Панчо се молеше на баба си:
— Дай ми, ма бабо, дай ми едно сандъче, да си слагам букварчето.
— Нямам сандъче, откъде да ти го взема? — хокаше го баба му.
— Искам! — настояваше Панчо. — Ваньо има, Коста има, само аз нямам… Вчера Милка взела букварчето ми и му скъсала коричката… Не мога без сандъче…
— Ох, откъде да ти го взема, баби? — рече тя и го погали по косичката. — Ето, в този долап, ако искаш — празен е.
— Нали там слагаш сладкото и ябълките, бабо? — попита Панчо.
— Слагах, но сега няма вече — рече баба му. — Хайде, Милка не може да достигне дотам, никой няма да ти пипа букварчето.
Отключи тя долапа, дигна едно празно гърне, избърса праха и паяжините и посочи с пръст:
— Готово е. И букварчето, и играчките — всичко си сложи тук, само мир да има.
От радост Панчо не знаеше де да се дене. Завъртя се около печката, припна като агне, ритна куклата на Милка и тогава спря пред долапа.
— Нека сега да ми се хвалят и Ваньо, и Коста, и Петко — ухили се той. — Охо, всичко ще си събера тука — и жилката, и фарфалака, и хвърчилото — всичко, всичко…
От дъното на долапа се показа остра миша муцунка. Две очички, като две черни мастилени точици, се оглеждаха плахо. Ушичките на мишлето щръкнаха, то излезе от дупката и се дигна на задните си крачета.
— Яяя! — рече си зачудено то. — Тук по-напред имаше празно гърне — дигнали са го. Но какво е това? Я чакай да видя.
Там, дето преди стоеше гърнето, сега имаше някакъв шарен плосък предмет. Мишлето подскочи към него, помириса го отдалече и се дръпна уплашено назад. Спомни си как майка им ги съветваше, него и братчетата му, да не ходят в долапа без нея, защото може да им се случи нещо лошо. Мишлето се дръпна назад, сърчицето му чукаше бързо по тънката мъхната кожица на хълбочето му. Премаляло от страх, то се вмъкна в дупката и хукна навътре. Пред входа на тяхното жилище се сблъска с най-малкия си брат.
— Защо тичаш така, Ушатко?
— Ох, остави се, Опашатко!… Влязох в оня долап с празното гърне да видя дали няма нещо за похапване, а намерих едно чудно нещо… Още не мога да си поема дъх.
— Гърнето е било… така ти се е сторило от страх…
— Не. Гърнето го няма, има нещо друго…
Опашатко помисли един момент и мръдна с опашката си.
— Я да видим — рече той и повлече брата си към долапа. И наистина, в долапа имаше нещо ново, чудно, непознато. Отгоре имаше цветни, красиви картинки и някакви непознати черни знаци. Дълго време двете мишлета зяпаха любопитно и плахо, поглеждаха се мълчаливо, но нищо не смееха да предприемат.
— Да обадим на мама — предложи живо Ушатко.
— Да обадим — съгласи се Опашатко.
Хукнаха навътре, но пред входа на жилището срещнаха другите си две братчета.
— Ей, какво тичате като бесни! — извикаха те.
— Ох, Рачко, да видиш какво има в долапа! — каза задъхан Ушатко.
— Връщай се, Голокрачко, трябва да обадим на мама! — смъртно бледен, се спря Опашатко.
— Страхливци! — махна с опашката Рачко.
— Я да видим какво е — изправи се гордо Голокрачко и ги повлече назад. Пръв в долапа влезе Рачко, след него Голокрачко. Ушатко и Опашатко надничаха страхливо от дупката.
— Ццц! — обади се, разтресен от страх, Голокрачко. — И знаете ли що: хайде да се махаме оттука, зер ако хлътнем някъде, мама ще ни съдере от бой. Помните ли какво ни е разказвала тя?
— Да идем да й обадим.
— Да идем.
Върнаха се четирите мишлета, струпаха се около майка си и в един глас започнаха да й разказват за чудото в дупката.
— Плоско едно, нито много голямо, нито много малко, лежи и не мърда — викаше Рачко.
— А отгоре нашарено с картинки — обади се Голокрачко.
— Страшно! Страшно! — рече само Ушатко.
— Треска ме тресе, като си помисля — тракна с острите си зъбчета Опашатко.
Майка им закърши опашка от уплаха.
— Скитници такива! Поразеници недни! Немирници проклети!… Защо не ме питате, ами се навирате, дето не ви е работа?… — започна да ги хока тя. — Ох, ще ме уморите вие с вашето глупаво непослушание…
Мишлетата се споглеждаха страхливо, мигаха виновно и не смееха нищичко да продумат.
Като й попреминаха ядът и уплахата, тя ги поведе към долапа. Но не излезе като тях изведнъж, а спря, огледа внимателно цялата вътрешност, ослуша се продължително, подуши и чак тогава си показа муцунката.
— Да е котка — не е котка. Да е сирене — не е сирене — мърмореше си тя. — Капан. Сигурно е капан… Ох, как ми настръхна козината… Лоши и хитри са хората, кой знае какви примки са измислили пак за нас, бедните същества от мишия род…
И като си помисли само, че нейните глупави и неопитни мишлета са се навирали около него, дръпна се уплашено назад и започна да хока пак:
— Скоро в жилището, немирници! Да не съм ви видяла още веднъж в този долап. Без мое позволение никой никъде няма да ходи.
— Мамо ма, какво е това? — попита Ушатко.
— Не знам сигурно, но трябва да е капан.
— Капан! — повториха всички мишлета и се свиха на топчици.
— Ами какво нещо е капанът, мамичко?
— Нали съм ви разправяла — забравихте ли?… Капаните са измислени от хората. Наглед те не са нито страшни, нито опасни. Обикновено ги поставят пред нашите дупки, пъхат в тях някое лакомство и отиват да си гледат работата. Щом мишката рече да си хапне от лакомството — трак! — и свършено.
— Какво става с нея, мамо?
— Какво става ли? Лошо. Има капани също като малки къщички. Щом влезеш вътре, вратичката се затваря. После хората изваждат капана, отварят вратичката и — на котката…
Като чуха за котката, мишлетата изтръпнаха. Това име беше свързано със страшен спомен. Един ден те се наговориха и излязоха на тавана да похапнат от стара, захвърлена обувка. Първа излезе сестричката им и преди да се обърне, една мършава шарена котка я сграбчи и удуши пред очите им.
— Така в един такъв капан загина вуйчо ви Мишоран — продължи да разказва майка им. — А има капани, които притискат мишките. В такъв капан попадна леля ви Циция. Бедната! Цяла нощ се мъчи, цяла нощ пищя. Мишките от цялата къща се събраха да я гледат, но никой не можеше да й помогне. Чак на сутринта, когато вече беше премаляла от болки, един мъж отвори долапа, изпсува и я хвърли на две малки котета. Тя не се и помъчи да бяга — хълбоците й бяха смазани, едва влачеше задните си крака. Цял ден я подмятаха котетата, цял час се гавриха с безсилието й. И чак след това един сив котарак ги издебна, грабна я и избяга с нея.
От тези страшни разкази малките мишлета замръзнаха на местата си. Наистина бяха слушали и по-страшни истории, но тогава те им изглеждаха само приказки.
— Хайде — рече майка им, ще идем да обадим на чича Гризана.
Чичо Гризан беше стар плъх, с дълга, гола като камшик опашка. След успешна обиколка из тесния и прашен зимник, дето между две каци намери парченце от свинска кожа, той лежеше сит и доволен върху купчинка дреб.
— Какво има, съседке? — посрещна той изплашените си гости.
— Ох! — въздъхна дълбоко майката и се подпря на стената. — Да знаеш, чичо Гризане, каква машина са курдисали пак проклетите хора!
— Капан ли, искаш да кажеш? — повдигна се важно чичо Гризан.
— Не знам. Трябва да е капан.
— Ха-ха-ха! — изсмя се чичо Гризан. — Стара мишка — и да не знае още кое е капан и кое не е…
— Не съм виждала такова чудо, чичо Гризане — оправдаваше се майката. — Аз затова и дойдох при тебе, ти много си ходил, много знаеш…
— Хайде! — рече възгордян чичо Гризан и се дигна тежко. Той минаваше за най-пъргавия и най-хитрия мишок в цялото мише царство. През най-тежките и гладни месеци на годината той едничък живееше охолно и на широка нога. В неговото жилище винаги можеха да се намерят корички хляб, житни зърна, разни отпадъци, дори парченца сирене. Той познаваше всички видове капани и неведнъж бе измъквал от тях с ловкост и хитрина сума миши лакомства. Но когато назърна в долапа и видя непознатия предмет, чичо Гризан прехапа устните си от удивление.
— Не! — призна той след дълго мълчание, замислен, със сломена гордост: — Такова нещо за пръв път виждам.
— Иди по-наблизо, разгледай го по-хубаво, може да го познаеш — рече, лукаво усмихната, майката.
Чичо Гризан се дръпна назад:
— Няма нужда, няма нужда… виждам го добре и оттук… — И за да прикрие смущението и страха си, рече тайнствено: — Знаете ли, чух оня ден, че хората са измислили нови капани — наглед прости и невинни предмети, а всъщност страшни и опасни машини: само да ги наближиш, и работата ти е спукана…
На мишлетата устничките пресъхнаха от страх. Но за да не им се кара майка им, нито едно не каза, че ходиха чак до този опасен предмет.
— Слушайте — изстъпи се важно чичо Гризан, — я да повикаме всички мишки, все някоя ще да е подочула нещичко за това чудо…
И ги повикаха.
Дойдоха стари мишки, преживели хиляди премеждия; плъхове, силни и пъргави, които се бояха само от едрите и охранени котараци; смели, но неопитни плъхчета; още голички, наскоро родени мишлета. Изреждаха се по две, по три, гледаха непознатия предмет, цъкаха и се отдръпваха назад.
Започнаха да спорят.
— Капан от най-модерните — заяви, решително оплешивял плъх и се оттегли настрана.
— Не е капан, а е една особена храна — обади се едно гладно плъхче и се облиза.
— Заповядай, щом е особена храна — извикаха дружно няколко мишки.
— Отстъпваме ти я на драго сърце.
— Аз само предполагам — отвърна засрамено плъхчето и се сви между две тухли.
Една мишка с половин опашка — беше й я откъснал на младини някакъв стръвен котарак — предложи да теглят жребие: комуто се падне, да провери с риск на живота си капан ли е, или не е капан. Но никой не се съгласи с предложението й, защото всички се страхуваха да не изтеглят съдбоносното билетче.
— Ако е нещо за ядене, тъй и ще си остане непокътнато — завъртя късата си опашка мишката и ги изгледа недоволна.
— Слушайте какво ще ви кажа! — изправи се млад плъх. — Дори и за ядене да е нещо, пак никой да не се докосва до него…
Всички мишки наскачаха с пламнали очи.
— Ей, че си бил хитър! Ние да се не докосваме, та ти след това да го излапаш… Не сме вчерашни, байо…
Младият плъх се обади.
— Не вярвах, че имате такова лошо мнение за мене — рече той разпалено. — Казах да се не докосвате, защото научих, че проклетите и коварни хора са измислили нещо ново за изтребване на славния миши род…
Мишките изтръпнаха.
— Какво? — премалели, попитаха няколко.
— Отрова — съобщи важно младият плъх. — Отрова! — потвърди категорично той. — Гледаш, да речем, сирене, или сланинка, или захар, няма нито капан, нито котка. Ех, мислиш си, хубаво лапане ще падне. Пък то — само като близнеш, и — моментална, неминуема смърт.
— Ах! — извикаха ужасени мишките и няколко от тях, със слаби сърца и разстроени нерви, паднаха в несвяст.
Поокуражен от малодушието на другите, чичо Гризан отново излезе напред.
— Пък аз се чудя — рече той — защо от известно време никакъв котарак не съм видял да се мярка тъдява…
— Ох, няма вече живот за нас, ще ни уморят проклетите хора! — изпъшка стар, болнав плъх и се подпря на стената.
— Лошо — заключи друг, — да не смееш нищичко да куснеш.
— Ами какво ще ядем тогава? — изписка отчаяно една мишка.
— Имам една идея — извика чичо Гризан. — Я да повикаме дяда Опашока, може би той ще знае какво е това…
— Откъде ще ти знае такива модерни работи един полусляп старец? — рече недоверчиво една мишка.
— Все пак да го повикаме — настояха някои.
Рачко, Дългокрачко, Ушатко и Опашатко изтичаха да го доведат.
Сам, забравен от всички мишки, дядо Опашок живееше в прашен ъгъл на мишето селище. Той не можеше вече да си търси храна и поминаваше кое-как от подаръците на някои милостиви свои роднини.
Мишлетата му съобщиха, че в долапа има нещо непознато, и го помолиха да тръгне с тях.
— Непознато нещо ли? — попита дядо Опашок, като се наведе към тях. — Няма непознати неща, мишлетата ми. Щом е в долап, все ще да е за нас, на зло или на добро, но за нас ще да е…
Сложи той очилата си, взе бастунчето си и тръгна полекичка, придържан внимателно от четирите мишлета. Когато пристигна, мишките му сториха път и го поздравиха почтително. Но много малко от тях вярваха, че той ще знае какъв е и за какво служи този чудноват предмет.
Дядо Опашок спря пред долапа, огледа го внимателно и бавно се промъкна вътре. Походката му беше тържествена и горда, макар че едва-едва се крепеше на бастунчето си.
Без да се обърне към някого, без да каже каквото и да било, той се отправи безстрашно към чудноватия предмет и с мъка се покачи върху него. Мишките го гледаха ококорени. Гръм да беше треснал над главите им, пак не биха били толкова изплашени и смутени.
Дядо Опашок се обърна към тях, махна им с бастунчето и ги покани:
— Елате де, не се трупайте на дупката…
Пръв подскочи към него чичо Гризан. Последваха го пет-шест плъхчета, сетне няколко мишки с децата си и най-сетне цялото мише общежитие се сбра около чудния предмет. Те се окуражиха от увереността на дядо Опашок, но бяха готови и при най-слабия шум да хукнат назад.
— Но какво е това, дядо? — обади се най-сетне чичо Гризан.
Застанал също като върху някакъв паметник, дядо Опашок мълча още една минута, после намести добре очилата си и извика със слаб, но тържествен глас:
— Уважаемо мише събрание! Днес ние сме ощастливени с един рядък, скъпоценен дар!
— Какъв дар? За какво служи? — чуха се няколко любопитни гласа.
— Това е книга! — рече с гордо вирната глава дядо Опашок и посочи чудния предмет.
— Книга! — повториха още по-учудени и озадачени мишките.
— Да, книга! — рече важно дядо Опашок и пое дъх.
— Яде ли се, пие ли се? Това ни кажи ти на нас! — обади се пак чичо Гризан.
— Книгата е по-полезна от всяка храна, по-сладка и от захар, по-трайна и от най-сухото и здраво житно зърно!… — подхвана дядо Опашок. — Дето хората са толкова умни, дето са толкова хитри и ловки, то се дължи на книгата. От книгата те научават как по най-лесен и удобен начин се получават вкусни и разнообразни храни, как се запазват за дълго време, та винаги да ги имат на ръка… От книгите те знаят да правят разни машини, капани и отрови, с които ловят и морят нашия славен род. Без книгата и те биха били слаби, безпомощни и глупави като нас. Без книгата и те биха се навирали в мрачни и нехигиенични дупки като нашите. Без книгите и те биха живели от ден в ден, несигурни за своето бъдеше. С книгата хората станаха умни, силни, ловки, защото книгата им даде знание, наука. А какво е знанието, науката, вие, драги мишки, мишлета и плъхове, ще видите, когато вкусите от тази книга…
Каза това дядо Опашок, наведе се и пръв вкуси от този извор на науката. Тогава мишките се нахвърлиха върху нея и жадно започнаха да гълтат знание…
На другия ден Панчо стана рано, уми се, закуси и преди да иде на училище, реши да повтори урока си. Той скочи, спусна се радостно към долапа, отвори го — и сърцето му се сви болезнено: от букварчето бяха останали само няколко стърготинки…
Настъпила есен, студ започнал да сковава земята.
— Слушай, жено — казал чичо Стойо, — я стъкни малко огъня, та хем ние кафенце да си сварим, хем децата да се огреят.
— Няма клечка дърва — отговорила чина Стойовица.
— Тю, да се не види, пак за дърва ще трябва да се ходи! — въздъхнал той, яхнал магаренцето и — право при планината.
— Дай малко дръвца, да се посгреем — рекъл й чичо Стойо и посегнал към брадвата.
— Не давам — отвърнала гордо планината.
— Хайде, не се шегувай — усмихнал се той плахо. — Децата мръзнат, как ще се върна без дърва?
— Не знам — навъсила се планината и мъгли плъзнали по високите й върхове. — Изсякохте ми полите до дръвче, няма де на сенчица да се поседне вече.
Молил я чичо Стойо, плакал — нищо. Седнал най-после и се замислил. Мислил, мислил — сам човек какво може да намисли? Гледа — яхнал магаренцето си, иде и съседът му чичо Иван.
— Добър ден, бай Стойо.
— Добър ден, бай Иване.
— За какво си дошъл, за дърва ли?
— За дърва, но планината не дава вече.
— Разсърдил си я нещо ти, я виж на мене как ще даде.
Похвалил се чичо Иван, но и на него планината не дала. Натъжил се и той, седнал и се замислил. Мислил, мислил — нищо. Сам човек какво може да намисли?
До вечерта половината село се събрало, всеки поотделно се молил и никому планината клечка дърво не дала. Гледала ги тя през мъгли и облаци и колкото повече й се молели, толкова по-горда и по-безсърдечна ставала. А хората мълчали, па току започнали да се питат плахо:
— Щом сега не ни дава, през зимата от студ ще измрем, а?
— Няма с що чорбица да сварим…
— Как ще гледаме децата ни да вкочанясват от студ?
— Какво сме се окумили? — обадил се най-сетне млад мъж. — Още старите хора са казали: „Сговорна дружина планина пробива“. С общи усилия ще направим път нагоре и ще свалим дърва за цяло село.
Малодушните се изсмели:
— Я погледни — какъв ти път през тези канари?
— Ако е за канарите, ще ги разрушим с барут — заявил един ковач.
Обсъждали, спорили и току се юрнали към селото. Нарамили кирки, лопати, свредели, започнали да правят път.
Погледнала ги планината и им се присмяла:
— Ако с добро не ви дадох, насила нищо няма да получите. На̀, крия в дълбочините си пластове въглища, цели жили чисто злато, железни и медни руди, крия несметни богатства, но нищичко няма да ви дам.
— Ще дадеш, ще дадеш — гледали я сдружените хора и клатели смело и заканително глави.
Щом стигнали до канарите, планината ги подиграла:
— Ха сега да ви видя!
Спрели се сдружените хора, ковачът пробил дупка в непристъпните канари, шивачът натопил фитили в газ и ги пъхнал вътре, после изсипали барут в дупките, запалили фитилите и избягали долу. Гледала ги планината отгоре, гледала ги и им се провикнала:
— У-хеее! Дръжте ги юнаците!
Но още не издумала това, страшен гръм разтърсил усоите й. Парчета камъни полетели на всички страни.
Разтреперила се планината от страх, изохкала като ранена и чак когато хората се върнали, видели, че непристъпните канари са раздробени и разхвърляни. Запретнали сдружените хора ръкави, развъртели се с кирки и лопати и скоро направили широк и равен път до стройните и високи дървета.
— Какви греди ще станат от тях — въздъхнал чичо Стойо. — Моята къща май скоро ще падне…
— Пък на мене колата ми се счупи — рекъл чичо Иван.
— Защо ще сечем за горене такива хубави дървета? — обърнал се младият и умен мъж. — Че от тях ние ще можем да изкараме първокачествен строителен материал…
— Ами какво ще горим? — попитали неколцина изведнъж.
— Ще намерим въглища.
— Те са много надълбоко — възразили някои от малодушните.
— И за това има колай — рекъл младият мъж. — Ще повикаме инженери, ще купим машини и всичко ще тръгне като по мед и масло.
Разтреперила се от страх планината, но още не се отчайвала. Тя събрала всичките си поточета и ги разляла из урвите. Потекли мътни води, повлекли камъни и пръст, развалили новите й пътища и сума дървета отвлекли. Много от сдружените хора се изплашили.
— Не ни е работа с планина да се борим — рекли те и захвърлили търнокопите. Но другите ги окуражили.
— Не бойте се — рекли им те, — водите пък ще накараме да ни светят и работят. С общи усилия всичко се постига.
И наистина скоро буйната вода била обуздана в широки железни тръби. Поставили машини и впрегнали водата да дава на хората електричество.
Всички си направили нови и хубави къщи и всички разбрали, че хората са силни, когато са сдружени. Разделят ли се, стават слаби и безпомощни.
Един вол, запретнат в колата, чакаше кротко на малката гара. До него пъшкаше черен, опушен локомотив.
— Ти, приятелю, каква работа вършиш тука? — попита малко пренебрежително волът.
— Движа всичките тези вагони, дето вие ги пълните с любеници — отвърна локомотивът.
— Че ти толкова ли си силен? — погледна го недоверчиво волът.
— Толкова.
— Чудно! — усмихнал се волът. — И досега нищо да не съм чул за тебе! Всички казват: силен като вол.
— Макар че казват така, аз съм по-силен от тебе.
Волът го изгледа крадешком. „Пък може и по-силен да е“ — рече си той. После изведнъж попита:
— Ами с какво се храниш?
— С въглища.
— С въглища? — ококори се волът. — Че как ги ядеш?
— С огън.
— Ти май взе да се шегуваш! — погледна го плахо волът. — Аз те питам най-сериозно.
— И аз най-сериозно ти отговарям — усмихна се локомотивът. — Искаш ли да ти пусна малко вряла вода?
— Ти съвсем за прост ме вземаш — обиди се волът.
В същото време от едно кранче потече вряла вода и изпръска краката на недоверчивия вол.
— Брей! — заподскача изплашен той. — Полека, ще ме попариш! — После рече любезно: — Ела на село да те види и другият добитък. Там никой няма да ми повярва, като им разкажа за теб.
— Не мога, аз се движа само по железопътна линия!
— А! — извика зарадван волът. — Значи, ако господарят ти поиска, не можеш да му откараш един чувал жито на Йорговата воденица в усоето?
— Не мога.
— Че каква работа тогава вършиш? — попита презрително волът и се изпъчи гордо.
Един ден орелът се стрелна в непристъпните канари на високите планини.
Долу нейде в далечните низини на земята се носеше необикновен шум. Чуваха се удари, гърмежи и човешки говор.
— Какво става тук, какво има? — попита той.
— Прокарваме път — отговориха хората. — През твоите скалисти и пусти жилища, дето човешки крак не може да стъпи, път ще прокараме. През планинските непристъпни върхове ще минат влакове и автомобили, както минават и през безкрайните равнини и полета…
— Жалки същества! — извика презрително гордият орел. — На върховете, дето почивам, вие можете да дойдете, но във висините, дето летя, няма никога да се срещнем.
И хвръкна.
Изгледаха го хората, стиснаха здраво кирките и лопатите, свиха устни:
— Почакай!
Минаха дни, години.
Хората превзеха планините, превзеха моретата и океаните. Железни чудовища профучаваха и с бързината на подплашени коне ги пренасяха през села и градове. Но хората бяха недоволни. Техните погледи се рееха в дълбочините на небето, дето орелът се виеше недосегаем и горд.
— О, ние ще дойдем и там! — заканваха се хората и работеха. Те лееха в нажежени пещи тънки железни части, прецеждаха през невидими сита бензин и масла, сглобяваха мотори и ги пробваха.
И когато веднъж слънцето огря далечните полета, орелът видя хората да тикат една голяма металическа птица.
— Ти ще видиш сега! Ти ще видиш сега! — заканваха му се те и очите им изследваха жадно небесната шир.
— Вашата бездушна птица ще подскочи като пъдпъдък и ще падне пак, за да пълзи като вас — усмихна се презрително орелът и направи широк и спокоен кръг над поляната.
Хората тичаха около металическата птица, пипаха самоуверено и ловко бурмички, тръби, педали и колела. Най-сетне един от тях облече кожена куртка, сложи си големи тъмни очила и влезе в железния корем на птицата. Опънала широки металически криле, тя стоеше покорно и кротко.
— Къде се е чуло и видяло птица с железни криле да лети? — усмихна се пак презрително орелът.
И трепна плахо.
Птицата забръмча като някакъв грамаден бръмбар, затича се стремително напред и се откъсна леко и незабелязано от земята.
„Ето, сега ще рухне върху онези дървета“ — помисли си злорадо орелът.
Но металическата птица продължаваше да бръмчи и да се издига все по-нагоре. Нейното лъскаво тяло блестеше на ярките слънчеви лъчи, кръговете й бяха спокойни, уверени и сигурни. Тя стигна висините на орела и тогаз орелът видя колко голяма и силна беше тя. Малкият, тромавият и тежкият човек летеше на крилете й и я управляваше по волята си. Но тя не спря при орела. Продължаваше да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато най-сетне заприлича на малка блестяща точка.
Сърцето на орела се сви от болка. Пред нея той беше едно нищожно и безпомощно същество.
— Аз не съм вече господар на въздуха! — изохка той. — Аз не съм вече най-смел и ловък летец…
Металическата птица направи голям кръг и като бръмчеше оглушително и страшно, започна спокойно и сигурно да се спуща към мястото, откъдето се беше издигнала.
— Няма граници за вашия ум, о, горди, свободни и свободолюбиви хора, и няма пречки за вашите стремежи! — извика съкрушен орелът и се изгуби към скалистите върхове на далечните планини.
Едър кротък бивол лежеше край вадата и си преживяше. И както си дремеше сладко-сладко, чу някой да го вика отдолу. Ококори биволът големите си влажни очи и погледна. Един бръмбар махаше гневно с пипалата си и се караше:
— Дай ми път, бе, черньо! Не виждаш ли, че минавам?
— Че какво като минаваш? — попита беззлобно биволът. — Ако аз река да давам път на всички гадини, които пълзят по тревата, трябва никога през живота си да не лягам.
— Няма ли да станеш? — сопна се заплашително бръмбарът.
— Защо да стана? — попита учудено биволът. — Тук не е нито път, нито шосе, а ти не си нито с автомобил, нито с кола, та да не можеш да заобиколиш.
Тогава бръмбарът се изпъчи, удари се по гърдите и дигна застрашително пипалата си:
— Но ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм главатар на всички бръмбари в този край!
— А-а-а, тъй ли било! — учуди се престорено биволът. — Е, тогава работата е друга, ще стана, няма какво да правя… Че да беше ми казал от одеве, та да не се разправяме толкова време.
Всъщност биволът искаше да става вече, защото беше огладнял.
Бръмбарът опъна гордо мустаците си, наду се, оправи си твърдите черни криле и си рече:
— Страшно нещо съм аз, да му се не види макар! Няма вече на тази земя сила, която да ми излезе насреща.
Но в този миг биволът се надигна. Тупна с тежкия си крак, за да се изправи, и смачка черната буболечка.
Сивко, малкото диво зайче, се роди и отрасна в един чудно хубав кът. То още не беше ходило другаде, не знаеше как трудно живеят зайците, но разбираше, че по-хубаво и по-весело от това не може да бъде. Когато беше много мъничък и спеше при майка си с четирите си братчета, майка му много често им разказваше колко тежък е животът за тях и как навсякъде ги гонят и избиват. Така сърцето на Сивко още от първите дни се препълни със страх и безпокойство. И макар че беше по-спокоен в своя самотен и охолен живот, пак трепваше при най-малкото шумолене и спеше винаги нащрек.
Сивко скиташе из лозята и почиваше в храсталака под един магарешки трън. Такива тръни рядко се срещаха в този благословен кът. Много плодове видя той да се раждат и да зреят, но от плодовете на лозите всеки ден оставаше все по-захласнат и учуден. Зелените плодове пъстрееха все повече и повече. Зърната им се наливаха със сладък сок, ципите ставаха тънки и лъскави. Из лозята все по-често започнаха да се мяркат хора — мъже, жени и деца. Особено палави и немирни бяха децата. Те тичаха от грозд на грозд, късаха ги и ги слагаха в малки кошнички. Животът на Сивко стана много неспокоен. Дори и под магарешкия трън беше опасно да се почива безгрижно. Веднъж един тежък крак насмалко не стъпи върху него.
— Зрее, зрее гроздето! — приказваха си хората.
— Скоро ще има гроздобер.
— Да, скоро!
Гроздобер! Чудна дума! Сивко все по-често чуваше да я споменават в разговорите си тези неканени гости, но не разбираше какво значи тя. Честото идване на мъже, жени и деца с кошници и сандъчета започна да го безпокои. Дали няма да му се случи нещо лошо? Майка му постоянно им говореше за страшни и опасни работи, но през дните на безгрижния и охолен живот в лозята той забрави за тях.
Заедно с узряването на гроздето Сивко забелязваше как шумата и тревата жълтееха бавно, а кората на лозовите пръчки се напукваше и загрубяваше. Утрините ставаха все по-студени, бисерна роса къпеше земята. Небето беше светло като очите на младо зайче и синьо като ранна метличина.
Ставаше някаква промяна. Идеше нещо лошо, от което никой не можеше да избяга.
— Ще потърся други зайци — рече си Сивко и хукна да обикаля лозята. Без сам да усети, излезе на една поляна и се огледа. Поляната беше гола. Зад нея се простираха разорани ниви, тъмни и печални. И тъкмо когато се накани да заобиколи нататък и да види какво има, два далечни гърмежа го накараха да подскочи от страх. Изправен на задните си крачета като колче, Сивко вторачи големите си бистри очи напред, за да разбере какво значи това. Сърцето му затупа силно. Един едър заек мина като стрела край него и едва можа да му каже задъхан:
— Бягай!
Сивко хукна след заека. Отначало бягаше от страх, но сетне се успокои и гледаше само да го не изгуби от очите си. Най-сетне едрият заек спря под една череша, притисна ужасѐн сърцето си и едва чуто попита:
— Ранен ли съм?
Сивко го огледа любопитно и спокойно го увери, че е здрав и читав.
— Е! — въздъхна едрият заек. — Спасих се и този път.
— От кого се спаси?
— От ловците.
— Какви са тези ловци?
— Глупчо, глупчо-о! — сръга го по хълбока едрият заек. — Де си живял ти, та не знаеш какво нещо са това, ловците?
— Тук съм живял.
— Е, тук ловци няма ли?
— Не съм виждал. Пък и да видя, не ги познавам.
— Ловците са хора.
— Хора виждам всеки ден. Но ловците не познавам.
— Гледай ти, загубено зайче… Ловците, глупчо, са хора с пушки и с кучета. Като те погнат, докато не влезеш в чантата им, не те оставят.
— Ой-ой-ой! — разтрепери се Сивко и козината му щръкна от страх. — Да, спомням си, мама често ми разказваше за тях, но за пушки нищо не ми е казвала.
— Пушките са дълги стоманени цеви. Като те зърне ловецът, поглежда през едната цев: бум-м-м! — ако не те улучи, поглежда и през другата: бум-м-м!… Рядко има щастливци като мен да се отърват.
— Не, хора с пушки не съм виждал — рече уверено Сивко. — Тук идват с кошници, с коли и сандъци, берат грозде и си отиват. Днес приказваха за някакъв гроздобер. Ти знаеш ли какво е това гроздобер?
— Не знам — отвърна едрият заек. — Но ако не е нещо като ловец, не се бой.
Успокоен, Сивко отиде да си почине под магарешкия трън и скоро забрави за страшната случка.
* * *
Зората сипваше. Сивко скочи, измъкна се изпод тръна и се ослуша. Какво ставаше наоколо? Гърмяха празни коли, цвилеха коне, ревяха магарета. Чуваха се детски гласове, песни и смях, кучешки лай. Сърцето на малкото зайче заби като барабан. Дългите му уши щръкнаха.
— Честият гроздобер, дядо Илия! — извика един момък от близкото лозе.
— За много години, синко! — отговори старецът.
Аа! Значи това ще да е гроздобер! Сивко не знаеше още на добро или на зло ще бъде този гроздобер, но от шума и виковете разбираше, че ще се случи нещо лошо.
Две деца минаха наблизо. Той подскочи предпазливо и се сви под тръна.
— Петьо, Минко! — извика им една жена. — Я вижте на оня слог, нещо ми се мярна като… птиче ли, заек ли…
— Ще видим сетне — отвърнаха, децата и продължиха пътя си.
Брех! Ами сега?… Сивко реши да бяга. Но накъде?
— Майчице! — изохка той и се присви от страх… — Къде си да ми помогнеш сега!
Сивко си припомни за страхотните приказки на майка си. Да, тя беше им говорила и за гроздобера. Но кой и слушаше в онези щастливи и безгрижни времена!
— Когато гроздето узрее — казваше им тя, — цяло село рано-рано ще се стече да го обере. Гледайте по това време да сте към горния край на лозята, та още при първия тропот на колите да избягате в горичката…
Сивко се размисли — дали и сега не ще може да се добере дотам?
Слънцето огря магарешкия трън. Берачките наближаваха храсталака от двете страни. Върнаха се отнякъде и момченцата.
— Мамо — извика едното, — чичов Симов Ваньо уловил зайче.
— Уловете и вие де!
— Опашката му е къса, няма де да го хванат — подби ги баща им.
— Ще го хванем за краката!
— Ей в онзи трън лежи — пошегува се Минко и замахва да го удари с една блана. Сивко не дочака да я хвърли. Той скочи и с всички сили се втурна сред лозите.
— Ху-ху-хууу! — извикаха в един глас всички. — Зайче, зайче! Дръжте го!
— Станке, зайче!
— Филипе, към зарзалата отиде!
— Не, към ореха!
— Ето го!
— У-у-у-у!
Сивко се мяташе ту на една, ту на друга страна. От страх не гледаше накъде бяга, чуваше само диви викове, псувни, глъч. Пък нямаше и накъде да бяга — напред хора, назад хора, настрани хора. Във всяко лозе, на всеки ред, край всеки слог мъже, жени и деца тичаха към него, замеряха го с буци пръст, с тояги, кошници и сандъци. Той се въртеше в кръг и му се струваше, че целият свят се е дигнал да го гони. От уплаха не знаеше накъде да бяга. Най-сетне хукна напосоки. Едно момче се хвърли срещу него и го притисна, но не можа да го удържи: Сивко мина между краката му.
— Оттам!
— Ху-у!
— Върна се.
Изтощен, отчаян, Сивко бягаше с последни сили. Като го напуснаха и те, той се свря под една лоза. И преди да си поеме дъх, две малки ръчички го притиснаха.
— Браво, Петьо го хвана! — извикаха всички и се струпаха да го видят. Гледаше ги и Сивко. И не разбираше защо всички бяха толкова весели: дали защото го уловиха, или защото беше гроздобер!
Всеки ден Зайо излизаше от гората, гмуркаше се в зелената царевица и започваше да гризе сладко и ненаситно крехките листа. За голяма негова радост тази царевица остана неприбрана и след като бяха обрали всички околни царевици. Тя беше късно посята, та стопанинът й, види се, чакаше да узрее добре и чак тогава да я обере. Но завидяха ли на Зая, що ли, но в нея започнаха да прииждат и друга зайци, налетяха гарвани, заспущаха се върху стръците и започваха да разбелват мамулите и да кълват налените зърна.
И ето, един ден стана това, което никой не очакваше. Зайчетата се спущаха от гората, тананикаха си весели и безгрижни, облизваха се и си мислеха само как по-бързо и по-сладко да си се нахранят. Но като навлязоха вътре, Зайо пръв разбра какво беше станало през нощта, подскочи смъртно бледен и хукна към гората. Хукнаха след него в другите зайци. Гарваните се въртяха отвисоко, грачеха зловещо и сърдито и също не смееха да наближат. Когато зайците се изкачиха на голяма поляна сред гората, те се извърнаха и замръзнаха от страх. Сред царевицата беше застанал един мустакат мъж със застрашително вдигнати нагоре ръце. В едната му ръка стърчеше пушка.
— Ох — преви се от умора и страх Зайо, — добре, че си отворих зъркелите, а то инак всички щяхме да влезем в торбата на този разбойник.
— Много сме ти благодарни, Зайо — поклониха му се другите зайчета. И като се обърнаха още веднъж към страшилището с вдигнатата пушка, поеха нагоре към гъстата гора.
Всеки ден зайците изскачаха предпазливо на околните полянки и гледаха дали страшният човек не беше си заминал. И всеки ден сърцата им трепваха от мъка и страх — той все си стоеше така, голям, наежен и страшен.
На петия ден от неговото караулене в царевицата на Зая хрумна една чудна мисъл — защо този страшен човек стои и денем, и нощем на едно и също място, без да се помръдне? Идвали са и други пазачи, минавали са толкова много ловци и нито един от тях не е заставал на едно място и не е стоял толкова дълго време, без да се помръдне. И Зайо се похвали на друго зайче, то разправи на най-близкия си другар, този заек пък попита своя пръв приятел какво мисли за това, дето страшният пазач от дни не се е помръднал нито на един пръст, и така чудното хрумване на Зая се разнесе из цялата гора.
От заек на заек, от ухо на ухо мълвата за страшния и неподвижен пазач стигна до Лиса. Тя се изкачи на срещната могилка, дълго го наблюдава и попита изплашените зайчета все така ли си стои.
— Все така — отвърнаха те дружно.
— Добре — кимна тя многозначително, — ще видим тази работа.
Тя намери Меца и й разказа за пазача в късната царевица.
— Е, какво? — попита равнодушно мечката.
— Ти си едра, сестро, ти си силна, ти си храбра — подхвана меко и ласкателно Лиса, — ти можеш да идеш при този проклет пазач, дето цяла седмица не се е помръднал, и да го нападнеш.
— Но ти ще вървиш пред мене — рече равнодушно Меца.
— Защо съм ти аз? Каква ми е на мене силата? С какво мога да ти помогна? — започна да се свива Лиса.
И като видя, че хитрините й пред Меца няма да минат, Лиса хукна из гората да търси Вълча. Намери го в затънтено усое. Той току-що беше изял един овен, та затова я изслуша равнодушно.
— Ела утре или в другиден да поговорим по този въпрос — рече Вълчо. — Днес нямам настроение за нападение.
На другия ден тя отиде при него и отдалече започна да го хвали:
— Ти, Вълчо, си най-храброто животно, ти само да се мернеш, и този проклет пазач, дето цяла седмица не се е помръднал, ще търти към селото…
— Че той на тебе какво ти пречи? — изгледа я любопитно Вълчо.
Лиса помълча, но реши да му разкрие болката си.
— Там досега пасяха моите зайчета и добре се угояваха. Ако той стои още там, през зимата те съвсем ще изпукат от слабост… Хайде — рече тя галено, — и на теб ще дам един тлъст заек, когато дойдат гладните дни…
Вълчо излезе на полянката сред гората, разгледа пазача и се обърна:
— Ами ако е ловец?
— Ако е ловец, ще си изпати от силата ти — отвърна лукаво Лиса.
— Ще го нападна, но ако и ти дойдеш с мене — рече най-сетне вълкът.
Решиха да го нападнат всички. Планът за нападението беше следният: най-напред ще върви Вълчо, след него Меца, след Меца — Лиса, след Лиса — зайчетата във верига.
Минаха от другата страна на гората, промъкнаха се тихичко в царевицата и запристъпваха безшумно напред. По едно време Зайо се спъна и още малко, всички щяха да хукнат назад, но дружината излезе храбра, окопити се навреме и продължи нападението. Когато стигнаха на два разкрача от страшния пазач, Меца изрева и заедно с Вълчо се хвърлиха върху него. Лиса скочи настрана — тя веднага съобрази, че ако пазачът се обърне някак и гръмне с пушката си, да не може да я засегне. Но пазачът падна по очи, без да издаде нито звук. Обърнаха го, разгледаха го и ахнаха от почуда — нямаше никакъв пазач, това беше висок кол, на върха на кола беше забучена тиква, на тиквата имаше закачени царевични ресни, които отдалече приличаха на мустаци, а надолу, под тиквата, беше надяната дълга скъсана риза. Нагоре под остър ъгъл бяха заковани две дъски и тези дъски с дългите ръкави на ризата изглеждаха на застрашително вдигнати ръце. На дясната дъска имаше закована дървена пушка — това беше всичко.
— Аз нали ви казах, че нищо няма! — похвали се Лиса.
— Е, да — отвърна важно Зайо, на когото хрумна чудната мисъл за неподвижността на страшилището, — така е, но нали е казано, че страх лозе пази.
В края на гората в непристъпните клони на най-високото дърво живееше старата сврака. С много труд, с голямо и похвално усърдие тя беше изградила своя дом — просторно и удобно гнездо, покрито отгоре със сухи клонки от глог, за да го заварди от любопитни съседски очи и от злонамерени обитатели на гората. В това уютно жилище старата сврака живееше със своята малка и палава дъщеричка. Дъщеричката й беше красива и стройна, със снежнобял нагръдник. Тя по цял ден скачаше по клоните и пееше. Майката я слушаше с възторг и казваше с умиление:
— Какъв глас! Какъв тембър!
Свраката беше доволна от живота. Сутрин първа посрещаше ярките лъчи на слънцето, а вечер последна ги изпращаше. Храна в гората и по полето, което се простираше на изток, имаше в изобилие. А и в недалечното селце, сгушено в полите на планината, всякога можеше да се намери нещо извънредно вкусно.
От едно само бе недоволна старата сврака — безкрайна и страшна беше вековната гора, просната на юг, на запад и на север, а любопитна беше нейната скъпа рожба и все се канеше да отлети навътре, за да се запознае с разнообразния и интересен горски свят. Старата сврака се страхуваше да се не случи нещо лошо на ненагледната й дъщеричка, та я гълчеше, съветваше я и дори я заплашваше.
Ала колкото повече заякваше, толкоз повече младата сврака й възразяваше и настояваше да отлети навътре в гората.
— На̀, виж! — сочеше тя. — Всички птици летят натам, не се страхуват, пък и нищо лошо не им се случва, само ти се боиш. Няма нищо опасно.
Двете свраки спореха, сърдеха се и все по-често птиците от околните дървета слушаха ожесточени препирни и караници.
— Е, добре! — реши един ден старата сврака. — Аз ще обиколя да видя какво има навътре в гората, ще проверя дали няма някаква опасност и след това ще те пусна да се поразходиш.
И старата сврака се приготви за път, отлетя навътре в гората. Тя летеше и цъкаше от учудване — колко интересно беше всичко наоколо! Вековната гора беше бездънна; усойна и страшна, потънала в дълбока дрямка. Само понякога на някоя полянка или по някоя дива, сенчеста пътечка тишината трепваше от пъргавите стъпки на елени, от хищния скок на рис или от продрания рев на едра, тромава, рунтава мечка. Тук-таме бъбреха весело изворчета, губеха се в шумаците палави поточета.
Няколко пъти старата сврака каца на върховете на най-високите дървета, та хем да си отдъхне от дългия път, хем да се съвземе от силните и разнообразни впечатления и преживявания.
— Колко страшно е тук! — оглеждаше се подозрително старата сврака. — Живота си прекарах в покрайнините на тази гора, а досега не я познавах.
И тя продължаваше да навлиза навътре. Дотук според нея можеше да се стигне без особен риск, но нататък? Ами ако навътре има нещо неподозирано и опасно? Ами ако нейната любопитна и вироглава дъщеричка стигне дотам и пропадне без вест? Тогава?
Потънала в нерадостни мисли и предположения, захласната от дивите и величествени изгледи, старата сврака не усети как слънцето клюмна и угасна на запад. Едва тогава се сепна, уплаши се и се върна. Но накъде? Тя летя, летя, и задъхана от тревога, спря. По ясното небе вече затрептяха първите звезди. В здрачевината започнаха да кръстосват прилепи, чу се зловещ глас на бухал, отдалече му отговори кукумявка. Старата сврака се скова от страх. И тя не се боеше толкова за себе си, колкото за своята мила и ненагледна дъщеричка. Като не знаеше какво да прави и накъде да върви, старата сврака отпусна глава и заплака.
— Помощ! — Помощ! — стенеше тя.
Но дори и в дъното на такава дива и страшна гора се намери едно милозливо сърце. При старата сврака кацна едър кос и я попита защо се е отчаяла така. Тя му разказа с тъга неволята и патилата си.
Косът я успокои и я покани да му гостува. Поднесе й той най-вкусните бръмбари, буболечки и гъсеници на дивата гора, нахрани я като добър и внимателен домакин и й предложи да пренощува в едно изоставено гнездо на съседния клон. Доволна и благодарна, старата сврака му разказа за своя дом, за красивата и весела покрайнина на гората, за близкото селце в равнината на изток, там, дето започваше планината, за хилядите пойни птици, които през цялото денонощие даваха концерти и които непрекъснато я веселяха. Тя искаше да му разправи и за вокалните дарби на дъщеричката си, но тъй като беше скромна и възпитана сврака, преглътна похвалата и замълча.
На утрото косът я изпрати надалече, каза й коя посока да държи, за да стигне по-бързо, и на сбогуване й даде малка, вълшебна свирка.
— Ти каза, че във вашия край има гласовита птици — поклони се леко косът. — Аз съм стар любител на музиката, самодеец. Тази свирка е останала от моите прародители. Предай я на най-достойния певец! — И размаха крила.
Старата сврака се завърна благополучно в своя дом и разказа на дъщеря си за опасните приключения и преживявания в дълбините на тази страшна и опасна гора. Но за чудната свирка тя не й обади. Искаше отново и внимателно да прослуша всички птици в гората, да прецени трезво и безпристрастно и едва тогава с чисто сърце и спокойна съвест да поднесе подаръка, изпратен от добрия кос.
Поръчението беше трудно, но старата сврака се запретна да го изпълни добросъвестно. Тя слушаше с часове гласовете на птиците и отсъждаше. Славеят решително не й хареса. Тя го слуша няколко нощи, слуша го в най-дълбока тишина, когато никакви странични гласове и шумове не го смущаваха. И го отхвърли.
— Та глас ли е това! — възмущаваше се старата сврака. — Като че бръмчи комар. И какво монотоние! Можеш да заспиш от скука.
Всяка сутрин над близките ниви се издигаше малка сива чучулига. Старата сврака дълго и с напрежение я слуша.
— Няма никакви извивки! — отсъди тя. — Не може да вземе нито един по-висок тон! И на всичко отгоре глупците я наричат сладкопойна! Тю-ю! И най-посредственият любител на вокалното изкуство може да умре от скука.
На телеграфните жици, опънати край шосето, което минаваше недалеч от покрайнината на гората, често кацаше млада лястовица. Друг път старата сврака не й обръщаше внимание, но сега трябваше по задължение да я изслуша.
— Уууу! — извърна се с гримаса старата сврака. — Това не е никаква песен, сякаш стържат сух клон.
За гугутката тя рече:
— Не е нито сопран, нито алт. Цяла мъка е да слушаш как, бедната, се надува и се мъчи да мине за певица.
Дълго и добросъвестно слуша старата сврака всички птици в покрайнината на гората и нито една не й хареса. Най-сетне тя нададе ухо към своето гнездо. Там пееше дъщеря й.
— Ах! — въздъхна възторжено старата сврака. — Каква мелодия! Каква красота! Какви божествени трели! Не, кой каквото ще да ми казва, но няма нищо по-благозвучно, по-сладко и по-упоително от този глас.
И тя с чисто сърце поднесе вълшебната свирка на дъщеря си.
Днес чашка в кръчмата на Пеня, утре чашка и свикна чичо Филчо ковачът да си попийва, да се почерпва, да се връща в къщи пийнал и намусен. Ковачницата от ден на ден запустяваше, поръчките намаляваха, хората го напущаха един по един. Имаше дни, когато чичо Филчо и не отваряше работилницата си…
Веднъж той пи много, разболя се и цели три дни лежа на легло.
— И днес нашият майстор няма да дойде — рече тъжно наковалнята.
— Че какво, като не дойде? — изпъшка презрително прашното духало. — Малко са те чукали досега, та нещо ти е омръзнало да седиш празна.
— Без мене наковалнята не струва пет пари — обади се тежкият чук, излегнат в един ъгъл.
— Че и без мене не струва — обади се и средният чук.
— То, ако се погледне справедливо, и без мене за нищо не струва — подметна и най-малкото чукче.
— А без мене и вие нищо не струвате — изсмя се гърлесто прашното духало.
— Че ти пък каква работа вършиш? — сопна му се големият чук. — Само знаеш да пухтиш и да се надуваш.
— Такава ми е работата — ако не се надуя, няма и огнището да се разпали.
— Бре! Бре! По-полека! — обади се и огнището. — Стига въглища да има, мога и без твоето глупаво пухтене да си горя. Без мене ковачницата не струва счупена пара.
— Прости инструменти сте вие — скръцна от своя ъгъл и бормашината. — Представете си, че мене ме няма, на какво ще заприлича тази работилница? На първобитна пещера.
Клещите, закачени на стената, не се стърпяха:
— Ами ако ни няма нас, кой ще вади нажежените късове от жаравата, а? — надуха се и те. — Без нас майсторът не може нито една секунда.
— Я мълчете вие там, жаби глупави! — изгледа ги злобно и презрително големият чук.
— Защо обиждаш така! — надигна се бормашината. — Ти си един невъзможен грубиян и простак… Личи си, че цигани са те работили.
— Ех, пък ти какво си, европейско плашило! — надигна се застрашително средният чук. — Едно време без тебе по-добре се работеше в ковачницата.
— Ти си нищожество! — сопна му се бормашината.
— Ще видиш какво съм, като те прасна и те направя на парчета! — закани се средният чук.
— Вие, чуковете, само с грубата си сила се разправяте — рече духалото. — Нямате капчица култура и възпитание.
— С тебе и аз мога да се разправя, мръсна опушена пунгийо! — извика с тънкото си гласче най-малкото чукче и като подскочи ловко, удари духалото отгоре по дъската.
— Олеле! На помощ! Счупи ми гърба — ревна духалото и се сгърчи.
— Как смееш да биеш? — кресна огнището и глътна дървената дръжка на малкото чукче.
Големият чук се вдигна и с все сила се стовари върху огнището. Но когато да се надигне сред разтрошените тухли и разпръснатите въглени, бормашината го блъсна и го пречупи през средата. Средният чук също се насочи към огнището, но най-големите клещи посегнаха и го спипаха. Средният чук обаче успя да се завърти и счупи върха на бормашината. Тя изрева отчаяно и се преви, безпомощна вече, в своя прашен ъгъл. От стените наскачаха и други инструменти, нахвърлиха се едни срещу други, блъскаха се, ругаеха се, чупеха се и пъшкаха. Една твърда, обгоряла по краищата метличка се беше развъртяла и чукаше де кого свари. Огнището беше разровено, духалото беше пробито на няколко места, ъглите на средния чук бяха олющени, дръжката му беше разцепена. Една голяма и дълга метла само тичаше из ъглите, обираше паяжините и дигаше облаци прах.
Най-сетне, изморени, задъхани, повредени, инструментите се натръшкаха безредно из ковачницата. Нямаше нито едно гвоздейче на мястото си, нито едно въгленче в капичнатата кофа.
Когато пооздравя от тежкото пиене и влезе в работилницата, чичо Филчо се хвана за главата.
— Това ми се пада — изпъшка той. — Забравих се с това пусто пиянство, оставих си работилницата и ето какво намирам сега. Но и така трябва да бъде — не се ли работи с едно нещо, то само се поврежда…
Само една година работи в града Данко, а когато се върна в селото, постъпи на работа при майстор Гатя дърводелеца, хем по някой лев да вади, хем и майка си да гледа; че й беше сам саменичък. И добър работник беше — каквото пипнеше, излизаше от хубаво по-хубаво, — и хрисим момък беше — гледаше си къщата и я редеше. Само едно не му харесваше майка му: изпохарчи сума пари за дъски и телове, че беше наумил да си направи самолет.
— Недей, синко, недей, чедо, остави се от тая празна работа, ще станеш за смях на хората! — съдеше го майка му и го гледаше жално-жално, както се беше навел над дългите дъски и ги мереше замислен.
— Ти, мале, не ми се бъркай в работата — извръщаше се кротко Данко. — Пък че хората щели да се смеят, нека се смеят, като си нямат друга работа.
А из селото наистина го взеха на подбив.
— Та, Данко Герданов самолет щял да прави, а? — питаше присмехулно Гочо Арматурата. — Стига сме давали луди пари на европейците за самолети… Нека и у нас да се извъди един майстор.
— Хайде, хайде! — обажда се старият учител Гого Попов. — Нека селото ни да се прочуе с нещо… И не само да се прочуе — Данко може и фабрика за самолети да отвори, та и хората ни малко полза да видят…
А Данко работеше и не даваше ухо на людските приказки.
— Истина ли е, Данко, правел си самолет у вас? — попита го веднъж майстор Гатьо.
— Истина е, майсторе.
— Ама то струва скъпо бе, момче, дори да речем, че можеш да го направиш. А не ще можеш, защото там трябва мотор, а ти по техниката си слаб…
— Моят самолет ще бъде безмоторен — отвърна Данко.
И от тоя ден селяните още по-тежко започнаха да се присмиват на младия дърводелец.
— Без мотор, значи? — хилеше се Петко Свраката. — С плюнка ще го кара, то се разбра.
— Не, с краката като дрезина! — обади се Живко Мравков, който години наред беше работил по железопътната линия.
— А като се умори, ще се обърне надолу като такладжия гълъб! — допълни Митко.
Щом останеше малко свободен, Данко бързаше у дома си. Под навеса зад къщата беше уредил работилницата си. Какви студове не хващаха през зимата, не се остави той, все клечеше там, все около самолета, се въртеше, все чукаше, все дялаше и мереше. Имаше десетина негови другари, които му вярваха.
— Ще го направи! — отсичаха уверено те.
И всяка вечер отскачаха до схлупения навес. Гледаха как самолетът всеки ден се оформяше, как растеше и заприличваше на истински самолет, като тези, гдето ги виждаха понякога да летят по небето.
— Ами как ще върви без мотор? — питаха и те учудени.
Данко им разправяше къде ще го изведат този самолет, как ще го пуснат, как ще се подеме и как ще отлети безшумно и гладко като същинска птица.
Така в работа и залягане мина зимата.
Разпъплиха се хората по къра, улисаха се в работа, връщаха се уморени, нямаха време да отскачат до кръчмите и кафенетата, нямаха време за приказки и присмехи. Забравиха те и за Данка, забравиха и за безмоторния му самолет.
Само Данко не беше го забравил, само той не беше го оставил. И все бързаше да се прибере по-рано у дома си, та да може да го довърши — тогава ще го пренесе на Диманова поляна, ще го възседне и ще го пусне оттам. Ще видят всички, ще видят и ще ахнат.
И ето, към края на пролетта, през един празничен ден в селото гръмна вест:
— Данко Герданов ще лети! Търчете да видим крилатия Данко!
Пак не забравиха да се присмеят пустите му хора, пак го жигосаха! Ала всички се юрнаха към Диманова поляна, че такова чудо в селото им не беше ставало.
— Ако се дигне две педи над земята, от мене има един гуляй! — викаше Свраката.
Мнозина тичаха да видят чудото, но все си мислеха, че е само шега. Рекли са някои да поразкарат народа навън, да се пошегуват с Данка…
Но не беше на шега. На Диманова поляна наистина беше изкачен самолет. И този самолет наистина нямаше мотор.
До самолета стоеше Данко и даваше някакви разпореждания. Другарите му размотаваха дълги въжа и се въртяха важно около тежката дървена птица. Някои пак се помъчиха да хвърлят шеги, но тук място за шеги нямаше. Виждаше се, че работата е сериозна. Данко гледаше така уверено, така съсредоточено, че и най-големите неверници се смутиха.
— Пък може и без мотор да стане тая работа! — отстъпи Живко Мравков. — В града е бил момъкът, сигурно е видял как става.
— Ако не е виждал, той няма да се заеме с такова нещо! — клатеше глава друг неверник.
— Времето е тъкмо за безмоторно летене, да видим какво ще излезе! — пошушна си Данко и погледна нагоре. Небето беше цъфнало в синина, въздухът чист и прозрачен, на хоризонта, далече някъде към заснежените върхове на Стара планина, се виждаха само две-три малки бели облачета. Духаше хубав ветрец и тъкмо на този ветрец Данко най-много се надяваше. Над ливадите долу се виеха чучулиги. „Чудно време! — радваше се Данко. — Дано само не се случи нещо непредвидено!“
Най-сетне всичко беше готово.
Той се качи на самолета, загърнат добре, като истински летец с дълбоко нахлузен каскет, развълнуван, смел и ловък, спотаил в сърцето си уплахата от нещо непредвидено.
Хората се дръпнаха настрана, ококорени, настръхнали от любопитство. Данковите другари се запретнаха в размотаните въжа, опънаха мишци, наежиха се като млади юнци, които усещат, че трябва да изтеглят тежък, но важен товар.
Най-сетне Данко даде знак. Самолетът се заклати след пръхналите младежи, сетне тръгна по-гладко, по-спокойно, към края на поляната се откъсна от земята и се понесе над равната зелена площ. Отначало се люлееше като замаян и всички чакаха, че ще се спусне надолу и ще се сгромоляса някъде сред ливадите. Но си личеше, че Данко и друг път се е пущал, защото след малко самолетът се оправи и започна да се издига полека нагоре. Той се издигаше плавно и безшумно като голяма бяла птица, която не бърза, но знае къде отива и защо отива.
И когато всички разбраха, че няма да се върне и няма да падне, поеха дълбоко дъх и гръмко „ура“ разтърси всичко наоколо.
А дядо Пейо Клепалото се кръстеше и думаше с разширени очи:
— Господи, видях и от нашето село да се роди такова чудо!
Сред равното поле се виждаше само високият бряст и наклонената кобилица на стария кладенец. Далече-далече наоколо нямаше нито капчица вода, та затова от ранна пролет до късна есен около кладенеца непрекъснато се тълпяха хора, около двете каменни корита се блъскаха волове, в локвата под бряста преживяха лениво тежки биволи, блееха и напираха нетърпеливо ожаднели стада овце…
Понякога там се събираха палави воловарчета, пълнеха коритата, плискаха се, гонеха се, играеха си и ровеха до основите на кръглата каменна ограда, сложена върху плесенясалите и зеленясали стени на кладенеца. Случваше се така, че пръстта около тези основи се продънваше и когато на обяд и вечер под големия бряст се струпваха ожаднели хора и уморен добитък, изплисканата от кофата вода се връщаше обратно в кладенеца. Но никой нямаше време да запълни и замаже основите, никой не мислеше да пази чистота при толкова много работа и при такава тежка умора.
Така минаваха годините. Кладенецът стърчеше горд и пренебрежителен сред безводното поле, кобилицата му скърцаше така, както и преди половин век, а водата си му беше такава твърда и малко блудкава, каквато си беше още при първия ден на изкопаването му. Всички се мръщеха, като я пиеха, но нямаше какво да се прави — бяха благодарни, че сред това безводно поле се намира и такава вода.
Кладенецът беше свикнал с тези смръщени, но примирени селяни, не им обръщаше внимание, защото при все това те му бяха благодарни и всяка пролет, и всяка есен идваха, да го поправят, да го постегнат, да го поприготвят.
Не дойдоха само тази есен.
Късно беше вече, прибраха царевиците, обраха памуците, изораха стърнищата, трябваше наскоро да почнат да засяват. А по това време винаги идваха няколко души селяни с един или двама майстори. Кладенецът беше общ, на всички селяни, поддържаха го поред, на махали. Защо ги нямаше още?
— Чудно! — клатеше кобилицата си кладенецът. — Време е да дойдат. Какво се е случило? Защо са ме забравили?
А като че ли нищо не беше се случило, защото хората, които още имаха работа по запустелия кър, все оттам минаваха и все оттам си вадеха вода.
Но една сутрин кобилицата на кладенеца трепна и здравата дървена кофа се залюля в светлото око на водния кръг: в далечината се спряха хора, много хора, натоварени с кирки, лопати и колички.
— Идат! Най-после! — извика възторжено кладенецът. — И колко много са!
Но хората останаха там, разтовариха си торбите, смъкнаха шапки и палта и започнаха да копаят.
— Защо ли копаят там? — изтръпна от страх кладенецът. — Какво ли копаят?
Той дълго гледа, дълго скърца от мъка и любопитство и чак привечер се успокои. Успокои се той, защото видя ясно, че хората копаеха ров, а не друг кладенец. Този ров беше дълбок до метър и половина и широк половин метър, най-много до седемдесет-осемдесет сантиметра.
— За какво ли им е този ров? — питаше все още страхливо кладенецът. — Ако е вада, откъде ще докарат вода?
И наистина, там беше малко високо, вода имаше някъде много далече, там, в подножието на планината, гдето протичаше река. Но до реката беше далече и беше все нанадолнище. Как ще прекарат вода чак дотук?
На следния ден хората пак се явиха на изкопа. Сега те дойдоха много по-рано, слънцето още не беше изгряло. Дойдоха и веднага започнаха да блъскат сухата пръст. Следобед, когато поизкопаха няколкостотин метра и приближиха до бряста, кладенецът ги позна: това бяха все негови познати от селото, което лежеше на десетина километра оттук и на което землището се простираше чак до срещното баирче.
На няколко пъти през този ден двама души идваха да наточат вода в големи тежки бъкели.
— Е, ще се отървем най-сетне от тази блудкава вода! — казваха те при всяко пиене.
Защо щяха да се отърват от водата му? Кладенецът не можеше да проумее. Да копаеха друг кладенец — да. Но те копаеха ров!
На третия ден, откак се мярнаха тук, сред това поле, работниците стигнаха до кладенеца и го заминаха. Те копаеха нагоре и чак когато излязоха на баира, свиха да копаят на запад. Далече, много далече се мяркаха върховете на голяма и висока планина. Натам ли копаеха? И защо копаеха натам?
След десетина дни заскърцаха коли, натоварени с дълги железни тръби. Хората тичаха около колите, смъкваха тръбите, търкаляха ги към рова, мереха ги, нагласяваха ги, затъпкваха ги с някакви сиви влакна и ги замазваха с катран. Сетне грабваха лопатите и започваха да ги заравят.
— Играят си като деца! — гледаше ги присмехулно кладенецът.
Така хората си играха, докато да падне сняг и студът скова цялото поле. Тогава всичко около кладенеца и стария бряст запустя и заглъхна. По цели дни не се чуваше нито звук, нито глас. Само някоя нощ минаваха вълци, спираха се, гледаха като учудени високата кобилица, виеха и отминаваха. Или денем върху голите клони на хубавото дърво кацваше гарван, гледаше оттам съсредоточено нанякъде, гледаше и отлиташе.
А когато пролет пукна и по полето пак започнаха да се мяркат орачи и овчари, тогава при кладенеца дойдоха няколко селяни и майстори. С тях имаше и един млад човек, към когото всички се обръща и чиято дума всички слушаха с напрежение.
— Значи вие искате тука да има една чешма? — попита той.
— Да — отвърнаха в един глас другите.
— Защо искате точно тука да бъде? — обърна се пак към тях младият човек.
— Защото тук сме свикнали да идваме, всички имаме ниви наоколо и… — заекна един от тях — защото такова дърво няма в цялата околност…
— Нали на хубавата студена вода трябва да има сенчица! — подхвърли друг.
— Мястото е хубаво — поклати глава младият човек. — Значи искате да бъде под дървото?
— Не точно под дървото, малко настрана — обади се бързо един възстар селянин, — ей тук е, до самия кладенец.
После те говориха още дълго време, мериха, копаха, спориха и привечер си заминаха.
Кладенецът стоеше като заледен, кобилицата му не можеше да се помръдне. И му се струваше, че ако някой сега рече да източи вода, тежкият, здрав, дъбов стълб ще падне, ще се строиш и закрепената на него кобилица, дори здравата каменна ограда върху зеленясалите влажни стени ще рухне и ще се провали надолу. Нямаше съмнение вече — тези хора дойдоха да правят чешма. Но как ще я направят, откъде ще й докарат вода? От баира ли? Но де се е чуло и видяло на такъв гол баир да се намери вода! „Хубава студена вода“ — каза едни от хората. А откъде ще я вземат?
— Отникъде! — успокои си се кладенецът. — Те са луди, тези хора — правят чешма на сухо!
Луди-нелуди, но към средата на лятото чешмата проточи дванадесет корита — чак до дънера на големия бряст. Хората, що идеха да точат вода от кладенеца, гледаха чучурите, които още зееха празни, клатеха глава и си думаха със светнали очи:
— Веднъж да потече!
Откъде щеше да потече? Защо си приказваха така тези щурави хора? Не виждаха ли на какво място са?
— Тебе пък защо те кукнаха тука? — обади се една вечер кладенецът.
— Ще видиш след някой месец! — отвърна чешмата.
— Какво ще гледам — ако още един месец някой дъждец не ти намокри коритата, ще се спукат от горещината! — изгледа я със завист и злоба кладенецът.
— Моята вода ще дойде от планината.
— От коя планина?
— Хее, от планината, на която върховете едва се виждат оттук.
— Че как ще дойде от толкова далечно място? — клюмна кладенецът.
— По тръбите, които хората заровиха в оня ров — посочи му чешмата към баира. — Тези тръби се казват водопроводи, но те не са главният водопровод. Той минава по-надалече, това е само клон от него. Правят го няколко села, които досега страдаха от безводие и болести. Кооперациите в тези села го правят. Сдружиха се и с общи усилия го построиха.
— Празна работа! — тросна се уплашен кладенецът. — Че тук наблизо няма река!
— Няма — каза тихичко чешмата. — Ако беше наблизо, водата отдавна да беше докарана. Тази вода ще дойде чак от голямата планина, от чудна, бистра рекичка, която никога не пресъхва и която се влива в голямата река, що тече долу, хее там в подножието на другата планина. Казват, че този водопровод щял да бъде дълъг трийсетина-четиридесет километра…
— Лъжеш! — изрева уплашен кладенецът. — Не ти вярвам!
— Не те карам насила да ми вярваш — усмихна се чешмата. — Като дойде водата, тогава ще видиш.
— Ще дойде на куково лято! — измери я презрително кладенецът, като оглеждаше тъжно сухото поле.
Мина лятото, наближи есента. Из полето около водопровода все по-рядко и по-рядко се мяркаха хора. Като че ли всичко беше някакъв сън. Хората си нямаха работа, помагаха си малко, дори една безводна чешма с дванадесет корита си направиха и си отидоха. А когато дойдат насам и ожъднеят, пак при кладенеца спират да си наточат вода…
Кладенецът се тъкмеше да позакачи пак чешмата, да й се поприсмее малко, но ето че една сутрин по пътя откъм селото изтрополя талига. В талигата седяха няколко младежи, облечени празнично, накичени с цветя и ленти. Те спряха до бряста, слязоха, обиколиха чешмата и вързаха на чучурите й по две ленти. Едната беше с три хубави цвята, а другата беше многоцветна, пъстра като самата дъга.
Те бързаха. Метнаха се на талигата, шибнаха коня и запрашиха обратно към селото.
— Ето, днес ще видиш! — обади се чешмата.
— Какво ще видя? — изгледа я накриво кладенецът.
— Ще видиш каква вода ще потече през чучурите ми.
— Ще видя! — проломоти презрително кладенецът и се огъна от мъка и злоба.
И наистина към обяд стана чудото, в което той не вярваше. Най-напред се чу някакъв шум, като че ли земята се затресе, после този шум приближи и изведнъж, като в приказка, от сухите гърла на чучурите хлуйна бистра, студена вода. Кладенецът изтръпна, сгърчи се и кобилицата се пречупи на две. Тежката дървена кофа се удари в каменната ограда, търкулна се и цапна в гъстата мръсна локва.
Най-сетне дъждът заваля тихо и равномерно. Страшните тътнежи от запад заглъхнаха. Небето натегна от гъсти, ниски, дъждовни облаци. Жътвари, орачи и овчари се проточиха към селото и се занизаха по дългия дървен мост. Привечер обаче мостът хлътна по средата и мътните вълни, които продължаваха да прииждат, види се, от усилените валежи в планината, отнесоха разкъртените дървени части надолу. Те бяха по на стотина-двеста разкрача от домовете си, но нямаше как да минат, та свърнаха назад и се прибраха да прекарат тежката нощ в кантона и по близките воденици. Последен от всички пристигна Панко Ваклето, малкото селско говедарче. Той беше преметнал дълга чомага[1] през раменете, спокоен, усмихнат и бодър, макар целият да беше вир-вода. Той се спря до моста, погледна пропастта между трите ракли по средата, развърна говедата надолу към първата махала, гдето брегът беше снишен, прекара ги през бързата мътна вода и се загледа мечтателно отвъд. До него клекна Божан, едрото му рунтаво куче.
— Хайде, Вакле, хайде на Миджоровата воденица, па като се посмъкне тая хала, ще пребъркаме — обади му се пътем млад момък.
— Ба, ще видя, може и сега да мина — отвърна Панко.
— Ако се хванеш за опашката на твоя храненик! — подхвърли му подигравателно момъкът и се спусна по насипа на шосето към срещната воденица.
Храненик, тъй казваха на кучето му. „Хляб няма да яде, пасе на цяло село говедата за една кола царевица — смееха му се хората, като го гледаха как дели залъка си със своя Божан, — а виж го какъв пес храни, едър като мечка!“ Панко дочуваше тези хорски одумки, усмихваше се само и нищо не им отвръщаше.
— Защо водиш навсякъде това куче? — питаха го воловарчетата.
— За другар — казваше тихо и кротко Панко.
Кучето беше едро и страшно, но върху хората не се нахвърляше, поглеждаше само Панко и като че разбираше какво мисли неговият верен стопанин. Ако Панко го насъскваше, тогава то се спущаше пъргаво, смело и ловко. Когато чердата закъснееше, то обикаляше на всички страни, щръкнало уши, и като че пазеше да не се отдели някоя глупава и лакома крава. Инак денем то следеше тихо Панка, поглеждаше го от време на време и ако Панко застанеше някъде, и то клякаше отстрани. Така и сега на брега на мътната поройна река то клечеше зад него и чакаше търпеливо.
Когато говедата минаваха реката, на места поизтласкани надолу от вълните, и се пръснаха по разните махали нагоре, Панко тръгна по брега, вгледан внимателно във водата. По калпака му се стичаха капки вода, падаха върху веждите и загорелите му бузи и се разливаха надолу. Но той беше мокър до костите, та не се пазеше от ситния дъжд. Мислеше само откъде е най-лесно да се прехвърли оттатък. Не му се оставаше по прашните схлупени воденици да се припича цяла нощ край огнището и да се суши. В къщи е друго — там майка му ще го посрещне, ще му даде сухи дрехи да се преоблече, ще му стъкне нещо топличко и вкусничко да си похапне. И без това му е омръзнало да скита по цял ден след немирните крави с един сух комат в торбата и с по една-две глави лук.
— Божан! Тук! — извика Панко и се извърна. Божан щръкна уши и завъртя опашка. „Ето ме!“ — като че ли искаше да каже той с радостния си светъл поглед. Като видя кучето си, Панко като че се осмели още повече, свали тоягата си и се спусна точно под брода срещу долната улица. Водата тук се разливаше по-нашироко и като че ли беше по-тиха и по-плитка.
Като стисна здраво тоягата си, Панко нагази в мътната вода. Божан скочи, изтича до водата, но не влезе, само гледаше внимателно как стопанинът му нагазваше полекичка и предпазливо навътре. Божан разтърси едрото си рунтаво тяло и ситни капки вода полетяха на всички страни. Той се накани да се хвърли във водата, дори стъпи с единия си крак в реката, но се дръпна пак и се загледа внимателно в стопанина си. А Панко пристъпваше полекичка и предпазливо, силни водни струи го блъскаха вече по краката, заливаха го до над кръста. „Най-много да ме хване до гърдите — мислеше той. — Нищо, ще мина, като се подпирам на тоягата…“ Водата стигна до кръста, стигна и до гърдите му, студени тръпки го побиха по цялата снага. Той усещаше вече как буйни и опасни вълни го блъскаха, чувствуваше как тоягата не може да намери здрава опора в дребния чакъл на дъното. Панко помисли да се върне назад, но нямаше как да се извърти, пък и срам го беше да се връща, след като беше нагазил близо до средата. Къде ще иде да спи мокър до костите и какво ще кажат ония, на които той се похвали, че как да е ще се прехвърли оттатък? „Ще мина, пък каквото ще да става!“ — реши той и направи още една стъпка. Тази стъпка беше толкова несигурна, че той без малко щеше да се катурне настрана. Като се задържа, блъскан в хълбока от буйната вода, той премести внимателно тоягата напред, закрепи я и чак тогава потътра с другия крак. „Ето, още един разкрач, и ще мине опасното“ — утешаваше се сам Панко. Сега вече не можеше да се върне назад — едно извиване, и водата ще го събори. Вълните го блъскаха не само по бедрата и по хълбока, но и по гърдите, и по гърба. „Водовъртеж! — трепна той, но не се уплаши. — Ето го, тук е най-страшното!“
Божан гледаше неспокойно от брега и не изпущаше нито една стъпка на стопанина си. Той ситнеше ту напред, ту назад, но не издаваше нито един звук, като че ли се страхуваше да не стресне Панка на най-опасното място от брода. А в тоя миг Панко беше забравил и за кучето си, и за сухите дрехи в къщи, и за топлото ядене, което майка му щеше да приготви. Водата го блъскаше толкова силно, че той стоеше като закован на едно място и не смееше да пристъпи. Разбра той, че дълбокото не е точно по средата и че най-опасното място е малко по-нататък, към другия бряг. Но да стои така и да чака не може. И той реши да върви, па каквото, такова. И пристъпи. Чантата, която висеше настрани само с една празна кутелка вътре, се изви, една силна водна струя я завъртя. Панко направи една несигурна стъпка напред, сплете си краката, изтърва тоягата и като дигна дясната си ръка, за да запази равновесие, катурна се настрана и потъна. Мътната и разбунтувана вода го блъсна, прекатурна го и започна да си играе с него като с топка, като че ли искаше да си отмъсти, загдето той толкова дълго се крепи по средата. Панко се уплаши и едничката мисъл, която мина през съзнанието му, беше, че няма кой да го зърне и няма кой да му помогне.
Като видя, че стопанинът му изчезна, Божан се спусна и с всички сили се бухна в мътните води на реката. Вълните го заляха, блъскаха го, но той се държеше здраво и сигурно; виждаше се острата му муцуна щръкнала нагоре. На едно място се скри под водата, завъртя се, рунтавата му опашка се мярна само за миг и сетне пак изчезна. Но в миг главата му се показа пак, а заедно е нея и нещо пъстро. С голяма мъка той се приближаваше към другия бряг. За по-лесното изплаване му спомагаше течението, което там извиваше към срещния бряг. Най-сетне той докосна земя, закрепи се здраво за ситния чакъл и помъкна Панка. Той го остави чак, когато стигна на другия бряг, гдето водата се разливаше нашироко и на плитко. Панко беше глътнал малко вода, та скоро се освести. Но оттогава никой в селото не го закачаше за кучето му и не се чудеше, че го гледа така хубаво, като същински другар.
Наближаваше ли жътва, не пущаха Вихрена с коняря, защото голяма мъка и страшно тичане беше, докато да я заловят. Денем тя си пасеше с другите коне, а вечер се отделяше с муленцето си и поемаше през нивите и мерите. Така тя правеше от пет-шест години, откак едно лято я запрегнаха да вършее с Марка, едрия кокалест кон с бялата звезда на челото. През всичкото време, докато да минеше вършитбата, Вихрена се въртеше, вързана под някой сенчест навес, тъпчеше непрекъснато, за да се запази от досадните мухи, и цвилеше от време на време, когато муленцето и се изгубеше някъде из двора или по хармана. Понякога привечер, когато Бойо останеше свободен, той яхваше Вихрена и я откарваше на паша при близкото блато. Връзваше я за предния крак с дълго въже, забиваше дълбоко остър колец с чеп на края, прикачваше на него другия край на въжето и се запиляваше да търси другари за игра. И колчем яхнеше палавата и хитра кобила, дядо му махаше с пръст и заръчваше:
— Хем, Бое, да си отваряш очите, зер изтървеш ли я, тебе ще впрегнем с Марка!
— Няма, дядо, здраво я връзвам, не бой се! — отвръщаше Бойо и бързаше да препусне през тихата улица към зеления и развеселен кър.
Воловарчетата знаеха как внимателно я връзваше и отвързваше Бойо, та затова, когато твърде много се заплесваше в игра, скачаха и с престорена тревога викаха:
— Вихрена се откачила! Леле, Бое, ще падне гонене!
А инак кобилата беше кротка. Нито риташе, нито хапеше, ако понякога някое дете се навреше в краката й, тя не мърдаше, за да не го стъпче. Дори когато около нея под навеса се завъртеше някоя квачка и малките пиленца се разриеха в краката й, тя стъпяше предпазливо, за да не смачка някое от тези мънички пухкави животинчета. Но макар че беше такава кротка и умна, Бойо я ненавиждаше. Ненавиждаше я, защото не можеше като другите коне да я пусне и да е сигурен, че когато иде при нея, ще я хване и ще я възседне.
— Проклето животно! — кълнеше я той. — Когато съм с нея, все съм нащрек. И мулетата й, и те са такива шантави!
Но при надпрепусканията той се гордееше с нея, защото нямаше нито един кон, който можеше да й излезе. Макар и да имаше вече десетина години, тя беше лека и пъргава като жребче. Краката й бяха тънки, стройни, главата — малка и хубава, ушите й бяха изрязани като с ножици — толкова красиво бяха щръкнали те. Очите й бяха бистри, дълбоки и светли. От тях се излъчваше умът на това хубаво, здраво, пъргаво добиче.
— Аз Вихрена не я давам за сто кранти като Марка! — казваше възторжено дядото, като я гледаше такава гиздава и стройна. — Много кобили съм имал, но такава умна и плодовита кобила не съм виждал!
„Може и хубава да е, може и пъргава да е — мислеше си с досада Бойо, — но нали е такава луда, гледа да се отскубне, с нея все трябва да си нащрек!“
И наистина, колчем я връзваше и отвързваше, тя се оглеждаше хитро на всички страни. Гледаше може би дали не е останала свободна само за миг, за да кривне и да хукне през полето.
Препуснеше ли, Бойо потръпваше от страх да не падне.
„То нищо, че ще се ударя — страхуваше се той, — но ще я изтърва и сетне не знам как ще се мярна пред очите на дяда!“
Един ден, и този ден беше точно преди вършитба, Бойо ходи да я пасе до малкото блато зад дългия баир. Малкото блато беше доста далече от селото, но нали Бойо не ходеше пеш!
Още щом излезе от селото, той я шибна лекичко с пръчицата и Вихрена се понесе по прашния път с всичка сила. Колко приятно беше да се препуска така по равния път и хората да гледат със завист, да се извръщат и да се чудят, вятърът да блъска гърдите, да вее косата, да милва лицето и да издува ризата на гърба! Бойо усещаше как пори въздуха и как една лека, приятна струя свисти край ушите му! Чудна, неземна, неизразима сладост се разливаше по цялото му тяло, белите дробове се пълнеха, ноздрите се разширяваха и погледът се рееше гордо на всички страни!
Мулето тичаше ту пред майка си, ту след нея, но и то тичаше леко и бързо. Вихрена беше спокойна за него и поради това не се извръщаше никога назад, не цвилеше, не го търсеше. И сега тя като че ли разбираше, че ще ходят по-далече, та не спираше и не намаляваше стъпките си. При малката чешма Бойо спря, слезе, отведе я да се напие, напи се и той, сетне се качи и пак я шибна леко с малката си пръчица. И пак кобилата удари да тича с всички сили. Те извиха зад голямото блато и поеха нагоре по леко изгърбения баир. По това нанагорнище тя намали малко хода си, но още щом превалиха височината, сама се спусна надолу като вихрушка. Кърът беше пуст, по пътя не се виждаше жива душа, беше тихо, просторно и весело, Бойо се отпусна, пламнал от възторг и доволство. Ето, така той би препускал дни и нощи, без да се умори и без да му омръзне. Пътят, тесен междуселски път, е равен и открит — няма нито пътници, нито говеда, нито коли, с които да се разминава. От двете страни са само стърнища и зелени избуяли царевици.
И когато беше се отпуснал съвсем върху гладкия и гъвкав гръб на Вихрена, стана нещо, което в оня миг Бойо не можа да разбере. Той видя само как край пътя, току в краката на кобилата, пръхнаха страхливо и ненадейно яребици. Вихрена отскочи настрана, Бойо усети, че гъвкавият гръб се изплъзна изпод него, изплъзна се така, като че ли някаква невидима сила го грабна и хвърли като топка настрана. По-нататък Бойо нито знаеше, нито помнеше нещо. Когато отвори очи, той усети болка в кръста и в левия крак. Как беше паднал, лошо ли беше се ударил? А Вихрена? Тя е избягала, отдавна е избягала, нали само това е чакала, проклетницата!
Той се извърна полекичка — Вихрена стоеше до него и в очите й гореше мъка, състрадание и тъга. Толкова беше лежал Бойо насред пътя, а тя стоеше над главата му като верен другар и страж. И сега тя чакаше, чакаше покорно и радостно да стане и да я възседне.
Той се повдигна с мъка, хвана края на юздата и тръгна полекичка, като накуцваше. Тръгна и Вихрена. На един завой, гдето пролетните и летните дъждове бяха изровили коловоза на пътя, кобилата спря. Бойо мина отстрани, стъпи на височинката, преметна крак и се качи. Вихрена постоя само миг, колкото, види се, да се увери, че е седнал здраво, и тръгна полекичка. А Бойо я тупаше галено по гривата и си мърмореше:
— Ой, милата ми! Ой, умницата ми! Какво ли щях да правя, ако беше ме оставила насред пътя с този навехнат крак!
Децата се събудиха много рано. Стаята беше пометена и подредена, печката бумтеше весело. Защо тази сутрин всички са подранили? И защо дядо Петър ту влиза, ту излиза от стаята, весел и доволен?
Малкият Петьо на два пъти се повдигна в леглото си и все се канеше да попита защо са станали толкова рано и защо са се разшетали, но си помисли, че е някой голям празник — само срещу големи празници родителите му ставаха толкова рано и тъй шетаха из къщи.
— Катинке — сбута той по-голямото си сестриче, — празник ли е днеска?
— Никакъв празник не е — отвърна троснато Катинка. — И откъде ти хрумна, че е празник?
— А защо нашите са станали толкова рано? — не я оставяше Петьо.
— Имат си работа.
Събуди се и Симето, малкото им братче. То разтърка очичките си с юмручета, прозя се, повдигна се на ръце и се разгледа любопитно.
— Съмна ли се? — попита то.
— Не се е съмнало още добре, лежи си — прегърна го Катинка. — Като се съмне, мама ще ти каже.
Симето се сгуши пак в леглото и притвори очички. Но ето че то пак се ококори, защото изведнъж в стаята влязоха дядо Петър, бащата и майката.
— Харно, че усетихме, та се свърши благополучно! — викаше дядо Петър и търкаше замръзналите си ръце.
— Цяла нощ съм бил нащрек — разправяше бащата. — До полунощ ставах три пъти, след полунощ още два пъти, а когато призори отидох, намерих го — лежи си.
— Какво намери, тате? — вдигна се Петьо, цял настръхнал от любопитство.
— Гост — отвърна усмихнат бащата.
— Какъв гост, къде?
— В обора.
Петьо разбра, че баща му се шегува, а той тъй искаше да научи за какво наистина приказваха, та се обърна към майка си, която държеше в ръка угасено газениче. — Какъв гост ма, мамо?
— Гост като гост — рече и тя усмихната. — В обора е, иди го виж!
— Кравата се отелила! — откри Катинка и плесна с ръце. — Какъв друг гост може да има в обора.
— Отивам да го видя! — скочи Петьо. — Тате, вярно ли е бе, отелила ли се е кравата?
— Отели се.
— И аз искам да видя малкото теленце! — повдигна се отново Симчо.
И преди да се усетят, Петьо скокна и се хвана за дръжката на вратата. Но майката го пипна за рамото и го дръпна назад.
— Стой бре, палавецо! — скара му се тя. — Къде ще ходиш необлечен на този студ. Ха стегни се, че тогава!
Децата се облякоха, завиха се с палтенцата си и излязоха. Развиделяваше се вече. Дърветата бяха посипани с красив, дебел скреж. Снегът хрупкаше звънко под стъпките и отекваше в утринната тишина. Като влязоха в обора, лъхна ги приятна миризма на тор и говежди дъх. Вътре беше топличко и приятно. Кравата беше в дъното на обора, в отделна кошара, заградена с дъски. Като видя, че влизат толкова хора, и особено като чу припрените радостни викове на децата тя се завъртя неспокойно и притисна теленцето си в ъгъла. Но като чу успокоителния и ободрителен глас на дядо Петър, тя се извърна по-спокойно, а когато той посегна и я потупа приятелски по гърба, тя се извърна полекичка и откри своята слабичка, нежна, тънкокрака рожбица. Бащата отвори вратичката на кошарката и трите деца надникнаха вътре.
— Видяхте ли, че си имаме гост! — погледна ги обичливо дядо Петър. — И знаете ли какво ви е донесъл този гост?
— Какво? — зяпнаха и тримата.
— Мляко.
Децата се засмяха. Но никое от тях не продума вече. Те бяха вперили очи в госта и го разглеждаха любопитно като мил и дългоочакван другар. А и той като че ли разбра, че всички са се събрали заради него, та започна да се върти и да маха с опашка. Крачката му бяха тънки, слаби, те едва го държаха.
— Виж го — бутна Петьо сестра си, — ходи като на кокили. — И той подаде ръка, да го помами, както се мамят по-големите телета. Кравата го гледаше внимателно. И още щом видя протегнатата ръчичка, тя се завъртя пак и го скри.
— Пази го — рече дядо Петър. — Нали е майка.
— То ще е на мене, защото аз ще го паса това лято — заяви Петьо.
— На мене ще е! — изплака Симето.
— На всички ще е — рече бащата и дигна Симето на ръце. — Вижте го колко е красиво — на челото има белег, а на левия хълбок — ръждиво петно.
— А как ще му викаме? — обърна се Катинка.
— Как ли? — замисли се за момент бащата. — Какво е днеска? Петък. Ще му викаме Петканчо.
От една седмица децата се готвеха за мартенските огньове. Те обикаляха из зимниците, качваха се на таваните, назъртаха в килерите — търсеха стари, захвърлени тенекии. Който намереше две тенекии, той вече бе богат, защото можеше да ги замени с костур, с топка. Всеки даваше мило и драго, само и само да си намери тенекия.
От няколко дни търсеше и Ванчо. Но не можеше да намери, защото, докато да се сети, Трифон и Петко бяха задигнали двете стари, непотребни тенекии. Ходеше той загрижен, молеше се на по-големите си братчета, но те го гледаха пренебрежително и дори не му отвръщаха на молбите. И като отпуснеше отчаяно глава, той се присламчваше до баба си.
— Бабо — гледаше я той умолително, — дай ми една тенекия ма. Ти имаш.
— Защо ти е? — питаше, без да го погледне, баба му.
— За марта.
— Уху! — махаше баба му с ръка. — Още колко време има до марта! Чакай, малкил не си е отишъл.
— Кой малкил, бабо? — ококорваше се Ванчо, макар и да знаеше за кой малкил казваше тя.
— Този месец, на̀ — отвръщаше троснато баба му.
— Февруари ли?
— Февруари ли е, мевруари ли е, аз не знам. Ние си му викаме малкил, и толкова. Та като мине малкил, тогава ще ти намеря тенекия.
— Ама няма да забравиш, нали?
— Няма, баби, няма. Ха̀ иди си играй!
Ванчо изтичва при братчетата си и им разказва, напушен от смях, как баба му казва на февруари. Те тичат към нея, спират се на два-три разкрача и като се преструват на прости и глупави, питат:
— Бабо ма, кой месец имаме сега?
— Аз, като взема една тояга, ще ви науча кой месец имаме, гиди поразеници такива. — И като се надига тежко, тя се заканва.
Децата прихват и хукват да бягат.
— Малкил! Малкил! — викат те.
Последните дни на февруари са по-меки и по-приятни. Слънцето грее вече по-силно, денят става по-голям. Мирише на пролет, на зеленина, на трева. Някои деца са обиколили горичките и широките слогове и са донесли първите кокичета.
Една вечер Трифон дръпна Ванча в ъгъла зад вратата и го погледна миловидно.
— Намери ли си тенекия? — попита го той.
— Не съм намерил, но баба каза, че ще ми даде.
— Кога?
— Като наближи марта.
— Какво ще чакаш да наближава? — рече му поверително Трифон. — Утре първи март.
— Утре ли?
— Утре ами. Ще ставаме рано, да го знаеш.
Добре, че му каза. Инак Ванчо щеше да си се наспи и да стане чак когато всичко е свършено.
Той изтича при баба си и поиска тенекията. Баба му се помъчи да го успокои, обеща да му я даде утре рано, като го събуди, но Ванчо тупаше с крак и не искаше да знае.
— Тенекията си искам! — викаше той. — Ти ми обеща, давай си ми тенекията!
Гледа го баба му, тъй му дума, инак го въртя, па току стана, заведе го в избата, бръкна в една празна, прогнила бъчва, на която обръчите бяха — се разхлабили и която нямаше нито дъно, нито горнище, извади оттам хубава тенекия с дръжка и му я подаде.
— На̀, вземи! — рече тя галено. — И да знаеш, че каквото обещае баба, то е в кърпа вързано… Само да не блъскаш много тенекията, че може да я продъниш.
Ванчо скочи навън, втурна се в къщи, заудря с юмруци, ритна котето, блъсна наръч дърва и ги разпиля, закачи стол и събори и размята някакви кълба, които майка му току-що беше оставила, за да издои кравата.
— Аз имам най-хубавата тенекия! — викаше той. — Да вадим кой от вас ще се мери утре сутринта с мене.
Трифон и Петко го възпряха, взеха тенекията, огледаха и свиха устни. На Петка тя много се хареса, но той знаеше, че и да я поиска, Трифон няма да я отстъпи. И наистина Трифон чукна леко тенекията и погледна под вежда братчето си.
— Да ги сменим с моята — предложи той направо.
— Не! — рече Ванчо и посегна да си вземе тенекията. Но Трифон я дръпна.
— Дай ми я — помоли се той. — Как ти казах, че утре е първи март. Ако не бях ти казал, нямаше да знаеш, нямаше и тенекията да получиш.
— Не я давам! — разтрепери се Ванчо и посегна пак. Но Трифон и този път я дръпна и същевременно отстъпи крачка назад.
— Ще ти дам шарения фарфалак — предложи той.
— Не ти искам фарфалака — отказа решително и малко троснато Ванчо.
— И дряновото бастунче ще ти дам.
— Защо ми е?
— Ще ти дам дървената пушка.
— Ако дадеш дървената пушка, фарфалака и бастунчето, тогава — облещи се Ванчо. Но Трифон изкриви устата си и смигна.
— Много искаш, приятелю! — рече той. — И пушката ти е много, но нейсе, нека от мене да замине.
— Тю-ю, даде си пушката! — залепи се до него Петко. — И защо ти е тази ръждива тенекия! Утре като я поблъскаш малко, и толкова — баба ще си я прибере и ще я скрие някъде.
— Нека — малко смутен и като че разочарован от тази смяна, клатеше глава Трифон. — Аз ще си направя нова и по-хубава пушка. Оня ден каква видях в града…
Вечерта децата толкова много приказваха за тенекиите и за мартенските огньове, че на другия ден се успаха и ако не беше баба им да ги събуди, тъй и щяха да си останат. Тя блъсна Трифона, сбута Петка и леко, галено поклати Ванча по рамото. Но децата само се извърнаха, мляснаха и не се събудиха. Тя ги раздруса отново, по-силно и по-грубо, извика им и ги погледна. Трифон се събуди, вторачи се, помисли нещо, мигна и като разбра защо го вдигаха толкова рано, скочи като ужилен.
— Съмна ли се? — извика той изплашен.
— Не се е съмнало, тъкмо навреме ставате.
— Петко! Ванчо! — разблъска ги бързо и нетърпеливо Трифон. — Хайде, хайде, змиите и гущерите ви чакат зад вратата.
Още сънливи, но възбудени и радостни, трите момчета се измъкнаха от къщи. Навън беше хладно, но приятно. Небето полека-лека се проясняваше, последните звездички трептяха безпомощно и като че си вземаха сбогом от събудената земя. А земята наистина беше се събудила със страшни викове, с шум, със смехове и олелии. Из цялото село тропаха тенекии и пищяха пронизителни детски гласове. Трифон, Петко и Ванчо грабнаха тенекиите си и дървените бухалчици, които още от вчера бяха си приготвили, наредиха се един зад друг и тръгнаха покрай къщата, покрай плевнята, надолу край зида на хармана и градината. Те блъскаха тенекиите и викаха в един глас:
— Бягайте, змии и гущери, баба Марта иде да ви коли!
Когато обиколиха няколко пъти двора, хармана и градината, те се спряха по средата на хармана, дето баща им беше донесъл ръжанка и се тъкмеше да я подпали. В съседните хармани вече се извиваха високи пламъци. Леки пламнали сламки се издигаха високо и гаснеха над тъмните покриви на плевниците. Като че цялото село беше пламнало в светлината на мартенските огньове. Когато метнеха някое по-голямо валмо ръжанка, огънят се извиваше нависоко, лизваше надвисналата здрачевина и пак се свиваше надолу. Виждаше се отдалече как децата се засилваха и скачаха пъргаво през буйните пламъци. По-малките деца се притичаха, когато огънят се смъкнеше надолу.
Ванчо гледаше как и техният огън се разгаря, как баща му мята вързопи ръжанка, и му ставаше весело и приятно. Само едно не му излизаше от ума — той не знаеше дали наистина през тази мартенска сутрин, още призори, са излезли всички змии и гущери и дали са избягали от думкането на тенекиите и виковете на децата.
— Татко бе, наистина ли има змии и гущери? — залепи се Ванчо до баща си, когато Трифон и Петко отидоха до купата да донесат още ръжанка.
— Къде? — попита го, заплеснат на другаде бащата.
— Тук, в нашия двор… на хармана и в градината?
— Ха — разбра и се оживи бащата. — Има, има. Нали затова чукате тенекиите и викате — да ги изгоните.
— Ами те бягат ли, татьо?
— Бягат, как да не бягат!
— А защо не видях нито един гущер?
— Защото беше още тъмно.
— А може ли някоя змия да си остане тук, а?
— Може. Който не е чукал и не е викал както трябва, той е изтървал някоя змия.
— И какво ще стане, ако някоя змия е останала, а, татьо?
— Какво ще стане ли? — попита, замислен в нещо друго бащата, и додаде на шега: — Змията ще се оплете в краката му. Ето това ще стане.
Ванчо млъкна и се огледа в краката си. „Аз виках добре — утешаваше си се той, — но не чуках наздраво с тенекията, защото е много ръждясала… Яд ме е, че смених тенекията си за една дървена пушка…“
Трифон и Петко донесоха два големи вързопа ръжанка, оставиха ги настрани и започнаха да хвърлят валма в позагасналото огнище. Пламъците пак се извиха нагоре и леките пламнали сламки се издигнаха.
— Хайде, скачайте сега през огъня, да видя кой от вас е най-големият юнак — рече баща им и сам подхвана да хвърля ръжанка.
Трифон се ухили, отстъпи десетина разкрача, погледна към буйните пламъци, отстъпи още четири-пет крачки и като се опули, подскочи леко, засили се и се преметна като котка през огъня.
Петко също така отстъпи десетина разкрача назад, спусна се и също прескочи.
— А ти, Ване? — обърна се бащата и към най-малкото си момче. — Ха да те видя и тебе!
— Защо всички прескачат огньовете? — спря се Ванчо, като погледна изпитателно баща си.
— За здраве отвърна бащата. — Който може да скокне най-високо, той е най-здрав.
Ваньо се дръпна назад, измери с поглед разстоянието до огъня, отстъпи още няколко крачки, пак погледна, плюна в дланите си, разтърка ги и подскочи към огъня. Но, кой знае защо, в този момент му хрумна, че някоя змия е изтървана в хармана и че ей сега ще се сплете в краката му. Като направи още две-три крачки, той се спря, започна да ситни и да рита, изрева и жълт като ръжанка, хукна към баща си.
— Какво ти е? — грабна го баща му на ръце. — Уплаши ли се?
— Змия, змия! — трепереше Ванчо и сочеше назад.
— Каква змия те е нашла по това време, холан — хем се засмя, хем се поразсърди бащата. — Че сега е още студено, змиите още не са излезли.
— Змия бе, татко — настояваше Ванчо. — Ей там е, на̀, сплете се в краката ми.
Бащата пристъпи към мястото, дето Ванчо се спъна и изрева, спуснаха се след него и другите две момчета. Трифон се наведе бързо и дигна нещо дълго, сиво, отпуснато.
— Хе-хе! — извика той. — Ето на наш Ваня змията.
Ванчо се наведе и погледна. Наистина Трифон държеше нещо, което приличаше на змия, но то не беше никаква змия, а едно въженце, с което одеве Петко беше завързал ръжанката. Като я отвърза и я изтърси до огъня, той метна въженцето настрана. Ето това въженце Ваньо беше взел за змия.
Като се успокои, той скочи през огъня.
Беше се разсъмнало вече. Съседните хармани бяха опустели — децата бяха си се прибрали по къщите, само тук-таме се виждаха черните купчини на буйните и весели мартенски огньове.
Денят преди Новата година винаги беше най-тревожният и най-радостен ден. Ние тичахме нагоре-надолу, постоянно преглеждахме сурвачките си, приготвени, изгладени и накичени отпреди цяла седмица, и се питахме един друг в колко часа да излезем. Панчо, най-големият и най-смелият измежду нас, наръчаше:
— Щом чуете да се вика: „Сурва!“, грабвайте сурвачките — аз ще мина да ви взема.
Кога ще дойде този щастлив дългоочакван миг?
Дядо казваше:
— Щом стане дванадесет часът, и вече е Нова година.
Братчето ми не разбираше и дърпаше баба за полата:
— Бабо ма, кога е туй, дванадесет часът?
— Полунощ, баби.
— Да ме дигнеш, чу ли? — заповядваше братчето ми и лягаше със сурвачката си.
И аз се мъчех да си легна рано, че нали уж рано щяхме да излизаме за сурвакане, но все се мотаех с възрастните, а и когато си легнах, дълго време не можах да заспя. Все ми се струваше, че по улиците тичат вече децата и викат: „Сурва!“ Тъкмо когато започнах да се унасям в сън, ставах и търсех мама в другата стая, дето още пълнеха луканки.
— Да ме вдигнеш точно в дванадесет часа! — казвах и се връщах в леглото. Братчето ми вече спеше. „То ще се наспи и ще ме изпревари“ — мислех си аз. Лягах си пак, затварях очи, но сега вече не можех да заспя. Чух как дядо се прибра в съседната стаичка, за да си легне, скочих и изтичах при него.
— Моля ти се, дядо! — гледах го покорно. — Като стане полунощ, да ме дигнеш, та докато дойде Панчо, да съм готов.
— Бива, момчето ми, бива! — тупаше ме дядо по рамото и се смееше. Защо се смееше той? Дали не мисли да не ме дига толкова рано и само ми обещава?… Тръпнех от страх да не се успя и Панчо да ме не завари в леглото. Ще има да ми се присмиват след това. Защото между другарите си аз минавах за юнак и за ранобудник. Казвах, че ставам, когато си поискам, и че дори будя и мама, за да пали печката. Моите другари цъкаха учудени, но ми вярваха. Голям срам щеше да бъде, ако на Нова година ме намереха в леглото!
Аз дълго още бдях и мислех. Усетих, когато мама и баба привършиха работата в кухнята и легнаха да спят. Преди да угаси лампата, мама ме погледна, подгъна покривката на гърба ми, но аз се престорих на заспал. А кога всъщност съм заспал, не помня.
Събудих се уплашен, трескав, настръхнал. По улиците кънтят стъпките на ранобудните сурвакари, гласовете им се извиваха над заледеното село, по дворищата лаеха ожесточено кучета. В стаята беше светнало, топло, приятно. Дядо и баба седяха до печката и си приказваха.
— Стана ли полунощ? — попитах аз.
Дядо се смееше:
— Че то се разсъмва вече — за каква полунощ бълнуваш!
— Ами Панчо идва ли?
— Панчо ли? — мигна дядо. — Не е. И той, види се, е спал много.
Свиреше върлият му Ваньо, свиреше, та чак и кокошките разиграваше! И свирката му не беше кой знай каква — проста дървена свирка с кокалени пръстени по краищата. И стара беше, пожълтяла и остъргана, чудно как свиреше така сладко и медно с такава нищо и никаква свирка! Като излезеше на улицата, децата се наваляха около него:
— Ваньо, хайде посвири ни!
— Ваньо, хайде повесели ни!
Ваньо им се усмихваше:
— Какво да ви посвиря?
— Хайде на хорце, та да си потропнем малко.
Засвирваше Ваньо и така засвирваше, че всички съседи замлъкваха и всички си казваха:
— Свири момчето, няма какво да се каже, на баща си дарбата взел.
Свиреше той и песни, свиреше и хорца, и ръченици, и така ги свиреше, че да му се ненаслушаш. Отначало все ще подхване нещо жално, дето го е слушал я от майка си, я от баба си, сетне ще го извие, ще го проточи, та ти иде да заплачеш. И тъкмо започнеш да преглъщаш често-често, ето че скърши свирнята, завърти я инак, заситни, пак я извие, но вече весело и бодро.
Като го гледаше как леко надува с устата и как чевръсто си мести пръстите, лелин му Пенко клатеше глава и си мислеше:
„Лесно е, само свирка да имам.“
И оживя му свирката на сърцето — дето седнеше и дето станеше, все за това си мислеше. И току един ден реши, ревна на майка си и на баща си: свирка, та свирка! Мъчиха го те, раздумваха го, разправяха му, че е мъчно, но той от нищо не вземаше. И най-сетне склониха да му купят. Зарадва се Пенко, подскочи, изтърча на улицата, похвали се на децата. Отиде и при Ваня:
— Е, Ваньо, няма само ти да се надуваш. И на мене ще ми купят свирка, хем по-нова и по-хубава от твоята. И по-скъпа, защото моят татко е по-богат от твоя.
— Нека — отвърна спокойно Ваньо. — Тогава двамата ще свирим.
— Аз ще се науча да свиря по-хубаво от тебе.
— Ако се мъчиш, ще се научиш.
— Няма да се мъча, хубавата свирня ще е от свирката.
Изминаха се няколко седмици, дойде панаирът и оттам Пенковият татко купи една хубава свирка, голяма и нова — и тя с кокалени пръстени по краищата, ала къде тези пръстени можеха да се сравняват с пръстените на Ваньовата свирка! Пръстените на Пенковата свирка бяха широки и бели, с черни линии и с червени кръгчета. Като я гледаше Пенко, тъй си и мислеше: „На̀, сама ще си засвири!“ Но не засвири сама новата свирка, нито засвири, когато Пенко я сложи на устните си и я наду. Изръмжа тя като старо прегракнало куче, сетне пък, като я сложи инак и като я наду още по-силно, измяука като настъпена котка.
— Не ви е хубава свирката, не сте ми купили свирка, каквато аз исках! — разсърди се Пенко.
— Е — сгълча го галено баща му, — какъв си ти нетърпеливец. Посвири, поопитай, па тогава ще видим.
Пак я наду Пенко, пак се помъчи, но свирката пак не рачи да свири. И ревна той, разсърди се.
— Нали ви казах — викаше той с все сила, — не сте ми купили свирка, каквато исках, евтина свирка сте ми купили, как искате да свиря с такава лоша свирка!
— Слушай — рече кротко баща му, — ще идем при вуйчо ти, той свири и от Ваня по-хубаво, защото той го е учил да свири, той му е дал и свирката. И ако вуйчо ти не може да свири, и ако каже, че свирката е лоша, ще я хвърля в огъня и ще ти купя още по-скъпа, още по-нова, и още по-хубава. Искаш ли?
— Хайде! — съгласи се радостно Пенко. И си рече: „Че не е хубава, не е; чудя се как татко не може да види!“
Отидоха у Ваньови и още в къщи невлезли, Пенко извика:
— Виж бе, вуйчо, виж, нали моята свирка не е по-хубава от свирката на ваш Ваня? Аз, казвам на татко, пък той не вярва. На, опитай я ти, та да види!
Вуйчо му се усмихна, взе свирката, погледна я, подухна оттук, подухна оттам и току я залепи на устните си. Но само я допря, не засвири. И като я сне отново, рече:
— Не си я намазал. Всяко нещо трябва да се реди, защото не го ли редиш, то скоро ще се развали. Ако свирката се намазва, хем ще трае дълго, хем ще свири по-хубаво.
И чак след това я наду. Наду я и пръстите му заиграха, извиха се сладки, медни звуци, понесе се чудна песен, стара, народна песен, дето по хора и по седенки, по тлаки и по беленки са я пели моми и невести от незапомнени времена, напълни стаята, изви се, па отлетя и навън над улици и къщи. И хората взеха да се спират пред Ваньови, съседите почнаха да надничат през стоборите, децата оставиха игрите си и се налепиха върху пролуките на портата им. А вуйчото се унесе, подкара втора песен, още по-весела и по-игрива, щом я свърши, обърна на хоро, ама такова хоро, дето и кръпки да имаш на ризата си, и те да паднат, като заиграеш. Най-сетне заситни една ръченица и така я заситни, че сам започна да се друса на място. И като спря, усмихна се пак, подаде свирката на Пенка, но нищо не му рече. И какво трябваше да се казва след такова свирене?
— Видиш ли? — обърна се Пенковият баща. — А ти: свирката нехелала!
— А защо аз не мога да свиря? — попита през плач Пенко.
— Нищо не се учи за ден и за два дни! — отговори натъртено вуйчо му. — Особено пък свиренето, то е тънка работа, за него трябва много труд и много търпение, както трябва труд и постоянство за всяко хубаво нещо.
Най-напред Ванко отвори очи, погледна гредите на сайванта и се сепна. „Време е“ — рече си той, седна на леглото и започна да мига често-често. Широкият двор беше оживен вече. Чудно слънце заливаше земята. Кокошките крякаха весело и тичаха около кладенеца. И чак когато стана и слезе долу, той прехапа изпръхналата си устна:
— Ами днеска ще ходим на училище!
Майка му мина край него със запретнати ръкави и с менче в ръка, поспря се и го погледна:
— Защо си станал толкова рано, камбаната още не е ударила.
— Ами теличката, мамо?
— Ще я изпратим с говедаря — отвърна майка му спокойно и тръгна бързо към кочината, дето прасето квичеше и се въртеше недоволно.
И чак сега Ванко разбра, че днес ще се разделят с кроткото добиче. Свършиха се хубавите летни дни, свършиха се палавите полски игри, няма вече да тичат из ниви и ливади, да газят тръни и стърнища, да се катерят по дърветата и да се люлеят на широките здрави клони. И мъка сви сърцето му.
Имаше още много време, докато да удари училищната камбанка, но Ванко беше свикнал да става рано. Той мина зад къщи, дето в един тесен ъгъл връзваха през лятото добитъка.
Теличката лежеше. Тя беше беличка, чистичка, с малки, светли остри рогчета. Преживяше. Като го видя, че отива към нея, тя стана пъргаво, тънка и гладка като риба, изпъна се, прозя се и наведе глава. Така беше свикнала всяка сутрин: като я пуска от въжето, да я помилва и да й продума нещо галено. Но този път Ванко не я отвърза, само я помилва по шията, потупа я по гърба и се загледа в нея.
— Е, Мицке, няма вече да сме заедно — рече той тихо. — От днеска съм на училище.
Теличката като че ли го разбра, наведе се над празната ясла, подуши и се дръпна настрана.
— Няма вече, няма — повтори той тъжно и тръгна към хармана. — Догодина пак.
Първият ден от учебната година е толкова приятен, колкото и последният. След такава дълга раздяла пак се видяха с учителя си, а нямаше още уроци, нямаше изпитване. Гледаха се с него като стари приятели. Той дигаше учениците си, разпитваше ги как са прекарали лятото, какво са работили.
— А ти, Ванко, много си почернял — погледна и него учителят.
— Почернях — отвърна Ванко ухилен.
— Много трябва да си работил.
— Работих.
— Какво работи?
— Пасох теличката — Ванко наведе глава и помълча. — И помагах на нашите по жътва.
Учителят го похвали, похвали и другите.
Така мина първият ден от новата учебна година.
Ванко се увлече в новите игри, видя се с мнозина от другарите си, с които рядко се срещаше през лятото, и пак забрави теличката. Само когато учителят го попита, той си спомни за нея и се помъчи да си представи как ли прекарва там, със селската черда.
— Дали говедарят няма да я бие? — тревожеше се той.
Привечер говедата се завърнаха. По пепеливите улици се дигаха облаци прах, мучаха крави, макаха биволици, цвилеха коне. Ванко стоеше пред пътната врата и чакаше. Търсеше с очи светлите рогчета, тънката шия, бялата козина. Цял ден не беше виждал телицата, а тъй беше свикнал с нея, така му се щеше да й даде от торбичката сухо къшейче хляб, да я помилва.
Показа се най-сетне. Идеше последна, вървеше тежко — уморена, посърнала. Той се спусна към нея, тя се спря, наведе покорно глава и го подуши. Хълбоците й бяха хлътнали, гърбът й беше посипан с пръст, краката й бяха изцапани чак до корема. На плешката й се червенееше диря от напорено. Ванко я прихвана през врата, залепи си лицето до влажната й муцуна и се помъчи да й прошепне нещо галено, но не можа. Плачеше му се от мъка.
— Е, хайде, остави я! — извика някой откъм вратнята. Беше баща му. Ванко я пусна и наведе засрамен глава.
— Мъчно ли ти е? — усмихна се баща му.
— Мъчно ми е.
— Е, с чердата е така — рече той. — Хубаво я пасеше ти, но свърши се вече, догодина пак.
Гошко язди, върти се нетърпеливо и често слага длан над очите си. Най-сетне! Ето, градът се вижда вече! Баща му ще му купи симид и халва. Ще види влак, високи къщи и каменни улици. Сърчицето му тупа радостно. Кога е ходил в града? Много отдавна, преди една година. Отиват с баща си да продават магарето. Ако го продадат, ще се върнат с чичовата Минчова талига. Но дано не го продадат. Мило му е, така е свикнал с умното и кротко магаре. От мъничко го е отгледал, трева край плетищата му е брал, на ръка с трохи го е хранил. Кичил го е с глухарчета и къклица, от черничеви кори капистри му е плел. И сега, когато магарето порасна и Гошо започна да го язди, отиват да го продават!
Баща му върви замислен. Колко грижи са струпани на главата му. Гошко го поглежда крадешком, иска му се да каже:
„Моля ти се, татко, не го продавай!“ — Но мълчи, защото знае, че го продават от нужда. Сестричето му цял месец боледува вече. Трябваха пари за лекуването, а пари нямаха. Продадоха, каквото имаха, и на магарето дойде ред.
Градът гъмжеше от народ. Крясъци и викове ехтяха от всички страни.
— Това е чаршията — каза баща му. — Като продам магарето, ще се върнем да ти купя нещо.
На широк мегдан край града беше говеждият пазар. Колко много добитък! Колкото десет селски черди! И какво ли няма: волове, биволи, коне, мулета, овце! Блеят, цвилят, ритат се. Търговците ходят по двама, по трима, оглеждат всичко, питат за цените, спират се и подхващат пазарлък. Дърпат ръката на продавача, убеждават го, корят стоката, викат. Но и продавачът не дреме. Той се обръща към съседите си и пита:
— Кажете, могат ли да намерят по-хубава стока от моята, а?
Съседите клатят отрицателно глава и се нахвърлят върху търговците:
— Какво? Та вие искате да му вземете добитъка без пари! Такова нещо няма да намерите вече, хайде, късайте цената.
И след страшна крамола се спазаряват.
— Да се не сбият бе, татко? — пита плахо Гошко.
Баща му се смее:
— Не, те само викат, така стават продажбите на говеждия пазар.
— А защо след всички пазарлъци все към оная къщурка отиват бе, татко?
— Там издават билети за продадения добитък. Без такъв билет продажбата не се смята законна.
Най-сетне двама търговци спряха и пред Гошковото магаре. Погледнаха го, потупаха го по гърба, махнаха с пръчка пред очите му, за да видят дали не е сляпо, и попитаха за цената.
Запазариха се. Гошко трепереше. Ето баща му ще склони и магарето ще иде с чужди, непознати хора. Но баща му не отстъпи и търговците си заминаха. Гошко въздъхна радостно. Не му харесваха търговците: бяха много дебели, викаха и тупаха магарето по гърба.
После спряха неколцина селяни. Един от тях даде по-добра цена и Гошковият татко склони.
— Рита ли бе, момче? — попита селянинът.
— Не рита, чичо, много е кротко — отговори живо Гошко. — Само ви се моля да го не биете!…
— Няма, няма — успокои го купувачът.
Изкараха нов билет в малката къщурка, сбогуваха се.
— Хайде сега да те разведа из града — рече Гошковият баща. — Продадохме го добре, ще ти купя цървули…
Но Гошко не се зарадва. Мъка му беше за магарето, така беше свикнал с него, така добре го яздеше.
— По-бързо! По-бързо! — канеше го баща му.
На всяка крачка Гошко се обръщаше и търсеше с поглед кроткото дългоухо животно. А когато завиха зад няколко покрити коли и сивият гръб на магарето изчезна, той преглътна слюнката си и две едри сълзи се търкулнаха по прашните му бузички.
Колко много маски!
Пенчо зяпа пред витрината и въздиша. Ех, да има десет левчета! Ще си купи най-страшната маска и ще изплаши всички деца на улицата.
Ето там една жълта маска, с кривогледи очички и със заострени скули. С нея ще заприлича на китаец. Ето две кучешки. Едната е с тъпа муцуна, другата е с остра. Същински кучета! Има и меча глава с халка на бърната. Но за мечата маска трябва и кожух. Тънкото Пенчово палтенце не отива. До вълчите маски има дяволска глава с рогчета, с остър нос и с тънки, извити вежди.
Пенчо погледна нагоре. И изтръпна. От ъгъла го гледаше къдрокоса глава с дебели бърни, с едри бели зъби и големи биволски очи.
— Негър! — прошепна си Пенчо. — Ей, че е страшен!
Загледа се втренчено Пенчо, загледа го и негърът. Усмихна се страхливо Пенчо, усмихна се и негърът.
— Я виж ти! — отстъпи Пенчо. — Маска, пък като жива.
Нея ще купи. Ще помоли майка си за пари. Ако тя не му даде, ще се разсърди. И ще заплаче, ако щат, но ще я купи. Майчице! Как ли ще изглежда с нея! Негър, същински негър! Ще тръгне из улиците, а децата ще тичат след него и отдалече ще го сочат с пръст:
— Негър! Негър!
Пенчо ще мърмори нещо неразбрано и хората ще си мислят, че приказва по негърски.
Най-сетне Пенчо получи десет лева.
— По-добре книжка да беше си купил — гълчеше го баща му. — От книжката щеше да научиш нещо полезно…
Но Пенчо не го послуша. Той хукна навън и спря запъхтян в книжарницата. Страхуваше се някой да не купи страшната негърска маска. Но маската си стоеше и Пенчо я взе с разтреперани ръце.
— Ами чакай да ти я сложа — рече дебелият книжар и я завърза на главата му.
„Как ли ще ахнат, като се покажа!“ — мислеше си Пенчо.
На улицата той се загледа любопитно и тръгна победоносно.
Но чудно! Хората минаваха спокойно край него и рядко някой поглеждаше. Ето, насреща се зададоха две познати момчета.
— Сега ще хукнат! — рече си Пенчо.
Но момчетата спряха при него, без да трепнат.
— За колко купи тази маска, Пенчо? — попита едното.
— За десет лева.
— Скъпа е. Аз купих една свинска за шест лева.
Пенчо се просълзи от мъка. Той смяташе, че целият град ще хукне да го гледа, че децата ще тичат на тумби и ще го сочат с пръст. Пък те не му обръщаха никакво внимание и най-спокойно го питат за цената.
Пенчо реши да си иде и да се види в огледалото. Ако така не му отива, ще сложи книжен фес и пискюл. Нека видят тогава!
Той изтича и се навря в огледалото. Но се отдръпна. Насреща му се плезеше страшен негър, зъбите му тракаха като на вълк, очите му се въртяха заканително. Пенчо протегна ръка да се запази, негърът също протегна ръка и се помъчи да го хване.
— Олеле! — изпищя Пенчо, дръпна маската, скъса я и я захвърли в ъгъла.
Чуден човек е чичо Вичо! Отиде в града на пазар и не донесе, както друг път, симиди, бонбони и халва, а разви голям вестник, извади три маски и ги остави на пода. Всички в къщи ахнаха от почуда.
— Тази вълча муцуна е на Крума — каза той и посочи едната маска. — Кучешката е на Стефана, пък тая, лисичата, е на Минка.
Децата грабнаха маските си и заподскачаха от радост. Крум беше същински вълк. И баба му толкоз много се изплаши, че когато той се спусна към нея, тя замахна с машата и не на шега щеше да го цапардоса по гърба. Стефан беше още по-страшен. Неговата маска беше кучешка, но такова куче никой не беше виждал: с тъпа, широка, рунтава муцуна, с мижави очички и с дълги отпуснати уши. Майчице! Като се покаже на улицата, какъв ли страх ще бъде! Децата ще се разбягат като пилци от ястреб.
А Минка стана цяла-целеничка лисичка. Тя и без това обичаше да отваря долапчетата и да ги претърсва — ако баба й или майка й бяха скрили я дюли, я круши, я сушени сливи, тя ги поопипваше. А сетне, като ги потърсеха, тя най-високо дигаше рамене.
— Ами знам ли? В оная стая не съм и влизала!…
Минка се видя на огледалото и много си се хареса. Муцунката й беше остра, ушичките й бяха щръкнали, очичките гледаха хитро. Същинска лисица! Като излезе на улицата, дружките й ще се смеят. В цялото село само тя и братчето й ще имат купени маски. Другите ще си правят сами, ще се цапат със сажди, ще си лепят носове, но всички отдалече ще ги познаят кои са. Пък Минка ще облече мамината си рокля, ще я завърже отзад, за да заприлича на дълга опашка, и иди я познай тогава! Лисица и половина!
— Довечера, като се смрачи, ще ги сложите и ще излезете на улицата — каза баща им. — Да видите как всички ще се изплашат…
— Не мога да чакам до довечера! — заяви Крум.
— И аз! — извика Стефан.
— Слагам си маската и отивам у Марийкини! — заподскача Минка.
Стегнаха се, натъкмиха се и изскочиха на двора. Но тук стана нещо, което никой не можеше да предвиди. Кокошките се разкрякаха, прасето заквича и хукна, кучетата лавнаха и се спуснаха. Децата си мислеха, че кучетата ще ги познаят и под маските. Но кучетата от маски не разбираха. Караман се хвърли, захапа Крума за крака и го събори. Шарената кучка погна Минка. Стефан, докато да разбере, че това хапане не е на шега, също пострада — Караман и на него съдра крачола. Дворът се огласи с писъци и викове. Чичо Вичо, стрина Вичовица и бабата се развъртяха да пъдят кучетата. Ама те, проклетите, не искаха да се махнат. Чак когато чичо Вичо ритна настървения Караман, чак тогава и кучката се отдръпна настрана.
А за Крума, за Стефан и за Минка не питайте. Те изтичаха, смразени от уплаха.
— Видя ли? — караше се бабата на чича Вича. — Не ти ли дойде наум, че не всички градски работи трябва да се донасят в селото, а?
Биволичката и магаренцето бяха неразделни. И дето да ги зърнеха, хората знаеха — на дяда Петка Йовчоолу стоката.
Те се родиха в един ден и растяха заедно. Магаренцето не можеше без биволичката и биволичката не можеше без магаренцето. Когато в най-горещите часове на летните дни биволичката влизаше да се поизкъпе в някой вир, магарето заставаше отстрани и търпеливо я чакаше да излезе. Когато пък то се навреше в някой трънак и започнеше да гризе предпазливо, биволичката го следваше покорно и се мъчеше да чопли там прегорялата ниска трева. Биволичката често се въргаляше в локвите и излизаше оттам изпоцапана до гуша. Магарето веднага се залепяше за нея, хапеше я гальовно по шията и също така цялото се изцапваше с кал. Когато селяните искаха да кажат за някои, че много се спогаждат, те подмятаха:
— Не се разделят като биволицата и магарето на дяда Петра Йовчоолу.
Пасеше ги Петърчо, внукът на Стария Йовчоолу. Децата често си правеха шеги с тях. Веднъж, когато биволичката влезе да се къпе в една локва, те хванаха магарето и насила го замъкнаха в срещната царевица. Биволичката, като не го видя да се мерне край нея, дигна неспокойно глава, подуши, изпръхтя и измака тревожно. Магарето отговори с жален и продължителен рев. И тогава стана нещо, което палавците не бяха турили в сметката си. Биволицата изскочи на брега, подуши-подуши и като разбра къде е скрито магарето, хукна направо, към царевицата. Отначало децата прихнаха да се смеят, но когато пъдарят се показа от срещния баир, сърчицата им затупкаха страхливо. Пъдарят прегледа пакостта, която беше направена, и хвана Петърча за абичката.
— Утре ще доведа комисия да види какви загуби има — рече той спокойно. — Пък ти довечера кажи на баща си.
Петърчо мълчеше, бледен като стърнище.
— Иван ни накара да скрием магарето от биволицата — обърна се Стаменко.
Иван скочи.
— Брей! — озъби се той. — Аз къде бях бе, лъжльо? Стоян го хвана най-напред.
— Ти го прекара през синора! — обади се и Динко, като погледна сърдито Ивана.
— Пък ти го караше — плесна с ръце Иван.
— Аз не знам — рече спокойно пъдарят. — Всички значи ще платите загубата. Толкова.
В края на краищата пъдарят излезе добър човек: обеща да не казва нищо, но се оплака, че цял ден нищичко не е хапнал. Децата подложиха торбичките си пред него и той дълго време ги тършува.
Оттогава децата престанаха да си играят така с двете кротки добичета.
Минаха две весели лета. На третото вече магарето беше едро и здраво. Петърчо го яздеше, но често трябваше да го мие. Биволицата наедря, ходеше бавно, спокойно, отмерено.
Една сутрин дядо Петър дълго мисли дали да я изпрати на паша, или да си я остави в двора.
— Защо я спираш бе, дядо? — молеше се Петърчо. — Магарето не може само.
— Е, хайде, нека върви — отстъпи дядо му. — Само да не я гониш, чу ли?
Петърчо яхна магарето и тръгна. Биволицата се клатеше като гемия след него.
Заиграни под един дъб, децата дълго време не бяха наглеждали добитъка. И най-малко се интересуваха за биволите, защото те си пасяха кротко по мочурливите места, къпеха се в локвите и не налитаха към нивите. Но ето че едно момче, което беше отишло да връща теличките, се изкачи на синора зад ливадите и се провикна високо. Децата под дъба се вгледаха в него. То махаше с тоягата си, като сочеше от време на време долу в ливадата.
Тогава всички хукнаха нататък. И когато пристигнаха там, до едно ахнаха от радост.
На тревата до биволицата лежеше малко биволче и ги гледаше кротко с големите си светли очи, като че ли отдавна ги познаваше до едно. Те приближиха любопитно към него, но се отдръпнаха, защото биволицата се завъртя и ги изгледа сърдито. Биволчето беше още влажно, на челото му имаше бяло нетно. Бели бяха и задните му крака докъм коленете, сякаш беше обуто с току-що изпрани навуща. Биволицата го гледаше мило и го лижеше полекичка с дългия си език.
Магарето стоеше настрана, недоволно и посърнало. То стоя така известно време, после завъртя радостно опашка, вирна дългите си уши и тръгна към биволицата. Но биволицата не го посрещна като друг път. Тя се наежи сърдито, завъртя се насам, завъртя се нататък, като искаше да заварди рожбата си от всички страни, изсумтя заплашително и като разбра, че магарето не иска да се върне, спусна се и го блъсна по задницата. То избяга уплашено, погледна в недоумение черната лъскава купчинка, която лежеше спокойно на зелената трева, и като се наведе, започна да пасе недоволно.
Ние тичахме радостни — щъркелите кацнаха в гнездото на високия бряст и затракаха весело. Но след няколко дни пристигнаха други два щъркела, извиха се над тях и в клоните на дървото пламна лют бой. Биеха се за гнездото. Но кои бяха нашите щъркели и кои пришълците, не можехме да различим. Само гледахме и тръпнехме от страх. Когато едните отлитаха за малко, започвахме горещи препирни:
— Победиха нашите!
— Не са нашите!
— Нашите са!
— Не са.
— Щом не са, по какво ги познаваш? — питаше чичов Кольо. Динчо мълчеше. Но се обаждаше след малко:
— А ти по какво познаваш, че са нашите?
— На нашите клюновете са по-дълги — измисляше Кольо. — Пък са и по-силни.
— Чичо Минчо, защо се бият? — попита Кичка.
Кольов татко погледна нагоре.
— За гнездото — отговори той.
— Ами чуждите нямат ли си гнездо?
— Че те всички са наши — отговори чичо Минчо. — Старите щъркели са умрели в топлите страни, сега малките се бият за гнездото.
А! Ето каква била работата! Ние пък мислехме, че някои готованковци са дошли.
И когато борбата пламна отново, ние не ги деляхме вече на наши и чужди, не се препирахме, не пляскахме с ръце, гледахме само и ни беше много мъчно.
— Защо не живеят заедно? — попита Кичка.
— Тясно е гнездото — отговори чичо Минчо.
Щъркелите налитаха един върху друг, пъшкаха като хора, изтракваха с дългите си клюнове, махаха с крака като с дълги червени тояги. Над бряста летеше перушина.
— Ах! — изохкахме ние и се вцепенихме. Един от щъркелите се завъртя, строполи се върху горните клони и започна да се търкаля надолу.
— Пада! Пада! Пада! — викахме ние и тичахме около дървото. Щъркелът се удари върху най-долните клони, профуча над главите ни и кацна на бунището. После подскочи смешно и се дигна нагоре. Клюнът му беше разтворен.
— Уморен е — рече Динчо. — Пак ще падне.
— Ще почакаш — сопна се Кольо.
Другият щъркел го посрещна и го поведе към реката. Победителите останаха в гнездото, започнаха да чистят перушината си и да потракват радостно. Но радостта им не беше за дълго. Ние бяхме се залисали в игра, когато Динчо извика:
— Ето ги!
Победителите разпериха криле и дигнаха застрашително клюновете си. Борбата пламна с нова сила.
Дойде и дядо Ангел, подпря се на тояжката си и дигна длан над очите си.
— Дядо, защо се бият? — попита Кичка нажалена.
Дядо Ангел погледна разярените птици и поклати тъжно глава.
— И те са като хората — рече той. — За всички има място на земята, ама всеки гледа да заграби хубавото. Вижте ги, скубят си перушината, не вземат да си струпат още едно гнездо и да си заживеят братски…
В планината, до вековна букова гора, бяха струпани две овчарски кошари. Двама овчари от едно съседно село затваряха овцете си в тези кошари. Единият от овчарите беше дребен, но набит и пъргав. Казваше се Иван. Той не приказваше много-много, повече обичаше да слуша. Другият беше едър и силен, но тромав. Той постоянно бъбреше, постоянно се хвалеше и все описваше случки и подвизи, които и не беше помирисвал. Казваше се Драган.
Живееха тук двамата овчари от няколко години, помагаха си в работата, погаждаха се. И нищо лошо не беше ги срещало. Ех, случваше се през лятото я агне да им се изгуби, я овца да пропадне, но без това не можеше — планина е. Но ето че през едно лято в гората се появи мечка стръвница. Откъде дойде тази хала, и те не можаха да разберат. Много ги тревожеше тя. И все около тях налиташе, проклетницата, като че ги беше взела на око. Хвърляше се върху овцете като сляпа. Една вечер сивото магаре се отдели от кошарите и вече не се върна. От кучетата стръвницата не се плашеше и не само че ги разпръсваше като пилци, но и от овчарите май не й трепваше окото.
Драган постоянно разправяше на Ивана как срещнал стръвницата, как тя се уплашила от него, как избягала в гората и как той я гонил. Иван само слушаше и нищичко не продумваше.
— Виждал съм я надалече от кошарата и сме я гонили двамата с кучетата, но сам никога не съм я срещал — казваше той тихо и скромно.
Веднъж, когато овцете бяха на пладнище, Драган хвана крака си, изви се и изпъшка.
— Навехнал се е нещо — проплака той, — не мога да ходя. Пък ми се е припило студена водица, да щеш да отскочиш до изворчето, няма да направиш лошо…
— Днес е твой ред да идеш за вода — погледна го кротко Иван.
— Их, какъв си! Другож два пъти ще ида подред, ала сега не ме закачай, нали разбираш какво е навехнат крак.
Здрав му беше кракът и целият той пращеше от здраве, но го беше страх да се отдели от кошарите, защото кучетата залаяха тревожно, а това показваше, че стръвницата беше някъде наблизо.
Иван нищо не каза, нарами бъкела и пое пътечката през гората. Наля вода от изворчето, напи се, отдъхна си и тръгна назад. И ето, когато вече беше близо до кошарите, стръвницата изскочи насреща му и изрева. Иван метна бъкела настрана, измъкна дългия си нож и се наежи, готов, за неравната борба.
— Драгане! — провикна се той силно. — Помощ! Мечката!
Стръвницата като че ли се ядоса от този вик, изрева още по-страшно и се хвърли. Иван отскочи пъргаво настрана, но успя да замахне с ножа и да я ръгне в хълбока. Мечката побесня. Драган чу вика на другаря си, чу и рева на стръвницата, грабна ножа си и хукна към гората. Но като видя опасната борба, спря се и загледа страхливо. Той видя как мечката се хвърли върху Ивана и как Иван се изгуби някъде зад нея. От страх ли, или от дърветата, но Драган не видя как мечката замахна с лапата си, как Иван пак избягна удара й и как забучи ножа си в корема й.
— Уби го! — извика само Драган и търти надолу към селото. А то не беше много близко, та той доста се поизмори, докато да стигне там. А като стигна, събра селяните и подхвана запъхтян:
— Днеска ни нападна стръвница. Иван, вместо да я посрещне и да се бори заедно с мене, хукна да се крие в гората. Но от мечката къде ще се укриеш? Настигна го тя и докато аз да ида, уби го на място. И аз здравата я намуших с ножа си, трябва досега и тя да е издъхнала.
Слушаха селяните, цъкаха съжалително за Ивана и хвалеха Драгана.
— Че ти си цяла мечка! — тупаха го те. — От стръвницата ли ще се уплашиш!
И запрегнаха те кола, взеха ножове за дране и потеглиха. По пътя постоянно разпитваха Драгана за страшната борба с мечката. Драган разправяше, че като убила Ивана, той я настигнал, повалил я и я ръгнал с ножа си, но тя се търкулнала надолу и сигурно е издъхнала някъде в усоето. А и да не е издъхнала, все едно, не може да бяга повече — поради раната. Ще я доубият, ще я одерат и ще я докарат заедно с мъртвия Иван в селото…
— Браво! Юначага! — слушаха го и го тупаха всички.
И така, в приказки и подпитвания, не сетиха кога стигнаха до планината. Оставиха колата с воловете, оставиха четирима да ги пазят, другите начело с Драгана поеха нагоре. И току да нагазят гъстата гора, останаха като втрещени: по тясната пътека надолу слизаше Иван, а на рамото му висеше голяма рунтава и окървавена меча кожа.
Селяните се хвърлиха срещу него:
— Какво стана?
— Как стана?
— Жив ли си?
— Как се отърва?
— Сам се разправих с нея — отвърна тихо Иван, — но още малко щеше да ме цапардоса по главата. Виках Драгана да ми помогне, виках го, но Драган не дойде. Ако беше изтичал още когато го извиках, много лесно щяхме да се справим със звера. Ала Драган, вместо да ми помогне, търтил към селото да ви вика. Ако сте тръгнали на мене да помагате, върнете се, няма нужда. Ако ли пък идете да дигнете мечката, ей къде е, елате да ви я покажа. Много е тлъста, месото й все ще влезе в работа. А дето се отървах жив и здрав, ще опечем едно яре и ще си направим гуляй.
И отидоха селяните, гледаха одраната мечка, обикаляха я, пипаха я и цъкаха. Сетне заклаха най-малкото яренце, пекоха го под буковите сенки, ядоха, гуляха. Само Драган не яде и не се весели. Дигна той стадото си оттам и се премести на друго място. И оттогава не смееше да слезе по светло в селото — срам го беше от хората, пък и децата много го задяваха. Щом го зърнеха, започваха да викат присмехулно:
— Боримечка! Боримечка!
Жътвата свърши, хората се прибраха в селото, дворищата оживяха. Жени и мъже грабнаха мотиките и започнаха да тесат прегорялата трева по харманите. Отесаха ги, почистиха ги, изгладиха ги и ги поприготвиха, но не като през друга година. Нямаше поливане с вода, нямаше ръсене с плява, нямаше затъпкване с тежките каменни валяци. И за чудо на изнесените вили, лопати, гребла и дикани децата тази година бяха много по-палави. Те се търкаляха по бунищата, махаха на щъркелите, гонеха кокошките и замеряха прасетата.
— Утре ще вършеем! Утре ще вършеем! — скачаха и пееха едни.
— Ние ще вършеем утре! — сопнаха им се други.
— Не вие, а ние! — нахвърляха се върху тях трети.
— Че как така — чудеше се старата диканя, подпряна до стената на плевника — всички ще почнат да вършеят изведнъж! Тия деца какво си дрънкат врели-некипели!
Диканята чакаше да приготвят хармана, както през друго лято, но стопаните започнаха да пренасят снопите и да ги трупат на високи и дълги камари.
— Не — възмути се тя, — на такъв харман аз не мога да вършея. Трябва да го затъпчат като през друга година.
— Сигурно! Сигурно! — успокои я една щърба лопата. — Че то така що зърно ще потъне в земята.
— Но те комай пренесоха вече снопите и запълниха целия харман! — скръцна с острите си кремъци диканята. — Ще ги науча аз, нека само почнат да вършеят.
— Чудна работа наистина! — обърна се към нея една вила. — Нас ни свалиха от гредите, постегнаха ни, позаковаха ни, само тебе никой не те поглежда. Пък друга година какво беше: зъбите ти ще поочукат, дъските ти ще стегнат, с вода ще те попръскат да не се разпущаш много-много от горещините…
— Стига си дрънкала, глупачке! — сопна й се диканята. — То не е твоя работа.
Сви се вилата, свиха се страхливо и лопати, и гребла, защото в целия харман диканята беше на най-голяма почит. Зърното можеше с шепи да се събира, снопите с ръце да се носят, плявата с крака да се рита, овършаното можеше на вятъра да се вее, но да се вършее без диканя, това никой не беше видял и чул. Така знаеха и така бяха запомнили от пралопати, правили, прагребла…
Пренесоха снопите, мина една седмица, започна и втора, за вършитбата все още и не мислеха. Диканята гледаше високите камари, чудеше се и се тюхкаше:
— Отидоха си хубавите дни! Стопанинът ходи да оре, но скъпо ще му струва тази оран.
И една сутрин, когато той пак замина с колесарката, двете му деца седнаха до диканята и започнаха да й вадят кремъците.
— Хей! Какво правите? — изрева тя като ранена. — Татко ви ще ви пребие, като си дойде довечера.
— Та нали татко ни каза да ти окъртим зъбите — отвърна спокойно голямото момче.
— Ами как ще вършея бе, никаквици, нали тези снопи тук мене чакат?
— Чакат вършачката — изплези й се момчето.
Диканята зина.
— Каква вършачка? — попита тя, премаляла от страх.
— Вършачката, дето я купи кооперацията — похвалиха се в един глас децата. — Татко е член на кооперацията и на нас иде ред.
— Че толкова ли е голяма, та на всички да може да овършее? — усъмни се диканята.
— Много голяма.
Диканята занемя от завист и страх. „Каква ли ще да е тази вършачка?“ — попита се тя сама и погледна подозрително момчето.
— Голяма, казваш, а? — подхвана тя премаляла. — А по-голяма ли е от мене?
— Тебе тя може да сдъвче като хапка.
Диканята се сви до стената на плевнята и остри болки пронизаха сухото й плоско тяло. „Не, лъжат ме — успокояваше се тя. — Не може да бъде, невъзможно е да има нещо, което така бързо и толкова много снопи да овършава.“
А децата чукаха, кремъците й падаха един по един, коремът й се оголваше. „Не, те не са разбрали тези деца, баща им довечера ще ги бие — мислеше си диканята. — Може и да има вършачка, както казват те, може и по-голяма да е, пак и мене ще вземат да й помагам.“
Минаха няколко дни, а вършачката все още не идваше. И децата се запиляха нанякъде, не можеше и от тях да научи какво става с вършачката. В близките дворове нещо пухтеше, нещо свиреше, чуваше се глъч, ехтяха песни и закачки. Един ден се разтичаха в съседния харман, запухтя и там нещо, засвири, дигна се прах и олелия до небесата. „Съседите готвят хармана — рече си диканята. — Трябва някакъв нов валяк, да са докарали.“
Но след няколко часа се разтичаха и на техния харман. Довтасаха и чужди хора, цял орляк деца долетяха и се покатериха по високите камари. Стопаните изнесоха всички вили, лопати, гребла, само на диканята никой не обръщаше внимание.
По едно време децата се юрнаха към пътната врата и ревнаха в един глас:
— Иде! Иде!
Диканята настръхна от любопитство.
Тя спъна едно момиченце, закачи му с един забравен кремък рокличката и го попита, премаляла от страх:
— Кой иде?
— Пусни ме, ма! — сопна й се момиченцето. — Иде вършачката.
Идеше проклетата съперница, която можела да я сдъвче като хапка! Е, ще я види сега, ще я прецени, ще я премери, ще разбере колко пари струва. Ами ако не може да овършее сама, ами ако дотрябва да й помогне? Тогава? Кремъците й са извадени до един, кога ще й набиват нови кремъци?
— Иде! Иде! — викаха децата и се стъписваха към хармана.
— Чакайте, към вратата! — командуваше някой. — По-полекичка, ще закачи стряхата.
„Стряхата! Да закачи стряхата! Значи толкова е висока!“
И докато диканята се мъчеше да си я представи, на хармана като някакъв железен бивол изпълзя тракторът, а след него израсна като планина и батозата. Тя беше широка, висока, стройна, нова, шарена, величествена. В нея можеха да се поберат сто дикани, да се натоварят десет веялки, да се съберат вилите, греблата и лопатите на всички съседи!
„Ако това е вършачката, загубена съм!“ — можа да си помисли само диканята, скована от страх и почуда.
А това наистина беше вършачката, защото децата я навалиха като врабци и завикаха:
— Вършачката дойде, вършачката дойде!
И докато неколцина младежи нагласяха мотора и батозата, до стената на плевнята, точно там, дето беше подпряна диканята, се отдръпнаха стопанинът и стопанката.
— Слушай — рече му тя, — имаме много помагачи, какво да ги нагостим?
— Не е важно какво е, само да е от сърце — рече той усмихнат и погледна шарената батоза.
— То харно това, ами нямаме клечка дърва вече, с какво да сготвя? — погледна го тя.
Мъжът наведе глава, помисли, почеса се по тила и ритна диканята:
— Ето, нацепи тези дъски, хем са сухи, ще горят като борина.
Как се изви пустата й река, право в нивите удари. И другите, както и да е, ама като подхвана нивата на чича Тошка, изгриза я — същинска ламя. Започна да подравя брега, да го свлича, да го отнася малко по малко. Гледаше чичо Тошко, въздишаше, сърцето му се късаше от мъка. Най-хубавата, най-плодородната от нивите му ще иде, ще се обърне на пясък! Какво да прави? Да рече да отбива реката, не може. А не може и да стои със скръстени ръце.
И ето, дигна се един ден чичо Тошко, отиде на нивата и се нагърби да носи камъни. Носеше ги и ги трупаше, цял зид издигна. „Сега нивата ми е спасена“ — рече си той и се върна спокоен в селото.
Но не беше за дълго. Свлече се един порой от планината, реката зафуча, разлудя се, разбишка камъните, подрови брега и сума място отнесе пак от нивата му. Отчая се чичо Тошко, махна с ръка и въздъхна:
— Отиде хубава ми земя!
И започна да се оплаква. На този се оплака, на оня се оплака, всички дигаха рамене, никой нищо не можеше да му каже. Оплака се и на Маринов, новия директор на прогимназията.
— Изкопай един широк трап край брега и набучи върбички — посъветва го Маринов. — Набучи ги една до друга, докато реката да изрови до тях, те ще подкарат…
Чичо Тошко се съгласи привидно, но като остана сам, поклати недоверчиво глава:
— То камъните не ми помогнаха, та някакви върбички!
Но като нямаше друго спасение, стана той един ден, нарами копач и мотика, отиде на нивата и започна да копае. Изкопа трапа, набучи върбови клончета, акацийки, тополки. Набучи всички тези дръвчета едно до друго, така, както му каза директорът на прогимназията. Че като подкараха ония ми ти пръчки, листнаха се, зашумиха се, цяла горичка станаха. Чичо Тошко разшири трапа, посади още няколко реда. Мина се година, минаха се две, реката разяде брега, отвлече го, стигна до върбичките. И като стигна до тях, се спря. Изпреплели се бяха едни корени, стегнали бяха почвата, с копач трудно се откъсваше. Налетя вода върху тях, бори се, мъчи се да ги откъсне, да ги отвлече, както отвлече камъните, не можа. Малки бяха върбичките, но бяха една до друга, държаха се една с друга, пък и здраво бяха се вкопали в земята. Буча реката, мята се, па укротя, прибра се по-навътре. Натрупа само тиня и разни боклуци. Че като буйнаха младите дръвчета, виждаше се как растат!
— Издържаха — радваше се Маринов. И сочеше с пръст. — Сега ще почнеш да садиш към реката. Досега тя те ядеше, отсега нататък ти ще почнеш да я ядеш…
И накърши чичо Тошко пръчки, посади надолу по брега, започна да пъди реката към старото й корито, започна да си възвръща изгубеното място.
Съседите видяха от него, започнаха и те. Залеси се целият бряг, разхубави се, буйнаха треви, нацъфтяха цветя. И през горещите летни дни жътварите от всички околни ниви се свличаха да се наобядват и да си починат на хладинка. „Върбичките на чичо Тошко“ — така ги кръстиха, така ги знаеха в цялото село. Вечер, когато воловарчетата се прибираха за домовете си, ясните им гласчета кънтяха:
— Утре къде ще се чакаме?
— При чичо Тошковите върбички!
През ясните и спокойни дни там наминаваше и дядо Петър Узуна. Хората го обичаха, спираха при него, запитваха го за едно време и той разказваше, като че на книга го четеше. И винаги ще отвори дума и за върбичките.
— Видите ли ги — сочеше с бастуна си. — И хората са така. Като са сами, слаби са, на никаква лошотия не могат да се опрат. Но като си съберат силите, като си сплетат коренищата, и морето да им дойде, и него ще върнат…
Мама ми рече:
— Бойчо, хайде лягай си, утре ще ходиш на училище.
Какъв ти сън! Чух, когато кака Станка и стринината Гинина Кина се наговаряха да направят тази вечер седянка у нас.
Баба вареше вече царевица в едно котле и току подпитваше мама:
— И пуканки ще правим ли?
— Щем, щем — отговаряше мама.
— Бабо ма — питах аз престорено, — защо вариш тази царевица?
— За ядене, баби.
— Знам, вариш я за седянката.
— Хайде и ти — седянка! — сгълча ме баба.
— Иди спи, никаква седянка няма да има — рече кака и започна да шета из къщи.
— Няма да спя, ще чакам.
— Чакай.
Скоро у дома се събраха всички какини дружки от нашата улица. Те напалиха огън на хармана, постлаха две-три черги и насядаха около него. Ой, колко весело беше! Аз постоянно тичах нагоре-надолу. Носех дърва от сечника, царевица и вода от къщи. После момите запяха. Гласовете им се виеха сладко и огласяха цялото село.
Току-що свършиха песента, на седянката дойдоха момци. Единият беше вуйчов Петър, другият — Стамен Грозданиният, а третия не го познавах; викаха му Диньо.
— Ей, Диньо, къде си натирил овцете? — подби го Тинка, дядовата Вълкова унука.
— Вълци ги яли — рече Диньо и се окашля. — Я попейте де!
— Ние пяхме вече, ами я ти да ни посвириш малко с кавала — обади се кака Станка.
Диньо сякаш това и чакаше. Той изкара кавала, намести се удобно и засвири. Аз се бях свил до кака и слушах. Диньо свиреше ту тъжно и проточено, ту весело и игриво. Знаех думите на тази песен. В нея се разправяше как едно бедно сираче пасло овцете на най-богатия човек в селото. Пасло ги то само-самичко, изморило се много от денонощното скитане след тях, та веднъж, привечер, заспало тъй, както си полегнало на един слог. А когато се събудило, била късна нощ и от стадото му нямало никаква следа. Заплакало бедното сираче и хукнало през храсти и стърнища да ги търси. Там, дето кавалът свиреше жално, разправяше се как ги търсело плачешком. На едно място ги зърнало, зарадвало се, заскачало, запяло:
Ето ги! Ето ги!
Найдох ги! Найдох ги!
Тук кавалът свиреше весело и игриво като на ръченица.
Но овчарчето се излъгало. Това не било стадото му, а големи сиви камъни. Кавалът пак засвирваше проточено и тъжно, овчарчето пак заплакваше безутешно. Идеше ми да заплача и аз, да се спусна и да го поведа из най-затънтените места на далечното поле…
— Бойчо! Бойчо!
Сладка дрямка лепеше очите ми.
— Време е за училище, ставай.
Повдигнах се. Над мене стоеше мама.
— Ами седянката, мамо? — казах аз и се огледах.
— Охо! — изсмя ми се мама. — Ти заспа и баща ти те пренесе тук, в къщи… Хайде ставай!
Когато след толкова лудории и игри през лятото децата се юрнаха пак към училището, те видяха до бакалничката на Наня Гологана едно ново дюкянче. Какво ли ще продават вътре?
Откак помнеха, вратата на това дюкянче, разкривена и сива, беше все затворена — вътре никой нищо не работеше. Децата надникнаха и се усмихнаха подигравателно:
— Калайджия!
Кой знае защо, те си мислеха, че да си калайджия, е обидно и непочтено. Може би затова погледнаха с такова презрение малкото момченце, което се въртеше с боси крака в една стара позеленяла тепсия. То беше облечено с къси окъсани панталонки, личицето му беше мъничко, мършаво, изцапано. Майсторът, който клечеше до малко огнище и търкаше с нишадър един съд, погледна струпаните деца, усмихна им се и рече приятелски:
— На училище ли?
Но никой не му отвърна. Децата се спогледаха, усмихваха се и се отдръпнаха полекичка назад. А когато се поотдалечиха, викнаха в хор, също като по даден знак:
Калайджия, малайджия,
врътни пета, трътни пета!
Калайджия, малайджия,
врътни пета, трътни пета.
И всички си мислеха, че калайджията ще се обиди от тази песничка, ще скочи разгневен и ще хукне да ги гони. И щом сянката му се мярна в схлупеното прозорче, децата търтиха да бягат и бягаха с такъв страх, че не можеха и в училището да се спрат.
Но калайджията не излезе да ги гони. Той, изглежда, не се и обиди, както си мислеха, защото, когато на обяд ги пуснаха, те минаха край работилничката, но никой нищо не им рече. Това окуражи немирниците. А с немирниците винаги беше и Стойчо Станин. Когато на другия ден те минаваха пак край калайджийницата и видяха, че вътре беше само малкото чираче, дори запратиха два-три камъка. Запрати един камък и Стойчо.
— Ще ударите някого, ще строшите прозореца! — развика се Гологана и заклати заканително глава. — Хем да помните, ще ви обадя на учителя.
Децата избягаха и дълго след това се хвалеха кой е хвърлил камък и къде е улучил камъкът му. Хвалеше се и Стойчо, хвалеше се и се гордееше.
След няколко дни немирниците срещнаха малкото чираче на улицата. То беше натоварено със съдове за калайдисване. Те го спряха и без да се маят много-много, събориха му съдовете и го ступаха по гърба. Момченцето се сви и заплака, а побойниците избягаха и се скриха. С тях беше и Стойчо, и той се нахвърли, и той удари чирачето, и той избяга и се скри.
Момченцето навярно не беше се оплакало никому, защото никой не потърси немирниците и никой не обади за това на учителите. Все пак Стойчо и другарите му заобикаляха калайджийничката, защото ги беше страх да не излезе чирачето, да ги познае и да ги посочи на майстора си. Наистина те ще отричат, защото и майсторът, и момчето бяха другоселци, но все пак, ако ги познаеха и посочеха, нямаше да мине леко пред учителите. А и на родителите им можеха да обадят, пък и Стойчовият баща, какъвто беше строг за тези работи, сигурно ще му нашари бузата.
Една сутрин, като се събуди, Стойчо видя, че баща му майка му и сестра му бяха се стегнали да ходят на работа и стояха до запрегнатата кола.
— Стойчо — рече майка му, — у новия калайджия до Наня Гологана имаме оставени съдове за калайдисване, та като се връщаш на пладнина от училището, вземи ги да си ги донесеш. В чугунената тенджера съм ти оставила фасул, сипи си в един от калайдисаните съдове и се наяж. Ние може късничко да се върнем, отиваме да поприберем царевичните кочани от малката нива.
Стойчо триеше очите си, прозявате се и едва-едва слушаше заръките на майка си. И чак когато колата изтрополя на пътя и вратата се притвори, той изтръпва като ужилен. Да мине на обяд край калайджийницата и да вземе съдовете!…
Не, само това не можеше да направи! Да бяха го натоварили с най-черната, с най-тежката работа, само това да не бяха му заръчали! Как ще влезе в калайджийничката, как ще продума, как ще погледне малкото чираче в очите? Какви думи ще продума, когато чирачето се оплаче на майстора си и майсторът го попита какво им е сторило момчето, та са го набили на улицата.
Не! Не! Всичко друго може да направи, само там няма да иде! Да влезе сам в клопката, след като цяла седмица обикаля толкова отдалече!… Ами като се върне довечера майка му и го попита за съдовете, тогава какво да й отговори?
„Ще й кажа — окуражи се сам Стойчо, — ще й кажа, че съм забравил. И да ми се скара, не е голяма работа…“
Вечерта родителите на Стойча се върнаха уморени, но доволни и весели, защото много работа бяха свършили. Смрачаваше се вече, пък в двора никой не се мяркаше, в къщи не светеше. Кравите бяха се върнали от паша, бяха бутнали вратнята и ходеха невързани из двора и в градината. Къде беше Стойчо, защо не ги е вързал в обора?
— Пак се е заиграл някъде по улиците — рече си майка му. И се ослуша. Счу й се, че някой пъшка, някой стене тук наблизо. Майката настръхна и хукна към къщи. В ъгъла на сайванта тя намери Стойча, свит на четири, примрял от болки и слабост. Тя го обърна, сграбчи му главата и я разтърси:
— Стойчо, чедо, какво ти е?
— Стомах! — простена Стойчо. — Ох, боли!
Втурнаха се към сайванта и баща му, и сестра му, забравиха и колата, и воловете, и кравите. Надвесиха се те над него, заразпитваха го. Но майката ги разблъска.
— Доктора! Скоро доктора викайте! — извика тя.
Бащата се развъртя и се спусна към улицата. „Доктор… доктор… но дали ще го намеря у дома му!“ — тревожеше се той.
Още щом младият лекар пристигна и погледна болния, попита го какво е ял.
И работата се разбра.
Стойчо разправи, че забравил да намине към калайджийничката, че си сипал фасул в позеленял некалайдисан съд, захвърлен кой знае откога в ракличката. На обяд хапнал малко, другото оставил за вечеря, защото не бил много гладен. Ходил, където ходил, играл, тичал и когато привечер се върнал в къщи, изгълтал останалия фасул на един дъх. Сетне му прилошало, стомахът започнал да го свива.
Намериха стария съд, дадоха го на лекаря, разгледа го той и завъртя глава.
— Отровил се е — рече той, — но нищо лошо няма да има, защото ме повикахте навреме.
И оздравя Стойчо, пак ходи на училище, пак е весел и палав, но с децата не се закача, камъни по улицата не хвърля, учи си редовно уроците.
Но мине ли край калайджийничката, все поглежда някак особено и си мисли:
„Ама че лош бях, брей! И как си получих наказанието — още малко да пукна от главата си!…“
Навън святкаше, гърмеше, над къщите и дърветата фучеше страшна буря. И колкото бурята отслабваше, толкова дъждът и градушката се усилваха.
— Отидохме! Помете ни всичко! — шепнеха хората със свити сърца.
Ленка, стиснала здраво полата на майка си, слушаше ударите на градушката и дигаше страхливо очи:
— Мамо ма, ами може ли да пробие и покрива?
— Ох? — клатеше глава майка й. — То покрива не може да пробие, но отидоха и жита, и царевици, и керемиди, и прозорци, и всичко, и всичко…
— Покрива само граната може да пробие, нали, мамо? — обади се важно и Кольо.
Ленка го погледна. И той трепереше като нея, и неговите устни бяха изсъхнали от страх и напрежение… А инак се прави на спокоен — уж не го е страх де…
Още щом бурята и градушката преминаха, двете деца изскочиха навън, разтичаха се из двора, развикаха се, зяпаха. Колко интересно беше всичко това за тях! Колко много беше се променил целият двор! Листата на овошките бяха ошмулкани, по земята се виждаха затъпкани в калта откъснати клонки, цялата градина беше застлана с ябълки, круши, сливи… Кольо се спусна да събира, но Лена го дръпна за ръкава:
— Я! Гледай, бате, гледай!
До стъблото на тънката прекършена сливка беше се свило малко врабче и гледаше плахо. Кольо пристъпи към него и чак тогава то се помъчи да хвръкне. Но не можа. Само шавна с едното си крило и го отпусна безпомощно. Кольо се наведе да го хване, но Лена го блъсна:
— Не пипай. Мое е, аз го видях най-напред.
— Ти! — разсърди се Кольо. — Видяла си някому цървулите. Аз го видях пръв, но не исках да ти кажа.
— Лъжеш.
— Та няма тебе да питам — рече решително Кольо и посегна да вземе врабчето, но Лена го блъсна пак и се вкопча за кръста му.
— Пусни! Ще те ударя по главата! — викаше Кольо и се дърпаше. — Пусни, ти казвам.
— Мамооо! — изплака Лена.
И изведнъж тя го пусна и облещи очи. Кольо също зяпна, но не свари да извика — една котка се промъкна безшумно край стобора, грабна врабчето и като стрела отлетя към хамбара.
— Видя ли? — рече само Лена и се задави в плач.
Стоянко Арабаджията, тъй го знаеха в цялата околия. Той беше дребничък на ръст, но як и пъргав човек. Работеше той коларството от малък и всички бяха доволни от работата му. Направи си хубава къщица, купи си градина и малко, ниви, колкото да има какво да си посява, из двора му шетаха крави, кокошки, пуйки. Гледаха отстрани хората, клатеха глави и си думаха:
— Замогна се Стоянко, и това си е.
Минаха години, трудолюбивият колар омъжи дъщеря си, ожени двамата си сина, които и от него по-добри майстори бяха станали, понареди се, както се казва, и един ден рече на жена си:
— Е, старо, стига ми на мене толкова, време е да предам всичко на синовете.
И синовете останаха много доволни и радостни.
Оттогава те поеха всичко, те приемаха поръчки, те предаваха работата и получаваха парите. А когато се случеше клиентите да попитат за нещо и Стоянка, той отвръщаше:
— Аз не знам, аз не се меся в работата им… всичко съм предал на тях…
Съседите слушаха постоянно тези приказки на стария и се усмихваха.
— Наистина ли баща ви всичко е предал на вас? — подпитваха те лукаво.
— Всичко — отвръщаха синовете.
— Ами паричките, дето ги е трупал толкова години, тях предаде ли ви?
— Какви пари? — питаха с присмех братята. — Никакви пари няма баща ни.
— Че той има пари, това, изглежда, само вие не знаете — казваха уверено всички. — И ако не си отваряте очите, сигурно ще ги пипне зет ви.
Днес приказка оттук, утре приказка оттам и поддадоха се братята, повярваха, че баща им е спестил пари, но не иска да им ги даде. Започнаха да странят от зетя си, а когато сестра им дойдеше на гости, те я гледаха накриво, като че ли беше се вмъкнала в къщата им да ги обира. Гледаше ги майка им, чудеше им се и не можеше да се досети откъде иде всичко това. Веднъж баща им ги попита защо са такива нацупени и отпуснати.
— За туй, че е време да ни предадеш, каквото си спестил — отвърнаха те с наведени очи, но твърдо. — Като ще ни предаваш работата, предавай ни я изцяло — искаме и парите.
— Какви пари? — изгледа ги смаян баща им. И се усмихна тъжно. — Нямам никакви спестени пари. Което събрах през живота си с толкова труд и постоянство, то е пред вас. А дето съм ви изхранил и дето съм ви дал по един златен занаят, то отделно.
Не повярваха двамата братя, прибраха се в работилницата и сгърнаха ръце замислени и недоволни.
— Тъй значи — думаха си те. — Има пари, то се вижда, само че ги пази за зетя… Че ние не сме ли му синове? Дал ни занаят. Благодарим. Че защо не ни даде и парите — не сме ли му и ние деца?
Те отидоха при него и втори път, но сега той се разсърди и ги нахока. Цяла седмица след това старецът ходи като пребит от обида и горчивина. А братята все по-често и по-често се застояваха в ъглите на работилницата, нищичко не пипаха и само за парите на баща си мислеха. Работата им взе да изостава, клиентите ги напущаха един по един. Работилницата запустя, в къщи нямаше пари, понякога майка им се чудеше какво да сготви. Полека-лека тя изпродаде всички кокошки, всички пуйки, продадоха и кравите. Но пак не можаха да вържат двата края, защото готовото бързо се изяда. Братята започнаха да се застояват в кръчмите, да си попийват, да се връщат по никое време и да се карат за щяло и нещяло. Бащата и майката се загрижиха. Мислиха те ден, мислиха два, цяла седмица те мислиха и какви не планове не минаха през главите им. И най-сетне намислиха. Повика старият синовете си, погледа ги и му стана мъка.
— Слушайте — рече им той, — право казвате вие: имам спестени пари и реших да ви ги дам, но като направите сто коли…
— Обаждаш ни това чак сега, когато изгубихме клиентите си — отвърна малко троснато малкият брат.
— Клиенти лесно се печелят, стига да давате здрава и съвестна работа — погледна ги насърчително бащата. — Идете довечера по кръчмите и кафенетата и обявете, че правите коли без капаро — който не ги хареса, да ги не взема.
Зарадваха се братята, че най-сетне са превили скъперничеството на стария и че ще пипнат паричките му. Но сто коли трябваше да направят — много нещо. Ще мине време, ще падне работа, ще има да се потят гърбините им.
Като чуха хората, че правят коли без капаро, завъртяха глави и си рекоха:
— Много се разпуснаха Стоянковите синове, но щом работят без капаро, ще поръчаме, няма нищо да изгубим…
И заработиха двамата братя, искри хвърчаха от ръцете им. Колите се лееха като от калъп — здрави, стройни, красиви, — да им се ненагледаш. Юрнаха се пак хората при двамата братя, славата им отново прогърмя по цялата околия. В къщата им пак бликна радост, пак понакупиха едно друго, пак из двора им започнаха да се мяркат кокошки и пуйки. Помагаше им и старият — понякога им даваше съвети, понякога късаше пазарлъците, прибираше парите от клиентите и ги скътваше. Синовете само работеха и за друго не се грижеха — те знаеха, че баща им няма за нищо да ги излъже и в края на краищата ще устои на обещанието си. Времето летеше, колите се редяха — тридесет, четиридесет, петдесет… Измина една година, изминаха две години, навлезе третата. Двамата братя работеха с остървение, защото наближаваше да направят стотната кола. И когато предадоха и нея, бащата поръча да приготвят богата трапеза, повика ги, ядоха, пиха веселиха се. Накрая той донесе едно вързопче.
— На̀ — подаде им го той, — вие устояхте на обещанието си, устоявам и аз.
Синовете прибраха вързопчето, развързаха го и погледнаха парите. Не бяха много, не бяха, колкото очакваха, но и на толкова са благодарни. И те му се поклониха, целунаха му ръка, обещаха и за в бъдеще да работят все така здраво и усърдно.
— Благодарим ти, татко, благодарим ти — само повтаряха синовете, затрогнати и просълзени.
— Няма защо да ми благодарите — усмихна се благо бащата. — Вие сигурно очаквахте много пари, цяло богатство, но това е всичко. И то си е ваше, защото вие със собствен труд сте го спечелили.
— Че нали ти си спечелил тези пари? — изгледаха го учудено синовете.
— Това, което аз спечелих, деца мои — подхвана кротко бащата, — то е налице, то се вижда: аз учих занаят, научих го, трудих се цял живот, завъртях си дом, отгледах ви — и ето вие сте ми най-голямото богатство, най-голямата ми радост. Парите, които ви дадох, това е печалбата от стоте коли. Малко са те, но не е в тях работата. Работата е там, че най-сетне отрезвяхте от хорските приказки. И вярвам, че отсега нататък ще работите и ще живеете като честни и трудолюбиви хора.
Наведоха глави синовете, прегърнаха баща си, промълвиха виновно и покорно:
— Благодарим ти, тате, за добрия урок. Пък за горчивините, дето ти причинихме, прости ни и ги забрави.
Страшен герой е наш Пейчо, втори като него няма да се роди. Ей го, и тази вечер е седнал в скута на кака си, гледа по-малкото си братче, примижава от време на време, бърчи челцето си и разправя:
— И днеска ходихме в гората за дърва. Чичо Станчо ни заведе. Бяхме много: и Митко чичов Костов, и Кинка бабина Динина, и Стефан Бакалкиния, и Иванчо лелин Ленкин, и… няма какво да ви ги изброявам… Като набрахме един товар дърва за чича Станча, пръснахме се да си берем гъби. Ние се отделихме със Стефан Бакалкиния и с Кинка бабина Динина. Че като вървяхме, вървяхме, стигнахме хее, чак до Енчови дол. Не щеш ли, видяхме там едни дренки, лигите ти да покапят. Червени едни и меки, и едри — само да береш и да ядеш. Спуснахме се тримата — забравихме гъбите — и започнахме да шмулкаме. Таман се налапахме два-три пъти, ето че нещо изтрещя в дренака. Изтрещя и изрева Мечка! Брее, ами сега? Мислих аз, мислих, па току си рекох: за бягане няма къде да се бяга, ами я да си премерим силите, па каквото такова. Пък най-сетне ние сме трима, а тя е сама. Ех, Кинка за борба не я бива, ама Стефан ми стигаше. Но докато аз се готвех да посрещна мечката, те хукнаха нагоре и се изпосъдраха да викат и да реват. Още малко щях да търтя след тях, ама ме досрамя. Та от една мечка ли пък ще ме е страх, а? Дръж се, Пейчо! — рекох си аз и измъкнах оная голяма чекия, дето си я купих от панаира. Измъкнах я, отворих я и на бърза ръка я завързах на върха на тоягата си. Стана като истински войнишки щик. Нека дойде сега, си рекох аз. И докато мечката да се изкачи горе, скочих срещу нея и с всичка сила я ръгнах в шията. Изрева тя, колкото й сила държеше, и се обърна назад. Изтрещя долу в дерето, отиде, та се не видя. Не вярвам да е оживяла, ама нема кой да иде да види. Толкова силно съм я ударил, че и тоягата потъна в нея, отиде ми и чекията…
— Нали одеве ряза гулия с нея? — погледна го братчето му.
— Оная чекия беше друга, бе! — сопна се Пейчо. — Аз ударих мечката с голямата, дето си купих от панаира, ти нея не беше я виждал, аз я криех…
— А защо я криеше? — любопитстваше братчето му.
— Не е твоя работа.
— Сетне какво стана? — наведе се над него сестра му.
— Нищо. Хапнах си още малко дренки и си тръгнах. Намерих дружината до Поповата чешма, бяха се приготвили да си тръгват. Мислех да им разправя как ударих мечката, ама си премълчах. Изпратихме чича Станча чак до моста, а ние минахме нагоре по реката да ловим риба. Събрахме червеи от блатото до Вълчовата воденица, стегнахме въдиците и хайде до дълбокия вир. Едни риби, там, чудесни! Цял лакът! И по-големи биля. Хвърляхме всички, ама само на моята въдица се ловяха. Защото аз съм голям майстор на хвърлянето. По едно време, като хвърлих по-навътре, въдицата се закачи в нещо тежко. Дърпам аз навън, дърпа и то отвътре. Брее, мисля си, да е риба, къде такова чудо в нашата река! Сигурно, рекох си, съм закачил някой откършен клон. Отиде ми въдицата. И пак дърпам. Влача го аз това, дето се беше закачило, влача го, ама май и то иска да ме влачи навътре. И си мълча, нищичко не казвам на моите другари. Защото, ако им кажа, че съм хванал голяма риба, ще ми се смеят, ако не излезе нищо. Чакай, рекох си, да изтегля навън каквото е, па сетне нека дойдат да гледат. Издърпах го аз криво-ляво. Издърпах го чак до брега, потеглих го малко и на сухото. Едно рибище беше се хванало, колкото малаче, имаше до един крак дълго. И главата му като на куче. Дръпнах аз още малко, че като се метна, че като пльосна назад във водата, та и мене завлече. Не паднах целия във водата, ама нагазих с двата крака. Хвърлих и въдицата, и всичко, инак щях целият да се окъпя…
— Само обувките ли си изцапа? — погледна го кака му.
— Само обувките. Целите бяха кал и вода.
— Ами одеве, като се катери на ореха, нали ми ги даде да ги държа — сухи бяха! — ококори се братчето му.
— Не си видял добре — изгледа го презрително Пейчо.
— Дай да ги видим! — повдигна се сестра му.
Пейчо пребледня:
— Аз ги забравих под ореха!
— Тичай да си ги вземеш, че някой ще ти ги задигне.
Пейчо се повдигна, па току се тръшна безпомощно в скута й.
— Тичай де! — сбута го тя.
— Страх ме е! — изплака той и я погледна жално.
Вървяха по пътя за града Гошо и Тошо, бършеха си често-често изпотените чела и си приказваха. Крояха кой какво ще купи, за кого ще го купи и като колко пари най-много може да даде.
— Та какво думаш ти? — обръщаше се подигравателно Тошо. — Ще купиш значи палешник?
— Палешник, но палешник за плуг, в нашето село такива палешници няма — отвърна тихо и кротко Гошо.
— И за какво ще ти е? Само дето парите си ще харчиш. Ори си с оралото, и без това полза от работата няма.
— Ба, знам аз каква полза има, защото вече съм опитал — все така тихо и кротко отвърна Гошо. — А ти какво ще купиш?
— Първо ще ида да се нагуляя — рече разпалено Тошо. — Сетне ще се наскитам на воля и колкото пари ми останат, ще ги дам за един хубав камшик и за една скъпа юзда.
— Да се нагуляеш, разбирам, това ти много пъти си го вършил; да се наскиташ, и това разбирам, защото ти и в селото май постоянно си скиториш. Но защо ти са камшик и юзда, това не мога да разбера.
— И няма никога да го разбереш, защото не знаеш колко е приятно да яздиш хубав и охранен кон!
— А откъде ще вземеш такъв кон? — погледна го учуден Гошо. — Че ти и магаре не можеш купи сега.
— Една врачка ми гледа преди време и ми каза, че ще намеря голямо имане! — рече тайнствено Тошо. — Каза ми къде е имането, но аз никому не казвам мястото.
— Знай си го сам — подхвърли насмешливо и недоверчиво Гошо и се отби от пътя да иде при близката чешма, за да се напие с бистра и студена водица. Тъй като и Тошо беше ожаднял, и той кривна след него.
Гошо стигна пръв при чешмата, спря се и се огледа. Търсеше да зърне хора, защото върху близкия камък под сянката на младата дъбица беше оставен малък вързоп. Но хора нито се виждаха, нито се чуваха.
— Забравили са го някои пътници — рече той и дигна вързопа.
Пристигна и Тошо. Той огледа вързопа. Попипа го мързеливо и сви устни. „Някакви парцали трябва да са завързани“ — рече той пренебрежително.
— Може някои ранобудници да са ходили в града на пазар, да са си купили нещо и на връщане да са го забравили! — разсъди Гошо.
— И да са го забравили, няма да е стока! — извърна се все така пренебрежително Тошо. — Хубаво нещо забравя ли се тъй по пътищата!
— Защо се препираме! — рече изведнъж Гошо и разтвори пакета. И двамата ахнаха. Вътре бяха завити чифт нови, черни, лъскави ботуши и чифт щавени цървули. И докато Гошо гледаше тези вещи и им се чудеше, Тошо посегна, грабна ботушите и ги притисна до гърдите си.
— Вземи ти цървулите — рече той, — цървулите на тебе по̀ ще ти отиват.
— Не, не може така — помоли се Гошо, — заедно пътувахме, заедно ги намерихме, поравно и ще ги делим.
— Няма какво да ги делим — седна Тошо и намъкна лъскавите ботуши. — Кой какво е взел пръв, на него да си е… — И като се погледна в краката, додаде: — Ех, как ще светят, като яхна оня ми ти млад охранен кон!…
Погледна го Гошо и си тръгна. „Няма пък за едни ботуши да се бия!“ — рече си той, сетне се извърна и погледна приятеля си, който, след като нахлузи ботушите и се напи с вода, дотътри се до сянката и легна.
— Хайде, приятелю, път ни чака! — извика Гошо.
— С такива ботуши аз от път не се боя! — отвърна Тошо.
— Ба, ботушите няма да те занесат в града! — измърмори си Гошо и сви по пътя.
Към пладне, когато жегата се сипеше от ясното небе, той пристигна на пазара и веднага тръгна да търси палешник за плуг. Купи си гвоздеи, трион, тесла, върви, едно въже, накупи още някои дреболии, похапна в една гостилница и пое пак назад. Като минаваше през чаршията, дето се продаваха юздите и другите сарачески стоки, той позяпа-позяпа дано види приятеля си и като не го зърна никъде, хвана пак пътя за селото си. „Ще вървя самичък“ — рече си той, сложи под калпака си синя домашна кърпа, защото сега слънцето беше най-силно, и заситни леко с намерените цървули.
Вървя той час, час и половина, стигна до малко ханче край пътя, помисли да се отбие или да гони чешмата, дето намери вързопа, и тъй като много беше ожаднял, свърна да изпие накрак една лимонада и да продължи. Голяма беше изненадата му, когато вътре в кръчмичката намери своя приятел. Той седеше на една маса с неколцина други прахосници; те пиеха вино и играеха на карти.
— Ще си ходим ли? — попита го Гошо.
— Върви по дяволите! — отвърна сърдито Тошо. — Губя, няма да мръдна, докато не си спечеля всичко.
— Е, аз ще те почакам, докато спечелиш! — усмихна се Гошо и седна на една маса встрани. Стоя той около един час и дочака, когато другите играчи взеха не само всичките пари на Тошо, но смъкнаха и дрехите му, и ботушите му, та дори и шапката му.
— Е, сега? — погледна го Гошо.
— Носиш ли твоите стари цървули, или ги хвърли като мене? — попита го смирено и кротко Тошо.
— Нося ги зер, че те са още здрави, сума време има да ги обувам.
— Дай ми ги да се върна до село!
— Няма ли да ходиш до града? — подхвърли насмешливо Гошо.
— Че за какво да ходя.
— Нали щеше да купуваш камшик и юзда?
— По-хубаво щеше да бъде, ако беше ги купил ти! — рече твърдо и сериозно Тошо.
— Защо ми са на мене! — изгледа го учудено Гошо.
— Защо ли? — стрелна го Тошо. — За да сложиш юлара на празната ми глава, а с камшика да ме подхванеш, па да не ми казваш защо ме биеш. Разбра ли?
Пак го будят рано!
— Митко! Митко! — гали го майка му. — Стани, чедо, време е да ходиш с кравите.
Митко се обръща мързеливо, прозява се и става. Слънцето го плисва в очите с поток светлина. Той мига, търка гурелите си и тръгва към обора. Ето ги, двете кротки, мършави крави преживят сладко и го гледат приятелски с влажните си очи. Митко ги отвърза, дръпна се назад и извика:
— Хайде! Гяя!
— Ох, защо ги пущаш? Да беше хапнал нещо! — сърдеше се майка му.
— Не ми се яде! — отвърна той и нарами торбата. Митко знае какво има в нея: парче сирене, две-три глави кромид, сол и комат хляб. Това му е яденето за цял ден.
Реши — ще иде на Бранището. Там се събират другарите му. И не се излъга — те бяха вече събрани и печаха гъби.
— Митката! Митката! — изкрещяха и наскачаха всички. Ей го, Синигера с дългите уши, Продан Крачола, Минко Кунин, Калчо и Манол Сиврийчето. Манол умееше да разказва приказки. „Щом е тука той, добре ще прекараме“ — помисли си Митко.
— Станахме шестима, да играем на туш-капа — извика Крачола и удари шапката си о земята.
— Знаете ли? — обърна се Митко. — Бате каза, че на големия дъб до Жълтия бряг имало диви гълъби! Да идем да им свалим гнездата!
— Иди! Иди! — закани се Манол. — Снощи тетю видял там една самодива.
Децата се спогледаха.
— Самодивите ходят нощем — окуражи се Калчо.
— Ти се мерни самичък, пък то нека си е деня! — закачи го Манол.
— Лъжеш! — извика Синигера.
— Е, чакайте да ви разкажа, че сетне ще видим лъжец ли съм, или не съм лъжец… Вчера тетю орал на Турското пътче. Останало му да дооре още едно кьоше, пък се мръкнало. „Я чакай, рекъл си, да свърша всичко, няма кой още веднъж да бъхти толкова път за нищо…“ Орал, орал — свършил го. Качил се на магарицата и си тръгнал. Не щеш ли, минала една каруца за Брегово и магаренцето хукнало след нея. Магарицата започнала да реве, тетю спрял воловете и се върнал да го хване. Тук да го стигне, та чак зад Чаталдере. Вързал го за врата и започнал да го тегли. А то, нали си е магаре — опряло се, не мърда. Дърпал го, влачил го, най-сетне стигнал до нашата нива. Гледа — сега пък воловете избягали. Търтил да ги търси, тюхкал се, вайкал се — няма! Хванал го яд на магарето! „Тю, да бях го оставил, мислел си, за пет лева магаре, а за пет хиляди волове изгубих!…“
— Един вол не можеш да купиш за пет хиляди — каза Митко.
— Не можеш да купиш Гемишовите! Вашите мърши и за петстотин не ги вземат.
— Ами вашите бре, мухльо! Зимъска кравата ви не можа да се отели от глад!
— Шшшт!
— Стига сте се хокали — рече строго Манол и полегна в скута на Минко. — Та… докъде бях стигнал?… Ха! Тръгнал тетю и все си давал кураж: „У дома са отишли“ — мислел си, а сърцето му стегнато като мокро въже… Вървял, вървял, па току си рекъл: „Трябва да е среднощ вече, я чакай да свия направо през Жълтия бряг…“ И тъкмо да се спуща по кривото пътче, гледа — двата вола преживят под големия дъб, а пред тях една гола жена седи и си разплита косата… Замръзнал…
— Лъжеш! — извика Минко и зъбите му тракнаха от страх. — Я се махай от скута ми!
— Лъже като знахарка! — забележи недоволно Синигера и се огледа плахо.
— Кажи де, кажи какво е станало след това! — зяпна любопитно Продан.
— Щом не ми вярвате, няма защо да ви разправям…
— Вярваме ти, как да не ти вярваме! — огледа се Митко. — Само че лъжи с мярка!
— Сега самодиви няма! — окуражи се сам Синигера.
— Измрели ли са, та да няма! — изсмя се Манол.
— Има ги, само че в гората — поправи се Синигера.
— Има ли ги, няма ли ги, почакайте да разкажа докрай, сетне решавайте… Та… замръзнал тетю, стиснал магаренцето за шията — страх го било да не хукне и то при голата жена. Стоял и я гледал, стоял и я гледал, чакал я петли да пропеят, я нещо друго да изшумоли, та да избяга — нищо… Решил да си ходи, ама му домиляло за воловете. „То, рекъл си, без волове по-лошо, чакай барем да видя какво ще ми направи…“ Стиснал здраво ножа и — мечка страх, него не страх — хвърлил се срещу нея…
Дружинката затаи дъх, сърцата на всички биеха до пукване. Само Манол лежеше спокойно и разказваше бавно.
— Като я наближил, спрял се и — от кураж ли, от страх ли — извикал, колкото му глас държи: „Стой, не мърдай! Убита си на място!“… Че като изпищяла оная ми ти гола жена, че като хукнала…
— Е, сега излъга здравата! — прекъсна го Митко. — Защо ще бяга, самодивата става на вятър…
— На вятър, ама не станала на вятър, защото не била никаква самодива, а лудата Бона от долния край! Ей че страхливци сте били!
— И страхливци, и мързеливци! — каза един дрезгав глас до тях. Увлечени в страшния разказ, те не бяха усетили, когато пъдарят ги издебна. — Я вижте къде ви са говедата! — рече той и посочи към нивите.
Момчетата грабнаха торбичките си и се пръснаха като яребичета…
Никой не можа да разбере защо в гнездото на високия бряст винаги оставаше едно от щъркелчетата. То стоеше като на пост и чакаше спокойно да се завърнат родителите му и тримата му братя. Отначало ние мислехме, че щъркелите се редуват да си пазят гнездото, но сетне взехме да разпознаваме малкото щъркелче. То се отделяше от своите братя по това, че беше по-тромаво, малко по-едро и с клюн, който постоянно висеше надолу, като дълъг и опасен червен щик. То ги изпращаше спокойно и ги посрещаше равнодушно; само когато носеха нещо за ядене, се раздвижваше малко и изяждаше лакомо донесената плячка.
— Защо едрото щъркелче не хвърчи? — питахме се ние, учудени и заплеснати.
Веднъж попитахме и дяда Толя. Дядо Толю шеташе из празния харман, събираше изостанали очукани слънчогледови пити и изпочупени царевични кочани и си мърмореше нещо. Като го попитахме за щъркелчето, той дигна побелялата, си глава, мигна с малките си мижави очички и отсече:
— Пазят си гнездото.
— От кого го пазят, дядо?
— От други щъркели — да не им го вземат.
— А защо само едно щъркелче го пази?
— Не е само едро — рече решително дядо Толю. — Редуват се.
Ние скочихме срещу дядо Толя и започнахме да го убеждаваме с жар, че е само едно и че много добре го разпознаваме, но дядо Толю само клатеше глава и ни се подсмиваше.
На обяд, след обяд и привечер, когато нямахме училищни занятия, ние се събирахме на хармана и гледахме чудноватото щъркелче. Някои от децата, които не можеха да разберат защо щъркелчето не се помръдва от гнездото, грабеха камъни и го замерваха. Когато някой камък се провреше между клоните около гнездото и разпъдеше бъбривите врабци, щъркелчето трепкаше, дигаше глава и се ослушваше. Какво ставаше? Кой го задяваше? И защо го задяваше? То гледаше учудено и поразтревожено надолу, успокояваше се и пак се отпущаше по средата на високото и широко гнездо.
Но ето, когато хората започнаха да стягат корабите за гроздобер, щъркелите станаха много неспокойни. И не само щъркелите от нашето гнездо — всички щъркели от селото отлитваха час по час и едрите им сенки плашеха кокошките, пръснати из гнездата си — разправяха, че се събирали в ливадите зад голямото мочурище.
В сряда следобед ние отидохме при голямото мочурище. Наистина, като че ли щъркелите от цялата околност бяха се събрали на общо и важно годишно събрание. Струпани на групички, на групички, те стояха по на един крак, дълбоко и важно замислени. Само някои по-гладни или по-нетърпеливи обикаляха бавно и съсредоточено към мочурището и се оглеждаха внимателно. Полето беше пусто, само далече, чак на края на ливадите, сиво, дръгливо магаре чоплеше мързеливо позасъхналата трева — и нищо друго не се виждаше и не се мяркаше по нивите и из прашните междуселски пътища. Като ни видяха, щъркелите дигнаха неспокойно глави и се заозъртаха предпазливо.
— Да ги изпъдим ли? — обърна се към нас брат ми.
— Защо ще ги пъдим? — сопна му се Минчо лелин Пенин.
Ние се спряхме и ги загледахме. Някои от щъркелите се преместиха навътре към мочурището и се спряха. Те се успокоиха и пак се събраха на купчинки.
— Колко много са! — захласнат и учуден извика Тинко чичов Томов. — Откъде са се събрали толкова щъркели?
— Че малко ли са само в нашето село — отвърна Минко.
— Защото ще отлитат в топлите страни.
— Ами всички ли заедно ще летят? — кокореше се Тинко.
— Всички — отвръщаше важно и дълбокомислено Минко.
Дълго ние гледахме щъркелите, дълго си приказвахме и им се чудехме. Вечерта отсякохме по една тояга от върбите и се върнахме в селото.
На другия ден стана нещо, което събра децата на половината село у нас. Види се, беше дошъл часът за отлитането в топлите страни. Щъркелите станаха много рано, отлетяха към блатото, бавиха се до някое време и се върнаха. Те не кацнаха изведнъж, както кацаха друг път, а дълго и шумно се въртяха наоколо. Най-напред кацна старият щъркел, кацна, след като направи няколко широки кръга около бряста и се спусна с широко разперени крила. След него, все така неспокойна и с широко разперени крила, кацна и щъркелката. След тях накацаха и малките. Шестте червени клюна се събраха, чу се слабо изтракване и след това продължително съскане. Така, сдушени, разнежени, притиснати един в друг, щъркелите като че ли си приказваха нещо много важно. Най-сетне се разбутаха, раздвижиха се и изведнъж старият щъркел се поде нагоре и отлитна над сплетените отстрани клони. Отлетяха и другите щъркели. В гнездото остана само едрото тромаво щъркелче. То трепна, погледна нагоре, разтича се из гнездото ту насам, ту нататък и изведнъж, като събра всичките си сили, пое се тромаво на крилете си и подскочи над гнездото. Шум и писък премина като вихрушка през клоните на бряста. Какво стана?
Ние хукнахме към вековното дърво и се спряхме като гръмнати под широките му клони. Долу, в градината на съседите, беше паднало щъркелчето. То ни гледаше плахо, умолително, тъжно. Ние не знаехме какво да правим — само стояхме като стожери и го гледахме учудено. Защо е паднало малкото щъркелче? Защо не е могло да хвръкне заедно с другите щъркели?
Пристъпихме към него. То дигна глава, помъчи се да се изправи, но само се тупна настрана и ни загледа още по-плахо и по-умолително.
Брат ми изтича до къщи и обади на баща ми. Татко дойде, след него изтича и мама, изтича и кака, най-накрая се дотътри и баба.
— Какво му е станало? — питаше тя, като пристъпваше към кроткото едро птиче. — Защо е паднало?
— Дясното му крило е счупено — отвърна баща ни.
— Счупено ли? — разсърди се баба. — Кой го е счупил? — И тя ни загледа сърдито.
— И аз за това мислех — рече кротко баща ми. — И намислих — сигурно е счупено от градушката.
— От коя градушка? — сепна се баба.
— От голямата градушка — тогава щъркелчетата бяха малки, някое едро зърно го е цапнало по крилото и…
— Ааа! — заклатихме ние глави едновременно. — Затова, горкото, през цялото лято си стоя в гнездото!
— Сиромашкото! — въздъхна баба. — Ами сега какво ще го правим?
— Ще го приберем в къщи, па ще видим по-нататък — отвърна баща ми и посегна да го вземе.
Щъркелчето още веднъж се опита да се подеме, но пак тупна. Види се, при падането то си е навехнало и някой крак. Татко го прихвана внимателно и го понесе към къщи. Но ние не можахме да забравим одевешната раздяла с другите щъркели, нежните и тъжни писъци преди раздялата, отлитането на другите и първия и последен опит на хромото птиче да ги последва там, дето няма зима и дето хората са черни като биволи.
Когато бащата на Хъмфри Потър умря, момчето знаеше, че и за майка му, и за четирите му по-малки братчета и сестричета настъпват тежки дни, но то и не подозираше, че още на втория месец семейството ще започне да пести и хляба. Наистина майката, както и по-рано, переше, чистеше и помагаше в богаташките домове, но за своята тежка работа тя получаваше толкоз малко пари, че те едва стигаха да платят наема за двете малки влажни стаички и да купуват по литър мляко за по-малките деца. На третия месец цялото семейство се събра само в една стаичка, за да преполови наема, започнаха да купуват само по половин литър мляко, но и това не помогна кой знае колко на осиротялото семейство.
И през един слънчев ден на късната пролет, която в Англия идва незабелязано след влажната и мека зима, майката повика Хъмфри, заиграл се с другари на поляната срещу голямата църква, хвана го за ръката и въздъхна тежко. Хъмфри се вторачи в бледото, сухо, сбърчено лице на майка си и дълбока жал вкопча малкото му сърчице. Той разбираше, че тя го е повикала, за да му каже нещо нерадостно, но важно.
— Хъмфри, момчето ми — каза тя глухо и малко задавено, — татко ти умря и ние сега сме без средства.
— Знам — кимна с израз на дълбоко съчувствие момчето.
— Ти си още малък, но… — Майката вдигна глава, пое шумно дъх и прехапа устни, за да задуши силните изблици на плач. — Но трябва да идеш на работа.
— Къде? — попита спокойно, съсредоточено, мъжествено момчето и това затрогна майката.
— У господин Ню Комен… Ти го знаеш.
— Фабриканта? Знам го.
— Да, детето ми… — Майката разпери безпомощно ръце и пак въздъхна. — Господин Ню Комен забогатя много… Той имаше голяма железарска работилница, но ето че отвори фабрика… Някога баща ти работеше при брат му… — Майката обясняваше и постепенно се успокояваше. — Фабриката се движела с пара, било много интересно… Аз вече говорих с господин Ню Комен, той обеща да те вземе на работа. — Тя погледна изпитателно детето си, отпусна ръката му и го погали по рошавата главичка. — Господин Ню Комен каза, че платата няма да е голяма, но затова пък и работата щяла да бъде лека, като за тебе…
— А кога трябва да постъпя във фабриката на господин Ню Комен? — попита сухо, делово момчето и това зарадва майката, защото виждаше, че то е готово да помогне.
— От утре. — Майката се накани да тръгва, като задържа ръката си върху главата на Хъмфри. — Знам — рече тя, отмаляла от милост и жал, — ще ти бъде мъчно… много мъчно, вместо да се учиш, ще ходиш на работа, но няма какво да се прави… Нали все пак господин Ню Комен бе така добър да те приеме във фабриката си.
— Нищо, майко, нищо — успокои я Хъмфри. — Нищо, че ще работя, аз пак ще уча… сам ще си вземам книжки… Пък и до фабриката не е далеч — та аз, докато се преброи до десет, ще изтичам дотам. — И Хъмфри се усмихна ласкаво. Той искаше майка му да бъде доволна, спокойна и поради това се мъчеше да я увери, че за него работата няма да представлява никаква трудност.
Майката въздъхна облекчено. Да, нейното умно дете, нейният трудолюбив и послушен Хъмфри я разбира…
Рано на другия ден Хъмфри Потър се яви във фабриката на Ню Комен. Господарят бе заплеснат в някакви сметки, сетне води някакъв продължителен и доста припрян разговор с възрастен мъж, после се губи в дъното на дългото и мрачно помещение и най-сетне, успокоен и като че развеселен, влезе в своята тясна, задушна кантора, прилична на бърлога. И тогава момчето се изправи чинно пред бюрото му.
— А, ти си синът на покойния Потър! — оживи се господарят. — Той бе примерен човек… Брат ми казваше, че работел много съвестно. — Господарят измери изпитателно момчето, като че щеше да го купува. — Дано и ти да си като него. — Той примижа лукаво. — А?
— Ще се помъча да бъда като татко — отвърна глухо Хъмфри, и гласът му едва забележимо трепна.
— Е, ще видим… ще видим — махна разсеяно с ръка господарят. — Но щом е така, ела, от днес ти си на работа при мене. — И като го измери още веднъж, настави делово: — Парите си ще получаваш, както и всички други работници във фабриката, в събота. — Грижливо затвори омаслен тефтер, съобрази нещо и започна да се приповдига и да се измъква лениво иззад бюрото.
Хъмфри заотстъпва заднишком, бутна вратата, отвори я широко и направи път на фабриканта. Фабрикантът хареса това, но не каза нито една одобрителна дума на момчето. Като се огледа, той зърна възрастния мъж, с когото преди малко разговаряше оживено и доста припряно, кимна му с глава, за да го последва, и спря пред парната машина. Момчето зяпна от удивление, като видя това чудно и могъщо изобретение на човешкия ум.
— Това е син на покойния Потър — каза най-сетне Ню Комен, като се обърна към възрастния мъж и посочи с поглед Хъмфри. — От днес той постъпва на работа при мене. Ще отваря и ще затваря вентила. Нека да види как става това. Защо ще плащаме цяла надница на възрастен работник за такава празна работа. Момчето ще работи за половината на онова, което даваме сега, а, струва ми се, няма да отваря и затваря вентила по-зле от други ленивци.
Хъмфри трепна — за какви ленивци намекваше господарят на фабриката? И само ленивци ли остават да работят тук, на това място? И какъв ще да е този вентил? Хъмфри стоеше озадачен, смутен, леко изплашен… Ами ако и него смятат за ленивец? И какво ще прави, ако не се справи с работата и ако го изпъдят? А как майка му ще посрещне това? И как ще посрещат наема на малката стаичка? И с какво ще плащат млякото?
И докато такива тревожни мисли налитаха в главата му, Ню Комен се отдръпна назад и се изгуби някъде из фабриката. Възрастният мъж, който, както после стана известно, бил близък роднина и доверено лице на фабриканта, дръпна момчето за широкия ръкав на излинялата му дрешка и го тикна напред.
Хъмфри се вторачи, сетне мигна учуден, като разпозна високата кльощава фигура на работник. Този работник вършеше някаква работа и я вършеше вяло, равнодушно, уморено. Каква наистина бе тази работа? Като попривикна в полуздрача на това шумно помещение, Хъмфри видя, че работникът отваряше и затваряше нещо. А, това значи бе вентилът! И още в първите мигове Хъмфри долови, че работникът отваряше и затваряше вентила в равни промеждутъци от време. И се успокои — ако ще върши такава работа, то тя не е нито тежка, нито сложна.
Накараха го да опита. И той опита. Работникът стоеше до него и го наблюдаваше мрачно. Наблюдаваше го и възрастният мъж. Когато и двамата мъже се увериха, че Хъмфри можеше да върши тази проста и лека процедура, те му казаха да внимава, оттеглиха се и се изгубиха някъде.
Момчето остана само. Отначало от страх да не сбърка, то се бе вторачило във вентила, отваряше го и го затваряше внимателно и все мислеше за майка си, за братчетата и за сестричетата си. Да, скоро и той, Хъмфри, ще занесе пари на майка си и за всички пак ще има достатъчно хляб, ще купуват, както по-рано, по един литър мляко, пак от време на време на софрата им ще има сготвено с месо и пак семейството ще заживее в две стаички… Само дано на господин Ню Комен не скимне да го изпъди!
Късно вечерта Хъмфри се прибра у дома си доволен и горд. Той разказа каква работа са му възложили да върши, похвали се, че всичко е потръгнало на добре, че не е уморен, вечеря, легна си и спа дълбоко и спокойно. А на сутринта рано-рано изтича към фабриката и застана до вентила.
Така потекоха дни, седмици, месеци… Мина пролетта, мина лятото. Първите дни на есента се случиха ясни, слънчеви. Сутрин, когато яркото, разжарено слънце се покажеше на хоризонта, Хъмфри, стегнат, бодър, бързаше към фабриката. Гъстата трева блестеше в сиянието на бисерната роса, листата на дърветата бяха свежи, тучни, наперени. Децата вече ходеха на училище. Тяхната весела глъч се сливаше с пронизителното цвърчене на птичките, потънали сред зеленината на градини и паркове. Всичко навън мамеше за игри, за разходки, за палавщини. Как се искаше на Хъмфри да потича на воля из полето, да се отъркаля в ливадите, да пее. Но той знаеше, че време за игри и забави нямаше — в продължение на десет, понякога и на единадесет-дванадесет часа в денонощието той трябваше да отваря и да затваря проклетия вентил.
Наблюдателен, усърден и схватлив, Хъмфри познаваше вече всеки милиметър от движението на вентила. И не само вентила бе проучил — той познаваше до най-тънките подробности всички части на машината, които бяха около него и които той можеше да наблюдава. Онова, което след дълго наблюдение му правеше най-силно впечатление, бе строгата ритмичност при движението на всички машинни части. Постепенно, увлечен и заинтригуван, Хъмфри започна да изучава удивителната хармония при движението на отделните части и да свързва в едно неразделно цяло тези на пръв поглед хаотични въртежи. Всяка една част от машината зависеше от всички други части и всички други части зависеха от всяка отделна част. Ако от строя на тази сложна плетеница от колела, колелца, лостове и лостчета се извадеше само една наглед незначителна частица, цялата машина красавица щеше да спре. Да, за извършването на общата работа отделните части на машината си помагаха. Точно така: помагаха си!
И ето в един от следобедните часове на деня, когато от поляната навън долитаха възторжените викове на децата, увлечени в гонитба и игри, в съзнанието на Хъмфри блесна интересна мисъл — използувани ли са всички отделни части на тази машина, за да си помагат още повече? Ето: не може ли самата машина да си отваря и затваря вентила? Сигурно ще може — Стига да си помисли!
И Хъмфри Потър започна да мисли, да съобразява, да пресмята. Той искаше да открие кой от тези многобройни, интересни и сложни механизми, които се движеха, най-добре и най-точно ще отваря и ще затваря вентила. На машината това няма да струва нищо. Наистина нищо. Машината сама ще извършва тази досадна, но толкова необходима работа, за която Хъмфри е принуден да прекарва като вързан на едно място половината от денонощието. Ако машината сама започне да върши тази инак проста и незначителна работа, той ще може да си поиграе с другите деца. Ах, колко тежко и непоносимо е понякога сред тази дрезгавина, сред тази отвратителна миризма, сред този ужасен, еднообразен непрекъсващ шум! Хъмфри се уморяваше до припадане, понякога го наваля дремка, случва се краката му като че се сковават и ръцете му отмаляват като прекършени…
Но откак му хрумна, че може да накара машината сама да отваря и затваря вентила, Хъмфри като че се прероди. Той следеше движението на всички части, измерваше разстоянието в различните техни положения, упорито пресмяташе и непрекъснато съобразяваше. И след дълги наблюдения, след размисли и изчисления намери, че буталото прави такива движения, които отговарят на едно отваряне и на едно затваряне на вентила.
Какво ли ще стане, ако завърже вентила за буталото?
Хъмфри се усмихна — най-многото да не сполучи. Нищо друго. И реши — ще опита с един канап. Ако сбърка, канапът ще се скъса. Това никому няма да напакости. Ех, няма да може да си поиграе с децата на поляната, но какво да се прави! Но откъде да прекара канапа, за да го завърже за вентила и буталото? Да, през жлеба на маховото колело! Решено.
Вечерта, без да сподели с някого своето откритие и без да повери дори на майка си своето намерение, Хъмфри намери здрав, достатъчно дълъг канап и на сутринта много по-рано от обикновеному изтича пъргаво във фабриката. Слънцето още не бе изгряло, но росата по буйната трева блестеше и листата на дърветата бяха свежи, и птичките цвърчаха в градините… Но този път Хъмфри не мислеше за тях, не ги забелязваше дори. Той стискаше в ръка скъпоценния канап и бързаше. И ето, преди машината да се раздвижи, завърза канапа, както бе пресметнал и както бе решил. И готов да заработи с ръце, както от месеци бе работил по този пусти вентил, той зачака. Най-сетне! Сърчицето му бие под износената ризка, като че ще изхвръкне навън. Решителната минута настъпва — машината се раздвижва, вентилът се отваря, сетне се затваря, пак се отваря и пак се затваря — сам, без Хъмфри да го пипа с ръка. Победа! Край на мъките!
На следния ден привечер, когато вече напълно бе се уверил, че машината сама върши работата с отварянето и затварянето на вентила, Хъмфри излезе на поляната при децата и доволен и горд си отдъхна.
Едва на третия ден забелязаха, че малкият Хъмфри Потър не е на своя пост и си играе с децата. Но кой отваря и затваря вентила? Всички видяха канапа, всички се учудиха на досетливостта на момчето и всички го похвалиха. И обадиха на Ню Комен. Фабрикантът се зарадва, че машината сама и без пари ще върши работата, която Хъмфри вършеше досега.
И на другия ден го уволни.
Чудно момче беше Шарл! Тичаше по цял ден с другарите си, играеше, скачаше, а като го попитваха за нещо, гледаше ги учудено, с широко отворени очи.
— Ей, че си заплес! — смееха му се всички.
Но Шарл не им се сърдеше. Шарл дори не ги чуваше. Неговата малка глава беше заета с една чудновата мисъл. Той искаше да открие нещо, което при най-слабото драсване да пламне като свещ.
Това беше тъкмо преди сто години. Хората още не познаваха кибрита и Шарл, петнадесетгодишното момче от френското село Полини, се зае да го открие. „Има толкова неща, които горят и избухват — мислеше си Шарл. — Защо да не се направи такава смес, която при драсване да пламне бързо и лесно като запалена свещ?“
И той постоянно мислеше за тази смес. Затова винаги беше унесен, затова не чуваше виковете и закачките на другарите си.
Но Шарл не мислеше само. Шарл непрекъснато правеше опити. Щом се върнеше от училище, завираше се в някой тих, затулен кът и започваше да смесва праховете, да замесва кашици, да потапя клечки и да ги суши.
— Ах, боже мой — сърдеше се майка му, — това дете ще умре от глад! Шарл! Ела да ядеш!
— Ида! Ей сегичка! — обаждаше се Шарл.
Но минаваха минути, минаваха часове, а Шарл не отиваше: опитите го увличаха, той забравяше, че са го викали, че е обещал да иде.
И чак когато майка му го намираше наведен над малките кутийки и стъкълца и го хващаше за ръката, Шарл ставаше, поглеждаше мило опитите си и тръгваше пред нея.
— Огладнял съм — казваше той на себе си. — Много съм огладнял.
Вечер Шарл обичаше да си поиграе, защото в тъмното опитите не можеха да се правят. Но чакаше да свършат игрите, да се прибере в стаичката си и да седне пред малкото прозорче. Там на тъмно Шарл прекарваше най-хубавите часове от денонощието. Той гледаше далечните заснежени върхове на Алпите и мислеше за опитите, направени през деня.
Шарл вярваше, че ще открие самозапалителна смес, както вярваше, че на сутринта ще се съмне.
След дълъг и упорит труд той попадна на верни следи: взе разтвор от едно лесно запалително вещество, наречено фосфор, и го намаза върху една кора. После стопи сяра; смеси я с хлор-калий и потопи в тази смес малки клечици. Когато всичко беше приготвено и изсушено, Шарл драсна една клечка върху фосфорната кора. Клечката изпращя, но не се подпали. Шарл трепереше от вълнение. Той взе друга клечка и този път натисна по-силно. Клечката изпращя и пламна.
Шарл си глътна езика от радост, дигна нагоре запалената клечка и започна да подскача на един крак.
После изтича при майка си и се хвърли на врата й.
— Майко! Сполучих! — викаше той, задавен от радост. — Сега лесно ще палим печката.
— Шарл! — извика строго майка му. — Да не си полудял?
Тогава Шарл стана, взе клечка и я драсна по фосфорната кора. Клечката пламна.
— Моето момче! — рече просълзена майка му и го прегърна. — Та ти си цял откривател!
На следния ден Шарл показа откритието си на своя учител. Учителят взе горящата клечка и я разгледа.
— Браво, Шарл! — рече той. — Ти си бил голям майстор.
Прост беше този учител и не разбра какво велико откритие беше направил неговият петнадесетгодишен ученик.
Шарл продължи да прави кибрит за домашно употребление. Но в малкото алпийско село нямаше човек, който да разбере значението на самозапалителните клечици.
Късно, след десетина години, кибритът беше открит в Германия и Австрия. Той беше по-лош от кибрита на Шарл, но това никой не знаеше.
А Шарл? Шарл завърши гимназия, завърши медицина и стана лекар в една затънтена провинция на Франция. Там и почина на преклонна възраст. Всички го знаеха под името Шарл М. Сори, но никой не знаеше, че той като дете откри едно от най-големите културни блага на човечеството. И го откри съзнателно, след дълъг и упорит труд.
Мълчалив беше Георг, не обичаше да лудува. По цял ден ходеше след малкото стадо, гледаше овцете да не направят някоя пакост.
— Георг, ела да играем! — канеха го децата.
— Ами овцете? — питаше той.
— Остави ги — съветваха го те. — Нали са чужди, ако направят пакост, леля ти ще плати глобата.
Леля — така казваше той на вдовицата, която го взе да й пасе овцете. Тя не беше богата, та на Георг му беше свидно за нея. Как ще си остави овцете? Нали на него ги е поверила? И как ще се оправдава, ако направят пакост? Пък може и да го изпъди. Тогава пак бедният му татко ще го храни… А толкова малко хляб има у тях!…
Георг обичаше да поляга пред стадото и да мисли. Мислеше какво ще прави, когато порасне. Много му се искаше да стане машинист. Най-весели му бяха дните, когато баща му го вземаше със себе си в мината. Той гледаше с часове чудната машина и завиждаше на машиниста. Ето, машинист искаше да стане и той! Да управлява тази страшна сила, да й командува, както му се ще…
— Георг, искаш ли да станеш машинист? — попита го веднъж на шега машинистът.
— Искам! — подскочи радостно Георг.
— Добре. Като порастеш, ще дойдеш при мене.
Георг не забрави шегата. И от този ден все за машината мислеше. Баща му беше огняр, но Георг не искаше да стане като него. И работата беше много тежка, и по-малко пари плащаха…
Не, не му се щеше да стане огняр! Машинист, това е друго. Ще гледа само, ще бута разни ръчки и толкова!
Чудна сила имаше машинистът! Дигаше такива товари и никога не се уморяваше… Само въглища да има. Въглищата, в тях е силата.
Един ден, като си мислеше така, Георг се попита:
— Какво ли ще стане, ако на машината се сложат колелета? Майчице, като тръгне тази машина!…
Тази мисъл му хареса. Машина на колелета! Ей, че смешно ще бъде! А на машината да се закачат коли… Каквато е силна, колко ли души ще може да кара!… Не, колите ще бъдат пълни с въглища… Паф-пуф! Паф-пуф! Тогава Георг ще бъде машинист! Да мине през селото и да викне на другарите си…
Понякога Георг се замисляше сериозно. Ами машината ще бъде много тежка, как ще се движи по калните пътища! И по дървени релси не може… Такива релси той беше видял в мината, но те бяха много слаби…
Не, Георг ще пуща машината само когато е сухо. Как ще гърми, как ще тресе земята!
Един ден, като си мислеше, полегнал пред стадото, Георг заспа. Присъни му се, че е пораснал и че е машинист. Машината е странна, тежка, с широки железни колелета. Зад нея е прикачена голяма хубава кола. А в колата са домашните му, роднините, съседите. Ще пътуват. Но къде ще пътуват, никой не знае. Знае само Георг. Ще идат до морето. И там ще спрат. Георг ще кара полекичка, за да не се изплашат.
Ето, той пуща парата. Изведнъж машината изгърмява като хала и се понася. Георг стои отпред и трепери от страх. Мъчи се да я спре, не може. Ами сега? Ето го, морето се вижда вече. Още един миг, и ще полетят от брега! Свърши се! Никой не може да скочи, никой не може да се спаси!… Всички на колата започнаха да пищят…
— Ах! — извика Георг и се събуди.
Над него стоеше мустакат мъж и го буташе по рамото.
— Как се казваш бе, сънльо?
— Ами Георг Стефенсън.
— Ами къде ти са овцете?
— Овцете ли? — питаше като замаян Георг. — А, да, овцете ми!
— Овцете ти зер! — сопна се още по-сърдито мустакатият мъж. — Ако не ги бях изкарал от нивата, досега нищо нямаше да оставят.
— Благодаря ти, чичо — рече Георг и стана. — Какво щях да кажа довечера на леля?
Той още трепереше. И чак когато разтърка очи и се вгледа в стадото, разбра, че машината е била само един чуден сън. Георг се усмихна. Значи и родителите му са живи и здрави…
Изминаха години.
Най-напред Георг стана огняр в мината. После го назначиха машинист. Вечер, когато всички си отиваха, той разглобяваше частите, чистеше ги и ги разглеждаше. И все си мислеше за някогашния чуден сън.
— Не може ли наистина машината да се сложи на колела и да се пусне по релси? — питаше се той, като притваряше очи.
По цял ден и по цяла нощ Георг мислеше за машината. Всичко му беше така ясно! Само да му падне случай, на един дъх ще построй всичко!…
Веднъж, когато Георг завърши успешно много трудна работа и собственикът на мината го похвали, той му разправи за плановете си и поиска да направи опит. Отначало собственикът отказа, но сетне, като размисли и намери, че ще има големи изгоди, се съгласи. И на другия ден Георг започна направата на локомотива…
Така се създаде първата железница в света.
Работилницата беше дълбока и опушена като бърлога. Когато огнището загасваше, калфите и чираците се блъскаха, щипеха се и се кикотеха.
— Пак ли? Пак ли? — викаше строго чичо Ханс, майсторът. — Хайде, елате насам!
Само Петър Хенлайн, един от най-младите калфи, не се закачаше. Когато останеше свободен, той се отдръпваше настрана и се замисляше.
— Заплес! — викаха му другите в работилницата. — С шило да го бодеш, няма да се помръдне.
Петър мълчеше. Понякога се усмихваше и усмивката му беше блага и безобидна. Вечер оставаше последен в работилницата и се молеше на майстора:
— Да помета аз, а?… И ако може, все аз да оставам да мета?
— Защо само ти? — гледаше го зачудено чичо Ханс. Малко ли са чираците? Ето тази вечер е ред на Руди.
— Тогава аз ще му помагам.
— Е, добре, помагай му — съгласяваше се чичо Ханс.
Отначало другите чираци и калфи си мислеха, че Петър иска да се докара пред майстора, да мине за много работен. Но после разбраха, че не е за това. И когато вечер оставаше в дъното да чопли нещо и да си пресмята, махаха с ръце:
— Заплес!
Един ден в работилницата влезе стар човек с изтъркани дрехи. Той се подпря на бастунчето си, изкашля се и поздрави.
— Добре дошъл, стари приятелю — посрещна го чичо Ханс и му подаде ръка. — Отдавна не си наминавал насам.
— Какво ще правя? — охна гостът. — Поболях се, пък и старост… На̀, и ти си на моите години, ама се държиш още, окото ти не трепка…
— Не само че се държа, ами и най-тежкия чук въртя! — похвали се сам чичо Ханс.
Но гостът веднага обърна разговора.
— Как е нашият Петър? — пошепна той, като се сниши. — Работи ли добре, напредва ли?
Чичо Ханс разбра защо неговият стар приятел е дошъл да пита за сина си и сви устни:
— Как да ти кажа! За работата — иде му отръки, ама нещо много е заплеснат. Все замислен такъв… не работи, каквото е за работа, а все стърже някакви дреболии, все нещо брои…
— Ами инак го бива, нали? — попита обнадежден гостът.
— Бива го, сръчен е. Ама нещо като че не живее и не работи тук… За тънките работи друг като него между калфите нямам…
Като се върнеше вечер, Петър вечеряше и влизаше в тясната стаичка откъм двора, дето беше наредил малка работилничка. Работеше по цели часове, но какво работеше, никой не можеше да разбере. Една вечер баща му влезе при него, погледна го и сви рамене:
— Хвани някоя работа, дето да видиш полза от нея, Петре — гълчеше го галено той. — Вадиш си очите над тия стърготини, а на̀, няма какво да ядем…
Петър гледаше баща си, мигаше виновно и казваше:
— Ако изработя това, което съм започнал, ще станем богати.
— Че какво е то? Че кога ще го свършиш? Откак си постъпил при Ханс, все това работиш. Какво е то, за какво ще служи?
— Часовник. Ще се отмерва с него времето. Този часовник ще се носи в джоба и ще показва часовете със стрелка.
И Петър посочи една кутийка.
Бащата я погледна, махна отчаяно с ръка и си излезе.
— Празна работа — рече той само.
Но работата на неговия син не беше празна. Наистина като повечето от откривателите в миналото той не забогатя. Но той откри джобния часовник с пружина. Повече от четиристотин години оттогава всички хора по земното кълбо си служат с този часовник, но малцина знаят, че това чудно, цъкащо помагало е открито от едно бедно момче от германския град Нюрнберг.
Не, не беше весело у Петърчови! Всички в къщи са много сериозни, мълчаливи и като че нацупени. Майката на Петърчо се връщаше уморена, грохнала и започваше да шета из кухнята някак насила. Баба му седеше унила пред прозорчето, загледана в синьото небе, и все проклинаше някакви незнайни лоши хора. Петърчо не знаеше къде са тези хора, но се заканваше, като порасте, да ги намери и да ги накаже. А тези лоши хора бяха пропъдили баща му. Това Петърчо знаеше.
Едно заядливо момче, което всеки ден ядеше бели филии, намазани с масло, му се плезеше.
— Татко ти е шумкар! — викаше то.
Една вечер Петърчо не изтрая, изтича при майка си, хвърли се в скута й и заплака. Защо това проклето момче викаше на баща му шумкар? И толкоз ли, е обидно да си шумкар?
Майката притисна детето си, целуна го по челцето и рече твърдо:
— Ти не се сърди, маминото! Гордей се! Татко ти е партизанин. А партизаните се бият за доброто на народа.
И още на другия ден, като видя лошото момче, Петърчо се изпъчи пред него и рече троснато:
— Татко ми е партизанин и се бие за доброто на народа. Тъй да знаеш!
Лятото минаваше. Дните бяха горещи и тревожни. Понякога, като се мръкнеше, по улиците се стреляше. Петърчо се надигаше и питаше с ококорени очи баба си:
— Партизаните ли стрелят, бабо?
— Може и партизаните да са — отвръщаше уморено баба му.
— Големи ли са пушките им, бабо?
— Много са големи.
Петърчо се успокояваше. Щом партизаните имат големи пушки, те непременно ще победят. Но кога ще победят, след колко време, това той не знаеше. Пък и никой не му казваше.
Петърчовата майка започна да се оживява. Много пъти след работа тя похапваше на бърза ръка и тихомълком се измъкваше навън. Когато Петърчо се вкопчваше в ръката й и я дърпаше назад, тя го погалваше по главичката и казваше кротко:
— Иди при баба си, мами. Аз ей сегичка ще се върна.
А кога се връщаше, той не можеше да разбере, защото заспиваше.
Но ето, една сутрин, рано, когато още сънят лепеше клепките му, някой прихвана с ръце главичката му и го целуна. При тази целувка нещо го боцна по страничката, той се сепна и погледна изумен. Той повдигна ръце, защото отдавна си мислеше, че татко му ще се завърне рано и точно така ще го целуне.
И Петърчо не се излъга — над него стоеше татко му, милият му, скъпият му татко, който отиде в партизанския отряд, за да се бие за доброто на народа.
Петърчо искаше да продума нещо, но не можа, защото радостта го задуши. Той само обви ръчичките си около шията на своя татко и силно се притисна към него.
— Моят син! Моят юнак! Ех, какъв ми е пораснал той! — думаше бащата и Петърчо виждаше как големите му очи се наливат с влага. — Сега вече той ще ми расте в свободна страна.
Петърчо скочи от леглото, та баща му да види колко много е пораснал. Баща му го вдигна високо над главата си и пак го целуна.
А какъв силен, снажен и хубав беше таткото на Петърчо! Как може такъв силен мъж да не победи лошите хора, фашистите!
Петърчо се любуваше на оръжието, с което милият му татко беше окичен. Но най-сетне таткото остави детето си и кимна на жена си.
— Е, сега да отивам, че другарите ме чакат.
Петърчо изтръпна.
— Пак ли в гората бе, татко? — изплака той.
— Не! — усмихна се бащата и го погали нежно. — Ние победихме, сине. Отсега ще живеем свободно и в мир!
Петърчо беше малък, но запомни утрото на този чудесен ден — утрото на Девети септември хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. И няма никога да го забрави, защото този ден е най-радостният ден в живота му.
Чичо Игнат беше особен човек — на нищо не вярваше, във всичко се съмняваше. Каквото и да се предприемеше, все той се опъваше. И затова хората в нашето село започнаха да му викат чичо Инат.
Това и това е решила народната власт, пишеха вестниците. Някои се съмняваха, някои не вярваха, че ще стане в скоро време, но все пак вярваха. Само чичо Игнат възразяваше решително:
— Е, момчета — викаше той поучително, — много лъжи съм слушал, стига ми толкоз, оставете ме на мира!
— Но ти, чичо Игнате, приказваш за капиталистическата власт, оная власт лъжеше хората — убеждаваха го младите.
Не вярваше чичо Игнат, че в селото ще светне електричество — електричеството светна, той премълча. Не вярваше, че целият кър ще бъде изоран с трактори — тракторите пребродиха всичко надлъж и нашир, той пак премълча. Не вярваше, че ще построят микроязовир — и микроязовир построиха, дори от микроязовира риба яде, но пак си премълча. „Ех — мислеше си той, — не е кой знае какво, все е човешка направа.“ Но когато казаха, че ще започнат да поливат цялата местност над селото, чичо Игнат се усмихна недоверчиво.
— А откъде вода? — попита той.
— От Марица.
— А как ще я докарате, водата не е птица! — смееше се чичо Игнат. — Вие забравяте, че между нашето село и Марица лежи Кози баир. А вода срещу баир не върви.
— Ще тръгне, чичо Игнате, ще тръгне! — заканваха се уверено младите, а чичо Игнат се чудеше на зелените им умове.
— Ако вие качите водата на баира — каза той, — аз мустаците си ще острижа!
А какви хубави мустаци имаше чичо Игнат: дълги, кестеняви, малко заострени и лекичко завити нагоре. Гордееше се той с тия мустаци, струваше му се, че с тях е по-важен.
И ето че един ден чичо Игнат се смути и разтревожи за мустаците си. От града дойдоха разни голобради момчетии, прокопаха чакълестото корито на селската река, положиха тръби, монтираха в подножието на Кози баир грамадна помпа и през един слънчев ден маришката вода се качи горе и потече през землището на селото.
— Е, чичо, Игнате — изправиха се пред него веселите, палави и самоуверени младежи. — Стрижи мустаците!
Чичо Игнат гледаше и смутен, и поразен, и радостно развълнуван.
— Та защо са ви моите мустаци бре, млади! — изгледа ги той и очите му светнаха. — Та вие остригахте стария ми ум, ума, дето беше останал от онова време!… Сега аз съм с нов ум, не ви ли стига това?
Чудно! Отдавна беше се мръкнало, а в целия дом не се мяркаше жива душа. Къде бяха се дянали тези хора, дивеше се Дончо. На масата беше сложено нещо за вечеря, покрито с месал. Какво беше то? Две чинии с изстинали сарми, кисело мляко, ябълки и хляб.
И докато Дончо преглъщаше и слюнките напираха в гърлото му, навън се чуха стъпки на подковани ботуши. В стаята влезе Дончовият татко.
— Сядай да хапнем, че път и работа ни чака — забеляза делово той. И се нагласи пред масата.
— Къде ще ходим? — вторачи се любопитно момчето.
— В стопанския двор номер едно. Тази нощ очаквам да се оагнят няколко овце, трябва да съм там. — И без да чака, започна да яде апетитно и бързо.
— А мама и баба къде са?
— Майка ти, баба ти и Цветанка отидоха в стопанския двор номер три — извикали ги по някаква много важна и срочна работа. Може и цяла нощ да прекарат там. Та затова бързай.
А Дончо и без това бързаше. И бързаше не само защото трябваше да придружи баща си, но и защото бе огладнял. Пък и не му бе първица да нощува с баща си в стопанския двор номер едно, където бяха кошарите на овцете. Там той си имаше любима овца. Белушка. Беше едра, стройна, кротка, със светли умни очи, гледаше спокойно, доверчиво, не се плашеше от децата, не се стряскаше от нищо. Всяка година Белушка близнеше, даваше много и първокачествена вълна.
— Полумериносна е — казваше Данчовият татко, — но не я давам и за най-добрата мериноска.
Сред рояк игриви, боязливи, красиви агнета, къдрави и бели, Дончо безпогрешно разпознаваше близнетата на Белушка. Те бяха най-едрите и най-пъргавите. От децата не се бояха, навираха се в крачолите им и протягаха муцунките си за коричка хляб. Дончо ги милваше по главичките, хранеше ги и им се радваше.
Дончовият татко прибра софрата, огледа всичко в къщи и на двора, заключи всички врати, залости и пътната порта и пое към кошарите. Той крачеше бързо и Дончо потичваше, за да не изостане.
Нощта беше хладка, духаше доста силен вятър, небето бе беззвездно и начумерено.
А все пак пътят до стопанския двор се разпознаваше на стотина метра сред пустото поле извън селото. Ето, мержелейнаха се и постройките на стопанския двор, зад които бяха разположени кошарите.
В тези кошари, когато овцете започнаха да се агнят, Дончовият татко прекарваше по цели нощи. Сигурно и тази нощ няма да се отлъчи от стадото, няма да подгъне крак. А Дончо, както и друг път, ще се разположи в топлата стая, ще чете книжки, ще мечтае за много неосъществени още желания и неусетно ще заспи.
Да, в стаята наистина бе чисто, светло и топло. Двамата млади овцегледачи, които през деня бяха се грижили за стадото, прибраха лекия си багаж и си заминаха. Обадиха само, че имало нови единадесет агънца и че тази нощ сигурно щяла да се оагни и Белушка.
Дончовият татко ги изпрати и веднага отиде в кошарата. Е, той ще се залисва там с часове, ще наглежда и ще се грижи за кооперативната стока и чак по видело ще се прибере в стаята си. И Дончо не бе успял да се нагласи в леглото, когато баща му се завърна твърде угрижен и разтревожен.
— Знаеш ли — рече той, като притвори добре вратата, — Белушка лежи и пъшка, много й е тежко, боя се да не се случи нещо лошо.
Дончо се ококори и се приповдигна, изтръпнал от изненада.
— Какво лошо може да се случи, татко?
— Най-лошото! — каза с мъка бащата и въздъхна. — Трябва да изтичам до ветеринарния лекар, а не мога да я оставя сама.
— Да ида аз! — изправи се пред баща си Дончо, като го гледаше изпитателно и умолително.
— Можеш ли?
— А защо да не мога?
— Тъмно е… студено е… Не те ли е страх?
— Че от какво ще ме е страх! Ей го селото. Чичо доктор сигурно си е у дома.
— Е, тогава тръгвай! — рече бащата, като помълча и помисли малко. — И кажи на чичо си доктор да не се бави…
Дончо облече сръчно балтончето си, нахлузи шапката си и изхвърча навън. В този момент той мислеше само за Белушка, боеше се да не й се случи най-лошото.
Сега селото му се видя много близо. Но домът на ветеринарния лекар бе на долния край, та трябваше да мине по най-преките улици. Но ветеринарният лекар беше излязъл. Дончо остана като попарен. Къде да го търси в тази тъмница?
— Ами сега! — възкликна неволно той.
Майката на лекаря, която бе излязла на прага, се вгледа загрижено в момчето:
— Много ли ти трябва?
— Много.
— Преди час време оттук с джипката мина председателят на стопанството и го взе… Май отидоха в стопанския двор номер две.
Дончо и не чака повече обяснения, той кимна само в знак на благодарност и на извинение и пое към стопанския двор номер две. Този двор беше чак на горния край на селото. „Дано да ги сваря! Дано да ги сваря!“ — молеше се той в себе си и потичваше. Профуча покрай читалищния дом, който през тази празнична вечер целият бе осветен, пресече шосето, по което току след него изтрополя тежък камион, и хлътна в тясна и тъмна улица.
Тази улица го изведе право в стопанския двор номер две. Прозорчетата на дългата кравеферма мъждукаха, в стаята на кравегледачите светеше. Но преди да се втурне натам, огледа се за джипката. Дворът беше пуст. И докато се двоумеше кого да дири и де да го дири, иззад кравефермата излезе едра, здрава жена. „Леля Мика!“ — зарадва се Дончо и изтърча при нея. Тя го изгледа втрещена:
— Какво има, Антончо?
— Търся ветеринарния лекар.
— Бяха тук с председателя, но заминаха за свинефермата, повикаха ги по-много важна работа… А на тебе за какво ти е ветеринарният лекар?
Дончо смотолеви нещо в отговор на леля Мика и хукна надолу към шосето… Работата се усложняваше. До свинефермата имаше най-малко три километра. Тя беше разположена зад реката сред честак от върби, елши и тополи. При друг случай Дончо би се стреснал пред опасността да го срещнат вълци в тази зимна нощ, но сега мислеше само за едно — да не изтърве ветеринарния лекар.
„Белушка! Белушка! — повтаряше си само. — Белушка да спасим! Да не умре Белушка!“
„Ако ветеринарният лекар е свършил работата си в свинефермата и се върне по същия път, съобразяваше бързо и трескаво Дончо, ще го посрещна и ще го заведа в стопанския двор номер едно. Но ако свърне с джипката по някой междуселски път? Не! — рече си решително той. — Ще се върне оттук“. Пътем грабна здрав колец, останал от миналогодишните домати, и усили крачките си.
Като наближи бялата чешма, спря за миг и се вторачи. Стори му се, че зад чешмата се тули някакво животно. Какво ще да е то? Куче по това време няма да се задържи в този гол кър. „Да е вълк — изтръпна Дончо. — Ако е сам — съобрази момчето, — няма да му се дам. Но ако е глутница? Все едно — рече то, — тя и без това няма да ме остави, защото селото остана далече назад.“
И като стисна здраво късата дебела тояга, наежен вече за борба, Дончо тръгна право срещу тази неочаквана пречка. В това време се чу шум от мотор, след малко на срещния завой блеснаха и фарове.
— Джипката! — извика гласно Данчо.
Застана посред шосето и дигна високо тоягата. Трябва да я спре. Трябва да им каже. Трябва да ги заведе в стопанския двор номер едно… Може би още не е късно да спаси Белушка…
Само след няколко минути лека кола спря на десетина метра от него. Шофьорът надникна и подвикна:
— Хайде, юначе, идвай, има едно място и за тебе!
Дончо приближи разочарован.
— Прощавайте — каза той. — Аз помислих, че е джипката на нашето стопанство.
— Все едно — отвърна шофьорът. — Скачай, нали за селото отиваш?
— Не, отивам в свинефермата.
— В тази тъмница? — удиви се шофьорът. — И сам?
— Е, че какво? — отвърна Данчо и пожела добър път.
От колата излезе млад човек с калпак и с кожена полушубка.
— Къде по това време през този див кър! — рече той строго. — Хайде в колата на топло.
— Не! — отсече Дончо и продължи пътя си.
И едва сега той се вторачи към чешмата, зад която се мержелейна фигурата. „Ако беше вълк, той щеше да избяга“, помисли си момчето. Спря се, загледа се, окуражи се сам и пак тръгна. А като наближи, отпусна се и се усмихна — в канавката беше се обърнало ремарке, та задницата му, натопорчена над чешмата, отдалече и в тъмното изглеждаше на животно, което чака и дебне.
Но време за умуване нямаше — трябваше да се бърза. Вятърът започна да се усилва, блъскаше момчето в гърдите, щипеше лицето му. Дончо усещаше как ушите му все повече и повече изтръпваха. Мракът като че се сгъстяваше, все по-плътно надвисваха над мъртвото поле тежки куршумени облаци.
Като измина около петстотин разкрача от чешмата, Дончо се спря за момент. И се спря не за да си отдъхне — умора той не усещаше, — а защото оттук шосето завиваше нагоре и надясно, а наляво, вече край самия бряг на реката, се отделяше тесен междуселски път за към свинефермата.
И момчето пое по този път. Тук вече джипката не можеше да му избяга… Но кой знае… кой знае… Нали тя не е като другите леки коли — провира се навсякъде — и през мочурища, и през дерета… „Не — каза си Дончо, не… Та тъкмо защото джипката може да мине навсякъде, тя ще тръгне по този път… Това е най-прекият път за свинефермата. Ако не смогна да стигна там, ще я срещна…“
В това време по шосето блеснаха фарове.
— Изтървах я! — изпъшка гласно Дончо.
Сърцето му биеше до спукване, усещаше как кръвта напираше в слепите му очи. Закова се насред пътя и се вторачи към огнените шипове, които режеха мрака. И изведнъж отдъхна, усмихна се и продума:
— Не е тя.
Това сигурно бе автобус или голям камион, защото освен двата фара, които уверено опипваха платното на шосето, имаше още няколко малки фарчета.
Уверен, че това не е джипката на стопанството, той още повече забърза. По едно време дори започна да потичва. Ето, наближава. Още малко, още малко… А как ще мине реката? Там няма мост.
Мост за коли наистина нямаше, колите пресичаха чакъливото корито на реката, но малък мост от две успоредни тополови стъбла за пешаци имаше. Мостчето нямаше никакъв парапет, а и гредите бяха обли, та при преминаването трябваше много да се внимава.
Когато Дончо стъпи на този никакъв мост, той и не помисли, че при най-малката погрешна, стъпка може да пльосне в студената вода. Но погрешна стъпка не можеше да направи, защото запристъпя напряко на облите преди. Влачеше краката си сантиметър по сантиметър и се мъчеше да пази равновесие. В коритото на реката, като в някакъв широк улей, вятърът бе по-силен, по-напорен, та трябваше да се пребори и с него.
На отвъдната страна, от гредите до пясъка, бе скована малка дървена стълбичка, но Дончо нямаше време да напипва в тъмното неравните стъпала. Той скочи направо в пясъка и хукна към свинефермата, която бе вече на стотина разкрача. Ето, пред жилището на свинегледачите, в мъждивата светлинка от срещното малко прозорче, се мярнаха фигури, а в миг след това блеснаха и фарове.
— Джипката! — извика радостно Данчо.
И се хвърли право срещу нея. Откъм елшите излая сърдито някакво куче, но той не му обърна никакво внимание. Ветеринарният лекар и председателят на текезесето вече отваряха вратата на джипката, когато момчето се закова задъхано пред тях. От изненада те дори не можеха да продумат.
— Чичо докторе! — каза на пресекулки Дончо. — Тебе търся!
— Ах! — опули се докторът. — Чак тук! И пеша ли дойде?
— Пеша.
— В тази тъмница?
— Да?
— В този студ?
— Е… че не е студено.
— И за какво?
— Бързо… татко ме изпрати… заради Белушка…
— Каква Белушка? Коя Белушка?
— Белушка… овцата… дето всяка година близни и дава най-много мляко…
— Какво й е на Белушка? — попита председателят на стопанството.
— Тежко й е… Ще се агни…
Председателят и лекарят се спогледаха в тъмното и се усмихнаха.
— Нека се оагни — рече председателят.
— Може да умре — едва не проплака момчето.
— Как ще умре… може ли да умре… — започна да го успокоява председателят. — Досега май не сме имали смъртни случаи при оагняне…
— Нищо… нищо… ще й помогнем — погали го по главичката ветеринарният лекар. — Ето, тръгваме.
Сбогуваха се със свинегледачите, настаниха се в джипката, шофьорът даде газ и фаровете започнаха да опипват вървешком пътя през коритото на реката.
Дончо седеше до шофьора и все му се струваше, че пътуват бавно, че шофьорът нарочно не дава повече газ, че пътят е много дълъг, по-дълъг от оня път, който той бе изминал тичешком до свинефермата. А един беше този път, крайречният път. Пък защо му се струваше така?
И все си мислеше за топлата кошара, за Белушка, на която няма кой да помогне… А баща му? Не, баща му не може, защото ако можеше, нямаше да го прати за ветеринарния лекар…
Чудно и обидно му бе, че председателят и лекарят си приказват за съвсем други неща и нито думичка не споменават за Белушка. Разговаряха за свиня майка, която била си счупила крака и за която бяха ги повикали… И Дончо се косеше в себе си, защото свинята майка със счупения крак е можела да почака, а Белушка не може да чака…
Увлечен в мисли и страхове за живота на любимата овца, Дончо и сам не разбра как се извърна назад и с треперлив глас попита:
— Чичо докторе, ще я спасиш ли?
— Кого? — опомни се сякаш от някакъв свой унес докторът и се наведе леко към момчето.
— Белушка.
— А, ти все за овчицата ли? — усмихна се снизходително той. — Нищо й няма на Белушка, бъди спокоен…
— Като пораснеш, ще те пратим да завършиш за ветеринарен лекар — забеляза шеговито председателят на стопанството… — Ти, види се, много обичаш животните…
— И ветеринарен лекар може да стане, и зоотехник може да стане — допълни одобрително лекарят.
Вече навлизаха в селото. А до стопанския двор номер едно още бе далеко — този стопански двор беше на отвъдната страна на селото. Все пак наближават — като свърнат по първата пряка улица, ще пресекат горния край на селото, ще излязат на полето и след малко — при Белушка.
Но вместо да свърнат по най-пряката улица, продължиха направо.
— Къде нататък? — извика в отчаянието си Дончо. — На стопанския двор номер едно.
— Ще оставим председателя при читалището, че след това — отвърна шофьорът.
— Комсомолската бригада тази вечер се е събрала на увеселение — поясни председателят. — Обещал съм да й гостувам.
„Какви неслуки!“ — въздъхна унило Дончо.
Джипката спря при читалищния дом, председателят слезе, но почна да дава разни поръчения на шофьора, та на Дончо се стори, че загубиха още сума време.
„Откъде се взе тази бригада по това време! — ядосваше се той. — Ако не беше това увеселение, сега вече да бяхме пристигнали!“
И най-сетне се отправиха към стопанския двор номер едно. Джипката препускаше, прекосяваше улици и площадчета правеше завои, друсаше. Измъкна се от селото, прекоси пустото поле, вмъкна се в стопанския двор и се закова до вратата на първата кошара.
Понеже беше на предната седалка, Дончо пръв тупна на земята, блъсна вратата, изтърча навътре и извика на баща си:
— Иде чичо доктор, ето го.
И сякаш за да не го изтърве, застана като войник на пост и му даде път. Докторът мина спокойно край него, стиснал в ръка чантата си.
— Благополучно, докторе! — извика насреща му Дончовият татко. — Само дето малко те поразкарахме в тази тъмница.
— Ти мене не ме разкара, току разкара момчето отвърна той и кимна към Донча.
— Но защо се забави толкова?
— Защото бях на свинефермата. И Дончо чак там ме намери.
— Сам?
— Сам.
— Ай, ай, ай! — хвана се за главата Дончовият татко, като забрави да се похвали, че пози път Белушка беше близнила три агънца.
Но Дончо вече им се любуваше.
— Милите!… Милите!… Колко ми са белички и красивички!… — думаше той като на себе си.
Но не забрави и Белушка, погледна миловидно и нея.
А тя лежеше — изтощена, но вече спокойна, доволна, че около нея обикаляха като на кокили трите й скъпи, ненагледни рожбици.
Мравчо-Главчо се роди и порасна в един просторен мравуняк. Всеки ден край него минаваха хиляди мравки, катереха се нагоре и се връщаха, натоварени с различни храни. Те носеха и просени зърна, и пшеничени, и царевични, имаше трохички от черен селски хляб, кожички от сланина, парченца от цървули. Какво ли нямаше в това многобройно мравешко убежище! Мравчо-Главчо от всичко опитваше, но скришом, защото всеки получаваше това, което големите мравки му даваха. Другото го струпваха на определено място и не даваха да се пипа.
— Мамо ма, защо трупате там толкова много храна? — спря един ден Мравчо-Главчо майка си.
— Защото ще настане зима. Тогава никой не ще може да излиза навън. И ако нямаме събрана храна, всички ще измрем от глад.
— А сега хубаво ли е горе на земята, майко?
— Много е хубаво.
— Заведи ме и мене! — погледна я умолително Мравчо-Главчо.
— Почакай! Още си малък!
И Мравчо-Главчо чакаше с нетърпение.
Един ден майка му го бутна с крачето си и му кимна с глава:
— Хайде с мене! Ще те водя горе на работа.
Мравчо-Главчо подскочи от радост. Ще го водят горе, а при това и на работа! Ура! Той започна да скача, да вика, хвърли се върху майка си и я прегърна. Тя едва се откъсна от него.
— Хайде, не се глези. Няма време за чакане, трябва да ходим. От днес и ти започваш да печелиш за общежитието ни.
Като чу, че от този ден и той започва да печели, Мравчо-Главчо се наду и закрачи гордо и важно.
— Мамо ма, още дълго ли ще вървим? — не се стърпя той и се обърна към майка си.
— Още малко.
Край него минаваха кервани мравки, които се връщаха отгоре, натоварени с храна. Пред него и зад него също имаше редици мравки, а те пък отиваха нагоре за храни. Това бяха все големи и сериозни мравки. Значи от днес и Мравчо-Главчо ставаше голям и сериозен. Мравките, които се връщаха отгоре, се наклоняваха към него и го поздравяваха. Поздравяваше и той. Умори се от кимане с голямата си глава, но нямаше какво да се прави, такъв беше обичаят в мравешкото общежитие.
Най-сетне излязоха горе.
Мравчо-Главчо мигна от почуда. Тук беше светло и топло, беше толкова хубаво и приятно, че той дълго време не можа да се съвземе от почуда, да продума нещо.
— Оттук ли ще събираме храна? — попита най-сетне той и се вторачи любопитно в майка си.
— Оттук.
— Всеки ден ли ще идваме?
— Всеки ден.
— Ох, това исках да ми кажеш! — подскочи той от радост и запълзя след нея. Но тук не можеше да се пътува така леко и приятно, както се пътуваше по входовете на тяхното общежитие. И Мравчо-Главчо скоро се умори.
— Няма ли да си починем? — поспря се той.
— Тук не се почива.
— Ами все през такава черна пръст ли ще вървим?
— Не. Това е угар. Като я минем, ще навлезем в едно стърнище. Там е пълно със зърна.
— Какви зърна, мамо?
— Всякакви. Но най-много са пшеничените.
— Тях аз най-много обичам! — рече той и се облиза апетитно.
— Ето и стърнището! — извика мравката радостно и въздъхна. Мравчо-Главчо разбра, че и тя се беше уморила, но не се издаваше като него.
Той намери едно зърно, хвърли се върху него и се развика:
— Ето! Ето! Намерих! Намерих!
— Остави го — обърна се мравката. — Тук зърна, колкото си щеш. Ще идем под голямата круша, ако днес там са обядвали хора, ще има цял склад от трохи и други остатъци.
— Хората ли ги оставят тях? — ококори се той.
— Хората.
— А какви са тези хора?
— Високи, едри. Оставят много вкусни неща. Най-вкусните. — И мравката забърза пак. Забърза след нея и Мравчо-Главчо. Той беше капнал от умора, но го беше срам да се оплаче, пък и много му се искаше да види какво са оставили тези чудновати хора.
— Мамо ма, ами ако хората са там, какво ще правим?
— Нищо. Ще се промъкнем, без да ни забележат, и пак ще си задигнем някоя трохичка. Веднъж, тъкмо посегнах да си взема кожичка от сланина, един човек ме духна, аз се търкулнах и страшно се разсърдих. Чакай, рекох, аз ще те науча тебе! Пъхнах се незабелязано в крачола му и го ощипах. Да видиш такъв голям човек как се разскача, как се разкрещя…
Мравчо-Главчо се ухили. Стана му драго, че неговата майка е накарала един такъв голям човек да се разскача. Но той нямаше никаква представа за големината на хората. И затова попита:
— Ами хората могат ли да се промъкват в нашето жилище?
— Ех, глупчо, какво ми дрънкаш ти? Сто-двеста като нашите мравуняци могат да се поберат само в крачолите на един човек.
Мравчо-Главчо потрепера от страх. И докато се мъчеше да си представи големината на човека, мравката въздъхна пак издълбоко и се спря. Бяха под крушата. И за голяма тяхна радост току зад дънера бяха изсипани сума трохи. Те си починаха малко, похапнаха си и тъкмо се натовариха с по една троха, мравката подуши нещо, изправи се и извика радостно. Пред тях лежеше цяло парче пушено свинско месо.
— Ето — рече, цялата изтръпнала от радост, тя, — много бяха ми приказвали за такова богатство, но сега за пръв път ми се случва да намеря.
И те го повлякоха из неравното стърнище. Към угарта Мравчо-Главчо дотолкова грохна от умора, че му се искаше да избяга. Но той само рече:
— Много тежко е, мамичко. Да го оставим, а?
Мравката го изгледа учудена.
— Без труд и без постоянство няма никакъв живот, хубаво да го знаеш това! — сопна му се тя и посочи вкусната мръвка: — Хайде, опъвай!