Джон Стайнбек
Червеното пони
Повести

Червеното пони

I. ПОДАРЪКЪТ

Призори Били Бък излезе от спалната барака, застана за миг на прага и погледна към небето. Той беше нисък, широкоплещест човек с криви крака и мустаци на морж, а ръцете му бяха квадратни, с издути, мускулести длани. Имаше замислени, воднистосиви очи, а косата, която стърчеше изпод стетсоновата шапка^[1], беше остра и избеляла. Докато стоеше на прага, Били продължаваше да натиква ризата си в дочените панталони. Той разкопча колана и отново го пристегна. Протритите лъскави места на всяка дупка на колана показваха как с течение на годините неговият корем е нараствал. След като се осведоми за времето, Били изчисти ноздрите си, като духаше свирепо през едната и затискаше другата с показалец. После се отправи към обора, като потриваше ръце. В обора почисти и среса два ездитни коня; през цялото време им говореше тихичко. Едва бе привършил, когато откъм къщата зазвъня железният триъгълник. Били затъкна чесалото в четката, постави ги на полицата и се запъти на закуска. Движенията му бяха така обмислени и лишени от всякаква загуба на време, че той стигна до къщата, преди мисис Тифлин да престане да удря по триъгълното желязо. Тя му кимна с посивялата си глава и се оттегли в кухнята. Били Бък седна на стъпалата, защото беше ратай и нямаше да е прилично пръв да влезе в трапезарията. Чу как вътре мистър Тифлин напъхва крака в ботушите.

Високият рязък звук на желязото накара Джоди да се раздвижи. Той беше десетинагодишно момче с коса подобна на прашна, пожълтяла трева, срамежливи, кроткгосиви очи и уста, която мърдаше, когато Джоди се замисляше. Желязото го изтръгна от сън. И през ум не му минаваше да не се подчини на резкия звук. Никога не бе правил подобно нещо; и не познаваше никого, който да го е правил. Отметна от очите сплъстената си коса и смъкна нощницата. След минута беше вече облечен — синя памучна риза и дочени панталони. Беше към края на лятото и, разбира се, момчето нямаше обуща, които да му досаждат. В кухнята изчака майка си да освободи мивката и да се върне при печката. Тогава се изми и с пръсти приглади назад мократа си коса. Когато се отдръпна от мивката, майка му рязко се обърна към него. Джоди срамежливо погледна встрани.

— Скоро ще трябва да те подстрижа — каза майка му. — Закуската е на масата. Влез, та да може да дойде и Били.

Джоди седна на дългата маса, покрита с бяла, на места протрита от миене мушама. В подноса лежаха на редици пържените яйца. Джоди сложи три яйца в чинията и прибави три дебели резена препържена сланина. Грижливо махна зародиша на един от жълтъците.

Били Бък влезе с тежки стъпки.

— Няма да те отрови — обясни той. — Това е само белег, оставен от петела.

В същото време влезе бащата на Джоди, висок и строг; по шума на стъпките му Джони разбра, че е с ботуши, но за по-сигурно погледна под масата. Баща му загаси газената лампа над масата, защото утринната светлина вече нахлуваше през прозорците.

Джоди не попита къде ще ходят днес баща му и Били Бък, но му се искаше и той да отиде с тях. Баща му държеше на дисциплината. Джоди го слушаше за всичко, без да разпитва. Карл Тифлин седна и посегна към подноса с яйцата.

— Приготви ли кравите за път, Били? — попита той.

— В долния корал^[2] са — каза Били. — Мога и сам да ги закарам.

— Можеш, разбира се. Но човек има нужда от компания. Пък и гърлото му пресъхва. — Тази сутрин Карл Тифлин беше в добро настроение.

Майката на Джоди надникна от вратата:

— Кога мислиш да се върнеш, Карл?

— Не мога да кажа. Трябва да видя някои хора в Салинас. Може да се върна чак по тъмно.

Яйцата, кафето и питките бързо изчезнаха. Джоди последва двамата мъже навън. Гледа ги, докато се качиха на конете, изкараха от корала шест стари крави и през хълма се отправиха към Салинас. Щяха да продадат старите крави на касапина.

Щом превалиха билото, Джоди тръгна по хълма зад къщата. Кучетата изтичаха иззад ъгъла на къщата, като се изгърбваха и страшно кривяха муцуни от удоволствие. Джоди ги помилва по главите — Дъбълтри Мът с голямата рунтава опашка и жълтите очи и Смашър, овчарското куче, което бе разкъсало койот^[3] и в борбата бе загубило едното си ухо. Оцелялото ухо на Смашър стърчеше повече, отколкото е редно за ухо на овчарско куче. Били Бък казваше, че винаги така ставало. След бурните поздрави кучетата наведоха делово носове към земята и хукнаха напред, като от време на време извръщаха глави да видят дали момчето върви след тях. Минаха нагоре през кокошарника и видяха пъдпъдъците да кълват заедно с кокошките. Смашър погони кокошките, за да поддържа формата си в случай, че някога пак ще се наложи да пази овце. Джоди продължи през зеленчуковата градина, където зелената царевица беше по-висока от него. Тиквите бяха още зелени и малки. Продължи нататък до храсталаците, където в кръгло дървено корито изтичаше от чучур студената вода на извора. Наведе се и пи близо до зеленото, покрито с мъх дърво, където водата най-много се услаждаше. След това се обърна и погледна към ранчото^[4], към ниската белосана къща, обградена с червено мушкато, и към дългата барака за спане до кипариса, където Били Бък живееше сам. Джоди видя големия черен казан под кипариса. В него пареха прасетата. Слънцето се показваше вече над билото, светеше ослепително върху белотата на къщата и хамбарите и придаваше мек блясък на мократа трева. Във високите храсталаци зад него птиците подскачаха по земята и вдигаха голям шум сред сухите листа; катериците^[5] надаваха остри писъци по склона. Джоди погледна отново към постройките в ранчото. Усети някаква несигурност във въздуха; обзе го предчувствие за промяна и загуба, за придобивка на нови, неизвестни неща. Над хълма два големи, черни лешояда се спуснаха ниско към земята, а сенките им леко и бързо се плъзнаха пред тях. Някакво животно бе умряло наблизо. Джоди знаеше. Можеше да е крава или да са просто останките на някой заек. Лешоядите не изпускаха нищо. Джоди ги мразеше, както ги мразеха всички почтени същества, но не биваше да ги убиват, защото унищожаваха мършите.

След някое време момчето отново се спусна надолу по хълма. Кучетата отдавна се бяха отказали от него и се бяха запилели в храсталаците да се забавляват по своему. Джоди се върна през зеленчуковата градина и спря за миг, за да смачка с пета един зелен пъпеш, но не се почувствува по-щастлив. Много добре знаеше, че е лошо да прави подобно нещо. Избута с крак малко пръст, за да прикрие смачкания пъпеш.

Когато се върна в къщи, майка му се наведе над неговите загрубели ръце, за да прегледа пръстите и ноктите му. Нямаше голяма полза да го изпраща чист на училище, защото по пътя можеха да се случат твърде много неща. Тя въздъхна над изпоцапаните попукани пръсти, даде му книгите и закуска и го изпрати на училище. Забеляза, че тази сутрин устата му много мърдаше.

Джоди тръгна на път. Напълни джобовете си с парченца бял кварц, каквито имаше по пътя, и от време на време замеряше някоя птица или заек, който се бавеше твърде дълго на припек. На кръстопътя след моста момчето срещна двама приятели и тримата тръгнаха към училището, като правеха смешни крачки и доста се халосваха. Бяха започнали училище едва преди две седмици. Сред учениците все още цареше дух на непокорство.

Беше четири часа следобед, когато Джоди изкачи хълма и отново погледна към ранчото. Огледа се за ездитните коне, но коралът беше празен. Баща му още не се беше върнал. Джоди се настрои полека-лека за следобедните си задължения. В къщи завари майка си да седи на тераската и да кърпи чорапи.

— В кухнята има две понички за тебе — каза тя. Джоди се вмъкна в кухнята и се върна с пълна уста, а половината от едната поничка вече беше изядена. Майка му го попита какво е научил в училище през деня, но не изслуша задавения му от поничката отговор. Прекъсна го: — Джоди, виж тази вечер добре да напълниш кафеза за дърва. Снощи беше кръстосал дървата и половината беше празен. Тази вечер подреди добре дървата. И, Джоди, някои кокошки снасят на скрито или пък кучетата изяждат яйцата. Потърси из тревата и виж дали няма да намериш някой полог.

Когато излезе и се зае със своите задачи, Джоди все още ядеше. Видя как пъдпъдъците идват и кълват с кокошките, щом им хвърли зърна. Кой знае защо, баща му се гордееше, че идват. Никога не позволяваше да се стреля близо до къщата, да не би пъдпъдъците да избягат.

Когато кафезът за дърва беше напълнен, Джоди взе малокалибрената си пушка и отиде при студения извор в окрайнината на храсталаците. Пи отново и започна да се цели по различни неща — по скали, по летящи птици, по големия черен казан под кипариса, — но не стреля нито веднъж, защото нямаше патрони и нямаше да има, докато не станеше на дванадесет години. Ако баща му го беше видял как се прицелва в къщата, щеше да отложи даването на патрони с още една година. Джоди се сети за това и втори път не насочи пушката надолу по хълма. Две години му стигаха да чака за патрони. За почти всички свои подаръци баща му поставяше; някакви условия и това намаляваше до известна степен цената им.

Това се правеше за добра дисциплина.

Вечерята се забави до тъмно — чакаха завръщането на баща му. Когато най-сетне той влезе заедно с Били Бък, Джоди подуши в дъха им приятната миризма на ракия. Зарадва се скритом, защото когато лъхаше на ракия, баща му разговаряше понякога с него и дори му разправяше какво е вършил в бурните дни на своето детство.

След вечеря Джоди седна пред огнището и кроткият му срамежлив поглед се зарея из ъглите на стаята. Зачака баща му да му каже каквото си беше наумил, защото Джоди знаеше, че има някаква новина. Но остана разочарован. Баща му насочи строго пръст към него.

— По-добре върви да лягаш, Джоди. Утре сутрин ще ми трябваш.

Това не беше толкова лошо. Джоди обичаше да работи, стига да не върши нещо обикновено. Погледна към пода и устата му се размърда, още преди да изрече въпроса:

— Какво ще правим утре сутрин, прасе ли ще колим? — запита Джоди тихо.

— Не се грижи. По-добре върви да лягаш.

Когато затвори вратата след себе си, той чу баща си и Били Бък да се подхилват и разбра, че нещо се шегуват. А по-късно, докато лежеше в кревата и се мъчеше да долови някоя дума от шепота в другата стая, чу баща си да протестира:

— Но, Рут, не съм давал много пари.

Джоди чу кукумявките да гонят мишки из обора и някакъв клон да почуква по стената на къщата. Когато заспиваше, една крава измуча.

Когато на сутринта желязото зазвъня, Джоди се облече по-бързо от обикновено. В кухнята, докато си миеше лицето и вчесваше назад косата си, майка му се обърна недоволно към него:

— Няма да излизаш, докато не се нахраниш добре.

Той влезе в трапезарията и седна до дългата бяла маса. Взе от чинията една питка, от която се вдигаше пара, сложи върху нея две пържени яйца, покри ги с друга питка и размачка всичко с вилицата.

Влязоха баща му и Били Бък. От шума по пода Джоди разбра, че и двамата са с обувки, но за по-сигурно надникна под масата. Баща му загаси газената лампа, защото денят беше вече настъпил; имаше много строг вид, а Били Бък изобщо не поглеждаше към Джоди. Избягваше срамежливия, питащ поглед на момчето и натопи в кафето си цяла филия препечен хляб.

— След закуска идваш с нас! — каза свадливо Карл Тифлин. Джоди се смути и залъците започнаха да му пресядат, защото му се стори, че във въздуха витае някаква прокоба. След като Били надигна чинийката и пресуши разлялото се кафе, след като избърса ръце в панталоните си, двамата мъже станаха от масата и излязоха заедно в светлото утро, а Джоди почтително тръгна след тях. Опита се да не мисли предварително, опита се изобщо да не мисли. Майка му извика:

— Карл! Гледай да не закъснее за училище.

Минаха покрай кипариса, където от един клон висеше стръката за окачване на прасетата, и покрай черния железен казан. Така че не ставаше въпрос да се коли прасе. Слънцето блестеше над хълма и хвърляше дълги сенки зад дърветата и сградите. Минаха през стърнището, за да съкратят пътя до обора. Бащата на Джоди откачи куката на вратата и те влязоха вътре. По пътя надолу бяха вървели срещу слънцето. Оборът, напротив, беше тъмен като нощ и топъл от сеното и животните. Бащата на Джоди отиде към единствената клетка.

— Ела тука! — нареди той.

Джоди започна да различава нещата. Погледна в клетката и отстъпи бързо назад.

Оттам го гледаше едно червено мъжко пони. Наострените му уши стърчаха и в очите му светеше непокорство. Козината му беше груба и гъста като на овчарско куче, а гривата — дълга и сплъстена. Гърлото на Джоди се сви и дъхът му спря.

— Има нужда от добри грижи — каза баща му — и само ако чуя, че не си го нахранил или си оставил клетката непочистена, веднага ще го продам.

Джоди просто не можеше да погледне още веднъж понито в очите. Известно време наблюдава втренчено ръцете си и много срамежливо попита:

— Мое ли е?

Никой не му отговори. Той протегна ръка към понито. Сивата муцуна се приближи, като душеше шумно, след това се озъби и силните челюсти се съединиха върху пръстите на Джоди. Понито поклати глава — изглежда, му беше много забавно. Джоди погледна наранените си пръсти.

— Добро е — каза гордо, — добро е, здравата хапе.

Двамата мъже се засмяха облекчено. Карл Тифлин излезе от обора и тръгна нагоре по склона; искаше му се да остане сам, защото се чувствуваше смутен. Но Били Бък остана. Да се говори с Били Бък беше по-лесно.

— Мое ли е? — попита отново Джоди. Били заговори с тон на познавач.

— Разбира се! Искам да кажа, ако се грижиш за него и ако го обяздиш правилно. Ще ти покажа как. Известно време няма да можеш да го яздиш.

Джоди отново протегна ранената си ръка и този път червеното пони позволи да го потъркат по носа.

— Трябваше да имам морков — каза Джоди. — Откъде го взехте, Били?

— Купихме го на една разпродажба — обясни Били. — Някакъв цирк в Салинас фалирал и имал дългове. Шерифът разпродаваше имуществото му.

Понито протегна нос и отметна кичура от плашливите си очи. Джоди погали лекичко носа. Каза тихо:

— А няма ли… седло? Били Бък се засмя.

— Забравих. Ела с мене.

В стаята за амуниции той повдигна едно малко седло от червена кожа.

— Цирково седло — каза презрително Били Бък. — Не е за работа, но го взехме много евтино на разпродажбата.

Джоди просто не можеше да погледне седлото и изобщо не можеше да проговори. Докосна червената, лъскава кожа с края на пръстите си и след дълго мълчание каза:

— Добре ще му стои все пак. — Замисли се за най-великите и красиви неща, които знаеше. — Ако няма име, мисля, че ще го нарека Гебилън планина — каза той.

Били Бък знаеше какво чувствува момчето.

— Много дълго име. Защо не го кръстиш просто Гебилън? Значи ястреб. Чудесно име, ще му подхожда. — Били беше доволен. — Ако събереш косми от опашката, ще ти направя въже. Ще можеш да го използуваш за оглавник.

Джоди искаше да се върне при клетката.

— Мога ли да го заведа в училище… как мислиш… да го покажа на момчетата?

Но Били поклати глава.

— Не е научено още на оглавник дори. С мъка го докарахме дотука. Трябваше едва ли не да го мъкнем. Пък и най-добре е да тръгваш за училище.

— Ще доведа следобед момчетата да го видят — каза Джоди.

Този следобед, половин час по-рано от обикновено, иззад хълма се зададоха шест момчета. Тичаха бързо, с наведени глави, размахваха ръце и тежко дишаха. Понесоха се край къщата и се втурнаха през стърнището към обора. Застанаха пред понито и погледнаха Джоди, изпълнени с ново уважение и възторг. До вчера Джоди беше обикновено момче, облечено в дочени панталони и синя риза, по-кротко от другите и дори подозираха, че е малко страхливо. А сега беше друго. От дълбините на хиляди векове изплува древното възхищение на пешеходеца към конника. Те знаеха по инстинкт, че човекът на кон е физически и духовно по-издигнат от пешака. Знаеха, че по някакво чудо Джоди беше издигнат от тяхната среда и поставен над тях. Гебилън подаде глава над преградата и ги подуши.

— Защо не го пояздиш? — извикаха момчетата. — Защо не му сплетеш опашката с панделки като на панаира? Кога ще го яздиш?

Джоди придоби смелост. Той също чувствуваше превъзходството на конника.

— Още е много младо. Дълго време никой не ще може да го язди. Ще го уча с въже. Били Бък ще ми покаже как.

— Добре де, не можем ли поне да го разведем малко?

— И на оглавник не е приучено — каза Джоди. Искаше да бъде съвсем сам, когато изведе понито за първи път. — Елате да видите седлото.

При вида на червеното седло те занемяха; просто не знаеха какво да кажат.

— Седлото не става за работа — обясни Джоди. — Но все пак ще му прилича. Може да яздя на голо, когато излизам по полето.

— Ами как ще хващаш кравите с ласо без рог на седлото?

— За работа може да имам друго седло. Баща ми сигурно ще иска да му помагам за добитъка.

Позволи им да пипнат червеното седло и им показа медната верижна закопчалка на юздите и медните габъри по двете страни на оглавника. Всичко беше прекрасно. След някое време трябваше да си вървят и всяко момче прерови наум притежанията си, за да намери достоен откуп в замяна на малко езда върху понито, когато му дойде времето.

Джоди беше доволен, че си отидоха. Взе от стената чесалото и четката, свали преградата на клетката и предпазливо влезе вътре. Очите на понито светнаха и то се извърна така, че да му е лесно да рита. Но Джоди го докосна по плешката и потърка високия извит врат, както бе виждал да прави винаги Били Бък, като в същото време тихичко мърмореше с дълбок глас: „Ох… о… о… о, момчето ми“. Понито постепенно се отпусна, Джоди започна да го четка и реши, докато на земята се събра купчина изпадали косми, а козината на понито доби силен червен блясък. Всеки път, щом привършеше, все му се струваше, че би могло да бъде и по-добре направено. Заплете гривата на дузина малки плитки, заплете и кичура отпред, а след това ги разплете и отново ги разчеса.

Джоди не чу как майка му влезе в обора. Тя влезе ядосана, но щом погледна понито и хлапака Джоди, който го решеше, почувствува как сърцето й се изпълни с гордост.

— Забрави ли кафеза за дърва? — кротко попита тя. — Скоро ще се стъмни, а в къщи няма нито едно дърво, пък и кокошките не са хранени.

Джоди бързо закачи инструментите си.

— Забравих, мамо.

— Добре, но отсега нататък изпълнявай най-напред задълженията си. Така няма да ги забравяш. Ако не те наглеждам, доста неща ще забравяш.

— Може ли да вземам от градината моркови за него, мамо? Тя трябваше да помисли.

— Смятам, че може, само че ако вземаш големите и корави моркови.

— Морковите поддържат козината в добро състояние — каза той и майка му отново почувствува особен прилив на гордост.

След идването на понито Джоди не чакаше вече железния триъгълник да го вдигне от кревата. Свикна да става, още преди да се е събудила майка му, да навлича дрехите си и да отива безшумно в обора при Гебилън. В сивите тихи утрини, когато земята и храсталаците, постройките и дърветата бяха сребристосиви и черни като на негатив, той се промъкваше към обора покрай заспалите камъни и спящия кипарис. Сънливо се обаждаха пуйките, накацали по дърветата извън обсега на койотите. Полето блестеше със сива, мразовита светлина; следите на зайци и лалугери ясно личаха по росата. Добрите кучета излизаха разрошени и схванати от къщичките си, а гърлата им гъргореха. Долавяха миризмата на Джоди и размахваха вдървени опашки за поздрав. После Дъбълтри Мът с голямата рунтава опашка и Смашър, бъдещият овчар, мързеливо се връщаха в топлите си легла.

За Джоди това бяха странни дни, загадъчно пътешествие, продължение на някакъв сън. Отначало, след като получи понито, той обичаше да се самоизмъчва по пътя с мисълта, че Гебилън няма да бъде в клетката си и което бе по-лошо, че никога не е бил там. А имаше и други прекрасни мъки, които си създаваше сам. Мислеше си как плъховете са прояли и разръфали червеното седло и как мишките са гризали опашката на Гебилън, докато е отъняла и е заприличала на връв. Обикновено, наближавайки обора, момчето се затичваше. Откачаше ръждясалото резе на обора и влизаше вътре. Колкото и тихо да отваряше вратата, Гебилън винаги го гледаше над преградата, цвилеше тихо и ровеше с предния крак, а в очите му светваха едри червени искри като дъбова жарава.

Понякога, когато товарните коне щяха да бъдат използувани през деня, Джоди заварваше Били Бък в обора да ги четка и да им слага такъмите. Били заставаше до него и дълго гледаше Гебилън, а на Джоди разправяше какво ли не за конете. Обясняваше му, че много се страхуват за краката си, та човек трябва постоянно да им повдига краката, да ги милва по копитата и глезените, за да премахне тоя страх. Каза на Джоди, че конете много обичат разговорите. Той трябва през цялото време да говори на понито и да му обяснява всичко. Били не беше сигурен дали конят разбира всичко, което му се говори, но трудно беше да се определи колко разбира, конят никога не се гневи, ако този, когото обича, му обяснява всичко. Били даваше и примери. Знаеше как един кон, полумъртъв от умора, се съвзел, когато му казали, че остава още малко до целта. А знаеше и как друг един кон, схванат от страх, се оправил, щом ездачът му обяснил какво е това, от което се плашел. Докато говореше през тези утрини, Били Бък отрязваше двадесет-тридесет сламки, дълги точно по седем сантиметра, и ги затъкваше в корделата на шапката си. Така че ако през деня му се приискаше да си почопли зъбите или просто да подъвче нещо, трябваше само да посегне за някоя от тях.

Джоди внимателно слушаше, защото знаеше, както и цялата околия, че Били Бък много разбира от коне. Конят на Били беше рошаво индианско пони с глава като чук, но почти винаги печелеше първите награди по изложбите на добитък. Били можеше да хване с ласо някой млад бик, да омотае въжето около рога на седлото и да слезе от коня; а конят сам се справяше с бика, както риболовец с хванатата риба — опъваше въжето, докато бикът паднеше или се предадеше.

Всяка сутрин, след като почистеше и вчешеше понито, Джоди сваляше преградата на клетката и Гебилън се втурваше край него през обора и изскачаше в корала. Там се въртеше в галоп или подскачаше и докосваше земята с изпънати крака. Потръпваше с наострени уши, показваше бялото на очите си и се преструваше на уплашен. Най-после отиваше до коритото на чешмата и потапяше до ноздри муцуната си във водата. Джоди се гордееше, защото знаеше, че по това се преценяват конете. Негодните коне едва докосват водата с устни, но животно с висок дух навира целия си нос и уста във водата, като си оставя само възможност за дишане.

Тогава хлапакът Джоди заставаше да наблюдава понито и виждаше неща, които не бе забелязал у други коне: тънките плъзгащи се мускули на слабините и възлите по задницата, които се движеха като затварящ се юмрук. Джоди бе гледал коне през целия си живот, но никога досега не се бе вглеждал в тях. Сега забелязваше как движението на ушите придава изражение и дори отсенки от изражение на муцуната. Понито говореше с ушите си. Човек можеше да разбере точно какво е отношението на понито към всяко нещо по това, как насочва ушите си. Понякога бяха напрегнати и вирнати, а понякога отпуснати и увиснали. Когато биваше ядосано или уплашено, те се дръпваха назад, а когато биваше разтревожено, любопитно или доволно — щръкваха напред; точното им положение означаваше кое от тези чувства изпитва.

Били Бък удържа на думата си. Рано наесен започна обучението. Най-напред започнаха с оглавника и това беше най-мъчно, за щото беше началото. Джоди държеше морков, говореше му мило, даваше обещания и теглеше въжето. Щом усетеше дърпане, понито запъваше крака като муле. Но скоро се приучи. Джоди се разхождаше из цялото ранчо и го водеше след себе си. Постепенно започна да отпуска въжето, докато понито свикна да върви навсякъде след него и без въже.

След това започна обучението на дълъг повод. Тази работа беше по-бавна. Джоди стоеше в средата на един кръг и държеше дългото въже. Цъкаше с език и понито тръгваше по кръга, а дългото въже го задържаше. Цъкаше отново, за да накара понито да тича тръс и още веднъж — за галоп. Гебилън се носеше шумно наоколо и изпитваше огромно удоволствие. Тогава Джоди извикваше „охоу“ и понито спираше. Не след дълго Гебилън научи много добре всичко. Но в много отношения беше лошо пони. Хапеше Джоди за панталоните и го настъпваше по краката. От време на време свиваше уши и се мъчеше да ритне момчето. Всеки път, когато извършеше някоя от тези пакости, Гебилън се отдръпваше и като че тайно се подсмиваше.

Вечер пред огнището Били Бък плетеше въжето от конски косми. Джоди събираше в торба косми от опашката и сядаше да гледа как Били изработва бавно въжето. Той преплиташе няколко косъма, за да направи връв, после съединяваше две върви в канап, а след това заплиташе няколко канапа, за да направи въже. Готовата част от въжето Били слагаше на пода и го разточваше с крак, за да стане кръгло и кораво.

Работата с дългия повод бързо се усъвършенствуваше. Бащата на Джоди се поразтревожи, когато видя как понито спира и тръгва, тича тръс и галопира.

— Започва да прилича на цирково пони — оплака се той. — Не обичам цирковите коне. Тия номера отнемат достойнството на коня. Цирковият кон прилича донякъде на артист — няма достойнство и характер.

И добави:

— Мисля, че ще е добре по-скоро да го приучиш към седлото. Джоди се втурна към стаята с амунициите. От известно време яздеше седлото върху едно дървено магаре. Всеки път сменяше дължината на стремената и никога не можеше да ги нагласи точно. Понякога, покачен на дървеното магаре в стаята за амуниции, заобиколен от провесени хамути, нашийници и самари, Джоди напускаше пределите на помещението. Сложил пушката напреки на седлото, той виждаше как ливадите хвърчат край него и чуваше тропот на препускащи копита.

…Не беше лесна работа да се оседлае за първи път понито. Гебилън се сгърбваше, изправяше се на задните си крака и хвърляше седлото, преди да е затегнат коланът. Трябваше отново и отново да се слага седлото, докато накрая понито се примири. И самото затягане беше трудно. Ден след ден Джоди притягаше колана все повече, докато най-после понито изобщо престана да обръща внимание на седлото.

След това дойде ред на юздата. Били му обясни, че известно време, докато Гебилън свикне да има нещо в устата си, трябва да се използува сладко коренче.

— Разбира се, можем и насила да го научим на всичко, но тогава няма да стане добър кон. Винаги ще бъде малко подплашен.

Когато му сложиха за първи път юзда, понито мяташе глава и буташе желязото с език, докато от ъглите на устата му потече кръв. Опита се да свали оглавника, като го търкаше в яслата. Въртеше уши, а от страх и раздразнение очите му се зачервиха. Джоди ликуваше, защото знаеше, че само долнопробните коне не се възмущават от обяздката.

При мисълта за първото си сядане върху седлото Джоди трепваше. Понито сигурно щеше да го хвърли. В това нямаше нищо унизително. Унижение щеше да бъде, ако Джоди не станеше веднага и не се метнеше отново на седлото. Понякога сънуваше, че лежи в праха, плаче и не може да се реши отново да възседне понито. Срамът от съня траеше чак до пладне.

Гебилън растеше бързо. Беше загубил вече дългокракия си вид на жребче; гривата му порасна и стана по-черна. От непрестанното четкане и ресане козината му беше гладка и лъскава като оранжево-червен лак. За да не се напукат копитата му, Джоди ги подрязваше и мажеше с мазнина.

Въжето от конски косми беше почти привършено. Бащата на Джоди му даде чифт стари шпори, подви страничните железца, скъси каишките и повдигна верижките, за да му ги пригоди. След това един ден Карл Тифлин каза:

— Понито расте по-бързо, отколкото си мислех. Предполагам, че докъм Празника на благодарността^[6] ще можеш да го яздиш. Мислиш ли, че ще изтраеш?

— Не знам — каза срамежливо Джоди. Денят на благодарността беше само след три седмици. Джоди се надяваше, че няма да вали, защото дъждът щеше да направи петна по червеното седло.

Гебилън вече познаваше и обичаше Джоди. Когато момчето минаваше през стърнището, понито цвилеше, а на пасището дотичваше веднага, щом господарят му свирнеше. Всеки път за него имаше по един морков.

Били Бък повтаряше постоянно наставленията си по езда:

— Слушай сега, щом го яхнеш, просто стисни колена и дръж ръце настрана от седлото, а пък ако те хвърли, не се плаши. И за най-добрия ездач все ще се намери кон да го хвърли. Качваш се отново, докато конят не се е възгордял от тая работа. Много скоро ще престане да те хвърля, пък и вече няма да може да те хвърли. Така става тая работа.

— Надявам се, че дотогава няма да вали — каза Джоди.

— Защо? Не искаш да те хвърли в калта ли?

Това бе една от причините, но най-важната бе безпокойството, че като рита, Гебилън може да се подхлъзне, да падне върху него и да му счупи крака. Виждал беше да се случва подобно нещо на други мъже, виждал ги беше как се гърчат на земята като смачкани бръмбари и се страхуваше.

Упражняваше се на дървеното магаре как да държи в лявата ръка юздите, а в дясната — шапката. Ако ръцете му бъдат заети по този начин, не ще може да се хване за седлото, когато почувствува, че пада. Не искаше и да помисли дори какво щеше да се случи, ако се хване за седлото. По всяка вероятност баща му и Били Бък никога вече нямаше да му проговорят, толкова щяха да се срамуват от него. Новината щеше да се разнесе и майка му също щеше да се срамува. А в училищния двор… ужасно беше да си го представи.

Започна да се качва на стремето, когато Гебилън биваше оседлан, но не прехвърляше крак през гърба му. Забранено беше до Деня на благодарността.

Всеки следобед поставяше червеното седло върху понито и здраво го пристягаше. Понито свикваше вече да надува ненормално корема си по време на пристягането и да го свива, когато коланът биваше затегнат. Понякога Джоди го водеше в окрайнината на храсталаците и го оставяше да пие от кръглото зелено корито, а понякога го водеше нагоре през стърнищата, до върха на хълма, откъдето се виждаше бялото градче Салинас, геометричните фигури на нивите в голямата долина и остриганите от овцете дъбрави. Понякога се вмъкваха в храсталаците и стигаха до кръгли полянки, така добре обградени, че само небето и околните шубраци напомняха за другия живот. Гебилън обичаше тези пътешествия и показваше това, като държеше главата си високо изправена, а ноздрите му потръпваха от любопитство. На връщане от подобна експедиция и двамата миришеха на шубраците, през които се бяха промъквали.

Бавно се приближаваше Денят на благодарността, а зимата настъпваше бързо. Облаците се смъкнаха, по цял ден висяха над земята и докосваха върховете на хълмовете, а нощно време вятърът остро духаше. Дъбовите листа капеха всеки ден, докато покриха земята, но въпреки това дърветата останаха непроменени.

На Джоди му се искаше да не вали преди Деня на благодарността, но все пак валя. Кафявата земя потъмня и дърветата заблестяха. Отрязаните краища на стеблата почерняха от росата; копите сено, изложени на влага, посивяха, а мъхът, който през цялото лято бе сив като гущерите, се оцвети в ярко жълтеникавозелено. През седмицата, когато валя, Джоди държа понито в обора, на завет от влагата, с изключение на краткото време след училище, когато го извеждаше да се разходи и да пие вода от коритото в горния корал. Гебилън нито веднъж не се намокри.

Влажното време продължи и дори поникна нова тревичка. Джоди отиваше на училище с яке и къси гумени ботуши. Най-после една сутрин слънцето блесна. Докато работеше в обора, Джоди каза на Били Бък:

— Като отивам на училище, дали да оставя Гебилън в корала?

— За него ще е добре да поседи на слънце — увери го Били. — Никое животно не обича да стои дълго затворено. Ние с баща ти отиваме на хълма да очистим извора от листа. — Били кимна и започна да човърка зъбите си с една от своите сламчици.

— Само че… ако завали… — подметна Джоди.

— Днес май няма да вали. Изваля се. — Били запретна ръкави и подръпна ластиците им. — Пък и да вали… какво, малко дъжд няма да навреди на коня.

— Добре, ама ако все пак завали, ще го прибереш, нали, Били? Страх ме е да не настине и да не мога да го яздя, когато дойде време.

— О, разбира се! Ако се върнем навреме, ще се погрижа за него. Но днес няма да вали.

И така, когато тръгна за училище, Джоди остави Гебилън в корала.

Били Бък рядко бъркаше. Той не можеше да сбърка. Но този ден сбърка с времето, защото малко след пладне облаците придойдоха над хълмовете и заваля като из ведро. Джоди чу как дъждът забарабани по покрива на училището. Помисли да поиска разрешение да отиде до клозета, а щом излезе навън, да изтича до къщи и да прибере понито. Щяха веднага да го накажат и в училище, и в къщи. Отказа се и се утеши с уверенията на Били, че дъждът не може да навреди на коня. Когато най-после часовете свършиха, Джоди забърза към къщи в дъжда и тъмнината. По насипите отстрани на шосето се стичаха вадички мътна вода. Дъждът се въртеше под напора на студения вятър, който духаше на пристъпи. Джоди подтичваше към къщи и шляпаше през песъчливата кал по пътя.

От върха на хълма видя Гебилън застанал умърлушен в корала. Червеникавата му козина беше потъмняла и набраздена от вадички. Понито стоеше с наведена глава, с гръб към дъжда и вятъра. Джоди пристигна тичешком, блъсна вратата на обора и поведе измокреното пони за хамута. Намери някакъв стар чувал и започна да отрива мократа козина, краката и глезените му. Гебилън търпеливо стоеше, но също като вятъра потрепваше на пристъпи.

Като избърса понито, доколкото можа, Джоди отиде в къщи, донесе в обора топла вода и натопи в нея ечемик. Гебилън не беше твърде гладен. Похапваше от топлата попара, но не беше много въодушевен от яденето и все още потреперваше от време на време. От влажния му гръб се вдигаше лека пара.

Когато Били Бък и Карл Тифлин се прибраха в къщи, беше вече мръкнало.

— Щом почна да вали, ние се подслонихме при Бен Херч, а дъждът не ни остави целия следобед — обясни Карл Тифлин. Джоди погледна Били Бък с упрек и Били се почувствува виновен.

— Ти каза, че няма да вали — обвини го Джоди. Били отклони поглед.

— Трудно е да се предскаже по това време на годината — каза той, но извинението беше неубедително. Той нямаше право да греши и знаеше това.

— Понито е мокро, цялото е вир вода.

— Подсуши ли го?

— Разтърках го с чувал и му дадох попарен ечемик. Били кимна одобрително.

— Мислиш ли, че ще настине, Били?

— Малко дъжд на никого не е навредил — увери го Били. Бащата на Джоди се намеси в разговора и каза на момчето с поучителен тон:

— Конят не е галено кученце. — Карл Тифлин мразеше всичко слабо и болнаво, а безпомощността презираше ужасно.

Майката на Джоди сложи на масата поднос с пържоли, варени картофи и варена тиква: парата, която вдигаха, замъгли стаята. Седнаха да ядат. Карл Тифлин все още мърмореше за слабостта, която животни и хора придобиват от много галене.

Били Бък беше гузен, защото бе сбъркал.

— Покри ли го с одеяло? — попита той.

— Не. Не можах да намеря никакво одеяло. Сложих няколко чувала на гърба му.

— Тогава след като се наядем, ще слезем да го завием. — Били се почувствува по-добре. Когато бащата на Джоди отиде край огъня, а майка му започна да мие чиниите, Били намери един фенер и го запали. Двамата с Джоди прегазиха през калта до обора. Оборът беше тъмен, топъл и уютен. Конете още предъвкваха вечерното си сено. — Дръж фенера! — нареди Били. Опипа краката на понито и провери топлината на слабините му. Сложи буза до сивата му муцуна, след това повдигна клепачите му, за да погледне в очите, запретна устните му, за да види венците, и бръкна с пръст в ушите му.

— Не ми изглежда съвсем наред — каза Били. — Ще го разтрия.

Намери някакъв чувал, разтърка силно краката на понито, разтърка гърдите и врата му. Гебилън беше странно бездушен. Търпеливо понасяше разтриването. Накрая Били донесе от стаята за такъмйте едно старо памучно одеяло, хвърли го на гърба на понито и го завърза с канап през шията и гърдите.

— Ето утре заран няма да му има нищо — каза Били. Когато Джоди се прибра в къщи, майка му вдигна глава.

— Късно си лягаш — каза тя. Хвана брадичката му в твърдата си ръка, отмахна чорлавите коси от очите му и каза: — Не се тревожи за понито. Ще се оправи. Били не е по-лош от който да е конски лекар в околията.

Джоди не знаеше, че тя бе разбрала мъката му. Отдръпна се полекичка от нея, приклекна пред огнището и огънят напече корема му. Нагря се добре и отиде да си легне, но мъчно заспа. Събуди се, както му се стори, след много време. Стаята беше тъмна, но прозорецът сивееше като пред зазоряване. Стана, намери панталоните си и затърси крачолите; в това време часовникът в другата стая удари два часа. Джоди остави дрехите и се върна в кревата. Когато се събуди отново, беше вече съвсем светло. За първи път бе проспал звъна на желязото. Скочи, намъкна дрехите си и изхвръкна през вратата, като дозакопчаваше ризата. Майка му го изгледа за миг и продължи тихо да работи. Очите й бяха топли и замислени. От време на време устата й се усмихваше леко, но погледът й изобщо не се промени.

Джоди изтича към обора. Насред пътя чу звука, от който се страхуваше — кухото, стържещо кашляне на кон. Тогава се понесе още по-бързо. В обора завари при понито Били Бък. Той разтриваше краката му с дебелите си силни ръце. Били вдигна глава и весело се усмихна.

— Малко е понастинало само — каза той. — За два-три дни ще го оправим.

Джоди погледна муцуната на понито. Очите му бяха полузатворени, а клепачите — надебелели, сухи. В ъглите на очите се бяха събрали гурели. Ушите на Гебилън висяха отпуснати встрани, главата му беше наведена. Джоди протегна ръка, но понито не се приближи към нея. То отново се закашля и цялото му тяло се сгърчи от напрежението. От ноздрите му течеше прозрачна струйка.

Джоди погледна отново Били.

— Много е болно, Били.

Казах вече, малко е понастинало само — настоя Били. — Иди да закусиш, а след това върви на училище. Аз ще се погрижа за него.

— Но може да се наложи да свършиш някоя друга работа. Може да го оставиш самичко.

— Няма, няма. Изобщо няма да се отделя от него. Утре е събота. Ти ще можеш да седиш цял ден при него. — Били пак се беше излъгал и пак се чувствуваше зле. Сега трябваше да излекува понито.

Джоди се изкачи към къщата и седна без желание на масата. Яйцата и сланината бяха студени и залоени, но той нищо не забеляза. Изяде обикновената си дажба. Дори не поиска позволение да не ходи на училище. Когато прибра чинията, майка му приглади косата му назад.

— Били ще се погрижи за понито — увери го тя.

В училище Джоди седя през целия ден безучастно. Не можа да отговори на нито един въпрос, нито да прочете нещо. Не можеше дори да разправи на някого, че понито е болно, да не би то да се разболее още повече. Когато най-после училището свърши, Джоди тръгна със свито сърце към къщи. Вървеше бавно и остави другите момчета да го задминат. Искаше му се все да върви и никога да не стига в ранчото.

Били беше в обора, както бе обещал, а понито беше по-зле. Сега очите му бяха почти затворени и дъхът му пискливо свиреше през запушения нос. Тази част от очите, която все още се виждаше, беше покрита с перде. Съмнително беше дали понито още вижда. От време на време то подсмърчаше, за да прочисти носа си, но с това само го запушваше още по-плътно. Джоди погледна унило козината на понито. Космите бяха сплъстени, мръсни, загубили целия си предишен блясък. Били стоеше мълчаливо до клетката. На Джоди му беше противно да пита, но трябваше да знае.

— Били, ще… оздравее ли?

Били провря пръсти през оградата и опипа челюстта на понито.

— Пипни тук! — каза той и насочи пръстите на Джоди към една голяма буца под челюстта. — Когато стане по-голяма, ще я отворя и ще му стане по-добре.

Джоди отмести поглед, защото бе чувал за подобни буци.

— Какво му е?

Въпреки нежеланието си Били трябваше да отговори. Нямаше право да сгреши трети път.

— Can — каза той кратко, — но ти не се тревожи. Ще го оправя. Виждал съм коне да оздравяват, дори когато са били по-зле от Гебилън. Сега ще му запаря муцуната. Можеш да помагаш.

— Добре — каза унило Джоди. Последва Били в склада за храни и го загледа как приготвя торбата за запарване. Тя беше дълга, платнена торба с връзки, които се завързваха зад ушите на коня. Били я напълни на една трета с трици и добави няколко шепи сух хмел. Върху сухата смес наля малко карболова киселина и терпентин.

— Ще го разбъркам, докато изтичаш в къщи за чайник вряла вода — каза Били.

Когато Джоди се върна с димящия чайник, Били завързваше връзките над главата на Гебилън и плътно притягаше торбата към носа му. След това през малка дупка отстрани на торбата наля вряла вода върху сместа. Понито се дръпна назад от облака пара, който се вдигна, но успокояващите изпарения проникнаха в носа и дробовете му и лютата пара започна да прочиства дихателните пътища. То пое шумно въздух. Краката му трескаво потръпваха, а очите се затвориха от парливия облак. Били наля още вода и в продължение на петнадесет минути поддържаше парата. Накрая остави чайника на земята и свали торбата от носа на Гебилън. Понито изглеждаше по-добре. Дишаше свободно и очите му бяха по-широко отворени отпреди.

— Виж колко добре се почувствува — каза Били. — Сега пак ще го завием в одеялото. До сутринта може съвсем да се оправи.

— Тази нощ ще стоя при него — предложи Джоди.

— Не. Не бива. Аз ще си донеса одеялата и ще се настаня в сеното. А ти можеш утре да стоиш при него и да го напариш, ако стане нужда.

Когато тръгнаха към къщи за вечеря, нощта вече се спускаше. Джоди не забеляза дори, че някой друг бе нахранил кокошките и напълнил кафеза с дърва. Задмина къщата, отиде до храсталаците и пийна вода от коритото. Изворната вода беше толкова студена, че устата му изтръпна и той потрепера. Небето над хълмовете беше все още светло. Джоди видя един ястреб да лети толкова високо, че слънцето освети гърдите му и ястребът светна като искра. Две гарги го прогонваха от небето и проблясваха, когато нападаха противника си. От запад отново прииждаха дъждовни облаци.

Докато семейството вечеряше, бащата на Джоди не проговори, но след като Били Бък взе одеялата си и отиде да спи в обора, Карл Тифлин стъкна огъня в огнището и започна да разправя. Разправи за дивия човек, който тичал гол през полето и имал опашка и уши като на кон, разправи за зайците котки от Моро-кожо^[7], които скачали по дърветата да ловят птици. Съживи прочутите братя Максуел, които намерили златна жила и така заличили всяка следа от нея, че никога не могли да я намерят отново.

Джоди седеше, подпрял брадичка в ръце; устните му нервно помръдваха и бащата разбра, че детето не слуша много внимателно.

— Не е ли смешно? — попита той. Джоди учтиво се усмихна и каза:

— Да, сър.

Баща му се ядоса и наскърби. Нищо повече не му разправи.

След някое време Джоди взе фенер и слезе към обора. Били Бък беше заспал в сеното, а понито изглеждаше много по-добре, само дето при дишане нещо хъркаше в гърдите му. Джоди постоя малко, като прокарваше пръсти по сплъстената червена козина, после взе фенера и се върна в къщи. Майка му влезе в стаята, когато Джоди беше вече в леглото.

— Имаш ли достатъчно завивки? Зима иде.

— Да, мамо.

— Почини си добре тази нощ. — Поколеба се дали да излезе, застана неуверено и каза: — Понито ще оздравее.

Джоди беше уморен. Скоро заспа и не се събуди до сутринта. Желязото зазвъня и Били Бък дойде от обора, преди Джоди да успее да излезе от къщи.

— Как е? — попита Джоди. Били винаги ядеше лакомо.

— Доста добре. Тази сутрин ще отворя буцата. Тогава ще му стане по-добре.

След закуска Били извади най-хубавия си нож с връх като игла; Дълго време точи блестящото острие на малък камък. Постоянно опитваше върха и острието върху загрубялата става на палеца си, а накрая ги опита върху горната си устна.

На път за обора Джоди забеляза как израства младата трева и стърнището ден след ден все повече и повече се загубва сред новата зелена реколта от прорасляци. Беше студена слънчева утрин.

Щом видя понито, Джоди разбра, че е по-зле. Очите му бяха затворени и слепени от засъхнали гурели. Главата му беше увиснала толкова ниско, че муцуната почти опираше сламената постеля. При всяко вдишване се чуваше дълбок, търпелив стон.

Били повдигна клюмналата глава и резна бързо с ножа. Джоди видя как потече жълта гной. Държа главата, докато Били напои раната със слаб разтвор от карболова киселина.

— Сега ще се почувствува по-добре — успокои го Били. — Тази жълта отрова го е разболяла.

Джоди погледна недоверчиво Били Бък.

— Много е болно!

Били дълго мисли какво да каже. Почти беше готов да подхвърли някое безгрижно успокоение, но навреме се опомни.

— Да, много е болно — каза той най-после. — Виждал съм и по-болни да оздравяват. Ако не хване пневмония, ще го оправим. Стой при него. Ако му стане зле, може да ме повикаш.

След като Били си отиде, Джоди дълго стоя край понито и го гали зад ушите. Но то не поклащаше глава както по-рано, когато беше добре. Хъркането и дишането ставаха все по-глухи.

Дъбълтри Мът погледна в обора с предизвикателно развяваща се опашка и Джоди толкова се разгневи от здравия му вид, че намери на пода твърда, черна буца пръст и внимателно се прицели. Дъбълтри Мът изквича и избяга да лекува наранената си лапа.

Малко по-късно Били Бък се върна и отново приготви торбата за запарване. Джоди чакаше да види дали и този път на понито ще му олекне. Дишането се облекчи малко, но понито не повдигна глава.

Съботният ден не свършваше. Късно следобед Джоди отиде до къщи, донесе постелки и си нагласи постеля в сеното. Не поиска разрешение. От начина, по който майка му го поглеждаше, момчето знаеше, че тя ще му разреши да прави каквото си иска. През нощта остави да свети един фенер, окачен на жица над клетката. Били му беше казал да разтрива от време на време краката на понито.

Към девет часа излезе вятър и започна да вие около обора. На Джоди му се приспа въпреки всички грижи, които го бяха налегнали. Мушна се под одеялата и заспа, но в съня му звучаха стоновете на понито. И пак насън чу някакъв трясък, който не престана, докато го събуди. Джоди скочи и погледна към клетката. Вратата на обора беше разтворена, а понито го нямаше.

Джоди грабна фенера, изтича навън сред бурята и видя как Гебилън се влачи изтощено и как изчезва в тъмнината с клюмнала глава, краката му се движеха едва — някак механично. Когато момчето изтича и го хвана за кичура над челото, понито се остави да го поведе и върне в обора. Стоновете бяха по-силни, а от носа му се разнасяше остро свистене. Джоди не заспа вече. Свистенето при дишането ставаше все по-шумно и по-остро.

Когато призори влезе Били Бък, Джоди се зарадва. Били гледа дълго понито, като че не бе го виждал никога преди това. Попипа ушите и слабините му.

— Джоди — каза той, — трябва да направя нещо, което не бива да видиш. Я изтичай за малко до къщи.

Джоди сграбчи свирепо ръката му.

— Няма да го застреляш, нали? Били го потупа по ръката.

— Няма. Ще отворя малка дупка в гръкляна, та да може да диша. Носът му е запушен. Когато се оправи, ще му турим малко медно копче на дупката и през него ще диша.

Джоди не би могъл да се махне, дори да искаше. Беше ужасно Да се види разрязването на червената кожа, но много по-страшно беше да знаеш, че я режат, и да не го видиш.

— Ще остана — каза той горчиво. — Сигурен ли си, че така трябва?

— Да, сигурен съм. Щом оставаш, може да държиш главата му. Само да не ти прилошее, чуваш ли?

Хубавият нож отново излезе наяве и отново го наточиха така грижливо, както и първия път. Джоди повдигна главата на понито и шията се изпъна, а Били я опипа нагоре-надолу, за да намери подходящо място. Джоди изхълца само веднъж, когато блестящият връх на ножа потъна в шията. Понито се дръпна слабо и не мръдна вече, само силно трепереше. Кръвта бавно потече по ножа, по ръката на Били и в ръкава на ризата му. Сигурната квадратна ръка изряза кръгла дупка в плътта и дъхът избухна през нея, като пръсна кръв. С нахлуването на кислород понито доби неочаквана сила. То приклекна на задните си крака и се опита да се изправи, но Джоди задържа главата му наведена, докато Били избърса новата рана с карболов разтвор. Добре беше направено. Кръвта спря да тече, а въздухът издухваше със слабо гъргорене раната навън и я всмукваше навътре.

Дъждът, докаран от нощния вятър, започна да чука по покрива на обора. Желязото удари за закуска.

— Докато аз чакам, ти върви яж — каза Били. — Трябва да пазим дупката да не се запуши.

Джоди излезе бавно от обора. Беше много отчаян, за да разправи на Били как вратата на обора се бе отворила и бе пропуснала понито навън. Джоди изскочи в сивата влажна утрин и зашляпа нагоре към къщата, като си доставяше странното удоволствие да цопа във всяка локва. Майка му го нахрани и преоблече в сухи дрехи. Не го разпитва. Навярно знаеше, че не може да отговаря на никакви въпроси. Но когато се готвеше да се върне в обора, тя му донесе тенджера с димяща ярма. — Дай му това — каза тя.

Джоди не взе тенджерата.

— Нищо не иска да яде — каза момчето и изтича навън. В обора Бил му показа как да закрепи топка памук на една пръчка и с нея да почиства отвора за дишане, щом се запуши от слуз.

Бащата на Джоди влезе в обора и застана до тях. След някое време се обърна към момчето:

— Няма ли да е по-добре да дойдеш с мен? Отивам зад хълма. Джоди поклати глава.

— По-добре е да се махнеш оттука — настоя баща му. Били се обърна ядосано към него.

— Остави го на мира. Понито е негово, нали?

Карл Тифлин излезе, без да продума. Честолюбието му беше жестоко наранено.

Цяла сутрин Джоди поддържаше раната отворена и въздухът преминаваше свободно. По пладне понито уморено легна настрана и изпъна муцуна напред. Били се върна.

— Ако стоиш при него през нощта, по-добре е да подремнеш сега — каза той.

Джоди излезе разсеяно от обора. Небето се бе изчистило и беше станало бледосиньо. Птиците кълвяха червеи, наизлезли от влажната земя.

Джоди отиде до окрайнината на храсталаците и приседна върху ръба на зеленясалото корито. Погледна надолу към къщата, към бараката за спане и към тъмния кипарис. Мястото му беше познато, но странно изменено. Вече не беше самото то, а само рамка за онова, което става. Откъм изток задуха студен вятър, а това означаваше, че известно време няма да вали. В краката си Джоди видя как покарват стебълца на нови растения. По калта около извора имаше хиляди следи от пъдпъдъци.

Дъбълтри Мът се изкачи смутено през зеленчуковата градина; Джоди си спомни как го бе замерил с буца пръст, обви ръка около врата му и го целуна по широкия черен нос. Дъбълтри Мът стоеше неподвижен, сякаш разбираше, че става нещо необикновено. Голямата му опашка важно тупаше по земята. Джоди откъсна от шията на Мът един надут кърлеж и го спука между пръстите си. Беше гадно. Изми ръцете си в студената изворна вода.

Като се изключи постоянното свистене на вятъра, ранчото беше съвсем притихнало. Джоди знаеше, че майка му няма да се разсърди, ако не отиде да изяде обяда си. След някое време се върна бавно в обора. Мът се промъкна в собствената си колибка и дълго тихичко скимтя.

Били Бък се изправи и взе да реже памучния тампон. Понито все още лежеше настрана и раната на гърлото му пулсираше. Когато видя колко суха и мъртва изглежда козината му, Джоди разбра най-после, че за понито няма никаква надежда. Виждал беше и преди мъртва козина на кучета и крави; това беше сигурен признак. Седна тежко на една греда и спусна преградата. Очите му дълго останаха приковани към мърдащата рана; накрая задряма и следобедът мина бързо.

Малко преди да се стъмни, майка му донесе дълбока чиния със задушено, остави я и си отиде. Джоди хапна малко, а когато се стъмни, постави фенера на пода, до главата на понито, та да може да наблюдава раната и да я поддържа отворена. И отново задряма, докато го разбуди нощният хлад. Вятърът духаше свирепо и носеше със себе си студа на севера. Джоди взе едно одеяло от постелята; в сеното и се зави с него. Дишането на Гебилън най-после се успокои; раната на шията му леко потрепваше. През обора с крясък прелитаха кукумявки, тръгнали на лов за мишки. Джоди сложи ръце под главата си и заспа. В съня си усети засилването на вятъра. Чуваше го как блъска по обора.

Когато се събуди, беше вече светло. Вратата на обора зееше. Понито го нямаше. Джоди скочи и се втурна навън сред утринната светлина.

Следите на понито се виждаха достатъчно ясно по скрежоподобната роса върху младата трева, уморени следи, удължени — копитата се бяха влачили. Отправяха се нагоре, по средата на хълма, към окрайнината на храсталаците. Джоди хукна по следите. Слънцето бляскаше по острите бели кварцови късове, които се подаваха тук-там. Докато Джоди вървеше по следите, някаква сянка пресече пътя му. Той погледна нагоре и видя орляк черни лешояди; бавно кръжащото ято все повече се снишаваше. Скоро злокобните птици изчезнаха зад билото. Тогава, подтикван от панически страх и ярост, Джоди започна да тича още по-бързо. В окрайнината следите навлизаха в гъсталака и се виеха сред храстите.

Когато стигна билото, Джоди се задъха. Спря запъхтян. Кръвта бучеше в ушите му. Тогава видя онова, което търсеше. Долу, на една от полянките сред храсталаците, лежеше червеното пони. Джоди виждаше в далечината краката му да помръдват бавно, конвулсивно. А лешоядите стояха в кръг около него и чакаха така добре познатия им миг на смъртта.

Джоди подскочи и се втурна надолу по хълма. Влажната земя заглушаваше стъпките му, а храсталаците го закриваха. Когато стигна, всичко бе свършено. Първият лешояд бе кацнал върху главата на понито и от човката, която току-що бе вдигнал, капеше тъмна, очна течност. Джоди се хвърли в кръга като котка. Черното братство се надигна в облак, но едрият лешояд, кацнал върху главата на понито, закъсня. Докато се мъчеше да отлети, Джоди хвана края на крилото му и го дръпна. Птицата беше голяма почти колкото него. Свободното крило го удари по лицето със силата на тояга, но Джоди не го изпусна. Ноктите на лешояда се впиха в крака му, горните части на крилата го удряха от двете страни по главата. Заслепен, Джоди опипваше със свободната си ръка. Пръстите му намериха шията на борещата се птица. Червените очи го гледаха в лицето, спокойни, безстрашни и яростни; голата глава се въртеше ту на една, ту на друга страна. После човката се отвори и повърна струя гнойна течност. Джоди вдигна коляно и натисна едрата птица. С една ръка притискаше шията към земята, докато с другата намери парче остър бял кварц. Първият удар разчупи човката отстрани и през закривените кожени ъгли на устата бликна черна кръв. Джоди понечи отново да удари, но не успя. Червените безстрашни очи все още гледаха право в него, безлични, храбри и далечни. Той удари пак и още веднъж, докато лешоядът умря, докато главата му се превърна в червена каша. Джоди все още удряше умрялата птица, когато Били Бък го издърпа и притисна до себе си, за да успокои треперещото му тяло.

Карл Тифлин изтри кръвта от лицето му с червена носна кърпа. Джоди се отпусна и затихна. Баща му подритна лешояда с върха на крака си.

— Джоди — обясни той, — лешоядът не е убил понито. Не знаеш ли?

— Знам — каза уморено Джоди.

А Били Бък се разгневи. Той бе вдигнал Джоди на ръце и тръгваше да го отнесе в къщи. Но се обърна назад към Карл Тифлин:

— Знае, разбира се — каза гневно Били. — Божичко! Човече, не можеш ли да разбереш какво му е?

II. ГОЛЕМИТЕ ПЛАНИНИ

Сред жужащия пек на летния следобед малкото момче Джоди равнодушно се въртеше из ранчото и търсеше с какво да се захване. Ходил бе хлапакът вече до хамбара, замерял бе с камъни лястовичите гнезда под стряхата, докато всичките глинени къщички се бяха срутили и изсипали своите постели от слама и мръсна перушина. След това зареди в къщи капан за плъхове с примамка от парче бяло сирене и го постави там, където доброто старо куче Дъбълтри Мът щеше да навре нос и да се нарани. Джоди не вършеше това в пристъп на жестокост, а само защото се отегчаваше през дългия горещ следобед. Дъбълтри Мът навря глупавия си нос в капана, удари се изквича от болка и закуца нанякъде с окървавени ноздри. Където и да го болеше, Мът куцаше. Така бе свикнал. Навремето като малък Мът беше попаднал във вълчи капан и оттогава все куцаше дори когато му се караха.

Когато Мът изквича, майката на Джоди извика от къщата:

— Джоди! Стига си мъчил кучето, намери си някаква работа.

Джоди се почувствува негодник и затова замери Мът с камък После взе от тераската прашката си и се запъти към храсталаците за да се опита да убие някоя птичка. Биваше я прашката, беше купешки ластици, но макар че доста често бе стрелял с нея по птици, никога нищо не бе улучил. Той мина през зеленчуковата градина, като риташе с босите си палци в праха.

По пътя намери идеален камък за прашка, кръгъл, леко сплескан и достатъчно тежък, за да лети добре. Нагласи го в кожичката на оръжието си и продължи към храсталаците. Очите му се присви ха, устата мърдаше от напрежение; за пръв път през този следобед, Джоди имаше някаква цел. В сянката на храсталаците малките птички бяха много заети, ровеха из окапалите листа, подхвръкваха неспокойно на няколко крачки и отново започваха да ровят. Джоди, обтегна ластиците на прашката и предпазливо започна да се приближава. Един малък дрозд престана да рови, погледна го и се сви готов да литне. Джоди се примъкна по-наблизо, като придвижваше бавно крак след крак. Когато стигна на двадесет фута^[8], вдигна внимателно прашката и се прицели. Камъкът изфуча; дроздът хвръкна и се натъкна право на него. И малката птичка падна със строшена глава на земята. Джоди изтича и я вдигна.

— Ха така, улучих те — каза той.

Мъртва, птичката изглеждаше много по-малка. Джоди усети някаква едва доловима подла болка в стомаха, затова извади джобното си ножче и отряза главата на птичката. После я изтърбуши и отряза крилата й; накрая захвърли всички парчета в храсталака. Не го беше грижа нито за птичката, нито за живота й, но знаеше какво щяха да кажат възрастните, ако го бяха видели да я убива; беше го срам от онова, което навярно биха помислили за него. Реши да забрави тази случка колкото може по-бързо и никога да не я споменава.

По това време на годината хълмовете бяха засушени и дивата трева беше като злато, но там, където чучурът на извора пълнеше тумбестото корито и където коритото преливаше, имаше ивица прекрасна зелена трева, висока, ароматна и влажна. Джоди пи от обраслото с мъх корито и изми със студената вода кръвта на птичката от ръцете си. След това легна по гръб в тревата и се загледа в кълбестите летни облаци. Като затвори едното си око и наруши перспективата, той ги смъкна надолу — би могъл да протегне ръка и да ги погали. Помогна на лекия вятър да ги тласка по небето; стори му се, че с негова помощ се движеха по-бързо. Той избута един тлъст бял облак чак до билото на планината и неумолимо го изтика оттатък, докато го загуби от погледа си. Джоди се зачуди какво ли виждаше облакът по това време. Седна, за да вижда по-добре големите планини, там където се струпваха на хоризонта, все по-тъмни, по-диви, и завършваха в насечено било, възправено високо на запад. Странни, тайнствени планини; спомни си малкото, което знаеше за тях.

— Какво има от другата страна? — попита веднъж баща си.

— Предполагам, че има още планини. Защо?

— А зад тях?

— Пак планини. Защо?

— Пак планини без край ли?

— А, не. Накрая е океанът. Ами какво има в планините? Само пропасти, храсталаци и скали. Бил ли си някога там?

— Не.

— Ами някой друг бил ли е?

Все ще е бил някой, предполагам. Опасно е, защото има пропасти и какво ли не. Чел съм, че сред планините на окръга Монтери има повече неизследвани места, отколкото където и да е другаде в Съединените щати. — Баща му сякаш се гордееше, че е така.

— А накрая е океанът? …… Накрая е океанът.

— Ами — настоя момчето — помежду? Никой ли не знае какво има?

— О, предполагам, че някои хора знаят. Но там няма нищо! полезно. И водата е малко. Само скали, пропасти и трънаци. Защо?

— Добре би било да се отиде.

— За какво? Там няма нищо.

Джоди знаеше, че там имаше нещо, нещо наистина прекрасно, защото беше неизвестно, нещо потайно и мъгляво. В душата си чувствуваше, че е така.

— Знаеш ли какво има в големите планини? — попита той майка си.

Тя погледна него. а след това към зловещото било и каза:

— Само мечката ще броди, предполагам.

— Каква мечка?

— Онази, дето прехвърлила билото, за да види какво се намира оттатък.

Джоди разпита Били Бък, ратая в ранчото, дали в планините има загубени старинни градове, но Били мислеше като баща му.

— Малко вероятно е — каза Били. — Няма какво да се яде освен ако там живеят хора. които могат да ядат камъни.

Това бяха всички сведения, до които Джоди се добра, и планините му станаха скъпи и страшни. Често си мислеше за многото мили, където се редяха било след било, докато накрая се стига до морето. Когато сутрин върховете розовееха, те сякаш канеха при себе си; а когато вечер слънцето захождаше зад билото и планините ставаха виолетови като отчаянието, тогава Джоди се плашеше от тях; те бяха тогава толкова безлични и далечни, че самата им невъзмутимост представляваше заплаха.

Той обърна глава към източните планини, планини със стопанства из пазвите си и борове по билата. Там живееха хора и по склоновете им са се водили битки с мексиканци! Джоди върна за миг поглед към Големите планини и леко потръпна от контраста. Падината сред хълмовете на родното му ранчо под него беше слънчева и надеждна. Бялата къща блестеше, оборът беше кафяв и топъл. Червените крави по отсрещния хълм пасяха и бавно напредваха на север. Дори тъмният кипарис край спалната барака беше обикновен и надежден. Кокошките ровеха из праха по двора с бързи, валсиращи стъпки.

След това погледът на Джоди бе привлечен от някаква движеща се фигура. Един мъж преваляше бавно хълма по пътя от Салина и се отправяше към къщата. Джоди стана и също тръгна надолу към къщата, защото обичаше да гледа какво става, когато дойде някой. Момчето стигна до къщата, а мъжът едва бе преполовил пътя по хълма; беше тънък, със силно изпънати рамена. Джоди можа да познае, че е стар, само защото петите му удряха по земята с резки движения. Когато наближи, Джоди видя, че е облечен в сини дочени панталони и дреха от същата материя. Носеше груби обувки и стара стетсонова шапка с равна периферия. На рамото му беше преметната пълна, издута на буци торба. Скоро той се дотътри толкова близо, че можеше да се види лицето му. А то беше тъмно като сушено говеждо месо. Върху тъмната кожа над устата се открояваха синкавобели мустаци, а косата, която се подаваше при врата, беше също бяла. Свита и опъната по черепа, кожата очертаваше костите, а не мускулите, от което носът и брадичката изглеждаха заострени и крехки. Очите бяха големи, дълбоки и тъмни, със силно опънати клепачи. Ирисът и зеницата бяха еднакво черни, а останалата част на окото беше кафява. По лицето нямаше никакви бръчки. Старият човек носеше синя дочена дреха, закопчана догоре с медни копчета, както се закопчават всички мъже, които не носят риза. От ръкавите се подаваха силни костеливи китки с костеливи възлести длани, корави като клони на праскова. Ноктите бяха плоски, тъпи и лъскави.

Старецът се приближи към портата и когато се изправи пред Джоди, смъкна торбата от рамото си. Устните му трепнаха леко, а гласът му беше мек, безличен.

— Тука ли живееш?

Джоди се почувствува неудобно. Обърна се, погледна към къщата, обърна се обратно и погледна към обора, където бяха баща му и Били Бък.

— Да — каза той, когато и от двете посоки не дойде никаква помощ.

— Върнах се — каза старецът. — Аз съм Гитано и се върнах. Джоди не можеше да се нагърби с такава отговорност. Обърна се рязко и изтича в къщи за помощ, а мрежестата врата се блъсна зад гърба му. Майка му беше в кухнята, чистеше с фиба запушените дупки на гевгира и хапеше съсредоточено долната си устна.

— Един старец — извика възбудено Джоди. — Един стар туземец, казва, че се е върнал.

Майка му остави гевгира и затъкна фибата зад полицата на умивалника.

— Сега пък какво има? — попита тя търпеливо.

— Навън е дошъл един старец. Хайде излез де.

Е, и какво иска? — Тя развърза престилката и оправи с пръсти косата си.

Не знам. Дойде пеша.

Майка му оправи роклята си и излезе, а Джоди я последва. Гино не бе мръднал.

— Какво има? — попита мисис Тифлин.

Гитано свали старата черна шапка и я задържа с две ръце пред себе си. Повтори:

— Аз съм Гитано и се върнах.

— Върнал си се? Къде си се върнал?

Цялото изпънато тяло на Гитано се наклони леко напред. Дясната му ръка обгърна хълмовете, ливадите по склоновете, планините и се улови пак за шапката.

— Върнах се в ранчото. Тука съм роден, баща ми също.

— Тука? — попита тя. — Та това място не е толкова старо.

— Не, ей там — каза той. като посочи към западното било. — Ей там. в една къща отвъд, вече я няма.

Накрая тя разбра.

— В старата глинена къща, дето е почти измита от дъжда, така ли?

— Да, сеньора. Когато построиха ранчото, престанаха да я варосват и дъждовете я размиха.

Майката на Джоди помълча и през главата й минаха странни, носталгични мисли, но тя бързо ги отпъди.

— И какво търсиш сега тук, Гитано?

— Ще остана тука — каза тихо той, — докато умра.

— Но ние нямаме нужда от нови хора.

— Не мога вече да работя тежка работа сеньора. Мога да издоя някоя крава, да нахраня кокошките, да насека малко дърва, не мога повече. Ще остана тука. — Той посочи торбата на земята. Това са нещата ми.

Тя се обърна към Джоди.

— Изтичай до обора и извикай баща си.

Той хукна и се завърна, последван от Карл Тифлин и Били. Старецът продължаваше да стои както по-рано, но вече отпочиваше. Цялото му тяло се бе отпуснало в дълбок покой.

— Какво има? — попита Карл Тифлин. — За какво се е развълнувал толкова Джоди?

Мисис Тифлин посочи стареца.

— Иска да остане тука. Иска да върши по малко работа и живее тука.

— Не можем да го вземем. Нямаме нужда от повече хора. Много е стар. Били върши всичко, от което имаме нужда.

Те разговаряха за него, сякаш той изобщо не съществуваше, И изведнъж се поколебаха, погледнаха към Гитано и се смутиха. Той се поизкашля.

— Много съм стар за работа. Връщам се, където съм се родил.

— Не си се родил тука — каза Карл остро.

— Не, в глинената къща зад хълма. Преди да дойдете, всичко беше в едно ранчо.

— В сринатата къща от глина ли?

— Да. И баща ми е роден там. Сега ще остана в ранчото.

— Казвам ти, че няма да останеш — каза Карл ядосано. — Не ми трябват старци. Ранчото не е голямо. Не мога да си позволя да храня някакъв старец и да му плащам сметките по лекари. Сигурно имаш роднини и приятели. Върви при тях. Да идваш при непознати хора е все едно да просиш.

— Роден съм тука — каза търпеливо и непоколебимо Гитано. Карл Тифлин не обичаше да бъде жесток, но чувствуваше, че му се налага.

— Можеш да ядеш с нас тази вечер — каза той. — Можеш да спиш в малката стаичка на старата спална барака. Ще ти дадем да закусиш утре сутринта, а след това ще трябва да си вървиш. Върви при приятелите си. Недей идва да умираш при непознати.

Гитано нахлупи черната си шапка и се наведе за торбата.

— Това са нещата ми — каза той. Карл се обърна.

— Хайде, Били, ще довършим работата в обора. Джоди, покажи му стаичката в спалната барака.

Двамата с Били се върнаха в обора. Мисис Тифлин влезе в къщата, като каза през рамо:

— Ще дам няколко одеяла.

Гитано погледна въпросително Джоди.

— Ще ви покажа къде е — каза Джоди.

В малката стаичка на бараката за спане имаше нар със сламеник, тенекиен фенер върху кафез от ябълки и един люлеещ се стол! без облегало. Гитано положи внимателно торбата си на земята и седна на нара. Джоди стоеше срамежливо сред стаята и не му се тръгваше. Накрая запита:

— От Големите планини ли идете? Гитано бавно поклати глава.

— Не, работех в долината Салинас. Следобедните мисли не даваха на Джоди да си тръгне.

— Ходили ли сте някога из Големите планини?

Старите тъмни очи се втренчиха и блясъкът им потъна навътре, към годините, които живееха в главата на Гитано.

— Ходил съм веднъж… когато бях малък. Ходих с баща си.

— Чак там, сред самите планини ли?

— Да.

— Какво имаше там? — извика Джоди. — Видяхте ли къщи или хора?

— Не.

— Е, а какво имаше?

Погледът на Гитано продължаваше да е съсредоточен. От напрежение между веждите му се появи лека бръчка.

— Какво видяхте там? — попита повторно Джоди.

— Не знам — каза Гитано. — Не помня.

— От възбуда Джоди бе загубил срамежливостта си.

— Нищо ли не си спомняте?

Устата на Гитано се отвори, за да произнесе някаква дума, и остана зинала, докато мозъкът му търсеше думата.

— Мисля, че беше спокойно… мисля, че беше много приятно. Погледът на Гитано като че беше открил нещо сред изминалите години, защото се смекчи и някаква лека усмивка се мярна и изчезна в очите му.

— Не сте ли ходили после пак из планините? — настоя Джоди.

— Не.

— Никога ли не поискахте да отидете отново?

Но сега вече лицето на Гитано придоби нетърпелив израз.

— Не — рече той с тон, който показа на Джоди, че вече не иска да говори за това. Момчето бе изпаднало в странно очарование. Не искаше да се отдели от Гитано. Срамежливостта му се възвърна.

— Бихте ли искали да дойдете до обора и да видите животните? — попита Джоди.

Гитано стана, сложи си шапката и се приготви да го последва.

Вечерта бе почти настъпила. Застанаха близо до коритото за вода, а конете слизаха от хълмовете на вечерен водопой. Гитано облегна големите си възлести ръце върху най-горната греда на оградата. Пет коня дойдоха и пиха, след това се повъртяха наоколо, откъсваха по някое стръкче от земята или търкаха хълбоци в излъсканите дървета на оградата. Отдавна вече бяха се напили, когато на билото на хълма се появи един стар кон и с мъка тръгна надолу. Зъбите му бяха дълги, пожълтели. Копитата — плоски и заострени като лопати, а ребрата и тазовите кости едва не пробиваха кожата му. Конят докуцука до коритото и пи, като смучеше шумно.

— Това е старият Истър — обясни Джоди. — Това е първият кон, който баща ми е имал. На тридесет години е. — Момчето погледна в старите очи на Гитано за някакъв отговор.

— За нищо не го бива вече — каза Гитано. Бащата на Джоди и Били Бък излязоха от хамбара и се приближиха. — Твърде стар е за работа — додаде Гитано. — Само яде и скоро ще умре.

Карл Тифлин долови последните думи. Ненавиждаше жестокостта си спрямо стария Гитано и затова отново стана жесток.

Срамота е да не се застреля Истър — каза той. — Бихме му спестили много болки и ревматизма. — Погледна тайно Гитано Да види дали не е схванал намека, но големите костеливи ръце не мръднаха и тъмните очи не се отвърнаха от коня. — Старите същества трябва да бъдат избавяни от нещастието си — продължи баЩата на Джоди. — Един изстрел, трясък, силна болка в главата може би — и всичко е свършено. По-добро е от схващането и болните зъби.

Били Бък се намеси.

— И те имат право на почивка, след като са работили цял живот. Може би им е приятно просто да се разхождат.

Карл се вгледа в мършавия кон.

— Сега не можете да си представите как изглеждаше Истър навремето — каза той тихо. — Висока шия, широки гърди, прекрасно тяло. Можеше да прескочи ограда от пет греди, без да се засилва. Когато бях на петнадесет години, с него спечелих едно надбягване. Винаги можех да му взема двеста долара. Не можете да си представите какъв хубавец беше. — Карл спря, защото ненавиждаше мекушавостта. — Но сега трябва да бъде застрелян — каза той.

— Има право на почивка — настоя Били Бък.

Смешна мисъл мина през ума на бащата на Джоди. Той се обърна към Гитано:

— Ако по хълма растеше шунка с яйца, щях да те пусна и тебе да пасеш — каза той. — Но не мога да си позволя да те паса в кухнята си.

Той продължаваше да се смее, когато тръгнаха с Били Бък към къщи.

— За всички ни щеше да е добре, ако по хълма растеше шунка с яйца.

Джоди знаеше, че баща му търси болното място на Гитано. с него често бе правил така. Баща му знаеше много добре къде точно някоя дума може да го нарани.

— Приказва си само — каза Джоди. — Няма намерение да застреля Истър. Обича го. Това е първият кон, който е имал.

Докато стояха там, слънцето потъна зад високите планини ранчото притихна. Откакто настъпи вечерта, Гитано като че ли о почувствува повече у дома си. Издаде някакъв странен остър звук; и протегна едната си ръка над оградата. Старият Истър дойде вдървено при него и Гитано разтърка изтънелия врат под гривата му.

— Харесва ли ви? — попита тихо Джоди.

— Да… само че за нищо не го бива. Край къщата зазвъня триъгълното желязо.

— Викат ни на вечеря — каза Джоди. — Хайде на вечеря. Когато тръгнаха към къщата, Джоди отново забеляза, че тялото на Гитано е изправено като на младеж. Само по резкостта на движенията му и по влаченето на петите можеше да се познае, че е стар.

Пуйките подхвръкваха тежко към най-долните клони на кипари са край бараката. Една тлъста, загладена котка прекоси пътя; устата си носеше толкова голям плъх, че опашката му се влачеше по земята. Пъдпъдъците по хълма все още тръбяха ясния сигнал за водопой.

Джоди и Гитано се приближиха към задния вход, а мисис Тифлин погледна към тях през замрежената врата.

— Хайде побързай, Джоди. Ела да вечеряш, Гитано…

Карл и Били Бък бяха започнали да ядат на дългата маса, покрита с мушама. Джоди седна на стола си, без да го помести, но Гитано остана прав, като държеше шапката си в ръка, докато Карл вдигна поглед и каза:

— Сядай, сядай. Би могъл да си напълниш стомаха, преди да продължиш.

Карл се страхуваше да не се отпусне и да позволи на стареца да остане; затова продължи да си напомня, че подобно нещо е невъзможно.

Гитано сложи шапката си на пода и скромно приседна. Не посегна към храната. Трябваше Карл да му подаде.

— Ето, нахрани се добре.

Гитано ядеше много бавно, режеше месото на парченца и правеше в чинията си топчета от картофеното пюре.

Създалото се положение продължаваше да безпокои Карл Тифлин.

— Нямаш ли роднини по тия места? — попита той. Гитано отговори с известна гордост:

— Зет ми е в Монтери. Имам и братовчеди там.

— Е, тогава можеш да отидеш при тях.

— Роден съм тук — каза Гитано с лек упрек.

Майката на Джоди влезе откъм кухнята с голяма купа пудинг^[9] от тапиока^[10].

Карл й подхвърли:

— Разправих ли ти какво му казах? Казах, че ако по хълма растеше шунка с яйца, бих го пуснал да пасе като стария Истър.

Гитано гледаше втренчено и невъзмутимо в чинията си.

— Много неприятно е, че не може да остане — каза мисис Тифлин.

— Хайде, недей започва — каза троснато Карл.

Когато свършиха вечерята, Карл, Били Бък и Джоди отидоха да поседят в гостната, а Гитано, без да промълви дума за сбогуване или благодарност, прекоси кухнята и излезе през задната врата. Джоди седеше и тайно наблюдаваше баща си. Знаеше колко зле се чувствува.

— Тези места са пълни със стари туземци — каза Карл на Били Бък.

— Прекрасни хора са — защити ги Били. — Могат да работят До много по-дълбока старост, отколкото белите. Навремето видях един на сто и пет години и все още можеше да язди кон. Не можеш намери някой бял на годините на Гитано да ти извърви пеша двадесет-тридесет мили.

— О, здрави са, вярно е — съгласи се Карл. — Да не би и ти да го подкрепяш? Слушай, Били — обясни той, — едва смогвам да опазя ранчото от лакомията на италианската банка и без да се хващам да храня още някого. Знаеш, че е така, Били.

— Знам, разбира се — каза Били. — Друго щеше да бъде, ако ти беше богат.

— Така е, пък и не е като да няма роднини, при които да отиде. Има зет и братовчеди в самия Монтери. Защо да се тревожа и за него?

Джоди стоеше кротко, слушаше и му се струваше, че чува благия глас на Гитано с неговото недопускащо възражение: „Но аз съм роден тук.“ Гитано беше загадъчен като планините. Те се разстилаха докъдето поглед стига, а зад последната, опряна в небето верига се простираше огромна непозната страна. И Гитано беше старец, докато човек не го погледнеше в мътните тъмни очи. Но зад тях се криеше нещо неизвестно. Гитано никога не говореше толкова, та да може да се разбере какво се крие в него, в дълбочината на погледа му. Джоди почувствува, че нещо неотразимо го влече към бараката за спане. Докато баща му продължаваше разговора, той се плъзна от стола й излезе тихо, незабелязано през вратата.

Нощта беше тъмна и далечните шумове долитаха съвсем ясно. От пътя зад хълма се чуваха хлопатарите на някакво стадо. Джоди мина опипом през тъмния двор. От прозореца на стаичката в спалната барака се процеждаше светлина. Понеже нощта беше тайнствена, той тихо се доближи до прозореца и надникна. Гитано седеше на люлеещия се стол с гръб към прозореца. Полюляваше дясната си ръка. Джоди бутна вратата и влезе. Гитано подскочи, хвана парче еленова кожа и се опита да покрие нещо в скута си, но кожата отхвръкна. Джоди застана слисан от предмета в ръката на Гитано — тънка, прекрасна рапира със златна дръжка и ефес. Острието приличаше на тънък лъч здрачна светлина. Ефесът беше надупчен и сложно гравиран.

— Какво е това? — попита Джоди.

Гитано само го погледна обидено, взе падналата еленова кожа и решително зави в нея красивото острие. Джоди протегна ръка.

— Не може ли да я видя?

Погледът на Гитано пламна сърдито и той поклати глава.

— Откъде сте я взели? Откъде е?

Сега Гитано го гледаше умислено, като че се колебаеше дали да отговори.

От баща ми е. — А той откъде я е взел? Гитано погледна вързопа от еленова кожа в ръката си.

Не знам.

— Не ви ли е казвал някога?

— Не.

— За какво ви служи?

Гитано го погледна някак изненадано.

— За нищо. Пазя си я.

— Не може ли още един път да я видя?

Старецът отви бавно блестящото острие и позволи на светлината да се плъзне за миг по него. След това отново го зави.

— Върви си сега. Искам да си легна.

Той загаси лампата, още преди Джоди да беше затворил вратата.

Когато се връщаше към къщи, Джоди разбра много по-ясно, отколкото бе разбирал каквото и да е досега, че не бива никому да разправя за рапирата. Би било ужасно да разправи за нея на когото и да било, защото по този начин щеше да срути някаква крехка постройка от истина. Това беше истина, която можеше да бъде разбита чрез споделяне.

По пътя през тъмния двор Джоди се размина с Били Бък.

— Чудеха се къде си — каза Били.

Джоди се вмъкна във всекидневната и баща му се обърна към него.

— Къде беше?

— Отидох да видя дали се е хванал някой плъх в новия капан.

— Време е да си лягаш — каза баща му.

На сутринта Джоди беше пръв на масата за закуска. След това дойде баща му, а накрая Били Бък. Мисис Тифлин надзърна от кухнята.

— Къде е старецът, Били? — попита тя.

— Предполагам, че е излязъл да се разходи — отвърна Били. Погледнах в стаята му, но го нямаше.

— Може би е тръгнал рано-рано за Монтери — каза Карл. Пътят е доста дълъг.

— Не е — обясни Били. — Торбата му е в малката стая. След закуска Джоди отиде до бараката. Сред слънчевата светлина се стрелкаха мухи. Тази сутрин ранчото изглеждаше необикновено тихо. Щом разбра със сигурност, че никой не го гледа, Джоди влезе в стаичката и надзърна в торбата на Гитано. В нея имаше един чифт памучно бельо, едни дочени панталони и три чифта износени чорапи. В торбата нямаше нищо друго. Джоди се почувствува безкрайно самотен. Тръгна бавно към къщата. Баща му стоеше на прага и говореше с мисис Тифлин.

— Предполагам, че старият Истър най-после е умрял — каза той — Не го видях да слиза с другите коне на водопой.

Късно сутринта Джес Тейлър от планинското ранчо пристигна долу на кон.

— Нали не си продавал старата сива кранта, а Карл?

— Не, разбира се, че не, защо?

— Днес бях излязъл рано сутринта и видях нещо странно. Видях един старец, яхнал стар кон, без седло, само с връв за юзда. Не вървяха по пътя. Пресичаха направо през храсталаците. Мисля, че старият държеше пушка. Във всеки случай видях, че нещо блести в ръката му.

— Това е старият Гитано — каза Карл Тифлин. — Чакай да видя дали не липсва някоя от пушките ми. — Той влезе за малко в къщи. — Не, тука са си. Накъде отиваше, Джес?

— Та тъкмо това е странното. Отиваше право към планините. Карл се изсмя.

— Колкото и да са стари, не престават да крадат — каза той. — Предполагам, че просто е откраднал Истър.

— Искаш ли да тръгнем след него, Карл?

— Не, по дяволите, просто ме отърва от погребването. Чудно ми е откъде е взел пушка. Интересно какво ли ще търси там горе.

Джоди тръгна през зеленчуковата градина към окрайнината на храсталаците. Вглеждаше се изпитателно във възправящите се планини — те се точеха верига след верига, а накрая беше океанът. За миг Джоди помисли, че вижда някакво червено петно да пълзи по най-отдалечената верига. Замисли се за рапирата и за Гитано. Замисли се и за Големите планини. Облъхна го някакъв странен стремеж, толкова силен, че му се прииска да го изплаче. Легна в зелената трева близо до тумбестото корито край храсталаците. Дълго лежа там, кръстосал ръце върху очите си, изпълнен с безпричинна тъга.

III. ОБЕЩАНИЕТО

През един летен следобед малкото момче Джоди вървеше войнствено към родното си ранчо по пътя, заграден и от двете страни с храсталаци. Тласкаше с коляно златистата тенекиена кутия от мас, в която носеше обяда си в училище, и по този начин сполучливо я превръщаше в тъпан; а езикът му, подскачащ отсечено между зъбите, заместваше барабанчетата и понякога дори фанфарите. Малко по-рано другите членове на отряда, който така стегнато бе тръгнал от училище, бяха свили по различните малки каньони^[11] и поели меките пътища към собствените си домове. Сега Джоди маршируваше привидно сам, вдигаше високо колена и удряше крак; зад него обаче вървеше цяла призрачна армия с големи знамена и саби, мълчалива, но смъртоносна.

Следобедът беше обагрен със зеленина и златото на пролетта. Под разперените дъбови клони растяха бледи високи растения, а тревата по хълмовете беше гладка и гъста. Храсталаците блестяха в нови сребристи листа, дъбовете бяха наметнали златистозелени мантии. Над хълмовете се носеше такъв аромат на зелено, че конете из равните пасища се втурваха в луд галоп и след това спираха в почуда; агнета и дори стари овци подскачаха ненадейно във въздуха, падаха на четирите си крака и продължаваха да пасат; младите, несръчни телета блъскаха главите си една о друга, отдръпваха се и пак се блъскаха.

Когато водената от Джоди мълчалива сива армия преминаваше край тях, животните преставаха да пасат и играят и се заглеждаха в нея.

Внезапно Джоди спря. Сивата армия се закова на място — озадачена и неспокойна. Джоди клекна. За миг дългите разтревожени редици на армията се застояха, а след това с лека тъжна въздишка се понесоха като неуловима сива мъгла и изчезнаха. Джоди бе видял под мърдащата пръст на пътя трънливата корона на един бодлив гущер. Безпощадната му ръка се протегна, хвана бодливия ореол и здраво го задържа въпреки усилията на упоритото животинче. После обърна гущера с бледозлатистото коремче нагоре. Започна да гали нежно с пръст гушката и гърдите му, докато гущерчето се отпусна, затвори очи, изтегна се уморено и заспа.

Джоди отвори кутията за закуска и пусна в нея първия си улов. Продължи нататък с леко прегъващи се колена и свити рамена; босите му крака пристъпваха внимателно и безщумно. В лявата си ръка държеше дълга сива пушка. Храсталаците край пътя се раздвижиха от нахлуването на ново, неочаквано население — сиви! тигри и сиви мечки. Ловът беше много добър, защото докато стигна на кръстопътя при закованата на кол пощенска кутия, той беше Г уловил още два бодливи гущера, четири тревни гущерчета, едно синьо змийче, шестнадесет жълтокрили скакалеца, а изпод един камък — кафяв, влажен трион. Цялата сбирка се блъскаше по тенекето на кутията за закуска.

На кръстопътя пушката се изпари, а тигрите и мечките по склоновете на хълма се стопиха. Дори измъчените мокри същества в кутията за закуска престанаха да съществуват, защото малкото червено знаменце от метал на пощенската кутия стърчеше нагоре, което значеше, че вътре има някаква пощенска пратка. Джоди остави своята кутия на земята и отвори пощенската. Имаше един каталог от „Монгомери уард“^[12] и един брой „Салинас уикли джърнъл“^[13]. Той затръшна вратичката, взе кутията за закуска, превали с подтичване билото на хълма и се спусна в долинката на ранчото. Изтича край обора, край разтурената копа сено, край бараката и кипариса. Втурна се през предната мрежеста врата в къщи и извика:

— Мамо, мамо, дошъл е каталог.

Мисис Тифлин беше в кухнята и сипваше с лъжица пресечено мляко в една памучна цедилка. Тя заряза работата и изплакна ръце на чешмата.

— Ела в кухнята, Джоди. Тука съм.

Той се втурна в кухнята и шумно хвърли кутията си на умивалника.

— Ето го. Може ли да го отворя, мамо?

Мисис Тифлин взе отново лъжицата и пак се захвана с изварата.

— Да не го загубиш, Джоди. Баща ти ще иска да го види. — Тя обра докрай млякото с лъжицата и го изсипа в цедилката. — О, Джоди, баща ти искаше да те види, преди да почнеш работа. — Тя отпъди една муха, която летеше над цедилката за извара.

Джоди затвори разтревожено каталога.

— Какво, мамо?

— Защо никога не си отваряш ушите? Казах, че баща ти иска да те види.

Момчето постави внимателно каталога на полицата до умивалника.

— Ти дали… да не съм направил нещо?

— Все си гузен. Какво си направил? — засмя се мисис Тифлин.

— Нищо, мамо — каза неуверено Джоди. Но не можеше добре да си спомни, пък и никой не знаеше предварително какво може да се сметне за престъпление.

Майка му закачи пълната цедилка на един гвоздей, откъдето тя можеше да се оцежда в умивалника.

— Каза само, че иска да те види, когато се върнеш в къщи. Някъде към обора е.

Джоди се обърна и излезе от задната врата. Когато чу майка си да отваря кутията и да се задъхва от гняв, той си спомни поразително ясно съдържанието й и затича към обора, като съзнателно не се вслушваше в гневния глас, който го викаше откъм къщата.

Карл Тифлин и Били Бък, ратаят, се бяха облегнали върху оградата на долното пасище. И двамата мъже бяха стъпили с единия крак на най-ниската греда и се облягаха с лакти на най-горната. Бавно и безцелно разговаряха. В пасището половин дузина коне пощипваха със задоволство сладката трева. Кобилата Нели бе опряла гръб на портата и чешеше задницата си в здравия кол.

Джоди неспокойно се примъкна по-наблизо. Влачеше крака, да създаде впечатление на невинност и безгрижие. Когато стигна до двамата мъже, и той сложи крак на най-долната греда от оградата, облегна лакти на втората и също като тях се загледа към пасището. Двамата мъже го погледнаха.

— Исках да те видя — каза Карл със строгия тон, определен само за деца и животни.

— Да, сър — каза виновно Джоди.

— Били ми каза, че си се грижил добре за понито, преди да умре.

Във въздуха не миришеше на наказание. Джоди стана по-смел.

— Да, сър, грижех се.

— Били ми каза, че се отнасяш добре и търпеливо с конете. Джоди изпита внезапно, топло чувство на приятелство към ратая.

— Много добре беше обучил понито — вмъкна Били. След това Карл Тифлин стигна постепенно до най-същественото.

— Би ли работил, за да получиш друг кон? Джоди потръпна.

— Да, сър.

— Добре, слушай тогава. Били казва, че за да станеш добър познавач на коне, най-добре ще е да отгледаш едно жребче.

— Няма друг начин — прекъсна го Били.

— Слушай сега, Джоди — продължи Карл. — Джес Тейлър от планинското ранчо има един красив жребец, но тая работа ще струва пет долара. Ще дам парите, само че ще трябва да ги отработиш през лятото. Ще го сториш ли?

Джоди почувствува, че сърцето му се свива.

— Да, сър — каза тихичко той.

— И няма да се оплакваш? Няма да забравяш, когато ти кажат да свършиш нещо?

— Няма, сър.

— Добре тогава. Утре сутрин закарваш Нели в планинското ранчо да я заплодиш. Ще трябва и да се грижиш за нея, докато роди жребчето.

— Ще се грижа, сър.

— А сега се залавяй с кокошките и дървата.

Джоди се измъкна. Когато минаваше зад Били Бък, едва не протегна ръка да докосне краката в дочените панталони. Рамената му се поклащаха леко от възмъжаване и важност.

Залови се за работа с безпримерна вглъбеност. Тази вечер не изсипа накуп храната на кокошките, та да се боричкат и качват една връз друга, докато стигнат до нея. Не, разпръсна зърната толкова надалеч, че кокошките дори не успяха да намерят някои от тях. А в къщи, след като изслуша негодуванието на майка си по адрес на момчетата, които пълнят кутиите си с лепкави, почти задушили се влечуги и бръмбари, Джоди обеща никога вече да не прави така. И наистина той чувствуваше, че всички подобни глупости са вече минало. Беше твърде голям, за да слага бодливи гущери в кутията си. Донесе толкова много дърва и издигна такава купчина, че когато минаваше край нея, майка му се боеше да не предизвика лавина от дъбови цепеници. След като привърши и събра яйцата, останали неоткрити в течение на седмици, Джоди мина край кипариса, край бараката и пое към пасището. Една брадавична жаба, която го изгледа изпод коритото за водопой, не можа никак да го развълнува.

Карл Тифлин и Били Бък не се виждаха, но по металическия звън от другата страна на обора Джоди разбра, че Били Бък започва да дои някоя крава.

Другите коне пасяха към горния край на пасището, но Нели продължаваше нервно да се търка о стълба на портата. Джоди се приближи бавно, като й говореше:

— Е-ее, момиченце, еее, Нели.

Ушите на кобилата се дръпнаха капризно назад, а бърните оголиха жълтите й зъби. Тя завъртя глава; погледът й беше мътен, налудничав. Джоди се покачи на оградата, яхна я и бащински се загледа в кобилата.

Докато седеше там, нощта наближи. Наоколо прехвъркваха с резки завои прилепи и козодои. Били Бък отиваше към къщата с пълна кофа мляко; видя Джоди и се спря.

— Дълго ще чакаш — каза той кротко. — Страшно ще ти омръзне да чакаш.

— Няма, Били. Колко ще продължи?

— Близо година.

— Няма да ми омръзне.

Триъгълното желязо край къщата рязко зазвъня. Джоди слезе от оградата и тръгна с Били Бък на вечеря. Дори протегна ръка и хвана кофата с мляко, за да помогне при носенето.

На следващата сутрин след закуска Карл Тифлин загъна една петдоларова банкнота в парче вестник и забоде с игла пакетчето в джоба на нагръдника на Джоди. Били Бък сложи оглавник на кобилата Нели и я изведе от пасището.

— Внимавай — предупреди той. — Дръж повода изкъсо да не те ухапе. Съвсем е подлудяла.

Джоди взе ремъка и тръгна нагоре по хълма към планинското ранчо, а зад него Нели се въртеше и дърпаше. По пасищата край пътя класовете на дивия овес едва се подаваха от обвивките си.

Топлото утринно слънце така приятно приличаше гърба на Джоди, че го принуждаваше въпреки възмъжаването да подскача от време на време с изпънати крака. Лъскавите черни дроздове с червени еполети тракаха по оградите своите резки сигнали. Песните на чучулигите напомняха шуртяща вода, а дивите гълъби, скрити сред новопокаралите листа на дъбовите дървета, изплакваха някаква потисната скръб. Из ливадите се приличаха зайци и само ушите им се подаваха над тревата.

След едночасово стръмно изкачване Джоди свърна в един тесен път, който водеше по още по-стръмен хълм до планинското ранчо. Момчето виждаше вече червения покрив на обора да се подава над дъбовете и чуваше някакво куче да лае равнодушно край къщата.

Ненадейно Нели се дръпна назад и едва не се отскубна. Джоди чу остро, силно изцвилване откъм обора, шум от строшено дърво, а след това човешки викове. Нели се вдигна на задните си крака и изцвили. Джоди я задържа с повода, но тя се втурна към него с оголени зъби. Момчето я пусна и се махна от пътя й в храстите. Острото изцвилване отново се разнесе иззад дъбовете и Нели му отговори. Появи се жребецът; копитата му биеха по земята, той се втурна надолу по хълма, като влачеше зад себе си скъсания повод. Очите му горяха трескаво. Напрегнатите му ноздри бяха червени като пламък. Черната гладка козина лъщеше на слънчевата светлина. Жребецът се бе втурнал с такава сила, че не можа да спре, когато стигна до кобилата. Нели присви уши; когато мина край нея, тя се извърна и ритна към него. Жребецът зави и се изправи на задните си крака. Ритна кобилата с предното си копито, тя залитна от удара и неговите зъби захапаха шията й, от която прокапа кръв.

Настроението на Нели веднага се промени. Тя изведнъж стана кокетно женствена. Щипна с устни изпънатата му шия. Завъртя се и се отърка о него. Джоди стоеше полускрит в храсталака и наблюдаваше. Чу зад себе си стъпките на кон, но преди да успее да се обърне, една ръка го хвана за презрамките и го повдигна от земята. Джес Тейлър сложи момчето до себе си на коня.

— Можеше да те убие — каза той. — Понякога Съндог става злобен дявол. Скъса въжето и разби портата.

Джоди застана кротко, но след миг извика:

— Ще я нарани, ще я убие. Разкарай го! Джес се захили.

— Нищо няма да й стане. А пък ти най-добре слез и върви за малко в къщи. Може да случиш някое парче баница.

Но Джоди поклати глава.

— Тя е моя, и жребчето ще бъде мое. Аз ще си го отгледам. Джес кимна утвърдително.

— Да, не е лошо. Карл върши умни работи понякога.

След малко опасността премина. Джес свали Джоди от седлото а после хвана жребеца за скъсания повод. Препусна напред, а Джоди го последва, като водеше Нели.

Джоди си тръгна за къщи, едва след като откопча забодените с карфица пет долара и след като изяде две парчета баница. Нели го следваше кротко. Беше толкова кротка, че Джоди се качи на един пън и я язди през по-голямата част от пътя към дома.

Петте долара, с които баща му го бе подпомогнал, закрепостиха Джоди в края на пролетта и през цялото лято. Когато окосиха сеното, той води сеносъбирачката, а когато пристигна машината за балиране, пак той подкарваше въртящия се в кръг кон, който пресоваше балите. В допълнение Карл Тифлин го научи да дои и му повери една крава, така че денонощно му се възлагаха все нови задачи.

Дорестата кобила Нели скоро доби самодоволен вид. Когато се разхождаше сред пожълтяващите хълмове или вършеше някаква лека работа, бърните й бяха дръпнати във вечна, безсмислена усмивка. Движеше се бавно, спокойно и важно като царица. Когато я впрягаха с друг кон, Нели теглеше равномерно и невъзмутимо Джоди ходеше да я гледа всеки ден. Изучаваше я с критичен поглед, но не виждаше никакви промени.

Един следобед Били Бък облегна до стената на обора многозъбата вила за тор. Отпусна колана си, напъха ризата в панталона отново пристегна колана. Взе една от малките сламки, затъкнат в корделата на шапката му, и я сложи в ъгъла на устата си. Когато ратаят излезе от обора, Джоди, който помагаше на голямото сериозно куче Дъбълтри Мът да изрови един лалугер, се изправи.

— Хайде да отидем да хвърлим едно око на Нели — предложи Били.

Джоди веднага тръгна с него. Дъбълтри Мът се обърна и ги изгледа през рамо; след това започна ожесточено да рови, като ръмжеше, и леко, остро излайваше, за да покаже, че лалугерът всъщност е вече уловен. Когато отново обърна глава, погледна през рамо и видя, че нито Джоди, нито Били се интересуваха какво става, той изскочи неохотно от дупката и ги сподири нагоре по хълма.

Дивият овес зрееше. Класовете се навеждаха от тежестта на зърното, а тревата беше толкова суха, че шумолеше, когато Джоди и Били минаваха през нея. Насред пътя нагоре по хълма видяха Нели! и стоманеносивия кон Пит да пощипват класовете на дивия овес. Когато се приближиха, Нели ги погледна, присви уши и непокорно заклати глава. Били отиде до нея, сложи ръка под гривата й и започна да я гали по шията, докато ушите й щръкнаха отново и тя нежно го щипна по ризата.

— Мислиш ли, че наистина ще си има конче? — попита Джоди.

Били запретна с пръсти клепките на кобилата. Опипа долната й бърна и черните, вкоравели пъпки на вимето.

— Няма да се изненадам — каза той.

— Ама никак не се е променила. Вече три месеца стават. Били търкаше с юмрук плоското чело на кобилата, а тя пръхтеше от удоволствие.

— Казах ти, че ще ти омръзне да чакаш. Трябва да минат пет месеца, преди да се забележат първите признаци, а най-малко осем месеца ще минат, преди да роди кончето — горе-долу през януари.

Джоди дълбоко въздъхна.

— Доста дълго е, нали?

— А след това трябва да минат още около две години, преди да можеш да го яздиш.

— Дотогава ще бъда вече голям — извика отчаяно Джоди.

— Аха, ще бъдеш старец — каза Били.

— Какъв цвят, мислиш, че ще има кончето?

— Никога не може да се каже. Жребецът е черен, а майката — дореста. Кончето може да бъде черно, доресто, сиво или пък на петна. Не може да се каже. Понякога черна майка може да роди бяло конче.

— Надявам се, че ще бъде черно, и при това жребче.

— Ако е жребец, ще трябва да го кастрираме. Баща ти няма да позволи да имаш жребец.

— Може и да ми позволи. Бих могъл да го науча да не бъде зъл — каза Джоди.

Били облиза устни и сламката, която беше в ъгъла на устата му, сега се премести към средата.

— Никога не можеш да имаш доверие на жребец — каза той критично. — Повечето време се бият и създават неприятности. Понякога, когато са развеселени, не искат дори да работят. Карат кобилите да се чувствуват неудобно и съсипват с ритници другите коне. Баща ти няма да те остави да държиш жребец.

Нели се отдалечи бавно, като пощипваше съхнещата трева. Джоди орони зрънцата от едно тревно стъбло, хвърли ги във въздуха и всяко заострено с осил семенце полетя като малка стрела.

— Кажи ми как ще стане, Били? Същото ли е, както когато се отелва крава?

— Почти същото. Кобилите са малко по-чувствителни. Понякога човек трябва да бъде там, за да помогне на кобилата. А понякога, ако нещо не е в ред, трябва да… — той не се доизказа.

— Какво трябва, Били?

— Трябва кончето да се разкъса на парчета, за да се извади, иначе кобилата ще умре.

— Но този път няма да бъде така, нали, Били? — О, не. Нели е родила доста кончета.

— Може ли и аз да присъствувам. Били? Нали няма да забравиш да ме повикаш? Кончето е мое.

— Дадено, ще те повикам. Разбира се, че ще те повикам.

— Разправи ми как ще стане.

— Ти си виждал как раждат кравите. Почти същото е. Кобилата започва да пъшка и да се протяга; тогава, ако раждането е нормално, излизат главата и предните крака, а предните копита пробиват дупка, също както е с телетата. И кончето започва да диша. Добре е да има човек, защото, ако краката не са на място, може би няма да може да се пробие булото и тогава малкото може да се задуши.

Джоди плесна крака си със снопче трева.

— В такъв случай ще трябва да бъдем там, нали?

— О, ще бъдем, не се безпокой.

Свърнаха и заслизаха по хълма към обора. Джоди се измъчваше от нещо, което трябваше да каже въпреки нежеланието си.

— Били — започна той уплашено, — Били, нали няма да позволиш да стане нещо лошо с кончето?

А Били знаеше, че Джоди мисли за червеното пони Гебилън и за това, как то умря от задушаване. Били знаеше, че преди този случай той беше непогрешим, а сега можеше и да сгреши. Това го накара да се почувствува по-несигурен в себе си, отколкото бе досега.

— Нищо не мога да кажа — грубо подметна той. — Всичко може да се случи и вината няма да бъде моя. Не съм всемогъщ. Стана му неприятно заради загубения престиж и затова каза злобно: — Ще направя всичко, каквото зная, но нищо не обещавам. Нели е добра кобила. Добри кончета е раждала по-рано. И тоя път би трябвало да бъде така.

Той се отдалечи от Джоди и влезе в стаичката до обора, където стояха седлата; чувствата му бяха наранени.

Джоди често пътешествуваше до окрайнината на храсталаците зад къщата. От една ръждясала желязна тръба изтичаше тънка струйка изворна вода в старо зеленясало корито. Там, където вода та преливаше и се попиваше от почвата, имаше ивица вечно зелена трева. Дори когато през лятото хълмовете изсъхваха и ставаха кафяви, малката ивица оставаше зелена. Водата тихичко бълбукаше в коритото през цялата година. Това място бе започнало да привлича неотразимо Джоди. Когато биваше наказан, хладната зелена трева и бълбукането на водата го успокояваха. Когато бе извършил нещо лошо, стипчивият вкус на лошотия го напускаше в покрайнината на храсталаците. Когато седеше в тревата и слушаше бълбукането на поточето, в съзнанието му се разрушаваха пречките издигнати от напрегнатия ден.

От друга страна, кипарисът край спалната барака му беше толкова противен, колкото му беше скъпо коритото с вода, защото всички прасета отиваха рано или късно при това дърво, за да бъдат заклани. Клането на прасетата го привличаше с писъците и кръвта, но в същото време караше сърцето му да бие толкова бързо, че чак го заболяваше. След като прасетата биваха изпарвани в големия железен котел, закрепен на тринога, и кожата им биваше ощавена и се бялваше, Джоди трябваше да отиде при коритото за вода и да поседи в тревата, докато сърцето му се успокои. Коритото за вода и кипарисът бяха съвсем противоположни неща и бяха неприятели.

Когато Били го напусна и си отиде ядосан, Джоди свърна към къщи. Докато вървеше, той мислеше за Нели и за малкото конче. След това изведнъж забеляза, че е под кипариса, точно под стръката, на която закачаха прасетата. Отмахна от челото косата си с цвят на слама и с бързи крачки продължи. Стори му се, че е лошо предзнаменование да мисли за кончето си точно на мястото за колене, особено след всичко, което Били му бе разправил. За да предотврати лошите последствия, той бързо мина край къщата, през двора с кокошките, през зеленчуковата градина и стигна до окрайнината на храсталаците.

Джоди седна в зелената трева. В ушите му звънтеше бълбукането на водата. Загледа се над стопанските постройки в насрещните заоблени хълмове, пожълтели и щедро надарени със зърно. Видя Нели да пасе по склона. Както винаги, мястото, където течеше водата, заличи времето и разстоянието. Джоди си представи едно черно дългокрако конче да се тика в хълбоците на Нели, да търси мляко. А след това видя себе си — ето го — обучава едно по-голямо конче на повод. Само за няколко мига кончето пораства, става прекрасно животно с широки гърди, висока, извита като на морско конче шия и опашка, която подскача и се дипли на вълни като черен пламък. Този кон е страшилище за всички, но не и за Джоди. В двора на училището момчетата молят Джоди да го пояздят и той с усмивка се съгласява. Но едва са се качили и Черния демон ги хвърля. Та това е името му — Черния демон! За миг бълбукането на водата, тревата и слънчевата светлина се върнаха, а после…

Ето понякога през нощта обитателите на ранчото, сгушени в своите легла, чуват навън тропот от копита.

— Това е Джоди, яхнал Демона. Пак е тръгнал да помага на шерифа — казват те.

А после… Златист прах изпълва въздуха над арената за родео^[14] в Салинас. Говорителят съобщава имената на състезателите по улавяне с ласо. Когато Джоди тръгва, яхнал черния си кон към старта, другите състезатели се прощават с първото място, защото е добре известно, че Джоди и Демон могат да хванат с ласо, да свалят на земята и да овържат някое младо говедо много по-бързо, отколкото биха могли да го сторят двама души. Джоди не е вече момче, а Демон не е кон. Двамата съставляват някакво величествено единство. А след това…

Президентът им пише и ги моли да помогнат да бъде заловен един бандит във Вашингтон.

Джоди се настани удобно в тревата. Малката струйка вода бълбукаше в зеленясалото корито.

Годината минаваше бавно. На няколко пъти Джоди с отчаяние смяташе кончето си за загубено. У Нели нямаше никаква промяна. Карл Тифлин все още я впрягаше в една лека количка, а тя дърпаше и сеносъбирачката, когато прибираха сеното в обора.

Мина и лятото, и топлата, светла есен. След това започнаха да се въртят над земята безумните утринни ветрове, застудя, а отровният бръшлян почервеня. В една септемврийска утрин, след като Джоди закуси, майка му го повика в кухнята. Тя наливаше вряла вода в кофа със сухи трици и ги бъркаше, докато най-сетне станаха на каша, от която се вдигаше пара.

— Какво, мамо? — попита Джоди.

— Гледай как го правя. От днес нататък ще трябва да го правиш през ден.

— Но какво е това?

— Топла ярма за Нели. Ще й бъде от полза. Джоди потърка челото си с юмрук.

— Тя добре ли е? — попита той плахо.

Мисис Тифлин остави чайника и разбърка ярмата с дървена бъркалка.

— Добре е, разбира се, само че отсега нататък ще трябва повече да се грижиш за нея. Ето, занеси й тая закуска.

Джоди взе кофата и се втурна надолу край бараката и обора, а тежката кофа го удряше по колената. Намери Нели да си играе с водата в коритото за водопой; правеше вълни и така отмяташе глава, че разплискваше вода по земята.

Джоди се прекатери през оградата и сложи кофата с димящата ярма до кобилата. След това се отдръпна, за да я огледа. И видя, че е променена. Коремът й беше надут. Когато се движеше, краката й едва допираха земята. Тя зарови нос в кофата и излапа горещата яРма. Щом свърши, тя си поигра, като буташе с нос кофата по земята, а после пристъпи кротко към Джоди и потърка глава о него.

Били Бък излезе от стаята, където държаха седлата, и се приближи.

— Бързо върви, щом тръгне веднъж, нали? — Изведнъж ли стана така?

— О, не, просто за известно време не си се вглеждал в нея. — Той обърна главата на кобилата към Джоди. — Много кротка ще бъде. Погледни колко са кротки очите й! Някои кобили стават зли, но когато са кротки, са много добри.

Нели пъхна глава под ръката на Били и потърка шията си между ръката и тялото му.

— Сега ще трябва да бъдеш много мил към нея — каза Били.

— Колко още ще трае? — попита Джоди със затаен дъх. Мъжът преброи пипнешком на пръсти.

— Около три месеца — каза той гласно. — Не може да се определи точно. Понякога е точно единадесет месеца, но може да стане и две седмици по-рано или месец по-късно, без някой да пострада.

Джоди гледаше втренчено в земята.

— Били — започна той нервно, — Били, ще ме повикаш, когато се ражда, нали? Ще ме пуснеш и аз да стоя там, нали.

Били захапа със зъби крайчеца на ухото на Нели.

— Карл разправя, че иска да почнеш от самото начало. Това е единственият начин да се научиш. Никой нищо не може да ти каже. Също както моят старец постъпи с одеялото под седлото. Беше държавен доставчик на продукти, когато бях колкото тебе, и аз му помагах по малко. Един ден оставих гънка на одеялото под седлото и кожата на коня се протърка. Моят старец никак не ми се кара. Но на следващата сутрин ме оседла с двадесет килограмово седло. Трябваше да водя коня и да нося седлото на гръб в най-големия пек през цялата проклета планина. Едва не ме уби, но никога вече не оставях гънки по одеялото. Не можех. Оттогава през целия си живот, винаги когато слагам одеяло, усещам седлото на гърба си.

Джоди протегна ръка и хвана гривата на Нели.

— Ще ми казваш всичко как се прави, нали? Сигурно знаеш всичко за конете, а?

Били се засмя.

— Та аз сам наполовина съм кон — каза той. — Майка ми умряла, когато съм се родил, и понеже баща ми бил държавен доставчик в планините и повечето време наоколо ни не е имало крави, той ми е давал най-вече конско мляко. — Били продължи сериозно: — И конете усещат тая работа. Нали и ти знаеш, Нели?

Кобилата обърна глава и за миг го погледна право в очите, а всъщност конете почти никога не вършат подобно нещо. Сега Били Бък беше горд и сигурен в себе си. Похвали се.

— Ще се погрижа да получиш добро конче. Ще гледам правилно да започнеш. И ако правиш каквото ти казвам, ще имаш най-добрия кон в окръга.

Това накара Джоди да се почувствува трогнат и горд; толкова горд, че като се връщаше в къщи, той подгъваше колена и поклащаше рамене, също както правеха ездачите. И прошепна:

— Ехей, ей ти, Черни демоне! По-спокойно, стъпвай по земята!

Зимата дойде изведнъж. Няколко кратки превалявания и след това силен непрекъснат дъжд. Хълмовете загубиха сламения си цвят и почерняха от водата, а зимните потоци шумно започнаха да се спускат из каньоните. Показаха се печурки и пърхутки, а срещу Коледа се подаде нова трева.

Но тази година Коледа не беше най-важният ден за Джоди. Един неизвестен още ден през януари бе станал оста, около която се въртяха месеците. Когато започнаха дъждовете, Джоди вкара Нели в една клетка на обора, хранеше я всяка сутрин с топла храна, четкаше я и я вчесваше.

Кобилата толкова много се поду, че Джоди се разтревожи.

— Ще се пръсне — каза той на Били.

Били сложи силната си квадратна ръка върху подутия корем на Нели.

— Пипни тука — каза той тихо. — Можеш да усетиш как мърда. Сигурно ще останеш изненадан, ако са кончета близнаци.

— Така ли мислиш? — извика Джоди. — Мислиш ли, че ще бъдат близнаци, а Били?

— Не, не мисля, но понякога и това става.

През първите две седмици на януари валеше непрекъснато. Когато не беше на училище, Джоди прекарваше по-голямата част от времето си в клетката с Нели. По двадесет пъти на ден слагаше ръка на корема й да усети как мърда кончето. Нели ставаше все по-нежна към момчето, все повече се сприятеляваше. Търкаше носа си в него. Когато Джоди влизаше в обора, тя тихичко изцвилваше.

Един ден и Карл Тифлин дойде в обора с Джоди. С възхищение огледа разчесаната дореста козина и попипа твърдата плът по ребрата и шията на кобилата.

— Добра работа си свършил — каза той на Джоди. Това беше най-голямата похвала, на която бе способен. Часове след това Джоди бе изпълнен с гордост.

Дойде петнадесети януари, а кончето не се роди. Дойде и двадесети; в стомаха на Джоди заседна бучка страх.

— Дали всичко е наред? — попита той Били.

— О, разбира се. И отново попита:

— Сигурен ли си, че всичко ще бъде наред? Били погали кобилата по шията. Тя неспокойно поклати глава. Казах ти, че не винаги се раждат за едно и също време, Джоди Трябва просто да почакаш.

Когато дойде краят на месеца и Нели още не бе родила, Джоди обезумя. Тя беше толкова наедряла, че дишаше тежко, а ушите й бяха събрани и щръкнали, като че я болеше глава. Джоди започна да спи неспокойно, а сънищата му станаха объркани.

През нощта на втори февруари момчето се събуди с плач. Майка му извика:

— Джоди, сънуваш нещо. Събуди се и пак заспи!

Но Джоди беше обзет от ужас и отчаяние. Полежа тихо някое време, като чакаше да заспи отново майка му, след това навлече дрехите си и се измъкна навън с боси крака.

Нощта беше тъмна и мъглива. Ръмеше ситен като мъгла дъжд. Кипарисът и бараката изскочиха от мъглата и отново потънаха в нея. Вратата на обора изскърца, когато Джоди я отвори — нещо, което никога не се случваше с нея през деня. Той отиде до полицата и намери фенера и тенекиената кутия кибрит. Запали фитила и мина по дългата, покрита със слама пътека до клетката на Нели. Тя се беше изправила. Цялото й тяло се поклащаше. Джоди я извика:

— Ей, Нели, о-о-о-о, Нели. — Но тя не престана да се поклаща и не се обърна да го погледне. Когато момчето пристъпи в клетката и докосна шията й, тя потръпна под ръката му. Тогава откъм сеновала над клетката се разнесе гласът на Били Бък.

— Джоди, какво правиш там?

Джоди се отдръпна и извърна жален поглед нагоре, към гнездото в сеното, където лежеше Били.

— Мислиш ли, че нищо й няма?

— Нищо й няма, разбира се.

— Нали няма да позволиш да стане нещо лошо, Били, съвсем сигурно, нали?

Били изръмжа надолу към него:

— Казах ти, че ще те извикам и ще те извикам. А сега се връщай в кревата и престани да безпокоиш кобилата. Достатъчно работа си има и без ти да й висиш над главата.

Джоди се сви от уплаха, защото никога не бе чувал Били да говори с такъв тон.

— Реших само да дойда да погледна — каза той. — Събуди се.

Гласът на Били поомекна.

— Добре, върви да лягаш. Не искам да я безпокоиш. Казах че ще се погрижа да имаш добро конче. Хайде, върви сега!

Джоди бавно излезе от обора. Загаси фенера и го постави на полицата. Нощната тъмнина и ледената мъгла се блъснаха в и го обгърнаха. Искаше му се да вярва на всичко, което казва Били, както му вярваше, преди да умре понито. Мина малко време преди заслепените му от слабата светлина на фенера очи да да различат нещо. Влажната земя смрази босите му крака. Накацалите по кипариса пуйки изгъргориха леко от уплаха, а двете кучета изпълниха дълга си, втурнаха се с лай навън, защото мислеха, че под дървото се промъкват койоти.

Когато минаваше през кухнята, Джоди се препъна в един стол. Карл извика от спалнята:

— Кой е? Какво става там?

А мисис Тифлин каза сънливо:

— Какво става, Карл?

В следващия миг Карл излезе от спалнята със свещ в ръка и откри Джоди, преди той да успее да си легне.

— Какво правиш навън? Джоди срамежливо се извърна.

В душата на Карл за миг гневът, че са го събудили, се пребори с одобрението.

— Слушай — каза най-после той. — По тия места няма човек, който да разбира от кончета повече, отколкото Били. Остави на него тази работа.

От устата на Джоди се изтръгна:

— Но понито умря…

— Стига си го обвинявал за това — каза строго Карл. — Ако Били не може да спаси някой кон, значи, че конят изобщо не може да бъде спасен.

Мисис Тифлин извика:

— Накарай го да си обърше краката и да ляга, Карл. Утре цял ден ще му се спи.

На Джоди му се стори, че току-що бе затворил очи, когато го разтърсиха силно за рамото. До него стоеше Били Бък с фенер.

— Ставай! — каза той. — Побързай! — Били се обърна и излезе тичешком от стаята.

Мисис Тифлин извика:

— Какво става? Ти ли си, Били?

— Да, госпожа.

— Дойде ли й времето на Нели?

— Да, госпожа.

— Добре тогава, ще стана и ще стопля малко вода, в случай, че ти дотрябва.

Джоди толкова бързо навлече дрехите си, че излезе от задната врата, преди люлеещият се фенер на Били да бе изминал половината път до обора. По билото на планината се виждаше блясъкът на зората, но в долината на ранчото още не бе проникнала светлина. Джоди изтича като обезумял след фенера и догони Били точно когато той стигна до обора. Били закачи фенера на един гвоздей до клетката и свали синята си дочена дреха. Джоди видя, че под нея имаше само риза без ръкави.

Нели стоеше изправена, неподвижна, вдървена. Цялото й тяло се сви от болка. Спазмата премина. След няколко мига отново започна и пак премина. Били нервно измърмори:

— Нещо не е в ред. — Голата му ръка изчезна. — О, божичко — каза той. — Не е наред.

Спазмата отново се появи и този път Били се напъна; мускулите по ръката и рамото му изпъкнаха. Дърпаше силно, по челото му избиха капки пот. Нели изпищя от болка. Били мърмореше:

— Не е както трябва. Не мога да го обърна. Съвсем не е както трябва. Съвсем наопаки е.

Той вторачи сърдито очи в Джоди. Внимателно, съвсем внимателно пръстите му поставиха диагнозата. Бузите му се изпънаха и посивяха. Една минута, която продължи много, той гледа въпросително Джоди, който се бе отдръпнал от клетката. След това Били пристъпи към полицата под отвора за тор и с влажната си дясна ръка взе един чук за подковаване.

— Излез навън, Джоди! — каза той.

Момчето стоеше неподвижно и тъпо се вглеждаше в него.

— Излез вън, казвам ти! Ще стане късно! Джоди не помръдна.

Тогава Били бързо отиде до главата на Нели.

— Обърни се, дявол да те вземе, обърни се!

Този път Джоди се подчини. Обърна глава. Чу Били прегракнало да шепне в клетката. После чу кухия шум на смачкана кост. Нели остро изцвили. Джоди погледна назад и успя да види как чукът втори път се издига и се стоварва върху плоското чело. Нели тежко падна настрана и известно време трепереше.

Били скочи към издутия корем. Големият джобен нож бе в ръката му. Той издърпа кожата и вмъкна в нея ножа. С усилие разряза коравия корем. Въздухът се изпълни с миризма на топли, живи вътрешности. Другите коне се дърпаха от веригите, цвилеха и ритаха.

Били хвърли ножа. Двете му ръце потънаха в ужасната разкъсана дупка и измъкнаха голям бял вързоп, от който капеше. Зъбите му разкъсаха булото. През разкъсаното място се подаде черна главичка, и гладки, влажни ушички. С шумно бълбукане някой пое възДух, после още веднъж. Били свлече булото, намери ножа и отряза пъпната връв. За миг задържа черното конче в ръцете си и се загледа в него След това прекоси бавно и го положи на сламата в краката на Джоди.

От лицето, ръцете и гърдите на Били капеше нещо червено. Тялото му тръпнеше, а зъбите му тракаха. Гласът му се бе загубил; говореше с прегракнал шепот.

— Ето ти твоето конче. Бях ти обещал. Ето ти го. Трябваше Така да постъпя… трябваше. — Той спря и погледна през рамо в клетката. — Върви да донесеш топла вода и гъба — пошепна той. — Измий го и го подсуши, както би сторила майка му. Ще трябва да го храниш от ръка. Но твоето конче дойде, както ти го обещах. Джоди се вгледа глупаво във влажното, задъхващо се конче. То протегна брадичка и се опита да повдигне глава. Безизразните му очи бяха тъмносини.

— Дявол да те вземе — извика Били, — ще отидеш ли за вода? Ще отидеш ли?

Тогава Джоди се обърна и тичешком излезе от обора в утринната светлина. Болеше го всичко от гърлото до стомаха. Краката му бяха вдървени и натежали. Опита да се зарадва на конче то, но окървавеното лице и неспокойният уморен поглед на Били Бък се рееха във въздуха пред него.

Бисерът

„В града разказват историята на големия бисер — как бил намерен и как бил отново изгубен. Разказват за рибаря Кино, за жена му Хуана и за детето им Койотито. Тъй като тази история се е разказвала много често, тя се е вкоренила в съзнанието на всеки човек. И както във всяка история, разказвана много пъти, която живее в сърцата на хората, в нея има само хубаво и лошо, само добро и зло, само черно и бяло и никакви полутонове.

Ако тази история е притча, може би всеки ще я разбере по своему и всеки ще види в нея собствения си живот. Но каквото и да представлява тя, в града разказват, че…“

I

Кино се събуди в предутринния мрак. Звездите още светеха и денят прозираше като бледа ивица светлина над източния хоризонт. Петлите вече пееха и свинете, станали в зори, бяха започнали неспирното си ровене из клонака и треските с надеждата, че някъде ще намерят нещо за ядене, което преди не са забелязали. Край колибата от клони, в гъсталака от дюни^[15], чуруликаше и пърхаше с крилца ято малки птички.

Кино отвори очи и погледна първо белеещия се квадрат — входа на колибата, после вързаното за тавана сандъче, в което спеше Койотито. Накрая той изви глава към Хуана — жена си, която лежеше на рогозката до него, завила със син шал носа, гърдите и кръста си. И Хуана бе отворила очи. Кино не помнеше някой път да се е събудил и да не е срещнал погледа на Хуана. Тъмните й очи проблясваха като малки звездички. Тя го гледаше и това се случваше винаги когато той се събуди.

Кино чу лекия плисък на утринните вълни по брега. Техният щум бе много приятен — Кино отново затвори очи, за да слуша по-добре звучащата в ушите му музика. Може би така правеше само той, а може би и всички хора от неговото племе. Преди много години хората от неговото племе са били големи съчинители на песни и всичко, каквото виждали, мислели и вършели, се претворявало в песен. Това било много отдавна. Но песните се бяха запазили и досега. Кино ги знаеше до една, а нови песни нямаше. Това обаче не пречеше на всеки да си има своя собствена песен. Ето и сега в главата на Кино звучеше песен — ясна и тиха, и ако той я изпееше някому, би я нарекъл Песен на семейството.

Носа си Кино бе завил с края на одеялото, за да не диша влажния въздух. Очите му се устремиха към мястото до него, откъдето идваше лекият звук. Беше Хуана, която ставаше почти безшумно. Крачейки с мускулестите си боси крака, тя се приближи до сандъчето, в което спеше Койотито, наведе се и каза нещо нежно. Койотито погледна нагоре за миг, затвори очи и отново заспа.

Хуана отиде до издълбаното в земята огнище, отрина един въглен, почна да го разпалва, да чупи на ситно клонки и да ги слага в огнището.

Кино също стана и загърна с одеялото главата, носа и раменете си. Пъхна крака в сандалите и излезе да гледа изгрева на слънцето.

Той приклекна до вратата и зави с краищата на одеялото коленете си. Видя как високо в небето над Залива като ярки петна блеснаха малки облачета. При Кино дойде козата; тя го подуши и втренчи в него студените си жълти очи. Зад гърба му Хуана разпали въглена, лумна огън и огнени копия заизскачаха през цепнатината на колибата. Светлина като трептящ квадрат легна пред входа й. Една закъсняла нощна пеперуда се стрелна вътре, към огъня. Песента на семейството зазвуча зад Кино. Неин ритъм бе ритъмът на хромела^[16], на който Хуана мелеше царевица за сутрешните питки.

Сега вече бързо се развиделяваше: бледа светлина, руменина, сияние и накрая ослепителен пожар — слънцето заплува над Залива. Кино погледна надолу, за да предпази очите си от силния блясък. Той чу как Хуана разплесква питките и усети приятната им миризма в съда за печене. По земята пълзяха припряно мравки — големи, черни, с лъскави телца и малки, сивопепеляви, пъргави. С величието на бог Кино гледаше как една сивопепелява мравка отчаяно се мъчеше да се измъкне от капана, който й бе изровил в пясъка един мравояд. Мършавото страхливо куче се приближи до Кино и когато той го повика ласкаво, то се сви на кълбо до него, грижливо намести опашка над лапите си и леко положи глава върХУ козината. Кучето беше черно, със златистожълти петна над очите като вежди. Утрото беше най-обикновено и все пак никакво друго утро не можеше да се сравни с него.

Кино чу скърцане на въже — Хуана взе Койотито от вързаното за савана сандъче, уми детето и сгъна така шала си, че то да бъде до самите й гърди. Кино видя всичко това, без да поглежда. Хуана тихо запя една стара песен, която се състоеше само от три тона с безкрайна смяна на интервалите между тях. Тази песен бе също част от Песента на семейството. Нейна неотделима част. Понякога тя предизвикваше болка, която свиваше гърлото и сякаш говореше: „Ето сигурността, ето сърдечността, ето Всичко.“

Отвъд оградата от клони имаше други колиби и от тях също излизаше дим и долитаха звуците на приготвяната закуска, но това бяха други песни, свинете там бяха други и стопанките — други. Кино бе млад и силен и черните коси се спускаха по бронзовото му чело. Очите му бяха топли, пламенни и блестящи, а мустаците — редки и остри. Той смъкна одеялото от носа си, защото нездравият нощен въздух омекна и сега колибата се къпеше в златни слънчеви лъчи. Край оградата два петела, разперили криле, наежили шии, се гугушеха един срещу друг и се плашеха с лъжливи наскоци. Нима такива петли умеят да се бият? Та те не са бойни! Кино ги наблюдава една-две минути, а после погледна натам, където от Залива към хълмовете се мержелееше едва-едва в небето ято диви гълъби. Светът се бе пробудил и Кино стана и влезе в колибата си.

Когато той се появи на входа, Хуана се изправи — тя се бе, навела над пламтящото огнище. Жената отново сложи Койотино в сандъчето му, разреса черните си коси, сплете ги в две плитки, завърза краищата им с тънка зелена панделка. Кино приклекна до огнището, сви на руло една топла питка, натопи я в соса и я изяде. Пийна и малко пулк^[17] и това беше цялата му закуска. Обикновено той не закусваше с изключение на празничните дни и на един тържествен ден, в който изяде толкова много сладки, че едва не умря от преяждане. Когато Кино се нахрани, Хуана се върна до огъня и също закуси. Те си размениха две-три думи, но струва ли си да хабиш думи, щом говоренето всъщност е само навик. Кино доволно въздъхна и с това разговорът свърши.

Слънцето топлеше с лъчите си колибата, прониквайки на дълги ивици през цепнатините й. Една такава ивица падна върху сандъчето, в което лежеше Койотино, и върху въжетата, които го крепяха. Едно едва забележимо движение привлече към сандъчето погледите на Кино и Хуана. Бащата и майката замръзнаха на местата си. По въжето, с което бе вързано за тавана сандъчето на Койотино, бавно пълзеше надолу скорпион. Опашката с жилото му беше изпъната и той можеше всеки миг да го забие.

Дъхът щеше да се изтръгне със свистене от ноздрите на Кино, но той отвори уста, за да го спре. И в този момент уплахата напусна очите му, а вцепенението — тялото му. В главата на Кино зазвуча нова песен — песента на злото, мелодията на врага, на зложелателя на семейството: див, потаен, опасен напев, а заедно с тази песен, но по-тихо, като жаловит плач, се лееше Песента на семейството.

Скорпионът леко пълзеше надолу по въжето към сандъчето. Хуана едва чуто шепнеше древно заклинание и стиснала зъби, изрече по-ясно: „Света Богородице!“ Но Кино не стоеше неподвижен. Тялото му безшумно се плъзгаше напред — безшумно и плавно. Ръцете му бяха протегнати с дланите надолу, а очите — приковани в скорпиона. Койотито се смееше и протягаше ръчичка към животното. Скорпионът усети опасността, когато Кино беше вече съвсем близо. Той спря да се движи и опашката му с резки, кратки движения се вдигна над гърба и на нея блесна извитото като дъга жило.

Кино застана като вкаменен. Той чу как Хуана отново зашепна древното заклинание, чу и злия напев на врага. Не биваше да мърда, преди скорпионът да е мръднал, а животното усещаше надвисналата над него смърт. Ръката на бащата се протегна напред — много бавно, много плавно. Опашката с жилото подскочи нагоре. И в тази минута смеещият се Койотито разклати въжето и скорпионът падна. Ръката на бащата се стрелна, но не можа да хване скорпиона, той падна на рамото на детето, задържа се там и заби жилото си. В следващия миг Кино сграбчи скорпиона и ръмжейки, го сплеска в ръцете си. Хвърли пихтията на пода и я удари с юмрук, а Койотито запищя от болка. Кино удря и тъпка врага, докато той се превърна в жалки останки и мокро петно. Бе оголил зъби, очите му яростно пламтяха, а в ушите му гърмеше Песента на врага.

Но детето беше вече в ръцете на Хуана. Тя намери ухапаното място, започнало вече да почервенява. Долепи до раничката устни, засмука силно, плю и отново засмука, а Койотито не преставаше да пищи.

Кино се въртеше край тях; не знаеше какво да прави и само пречеше на Хуана.

Съседите дотичаха, чули писъците на детето. Те сякаш се изляха като поток от своите колиби — братът на Кино Хуан Томас, дебелата му жена Аполония и четирите им деца се спряха на вратата и задръстиха входа; зад тях надничаха другите, а едно малко момченце се провря между краката на възрастните, за да види какво става. Тези, които стояха отпред, предадоха на онези, които бяха зад тях:

— Скорпион. Детето е ухапано от скорпион.

Хуана за миг спря да смуче ухапаното място. Раничката леко се бе увеличила и побеляла по краищата от смукането, а червеният оток бе образувал твърдо лимфатично мехурче. Всички тези хора знаеха какво значи скорпион. Възрастните тежко боледуват, а децата бърже умират. Те знаеха, че отначало ще има оток, треска и спазми в гърлото, а след това стомашни колики и после, ако отровата е проникнала дълбоко, Койотито ще умре. Но парливата болка от ухапването отслабваше. Писъците на Койотито преминаваха в стонове.

Кино често се бе учудвал на желязната воля на своята спокойна, крехка жена. Покорна, сдържана, бодра и търпелива, извила гръб от болки, тя бе родила детето без нито един стон. Умората и глада понасяше едва ли не по-леко от самия Кино. Можеше да кара кану като силен мъж. И ето сега Хуана стори нещо съвсем неочаквано.

— Докторът — каза тя. — Иди за доктора.

Тази дума стигна до ушите на съседите, струпали се в малкото дворче зад оградата. И те заповтаряха: „Хуана иска доктор.“ Странно нещо, небивало нещо — да иска доктор! А ако го доведат, това ще бъде същинско чудо. Докторът никога не идва, когато го викат по колибите. А и защо ще идва, щом лекува богаташите, които живеят в тухлените къщи в града, и болните му са толкова много.

— Той няма да дойде — казаха хората на двора.

— Той няма да дойде — казаха хората на входа на колибата и Кино помисли също като тях.

— Докторът няма да дойде — каза Кино на Хуана.

Тя го погледна със студени като на лъвица очи. Койотито беше първата й рожба, Койотито беше за нея почти всичко на света. И Кино почувствува решителността на Хуана и напевът на семейството зазвуча в главата му с металически тембър.

— Тогава ние ще отидем при него — каза Хуана и натъкми тъмносиния си шал на главата, направи от единия му край нещо като люлка и положи там Койотито, а с другия край засенчи очите на детето, за да не му блести светлината. Хората на входа се дръпнаха назад, блъскайки онези, които стояха зад тях, за да й сторят път. Кино тръгна след нея. Минаха през вратичката и поеха по коловоза на пътя, а съседите се проточиха след тях.

Всички съчувствуваха на Кино и Хуана. Бедняците крачеха бързо и тихо към центъра на града; начело вървяха Хуана и Кино, зад тях — Хуан Томас и Аполония, която поклащаше при бързия ход грамадния си корем, после се точеха съседите, а децата тичаха отляво и отдясно. Жълтото слънце хвърляше пред тях черните им сенки и те стъпваха върху тези сенки.

Процесията достигна мястото, където колибите свършваха и започваше градът с тухлените къщи — къщите с груби фасади и прохладни градини с бълбукаща вода и бугенвилии, покрили стените с виолетови и керемиденочервени и бели цветове. От тези скрити за окото градини долиташе песен на птички, затворени в клетки, и плисък на студена вода по напечените плочи. Процесията прекоси обления с ослепителни слънчеви лъчи площад и мина край черквата. Тя се бе увеличила и на онези, които бърже се прилепваха към нея, се казваше тихо, че детето е ухапано от скорпион и че бащата и майката го носят при доктора.

И новодошлите, особено просяците пред черквата, които бяха големи специалисти по финансовите въпроси, бързо погледнаха вехтата синя пола на Хуана, видяха дупките по шала й, оцениха зелената панделка на плитките й, определиха преди колко години е купено одеялото на Кино, колко пъти са прани дрехите му и убедили се, че родителите на детето са бедни, тръгнаха заедно с другите да видят каква драма ще се разиграе. Четиримата черковни просяци знаеха всичко, каквото ставаше в града. Лицата на младите жени, които отиваха на изповед, бяха за тях отворена книга и когато излизаха от черква, просяците веднага откриваха естеството на греховете им. Те знаеха дори най-малките клюки и няколко големи престъпления. Спяха на обичайното си място — в сянката на черквата, и виждаха и тези, които влизаха скришом в храма да търсят утеха. Познаваха и доктора. Познаваха неговото невежество, жестокост, алчност, склонности и грехове. Знаеха несполучливите аборти, знаеха и това, че дава за милостиня само дребни монети Те виждаха как влизат в черквата труповете на неговите пациенти И тъй като утренната беше свършила и вече нямаха много работа, просяците — тези неуморни търсачи на точни сведения за ближни те — се присъединиха към процесията, любопитни да разберат как ще постъпи дебелият мързелив доктор с детето на бедните хора, ухапано от скорпион.

Бързата процесия стигна до голямата порта на доктора. От двора долиташе плисък на вода, песен на птички, затворени в клетка и шум от метене на плочи с дълги метли. От къщата на доктора се носеше ароматна миризма на пържен бекон.

Кино се спря нерешително за миг. Докторът не беше от неговото то племе. Той принадлежеше към расата, която почти четиристотин години бе избивала, обричала на глад, грабила и презирала хората от расата на Кино и така ги бе наплашила, че бедняците със свито сърце приближаваха тази врата. И както винаги, когато му предстоеше среща с човек от тази раса, Кино се почувствува слаб, плах и заедно с това озлобен. Гневът и страхът винаги вървяха ръка за ръка. Кино по-лесно би убил доктора, отколкото да говори с него, тъй като хората от расата на доктора се отнасяха към Кино и съплеменниците му като към животни. И когато Кино вдигна дясната си ръка към желязната халка на портата, гневът забушува в гърдите му, в ушите му загърмя напевът на врага и той здраво стисна устни, но лявата му ръка неволно се протегна към шапката, за да я свали. Желязната халка изтрака о портата. Кино свали шапката и зачака. Койотито тихо застена в ръцете на Хуана и тя нежно му прошепна нещо. Тълпата се струпа около тях, за да види и чуе по-добре всичко.

След миг голямата порта леко се открехна. Кино видя през отвора зелена прохладна градина и малък, плискащ се водоскок. Човекът, който надзърна отвътре, беше от неговата раса. Кино заговори с него на древния език на тяхното племе.

— Малкият… първата ми рожба… ухапа го скорпион — каза Кино. — Трябва му опитен лекар.

Портата се попритвори и слугата отказа да говори на древния език.

— Почакай малко — отвърна той. — ще отида да попитам. — И като затвори вратата, сложи отвътре резето.

Ослепителното слънце разхвърли многото черни хорски сенки по бялата ограда.

Докторът седеше на високото легло в стаята си. Той бе облечен с червен халат от моаре, който си бе донесъл от Париж и който сега му ставаше тесен на гърдите, ако го закопчееше. На коленете на доктора лежеше сребърен поднос със сребърна каничка за шоколад и чаша от най-фин порцелан; тя изглеждаше смешно малка, когато той я взимаше с едрата си ръка, като я държеше с крайчеца на палеца и показалеца, а останалите три пръста разперваше, за да не му пречат. Очите му бяха потънали в малки, подпухнали възглавнички, а устните — недоволно отпуснати. От година на година докторът ставаше все по-дебел и гласът му загрубя, защото гърлото му бе потънало в тлъстини. На масичката имаше малък ориенталски гонг и купичка с цигари. Мебелите в стаята бяха масивни, тъмни, мрачни; картините — с религиозно съдържание; имаше и голяма цветна фотография на покойната му жена, която бе в рая, ако мястото там можеше да се откупи с литургиите, поръчани и платени по силата на нейното завещание от собственото й имущество. Навремето докторът, макар и за кратко, беше станал частица от големия свят и целият му живот впоследствие бе изпълнен със спомени, пропити с тъга по Франция. „Тогава — хвалеше се той — аз живеех като цивилизован човек“, искайки да каже с това, че скромните му средства са му позволявали да си държи любовница и да се храни в ресторанти. Той си наля втора чаша Шоколад и разчупи с пръсти един сладък бисквит. Слугата се приближи до отворената врата на стаята и се спря там, чакайки да го Забележат.

— Какво има? — попита докторът.

— Дошъл е някакъв индианец с дете. Казва, че детето било ухапано от скорпион.

Доктора не беше изпил шоколада, но остави чашата на подноса, преди да даде воля на гнева си.

— Аз сякаш нямам друга работа, та ще лекувам индианци, ухапани от насекоми! Аз съм лекар, а не ветеринар.

— Да, господарю — рече слугата.

— Има ли пари? — попита докторът. — Разбира се, не; те никога нямат пари. Аз, единствен аз в целия свят трябва да работя даром. Омръзна ми вече това. Върви да разбереш има ли пари!

Като отиде до портата, слугата я открехна и погледна през отвора тълпата, която чакаше отговор. Този път той заговори на древния език:

— Имаш ли пари, за да платиш за лекуването?

Кино пъхна ръка в тайния джоб някъде под наметалото си. Той, измъкна оттам една хартийка, сгъната много пъти. Гънка след гънка я разви и накрая се оказаха осем дребни уродливи бисера, грозни и сиви като малки язви, плоски, с нищожна стойност. Слугата погледна в хартийката с бисерите и отново затвори портата, но този път не се бави дълго. След малко отвори портата само толкова, колкото да пъхне през нея хартийката.

— Докторът излезе — каза той. — Повикаха го при един тежко болен. — И бързо затвори портата, защото го беше срам.

Вълна от срам премина и сред тълпата — тя почна да се топи. Просяците се върнаха на стъпалата на черквата, безделниците отидоха да търсят интересни случки другаде, а съседите си тръгнаха, за да не смущават с присъствието си Кино, посрамен пред всички.

Кино и Хуана, изправени един до друг, дълго стояха пред портата. Кино бавно си сложи шапката, която бе свалил в знак на почитание. После изведнъж с все сила удари с юмрук портата и учудено погледна разранените си стави и кръвта, която се стичаше между пръстите.

II

Градът бе разположен на едно широко устие и старите му жълти къщи достигаха до самия бряг на Залива, върху който лежаха изтеглените от водата наяритски канута — бели и сини, служили на не едно поколение, защото ги мажеха с твърдо като черупка непромокаемо вещество, тайната на чието приготовление знаеха само рибарите. Канутата бяха с високи бордове, хубави, извити отпред и отзад и с шпангоут^[18] в средата, където можеше да се прикрепи мачта с малко триъгълно платно.

Брегът бе покрит с жълт пясък, а до самата вода — с водорасли и раковини. Свирещи раци шушнеха и цвъртяха в дупките си в пясъка, а по плитчините малки омари ту изскачаха, ту отново се скриваха в миниатюрните си убежища сред черупките и пясъка.

Морското дъно гъмжеше от всякакви пълзящи, плуващи и растящи отвесно твари. Тихите вълни люлееха кафявите водорасли и поклащаха зелената морска трева, за чиито стъбла здраво се държаха малки морски кончета. Отровните риби — пъстрите ботете — лежаха на дъното в легла от морска трева, а светлите плуващи раци бързо се носеха над тях.

Гладните кучета и свине постоянно тършуваха по брега с надежда приливът да изхвърли на сушата някоя умряла риба или морска птица. Беше още ранно утро, но мъглявата омара вече се бе появила. Трептящият въздух, който увеличава някои предмети, а заличава напълно други, се бе разстлал над целия Залив и в тази трептяща вълна всичко изглеждаше призрачно, измамно за окото; и морето, и сушата придобиваха кристална яснота и в същото време мъглявост като насън. Може би затова хората, които живееха край Залива, вярваха повече на въображението и вътрешния си глас, отколкото на очите си — очите ги заблуждават за разстоянието, за истинските очертания на предметите и изобщо за всичко. Срещу града, от другата страна на устието, една група мангови дървета се виждаше ясно и релефно като с телескоп, а друга група — като мътно черно-зелено петно. Част от отсрещния бряг на Залива се губеше в мъглата и се сливаше с водата.

Във всичко, което възприемаше окото, нямаше ни най-малка частица реалност, ни най-малко доказателство, че действително виждаш нещо. И хората, които живееха край Залива, смятаха, че е навсякъде така и то не им се струваше странно. Над водата лежеше медночервена омара, палещото сутрешно слънце я пронизваше с лъчите си и тя трептеше с ослепителен блясък.

Колибите на рибарите се намираха в дясната част на града, но не на самия бряг, а малко по-далеч от него и канутата бяха изтеглени на пясъка срещу тях.

Кино и Хуана бавно слязоха до брега и приближиха кануто на Кино — единствената ценност, която притежаваше той на този свят. Кануто беше много старо. Дядото на Кино го бе докарал от Наярит и предал на бащата на Кино, а той — на сина си. Кануто беше и собственост на Кино, и негов източник на препитание, тъй като мъжът, който притежава лодка, може да обещае на жена си, че тя винаги ще има храна. Кануто е крепост срещу глада. Всяка година Кино отново го намазваше с твърдото като черупга вещество по тайния метод, който също бе наследил от баща си. И сега той се приближи до кануто и както винаги докосна нежно носа му. Остави камъка, с който се гмуркаше под водата, кошницата и двете въжета на пясъка до кануто. После сгъна наметалото си и го хвърли на носа на лодката.

Хуана сложи Койотито върху наметалото и го зави с шала, за да го запази от палещото слънце. Койотито плачеше, но отокът бе нараснал от рамото към шията и под ухото, лицето беше подпухнало и гореше. Хуана нагази във водата. Тя събра малко кафяви водорасли, направи от тях плоска влажна лапа, наложи я на отеклото рамо на детето и този лек с нищо не бе по-лош, а дори бе и по-добър от лековете на доктора. На този лек му липсваше само докторският авторитет, защото беше прост и не струваше нищо. Стомашните колики не се появиха. Вероятно Хуана бе изсмукала навреме отровата от раничката, но не бе успяла да изсмуче заедно с нея своята тревога за първата си рожба. В молитвите й нямаше молба за оздравяването на детето — тя се молеше Кино да намери бисер, с който да платят на доктора за лечението на Койотито. тъй като мислите на хората, които живееха около Залива, бяха също тъй нереални, както миража над него.

Кино и Хуана плъзнаха кануто по брега и когато носът му се потопи във водата, Хуана седна в него, а Кино продължи да го бута, докато то заплава по водата, леко разклатено от една малка вълна. Тогава двамата дружно потопиха двойните весла в морето, кануто забразди водата и засъска от бързото движение. Другите ловци на бисери отдавна бяха излезли в морето. След малко Той ги видя в омарата да се носят вкупом с лодките си над плитчина с бисерните миди.

Слънчевата светлина се процеждаше през водата до самото дъно, където по камъните, осеяни със счупени, отворени раковини, бяха налепили бисерни миди с къдрави мантии. Това беше плитчината, която преди години бе издигнала краля на Испания между първите владетели в Европа, плитчината, която му бе доставяла средства за водене на война и бе облякла в позлата черквите за спасение на душата му. Сиви миди — с надиплени като поли черупки, с полепнали по диплите на черупките им малки водорасли, по които се катереха дребни раци. Ако в мускулните гънки на такава мида случайно попадне песъчинка, тя предизвиква дразнене и мидата, за да се защити от чуждото тяло, го обвива с пласт гладко емайлово вещество. Щом започне това, мидата не престава да обвива чуждото тяло, докато някоя приливна вълна не го изхвърли от нея или докато не загине самата мида. Цели столетия хората гмуркат под водата, откъсват мидите от морското дъно. разтваря черупките им и търсят песъчинки, облечени с емайлово вещество. Ята риби се навъртат около плитчините с бисерни миди; те ядат хвърлените обратно в морето от ловците миди и кълват блестящите зърна между черупките им. Но образуването на бисери е случайност и такава находка е щастие, леко поощрение от християнския бог или езическите богове, или пък едновременно и от единия, и от другите.

Кино имаше две въжета — едното завързано за тежък камък, а другото за кошница. Той свали ризата и панталоните си и сложи шапката си на дъното на кануто. Водата беше гладка като масло. В едната си ръка Кино взе камъка, а в другата — кошницата, и плъзна крака през борда, а камъкът го завлече на дъното. Въздушните мехури закипяха над него, сетне водата се избистри и той почна да вижда добре. Горе къдравата водна повърхност блестеше като огледало и ловецът виждаше дъната на канутата, врязали се в нея.

Кино се движеше внимателно, за да не размъти водата с тиня или пясък. Той пъхна крак през клупа на въжето, завързано около камъка, и ръцете му заработиха бързо, откъсвайки мидите ту една по една, ту по няколко наведнъж. Кино ги слагаше в кошницата. На някои места мидите бяха така здраво залепнали една за друга, че се откъсваха на цели снопчета.

Племето на Кино бе възпяло всичко, което се случваше или съществуваше в живота му. То бе съчинило песни за рибите, за разгневеното и тихото море, за светлината и мрака, за слънцето и луната и тези песни се таяха в съзнанието на Кино и племето му — всички до една, дори забравените. И сега, когато Кино пълнеше своята кошница, в главата му звучеше песен и ритъмът на тази песен беше разтуптяното му сърце, което черпеше кислород от дъха, задържан в гърдите, а мелодията й — сиво-зелената вода, дребните бързодвижещи се морски животни и ятата риби, които долитаха и отминаваха. Обаче дълбоко в тази песен звучеше друга; полугласно, едва чуто, но непрестанно, нежна, потайна, настойчива, почти заглушавана от основната мелодия: това беше Песента на бисера, който може би ще бъде намерен, тъй като всяка мида, хвърлена в кошницата, може да съдържа бисер. Шансът беше против, но щастието и боговете можеха да бъдат „за“. И Кино знаеше, че там горе, в кануто, Хуана извършва магия с молитвата си; лицето й е неподвижно, мускулите — напрегнати: тя иска да изтръгне щастието насила, да го грабне от ръцете на боговете, защото го й е нужно — отокът на рамото на Койотито трябва да спадне. И тъй като нуждата от това беше голяма и желанието за него — също голямо, тихичката тайна мелодия на бисера, който може би ще бъде намерен, звучеше по-силно това утро. Цели фрази от нея ясно и нежно се вплитаха в Песента на подводния свят.

Гордостта, младостта и силата даваха възможност на Кино без усилие да остава под водата повече от две минути и той работеше, без да бърза, избирайки най-едрите миди. Понеже те бяха обезпокоени, черупките им бяха здраво затворени. Малко вдясно от Кино се издигаше грамада камъни, покрита с млади, още неподходящи за лов миди. Кино заплува към камъните и там под малка издатина видя една много голяма мида. сама, без другарки. Черупките на тази стара бисерна мида бяха леко отворени, защото я пазеше каменната издатина, и ето че в подобния на устна мускул нещо блесна с ослепителен блясък, след което черупките се затвориха. Сърцето на Кино заби силно и в ушите му оглушително зазвуча мелодията на бисера, който може би ще бъде намерен. Той бавно отлепи мидата и здраво я притисна до гърди. Освободи крака си от въжето, тялото му се издигна на повърхността и черните му коси блеснаха на слънцето. Кино протегна ръка през борда на кануто и сложи мидата на дъното му.

Хуана се наведе над срещуположния борд, когато Кино се качи в лодката. Очите на Кино горяха от вълнение, но следвайки приличието, той измъкна от водата първо камъка, а след това кошницата с миди. Хуана долови вълнението му и престана да го гледа. Не трябва прекалено силно да желаеш нещо. Понякога това прогонва щастието. Желай нещо, но не много силно и бъди много внимателен към християнския бог или към езическите богове. Ала дъхът на Хуана замря. Без ни най-малко да бърза, Кино извади здравия си къс нож. Той погледна замислено кошницата. Може би ще е най-добре да отвори голямата мида накрая. Извади от кошницата една малка мида, преряза мускула й, огледа гънките на мантията и хвърли мидата във водата. И в този миг той сякаш за пръв път видя голямата мида. Коленичи на дъното на кануто си, взе я в ръце и внимателно я разгледа. Ръбовете по черупката на мидата блестяха, менейки цвета си от чер до кафяв, а върху нея имаше само дветри малки рачета. Кино не се решаваше да я отвори. Онова, което бе видял, би могло да бъде просто къс от седефената черупка на някоя мида, случайно попаднала там, или пък чиста илюзия. В този Залив с неговата лъжлива светлина илюзиите са повече от реалните неща.

Но Хуана не откъсваше очи от Кино и явно не можеше повече да чака. Сложи ръка върху главата на Койотито, завита с шала.

— Отвори я — тихо каза тя.

Кино ловко пъхна ножа между черупките на мидата. Усети как мускулът и се напрегна. Заби ножа по-дълбоко, действувайки с него като с лост, разряза мускула, който държеше затворени двете черупки, и отвори мидата. Подобната на устна мантия се сви конвулсивно и след това се отпусна. Кино повдигна мантията и там лежеше той — големият бисер, съвършен като луната. Той поглъщаше светлината, пречистваше я и Я изпускаше обратно със сребристо излъчване. Беше голям колкото яйце на чайка. Беше най-големият в света.

Хуана затаи дъх и тихичко застена. А в главата на Кино зазвуча тайната мелодия на бисера, който може би ще бъде намерен — ясно и омайно, приятно, топло и сладостно, пламенно, радостно и г тържествено. В големия бисер се отразяваха неговите мечти. Кино То отдели от умиращата мида, сложи го на дланта си, затъркаля го по нея и видя, че той е с безупречна форма. Хуана се приближи, за да разгледа по-добре бисера в ръката на Кино — това беше същата ръка, която той бе наранил о портата на доктора, раздраната кожа на ставите и бе станала сивкавобяла от морската вода. Хуана инстинктивно отиде до Койотито, който спеше на бащиното си наметало. Тя свали лапата от водорасли и погледна рамото му.

— Кино! — изписка Хуана.

Той откъсна поглед от бисера си и видя, че отокът на рамото на сина му спада, че отровата напуска тялото на детето. Тогава Кино сви в юмрук ръката си с бисера и не можа да надвие своето вълнение. Отметна глава и нададе проточен вой. Завъртя очи, зави, тялото му се изопна. Хората в другите канута се сепнаха, вдигнаха глави и загребаха в надпревара към кануто на Кино.

III

Градът прилича на жив организъм. Той има нервна система, глава, рамене, нозе. Градовете се различават един от друг, два еднакви не се срещат. И емоционалният им живот тече с пълен ход. По какъв начин се разпространяват вестите из града, е загадка, която не е лесно да разрешиш. Вестите летят по-бързо, отколкото хлапетата скокват и хукват да ги разпространяват, по-бързо, отколкото жените си ги предават през оградите.

Преди Кино, Хуана и другите рибари да стигнат до колибата на Кино, нервите на града затрептяха и предадоха новината. Кино намерил най-големия бисер на света. Преди запъхтените хлапета да изрекат тези думи, майките им вече знаеха всичко. Вестта бързо обходи колибите и като пенеща се вълна заля града с каменните къщи. Тя стигна до свещеника, който се разхождаше из градината си, всели замисленост в очите му и му напомни, че черквата се нуждае от ремонт. Той се питаше колко би могъл да струва такъв бисер. Питаше се и дали е кръстил детето на Кино, дали е венчал Кино с жена му. Вестта стигна до собствениците на магазините и те погледнаха към мъжките дрехи, продажбата на които не вървеше много добре. Вестта стигна и до доктора, при когото бе една жена — мъчеше я не болест, а старостта, макар нито тя, нито докторът да искаха да признаят това. И когато се изясни кой е този Кино, лицето на доктора стана строго и в същото време приветливо.

— Той е мой клиент — каза докторът. — Лекувам детето му от ухапване на скорпион.

И той леко завъртя очите си, потънали в дебели торбички, и си спомни за Париж. Стаята, в която бе живял там, се появи пред замисления му взор голяма и разкошна, а съжителката му с груби черти — хубаво, добро момиче, макар за нея да не можеше да се каже нито едното, нито другото, нито третото. Докторът устреми поглед нейде в пространството край своята възрастна пациентка и се видя в един парижки ресторант, където келнерът му отваря бутилка вино.

Вестта стигна рано до просяците пред входа на черквата и те доволно се захилиха, тъй като знаеха, че няма по-щедър дарител на милостиня от бедняка, постигнат от неочаквано щастие.

„Кино намерил най-големия бисер на света.“ В малки кантори в града седяха хората, които купуваха бисери от рибарите. Те чакаха в столовете си да им донесат бисери и веднага след това започваха да се кискат, да спорят, да викат и заплашват, докато стигнеха най-ниската цена, на която рибарят би се съгласил. Но и ниската цена си имаше граница и купувачите не смееха да я преминат, защото имаше случаи, когато отчаялият се рибар си отиваше и подаряваше бисерите си на черквата. А когато пазарлъкът станеше и купувачите оставаха сами, неспокойно зашарваха с пръсти по бисерите и им се искаше те да ги притежават. Защото всъщност купувачите не бяха много — само един, и той държеше тези агенти в различни кантори, за да създаде впечатление, че има конкуренция. Вестта стигна и до канторите на тези агенти и очите им се премрежиха, върховете на пръстите ги засърбяха, в главата на всеки от тях се появи мисълта, че шефът му няма да живее вечно и някой ден той ще заеме неговото място. И всеки от тях си представяше как с известен капитал ще може да започне самостоятелна работа.

Към Кино изведнъж проявиха интерес най-различни хора — такива, които имаха нещо за продаване, и такива, които очакваха помощи. Кино бе намерил най-големия бисер на света. Същността на бисера се смесваше със същността на хората и тази смес отделяше странна, мътна утайка. Всеки човек изведнъж се почувствува свързан с бисера на Кино и този бисер се появи в хорските сънища, размишления, сметки, планове, замисли, желания, нужди, страсти, апетити и само един човек стоеше на пътя към тяхното осъществяване — Кино, тъй че колкото и да е странно, всички го смятаха за свой враг. Вестта повдигна от дъното на града нещо безкрайно черно и зло; черната мътилка приличаше на скорпион, на глада, който усещаш при мириса на храна, или на чувството на самота, което изпитваш, когато любовта ти е несподелена. Отровните жлези на града почнаха да действуват и той подпухна и се изду.

Но Кино и Хуана не подозираха тези неща. Те бяха щастливи и развълнувани и им се струваше, че всички споделят радостта им. Хуан Томас и Аполония наистина се радваха, а нали те бяха частиЦа от света? Привечер, когато слънцето се спусна над планините на Полуострова и потъна в морето, Кино приклекна в колибата си, Хуана седна до него. Колибата бе пълна с техни съседи. Кино държеше големия бисер; той бе топъл и блестеше в ръката му. И мелодията на бисера се сливаше с мелодията на семейството, от което и едната, и другата ставаха по-хубави. Съседите гледаха бисера в ръката на Кино и се чудеха дали такова щастие би могло да се случи на всеки човек.

И Хуан Томас, който бе седнал отдясно на Кино, като негов брат, попита:

— Какво смяташ да правиш сега, когато си богат?

Кино погледна бисера си, а Хуана сведе ресници и покри лицето си с шала, та никой да не забележи как се вълнува. И в мътния блясък на бисера се появи всичко, за което бе мечтал Кино и от което се бе отказал, тъй като то бе неосъществимо. Рибарят видя в бисера как Хуана, Койотито и той стоят и коленичат пред високия олтар, а свещеникът ги венчава, защото сега те ще могат да му платят. Той тихо проговори:

— Ние ще се венчаем… в черквата.

Кино видя в бисера как ще бъдат облечени: Хуана — със съвсем нов, още неомачкан шал и нова, дълга пола, под която се подаваха обувки. Всичко това се виждаше в топлия блясък на бисера. А Кино е с нови, бели дрехи, с нова шапка — не сламена, а от фин чер филц — и краката му са също обути — не със сандали, а с обувки, които се връзват. Пък Койотито! Нямаше друг като него! Той бе облечен със синьо моряшко костюмче от Съединените щати и носеше моряшка шапка — точно такава, каквато Кино бе видял, когато в града пристигна параходче с туристи. Той съзря всичко това в блестящия бисер и каза:

— Ще имаме нови дрехи.

И мелодията на бисера гръмко зазвуча в ушите му като много тромпети.

А после на прелестната сива повърхност на бисера се появиха по-незначителните желания на Кино: харпун вместо онзи, който бе загубил преди година, нов железен харпун с халка на края на дръжката и… мислите му трудно можеха да направят такъв скок — и пушка Защо не, щом е толкова богат? И Кино видя в бисера друг Кино, Кино с карабина уинчестър в ръце. Това бяха най-смели, сладостни мечти. Устните му нерешително произнесоха:

— Пушка. Може би ще си купя пушка.

Тази пушка преодоля всички препятствия. Да си купи пушка бе невъзможно и щом Кино си представи невъзможното, хоризонтите се разтвориха пред него и той се устреми напред. Казват, че човек никога не е доволен: дайте му това, което желае, и той ще поиска още нещо. Изтъкват го като слабост на човека, но то е едно от най-големите му предимства, което го издига над животните, задоволяващи се с онова, което имат.

Съседите, силно притиснати един до друг в колибата и потънали в мълчание, закимаха в отговор на тези смели мечти. Но отзад някой прошепна:

— Пушка. Той ще си има пушка.

Мелодията на бисера с тържествен звън ехтеше в главата на Кино. Хуана вдигна поглед и широко отвори очи, учудена от куража и въображението на мъжа си. Сега, когато Кино премина тесните хоризонти, в жилите му затече силен електрически ток. В бисера той видя Койотито, седнал на малък чин в училище — Кино бе видял веднъж точно такъв чин, гледайки през една отворена врата. Койотито беше с куртка с бяла яка и широка копринена връзка. И не само това — Койотито пишеше на голям лист хартия. Кино погледна свирепо съседите си.

— Синът ми ще учи в училище — каза той и съседите притихнаха.

Хуана силно пое дъх. Очите и, устремени към Кино, блестяха и тя бързо погледна Койотито, който лежеше на ръцете й, за да се увери дали това би било възможно.

Лицето на Кино пророчески сияеше.

— Моят син ще разтваря и чете книги, ще може да пише и да разбира написаното. Ще научи и цифрите и тогава ще станем свободни хора, защото той ще знае всичко, а от него ще се учим ние. — И Кино видя в бисера как той и Хуана са седнали край малкия огън в колибата им, а Койотито чете от една голяма книга. — Ето какво ще ни даде този бисер — каза Кино.

Той нито веднъж в живота си не беше произнасял толкова думи наведнъж. И в миг се уплаши от многословието си. Пръстите му се сключиха над бисера и загасиха блясъка. Кино се уплаши като всеки човек, когато каже: „Така ще бъде“, без да е сигурен в думите си.

Съседите разбраха, че пред очите им е станало голямо чудо. Те разбраха, че денят, в който Кино намери бисера, ще сложи началото на ново летоброене и че за този ден ще се говори дълги години. Ако всичко, което каза Кино, се сбъдне, те ще разправят как е изглеждал той тогава, какво е казал и как са блестели очите му, и ще добавят: „Кино се бе преобразил. Някаква сила го бе обладала и от този момент започна всичко. Виждате ли какъв човек е станал сега? Сам видях всичко това.“

А ако плановете на Кино се провалят, същите тези съседи ще говорят така: „От този момент започна всичко. Обзе го безумие и той говореше глупави думи. Да ни пази бог от такава беда! Да господ наказа Кино, задето се разбунтува против нашия живот. Ввиждате какво стана с него! Сам видях как разумът го напусна.“

Кино погледна стиснатата си в юмрук ръка и видя засъхналата кръв, образувала корица върху разранените от удара стави.

Смрачаваше се вече. Хуана направи клуп на шала си по-долу от детето, така че то да лежи на бедрото й, отиде до огнището, отрина едно въгленче, начупи и хвърли върху него няколко клонки и почна да го разпалва. Огнените езичета заиграха по лицата на съседите. Те знаеха, че и за тях е време за вечеря, но не им се искаше да си вървят.

Стана почти съвсем тъмно и огънят, запален от Хуана, хвърляше сенки по стените на колибата, когато се разнесе шепот, който почна да се предава от уста на уста: „Идва отецът… свещеникът идва.“ Мъжете свалиха шапки и отстъпиха от вратата, а жените прикриха с шаловете лицата си и наведоха очи. Кино и Хуан Томас, брат му, станаха. Свещеникът влезе — побелял стар човек със сбръчкано лице и младежки, проницателен поглед. Деца — за такива смяташе той тези хора и се отнасяше към тях като към деца.

— Кино — кротко поде той, — ти носиш името на велик човек, на един от древните църковни писатели. — Това прозвуча като благословия. — Твоят патрон е укротил пустинята и смекчил сърцата на твоите съплеменници. Знаеш ли това? Така е писано в книгите.

Кино бързо погледна главицата на Койотито, легнала на бедрото на Хуана. „Ще дойде ден — помисли си той, — когато това дете ще знае какво има в книгите и какво няма в тях.“ Мелодията на бисера бе стихнала в главата на Кино, а вместо нея сега зазвуча тихо и бавно сутрешната мелодия — напевът на злото, напевът на врага, но този път плахо и слабо. И Кино огледа съседите си, за да разбере с кого от тях е влязла тук тази песен.

Свещеникът заговори отново:

— Казаха ми, че си намерил цяло съкровище — един голям бисер.

Кино разтвори ръка, протегна я и свещеникът едва чуто ахна, слисан от големината и прелестта на бисера. Той каза:

— Надявам се, сине мой, че не ще забравиш да благодариш на този, който ти дари това богатство, и ще го помолиш да те води и в бъдеще.

Кино мълчаливо кимна и вместо него тихо отвърна Хуана:

— Няма да забравим, отче. Сега ние ще се венчаем. Така каза Кино.

Тя потърси с очи одобрението на съседите и те кимнаха тържествено.

Свещеникът каза:

— Драго ми е да чуя, че първите ви мисли са мисли благочестиви Бог да ви благослови, чеда мои.

Той се обърна и тихо тръгна към вратата, а хората отстъпиха да му сторят път

Но пръстите на Кино отново здраво се сключиха над бисера и той недоверчиво се огледа, защото враждебната песен пак зазвуча в ушите му, заглушавайки напева на бисера.

Съседите един след друг се измъкнаха и разотидоха по колибите си, а Хуана приклекна край огъня и сложи на слабия пламък пръстеното гърне с фасул. Кино отиде до входа и погледна навън. Както винаги, до обонянието му достигна миризмата на дим от много огнища, той видя мътните звезди и почувствувал влагата на нощния въздух, зави с наметалото носа си. Мършавото куче дойде при него и приветствено затрепера с цялото си тяло като знаме на вятър, но Кино, въпреки че го погледна, не го видя. Той бе прекосил хоризонта и се бе устремил в безлюдното студено пространство отвъд. Чувствуваше се самотен и беззащитен и в песента на щурците, в пискливите звуци на дървесните и в квакането на земноводните жаби му се струваше, че чува мелодията на врага. Кино леко потрепера и по-плътно зави носа си с края на наметалото. Бисерът бе все още в ръката му, стиснат здраво, и Кино усещаше колко топъл и гладък е той.

Зад гърба на Кино Хуана разплескваше питките, преди да ги сложи в пръстения съд за печене. Кино усещаше зад себе си топлината и сигурността на семейството си и Песента на семейството долиташе оттам като мъркане на котенце. Но сега, изрекъл гласно какво ще бъде бъдещето му, той си го бе създал. Планът е реално нещо и онова, което замисляш, живее в теб. Планът, родил се и вече оформен, става реалност като всички други реални неща — никога не можеш да го унищожиш, но е леко да посегнеш на него. И бъдещето на Кино стана такава реалност, но веднага, щом то бе създадено, се създадоха и силите за унищожаването му. Кино знаеше и това, че боговете не обичат хорските планове и успеха, ако той не е плод на случайност. Знаеше, че боговете отмъщават на човека, постигнал успех със собствените си сили. И знаейки това, Кино се плашеше от плановете си, но тъй като вече ги бе изградил, не можеше да ги унищожи. И за да посрещне атаката, сега се обличаше в броня, която да го защити от целия свят. Очите и разумът му доловиха опасността, преди тя да се появи.

Както стоеше на вратата, Кино видя да се приближават двама души; единият от тях носеше фенер, който осветяваше земята и краката на двамата. Те свиха към отвора в оградата и се запътиха към колибата му. Кино видя, че единият е докторът, а другият слугата, който му беше отворил портата сутринта. Изранените стави на дясната му ръка пламнаха, когато видя кой идва при него.

Докторът каза:

— Не бях в къщи, когато си идвал сутринта. Но сега при първата възможност идвам да видя детето.

Кино стоеше на прага, препречвайки входа на колибата, и в дъното на очите му бушуваше и пламтеше омраза, примесена със страх, тъй като вековното покорство бе дълбоко заседнало в душата му.

— Детето вече е почти здраво — отсече той.

Докторът се усмихна, но очите му в малките лимфатични торбички не се усмихваха. Той каза:

— Ухапването от скорпион дава понякога, приятелю, неочаквани последствия. Сякаш настъпва явно подобрение и изведнъж, когато никой не очаква — пуф!

Докторът изду устни и шумно изпусна въздуха през тях, показвайки колко скоро може да настъпи краят, после премести малката черна докторска чанта в другата си ръка, за да пада върху нея светлината на фенера, тъй като знаеше, че расата на Кино обича разните инструменти и вярва в тях.

— Понякога — продължи докторът с плавен тон, — понякога на болния му изсъхва крак, ослепява с едно око или става гърбав. О! Зная какво значи ухапване от скорпион, приятелю, зная и да го лекувам.

Кино почувствува как гневът и омразата му се превръщат в страх. Той не разбираше от болести, а докторът може би разбираше. Не бива да противопоставя явното си невежество на възможната вещина на този човек. Кино бе попаднал в капана, в който попадаха винаги съплеменниците му, и нямаше да се освободи, докато не узнаеше какво е написано в книгите и какво няма в тях, както бе вече казал. Не бива да излага на опасност нито живота, нито правото гръбче на Койотито. Той се отдръпна встрани и пусна доктора и слугата му в колибата.

Хуана стана от мястото си край огъня, отстъпи в ъгъла и прикри лицето на детето с ресните на шала. А когато докторът се приближи до нея и протегна ръка, тя здраво притисна Койотито до гърдите си й погледна Кино, по лицето на когото пробягваха отблясъците от огъня.

Кино кимна и едва тогава тя позволи на доктора да вземе детето.

— Свети ми — каза докторът и когато слугата вдигна фенера, той хвърли бегъл поглед към раната на рамото на детето. Замисли се за миг. а после повдигна клепача на Койотито и погледна очната ябълка. Поклати глава, а Койотито се дърпаше. — Така си и мислех — рече докторът. — Отровата е проникнала дълбоко и скоро може да се прояви. Ела да видиш! — Той задържа повдигнатия клепач. — Виж — посиняло е. — И Кино с безпокойство забеляза, че очната ябълка на Койотито е наистина леко посиняла. А кой знае, но би тя си е била винаги такава. Но капанът беше поставен.

не посмя да рискува. Подпухналите очи на доктора се насълзиха.

— Ще му дам нещо; може би то ще надвие отровата — каза той и подаде детето на Кино.

След това извади от чантата си малко шишенце с бял прах и капсула от желатин. Напълни капсулата, затвори я и после сложи първата капсула в друга, по-голяма. По-нататък той свърши всичко много изкусно: взе детето от Кино и като хвана с два пръста долната му устна, отвори устата му; дебелите пръсти пъхнаха капсулата в самия край на езика, така че Койотито да не може да я изплюе, а после докторът взе малката стомна с пулк, даде на детето да пийне и това бе всичко. Той отново погледна очната ябълка, изду устни и сякаш се замисли. Накрая подаде детето на Хуана и се обърна към Кино:

— Мисля, че до един час отровата ще се прояви. Може би лекарството ще облекчи болките на детето, но след час ще дойда пак. Ако съм дошъл навреме, ще го спася.

Докторът дълбоко въздъхна и излезе от колибата, а слугата му с фенера го последва.

Сега Хуана държеше детето под шала си и се взираше в него с безпокойство и страх. Кино се приближи до нея, повдигна шала и също се взря в Койотито. Той протегна ръка, за да повдигне клепача, и чак тогава забеляза, че бисерът е още в ръката му. Приближи се до сандъка край стената и извади от него едно парцалче. Уви бисера в парцалчето, отиде в един ъгъл на колибата, изкопа с пръсти малка дупка в пръстения под, сложи бисера в дупката и я зарина, така, че нищо да не се забелязва. После се върна до огъня, където, без да сваля очи от лицето на Койотито, седеше Хуана.

Като се прибра в къщи, докторът се отпусна в своето кресло и погледна часовника си. Слугите му поднесоха лека вечеря — шоколад, сладки и плодове, и той се взря недоволно в храната.

В колибите на съседите на Кино за пръв път се заговори за това, което дълго щеше да бъде тема на всички разговори. Съседите си показваха с палци колко голям е бисерът и с леки, гальовни движения на ръцете се мъчеха да предадат колко прекрасен е той. Отсега нататък те много внимателно щяха да следят Кино и Хуана, за да разберат дали богатството не им е замаяло главите, защото то замайва главите на всички. Съседите знаеха защо е отишъл докторът у Кино: той зле се прикриваше и всички много лесно си обясняваха постъпките му.

Навън в устието голямо стадо дребни риби блестеше и пореше водата, бягайки от стадо големи риби, което го преследваше, за да го изяде. И хората в тръстиковите колиби чуваха как малките риби със свистене разсичат вълните и как големите шумно пляскат във водата по време на хищническото изтребление. Над Залива се издигаха изпарения и храстите, кактусите и ниските дървета бяха покрити със солени капки. По земята пробягваха мишки, а малки нощни ястреби безшумно ги преследваха.

Мършавото черно кученце със светли вежди се приближи до входа на колибата на Кино и надникна вътре. То така силно завъртя опашка, че задницата му щеше да се откъсне, и едва не падна, когато Кино го погледна, но щом Кино отвърна очи от него, то се успокои. Кученцето не влезе в колибата, а гледаше с голямо любопиство от мястото си как Кино яде фасул от малкия пръстен съд, как обира всичко по гърнето с една питка, как изяжда питката и полива вечерята с глътка пулк.

Като се нахрани, Кино почна да си свива цигара. Тогава Хуана силно извика:

— Кино!

Той стрелна очи към жена си, стана и бързо се приближи до нея, защото откри ужас в очите й. Погледна надолу, но нищо не можа да види в силния полумрак. Подритна купчина съчки в огнището, за да се разгори огънят, и тогава пламъците осветиха главицата на Койотито. Лицето на детето беше червено, гърлото конвулсивно потрепваше, от устата течеше гъста слюнка. Стомашните колики започнаха и Койотито бе много зле.

Кино коленичи до жена си.

— Право каза докторът — рече той; рече го и на себе си, и на жена си, защото мислите му бяха все още сурови, недоверчиви и той все още не бе забравил белия прах Люлеейки се встрани, Хуана жално запя малката песен на семейството, сякаш с нея можеше да прогони опасността, а детето повръщаше и се гърчеше в ръцете й. Кино бе изцяло във властта на съмненията и напевът на злото бръмчеше в главата му, почти заглушавайки песента на Хуана.

След като изпи шоколада си, докторът лапна трохите от сладките. Изтри пръстите си с кърпа, погледна часовника си, стана и взе малката си чанта.

Вестта, че детето се е почувствувало по-зле, бързо обходи колибите, защото след глада болестта е най-страшният враг на бедняците. Някои тихо казваха:

— Както виждате, по стъпките на успеха вървят жестоките му другари.

И бедняците клатеха глави, ставаха и тръгваха към колибата на Кино.

Завили носовете си, съседите бързаха в тъмнината и скоро отново изпълниха колибата на Кино. Те стояха, взираха се, разменяха си по няколко думи за това, колко е тъжно, че такава беда се случва в ден на радост, и добавяха:

— Всичко е в ръцете на бога.

Старите жени седнаха до Хуана и се мъчеха да й помогнат или поне да я утешат.

Докторът бързо влезе в колибата, съпроводен от своя слуга. Той разгони стариците като пилци. Взе детето, прегледа го и опипа главата му.

— Отровата се проявява — каза докторът. — Но аз ще я надвия. Ще се опитам да направя всичко, каквото мога.

Той поиска чаша вода и капна в нея три капки амоняк, после разтвори устата на детето и изля течността в гърлото му. Койотито силно заплака, пръскайки слюнки, а Хуана го гледаше като обезумяла. Докато вършеше това, докторът отсече:

— За щастие аз умея да лекувам от ухапване на скорпион, иначе…

И той сви рамене, давайки с това да се разбере какво би станало в противен случай.

Но Кино, изпълнен с подозрения, не сваляше очи от разтворената чанта на доктора, където се виждаше шишенцето с белия прах. Лекаполека коликите спряха и Койотито се успокои в ръцете на доктора. А после детето дълбоко въздъхна и се унесе в сън, тъй като бе много изтощено от повръщането.

Докторът даде Койотито в ръцете на Хуана.

— Сега му стана по-добре — каза той. — Спечелих битката. И Хуана го погледна с благоговение.

Докторът вече затваряше чантата. Той попита Кино:

— Кога смяташ, че ще можеш да ми платиш? Той каза това дори любезно.

— Като продам бисера, ще ти платя — отговори Кино.

— Ти имаш бисер? Хубав ли е? — полюбопитствува докторът. И тук в разговора се намесиха в хор съседите.

— Той намери най-големия бисер на света — завикаха те и сключили палци и показалци, показваха колко е голям бисерът.

— Кино ще бъде богаташ — продължаваха съседите. — Такъв бисер никой не е виждал.

Докторът се престори на учуден.

— За пръв път чувам това. А на сигурно място ли го държиш? Ако искаш, мога да го пазя в касата си.

Кино притвори очи и стисна зъби.

— Мястото е сигурно — каза той. — Утре ще продам бисера и ще ви платя.

Докторът сви рамене, но сълзливите му очи не се откъсваха от очите на Кино. Той знаеше, че бисерът е заровен в колибата, и очакваше стопанинът да погледне натам.

— Ще бъде много жалко, ако ти откраднат бисера, преди да го пРодадеш — рече докторът и забеляза, че Кино неволно хвърли поглед към пода до страничната подпора на колибата.

Когато той си излезе и съседите неохотно се разотидоха, Кино сеДна край тлеещите в огнището въгленчета и се вслуша в нощните шумове — лекия плисък на малките крайбрежни вълни и далечния кучешки лай, лъха на ветреца по покрива на колибата и тихите гласове на съседите в колибите от клони. Защото тези хора не спяха непрекъснато до сутринта, те се събуждаха от време на време, почваха да говорят и пак заспиваха. След малко Кино стана и отиде до вратата на колибата.

Той подуши бриза, ослуша се дали някой не се приближава тихо или пълзешком и очите му зашариха в нощната тъма, тъй като напевът на злото звучеше в главата му, а в сърцето му царяха гняв и уплаха. Като се огледа и ослуша в нощта, Кино се върна до мястото, където бе заровил бисера, изкопа го, вдигна рогозката, на която спеше, изкопа друга малка дупка в пръстения под, сложи бисера в нея и го зарови.

А Хуана, седнала до огнището, го гледаше с недоумяващ поглед и когато той зарови бисера, го попита:

— От кого се страхуваш?

Кино затърси думи, с които да изрази точния отговор и най-сетне каза:

— От всички.

И почувствува, че го обвива твърда защитна броня.

След малко двамата легнаха на рогозката и тази нощ Хуана не сложи детето в сандъчето му, а го приласка в обятията си и зави лицето му с шала. Скоро в огнището един след друг угаснаха всички въглени.

Главата на Кино гореше дори насън и той сънуваше, че Койотито се е научил да чете и че сега синът на неговото племе ще разкаже на баща си истината за всички неща. Койотито четеше книга — голяма колкото къща а буквите й бяха колкото кучета и думите скачаха и играеха по страниците й. А после върху книгата падна мрак и веднага след това зазвуча напевът на злото. Кино неспокойно се заобръща в съня си и Хуана отвори очи. Кино се събуди, злият напев още пулсираше в него и той лежеше в тъмнината, наострил уши.

От ъгъла на колибата долетя шум — толкова тих, че можеше да се сметне за измама на слуха — леко, потайно движение, стъпка върху пръстения под, почти недоловимо сдържано дишане. Кино затаи дъх, за да чува по-добре и знаеше, че и тъмното нещо, вмъкнало се в колибата му, също е затаило дъх, за да чува по-добре. Известно време от ъгъла на колибата не долетя никакъв шум. Кино бе готов да реши, че ушите му са го излъгали. Но ръката на Хуана предупредително се плъзна по тялото му и в този момент шумът се разнесе отново: тих шум на стъпки по сухия под и дращене на пръсти по него.

В гърдите на Кино забушува смъртен страх, а след страха както винаги — гняв. Ръката му се плъзна към гърдите, където висеше на шнур ножът му, той скочи като разярена котка и размахвайки ножа, се хвърли към тъмното нещо, затаило се в ъгъла на колибата. Кино напипа някаква дреха, замахна с ножа, но не улучи, отново замахна и тогава усети как ножът му разпра дрехата, а сетне сякаш мълния проряза главата му и той изпита непоносима болка. Чу се само леко шумолене край входа на колибата и бързо отдалечаващи се стъпки, после се възцари тишина.

Кино усети, че по челото му се стича топла кръв и чу Хуана, която викаше: „Кино! Кино!“ В гласа й звучеше ужас. Тогава той почувствува, че го обхваща ледено спокойствие също тъй бързо, както пред малко го бе обзел гневът, и каза:

— Нищо ми няма. Сянката си отиде.

Кино пипнешком се върна до рогозката. Хуана вече шеташе край огъня. Тя изрови един въглен от пепелта, накъса дребни парчета царевична шума, хвърли ги в огнището и разпали малкия огън, чиято бледа светлина заигра в колибата. След това Хуана измъкна от едно тайно място парченце осветена свещ, запали я от огъня и я сложи на един от камъните на огнището. Тя вършеше всичко това бързо и през цялото време си тананикаше. После натопи края на шала си във вода и изтри кръвта от наранената глава на Кино. „Дребна работа“ — каза Кино, но очите и гласът му бяха сурови и студени и черна ненавист се надигаше в душата му.

Сега напрежението, което растеше в Хуана, избликна и устните й се изтъниха.

— Това нещо ни носи зло — извика с твърд глас тя. — Този бисер е като грях! Той ще ни погуби. — Гласът й звучеше пискливо. — Хвърли го, Кино! Да го строшим с камъните на огнището! Да го заровим и да забравим мястото! Да го хвърлим обратно в морето! Той ни донесе зло. Кино, съпруже, той ще ни погуби! — На светлината на огъня устните и очите й издаваха страха й.

Но лицето на Кино беше твърдо и умът и волята му — също твърди.

— Това е единствената ни възможност — каза той. — Нашият син трябва да учи в училище. Той трябва да счупи гърнето, чиито пленници сме ние.

— Бисерът ще погуби всички нас! — извика Хуана. — Дори нашия син!

— Мълчи! — каза Кино. — Не говори повече! Утре сутринта Ще продадем бисера и тогава злото ще си отиде и ще остане само доброто. Сега мълчи, жено!

Черните му очи гледаха сърдито малкия огън и за пръв път той осъзна, че ножът е още в ръцете му, вдигна острието му, погледна го и видя тънка ивица кръв по стоманата. За миг Кино сякаш се поколеба дали да изтрие острието о панталоните си, но след това заби ножа в земята и така го изчисти.

Петлите закукуригаха някъде далеч, въздухът се постопли, скоро щеше да се съмне. Утринният вятър бърчеше водата в устието и шепнеше в листата на манговите дървета, а малките вълни припряно се биеха о каменистия бряг. Кино вдигна рогозката, изкопа бисера, сложи го пред себе си и го загледа.

Красотата на бисера, който проблясваше и сияеше на светлината на малката свещ, поразяваше ума му. Бисерът бе тъй хубав, тъй нежен и от него долиташе напевът му — напев, изпълнен с обещания и наслада, гаранция за бъдещето, за удобство, за сигурност. Топлото му излъчване беше като компрес срещу болестите и опора срещу обидите. Бисерът затваряше вратите пред глада. Като го гледаха, очите на Кино станаха по-нежни, а лицето му се успокои. Той виждаше малкото отражение на свещта върху нежната повърхност на бисера и чу отново в ушите си приятния напев на подводното царство, музиката на разсеяната зелена светлина на морското дъно. Хуана, поглеждайки тайно към мъжа си, видя как той се усмихва. И тъй като те бяха в известен смисъл едно същество и една цел, Хуана също се усмихна.

И започнаха този ден с надежда.

IV

Чуден е начинът, по който малкият град следи и самия себе си, и всичките си жители. Ако всеки мъж, жена, голямо или малко дете постъпва според установения ред и се придържа към него, не нарушава обичаите, не се различава от никого, не прави опити да излезе от установените рамки, не страда от никаква болест и не заплашва с нищо спокойствието и душевния мир на града или пък равномерния ход на живота в него, тогава този жител може да изчезне и никой да не чуе повече нищо за него. Но щом някой се отклони от обичайния начин на мислене или от установения и изпитан ред, нервите на града затрептяват трескаво и съобщението почва да се предава по цялата му мрежа. И тогава всеки човек се свързва с цялото — с града.

Така в Целия Ла Пас рано сутринта стана известно, че същия ден Кино възнамерява да продаде бисера си. Това бе известно на съседите му в колибите от клони, на рибарите — ловци на бисери, на собствениците на китайските бакалници; това стана известно и в черквата, защото момчетата — прислужници в олтара — си шепнеха за него. Мълвата достигна и до монахините; просяците пред вратата на черквата говореха също за това, защото щяха да получат малка част от първите плодове на успеха. Малките момчета научиха новината с вълнение, но повечето от купувачите на бисери също я знаеха и когато денят настъпи, всеки купувач на бисери седеше сам в кантората си с малката си черна кадифена табличка, търкаляше бисерите с върховете на пръстите си и мислеше за своето участие в предстоящата сделка.

Предполагаше се, че купувачите на бисери действуват самостоятелно, предлагайки различни цени за бисерите, които им донасят рибарите. Някога е било наистина така. Но това не бе доходен метод, защото често в разгара на пазарлъка за някой хубав бисер рибарите получаваха много висока цена. Това беше разточителство и не биваше да намира поощрение. Сега имаше само един купувач на бисери с много агенти и хората, които седяха в канторите си и чакаха Кино, знаеха каква цена да му предложат, докъде да наддават и какъв метод да приложи всеки от тях. Въпреки че тези хора нямаше да получат нищо повече от заплатите си, те бяха развълнувани и това вълнение бе чисто професионално — щом задачата на един човек е да установи някаква цена, той би могъл да се радва и да изпитва удоволствие, когато я смъкне колкото може по-ниско. Защото всеки човек в света се стреми да изпълни колкото може по-добре задачата си и никой не върши това нито на йота по-зле, отколкото позволяват възможностите му, независимо какво мисли за тази задача. Купувачите на бисери бяха далеч от мисълта да получат някаква материална облага от това, някаква похвала или повишение, но купувачът на бисери си остава купувач на бисери и изпитва превъзходство над колегите си и най-голямо щастие, когато купува на най-ниската цена.

Тази сутрин жълтото слънце палеше немилостиво; от устието и Залива се издигаха изпарения и увисваха като мътни сребристи шарфове във въздуха, а трептящият въздух създаваше измамни гледки. На север от града се виждаше мираж — планина, която беше на повече от двеста мили оттук; високите й склонове бяха обрасли с борове, а над тях се издигаше голям каменист връх.

На утрото на същия ден канутата си стояха наредени по брега; рибарите не бяха излезли на лов за бисери, защото се очакваше голямо събитие и предстояха много интересни неща, когато Кино тръгне да продава големия бисер, а рибарите искаха да ги видят. В колибите край брега съседите на Кино останаха дълго на закуска — те си говореха за това, какво биха направили, ако намереха такъв бисер. Един мъж каза че ще го даде като подарък на папата в Рим. Друг каза, че ще купи причастие за семейството си за хиляда години. Трети смяташе, като получи парите от продажбата, да ги раздели между бедните в Ла Пас; четвърти изброи всички добри Дела, които могат да се извършат с парите от продажбата на бисера: какви милосърдни постъпки, благодеяния и каква материална помощ може да се окаже с тях. Всички съседи бяха уверени, че неочакваното богатство няма да замае главата на Кино, няма да го направи като останалите богаташи, няма да го превърне в лаком, зъл и студен човек. Защото Кино беше обичан от всички и щеше да бъде срамно, ако бисерът го погуби.

А и тази добра жена Хуана, и това хубаво дете Койотито, и всички техни бъдещи деца! Колко жалко ще е бисерът да погуби цялото семейство!

За Кино и Хуана тази сутрин нямаше равна на себе си и можеше да се сравни само с деня, в който се бе родил Койотито. Спрямо този ден щяха да се определят всички останали дни. И тъй, двамата щяха да казват: „Това стана две години, преди да продадем бисера“, или „Това стана шест седмици, след като продадохме бисера“. Чувствувайки важността на този ден, Хуана реши, че може да махне с ръка на всичко, и облече Койотито с дрехите, които бе приготвила за неговото кръщение — когато тя и Кино щяха да намерят пари за това. Разчеса и оплете косите си и завърза краищата на плитките си с две малки червени панделки, облече сватбената си пола и сложи корсета. Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато Кино и Хуана бяха готови. Оръфаните бели дрехи на Кино най-после бяха почистени — последен ден, в който той носеше оръфани дрехи. Утре или следобед щеше да си купи нови.

Съседите, които наблюдаваха вратата на Кино през пролуките на колибите си, бяха също облечени и готови. Никой от тях не се стесняваше да придружи Кино и Хуана, когато тръгнат да продават бисера. Това събитие се очакваше, то беше като исторически момент и те трябваше да бъдат луди, за да не последват щастливците. Това щеше да се сметне едва ли не за признак на неуважение. Хуана сложи грижливо шала си на главата, надипли един от дългите му краища под десния си лакът и го насъбра с дясната ръка тъй, че под ръката й се образува нещо като люлка и в тази малка люлка тя тури Койотито в такова положение, че да може да види и дори да запомни всичко. Кино наложи голямата си сламена шапка и я попипа с ръка, за да види дали е сложена добре — не килната назад или встрани като шапката на някой лекомислен, неженен, безгрижен мъж, не и хоризонтално, както би я носил един възрастен човек, а наведена малко напред, за да изрази предизвикателност, сериозност и енергичност. Много нещо може да се разбере по една леко наведена напред мъжка шапка. Кино пъхна крака в сандалите и опъна каишките върху петите си. Той уви големия бисер в едно старо меко парче еленова кожа и го сложи в малка кожена торбичка, а торбичката пъхна в джоба на ризата си. Сгъна грижливо наметалото си и го надипли, така че то образува тясна ивица над лявото му рамо, и с това и тримата бяха вече готови.

Кино прекрачи с достойнство прага на колибата си и Хуана го последва с Койотито на ръце. Когато поеха по заливаната от морето улица на града, съседите започнаха да се присъединяват към тях. Къщите забълваха хора, из вратите заизхвръкваха деца. Но тъй като случаят бе сериозен, само един човек крачеше до Кино — това беше брат му Хуан Томас.

Хуан Томас предупреждаваше брат си:

— Трябва да внимаваш да не те измамят — казваше му той.

— Ще бъда много внимателен — съгласяваше се Кино.

— Ние не знаем какви цени плащат другаде — рече Хуан Томас. — Как можем тогава да разберем коя цена е добра, щом не знаем какво можем да получим от купувачите на бисери на друго място!

— Прав си — отвърна Кино, — но как можем да научим това? Ние сме тук, а не на друго място.

Колкото повече наближаваха града, толкова по-голяма ставаше тълпата зад тях, а Хуан Томас, обзет от безпокойство, говореше:

— Още преди да се родиш, Кино — рече той, — старите намислили начин да получат повече пари за бисерите си. Те намислили, че ще е по-добре, ако имат агент, който да събира всички бисери, да отива в столицата, да ги продава там и да получава само своя дял от печалбата.

Кино кимна.

— И тъй, те избрали такъв човек — продължи Хуан Томас, — дали му бисерите си и го изпратили за столицата. И сетне никой не го чул, ни видял и бисерите пропаднали. След това избрали друг човек, изпратили и него, но и него никой не чул, ни видял. Затова се отказали от тази идея и възприели пак стария начин.

— Зная — рече Кино. — Чух го от свещеника. Добра идея, но била против религията и отецът обясни много хубаво това. Загубването на бисерите било наказание за тези, които се опитвали да напуснат мястото, където живеят. И отецът изясни, че всеки мъж и жена е войник, пратен от бога да пази някое място от замъка на вселената. Някои хора са по високите бойници, други — дълбоко сред мрака на стените. Но всеки трябва да остане верен на поста си и да не го напуска, защото замъкът е застрашен от атаките на ада.

— Чувал съм тази негова проповед — каза Хуан Томас, — той я произнася всяка година.

И както вървяха, братята се погледнаха малко изкосо, както те, техните деди и прадеди бяха правили в продължение на четиристотин години — от деня, в който първите чужденци бяха дошли с доводи и власт и барут, който да поддържа доводите и властта. През тези четиристотин години съплеменниците на Кино бяха научили само една отбрана — леко присвиване на очите, леко напрягане на устните и отстъпление. Нищо не можеше да разруши тази стена и те можеха да останат невредими зад нея.

Цялата процесия имаше тържествен вид, защото участници в нея чувствуваха важността на този Ден и всички деца, които искаха да се бият, да пищят, да викат, да си крадат шапките и да си рошат косите, биваха сгълчавани от родителите си. Толкова важен бе този ден, че и един старец дойде да гледа, яхнал здравите рамене на племенника си. Процесията отмина колибите от клони и навлезе в града с каменните къщи, където улиците бяха малко по-широки и където край постройките имаше тесни тротоари. И както преди, просяците се присъединиха, когато шествието мина край черквата; бакалите го наблюдаваха от вратите на магазините си; посетителите на малките кръчми излязоха навън и собствениците затвориха кръчмите и се присъединиха към шествието. А слънцето сипеше лъчите си върху улиците на града и дори най-малките камъни хвърляха сянка.

Вестта за приближаването на процесията изпревари самата процесия и в малките мрачни кантори купувачите на бисери застанаха нащрек и се оживиха. Те извадиха на бюрата си книжа, за да създадат впечатление, че работят, когато Кино се появи, и прибраха бисерите си, защото не е хубаво един лош бисер да стои редом с много красив. А те знаеха, че бисерът на Кино е хубав.

Канторите на купувачите на бисери бяха струпани в една тясна улица; те бяха с решетки на прозорците отвън и с жалузй отвътре и светлината се процеждаше само през пролуките между дъсчиците, така че вътре винаги цареше мек полумрак.

В една от тези кантори седеше в очакване на бисера флегматичен мъж. Лицето му бе бащинско и смирено, а очите блестяха от дружелюбност. Той поздравяваше всеки с „добро утро“, тържествено се ръкуваше с всички, бе весел човек, който знае всички вицове и който все пак често изпада в меланхолия, защото, както се смее, може да си спомни за смъртта на твоята леля и очите му да овлажнеят от тъга по нея. Тази сутрин този мъж бе сложил едно цвете във вазата на бюрото си, един-единствен огненочервен хибискус, и вазата бе поставена до черната табличка за бисери пред него — тя имаше кадифени ивици. Той бе гладко обръснат — чак до сините корени на брадата си, — ръцете му бяха чисти и ноктите лакирани. В утрото вратата му стоеше отворена и той си мрънкаше под носа някаква песен, а дясната му ръка си играеше ловко с една монета, като правеше разни фокуси с нея. Купувачът на бисери търкаляше монетата назад-напред по ставите на пръстите си и тя ту се появяваше, ту изчезваше в дланта му, ту се въртеше, като подскачаше нагоре, проблясвайки, след което тутакси изчезваше, без човекът дори да следи с очи фокуса. Пръстите му вършеха всичко механично, точно, а той само мрънкаше тихо и поглеждаше към вратата. В този миг купувачът чу шума от стъпки на приближаващата се тълпа, пръстите на дясната му ръка се задвижиха още по-бързо и когато фигурата на Кино се появи на вратата, монетата блесна и изчезна.

— Добро утро, приятелю — каза набитият мъж. — Какво мога да направя за теб?

Кино се взря в полумрака на малката кантора, защото очите му не бяха свикнали със слабата светлина вътре. А очите на купувача станаха стъклени, жестоки и неподвижни като очите на ястреб, докато останалата част от лицето му се усмихваше приветливо. И тайно, зад бюрото, дясната му ръка продължаваше да си играе с монетата.

— Имам бисер — рече Кино.

Хуан Томас, който се беше изправил до него, изпухтя едва чуто, недоволен от сдържаните думи на Кино. Съседите занадничаха на вратата, а няколко малчугани се покатериха по пречките на прозореца и загледаха оттам. Други малки момчета, застанали на четири крака, наблюдаваха сцената край нозете на Кино.

— Бисер ли казваш? — рече купувачът. — Понякога ми носят цяла дузина. Нищо, дай да видя този бисер. Ще го оценим и ще ти дам най-добрата цена. — А пръстите му с главоломна бързина премятаха монетата.

Сега Кино инстинктивно осъзна какво трябва да прави. Той бавно извади кожената торбичка, бавно измъкна от нея мекото мръсно парче еленова кожа, после търкулна големия бисер в черната кадифена табличка и мигом очите му се спряха върху лицето на купувача. Но там не се появи никакъв признак на интерес, никакво движение, лицето не се промени, ала скритата зад бюрото ръка направи грешка, монетата се запъна в една става и безшумно се плъзна в скута на купувача. А пръстите зад бюрото се свиха в юмрук. Когато дясната ръка напусна укритието си, показалецът й докосна големия бисер, търкулна го по черното кадифе, хвана го с палец и показалец, поднесе го към очите на купувача и го завъртя във въздуха.

Кино затаи дъх, съседите му също и назад по тълпата се разнесе шушукане:

— Той го разглежда… Още не е спомената никаква цена… не са говорили още за цената.

Сега ръката на купувача се бе превърнала сякаш в жив човек. Тя подхвърли големия бисер в табличката, показалецът го тласна, перна го — той се гавреше с него, — а върху лицето на купувача се появи горчива и презрителна усмивка.

— Съжалявам, приятелю — каза той и леко повдигна рамене, за да покаже, че не е виновен за лошия шанс на Кино.

— Но този бисер е много скъп — рече Кино.

Пръстите на купувача тласнаха презрително бисера и той отскочи и се удари меко о ръба на кадифената табличка.

— Нали си чувал за лъжливо злато^[19] — продължи купувачът. — Този бисер е като лъжливо злато. Той е много голям. Кой ще го купи? Такива неща не се продават. Той е само рядкост. Съжалявам. Ти си мислил, че е много скъп, а той е само рядкост.

Сега на лицето на Кино се появи смущение и печал.

— Това е най-големият бисер на света! — извика той. — Никой не е виждал досега такъв бисер.

— Напротив — каза купувачът, — той е голям и груб. Представлява интерес само като рядкост; може би някой музей ще го вземе за своята колекция от раковини. Мога да ти дам, да кажем, хиляда песи.

Лицето на Кино стана мрачно и разярено.

— Бисерът струва петдесет хиляди! — рече той. — Вие знаете това. Искате да ме измамите!

И купувачът долови тихия ропот на тълпата, когато тя чу предложената от него цена. Той усети леки тръпки на страх.

— Недей да виниш мен — каза бързо той. — Аз съм само оценител. Питай другите. Иди в техните кантори и им покажи бисера си — или по-добре те да дойдат тук, та да видиш, че не сме се наговорили. Момче! — извика купувачът. И когато прислужникът му надникна от задната врата, той продължи: — Момче, иди при този, при онзи и при едикого си! Помоли ги да прескочат тук, но не им казвай за какво ги викам. Кажи им само, че ще бъда много доволен, ако дойдат. — И дясната му ръка се пъхна зад бюрото, измъкна друга монета от джоба му и тя се затъркаля напред-назад по ставите на пръстите.

Съседите на Кино зашушукаха. Те се бяха страхували от нещо подобно. Бисерът беше голям, но имаше особен цвят. Те подозираха още отначало, че може да се случи това. Пък и в края на краищата хиляда песи е доста добра цена. Тя е сравнително голямо богатство за един човек, който не е богат. Защо Кино да не вземе хиляда песи? До вчера той нямаше нищо.

Но лицето на Кино бе напрегнато и сурово. Той усети как щастието му се изплъзва, как около него се въртят вълци и кръжат хищни птици. Усети как обръчът на злото се затяга и бе безпомощен да се брани. Чу в ушите си злия напев. А големият бисер блестеше върху черното кадифе така, че купувачът не можеше да откъсне очи от него.

Тълпата на вратата се залюля, раздели и пропусна тримата купувачи на бисери. Тя сега мълчеше, боейки се да не пропусне някоя дума, да не изтърве от поглед някой жест или изражение. Кино също мълчеше и стоеше нащрек. Той усети как някой леко го дръпна отзад, обърна се, погледна Хуана в очите и тогава силата му се възвърна.

Купувачите нито се гледаха, нито гледаха бисера. Човекът зад бюрото каза:

— Определих цената на този бисер. Собственикът се съмнява в нея. Ще ви помоля да разгледате това… това нещо и да дадете своите предложения. Обърни внимание — рече той на Кино, — аз не споменах каква цена съм предложил.

Първият купувач, мършав и жилав, се престори, че чува за този бисер за пръв път. Той го взе, затъркаля го бързо между палеца и показалеца и после презрително го хвърли обратно в табличката.

— Не ме включвайте в оценката — каза той сухо. — Няма да дам никакво предложение. Този бисер не ми трябва. Това не е бисер, а изрод. — Тънките му устни се изкривиха презрително.

Сега вторият купувач — дребен човек с плах, тих глас — взе бисера и внимателно го разгледа. Той измъкна едно увеличително стъкло от джоба си и пак разгледа бисера. Сетне тихо се разсмя.

— По-хубавите бисери са направени от гладко вещество — рече той. — Зная тези неща. Този е крехък и шуплест, той ще изгуби цвета си и ще умре след няколко месеца. Виж… — И подаде увеличителното стъкло на Кино, показа му как да си послужи с него и Кино, който никога не бе виждал бисер под лупа, се изненада от странната му повърхност.

Третият купувач взе бисера от ръцете на Кино.

— Един от моите клиенти ще го хареса — каза той. — Предлагам петстотин песи и може би ще го продам на клиента за шестстотин.

Кино бързо се пресегна и сграбчи бисера от ръката му. Уви го в еленовата кожа и го пъхна под ризата си. Човекът зад бюрото рече:

— Зная, че ще изляза глупак, но поддържам първото си предложение. Държа на хиляда. Какво правиш! — попита той, когато Кино скри бисера.

— Мамите ме! — извика яростно Кино. — Няма да продам тук бисера си! Ще отида чак в столицата!

При тези думи купувачите бързо се спогледаха. Те разбраха, че са прекалили; знаеха как ще си изпатят за тази несполука и затова човекът зад бюрото бързо каза:

— Добре, предлагам хиляда и петстотин.

Но Кино вече си пробиваше път през тълпата. Бръмченето на гласовете достигаше смътно до слуха му, буйната му кръв биеше в ушите, той кипеше от яд и крачеше напред. Хуана го следваше, ситнейки бързо.

Когато настъпи вечерта, съседите в колибите от клони седнаха да вечерят царевични питки и фасул и заговориха за голямото събитие, станало сутринта. Те не бяха сигурни дали бисерът наистина е хубав, никога не бяха виждали друг такъв и мислеха, че може би купувачите знаят по-добре от тях как да го оценят.

— И забележете — казваха съседите. — Купувачите не спореха за цената. Всеки от тримата каза, че бисерът не струва нищо.

— Ами ако са се наговорили предварително?

— В такъв случай сме били мамени цял живот.

Някои спореха и казваха, че може би е щяло да бъде по-добре Кино да се съгласи да продаде бисера за хиляда и петстотин песи. Това са много пари, повече, отколкото той е виждал някога. Може би Кино е кръгъл глупак. А ако той наистина отиде в столицата и не намери купувач за бисера си? Никога не ще преживее това.

И сега, казваха страхливите, като отказа, купувачите няма да искат да купуват нищо от него. Може би Кино сам си сложи главата в торбата и се погуби, мислеха те.

А други казваха, че Кино е смел и решителен мъж; той е прав. От неговата смелост може би ще имат полза всички. Те се гордееха с Кино.

А Кино седеше в колибата си на рогозката, обзет от мрачни мисли. Той бе заровил бисера си под един от камъните на огнището и дълго гледа плетката на рогозката, без да откъсва очи от нея, докато тя затанцува в главата му. Бе загубил един свят и не бе спечелил друг. И бе уплашен. Никога в живота си не се бе отделял от дома си. Боеше се от непознати хора и от непознати места. Изпитваше ужас от онова непознато чудовище, което се наричаше „столица“. То се намираше отвъд морето и планините, на повече от хиляда мили^[20], и всяка непозната ужасна миля го плашеше. Но Кино бе загубил стария си свят и трябваше да заживее в нов. Защото неговата мечта за бъдещето бе реална и неунищожима и защото той бе казал „ще отида“, а това беше също реално нещо. Да реши да отиде и да каже това, беше все едно да измине половината път дотам.

Хуана го беше гледала внимателно, докато той заравяше бисера си, гледала го беше, докато миеше Койотито и го кърмеше; тя го наблюдаваше и сега, когато правеше царевичните питки за вечеря.

Хуан Томас дойде, седна до Кино и дълго мълча; най-сетне Кино запита:

— Какво друго можех да направя? Те са измамници.

Хуан Томас важно кимна. Той беше по-старият брат и Кино търсеше мъдрите му съвети.

— Трудно е да се разбере това — рече Хуан Томас. — Ние знаем, че сме мамени от рождение до гроба. Но въпреки това живеем. Ти отказа не на купувачите на бисери, а каза „не“ на целия строй, на целия начин на живот и аз се страхувам за теб.

— От какво мога да се страхувам, освен от глад? — попита Кино.

Но Хуан Томас бавно поклати глава:

— От това всички трябва да се страхуваме. Но да предположим, че си прав, да предположим, че твоят бисер е много скъп — мислиш ли, че в такъв случай играта е завършила?

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная — отвърна Хуан Томас, — но мен ме е страх за теб. Тръгваш по нов път, без да го познаваш.

— Ще стигна. Ще стигна скоро — каза Кино.

— Да — съгласи се Хуан Томас. — Това можеш да направиш. Но се съмнявам дали ще можеш да намериш нещо по-различно в столицата. Тук ти имаш приятели и мен, своя брат. Там ще бъдеш самсамин.

— Но какво да правя! — извика Кино. — Тук се вършат страшни беззакония! А синът ми трябва да използува възможностите си и да бъде щастлив. Ето против какво са моите врагове. Но приятелите ще ме бранят.

— Само докато не съществува опасност или неудобство за самите тях — каза Хуан Томас. Той стана и добави: — Бог да те пази.

Кино отвърна: „Бог да те пази“ и дори не погледна брат си, защото при тези думи го побиха студени тръпки.

Дълго след като Хуан Томас си отиде, Кино седя мрачно замислен на рогозката си. Обзели го бяха летаргия и леко униние. Всички пътища му се струваха затворени за него. В главата си чуваше само мрачния напев на врага. Сетивата му бяха под трескаво напрежение, но мозъкът спокойно обмисляше всичко — способност, която притежават всички негови съплеменници. Кино чуваше и най-малкия шум в настъпващата нощ, сънливите жалби на накацалите по дърветата птици, любовното мяукане на котките, биенето и оттеглянето на малките вълни по брега и едва доловимото съскане на далечината. Той подушваше острия мирис на изхвърлените от оттеглящия се прилив тъмнокафяви водорасли. Слабият блясък на горящите в огнището клонки хвърляше пред унесените му очи пъстри танцуващи фигури по рогозката.

Хуана го наблюдаваше с печал, но тя го познаваше и знаеше, че най-добре ще му помогне, ако остане мълчалива и стои близо до него. А тъй като и тя чуваше Песента на злото, се бореше с него, пеейки тихо мелодията на семейството, пеейки за неговата безопасност, топлота, и нерушимост. Хуана държеше Койотито в ръце и му пееше песента, за да прогони злото далеч от него, и гласът и звучеше смело, несмущаван от мрачния напев.

Кино не мръдна, нито поиска да вечеря. Тя знаеше, че той ще стори това, когато пожелае. Очите му бяха трескави и той чувствуваше настръхналото дебнещо зло край колибата си; усещаше тъмните пълзящи сенки, които го чакаха да излезе в нощта. А нощта, въпреки че беше призрачна и страшна, го зовеше, заплашваше и предизвикваше. Той пъхна дясната си ръка под ризата и опипа ножа, стана и с широко отворени очи тръгна към вратата.

Хуана поиска да го спре; тя протегна към него ръка и устата й се разтвори с ужас. Кино дълго се взира в мрака, а после прекрачи навън. Хуана чу лек шум от скок, яростна борба и звук от удар. Тя се скова за миг от страх, а сетне оголи зъби като котка. Остави Койотито на земята, грабна един камък от огнището и се втурна навън, но — късно. Кино лежеше на земята и се мъчеше да стане, а край него нямаше никой. Виждаха се само сенки и се чуваше плисъкът и набегът на вълните, както и съскането на далечината. Но злото дебнеше наоколо, скрито зад оградата, притаило се до колибата в мрака, витаещо във въздуха.

Хуана пусна камъка, обви с ръце Кино и му помогна да се изправи на крака и да си влезе в колибата. От главата на Кино течеше кръв и на бузата му имаше дълга дълбока рана от ухото до челюстта — дълбока кървава резка. Кино беше в полусъзнание. Главата му клюмаше ту на една, ту на друга страна. Ризата му беше разкъсана, а дрехите — раздрани. Хуана го сложи да седне на рогозката и изтри съсирващата се кръв на лицето му с полата си. Донесе му да пие пулк от една малка кана, а той все още клатеше глава, за да прогони мрака в нея.

— Кой те нападна? — попита Хуана.

— Не зная — отвърна Кино. — Не можах да видя.

Хуана донесе глиненото гърне с вода и изми раната на лицето му. а той се взираше със замаян поглед пред себе си.

— Кино, съпруже! — извика тя, но очите на Кино се плъзнаха покрай нея. — Кино, чуваш ли ме?

— Чувам те — каза той мрачно.

— Кино, този бисер ни носи зло. Да свършим с него, преди той да е свършил с нас. Да го строшим с два камъка. Да го… да го хвърлим обратно в морето, откъдето го взехме. Кино. той ни носи зло!

И докато тя говореше, блясъкът в очите на Кино се възвърна и те засвяткаха яростно, а мускулите и волята му станаха отново твърди.

— Не — отвърна той. — Ще се боря с това нещо докрай. Ще го надвия. Ще използуваме нашите възможности и не ще изпуснем щастието си. — Юмрукът му се стовари върху рогозката. — Никой няма да отнеме богатството ни — рече той. След тези думи очите му станаха по-нежни и той сложи ръка на рамото на Хуана. — Вярвай ми — каза Кино. — Аз съм мъж. — И лицето му придоби лукав израз. — Утре сутринта ще вземем нашето кану и ще отплаваме отвъд планините за столицата — ти и аз. Няма да се оставим да бъдем измамени. Аз съм мъж.

— Кино — отвърна хрипливо Хуана, — страх ме е. Мъжът може да бъде убит. Да хвърлим бисера обратно в морето.

— Мълчи! — викна гневно Кино. — Аз съм мъж. Мълчи! — И тя млъкна, защото гласът му беше властен. — Да поспим малко — рече той. — Веднага щом съмне, ще тръгнем. Не се ли страхуваш да тръгнеш с мен?

— Не, съпруже.

Очите, с които той я гледаше, сега бяха кротки и топли, ръката му докосна бузата й.

— Да поспим малко — повтори той.

Късната луна изгря, преди да пропеят първи петли. Кино отвори очи в мрака, защото усети движение до себе си, но не се помръдна — само очите му зашариха в тъмнината — и в бледата светлина на луната, която се промъкваше през дупките на колибата, забеляза как Хуана става тихо от рогозката. Той я видя да отива към огнището. Хуана вършеше всичко тъй предпазливо, че той чу само едва доловимия шум, когато тя отмести камъка на огнището. После Хуана се плъзна като сянка към вратата. Спря се за малко до сандъчето, в което лежеше Койотито, сетне за секунда се мярна като черно петно на входа и изчезна.

Злоба забушува в гърдите на Кино. Той се изправи на крака, последва жена си също тъй тихо, както вървеше тя, и чу как бързите й стъпки се отдалечават към брега. Докато я следеше безшумно, мозъкът му гореше от гняв. Хуана се появи на края на храстите и препъвайки се в малките камъни, закрачи към водата, но като чу, че мъжът й идва, се завтече напред. Ръката й се издигна, за да хвърли бисера, ала Кино скочи към нея, сграбчи ръката й и отне бисера. Удари я с юмрук в лицето, Хуана падна на камъните и той я ритна в хълбока. На бледата светлина Кино видя как малките вълни полазиха по нея, как полата й плувна и залепна о краката й, когато водата се оттегли.

Вперил поглед в жена си, оголил зъби, той съскаше към нея като змия, а Хуана го гледаше с широко отворени спокойни очи, както овцата гледа своя убиец. Тя знаеше, че той е в състояние да я убие, и беше съгласна на това; прие го и нямаше да се съпротивява, нито дори да протестира. Но гневът напусна Кино и се замени с болезнено отвращение. Той се отвърна от нея и тръгна обратно нагоре по брега и през храстите. Сетивата му бяха притъпени от вълнението.

Чу как се хвърлиха върху му, извади ножа си, замахна към една от черните фигури и почувствува, че ножът му е попаднал в целта, но сетне бе повален на колене и след това на земята. Алчни пръсти зашариха по дрехите му, трескави пръсти го заопипваха и бисерът, изплъзнал се от ръката му, се търкулна и се спря зад един малък камък на пътеката. И заблестя там на меката лунна светлина.

Хуана с мъка се надигна от камъните на края на брега. Лицето й гореше от болка и хълбокът я болеше. Тя се задържа на колене и мократа пола се залепи за тялото й. Не изпитваше гняв към Кино. Той бе казал „Аз съм мъж“ и това имаше известен смисъл за Хуана. Това значеше, че той е полулуд и полубог. Това значеше, че Кино е готов да се нахвърли върху някоя планина или море. Като всяка жена Хуана знаеше, че планината ще остане невредима, а мъжът ще се погуби, че морето ще продължава да се пени, а мъжът ще се удави. И въпреки всичко тъкмо това го правеше мъж, полулуд и полубог, а Хуана имаше нужда от мъж, тя не можеше да живее без мъж. Макар да се учудваше на тези различия между мъжа и жената, тя ги знаеше, приемаше ги и се нуждаеше от тях. Разбира се, тя щеше да го последва, нямаше съмнение в това. Един ден качествата на жената — разумът, предпазливостта, инстинктът за съхранение — ще надвият мъжкото в Кино и ще спасят и двамата. Изправи се на крака с болка, потопи шепи в малките вълни и изми разраненото си лице с щипещата солена вода, а след това се повлече след Кино.

Група облаци, подобни на ято херинги, се носеха по небето от юг. Бледата луна ту се показваше, ту се скриваше, тъй че Хуана вървеше един миг в мрак, а следващия — на светло. Гърбът й се бе изкривил от болка и тя бе навела глава. Вървеше през храстите, когато луната се бе скрила и когато тя надникна отново, Хуана видя, че големият бисер блести на пътеката зад един камък. Тя коленичи и го взе, а луната отново се скри зад облаците. Хуана остана на колене, замислила се дали да се върне обратно на брега и да хвърли бисера в морето, и докато реши, стана отново светло и тя съзря две тъмни фигури, които лежаха на пътеката пред нея. Хуана се спусна към тях и видя, че това са Кино и един непознат човек, от гърлото на когото течеше тъмна, блестяща струя кръв.

Кино бавно се раздвижи, ръцете и краката му замърдаха като краката на смазана буболечка, а от устата му излезе хриплива, неясна реч. В миг Хуана разбра, че предишният й живот е безвъзвратно изгубен. Убитият на пътеката и ножът на Кино, потънал в кръв, я убедиха в това. През цялото време Хуана се бе опитвала да спаси нещо от предишното спокойствие, от времето, преди да намерят бисера. Но сега всичко бе загубено и не можеше да се върне. Знаейки това, Хуана веднага се прости с миналото. Оставаше им само да се спасяват.

Сега болката и изнемогата я напуснаха. Тя бързо повлече убития по пътеката и го скри в храстите. Отиде при Кино и накваси лицето му с мократа си пола. Съзнанието на Кино почна бавно да се възвръща и той простена:

— Те ми взеха бисера! Аз го изгубих! Всичко свърши! Бисерът пропадна!

Хуана почна да го успокоява, както би сторила с някое болно дете.

— Мълчи! — каза тя. — Ето го твоя бисер! Намерих го на пътеката. Чуваш ли ме? Ето го твоя бисер! Разбираш ли? Ти си убил човек. Трябва да бягаме. Те ще дойдат за нас, разбираш ли? Трябва да се махаме, преди да се е разсъмнало.

— Нападнаха ме — изрече Кино с мъка. — Извърших убийство, за да спася живота си.

— Спомняш ли си вчерашния ден? — попита Хуана. — Мислиш ли, че това ще има някакво значение? Спомняш ли си онези хора от града? Смяташ ли, че това обяснение ще ти помогне?

Кино пое дълбоко въздух и превъзмогна слабостта си.

— Не — каза той. — Ти си права.

И волята му укрепна и той отново стана мъж.

— Върви в нашата колиба и донеси Койотито — рече той, — донеси и всичката царевица, която имаме. Аз ще тласна кануто във водата и ще потеглим.

Кино извади ножа си и тръгна надолу към брега. Препъвайки се в камъните, той стигна до своето кану. И когато луната отново се показа, той видя, че в дъното на лодката е пробита голяма дупка. Изпита парлива болка, която му вля нова сила. Над семейството му се спусна мрак, злият напев изпълни нощта — той витаеше над манговите дървета, пищеше в биенето на вълните. Кануто на дядото на Кино, намазвано всяка година с особено вещество, бе с пробито дъно. Това беше нечувана злина. Да убиеш човек не беше такова зло, както да убиеш лодка. Защото лодката няма синове, тя не може да се защити и раната й не може да заздравее. В гнева на Кино имаше печал, но последното злодейство го накара да напрегне цялото си същество. Сега той беше животно — щеше да се крие, да напада и да живее, само за да спаси себе си и своето семейство. Кино вече не усещаше болката в главата си. С едри крачки той забърза нагоре през храстите към колибата си, без да се сети да вземе някое от канутата на съседите. Тази мисъл никога не му дойде на ума, както никога не би помислил да повреди лодка.

Петлите пееха и скоро щеше да се зазори. Димът от първите запалени огньове започна да излиза през стените на колибите и във въздуха се понесе първата миризма на печени царевични питки. Ранобудните птички вече се гонеха из храстите. Избледнялата луна светеше все по-слабо, а облаците се напластиха и сякаш застинаха на юг в небето. Към устието задуха вятър — бърз, неспокоен вятър с дъх на буря; във въздуха се чувствуваше някаква промяна и зацари безпокойство.

Както бързаше към колибата си, Кино усети прилив на оживление. Сега той не беше смутен, защото имаше да върши само още едно нещо, и ръката му първо попипа големия бисер в ризата, а после ножа, който висеше под нея.

Видя пред себе си слаб блясък и веднага след това, съпроводен със силно пращене, пред очите му в мрака се издигна огнен стълб, който озари пътеката. Кино се завтече напред; той знаеше, че това е неговата колиба. Знаеше и това че всичките колиби могат да изгорят за няколко мига. Както тичаше, насреща му се зададе друга тичаща фигура — Хуана, с Койотито в ръце, стиснала здраво наметалото на Кино. Детето стенеше от уплаха, очите на Хуана бяха широко отворени и изпълнени с ужас. Кино виждаше, че колибата е изгубена, и не попита нищо Хуана. Той знаеше, но все пак тя каза:

— Цялата е разбутана и подът разкопан… дори сандъчето на детето бе преобърнато; и докато я оглеждах, те я подпалиха отвън.

Зловещото сияние на горящата колиба озари ярко лицето на Кино.

— Кой направи това? — попита той.

— Не зная — отвърна Хуана. — Тъмните сенки. Съседите наизскачаха от колибите си, загледаха падащите искри и почнаха да ги тъпчат, за да спасят домовете си. Внезапно Кино изпита страх. Изплаши го ярката светлина. Той си спомни за убития, който лежеше в храстите край пътеката, хвана Хуана за ръка и я отведе в сянката на една колиба, защото светлината носеше опасност. За миг той се замисли и после започна да се промъква сред сенките на хижите, докато стигна до колибата на брат си Хуан Томас, вмъкна се през вратата и повлече и Хуана след себе си. Той чуваше отвън писъците и виковете на възрастните, защото приятелите му мислеха, че е в горящата колиба.

Колибата на Хуан Томас бе почти точно такава, каквато бе и колибата на Кино. Повечето от тези колиби си приличаха и всички пропускаха светлината и въздуха, тъй че Хуана и Кино, седнали в ъгъла, виждаха развихрените пламъци през стената. Те виждаха, че пламъците са високи и зловещи, видяха как покривът на колибата им падна и как огънят затихна тъй бързо, сякаш бе изгорил някоя клонка. Чуваха предупредителните викове на приятелите си и пискливия силен плач на Аполония, жената на Хуан Томас. Тя, най-близката роднина на пострадалите, ги оплакваше като мъртъвци.

Аполония се сети, че има по-хубав шал от този, който носеше, и се завтече към колибата си да го вземе. Когато затършува в един сандък до стената, Кино тихо се обади:

— Не плачи, Аполония. Нищо ни няма.

— Как попаднахте тук? — попита тя.

— Не питай — отвърна Кино. — Върви сега при Хуан Томас и го доведи тук, но не казвай на никой друг. Това е важно за нас, Аполония.

Тя застана неподвижна, с безпомощно отпуснати ръце, а после каза:

— Добре, девере мой.

След малко тя се върна с Хуан Томас. Той запали свещ, приближи се до тях в ъгъла и рече:

— Аполония, иди до вратата и не пускай никого да влиза. — Хуан Томас бе по-старият брат и имаше авторитет. — Разказвай сега, братко — рече той.

— Нападнаха ме в мрака — каза Кино. — В схватката убих един човек.

— Кого? — попита бързо Хуан Томас.

— Не зная. Всичко тънеше в мрак, всичко бе неясно.

— Това е заради бисера — рече Хуан Томас. — Дяволът е влязъл в този бисер. Трябваше да го продадеш и с него щеше да си отиде и дяволът. Навярно все още можеш да го продадеш и да си купиш мир.

А Кино отвърна:

— О, братко, нанесена ми е обида, която е по-силна от любовта ми към живота. Кануто ми на брега е пробито, домът ми изгоря, а в храстите лежи убит човек. Лишен съм от всякаква възможност за бягство. Трябва да ни скриеш, братко.

И Кино, който гледаше втренчено, видя в очите на брат си дълбоко съжаление и помисли, че ще му откажат.

— Не за дълго — побърза да каже той. — Само за един ден и една нощ. Сетне ние ще тръгнем.

— Ще ви скрия — рече Хуан Томас.

— Не искам да ти навлека беда — продължи Кино. — Зная, че съм като прокажен. Утре вечер ще си отида и ти ще бъдеш в безопасност.

— Ще те запазя — отвърна Хуан Томас и извика: — Аполония, затвори вратата. Не казвай нито дума, че Кино е тук.

Кино и Хуана седяха мълчаливо целия ден в мрака на колибата и чуваха как съседите говорят за тях. През стените на колибата те гледаха как съседите се ровят в пепелта да търсят костите им. Свили се вътре, те чуха с какъв ужас всички обсъждат новината за пробитата лодка.

Хуан Томас отиде сред хората да разсее подозренията им и да им разкаже какво мисли, че се е случило с Кино, Хуана и детето им. На едного той рече: „Смятам, че са тръгнали на юг край брега, за да се избавят от злото, което ги сполетя.“ А на другиго: „Кино ще се движи все покрай морето. Може би е намерил друга лодка“, и добави:

— Аполония е убита от скръб.

Същия ден излезе силен вятър; той плискаше водите на Залива, късаше водораслите и бурените край брега, стенеше в покривите на колибите и нито една лодка в морето не би могла да се спаси. Тогава Хуан Томас каза на съседите:

— Кино е загинал. Ако-е излязъл в морето, досега се е удавил.

След всеки разговор със съседите Хуан Томас се връщаше с някаква взета на заем веш. Той донесе малка плетена сламена торба с червен фасул и кратуна с ориз.

Зае чаша сушени чушки и буца сол, донесе и един голям работен нож — дълъг осемнадесет инча^[21] тежък и подобен на малка брадва, — който можеше да служи едновременно и за инструмент, и за оръжие. Когато Кино видя ножа, очите му блеснаха, той погали острието и опита с палец резеца.

Вятърът виеше над Залива и от него водата бе побеляла, манговите дървета се мятаха като подплашен добитък, дребен пясък от крайбрежието се вдигна във въздуха и надвисна като задушлив облак, над морето. Вятърът гонеше облаците, чистеше небето и трупаше купчини пясък из цялата околност като сняг. Когато се свечери, Хуан Томас говори дълго с брат си.

— Къде ще отидеш? — попита го той.

— На север — отговори Кино. — Чувал съм, че на север има градове.

— Движи се далеч от брега — предупреди го Хуан Томас. — Вдигат потеря, която ще го претършува. Хората от града ще те търсят. Още ли е у теб бисерът?

— Да — рече Кино. — И ще остане у мен. Бих го подарил някому, но сега той е моето нещастие и моят живот и ще го държа у себе си. — Очите му изразяваха твърдост, жестокост и горчивина.

Койотито захленчи и Хуана замърмори кратки заклинания, за да го накара да млъкне.

— Вятърът е добър — забеляза Хуан Томас. — Няма да оставиш следи.

Кино и Хуана потеглиха тихо в мрака, преди да изгрее луната. Бяха постояли мълчаливо, според обичая, в колибата на Хуан Томас. Хуана бе сложила Койотито на гърба си, завит и закрепен там с шала й, и малкият спеше, допрял буза до нейното рамо. Шалът покриваше детето и единият му край минаваше над носа на Хуана, за да я пази от лошия нощен въздух. Хуан Томас прегърна брат си два пъти и го целуна и по двете бузи.

— Бог да те пази! — каза той и това приличаше на прощаване със смъртник. — Няма ли да се разделиш с бисера си?

— Този бисер стана моя душа — отвърна Кино. — Ако се разделя с него, ще изгубя душата си. Бог да пази и теб!

Вятърът, който духаше яростно и силно, ги шибна с парчета от пръчки, пясък и дребни камъчета. Хуана и Кино се загърнаха по-добре, завиха носовете си и излязоха навън. Звездите блестяха студено на очистеното от облаците черно небе. Двамата вървяха внимателно и избягнаха централните улици, където първият пазач можеше да ги види от някоя врата. Защото градът затваряше и заключваше домовете си, боейки се от нощта, и всеки, който се движеше в мрака, можеше да бъде забелязан. Кино се промъкна внимателно по края на града, зави на север, ориентирайки се по звездите, и пое по песъчливия път с дълбоки коловози, който водеше през покритата с храсти местност за мястото където имаше параклис на чудотворната Света Дева.

Кино усещаше как вятърът навява пясък по глезените му и беше доволен, защото знаеше, че той и Хуана не ще оставят следи. Слабата светлина на звездите му помагаше да вижда тесния път през храсталаците. Кино чуваше стъпките на Хуана зад себе си. Той вървеше бързо и тихо, а Хуана го следваше също тъй бързо, със ситни крачки.

Нещо древно се надигна в душата на Кино. Сред страха от мрака и демоните, които обитават нощта, се появи вълна на оживление; нещо животинско се пробуди в него и той стана внимателен, предпазлив и опасен; нещо древно, от миналото на неговото племе, обзе душата му. Вятърът духаше в гърба му, а звездите го водеха. Вятърът стенеше и бързо се носеше сред храстите, а семейството вървеше монотонно напред, час след час. Покрай Кино и Хуана не мина никой, те не видяха никого. Най-сетне вдясно от тях изгря тънкият сърп на луната и тогава вятърът замря и земята се успокои.

Сега те виждаха по-добре тесния път пред тях, ясно очертан от насипаните с пясък коловози. Вятърът бе спрял и отпечатъците от нозете им щяха да останат, но те бяха вече далеч от града и може би следите им нямаше да бъдат забелязани. Кино вървеше внимателно по коловоза, а Хуана следваше стъпките му. Някоя голяма кола, тръгнала за града сутринта, щеше да заличи всяка следа и никой нямаше да се досети, че са минали оттук.

Те вървяха цяла нощ и нито за миг не промениха хода си.

По едно време Койотито се събуди. Хуана го премести отпред, успокои го и той отново заспа. А злото, което се таи в нощта, беше край тях. Койотите плачеха и се смееха в храстите, а кукумявките зловещо кряскаха и се носеха с шум над главите на бегълците. Веднъж някакво голямо животно с тежки, тромави стъпки мина край тях и храстите запращяха под тежестта му. А Кино сграбчи дръжката на големия работен нож и почувствува в него сигурен защитник.

Напевът на бисера звучеше тържествено в главата на Кино, тихата мелодия на семейството му пригласяше и те се преплитаха в мекия тропот на обутите в сандали крака. Кино и Хуана вървяха цяла нощ и призори Кино потърси място край пътя, където, скрити, да легнат и прекарат деня. Той намери такова място на едно малко сечище, където може би бяха нощували елени, закрито откъм пътя с гъста редица сухи, трощливи дървета. Когато Хуана седна и почна да кърми детето, Кино се върна, отчупи един клон и грижливо заличи следите там, където те се отделяха от пътя. По-късно, когато се разсъмна, той чу скърцане на кола, притаи се зад храстите и я видя — тя бе с две колела, теглена от бавно пристъпящи биволи. Щом колата се скри от погледа му. Кино се върна отново на пътя, погледна коловоза и забеляза, че отпечатъците от нозете им са изчезнали. И той пак заличи стъпките си и се върна при Хуана.

Тя му даде от пресните царевични питки, които Аполония бе им сложила за из път, и след малко легна да поспи. Но Кино не спеше. Той седеше на земята и се взираше пред себе си, наблюдавайки движещите се мравки, които като малка върволица се точеха пред него, и сложи крак на пътя им. Върволицата преодоля препятствието и продължи пътя си, а Кино не се помести и загледа как мравките се прехвърлят през стъпалото му.

Слънцето изгря и запрежуря. Кино и Хуана бяха далеч от Залива и въздухът беше толкова сух и горещ, че храстите се напекоха и започнаха да издават приятна миризма на смола. А когато Хуана се събуди — тогава слънцето беше високо, — Кино й каза неща, които тя вече знаеше.

— Пази се от дърво като онова там — рече той, посочвайки дървото. — Не го докосвай, защото щом допреш след това пръсти до очите си, ще ослепееш. Пази се и от дървото, от което тече кръв. Виж ей онова там. Ако отчупиш клон от него, ще потече червена кръв и ще те сполети нещастие.

А Хуана кимаше и се усмихваше леко, защото знаеше тези неща.

— Ще пуснат ли потеря след нас? — попита тя. — Мислиш ли, че ще се опитат да ни намерят?

— Ще се опитат — каза Кино. — Който ни намери, ще вземе бисера. О, те ще се опитат.

А Хуана рече:

— Може би купувачите бяха прави, че бисерът няма стойност. Може би всичко това е било заблуда.

Кино бръкна в дрехите си и извади бисера. Слънцето заигра по него и той запламтя в очите му.

— Не — каза Кино, — те нямаше да се опитват да го откраднат, ако е без стойност.

— Знаеш ли кои те нападнаха? Дали не бяха купувачите?

— Не зная — отвърна той. — Не ги видях.

Кино погледна бисера, за да види в него мечтите си.

— Когато най-после го продадем, ще си купя пушка — каза той и се взря в блестящата повърхност, за да види пушката си, но видя само едно сгърчено, обвито в мрак тяло, което лежеше на земята, а от гърлото му се процеждаше блестяща кръв. Кино каза бързо: — Ще се венчаем в голяма черква. — И той видя в бисера Хуана да се влачи в нощта към къщи с наранено лице. — Нашият син трябва да се научи да чете — рече безумно той. И в бисера се появи лицето на Койотито, отекло и трескаво от лекарството.

Кино пъхна бисера обратно в пазвата си и напевът на бисера зазвуча зловещо в ушите му, вплетен с напева на злото.

Жаркото слънце палеше тъй немилостиво, че Кино и Хуана се преместиха в шарената сянка на храстите, където по земята се гонеха малки сиви птички. В знойния ден Кино се изтегна, покри очите си с шапката, уви наметалото около лицето си, за да го пази от мухите, и заспа.

Но Хуана не заспа. Тя седеше като каменна статуя, със застинала маска на лицето. Устата й още беше подута от удара на Кино и големи мухи бръмчаха около раната на брадата й. Ала тя седеше неподвижно като страж и когато Койотито се събуди, го сложи на земята пред себе си и загледа как той маха с ръчички и рита с крачка; детето се усмихваше и гукаше и Хуана също се усмихваше. Тя взе едно малко клонче от земята, погъделичка с него Койотито и му даде да пие вода от кратуната, която носеше във вързопа си.

Кино се размърда насън, извика гърлено и ръката му замахна, сякаш се бие с някого. После простена и внезапно седна с широко отворени очи и треперещи ноздри. Той се ослуша и долови само знойната горещина и съскането на далечината.

— Какво чуваш? — попита Хуана.

— Мълчи! — каза той.

— Ти си сънувал.

— Може би. — Но Кино не се успокои и когато Хуана му даде една царевична питка от запасите си, той спря да дъвче, за да чува по-добре. Беше неспокоен и нервен: погледна през рамо; вдигна големия нож и попипа резеца му. Когато Койотито загука, Кино рече: — Залъжи го с нещо, та да млъкне.

— Какво има? — запита Хуана.

— Не зная.

Той отново се ослуша, в очите му се появи животински блясък. Сетне тихо стана и ниско приведен, се запромъква през храстите към пътя. Но той не излезе от него, а се притаи зад едно бодливо дърво и почна да надзърта откъм пътя, по който бе дошъл с Хуана.

И тогава Кино ги видя да се приближават. Тялото му се вдърви, той сниши глава и продължи да гледа изпод един отчупен клон. В далечината Кино видя три фигури: две пеш и една на кон. Знаеше кои са те и тялото му изстина от страх. Макар да бяха далеч, той виждаше как двамата, които вървяха пеша, се движат бавно напред, привели се ниско над земята. Когато единият се спреше и погледнеше земята, другият отиваше при него. Те бяха следотърсачи; можеха да проследят дива овца в каменистите планини. Имаха обоняние на ловджийски кучета. Ето той и Хуана може би са стъпили встрани от дирята на колата и тези хора от вътрешността на страната, тези ловци, можеха да проследят дирята, открита по някоя пречупена тревица или малка, едва забележима стъпка на земята. Зад тях на кон яздеше един мургав човек, носът му бе покрит с наметалото му, а напряко на седлото проблясваше на слънцето пушка.

Кино лежеше неподвижно като клона на дървото пред него. Той едва дишаше и очите му се спряха на мястото, където бе заличил следите. Дори заличаването можеше да послужи като сигнал за следотърсачите. Кино познаваше добре тези ловци от вътрешността на страната. В местност, където имаше малко дивеч, те можеха да живеят благодарение на способността си да ловуват и сега бяха тръгнали на лов за него. Движеха се бързо като животни, намираха сегиз-тогиз някоя следа и се навеждаха над нея, а конникът ги изчакваше.

Следотърсачите от време на време изскимтяваха като кучета, попаднали на прясна диря. Кино бавно измъкна големия си нож, остави го край себе си и се приготви за атака. Знаеше какво трябва да направи. Ако следотърсачите открият заличените следи, той ще скочи върху конника, ще го убие бързо и ще му вземе пушката. Това беше единствената възможност за спасение. И когато тримата се приближиха, Кино изкопа малки вдлъбнатинки с носовете на сандалите, за да може да скочи веднага и краката му да не се плъзнат. Притаил се зад счупения клон, той виждаше само малка част от пътя.

От мястото, където се бе скрила, Хуана чу тропота на конските копита, а Койотито загука. Тя го взе бързо, пъхна го под шала, даде му гърдата си и той млъкна. Когато следотърсачите дойдоха още по-близо, Кино видя само нозете им и краката на коня. Видя и черните им мазолести стъпала и оръфаните им бели панталони, чу скърцането на кожата на седлото и звънтенето на шпорите. Следотърсачите спряха на мястото, където Кино бе заличил следите, разгледаха го и конникът също спря. Конят дръпна назад глава, мундщукът на юздата звънна между зъбите му и той изпръхтя. Тогава мургавите следотърсачи се обърнаха към коня и погледнаха ушите му.

Кино бе затаил дъх, гърбът му бе леко извит, мускулите на ръцете и краката се бяха издули от напрежение и струйка пот потече по горната му устна. Следотърсачите дълго се взираха в земята, а после продължиха бавно напред, оглеждайки пътя пред себе си, и конникът ги последва. Сега двамата вървяха по-бързо, спираха се, оглеждаха и продължаваха още по-бързо. Те щяха да се върнат, Кино знаеше това. Те щяха да се върнат и да оглеждат, да надзъртат, да се навеждат над земята и рано или късно пак щяха да дойдат при заличените от него следи.

Той се запромъква тихо назад и не си направи труд да заличи своите следи. Нямаше смисъл; твърде много белези бе оставил след себе си, твърде много счупени клонки, стъпки и разместени камъни. И сега Кино бе обзет от паника, паника по-скоро да бяга. Търсачите ще открият следите му, той знаеше. Нямаше друга възможност за спасение освен чрез бягство. Свърна от пътя и отиде бързо и безшумно до скритото място, където бе Хуана. Тя го погледна въпросително.

— Следотърсачи — рече той. — Тръгвай!

Като каза това, обзе го безпомощност и отчаяние и лицето му помрачня, а очите му се натъжиха.

— Дали да се оставя да ме хванат?

За миг Хуана се изправи на крака и ръката й легна на рамото му.

— Бисерът е у теб! — извика пресипнало тя. — Мислиш ли, че ще те върнат жив в града, за да кажеш, че са ти го откраднали?

Ръката на Кино с усилие се протегна към мястото под дрехите, където бе скрит бисерът.

— Те ще го намерят — рече едва чуто той.

— Тръгвай! — каза Хуана. — Тръгвай!

И тъй като Кино не проговори, тя продължи:

— Мислиш ли, че ще ме оставят жива? Мислиш ли, че ще оставят жив малкия?

Този подтик оказа желаното въздействие върху Кино: той оголи зъби, а очите му отново запламтяха от ярост.

— Да тръгваме — каза той. — Ще отидем в планините. Може би там те ще изгубят следите ни.

И Кино бясно сграбчи кратуните и торбичките, в които беше имуществото им. Взе вързопа в лявата си ръка, за да освободи дясната за големия нож, с който щеше да се брани. После разтвори храстите, за да мине Хуана, и двамата забързаха на запад, към високите и каменисти планини. Вървяха с бързи крачки през гъсто сплетените храсталаци. Това беше паническо бягство. Кино не се опитваше да замаскира стъпките, а вървеше, ритайки камъни и брулейки издайнически листа от малките дървета. Високото слънце струеше потоци горещина върху сухата напечена земя и растенията пращяха и пукаха, сякаш се оплакваха от жегата. Но пред бегълците, забили върхове в небето, се издигаха голите гранитни планини, които стърчаха над ерозийните камъни — отломки от скалите. И Кино бързаше отчаяно към висините, както правят почти всички животни, когато ги преследват.

Местността беше безводна, покрита с кактуси, които задържат продължително водата, и с храсти с големи корени, които достигат дълбоко в земята, извличат оттам влага и се задоволяват с много малко. Под краката на беглеца нямаше пръст, а раздробени скали, станали на малки кубчета и големи плочи, но нито едните, нито другите бяха загладени като речните камъни. Малки туфи мършава, суха трева растяха между камъните — трева, която бе поникнала от един-единствен дъжд и израсла, пръснала семена и умряла. Рогати жаби гледаха минаващото край тях семейство и въртяха малките си драконови глави. От време на време едри планински зайци, обезпокоени в сенчестите си укрития, бързо побягваха и се скриваха зад най-близката скала. Звънтяща мараня лежеше над тази пустинна местност, а напред в далечината каменистите планини изглеждаха прохладни и гостоприемни.

И Кино бягаше. Той знаеше какво ще се случи. Като повървят по пътя, следотърсачите ще разберат, че са се заблудили, ще се върнат, търсейки верните следи, и съветвайки се, малко след това ще открият мястото, където той и Хуана бяха спрели да почиват. Останалото ще бъде лесно за тях — камъчетата, отронените листа и отчупените клонки, едва забележимите следи, където се е плъзнал кракът, ще ги упътят. Кино мислено виждаше как следват с леки стъпки дирята, скимтейки от време на време от нетърпение, а зад тях мургав и полубезразличен към всичко това — конникът с пушката. Неговият ред щеше да дойде най-подир, защото той нямаше да отведе бегълците обратно. О, напевът на злото звучеше сега ясно в главата на Кино; той звучеше, придружен от звъна на маранята и сухия трясък на гърмящите змии. Този напев не бе силен и всепоглъщащ, а потаен и горчив; негова основа и ритъм бе пулсът на сърцето на Кино.

Пътят стана по-стръмен и скалите — по-едри. Но сега разстоянието между семейството на Кино и следотърсачите бе малко по-голямо. Като изкачи първото възвишение, Кино спря да почине. Покатери се на един объл камък и погледна назад в трептящата далечина, но не видя нито враговете си, нито дори високия ездач, яхнал кон сред храстите. Хуана приседна в сянката на облия камък. Тя вдигна шишето с вода към устните на Койотито; малкото сухо езиче лакомо загълта. Хуана погледна Кино, когато той се върна; тя забеляза, че той гледа глезените й, изпорязани и изподраскани от камъните и храстите, и бързо ги закри с полата си. После подаде шишето на Кино, но той поклати глава. Очите й блестяха на умореното лице. Кино навлажни с език напуканите си устни.

— Хуана — рече той, — аз ще продължа напред, а ти ще се скриеш. Те ще ме последват сред планините и когато ги отвлека далеч, ще тръгнеш на север за Лорето или за Санта Розалия. Сетне, ако им се изплъзна, ще дойда при теб. Това е едничкото спасително средство.

Тя спря за миг поглед върху очите му.

— Не — каза тя. — И ние ще дойдем с теб.

— Аз мога да вървя по-бързо сам — рече той грубо. — Ще изложиш детето на по-голяма опасност, ако тръгнеш с мен.

— Не — упорствуваше Хуана.

— Трябва да ме послушаш. Така е по-умно и такава е моята воля — каза той.

— Не — отвърна пак Хуана.

Тогава Кино потърси в очите й слабост, страх или нерешителност, но не откри това, което търсеше. Очите й ярко блестяха. Той сви безпомощно рамене, ала вече бе получил сила от нея. Когато двамата тръгнаха отново, бягството им вече не беше паническо.

Местността, която се издигаше пред планините, бързо се промени. Сега тук имаше дълги гранитни блокове с дълбоки пукнатини между тях и Кино вървеше ту по голите скали, по които не оставаха никакви следи, ту скачаше от издатина на издатина. Той знаеше, че там, където дирите му се прекъснат, следотърсачите ще се въртят и ще губят време, докато ги намерят отново. Затова вече не вървеше направо към планините, движеше се на зигзаг и от време на време се връщаше обратно на юг, оставаше следи и сетне тръгваше пак към планините по голите скали. Теренът бе станал по-стръмен и Кино леко се задъхваше, като вървеше.

Слънцето се сниши над голите скалисти зъбери на планините и Кино се упъти към една тъмна и сенчеста клисура.

Ако в тази местност имаше изобщо някаква вода, тя щеше да бъде там, където той виждаше въпреки голямото разстояние слаба зеленина. И ако в гладката камениста планинска верига се намираше някакъв проход, трябваше да го търсят пак там, в тази дълбока клисура. Такова намерение бе опасно, защото следотърсачите също щяха да се сетят за това, но празното шише за вода бе по-силно от предпазливостта. И тъй като слънцето бе вече ниско, Кино и Хуана с изтощени сили се закатериха по стръмния склон към клисурата.

Високо в сивите каменисти планини, под една намръщена чука, бълбукаше из една цепнатина в скалите малко поточе. То черпеше водите си през лятото от запазилия се на сянка сняг и от време на време съвсем пресъхваше; течеше по голи скали и по дъно, застлано със сухи водорасли. Поточето все пак пресъхваше рядко и обикновено течеше със слаба струйка — студено, бистро и прекрасно. След обилни дъждове то се превръщаше в пълноводен поток и с грохот плискаше пенливите си води надолу по планинската клисура. Но през по-голямата част от годината се точеше като слаба нишка.

Образуваше бълбукащо вирче, падаше от него от хиляда стъпки^[22] височина в друго вирче, а то, като прелееше, падаше в трето и така все надолу и надолу, докато достигнеше каменистата местност в подножието на планините, където изчезваше напълно. Всъщност нямаше какво да изчезне, защото всеки път, когато поточето падаше от някой ръб, жадният въздух го поглъщаше, а от пръските му около вирчетата се хранеше сухата растителност. Животните идваха тук от цели мили да пият от малките вирчета: диви овци, елени, пуми, еноти и мишки — всички те идваха да пият вода. Птичките, които прекарваха деня сред храстите, привечер долитаха при малките вирчета, подобни на стъпала по планинската клисура. Край тънката струя на поточето, където се бе събрала достатъчно пръст, за да държи корени, растяха групи растения — диви лози, ниски палми, венерини коси, хибискуси и висока степна трева с пухчета по стъблата, издигащи се над острите листа. Във вирчетата живееха жаби и бръмбари плувци, водни червеи пълзяха по дъната им. Тук, при тези малко на брой плитки вирчета, идваха всички, които обичаха водата. Дивите котки ловяха тук плячката си, разпръскваха наоколо перушина и лочеха вода с окървавените си муцуни.

Благодарение на водата тези малки вирчета бяха и места на живот, и места на смърт.

Най-ниският праг, където поточето се събираше, след като падаше от хиляда стъпки и изчезваше в каменистата пустиня, беше малка площадка от камък и пясък. В това вирче се стичаше тънка струйка вода, но тя бе достатъчна, за да го напълни и да поддържа зеленината на папратите свежа — те растяха в подножието на скалата, диви лози пълзяха по каменистия склон и най-различни малки растения се бяха приютили тук. От прииждането на водите на поточето се беше образувал малък пясъчен бряг, който ограждаше вирчето и в чийто влажен пясък растеше яркозеленият воден пореч. Брегът беше изпорязан, изподраскан и изпотъпкан от краката на животните, които идваха да пият и да ловят плячката си.

Слънцето вече се бе спуснало над каменистите планини, когато Кино и Хуана се изкачиха с мъка по стръмния неравен склон и най-сетне стигнаха до водата. Оттук те виждаха напечената пустиня чак до синия Залив в далечината. Двамата се приближиха съвсем изтощени до вирчето, Хуана с мъка се отпусна на колене и първо изми лицето на Койотито, а после напълни шишето си и му даде да пие. Детето бе изморено, капризничеше и тихо плачеше, докато Хуана не му даде да суче. А сетне загука. Кино пи дълго и жадно от вирчето. После за миг се изтегна край водата, отпусна мускули и загледа как Хуана кърми детето, и след това стана, отиде до ръба на прага, откъдето водата се спускаше, и огледа внимателно далечината. Очите му се спряха на едно място и той настръхна. Далече долу по склона видя двамата следотърсачи; те бяха малко по-големи от точки или лазещи мравки, а зад тях вървеше една по-голяма мравка.

Хуана се обърна да погледне Кино и видя, че гърбът му се е стегнал от напрежение.

— Колко далеч са? — попита тихо тя.

— Ще бъдат тука привечер — каза Кино. Той погледна нагоре към дългата тъмна клисура, по която течеше водата. — Трябва да тръгнем на запад — рече той и очите му зашариха по каменистото възвишение оттатък клисурата. На тридесет стъпки над сивото възвишение Кино видя няколко малки пещери в скалите. Той свали сандалите си, покатери се там, хващайки се за голите камъни, и надникна вътре. Те бяха дълбоки само няколко стъпки — кухини, издълбани от вятъра, — но бяха леко наклонени назад. Кино се вмъкна в най-голямата, легна там и разбра, че не може да бъде Забелязан отвън. Той бързо се върна при Хуана.

— Трябва да се изкачиш горе. Може би те няма да ни намерят там — каза той.

Без да попита нищо, Хуана напълни шишето си догоре с вода и Кино й помогна да се изкачи до плитката пещера, а после взе вързопите с храна и й ги подаде. Хуана седна на входа на пещерата и погледна мъжа си. Тя видя, че той не се опитва да заличи следите по пясъка. Вместо това Кино се закатери по обраслата с растения скала край водата, сграбчвайки и късайки по пътя си папратите и дивите лози. И когато се изкачи на хиляда стъпки — до следващата площадка, — отново слезе до първата. Огледа внимателно гладката камениста плоча под пещерата, за да види дали не е оставил там следи, и най-сетне се изкачи и вмъкна в пещерата до Хуана.

— Когато се качат нагоре — рече той, — ние ще се измъкнем незабелязано надолу към низината. Страхувам се само да не се разплаче детето. Погрижи се да не се разплаче.

— Няма да се разплаче — отвърна Хуана, вдигна бебето до лицето си, погледна го в очите и то отвърна на погледа й с много сериозно изражение. — Койотито знае — каза Хуана.

Сега Кино легна на входа на пещерата, подпрял брада на кръстосаните си ръце, и загледа как синята сянка на планината се движи долу над обраслата с храсти пустиня; тя достигна Залива и легна над земята като дълъг чер облак. Следотърсачите много се забавиха, сякаш бяха изгубили следата, която Кино бе оставил. По здрач те достигнаха най-после малкото вирче. Сега и тримата вървяха пеш, защото конят не можеше да се изкачи на последната стръмнина. Отгоре те се виждаха във вечерния сумрак като дребни фигурки. Двамата следотърсачи засноваха край малкия бряг и видяха, преди да се напият с вода, следите на Кино по скалата. Човекът с пушката седна да почива, следотърсачите приседнаха край него и светлите точки на цигарите им ту припламваха, ту побледняваха. После Кино видя, че те вечерят и до ушите му достигна тихият им говор.

В планинската клисура се спусна мрак — дълбок и черен. Животните, които идваха да пият вода от вирчето, се приближиха, подушиха хората и потънаха обратно в мрака.

Кино чу шепот зад гърба си. Хуана шепнеше: „Койотито“. Тя го молеше да мълчи. Кино чу детето да хленчи и разбра по глухите звуци, че Хуана е покрила главата му с шала си.

Долу край брега блесна клечка кибрит и на краткотрайната й светлина Кино видя, че двама от мъжете спят, свили се на кравай като кучета, а третият бди; видя и блясъка на пушката, озарена от светлината. После клечката угасна, но Кино вече бе добил представа. Пред очите си той виждаше в какво положение е всеки от тримата, как двамата спят, свили се на кълбо, а третият е приклекнал на пясъка с пушката между коленете.

Кино бавно се дръпна назад в пещерата. Очите на Хуана приличаха на две искри — в тях се отразяваше една бледа звезда. Кино се приближи тихо до жена си и допря устни до бузата й.

— Има начин за спасение — каза той.

— Но те ще те убият.

— Ако се добера първо до този с пушката — рече Кино, — трябва да свърша най-напред с него, после всичко ще бъде наред. Другите двама спят.

Ръката на Хуана се плъзна изпод шала и сграбчи ръката на Кино.

— Не — отвърна Кино. — Трябва да бъда там, преди да изгрее луната.

Той потърси някоя нежна дума, но не успя и се отказа.

— Ако ме убият — рече той, — лежи си тихо. И щом си отидат, тръгни за Лорето.

Ръката й слабо потрепна, сграбчила китката му.

— Няма друг избор — продължи Кино. — Това е единствената възможност. Те ще ни намерят на сутринта.

Гласът на Хуана леко потрепери.

— Бог да ти помага — каза тя.

Кино се взря внимателно в нея и видя големите й очи. Ръката му зашари, напипа детето и той сложи за миг длан върху главата на Койотито. Сетне вдигна ръка и докосна бузата на Хуана, а тя затаи дъх.

На фона на небето срещу входа на пещерата Хуана видя как Кино сваля белите си дрехи, защото колкото мръсни и оръфани да бяха, те можеха да го издадат в тъмната нощ. Мургавата му кожа щеше да го прикрие по-добре. Сетне Хуана видя как той намота амулета си, завързан за шията му, върху роговата дръжка на големия нож и ножът увисна пред него, оставяйки двете му ръце свободни. Кино не се върна при нея. За миг тялото му се мярна като черно петно на входа на пещерата, снишило се безшумно, и после той изчезна. Хуана се приближи до входа и погледна навън. Тя се взираше като кукумявка от дупката си в планината, а детето спеше под наметалото на гърба й, обърнало лице към шията и рамото на майка си. Хуана усещаше топлия му дъх върху кожата си и зашепна своите полумолитви полумагии — своята „Света Богородице“ и древните си заклинания срещу тъмните свръхчовешки същества.

Нощта й се стори малко по-светла, като надникна навън — на изток в небето, близо до хоризонта, там, където щеше да изгрее луната, се беше появило сияние. Погледна надолу и видя цигарата на човека, който бдеше.

Кино пълзеше като ленив гущер по гладката скала. Бе прехвърлил големия нож на гърба си, за да не звънти по камъните. Разперените му пръсти се хващаха за издатините, а босите му крака търсеха пипнешком опора и дори гърдите се опираха о камъните, за да не се плъзга тялото. Защото всеки звук — някое търкулнато камъче, въздишка, плъзгане по скала — можеше да привлече вниманието на преследвачите долу. Всеки звук, който не бе присъщ на нощта, можеше да ги накара да застанат нащрек. Но нощта не бе тиха; малките дървесни жаби, които живееха край потока, цвърчаха като птички, а силната звънлива песен на щурците отекваше в планинската клисура. В главата на Кино също звучеше напев, напевът на врага, тих и пулсиращ, почти замрял. Но Песента на семейството; ехтеше ядовито, остро и свирепо като ръмженето на женска пума. Тя звучеше бодро и го теглеше надолу към тъмния бряг. Острото свирене на щурците сякаш пригласяше на нейната мелодия, а цвъртящите дървесни жаби повтаряха къси фрази от нея.

Кино пълзеше безшумно като сянка по гладките скали. Босият му крак се плъзваше няколко инча надолу, пръстите му докосваха някой камък и се хващаха за него, сетне другият крак се плъзваше по същия начин, после дланта на едната ръка, а след нея другата ръка, докато накрая цялото тяло незабележимо се придвижваше напред. Устата на Кино беше отворена, защото той не биваше да вдига шум дори с дъха си, тъй като знаеше, че не е невидим. Ако бдящият човек, доловил някакво движение, погледнеше към тъмното петно на скалата — тялото на Кино, — щеше да го открие. Кино трябваше да се движи толкова бавно, че да не привлече погледа на бдящия човек. Измина дълго време, преди той да достигне мястото, където бяха преследвачите му, и да се сниши зад една ниска палма. Сърцето му биеше в гърдите и ръцете и лицето му бяха мокри от пот. Притаи се и почна да диша дълбоко и бавно, за да се успокои.

Сега само двадесет стъпки го отделяха от противника и той се опита да си припомни точно мястото дотам. Има ли на пътя му някакъв камък, о който би могъл да се препъне, когато се хвърли напред? Кино разтри краката си, за да не се схванат, и забеляза, че мускулите му конвулсивно потрепват от дългото напрежение. После погледна плахо на изток. Луната щеше да изгрее след малко, а той трябваше да нападне преди това. Кино виждаше силуета на бдящия човек, но спящите не можеше да види. Ала това нямаше значение. Интересуваше го бдящият — Кино трябваше да го нападне бързо и без колебание. Той безшумно прехвърли през рамото си завързания с връв амулет и освободи роговата дръжка на големия си нож.

Беше много закъснял, защото, когато се надигна иззад укритието си, сребристият рог на месеца изплува над източния хоризонт и Кино отново се сниши.

Месецът беше стар и нащърбен, но хвърляше рязка светлина и сянка в планинската клисура; сега Кино виждаше ясно на малкия бряг до вирчето фигурата на седналия бдящ човек, който погледна луната, сетне запали нова цигара и кибритът освети за миг мургавото му лице. Нямаше вече време за чакане; когато той обърнеше глава, Кино трябваше да скочи. Краката на Кино бяха обтегнати като пружина.

И в този миг отгоре долетя слаб, едва доловим плач. Бдящият обърна глава натам, после стана, а един от спящите на земята се размърда, събуди се и тихо попита:

— Какво е това?

— Не зная — рече бдящият. — Прилича на плач, почти на човешки — сякаш плаче бебе.

Човекът, който се събуди, каза:

— Хайде де! Това е някой женски койот с малкото си. Чувал съм малкото койотче да плаче като дете.

Потта започна да се стича на капки по челото на Кино, влезе в очите му и те го засмъдяха. Слабият плач се разнесе отново и бдящият погледна нагоре към възвишението, където бе потъналата в мрак пещера.

— Може би е койот — рече той и Кино чу рязкото щракане на затвора на пушката.

— Ако е койот, ще го накарам да млъкне — додаде бдящият и вдигна пушката.

Кино вече беше скочил, когато пушката изгърмя и блясъкът на цевта й озари всичко наоколо. Големият нож се вдигна във въздуха дъгообразно и с хрущене се заби дълбоко в шията на бдящия човек, разряза я и потъна в гърдите; Кино действуваше сега като някаква страшна машина. Той хвана пушката и едновременно с това измъкна ножа си от раната. Силата, движенията и бързината му бяха като на автомат. Той се завъртя и пръсна като тиква главата на седналия. Третият запълзя като рак, плъзна се във вирчето и почна отчаяно да се катери по скалата, където водата течеше на тънка струйка. Ръцете и краката му зашаваха панически сред гъсто сплетените диви лози и той бъбреше нещо неразбрано и хленчеше. Но Кино бе станал студен и неумолим като стомана. Без да бърза, той зареди отново пушката, вдигна я, прицели се също тъй бавно и гръмна. Видя как врагът му се търколи във вирчето и тогава Кино се приближи до водата. На лунната светлина той видя безумните уплашени очи на жертвата си, прицели се и стреля между очите. Кино застана неподвижен, обзет от съмнения. Нещо лошо се бе случило, някакъв сигнал се опитваше да проникне в мозъка му. Дървесните жаби и щурците бяха млъкнали. И ето че мозъкът на Кино се отърси от кървавата си съсредоточеност и той разбра какъв е бил този звук — откъм малката пещера на склона на каменистата планина се носеше остър, стенещ, истеричен плач, плачът вестител на смъртта.

 

Всички хора в Ла Пас помнят завръщането на семейството на Кино, може би там ще намерите някои старци, живи свидетели, но и онези, чиито бащи и деди са им разказвали за него, го помнят добре. Това бе събитие, към което никой не бе останал безучастен.

Беше късен слънчев следобед, когато първите хлапета се появиха в града с главоломна бързина и донесоха новината, че Кино и Хуана се връщат. Всички се затичаха да ги видят. Слънцето залязваше към планините на запад и хвърляше дълги сенки по земята. И навярно това бе направило силно впечатление на очевидците.

Двамата идваха по черния път с дълбоките коловози и не вървяха един зад друг — Кино пръв и Хуана след него, както обикновено, — а рамо до рамо. Слънцето беше в гърба им, дългите им прави сенки се бяха проточили напред — сякаш всеки от двамата носеше по една тъмна кула. Кино бе преметнал през ръка пушката, а Хуана носеше шала си като торба на рамото. В него имаше нещо малко, меко и тежко. По шала се виждаше засъхнала кръв и той се поклащаше леко при вървежа й. Лицето на Хуана беше сурово, набръчкано, изморено и издаваше напрежението, с което тя се мъчеше да надвие умората. Широко отворените й очи се взираха сякаш в самата нея. Тя беше тъй далечна за всичко наоколо, както небето. Устните на Кино се бяха изтънили, а челюстите му — здраво стиснати, и хората разказват, че е носил със себе си страх, че е бил ужасен като надигаща се буря. Разправят, че и двамата имали вид на хора далеч от всичко човешко, хора, които са преминали през страданието и са се озовали от другата му страна, че сякаш ги ограждала някаква стена, издигната от магическа сила. Й онези, които се бяха стекли да ги видят и се тълпяха край тях, отстъпваха назад, пропускаха ги да минат и не им говореха.

Кино и Хуана вървяха през града така, като че ли той не съществуваше за тях. Очите им не гледаха вдясно, нито вляво, нито нагоре, нито надолу, а само право напред. Краката им се движеха малко отсечено като краката на добре направени дървени кукли и черните кули, които те хвърляха върху земята, всяваха ужас наоколо. Когато Кино и Хуана минаваха край каменните къщи на града, оценителите на бисери надничаха иззад прозорците с решетки, прислужниците им бяха долепили око до пролуките на вратите, а майките криеха лицата на малките си деца в полите си. Кино и Хуана крачеха един до друг край каменните къщи на града, а после край колибите от клони и съседите им отстъпваха назад и ги пропускаха да минат. Хуан Томас вдигна ръка да ги поздрави, но не изрече поздрава и ръката му за миг увисна безпомощно във въздуха.

В ушите на Кино Песента на семейството звучеше с пълна сила. Той беше свободен и страшен в свободата си, а песента му се бе превърнала в боен вик. Кино и Хуана минаха бавно край обгорелия квадрат, където по-рано се издигаше домът им, без дори да погледнат към него. Проправиха си път през храстите, които растяха край брега, и продължиха надолу към морето. Не погледнаха и към продупченото кану на Кино.

Когато стигнаха до вълните, те се спряха и обгърнаха с поглед Залива. Сетне Кино остави пушката на земята, затършува из дрехите си и в ръката му се показа големият бисер. Той погледна в неговата повърхност — тя беше сива и грапава. Там се появиха зли лица и Кино видя пламъците на пожар. Сетне на повърхността на бисера изплуваха безумните очи на човека във вирчето. Кино видя в бисера и Койотито, който лежеше в малката пещера с простреляна глава. Бисерът беше грозен; той беше сив като злокачествен тумор. Кино чу напева му — нестроен и фалшив. После ръката на Кино леко потрепера, той бавно се обърна към Хуана и й подаде бисера. Тя стоеше до него, все още преметнала през рамо вързопа с мъртвото си дете. Хуана погледна бисера за миг, после се взря в очите на Кино и рече тихо:

— Не, ти.

И Кино замахна и хвърли бисера колкото можеше по-силно. Кино и Хуана видяха как той полетя във въздуха, като проблясваше и сияеше в лъчите на залязващото слънце. Те видяха как той леко цамбурна надалеч и останаха дълго така един до друг, с очи, впити в морето.

А бисерът потъна в хубавата зелена вода, падайки към дъното. Люлеещите се стръкчета водорасли го викаха и му махаха. ОтблЯсъците по повърхността му бяха зелени и примамливи. Той падна на пясъчното дъно сред перестите, подобни на папрат растения. Над него морската повърхност приличаше на зелено огледало. И бисерът легна на дъното на морето. Един рак, който пълзеше бързо по дъното, вдигна малко облаче пясък и когато водата се избистри, бисерът бе изчезнал.

А напевът му премина в шепот и заглъхна.

Бети Гринберг
„Червеното пони“ и „Бисерът“ в творчеството на Джон Стайнбек

Представените повести „Червеното пони“ и „Бисерът“ разкриват две страни от творческата личност на известния американски писател Джон Стайнбек (1902–1968 г.).

„Червеното пони“, издадено за първи път в съкратен вид през 1937 г., носи определено автобиографичен характер. Фермата на Джоди и неговите родители се намира близо до градчето Салинас, в което е роден и самият Стайнбек. Авторът прекарва голяма част от своя живот в Калифорния и нещо от духа и от историята на този щат, от почти митичните асоциации, свързани със „златната треска“ и с неговите плодородни земи, неизменно присъствуват в творчеството му. Той черпи много от своите сюжети и теми от пъстрата история на тези земи, които представляват последните западни територии, завладени от белите преселници на „новия“ континент; тук за първи път се среща с фермерите, работниците и пайсаносите (местни потомци на испанци, мексиканци и индианци), които стават главни герои на неговите романи; за първи път наблюдава социалните неправди, описани така ярко в романи като „Гроздовете на гнева“.

Основно влияние върху развитието на младия автор оказва неговата майка, която е била учителка. Героините, за които тя служи като прототип в романите на своя син, са изобразени като жени със задълбочени литературни интереси. Типичен пример в това отношение е учителката Моли Морган („Небесните пасбища“), която чете на своите ученици романите на Уолтър Скот и Джек Лондон. Под влиянието на майка си Стайнбек се запознава със световната литературна класика още от ранно детство. По-късно споделя, че е смятал отделни творби като „Мадам Бовари“ и „Престъпление и наказание“ за „по-истински“ от самата действителност. Към ученическите години спадат първите му литературни опити. Тогава се заражда и голямата му любов към историята и науката.

Формално Стайнбек не получава висше образование, въпреки че посещава курсове в Станфордския университет в Калифорния в продължение на няколко години. В замяна на това той натрупва изключително богат жизнен опит. Още като ученик започва работа като чифликчийски ратай и помощникхимик в захарна рафинерия. Преживяното през тези години ще намери място в творбите „Тортила Флет“ (1935 г.) и „За мишките и хората“ (1937 г.), които първи спечелват популярност и признание на младия автор. Но преди да дойде признанието, минават дълги години на изчакване, през които издателствата отхвърлят неговите ръкописи, и на натрупване на богати житейски впечатления — като ратай, продавач, работник, пазач на имение. Когато Стайнбек пише за обикновения трудов човек, за неговия бит и неговите мечти, той черпи от собствения си опит. Именно този факт придава ярка правдоподобност на най-доброто от неговото творчество, истинност на използваните езикови форми, детайли и образи. Придържането към непосредствения личен опит остава основен принцип и на зрялото творчество на автора. През 1936 година той се присъединява към група сезонни земеделски работници и живее в техния лагер; една година по-късно пропътува пътя от щата Оклахома до Калифорния заедно с фермерите, прогонени от своите земи в условията на икономическата криза в САЩ. Впечатленията от тяхната ежедневна борба за съществуване, от тежките и несправедливи социално-икономически условия на живот, са отразени в „Гроздовете на гнева“ (1939 г.) — роман епопея, който донася световна слава на Стайнбек и му отрежда място сред класиците на американската литература. Тази творба бележи един от върховете на американското литературно творчество от трийсетте години — периодът, известен в американската история като „Червеното десетилетие“ поради бурните социално-исторически събития. Обединяващият фокус на романа е съдбата на Том Джоуд и неговото семейство — бедни фермери, принизени до нивото на сезонни работници, които поемат пътя към богатите земи на Калифорния, за да осъществят своите мечти за по-добър живот. Техните разочарования и борби осветляват и обобщават жизнения опит на хиляди обикновени американци в тези трудни години.

Около двадесет години делят шедьовъра „Гроздовете на гнева“ от „Зимата на нашето недоволство“ (1961 г.), втората по значение творба в литературната биография на автора. На пръв поглед тези два върха в неговото творчество са твърде различни: по-късният роман е насочен към средния американец, към дълбоката духовна и нравствена криза, обхванала страната в реакционната социално-политическа атмосфера на петдесетте години. Но тези два романа са всъщност дълбоко свързани. Те предлагат един задълбочен и панорамен поглед върху американското общество от първата половина на XX век, една равносметка за моралното и духовно развитие на американския народ. Една година след като „Зимата на нашето недоволство“ излиза на бял свят, на автора е присъдена Нобеловата награда за литература.

Множеството заглавия, които се явяват в годините между тези два литературни върха, говорят за неспокойните творчески търсения на автора. Научната експедиция, предприета в Калифорнийския залив през 1940 г., за да се изучи флората и фауната на района, е отразена в „Морето на Кортес“ (1941 г.) — творба, в която се излагат основни философски възгледи на Стайнбек за човека и неговото място в обществото. По-късно писателят участвува във Втората световна война като кореспондент — резултатите от неговата журналистическа дейност през тези години се появяват в книгата „Имало едно време една война“ (1958 г.). Между многото произведения, издадени след войната, се открояват „Улица Консервна“ (1945 г.), „Безпътният автобус“ (1947 г.) и епичният роман „На изток от рая“, в който се преплитат автобиографичен разказ за прадедите на писателя, разказ за историята на Салинаската долина и философска дискусия за вечната борба между Доброто и Злото. Характерна черта на голяма част от романното творчество от този период, към който принадлежи и „Бисерът“, е преминаването към символичния и алегоричен метод на изображение. От друга страна, Стайнбек продължава да твори активно и в жанра на романа пътепис. Към този жанр спада и „Пътешествие с Чарли“, — произведение, издадено няколко години преди смъртта на Стайнбек в 1968 година. Заедно със своето куче Чарли, авторът за последен път обикаля своята страна и разговаря с нейните жители, за да „открие“ Америка отново. Тъжната равносметка, която Стайнбек прави в тази творба, повтаря много от наблюденията, залегнали в „Зимата на нашето недоволство“.

„Червеното пони“ и „Бисерът“ принадлежат към два различни етапа в творчеството на писателя: поетичната и жизнеутвърждаваща повест за малкия Джоди спада към ранните творби на Стайнбек, докато символичното звучене на притчата „Бисерът“ и нейната форма ни насочват към произведенията му от следвоенните години.

Самият Стайнбек обобщава автобиографичните моменти, които лежат в основата на „Червеното пони“: „(Повестта) е написана отдавна, когато голяма скръб сполетя моето семейство. Преживяхме първата смърт. И семейството, което всяко дете приема за безсмъртно, бе разбито. За всеки мъж: или жена това е може би първата крачка към зрелостта. Първият мъчителен въпрос «Защо», после приемането на случилото се и след това детето става възрастен човек.“ В съдбата на малкия Джоди се очертават тези три момента — загубата, приемането й, преминаването към зрелостта. Духовното и емоционално „пътешествие“ към зрелостта, предприето от младия герой, завършва с приемането и утвърждаването на живота като неделимо единство от любов и загуби, радост и скръб. В повестта се появяват много от проблемите, които вълнуват зрелия творец. Не е трудно да разпознаем бъдещия пътешественик в образа на малкия Джоди, който поглежда с копнеж към Гебилънските планини и получава от тях първата си представа за безкрайния свят. Историческите реалии на този свят са загатнати в мистериозния образ на стария Гитано, който предявява законните си права над земята, някога принадлежала на неговия народ. Но тези моменти, разгърнати в останалото творчество на Стайнбек, тук остават загатнати на нивото на многозначните символи и богатата образност, вплетени в тъканта на повествованието. Нещата привидно са разказани по възможно най-простия начин. Стайнбек владее рядката способност да предаде поетичен смисъл и красота на най-обикновените факти и детайли. За неговото високо ниво на художествено майсторство говори и трудната задача, която той си поставя в тази повест: „Исках да пресъздам света на детето, не свят на феи и великани, а на цветове, които са по-ясни, и на вкусови усещания, които са по-осезателни, отколкото при възрастните. Исках да опиша как се усеща един следобед и чувството, което човек изпитва към птицата, която пее нощем на дървото.“

Със своята поетичност, с „простата“ чистота на израза и формата, „Бисерът“ се доближава до „Червеното пони“. Тук отново писателят доказва своето умение да съчетае конкретно-реалистичното с поетичното, индивидуалната съдба на своите герои с универсалните истини на цялото човечество. „Бисерът“ представлява притча за борбата между Доброто и Злото, в която понятието за злото придобива дълбок социален смисъл. Момее да се приеме, че самият бисер е събирателен образ на буржоазното общество. В тази повест Стайнбек разгръща идеята за парите като източник на най-страшните злини на човечеството — централна тема в цялото му творчество. Тук, както и в останалите произведения, проличава голямата му любов към обикновения трудов човек и съчувствието към неговата съдба. И, както подсказва последната сцена, в която Кино намира сили да хвърли бисера обратно в морето, в тази повест ярко се очертава вярата на Стайнбек в силата на човека, в неговата способност да оцелее и да победи. Общочовешкият смисъл на „Бисерът“ е определен и от самия автор, който пише в предговора към своята творба: „Ако това произведение е притча, всеки ще може да открие в него собствен смисъл, всеки ще види отразен в него собствения си живот.“

Допълнителна информация

$id = 472

$source = Моята библиотека

Издание:

Джон Стайнбек. Червеното пони. Повести

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художник: Емил Марков

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Цветелина Нецова

Американска. Второ издание. Издателски номер 1066.

Държавно издателство „Отечество“, София, 1987

ДП „Георги Димитров“, София

 

John Steinbeck, The Long Valley, The Viking Press New York 1964

John Steinbeck, The Pearl, The Viking Press New York, 1947