а не в маминото два карамела.
Беше изминал само един месец от завръщането ми в манастира, когато мама ми писа, че Джак строи голяма двуетажна къща, на три мили извън селото. Носел се слух, че Джак щял да се жени за някакво момиче от Лонгфорд и акушерката получила херпес зостър, като разбрала. Вероятно тогава той беше на шейсет години. Не пишеше как се е запознал с тази жена от Лонгфорд, може би чрез писма, но дамата наистина съществувала и се казвала Сиси. Повечето следобеди той затварял магазина и отивал да работи на къщата си без каквато и да било помощ, даже без общ работник и мазач. В резултат строежът на къщата му отне три години и когато бе завършена, мама ми писа какво е станало:
Най-после къщата на Джак е завършена. Миналата неделя ни заведе с баща ти да я видим. „Ужасно“ е единствената дума, която мога да употребя. Покривът е без керемиди, рамките на прозорците са много криви, цветът на външната мазилка е отвратително жълт, а той го нарича охра. Пътят до нея е мочурлив. Разбира се, Джак мисли, че е прекрасна, и я нарекъл не друго, ами „Китната Обърн“[49]. Няма търпение да ти я покаже.
Когато се върнах вкъщи през лятната ваканция, бях завършила манастирското училище, мечтаех за Дъблин и негодувах от престоя вкъщи, където слушах угнетяващи разговори. Бях язвителна с мама, отбягвах татко и по-голямата част от първия ден прекарах горе, пробвайки дрехи — мои и на мама. Същия следобед дойде едно момче от селото да каже, че Джак искал да ме види в три часа. Мама се обади, че моментът бил сгоден. Бях взела добре изпитите си и тя вярваше, че Джак ще ми даде десет-двайсет лири. Надявах се да е права, тъй като се нуждаех от парите да си купя нещо модерно.
Джак ме чакаше пред магазина, седнал на перваза, преметнал мушама през рамо като весел тореадор. Изглеждаше щастлив и ми махна отдалеч.
— Истинска картинка — извика той, като стана, и с кимване ми посочи, че няма да седим там и да ни гледа цялото село.
Транспарантът в магазина му беше пуснат и аз попитах дали работи на половин ден.
— Не, но твоят приятел сам си е господар — заяви Джак. Съобщи ми, че ще се разходим, и с широка крачка тръгна напред към хълма, покрай църквата и гробището.
— Накъде? — попитах.
— Към моята резиденция — отвърна той.
Заваля. Отначало капките падаха една по една, а след това зачестиха и Джак използува това като предлог за кавалерство и ме наметна с неговата мушама.
Вървяхме по пътя, после нагоре по кална пътека към една усамотена къща. Той нямаше търпение да стигне до нея. Тъй като нямаше порта, Джак повдигна ръждивата бодлива тел и ми помогна да мина към обраслото с коприва правоъгълно парче земя около къщата. Приличаше на къща, обитавана от духове. Прозорците бяха посивели от прах. Птиците летяха неспокойно навън-навътре под стрехите, цвърчаха и ни се сърдеха, сякаш идвахме да оспорим тяхното право на владение. През дупката под живия плет ловко се промуши един плъх, но дори и да го беше видял, Джак сигурно нищо нямаше да каже. В полето зад бодливата тел имаше много дребно старо магаре, чиято козина бе опадала на петна; магарето втренчи поглед в нас, но не зарева. Джак промърмори нещо, че по-късно ще има цветни лехи, и добави, че бил пристрастен към тези арки, на които през юни се вият рози. Беше юни, но цъфтяха единствено спореж и лютичета, и двете с жълти, светли цветове. Докато стояхме там, Джак изтъкна някои особености на къщата — посочи към полукръглото прозорче над вратата на вестибюла, за което каза, че е, в неогеоргиански стил, и към самата врата, направена от чам. Каквото и да говореше, всичко беше много прозаично и мизерно. Къщата бе на два етажа, а покритата с камъчета фасада — боядисана в тъмно, мръсно жълто. Обърнати към градината, високите прозорци без завеси изглеждаха печални като хора на погребение. Единственото преимущество на къщата, ако изобщо може да се нарече така, бе, че е разположена на склон и имаше красив изглед към нивата и ливадата, водеща на пътя.
Тръгнах да погледна през един от високите прозорци, но Джак ми препречи пътя. Обиколката трябваше да се направи, както му е редът, той да бъде водач. Омръзна ми и разглеждах небрежно, в гостната видях голите дъски, напръскани с боя, а по средата на пода съвсем не на място стърчеше мраморна камина.
— Карарски мрамор — заяви Джак и разбрах, че това е признак на големство, към което той се стремеше. Призна, че има още малко работа по къщата, а след това заяви, че това, от което тя се нуждае, е женска ръка, набито око, което ще знае къде да се закачи огледало, къде малка етажерка, чий портрет да виси над камината, за да се чувствуват гостите одухотворени, когато сядат в хола. Слушах бръщолевенията на Джак и се ядосвах, че мократа трева разваляше боята на новите ми бежови сандали.
Чудех се дали сме му върнали парите, които даде на съдебния пристав. Навярно са му плащали на части, но големите парчета кейк и бекон и даже една бродирана покривка за маса сигурно бяха покрили по-голяма част от сумата. Не ме интересуваше. Единственото, за което мислех, беше да избягам. В решението си нямах представа, че колкото и далеч да избягам, други хора ще бъдат свързани с мене. Трябваше да кажа нещо и изтърсих:
— Много е усамотена.
— Но не и когато сме двамата — отговори Джак. Той заобиколи отстрани да вземе ключа, който криеше в консервена кутия.
Потръпнах. Не само от копривата, магарешките бодили и спорежа, но и от самата къща лъхаше такава мръсна влага, че тя изглеждаше по-неприветлива от градинска барака.
Като се връщаше, въртейки голям ключ, Джак ми намигна лукаво и тогава, преди още да се усетя, се случи това. Той превъртя ключа, вдигна ме на ръце и ме пренесе през прага, като викаше победоносно: „Наша! Наша! Наша!“ Каза, че отдавна си е представял такава сцена, и жалко само, че не е донесъл пръстен. Устата и носът му бяха наведени до лицето ми. Измъкнах се от ръцете му и побягнах към бодливата тел, обвинявайки го, че е порочен. Не трябваше да бягам в такава паника по калната пътека. Той беше или твърде шокиран, или твърде засрамен, за да ме последва. Като се обърнах, видях, че стои неподвижен и самотен като топола. Не помръдваше.
Джак престана да идва вкъщи. Когато срещнеше мама на пътя, минаваше от другата страна и избягваше татко след литургия. Тогава удари часът на акушерката. Месеше му хляб със сода и като го занесеше, събираше мръсните чорапи от масата или от стола, където бяха захвърлени. Тя кърпеше чорапите и започна да прави планове за неизползваната гостна стая; наумила си бе да сложи там нафтова печка. Тъй като момичето от Лонгфорд не се появи, всички мислеха, че Джак ще се ожени за акушерката, в действителност и тя мислеше така. След шест месеца пране, печене и дори кърпене на дантелените пердета на горния етаж тя помоли енорийския свещеник да поговори с Джак.
Той се отбил една неделна вечер и тъй като кръчмата била затворена, тържествено повдигнал предната врата. Беше изметната от дъжда. Джак хвърлил вестника на стола в кухнята и поканил негово преподобие да седне, помолил да го извини за беднотията в стаята и му предложил шери или още по-добре чаша уиски.
— Е, Джак, никой от нас няма да се върне към младостта, времето минава, а ти поддържаш връзка с една прекрасна дама, не е ли време да помислиш да се задомиш? — попитал енорийският свещеник. Това били точните думи на свещеника, защото той разказал случая подробно на мама в деня, когато тя поръчала литургия вкъщи.
— За женитба, отче, не може и дума да става — отвърнал Джак. — Години наред бях сгоден за една млада дама от тази енория, но тя ме заряза. Това ме озлоби към нежния пол, уби завинаги желанието ми за друга връзка. Наистина съсипа живота ми.
Скоро Джак остана без грижите на акушерката и след известно време дори престана да говори на клиентите си. Просто им сервираше напитките и гледаше, докато те пиеха. Изгуби интерес към двуетажната си къща и една вечер няколко деца, като брали гъби, видели пламъци през предния прозорец и забързали натам да видят да не се е запалила. Група калайджии се били разположили на пода в гостната, ядели и пиели и били запалили голям огън в камината. Като му съобщили това, Джак отговорил, че ще изпрати полицая да се оправи с тях, но оттогава, когато и да дойдеха калайджиите, те не спяха на полето, а използуваха къщата. Следващата зима Джак хвана херпес и отваряше магазина в различни часове, само когато му хрумне.
Когато станах по-голяма, мислех за Джак — колко притеснен трябва да е бил и колко коравосърдечна съм изглеждала аз. Исках да говоря с него и някак си да поправя грешката. Един път на Великден, когато дойдох на гости от Дъблин, казах на мама, че трябва да говоря с Джак. Тя ме предупреди, че е много особен и че ако отида до магазина, няма да ме пусне да прекрача прага, а ще ме изгони, както постъпил с нея. Отговорих, че ще го последвам след литургията.
Стоях в църквата, слушах кашлицата и дрезгавите гласове, вдишвах миризмата на влага от туидените палта и гледах всички тези лица, които почти бях забравила, лица изтощени и изкривени като дърветата. Ето го и него — обсебил мястото до пътеката между редовете, той се мръщеше, когато трябваше да пусне другите да влязат. Беше плешив и прегърбен, молеше се трескаво с черната си молитвена броеница. Пръстите му бяха като на старица, малки и изкривени. Самата църква изглеждаше по-малка и по-скромна и ми навяваше мисли за мисионери и за ужаса от проповедите им. Енорийският свещеник беше много муден и от време на време замлъкваше, като че ли е забравил думите. Малко преди края Джак стана и излезе на пръсти.
Аз също станах, коленичих и излязох. Той бързаше под кипарисите, отвори църковната порта, но не изчака да я затвори и я остави да хлопа.
— Джак, Джак — подвикнах тихо от благоприличие. Не можех да извикам по-силно. Затворих портата и забързах, като през цялото време виках, но той се преструваше, че не чува. Крачеше широко и беше ясно, че иска да ме избегне.
Изравних се с него точно когато стигна до вратата на кръчмата и я отваряше.
— Джак — казах, — радвам се да те видя отново.
Сигурно бе чул, но не се обърна. Влезе в магазина, блъсна вратата и веднага пусна резето. Зачаках отвън, като мислех, че ще промени решението си. Тънкият сив транспарант, на който някога бе напечатано „Винар“, съвсем бе излинял. Всеки момент можеше да се разпадне. Чуках, чуках, но той не се смили. Всъщност не знаех дали стои там и се двоуми, или е отишъл в кухнята да си направи чай.
Когато Джак почина, той остави всичко на един братовчед, когото никога не бе виждал и едва познаваше. Мрачното му настроение го бе изолирало и приятелите му не се отбиваха, докато не дойдоха да го погребат. Мама нямаше търпение да узнае какво е направил с имуществото си и като разбра, че изобщо не се е сетил за нас, много се изненада, че не й е оставил някоя гарафа или глинена делва. Тя се замисли над това и направи заключение, че кръвта вода не става. Разочарованието и не беше от алчност, а по-скоро от уважение към романтиката и макар че я отричаше, тя я таеше в някое кътче на загадъчната си личност и през целия си живот вярваше, че ще я срещне.
Роден в Дъблин, носител на наградата АБ (1962) за романа „Участъкът“ и на наградата на писателското сдружение за „Сбогуване“ (1974), автор на още два високооценени романа — „Мрак“ (1956) и „Порнографът“ (1979) — и на много разкази. Понастоящем Макгахърн е водеща фигура в ирландската и англоезичната проза. За него Оливия Манинг пише: „Творчеството му е страстно и изстрадано. Сравняват го с младия Джойс по пестеливост на изображението, но мрачната му чувственост и емоционалната дълбочина ми напомнят по-скоро Мориак. Романите и разказите му се отличават с тънък баланс между трагичност, фарсова комедийност, жизнелюбие и проникновен психологизъм.“
Тази неделя учителят Джеймс Шарки и агрономът Том Ленън бяха на лов с кучетата — за последен път заедно, макар и да не знаеха това. Земята се беше размекнала достатъчно, за да може да се ловува, но въпреки че лъчите на слабото зимно слънце все още проблясваха иззад храстите на хълма, почвата по черните пътища замръзваше под краката им.
Край тях опъваха каишки кучетата — чистокръвната жълтокафява хрътка Царица Кулкара, която беше стигнала до финала на гонките в Рокингам, и един мелез с остра козина, само наполовина хрътка, който учителят заемаше от кръчмата на Чарли за лова в неделя. Тършуваха из мочурищата вече няколко часа и досега бяха вдигнали само един самотен бекас, който изхвърча от тръстиката и се изгуби в небето.
— Ако не вдигнем нещо в най-скоро време, ще трябва да си хвърлим шапките и да се откажем — каза Том Ленън и това бяха празни приказки. От двайсет години никой не беше виждал учителя без вечната му кафява шапка.
— Гледам, че земята започва да замръзва — последва сух отговор.
— Все едно. На мен вече взе да ми омръзва. — Том Ленън изглеждаше дребен и хилав в силно пристегнатия с колан светъл шлифер.
— Тогава няма защо да се мотаем повече тук. Що са недели, все са напред.
Изведнъж от тръстиката изскочи едър заек, направи остър завой, спря и започна да се ослушва. С викове „дръж“ те пуснаха кучетата подир заека, който побягна към баира. Жълтокафявата хрътка водеше; тя догонваше заека с елегантността на хищник и вече протягаше шия като змиорка. Но заекът кривна, изплъзна се от раззинатите челюсти и скоростта отнесе хрътката напред. През това време мелезът се опита да го пресрещне и заекът трябваше да кривне повторно. Долу в тръстиката мъжете мълчаливо наблюдаваха стария ловен танц, който се разиграваше на голия хълм: гонитба, завой, пак гонитба. Кучетата ловуваха добре заедно: мелезът с хитростта си наваксваше липсата на грация. Нападаше заека, когато беше най-уязвим — когато се мъчеше да избегне хрътката. Но с всеки нов завой заекът печелеше преднина, защото кучетата се хлъзгаха по замръзналата земя. Най-сетне заекът се скри в глогинките, оставяйки кучетата победени.
— Тоя път си намериха майстора.
— Дума да няма — тихо отговори Том Ленън.
Загубили битката, кучетата тръгнаха унило и спряха в ниското да пийнат вода и да оближат лапите си. След това се върнаха при стопаните си. От лапите им течеше кръв, някои от ноктите на хрътката се бяха счупили.
— Май не биваше да я пускаме на тази твърда земя — каза учителят с нотка на съжаление в гласа.
— Няма значение. Все едно, никога вече няма да я водя на състезания. Казват, че едно куче трябва или да е шампион, или пък съвсем да не го бива. Такива като нея, дето са по средата, са най-лошите. Тичат достатъчно добре, за да те изкушат да опиташ отново. Но аз вече нямам пари за подобни неща — каза Том Ленън с тъжна, замислена усмивка.
Царица Кулкара беше спомен от ергенските му години, с който не можа да се раздели и след сватбата си, когато дойде да работи тук като агроном. Допуснаха я до надбягванията, за малко щеше да ги спечели. Двамата с Джеймс я бяха тренирали ден след ден. И през онази студена дъждовна вечер на състезанието, докато слънцето залязваше, те с Джеймс стояха един до друг в калта до мрежата с разкъсаните зайци и гледаха как този път заекът изчезва в лавровия гъсталак, където беше скрит кафезът, как съдията препуска към финала на стария си дебел кон, спира и вдига бяла вместо червена кърпа. Царица Кулкара загуби сребърната купа на състезанието в Рокингам и наградата от двайсет и пет лири, след като беше спечелила четирите предварителни гонки.
— Все пак постара се животното, струваше си парите — каза учителят, докато връзваха куцукащите кучета; тръгнаха към къщи.
— Е, с това свърши. Пък и месото много поскъпна.
— Скоро ли са изпитите ти? — попита учителят. От тези изпити зависеше дали агрономът ще бъде назначен на постоянно място или пък освободен.
— След по-малко от месец и половина. Една седмица след Великден.
— Притесняваш ли се?
— Разбира се — каза Том Ленън. — Ако съм на постоянна работа, ще ми плащат, независимо дали съм здрав или болен. Няма да могат да ме изхвърлят. Временното назначение върши работа само докато не си женен.
— Предвиждаш ли някакви трудности?
— Не на самите изпити. Знам толкова, колкото и те. Страх ме е от медицинския преглед.
— Все пак… — Учителят започна несмело и не можа да продължи. Той знаеше, че по някакъв каприз на природата приятелят му се беше родил със сърце от дясната страна и то беше много слабо.
— Не че обръщат особено внимание на агрономството в този край. Миналата седмица, по време на една от обиколките си, срещнах двама джентълмени. Вързали конската косачка за един съвсем нов джип „Фъргюсън“. Единият кара колата, а другият седи върху косачката и вдига и спуска острието с помощта на парче тел. Косяха магарешките тръни.
— Точно така правят тук — усмихна се учителят.
Излязоха от нивите, стигнаха до каменния мост пред селото и спряха. Вратата на футболното игрище стърчеше самотно. Под краката им, между двата бряга, обрасли с тръстики, бавно се влачеше река Шанън.
— Представи си, днес извървяхме цели дванайсет мили между нивите. Ако трябва да изминеш същото разстояние по прав път, ще ти се стори ужасно пътешествие.
— Също като живота — саркастично се засмя учителят и нахлупи още по-ниско шапката си. — Никога не бихме се справили с него, ако трябваше да го направим на един дъх. Май не бихме издържали до края.
— Е, тогава това щеше да му е краят — отвърна агрономът.
— Ще дойдеш ли да изпием по едно уиски при Чарли?
— Казах й, че ще се прибера за вечеря. Ако се върна навреме, тя може да ми предложи нещо по-добро — пошегува се Том, за да се извини.
— Вярно, така е. Е, аз все едно трябва да върна кучето на Чарли. Благодаря ти за компанията.
— И аз ти благодаря — каза Том Ленън.
Учителят стоеше и гледаше през оградата как хилавата дребна фигура на агронома се насочва по улицата към квартирата си в занемарената правоъгълна сграда с кула, която прозираше през дърветата. Това беше всичко, което беше останало от старото имение.
Когато учителят влезе с кучето в кръчмата, Чарли седеше зад тезгяха и четеше неделния вестник. Нямаше посетители.
— Фанахте ли нещо? — прозя се Чарли, остави вестника и затърка очи с опакото на ръцете си като дете. На стената зад главата му имаше тъмно мазно петно. Там опираше глава да подремне, когато нямаше клиенти.
— Вдигнахме един заек, но го изпуснахме.
— Мисля, че по това време на годината са останали само най-големите хитреци. — Той се засмя и червеният му нос се сбръчка така, че учителят се усмихна добродушно.
— Да изведа ли песа навън?
Чарли кимна:
— По-късно ще накарам някое от децата да го нахрани.
Когато учителят отново влезе, кръчмарят прошепна:
— Едно уиски, шефе?
— Голямо, Чарли.
Приятната умора от ходенето и топлото парене на уискито го отпуснаха и той отговаряше на кръчмаря почти без да мисли. Изведнъж Чарли спря да говори и започна внимателно да наблюдава жена си в другия край на кръчмата. Лицето й беше съсредоточено и отразяваше всяко нейно движение така, както водата — облаците. Когато се убеди, че няма опасност тя да се приближи, той се обърна към рафтовете. Учителят, който беше ставал много пъти свидетел на тази хитрина, можеше да отгатне до най-малките подробности какво става зад мощния гръб: Чарли тихичко отвърта капачката, отсипва уиски в чашата, тихо завъртва капачката и гаврътва уискито на един дъх — движения, повтаряни толкова често, че се извършваха за секунди. Разрази се силна кашлица, която кръчмарят заглуши с чашка вода. Докато чакаше кашлицата да утихне, Чарли взе да оправя бутилките по рафтовете. Учителят беше толкова добре запознат с цялата хитрина, че вече сам можеше да вземе участие в този акт на самоубийство или на любов.
„Ако се върна навреме, тя може да ми предложи нещо по-добро“ — спомни си тези думи с яд.
— Защо Том не е с теб? — попита Чарли, щом кашлицата му секна.
— Умори се от ходенето, пък и жена му го чака вкъщи.
— Казват, че скоро ще получи постоянна работа. Мислиш ли, че ще има спънки?
— Най го е страх от медицинския преглед.
След кратко мълчание Чарли каза:
— Шантава работа, да се родиш със сърце от дясната страна, не мислиш ли?
— Какви ли не други шантави работи има по света, Чарли — отвърна учителят. — Мен ако питаш, целият живот е шантава работа.
— Да, ама какво ще прави, ако не получи постоянна работа?
— А какво да правим всички ние, Чарли? — каза като че на себе си учителят и нахлупи още по-ниско кафявата шапка, както правеше винаги, щом се замислеше за собствения си живот.
Някога не му беше нужно да слага шапка на обраслата си с къдрава гъста коса глава дори когато валеше дъжд. И беше влюбен в Катлийн О’Нийл. Мислеха си, че времето ще ги чака вечно, докато се разхождаха край морето в неговия мини-остин или пък ходеха на танци след неделните излети по реката. После косата му започна да пада. Безпокойството раздуха до страст желанието му да осигури живота си, който сякаш му се изплъзваше, да го свърже с жената, която обичаше. Сега дойде ред на Катлийн да отлага. Не искаше да се омъжи за него, но не искаше и да скъсат.
— Ще станеш ли моя жена, или не? Искам да ми кажеш още тази вечер. — Чувствуваше, че целият му живот виси на косъм.
— Ами ако не искам да отговоря? — И двамата бяха горди и непреклонни.
— Ще приема мълчанието ти за „не“.
— Тогава приемай го както си искаш. — Лицето й почервеня от яд.
— Е, добре, довиждане. — Той се овладя и тръгна.
На два пъти почти се спря, но тя не го повика. Когато стигна до отворената желязна порта над реката, отново спря и си каза: „Ако премина, това е краят. Няма нищо по-лошо от мъката на несигурността. Ако я премина, няма да мога да се върна дори тя да поиска.“ Преброи до десет и погледна назад, но тя се беше обърнала и бавно вървеше към къщата. Когато вратата след нея се затвори, той почувствува как нещо в него се скъсва с глух стон.
От този ден никой не го видя без кафявата му шапка, с която предизвика скандал първата неделя, когато се появи с нея в църквата. Човекът, коленичил до него, го сръга и посочи с пръст шапката му, но учителят дори не помръдна. Чу се шепот и хихикане и дори един истеричен кикот, последван от сподавен смях в църквата, но все пак той, без да трепне, остана с шапка до края на службата.
На следващия ден, в края на занятията, в училището дойде свещеникът. Пуснаха децата да си ходят.
— Виждал ли си се с мис О’Нийл в последно време, Джим? — внимателно започна свещеникът. Той обичаше Джеймс, който беше по-интелигентен и по-подготвен от останалите учители.
— Не, отче. С тази работа е свършено.
— Не мога ли да поговоря с нея?
— Не, отче. Няма смисъл.
— Съжалявам. Но не се учудвам. Случват се такива неща.
— Наистина се случват, отче. — В гласа му имаше горчива ирония.
— Но когато се разчуе и всички говорят само за това, е друго. Ето защо дойдох при теб. Навсякъде се коментира, че си бил с шапка на неделната служба.
— Този път хората са прави.
— Аз съм изумен.
— Защо, отче?
— Ти си интелигентен човек. Знаеш, че не бива да го правиш, Джим.
— Защо не, отче?
— Трябва ли да ти обяснявам, че това е висша форма на неуважение?
— Ако църквата не може да ми прости кафявата шапка, не може да се каже, че прощава много неща, нали?
— Ти го знаеш и аз го знам, но също така знаем, че се държи на външните прояви. Просто не можем да го допуснем.
— В моя случай ще трябва да го допуснете, отче, а ако ли не…
— Не може да си толкова луд. Ти си най-интелигентният човек тук.
— Благодаря, отче. Ще го имам предвид, ако въпросът се постави на гласуване. „Те казаха, че аз съм луд, а аз казах, че те са луди — но, по дяволите, те имаха повече гласове.“ Нали така, отче?
— Ох, стига, Джим. Кажи ми защо. Обясни ми сериозно.
— Може би си забелязал в последно време, отче — започна той бавно, с тъжна ирония, — известни доказателства, че младостта ми преминава. С други думи, аз съм почти плешив. То е равносилно на timor mortis — на страха от смъртта — и затова реших да го потуля.
— Много хора са плешиви. Плешив или с побеляла коса, какво значение има? Това всички ни чака.
— Е, и?
— Когато в неделя гледам от олтара, повечето от главите в мъжката половина са плешиви.
— Жените са длъжни да покриват великолепието, с което са увенчани, а пък мъжете трябва да демонстрират липсата му. Това е една от премъдростите на добрата стара църква, с която ни кара да й се подчиняваме.
— Не мога да разбера защо говориш тези нелепости.
— Говоря напълно сериозно. И ще нося шапката си точно така, както ти носиш свещеническата си яка, отче.
— Глупости! Това са две различни неща.
— Твоята яка е чисто и просто сублимацията на timor mortis в Исуса Христа, нали така? А аз искам само да потуля своя страх.
— Но ти не можеш да бъдеш с шапка през цялото време.
— В леглото сигурно не, но това е друг въпрос.
— Слушай, прекаляваш с шегите! Не ме интересува къде смяташ да носиш шапката си. Това е твоя работа. Но ако я носиш в църквата, става и моя работа.
— Е, тогава ще трябва да измислиш нещо, отче.
Свещеникът замълча, а после каза само:
— Заключи училището и да си тръгваме.
За младия свещеник проблемът се свеждаше до следното: от една страна, беше невъзможно Джеймс Шарки да идва на службата с шапка, а от друга — не можеше да допусне някой от учителите да отсъствува в неделя. Разрешението дойде чак късно вечерта. Всяка втора неделя на малка масичка на входа учителят събираше дарения от хората, влизащи в църквата. Ако масата се преместеше навън и Шарки се съгласеше да събира монети всяка неделя, той щеше хем да присъствува на службата, хем да запази дяволската шапка на главата си. На следващата сутрин свещеникът отиде при църковния настоятел.
— За щастие май намерихме решение — още същата вечер рече той на учителя за какво става дума.
— Това ме устройва напълно. И без това не исках да привличам вниманието на хората върху себе си.
— Не си искал! — избухна свещеникът. — Ако беше чул как уговарях настоятеля тази сутрин, че ще е по-добре да преместим масичката, отколкото да те уволняваме. Никога през живота си не съм виждал толкова ядосан човек. И ако беше от неговата енория, вече да си изхвръкнал от училището. Кажи ми, кажи ми какво щеше да правиш, ако те бяха уволнили, а?
— Все някак си щях да се оправя. Както се оправят другите.
Скоро хората свикнаха да виждат слабото му лице под кафявата шапка всяка неделя около масичката за събиране на дарения и сега бяха се учудили да го видят без шапка, точно така, както се бяха учудили преди много години, когато той за първи път се появи с шапка в църквата.
— Така е, Чарли… Какво да правим всички ние? — повтори той, седнал до газовата печка, като допи уискито си. — Я ми дай още една глътка, преди да се е насъбрала тълпа. Че после не мога да се измъкна. — „И моята кафява шапка, и той с неговото сърце, дето не е на място, и ти, който пиеш тайно, въпреки че цялата енория, включително и жена ти, знае. Наистина шантава работа, Чарли“ — каза си наум и бързо обърна уискито, за да превари тълпата, която щеше да се събере всеки момент.
След тази неделя вече не отидоха заедно на лов. На следващия ден колата на лекаря стоеше паркирана пред бялата врата на Том Ленън, а когато старият форд на агронома не се показа през този и на следващия ден, учителят взе половинка уиски и отиде да види приятеля си. Отвори му жената на Ленън — добро, нежно момиче от провинцията, което обикновено говореше малко.
— Как е той?
— Утре докторът ще дойде пак — отговори тя срамежливо и го поведе по тясното скърцащо стълбище. — Ще се радва да ви види. Много се измъчва, че трябва да лежи тук и да бездействува.
Докато се изкачваха, чуха веселото гукане на бебето, което се носеше от кръглата стая в кулата, използувана за хол. Жената го пусна при болния и излезе веднага. Под завивките Том Ленън изглеждаше още по-дребен и по-хилав от обикновено.
— Е, как е болникът?
— Писна ми. Колко е хубаво да видиш човешко лице, след като цял ден си гледал само в тавана.
— Какво ти е?
— Пак тоя стар часовник — сърцето. Веднага като се нахраних след лова в неделя, почна да ми прави номера. Може би прекалих с ходенето. Нищо, можеше да бъде и по-лошо. Щеше да е ужасно, ако се беше случило след пет седмици. Тогава наистина щях да загазя.
— Имаш време да се оправиш до изпитите — каза учителят и за да прикрие тревогата си, сложи уискито на масата. — Виж какво съм донесъл. — В стаята се усещаше полъхът на смъртта.
— Човек не знае — каза агрономът след няколко часа, когато учителят се канеше да си тръгва. — Може пък докторът да ме изправи на крака още утре.
Той пи съвсем малко уиски, което изля в пунша, приготвен от жена му, а мъжът с шапката сам допи половинката.
Докторът не разреши на Ленън да стане нито тази, нито следващата седмица и учителят започна да идва в къщата му всяка вечер, а когато мина и втората неделя, помоли приятеля си да му даде хрътката, за да отиде на лов сам. Той не пресече моста, както бяха направили онази неделя, а тръгна покрай реката към Дорин. Беше топъл ден и острицата в долината жълтееше между двата хълма, обрасли с шипкови храсти и лещак. През зимата там беше влажно и мокро, но сега бледата мъртва трева пукаше под краката му като сухи съчки. Той претърсваше подножието на хълма, като смяташе, че зайците може би са излезли от храсталака да поспят на слънце, но постепенно започна да усеща липсата на Том Ленън така осезаемо, както виждаше своята удължаваща се сянка сред бледата острица.
Първият заек успя да направи само няколко скока от скривалището си в храстите, когато хрътката го настигна. Той се преобърна, във високата острица проблесна бялата козина на корема му, но не успя да избегне зъбите и след миг се чуха ужасените му писъци, когато го захапаха и двете кучета. Джеймс измъкна заека от зъбите им и прекрати мъките му с един удар. Не след дълго по същия начин хванаха още един заек. На няколко места в ниското около реката видя и други зайци, които напускаха припека с бавни подскоци и търсеха убежище в храсталака. Знаеше, че скоро всички ще се скрият, и се запъти към Чарли. Даде му единия заек, а другия одра сам и го занесе на Том Ленън.
— Знаеш ли какво си мисля? — каза му същата вечер. — Май ще е по-добре да взема хрътката при себе си.
Видя как през очите на болния премина сянка на внезапен страх.
— Знаеш, че винаги когато поискаш, мога да ти услужвам с нея.
— Не става дума за това — каза учителят бързо. — Мислех си, че мога да я взема, докато се оправиш. Бих могъл да я храня. Така малко ще облекча жена ти.
Тази вечер, когато си тръгна, той взе със себе си развълнуваната хрътка, която, въпреки че беше вече тъмно, си мислеше, че отива на лов, и от радост скочи на раменете му и го близна по лицето.
Тя бързо свикна с учителя. Той я настани в един стар форд, изоставен в градината, но я пускаше да нощува в къщата. Сега всяка вечер след училище се прибираше вкъщи с по-весела стъпка, мислейки за радостта, с която го очакват там. И всяка вечер слушаше все по-трескавите оплаквания на Том Ленън, тъй като денят на изпита наближаваше. Вечерта, в която докторът му каза изобщо да се откаже от мисълта за изпита, Том беше ужасно ядосан и изглеждаше много зле, а учителят започваше все по-силно да подозира, че приятелят му не е просто болен.
— Какво смяташ да правиш? — попита го той със страх.
— Да се явя на изпита, разбира се. — В хлътналите очи на Том имаше едновременно страх и решителност.
— Но ти не можеш да направиш това, щом докторът смята, че не си във форма.
— От друга страна — болният се изсмя рязко и тържествуващо, — не мога да не се явя.
Вечерта преди изпита той помоли учителя да донесе ножиците. Искаше да се подстриже. Учителят метна кърпата около врата на агронома, извади блестящите ножици от бледозелената картонена кутия, приготви гребените и започна да го подстригва. И тази вечер, докато гледаше как снопчетата черна коса падат върху кърпата, за първи път изпита лудо желание да свали шапката си и да постои насред стаята гологлав, като че за пръв път от много години се почувствува свидетел на някакво свещенодействие.
— Браво, много е добре — похвали го Том Ленън. — Знаеш ли, хайде поне да свършим цялата работа докрай и да се обръсна.
— Да ти стопля ли вода?
— Ако няма да те затрудни.
— Няма.
Долу, докато чакаха водата за заври, жената на Ленън запита тихо:
— Какво мислите?
— Решил е. Опитах се да го разубедя, но няма никакъв смисъл.
— Да, като че ли наистина няма смисъл.
На стола пред камината грижливо бяха сложени колосана бяла риза и син костюм.
Учителят седна на ръба на леглото, като държеше здраво паничката с вода, докато агрономът се бръснеше. Когато свърши, Том се огледа внимателно в малкото огледалце и се пошегува:
— Като за сватба.
— Може би рискуваш твърде много. Би могъл да изпратиш медицинска бележка, че си болен. Ще имаш други възможности.
— Не, това е краят. И аз ще се явя. Това е последният ми шанс. Няма да има друг. Пък и ако ме назначат на постоянно място, ще ми се смъкне планина от гърба, а това е по-добро средство да оздравея, отколкото помощта на стотина лекари и лекарства.
— Искаш ли да приготвя таратайката за утре?
— Чудесно. — Агрономът бръкна в джоба на панталона, метнат на рамката на леглото му, и извади ключовете на колата.
Моторът беше студен, но на шестия или седмия път запали. Учителят стоеше и слушаше боботенето в студената звездна нощ. „Желая ти успех, Том, старче“ — прошепна той, изгаси мотора и се върна да остави ключовете.
— Е, желая ти успех утре. Дано всичко мине добре. Щом видя, че се прибираш с колата си, веднага ще дойда да разбера какво е станало — каза той с малко напевен глас, за да не се разчувствува, така както говореше на своите ученици. — Моторът пее като птичка.
Том Ленън стана на следващата сутрин, както беше решил, облече най-хубавите си дрехи, изпи чаша чай, каза на жена си да не се вълнува и че ще се върне към шест, някак си се добра до колата и падна мъртъв върху манивелата, която учителят беше оставил в колата предната вечер.
Когато съобщиха за случилото се в училището, човекът с шапката само наведе глава и промърмори:
— Благодаря.
Очакваше го вече от няколко дни. И когато за последен път отиде у тях, не се ужаси от неподвижността на увития в кафяво труп, от кръстосаните му ръце, а само беше учуден, че там лежеше агрономът, не той. След два дни шапката му се открояваше сред забрадени жени и гологлави мъже край зеещия гроб. След това отиде при Чарли. Кръчмата беше пълна с опечалени, които бързаха да се повеселят след погребението. Когато човекът с кафявата шапка влезе, за миг настъпи тишина. Но само за миг. Хората спореха за метода на сеитба на есенниците, който починалият беше препоръчвал. Някои мислеха, че той е имал право. Други предричаха провал.
— Твоят стар приятел вече няма да ходи на лов — каза Чарли, като му подаваше уискито. Гласът му беше приглушен. Гледаше с проучващ, но изпълнен с уважение поглед изпитото лице под шапката. Малкият му червен нос беше неподвижен.
— Да, вече няма да ходи на лов.
— Казват, че жена му е решила да се прибере с детето в къщата на родителите си още тази вечер. По-късно ще изпратят кола за багажа.
— Това изглежда разумно.
— Кучето при тебе ли е още?
— Да. Бих го оставил при мене, но жена му сигурно ще иска да си го вземе.
— Едва ли й е до това. Няма да го поиска.
— Ще пийнеш ли нещо?
— Дадено, шефе — каза Чарли, но изведнъж се сепна: — Е, добре, ще пийна едно набързо. Всички можем да си го позволим в ден като днешния — предаде се той с печална извиняваща се усмивка в малките си очи. После бързо обърна уискито и удави кашлицата си с чаша вода, сякаш пак го беше изпил скришом.
Когато учителят най-сетне се прибра вкъщи след погребението, кучката радостно скочи на раменете му. Той я потупа, разроши врата й, притисна лице до муцуната й и при спомена как се беше сдобил с нея, обзе го същото чувство, както в момента, когато гледаше снопчетата коса, падащи на кърпата в стаята на приятеля му, но този път вместо желание за молитва изпита желание да захвърли шапката си и да тръгне по света гологлав, да си намери някое младо момиче, не непременно Катлийн О’Нийл, а просто някое младо момиче, да отиде, както по-рано, на море с него, да остави колата си на пристанището и да вземе лодка до острова, да слуша как моторът бумти като здраво сърце под кърмата, докато вълните отвъд пристанищната стена блъскат лодката, да прегръща момичето цяла нощ на леглото в хотелската стая или пък отново да започне да обучава хрътката, да я храни с най-хубавото месо, да я разхожда месеци наред по четири мили на ден, отново да застане в калта под дъжда и да гледа как Царица Кулкара тича на състезанието в Рокингам, да види как съдията препуска към финала на стария си кон и този път вдига високо червената кърпа в знак, че Царица Кулкара е спечелила сребърната купа.
Докато се успокои и влезе в къщата си, умът му все така продължи да хвърка подир рой невъзможни неща.
Роден в Кантърк, Ирландия, по професия журналист, понастоящем живее в Англия. Единственият му сборник разкази „Интимна връзка“ (1976) го нарежда сред най-добрите съвременни ирландски сатирици.
Pensionskuhhaltung.
Цяла сутрин Питър бе работил без никаква засечка и сега изведнъж тази дума. Колкото по-дълго се взираше в нея, толкова повече му се струваше, че тя се разтяга пред очите му като някаква лепкава нишка от понятия, устояваща с лекота на усилията му да я накъса на две-три хубавички спретнати думи от родния си език. Все пак през последния час бе успял напълно да се отъждестви с тази дума. Всъщност още от сутринта го бе завладяло усещането, че е къс съвършено еластична жива тъкан, която спокойно може да бъде пъхната в някоя папка или пък навита около телефона без осезаема вреда за психиката. Сякаш дълбоко в съзнанието му се бе скъсала пружина и сега той се луташе из лабиринт от думи, които поне външно му се струваха познати и точно поради това го вбесяваха още повече. Като тази например.
Pensionskuhhaltung.
Би трябвало да я знае, но нищо не му идваше наум. Той запали цигара и започна да се разхожда напред-назад из кабинета си. Всъщност това не беше кабинет, а една от многото килийки в тази постройка, долепена до главното здание на ЕИО на площад Шуман. Нещо по-лошо, неговата килийка свързваше две просторни помещения, така че през нея непрекъснато минаваха хора. Първите няколко седмици той често се бе усмихвал на минаващите, особено на по-младите жени, извинявайки се вместо тях, че му пречат да смазва с преводите си сложната бюрократична машина на ЕИО. Но сега вече бе усъвършенствувал един празен вторачен поглед над очилата и едно умишлено тъпо изражение на лицето, които в крайна сметка смутиха дори най-дружески настроените му колеги. Всички с изключение на Вашѝ, която нищо не бе в състояние да смути. След двете години килиен живот единствено Вашѝ му се струваше действителна. Тя бе огромна, вечно бременна белгийка, специалистка по едрия рогат добитък. Знаеше абсолютно всичко за добитъка; оттук идваше и прякорът й[50], въпреки че вече никой не помнеше кой точно го бе измислил. Първите седмици, когато Питър се увери, че никакви речници не са в състояние да му-помогнат, именно Вашѝ търпеливо го подкрепяше всеки път щом се препънеше сред бродещите из документите стада и му помагаше да ги изведе от полетата на немския през оградата на собствения й език към английския. Понякога на шега той я питаше:
— Mutterkuh? — Като в същото време се любуваше на разкошните й гърди.
— Vache allaitand — въздъхваше тя.
— А на английски?
— Дойна крава, струва ми се.
И двамата избухнаха в смях. Да, Вашѝ сигурно я знаеше, но днес не беше на работа. Питър седна отново.
Pensionskuhhaltung.
Пак нищо. Това му се случваше често след дълги часове работа над някой превод. Както напредва със завидно темпо, изведнъж думата „овца“ се превръща в нещо съвършено неразгадаемо, сякаш е част от нерешена кръстословица. Цели два часа държавният секретар бе излагал плавно възгледите си по въпроса как трябва да бъде спасен полуразореният земеделски стопанин в подалпийска Бавария и изведнъж валмата фина паяжина, които премрежваха очите на Питър, се промъкваха и в ушите му и заплетен в тях, държавният секретар увисваше във въздуха като марионетка, рецитираща безсмислени скоропоговорки. Другата алтернатива би била…
Pensionskuhhaltung.
Точка. И никакви по-нататъшни подробности, от които би могло да се извлече задоволително обяснение. Абсолютно нищо. Дотук текстът бе вървял сравнително лесно. Цялата сутрин Питър бе превеждал без засечка — дори когато мислите му блуждаеха, дори когато се тревожеше за Джени и Тед. А сега изведнъж — задънена улица.
Pension означава общежитие или пансион. Нима държавният секретар предлага на Съюза на баварските земеделци кравите да бъдат настанявани в общежития? Или смята, че през мъртвия туристически сезон пансионите в земеделските райони трябва да подслоняват преживни животни?
Би могъл да напише каквото му хрумне и сигурно никой нямаше дори да забележи. Държавният секретар бе произнесъл речта си преди десет месеца и вероятността някой да я прочете бе направо нищожна. Ако се изключи Биуел, разбира се. Биуел, чиято единствена цел в живота бе да открива чуждите грешки, щеше да дотърчи веднага със самодоволна усмивка, за да му обясни каква глупава грешка е направил. Но обикновено Питър вече не виждаше — със или без поправки — онова, което напускаше бюрото му. Произведението му изчезваше в пчелната пита на ЕИО; вероятно някой го проверяваше през пръсти, после го размножаваха и то поемаше по каналния ред на канцеларското си битие, за да бъде в крайна сметка изхвърлено от някой здравомислещ човек и завинаги забравено. Беше сезонът на едрия рогат добитък и Питър често мислеше за тези животни и техните два стомаха. Тогава зданието на ЕИО на площад Шуман заприличваше на огромно преживно същество, което дори нощем не преставаше да къркори с черва и да се оригва от натрупвания с месеци несмлян фураж и караше чистачките учудено да се споглеждат.
Pensionskuhhaltung.
— Муу — измуча Питър, но нищо не се получи. Би могъл да поиска съвет от Биуел, разбира се, но в последно време отношенията му с експерта се градяха върху най-искрена омраза. Не само защото Биуел смяташе всички ирландци за луди и поради това напълно несъвместими с дейността на такава огромна институция като ЕИО, но и защото точно в момента живееше при Питър, докато си намери по-подходящо жилище. А се бе нанесъл при Питър само защото знаеше, че Джени се е изнесла оттам, за да отиде при някакъв богат белгийски бизнесмен с идиотското име Ван Пиш. Дори да притежаваше седем стомаха, Питър бе сигурен, че и седемте биха се обърнали при самата мисъл да поиска съвет от господин Биуел.
Pensionskuhhaltung.
В последно време животът на Питър бе станал направо черен. Преди две години той бе дошъл в Брюксел заедно с Джени. Тогава двамата с нея притежаваха сто лири в брой и значителен ентусиазъм. Бяха скъсали с досадната учителска професия и се чувствуваха идеално. Веднага щом пристигнаха, Питър успя да си намери работа като преводач в ЕИО. „Скъпи родители — писа той вкъщи, преизпълнен от радост, — работя в ЕИО!“ Скоро след това Джени, която започна работа в една американска компания, най-случайно попадна на очарователен малък апартамент на улица Дъблин и двамата живяха в него цяла година в съвършена хармония. В почивните си дни ходеха до Амстердам и Париж и смятаха, че Брюксел е един наистина прекрасен град, в който плашат добре и който не смазва човека.
Преумората им бе проличала едва през последните няколко месеца. Все по-трудно намираха какво да си кажат. Постепенно и двамата бяха осъзнали, че макар да получават добри пари, бавно затъват в тресавището на рутината — Джени с нейната чисто механична секретарска работа; той с неговите очевидно безчетни стада от заблудени документи. Едва бе успял да ги подслони хубавичко под стряхата на някой нов план за аграрно устройство на ЕИО, и ето че само седмица или месец по-късно те отново се лутаха по пътищата и мучаха в очакване на друг специалист по добитъка, който да ги подкара с остена в нова посока. Интересът му към едрия рогат добитък или по-скоро към проблемите на ЕИО като цяло напоследък бе спаднал под нулата. Сутрин, на път за работа, все по-често мислеше за планините от хранителни продукти, милионите тонове, които явно бяха необходими на едно не чак дотам измършавяло създание, за да оцелее. У дома депресията му намираше отдушник в мълчанието и затова по цели вечери не отронваше дума, така че в крайна сметка не се изненада, когато Джени му съобщи, че го напуска. Бяха се превърнали в хора, които стоят на трамвайната спирка, мълчат и не знаят в коя посока да тръгнат. Какво се надяваше да постигне Джени чрез връзката си с Ван Пиш — боже господи, какво напикано име! — Питър дори не се опитваше да отгатне. Той го видя веднъж с нея: тридесетинагодишен, със спортен вид, „човек с обноски“. Може би имаше прекрасен характер и беше великолепен събеседник. Питър вече не се доверяваше на собствената си преценка за подобни неща. Това, че самият той на двадесет и осем годишна възраст, изглежда, се бе превърнал в едно кухо същество, бе достатъчен повод за размисъл.
Далеч по-сериозен проблем в момента представляваше Тед. Откакто през 1968 година, още като студент, бе станал свидетел на размириците в Париж, той нито за миг не бе престанал да се смята за революционер, анархист, мизантроп, особняк и какво ли не още. По-късно бе изключен от колежа „Тринити“ за „антиирландски прояви“, но точно тогава получи малко наследство, с което реши да отвори бар на Балеарските острови, а после се захвана да пресушава собствените си бутилки, компетентно подпомаган от група хипита. След това известно време работи нелегално в един хотел в Швейцария — по силата на закона за plaiond[51] на чуждестранните работници той нямаше право да заема това място, — докато накрая бе открит и най-безцеремонно изгонен от страната. След дълги странствувания той се озова в Брюксел, където живя два-три месеца с Питър и Джени, а после се сдуши с Дорис — мършава французойка с къдрава коса и налудничави очи. Питър смяташе Дорис за най-смахнатото същество, което е виждал през живота си, и я намираше напълно подходяща за Тед. Той даваше на Тед не повече от три месеца, преди да стане persona non grata и в Белгия, но като че напук на предвижданията Тед се бе закрепил и докато си изкарваше хляба с това-онова, учеше френски със страхотно темпо. Дорис явно му служеше като стимул. Неспособна да свърже две думи на английски, тя говореше родния си френски диалект така, че можеше да затрудни и най-големия познавач на езика.
Отново като че напук на предвижданията политическата дейност на Тед, съсредоточена някъде из покрайнините на Лувен, все не успяваше да го вкара в беля. Точно когато Питър бе склонен да повярва, че Тед все пак се е вразумил и вече не разсъждава чак толкова войнствено, започна историята с кучетата. И този път изглеждаше, че нещата ще се окажат значително по-опасни, защото акцията включваше кражби и което бе още по-лошо — в нея бе замесен и самият Питър.
Питър помнеше първите симптоми на болестта. Един ден Тед бе нахълтал в килийката му и като душеше въздуха, сякаш се намираше в обор, и хвърляше свирепи погледи на стадото чиновници, които непрекъснато сновяха навътре-навън, му бе разказал за жената с кучето. Била на средна възраст, добре облечена жена, седяла на една пейка в парка и държала в ръка куче порода „чихуахуа“ не по-голямо от плъх, облечено в плетен пуловер. След малко тя пуснала кучето да потича наоколо и веднага щом се почувствувало на свобода, то си свършило работата направо върху чистия плочник. „Il a déposé ses croites sur le trottoir“[52] — завърши Тед с нескрито удоволствие. От този момент нататък всеки път щом се отвореше дума за кучета, той преминаваше на френски, сякаш единствено този език бе достоен да предаде цялото богатство на подобна тема.
При обичайни обстоятелства проявената от кучето липса на благоприличие не би имала кой знае колко сериозни последствия, но очевидно именно този ден другите добре облечени представители на буржоазията, седящи наоколо, се възмутили от постъпката му до такава степен, че вперили погледи в жената, докато накрая тя не издържала, станала от пейката и с парче картон или нещо подобно изчистила кучешките лайна. Но историята не свършила дотук: дали защото буржоата не очаквали, че тя ще стигне чак дотам в желанието си да заличи престъплението, но във всеки случай те продължили да я гледат втренчено, докато, притеснена още повече, тя извадила от чантата си една ароматизирана книжна кърпичка, взела чихуахуата си в шепа и колкото и невероятно да звучи, му избърсала задника.
Тед бил толкова поразен от тази случка, че въпреки студа не можал да помръдне от мястото си цял час, сякаш бил напълно парализиран. После започнал да се смее така неудържимо, че хората го заобикаляли в широк полукръг. Няколко седмици след като му бе разказал случката, всичко вървеше добре, но после Тед започна все по-често да се отбива при него и да му говори за кучета, особено за онези от брюкселската разновидност, които, макар че по всяка вероятност не се различаваха от кучетата в много други градове по coupe и toilettage[53], изведнъж бяха придобили за него непреодолима притегателна сила. Точно тогава Питър за първи път забеляза и промяната, която ставаше с лицето на Тед, когато се впускаше в познатата тема за животни, облечени в manteaux, imperméables и дори souliers[54]. Кожата около носа му се изопваше и побледняваше, а устата му се изкривяваше в злобна усмивка, която постепенно се превръщаше в озъбена гримаса.
Един ден Тед се обади по телефона и му каза, че случайно чул как някаква жена съветвала приятелката си за кутрето, което тя възнамерявала да си купи: „Assurez-vous, madame, de la présence des deux testicules!“[55] Беше повторил изречението няколко пъти по телефона, избухвайки в истеричен смях, от който Питър го полазиха тръпки. Опитал се бе да успокои Тед с думите: „Слушай, какво пък толкова, нека се забавляват, да не би майка ти с нейните шест котки да е нещо по-различно“, и така нататък; но скоро разбра, че Тед отдавна вече не чува нито дума от онова, което му говори. Той явно бе мръднал на тая тема. Брюкселските кучета, техният salon de chien[56], техният toilettage се бяха превърнали за него в символ на всичко несправедливо на този свят.
Скоро след това започнаха кражбите и за кратко време придобиха застрашителни размери. Тед очевидно се навърташе из кучешките salons, а после издебваше жените, които излизаха с току-що пременени кучета, и при първа възможност задигаше принадлежностите им. Най-лесна жертва бяха вързаните пред някой магазин кучета. Далеч по-трудна операция представляваше смъкването на manteau от гърба на пудел в претъпкан трамвай, но Тед и Дорис се бяха усъвършенствували в техниката. Дорис заговаряше жената, а Тед се залавяше за работа с чевръсти като на джебчия пръсти.
С течение на времето Питър се оказа против волята си в положението на съдебен стенограф, който изслушва и най-малките подробности около всяка кражба. Напоследък се страхуваше дори да вдигне слушалката на телефона, за да не би Тед отново да го залее en style télégraphique[57] с факти около последния си удар. С абсолютно безизразен глас той обявяваше: „Manteau, vert, caniche, nom Prince, taille 50 cm, modéle Lorenzo. Au revoir!“[58] А след час или може би след ден отново: „Allo, allo! Imperméable, tartan, pékinois, nom Pou-pou, chienne, taille naine, modéle Paul St. Jean, au revoir!“[59]
Самият Питър също бе въвлечен не на шега в тази история, когато една вечер намери два imperméables и едно миниатюрно pull à col roulé[60], натъпкани в пощенската му кутия. Джени направо побесня. Точно по това време тя бе започнала да ходи по ресторанти с Ван Пиш и господинът естествено не би одобрил подобно нещо. Всички замесени бяха изложени на опасност, защото епидемията от кражби бе привлякла вниманието на печата. Полицията беше нащрек, предупредени бяха и шивачите на кучешки облекла. Един брюкселски фейлетонист бе писал шеговито:
GARDEZ LA CULOTTE DE VOTRE CHIEN[61]
Полицията и couturiers pour chiens[62] са безпомощни пред вълната от кражби на кучешки принадлежности, заляла Брюксел напоследък. Докато махнат с опашка, териерите се оказват dénudé[63], без панталоните си.
Полицията предполага, че това е някаква неуместна шега, но съществува и вероятността, че в нашия град вилнее cerveau brûlé[64]. Препоръчва се на собствениците на кучета да не оставят питомците си без надзор пред магазини и обществени сгради или в краен случай да ги събличат, преди да влязат вътре. Всеки, който забележи хора с подозрително поведение в близост до chiens bien habillés[65], незабавно да уведоми полицията.
A noter[66]: Обект на кражбите са принадлежности на всички породи кучета, но има основания да се смята, че ловкият крадец, или крадци, проявява предпочитание към по-дребните породи като пудели, чихуахуа и пекинези. Собствениците на куче от породата griffon bruxellois[67] трябва да бъдат особено бдителни.
Цялата история щеше да бъде смешна, ако за съжаление не беше толкова сериозна. Просто не е допустимо да тръгнеш да крадеш из града дори когато става въпрос за такива отвратителни символи на социалния упадък, като кучешки шлифери и гамаши. Нито пък е допустимо да излагаш на опасност полицейското досие на приятеля си, като пъхаш крадени вещи в пощенската му кутия.
— Някакви затруднения? — попита Биуел, профучавайки през килийката.
— А, не. Просто се бях замислил.
— Не купувай нищо, като се прибираш довечера. Ще правя задушено. — Той отново подаде глава през вратата и добави със сияещо лице: — Задушено по ирландски.
Питър едва не хвърли речника по него. Двамата се суетяха из апартамента като някакви склерозирали бабички. Не можеха да се отърват от чувството, че Джени не ги е напуснала. От начина, по който Биуел говореше за нея, Питър се досети, че и той е малко влюбен. Двамата сякаш се надпреварваха да подреждат и да чистят, като че ли Джени, чието чувство за ред бе силно развито, можеше да ги изненада всеки момент.
Pensionskuhhaltung.
Сега изведнъж му хрумна какво значи или какво би трябвало да значи тази дума, но вече бе твърде късно. Цяло стадо крави бяха нахълтали в пансиона и настояваха да им се дадат стаи. Една затрополи по стълбите, омазвайки целия килим с лайната си, нахълта с трясък в спалнята на двойка слисани младоженци в меден месец, които лежаха съвсем голи, и спокойно ги измери с поглед, а от скръбната й уста се точеха дълги лиги. Храбрият съпруг панически сграбчи юргана, прескочи животното и застанал на площадката пред стаята, започна да я предизвиква като някакъв тореадор, крещейки: „Оле! Оле!“
На долния етаж друга крава спореше със съдържателката на пансиона:
— Как тъй да нямате свободни места? Та само в рецепцията могат да се сместят шест от нас, нали момичета?
А другите крави казаха:
— Муу.
Питър вдигна слушалката и набра домашния номер на Вашѝ. Тя си беше у дома и кърмеше най-малкото.
— Mon petit chou[68], да не би да не ти е добре? — попита тя, след като го бе слушала известно време да й дърдори несвързано за вилнеещи из главата му животни, за кучешки шивачи и за Биуел.
— Да, Вашѝ — каза той и запали цигара, за да се поуспокои. — Не се чувствувам добре. От един час седя тук и се чудя защо седя тук изобщо. Знаеш ли, Вашѝ, така ми е причерняло пред очите! Другия месец ставам на двадесет и девет, а вече съм загубил вяра във всичко, в щастието, в бъдещето, в Общия пазар. Имам чувството, че той е някакъв угоен търбух, а аз съм един от милионите кърлежи, които смучат кръв от него.
— Ecoute[69], Питър…
— Но аз наистина съм загубил вяра във всичко!
— Дори в мен?
— Не, Вашѝ, сега ти си ми единствената опора.
— Alors[70], и това все пак е нещо, нали така?
— Да, но… Вашѝ, ти си омъжена, непрекъснато раждаш деца и не може да се занимаваш с мен и с моите проблеми.
— Но сега съм на твое разположение, нали така?
— Да, наистина, и аз съм ти много благодарен за това.
— Виж какво, не трябва да вземаш нещата толкова присърце! Не е по силите ни да променим нещата кой знае колко. C’est le cours des choses humaines[71], нали така?
— Зная, но Биуел…
— Просто забрави, че съществува!
— А и Тед…
— Забрави за Тед!
— Как да забравя! Той непрекъснато ми се обажда по телефона. Днес вече два пъти звъни и казва: „Auto da fé, пет часа!“ Страх ме е, че тоя път ще направи нещо наистина ужасно.
— Колко работи е откраднал днес?
— За днес не зная, но вчера направи своя coup supréme[72] — откраднал един chandail[73] от жената на някакъв полицейски инспектор.
Вашѝ избухна в неудържим смях. Сигурно при това неволно бе издърпала зърното си от устата на бебето, защото то се разрева.
— Ела довечера у нас, а? — каза тя. — Ще правя crêpes. Ти обичаш моите палачинки, нали?
— Разбира се, Вашѝ. Сама знаеш, че направо ги обожавам. Но не съм сигурен дали в момента имам нужда точно от палачинки.
— Ти ела, пък ще поговорим — отвърна тя майчински и с това разговорът приключи.
Питър затвори очи, подпря чело с ръце и се опита да прогони мучащата какофония от главата си. Но сега две огромни крави, облечени в тиролски рокли, седяха крак връз крак на едно легло и лижеха сладолед, непристойно провисили виметата си.
— Kuh! — каза едната. — Die Pension ist ganz grosse Klasse, was?[74]
— Prima — отвърна другата и извади ароматизирана книжна кърпичка. — Und gar nicht so teuer, was?[75]
— Das Essen scheint mir auch wirklich wiederkäeurlich zu sein?[76]
— Moo, es geht.[77]
Те изядоха сладоледите си, оригнаха се и се приготвиха да подхванат цялата процедура отново.
На площадката пред стаята младият съпруг лежеше намушкан и умираше.
— Вода! — простена той.
Младоженката и кравата, вече обръсната до кожа и розова като огромен одран заек, лежаха заедно в леглото и се милваха, а в една малка задна стаичка на долния етаж две млади юници от околностите на Блесингтън пиеха бира „Гинес“ от кофа.
— Боже господи, Консолата — каза едната, — имам страхотни газове!
— От пивото е, Пенелопа — отговори другата, облизвайки пяната от носа си. — На белгийците вяра да нямаш — все ще ти пробутат застояла стока.
— Не биваше да напускаме Блесингтън за нищо на света — въздъхна Консолата.
— Всичко стана заради парите — отвърна приятелката й. — Подлъгаха ни, а сега — трай, краво, за зелена трева.
Консолата тежко се наклони на единия си хълбок и се изпърдя.
— Оох, муу, пресвети Телецо, имам страхотни газове!
— Газове! Тук всичко е въздух под налягане — изсумтя Пенелопа. — Особено биковете. Видя ли го оня, французина, дето ни зяпаше през оградата преди малко? Хем му се иска, хем не му стиска. И като си помисля, че нашите напети, стегнати, интелигентни млади ирландски бичета ще станат един ден като това приятелче!
— Трябваше да се държим по-настрана от Пазара — изпъшка Консолата. — Сега вече сме изправени пред fate accomlée[78].
— Охо, внимавай какво приказваш, моето момиче — напомни Пенелопа, — че току-виж, тая шибана хазайка ни изхвърлила на улицата.
Телефонът иззвъня.
— Няма да се обадя — каза Питър.
Но телефонът продължаваше да звъни настойчиво. Питър вдигна слушалката.
— Auto da fé, пет часа! — Щрак.
Питър стана и започна да обикаля около масата, като внимаваше къде стъпва, за да избегне определени черти и шарки върху пода. Всички бяха полудели. Тед беше откачил, Биуел бе смахнат като всеки благоразумен и лишен от чувство за хумор англичанин. Вашѝ бе полудяла да ражда деца, които след време също ще полудеят, и тази красива нова колежка, минаваща през килийката му, беше луда.
— Муу — каза й Питър и тя се усмихна. Сигурно си бе помислила, че това на ирландски означава „здравей“.
Долу на острова сред кръговото движение се появи един млад мъж. В ръцете си носеше куфар, статив и някакъв предмет с форма на голям конус. Беше Тед. Първият порив на Питър бе да отвори широко прозореца — килийката му се намираше на третия етаж — и да го извика. Но после изведнъж осъзна, че каквото и да направи сега, би било безполезно. Телефонът иззвъня. Сигурно беше Дорис.
— Auto da fé — извика тя. — Il commence à l’instant![79]
— Зная — каза Питър и постави обратно слушалката.
Минаваше пет часът. Той стоеше на прозореца, а зад него хората напуснаха канцелариите си. Виждаше ги как се появяват на площада, поели към колите си или към трамвайната спирка. Тед бе разпънал статива, после бе оставил на земята куфара и другия предмет, а сега съвсем бавно и преднамерено се събличаше. Питър забеляза и Дорис, която пресичаше тичешком улицата откъм гаража, където бе ходила, за да му се обади. Тед бе останал по гащи. Наоколо вече се бяха събрали няколко души, но стояха на известно разстояние. Една дребничка стара дама се двоумеше дали да не продължи по пътя си и да не обръща внимание на представлението, но когато видя Тед да смъква и последния тъмночервен триъгълник от облеклото си, тя изведнъж се закова на място с насочен напред чадър, привлечен сякаш към голото тяло от някаква магнетична сила, на която тя не бе в състояние да противостои.
Тед отвори куфара и извади отвътре нещо. Питър моментално се досети, че са куп навързани с каишки кучешки дрехи. После Тед провря глава и ги нахлузи върху себе си като огромно пончо. Имаше и други неща, например нашийници и звънчета, които Тед окачи по ръцете и върза около врата си. Преди да вземе конуса, който, разбира се, се оказа обикновен високоговорител, около него вече се бе събрала доста голяма тълпа. Питър отвори прозореца. Заглушен от грохота на уличното движение, гласът на Тед се чуваше съвсем слабо. Пееше в стила на френския шансон, като в същото време се разхождаше превзето нагоре-надолу и въртеше задник.
Je suis la coqueluche des fem-mes[80]
и с дрехи в модна кройка съм, мадам…
После започна да говори на тълпата. До Питър долитаха само отделни изречения, когато Тед обърнеше лице към него.
— Je suis de haute lignée.[81] Не личи ли, мадам? Ce n’est pas la coupe continentale…[82] Това чисто и просто са куп crottes. Moi, j’ai la coupe capitaliste! А тук, под тази прекрасна одежда (той разтвори полите на пончото) по европейската! Voilà![83] Един член на Общия пазар! Истински европеец! Il est beau, non?[84] Искате ли да се ръкувате с един истински европеец, мадмоазел? (Той се приближи до група млади момичета, които веднага избягаха.)
Някъде зад сградата на ЕИО нададе вой полицейска сирена. Около Тед вече се бяха събрали два-три реда хора. Стативът се бе прекатурил и сега лежеше стъпкан на земята. Полицейската кола изскочи на площада. Гласът на Тед се извиси почти до крясък.
— Et si vous voulez vous assurer de la présence des deux testicules… Voilà![85] (Той отново разтвори полите на пончото.) Моите са наистина славни! Je suis conformé au standard, au votre standard, mesdames et messieurs![86] Натъпкан съм догоре с първокласни кучешки лайна…
Тримата плещести полицаи не успяха да го хванат веднага. Той хукна между хората, като ги разблъскваше и завърташе в кръг, а когато стигна при Дорис, тя яростно се хвърли върху единия полицай, но моментално отхвръкна настрана като ударена от топката кегла. Обаче всичко бе просто въпрос на време и те скоро го завлякоха в колата. Само няколко секунди след това хората се разотидоха, клатейки глави.
Когато след две-три минути Питър слезе долу, Дорис все още обикаляше в кръг с наведена глава. Тя бе искала да арестуват и нея. Сега изживяваше отново цялата случка и търсеше подходящи думи, с които да я опише на приятелите си, за да я превърне в легенда. На земята се търкаляше изкаляна увеличена снимка на гладуващи африканци. Под нея до един нарисуван пудел, натруфен с всевъзможни кучешки принадлежности, Тед бе написал с големи букви: LA VIE DU CHIEN![87] Полицаите бяха отнесли статива и всичко останало.
Питър се приближи до момичето и извика: „Дорис?“ Тя го погледна с невиждащи очи. В света, към който бе устремила поглед, нямаше място за него. Изведнъж Питър изпита чувство на завист към Дорис точно както завиждаше и на Тед за неговата лудост. Това всъщност бе здравият разум, от който се нуждаеше този побъркан свят. Но колко тъжно бе всичко в крайна сметка! Хората се бяха изсмели, клатейки глави. Дали изобщо някой бе забелязал плаката?
Изведнъж Питър усети, че го завладява страшна пустота. Къде би могъл да отиде? Във всеки случай не в апартамента при Биуел и неговото задушено. Палачинките на Вашѝ също не го привличаха. Не от разговори имаше нужда в момента. Внезапно го обхвана отчаян копнеж по Джени, по времето, когато умишлено отлагаше мига, в който ще докосне нейната бяла голота, а тя чакаше, чакаше и му се усмихваше. Но Джени също си бе отишла. Сякаш всички те, дори Тед и Дорис, обитаваха някакво строго определено измерение на мисълта. Единствено той бе истински чужд навсякъде и никъде нямаше свое място. Питър вдигна очи към грамадното блестящо здание на ЕИО с форма на морска звезда и проследи с поглед редиците празни канцеларии. На един от прозорците забеляза силует на мъж. Дали и той мислеше за същото? Трудно бе да се каже. Хората без свое място са мълчаливи същества.
Пред вратата на „Барабана“ Питър се спря нерешително. Една бира щеше да му се отрази добре. Но пък на всяка цена трябваше да отиде и да разбере какво е станало с Тед. Може би той има нужда от пари. Да, поне пари имаше в излишък! От топлата вътрешност на бара долетя приглушен шум от гласове. Той открехна вратата и видя няколко свои колеги пред тезгяха. Красивата колежка също беше с тях. Да, вътре е хубаво. Питър надникна през пролуката и бе посрещнат от весели възгласи. Но той само се усмихна и отново затвори вратата.
Застанал в тъмния проход, той недоумяваше какво да прави с мръсния изпомачкан плакат, който все още държеше в ръка.
Роден в графство Къмбърланд. Творчеството му е органично свързано със Северозападна Англия и т.нар. Езерна област. Работил е като журналист в радиото и телевизията. Публикувал е над десет романа, най-известни от които са „Отвъд градската стена“, „Ратаят“, „Едно кътче в Англия“. Творчеството му определено следва традицията на класическия английски роман от ХІХ век; атмосферата, която създава, е по-близка по звучене до произведенията на Томас Харди, отколкото до експериментаторските търсения на съвременните писатели. Той е ученик на майсторите на критическия реализъм и следва най-прогресивните тенденции в развитието на английския роман от ХХ век.
Тръшна вратата така решително, че се уплаши да не е събудила детето. Почака с надеждата да чуе плач, който да я върне там, където беше необходима; но беше тихо. Джоана спеше здрав сън, а на съседката, която бе останала да я гледа, можеше напълно да се разчита. Предпазливо, подобно на човек, пресичащ поток по наредени камъни, Мери премина няколкото метра от вратата до улицата. Градинката й, както и на другите през това сушаво лято, бе изсъхнала и оголяла. Улицата беше пуста. Имаше дървета, познаваше добре квартала, бяха купили къщата преди пет години, това беше една тиха и безопасна улица в една тиха и безопасна част на Лондон и все пак, когато излезе от портата и токчетата й зачукаха по тротоара, Мери се почувствува като на вражеска територия. Вече само вкъщи беше свободна. Изведнъж паника стегна гърлото й, започна да и прилошава. Спомни си как й ставаше лошо като малка, когато излизаха с колата на разходка в неделя. „Спусни стъклото и поеми дълбоко въздух — винаги казваше баща й. — Дълбоооко, дълбоооко. Хааа така.“ Мери пое дълбоко от топлия тежък вечерен въздух. „Хааа така! По-добре си, нали?“ Да. Благодаря ти, татко; няма те вече.
Отиваше на гости. Беше само на три преки оттук и разходката щеше да й подействува добре. Едно отиване на гости щеше да й подействува добре. Ей тъй, просто да се измъкне от къщи — сигурно щеше да й подействува добре. Да се изкъпе хубаво, да отдели сума време за гримиране и най-вече да прояви достатъчно решителност и да застане сред старите си приятели, нека видят, че тя се справя и сама — всичко това би трябвало да й подействува добре. Прекалено дълго се бе застояла вкъщи след раздялата, тъгуваше по него толкова силно, сякаш не беше я напуснал, а бе загинал. Настъпил бе моментът да започне наново, да бъде смела, да излезе от черупката си — това й говореха приятелите, а и тя бе съгласна с тях. Но господи, защо сега, когато вървеше уверено по тези тихи градски улици, стройна жена, едва прехвърлила тридесетте, с ясна мисъл и намерения, защо душата й се обливаше от сълзи на страх, скръб и жал? Не беше предполагала, че го обича толкова много.
Казали й бяха със сигурност, че той няма да бъде там. Стюардови бяха по-скоро нейни, отколкото негови приятели. Интересно как бързо и лесно успяха да си поделят приятелите, как той създаде за себе си една зона, която беше извън нейния периметър, как бързо се разделиха пътищата им, които сега се събираха само в неделя следобед, когато той носеше подаръци на дъщеря си. И всичко това само за няколко месеца.
Гостите се бяха събрали в градината. Къщата на Стюардови бе подобна на нейната, но градината с цената на огромни усилия се поддържаше зелена. Това бе първото нещо, което забеляза Мери, когато прекрачи френския прозорец и стъпи на тревата — обичайната лъскава зеленина на английската градина имаше някакъв екзотичен, даже неприличен вид в тази ранна вечер, когато потъмняващото небе виждаше навсякъде под себе си спечена кафява пръст.
— Става посред нощ — каза Александра и поведе Мери за лакътя към развеселената компания, наобиколила огромната маса, която приличаше на тире, тъй както беше поставена между двата големи кестена. — Сериозно ти говоря! — каза Александра, макар Мери да не бе показвала, че се съмнява; Александра обаче винаги се впускаше в обяснения, когато посрещаше гости, и за Мери това бе добре дошло, тъй като не й се налагаше да мисли; сега тя събираше всички сили, за да запази самообладание при тази среща с батальона от очакващи я приятели и познати, които вече се обръщаха към нея (наистина ли всички се обръщаха към нея?) и разкриваха зъбите си в усмивка при вида на приближаващата се като жертва Мери. — Полива градината на части посред нощ с една стара лейка. Маркучът, казва, вдигал много шум, пък и не бил сигурен дали е законно; и ако щеш вярвай, взима цялата вода от ваната. Оставяме да тече водата в банята и става той, моля ти се, с тая малка лейка, ама една такава съвсем допотопна, и — жестока работа! Познаваш се с всички, нали. С Пимз?
Приеха я с толкова премерена тактичност, че тя за малко не се разрева. Никой не взе да я покровителствува, никой не започна открито да я съжалява, никой не я огледа със съчувствие, нито пък я стрелкаха с любопитни погледи. Просто се поотместиха малко, за да й направят място, и в следващия момент тя вече беше със студена чаша в ръка и разправяше за новосъздадената забавачка в сградата на църквата.
Но облекчението, което изпита от разговора, продължи само няколко минути. Вниманието й бе изцяло погълнато от собствената й личност и нищо не можеше да го подмами в друга посока. Познатите лица и познатите теми, незлобивите разговори на една група хора, свързани от сравнително еднакви доходи, образование и може би най-вече от това, че децата им бяха горе-долу на една възраст, силното чувство за принадлежност към една малка общност, към едно селце, което изникваше тук, в огромния град, очевидно също тъй естествено, както и навсякъде другаде, и даже приятелското отношение на всички тези хора край нея, нещо, което я крепеше толкоз много — всичко това беше само един нов фон за мислите, които постоянно я глождеха. Като лисица в капан, която прегризва собствения си крак, за да се освободи: този образ беше я спохождал на няколко пъти и като грамофонна игла влизаше в една бразда на болката, която умът й бе готов да върти отново и отново. В крайна сметка — нищо; след успешните начални минути това гости, на което тя бе разчитала да я извади от черупката й, нямаше по-успокояващ ефект от едно понаместване в неудобен стол. И тя пак се понесе към скалите на своето страдание.
По едно време донесоха топъл киш по лотарингски[88]. Взе си едно парче и едва като си отхапа, разбра колко е изгладняла. Два големи залъка, и толкоз; апетитът й изчезна тъй неочаквано, както се беше появил. Не можеше да хапне нищо повече.
Гостите се бяха пръснали из двора и гледаха към двата величествени кестена в дъното на градината, чиито листа бяха увиснали в неподвижния въздух. Бавно, съвсем бавно, сякаш решен да запази светлината си колкото се може по-дълго, небосводът потъмняваше. Един самолет изтрещя над къщите и Мери се усмихна.
— Слава богу, че минават оттук само когато вятърът е от изток — каза Александра, — или когато е от североизток? — Тя седна на едно малко столче, от което то се смали още повече, а сякаш и самата Александра се смали, хълбоците й провиснаха извън седалката и като събра колена и разтвори пети, тя се приведе над чинията с киша. — А представяш ли си да сме в Кю или Хаунслоу[89]! Как ли живеят там горките хора? — Тя вдигна глава и се усмихна и Мери успя да долови за момент израз на съжаление, който не беше се появявал тази вечер. Мери пресуши набързо чашата си. Напоследък бе започнала да пие повече.
— Още едно? — И пак тази явно съчувствена усмивка. Мери кимна утвърдително и се опита да се постегне — достатъчно я бяха съжалявали. Трябваше да им покаже, че не й е необходимо съчувствие. Точно това трябваше да направи.
— Следващия месец може би ще започна отново работа — каза тя малко прекалено безгрижно, като сама знаеше, че няма да й повярват, но си рече: „Само не спирай, карай, карай нататък“. — Джоана ще ходи на забавачка — в новата, — точно за това си говорихме с Шейла преди малко — вече ще остава там по цял ден — пък нали и Шейла работи там — това значи, че… ще имам целия ден на разположение — е, не съвсем, но… Сега тя говореше бързо и често отпиваше от коктейла с джин, гласът й се извиси и думите просто излитаха от устата й: не можеше да се спре. — Ако се опитам да излизам, да речем — да речем, в девет — там ще бъда — някъде към — с метрото — към девет и трийсет, десет без петнайсет — ще мога — ще трябва — да работя и през обедната почивка — ще мина и без обяд — и ако излизам в два, например — или два и половина — и се връщам в три — не, всъщност — два и петнайсет, за да си бъда вкъщи в три — от службата казват, че това било повече от половин работен ден — но да ходиш само сутрин — някак си — просто не е истинска работа — пък и при моята професия. — Още един самолет премина над къщата. Александра си запуши театрално ушите и се захили. „Все едно иска да достави удоволствие на някое дете или инвалид — помисли си Мери. — А, не, това не — не, не, това не.“ Тя се изправи и отново за момент й се зави свят.
— Трябва вече да си вървя.
— Тръгваш ли, наистина?
Долови ли нотка на облекчение в гласа на Александра, или само така й се стори? Параноята я заля като вълна. Всички ти разправят, че… Докато през цялата вечер всъщност са си мислили… и когато излезеш… Не. Това не.
— Казах, че ще се прибера до десет и половина.
— Ник ще те откара.
— Честно казано, предпочитам да повървя, сега е най-приятното време за разходка — моля ти се. — Тя добави последните думи разтревожено, като видя, че Александра се надига от столчето си и явно се кани да настоява на великодушното си предложение.
— Моля ти се — повтори Мери още веднъж, съзнавайки, че молбата й става настойчива, и почти съжали за това, тъй като Александра кимна така разбиращо, че гостите се смълчаха, и на Мери й се стори, че във всяко „довиждане“ след това прозира загриженост.
И пак с бърза крачка по тихата улица на път за вкъщи.
Той гледаше телевизия в тъмното, преметнал крак през облегалката на голямото кресло, спокоен или може би кисел, запита се тя — но тези мисли бяха само слаб опит за безпристрастно наблюдение, безуспешен стремеж за самоконтрол, сламки, хвърлени да спрат пороя на отприщващия се бент. Тя се спусна към него, токчетата й изтракаха по паркета и като се хвърли в скута му, се разрида неудържимо.
— Недей така, недей — каза той нежно, като галеше косата й както преди. — Чакай, недей.
„В това нейно виене като на умряло има нещо смешно — помисли си той отначало, — нещо толкова кучешко.“ И в следващия момент откри нещо красиво, нещо древно. Но виенето продължаваше, несмекчено от сълзите, неприкрит стон на една душевна болка, страховито, и той се раздвижи в креслото, опитвайки малко непохватно да я избута от себе си.
— Е, хайде — каза той нежно, но този път по-настоятелно. — Хайде, скъпа, хайде.
Като чу това „скъпа“, тя спря и се отдръпна, без да откъсва очи от неговите — един преднамерено проникващ поглед, който го приковаваше и на който той не можеше да не отвърне. Продължиха да се гледат, впили поглед един в друг, и той отново набързо отпрати всякакви насмешливи мисли, каквито можеха да му дойдат наум, относно тази хипнотична връзка — нейната сериозност се стоварваше върху добре изградената му фасада на светска безгрижност както брадва върху тънка подпалка. Всеки път бе изпитвал същото и сега бе изпълнен със страхопочитание и ужас.
Погледът й все още не го изпускаше и в изпразнения му мозък бавно започна да нахлува топлият балсам на нощта, носещ защитна сънливост. Тогава тя се усмихна — познатата прекрасна усмивка освети слабото й разстроено лице.
— Знам, че ме обичаш — каза тя, наведе се и го целуна сестрински. — Наистина, нали?
Не можеше нито да потвърди, нито да отрече. Да потвърди, би означавало наново да възпламени това, което беше гасил с толкова усилия; да отрече, би означавало да я обиди непростимо в един толкова деликатен момент. А всъщност не можеше да й отговори, защото наистина я обичаше. Между тях бе съществувала една пълнокръвна връзка, чувствена, удовлетворяваща, интензивна, приятелска, а в редките случаи като техния нещо от любовта остава завинаги. И все пак той не искаше да живеят заедно. За нея обаче истинската любов означаваше пълна всеотдайност и тя не бе способна на тънкия разчет на чувствата, който той на пръв поглед тъй добре владееше (и който намираше за евтин в минути на самоугризение).
Отговори й с една страхлива въздишка, оставяйки на нея да тълкува нещата както иска.
— Разбира се, че ме обичаш — каза тя смело и двамата чуха как безнадеждността пада между тях като монета, хвърлена в дълбок кладенец; и сега чакаха да стигне дъното.
Но тя не се предаваше така лесно, отчаянието й даваше сили и тя се вкопчи за този момент с ожесточение.
— Уиски? — Тя скочи от коленете му, загаси телевизора и се разшета из полутъмната стая. — Сигурно ти си пуснал Лена — съседката, която гледаше детето — да си иде?
— Да.
— Което значи, че си очаквал да се върна — заключи Мери лукаво и запали малка нощна лампа в ъгъла на стаята, при което се разля мека светлина и стана романтично, точно както Мери най-много обичаше.
— Е? — настоя Мери. — Признай си, че си ме чакал.
— Знаех, че няма да се забавиш много у Александра — каза той сухо; съзнаваше, че е малко груб, и същевременно й напомняше за своята независимост.
Без да се задълбочава върху хладния отговор, Мери се залови за по-важната част.
— А откъде знаеш, че съм била у Александра?
— Защото поканиха и мен.
Обхвана я отново този зашеметяващ страх, това усещане за бездна, която внезапно зейва в ума ти, когато виждаш, че барабанът се завърта и патронът влиза в цевта, готов за изстрел.
— Но те ми казаха, че… Мислех, че ти…
— Александра просто се опита да бъде услужлива — каза той безпощадно. — Нали си я знаеш. В един момент аз трябваше да се появя „случайно нарочно“.
— Вече и на нея не мога да се доверя — каза Мери тъжно.
Малко беше попрекалил и поправи грешката си ловко като яхтсмен, хванал румпела.
— Не ставай глупава — каза той бодро, — тя просто искаше да помогне. Сякаш не познаваш нашата Алекс — понякога прави мечешки услуги, но е със златно сърце.
— Уиски?
— Е, чакай сега, Мери, не можеш да се откажеш от Алекс ей така за нищо. Тя е свястна жена.
— Ти никога не си я харесвал.
— Това не е важно в случая.
— Тогава кое?
— Това, че е свястна жена. Когато един човек е свестен и сериозен, добре де, може и да сгреши. Но ти не можеш да го отпишеш като приятел само защото понякога се случва и да сбърка.
— О, престани с тези нравоучения.
— Извинявай.
— Поне наистина да се извиняваше.
— Най-сериозно ти се извинявам!
— Така ли? — Въпросът бе зададен без умисъл; очите й бяха навлажнени. Цялата й агресивност се беше изпарила тъй бързо, както беше се и появила. Застанала бе в ъгъла на стаята като каеща се грешница. — Извинявай — каза тя натъжено, — трябва да ти вярвам.
— Сега ще пийнем ли по едно уиски?
Той стана и отиде да вземе питиетата, като мина покрай неподвижната самовглъбена фигура в ъгъла. Две уискита, допълнени с вода догоре, без лед; последно питие преди лягане, една стара традиция, време за сладки приказки, едно разтоварващо бъбрене, мързеливото нежелание да заспиш, една истински задушевна близост.
Всеки седна на обичайното си място.
— Да пием за приятелството.
— За приятелството.
Мълчание.
Едно мълчание, което ставаше все по-тягостно, нещо, което той не можеше да допусне, във всеки случай не в стария си дом, не при този галещ въздух на горещото лято, при тази светлина и тези чаши, и с разстроената си съпруга до него, и на разстояние.
— Днес всеки на всекиго е приятел — каза той с въодушевление, което му беше неприятно. — Не смяташ ли? Джим Мартин разправяше точно за това оня ден, на приема на „Стейтсмън“[90]. Купува си той цигари от някакъв магазин. Влиза и продавачът го посреща с: „Е, приятел“, което ще рече „добро утро“. Иска той там пакет „Ембаси“, и оня зад щанда отново: „Дадено, приятел“, което ще рече „ей сега ще ви ги донеса“, и когато му ги подава — пак: „На̀, приятел“, значи „заповядайте“. Подава му Джим парите, оня ги взема и пак: „Тъй приятел“, с други думи „благодаря“, и когато му връща ресто отново: „Дръж, приятел“, което пък ще рече „заповядайте и още веднъж благодаря“. И когато вече излиза от магазина, го изпращат с едно последно: „Е, хайде, приятел“, нещо като „заповядайте пак“, „довиждане“, „всичко най-хубаво“ — разбирай го както щеш! — Той й се усмихна, надявайки се, че с тази лошо разказана история поне ще й даде да разбере, че е готов да разговаря за едни неща, но не и за други. — Та за приятелството — каза той неубедително и отпи една голяма глътка.
— И все пак за какво си дошъл? — попита тя, насочвайки се както винаги към същността на нещата.
Изкушението да бъде мил с нея беше много силно — желаеше да я успокои, да уталожи болката, която беше й причинил; пък и я обичаше.
— Просто минавах насам — каза той полу на шега.
В мълчанието й имаше упрек.
— Не мога да дойда в неделя. Затова реших да дойда тази вечер.
— За да видиш дъщеря си. — Мери изрече думите толкоз бавно, сякаш диктуваше на първолак.
— Да — призна си той и от това, че чистата истина излезе наяве, изведнъж му стана и по-добре, и по-зле.
— Тя беше заспала, когато аз излязох — каза Мери.
— Спеше съвсем леко — каза той. — Качих се в стаята й само да я видя, но тя се събуди и си поиграхме малко…
— Сигурно си дошъл веднага след като съм излязла — продължи Мери. Беше свела глава; виждаше се, че е напрегната; мисълта й следваше своя неумолим ход.
— Да. — Гърлото му беше пресъхнало и той си допи уискито, но счете, че моментът не е подходящ да си налее още едно. Подчиняваше се на интуитивно усещаната забрана, макар да му се искаше много да си напълни пак чашата; изгаряше от жажда.
— Знаеше ли в колко ще изляза?
— Горе-долу.
За момент тя се опита да си отговори на измъчващия я въпрос, а после направо запита:
— Не си ме чакал да изляза, нали? Не си наблюдавал някъде от улицата?
Той се поколеба, но въпросът бе поставен ребром и нямаше място за увъртане.
— Да — каза той.
— О! — Тя бързо сложи ръка на устата си, за да сподави този вопъл, после вдигна глава и го погледна в очакване.
Но той нямаше какво повече да добави.
— Значи не е било заради мен — каза тя накрая уморено. — Дошъл си да видиш нея, а не мен.
— Аз те изчаках — отговори той; това все пак бе някаква утеха, може би.
— Нямало е как да си тръгнеш — тутакси отхвърли тя неговото възражение, — щом като си отпратил жената, която гледаше детето. Трябвало е да ме дочакаш.
Той се подвоуми малко, след това стана и си наля едно по-неразредено уиски. Когато се обърна към нея, тя му подаде своята празна чаша.
— Ще взема твоята — каза тя. Той си наля отново и се върна на мястото си, като съжаляваше, че все още е тук.
— Сега искаш да се чупиш, нали? — каза Мери рязко.
— А, не, не, аз…
— Чупи се, щом искаш.
— Първо ще си допия уискито.
— И за това трябва да си благодарен. Парите, които ми даваш, едва стигат за храна. Алън и Сю ми купиха тази бутилка.
— Това е всичко, което мога да отделя, Мери; знаеш, че…
— О, що се не завреш някъде!
Този език не й подхождаше. Тя беше толкова елегантна, стегната и внимателна в обноските си, че подобни изрази идваха като предупреждение. Това му бе добре известно.
— Тръгвам си — каза той, остави чашата си наполовина пълна и се изправи, доволен, че всичко свършва.
Тя обаче не искаше да погледне към него, а без да е уловил поне за малко погледа й, той не можеше да си тръгне. Едни поглед само, пък ако ще и сърдит: другото му се виждаше твърде непочтено, едно страхливо измъкване. Но тя не искаше да го погледне, може би досещайки се, че това й дава власт над него.
— Мери — обърна се той нежно към нея, — Мери.
Нито му отговори, нито го погледна. И той продължи да стои все така, напълно безпомощен. Тя захлипа и той изведнъж се озова при нея, а когато коленичи, видя едно лице, разкривено от мъка.
— Извинявай — каза тя, като се опитваше да овладее плача си. — Извинявай. Че се държах така. Само ми кажи лека нощ — и си върви — на мен ще ми мине. — Тя замълча, събирайки сили да се доизкаже. — Наистина — ще ми мине — ти само си върви — само си върви.
Но той не можеше да си тръгне сега и те се свлякоха на пода, тя — дала воля на плача си, търсеща утеха в неговото тяло, надеждата отново превъзмогнала умората. Любиха се на пода, полуразсъблечени, като малолетни, изпитващи вина от това, което вършат.
На нейното „обичам те“ той не отговори нищо, но беше мил с нея и както тя каза, ясно беше, че я обича; можеше и да не й го казва.
Той си тръгна, след като поостана точно толкова, колкото изискваше приличието. Мери излезе в градината и седна на голата земя, там, където трябваше да има трева.
„Поеми дълбоко въздух. Дълбоооко, дълбоооко. По-добре си, нали? Хааа така.“
Призори стана хладно, но тя не се прибра, а продължи да гледа къщите, няколкото оклюмали дървета, небето. Денят обещаваше да бъде пак хубав.
Родена в Шефийлд. Завършила английска филология в Кеймбридж. Преднамерено конвенционална по отношение на стила и формата, Драбъл предпочита да пише „добри традиционни романи“ и подчертано отбягва модните стилистични увлечения. Характерно за нея е изостреното чувство за писателска отговорност и стремежът към вярно и обективно отражение на действителността. Основният принос на Драбъл в английската литература е оригиналното й виждане за съвременната жена. За нея еманципираната жена и майката не са рязко противоположни и взаимноизключващи се типажи, а могат да бъдат съчетани в една личност — това становище на Драбъл се отличава решително от възгледите на съвременните писателки феминистки. Особено популярни са романите й „Воденичният камък“, „Царствата на златото“ и „Средна възраст“, преведени и у нас.
Съдбата ни, домът ни, любовта ни
в безкрая са и там единствено,
с надеждата, що нивга не умира,
с усилие, очакване, желание
и още нещо, което е завинаги.
Отначало не можеше да повярва. Толкова планове, толкова надежди, такива увещания, такива ходове и всичко така случайно да се провали. Не беше възможно: не би повярвал, че е възможно, ако винаги в себе си не очакваше най-лошото. Но бавното неумолимо осъществяване на това очакване най-лошо го порази. Притиснат от сполетялата го беда, той протестираше, страдаше, стенеше вътрешно, знаеше, че не може да го приеме, че никога няма да го приеме.
Знаеше, че сам си е виновен. Това, естествено, правеше нещата още по-лоши. Не трябваше да мие косата си. Или поне не трябваше да ляга с толкова влажна коса. Такава беше цената на суетата и недомислието. Но тя беше толкова висока, толкова несправедливо несъразмерна с грешката, че той почувствува — никога повече няма да се довери на провидението. За миг то изглеждаше благосклонно към тях, но това беше номер, колко подло ги лиши от покровителството си. Ако това се беше случило по-рано, щеше да посрещне разочарованието като близък приятел. Но сега, след толкова време, след толкова преживени изпитания, след такива безпримерни успехи — той изпъшка и затвори очи. Каква ирония, боже мой, каква ирония. Направо му идваше да се убие и би го направил, ако не чувствуваше, че, така или иначе, умира.
Първо се опита да измами себе си, да се престори, че нищо не се случва, че нищо няма да се случи. Докато стоеше и я чакаше, докато чакаше нейното безкрайно очаквано пристигане, той не обръщаше внимание на симптомите, казваше си, че не се чувствува толкова зле, че гърлото му е пресъхнало просто от вълнение, че главата го боли от очакване на дълго отлаганата промяна и че с нейното пристигане отново ще се почувствува съвсем добре, защото тя щеше да го излекува като по чудо; веднага щом тя се появеше на гарата, той щеше да забрави всички оплаквания. Погледна неспокойно към изхода, после към колата. Пътят трептеше леко в горещината. Беше толкова горещо: точно на такъв ден се бяха надявали. Нелепо беше в такъв ден да се чувствува зле. Потръпна. Тя може би нямаше да дойде, може би я беше сполетяла някаква беда, може би лежеше болна или умираше там, където той не обичаше да телефонира, може би детето й беше болно или сестра й, може би влакът беше дерайлирал, напускайки Чаринг Крос. Погледна часовника си. Оставаха пет минути. Кихна. Сенна хрема, помисли си той: нещо, от което не беше страдал никога през живота си.
После започна да се пита защо не отиде в Лондон да я вземе. Какъв изключително заплетен ход ги беше накарал да изберат за среща такова място — и за него неудобно почти толкова, колкото и за нея? Може би тя щеше да пропусне гарата и щеше да профучи към Саутхамптън, оставяйки го да стои тук вечно. Щеше да го търси в Саутхамптън, но нямаше да го открие, щяха да се разминат, никога нямаше да се срещнат отново. Напипа билетите в джоба си. Може би е забравила паспорта си. Не умееше да се оправя в крайна сметка, въпреки цялата си енергия, неуморност, саможертва. Пилееше по-голямата част от тях от неумение. Всъщност въпреки неколкоседмичната подготовка тя сигурно беше изпуснала влака. Щеше да стои в Лондон неподвижна, разплакана, разколебана и отчаяна готова да се върне у дома, мислейки си, че изобщо не е трябвало да бъде толкова безразсъдна, че да се опитва да избяга, дори за толкова кратко. Ако не беше до нея да настоява, тя се отказваше толкова бързо. Страхуваше се от характера й. Липсваше й упоритост. Щеше да се предаде накрая. Ако не беше до нея да настоява и увещава, щеше да жертвува себе си, него щеше да жертвува, но щеше да остане вярна на кошмарните си задължения. Как можеше да се добере до нея, застанала там, на Чаринг Крос, разплакана, незнаеща къде да отиде?
Чу свирката на приближаващия влак. Почувствува, че малко му прилошава, и кихна отново. Бяха се уговорили да не ходи на перона.
— Не влизай в гарата — беше казала, — моля те, недей, аз ще пристигна и ще те потърся, чакай ме. Искам да се безпокоя, че може да те няма.
— Знаеш, че ще бъда там.
— Да, зная, но искам да изпитам този момент на тревога, да те търся и да мисля, че те няма.
Този момент на тревога сигурно изпитваше сега, ако беше пристигнала, защото влакът беше спрял и изсипваше пътниците си на горещия трептящ асфалт. Той отвърна поглед, но в крайна сметка не можеше да изпусне от очи изхода: търпимостта на страданието си имаше своите граници, дори за него. Появи се възрастна жена с някакви пакети, после едно дете и после самата тя, без съмнение, най-обикновена жена, негова си слабост, с куфар в ръка, подаде билета си, не поглеждаше към него. Минала преградата, тя остави куфара, изправи се и се огледа. Погледите им се срещнаха над пустия паркинг. Тръгна към него много бавно, както му се стори, а той не можеше да помръдне. Но когато тя приближи, той усети, че й се усмихва и казва:
— Ето те, най-после.
— Доволен ли си, че ме виждаш? — попита тя, посягайки да докосне ръката му.
— Страхувах се, че ще забравиш да дойдеш — каза той и двамата се засмяха: биха забравили уговорката си толкова, колкото и предизвестената дата на собствената си смърт. Но смехът й го разтревожи: чертите й потръпнаха, това го обезпокои, искаше тази тръпка (така необходима в някои случаи) да изчезне и при двамата, беше се опитал да направи така, че да могат и двамата, за малко поне, да не се измъчват. Отвори вратата на колата и каза:
— Качвай се.
Надяваше се, че там, вътре, в това затворено пространство, тя ще се почувствува по-сигурна и ще се отпусне. Но тя седеше скована и напрегната и потегляйки, той се приготви — малко отегчено, как се ненавиждаше за собствената си неохота — да върши неизбежното, да задава уместни въпроси, да утешава, да вдъхва увереност, да успокоява. Това понякога траеше толкова дълго: нима можеше да признае как се бе надявал, че този път, специално за случая, тя ще бъде различна. Толкова често го бе предупреждавала:
— Ще дойде ден, когато ти просто няма да можеш да търпиш повече.
А той отричаше неспирно, предано: но знаеше, че е права, всяко търпение има граници, в крайна сметка човек вдига ръце. Както тя самата преди два месеца, когато се беше опитала да отрови с газ себе си и детето. Опитът излезе безуспешен, естествено. Беше се отказала навреме, а той даже се възползува от присъствието на доктори и линейки, за да я принуди да се съгласи, че трябва да избяга за известно време от ужасната си присъда, но два месеца положи доста усилия, докато я убеди да го направи.
— Ти си глупачка — беше й казал, като я разтърсваше и се взираше ужасен в подутото й, покрито с петна лице, — глупачка. Ти се хвърляш в нещата без милост към себе си, ти забравяш, че единственото нещо, което трябва да направиш — заради себе си, заради самото дете, — е да оцелееш.
— Да оцелея за какво? — беше попитала тъпо, признавайки за пръв път безсмислието на жертвите си; защото детето беше обречено, при всички случаи то не можеше да живее с някакви изгледи за сносно бъдеще. И той трябваше да й напомни за нейната собствена непоклатима увереност, да й спомене отново за собствената й трагична настойчивост: долавяше в нейните думи замрелите безжизнени звуци на разума, а в своите — глупавите, благородни, възвишени нотки на преданост. Беше помислил, че не го прави добре, но накрая тя беше отстъпила, беше се облегнала на него, както често правеше, и бе казала:
— Ти, ти знаеш какво говориш, защото какво друго правиш, освен да се грижиш за мен, да се грижиш за мен без някаква перспектива за бъдещето, без някаква отплата или надежда? Възхищавам ти се за това.
— Аз те обичам — беше казал той, — стига ми, че те обичам, получавам достатъчно от това, ти не знаеш какво получавам, но то е повече, отколкото някога съм очаквал.
— Така е и при мен — беше казала тя, имайки предвид детето.
И отново беше понесла обичайния си товар, оттам, където го беше оставила: с изумителна способност тя дори успяваше да го накара да се чувствува желан, да го направи щастлив, да го накара да забрави, докато лежаха един до друг и разговаряха за набелязаните си пътувания, тъжните условия на тяхното съглашение. В действителност заедно прекарваха добре: неспособни да престанат да се радват един на друг. Беше си мислил, че за няколко мига щастие им е нужно да отпътуват заедно за няколко дни, няколко дни простор и светлина, далече от потискащия апартамент и детето, далече от потискащата й работа, далече от неговата собствена потискаща съпруга. Той караше внимателно по широкия летен път към Саутхамптън и свободата й я чакаше да започне да се разкайва, а той да се впусне да я утешава.
Но тя не се разкайваше. Седеше до него и постепенно започваше да се отпуска. Харесваше й, разбра го до начина, по който запали цигара и започна да се усмихва към бягащите навън огради. Беше тук изцяло: каквото и угризение да беше изпитала заради заминаването си и преднамереното изоставяне на детето, то отдавна беше изживяно и изчезнало — изчезнало във влака може би или даже преди това. Беше слязла от влака просто обхваната от обикновено вълнение. Получи се, помисли си той: и времето, и пътуването, и хотелските стаи — цяла седмица. Потърси ръката й и отново кихна.
— Настинал си — каза тя критично.
— Сенна хрема — отговори той равнодушно.
— Глупости, ти не си такъв тип. Това не се хваща току-тъй, сам знаеш.
— Ще трябва да се грижиш за мен — каза той, без да предполага до каква степен ще й се наложи да го прави.
— Нося разни хапчета, ще те излекувам.
— Снощи говорих със сестра ти — каза той.
Сега, след като разговорът беше започнат, желаеше, дори нямаше търпение, да коментират света около тях.
— Защо го направи?
— О, не зная. Просто исках да се уверя, че всичко е в ред. Каква странна жена е тя.
— В какъв смисъл странна?
— О, не зная. Тя приема толкова спокойно факта, че ние с теб заминаваме.
— Е, това не я засяга, нали?
— Не, сигурно не — отговори той и се съсредоточи в пътя.
Спомни си гласа на сестра й, толкова неестествено сходен с нейния, толкова очевидно равнодушен към неочакваното му обаждане, толкова невпечатлен от радостите и грижите на собствената си сестра, толкова безукорно равен в готовността й да заговорничи с тях. Беше очаквал — сам не знаеше какво, нотка на безпокойство, на съучастническа вина или може би миг на споделена привързаност към тази жена, която седеше тук до него. Но не долови нищо такова: това, което чу, бяха разсеяни, несигурни, объркани уверения, че ще направи каквото се очакваше от нея, няма да казва нищо, ще се погрижи за детето и гледачката и няма да позволи на онази ужасна майка да узнае къде са отишли. Даже не изглеждаше заинтригувана: припомняйки си, той се засегна от това. Нима той и неговите истории не бяха завладяващо интересни? Той поне ги намираше такива.
Пътуването с кораба мина добре. Дотогава гърлото му се възпали, но тя му даде аспирин и някакви хапчета против морска болест и успяха даже да поспят малко. Когато се събудиха, закусиха, тъй като колата още не беше разтоварена, и се загледаха в картата.
— Трябва да сме луди, за да тръгнем толкова далече — каза тя, гледайки разстоянието, което възнамеряваха да прекосят. И допълни, като погледна навън към Хавър и синьото утринно море: — Тук е достатъчно хубаво.
— Не можем да останем тук, трябва да се махнем.
Беше предвидил и това, че всяко застояване може да породи разкаяние.
— Може да ти стане по-зле — каза тя неуверено. И на нея идеята за движение й допадаше толкова, колкото и на него.
Такъв заседнал живот водеха и двамата, всеки в собствения си дом.
— Няма да ми стане по-зле.
Но до вечерта, трябваше да признаят това, се почувствува като смъртник. Бяха пътували цял ден, без да си позволяват дълги почивки, а голямата кола беше изморителна за каране: с всеки изминал час тя ставаше по-тежка, а привечер просто се изискваха физически усилия, за да я управлява. Той кара, докато можа, а тя го увери, че са пропътували достатъчно, за да могат на другия ден да стигнат до Югославия, както бяха планирали: така че спряха в следващия град (винаги по-далече, отколкото човек смята, че е този следващ град) на тази страна, за която той реши, че е Швейцария. Хотелът, който тя избра (той вече се бе предал и остави това на нея), беше голям и немски, видът на широкото двойно легло и мисълта за вечеря го съживиха малко: съживиха го и двете чаши безмитно уиски, което бяха купили на кораба и от което до този момент с нетърпение очакваше да отпие. Седяха един до друг на леглото, смъкнали обувките си, докоснали леко рамене, мислейки, както той предполагаше, за идването на нощта, за което всъщност бяха дошли: но когато тя проговори, усмихвайки се мило, за да смекчи удара, схванала с безкрайната си прозорливост леката му изненада, това, което каза, беше:
— Знаеш ли, скъпи, мисля, че трябва да се обадя на сестра си.
— Разбира се, разбира се — каза той, както изискваше ролята му на търпелив към всичко човек. — Разбира се, да изляза ли?
— Остани, остани — задържа го тя.
И той остана, докато тя звънеше в Англия да проси успокоение. След като не можеше да му позволи да напусне стаята, за да не заподозре нещо лошо, тя се опита поне да прикрие умолителния си тон: почувствувал все още скритото неразположение, той я слушаше и се увери (тук тя беше права), че нищо лошо не се случва, нямаше сълзи, нямаше охкане, нямаше явно разкаяние. Чу всичко, изслуша я докрай, толкова близо до нея, че можеше да я докосне — което и направи, когато тя остави слушалката. При неговия допир тя се обърна, лицето й като че ли отговаряше на въпроса му с цялата си възможна, ненарушима притегателност.
— О, те са добре — каза тя и се засмя. — Разбира се, че са добре. За една седмица няма да им се случи бог знае какво, нали?
Погледна го, очите й се присвиха и се впиха в него.
— И дори да се случи, няма да се безпокоя много. Хайде, ела да отидем да хапнем, преди да са затворили навсякъде.
Слязоха в ресторанта, седнаха и се загледаха в менюто. Той винаги беше смятал, че може да се справи с всеки език, поне на нивото на менюто, но немският, за учудване, ги съкруши и двамата. Решиха, че са разпознали думите за яйца и месо, но както отбеляза тя, като остави листа и повдигна вежди, какво месо? Несигурна работа, месо, при всички случаи несигурна. И го посъветва: по-добре яйца. Тя си поръча яйца, но той прибързано и както винаги притеснен (особено когато трябваше да споделя спартанския й вкус, жена му ако не в друго, поне в това беше по-снизходителна) от безобидната си слабост към яденето, поръча бифтек по татарски. Нито едно от двете ястия не изискваше кой знае какви приготовления и те очакваха, че ще могат да се нахранят бързо и да си лягат; но поръчката, уви, се забави три четвърти час, през което време той установи със сигурност, че има температура, че гърлото го боли все повече и повече и че на нея, при цялата й очевидна преданост, сигурно вече й е омръзнал видът му и не очаква с вълнение, еднакво с неговото, отново да почувствува ръцете му около себе си, както той наивно си въобразяваше. По типичен за него начин последното от тези опасения, единственото, което можеше да създаде някакво настроение, беше и единственото, което той изказа, и те запълниха времето съвсем приятно, обсъждайки дали го обича още, или не, мигар допуска, че го е обичала някога, за какво го обича (ако наистина го обича) и кога е започнала да го обича; започнаха да обсъждат колко мили щяха да бъдат един към друг, ако обстоятелствата им позволяваха, това бе безопасна тема, обстоятелствата едва ли някога щяха да им позволят нещо повече от една сърдечна връзка и докато се уверяваха взаимно в неограничения си запас от чувства, поръчката най-после дойде. Високоартистичното оформление на татарския бифтек обяснява, каза той, поне донякъде забавянето. Най-малко пет минути им е отнело, допълни тя, да подредят тези изкусителни купчинки от сол, пипер и лук, а останалите четирийсет? Тя потръпна при вида на суровото яйце.
Когато най-после се прибраха в стаята, той се чувствуваше уморен и цялото тяло го болеше. Просна се на леглото и остана неподвижен. Тя се забави повече от обикновено (у нея нямаше никаква суетност, беше престъпно небрежна към външността си), докато решеше косата си и се миеше: и той вече знаеше какво ще му каже.
— Ти си твърде уморен — каза тя, като седна в леглото и се облегна на високата възглавница, поглеждайки отпуснатото му тяло. — Твърде уморен си, мили мой, спи, искаш ли да ти почета? Купих една интересна книга за пътуването, виж, ще ти почета малко, искаш ли?
И тя разтвори книгата; беше за стари хора и роднински взаимоотношения в една разпадаща се лондонска работническа фамилия.
— Много е интересна — усмихна му се с лека насмешка, — наистина, много е интересна. Ще ти почета една-две страници и веднага ще заспиш, даже в това загубено легло.
Тя побутна с голото си стъпало пухения юрган, под който, изглежда, се очакваше да заспят.
— Горкичкият ми — съжали го ненадейно тя.
И той изведнъж разбра, усещането беше толкова слабо, не би се решил да вади от него каквото и да било заключение, че тя съжалява самата себе си, че той й липсва в този миг и облегнала се на високата възглавница, тя не се решава да легне до него, за да не изложи на риск и двамата. Увереността, че й липсва, го накара да се почувствува толкова добре, че той улови глезена й, притисна го до гърдите си, тя бавно се отпусна до него и после всичко беше в ред: въпреки че след това, докато лежеше задъхана, мокра от неговата неестествено студена пот, тя шепнеше:
— О, боже, толкова съжалявам, не трябваше да правим това, аз не трябваше да го допусна, сигурно те е съсипало, толкова съжалявам, но нали виждаш, какво можех да направя? Нищо не можех да направя, нищо не можех да направя, виждаш.
— Защо трябва да се опитваш да направиш нещо, след като толкова силно те желая? — каза той, опитвайки се да изтрие лицето си в юргана, искаше му се да има подръка някой по-обикновен чаршаф: но сърцето му биеше до пръсване, гърдите му хриптяха, гърлото му се раздираше и той призна пред себе си, че макар човек да би го направил дори ако трябва веднага след това да умре, във всички случаи веднага след това би предпочел да не стига дотам.
— Съжаляваш ли? — попита го тя, когато се отдръпна от нея: и въпреки че възрази, той знаеше, че само след година би признал, просто би отговорил: „Да.“ И кой знае, тогава тя може би просто би се притиснала по-плътно към него или, възможно е, да, възможно е, би се засмяла. Той вярваше в такъв развой. Човек трябва да вярва, без вяра какво би правил? Те двамата, той и тя, друго нямаха.
Когато се събуди на сутринта, той с мъка отвори очите си и не можеше да говори. Тя се беше събудила първа: винаги беше така, строгите задължения у дома никога не й позволяваха да се наспи, твърде много години беше ставала рано да оправя леглата, да отива с детето до центъра и след това на работа. Той лежеше със затворени очи, чуваше я да мие зъбите си. Чувствуваше се толкова ужасно, че почти му се искаше да са в Лондон, в познатото, отегчително, смазващо еднообразие на обикновеното ежедневие, да се усмихват един на друг в бюфета, да пушат по цигара в дъното на коридора, когато се срещнат случайно, да се разделят на изхода, когато всеки се връща към задълженията си. Поне знаеха какво могат да очакват и меланхоличната веселост беше станала толкова естествена за тях, че и двамата, той беше сигурен в това, й се радваха. Бяха се радвали на своите срещи и на своите раздели, на скарванията си, странните си изблици на отчаяние. Сега беше твърде болен, за да го занимава мисълта за ваканция. Изпъшка и се размърда неспокойно, а тя го попита:
— Как си, скъпи? Иска ти се да сме у дома, нали?
Той изпъшка отново.
— Ако не бяхме тук — приближи се тя, доколкото той смътно долови през затворените си, горящи и зачервени клепачи, — а там, ти просто щеше да надничаш в кантората, за да се увериш, че съм там. А аз щях да бъда. Винаги съм била.
— Чувствувам се зле — каза той, — няма десет, нали?
— Станала съм преди няколко часа, не можах да спя.
После му донесе чаша вода и той я изпи, но не се почувствува по-добре. Предложи му, доста неубедително, да остане през деня в леглото и посрещна с благодарност ужаса му, даже се усмихна, когато той огледа като безумен хотелската стая и възкликна:
— Какво, тук?
Той събра сили, отидоха да платят сметката и тръгнаха. Обяд в Залцбург, бяха решили преди седмици, наведени заговорнически над чиниите си и безкрайно малката карта на Европа на гърба на един бележник на Общия пазар: пристигнаха там, но доста късно за обяд. Отново поръчаха яйца, сразени от менюто, и започнаха да се чудят какво да правят с него. Той впрочем се почувствува малко по-добре, но състоянието му тревожеше: беше като замаян, всичко му изглеждаше нереално, крайниците му омекнаха и като че не бяха негови. Изсипа за наказание чаша бира в гърлото си и внезапно тя, ясно и отчетливо, сякаш му говореше от голямо разстояние през разреден планински въздух (какъвто вероятно беше), каза:
— Зная от какво имаш нужда, трябва ти някакво силно питие.
— А колата? — попита той, настръхнал при мисълта за всичките неизминати още километри.
— Аз ще карам.
— Но ти не можеш — възрази той пресипнало.
— О, мога.
Той я погледна (колко погледи погуби тази болест, струваше му се, че през изминалото денонощие е съзерцавал единствено вътрешността на собствената си глава) и забеляза, че без съмнение е развеселена, някак предизвикателно доволна, сякаш въпреки безспорната си загриженост се наслаждава на това нещастие.
— Някога карах добре — каза тя. — Обичам да карам. Аз ще карам, а за теб ще купим малко кодеин и веднага ще се почувствуваш по-добре.
— Колата е твърде тежка за теб.
— Мога да покарам малко все пак. Но първо ще купим нещо да оправим теб. Стой тук и ме чакай.
— Не ме оставяй — каза той. — Ще дойда с теб.
Тръгнаха заедно по улиците на този прочут град, оглеждайки се за аптека: аптекарят не им даде кодеин без рецепта, така че трябваше да се задоволят с някакъв сироп за гърло и повече аспирин. Тя го заведе обратно до колата и той, с чувство на безпомощна покорност и примирение, за пръв път се съгласи да бъде пътник. Не потеглиха много добре: тя даде заден ход, удари се в една жълта каменна стена, изруга, превключи скоростите, излезе в лявото платно, не успя да намери лостчето за мигачите, но най-после тръгнаха. Той отвори бутилката с уиски, облегна се назад и затвори очи. Сигурно беше заспал, защото, когато ги отвори, минаваха през обширни пространства с цветя и тъмнозелени дървета, а на хоризонта отново се възправиха Алпите. Тя си тананикаше: Моцарт, естествено. Поклон в движение.
— Здравей, скъпа — каза той и тя спря да пее, за да му обърне внимание.
— Прелестно, нали? — попита тя. — Прелестно. Но тези планини нещо не ми харесват. Няма ли да ти е неприятно друг да те вози из тях?
— Все едно ми е. И тук мога да умра, както навсякъде, не е ли така?
— Пийни си още — каза тя и увеличи скоростта към снежния декор пред тях. — Чувствувам се чудесно — каза след малко, когато пътят започна да се изкачва стръмно и опасно. — А ти?
Той стисна здраво уискито, съзнавайки, че не може да й откаже, ако поиска глътка: а тя го направи след малко.
— Това, от което имам нужда, е глътка уиски — каза тя, докато борове и ледени потоци изскачаха пред колата и потъваха в небитието.
— Разбира се — каза той и й подаде бутилката.
Доверие, ето как се наричаше това: взаимно доверие. Той се смъкна назад дотолкова, че тя започна да му се струва по-голяма от него: сякаш бе придобила някакво свръхкачество, което той, отпаднал и трескав, не можеше да назове, но й го признаваше напълно. Съзнаваше, че има температура, може би скоро щеше да започне да халюцинира. Смрачаваше се, беше и гладен: но как можеше той, болният, да намекне, че биха могли да хапнат нещо? А даже и да спрат, тя щеше да му позволи само някое противно яйце или сандвич. Той беше в ръцете й.
Това бе толкова странно усещане — след всички тези месеци (почти година), през които бе смятал, че той се грижи за нея, че отпуснат в неестественото си положение, той започна да преценява времето, което бяха прекарали заедно, и се запита дали наистина е било така, както той е смятал, или пък точно обратното, както сега. В първия им истински разговор, започнат в един асансьор в министерството, тя изглеждаше толкова отчаяна, дори плачеше; а той, който от месеци я бе желал, без да го съзнава, изведнъж разбра какво е искал по внезапната радост, която изпита при тази нейна благословена слабост. По-късно, когато му беше казала причината за сълзите си, той се беше стреснал малко, неочаквал такава трагедия независимо от беглите слухове, които чрез общи познати вече бяха стигнали до него: смахнатата майка, ненормалното дете, кошмарният съпруг.
— Той не е виновен — беше казала за последния, като примигваше и дори се усмихваше, докато отпиваше от джина си. — Наистина, кой би търпял? Беше толкова ясно, че предпочитам детето пред него, кой мъж би приел жена му да предпочете такова дете? Едно нормално дете може би, но, ей богу, да видиш моето…
По-късно го видя: от толкова обич към нея преливаше по онова време и с толкова обич я обграждаше, че и към детето започна да се отнася с нещо като обич. От време на време вземаше страната на здравия разум, препоръчваше клиники и подходящи училища, призоваваше към търпение, но така се възхищаваше от нейната упоритост, че не се и съмняваше — тя приема усилията му просто като приказки, като насърчителни звуци, които да възхвалят и подкрепят нейните правилни решения. Смяташе я за герой: и не можеше да отрече, че бе навлязъл в нейния живот съвсем просто, така жадна беше тя за човешко общуване. Беше предвидил наградата за това общуване и не беше се разочаровал.
Запозна се и със съпруга й и откри, както подозираше, че са били в един колеж. Името му се бе сторило познато. А сега, докато пътуваха в непрогледната тъмнина, си го спомни с неприятна яснота: Дерек, шумен веселяк и все пак съвсем не глупав, готов да се погоди с всеки, подкупващо общителен и в никакъв случай човек, който би приел мрачно и тъжно съществувание. В кръчмата, където се бяха срещнали, той веднага бе намерил изход от положението, като каза весело за собствената си жена:
— О, боже, Даниъл, за нея няма значение, тя го обича, само не можа да понесе, че аз не го обичам. Желая ти всичко най-хубаво с нея, двамата ще се разбирате, вие и двамата си падате по тъжни неща. Виж само за каква жена си се оженил.
И как можеше Даниъл да му обясни, че не намира жената на Дерек тъжна, напротив, на него тя му се струва удивително жизнена. Но може би наистина обичаше тъжни ситуации. Може би сега беше толкова щастлива (караше наистина доста задоволително), защото имаше възможност да изпита себе си срещу обстоятелствата. А той беше недееспособен и измъчен като болно дете. Тя се чувствуваше като у дома си, може би. Такова нещо изобщо не беше имал предвид. Беше имал предвид ваканция.
Малко по-нататък, тъкмо когато бе задрямал, решавайки, че има намерение да кара цяла нощ, тя спря рязко колата встрани от пътя и слезе. Загуби се от погледа му и той реши, че трябва да свърши същата работа, за която очевидно и тя беше слязла, но нямаше сили. Накрая все пак успя. След като свърши, застана до колата да я почака. Огромната планина ги заобикаляше отвсякъде: тя се издигаше над смалилата се кола и се спускаше рязко под нея в толкова стръмен наклон, че беше чудно как дърветата поддържаха невероятното си, предизвикателно отвесно положение. Беше заплашително тихо: изписка птица, чуваше се слабият и далечен стон на водопад. Не можеше да долови никакъв шум от нея, никакво движение, но когато очите му свикнаха с тъмнината, я забеляза да стои облегната на ниската преграда в далечния край на разширението и да гледа надолу. Отиде и застана до нея, докосна бузата й, студена от нощния въздух.
— Не трябваше да излизаш на студа — каза тя тихо, без да се обръща към него. — Болен си.
— По-добре съм — каза той и наистина се чувствуваше толкова особено, не беше трудно да се каже по-добре ли е или по-зле.
Безспорно, от каквото и да страдаше, болката се бе разсеяла и не го измъчваше толкова.
— Къде сме? — попита след малко и тя се обърна към него.
— Спускаме се. Всъщност вече излизаме от планината. Можем да спим в Югославия, както говорихме.
— Толкова е тихо тук — каза той. — Слушай.
Те се заслушаха в нищото, после тя каза:
— Не мога да проумея как хората се успокояват сред природата, ти можеш ли? За какво ми е всичко това? Това е небитие, без хора.
Той се съгласи, но когато се върна покорна на мястото си, помисли, за пръв път в живота си (замаян от болестта или алкохола), че има още нещо, че тези огромни, вълнуващи силуети, стръмни склонове и ледени върхове в края на краищата са символи на някакви състояния, под чието въздействие и в крехкото човешко присъствие на жената до него той също се развълнува.
Стигнаха Югославия. На границата тя изпадна в състояние на възбуда и ликуване; показа се от колата, заговори весело на развален италиански с граничните служители, остави го да седи смаян, а тя излезе да му купи един изсъхнал сандвич с шунка и бутилка сливовица: оживена, весела, с развята като на филмова героиня коса, засмяна.
— Бедничкият ми, горкичкият ми — каза тя, като се отпусна отново до него и захапа своето парче хляб. — Обзалагам се, че си твърде зле даже да мислиш, че ме обичаш, нали?
И се засмя.
— Защо, за бога, си толкова весела? — успя да измънка той, сухите хапки деряха чувствителното му гърло.
— Не зная — отговори тя и запали колата. — Може би защото успях да се справя с положението. Или защото те виждам толкова безпомощен. Хайде, тръгваме за Любляна.
Той беше забравил напълно къде е Любляна, така че не възрази: нямаше никаква представа за времето, нито пък за разстоянията, които бяха изминали или трябваше да изминат. От време на време, както лежеше полузаспал, го обземаше слаб пристъп на негодувание: за това ли бяха чакали толкова?
Голямото пътуване в живота му, осъществено благодарение на поредица от чудотворни съвпадения (жена му замина с децата за Канада за цяла седмица, кой би могъл да предвиди или да разчита на такова нещо?), а единственото, което можеше да прави, беше да се гърчи с мъчително главоболие и болки в тялото и да копнее за спокоен сън в някое удобно легло. Даже уискито вече не му харесваше: послушно, като добър пациент, той отвъртя капачката на сливовицата, помириса я и отпи глътка. Беше приятна, по-приятна, отколкото му се стори преди години, когато за пръв път я опита: силна, с вкус на плод, остър мирис и бледожълт цвят. А защо не е морава, помисли си, докато отпиваше друга глътка, защо не е морава като сливите, и това беше последната му съзнателна мисъл, преди да се събуди в Любляна и да установи, че тя се опитва да го измъкне от колата, подпомагана от някой, който имаше вид на портиер на хотел. Двамата с мъжа в униформа се смееха, на него, без съмнение: олюлявайки се, той се изправи сърдито.
— Скъпи — каза тя, а той залитна леко и се хвана за отворената врата на колата. — Пристигнахме.
Наистина бяха пристигнали; като в кошмарно видение пред очите му се завъртяха огромни стъклени врати, колони, изглежда, беше вкарала колата почти в хотела. Цареше мъртва тишина, като в планината, и той осъзна, че трябва да е много късно: тя отвори вратата той се заклатушка след нея като смазан и се остави да го натика в асансьора. Когато стигнаха до стаята, забеляза, че тя вече е била тук и е уредила всичко, нощницата й беше извадена на леглото: уредила всичко, тя, която при слаб вятър не беше способна да си запали цигара. Уредила бе всичко, при това докато той спеше в колата. Оставила го бе по същия начин, по който той и жена му бяха свикнали да оставят заспалите си деца, докато обядват в някой провинциален ресторант. Тя и портиерът, изглежда, се разбираха отлично, говореха на английски, италиански и френски: навярно му се присмиваха, но ушите му бръмчаха и бучаха толкова силно, че не можеше да чуе нищо. Седна на леглото, портиерът най-после си отиде; и когато тя се обърна към него, след като затвори и заключи вратата, той внезапно изпита гняв, като че зад гърба му са го правили на глупак или са му се присмивали, докато е спял.
— Къде, за бога, се намираме? — попита, оглеждайки се с раздразнение: хотелът беше модерен и добре уреден, леглото и столовете бяха тапицирани с някаква черна кожа, нещо такова си бе представял винаги в еротичните си видения.
— В Любляна, естествено — отговори тя, като се събличаше спокойно.
— Трябва да си луда. Защо не спря по-рано?
— Защото така решихме. Как се чувствуваш сега? По-добре?
— Чувствувам се ужасно.
Тя така мило му се усмихна, че той едва сдържа сълзите си.
— Трябва да поспиш малко — каза тя и започна да развързва обувките му.
Той я изчака да ги свали и като я гледаше така коленичила, го обзе такава чиста тъга, че протегна ръка, придърпа я, тя отпусна глава на коленете му и той започна да гали косата й.
— Скъпа, така съжалявам. Така съжалявам, всичко е толкова безнадеждно, ние нямаме шанс, никога не сме имали шанс. Толкова сме добри един към друг, но всичко е безнадеждно, напълно безнадеждно, по-добре да се откажем. Каква полза от това, че сме толкова внимателни, добри и грижливи?
Тя заплака: заплака покорно и беззвучно, а той продължи да я гали по косата.
— Аз мога и така, мога и така.
— Истината е — каза той, осъзнавайки го най-после, — че ако те имах, щях да те погубя. Знаеш, че е така, нали? А ако ти ме имаше? Няма надежда за хората, които са добри един към друг. Никаква надежда.
— Не е вярно — каза тя. — Но и така да беше, това няма значение.
— Разбира се, че има значение — с болка каза той. — От толкова време си казваме, че… ако имахме възможност, ние…
Но не се реши да говори за всичко, което можеха да имат, да бъдат, да направят: обич, хармония, липса на болка, лъжа, грубост, липса на липса. Тя знаеше какво иска да й каже, беше сигурен, защото тези предполагаеми и неосъществими възможности бяха това, което ги свързваше, те живееха в тяхната сянка, на недостижимите идеални форми. Недостижими, защото как можеха да ги достигнат, без да ги разрушат? Възможното им осъществяване щеше да бъде съпътствувано от невъзможно престъпление: никога нямаше да си принадлежат, да имат семейния мир, който и двамата толкова желаеха, без семейно кръвопролитие, без семейно жертвоприношение; и какъв мир можеше да ги очаква тях, убийците, в такова бъдеще? Отказано им бе точно това, което желаеха. Защото той уважаваше и обичаше и искаше от нея именно покорната й, упорита вярност към бремето й, а тя го обичаше точно заради нелоялността му към нея, заради неговата тревожна, неестествена, упорита вярност към жена му. Те се обичаха не защото не можеха да се притежават: те обичаха това, което не можеха да притежават, защото, ако го имаха, то щеше да престане да съществува, щеше да бъде съсипано от притежанието и повече нямаше да го има. Другояче не можеше: нямаше какво да желаят, нямаше къде да отидат, нямаше какво да предприемат, връзката им бе толкова фиксирана и замразена в пространството, че всеки опит за промяна просто би я разпръснал на хиляди разединени, безполезни части. Така замразени, те все още можеха да се съзерцават взаимно: но да се притежават взаимно, беше невъзможно, както е невъзможно човек да вземе в ръка или в леглото си ледено цвете. Той бе израснал с вярата във възвишената любов; като млад беше чел „Страст и общество“ и я бе намерил напълно правдоподобна: но колкото повече време минаваше, толкова по-незадоволителна като обяснение за любовта му към тази жена изглеждаше, и сега, докато тя лежеше на коленете му, в главата му не преставаше да се върти един стих, който го бе стреснал и объркал на младини, когато смяташе, че любовта за него има по-голямо значение, отколкото честта. „Не бих те любил, скъпа, толкоз силно, честта ако не любех повече от всичко“ — това бе стихът и смисълът му изведнъж стана заслепяващо очевиден, защото наистина, как би могъл той да обича и да бъде обичан в безчестие? По същия начин (макар и не толкова изискано) някой би могъл да каже: „Не бих те любил, скъпа, толкоз силно, седмица по-рано ако бях загинал.“ Може би той загиваше: във всеки случай мисълта му блуждаеше и вече не можеше да каже дали желае тя да го увещава и да твърди, че те двамата са изключение, че при други обстоятелства никога не биха се погубили взаимно, или пък желае да се съгласи с него, че си спестяват по-незавидна съдба. А когато тя проговори, отдръпвайки се назад, пребледняла и отпаднала почти колкото него (каква ваканция, как биха се смели всички излъгани съпруги и строги майки, ако можеха да ги видят сега!), той се заслуша внимателно, защото чувствуваше, че думите й ще бъдат, трябва да бъдат от съществено значение и ако тя сега не вникне в обърканата му логика, нещата ще станат още по-сложни. Думите й бяха:
— Нима не виждаш, че ние просто нямаме шанс за нещо друго. Но това всъщност е прекрасно. Какво по-добро? Дори сега, когато имахме някаква възможност да видим как е, ти взе, че се разболя. Така че никога няма да узнаем. Ние можем само да си говорим кротко колко хубаво щеше да бъде. Никога няма да имаме някаква причина да разберем, че не успяхме.
— Не успяхме в какво? — попита той, въпреки че знаеше за какво става дума: искаше да види дали тя ще го каже.
— Не зная — отговори тя, смутена от простотата на обзелото я чувство. Изправи се и отметна покривката на леглото. — Да бъдем щастливи, предполагам.
И отново се появи той, внушителният снежен спомен. Вярата му в нея беше безгранична.
— Аз съм щастлив — каза той, докато я наблюдаваше как подрежда нещата си на своето нощно шкафче: чаша с вода, книгата за старците, пакета цигари, хапчетата. — Щастлив съм.
— Знаеш ли — каза тя между другото, когато той легна до нея, — този хотел е огромен. Модерната част е просто фасада, а той изобщо не е такъв, много по-обширен е, много стар и олющен, с фрески от деветнайсети век, мръсна мозайка по коридорите, прозорци art nouveau и бог знае какво още. Лепнали са тази черна кожа точно за хора като нас. Чуждестранни туристи. Трябва да го видиш на светло. Контрастът е доста стряскащ. Но те грабва. Ще ти хареса.
— Ще го видя — каза той, — ако не съм мъртъв дотогава.
— Искаш ли да ти почета, или ще спиш? — попита тя: вече беше отворила книгата там, докъдето бяха стигнали.
— Ти си изумителна.
— Нали? — каза тя доволно и му се усмихна, без да го поглежда. — И ще ти кажа още нещо. Ти никога няма да ме погубиш, защото никога няма да имаш време да се захванеш както трябва с това. За да погубиш някого, се иска време.
— Тогава всичко е в ред — каза той и затвори очи, а тя започна да чете: в съзнанието му в безпорядък се въртяха борове, пътни знаци, преминаващи коли, склонове и той така и не успя да разбере дали двамата бяха дорасли да се справят със сполетелите ги нещастия, защо й бе отсъдено да се занимава с такова дете и колко възхитително това беше калило характера й (може би това беше истинският й ръст, този, който бе съзрял в колата, когато бе придобила огромни размери — забрави да се обади в Лондон, щеше да й напомни сутринта да се обади в Лондон) — докато всичко, което той трябваше да търпи (всичко, защо всичко?), беше една настинка, хваната, когато си легна с влажна коса до фригидната си истерична жена: но в края на краищата беше нелепо може би да оценява нещата по този начин, защото и щастието, и нещастието не са във властта на човека, те не са разпределени по равно, те изпълват въздуха, те са декор, като боровете, и няма човек, който да не живее във вечните им приливи и отливи, така че нейните болки са наистина и негови, те са човешки болки и той не е равнодушен към тях и не злоупотребява с тях, и не си играе с тях, както понякога се бе опасявал. Тя също, защото те и всички останали бяха част от едно цяло, свързани като тази черна кожа и избелелите фрески. Докато лежеше почти в безсъзнание от треската и алкохола, го обзе някакво мистично чувство за всеобщността на човешката мъка и ако това беше наистина така, как би могъл да оскърби или да погуби тази жена.
На сутринта той едва си спомняше това, което през нощта беше минало през ума му, но не забрави да й напомни загрижено да се обади в Лондон, да види как стоят нещата: и тя му благодари, въпреки че сама се бе сетила.
И странно, дълго след завръщането им в Англия, години след това, в паметта му изникваха борове и алпийски пейзажи и му напомняха за нещо, което не осъзнаваше напълно, нещо, в което откриваше някаква утеха, твърде смътно, за да бъде изречено, загубило своите слова, своите ясни очертания, смисъла си, но не и своите образи. Мислеше за борове, мислеше за нея и споменът — защо да не избере, поне за себе си, по-достойна някак дума? — споменът го крепеше.
Роден в Шропшир. Получил образование в университетите Дърам, Бирмингам и Ист Англия. Преподава английска литература. Понастоящем работи върху едно изследване за традициите и новаторството в готическия роман. Разказите му са публикувани в авторитетни литературни списания. В художественото му творчество често се долавя отзвукът на неговите научни търсения.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 13 юли, 53 г.
Изглежда, ще трябва да замина за Ирландия. Тази сутрин получих дълго писмо от Дампмартин (на бланка от „Майнют Прес“). Крайните срокове за специалното издание са съкратени: юбилейната поредица трябва да бъде завършена (по мои сметки) за около четвърт от времето, предвидено в първоначалния договор. Нещо нечувано. Изпратих протестно писмо с копие до моя агент Уолтърс. Почти като прелюдия към банкрут. Тези малки фирми са способни на всичко. Разбира се, на Полин не казах нищо. Тази сутрин тя се впусна в поредния си безплоден дармоедско-интелектуален монолог. Последва спор. Според нея принадлежа към категорията хора, които „не правят“ нищо. По пощата пристигна фотокопие на А.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 15 юли, 53 г.
Очарователно писмо от Дойл (на бланка от „Килдеър Стрийт“). Както предполагах, Дампмартин е бил при него. Кани ме да отида и да направя сравнението в собствената му библиотека в Малахайд. Каква перспектива. Днес сутринта, докато си играех с яйцето на закуска, насмалко не казах на Полин, но условията не бяха благоприятни. Полин носи кърпичка в ръкава си. Просто старомоден навик, мислих си, докато не разбрах, че това е знак за главоболие. Впрочем „знак“ не е най-точната дума. Навикът има утилитарен произход; когато е в това състояние, сълзните й канали се овлажняват и трябва да си бърше очите. За мен е знак, но не и за нея. Когато е в мензис, Полин носи тъмни дрехи. Това също е знак, в неточния смисъл на думата; тя кърви обилно и се бои да не остави петно, където седне. Тази сутрин условията не бяха благоприятни; Полин беше пъхнала кърпичка в ръкава и носеше черната си пола.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 16 юли, 53 г.
Отговорих на Дойл, че приемам поканата му. Копие на „Ла Манча“ и архива на Бозуел[91]. Сутринта телефонира Дампмартин (ама че съвпадение). Работата не търпи отлагане. С тон, нетърпящ отлагане, Полин ме осведоми, че не сме се любили от шейсет и седем дена. Какво става с мен? На този въпрос, който ми задава ежедневно, тя получава почти едни и същи отговори. В поведението ми имало признаци на преждевременно остаряване. Пасивен съм бил. Не съм й обръщал внимание. Тя поне играела тенис и си поддържала фигурата. Какво става с мен? Разбира се, знам, че е безполезно да й казвам истината. Това просто я вбесява. Докога ще се спотайвам, чашата на търпението прелива. Милите й въпросчета кънтят в ушите ми от години; какво, просто мързел ли е? Тя нищо не пожалила, за да ме дари с две прекрасни деца, а аз? Не съм ли длъжен от морална гледна точка, да не говорим за по-практичната страна на задълженията ми към нея, да я държа в течение на намеренията си? Слушам ли изобщо? Не, условията не са благоприятни.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 17 юли, 53 г.
Сутринта преглеждах А: протограф, пълен с грешки. Нищо чудно, че всички издания са правени по А. Б е истински скандал; истината винаги е скандална. Тогава да предположим, че те са прави. Юбилейното Издание просто ще тръгне по утъпкания път, и толкова. Не мога да кажа, докато не се заловя с Б. Явно всичко е нечия финансова прищявка. Как човек изобщо може да разбира издателския бизнес? Ако съдя по Дампмартин, цялата поредица е фасада на нещо друго. Трансфер на капитал. Петрол, предполагам. Чужд петрол. Каква съдба — да бъдеш химерата на нечия влогова книжка. Така или иначе, интелектуалният проблем си остава, независимо дали средствата за изразяването му са прищявка на пазара, или не? „Смелата и решителна мисъл никога не остарява.“ При мисълта, че дълго ще сравнявам А и Б в частната библиотека на Дойл, а дивите гълъби ще ми гукат сладко и спокойно под прозорците, изпаднах в продължително мечтание. Събудих се от ужасяващ писък пред вратата на кабинета ми: Джейсън беше ударил Грегори по носа с тенис ракета. Оказа се, че е счупен. Полин припадна, à la лейди Макбет. Закарах ги в болницата. Останалата част от деня прекарах да утешавам Полин. Грегори съответно се гордее с лепенките по носа си. За най-голямо неудоволствие на Джейсън той говори с идеален индиански акцент. Жалко: днес смятах да кажа на Полин за пътуването до Ирландия.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 19 юли, 53 г.
Чисто и просто от любопитство — нищо повече — днес хвърлих поглед на дневника си отпреди две години. Очевидно е имало местни избори. Отидохме заедно с Полин до Гилдхол да гласуваме. Присмяхме се в един глас на агитаторите за торите пред вратата. Влязохме вътре, дадохме номерата си на чиновника и получихме избирателните бюлетини. Бяхме в съседни кабини. Полин надничаше през преградата, като се преструваше, че гледа в бюлетината ми. Смеех се, покривах я с ръката си и сложих кръстче срещу кандидата на торите. Изпитах необяснимо удоволствие, че анулирах гласа на Полин. От гледна точка на изборите, когато излязохме от общината, положението беше точно същото, както преди да влезем. Но сега започнах да гледам на света — не говоря за Полин — през розови очила. Вечерта, като разбрахме, че торите са спечелили, си изказахме взаимни съчувствия. Нищо, каза Полин, като се чукнахме с шери, нашите два гласа са намалили победата. Изглежда, оттогава започна моето морално падение.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 20 юли, 53 г.
Обади се Филипс. Уговорихме се да обядваме заедно. Полин искаше да знае кой е. Тя никога не отваря писмата ми. Никога не вдига деривата. Но винаги пита. Казах й, че някой ми иска книга. По време на обяда Филипс прие тона на вбесен директор: имам ли ясна представа, че превишението на кредита ми в банката е „достигнало четирицифрено число“. Престорих се, че се консултирам с него за Юбилейното Издание, описах го колкото можех по-стеснително като изкупление за дълга. Искат да нарушат договора ми. Бих могъл да се възползувам от клаузите за неустойка. Дампмартин вече бе казал нещо такова. Сигурно ще взема значително повече, отколкото очаквах. Ще получа и процент от печалбата, защото всички училища и библиотеки, както се знае, ще бъдат задължени да вземат книгата. Плюс това не бях взел и втората половина от аванса, би трябвало да има предвид и това. Филипс продължаваше да говори, да съветва и поръчва напитки. Не можех да се начудя що за човек е Дойл. За да напише онази статия, мис Бърджън сигурно беше ходила да се запознае с този човек. Сигурно бе прегледала Б лично в частната му библиотека в Малахайд. Знае ли Дойл какво е отпечатала тя в резултат на това? Статия, която намеква — ни повече, ни по-малко, — че нито една от поправките в Б не е от автора. Освен всичко друго това обезценява Б напълно, ако той някога поиска да го продаде. Обзалагам се, че тя не му е показала статията, преди да я публикува. Не се ли е замислял за това, или просто е привърженик на научната обективност? Филипс отново привлече вниманието ми с последната си хаплива забележка: надявал се, че Юбилейното Издание няма да се превърне във „втори Мейпоул“. Представата на Филипс за голям удар. Когато се върнах вкъщи, сърцето ми спря: в антрето имаше нова перална машина, все още в кашона си. Бележка от Полин: отишла в болницата с такси. Грегори наръгал крака на Джейсън с вилица.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 22 юли, 53 г.
Спокоен ден, без събития и следователно успешен. Първо отговорът на Дойл. Ще ме посрещне на пристанището (лично внимание от великия човек), ако мога да съобщя кога пристигам. След вчерашния ден Полин бе изтощена и трябваше да лежи. Когато я събудих с чаша чай, й трябваше много време да дойде на себе си, мърморейки, че се чувствува „зарязана“. Джейсън, причината за тази защитна реакция, бе в леглото. Смених превръзката на крака му, след това отидохме в пътническото бюро. Взех и Грегори, но го оставих в колата. После изпратих телеграма на Дойл, че пристигам на 31-ви.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 23 юли, 53 г.
Разговорът е определена система от знаци. Не само знаци: знаци за знаците. Възможно е, дори може би е необходимо да нанасяш рани, без да нараняваш. Такъв е законът. Вървиш на пръсти зад съответната жертва с нож, който не е нож, и най-невинно му го забиваш в гърба, който не е гръб. Чудя се колко хора признават това пред себе си. Срещнах Маршал. Казах му за новите срокове на Юбилейното Издание, като добавих, че се надявам да не се превърне във „втори Мейпоул“. Той се засмя многозначително. По този начин спечелих малка победа над Филипс и на всичкото отгоре подведох Маршал да си мисли, че това „остроумие“ е мое. Само за да каже нещо, Маршал ме попита как е Полин. Намръщих се и отговорих, че се чувствува „зарязана“. Между другото попитах как е Алис. Тогава си спомних, че Алис Маршал току-що се бе възстановила след мастектомия[92]. Думите отекнаха в съзнанието ми, дали тя също се чувствува „зарязана“ или „отрязана“. Вулгарно и в същото време много жалко — в системата се появява шум. Маршал ме гледаше много напрегнато, както можеше да се очаква. Виждах, че се чуди каква асоциация бе предизвикала в съзнанието ми представата за болната му съпруга. Накрая реши, че сигурно ме е подсетила баналната връзка „съпруга“. Зле, отвърна той с тон на човек от погребална служба. Когато се върнах вкъщи, Полин седеше в леглото. Плачеше. Какво има, скъпа, попитах почти без да мисля, „зле“ ли се чувствуваш?
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 27 юли, 53 г.
Тъй като времето изтича, реших да поставя Ирландския въпрос. Снощи предложих на момчетата да прекарат деня в Лим при баба си. Сутринта ги закарах на гара Уотърлу. Джейсън, изглежда, доста се е възстановил, въпреки че куцука театрално, обущата му отпред имат допълнителен ред дупки. Когато се върнах, Полин още бе в леглото. Донесох й любимите бонбони. Бе трогната. Докато се любехме, чувах, че съседът Ренолдс се опитва да пусне косачката. Беше ми ясно, че карбураторът е задънен. По-късно, докато тя лежеше със замечтано изражение на лицето, започнах изложението си и дипломатично обърнах реда на събитията според приоритета им. Напоследък Филипс ме преследва. Тук се намеси новата перална машина. Тогава започнах да инсценирам драмата за нечуваната промяна в договора с Дампмартин. От юридическа гледна точка нещата са извънредно сложни. Във всеки случай трябва да завърша работата си бързо. Така ще можем да отидем на почивка. Без децата? Казах й за кореспонденцията си с Дойл и вкратце обрисувах ръкописите. Защо не си ми казал по-рано, попита Полин. Не съм искал да я тревожа. Очите й се напълниха със сълзи. Проклети ръкописи, извика тя, бих искала да потънат в океана. Какво става с мене? Както обикновено нищо. Тя се усмихна. Кога ще заминем, попита, като се оживи. Тук възникнаха трудности. Наистина трябва да замина. Но не ме искаш с теб, нали, запита Полин. Отговорих с различни доводи, някои от които не бяха толкова убедителни, колкото бих искал. Наблегнах на нуждата от спокойствие и тишина. Накрая признах, че съм си купил билет за отиване и връщане с „Мънстър“, който тръгва от Ливърпул на 30-и. Тук всичките ми усилия бяха пред провал. Тя се отдръпна, в очите й горещо подозрение. Полин е ужасна сръдла; сълзните й канали започват да текат, кожата на бузите й се набръчква като току-що изваден от фурната оризов пудинг, а устата й — от оня тип, който писателите наричат „щедра“ — се свива в класическа скудоумна гримаса. Знаех, че каквото и да направя сега, ще е толкова безполезно, колкото и ако не правя нищо. Влязох в кабинета си и се заслушах в тишината, взирайки се в думите: Intrat монах (sic) с фенер. Порази ме фактът, че авторската ремарка е на латински. Изданието на Куили не показваше дали той я е взел от А или от Б. Но ако авторът е проверил А, защо е трябвало да променя ремарката на латински. Проверката на Б може да изясни това. По-късно звънна телефонът: беше Грегори от Уотърлу. Джейсън слязъл някъде между Лим и Уотърлу да си купи сладолед и влакът тръгнал без него. Едно на нула за Грегори.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 29 юли, 53 г.
Тази сутрин очакваните облаци надвиснаха и бурята се разрази. Всъщност от два дена вкъщи се разминаваме по стълбите и в антрето, вперили очи в някоя любима и много отдалечена точка. Полин е студена и от време на време ми подмята по нещо хапливо. На закуска Джейсън, който изглежда оживен от това, че се е загубил, разсипа овесените си ядки върху новата й пола. Ух, каза тя и зарови лице в ръцете си. Защо не вървите всички по дяволите. Спогледахме се озадачени. Горе тя разигра стихиен етюд на тема „убийство“. Сцените й ми напомнят карикатури от Роуландсън или Хогарт. Дори докато говореше, пред очите ми се въртяха разни заглавия: „Дръжте крадеца“ (Полин ме гони в банята); „Суетата на човешките желания“ (с бръснач в ръка я зървам в огледалото на банята); „Женитба по модата“ (втурваме се към спалнята с протегнати шии като гъски, избягали от дръвника).
„Бракън“, Малахайд, 31 юли, 53 г.
Защо, по дяволите, Полин им разреши да вземат фотоапаратите си. Приклякаха и коленичеха по перона, груба пародия на спортни фотографи, и ме щракаха, когато се качвах във влака. Полин наблюдаваше като всяка майка. Тоест правеше се на разсеяна. Този поглед безпогрешно издава господаря на положението. Котките гледат така мишките. Отдръпнах се от прозореца и влязох в първото купе. Възрастната двойка ме погледна с антипатия. Свалих си шлифера и седнах. Татуираният мъж отсреща се наведе напред и ме потупа по крака: Полин бе дошла до прозореца. Влакът потегли със скоростта на пешеходец. Тя тръгна успоредно с него, „многозначително“ намръщена. Устните й почти докосваха стъклото, като започна да изговаря думите, които се преструвах, че не разбирам. Погледнах нагоре към багажника, чувствувах се ужасно. Струва ми се, че Вашата Съпруга се опитва да ви каже нещо, обади се възрастният мъж. Полин подтичваше отстрани. Взе ли си мехлема? Взе ли го? Тя вече търчеше, изоставаше периодично като фигура във филм с паралаксов[93] ефект, но после отново го настигаше. Тя трепна от усилието. МЕХ-ЛЕ-МА ти? Усмихнах се и посочих с показалец пътната чанта, която държах в ръце, докато си представях кафявата кутия без етикет на полицата в килера, където я бях оставил. В Кру се сетих за Полин, как изкарва децата от колата и бързо се отправя към полицата. Сигурно я обичам, нали, щом мога да забравя дори собствените си хемороиди? Пътуването по море мина спокойно. Морето беше гладко като огледало. Имаше съвсем малко пътници. Сутринта се събудихме в Дъблин. Прекарах ужасна нощ. Сънувах, че танцувам с мис Бърджън. Докато танцувахме, ръцете й ме притискаха все по-силно и по-силно. Скоро усещането за танца изчезна и аз просто бях смачкан като пихтия. Събудих се от пукането на ребрата си, което напомняше добре разпален огън. Тя приличаше на Полин от снимката, която носех в портфейла си, правена в Италия по време на войната. Полин, възседнала велосипед и в униформата си на старши сержант от ЖСЧ[94], беше широко усмихната. Зад нея през пътя бе окачено знаме, на което пишеше:
СМЪРТТА Е ВЕЗДЕСЪЩА
Докато стоях на кея и се оглеждах за Дойл, към мен се приближи еднорък човек с омазнена коса. „Кристи, изпраща ме мистър Дойл“ — представи се той. Вонеше на алкохол. Качихме се в магарешка двуколка и препуснахме по крайбрежния път. Опасна работа: всеки път, когато минавахме край църква, ръката му се стрелкаше да се прекръсти и без колебание пускаше поводите в скута ми. Бях забравил обичая на вярващите в тази страна. Когато го попитах от какво е пострадал, той ми отговори рязко, че „ръката“ му била „отхапана от прасето“. Като пристигнахме, обядът бе готов, но от Дойл все още нямаше ни следа. Горя от желание да започна работа. Прекарах следобеда в обуздаване на това желание и проучване на града. Много прилича на курорт в Съсекс; но е по-скоро западнал, отколкото изискан. Има един хотел „Гранд“, чиято олющена розова мазилка на фасадата напомня екзема. Нашата къща е символът на целия град: джорджианска постройка с тромава викторианска готика. По едно време е била дом на преуспяваща англо-ирландска фамилия. Има къщичка за пазач, където живеят Кристи и жена му. Знаци за отминал начин на живот: тенискорт, покрит с боклуци, зеленчукова градина с останки от лавандула. Цялата с заобиколена от огромни брястове. Изглежда, че не дивите гълъби, а враните ще услаждат идилията ми. Трябва да попитам Кристи за онова нещо в градината. Прилича на истинска кръгла кула от ранното средновековие. Навсякъде в къщата въздухът е влажен и застоял. Но моята стая на първия етаж е с изглед към градината, широка и просторна, с голям еркерен прозорец и две легла. Мисис Кристи казва, че Дойл рядко идвал тук. Не съм изненадан.
„Бракън“, Малахайд, 1 август, 53 г.
Различията между А и Б започват от титулната страница. А, печатано през 1602–3 г. въвежда пиесата: „Както е често представяна в катедралата «Св. Павел»«, докато Б, издание от 1642 г., гласи:
ПИРЪТ НА ВРЕМЕТО
Трагедия
Както е Играна различни пъти
с Ръкопляскане
Много поправена и подобрена
от Автора
Преди смъртта му
Лондон
Отпечатана от Г. К. за Ричард Уагстаф
1642
Няма смисъл да се оспорва очевидното; установено е със сигурност, че Гаскойн[95] е авторът. Но дали поправките са негови, както се твърди в титулната страница, е друг въпрос. И Фосет, и Куили приемат в техните издания, че в по-голямата си част те са от автора. Аз възразявам: дори само предварителното проучване на Б ме кара да подозирам, че грешат. Ще бъде трудно да се докаже.
»Бракън“, Малахайд, 2 август, 53 г.
Днес получих картичка от Полин, в която ми съобщава, че съм си забравил мехлема. Настоява да си купя нов. Може би е права. Тази сутрин моето наказание божие страшно ме мъчи. А е добре напечатано и по-скоро има особеностите на авторски ръкопис, отколкото на препис. Например пред всяка сцена има списък на действуващите лица, което показва, че авторът полага особени грижи за героите си. Дори мис Бърджън приема това. Но в Б печатът е лош. На няколко места ефектите се повтарят. Възпроизвежда се една подробност от А и се прибавя друга, както изглежда, за да се спазят драматургичните условности. Например в действие І, сцена ІV, стих 23 и по-нататък, където Изабела пише отговор до Бруно, ремарката е просто „Звучи лютня“; това е възпроизведено в Б, но също така са добавени и двайсетина реда банален брътвеж на трима музиканти. Следователно Б произхожда от А, но вероятно от препис, коригиран след справка с ръкописа. Разбира се, не може да се изключи намесата на словослагателя. Обаче на места Б превъзхожда А, сякаш преписвачът на А не е могъл да разчете някоя дума в ръкописа на автора, но редакторът на Б я е отгатнал (особено „чресла“ вместо учудващото „числа“ в А, ІІ, VІІ, стих 48–9). Следователно редакторът на Б е притежавал несъмнена вещина. Работил е старателно. Разбира се, че ще е старателен, ако той беше авторът. Но имам чувството, че не е. Има някой друг.
„Бракън“, Малахайд, 3 август, 53 г.
Сутринта получих писмо от Дойл с клеймо от Дъблин. Извинява се за отсъствието си и предполага, че съм се настанил добре. Казва доста неопределено, че се надявал „да се видим скоро“. Мисля, ще мога да установя, че ръкописът, използуван за поправка на А, е бил суфльорска книга. Има няколко признака за това: най-очевидният е практичното разпределение на реквизита, което се среща само в Б: „с жезъл на шут“, „с книга“ и „тънки вощеници зад завесата“ в ІІ, І, стих 48. В Б са прибавени пролог и епилог, като прологът може да бъде отнесен с точност, по особеностите на ръкописа, към 1635 г. Следователно някой е поправил А, изхождайки от суфльорската книга, използувана при възобновяването на пиесата през 1635, и Б е поправеният текст. Това е като опит да се възстанови планът на лабиринт, който се е разраснал неимоверно много. Проблемът изглежда неразрешим: за да стигна до центъра, трябва да възстановя плана, иначе мога да стигна до него, без да забележа. Но за да възстановя плана, трябва да намеря центъра, защото всички пътеки изглеждат еднакви.
„Бракън“, Малахайд, 5 август, 53 г.
Тежка нощ. Наказанието ми пак ме мъчи. Тази сутрин полежах малко в леглото, наблюдавайки ято врани в брястовете. Птиците обикалят непрекъснато; когато една се спуска, друга излита. Работа на смени? Трябва да наблюдавам, за да видя дали се редуват. Склонността към размишление смущава, кара те да се чувствуваш „убит“. Сутринта пристигна още една картичка от Полин с допълнения от момчетата. Общите им драскулки са като верига от загадки, трябва да проникна през тях, за да стигна до значението. И после се чудят защо не съм им писал. След няколко часа очите ме заболяха, така че заключих библиотеката и слязох към морето. Светлината тук успокоява. Загледан в морето, започнах да чувствувам, сякаш не съм там.
„Бракън“, Малахайд, 6 август, 53 г.
Няма странични доказателства освен тези на мис Бърджън. „Пирът“ е единствената многоактна пиеса, която „Г. К.“ и Уагстаф са публикували през 1642 г. От това и всички други факти, повечето несвързани с въпроса, мис Бърджън прави заключението, че всички поправки са от друга ръка и Гаскойн изобщо няма нищо общо с Б. Съществува общ навик да се съгласяват с нея. Ор заявява, че „несъществените поправки показват, че редакторът знае малко и още по-малко е проявил интерес към текста, върху който е работил. Просто наемен драматичен преписвач…“ Фосет, по-скоро с тона на Джинси Роуз Лий, отколкото на уважаван учен, отива още по-далеч: „Виждам млад помощник-режисьор, който, ентусиазиран от първата възложена му задача, придава на тази непонятна стара пиеса непосредствено драматично звучене. Той си играе с нея…“ Куили е даже по-неубедителен. Той смята, че самият Гаскойн е направил поправките, но в момент, когато умствените му сили са били към края си, теория, основана единствено на убеждението, че авторът е бил личен пратеник на кралица Елизабет в Париж и се заразил от сифилис, мнение, за което няма никакви доказателства. Някои поправки наподобяват стила от късното творчество на Гаскойн. Така че, макар някои от поправките да са банални, идеята за „наемен преписвач“ не е достатъчно добра. Този човек умее да пише. Разбира се, всеки допуска, че източникът на поправките е само един. Истината сигурно е такава: някой е преработил ръкописа на А; някой друг (моят човек) е направил това за печатаря на Б; словослагателят на Б е бил мързелив и не е могъл да разчете добре ръкописа. Моят Някой е № 3 във веригата. Но да заключа ли от това, че положението е безнадеждно, и да се върна към А като към моя достоверен текст? Всички предишни тълкуватели са постъпили точно така. Но аз все още чувствувам, че една ръка е отговорна за всички важни поправки. Попитах Кристи за кръглата кула. Отговори, че е древна, но Дойл наредил да я облицоват с тухли. Кристи говори с прекомерно уважение за Дойл.
„Бракън“, Малахайд, 7 август, 53 г.
Такъв човек не може да бъде само преписвач. Бил е човек, свързан с театъра. Познавал е работата на Гаскойн отблизо. Можел е да пише като него. Навярно е имал разрешение от Гаскойн да поправя. Това прилича на reductio ad absurdum[96] на моята теза. Качествата, които ми трябват за моя Не-Гаскойн, изглежда, могат да бъдат намерени само в самия Гаскойн. Достигнал съм до критичната точка в лабиринта, където само чисто изследване вече не е достатъчно. След като формулирах теорията си за Не-Гаскойн, сега трябва да го открия или да се върна обратно. Днес следобед направих дълга разходка към Донъбейт. Има много от тези кръгли кули. Чета д-р Джойс за произхода им. Очевидно са били обект на много научни спорове, раздухвани от политическите и религиозните противоречия между спорещите. Християнски ли са или езически? Тази област е мястото, където се е разиграла първата борба: „Фин Гойл“ или както сега го наричат „Фингал“: „територия на чужденците“. Очевидно част от фирболгите[97] са слезли тук на сушата. От това място е започнала кампанията на свети Патрик за покръстване на населението на тази страна. Съществува легенда, че свети Колумб е умрял в една от тези кули, преписвайки ръкопис на Библията.
„Бракън“, Малахайд, 8 август, 53 г.
Не-Гаскойн ме обърква. Има моменти, когато той прави допълнения, с които нищо не допринася. Някои от тях биха могли да бъдат останки от първоначалните поправки, направени от Гаскойн. Например в ІІІ, V Бруно и неговите пажове Синтио и Джулио са в овощната градина. Тук в отлично измайсторена стихомития те се споразумяват да си разменят сонети. Следва сцена, в която Бруно се преструва, че рисува Синтио, а Джулио, наблюдавайки, произнася следната хипербола:
Със езеро аз тебе бих сравнил,
без приливи, но с чудно постоянство:
по края плискат палави вълни
и то набъбва, но не идва спад.
А зиме бяга, сплашено момиче,
без дреха зърнато от някой мъж,
но пак печели битката с брега.[98]
Скрита зад прозореца, Изабела, съпруга на Арачино, иконома на херцога, се влюбва в думите на Бруно и ги отнася към себе си в бомбастично театрална реплика:
О, сякаш тез ръце са на нощта,
копнееща за месеца смрачен,
и думите ти върху моя слух
се леят като семе в угар плодна;
О, този мъж е някой Гавраил,
а аз избраницата му Мария,
дарена със небесна благодат.
Елегантната двусмислена сексуална сцена в А е превърната в богохулен оперетен фарс. Също така и в ІV, VІІ, докато Бруно и Изабела прелюбодействуват, е добавен дълъг разговор между монаха и херцога, които се появяват по-горе. Беседва се в тромав и посредствен стих за опасностите от магията и силата на духовете. По същия начин последното действие, което в А представлява великолепна трагедия, в Б е превърнато в мелодрама. Арачино, ревнивият съпруг на Изабела, убива двамата пажове и хвърля обвинението върху нея, като се представя за „привидение“ и говори през една дупка в стената на спалнята на Бруно. Разярен, Бруно я убива. Тогава Арачино влиза и разкрива всичко, злорадствувайки над двамата прелюбодейци, погубили душите си. В А Бруно великолепно отхвърля това, като твърди, че той, Изабела и двете момчета са съзвездие, което никаква мисъл за грях не може да опетни или промени. Но в Б поправките са превърнали силата на репликата му в пародия. Плюс това в Б е прибавена и заключителна сцена, в която херцогът и монахът арестуват Арачино за убийството на пажовете и издевателството над Бруно. В А той просто е отведен от войници.
Мисля, че в тези поправки мога да очертая различни съображения. Първо, нуждата да се използуват възможностите на театъра: почти сигурно е, че в театъра на редактора е имало балкон и някои от допълненията са били направени заради него. Второ, вкус към мелодрама и кръвопролитие. Трето, елемент на сектантска пропаганда. Ефектът от допълненията е, че правят монаха и херцога фигури, които направляват действието в пиесата. Текст Б на пиесата утвърждава властта на църквата и държавата над индивида. В резултат на тази нова структура всички великолепни реплики на Бруно срещу проклятието са превърнати в „изповеди“. Тъй като действието се развива в Италия, протестантската публика веднага би разпознала порочността на католицизма в действие. В същото време не е трябвало да й се позволява да се отъждествява твърде много с героичния образ на Бруно, както сигурно би станало във вариант А, защото тайнствените причини, поради които Бруно отхвърля божието наказание, сами по себе си са поквара и ерес. Ако А е бил поставен на сцената през 30-те години на 17 в., отговорите на монаха и херцога към героя щяха да бъдат до такава степен неубедителни, че да създадат впечатление за подкрепа на католицизма.
„Бракън“, Малахайд, 9 август, 53 г.
Най-после днес успях. Намерих центъра на лабиринта. На закуска захвърлих лъжицата си и отидох в библиотеката. Спомних си, че някъде в притурката Фосет споменава за предположението на Тиоболд, че редакторът на „Пирът“ може да е актьорът и режисьорът Робърт Даниълс. Сигурен съм, че се сетих само защото има същото презиме като моето. Даниълс е бил приятел на Гаскойн и е работил с него в театъра. Нещо повече, самият той се е опитвал да пише пиеси. В библиотеката на Дойл има копие от единственото издание на неговите пиеси (Пийз, 1864). В стиха се чувствува силното влияние на Гаскойн. Но — още по-удивително — всички ремарки са на латински! Мисля, че направих откритие. Този следобед се разхождах дълго, като се опитвах да успокоя вълнението си. Напразно. Моят Не-Гаскойн е Даниълс. Сигурен съм.
„Бракън“, Малахайд, 10 август, 53 г.
Тази сутрин, като погледнах през прозореца, за миг ми се стори, че ми се привиждат разни неща. В градината имаше човек, легнал върху бял облак, явно заспал. Когато се вгледах по-внимателно, видях, че цялата градинска пейка е обвита от мъгла и отдалеч той изглеждаше сякаш виси на две педи от земята. Стар скитник, на външен вид. Изглежда много странен. Там прекара по-голямата част от деня; виждах го през прозореца на библиотеката, заспал, подпрян на пейката; мъглата се бе вдигнала. Вечерта го нямаше.
„Бракън“, Малахайд, 11 август, 53 г.
Писах на Полин, че скоро се връщам. Кристи ми каза, че мистър Дойл пристига от Дъблин на 16-и. Изпитвам голямо любопитство към този тайнствен покровител на науката. Междувременно ускорявам работата. Сега почти съм привършил. Колкото повече напредвам, толкова по-сигурен съм, че съм направил пробив. Днес сравнявах предишните издания на „Пирът“. Дойл има пълна колекция. Сигурно е мислел самият той да го издаде някой ден. В основата на изданието на Дилк е А. Фосет и Куили използуват А и вписват неточно вариантите на Б. И така, моята теория за текста изглежда единствена по рода си. Погледнах през прозореца, докато работех. Скитникът отново бе дошъл. Попитах Кристи за него. Отговори ми, че често имали „пътници“, но не трябвало да му обръщам внимание.
„Бракън“, Малахайд, 13 август, 53 г.
Цяла сутрин вадих бележки от пийзовото издание на пиесите на Даниълс. По-рано не си бях направил труда да го погледна, но гравюрата в началото на книгата е поразителна. Ще бъде голям успех да се препечата в Юбилейното Издание като нагледно доказателство. Представлява широко, но не красиво лице. Носът е орлов, а устните тънки. Сигурно е бил чудесен Яго. Изглежда като че ли е с костюма на Бруно от „Пирът“. Следобед ходих на разходка и като се върнах, заварих скитника, или какъвто е там, да се взира през прозореца на библиотеката. Промъкнах се на пръсти зад него, но жалко, сигурно съм вдигнал шум, защото избяга. Иначе щях да го хвана на местопрестъплението. Дойдох откъм градината и навярно е видял отражението на лицето ми в прозореца. Очевидно не е с добри намерения.
„Бракън“, Малахайд, 14 август, 53 г.
Сега остават главно дреболии. По-голяма част от работата може да бъде свършена, като се върна в Ричмонд. Скитникът днес пак е тука, обикаля открито из градината. Накрая толкова се изнервих, че излязох и го извиках. Човек за съжаление. Беше облечен в стари дрипи, целите полепнали с трева и листа. На въпроса ми откъде идва, той отговори, че от „никъде“. Каза го така, сякаш беше някъде. Попитах го в градината ли е спал и той кимна, зъбите му тракаха. Излезе Кристи и извика, че Дойл ме търси по телефона. Казах на скитника да ме изчака. Сигурно съм говорил малко разсеяно, защото Дойл пусна някаква забележка за държането ми. Както изглежда, щял да се забави до 19-и. Когато се върнах при пейката, мъжът все още седеше там. Имаш ли нужда от храна и легло за през нощта, попитах. Бръкнах в джоба си и извадих две лири, всичко, което имах в себе си. Еуфория, свързана с Изданието, предполагам; според мен милостинята е нещо отвратително и безсмислено. Без съмнение той ще се отправи към най-близката кръчма. Нищо, това малко ме пооблекчи от напрежението. Брадата му не е бръсната от няколко дена, но нещо в очите и устните ми е познато. Както и да е, моето добро дело за месеца е завършено.
„Бракън“, Малахайд, 15 август, 53 г.
Това наистина е прекалено. Тази сутрин приятелчето пак беше там. Опитах се да не му обръщам внимание и да си гледам работата, но се оказа, че е невъзможно да се концентрирам. С крайчеца на окото си продължавах да го следя как броди из градината. След това дойде направо до прозореца на библиотеката и нахално втренчи поглед в мен. Махнах му да си върви, но той остана. Накрая много разгневен излязох и го попитах какво, по дяволите, иска. Защо не си върви по пътя? Погледна ме така, сякаш съм го обидил. През нощта бе валяло и дрехите му изглеждаха дори по-зле отпреди. Вонеше на алкохол. Смъмрих го, че е похарчил парите ми за пиене. Заявих му, че няма да получи нищо друго от мен и ако не престане да досажда, ще бъда принуден да извикам полицията. Измърмори нещо, което не разбрах, и ми се закани с юмрук. Благодарност!
„Бракън“, Малахайд, 17 август, 53 г.
Кошмарен ден. Започна се от сутринта, когато той отново дойде до прозореца на библиотеката. Изскочих навън, но не го намерих. Когато се върнах, той седеше на моя стол, прелиствайки писанията ми. Отказа да се помръдне. Когато го попитах кой е и какво иска, той сви рамене. След това започна да говори със странен носов глас. Без ирландски акцент. Дълга объркана история, от която нищо не разбрах. Взе писанията ми без предупреждение, включително и Б-текста и ги разпръсна по пода. Попита ме напредвам ли. Когато му казах да си гледа работата, той ми отговори, че това е неговата работа. Напротив, аз трябвало да си гледам моята, рече мъжът. Но сега било „твърде късно“. Той бил там. Какво съм смятал да правя с това? Попитах го за какво става дума, той повтори, че съм длъжен да направя нещо за него; заявих му, че не разбирам. Вместо отговор изслушах разпалена, до голяма степен неразбираема реч по въпроса за Времето, по време на която той сграби още от моите книжа и гневно ги хвърли на пода. Бях възмутен, но реших да се владея. Разбира се, вече ми стана ясно, че той не е просто скитник, а човек с образование и доста тежко умствено разстройство. Тъй като той изглеждаше разярен, реших в този момент да го изтърпя, докато разбера от коя психиатрия е избягал. Заведох го горе, изкъпах го (вонеше невъобразимо силно) и го облякох в някои от моите дрехи, които не носех. Беше много гладен. Съобщи, че не помни кога е ял за последен път. Отидох в кухнята и донесох самун хляб и половин опаковка сирене „Стилтън“, той излапа всичко това до шушка. Следобед отново го подпитах и изслушах друга бъркотия от глупави обвинения, изречени на висок глас. Независимо от това, че изглеждаше почти напълно умопобъркан, силата на красноречието му като че ли бе останала невредима. Докато говореше, отново ме обзе чувство, че съм виждал някъде това лице. Сетих се: гравюрата на Даниълс. Приликата е явна. Трябва да се има предвид, че понякога стресовите ситуации предизвикват особени реакции. Мъжът започна да отправя загадъчни молби; искаше „да обуя неговите обувки“[99]. Тъй като в момента той носеше моите, тази метафора не ми стана много ясна. Настояваше, че съм длъжен да се грижа за него. Напразно протестирах, че никога не съм го виждал (освен на гравюрата); че съм чужденец в тази страна (и той също, отвърна ми); че милостинята е в разрез с принципите ми (Адам не е поискал от господа милостиня, заяви той). Разсмях се на глас при тази безочлива образност и хладнокръвието, с което бе използувана. Ако изобщо съм разбрал нещо от приказките му, изглежда, че съм отговорен за него. Това ще рече не просто моментното му благополучие (капка в морето, както той се изразява), а — невероятно, но факт — цялото му съществуване. Този човек, изглежда, притежава въображение и лукавство в равни дози. Заяви, че бил напълно щастлив, докато спял някъде в Мургейт Фийлдс, когато един ужасен глупак (т.е. аз) започнал да му се „меси“ в работата. В този момент доби много болен вид, започна да бълнува и бръщолеви несвързани неща за видение на някакво лице — моето лице, — което гледа надолу към него, сякаш той лежи на дъното на дълбок кладенец. Тогава усеща, че скоро ще се събуди. Когато се опитва да се обърне в леглото, струва му се, че там има нещо, което му пречи. Оказа се, че е облегалката на пейка в градина. Същата градина. Откъде си взел дрехите си, попитах лукаво, като по този начин се опитвах да го забаламосам. Отговаря, че е бродил насам-натам и ги намерил в една барака в градината. В отговорите му никога няма дори най-малкото колебание. Започнах да се чудя дали подходът ми към него е правилен. Този път като че ли не водеше за никъде. Всичките ми опити да извлека някаква информация от него стигаха до различни варианти пак на същия основен разказ, примесен с нападки срещу моята безотговорност. После заспа и захърка. Бях затруднен. Слязох долу съвсем наслуки, в недоумение какво да правя. В края на краищата къщата не е моя. Едва ли бих прибрал вкъщи избягали луди дори ако въображението им се насочи към мен. Кристи беше в кухнята, пиеше чай и говореше с жена си. Казах им, че съм прибрал мъжа, който беше в градината, и поисках съвет от тях. Те се спогледаха. Той твърди, че е дух, казах им през смях. Очевидно направих погрешна стъпка. Вместо да ги изпълни с недоверчивост, разказът ми като че ли имаше точно обратния ефект. Мисис Кристи ме попита колко е висок, дали сам е прекрачил прага, или аз съм го поканил. На вечеря тя тържествено сипа още една порция задушено „за оня горе“ и настоя да я оставя на площадката пред стаята ми. Когато и обясних, че онзи само си мисли, че е дух, тя се чукна с пръст по носа и се усмихна. Изобщо не подозирах до каква степен са суеверни тези хора. „Духът“ отново изгълта огромни количества храна. След като ме запозна накратко с още някои от виденията си, заспа дълбоко на другото легло и сега, докато пиша, хърка доста юнашки за пришълец от оня свят.
„Бракън“, Малахайд, 18 август, 53 г.
Като станах сутринта, той ме последва в банята, застана до мен и ме наблюдаваше в огледалото, докато си миех зъбите и се бръснех. Гледаше така, сякаш никога през живота си не беше виждал огледало. На закуска, тъй като настоя да слезе с мен, седнахме един до друг. Отначало, съвсем нелогично след вчерашния ден, мисис Кристи като че ли не искаше да сервира на двама ни. В крайна сметка, след като я бях убедил да сложи още една купа с овесена каша и да определи място за нашия приятел, той реши, че не е гладен, и внезапно излезе в градината. Когато минах през вестибюла, чух, че Кристи говори с някого по телефона. По почтителния тон реших, че е Дойл. Кристи казваше „да“ и „вчера“ (или беше „да“ и „вечеря“ — не мога да разбера напълно произношението му). Тръгнах след непознатия в градината. Той седеше и гледаше кулата. Попитах го смята ли да каже нещо смислено днес. Откъде идва? При това той много се разгневи и ми се разкрещя. Крещеше, че нямам право да не вярвам на историята му, след като самият аз съм отговорен за нея. Хвана ме за яката, от устата му хвърчаха слюнки, и викна в лицето ми. Кога ме извлече от текста, копеле такова? При този изблик реших, че конфронтацията е абсолютно безполезна тактика. Очевидно работата ще се проточи по-дълго, отколкото си мислех, и ще е по-добре аз да се оттегля. Добре, казах, защо се представяш за Даниълс? Въпросът като че ли има желания ефект. Той спря да крачи и изпръхтя като бик. Не се представям за никого, аз съм Даниълс. Разбира се, че беше. Макар да има нещо, което ме озадачава. Защо този зъл дух от седемнайсети век е поискал да пропътува всичкото това време и разстояние? Този въпрос не ми даваше мира. Трябваше да го коткам, докато намеря удобен момент да се измъкна и да телефонирам на полицията. Затова го запитах, щом е Даниълс, да каже какво всъщност е направил с текст Б на Пирът на Времето. Е, теорията ти е твърде вярна, отвърна той и се засмя горчиво. Иначе нямаше да съм тук, нали? Признах му, че това е логично. Поведох го обратно към къщата, като с половин ухо слушах лекцията, която бе започнал да изнася върху историята на Тюдорите и Стюартите и недостатъците на редакторската ми работа. На пръв поглед е поразително, че знае толкова много по въпроса. Но какво мога да очаквам, ако се е промъквал в библиотеката всеки ден и е чел писанията ми? И как, по дяволите, е могъл да го направи, след като ключът е у мен? Заведох го горе, без да слушам наистина забележителното му слово. Извиних се, което в действителност не бе необходимо, и слязох във вестибюла. Опитах се да накарам Кристи да телефонира на полицията, но той отказа. Какво може да направи Шон О’Райърдан срещу духа, попита Кристи. Обясних колко добре разбирам, че задълженията на провинциалните полицаи се вместват в определени граници, но това за щастие, ако пита мен, попада в тях. Той не е дух, рекох, Той е човек, който мисли, че е дух. Това бе тънкост, която той като че ли не бе подготвен да приеме. Обясних просто и ясно: мъжът е душевноболен; избягал е от местната психиатрия и наш (мой и твой) морален дълг е да го върнем на неговите пазачи колкото може по-скоро. В противен случай не отговарям за последствията. Кристи остана непреклонен. В края на краищата сам позвъних на полицията. След доста дълго, съвсем объркано разискване, при което аз бях съвсем безсилен да се изясня, нечий глас каза, че мистър О’Райърдан ще пристигне след около два часа. Когато се върнах в стаята си, „Даниълс“ си бе отишъл. Претърсих къщата и градината, но него го нямаше никъде. Помолих Кристи да дойде с мен. За моя изненада той отрече изобщо да го е виждал. Когато го попитах на кого мисли, че съм говорил онзи ден на пейката, Кристи отвърна, че не е негова работа да каже. Настоях да дойде с мен. Обикаляхме шубраците за трети път, когато местният полицай пристигна на колело. От първите думи и от изражението на лицето му стана ясно, че му е трудно да се приспособи към най-простите мисловни дейности. Както и да е, реших да не се предавам. Разказах му за мъжа на име „Даниълс“. Той кимна с озадачено лице и облиза върха на молива си. Двамата с Кристи заговориха на местното си наречие и се оживиха. После се качихме горе. Трябваше да призная, че мъжът е изчезнал. Явно от никоя местна психиатрична клиника не беше избягал пациент. Мистър О’Райърдан си направи труда да запише едно-друго и си замина. Аз се качих в стаята си. Като отворих вратата, „Даниълс“ се измъкна със смях от гардероба. Разбрал, че не съм го слушал и възнамерявам да го предам на полицията, затова се скрил между обувките. Оттогава не постигнахме никакъв напредък. Докато пиша, той спи на другото легло. Това, което ме озадачава, е, че той, изглежда, знае колкото мен по темата, върху която работя. Като разбрах, че поведението на противопоставяне предразполага към насилие, тази вечер предприех противоположна тактика. Продължихме да „разговаряме“, допускайки, че той е останка от седемнайсети век. При други обстоятелства (под форма на комичен диалог може би) това щеше да изглежда забавно и смешно, а за някои вероятно и интересно. Говорихме за историята на Тюдорите и политиката на лорд Грей в Ирландия. Той цитира любимия ми пасаж от Едмънд Спенсър[100] за мухите над Алънското тресавище. Отбелязах, че винаги съм недоумявал как Спенсър — най-добрият ни поет на любовта — е бил в състояние да напише памфлет за изтребването на ирландците. Нямаше, ако познавахте мисис Спенсър, отвърна той. Мъжът рецитира и всичките ми любими пасажи от химна на Роли до Синтия и разказа като очевидец историята за изпращането на Роли на изгнание в Ирландия, тема, по която четях вечер преди заспиване. Запитах го — като предварително се смеех на ролята си на „репортер“ — вярно ли е, че Спенсър се е опитвал да помогне на Роли да си възвърне благоразположението на кралица Елизабет. Не само Спенсър, но и Гаскойн, отговори той. Жалко, че този човек е луд, защото наистина е интересен. Разбира се, знам кои книги е чел, защото самият аз съм ги чел. Мога да кажа кога си фантазира и кога просто повтаря добре известен текст. Половината от „личните му спомени“ са дословни цитати от Нощното училище на Мюриъл Брадбрук[101]. Случи се, че точно тогава четях книгата и можех да ги проверявам. Той, разбира се, настоява, че изобщо не говори за история. Както казва, само за мен било история.
„Бракън“, Малахайд, 19 август, 53 г.
Най-после мистър Дойл пристигна от Дъблин. Посещението му бе почти провалено от този натрапник. Отидохме да обядваме в клуба на Дойл в Рахини. По време на обяда (с много джин и довърска писия) му разказах за откритията си. След това се разходихме из малката кипарисова градина зад клуба, като продължавахме да спорим приятелски за авторството на Даниълс на вариантите в текст Б. Трябва да кажа, че Дойл е много интелигентен човек и опонира доста яростно. Като минавахме край редицата с кипариси, видях, че „Даниълс“ се измъкна иззад едно дърво и тръгна в крак с нас. Сигурно ни е чул, като говорихме тази сутрин, когато Дойл пристигна и се натоварихме в колата. Той вървеше от другата страна на Дойл и се опитваше да привлече вниманието му. За щастие Дойл не го поглеждаше. Колкото по-дълго бе извърнат към мене Дойл, толкова по-настойчив ставаше „Даниълс“. Продължавах да излагам теорията си по възможно най-добрия начин. Усилията, които полагах да задържа вниманието на Дойл, ме въодушевяваха все повече и повече. Забелязах, че всеки път, когато спирах да си поема дъх, „Даниълс“ продължаваше в неговия неподражаем, анекдотичен стил — откъдето бях спрял, и наистина успя да привлече вниманието на Дойл. Трябваше да се боря със сетни сили да го спечеля отново. Накрая те забързаха пред мен, Дойл кимаше енергично и аз трябваше да подтичвам, за да ги настигна. Задъхан хванах Дойл за рамото и го извъртях. Казах му да не слуша. Честно казано, започнах аз, във всеки случай извлякох истинския Даниълс не по пътя на умозаключението, а благодарение на вдъхновени догадки плюс малко здрав разум. Точно така, отвърна той, нали тъкмо това ми обяснявате от два часа насам. Но този мъж, този Даниълс е мошеник, настоявах аз, като сочех усмихнатата фигура зад него. Дойл погледна през рамо към „Даниълс“ и после отново към мен. Да не искате да кажете сега, попита Дойл, че след цялата тази галиматия се съмнявате в собствените си заключения? Мисля, че той наистина прилича на оня от гравюрата, признах си аз, но не може да бъде като нея или пък има безсмислено съвпадение. Той просто е преписал откритията ми. Дойл се обърна. Даниълс започна да му говори. Каза, че съм стигнал до извода за него, защото живеел извън времето. Приказваше налудничави неща. Заяви, че Гаскойн, неизвестно на учените, е бил член на Школата на Нощта. Заговорничел със Спенсър и Роли срещу Шекспир. Твърдеше, че Гаскойн написал памфлет, озаглавен „Времето на Черната магия“, който сега не може да се намери. Дойл като че ли слушаше, но очевидно не знаеше какво да прави с тази каша от глупости. Нали разбирате, рекох, нали разбирате какво искам да кажа. Дойл кимна и ме хвана под ръка. Тримата се върнахме в клуба и седнахме. Очевидно, за голямо мое облекчение, правдоподобността на „Даниълс“ най-после бе оборена. Дойл ми поръча кафе, а на него престана да обръща внимание. Останалата част от деня прекарахме, като под носа му обсъждахме как да се справим с това положение.
„Бракън“, Малахайд, 20 август, 53 г.
Сутринта отново дълъг разговор с Дойл. Той малко ме поуспокои. Предлага да преразгледам становището си за Даниълс. Защо да не се възползвам от него, щом твърди, че има достъп до такива познания. Дойл настоя да опиша подробно откритията си и да взема Даниълс със себе си в Англия. Двамата, усмихна се той, ще работите заедно над Изданието. Засмя се. В края на краищата, рече Дойл, той е Живото Доказателство. Шега, която мога да оценя. По време на разговора Даниълс настояваше да остане с нас в библиотеката. Стоеше обърнал гръб, като че ли обидното предложение на Дойл не го засягаше. Дойл не гледаше към него, но заяви, че ще има предвид думите ми за неговите чувства по въпроса. Трябва да кажа, че този Дойл наистина изглежда сериозен човек. Уговорихме се за утре. Междувременно писах на Полин да се подготви за „посещение“ (за малко да напиша „привидение“) от Ирландия.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 21 август, 53 г.
Дойл ни откара с колата до пристанището. Даниълс настояваше да вземе багаж, така че вчера се втурнах да купувам още куфари за него. За щастие той носи същата мярка като мен, така че може да отиде сам да си купи дрехи. При качването на кораба имаше затруднения. Дойл се ръкува с мен, но пренебрегна Даниълс. Бях доволен. Разбира се, на кораба вдигнаха врява за билета на Даниълс. Успях да уредя въпроса с една петарка. Никога не съм виждал друг човек, който да приема толкова неохотно подкуп. Но доста свикнах с разправиите. Пътуването беше ужасно. Аз бях добре и прекарвах времето си в бара, но Даниълс изглеждаше зле и се оттегли в каютата си. Имах малко време да обмисля всичко. Не обръщам внимание на глупостите, които говори за Времето, но той е придобил кой знае от къде детайлни познания за работата ми. Когато го разпитвам, се оказват почти толкова детайлни, колкото и моите. Това го прави полезен, както Дойл предположи, защото наистина ми помага, но в същото време и опасен, защото, ако говори с Фосет или с мис Бърджън (особено мис Бърджън), моето Юбилейно Издание ще е остаряло, преди да излезе. Когато влязохме в пристанището на Ливърпул, слязох в каютата му. За моя изненада той беше пиян. Трябваше да взема носач за багажа му. Сигурно се е вмъкнал в някой от баровете на долните палуби. На митницата го пуснах напред, като се преструвах, че неговите куфари са мои. След скандала за билета не исках никакви разправии с властите. За нещастие те настояха да ги отворя. Оказа се, че са пълни с бутилки ирландско уиски. Сигурно ги е купил с парите, които му дадох за дрехи. Стана ужасна гюрултия, а през това време той си вървеше напред през коридора с надпис „Пътници без багаж“. Задържаха ме в малка неприятна стаичка, съблякоха ме и ме заставиха да платя неимоверно голямо мито. Когато най-сетне пристигнахме, Полин и децата бяха на гарата. Чакали часове наред. Много се ядосах: въпреки изричните ми предупреждения те пак бяха донесли фотоапаратите си. Слязох от влака. Къде е гостът, попита Полин, дай да го видим. Всички го чакахме да излезе, но той не се появи. Свалих куфарите му от багажника на купето, в което пътувахме. То бе празно. Може би е решил да бъде тактичен, помислих. Тревожех се. Разбира се, той знае адреса ми. Какво да направя? Занесох омразния багаж вкъщи. Вечерта търсих Дойл по телефона да му кажа какво се е случило, но не можах да се свържа. Накарах Полин да оправи леглото за гости и да остави предната врата отворена в случай, че той дойде по-късно.
Хотел „Рейлуей“, Глазгоу, 22 август, 53 г.
Тежка нощ. Полин се мяташе и въртеше. Даниълс не ми излиза от главата. След като бях изгубил сума време да подготвя Полин с писмо какво представлява Даниълс, той има наглостта да изчезне. Спомена, че бил дух или привидение, каза тя тази вечер. Не, отвърнах, той мисли, че е дух. Тогава разбрах, че Полин не е разчела правилно почерка ми. В действителност той е актьор. Звучеше съвсем неубедително. Как може тя изобщо да повярва в него, след като явно го няма. Неочаквано за мен тя изглежда съвсем невъзмутима. Каза, че не искала да й се „натресат някакви артисти“ вкъщи. Сутринта отидох в стаята за гости, воден от напразната надежда, че той може да се е промъкнал през нощта. Момчетата бяха там и разхвърляха леглото. Това предизвика необясним гняв у мен. Когато влязох в кабинета с намерението да се позанимая с кореспонденцията си, ме озари следната мисъл. Ами ако Даниълс е посетил Фосет или Куили или е говорил с мис Бърджън чрез трансатлантическия телефон. Въздействието, ако не и валидността на моята работа са изложени на риск. Незабавно изхвърчах и се метнах на първото минаващо такси. На гара Виктория се качих на влак за Брайтън. По пътя се убедих напълно в играта на Даниълс. Прави това с всички редактори поред. Измъква пари от всеки, като никой не знае, че се е споразумял с другите, докато не стане твърде късно. По някаква причина аз бях последен във веригата. Фосет ме посрещна на вратата. Отрече Даниълс да е идвал тук. Претършувах цялата къща. В градината се разигра ужасна сцена. Причерня ми. Фосет бе извел жена си да свидетелствува, че Даниълс никога не е идвал тук. Той се криеше зад нея в буквалния и в преносния смисъл, но аз буквално го измъкнах и го хванах за ревера. Дал си му куп пари, изкрещях аз. Жена му избяга вътре, а Фосет започна да ме заплашва с полиция. Върнах се на гара Виктория. Бях обезумял. Телефонирах на Полин да видя дали Даниълс не е дошъл междувременно вкъщи. Тогава ме осени друга мисъл. Даниълс сигурно е агент на Фосет, Куили или мис Бърджън, или на всичките заедно, изпратен да ме шпионира. Това е прекалено просто обяснение. Ето какво е параноята. После реших, че трябва да гледам по-спокойно на тази история. Полин настоя да тръгна утре рано за Келвинсайд. Възможно е Фосет да ме лъже. Струва ми се, твърде много протестира. Но очевидно е, че насилието няма да доведе доникъде. Трябва да съм по-предпазлив с Куили. Ако Даниълс е негов агент, Куили едва ли ще ми каже. Но да предположим, че Даниълс е агент, и също, че изнудва работодателите си поред. Двоен агент. Изтърканият герой от студената война.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 23 август, 53 г.
Рано тази сутрин Куили ме завари в градината си. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда, отвори френския прозорец на кабинета си и ме покани. Допускам, че Фосет му е телефонирал след вчерашния инцидент. Попитах го с явно притворство дали Даниълс не е идвал тук да го изнудва за пари. Куили се разсмя. Каза, че единственият Даниълс, който някога е „прекрачвал прага му“, това съм аз. Веднага разбрах, че лъже. Не съм му споменавал, че Даниълс се представя за дух, иначе как ще се сети да намекне с шегата си за прекрачване на прага. Подпита за откритията ми. Подхвърли, че мис Бърджън възнамерява да отпечата нова статия върху редакторския проблем в „Пирът“, разбрал го от самия редактор. Възможно ли е Даниълс да е влязъл във връзка с нея, попита той. Усмихнах се в отговор. Всичко е възможно, отвърнах. По средата на този разговор позвъня Полин. Говореше особено. Каза, че Даниълс се върнал в Ричмонд. Помолих я да говоря с него, но тя отговори, че в „момента го няма“. Докато не го видя, помислих си, не мога да съм сигурен в никого. Тя ме чакаше в Юстън и влачеше някакъв непознат мъж със себе си. Никаква следа от Даниълс. Къде е, изсъсках аз. Полин представи мъжа като „приятел лекар“. Той веднага започна да говори пет за четири за болницата си. Приказките му бяха пълни с неясноти. Разправяше за някакви опити, които правел за службата по Национално здравеопазване и за които искал да му помогна. Точно когато този човек започна да ме отегчава и безпокои с приказките си за опитите, Даниълс се появи иззад една бетонна колона и взе чантата ми, самата любезност. Когато го попитах къде е бил, той ми отговори, че разглеждал Лондон, защото не го бил виждал от двеста и петдесет години. Разбира се, отговорих му. И какво мислиш за днешните Камари на Парламента? Отвърна ми, че не разбирал иронията, но мислел, че парламентът правел чест с „папския“ си стил. Този разговор с двусмислици би могъл да бъде интересен при други обстоятелства. Полин и нейният приятел, лекарят, вървяха след нас. Когато стигнахме до колата, докторът остана. Казах му да ми се обади тези дни за опитите и той се съгласи. Сега, когато Даниълс се върна, не трябва да го изпускам от погледа си, докато не завърша Изданието.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 24 август, 53 г.
Прекарах целия ден в кабинета си, Даниълс седеше на стола до мен и преглеждаше обяснителните бележки към Изданието. Той може да бъде много забавен, когато става дума за сериозна научна работа, превръща историческите данни в лични преживявания и разказва всевъзможни кухненски подробности за втората премиера на „Пирът“, показва как е играл ролята на Бруно, какъв смисъл е вложил в репликите, разправя за боя, станал на улица Св. Мартин заради папистките елементи в пиесата след представлението, и т.н. Някои от тези неща могат да се проверят и да се използуват в Изданието. Смеех се и се шегувах, предразполагах го, като се преструвах, че записвам всичко най-добросъвестно. Веднъж, като излязох да донеса още уиски (от неговото, ирландското), намерих Полин да се спотайва в антрето като слуга във викторианска новела. Целта ми сега е да се опитам да приобщя Даниълс към семейството. Мисля, че този постоянен антагонизъм пречи на творчеството. Той като че ли харесва момчетата (малки чудовища). Поне прекарва доста време в разговори с тях, гледа рисунките им на самолети. Трябва да се присъединя, просто като тренировка по дипломация. Днес следобед играхме футбол с тях в градината, двама на двама. Разбира се, трябваше да научим Даниълс да играе. Той като че ли възприема с твърде голямо усърдие. На Полин не обръща внимание. Сега тя сякаш прекарва доста време на телефона. Тази вечер, докато Даниълс и момчетата гледаха телевизия във всекидневната, аз се качих горе и я сварих, че плаче на леглото. Каза ми, че се тревожи за мен. Уверих я, че не за мен трябва да се тревожи. Не за него, каза тя, за теб, човека, за когото се омъжих. После добави с горчивина: доколкото ми е известно. Убеждавах я, че не става въпрос за законността на нейния брак. Опитах се да разясня положението. Обясних, че за мен е наложително да държа Даниълс в тайна, докато завърша Изданието. Помолих я да ми помогне доколкото може. Тя продължаваше да плаче и ме попита какво искам да кажа. Има граници, отговорих, не съм искал да кажа, че трябва да отиваш толкова далеч. Но все пак рискът е голям. Той очевидно беше безскрупулен. Тя вече е забелязала това по държането му. Цялата тази работа с изчезването. Признах й, че е започнал да ме изнудва, че съм решил да се съгласявам с него, докато свърша работата си. Скоро ще мога да си разчистя сметките с Даниълс и ще отидем на почивка с децата на Бахамските острови. Отговорът й беше необичаен. Защо непременно на Бахамските острови? В края на краищата се съгласи да отидем на остров Уайт, но при едно условие, ако нейният приятел, лекарят, дойдел утре на вечеря. Предупредих я, че ако трябва да започна да помагам на този доктор Сол в задачата му за Националното здравеопазване, няма да мога да замина за остров Уайт, така че да каже предпочитанията си направо. Полин, изглежда, разбра смисъла, защото изрази увереност, че „ще може да се уреди нещо“. Съгласих се при едно условие. Да намерим начин да се отървем от Даниълс за вечерта. Не само защото той щеше да пречи; прекарвах цял ден с него и до вечерта се отегчавах до смърт. Но и сега Полин реагира по необясним начин: каза, че понеже доктор Сол е бил в Юстън и следователно знае, че Даниълс е на посещение в дома ни (привидение в дома ни, подметнах аз хапливо), няма ли да е по-странно, ако Даниълс отсъствува? Доктор Сол казал, че щяло да му бъде интересно да се запознае с него; съгласих се, но твърде неохотно.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 25 август, 53 г.
Работата напредва. Даниълс има най-страшните теории, признавам му го. Гаскойн му открил, че астрономическите реплики в пиесата са изплагиатствувани от De Umbris Idearum[102] на Джордано Бруно. Чудесна идея, съвсем недоказуема, доколкото разбирам, тъй като въпросната „астрономия“ е версия на Плотиновото учение за единичното и няма емпиричен статут. Все пак в текст А става дума за небесни тела, което може да се тълкува като намек за хелиоцентричен модел. Даниълс твърди, че са го използували да нагласи някои пасажи в текст Б така, че да не са в разрез с Птоломеевата система. В действителност, казва Даниълс, Гаскойн бил привърженик на Коперник и имало опасност пиесата във вариант А да представлява ерес. С няколко поправки обаче можело да се изкара, че Бруно е еретикът, а не авторът. Следователно той може да бъде изгорен, като своя исторически съименник, и да бъде утвърдена властта на католическата йерархия, а протестантската публика, колеблива в собственото си отношение към папизма, да бъде съответно разпалена и ужасена. Добър, типичен лютерански трик. На вечеря между Даниълс и доктора се разрази ужасен спор за небесните тела. Хванах погледа на Полин. Не бях ли я предупредил? Накрая Даниълс заклейми доктор Сол като мръсен евреин, „папист и фанатик“. Докторът се оттегли пиян и победен. Полин бе безутешна. Двамата дълго време говориха отвън пред къщата. Умирих Даниълс в кабинета си с чаша ирландско уиски.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 26 август, 53 г.
Сутринта го взех със себе си в банката, но отказаха да уважат чека ми. Виждах го през прозореца да прелиства някакви брошури. Сякаш не забелязваше. Знаех, че ако забележи, има вероятност отново да изчезне. Веднага се върнахме вкъщи. Измислих предлог, за да се измъкна, като с последните си стотинки подкупих момчетата да привлекат вниманието му. Отначало Филипс не показа разбиране. Тогава му разказах всичко за Даниълс и положението с Изданието. Използувах цялото си красноречие. Накрая омекна и каза, че той като банков управител не е привърженик на политиката на изнудване, но „разбирал моя проблем, който бил доста специален“. Слава богу, че е лапнал по Полин. Когато се върнах вкъщи, заварих момчетата разгорещени и зачервени да се дуелират с Даниълс. Бяха свалили известна част от дрехите си. Полин като че ли беше излязла. Аз се присъединих и след малко също захвърлих част от дрехите си, за да накарам Даниълс да си помисли, че одобрявам подобно нещо. Всъщност бях изплашен от блясъка, който съзрях в погледа му. После, когато той се обличаше, отидох при Джейсън и започнах да му обяснявам какво да направи, ако Даниълс някога се опита да сложи ръка на бедрото му или нещо от този сорт. За пример сложих ръка на бедрото на Джейсън. Казах му, че е опасно да се съпротивлява на човек като Даниълс и че най-сигурно е да легне по гръб и да чака. Джейсън започна да хленчи. Даниълс се усмихна, като видя какво става. Чух го, че цитира шепнешком сравнението на Бруно:
Със езеро аз тебе бих сравнил…
Полин се качи на най-горната площадка на стълбището и започна да крещи и да хвърля чинии. Какво, по дяволите, правеше горе с чиниите? Колко жалко наистина, че не познава пиесата.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 27 август, 53 г.
Този доктор, изглежда, обръща много внимание на Полин. Тя ми съобщи, че вдругиден ще ходи с него на чай. Чудя се дали не е някоя стара „любов“. Или просто той е нетърпелив да получи моята помощ. Цял ден работих с Даниълс в кабинета. След това му платих. Настояваше да му плащам на всеки сеанс като на психиатър. По-късно той отиде на Лестър Скуеър и започна да се оглежда за проститутки. Стоях на ъгъла и наблюдавах. Нямаше никакъв успех, но накрая един полицай ме прогони, като ми заяви, че ако не си отварям очите, ще си „лепна петно на досието“. Вечерта Даниълс изпи много уиски, започна да цитира дълги пасажи от пиесата и да ми ломоти монолозите на Бруно от първите три действия, докато не ме отегчи до смърт и Полин дойде да му каже да престане да крещи, защото събудил момчетата.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 28 август, 53 г.
Сега съм почти готов да изпратя на Дампмартин Изданието заедно с новите допълнения на Даниълс. Той е много неспокоен. Изгарял от желание, моля ви се, да гледа пиеса.
„Маунт Плезант“, Ричмоид, 29 август, 53 г.
Тази вечер отидохме на представление на Белият дявол в театъра „Олд Вик“. Даниълс сумтеше през цялото време. Непрекъснато викаше, че Уебстър е „лакей на Рим и на кучетата господни“. Полин изведе момчетата навън, аз останах, за да се справя с него. Той като че ли знаеше пиесата наизуст и с отвращение непрекъснато казваше репликите на висок глас заедно с актьорите. Успях да помогна на двама-трима от тях да го изхвърлят. После двамата с него се прибрахме вкъщи с такси, тъй като Полин бе взела колата. Отбихме се в повечето кръчми в Уотърлу. Накрая се напихме до козирката. Признах, че виждам двойно, но Даниълс твърдеше пред шофьора на таксито, че е достатъчно трезвен, за да плати сам, в резултат на което пръсна парите по пода на колата.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 30 август, 53 г.
Изведнъж разбрах, че Даниълс напълно е променил тактиката си. Разбира се, пак искаше пари. Но сега е много по-скромен. Като че ли не иска да излиза навън. Сега няма опасност да го изгубя. Напротив, ако не внимавам, няма да можем да се отървем от него. Сервилничи, започнал е да обръща внимание на Полин, като й помага в домакинската работа, бъбри за щяло-нещяло и т.н. Сигурно е разбрал, че сега, когато Изданието е почти завършено, влиянието му над мен ще отслабне съвсем за нула време.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 31 август, 53 г.
Приятелят на Полин дойде днес и прекара дълго време в разговор с Даниълс. Доста ревнувах. Дръпнаха се настрани от мен, така че да не чувам какво си казват. Тоя човек е много наивен за един учен. Очевидно приема доста сериозно твърдението на Даниълс, че е същество от седемнайсети век, прехвърлено в двайсети век чрез моята несъзнателна способност да викам духове. Докторът иска да го „изучава“. Веднага щом Даниълс се отдалечи в другия край на стаята да се обяснява на Полин, както прави напоследък, използувах случая да осведомя доктор Сол. Уверих го, че Даниълс не е никакъв актьор от седемнайсети век, камо ли дух, ами чисто и просто мошеник от двайсети век, който ме изнудва и на когото бях решил да правя отстъпки заради Изданието. Това сякаш го убеди, макар че ми се вижда доста „глупав“. Когато докторът си тръгваше, не можах да се въздържа и му подхвърлих, че не би било лошо да вербува Даниълс за своята задача за Националното здравеопазване. Хванах Полин за ръката. Жена ми и аз отивахме на заслужена почивка на остров Уайт.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 1 септември, 53 г.
Новата тактика продължава. Това ме тревожи. В момента той, изглежда, почти изцяло се е отдал на ласкателства и прекарва всяка свободна минута с Полин и момчетата. Навсякъде го чувам да обсъжда трескаво разни подробности от домашния живот. Изглежда, че момчетата изпитват страхопочитание пред него. Трябва да поговоря с Полин. След онази вечер в театъра започнах да се чудя какъв е новият му план сега, когато Изданието е завършено. Той непрекъснато говори за „Пирът“, често се изразява така, че репликите му са почти като цитати, като ехо, а държането му сякаш е само намек за нещо друго.
Хотел „Джонс“ Падингтън, 2 септември, 53 г.
Най-после Изданието е завършено и изпратено по пощата. Не мога да повярвам. В еуфорично състояние позвъних на Дампмартин, за да му кажа. Той сякаш не откликна. Отговори нехайно, че според него „имам още много време“. Бях потресен. Ако беше така, защо не ме уведоми? Как бих могъл да се възползувам от клаузата за неустойки, ако Изданието не се завърши предсрочно. Времето, каза Дампмартин безотговорно, е относително. Другите сътрудници на Юбилейната поредица щели да закъснеят, така че управителният съвет решил да върне датите за публикуване според първоначалните условия на договора. Затворих телефона напълно объркан. Качих се горе да кажа на Полин. Тя бе в леглото и четеше книга. Седнах отчаяно на ръба на кревата и си събух обувките и чорапите. Погледнах в огледалото на гардероба. В долния край на леглото завивките бяха разхвърляни и за моя изненада се подаваха още един чифт крака. Отметнах завивките и вперих поглед в двамата прелюбодейци, съвсем голи, хванати flagrante delicto[103]. Даниълс, обвил ръце около Полин като змия, се усмихваше и мърмореше репликата на Бруно от ІІІ, ІІ, стих 48. Полин се отдръпна ужасена от мен, разпищя се и изблъска Даниълс. Значи такава е била целта на любезностите му напоследък. Бях ожесточен, но дори в най-силното си ожесточение забелязах, че самият аз цитирам думите на Арачино, когато се отрича от Изабела в ІV, ІІ, стих 21, и усетих шегата. И мигар не съзнаваш на каква угроза си изложил душата си безсмъртна? Полин имаше наглостта да твърди, че е невинна: тя не познава пиесата. Каза ми, че не го била забелязала в леглото до себе си. Смъртта, казах аз пред огледалото, наистина е вездесъща. Измъкнах се и дойдох тук с колата.
Като се разхождах по Чаринг Крос Роуд тази сутрин, забелязах в една книжарница обява, която ме разтърси и върна към действителността. Беше реклама за предстоящото публикуване на Юбилейната поредица от издателство „Майнют Прес“. Списъкът на пиесите беше под формата на театрален афиш, целият изпъстрен с шутовски шапчици. Като се вгледах в него, разбрах, че Пирът на Времето липсва. Не е възможно да съм закъснял, защото вчера Дампмартин каза, че съм го предал по-рано от всички други сътрудници. Печатна грешка, може би. Не е много вероятно. Тогава истината прищрака в главата ми като резе. Причината, поради която Изданието липсва с списъка, е, че пиесата не съществува вече. Или по-точно казано, още не се е появила на бял свят. Изпращането на вързопа с изписани листа до Дампмартин е съвсем безсмислено. Съдържанието им не възпроизвежда станалото през 1635 г., а се оказа, че е неясно предзнаменование за това, което ще стане — което става — през 1953 г. Остава последният номер на режисьора: за да узная какъв ще е следващият ход на Даниълс, достатъчно е да се съобразя със сюжета на пиесата (текст Б, разбира се). Аз играя ролята на Арачино, ревнивия съпруг. Полин, бог да я благослови, е Изабела. Джейсън и Грегори играят ролите на Синтио и Джулио. А кой играе Бруно? Самият Даниълс, разбира се. Ето защо той започна да обръща толкова внимание на семейството ми. Когато се върнах, вкъщи имаше кратка бележка от „прелюбодейката“. Тя и момчетата заминали за Лим при майка й. Даниълс никакъв го няма. Невероятно е, че досега не съм се сетил. През цялото време той е играл ролята на изнудвач, бил е двоен агент на другите редактори, за да ме накара да напиша целия текст на налудничавата му пиеса. Той е житейски, а не театрален режисьор. Разбира се, за следващия етап в сюжета зависи от мен. Ако откажа да убия момчетата, тогава той не може да убие Полин. Седнах и се засмях. Може би трябва да замина на Бахамските острови, а тях да ги оставя да „киснат“ в Лим като марионетки с прерязани конци. За момент се изкуших. Ако постъпя така, никога няма да получа удовлетворението да го хвана и прогоня. Няма да мога да го изкарам от скривалището, докато не се престоря, че убивам момчетата, и не прехвърля вината за това деяние върху Полин, както изисква пиесата. Всъщност тя започна да ревнува момчетата от Даниълс, така че лудият вече е задвижил този малък сюжетен ход. Горката Полин. Горката Изабела.
„Лайлък Котидж“, Лим, 4 септември, 53 г.
Сутринта купих няколко сгъваеми детски ками от „магазина на смеха“. Целия следобед прекарах в чакане пред кланицата, за да купя от подозрителния майстор два мехура с волска кръв. Той каза, че „вече не продава мехури“. За щастие имах две балончета, които можеха да ги заместят. Тази работа трябва да се изпипа фино. Най-после разбрах какво е поставено на карта. Не Изданието, което сега е просто инструмент, а цялото ми семейство. Какъв глупак съм бил да не мога да забележа този безпорядък от знаци. Когато се качих на влака на гара Уотърлу, ми се стори, че и Даниълс се качи няколко вагона по-назад. Не можех да бъда сигурен, че не е започнало да ми се привижда. Тази работа е свързана със значително напрежение. Влакът беше пътнически, без коридори и аз трябваше да чакам, докато стигнем спирка Уестърнхангър. Не ми се привижда. Той слезе от другата страна на влака и се преструваше, че почуква колелото. Виждах краката му под вагона. Това го няма в пиесата. Ще му дърпам ушите. Ще обърна собствената му мъчителна сцена срещу него. Тръгнах по пътя, без да се обръщам назад. Когато пристигнах тук, Полин и Одри седяха пред огъня, Джейсън и Грегори бяха легнали вече. Качих се горе и седнах на леглото им, докато спяха, горките малки пажове. На вечеря се опитах да развеселя Полин и Одри, но не успях. Когато отидох да пусна завесите, избухнах в неудържим смях: в прозореца виждах отражението на Даниълс, облечен като фермер от Кент. Най-после всички си легнахме. Лежах буден и се ослушвах. Полин изглеждаше много неспокойна: по дишането й разбрах, че не е заспала. Трябваше да рискувам. Слязох долу и вдигнах резето на задната врата. Върнах се обратно в леглото да чакам. След като мина, както изглежда, половината нощ, дочух шум от драскане и нечие тежко дишане. Той сякаш се катереше по водосточната тръба. Тогава разбрах, че ще свърши работата както трябва. Не можеше да си позволи да признае някаква моя „покана“ като например задната врата… Чух, че прозорецът на площадката се отваря, после тупване, щом той скочи на пода. Промъкнах се в стаята на момчетата и бързо пъхнах „мехурите“ под чаршафите. Виждах силуета му на вратата. „Намушках“ ги многократно. Ефектът бе поразителен. Полин се втурна, видя сабите и петната кръв, които се разрастваха, и се разпищя. Балоните с волската кръв свършиха хубава работа. Даниълс влезе, аз се скрих зад гардероба. Бруно се изправя срещу Изабела, като я обвинява в убийство на двамата му любими пажове. Той започва да произнася басово обвинителната си реч. Одри се опита да нахълта, но той я помете настрани, като извади от джоба си копринено шалче. Уви го бавно около врата на Изабела, дръпна здраво и напевно замълви:
Гасни, о, свещ: деянието сторих
и вярвам, тези къси епиграми —
те всички знаци в кръв ще потопят…
Трябва да кажа, че той доста се озори да надвика крясъците на момчетата. В този момент се измъкнах иззад гардероба и подхванах злорадия речетатив на Арачино към умиращата Изабела:
Сирено, пей: върху скалите адски
проклетата Галера да се пръсне.
Аз гроба му изрових в твоя скут.
Суши по женски мъжката му сила
и бълвочта прелюбодейска пий.
Мисля, че Даниълс разбра най-после какво бе задвижил.
„Маунт Плезант“, Ричмонд, 9 септември, 53 г.
Сега остава само финалът. Херцогът и монахът трябва да влязат и да надминат с излиянията си злорадствуващия Арачино от тази жалка, алегорична средновековна драма. Сутринта докарах с колата „труповете“ на момчетата на задната седалка, те непрекъснато кряскаха и се замерваха с разни неща. От време на време Полин изпада в истерия. Горката, много е изморена. Обясних й финалната сцена. Всичко ще се подреди много лесно. Предложих й да се обади на своя приятел доктор Сол, за да разбере дали е склонен да дойде. После се обадих на местната полиция, като им намекнах, че може би най-удобното място за тях ще бъде да се разположат на тавана. Ще трябва да подготвя за всекиго екземпляр с репликите. Местният викарий може да изпълнява ролята на монаха, въпреки че това ще разгневи Даниълс. Страхувам се, че в този късен час ще трябва да се оправяме както можем. Значи всичко е уговорено. Утре в десет.
Авторка на романи, драми и литературна критика. Родена в Скарбъроу, завършила Кралския колеж в Лондон. Творчеството й се отличава с женска проницателност и мекота, с внимателно докосване до лесноранимата човешка душа и до малките лични драми в сивия поток на дните. Неподправената искреност на писателката ведно с несъмнената й разказваческа дарба са основната причина за популярността на нейните произведения. Сред тях най-известни са „Господин и дами“, „Промяна към по-добро“, „Птицата на нощта“ (отличен с наградата „Уитбред“ за 1972 г.) и преведените у нас „Албатросът и други разкази“ (награда „Джон Левелин Рис“), „През пролетта на една година“ и „Аз съм господарят на замъка“ (награда „Съмърсет Моъм“). Последната й книга, излязла през 1982 г., е „Вълшебното ябълково дърво“.
В три без пет той се изкачи по стълбата в таванското помещение. Стъпваше предпазливо, сега винаги беше предпазлив, придвижваше се внимателно и никога не излизаше в лошо време без достатъчно топли дрехи. Защото в действителност не беше очаквал да преживее зимата; беше стар, беше боледувал една седмица и тогава отново го бе обзел страхът, че ще умре. Не го беше грижа за самия него, но какво щеше да стане с момчето? Сега вече се безпокоеше само за момчето, само то имаше значение. Ето защо се пазеше; беше преживял тази лоша зима, а сега бе март, наближаваха пролетта и лятото и можеше за известно време да престане да се тревожи. И все пак трябваше да се пази от злополуки, въпреки че се държеше сравнително здраво на краката си. Беше на седемдесет и една години. Знаеше колко лесно може да стъпи накриво на тясната стълба, да си счупи крака и да остане да лежи там, а през това време детето да чака с растяща тревога, оставено последно в училището. А когато не го безпокоеше страхът от собствената му смърт, тревожеха го мисли за някакво дълго боледуване или контузия, защото, ако го вземеха в болница, какво щеше да стане тогава с детето? Какво щеше да стане?
Но сега беше почти три часът, време за тръгване, любимият му час на деня, и той се покатери на ръце и колене в сумрачния хладен таван и затършува из ябълките, като вдигаше ту една, ту друга към лъча светлина, прокрадващ се през гредите на покрива, за да намери идеалния плод, зрял и гладък.
Таванът миришеше приятно на ябълки и круши, оставени там през миналата есен. Над главата си чуваше драскането на лястовиците, гнездящи под стрехите, и сърцето му се изпълни с радост от приятното усещане, че е почти април, почти пролет.
Слезе внимателно по стълбата с избраната ябълка в ръка. Необходими му бяха двайсет минути, за да стигне пеша до училището, но той обичаше да бъде там по-рано заради удоволствието да наблюдава и да чака отвън пред вратата.
Небето беше прозрачно синьо и грееше слънце, но бе много студено; въздухът миришеше на зима. Допреди две седмици бе имало сняг и той и детето изминаваха с мъка пътя до училище и обратно всяка сутрин и следобед по заскрежените пътеки през блатата; потокът, който се виеше покрай тях, беше замръзнал, тръстиките бяха твърди и бели като саби.
Бавно и постепенно снегът се бе стопил. Днес въздухът тънко и остро щипеше ноздрите му. Нищо не помръдваше. Изкачвайки се по тревистия насип към горния път, той погледна широко разлялата се река, блеснала като плоско метално блюдо на лъчите на зимното слънце, застинала като небето. Всичко беше бледо, бяло и сребристо; една чайка се рееше бавно във въздуха, коремът и долната страна на крилата й сиви като морски камъчета. Не се чуваше никакъв звук освен внезапния крясък на потайника, който бързо се издигаше и се спускаше надолу, и собствените му стъпки по пътеката, шумоленето на тревните туфи в краката му.
Не беше очаквал, че ще преживее зимата.
В ръката си почувствува ябълката, твърда и приятна; момчето трябваше да яде плодове, и то всеки ден, той не забравяше това; а също и мляко, и яйца, които вземаха от фермата на Молдрън, на една миля от тях. То трябваше да расте, трябваше да стане съвършено.
Говедата на Молдрън бяха на зеленото си островче сред блатата, заобиколено сякаш от крепостен ров със стоманеносива вода; той ги извеждаше от фермата по една тясна пътека през тресавището. Гледани от такава далечина, те приличаха на играчки или на картинки от книжка, стояха неподвижно като изрязани силуети в бяло и черно. Момчето все още се боеше понякога да минава покрай острова с кравите, стискаше ръката на стареца и лицето му придобиваше напрегнато изражение.
— Те не могат да те стигнат, не виждаш ли? Кравите не влизат във вода. И не се интересуват от теб.
— Знам.
Знаеше, но пак се плашеше. Макар че неотдавна бе ходило до самата вода, за да гледа животните отвъд нея, и дори бе придружавало Молдрън до вратичката на доилнята, бе се покатервало на нея, за да ги наблюдава отгоре, бе вдъхвало тежката кисела миризма на крави и чувало плясъка на изпражненията им върху каменния под. Тогава не се страхуваше. Кравите имаха големи кокалести хълбоци и празни погледи.
— Пипни една — бе казал Молдрън.
Момчето бе влязло и застанало доста назад, беше се навело с протегната ръка, за да докосне грапавата кожа, а кравата бе трепнала при лекия допир на ръката му като от някакво убождане, като от ухапване на муха. Страхуваше се от кравите, но все по-малко. Толкова много неща се променяха, то растеше, беше на седем години.
Понякога старецът се будеше нощем и се потеше от страх, че може да умре, преди момчето да е пораснало, и се молеше да живее още десет години, само десет, докато момчето започне да се грижи за себе си. Някои дни това изглеждаше възможно, изглеждаше наистина съвсем вероятно, някои дни се чувствуваше млад, изобщо не чувствуваше възрастта си, ръцете му бяха силни и можеше да цепи дърва и да вдига кофи, беше замаян от чувството, че е млад. Нямаше възраст. Беше на седемдесет и една години. Висок, кокалест мъж с гъста бяла коса и без излишък от плът. Когато се къпеше, виждаше всяко ребро, всяка става на слабото си тяло, извиваше ръка и наблюдаваше трептенето на мускулите под кожата.
При завоя на пътечката слънцето докосна повърхността на водата от дясната му страна, така че за миг тя проблесна и го заслепи, а после чу познатия слаб и писклив стон на вятъра, духащ откъм устието на реката, повече от миля далеч. Тръстиките прошумоляха сухо като пръчки. Той вдигна яката на палтото си. Но щастието звънтеше в душата му, беше щастлив от това, че е тук, че върви по тази пътечка с ябълката в джоба си, че ще чака и наблюдава и че после ще тръгне обратно по същия път с момчето и това, от което се боеше, няма да се случи.
Назад все още се виждаха силуетите на кравите, а долу, в застиналата между тръстиките вода, забеляза лебед с извита шия, главата му, потопена под тъмната блестяща повърхност — също напълно неподвижен. Спря за миг, загледан в него и заслушан в слабия шум на вятъра, а после се обърна и обгърна с поглед цялата бледа картина от блата, вода и небе, простиращи се на мили околовръст чак до мястото, където започваха дърветата, зад които беше къщичката, а после далеч напред, дотам, където пясъкът се издаваше като език от устието на реката.
Беше удивен, че все още е жив и се движи, дребен като насекомо, през това огромно, светло, студено пространство, удивен, че има своето място в него, както кравите на Молдрън и неподвижният лебед.
Изведнъж почувствува студения вятър в лицето си. Беше три и четвърт. Той остави пътеката и тръгна през неравното изорано поле към портата, която излизаше на междуселския път, и оттам оставаше още една миля до селото, до училището.
Понякога идваше тук не само сутрин и после отново следобед, но и по друго време, когато внезапно го обземаше безпокойство и желание да види детето, да се увери, че все още е там, че е живо. Тогава зарязваше каквото правеше в момента и тръгваше почти тичешком, препъваше се запъхтян, докато стигне оградата и затворената черна порта. Ако останеше да чака достатъчно дълго, ако беше междучасие или време за обяд, виждаше как децата се втурват вкупом като буен поток през боядисаните в зелено врати на училището и се взираше отчаяно, докато го види, ръцете му, стиснали железата на оградата, се отпускаха, сърцето му преставаше да бие така лудо. В такива случаи момчето винаги идваше право при него, изтичваше по асфалта, смееше се, приказваше и се притискаше към железата на оградата от вътрешната страна.
— Здравей.
— Как си, добре ли си?
— Какво ми носиш? Има ли нещо?
Макар да знаеше, че няма да има нищо, не очакваше нищо, знаеше, че едва на връщане получава вечния плод — ябълка, круша, а понякога, през лятото, череши или праскова.
— Просто минавах през селото.
— На пазар ли беше?
— Да. Само минах да видя…
— Имахме четене. За десерт имахме пудинг.
— Хубаво. Трябва да ядеш. Винаги да си изяждаш обяда.
— Време ли е да се връщаме вкъщи?
— Не още.
— Ще бъдеш тук, нали? Нали няма да забравиш да се върнеш?
— Забравял ли съм някога?
После оправяше сакото си или преместваше мрежата от едната си ръка в другата и казваше:
— Хайде сега се връщай, отивай при другите, играй си с тях — защото знаеше, че така е правилно, че не трябва да държи детето застанало тук, не трябва да го кара да се откроява от останалите. Само заради себе си беше дошъл, разяждан от собственото си безпокойство и страх.
— Връщай се сега при приятелите си.
— Ще бъдеш тук, нали?
— Ще бъда.
Той се обръщаше, и двамата се обръщаха, защото бяха отделни личности, всеки със свой път, със свой живот. Той се обръщаше и вървеше по алеята, докато игрището останеше далеч назад, като не си позволяваше да погледне нататък, понякога отиваше да купи нещо от магазина и отново се успокояваше, вече не се притесняваше. С бавни крачки се връщаше вкъщи.
Нямаше нищо против да извървява целия този път дори и в най-лошото време. Нямаше нищо против каквото и да било в този живот, който си беше избрал, който го поглъщаше изцяло, чиито подробности бяха толкова важни. Той бе престанал да мисли за миналото. Някъде беше чел, че старците имат само спомени, и се чудеше на това, защото нямаше никакви или по-точно те не го интересуваха — бяха като стари писма, които не си беше направил труда да запази. Той имаше само настоящето — къщичката, земята около нея и детето, за което да се грижи. И трябваше да пази здравето си, да живее, още не биваше да умира. Това беше всичко.
Но той не си позволяваше да ходи често в училището просто така, не когато трябва, налагаше си да остане и да надмогне безпокойството си за детето посредством някаква физическа работа — ще тупа черти и ще сади зеленчуци в градината, ще подрязва дърветата, ще бере плодове или пък ще отиде да види Молдрън във фермата му, ще купи едно пиле и ще изчака, докато стрелките на часовника достигнат бавно три часа; тогава той можеше да тръгне, вече имаше защо, можеше да си позволи удоволствието да пристигне там малко по-рано и да чака появяването на момчето до външната врата, която сега беше отворена.
— Какво имам за днес?
— Познай.
— Не е трудно. Круша.
— Не позна! — Той отвори ръка и показа ябълката.
— Добре. Най-много обичам ябълки.
— Знам. Днес отидох да видя дърветата в дъното. Тази година няма да има толкова много плод. Но все пак трябва да изчакаме да цъфнат, за да сме сигурни.
— Миналата година имаше стотици ябълки. Хиляди — Когато стигнаха дъното на алеята, то хвана стареца за ръка. Кой знае защо, винаги изчакваше да стигнат дотам, до офиката, преди да стори това.
— Имаше милиони ябълки.
— Хайде, хайде.
— Е, във всеки случай много бяха.
— Затова тази година няма да има толкова много. Не може да имаме две такива реколти една след друга.
— Защо?
— Дърветата се изтощават, като раждат толкова плод. Трябва да си почиват.
— А ще имаме ли вместо това много круши?
— Може би. Какво правихте в училище?
— Много неща.
— Чете ли добре? Това е най-важното — да не изоставаш с четенето.
Той сам без започнало да обучава детето, беше му купил буквар и книжки с цветни картинки от селото и когато ги свършиха, бе изрязвал сам картинки от списания и бе писал до тях текст с големи ясни букви върху разчертани листове хартия. Когато момчето тръгна на училище, то знаеше повече от всички останали, беше „много отворено“, както казваха, макар че същевременно го оглеждаха от глава до пети, понеже беше дребно за възрастта си.
Безпокоеше се, че детето е все още нисичко, наблюдаваше внимателно другите, когато излизаха през вратата, а те всички бяха по-високи, по-набити и с по-силни крайници. Лицето на неговото момче бе като на възрастен.
И старецът още повече се стараеше да набавя пресни яйца и сирене, мляко и плодове, наблюдаваше детето, докато се храни. А то се хранеше.
— За обяд имахме зеле с месо.
— Изяде ли си го?
— Поисках си допълнително. После имахме кекс за десерт. Кекс с крем. Не го обичам.
— Остави ли го?
— О, не. Но просто не ми харесва.
Сега, когато стигнаха блатата, водата и небето бяха дори още по-бледи и тръстиките край потока бяха избелели като дърва, престояли с години на слънце. Вятърът се бе усилил, шибаше краката им изотзад.
— Ето го лебеда.
— Някъде тук имат гнездо.
— Виждал ли си го?
— Те не ти дават да го видиш. Излизат от него, ако някой се приближи.
— Нарисувах един лебед.
— Днес ли?
— Не, веднъж. Не стана много хубав.
— Ако нещо не стане добре, трябва да го направиш отново.
— Защо?
— Втория път ще го направиш по-добре.
— Няма да мога да рисувам по-добре.
Каза го много решително, както често правеше напоследък, като човек, който познава себе си и държи на истината, така че старецът замълча в знак на уважение.
— Сече му пипето — казваше жената на Молдрън. — Умник.
Но старецът не искаше да го разглезват или да го хвалят току-така.
— Има още много да учи. Още е дете.
— И така да е, ще се справи. Сече му пипето.
А дали не се дължеше само на думите, които използуваше, на сериозното изражение на лицето му, придобито от толкова много четене и от всичките тези години, прекарани само със стареца? А ако наистина беше толкова схватливо, както казваха, толкова отворено, щеше ли да има много полза от това?
Той се тревожеше, искаше му се детето лесно да си намери мястото в живота, стараеше се да не го закриля от всичко, караше го само да ходи във фермата при Молдрън и да пресича мочурището на Харпър, за да играе с децата на пазача на дивеч, заръчваше му винаги да е заедно с другите деца на игрището в училище, да прави каквото правят и те. Защото най-много го плашеше удоволствието им, че са заедно и от затворения живот, който водеха, тъй като в действителност не се нуждаеха от никого и всеки от тях би бил напълно щастлив дори и ако не се отделяше от къщата; говореха за всичко или за нищо, детето четеше и внимателно си правеше списъци на имената на птици и нощни пеперуди, строеше сложни конструкции, къщи, замъци и палати от стари кибритени кутии, помагаше в градината, имаше си свой ъгъл долу до навеса, където отглеждаше каквото си поиска. Така беше от самото начало, от деня, в който старецът го беше довел тук на деветмесечна възраст, беше го поставил на пода и научил да пълзи — така бе започнал съвместният им живот. Никой друг не го беше искал. Никой друг нямаше да се грижи така.
Навремето хората бяха настроени скептично, шушукаха си из селото, не одобряваха.
— Детето има нужда от жена. Не бива така. Има нужда от някой, който разбира — беше казала жената на Молдрън. Но сега дори тя признаваше, че това не е вярно, така че пред непознати би ги защитавала по-ожесточено от всеки друг.
— Чудесно момче е. Какво му е? Погледнете го, само го погледнете! Знае ли човек кое ще се окаже най-добро за него? Никой не знае.
Докато стигнат до пътеката, която минаваше между храстите прещип и надолу между елите, стана студено като в януарска нощ. Внесоха повече дърва за огъня и вечеряха препечен хляб с последните остатъци от дренковото сладко, придружени от няколко канчета горещо мляко.
— Също като през зимата е. Само че не е толкова тъмно. Обичам зимата.
Но сега беше средата на март, чаплата и кюконецът мътеха в блатата, чучулигите се рееха с песен в смълчаното пространство. Беше почти пролет.
И така продължи, както винаги, до втори април. Това се случи тогава, в деня след разходката им до Дърноу, когато бяха видели синьото рибарче.
Още от ранни зори бе почувствувал безпокойство и макар че не можеше да открие причината за страха си, той просто си беше там, като студен и твърд камък в корема му; откакто стана, не можеше да си намери място из къщата.
Времето се беше променило. Беше топло и лепкаво влажно с надвиснали сивокафяви облаци и лека мъгла над блатата. Той почувствува нужда да излезе, да ходи и да ходи; в къщичката беше тъмно и странно тихо. Когато слезе надолу към плодните дръвчета в дъното на градината, забеляза как първите пъпки започват да позеленяват, но тревата беше напоена с роса като с пот, тежкият въздух леко миришеше на нещо гнило и сладко.
Потеглиха в ранния следобед. Момчето не питаше, то винаги се радваше да отиде където и да е, но когато старецът го караше да избере по кой път да тръгнат, упътваше се без колебание, на няколко крачки пред него, в обратна посока на селото по пътя на изток, който водеше през почти три мили блата до морето. Те следваха брега на реката; водата течеше бавно, под повърхността й се люлееха тъмнозелени водорасли. Детето се наведе и предпазливо потопи ръка във водата, разкъсвайки лъскавата й повърхност, но когато пръстите му докоснаха меките къдрави краища на растенията, я измъкна обратно.
— Лѝгави са.
— Да. Тук са извън течението. Няма прясна вода.
— Дали има риба?
— Може и да има. Но не толкова много.
— Не ми харесва. — Но известно време продължи да се взира между тръстиките в камъчетата, които едва се виждаха на дъното.
„Задава въпроси — казваха хората. — Интересува се. Умен е, буден. Да, именно буден. Вечно от нещо се интересува.“
Макар че понякога не казваше нищо и малкото му хем старо, хем младо личице се смръщваше в мисли, а друг път гледаше и слушаше внимателно, но не питаше нищо.
Като продължиха нататък, въздухът около тях сякаш се сгъсти, сякаш стана по-трудно да се диша и не можеха ясно да различат къде блатата и мъглата се сливат в едно с небето. Тук-там потокът образуваше малки кални вирчета и подмоли и водата в тях беше почервеняла от ръждата, сипеща се от някоя консервена кутия или метален кафез, захвърлени там от години, а петната по повърхността й приличаха на стари петна от кръв. Цели рояци комари се виеха над водата.
— Ще продължим ли до плажа?
— Може.
— Може там да намерим нещо.
Често търсеха сред камъчетата парченца жълт или черен кехлибар, стари катарами и копчета, загладени от морето монети, изхвърлени на брега от приливите и отливите: детето имаше цяла колекция в една картонена кутия в стаята си.
— Човек може да умре тук. Може да се удавиш във водата и никога, никога да не те намерят.
— Такива неща не се приказват. Какво си се разтревожил за това?
— Но може, нали може?
Вървяха един зад друг, момчето отпред. От всички скришни гнезда в тръстиките се носеха птичи гласове, цвъртеж, шепот или внезапни писъци на предупреждение или тревога. Отново и отново прозвуча високият тъжен зов на дъждосвиреца, а после внезапно спря. Момчето изсвири като него.
— Ще разбере ли, че съм аз? Ще отговори ли?
То изсвири отново. Зачакаха. Нищо. По лицето му премина сянка на разочарование.
— Не можеш да заблудиш птиците.
— Можеш да накараш коса да ти отговори. Не е трудно.
— Не е същото.
— Защо да не е?
— Косът е питомна птица, градинска птица.
— Не може ли и дъждосвирецът да дойде в градината?
— Не.
— Защо?
— Той обича по-усамотени места. И все из тях се върти.
Те продължиха и тогава, в плътната тишина, която ги обгръщаше, се чу плясъкът на крила, все по-близо и по-близо, сякаш две тънки летви се удряха бавно една в друга. Един лебед, огромен като орел, се изви над главите им толкова ниско, че детето погледна за миг нагоре, ужасено от размерите и близостта на птицата, и затаи дъх.
— Лебедите нападат хора, лебедите могат да ти счупят ръката, ако те блъснат, ако започнат да те удрят е крилата си. Нали? — каза то припряно.
— Те не ти обръщат внимание. Хайде остави ги на мира.
— Но иначе могат, нали?
— Могат, да. — Той наблюдаваше как голямата сивобяла птица се отдалечава тромаво към морето.
Сто ярда по-нататък при кръстопътя сред блатата бяха развалините на една мелница, почерняла от пожара преди години, полуразрушена, с едно откъснато крило. В сводестото преддверие беше тъмно и влажно, стените бяха покрити с жълтеникав мъх, а вдлъбнатините по пода бяха изпълнени с кална, възсолена вода.
В средата на лятото през горещите, прозрачно ясни дни бяха минали оттук на път за плажа, с мрежа, пълна с храна за обяд, и тогава мелницата им се стори като светилище, хладно и спокойно, и момчето влезе вътре, извика тихо и се вслуша в ехото от собствения си глас, което отекваше леко покрай стените.
Сега то се закова насред път.
— Не искам да ходя там.
— Нали отиваме на брега.
— Не искам да минавам покрай това.
— Мелницата ли?
— Има плъхове.
— Ами.
— И разни летящи неща. Черни и висят с главата надолу.
— Прилепите ли? Че защо ще се страхуваш от прилепи? Виждал си ги, бил си в хамбара на Молдрън. Те не са опасни.
— Искам да се върна.
— Може да не влизаш в мелницата. Кой казва, че трябва да влезеш? Отиваме към морето.
— Искам да се върна веднага.
Не му се случваше често да бъде уплашено. Но застанал там, сред смълчаните мочурища, старецът отново почувствува тревога, страх, че нещо ще се случи, и то тук, където нищо не помръдваше, където птиците се криеха и току надаваха странни писъци, където разни неща се таяха под неподвижната вода и въздухът го притискаше и караше потта да се стича надолу по гърба му. Ще им се случи нещо, нещо ще им се случи…
Но какво би могло да им се случи?
И тогава недалеч напред (и двамата го забелязаха в един и същи миг) се появи мъж с пушка през рамо, висок, черен и зловещ като гарван на фона на сивия хоризонт, и едновременно с това видяха как две диви патици се вдигнаха с внезапна паника от гнездата си в тръстиката, чуха изстрелите, три изстрела, които изтрещяха, и ехото им се понесе на мили наоколо, а въздухът продължи да вибрира от вълните на ужасния звук.
Патиците паднаха веднага; улучени в полет, те се наклониха, после се преобърнаха и полетяха като олово надолу, а тревата и тръстиките се заизвиваха, когато кучето се втурна с протегната напред муцуна, за да ги донесе.
— Искам да се връщам, искам да се връщам.
Без да продума, старецът го хвана за ръка и те се обърнаха и закрачиха уплашени, че и те също ще бъдат проследени и повалени, без да ги е грижа, че се задъхват и лепнат от пот, изпълнени единствено с желанието да се махнат, да стигнат до прикритието на дърветата и пътеката, да се приберат у дома.
Никога повече не споменаха за това или за чувството, което и двамата бяха изпитали, когато прекосяваха блатата; детето не повдигна въпрос за човека с пушката или пък за патиците, които бяха живи и летяха, а после така внезапно паднаха мъртви. През цялата вечер старецът го наблюдаваше как лепи картинки в една книжка, как къса листа от лапад, за да нахрани заека, търсеше белези на неизживян страх. Но то беше само по-мълчаливо от обикновено, лицето му позатворено; беше потънало в собствените си мисли.
През нощта той се събуди, стана и отиде да види момчето, защото се боеше, че може да е сънувало кошмари и да се е събудило, но чу само дишането му в тъмнината; легна си и остана да лежи съвсем неподвижно, дълъг и изопнат в леглото.
Представяше си бъдещето и мозъкът му се изпълваше с картини на всевъзможни ужаси, които можеха да се случат, нещата, които можеха да причинят болка и мъка на детето и от които той нямаше да може да го спаси, както и днес не можа да го предпази от гледката на убитите в полет патици. Беше отчаян. Едва на следващото утро се поуспокои, когато отново се сети, че въпреки всичко е преживял зимата и сега пред тях имаше само светлина, топлина и зеленина.
Все пак му се струваше, че нещо ще им се случи, ще наруши спокойствието им. Но повече от седмица нищо не се случи, страховете му се уталожиха и тогава вече пукна пролет, големи млечнобели съцветия сведоха надолу клоните на ябълката и крушата, тревата в градината порасна до коленете на момчето, слънцето грееше ли, грееше в блатата, водата в реката стана тюркоазена, а в потоците прозрачна като стъкло; задуха топъл вятър с лек аромат на сол и земя. Всеки ден на път за училище и обратно виждаха повече чучулиги, трепкащи във въздуха високо над главите им, отколкото когато и да било друг път, а близо до храстите прещип момчето намери хралупа на зайчета. Горе на тавана лястовичетата се излюпиха, а глухарчетата и лютичетата проблясваха като злато в тревата край пътеките.
В петък Молдрън даде на детето едно котенце от фермата и то го занесе вкъщи, сгушено под палтото му. Беше черно-бяло като кравите на Молдрън. А на следващия ден, краят на първата седмица от пролетта, пристигна Блейдън, бащата на детето.
Старецът седеше отвън до вратата и наблюдаваше как един мишелов се върти над елховата горичка, когато чу стъпки. Помисли, че идва Молдрън да донесе яйца или някое пиле — Молдрън обикновено идваше някоя вечер през седмицата, след като момчето си бе легнало, и те изпиваха по чаша бира и бъбреха половин час. Фермерът беше непринуден човек, ненатраплив. Все още се обръщаха официално един към друг — „мистър Боури“, „мистър Молдрън“.
Мишеловът блуждаеше насам-натам във въздушния отрязък, който си беше избрал, и търсеше плячка.
Когато старецът отново погледна надолу, онзи беше там, застанал насред пътеката. Носеше брезентова войнишка торба.
Сега вече разбра защо се беше чувствувал неспокоен; бе очаквал да се случи това или нещо подобно, макар че с пукването на пролетта и разцъфването на дърветата бе потулвал все по-надълбоко страховете си. Като гледаше Блейдън, не чувствуваше омраза, само безкрайна умора, сякаш бе болен.
Нито за миг не се усъмни, че е той, а би трябвало да се изненада много, защото, ако някой го беше запитал, щеше да му каже, че положително никога повече няма да види бащата на детето. Но ето че сега когато другият беше тук, това не му се виждаше странно, а по-скоро някак си неизбежно. Нещата неизбежно се променяха. Не можеше всичко да бъде вечно едно и също. Щастието не е вечно.
— Ще останеш ли?
Блейдън бавно се приближи, поколеба се, после остави войнишката торба в краката си. Изглеждаше доста застарял.
— Не знам дали ще е удобно.
— Място има. Място винаги ще се намери.
Главата на стареца изведнъж забуча от смущение, помисли, че трябва да предложи нещо за пиене или стол, трябва да оправи леглото, да задава въпроси, на които не иска да знае отговорите, да каже нещо за детето.
Детето.
— Дошъл си да го вземеш…
Блейдън седна на другия стол до масата. Момчето приличаше на него, имаше същото тясно чело и брадичка, същия извит нос. Само устата беше различна, макар че това вероятно се дължеше просто на факта, че то бе още малко и неоформено.
— Дошъл си да го вземеш със себе си.
— Къде? — вдигна поглед той. — Къде мога да го заведа?
Но ние не те искаме тук, помисли старецът, не искаме никого; и той почувствува неканеното присъствие на по-младия мъж с широки длани и дълги крака, изпружени под масата, като грубо нарушение на грижливо устроения им живот; той беше чужденец. Ние не те искаме тук.
Но какво право имаше да каже това? Не го каза. Стоеше безпомощно и объркано, не знаеше какво ще последва, главата му гореше. Чувствуваше се стар.
Накрая успя да каже:
— Сигурно не си ял?
Блейдън го гледаше втренчено.
— Не искаш ли да знаеш откъде идвам?
— Не.
— Не?
— Имам задушено. Малко задушено ще ти дойде добре.
— Той къде е?
— Спи. Къде другаде? Аз се грижа за него, знам си работата. Минава осем и половина, нали? Какво може да прави в осем и половина, освен да спи?
Чу как повишава тон, как говори все по-бързо, как се защитава, защитава тях двамата; можеше да покаже на този баща или на който и да било друг човек как се е грижил за детето. Щеше му се да каже: „Ами ти? Ти къде беше? Какво си направил за него?“ Но го беше страх, защото не знаеше какви права има Блейдън, макар че никога не беше идвал, никога не се беше интересувал.
— Мислех, че си умрял.
— Така ли мислеше?
— А какво друго да мисля? Не знаех нищо. Нищо не бях чул.
— Не.
С крайчеца на окото си старецът видя как мишеловът внезапно се спусна право надолу като камък върху някакво животинче в шубрака. Небето имаше цвят на черница, а орловото нокътче миришеше подкупващо сладко.
— Не съм умрял.
Старецът забеляза, че Блейдън изглежда уморен и мръсен, ноктите му бяха изпочупени, не беше бръснат, а вълната около вратната извивка на синия му пуловер се нищеше. Какво щеше да каже на детето сега, след като го бе възпитавал да бъде чисто, спретнато и внимателно, беше носил дрехите му да ги кърпи една жена от селото, сам винаги бе подстригвал и мил косата му. Какво да му каже за този мъж?
— Има гореща вода. Ще взема чаршафите да ти приготвя леглото. Най-добре иди сега, преди да съм сипал яденето. Измий се.
Той влезе в къщата, взе една халба и бутилка бира, изля я и се поуспокои малко благодарение на необходимостта да се организира, благодарение на простото физическо усилие.
Когато изнесе бирата, Блейдън все още седеше облегнат на стария стол. Под очите му имаше тъмни кръгове.
— Най-добре я вземи горе. Старецът подаде бирата.
Вече почти се беше стъмнило. След дълга пауза Блейдън се пресегна, взе халбата и пи, пресуши я с четири-пет големи глътки, после бавно се изправи, сякаш всичките му мускули се бяха схванали, взе войнишката торба и тръгна към къщата.
Докато подреди масата и сервира храната, старецът се разтрепера. Опита се да забрави единствената мисъл, която го занимаваше — че Блейдън е дошъл да отведе детето.
Той извика и като не чу отговор, се изкачи по стълбите. Блейдън се бе проснал по корем върху неоправеното легло, тежък и неподвижен в съня си.
Той спеше, а старецът се притесняваше какво ще стане сутринта. Беше събота, нямаше училище да отвлече вниманието на детето, то щеше да се събуди, да слезе долу и да види Блейдън.
В началото му бе казал — майка ти умря, баща ти си отиде. И това беше истина. Но се съмняваше, че детето си спомня; само веднъж го бе питало, и то преди повече от две години.
На двамата им беше добре заедно, нямаха нужда от никого.
Той седна на кухненския стол в тъмнината, заобиколен от невидимата растителност и аромата на орловото нокътче, и се опита да си представи какво щеше да каже: „Това е баща ти. Другите деца имат бащи. Това е баща ти. Той се върна и ще остане с нас тук. За известно време, а може и само за няколко дни. Казва се Гилбърт Блейдън. Ще му казваш ли «татко», ще му казваш ли… Това е…“
Мисълта му се прекъсна, сблъскала се с канарата, изпречила се пред нея, и той просто продължи да седи навън, с безпомощно отпуснати ръце върху масата, без да мисли за нищо, а задушеното изстиваше и лоясваше в белите чинии в кухнята и малкото котенце от фермата на Молдрън спеше свито на кравай върху една стара зелена жилетка. Котето, детето, бащата на детето — всички спяха. От горичката се носеше гърленият вик на козодоя.
— Сигурно си готов за закуска. Снощи не си изяде яденето.
— Заспах.
— Сигурно си гладен. — Стоеше с гръб към Блейдън. Беше се улисал с тигана и чиниите край печката. От какво ли беше толкова изморен, та да спи цяла нощ облечен върху завивките! Но не искаше да знае не искаше да задава въпроси.
Задната врата беше отворена; виждаше се пътечката, която водеше между зеленчуковите лехи, коловете на фасула и френското грозде до гъсталака. Блейдън застана на прага.
— Две яйца ли да ти сложа?
— Ако…
— Имаме много.
Искаше да отклони вниманието му, да му говори, трябваше да подготви почвата. Детето беше някъде там, в дъното на градината.
— Имахме тежка зима.
— Така ли?
— Сняг до колене през целия януари и целия февруари. Трябваше да си прокарваме път с лопата. А после всичко замръзна — дори блатата, ледът беше дебел цяла педя. Никога не бях виждал подобно нещо.
Но сега беше пролет, сега навън бе ярката, великолепна зеленина на млада трева и млади листа, сега слънцето грееше.
Той започна да подрежда вилици и ножове върху кухненската маса. Ще трябва да го направи, ще трябва да извика вече детето, да ги срещне. Какво щеше да каже? Сърцето му се сви, а после изведнъж заби лудо в слабия костен кафез на гърдите му.
Дрехите на Блейдън бяха смачкани. И не бяха чисти. Беше ли се измил? Старецът се опита да зърне ръцете му.
— Ще ми се да се хвана на работа — каза Блейдън.
Старецът го наблюдаваше.
— Ще ми се да потърся работа.
— Тук ли?
— Тук някъде. Има ли работа?
— Може би. Не съм имал причини да търся. Може би.
— Ако остана, ще трябва да работя.
— Да.
— Това ще е от полза, така да се каже.
— Имаш право да постъпваш както намериш за добре. Сам ще си решиш.
— Ще си плащам.
— Ако е за детето, не се безпокой. То е добре, осигурено е. Няма нужда да печелиш пари заради него.
— И все пак…
След миг Блейдън се приближи и седна на масата.
Той е млад, силен и здрав, помисли старецът, дошъл е да остане тук, има право, той е бащата. Той е…
Но не искаше Блейдън в техния живот, не искаше ръцете, отпуснати върху кухненската маса, и големите крака под нея.
— Можеш да опиташ във фермата — каза той, — фермата на Молдрън. — Може да се намери нещо. Опитай.
— Във фермата на Молдрън ли?
— Няма да е нещо особено. Общ работник.
— Не съм придирчив.
Старецът сипа яйца с пържен хляб и бекон в чиниите, наля чай, напълни захарницата. След това нямаше какво повече да прави, трябваше да повика детето.
Но в края на краищата не стана това, от което се бе страхувал.
То влезе.
— Измий си ръцете!
Но то беше вече на път към умивалника, беше възпитано толкова грижливо, че това не беше заповед, а просто една стереотипна фраза между тях, изречена по навик и за успокоение.
— Измий си ръцете.
— Дойдох да погостувам — каза внезапно Блейдън — за известно време. Пристигнах снощи.
Детето се поспря насред кухнята, поглеждаше ту единия, ту другия, опитваше се да разбере внезапната промяна в реда на нещата.
— За една-две седмици — каза старецът. — Ела да ядеш.
Детето седна на стола.
— Как се казваш?
— Гилбърт Блейдън.
— Как да те наричам?
— Както искаш.
— Тогава Гилбърт.
— Добре.
След това започнаха да се хранят; старецът дъвчеше хляба си много бавно, обзет за момент от облекчение.
Молдрън го взе във фермата като общ работник и тогава с окончателното настъпване на пролетта животът им потече по новому. Блейдън ставаше, закусваше с тях и излизаше; оставаше четвърт час, в който старецът можеше да бъде насаме с детето, преди да тръгнат за училището по пътя през блатата, а следобед имаше дори и повече. Блейдън се връщаше понякога чак след шест.
В почивните дни отиваше някъде сам, но от време на време водеше детето на разходка; видяха гнездото на чаплата и лебедчетата, а веднъж дори сокол-скитник, летящ над устието на реката. Двамата се чувствуваха добре заедно.
Останал сам, старецът се мъчеше да си представи какво могат да си кажат един на друг, ходеше обезумял из къщата и едва не плачеше от тревога и страх. Те идваха по пътеката, а детето седеше върху раменете на Блейдън и се смееше, смееше.
— Казал си му.
Блейдън се обърна изненадан и изпрати детето да си върви.
— Нищо не съм казал.
Старецът му повярва. Но все още го беше страх за бъдещето, за края.
Дните станаха по-дълги. Отминаха Великден и училищната ваканция, най-щастливият период за стареца, защото имаше толкова много време да бъде насаме с детето, а после дойде май и в ранните утрини над цъфналите дървета започна да се появява лека мъгла.
— Добър работник е — каза Молдрън, когато дойде една вечер да донесе яйца и завари стареца сам. — Доволен съм, че го взех.
— Да.
— Сигурно ти помага.
— Плаща си.
— Не. Имах предвид в работата. Спестява ти грижи и труд и тям подобни.
Какво знаеше Молдрън? Той просто гледаше стареца, лицето му — открито и приятелско, и отпиваше от бутилката бира.
Старецът помисли над това и осъзна, че е вярно. Беше свикнал с присъствието на Блейдън; да пренася тежките неща и да заключва за през нощта, да чисти тавана и подрязва клони и къпини, надвиснали откъм храсталака. Бе се вмъкнал в живота им и се бе установил в него. Когато си помислеше за бъдещето без Блейдън, го обземаше безпокойство. Защото лятото бе винаги кратко, после галоп през есента и отново настъпваше зима. Отново сняг, лед и студ и бръснещ североизточен вятър откъм блатата. Сега, когато бе стар, той се боеше от всичко това. Миналата зима се разболя веднъж, и то за кратко. Тази зима беше с една година по-стар, всичко можеше да стане. Мислеше си за утрините, когато трябваше да води детето на училище, преди още да се е съмнало, мислеше колко са слаби мускулите му, колко са крехки костите му, гледаше в огледалото слабите си сълзящи очи.
Беше започнал да разчита, че Блейдън ще е тук и ще помага, ще носи дърва и въглища, ще чупи леда в кофите, ще бъде един вид осигуровка срещу собственото му евентуално заболяване, възможна смърт.
Макар че сега бе още началото на лятото и той гледаше как Блейдън кове на момчето кафез за зайчета, как сръчно зачуква пироните, реже с трион дъските и ловко размотава телта. Чу как двамата изведнъж избухнаха в смях. Точно от това имаше нужда детето в края на краищата, не от жена в къщата, а от мъж, от силата и ловкостта на един мъж, който не е стар, не се страхува, не казва „Измий си ръцете“, „Изпий си всичкото мляко“, „Внимавай“.
Котенцето порасна и започна да се върти на слънце в бързи, лудешки кръгове.
— Добър работник е — казваше Молдрън.
След време старецът доби навика да си подремва навън след вечеря, докато Блейдън миеше чиниите и изпразваше кофите за смет, а после, когато детето си легнеше, взимаше ножиците, за да подреже живия плет или тревните лехи.
Но всичко, което се отнасяше до детето — събуждане, закуска, отиване и връщане от училище, поддържането на дрехите, яденето, пиенето, лягането, — за всичко това се грижеше старецът. Блейдън не се бъркаше, като че ли не забелязваше какво се прави. Неговата роля в живота на детето беше съвсем различна.
През юни и началото на юли беше необичайно топло. Комарите бръмчаха монотонно, зареяни в пухкави сиви облачета под дърветата и над водата в блатата. Слънцето грееше тежко, ярко и неподвижно, светлината си правеше фокуси, така че устието на реката изглеждаше ту много близо, ту много далеч. Кравите на Молдрън отмятаха глави, за да прогонят мухите, които се лепяха по гурелите под големите им очи.
Към средата на лятото той започна все повече и повече да разчита на Блейдън, оставяше на него все повече работа, защото я вършеше с желание и беше силен, а и защото старецът лесно се поддаде на изкушението да си почива на слънце. Той все още продължаваше да готви, но оставяше Блейдън да пазарува и детето често отиваше с него.
То растеше, крайниците му се наливаха, кожата му стана червеникавокафява. Загуби и последните остатъци от бялорозовия бебешки цвят. Беше приело безмълвно присъствието на Блейдън и бе напълно свикнало с него, макар че не проявяваше по-малко обич към стареца, който продължаваше всекидневно да се грижи за него. Но не бе вече тъй нервно и колебливо, стана по-самоуверено, говореше с небрежно решителен тон, усвоен до голяма степен при разговорите му с Блейдън. Все още не знаеше, че това е баща му. Старецът считаше, че няма смисъл да му казва — все още не, все още не, — можеха да продължават така, както са си, още известно време.
Беше му приятно да чувствува топлината на слънцето върху лицето си, аромата на розите и на тютюна вечер, да наблюдава алените цветове на боба, изкачващи се все по-нагоре и по-нагоре по прътите.
Беше решил още в самото начало, че няма да задава въпроси на Блейдън, ще чака, докато онзи сам му каже. Но той не му каза нищо. Все едно, че животът на Блейдън бе започнал в деня, в който пристигна тук. Старецът се чудеше дали е бил в затвора или пък в чужбина, на някой кораб, макар че нямаше факти нито за едното, нито за другото. Вечер пиеха заедно бира и понякога играеха карти, макар че в повечето случаи Блейдън човъркаше нещо в градината, а старецът просто седеше и го наблюдаваше, заслушан в последните крясъци на птиците в блатата.
С парите, които Блейдън печелеше, купуваха нови дрехи на детето и по-доброкачествено месо, а после, един следобед, пристигна и телевизор, и двама мъже в зелен пикап, които да монтират антената.
— За през зимата — каза Блейдън. — Сигурно няма да го гледаш сега. Но през зимата ще ти прави компания.
— Никога не ми е липсвал.
— Все едно.
— Нямам нужда от забавления. Ние сами се забавляваме. Винаги сме се забавлявали сами.
— Ще ти е приятно, веднъж само да свикнеш. Казвам ти — за през зимата е.
Но старецът гледаше телевизия понякога и в късните августовски вечери и откри интересни неща, нови хоризонти, нови думи.
— Нямаше да знам за това — казваше той. — Никога не съм пътувал. Виж как никога нямаше да го знам.
Блейдън кимаше. Самият той малко се интересуваше от телевизора. Поправяше оградата пред къщата, като набиваше по протежението й стари колове, които Молдрън му беше дал от фермата. Сега външната порта щеше да се затваря здраво, а не да се люлее и удря от поривите на вятъра.
Беше един четвъртък вечер към края на август, когато Блейдън спомена за разходка до морето.
— Никога не е ходило там — каза той, като изтри бирената пяна от горната си устна. — То ми каза. Питах го. Никога не е ходило до морето.
— Правил съм всичко каквото мога. Никога не сме имали достатъчно пари. Справяхме се както можем.
— Не те обвинявам.
— Щях да го заведа, щях да се погрижа за това, когато му дойде времето. Рано или късно.
— Да.
— Да.
— Е добре — аз ще го заведа.
— На морето ли?
— Да, на морето.
— За един ден ли? Доста е далеч.
— Мислех за няколко. През почивните дни.
Старецът мълчеше. Вярно беше. Детето никога не беше ходило никъде и може би страдаше от това, може би в училището другите говореха къде са ходили, какво са видели и го караха да се срамува. Ако е така, тогава и то трябва да ходи навсякъде, не бива да пропуска нищо, да бъде изолирано.
— Само за няколко дни. Ще тръгнем рано сутринта в събота и още се върнем в понеделник. Ще си взема един ден отпуска.
От три месеца беше тук и не бе отсъствувал нито един ден.
— Прави както намериш за добре.
— Не бих тръгнал, без да те питам.
— Правилно е. То е на възраст, когато възприема нещата. Има нужда от забавление.
— Да.
— Отивайте. Правилно е.
— Все още не съм му казал.
— Кажи му.
Когато му каза, лицето на детето светна от удоволствие; то започна нервно да ближе устни от вълнение и да брои колко му остава до тръгване. Старецът се качи горе, избра му дрехите, изпра ги внимателно и ги просна на въжето; самият той започна да очаква събитието. Правилно беше. Детето трябваше да отиде.
Но го беше страх. Досега не се бяха разделяли. Не можеше да си представи как ще бъде, как ще спи сам в къщата, и тогава започна да си представя всевъзможни злополуки. Блейдън не го бе попитал дали не иска да отиде с тях. Но той не искаше. Изведнъж се почувствува твърде уморен, за да напусне къщата, твърде уморен за каквито да било пътешествия или срещи с непознати, искаше да си седи на стола на слънце и да брои часовете, докато се върнат.
Беше свикнал с мисълта, че Блейдън ще остане, вече не живееше в ужас от наближаващата зима. Времето, когато беше сам с детето, изглеждаше много отдавна.
Тръгнаха много рано събота сутринта, преди още слънцето да пробие гъстата мъгла, надвиснала над блатата. Всеки звук се чуваше ясно и отчетливо; той чуваше стъпките им и шумоленето на тревата в краката им дълго след като се бяха загубили от поглед. Детето имаше своя собствена раница, купена от селото, брезентова раница, окачена през раменете му. Беше стояло съвсем изправено с блеснали очи, мислите му вече бяха изпълнени с въображаеми картини за това, което щяха да видят и щяха да правят.
Старецът се върна в кухнята и отново сложи чайника да ври, приготви си запарка и се замисли какво има да прави. Ще работи, ще изчисти всички спални в къщата и ще прегледа дали дрехите на детето нямат нужда от изкърпване; ще излъска ножовете и вилиците, ще изпере пердетата и ще отиде до селото за продукти, ще опече кекс и сладки, ще сготви задушено за тяхното завръщане.
Така че през първия ден, събота, той почти нямаше време да мисли за тях, да усети тяхната липса, а вечерта го заболяха краката и гърбът, той постоя съвсем малко отвън след ядене, пи уморено и спа до по-късно от обикновено неделя сутринта.
И тогава чак усети тишината и празнотата на къщата. Бродеше из нея безцелно, събуди котенцето и го погъделичка с едно перо, за да си поиграе с него, да забрави собствената си самота. Когато то отново заспа той излезе и вървя в продължение на мили из стихналите горещи блата. Водата между тръстиките беше спаднала съвсем, дори пресъхнала на места и там се виждаше тъмна, зеленокафява тиня. Не се чуваше слабото сухо свистене, което обикновено се носеше откъм тръстиките. Той се почувствува пресушен, също както земята наоколо след това дълго, дълго лято, потта се стичаше по превития му гръб.
Беше вървял, за да се измори отново, но тази нощ спа лошо и се събуди от натрапливи кошмари, с разтуптяно сърце, след като се беше мятал от притеснение в леглото. Но утре можеше отново да започне да брои секундите до тяхното завръщане.
Стана с чувството, че изобщо не е спал, с премрежен поглед и торбички под очите. Но започна да пече сладкишите, започна внимателните приготовления за тяхното посрещане. Той почти не седна да хапне през целия ден, макар че главата и гърбът го боляха и се движеше вдървено из кухнята.
Когато не се върнаха до понеделник през нощта, той не отиде до селото или във фермата на Молдрън, за да телефонира на полицията или в болницата. Не направи нищо. Беше разбрал.
Седя цялата нощ на стола навън до задната врата, а тишината притискаше ушите му. Сегиз-тогиз главата му клюмваше на гърдите, почти заспиваше, но после се сепваше, поразмърдваше се малко и продължаваше да седи в тъмнината.
Не са взели всичко, мислеше той, някои дрехи са тук; дрехи, играчки и книги, сигурно имат намерение да се върнат. Но знаеше, че не е така. Други играчки и дрехи могат да бъдат купени навсякъде.
Мина седмица и лятото се хлъзна неусетно в есента, плавно както се нареждат картите в ново тесте, листата на дърветата посърнаха, пожълтяха и се набръчкаха по краищата.
Той не напускаше къщата, не ядеше почти нищо, само пълнеше ли, пълнеше чайника и пиеше.
Не обвиняваше Гилбърт Блейдън, обвиняваше себе си, че е мислел да задържи детето, че е планирал цялото им бъдеще. Когато се бе появил бащата, трябваше веднага да разбере какво иска, трябваше да каже: „Вземи го, вземи го още сега“, за да им спести тази потайност, тази лъжа. Нощем обаче най-много се безпокоеше как ще се отрази това върху детето, което беше възпитано така добросъвестно да бъде спретнато и чисто, да си изяжда храната, да учи. Искаше му се да има адрес, на който да напише подробности за всекидневния живот на детето, режима, който беше свикнало да спазва.
Очакваше писмо. Не получи. Крушите се огънаха под тежестта на зрелите, тъмни плодове, които след време започнаха да падат с меко тупване в избуялата трева. Той не ги събираше, за да ги складира на тавана, остави ги там да се превръщат в сладка каша, в която се ровят стършели и личинки. Но понякога взимаше една круша и я изяждаше, тъй като никога не бе одобрявал прахосничеството.
Държеше стаята на детето така, както си беше. Дрехите му бяха подредени спретнато в чекмеджетата, книгите му поставени върху единствената етажерка, в случай че се върне. За останалата част от къщата не го беше грижа, мръсотията започна да се наслоява в ъглите. Сиви валма прах се трупаха под креватите. Когато заваляха първите дъждове през октомври, влажното петно на стената в банята се покри с мъх и заприлича на гъба.
Молдрън на два пъти, идва от фермата, но не получи отговор на въпросите си. В селото жените говореха. Октомври мина в мъгли и ситен дъждец и следващия път, когато Молдрън дойде, старецът не отвори вратата. Молдрън чакаше, взираше се през прозорците, затулил с ръце очи, и накрая остави яйцата на задните стъпала.
Всеки ден старецът ставаше все по-късно и по-късно и все по-рано си лягаше да спи във вмирисаните непрани завивки. Известно време пускаше телевизора вечер и гледаше каквото му падне, но постепенно престана да се интересува и се застояваше в кухнята, докато тъмнината го обгърне. Навън последните плодове изпопадаха в прогизналата градина и останаха там недокоснати. Дойде зимата.
В малкия градски апартамент Блейдън нареждаше чинии на масата, режеше хляб, отваряше консерви, пълнеше тенджерата с мляко.
— Измий си ръцете — казваше той. Но детето бе вече на мивката, послушно обръщаше в ръцете си розовия сапун и се чудеше какво ще има за вечеря.
Роден в Белфаст, живее и работи като учител на шотландския остров Айлай. Първият му сборник разкази, „Тайни“ (1977), е отличен с наградата на Шотландския комитет за изкуствата. Международна известност му донасят романите „Лам“ (1979) и „Кахал“ (1983). Наред с любимите му тема за детството, отношенията между поколенията, самосъзнанието на художника, напоследък в творчеството му се забелязва все по-силен социалнополитически акцент, свързан със северноирландската трагедия. Пише и за деца.
След като се стъмни и вече не можеше да наблюдава пейзажа от прозореца на влака, Лиам Даймънд зачете книгата си. Трябваше да свали крака от отсрещната седалка и да се задоволи с по-малко удобна поза, за да направи място на една жена. Беше петдесетгодишна кобила и той втори път не я погледна. За да не мисли за онова, което го очаква, опита да се съсредоточи. Книгата му беше студия за виенския художник Егон Шиле, който, изглежда, така се увличал по тринайсетгодишните момичета, които му позирали, че накрая се озовал в затвора. Това му напомни думите на Огъстъс Джон[104]. „За да нарисуваш моделите, трябва първо да спиш с тях.“ Той се усмихна. Портретите на Шиле — главно автопортрети — се открояваха ярко на страницата покрай текста и го отвличаха. Само жили, хрущял и уродливост. В тях имаше нещо декадентско като картините на Сутин[105] с висящи говежди плешки.
От време на време поглеждаше да види дали познава местността, но виждаше само тъмнината и себе си, отразен в нея. Колкото по на север отиваше, толкова по-заснежени бяха улиците на малките градчета. Тръгна към тоалетната, за да се разтъпче, и пътем забеляза лицата, покрай които минаваше. Като превозван добитък. На връщане видя напълно различни лица, но за него те изглеждаха пак така. Мразеше пътуването с влак, при което се виждат толкова много хора, толкова къщи. Така осъзнаваше, че е част от действителността, независимо дали това му харесва, или не. Множеството непознати, които виждаше през кухненските им прозорци; застанали пред магазините; тръгнали по улиците; кретенски махащи на прелезите, му изглеждаха безлични и противни. Те се въртяха около заседналия си живот, докато той имаше чувството, че е в движение. А не беше. Всеки от тези хора също би могъл да премине с влак край неговия апартамент и да види как той пуска пердетата си. Тая мисъл така го потисна, че вече не можеше да чете. Опря глава на прозореца, но макар че държеше очите си затворени, не заспа.
Снегът, разтопен и тутакси замръзнал отново, пукаше под краката му и затрудняваше ходенето. В първия миг не беше сигурен коя е къщата. В мръкналото трябваше да си спомни кой беше номерът и да заслони очи от блясъка на жълтата светлина на уличните лампи, за да разчете цифрите върху малките градински врати. Видя номер петдесет и шест и подмина още три къщи. Тежкото чукало от ковано желязо проехтя в антрето както винаги. Чакаше, вдигнал очи към полукръглото прозорче над вратата. Започваше да вали сняг и дребни снежинки се въртяха в ореола на светлината. Канеше се да почука пак или да потърси дали няма звънец, когато дочу провлачени стъпки от другата страна на вратата. Тя се открехна и отвътре надникна белокоса старица. На главата си имаше тънка мрежа, малко по-тъмна от цвета на собствената й коса. Беше една от госпожиците Харт, но за нищо на света не би могъл да си спомни коя. Тя го погледна с учудване.
— Да?
— Аз съм, Лиам — каза той.
— О, слава богу. Радваме се, че успяхте да дойдете.
После се обърна назад и извика:
— Лиам е.
Тя затътри крака назад, като отваряше вратата, за да го пусне. Вътре треперливо стисна ръката му, после взе чантата му и я остави на пода. Като прислужница взе и палтото му и го провеси на закачалката, която си стоеше на същото място, и антрето все още беше боядисано в тъмножълто.
— Бърта е при него горе. Ще прощавате, че ви телеграфирахме в колежа, но мислехме, че бихте искали да знаете — каза госпожица Харт.
Щом Бърта е горе, тази трябва да е Мейзи.
— Да, постъпили сте правилно — каза Лиам. — Как е той?
— Зле. Докторът току-що си тръгна, имаше и друго посещение. Каза, че нямало да изкара нощта.
— Лошо, много лошо.
Вече бяха в кухнята. Огнището чернееше празно. Един от реотаните на разнебитената електрическа печка намаляваше студа, но нищо повече.
— Сигурно сте уморен — каза госпожица Харт. — Доста път е. Искате ли чаша чай? Вижте какво, я се качете горе, пък аз ще ви донеса чая, щом стане. Съгласен ли сте?
— Да, благодаря.
Когато беше изкачил стълбата, тя викна след него:
— И пратете долу Бърта.
Бърта го посрещна на площадката. Беше дребна и повехнала, главата й едва достигаше гърдите му. Щом го видя, заплака и каза с протегнати към него ръце:
— Лиам, бедният Лиам. — Тя го притисна към себе си, хълцайки. — Бедната душичка — повтаряше тя непрекъснато. На Лиам му бе неудобно да чувствува около хълбоците си тънките ръце на старицата, която едва познаваше.
— Мейзи поръча да слезете долу — каза той, като се отделяше от нея, и поглади приведения й гръб. Видя я как слиза по стълбите, как спира след всяка несигурна стъпка, стиснала перилото, как стърчат ревматичните й стави.
Той спря пред вратата на спалнята и, кой знае защо, сви ръце, преди да влезе. Състоянието на баща му го потресе. Беше вече почти напълно плешив — само с малко пухеста коса над ушите. Бузите му бяха хлътнали, устата отворена, с увиснала челюст. Главата му беше така килната назад върху възглавницата, че жилите на врата му изпъкваха.
— Здравей, аз съм, Лиам — каза той, като застана до леглото. Старецът едва отвори очи. Опита се да говори. Лиам се наведе, но пак не можа да разбере думите му. Пресегна се и повдигна ръката на баща си в нещо като ръкостискане.
— Да искаш нещо?
Чрез леко движение на палеца си баща му даде знак, че има нужда от нещо. Да пие? Лиам наля малко вода и допря чашата до устните на стареца. Около ъглите на увисналата му уста се бе събрала нечиста пяна. Част от водата се изля на чаршафа и остана за малко на капки, преди да попие и да образува тъмни кръгчета.
— Това ли искаше?
Старецът поклати глава. Лиам огледа стаята, като се опитваше да види какво би могъл да иска баща му. Всичко беше така, както си го спомняше. От двайсет години тапетите не бяха сменяни — жълти рози, надвиснали по кафеникави решетки. Взе един стол с права облегалка и го приближи до леглото. Седна, опря лакти върху коленете си и се наведе.
— Как се чувствуваш?
Старецът не отговори, а въпросът продължи да оглася тишината в главата на Лиам.
Мейзи донесе таблата с чая и затвори с лакът вратата зад себе си. Лиам забеляза, че на бузите й са се появили две червени петна. Говореше бързо със смутен шепот, като местеше поглед между умиращия и сина му.
— Не можахме да открием къде държи чайника, така че сложих в чашата само торбичка чай. Добре ли е? Ще ви стигне ли яденето? Изпратихме и за шунка, за всеки случай. Той, милият, нямаше нищо вкъщи.
— Направили сте всичко много добре — каза Лиам. — Не биваше толкова да се притеснявате.
— Че за кого да се погрижим, ако не за съсед като господин Даймънд? Четирийсет и две години, без да си кажем лоша дума. Винаги го наричахме джентълмен, Бърта и аз. Затворен човек беше. Мислите ли, че ни чува?
Старецът не помръдна.
— От колко време е така? — попита Лиам.
— Само от три дни. Един ден не си прибра млякото, а той — нали знаете — не е такъв човек. Беше оставил ключ при госпожа Ранкин, ако случайно се заключи — както стана веднъж, когато вратата се тресна от вятъра, — и тя влязла и го намерила така на стола долу. Замръзнал беше, милият. Докторът каза, че било удар.
Лиам кимна, като гледаше баща си. Изправи се и започна да изтиква жената от спалнята.
— Не знам как да ви благодаря, госпожице Харт, за вашата добрина.
— Взехме вашия адрес от брат ви. Госпожа Ранкин му телефонира в Америка във вторник.
— Той ще дойде ли?
— Щял да опита. Тя каза, че линията бил кристално чиста, сякаш разговаряш с другата стая. Да, щял да опита, но много се съмнявал дали ще успее. — Ръката й беше на дръжката. — Достатъчно ли са сандвичите?
— Да, благодаря, всичко е чудесно. — Стояха и гледаха неловко. Лиам затършува в джобовете си. — Нека ви платя за шунката и… телеграмата.
— В никакъв случай — каза тя. — Не ме обиждайте, Лиам.
Той извади ръката си от джоба и й благодари с усмивка.
— Късно е — каза той, — може би вече трябва да си тръгвате, а аз да остана при него.
— Добре. Свещеникът беше тук тая вечер и му даде… — Тя задвижи ръце, сякаш търсеше с тях думата.
— Последно причастие?
— Да. Той идва два пъти през последните три дни. Много е внимателен. Понякога си мисля, ако нашите пастори бяха поне наполовина тъй добри…
— Да, но той не беше всъщност фанатично вярващ.
— Напоследък беше — каза тя.
— Менят се времената.
Тя беше полуобърната, за да си тръгне, когато промълви стеснително:
— Едва ли бих ви познала с тази брада. — Вдигна очи към него, като клатеше невярващо глава. Той се опитваше да я принуди да си тръгне, като стоеше близо до нея, но тя го заобиколи и отиде до леглото. Докосна рамото на стареца и извика в ухото му:
— Тръгвам си, господин Даймънд. Лиам е тук. Ще се видим сутринта. — И си отиде.
Лиам чу гласовете на старите жени в антрето, а после и хлопването на външната врата. Чу и как скърца от стъпките им замръзналият сняг под прозореца. Взе подноса от скрина и го сложи на коленете си. Без да усети, беше огладнял. Изяде сандвичите и парчето плодов кейк, съзнавайки, че в тишината на стаята се чува как дъвче. Баща му не би могъл да направи нищо сега. А някога това беше повод за страхотни скандали. Като че ли беше въпрос на живот и смърт. Имало е случаи на масата той да трепери, разгневен от начина, по който се хранят момчетата, от лакомията им, както се изразяваше той. От шумовете, които правеха като „крави, излизащи от торище“. След като майка им ги напусна, той бе поел отговорността за всичко. Една вечер, като вадеше наденици от тигана, Лиам се пресегна, без да съзнава отвратителното му настроение. Баща му с внезапен удар заби вилицата, с която беше обръщал надениците, в ръката на момчето.
— Дръж се прилично!
Появиха се четири ярки капки кръв, които Лиам наблюдаваше с недоумение.
— Да ти напомнят в бъдеще да си служиш с вилицата!
Тогава беше на шестнайсет години.
В спалнята беше студено и когато най-после реши да го пие, чаят му беше изстинал. Неприятно му беше, че не може да го стопли, като го долее. Чувствуваше краката си вкочанени и влажни. Слезе долу да си вземе палтото и качи в спалнята електрическата печка, но включи и двата реотана. Приведе се над нея и разпери пръстите си, за да ги стопли. При включването на втория реотан нещо изпращя и замириса на горящ прах. Погледна към леглото, но там нямаше движение.
— Как си? — повтори той, без да очаква отговор. Дълго време продължи да се взира в стареца, чието дишане се долавяше, но беше тихо — нещо като кротко подсвиркване в носа му. Будилникът, с разполовен от пукнатина циферблат, показваше дванайсет и половина. Лиам го свери с червените цифри на кварцовия си часовник. Изправи се и отиде до прозореца. От белите заснежени ъгли покривите като че ли се свеждаха още повече. От един повреден олук стърчаха ледени висулки. По улицата нямаше шум, но от шосето долетя приглушено боботене на закъсняла кола, което се загуби в далечината.
Излезе на площадката и оттам в спалнята, която някога беше негова. Нямаше крушка, затова взе една от коридора и я зави на голата фасонка. Леглото си стоеше в ъгъла с дюшек на сини ивици. Балатумът си беше същият с квадратни белези, които сочеха предишните места на леглото. Евтините пердета, които не се съединяваха при затваряне, не бяха събрани и сега.
Отиде към стенния долап край малката камина и трябваше да насили дръжката, за да го отвори. Всичко вътре беше потънало в прах. Два стари радиоапарата — единият с дърворезба, а другият по-нов, със скала, на която бяха отбелязани станции като Хилверсюм, Люксембург, Атлоун; грамофон „Дансет“ без капак и с крива мембрана, от който се показваха жици като разкъсани нерви и кръвоносни съдове; все още бе тук празната рамка на счупената рисунка върху стъклото; няколко чадъра — всичките строшени. Тук бе и кутията му с плакатни бои. Той я повдигна и издуха праха.
Беше голяма тенекиена кутия от бонбони; успя да вдигне капака, като я придържаше към корема си. Боята в бурканчетата се беше превърнала в твърди кръгчета. Яркозелено, алено, светложълто. На дъното на кутията откри няколко пръчици въглен, повдигна ги, бяха леки в пръстите му, изкривени. Пусна ги в джоба си и върна кутията в долапа. Под купчината списания и вестници видя големия скицник „Уиндзър и Нютън“. Измъкна го и започна да разглежда рисунките в него. Прелиствайки страниците, той чувствуваше най-вече неудобство от работата си като ученик. Не откриваше кой знае какъв талант, но съзнаваше, че трябва да е бил добър. Имаше няколко по-обещаващи рисунки на ръце, с червен пастел. Останалите страници бяха празни. Сложи скицника настрана, за да го вземе със себе си, и затвори вратата. Като огледа стаята, видя му се гола. Наведе се и погледна под леглото, но там нямаше нищо. От допира на пръстите си до ледения балатум почувствува колко е измръзнал. Беше стиснал зъби и знаеше, че ако се отпусне, ще затрепери. Върна се в стаята на баща си и седна.
Старецът не бе помръднал. Беше искал той да стане адвокат или лекар, но Лиам бе настоявал, въпреки спечеления конкурс за стипендия в университета, да постъпи в Художествената академия. През онова лято баща му бе опитал всичко възможно, за да го спре. Опитал бе да го убеждава: „Трябва да станеш нещо. А с изкуството можеш да продължиш. Изкуството е добро за второстепенно занимание.“
Но най-вече бе крещял: „Чувал съм за тия студенти художници и за живота им. Безсрамни кучки се размотават голи край тях. А и какво ще работиш после? Рисунки по тротоарите?“ Опяваше му и за други неща — винаги когато бяха заедно. До късно се излежавал, косата му била дълга, видът му възмутителен. Защо не се хване да изкара нещо през лятото като другите момчета? Което можело да се поправи, защото той с удоволствие щял да му плаща, ако дойдел да помага в магазина.
Една вечер, тъкмо преди лягане, Лиам бе открил старата литография в рамка — крави на водопой. Извади стъклото и започна да рисува по него с малките кутийки емайллак „Хумброл“, останали от самолетните модели, които все не успяваше да завърши. Получаваше се странна и вълнуваща фактура, която ставаше даже по-добра, ако боите се гледат от другата страна на стъклото. Стоеше гол до кръста по панталоните на пижамата си и рисуваше автопортрет по отражението си в огледалото на гардероба. Тъмната матовост на боята го вълнуваше. Тя се плъзгаше по стъклото, натрупваше се, на места фестонираше като завеса в кино и все пак той успяваше да я контролира. Загуби всякаква представа за времето, докато стоеше, вперил очи във взиращото се в него лице и портрета, който искаше да направи от него. Получи се лице, което не бе познавал — вдлъбнатините, линиите, петната. Беше поставен в нова география. С брат му имаха една игра, която се състоеше в това единият да гледа лицето на другия от горе на долу. Единият лежеше по гръб напречно върху леглото, с глава, виснала надолу и все повече зачервяваща се от нахлулата кръв. Другият седеше на стол и го гледаше втренчено. След време ужасът, че вижда очи на мястото на устата, обърнатият нос, челото, прорязано с червени устни, го накарваше да закрие очи с ръце. „Сега е твой ред“ — казваше той и сменяха местата си. Това беше като познати думи, повтаряни наново и наново, докато загубят значението си, а загубиш ли усет за смисъла на думата, тя става ужасяваща, става заклинание. Като юноша вече, той бе намразил брат си — не можеше да понася физическото му присъствие, точно като тогава, когато лежеше преобърнат на леглото. Същото беше и с баща му. За него бе непоносимо да го докосне, а въпреки това цяла една зима, когато го болеше рамото, трябваше да го чака до късно вечер, за да го разтрие с противоревматично масло. Баща му сядаше на един хълбок върху леглото, а Лиам, изправен зад него, втриваше оная смрад в бялата плът на гърба му. Повръщаше му се от миризмата и от движението на мазната кожа под пръстите му. Колкото и да си миеше ръцете, на другия ден в училище пак вонеше на противоревматично масло.
Трябва да е било поради мириса на боите „Хумброл“ или пък заради ивицата светлина под вратата на Лиам, но каквато и да е била причината, баща му влезе и закряска, че било три и половина сутринта и къде, по дяволите, се намирал той, та да рисува полугол по това време. Беше го плеснал с всичка сила с опакото на ръката си по голия гръб и Лиам, ужилен от болката, бе скочил да се защити. Тогава баща му започна да се смее — студен, язвителен смях. „Ще посмееш ли? Ще посмееш ли? Ще посмееш ли наистина?“ — повтаряше той с уста, разтегната в усмивка, протегнал юмруци с изхвръкнали кокалчета пред лицето му. Лиам отстъпи към леглото, а баща му се завъртя на пета и излезе. Като мислеше, че случката е приключила, Лиам сви юмруци и наруга баща си. Погледна през рамо в огледалото и видя безобразното петно от бащината си ръка — ко̀сите й пръсти, очертани върху гърба му. Чу го по стълбата и когато той се върна в спалнята с ръжен в ръка, почувствува, че вътрешностите му се преобръщат от страх. Но баща му отвърна глава от него с подигравателна усмивка и с един удар разби рисунката на парчета. Като излизаше от стаята, каза:
— Внимавай къде стъпваш сутринта.
Той всъщност никога не беше „напуснал дома си“. По-скоро отиде в Лондонската художествена академия и не си направи труда да се върне. Почти веднага след като замина от къщи, омразата към баща му намаля. Просто престана да мисли за него. Напоследък се чудеше дали е жив, дали още държи магазина. Единствената връзка помежду им през тия години бяха изпращаните от Лиам, не без известно злорадство, покани за откриване на изложбите му.
Лиам седеше с преплетени пръсти и се взираше в стареца. Предстоеше дълга нощ. Часовникът му показваше, че е малко след два.
Закрачи нагоре-надолу по стаята, като слушаше как снегът чука по прозореца. Когато спря да погледне долу, видя го да се вие в сиянието на уличните лампи. Отиде до своята спалня и се върна със скицника. Премести стола от другата страна на леглото, така че светлината да пада върху листа. Като придържаше албума на коляно, той започна да рисува главата на баща си с пръчица въглен. Всеки път, щом се появяваше нова линия, се чуваше леко просъскване. Винаги когато рисуваше, мислеше за себе си като за уморено животно на водопой — гледаше нагоре и надолу модела си. Старецът беше съвсем изпосталял. Главата му едва вдлъбваше възглавниците, бузите му бяха хлътнали и не беше бръснат от няколко дни. Преди, когато бе стискал ръката му, тя биваше чиста, суха и лека — като ръка на момиче. Нощната лампа правеше по-дълбоки сенките на лицето му и подчертаваше поточетата от вени на темето. Отдавна не беше използувал въглен и работата с него, както и тънкостите в рисунъка, които можеше да получи с въглен, го погълнаха. Обичаше да наблюдава как рисунката израства пред очите му.
Работата му се приемаше добре, а сред малкия художествен свят на Дъблин доста му се възхищаваха — според него справедливо. Но някои критици намираха, че работата му е „студена“ и „формалистична“. Един от тях беше писал: „Като Мондриан, само че не може да нарисува една права линия“, което го беше ядосало, защото тъкмо това се опитваше да прави. Чувствуваше, че е несправедливо да го критикуват за това, че постига целта си.
Баща му се закашля — тих, влажен, бълбукащ звук, Лиам се наведе и нежно докосна ръката му. Можеше ли този човек да бъде упрекван за каквото и да е? Или трябваше сам себе си да упреква за бъркотията в живота си? Беше се женил веднъж, а живя с още две жени. В момента беше сам. Всяка връзка завършваше с омраза и огорчение не защото пиеше или му липсваха пари, или по някоя от другите обикновени причини, а поради взаимна неприязън и отвращение.
Обърна страницата и отново започна да рисува стареца. Харесваха му нюансите в тона — от смолисточерно до бледосиво, които зависеха от силата на натиска. Подпухналите клепачи над очите на стареца, мъхнатите косъмчета в ухото му откъм светлината, мрачината в отчасти отворената уста. Лиам направи още няколко рисунки с увлечение, като работеше бавно и изчистваше рисунъка на всяка, докато получеше това, което искаше. Беше доволен от работата си. В академията обичаше часовете по рисуване от натура повече от всичко друго. Не преставаше да се удивлява, когато понякога се получаваше тъй добре, по-добре, отколкото би могъл да се надява; изпитваше чувството, че някаква сила работи чрез него, за да постигне по-добър от предвиждания резултат.
Отвън се чу шумът на мотор, последван от дрънчене на бутилки мляко. Като погледна часовника, с учудване откри, че вече е пет и половина. Наведе се и попита баща си:
— Как си?
Не се чуваше да диша, а когато Лиам докосна ръката му, усети, че е студена. И лицето беше студено. Опита се да чуе биенето на сърцето, като пъхна ръка под пижамата, но не усети нищо. Беше умрял. Баща му. Беше умрял и провисът на отпусната челюст смущаваше сина. В светлината на лампата мъртвото лице приличаше на зинала луна. Лиам се запита дали не трябва да го завърже, преди да се е втвърдил. В един от филмите на Пазолини беше видял как стягат челюстта на Ирод и се чудеше дали би могъл да направи същото с баща си.
Тогава видя себе си — как се колебае, видя, че липсва каквото и да е чувство в подхода му към проблема. Усещаше мъртвилото у себе си и се чувствуваше безпомощен да промени нещо. Ето защо всички жени го бяха изоставили. Една от тях го беше обвинила, че я люби така, както другите отпушват канали.
Той коленичи до леглото и се опита да си спомни нещо хубаво от времето, което беше прекарал с баща си. Гняв, подигравки и натяквания беше всичко, което можеше да си представи. Знаеше, че му е благодарен, загдето го е отгледал, но не можеше да го почувствува. Все пак не е било лесно — сам мъж да се грижи за две момчета и за работата си. Беше се стопил в магазинчето си за цигари — отваряше в седем, за да хване работниците, и затваряше в десет. Дали работеше тъй много заради момчетата си? Все гледаше да припечелва, а никога не харчеше. Дори отваряше за три часа навръх Коледа.
Лиам се взираше в мъртвото сухо лице и изведнъж формата на устата му напомни нещо приятно. Беше единствената смешка, която баща му разказваше, и — за да прикрие ограничения си репертоар — я беше казвал много пъти; за два кораба, които се разминават насред Атлантическия океан. Винаги свиваше ръцете си в рупор, когато я казваше:
— „Накъде отиваш?“ — крещи единият капитан. „В Рио-де-жени-жени-рио. А ти къде?“ Другият, който отива в Корк, за да не остане по-назад, отвръща: „В Кърка-порка, Кърка-порка.“
Когато завършваше смешката, винаги повтаряше финала й, като се смееше и клатеше глава, удивен, че нещо може да е толкова смешно.
— В Кърка-порка, Кърка-порка.
Лиам откри, че в очите му има сълзи. Опита се да ги задържи, но не успя. Накрая трябваше да затвори очи; една сълза пролази от лявото око по бузата му. Беше дребна и той я изтри със свит показалец.
Вдигна се — досега бе стоял на колене — и затвори скицника, който лежеше отворен на кревата. Ще доработи рисунките по-нататък. Може би ще стане една серия с въглен. Отиде до прозореца. Докато се разсъмне, ще минат часове. В Америка е още ден и брат му сигурно е по риза. Трябва да почака госпожа Ранкин да стане и тогава ще му телефонира; трябва и доктор за смъртния акт. В момента няма какво да направи, освен може би да върже челюстта. Госпожиците Харт, когато дойдат, ще знаят точно какво трябва да свърши.
Роден в Балинасло, Ирландия, белетрист и драматург, Хоган е първият носител на литературната награди „Хенеси“ (1971). Първият му роман, „Майсторът на икони“ (1976), става бестселър в Ирландия, много от разказите му са преведени на чужди езици. Хоган е представител на най-младото поколение ирландски разказвачи, които се стремят да се отклонят от традиционните мотиви на ирландския разказ. Любимите му теми са младежта, националното самосъзнание, морално-етичните, религиозните и естетическите противоречия в съвременна Ирландия.
Тя беше от селище, разположено недалеч от родното място на Освободителя, водач на ирландските пацифисти Даниел О’Конъл[106]. В края на осемнайсетия и началото на деветнайсетия век неговият род се опълчил срещу Британските наказателни закони — изпращали децата си да учат във Франция, строели красиви сгради от варовик и червени тухли, запасявали се с говеждо през есента, за да могат през зимата да пируват пред лумналия огън в закътаната си долина, далеч от Лондон, далеч от сърцето на империята, извращавала чувството за националното съзнание на страната им повече от сто и петдесет години. Сега семейството на Гроня притежаваше хотели, подобни на огромни бели пасти, с палмови дървета отпред и веранди към морето, стопляно от постоянните течения откъм Карибието.
Тази част на Ирландия е с най-мек климат: през зимата тук растат иглики и не е рядкост да видиш рододендронов храст, разцъфтял през март. Тук израсна Гроня — единствено дете на богато семейство, склонна към разходки, влюбена в игликите и рододендроновите храсти, дете на самотата, в изконно бели блузи, привързана към всичко зелено и влажно.
Имаше цял куп роднини монахини във Франция и на петнайсет години я изпратиха в манастир в Париж, където завърши средното си образование. После учи в Сорбоната и през цялото време живееше с един орден монахини, чиито огромни и разперени шапки изпълваха всички със страхопочитание към странната и древна смесица от принципи на техния орден.
Юджийн беше на шестнайсет, когато срещна Гроня — зимата на 1967 година. Дошла бе да преподава френски в градчето, където той живееше, и да се съвземе след една нещастна любов. Той започна да взима уроци при нея и това ги сближи. Тя живееше в стая с изглед към реката, недалеч от квартирата му. Срещнаха се ужким за уроци по френски, но френски се говореше малко, а до уроци почти не се стигна. Имаше по-важни неща за разговор.
Градчето се намираше в Западна Ирландия, в равнинна местност, изложена на безмилостните атлантически дъждове. Беше известно с многото си статуи на Дева Мария и най-вече с изключително благочестивата статуя на Богородица пред манастира.
Юджийн така и не разбра какво всъщност бе довело Гроня в този град, но тя не изглеждаше особено щастлива тук — докато пушеше и разказваше за монахините. Забележителното у Гроня бе лицето й — живо и ясно като седефа на морска раковина, краката й — пищно налети под миниполата, и косата й — кестеняво-руса, къса, гъста, леко разрошена. Но най-отличителното у нея беше палячовската й уста, сякаш готова всеки миг да изкрещи. Крясъци нямаше, само сдържан смях. Дойдоха дъждовете, после зимата и те се опознаха добре.
Тя му разказваше за Париж, за студентските си години, за кафенетата и бистрата, за чаши вино на крак, познанства на крак, шалчета, размъкнати пуловери, цигари между пръстите, очи, отправени все към булеварда. Парижките улици не бяха изтрили ирландското й самосъзнание и нито за миг тя не забрави откъде е, че землякът й Даниел О’Конъл, дошъл тук по време на Френската революция и станал свидетел на насилието, се бе заклел да посвети целия си живот на борбата с мирни средства. Тя си спомняше най-вече морето, цветовете на заливите в Кери, където водата блещука и пясъкът по дъното прелива от весели, магически, неуловими цветове. В Париж тя не забрави и другата Ирландия — разказвачите от Кери, фермерите, вдовиците, вперили поглед от къщи към Атлантика и отвъд него, към Бостон. Бе израснала сред много грижи и любов и той се чудеше какво я бе довело в този град на бури и мокри празни улици. После тя отговори на въпроса, без да я пита.
Разказа му за увлечението, наранило нейната невинност, увлечение, започнало в едно от парижките кафенета, където бе срещнала австрийски писател с наклонности както към жени, така и към мъже. Обрисува го екстравагантно, застанала срещу прозореца, а навън някъде далече в зимната нощ преминаваха влакове крякаха гъски над реката, набраздена от последния небесен светлик. Приятелят й бил много блед, с болезнения цвят на мъже, които са чувствени, но мислят прекалено много. Имал гъста коса като нея, руса, с много оттенъци.
Юджийн си представяше глава на изрусена филмова звезда, сламеноруси кичури на малко момче, къдрици, меки като домашно масло. Сетне добави към портрета му тъмни очила, червено яке, шалчета, кърпички, всякакви кърпички, някои на черни и бели точки. Рисуваше го седнал в кафенета, унесен в мисли за романите си, смътен силует върху неясен фон — Виена. Бил публикувал две книги и отначало само си говорели, тя, момичето от Ирландия, и той, любопитен да научи още нещо за нейната страна, за която си бе създал някакво впечатление от многобройните ирландски емигранти в Австрия от „Дивите гъски“, ирландските войници, избягали от якобинските войни, за да грабнат оръжие в Европа. Тогава била по-друга, каза тя, дори кокалеста. Сега беше понапълняла. Тогава носела панделки. Приличала на кукла. Габриел я подложил на обсада от самото начало със своята смесица от вещи, цветове и нещо повече — смесица от вяра и отчаяние, мъжественост и женственост. На осемнайсет години тя се бе отказала от девствеността си, никакво разкаяние, никакви угризения. Взета направо от манастира, Гроня Демпси бе погълната от един свят на духовни номади. Постепенно тя бе изтръгната от ирландското окръжение, от ирландските спомени и въвлечена в един свят на художници и писатели като детето от ирландските легенди, откраднато от феите и подменено с една от тях. Живееше с изкуството и клюките на артистичния свят. Приближи се съвсем до шедьоврите на своя любовник, дори ги прегледа внимателно, но не можеше да ги чете, тъй като бяха на немски.
Габриел беше човек на настроенията и страстите, чувствителен, отдаден на мрачни размисли и разточителен в своята щедрост. Но най-важното, твърдеше Гроня, връзката им не била сексуална, а духовна — своего рода сублимация на фактите в прозрение. Когато гледаха заедно скулптурата на Роден „La pensée“ — глава на жена в дълбок размисъл, Гроня бе потресена от мрамора, от нейната всеобхватност, от начина, по който изразяваше сливането на нещата, девичество и зрялост, мига, в който човек осъзнава себе си и се радва на собствената си личност.
Габриел бе по-възрастен от нея, иначе не би било толкова убедително, но преградите на възрастта падаха лесно. Той идваше, за да хвърли малко светлина в празните стаи на живота й, запечаталите се в паметта й мансарди на хотелите в Кери. Гроня имаше какво да му предложи — плашило бе за него, ирландско плашило. Тя идваше при него от запад, от морето, за да съживи вярата му в словото. „Откъде си пълна с такива чудни думи, казваше той, думички, които носят посланията и изразния строй на келтското минало.“ Докосваха се, разкриваха един на друг болките си, но в края на краищата тя не успя да извърши чудо, да се нажежи до бяло като някакъв ирландски дух, да се превърне във фея, в подмененото дете от легендите, в същество от светлината и морето на Кери. Тя беше обикновена като всички момичета, затова той угасна в романтиката на друга плът — мъжка и женска. Тя завърши Сорбоната, върна се в Ирландия, но не преди да стане келтска жрица на секса — къде ли не се любеше, в какви ли не потайни места, и с американски войници, и с японски туристи. За да се пречисти от болката, пиеше бяло вино: със сок от къпини, за една-две нощи стана проститутка в Монмартър.
Юджийн разбираше защо е дошла тук, в този ветровит град на покаянието — да се помири, да ограничи кръгозора си и да се поправи, да стане отново обикновена. Но той така бе изпълнен от нейния живот, че и разказа за своя, за детството си — самотно, за приятелите си — малко и все от работнически семейства, с които родителите му, проникнати от буржоазни предразсъдъци до мозъка на костите си, не му позволяваха да дружи. Предишното лято, сам в този град на млади запалени тенисисти, той бе взел свръхдоза от наркотици. Никой не бе узнал. Бе се събудил на пода в пет сутринта под голата крушка, край която гъмжаха мухи. После бе срещнал нея. Тук бе тяхната Голгота. Двамата се запознаха в този град. Прекараха зимни нощи заедно. Липсват й, казваше тя, снимките върху обложките на френските и немските книги. Но имаше него — Юджийн Макмъроу.
Монахините плъзнаха като черни змии. Дъждовете станаха по-силни, викът на гъските — по-безутешен. Юджийн впери поглед в другата година. В града даваха пиеса от неговия съименник — Юджийн О’Нийл — „Дългият път на деня към нощта“. Главната роля се изпълняваше от съпругата на един банков директор, която всяка седмица ходеше в катуна на скитниците-калайджии с кутии шоколад. Тази зима енорийският свещеник се пропи до смърт, жената на един фермер се хвърли в придошлата река — все обикновени случки. Юджийн участвува в много протести, бе станал член на всяка политическа организация, която му дойде наум: Организацията за борба с апартейда, Ирландски глас за Виетнам, Организацията за амнистия на политическите затворници, Съюза на мира; пишеше на различни лица в Дъблин и Лондон за значки или протестираше сам по игрища за хокей на трева срещу виетнамската война. Гроня си отиде вкъщи по Коледа, върна се през новата година освежена. Говореше за лебеди по морските води на Кери. Говореше, че видяла холивудска звезда в дъжда в нейното селце. Говореше за промяна в нея самата. Тя също бе вперила поглед в новата година.
Срещнаха се и говореха, тя пушеше. Понякога вземаше ръцете му и в същото време си играеше с пръстена му. Фигурата й се бе смалила. Всичко й бе дошло до гуша — и градът, и монахините. Трябваше да избяга на летящо килимче, да се върне в Париж.
— Господи — викаше тя, — къде са те, художниците, писателите, музикантите и най-вече младите, младите духом?
Не можеше така лесно да се върне към живота на проститутка, затова завъртя любов с един инженер, който работеше в Борд на Мона — ирландска торфена промишленост. Ходеха по танци или в хотела. Макар и парадоксално, тя сега се обличаше в черно. В неделя отиваше да го гледа на спортната площадка на психиатричната болница — играеха ръгби, мъжища-бикове с викове връхлитаха един връз друг. Там бе мястото й, край игрището за ръгби заедно с другите похотливо-съблазнителни дами на града, учителки и банкови чиновнички. Това беше буржоазна Ирландия. Пациентите на психиатрията гледаха втренчено иззад железните решетки.
— Господи! — изплака Гроня една нощ. — На какво животно съм се отдала!
Пруст, Жорж Санд, Колет, Камю, Дьо Бовоар, Саган, Фурние, Ламартин. Тя повтаряше имената им — френски писатели, стари и съвременни, като имената на приятели, а влаковете профучаваха в нощта в ореоли от злато. И имената на келтски писатели: Оуен, Руа О’Съливан, Иган О’Райли, Айлън Дъв Ни Конал. Това бе нейната мантра[107] — гласовете на литературата — френска и ирландска. През целия този период Гроня ходеше на черква и се причестяваше. Тези неща са задължителни в това общество. Каза, че си отива, заминава. Но реките придойдоха още повече и тя изглеждаше като пациентите от психиатрията зад железните решетки. Лицето й отслабна и заприлича на маска от хартия. Очите й станаха огромни, дори застрашителни, устата й се удължи, още по-трагична уста на клоун. И Юджийн си я представи как прави любов по подовете на Париж, представи си любовника й, съвършено различен от нея, бисексуален. Искаше да вярва на всичко, което тя казваше. Понякога се съмняваше, но онова, от което не можеше лесно да се освободи, беше един образ, едно вдъхновение — „Мисълта“ на Роден, конфронтацията със собствената личност, мимолетният допир с произведение на изкуството, което за миг въплъщава нашия живот, спира хода му, поражда удивление в очите, разкаяние в сърцето, възвисява и облагородява. Чрез тази скулптура Гроня Демпси бе видяла себе си — младо ирландско момиче в Париж, с небрежно завързано шалче, възторжено знаме, като родния трикольор в дни на политически паради по повод на встъпителна реч на министър-председателя или епископска благословия.
Представяше си, че е в своя зенит, ликуваща, кръстоска между действителност и измислица.
Сега окръжението бе друго, но не по-малко въздействуващо в определен смисъл — мокри улици, стари филмови афиши. Нощем вървеше по мокрите улици — сама, без своя ръгбист Юджийн я гледаше от прозореца и виждаше как върху нея се стоварва тежестта на самотата и изостря чертите й. Нямаше на чия врата да позвъни. Само самотна стая, в която да се върне, книгите…
Започна да говори по-малко за книги, като че изнасяше лекции. Юджийн научи много за различни автори, за техните навици, например какъв чай обичала Колет. Гроня имаше тези факти винаги подръка, но понякога потокът от думи пресекваше и тя поглеждаше изведнъж отчаяно, сякаш към нея се спускаше някаква бомба — бавно, бездушно сломявайки съпротивата й.
Тя се отдаде още по-решително на провинциалния си живот, отколкото й се полагаше, по-често ходеше на ръгби-мачове и всеки ден се причестяваше. С Юджийн обаче тя все още бродеше из останките от миналото, но то ставаше все по-неясно и тя сякаш искаше да улови нещо от него, преди да е избледняло съвсем, затова се притискаше до него, държеше ръката му както преди, но вече по-различно, по-игриво, янтарът на пръстена й проблясваше и лицето й бе неясно — като етюд на разсеяността.
Понякога сякаш бе готова да се впусне в предсказания за бъдещето му, но за щастие се въздържаше, говореше за морето и любовта си към него. Една вечер дори си позволи да предложи да се качат в нейната миникола и да потеглят към Кери. Той напомни, че в края на краищата е ученик и го чакат вкъщи. Това я разтревожи. Тя погледна разхвърляните френски граматики и си спомни целта на техните срещи. Но бе твърде късно и тя се впусна да изрежда отново имената на своите френски писатели, като че ли те биха му доразкрили нещо.
Дойде пролетта — като открито оскърбление, с черешов цвят в крайните квартали — и за Гроня стана определено трудно да се приспособи към възродената светлина. Започна да носи тъмни очила. Написаха заедно писмо относно някакъв политически затворник и демонстрираха заедно с Юджийн по игрищата за хокей на трева срещу войната във Виетнам, но ако не се считат тези прояви на висок дух, тя малко посърна и започна да губи вяра в себе си, в способността си да се справи с това окръжение. Виждаха я навсякъде с приятеля й, а един понеделник се върна от Кери и каза на Юджийн, че е бременна.
Париж бушуваше в багри, но сега изглеждаше много далечен — един друг свят. Докато студентите щурмуваха Париж в протест срещу старите порядки, Гроня Демпси крачеше по пътеката в църквата с шалче от шифон около врата, за да се причести.
Какво да прави? Щяла да абортира, каза тя. Като добра ирландска католичка. Тя лежеше на дивана, вдигнала крака във въздуха, и пушеше. Юджийн трябваше да отиде във Франция по студентския обмен, но предложи да избяга и да се срещнат в Лондон. Не, каза тя. Гери отивал с нея. Във всеки случай нямало смисъл да го въвлича в това.
Той я виждаше как върви начело на момичетата от манастира на церемонията „Тялото господне“. В града имаше потоп от знамена — папски знамена, ирландски знамена, — пред продоволствените магазини стояха кофи с люлякови клонки и навсякъде — плакати на Исус Христос със слабоумен вид, сграбчил гърдите си, откъдето се ронеха няколко оскъдни капки кръв, подобни на доматен сок. Гроня водеше своето стадо с тъмни очила като шпионка.
Тя следеше всяко негово движение, безмълвна парцалена кукла върху дивана. После неочаквано проговори, сякаш правеше официално изявление: „Върнах се, за да стана отново посредствена, да възстановя тази част от себе си. Виж на какво заприличах. Каня се да абортирам, защото съм бременна от мъж, който се поти много.“ Думите й прозвучаха тъй властно, че Юджийн я погледна. Разчувствува се и без предупреждение тя се намери в прегръдките му, разплакана. Ръцете й изучаваха широтата и мощта на плещите му, докато той завладяваше талията й в розова блуза.
— Не забравяй да отидеш да видиш „Мисълта“ на Роден — каза тя, сякаш изказваше последното си желание.
Платанът цъфна, после дъбът. Варовиковият град доби своя най-хубав вид. Един ден госпожица Демпси замина, запиля се някъде в Кери, после в Лондон и бе заменена в живота на Юджийн от пълна френска студентка, дебелана, която постоянно ядеше сладкиши.
Това лято Гроня му писа в Париж.
Болингбрук Роуд 16
Лондон B14
10 август 1968 година
Скъпи Юджийн,
Направих аборта. Сякаш отлетя пеперуда. Тук е много горещо, истинска пещ. Кофите за боклук са препълнени. Гери излезе на пазар. Сама съм и мисля за това, което е казал О’Конъл: „Свободата на Ирландия не заслужава да се пролее дори една-единствена капка кръв.“ Чувствувам се тъй, сякаш съм убила нещо заради Ирландия — бебето в мен. В мен има една празната, която не могат да запълнят нито монахините, нито ученичките, нито статуите на Богородица. Ще продължава така и ще набира сила като огромна вълна. Бих искала да си тук. Знам, че би разбрал, но дори ти не би могъл да я спреш. Убих част от себе си и я погребах под една класна стая.
Много целувки
Юджийн отиде да види „Мисълта“ на Роден. В Париж беше мокро и сиво лято, той бе отседнал в едно предградие, близките фабрики бълваха пламъци, които прогаряха мозъка. Това беше върхът — това чудо от мрамор. Когато погледна статуята, той сякаш се изправи срещу някаква необикновена част от себе си — момче в бял пуловер и вратовръзка от туид, което бе оказало внимание на едно момиче в бяла блуза и шифоново шалче в Ирландия през май. Той си помисли дали нейното увлечение в Париж е било действително, но знаеше, че това няма значение, тъй като те самите бяха действителни, бяха се докоснали, главата му се бе прислонила до нейната и взаимният им трепет щеше да продължава да разтърсва живота им, докато някъде в Ирландия вилнееха оръжията и стъпките им неотменно водеха далеч, извън тази страна, която причиняваше толкова болка и толкова злочестина.
Когато се върна в Ирландия същата есен, нея я нямаше. Приятелят й се бе върнал и се подвизаваше в местния отбор по ръгби. Валеше много, Питър Сарстед пееше от местното кафене „Къде отиваш, миличка?“, а из града бродеше нейният призрак — момиче на мократа улица край самотния неон на кафенето. Чудеше се какво ли се бе случило с нея. Дали е умряла от последствията на аборта. Дали се бе върнала пак в Париж, както бе казала, че може да се случи. Във всеки случай той бе решен да продължава да живее със сянката на Роденовата скулптура, скътана в душата му, с познанието, добито от изкуството, че животът си заслужава да се живее, че ако продължаваш да се бориш, тя, свободата, ще дойде. Гроня му бе дала първите уроци по свобода. Сега от него зависеше да върви напред — стъпало по стъпало, докато срещне някого или нещо, което да го трогне така дълбоко, както „Мисълта“ на Роден.
Години по-късно той срещна този някой. Като журналист в Лондон Юджийн вървеше по една пътека в крайните квартали на Корк, за да вземе интервю от един морски биолог във връзка с някакъв проект по морска биология в Западен Корк. Пътеката водеше към бяла къща, неотличима от безкрайните редици бели къщи, които го заобикаляха. Тя му отвори вратата почти страхливо — Гроня Демпси — лицето й изпито.
Върнала се бе в Париж, както бе казала, че ще направи, но бе открила, че улиците водеха завинаги към дома, до точката на отрицание, до един малък град в Ирландия.
Покани го да влезе. Около нея по масите имаше модни списания. Първият му порив бе да я прегърне, но го възпря изразът на лицето й. Гроня Демпси, съпруга на морски биолог, го гледаше и за пръв път от години той видя себе си в очите й — небрежно облечен, черен костюм, розова риза, бели чорапи, все още неотказал се от борбата, както не се бе отказала и тя, лицето й вече бледо и хлътнало, но очите й все още горящи и живи, очи, които събуждаха низ спомени, както белите къщи се нижеха надолу по склона към морето.
Писателката е сред новите имена в съвременната английска литература. Още със своя дебют, романа „Пазителите на дома“, спечелва едновременно благосклонното внимание на критиката и интереса на широката читателска публика. Омъжена на шестнайсетгодишна възраст за венецуелец, тя прекарва седем години на една плантация за авокадо и захарна тръстика в Андите. Екзотичната природа и младежката впечатлителност превръщат този период от живота на авторката в творческо Елдорадо. От него тя черпи материал както за първия си роман, така и за много от разказите си. Втората й книга, „Пътнически влак за Милано“, излиза през 1983 г. Макар че понастоящем живее в Англия, Южна Америка продължава да бъде основна тема на произведенията й и източник на писателско вдъхновение.
Антонио не обичаше да се говори за детето като за „зеленото момче“. За него то си оставаше Ел Капино, неговият син. Още на втория ден беше изпратил долу детето, което се влачеше след сестра си като болен гущер. Беше се надявал, че Доня ще го изцери. Гледаше отгоре как дъщеря му Мери минава предпазливо през потока и бурените към двора на Големия дом. Ел Капино беше неговият любимец, но Капино беше болен.
Мери премина моста, тръгна по пътеката с върбите, покрай работилницата и воденицата и пое през портите и градината към къщата на Доня. Тя се опита да остави Капино до хамбара, но той се притисна към нея от страх да не остане сам. Лош човек живееше вътре в хамбара! Той се отдръпна от двойните му врати. Не искаше да го оставят. Мери го бутна решително към стената и прошепна:
— Почакай само минутка, Капино, аз ще се върна. Мълчи и лошият човек няма да те вземе.
Капино се облегна тежко на стената; тези думи не го успокоиха, но беше прекалено слаб, за да помръдне. Той беше на пет години. Беше му лошо и бе много уплашен. Мери изтича в двора и извика:
— Доня, Доня, къде си?
Един глас отвърна:
— Горе съм, идвам.
Лидия — така се казваше Доня — се появи, радостна, че вижда Мери. Винаги и беше хубаво, когато виждаше момичето и малкото му братче. Лидия, отскоро в хасиендата, не беше тукашна и двете деца — тъй като нямаше свои — й правеха компания и я осведомяваха за всичко, което ставаше в долината. Мери никога не идваше с празни ръце. Имаше навик да носи необикновени цветя за градината или пълна кърпа със сливи, ухаещи на рози. Носеше охлювени черупки и семенца или шарен боб на шушулки за чистене. Почти не минаваше ден Мери да не дойде с някакво подаръче или изненада. Така че, когато тя каза: „Имам нещо да ти покажа“, Лидия отговори: „Благодаря“, без много да се замисли.
Тогава Мери подбутна брат си напред и го остави да стои в двора на слънцето. Неговата бледа кожа беше зелена, отпуснатите му край тялото слаби ръце бяха също зелени. Бялото на очите му беше мраморно зелено и дори светлата му коса, дала името му Капино, което значи рус, стърчеше зелена на слънцето. Лидия се видя в чудо. Той изглеждаше толкова унил и безжизнен, че тя се пресегна да го пипне, за да види дали е истински.
— Мама каза да му помогнеш — продума Мери.
Лидия премести погледа си от момичето на тъжното малко момче и се учуди как са могли да го боядисат така цялото.
— Какво му е? — попита тя.
— Глътна едно прахче — отговори Мери.
— Какво прахче? — попита Лидия.
— Ще умре ли? — каза простичко Мери в отговор.
Едва сега вероятната причина за цвета на момчето проблесна в съзнанието на Лидия. Помисли си дали не е някаква обща гангрена, но явно не беше това. Не миришеше, а и кожата нямаше тъмния цвят на загнило; беше по-светла, като бобови листа или ластари на лоза. Ел Капино беше натрапчиво странен, беше подчертано зелен, по-зелен дори от подпухналия корем на умряла риба. Цветът и апатията му напомняха влечуго.
Мери все питаше: „Ще умре ли?“
— Пусни колелото на воденицата — нареди Лидия и момичето хукна, доволно, че има нещо да свърши.
— Ще умра ли? — изхлипа Капино и зелените му пръсти се вкопчиха в полата й. — Ще умра ли? — прозвуча гласът му умолително, като ехо на думите на сестра му. Тя се опита да го успокои, след което го остави да стои на двора, докато разбиваше белтъци с вода. Чу мудното тракане на колелото, което постепенно премина в грохот. Не беше жътва и неговото тракане на празен ход беше сигнал за всички без изключение да се съберат в Големия дом. Това се правеше само в крайни случаи. Звукът му беше достатъчно силен, за да се разнесе по всички краища на хасиендата. Стремителният му глух тътен изпълни долината, биейки тревога. Тя покри главата на детето с кърпа.
— Ще умра ли? — промърмори то.
— Ще се оправиш — каза тя. — Изпий това, ще ти помогне.
То продължи да повтаря подобно на монотонното въртене на воденичния камък: „Ще умра ли, ще умра ли?“
Лидия разбра, че детето не можеше повече нито да я чува, нито да я разбира. Остави го да стои право. Виждаше как то придобива цвета на потъмнял от времето бронз и й изглеждаше малко нереално с парчето плат на главата, което трябваше да го предпази от слънцето. Тя доведе Мери.
— Накарай го да изпие това — каза тя, като й подаваше чашата с яйце и вода. Мери поднесе чашата до сухите му устни и я наведе; лигавата течност се разля по брадичката и гърдите му, то потръпна, но глътна малко.
Горе на хълма Антонио беше чул въртенето на колелото и тракането на воденицата на празен ход го беше изплашило. От дълъг опит знаеше, че глухият тътен и тракането на огромното колело винаги оповестяват лоша новина. Бе го призовавало долу в хасиендата повече от шейсет години. И в онзи ден то се завъртя, за да разнесе вестта за болестта на неговия син. Беше се надявал Доня да направи чудо, но нищо подобно не стана. Антонио си мислеше, че ако стане чудо, което да спаси неговото късно родено дете, дори би повярвал в бога. Но тогава воденичното колело се беше завъртяло, за да разнесе през хълмовете вестта за нейния неуспех и собствената му тревога и за да призове всички в Големия дом.
Той видя как хората излизат от домовете си и спират на пътя. Тъй като звукът продължаваше, видя ги да се отправят към Големия дом, към двора, към сина му. Когато стигна до портите, бяха се събрали доста хора. Те го спираха, разпитваха го, но на Антонио не му се говореше, той ги подмина и продължи към къщата.
Лидия каза:
— Съжалявам Антонио, но трябва да го свалим в града… в болницата!
Антонио се върна, за да докара камиона. Самата дума „болница“ за него значеше смърт. Той прекара стария камион на заден ход съвсем близо до двора, а през това време Мери и Лидия му донесоха Ел Капино. Работниците, които бяха на портите, проточиха шии, за да видят, и се отдръпнаха в недоумение. Лидия ги помоли да наглеждат къщата, докато я няма, и им благодари, че са дошли толкова бързо. Когато камионът потегли към града, хората зад тях започнаха да се разпръскват. Изглеждаха разочаровани, че нищо не се направи.
Лидия гледаше полетата със захарна тръстика, ширнали се от двете страни на пътя и плъзнали нагоре по гъстите гористи хълмове. Този ден всички оттенъци на зеленото като че ли блестяха ослепително, за да се сравнят с ярката кожа на Ел Капино. Той имаше цвета на марулени листа и на млади бананови палми, на блатна трева и на узрелите плодове на пасифлората. Скулите и ставите на пръстите му бяха тъмни почти като самата тръстика и като поветицата, която се виеше по нея. А тънките му вежди приличаха на сиви лишеи. Самият Ел Капино не обръщаше внимание на сестра си, дори не чуваше думите й, нито пък се трогваше от това, че тя се суети и го закопчава. На два пъти той повърна белтъчената вода, превърната в жабуняк от отровения му стомах. Рядката слуз потече по пода на камиона тъмнозелена.
Лидия смътно чувствуваше, че крият нещо от нея. Оставаха още пет мили до болницата. Антонио караше, а думите на сина му „Ще умра ли, ще умра ли?“ се сливаха в едно.
Тя знаеше, че все някой ще зададе този въпрос и по-добре беше да е тя самата, така че събра кураж и запита:
— Какво е глътнал, Антонио?
Антонио извърна очи и промърмори:
— Меден сулфат.
— Какво?!
— Меден сулфат — повтори той.
— Но това е отрова за плъхове — каза тя. — Как се е добрал до нея?
— Аптекарят му приготви прахове.
— Колко е глътнал?
— Всичките.
Лидия замълча. Тя едва се осмели да попита как Капино е можал да погълне такова количество отрова.
— Но вкусът — разсъждаваше тя, — дори плъховете не го ядат направо.
— Не му хареса — запъна се Антонио.
Капино бе опрял глава на стъклото. Придържаше стомаха си, като че ли беше изтърбушен под скъсаната му риза и прошепваше на прозореца: „Ще умра ли, ще умра ли?“
— Кога я взе? — попита Лидия.
— Снощи — отговори Антонио, а лицето му беше бяло от мъка.
— Защо не ми го доведе по-рано?
— Страх ни беше — каза той простичко.
Лидия се размисли, докато камионът се тътреше. Капино повтаряше монотонния си напев на стъклото. Прилоша му още веднъж, преди да припадне.
— Какво ще кажеш в болницата, Доня?
— Какво ще кажеш ти, Антонио?
— Ще кажа, че е станало случайно.
— Тогава и аз това ще кажа — отговори тя.
Камионът спря пред болницата. Тя приличаше на летен театър. Жени и деца седяха на сгъваеми столове, наредени в редици, заобиколени от провизии като при обсада. Те идваха винаги само от отчаяние и хранеха слаба надежда за изцеление. За тях болницата беше мрачно последно убежище. Нищо от това, което ставаше там, не ги изненадваше. Тя поглъщаше близките им, като намаляваше техния брой с равнодушието си. По едно или друго време всички те бяха чували познатото „елате отново след три месеца“. Това беше като изпитанието за вещици чрез потапяне във вода. Онези, които изтрайваха три месеца, обикновено можеха да поживеят още, а онези, които междувременно умираха, не се нуждаеха от тази следваща среща. Но някои случаи не търпяха отлагане и зеленото момче беше един от тях. Антонио грабна сина си и си проправи път през струпаните колички с ранени от нож, от пушка, от изгаряне. След това го понесе покрай чакащите на опашка; зад него се чу шепот. Зелено момче беше слязло от планината! Една сестра се приближи до Капино, погледна го и зададе няколко въпроса. След това санитар го откара с количка към превързочната зала и стомашната помпа. Струйка кафява кръв се стичаше по крака му.
Оставиха Антонио и Лидия сами в коридора. Лидия никога досега не беше идвала в болницата и не знаеше какво да прави.
— За него така няма никаква надежда — каза Антонио. — Единственият начин да излезе жив от това място е да използуваме твоето влияние. Обходи всички отделения, Доня, използувай името си. Все ще открием някои добри доктори. Тук все някой трябва да се заинтересува от болния, защото иначе той ще умре — ако не от пренебрежението на лекарите, то от общия безпорядък. А детското отделение е най-лошото от всички.
Антонио беше свалил шапката си и нервно я мачкаше с ръце. Очите му леко сълзяха от дългогодишния блясък на прякото обедно слънце, от пиене и от тежестта на годините.
— Рамон, който работи във воденицата — продължи той, — доведе тук момченцето си миналата година, преди ти да дойдеш. Беше бебе. Имаше пневмония. Докторите не им позволиха да останат, но Рамон се върна рано на другата сутрин и му казаха, че е умряло от треската. В известен смисъл, да, разбираш ли, но те сложили бебето на голямо високо легло, без да си дадат труд да вдигнат решетката, то се мятало от треската, паднало и си счупило главата. Рамон каза, че дори не се помъчили да избършат кръвта от пода. Лицето му било смазано.
Лидия сграбчи ръката на Антонио и стана. На гишето тя само даде името и адреса си — два пъти, за да им стигне до съзнанието. Буквално за минути мрачният коридор като че ли оживя. Една от количките се затъркаля към моргата и зацари общо оживление. Записаха данните за случая на Капино. Скоро самият Капино се появи отново — още по-зелен, загърнат в болничен халат. На ръката си имаше система, а от края на количката висеше торбичка, в която капеше отровената му урина. Той беше дошъл на себе си. Количката премина кордона от очакващи доктори като пред почетен караул, а след него като конфети се сипеха въпросите му: „Ще умра ли? Ще умра ли? Ще умра ли?“
Лидия познаваше един или двама от докторите там и на техните грижи повери болното дете. Позволиха на Мери да бди до леглото му, докато тя и Антонио отидат за майката. Въоръженият пазач на вратата питаше Антонио:
— Кой купи отровата?
— Аз — каза Лидия твърдо и погледна така сурово, че пазачът просто застана мирно и се въздържа да зададе следващите въпроси, които си беше наумил.
Те пропътуваха разбития път обратно, без да си продумат. Прекараха камиона по черния път на плантацията до подножието на хълма, където живееше Антонио, оставиха го и продължиха пеша… Лидия имаше чувството, че остаря, докато изкачат тази миля. Антонио й говореше през по-голямата част от пътя.
— Ние тука не обичаме докторите — започна той, — не им се доверяваме.
Повървяха малко и след това той продължи:
— Има един знахар зад хълма, Доня, който се оправя с болестите. Познавам го, откакто съм се родил, и много пъти ни е помагал. Някои от неговите церове са известни наоколо.
— И там ли заведе Капино? — попита Лидия.
— Да, той боледува от цяла година. Мой любимец е, ти знаеш, и ми е болно да го гледам как линее. Този знахар е обикновен човек като мене. Имах доверие в него. Малко останаха тези, на които човек може да вярва.
Антонио крачеше напред и от мъка риташе камъните и прахта по пътеката.
— Но дори и той се е променил сега — продължи той. — Започнал е да пише рецепти. Много се е възгордял и вече не може просто да ти каже с какво да се лекуваш.
Лидия погледна изпитото лице на Антонио. Трудно му беше да разказва историята си. А тя слушаше думите му, като се стараеше да вникне в тях колкото може по-дълбоко.
— И така, той изпрати лекарството си за стомашните болки на Капино, написано на листче хартия.
Лидия слушаше мълчаливо. Тя знаеше, че Антонио не може да чете, и разбра, че той сам е купил отровата и е насилил детето да я вземе.
— Не се ли заинтересуваха в аптеката за какво е? — попита тя.
— Да, казах им, че е за хасиендата, и те ми я дадоха. Трябва да са знаели — промърмори той, — сигурно са помислили, че е за плъховете.
Лидия му съчувствуваше както никога досега. Тя нищо не можеше да направи или да каже, за да облекчи болката му, затова просто го остави да говори.
— Разбираш ли — обясняваше той, — не можеш да очакваш едно лекарство да е вкусно. Когато Капино отказа да го вземе, ние го хванахме и аз го накарах насила да го изпие. Част от праха беше на зрънца и аз му ги натроших. Мислехме, че скоро ще спре да плаче, но когато продължи цяла нощ, уплашихме се. Жените казваха, че е от уроки, но аз знаех, че е от праховете. Зная какво е срам от деня, в който направиха сандък от стари щайги да погребем майка ми, тъй като й отказаха истински ковчег. Но никога не съм мислил, че ще доживея деня да убия собственото си момче.
Бяха стигнали завоя на пътеката, която извиваше около изсъхналото лимоново дърво в двора на Антонио. Той прекъсна набързо разказа си.
— Знахарят е сбъркал, Доня. Той не е свикнал с модерните думи. Не зная какво е искал да напише…
Лидия го прекъсна. Беше бясна.
— Аз зная какво е искал да напише — просъска тя. — Искал е да напише английска сол. Но както ти каза — добави тя разярено, — той не е свикнал с модерните думи и е написал меден вместо магнезиев сулфат. — Тя спря. — И сега медният сулфат трови твоя Капино. Какво смяташ да правиш, Антонио?
Лицето на Антонио се изопна.
— Разбирам, ти мислиш, че трябва да предам знахаря — каза той, — но той е един от нас и е единствената ни помощ. А това момче, Капино, беше всичко, което имах, и сега трябва да кажа на майка му да отиде да го гледа как умира.
Антонио сведе поглед към земята, а Лидия се почувствува прекалено зле, за да говори; двамата просто прекрачиха засадените в кутии от мляко мушката и изпопадалите шушулки в двора на Антонио.
През следващите пет дни те отиваха и се връщаха, като Антонио се състаряваше с всеки изминал ден, а Лидия правеше всичко, което беше по силите й, за да спаси детето. И именно тогава за първи път тя осъзна колко големи и същевременно колко ограничени са тези нейни сили. Чрез съобщения по радиото намериха кръводарители с резус-отрицателна кръв, за да я прелеят на Ел Капино. Направиха всичко, на което бяха способни в болницата, където съжителствуваха ултрамодерна техника и равнодушие. С всеки изминал ден отиваха все по-далече в лечението и диагнозата. Докарваха линейки и ги връщаха, един военен самолет беше на разположение, за да откара детето до Макараибо, ако се наложи. Плазма в хладилни контейнери се прекарваше със самолети. Съсипаните му бъбреци бяха свързани с изкуствен бъбрек, сърцето и белите му дробове — с апарат сърце — бял дроб, а хирург-трансплантатор беше ангажиран, за да поеме случая във военната болница. Но малката пластмасова торбичка, която висеше до Капино, опровергаваше всички усилия. Тя бавно се пълнеше с все по-тъмна и по-тъмна кръв, докато започна да тече само гъста черна каша. А тънкото гласче на детето питаше многочисления лекарски екип, надвесил се над леглото му. „Ще умра ли? Ще умра ли?“, и звучеше почти като насмешка над тяхната внезапно проявена загриженост.
На петия ден то наистина умря и вътрешностите му бяха извадени, както беше обичаят; но в знак на почит към неговата покровителка то беше зашито добре и напълнено със слама, а не с вестници, както обикновено се правеше. И за бдението момчето лежеше у дома, в колибата на баща си. И децата от околността пяха над още зеленото му лице. И клепачите му бяха подпрени с трънчета, за да може да види своя бог, когато отиде на небето, защото, казват, децата са невинни. И никой не плака — нито на бдението, нито на погребението. Дори Антонио сдържаше сълзите си, защото — както знаеха всички — на децата не им е лесно в този живот, а и на какво ли може да се надява едно зелено момче?!
Завършил английска филология в Бристолския университет. Работил е като преподавател по английски и като литературен критик. Негови рецензии и отзиви за литературни произведения често намират място в периодичния печат. Разказите му са забавни и остроумни, тонът им — ироничен, а главните герои са предимно хора от „средната класа“ — интелектуалци, бизнесмени и представители на артистичния свят — комични пленници на съсловните си предразсъдъци, мании и комплекси.
Когато съпругата на Роналд го напусна, бе решено, че фамилният флаг на Бойсови ще продължава да се вее под егидата на съпруга. Приятелите, с които се бяха сдобили през десетте години непоносим съвместен живот, двете деца, волвото и голямата къща в Кенсингтън щяха да останат негова собственост. Решено бе, че Маргарет ще се махне завинаги и ще устрои живота си както намери за добре. В края на краищата тя беше тази, която искаше да сложи край на цялата история и както обясняваше Роналд със свойствения си тон на огорчен, но великодушен човек, това беше най-малкото, което тя можеше да направи, за да не провали възпитанието на децата — да не ги откъсва от дома, където бяха израснали здрави и умни сред любов и благоденствие.
Още от самото начало Роналд се бе наложил като диктатор по отношение на обзавеждането и реда в семейството. Той имаше голяма слабост към покривните материали и меките тонове — лимонени мокети навсякъде, виолетови тапети по всички стени с изключение на все още голия коридор. Голяма, но безинтересна колекция от литографии на ловна и спортна тематика окичваше гостната и отгоре на всичко, за голямо притеснение на жена му, имаше няколко нейни снимки като голо невръстно дете на плажа в Брайтън, които Роналд бе настоял да сложат в рамки и да ги окачат една под друга до ореховия бюфет. По-късно той прибави подобни снимки на собствените си деца и накрая една своя снимка, където се ръкува с кралицата-майка на церемонията по откриването на новата фабрика на фирмата. Странно наистина, но той не махна снимките на жена си, когато тя го напусна, и те все още висяха там, първото нещо, което се набиваше в очите на гостите при пристигането им на този негов единайсети традиционен новогодишен коктейл.
Гостите са смесен състав. Има хора от света на бизнеса със съпругите си; те са солидни приятели, истинска опора за Роналд, откакто съпругата му го напусна. Това са административният директор и жена му, които любезно се суетят около децата и все им повтарят колко умен е татко им и как скоро ще влезе в управителния съвет; Колин Портър, счетоводителят на фирмата — ерген, който е доста докачлив, но както Роналд е забелязал, всъщност обича да се отнасят към него покровителствено; Гордън Кавендиш; Боб Голдсмит, който сега работи в една конкурентна фирма, и накрая Теди Банток — все солидни мъже със солидни съпруги. Останалите гости са пъстра смесица от хора, които работят в сферата на изкуството или имат отношение към него. С тях Роналд се гордее двойно повече: първо, защото може да се перчи с тези странни птици от бляскавия културен свят пред недотам бляскавите си колеги-бизнесмени, и второ, защото те всъщност бяха приятели на жена му и присъствието им тук днес означава не само, че симпатиите им са вече изцяло на негова страна, което е много приятно, но и отново потвърждава чувството му за собствена правота.
Звънецът звъни все по-често. Роналд обича да установява близък физически контакт с всеки гост, когато той или тя пристига; ръкостискане и потупване по рамото за мъжете, целувки и прегръдки за жените. Вече знае от какво значение е самоувереният жест — повечето хора са готови да приемат за чиста монета всяка поза, стига да е убедително представена; той може вътрешно да се измъчва от натрапчиво чувство за собствената си незначителност, обаче светът е готов да го приеме на доверие като човек, който е страдал достойно и в резултат се е извисил духовно. И действително по лицата на влизащите гости той вижда само ням израз на възхищение и съчувствие; всъщност ням само до пристигането на неудържимата Бела Сузман, която изработва традиционните английски завивки. Тя се втурва, прегръща Роналд, после отстъпва за момент назад, като се взира печално в очите му, и след това издекламирва предварително подготвената си реч.
— Рони, възхищавам ти се: как имаш сили и воля след всичко, което преживя, да се преструваш, че нищо не се е случило, когато всички знаем колко трудно трябва да ти е било (тук тя спира да си поеме дъх), просто не разбирам. И децата… (тук тя секва). — Роналд е наклонил скромно глава, а на красивото му лице с тънки и безкръвни устни е изписана смирена усмивка.
— Бела, ти винаги си толкова мила — дай си палтото (смъква кожите от гърба й), — вече гледам философски на всичко това (усмихва се), твоята завивка и без това не беше достатъчно голяма за двама ни, може би е по-добре, че стана така. — Роналд пъхва в ръката й чаша шампанско, хвърля един поглед из стаята, която е започнала да се пълни, вижда, че Колин Портър, счетоводителят на фирмата, стои настрана и разглежда с престорен интерес фигурите на чашата, и като влиза в ролята си на добър домакин, повежда Бела към другия край на стаята да я запознае с него.
— Колин, запознай се с Бела, тя е дизайнер… Колин е нашият местен финансов факир, нали, приятелю?
В поведението на Роналд тази вечер се долавя известна напрегнатост, сякаш е малко не на себе си — снизходителното му отношение към Колин не е подправено с обичайната доза сладникава сърдечност. Както и да е, Колин не забелязва това и когато Роланд се отдалечава благосклонно от двойката, той долавя монотонния глас на счетоводителя:
— Е, чак факир…
Звънецът отново звъни, Роналд се плъзва плавно между гостите, завърта се ловко във вестибюла и поглежда през шпионката на вратата. Не, и това не е очакваният гост. Сянка на разочарование преминава по лицето му, но изчезва, щом отваря вратата.
— Хектор, радвам се, че намери време да дойдеш. Как върви работата?
Хектор е млад художник; съпругата на Роналд бе забелязала платната му в една художествена галерия преди няколко години и ги бе купила в акт на открито неподчинение спрямо съпруга си, който проявяваше основателно недоверие към онова изкуство, чиято пазарна стойност не е окончателно установена. Роналд намери изход от положението, като прие Хектор за свое протеже — и досега го кани от време на време у дома си, за да се нахрани като човек, и го запознава с богатите си приятели. От своя страна Хектор знае цената на такива хора. Знае също, че съюзът с тях е нечестив и че е единствено въпрос на престиж и за двете страни. Той чувствува, че се злепоставя донякъде, като общува с човек, явно заслужаващ презрението му, но намира начин да се оправдае пред себе си, като се държи безцеремонно и почти враждебно. Когато Роналд го кани у тях, той никога не е сигурен „дали ще намери време“, макар че обикновено намира, пък било то и с преднамерено закъснение. Това, което Хектор не е предвидил, е способността на лондонското бизнесменско общество да превръща всичко, което го заплашва, в своя играчка. Така че агресивните му превземки не само не успяват да смутят Роналд, но му доставят голямо удоволствие.
— Бавно — измърморва Хектор в отговор на въпроса на Роналд.
— Както винаги, както винаги.
На Роналд му се ще да подхвърли нещо за „изтънчените хора като теб и мен“, на които им е трудно да се приспособят към забързания ход на времето, но мисълта му е другаде и подходящата фраза не идва от само себе си. Той въвежда Хектор в гостната, която сега бръмчи от оживените разговори на състоятелни лондончани. Коледното дърво е още тук, окичено както обикновено с чешки стъклени украшения, а рамките на картините са украсени с лъскави гирлянди. Парното е може би малко по-силно, отколкото трябва, макар че за момента то създава у гостите онова чувство на закътаност и уют, което предразполага към непринудено бъбрене. Роналд тъкмо търси с кого да запознае Хектор, когато чува, че Хенриета Кавендиш пак разказва вечния си анекдот на момчетата на Костейнови:
— … та едно младо семейство пристига доста късно и жената казва, че се извинява за закъснението, но дъщеря им Патриция цяла вечер се давила, при което домакинята я поглежда загрижено и заявява…
Роналд, който всяка година трябва да полага все по-големи усилия, за да се смее на тази история, сега открива, че когато я чува за единайсети път, внезапно го изпълва неудържимо раздразнение. Едва се сдържа да не нагруби мисис Кавендиш, но все пак води Хектор точно при нея и я прекъсва доста безцеремонно, така че кулминацията на анекдота — „не, не, нашата Патриция не се задави, а се удави във ваната…“ — потъва в общата суматоха.
— Хенриета, запознай се с Хектор, художник, мой приятел.
Мисис Кавендиш сменя аудиторията и темата на разговор с лекота и самообладание, придобити от дългогодишен опит и детайлно познаване на коктейлните обреди.
— О, художник, така ли… а как ви беше името?
— Хектор, Хектор Нейл.
(Пауза)
— Аха. Къде излагате платната си?
Хектор води подобен разговор не за първи път — най-напред го питат за името му, после се споглеждат недоумяващо, защото не им говори нищо и накрая изискват чрез заобикалки надеждни доказателства за правата му върху званието „художник“. Под въпроса „Къде излагате платната си?“ трябва да се разбира: „Допускан ли сте изобщо на изложби, или сте някой новоизлюпен цапач, които претендира за званието и ранга на художник, без дори да е споменаван от критиката в списание Харпърс?“ Хектор се опитва да не се впряга.
— О, където попадне, наскоро правих изложба в галерията „Маунтджойс“ — отвръща той.
— А, да, струва ми се, че чувах за това… — Мисис Кавендиш сега знае достатъчно, за да подбере подходящия тон за разговор от емоционалния си регистър, който включва цялата гама от настроения между възторга и презрението и е незаменим при общуването с художници. Съпругът й Гордън е инвеститор и е вложил доста от парите на фирмата в произведения на изкуството, така че мисис Кавендиш знае това-онова по въпроса.
— Виждам, че нещата в света на изкуството вървят към по-добро — започва тя.
— В какво отношение — Хектор е нащрек, не очакваше тази дама да знае нещо за „света на изкуството“.
— Ами връщането към фигуралната живопис.
Хектор чувствува, че сега е моментът да прояви известна ревностна враждебност срещу аматьорите, които нахълтват в неговата област. Освен това той намира именно тази тема особено противна.
— За какво връщане към фигуралната живопис говорите?
— Сигурно разбирате достатъчно добре какво искам да кажа, навсякъде се говори за това — свършено е с абстрактното рисуване. Никой повече не иска такова нещо, питайте съпруга ми, той ще ви каже.
Хектор се втренчва гневно в нея, но не отговаря.
Тя продължава:
— А вие самият като художник не смятате ли, че това е похвално? Нещата отидоха твърде далеч. Винаги съм мислила, че за да бъде наистина велико, изкуството трябва да прославя човешките форми. Съпругът ми е съгласен с мен, а той разбира от тези неща.
Хектор цял ден е сглобявал старателно модернистичен колаж. Той е член на група художници, които развиват определени форми на абстрактната живопис. Знае много добре за какво говори мисис Кавендиш и го знае от горчив опит, защото неговите картини не се продават, а субсидиите му вече никакви ги няма.
За да запази разсъдъка си, Хектор често дава воля на въображението си и една от любимите му фантазии е как сразява свой критик в словесен двубой и го кара да подвие позорно опашка; при това за предпочитане пред публика. И сега, вместо да приеме думите на мисис Кавендиш като неоспоримо доказателство за общоприетия вкус, той ги приема като лична обида и с радост открива, че ще може да превърне мечтата си в действителност.
— Честно казано, пет пари не давам за човешките форми и не възнамерявам да си губя времето в спорове с човек, който изгражда мнението си по този въпрос от списанията при фризьора.
Мисис Кавендиш се усмихва кисело. Тя няма намерение да показва, че този жлъчен младок я е нервирал.
— Разбирам. Тогава ще трябва да говорите със съпруга ми. Той е по-осведомен от мен за тези неща. Гордън…
Тя успява да привлече вниманието на съпруга си и му отправя техния таен знак „ела ми помогни“, който двамата са измислили за неудобни моменти на такива събирания. Гордън пристига…
— Гордън, това е Хектор, точно говорим за изкуството. Изглежда, че то не е лъжица за моята уста.
Хектор я улавя как подбелва многозначително очи в знак на презрително отчаяние. Той знае, че му е нанесена обида, и след моментно размишление открива с удоволствие, че достойнството му наистина е накърнено от поведението на двамата — и то достатъчно накърнено, за да оправдае една сцена на възмущение. Така че, без да каже нито дума, той прекосява бързо стаята и като блъсва входната врата след себе си, напуска къщата.
За момент в стаята настъпва внезапна тишина. Роналд се извръща да види каква е причината и се вторачва с едва прикрит гняв в мисис Кавендиш, която демонстрира невинно учудване пред хората наоколо, станали свидетели на сцената с Хектор. За Роналд е особено важно да няма напрежение тази вечер, а мисис Кавендиш за втори път е източник на раздразнение. Той започва да се страхува, че обичайното му кукловодско майсторство, с което се справя с гостите си, може би го напуска и че ще изгуби контрол над тях. Обаче отново си възвръща усмивката на любезен домакин и тръгва към мисис Кавендиш с намерението да се извини за избухливостта на младия си приятел. Но не успява да го направи — преди да стигне до нея, звънецът звъни отново. Той се завърта на пета по начин, който съвсем не внушава достойнство. Това може да бъде само един човек, всички други гости са пристигнали. Преди да отвори вратата, Роналд прави усилие да възстанови изисканата сдържаност, която го е напуснала още веднъж. Хвърли внимателен поглед към огледалото във вестибюла, като стиска челюсти, приглажда назад чупливата си кестенява коса и оправя яката на ризата, така че доста голямата му адамова ябълка да не се вижда в профил.
Поглежда през шпионката, приготвя си тържествена усмивка и отваря вратата.
— Хилари, добре дошла, заповядай. Довела си и Марти, чудесно.
Той не целува Хилари, но погалва Марти несръчно по главата. Момчето леко потръпва.
— Здравей, Роналд, извинявай, че закъсняхме, но трябваше доста дълго да уговарям Марти, нали така, моето момче. Не можех да го оставя сам.
— Разбира се, че не — отвръща Роналд и отново погалва Марти. — Ако желае, може да помогне на Лизи и Робърт да поднасят дребните хапки и другите неща. Искаш ли, Марти?
Момчето поглежда втренчено Роналд през дебелите лещи на кръглите си очила с рогови рамки. Светлата коса виси безжизнено по бледото безизразно лице. Марти премигва и промърморва:
— Нямам нищо против.
Хилари, трийсет и седем годишна, с изморен вид, изострени, но нелишени от привлекателност черти и птича плахост в движенията, не е жена, способна да причини на Роналд много тревоги. Ако не беше особеното й положение и естеството на отношенията й с Роналд, може би наистина нямаше да има причина за притеснението, което обзема и двамата при влизането им в гостната.
Хилари беше най-добрата приятелка на Маргарет — бившата съпруга на Роналд — още от Художествената академия. Маргарет, спазвайки мълчаливото споразумение със съпруга си до последната подробност или може би водена от искрено желание да скъса напълно с досегашния си живот, посети Хилари за последен път преди шест месеца и даде да се разбере, че няма да поддържат повече връзка. Обърканата Хилари прие новината просто като нов етап от лошия сън, който бе започнал с начеващия алкохолизъм на собствения й съпруг и бе прераснал в кошмар, след като той почина преди две години в бара на журналистите в Ханой.
Оттогава Хилари живее сама със сина си в един апартамент в Стокуел. Назначена е на административна работа на половин работен ден в редакцията на вестника, където работеше съпругът й, и печели само колкото да преживяват с Марти. С течение на времето тя е привикнала към този живот, подчинен почти изцяло на безрадостните грижи как да свърже двата края, но все още храни някакви надежди за по-осигурено съществувание. Тя не се опитва да крие от себе си факта, че макар и да се справя сама, един мъж, който би я издържал така, както съпругът й я издържаше някога, ще направи живота й много по-поносим. Този мъж би я освободил от болезнената близост с нейния син, в която се чувствува въвлечена въпреки волята си.
Хилари знае, че техните общи приятели са започнали да кроят планове за женитба между нея и Роналд много преди той да се разведе окончателно. Знае също, че Роналд я намира привлекателна — постоянното внимание, което й оказваше, откакто състоянието на съпруга й започна да се влошава, фактът, че се възползуваше от нейната тежка загуба, за да се докарва и да се взира в очите й по-дълго, отколкото съчувствието го изисква, никога не убягна от погледа на Хилари. Тя не беше особено поласкана, защото в маниерите и ласкателството на Роналд имаше нещо не съвсем чисто. Но макар и безкористна по характер, тя не бе лишена от известна пресметливост, която й казваше, че в крайна сметка дори Роналд е по-добре, отколкото нищо и че в много отношения той наистина е изключително подходяща партия.
Въпреки това тя никога не го бе насърчавала. Отначало не се решаваше, защото връзките с женени мъже бяха тъй несвойствени за жена с нейното възпитание, че изобщо не бе помисляла за такова решение като за реална възможност. Но дори и по-късно, когато вече не ставаше въпрос да мамят някого, и фактът, че Роналд я желае, беше очевиден за всички, тя все още намираше нещо у него, което я караше да мисли за възможната им близост с леко отвращение.
След като Маргарет се омъжи за Роналд, Хилари остана „най-добра приятелка“ само на думи, но все пак има̀ възможност да види съвсем отблизо разпадането на този брак, а също и превръщането на Маргарет от весело и талантливо момиче в озлобена жена, която, изглежда, изпитваше удоволствие да злепоставя и унижава мъжа си при всеки удобен случай. И това, което виждаше, изобщо не отговаряше на ширещите се слухове, че Маргарет искала да става художничка, но се разколебала и решила вместо това да се омъжи млада и да създаде семейство, като впоследствие започнала да отмъщава на своя търпелив съпруг за собствените си неудачи. Хилари виждаше, че нещата съвсем не са толкова прости, нито пък толкова едностранчиви. Веднъж бе минала неочаквано да ги види и Роналд я посрещна с леден поздрав, а Маргарет седеше на дивана с подута устна и насинена брадичка.
Години по-късно Маргарет все намекваше, че се е отказала от рисуването, защото Роналд се страхувал да не би съпругата му да постигне по-големи успехи от него и обсипвал произведенията й с такива подигравки, че тя загубила всякакво самочувствие. Обаче по това време Маргарет бе вече тъй очевидно озлобена от брака си, че Хилари не можеше да повярва напълно онова, за което тя говореше или намекваше. Освен това подозираше, че Маргарет може би я ревнува или поне е решила да не допусне мъжът, когото смята да изостави, да намери щастие с друга жена, особено пък ако тази жена е собствената й най-добра приятелка. И така, докато Хилари се стараеше всячески да покаже на Маргарет, че няма нищо общо с мъжа й, тя все пак приемаше с известни резерви онова, което чуваше за Роналд.
Мисълта за Хилари блазни Роналд най-вече, защото тя е първа приятелка на жена му. Той се вижда легнал с Хилари, двамата голи и слени в една нова интимност под демоничния поглед на неговата оскърбена и ревнива бивша съпруга; тази перспектива му се струва извънредно привлекателна. В по-мрачни моменти той съжалява единствено за това, че дори ако видението му се осъществи, Маргарет ще присъствува само като неосезаем призрак, плод на собственото му въображение.
Освен задоволството, което би му донесло прелъстяването на най-добрата приятелка на жена му, Роналд иска да се ожени за Хилари и от чисто практични съображения. Животът на разведен баща му се струва несгоден и самотен. Разбира се, той обожава двете си деца, но една деветгодишна дъщеря и един осемгодишен син са по-скоро бреме, отколкото приятна компания, а през дома му вече е преминала цяла процесия от прислужнички, които напускат със застрашителна бързина.
Самоотвержената преданост на Хилари към болния й мъж бе дала на Роналд много доказателства за добродетелите й като съпруга, достатъчно, за да се породи у него, както си мислеше той, истинска, страстна привързаност към нея. Твърдо е убеден, че тази вечер трябва да бъде решаващата; приемът е замислен така, че да покаже на Хилари какъв живот й предлага той — живот, изпълнен с топлота, гостоприемство, сърдечност, приятни разговори, добра храна, неограничено количество гореща вода, накратко, всичко, което една разумна жена би могла да желае. Когато влиза в топлата препълнена гостна, Хилари също знае, че тази вечер трябва да бъдат взети някои решения.
Роналд вика децата си.
— Лизи, Робърт, елате тук.
Те идват, като носят в малките ръце чинии с разнообразни хапки. Лизи, по-голямото дете, има приятни, но някак недетски черти, сякаш лицето й е стигнало зрелост преди тялото. Тя стои насред коридора в изисканата си старомодна рокля от зелено кадифе с къдрички около яката и китките, в очите й се чете изострена бдителност — откроява се като независим силен характер, в пълна противоположност на брат си, който не се отличава от всяко друго малко момче.
— Марти ще ви помогне да поднасяте хапките, но първо го заведете в кухнята и му дайте портокалов сок.
Те са виждали Марти и друг път, така че безкрайното нежелание да се запознават със себеподобните си, от което страдат повечето деца, е донякъде смекчено. Въпреки това те още не са стигнали възрастта, когато естествената враждебност към непознати или почти непознати хора се скрива автоматично, и погледите, които хвърлят към Марти, не са дружелюбни. Марти няма желание да се отдели от майка си, но не иска да го помислят за лигльо, затова се преборва с копнежа си да остане при нея и тръгва намусено към кухнята след другите две деца, като междувременно успява да избегне последното потупване на Роналд.
В средата на голямата кухня с теракотен под и шкафове с пластмасово покритие има две маси, върху които са наредени чиниите, приборите и различните блюда, готови за поднасяне по-късно тази вечер. Една лампа с конусообразен абажур, провесена от тавана точно над масата, е единственото осветление в момента. Нейната ярка и насочена светлина пада само върху масите, а всичко останало тъне в полумрак. Целта е да се засили драматичният ефект от блюдата и така да се придаде на угощението вид на увеличена гланцова фотография от страниците на някое женско списание. За момент Марти е прикован от гледката на блестящите блюда по масите. На едната маса са пикантните ордьоври. Купи с розов тарама хайвер, сух таратор, бледозелен мус от авокадо, оризова салата, маслини, нарязани домати, яйца, разрязани наполовина и фаршировани със смес от собствения им жълтък, майонеза и лют червен пипер, а до тях две големи плоски чинии — едната с дебело нарязана пармска шунка, другата с резени студено говеждо месо, в единия край на чинията препечени до кафяво, а в другия — кървавочервени. И накрая две големи блюда — в едното има картофена салата с разкошна майонеза, чийто златист цвят се подчертава от зелените петънца нарязан пресен лук, а в другото са наредени късове студено пиле, приготвено с естрагон, сметана, вишни и печени бадеми. На втората маса са сирената и десертите — още две разлати чинии, едната с плодова салата, а другата с малки еклери, покрити с шоколад и пълни с крем.
Насърчаван от баща си, Марти от ранна възраст е придобил изтънчен гастрономически вкус. Всъщност майка му успя да го убеди да дойде тази вечер главно благодарение на обещанието за такива лакомства, каквито той вижда сега тук. И момчето очевидно не е разочаровано, въпреки че привичната му сдържаност свежда реакцията му до един продължителен и безизразен, втренчен поглед, пречи му да извика от радост, както всяко друго дете би направило. Въпреки тази сдържаност малкият Робърт бързо забелязва, че храната е направила впечатление на Марти; той застава пред гостенчето, взема един еклер и го мушва в устата си, като гледа предизвикателно Марти, сякаш го приканва и той да направи същото. Обаче преди у Марти да се е зародило желанието да приеме предизвикателството, Лизи плясва брат си по ръката.
— Ще кажа на тати, че си взел един сладкиш от тези — остро заявява тя.
Личицето на момчето се смръщва от ярост.
— Ти вече взе едно парче — отвръща той, тънкото му гласче е пълно с укор.
— Да, но тати каза, че може, задето помагах.
— И аз съм помагал.
Тя се прави, че не го е чула, и пита Марти дали иска портокалов сок.
— Не, благодаря — измърморва той в отговор.
Робърт избухва в полупресилен, полуискрен смях, танцува около масата и повтаря „Не ти ще портокаловия сок, не ти ще портокаловия сок“, докато накрая сестра му го плясва силно по ръката. Този път смръщеното личице изглежда така, сякаш момчето ще избухне в сълзи всеки момент. Лизи усеща опасността и бързо пъхва един еклер в устата на брат си, за да го успокои, а после, водена от инстинкт на сестринско равноправие, взема един за себе си. За момент момчето се колебае на кое чувство да се поддаде — на сълзлив гняв или на заговорническа радост. За облекчение на сестра си той избира последното.
— Сега и ти си вземи — казва той на Марти, като му подава един еклер.
— Не, благодаря — отвръща Марти отново. Не че е необщителен; просто за разлика от повечето деца той не е по сладките неща и мисълта за лепкавата паста с шоколад и разбита сметана не го привлича особено. Това, което би приел и копнее да му предложат, е нещо от другата маса — нещо с пикантния вкус на истинската храна. Но никой не му предлага нищо.
— Е, добре, тогава ще трябва да го изям аз — казва Робърт, като го слага в устата си и се обръща към сестра си с малко несигурна усмивка. Никога не знаеш какво можеш да очакваш от нея и в това се крие тайната на властта, която има над по-малкия си брат. Тя ту го глези благодушно, ту проявява тираническа нетърпимост и тези колебания в поведението й са успели дотолкова да объркат детето, че то е започнало да й приписва тайнствените подбуди на някакво висше същество. Момчето дъвче нервно еклера и чака да види какво се крие зад хладното й изражение.
— Този път наистина ще кажа на тати — заявява тя и тръгва към вратата.
Робърт я хваща за корсажа на роклята; чува се звук на раздиращ се плат, въпреки че няма видима повреда. Тя забива нокти в ръката на брат си, за да се освободи, и изпищява ядно: „Пусни ме, глупако“, но момчето не иска да го наклеветят и това му дава сила, която тя не може да сломи. Обаче докато той се е вкопчил безмълвно в нея, с глава и ръце, заровени в диплите около кръста й, тя преценява хладнокръвно обстановката, оглежда се наоколо за оръжие, вижда дървена лъжица на полицата до себе си, грабва я и улавяйки за миг погледа на Марти, който наблюдава мрачно, я стоварва върху главата на брат си. Робърт пуска сестра си моментално и надава вой от болка. Сега е негов ред да търси спасение при родителя; той се отправя към вратата, но Лизи стои пред нея и размахва дървената лъжица.
— Престани да ревеш като бебе — казва му тя. — Така ти се пада, задето ми скъса роклята.
Ревът на Робърт преминава в жалостиво скимтене. Той се тръшва на един стол и държи ударената си глава.
— Нямаше да посмееш, ако мама беше тук — хълца той.
— Да, ама не е.
— Къде е майка ви? — пита Марти. Другите две деца са доста стреснати от внезапното му вмешателство в личната им кавга, те се втренчват за момент в него.
— Отиде си — казва Лизи с многозначителен тон.
— Защо? — пита Марти.
Преди Лизи да може да отговори, Робърт се намесва намусено:
— Тати я изгони.
— О, Робърт! Я недей да лъжеш! — казва сестра му възмутено.
— Вярно е. Изгони я, защото беше лоша и го ядосваше, но ако беше тук сега, щеше да те накаже.
— Не, нямаше. Тати нямаше да й позволи. Нали знаеш какво направи последния път, когато тя ме наказа.
Настъпва мълчание.
— Какво направи? — пита Марти с нарастващо любопитство.
— Удари я — отвръща Лизи самодоволно, при което Робърт добавя злорадо:
— Би я по лицето, докато потече кръв, и на другия ден цялото й око беше синьо и подуто.
Лицето на Марти се удължава от ужас.
— Как така я би?
— Тя беше лоша и татко казваше, че вечно върши и говори каквото не трябва и че ако не била тя, той отдавна да е в управителния съвет, но сега, когато я няма, сигурно ще го вземат там много скоро — казва Робърт и след кратко колебание пита: — Ами твоят баща никога ли не бие майка ти?
Лизи се втренчва в брат си ужасена; баща им изрично ги предупреди да не споменават за бащата на Марти, но нетактичният въпрос е зададен и увисва за момент без отговор в тишината на полутъмната стая.
— Баща ми е умрял.
В гласа на Марти няма особено вълнение, но Робърт знае, че се е натъкнал на нещо, което не може да разбере. Той поглежда безпомощно към сестра си, като че ли я моли за подкрепа. Но тя гледа безизразно, няма желание да му се притече на помощ или просто и тя е онемяла от ужас като него. По силата на някаква груба, простодушна логика мисълта на Робърт отново се връща към еклерите. Той взема един от чинията и го предлага на Марти.
— Вземи, никой няма да разбере.
Един поглед към сестра му го убеждава, че тя няма нищо против тази лудория. Марти отново отказва.
— Защо? Не ги ли обичаш? — пита Робърт.
— Не, не много. — Марти чувствува, че е спечелил някаква привилегия благодарение на това, че са му задали неудобен въпрос за мъртвия му баща, и пита: — А не може ли да вземем нещо от другата маса?
Другите две деца го гледат втрещени. И през ум не им е минавало да вземат от храната „за големи“, която се поднася само на обяд и на вечеря — това не влиза в играта им и те не разбират откъде-накъде едно дете ще иска да си вземе шунка, когато не му се полага.
— Не, това не може — отвръща Лизи хладно.
Още преди да чуе тези думи, Марти знае, че е направил малка, но фатална грешка; след първата му крачка в личния свят на тези деца всичко е пак безвъзвратно загубено. И с присъщата за единствено дете свръхчувствителност към тънкостите на детските взаимоотношения той изпитва отдавна познатото му чувство, че пак е отритнат — негласно, но безвъзвратно.
Охлаждането на отношенията не закъснява: след кратката си разговорчивост Марти отново потъва във враждебно мълчание, а другите двама не се интересуват повече от него, измъкват се от стаята с блюдата хрупкави хапки в ръце и притварят вратата след себе си.
Марти продължава да стърчи в кухнята, обхванат от смътно раздразнение. Той се взира в масата с ордьоврите с известна нерешителност. После свива устни, пресяга се, взема едно фаршировано яйце и го натъпква цяло в устата си. Вкусно е. Докато дъвче, си спомня как веднъж преди три години баща му в момент на безгранична щедрост, каквито към края го спохождаха все по-рядко, го заведе на гръцки ресторант в Сохо. Той натъпка Марти до пръсване с деликатеси от масата за ордьоври и постоянно му поднасяше чашата да си близне от виното, докато на момчето започна да му се струва, че източникът на уютната топлина в стаята се намира в собствените му слепоочия. Трудно му е да мисли за баща си — все се мъчи да извика в паметта си образа на мъртвия, но най-често усилията му остават безрезултатни. Марти бе доловил, че при смъртта на баща му всички близки и познати бяха въздъхнали с облекчение, но знаеше също, че за майка му това облекчение далеч не компенсираше загубата; и дали поради постоянната близост между майка и син, или поради някаква истинска, дълбоко вкоренена привързаност към бащата, чувствата на майка му се предадоха и на Марти. И така, макар да му е трудно да възстанови образа на баща си, той се опитва да направи това отново и отново, мъчи се да улови за миг сладостното видение на едрия брадат мъж, прегърбен над пишещата машина, която изглежда смешно малка под огромните му ръце. Но сега Марти не може да призове видението. Не може да се съсредоточи, защото подсъзнателно някаква смътна тревога го гнети цяла вечер. Докато наблюдаваше скованото и официално посрещане, което Роналд устрои на майка му, в гърдите на момчето се прокрадна необяснимо безпокойство, а по време на току-що разигралата се сцена между Лизи и Робърт това безпокойство премина в съвсем определено смущение. Марти е започнал да се досеща защо двамата с майка му са тука тази вечер и сега, когато мисълта за това излиза на преден план в съзнанието му, малкото бледо момче се отказва от опитите си да извива призрака на своя баща, защото е завладяно от внезапното и страховито чувство, че Роналд ще му стане баща, а Робърт и Лизи — брат и сестра. За разлика от самокритичната нерешителност, с която майка му гледа на този брак, отношението на Марти е кристално ясно, то е плод на непоколебим инстинкт и този инстинкт му казва съвсем просто „не“. Но това негово недвусмислено отношение води след себе си още едно, по-мъчително чувство, а именно, че е напълно безсилен да предотврати установяването на семейни връзки с хора, към които не изпитва никаква обич. Обхванат от внезапна паника, която съпровожда увереността в предстоящото неотвратимо нещастие, Марти излиза от кухнята и тръгва да търси майка си.
Като отваря вратата на всекидневната, го лъхва горещина, която макар в момента да е приятна, бързо става потискаща. Гостите все още са прави, но проявяват признаци на отмала от прекалената топлина. Кърпички бършат потни чела, част от дрехите са захвърлени, ръцете търсят удобни ръбове за опора. Хората тук са твърде много и общият шум от разговора не може да затихне напълно. Като търси с поглед майка си, Марти забелязва как тук и там над групичките от възрастни, увлечени сякаш в сериозен разговор, се възцарява тишина. Въпреки покашлянията и любезните гримаси всъщност никой не обелва дума чак докато призракът на мълчанието, надвиснал над тях, не се прехвърли върху следващата група.
Марти не забелязва майка си веднага. Оглежда се наоколо, но от влажната горещина в стаята очилата му са се изпотили, защото идва от неотоплената кухня. Той ги сваля да ги избърше. Изведнъж всички очертания губят яснотата си, хората в стаята се превръщат в размазани далечни и неопределени фигури; физическият им облик е също тъй несъвместим с ясно определената перспектива в живота на Марти, както и техните разнородни характери. Докато почиства стъклата, в стаята настъпва известно прегрупиране на хората, така че след като си слага очилата отново, сред фигурите, които се връщат пак на фокус, са майка му и Роналд, застанали един до друг в левия ъгъл насреща му, явно увлечени в разговор. Той върви към тях, като пренебрегва безцеремонно добронамерените усмивки на гостите, между които се промъква. Колебае се дали да прекъсне разговора на двамата. Те, изглежда, не го забелязват, въпреки че Марти е застанал точно в зрителното поле на Роналд. Май ще е по-добре да не се натрапва, но самата мисъл, че може да се окаже в положението на натрапник, когато се приближи до майка си, само усилва безпокойството му. И така, той се отказва от всички скрупули, пристъпва напред и дръпва силно майка си за ръкава.
Тя не се отзовава веднага, а Роналд, който сякаш не забелязва момчето, продължава да й говори тихо и сериозно. Марти дръпва ръкава по-силно, желанието да му обърнат внимание е толкова по-голямо, колкото по-силно чувствува, че е пренебрегнат. Този път майка му слага свободната си ръка върху неговата, колкото да го успокои, но за Марти това не е достатъчно. Той дърпа ръкава отново и хленчи ядно:
— Мамо, погледни ме.
Хилари поглежда сина си с разсеяна усмивка.
— Какво има, мило? — пита тя без особена загриженост. И синът, който се чувствува отблъснат, не отговаря. Щом вижда, че Хилари се обръща към Марти, Роналд бърза да я последва и го пита с преднамерено весел глас защо не помага на Лизи и Робърт да носят хапките. Преди още Марти да отговори, Хилари добавя с несвойствена за нея безчувственост: — Хайде, мило, иди помогни на двамата, защото ние с Роналд водим разговор.
Марти явно е потресен от коравосърдечното отношение. Това, че майка му и Роналд не „приказват“, а „водят разговор“, потвърждава тревожното чувство, че нещата отиват на зле, и той едва успява да потисне напиращите сълзи. Отвръща се от двойката и тръгва съвсем безцелно между гостите, като единствената му грижа е да не попадне на Бела Сузман, която явно гори от желание да му досажда с приказки. Умората на гостите нараства, става късно и те нямат търпение да започнат да ядат. Роналд, обикновено толкова загрижен за тези неща, през последните петнайсет-двайсет минути е забравил да напълни празните чаши или да прегрупира гостите и над компанията тегнат първите признаци на преждевременна скука. Лизи и Робърт са се оттеглили в спалнята на втория етаж. Чиниите с хапките, които трябваше да разнасят, лежат забравени на бюфета.
Марти се приближава до този бюфет и забелязва семейните фотографии на Бойсови, окачени над него. Той се вглежда начумерено в снимките с позлатени рамки и в същото време несъзнателно пълни устата си с хапки. На снимката с кралицата-майка разпознава Роналд със зализана назад коса, застанал вдървено наред с други елегантно облечени млади мъже, всички гордо усмихнати. Снимката дразни Марти и без да знае обстоятелствата, той разбира, че това е същата недостойна и раболепна гордост, която е забелязвал и презирал у момчетата от неговото училище. По-нататък са снимките на голи деца, които играят на плажа. Две от децата той разпознава — Лизи и Робърт. Те са показани в много симпатична поредица от пет пози, където Лизи дразни Робърт с една ябълка. Във всяка следваща поза лицето на момчето става все по-сърдито чак до последната, където то седи на плажа разплакано и не забелязва протегнатата ръка на Лизи — този път, предполага Марти, тя му предлага ябълката съвсем сериозно.
Има още няколко снимки на дете, което Марти не познава. Това е малко момиченце — право, седнало и тичащо по плажа. На една от снимките по лицето му е изписано такова искрено удоволствие, че пленява Марти, както е пленявало всеки, който го е поглеждал. Марти се чуди дали момичето не е третото дете на Бойсови, което навярно е умряло от някаква ужасна болест и за което никога не говорят. Но нещо в снимката — леко избелелият й вид, изражението на нейния обект — му подсказва, че е от друго време.
Той се отдалечава, без да стигне до някакво заключение за снимката. Гърлото му е пресъхнало от хапките, цигареният дим в горещата стая оставя неприятен вкус в устата му. Отправя се към кухнята със смътното намерение да пие вода. Обаче преди да стигне вратата, вниманието му е привлечено от една недокосната чаша с шампанско, оставена върху поличка до елхата. Моментното колебание е бързо преодоляно — на Марти му е строго забранено да пие алкохол, но с това към удоволствието от въздействието на питието се добавя удоволствието от забранения плод. И като се промъква зад коледното дърво с чашата в ръка, Марти отпива методично от шампанското.
То вече не се пени, но това не пречи да го удари в главата доста бързо и още преди да то свърши, Марти чувствува въздействието му. През клонките на елхата стаята изглежда на момчето по-чужда от всякога. Едни човек, застанал сам в средата на помещението, гледа към коледното дърво. Той не забелязва Марти, докато момчето не раздвижва един от клоните, вдигайки чашата към устните си. Човекът поглежда стреснато. Това е Колин Портър, счетоводителят на фирмата, когото Бела Сузман отдавна е изоставила. Той тръгва към елхата, но внезапно спира, обръща се и започва да се навърта около една група от гости, които водят апатично някакъв безмислен разговор в другия край на стаята. Марти изпитва някакво сатанинско удоволствие от силата, която очевидно притежава, да отблъсква евентуални натрапници. Той се чувствува сигурен зад елхата и известно време се взира настойчиво в оцветените стъклени украшения, докато накрая започва да му се струва, че те не просто отразяват светлината, а направо я излъчват. След това пак оглежда замечтано стаята, образът на украшенията плава пред очите му и се смесва с лицата на гостите. Но чувството за благополучие, което витае над него, внезапно се спуква като сапунен мехур; в стаята е настъпило раздвижване и фигурите на майка му и Роналд отново са пред очите на Марти. Сега те изглеждат по-увлечени от всякога. Роналд говори тихо нещо на Хилари. Вижда се, че е тихо, защото майката на Марти явно се напряга да го чуе. Изражението й е много сериозно. В един момент тя поглежда към елхата. На Марти му се струва, че сигурно го вижда през клоните, и той отвръща на втренчения й поглед, но тя отново се извръща, без да го е забелязала.
Марти гледа двойката — Роналд все още говори настойчиво, майка му слуша притихнала, а изражението й е някак си неспокойно. Шампанското е притъпило у Марти чувството за болезнена обида, но не го е разсеяло. Той се чуди какво говори Роналд, но дълбоко в себе си знае, че то е част от процеса, който ще го раздели по някакъв начин от майка му и който той не може да предотврати. Момчето изучава Роналд внимателно и колкото повече го гледа, толкова повече се убеждава, че маниерите на този човек са отблъскващи. Всичко у него подсказва двуличие, чертите му, които изразяват вродена заядливост, сега сякаш са изкривени в гримаса на любезност. Той е пъхнал едната си ръка в предницата на сакото, а в другата върти празна чаша, сякаш за да покаже колко е спокоен. Привел е почтително глава към Хилари и стои необичайно близо до жената, като си позволява интимното отношение на стар приятел. Но за момчето, което знае как Роналд е удрял жена си през лицето, защото не му се е подчинявала, тази негова непринудена приятелска поза е явна измама. Докато наблюдава как съблазняват майка му и я откъсват от него, Марти чувствува, че стомахът му се свива от непоносим страх.
Той излива последните капки шампанско в гърлото си и се измъква иззад елхата. До гуша му е дошло от това гости и той иска да си отиде вкъщи. Мисълта, че ще трябва да остане до края, внезапно го прави сприхав и раздразнителен. Щом се налага да изтърпи една вечер, през която сякаш са се наговорили да го направят нещастен, тогава може поне да си спести любезниченето на присъствуващите. Бела Сузман се изправя насреща му широко ухилена, с намерение да го заговори, но той я подминава грубо и се измъква от стаята, преди тя да успее да продума.
Марти стои в прохладната тишина на вестибюла и се чуди какво да прави. Образът му в голямото огледало изглежда неестествено блед. Тойд се взира в отражението си, докато очертанията му се замъгляват и то сякаш започва да се разтваря. Марти има странната идея, че някои избрани хора могат да преобразуват материята и че в момента го посвещават в тайните на процеса, преди да го приемат за член на този тайнствен елит. Той често се опитва да накара образа си в огледалото да изчезне и всеки път изпитва известна боязън; страхът, че ще бъде подложен на някакво ужасяващо превращение, се бори у него с рационалистичния му скептицизъм. Шум от горния край на стълбата прекъсва усилията му. Поглежда нагоре и в мрака вижда лицето на Робърт да се подава през перилата на втората площадка. Двете момчета се гледат мълчаливо за момент, после главата на Робърт изчезва в сенките и Марти го чува как се отдалечава нанякъде.
След като е напуснал гостната, Марти не желае да се върне отново там. Но трябва да си намери някакво занимание. Разхожда се нагоре-надолу из вестибюла и почуква със свити пръсти по дървената решетка пред радиатора, сякаш тази безсмислена активност ще му помогне да забрави обърканите и болезнени мисли, които вечерта е събудила у него; мисли, раздвижени от шампанското, които сега сякаш се борят в смутеното му съзнание. Но това развлечение бързо го изморява. Странната смесица от сприхавост и тревога, която го обзема, скоро прави ослепителната белота на вестибюла, нарушена само от огледалото, в което се отразява белият портал отсреща, непоносимо еднообразна. Марти върви по коридора към задната част на къщата. Вдясно, след гостната има врата, която, предполага той, е втори вход за кухнята. Отваря я и влиза вътре. Там, на масата, под меката светлина на висящата лампа все още стоят блюдата за вечерта, съдържанието на всяка купа и чиния блести с предишната си свежест. Те привличат Марти неудържимо. За момчето, полупияно от пълната чаша, храната в притихналата стая има онази притегателна сила, която може да има отворено ковчеже със злато и бижута за първия пътешественик, проникнал в тайната съкровищница на инките. И с греховната наслада на такъв пътешественик Марти започва да консумира съкровището си.
В началото намерението му е просто да опита; ще се ограничи с едно-две неща. Въпросът е кои да са двете. След моментно размишление той се спира на говеждото и на картофената салата. Избира парче говеждо от кървавочервения край на чинията и го напъхва цялото в устата си. Докато дъвче и се наслаждава на месото, той бутва два пръста в купата с картофената салата, загребва голяма жълта купчинка от нея и бързо я натъпква в устата_си, след като е глътнал говеждото.
С това е приключено; Марти все още чувствува в устата си приятния вкус на сочното месо и майонезата, когато му хрумва, че никой няма да забележи, ако опита по малко от всичко. И съответно започва гастрономическа обиколка на цялата маса. Най-напред бърка с пръсти в тарама хайвера и се наслаждава на рибния му, мазен вкус. После начева сухия таратор, но го намира малко блудкав в сравнение с предишното блюдо, така че трябва да се върне отново към тарама хайвера, за да възстанови първоначалното удоволствие. После в гърлото му изчезват последователно парче гарниран домат, друго фаршировано яйце, един пръст фин мус от авокадо, най-големият и дебел резен шунка и една месеста зелена маслина с големина на слива. Спира за момент, за да усети напълно смесените аромати на ястията. Удоволствието му се помрачава малко от мъката, която все още го гризе, и от лекото гадене, което изпитва винаги когато пие алкохол. Но продължава да действува все по-целенасочено, за да забрави грижите си. Марти намира оризовата салата твърде обикновена, за да се занимава с нея, така че единственото, което заслужава вниманието му, е купата със студено пиле.
Това поставя пред него малък морален проблем: парчетата пиле са твърде големи, за да затвори очи пред съвестта си; нещо повече — ще има доказателства под формата на оглозгани кости, които ще трябва да се махнат. Той топва нерешително пръст в купата и опитва соса. Комбинацията от естрагон, вишни и печени бадеми със захар е съвсем нова за него и за момент, лекият свеж аромат го завладява напълно. Всичките му скрупули по отношение на пилето се изпаряват веднага и като си избира парче от гърдите с крило, започва да къса вкусното бяло месо, докато не остава нищо друго освен жили и кости. Тези неща той поставя на масата до маслиновата костилка, като възнамерява да ги изхвърли след минута.
Първо обаче трябва да пийне още нещо. На бюфета до миячната машина има няколко отворени бутилки, както изглежда, с червено вино. Марти се приближава и взема едната. Той отпива направо от бутилката, глътна половината, но щом усеща горчивия вкус на езика си, изведнъж се оказва, че не може да глътне останалото и го изплюва с отвращение. Гледа с ужас червеното петно при краката си, но за него в момента е по-належащо да премахне горчивия вкус на рецината, отколкото да почисти мръсотията. Изплаква си устата с вода, но горчилката си остава. Връща се към масата с надеждата, че една хапка от нещо по-пикантно ще оправи работата. Загребва порядъчно от сухия таратор и това май оправя вкуса в устата му. Но за по-сигурно Марти си взема още един резен шунка и много скоро открива, че не може да не направи друга обиколка около масата.
Той долавя смътно, че някой се движи в съседната стая, в трапезарията, която пък води към гостната. Но макар да усеща опасността, не може да се оттегли, защото е погълнат от собствената си лакомия; сякаш има да върши тежка работа, чиято цел не му е съвсем ясна, но за която знае, че е свързана с тазвечерното чувство на ревност и отчаяние. Така че този път има нещо налудничаво в начина, по който Марти бърка от чиния в чиния. Движенията, с които граби храната и я тъпче в устата си, са някак излишно подчертани, като че ли той влага във всеки жест нещо импулсивно и съкровено — и това впечатление се засилва от факта, че си мърмори нещо, докато яде. Думите са неразбираеми, губят се сред сумтенето и шумното мляскане, но тонът им е несъмнено злобен. Всъщност Марти почти не произнася думи; унася се мислено в обвинения срещу Роналд и децата му и звуците, които издава, са само музикален акомпанимент на проклятията, които произнася на ум. Тези проклятия също са нечленоразделни; нарастващата ярост на момчето срещу домакина се е превърнала в антипатия, толкова чиста, че няма нужда от словесен израз.
Вратата на трапезарията се отваря.
Марти е с гръб към нея, изцяло погълнат от задачата да увие една пилешка кълка в парче говеждо, намазано с мус от авокадо, така че не чува щракването на бравата. Но само миг по-късно той чува ужасния възглас „боже господи“, Роналд не вярва на очите и ушите си, малкото момче си мърмори наведено над масата, покрита в хранителни остатъци — кости, маслинени костилки, тлъстини, недоизядени яйца, петна с неизвестен произход от изпусната или оставена храна.
Марти се обръща и зяпва ужасено. Но лицето на Роналд, за разлика от лицето на Робърт, не изчезва, когато Марти се взира в него. Вместо това то се приближава бавно, впило поглед в очите на момчето с безнадежден гняв. Марти отстъпва заднишком към другия край на масата. Мъжът приближава. Той диша тежко, сякаш се задушава от силен пристъп, който бушува в гърдите му. Изпъкналата му адамова ябълка подскача грозно нагоре-надолу, очите му се местят бавно от масата с похабени празнични блюда към виновника, който трепери от другата й страна. И Марти се втренчва като хипнотизиран в тази видоизменена версия на любезния Роналд от гостната. Взира се в него и не може да помръдне, сякаш е прикован към масата от онзи вцепеняващ страх, който жертвата изпитва пред хищника. Внезапно обтегнатата нишка, която разделя двамата и същевременно ги притегля един към друг, се скъсва: Роналд извиква нещо обидно, но неясно, замахва с все сила и се опитва да удари през масата момчето по главата. Марти отскача и се отървава само с леко перване по косата. Но при това той надава остър пронизителен писък на уплаха. Роналд е вбесен, че се опитват да избегнат наказанието му. Той сякаш загубва всякакво чувство — не само на приличие, ни и на достойнство, защото сега вместо да се успокои, да нахока Марти и да го изхвърли от кухнята, той започва да го преследва около масата. Момчето успява да запази разстоянието помежду им, но естествената му бледност сега е видимо засилена от страха.
От съседната стая се чуват стъпки. Марти спира да тича и поглежда рязко към вратата, но Роналд не чува нито стъпките, нито щракването на бравата. За момент дори не забелязва слисаните лица на Хилари и на пет-шест души от гостите, които са изтичали да видят откъде идва писъкът, проехтял в гостната, и сега заварват своя домакин да подскача насам-натам с гръб към тях, мъчейки се да хване малкото момче от другата страна на масата. Но Роналд бързо усеща присъствието им и се обръща. За момент настъпва мълчание; гостите още не са схванали смисъла на това, което виждат. Роналд също се опитва да намери някакво обяснение за случката и замаяно прехвърля в ума си събитията от вечерта, като търси причината.
За момент му хрумва една мисъл, която се явява като възможен отговор; а именно, че това ужасно дете, което явно не се интересува от последиците на своите деяния, някой ден ще се превърне във втори Хектор и ще се храни на една маса с тези, които презира, а този Хектор на свой ред един ден ще се превърне в копие на самия Роналд и че те тримата са неразривно свързани като отделни фази на един и същ процес на атрофия. Но мисълта му се изплъзва, преди да я е уловил, и в съзнанието му отново изплуват полутъмната кухня със смълчаните, втренчени в него гости и момчето зад масата. За момент му се струва, че може да обърне всичко на смях — като се престори, че те с Марти просто са се шегували. Обаче един поглед към момчето бързо му подсказва, че това е невъзможно. Има нещо особено в изражението на Марти; пребледнялото му лице сега е добило зловещ зеленикав оттенък. Роналд забелязва, че момчето преглъща с усилие и разбира с пристъп на отвращение какво ще се случи. Той тъкмо отстъпва погнусен назад, когато Марти полита напред, впил втренчен поглед в него, отваря уста като за широка, пресилена усмивка и изригва миризлива жълта бълвоч, която плисва по чиниите на масата.
Гостите, застанали на вратата, ахват от изумление, Роналд се извръща отчаяно при този последен удар на злата съдба, която направлява вечерта от самото начало. Той изглежда смачкан и отчаян като човек, който знае, че е загубил.
Хилари се приближава до сина си и нежно избърсва устата му с книжна салфетка.
— Хайде, милото ми, ще си отидем у дома — казва му тя. Хваща го за ръка, извежда го от стаята, кимва с глава и измърморва някакво извинение към Роналд, когато минава покрай него. На вратата Марти, все още хванал ръката на майка си, изостава малко и се обръща. Поглежда нагоре към Роналд, правата коса пада зад ушите му. На лицето му трепва усмивка и когато най-после се обръща да си тръгне, намества очилата на носа си с движение, което дискретно, но недвусмислено изразява победа.