Съдържание
Вместо предговор
Тази книга с разкази не е написана от професионален писател.
Такава уговорка е нужна не за да намали до известна степен литературните качества на книгата, а за да обясни някои нейни особености. Авторът на книгата И. А. Ефремов, в миналото моряк, сега професор по палеонтология, доктор по биологическите науки и минен инженер, е неуморим пътешественик, който е пропътувал в научни експедиции Сибир, Далечния изток и Средна Азия. Тези пътешествия са му позволили да натрупа голям жизнен и научен опит, който е намерил своето отражение в разказите му, стоплени с любов към богатата и обширна земя на Съветската родина, към чудната й природа, вътрешно правдиви, изпълнени с благородното безпокойство на човек-създател, който търси път към новото и непознатото.
В Алтайските планини не съществува живачното езеро, описано от автора на „Пет румба“; в барханите[1] на Шаргин-Гоби едва ли има гигантски смъртоносни червеи; в сърцето на скованите от студове сибирски планини, доколкото е известно, не са се запазили рисунки от първобитния човек, които да изобразяват африкански животни… Всичко това е смела фантазия на автора, основана обаче на напълно реална и научно допустима възможност. Но затова пък още колко други не по-малко необикновени и засега неоткрити чудеса има върху безграничните простори на огромната Съветска страна! Именно към тяхното откриване, към тяхното усвояване за благото на родината призовава тази книга с разкази от И. А. Ефремов.
…
… Вълните на оръдейния гръм ту се засилваха, ту се отдалечаваха и постепенно утихваха. Прожекторите угаснаха и само в далечината, по посока на Кунцев, все още пламваха звездите на експлозиите и се чуваше далечният шум на въздушния бой. Във вечерната мъгла силно миришеше на барут, на изгоряло. Ние, временните гости в голямата къща на Калужска, се върнахме от различните постове — кой от покрива, кой от двора, където наред с квартирантите участвувахме в противовъздушната отбрана — в удобната квартира на нашия общ приятел и седнахме край масата — да си починем, да попушим. Отдалечената стрелба не утихваше, нямаше и отбой за въздушната тревога.
Едва преди два дни ние надойдохме в Москва от различни краища на Съветския съюз, за да получим нови назначения. Тази вечер всички бяхме свободни и решихме да уредим нещо като прощален „банкет“, прекъснат не навреме от фашисткото въздушно нападение.
Домакинът — възрастен морски капитан — леко надигна от креслото тежкото си тяло, угаси светлината и разтвори балконската врата. Ние мълчахме, като се вслушвахме в шумоленето на дърветата в Парка на културата и ловяхме звуците на далечните изстрели, които постепенно заглъхваха.
— Какво видяхте там, Игнатий Петрович? — запитах аз домакина, който замислен стоеше край балконската врата.
Той се обърна, затвори вратата, внимателно я задрапира, после завъртя електрическия ключ и погледна часовника.
— Ето що, приятели, — каза той — наближава десет часа, да се разотидем е вече може би късно, па и не сме се още наприказвали… Затова предлагам: останете тук до утре!
— Дадено, капитане! — одобрително се обадиха няколко гласове.
— Е, а сега, Ванюша, я намери: между гардероба и бюфета има още две-три бутилчици, от взривната вълна се крият. На масата има достатъчно храна. А любителите на чая ще потърпят. При въздушна тревога у нас газът се прекъсва.
— Чудесно вино имате, Игнатий Петрович! — каза майор Лебедев.
— Такова вино нийде вече не ще пиете — със спокойна увереност се обади нашият капитан, като разглеждаше чашата на светлината. — Отдавна го имам, допиваме остатъците… Да — внезапно се оживи той, — хубаво е да се пие такова вино в светли, ярки минути на живота… Ето събрали сме се — може би за последен път. Очакват ни различни приключения и, разбира се, тежки изпитания. Един ден пак ще се събереме!… След победата?… Та какво, всички ние сме опитни хора, походили сме и много нещо сме видели. Според мене, не заслужава да пием за едно бъдещо събиране тука. И без това ще се съберем, ако бъдем живи. Предлагам да пием за най-интересната, най-светлата преживелица, която всеки е имал в живота си! — и като дигна чашата, морякът бавно изпи тъмното, гъсто вино.
Ние последвахме примера му.
— Преживелици… — бавно произнесе вторият моряк, също капитан, по-млад от домакина. — Та те могат да бъдат и силни, и ярки, но те не винаги са интересни за другите…
Игнатий Петрович поклати глава отрицателно.
— Това не е вярно. Ние живеем като че ли обикновено, ден след ден и месец след месец. Работим, радваме се, огорчаваме се, и нищо забележително не ни се случва. Към това може да се свикне и цял живот може да се изживее, без да се забележи в него нещо особено. Ето именно така се появяват скептиците. Всичко им е безразлично, всичко е празна работа, всичко не е интересно… И не е за чудене: ако в живота вървиш със затворена, закоравяла душа — ще срещнеш нещо наистина забележително, а ти дори не си го забелязал, обърнал си се и си отминал…
— Гледайте — продължи той, като показа с ръка към стената, където висеше направен от него самия грамаден чертеж на компас: — прекарайте мислено оттука локсодромии[2] по всичките тридесет и два румба[3] и бъдете уверени, че по всеки румб ще ви се случи нещо необикновено, ако имате достатъчно възможности и сили за дългия път. А може би този път да не бъде дълъг. Е, свършвам, и без това нещо много се разприказвах!… Всички ние, приятели, сме прокарвали своя курс по различни румбове на живота — и нима не се е случвало нищо интересно или необикновено, както го наричам аз? Предлагам подред да си разкажем кому какво се е случило. Виното е хубаво, време имаме премного. Нека тази наша среща също бъде необикновена и да остане за дълго в паметта ни.
Мълчанието продължи няколко минути. После капитан Евгений Николаевич Елисеев стана, поразходи се из стаята и каза:
— Ако позволите, ще почна аз. Ако не е интересно, ще кажете.
Ние се настанихме по-удобно и се приготвихме да слушаме. Капитанът седна и почна да разказва. Тъй ми се е и запечатал в ума — висок, плещест, в син кител, с втренчен поглед на големите сиви очи и с отсечени движения на лявата ръка, с лула, стисната между показалеца и средния пръст. Струичките синкав дим, които се стелеха от лулата, като че ли подчертаваха думите му.
По-късно, доколкото можах, записах разказите, които чух тази вечер и, както ми се струва, им дадох подходящи заглавия.
Информация
Издание:
И. Ефремов. Пет румба
Разкази за юноши
Народна младеж, издателство на ДСНМ, София, 1949
Редактор: А. Каралийчев
Уредник: Б. Дечев
Коректор: Н. Пимпирева
Корица: Сергей Петров
Превел от руски: Любен Велчев
Печат „Народна младеж“
Тираж 8,000
История
- —Добавяне