Ярослав Вайс – Кутията на Пандора

Един ден на Калисто е равен на година на Земята

Ако лейтенант Верт и старши сержант Луснок не бяха роботи, службата на юпитеровата луна Калисто щеше да им тежи като незаслужено наказание. Не че беше опасна или имаше много работа. Напротив: на това осеяно с язвите на кратери късче от скали и лед, което кръжеше заедно с гигантския Юпитер в Слънчевата система, човек по-скоро можеше да полудее от скука. По-точно, ако е полицай. Иначе, общо взето, хората идваха тук с удоволствие, дори с голямо удоволствие. Още първата научна експедиция, приземила се на Калисто, бе установила, че тя не е само един прекалено тъмен, прекалено сив и прекалено прояден от метеорити свят, както се смяташе дотогава на Земята, след като първите пътници бяха прелетели край нея. Напротив, тази юпитерова планета, голяма почти колкото Меркурий, неочаквано се оказа просто очарователна. Познавачите на митологията твърдяха, че в това няма нищо чудно — нали тя носеше името на Калисто, дъщерята на Лаокоон, която била толкова красива, че самият Зевс си загубил ума по нея и я изнасилил.

Сега вместо върховния бог безименните туристи изнасилваха Калисто. Те прииждаха тук със стотици и не искаха да изпуснат нищо от този необикновен свят. На повърхността на планетата човек се чувствуваше като в гигантски калейдоскоп. Слънчевите лъчи се отразяваха в скалите и в блестящите ледникови върхове и се пречупваха в неизчерпаемо множество оттенъци; светлината придобиваше особени багри, а — както се говореше — и аромат. Не беше чудно, че сред тази лъчезарна игра хората изпадаха в необикновено жизнерадостно и приятно настроение, каквото не успяваше да предизвика никой от опиатите, познати през ХХI век.

После дойде следващото откритие — своеобразното радиационно поле с благотворно здравословно въздействие. Балнеолозите по изключение се съгласиха с хипохондриците, че тукашното лечение може да се препоръча на всекиго. Никъде другаде в Слънчевата система силите на човека не се възстановяваха така бързо, както тук — независимо дали ставаше дума за обитател на Марс или на Земята.

Разбира се, никоя туристическа агенция не можеше да пренебрегне такъв изключителен обект. Но в острата конкурентна борба загубиха всички. Луната Калисто бе обявена за природен резерват, който можеше да се посещава само от редовни туристически групи на пътническата агенция на ЮНЕСКО. Тя издигна недалеч от най-красивия кратер малко градче от хотели, а около него прокара мрежа от туристически пътеки. Група инженери построиха инсталация за изкуствена атмосфера, наистина малко по-рядка от земната, но затова пък витаминизирана.

По цялото земно кълбо се появиха рекламни надписи, които уверяваха, че ЕДИН ДЕН НА КАЛИСТО Е РАВЕН НА ГОДИНА НА ЗЕМЯТА, и в резултат на това записванията за триседмичните екскурзии започваха почти година по-рано. Трите седмици обхващаха престой на планетата, докато траеше една нейна обиколка около Юпитер (непълни 17 дни), а останалото време поглъщаше пътят от Земята до Калисто и обратно, евентуално от Марс до Калисто и обратно. Всеки можеше лесно да пресметне, че след това най-съвършено освежаване му остават още три месеца и една седмица отпуск.

Ракетите от Земята и от Мар полицейски участък, където служеха лейтенант Верт и старши сержант Луснок, беше точно на половината път от летището до градчето.

Те бяха биологически роботи от N-то поколение. От хората можеше да ги различи само опитен роботопсихолог, и то едва след като заговорят: издаваше ги неизменната интонация, от време на време — неправилно поставеното ударение, дължащо се на колебанията в напрежението на електрическия ток, а рядко и някое непривично ново словосъчетание, резултат на тенденцията човешката реч да се възприема формално, а не смислово. Това беше обяснимо — роботите от този тип си обменяха по друг начин наистина важните информации.

Ето защо обикновено не беше лесно да бъдат разпознати по говора. Лейтенант Верт и старши сержант Луснок се разбираха безмълвно посредством предаванията на мозъчните компютри направо на някой от програмираните езици. С хората не им се налагаше да говорят, защото можеха да отгатнат повечето от това, което те искаха, или напротив — не искаха да им кажат.

Роботите полицаи имаха и други предимства. Бяха неподкупни. Не се поддаваха на настроения. Никой не можеше да злоупотреби с тях. Гарантираха обективност и справедливост без тайни намерения и цели. Нямаха семейства, които да издържат, така че не им бе необходима заплата. Не се нуждаеха от осемчасов сън в денонощието, не им трябваха кухни, столови, нито пък тоалетни и душове. Те бяха винаги еднакво бодри и реакциите им — неотслабващи. А когато случайно влизаха в стълкновение с нарушители на закона, в най-лошия случай отиваха на ремонт.

Двамата полицаи седяха на горния етаж на прозрачната сграда, която много приличаше на преобърната купичка за компот; там беше техният участък и в него те действуваха точно по определените им програми. Лейтенантът тъкмо съставяше дневния отчет — след по-малко от половин час целият тукашен чудодеен калейдоскоп щеше да изчезне в тъмносин мрак — а старши сержант Луснок се взираше с неподвижни очи в телевизионните екрани, върху които бавно, сантиметър по сантиметър, се отразяваха отделните сектори от повърхността на Калисто.

— Шефе, я вижте! Елате да погледнете. Тук нещо не ми харесва — наруши неочаквано тишината Луснок.

Впрочем, по-точно казано, освен тихия шум от принтера в помещението не се чу никакъв звук. Старши сержантът само излъчи информацията и произтичащия от нея импулс.

Лейтенантът улови излъченото и потвърди, че го е приел.

— Нещо се мотае там — продължи старши сержантът.

Верт се надигна от стола и проточи врат към екрана. Лещите в очите му, също като тези на Луснок, сами увеличиха телевизионния образ, проясниха го и изследваха детайлите. Същевременно се включиха и детекторите за улавяне на вълни извън спектъра на видимата светлина.

В сектор ЕКТ 45, на около пет километра от преобърнатата купичка за компот, нещо се движеше встрани от означените туристически пътеки, където сега трябваше да се виждат само неподвижните грамади от леден кристал. Колкото по-внимателно се вглеждаха, толкова по-ясно им ставаше, че това е човек. Компютрите в главите им моментално прецениха и анализираха установените данни. Човекът беше висок 163,2 сантиметра, тежеше заедно с облеклото си 56,34 килограма, телесната му температура бе точно 36,4°С. Беше от мъжки пол, имаше светлосини очи, кестеняви къдрави коси и леко вирнат нос.

— По дяволите, какво прави още там? — излъчи лейтенантът.

От старши сержантът той не долови нищо освен автоматичния сигнал, че информацията е приета, което означаваше, че не е необходимо да повтаря въпроса си.

— Има ли съобщение от хотелите, че някой липсва?

Старши сержантът погледна към контролното табло. Зелените светлинки блестяха спокойно и уверяваха, че всичко е наред, че гостите до един са се прибрали и падащият здрач не застрашава никого.

Служителите в рецепциите на Калисто специално следяха никой от туристите да не остане навън през нощта. Въпреки изкуствената атмосфера разликата между дневната и нощната температура беше огромна; студът достигаше до минус 198°С. За човек, останал навън след смрачаване, това имаше тежки последици. То означаваше да замръзне до кости, а размразяването със съживяване струваше скъпо и беше болезнено, пък и не гарантираше стопроцентов успех. На всичко отгоре целият случай обикновено се съпровождаше с неприятни разправии между клиента и пътническата агенция, от които законно печелеха само юристите. От друга страна, космическите студове имаха и своите изгоди: те почти съвършено стерилизираха средата.

— Никой нищо не е съобщил — информира го старши сержантът. В същия миг през електронния му мозък прелетя мисъл.

— Провери най-напред дали информационните участъци са в изправност — нареди лейтенантът. — После за по-сигурно попитай във всички хотели. През това време аз ще приготвя всъделета. Може да е някой гратисчия.

Малко преди това същата мисъл бе обезпокоила и старши сержанта. За случаите, когато се появи нередовен пътник, двамата имаха специална високоефективна програма, която до този ден още не бяха използвали. Сега, изглежда, се откриваше такава възможност и правилото за най-целенасочено използване на всички съставни части на техните синтетични личности изискваше да я приложат.

Двадесет минути по-късно човекът седеше пред тях.

В помещението както обикновено беше тихо. Старши сержантът седна малко по-встрани с апарата за записване. Лейтенантът придърпа стола си към масата, зад която бяха настанили задържания. Столът изскърца. Двамата гледаха мълчаливо човека и оживено разговаряха помежду си:

— Все пак можех да се досетя, че това е момче, шефе — излъчваше старши сержантът. — Каза ли ви как е попаднало там?

— Не каза — кисело излъчи шефът. — Играе си на герой и не възнамерява да разговаря с мен. Ако не бях робот, а човек, щях да го натупам по задника и, току-виж, му минал меракът. Но нямам право. А си го заслужава. Ако го бях намерил четвърт час по-късно, щеше да е вече ледена шушулка.

— Заслужава си пердаха — съгласи се старши сержантът. — Ако му бях баща…

— Приказваме си само — излъчи лейтенантът. — Той е човек, а ние сме машини.

— На колко години е? — бързо промени темата старши сержантът.

— Десет-дванайсет. При хората не можеш лесно да отгатнеш, стандартът за височина е доста променлив. Какво казаха хотелиерите?

— Никъде никой не отсъствува. Впрочем не съм питал специално за деца, но те сами щяха да ми кажат. Нали за децата внимават най-много. А като гратисчия днес той е имал нулева възможност.

— Как така?

— Отново направих проверка на летището. Ракетата, която пристигна днес, не е излетяла направо от Земята. Пътуването е de luxe, срещу допълнително заплащане са симулирали космическа катастрофа. Хората много обичат такива глупости, мислят си, че това ги закалява или кой знае какво. Този път са инсценирали сблъскване с астероид, затова пътниците е трябвало да се прехвърлят в нов кораб. И понеже на всичкото отгоре са си играли и на разкъсване на предпазната обвивка на реактора, вторият кораб не е трябвало да се приближава, та от заразената зона са се измъкнали, уловени за аварийния кабел. Един след друг. Абсолютно невъзможно е момчето да се е прехвърлило, без да го забележат.

— Дали не е било на втория кораб?

— Да. Ако се е укривало на него през всичките три месеца, докато той е бил паркиран с автоматичен пилот и криогенен режим в орбита около Ганимед, тогава може!

— Откажете се от тези дързости, старши сержант! — последва светкавично нареждане.

— Слушам, лейтенант.

— И по-нататък?

— Има само една възможност — да е останал тук от последната екскурзионна група. Макар че изглежда твърде странно. Вероятността да са го забравили е почти нулева. Така че трябва да са го оставили нарочно.

— Нарочно? Съмнявам се. Ако беше възрастен човек — да. Но дете — нали знаеш колко са привързани хората към своите рожби.

Лейтенантът погледна момчето. То седеше на крайчето на стола с упорито изражение на лицето и не обръщаше внимание на полицаите. Или поне се преструваше, че е така.

— Но дете… — повтори лейтенантът гласно. Сервомеханизмът на лицевите му мускули се сви и му помогна да възпроизведе идеално копие на лека, малко снизходителна усмивка.

— Кой е дете? — каза момчето с пресекващ глас. — Ако имах късмет, никога нямаше да ме хванете.

— Искал е да избяга ли, шефе? — попита Луснок.

— Да. Когато го настигнах в тесния комин между два ледника, се опита да ми ухапе ръката чак при лакътя.

Верт запретна ръкава си. Върху бледата, но съвършена имитация на човешка кожа — при излагане на ултравиолетови лъчи тя дори потъмняваше и вътрешно бе автоматично напоявана с най-ефикасни средства за загаряне — ясно се очертаваха отпечатъци от резци, които явно е трябвало да проникнат дълбоко в тъканта — стига там да имаше някаква тъкан.

— Болеше ли, шефе? — попита старши сержантът, защото така щяха да питат хората.

— И още как! — лейтенантът се обърна към задържания. — Добре, щом не си дете, дръж се като мъж. Кажи ни направо как се казваш, къде живееш, как си попаднал тук, на колко години си и къде е сега баща ти.

Момчето поклати глава.

— Нищо няма да ви кажа. И да ме мъчите, нищо няма да ви кажа.

Лейтенантът въздъхна.

— Тогава ще разберем по друг начин. Просто си помислих, че така ще стане по-бързо и ти по-скоро ще отидеш да си легнеш.

— Не ми се спи — каза момчето и зае позата на гордия вожд на сиуксите, който с бледо лице ще продължава да мълчи.

— Избери ми централата, Луснок — излъчи лейтенантът. — Светкавично!

— Пет пъти по-скъпо е, шефе. Ще трябва да посоча причината.

— Това тук е достатъчна причина. В регистъра няма нито една програма, която да приложа. Ти също.

— Слушам, шефе.

За тридесет секунди Луснок се свърза с централата на Земята и за още три десети от секундата предаде изчерпателна информация за положението. За три секунди Централният компютър анализира всички съобщения и увери Калисто, че на борда на кораба, който лети към Земята, не липсва абсолютно никой.

Калисто поиска допълнителни инструкции.

Централата мълча в продължение на тридесет минути и после за три стотни от секундата се свърза направо с лейтенанта.

— Шефе, хващам се на бас — излъчи после Луснок, — че се обади началникът и че утре на бърза ръка ще довтаса.

Началникът на тяхното отделение беше сух, мълчалив човек, когото много хора смятаха за робот.

— И ще загубиш! — излъчи в отговор лейтенантът. — Началникът няма да дойде.

— Какво ще правим тогава?

— Нищо особено. Този хубостник — и той посочи с глава към момчето — всъщност не е никакъв човек. Той е робот.

— Робот? — повтори не само на излъчващата вълна, но и на глас сержантът.

— Не е вярно! — извика момчето и скочи.

— Вярно е — лейтенант Верт също премина на човешка реч. — Робот е. Играчка. Нали помниш рекламата, която показваха по телевизията? Пластично братче — купете приятел на детето си! Напълно комплектуван, изцяло автоматично действуващ двойник на вашето дете! Изпратете холограма на сина или дъщеря си и най-късно след пет дни ще получите идентичен двойник, когото ще разпознавате от своето дете само по това, че няма да бъде толкова дързък. Ето го признака за разпознаване на Пластичното братче! Това тук е едно копие. Прост робот за детската стая.

— Не е вярно! — викна силно Пластичното братче.

— На борда на кораба, който сега лети към Земята, все пак нещо се е загубило. Играчката на един от пътниците, всъщност на неговия син. Пластично братче, височина 163,2 см, тегло 56,34 кг, термостатът нагласен на 36,4° С, Реагира на името Петър, също като момчето. То го забравило в хотела и се страхувало да признае пред баща си; твърдяло, че е в куфара му. Но сега всичко се разкри и момчето явно го чака пердах. А нашият пластичен Петьо тази сутрин е избягал от хотела, смятал е, че все някак ще се скрие. При сравнително простата програма на този вид роботи, вероятно шокът от загубата на своя човек е предизвикал криза в поведението му. Оттук и тези неестествени реакции.

— Само това, че не си наред, те извинява — излъчи към Пластичното братче Луснок.

— Много е елементарен — отвърна вместо него лейтенантът. — Общува като хората със звукова реч. Какво можеш да искаш от играчка за няколко гроша!

— А ние се отнасяхме с него като с човек — старши сержантът премина на човешка реч. — На вас за малко да ви отхапе ръката, аз вдигнах на крак половината Слънчева система и накрая излиза, че си имаме работа с някакъв второразреден робот. Трябваше да го оставим навън, най-много щеше да ръждяса.

— Нямаше да ръждясам — изрева момчето. — Аз съм човек, а не забравена играчка. Аз съм Петър!

— Ясно! Пластичният Петьо.

— Петър!

Сервомеханизмът в главата на лейтенанта трепна и на лицето му се изписа жив интерес.

— Много ме учудваш, Петьо! Обичам момчетата, които държат на своето. Само че твърдението ти изобщо не е логично. Ако беше човек, сега щеше да си на кораба и да летиш с татко и мама към Земята. Щеше да знаеш, че е глупаво да се криеш вечер по скалите и че то може да ти струва живота. И несъмнено щеше да си чувал какъв студ настава тук нощем и да разбереш какво означава това. Само че ти не си жив човек. Е, признай си, така не е ли по-правдоподобно?

Пластичното братче стрелкаше очи към ъгъла на помещението, където бе оставило малка брезентова торба.

— Нося си спален чувал. Самозагряващ се.

— Ако беше човек, той можеше да те предпази най-много до минус шестдесет градуса. Но после щеше да замръзнеш.

Играчката не каза нито дума.

— Или да вземем друго — нима твоето Пластично братче щеше да те зареже в опасност?

— Не съм в никаква опасност.

— Сега вече не — впрочем изобщо не си бил. Затова си Пластично братче и само се представяш за човек. Явно шокът продължава.

— Петьо ми обеща, че няма да ме издаде. Трябваше да ми се закълне на гол корем. Наистина.

— Какво да кълве?

— Да се закълне. На гол корем. Ето така.

Пластичното братче вдигна пуловера и фланелката си отпред, изопна първия и втория пръст на ръката си и ги долепи до неголямата вдлъбнатина, напомняща просто контактно гнездо и разположена приблизително по средата.

— Правят ги съвсем като хора — излъчи ехидно старши сержантът.

— И явно ги учат на много атавизми. Да се кълнат на пъпа. Никога не съм срещал този ритуал — излъчи лейтенантът.

— Братле, сам знаеш, че по този начин няма да разблокираш предпазителя — каза лейтенантът на глас. — Не става с натискане. И не се опитвай да ни лъжеш.

— Аз нищо не разблокирвам. Предпазителят на Петьо си е наред. Аз само го убедих, че нищо няма да ми се случи, като ме остави тук. Че трябва да се върне сам, а аз да остана. Просто да се сменим.

Лейтенантът отново се ухили.

— Хайде, хайде. Не ми разправяй, кое момче ще вземе да ги върши такива…

Пластичното братче отново наведе глава.

— Защо не? Правят го всички момчета от нашия клас. Трябва да…

Той се сепна:

— Не мога да го изразя. Трябва да ви го покажа.

Старши сержант Луснок се наклони със стола си назад и елегантно, много по-уверено, отколкото всеки човек, забалансира на задните му крака. При това той се усмихваше весело и не беше нужно лейтенантът да приема сигналите му, за да разбере това, което бе изписано на лицето му: „Ние, момчетата роботи, сме големи фантазьори!“ После столът с грохот се стовари на четирите си крака.

— Хайде да зарежем това, братле, а? — каза строго старши сержантът. — Много усилия са нужни, за да се представяш за човек, и бързо ще ти омръзне. Трябва да носиш в програмата си сума ти дреболии и глупости, от които хората се ръководят. Впрочем те не го съзнават, но да бъдеш човек, не е много удобно.

За миг настана тишина.

— Не трябва да им завиждаш, братле — каза старши сержантът по-сговорчиво. — Няма за какво. Животът е прекрасен, но само за този, който се ражда. Да бъдеш робот, е по-добре. Защото не си жив, а пък си безсмъртен. А че трябвало да слушаш хората? Ами че те също непрекъснато слушат някого, макар и да твърдят, че не е така.

— Само че аз съм човек — каза Пластичното братче. То вече не изглеждаше така решително, както в началото, когато лейтенантът го доведе. — Аз наистина съм човек. Попитайте!

— Тогава кажи ми само едно нещо, братле — раздвижи врат Луснок. — Да речем, че си човек. Защо ще оставаш тук? Защо да не отпрашиш с мама и татко към дома? Можеш ли да ми обясниш?

Съвършената играчка отвори широко уста.

Но не каза нищо.

— Не можеш ли?

— Аз… просто исках… исках да опитам… Ей тъй.

— Какво искаше да опиташ?

— Какво е. Ами всичко. Тук…

— Трябва да му вадят думите с ченгели — излъчи старши сержантът.

— Най-вероятно това превишава параметрите на неговата програма — отвърна му лейтенантът.

— Е, братле — каза после старши сержантът, — ще те оставим тук до сутринта, а после ще те откарам в склада на летището. След три седмици ще бъдеш при своя човек. Ако искаш, можеш спокойно да изключиш сетивните си органи и да ги активизираш отново чак на Земята.

Стиснало конвулсивно ръце, момчето вдигна глава и погледна лейтенанта.

— Извикайте татко, господин стражар. Моля ви се. Кажете му, че никога вече няма да правя така. Наистина.

— Братле, викахме го. И знаем всичко, което ни е нужно. Твоят човек си призна, че те е забравил, защо още играеш тая комедия? Излишно е.

— Остави това! — излъчи лейтенантът. — Имаме още много работа. Той ще се погрижи за себе си като всеки робот.

В тишината отново тихичко зашумоли принтерът.

— Страшно съм гладен — наруши изведнъж мълчанието Пластичното братче. — Моля ви, може ли да ми дадете нещо за ядене?

Цялата тази шутовщина беше омръзнала вече на лейтенанта.

— Не може — каза той. — Защото тук нямаме нищо за ядене. Старши сержантът и аз също сме роботи, макар и да изглеждаме като хора. Тук не се яде.

Обърна се и в очите му няколко пъти предупредително блесна оранжева светлина.

От играчката прозвуча добре заучен плач.

Нощта напредваше и цифрите на часовника над главния пулт подскачаха една подир друга. Лейтенантът се беше навел над отчета и нанасяше данните от вчерашния ден. Старши сержант Луснок контролираше дейността на основната и резервната енергийна система. На Калисто полицаят се грижеше за какво ли не; в края на краищата той беше само робот. Отпуснало глава на масата, Пластичното братче седеше неподвижно и едната му ръка свободно висеше покрай тялото. Устата му бе полуотворена и ако беше човек, можеше да се сметне, че му е студено. Но за почивка позата му беше много неудобно.

— Изглежда, сякаш спи — излъчи изведнъж старши сержантът.

— На тая въдица няма да се хванем. Той е програмиран по най-прост начин. Ако потрябва, можеш да научиш и ютията да спи.

— Ами ако наистина спи?

— Глупости, Луснок. Какво ти хрумна изведнъж?

— Едно нещо не мога да разбера, лейтенант. Нещо в неговите отговори не ми харесваше.

— Той е само един елементарен робот, Луснок. Не бива да очакваш от него кой знае какви постижения.

— Не става дума за това, шефе. Не ми харесваше как говори. Роботите не говорят така. Позицията на робота — ето какво му липсва. И още нещо — обърнахте ли внимание на формалната структура на неговите отговори? Тя се разпадаше. Степента на информацията беше необикновено ниска. На всичко отгоре имаше и низходяща тенденция. Така се изразяват хората, а не роботите.

— Това е от шока. Направили са го да съществува до своя човек, а изведнъж се е оказал сам. Изглежда, в неговите системи по някакъв начин се е проектирала човешката психика.

— Не зная, шефе. Аз не съм толкова сигурен.

— А пък аз — да.

— Опитайте се да му счупите ръката. Ако е робот, нищо няма да му стане. Вероятно ще може да се оправи и тук.

— Откажете се от тия дързости, старши сержант! И довършете проверката на състоянието на атмосферата!

— Слушам, лейтенант.

Небосводът вляво от сградата на полицейския участък постепенно се обагряше в тъмновиолетово. На Калисто започваше новият ден.

Изведнъж лейтенант Верт вдигна глава и спря принтера.

— Извикай още веднъж централата, Луснок — излъчи той. — Нека все пак ни свържат с кораба.

— Какво? Успях ли да ви убедя? — излъчи в отговор старши сержантът.

— Не. Не ти. Той.

Погледна към спящото момче.

— Но преди малко твърдяхте, че и ютията може да се научи да спи. Стига само да я програмират.

— И това е истина. Но как мислиш, ще хрумне ли на някого да програмира Пластичното братче така, че червата му да къркорят от глад?

Старши сержантът се ослуша.

После по начин, от който можеше да се съди всичко друго, но не и че е робот, поклати глава и дълбоко въздъхна.

— Май сега ще поискате да отскоча до някой хотел за чаша мляко и няколко кифли с масло, така ли?

— Май ще поискам, старши сержант — излъчи лейтенантът. — Но тихо, да не го събудиш. Нали ги знаеш хората!

Ледниците наоколо отново започнаха да искрят като гигантски калейдоскоп.

Среща

— Пристигнахме!

Килик провери още веднъж координатите и мрачно огледа безлюдната местност. После добави:

— Май напразно бързахме. Не виждам никого.

— Някой трябваше да бъде пръв — защо да не сме ние? — Върху лицето на Фоск цъфна усмивка на роден оптимист. — Това означава, че ни се пада ролята на домакини. На твое място щях да си подготвя приветствената реч.

Килик тръсна недоволен пипалцето си.

— Може би искаш да кажеш двете приветствени речи, а? Непрекъснато се чудя на тази случайност. Толкова дълго време — нищо и извед…

Той не довърши. Само забеляза как ненадейно започна да се смрачава, а после върху двамата се стовари някаква огромна маса и ги размаза заедно с космическия им кораб.

Фернандо Анастези дори не усети, че под тока му нещо леко изхруска. Погледна часовника си.

— Струва ми се, че нашите нови познати не държат много на точността. И едните, и другите.

— Сигурен ли си, че сме на уговореното място? — усъмни се Джим Кроокен.

— Абсолютно! — увери го Фернандо. — Че кой познава по-добре от нас това загубено място? Не е ли така?

Джим кимна, спомни си първото им пребиваване на Тауг IV. Прекараха тук безполезно цял месец и едва не се побъркаха от скука. Но трябваше да доведат нещата докрай. Работата беше изнурителна, изследваха всеки квадратен километър от повърхността на планетата под оранжевата светлина на гаснещата Таутиана. И в резултат на тридесетдневното бъхтене — стандартният, лаконичен рапорт до Земята и сухият запис в корабния дневник: „Система Таугиана, планета Тауг IV. Изследвана площ: 100%. Признаци на живот: 0. Възможност за използване: 0. Основания за повторно проучване: 0.“

И ето на! Бяха минали само няколко дни и те отново са тук. Какъв парадокс — жалката планета, която не бе съумяла да сътвори собствен живот, съвсем скоро ще се превърне в историческо място, където ще се срещнат наведнъж три вселенски култури.

Смехът на Фернандо прекъсна мислите му.

— Знаеш ли… знаеш ли на какво се смея, Джим? На господа математиците и на техните изчисления за вероятностите. Можеш ли да си представиш? Единия контакт — как да е, ще го преживеят, но втория?!… Страхувам се, че от всичко това старият Хагард може да получи удар.

— Че и ти самият не беше далеч от него!

Всъщност Джим все още не беше се опомнил от шока, в който изпаднаха, когато на вълната на корабния приемател уловиха непосредствено един след друг сигналите на два чужди космически кораба. Беше им необходим целият запас от оптимизъм, за да повярват, че нито един от тях не подозира за съществуването на другия и че идват от противоположни краища на Вселената…

Фернандо престана да се превива от смях.

— Ако не се появят в най-скоро време — каза той нетърпеливо, — ще започна да мисля, че просто сме сънували. Трябваше да бъдат тук преди петнадесет минути… Та толкова дълго се чака само много хубаво момиче. Не е ли така, Джим?

— Охо, чудесно ще бъде, ако наистина долетят хубави момичета — каза Джим. — И без това си мисля, че онези сигурно много приличат на нас. Като са разбрали, че става дума за двоен контакт, и те просто са се шашнали.

Тогава трябваше да мине доста време, докато екипажите на трите кораба се опомнят, за да могат после сравнително бързо да се споразумеят за мястото и времето на срещата. Тауг IV беше наистина най-близката планета и нейната отчайващо пуста повърхност гарантираше абсолютна безопасност.

Фернандо отново погледна с нетърпение часовника си.

— Джим, както ми се струва, май ще се вдигнем и ще идем в най-близката кръчма на халба бира — пошегува се той.

В същия миг вместо усмивка на лицето му се изписа учудване, а след това гримаса. Почвата под краката им потрепери.

„Нали тази планета е тектонично мъртва?“ — успя да си помисли Джим, преди мракът да погълне и двамата.

Гавранах спря и погледна с упрек Дунадах:

— Ти все се боеше, че ще закъснеем. А както изглежда, сме първи.

— Все някой трябва да е пръв. Защо да не сме ние — добродушно се усмихна Дунадах. — И щом ще чакаме, вместо да мърмориш, не е ли по-добре да си изрепетираш приветствената реч?

— Защо не…

Гавранах вдигна рамене и иронично се поклони на празното пространство пред себе си. С широк жест прогони облаците и започна:

— Скъпи приятели от далечни светове!…

I. Неуредени сметки

Тук е студено като в морга! Само това липсваше! Не вярвам в света да има по-гадна и по-проклета дупка от тая. Не че съм някоя мимоза или пандизчийско гевезе, пази боже! А че повечето от дранголниците не струват пукната пара, също ми е известно. Да вземем Пидълтаун — винаги съм мислел, че няма да видя нещо по-мизерно. Като си спомня помията, дето там й викаха обяд, просто… Но нали човек се учи, докато е жив. В Пидълтаун поне имаше някакъв обяд. Тук вече трети ден съм на пости.

Ама аз ще им дам да разберат. До един съм си ги писал в сметките и можете да бъдете сигурни, че нищо добро не ги чака. Пръв ще си го отнесе съдията Уилсън. Отсега се радвам, като си помисля как ще му размажа физиономията. Да не би нарочно да съм я накълцал оная бабушкера! Ако не беше викала, нищо нямаше да й се случи, не е ли така? Просто е като фасул, почитаеми Уилсън; кой ти е крив, дето не го разбираш? Аз на твое място час по-скоро щях да се пръждосам на другия край на света. Щото, като се чупя оттука…

Добре че такива мисли малко посгряват човека. През живота си не съм студувал така в тая страна! Все едно че сме на Северния полюс. Ей, вие, кучи синове, къде сте? Аз си имам права и искам одеяло. Или направо две, чувате ли?

Нищо! Ясно. Като вчера и като оня ден. Мръсници проклети, да не съм осъден на единичен затвор?! Ама почакайте, момченца, и на вас ви се пише всичко. Като в банка.

И тая противна червена светлина вече ми лази по нервите. Само да знаех кой го е измислил тоя тъп номер. Ще рече човек, че продължава цяла вечност. Ако не беше някоя щуротия, щях да си помисля, че навън има пожар. Такъв идиотски цвят!

Ей, вие там, дявол да ви вземе! Гладен съм! Самсон, ленива пандизчийска мършо, я се покажи! Три дни не съм слагал троха в устата, по-точно откакто изведоха Очилатия. Какво ли са искали от него? Не ще да е нещо добро. Бая бяха оклюмали, като дойдоха да го вземат, Самсон се тресеше като пача. Добре поне, че кофата с вода е тука, инак да съм издъхнал от жажда. Ако Очилатия ме видеше как пия от нея — сто на сто щеше да драйфа. Много е ekelhaft^[1] за такъв префинен господинчо, слава богу, че поне той не ми пие вече кръвчицата. Кой ти е крив, Очилатко, като си такъв побъркан ревнивец, иначе сега вместо в дранголника можеше да си седиш у дома и да си играеш с твоите бинокли. Астроном, пфу! И за какво му е на света такъв човек? За нищо! Дявол да го вземе, какво може да са искали от Очилатия?

Ох, тая идиотска червена светлина — почти като косите на Пеги. Пеги! Момиченце, да не мислиш, че съм те забравил? И дума да не става! Не се бой, ще има да се поровя още в рижавите ти коси, миличка, а после ще съжаляваш, че изобщо си ме срещнала. Змия такава, с теб ще си разчистя сметките преди Уилсън. Да не мислиш, че съм откачил и не се досещам кой ме е предал? Ще направиш най-добре да си напишеш завещанието, пиленце. Щото, като се видим, няма да имаш време за това.

Вече можеха да престанат с това глупаво театро. Ей вие, Самсон, Пъркинс, дяволски пандизчийски плъхове, къде сте? За какво ви плащат?! Гладен съм, чувате ли? Гладен съм! Ако някой от вас не се появи веднага с кофа кльопачка — и двамата влизате в списъка ми, разбирате ли?! Не? Значи не разбирате? Чакайте тогава, само да се чупя оттука. Всички, разбирате ли, всички ще съжалявате! Ще ви се иска по-скоро да настъпи краят на света, измет такава, ще ви се иска… Само да се измъкна оттук…

II. Врата

— Андреас! — извика Смит. — Андреас!

В ключалката изтрака ключ и вратата се отвори със скърцане.

— Какво обичате, господине? — попита надзирателят.

Може би за стотен път Смит се учуди мислено на учтивостта на пазача.

— Слушайте — каза той, — какво става? Този странен грохот… И защо не свети лампата?

— Вероятно авария в електроцентралата, господин Смит — сви рамене Андреас. — Опитах се да се обадя, но телефонът не работи.

— Не работи ли? — изненада се Смит.

— Никакъв сигнал.

Смит се почеса по главата.

— Много неприятно, исках да попиша още малко, а вече се мръква — каза той и млъкна.

— Имате ли нужда от нещо друго, господин Смит? Смит се поколеба, после поклати глава.

— Не, благодаря ви. Навярно ще легна да спя.

Пазачът кимна. На вратата се спря за малко и после каза:

— Лека нощ, господин Смит.

— Лека нощ, Андреас.

Събуди го необикновен студ. Бяха му взели часовника, не можеше да се ориентира точно за времето, но беше сигурен, че е спал няколко часа. Това означаваше, че още е нощ. Само че защо беше толкова студено? Все пак през този годишен сезон…

Неочаквано си даде сметка и за нещо още по-странно. Беше нощ — и въпреки това през малкото прозорче, високо горе под тавана, в килията струеше светлина. С някакъв особен червеникав цвят като отблясък от пожар. Пожар ли?!

Той скочи и започна да чука по вратата. Никой не идваше, надзирателите сигурно спяха. Усети как страхът го прободе в стомаха и почука още веднъж и още веднъж.

— Андреас! — извика той. — Андреас!

Откъм коридора долови стъпки, които се приближаваха към вратата на килията. Престана да удря по ламаринената облицовка и зачака, докато бравата отстъпи с характерното скърцане. Влезе Андреас.

— Какво обичате, господин Смит? Надзирателят се държеше така естествено, че Смит изведнъж се смути. Всъщност защо се е разбеснял така?

— Извинете… аз… исках да попитам… Работи ли вече телефонът?

Въпросът му не развълнува Андреас.

— Не, господин Смит — отвърна спокойно той. — Все още никакъв сигнал.

Смит се засрами.

— Извинете, че ви събудих, Андреас. Изведнъж ме обзе такъв страх, държа се като малко момче. Сърдите ли се?

— Не — отвърна Андреас. — Не се сърдя. Впрочем аз не спя, господин Смит.

Смит най-после се сети за какво беше извикал надзирателя.

— Слушайте, Андреас, защо тук изведнъж стана тъй страшно студено?

— Ще ви донеса някакво одеяло, господин Смит.

— Но кажете ми, разбирате ли защо е така? И каква е тази странна червена светлина в килията? Уплаших се, че някъде има пожар.

— От небето е, господин Смит — каза Андреас. — Целият небосвод е съвсем червен. А за пожара може би сте прав — струва ми се, че видях някъде в далечината пламъци. Искате ли още нещо, господин Смит?

— Андреас, какво казват другите? Попитахте ли поручика?

— Поручик Слатер снощи отиде някъде, господин Смит. Още не се е върнал.

— Къде може да е през нощта? Та тук наоколо няма никой, при когото да отиде. С колата ли излезе?

— Не, господин Смит. Колата стои пред дома на поручика.

— Странно. Брокинг също ли го няма?

— Не мога да го намеря, господине. Трябваше да застъпи на нощно дежурство, но изчезна някъде. Като се върне поручикът, това май няма да му хареса.

— Сигурно не, доколкото познавам вашия началник. Слушайте, Андреас, значи тази нощ вие тук сте сам за всички килии, така ли?

— Миналия ден откараха Хутчисън, господин Смит. Сега вие сте единственият ни затворник.

— По-скоро искате да кажете, че ние двамата сме единствените хора в цялата околност, нали? Този факт не ви ли се струва интересен? Затворник и надзирател. Ами ако се опитам да избягам, Андреас?

— Ще трябва да ви попреча, господин Смит.

— Андреас, знаете ли изобщо за какво съм тук? Обвиняват ме в нещо, което не съм направил.

— Случва се понякога, господине. Сигурно накрая всичко ще свърши добре.

— Не зная… понякога сериозно се съмнявам. Разбира се, най-просто ще бъде, ако ме оставите да си отида. Нима ви приличам на престъпник?

— Не, господин Смит. Но не бива да ви пускам. Ще ви донеса одеялата.

— Добре, Андреас, благодаря. Не приемайте сериозно това, което ви казах. Беше само на шега. Но за одеялата ще ви бъда наистина задължен.

Първото нещо, което Смит забеляза при второто си събуждане, беше, че червената светлина е станала още по-ярка. Значи все пак не му се беше сторило. И рязкото и силно застудяване също не беше плод на неговата фантазия. Той си спомни за съвършената климатична инсталация в своя кабинет и потрепери.

Мислите му прекъсна Андреас, който донесе закуската в алуминиева чиния. Пред очите му се бяха образували виолетово-сини кръгове.

Смит му благодари.

— Ако непрекъснато дежурите — отбеляза той, — скоро ще рухнете. Крайно време е Брокинг да ви смени.

— Брокинг не може да ме смени, господин Смит — каза безизразно Андреас. — Преди един час го намерих долу под скалата. Мъртъв е, господин Смит.

— Какво?! Брокинг мъртъв! За бога, какво е търсил на скалата? Мислите, че се е подхлъзнал, или…

— Не зная — отговори Андреас. — Погребах го, затова се забавих малко със закуската. Ще се постарая да получите обяда и вечерята си навреме, господине.

— Знаете ли какво, Андреас? Бъдете така добър — върнете се след около половин час. Необходимо ми е да обмисля нещо. Ще дойдете ли?

— Добре — каза Андреас. — Ще дойда.

— Андреас, трябва незабавно да изляза — каза Смит, когато след тридесет минути надзирателят отново влезе в килията.

— Такова нещо не се предвижда — каза Андреас.

— Но аз не искам да избягам — извика Смит. — Вие не ме разбирате. Необходимо ми е само да се огледам как изглежда наоколо.

— Все си е същото, господин Смит — сви рамене Андреас. — Само като че ли става все по-студено, а и червената светлина се засилва. Иначе няма много за гледане.

— А пламъците, за които говорехте снощи?

— Вече не се виждат.

— А поручик Слатер?

— Още не се е върнал.

На Смит му секна дъхът.

— Разбирате ли, че вече няма да се върне? — каза той бавно и отчетливо.

Андреас го погледна спокойно.

— Сега вече не ви разбирам, господине. Защо да не се върне?

Смит трепереше не само от студ, но и от вълнение.

— Защо ли? — повтори и втренчено загледа Андреас в очите. — Спомняте ли си онзи странен грохот вчера?

— Да, спомням си.

— Какво тътнеше така, Андреас? И защо?

— Не зная, господин Смит.

— А знаете ли защо е толкова студено?

— Не.

— Ами тази червена светлина, откъде се е взела?! Защо Брокинг е мъртъв?

— Не зная. Смятам да отида в кухнята да проверя за обяда, господин Смит. Там трябва да има някакви консерви!

— Почакайте! Ще ви кажа още нещо. Аз дишам тежко. А и вие някак си пухтите, не сте ли забелязали?

— Сега, като казвате, ми идва наум, че сте прав, господине. Да, още от сутринта се задъхвам.

— Андреас, пуснете ме навън.

— Не може, господине.

— Чувство за дълг ли?

— Нямам право да ви пусна, господин Смит.

— Но аз съм невинен!

— Ако сте невинен, сигурно ще дойде заповед да ви освободим. Тя дори може да е вече на път.

— За бога, Андреас, нима не разбирате, че никога никаква заповед няма да дойде? Че вече няма да дойде нищо и никой? Нито поручик Слатер! Нещо е станало. Нещо е станало, Андреас, разбирате ли?

— Какво мислите, че е станало, господине?

— Не зная. Катастрофа… край на света… слънцето е угаснало… или… можете да мислите каквото си щете. Аз наистина не зная. Но нещо е станало!

Андреас се замисли за миг.

— Изглежда, сте прав, господине — каза после той.

Смит почувствува как по тялото му премина вълна на облекчение. Засмя се.

— На какво се смеете, господине?

— Аз ли… всъщност не знам. Спомних си за миг за ония глупаци, които ме пратиха тук. Главният редактор Бубер — какво ли прави сега?

Надзирателят го гледаше със студени, безизразни очи.

— Извинете, Андреас — каза Смит, всъщност вие не познавате Бубер. Но това няма значение. Уверявам ви, че да се мисли в този момент за Матезий Бубер е много смешно. По всяка вероятност той вече е мъртъв.

— Разбирам, господине — каза Андреас.

Смит се успокой.

— Трябва да излезем навън, Андреас — каза той. — Може би все още ще успеем да се спасим. Тук е колата на поручика. Ако някой изобщо се спаси, то… А ако не… Разбирате ли, Андреас, ако това наистина е краят на света, аз искам да го видя. Искам да присъствувам на него.

— Не може, господин Смит — поклати глава Андреас.

Смит го изгледа изненадан.

— Не ми ли вярвате? Не вярвате ли, че това е катастрофа?

Надзирателят се поколеба.

— Вярвам, господине — каза той. — Вие сте образован човек и сигурно тези работи ги разбирате по-добре от мен. Вярвам ви.

— Тогава защо да не може? — Смит отново се ядоса, гласът му леко изграчи.

— Нямам заповед. Не мога да ви пусна.

— Полудели ли сте, Андреас?! — За миг Смит престана да се владее. — Нима вашата кратуна още не е проумяла всичко… — Най-сетне той успя да се успокои. — Не искам да ви обиждам, Андреас. Но, ей богу, щях да бъда по-доволен да ми крещите, отколкото… Андреас, разберете, никаква заповед или нареждане нямат вече смисъл. Нищо от това, което е било досега, няма смисъл. Вие вече не сте пазач, а аз не съм затворник — ние сме само двама души, които подир малко може би вече няма да са живи, разбирате ли ме?

— Разбирам, господин Смит.

Андреас отвори вратата, после неочаквано се обърна рязко и повали Смит, който вървеше след него. Вратата отново се затвори и ключът се превъртя отвън. Смит поседя малко в недоумение на пода, после скочи и започна бясно да рита ламаринената облицовка на вратата. Откъм коридора се дочу приглушен глас.

— Направих го с нежелание, господин Смит — говореше пазачът. — Но нищо друго не ми оставаше. Вие сигурно щяхте да се опитате да избягате.

— Отвори, идиот такъв, букова главо! — крещеше Смит. — Чуваш ли, незабавно отвори! Не разбираш ли какво става?

— Разбирам, господин Смит, вие ми го обяснихте и аз го разбрах.

— Тогава защо не отвориш, за бога?

— Не мога, господин Смит.

— Но аз не искам да умра тук, в тази дупка, чуваш ли, не искам! Отвори — риташе той вратата, — отвори!

— Нямам право, господин Смит.

Беше тихо. Смит не знаеше колко време се беше съвземал от тъпото вцепенение. Зави се с всичките три одеяла, които имаше в килията — температурата навярно вече бе паднала под нулата.

— Андреас? — каза полугласно.

— Тук съм, господин Смит.

Смит не продължи. Гледаше към вратата, зад която беше другият човек, и лицето му постепенно се проясняваше. Червената светлина, която проникваше през прозорчето високо горе на стената, ставаше все по-интензивна, но Смит вече не се интересуваше от нея. Мислеше за Андреас, за студените му, безизразни очи. Искаше да ги види отново. Но знаеше, че никога вече няма да ги види.

III. Без шанс

От килия номер 27 се разнесоха удари — някой риташе вратата.

— До гуша ми дойде от тоя кретен! — каза студено поручик Бетанкур. — Тревиан, Арас!

Двамата широкоплещести надзиратели дадоха да се разбере, че ако поручикът наистина много държи на това, могат и да застанат мирно.

— Да, господине? — насили се да отговори и за двамата Тревиан.

— Заемете се с него.

— Добре.

— Господине! — излая сърдито поручикът.

— Добре, господине — изпълни нареждането Тревиан, като сви рамене. В коридора той се обърна към Арас: — Ако предпочиташ, остави го на мен!

Другият надзирател поклати отрицателно глава.

— Дума да не става.

Тревиан се изплю.

— Има си хас! Как можах да си помисля, че ще пропуснеш случая да строшиш няколко ребра?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: като трябва да се бие някой — бий! Само че ми призлява, като гледам с какво удоволствие го правиш.

— Слушай — закани му се Арас, — не забравяй, че и ти имаш ребра. Никак не ми се ще да ти го докажа.

— А и доста трудно ще го направиш — Тревиан замахна с огромния си юмрук и фрасна силно Арас по устата. — И това ти стига, за да се убедиш — добави той, докато замаяният Арас се надигаше от земята.

Двамата влязоха в килията, разкрасени с по няколко драскотини, но затворникът явно нищо не забеляза.

— Най-после! — извика той. — Вече си мислех, че наистина сте си изгубили ума. Бързо!

— Чуваш ли го? — Арас погледна помирително към Тревиан и се засмя. — Той казва, че сме си изгубили ума.

Тревиан също се усмихваше.

— Е, как е на Марс, момче? — обърна се той към затворника. — Разправяй!

— Вече ви казах, че не съм от Марс, а от Фаон — отсече затворникът нетърпеливо. — А за разправяне сега няма време. Разполагаме само с половин час, трябва да побързаме.

Арас се наслаждаваше на положението.

— Ще трябва да ни го повториш още веднъж, момченце! — нареди той. — До какво ни остава само половин час?

Затворникът сви рамене.

— Ако закъснеем — вие губите! В края на краищата това е вашият роден край, не моят. Точно в дванадесет часа по тукашно време подразделението на Тенган ще отвори коридор във вашата атмосфера и ще се спусне по него. Цялата операция продължава частица от секундата. Не ме ли намерят на уговореното място, ще приложат вариант Б.

— Интересни ги дрънка! — отбеляза Тревиан, но Арас го прекъсна:

— Продължавай! — кимна той на затворника. — И се постарай да не ги объркваш много. Последния път каза „втори вариант“.

Затворникът нервно пристъпи от крак на крак.

— Втори или Б е едно и също, и без туй при нас го наричаме другояче. Трябва да сте благодарни, че успях толкова бързо да овладея вашия език; само че вместо това вие се хващате за думата. Вариант Б означава разграждане. Разпадане на материята, ако не ви звучи прекалено жестоко. И ви остава все по-малко време.

Тревиан проговори, преди Арас да успее да отвори уста.

— Шеги ли си правиш, или наистина си хахо? — попита той.

— Нито едното, нито другото — каза бързо затворникът. — Ако на мястото на Тенган бъдат Кивирк или Ране, може би ще имате някакъв шанс. Кивирк несъмнено ще се опита поне да ме намери. Но Тенган не е свикнал да рискува — той изпълнява точно предписанията.

— Така че сега лошо ни се пише? — отново направи гримаса Арас.

— Зависи от това, какво искате. Засега всяка цивилизация, с която сме се срещали във Вселената, е имала интерес да продължи своето съществуване. Не мога да повярвам, че вие сте изключение.

— Разбираш ли го? — обърна се Арас към другия надзирател.

Тревиан вдигна рамене.

— Какво искаш от един хахо?

Затворникът изведнъж избухна:

— Не виждате ли, че искам да ви спася?! Възможно ли е изобщо съдбата на вашата планета да зависи от трима тъпаци, каквито сте вие и вашият поручик?!

Тревиан поклати глава и пристъпи напред. Арас притвори очи и изсъска:

— Така значи. За поручика спокойно можеш да казваш каквото си щеш. Само че за мен — той присви колене, — за мен няма да си отваряш човката!

— Извини се — каза бързо Тревиан на затворника. — Извини се, докато все още е време. Инак с удоволствие ще те срита в корема и аз пръста си няма да мръдна, за да му попреча.

— Идиоти!

Тревиан се отдръпна настрана, отвратен от радостния блясък в очите на Арас. Погледна часовника си. Той показваше единадесет часа и петдесет и три минути. Юмрукът на Арас строши първите алуминиеви ребра на затворника.

Сонди

Не беше нужно аспирантът Вохризек да казва каквото и да било: доктор Хулка можеше да прочете в очите му, които уплашено шареха на всички страни, че носи лоша новина. „Нима днес ще имам само грижи — помисли си той. — Добре поне, че неприятностите, за които ми говори погледът на Вохризек, навярно се разиграват на няколко светлинни години оттук. Все пак тази специалност има някакви предимства“ — каза си той саркастично.

Доктор Иржи Хулка, научен секретар на секцията за планетология и завеждащ Седми отдел на Института за изследване на Вселената, посочи на аспиранта Вохризек стола срещу бюрото си. Стола, а не креслото, което беше до него.

Томаш Вохризек, завършил планетология преди една година, аспирант в Седми отдел, първо пристъпи от крак на крак, после отново огледа нервно кабинета и внимателно седна на самия край на седалката от изкуствена кожа.

— Е, казвайте! — подкани го примирено доктор Хулка. Въпросът, който му зададе след това, можеше да бъде определен от някой юрист като сугестивен. — Пак ли е гръмнала някоя от сондите?

Вохризек преглътна мъчително, кимна колебливо и повтори последната дума на доктора, само че с малко по-различна интонация, после се разсмя неуместно — ха-ха, явно беше нервен.

Доктор Хулка се намръщи. Вохризек моментално престана да се смее и започна да сипе информация без излишни думи и връзки, лаконично и отмерено като компютър.

— Всичко протече както в предишните случаи. Меко кацане, контрол на функциите, начало на изследването съгласно програмата. Седемстотин и дванадесет часа безупречна работа. Първият сигнал за повреда — от трусове, оптическите уреди престават да действуват. Рязко повишаване на температурата и прекъсване на всички останали функции. Отново признаци на вулканично изригване.

— Изригване, изригване — изсумтя с досада доктор Хулка, — все този ваш вулкан. Според вас половината от Омикрон трябва да е покрита с действуващи кратери. Има ли вече някакви резултати от изследването на възрастта на рудите в неговата кора?

— Тази задача беше възложена на С–12 — Вохризек старателно разтвори на коленете си папката, която носеше със себе си. Хулка го гледаше как трескаво прелиства страниците и си помисли: „Това усърдие един ден ще му донесе поне доцентска заплата.“

— Ето, тук са… анализите дойдоха преди няколко часа. Периодът на полуразпадането… да, ето тук… Планетата Омикрон от системата на Барнардовата звезда е… както изглежда, малко по-стара от Земята…

— Колко по-стара? — По дяволите! — Точност, младежо, науката изисква да се изразяваме точно!

— Три пъти. Точно! Само че тук май нещо не съвпада. Може би… може би Поупетова неволно е сбъркала. — Вохризек се стараеше да прехвърли вината на секретарката на отдела.

— Глупости! — отсече хапливо Хулка. — Не е сбъркала. Просто зад всичко това се крие нещо. Нещо, за което все още не знаем как действува и защо. Слушайте, Вохризек, колко сонди вече кацнаха на — хм — вулкани?

— Шестнадесет. Включително и тази. От двадесет и девет.

— А снимките на повърхността?

Вохризек сви рамене, после си даде сметка, че на шеф се отговаря с пълни изречения, и каза гласно:

— Нищо. Съвсем обикновен релеф. Както винаги, образът е неясен, но иначе теренът наистина не се различава от представите ни за това, как трябва да изглежда планетата в съответствие с геоложката си възраст. Разбира се, не бива да забравяме, че от всички прибори камерите винаги първи престават да работят. Това също е типично.

Само тази задача липсваше на техния Седми отдел! Беше я поел още старият професор Тупка, когато обединените институти изстреляха автоматична междузвездна станция към звездата на Бърнард. Отначало обработването на данните от автоматичните сонди, които станцията изпращаше на планетите, не изглеждаше особено сложна работа — впрочем винаги е било така. Какво всъщност става: станцията се извежда в орбита около определена планета и по точно определена програма спуска няколко десетки сонди. Тя приема от тях данните и ги препраща на Земята, където Седми отдел ги подлага на преценка. Практичен, евтин, надежден метод.

Така беше, докато насочиха междузвездната станция към третата планета, която обикаляше около звездата на Бърнард, временно наречена Омикрон. Всъщност тя беше по-скоро планетка, а не планета. Станцията се спусна на сравнително ниска орбита, много по-ниска от тая, по която кръжеше единствената луна на планетата, и започна да изпраща изследователски сонди. Още първата престана да излъчва данни точно след осемдесет часа. Причината беше първо в силните трусове, после в промяната на координатите по отношение на станцията и накрая — в рязкото повишаване на температурата с няколкостотин градуса. Засега втората и третата сонда изпращат данни, които говорят, общо взето, за спокойна и гостоприемна планета с атмосфера, доста сродна на земната (с изключение на по-голямото съдържание на амоняк и сяра).

Автоматичната станция продължаваше да спуска на Омикрон нови сонди и броят на тези, които почти при същите обстоятелства както първата преставаха да работят, непрекъснато се увеличаваше. Прекратяването на дейността им винаги се съпровождаше с рязко повишение на температурата и увеличено съдържание на химически елементи, характерни за горенето при високи температури. Най-логичното обяснение наистина беше това, че под сондата внезапно се е отворил кратерът на действуващ вулкан. Само че правдоподобно ли беше на планетата да има толкова обширна вулканична дейност?

Вохризек се изкашля и прекъсна мислите на доктора.

— Хм… ако позволите — започна той, като при това гледаше втренчено ръба на панталона на своя шеф, — хрумна ми нещо.

— Ами, хайде, изплюйте камъчето, Вохризек. Нали затова сте при нас, да ви хрумва нещо.

— Открих… открих известна зависимост между природните явления на планетата и нашите сонди — продължи Вохризек като плувец, който вече е намокрил в студената вода гърдите си и сега бавно се потапя до шията. После млъкна за малко и запремига срещу шефа си. — Съставих си часов график на отделните изригвания и забелязах, че времето между тях е винаги едно и също — двеста четиридесет и три часа, което отговаря точно на двадесет и три обиколки на планетата около нейната ос. Но и луната на планетата прави своята обиколка около нея за двеста четиридесет и три часа!

Или всеки път, когато луната се намира над някоя от нашите сонди, сондата изгаря.

Доктор Хулка забрави за миг, че трябва да държи аспиранта си на разстояние. Виж ти как му сече пипето на това момченце! В отдела има четиридесет висококвалифицирани специалисти, но само един се е сетил за това. Останалите явно използват мозъка си твърде рядко.

— Слушайте, Том — подхвана професорът приятелски, но телефонът го прекъсна. — Момент — извини се той.

Разбира се, отново беше Ева. Вече била с двете момчета при участъковия лекар. Не му харесвали червеникавите петна по телата им и се страхувал да не е скарлатина. Да, скарлатина, тази стара, вече твърде рядка инфекциозна болест. Незабавно ги изпратил за основно изследване в центъра за диагностика. Точно сега били в приемната и тя помолила сестрата да й разреши да се обади, че…

Той я прекъсна.

— Не се безпокой, Ева… Нали познаваш лекарите. Достатъчен им е един симптом, необоснована взаимозависимост и вече правят изводи. Момчетата трябва най-напред основно да се изследват и ако подозрението се потвърди — моля, — тогава можеш де се страхуваш. Но сега няма за какво.

Той говореше с тих, убедителен глас, за да я успокои. Накрая обеща, че веднага след работа ще се прибере у дома. Затвори телефона; Вохризек все така учтиво го гледаше в устата.

— Извинете, семейна дреболия. Момчетата вдигнали малко температура, върнали ги от училище и жената се е побъркала, защото някакъв лекар прибързано я уплашил, че са болни от скарлатина. Каква безсмислица — сигурно самият той в живота си не е виждал нито един случай.

Вохризек се усмихна с разбиране.

— Но да се върнем към вас, момче, вие наистина сте открили нещо интересно. Това е първата конкретна крачка в изследването на проблема, нещо смислено, което може да се доразработи. Какво е положението със сондите, които са още на път?

— В момента летят две, едната ще кацне вдругиден, втората — четиридесет и осем часа по-късно. А дванадесет сонди все още работят на Омикрон.

— Е… ще ги дебнем — каза доктор Хулка и в гласа му се долавяше не само оправдан научен интерес, но и малко от страстта на праисторическия ловец.

Сиво-зеленият предутринен небосклон бавно светлееше и се обагряше в розово. Мъдрият Уиоп неспокойно се въртеше в леглото, оплетено от меки треви, застлано с най-хубавите козиняви постилки и най-фините кожи, каквито имаше народът му. Събуди се още в дълбоката черна нощ и дълго се взира високо нагоре, където трябваше да бъде покривът на колибата. Днес отново започва празникът на Великия червен бог. Днес отново върху Уиоп и неговия народ ще се спре милостивото око на Най-висшия от могъщите. Всеки ден хората на Уиоп му се кланят, призовават го и му се молят — ала само веднъж на три седмици и два дни настъпва нощта на жертвоприношението, нощта, през която окото на бога е най-широко отворено, ухото му слуша най-добре, а мисълта му е най-добронамерена. През тази нощ той се носи величествено по небосвода и гордо поглежда към тях. Много богове живеят под земята, на земята и във водата, ала един-единствен е всемогъщ — Великият червен бог високо на небето.

Понякога, когато се гневи на Уиоп и на неговия народ, той скрива лицето си зад завеса от облаци и не позволява никому да зърне усмивката му. Тогава народът плаче, а жените удрят главите си в земята. „Защо се гневи най-могъщият от могъщите? — питат те Уиоп. — Защо не носи щастие на семействата ни, плодородие на нивята и майчините утроби, защо не се вслушва дори в най-горещите ни молитви?“ В такива нощи навред звучат тъжни напеви, напеви на смирение и самоотричане, изпълнени с копнеж за вярна служба на Великия червен бог. В такива нощи горят огньовете на жертвоприношението и техните пламъци се стремят да достигнат облаците. Тези огньове могат да разтопят скалите като сняг и се издигат високо нагоре. Преди много и много поколения народът на Уиоп беше открил тази особена материя, която излъчва топлина, подобна на слънчевата. В нейните пламъци металните оръжия се превръщат мигновено в мътна локва и белезникавата й жарава изпепелява жертвата, преди да отзвучи болезнения й вик.

Хората на Уиоп не палят такъв огън на всеки бог. Има богове, които живеят на земята с хората, в горите и във водите — за тях са достатъчни и малки, запалени с обикновени дърва огньове, и молитви, изричани тихо, за себе си. Но Великият червен бог заслужава много, много повече. Само да благоволи да бъде винаги щедър и милостив и да показва лицето си на всеки три седмици и два дни, когато е най-достъпен и най-близък.

Така мисли Уиоп, докато лежи в постелята си. Мисли как да омилостиви днес Най-висшия от боговете, за да видят неговото лице. Как да разгонят тежката завеса на облаците, които заплашват да забулят небесата и да направят нещастни Уиоп и неговите хора.

Уиоп лежи в постелята и не може да заспи отново. И как ще може, когато настъпва толкова важен ден? Ден, в който ще направи жертвоприношение на Великия червен бог. Хубаво облечени момичета ли? Или силни, доблестни млади бойци? Или пък част от родитбата? Всичко получава Великият червен бог, повече, отколкото и най-големите военачалници. Уиоп му принася в жертва и пратениците на Малкия сребърен бог, промъкнал се насила на нощния небосвод. Един от тези пратеници и сега стои в колибата за жертвоприношения и очаква да го вземе Най-висшият от боговете.

Тези пратеници са много особени. Не говорят, не се движат, само стоят разкрачени на тънките си нозе и присмехулно гледат наоколо с мътни очи. Но те не ще примамят Уиоп да премине на тяхна страна и да измени на Великия червен бог. Нали техният господар е толкова дребен и незначителен в сравнение с Най-висшия от боговете — той не изпраща никого на земята, защото познава своята сила.

Мъжете на Уиоп търсят непрестанно пратениците на Малкия сребърен бог и щом намерят някой, на място го ослепяват с пареща мазна пръст от свещения жертвеник, а после го отнасят в колибата и там го пазят грижливо с насочени копия. Безпомощният, сляп пратеник на Малкия сребърен бог нито за миг не остава без надзор. Уиоп знае добре какво дължи на своя господар и закрилник.

Ако пратеникът поиска да избяга, ще го убият на място. Ала пратениците не смеят и да се помръднат, щом стоят пред бойците, закриляни от силата на Великия червен бог. Те само злокобно святкат със сребърните си тела и понякога, много рядко, се опитват да размахат дългите си пипала… Бойците на Уиоп ги наказват за всяко движение. Пратениците не смеят да кажат нито дума, боят се от Уиоп и неговите мъже, боят се от Великия червен бог.

Уиоп мисли и тъмносивата нощ се превръща в розово утро. Утро, което предвещава чудесен ден, в чийто заник на небосвода ще изплува червеното лице, голямото всевиждащо око.

Отвън долитат тихи гласове и в отвора на колибата се появява първият маг Ртзу. Той скланя глава и пита може ли да влезе и да наруши почивката на великия вожд. Уиоп му кимва.

— Влез, Ртзу. Вдигни очи, аз съм велик, но те почитам.

— Могъщи Уиоп, настава денят на голямото жертвоприношение — казва магът с поглед, все още сведен към земята, — заветният ден, когато ще пристигне Най-висшият от боговете.

— Зная — махва с ръка Уиоп, — зная и съм готов.

— Днес ще пламнат огньовете на жертвоприношението — звучи силният глас на мага, — огньове, които ще омилостивят сърцето на Великия червен бог и той ще покаже на теб и на твоя народ благосклонния си лик. Ще му направим големи жертвоприношения, каквито никога не сме му правили. Ослушай се, могъщи Уиоп, и ще чуеш песента на избраните красавици, които днес ще преминат в служба на Най-висшия от боговете. Чуй и радостните викове на силните младежи — те знаят, че днес ще встъпят във войската на Великия червен бог. От кошарите се обаждат добичета, кози и овце. А хамбарите пращят от зърно, което в знак на покорство ще предадем на пламъците, за да го отнесат на нашия господар.

Уиоп слуша и нищо не казва. Знае, че магът ще се погрижи добре за всичко. Хубаво е да имаш могъщ бог и надежден маг.

— Могъщи Уиоп, мъжете хванаха нов пратеник на Малкия сребърен бог — казва магът, — вчера се спусна с прашните облаци на земята. Мъжете го проследиха и докато той се оглеждаше безпомощно, го нападнаха изотзад и го плениха. Храбрият Тзуи се хвърли върху него и за миг го ослепи с шепа свещена пръст. После със собствените си ръце го върза и нареди да го отнесат в обредната колиба. Пратеникът стои там и трепери на тънките си нозе, могъщи Уиоп. Чака твоето решение.

— Нека още днес премине в служба на Най-висшия от боговете — махна с ръка Уиоп. — Как възнагради храбрия Тзуи?

— Разплаках го от радост, могъщи Уиоп. Още днес ще премине във войската на Великия червен господар. В небесната войска няма да има по-храбър боец от Тзуи.

— Такава е волята на Великия червен бог — усмихва се Уиоп. — И ти, и аз му служим.

Магът се покланя, допира с глава коляното си и заднишком излиза от колибата на Уиоп.

Уиоп се върти още малко в меката си постеля от треви. После отхвърля козинявата завивка и вика своите жени. Мести погледа си от една на друга, накрая се спира на немладата, ала още силна Зуик. „Тя е работлива и добра жена — мисли си той, — знае как да зарадва мъжкото сърце. Великият червен бог ще бъде доволен, когато тази вечер в знак на почит му я изпрати върху белия пламък.“

Той отпраща останалите жени и взема Зуик в леглото си.

Добре е да имаш могъщ бог. Добре е да имаш надежден маг. Добре е да започнеш големия ден като мъж.

Доктор Хулка отчаяно се потеше. Сигурно не беше от горещината, в телевизионното студио имаше климатична инсталация и вентилаторите моментално изсмукваха топлината от нажежените лампи. Доктор Хулка се потеше от вълнение.

Наистина Павел Хладек, коментаторът на телевизионната програма „Вечер, предназначена само за вас“ — която според проучването на социологическия отдел на телевизията се следеше от цели 70% от възрастното население, — му беше обещал, че разговорът ще протече по точките, които бяха подготвили на срещата в Института за изследване на Вселената, а и предварителният разговор в студиото наистина беше минал така, но доктор Хулка все не можеше да се освободи от неувереността, с която бе влязъл в сградата на телевизията. Искрено казано, самоувереното държане на исполина Хладек му действуваше като стимулатор на безпокойство. „Да, стимулатор“ — повтаряше си докторът и бързо бръкна в джоба си, където си бе приготвил туба антивълнин. Тук той просто не се чувствуваше добре.

Само че, от друга страна, един разговор по телевизията означаваше много. Кога друг път ще има възможност да разкаже пред толкова хора за всичко, което се правеше в института, и за блестящите успехи на отдела, ръководен именно от него. Няма как, популярността е много важно нещо, тя предоставя възможности, а от възможности се нуждае и той.

— Е, какво, докторе, можем ли да започваме?

— Моля — събра кураж Хулка. — Така ли да седя, или да се…

— Както искате, докторе, и без това ви снимат пет камери, а ние ще си изберем тази, която ви е хванала най-добре.

Хладек огледа студиото, кимна на хората зад стъклото на режисьорската кабина и плесна с ръце.

— Започваме! Следващият гост на „Вечер, предназначена само за вас“ е доктор Иржи Хулка, кандидат на науките. Всички вие сигурно познавате доктор Хулка ако не по физиономия, то несъмнено благодарение на неговото последно откритие. Без преувеличение мога да кажа, че участието на такава забележителна личност в нашата програма е чест не само за мен, но и — сега говоря и от ваше име — за цялата многобройна общност на телевизионните зрители.

Блестящите, необикновено бели зъби се оголиха не срещу камерата, а срещу лицето на доктор Хулка, който в същия миг, кой знае защо, си даде сметка колко износен е този самоуверен човек.

— Докторе, можете ли да обясните на мен и на зрителите как стигнахте до вашето сензационно, без преувеличение гениално откритие? Имам предвид драмата, която сте изживявали, когато сте разкривали тайните на природата, когато сте превъзмогвали закостенелите възгледи на хора, от които сте заобиколен. Крайно вълнуващо е да го чуеш от самия автор на откритието.

Доктор Хулка си пое дъх и подхвана научения наизуст текст:

— Знаете ли, не се касаеше толкова за драма, колкото за прецизна, изнурителна работа. Когато с колегата Вохризек открихме факта, че нашите сонди престават да действуват в резултат на някаква закономерност, ние естествено започнахме да мислим от какво се поражда тя. И забелязахме, че причината може да е в луната на тази планета. Разбира се, предположението е едно, а доказателството — друго. Да стигнем до него означаваше месеци на обстойно, мравешки упорито събиране и изследване на факти и търсене на привидно невъзможни взаимозависимости. Усърдие и фантазия — ето изискванията към откривателя. Колко пъти съм казвал на колегата Вохри…

— Разбира се, не бива да забравяме вашия млад помощник, надеждния учен Томаш Вохризек. За него, казано без преувеличение, работата с вас е била добра школа, нали?

— Човек не бива прекалено да се хвали, но мисля, че научих на нещо нашия Том — така в института наричаме колегата Вохризек. Поне се стараех да му предам всичко, което аз самият знам. Колко пъти съм му казвал, че ученият никога, никога не бива да се поддава на изкушението преждевременно да генерализира, тоест да обобщава събраните факти, никога не бива да се поддава на илюзията, че вече всичко знае и може да прави изводи. В науката важи едно правило — казвах му аз: сто пъти мери, преди да отрежеш, защото иначе може да се посрамиш. И за…

— Това, разбира се, е много вярно, без преувеличение — истински афоризъм. Но, докторе, нашите зрители сигурно проявяват интерес към мига, когато в главата ви е блеснала първата мисъл, прераснала после във вашата революционна теория. Така да се каже — бихме искали да надникнем под повърхността на фактите, да разкрием деликатната и сложна душа на учения, ако мога да се изразя по-поетично… Кажете ни нещо по този въпрос!

— По стечение на обстоятелствата много добре си спомням този миг. Помогна ми малко една случайност. Защото този ден…

— Да, случайността, която винаги помага на подготвените. Не бъдете толкова скромен, докторе.

— Да, точно така, впрочем не — накратко: имам двама сина близнаци и този ден жена ми се обади, че била с тях на лекар, а той я изпратил в инфекциозната болница, защото имали скарлатина. Впрочем така ми каза жена ми. Лекарят изразил само съмнение. Разбирате ли, от пръв и сигурно повърхностен поглед е направил извод за болест, която има такива и такива признаци. И чисто и просто изпратил момчетата в инфекциозното отделение, там да предприемат нещо, най-вероятно е имал предвид пълно, задълбочено изследване, което точно да определи дали действително се касае за скарлатина или не. Жена ми обаче приела за окончателен неговия повърхностен извод, на който и той самият навярно не би държал, и отчаяна ми позвъни да ме пита какво да прави. Ева, казах й, докато не знаеш със стопроцентова сигурност, че това не е нищо друго освен скарлатина, значи не е скарлатина. Но можете ли да убедите една жена, още повече майка. Тя си знаеше своето. Фактите не я интересуваха, стигаше й страхът. Така че…

— Много добре. Факти, факти, факти. Без преувеличение — те са алфата и омегата на научната работа — и ето това, уважаеми зрители, би трябвало да запомним всички. Вашите момчета, разбира се, оздравяха, нали?

— Да, още след няколко дни, беше обикновена ангина, която прилича на скарлатината по един-единствен признак. Но това не е главното. Точно тогава с колегата Вохризек започвахме да работим върху проблематиката на сондите и аз си казах, че в никакъв случай не бива да правим преждевременни изводи, защото признаците може да се окажат второстепенни. Ако съдехме по повърхностните резултати от изследванията на планетата по онова време, ние спокойно можехме да кажем, че вероятно прословутите зелени човечета крадат нашите автоматични сонди и дори палят огньове под тях. Защо не, нали индикаторите наистина регистрираха рязко покачване на температурата?

Напрегнатият съсредоточен израз изчезна от лицето на доктора.

— Но вместо да се задоволите с подобно евтино обяснение, вие започнахте с най-важното, с издирването на взаимните зависимости, така ли?

— Ами да, нали през всичкото време говоря за това. Просто обърнахме внимание на зависимостта между периода, през който луната на Омикрон обикаля около планетата, и времето, когато отделните сонди престават да действуват. Сега вече можем категорично да заявим, че теорията на Хулка — Вохризек за приливите е доказана. Защото установихме по безспорен начин, че спътникът на планетата е с много плътна маса и понеже се движи сравнително близо около Омикрон, в резултат на гравитацията се получават приливи. Накратко казано, можем да си ги представим като приливите и отливите на Земята, само че нашата Луна не е в състояние да раздвижи твърдата почва, а само водата. А на Омикрон слабата кора на планетата се пропуква и пропада, при което се излива нажежена магма, така че в зависимост от движението на спътника около планетата непрестанно се образуват нещо като вулканични кратери. Този непрекъснат, повтарящ се на всеки двеста четиридесет и три часа цикъл трудно ще позволи някога върху повърхността на Омикрон да се образува твърда кора. В резултат на това можем да предположим, че на Омикрон не може да възникне живот, поне в нито една от формите, подобни на човека. Защото той никога не ще издържи такива резки температурни промени, до каквито редовно се стига на планетата. Тази теория…

— Наистина, докторе, мога само от името на всички телевизионни зрители да ви поздравя. А вие, приятели — коментаторът Хладек се обърна отново към първата камера, — сигурно ще се съгласите с мен, че примерът на доктор Хулка най-добре илюстрира важността на точния и надежден извод: едва когато опознаем със сигурност всички факти, можем да правим заключения, които няма да представляват само безплодно фантазьорство. А сега заедно с групата за традиционна поп музика на Петър Спалени нека пожелаем на двете момчета на доктора и на всички негови сътрудници успехи и — никаква скарлатина, ха-ха-ха!

Червената светлинка на камерата угасна, подир няколко секунди я последваха и лампите. В студиото настана неестествено спокойствие.

— Беше чудесно, докторе! — Хладек плесна бодро доктора по гърба.

Докторът унило кимна. За разлика от коментатора, той имаше чувството, че съвсем не беше чудесно.

На разстояние много светлинни години от Земята могъщият Уиоп, храненикът на Великия червен бог, победител на Малкия сребърен бог и неговите пратеници, спеше спокойния сън на здрав мъж.

Произходът на Хосковецовите кучета

Във вторник, малко преди единадесет часа през нощта, доцент доктор Иржи Хосковец, кандидат на науките, реши, че повече няма да се колебае. Всички опити с избраните животински видове, от простите членестоноги до кучето Пишкот, чийто двойник заедно с напълно идентичния му оригинал от известно време измъчваше бедната госпожа Хосковецова, приключиха отлично. Разбира се, може да се възрази, че след кучетата би трябвало да последва опит с животно от рода на маймуните, с някое шимпанзе например, но доцент Хосковец знаеше защо се отказва от него. Първо, беше съвсем сигурен в резултата, второ, не бе застрашен ничий живот, а тъкмо обратното, и трето, да се намери маймуна бе много по-трудно, отколкото да се намери човек.

Доцент Хосковец се усмихна доволен. Най-сетне! След дванадесетгодишна работа — работа ли? каторжен труд! — неговата апаратура е съвършено подготвена за клониране на човек. Разработеният от него метод не го подведе при нито един от опитите. Колко велики мъже са мечтали за този миг! Стюард със своите гигантски морковени клетки. Гурдон и неговите жабешки яйца… Кой и казал, че решението ще се намери тук, в Прага, във Винохради, на третия етаж на Биологичния институт? Някакъв си Хосковец… Но сега трябва да побърза. Ами ако и някой друг е стигнал толкова далеч? Например Визнер, на него никога не му липсват идеи! Научният съвет на института ще се събере след три седмици, дотогава той трябва да приключи. А как ще го назове? Хомункулус! Уф, звучи ужасно. Клоновец? — не, това е още по-лошо. Засега не беше мислил за названието, но то трябваше да звучи хубаво и при това да бъде точно. А също да се произнася лесно от всички.

Той стана и разкопча ризата на врата си. От приятното чувство, че най-сетне е постигнал целта си, се беше разгорещил. Погледна часовника. След десет минути ще стане единадесет и половина, вече трябва да си върви у дома.

Огледа лабораторията. Поне ще му обзаведат както трябва тази бърлога. Славата си е слава. Може би ще му дадат още едно помещение. И инкубатора, за който моли от три години. И преносим микроскоп. И три пъти по-голяма дажба амини. И нуклеинови киселини, които вечно не достигат. И рибози. Ядоса се. „Ако разполагах навреме с всичко, което ми беше нужно, и не трябваше толкова пъти по цели месеци да прекъсвам работата си заради идиотския материал, всичко можеше да стане още преди две години. Или дори по-рано!“

Той смачка цигарата в петриевата паничка и потърси кошчето за боклук. После се сети, че както всяка вечер, чистачката Мразкова го е изнесла пред вратата. Днес това не му пречеше; той отвори прозореца, взе петрито и вместо да го изсипе върху корниза, както правеше обикновено, замахна юнашки и го запрати с все сила в далечината. Почака малко, докато изтрещи, счупеното носи щастие, но чу само леко шляпване. Беше разочарован, но и доволен; виж ти, не е толкова зле, щом все още може да прехвърли бетонния паркинг.

Съблече бялата престилка и небрежно я метна върху облегалката на стола. Взе си чантата и провери дали работят приборите, които не биваше да спират и през нощта. С привично движение напипа в джоба си от връзката ключове точно този, който му трябваше, угаси лампата и излезе. Докато заключваше, си помисли, че все още не знае кого ще клонира.

— Госпожице Бурдова, какво правите в момента?

— Преписвам циркуляра от катедрата, господин доцент. Коштялова е болна, трябваше да я заместя. Но най-късно след час ще приключа… — Тя помълча, после добави: — Необходима ли съм ви?

— Ами, нещо… имам нещо за вас, госпожице. Но ще ви се обадя, когато се освободите.

— Ще ви позвъня сама, господин доцент. Веднага щом се отърва от тази работа.

— Знаете ли какво — каза доцент Хосковец необикновено живо, — не се обаждайте, а елате направо горе. Така ще бъде по-добре.

— Както искате, господин доцент. Веднага щом свърша, ще дойда при вас.

Доцент Хосковец подържа още малко слушалката до ухото си. Впери невиждащ поглед в бюрото пред себе си, на което имаше лист хартия, изписан със ситни букви. Само имена — от горе до долу. От ранна сутрин ги оглеждаше, обмисляше всички „за“ и „против“ и едно подир друго ги зачеркваше, докато накрая остана едно-единствено име в тройна рамка. Бурдова, вътрешен номер 165.

Въздъхна уморено и погледна към парка пред сградата на института. Бетонният паркинг беше дълъг трийсет-трийсет и пет метра. Добре че снощи не улучи с глупавото петри някоя от колите, които остават там и през нощта.

Не беше никак лесно да избере подходящ кандидат. Осъзна го още сутринта. Разбира се, най-просто ще бъде да клонира себе си. Но ако иска да представи резултата пред обществеността, не може да избере този път.

Седеше сам в малкия си кабинет до лабораторията, беше изгонил своя асистент в Медицинската библиотека. Едва по пладне му стана съвсем ясно, че обект на заключителния експеримент може да бъде единствено госпожица Бурдова, секретарката на отдела — негова и на колегите Визнер и Киселак.

Доцент Хосковец познаваше госпожица Бурдова, откакто започна да работи върху проблемите на клонирането: от времето, когато веднага след матурата тя постъпи за една година в института като помощна сила в администрацията. Имаше амбицията да следва английска филология и на другата година отново се яви на приемните изпити във факултета. Не можеше да се каже, че знае английски по-зле от останалите кандидатки, но на това момиче щастието някак му изневеряваше и като не я приеха и втория, и третия път, тя предпочете да не прави повече опити. Яви се на държавен изпит в езикова школа и след като окончателно реши да остане в института, бе повишена от помощна сила в администрацията в секретарка на отдела. Биологията, химията или физиката не я интересуваха, но тя свикна с хората около себе си, а и те с нея.

Същите трудности като в университета госпожица Бурдова срещаше и във всичко останало. Може би се беше родила под някоя съвсем обикновена звезда, та при кръщението си бе получила най-незначителни дарове. Не беше нито умна, нито глупава, нито красива, нито грозна, нито висока, нито ниска… и това изброяване можеше да продължи до безкрайност. Ако имаше нещо съвършено в нея, то беше тъкмо нейната незабележимост. И въпреки че никога не си гризеше ноктите и държането й не беше предвзето или непоносимо, тя не успя да се омъжи и изобщо не умееше да примамва мъжете. Това дълго не й правеше впечатление, но когато наближи тридесетте, доцент Хосковец долови по-скоро с шестото си чувство, отколкото от самата нея, че самотата започва да й тежи. „Отсега нататък работите ти ще вървят все по-зле — помисли си той тогава — и как ли ще се справиш?“ После я забрави, защото главата му беше пълна със съвсем други неща и в нея не беше останало място нито за млади, нито за остаряващи момичета. Такъв си беше доцент Хосковец; сухата наука му се струваше по-разбираема и по-важна от хората.

Сега обаче госпожица Бурдова се оказа много подходяща. Преди всичко нямаше съпруг и деца, за които клонирането й би могло да бъде неприятно, а доколкото знаеше, родителите й бяха починали преди няколко години. Но предимствата на госпожица Бурдова не се състояха само в това. Тя работи в самия институт, един етаж по-надолу — мислеше си доцент Хосковец, — следователно на никого няма да прави впечатление, че прекарва при него часовете, необходими, за да вземе клетки от отделните й тъкани. Още повече — тя ще бъде на разположение през всичкото време, докато трае опитът, за да може той да сравнява, коригира, преценява. Не е приказлива.

Решително нищо лошо няма да стане — приключи разсъжденията си той, — ако именно тази съвсем приятна тридесетгодишна жена се появи на света още веднъж. Накратко казано — ще се появи още една госпожица Бурдова и отделът ще разполага с две секретарки, които ще имат по-малко работа. А може би другата ще бъде по-щастлива и ще я приемат да следва английска филология, поне задочно. Или ще се омъжи.

Сега оставаше само да я убеди. И тук доцент Хосковец не се съмняваше в успеха си. Нали през всичките тези години тя никога нищо не му бе отказала — независимо дали ставаше дума да препише на машина цяла грамада негови драсканици (за утре до девет часа!), да му приготви специалната тонизираща смес от кафе и чай (две минути след като е свършило работното й време), или да изпълни некавалерската му молба да изтича до магазина под аркадата (сто и петдесет грама мортадела, две хлебчета и бутилка дванайсетпроцентова бира, не се сърдете, госпожице, но нямам време). Понякога двамата разговаряха, той снизходително и разсеяно, тя с определено почитание към учения и началника. При това той вече не е някой развейпрах, така че може би й импонира и като мъж.

Той стана от бюрото си и мина в съседната лаборатория. Взря се в неясното си изображение в стъклото на дайджестъра. Малко е напълнял и косите му отстъпват назад към темето, но все още не изглежда чак толкова зле.

Погледна часовника. Ако госпожица Бурдова приключи до два и половина, ще могат да започнат още днес.

Госпожица Бурдова седеше на самия край на кръглата лабораторна табуретка и гледаше ту дъгичките на ноктите си, ту върховете на обувките си. „Не изглежда зле“ — помисли си доцент Хосковец.

— Струваше ми се, че знаете повече за това, което се върши в института — каза почти строго той. — Та вие, госпожице, работите тук над десет години.

Тя сви рамене и вдигна поглед към него.

— Защо трябва да се интересувам? Никой никога не разговаря с мен за работата в института. Аз само преписвам на машината каквото трябва, обслужвам телефона и се грижа за пощата, варя кафе. На пръв поглед като че ли не правя нищо, но опитайте и вие и ще видите, че няма да се спрете целия ден. Толкова неща трябва да помня, че като чуя нещо в повече, с удоволствие го забравям.

— Е, да — каза доцент Хосковец неопределено. Не беше помислил за подобно усложнение. Наивно предполагаше, че най-напред ще помоли госпожица Бурдова за пълна дискретност, а после с няколко изречения ще я запознае с проблематиката на своите опити. Тя ще бъде изумена, че ще сътрудничи при такъв важен експеримент, ще позволи да й вземе образци от тъканите и след един ден ще се срещнат, за да продължат. Но засега се беше изпълнила само първата точка. Госпожица Еурдова обеща, че ще мълчи, без и да подозира за какво.

— Значи вие не знаете абсолютно нищо за клонирането? — Доцент Хосковец примирено се отпусна на разклатения стол до старата мивка.

Тя завъртя глава.

Почти отчаян, той погледна към тавана.

— Вижте какво, госпожице, клонирането е… в известна степен става дума за определена форма на размножаване… но на безполово размножаване, да сме наясно.

Госпожица Бурдова се изчерви леко.

„Май не започнах много добре“ — помисли си Хосковец.

— Госпожице Бурдова, моля ви! Обяснявам на най-Строг научен език. И подчертавам, че става дума за безполово размножаване. Биолозите отдавна са установили, че като се вземе цвекло… — Той се сепна. Примерът му се стори толкова глупав, колкото и този с пеперудите.

Изкашля се нервно. „Да опитаме отново.“ Обърна се заедно със стола си към прозореца, за да не трябва да гледа госпожица Бурдова.

— Разбирате ли малко от градинарство? Ако е така, сигурно знаете какво значи вегетативен метод при отглеждането на цвекло. Взема се късче, да речем, от цвекловата грудка, засажда се и от резенчето израства ново цвекло. А сега си представете същото с живо същество. Или дори с човек. Сравнението наистина не е най-точно, но става дума за нещо подобно.

Той огледа госпожица Бурдова. Тя седеше на табуретката и притискаше с ръце коленете си. Приличаше или поне успешно се преструваше на прилежна ученичка.

— По време на Втората световна война някой си професор Стюард започва да прави опити с клетки от морков. Поставя ги в хранителен разтвор и наблюдава какво ще стане. Като прибавя в разтвора кокосово мляко, клетките изведнъж започват да растат необикновено бързо и да се размножават. Стюард продължава опитите и в резултат освен множеството странни изроди се появява и малък морковен ембрион. Просто от една клетка израстват много други, съвършени моркови, точно такива, каквито е можел да отгледа по обикновен начин в градината си. Разбирате ли?

Тя кимна. Да, наистина е мълчалива.

— Естествено, опитите на Стюард са само началото. Като него започват да експериментират цяла редица учени. Опитват се вегетативно да размножават не само растителните, но и несравнимо по-сложните животински тъкани. Знаете ли каква е била тяхната цел? Един ден да постигнат това чудо и с човека.

Госпожица Бурдова май вече започваше да разбира.

— С течение на времето са открити редица неща. Например: че всяка клетка, макар и да е само безкрайно малка частица от високоспециализирана тъкан, успява по някакъв начин да запази в себе си всички необходими данни за целия сложен организъм. Така че проблемът бе как да се застави клетката да върви по обратния път — от специализация към универсалност, да се получат от нея всички възможни информации, а след това да бъде оставена да се размножи в цяла редица специфични клетки. Беше необходимо да се създаде среда, в която клетката да предприеме този сложен път и да освободи информацията така, че накрая от нея да възникне самостоятелен индивид или евентуално неограничен брой индивиди, които ще принадлежат към една група, тоест клон. Членовете на този клон са абсолютно еднакви — винаги и във всичко, като еднояйчни близнаци. Знаете ли колко си приличат еднояйчните близнаци?

Тя кимна и се усмихна.

— Разбира се, господин доцент. Аз съм единствено дете на родителите си и като малка много исках да имам сестра, която толкова да прилича на мен, че хората да не ни различават.

Той едва не се разтрепери от радост, но не се издаде. Сякаш самото провидение му беше изпратило госпожица Бурдова.

— Така че вие сте идеален материал за експеримент — подхвана той, но тутакси се сепна: — Исках да кажа, че с вас отлично ще си сътрудничим, госпожице.

Тя поклати глава.

— Няма, господин доцент. На вас ви е необходимо опитно зайче, а това задължение не е предвидено в трудовия ми договор. — С енергично движение тя придърпа полата си на коленете, стана и се запъти към вратата. — А сега моля да ме извините, имам още много работа. Ако се нуждаете от нещо, нещо, което наистина мога да направя за вас, ще го сторя с удоволствие.

Доцент Хосковец се оказа по-бърз от нея. С три младежки скока той стигна до вратата, хвана здраво дръжката, бръкна в джоба си и светкавично измъкна връзката ключове. С ловко движение пъхна в бравата точно този, който му трябваше, превъртя го и победоносно пусна отново връзката в джоба си. Едва след това се свлече на пода, болката в глезена му беше прекалено остра.

В погледа на госпожица Бурдова имаше страх, примесен със съчувствие. Доцент Хосковец почти патетично протегна ръце към нея:

— Не, трябва да ме изслушате докрай. Клонирането не е нещо извратено, госпожице. То е осъществената мечта на хората за сътворяване на човек! — Докато говореше, той се опита да стане. Изсъска от болка и веднага се хвана за най-близкия пулт с апаратура. — Изкълчих си крака. Проклет глезен, ужасно ме боли.

— Сигурно е кръвоизлив — каза госпожица Бурдова. — Трябва да ви види лекар. Ще извикам някого.

— За бога, недейте! — задържа я той. — Трябва да ме изслушате докрай. — Като стенеше силно, подскачайки на един крак, той стигна до стола и внимателно се отпусна на него. — Поне сега няма да се страхувате от мен. — После му хрумна дали госпожица Бурдова не смята, че се преструва. — Вижте, наистина ме боли — каза той и повдигна крачола на панталона си… Глезенът здравата беше отекъл.

— Много неприятно — заяви уклончиво госпожица Бурдова.

— Искам да ви кажа още, че върху проблема за клонирането в института се работи през цялото време, откакто сте при нас. А също, че сме отишли дяволски напред. Първи сме в света. — Той си пое дъх. — Знаете ли, преди време ми хрумна идея, която изглеждаше безсмислена, но аз опитах. И се оказа, че това е била последната структурна частица, която ни липсваше. Не ме питайте защо не съм го обявил — не бих могъл да ви дам разумен отговор. Най-вероятно защото ме бе обзело желанието да довършва всичко сам, със собствени сили, както старите откриватели и изобретатели, които са работили върху своето дело сами и докрай. Не можете да си представите колко усилия ми бяха необходими, за да запазя всичко в тайна. Но сега вече постигнах целта. Разработих не само собствен метод за клониране, но и начин за многократно ускоряване на процеса. Имам хранителен разтвор, в който клетките се развиват по-добре, отколкото в нормална среда. Конструирах апарат, който работи не с една-единствена или няколко еднакви клетки, а култивира независимо една от друга тъкани, взети от десетки най-различни части на тялото, така че в резултат се получава многократно коригиран и абсолютно безпогрешен изходен ембрион на изкуствен организъм, напълно еднакъв с оригиналния образец. Аз мога да размножа ембриона в безброй екземпляри, мила госпожице Бурдова, всичко това — и той гордо разпери ръце, — цялата лаборатория и още нещо там зад стената, представлява моят апарат.

Тя се огледа, но металните шкафове, стъклените съдове, плетениците от тръби и кабели, екраните и всевъзможните таблици, изглежда, не й говореха много.

— Искате ли да имате куче? — попита неочаквано доцентът.

— Не — каза тя. — Живея сама. Няма кой да го извежда на разходка.

— Жалко. Ако поискате, за два дни ще ви го приготвя. — После самокритично се поправи. — За четири. За Пишкот ми беше необходима седмица, но сега ще успея за четири дни.

Тя го погледна с недоумение и леко отвращение.

— Пишкот е моето куче, нали знаете? Черен помияр, с бял нагръдник. Приготвих му, искам да кажа, създадох му толкова точен двойник, че и аз не ги различавам. А мога да направя същото и с човек. Така че с вас бихме могли… — И той вдигна умолителен поглед към нея.

— Съжалявам, господин доцент, но на мен това не ми харесва. Опитайте с някой друг.

Той въздъхна.

— А аз толкова разчитах на вас. Вие сте моята най-добра, най-добра сътрудничка. — „Трябва да опитам да подходя по женски“ — хрумна му изведнъж. — Помислете за хората, госпожице. В моя апарат могат да се култивират не само цели организми, но и отделни части от тях. Знаете ли колко хора ще бъдат спасени от смърт по този начин? Неизлечимо болни, тежко ранени… Всеки ден по света умират хиляди пациенти, защото престават да работят техните бъбреци, сърце, дробове. Този апарат ще им направи сърце, ръце, всичко, каквото им е нужно. Не е ли чудо? И не е ли чудо цялата бъдеща епоха на наново сътворени хора, избрани измежду най-красивите и най-съвършените? Ами безсмъртието? — Той се хвана за мивката и снижи гласа си до поверителен шепот. — Аз ви предлагам безсмъртие, госпожице Бурдова. Вие никога няма да умрете, защото вечно ще живеете във втори, трети или по-нататъшен екземпляр. Ще бъдете клонирана до безкрай в качеството си на първия човек на Земята, открил пътя на новата епоха. Боже господи, никога не съм бил толкова словоохотлив. Ще бъдете като онова средство… — Името някак изхвръкна от главата му.

— Като средството Макропулос^[2] — каза госпожица Бурдова. Тези неща пък тя ти разбираше по-добре.

— Да, Макропулос. И така, искате ли?

— Емилия Марти е била нещастна заради своето безсмъртие, господин доцент. Не искам.

Той се натъжи.

— Значи вие не ми вярвате. Но почакайте, аз ще ви убедя. Само да ви покажа как се прави.

Опита се да стане, но лицето му се изкриви от болка.

— Бъдете така добра да бръкнете в бокса вляво. Там имам някои клетки от Пишкот.

Тя не се и помръдна и той трябваше да откуцука сам до апарата. Сръчно отчупи гърлата на няколко ампули и с помощта на стола с голямо усилие се премести на другия край на своя лабиринт от стъкло и метал. Госпожица Бурдова не можеше да види иззад гърба му какво прави там, но след малко дочу слабото бръмчене на някакво моторче. Една от високите метални кутии започна бързо да вибрира.

— Виждате ли?

Тя не виждаше нищо освен блестящия екран, на който се движеха няколко черни точки.

— Тръгна вече! — извика радостно доцентът. Ръцете му се движеха бързо по панела на компютъра, той настройваше секторите един подир друг. — Вече се готви! Бедната Анежка ще получи трето куче.

В този миг някой силно разтърси дръжката на вратата и в ключалката издрънча ключ. Двамата се вкамениха. На прага застана асистентът Чижек.

— Ооо — каза той глупаво. — Случайно да е бил тук колегата Дворжак?

Колегата Дворжак само преди месец беше заминал на шестмесечен стаж в Ленинград, така че Чижек дори не почака за отговор и се изпари.

— Няма що, чудесно ме подредихте — каза сърдито госпожица Бурдова. — Чижек ходи с Елишка от шестия етаж. Утре целият институт ще знае, че съм била заключена тук с вас! — И тя тресна вратата след себе си.

Доцент Хосковец с огорчение си спомни, че в своите обяснения беше пропуснал един много важен факт — за безболезнения метод на вземане на клетките, който му струваше толкова труд.

Госпожица Бурдова беше права. Още същата вечер по телефона Чижек разказа всичко на своята бъбрива Елишка, която едва дочака утрото, за да може да сподели с многобройните си приятелки още топлата новина за това, как стояха работите със старомоминството на госпожица Бланка Бурдова и почтеността на улегналия шестдесетгодишен доцент Индржих Хосковец.

Доцентът докуцука в института едва по обяд. Кракът му до коляното бе стегнат в гипс, а като ходеше, се опираше на здрав бастун, с който му бяха услужили в хирургическото отделение и който трябваше да върне след три седмици, когато щяха да му свалят гипса. Мисълта за госпожица Бурдова и за това, как да я убеди да се подложи на експеримента не му излизаше от главата.

С известна горчивина стигна до извода, че явно не знае как да се държи с жените. Изведнъж му хрумна, че тогава, преди години, очевидно не той се бе оженил за Анежка, а тя за него. Този факт го изпълни с плахо объркване. Разбира се, по въпросите, отнасящи се до жените, той можеше с доверие да се обърне към асистента Чижек, когото много пъти се канеше да упрекне за прекаления му интерес към така наречения нежен пол. Ала Чижек беше последният човек, комуто доцент Хосковец можеше да се довери, макар и по толкова дребен проблем.

Следващите дни нанесоха нов удар на доцент Хосковец и госпожица Бурдова. Защото новината, че доцентът е женкар, който кара втора младост и се затваря в лабораторията си със странната секретарка Бурдова, стигна и до самите тях. Гласът народен вече бе успял да се раздели на два лагера. Първият, представляван предимно от научните кадри, следователно от мъжете, намираше, че доцентът всъщност е юначага и защо пък да не е. Другият, защитаван по-специално от административните служители, шумно съжаляваше госпожа Хосковецова и осъждаше ужким младата Бурдова, която се примирява да ходи с един стар плешив козел. И така, тяхната връзка, макар и в действителност отчайващо неуспешна, бе здраво запечатана от околните.

Ни най-малко не помагаше фактът, че госпожица Бурдова уплашено бягаше настрана винаги щом чуеше някъде на другия край на коридора глухото почукване на бастуна на доцента. Ни най-малко не помагаше и, това, че доцентът хладнокръвно се преструваше, че никога не я вижда. Всичко се приемаше като доказателство за необикновената лукавост, с която укриват пред останалите своята връзка. Дискусиите на тази тема приятно освежаваха скуката на работния ден. Мъжете, които преди при среща едва поздравяваха госпожица Бурдова, сега предизвикателно я гледаха право в очите, сякаш искаха да доловят в тях поне следа от страстта, разпалена от доцента. Госпожица Бурдова, която не беше свикнала на такова внимание, свеждаше поглед и още по-бързо се устремяваше към своята самота.

Но след преживяната криза упоритият доцент скоро си възвърна равновесието. Заради някакви си клюки все пак няма да погребе дванадесетгодишния си непосилен труд! Тъй като не можеше по друг начин, той се обаждаше на госпожица Бурдова по телефона на вътрешен номер 165 отново да обмисли неговото предложение. Покани я да дойде и да види забележителния екземпляр на Пишкот, който междувременно се беше родил в неговия апарат, но госпожицата не прие. Тогава той отведе кучето при Анежка у дома, а на госпожица Бурдова анонимно изпрати копие от няколко свои труда и старата Халданова философска студия за предимствата и рисковете на клонирането. Всичко му беше върнато обратно. На госпожа Бурдова й бе дошло до гуша от срама, който той й бе причинил.

Когато най-сетне подир три седмици доцент Хосковец, вече без гипс и бастун, седеше на заседанието на научния колегиум, където според първоначалния си проект възнамеряваше да изнесе доклад за великолепното си откритие, в главата му се породи съвсем нов план. През всичките три часа той упорито мълчеше и гледаше пред себе си. Беше го правил и преди, но сега всички предположиха, че мълчи и гледа замечтано в далечината, тъй като го занимава мисълта за нещо друго, а не за наука. Предположението беше вярно само отчасти, защото никой от членовете на колегиума не знаеше в какво всъщност се изразява връзката му с госпожица Бурдова, както и никой не предполагаше за какво мисли доцентът през всичкото това време.

Той се сгуши до глоговия храст край самата пътечка, която служителите на института бяха отъпкали в тревата между дърветата, за да съкратят пътя си до автобусите за Дяблице и Страшнице. Мракът тук беше непрогледен, откъм близките клозети идваше неприятна миризма и човек трябваше да стъпва внимателно. Доцент Хосковец бе прекарал в храстите две вечери. Но и вчерашния и миналия ден госпожица Бурдова бе минала оттук в неподходящ момент. Първия път на паркинга някой запали фаровете на колата си и освети великолепно сцената на замисленото действие, а втория — на близкото дърво се опря любовна двойка и се задържа там дълго след като госпожица Бурдова мина и се качи на своя автобус. Доцент Хосковец се боеше да помръдне, да не би да го помислят за крадец, и трябваше да остане в храстите, докато двамата си отидат.

Днес отново беше готов да се мъчи и нямаше да се откаже нито утре, нито вдругиден: ще идва търпеливо тук, докато не настъпи желаният миг. Тогава ще изскочи от храстите, ще размаха торбата с добре трамбован пясък (беше я ушил у дома от груб плат и я бе натъпкал на детската площадка пред блока) и заплашително ще каже: „Стой! Сега, госпожице, с добро или със зло, ще дойдете с мен. Ще ви взема образци и толкоз. Изобщо не боли. Някога ще ми бъдете благодарна.“ А ако не го послуша, ще я удари с торбата по тила, но внимателно, за да не я убие, а само да я замае. Тя ще падне на земята, той ще я замъкне в храсталака, а после заднишком през малката вратичка при парниците где я отнесе в института. Щом в лабораторията й вземе образци от тъканите, ще я пренесе в кабинета си и там милата госпожица Бурдова ще стои затворена през всичките четиринадесет дни, докато в апарата расте нейната двойница. Както сам си признаваше, за тази фаза неговият план губеше точните си очертания, но все пак доцентът беше сигурен, че успешното начало на акцията ще отстрани всички трудности.

В далечината дочу как по цимента почукват дамски токчета; беше се научил отлично да ги различава от мъжките обувки. Надзърна внимателно от укритието си и отново се притули. Все още не беше госпожица Бурдова. Представяше си я как сега си сваля бялата работна престилка, умива си ръцете и ги изтрива в кърпата с размазания печат на института; после се сресва пред огледалото и слага на очите си модерните сенки, взема от окачалката палтото си с астраганена яка, плетената шапчица и изважда ръкавиците от чантата си. Изведнъж си даде сметка, че доста много неща знае за нея. В продължение на десет години я беше смятал за съставна част от пишещата машина и за полезна помощничка при неприятни положения. Сега изведнъж се оказа, че знае как тя се облича, какви цветове предпочита, какви шапки носи. „Вглеждам се в нея повече, отколкото трябва — каза си той. — Веднъж да мине този експеримент.“ Стисна по-здраво торбата с пясъка и пробно се удари с нея по бедрото.

В светлата ивица пред входа на института се появи силует, който той веднага позна. Госпожица Бурдова. Наоколо цареше тишината на големия град. Сърцето му заби силно, настъпваше решителният миг.

Доцент Хосковец разгърна голите клонки на храста, изскочи на пътечката и с приглушен глас каза заплашително:

— Стой! А сега, госпожице, ще дойдете с мен…

Не можа да изрече нищо повече, защото госпожица Бурдова облещи очи като побъркана и изпищя пронизително:

— Аааааааааа!!!

Той вдигна ръка с торбата, та според плана да я удари по тила, преди да е станало късно.

— Аааааааа!!! — викаше отчаяно госпожица Бурдова. — Помоооощ!!!

И с един скок изчезна в парка.

Той се спусна след нея. Възрастта и оздравяващият крак му пречеха, но бегълката беше още по-зле, защото носеше модерни обувки с масивни подметки и десетсантиметрови токове. Тя се препъваше в тъмния парк, блъскаше се в дърветата, оплиташе се в храстите. С развят балтон доцент Хосковец стремително тичаше след нея. Когато най-сетне я сграбчи за ръкава, изпусна торбата с пясъка. Тя се мъчеше да се отскубне. Той с все сила я привлече към себе си. Пое си дъх, за да довърши изречението, но и сега не успя.

Неочаквано госпожица Бурдова леко и отстъпчиво се отпусна в прегръдките му. Изгуби съзнание.

Така ги намери след по-малко от минута милиционерският патрул, призован от вика на госпожица Бурдова.

— Значи вие, госпожице, твърдите, че този гражданин, заловен в момента, когато с физическо насилие ви е пречел да се движите свободно, при което сте загубили съзнание, не ви е нападнал, така ли?

Госпожица Бланка Бурдова, вече умита, но все още със следи от преживените мигове по лицето, седеше на твърдия дървен стол пред бюрото на разследващия случая старшина от милицията.

— Д-да. Ние имахме там… среща.

Той я погледна строго.

— Нима на срещите се вика за помощ? Госпожице, вие викахте така, че се чуваше едва ли не и тук, в участъка.

— Това беше… това беше само една шега, другарю милиционер. За да стане весело. Виках на шега. Като че ли за да… за да…

— Какво за да?

— За да… Не знам, аз…

— Е добре, само да не ми се разплачете тук. Знаете ли какво ще ви струва вашата шега?

Тя поклати глава.

— Глоба от шестдесет крони.

Госпожица Бурдова въздъхна облекчено.

— Но все пак трябва да съставим протокол — Той стана и отвори вратата към съседното помещение. — Извикайте тук гражданина… — напразно се помъчи да си спомни името му, — е, този, дето е нападнал госпожицата.

— Не ме е нападал — подчерта тя.

— Добре, добре — кимна той.

Видът на доцент Хосковец беше още по-жалък от тоя на госпожица Бурдова; живо доказателство за това, че задържаните престъпници се чувствуват много по-зле от техните жертви. Все още не му бяха разрешили да се измие. Изведнъж се беше състарил и грохнал, сякаш цялото бреме на случилото се преди малко и на годините напрегнат труд се бе стоварило върху него в този миг. Госпожица Бурдова не можеше да откъсне поглед от трагичната му физиономия.

— Седнете — покани го старшината.

Доцент Хосковец може би не го чу или просто не посмя да седне. Остана прав.

„Да не вземе да хвърли топа — помисли си старшината. — Откачено старче, гони се с момичетата из парка, а после едва не го сваля инфаркт. Пък и тая стара мома; най-напред крещи като луда, а сега го гледа, сякаш е икона. Странно нещо е еротиката.“

— Е, да съставим протокола — каза той. И бавно и прилежно започна да пише.

Излязоха навън и тръгнаха покрай редицата овехтели ниски жилищни сгради на границата между Винохради и Вършовице. Без дори да го осъзнава напълно, доцент Хосковец изпращаше госпожица Бурдова до дома й. Не можеше да се съсредоточи, само с невиждащ поглед, вперен напред, механично местеше крака по тротоара. Изведнъж чу, че госпожица Бурдова каза нещо.

Трепна и я погледна.

— Извинете, бях се замислил… — Но веднага се засрами, моментът не бе подходящ за плоски лъжи. Поправи се: — Всъщност изобщо не мога да мисля. — Той спря и смело погледна госпожица Бурдова в очите: — Моля ви, всъщност защо постъпихте така? Защо не им казахте истината?

Тя не отговори, само сви рамене.

Хосковец си пое дъх и с голямо усилие отново прояви малко мъжественост:

— Знаете ли, трудно бих понесъл мисълта, че сте го направили от състрадание.

— Но, господин доцент, не бъдете толкова чувствителен — каза спокойно и трезво госпожица Бурдова. — Просто го направих. А и как другояче можех да постъпя? Кой щеше да довърши вашите опити? — Тя се засмя. — Интересува ме как продължавате. Намери ли се вече някой кандидат за безсмъртие във ваша интерпретация?

— С такива неща шега не бива, госпожице — каза доцентът, като се стараеше да говори с достойнство. — Науката не го допуска… науката е прекалено сериозно нещо и не е уместно тук…

— Не е уместно ли? — учуди се тя. — Че нали заради нея двамата се озовахме в участъка. Така че май е уместно. А освен това, ако искате да знаете, вашето клониране сериозно ме заинтересува.

Някъде дълбоко в душата на Хосковец трепна искрица надежда.

— Но защо да говорим за това тук, на улицата — каза госпожица Бурдова. — Няма ли да отидем някъде на кафе?

Намериха маса без покривка в ъгловата кръчма „Под дъгата“. Доцент Хосковец си поръча халба бира, а госпожица Бурдова кафе и сладък вермут. Наистина имаше какво да си кажат.

Дебелият кръчмар хвърли върху тезгяха бялата салфетка в знак, че приключва, и редовните посетители започнаха да напускат. Доцент Хосковец и госпожица Бурдова продължаваха спокойно да седят. „Ако можех да стана отново млад — мислеше си доцентът. — Анежка нямаше да се омъжи за мен, а аз щях да се оженя за такава госпожица. Жалко, на шестдесет години любовта е фактор, пренебрегнат от статистиката.“

— Знаете ли, Бланка (обръщаше се към нея така от мига, в който чукнаха чашите си), че никога не съм мислил за тези неща? Искрено казано, изглежда, аз самият не съм го допускал. Мислех как моето откритие ще помогне на хората, какво приложение ще намери в медицината, как поне отчасти ще донесе безсмъртие на този, който държи на него или който го заслужи. Но това, което казвате… Не, никога не бих го позволил.

— Вие сте смешен — каза госпожица Бурдова. — Нима някой ще ви пита? Ще наименуват на ваше име най-малко двеста площада, но с откритието ви ще правят каквото си искат. Трябва повече да четете Чапек. — Тя отпи от вермута и го погледна някак особено. — Ако във вашия апарат може да се създаде цяло човечество от безсмъртни Айнщайновци и вечно млади двойнички на Бриджит Бардо, тогава защо да живеем на този свят и ние? Нима ще заслужаваме някой да ни клонира?

— Защо ще живеем ние ли? — повтори удивен доцент Хосковец.

— Затваряме, господа — извика им кръчмарят по-високо, отколкото бе нужно.

На автобусната спирка госпожица Бурдова се разсмя.

— А какво става с вашите кучета? Колко казахте, че сте сътворили досега?

— Три — отвърна с виновен тон доцентът. — Миналата седмица направих още едно. Просто по навик. Така че заедно с истинския Пишкот са четири.

Не искаше да си представи какво го очаква вкъщи. Предпочиташе да мисли колко хубаво би било, ако все пак някога осъществи опита с госпожица Бурдова. Достатъчно беше само да поизмени малко апарата. Най-напред ще сътвори нея, после себе си, и двамата, по-млади, за да има много романтика в тях. По-младият Хосковец ще се влюби в по-младата Бурдова и двамата ще се вдигнат и ще заминат някъде надалеч, където никой никого не клонира. А двамата стари… тях спокойно ще ги оставят тук, за да продължат да си живеят и никой да не бъде възмутен. Кой знае, може пък Бланка да се съгласи на това.

Но не се осмели да я попита.

Анежка още не беше си легнала. Даже не посмя да попита къде е бил толкова до късно. Четирите черни едри кучета с бели нагръдници, напълно еднакви, весело подскачаха край нея и лаеха колкото им позволяваха техните съвършени гърла.

— Индржих — оплака се Анежка, — тези кучета някой ден май ще ни съборят къщата.

— Прочете ли това, Бланка? — каза снажният, в най-хубавите си години мъж на младоликата жена, която наблюдаваше през прозорчето линията на крайбрежието, пробляскваща под крилото на самолета.

Тя вдигна към него очи, отразяващи необикновената синева.

— Какво да прочета, Индржих?

Той й подаде вестника и показа заглавието, което изпълваше повече от половин страница:

Нашият кореспондент разговаря с челни работници от Биологичния институт на академик Хосковец

БИОЛОГИЧНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ОЩЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА

Тя взе вестника и се зачете.

„В института на академик проф. д-р Индржих Хосковец, д-р н., лауреат на Нобелова награда, бащата на едно от най-големите открития на нашия век — метода за култивиране на органи от клетки на донорски организъм, — се работи върху нови забележителни изследователски задачи. Безспорно най-интересно е изследването, ръководено от доцент Ярослав Чижек, к.н., който развива по-нататък идеите на своя учител академик Индржих Хосковец. От клетки на човешкото тяло ще могат да се сътворят не само вече постоянно използваните днес т.нар. Хосковецови органични протези, но и нови индивиди, способни на самостоятелен живот. Хилядолетната мечта за създаване на изкуствен човек ще бъде осъществена в най-близките години, ако не и месеци. По молба на ръководството на Биологичния институт, изразена пред нашия кореспондент от доцент Чижек, вестникът ни обявява публичен читателски конкурс за най-добро наименование на изкуствения клониран човек. «Това е единственият проблем, с който засега се провалихме» — заяви доцент Чижек, к.н., за когото всички негови колеги единодушно твърдят, че наред с научната му ерудираност чувството за хумор е най-ценното му качество.“

— Виж го ти Чижек… Неговите шегички винаги ми лазеха по нервите…

— Прочети и това, останалото е чиста скука.

„На нашия кореспондент беше оказана също честта да бъде приет за малко от академик Хосковец, който е известен с това, че по всевъзможен начин избягва популярността и неохотно дава интервюта. Академик Хосковец се извини; не бил запознат обстойно с работата на екипа на доцент Чижек, тъй като многобройните му официални задължения и ръководенето на института сега му отнемат прекалено много време. Той заяви, че доцент Чижек е един от най-добрите му ученици и има пълно доверие в него. Академик Хосковец отказа да дискутира проблема за клониране на човека.“

— Видя ли тази снимка? Не тая на Чижек с апарата, а другата, горе. Добре изглеждат, нали?

„Нашият фоторепортер засне академик Хосковец на разходка в парка пред Биологичния институт. Както обикновено той бе придружен от дългогодишната си секретарка госпожица Бланка Бурдова и създадените от него кучета от нова порода, чието признаване тъкмо се обсъжда от Международната киноложка организация. Подробно описание и цветни снимки на кучето от породата, временно обозначена като «Хосковецов пишкот», ще ви предложим в предпразничното си издание.“

Тя остави вестника на масичката между креслата. Погледна през прозорчето. Самолетът започна да се спуска, земята се приближаваше.

Взе колана и го закопча.

Мида

Почуках. Зад вратата нищо не помръдна, не долових никакъв звук. Почуках отново. Тишина. Бавно натиснах дръжката на вратата и надзърнах вътре. Голи пластмасови пейки покрай стените, дълга, ниска и стерилно чиста масичка по средата. На отсрещната стена — две врати: на по-тясната надпис „WC“, на широката и тапицирана — „Лекарски кабинет“.

Усмихнах се виновно и прекосих празната чакалня. Почуках на жълтата брава от кована мед, но меката тапицерия заглуши звука. Безпомощно отстъпих крачка назад. В същия миг блесна зелена светлина и електрическата ключалка леко забръмча.

Влязох в кабинета. Зад огромното светло бюро до прозореца седеше възрастен мъж в бяло памучно облекло. Сиво-жълтите му дълги, гъсти коси бяха вчесани назад, на масивния му нос като на седло бяха кацнали очила в кафява рамка, имитация на рогова. Той посочи с длан към въртящия се стол пред бюрото.

— Моля, седнете!

Стисна зъби с частица от секундата по-рано, отколкото беше естествено, и аз си помислих, че трябва да си сложа в ред протезите. Но не бях дошъл тук за това.

Зъбите на доктора станаха причина да забравя за миг своето положение и съвсем машинално поздравих:

— Добър ден.

Всъщност само исках да поздравя; вместо думи от устата ми излезе нечленоразделното „бъйбе“.

Той ме изгледа с леко учудване:

— Моля?

Посочих с пръст устата си.

Сега лекарят изглеждаше още по-учуден, после в очите му блесна разбиране и бавно, внимателно, за да мога да следя движението на устните му, каза:

— Извинете, вие глухоням ли сте? Но умеете да четете по устните, нали?

Поклатих глава и с ръка показах, че искам да пиша. На лицето му вместо разбиране се появи любопитство. Той побутна към мен един от моливите, подредени до дясната му ръка, и ми подаде лист хартия.

Почеркът ми не е много четлив, затова предпочетох да пиша с печатни букви: „Схвана ми се езикът.“ Поколебах се за миг, после допълних: „НЕ УСЕЩАМ НИКАКЪВ ВКУС.“.

Явно беше прочел написаното, преди да му върна листа. Кимна.

— Хм… ще се заемем с това. Можете ли да ми напишете как стана всичко?

Взех молива и започнах: „ВЧЕРА СЛЕД…“ — но спрях. Нима мога така да му обясня нещо? Най-много да ме вземе за луд. Гледах известно време началото на изречението, после го задрасках и написах: „ТОВА Е ДЪЛГА ИСТОРИЯ.“

Той сви рамене и замислен поглади с ръка брадата си. Наболите косми изскриптяха под пръстите му. Ще бъде добре да използува нашия препарат „БАРБОСТРОЛ“.

— Жалко, трябва да разбера какво ви се е случило. Да лекуваш болест, без да знаеш нищо за нея, рядко води до успешен резултат.

Сега беше мой ред да свия рамене. Историята наистина е дълга.

— Е, дайте да ви видя — каза той и заобиколи бюрото. — Отворете уста. — С малка, тънка като молив батерийка, която извади от горното си джобче, той освети езика ми. — Благодаря.

Върна се зад бюрото и взе писалката.

— Ще ви предпиша нещо временно. Изплаквайте с него устата си. Може би няма да ви помогне, но сигурно няма и да ви навреди. А утре ще дойдете отново за основно изследване. — Изведнъж му хрумна нещо. — Имате ли у дома си пишеща машина?

Кимнах.

— Тази вечер отделете малко време и ми напишете с няколко реда какво се е случило с вас, съгласен ли сте? Всичко, което сам смятате за важно.

Отново кимнах.

— И така — довиждане до утре, господин…

Едва сега се сетих, че изобщо не му се бях представил. Бързо бръкнах в джоба си и измъкнах оранжевата служебна визитна картичка. Думата ОСТРЕОЛ беше набрана с букви, няколко пъти по-големи от тези на моето име.

Докторът ми подаде ръка, визитата приключваше.

Помислих си дали изобщо този сивокос лекар свързва рекламния ни девиз: „ОСТРЕОЛ Е ВАШИЯТ НАЙ-ДОБЪР СПЪТНИК“ с експедицията на планетата Острея. Та нали от моето завръщане бяха минали вече единадесет години.

Откровено казано, сред многото тогавашни експедиции нашата на Острея не се отличаваше с нищо особено. Беше едно от десетките изследователски пътешествия, които Институтът за Вселената предприе през тази година до достъпните области на Космоса със задачата да бъдат изследвани планетите, на които се предполага, че съществува разумен живот. Естествено, повечето от експедициите се връщаха без резултат и нашата не направи изключение. Впрочем скоро след завръщането й на Земята цялата обширна програма бе отменена поради нерентабилност.

Тогава автоматичната изследователска сонда изведе на преден план Острея, защото тя в много отношения приличаше не Земята. Атмосферата й съдържаше повече от седемнадесет процента кислород и в нея нямаше никакви вещества, опасни за човека. За Земята напомняха и цяла редица други белези: например съотношението между отделните химически елементи или начинът на подреждане на дългите въглеродни вериги, които практически образуваха основния строителен материал на всички тамошни организми. Само с едно дълго не можахме да свикнем — преобладаващият цвят на растителността беше не зелен, а наситено оранжев. Тоест фотосинтезата протичаше посредством съединения, близки до земния каротин.

На планетата кацнахме трима: Берт, Павел и аз — ръководителят на експедицията. Берт беше холандец, широкоплещест, силен мъж с дълги мустаци и малки, добродушни очи. На пръв поглед изглеждаше муден, но това наистина беше привидно; в действителност този солиден мъжага умееше дяволски бързо да взема решения. Отначало ние с Павел се дразнехме малко от прекаленото му любопитство, нетипично за човек от неговата страна, но свикнахме — и то беше добродушно като очите му, а в края на краищата за един изследовател това качество не е толкова нежелателно.

Ще бъде пресилено, ако взема да твърдя, че Павел бе антипод на Берт, но те наистина много се различаваха. Павел беше дисциплиниран, сдържан мислител, израснал в съвсем различна среда от нашата с Берт. Имаше удивителна фантазия, за която направо му завиждах, както и за личното му обаяние, което винаги въздействаше на жените, а понякога и на всички около него. При това, макар че много месеци живяхме заедно в по-голяма близост дори от личинките в медената пита, той съумяваше да се изолира от нас, имам предвид душевната изолираност. Успяваше да бъде сам много повече, отколкото Берт и аз.

За разлика от нас двамата, той си имаше и една страст: вкусното ядене. Беше гастроном в истинския смисъл на думата, познаваше кухнята на всички народи, паралели и меридиани, цветове, аромати, оттенъци. Ценеше храната заради нейния вкус, а не заради хранителната й стойност. По негов съвет оставих корабния робот-готвач да програмира толкова широка рецептура, че със специално писмо трябваше да давам обяснения на ръководството на Института за Вселената. И въпреки това някои ястия му липсваха.

Бих могъл спокойно да заявя, и донякъде ще бъда прав, че първопричината за всичките последвали събития беше едно лакомство. Но не по-малка роля изиграха и любопитството на Берт и моята нерешителност.

Всяка сутрин Берт и Павел излизаха навън; аз оставах в лабораторията, за да обработвам резултатите от предишния ден. Така ние постепенно допълвахме или коригирахме данните, получени от автоматичната сонда.

Отначало светът, който се простираше пред нас, напомняше огромна празна кръстословица. Ние бавно я попълвахме с данни, информации, анализи, наблюдения, образци. Едно-единствено нещо обаче не можехме да открием — не намерихме и следа от каквато и да било форма на разумен живот.

Наистина, понякога се случваше анализаторите на изследователските сонди да ни подведат и да преценят неправилно получените данни, а теоретически съществуваше и възможността в резултат на неочаквано придвижване във времето експедицията ни да е пристигнала на планетата, след като търсената цивилизация отдавна вече бе загинала или пък бе изоставила Острея; нищо обаче не свидетелствуваше, че сме участници в някой от тези редки случаи. Външните условия за възникване и развитие на разумен живот бяха идеални и същевременно никъде на планетата не намерихме нито една следа, подсказваща, че тя е била напусната.

Намирахме разнообразна и високоприспособена жива материя, организми, които до съвършенство отговаряха на тамошните условия на живот — и никакво мислещо същество! Сред организмите на острейската природа и най-примитивното земно млекопитаещо щеше да бъде цар, и то не толкова благодарение на физиката си, а преди всичко на своите — макар и несъвършени — душевни способности. Като цяло природата на тази планета бе дори прекалено спокойна и хармонична, без взаимно заплашващи се животински и растителни видове, без стихийни бедствия и катастрофи. Тук цареше миролюбива търпимост и изключително примирение със съдбата; ако едно същество биваше нападнато от друго, то не се съпротивляваше, така че всъщност нападението преставаше да бъде нападение, а се превръщаше в определена форма на съжителство, на задоволяване на потребностите, на тяхното удовлетворяване. Многочленен паразитизъм или по-скоро симбиоза, доведена до абсурдно съвършенство. Скучен, еднообразен ход на времето.

Не зная кой от нас тримата пръв оприличи планетата на прекрасна блондинка с мил поглед, но със съвсем празна глава. Сравнението беше подходящо, макар и да забравяхме, че някоя тъпа на вид русокоса красавица неочаквано може да се окаже хитра.

И така — хранилищата с регистрирания и предварително проучен материал се пълнеха с минерални и биологически образци, паметта на компютрите наближаваше върха на своя капацитет, а дяволските твари, заради които всъщност бяхме пристигнали тук, все ни убягваха — ако изобщо съществуваха.

На Берт всичко му изглеждаше просто:

— Никакви разумни същества не са живели тук и няма да живеят. Това са паразити! — крещеше той всяка вечер, докато се хранехме. — Казвам ви, да си вдигаме партакешите и да се връщаме вкъщи. Иначе много скоро ще се побъркаме и сами ще влезем в консервиращите азотни камери, колкото да се намира нещо в тях. Имам предвид нещо интелигентно.

— Ами зарязвай приказките и влизай най-после — обикновено сухо му отговаряше Павел.

Нямаше никакъв смисъл да се спори с Берт. Той оставаше глух за аргументите и изобщо за всичко, което казваха другите. А когато реши, че всеки нов час на планетата е абсолютно излишен, стана непреклонен.

Така че го оставихме да бръщолеви. Явно беше, че всеки понася различно еднообразието в работата и в живота. Сутрин Берт излизаше навън със същото добро настроение, както и предишния ден. Това беше само неговият неизменен метод да се изплъзне за малко от сивотата на всекидневния ритъм на труд и почивка.

Тази вечер започна както всички останали. Павел седеше тихо на своето място и наведен над чинията си, ядеше бавно и съсредоточено и мислеше за нещо, което занимаваше само него, аз още допълвах в корабния дневник данните от изминалия ден, а Берт шумно се тъпчеше и с недоволно ръмжене дооформяше обстановката.

Когато Павел раздигна масата и заяви, че отива да си легне, аз реших да съставя плана за следващия етап от изследванията. Неочаквано Берт седна до мен и артистично, все едно че беше на сцена (някога, както се хвалеше, бил учил два семестъра в театрална академия), прошепна:

— Шефе, забелязахте ли, че от няколко дни нашият Павел е станал вегетарианец. Видяхте ли какво яде?

Думите му ме изненадаха и ми стана неприятно. От една страна, защото и през ум не ми беше минавало да гледам какво поръчва Павел на робота готвач, и от друга — бях учуден, че Берт се е загрижил за това. Поклатих глава:

— Не съм забелязал дори какво ядеш ти, нали роботът приготвя каквото му се поръча. И това, което е програмирано.

— Шефе, аз винаги се храня най-почтено, голямо парче месо и всичко останало. — Шепотът на Берт кънтеше из помещението и от него дори оранжевите листа на дърветата навън трепереха. — Само че Павел, нашият известен гастроном, съвсем престана да яде месо. Нали ви казвам, станал е вегетарианец. Яде буламачи, каквито преди приемаше от немай-къде, след като се нахрани, за десерт. Нима не знаете, че никак не обичаше сладки неща? А сега? Сутрин закусва понички, за десет часа си взема бишкоти, а обядва ябълкова пита. И какво вечеря днес? Сварени необелени картофи. Е, кажете, шефе, нормално ли е това?

Отместих настрана разработения план и погледнах сърдито Берт.

— Слушай, какво яде Павел, си е негова работа. Може да не е добре със стомаха. Или просто да не му се яде месо.

Берт със съмнение издаде напред долната си устна и после важно поклати глава.

— Това не го приемам, шефе. Само го погледнете как яде. Без всякакъв апетит чопли в чинията. Помислете само — човек като него, за който всеки знае, че добрата кльопачка е едно от най-големите удоволствия в живота, и изведнъж това? Казвам ви…

Прекъснах го.

— Стига вече! Малко прекаляваш със своето любопитство, Берт, намирисва ми на шпиониране. Ще те посъветвам нещо: забрави това, което ми каза сега, и върви да си легнеш. Като се наспиш, ще мислиш другояче.

Той направи обидена физиономия. Препоръчах му, преди да заспи, да си прожектира нещо весело с Чаплин или пък да мисли за някое холандско момиче и с удоволствие забравих за неговото бръщолевене. Имах достатъчно сериозни грижи, за да се занимавам с това, кой с какво си пълни чинията.

Но на другата сутрин приказките на Берт отново изплуваха в съзнанието ми, докато наблюдавах как Павел вяло чопли в ореховото руло. Всъщност за това допринесоха и многозначителните погледи, които Берт ми хвърляше зад гърба му.

— Павел, не се ли чувствуваш добре? — попитах го за по-сигурно. — Ако не си във форма, остани днес в базата, аз ще изляза вместо теб. И без това вече не знам откога не съм си показвал носа навън…

— Защо да не се чувствам добре, командире — възрази той. — Зле ли ви изглеждам?

— Не, не, само ми се стори, че някак лошо се храниш.

Чувствах се като детска сестра в отделение за пеленачета.

Той трепна.

„Откачил е“ — сигнализираше Берт.

— Може би за по-сигурно трябва да си направиш медицинска проверка — предложих на Павел и с това приключих за себе си целия случай. Нима всеки трябва да изгълтва на закуска по двеста грама шунка като Берт.

Павел поклати глава, отмести чинията, навлече си горнището на космонавтския костюм и излезе. След няколко минути двигателят на самолетчето му забръмча.

— Е, шефе, какво ви разправях? — удари с длан по масата Берт, който днес не бързаше да иде на работа както обикновено. — Този човек не е ли някак си мръднал? Кажете де…

Не ми се струваше Павел да е откачил, но въпреки това попитах:

— Не знаеш ли къде работи сега?

Берт се загледа втренчено в пода.

— Къде… точно, не зная, но е на западното крайбрежие.

— Всъщност мога да погледна — измърморих и взех да прелиствам последния запис на Павел. — Да, западното крайбрежие е. Тук имам и точните координати.

— Шефе, признайте, че с Павел става нещо. — Берт възбуден обикаляше около масата. — Хващам се на бас — в главата му се върти мисълта, че тук няма никакви жени. Всеки мъж има нужда от време на време да срещне някоя госпожица — завърши той печалната си мъдрост. Когато бродеше из областта на психологията, Берт навсякъде търсеше жените, те бяха слабото му място.

Макар че и на мен държането на Павел не ми хареса много, не възнамерявах като Берт да правя толкова далечни изводи заради новите му кулинарни предпочитания. Така че кимнах разсеяно с глава и после го пратих навън, като му обърнах внимание, че ако иска по-бързо да се върне там, където и той самият ще има шанса да срещне някоя госпожица, трябва час по-скоро да се залови за работа.

По обед нещо избръмча навън също като нашите изследователски самолетчета. Беше необичайно, момчетата се връщаха едва привечер. Преди да успея да стана от масата, на която разработвах резултатите от предишния ден и да погледна през прозореца, на вратата застана задъханият Берт.

— Шефе, шефе… бързо!

Изглежда, видът ми е издавал повече недоумение, отколкото изненада.

— Къде? Какво става? Ако не можеш да говориш ясно, по-напред си поеми дъх.

Засега не се вълнувах много, не допусках, че се е случило нещо сериозно, иначе Берт щеше да използува резервната система за свръзка и нямаше да губи време за път до базата.

— Павел съвсем се е побъркал, шефе. Полудял е, плюска… тъпче се с нещо.

— Откъде знаеш? Доколкото ми е известно, ти трябваше да си на съвсем друго място. Или си променил изследователската си програма?

— Прощавайте, шефе, ама аз… като зърнах тук координатите, ми хрумна, че мога да отскоча да се видя с него. Ей така, да си поприказваме или… — Той направи невинна физиономия, лицето му придоби простодушен израз, та да го съжаля и да престана да му чета конско за служебните му задължения. — Но сега трябва да дойдете с мен и сам да погледнете, шефе, факт. Като го видите, ще сте доволен, че тръгнах подир него. Положението е такова, че трябва да направим нещо за Павел. Е, кажете… — Той ме хвана за ръката и я разтресе. От вълнение мустаците му се наежиха като на котарак. — Заключете всичко тук както си е, ще седнем в самолетчето и ще излетим. Всъщност да не забравя, трябва да вземем някакво успокоително. За Павел.

За разлика отпреди сега физиономията му изразяваше убеденост, поне чистосърдечно облещените му очи трябваше да потвърждават това. Все пак не успя да ме предума, че е наложително да 01 идем при Павел и да го възпрем да яде нещо, което просто му е вкусно.

— Слушай, всъщност какво точно… плюска Павел? — попитах го аз.

— Какво ли? Някакви миди. Струва ми се, че вече съм ги виждал тук, може би е донесъл някакви образци.

Не беше изключено, големият аквариум бе пълен с образци от морски животни, които чакаха по-нататъшна обработка, и между тях имаше доста мекотели.

— Миди ли? Може би стриди?

— Знам ли? Казвам само, че яде някакви миди. Ако беше на Земята, никак нямаше да се учудя, макар че аз не бих сложил в устата си такова нещо, но вие, шефе, чували ли сте някога изследовател на чужда планета просто така, изведнъж, да започне да яде местни организми? Кажете де, известен ли ви е такъв случай?

Тук вече Берт беше напълно прав. Доколкото си спомнях, не бях срещал случай на ядене на извънземни организми — нито в официалните материали, нито в разказите на предшественици и колеги.

— Откачил е, шефе. И може да стане опасен…

Прекъснах го. Ни най-малко не ме интересуваха дивотиите, които се рояха в главата на Берт.

Въпреки това измъкнах от чекмеджето на масата пистолета със сънотворен заряд за приспиване на по-едри животни, пъхнах го в горния си джоб и излетях с Берт.

Когато приближихме крайбрежието, Берт се спусна със самолетчето много ниско и намали скоростта. Бавно се плъзгахме над върховете на дърветата.

— Не трябва да ни види отдалече — каза Берт.

Кацнахме на полянката, където той явно се беше приземил преди това; изпомачканата трева не беше успяла да се изправи. Оставаше ни още малко път пеша през миролюбивата острейска джунгла.

Така и не успях да свикна с тишината и спокойствието, които владееха на тази планета. Острейските живи същества издаваха малко звуци, а и слухът им не принадлежеше към най-развитите сетива. Затова пък обонянието им в повечето случаи беше много по-съвършено, отколкото можехме да предположим. А трябва да признаем, че на тази планета имаше какво да се мирише: разнообразните и остри, приятни и неприятни миризми непрестанно атакуваха човека. В джунглата преобладаваше чисто и свежо ухание, което заедно с яркооранжевото зарево властвуваше над всичко наоколо. Впрочем главните образци на ароматичните етерични вещества от острейските организми са основата на всички прочути парфюми, одеколони и тоалетни масла с марка „ОСТРЕОЛ“, а оранжевият цвят стана символ на рекламните материали на фирмата.

Изведнъж сред ароматите на девствения лес долових острия дъх на нещо чуждо. Сред тихото шумолене на клоните и листата се обадиха вълните, които се удряха о брега.

Дърветата растяха почти до самото море; около Острея не кръжи никакъв спътник, затова тук не съществува приливен пояс. Скрихме се зад голям скален отломък, обрасъл с тъмночервени лишеи, и Берт измъкна бинокъла.

— Погледнете пръв, шефе. Аз вече го видях.

Взех бинокъла, допрях го до очите си и то нагласих на фокус. Пред мен се раздвижи увеличеният образ на крайбрежието, дългата пясъчна ивица, врязана в прозрачните вълни на морето. Почти в края й забелязах Павел. Наместих го в центъра на координационния кръст и го приближих чрез трансфокатора.

Той седеше на брезентово сгъваемо столче от стандартното оборудване на преносимото изследователско работно място и с лакът се опираше на металната мазилка. Вместо уреди върху нея имаше голяма купа, пълна със сини черупки.

Павел държеше в едната си ръка нож, чието острие блестеше на слънцето, а в другата — голяма синя мида. На лицето му бе изписано сластното и малко глуповато изражение на човек, който в момента се наслаждава на нещо и понеже не знае, че го наблюдават, не крие чувствата си.

Приближих още повече образа му и се вгледах в ръката. Мидата изглеждаше точно като една от онези, които беше донесъл преди няколко дни.

В този миг в зрителното ми поле се появи и другата ръка с ножа. Острието му се вряза между двете части на черупката и разкъса връзката помежду им. После натисна и двете крила се разтвориха; появи се лъчисто-синьото тяло на мекотелото.

Ножът изчезна, след него тутакси се вдигна и ръката с мидата, по-бързо, отколкото смогнах да я проследя при този едър план. Взех отново на фокус главата на Павел, по-точно устата му. Той тъкмо отделяше от нея празната черупка. Устните му се затвориха като порта на средновековна крепост.

Отдалечих образа, за да виждам цялата глава на Павел. На лицето му се появи блажено изражение, предизвикано от върховна наслада. Когато отново отвори очи, нещо в погледа му ме накара да изтръпна. Странен беше този поглед, сякаш от друг свят, замъглен, а при това знаещ, с какъвто ви гледат хората, чието съзнание блуждае другаде под въздействието на опиат или на душевно разстройство.

— Е, шефе, какво — обади се Берт, — нормален ли е този човек? Кажете де… И се огледайте наоколо колко още е изплюскал.

Отново нагласих бинокъла. Кафявият пясък около столчето на Павел беше осеян с мидени черупки. Можеха да образуват доста голяма купчина.

Не, това със сигурност не беше нормално. Вселената е обект на научно изследване, а не пространство за кулинарни оргии. „Ами ако някой долети на Земята и вземе да дегустира хората“ — помислих си аз.

— Шибнете му под кожата двойна доза приспивателно — посъветва ме Берт. — После ще го вържем и ще отлетим заедно в базата. А там някак ще изкопчим от него какви са тези фантасмагории.

— От такова разстояние трудно ще улуча — казах. — А не можем да се приближим повече, ще ни види. И освен това, преди да му вкарам приспивателното, трябва да си поговоря с него. Или поне да се опитам…

Отново погледнах през бинокъла. Павел точно отваряше нова мида от купата на масата.

— Ясно, Берт — казах, — ще оставим разговора за довечера, като се върне. А дотогава ще обмислим всичко.

Сега, след толкова години, когато седя в удобното кресло и наблюдавам градината със спокойната повърхност на езерцето, моравата, където черното куче Пишкот тича с децата, поведението ни през онзи ден ми се струва малко неуместно. Но човек гледа по един начин на дадена ситуация след години и отстрани, а по друг начин в момента, когато трябва да реши как ще се развият нещата по-нататък. Знам, че съставна част от тренинга на астронавтите е поведението при неочаквани ситуации, но никакъв тест или тренировка няма да отговори със сигурност как ще се държи човек при действителна криза.

Нашият екипаж не беше ни го по-лош, нито по-добър от другите. Но след многомесечното пребиваване на оранжевата планета, доста далече от Земята и всъщност вече с единия крак у дома, този случай силно ни разтърси. Просто в такова положение мислиш по-различно и главно, виждаш всичко като под увеличително стъкло.

Основната причина, поради която постъпката на Павел с мидите ни изненада така, беше, че проблемът възникна съвсем неочаквано. Бяхме подготвени за всичко друго, но не и за угощаване с организми от извънземен произход. Вместо да поговорим спокойно с Павел или да изчакаме какво ще ни каже той самият, ние предизвикахме първия конфликт, последиците от който се отразиха върху цялата съдба на нашата експедиция.

Не измислихме някакъв капан за Павел, а само се посъветвахме как да постъпим, ако се случи нещо неочаквано. И макар че говорехме за „нещо неочаквано“, и двамата имахме предвид едно и също — ако под влияние на опиата (защото не се съмнявахме, че мидите съдържат някакъв особен опиат) той ни нападне. И както става при такива случаи, всичко се превърна в тъжна гротеска.

Павел се върна както обикновено, само изглеждаше малко по-замечтан. Сега обаче ни беше ясно на какво се дължи отсъствуващият му поглед и ровенето в чинията с храната. Състоянието, в което според нас се намираше той, по-късно записах в корабния дневник като парализа на нервната система под въздействието на вещество от извънземен произход, загуба на способността да възприема действителността, разлагане на личността!

Без да каже дума, Павел седна до масата и се загледа в пулта на робота готвач.

— Какво ще си поръчаш? — попитах го с присторено безразличие. — Един голям бифтек ли?

Той поклати глава.

— Днес не. Днес предпочитам нещо безмесно. Май оризов пудинг.

— Малко е блудкав, не ти ли се струва? — продължавах непринудено разговора.

Той постави безучастно ръка на пулта.

— Хм… — каза неопределено и беше ясно, че изобщо не възприема думите ми.

Кимнах на Берт и той застана до пулта на робота.

Беше точно зад гърба на Павел, за да може да се хвърли върху него и да го обезвреди, ако се наложи.

— Слушай, Павел — заговорих по-натъртено и го заставих да вдигне глава, — всъщност ти защо не ядеш месо?

— Не ми е вкусно — отговори той спокойно. — Може би прекалено много съм се тъпкал с него или пък ми е омръзнал изкуственият му вкус. — Той — и Павел посочи с глава робота — наистина е добър готвач, но особено напоследък някак много силно чувствувам колко изкуствено е всичко, което готви. Но толкова ли е важно, та да се говори за това?

— Не, това не — поклатих глава, просто ми хрумна. — Значи ястията на робота вече не са ти вкусни… а спомняш ли си как за малко не го съсипа, като искаше от него все нови и нови южнокитайски специалитети? Спряхме те едва в последния момент, когато се канеше изцяло да му смениш програмата.

— Командире, кантонските рула не са никакъв особен специалитет. На Земята сега ще ви ги сервират почти във всяка евтина гостилничка. Но какво е станало, та изведнъж за храна говорите вие, а не аз, както беше досега? Толкова ли е важно за вас с какво си пълня стомаха?

Повиших леко тон, само толкова, колкото се изискваше, да подчертая командирските си функции.

— Грижа се не само за това, какво ядеш, но и за всичко, което правиш. Мое задължение е. А пък твое задължение е да изпълняваш нарежданията ми, което значи — и да отговаряш на моите въпроси.

— Извинете, командире. Но аз отговорих на всичките ви въпроси. Тоест на всичките, които ми поставихте или на които е по силите ми да отговоря.

Думите му бяха хапливи и аз не възнамерявах да търпя това.

— Щом не ти харесва месото от нашия робот, какво ще кажеш за нещо постно? Например риба? Или някаква друга водна гадина? Морски скариди, рак? Или може би сребърен поднос със стриди и шампанско? Е, не ти ли потекоха лигите, чревоугоднико?

Той трепна конвулсивно, но се овладя, явно помисли, че е случайно.

— Ама… ама, нашият робот и стриди ли може да приготвя?

Не исках да му дам време да се опомни.

— Стига толкова! — извиках, сякаш бях на сцена. — Разбира се, че не може! Но и ти никак не умееш да лъжеш, всичко ти личи!

Избухнах така неочаквано, че Павел изплашено трепна. А Берт като котка, готова да скочи върху дързък врабец, реагира на внезапния ми подтик и се хвърли върху него. С дългите си ръце той обгърна гръдния кош на Павел и с брадата си натисна главата му надолу.

— Сложете му белезници, шефе — изхриптя той, — да не ви направи нещо! Май съвсем се е побъркал.

Павел се мяташе и се мъчеше да се освободи, но не успяваше и злобно хриптеше:

— Остави ме на мира, тъпак умопобъркан! Махни си лапите, дръвник такъв! Командире, нека престане!

Всъщност той беше прав, със своето неочаквано нападение Берт действуваше много по-налудничаво от него.

— Пусни го! — махнах с ръка. — Малко прекали, Берт. Но благодаря ти.

— Ама, шефе, той имаше такъв вид, като че ли ще се нахвърли върху вас — смръщи вежди Берт и колебливо разтвори обръча.

Павел разтриваше натъртените си рамене.

— Наредете на тоя откачен друг път да не е посмял да се доближи до мене. — Той кимна с глава назад, за да посочи кой е откаченият. — Защото иначе така ще то подредя, че наистина ще има за какво да се бои.

— И на всичко отгоре тоя плюскач на миди ме заплашва!

— Затваряйте си устата и двамата! — изревах аз, а вътрешно изстенах. Кой ме беше наказал с тази чудесна двойка! Единият се тъпче с миди от чужда планета и същевременно фантазира, другият явно е шампион по мечешките услуги.

— Берт, веднага седни до мен! А ти, Павел, сега без заобикалки ще отговаряш на въпросите ми. И запомни — истината! Нали знаеш какво се казва в клетвата, която си подписал? Винаги честно и всеотдайно да служиш… вярно… — някак не можех точно да си спомня възвишения текст, наричан Клетва на покорителя на Вселената. — Накратко — докато не се върнем на Земята или докато тук не се приземи кораб с по-висш от мен командир, ще ми се подчиняваш! А аз няма да търпя да се върши нещо против моята воля!

Двамата неохотно седнаха, където им посочих, и се стараеха да не се гледат един друг. Вече се бяха успокоили, но това спокойствие беше несигурно.

— И така, Павел, да започнем отначало. Днес по обяд те видяхме как ядеш организми от извънземен произход. По-точно казано, това бяха все още ненаименувани мекотели от тукашното море.

Той кимна:

— Не отричам.

Изведнъж не знаех как да продължа разпита. Нито в учебниците, нито пък в часовете по командирска подготовка бях срещал случай да разследват някого, защото е ял. Бях изучавал как да бъде разпитван човек, заподозрян в убийство, как примерно да бъде наложено наказание за небрежност, за умишлена повреда на поверения космически кораб, за неподчинение на заповед, та дори и за опит за бунт, но сега нямах представа как да действувам по-нататък. Нима това е наказуема постъпка, насочена срещу същества от друга, извънземна цивилизация? Трудно е да се приеме, едва ли мидите представляват цивилизация. После ми хрумна да попитам за мотивите.

— Защо ги яде?

— Бяха ми вкусни.

— Отговорът ти не е много изчерпателен.

— Не знам какво повече да кажа. Когато нещо ти е вкусно, значи ти е вкусно и толкоз. Сетивните усещания не могат да се обосноват. Просто един ден видях мидите и ми се приядоха.

— А не ти ли мина през ум, че за такова важно нещо е трябвало да се посъветваш с командира си и да му поискаш разрешение? Нали така си се намесил в живота на планетата повече, отколкото е било необходимо от гледна точка на изследването й, а на всичко отгоре си застрашил и безопасността на експедицията; ами ако мидите ти бяха подействували токсично? Ами ако се беше разболял от някоя инфекциозна болест и заразеше и нас?

— Разбира се, известна опасност съществуваше, давах си сметка за това — каза Павел. — Но, честна дума, преди да опитам мидите, направих всички необходими тестове. И резултатите бяха нормални.

— От колко време ги ядеш?

— Днес за първи път — подозрително бързо отвърна той.

— Глупости — обади се Берт, но аз го прекъснах.

— Ами купищата черупки? Толкова много ли изяде днес?

— Добре, командире — от няколко дни.

— Мога да те накажа само задето не си ми поискал разрешение. Всъщност ти заслужаваш да те пъхна в криогенната камера, да те замразя при минус сто и осемдесет градуса и да оставя да те съживят едва на Земята — пред редовен съд.

— Надявам се, че няма да го направите, командире. — Макар че като всеки излизал вече във Вселената Павел знаеше за тази възможност, той явно се уплаши.

— Не бих искал.

— Командире — започна той и гласът му издаваше, че ще каже нещо важно, — оставете ме да ви обясня. Наредете на Берт да не ме прекъсва и аз ще ви разкажа всичко, макар че исках да ви предоставя цялостна информация в края на изследването.

— Изследване ли? Баламосва ви, шефе! — Що се отнася до психологията, Берт наистина беше едностранчив.

— Е, добре, Павел — казах. — Започвай!

Павел помълча малко, после посочи чашата, в която преди малко си бях налял „Праздрой“.

— Командире, защо с такова удоволствие пиете бира?

Не разбирах какво общо има тук моята бира. Но преди да изразя гласно съмнението си, Павел продължи:

— Защото стимулира функцията на храносмилателните органи ли? Защото алкалоидите, които съдържа, действуват на вашия организъм ли? Или пък ви вълнува мисълта, че благодарение на процеса на квасене малцовата захар в нея се е превърнала в малък процент алкохол?

— Не разбирам какво общо има това с твоето дисциплинарно провинение — започнах аз, но с леко движение на ръката Павел ме помоли да не го прекъсвам.

— Ще ви кажа защо: защото ви е вкусно. Тоест съществува сетиво, което ни дава възможност да различаваме храните и напитките — вкусът. Ние постоянно го забравяме, намираме го за естествено; едно е сладко, друго — кисело и повече не се замисляме над това. Но нали задачата на нашите сетива е да ни помагат да опознаваме света, заобикалящата ни действителност! Ние виждаме, чуваме, можем да докоснем нещата, да ги помиришем, както и да ги опитваме на вкус. Само че в течение на стотиците хилядолетия някои сетива са изгубили своето значение. С вкуса си повечето от нас искат да изпробват само това, което им е добре известно, а не да опознават нещо ново. Там е работата. Оставили сме вкусът да дегенерира. Дявол знае какво е било първоначалното му предназначение. Може би на нашите прапрапрадеди той е служел за разпознаване на подходящата от неподходящата храна. Но сега това вече не е важно. И така и така не можем да разчитаме на вкуса, затова спокойно, без да подозираме, ядем отровата, която ни вреди. Въпреки че в езиците ни са се запазили вкусови чашки и както ще ви потвърди всеки гастроном — те могат да бъдат дяволски развити.

Той млъкна, поиска с поглед разрешение и надигна моята чаша с бира. Изпразни я на един дъх. Мина ми през ума, че неговите вкусови чашки решително няма да закърнеят.

— Ние привидно различаваме само четири основни вкуса, но в действителност съществуват десетки и стотици нюанси, хиляди и хиляди различни информации, които нашият език е в състояние да долови и да запомни. Не е ли разточителство да използваме толкова съвършен анализатор, какъвто е езикът, само за да се наслаждаваме на нещо вече познато? Та ние го оставяме неизползван, въпреки че би могъл да бъде един от инструментите на познанието!

Той млъкна отново.

— Виж какво, Павел — казах аз, — като те слушам, ми става от ясно по-ясно, че мидите не са първото нещо, което си опитал на тази планета.

— Прав сте, командире. Но това наистина не беше само някакво гастрономическо начинание. Просто използвах вкуса като средство за познание.

— И това ти хрумна случайно?

— Трудно ми е да кажа кога. Но пръст в тази работа имаше и роботът. Знам, програмираха го точно по моите изисквания. Но след като месеци наред ядох неговата храна, изведнъж ми омръзнаха синтетичните му шницели, изкуствените домати… вече не ми бяха вкусни. И тогава ми хрумна да опитам нещо… естествено.

— Чревоугодник си и нищо повече! — намеси се отново след дълго мълчание Берт. — Знаеш ли как те наричат в института?

— Чувал съм — Квадрата. Само не ме питай, как ти викат на теб.

Берт се опря с двете си ръце на масата.

— Шефе, дайте заповед и ще скоча върху него. Въпреки че е откачил, няма да му се оставя да ме обижда.

— По дяволите, стига вече, момчета! — Отново ме хващаше яд — на Павел, на Берт, пък и на самия мен. — Като деца сте, провокирате се един друг. Ама че сте опърничави… А преди старта си мислех какъв чудесен екипаж съм си подбрал. Ако не престанете, ще ви пъхна и двамата в криогена. Ще има да се зверите, като ви осъдят по на няколко години каторга на Марс.

После отново се обърнах към Павел.

— Хайде да свършваме! Че си решил да включиш и вкуса си в опознаването на планетата, наистина заслужава внимание, но трябваше да ме информираш, преди да започнеш. Защото, повтарям отново, яденето на чужди организми е нещо, което никой член на екипажа не може да предприема без знанието на командира. Впрочем не бях сигурен дали може да го прави и с негово знание.) От утре вече няма да докосваш мидите, както и нищо друго! Струва ми се, че експерименталната стойност на мидите е вече изчерпана, нали?

— Но, командире — започна той, — вие все пак ми обещахте, че…

— Нищо не съм обещавал. Вече ми обясни защо си започнал да ги ядеш, повече не искам да слушам. Точка! Иначе експериментът ще се превърне в чревоугодничество.

Нямах намерение да слушам молбите и настояванията му да го оставя да продължи. А ми беше ясно, че не иска да говори за нищо друго, нали днес подир обед бях видял очите му…

Берт, който седеше до мен, явно навири нос. Стана така, както той мислеше. Но аз не проявявах вече разбиране и към него, не исках да им оставя каквато и да било възможност отново да се скарат или дори да се сбият. Ако това станеше, явно трябваше да ги приспя и двамата и да ги бутна в криогена. Нещо, което изобщо не ми се искаше — от една страна, защото обратният път към Земята щеше да бъде за мен безкрайно скучен, а от друга — защото си давах сметка, че едно подобно завръщане от експедиция щеше да се превърне в безкрайно коментиран фарс. А тогава все още много държах на доброто си име.

— За днес — край на програмата! — казах аз, — Веднага след вечеря и двамата изчезвате в кабините си.

— Както кажете, командире — сви рамене Павел. — Жалко, че не ме оставихте да разкажа най-интересното.

Погледнах го така, че моментално да забрави това, което току-що беше казал.

На следващия ден, веднага след закуска, седнах в лабораторията и се залових за работа, така че забравих всичко наоколо. Малко преди обяд светлините на приземяващо се самолетче ме върнаха към действителността.

За разлика от предишния ден беше Павел.

— Берт не се ли мотае случайно някъде тук? — попита той още от вратата.

— Не се мотае — казах, — но и ти нямаш работа тук.

Едва след това го погледнах в очите; в тях се четеше същото изражение, каквото бях видял преди двадесетина часа през бинокъла. Беше ми ясно, че е под въздействието на опиат.

— Не ти ли е добре? — попитах го внимателно.

Той поклати глава.

— Чувствувам се отлично, командире. Само че трябваше да говоря с вас. Без Берт. За мидите, за които разговаряхме вчера. Пред Берт не може да се приказва за това, видях то как се държи. Струва ми се, че съвсем се е побъркал, а беше такова добро момче. Не зная, но трябва да направим нещо с него, командире, да му помогнем някак или да го лекуваме… Всъщност мидите, заради които вчера започна кавгата…

— Стига! — викнах едва ли не като невменяем и трябваше да се хвана с двете ръце за масата, за да не се нахвърля върху него. — За никакви миди не искам повече да слушам! А ти още сега ще си прикачиш датчиците на апарата за диагностика и ще видим как си. Ако ти няма нищо, незабавно се връщаш на работа.

— Но, командире, разрешете ми да до…

— Разрешавам ти само да мълчиш!

Той ме погледа известно време, сякаш се решаваше на нещо, после кротко се усмихна и пристъпи към мен. Понечих да стана, но по средата на движението той впи пръстите си в раменете ми и ме принуди отново да седна.

Съжалих, че предния ден не бях действувал по-решително. Очите на Павел не предвещаваха нищо добро. В тях имаше нещо нечовешко, извънземно. Берт беше прав, той наистина се бе побъркал. Опиатът напълно го бе променил.

Той ме притискаше към стола и бързо ме обсипваше с развълнувани фрази:

— Командире, нали искахте да чуете за мидите… вие с Берт сте ме шпионирали, а после ме принудихте да говоря. Така че сега трябва да изслушате всичко докрай. Само че няма да ви го разправям сам. След това, което се случи вчера, все едно няма да ми повярвате. Ще направим по-добре, ако ги опитате сам. Трябва да ги опитате!

И за да подчертае, че говори съвсем сериозно, той ме разтърси целия.

„Опиатът провокира агресивността“ — помислих си аз. „Но сега това не е най-важното, главното е да успокоя Павел, да отслабя вниманието му. Трябва незабелязано да се добера до пистолета със сънотворното и после — сбогом, миди, изследователят Павел ще ви остави на мира! Експедицията на Острея ще завърши със заболяването и предохранителната консервация на единия от космонавтите. Така и за него, и за мен като командир ще бъде по-добре, отколкото да определям поведението му като бунт. А сега — спокойствие, не трябва да го дразня. И в най-лошия случай — ще изям някоя и друга мида.“

— Добре, Павел — казах с възможно най-голямо безразличие, сякаш току-що ме беше убедил да изиграем партия шах. — Ще опитам твоето лакомство. Макар че — как мислиш, наистина ли е необходимо?

Той още по-силно стисна рамото ми.

— Не се сърдете, командире. Необходимо е.

Вдигнах свободното си рамо.

— Хубаво — но къде са те? Или искаш да литна с теб до крайбрежието? Вярно, нямам много време, но в края на краищата, защо не?

„По пътя може да ми се открият десетина възможности да те пипна, момчето ми — засмях се в себе си аз. — А в якето ми пистолетът е приготвен от вчера.“

Само че и Павел не беше вчерашен.

— Къде ти, командире, много дълго ще стане. — Той огледа помещението. — Някъде тук трябва да са образците, които ви донесох за Института за Вселената.

Исках да го излъжа, че образците са вече обработени, но преди да си поема дъх, реших, че е излишно: и той като мен ги виждаше само на две крачки от масата в аквариума, дето ги поставяхме преди консервацията. Достатъчно беше само да протегне ръка.

Това бе последната ми възможност.

Павел пусна рамото ми и си нави ръкава. Погледна ме изпитателно и бръкна във водата.

Надигнах се мълниеносно.

Само че нямах късмет. Бях забравил, че лабораторното ми кресло съвсем леко се движеше на метални колелца. Преди да се изправя, Павел с все сила ритна облегалката и ме притисна към ръба на работната ми маса. Разбира се, в най-меката част под корема ми.

Изохках.

— Прощавайте, командире — извини се той. Сега стоеше нащрек непосредствено зад мен. Но аз по-добре от него знаех, че вече не е необходимо. Точно сега не можех да се вдигна.

Той взе скалпела, който лежеше между инструментите на масата, и — нали имаше опит — леко отдели двете половини на черупката.

Стомахът ми се качи някъде в гърлото.

— Цялата ли ще трябва…!

— Достатъчно е едно парченце, а после сам ще искате още. И ще съжалявате, че са само няколко.

Погледнах яркосиньото слизесто вещество в седефената черупка. Беше противно. Приличаше на син, прозрачен език, току-що изрязан от нечия уста. На повърхността виждах мрежа от някакви клетки, под които пулсираха други, по-сложни органи. „Още е жива“ — осъзнах аз и скоростният асансьор на стомаха ми отново полетя нагоре.

Павел ми я подаде.

С трепереща ръка вдигнах мидата към устата си.

— Най-добре е да я изсмучете наведнъж. Като стрида.

Разтреперих се и бог знае защо си помислих каква ли огромна синина ще се образува на рамото ми и дали Берт ще направи на рамото на Павел още по-голяма. После затворих очи и доближих противната пихтиеста маса до устата си.

Мина без повръщане.

Ядеше се.

Всъщност беше съвсем приятно.

Такъв един пикантен, особен вкус, който се задържаше на езика. Облизах си небцето, за да проверя дали малко от това чудесно желе не бе останало в устата ми.

Забележително лакомство. В живота си не бях ял толкова вкусно нещо. Напълно разбирах защо около Павел по крайбрежието се търкаляха толкова празни черупки.

И после се започна! Отначало помислих, че това е първият напор на опиата!

Сякаш чувствувах как вкусът на мидата прониква в тялото ми, в кръвта, сърцето, дробовете, в мозъка. Трудно е да си го представи човек, но изведнъж този вкус ме изпълни целия.

Сякаш току-що се бях запознал с някого. С някого, с когото не исках да се разделя и с когото копнеех да прекарам целия си живот.

— Отвори и останалите! — казах на Павел.

Най-сетне бяхме попаднали на същества, които можехме да разберем.

Берт лениво се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна върху нагретия пясък.

— Знаете ли какво ми дойде наум, шефе? Щом ги ядем, не трябва ли по-скоро да ги наричаме стриди, а не миди? Признайте, че си заслужават.

— Те сигурно си умират за това — ухили се Павел. — Тъкмо гласуват да бъдат наименувани по достойнство.

— Нали е все едно как ги наричаме — започнах да обяснявам с даскалска предвидливост, преди да погледна Берт. Ясно, отново и двамата с Павел се бяхме хванали на въдицата му. — Имаш късмет, че информацията на мидите е еднопосочна и не могат да разберат какво си мислиш ти. Защото смятам, че иначе щяха по някакъв начин да ти дадат да се разбереш — казах.

Берт отново се обърна на другата страна, засенчи очите си от яркото слънце и като че с досада каза:

— Да, но аз само исках… просто исках да ги зарадвам. Та аз всъщност ги обичам не само когато са в устата ми… така, някак по човешки…

Нямаше смисъл да му отговарям, той дрънкаше каквото му дойде наум и ей тъй, по навик, предизвикваше Павел. Въпреки че след инцидента двамата се бяха помирили, между тях и главно от страна на Павел непрестанно се долавяше известна враждебност, която само подклаждаше заядливостта и остроумието на Берт.

Бяхме се разположили на пясъчната ивица, вдадена във водата, същата, на която преди две седмици за първи път бяхме видели Павел с неговите миди. Монтирахме там малка изследователска лаборатория и от сутрин до вечер ловяхме миди, отваряхме ги, оставяхме ги да въздействуват на езиците ни и после преценявахме получената информация. В базата се връщахме само за материали и прибори.

— Вече знам как ще ти наричат в ресторантите, когато попаднат в менюто им. „Блаженството на Квадрата“ — в чест на Павел. Не се ли радваш, че ще се прославиш?

Беше следобед и ние загаряхме на слънце върху кафявия пясък на тесния острейски плаж. Само на няколко метра от нас вълните лениво облизваха брега. Когато това изследване приключи, ще изглеждаме като контета от Ривиерата.

— Дали загарът ни ще се запази чак до дома? — продължих лениво да превръщам думите и изреченията в мисли. — Няма ли да му навреди скоростта на кораба?

Никой не намери за уместно да ми отговори. Сякаш се бяхме заразили от едностранната комуникация на мекотелите.

Сините миди действително представляваха необикновена и съвсем неочаквана форма на жива материя. Според земните критерии те не бяха разумни същества, но решително имаха душевен живот. Впрочем ако душевен живот може да се нарече събирането, класифицирането и съхраняването на информация. Защото, по-просто казано, сините миди представляваха информационни банки. По-голямата част от тялото им бе изградена от особени, огромни молекули; в тях бе кодирана информация, която се освобождаваше по химически път посредством вкуса. От апетитна материя чрез вкусовите нерви те се превръщаха в съобщение, което нашият мозък бе в състояние да приеме.

— Съвършена химическа комуникация — обясняваше Павел. — В края на краищата тя се среща и на Земята, само че при най-низшите животински видове. По химически път общуват например мравките или насекомите. При човека и изобщо при по-висшите животни нервната система е поела задачата да предава информацията.

Берт твърдеше, че наистина всичко това е хубаво, но че не можем да приемем мидите за интелигентни същества. Павел, напротив, доказваше, че става дума за интелигентни същества, умеещи да събират и преценяват информация, която влияе и на тяхното поведение. И според него ние ги ядем именно защото в случая вкусът е средство за комуникация, макар и едностранна, тъй като мидите трудно ще могат някога да изпробват вкуса на нашите молекули на паметта.

Както се изразявахме на Земята, мидите бяха дяволски интелигентни. Знаеха безкрайно много за морето на Острея, за живота в него и много други неща, за които нашите апарати и най-точни научни методи смогваха да ни кажат само частица от истината. И това беше естествено — докато ние изследвахме планетата от няколко месеца, мидите живееха тук от незапомнени времена и предаваха информацията си от поколение на поколение. Разбира се, както цялата планета приличаше на Земята, така и нейните миди в много отношения напомняха земните мекотели. Бяха двуполови и техните зародиши, преди да се захванат здраво за крайбрежните скали, където живееха в колонии, паразитствуваха върху кожата и в хрилете на други животни. Тази „командировка“, както започнахме да наричаме първия период от живота на мидите, продължаваше от пролетта, когато се раждаха, до есента. През това време не само се развиваше и укрепваше техният организъм, но преди всичко се развиваха и увеличаваха своя капацитет молекулите на паметта и информацията.

През есента започваше втората фаза от живота на мидите. От земна гледна точка това беше време, когато жизнените им функции отслабваха, време за зимен сън, но от гледна точка на сините миди — период на обработване и класифициране на информацията. Началото на този период бе свързано с едно доста драстично за нас действие: в момента, когато се заселваха в колониите, едва порасналите миди поглъщаха своите родители. От една страна, защото беше необходимо старите, зрели екземпляри да им освободят мястото на скалата, а от друга, защото това беше единственият възможен начин предците да им предадат своя жизнен опит и мъдрост. През зимата мидите довършваха развитието и подготовката си за зрелостта и в същото време подлагаха на преценка както своите, така и получената от родителите информация, изключваха всичко излишно, коригираха допуснатите грешки.

През пролетта настъпваше третата фаза от живота им — зрелостта. Организмът им вече беше способен да се размножава и още в първите пролетни дни мидите изхвърляха зародиши. Същевременно доузряваха и информационните молекули, които дотогава бяха в състояние само да поглъщат и да преценяват, но не и да предават информация. След пролетта и лятото настъпваше есента, времето на най-голямата зрялост, но и време, когато по-младите идваха да заемат тяхното място…

И още нещо беше интересно: сините миди не бяха вкусни на нито една от острейските твари, само на самите себе си, и то когато вече бяха узрели. Ние бяхме първите, които ги вкусихме и можехме да ги ядем почти само заради това, че бяхме способни да приемаме тяхната информация, да общуваме с тях.

— Ние едва ли можем да преценим какъв е смисълът на тяхното съществуване — вдигаше рамене Павел, когато го питахме. — Те решително нямат за цел да преобразяват външната действителност. Но умеят да реагират на действителността, като се приспособяват към нея. Умеят да мислят абстрактно.

От тях можем да се поучим как да възприемаме и съхраняваме новите познания, каква е биохимичната им основа. А може би и какъв е смисълът на съществуванието. Нима всяка форма на живот трябва да се развива в посока на външната действителност? Понякога, като ям миди, имам чувството, че те знаят много, много повече, отколкото съм способен да разбера. Ние научаваме от тях факти и данни, но ги възприемаме само като хора — а може би не разбираме това, което се крие зад тях и което за мидите е важно и представлява смисълът на живота им.

Колкото до това, понякога и аз изпитвах същото чувство. Сякаш бях на гости у професора си по математика, който ми разказва нещо много интересно и важно, и аз знам, че то има огромно значение, но за съжаление не го разбирам. На нашия контакт липсваше дълбочина.

По онова време работехме като бесни. Зарязахме всички останали задачи и изцяло се посветихме на мидите. Бяхме убедени, че сме направили откритие, с каквото не всяка експедиция се връща на Земята. А както се оказа след време, не бяхме пропуснали кой знае какво: сушата я бяхме изследвали, а за морето научавахме почти всичко от мидите. Обаче новата ни работа имаше един недостатък: и тримата бързо започнахме да пълнеем. Може би не от сините миди, ние ядяхме само зрели екземпляри, състоящи се почти изцяло от информация, от която, както изглежда, възприемахме само незначителна част. Останалото изключвахме. Пълнеехме главно от храната на нашия робот готвач. След като опознахме вкуса на мидите, ние също като Павел не можехме вече да ядем месо. Както веднъж сполучливо се изрази Берт, то ни се струваше глупаво. Наистина роботът готвач беше програмиран над средното равнище, но не и за вегетарианска храна, така че менюто ни започна да съдържа повече сладки неща, отколкото беше здравословно. Успокоявахме се, че когато се върнем на Земята, ще свалим ненужните килограми.

Към повърхността бързо се издигаше тъмно петно и придобиваше все по-ясни очертания. После Берт изплува, смъкна от главата си водолазната маска и ми подаде кошничката с мидите. С другата си ръка той се държеше за края на лодката. Трябваше да навлизаме за миди по-навътре в морето, защото колонията, открита от Павел, беше напълно изчезнала в нашите стомаси — а през последните дни подозрително бързо.

— Днес са някак по-дребни — съобщи задъхан Берт — и са малко по-светли, шефе.

Наистина по-голямата част от улова на Берт беше от миди, по-дребни от тия, на които бяхме свикнали.

Павел не беше с нас. Днес бе неговият ред да отлети до базата за запаси и освен това бе започнал да строи резервоари, в които искахме да пренесем на Земята достатъчно количество миди. „Резервоарите трябва напълно да наподобяват тукашното крайбрежие — казваше той, — помнете, че всъщност в тях ще пътува делегация на обитателите на планетата Острея.“

Взех една от по-едрите миди, разрязах връзката и я изсмуках още докато бях в лодката. Както обикновено вкусът й беше отличен, но нищо ново не научих от нея. Напоследък все по-често ни се случваше цялата информация, която мидите бяха способни да ни предадат (или която можехме да разберем?), да ни е известна. Колко жалко, че комуникацията помежду ни остава завинаги едностранна, че в никакъв случай не можем да я насочваме! Взех нова мида и я отворих. Едва после забелязах, че е от по-дребните. На вкус приличаше на едрите, но беше малко по-горчива и тялото й далеч не бе така прозрачно. Не, на по-дребните им липсва нещо!

Берт вече се бе качил в лодката. Хванах греблата и поех към брега. Едва когато дъното на лодката изскърца в пясъка, се сетих какво липсваше на мидата: тя беше съвсем безмълвна.

— Берт, опитай по-дребните — казах, когато седнахме край масичката пред палатката.

— Не я бива, шефе — обяви той подир малко. — Дали е вкисната, или само вкусът й е странен?

Опитах отново една едра, а след това една дребна мида. Не, макар че бяха близки по вкус, те не можеха да се сравняват.

— Работата е ясна, шефе — ухили се Берт. — Като скоча във водата, ще търся само едри.

Ала когато отново излязохме с лодката в морето, Берт се появи след доста време и със съвсем слаб улов.

— Мизерна работа — съобщи той тъжно, — както изглежда, тук вече са на привършване. Ще трябва да се преместим. — И той ми подаде кошчето: на дъното му се гушеха срамежливо шест миди.

Преместихме се по-встрани, но и там беше същото. Наистина имаше много миди, но все различни, а сини почти не се срещаха. Светлосините и по-дребните бяха доста, но не такива, каквито искахме.

Берт обаче не се отчайваше:

— Какво пък, довечера ще се върне Павел и ще ни съобщи къде има друга колония.

„Той е прав, казах си, защо да се тюхкаме предварително.“ Продължавахме бавно работата си според дневния план и отваряхме уловените миди. За по-сигурно отделих няколко в чинийка и я отнесох в палатката, за да остане нещо и за Павел.

Той долетя едва като се стъмни, когато умореният Берт се бе проснал на леглото в палатката и само блаженото му похъркване потвърждаваше, че е с нас. Разказах на Павел какво се беше случило. Той малко се изплаши и призна, че не знае нищо за друга колония, просто не е търсил.

— Утре сутрин и тримата ще се заемем с това — поободрих го аз, — а за днес съм ти запазил няколко.

Павел си отдъхна облекчено.

— Може би за по-сигурно трябва да ги скрием. Кой знае колко време ще мине, докато намерим друга колония. Не искам да предричам, но светлите и по-дребните не ми харесват, изглежда, че наближава смяната на поколенията…

Не бях помислил за това. Ето защо предпочетох веднага да вляза в палатката и да донеса мидите, които му бях запазил. Не исках да будя Берт, затова с ръка напипах в тъмното ръба на чинийката. На пръсти се заизмъквах навън; едва на вратата си дадох сметка, че чинийката е прекалено лека. В нея имаше само черупки.

Преглътнах ядосано. И Павел вече беше забелязал случилото се.

— Хубава работа — каза той. — Значи вие сте омели всичко до шушка.

От палатката се чуваше спокойно хъркане. Посочих с пръст нататък.

— Берт май е забравил. Извини го, ще видиш, че утре ще ти налови нови.

И на слабата светлина на лампата до масата можеше да се види как вените по челото на Павел набъбнаха.

— Стига да има какво — каза той.

Утрото показа, че имаше право да се съмнява. На нашата скала не открихме нито една голяма синя мида, а само мидички. Павел категорично ги определи като екземпляри, които току-що са започнали да се захващат за скалата и да приемат информацията от старите миди.

— Сега можем само да се молим някъде другаде това да е станало по-късно и да открием няколко зрели миди — каза той.

Без да губим време, тръгнахме да проучим крайбрежието. Прегледахме всички скали, но не попаднахме на други колонии.

— Шефе, помните ли каква е дължината на всички острейски морски брегове? — попита по обяд Берт. — Литам само, за да знам как да си пестя силите. — Колкото и странно да беше, въпреки че именно той бе изял последните миди, се осмеляваше и да си прави евтини шеги.

Ако Павел можеше мислено да убива или поне да бие, Берт щеше да се просне премазан от бой на земята. И Павел явно беше страшно недоволен, че това е невъзможно.

Мислено пресметнах, че при двеста километра дневна норма за всеки от нас можехме да проучим всички крайбрежия на Острея за около осем години.

— Няма ли да бъде по-просто, ако не открием по-едри миди, да почакаме, докато узреят младите? — предложих аз.

Може би вече щях да се въргалям до Берт, толкова зъл беше погледът на Павел.

— Простете, командире, но — обмислихте ли добре това, което казахте?

Простих му иронията. Младите миди щяха да узреят напълно едва когато на Острея започнеше пролетта. Значи — три години повече, отколкото бе нужно за проучването на всички крайбрежия. Единадесет земни години.

Тогава ми хрумна спасителна мисъл:

— Ами образците за Института за Вселената? Можем лесно да ги съживим.

— Така ли? — сега в гласа на Павел звучеше не ирония, а отчаяние. — Опомнете се, командире! Мидите, които трябваше да отнесем като образци на Института, ги изядохте вие!

Мъчително е да бъдеш командир на експедиция, която е открила нещо толкова важно — и е изяла своето откритие. Засега всичко потвърждаваше, че съм се оказал в такава ситуация. Вече втори месец продължаваше проучването на крайбрежието и с всеки нов ден изчезваше надеждата, че търсенето на зрели миди ще завърши с успех. А крайният срок за нашето отлитане наближаваше.

Това, естествено, се отразяваше различно на душевното ни състояние. Берт редуваше миговете на ирония и цинизъм с часове на меланхолия, когато се упрекваше, че всъщност за всичко е виновен той самият: първо, защото педантично бе забелязал отвращението на Павел към месото и му го бе натяквал толкова дълго, докато го принуди да издаде всичко по-рано, отколкото той е искал, а после — задето бе изял последните миди. Във всичко това имаше нещо момчешко и дори детско, но аз знаех, че е искрено.

Павел ми създаваше по-големи грижи. Сега той често седеше сам, потънал в размисъл, с глава, отпусната на дланите, безразличен към всичко наоколо, без каквото и да било желание да поговори с мен или с Берт. И с всеки изминат ден все повече успяваше да се усамотява.

Аз не успявах. Искаше ми се до безкрай да споря, да претеглям възможностите, да обмислям евентуалните решения, да търся изход. Заедно с въпроса, дали из огромните пространства на Острея ще открием нашите миди, ме измъчваше и мисълта какво да правим, ако не ги намерим. Защото не можехме да се върнем на Земята само със съобщение за откритието, без образци. Където и да отидех, все това ми беше в главата. Накрая, макар и да го поизмених малко, избрах решението, което се очертаваше още в началото.

В деня, когато го приех окончателно, пръв се върна Павел.

— Пак нищо! — каза той. — Мисля, че надеждата да открием все още съществуваща колония от зрели миди е едно към…

— … Двадесет и седем милиона — прекъснах го аз. — Няма смисъл да се въртим тук в омагьосан кръг. Прекъсваме търсенето и се връщаме у дома. Намислих как да представим нещата там.

Той ме погледна така, като че ли се заинтересува какво съм намислил.

— Ще отлетим с неузрелите миди — и ще ги оставим да узреят на Земята.

— Що за новина е това, командире. Та нали за тази възможност говорихме още в самото начало и ми се струва, че тъкмо вие най-много възразявахте.

„През последните седмици дисциплината тук съвсем се е разкапала“ — казах си аз. Преди да се случи тая беда, положително нямаше да се осмели да говори така с мен. И изобщо видът му беше някак странен. Но сега вече не можех да спасявам реда, сега на карта беше поставено всичко: моята репутация на Земята и моето бъдеще.

— И какво ще отговорите, като ви попитат къде са образците, командире?

Бодро почуках по челото си.

— Никой нищо няма да ме пита. Защото всичко ще бъде скрито-покрито, още оттук. Просто ще отречем.

Той ме погледна недоверчиво.

— Още утре ще почнем да заличаваме записите с информация за мидите. Ще прехвърлим всичко в личните си бележки, кодирано. Ще отнесем неузрелите екземпляри — може би само като декоративни мидички за езерцето у дома или като сувенир от Вселената. Условията на Земята не се различават много от тукашните и като направим внимателен анализ на водата, няма да ни бъде много трудно да я наподобим. А след единадесет години, когато мидите узреят, ще можем спокойно да признаем всичко. Тогава не само ще си премълчат за нашето провинение, но и ще пожънем слава: когато постигнеш успех, никой не обръща внимание на дреболиите. Слушаш ли ме?

Павел се опомни, погледът му вече не блуждаеше наоколо.

— Извинете, командире. Аз… само се замислих.

Отново повторих всичко накратко.

— Никой няма да се учуди, че не носим нищо, нали така се връщат много от експедициите. А представи си какво ще бъде след единадесет години — голяма маса с чиста покривка и на нея подноси със сини острейски миди… Или идеята не ти харесва?

— Харесва ми! Прав сте, командире, това е най-доброто решение.

Над Острея се спускаше нощ, една от последните, които трябваше да прекараме на нея. Берт все още не се беше върнал.

Не се върна нито в полунощ, нито на сутринта. Не отговаряше и на виковете ни.

Нямаше смисъл да чакаме повече. Тръгнахме да го търсим. Сравнително бързо намерихме неговото самолетче. Беше в пълен ред, сякаш след кацането Берт спокойно бе отишъл някъде по работа. Но от него нямаше и следа. Търсихме го и през цялата следваща седмица, но безрезултатно. Острея бе престанала да проявява към нас своята благосклонност също така неочаквано, както я бяхме спечелили.

Бяха ни необходими няколко дни, за да препишем и унищожим записите, да напълним резервоарите с млади миди, които точно по това време навлизаха в дългия период на разработване на информацията и не изискваха никакви грижи.

На планетата след нас останаха само просеката на мястото, където бяхме разположили базата си, купчините празни черупки върху издадената в морето пясъчна ивица и малка могила от острейска пръст. Символичният гроб на Берт.

Когато изминахме две трети от пътя до Земята, изчезна и Павел. Беше абсолютно невъзможно да е излязъл в космическото пространство, без корабните прибори да съобщят за това — но все пак той изчезна. Изведнъж останах сам и ме хвана страх. Не, това вече не беше само отнета благосклонност, а и отмъщение.

Отново и отново претърсвах кораба, измислях си кътчета, където Павел може да се е скрил, проверявах как са затворени всички люкове и изходи. Напразно! Не успях да го открия.

Командирът на експедицията се връщаше у дома, загубил някъде двамата членове на своя екипаж. Останал бе сам с резервоарите, пълни с неузрели сини миди.

И още нещо му бе останало.

Страхът.

Оттогава изминаха единадесет години. От удобното кресло през прозореца виждам градината и спокойната повърхност на езерцето. Вчера бях седнал на градинския стол край брега му и на коленете ми имаше сребърна чиния с няколко миди. Малко преди това ги бях уловил и с ножа отворих една от тях.

Беше така омайващо вкусна, както и първата, която преди много години трябваше да изям по принуда. Но насладата продължи само миг. После сякаш разжарена тел прониза езика ми и аз изгубих вкуса си. След още няколко секунди езикът ми съвсем се схвана.

— Ео аао е аау. Еу у ау. — Нищо повече не можех да кажа.

Не бях в състояние да говоря, но знаех всичко: къде беше изчезнал Берт и как се бе изпарил Павел. Като че ли сам бях присъствувал на това…

Павел летеше бавно над крайбрежната ивица на западното полукълбо. Днес вече няколко пъти бе кацал и се бе гмуркал във водата, ала все напразно. Знаеше, че по-нататъшното търсене е безсмислено, но механично продължаваше само защото надеждата никога не умира.

Дори се беше отърсил от приглушения, продължителен гняв, който го съпровождаше от мига, когато Берт за първи път се нахвърли върху него, като крещеше, че е полудял. От време на време се страхуваше, че ще избухне, но винаги успяваше да се овладее.

Каква съдба — да ти се падне като партньор в екипажа човек, който не е в състояние да се владее, когато трябва. Берт не издържа само два пъти — но все в решаващи мигове. За първи път, когато предизвика безсмисленото сбиване, и после, когато не можа да се сдържи и изяде и последните миди.

Но има ли смисъл непрекъснато да мисли все за едно и също? По-добре е хубавичко да оглежда крайбрежието, май тука то става по-скалисто. Павел се засмя — нали вече няма смисъл да се търси. Всичко е само убиване на времето.

Насочи се към малката полянка между зъберите и кацна. Без да бърза, се измъкна от кабината и си навлече водолазния костюм. Скочи във водата и бавно се спусна към пояса, където се въдеха мидите.

Разбира се — напразно! Намери само млади, светлосиви екземпляри. Той раздвижи стремително краката си, за да излезе колкото може по-скоро на повърхността, искаше да изпревари въздушните мехурчета от дихателния апарат. Когато изплува, видя, че до неговото самолетче има още едно.

Излезе от водата и се огледа. На оранжевата трева, под лъчите на есенното слънце, с ръце под главата се излежаваше Берт.

Павел бавно дошляпа до него в неудобните си жабешки обувки. Зад себе си оставяше тънко ручейче.

— Какво правиш тук, Берт? Нали днес трябваше да си на южното крайбрежие?

— Но не съм — отговори Берт и едва сега внимателно се вгледа в Павел, без да помръдне глава, само широко отвори очи. — И без това няма смисъл. Предпочетох да разгледам околностите. На стария чисто и просто ще кажа, че не съм намерил нищо, и край!

Павел отново потисна в себе си изблика на гняв. Този наивник, който е виновен за всичко, сега те убеждава, че нищо нямало смисъл… Той размаха водолазните си очила, за да отърси водата. Няколко капки паднаха върху лицето на Берт.

— Не прави глупости! — каза лениво той, без да се помръдне и сантиметър. — Ама че номера, да пръскаш хората само защото си ядосан. Като поискам, самичък ще се изкъпя.

— Да, но аз не се къпя. Аз работя. Работя, защото ти си тъпак и всичко изпорти.

Берт отново вдигна поглед.

— Не ме разсмивай, момче! Искаш да хвърлиш цялата вина върху мен, а?

— Ако не беше такъв глупак, можех да приключа основното изследване и всичко щеше да свърши по-иначе.

— Господинът е искал да се прослави, а ние му попречихме. Е, хайде, признай си, че си имал чувство за малоценност! Не се бой, всичко поемам върху себе си!

— Не намесвай командира — каза Павел, — не той, а ти си губеше времето с шпиониране. Нищо чудно да си изследовател ей така, проформа, а в действителност просто си ни дебнал. Колко получаваше за шпионирането, на час или на парче?

— Няма да ме ядосаш — каза Берт. — Щото много малко ме интересуваш. И ти, и твоите миди. Е, биваше си ги, но не дотам, че да съжалявам за тях! Имаше миди и вече ги няма — за мен въпросът е приключен.

Той се присмиваше в лицето на Павел. Беше сигурен, че докато лежи по гръб, другият няма да го докосне, колкото и да го е яд.

Трудно е да се каже дали в този момент Павел съзнаваше, че с подстрекателството и цинизма си Берт само воюва със собствената си съвест и разочарованието от неуспеха. Ако въпреки всичко бяха намерили колония със зрели миди, той пръв щеше да скача от радост и до втръсване да разправя колко великолепно се чувствува и с какво нетърпение очаква завръщането на Земята.

— Стани! — изсъска Павел. — Стани, пале такова, подъл мръсник!

Берт отново се ухили, но не помръдна. Чашата на търпението преля.

Павел пусна на земята водолазните очила. Свали плавниците и с все сила ритна легналия мъж в слабините.

Берт отхвръкна на другия край на полянката. С лявата си ръка той се хвана под ребрата, после бавно стана и прегърбен тръгна към Павел. Устните му бяха здраво стиснати, очите притворени, вените на ръката му между лакътя и китката се бяха издули. Най-сетне беше загубил своето ангелско спокойствие.

Не, това вече не можеше да се спре. Преди Берт да си поеме дъх, Павел се напрегна целият, готов за удар. Юмрукът му се стовари върху носа на Берт.

Берт учудено отвори уста и отново отхвръкна към камънаците. Тилът му се удари в ръба на скалата.

Павел осъзна какво би могло да стане и какво по всяка вероятност е станало. Не беше го искал, но нищо вече не можеше да промени.

Морето се блъскаше в околните скали. Равномерно, както всеки ден.

Бързо приклекна до лежащия мъж и повдигна главата му. От ъгълчето на устата му под тъмния мустак шурна струйка светлочервена кръв. Отворените му очи гледаха някъде високо над главата на Павел, а ръката му безжизнено падна на земята. С няколко скока Павел се озова при по-близкото самолетче и грабна чантата за бърза помощ. Действуваше бързо и без излишни движения, както го бяха учили да постъпва, когато се касае за човешки живот. Но вече беше късно: в глупавата, дребнава караница бе убил човек.

Мина доста време, докато успя да се надигне. После механично върна всичко обратно в лекарската чанта.

Също така механично по старовремски той затвори очите на Берт и надяна плавниците си и акваланга. Довлече Берт до морето и се потопи с него дълбоко под повърхността, до пояса с мидите. Там го погреба в дълбока скална пукнатина и препречи достъпа до тялото му с камъни. Когато се издигаше към повърхността, му хрумна, че мидите все едно ще си намерят път до него.

Целия следобед прекара в същото състояние на транс. Вечерта се върна в базата и аз го запознах с новия план. Той изведнъж разбра, че е в състояние да мълчи за това, което се бе случило. Мълча и през всичките останали дни, когато напразно търсехме Берт, мълча и по пътя към дома. Едва когато наближавахме Земята, рухна.

При една от проверките на резервоара, в който пренасяхме младите миди, той си пое дълбоко дъх, махна предпазителя срещу евентуално затваряне и се потопи в солената острейска вода. Знаеше, че щом капакът се спусне, връщане назад няма.

Това беше първата мида, която опитах след единадесет години — и първата мида, която познаваше хората. Тя за първи път се срещаше с друга форма на живот, за първи път бе научила за съществуването на Вселената, на други светове, на други видове комуникации. Знаеше какво е зло и ненавист, но също и любов и щастие. Знаеше, че трябва да се брани — по най-простия начин, който при мидите винаги беше успешен.

Удивително е колко бързо сините миди от Острея бяха успели да се приспособят само за едно-единствено поколение. Аз загубих усещането си за вкус. Езикът ми се схвана. Не можех да говоря разбираемо.

Взех чинията с мидите и ги хвърлих обратно в езерото. После се облякох и отидох на лекар.

Протегнах ръка към телефона и придърпах апарата до мен. Набрах номера и зачаках.

— Моля, лекарския кабинет — чух след миг.

— Свържете ме с лекаря — казах.

— Кой се обажда? — попита неизразителен глас.

— Предайте му, че го търси директорът на фирмата „ОСТРЕОЛ“ — казах аз.

На другия край нещо — вероятно ръка — захлупи мембраната.

След няколко секунди се обади лекарят:

— Добър ден, господине…

— Добър ден, докторе. Исках само да ви кажа, че водата, която ми предписахте, отлично ми помогна. Когато се събудих тази сутрин, всичко беше наред. Мога спокойно да говоря и главно — върна ми се вкусът. — Помълчах и после се пошегувах: — А това за чревоугодник като мен е много по-важно от способността да говоря.

Лекарят учтиво се засмя.

— Разбира се, прав сте, но все пак мисля, че трябва отново да се отбиете при мен. Знаете ли, сигурно има някаква причина за такава внезапна аномалия. И ще бъде добре да я потърсим.

— Не се грижете, докторе. Вече нищо ми няма, така че аз поемам отговорността. Ще ви изпратя декларация, че сам съм отказал да продължа лечението. И естествено — малък израз на внимание от страна на фирмата „ОСТРЕОЛ“.

— … Е НАЙ-ДОБРИЯТ ВИ СПЪТНИК. — дооформи фразата докторът. — Познато ми е вашето оранжево упойващо средство. И нямам нищо против него.

Сега беше мой ред да се засмея учтиво.

— Благодаря ви, докторе. Сбогом.

Затворих телефона и едва тогава осъзнах, че дори не почаках докторът да ми отговори. Упрекнах се за своята нелюбезност.

Обърнах се към прозореца и се загледах в градината, езерото, моравата зад живия плет, където децата си играеха и където сред другите кучета зърнах черния Пишкот.

Дявол знае дали ми беше помогнала водата на доктора, или просто въздействието на мидата беше отминало. Но не това ме измъчваше в този миг.

Мислех за Берт и за това, какъв човек беше той. Колко добро и колко зло имаше в него и дали не беше по-добър от нас, останалите.

Исках да бъде по-добър, защото това има голямо значение…

Наздраве!

Ярек се пресегна през масата и с ръка пресече пътя на тънкия светлозелен лазерен лъч, който струеше покрай стената с отворите.

— Какво жжжелаете — избоботи мрежата на репродуктора, вграден в пулта. Предната половина на пулта беше керамична, но имитираше дърво, отзад се плъзгаше конвейер от пластмаса, подобна на гума. Конвейерът беше почти разкъсан.

Ярек почна да тършува из джобовете си. Хартийката, проклетата хартийка, на която беше записал какво трябва да купи! Ева му беше диктувала набързо през вратата на банята (той през това време закусваше), а после на два пъти му извика още нещо. И като за проклетия край него се мотаеше Крул. Крул, който на вечеринките в завода, щом видеше, че Ярек възнамерява да се измъкне по английски маниер, не пропускаше да подхвърли нещо за мъжете под чехъл и за мъжката еманципация. Лесно му е на него, разведен е. Накрая Ева беше поръчала слънчев филтър, него го е запомнил и също го записа, но дявол знае къде е пъхнал хартийката.

— Какво жжжелаете? — търпеливо повтори репродукторът, точно както беше програмиран: да предлага услугите си на всеки тридесет секунди.

Най-после! Ярек измърмори набързо единния си номер и прочете първата поръчка от списъка.

— Предпазен лак за кожа. Туристическа опаковка.

Над отвора мигна диод: „ДА“. И тутакси се появи високо синьо флаконче с пулверизатор. Металната ръка го остави отвън на конвейера и флакончето се понесе надясно към машината за опаковане.

— Протеинова храна за рибки. Крушка от шестдесет свещи с регулатор на изразходваната енергия. Запаметяващи блокове за кухненския компютър Матес 200, цял кашон. Хибриден алабаш — четири порции — четеше Ярек, като всеки път изчакваше да мигне LED-ът^[3], да се появи това, което беше поръчал, и механичната ръка да се прибере отново в отвора.

— Тоалетна хартия. Последният брой на „Гатанки и кръстословици“. Олио. Витаминна паста — семейна опаковка. Два комплекта ски-вакса за естествен сняг. Литър безхолестериново мляко. Да се вземат децата.

Светна червен диод — „НЕ“. Конвейерът рязко спря и кутията с безхолестериновото мляко се преобърна.

— Поправка — каза Ярек, — последната поръчка невалидна. Предпазител за регулатора на консумираната топлинна енергия. Подправка спрей за синтетични кренвирши.

Отново червена светлина и рязко спиране на конвейера.

— Подправка спрей за синтетични кренвирши в момента нямаме на склад — избоботи репродукторът. — Ще я намерите в достатъчно количество в цех номер двеста и тринадесет на улица „Хайровски“ — първата вдясно след площад „Екологическо равновесие“, мммоля.

— Дамски слънчев филтър — каза Янек. — Това е всичко.

— Благодаря — избоботи репродукторът. — Освободете мястото за следващия клиент, мммоля. Довиждане, моля.

Ремаркето на велосипеда му се напълни. Ярек внимателно опипа най-горните пакети в пирамидата, намести ги добре, за да не изгуби някой, и после по черната спирала спусна ремаркето в гаража. Беше паркирал в третия бокс от края. Пъхна скобата на теглича в ушенцето на задния калник, прехвърли крак през рамката и бавно потегли към изхода.

Пред противодимната порта на преходната камера се спря и съобщи единния си номер в крушовидния микрофон. От теленото кошче на кормилото взе дихателната маска, надяна я и когато двете крила на портата се отвориха, излезе на улицата.

На китката му избръмча ръчният телефон. Включи го в слушалките на маската.

— Всичко ли взе? — попита Ева.

— Разбира се, гълъбче — каза той снизходително, — само подправка спрей за кренвирши нямаше. Казаха ми, че мога да я намеря на „Хайровски“. Тъкмо отивам там.

— Ако има опашка, недей да чакаш. Главното е, че си взел филтъра. Като си помисля колко неща трябва да помъкнем и че там изобщо няма Еса…

Късо съединение в енергийната мрежа бе блокирало през лятото три радиуса на Еса — електронната снабдителна апаратура — и градът трябваше цял ден да се грижи сам за себе си. Мнозина по-лабилни хора и досега не се бяха опомнили. Ева също.

— Само че днес Еса беше наред, гълъбче. Ще се отбия само за спрея, ще взема децата и бегом у дома.

— Децата! Ярек, зарежи спрея! Върви направо за децата, нали знаеш, колкото по-рано отидеш, толкова по-добре. Там не обичат, когато някой пристигне в последния момент.

— Не се бой, гълъбче!

Той караше бавно по задръстената улица и си проправяше път вляво към средния поток, за да се отклони на площад „Екологическо равновесие“. Улицата започваше да се изкачва. Премести лостчето на втора.

В задното колело нещо заплашително изскриптя. „Трябва ми нова скоростна кутия — помисли си той, — най-добре «Уран», с дванадесет скорости. Страшно я хвалят! А наред ли ти е велосипедът, светът ти се вижда по-хубав.“

До него издрънча звънец. Уплаши се, че е пресякъл пътя на някой друг велосипедист, днес никак няма да е приятно да падне на мокрия, студен асфалт.

— Здравей — чу се приглушен глас изпод нечия маска.

Вдигна глава. Беше Крул. Днес той непрекъснато му се мотае из пътя. Позна го по очуканата „еска“, модел отпреди две години, и по оранжевия филтър и двете сини ивици на дихателната маска. „Оранжевите с две сини ивици са много ценни — твърдеше Крул, — предпазват дори от алергия към водорасли и йодни изпарения, които се срещат рядко.“ Светлосинята маска на Ярек не беше нищо особено, тя предпазваше от обикновени ексхалации и широк спектър от полени на плевели, които предизвикват най-честите видове сенна хрема.

Крул почука на филтъра си. Това означаваше: „Включи слушалките!“ Точно сега Ярек нямаше особено желание.

— Ама че време! — викна му веднага Крул. Неговата бодрост беше кошмарна. — Спомняш ли си изобщо кога за последен път валя сняг? Старото златно време, когато настъпваха големи студове?

— Аз не го обичах много — каза Ярек. — Трудно се караше велосипед. Вечно падах.

— Защото не си имал гуми с гвоздеи. Гвоздеите бяха най-подходящи. Но трябваше много да се внимава — да не налетиш на някого или да не те спипат полицаите.

Само не ми разправяй, че ти харесват тия парникови зими, дето се заредиха напоследък.

— Ако ми потрябва зима, ще ида при нея.

— А няма ли да дойдеш с мен на чашка? — Крул посочи фосфоресциращата фирма на една от сградите пред тях. „Оазис“ — гласеше тя и до надписа бе изобразена чаша с високо столче, от която излизаха мехурчета. И за да не се усъмни някой в качеството на напитката, мехурчетата бяха маркирани O² и O³.

— Да, ама утре заминавам със семейството си на планина. А трябва да взема и децата.

— За малко да забравя, че си в отпуск! Все пак ще дойдеш с мен на чашка, нали?

Той даде знак с ръка, че ще завие към тротоара; допотопната му бракма нямаше мигачи.

— Обещах на Ева да й помогна. И трябва да ида навреме за децата.

— Хайде бе! Нали не искаш да си помисля, че се боиш от жена си! Да не си под чехъл?

— Добре, но само по една — каза бързо Ярек и звънна на блондинката със зелен филтър (срещу домашен прах, а може би и срещу алергия към хранителни продукти), която завиваше наляво, без мигач. — Внимание, мадам!

Седнаха на малката масичка до вратата. През лошо уплътнената преходна камера проникваше слаб мирис. Ярек притвори очи и се замисли. Ясно, амоняк със слаб примес на сярна киселина.

Крул пресече с ръка лазерния лъч.

— Какво ще жжжелаете? — прозвуча над масата.

— Осемдесет и две нула шест петнадесет върху, а не е тридесет и три петдесет и шест — каза Крул. — Дайте ми два рома. С кислород и витамин B¹².

— Виж, някой те вика — каза Крул. — Гривната ти святка.

„Ева“ — усети се веднага Ярек. Съвсем беше забравил, че когато влязоха в „Оазис“, изключи звуковия сигнал на телефона. Децата, трябваше да вземе децата!

Навън вече беше тъмно.

Той натисна копчето на ръчния телефон.

— Да, гълъбче — каза неуверено. — Аз съм.

— Ярек, къде се шляеш? Прибирате ли се вече? Тук съм като на тръни!

— Идвам си, гълъбче.

— Как са момчетата? Дай ми ги на телефона. Виктор. Бенямин, здравейте, тук е мама!

Ярек се смути и преглътна на сухо.

— Не са при мен, Ева — дойде му спасителна мисъл. — В гардеробната са. Една добра госпожица им помага да се облекат. След миг тръгваме, гълъбче.

— Ярек, ти си пил! Аз познавам. Пил ли си нещо?

— Стига глупости, какво ще пия? Само се отбих с Крул на кафе.

— Да не си полудял, Ярек? Утре сутринта заминаваме, не сме приготвили багажа, а ти спокойно си ходиш по кръчмите! Ти наистина си ужасен!

— Успокой се, гълъбче! И аз не те ругая. Ще взема момчетата и след няколко минути съм у дома. Почти целият ми път е по нанадолнище. Чакай ни, гълъбче.

Преди тя да успее да възрази нещо, Ярек изключи гривната.

— Голям гаф! — каза той на Крул. — Забравих, че трябва да взема децата.

— Не биваше да поръчваш втория рунд — сви рамене Крул. — А и срещу третия не възрази. Здравата я загази. Виж какво, да дойда ли с теб и да обясня на твоето гълъбче?

— Тя наистина ще ти се зарадва — каза с понатежал език Ярек и влезе в преходната камера. Интензивният дъх на амоняк му напомни, че не си е сложил маската. Напъха главата си в нея и натисна педалите.

Когато стигна до ниската сграда сред парка от устойчиви дървесни видове, светеха само два прозореца на партера. Останалите бяха тъмни. За миг сърцето му спря, после заби още по-бързо. „Може би момчетата ме чакат при портиера — мина му през ума. — Или тук са разбрали, че ще дойда по-късно, и вече са ги облекли. Или пък им е позвънила Ева.“

Натисна дръжката — портичката беше отключена. Бързо изтича до вратата на преходната камера и почука. През матовото стъкло видя силуета на някакъв човек, който дори не помръдна. Отново почука.

— Какво има? — обади се отвътре старчески глас. После издрънча ключ и се появи лице без маска. — Какъв е тоя шум?

Ярек се пъхна вътре.

— Идвам да си взема децата — каза.

— Най-напред си свалете маската — каза старикът с ключовете. — Щото така не ви разбирам.

Ярек свали маската си.

— Идвам да си взема децата — каза отново.

— Нямате късмет, млади човече. Късно е. Всички си отидоха.

— Но това не е възможно. А дежурните? Трябваше да си взема децата, беше уговорено.

— Аз съм дежурен. Другите си отидоха. Да не мислите, че заради вас ще киснат тук цяла нощ, докато благоволите да дойдете? И тези хора имат право на почивка.

— Не може ли нещо да се направи? — опита Ярек. — Например да позвъните на някого, за да ми ги даде.

— На кого да позвъня, господине? Елате утре, може да ги вземете сутринта. Щом като е уговорено.

— Само че ние утре сутринта заминаваме на планина. Разбирате ли, искахме да вземем децата с нас, на чист въздух, получих карта за пояса над три хиляди метра!

— О-хо, на тази височина още не съм бил — каза старецът. — Как е там?

— Не зная — сви рамене Ярек. — И аз още не съм ходил… А както изглежда, няма и да ида. Ако не заминем сутринта, картата пропада.

— Да… — поклати глава старецът. — Да бяхте помислили навреме. Ами че бива ли да оставите децата за последния момент? Какъв ти последен… вече е късно!

Ярек бръкна в джоба на якето си. Извади малък златист флакон с мундщук.

— Пушите ли? — попита той стареца. Старецът впери поглед във флакона.

— Това май не е нашенско.

— От Непал е — каза Ярек. — Най-чист хималайски кислород. Донесе ми го шуреят. Работеше там като монтьор. Опитайте го.

Старецът с удоволствие пъхна мундщука между зъбите си и два пъти натисна бутона. После каза:

— Бива го!

— Опитайте пак. Наистина ли нищо не може да се направи? Например да позвъните на някого, който живее наблизо… Няма да бъде даром.

— Нищо не може да се направи. Освен да ви ги дам аз. Само че не бива, нямам тапия за това. Вземете — и той подаде на Ярек флакона.

— Моля ви — каза Ярек и отблъсна ръката му. — Задръжте го. Почти не е използван.

Старецът претегли флакона с ръка.

— Само да си нямам неприятности — рече той. — Дайте си единния номер. Знаете ли какво рискувам заради вас?

Ярек му подаде визитната си картичка с адреса и със своя и Евиния единен номер.

— У дома имам още един спрей, от Кавказ — каза той. — Като доведа децата, ще ви го донеса.

Старецът се обърна и бавно се дотътри до кафявата маса. Скри флакона в чекмеджето и после прилежно и на дълги паузи взе да набира кодовете на клавишите на компютъра, като всеки момент спираше и поглеждаше в тясна черна тетрадка. Ярек му вярваше напълно, че няма документ за това. И малко се страхуваше дали ще извади точно неговите деца.

После над масата светна екран. На него се появи прозрачен сандък, който бавно се плъзгаше по тесен коридор. В сандъка имаше две креватчета. Виктор лежеше горе, а по-малкият, Бенямин, под него.

— Сега температурата им е минус сто осемдесет и пет градуса — каза старецът. — За половин час ще достигнат нормалните трийсет и шест и шест.

Ярек кимна мълчаливо. Като омагьосан гледаше лицата на двете момчета. От лятото, когато ги оставиха тук за дълбоко замразяване, изобщо не се бяха променили. Дори бяха още загорели, макар че самият той отдавна бе избелял. Изведнъж си даде сметка колко ги обича.

— Кога ще ги върнете? — наруши тишината старецът подир дълго мълчание.

— След две седмици. През всичкото време ще бъдат на планина. На чист въздух.

— Ако питате мене, там ще им бъде по-добре, отколкото тук — старецът посочи с глава към екрана. — Вижте, вече се размърдаха.

Виктор седна. Бенямин още лежеше, но усилено триеше очи с малките си юмручета.

— Трябва ли да ида да ги взема? — попита Ярек.

— Спокойно! Ще пристигнат сами… — Старецът се наклони над клавишите и отново изчука нещо на тях. — Значи, след две седмици — попита отново за по-сигурно.

— Да.

— Все ви се чудя, що не я зарежете тая — рече старецът. — Постоянно да ти карате тук и да ги оставяте за хипотермия. Аз на ваше място щях да ги държа навън, да свикват. Казват, че много хора вече правели така. Плюят на разпоредбите и си оставят децата у дома.

— Не сте ли видели прогнозата за ексхалацията през тази година? — попита Ярек. — Двойно повече хлорни съединения. А и нивото на сулфатите също няма да спадне скоро. Нека момчетата да преживеят най-лошото тук, в хладилника. Нали човек го прави заради тях, не е ли така? Виж — на планина, на почивка, наистина има смисъл. Но в града?

— Е, както щете — каза старецът. — В края на краищата това си е ваша работа. — Той бръкна в чекмеджето, извади флакончето и с удоволствие го разгледа. — Не искате ли да си дръпнете за последен път? — попита той Ярек.

Ярек поклати глава.

Старецът пъхна мундщука между зъбите си.

— Наздраве! — прогъгна той и натисна бутона.

— Наздраве! — кимна Ярек.

1

Тук просто нищо не е могло да се промени. Той зави покрай заобления жив плет на Нойманови, отмина решетката в стил сецесион, която ограждаше вилата на инженер Халер, и бързо пробяга пред модерното бунгало, отделено от тротоара само с грижливо окосена морава. Още един жив плет и след това вече идваха класическите летви, пресечени от ниски бетонни стълбове. Дървена вратичка с кована декоративна дръжка, а върху гранита от едната й страна — строга метална табелка: д-р Мариан Линд. В тази вила бе живял осем години, беше я купил веднага след сватбата с Юлия. Ожениха се набързо, имаха нужда от удобна къща и тази сякаш им падна от небето. На двадесет и седем години той стана доцент в катедрата по биохимия и завеждащият, който тогава чествуваше своята седемдесетгодишнина, беше убеден, че Линд е най-способният му ученик. Фирмата „Бехер“ му заплати царски за препарата, който превъзходно успокояваше бъдещите майки, а при това бе наистина безвреден; толкова безвреден, че позволи и на Юлия да го взема.

Линд покани гости. Колегите от университета го потупваха по рамото, надпреварваха се да му предричат блестящо бъдеще, възхищаваха се от младата госпожа Линд, а после, когато си пийнаха, с носталгия си спомняха своята младост и мечтите за успешна кариера и Нобелови награди. Той се оглеждаше около себе си, беше най-младият от всички присъствуващи мъже и все още можеше не само да мечтае за Нобелова награда.

Вярваше в себе си. Фабрики от цял свят купиха лиценз на неговия препарат — само това завинаги му гарантираше живот без финансови проблеми. От този момент той можеше да се посвети изключително на научна работа и на семейството си, нищо друго не го интересуваше.

Стоеше пред вратичката и гледаше табелката. Мина му през ума, че трябваше навреме да я смени: проф. Мариан Линд. Най-младият професор в Свободния университет.

От вилата излезе жена. Позна я, въпреки полумрака при входа на къщата. Беше Юлия. Тя го погледна, в очите й проблесна искрица любопитство, после станаха безразлични; Юлия се обърна към вратата и извика:

— Деца, какво става с вас? Хайде, не бива да караме чичо Рудолф да ни чака.

„Някак много се е забързала да иде при Рудолф“ — помисли си Линд. Преди това не общуваха много. Но сега, когато е сама, изглежда, нещата малко са се променили.

Двете деца излязоха неохотно, на лицата им беше изписано упорство. Трябва да бъде по-строга с тях и от време на време да ги потупва, това никога не вреди, каквито са разглезени — доникъде няма да стигнат. „Строгостта е майка на успеха“ — повтори си той един от своите педагогически принципи. Колко излишни са те сега…

Юлия и децата се приближаваха към вратичката по чакълестата пътечка сред тревата. Ян спря, уплаши се.

— Няма нищо, ела, това куче е като нашия Бики, само че е по-голямо. Голямо, добро куче. Кученце, нали си добро! — каза Юлия и погледна Линд право в очите.

Той не издържа и обърна глава. Юлия винаги умееше да се държи с животните.

— Това куче е добро и тъжно — чу я да казва. — Изглежда, се е загубило и сега си търси пътя към дома. Ако не бързахме да идем при чичо Рудолф, щяхме да се погрижим за него. Но хайде, Ян, Мариан, чичо ни чака!

Искаше му се да се затичат и по-скоро да изчезнат от очите му. Нима през всичките тези години Юлия не можеше да се научи да шофира? Той я уговаряше веднага след сватбата; сега може би се учи, иначе какво ще прави с колата? Но ако бяха тръгнали с кола, сигурно нямаше да ги види. А така ги гледа и чува как бавно вървят по тихата и надменна улица. „Сетивата на животните са дяволски остри“ — отново осъзна професор Линд, докато се отдалечаваше. Той все още долавя какво питат децата. Надушва ги. Можеше ли и през ум да му мине, че някога ще души миризмата на жена си.

Изпръхтя в уличния прах — беше се обадил прастарият инстинкт да тича подир следата, но тутакси се овладя. Трябва да се махне оттук! Обърна се и навел муцуна до земята, се затича обратно покрай градините, в които през лятото седеше с техните стопани на сгъваеми кресла и играеше карти, докато отзад жените приготвяха вечерята на грил.

Ако можеше, щеше шумно, дълбоко, бясно да се засмее. Вместо това той спря при тъмното петно на ниския зид, помириса го внимателно и с достойнство вдигна задния си крак, както подобава на едър и явно чистокръвен немски дог.

2

Успя да избяга един час след полунощ. Със силните си и здрави зъби (според родословното дърво той беше на две години и половина) прегриза една от летвите под улея за вода. После с летвичката в уста повдигна куката на вратичката, през която му даваха храна, и се промуши през тесния отвор. Оставаше му да пресече двора и да прехвърли каменния зид, върху който бяха набучени строшени стъкла. Скочи толкова леко, че чак се изненада. Внимателно стъпи с меките възглавнички на лапите си между стъклата. Беше свободен.

Ще открият бягството му едва при сутрешното хранене, в седем и половина, преди това никой няма да отиде при кучешките клетки. Имаше достатъчно време, за да излезе от университетския квартал. Тичаше из тъмните улици, избягваше осветените булеварди, опасните открити пространства на площадите и хората, които можеха да го видят. Дори след дългите три месеца все още не беше свикнал.

Теглеше го към дома му. Знаеше, че е безсмислено, трябваше да бяга извън града, някъде, където ще бъде в безопасност, където ще може да се приюти в някой селски чифлик и да изживее на спокойствие онези десет или петнадесет години кучешки живот, който има пред себе си.

Докато беше в клетката, хиляди пъти си представяше този неосъществим миг. Ще отвори дървената вратичка, горната панта приятно ще изскърца (колко дълго се канеше да я смаже!) и съвсем естествено ще мине по чакълестата пътека сред тревата. Ще отвори вратата.

— Здравей, Мариан, как беше? — ще каже Юлия.

— Като всеки ден, нищо ново — ще й отвърне и тя няма повече да пита, добре знае, че той не обича да говори за работата си с хора, които не разбират от биохимия. Ще приказват както всяка вечер, ще обсъждат какво да правят с децата, напоследък са станали невъзможни. И нито той, нито тя ще обелят дума за това, къде е бил през тези три месеца и защо не се е обадил. По безмълвно споразумение ще забравят и ще продължат да живеят, сякаш нищо не се е случило. Беше си представял този миг до най-малките подробности — дори роклята, която ще носи Юлия, и виковете на по-малкия син Ян от ъгловата стая, където в този миг се бие с Мариан заради някаква играчка.

Сега осъзна колко голяма грешка направи, като се върна да ги види. Те отдавна не са неговото семейство. Трябва да си намери нова глутница — така поне се казва за дивите животни от рода на кучетата. Трябва да мисли за бъдещето, а не за изгубеното минало.

3

Знаеше, че вече е отписан от света. В клетката всеки ден получаваше вестници, веднага след сутрешното хранене. Окачваха ги на дървената стена и интересните новини бяха подчертани с червен молив. Достатъчно беше да лежи на пода и да чете. Вестниците и преди пишеха за него, но рядко на първите си страници и никога толкова много.

Той откри името си в огромно заглавие няколко дни след като му се случи това. Изглежда, Юлия бе съобщила за изчезването му още в края на оная нощ, когато той не се върна у дома и не й се обади по телефона. Отначало полицията предположи, че въпреки досегашните си привички професорът е отишъл да се повесели някъде, и обяви издирването му едва след като той не се появи и през следващия ден и следващата нощ. Но професор Линд беше изчезнал безследно; как и къде — никой не знаеше.

От катедрата по биохимия той излезе както обикновено няколко минути след шест часа. Пошегува се по навик с чистачката. „Нашият професор беше извънредно точен и внимателен човек — бе казала старата жена на журналистите. — Горкичкият, трябва да му се е случило нещо ужасно.“

В това отношение с нея бяха съгласни всички — правителствените вестници, опозицията и „неутралният“ център.

Както всеки вторник, професор Линд отиде на гости у доцент Зилес, стар ерген и отличен хирург, с когото през последните две години го свързваше тясно сътрудничество. Трябваше да се върне у дома преди десет часа.

„Винаги правеше така, дори не беше нужно да ми телефонира, просто всеки вторник вечеряше при Зилес. Знаете ли, аз ужасно се притеснявам, когато не зная къде е някой от семейството. Моят баща загина при авария и ние с майка ми научихме едва на следващия ден. Беше ужасно — и мъжът ми знае колко се страхувам, ако дори малко се забави някъде. Затова е много точен, а когато не може да се върне навреме у дома, винаги ми съобщава“ — бе казала Юлия Линд.

Доцент Зилес потвърди, че тази вечер професор Линд наистина дошъл при него след шест часа. Зилес живееше в малка къща в университетския квартал, без прислуга. Заклетият стар ерген умееше да се грижи за себе си, само храна му носеха редовно от университетския ресторант.

„Вечеряхме с колегата Линд както всеки вторник и обсъдихме общите проблеми, отнасящи се до имунологичните реакции и тяхното потискане. Не, не може да се каже, че бяхме приятели, но отлично работехме заедно. Всъщност работим — беше се поправил Зилес в своите показания. — Вярвам, че е жив, че се отнася само за някакво недоразумение. Професор Линд е забележителен учен, един от най-големите в нашата страна.“

„След вечерята — продължаваше Зилес, — когато си казахме доколко е напреднала нашата работа и какво трябва да правим занапред, ние се разделихме. Беше около девет и половина. Не, не го изпратих. Той познава добре моята къща, от години вече се срещаме тук, така че отлично се ориентира сам. Но със сигурност си спомням, че чух как хлопна външната врата. Затваря се трудно, затова трябва да се блъсне доста силно.“

Зилес беше последният човек, който призна, че е видял Линд през онази вечер. Предполагаше се, че професорът се е изгубил някъде по пътя от университетския квартал до дома си. Той рядко пътуваше с колата, обичаше да ходи пеша из вечерния град, още повече че не живееше далеч. Никой от хората, чиито професии ги задължаваха да бъдат навън и през нощта — полицаи, шофьори на таксита и улични продавачи, не позна Линд на снимката, която им показаха. През тази нощ не беше съобщено за никакво убийство, за никакъв скандал или неизяснено сбиване, което би могло да се има предвид. Общо взето, тази нощ беше може би най-спокойната в историята на градската полиция. С изключение на това, че един човек беше изчезнал.

Вестниците пишеха, че е възможно професорът да е отвлечен от гангстерска банда или от някоя велика сила. Но никой не се обади, за да поиска откуп, а на дипломатическия фронт по това време цареше спокойствие. Професорът можеше да бъде убит и от някой маниак. Разследваха миналото на Линд, за да открият дали някой не е имал причина за отмъщение. Бяха арестувани няколко професионални убийци, но срещу нито един от тях не се намериха каквито и да било доказателства. Тук-таме се появиха свидетели, които твърдяха, че са видели Линд на ски във Вал д’Изер или в самолет на компанията „Сюисер“ по линията Атина–Дакар. Но всеки път се разбираше, че е станала грешка; подозрителният скиор се оказа френски мошеник, а за Дакар бе пътувал инкогнито с любовницата си наследникът на един важен трон. Някакъв журналист излезе с теория, че се касае за психическо разстройство: просто професорът е решил да напусне семейството си и да започне нов живот някъде в уединение. Това изглеждаше съвсем правдоподобно, от време на време се случваха такива неща.

Едно реномирано медицинско списание публикува статия, която много напомняше некролог. Беше подписана от доцент Зилес, в последно време най-близък сътрудник на професор Линд. Той подчертаваше най-вече човешките качества и положителните черти в характера на безследно изчезналия учен, изброяваше заслугите му за модерната медицина и възхваляваше всеотдайната му педагогическа дейност. „Ще бъде преждевременно да скърбим за загубата, която, изглежда, постигна нашата наука. Докато не бъде доказано със сигурност, че професор Линд не е между живите или че поради друга причина не е в състояние да продължи своята работа, трябва да вярваме, че не е напуснал нашите редове и че един ден отново ще се заеме със своето дело и ще довърши това, което така успешно започна“ — казваше в заключение Зилес.

Но постепенно преставаха да пишат за случая и Линд взе да губи интерес към вестниците. Наистина от време на време часове наред се взираше в напечатаната хартия, но главно в страницата, предназначена за минутите на отдих и забавление. Така, наум и без молив, се опитваше да решава кръстословици или ендшпила в неделния шахматен преглед.

4

Беше вечер. Едър немски дог тичаше в бавен тръс по една улица в предградието. Някакъв архитект беше сместил набързо евтини постройки между неизмазаните семейни къщички, пред които се притискаха квадратните дециметри на градинките.

Колкото по-нататък тичаше Линд, толкова по-беден ставаше градът. Всъщност преди това той никога не беше идвал по тези места. Стълбовете на въздушната магистрала закриваха гледката, а той не беше имал никакъв повод да дойде тук долу. Сега си даваше сметка колко различни са тези улици, колко занемарени са в сравнение с квартала, където беше израснал, и квартала, в който се беше заселил, в какви мизерни условия живеят хората тук. От кучешка гледна точка това не беше толкова неприятно. Миризмите от препълнените боклукчийски кофи го привличаха, той постоянно измъкваше от тях по нещо за ядене. Можеше ли някога да му мине през ум, че с такова удоволствие ще гълта кожичките от салами или изсъхнали пилешки кости и че дори ще оближе захвърлената край недовършения изкоп хартия, в която е била увита нечия закуска.

Тук се чувствуваше в безопасност. Малко кучета си позволяваха да му изръмжат, едрият ръст му гарантираше явно превъзходство, а хората предпочитаха да го избягват. Само късно следобед някаква късогледа бабичка, която си беше наумила да го заведе при кожодера, безуспешно го примамваше с парче кифла. Самотата беше добре дошла за Линд. Надяваше се, че така по-лесно ще излезе извън града, където ще намери поносими условия за живот. Но какъв ли живот го очакваше?

Към полунощ стигна до покрайнините на града. Постепенно една подир друга затваряха кръчмите. Улиците опустяха. Той започна да се оглежда за някакво леговище. От едната страна на прашния, непавиран път се издигаше сива фабрична стена, от другата — олющени, разнебитени жилищни блокове. Линд нерешително притича край тях. Неочаквано от стълбичката пред един вход се надигна олюляваща се човешка фигура.

— Ей ти… почакай ме!

Линд спря и се огледа. Бяха единствените живи същества на улицата — той и пияният. Изръмжа.

— Тфу, куче краставо — бавно ломотеше пияният и залитайки, безстрашно взе да се приближава към Линд. — Само не ми се фукай, с нищо не си по-добър от мен. Ако искаш да знаеш, ние двамата с тебе много си приличаме. — Той протегна ръка и непохватно го потупа по главата. — Вече си мислех, че ще избягаш. Ама ти няма да избягаш и няма да хапеш. Щото се страхуваш от мен, разбираш ли? Боиш се. И ще дойдеш с мен у дома. — Той се засмя. — Двамина по-лесно теглят, не е ли така? Разбираш ли?

Линд излая в знак на съгласие.

— Грънци разбираш! — каза пияният. — Ако разбираше, просто от съчувствие към мен щеше да виеш. Знаеш ли колко ми е тъжно?

Линд го прекъсна с провлачен и прочувствен вой.

— Млъквай, изрод такъв! Искаш да ни гепят ченгетата ли? — Мъжът го плесна по муцуната. — Ще събудиш целия град!

Изведнъж той се сепна.

— Ча… чакай, ти разбираш ли ме? Ти сериозно ли разбираш какво ти казвам?

В отговор Линд излая по най-добрия начин — леко и тихо.

— Ама че работа! — каза пияният. — Такова куче, а се шляе ей тъй из улиците. Ами ако не е куче, а таласъм? — Сякаш уплашен от това, което каза, мъжът се поотдръпна три крачки и от разстояние заразглежда Линд. — Знаеш ли какво? Я ме остави на мира… Дявол да го вземе, аз сигурно яката съм се накъркал! Да дрънкам с куче!

Линд го гледаше втренчено и се стараеше погледът му да бъде топъл, приятелски. „Кучешки поглед, изпълнен с преданост — казваше си той. — Не бива да пропускам тази възможност!“

Но в очите на другия се появи страх. Гласът му се разтрепери:

— За бога, я ме остави на мира! Ти си особено куче. Остави ме и се разкарай оттук…

Той обърна гръб на Линд и след няколко неуверени крачки се затича.

С три скока Линд го догони.

— Помощ! — разкрещя се мъжът. — Помооощ!

Лицето му беше сковано от ужас, той се притискаше с гръб към фабричната стена и трескаво я опипваше с ръце.

Линд издаде тих, тъжен вой. Легна по корем и с все сила завъртя приятелски опашка. Това продължи може би няколко секунди, може би няколко минути; нито Линд, нито пияният възприемаха времето, само втренчено се взираха един друг в очите.

После лицето на мъжа започна да възвръща цвета си, устните му престанаха да треперят. Сякаш мисълта, че той, човекът, е господар на всички живи същества — ето, и това странно куче пълзи в краката му! — му помогна да се съвземе.

— Е, щом толкова ме молиш… не, недей да хленчиш, аз не исках да кажа това… щом толкова искаш… хайде…

Тръгнаха заедно. След малко мъжът поклати глава:

— Май никога в живота си не съм изтрезнявал толкова бързо.

Стигнаха до края на тъмната фабрична ограда и свърнаха между жилищните блокове. Линд обикаляше около господаря си, весело въртеше опашка и тихичко лаеше. Изминаха доста път, докато мъжът отново проговори:

— Виж какво, ти… наистина ли ме разбираш? Линд излая.

— Но не можеш да говориш, така ли? — проверяваше мъжът. — Кажи нещо!

Линд само прочувствено изскимтя.

— И какво друго можеш? Знаеш ли да смяташ? Колко прави две и три?

Линд излая пет пъти.

— А девет без три?

— Шест — отвърна Линд.

„Ей какъв късмет ми се падна — помисли си мъжът. — Такова куче! Хубаво и чудесно дресирано. Изглежда, е избягало от някой цирк.“ Утре ще прегледа обявите във вестниците дали не го търсят. Сигурно ще дадат добро възнаграждение за него. А ако никой не го търси, в края на краищата може и да го задържи. И изобщо кой може да докаже, че е чел вестниците? Кой ще го упрекне, че се е погрижил за бедното, прегладняло куче! По кръчмите ще печели сума пари. Куче, което може да смята! Бог знае какво още може, утре ще го поизпита. Не, по кръчмите не! Нещо по-добро, вариете, цирк. По дяволите, хубави пари ще изкарва с него.

— Можеше направо да ми обадиш, че си дресирано — рече той на Линд, когато измъкна от джоба на мръсното си палто ключа и взе да го пъха в ключалката.

5

Линд се събуди преди разсъмване. Лежеше на голите дъски на пода пред изстиващата печка. Не стана, само въртеше глава и поемаше всички миризми на новия си дом. Вонята от никога непочистваната мръсотия му беше позната вече от улиците — с нея бе пропита цялата тази част на града. Миризмата, по която се разпознава бедността. Киселият дъх на пот от мръсното бельо, струпано на тъжна купчинка в ъгъла на стаята. Животинската и приятна топлина, излъчваща се от мъжа, който спеше спокойно под памучното одеяло без чаршаф. Мирисът на газ, идващ откъм старата олющена готварска печка.

Мъжът отвори очи. Потрепера от студ, който проникна под тънкото одеяло, и с премрежени очи заоглежда стаята. Като забеляза Линд, първо се изненада, после погледът му се проясни от спомена.

— Ти… ти още ли си тук?

Бавно си припомни предишната вечер, колко дълго бе вървял, препъвайки се, към къщи и как бе срещнал странното мислещо куче. Не помнеше всичко точно и последователно. Но едно беше сигурно, че на пода пред печката лежеше огромен немски дог. Гладен дог.

— Искаш ли да плюскаш, кученце?

Линд си призна с учтив лай.

— Ами да! И аз искам. Само че нямаме какво да плюскаме. Е, за едно куче винаги ще се намери нещо. Дори и при мен — и мъжът посочи под мивката. — Но аз без пари няма да се наям.

Той се вгледа внимателно в Линд.

— За теб сигурно ще получа добро възнаграждение. Много пари са отишли, докато те обучат. Разбираш какво ти говорят, смяташ и бог знае какво още можеш. Решил съм да не те връщам. Ще изчакаме някой и друг ден, докато престанат да те търсят и аз разбера какво всъщност умееш, а после… Ще спечелим заедно сума ти мангизи! Само че засега няколко дни ще гладуваме, момче. По дяволите, та аз не знам дори как се казваш.

„Линд. Професор Мариан Линд. Само че това не мога да го излая“ — помисли си Линд, като гледаше тъжно своя нов господар. Тежък живот ги чака.

— Няма как — рече мъжът, сякаш и той мислеше за същото. — Все някак ще се оправим в началото.

Той стана и побутна с крак към Линд книжния чувал под мивката.

— Намери си нещо там — въздъхна той. — Жалко, че не знаеш и да говориш…

През следващите дни започнаха да се упражняват.

Мъжът се хвалеше, че някога преди години бил работил в цирка и понаучил там това-онова. Но от Линд не изискваше нищо друго освен елементарните сметки, които той самият можеше да прави, а също да ходи на задните си крака, като бута количка. Храна и пари все някак успяваше да намери и дълги часове седеше с Линд у дома, пушеше цигари и пиеше бира; носеше си я от близката кръчма в голяма глинена кана. Разказваше му за себе си, за несполуките в живота, за жена си, която го напуснала заради някакъв по-млад и по-хубав, и за друга жена, която пък той напуснал заради по-млада и по-хубава, и за още други жени, които най-вероятно съществуваха единствено в неговото въображение.

Общуването им бе донякъде едностранно. Линд не можеше да му каже нищо, освен да излае „да“ в знак на съгласие или недоволно да изръмжи „не“; от неясния му лай мъжът не можеше да различава друго, а кучешкото гърло и кучешките гласни струни на Линд не му позволяваха нищо повече. Така че разговорът им редовно се насочваше по тясната, но затова пък криволичеща пътечка на логиката на партньора му и Линд със съжаление разсъждаваше дали този човек някога изобщо ще му даде възможност да се изразява. Той демонстративно се взираше пред него в старите вестници, в които онзи му носеше храна, пъхаше в тях муцуната си, опитваше се красноречиво да обръща страниците им, но мъжът изобщо не реагираше.

Докато веднъж… Линд се беше надвесил над вечерния вестник. Под мазното петно разпозна неясната снимка на жена си. В рубриката за обществен живот. Госпожа Юлия Линд, съпруга на безследно изчезналия професор, е присъствувала на приема по случай 650-та годишнина от основаването на Свободния университет; беше се появила сред обществото за пръв път след изчезването на своя мъж, съпроводена от братовчеда му, господин Рудолф Линд.

Дълго стоя над това съобщение. В края на краищата Рудолф не е най-лошият избор, но… Гласът на мъжа прекъсна мислите му:

— Ти май можеш да четеш, а, Рек? — По-лошо име не можеше да му се измисли.

— Да — излая Линд.

Дългоочакваните думи прозвучаха от устата на мъжа без особено вълнение:

— Тогава ще можеш и да пишеш, така ли? Само че, по дяволите, как да направим, та ти няма да удържиш писалка в лапата си.

Решението беше просто, както всички детски игри. А те бяха последното свястно училище, което стопанинът на Линд беше завършил. Някога той играеше с приятелите си на спиритисти. На голям лист хартия написваха в кръг буквите на азбуката, в горните ъгли слагаха „ДА“ и „НЕ“, а отдолу цифрите. Играчите събираха пръсти върху захлупена чаша и чакаха, докато духовете започнат да я движат по кръга. От буквите, при които чашата спираше, съставяха посланието от отвъдния свят. Мъжът написа с тебешир на пода кръга с буквите. Линд през цялото време нетърпеливо обикаляше наоколо, въртеше опашка и скачаше от радост на гърба му.

— Е, стига, Рек, почакай — смееше се господарят. — Голям номер ще бъде, като си поприказваш с публиката. — От едно дърво до печката той отцепи дълга треска и я пъхна в муцуната му. — Хайде, пиши!

Линд започна разговора по-скоро учтиво, отколкото находчиво.

Д-О-Б-Ъ-Р-Д-Е-Н — посочи той.

Мъжът просто занемя от изумление. Това куче можеше да прави невероятни неща! Той го погледна втренчено в очите. Мина доста време, докато глухо и плахо заговори, сякаш едва сега разбираше, че се беше случило нещо извънредно сериозно.

— Ти смяташ. Ти разбираш човешката реч. Ти четеш. Ти пишеш. Умен си като човек, а все пак си куче. Не, това не е току-така! — После се развика — Това е… това е… против природата! Какво си ме зяпнал? Говори! Кажи най-после кой си! Кой дявол те е създал! Хайде, почвай, казвай, дявол да те вземе!

Линд леко и кратко излая „да“. После с треската показа ъгъла над кръга: „ДА“.

6

През онази вечер те двамата с доцент Зилес седяха в трапезарията на неговата едноетажна къщичка до сградата на експерименталната хирургия, чийто ръководител бе доцентът.

— Мисля, че теоретически и що се отнася до частичните опити, ние вече решихме проблема, Линд — каза Зилес. — Всъщност ти го реши. Имунологичната реакция беше най-трудна. Самата операция вече е касапска работа — засмя се той, — съвсем обикновена касапщина. Занаят, който всеки способен хирург ще овладее след двегодишна практика. Но ти си първият в света. Това се цени…

— Нали заедно го постигнахме? — каза Линд. — Впрочем аз се убедих, че ти си вече отличен имунолог.

— Да. Но все едно всички знаят, че главното си свършил ти. Спокойно можеше да го направиш и с друг… фелдшер.

Себебичуването на Зилес беше неприятно на Линд.

— Това, което казваш, е интересно, но е безсмислица. Хайде по-добре да поговорим какво ще правим по-нататък. С кучетата вече приключихме, нищо ново не можем да докажем с тях. Струва ми се, че е дошло времето за клиничен експеримент. С човешки мозък и човешко тяло. Което значи, че трябва да поискаме разрешение.

— Само че никой няма да ни го даде — каза Зилес, докато наливаше кафето. — Нали знаеш какво ще означава това! Представи си само какъв скандал ще вдигне църквата. А и общественото мнение, тази забележителна институция, в която най-тежката дума имат най-гласовитите. Вече виждам как всичките тези прекалено набожни лицемери и сълзливи хуманисти драскат писма до вестниците. Протестираме срещу зверските опити!

— От тях няма защо да се страхуваме. Те винаги са държали повече на животните, отколкото на хората. Мисля си, Зилес, че е настъпил моментът да играем с открити карти. Да публикуваме резултатите и да подготвим почвата за неизбежната последна фаза — експеримента с човек.

— Линд, не забравяй, че един човек не ни е достатъчен… И че не бива да е болен.

— От това най-много се страхувам. За непосветените трансплантацията на мозък неминуемо е свързана с огромен риск. В това отношение трудно ще можем да убедим някого… Може би само ако — както е ставало едно време — го предложим на хора, осъдени на смърт.

Очите на Зилес изведнъж светнаха.

— Линд, все пак за опита разполагаме с двама души. Двама, които със сигурност ще поемат риска, защото знаят колко е незначителен. Разбираш ли?

Линд облещи очи.

— Двама доброволци?

— Ами ти и аз. Или ти няма да го направиш? В името на науката?

— За науката бих направил всичко, но кой ще оперира, докато ние двамата си разменяме мозъците? — Линд се разсмя. — Ти ще трябва да оперираш, Зилес, сега всичко зависи от теб. Така че остава да ми намериш партньор!

Когато по-късно мислеше за този разговор, той се досети, че след вечерята Зилес повече мълчеше, само от време на време кимаше и непрекъснато пушеше. Изглеждаше като че ли духом е някъде далеч. Затова Линд се сбогува по-рано от обикновено и излезе от трапезарията. Нищо повече не помнеше.

Дойде на себе си под ярката светлина на лампите. „Какво е станало — опитваше се да си спомни той, — злополука ли? Как съм се озовал в операционната зала и какво прави тук Зилес?“

Зилес стоеше над него и го пляскаше по бузите.

— Добре е, че дойде в съзнание.

Линд искаше да се раздвижи. Не можа. Аха, още е привързан към масата. А защо няма други от персонала на болницата, къде са сестрите, анестезиологът?

— Какво всъщност е станало с мен? — попита той. Вместо думи издаде само дълъг, нечленоразделен звук, подобен на вой. Опита отново, ала нито езикът, нито гласните му струни го слушаха. „Парализирал съм се, напълно съм се парализирал — мина му през ума, — гласните струни, лицевите мускули, ръцете, краката, всичко.“

Зилес отново се надвеси над него, в ръката си държеше кръгло огледалце.

— Погледни се — каза му той.

От огледалото с уплашени очи го гледаше черно-бялата глава на огромен немски дог.

Зилес остави настрана огледалото.

— Трябваше да го направя. Разбери, Линд, не можех иначе. Науката не бива да се спира пред нищо, ако иска да върви напред. Впрочем аз не те убих. Не си мъртъв, живееш в друг образ. Мозъкът ти е жив! След няколко дни ще свикнеш. Ще намерим начин да се разбираме и да работим съвместно и занапред. Бъди искрен пред себе си, Линд — продължи Зилес. — Ако беше хирург, ти щеше да направиш същото. Трябваше да го направиш, такъв е законът на науката! Само че със скалпела действувам аз. Ти също можеше да опиташ, сръчен си, трябваше само да потренираш. Рано или късно и на теб щеше да ти хрумне това. Аз бях само малко по-бърз.

Зилес говори още дълго, Линд не слушаше приказките му за светостта и устремеността на прогреса. Гледаше с тъжни кучешки очи в угасналия венец на лампите над операционната маса. Опитваше се да мисли. Сега той е куче с човешки мозък. Ето я и първата успешна трансплантация на мозък в историята на науката! Дори и насън не беше си представял така своя принос!…

Зилес го разтърси.

— Е, хайде, Линд, сега трябва да отидеш в клетката. Лично ще се грижа за теб, за да имаш най-големи удобства. Ще останеш там само няколко дни, докато свикнеш с новите условия. После ще те прибера при себе си, никой няма да се учуди, че един стар ерген си е взел куче… Вярвам, че няма да правиш глупости, интелигентен човек си… виждаш как продължавам да се отнасям към теб… Ние двамата още много можем да постигнем заедно, не е ли така?

Линд изръмжа и се опита да му захапе ръката.

Така се озова в клетката, от която по-късно успя да избяга.

7

Мъжът смътно си спомняше за тревогата, обзела града, когато бе изчезнал прочутият учен. Тогава всяка вечер в кръчмите или по улиците се появяваха полицейски патрули; полицаите преглеждаха внимателно документите и арестуваха всеки, у когото макар и нещичко не бе наред. Значи така. Боже господи, Рек не е куче, а господин професорът. Такъв изискан господин, а спи на мръсния под пред неговата печка. И гълта остатъци, увити във вестник.

— Ре… господин професоре, името ми е Маас — каза той смутено, — можете да разчитате на мен. Не трябва ли да идем в полицията, за да арестуват оня Зилес?

Линд посочи в ъгъла: НЕ.

Полицията не го интересуваше, тя няма да му даде възможност да получи удовлетворението, което си бе наумил. А и не искаше жена му и децата да примират от ужас при мисълта, че техният съпруг и баща се е превърнал в куче.

— Щом мислите, че не бива, значи не бива — съгласи се мъжът. Линд отново започна да тича около кръга. Беше обмислил до съвършенство своя план. „Ще сключим договор, господин Маас. Вие ще ми помогнете да отмъстя на Зилес, а после аз ще ви спечеля пари. Ще бъда безспорно най-добре платеното дресирано куче в света. А вие — най-добре платеният дресьор.“

Мъжът се съгласи. Както мнозина без образование, той се отнасяше почтително към всеки човек с академична титла. А Линд, макар и куче, беше образован.

Сега двамата живееха малко странно. Маас учтиво говореше на „ви“ на своето куче и се обръщаше към него с „господин професоре“. Искаше да му отстъпи леглото срещу мястото пред печката, а от храната избираше за него най-вкусните парчета. Линд употреби огромни усилия, докато го убеди, че като на куче му е все едно къде спи и че с нищо не е по-претенциозен от останалите немски догове.

Поиска само да го боядиса съвсем черен. След няколко опита Маас успя. После двамата започнаха да излизат навън. Правеха повече впечатление на слепец, воден от неговото куче, отколкото на господин, съпровождан от предано домашно животно. Маас изцяло се приспособи към желанията на Линд и вървеше винаги натам, накъдето го теглеше каишката.

Денем тренираха нови и ефектни номера. На Линд му беше интересно, измисляше трикове с неочаквани поанти, които щяха да заинтригуват всякаква публика. Подреждаше програмата, за да бъде кратка, наситена и динамична, мислеше за музиката, за костюмите, които ще си ушие Маас, и за хубаво украсения нашийник за себе си.

8

Доцент Зилес вдигна слушалката.

— Да, на телефона — каза. После трепна. — Какво? Не, не искам да купувам никакво куче. Имам достатъчно опитни животни, а освен това се снабдявам само от солидни фирми, а не просто така…

Гласът по телефона го прекъсна:

— Имам за вас куче, което сигурно ще искате да видите. Дог, немски дог. Много хубаво животно, господине… И извънредно интелигентно.

Зилес мислеше напрегнато. Това едва ли е някаква случайност. Този човек не е търгаш, научил, че понякога Зилес тайно купува кучета за опити. „Време, трябва да спечеля време“ — каза си той.

— Е, добре, ако реша да го купя, колко ще искате?

— Евтино ще ви го дам, господин доцент, евтино. И колкото по-скоро дойдете, толкова по-евтино ще бъде — отвърна гласът.

— Все още не знам дали това куче ме интересува — отговори Зилес. После се опита сам да атакува. — Обадете се другаде, нима не познавате друг лекар, който има нужда от лабораторни животни? Струва ми се, че разбирате от тази търговия. Или имате някаква причина, та се обаждате точно на мен?

— Имам — отговори гласът. — Защото кучето ви иска… Иска да дойде при вас. Ако вие не се съгласите, ще трябва да ида с него в полицията.

— Ама че изнудване! — въздъхна Зилес. — Какво точно желаете?

— Да дойдете тази вечер да го видите. — Мъжът съобщи мястото на срещата — една кръчма в края на града, и без да се сбогува, затвори телефона.

На масата в ъгъла Зилес завари един-единствен човек. Приличаше повече на бедняк, отколкото на професионален изнудвач. Уговориха се бързо и излязоха. Зилес успя да забележи, че никой в кръчмата не познава мъжа. Това е добър признак. В джоба си стисна дръжката на пистолета. Щом стигнат до някое подходящо място, ще се справи с него. Не изглежда много отракан.

Отминаха временните жилищни постройки, прозорците им вече бяха тъмни. Тук хората лягат рано и рано стават.

— Още няколко крачки, след онази ограда — посочи мъжът. — Надясно, там, дето свети.

Зилес се обърна нататък. Изведнъж главата му сякаш пламна, пред очите му се завъртяха червени кръгове.

Мъжът пъхна оловната тръба в ръкава си и опипа тила на Зилес.

— Добро попадение — похвали се сам.

Той промуши неподвижното тяло през пролуката от изпочупени летви в оградата и през дворчето го довлече до стария дървен гараж. Грижливо затвори ламаринените капаци на прозорчетата и двукрилата врата. Светна слабата крушка на тавана. В ъгъла спокойно лежеше голям черен немски дог. Матовата му козина едва се различаваше, само очите му светеха в полумрака. Мъжът замъкна Зилес до средата на гаража, претърси джобовете му и хвърли във водосточната яма всичко, което извади от тях, включително и пистолета. После го потупа по бузите; главата на Зилес безжизнено клюмна на една страна.

— Готово, господин професоре — каза той. — Сега само ще почакаме да се събуди.

9

Зилес усети силна болка в главата. Бавно и с усилие се надигна на лакти. По гръбначния му стълб болката се разнесе из цялото тяло. Той лежеше на циментов под, който миришеше на нафта. В полумрака видя силуета на мъж, надвесен над него. Опита се да си спомни. Да, това е мъжът, с когото днес разговаря във връзка с Линд, сигурно беше заради Линд.

— Как попаднах тук? — попита. — Вие ли?

— Аха.

— И… защо? Какво съм ви направил?

— На мен нищо.

Мъжът се обърна към ъгъла, Зилес също погледна нататък.

В мрака се чернееше фигурата на огромно куче, което бавно се надигна и отиде в средата на гаража. Беше съвсем черно. Дали все пак този мъж не е обикновен прекупвач? Козината на Линд бе цялата на бели петна. Зилес се опря на лакти.

— Аз наистина нямам нужда от такова голямо куче.

— Ще почакам навън, господин професоре — каза мъжът, като гледаше кучето. — Ако нещо… знаете как да ме повикате. А вие не си претърсвайте напразно джобовете, човече. Отдавна изхвърлих оная ваша играчка.

Значи все пак е Линд.

Вратата силно изскърца. Ключалката щракна.

Зилес с мъка се изправи на крака. Олюляваше се леко, главата му бучеше, виеше му се свят.

— Линд — каза бавно той, — най-сетне отново се виждаме. Малко се страхувах от тази среща.

От гърлото на кучето прозвуча дълбоко, глухо ръмжене.

— Искате ли нещо, господин професоре? — чу се глас отвън.

Зилес изтича към вратата.

— Ало, не можете да ме оставите тук така! Незабавно отворете! Или ще извикам полицията!

Тишина. Само кучето отново глухо изръмжа.

Зилес отчаяно чукаше по вратата.

— Слушайте, човече, не правете глупости! Не можете да ме оставите тук с това животно! То ще ме убие! Все пак вие трябва да ме защитите, не можете да оставите човек на произвола на едно куче! Нищо не съм му направил! Дори му помогнах, да, помогнах му! Беше обикновено куче, животно, а аз му дадох човешки мозък. Никое куче на света не е получавало такъв дар! Хайде, направете нещо, преди да ме е разкъсало!

— Аз не се бъркам, господин Зилес — обади се мъжът отвън. — Господин професорът ме помоли да ви доведа и аз ви доведох. С него се познавам по-отдавна, отколкото с вас. А дали сте навредили на господин професора, или сте помогнали на кучето — това вие трябва да го знаете. Или по-скоро той трябва да го знае.

— Ще крещя! Ще извикам хора! Помооощ!!!

— Можете да крещите колкото си щете. Тук никой няма да ви чуе. А и да ви чуе, няма да се юрне да ви търси.

Стояха един срещу друг — човекът и кучето. Зилес, опрян на дървената, пропита от масло врата на гаража, и срещу него Линд, едър, жилав, с мощен гръден кош и огромна муцуна, в която проблясваха големи зъби.

Зилес бавно падна на колене. Мъчително се взираше в очите на Линд с погледа на човек, който знае, че животът му е в опасност, но който е готов да използува всяка възможност, дори и най-унизителната, за да го спаси.

„Прагматик до последния момент“ — помисли си Линд и отново изръмжа. Този път заплашително.

Зилес вдигна ръце пред лицето си.

— Не, Линд, не бива да го правиш. Не може просто да ме убиеш, нали аз също не те убих! Направих го заради човечеството, разбираш ли, Линд, за хората, за теб, за твоите деца… Линд, нареди на този отвън веднага да ме изведе оттук. Ще дойдеш с мен у дома, няма вече да бъдеш в клетка, нали си спомняш как ти казах, че ще живееш с мен, ще работим и занапред заедно, ти винаги си бил по-добрият, без теб аз нямаше да успея. Трансплантацията на човешки мозък, най-тежката задача, която лекарят може да си постави! Все още ми се струва като сън, Линд, но ти си тук, ти живееш, съществуваш, мислиш. Успяваш да се разбираш с хората, Линд — та това е победа! Ние успяхме, разбираш ли!

Той стоеше на колене с разперени ръце и широко отворени очи. Приличаше на пророк и сякаш вярваше на всичко, което казва. Може би наистина вярваше.

Линд внимателно се взря в шията на Зилес. Гледаше напрегнатите сухожилия, пулсиращите артерии. Той изръмжа и скочи. За първи път впиваше зъби в живо месо. В човешко месо.

Зилес извика отчаяно, безнадеждно и се замята конвулсивно. Линд усещаше как костите пращят в зъбите му. Жадно и лакомо гълташе сладката и топла кръв.

Когато се умори, леко и тихо излая. Вратата се отвори, Маас влезе. Потрепера от ужас при вида на разкъсаното тяло и затвори очи.

— Го-господин професоре — запелтечи той, — това не е възможно! Не, не вярвам и нищо не виждам! Трябва да се махаме, за бога, трябва да изчезнем оттук!

Отвори боязливо очи и погледна Линд, който спокойно облизваше кръвта от козината си. После за пръв път, откакто бе научил за неговия случай, му изкрещя:

— По дяволите, хайде да вървим, не издържам вече тук!

Измъкна се бързо през вратата и се затича към оградата. Линд стоеше неподвижен и ръмжеше. Не можеше да се разбере дали заплашително или победоносно.

10

Сега, когато си беше уредил сметките със Зилес, дните изведнъж станаха много дълги за Линд. Той просто не беше на себе си. Докато подготвяше своето отмъщение, му се струваше, че съществуването му има някакъв смисъл. Очакваше възмездието като освобождение: всичко ще се промени, миналото ще престане да го измъчва, той ще бъде вече обикновено куче. Ала след смъртта на Зилес у него се всели само празнота, жадуваното облекчение не идваше. Вместо него настъпиха дни, запълнени с тренировки за цирковия манеж, които изведнъж бяха станали толкова скучни и безсмислени.

Известно време Линд все още проявяваше интерес към вестниците. Разбира се, всички пишеха за ужасното откритие в изоставения гараж. Събитието се задържа на първите страници цели десет дни. Журналистите се надпреварваха в догадки и теории. Почти всички свързваха смъртта на Зилес с изчезването на неговия приятел и колега професор Линд преди пет месеца. Най-разпространено беше становището, че се отнася за голяма акция на някоя велика сила; аферата дори доведе до уволнението на няколко ръководни работници от разузнаването. Стигна се и до дипломатически усложнения, за щастие без сериозни международни политически последици.

Във връзка с това се смяташе за напълно необясним фактът, че доцент Зилес явно е бил разкъсан от огромно животно, някои предполагаха, че е побеснял вълк или дори цяла глутница. Как агентите на великата сила са успели да докарат незабелязано вълците в града, а след това да ги върнат обратно, оставаше загадка.

След десет дни събитието неочаквано изчезна от страниците на вестниците. Както съобщи един опозиционен всекидневник, за това се беше постарала самата полиция, която се оказа безсилна да се справи с тягостния случай.

Но още преди това Линд прочете във вестниците, че неговата съпруга Юлия е подала молба той официално да бъде провъзгласен за мъртъв. Отново срещна името й в рубриката „Обществен живот“ до името на братовчед си Рудолф.

През това време Маас трескаво се подготвяше. Той продаде всичко, което можеше да се продаде в бедното му жилище. Търсеше дрехи, с които да изглежда солидно, когато ще уговаря първия си ангажимент. Вярваше, че богатството е лек срещу всичко и че щом забогатее, ще забрави онова, което бе принуден да види в гаража.

Но Линд от ден на ден ставаше все по-мрачен. Когато не тренираше, той не се помръдваше от мястото си и отпуснато лежеше пред топлата печка. Гледаше с широко отворени очи голата стена, мълчеше и почти не вземаше тресчицата в муцуната си.

Представяше си манежа и вариететния подиум, обградени от тълпи шумни, непоносими и щастливи хора. Той е ничий — кучетата се боят от него, а хората? Какво общо има с тях? Само мозъкът, за който те и не подозират. Мозъкът, който усложнява всичко.

Едно-единствено нещо бе в състояние да го развълнува. Споменът за страшната нощ, за обезобразения Зилес. Страхът в неговите очи, дългите мигове, в които Линд се чувствуваше силен. И вкусът на сладката, топла човешка кръв. Знаеше, че всичко това е чудовищно, но не можеше да му се противопостави.

Маас вече губеше търпение. Наближаваше денят, когато трябваше да отидат и да се представят на артистичната агенция. Кучето, което непрекъснато лежеше, изпаднало в апатия, опряло глава на предните си лапи, все повече го безпокоеше.

— Господин професоре, аз ви разбирам — казваше му често Маас, — това изобщо не ви интересува и не може да ви интересува. Но като издържим година-два, знаете ли каква пара ще падне? Нашият номер ще бъде безценен. А после ще заминем някъде, където никой няма да ни познава и ние никого няма да познаваме. Ще си купим голяма къща край морето и до края на живота си няма да правим нищо, само ще лежим в градината и ще гледаме небето.

Кучето не реагираше. Гледаше го с невиждащи очи. „По дяволите — мислеше си Маас, — дали професорският мозък, с който го е дарил доктор Зилес, не е престанал да работи?“

Линд трябваше да се насилва, за да не гледа постоянно едва забележимата адамова ябълка на шията му. Шийната артерия! „Не, никакви закони не важат за мен, нито човешки, нито животински, ако изобщо има някакви. Морал?! Колко смешно! Та нали човек ме направи такъв! И затова аз сам ще реша как да постъпя с човека…“ Една вечер, когато мъжът си почиваше със свободно отпуснати ръце и с разкопчана на врата риза, Линд скочи.

11

Върволицата от коли пред нея проблясваше с габаритните си светлини. Истински ужас е да минеш през центъра на града — с всеки ден улиците стават все по-задръстени. Юлия Линд нервно премести крака си от спирачката на газта, моторът изръмжа на празен ход. Все още не се справяше добре с колата, беше получила шофьорска книжка само преди няколко седмици. И без това книжката скоро няма да й трябва. Знаеше, че шофира зле. Караше с неудоволствие, по необходимост, считаше, че автомобилите са мъжка работа. Когато се омъжи, няма вече да сяда зад волана. Чакането се проточи. „Изглежда, е станала някаква катастрофа“ — помисли си тя.

Взе вечерния вестник от съседната седалка. Беше го купила на път за адвокатската кантора, за да съкрати чакането там, но дори не надникна в него, толкова бързо я прие доктор Рихтер.

НОВА ЖЕРТВА НА ВЪРКОЛАКА — крещеше огромно заглавие на първа страница. Нова жертва на чудовището, което вилнее в нашия град. Полицията е безсилна. Неизвестен безумец или подивяло животно? Докога?

Разбира се, пак не липсваше тяхното име. Всички свързваха новата трагедия със серията от зверски убийства, започнала с изчезването на нейния мъж и след това с убийството на доцент Зилес. Намерил се бе дори драскач, който по идиотска дедукция стигаше до извода, че професор Линд е полудял и има пръст във всичко. Той е опитомил глутница вълци и ги е обучил да убиват. Бог знае дали и сам не участвува в нападенията. Вероятно е искал Зилес да му сътрудничи и понеже доцентът е отказал, е станал първата жертва. „Глупаци — въздъхна Юлия Линд, — колко дълго още ще ни мъчат с тези врели-некипели.“ Новата, вече четвърта жертва беше двадесет и две годишна продавачка, която била на гости у приятели и се прибирала вкъщи през безлюдния парк. И тя е била разкъсана през нощта, далеч от хората, там, където никой не е можел да чуе виковете й. „Не, животните не постъпват така — помисли си Юлия Линд. — Зад всичко това се крие човешки мозък, човек. Убиец.“ Най-сетне улицата се освободи. Юлия се вля в зелената вълна. Заобиколи търговския квартал и излезе на околовръстното шосе, което водеше към предградията. След седем минути си беше у дома.

Пред входа натисна клаксона. Ще трябва да почака малко, докато някой дойде да й отвори.

Покрай оградата тичаше мощен немски дог. Едър, малко занемарен. Собственикът му би трябвало да се грижи повече за него.

Когато притича пред колата, кучето се вгледа в Юлия. Стори й се, че вече го е виждала някъде, но не можа да си спомни къде.

Дубликаторът на Хендерсон

Седях в коженото кресло и си играех с малкия метален предмет. Само след миг те ще дойдат и моята мечта ще се сбъдне, ще свърши дългогодишният нощен кошмар. Още няколко минути и — край на всичко!

Достъпът до Димитрос Атрахтас беше възможен единствено за този, който бе готов да пожертвува за това двадесет хиляди долара. С удоволствие щях да ги дам, само че никога не съм имал толкова пари.

Готов съм да се хвана на бас, че и Оле Хендерсон не беше сънувал такава сума.

Оле Хендерсон — човекът, който отказа да стане милионер. И досега не мога да го разбера, но той просто си беше такъв. С хладен мозък на математически гений и със сърце на самарянин. Искаше да прави само добро, а резултатът? Атрахтасовата пещера на завръщанията. По-скоро Пещера на новото отчаяние.

Да, зная, че Оле Хендерсон се съмняваше в своето откритие. Накрая все пак се остави да го придумат.

И така се появи…

Дубликаторът на Хендерсон. Дубликаторът на Хендерсон-Атрахтас. Дубликаторът на Атрахтас. Атрахтасовата пещера на завръщанията. Посетете мястото, където невъзможното става действителност! Срещнете се със своите скъпи покойници!

Бяха скъпи! Еднократна такса — двадесет хиляди долара. За петнадесет минути.

Явно никога няма да разбера принципа на този дяволски трик! Стабилизиращо пространство между два полюса, биоелектрически потоци и така нататък. Физика, преплетена с невропсихология и биохимия. А практическата полза? Материализирани представи по желание на клиента.

Бъдете така любезни и се съсредоточете върху личността, с която искате да се срещнете. За десет секунди дубликаторът ще заснеме отпечатък от вашите паметови следи. Работим без гаранция, плаща се предварително.

Оле Хендерсон никога нямаше да позволи това. Той беше непоправим утопист; представата, че и „животът след смъртта“ ще съществува единствено за роднините на богатите, дълбоко щеше да го разстрои. Макар че — напразно. За това бедните никога не са завиждали на богатите.

От време на време подочувах нещичко за драстични сцени в тази пещера. „Да се разделя завинаги след петнадесетте минути, прекарани с отново намерения човек, когото обичам — не, това е невъзможно.“ Който можеше, с готовност плащаше нови двадесет хиляди за още четвърт час. И отново. И още веднъж. И още. Неколцина финансисти напълно се бяха разорили в пещерата, а след дванадесетчасово сбогуване със своята отдавна починала съпруга един холандски въглищен магнат се самоуби.

Опитаха се да съдят Атрахтас за изнудване, но съдът го оправда! Нали той никого не бе принуждавал, с нищо не го бе заплашвал. Обвиниха го в мошеничество, мъчеха се да докажат, че хипнотизира своите жертви. „Хипноза? Нищо подобно, господа, така ще оскверните паметта на моя скъп приятел Оле Хендерсон. Почитаемият съд може спокойно да докосне «възкресените мъртви». Ако пожелаете, в този момент господин Атрахтас ще си завърже очите. Не, за съжаление той не може да излезе. Само той обслужва дубликатора.“

„Боже, мислех си аз, колко находчив и безсрамен е този човек!“ „Господин съдия, вие не вярвате, че това е реално? Но то е дори повече от реално. Знаете ли, в пещерата съм подредил малко, но комфортно кътче, можете да го наречете chambre séparée. При срещите си младите хора са изпълнени с такъв копнеж… А аз съм чувствителен човек. Кой би могъл да им откаже?“

„Реализирането на копнежа“ струваше още десет хиляди долара — и никой нищо не успя да му направи, косъмче не падна от главата на модерния сводник. За съжаление законът беше на страната на обвиняемия.

Оле Хендерсон никога нямаше да позволи това… Само че Оле Хендерсон падна от една скала и се преби, а Димитрос Атрахтас, този хитър лешояд, стана универсален наследник на общия патент. Не се намери човек, който да докаже, че е извършил убийство. Оле Хендерсон, единственият, който можеше да го изобличи, никога не възкръсна. Явно нямаше двадесет хиляди долара…

Когато моят адвокат за първи път писа на Атрахтас, пощата донесе учтиво издевателски отговор. „За съжаление — съобщаваше собственикът на Пещерата на завръщанията, — трябва да отхвърля предложението на вашия клиент за съвместно серийно производство на дубликатори. Наистина финансовите перспективи на предлагания проект са обещаващи, но скромният приход от пещерата ми е напълно достатъчен, за да покривам разходите, свързани с моята хуманна мисия. С уважение…“

— А идеята беше толкова добра — оплакваше се адвокатът Рови Мастерман.

— Не беше! — успокоявах го аз. — Този негодник е пресметнал, че при серийно производство ще си загуби монопола. Мислехме го за глупак, но направихме грешка.

И все пак — все пак накрая той се хвана на въдицата! След миг ще бъде тук, в съседната стая. А после…

„Уважаеми господин Атрахтас! Смятам за разумно в наш общ интерес да ви съобщя, че вече не сте единственият собственик на принципа на дубликатора. След неколкогодишни усилия заедно с екип от сътрудници успях…

Този трик решително беше по-добър. Макар че не задействува веднага, и затова предполагам, че няма да бъде разумно да се изтощаваме чрез взаимна конкуренция. Ако обединим силите си, финансовият ефект от нашите общи дубълпрограми може да се умножи многократно. Ето защо очаквам вашето посещение в срок, който вие сам ще определите. С уважение, Ваш…“

Тази хитра лисица не дойде, а изпрати свой агент. Някой си Брандейс. Господин Брандейс ми струваше пет хиляди долара, половината от моите спестявания. Ако е изпълнил обещанието си и е дал на Атрахтас положителна информация, ще получи и другата половина. Треперех от вълнение. Ами ако…

Не, не, този път всичко щеше да бъде наред — на човешката алчност може да се разчита. Доказателство за това бе фактът, че след няколко минути Димитрос Атрахтас щеше да влезе в моя дом.

Позвъни се. После чух стъпките на Рови Мастерман, щракването на ключалката. Чужд, креслив глас. Вратата в съседната стая изскърца. Той е тук!

Целият се изпотих. В последния миг ме връхлетяха съмнения. Имам ли право сега, след петнадесет години…

— Е, къде е вашето чудо? — Отново този креслив глас. Той е на човека, който уби Оле Хендерсон. Имам ли право? Хиляди пъти да! Дочух някакво тракане — Рови манипулираше с нашия макет.

— Знаете ли какво — нов крясък, — покажете ми например Мей Клинх, артистката. Помните я, нали, тя беше такова парче!

Гласът на Рови:

— Съжалявам, господин Атрахтас, нашият дубликатор действува малко по-надълбоко под мозъчната кора. Изборът не е доброволен, той зависи от вашето подсъзнателно емоционално състояние. На езика на лаиците това се нарича съвест.

— Да не сте полудели?

Ето че настъпи моят миг, мигът, който очаквах от години. С шест крачки преодолях разстоянието до вратата.

— Оле!

Викът замръзна на устата му. Висок, дебел старец — вече ни най-малко не го съжалявах. Напротив, бях доволен, че толкова приличам на баща си.

— Оле, за бога, аз не исках! Повярвай ми!

Не видях дори как се свлече на пода. Обърнах се към прозореца, като продължавах да държа пред себе си пистолета. Чувствувах се повече от зле. Постоях така, докато Рови зави тялото с килима и го изнесе от стаята. И си дадох дума никога, никога да не стъпя в Пещерата на завръщанията. Дори безплатно. Защото там мога да се срещна с него.

— Готово! — каза Рови зад гърба ми. — Стана по-лесно, отколкото очаквах.

Отпуснах ръката с пистолета.

— Рови, хрумването ти беше просто отлично — казах аз, — да изкопчиш от неговия лекар, че сто на сто няма да преживее четвърти инфаркт…

— Ами ако все пак не беше умрял сам — попита той с любопитство, — щеше ли да стреляш?

Усмихнах се насила и подадох на Рови пистолета. Не беше зареден.

Кутията на Пандора

Предметът, станал причина да се напише тази история, от дълго време се намира в Женева. А Пандора, която с любопитството си докара на човечеството безброй неприятности, спокойно обитава гръцката митология.

Ерудираният читател знае добре, че ако в заглавието си авторът се насочи към гръцката митология, по правило той иска: първо, да покаже деликатно колко е образован; второ — чрез символичната метафора да изрази смисъла на това, което не ще успее да постигне със собствения си разказ, и накрая, трето — и най-често — и едното, и другото. На читателя, който разбира нещата, няма защо да му се поднасят извинения. А още по-малко — истината.

Изглежда, нищо не ни пречи да се заемем с историята, която започна в Страдонице при Бероун. Но преди да се отправим натам, нека поне бегло споменем другите възможни заглавия на разказа, които авторът отхвърли (или със съжаление се отказа от тях, тъй като му липсва достатъчно смелост да се противопостави на конвенционалния възглед, че разказите трябва да имат само едно заглавие). Ето неизползваните възможности:

Какво е видяла жената на Лот, преди да се вкамени? Какво е било изписано върху лицето на Горгона Медуза? Защо Хонза не е пил от изворчето на познанието? Не е трудно да забележим, че между всичките посочени примери има нещо общо: изкушението да се види, познае, вкуси забраненият плод… и неизбежното наказание заради нарушеното табу. Нека само напомним, че митологията и приказките щедро ни предлагат варианти на посочената тема. Без съмнение конфликтът между копнежа за знания и неговите нежелани последици неотстъпно преследва човечеството през цялото му съществуване, като често приема и драстични форми.

И така, откъде да започнем? От Женева или от Страдонице? От късното лято, когато двама възрастни съпрузи вървят по пясъчната пътечка е тихия парк — картина, която поражда спокойствие и примирение… Или от деня, когато в коридора на един жилищен блок се е насъбрала тълпа, а стаята горе е изпълнена с преобърнати столове и със страх, вещаещ смърт още преди погледът да се спре на неестествено превитите тела на мъртвите, седнали или проснали се на пода? В нашата история и двете случки са действителни, само че отдалечени една от друга с почти тридесет години. Така че — какво?

Така че — нищо. Всъщност няма никакъв проблем; и ако в края на краищата авторът все пак избере за разказа си хронологичния подход, той отново ще плати дан на конвенционалните възгледи. А ще постъпи така не защото смята, че времето е река, в която „не можеш да се потопиш два пъти“, и че никой не е в състояние да управлява нейното течение — да го забавя или ускорява, да го обръща, прелива, дори да го пресушава и изпарява. Точно обратното: дълбоко в душата си, понесена на крилете на фантазията, авторът е почти убеден, че времето е неведома величина, все още неразгадана и неизследвана докрай, фактор, който крие неизчерпаем брой възможности и въпроси, за чиито отговори не се е досещал дори откривателят на знаменитото E = mc² И че понятия като „вчера“, „днес“, „утре“ не са нищо друго освен слаби, но практични помагала, които ни дават възможност да не се загубим поне върху мъничката територия на вече придобитото познание.

Ето защо е за предпочитане да бъдем оптимисти. Та нали винаги е по-добре да имаш малко зад себе си и много пред себе си вместо…

Вместо обратното.

Кутията наистина я намериха в Страдонице. А днес наистина се намира в Женева. От близо тридесет години е собственост на Организацията на обединените нации, едно от най-строго охраняваните й съкровища. Едва ли има човек, който да не се интересува от нейното съдържание, и въпреки това повече от шест години никой не я е докосвал. Тя лежи в климатизирания подземен сейф, защитена от авантюристи, търсачи на слава, самоубийци и от онези ентусиасти, които смятат, че смъртта е съвсем разумна цена за познанието. Последната молба за изследване на кутията беше регистрирана през 2009 година; оттогава нито един сериозен институт или отделна личност не са настоявали тя да бъде отворена. Естествено, Съветът отхвърля неоснователните предложения.

Аз я видях за последен път в навечерието на новия век. А за първи път чух за нея на 11 юни 1985 година — тогава, разбира се, не предполагах, че тя двукратно ще се намеси в живота ми.

Впрочем до десет часа сутринта денят беше като всички други: слънчев, спокоен, обикновен. А после…

Съвсем делнично и неприятно издрънча телефонът.

— Господин докторе, вас търсят — и Зденка ми подаде слушалката.

— Кейзлар — обадих се аз.

— Щепанова. Добър ден, господин докторе. Неудобно ми е, че ви безпокоя, но… Обаждам се от Страдонице.

Приятен, малко глух глас, но името на жената и названието на селото не ми говореха нищо.

— За какво става дума?

— За нещо изключително важно… — Тя се поколеба. — Всъщност става дума за вашия брат.

— За Владя?!

— Имате ли и други братя, господин докторе?

Стори ми се, че за миг в слушалката долових ирония, примесена с упрек.

— Не — казах сдържано, защото започна да ме обзема мрачно предчувствие. Дали не е някоя нова авантюра на братлето? Ако на пътя му се е изпречила поредната неприятност, няма защо да намесва и мен. На осемнайсет години вече би могъл…

— Един брат ми е предостатъчен, госпожице. Какво се е случило?

Момичето от Страдонице отново заговори неуверено:

— Ами… как най-добре да ви… Знаете ли, доста е деликатно. Бих искала лично да говоря с вас. Още днес.

— Толкова ли е спешно?

— Много — каза тя. — Вие не познавате баща ми. Той заяви, че ако въпросът не се уреди без излишен шум до утре, ще откъсне ушите на Владя… заедно с главата. Трябваше да му изпрося еднодневна отсрочка.

Всичко беше ясно. Но кажете: ще се отречете ли от брат си само защото е скица? Главното сега е да се спечели време… и да се успокои разяреният татко, който в този момент най-вероятно седи в местната кръчма и се подкрепя за наказателната операция. С Владя ще си уредя сметките след това.

— Драга госпожице — казах аз, — много добре сте постъпили. Мога да ви уверя, че… Моля ви, как да стигна до Страдонице? Далече ли е?

— На шест километра от Бероун, господин докторе. Но няма защо да се разкарвате, аз тръгвам за Прага. Ще взема автобуса след по-малко от половин час и около дванадесет ще бъда при вас. И, ако искате, можете да ме поканите на обяд — ако, разбира се, няма друго заинтересовано лице.

Независимият й тон така рязко замени дотогавашното й смущение, че ме обърка.

— Д-да — запелтечих. — Всъщност не… Тоест искам да кажа, че по това време нямам никаква важна работа и ви каня на обяд… Знаете ли как да стигнете до института?

— Разбира се — в гласа й долових усмивка. — Така че да приключваме и до скоро виждане.

— Почакайте малко! — извиках. — Госпожице… общо взето, ми е ясно, но все пак бих искал да се уверя: вие чакате дете от брат ми, така ли?

— Дете ли?!

След кратка пауза мембраната на слушалката започна да вибрира от избухналия смях. Изчаках търпеливо, докато се успокои. Когато най-сетне смехът започна да заглъхва, си поех дъх, за да укоря момичето.

— Вижте, госпожице…

— Знаете ли, че почти сте прав — прекъсна ме все още леко задъхана тя. — Така погледнато, наистина сте прав. Чакам дете от него: Венера Вестоницка^[4].

— Госпожице, нямам настроение…

— В дванадесет съм при вас.

Чу се леко щракане и връзката между Прага и село Страдонице прекъсна. Момичето беше затворило телефона.

Да, така се запознах с Яна, моята жена. Само че обстоятелствата, при които стана това, далеч не бяха само объркани. Бяха трагични.

По време на обеда във винарната „При бъчвите“ тя ми обясни всичко; едва сега страшно ме хвана яд на Владя. Изобщо нямаше спор: моят брат бе непоправим идиот!

Неотдавна той бе навършил осемнадесет години и до тоя момент на никого не бе ясно какво иска от живота. И най-малко на самия него. Напусна дома ни веднага щом държавата го снабди с личен паспорт; сменяше непрекъснато работата си (а стига да имаше възможност, с удоволствие си предоставяше почивки) и с удивителна настойчивост се отдаваше на някое от безразсъдно по-безразсъдно моментно хрумване. За последен път бях говорил с него преди месец. Тогава живееше при един свой приятел и тъкмо бе решил да стане знаменит археолог. Не само без висше образование, но дори без да си е взел матурата. Обясняваше ми нещо за възобновените разкопки на някогашно келтско градище и размахваше една хартийка, която му даваше правото да участвува в експедицията като общ работник. Романтичните му представи за предстоящата работа ми действуваха на нервите, но същевременно ме успокояваше мисълта, че в сравнение с предишните му хрумвания (между тях не липсваше и намерението да стане миньор в урановите мини в Аляска) работата на разкопките представляваше несъмнен напредък. Пък и имах достатъчно свои грижи, за да мога непрекъснато да водя братлето за ръка. С бога напред — нека върви на своите разкопки.

Докато гълтах говеждата супа, си спомних всичко това, включително и названието на селото, за което трябваше да се сетя още преди два часа, докато говорех по телефона, но не се сетих. Вече знаех също, че бащата на Яна не е разярен, петимен за зет член на местното кооперативно стопанство, а професор Щепан, бележит археолог, и че Яна, доктор Яна Щепанова, е не само най-близкият му сътрудник, но и хубаво и симпатично, момиче.

Историята, която тя ми разказа, можеше да се предаде с няколко изречения. Знае ли някой кога ще го споходи щастието? — благодарение на необяснима случайност на разкопките моето отракано братле се спънало в предмет, който може да се окаже находка от първостепенно значение. И както изглежда, чисто и просто го е задигнал.

Опитах се да обясня на доктор Щепанова, че брат ми кара определена форма на късен пубертет.

— Явно е смятал, че е открил най-малкото нов гроб на Тутанкамон, и изкушението…

Тя ме прекъсна:

— Изглежда, Владя е прав, като вярва, че е намерил нещо изключително важно. Знаете ли, баща ми е ужасен скептик… но когато по телефона ви споменах за Венера Вестоницка, просто го цитирах. Разбирате ли?

— Не — казах с пълна уста. — Доколкото зная, Венера Вестоницка е била…

— … една от най-значителните праисторически находки по нашите земи — довърши тя. — И баща ми е убеден, че някога тази кутия ще бъде не по-малко славна.

— Пред Владя ли каза това?

— Не. Изобщо кутията е такава, че мястото й не е сред келтските разкопки. Отначало, когато брат ви я донесе, ние просто не му повярвахме. Баща ми се развика, че не е възможно такъв предмет да се намира там, където Владя го е намерил; после се съгласи да отиде на мястото и цял час го разглежда… едва ли не като полицейско куче. Зная, че подобно подозрение може да ви се струва нелепо и несправедливо, но ако можехте да си представите само колко опити за измама е имало вече в историята на нашия бранш, колко аматьори, а и професионалисти са се опитвали…

— От време на време и на мен ми попада в ръцете по някой популярен справочник — прекъснах я нетактично. — Но не мислите ли, че сега за нас е важна по-скоро вашата кутия и моят брат, а не историята на археологията? Все още не мога да разбера защо Владя е задигнал собствената си находка.

— Баща ми се затвори с кутията във фургона и цели три часа го чувахме само как проклина и се разхожда от единия край до другия. Знаех, че като специалист той се мъчи да датира находката, но от всичко това вашият Владя си е направил единствения извод, че искаме да го лишим от славата на откривател. Затова баща ми първо го е обвинил в опит за измама, а сега, като е разбрал, че Владя не е вчерашен, сигурно търси начин да омаловажи находката. Знаете ли, според мен брат ви страда не толкова от късен пубертет, колкото от комплекс за малоценност, може би по отношение на вас. Впрочем като лекар вие по-добре можете да прецените. И да му помогнете.

— А вас находката не ви ли интересува? — попитах я бързо. Нямах особено желание да обсъждам въпроса за емоционалното възпитание на Владя.

Вече се бяхме нахранили, Яна бавно отпиваше от бургундското.

— Ако трябва да бъда откровена — каза тя замислено, — досега нямах много време да разсъждавам за това. Вчера на обекта имаше голяма бъркотия, колежката Вранова замина за Бероун на зъболекар, от Прага ни изпратиха повреден фотоматериал, в народния съвет се решаваше спорът ни с местното кооперативно стопанство… И на всичкото отгоре — кавгата между баща ми и Владя. Когато започнах по-сериозно да мисля за кутията, тя вече беше изчезнала.

Извиних се и отидох да телефонирам на Зденка в института. Шефът се бил върнал вече. Казала му, че следобед няма да бъда на работа. „Благодаря, Зденичка.“ „Няма за какво, господин докторе.“

— Между впрочем — продължих да разпитвам, когато се върнах, — какво имаше вътре?

— Имате предвид вътре в кутията ли?

— Разбира се.

— Не знаем. Не можахме да я отворим, без да употребим сила, и решихме да почакаме, докато се върнем в Прага. Тъкмо за това става дума: баща ми се страхува, че Владя ще я разбие и непоправимо ще я повреди. Много е разтревожен и искаше веднага да предаде случая на милицията.

— И вие го убедихте…

— Да. Не знаехме къде да търсим Владя, затова пък си спомних, че разполагаме с вашия адрес в института. Имате ли представа къде може да бъде?

Кимнах на келнера и платих сметката.

— Ще опитаме — казах.

Преди тридесет години Прага приличаше на днешната може би само по историческата си част (и, разбира се, по релефа на терена, който за щастие се променя бавно). През осемдесетте години на миналия век строителството на микрорайони от типа на т.нар. кибритени кутии беше достигнало своята кулминация и всъщност вече приключваше; остатъци от него могат да се видят тук-таме и сега. Макар че теоретически имаше модерно решение на транспортния проблем, на практика то бе осъществено единствено в първите линии на метрото. Улиците на града все още не познаваха нито едно превозно средство на въздушна възглавница… До Либен^[5], където се надявах да намерим Владя, пътувахме с вече изживелия времето си автомобил с двигател с вътрешно горене.

Това, което доктор Щепанова ми разказа, се беше разиграло предишния ден, тоест вчера. Едва тази сутрин на обекта установили, че кутията я няма и че братлето ми е изчезнало. Вероятността да няма връзка между двете събития се равняваше почти на нула. Бях дотолкова реалист, че изобщо не изразих подобно съмнение. Сега по-скоро ставаше дума за това, дали ще намерим Владя… и в какво състояние ще бъде проклетата кутия.

— Всъщност как изглежда тя? — попитах с поглед, вперен в колата пред мен, тогавашните автомобили нямаха автоматично управление. — И защо баща ви сега я смята за наистина ценна археологическа находка? Как така промени становището си?

— Размерите й са 30×20×8 сантиметра — отвърна Яна. — Съвсем черна е, със странна обвивка… на пръв поглед напомня кадифе. Разбира се, това е безсмислица, келтите не са имали и понятие от кадифе. Още повече че обвивката много плътно приляга към кутията, чиято повърхност е изключително твърда.

— А по-нататък?

— Ами… — поколеба се тя. — Що се отнася до втория ви въпрос… не зная как по-добре да ви обясня. Впрочем аз самата не съм сигурна в отговора и мисля, че и баща ми не е сигурен. С една дума — кутията не е могла да бъде пренесена от другаде на мястото, където Владя я е намерил. Просто тя е лежала в този пласт. А в същото време… толкова много се различава от всички останали келтски паметници, че…

— Че просто няма причина да бъде там?

— Да. Умът ми не го побира. Тъкмо затова, ако се потвърди автентичността й, кутията ще се окаже забележителна находка. Състоянието, в което се е запазила в продължение на повече от две хилядолетия… Ще трябва да коригираме редица от нашите представи за келтите. Или римляните, кой знае. Впрочем дори с търговските връзки не могат напълно да се обяснят…

— Накратко казано, очаква ви вълнуваща детективска история — прекъснах я аз.

— Да, и главно — много проучвания. Баща ми няма търпение да отворим кутията. Само че първо трябва да я намерим.

Задръстените улици не ни позволяваха да пътуваме много бързо, така че имах достатъчно време да произнеса пред доктор Щепанова наистина пламенна, но в същото време донякъде саркастична реч в защита на брат си. Наблегнах на разликата във възрастта (тринадесет години), семейните отношения (родителите ни се бяха развели, когато Владя бе деветгодишен), влиянието на лоши приятели, всеобщата разпуснатост в наше време…

— Няма ли да се обидите, ако ви кажа нещо? — прекъсна ме тя. — Все пак говорите за своя брат, а вие самият не сте ли пропуснали нещо? — Тя се поколеба, но след кратко мълчание безмилостно довърши мисълта си. — Нали посвоему вие е трябвало да замените баща му…

През ума ми минаха дузина отговори (че нямах време, че все пак имам свой собствен живот и също така почти сам съм се изправил на краката си, че съм му се карал постоянно, че животът е най-доброто училище…), но не изрекох на глас нито един. Впуснах се за миг в дискусия със собствените си възражения и дори не забелязах кога Яна е започнала да разказва как е раснала тя. Нейният мелодичен, малко глух глас се смесваше с лекото бучене на двигателя и аз я прекъснах едва когато пристигнахме там, дето се надявах да открием целта на нашата експедиция.

— Вече сме на мястото — казах. — Ей онзи блок.

В същия миг Яна извика и ме хвана за ръката.

— Погледнете!

Точно тук нашият разказ тръгва в нова, трагична посока. А за кутията започва дългогодишен период, преустановен категорично едва с решението на СЗКП (Съвета за кутията на Пандора) от 11 ноември 2009 година. Точно тук, от прашния Либен през един юнски ден е средата на осемдесетте години към целия свят скоро щяха да полетят настойчивите въпроси, на които и до днес търсим отговор. А Владя, моето нетърпеливо и непостоянно братле, бе първият от онези, които заплатиха с живота си за опита да разгадаят тайната. Накрая той все пак прослави името си…

Сега при спомена за този ден почти не ме боли — времето е най-добрият лечител. Човешката памет умее да избира: в повечето случаи ние успяваме да забравим това, което искаме да забравим. Когато понякога се опитваме да възкресим миговете след нашето пристигане в Либен, аз и Яна установяваме, че някои образи са се запечатали необикновено силно в паметта ни, докато други са сякаш забулени в мъгла. Странното е, че и двамата помним или сме забравили приблизително едни и същи неща.

Яна тогава беше забелязала линейките и милиционерските коли пред сградата. Много скоро след нас, когато вече бяхме преодолели първата бариера от униформени мъже и се бяхме промъкнали до стълбището, с пронизителен вой пристигнаха и други. Проправихме си път до втория етаж между развълнуваните наематели и там спряхме. По-нататък не пускаха никого. Погледнах пред себе си и сърцето ми замря.

Пред вратата на жилището на Владьовия приятел бяха застанали трима широкоплещести милиционери; объркването, изписано на лицата им, странно контрастираше с категоричното „А“ на краката им. В полукръг около тях неспокойно шумяха групичка униформени и цивилни мъже и жени, повечето бяха вперили поглед в пода, където на нечие грижливо постлано палто лежеше моят брат — неподвижен, с широко отворени очи, вперени в мръсния таван на коридора. Мъртъв.

Това, което се бе случило, може най-добре да се изложи със сухия тон на служебното съобщение. В десет часа сутринта на този критичен ден (тоест приблизително в момента, когато за първи път бях говорил по телефона с Яна) след четиридневен излет се върнал у дома си деветнадесетгодишният Карел Янда, собственикът на жилището. Влязъл и веднага извикал; викът, дочут от съседката Мария Лутнерова, очевидно е бил предизвикан от стреса, който Карел изживял при вида на неподвижното тяло на пода. Вместо да изтича навън за помощ, той явно се е забавил още няколко минути, за да огледа жилището. Забавянето е било съдбоносно за него, защото зърнал на масата странната, разбита кутия и се опитал да види какво има в нея. Това се оказало фатално. За свое щастие Мария Лутнерова не повторила грешката на Янда и не влязла. Най-напред тя вдигнала на крак милицията, а после извикала съседа Ярослав Мрачек. Когато пристигнал екипът на патрулната кола, Мрачек вече бил изнесъл тялото на мъртвия Владимир Кейзлар. Влязъл отново за Карел Янда, но не се върнал.

Сержант Кунеш и младши сержант Хледик били следващите жертви на смъртоносния предмет в жилището на Янда. Последният, който през този ден се простил с живота си по същия начин, бил старшина Йезбера, командир на извиканото подкрепление. За щастие, след като и той не се върнал, останалите милиционери се уплашили (казано по-деликатно: станали внимателни) и вече никой не влязъл в жилището.

Разбира се, събитията бяха възстановени в този ред едва по-късно; до нашето пристигане (а и дълго след това) никой нямаше понятие за причината, предизвикала масовата трагедия, а и на нас с Яна ни беше нужно доста време, докато стигнем до, общо взето, лесното за разбиране предположение.

С доктор Щепанова не се видяхме почти един месец. Погребението на Владя, боледуването на майка ми, работата в института, върху която съзнателно се нахвърлих с небивало настървение — всичко това изпълваше дните ми, а тогава и не исках нищо друго. Не мислех за кутията, не се интересувах за хода на следствието, не си спомнях и за младата археоложка, с която се бях запознал при такива трагични обстоятелства. Само вечер, преди да заспя, от разговора с нея в съзнанието ми изплуваха думите й, че съм можел да помогна на Владя. Че нещо съм пропуснал…

Тя ми позвъни през втората седмица на юли.

— Сърдите ли ми се?

— Не съвсем не! По-скоро вие ме извинете — тогава ви изоставих толкова бързо и без да се сбогувам… Всъщност още не зная защо умря Владя. Аутопсията не установи абсолютно нищо. Вие знаете ли нещо?

— Искате ли да се срещнем и да поговорим?

Този път не седнахме във винарна, а предпочетохме да се разходим по крайбрежния булевард. Яна ми разказваше за безбройните разпити, на които тя и баща й били подложени. За бурните дискусии в Археологическия институт, за консултациите със специалисти от други области.

— Впрочем помолихме за помощ и вашия шеф. Вчера.

Аз все още не знаех нищо.

— Всъщност как приключи историята в жилището на Янда? — попитах аз.

— Тъкмо това е най-странното, Мартин. Засега — никак. Имаше още двама мъртви, но засега случаят се потулва.

— Как така? — За събитията в Либен милицията беше публикувала само съвсем кратко и неопределено съобщение („разследването на случая продължава“), в което се казваше, че са загинали петима души: Ярослав Мрачек не беше сред тях. — Нима, след като им разказахте за кутията, е влязъл и някой друг?

— Не, не. Впрочем направиха няколко безрезултатни опита с прибори с дистанционно управление; най-напред подозираха наличието на газ, след това на радиация и накрая — на някакви неизвестни вируси, но за щастие действуваха колкото може по-предпазливо. За съжаление допуснаха друга грешка: със специално конструиран перископ се помъчиха да разгледат съдържанието на кутията. И двамата сътрудници, които надзърнаха в окуляра, умряха на място. Тогава моментално изключиха перископа и се отказаха и от мисълта да фотографират вътрешността на кутията. Измъкнаха някак двамата мъртви, запечатаха целия етаж и почти две седмици никой нищо не научи. Вероятно в цялата история се е намесило Министерството на отбраната, а може би и разузнаването. Едва преди седмица отново ни помолиха за сътрудничество.

Спомних си за Ярослав Мрачек.

— Слушайте, Яна, а какво стана със съседа Мрачек? Неговото име не беше споменато никъде — означава ли това, че е жив?

— Да — потвърди тя. — Ето и следващата загадка. Мрачек е жив. Само че не може да ни помогне с никакво обяснение. Лежи в изолатор в неврологията; цял месец вече не е казал нито дума, не помръдва и гледа втренчено пред себе си. Вярно, не е в безсъзнание — реагира при допир, — но въпреки това се налага да го хранят изкуствено. Не живее, вегетира.

Странно, че не бях научил нищо за пациента, макар случаят да спадаше малко към моята специалност. Но Яна отново ми припомни, че и досега всичко се пази в тайна, и ме увери, че в най-скоро време ще бъда информиран от моя шеф.

— Както изглежда, в крайна сметка именно психиатрите ще бъдат в състояние да обяснят всичко.

Стигнахме до Кампа.^[6]

— Защо мислите така, Яна?

Тя опря лакти на ниския каменен зид и се загледа в реката.

— Не ви ли се струва, че е много логично? Досега нито физиците, нито химиците успяха да открият някакъв фактор, върху който да хвърлят вината за… това ужасно въздействие на кутията.

— Но това би означавало… — сепнах се аз. — Излъчване, което действува върху психиката на човека?! Шок?!

Тя поклати главата си с късо подстригана кестенява коса:

— Шок може би, но излъчване не. Физиците смятат, че е изключено да не го установят.

— В такъв случай…

Оставаше една-единствена възможност, ала тя беше толкова фантастична, че не посмях да я изрека. Споделих я едва на другия ден със своя ръководител в института, а два часа по-късно и с инспектора от криминалната полиция, който разследваше Либенската трагедия. Той охотно ми обеща помощта си, а след нови три дни в кабинета на професор Щепан във Винохради^[7] най-сетне можах да запозная Яна и баща й със своята хипотеза, чието главно предимство бе, че не съществуваше друга.

— Ти, Яна, ме наведе на тази мисъл. В понеделник, на Кампа. Ти намекна, че кутията явно съдържа нещо, което въздействува върху психиката на човека, и същевременно изключи наличието на химически, физически или биологически фактор. Оставаше само една възможност — фактор, който въздействува непосредствено на човешкия интелект.

— И какъв е той? — професор Щепан се пораздвижи на стола си.

— Информация. Образна, писмена, а може би и двете едновременно. Не зная. Във всеки случай трябвало е да въздействува извънредно интензивно и резултатът от възприемането й е бил моменталният шок, смъртта.

Професор Щепан, който гледаше замислен пред себе си, поклати глава.

— Ами Мрачек? — възрази Яна. — Защо и той не е умрял? Нали дори два пъти е бил в стаята с кутията?

— Първия път той изобщо не я е забелязал — казах аз. — Видял е Владя и веднага го е изнесъл навън. Едва когато се е върнал за Карел Янда…

— Е?

— Вижте. Никой не можеше да си обясни защо Мрачек е останал жив. Този факт опровергаваше всички възможни хипотези, не съвпадаше с нито една от тях. Когато в понеделник ми хрумна тази мисъл, отидох в милицията. През следващите два дни нейни сътрудници проучиха целия живот на Мрачек. Разпитаха десетки хора — аз самият имах възможност да поговоря с петима от тях. Така постепенно сглобихме неговия портрет — разбира се, от отломъци и набързо, но все пак достатъчно ясен, за да потвърди моята хипотеза.

— Страхувам се, че не ви разбирам — каза професорът. — Какво точно постигнахте?

— Мрачек е примитивен човек. Казвам го така грубо, за да разберете по-лесно какво имам предвид. От резултатите ясно се вижда, че неговият интелект е бил далеч под нормата и безспорно много по-нисък от интелекта на всички, които кутията погуби.

— Може би искаш да кажеш…

— Тъкмо това искам да кажа, Яна. Ако тръгнем от факта, че информацията влияе непосредствено на човешкия интелект, тогава въздействието й до голяма степен зависи от това, каква част от нея е способен да възприеме той. Количеството, което е поел Мрачек, е било достатъчно, за да го лиши от равновесие и да го доведе до сегашното му състояние. Наистина, той изгуби съзнание, но не умря. А другите умряха. Ако исках да се пошегувам злоумишлено, щях да кажа: получихме ново доказателство, че интелигентността всъщност е проклятие за човека. Колкото повече знаем, толкова по-малко сме щастливи. А както изглежда, прекаленото знание убива.

— Чакайте — прекъсна ме бащата на Яна. — Засега всичко, което казахте, е само хипотеза, и то — безкрайно фантастична. Освен това тя ни най-малко не обяснява произхода на кутията. Откъде се е взела в келтските разкопки?

— Това не знам, господин професоре. На тази част на въпроса ще трябва да отговори някой друг. Що се отнася до теорията за смъртоносната информация, тя не е вече само моя. Като работна хипотеза я прие и моят шеф и в института над нея сега работят още петима души. И ако случайно един ден я нарекат с нечие име, решително няма да е моето.

Разбира се, в това отношение излязох прав. През следващите години хипотезата на професор Диблик (това е името на моя някогашен шеф) получи световно признание, но славата му ни най-малко не ме смущаваше; напълно ми стигаше, че с откриването на кутията толкова печално бе свързано името на един член от нашето семейство.

До късно през нощта разговаряхме с професор Щепан и Яна. Впрочем през следващите дни и месеци станах чест гост в апартамента им във Винохради, а същата година, малко преди Коледа ние с Яна се оженихме. Само че моят разказ не е и не желая да бъде история на един брак.

Какво всъщност стана по-нататък с кутията?

Естествено, мина известно време, докато завесата се вдигна, а съответните органи с облекчение се отърсиха от опасението, че се касае за някакво ново оръжие, изобретено и — въпреки всички договори — подставено от онези от другата страна. Още в началото на юли 1985 г. с уреди, управлявани от разстояние, те извадиха кутията от жилището на Карел Янда, затвориха я и я сложиха в по-голямо сандъче. В Прага започнаха да се стичат експерти от цял свят (при това се стигна до нови трагедии, загинаха един холандски и един български учен; и двамата вярваха, но само за кратко, че фотографирането на кутията не може да бъде така опасно, както самото й съдържание). Още през април 1986 г., със съгласието на чехословашкото правителство, Кутията на Пандора — такова бе всеобщо приетото й название — бе преместена в Женева и стана притежание на цялото човечество. Притежание, което никой не биваше да поглежда… Разбира се, някои го погледнаха. Особено през първите години се намериха доста авантюристи, убедени, че могат да докажат това, което не бе успял никой преди тях. Впрочем не само хората с по-слабо въображение, но фактически никой от нас не проумя напълно, че „самата информация“ може да бъде нещо, което организмът ни не е в състояние да понесе. Разбира се, за мнозина учени мисълта, че една загадка остава неразкрита, бе по-непоносимо бреме от какъвто и да било риск. През годините 1986–2001 СЗКП разреши общо двадесет и осем опита за изследване на кутията на Пандора. Резултатът: двадесет и осем мъртви. Естествено, за характера на информацията, съдържаща се в кутията на Пандора (КП), се водеха оживени дискусии, за произхода на самата кутия — също. Последователите на Деникен^[8] бяха в настъпление и на Запад се появиха няколко политически и религиозни движения, за които КП стана знаме или реликва. Не само шарлатани, но и сериозни учени насочиха мисълта си към по-смели области и на научни конгреси важно излагаха теории, които преди това нямаше да нахвърлят дори в личния си бележник, защото щяха да ги смятат за обидно дилетантски.

Първи излязоха със своя версия американците. Според професор Лин М. Паркър от Корнуелския университет произходът на Кутията на Пандора бе явно извънземен. Като доказателство се сочеше материалът, от който бе изработена (засега външният й оглед се бе оказал безопасен); нищо подобно не се срещаше на Земята. И този, който бе успял да вмести вътре толкова интензивна информация, че да предизвиква смъртоносен шок, не можеше да бъде обитател на нашата планета.

Следващата хипотеза се роди във Франция. „Вече цели двадесет години твърдя, че ние дълбоко подценяваме нашите предци — поиска думата упоритият и осмиван от всички д-р Жем Фавар от Лион. — Сега целият свят най-сетне получи доказателство. Да, уважаеми, това е тежък удар за нашето самолюбие и не ни остава нищо друго, освен да се примирим. Цивилизацията, на която сме потомци — и която почти напълно е загинала преди хилядолетия, сигурно в резултат на стихийни бедствия, — е била несравнимо по-напреднала от нашата. Безспорно ще мине още много време, докато успеем поне да се приближим до нея — в духовно или техническо отношение.“

Най-интересната и същевременно най-фантастичната идея дойде от Унгария. Нейният автор не беше нито техник, нито историк, а философ — Тибор Хидвейги, двадесет и четири годишен, асистент от факултета по обществени науки на университета в Сегед.

Неговата хипотеза беше много по-близо до научнофантастичната литература, отколкото до теорията на Алберт Айнщайн. (Но той можеше да си го позволи, тъй като специалността му не принадлежеше към точните науки, а и положението, което заемаше в академичния свят, беше второстепенно). „Въпреки теорията на относителността — твърдеше унгарецът — ние все още не можем да разбираме времето другояче, освен като неизменна същност, геометрично изразена посредством права линия. Ние продължаваме да сме в плен на елементарната диалектика, изложена някога от гръцките мислители; през изминалите две хилядолетия ние сме постигнали нещо, но не сме надминали Хераклит, а по-скоро сме го замъглили. При това — продължаваше той — не е изключено напредъкът в областта на математиката, физиката и философията да ни даде възможност да видим времето такова, каквото е в действителност.“

Хидвейги се опита да утвърди нова физико-философска категория. „Предполагам — заяви той, — че извън пространството времето ще може да се разглежда като маса с много измерения, в която последователността на явленията в нашето «субективно време» ще бъде непосредствено зависима от зрителния ъгъл. Ако това е действително така, то категориите «минало», «настояще» и «бъдеще» имат съвсем ограничена стойност; гледани извън пространството, те или се покриват, или изобщо не съществуват.“

След изненадващия увод младежът от Сегед премина към още по-изненадващи изводи: „Няма съмнение, че рано или късно ние ще разберем и ще овладеем истинската същност на времето, включително и нейните практически аспекти и възможности. Ето защо хипотезата за извънземния произход на КП ми изглежда по-недостоверна от предположението, че кутията съдържа послание, поставено в нея от нашите далечни — не, не предшественици, а потомци. Вероятно това послание не е предназначено за нас (и още по-малко за старите келти), а за някое от по-късните поколения. Фактът, че кутията се е оказала на набелязаното място по време, когато там са живеели келти, може да е резултат от неточно изчисление или от погрешно техническо изпълнение на операцията. Не е изключено също така неочакваното появяване на КП да е изиграло роля за внезапната гибел — а оттам и сравнително доброто състояние, в което се е запазило страдоницкото градище.“ Не е необходимо да добавям, че въпреки своята популярност сред лаиците теорията на Хидвейги срещна рязък отпор от страна на специалистите. И досега никой не я е отрекъл, нито я е потвърдил… Както и никой не е успял да отговори задоволително на въпроса за произхода на КП.

През 2009 година се стигна до експеримент, от който учените очакваха много, но единственият положителен резултат бе, че застави СЗКП да сложи край на поредицата от самоубийства. Какво всъщност стана?

Благодарение на напредъка в развитието на „мислещите машини“ най-сетне решението на загадката около КП бе възложено на компютър от най-новото поколение. Тогава това предизвика голям шум, много хвалебствия и много спорове; някои учени дори очакваха, че компютърът, програмиран като човешка личност, ще реагира на съдържанието на кутията като човек и сам ще изгори. Други твърдяха, че като включваме междинно звено, няма да спечелим нищо, както навремето не ни помогна фотографията. Вместо кутията ще убива компютърът.

И едните, и другите се лъжеха: компютърът нито изгоря, нито хвърли в смъртоносен шок програматора, който се осмели да погледне екрана на терминала. Машината чисто и просто заяви, че психиката на нито един човек не е способна да понесе тази информация… и отхвърли всякаква по-нататъшна дискусия. Заповедта да не вреди на създанието, наречено homo sapiens, беше най-дълбоко и най-трайно заложената единица в центъра на нейната памет.

Едни от учените въздъхнаха разочаровани, други се разсмяха — в зависимост от характера си. Теорията на Диблик окончателно се потвърди и това бе достатъчно за Съвета за кутията на Пандора да забрани категорично всякакви по-нататъшни изследвания.

Разбира се, с тази забрана дискусиите и сред специалистите, и сред лаиците не стихнаха, само станаха по-платонични и още по-спекулативни. И занапред най-много спорове се разгаряха около въпроса, каква всъщност може да е основата на загадъчната информация. Накратко казано: за какво става дума?

Общо взето, специалистите се разделиха на два лагера. Едните твърдяха, че кутията навярно съдържа някакво съвсем конкретно делово съобщение: например информация, че наближава космическа катастрофа, или ултиматум от страна на вражеска раса, която живее някъде във Вселената… В случай че Тибор Хидвейги се окажеше прав, кутията може би съдържаше тревожно предизвестие за настъпващ атомен конфликт или дори завет на нашите далечни потомци, съчинен набързо преди окончателната гибел на човечеството.

Другата голяма група учени се наричаха абстракционисти, а техните противници им лепнаха насмешливия прякор „мистици“. Те също включваха в своите хипотези двете основни възможности за произхода на КП — земен и извънземен. Но твърдяха, че информацията в кутията несъмнено има по-дълбок, духовен характер. Според тях този, който я е изпратил, е вложил в нея „абсолютното познание“ за смисъла — или по-скоро за безсмислието — на живота; нищо чудно, че повърхностната и неподготвена човешка психика не може да понесе такъв шок.

Освен двата главни лагера тихо, но стабилно съществуваше и трета група — проповедници на теорията за „фалшивата информация“. „Без значение е — уверяваха те — дали информацията в КП е с конкретен или с абстрактен характер. Важното е, че нямаме ни най-малко основание да вярваме в нейната правдивост. Цивилизацията, способна да създаде толкова интензивна форма на информация, може спокойно да злоупотреби със своите възможности. Впрочем и сега средствата за психопропаганда въздействуват толкова силно, че мотат да доведат човека до самоубийство.“ Накратко казано — привържениците на теорията за „фалшивата информация“ нямаха особено добро мнение за производителите на кутията.

Интересно ще е да споменем и за теорията за „автошока“; нейната същност бе, общо взето, следната: преди доста години неколцина лабилни индивиди отворили кутията и в същия миг — повече или по-малко поради стечение на обстоятелствата изпаднали в шок. Това е било напълно достатъчно, за да възникне масова психоза, чудовищна мистификация, от която не сме в състояние да се избавим. Днес всеки, който пристъпва към кутията, вече е на границата на шока — така че умираме единствено от собствения си страх.

Не е нужно да подчертавам, че никой от проповедниците на „автошока“ не се опита да докаже хипотезата със самия себе си. А това, че имаше хора, които се надсмиваха, говореше за един важен факт: мнозина отказваха да разберат въздействието на КП. Като неверния Тома те повтаряха упорито: „Все пак не е възможно информация — каквато и да е тя — да убива. Ние знаем, че един ден човечеството сигурно ще загине, най-вероятно такъв е редът във Вселената. Но убива ли ни това познание? Далеч не! Напротив, на мнозина от нас е напълно безразлично какво ще бъде не само след милион, а дори след двеста години. Далечните катастрофи не вълнуват никого.“ Абстракционистите също не получиха признание сред привържениците на „здравия селски разум“. „Вие твърдите, че КП съдържа сигурна информация за безсмислието на човешкото съществуване. Е, и какво?! Не живеят ли с това съзнание хиляди хора? Никога ли не сте чували например за нихилистите?“

Заключението беше ясно: не ни баламосвайте! И вървете по дяволите с вашата кутия!

Общественото съзнание изостава от общественото битие — още Карл Маркс е установил и дефинирал това. Всички тези възражения, предимно плод на плахо въображение или на неспособността да надраснеш постигнатата степен на научния прогрес, отдавна са анализирани и отхвърлени. Отхвърлих ги и аз самият — всъщност още през онзи юлски понеделник преди тридесет години на Кампа. Тогава стигнах до убеждението, че кутията е дело на общество, много по-напреднало от нашето, на много по-съвършена техника от тая, която познаваме ние. Техника, която напълно е овладяла теорията на осведомяването, на семантиката, която успява да сгъсти и смести информацията в незначително пространство и да й придаде интензивност, способна да убива. В края на краищата в някои случаи и ние правим същото: с много тревожна вест съвсем закономерно можем да предизвикаме у нервно-лабилен човек, особено ако има и болно сърце, колапс и смърт; за съжаление съществуват предостатъчно печални доказателства за това. Следователно можем да си представим, че изключително интензивната вест ще има същото въздействие върху който и да е човек, всичко е само въпрос на мярка. С това проблемът за тайнствената кутия за мен беше решен — бях млад и всичко ми беше ясно.

Само че човек старее и може би именно поради това започват да го спохождат най-различни мисли. Нали Пандора е получила своята кутия със заръката да не я отваря. Кой знае за кого всъщност е изпратил Зевс кутията по Пандора…

Наистина ли сме отворили послание, предназначено не за нас, а за другиго, който е бил (е или ще бъде) на тази планета? Послание с най-сигурния от всички кодове — код, който погубва непригодния получател?

Не зная.

Времето тече, годините неумолимо отминават, животът на Земята става все по-бърз, по-сложен, по-интересен… Кутията, намерена преди тридесет години край река Бероунка, все така лежи в своето климатизирано ложе в подземието в Женева, безмълвна, тайнствена, непроницаема. Интересът към нея постепенно намалява. Появяват се все нови и нови проблеми, примамливи и вълнуващи. Изменяме климата на Земята, колонизираме Луната, колонизираме Марс…

Един ден… Може би кибернетиците ще създадат ново и по-съвършено поколение мислещи машини, които ще са в състояние да разчленят информацията в КП и да ни я съобщят в отделни, поносими дози… Може би така, трошичка по трошичка, ще научим истината. Но аз сигурно няма да го доживея.

И не съм съвсем уверен дали съжалявам за това.

Случаят е почти комичен — нужни ми бяха тридесет години, за да стигна до тази… неувереност; забележително постижение, нали? Въпросът, който си поставям сега, е не „какво има в кутията?“, а дали изобщо трябва да узнаем тайната. Пандора отворила кутията и Грижите. Несгодите, Болката, Скръбта, Болестите, Гладът и Смъртта се разлетели по света. В кутията от Страдонице може би се крие нещо още по-коварно: Сигурността. Ако знае всичко, което го очаква, човек едва ли ще може да живее… макар и бъдещето, очертало се пред него, да е най-привлекателно. Несигурността, опасенията и радостното очакване, всекидневната борба за осъществяване на дребните желания и на големите мечти — та без всичко това животът му би загубил своя смисъл. А човечеството? Ами че то се състои от хора, какво ще прави без вечния копнеж, без непрекъснатото приближаване към прекрасната, абсолютна цел, която — за щастие! — никога не успява да достигне напълно? Може би тъкмо това и нищо друго — да остане завинаги символ на нашата борба, на нашите копнения, търсения и цели — е истинското послание на кутията, намерена преди години в Страдонице. Само по едно тя наистина не се отличава от митичната кутия на Пандора. И в двете е останала Надеждата… Всъщност историята не свършва, свършва само разказът за нея. Някъде в нейното начало между редовете се мярна картина: двама възрастни съпрузи вървят през късно лято по пясъчна пътечка в тихия парк, въздухът трепти от спокойствие, примирение, любов… Тези възрастни съпрузи сме ние, Яна и аз. Но идилията има и привкус на сладка горчивина. Кой знае, може би Тибор Хидвейги е прав и времето, гледано извън пространството, е само безформена маса, в която не съществува вчера, днес и утре. Ала — а това го допуска и унгарският философ — съществува и субективно време. Времето на нашия живот. Времето, което неудържимо отминава.

Донякъде съжалявам за това. Защото — спомняте ли си? Винаги е по-добре да имаш малко зад себе си и много пред себе си, вместо… Вместо обратното.

I. Имало едно време…

Това лято завършиха образованието си доста многообещаващи млади специалисти и малко повече старателни и надеждни абсолвентки, така че, за да си намериш добра работа, трябваше да имаш поне девет протекции. Ян Хорак ги имаше. Той сложи на сигурно място в дома си тъмносиния кръгъл калъф с доказателството, че е дипломиран биолог, и безгрижно замина за две седмици на море, защото една от преградките до контролния часовник във филиала на голям изследователски институт вече носеше неговото име.

Филиалът се намираше в малко градче, което вехнеше от спокойствие и явно беше затънало в дребнобуржоазна скука, затова пък трудовият договор гарантираше през първата година заплата от 2000 крони бруто и право на легло в местното бекярско общежитие, което като начало съвсем не беше малко.

Скоро обаче новият асистент проплака: оказа се, че всичките девет протекции са само измама. Каква беше ползата от дипломата му за висше образование, щом най-отговорната работа, която му възлагаха, бе да се грижи за лабораторните стъкленици и най-простите апарати. По-високото стъпало по пътя на науката тепърва трябва да се заслужи, не пропускаха да подчертаят колегите му, като разказваха преди колко години те самите са били домъкнати или примамени във филиала. Същото правило важеше и за общежитието, макар че там имаше и едно общоизвестно изключение: Ян Хорак можеше да се отърве от леглото си в стаята, дето съжителствуваше с още трима колеги, ако встъпеше в брак с някоя от работничките в местната чорапна фабрика; младоженецът незабавно биваше включен в списъка на чакащите двустаен ведомствен апартамент.

Така че можеше ли някой да се учуди, задето Ян, преди това почти въздържател, скоро се поддаде на увещанията на колегите си от лабораторията и с въодушевление, не по-малко от тяхното, се хвърли във водовъртежа от чествувания на именни и рождени дни, годишнини от дипломирания и сватби и изобщо на най-различни Дни, използувайки всяка възможност да избяга от самия себе си и от горчивите мисли за злочестата си съдба. И той като другите седеше на твърдите лабораторни столчета, пиеше ловджийска ракия и евтино червено вино, известно под простонародното название „мъто̀к“, и понеже се наливаше от мъка, често биваше повече от весел.

Само че подир такива Дни утрините в общежитието му се струваха навъсени, удавени в тъпа болка в главата и шията. Вмирисани от лошия дъх в устата му. Те го обгръщаха с романтичния мъглив копнеж за бягство и го разяждаха с ръждата на безнадеждността. След всяка такава утрин може би едно-единствено нещо се очертаваше все по-ясно: че е само на няколко крачки от пропастта на брака с млада плетачка на чорапи, пропаст, на чието дъно се намираше нежеланото, но сигурно убежище в нов панелен блок.

II.

В изследователския институт отново имаше чествуване! Понеже Ян беше най-младият, колегите му възложиха да пренесе покрай портиерната няколко бутилки червено вино и ловджийска ракия. Ян с готовност изпълни задачата — и да го хванеха, нямаше да загуби нищо, нито крона от премиалните, защото изобщо не получаваше премиални, — така че сега безгрижно пиеше с колегите си. За какво — не знаеше, пък и не го интересуваше.

Малко му трябва, докато алкохолът се качи в главата му и стомахът го последва. Тогава ще се учуди ли някой, че прозорците на лабораторията все още светят в здрача над градчето като кулиси, зад които кипи трудово напрежение, а нашият герой се измъква на чист въздух и поема към къщи. За по-пряко хваща през гората, покрай рибарника, където свежият ветрец ще му помогне да сложи в ред вътрешностите си или обратното — да повърне алкохолната отрова; във всеки случай такава разходка ще му бъде само от полза.

Вижте го само: върви или по-скоро се клатушка и изобщо не забелязва, че над главата му свети луна, че наоколо шумят борове и откъм рибарника се носи жабешка песен. Олюлява се сред тази красота, опира се тежко на стволовете на горските исполини и може би само инстинктът, придобит от многократното изминаване на същия маршрут, му пречи да се свлече някъде в храсталака, да потъне в дълбок сън и да се пробуди едва на разсъмване, прогизнал от утринна роса. И това му се е случвало вече!

Изведнъж между два бора проблясва лунен, лъч. В неговото сребристо сияние короната върху главата на една голяма, светлозелена жаба искри като златна. Ян внимателно пристъпва напред, за да види по-добре жабата. И може да се закълне, че сред шумоленето на дърветата и отдалечаващото се тракане на колелата на местния влак дочува слабо, нежно гласче: „Яничек, целуни ме!“

Ян прави още една несигурна крачка. Не е изненадан — нали сместа от мъто̀к и ловджийска ракия е замаяла главата му, а в такова състояние (впрочем на някои от вас то е познато) човек чува какви ли не странни неща. Гласът все така звучи в ушите му като глас на вълшебна флейта: „Целуни ме, Яничек!“

Известно време той се мъчи да запази равновесие, прави нова крачка, още една и попада в ивицата лунен седеф, а жабата с коронка на главата е вече на дланта му. Само да не падне! Така… а сега да я целуне!

Сигурно всички се досещате какво става в същия миг! Жабата се превръща в прекрасна девойка.

Невиждана картина в спокойната гора! На земята лежи млад мъж с прилична външност и а-а да заспи. А до него красавица, каквато градчето не познава, си разтрива навехнатия глезен.

Още много усилия са нужни на момичето, за да вдигне Яничек, да го потупа по бузите, да прехвърли ръката му през раменете си и надарено със сила, каквато трябва да проявяват и много обикновени момичета, когато кавалерите им прекалят с пиенето, да го замъкне през гората до сивата разнебитена сграда на общежитието.

Нека не се мъчим да разберем как я е намерила и как двамата са успели да влязат. Може би Луната е бдяла над тях. Само за най-придирчивите от вас, дето трябва да научат всичко, което става, и не мирясват, докато не си обяснят и най-малката подробност, ще кажем: това беше храбра постъпка. И ще бъдем прави. Защото преобразеното от жаба момиче беше съвсем, съвсем голо.

III.

И отново е утро, едно от навъсените, с тъпа болка… но това вече сте го чували. Само че тази сутрин животът на Ян Хорак се промени сякаш с магическа пръчка.

Най-напред управителката на общежитието го завари в леглото с лице от другия пол и незабавно съобщи за прегрешението му на по-висшите инстанции. (Интересно е, че никой от съквартирантите на Хорак не стори същото, макар че влязоха в стаята преди управителката. И тримата, щом забелязаха кичура златни коси на възглавницата му, разбраха каква е работата и прекараха нощта по разному и не съвсем удобно.)

По-висшите инстанции незабавно лишиха асистента от филиала на изследователския институт Ян Хорак от правото да живее в общежитието. Основание: системно нарушаване на дисциплината, неспазване на правилника за вътрешния ред. В решението се съдържаше и следното съображение: онази особа явно е някоя от плетачките на чорапи, с която провинилият се така или иначе ще встъпи в брак и следователно ще бъде включен в списъка на чакащите двустаен апартамент. Засега той ще трябва да прекарва нощите при нея — нещо, пред което благосклонно ще си затворят очите, а после… после ще стане постоянен, а не временен жител на градчето, в което не е лесно да примамиш хора от вътрешността. И край!

По-висшите инстанции обаче нямаха и понятие какво се беше случило предната нощ. Откровено казано, и самият Ян Хорак знаеше съвсем малко.

Безцеремонните крясъци на управителката го накараха да изхвръкне от леглото, сякаш беше избухнал пожар, а девойката, която конвулсивно придържаше пред тялото си ведомственото одеяло, трябваше да положи много усилия, докато го убеди, че наистина е негова, а не на някого от тримата му съквартиранти. Естествено, той не й вярваше, но щом се успокои, видя колко е красива и реши да действува тактично.

Сега, когато присъдата му беше съобщена и той си бе взел един ден компенсация, Ян Хорак се запъти към единственото градско кафене, където трябваше да го чака Моника — така се беше назовала красавицата. Протритите джинси и памучната фланелка, с които й беше услужил (ето как днешното време и днешната мода дават възможност да се реши проблем, който само допреди четвърт век е бил доста труден), наистина й отиваха. Тя привличаше всеобщото внимание и малко оставаше пред прозореца, през който от площада можеше да се надникне в кафенето, да се събере тълпа от ценители. На Ян не му беше неприятно да седи тук с нея, да пие долнокачествено кафе и да слуша свежия й, мелодичен глас.

— Яничек — говореше Моника и се взираше в лицето му със зелените си очи, които само с цвета си можеха да потвърдят жабешката история, — аз съм единствената дъщеря на академик Франтишек Хрушка, лауреат на държавна награда, прочут биолог. Жестока участ ме сполетя: най-големият враг на баща ми, професор Хаубл, шеф на катедрата по биология в университета в О., ме превърна в жаба. Спорът между баща ми и професор Хаубл е отдавнашен и ти сигурно си чувал за него. Но не знаеш, че на младини двамата са били големи приятели и едва в зряла възраст пътищата им се разделиха. Баща ми не одобряваше някои прекалено безотговорни експерименти на професор Хаубл и открито го заявяваше, а професор Хаубл пък се съмняваше в определени теоретически изводи на баща ми. Кой можеше да допусне, че своеволният и объркан мозък на професора ще измисли такъв невероятно смел и циничен експеримент, с който да докаже правотата на изводите си, да обоснове трансмутацията, тоест — промяната на един жив организъм в друг. На пчелата в кон, на човека в жаба.

Един ден той коварно ме примами в своята лаборатория, завърза ме и със сатанински смях ми каза: „Ха-ха, прекрасна Моника, вярно е, че те познавам от малка, но какво да се прави, не бива да се прегражда пътят на науката. Щом баща ти не е съгласен да приеме с добро моите аргументи, ще трябва да действувам с хитрост.

Сега ще те трансмутирам в жаба, която ще квака със своите дружки в рибарника и горчиво ще изкупва греховете на баща си. Докато той не признае изводите, потвърдени чрез моите експерименти, ти ще живееш като земноводно далеч от цивилизацията. Едва когато баща ти дойде при мен и ми се примоли, ще те хвана отново и ще ти върна истинския облик.

Само голяма случайност би могла да те спаси, само голяма случайност. Ще ти кажа каква: трябва да те целуне някой, дето е пил през този ден червено вино и ловджийска ракия в съотношение, което няма да ти издам. Ала не се надявай на такава случайност — смееше се той, — кой пияница ще вземе да целува жаба!“

Е, кажете, можете ли да повярвате, че професор Хаубл е бил такъв капацитет? Та нали академик Хрушка твърди, че изобщо не е прав!

Но Ян Хорак нямаше да бъде герой на нашата приказка, ако на лицето му се бе появила и най-малката сянка на съмнение в това, което прекрасната Моника (може би Хрушкова) разказваше, седнала на стола срещу него. След малко две чашки със сладък вермут замениха турските кафета.

Още същата вечер в двете млади тела се разгоря неудържима страст и в сърцата им пламна взаимна любов.

IV.

Каква радост настана в дома на академик Хрушка!

— Млади човече — каза той на Ян в своя стилно обзаведен кабинет, — вие не знаете какво щастие донесохте на мен и жена ми. Вече не се надявахме, че дъщеричката ни ще се върне някога при нас. Страхувахме се, че е тръгнала с група скитащи хипита или че по някакъв друг начин е поискала да се разграничи от нашите възгледи, но даже и насън не можеше да ни хрумне, че междувременно това безотговорно чудовище Хаубл я е превърнал в жаба. Въпреки че, откровено казано, все още не мога да повярвам, че Хаубл е отишъл толкова далеч в практическите си изследвания.

Ян седеше и дума не обелваше. Можеше ли изобщо да предположи, че толкова скоро ще се озове в домашния кабинет на самия академик Хрушка, ще разговаря с него като равен с равен за съвсем обикновени неща, които сближават хората много повече от сухите научни проблеми. Ах, колко е меко това кресло, като котешко кожухче е!

— Бях се заклел, че ще дам половината от своя институт и ръката на дъщеря си на онзи, който ми я доведе — продължи академикът. — Щастливата съдба направи така, че човекът, който ми я върна, има дори моята специалност. Ще направя за вас каквото пожелаете, колега Хорак. Няма никакви пречки още утре да постъпите на работа като мой асистент и същевременно да се заловите с аспирантура, чието ръководство ще поема лично аз. Искате ли?

— Да — промълви щастливо Ян.

Не мина много време и той вече се движеше из разкошната лаборатория на академика, сякаш открай време бе работил там. Всеки ден в чиста бяла престилка, глезен от вниманието на академика и люлян от завистта на тия, които беше задминал по пътя нагоре, той започна да работи над аспирантската си тема, избрана от самия шеф. Във възможно най-краткия законен срок той написа пред името си академична титла, а няколко седмици по-късно прибави след него и важното допълнение кандидат на науките…

Веднага след това помоли за ръката на госпожица Моника Хрушкова. Молбата му беше удовлетворена — и който се опитва да твърди, че стана така само защото коремчето на Моника вече бе доста закръглено, е лъжец!

V.

Всяка истинска приказка би трябвало да свърши дотук. Но не и нашата, която е прекалено много свързана с действителния живот, за да може да завърши с най-обикновен happy end, тоест с щастлив край.

Когато настъпи часът за раждане, доктор Ян Хорак, к.н., откара Моника в родилния дом с колата — сватбен подарък от академик Хрушка. „Дано да е момче — шепнеше Моника по пътя. — Ще го кръстим на твое име, Яничек.“ „А ако бъде момиче — на твое, Моника.“ Доктор Хорак нито за миг не откъсваше поглед от пътя, но усещаше как жена му плаче от умиление.

После той най-дисциплинирано зачака у дома да му позвънят от родилния дом — бяха му обещали незабавно да му се обадят, след като разбраха кой е дядото, — ала все пак не издържа и сам набра номера. Дълго време на отсрещната страна беше тихо, докато най-сетне дежурният лекар го помоли да отиде в отделението. „Появиха се известни усложнения“ — каза той смутен.

Едва когато Хорак застана пред него, лекарят се осмели да му открие неочакваната истина: д-р Хорак бе станал баща на 8765 прекрасни прозрачни попови лъжички. По време на разговора все още не беше установено колко от тях са момченца и колко момиченца.

VI.

Скоро у дома настана суматоха: Моника се връщаше от родилния дом. В детската стая инсталираха голям четиридесетлитров аквариум и доктор Ян Хорак се замисли как да се държи при тази необичайна ситуация. Като биолог той разбираше, че се е осъществила вторична трансмутация на един организъм в друг — такава възможност се допускаше, но досега тя не бе доказана на практика и привържениците на школата на академик Хрушка я отхвърляха. Какъв парадокс! Раждането на собствените му… деца се превърна в аргумент, който отричаше цялата досегашна научна дейност на Ян Хорак и нещо повече — в значителна степен подлагаше на съмнение и целокупното дело на академик Хрушка.

Академикът също не очакваше подобно нещо от своите… внуци. За негова чест обаче трябва да подчертаем, че не го обзе нито отчаяние, нито гняв и той не продължи да държи упорито на своето мнение, както биха сторили мнозина негови връстници, а направо призна:

— Е, може би този… — тук от устата му изхвръкна дума, заради която можеше да се срамува — Хаубл е прав. Поне това — и той почука по стъклото на аквариума — го потвърждава. А знаеш ли, Ян, че аз до последния момент не вярвах напълно на онази жабешка история? Сега виждам, че вие с Моника наистина не сте лъгали.

Моника започна да линее. Свежите й като праскови бузи сивееха, живият й поглед помръкваше. Косата й се сплъстяваше, а фигурата й вехнеше. Ян все още я харесваше, но като я гледаше как сипва храна в аквариума, си казваше: „Беше по-красива.“

Трябваше час по-скоро да се намери изход от положението, при което вместо майчина кърма използуваха сушени дафни. Крайно време беше да се признае, че единственият, който може да разреши този проблем, е професор Хаубл. А кой можеше да отиде при него, за да изтръгне с хитрост тайната на трансмутацията? Моника? Академик Хрушка? Неговата жена? Полицията? Не! Само доктор Ян Хорак.

— Ян, давам ти своята благословия — рече му академикът на раздяла. — Вмъкни се под някакъв предлог в лабораторията на Хаубл и не ме щади — важното е да спечелиш неговото доверие. Наблюдавай внимателно всичко, нали докато работеше в моя институт, си научил нещо.

— Върни се бързо, Яничек! — целуна го измъчената Моника. — Върни се, преди децата ни да са се променили в жабчета.

Ян си облече костюма, който майка му беше ушила за промоцията, и се качи на влака за О.

VII.

Ако астрологията беше наука, можехме да напишем, че нашият герой се е родил под щастлива звезда. Вярно е, че тъмни планети пресичаха пътя й, ала сиянието на неговата добра поличба бе по-силно от злите сили.

Тази година завършваха образованието си повече многообещаващи млади мъже и надеждни и старателни абсолвентки, отколкото по времето, когато се дипломира Ян Хорак. Той беше назначен за мияч на лабораторната стъклария при професор Хаубл само благодарение на това, че поначерни лицето си, разроши косата си и скри, че има висше образование. Приеха го на единственото място, освободило се през тази година в специалността биология в университета в О., защото само той от кандидатите нямаше прекалено висока квалификация.

А службата при професор Хаубл не беше никак приятна! Старецът бе сприхав и гневлив и често замерваше Ян с някоя пипета или реторта, от които той едва успяваше да се спаси.

— На то-ва ли му каз-ва-те чис-то ла-бо-ра-тор-но стък-ло? — произнасяше на срички професорът и гледаше новия мияч с кървясали очи. — Пра-се та-ко-ва!

Но Ян търпеливо понасяше обидите и грижливо миеше епруветки и тръбички, дезинфекцираше дайджестъри, стерилизираше панички, смазваше с вазелин кранчетата на Бунзеновите горелки, лъскаше пода и бършеше праха от пулта на компютъра. Скоро в университета нямаше по-чиста лаборатория от Хаубловата. Професорът сияеше, а профкомитетът предложи Ян да бъде награден — нали всеки труд е достоен за награда?

Дните минаваха, а Ян още не беше се добрал до тайната на трансмутацията. Професорът си оставаше все така необщителен с него.

Може би защото Ян не се решаваше да петни доброто име на своя тъст? Той погази и наруши и този свой принцип. Заяви, че лабораторията на академик Хрушка е една от най-мръсните, че не е почиствана години наред. Твърдеше дори, че именно заради прекалената му любов към реда и чистотата е бил уволнен от института на академика.

Това беше вода в ненавистно тракащата мелница на професора. Възможност за пълна изява на неговото самохвалство, втори глас, на чийто фон можеха да зазвучат по-звънко трелите, възхваляващи собствените му способности и съвършенство!

— Хорак, ако не бяхте толкова тъп, щях да ви обясня колко погрешни са теориите на академик Слива^[9] — професорът с удоволствие, злорадо преиначаваше имената на своите колеги и конкуренти. — Но пък от друга страна — слава богу, че сте тъп. Така няма нищо да изнесете от лабораторията.

Ако надутият старец знаеше!…

Ако знаеше, че във всеки удобен момент Ян изваждаше от задния джоб на работния си комбинезон малка тетрадчица и с тънко моливче записваше със ситни букви всичко, което му се струваше интересно. Откакто работеше в лабораторията, бе изписал вече пет такива тетрадчици.

Едва след като одума професионалните способности на своя бивш приятел, професор Хаубл даде воля на отвращението си към неговото семейство. Най-сетне Ян чу очакваните думи:

— А знаете ли, че аз трансмутирах неговата дъщеря в жаба?

Сърцето му трепна, но той не се издаде, само още повече наостри слух, за да запомни всяка дума.

— Вече мислех, че ще се унизи и ще дойде да ми се моли, но по някаква необяснима случайност се намерил един млад къркач, който се съгласил да целуне жабата — при това вече се бил налял с червено вино и ловджийска ракия в необходимото съотношение.

Кръвта на нашия герой кипеше, но той нямаше да бъде той, ако не умееше да се владее.

— Добре ли съм измил тази епруветка? — попита той, сякаш това, което професорът разказваше, ни най-малко не го интересуваше.

— Вървете по дяволите с вашата епруветка, Хорак! — викна професорът. — Този къркач станал причина жабата отново да се превърне в момиче.

— Чух, че младата щерка на академика родила нещо странно — подхвърли неусетно Ян.

— Ха-ха! — е, номерът излезе сполучлив! Разбира се, тя роди попови лъжички, като всяка жаба. Вярно е, че вече се беше трансмутирала отново в момиче, но яйцеклетките, изхвърлени от нейните яйчници, са представлявали самостоятелни организми. Ако не се беше пъхнала толкова бързо в леглото на своя къркач, сега можеше да има нормално дете, а не попови лъжички.

— Пада й се, щом е дъщеря на Хрушка — ковеше Ян желязото, докато е горещо. — Пада му се и на оня дръвник, дето се е оженил за нея.

Кажете, не е ли коварно от негова страна? Коварно е!

— Ако знаеха, че за да протече обратна трансмутация и поповите лъжички да се превърнат в хора, е достатъчно само да смесят в определено съотношение блудкавото сладникаво червено вино и ловджийска ракия и да прибавят съответното количество ензими, които се намират в човешката уста? Ха-ха!

Злобният старец се превиваше от смях. Точно този момент използува незабележимият мияч на лабораторната стъклария: той измъкна своята тетрадчица и записа съотношението и състава на всички вещества. Беше спечелил!

Ала душата на бесния учен не беше съвсем черна.

— Ще ги оставя още малко да се пържат в собственото си масло и после ще предложа на Хрушка публично да признае своите грешки. Едва тогава ще им помогна.

Той не знаеше, че вече няма защо академикът да се унижава пред него. Не знаеше, че още на следващия ден неговият мияч на лабораторната стъклария ще си подаде оставката, ще поиска да му платят неизползуваната отпуска и ще замине за столицата.

VIII.

У дома го очакваха като месия. Отдавна вече четиридесетлитровият аквариум беше станал малък, 8765-те попови лъжички растяха много бързо и вече не се побираха и в басейна с размери 5 на 5 метра в градината на вилата. Консумираха повече дафни, отколкото аквариумните рибки в целия град.

Най-напред доктор Ян Хорак изтича до огнеупорната каса в института и заключи в нея всичките тетрадчици с изкопчените от професора тайни. После целуна жена си, стисна крепко ръката на тъста си, целуна и тъщата и се залови за работа.

Изкупи бързо всичката ловджийска ракия в града и околностите му, смеси я с няколко бъчви червено вино. Обогати сместа с ензими в подходящо съотношение и я изля в басейна.

Какво да разказвам по-нататък: сигурно сами можете да си представите каква тълпа са 8765 деца. Но можете ли да си представите и щастието на Моника? Тя отново разцъфтя, дори стана още по-красива, отколкото бе по времето, когато нашият герой я бе срещнал. Тъстът му с признателност го потупа по рамото:

— Ти успя да се справиш, момче!

Естествено, градът, та дори целият свят се вълнуваше. Електронните изчислителни машини бързо пресметнаха какви семейни надбавки ще получава д-р Ян Хорак, к.н., а сметачните машини — колко пелени, детски автомобилчета, бебешки колички, найлонови гащички — с копчета и еластични, креватчета, плюшени мечета, тонове „Сунар“^[10], накратко казано, всичко, нужно за 8765 здрави деца, ще бъде предоставено на семейството. За да им осигури жилище, правителството освободи за Хоракови един околийски град, който бе тържествено преименуван на Горен Хораков.

Ян сподели със своя тъст всички тайни, които бе научил в лабораторията на професор Хаубл. Академик Хрушка дълго мисли, а после разви до съвършенство по-перспективните. И нещо повече — той призна публично някои от предишните си грешки и изтъкна необикновения принос на професор Хаубл в областта на биологията. Накрая двамата стари познати се помириха и тяхното приятелство бе увенчано и с Нобеловата награда, която получиха след година.

А какво стана с нашия герой и съпругата му Моника? Те старееха и все още стареят. Ян ръководи голяма лаборатория, неотдавна защити титлата доктор на науките и както върви, един ден непременно ще стане академик.

Моника си е вкъщи и пише книга върху проблемите на общуването между големите неформални трупи. Децата… децата порастват и започват свой собствен живот. Някои се преселват другаде, някои остават в града, но и едните, и другите повече от всичко обичат своите родители.

Тази година Моника и Ян чествуваха сребърната си сватба. Беше голямо събитие, предаваха го по телевизията. Двамата юбиляри седяха трогнати начело на трапезата, благодаряха на всички за поздравленията и сочеха коша с подаръци, които децата им бяха поръчали в Двореца на хранителните стоки. Сред кутиите цигари „Вирджиния“, франкфуртските кренвирши, московската водка, пражката шунка, бразилското кафе, парижките франзели, пардубицките медени питки, босненските сливи, пилзенската бира, холандското какао, датското масло, шотландското уиски, айдамското сирене, дижонската горчица, унгарския салам, испанската аншоа и вшетатския лук, върху пурпурна подставка искряха две бутилки: евтино червено вино, по народному наричано мъто̀к, и ловджийска ракия.

— Заповядайте — казаха съпрузите Хоракови и пиршеството започна.

И всички пиха и ядоха до насита чак до сутринта, когато клепачите им вече лепнеха за сън. Лека нощ.

… Чакайте, докъде бях стигнал…

… о, не, госпожице, с мен не бива така да бързате, нали знаете, през зимата навърших сто двадесет и две, паметта ми вече не е същата като на младини, когато бях на петдесет, вярно, че всичко си спомням, но трябва да карам бавничко и поред, иначе ще се объркам и няма да знам кое беше първо и кое след това, тъй че почакайте, всъщност докъде бях стигнал…

… аха, до Нобеловата награда. Да, тогава тъкмо започвах, при Хорама, вие сигурно няма да знаете това име, но в края на двайсетото столетие той беше много известен, поне между генетиците. Той пръв описа генетичния код, пръв се зае да синтезира гени и после пръв разви блестящо всичко това. Тъкмо му бяха поверили нов огромен институт с още по-големи възможности, финансови фондове и сред другите реквизити там се озовах и аз, направо от университета. Не че бях някакво светило, в никакъв случай, по-скоро бях такъв един прилежничък и всичко стана съвсем случайно. Но случайностите са важни и в науката и понякога, какво да се прави, без най-обикновен късмет както прословутите деветдесет и девет процента труд, така и задължителният процент талант не струват пет пари. Ако можехте да попитате стария Флеминг, той сигурно щеше да потвърди, ама на това не му е мястото тук, чакайте, докъде бях стигнал…

… да, сетих се, така че успях някак да довърша дипломната си работа, а това продължи три години — известно време наблюдавах превръщането на поповите лъжички в жаби, ала винаги, преди да стигна до някакво обобщение, на милите попови лъжички им опадваха опашчиците и трябваше да чакам до следващата пролет за нов експериментален материал — та, с една дума, постъпих в института и всъщност само гледах какво става там, когато веднъж шефът на лабораторията, в която работех, такава една важна птица, ме дръпна настрана и ми рече, момче, имам за вас едно гешефтче, не е кой знае какво, но ще падне суха пара, ако потръгне, ще ми дадете десет процента, полага се за посредничеството, какво ще кажете. И после взе да ми разправя за своя шурей, който държал бензиностанцийка със съвсем малък сервиз, нищо особено — дванайсет механика и две чистачки, и че той, шуреят де, постоянно си имал неприятности с екологическия надзор, понеже след автомобилите на асфалта оставали бензинови дъги и мазни петна, а и отработеното масло било голяма гадост. Та дали не бих могъл да измисля някоя дяволия, която по естествен път да ликвидира всичко това. Ама, госпожице, и ония женоря от екологическия надзор бяха наистина опасни, от тях винаги ми прилошаваше, та взех, че се съгласих не само защото бях млад и ми трябваха мангизи, тъкмо се бях оженил, но и заради тях, за да им погодя номер и главно — на моята тъща, тя беше по-страшна от взвод дяволи и също работеше при екологическите ченгета, ама това е друга работа, чакайте, докъде бях стигнал…

… ясно, залових се за работа, всъщност не беше никак сложно, трябваше само да поизменя вида на бактериите, за които тъкмо се канех да измисля метод да произвеждат нещо извънредно важно, най-вероятно някакви хормони, те тогава бяха тъкмо на мода. Та захванах се аз със своите коли, знаете ли, ние тогава така им викахме, всъщност те всичките бяха мутация на бактериите на Ешерихиа коли, учех ги да си похапват с удоволствие бензин и масло. И може би защото не беше нищо важно, само частпром, страшно ми вървеше, с една дума, след два месеца вече бях готов, получих нов чудесен вид бактерии, жадни за всичко, което по някакъв начин беше свързано с нафтата. Напълних една тумбеста стъкленица, завих я в тънка хартия и я занесох на бензинджията. Той я взе, претегли я с ръка и после, без да мигне, я отнесе отзад в стаичката и се върна с бутилка. Вие на мен бутилка, вика ми, и аз на вас бутилка, тая напитка вие не я знаете, нея почти никой не я знае, и така си беше, никога преди това не бях пил толкова силно нещо, правили то от истински сливи, вие, госпожице, всъщност не знаете какво е това сливи, приличаха на сини яйца, зрееха наесен по дърветата и вкусът им беше като на „Конфитюрин“, а може би и още по-хубав, ама аз пак се отклонявам, чакайте, докъде бях стигнал…

… да, ясно, точно когато работите вървяха най-добре, след няколко седмици, спомням си го като да е било вчера, седя си аз и гледам околийските телевизионни новини и не щеш ли, на екрана се появява мъж, който изтегля от резервоара на автомобила си златисто гъсто желе, а мене сякаш ме удари гръм! Това бяха моите бактерии! Говорителят дрънкаше нещо за негодниците, дето с тая нова и непозната гадост напоследък развалят бензина на някои собственици на коли в града, но аз не изчаках да свърши и хукнах право при бензинджията. И той си призна, преди да съм го попитал: няколко дни след като му бях оставил бактериите, взел, че цръкнал от тях в цистерната на един конкурент, който имал бензиностанция и сервиз през три улици, тъкмо когато му докарали нови запаси. Исках само да му погодя малък номер — каза ми, — какво пък, можех ли да допусна, че ще стане така? Сега резервоарите на половината град са пълни с това златно желе! А на всичко отгоре малко преди това го били глобили от екологическия надзор, понеже цялата улица около помпата била изпоплескана със златното желе. Глобата е дреболия, уверявах го аз, но ако бактериите се разнесат по света — а те това и ще направят — и някой открие, че сте виновен вие, хората ще ви замерват с ключовете от колите, които вече няма да им служат за нищо, и ще ви пречукат с лостовете на скоростите, които ще изтръгнат в яда си. От мъка човекът изнесе от стаичката нова бутилка с оная напитка, дето я имал от дядо си, и я изпихме заедно. Оттогава вече никога не съм слагал в уста такова нещо. И ще ви кажа, че е за добро, щото на другия ден главата ме болеше от нея повече, отколкото от цялата беда, факт, вие, госпожице, дори не знаете що е това етанол, но си има причина, дето престанаха да го пият, ама аз пак се отклонявам, чакайте, докъде бях стигнал…

… аха, до бедата. След седмица бензинът се бе превърнал в желе навред наоколо, след още една седмица — в половината свят, а после настана онова, дето сигурно го знаете от историята като Годината на златния мор. Изведнъж всичкият бензин, мазут, масло, петрол, всичките запаси от нефт и природен газ се превърнаха в златно желе. Трупаше се на цели грамади, които се тресяха накъдето и да погледнеш, но най-лошото беше, че не можеха никъде да го откарат, щото камионите не вървяха, а млекарските електромобили ги бяха конфискували за болнични линейки. Правителствата си подаваха оставката, арабските шейхове почнаха да търсят камили в зоологическите градини, а директорът на Лувъра разреши в залата с античните амфори да подредят изложба за развитието на газовите лампи. Хората вървяха пеша, а в Англия, където тогава все още си пазеха като резерват кралския дворец с първоначалните му наематели, престолонаследникът беше уличен, че се кани да отстъпи правото на короната си срещу едно шотландско пони. Но това е вече друго, чакайте, докъде бях стигнал…

… хм, сетих се, това беше истински цирк, можете ли да си представите как се потях от страх, че ще ме открият и ще си получа заслуженото, смятах, че ще ме пратят на Луната или още по-надалеч, а на всичкото отгоре оня, нафуканият, дето ми пробута тоя долнопробен частпром, се правеше, че нищо не знае, и не ми обръщаше внимание, но и аз не исках някой да ме свързва с него или с шурея му. Взех, че се затворих в лабораторията и почнах да работя бясно, та чак пушек се вдигаше, мутирах каквото ми падне, експериментирах като подивяло стадо генетици и все мислех и мислех, та чак главата ме цепеше. И може би тъкмо страхът стана причината изведнъж някъде към есента да открия каквото търсех. Получих други бактерии, просто превъзходни, само че зелени, които можеха да правят нещо чудесно: разлагаха водата на водород и кислород. Тъкмо това ми трябваше, госпожице, в резервоара на автомобила, който нямаше с какво да се движи, се наливаше съвсем обикновена вода, прибавяха се няколко капки бактерии, а те за половин ден образуваха зелено желе, което смучеше водата като гъба и колата хвърчеше като същински змей, дори конските й сили се увеличиха с една трета и трябваше незабавно да се подсилват спирачките, та тия болиди^[11], в каквито се бяха превърнали дотогавашните таратайки, да могат изобщо да се спират, но на това не му е мястото тук, чакайте, докъде бях стигнал…

… аха, тогава се вдигнах и бегом при шефа на лабораторията, измъкнахме се от бедата, викам, какво ти викам — ревях като дванадесетцилиндров мотор с откъснат ауспух, а той ми се усмихна и нищо не рече, само ме накара още веднъж да му повторя ясно всичко, а после взе и обяви, че той е разрешил целия проблем и е открил това, на което после почнаха да му викат Великото водно чудо, сигурно си го спомняте от историята, госпожице, и, разбира се, той получи Нобеловата награда, същата година никой друг не можеше да я получи, сляха наградите за химия и физика и обмисляха дали да не прибавят и наградата за икономика, а аз гледах като теле железница, нищо не разбирах, но знаех, че трябва да си мълча, щото на врата ми ще увисне цялата бензинова афера, нали грамадите със златно желе все още се тресяха навсякъде, където и да погледнеш, така че свих рамене и всъщност бях доволен, че всичко свърши по този начин, и може би и занапред щях да се заема да измисля нещо полезно, но веднъж оня, важната птица — той, разбира се, вече беше шеф и на Хорама, — дойде при мен в лабораторията, застана до вратата и ми рече с противния си глас: младежо, за да знаете, че съм джентълмен и никога не забравям обещанията си, от идущия месец ви увеличавам заплатата с две стотачки. А аз, госпожице, изведнъж не издържах, просто ме хванаха нервите и грабнах първото нещо, дето ми беше подръка — оказа се старата петриева паничка със златно желе от първите бактерии, — и я запратих по него. Той понечи да се дръпне, но не успя и златното желе се разля по бялата му престилка и главно по широката му вратовръзка от облъчен полигел, който тогава беше на мода, и преди да офейка, видях как бактериите взеха да се впиват във вратовръзката и да превръщат мекия полигел в твърда броня, какво да ви разправям, госпожице, това стана основата на суперстабила, най-здравата и най-устойчивата материя, създавана някога от човечеството, нали си го спомняте от историята: свърши ерата на металите — се казва оттогава — и настана векът на суперстабила. Естествено бе за подобно нещо оня да получи втора Нобелова, само година след първата, а отгоре на това и толкова други награди, че като се накичеше с всичките медали, дзънкаше като генерален щаб, качен на въртележка. И, разбира се, не можех на никого да обяснявам, че всичко съм го направил аз, а не той. Хич и не посмях! Но това вече е друга работа, чакайте, докъде бях стигнал…

… аха, сетих се, накратко, вие, госпожице, се учудвате, че съм се отказал от науката и работя тук като гид в музея? Да — а изложбата „Пътищата на модерните биотехнологии“, за която питахте, е на втория етаж, моля.

Какво ще обичате? — попита с гъгнив глас централната автоматична сервитьорка

— Шнайдер, поръчай си и ти сомасово руло — посъветва ме Фостър и ми посочи стола от извита ламарина. Едва не настръхнах, като си представих колко много момичешки бедра са пострадали от острите му ръбове. Седнах внимателно. — Нужна ми е помощ — продължи Фостър, докато махаше с ръка, за да пресече лъча на робота за поръчки.

— Какво ще обичате? — попита с гъгнив глас от отвора в средата на масата централната автоматична сервитьорка. Гласът й несъмнено беше програмиран да възбужда апетита, но звучеше така, сякаш някой бе запушил ламариненото й гърло с лъжица хранителен витаминен сос от бутилката до нас, на който всички му викаха сострсос, въпреки че от незапомнени времена се наричаше Деликатес на програматора.

Фостър поръча и аз го попитах кое е това толкова важно и съвсем лично нещо, за което искаше да говори с мен. Защото седмичната дажба сомаса на куратора Фостър е още по-малка от моята и щом ми предлага от своята скромна порция белтъчини и витамини — разбира се, синтетични белтъчини и синтетични витамини, — трябва да има някаква причина. Нещо повече — беше ме поканил в най-евтиния „Оазис на добрия вкус“, където трябва да мине най-малко половин час, докато централният диспечер на Обединените хранителни заведения провери поръчката и се убеди, че Фостър има право да ме покани и аз имам право да бъда поканен, и през всичкото време микрофонът за подслушване при нашата маса ще бъде изключен, защото двуканалните съобщителни връзки в тези евтини гостилници просто не смогват да се справят с толкова неща наведнъж. Тази дреболия убягва на мнозина, ала щом работиш в Института за реконструкция на организмите, все някак ще научиш за нея.

— Изменял ли си вече паметовите следи на някого от пациентите си? — попита направо на висок глас Фостър. — Знаеш какво имам предвид…

— Аз ще ям рулото без сострсос — реших след кратко мълчание и отместих бутилката.

— Е, хайде, Шнайдер… — малко иронично каза Фостър. — Няма защо да го увъртаме. Ти сам ми разказа веднъж. Какво стана тогава с Халър?

Тогава… тогава всичко беше ново и по-различно. Тепърва започвахме работа по проекта Макропулос и никой не знаеше какво ще постигнем. Но бяха достатъчни само шест години… Разбира се, по принцип проектът Макропулос беше нещо чудесно, въпреки че шефът на Института за реконструкция на организмите му беше дал такова странно название. Нарекъл го беше по първия опит за неограничено продължаване на човешкия живот. Някой си Иероним Макропулос от Прага по времето на Рудолф II^[12] бил предприел този опит върху своята дъщеря. Поне толкова разказва нашата пропагандна брошурка, която се позовава на Чапек^[13] и Яначек^[14]. Брошурката има обещаващото заглавие „Първата крачка към безсмъртието“. Изпращаме я на всеки желаещ, откакто Върховният здравен съвет обяви, че реконструкцията на организмите е желателна, и препоръча да бъде прилагана нашироко на доброволни начала. „Пълната реконструкция — се казва в брошурката — ще съживи не само вашето тяло, но и мисълта ви. Ние ще заместим остаряващите клетки със съвсем млади, ще прелеем в нови полукълба съдържанието на двете полусфери на вашия мозък. Бързо, удобно, безопасно! Живейте модерно и ще бъдете безсмъртни!“ Преведено на разбираем език, в нея се препоръчва на всеки гражданин да участвува в обширния план за реконструкция на човечеството. В това няма нищо сложно: достатъчно е да отидете в банката на здравето, за да ви вземат образци от няколко основни тъкани, разбира се, безболезнено. После остава само всяка година да откликвате на поканите на нашия Отдел за записване следите на паметта и да се явявате в лабораторията, където за няколко минути апаратите ще регистрират цялото съдържание на съзнанието ви, а после вече системно ще допълват предишните записи. Естествено, всичко е абсолютно дискретно. Ако по-късно участникът в програмата за реконструкция заболее тежко, претърпи травма или остарее над поносимата степен (последното засега е твърде рядко), от банката се изваждат здравите образци на тъканите му, култивират се три месеца в апаратурата на нашия шеф, докато израсне съвършен индивид, а след това празните сфери на неговия мозък се напълват със съответните качества. И може да продължи да живее. До безкрайност. Модерно. Да бъде безсмъртен.

— Какво се случи тогава с Халър? — повтори Фостър.

Вдигнах рамене.

— Какво да се случи? Просто той беше един от първите, за които трябваше да се грижа. Доста дълго си куратор, Фостър, за да знаеш, че един пациент може да ти докара сума беди, а друг да ти стане приятел. Халър беше от вторите. Това стига ли ти?

Фостър поклати глава.

— Не. Интересува ме какво направи тогава с доктор Теркоф? Онзи Теркоф, който цели пет години не се яви за запис на следите на паметта. Какъв номер му погоди, та толкова се страхува да дойде в твоята лаборатория?

Тогава… тогава бях куратор, какъвто е сега Фостър. Грижех се за реконструираните през първите месеци след възвръщането им към живота. Защото между последния запис на следите на паметта и реконструкцията винаги трябва да мине известно време, дори година, така че е по-добре след реконструкцията този човек да има край себе си някой, който да го съветва и да му помага да преодолява възможните затруднения. Сега вече това е рутинна дейност, но тогава още никой не знаеше докъде може да се разпростира тя. Например в случая с Халър аз се бях превърнал в детектив любител и бях стигнал до заключението, че някой е убил моя пациент и е замаскирал убийството като нещастен случай. Дори бях открил убиеца, само че нищо не можех да докажа. И все пак намерих начин поне малко да му отмъстя.

— Тогава си му казал, че имаш възможност да измениш записите на неговите паметови следи — настояваше Фостър. — Поне така се говори. И си му представил всичко в такива черни багри, че и досега се страхува от теб.

— Защо разпитваш, след като го знаеш толкова добре?

— Ами — зная! Така говорят. Макар че всъщност днес това е единственият начин да накажеш някого. Да му всееш страх, че като го реконструират един ден, от него може да излезе лиричен мазохист с наклонности към ексхибиционизъм.

— Фостър, струва ми се, че нямаш нужда от никаква съвет — казах аз. Методът, за който той говореше, отдавна вече не беше мой, използуваха го от време на време всички куратори, щом разберяха, че не могат да минат без него. Въпреки че, естествено, той беше съвсем незаконен. Всъщност това вече не ме занимаваше — преди година ме бяха повишили и работех в кабинет с месингова табелка на вратата: „Харолд Шнайдер, завеждащ отдел за запис и регистрация на следите на паметта“.

— Напротив, Шнайдер, имам нужда! Защото не мога да използувам този метод само за сплашване — човекът, за когото се отнася, много добре знае как стават нещата при нас. А аз искам той да се мъчи в ада, докато е още жив, и да призовава смъртта като избавление. Разбираш ли?

Фостър здравата се разгорещи. „Прилича на упорито момче, на което са отнели любимата играчка“ — мина ми през ума.

— Какъв е този човек? — попитах сухо. — Щом искаш да ти помогна, трябва да ми кажеш за какво става дума. Ако те разбирам добре, ти си намислил да заличиш записите от паметовите следи на някой мерзавец и намекваш да те пусна в архива. Но наистина ли си толкова наивен и смяташ, че дори няма да те попитам кой е този човек?

Фостър се прегърби целият. Виждаше се как стиска зъби. Но напрежението продължи само миг:

— Обещай ми, че ще си остане между нас.

Кимнах. Защо не?

— Става дума за Едита. Всъщност за този, който я… за мъжа…

Едита беше жената на Фостър. По очите й личеше, че е готова да му изневери винаги и навсякъде. Беше ми ясно, че при това положение трябва да се държа студено и да внимавам.

— Добре. Но що за човек е той?

— Да беше в някогашните времена, чисто и просто щях да го убия — промърмори Фостър. После си пое дъх. — Тъкмо това още не знам. Но съм сигурен, че е някой от института. — Вените на челото му грозно набъбнаха. „Има си хас да му падна в ръцете — помислих си. — Па макар и след това да ме реконструират.“

На масата се спуснаха две чинии с рула в осемдесетпроцентова висококалорична сомаса.

— Добър апетит — каза с гъгнив глас централната автоматична сервитьорка.

Когато Фостър ми предложи бутилката с Деликатеса на програматора, поклатих глава.

— Знаеш ли какво? — казах му аз. — Отбий се днес след пет часа при мен. Ще видим какво може да се направи.

Той почука на вратата на работния ми кабинет може би половин минута след пет. Личеше, че мисли за едно: как да отмъсти на любовника на жена си, когото все още не беше открил.

— Е, какво, ще ми помогнеш ли? — попита вместо поздрав.

Свих рамене.

— Може би. Имам някакъв план… навярно ще ти помогне или поне ще те облекчи.

Посочих му да излезе в коридора, който води от моя кабинет към залата с терминала на централния компютър. Там са вложени всички кодове на паметовите следи. Който знае съответната комбинация, ще я набере на терминала и след малко на транспортьора ще падне черно куфарче с няколко магнитни диска, на които е записана цялата човешка личност.

Фостър се усмихна малко смутено.

— Но аз още не знам…

— После — казах му и то побутнах пред себе си в коридора.

Вървеше на две крачки пред мен. Щом стигнахме мястото, където коридорът завива рязко надясно и по късото стълбище продължава надолу към залата с терминала, аз протегнах ръка и сграбчих стоманения прът, дълъг около един метър — бях го демонтирал от парапета веднага след обяда. Фостър се обърна инстинктивно в последния момент, но не успя да се отдръпне. Прътът се стовари върху тила му, на мястото, където под кожата са разположени първият и вторият шиен прешлен. Докато тялото му се свличаше по стълбите, той издъхна.

Хванах го под мишниците, замъкнах го до прозореца и го бутнах с лакът. И това го бях обмислил веднага след обяда. Не изчаках дори тялото му да падне петдесет метра по-надолу на бетонния тротоар и бързо затворих прозореца. Пъхнах обратно стоманения прът на мястото му в парапета на стълбището. Нали тук нищо не се е случило — огледах коридора…

Не се страхувах, че някой може да ме издирва. От една страна, самата реконструкция е по-проста, отколкото търсенето на убиец — това го знаех от собствения си опит на куратор, а от друга — по-нагоре е последният етаж на сградата с дълга тераса, по която Фостър отива два пъти дневно в стаичката си. А през такъв нисък парапет може да падне всеки непохватен човек.

В кабинета си набрах телефонния номер.

— Ти ли си, Едита? Херберт. Слушай, не си забравила за днес нали? Сряда е, котенце, а знаеш колко е трудно с фалшив личен код да осигуриш стая в хотел…

Разбира се, че не е забравила. Достатъчно ми беше да я чуя, за да разбера какво се чете сега в очите й.

Тихо се надигнах от леглото с изпомачкан чаршаф. Едита спеше по корем, полуоткрита, животински удовлетворена. Облякох се внимателно. Бавно затворих вратата след себе си, за да не я събуди щракането на ключалката.

„Изглежда похотлива дори и като спи“ — помислих си. А може би така ще изглежда и сутринта, когато автоматичната чистачка я намери мъртва. Самоубийство, ще заключи после полицията, сега това често се случва. Все едно, нали ще я реконструират и след три месеца ще бъде като нова.

А какво ще стане с мен, живия връх на любовния триъгълник? Ще ида да се разходя в градския парк. Нататък и обратно ще мина покрай редицата болни брястове, на които от няколко години им казват „Алея на смъртта“. Откакто станахме безсмъртни и всеки възкръсва на своето място, може би още по-съвършен, хората често се самоубиват. Понякога заради няколко дребни монети, друг път заради усмивка, която не се харесва някому, или пък просто така. За да става нещо. Какво е смъртта? Мушичка, само че златна, прелита и ето че отново сме на този свят. Живеем модерно. Безсмъртни сме. Бях съвсем сигурен, че в парка няма да живея повече от час.

Тогава с Халър… Кому можеше да хрумне, че проектът Макропулос така ще промени света. Че ще промени и самия мен.

Не, не изпитвах угризения на съвестта. Убих Фостър — макар че ми беше приятел, убих Едита — макар че мъничко я обичах. Но след три месеца и двамата ще бъдат тук като нови, усмихнати и може би по-щастливи отпреди. Сигурно ще бъдат по-щастливи. И ако сега крача към „Алеята на смъртта“, то е само защото не искам да нося в паметта си спомена за тъпия удар по главата със стоманения прът, за тялото, което се свлича по стъпалата, за отвореното празно шишенце от лекарство на пода край леглото. Когато ме реконструират, за щастие тази последователност ще липсва в моята памет. Ще липсва и у Фостър и Едита. И после какво? Тримата ще започнем нов живот и може би тогава най-после ще бъда по-предпазлив и ще престана да забелязвам това, което се чете в очите на Едита Фостър…

— Шнайдер, поръчай си и ти сомасово руло — посъветва ме Фостър и посочи креслото от извита ламарина. Едва не настръхнах, като си представих колко много момичешки бедра са пострадали от острите му ръбове. Седнах внимателно. — Нужна ми е помощ — каза Фостър, докато махаше с ръка, за да пресече лъча на робота за поръчки.

— Какво ще обичате? — попита с гъгнив глас централната автоматична сервитьорка.

Който се смее последен

В съблекалнята беше по-топло, отколкото в коридорите. Отначало сухата, пропита от аромата на емулсии за масаж топлина беше приятна. Но само след няколко минути Наталия започна да диша тежко. Тя огледа помещението. Между вратата към банята и големия тъмен екран откри табло с няколко копчета. Стана от малкото твърдо и неудобно кресло, пресече стаята и се опита да разбере с кое от тях се изключва отоплението.

Дребният, слаб мъж, чиято глава беше неестествено голяма за фигурата му, запремига и с неочаквано дебел глас каза:

— Тъкмо си мислех, че можем да пуснем телевизора. За да разберем кога ще свърши мачът.

И челото на дребния мъж беше малко по-голямо, отколкото подхождаше на главата му. То достигаше чак до темето и по него лъщяха капки пот.

Наталия сви рамене.

— Защо не?

— Второто копче отляво на горния ред — каза човечето.

За да му достави удоволствие, тя завъртя второто копче отляво на горния ред. В ухаещия на ментол задух нахълтаха двадесет хиляди ликуващи гласа. Така и не можа да открие копчето, с което се изключва отоплението. Примирена погледна светналия екран и се върна в креслото.

— Форти, фифти^[15] — каза с механичния си глас съдията автомат. Той стоеше на тънките си като на паяк крака до самата мрежа и стрелкаше наоколо с лазерните си очи. Нито едно движение на хората и предметите на корта не можеше да му убегне.

— Спокойствие, моля — каза автоматът.

Ревът премина в ръкопляскания, а ръкоплясканията — в тишина.

Наталия си помисли, че може би познава плешивото човече, но не си спомняше откъде. Беше го забелязала в клуба на спортния център, питаше за съблекалнята на Джон Хартъл и много лесно разбра къде е. Наталия остави всичко и тръгна след него. То я доведе чак дотук и сега двамата седяха и чакаха шампиона.

Обърна се към екрана. За тенисист Джон Хартъл беше много висок и добре сложен. На главата си носеше голяма каска с изрисувана змия, която бълва огън. Върху плещите му имаше огромни нарамници от лека броня. Такава броня обгръщаше и гръдния му кош, корема и бедрата. На мишците и на прасците си носеше еластични предпазители, а на ръцете — ръкавици, които наподобяваха големи сфери. Върху всичко това имаше надпис Scientilic и JCM. Същите думи бяха изписани и през средата на матовочерната му ракета.

Той стоеше на задната линия и краката му в бронирани обувки бяха здраво заклинени в блоковете, от които биеше сервис. Той на два пъти удари топката в земята. Грохотът, с който тежкото и еластично кълбо се стоварваше върху стоманената повърхност на тенис корта, възбуди страстния възглас на тълпата.

— Спокойствие, моля — каза автоматът.

Мършавото човече изплези леко езика си и го прехапа, сякаш се боеше, че ще се плъзне в гърлото му и ще го задуши. Наталия се опита да направи като него. Беше кошмарно.

Топката литна високо над главата на Хартъл. Ракетата му описа кръг във въздуха и в момента, в който изпрати топката през мрежата, се чу лек гръм. След частици от секундата повърхността на корта прокънтя. Забавеното повторение на екрана тутакси показа това, което стана по-нататък.

Топката отскочи от стоманения под и преди играчът на отсрещната страна да реагира, избухна точно между двете му ключици. На тренинговата мишена това попадение е обозначено с единадесет точки. Най-високата оценка след тая, която се дава за пряк удар в сърцето.

Експлозията вдигна мъжа във въздуха. Ракетата изхвръкна от ръката му нагоре към покрива на залата. Наталия инстинктивно се сви.

Играчът удари гърба си с жълтата броня в предпазната стена отвъд задната линия, свлече се бавно по нея и се просна неподвижен на пода.

— Уан, ту, три, фор, файв, сикс, севън^[16] — броеше автоматът.

Дъхът на двадесетте хиляди зрители секна, настана пълна тишина. Ракетата се спусна от покрива и падна с трясък на пътечката между седалките.

Мъжът в жълтата броня се надигна на ръцете си. Изглеждаше, че все още има малко сили и ще успее да се изправи или поне да застане на колене, за да продължи състезанието.

— Ейт, найн^[17] — броеше автоматът.

Потта по челото на човечето се събра в две струйки, които си търсеха път през веждите му. На Наталия това й се стори противно. Хората не трябва да се потят, когато гледат телевизия.

— Ще свърши, ще свърши на място — шепнеше човечето, — чисто есо^[18].

Ръцете на мъжа се огънаха и жълтата броня изтрещя върху стоманения под. От орела, който я украсяваше, остана само частица от ноктите.

— Тен^[19] — каза автоматът. — Спокойствие, моля.

Двадесетте хиляди души се разкрещяха. Двама служители дотичаха с носилка до тялото, проснато на земята. Трети бързо започна да трие с мокра гъба мястото, където преди това беше главата.

Човечето въздъхна с облекчение и избърса с опакото на ръката потта от челото си.

— Ако не е свършил на място, до довечера непременно ще издъхне — каза то, жадно за удоволствия.

— Гейм, сет, мач за Хартъл — обяви автоматът с доста по-висок глас. Неговата честота се приближаваше до границата на ултразвука. — В третия сет Джон Хартъл победи Сам Хоукинс с ка̀ о^[20].

— Джон е ас! — каза човечето и сияещо погледна Наталия.

Тя също го гледаше и мълчеше. Беше й смешен. Сега вече знаеше със сигурност, че й се беше сторил познат само защото е толкова посредствен. Всеки ден тя среща по пет хиляди като него из галериите на града. Мостра без стойност.

— Винаги е бил ас — говореше човечето. — Още от малък. Когато баща му го доведе за пръв път на кортовете, разбрах, че в това хлапе има нещо. По очите му личеше.

Наталия се надигна от твърдото кресло и се протегна. Беше се схванала.

— Мога ли да изключа телевизора? — попита.

— Беше ей такъв дребосък — и човечето посочи някъде над земята.

— Е, ще го изключа — каза Наталия. Човечето я изгледа изумено и сви рамене.

Тя стигна до таблото точно когато камерата показваше детайл — Джон Хартъл до стола, през който бе прехвърлена голяма хавлиена кърпа, изцапана с ивици от кръв. Както на всичко останало и на нея бе изписано Scientilic и JCM. Джон Хартъл беше свалил каската си. Имаше продълговато лице с прав нос и тъмна, мека коса, която сега беше слепена от пот. Кафеникавите му очи бяха тесни и равнодушни. Целият той изглеждаше равнодушен, сякаш това, което се разиграваше около него, изобщо не го засягаше. Все още не бе свалил ръкавиците си с надпис Scientilic и JCM. Наталия се учудваше, че този надпис го няма и на челото му.

— Хайде, изключете го — изръмжа човечето и отривисто се опря на облегалката. — Вие сте асистентка от антидопинговия контрол, нали? — каза после, без да я погледне.

— Не — отвърна Наталия.

По пътя към съблекалнята Джон Хартъл вдигна ръка към тила си и отлепи апарата. Никога не го сваляше при корта, както правеха мнозина играчи. Той искаше да остава съсредоточен и в минутите след състезанието, а апаратът му даваше възможност да бъде безучастен към всичко наоколо.

Сега ревът на зрителите и неприятното свистене на ултразвука станаха много по-гръмки, отколкото долу, под трибуните. Сякаш бе извадил от ушите си восъчни заглушители. Мъчителното свистене на ултразвука се усилваше.

Джон Хартъл се обърна към младежа, на чието сако бе зашита значката на Федерацията за модерен тенис. Той беше секретар на тукашната „Гран при“ и след всяко състезание съпровождаше победителя до съблекалнята.

— Защо оставяте ултразвука да гърми така? Младежът се усмихна любезно.

— Разбира се… би било по-добре, ако… Само че така караме хората по-скоро да напуснат, за да влязат следващите. А и побоищата стават едва навън.

— Хм — кимна Джон Хартъл. — Още едно чудесно изобретение. Скоро на света вместо хора ще има само изобретения.

— Моля? — Изглежда, младежът не го беше разбрал.

— Нищо. Дойде ли вече известие от болницата за състоянието на Хоукинс?

— Ударът беше изключителен, господин Хартъл. Такова нещо може да се види само по телевизията. Обзалагам се, че ще бъде провъзгласен за Удар на годината.

— Какво е състоянието на Хоукинс? — прекъсна го Джон Хартъл.

— Доколкото зная, още не са се обадили от болницата. По правило звънят едва когато се потвърди смъртта на мозъка. Но ако искате, ще се опитам да ви осигуря редовна информация.

— Искам. Ще бъда в съблекалнята си.

— Да. Ще уредя въпроса.

Младежът се поклони леко и показа с ръка бялата врата вдясно на коридора. После бързо се отдалечи.

Джон Хартъл натисна дръжката и влезе в съблекалнята.

— Здравей, Джон — каза слабото човече с несъразмерно голямата глава и протегна ръка.

— Добър ден — каза момичето с късата бяла престилка.

Джон премести чантата с ракетите в другата си ръка и стисна протегнатата десница.

— Добър ден — каза той, като гледаше момичето.

На пръв поглед не беше никаква красавица, но веднага правеше впечатление. Имаше малко екзотични тъмносини очи, почти черна коса, сресана гладко назад, и доста тъмна бенка на лявата буза. Не беше висока, нито много слаба, но привличаше с нещо.

— Вие сте от антидопинговия контрол, нали? — попита Джон. — Само ще пийна нещо и веднага идвам с вас.

Устата й беше голяма, а косата й събуждаше желанието да се скриеш в нея.

— Не — отвърна тя. — Защо всички смятат, че съм от антидопинговия контрол?

— Фантастично го срази, Джон — намеси се човечето.

— Защото ако в съблекалнята те чака госпожица, облечена в престилка като вашата, значи най-вероятно е от антидопинговия контрол и иска да знае дали апаратът ми е пломбиран, а после ще ме накара да се изпикая в стъклена чаша. Искате ли да видите дали апаратът ми е пломбиран и да се изпикая в стъклена чаша?

Той разтвори дланта си и в нея лъсна черната, колкото голяма монета леща, която преди малко беше отлепил от тила си.

— Престилката ми я дадоха в кухнята. Събирам съдовете в ресторанта на клуба.

— И сте забравили тук няколко чинии?

Човечето се разсмя гръмко:

— Ясно, Джон, забравила си е тук съдинката.

Момичето поклати глава.

— Не. Трябва да измеря вашите биотокове и скоростта, с която се регенерират след затормозяването вследствие на крайното физическо натоварване.

— И това са ви го наредили в кухнята, докато сте вземали престилката.

— Пиша курсова работа на тази тема. А в ресторанта само припечелвам по нещо от време на време.

— Ясно. — И Джон потри палеца и показалеца си, намеквайки за пари.

Наталия кимна почти незабележимо. Но още по средата на движението започна да се изчервява.

— Не исках да кажа това — каза бързо Джон Хартъл. — И защо решихте да измерите тъкмо моите биотокове?

— Подходящ сте като тип. Редувате напрежението и отпускането, преминавате от една стресова ситуация в друга. Агресивен сте и сте здрав.

— Аха. Значи просто съм ваш тип.

Някой почука на вратата. Човечето старателно отвори. В съблекалнята влезе младежът със значката.

— В шоковата зала е, господин Хартъл. Голям кръвоизлив в гръдния кош. Фрактура на втория и третия прешлен, изглежда, е засегнат и гръбначният мозък. Все още не е дошъл в съзнание и не му дават повече от пет процента надежда.

— Чудесно — кимна Джон Хартъл.

Младежът се обърна към момичето.

— Какво правите тук? Доколкото зная, никой от персонала на ресторанта няма достъп до помещенията на състезателите.

— Спокойствие, приятелю! — каза Джон Хартъл. — Госпожицата е от антидопинговия контрол и ме чака.

— Аз мислех… — Младежът се сепна смутен. — Извинете. Пардон.

И той се измъкна заднишком през вратата.

— Е, докъде бяхме стигнали? Дошли сте при мен, защото съм ваш тип, така ли?

— Мислите ли, че той ще умре?

— Кой? Хоукинс ли? По всяка вероятност да, пет процента надежда не са много. Но всеки, който излезе на корта, знае, че рискува. Или аз, или той, само единият може да спечели.

— Който дърдори за технически тенис, е лицемер — каза човечето. — Хората искат кръв. Искат да видят истински нокаути, а не някакви си трикове.

— Записвате ли си някъде хората, които убивате? — попита хапливо момичето. — Или си правите резки на ракетата?

— Защо непрекъснато говорите за убийство? Засега Хоукинс е жив. И вижте какво, маце, аз искам да печеля състезанията, разбирате ли? Нито повече, нито по-малко. Това е важно за мен, защото така си вадя хляба. И понякога другият плаща. Да не мислите, че той излиза на корта, за да ме целуне за лека нощ? И той също иска да спечели, дори ако трябва да ме убие. Който се смее последен, той се смее най-добре, тази поговорка все още важи! Бъдете доволна, че стана така — какво щяхте да правите, ако той ме беше улучил? Какво щяхте да правите тогава? Чии биотокове щяхте да измервате?

Тя се усмихваше.

— Тогава щях да измеря биотоковете на Хоукинс — отвърна по-късно. — Нали ви казах, че съм тук само защото сте мой тип.

Джон Хартъл се обърна, бръкна в гардероба и извади огромна хавлиена кърпа. После бодро попита човечето:

— Какво правите сега, треньоре? Какво правихте през всичките години, откакто не сме се виждали? Няма ли да дойдете с мен и с госпожицата на вечеря, след като взема душ?

— Името ми е Наталия — каза момичето.

Стената създаваше впечатление, че се отваря направо към Всемира. Тя се простираше по цялата дължина на залата и откриваше изглед към безкрайния небесен простор с неподвижните точки на звездите. По нея блестяха планети и трепкаха светещите капки на изкуствени космически островчета и транспортни кораби. Ако човек се загледаше прекалено дълго, обземаше го чувството, че трябва да изчезне в пространството отвъд стената. Но залата беше на шестстотин метра под земята и зад стената имаше само два метра бетон и гранитна скала.

Бяха се нахранили вече. Сервитьорът изтика количката със съдовете, а друг им докара мъничък бар с напитки.

— Разказвайте още, треньоре — белите зъби на Джон Хартъл блеснаха в матовожълтата светлина. — Аз не си спомням много, тогава бях още малко момче. Няма ли да ви бъде скучно, Наталия? — обърна се той към момичето.

— Никак! Мога да го използвам за своята работа.

— За малко да забравя — засмя се Джон Хартъл.

— Винаги съм знаел, че то ти е в кръвта — каза човечето. — Още от началото. Още когато се упражняваше на стената, си личеше, че ще се научиш да побеждаваш. После почна да идваш при мен и да ме молиш: „Треньоре, дайте ми «Агресин», страшно ми трябва, предпишете ми го!“ А аз се смеех: „Още е рано“, но ти беше толкова сериозен и ми обясняваше, че щом застанеш пред стената, веднага си представяш, че насреща ти стои Макгрегъри, тогава той беше ас от световен мащаб, и се учиш да го ненавиждаш, та като започнеш да играеш, да можеш да го побеждаваш. Аз ти виках: „Момче, трудна работа е това, ти никога няма да го ненавиждаш, дори да гълташ по сто кила «Агресин» на ден.“ Защото ти го обичаше, знаех го, и искаше да бъдеш като него. Ти ме гледаше и в очите ти горяха пламъчета, които после угасваха от сълзите ти, а в ръцете си държеше тетрадка и в нея лепеше всичките му снимки и си записваше неговите резултати. После в очите ти отново се появяваха пламъчета, само че вече студени като леда от азот, който тогава се използваше вместо наркотик, и викаше, че ме ненавиждаш и че един ден ще ми пукнеш черепа с ракетата, а на мен ми беше ясно, че то е в кръвта ти и ще стигнеш далече.

Наталия се вгледа в очите на Джон. Те бяха тесни и въпреки усмивката му си оставаха студени. Нима някой можеше да прочете нещо в тях!

— Знаете ли, треньоре, аз все си мислех, че искате да ме изхвърлите от подготвителния курс. Всички останали ми се струваха по-добри от мен.

Човечето прекара длан по плешивата си глава и бавно отпи от чашата си.

— Е, що се отнася до техниката, ти не беше никакво чудо. Доста момчета можеха да те сложат в джоба си. Само че те не бяха така упорити, а това е необходимо за всеки победител. И нямаха твоя късмет.

— Нима късметът е толкова важен? — попита Наталия.

— Както се случи, госпожице — каза човечето. — Джон имаше голям късмет. Може би и защото тогава не му предписах „Агресин“. Знаете ли, че всички момчета, които го гълтаха, днес гледат света през прозорчетата на лудницата или пък изобщо вече не го гледат? Пагубно разрастване на тъканта на хипоталамуса. Само че можеше ли тогава някой да предположи такова нещо? Всички се надвикваха възторжено колко знаменито действува на играчите и че който го взема, е готов и душата си да остави на корта. Така и ставаше. Но при Джон никой не си послужи с евтини ефекти. Единственото, което направих тогава за него, беше, че още от началото му укрепвах химиотерапевтично нервните връзки. За апарата това беше нужно. На добра карта заложихме тогава, нали, Джон?

— Аз си мислех, че по онова време още не е имало апарати — обърна се Наталия към Джон Хартъл. — Нали преди две-три години разрешиха да ги носят на турнирите.

— Преди три, госпожице — каза с басовия си глас човечето. — Тогава това беше само хрумване и апаратът се носеше като раница на гърба. Пък и, общо взето, не вършеше кой знае каква работа, само мъничко гъделичкаше под мозъчната кора. Нали знаете — инстинкти, желания, агресивност, на всичко се действува с различни апаратчета. А Джон имаше късмет, че навреме попадна на подходящо място, там, където се правят най-добрите неща.

— На седем години ме избраха за невропрограмата на International Calculating Machines — обясни Джон Хартъл.

— Като си спомня само — каза човечето, — беше на седем, но се държеше като светски лъв, почти се колебаех дали не трябва пръв да те поздравлявам. Но JCM е нещо чудесно, най-доброто, което можеше да срещнеш. Имаш ли договор и за догодина?

— Да — кимна Джон Хартъл. — За следващите пет години. Както върви, май ще остарея при тях. Техният компютър страшно ми допада. И едва ли ще свикна с друг.

— Ще ти стискам палци — каза човечето. — Пет години — това са доста състезания.

— Много ще ми бъде неприятно, ако апаратът по някакъв начин се отрази на резултатите от измерванията — каза Наталия. — Съществува ли някаква взаимозависимост?

— Положително! — каза Джон Хартъл. — И сто на сто е предвидена в програмата на централния компютър. — Той седна по-удобно и се загледа в Наталия. На нея за първи път й се стори, че Хартъл говори с увлечение. — Всъщност той само засилва мотивацията тридесет, а във върховите моменти — четиридесет пъти. И ускорява способността за преценка на ситуацията. Къде ти, Наталия, в спорта вече отдавна не играят роля само мускулите. Човек трябва да има и тука — и той почука с пръсти тила си.

— Възможно ли е изобщо да се играе без апарат?

— Да, ама на околийския шампионат на ветераните… Без него, тоест — без добър апарат, никой няма да влезе в компютъра. Имам предвид JCM или Хериберт, може би и Калус. И май това са всичките.

— Как е новата Вега? — попита човечето.

Джон Хартъл вдигна рамене.

— Излиза, че всъщност всичко зависи от това, кой какъв апарат носи на тила си — ухили се Наталия.

— И понеже лабораториите правят най-добри апарати за най-добрите играчи, това е съвсем справедливо — засмя се Джон.

— Чувах, че Вега е много добра — каза човечето. Наталия с любопитство се наклони напред.

— Само на състезания ли носите апарата? Сега с него ли сте?

— Не. Но мога да го сложа. — Джон Хартъл бръкна в джобчето на ризата си и извади малката черна леща. С два пръста я залепи на тила си. — Готово!

— Сега в три сета ще сразите и треньора, и мен — каза Наталия.

Джон остави празната чаша на масата. Отпрати сервитьора, който бързо се беше приближил.

— Какво ви интересува, треньоре? Кой ви е наел? Или вие лично искате нещо?

— Аз ли? — смути се човечето.

— Само не се стеснявайте. Все пак искате нещо от мен, няма значение дали сам сте го измислили, или Вега. На кого е тази фирма?

— Не зная, Джон — каза човечето. — И нищо не искам от теб. Просто по една случайност се озовах в този град точно когато играеш тук, и си рекох, че мога да те видя. Нищо повече.

— Така ли, треньоре? — намръщи се иронично Джон Хартъл. — Наистина ли мислите, че някой ще се хване на вашата въдица? Дванайсет години нито веднъж не дойдохте при мен, нито ми писахте, нито пък се обадихте по телефона и изведнъж се появявате в съблекалнята ми и искате да ми смъкнете апарата, както се бели яйце. Тъкмо на вас ли някой ще повярва, че правите нещо от чист сантиментализъм. И така, какво искате? Пари? Или ще си ги получите от ония, когато подпиша договор с Вега?

Човечето объркано се озърна из празния ресторант. После спря поглед върху Наталия:

— Госпожице, аз наистина не искам нищо от него.

Тя се обърна и се загледа в космическата стена. Стори й се леко помръкнала. Сякаш звездите сега бяха по-малко.

— Ако се срамувате да го кажете пред нея, можем спокойно да излезем за минутка. Дамата сигурно ще ни извини. — И Джон Хартъл стана. — Ще ме намерите при телефона.

— Ти си негодник, Джон Хартъл. Все същият жалък, мръсен негодник, какъвто си бил открай време.

Шампионът леко се усмихна:

— Че нали вие винаги ме учехте да бъда такъв! Да бъда суров и към себе си, и главно — към другите. Иначе не можело да се побеждава.

Той тръгна към вратата.

Човечето в креслото не се и помръдна. Сякаш тук бе само неговото тяло, докато мисълта му блуждаеше пет етажа по-нагоре. Това продължи може би само една минута, но като че беше цяла вечност. Най-сетне той бавно вдигна ръка и потърка брадата си. В тишината се чу как наболите косми изскриптяха.

— Негодник е — каза. — Негодник със златна ръка.

— Може би за всичко е виновен апаратът — каза Наталия. — Веднага щом го сложи, се нахвърли върху вас.

— Може би, момиченце. Но само отчасти. Познавах го още когато беше ей такъв дребосък — и той показа с ръка. — Трябваше да очаквам това.

Те седяха един срещу друг и дълго мълчаха. Накрая Наталия попита:

— Какво имахте предвид, когато споменахте за пламъчетата в очите му?

— Никакви пламъчета няма и никога не е имало. Само дрънках така.

Човечето рязко се надигна и с две бързи крачки се отдалечи от масата. Все така рязко то спря, обърна се, сякаш искаше да добави нещо, но размисли и само махна с ръка.

Наталия гледаше подир него как се качва по стълбите към коридора с асансьорите и едва когато изчезна, разбра, че междувременно звездите, планетите и корабите на космическата стена бяха угаснали. Останало бе само лъскавото черно стъкло.

Кабината литна нагоре. Зад прозрачните й стени се мяркаха ивиците, които отбелязваха етажите под земята. Когато асансьорът наближи повърхността, скоростта му почна да намалява.

— Знаете ли какво? Ще отидем на разходка. Чак горе — обърна се Джон към Наталия.

— Но това е много скъпо!

Той сви рамене.

— Тенис клубът плаща.

— Чудесно си живеете, щом като всичко ви плаща тенис клубът. В този град съм вече трета година и само веднъж съм била горе. С група.

— Значи сте съгласна — и той натисна копчето. Асансьорът отново започна да набира скорост. След миг той се изгуби в пояса от смог, който достигаше почти до половината от височината на града. В анатомичните кресла претоварването от бързото изкачване едва се усещаше.

— Защо направихте този спектакъл след вечерята? — попита Наталия. — Ако можах да разбера нещо от него, то е, че не само сте евентуален убиец, но и грубиян. Какво ви е направил?

— Треньорът ли? Какво ми е направил треньорът! — Джон Хартъл прихна да се смее. — Този мошеник и лъжец?

Тя вдигна рамене.

— Във всеки случай научил ви е на единственото нещо, което умеете да правите. Да играете тенис.

— Това е вярно, започнах при него. Просто живеех в града, където той имаше школа по тенис. Но нищо повече. И ако наистина съм научил нещо от него, това е да ненавиждам. Ах, как исках да го убия! Не в състезание, а просто така. Да го причакам някъде и да го фрасна по главата. И да не мислите, че само аз го исках? Знаете ли колко момчета довърши той със своите илачи? Раздаваше хапчета и инжекции, съставяше контролни групи и следеше от кое ще има резултат и от кое няма да има. За него начинаещите бяха най-добрият опитен материал. Когато новият препарат вдъхваше надежда, веднага го предписваше на някоя изгряваща звезда. „Агресинът“ беше един от многото. Но най-лошото бе, че никой не му пречеше, татковците приемаха неговите илачи като залог за бъдеща слава, за пари, ако случайно излезе нещо от синовете им. Сега казва, че са ме избрали за невропрограмата. А всъщност ме продаде като опитно зайче! За три тренировъчни бокса! А баща ми кимаше, само дето не си проби гръдния кош с брадата.

Наталия протегна ръка към него.

— Може би трябва да почна да ви съжалявам.

— Или пък намеците му за Вега. Прозрачни са като това стъкло. Пратили са го при мен и са му обещали някаква комисиона, за да ме уговори. А за пари той е готов да иде чак на края на света.

Кабината изхвърча над горния предел на смоговия пояс. Мъждивият синьо-черен нощен небосклон изглеждаше като беден роднина на своето подземно стъклено копие. Наталия помилва Джон Хартъл по тъмната коса. После ръката и се спря.

— Мога ли?

Той се засмя и леко кимна.

Тя докосна черната леща под косата му, дръпна я внимателно и я допря до тила си. Лещата залепна за кожата й като магнит за стоманена плоча.

В първия миг остра болка прониза цялото й тяло. Но това продължи само частица от секундата. После болката се превърна в копнеж, който тя не можеше, а и не искаше да надмогне. Той пулсираше във вените вместо кръв и проникваше и в най-тънките й капиляри. Просмукваше се във въздуха, който тя дишаше, пропълзяваше по гръбначния стълб чак до мозъка.

Асансьорът спря. Бяха горе, на покрива на града, две хиляди и петстотин метра над земята и хиляда метра над смоговия пояс.

Джон хвана Наталия за ръката и я изведе от кабината. Малката вратичка в началото ги спря за миг, но после се отвори и ги пропусна в градината, където нямаше друго освен тях и нощта.

Газеха по гъстата трева и се провираха между дърветата, чиито корони само предугаждаха в мрака.

Под едно от тях се любиха.

Наталия се взираше нагоре. Сред редкия листак просветваха малките замъглени точки на звездите. Те бяха толкова действителни, че тя протегна ръка, за да ги докосне. Но бяха много по-далече от Джон.

Тя се притисна до него. Хвана ръката му и я придвижи по тялото си нагоре, към шията, и там я остави да рови в косите й.

— Джон, те ще те убият — прошепна тя. — Все едно, в края на краищата ще те убият.

Той се надигна на лакти и я погледна. Наталия търсеше в очите му топли пламъчета, но вместо тях изведнъж блесна мълния и тя пропадна в гъста студена тъмнина.

Джон Хартъл имаше чувството, че някой е залепил клепачите му и ги е затиснал с каменни блокове. Ако можеше, щеше да се помъчи да отвори очите си с ръце. Но нямаше сили дори да помръдне. Лежеше отмалял на тревата и студеният вятър пронизваше голото му тяло.

— Какво става с нея? — попита някой.

— В безсъзнание е — отвърна друг.

— А Голем^[21]? — пак попита първият.

— И той. Но за по-сигурно го държа под тока. Няма да си помръдне и кутрето.

— Какво да правим с нея?

— Да я свалим долу, а? — предложи вторият глас. Джон Хартъл напрегна всичките си мускули. Имаше чувството, че вдига целия град. Когато успя да се откъсне от земята, отвори очи.

Мъжът в черен комбинезон, който стоеше до него, се сливаше с нощта. Другият тъкмо се изправяше с момичето в ръце. После изчезна с него в мрака.

— Какво… — извика Джон. — Къде я…

Мъжът в черно го погледна само за миг.

— Ще я изгоним от резервата, господин Хартъл — каза накрая с въздишка той. — Разберете, като играч, поканен на „Гран при“, вие, естествено, имате право да бъдете тук, но тя не. Съжалявам, но трябва да я изхвърлим.

Наоколо беше тихо, тревата ухаеше.

— Не се бойте, господин Хартъл. Безболезнено е. Дори да се съвземе, преди да премине през смоговия пояс, тя отново ще заспи като ангелче. Казват, че това действува подобно на райски газ.

Джон се опита да стане, но не успя, само леко се надигна на ръцете си. „Така се мъчеше да стане Сам Хоукинс“ — помисли си той. Но това беше на корта и на състезание и двамата знаеха какво може да им се случи.

— Защо го направихте? — попита той с усилие.

— Получихме съобщение. По всяка вероятност момичето работи за Вега, господин Хартъл. Разбирате ли, искала е просто да ви подмами. Това е стар номер, господин Хартъл. Знаете ли колко събития от световно значение са започвали между женски бедра? За щастие вашият пръв треньор навреме е разбрал и веднага уведоми фирмата.

Джон мислеше за Хоукинс, за безмълвното напрежение, с което той се опитваше да се вдигне от земята. Как искаше сега да се изправи поне на колене, после вече ще сграбчи този тук за врата.

— В асансьора чака секретарят на „Гран при“. Да ви кажа право, днес следобед бяхте великолепен…

Джон се хвърли напред. Сграбчи слабата шия с голяма адамова ябълка и я стисна. По средата на хватката пръстите му се отпуснаха. В гърба му се забиха хиляди малки иглици. Отново се свлече на тревата.

— Видя ли го Голем? — обади се другият глас. — Отпървом се прави, че едва диша, а после се нахвърля върху теб. Дали носи на тила си оня свой шем^[22]? Казват, че някои дори спят с него.

Мъжът се наведе и взе да опипва под косите на Джон.

— Няма го. И откъде събра толкова сила? Юначетата с такива апаратчета ги бива много, само оная машинка да е на тила им. — Той се изправи, разтри врата си и преглътна два пъти на сухо. — Вече съм наред.

— Ами тогава най-добре е да вземем младия и да го пратим на фирмата — каза другият. — Трябва да го приведат във форма, утре ще играе на финала.

Когато извиваха ръката му, за да му навлекат ризата, Джон слабо изохка. Двамата го хванаха под мишниците и го поведоха към асансьора. Преди вратите му да се затворят, някъде на другия край на покрива изграчи пробуждаща се птица. Гласът й прозвуча така, сякаш се смееше.

Допълнителна информация

$id = 440

$source = Моята библиотека

Издание:

Ярослав Вайс. Кутията на Пандора

Разкази. Първо издание.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1988

Съставители: Светослав Славчев, Злата Куфнерова

Превод от чешки: Матилда Бераха-Теофилова

Редактор: Невена Захариева

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Чешка, I издание

Дадена за набор на 24.11.1988 г.

Подписана за печат на 13.IX.1988 г.

Излязла от печат: месец октомври 1988 г.

Формат 70×100/32. Изд. №2156. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 16. Изд. коли 10.36. УИК 11.28

ЕКП 95364 5627-40–88

ДП „Георги Димитров“, София

Jaroslav Veis

Experiment pro třetí planetu. Mladá fronta, 1976

Pandořina skříňka. Mlada fronta. 1979

Moře času. Mladá fronta. 1986

Ярослав Вайс
Кутията на Пандора

Светослав Славчев
С малко усмивка, с малко тъга…

Един ден на Калисто е равен на година на Земята

Среща

Затвор

I. Неуредени сметки

II. Врата

III. Без шанс

Сонди

Произходът на Хосковецовите кучета

Нашият кореспондент разговаря с челни работници от Биологичния институт на академик Хосковец

БИОЛОГИЧНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ОЩЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА

Мида

Наздраве!

Върколак

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

Дубликаторът на Хендерсон

Кутията на Пандора

Приказка

I. Имало едно време…

II.

III.

IV.

V.

VI.

VII.

VIII.

… Чакайте, докъде бях стигнал…

Какво ще обичате? — попита с гъгнив глас централната автоматична сервитьорка

Който се смее последен

Ярослав ВайсКутията на Пандора

Светослав СлавчевС малко усмивка, с малко тъга…

Един ден на Калисто е равен на година на Земята

Среща

Затвор

I. Неуредени сметки

II. Врата

III. Без шанс

Сонди

Произходът на Хосковецовите кучета

Нашият кореспондент разговаря с челни работници от Биологичния институт на академик Хосковец

БИОЛОГИЧНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ОЩЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА

Мида

Наздраве!

Върколак

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

Дубликаторът на Хендерсон

Кутията на Пандора

Приказка

I. Имало едно време…

II.

III.

IV.

V.

VI.

VII.

VIII.

… Чакайте, докъде бях стигнал…

Какво ще обичате? — попита с гъгнив глас централната автоматична сервитьорка

Който се смее последен

Ярослав Вайс
Кутията на Пандора

Светослав Славчев
С малко усмивка, с малко тъга…