Боало-Нарсьожак
Мамичка. Убийство на 45 оборота

Мамичка

Първа част

Сянката се изписваше зад прозореца като клон, полюляван от вятъра; очертанията й се плъзгаха известно време по него, после изрязаното стъкло се разби и една ръка в ръкавица опипа бравата. Прозорецът се отвори и в коридора стъпи силует, по-тъмен от нощта. Дълго постоя неподвижен, вслушвайки се в едва доловимите шумове на стихналия дом. Сетне насочи пред себе си светъл лъч, тънък като бяла пръчица, и с несигурна стъпка на слепец тръгна по коридора. Врата. Втора врата. Килер. Стаята на Амалия. Сянката спря. Тук беше.

През дървената облицовка на стената се чуваше дълбокото дишане на спяща жена. Лъчът освети дръжката на вратата. Сръчна ръка бавно я натисна, после угаси фенерчето. Мека светлина на нощна лампа мъждееше в стаята. Крачка. Две крачки. Три крачки. Човекът виждаше ясно Амалия и бебето, което тя притискаше до себе си. „Трогателно!“ — помисли си той.

Една отворена врата водеше към детската стая. Застана на прага, запали отново фенерчето си и прекара лъча по стените. Хубави тапети. Вятърни мелници, кораби с платна, делфини. В синьо и розово. Лъчът се плъзна надолу, спря върху бебешките кошчета и върху малкото дете с юмруче в уста, потънало в спокоен сън. Мъжът се наведе над креватчето, окачи фенера на копчето на дрехата си, отхвърли завивката и пъхна ръка под главичката на бебето, а с другата го прихвана отдолу. Вдигна го леко, без да го разбуди. После го понесе пред себе си като за жертвоприношение, премина отново покрай леглото на Амалия и с отмерени стъпки извървя коридора до прозореца. Чу се леко изсвирване. Съучастникът, покачил се на стълба, пое детето и изчезна. На свой ред мъжът се гмурна заднишком в тъмнината.

 

 

— Още веднъж благодаря, скъпи приятелю — каза Клери. — Ще се видим ли идната седмица?

— Не преди събота — отговори нотариусът. — Претрупан съм напоследък.

Жак Клери хлопна вратата и свали стъклото.

— Опитайте се да доведете Белиер. Чудесно е това момче. Нотариусът се наведе и прошепна на ухото на Клери:

— Тази вечер Ирен изглежда много уморена.

— Ха! Ще й мине — процеди Клери.

Ирен бе запалила цигара. Направи се, че не е чула.

— И не прави безразсъдства, нали! — продължи нотариусът.

— Да — пошегува се Клери, — знам… Или пиеш, или караш… Хайде! Лека нощ, Албер.

Той рязко потегли. Нотариусът изгледа фаровете на поршето, което се отдалечаваше по улицата, после прекоси площадката пред дома, усети дъждовна капка на лицето си и вдигна очи към схлупеното небе.

— Пак заваля — каза той, когато се върна в салона.

— Е, и — попита жена му — как мина? Все така ли е печална тя?

— Разбира се, че все така. Нищо не се е променило — той се обърна към Белиер: — Интересен случай. Уверявам ви. Вие я виждате за пръв път, какво впечатление ви направи?

Архитектът остави чашата си с шампанско на малка масичка до канапето.

— Стори ми се малко затворена — каза той.

Госпожа Тесер се усмихна снизходително.

— Мъжът ви не иска да се заангажира — прецени тя. — Но вие, Ивон, кажете откровено…

— Признавам, че я намирам малко… странна. Най-вече ми се стори, че нещо в семейството не върви.

— О! — каза Шарл Тесер. — Никак не върви.

— Мъжът ми ги лекува от… откога, Шарл?

— От шест години. Всъщност от сватбата им. Оттогава започна всичко.

— Невероятно са се променили и двамата — отбеляза нотариусът.

— Той изглеждаше много добре, нали, Сюзан? Никога не е имал вид на хитрец, беше весел, жив, притежаваше всичко, което се харесва на жените. А тя… Тя просто ми допадаше.

— Много неща излизат на бял свят — пошегува се докторът.

— Пустият му Албер!

— Не се заблуждавайте — запротестира нотариусът. — Сега тя се е зарязала. Нали видяхте… Никакво червило на устните, лошо облечена. Но навремето беше изискана.

— Вярно — каза Сюзан. — Признавам, че беше много привлекателна. Бе известна като изкусна ездачка. А това… това се харесва на мъжете… Нали не се лъжа, Симон?

Архитектът сложи ръка на коляното на жена си.

— Запознах се с Ивон на манежа — отговори той. — Ето едно доказателство, че сте прави.

Нотариусът размаха показалец с укор.

— Сюзан забравя най-важното. Ирен Клери беше много голяма ездачка. Спечели няколко големи награди в конни състезания, включително и в Ла Бол.

— Брей! — възхити се архитектът. — Не е малко!

— Там срещна мъжа си. И той язди идеално. Впрочем сами можете да се убедите, ако приемете поканата му.

— А трябва ли да я приемем? — казаха в хор Ивон и Симон и се спогледнаха през смях.

— Поне между нас цари пълно разбирателство — поде архитектът. — И чувствувам, че и на двамата много ни се иска да посетим Ла Рошет.

— Замъка Ла Рошет — поправи го жена му. — Скъпи мой, трябва да построиш доста много евтини жилища, преди да можем да си купим замък като Ла Рошет.

— И не е само замъкът — отбеляза докторът. — Добавете стотина хектара гори и ливади наоколо, без да броим две или три ферми. Много са богати.

— Тя е много богата — уточни нотариусът. — Богатството е нейно. И той не е без хич, но най-вече умее да действува.

— Има и име — добави Мадлен Тесер: — Клери дьо Белфон дьо Льоз.

Докторът вдигна рамене.

— В днешно време, знаеш… — каза той.

— О, не си прав. Тя държи на името. И на титлата баронеса Клери дьо Белфон дьо Льоз.

— По баща Додрикур — допълни нотариусът. — Той беше едър търговец — брашнар от областта Манс. Като натрупа богатство, купи огромното имение Ла Рошет и понеже много обичаше коне, впусна се в коневъдство. Това е цялата история. Мадлен, малко шампанско?

— Не, благодаря.

Тя се обърна към мъжа си.

— Да не прекаляваме, Шарл. Време е да се прибираме.

— Ха — каза нотариусът. — Защо бързате? Първо на първо, вали дъжд. Почакайте да спре. Освен това разбирам, че приятелите ни имат още въпроси към вас. Нали? Нали така?

— Да — каза Ивон. — В крайна сметка това са хора, които имат всичко, за да са щастливи. Много са богати. Много обичат конете й могат да задоволяват до насита своята страст.

— Колко глави има в конюшните им? — прекъсна я мъжът й. Нотариусът погледна въпросително доктора.

— Колко ли? — замисли се той. — Трийсетина… И половин дузина за езда, за разходки. Разбира се, има и по-големи конни стопанства от тяхното. Но Ла Рошет се цени много.

— Тогава какво им липсва? — подхвана Ивон.

— Радостта от живота — отговори докторът. — Ще ви обясня — той се отпусна тежко на дивана и запали дълга, тънка цигара. — Извинете ме. Давам лош пример, но тютюнът ми помага да забравя ревматизма си. А сега да се върнем към семейство Клери. Струва ми се, че бракът им е дело на стария Додрикур. Нужен му бе енергичен мъж, който да поеме имението. Ясно ви е, че търговията с коне си има тънкости. Ако не си добър джамбазин, сигурно ще те минат. Клери веднага се хвана. Навярно има малко селска кръв, която се е разбудила. И бързо стана такъв, какъвто го видяхте: голям здравеняк, загорял от живота на открито, от чашките и деловите гощавки. Като Мопасанов герой, когото подчинените му не обичат, защото е много взискателен и дори доста груб. Обаче аз го познавам добре и смятам, че всъщност той е добродушен човек, но е разочарован.

— А жена му? — попита Ивон.

— Именно. Нали ви казах, богатството е нейно… И тя не закъсня да го подчертае пред горкия Клери. Държеше се с него като с управител.

— Може би не чак така — отбеляза нотариусът.

— Да допуснем, че преувеличавам малко.

— Аз виждам нещата различно — каза Мадлен Тесер. — Не тя го унижи. Напротив, той сам се почувствува унизен, остана с усещането, че е на служба при жена си. От него — името, от нея — парите. Мислеше си, че името му дава права на парите, а тя от своя страна си мислеше, че парите са му заслужили името. Или нещо подобно.

— Всеки от тях започна да смята, че може без другия — заключи докторът.

— Така и направиха — подзе нотариусът. — Госпожата започна да отива от едно конно състезание на друго. Господинът тичаше по селата, но и по фустите, поне така разправят. После им се роди дете. Макар че тя не искаше. Но такива неща се случват. Стана съвсем наскоро, бебето е на осем месеца. Момченце, което тя нарече Патрис… Разкажи по-нататък ти, Шарл.

Докторът сложи внимателно цигарата си върху ръба на пепелника.

— По-нататък ли?… Няма да навлизам в подробности. Раждането беше много трудно. Ето това стана по-нататък. Родилката бе предупредена: втора бременност ще бъде опасна за живота й. Имам впечатление, че оттогава тя смята съпруга си за враг, когото трябва да държи настрана.

— Чак дотам ли? — попита Ивон недоверчиво. — В днешно време една жена има начини да избегне подобна беда.

— Скъпа приятелко — каза докторът, — срещу натрапчиви мисли няма ни хапче, ни спирала. При нея е фикс идея: от мъжа иде опасността. Не издавам професионална тайна: една вечер, точно тук, тя ни го призна. Бяхме и четиримата — Сюзан и Албер, Мадлен и аз. Беше дошла да се скрие у нас. Няма друга дума. Мъжът й се прибрал пиян и пожелал… с една дума… натресе ни се към девет часа. Разказа ни всичко… Неща, които никога не бихме могли да си представим: бебето било слабо по вина на мъжа й… Ако пиел по-малко, ако по-малко ходел по жени, щели да имат по-здраво дете. И какво ли не още.

— Че трябвало да се заключва нощем в спалнята си — продължи Мадлен.

— А, да! И разбира се, че смятала да се разведе.

— После започна да се упреква, че била лоша майка. Какви ли не ги измисляше! Че нямала майчински инстинкт, че не трябвало да оставя малкия на грижите на прислужницата. Но май, не сме ви казали още нищо за Амалия. Животът на семейство Клери е същински роман наистина. Още малко шампанско, Ивон.

Докторът вдигна завесите на прозореца в малкия салон.

— Чувате ли — каза той. — Истински потоп. Свети Медар изпълнява обещанието си. Добре, че хотелът ви е наблизо. Но ние ще ви откараме, скъпи Симон. Аз те прекъснах, Албер, извинявай. Щеше да ни разкажеш за Амалия.

— А, да — каза нотариусът. — Ирен извади голям късмет с тази Амалия. Тя е португалка, дошла е във Франция преди десетина години. Много свястна жена, говори прилично нашия език и е от класа.

— И тя ли ти е по вкуса? — дяволито отбеляза докторът.

Нотариусът призова приятелите си за свидетели.

— Колко е глупаво, че се хваща! Но тя наистина е хубава жена. Не е суха, нито много мургава. По-скоро е пищна като женските фигури на Майол. Преди три-четири години се омъжи за свой сънародник на име Жезу Перейра и по чиста случайност той постъпил на работа у Клери, Беше… знам ли… пазач на конюшнята ли, коняр ли, няма значение. Горкият човек загина от конски ритник.

— Но това, което разказвате, е ужасно! — извика Ивон.

— Е, какво да се прави. Амалия беше бременна. Клери, който, както казах, не е лош човек, я задържа и тя стана нещо като гувернантка. Задълженията й са най-неопределени. Всъщност е кърмачка на малкия Патрис. Да, защото роди почти едновременно с Ирен Клери. Сега кърми и двете деца, а това устройва Ирен, която не е много облагодетелствувана откъм гърдите.

— Албер! — сопна се жена му. — Как можеш така да говориш…

— Нашият Албер няма свян — вметна сериозно нотариусът.

— Ами нали човек трябва и да се пошегува — продължи нотариусът.

— Фактически Амалия гледа бебето. Ирен почти не се занимава с него.

— А какво прави тогава? — попита Симон Белиер. — Язди ли?

— Дори това не. Няма желание за нищо. Чете, пуши, разхожда се в парка, ако това може да се нарече парк. Полето започва веднага зад замъка и чак до хоризонта всичко принадлежи на Клери. Когато вали, реди пасианси. Или с часове съзерцава рибките си. В салона има прекрасен аквариум. Ще видите, тя няма да пропусне да ви го покаже. Тъжно живее, повярвайте ми.

— А бащата? — попита Ивон. — Той занимава ли се поне малко с бебето?

— Няма време… Но мисля, че е много привързан към него, нали, Сюзан?

— О! Да. Такова впечатление създава. Но, знаете ли, не е лесно да се разбере какво мисли единият и другият. В моменти на криза тя изпада в откровения и човек не знае дали нарочно не засилва черните краски, защото обича да я съжаляват. А той какво точно си мисли зад своята привидна жизнерадост? Изглежда съвсем непосредствен. Но аз смятам, че всъщност е по-комплициран. Албер не е на това мнение. Нека. Предпочитам да греша.

— Още един въпрос — каза младият архитект. — Не че съм кой знае колко любопитен, но ако ни поканят в замъка, е по-добре да знаем към какво точно да се придържаме. Най-вече при двама души, настръхнали един срещу друг. Госпожа Клери открито ли е заплашила съпруга си, че ще се разведе, или е изрекла някаква закана в изблик на гняв и тя е останала без последствие.

— Разбира се — вметна докторът. — Това са приказки.

— И все пак, ако той й изневерява? И ако тя знае?

— Но на нея й е все едно дали й изневерява — увери Мадлен Тесер. — Защото през това време я оставя на спокойствие.

— А, това не се знае — усъмни се нотариусът. — Каквато е горда, бих се учудил, че се примирява тъй лесно. Но ние сякаш навлизаме много надълбоко. В края на краищата тези въпроси не ни засягат.

— Много ли сте близки с тях? — попита Ивон.

— Ами да, често се срещаме. Всяка неделя отиваме да пояздим със Сюзан. Клери има чудесни коне, много са умни и ги дава на драго сърце. Когато отидете там, кажете му, че съм ви посъветвал да поискате Клерон. Той е прекрасен кон, много ще ви забавлява.

— А когато времето е лошо, те идват тук. Имат приятели в Шато-Гонтие, но Лавал е малко по-близо до Ла Рошет. Когато вали, в Ла Рошет не е приятно. Опитваме се да ги развличаме. Каним хора като вас, запалени по ездата. Мъжете говорят за коне. Дамите… Той се обърна към жена си.

— Всъщност, Сюзан, за какво разговаряте?

— За какво могат да си говорят жени — засмя се Сюзан. — За постановки, за книги… Ирен Клери е културна и купува много романи. Дава ни ги да ги четем. Разискваме по тях. Много е приятно. Щом излезе от Ла Рошет, който нарича своя „Шато д’Иф“^[1], Ирен много се развеселява; или по-скоро се развеселяваше. В края на краищата тя е само на трийсет и две години.

— А той? — попита Ивон.

— Колко му давате?

— Не знам. Започнал е да оплешивява и това го състарява.

— На четиридесет и една е, но наистина изглежда на повече.

— Лоша възраст — подзе докторът. — Клери е точно от ония мъже, дето ги гони инфарктът. Алкохол, цигари, жени. Високо кръвно. Предупредих го да внимава, но той не слуша никого. Като прибавим, че кара като луд. Горката Ирен! Виждам я по-скоро вдовица, отколкото разведена.

— Поне да имаше близки — каза Мадлен Тесер, но няма. Родителите й починаха, а брат й живее в Ирландия. Не се чудете, ако ви кажа, че и той отглежда коне. За сестра си се интересува по-малко, отколкото за жребците. От роднините на Клери е жив само бащата, който е много стар и се е уединил в околностите на Грас. Ирен с основание нарича Ла Рошет „Шато д’Иф“.

— Все пак не е затворничка.

— Не е. Но фактически е сама. Бройте с мен: там живеят Амалия, семейство Мофран — той камериер, тя — готвачка. Двамата са общо на около сто двайсет и пет години. Освен това пазачите Дьони и Терез Жюсом. Той е и градинар. Живеят в отделна постройка до желязната ограда. Както виждате, не са много. В замъка не и липсва пространство. Има повече от двайсет стаи. Пусто и тихо като в музей. Затова ще бъде добре, ако им отивате на гости от време на време.

— Е, добре, дадено — каза архитектът, ставайки. Той леко потупа жена си по рамото. — Хайде, Ивон. Мисля, че прекалихме. Благодаря, скъпи приятели, че тази вечер бяхте наши екскурзоводи из Лавал, който се оказа не такава глуха дупка, каквато ни бяха описали… Всъщност не можем да отидем в „Ла Тошет“ с празни ръце. Какво би се харесало на госпожа Клери? Цветя е доста банално, а и тя има градинар. Лакомства?

— Не — каза жената на нотариуса. — Подарете й рибка.

— Рибка ли? Откъде да я намеря?

— От Метивие, на кея Сади-Сарно. Той продава вещи за риболов и рибки за аквариум. Тя иска коридора с леопард. Това е едно ужасно животно, бяло и черно като траурна телеграма. Но всеки си има вкус.

— Бързо! — извика докторът. — Дъждът почти е спрял. Ще ви взема в моето рено. Ще се посвием малко… И така, до следващия четвъртък?

— Обещано — каза нотариусът. — Но без излишества, нали? Каквото бог дал.

 

 

Клери изруга.

— Проклет крик. Не захваща.

Поршето беше спряло в страничното платно. Клери беше свалил сакото и вратовръзката си. С окаляно коляно, застанал на четири крака в тревата, напразно се опитваше да постави крика под задния лост. Съоръжението упорито се отместваше, щом започваше да върти манивелата. Той се изправи, избърса челото си с опакото на ръката.

Болтът падна с глух шум в тревата. Клери протегна ръка енергично по посока на шума, сякаш искаше да улови животно. Напразно. Опипа наоколо. Нищо.

— Но, господи божичко мой, какво ми става тази вечер? Тук трябва да е.

Заопипва мократа земя с две ръце. Болтът не е карфица. Ирен свали стъклото.

— Е, и? Ще тръгнем ли скоро?

— Подайте ми запалката. В сакото ми е — облегна лакът на вратата. — В левия джоб.

И докато тя търсеше, добави:

— Ако бяхте болт, къде щяхте да се скриете, за да ме отровите? — тя избухна.

— Жак, моля да не ми говорите с такъв тон. Ето ви запалката.

Клери отново легна под колата и се опита да освети коловоза с пламъчето, което вятърът отвяваше. Трепкащата светлинка се губеше в тъмнината. Не се виждаше никакъв метален отблясък. Запалката се нажежи, Клери я угаси. Като не върви, не върви! Тоя мръсен болт сигурно се е изтърколил по-далече, отколкото можеше да се очаква.

— Запалете всички фарове — изрева той.

Може би в струите светлина нещо в тревата щеше да блесне. Ирен освети до максимум.

— Знаете ли колко е часът? — попита тя.

— Не ме интересува.

— Дванайсет и половина. Тревожа се за малкия.

— Но малкият спи със свити юмручета. Не започвайте пак.

— Неспокойна съм.

— Добре, добре. Толкова по-зле за болта ми.

Той хвърли инструментите в кутията и седна зад волана.

— Побързайте — каза Ирен. — Искам да се прибера.

— И аз също. Какво си представяте? — извика той, силно раздразнен. — Не виждате ли, че съм прогизнал?

— Защо не опитате да преместите колата?

— Защото, ако колелото се завърти, ще изпадне джантата. И престанете да ми досаждате в края на краищата.

Той обгърна със сърдит поглед безлюдното поле. Никаква светлинка. Отникъде не можеше да очаква помощ. Събра шепа чакъл, струпа го старателно под крака на крика. Завъртя манивелата веднъж, дваж. Поршето потрепна. Бавно го повдигна.

— Да работиш така, пипнешком — изръмжа той, — без да имаш представа.

Този път крикът удържа. Повреденото колело застърга и излезе от коловоза. Клери освободи манивелата, демонтира гарнитурата и започна да отвива болтовете. Прибра ги в джоба на панталона си. Най-трудното мина. Оставаше да изтегли повреденото колело и на негово място да постави резервното. Лесно беше.

— Мисля, че ще потръгне — каза той.

Ризата бе залепнала на гърба му. Дъждовни капки се стичаха по носа му. Ужасно му се пушеше. Прибра изцапаната с мазна глина гума. Оставаше да завие болтовете. Първият влезе веднага чак до гайката. Вторият също. Третият му се изплъзна от пръстите.

— По дяволите!

— Предупреждавам ви. Ще карам бавно. Нямам намерение да съсипя гумата.

— Разбира се. Гумата ви е по-скъпа от Патрис.

Той въздъхна и бавно подкара поршето.

— Писна ми това излизане вечер — каза тя.

— На вас ви е писнало всичко, доколкото разбирам. Клета приятелко, с вас не е лесно.

Замълчаха. Ирен включи вентилатора на отоплението и се загледа в познатия пейзаж, който спокойно идеше насреща им. Най-после желязната ограда на градината се очерта между дъждовните струи. Клери спря съвсем близо до вратата и отиде да отвори. Колата навлезе в алеята.

— Можехте да затворите — каза Ирен с раздразнение.

— Тук няма крадци! — възрази той. — Бързо една гореща баня. Вкочанясал съм.

— Ще ви настигна — каза Клери. — Хайде вървете… вървете… щом като толкова бързате.

Бе запалил полилея в хола и бе извадил от джоба си цигара, която захвърли гневно, като забеляза, че е влажна. Тогава седна на второто стъпало на стълбата и започна да събува калните си подгизнали обувки.

— Лека нощ — каза Ирен, навеждайки се над перилото.

— Да, да. Лека нощ.

Размърда освободените си крака и задърпа с два пръста чорапите си, за да ги отлепи от кожата.

— Ще я запомня тази вечер! — прошепна сърдито той.

Ирен приближаваше първия етаж и в движение събличаше палтото си. Щом влезе в спалнята си, хвърли го върху леглото, после безшумно бутна вратата на детската стая и подаде глава. Светлината на плафониерата в стаята осветяваше косо двете люлки. В съседната спалня се чуваше равното дишане на Амалия. Тя приближи до люлката на Патрис. Беше празна.

— Взела е малкия при себе си — помисли тя. — Сигурно е бил непослушен.

Обърна се към втората люлка, за да се увери, че другото бебе спи спокойно. Завивките бяха отметнати. Детето го нямаше.

— Навярно Патрис е плакал и е събудил Жулио — каза си тя. — Амалия е взела и двете в леглото си, за да й е мирна главата. Не обичам така.

Вратата на спалнята, в която спеше Амалия, беше открехната. Ирен я побутна и на светлината на нощната лампа видя една до друга двете глави: на нейното бебе и на прислужницата. Но Жулио не се виждаше.

Ирен заобиколи леглото, прекара длан под завивката. Странно!

Къде бе Жулио? Върна се в детската, спря се като закована между празните люлки, мъчейки се да разбере какво е станало. Ако Жулио се е разболял, Амалия щеше да ги предупреди. Ирен винаги имаше грижата, когато излизаше вечер, да оставя телефонния номер на дома, където отиваше. Не. Нищо необикновено не се бе случило. Всъщност ако имаше нещо, Амалия нямаше да спи така сладко. Ирен чу мъжа си по стълбите и излезе на площадката.

— Жак — каза полугласно тя, — бързо елате.

Клери се появи с обувки в ръка, прилични на убит дивеч.

— Какво има пак?… Ако не хвана бронхит, ще е цял късмет. Бронхит през юни… Е? Какво искате от мен?

— Малкият Жулио го няма. Патрис спи до Амалия. Жулио като че е изчезнал.

— Невъзможно!

— Ами погледнете сам.

— Сега, по дяволите! Мисля, че мога да си облека поне пижамата.

Ирен се върна в спалнята си. Тревогата й растеше. Очевидно най-простото бе да събуди Амалия, но Патрис щеше да чуе шум и да се разплаче. По-добре бе да почака. Клери спря на прага.

— Е, и? — попита той, закопчавайки сакото на пижамата. — Намерихте ли момченцето? Бих се учудил, ако е избягал осеммесечен.

Той се запъти към детската стая.

— Тихо — каза Ирен. — Не си влачете чехлите.

Той вдигна рамене. Тя го последва отдалеч чак до спалнята, където Амалия продължаваше да спи тежко, без да усети сенките, които се движеха около нея.

— Да — прошушна Клери. — Няма го.

Върна се на пръсти, обу пантофите си и седна на леглото на жена си. Стенното часовниче показваше един без десет.

— Може би обяснението е съвсем просто — допусна той. — Вероятно хлапето е плакало. Сложила го е в спалнята за гости…

— Не. Амалия не може да го направи.

— Откъде знаете? Не сте видели. Елате. Да се уверим — тръгна пред нея по коридора и запали аплиците. Изведнъж забеляза отворения прозорец в дъното.

— Тук е влизал някой, честна дума! — извика той. Изтича до прозореца, наведе се и откри стълбата. После разбра, че едното стъкло е изрязано.

— Какво е станало? — попита Ирен, която бе дотичала след него.

— Ето, вижте сама. Много ясно. Някой е идвал.

— Крадец ли?

— Разбира се, че крадец.

— Боже мой! Бижутата ми.

Той я поведе за ръка.

— Да проверим. Но не мисля, че е заради бижутата.

— За какво тогава?

— Дошли са да отвлекат малкия.

— Жулио ли?

— Не. Патрис.

— Но Патрис е тук. Полудявате ли, що ли?

— Почакайте! Мисля, че започвам да разбирам.

— Пуснете ме. Боли ме.

— Ох! Извинявайте.

Затвори прозореца и опря чело в здравото стъкло. Дъждът бе спрял, но студен вятър, който носеше дъх на мокра трева, духаше през отвора.

— Крадец е влязъл в стаята на Амалия — съобрази бавно той. — Помислил е, че бебето, което притиска до себе си, е нейното. Логично, нали?… Другото, в детската, можеше да бъде само нашето. Отвлякъл го е. Точно така е станало. Трябва да събудим Амалия.

Ирен извика. Той сложи пръст върху устните си.

— Тихо. Може и да бъркам. Всичко е толкова невероятно… Да не стоим тук. Ще замръзнем.

— Какво ще правим?

— Първо ще проверим дали са взели нещо. Но положително не са идвали да крадат картини или сребърни вещи. Нека само да си навлека халата.

Слязоха в хола, от който се преминаваше в салона, после в библиотеката, столовата и съвсем в дъното — в кабинета на Клери. Проверката свърши бързо. Нищо не бе докосвано.

— Сигурен бях — каза Клери. — Сега вече всичко е ясно. Ще трябва да се подготвим да хвърлим немалко милиони.

— Но как… Но това е невъзможно — запротестира Ирен.

Тя се отпусна в креслото до аквариума, където цял един свят като че ли търсеше плячка сред водорасли и камъчета.

— Полудявам — простена тя. — Какво ни доказва, че са искали да отвлекат Патрис?

— Очевидно е. Достатъчно е да се замислиш за миг.

— Ще съобщите ли в полицията?

Той леко потупваше брадата си със сключени ръце.

— Трябва ли да предупредим полицията? Кое е по-добре? Да чакаме ли?… Да позвъним в комисариата… За да кажем, че Жулио е изчезнал?

— Много ясно.

— Но… трябва ли бандитите да разберат, че са сбъркали?

— Какво! Вие се колебаете?

Скръстил ръце на гърба, Клери обиколи бавно салона и спря пред Ирен.

— Да допуснем следното — каза той. — Утре полицията, телевизията, вестниците ще съобщят, че крадците не са отвлекли бебето, което е трябвало. Ще повярват ли на това съобщение крадците?… Просто питам. На тяхно място не бих се доверил, щях да помисля, че е хитрост и щях да задържа заложника. Но да предположим…

— Ах! Престанете — извика Ирен. — Не е време за предположения.

— Оставете ме да довърша. Да предположим, че бандитите допуснат, че са отвлекли дете по погрешка… Сериозно ли мислите, че ще се обременяват с него? Убеден съм, че ще потърсят друго разрешение.

— Ще го убият ли?

— Възможно е. Но ако…

Ирен запуши ушите си.

— Стига — изкрещя тя. — Стига!

Клери се приближи до нея, стисна я за китките и силно я разтърси.

— Ще ме изслушате!… Длъжен съм да обмисля всички вероятности. Не за свое удоволствие. Много ясно, че ако подхвърлят Жулио жив пред някой магазин или в кофа за боклук, ние няма да престанем да треперим за Патрис. Разбирате това, нали? Бандитите няма да се откажат толкова лесно. А ние няма да можем до безкрай да пазим Патрис.

— Тогава какво предлагате?

— Предлагам… да направим така, като че бебето е наистина Патрис. Може би този е единственият начин да спасим Жулио и да опазим Патрис.

— Съгласен сте да платите за чуждото дете?

— Нямаме избор.

— А ако не се обадите в полицията? Бандитите винаги заплашват, че ще убият заложника си, когато полицията е вдигната в тревога.

— Знам — каза Клери. — Но тъй или иначе, полицията винаги се предупреждава, а заложниците рядко се ликвидират. С течение на времето отвличането на деца си е намерило правилата. Тъжно е, но е така.

— Според вас скъпо ли ще платим?

— Вероятно. И в тези работи сега има нещо като тарифа.

Ирен подскочи.

— А откъде мислите, че ще намерим пари?

— Още не знам. Ще видим.

Тя зиморничаво загърна сакото си пред гърдите.

— Страх ме е — прошепна Ирен. — Страх ме е за Патрис. Ужасно е. Защо се залавят с нас… О! Много добре знам кой го е направил.

— А, не! — сопна се Клери. — Не започвайте пак.

Счепкаха се. Погледите им се кръстосаха като юмруци.

— Не е време да говорим за това — подхвана Клери. — Разприте ни не интересуват никого. Ще се обадя в комисариата. И освен това, няма как, ще събудя Албер. Той може да ни помогне — той пристъпи към жена си. — Ирен, моля ви. В интерес на малкия е да сте на моя страна. Мога ли да разчитам на вас?… Добре. Направете кафе. Ще имаме нужда.

— А Амалия? — запита Ирен.

Клери, който се бе отправил към телефона, спря.

— Вярно. Щях да забравя. Да я събудя, но вие пак ще си мислите, че… Една хубава, още топла от съня жена, която непременно ще се развика! Не е гледка за мъж като мен, нали? Извинете, бедна моя Ирен. Не искам да подновявам войната. Чакам ви тук. Да си метне халата и да дойде. Ще се опитам да я убедя. А вие ме подкрепете. Сега всичко зависи от нея.

Клери изгледа Ирен, която се отдалечаваше към стълбата. „Защо е толкова опърничава, толкова твърдоглава, толкова саможива, помисли той. С мен е бодлива като обвивка на кестен. Ако можеше да ни излекува това, което ни се случи.“

Влезе в кабинета си и неспокойно затършува за пакет цигари. Събра няколко разпилени голоазки в едно чекмедже и след като запали една с неуверена ръка, сложи останалите в джоба си. Часовникът му показваше един и половина. Навярно полицията щеше да дойде най-малко след четирийсет и пет минути. Щеше ли Амалия да изиграе ролята си пред инспекторите? Тя беше простовата, много трудно щеше да й бъде да разбере, че трябва да се държи тъй, сякаш Патрис е Жулио. Пред полицията не трябваше да проявява прекомерна мъка. Истинска тревога — да, но не повече. Синът на господарите й е изчезнал. Полицията се заема със случая. Няма за какво да потъва в сълзи. Само при условие нито за миг да не забрави, че става дума за детето на господарите, а не за нейното. Може би искаха много от нея. Обаче нямаше друго разрешение.

Той нададе ухо, опитвайки се да долови шум от стъпки над главата си или стенания, но само поривите на вятъра по капаците на прозорците нарушаваха тишината. Приближи се до стълбата и се вслуша. Нито звук. „Какво ли се мотае?“, каза си съвсем тихо той. После се досети, че трябва да посвети в тайната Мофранови и Жюсомови. Ставаха много хора. Може би не е нужно да казва на Жюсомови. Те живееха малко встрани, във вилата си, и не можеха да различат Жулио от Патрис, когато Амалия ги разхождаше в парка. Мофранови имаха по-набито око. Но бяха изцяло предани на Ирен и никога нямаше да я издадат. Все пак играта още далеч не бе спечелена. Ами ако полицаите разкрият, че са ги излъгали…

Клери запали нова цигара от фаса си. „Постъпвам честно, повтаряше си той. Всичко ще направя, за да спася Жулио. Но няма и да се разоря. Никой не може да иска това от мен.“ Мислеше, че сигурно щеше да се наложи да ипотекира имението или да продаде фермата, защото никога нямаше да се съгласи да се раздели с конете си.

Откъде идеше ударът? Сигурно от някой уволнен коняр. Защото можеше и да е отмъщение. Изтънчено отмъщение. По-лесно би било например да подпалят конюшните. Или, защо пък не, да стрелят по него, когато призори язди в лек галоп с Фримус чак до Гората на Зайците. Но не го направиха. Искаха да го накарат да страда. „Е, добре, страдам, за бога! Но заради горката Амалия!“

Изведнъж горе бебето заплака и скоро Амалия и Ирен се появиха на площадката на стълбата. Амалия държеше детето на ръце. Тя го люлееше несъзнателно и изглеждаше още неразбудена добре.

— Успокойте го — каза Клери на жена си. — Не можем да се чуем.

Ирен взе бебето, което се разплака още по-силно. То просто се задушаваше със сгърчени ръчички и беззъба устица, търсеща въздух.

— Нали виждате, че не иска у мен — каза Ирен.

Амалия пое детето с майчинска нежност.

— Ела, ела… — изрече тя. — Да, ще си пийнем водичка… и ще се успокоим — заслиза по стълбата, гукайки ласкави думи на ухото на малкия.

„Бога ми, нищо не е разбрала“ — помисли Клери. Щом Ирен се приближи до него, той пошушна:

— Предупредихте ли я?

Загубила търпение, Ирен вдигна рамене.

— Разбира се.

— И само така ли й подействува новината? Сигурно не сте й обяснили всичко.

— Да, толкова съм глупава, добре, че вие сте тук — тросна се Ирен. Тя повлече Амалия в салона и я накара да седне до нея на канапето.

Детето, което вече се унасяше, отново се разпищя. Тогава Амалия разгърна халата си, откопча фланелката и извади толкова бяла гърда, че на човек му се дощяваше да я докосне. Тя поднесе зърното към устните на детето, което веднага го захапа и засука ръчичката му, като миниатюрна звезда, се опитваше да приближи още към себе си благодатната гръд.

— Господин Бебе е гладен — каза Амалия.

Клери я наблюдаваше, с чувство на уважение.

— Амалия прошепна той, — знаете ли защо ви събудихме?

Тя въртеше само очите си, за да не попречи на Патрис. Спря поглед на Клери.

— Искали са да ми го вземат — каза тя и погледна малкия с нежност, която подразни Ирен.

— Но те са отвлекли вашето — каза Клери.

— Скоро ще разберат, че са се излъгали — отвърна спокойно тя. — Господинът трябва само да каже истината.

— Но именно! — започна Клери. Той прекъсна, защото не знаеше как да се справи със сляпото доверие, което Амалия му засвидетелствуваше. Тя трябваше да плаче, да вика, а тъкмо обратно, тя беше пред него едва умоляваща, наблюдаваше го с вярата на обикновените хорица, които се осланят на своя светия.

— Именно — повтори той. — Няма да ми повярват. Виж какво, Амалия, разкажете ни какво се случи снощи. Когато тръгнахме, вие оправяхте децата. И после?

— После ги сложих да си легнат. Но господин Бебе плачеше. Мъчат го зъбките. Полюлях го. И накрая го взех в леглото си.

— А Жулио? Къде беше той?

— Ами в люлката си.

— А, люлката в детската.

— Да, господин Бебе заспа, но не исках да го безпокоя. Оставих го при себе си.

— Не чухте ли някакъв шум?

— Не, бях много уморена и съм спала, докато госпожата ме събуди.

— Значи човекът, който се е вмъкнал в стаята ви, е помислил, че детето, което сте прегърналите вашият син — заключи Клери. — Кой не би се заблудил? Не е знаел, че когато отсъствуваме, вие лягате в съседната стая и за по-голямо удобство пренасяте люлката на сина си до Патрисовата.

— Но вие досаждате на Амалия — извика Ирен. — Всичко това й е известно.

— Позволете. Важно е. Амалия, искам добре да схванете, че крадецът не е имал начин да различи децата. Значи, ако обявя, че се е излъгал, той ще си помисли, че хитрувам, за да го накарам да върне бебето, а ние няма да можем да му докажем обратното. Дрешките на децата нямат отличителни знаци, а малките бебета си приличат. Разбирате ли какво ви говоря?… Имаме работа със самонадеяни хора, защото мисля, че са повече. Подобно похождение не може да прави сам човек. Какво ще предприемат в такъв случай, а?

Амалия вдигна глава. Очите й бяха тъмни, огромни и непрозрачни, замъглени като в картина на Пикасо. Едва се забелязваше малко бяло в края на клепките… Очи от емайл, които отразяваха светлината на плафониерата.

— Какво ще направят? — продължи Клери. — Аз ще ви кажа. Ще върнат вашето бебе срещу откуп или, извинете ме за грубата откровеност, ще се отърват от него.

Амалия не помръдна, отдадена всецяло на дълга си на дойка, но наведнъж на лицето й се изписа израз на болезнено внимание.

— Не — възкликна тя. — Не. Не е възможно. Господинът ще направи нещо.

Клери — жестът бе непреодолим — допря ръка на рамото на прислужницата.

— Мила Амалия — произнесе той, — ще направя и невъзможното. Но при едно условие. Ако вие, ако ние и всички около нас накараме полицията, вестниците да повярват, че бебето, което бе отвлечено, е наистина Патрис, нашият син. Уверявам ви, че бандитите ще се погрижат за бебето, ако са сигурни, че ще получат пари за него.

— Господинът ще плати за моя малък Жулио? — прошепна тя примирено и покорно. Със свободната ръка избърса очите си, после издърпа много внимателно гърдата от устата на детето и я прибра, изпълнена с достойнство.

— Господинът е добър — каза тя. — Ще ви работя безплатно.

— Не става дума за това. Не сте виновна за случилото се. От вас искаме само да ни оставите да действуваме свободно, за да приключи всичко добре. Ще дойде полицията. Ще се преструвате, че Патрис е вашият син. Уверявам ви, че няма друго разрешение.

Искаме да спасим Жулио — намеси се Ирен — и да предпазим Патрис. Ще върнат Жулио и ще се махнат, всички ще сме спокойни.

— Обещано? — настоя Клери.

Внезапно Амалия захлипа. Клатеше утвърдително глава, без да може да проговори.

— Хайде, хайде! — каза Клери. — Успокойте се, добричка Амалия.

— Вината е моя — промълви тя.

— Не. Оставете Патрис и чакайте да ви повикаме. А вие, Ирен, направете ни кафе. Излишно е да събуждаме сега Мофранови. Ще им кажа по-нататък. Ще повикам полицията.

Тръгна към кабинета и си даде още малко време за размисъл. Нямаше ли в известен смисъл да пожертвува Жулио заради Патрис? Как да разграничи благоразумието от подлостта? Телефонът иззвъня. Тримата се сковаха.

— Те са — каза Клери тихо, сякаш се страхуваше да не го чуят. Отиде да се обади.

— Да. Аз съм… Да, чувам ви много добре.

Ирен бавно се смъкна на канапето. Амалия стоеше на прага на салона със заспалото бебе на ръце.

— Четири милиона! — провикна се Клери. — Вие сте съвсем полудели. Почти никакви налични пари нямам.

Ирен извърна глава към Амалия.

— Четири милиона — пошушна тя, — това прави четиристотин милиона сантима. Не е възможно.

— Горкият ми Жулио — простена прислужницата.

— Е, да, горкият ви Жулио — сухо отвърна Ирен.

— Слушайте — говореше Клери. — Опитайте се да разберете. Принуждавате ме да сключа заем. Това иска време. И всички постъпки ще се видят… Но, боже господи, какво мога да направя. Банкерите ще погледнат с недоверие. Аз и да не искам да предупреждавам полицията, тя въпреки всичко ще узнае. Щом се тегли голяма сума в дребни пари, хората веднага разбират, че става дума за отвличане… Какво?

Раздразнени гласове кънтяха в слушалката. Клери несъзнателно беше взел от бюрото си линийка и потупваше прасците си.

— Нужни са ми няколко дни — подзе той. — И ви предупреждавам… ако направите нещо на бебето ми, ще ви унищожа.

Връзката прекъсна грубо. Клери се върна в салона.

— Чухте ли?… Четиристотин милиона! Това е безумие… Идете да сложите малкия, Амалия. Нямаме нужда от вас тук.

— Господинът няма да може да плати — каза Амалия.

— Знам ли.

— Мисля си за Жулио.

— Но и ние също, Амалия. Ние също.

— Господинът трябва да помисли — каза Ирен. — Не го безпокойте. Оставете ни сега.

Тя затвори вратата след прислужницата и попита:

— Кой беше?

— Мъжки глас — обясни той. — Не толкова заплашителен. Но категоричен. Добре, че вие двете не чувахте. Той каза: „Ако не платите, няма да видите детето си“. Така… Спокойно. О! Ще преговарям… Ужасно е да се говори така. Но какво да се прави! Става дума за пазарлък и те го знаят.

— Дали ще се обади пак?

— Естествено.

— В такива случаи полицията не подслушва ли телефоните?

— Мисля, че да. Ирен, бъдете любезна, дайте ми чаша силно кафе. Капнал съм. Чудя се дали ще можем да откупим горкото дете. Сигурно вече са го отвели много далеч. Дори и да подслушва полицията, това не променя нещата особено.

— Сега ще дойда — каза Ирен. — Изчакайте ме, преди да се обадите в комисариата.

Клери се закашля и му се прииска да запуши. Запали цигара и застана пред аквариума. Отморяваше го гледката на рибките, които се изкачваха до повърхността и от меките им устни излизаха мехурчета, след това се спускаха към пясъка и леко заравяха глави.

Четиристотин милиона! Цената на фермата в Троя-Рут. Никога.

 

 

Сънен глас отговори на Клери.

— Отвличане ли? Сигурен ли сте?… Откъде се обаждате?

— От имението Ла Рошет.

— Къде се намира то?

— Между Лавал и Шато-Гонтие. Хайде де! Всички познават имението. Побързайте.

— Знаете ли… Нужно е време… Нали знаете колко е часът! Ще съобщя на комисаря.

— Кажете му, че става дума за сина на господин Клери дьо Белфон.

— Почакайте. Как се пише?

— Както искате. Само побързайте — Клери тръшна слушалката. — Този е за убиване — каза той.

Ирен му донесе чаша кафе. Клери погледна студено жена си.

— Смятам, че взех подходящо решение. Да не ме упреквате после.

— Но… аз не казвам нищо.

— От наш интерес е да сме единодушни пред полицията. Да, знам за какво си мислите. Ако Патрис беше отвлечен, а не Жулио, сигурно нямаше тъй бързо да съобщавам на властите. Това, нали?

— Пийте, докато е топло — посъветва го Ирен с безизразен глас.

Клери отпи замислено от кафето.

— Все пак трябва да се отдалечим, за да скочим по-сигурно. Длъжни сме да признаем на приятелите си. Вие познавате Албер. Щеше да ни принуди да повикаме полицията. Но кажете нещо, за бога. Стоите тук и ме гледате като съдия. Опитвам се да направя най-доброто.

Той подаде чашата си на Ирен, която я постави на подноса.

— Мария е — каза Ирен. — Непременно е тя.

— А! — провикна се Клери — Щях да се учудя, ако не бяхте споменали Мария. Но Мария няма нищо общо с тази история.

— Защитавате ли я?

Клери стана, стискайки юмруци. Закрачи яростно към вратата на салона.

— В края на краищата ми е все едно. Въобразявайте си, каквото си искате. Но ви забранявам да говорите първа за Мария. Когато ченгетата ни заразпитват, ще отговарям аз… Разбрано. Ще се облека и ще отида да подготвя Мофранови и Жюсомови.

Останала сама, Ирен си сипа чашка кафе и се сгуши в ъгъла на канапето е подвити кака. Мария! Жак беше прав, разбира се. Не можеше да е тя. Тя никога не би объркала бебетата. Познаваше ги пределно добре. Но колко щеше да й е приятно, ако можеше да си отмъсти на нея. Развратницата! Мръсница, която си правеше удоволствието да подмамва горкия наивник, да върти задник, когато се случи да върви пред него, да пъчи гърди. Беше точно от тия, които той харесва, пищна, с предизвикателни гърди. Не само хубава, а нещо повече от хубава! Кобила с черен косъм, гъвкава, палава като Фримус, любимия жребец, който Жак няма да се съгласи да продаде за нищо на света. И все пак щеше да се наложи да се лиши от него. Тя щеше да го накара, защото щяха да са нужни много жертви, за да се намерят четиристотинте милиона. Вън женските! С каква радост щеше да изгони и Амалия, ако не бе незаменима кърмачка. Една майка спи ли, когато й отвличат детето?

Бледа светлина се процеждаше през прозореца. Нима вече се развиделяваше? Ирен погледна часовника си. Скоро щеше да бъде пет. Сигурно бе дремнала за миг и сега й беше трудно да се разсъни, краката й бяха вдървени и имаше горчив вкус в устата. Полицията нямаше да се забави много. Тя стана, залитна и се задържа за облегалката на канапето. Какво ли правеше Жак? Толкова ли бе трудно да им се обясни на Мофранови и Жюсомови?

Чувствуваше се разчорлена, смазана, състарена от изпитанието. И най-вече имаше усещането за нечистоплътност, откакто домът й бе нападнат, похитен. Отсега нататък страхът нямаше да я напусне. Щеше да се сепва при най-малкото изскърцване на паркета. Чу стъпките на мъжа си в хола и пооправи косите си.

— Идват — каза той. — Подучих всички. В това отношение можем да бъдем спокойни. Отивам да отворя. Внимавайте! Да няма объркване! Отвлечен е Патрис. Говорете малко. Съкрушена сте от мъка. И мен не ми се разиграва тази комедия, но трябва заради Жулио.

Колата спря пред къщата и Клери изтича да отвори вратата.

— Комисарят Маржолен — представи се по-възрастният. — И полицейски инспектор Кресар.

Ръкостискане. Шум от стъпки. Ирен се опитва да заеме някакво поведение. С бегъл поглед оглежда двамата мъже, които я поздравяват и които Клери й представя набързо. Комисарят… около четирийсетгодишен, лошо обръснат… в евтин костюм с безформени джобове… миризма на лула. Подчиненият му… млад… с очила… гъсти дълги мустаци, увиснали като голяма кифла… джинси и кожено яке, цялото напукано.

— Дойдохме възможно най-бързо — обяснява комисарят. — Да видим! Какво точно се е случило?

И Клери разказва, разказва. Комисарят си взема бележки.

— Бих искал да огледам — казва той. — Водете ме. Елате и вие, госпожо, ако сте в състояние. Значи се качвате по стълбите… Следвам ви.

— По-тихо — подканя Клери. — Бебето на прислужницата ни спи.

Групата пресича спалнята на Ирен и влиза в детската стая. Комисарят обикаля около двете легълца.

— Естествено, нищо не сте пипали, нали?

— Нищо — казва Клери. — Патрис лежеше тук, а Жулио — там.

— Добре. И така, госпожо, вие установихте, че леглата са празни.

— Да. Но не се обезпокоих. Понеже Жулио го болят зъбките, а Патрис спи леко, помислих си, че Амалия ги е взела в леглото си, за да ги приспи по-лесно. Но поисках все пак да се уверя и влязох в спалнята на Амалия.

— Трябва да ви обясним — намеси се Клери, — че нашата прислужница спи тук, когато ние отсъствуваме от дома, за да не е само на етажа нашето бебе. Иначе спи с детето си на втория етаж.

— А, това е важно — отбелязва комисарят. — Крадците непременно са знаели за тези порядки. Мога ли да вляза?

— Моля — казва Клери, — Амалия е там. Можете да я разпитате.

Двамата полицаи се спират на прага. Комисарят се обръща към Клери.

— Чия Амалия? — шушне той.

— Амалия Перейра.

— Испанка ли е?

— Португалка.

— Редовно ли й е положението?

— Натурализирана французойка е.

Комисарят кимва и пристъпва напред. Амалия е седнала на леглото си и държи Патрис на колене.

— Това вашият Жулио ли е? — пита комисарят — На колко месеца е?

— На осем — отвръща Амалия, посивяла от страх.

— В колко часа си легнахте?

— В девет. Но Жулио крещеше заради зъбките, болят го — Амалия търси с поглед господарите; колебае се.

— Значи взимате Жулио в леглото си — казва комисарят, — а какво правите с Патрис?

— Той си спеше в детската — казва Клери, леко раздразнен.

— Да — отвръща Амалия с по-уверен тон. — Жулио се успокои и аз заспах. Това е всичко.

— Нищо ли не чухте?

— Не. Когато спя, нищо не може да ме разбуди.

— Ясно — казва комисарят. — Изобщо крадецът е бил добре осведомен и е дошъл направо тук, прекосил е безшумно стаята, взел е Патрис и всичко това само за няколко минути. Как беше облечено бебето?

— В пижамка — отговаря Амалия.

— Позволете. Обръщам се към майката. Това ли наричате пижама, госпожо?… Бельото му няма ли отличителен знак? Нито емблема? Тъй… тъй… Имате ли снимка на малкия?

— Не — отговаря Ирен. — Но всички бебета на тази възраст си приличат. Тя хвърля бърз поглед към Амалия и мъжа си, после показва Патрис. — Ето приблизително на кого прилича синът ми.

Комисарят се приближава и разглежда детето, след това пита Амалия:

— Господин Клери ми съобщи преди малко, че вие кърмите бебето. Но предполагам, че похитителите ще го хранят сега с биберон. Здраво ли е поне?

— Никога не е боледувал — заявява Амалия.

— Щом се роди, прекара жълтеница — уточнява Ирен. — Крехък си остана.

Амалия започва да губи самообладание.

— Сигурен съм, че ще издържи — заявява полицаят. — Цялата история ще свърши за няколко дни. Бебетата се забелязват. Реват.

— Не и той — каза Амалия, която едва сдържа сълзите си.

Комисарят се обръща към Ирен.

— Ще ви го върнем, госпожо. И в добро здраве, ще видите. Да видим сега пътя, по който е минал похитителят.

Групата преминава коридора и се спира пред прозореца, който комисарят оглежда внимателно.

— Чиста работа — признава той. — Към задната страна на парка ли гледа прозорецът? — отваря го. През листата на дърветата небето червенее. От покрива все още се стичат капки. — Откъде е тази стълба?

— От навеса — казва Клери. — Градинарят ми, който върши почти всичко, я използува доста често.

— Сигурно има следи от стъпки долу — казва комисарят. — Драги ми Кресар, ще слезеш да проучиш терена. Щом стълбата е тук, използувай я. После бягай до колата и включи сирената. Нямаме и минута за губене. Хората, които пътуват с бебе, лесно се забелязват. Почти съм сигурен, че в похищението участвува и жена. Никого ли не подозирате?

— Не — казва Клери.

— Да — казва Ирен.

— А, а! — отвръща комисарят. — Трябваше да се разберете помежду си. Хайде да слезем, искате ли? Вероятно ще ми потрябва телефонът ви.

Връщат се в салона.

— Сега да поговорим за тази, която подозирате — преминава в настъпление полицаят.

— Жена ми има предвид една прислужница, която изгонихме, защото крадеше — обясни Клери.

— Името й?

— Мария да Коста.

Комисарят записва в измачкания си бележник.

— Години?

— Двайсет и шест.

— Народност?

— Португалка.

— Виж ти. Както и кърмачката. Роднини ли са?

— Нямат нищо общо. Всъщност не вярвам, защото Амалия живее от много отдавна във Франция, а Мария е отскоро тук.

— Всичко това ще се провери — отговаря комисарят. — Как изглежда?

— Не много едра. Кестенява. Двайсет и шест години. Неомъжена.

— Предизвикателна — добавя Ирен.

— О! Предизвикателна!… Впрочем може и така да се каже — обяснява Клери.

Бърз поглед на комисаря, който като че се замисля, наблюдавайки движенията на рибите.

— Какво беше поведението й, когато я уволнихте? — подхваща той.

— Естествено, побесня — казва Клери.

— Не ви ли се закани?

— Само това оставаше — избухва Ирен.

— Кой от вас й съобщи за уволнението?

— Разбира се, че аз — казва Ирен. — Мъжът ми никога не си е у дома.

— Тоест често отсъствувам — заявява много спокойно Клери. — С това стопанство… Поставете се на мое място. Ирен, трябваше да предложите на господин Маржолен нещо топло. Толкова е влажно навън. Чашка кафе, комисарю?

— Благодаря.

— Как да разбирам, да или не?

— Благодаря, да.

— Така ви искам.

Ирен се отдалечава, а Клери се навежда към полицая.

— Жена ми не можеше да я понася, но имахме нужда от нея. След раждането на малкия Ирен беше толкова уморена, че непременно ни трябваше помощница. Дадох обява и Мария се яви.

— Наистина ли крадеше?

— Откровено казано, не знам. Това са домашни проблеми, които ми досаждат. Но не ми се струва Мария да е организатор на толкова сериозно престъпление.

— Да поговорим сега за персонала ви. Кой точно работи при вас? Имам предвид в замъка.

— Освен Амалия, първо, семейство Мофран. Леон Мофран е на шейсети пет години. Той е мой камериер. Жена му Франсоаз е на около шейсет. Тя ни е готвачка. Преди да постъпят при нас, са били на служба у тъста ми. Имаме им пълно доверие. И още семейство Жюсом, което живее в сградата до входа. Те са портиери и в същото време Дьони е градинар, а Терез помага на Амалия, пере, кърпи… Ето това е.

— На колко са години?

— Той е на петдесет и една, а тя на четирийсет и седем или и осем. Родом са от Шато-Гонтие. Самата преданост. Всички са предупредени за отвличането. Веднага им съобщих, защото те са като част от семейството.

— Остават вашите коняри. Много ли са?

— Назначил съм всичко на всичко шест души.

— Можете ли да ми дадете списък на тези хора?

— Ако обичате, да минем в кабинета ми.

Двамата мъже минават в съседната стая и Клери изважда един тефтер, който отваря на бюрото си. Докато комисарят си взема бележки, той използува момента, за да запали цигара и вдъхва първите кълба дим, като че са чист въздух. Най-трудното бе минало. Амалия се държа добре. Маржолен не подозира нищо.

— Имате ли проблеми с тях? — пита комисарят.

— Не. Всички са тукашни. Преди да назнача някого, се осведомявам, нали разбирате.

— Въпреки това ще се занимаем с тях. Участвувате ли в конни състезания?

— Не. Създават много главоболия.

— Имате ли спорове с клиентите си? Някой да е искал да ви отмъщава?

— Изключено. Познават ме. Няма по-безукорен в сделките от мен.

Комисарят става. Гризе молива си, после шумно затваря бележника си.

— На пръв поглед — казва той — точно тази Мария ми се вижда най-подозрителна. — Да се върнем към телефонното позвъняване, за което ми разказахте преди малко. Искат от вас четиристотин милиона сантима. Това по възможностите вили е?

Клери не обича много подобни въпроси.

— Важно е — продължава комисарят. — Или имаме работа с някой, който знае богатството ви, или ако не, трябва да търсим сред вашите близки. Или пък някой крадец ви е подхвърлил напосоки цифрата, без изобщо да прецени дали можете да платите. Бързо ще стане ясно, защото сигурно пак ще ви потърсят. Но ме учудва, защото похитителите на деца се насочват обикновено към хора, които са в състояние веднага да платят огромна сума: индустриалци, банкери… А един поземлен собственик като вас, дори да има подръка голямо състояние, не може бързо да маневрира с капиталите си.

— Такъв е и моят случай.

— Именно. Четиристотин милиона според мен не е реално. Склонен съм да смятам, че детето ви е отвлечено от малко простовати хора. И съм сигурен, че ще ги накарате да отстъпят доста от цената. Може би ще се проточи, но накрая ще разберат, че искат много.

— А какво ще стане дотогава с Патрис?

Комисарят заобикаля бюрото с ръце на гърба.

— Ще бъда откровен, господин Клери — казва най-сетне той. — Започва игра на покер. Ще спечели оня, който най-дълго запази хладнокръвието си. Когато ви се обадят пак… не се страхувайте. Ще подслушваме всичките ви разговори… Старайте се да не протестирате и да не заплашвате. На техните суми предлагайте други. Хладнокръвно. Като че залогът не е вашият син.

Клери поклаща глава. Знае, че няма да си играе с живота на Жулио.

— Ние ще запишем гласа на човека, с когото разговаряте. Накратко, ще правим всичко, което обикновено правим в подобни случаи.

— А вестниците? — запита Клери.

— Ще им кажем да мълчат. Поне за известно време. В това отношение вече се научиха да си сдържат езика. Видите ли, единственото, за което ще помоля, е да ни държите в течение и за най-дребната случка… Доволен съм и съм спокоен, че нито вие, нито жена ви сте изпаднали в паника. Страхувах се, че ще заваря тук викове и сълзи, а откривам хора, готови да се борят. Това е добре. Това е много добре.

Той се спира пред закачената на стената карта, която изобразява снимка от птичи полет на имението. Почуква леко със свит показалец фотографията.

— Имението ви е трудно за охраняване. Стената, която го опасва отпред и отстрани, може при случай да се пази. Но Ла Рошет гледа директно към пристройките, към полето. Всеки може да влезе оттам и естествено, да избяга пак оттам. За успокоение на съвестта ще поставя постове, от които няма да има полза, тъй като похитителите положително нямат намерение да се върнат и да обикалят мястото, но пък хората ви ще са по-спокойни. Впрочем хората ни ще са много дискретни. Ще огледаме под лупа пътечките, които виждам тук зад парка и около езерото. Имайте доверие на Кресар. Нищо няма да му убегне. Не трябва да подценим никаква подробност… А, Кресар, тъкмо говорех за теб.

— Готово — казва Кресар. — Всичко е вдигнато в тревога — бързал е и разкопчава коженото си яке.

— Специално им казах да обърнат внимание на караваните — продължава той. — Те са идеалното място да се притайват с някое дете.

— Има ли следи от стъпки зад къщата?

— Като че под стълбата е ходено, но дъждът е измил всичко. Вероятно са били двама. Сигурно ги е чакала кола някъде край езерото. Ще проучим терена утре за всеки случай… — поглежда часовника си. — Или по-точно тази сутрин. Вече е шест и половина. Времето като че ли се оправя.

Ирен се връща с поднос. Клери разчиства две ниски масички и й помага да подреди чашките, захарницата, каничката с кафе, чинията, натрупана със сандвичи.

— Вземете си, комисарю.

Настъпва кратък миг на отпускане.

— По мое мнение — казва комисарят — може би не са много далече. Обадили са се навярно от Лавал. Сега навсякъде има телефонни кабини. А после са се скрили в някое тихо ъгълче, може би предварително приготвено, и няма да мръднат оттам. Представям си, че имат необходимото подръка, дрешки за малкия, храна, всичко. Очевидно в техен интерес е да ви върнат бебето здраво. Много добре съзнават на каква опасност се излагат в противен случай със сегашните съдилища. Доверете ни се, скъпа госпожо. Скоро отново ще видите вашия малък Патрис.

Той изпразва чашката, чака помощника си да изяде печената филийка.

— Хайде, драги. Тръгваме.

Сбогуват се с Ирен. Клери ги изпраща, стиска им ръка.

— Стойте до телефона — заръчва им пак комисарят. — Може би ще предпочетат да ви пишат, но това би ме учудило. Вероятно им е известно, че разполагаме с научни средства да накараме между другото буквите да говорят. Има ли кой да ви замества в работата?

— Да. Шарл Жандро. Той е дясната ми ръка. Изключително честно момче.

— Много добре. Кажете му, че сте болен и ще отсъствувате известно време. И помислете още веднъж — похитителите непременно имат съучастник тук. Смелост, господин Клери. Доскоро виждане.

Те хлопват вратите и потеглят. Над моравите се носи пара. В светлото небе още свети една звезда. Клери навежда глава. Четиристотин милиона, дума да не става! Но до каква ли сума може да слезе пазарлъкът, без да е заплашено бебето на Амалия? Връща се с бавни крачки и се разминава с Франсоаз Мофран, която отнася подноса.

— Къде е госпожата?

— Току-що се качи. Защото бедната Амалия… Миналата година умря мъжът й. Сега синът й изчезнал. Много тъжно.

— Да, да… Разбира се. Много тъжно… Не стойте така, Франсоаз. Госпожата може би има нужда от вас.

Връща се в кабинета си. Яд го е на Амалия, на Ирен, на себе си, на всичко. Обажда се на Жюсом.

— Ало, Дьони?… Нека никой не ни безпокои. Предайте същото на Терез. Ако все пак някой дойде, кажете, че госпожата е неразположена, а аз не съм у дома. Разбира се, ако не е полицай.

— Тези господа от полицията надяват ли се да открият нещо? — пита Жюсом.

Клери изпитва желание да го прати по дяволите.

— Естествено — изръмжава той. — А! Дьони, най-важното, вземете декавето и идете да ми купите цигари от Шато-Гонтие. Кашон „Стивънсън“. И да не забравите: не давайте вид, че криете нещо. Нищо не се е случило в Ла Рошет, разбирате ли? Нищо.

Затваря телефона и веднага набира Жандро.

— Извинете, Шарл. Рано ви безпокоя. Но съм принуден да ви помоля за помощ. Малко съм уморен. Спах много лошо. Можете ли да приемете Гринбер вместо мен? Преценете какво може да прави. Не се доверявам много на младите ветеринари. И предупредете Марслен. Все още съм склонен да продам Бетарам, но ще поговорим за това пак след петнайсетина дни. Сега трябва да си почина.

— Не е сериозно, нали?

— Не. Ще ви обясня по-късно. Доста неща имам да ви казвам. Не се тревожете.

Клери сяда зад бюрото и хваща главата си с две ръце. Наистина е уморен. Наистина Мария беше негова любовница. Наистина е виновен за всичко, което се случи. Почти е готов да плати. Но ще бъде с парите на жена си. Не ще посмее вече да се погледне в огледало.

 

 

В банята Ирен помага на Амалия да къпе Патрис. Обикновено се задоволява да открехне вратата, да покаже глава и да попита: „Как е? Добричък ли е?“ Но сега иска да сподели тревогата на прислужницата. Чувствува се виновна. Не Патрис трябваше да лежи на масата, докато Амалия приготвя чисти пелени, а Жулио. Трябваше ли да е тук тя, ненужна, досаждаща, несръчна, забързана да помага…

Подава кутийката с талк, безопасните игли. Бебето размахва ръце и крака като обърната по гръб костенурка. То е слабичко. Главата му е едра и крехка като на фин порцелан, има дебели устни и се опитва да захапе ръката, която се приближи. Амалия го оправя с уверени движения, пълни с нежност. Ирен се възхищава и в същото време малко я е страх. Когато взема детето на ръце, е боязлива и несръчна. Амалия го пудри с талк, хваща глезенчетата и повдига малкото телце като одрано зайче. Облак бяла пудра пада по крачетата и по членчето с изострено връхче. С няколко точни и бързи движения Амалия облича малкия в бяла пижама. Изправя го; бебето прилича на нежно, бяло пухче. Тя доближава носа си до топчестото носле на кърмачето. Носовете се докосват; бебето леко се усмихва с лигави устни. Мигновена болка от ревност пронизва Ирен. Къде ли Амалия бе усвоила това първично умение, което напомня инстинкта на животно, което ближе малкото си.

При това Патрис не бе излязъл от нейната утроба. Той бе чужда плът. „Мой е“, мисли Ирен и се изненадва, че отстоява собствеността върху сина си, сякаш Амалия я застрашава. После й хрумва странна мисъл: „Обича го колкото и Жулио. Стига й само да има кого да къпе, да храни, да люлее, останалото е маловажно.“

Тя наблюдава с осъдително отвращение прислужницата, която се смее също като детето. А сега Амалия щеше да извади голямата си гърда все така поразяващо естествено. Защо любовта, раждането, кърменето са такива едни лепкави? Противно е. Ирен искаше да изрече любезни думи. Но не можеше да не отиде в спалнята си, за да си парфюмира ръцете. Едва след това можа да си наложи да се върне от благоприличие, защото не биваше да изостави Амалия в този момент. Бебето суче със затворени очи. Ирен присяда до прислужницата.

— Комисарят вярва, че ще успее — каза тя. — Взе всички необходими мерки. Сега можем само да чакаме.

— Господинът никога няма да иска да плати — каза Амалия.

— Зависи… Навярно полицията ще успее да залови бързо виновниците. Вече търсят Мария.

— Мария ли? Тя познава много добре Жулио. Нямаше да сбърка.

— Да, вярно е. Но може би е дала сведение на съучастниците си. Вие я познавате отблизо, какво ви е впечатлението?

— Ние си говорехме малко.

— Казвала ви е понякога лоши работи за мен.

Амалия се колебае. За пръв път й се случва да я канят на откровен разговор, по женски. Тя е благодарна на Ирен.

— Да. Тя… Казваше, че госпожата е строга.

— И друго.

— Казваше, че госпожата е лоша.

— А вие, Амалия, какво й отговаряхте?

Въпросът обърква прислужницата.

— О! Аз отговарях, че ако не е доволна, може да си отиде. А тя ми казваше, че така ще стане скоро и че вече й е писнало от тази дупка. И че ще печели повече пари в Париж.

— А! Тя говорила ли ви е за Париж?

— Няколко пъти.

— Ще трябва да кажете това на комисаря.

Бебето заспа. Амалия внимателно му избърсва устата.

— Дайте ми го — казва Ирен. — Боже мой, колко е лекичко! Поразява ме тази сутрин. Струва ми се, че Жуло е къде-къде по-тежък.

— Съвсем мъничко — поправя я Амалия. — Може би само две-три ливри. Но господин Бебе ще ги навакса, щом зъбките престанат да го болят. Да го разходя ли в парка, както обикновено?

— Разбира се. Няма причина да го затваряте вътре.

Ирен се бави. Иска й се да си поговори с Амалия нещо, което друг път е избягвала.

— Откъде знаете да гледате деца? — пита тя. — Като чели цял живот това сте правили.

— Имах две братчета. Нямахме майка, а баща ми по цял ден го нямаше. Работеше в корабостроителница и когато не беше на работа, беше в синдиката. Един ден го арестуваха и вече не го видяхме. Вуйчо ни по майчина линия взе братята ми при себе си. Заведе ги у дома си, в Аржентина. Тогава бяха съвсем мънички.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Аз поисках да остана в Лисабон. Работех при една съседка, която държеше бакалница, а по-късно срещнах Естебан. Беше дошъл в отпуск. Доведе ме във Франция, където живееше от години. Оженихме се. Но госпожата знае всичко това.

— Да, но доста бегло.

Ирен не смее да признае, че не бе обърнала никакво внимание, когато мъжът й бе обяснил, че е намерил едно семейство, което добре ще си гледа работата. Беше зървала този Естебан от време на време някъде към конюшните, дребен човечец с тютюнев цвят, ала в паметта й се бе запазил само силуетът му. А Амалия беше просто една чужденка в дома й, която даваше млякото си. Сега Ирен вече забелязваше, че тя съществува и че бе спасила Патрис.

— Клета Амалия — прошепна тя, — животът никак не ви е глезил.

В представите й се мярка несретно минало на момиченце, което продава дини и расте напук на всичко в един град, който тя познава само от предаванията на телевизията за Революцията на Карамфилите. Може би щеше да бъде по-добре, ако си бе избрала кърмачка от околността. Не държеше да чете по-надалеч обърканите мисли, които, й минаваха през главата. Сигурно бе едно: щяха да направят за Жулио всичко, което можеха. Нямаше причини за угризения.

— Госпожата ще ме държи ли в течение?

— Разбира се, Амалия. Разчитайте на нас. Щом разберем нещо, аз ще ви предупредя. Вземете Патрис и го сложете в леглото. После ще имате малко пране…

Тя връща детето на Амалия. То смуче палеца си. Бледичко е, но с красиви мигли, мигли на малко жребче. Защо толкова я вълнуват животните, а е безчувствена към малките човечета? Изведнъж чува телефонен звън, Амалия притиска бебето до гърдите си.

— Боже господи! — казва тя. — Може би е за мен. Ще позволи ли госпожата да дойда с нея?

— Слушайте! — отвръща Ирен. — Ще търсят често господина по телефона. Няма да престоявате в салона по цял ден, щом ви казвам, че ще научавате всичко. Това е. Хайде! Трябва да запазим хладнокръвие.

Ирен слиза сама и отваря вратата на кабинета. В стаята се носи облак син дим. Тя размахва ръка пред лицето си.

— Бедни ми приятелю! Как го търпите? Позволете да отворя за малко прозореца.

Клери, сложил крак върху бюрото и цигара в ъгъла на устата, вперил очи в тавана, слуша.

— Кой е? — шушне тя.

Той прави отрицателен знак с глава. Не, не е за тях. Ирен се опира на креслото, опитва се да отгатне.

— Предпочитам вие да дойдете — казва Клери. Закрива с длан микрофона и изрича полугласно: „Албер е!“ После продължава:

— Няма да ми дадат повече от четирийсет и осем часа. Значи е бързо.

Изглежда много уморен. Тя открива, че е остарял. Живяла е край него, без да го вижда. Всъщност тя не виждаше никого. Затворила се бе в пашкула на отегчението си. Само преди няколко часа си бе отворила очите. Приличаше на кадър от филм, застинал в неподвижен план, който ненадейно започва да се движи. А мъжът там, който говори по телефона, е нейният съпруг. Слепоочията му олисяват. Леко подпухналите му очи сега са дръпнати към скулите и напомнят очи на кокер шпаньол. Нещо е станало с неговото някога привлекателно лице. Носът е натежал. Една брадавичка е поникнала в основата му като гъба до пън. Винаги ли я е имал?

— Да — казва Клери. — Гаранции не ми липсват. Но ще трябва време. Засега това е проблемът.

Можеше ли все още да го ревнува? Тя е по природа ревнива. Съвсем мъничка беше и вече…

— Благодаря, Албер. Чакам ви. А, още нещо. Кажете на Белиер, че съм болен. Спомняте ли си?… Поканихме ги за неделя. Да отложим посещението им за след седмица. Мисля, че дотогава всичко ще свърши — той затваря телефона и изпреварва възраженията на Ирен. — Длъжен бях да го предупредя. Не забравяйте, че той е обвързан с професионална тайна. В това отношение няма от какво да се боим: И кой друг, ако не един нотариус, би могъл да ни помогне пред банкерите? Горкият Албер, не можеше да дойде на себе си.

— Но… казахте ли му истината за Патрис?

— Казах му това, което и на комисаря. Отвлечен е Патрис. Не трябваше ли?

— Вече не знам.

Клери става тежко. Държи се за кръста, гледа жена си.

— Вие също не изглеждате много блестящо. Да, Албер ще направи за Патрис онова, което не би направил за Жулио. И полицията! И всички около нас! Какво искате? Така е. Албер ще е тук след час. Заедно ще решим какво можем да продадем.

Приближава се до плана, клати глава.

— Можем да сключим заем срещу ливадите в Гран Кло. Естествено, ще бъдем в загуба.

Пръстите му се разхождат по картата и галят всеки жив плет, всяка пътека. Накрая се обръща и вдига рамене.

— Ако е за Патрис, наистина няма да се колебая. И все пак ще трябва яко да се изръсим за едно дете, което не ни е никакво. Какво да се прави? Напразно се трепя. Трудно ще го преглътнем. Най-вече… Не сте ли помислили за…

— За кое?

— Ето за кое! Да предположим… Приемете, че драматизирам нещата…

— Но говорете де! — се провиква Ирен. — Брей, колко досаден можете да бъдете!

— Да предположим, че с малкия Жулио се случи нещо. Малко вероятно е, но всичко се случва… Разбирате ли какво може да последва? Официално, за властите, загиналият няма да е Жулио. Чисто и просто ще е Патрис. Той няма да има гражданско състояние, нито да съществува законно.

— Ах!

Покъртена, Ирен се вглежда в мъжа си с ужасени очи.

— Това е невъзможно — подхвърля тя. — Ще разкажем какво се е случило.

— Досещате ли се какъв скандал ще се вдигне? Хората, които не ни обичат, а те са много, тутакси ще ни обвинят, че сме уредили да отвлекат Жулио вместо Патрис. Съгласен съм, че е напълно безпочвено. Но хората са лоши. За щастие това е само хипотеза. Но заключението е, че трябва да приключим с тази работа колкото може по-бързо. Смятах да преговарям, да се пазаря… разбира се, ще се опитам, но не чак толкова. А Амалия? Как се държи тя?

— По-добре, отколкото можехме да очакваме. Но ще ни се мотае в краката през цялото време. Щом чуе телефона, все ще пита.

— Трябва да я разберем — казва Клери. — Поставете се на мястото й.

— Ако бях на нейно място, щях да си дам сметка, че ни разорява. Но очевидно не го вижда.

Клери пристъпва към нея.

— Хайде, Ирен. Не бъдете лоша поне сега.

Прегръща я през раменете с една ръка. Тя живо се измъква.

— Моля ви!

— Чисто приятелски жест — отговаря той.

— Да. Знам как всичко започва при вас. Смятате ли да задържите Албер за обяд?

— Вероятно. Зависи какво ще решим. Но ако иска да остане, ще хапнем набързо.

— Познавам го вашето „набързо“. Ще предупредя Франсоаз.

Тя прекосява хола, където чичо Мофран мете, и тръгва към офиса при Франсоаз. Заради израза на лицето й, като в лошите дни, Франсоаз не смее да пита. Впрочем тя знае по-добре от Ирен какво господинът обича да има на масата, когато е гладен, а той винаги е гладен. Разбира се, говеждо. „Аланглез“, казва госпожата. Значи кървящо. Пържени картофи, много пържени картофи, цикория с чесън. За предястие, естествено, гъши пастет, салам, саздърма. По стар навик Клери сам избира вината. Колкото и да е тревожен, ще намери време да потършува в избата, да погали етикетите, воден от охотата си в момента…

— Бъдете готова по-скоро за един часа, отколкото за дванайсет и половина — препоръчва Ирен.

Качва се в спалнята си, подрежда малко банята, после си взема душ. Както винаги заключва вратата. Тя се разглежда гола в голямото огледало на гърба на вратата. Придирчив поглед, същият, с който преценяваше младата си кобилка, когато конярят я оседлаваше. Колко отдавна беше това! Време на приятни пробези в ранна утрин, през пасбищата, към Майен, където първите слънчеви лъчи вече запалваха хоризонта. После се роди Патрис, а с него дойде и умората, нещо като измяна на цялото тяло.

Оглежда белега от цезаровото сечение. Прилича на тънък цип, който винаги й напомня, че коремът й е затворен само временно.

Достатъчно бе може би един неблагоразумен напън, и синкавите, лепкави вътрешности, утробата, в която като тумор се развива зародишът, ще се излеят изведнъж и тя ще престане да бъде жена. Смърт ли щеше да бъде това или освобождение? Почти всеки ден си задава този въпрос, когато прекрачва ваната.

Сред обгърналата я пара, сред водата, в която обича да се потапя, тя се пита сега дали наистина съдбата на Жулио истински я вълнува. Амалия е създадена да има и други деца. Изобщо, щом премине началната мъка…

Това са призрачни мисли, които блуждаят размекнати през съзнанието й. Човек не носи отговорност за своите витаещи хрумвания. Наблюдава ги отстрани като морските животинчета, които се заплитат сред водораслите в аквариума. Жак ще се бори. За него отвличането на детето е предизвикателство. Той едва познава Жулио. Едва ли не от хорските приказки знае, че Амалия има дете, толкова е чужд в собствения си дом, като пътник, който се отбива за кратко. Но никога няма да приеме да посегнат на нещо, което му принадлежи. Жулио е негов, колкото и конете му. Кой в края на краищата ще защити детето от обич? Просто от обич? Какво е това обич?

Ирен разсеяно се сапунисва, разсеяно се пита. Дори за милионите, които ще загуби. Разбира се, трудно е… но всъщност… изпитанието е повърхностно, не страда сърцето. Това сърце ще си живее все така, без да пропусне нито един удар. Безчувствено сърце! Годно само да поддържа една спокойна, тиха тъга. Ежедневие, какво да се прави!

Ирен се изправя, избърсва, опипва красивите си пресъхнали гърди. Облича се, гримира се за никого, дори не и заради себе си. Изследва това ничие лице в огледалото. Син молив върху клепките, розово върху скулите. Като че довършва портрет! Преди да се отдалечи, не прошепва „Добре“, казва „Правилно“.

Не минава през детската от страх да не срещне Амалия, но прекосява спалнята на съпруга си, където цари безредие, с което Леон, късогледият, не успява да се пребори. Мофранови наистина остаряват. Ще се наложи скоро да ги уволнят. Слизайки по стълбата, Ирен си мисли, че не би било зле да използуват случая и да продадат всичко… ами да, дори и конюшните… всъщност защо не? А след това, като напусне този загубен край, където я задържат само ремъците на навика, ще се разведе веднага. Ла Рошет е тих и хубав, като се гледа от пътя, но след похищението е вече само развалина.

Тя спира в салона. Жак е затворил вратата на кабинета. Чува се разговор и тя разпознава гласа на адвоката Марузо. Забавя се до аквариума, колкото да поръси малко тетрамин, да погледа рибките, ненадейно обхванати от радостна възбуда… какъв късмет е да си риба!… И чука на вратата.

— Може ли?

Албер тръгва към нея, стиска ръцете й и силно ги целува.

— Бедна моя приятелко… Потресен съм. Подобни неща да се случват в Париж или Лион е вече ужасно. Но да стават тук — това не мога да понеса… Как се чувствувате? О! Мога да си представя. Бебето, вашата радост, вашата гордост… Но ние ще го намерим, обещавам ви.

Клери пуши пура зад бюрото си. Върху писалището са разхвърляни папки.

— Трябваше да съобщя на Лавале — казва нотариусът.

Ирен познава Лавале. Директорът на Индо Суец. В град като Лавал няма кой знае колко влиятелни личности, а те всички са идвали понякога на гости в Ла Рошет било за лов, било за езда. В това затворено като клуб общество хората са свикнали да си помагат. Досадно е все пак, че новината толкова бързо се разпространява.

— Той е самата дискретност — уверява нотариусът. — Мисля, че ще успеем да съберем парите за четирийсет и осем часа… или, да речем, най-много до три дни. После ще се оправим. Всички знаят, че сте платежоспособни, нещо, което улеснява работата. Кредитори лесно ще се намерят, разбира се, срещу голяма лихва. Позволих си да направя списък на някои парцели, които лесно можете да продадете. Ливадите в Маршлу например. Мерлон откога им е хвърлил око. Търси терен, за да разшири фабриката си.

— Направете, както сметнете за добре — казва Ирен. — Тази сутрин не ми се мисли за сделки.

Албер я наблюдава изненадан. Бе произнесла думите с такова безразличие. Обикновено не е равнодушна по въпросите, които се отнасят до имота. Навярно заради съдбата на сина си забравя всичко.

— Най-важното е — подхваща отново тя — да свърши бързо и в пълна тайна. Не ще и дума, ще обядвате с нас. Оставям ви. Поработете добре и двамата. Франсоаз ще ви донесе нещо за освежаване. Познавате тук един човек, който вече въздиша за чаша уиски… Сюзан знае ли?

— Щом ме видя така потресен — обяснява объркан нотариусът, — трябваше… нали разбирате? Но не се безпокойте, тя ще си държи езика зад зъбите.

Ирен обаче по усет знае, че мълвата вече пълзи, че Сюзан се обажда на Мадлен, че Мадлен разказва случая на Ивон… Наивно ще бъде да се очаква, че някое журналистическо ухо няма да се опита да улови ехото на едно ехо… и тогава колите на любопитните ще започнат да сноват пред оградата… Фотографите ще маршируват с кодак на око… О! Тази ужасна тълпа, търсеща силни усещания, привлечена от мириса като рояк мухи, налитащи на мърша. Тя тутакси се надига.

— Ако имате нужда от мен — казва сухо тя, — аз съм в салона. Затваря вратата. В същия миг чува звънеца. Денят едва е започнал и ето първите натрапници, които вече ги безпокоят. Минава през хола, вижда Амалия, която се навежда от перилото на стълбището.

— Не се занимавайте с това, Амалия. Когато има нещо ново, ще ви съобщя.

Горката Амалия започва да става досадна! Ирен отваря на комисаря, който дори не се извинява. Държи се, като че замъкът е пристройка на съдебната полиция. Той влиза.

— Да повикам ли мъжа си?

— Не. Имам няколко въпроса за прислужницата ви. Всъщност вие може би ще ми обясните. Какво се дава на бебетата, които вече не бозаят? Предполагам, че сте решили да отбиете вашия Патрис. С какво ще заместите млякото?

— Не съм мислила. Може би с бледин. Или нещо подобно.

— Ще попитате ли някой аптекар?

— Да. Сигурно.

— Значи добре направих, че обърнах внимание на полицаите да наблюдават аптеките. Там похитителите могат да бъдат хванати. Целият район се наблюдава бъдете спокойна. Тези мерзавци едва ли са се отдалечили много: Няма да прекосят цяла Франция, за да си получат откупа. Укрили са се някъде наоколо, но щом им потрябва нещо за бебето, храна или лекарство, ние ще го разберем… Мога ли да видя Амалия?

— Елате.

— Не. Ако позволите, предпочитам да не присъствувате на разговора. Забелязах, че пред вас се смущава.

— Е, добре, ще я повикам.

Ирен изкачва няколко стъпала.

— Амалия! — тревогата я задушава. — Амалия!… А! Амалия, господин комисарят иска да те види. Не, идете във вашата стая — обръща се към полицая. — Не вдигайте шум… заради детето й.

Щом комисарят влиза при Амалия, Ирен се качва на свой ред, промъква се в коридора, долепва ухо до вратата. Дано само тази глупачка Амалия да не обърка имената на децата или пък да се разциври! Комисарят шепне и Ирен не разбира думите му. Изпитва срам. Вижда се като малка. Тогава тя подслушваше в същото положение, леко приведена. Такъв беше нейният начин да шпионира. Всички. Прислужниците. Майка си. Баща си. Хората, които й казваха: „Това не те засяга. Не е за малки момиченца.“ А после… баща й я хвана. И сега винаги има чувството, че наблюдават нея самата, че зад вратите са прилепени уши. Затваря очи. Прогонва спомените. Напряга слух с всички сили. Умолява Амалия: „Не се обърквай. Патрис е отвлечен. Не Жулио!“ Челото й е потно, тя се опира на коляното си, за да даде малко почивка на краката, на гърба си. Струва й се, че би било чудовищно, ако някой научи, че Патрис е жив и здрав. Не само заради основанията на Жак. И заради други, още по-тъмни. Като че именно тя е внушила на похитителите да отвлекат бебето на прислужницата й, а не нейното. Като че то струва повече от другото. Да. Като че за него щяха да платят, защото е тежко, бузесто, яко… Но не е така! Какво съм седнала да умувам? Просто обичам Патрис, това е всичко. Това е обич. Но защо ли винаги трябва да търся доказателства?

Тя скача изведнъж. Комисарят току-що бе казал: „Благодаря. Ще го намерим, разбира се.“

Ирен се отдалечава мълчаливо и причаква полицая на стълбата.

— Всъщност тя не знае кой знае какво за тази Мария — казва комисарят. — Предана ви е, това е съвсем сигурно, но не е много деликатна. Мога ли да видя мъжа ви?

— Той е в кабинета си с нашия нотариус, господин Марузо.

Комисарят тръгва надолу по стълбата. Отгоре не изглежда страшен, с редки, грижливо сресани коси, прехвърлени върху розовото теме. Ръката му свободно се плъзга по парапета. Носи тежък пръстен с гравирани инициали. Той подхвърля през рамо:

— Да се отвлече бебе е женска идея. Затова много сме обнадеждени. Неопитни са. Ако господин Клери умее да маневрира, ще ги хванем.

 

 

Ирен наблюдава рибките си. Аквариумът се къпе в лунна светлина. За да се забавлява, бе пуснала тук-таме на дъното миниатюрни амфори, сякаш в много отдалечени времена някоя гемия се е борила с вълните по тези места. Искаше й се да си купи също и един съвсем мъничък водолаз, който да стои наведен над скъпо ковчеже, но Жак й бе казал: „Мила моя, кога ще пораснете?“, и тя се бе отказала от своя водолаз, както и от много други неща. В единия ъгъл верига от мехурчета праща отблясъци и привлича мънички рибки в червено и черно, които като клоунчета се задържат почти вертикално, а хрилцата им трептят, сякаш си говорят. Има и алести, които лапат нещо невидимо сред водораслите. На гърбовете им плават златисти платна. Те са мудни, надменни, разминават се, без да се поглеждат. Наоколо плуват с устрем танихтиси, не по-големи от вейки, сякаш все някой ги гони. Любимата й е с големи сини перки на черни черти. В профил е като хоругва. Но щом завие и застане насреща, изглежда тъй тънка, че престава да се забелязва. Единствени се разпъпват късогледите й хипнотизирани очи.

Ирен съзерцава ненаситно. Превъплътява се в корал, в анемония, в медуза, дълбини, където формите се губят. В кабинета, много далече, бръмчат гласове; говорят за изгубено дете, като че приказката за Малечко Палечко и Човекоядеца няма край. Ирен се люшка между две съновидения. Изведнъж телефонен звън пронизва тишината. Тя се сепва, хваща се за гърлото. Те са!… Сигурна е. Опъва краката си, изскубва се от канапето. Иска да се затича, но глезените й са вдървени. Чува гласа на Жак.

— Да, аз съм… Да, сам съм.

Тя тръгва, накуцвайки, спира на прага. Нотариусът държи другата слушалка; главата му се допира до главата на мъжа й. Лицата им добиват еднакъв тревожен израз. Тонът на Клери става заплашителен, като че иска да впечатли противника, но добре съзнава, че предварително е бит.

— Не — казва отсечено той. — Не съм съобщавал в полицията.

Ирен дава знак на нотариуса, че иска да послуша. Той се отстранява безшумно и й подава слушалката. Тогава тя чува гласа на похитителя така близо до себе си, че дори се отдръпва.

— Следим ви. Ако държите на живота на вашия син, правете точно каквото ви казвам… — говори без омраза, спокойно, като лекар, който обяснява назначението на лекарствата. — Трябва да се снабдите с банкноти по сто франка. И без поредни номера. Щети сложите в голям куфар и след двайсет и четири часа…

— Невъзможно е — казва Клери. — Първо, нямам четиристотин милиона в брой…

— Повтарям: четиристотин милиона.

— Вървете по дяволите! — казва Клери с треперещ от гняв глас. — Може би ще мога до триста и петдесет милиона. Но и това не е сигурно. Разберете, че не зависи от мен. Налага се да пообсъдя, да питам някои хора… Ако искате да знаете всичко, засега разполагам с триста милиона… ваши са ей в този миг…

Връзката прекъсва.

— Ах! — възкликва Клери. — Да мога да им разбия мутрите на тези мръсници!

Нотариусът се опитва да го успокои.

— Държахте се много добре. Само как им предложихте триста милиона… стана толкова естествено! Те знаят, че времето не работи за тях. Според мен няма да се колебаят между триста милиона днес и четиристотин след осем дни.

Клери бавно оставя слушалката.

— Не ми харесва начинът, по който затварят — казва той. — Означава, че не възнамеряват да обсъждат въпроса, нали?

— Мисля, че по-скоро разсъждават в момента. Обзалагам се, че до довечера пак ще позвънят. Етично погледнато, вие имате предимство. Да, да. Аз съм убеден! А вие?

Нотариусът се обръща към Ирен, която все още държи слушалката. Мъжът й я взема и я поставя на масата.

— Може би — казва тя. — Съжалявам, че комисарят си отиде. Щеше да ни посъветва.

— Бъдете уверена, че разговорът е записан — твърди непоколебимо нотариусът. — Ще го прослушат, ще го проучат звук по звук, научно ще го анализират. Полицията има средства, каквито не подозираме.

Настъпва продължително мълчание. Всеки се отдава на собствените си мисли. Леон Мофран влиза да съобщи, че обедът е сервиран.

— Не съм много гладен — заявява господин Марузо.

— Вие вървете — казва Клери. — Ще ида да потърся бутилчица червено, от което ще ни просветне.

Над трапезата тегне печал. Чува се само приглушеният шум на приборите. От време на време по някоя и друга дума. Старият Мофран, стилен както винаги, минава зад сътрапезниците, подава блюда с тъжна благосклонност. Щом налива кафето, той се оттегля, а Клери отива да вземе кутия пури.

— Всичко, което можем да направим — предлага той, сякаш разсъжденията им са следвали една и съща логика, — е да се снабдим най-напред с банкноти по сто франка. След това ще видим.

— Ако позволите, скъпи мой Жак — започва нотариусът, — има нещо, което ме смущава… Не става въпрос за връщане назад… Но между нас казано дали беше добре да се вика полицията?… Тогава се съгласих с вас. Но сега се питам не беше ли по-добре да уредим тайно тази работа. Знам… нужно бе да се бърза. Ако бях на ваше място… ако бяха отвлекли мой син… Да, какво ли щях да направя, ако бяха отвлекли сина ми? Смятам, че е по-добре да се избягват подобни въпроси.

Той взема пура, поглажда я и я души, преди да я запали. Ирен го наблюдава с раздразнение. Той издишва със сладост облак дим.

— Да свършим с цифрите — казва Клери.

Мъжете се връщат в кабинета, а за Ирен започва очакването. Свикнала е с безделието, за нея то е отдаване на отлитащото време. Движи се, накъдето я водят стъпките, ту към езерото, ту към конюшните. В погледа отсъствува мисъл. Той се рее ту към полета на пеперуда, ту към формата на облак. Ирен няма нищо против дъждовните капки. Обляга се на някое дърво. Спомня си… Така беше преди. По кората на дървото се катерят мравки. И скоро ще дойде часът за чая. И скоро ще се свечери. А сега? Голямата духовна празнина, в която светът се отразяваше като в кристал, ненадейно се появява с тяло от плът, кръв, нерви, бунтуващи се органи, които заживяват собствен живот и в определен миг налагат своята паника. Излишно е да се преструва, че й е безразлично, да си казва: „Ще се оправи. Нищо не мога да променя.“ Дъхът й секва изведнъж. Как да забрави, че й казаха: „Следим ви“. Значи са тук, стоят в засада отвън, някъде отвъд оградата, или скрити в дърветата на парка? Но Жюсомови виждат какво става на пътя. Не са ни предупредили за нищо необикновено. И кой би се осмелил да се спотайва в клоните на някое дърво толкова близо до замъка?

Въпреки всичко Ирен иска да се увери напълно. Съзнава, че греши, че си губи времето. Но й е нужно да върви, да прави нещо, да участвува в борбата срещу неуловимия враг дори ако е безполезно. И тя бърза към „своя музей“, да потърси бинокъла, с който си служеше някога, когато я канеха на големите класически състезания, като например тези за наградата „Арк дьо Триомф“ или „Наградата на Америка“. Нейният музей е малка стаичка срещу спалнята й, където са подредени трофеите й. Влиза тук все по-рядко. Не изпитва никакво умиление. Напуснало я бе желанието за състезание, борба, победа. Поглежда едва-едва снимките на конете, които са й помагали да победи. Всичко това принадлежи на едно далечно минало, миналото преди Патрис.

Изважда бинокъла от калъфа и се качва най-горе. Таванът се осветява от няколко прозорчета, по които дъждът и вятърът са залепили вече мъртви листа. Отваря едно не без усилие, защото дървото се е изметнало; оттам погледът обгръща парка, езерото, просторната поляна, където новороденото конче протяга врат, за да бозае в хлътнатината под корема на майка си. Щом насочва бинокъла, целият пейзаж в златист кръг скача в очите й. Освен посадения пред гората кестен друга наблюдателница няма. Но в гъстата му корона нищо не помръдва. През листака лесно се забелязват големите му клони. Никой не си е направил скривалище. Никой не наблюдава оттам. Нито от дърветата по окрайнината на гората, брези и тополи, по които е много трудно човек да се покатери. Отде тогава? Бреговете на езерото са пусти. А по-нататък е прекалено далече. Подробностите се губят в неясни щрихи. Никой не ги следи. Това е блъф.

С двата си палеца Ирен охлажда парещите клепки, после оглежда алеите, които водят към езерото. Обикновено Амалия се спира по средата на пътя, в една беседка, обрасла в клематиси, сяда и леко люлее с крак количката, в която спят двете бебета. Но днес Амалия не е излязла. Разбира се, тя не бива да пренебрегва Патрис, защото Жулио е изчезнал. Последен зорък поглед. Излъгали са.

Ирен се чувствува малко по-уверена; мислите й са освободени и тя може да се заеме с Амалия. Отива да прибере бинокъла в калъфа му и влиза в детската стая. Откакто е разбрала, че никой не ги наблюдава, нещо повече, че никой не може да ги наблюдава, тя диша по-леко. Да не притеснява Амалия, да й каже, че може да излезе без страх, че не рискува нищо, че ще бъде добре и за нея, ако глътне малко чист въздух.

Патрис спи — Амалия е полегнала в съседната стая. Повдига се на лакът, щом вижда Ирен.

— Да ме извини госпожата — шепне тя. — Не знам какво ми е. Болна съм. Тук ме боли… — тя разтрива хълбока си.

На Ирен тутакси й минава през ума, че може да е апендицит. Само това липсваше! С тази нещастна Амалия всичко трябва да се очаква. Опипва ръката, челото й. Кожата е свежа.

— Какво ви е по-точно?

— Нещо като тежест тук и малко ме напъва.

— Вдигнете си дрехата.

— Ама аз…

— Хайде, побързайте… Предпочитам да не викаме лекар… Давате ли си сметка колко неподходящ е моментът!

— Не е по моя вина.

— Но никой не казва, че е по ваша вина. Не ставайте смешна. Обърнете се настрана.

Ирен опипва силно корема на прислужницата, която стене. Напипва болезнената точка под ребрата.

— Тук… Точно тук е, нали? Познато ми е. Черният дроб е, бога ми. Същото ми беше след раждането на Патрис. Много се тревожите, това е.

— Ще ми върнат ли Жулио?

— О, досадна сте в края на краищата. Щом като ви казвам, че е сигурно, можете да ми вярвате.

— Господинът ще плати ли?

— Трябва. Не се грижете за това, Амалия. Наша работа е. И бездруго е доста трудно… Хайде. От вас искам само да разчитате на мен. Заемам се с вас. Стойте спокойно.

Ирен отива да вземе хапчета от аптечката. Слага ги в картонена чашка да се разтворят и се връща, разклащайки съдържанието.

— Изпийте го. То е безвредно, успокоително. После ще си починете. Франсоаз ще ви приготви пюре.

— Не съм гладна.

— Да, но Патрис…

Ирен млъква навреме. Щеше да каже: „Патрис пък е гладен“.

— Слушайте — подхваща отново тя, — трябва да продължите да кърмите малкия. Не можем да го отбием насила. Ще повикам доктор Тесер.

— Господин Бебе е толкова крехкичък — отбелязва Амалия.

— Е, и той ще трябва да се лиши от нещичко. Може би малко ще му е трудно, но какво от това, ние всички страдаме. Мислите ли, че аз не страдам?… Починете си добре. Ако Патрис се разплаче, ще дойда да се погрижа за него.

Тя излиза и вижда в салона мъжа си и комисаря. Домът се превръща в театрална сцена. Един актьор се оттегля. Друг се появява. Достатъчно е само да обърне гръб, и ето ти нова сцена.

— Да — продължава мисълта си полицаят, — казвах на господин Клери, защото, естествено, чух записа на разговора, казвах му, че похитителите, види се, не са професионалисти… Имам чувството… не съм сигурен… гласът… тонът… приличат на човек, който не си поплюва… Трябва да продължавате и вие да сте твърди. Когато се обадят пак, поискайте им доказателства, че синът ви е жив… Това ще им покаже, че сте готови да преговаряте, но не и да отстъпвате. Отбележете, скъпа госпожо, че за вашия Патрис няма опасност. За тях той е прекалено ценен капитал. Но в подобни случаи е необходимо положението да се затлачи, но само до известна степен. Господин Клери е напълно съгласен с мен.

Клери прави утвърдителен знак с ръка и цигарата му поръсва пътечка от сива пепел върху вратовръзката му.

— Вие също не се колебайте да ги уверявате, че полицията не е предупредена — продължава комисарят. — С тези хора не трябва да се мисли ни за чест, ни за дадена дума. От наша страна е направено необходимото. Хората ни, а те са много, са абсолютно неоткриваеми. Под различни предлози започнаха да проверяват района със ситната цедка. Помощникът ми Кресар се занимава най-дискретно с персонала ви. Досега няма нищо за отбелязване в това отношение. Кога ще разполагате с парите?

— Довечера — казва Клери. — Или утре сутринта. Моят нотариус ще ми ги донесе.

— Отлично. От този момент нататък за нас не се тревожете. Изпълнявайте най-точно указанията, които ще ви дават бандитите. Ние ще сме наблизо, зад вас, около вас. И ще ги заловим на самото място, ще видите.

Ирен изчаква комисарят да си отиде. Щом мъжът й се връща, го пита:

— Какво искаше?

— Искаше да разбере дали случайно оня младеж Морюси — спомняте ли си за него, Жандро го беше наел — не е скроил нещо с Мария. Сигурно има връзка, защото той ни напусна няколко дни след като тя си отиде. Мисля обаче, че има друго. Така както се прави искрен пред нас, комисарят ни гледа с недоверие. Учудва ли ви?… Помислете. Не може да ни спаси от откупа, а от друга страна, има надежда: не бива да се плаща. Значи, че е принуден да играе двойна игра. И с нас, и против нас. Много му се иска да е едновременно и тук, и в кабинета си. Ах! Пак телефонът! Няма ли да има край…

— Побързайте — казва сухо Ирен. — Трябва да повикам Шарл. Амалия е болна. Моля ви да…

Клери се втурва.

— Ало?… А, вие ли сте, скъпи председателю… Точно щях да ви предупредя. Не ми е възможно да присъствувам на съвещанието… Не, не е нещо сериозно. Възпрепятствуван съм… Предварително приемам решенията на комитета… Да, разбира се. Ще ви обясня.

Той затваря телефона.

— Само ми е до кантонални съвещания — казва той. — И какво значи, Амалия е болна? — Клери въздиша. — Всичко ни се струпва наведнъж. Почакайте… Ще повикам Шарл — набира номера, обръща се към Ирен. — Да му кажа ли да дойде колкото може по-скоро? Добре… Ало! Шарл! Можете ли да дойдете до надвечер?… За Амалия, кърмачката ни… А! Значи сте вече в течение?… Да, ужасно е. Ирен е съсипана, нали разбирате. А аз не съм по-добре… Благодаря… Доскоро — поставя слушалката. — Какъв живот! Господи, какъв живот!

— Кой е виновен? — пита Ирен. — Вие спите с Мария. Аз я изгонвам. Тя си отмъщава, като устройва отвличането на нашето дете. Но съучастниците й се объркват… А вие разказвате на полицията, че Патрис е изчезнал… До гуша сме затънали в лъжи.

Клери се отпуска в едно кресло.

— Не бълвайте повече — крещи той. — Съгласен съм. Аз съм виновен за всичко. Мария положително няма нищо общо с отвличането, а грешката е моя. Казах на полицията, че Патрис е изчезнал; сгрешил съм… Каквото и да направех, нямаше да съм прав. Това искаш да кажеш, нали?

Ирен сяда на свой ред. Те се гледат. Клери отмята глава на облегалката на креслото и затваря очи. Изведнъж настъпва тишина. Горещо е: Чува се бръмченето на муха, попаднала в гънките на пердето. Махалото на часовника отхвърля време. Ирен мисли за Патрис. Щеше ли да прилича на баща си? Щеше ли да стане същия червендалест и космат мъж? Тя изпитва ужас от космите. Ако знаеше, че съпругът й е с космати гърди и с космат гръб, нямаше да се омъжи за него. Конете са с чулове. Въобще не е същото. Но руното, което позорно напомня за далечния прародител, тъкмо започнал да се изправя на задните си крака, я отвращава и плаши едновременно. Защо се бе съгласила са свърже живота си с този мъж, който въпреки тоалетната вода мирише така силно? Ако бебето, което засега е само едно одрано зайче, след няколко години се покрие с брада и се украси с мръсна грива, както днешните младежи, какъв ужас! Как да го възпита тъй, че да го излекува от крещящата грубост, която момчетата толкова охотно излагат на показ. Тя знае чудесно, че грубият напор е нещо различно от силата. В конните състезания някога постигаше всичко от конете си само с едно леко притискане с длани и коляно. Как да отгледа Патрис, как да го избави от влиянието на този селски Дон Жуан, който се зачервява дори само когато му противоречат. Презира ли го тя?

Много е уморена, за да отговори. А и въпросът е загубил остротата си, защото го бе повтаряла до втръсване. За кой ли път го разглежда с очи на студентка по медицина, която наблюдава рана. Той дреме. В дъното на гърлото му се чува тежко дишане. Четвъртитите му ръце стискат здраво ръкохватката на креслото. Настанил се е, за да чака. Той е способен да не мисли за нищо. На нея й се иска да звънне телефонът и да го накара да подскочи, здравата да се уплаши, да почувствува, че положението му убягва; да потърси помощта в нечие присъствие.

Ето че чува шум от спираща кола пред външната площадка. Шарл Тесер е. Ирен става безшумно и отива до отвори. Докторът я целува.

— Горката ми Ирен. Научих всичко. Какво ужасно изпитание. Разкажете ми.

Докато се качват на първия етаж, Ирен му разправя накратко версията, казана на полицията. Шарл Тесер спира.

— Възхищавам се на самообладанието ви — изрича той. — А Жак?… Той също ли понася удара така мъжествено? За него синът му е всичко!

— Вие го познавате — отговаря тя. — За да го сразиш, трябват много сили. Не, безпокои ме Амалия. Оттук, моля.

Ирен се оттегля в единия край на стаята, докато докторът тихо разговаря с прислужницата. Прислушва я и от време на време тя изохква. Докторът заключава:

— Добре. Не е сериозно. Силна колитна криза.

Ирен се приближава.

— Дълго ли ще продължи?

— Да, предвид обстоятелствата може и да продължи. Докато синът ви не се намери, трудно ще й е да се оправи. Колитите, язвите са болести на психическа основа. Следствията могат да се смекчат, но по-трудно е да се премахнат причините.

Той хваща китката на болната и я смъмря приятелски:

— Хайде… Дръжте се, за бога! Най-нещастната тук е господарката ви. Помислете, че можеха да отвлекат и вашия малък Жулио… Вижте! Не прибавяйте още трудности. Обещавате ли?

Отвежда Ирен в коридора.

— Диета и успокоителни — казва той. — И дума да не става да кърми бебето си. Кризата може да трае осем-десет дни.

Ирен не може да скрие безпокойството си.

— А за детето опасно ли е? — шепне тя.

— Ни най-малко. Време му е за отбиване. Елате. Ще напиша рецепта и за него. Тези прости жени са по-лоши от вълчиците. Щом посегнат на малките им, и се побъркват. Сигурен съм, че вече не прави разлика между Патрис и Жулио.

— Ами… ако… ако на Жулио не му понесе отбиването?

— Не се тревожете, скъпа приятелко. Мисля най-вече за вашия син. Той сигурно се отглежда чудесно и, разбира се, нужно е да се вземат предпазни мерки. Природата не е мащеха. След два-три дни неразположение децата се приспособяват много добре.

Той се връща и от прага препоръчва на Амалия:

— Не е нужно да лежите, щом като нямате треска. Напротив, поразмърдайте се. Излизайте на въздух. Вън ще се чувствувате по-добре, отколкото вътре. Утре ще дойда пак. Най-важното е да не се отпускате. Вие не сте най за жалене.

Телефонът го прекъсва.

— Боже мой! — мълви Ирен. — Като чуя този звън, ми се подкосяват краката.

— Облегнете се на мен.

Те слизат бавно. Гласът на Клери звучи яростно.

— Пак са те — шепне Ирен.

Тя пуска кавалера си и влиза пред него в кабинета.

— Не. Повече от това не мога — отсича Клери. — Триста милиона или нищо… Е, добре, ваша работа. Но ако и косъм падне от главата на детето ми, няма да ми се измъкнете… Говорете по-силно, за бога… Сам съм в стаята… Да, разбрах… куфар… Отбелязвам… Да, ще замина утре на обед, съгласен… Ще спра в Месле-дю-Мен, на църковния площад… Кафене Корнийо, много добре. Разбирам… Ще кажа на собственика… Не, никога не ме е виждал. Не посещавам такива заведения… Ще му кажа, че се казвам Мартен и че чакам да ме потърсят по телефона… А после?… Ще получа нови указания ли?… Както искате… Още веднъж ви повтарям, че полицията не е в течение. Не съм съвсем без мозък все пак. Само че ако продължите тази хитра игра, не отговарям за нищо. В банката вече са се мусили, че съм поискал такава сума в брой… На връщане… А! И за това ли сте помислили… Предупреждаваме ви… ако не получа писмото утре. Щракване.

— Банда мръсници — подхвърля, вън от себе си, Клери. — Казват, че щели да изпратят снимка на малкия, за да ни докажат, че са добросъвестни. Имат наглостта да говорят за добросъвестност. Подлеци! Да вземеш да удушиш един. Та да ти олекне!

 

 

Ирен сигурно си спомня често часовете, които последваха. Най-напред дългия телефонен разговор с комисаря:

— Чуйте ме, господин Клери — настояваше Маржолен. — Ние знаем по-добре от вас какво трябва да се прави. Ясно е, че тези хора бързат, притиснати са. Обикновено похитителите използуват всичкото време, за да съкрушат психически жертвите си докрай. Страхуваме се от тези, понеже са готови на всичко, докато…

Клери се опитваше да вметне някоя дума, но другият не прекъсваше.

— Моля ви. Това не е мое лично мнение. То е на всички отговорни служители тук. Дори префектът е съгласен с нас. Утре сутрин ще ни подсили един екип на бригадата за борба с гангстерите. Взели сме всички мерки… Ало! Хайде, господин Клери, престанете да сумтите не знам какво. Хората ни ще се съсредоточат около Месле-дю-Мен. Разполагаме с обикновени коли, които ще ви следят, без да забележите. Ще трябва тези злодеи да ви определят окончателно мястото на срещата. А там ние ще сме на линия.

— Ами ако за куфара дойде просто някой техен пратеник?

— Предвидили сме и това, господин Клери. Всичко, разбирате ли, всичко сме предвидили. Затова още веднъж ви моля да напълните куфара си със стари вестници, поне от тази страна да сме спокойни. Ще бъде много глупаво, ако се случи нещо с куфара! Виждате, че мислим за всичко. Ще излезете в единайсет и половина и ще потеглите съвсем спокойно.

— Ами ако се провалим?

— Няма да се провалим! Не може да се провалим, защото си имаме работа не с хора от бранша, а с някакви жалки типове, които са осведомени от бившата ви прислужница. Случайни келепирджии. Господин Клери, не смятате ли, че и ние мислим за сина ви колкото и вие? Давам ви честната си дума, че положението е мислено и премислено. Не се залавяме с лека ръка. Запазете хладнокръвие и ни оставете да действуваме. Работата е опечена. Мога ли да разчитам на вас?

— Можете.

— Пари няма да носите, нали?

— Не… Но вие имате интерес да не сбъркате. В противен случай!…

Клери не вечеря. Ходеше напред-назад в стаята като звяр зад решетки. Ирен отиде да се легне в девет часа, като изпи приспивателно. Амалия спеше. Патрис лежеше с отворени очи и смучеше палчето си. Ирен мина край леглото му, без да се спре, за да не привлече вниманието на бебето. Едва бе стигнала до спалнята си и то заплака. Така започна една ужасна нощ. Когато някое животно скимти, човек изпитва желание да го прегърне. Когато хленчи бебе, човек изпитва желание да го удуши. „Да врещи — помисли Ирен. — Ще вика, ще вика и ще спре.“ Но скоро й стана ясно, че няма да млъкне. Види се, от крясъците си черпеше сила да крещи още повече. Задушаваше се. От внезапна уплаха Ирен си помисли за миг: „Няма да си поеме дъх. Ще се задуши.“ Но като гмуркач, който изплува от дълбините, то вдишваше дълбоко, изхъркваше, после се задавяше от кашлица и надаваше нови крясъци, които пронизваха ухото. Ирен настръхваше, както й се случваше да настръхва, когато тебеширът скърцаше по черната дъска. Тя стискаше юмруци, чувствуваше, че гневът й тупти като цирей. Кой щеше да надделее? Ирен отстъпи и се върна да вземе детето на ръце. Амалия спеше все така спокойно, упоена от успокоителните, а Ирен едва се сдържаше да не я наругае.

„О… о… нани-нани…“ Мъчеше се да налучка тона на нежността, а бебето, удовлетворено, я разглеждаше с поглед на стар шмекер. Ирен пристъпваше бавно, както бе виждала да прави Амалия. Но скоро се умори и остави детето в люлката крайно предпазливо. Тутакси то се зачерви, разклати възбудено глава надясно-наляво и успя да изтръгне страховит крясък, толкова силен, че се разнесе по цялата къща. Тежките стъпки на Клери отекнаха по стълбището. Той отвори широко вратата.

— Няма ли да свърши тази комедия?

— Какво искате да направя?

— Но, за бога, нали вие сте майката. Справете се, иначе аз ще го накарам да млъкне. Аз работя. И работя за него. Всеки със своята работа. Не искам повече да го чувам.

Шум на захлопната врата. На яростни отдалечаващи се стъпки. Ирен плачеше от яд. Тя грабна Патрис. „Малко чудовище! Ако знаеше какво си избегнал, сигурно щеше да стоиш мирно!“

Тя продължи да се разхожда от спалнята до детската. Накрая, победена, легна и сложи детето до себе си, както правеше Амалия. То издаваше силна миризма, но Ирен бе прекалено уморена да го преоблича тепърва. Постепенно тя се успокои, но остана да лежи по гръб; не смееше да се намести по-удобно за сън от страх да не разсъни малкия. Следеше го с крайчеца на окото си. Очичките му бяха все така отворени, пъхаше юмручетата си в уста с упоритостта на завързано животинче. Колко охотно би дала откупа и даже повече, само да можеше да върне времето назад, преди сватбата — отклонение от пътя й, времето, когато тялото и мислите й бяха свободни. Тогава не си даваше сметка колко бе щастлива… Властвуваше над конете си, те й вливаха сили и лекота. Тя си спомняше само за празниците, за музиката, за аплодисментите. А после гномът започна да расте в корема й и й ограби радостта от живота. Като в жестока приказка всичко бе пометено с първия вик на новороденото.

Опита се да легне внимателно на една страна и тъкмо се бе настанила удобно на затопленото място, бебето заскимтя, после се размърда като хванато в капан животинче. Ирен се обърна.

— Болят те зъбките — прошепна тя. — Зарекъл си се да не ме оставиш да заспя.

Когато Патрис заплака по-силно, Ирен пъхна показалеца си в отворената му уста и усети твърдите и набъбнали венци. Леко ги разтри.

— Не стискай толкова, зверче такова. Боли ме.

То се опита да засмуче пръста и изведнъж се разкрещя с все сила.

Ирен стана бързо, метна го на рамото си и изнурителната разходка из стаята продължи толкова дълго, че тя загуби представа за времето.

„Да се разориш заради това, мислеше си тя, когато между две прозевки й просветваше пред очите. И нещо повече, принудена съм да бера срама, защото се виждам такава, каквато съм. Прекалено е несправедливо.“

Внимаваше да не се спъне и се мъчеше да говори тихо, а бебето сякаш я слушаше с безжалостно внимание.

„Предпочиташ Амалия, а? Аз съм ти чужда. На мен не се усмихваш никога. Не ти давам да сучеш. Гърдите ми са плоски, а ръцете корави. Още отсега си отвратителен малък мъжкар! О! Няма какво да въртиш очи. Същият си като баща си.“

Блъсна се в ръба на леглото. Повече не можеше да издържа. Ходеше като сомнамбул. Хрумваха й невъзможни мисли, които редеше пред малкия, без да забележи, че най-сетне бе затворил очи. „Теб трябваше да отвлекат… Щеше да ми е мъчно… навярно… но щях да се наспя. Ако искаш да изпиташ мъка, първо трябва да се наспиш… В три часа сутринта вече никого не можеш да обичаш… Стига вече, спирам. Ако не спра, ще падна.“

Ирен седна на леглото, после потърси с рамо удобно местенце сред разхвърляните завивки и се отпусна, забравила бебето.

Капнали от умора, и двамата не разбраха, че бе настъпил денят. Клери слезе в кухнята рано. Глътна чаша горещо кафе, запали първата си цигара, най-приятната, после излезе на каменното стълбище пред входа и пое свежия въздух на зората. Въпреки сполетелите го грижи той вдишваше мириса на тревата й бриза като животно, дошло да подуши полето, преди да се прибере в гората. След няколко часа играта ще свърши. Кой ще я спечели? В тази минута се чувствуваше по-силният. Ще трябва да научи Патрис да бъде силен. Прекалено го глезят. Ирен не. Не толкова. А Амалия, преблагородна, премайчинска. Веднага щом престане да им бъде нужна, ще е по-добре да я уволнят. Впрочем, като знае, че синът й е струвал толкова скъпо на господарите й, сама ще предпочете да си отиде. В известен смисъл ще бъде жалко. Ако не беше толкова строга вдовица, той би пожелал да…

Добре. Не беше време за мечти. Отиде в кабинета си и написа на Жандро дълга бележка, защото вероятно щеше да отсъствува целия ден.

В осем и половина Леон му донесе пощата. Пликът привлече веднага вниманието му, тъй като адресът бе изписан с главни букви. Съдържаше кратък текст и снимка. Бебето лежеше върху една възглавница, а до него на видно място беше разгънат вестник. Вечерният брой на Уест-Франс, доказателство, че е живо. Нормално. Бандитите не са толкова глупави да го малтретират. А сега да прочете писмото.

Кафене Корнийо в Месле-дю-Мен. Телефонно обаждане между дванайсет и пет и дванайсет и десет. Ще търсят господин Мартен. Ако направите това, което ви кажем, вашият син ще бъде освободен утре. Ако се намеси полиция, тежко му. Писмото задължително да се унищожи.

Клери извърна поглед към отворения куфар между двете кресла. Беше пълен със стари списания, грижливо завързани в няколко пакета. Вече играеше нечестно. Беше заложил Жулио на ези-тура. Амалия разчиташе на него, той — на полицията. А полицията, на кого ли разчиташе тя? На случайността? Не, все пак не съвсем. Прецени още веднъж шансовете си, припомни си всички подобни случаи, завършили щастливо.

„Край! Ще мисля за друго, реши той. Искат да се предам. Е, добре, разбрано. Предавам се… Временно!“ Захвана се за работа — прелистваше фактури, отговаряше на доставчици, трупаше фасове, целият трепереше въпреки решението си да бъде спокоен. В десет часа позвъни на Франсоаз.

— Госпожата стана ли?

— Още не. Й Амалия също.

— Пригответе ми три-четири сандвича. Няма да обядвам у дома. Шунка, пиле, каквото искате. И бутилка минерална вода.

— Минерална вода ли?

— Да. Веднъж — не е навик. Сложете пакета в колата.

В единайсет Клери вече не издържаше. Метна шлифера през ръка, взе куфара и безшумно отиде в гаража. Срещна само Жюсом, който тикаше ръчна количка по алеята. Поздрави го с ръка и изкара колата. Беше решил да не бърза, да бъде предпазлив.

След Лавал пое по Националния 159 и в дванайсет без пет спря пред кафене „Корнийо“. Не бе забелязал в огледалцето никаква подозрителна кола. В кафенето на пръв поглед имаше само обикновени хора: раздавачът, няколко търговци, които се чувствуваха като у дома си и спореха шумно със собственика. Той мина зад тезгяха.

— Какво обичате?

— Една Сюз. Чакам да ми се обадят по телефона. Ще търсят господин Мартен. Аз съм.

Апаратът бе в най-отдалечения край на бара. Клери никак не обичаше да говори пред други хора, но си каза, че ще трябва да отговаря само с „да“, „ясно“, „съгласен“. Всъщност нищо, особено компрометиращо. Никой няма да си спомни за него. Не можа да си допие чашата. Телефонът иззвъня и собственикът вдигна слушалката.

— Да. Давам ви го.

Клери позна гласа, приглушен, престорен, умишлено неузнаваем.

— Чувате ли ме добре?

— Да.

— Внимавайте! Няма да повтарям. Сега отивате в Сабле. В два часа ще влезете в пощата. На гишето до поискване има за вас писмо. В него ще ви се дадат подробни наставления. Вървете направо. Не ви изпускаме от очи. Затворете телефона.

Клери се подчинява. Вбесява се, че го водят като хлапе, което наставляват. Хвърли върху тезгяха монета и излезе. Видимо никой не го следеше. Хубав летен ден, вече доста горещ. На площада паркирани празни коли. И преследвачите, и преследваните са явно много силни. Клери пое към Сабле. Беше време за обяд и движението не създаваше никаква трудност: няколко каравани на подранили летовници, два-три фургона за добитък, парижани, които са удължили отпуската си за Свети дух.

Изведнъж се оказа, че Клери разполага с много време. Защо да яде безвкусни сандвичи в колата, щом може да отиде до ресторантчето „Двата монаха“ по пътя за Сарт? За да покаже на невидимите си врагове, че не го е страх и че смята отвличането за долна сделка, избра маса на терасата под сянката на един пъстър чадър и си поръча обяд, който му напомни някои любовни похождения във Фужер или Анже. Когато сключваше изгодна сделка, винаги изпитваше нужда от жена. Това оставаше без последствия и Ирен не беше права да се засяга. Стекът с пипер беше превъзходен, но можеше да бъде по-крехък. Пура. Кафе. Коняк. Каква ли нова палячовщина щяха сега да измислят злодейците? Каквото и да правят, все щеше в някой момент куфарът да бъде изоставен някъде. Как ли щяха да постъпят, за да го приберат? Дали полицаите щяха да връхлетят върху им на часа? Той потъваше в дрямка, от която се засрами. Два без четвърт. Остави колата на паркинга и се запъти пеша към пощата. Като му подаваше писмото, служителката му се усмихна шеговито. Вероятно си мислеше, че идва да получи любовно писмо! Разпечата го неспокойно и го прочете на един дъх.

Идете на гарата в Манс. Оставете куфара в клетка за багаж. Вземете ключа. Купете скоч. Продължете по булеварда „Генерал Льоклерк“ до кръстовището с улица „Пьолуз“. Ще видите телефонна кабина. Престорете се, че се обаждате, и залепете ключа от клетката под лавичката. Останете в кабината четири-пет минути, за да ви видим и да огледаме околността. Това е всичко. Тръгнете си, без да се обръщате. Детето ще ви бъде върнато, щом парите отидат на сигурно място. Запомнете съдържанието на писмото и го унищожете незабавно.

Клери вдигна рамене. Обръщаше се в игра на преследване, но на него му бе втръснало да се прави на палячо. Излизайки от пощата, скъса демонстративно писмото. Този план не му се виждаше много хитър. Съвсем ясно бе, че полицията няма да изпусне от поглед гардероба на гарата и веднага щом някой се приближи до клетката, щеше да бъде обкръжен. И тъй като явно щеше да бъде някой фигурант… продължението можеше ясно да се предвиди.

Клери потегли отново. Половин час по-късно прекоси Юин и стигна до гаровия площад по тихи улици. Товарният камион, който се движеше след него, очевидно бе тук случайно. От време на време забелязваше в огледалцето и един моторизиран полицай, но накрая го загуби от погледа си и реши да не обръща повече внимание на оживлението, защото около гарите винаги има задръстване. Всеки можеше да е или от полицията, или от бандата. Доста трудно намери място за паркиране и притискайки недоверчиво куфара до бедрото си, тръгна да избере касетка. Защо не 27? Монетата бе готова. Бутна куфара в дъното, затвори вратичката, завъртя веднъж ключа. После, като вървеше бавно, за да не прекъсне връзката с преследвача, който навярно бе по петите му, прекоси залата.

Гарата гъмжеше от народ. Пристигаха влакове, които с грохота си заглушаваха високоговорителите. Всъщност мястото беше подходящо. С малко късмет крадецът, ако бе ловък и решителен, можеше да се измъкне от капана. Изобщо имаше две възможности: или полицията щеше да успее да го хване и за да си отмъсти, шефът на бандитите щеше да убие Жулио. Или крадецът щеше да изчезне с куфара, пълен със стара хартия, и за да си отмъсти, шефът на бандитите щеше да убие Жулио. Грешката на Клери беше, че бе уведомил полицията. Трябваше да преговаря тайно с похитителите, нещо, което не би се поколебал да направи, ако ставаше дума за живота на Патрис. Това щеше да бъде неговото угризение. От часове вече всъщност това беше неговото угризение. Цяла нощ беше мислил и премислял проблема. За малко щеше да повика комисаря, за да му каже истината. Но сетне, уморен, се бе отказал.

Клери влезе в една книжарница, купи скоч. Кръстовището бе тук. Бързаше да приключи и влезе в телефонната кабина. Наведе се над лавичката, за да прикрие движението на ръцете си. Две парченца скоч на кръст. Ключът прилепна здраво за дъската. Никой, освен заинтересования нямаше да се сети да прекара длан под нея. Свърши се. Оставаше само да се прибере. Може би трябваше да се престори, че се обажда по телефона, за да изпълни указанията, но по дяволите и указанията, и гангстерите, и полицаите.

Прекоси кръстовището и изпи две бири в Брасьоери дьо Комерс, после, без да се обръща, отиде за колата, мина по моста над Сарт и в края на булевард „Робийар“ пое по пътя за Лавал. Странно нещо, той, обикновено толкова издръжлив, се чувствуваше изчерпан. Караше с шейсет в час и в колите, които го изпреварваха, виждаше засмени лица да се обръщат към него.

Щом забеляза над живия плет покрива на замъка, който блестеше на слънцето, забави още повече. Сигурно Амалия е примряла от напрежение в очакване на завръщането му. Ако нещастие сполетеше бебето, ако тя научеше, че се е опитал да плати на похитителите със стара хартия… Какво може да каже в подобен случай? Как да обясни? Как да се оправдае?

Той спря, после забеляза, че вратата на оградата е отворена. Семейство Жюсом си вършеха много зле работата. Натисна леко клаксона. Терез се появи на прага на портиерната. Бършеше очи с ъгълчето на престилката си.

— Е? — извика Клери. — Какво се е случило?

Тя се приближи до колата.

— Амалия — изхлипа тя.

— Е, какво Амалия?

— Заради малкия… Госпожата се обади на доктора.

— Защо? Болен ли е малкият?

Тя клатеше глава. Не, не това. Но вълнението й пречеше да говори.

— Хайде, Терез. Съвземете се.

— Не съм виновна. Кълна се, господине. Нищо не съм видяла… Минали са отзад.

— Но кой, за бога!

— Тези, които… отвлякоха Патрис.

— Патрис е…

Клери подкара и за малко не блъсна количката на Жюсом, изоставена пред площадката със забодена в тора лопата. Колата бе още в движение, когато той изскочи и тичешком изкачи стъпалата.

— Ирен! Ирен!

В салона нямаше никой. Никой в кабинета. Чуваха се гласове в офиса. Там бяха Мофранови и Жюсомови, заобиколили Амалия, седнала на стол — ни жива, ни мъртва. Млъкнаха, като видяха Клери. Амалия се опита да се съвземе. Франсоаз държеше кърпа на слепоочието й.

— Ранена е — обясни тя.

Клери се приближи и издърпа леко кърпата. Видя син оток, който обхващаше бузата и притваряше лявото око.

— Не можете ли да говорите? — попита той. — Само няколко думи… Вярно ли е, че са отвлекли Патрис?

— Да — прошепна прислужницата.

— Кога?

— Скоро. Бях в беседката с господин Бебе в количката. Той спеше, а и аз май също… малко… И после ме удариха. Не знам кой… А когато дойдох на себе си, господин Бебе не беше вече в количката, а Жулио беше сложен до мен, в тревата.

Клери я изгледа отвисоко.

— Какво говори? Объркала е всичко.

— Не, не — наблегна Франсоаз. — Върнаха Жулио и отнесоха Патрис. Жулио е там, горе, в спалнята на Амалия. Много е добре.

— А госпожата?

— Тя се заключи.

— Как узна тя…

— Аз й съобщих и й предадох писмото.

— Какво писмо? — избухна Клери. — Това вече лудост. Ако добре съм разбрал, Амалия е слязла в парка както обикновено след обеда. Разхождала е Патрис в количката. Така ли е?

Амалия наведе глава и изкриви лице от болка.

— После се е настанила в беседката и е задрямала… Не ви упреквам за нищо, Амалия. Просто установявам, че сте спала, когато някой ви е ударил и отвлякъл Патрис. Така. По-нататък?… Намерили сте вашия син на земята. Това доказва, че бандитите са открили заблуждението си. Дотук всичко е ясно. Но какво е това писмо?

— Писмото беше в количката на мястото на бебето — каза Франсоаз. — Когато Амалия се е свестила, извика за помощ. Аз миех съдовете с Леон. Както господинът може да си представи, веднага притичахме. Амалия беше като обезумяла, а в количката имаше писмо.

— Ами дайте ми го де! — извика Клери. — Какво чакате?

— У госпожата е.

— Не можахте ли да ми го кажете веднага?

Клери излезе стремглаво. Докато се изкачваше по стълбата, започна да проумява истината… Той разбра защо похитителите изглеждаха толкова припрени… защо се бяха съгласили, без да се пазарят, с една относително приемлива сума… Ами да. Скоро бяха открили грешката си и много ловко бяха замъкнали всички — и полицаи, и жандарми, и него самия — към Манс, по следите на куфара, като си бяха осигурили свободно поле за действие в замъка. Сега в ръцете им беше заложникът, който им бе нужен. Щяха да поставят свои условия и този път не можеше и дума да става за хитруване. Клери се натъкна на заключената врата.

— Ирен! Отворете ми!

Той чу шум от влачене на чехли и вратата се отвори. Очакваше да види жена си обезобразена от плач. Видя само смъртнобледо, безизразно лице, каквото би видял, ако бе повикан в моргата, за да отъждестви самоличността на труп.

— Долу ми разказаха. Къде е това писмо?

Тя посочи към леглото. Клери разгъна листа. Същата проста хартия, същите ченгелчета.

Интересува ни вашият син. Не другият. Сега, когато се опитахте да ни измамите, ще струва по-скъпо. И ви бяхме предупредили да не се обаждате в полицията. Пригответе петстотин милиона. Даваме ви три дни.

Той се отпусна върху леглото и препрочете машинално писмото.

— Питам се, как ли са разбрали?…

— Мария — отсече Ирен. — Непременно е тя. Няма кой друг да разпознае Жулио.

Гласът й едва потрепваше. В очите й блестяха едва сдържани сълзи.

— Трябваше да играем честно — подзе тя. — Но вие не искахте да ме послушате.

— Моля ви — каза Клери. — Не е време за…

— Именно сега е време.

— Хайде де! Трябваше да им кажем: „Внимавайте, отвлекли сте Жулио. Не Патрис!“ Така ли? Говорите абсурди! А полицията? Не биваше ли да й съобщаваме?

— Видяхте докъде стигнаха нещата — отбеляза Ирен. — Сега те знаят, че сме били готови да пожертвуваме Жулио, за да спасим Патрис. Поставете се на мястото им. От тяхна гледна точка ние сме мръсниците.

— Благодаря — подхвърли Клери. — Винаги намирате утешителната дума.

Той стана изведнъж и мина покрай жена си, без да я погледне.

— Къде отивате?

— Да кажа на комисаря.

— Какво да кажете? Той още от самото начало знае, че Патрис е отвлечен. За него нищо не се е променило. Все още целта е да се освободи Патрис.

Клери се върна.

— Вярно — каза той. — Наистина съм мръднал. Дайте ми аспирин, моля ви. И повярвайте. Не страдате само вие.

 

 

Надвечер пристигна комисарят.

— Не са се доверили — каза той, здрависвайки се с Клери. — Телефонната кабина и гарата са още под наблюдение, но съм сигурен, че никой няма да се яви.

Клери го отведе в кабинета си.

— Изглеждате уморен — продължи полицаят. — Очаквахте бърза развръзка, нали?… Не се бойте. Няма да се проточи. Но при подобни случаи и двете страни се наблюдават, опитват почвата. Нашите злодеи просто са искали да проверят дали ви съпровождат. Направили са проверка. Такива са правилата на борбата. Ще продължат в близките няколко часа. Бъдете готов.

— Сигурен ли сте, че не са ви забелязали? — горчиво запита Клери.

— Абсолютно сигурен — провикна се комисарят. — Не. Просто те са много предпазливи и аз ги разбирам. Но, от друга страна са сигурни, че времето не работи за тях. Когато им казахте, че в банката са недоумявали защо са ви толкова пари в дребни банкноти, вие им пуснахте мухата. Сигурно си дават ясна сметка, че, така да се каже, вече е тръгнала мълвата, че нещо става в Ла Рошет. А това означава, че скоро и вестниците ще започнат да пишат и новината за отвличането ще се разтръби. Впрочем отчасти затова и дойдох.

Клери побутна кутията с пури към комисаря.

— Благодаря — каза Маржолен.

Отдалече се чу приглушен бебешки вик.

— А! Малкият Жулио — отбеляза той. — Как е госпожа Клери?

— Зле.

— Да, разбира се. Струваше ми се обаче, че не губи хладнокръвие. Но няма да е за дълго. Да, исках да ви предупредя. От вчера вестниците са нащрек. Нали разбирате, след посещенията ни в замъка, след разпитите на персонала хората започват да дърдорят. С една дума, длъжен бях да свикам преди малко отговорните редактори и да ги уведомя. Те отлично разбраха колко е деликатно положението. Задължиха се да мълчат двайсет и четири часа. След това, за да не ги залеят безотговорни брътвежи, ще обявят новината публично.

— Но тогава всичко е загубено — прошепна Клери.

— Не, не. Досега действувахме поверително, обичайно наблюдение на главните пътища, обичайни патрули, поне привидно… и въпреки всичко ония още не смятат да се разкрият. Тогава — внезапна мобилизация! Неочаквано започва голямата игра, печатът влиза в действие, Радио Майен излъчва специални бюлетини и, разбира се, ние, по-дейни от всякога…

— Ще се укрият — отсече Клери. — Патрис няма да издържи. Не, комисарю, без мен.

— Хайде де…

— Не, повтарям. Без мен. Ще действувам с развързани ръце.

— Какво значи това?

— Че ще приема условията им, без да се опирам на никого. Животът на сина ми ме интересува повече от вашето повишение.

Двамата мъже се взряха един в друг с неудържимо раздразнение.

— Чувам от вас нови думи — каза полицаят. — Иска ми се да вярвам, че тревогата и умората са причина. Добре… да оставим това. Само ще ви кажа, че моето повишение няма нищо общо тук. Но вие забравяте, че преди всичко сме длъжни да заловим бандитите.

— Дори ако Патрис трябва да плати с живота си?

Комисарят се наведе към Клери и хвана приятелски ръката му.

— Господин Клери, вярвайте ми… Ние се борим да спасим вашия син. Помислете дали е възможно така: да освободим първо детето, а после ще видим. Не. Трябва да кажем обратното: да задържим похитителите, а после детето ще бъде освободено. Не се опитвайте да ни държите настрана. Ще провалите всичките си шансове.

Клери освободи ръката си, смачка угасналата пура в масивен пепелник и запали една голоаз. Размишляваше с блуждаещ поглед.

— До този следобед бяхте по-смел — продължи комисарят. — Защо се уплашихте изведнъж? Нещата се развиват по естествения си път, ако мога така да се изразя. Всички отвличания си приличат. Двете страни спорят, изчакват, преговарят, пазарят се; понякога продължава цели седмици.

— Не и когато е заложен животът на едно бебе — подхвърли яростно Клери. — То не може да чака. Във всеки случай не и Патрис. Той… Той не е като другите. Няма да издържи. Все пак го познавам! Мой син е.

— Успокойте се, господин Клери. И обмислете добре.

— Обмислил съм всичко. Вие правете каквото щете.

— Но нали вие ни повикахте.

— Сгреших.

Комисарят стана.

— Останете. Знам пътя. Надявам се, че ще разберете къде е вашият интерес. Не бъркайте кои са неприятелите ви, господин Клери.

Той излезе с големи крачки и Клери веднага позвъни на нотариуса. Не забравяше, че го подслушват. Полицията записваше разговора му. Нека!

— Ало!… Албер… Всичко пропадна, те не дойдоха. Ще ви разкажа. По-късно. Изтощен съм до краен предел. Отгоре на това изгоних Маржолен току-що… Може би не трябваше… Всички допуснахме грешки… Да… Не биваше да се стискаме, да се циганим… Животът на Патрис струва повече от три милиона.

— Обаче…

— Знам. Знам. Но съм готов да предложа повече, само и само да се свърши веднъж… Ще стигна до пет милиона.

Той очакваше, че нотариусът ще възнегодува, и прекъсна възраженията му.

— Имам още нужда от вас, Албер. Помогнете ми да съберем още два милиона… много бързо! Може би е тъпо да им предлагам повече от това, което искат… Но нещата се промениха… Да, ще ви обясня по-късно. Сключвайте заеми… Продавайте… Имам доверие във вас… Още една подробност: изглежда, новината започва да се разчува. Предайте на приятелите ни да не се опитват да ни търсят. Нямаме сили… Благодаря, Албер.

Клери разтърка гърдите си, пое въздух, сякаш бе тичал. Наистина съм капнал! Ръката му потърси пакет цигари. Реши да запали една Стивънсън. Да се качи ли да разкаже на Ирен? „И дума да не става. Положително нямам право на достъп горе. От мен иде цялото нещастие.“

Той се отпусна в креслото, сложи крака си върху бюрото и най-сетне му остана време да помисли за сина си, да си го представи в ръцете на хулиганите. Ако крадецът все пак е Мария, тя ще се погрижи за детето. И още как… Но нямаше ли да се умори от неговите викове? Беше ли способна да го удари… Клери стискаше юмруци, сподирен от мъчителни картини. Същевременно му хрумваха странни мисли. Не биваше в никакъв случай да избере това име: Патрис. То подхождаше на млад мъж, но беше смешно за бебе. Правеше го малък възрастен човек. Трябваше да измисли дума, изразяваща нежност. Клетото детенце си нямаше галено име. Липсваше му нещо от живота. Амалия бе намерила за Жулио умалителното име на обич, тайното име, което е като кръвен знак. В овчите стада, мислеше Клери, в колониите на пингвините майките отведнъж откриват малките си, защото те им се обаждат, като чуят особената модулация на гласа, който ги зове. Като че бяха Вили, Боб, Жожо, Фред… А на моя глас никой не се отзовава. Аз съм старо животно, което може само да предлага милиони. Хайде стига! Оглупявам.

Позвъни на Франсоаз.

— Моля кажете на госпожата, че искам да говоря с нея.

Франсоаз се поколеба.

— Какво има?

— Госпожата каза, че няма да слезе за вечеря. Каза също, че не иска да чува малкия Жулио. Амалия се качи с бебето си горе в стаята си.

— Как е тя?

— Немного добре. Наболява я отстрани. А и главата я боли. Още не се е съвзела от това, което й се случи.

— Добре. Аз ще се кача.

Но Клери напразно чука на вратата, Ирен не помръдна.

 

 

Тя се бе изтегнала на леглото. В ръцете си стискаше кърпичка. Очите й бяха сухи. Беше сигурна, че Патрис ще умре. За нея това бе голяма истина, стихнала и почти утешаваща. Той нямаше да го преживее. Излишно бе да се залъгват. Беше много слабичък. Нямаше да могат да се погрижат за него. Сега трябваше да се приеме тази мисъл. Ирен не страдаше. Имаше нужда само от тишина. Махалото на часовника беше в повече. Скърцането на старите греди беше в повече.

Щеше й се да се скрие в лоното на самота, където нищо нямаше да дойде, за да я наруши, нищо нямаше да я откъсне от тъй тайнствената мисъл: той е мъртъв. Какво трябва да се случи, когато една майка си дава сметка, че детето й е мъртво? Обикновено има спасителни сълзи, шумни стенания, викове, отказ от утешение, това запълва сърцето, въвлича го в погребален театър, в който се притъпяват най-непоносимите болки. Но „то е мъртво“, ето какво трябва да погледне право в очите, без да увърта. „Нямам Патрис. Иска ми се да почувствувам, че умирам, но това не е вярно; аз съм смазана. Цялото тяло ме боли. И не само то. Душата? Там е мъртвило. Или по-точно там отдавна цари примирение. Открай време. Винаги съм знаела, дълбоко вътре в себе си, че Патрис вече не съществува, че в него не се крие никое момченце, което един ден би обвило ръчички около врата ми и би ми казало «мамо».“

Думата я прониза. „Хайде да не оглупявам. Това е само дума. Аз нямам право на нея.“ Тя мърда устни, като че се моли, но мечтае, вижда сред дюните под бяло слънце метални растения, подпрени на копия. Това е безплодието. Това трябва да приеме. „Мама“ е райска дума, ромон на извор. На върха на миглите се появява сълза и потича бавно до ъгълчето на устната, където я поема езикът. Солена е като море. Чука се на вратата.

— Госпожата иска ли малко бульон?

„Какво! Но колко е часът? Вечер ли е вече?“

— Не, благодаря — казва Ирен.

Стъпките се отдалечават. Тя става, залитайки леко, отива да измие лицето си. Почти е щастлива, че се е докоснала до отчаянието, че се е развълнувала, о, едва, но достатъчно, за да си позволи да се върне пак в онова кътче от себе си, където ще може да се гледа лице в лице. Ужасно е, но е честно. Връща се в спалнята си, обикаля, мае се. Откъде да подхване нишката на ежедневието? Щеше ли и тя като вдовиците да плете до безкрай зад някоя завеса, поглеждайки от време на време към косовете, които подскачат на площадката пред входа? Или ще се потопи в мъглявина от съновидения, следейки отблясъците на своите рибки? Или ще реди карти, както го бе правила толкова често: дамата под попа, валето под дамата, добре подредени по цвят в колони, за да узнае дали денят ще бъде благоприятен или враждебен. Лъжа! Всеки ден възпроизвеждаше следващия… Никакво знамение не бе предвещавало нещастието.

Ирен сяда на леглото, подпряла лакти на коленете, преплела пръсти като затворничка, която очаква присъдата. А нощта настъпва лека-полека, топла, прорязвана от ята дългокрили лястовички, които се гонят високо горе в закъснялата светлина на здрача. Сега е моментът да вземе приспивателно, за да секне всичко чак до сутринта.

— Ирен?… Мога ли да вляза?… Само за минутка.

Тя отива да превърти ключа. Той е тук, прегърбен, лъхащ на пот и тютюн.

— Благодаря — казва той. — Не идвам да ви досаждам, а да ви уведомя. Първо, скъсах с Маржолен. Край, да се оправя сам. Аз ще действувам самостоятелно, без да го предупреждавам. Нещата ще тръгнат много по-бързо.

— Няма да можете да направите и две крачки, без да са по петите ви двама-трима инспектори.

— Възможно е. И не само аз, а и нашите приятели. Ще се опитам да се справя. Но това не е всичко. Сега вестниците са в течение. Ще трябва да очакваме, че ще ни засипят телефонни обаждания и анонимни писма. Но аз ще имам грижата, държах само да ви уведомя.

Ирен кимна за благодарност.

— Случаят ще бъде оповестен утре — продължава Клери. — Но се надявам, че ще имаме новини от крадците и този път ще се съобразя съвсем точно с исканията им. Съгласна ли сте?

— Разбира се.

— За тук съм спокоен. Жандро се е заел с всичко. Наистина е прекрасно момче. А освен това времето се оправи и конете са в ливадата. В това отношение няма проблеми. Сега се тревожа за вас.

— Не се занимавайте с мен.

Гледат се. Мълчат. Патрис е последната нишка, която ги свързва, а може би и тя вече е прекъсната.

— Много съм обнадежден — казва Клери.

— Аз също — учтиво отвръща Ирен.

Той се оттегля. Тя ще го види едва на следната сутрин. Той й показва писмо.

— Ето. Четете. Не им липсва въображение.

Маршрут: Сабле, Ла Флеш, Шато-ла-Валиер, Тур, Шьононсо. Бъдете там утре точно е петнайсет часа. Ще оставите парите във вашата кола, а ключовете на таблото. Ще се влеете в минувачите и ще се върнете на паркинга, след като разгледате замъка. Във ваш интерес е да отклоните полицията, която ще се опита да ви проследи. Не забравяйте: пет милиона. Синът ви ни създава грижи.

— В този сезон — обяснява Клери — в Шьононсо е гъмжило от посетители. Мястото е идеално за подобна операция. И понеже няма да предупреждавам Маржолен, ще успея. Намекват ни за Патрис, за да ни смутят още повече. Патрис ще издържи двайсет и четири часа… да речем, трийсет и шест… и дори, ако се наложи, четирийсет и осем. На тази възраст децата са издръжливи.

— А вестниците?

— Още нищо. Но няма да се забавят.

— Парите?

— Албер ми ги осигурява. Горкият, той си мисли, че увеличавам откупа по мое желание. Не одобрява, естествено. Нищо не разбира.

— Кога ще тръгнете утре?

— Към дванайсет й половина. Дотам са двеста километра. Ще имам предостатъчно време.

— Все пак не карайте бързо — и добавя, за да му стане ясно: — Мисля за Патрис.

Започва безкраен ден. Тя долавя ехото му, само защото отказва да слезе. Но след единайсет часа започва да се чува звъненето на телефона.

Прозорците на салона и на кабинета са отворени. От време на време долитат откъслечни гласове: „Не знам… Питайте полицията… Не, повтарям, че не знам нищо…“ Клери отбива набезите на любопитните, на дебнещите, надушващите нещо гнило. Часовете минават, а той издържа и Ирен е принудена да си каже, за да не й дожалее: „В края на краищата той е виновен“.

Към четири часа Клери се качва при нея. Тя е оставила вратата отворена. Забравил е да се обръсне. Под очите си има големи торбички, а косата му е сплъстена на челото от потта.

— Ужасно горещо стана изведнъж. Ще ми позволите ли малък отдих?

Клери изчезва в банята, говори отдалече, пръхти под водната струя.

— Не престават да се обаждат. Очакваше се.

— Кой?

— Ами първо вестниците. Разбира се, това им е работата, макар че… Нали знаете техните невъзможни въпроси: „Какво чувствувате?… Как понасяте изпитанието?“, като че читателите са преди всичко потребители на състояния. Разбира се, отпращам всички към Маржолен.

Той се появява разгърден, с пешкир около врата, с разчорлени коси.

— Що се отнася до Маржолен — подема той, — не знам как се е оправил. Сигурно има информатори в банките… Но е в течение на постъпките на Албер. И страшно се гневи. Понеже не знае какво се е случило, въобразява си, че аз съм увеличил сумата за бандитите, без да съм бил притискан. За малко да ме нарече ахмак. Заявява, че не е виждал подобно отвличане… Какво ли щеше да каже, ако знаеше истината… А! Ето… Чуйте ги!

Телефонът звъни продължително, настоятелно, Клери свършва с бърсането.

— Не говоря за всички свидетели, които са видели похитителите — казва той. — Щом като Маржолен ни подслушва, нека води бележки. Дори има един, който се обажда чак от Мобьож.

— Но как толкова бързо се е разпространила новината? — пита Ирен.

— С едно светкавично съобщение на Радио Майен. Само час по-късно радиопредавателите са го разтръбили по всички вълни. И всички щури хора са изпаднали в транс. Преследват бебето, като че е открит ловният сезон. Ако ви кажа само, че някакъв хитрец се осведоми дали ще се дава награда. Какво падение! И като си помисли човек, че съм длъжен да слушам всичко това.

— Оставете апарата отворен.

— А, не. Мерзавците може да имат някаква последна препоръка, дори да са сигурни, че полицията подслушва. Знае ли човек?… Хайде. Аз се връщам. Не мърдайте оттук. Уверявам ви, че това е най-добрият начин да ми помогнете.

Той приглажда с длани косата по слепоочията си, после с тежки стъпки се отдалечава. Ирен отива да бутне зад него вратата. Досаден е с манията си никога да не затваря, да не слага нищо на мястото, не толкова от небрежност, колкото от разсеяност; докато тя толкова внимава всичко да е подредено. Навсякъде, където мине, става полесражение. Напразно му повтаря. Ирен се изляга на леглото си… Той не слуша. Той нищо не чува.

Ирен се отпуска омаломощена, пребита. В началото бе повярвала, че е щастие да живеят заедно. Не знаеше, че то означава само да живеят един до друг. Защо ли да преповтаря? За миг се унася. В сърцевината на разстроената й мисъл Патрис живее безответно. От много далеч до нея стигат картини… този мъничък гризач, който я глозгаше по време на безкрайната й бременност и я будеше с ритането си… утринното гадене… И страхът от раждането. Тя, която не се боеше от падане и вдигаше смело конете си_на задните крака пред препятствията, се ужасяваше от очакваното избавление. Освен това й бе стеснително, че ще лежи разкрачена сред кръв и миризма на вътрешности. С уморена ръка бърше пръските на спомените, после потъва в безчувственост.

Когато отваря отново очи, вижда мъжа си изправен до леглото и понечва да притегли един чаршаф пред гърдите си.

— Уплаших ли ви? — пита Клери.

— Изненадахте ме, мислех за… Колко е часът?

— Към седем. Не се вълнувайте. Франсоаз е приготвила всичко… Ще слезете ли за вечеря?

— Ще видя. Още ли звънят?

— Поуспокоиха се. Разбира се, всичките ни приятели се обадиха. Сещате се какво казват… Внимателни са, но когато ни пожелават сърцатост десетки пъти, изпитвам желание да хапя. Кресар дойде.

— Кресар ли?

— Да, помощникът на Маржолен. Донесе ми куфара с хартия, който взел от касетата на гарата… Студен… държи се на разстояние… Полицията вече не ни обича… И още, щях да забравя, Шарл дойде преди час за Амалия.

— Можеше да се качи да ми каже добър ден.

— Не искаше да ви обезпокои. Сега се чуди дали Амалия не страда от язва. Има намерение да й направи рентгенова снимка.

— Тъй — провикна се Ирен. — И кой ще се грижи за бебето й?

— Тя, разбира се. Не става въпрос да легне на легло. Разстроена е от случая, горкото момиче. Ако я бях послушал, досега да си е отишла, толкова се чувствува виновна.

— Но й казахте да остане, разбира се.

Клери схвана оскърбителния намек.

— Не трябваше ли?

— О! Да! В крайна сметка вие сте я наели.

Клери се въздържа да изрече остра реплика. Изчаква миг и спокойно повтаря:

— Ще слезете ли за вечеря?

— Не. Нямам желание да ям, когато Патрис може би плаче от глад.

— Изключено — прецежда Клери през зъби.

Вдига рамене, удря с крак по килима, като че подритва паднал предмет, и излиза. Позвънява за Леон.

— Можете да поднасяте.

Клери е съвсем сам на единия край на дългата маса. Отказва да яде супа. Леон донася месото, което Клери намазва с горчица. Яде лакомо и от време на време, между два залъка, дръпва от цигарата, която гори самотна на ръба на пепелника между шише кетчуп и буркан с корнишони. Пред очите му се разгръща картата на района… Сабле, Ла Флеш, Шато-ла-Валиер, Шьононсо… Но нищо не доказва, че пътят ще свърши там и че няма да намери съобщение в колата. Тогава докъде?…

— Не, благодаря. Не желая сирене. Не желая десерт. Само силно кафе в кабинета.

Трябва да продължи да преглежда сметките, да разбере най-добрия начин, за да запълни огромния пробив, зейнал в богатството на Ирен. Поне да му бъде благодарна. Вдига слушалката, за да не го безпокоят, дръпва завесите, запалва лампата на бюрото, настанява се може би за по-голямата част от нощта. Запалва пура. Трудно му е да свикне с мисълта, че точно на него се е случило такова чудовищно нещо. Отваря папките, започва да размишлява.

… И после чува, че се драска по вратата, и се събужда. Излегнал се е на канапето. Вече не си спомня кога го е съборила умората и е изоставил работата си. Леон донася поднос и вестниците.

Разбутва разхвърляните листа, поставя подноса на бюрото, връща слушалката на мястото й. Клери вече е разтворил „Луест Франс“. Снимката му е на първа страница. Гали кон по главата. На заден план се вижда замъкът. Заглавие с едри букви:

Отвличане на дете от замъка Ла Рошет

Няма никакво желание да чете статията, задоволява се да хвърли поглед върху другите вестници. Навсякъде новината гърми. В същия час, в цялата страна, във „Фигаро“, „Льо Матен“, „Ла Депеш дьо Тулуз“, „Пие Машен“, „Ла Монтан“… Разискват събитието, а кафето с мляко изстива в чашите. „Трябва да ги разстрелят… Няма вече правосъдие… Горкото дете! Дано остане живо!“ На Клери му се струва, че чува мълвата.

— Леон! Ако госпожата поиска вестниците, кажете й, че съм ги взел със себе си.

— Добре, господине.

— Още ли не е позвънила?

— Не, господине. Мисля, че спи. Мога ли да си позволя един въпрос?

— Разбира се, Леон. Без заобикалки. Какво има?

— Ето какво. Ако госпожата отправи призив? Чел съм, че понякога, когато се обръщат към гангстерите направо… има резултат!

— Госпожата ли? — казва Клери. — Да отправи призив… Трябваше да сте я опознали отдавна — за малко не добавя: „Никога няма да се съгласи да излезе на сцената“. Но се задоволява да заключи: — Тази работа ще уредя сам.

Леон се оттегля. Клери се обажда на господин Марузо.

— След час ще дойда у вас. Да взема парите. Вие ще ми дадете допълнителната сума. Размислих, че ако замина много рано, имам всички шансове да изненадам ченгетата, които сигурно наблюдават Ла Рошет. Доскоро.

Сега той бърза. Край на чакането. „Идвам, мой малък Патрис.“ Куфарът, пътна карта за всеки случай. Сяда зад волана на поршето и щом излиза на пътя, рязко увеличава скоростта. Ако полицаите се крият зад ъгъла, докато реагират, ще се изгуби от погледа им. Няма движение. Колата лети, шибана от свежия въздух… 120… 130… „Във ваш интерес е да се откъснете от полицията.“ Думите като тактувана мелодия кънтят в ушите му. Завоите на „Гранд Кот“ отлетяват един след друг. Но когато достига до дясната права линия след последната чупка на пътя, внезапно започва да се носи от единия край на пътя до другия. Аа! Винтът! Загубеният в тревата винт, който забрави да смени. „Ако гумата изхвърчи!“ И това е последната му мисъл. Вижда пред себе си чинара, опитва се да се изправи.

Трясъкът е толкова силен, че един селянин на повече от километър спира трактора си, заслушва се и казва полугласно:

— Ех, драги!

 

 

Трупът на Патрис беше намерен четирийсет и осем часа след смъртта на Клери. Изоставен бе в една телефонна кабина в Тур, недалече от Лоара. Детето бе починало от изтезания. Похитителите, разбирайки провала, бързо се бяха освободили от него и бяха забегнали.

Бащата и синът бяха погребани в същия ден в гробището на Лавал… Ирен остана до края на обреда. Опряна на ръката на Албер Марузо, тя приемаше съболезнованията с леко, понякога нетърпеливо кимване. Хората се възхищаваха на присъствието на духа и достойнството й. Никой не се досети, че бе погълнала силна доза успокоително и бе като отсъствуваща. Пред нея преминаваха лица като на екран. Благодареше механично и полупротегнатата й ръка започваше да я наболява. Нотариусът й шепнеше на ухото имена. Правеше усилие да познае някого: „Колко лошо се е наконтила! — мислеше тя. — Що за вкус да се гримира така!“ По гробовете имаше слънце, а по алеите — птички. Спираше погледа си на всичко, което можеше да я разсее и да забави мига, когато тълпата ще се разпръсне и тя ще трябва да се върне към живота. Но кой живот?

Още няколко ръкостискания. „Горката Ирен… Какво ужасно нещастие… Но ние сме тук… Ако имате нужда от нас…“ Думи, които се казват просто защото трябва нещо да се каже.

— Елате — казва нотариусът. — Крайно време е да си починете.

Остави се да я отведе до колата като сляпа.

— Останете няколко дни у нас — настоя Сюзан Марузо. — Докато се посъвземете, докато се попреустроите. Не можете да се върнете веднага в Ла Рошет. Какво ще правите съвсем сама там?

Но Ирен бързаше именно да остане сама, защото имаше нещо, което не разбираше добре и което трябваше да си изясни. Защото в крайна сметка смъртта на Жак не бе кой знае какво нещастие… А на Патрис?… Това тя не знаеше вече: беше прекалено уморена. Винаги бе мислила, че един ден Жак щеше да напусне дома. Нито за миг не бе вярвала, че ще й върнат Патрис. Двойната смърт не можеше да я изненада. Но защо сега, когато опиатът преставаше да действува, тя се чувствуваше тъй опустошена? Кой ще й обясни защо бе разкъсана и безразлична едновременно? Нямаше ли име това нейно състояние? Някакво сложно име, което един ден Шарл Тесер бе произнесъл пред нея?

Тя прие поканата, но едва се докосна до храната. Нотариусът се опитваше да привлече вниманието й.

— Смятате ли да запазите конете си?… Така ще е най-добре. Ще ви бъде интересно занимание. Жандро е сериозно момче и си знае добре работата. Можете да разчитате на нас.

— Може би — отвръщаше тя. — Да, може би.

Семейство Марузо бе мило, но досадно. Толкова досадно!

— И нищо не ви пречи да попътувате малко — подхващаше Сюзан. — Нужна ви е промяна. Ако не го направите, ще станете неврастеничка.

— За късмет — добавяше Албер — парите ви се запазиха. По този повод, скъпа Ирен, нужен ми е вашият подпис, защото ние трябва, разбира се, да заменим този куп банкноти. Но думата ми беше, че няма да имате материални грижи. И така, не оставайте в крепостта си като затворница.

Ирен клатеше глава.

— Може би.

— Защо не предложите на Амалия да ви придружи — продължаваше Сюзан. — Тя е много добро момиче. А и бебето й…

Нотариусът хвърли към жена си гневен поглед и тя млъкна объркана.

Ирен като че се събуди от сън.

— Вече нямам нужда от Амалия — каза малко остро тя. — След време ще я помоля да напусне. Не веднага. Нямам нищо против нея. Не сме скарани. Не защото откраднаха от нея Патрис… Разбира се, не е виновна тя… А и това е минало. Но предпочитам да си отиде.

За миг Ирен се унесе. Домакините я гледаха мълчаливо. Най-после се усмихна тъжно.

— Ла Рошет не е място за деца — каза тя.

— Малко кафе? — отривисто предложи Сюзан.

— Не, благодаря. Сега искам да се прибера.

— Ще ви откарам — каза нотариусът.

Двете жени се целунаха.

— Ще ви се обаждам всяка вечер — обеща Сюзан. — Ще ви действува добре да чуете приятелски глас.

Тя изпрати Ирен до колата, затвори вратата и избърса очите си.

— Албер, не карай много бързо!

Късно разбра, че току-що бе допуснала нова нетактичност. Колата вече беше далече.

— Горката ни Сюзан е разстроена — отбеляза нотариусът. — Но нали разбирате, всичко, което ви се случи, засяга и нас.

През следващите минути Марузо се постара да поддържа що-годе разговор, говори за следствието. Отломките на поршето били изследвани и експертите установили, че задното дясно колело било наполовина изтръгнато. Липсвал един винт, а другите били развъртени. Саботаж ли? От удара ли са се повредили? Или обикновена небрежност?

— Спомням си — каза Ирен. — Спукахме гума, когато се връщахме от вас, и Жак загуби един винт, като сменяше с резервната гума.

— Е, да, това е. Забравил е да го възстанови. Ще предупредя жандармерията.

Отминаха мястото, където се бе повредило поршето. Ирен затвори очи. Всичко бе започнало оттук. Ако не беше карала Жак да си тръгнат бързо… ако… ако… Всяко предположение бе обвинение срещу нея и постепенно тя излезе виновна за всичко. Извика във въображението си сенките на двамата си покойници и помисли: „Ето, вижте, връщам се в моя затвор. Няма да изляза вече от него. Ще останем тримата заедно.“

Нотариусът разказваше, че полицията подготвя компютърен портрет на Мария, чиято вина се очертаваше като все по-правдоподобна. Ирен го слушаше, одобряваше, без да престане да лелее мисълта за вечен затвор, където никога нямаше да намери прошка. Тази мисъл не й бе болезнена. Дори в известна степен бе тайнствена, утешителна. И с удоволствие съзря в дъното на алеята познатия силует на замъка. Семейство Мофран я очакваше на площадката пред каменното стълбище.

— Има ли нужда от нещо госпожата?

— Аз ще се погрижа за нея — каза нотариусът.

Той я придружи до салона и се огледа наоколо, сякаш за пръв път виждаше безмълвните стаи.

— И така, ще живеете тук… Бедна моя Ирен… Вярно, започват хубавите дни. Имате градина, парк. Но какво ще правите по цял ден? Когато престанете да четете и да наблюдавате рибките си?… Що ли пък не започнете отново да яздите? Можете пак да тренирате.

— На моята възраст ли? — каза тя. — Чувствувам се толкова стара!

— Не говорете смешки.

Марузо помисли какво да добави. Струваше му се, че постъпва нелепо, като оставя тази жена в траур права сред пустия салон.

— Искате ли да кажа на Шарл да намине тази вечер?

— Не съм болна… Мил сте, Албер, но ви уверявам, че всичко ще мине. Върнете се у дома ви. Помислете за клиентите, които ви чакат.

Тя се заслуша в стъпките, които се отдалечаваха, после в шума на потеглящата кола и бавно седна. За нея не оставаше нищо друго, освен да чака, годините да се нижат една след друга. Ако започне да брои часовете, щеше да загуби кураж. Трябваше да надхитря времето. Доскоро успяваше да го прави… Когато бяха живи и двамата. Бе лесно. Но сега?

Свали ръкавиците си, махна шапката. Да се съблече ли? Да смени роклята си? Защо? Защо не? Какво бе от значение? Всъщност да, имаше нещо важно. Тя позвъни на Франсоаз.

— Искам да ви помоля за една услуга, Франсоаз. Да опаковате всички вещи на господина, бельото, костюмите, всичко. Пакетите ще подредите на тавана.

Франсоаз вдигна носна кърпичка към очите си.

— Моля ви — додаде Ирен. — Няма нищо драматично. На Амалия ще дадете всичко от Патрис. Никакъв смисъл няма да стоят нещата неизползувани. Количката също, нека я задържи.

— Да, госпожо. Амалия ще е много доволна.

— В замяна — продължи Ирен — да прави тъй, че да не чувам Жулио. Искам това да е съвсем ясно. Тук вече няма бебе.

Франсоаз можа да прикрие изненадата си.

— Да, госпожо… Но нали трябва малкият да излиза на въздух.

— Разбира се, в парка има достатъчно място. Ще минава през офиса. Естествено, ще се храня в столовата. Нищо от домашния ред не бива да се променя. А, бъдете така добра да изключите телефона.

Най-вече нищо да не променя, нека времето изтича по обичайните си надолнища, да се изнизва без трусове от зори до мрак.

Ирен се качи в спалнята си, съблече се, избра дреха от селско сукно, която приличаше на монашеско расо, и седна с оборена на креслото глава и затворени очи. Извървяла бе своя път. Възможно ли бе да е само на трийсет и две години? Вече чуваше приятелките си по телефона: „На трийсет и две още нищо не е свършило! Ще подредите отново живота си!“ Това означаваше: „Ще се омъжите повторно“. Благодаря. Един път бе достатъчно. Или ще й дават съвети: „Ще трябва да излизате, да бъдете полезна“. Но полезна за какво? На кого? Да се посвети на някакво дело? Да се занимава с благотворителност? Или да стане спасителка? Изобщо да не принадлежи на себе си? Но тя не искаше това. По-късно може би. Сега щеше да се занимае с грешките си. Щеше да стане градинар на угризенията си. Щеше да живее с тях, да ги оглежда, докато престанат да бъдат отровни. Щеше да бъде бавно. Сега й бе по-ясно за какво трябва да се упреква… толкова отвратителни сцени с Жак… да речем, заради тази Мария… Наистина, тя никога не ги бе заварила… Но дори да се бе уверила, трябваше да постъпи по друг начин, а не да се отнася към нещастника като към последна отрепка. Имаше връзка между техните свади и крайната злополука. Или с подложеното на мъчения телце на Патрис. Пред очите й все се явяваха двата ковчега един до друг, големият и другият, подобен на калъф за цигулка.

Добре би било да заличи тези картини и да заключи спомените си за покойните. Жак… да… все още бе възможно да види чертите му, навика му да издава напред устни, когато палеше пура, да глади бузата си с ръба на дланта, когато говореше с някой досадник по телефона, и в гръб — мечешката му походка, дългите му люлеещи се ръце. Него виждаше горе-долу по-ясно. Но Патрис? Представяше си само едно бледо петно вместо лицето. Бе се стопил в забравата. Оставаха, смешни и предизвикателни, жабешките му пръстчета, разперени върху гърдата на Амалия. Напразно се напрягаше. Нослето… Трябва да бе закръглено… Мислено го рисуваше и все излизаше нечие, кое да е бебешко носле, зърнато някъде си. А веждите? Тя дори не си спомняше дали имаше вежди. За ушите й бе малко по-лесно, защото бяха розови и защото между цвета и формата имаше съзвучие. Гънката на китката също си спомняше, смешното тирбушонче на пъпа. Но след известно време избледнелите образи щяха да станат по-неуловими от призраци.

Тя ги извикваше в паметта си отново и отново. Останки! Любовни руини. Нищо, което да подхранва едно от разочарованията, които са привилегия и гордост на някои вдовици. Казваше си: да започна отначало. Да започна от годежа ни. Къде бе кръстопътят, откъде започна първото колебание и нашата първа грешка? Опипваше в светлосенките на паметта си. Понякога се караха заради пари, за вложения, които той смяташе по-изгодни. Но не, не в тази посока трябваше да търси. Парите никога не ги бяха разделяли. Затова пък имаха остри разпри заради името. Защо позволяваше да го наричат кратко — „Клери“, като някакъв селяк? Защо, когато искаше да я засегне, й казваше „моя скъпа баронесо“? Но така или иначе, раздорът се бе настанил помежду им. Разбира се, жив беше и възмутителният спомен от първата нощ. Но ако тя го обичаше, нищо не би я разбунтувало. Отношенията се бяха влошили преди. А преди тя принадлежеше изцяло на себе си, никой не я бе докосвал. Тя бе госпожица Додрикур, най-богатата партия в Западна Франция. Щом се появеше с тъмночервения си кон, я посрещаха ръкопляскания, защото знаеха, че ще спечели. До деня, когато…

Пукнатината се криеше може би тук… До деня, когато един непознат тромав мъж я бе победил безпогрешно след труден паркур и я бе отпратил на второ място. В Екс-ан-Прованс бе последвал нов неуспех срещу този грубиян. Но в Манс, в родното й място, тя буквално го бе сразила и с хитро пламъче в очите му бе казала, че много съжалява за това контрапостижение. Да, колкото повече мислеше, толкова по-ясно й ставаше, че съперничеството им бе породило любовната омраза, която ги бе сближила като боксьори, които още с първото приятелско ръкостискане вече търсят мястото на лицето, където ще нанесат своя нокаут. Още в мига, когато гостите вдигаха чаши за щастието им, годениците вече знаеха, че единият, от тях двамата бе излишен. Ирен би имала последната дума, ако я бе споходил късметът да бъде безплодна. Последната дума съвсем не означаваше, че щяха да се вчепкват във всекидневна битка. Просто водеше борба да не остане на второто място. Партията на желязната ръка дълго време се играеше колебливо. Ирен я бе загубила заради Патрис.

Какво? Вечерята е сложена? Следобедът бе превалил вече. Бе страдала, но не се бе отегчила. Напротив, ни най-малко не се чувствуваше изгнаница; в замъка бе намерила меката топлина на стара незаменима дреха. Ирен слезе, беше любезна с Леон, взе си повторно от десерта, за да му достави удоволствие. После се обади на Марузо… всичко върви добре… Не бива да се безпокоят… После на Тесер… да уморена е, но ще издържи. А! Амалия имала язва… на дванайсетопръстника? Е, добре, ще я лекуваме. Язвата не е толкова страшна… Не си струва една дебела стринка, между нас казано, да е толкова крехка. Ирен се засмя, за да покаже, че е надвила покрусата си. Преди да се качи в спалнята, повика Франсоаз.

— Тези пепелници… тези лули… приберете всичко… Мръсно е. Досега, нали разбирате, беше кабинет.

Тя бавно го обиколи. Щеше да смени мебелите, да избере друга дамаска, щеше да поръча на Жюсом да сложи цветя. Трябваше да позволи на цветята, които красят градината, да влязат в дома. Поразходи се още, спря се пред рибките.

— Ще се занимавам с вас — каза тя.

Колко спорове бе предизвикал този аквариум.

— Милите ми — произнесе тя тихо.

Беше загубила заради Патрис, но нямаше желание да се връща към мрачните си размисли. По-късно. Отсега нататък това щеше да бъде животът й: „по-късно“.

Легна си рано и така започна един невзрачен период, монотонен, подобен на летаргия посред лято, която протичаше като унес, без други отправни точки и освен няколко посещения и изнизването на дните, ту слънчеви, ту забулени от дъждовни облаци. Сутрин приемаше Жандро, който отчиташе своята работа. Тя винаги я одобряваше и се задоволяваше да остави нещата да вървят от само себе си. Следобед водеше за кратко телефонни разговори. Албер я държеше в течение на следствието, което тъпчеше на едно място. Мария беше ненамираема и сигурно никога нямаше да я открият. Ирен не смееше да признае на Албер, че сега това бе без значение. Слизаше в градината, береше цветя, слушаше плочи. Сновеше със свито сърце като наказано куче.

Реши да подреди своя музей в кабинета, след като смени тапетите и мебелите, и тогава забеляза, че някои трофеи принадлежаха на съпруга й. Понечи да позвъни на Франсоаз, но защо ли да я безпокои, като можеше само да изнесе тези изостанали купи? Сложи ги в една кошница и се качи на тавана. Подреди ги на етажерката, върху която Жюсом съхраняваше зимните круши. От време на време щеше да поръчва на Леон да ги лъска. Тя уважаваше сребърните съдове.

Приближи се машинално до таванското прозорче, откъдето се откриваше градината. Първите сухи листа се стелеха по моравата. Погледна към езерото, където някога баща й стреляше есен по дивите патици. Тогава тя беше малко щастливо момиченце. Имаше пони с червеникав и бял косъм. Казваше се… но как се казваше то?… Внезапно лек шум отклони мислите й. Наведе се и видя Амалия, която държеше на ръце… Боже мой! Синьото комплектче!… За секунда й се стори, че вижда Патрис… Не, не! Беше Жулио в дрешките на Патрис.

Все още разтърсена от гледката, Ирен проследи с поглед прислужницата, която отиваше към беседката. Колко е порасъл за няколко седмици! Колко е хубав! Амалия го сложи на тревата и седна до него. С върха на пръстите си го гъделичкаше под брадичката, а той се заливаше от смях. Ирен го чуваше въпреки разстоянието. Каква радост! Чистата радост на добре нахранено, здраво бебе, което се търкаля на моравата и иска да хване небето, облаците. Ирен сложи ръка на гърдите си. Сърцето й болезнено се сви. Бинокълът! Бързо. Бинокълът! Тя изтича да го вземе, върна се бързешком, като че се страхуваше, че няма да завари нито майката, нито детето. Но те бяха там: играеха на слънце, примитивни, невинни. Ирен се закова като омагьосана. Тя намести окулярите и видя Жулио съвсем отблизо. Жулио, облечен като Патрис? Или Патрис, пременен като Жулио?

Не. Нито едното, нито другото. Едно ничие детенце, което тя ненаситно наблюдаваше. То беше толкова смешно със закръглените си бузки и скритото в тях носле; обърнеше ли се в профил, тя виждаше ушенцето като нежна мида, миниатюрните юмручета със стиснати палци… Бинокълът се местеше бавно, плъзгаше се отблизо по лицето, спираше се на тъмните очи, в които лятното слънце проблясваше игриво, спущаше се надолу по здравото телце чак до пълните и гладки крачета, които енергично ритаха. Ирен се принуди да облегне рамо на рамката на прозорчето.

„Какво ми става? — мислеше тя. — Да… Добре… Съвършено дете.

И после?“ Отново вдигна бинокъла към очите си. Долу бебето се бе излегнало настрани и се опитваше да се изправи, завираше коляно в тревата. Амалия се смееше, побутваше го леко. Ненадейно то се разсърди и майка му го улови под мишниците, повдигна го над главата си, като че ли го представяше на дърветата, на цветята, на цялата природа. То размахваше ръце и крака, търсейки опора, и се разплака.

Ирен свали бинокъла. „Каква глупава жена!“ — каза тя.

Слезе от тавана гневна, след като прибра бинокъла. Щеше ли да дойде пак тук? Във всеки случай не скоро. А и детето на Амалия не я интересуваше.

До вечерта лошото настроение не я напусна; то обезсмисляше всичко, с което се заемаше. Опита се да чете. Съпругът й беше абониран за няколко списания; разлисти ги, прозявайки се. Политиката не я интересуваше. Финансовите страници… По навик хвърляше бегъл поглед върху курсовете на валутите и разлистваше по-нататък… Мода? Да, незначително любопитство, което веднага спада… Как така това детенце има толкова светъл цвят на кожата? При такива мургави родители. Косите му са по-скоро светлокестеняви. Трудно е да се определи… Вероятно стъблата на бинокъла променят цветовете.

Тя се захили от сдържан яд. Какво! Да не би пък, за да се развлече… Някоя лисица да дебне птиче гнездо и предварително да плакне очите си — може. Но тя!… Но аз! Какво търся аз? Какво ме привлича там горе, мен? Така лесно разчиствам всичко от сърцето си! Какво крия от себе си?

На другия ден Ирен срещна Амалия във вестибюла.

— Как сте, мила Амалия? Минете оттук, да си поговорим… Язва ли ви мъчи?

— Да, госпожо. Много боли. Докторът каза, че ще продължи дълго.

— Той ви дава прахчета… бели прахчета, нали?

— Да. И ми слага инжекции… Исках да попитам госпожата… Пречи ли ви Жулио?

— Не. Да оставим това.

— Госпожата е толкова добра към нас. Не бих искала да… Предпочитам да си отида, ако моето детенце напомня на госпожата…

— Но кой ви казва да си вървите? Напротив, много сте ми нужна. Не се притеснявайте, Амалия. Нищо не се е променило.

„Подла ли ставам?“ — запита се Ирен, когато остана сама. Обядва набързо, спря за малко пред аквариума. Може би щеше да запали цигара, ако имаше подръка. Разбираше защо Жак пушеше толкова много. Тревога. Страх от това, което идва, от това, което желаем. От което се боим, което зовем и което избягваме. „Не, мислеше тя, няма да се кача горе. Преди всичко какво ще търся там?“ Взе тестето с карти, нареди си пасианс със сполучлива комбинация и изведнъж тази дума я разсмя. Сполучлива комбинация! Аз, която загубих всичко. Като че все още мога да сполуча в нещо. Разпиля картите и не се погрижи да ги събере. Пристъпвайки възможно най-тихо, се качи на тавана. Не заради другите се стараеше да заглуши шума от стъпките си. Заради себе си, да не се чува и да не се пита за нищо.

Приближи се до прозорчето. В градината нямаше никой. Беше много рано. Седна върху голям куфар, поигра си за миг с бинокъла, сетне зае поста си. Никой. „Къде се бави тя? Сега е подходящо да се разхожда бебе. Въздухът е мек и приятен. Тя не умее да го гледа.“

Обиколи тавана, спря пред купите, на чиито подложки бяха гравирани победни имена: Брюксел… Екс-ла-Шапел… Виши… Във Виши кобилата й два пъти се бе опънала, а Жак победи. Интересно! Вече не му се сърди… почти. В крайна сметка той също загуби заради Патрис. Между тях винаги ще стои тази загадка. Патрис!

Тя чу шума от количката по чакъла на алеята и се втурна. Амалия беше сложила детето да седи и го бе обградила с възглавнички, а то махаше с ръчички и се смееше като лудо. Ирен жадно го наблюдаваше. Косите му наистина бяха кестеняви и над челото му се виеха изящни къдрици. То налапа палеца си и стана изведнъж сериозно и послушно. Количката се полюшваше, то мигаше с очички, налягаше го дрямка, но смучеше усърдно пръстчето си. Амалия вървеше към беседката, където вероятно щеше да спре, за да плете. Ирен притегли стария куфар под прозорчето и се настани удобно. Но Амалия отмина беседката и продължи пътя си към езерото. Бинокълът не се откъсваше от заспалото бебе. Но образът се смаляваше. Ирен свали бинокъла. „Можеше да ми го остави“ — помисли тя. Решението и бе взето, докато слизаше по стълбите. Позвъни на нотариуса.

— Албер, бяхте ми предложили, спомняте ли си… ако искам да прекарам известно време у вас…

— Разбира се. Когато пожелаете.

— Помислих… Дали… можете… сега? Тази къща ме уморява. А и прекалено много спомени ми навява.

— Е, добре, скъпа моя Ирен, уговорено е. Сюзан ще дойде да ви вземе.

— О, не! Не я безпокойте. Жюсом ще ме докара. Благодаря. Вие наистина сте много мили и двамата. Няма да злоупотребявам, бъдете спокойни. Три-четири дни, не повече. Само за промяна.

Тя набързо приготви куфара си.

— Разбирам, че госпожата има нужда от хора — каза Франсоаз. — В Ла Рошет е малко тъжно. А и нищо вече не задържа тук госпожата.

Жюсом вече я чакаше пред каменното стълбище.

— Хайде — продължи Франсоаз. — Нека госпожата се позабавлява малко. Добър път.

Втора част

Три дни минаха спокойно. Ирен и Сюзан се разхождаха, спираха се пред бижутерийните магазини, модните бутици. „Вижте, Ирен, това костюмче… Много ще ви отива. Няма да носите черно цял живот все пак!“ Времето беше хубаво. Ставаше й леко, че може да забрави. Някъде, зад кулисите на живота, следствието продължаваше. Ирен не искаше да знае. Оставяше се да я водят, отдадена на плахата радост, че върви сред минувачите, че вижда силуета си във витрините като спътник, който й вдъхва увереност. А после, на четвъртия ден, докато чакаше Сюзан да си купи „ЕГ“^[2], Ирен разсеяно погледна към една витрина и видя всякакви бебешки дрешки, камизолки, палтенца, шапчици, пижамки, и едни вълнени терлички, украсени със синя панделка, изложени на специална поставка. Не можеше да откъсне очи от тях.

— Елате — каза Сюзан и я поведе.

Ирен не говореше.

— Да пийнем чаша чай — предложи Сюзан. — Изглеждате уморена.

Влязоха в сладкарница и Ирен прие да изяде парче сладкиш.

— Извинете ме — каза тя. — Мислех за терличките.

— Хайде, не помръквайте — каза Сюзан.

— Не. Не това. Съвсем не. Не ви ли казах, че дадох на Амалия всички неща на Патрис? Сега се питам дали постъпих добре. Какво ли си помисли за мен? Тя, разбира се, ми благодари. Но дълбоко в себе си… Ще ви е досадно ли да се върнем в онзи магазин? Ще купя нещо за сина й.

— Откровено казано, Ирен, не ви разбирам.

— Ами, то е ясно. Ще ви обясня. На Амалия й е много мъчно, че не е защитила Патрис. А аз… Боже мой, колко е сложно… Да ви кажа ли, на нейно място, получавайки дрешките, бих си помислила „Толкова ли ме презира, за да се отърве от всичко това, давайки го на мен…“ Разбирате ли? Ако сега направя подарък на Жулио, заличавам миналото… Жулио не ме интересува. Но не искам да минавам в очите на майка му за нещо, което не съм.

— Ох, горката ми приятелка, съзнателно се измъчвате. Е, добре, — да купим подаръка.

Те дълго избираха, защото им правеше удоволствие.

— Очарователно! — възклицаваше Сюзан. — Иска ми се да стана баба.

Ирен взе терличките и една шапчица, която много се хареса на Сюзан.

— Утре — каза Ирен. — Надявам се Амалия да е доволна.

— Утре ли? — възкликна Сюзан. — Да не смятате вече да ни напуснете? Ще ви задържим поне седмица.

— Да, но… първо, не искам да злоупотребявам с гостоприемството, а после, когато съм далеч от Ла Рошет, нещо ми липсва.

Сюзан не настоя. Ирен усети, че предизвика известна студенина и се постара да изглежда любезна, ведра, но вечерта й се стори дълга. Нотариусът беше поканил семейство Тесер. Всеки се надпреварваше да развлича Ирен. Тя отговаряше любезно, но не преставаше да си мисли: „Какво правя тук? Мили са, но се отегчавам. Господи, колко се отегчавам. Лошо е да се отегчаваш така.“

Имаше усещането, че й предстои среща, както някога, когато броеше часовете, които я разделяха от Андре. Беше на четиринайсет години, а той на петнайсетина. Изпращаше я до института „Жана д’Арк“, който беше по пътя за лицея му. Нямаха много какво да си кажат, но вървяха един до друг. Какво щастие бе, когато понякога раменете им се докосваха. Какво щастие бе, когато започнаха да си говорят на „ти“. Какво щастие бе, най-сетне, да се чакат срещу книжарницата „Жермен“, да вървят засмени по улицата като двойка. Не посмяха никога да се целунат. Първо, щеше да им се стори глупаво. Стисваха си по мъжки ръце. „До утре.“ „Дадено!“ Но в очите им се четеше обич.

Ирен не бе чула нотариуса.

— Моля да ме извините — прошепна тя. — Унесла се бях за малко.

— Често ли ви се случва? — поинтересува се докторът.

— Не. Откакто ги загубих… Искахте да знаете дали…

— Оставете това, Ирен, то няма никакво значение. Време е да си легнете.

Искаше й се веднага да заспи. Нищо не можеше да се направи. Беше й горещо. Бе изнервена. Защо трябваше да си спомня това момче, за което никога не бе мислила? Но нещо от забравените вълнения я държеше будна. Тя стана да вземе приспивателно. Пакетчето от магазин „Бебе“ стоеше върху камината до чантата й. Майсторски бе вързано с красива панделка. „За подарък ли е?“, бе попитала продавачката. Ако беше сама, Ирен би отговорила: „Не. За мен е.“

Тя прегриза панделката със зъби и отвори плоската кутия. Безкрайно нежно разгъна тънката хартия, която обвиваше терличките, и ги взе с крайчеца на пръстите. Гледаше ги и се усмихваше радостно. Приличаха й на миниатюрни живи крачета. Да, заради тях се бе върнала. Изпитваше желание да си поиграе с тях. Пъхна по един пръст във всяко терличе и направи две-три балетни стъпки, сякаш ръката й танцуваше.

Припомни си една мисъл на мъжа си: „Кога ще пораснете?“, но споменът не можа да прекърши вълнението й. Като малка презираше куклите. Сега не си пробиваше път някакъв закъснял спомен от детството. Докато терличките тромаво изкачваха наклона на чантата й, тя се питаше. Не за Патрис мислеше тя. Нито за сина на Амалия. По-скоро за едно несъществуващо още бебе, чийто образ се очертаваше в съзнанието й като смътно творение на писател. Терличките, шапчицата, която слагаше на ръката си и я въртеше бавно, не бяха ли обещание за ново раждане? Никой не я виждаше. Никой не можеше да надникне в сърцето й. Беше свободна да си измисли легенда, в която феята щеше да бъде самата тя.

Легна си отново, след като постави до себе си кутията с терличките и шапчицата. Те щяха да бдят отсега нататък над съня й. Спа непробудно чак до сутринта.

 

 

Към десет часа Жюсом дойде да я вземе. Тя обеща на приятелите си Марузо, че ще идва често, и седна до градинаря.

— Госпожата изглежда по-добре — установи Жюсом.

— Да, чувствувам се много добре.

— Не като Амалия. Язвата й я измъчва. А и — той поклати тъжно глава — след последните събития не е вече същата. Това наистина беше голям удар за нея… Добре, че си има Жулио… О, простете, госпожо. Изплъзна ми се.

— Но, моля ви, Дьони. Не се извинявайте. Тя има право да се гордее със сина си.

— Той е толкова сладък — продължи Жюсом. — Никога не плаче. И расте по-бързо от аспержите ми. За нас, възрастните, той е истинска благодат.

Млъкна от страх, че е прекалил. Но какво? Господарката не е безсърдечна. Кой знае дали дълбоко в себе си не намира утеха в присъствието на малкото човече, което е сукало едно мляко с нейното бебе? Помълча малко от благоприличие и заговори за конете, после прехапа езика си, защото пък те бяха любимата тема на горкия господар. Накрая вече не можеше да говори за нищо. Подкара по-бързо и си отдъхна, когато остави госпожата пред стълбището.

След като нахрани рибките и обиколи партера, за да провери дали всичко бе чисто, Ирен обядва с голям апетит. Реши, че днес ще излезе в градината. Стига с този бинокъл. Стига с това наблюдение! Играта на криеница продължи доста дълго. Ще се престраши да се приближи до детето. Няма от какво да се срамува.

Женските ръкоделия не я привличаха, но щеше да намери някоя недовършена бродерия. Това би бил удобен предлог. Измъкна от дъното на едно чекмедже изоставен отдавна гоблен и към два и половина, без да бърза, но и нетърпелива да стигне по-скоро, тя отвори задната врата. Амалия седеше в беседката, Жулио — до нея в количката си. Ирен се приближи, с жест попречи на Амалия да стане.

— Много ми беше топло — каза тя. — Тук поне има повече въздух. Остави ръкоделието на един железен стол и взе друг.

— Какво разправя нашият малък Жулио?

Амалия погледна изненадана господарката си, мъчейки се да отгатне причината за това неочаквано благоволение, но Ирен вече се бе навела над бебето и гъделичкаше вратлето му зад ухото. Тогава детето й се усмихна с цялото си лице и усмивката му беше толкова светла и предана, че тя живо дръпна ръката си, като че се бе опарила.

— Започва да разпознава госпожата — каза Амалия.

Ирен почака сърцето й да се поуспокои и се престори, че вече малкият не я занимава. Попита Амалия дали лечението й е успешно. Предразположена, тя заговори без задръжки и Ирен можеше само да поклаща глава. Наблюдаваше Жулио с кос поглед, припомняше си бледото личице на Патрис. Жулио, напротив, беше истинско бебе за реклама, бузесто, закръглено, не приличаше на никого и не бе обременено от никаква наследственост; как можеше да се очаква, че възрастта малко по малко ще извайва черти, които ще подскажат произхода му? Само след няколко години Жулио ще бъде малък португалец, който може би ще говори с акцент, ще има груби маниери, ако го оставят на майка му. Ирен остави незавършена странната мисъл „Ако го оставят на майка му. Как иначе. Но колко жалко!“ Една оса започна да обикаля около количката и Ирен не издържа.

— Може ли? — попита тя със свито гърло.

Развърза коланите, които придържаха детето, и го взе на ръце. То риташе като красиво дяволче и се опитваше да хване носа й. Беше облечено само в гащички и ризка и ръцете на Ирен веднага докоснаха свежата кожа на кръстчето, гъвкавото и твърдо телце и тя едва не го изпусна. Вече не чуваше Амалия, която й досаждаше с язвата си. Притисна здраво детето към себе си, наведе глава й докосна с устни твърдите къдрици, които дъхаха на топла коса. Защо нямаше право да прошепне във виещите се зад ушенцето букли: „Момченцето ми! Мъничкото ми!“ С рязко движение го подаде на Амалия.

— Вземете. Изплъзва ми се:

Престори се, че гледа часовника на ръката си.

— Боже мой, чакам да ме потърсят по телефона! До скоро виждане, Амалия.

Почти тичешком се спусна по алеята и се скри в салона. Леон беше притворил капаците заради слънцето, което повреждаше завесите. Излегна се на канапето. В полумрака рибките от време на време проблясваха с бели отражения. Тя мислеше „Полудявам. Да си върви заедно с хлапето. Да ме остави на мира най-сетне!“ Но не можеше да прогони усещането от допира на свежата детска кожа. Какъв смут! Какво дълбоко вълнение!… Нещо, което навяваше чувство за наближаваща радост… То помиташе предразсъдъците, условностите, моралните принципи, след което тя оставаше разголена. И се чувствуваше добре. Да. Щом премина ураганът, вече е добре. Не съжалява за нищо. Мъртвият съпруг, мъртвото дете, всичко това принадлежеше на друго време. „Времето, когато бях потънала в сън. А сега?“ — помисли си Ирен.

Стана, защото й се струваше, че права ще разсъждава по-трезво. Сега какво? Щеше да се привърже към това дете ли? Но то беше вече факт. Защо да не остави времето да върши своята работа; да не се опитва да го изпреварва. То щеше да уталожи тази страст, която всеки невролог несъмнено лесно би обяснил. „И дори, казваше си Ирен, вероятно ще е разумно да се посъветвам.“

Но нито на другия, нито в следващите дни изпълни намерението си. Настаняваше се в беседката до Амалия и до количката и в тихите юлски следобеди двете жени си говореха шепнешком и наблюдаваха бебето. Амалия, преодоляла първоначалното недоверие, разказваше с удоволствие за страната си, където искаше да се завърне един ден.

— Ще имате време — казваше Ирен. — Там може би ще бъдете безработна. А и не познавате никого.

— Вярно — съгласяваше се Амалия. — Но когато Жулио порасне…

И разговорът се пренасяше върху Жулио. Ирен вземаше детето на коленете си, друсаше го.

— Обещай ни, че няма никога да пораснеш — провикваше се през смях тя… — Майка ти иска да се отърве от теб. Нали е лоша!

Малкият сгушваше главица под ухото на Ирен и тя го задържаше там, галейки гръбчето му.

— Госпожата ще се умори.

— Не, не, мила Амалия. И ще видите… ще се грижим добре за него. Понеже нямам какво да правя, аз ще го водя на училище… Ама ти ме намокри, жабче! Хубава работа!

— Ще го подсуша — предложи Амалия.

— Не, аз. Време е да се науча, не мислите ли?

Да сменя пеленката, гъделичкайки детето, което се киска от удоволствие, бе прекрасна игра.

„Госпожата е много добра“, повтаряше често Амалия. И това дразнеше Ирен.

Впрочем трябваше да си признае, че трудно понася присъствието на прислужницата. Амалия не влагаше зъл умисъл, но имаше навика всичко да проверява, а това бе крайно неприятно на Ирен, затова й се искаше да каже: да, той е съвсем сух. Да, затегнах добре коланите на количката. Да, аз също мога да се грижа за него.

Но беше любезна и позволяваше между тях да се развие някаква интимност, която понякога я изваждаше вън от кожата й, но беше принудена да я търпи, ако искаше да запази Жулио. Външно Амалия проявяваше все същото, малко угодливо уважение, но същевременно ставаше фамилиарна, задаваше въпроси за неща, които не я засягаха, например за разследването на комисаря или за Иренините приятели, за доктор Тесер, който по нейно мнение не я лекувал добре. На Ирен й се искаше да я постави на мястото й, но Жулио се усмихваше чаровно и заради него тя търпеше. До деня, в който за малко не избухна. Времето облачно от сутринта, имаше изгледи още повече да се развали, а нея я мъчеше мигрена.

— Ще се прибера да взема аспирин.

Жулио се люлееше на коленете на майка си и гукаше. Амалия взе ръката му и я размаха към Ирен:

— Кажи довиждане на мамичка… Довиждане… довиждане… Мамичка!

Това бе върхът! Като че беше от онези дребни белокоси старици, които се срещат по клубовете за хора от третата възраст! Очевидно глупавата Амалия не знаеше какво означава думата. Да не говорим за това, че си позволяваше да я използува като към равна, от Перейра на Перейра. „С оправданието, че ми дава Жулио, честна дума, тя си въобразява, че сме братовчедки. Мамичка! Вече не бива да се притеснявам.“

Ирен се прибра в спалнята си и бурята я държа будна цялата нощ. О! Амалиният план й беше съвсем ясен: да приема всички добрини, да дава вид, че е трогната, но да отблъсква всяко посегателство, като че някой е имал намерение да откъсне Жулио от майка му. „Във всеки случай не и аз — мислеше тя. — Отнеха ми сина. Изпитала съм го. Но какво? Това дете живее в къщата ми, край мен, нямам ли право да проявя малко нежност към него? Не като някаква изкуфяла стара роднина, която наричат мамичка, за да подчертаят, че трябва да стои в периферията на семейството, и нито стъпка навътре, но като… като…“

Търсеше точната дума, даваше си сметка за неискреността си и плачеше във възглавницата. Щом бурята премина и първите птички възвестиха зората, Ирен се успокои, в настроението й настъпи внезапен обрат и тя започна да обвинява себе си. Ако беше на мястото на Амалия, нямаше ли да постъпва по същия начин? Нямаше ли да ревнува и най-леката усмивка на сина си, отправена към друг човек? Но всъщност Амалия ревнуваше ли? Напротив, с простодушието си на незлобливо момиче не бе ли горда, че господарката й обича нейното бебе? И за да покаже благодарността и приятелството си, бе извикала: „Кажи довиждане на мамичка!“ Ако човек разсъждава хладнокръвно, беше съвсем естествено, дори много трогателно. Отде тогава това раздразнение, този гняв? Задавайки си безброй въпроси, Ирен заспа.

Събуди се уморена, отвратена от живота, но решена да използува хитрост срещу Амалия, защото въпреки добрата си воля ненавиждаше прислужницата си. Това чувство се бе загнездило постепенно в нея и бе избуяло изведнъж през нощта като устойчива коприва, а сега вече бе късно да го изкорени.

За пръв път от много време насам Ирен направи масаж на лицето си, грижливо се напудри. „Все още съм представителна мамичка“ — каза тя в огледалото си. Малко парфюм зад ушите, като за бал. „Малкият сигурно харесва парфюма“. Усмихна се и се качи на втория етаж.

Амалия беше в стаята си. Шиеше. На леглото Жулио се мъчеше да събуе чорапките си.

— Извинете ме, Амалия, сетих се за нещо. Вие сте съвсем сама на етажа, а аз сама — на долния. Не ви ли е страх нощем?

— О, да! — призна Амалия непринудено. — Особено след… още имам кошмари.

— Ами защо да не се преместите отново в стаята си на първия етаж? Ще сложим Жулио в детската и ще бъдем близо една до друга. Струва ми се, че така ще е по-добре.

— Ако госпожата е съгласна.

— Щом като ви го предлагам. Ще кажа на Леон. Той ще ви помогне да се преместите.

— Благодаря, госпожо.

Още същата вечер Жулио бе настанен в детската. Амалия бе оставила вратата открехната. Ирен също. Всяка може да чува бебето, което шаваше в легълцето си като малко животинче. Скоро Амалия задиша дълбоко. Ирен дебнеше тъкмо този момент. Тя знаеше, че сънят ще я победи и тя ще се откаже, ще изчезне, ще забрави привилегиите си, ще се отдалечи неволно от Жулио. И настъпваше победата за онази, която не спеше, която можеше да стане и да се надвеси над люлката, да гледа заспалото дете, което помръдваше лакомо устни, Ирен покриваше много леко кривите крачета със завивката. Завръщаше се в леглото си, лягаше настрана с обърната към люлката глава. Сега бе спокойна; отчиташе, че не прави никому нищо лошо. А щом затвори очи, се зарече да даде на Амалия терличките и вълнената шапчица. Това нямаше значение. Беше детинщина. Отсега нататък имаше нещо много повече. Малкият бе до нея.

 

 

Лятото преваляше. Ирен, макар да се съвземаше, чувствуваше, че болката й се засилва. Привидно се справяше със скръбта си като издръжлива жена, която умее да се владее. Приемаше гости. Както някога им даваше конете си. Случи й се да приеме любезно дори комисаря, който намираше все нови въпроси да й задава. Но Амалия беше нейната натрапчива мисъл и тя започна да гради планове как да остава насаме с Жулио. Омръзна й да е гостенка, да се съобразява, да се въздържа от много нежности. В дългите празни дни, когато разполагаше с цялото си време да измисля планове, да ги комбинира, да изоставя един, за да се впусне към друг, тя съзнаваше, че сметките й са напразни, защото нямаше бъдеще за нея и детето. Ако на Амалия й хрумнеше да си потърси друга работа, нищо не беше в състояние да й попречи да отведе сина си. Изпълнена с озлобление, тя се видя принудена да се държи приятелски с Амалия. Поиска да й увеличи заплатата, но срещна отказ, който я подразни.

— Вижте, Амалия, бъдете благоразумна все пак. Приемете това, което ви предлагам, заради Жулио… Много е пораснал и погледнете… дрехите му умаляват.

Амалия се остави да я убедят и на другия ден взе рейса за Лавал.

— Оставете ми Жулио — каза Ирен. — Ще ви пречи.

— О! Не — отвърна прислужницата. — Напротив, ще му е забавно. Тук не вижда никого.

„Аз, разбира се, съм никой — помисли Ирен гневно. — Каза ми го направо в очите.“

Вечерта Амалия се върна, натоварена с пакети, и ги отвори пред Ирен. Розовите дрешки, финтифлюшките за момиченце, които бе накупила и радостно разгъваше, бяха тържество на лошия вкус. — Нали ще е хубав моят Жулио, госпожо?

— Но защо розово? — попита Ирен разочарована. — Защо не синьо?

— Защото обичам розовото.

— А тези бродерии, не мислите ли, че…

Тя млъкна, защото разбра, че Амалия искаше да даде на детето си това, което самата тя не е имала.

— Да — поде тя. — Жулио ще е хубав.

Реши, че е направила добре, като не бе дала шапчицата и терличките, но си обеща да облече Жулио по-подходящо и този нов план я занимаваше няколко дни. Почти тайно отиде до Лавал, след като поръча на Леон да отговаря по телефона, че е на разходка, и купи всякакви дрешки, които й струваха много скъпо. После влезе в бижутерийния магазин, откъдето обикновено се снабдяваше.

— Бих искала верижка — каза тя. — Нещо фино, изящно. За малко бебе.

Продавачката отвори кутийки с украшения. Никога Ирен не се бе чувствала толкова щастлива. Държеше верижки на върха на пръстите си, възхищаваше се на блясъка им. Дълго ги сравняваше.

— Ще ви е нужно и медальонче — забеляза продавачката.

— Да, естествено.

— С гравирано име?

— Разбира се.

— Кое име?

Ирен не беше подготвена за този въпрос и трескаво започна да избира. Не Патрис! Жулио не! Ужасно, Жулио… Джулито! Ето това е, Джулито!… Чаровно, нежно. Име само за него… и за мен. Как така досега не й бе дошло на ум?

— Ще гравирате „Джулито“.

Щом излезе от магазина, почувствува нужда да спре и да се подпре на стената. Радостта я задушаваше. Като се върна у дома, скри покупките си на дъното на шкафа… А сега щеше да дебне подходящ случай как да раздели за час-два майката от бебето. Амалия водеше Жулио навсякъде. Ирен обмисляше какви ли не решения. Спеше лошо, отиваше да потърси съвет при детето и всеки негов дъх бе за нея отплата и обещание. Заслушваше се в шумното дишане на прислужницата в съседната стая. Присядаше до люлката. Как ще се справиш ти, мой мъничък Джулито! Ти искаш да прекараме заедно един следобед, нали? Когато дойдеш, ще видиш красивите неща, които ти купих аз. И едно красиво медальонче. Това е тайна, Джулито. Майка ти не бива да узнае нищо. Няма да е доволна.

За щастие намеси се случайността. Сюзан Марузо се обади да помоли Ирен за дребна услуга. Семейство Белиер… нали ги помнеше? Да, архитектът… Е, та жена му се разболяла, а тяхната прислужница ги напуснала, без да ги предупреди… Не би ли могла Амалия да им помогне? За кратко време… Навярно само за седмица. Ако Амалия може да отива у тях по три часа на ден, за предпочитане следобед… Малко да поразтреби… малко пране… покупки… Нищо особено уморително. Ирен обеща.

Наложи се отначало да увещава Амалия.

— Ще трябва ли да оставям Жулио тук?

— Ние ще се грижим за него, мила моя Амалия. Жюсом ще ви откарва в Лавал в два часа — и ще ви взема в пет. И понеже Жулио обикновено спи следобед по малко… Виждате ли. Няма да има време да тъгува.

— Ще плаче, като ме няма.

— Но не. Аз ще го разхождам. Ето… Ще го отведа в конюшнята. Ще гледа конете. Сигурна съм, че ще му хареса.

Амалия почувствува, че не бива да отказва, за да не се покаже неблагодарна. На другия ден Жюсом я откара. На площадката пред стълбището се разигра същинска сцена на сбогуване.

„Ама че глупачка — казваше си Ирен. — Ако бе загубила детето си като мен, сигурно нямаше да плаче повече.“

Колата се скри зад завоя. Ирен тичешком изкачи стъпалата.

— Джулито, мъничкият ми. Събуди се. Свободни сме!

 

 

Какъв прекрасен празник! Ирен разсъблече детето. То се съпротивляваше като малко коте, извиваше се през смях, хващаше краката си и се опитваше да ги налапа. „Хайде, стой мирно, козленце мое, дай ми лапичката.“ Надяваше му мъничка ризка и го гъделичкаше. „Ще те изям. Ам, ам“ Целуваше го по коремчето, а то се задушаваше от радост, мятайки главица отдясно наляво. „Е, е, бъди добричък“, шепнеше тя с леко приглушен глас. Не бързаше да го облече. Пръстите й бленуваха в досега с вълнените дрешки. Беше го сложила да седне на леглото и бе коленичила пред него. „Стойте изправен, господине, за да зарадвате мама.“

Млъкна смутена, после изведнъж взе детето и го притисна до себе си. „Моето бебе… моето малко детенце“, и се люлееше, сякаш приспиваше неизлечима болка. Детето се размърда, заблъска с ръчички и крачета, тя го остави и дълго се взираше в него. „Ех, ако знаеше“ — каза Ирен. То й се усмихна широко и запляска с ръце. И тя му се усмихна на свой ред. „Пингвинче мое, ела, да ти сложа медальончето… Виж какво хубаво медальонче, Джулито!… Искаш ли да бъдеш моят Джулито?“

Закопча нежно верижката на врата, където се виеше черна къдрица, и стана, притиснала детето до гърдите си. Приближи се до едно голямо огледало, протегна пръст към отражението. „Това си ти, същият… това гълъбче, наистина си ти… И не смучи медальончето, моля. Едно добре възпитано момче не смуче медальончето си…“ Тя, която бе тъй мълчалива, не преставаше да говори, а думите, които произнасяше, не преставаха да я учудват. Извор на поезия и нежност бликаше неудържимо и я омаломощаваше.

Когато се сети да погледне часовника, тя се стресна. Боже мой! Следобедът си отиваше. Трябваше да свали празничните дрехи на малкия принц. Тя плачеше, докато го събличаше, и без да забелязва, че му се спи, му говореше: „Ти не бива да плачеш, зайчето ми. Ние и двамата ще бъдем смели… Обещавам ти, че утре ще дойдеш пак… Ще отидем да видим големите коне… Когато пораснеш, ще ти дам един… Най-хубавия… чисто бял, а ти ще му даваш захар. Аз ще те науча как.“

В пет и половина Амалия си взе Жулио.

— Добър ли беше? — попита тя, прегръщайки го.

Тя не посмя да го подуши, но начинът, по който го целуна, издаваше някаква животинска тревога, като че бе усетила над детето и да се разнася подозрителен флуид.

— Беше идеален — каза студено Ирен. — Даже не беше нужно да се занимавам с него… А вие, Амалия? Уморена ли сте много?

— Да, все пак. Нямам сили като преди. Язвата ме разнебитва. Не знам дали ще мога да продължа работата у семейство Белиер.

Ирен се престори най-приятелски загрижена.

— Преди всичко бъдете предпазлива — каза тя. — Но пък излизането е полезна промяна. Не може да ви навреди. Идете бързо да си починете.

На другия ден Амалия отново тръгна и вратите на щастието пак се разтвориха пред Ирен. Тя отнесе детето в спалнята си и заключи вратата.

— Така никой няма да дойде да те търси. Нали знаеш, че в тази къща крадат бебета… лоши жени!… О! О! Колко си чорлавко.

Нежно, с леки движения на четката подреди донякъде непокорните му коси. От време на време спираше, за да хапне ту едното ушле, ту другото. Детето протягаше жадна ръчичка към шишенцата, кутийките и тубичките, подредени върху тоалетната масичка.

— Не, забранено е — каза Ирен. — Няма фюм-фюм за Джулито, защото майка му ще е недоволна… Тя души навсякъде, тази майка.

Ирен загрухтя с носа си като малко прасенце и този непознат звук очарова бебето и то нададе радостни викове.

— Хайде, говори — каза Ирен.

Сложи го на конче върху колената си, обърнат с лице към нея, и се наведе над лицето му.

— Кажи ми нещо… Кажи мама… Сигурна съм, че вечер, когато мама те завива в леглото, ти казваш мама… А на мен не, така ли? Аз не заслужавам? Погледни ме… ме… ма… ма…

Малкият я гледаше внимателно и между устните му се издуваше балонче от слюнка.

— Ти си голям мързеланко — продължи тя. — Хич не си добър. Момченцата, които се наричат Джулито, всички казват „мама“.

Задържа го дълго в прегръдката си. Не можеше да го откъсне от себе си, а часовникът върху нощното й шкафче тихо напомняше, че трябва да побърза с обичта. Нямаше сили повече да страда, грабна бебето и излезе.

— Ела да идем при конете. Има един почти на твоите годинки… и знаеш ли как се казва: Вихрогон, много е бърз и скача като козле.

Главите им се допираха. Детето гукаше нежни монолози, после крещеше, размахваше ръчички, а тя се усмихваше като „Мадоната с младенеца“ в катедралата. Срещна Жандро, който наблюдаваше как конярят товари един кон във фургона. Той се приближи и каза:

— Не ви виждаме често тук, госпожо. Кой е този младеж?

Ирен не се реши да отвърне, че е синът на Амалия. Предпочете да се пошегува.

— Едно намерено дете. Може би. Идваме при жребчето.

— О! То вече е пораснало — провикна се Жандро. — Елате. В бокса си е, защото чакам купувач. Иначе щях да го оставя на ливадата.

Щом конят ги чу, вдигна глава над преградата. Жандро приятелски го потупа по челото, а Ирен го погали със свободната си ръка.

— Оставям ви — каза Жандро. — Затрупан съм с книжа.

Детето разглеждаше животното с удивление.

— Пипни — насърчи го Ирен. — Не се бой. Я… Виж колко е меко!

Жребецът разтърси внезапно муцуна и копитата му заудряха по сламата.

— Смешно ти е — възкликна Ирен. — Ти ще станеш истински ездач.

Изведнъж млъкна. „Загубила съм си ума!“, помисли тя. Наоколо слънцето заливаше просторния двор, където привършваше товаренето на фургона. Силната миризма на конюшня ги замайваше. Всяко нещо имаше своята непоносима реална тежест и Ирен се чувствуваше като сомнамбул, когото са събудили внезапно. Кое бе по-силно? Небето? Дърветата? Абсурдната природа? Или детето, обгърнало врата й, на което обещаваше още нероден кон?

— Да си вървим оттук — каза тя. — У дома ще ни е по-добре.

Но очарованието беше изчезнало. Тя върна бебето на Амалия, без да й потрепне сърцето. „За тях винаги ще бъда мамичка.“ Думите туптяха в главата й като болка от мигрена. Какво още можеше да направи? В паметта й изникваха откъслечни четива… Тогава е била сигурно на осем или на десет години… На една картинка бе видяла двама мъже с порязани ръце, които ги търкаха една в друга, за да се побратимят… Имаше и едно полуголо момченце, което казваше на една мечка или може би пантера: „Ние сме с обща кръв, ти и аз“. А Ирен, каква рана трябваше да си отвори, за да получи правото да му каже, че в известен смисъл тя го е родила?

… Изминаха дни. Часове на горчива мъка срещу минути на щастие. Бебето вече й се радваше още щом я зърнеше. Протягаше ръце. Изразяваше най-искрен възторг, който силно я вълнуваше. Ирен изчезваше с него в спалнята си, където й се искаше да се барикадира. Отдаваше се на сладостна нежност, от която след завръщането на Амалия се чувствуваше съсипана. Вечер хапваше филия с масло и изпиваше чаша чай. После гълташе силна доза приспивателно, за да може да заспи бързо и да спи до късно. Но оставаха дългите мъртви часове до обеда и тя бродеше като измъчена душа от градината, където откъсваше някое цвете, до салона, където се занимаваше с рибките си. Понякога до нея долиташе някъде отдалеч викът на детето и тя чувствуваше остър бодеж под лъжичката, който я заковаваше на място, неспособна да пристъпи.

— Госпожата не изглежда добре — забеляза Франсоаз.

— Наистина — съгласи се Ирен. — Горещините ме умориха. Но сега ще ми мине.

Беше последният ден. Симон Белиер нямаше вече нужда от Амалия. Прислужницата щеше да си вземе Жулио. Ирен щеше да бъде само гостенка в беседката… или по-точно мамичка, чието присъствие изтърпяват. За последен път Ирен отнесе бебето в спалнята си, но нямаше смелост да извади празничните дрешки и медальончето. Седна на мокета, остави детето да пълзи около нея. То се опитваше да се изправи, задържаше се за нея, залиташе и тутакси тупваше на пода. Ирен го милваше по главата. Мислеше си, че ще направи първите си стъпки към други ръце. Задържа го малко преди да се строполи по-опасно.

— Стой спокойно, Джулито. Ела тук. Виждаш ли. Мъчно ми е.

Изведнъж Ирен опипа закопчалката на сутиена си, махна го, запретна блузата, оголи гърдите си. Знаеше точно как да държи бебето и няколко пъти се опитва да го опре до гърдата. Щом усети, че устата на малкия захапва зърното, тя отметна назад глава и неволно нададе див хлип.

— И аз! — извика тя. — И аз! — но не се чуваше. Беше изпаднала в транс и се превиваше от уплаха и сладост.

— Джулито мой! — прошепна Ирен. — Бебето ми.

Дойде на себе си, защото жадната устица смучеше и напразно се мъчеше да засуче. Детето сумтеше, тупаше с миниатюрното си юмруче празната гърда. Почервеняло от гняв, то силно я захапа и Ирен простена от болка.

— Пусни, моля те. Боли ме.

Едва го откъсна от себе си, опита се да се поуспокои.

— Ужасно мъжле. Поплачи малко. Така ще се научиш.

Тя отиде в банята и разгледа гърдата си, зърното бе подпухнало, заприличало бе на малина. Болеше я, но в същото време я изпълваше непозната възбуда. Изми се и огънят поспадна. Когато се видя в огледалото, остана потресена от промяната на чертите си. Бе слаба и тържествуваща, малко блуждаеща, трескава и пламнала — дълбоко вътре — от страст, която никога нямаше да угасне. Оправи се, попипа болезнената си гръд. Искаше й се да страда дълго. Искаше й се плътта й да запази белега от твърдите като кост челюсти на Джулито.

— Мой малък Джулито!

Върна се при него. Обърнат по гръб, той замислено броеше пръстите си. Постави го на леглото и го целуна сдържано, сериозно.

— Ти си добро момченце — прошепна тя. — Имаш приятен характер. Обещай ми, че никога няма да ми се сърдиш… защото… ще ти кажа… имам една изненада… току-що ми хрумна…

Смееше се с нервно опиянение.

— Не, не мога да чакам — продължи тя.

Прихвана детето, под коремчето като кученце и го вдигна. То риташе отривисто, а тя го понесе към кабинета, където го настани на коленете си. Сетне вдигна телефонната слушалка.

— Ало, Сюзан?… Ирен ви се обажда… Да, добре съм… Мога ли да говоря с мъжа ви?

— Почакайте. Ще ви дам кабинета.

Малкият бе силно заинтригуван от голямото черно и лъскаво нещо с колело и се протягаше да го достигне.

— Не пипай — пошушна Ирен. — У-у, страшно е.

От другия край се обади нотариусът.

— Албер?… Извинете ме. Много ли сте зает?

— Да, доста. Какво има?

— Бих искала да ви задам един въпрос.

— Неотложен, ли е?

— Ами… Хрумна ми идея, върти ми се из главата и не мога да се отърва от нея. Ето какво: имам ли право да осиновя дете?

— Това сериозно ли е? Или обикновено любопитство?

— Много сериозно.

Марузо разсъждаваше. Ирен отдръпна назад детето, което се домогваше до шнура на апарата.

— Мирен! — пошушна тя. — Чуй господина. Това те засяга и теб.

— Ало — каза нотариусът. — Не мога да ви отговоря в момента. Във всеки случай не е въпрос, който може да се обсъжда по телефона.

— Разбира се — съгласи се Ирен. — Но по принцип имам ли право?

— Мисля, че да. Вие сте вдовица, следователно сте свободна да решавате. Над трийсет години сте, с предостатъчни възможности, здрава сте, нали?… Това е много важно обстоятелство… На пръв поглед отговаряте на всички условия.

— Но вие като че не сте съвсем съгласен.

— Тоест… признавам, че съм много изненадан.

— Не ме виждате като майка-осиновителка.

— Не това. Не… за да разберете същността на мисълта ми… нямах впечатление, че обръщате толкова голямо внимание на децата… Чуйте, скъпа Ирен, в момента съм позатрупан. Искате ли да се срещнем? Идната седмица?

— Предпочитам по-скоро.

— За бога! Толкова ли бързате?… Тогава държа да ви обърна внимание, че процедурата по осиновяването е извънредно дълга… Чака се години.

— Няма значение. Бих предпочела да ви срещна колкото е възможно по-бързо… Довечера например?

— Довечера ли? А! И вие като Сюзан. Когато си е наумила нещо… Добре. Разбрано. Ще отскоча до вас. След вечеря.

— Благодаря, Албер… Вие сте истински приятел.

— Така мисля и аз. Но внимавайте, скъпа Ирен. Не се палете. Малко ме плашите.

Той затвори телефона, Ирен остави слушалката.

— Виждаш ли, Джулито. Той нищо не разбира. Представя си, че искам да осиновя въобще някакво дете. А аз желая теб. Никое друго, освен теб.

Тя разходи бебето до завръщането на Амалия и се отнесе особено любезно с нея.

— Въобще не е плакал вашият Жулио. Ангелче. Имате късмет с него… И още веднъж благодаря. Направихте ни голяма услуга. Сега си починете добре.

Думите не й костваха нищо. Не изпитваше никаква тъга. Леко разтриваше гърдата, си, гледайки Амалия, която се отдалечаваше с Жулио на ръка.

„Чака се години“ — бе казал нотариусът. Защо не? Оживлението, което усещаше дълбоко в себе си, забравената нужда да върви, да се спре, за да помирише цвете, да задържи в гърлото си някой припев, готов да се излее, да призове за свидетел вечерното небе, това бе то надеждата. Най-сетне се съгласи да вечеря, както желаеше Франсоаз: супа, риба, баничка и чашка мюскаде, което горкият господин толкова много обичаше…

Нотариусът пристигна в девет часа и Леон отнесе в салона бутилка Гран-Мариние и две чаши. Тази вечер по изключение госпожата изпи два пръста ликьор.

— Е, казахте ми, че имате намерение да осиновите дете… — започна Марузо, — и ние със Сюзан надълго обсъждахме.

— Какво мисли тя? — живо попита Ирен.

— По-скоро одобрява. Вие не можете вече да имате деца и щом се решавате да осиновите, очевидно нямате намерение да се омъжвате повторно. От друга страна, сте млада и е съвсем естествено да имате желание да си създадете някакво семейно огнище.

— Точно така.

— Значи ако предположим, че направите молба за осиновяване, теоретически има всички шансове да бъде одобрена. Уточнявам: теоретически. Защото на практика нещата не са тъй прости. Прави се анкета, подробна и доста неприятна, върху мотивите на молбата ви.

— Но прекъсна го Ирен — аз наистина имам намерение…

— Да, знам. Само че в качеството ми на човек на закона съм длъжен да ви изтъкна всички страни на проблема. Администрацията ще ви изпрати служителка от социални грижи, която ще ви разпитва като полицай. Ще иска да разбере дали от егоизъм желаете да замените детето, което сте загубили, с друго.

— Албер! Вие ме познавате!

— Аз да. Но не и общественото осигуряване. Отхвърлят се безмилостно, и то е разбираемо, жените, които нямат чисто алтруистични подбуди… А аз, този път като приятел, ви питам: абсолютно чисти ли са намеренията ви? Не са ли отклик, може би несъзнателен, на известно угризение, защото Патрис не бе точно желаното от вас дете, нали? Сигурен съм, че сте се отърсили от чувството за вина. Но ви предупреждавам: ще се ровят, ще искат да са наясно в това отношение. Жена, която се е сблъскала с похищение на дете с фатален завършек, неминуемо е травматизирана. Ето какво ще си помислят.

Ирен вдигна рамене.

— Добре — каза тя. — Ще разговаряме. Това не ме смущава. Искам да ми обясните в какво точно се състои процедурата.

— По този въпрос има брошури. Ще ви изпратя една. Но в общи линии е следното.

Помириса ликьора, вкуси го с върха на устните си.

— Извинете ме, че ще вляза в ролята на учител — продължи той. — То е за вас. Има два начина на осиновяване — обикновено и пълно. При обикновеното осиновяване детето запазва връзките си със своето родно семейство.

— Но… главно с мен, предполагам.

— Очевидно. Но само с вас. Не и с роднините ви.

— Е, добре, това изцяло ме задоволява.

— Почакайте. Обикновеното осиновяване се разрешава само когато детето е пълнолетно или достатъчно голямо за пълно осиновяване. Мисля, че вие не искате това. Желаете да имате дете за вас.

— Точно така.

— Тогава да говорим за пълно осиновяване, което е единственото възможно за деца до петнайсет години… Виждате ли, че границата е широка… Можете без усложнения да осиновите бебе или пораснало дете. И тогава ставате изцяло негова майка. Осиновеното дете е ваше законно дете, което означава, че връзките с родното му семейство се прекъсват окончателно. Никой не може да ви го отнеме. Щом бъде узаконено пълното осиновяване — край. Няма връщане назад.

Ирен помисли, опита се да си даде ясна сметка какво точно иска, защото планът, който кроеше в момент на възбуда, оставаше още много неясен.

— Има нещо, което не мога да схвана — каза тя. — Къде се намират деца за осиновяване? В Социалното осигуряване ли?

— По принцип са питомци на държавата — отвърна спокойно нотариусът. — Те са под патронажа на службите за „Детска социална помощ“. Има и обявени от съда „изоставени“ деца.

— Но… не може ли да се уговори с някое семейство?

— В Закона са предвидени подобни случаи. Ако истинските родители или ако няма такива, семейният съвет дадат съгласие за осиновяване, няма никакви пречки. Но мисля, че това не се случва често. Разбира се, осиновяването се закрепя с нотариален акт. Било пред районния съд или…

Ирен запуши ушите си.

— Спрете! — извика тя. — Не усложнявайте нещата. Бездруго е много трудно да се разбере.

— Но и не сте в края на трудностите, бедна моя приятелко. Най-напред трябва да посетите службата за „Детска социална помощ“ и след това да подадете писмена молба за осиновяване. Но не се страхувайте. Ще ви помогна. Но ще има анкета, за която ви споменах, задължителен медицински преглед, разговор с психиатър, различни въпросници, комплектуване на досие… Безкрайна досада.

— Но защо?

— Защото децата за осиновяване са много, но още по-многобройни са молбите за осиновяване. Администрацията държи на сигурния избор.

— Струва ми се, че предлагам всякакви гаранции.

Нотариусът се усмихна и потупа ръката на Ирен.

— Никой не се съмнява. И щом настоявате, ще се застъпя за вас пред компетентните служби. За щастие познавам много хора. Изглеждате ми разочарована?

— Не, не — отговори припряно Ирен. — Измъчва ме това, че доколкото разбирам, администрацията посочва бебето, което да осиновя.

Нотариусът изпразни чашата си и бавно започна да я върти пред очите си, като че разглеждаше кристална топка.

— Нали разбирате, скъпа моя приятелко — каза най-после той, — че няма пазар за бебета. Ако осиновителите имаха право да се осведомяват, да избират едно или друго, то скоро ще настъпи ужас. Въпреки това нищо не ви пречи, докато трае анкетата, да посочите предпочитанията си към момче или момиче при условие, че изложите ясно своите съображения.

— Но да вземем случай, при който лицето вече познава детето — настоя Ирен… Не говоря за себе си. Просто се опитвам да си изясня всичко.

— Това вече не мога да ви отговоря — отвърна нотариусът. — Или по-скоро, да… Горе-долу ми е ясно… Разбира се, има специални случаи. Да предположим… ще говоря общо… Да предположим, че вашата прислужница Амалия почине. Вие познавате нейния син много добре, тъй като е млечен брат на вашия. Безспорно можете да го осиновите. Но ще се съгласите с мен, че този случай е изключение. И всъщност нещата няма да са така лесни, колкото си мислим. Ако желаете да чуете мнението ми, ще ви кажа, че осиновяването е лотария. Затуй преценете грижливо всички „за“ и „против“. Аз съм тук, за да ви помогна да се справите със затрудненията, доколкото е възможно.

— Благодаря, Албер… Много благодаря. Ще помисля. Имам още един въпрос. Ако направя постъпки, те не ме ангажират с нищо, нали?

— Как така?

— Искам да разбера дали ще мога да се откажа всеки момент, насред път? Щом като процедурата по осиновяване е много дълга, дори да представя молба за осиновяване, да речем, през следващата седмица, остават ми цели седмици да премислям, да преценявам, ако щете.

— Прекрасно. Утре ще ви изпратя една брошура. Така ще имате време да размислите. Ако позволите, аз си тръгвам. Имах дълъг и уморителен ден, а искам и да гледам още веднъж по телевизията „Влакът ще изсвири три пъти“. Добре знаете, мила моя приятелко, че обожавам каубойските филми. Е, да, всеки със слабостите си.

След като нотариусът си тръгна, Ирен обиколи градината, набра цветя и се върна с бавни стъпки, със забоден нос в една роза. Марузо много ясно й бе разяснил нещата. Или Амалия трябва да се съгласи да й даде Жулио, а тя без ни най-малко съмнение щеше да откаже. Или трябва да я няма. А с останалото, с цялата юридическа бъркотия ще се оправя Албер.

„Знам ли дали ще съм способна да… — мислеше Ирен. — На първо място става дума за щастието на Джулито. Ако го оставя на майка му, какво ще стане с него? Коняр на свой ред? А той е толкова умен. Аз мога да му създам блестящо положение. Не от нея има нужда той. От мен.“

Отиде да си легне и напразно се налива с приспивателни. Не можа да заспи. Непрекъснато преразглеждаше решението, което бе вече взела, и го вземаше отново. От време на време ставаше, за да отиде до вратата на детската и да се вслуша в съня на детето. От по-далече до ушите й стигаше шумът от дишането на Амалия. Връщаше се. Строполяваше се в креслото. Как да направи всичко, без да остави никаква следа? Всичко да мине прилично? Тя отпускаше юздите на въображението си, мечтаеше, бълнуваше, изведнъж се овладяваше. „Никога няма да посегна върху нея. Не е в моя стил.“ Но в същото време си казваше, че може би не е много трудно. Някога бе чела…

С боси крака влезе в салона, започна да рови в книгите на библиотеката…

Терез Дескейру. Излегна се върху канапето и зачете. Часовете минаваха. Стана й много студено, но едва забелязваше това. Когато затвори романа, в очите й имаше сълзи. Остави ги да текат. Не оплакваше Терез Дескейру, а себе си.

 

 

Арсеникът й беше подръка. Винаги държаха по малко в седларницата. Фуражът привличаше мишки и лалугери и Жандро посипваше пътечките им с бял прах. Животинчетата сядаха да се измият с лапичките си, неминуемо лизваха отровата и умираха. Арсеник ли беше това? Ирен не си спомняше вече какво й бе обяснявал Жандро, но й бе казал, че отровата няма никакъв вкус.

Жандро не беше на работа събота следобед. Тя се поразходи към конюшните и докато минаваше покрай боксовете, погали няколко приятелски муцунки, които се протягаха към нея. После влезе в седларницата. Арсеникът си беше на мястото. Две червени кутийки върху етажерката. Едната беше начената. Ирен бе донесла лъжичка за кафе и малко шишенце от желатинови капсули. Напълни го с прах. Жандро не беше от тези, които ще кажат: „Я, липсва“. Обикновено все бързаше. Върна се изнервена, примряла от страх, но и горда, че е открила в себе си решителност, че е успяла да се овладее. Скри флакона зад подредения куп спално бельо, заключи шкафа и изпи голяма чаша вода. Сега щеше да действува по своя воля. Разполагаше с времето си. През деня получи обещаната от нотариуса брошура и реши да не отива при Амалия в беседката. След като вече Джулито беше неин, или почти неин, можеше да даде малка почивка на чувствата. Важното беше да обмисли добре всички подробности на постъпките, които щеше да предприеме. Като начало трябваше да избере дали да посети службата за Детската социална помощ, или да подаде писмена молба. Не се решаваше да се появи лично, тъй като все още не беше сигурна в думите си, в изражението си, в държанието си, докато едно писмо е диалог, който човек води, както пожелае.

След вечеря се настани в кабинета пред разтворена малка книжка. Презиме, име, възраст, професия, народност, адрес… Това се разбира от само себе си. Едрият й, леко наклонен почерк бягаше върху луксозния лист с корона в левия ъгъл. Семейно положение: беше лесно: трябваше само да спомене двойната драма без излишни думи. Брошурата препоръчваше да се попълва по възможност най-ясно и просто. Оставаше последната точка: „Изложете дълбоките основания относно намерението ви за осиновяване.“ Дълбоките основания ли? Как да ги опише? Не можеше да признае, че само Джулито й е на сърцето. Другите бебета й бяха безразлични. Но защо Джулито? Служителят, който щеше да прочете писмото й, очакваше всъщност само банални съображения… желанието да се ощастливи едно дете и да се съберат двама самотника. Тази тема трябваше да се развие, като се избегне какъвто и да е било емоционален акцент. Трябваше само да изрази внушително човеколюбие, свенливо благородство, гореща, но сдържана всеотдайност. Тук нямаше никакъв проблем. Беше господарка на перото си и можеше да намери верния тон, а да лъже й беше лесно.

Писа, зачерква, започна отначало, вкуси удоволствието — в продължение на цял час — че е именно жената, която иска дете, докато горе спеше момченцето, което вече й принадлежеше. Тя изписа грижливо адреса: Главна дирекция на санитарната и социална дейност. Отдел за Детска социална помощ и т.н.

Всичко това беше много гръмко и тържествено. Тя чудесно познаваше онези, които зад крепостните стени на администрацията заседаваха, решаваха, утвърждаваха, беше ги срещала по коктейли, обеди, балове, лов… нямаше особени причини да се страхува от тях. Привидно щяха да обсъждат молбата й с пълна безпристрастност, но задкулисно приятелите й щяха да се потрудят. Албер вече действуваше. Положително молбата й щеше да получи разрешение по-бързо от други. Колкото до Амалия… Ирен започна да крои планове. Следобед отива при Амалия в градината. Джулито тръгва към нея по тревата пълзешком. Тя го взема на колене и щом почувствува до себе си топлината на телцето му, решителността й се разгаря. Тя наблюдава Амалия, която шие, и се пита как да постъпи. Да сложи отрова в храната й бе невъзможно. Тя се храни в офиса със семейство Мофран.

— Какво ви дава доктор Тесер сега, Амалия?

— О! Все същото. Нещо като гипс и хапчета, които трябва да пия по време на хранене.

— Успокояват ли ви се болките?

— Не толкова.

— А изпълнявате ли точно предписанията му?

— Зависи. У нас никога не сме се гледали много и все пак се чувствуваме добре.

— Не сте много благоразумна, знаете ли. Язвата е нещо сериозно.

— Не обичам много да се грижа за себе си.

— Ами ако ви се наложи да се оперирате?

Амалия сгъна ръкоделието си и поклати глава.

— Госпожата иска да каже, че ще ме отварят. Не. Ще откажа. Ще ми мине и от само себе си.

— А ако ви помогна? Ако аз лично ви нося лекарството? Защото именно тук куца лечението ви. И аз съм като вас. Мързи ме да се лекувам. За щастие горкият ми мъж ме принуждаваше. Сега и аз на свой ред мога да ви кажа: „Амалия, време е“. Хайде… Да повторим накратко… Кога трябва да взимате този гипс?

— Сутрин на ставане… После на обяд и още веднъж на лягане.

— Все пак не е много трудно.

— Трябва да се разбърква, но не се разбърква добре и ми се повдига.

— Е, хубаво, аз ще го приготвям. Не може да карате така. Отслабнали сте. Лицето ви е повехнало.

— Вярно, не се чувствувам много добре.

— Когато се почувствувате уморена, мила Амалия, кажете на Франсоаз и си починете.

Ирен не искаше тя да страда, а просто да изчезне безшумно. Затова се колеба още няколко дни, преди да направи решителната стъпка. Може би нямаше да има сили да я предприеме, ако Амалия щеше да страда много. С върха на езика си опита едва-едва отровата. Усети леко щипане, като от силно разреден лимонов сок. Не беше неприятно. Оставаше да прецени подходящата доза. Ако е много силна, щеше да предизвика бурна реакция, ако е много слаба, с време щеше да получи имунитет. А щеше ли отровата, предназначена за животни, да убие човек?

Ирен се престраши. Сложи в кутийка от хапчета, украсена със сърце, половин лъжичка от праха и в седем часа сутринта събуди Амалия. На нощното шкафче имаше бутилка минерална вода, чаша и пликчета. Докато Амалия се разсънваше, Ирен смесваше прахчетата и разбъркваше разтвора.

— Хайде… Пийте… Наведнъж… Това не се опитва… Направо се гълта. Гъл, гъл.

Краката й трепереха, но гласът й бе твърд.

— А сега останете в леглото за малко, да подействува лекарството.

На обяд отиде в офиса и накара Амалия да изпие пред очите й праха. Вечерта, в девет и половина, реши да се увери, че прислужницата си е легнала, и я видя как изпразни чашата, без да се мръщи. Половин лъжичка отрова за двайсет и четири часа бе прекалено малко. Ако нищо не се случи, ще се наложи да опита с цяла лъжичка, за предпочитане вечерта, защото й се струваше, че през нощта тайнствената химия на човешките органи действува по-активно. Когато преминаваше през детската стая, пъхна под завивката студените ръчички на Джулито. „За теб го правя, скъпи мой“, прошепна тя.

Преди да заспи, прочете няколко параграфа от брошурата:

Когато родителите са починали (Такъв беше случаят, от тази гледна точка всичко бе ясно), семейният съвет трябва да вземе мнението на лицето, което е натоварено с грижите за детето в момента на откриването на процедурата по осиновяването.

Това лице съм аз, разбира се. Но семеен съвет не може да има, защото Амалия не знае дали братята й са живи. Тогава? Може да мине и без семеен съвет, щом като законът предвижда:

Не е необходимо семейният съвет да посочва изрично осиновителя. Изборът може да се предостави на упълномощена по осиновяването служба.

Напразно Ирен се питаше: щяха ли да дойдат да си пъхат носа в работите й? Щеше ли да й се наложи да се бори срещу някаква безлична администрация? Разбира се, имаше пълно доверие в своя нотариус. А това, което желаеше и което беше толкова просто и естествено, бе да получи веднага Джулито, без канцеларщина, без разправии. Тя не беше „осиновител“. Тя не! Напротив, беше безупречна майка, богата, независима, млада, образована, луда по това малко същество. То й носеше всичко, от което бе лишена и което сега бе готова да пренебрегне. За нещастие невъзможно бе да каже на Албер: „Направете така, че да ми дадат Жулио“. Ами ако й посочат друго дете!… Накрая заспиваше и плачеше насън.

Половин лъжичка се оказва недостатъчна. Амалия не изглеждаше неразположена. Страдаше от язвата си, но в обичайна стенен. Ирен увеличи дозата. Започваше да губи търпение. Времето се разваляше. Първите есенни дъждове плющяха с всичка сила в парка и пречеха на разходките. Тя не виждаше малкия, който стоеше в стаята с майка си. Молбата за осиновяване отдавна беше изпратена. Дните минаваха угнетяващо еднообразни. Всичко бавно потъваше в сивота. Напразно приятелите се обаждаха по телефона и канеха Ирен. Тя отхвърляше всички покани. Двете майки се душеха взаимно около люлката като две вълчици.

— Госпожата е много добра — казваше Амалия, докато си пиеше лекарството.

А Ирен мислеше: „Защо ли не дава никакъв признак? Защо не направи гримаса! Да знам най-после докъде съм стигнала!“ Отглеждаше прислужницата всяка сутрин внимателно като лекар. Морави кръгове ограждаха очите й. Сянка се врязваше в бузите й. Може би това беше най-добрият метод, методът на бавното изтощаване, на бавното унищожение. Колко ли време беше необходимо? Отровата навярно ще я надвие след месеци? Ами ако бъде одобрена молбата за осиновяване? Ирен слагаше ръце на гърдите си. Ако един хубав ден някое друго дете й бъде присъдено? Избиваше я пот от тревога и овлажняваше слепоочията й. Присядаше на най-близкия стол съсипана. Искаше й се ту да забави времето, ту да го ускори. Невъзможно беше да каже на Албер: „Не сме мъчете много, за да ми доставите удоволствие. Всъщност не е толкова бързо.“ Но също така бе невъзможно да предизвика смъртоносна криза, като удвои или утрои отведнъж дозата. Шарл Тесер, колкото и да не бе хитър, щеше да заподозре нещо, нямаше да се съгласи да подпише смъртния акт. „Накрая аз ще се поболея“, мислеше Ирен. Тревогата не я напущаше нито за миг, живееше с нея като вирус.

Взе малко по-голяма лъжица и отново задебна. Най-сетне това, което очакваше, стана.

Една сутрин Амалия получи криза с повръщане и Франсоаз изтича да позвъни на доктора. Той отговори, че ще пристигне след половин час. Амалия беше смъртно бледа. Стенеше леко, оплакваше се от стомах, казваше, че й е студено, а Ирен я гледаше с жал и ужас в очите. Чувствуваше се неспособна да й приготви грейка и чай от лайка „за промивка на вътрешностите“. Но първата глътка предизвика ново повръщане. Изтощена, задъхана, Амалия прошепна:

— Изведете Жулио. Да не ме чува.

С помощта на Франсоаз Ирен отнесе люлката в спалнята си. Докато я пренасяха, готвачката се оправдаваше:

— Какво ядохме снощи? Зеленчукова супа, омлет с подправки, сирене… От това не може да й е прилошало. Не искам госпожата да си мисли, че…

— Идете да отворите — отсече Ирен. — Чувам колата.

Тя посрещна лекаря на стълбището.

— Отдавна не е имала криза — каза Шарл. — Но няма да се изненадам, ако малко се е влошила болестта.

Седна на ръба на леглото, взе ръката на Амалия.

— Повърна ли кръв? — попита той.

— Не.

— Да видим кръвното.

Докато закрепваше апарата върху ръката на болната, запита:

— Температура?

— Не се сетихме да я премерим — отговори Ирен. — Объркахме се.

Всички млъкнаха, докато помпичката издишаше, свистейки.

— Десет… шест — констатира докторът. — Не е блестящо, разбира се… Дайте термометъра.

Отдръпнаха се до прозореца.

— Спазва ли предписанията? — продължи той.

— Аз й давам праховете — отговори Ирен. — Така съм сигурна, че ще ги взема. Другите лекарства й дава Франсоаз.

— Да — потвърди Франсоаз, — аз я карам да ги гълта. Ако не сме ние, тя ги забравя.

Лекарят се върна при леглото, взе термометъра и го насочи към светлината.

— Трийсет и шест и три… Не ми харесва това. Отхвърли завивките и заопипва корема на пациентката.

— Кажете ми, щом ви заболи. Тук? Тук?

Амалия изстена.

— Тук точно, нали… Или може би по-горе?

— Спрете — изохка Амалия.

Докторът стана.

— Няма причина за тревога. Язвата създава неприятности. Хайде, Амалия, не се безпокойте. Ще ви оправим. До утре — диета. А после постепенно ще започнете да вземате лека, но питателна храна.

Потупа я приятелски по рамото, Ирен го изпрати до кабинета. Той започна да пише рецептата.

— Нямат край язвените кризи — мърмореше той, докато пишеше. — А и трябва да признаем, че имаме работа с труден пациент. Тя е от фаталистите, които не искат да се лекуват. Такива здравенячки често рухват изведнъж. А при язва като нейната може да се справи само с много по-енергични мерки.

Подаде листа на Ирен.

— А вие, скъпа приятелко, как се чувствувате?… Вие поне сте сърцата. След всичко, което преживяхте, сега станахте и болногледачка! Внимавайте все пак. Не се пресилвайте. В противен случай ще предадете фронта. Ще намина пак след два-три дни. Собствено тя не ме тревожи в истинския смисъл, но има нещо в нейния случай, което ме озадачава.

Докторът тръгна към вестибюла. Ирен вървеше след него.

— Идвайте от време на време у дома — предложи й той — Знаете ли, молбата ви за осиновяване е заинтересувала всички дами! Пожелаваме ви едно хубаво бебе. Вие го заслужавате напълно.

Ирен дълго стоя на площадката пред входа. Лека мъгла бе надвиснала над моравата. Есента бе дошла с цвета на тъгата. Колко ли дни оставаха до края? С времето Шарл щеше да подозре истината. Може би вече нещичко долавя отдалеч.

Ирен влезе в къщата. Прекалено късно беше за отстъпление. Дори ако Шарл си кажеше „всичко това странно прилича на отравяне“, сам щеше да отхвърли предположението си, защото никой в замъка нямаше интерес да премахне Амалия. То беше безпочвено. Семейство Мофран бяха извън всяко подозрение. А тя самата, най-вярната приятелка… нещастница, покрусена в най-съкровените си чувства… не… Тя бе неуязвима. Шарл щеше да се примири, че не разбира. Нямаше защо да се бои, че може да поиска да се консултира със свой колега. Първо, от страх да не го помислят за стара кримка, готова за пенсия, и после, защото щеше да си каже: „Не ми е работата да свиквам консилиум. Ирен трябва да го поиска.“ Когато Ирен се качи, Амалия беше заспала.

— Рецептата е в кабинета — каза тя на Франсоаз. — Изпратете Жюсом в Шато-Гонтие.

Безшумно влезе в детската и приготви малкия за сън. Каква отплата! Миг на щастие. Миг на нежно съзаклятие, наситено с приглушени целувки.

— Шт! Мой Джулито. Не я събуждай.

Той стоеше между коленете й, цвъртеше, опитваше се да пристъпи и падаше заднишком.

— Шишко! На твоята възраст аз тичах навсякъде. Ти не си ме познавал, когато бях мъничка. Знаеш ли, бях много сладка. Не тутльо като теб. И не започвай да грухтиш. Ще си получиш кашичката.

Тя вече не мислеше за Амалия. Слезе в офиса с детето на ръце.

— Оставете ме, Франсоаз. Аз ще се погрижа за него.

Всичко бе радост — скритом — всичко бе болка: да върже лигавчето на врата, да опита кашата… „Да, лакомнико, за теб е!“ Устата се отваряше широко като човчица на птичка, ръчичките се опитваха да грабнат купичката. „Ако продължаваш, мамичка ще се разсърди.“

Пред Франсоаз не смееше да каже „мама“. Тя смънкваше думата.

А Франсоаз, щом останеше насаме с мъжа си, казваше: „Горката госпожа. Жал ми е да я слушам.“

Когато настъпи вечерта, Ирен грижливо дозира отровата. Половин лъжичка и нещо. Съвсем достатъчно, както изглежда, за да няма повръщане, и все пак достатъчно, за да продължи действието на киселината. Тя си представяше лигавицата като бавно разяждана каучукоподобна субстанция. Един ден ще се пробие и ще дойде смъртта.

… Настъпи зимата. Амалия гаснеше така неусетно, че само погледът на Ирен можеше да забележи как приближава злото. Ръцете й отслабнаха. Шията се източи и под кожата личеше напрежението на всяко мускулче и жила. Особено очите не бяха вече същите. Загубили бяха копринения си блясък, погледът потъмня. Напразно докторът се опитваше да свърже в обща диагноза симптомите — лека, временна диария, главоболие, спазми, гадене, но все се колебаеше, защото признаците не бяха достатъчно изразени и го караха да мисли, че се касае по-скоро за неразположение на психическа основа, отколкото за органично заболяване.

— Ако думата беше все още на мода — сумтеше той, — бих казал, че налице е хистерия. Очевидно има и язва. Тя лесно се установява. Но има и друго. Бих искал да я изпратя на пълни изследвания.

Амалия отказа категорично да постъпи в болница. Тя се разплака, закле се, че се чувствува по-добре. Не искаше да се раздели с малкия Жулио.

— Толкова малко съм с него като майка сега — каза тя.

Ирен помисли, че долавя упрек в гласа на прислужницата си, и едва не извика: „Правя за сина ви каквото мога!“ По-късно възнегодува пред Шарл: „Виждате ли каква е — каза обидено тя. — Като че ни упреква за всичко, което правим за Жулио.“

Вечерта установи, че флаконът е почти празен. Беше забравила да мине през седларницата, за да се запаси. Затова на другия ден отиде в конюшнята, но Жандро я забеляза.

— А! Госпожо, тъкмо исках да ви занимая… Трябва да решим въпроса с фуража.

Ирен не искаше и да знае, но изслуша Жандро докрай и се прибра, без да може да доближи до седларницата.

Амалия спеше спокойно и Ирен забеляза, че за пръв път от дълго време насам лицето й изглеждаше отпочинало. Това означаваше, че щом отслабне действието на отровата, болната отчасти възвръща силите си. Задължително беше да продължи да я взема. Имаше мисли, които преминаваха през ума на Ирен, без да съзнава жестокостта им. Тя използува времето около обяд и се върна в конюшнята. Жандро не беше там, а слугите не, й обърнаха никакво внимание. Напълни флакона си с прах. Ще стигне за три месеца. Но Амалия нямаше да издържи дотогава. Освен ако…

Ирен се замисли. След три месеца щеше да дойде май, а с хубавите дни Амалия можеше и да се пооправи. Щеше да е добре да увеличава дозата от време на време, през неравни интервали, за да предизвика кризи, които да объркат доктора с променливостта си. Още същата вечер приготви разтвор, който й се стори изчислен съвсем точно.

Кризата настъпи през нощта. Две-три леки повръщания, последвани от крайна слабост. Повикан в зори, Тесер направи бързо необходимото, за да повиши кръвното налягане, и дълго прислушва Амалия. Той отведе Ирен настрана.

— Нямах съмнения за сърцето — прошепна той. — А сега ще ни създава грижи. Него трябва да лекуваме. Язвата, да, не я изпускам от очи. Всяко нещо с времето си. Първо нека се заемем със сърцето. Следобед ще изпратя бърза помощ и ще и направим в Лавал електрокардиограма.

— Толкова ли е спешно? — попита Ирен.

— Знае ли човек. Засега мога да кажа само, че започва сериозно да ме тревожи.

„Де да беше вярно! — помисли Ирен. — Ако нещастницата можеше да си отиде набързо, след някой припадък! Какво облекчение! Така ми е дотегнало да я гледам как страда!“

Зачака с нетърпение резултатите от прегледа. Докторът й ги съобщи по телефона. Да, Амалия имаше нещо на сърцето, и то отдавна. Тя не го подозира, но има опасност да получи инфаркт. Щяха да й определят режим. Най-напред болната трябваше да остане в пълен покой. В шезлонг. И никакви усилия.

— Утре ще ви обясня — заключи Тесер.

Ирен взе детето. Старата Франсоаз я научи да плете и тя започна първо с чорапчета. Заниманието беше увлекателно, истинска игра за майки, а бебето шумно се забавляваше върху мокета около стола й.

— Дай си крачето. Пак съм сбъркала бримките.

Недалеч от тях Амалия дремеше. Отскоро изглеждаше безразлична към всичко. Беше толкова бледа, че в някои моменти кожата й изглеждаше синкава. Ирен вече не смееше да разговаря с нея. Едва разменяше по някоя дума. „Имате ли нужда от нещо?“ или „Време е за капките“. Мълчеше и вечер, когато й подаваше чашата, пълна с отровната течност.

Дните ставаха по-дълги. Джулито вече ходеше, като се задържаше за мебелите. Ирен му купи панталонки с красиви шарени тиранти и не можеше да сдържи смеха си, когато миниатюрното човече пристъпваше към нея, клатушкаше се и пищеше от радост, готово да падне. Тя му изпробваше ново гащеризонче, когато Жюсом й донесе писмо от префектурата. Сърцето й се разтуптя силно. Отговорът!

Госпожо,

Вие изразихте желание да приемете в дома си за осиновяване питомник от нашите служби. За да можем да разгледаме молбата ви, моля да върнете надлежно попълнен приложения въпросник. След социалната анкета във вашия дом ще ви бъде поискано досие, което да бъде внесено в Семейния съвет на държавните питомци, единствения орган, упълномощен да предоставя деца за осиновяване. Обръщам ви внимание, че поради големия брой на вече одобрените молби, които не са удовлетворени поради липса на деца за осиновяване. В случай че Съветът реши да удовлетвори молбата ви, ще се наложи да чакате няколко месеца, преди да ви бъде поверено дете. Моля да приемете…

— Джулито мой, чуваш ли?… Урежда се.

Тя жадно целуна малкия и препрочете писмото. Разбира се, всичко още предстоеше. Но първата стъпка бе направена.

Въпросникът не създаваше никакво затруднение. Все същото: име, презиме, адрес й телефон, дата и място на раждане и така нататък. А! Да, ето нещо ново: „Размер на движимо и недвижимо имущество… Собственик ли сте, или наемател?… Сам ли живеете?… Майка ви и баща ви живи ли са?… Имате ли братя и сестри?…“ И накрая най-интересните въпроси. „Пол и възраст на исканото дете?… Посочете мотивите на предпочитанието си… Откога датира желанието ви да осиновите и защо?“

— Откога, Джулио мой?… Ти знаеш ли? Не мога да им кажа, че между една жена и едно бебе съществува любов от пръв поглед. И дори, че тази любов е единствената, истинската, най-силната. Ще им отговорим заедно.

Почти несъзнателно Ирен удвои дозата. Амалия умря в зори, съвсем сама, тихо. Шарл дотича, прегледа трупа, вдигна безпомощно рамене.

— Сърцето не е издържало — каза той. — Тук ли бяхте, когато е започнала кризата?

— Не. Още спях.

— Тя не извика ли?

— Не.

— Интересно… Това, което ще ви кажа, разбира се, е абсурдно. Но имам чувството, че тя просто се предаде на смъртта, не се защити… Всъщност разберете ме… О! И вече няма значение. Вие се борихте за двама, моя приятелко. Но сега… край! Почивка! Почивка! И пак почивка! Само да не се разболеете пък вие. Предаността е много хубаво нещо. Но има граници.

 

 

… И страхът се загнезди в душата на Ирен.

Всяка вечер тя слагаше бебето в своето легло и заключваше стаята. В тъмнината слушаше лекото му дишане. Понякога хващаше свитото юмруче. Наоколо бе пустата къща. Семейство Мофран живееше толкова далече от нея. Кой щеше да попречи на някоя сянка да броди по коридорите в нощта, както някога, и да търси заспалото бебе? Накрая задремваше и сънуваше, че Амалия е жива и че идва да вземе сина си. Скачаше изведнъж и крещеше „Не!“ с толкова странен глас, че когато отвореше очи, вече не знаеше дали в съня си бе издала звук, или в стаята имаше скрит човек. Сърцето й дълго не се успокояваше. Избърсваше потното си лице е края на чаршафа. Това бе само кошмар. Амалия вече не можеше да направи нищо. Тя почиваше до мъжа си, в гробището на Шато-Гонтие, а Ирен отиваше всяка неделя да сложи цветя в гробницата на семейство Клери дьо Белфон и на гроба на прислужницата. Молеше се, изричайки: „Не ми го отнемай. Само той ми остана на света.“ Това бе слабият гласец на детските предразсъдъци. Но ако не кажеше своята молитва, цели дни щеше да живее в тревога. Полагаше върху плочата букет люляк. Амалия обичаше люляка. Защо да не й достави това удоволствие? Джулито, поверен на Франсоаз, я чакаше в колата. По-късно, когато ще може да го води за ръчичка, щеше да го довежда до гроба. Щеше да му каже: — Тук почива мамичка. Тя много те обичаше.

Преди всичко искаше да бъде справедлива. След посещението си в гробището прекарваше неделята спокойно, слушаше плочи, пазеше Джулито, който се опитваше да бръкне в аквариума. „Не пипай! Мама не дава.“ Вземаше детето на ръце, доближаваше се до рибките. „Виж дебелата, ето там, колко е хубава.“ Бебето прекарваше по стъклото показалчето си, свито на кука, за да хване неуловимото, а тя се смееше, въртеше се, танцуваше и нашепваше: „Колко си смешен, бебчо мой“. Нощта обаче довеждаше призраците. Когато Джулито бе вече заспал, тя слизаше в салона да изпуши една цигара. Откакто Амалия бе умряла, тя пушеше и се опитваше да разсъждава за дребното щастие, което носи сънят. Семейство Перейра не даваше признаци на живот. Нотариусът беше направил постъпки, които останаха напразни.

— Знаете ли кое ще бъде най-умно — беше казал той по телефона. — Нали желаете дете. А Жулио е сираче. Защо не го осиновите?

Тя си спомняше какво бе отговорила с притворна изненада.

— Мислите ли?

— Разбира се. Откакто се занимавате с него, той е наполовина осиновен… Напълно отговаря на условията… Освен ако се колебаете за нещо.

— Не. Никак. Дори съм много привързана към него.

— Ето виждате ли?

— Но може би администрацията няма да е на това мнение.

— Положението на това дете при всички случаи трябва да се уреди. Ако позволите, ще се срещна с господин Масулие. Той беше държавен секретар. Може би не е без значение. Този човек има връзки, а и аз съм му правил услуги… О, много добре знам. Бюрократите се размърдват трудно. Но случаят е малко по-особен.

Тя му беше благодарила, трепереща от радост. И оттогава чакаше. Мислеше за неясни неща. По-нататък малкият… Виждаше го като инженер… Ами ако отиде да живее в чужбина? Те, инженерите… Говореше се, че отивали да строят заводи в Африка, в Южна Америка… До нея достигаше полъхът на самотата. После започваше да пресмята. Двайсет, двайсет и пет години… Джулито двайсет и пет годишен… Разполага с цял капитал от дни, които ще може да изразходва близо до него. А после! Няма да има „после“… Запалваше цигара. Обещаваше си, че ще съумее да умре навреме.

Няколко пъти заспиваше, свита на канапето, а парлива пепел падаше по ръцете й. Мъчноподвижна, ставаше и отиваше да си легне при детето. Защо ли да пресмята? То беше тук, съвсем топло, цяло отдадено. Никой нямаше да й го отнеме. Напротив, скоро щеше да получи специално писмо, с което щеше да бъде призната за единствена, истинска майка. Щеше да има право да му даде ново име… Джулито Клери… Джулито Патрис Клери дьо Белфон… или Патрис Джулито… Господи, нека е по-бързо!

 

 

Не получи писмо, но дойдоха на посещение. Младата жена се представи:

— Мадлен Ларма. Аз съм от социалната помощ. Подали сте молба за осиновяване и идвам да поговорим…

Мълниеносно й хрумва безумната мисъл „Амалия ми я изпраща!“ Ирен, в отбрана, стана много любезна и отведе посетителката в салона.

— Ако ви се повери дете, виждам, че тук няма да е нещастно — забеляза Мадлен Ларма.

На Ирен й се стори, че долавя заядливост в гласа. Едва не отвърна: „Не съм виновна, че съм богата“, но каза сериозно:

— Всичко тук ще принадлежи на осиновения ми син.

Служителката одобри с кимване и продължи:

— Няма да водя разпит, вие сама разбирате. Разкажете ми просто живота си, но без да пропускате нищо.

Ирен бе готова. Беше предвидила тази среща и бе подготвила отговорите си. Тя започна:

— Бях щастливо малко момиченце… — Излишно бе да казва, че ужасно се страхуваше от баща си, че никога не бе имала истински приятели и че единствено конете и бяха близки.

— Откъде тази любов към конете? — попита служителката. Имаше тук нещо, което й убягваше и което й се струваше малко чудовищно. — За да си запълните някакво лишение ли?

„Тя е тъпа, помисли Ирен. Мозъкът й е задръстен от психология и не знае колко умна и нежна може да е една конска муцуна!“

— Имах всичко — каза тя. — От какво да съм била лишена? Да продължа ли?

— Моля ви.

Стигнаха до женитбата. Ирен отсече накратко. Брак, с една дума, сполучлив… пълно разбирателство… Другата я дебнеше. Тя бе тук, за да улови фалшивите нотки, а Ирен разказваше и мислеше: „Няма да ме хванете. Няма да ме накарате да призная, че всичко провалих… Първо, защото не е вярно.“

Описа бременността си, трудното раждане на Патрис.

— Заради това бебе ли не можете да раждате вече?

Ирен сви устни. Искаше й се да възрази, но посетителката продължаваше:

— За да докажете на себе си, че сте пълноценна ли, искате да осиновите дете?

— Какво осъдително има в това? — отговори сухо Ирен. — Но мога да ви уверя, че не желая нищо да доказвам на себе си.

— Извинете ме — каза служителката. — Длъжни сме да преценим значението на всички мотиви. Егоизмът умее така добре да се прикрива.

— Пожелавам ви един ден да станете майка — прошепна Ирен.

— Бъдещото ви дете не бива да страда от миналото ви — настоя посетителката, то трябва да е щастливо.

— То е — извика Ирен. — Искам да кажа, ще бъде.

— В момента вие се грижите за едно бебе… малкия, чиято майка е починала.

Ето че стигнахме до въпроса, помисли Ирен.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се — отвърна Ирен с готовност, която прозвуча малко фалшиво. — Не е затворен. Сега е в градината. Непрекъснато върви подир градинаря. Елате.

Излезе със служителката. Джулито обикаляше около количката, в която Жюсом товареше клонки. Посетителката го наблюдава дълго.

— Предпочитате да задържите него, нали? — каза тя. — Всъщност, това би било по-просто.

Тя се обърна към Ирен:

— Защо не него? Знаете ли, ще се опитаме да уредим нещата. Добре. Пак ще дойда, защото има много подробности, които трябва да отбележа в доклада си. Не ми се сърдете за недискретността. Такава ми е работата.

Тя идва много пъти, поиска да види всички стаи в замъка, конюшните, парка, отбеляза си адресите на приятелите на Ирен, посети доктор Тесер, за да чуе лично от него как Ирен е понесла отвличането.

— Нещата вървят добре — повтаряше нотариусът по телефона. — Въпросите са формални. Не се тревожете. А когато отидете при Кермински, невролога на администрацията… споделете с него всичко, без задръжки, нека остане с добро впечатление.

Няколко дни оставиха Ирен на спокойствие. От време на време тя се питаше: „Какво искат да им кажа? Какво, означава това? Егоизмът умеел така добре да се прикрива. Като че съм заплаха за малкия.“ Но Джулито се сгушваше в ръцете й и тя забравяше всичко. Той вече проговаряше. Послушно повтаряше: „Ма… ма…“, и се опитваше да изговаря други думи, лично негови, и се сърдеше, когато не го разбираха. Тя го люлееше: О… о… Не бива да си такъв сърдитко… Чуй: тик… так… Животинчето на ръката ми… То е за Джулито, ако е послушен.

Джулито й отправя влажна усмивка, тя нежно целуваше клепачите му. Пиеше черните му очи. Чувствуваше се по-силна от всичките си неприятели, защото знаеше — обградена бе с неприятели… Тази Мадлен еди-коя си, този Кермински… зад всички бдеше Амалия.

— От какво се боите? — питаше нотариусът — Познавам добре Кермински. Говорих му за вас. Няма да ви изяде. След това досието ви ще е пълно.

— Не обичам да се ровят в живота ми.

— Но какво си мислите, става дума за бърз формален преглед. Ако пожелаете, мога да поискам час.

Доктор Кермински беше мъж към шейсетте, с остър поглед зад очила с тънки рамки, с ръце на духовник, с подмамващи маниери. Той посочи креслото.

— Господин Марузо ми разказа, но аз научих от пресата миналата година каква трагедия сте преживели. Ако тя е оставила у вас следи, естествено, длъжен, съм да ги отбележа.

Ирен го наблюдаваше недоверчиво.

— Но има нещо, което ме интересува — поде той. — Молбата ви за осиновяване е подадена много скоро след траура, като че сте искали да се отърсите от миналото си, поне от една част от миналото.

— Не — отвърна Ирен. — Уверявам ви.

— Разберете ме добре, скъпа госпожо. Детето, което желаете, не бива да бъде претекст. Вашето бързане заслужава внимание. Осиновяването би могло да бъде един вид лекарство за вас, предназначено да отпрати в забравата онова, което сте преживели със смъртта на вашия съпруг и на вашия син.

— Не — твърдо възрази Ирен.

— Но това минало, тъй близко и тъй болезнено, никога ли не ви терзае под формата на сънища или на слаби кризи на депресия? — настояваше лекарят.

— Никога.

— Добре ли се разбирахте с мъжа си? Трябва да ви задам този въпрос, тъй като често се случва молбата за осиновяване да е резултат от морално или физическо неудовлетворение, или пък и двете.

— Бракът ми беше съвсем нормален — припряно каза Ирен. — Понякога някоя крамола, но нищо повече.

— Имахте ли трудности със сина си?

— Не.

— От приятеля си Марузо знам, че не можете вече да имате деца. Възнегодувахте ли?

— Не.

— Бебето, което загубихте, точно това ли беше, което желаехте? Важно е. Ако ви се даде дете, не бива всеки миг да правите сравнения.

— Всъщност вие смятате да го защитавате от мен ли? — каза Ирен.

— В това се състои моята роля. Но да поговорим за бебето, посочено на служителката от социални грижи. Склонна сте него да осиновите? Защо?

Ирен събра всичките си сили, стисна чантата си, за да не й треперят ръцете.

— Защото е млечен брат на детето, което загубих — прошепна тя.

— Майка му съгласна ли е?

— Тя почина. Но знам, че е съгласна.

Докторът поклати глава, замисли се за миг.

— Достатъчно засега, госпожо. Вие сте развълнувана, уморена и забелязвам, че въпросите ми ви смущават. Вашият случай е интересен, много интересен, повярвайте. Какво всъщност желае да узнае администрацията?… Способна ли сте да направите щастливо едно сираче. Лично аз съм убеден, че е така. Тогава да спрем дотук. Желателно е. Можете да успокоите Марузо.

Ирен влезе в едно кафене да изпие чаша порто, за да възвърне хладнокръвието си. Последната пречка беше преодоляна. Какво ли беше отгатнал лекарят? Наистина ли имаше нещо за отгатване? „Аз съм нормална като всеки друг човек — мислеше си тя. — Не защото…“

Изпуши половин пакет „Голоаз“, докато чакаше Жюсом, който щеше да я откара в Ла Рошет. Часове наред се тресеше и не можеше да спре треперенето. А после успокоителните надвиха нервната криза и тя се върна към своите навици, като отклоняваше старателно вниманието си от тревогата, която тлееше в душата й като неугаснал огън.

Последните дни на пролетта бавно се нижеха. Закръгленото бебешко личице на Джулито постепенно се променяше. Той си измисляше свой странен вик, в който се смесваха познати думи, за да общува сегиз-тогиз с Мофранови и Жюсомови. „Колко е отракан — казваше Франсоаз. — Горката му майка, ако можеше да го види!“ Ирен се питаше дали не е време да се раздели с прислугата си. Мечтаеше да се установи на друго място, да наеме нов персонал, който да умее да спазва разстояние. Но докато въпросът за осиновяването не бе уреден, тя беше прикована за Ла Рошет. А и кобилите започнаха да се ожребват и Жандро, колкото и да си разбираше от работата, не смогваше да е едновременно и в конюшните, и в канцеларията. Ирен правеше всичко, каквото можеше, а детенцето топуркаше около нея. „Виждам, че си имате помощник“, шегуваше се ветеринарният лекар, а понякога новите купувачи на жребчетата милваха по бузките малкия: „Имате хубаво дете, госпожо“. Тя вкусваше думите като сладина, която се топи в устата. Но вече не можеше да се сдържи и да не се обади на Албер Марузо.

— Съжалявам, приятелко — отвръщаше нотариусът. — Масулие следи работата, трябва да му се доверим. Нали ви предупредих, че ще се проточи. Търпение. Предадохте всички документи. Изправна сте. Аз смятам, че въпросът ще се реши във ваша полза. Повярвайте ми, щом докладът на социални грижи е благоприятен и заключението на психиатъра положително, битката е спечелена.

— Но аз искам Жулио. Не друго дете.

— Хайде, Ирен, запазете малко хладнокръвие. Службата за социални грижи ви го е оставила досега, нали? Не за да ви го отнеме по-късно. Да разсъждаваме логично.

Не много убедена, Ирен отиваше в стаята при Джулито, където трябваше да стъпва внимателно, за да не смачка някоя играчка. Старата кола бе излязла от строя. Тя купи „Рено 5“ и правеше с детето дълги разходки, за да му покаже света. Водеше го на гости у приятели в Лавал. Съвсем непринудено й казваха „вашия син“, когато й говореха за Джулито.

— На ваше място щях да му сменя името — сподели Сюзан Марузо. — Когато порасне, ще поиска да узнае откъде иде то. Защо не го наречете Патрис?

— Мислих за това — каза Ирен. — Но още не смея.

— Какво ви задържа? Миналото е минало.

Ирен дълго премисляше нейните думи. За Мофранови, Жюсомови детето беше малкото момченце на Амалия. Щяха да се възмутят, ако се заличи името му. А и тя самата се колебаеше, сякаш се страхуваше, че ще предизвика нещастието, произнасяйки: „Патрис“.

Вечерта срещу „Сен-Жан“ беше в градината с Джулито, който се мъчеше да хваща майски бръмбари.

— Госпожо, на телефона — извика Франсоаз.

— Идвам. Пазете малкия.

Сигурно беше Албер, вероятно е научил нещо ново. Леко задъхана, тя взе слушалката.

— Ало — каза глас, който Ирен не можа да познае веднага.

— Комисарят Маржолен. Моите уважения, госпожо. Може ли да ме приемете веднага. Много е важно. Няма да ви задържам дълго, но става дума за нещо, което не мога да кажа по телефона.

— За сина ми ли?

— Да. Ще бъда при вас след половин час.

Маржолен затвори, а Ирен отиде до канапето като сляпа. Дали беше разрешено осиновяването? Не, не. Не беше задача на този комисар да я предупреждава. И то в осем часа вечерта. И изведнъж тя разбра. Маржолен знаеше как бе загинала Амалия. Искаше да я арестува. Невъзможно! Не можеше да е вярно. Главата й се замайваше. Защо комисарят намекна за Жулио? Може би службата за социални грижи искаше да го прибере? Тя се мяташе от едно предположение на друго, чувствувайки, че все повече се обърква, но и че се готви сериозно събитие. „Ако ми го вземат, ще се самоубия.“ Човек си го казва, за да не изпадне в паника и да не потъне в сълзи.

Маржолен я завари свита, със сгънати под нея крака като бездомна клетница.

— За Жулио ли идвате? — прошепна тя.

— Съвсем не — отвърна комисарят изненадан. — Нали ви казах преди малко, че става дума за сина ви… Патрис.

— Но той е мъртъв.

— Да. Разбира се. Но вие скрихте не малко факти за отвличането. Дойдох, за да се опитам да си изясня някои неща. Трябва да знаете преди всичко, че Мария да Каста е била арестувана днес следобед на излизане от Тулуза при проверка на документите за самоличност. Пристигала е от Португалия, където се е укривала миналата година след провала на отвличането. Естествено, няма разрешително за работа, ругатни, негодувание… Така, да оставим това. Накрая призна всичко… Че е била любовница на мъжа ви, че вие сте я изгонили и че тя е решила да ви отмъсти с помощта на двама испанци, които впрочем все още са на свобода. Но проблемът ни не е засега в това. Мария е разказала на колегите в Тулуза една толкова невероятна история, че те веднага се свързаха с нас, за да потвърдим… Мария твърди, че съучастникът й, който се е промъкнал тук, е сбъркал децата и че е отвлякъл бебето на Амалия. Така ли е?

Ирен бавно се съвземаше. Тя се поотпусна и запали цигара.

— Така е — каза тя. — Когато този тип видял, че Амалия е прегърнала бебе, той сметнал, че е Жулио. Амалия взела до себе си Патрис, защото беше леко неразположен… Веднага разбрахме причината за недоразумението.

— Тогава трябваше да ни предупредите. Не знам дали си давате ясно сметка, госпожо. Не говоря дори за оскърблението към съдебните органи, следователят ще реши това, когато му дойде времето… Но аз си мисля за последствията.

— Какви последствия?

— Как какви последствия? Ето, госпожо, помъчете се да разсъдите малко. Мария е познавала отлично малкия Жулио. Не е имала никакви причини да го задържа. Но тъй като е имала най-вече нужда от пари, е помислила — повтарям ви какво ми обясниха колегите от Тулуза — помислила си е, че искайки откуп, ще получи все пак нещо; че семейство Клери ще плати за прислужницата си. Но щом разбрала, че за да спасите сина си, сте били готови и вие, и вашият мъж да премълчите истината и да пожертвувате Жулио — не, няма друга дума — се е разгневила до краен предел. Какво бихте направили на нейно място?

— Моля ви, комисарю. Никога нямаше да изоставим Жулио. Но не ни беше забранено да се пазарим за цената.

— Точно това й се е сторило отвратително. И когато вашият мъж е отишъл да остави куфара на майската гара, в деня, когато Ла Рошет е останал практически без никаква охрана, осмелила се да отиде при Амалия и Жулио. Убедила я е, което не е било толкова трудно, защото в крайна сметка вие сте принудили нещастната жена да играе противоестествена роля. Мария е предложила на Амалия да направят замяна: сина й срещу Патрис. Коя майка не би се съгласила… Амалия дори се е съгласила да понесе силния удар с юмрук по лицето, което не е било шега. Трябвало е да ви накарат да повярвате.

— Какво?… Амалия е станала съучастничка?…

— В известен смисъл да.

— Нима тя е виновна за смъртта на мъжа ми и сина ми?

— Виновна още е може би силно казано. Но сигурното е, че се е съгласила, а след драмата си е замълчала. Впрочем не е имала избор. И ето, госпожо, ако още от самото начало бяхте казали истината, веднага щяхме да вдигнем тревога в средствата за масово осведомяване… Мария и съучастниците й щяха да изоставят Жулио, защото ударът им се е провалил, и сега нямаше да сте в траур.

Ирен стоеше с наведени очи, за да скрие радостта си. Амалия виновна! Какъв подарък! Край на угризенията, на нощните ужаси. Амалия ги бе предала. Беше си платила! Останалото беше без значение! Всичко това нямаше нищо общо с осиновяването на Джулито.

— Добре ли се изразих? — продължи комисарят. — Утре пресата ще разкрие подробностите за арестуването на Мария да Каста и ще публикува изявленията й. Вас също ще разпитат. Може би няма да ви простят, че сте предпочели живота на сина ви пред живота на Жулио в момента на отвличането.

— Би било пресилено — възрази Ирен. — Тъкмо обратното. Постъпихме така, за да спасим Жулио. Спомнете си, бяхме готови да платим.

— Сметнах за добре да ви предупредя, госпожо. Въпросът ще има отзвук.

— Чуйте, комисарю. Да говорим сериозно. Загубих мъжа си и сина си. Според вас прислужницата ми е била съучастник на крадците. Тогава в какво могат да ме обвинят? А, забравих да кажа, че прибрах детето на Амалия.

Полицаят стана.

— След няколко дни — каза той — ще бъдете призована. Ще се наложи да изясните съображенията си. Не бива читателите да остават с впечатление, че на богатите всичко е позволено. Повярвайте, госпожо, говоря във ваш интерес.

Той кимна леко за поздрав, а Ирен не посмя да го изпроводи. Чувствуваше се смазана, щастлива. Помиряваше се с Амалия. Всяка от тях се беше борила срещу другата и се оказа, че е имало защо. Естествено, вестниците щяха да раздухат нещата. Щеше да преживее трудни моменти. А после щяха да заговорят за друго, и след няколко месеца, когато всичко това се забрави, щеше най-сетне да получи писмото, чийто текст бе чела в изпратената й от Албер брошура и който знаеше наизуст.

Госпожо,

Имам удоволствието да ви уведомя, че Семейният съвет дава съгласие да влезе във вашето семейство с цел осиновяване невръстният питомник…

„Трябва да кажа на Албер — помисли тя. — Той ще ме посъветва.“

Франсоаз се спря на прага. Държеше детето за ръка.

— Не иска при мен — каза тя.

— Е, добре, оставете ми го… Ще стоиш мирно, Джулито. Играй си върху килима, докато поговоря с господина.

Нотариусът й се обади веднага.

— Ах! Бедни ми приятелю, няма край на мъките ни. Имате ли свободна минутка… Комисарят Маржолен току-що си отиде. Изглежда, са арестували Мария. И тя е разказала едни работи… никому ненужни… дори ги скрихме от вас.

— Плашите ме — сепна се нотариусът. — Какво се е случило?

— Случи се… че имаше две последователни отвличания… Първия път бе отвлечен Жулио, защото съучастникът на Мария е сбъркал бебетата… а втория път с участието на Амалия — Патрис, и са върнали Жулио на майка му.

— Чакайте, чакайте! По-бавно… Какво означава всичко това? Хайде, Ирен, обяснете ми по-спокойно, с всички подробности.

С извит на кука крак, Ирен привлече до себе си едно кресло и седна. Детето тутакси се покатери на коленете й. С ръчичка имитираше летенето на планер и бръмчеше с уста.

— Стой мирен, скъпи мой — каза Ирен. — Ало!… Албер?… Всъщност е много просто.

И тя му разказа накратко за събитията, като от време на време повтаряше: „Какво друго можехме да направим? Поставете се на наше място.“ Щом свърши, и двамата замълчаха дълго.

— В края на краищата нищо не могат да ми направят — подзе, внезапно обезпокоена, Ирен.

— Аз съм изумен — прошепна нотариусът. — Сега разбирам защо Жак толкова много спореше. Откупът му се струваше огромен, защото не се е отнасяло до сина му. И всичко започва оттук. Озлобил е похитителите… Но, за бога, защо не казахте истината?

— Не знаехме, че Жулио е отвлечен от приятел на Мария. Мислехме си, че е в опасност.

— Да, да. Разбирам. Но сега тази Мария ще е в по-благоприятно положение да твърди, че Жулио не е бил в опасност, но че вие сте били готови на всичко, за да запазите сина си… В подобни случаи само полицията може да хитрува. Не и семейството. Всъщност вие сте заблудили всички и няма да ви го простят.

— Но, Албер…

— О, разбира се, няма да ви търсят отговорност. Но друга ми е тревогата.

— Какво тогава?

— Мога ли да ви отговоря откровено… Боя се, че няма да уважат молбата ви за осиновяване.

— Боже господи!

— Нека не си затваряме очите, скъпа приятелко. Наистина ли смятате, като имаме предвид това, което знаем сега, че Администрацията няма да се поколебае? Тя иска да поверява деца само на семейства без съмнителна история. А вашият случай не е такъв. Поначало драмата, която сте преживели, е представлявала повод комисията да се занимае с нея. Знам го от Масулие, но предпочетох да не ви казвам. Вероятно щяха да я отминат. Обаче сега… Тази история може да прерасне в скандал, ако печатът подеме кампания.

Ирен бе притиснала Джулито към себе си.

— Все аз съм жертвата — каза тя.

— Точно така. На нещастниците като вас им се отказва правото на осиновяване. Съжалявам, че думите ми звучат жестоко. Но какво да се прави. Фактите са си факти. Факт е, че Амалия е станала съучастничка на Мария и че е виновна за отвличането на Патрис. В момента разсъждавам както би разсъждавала комисията. Факт е, че укривайки Мария, е станала косвена причина за смъртта на мъжа ви, а едновременно с това за смъртта и на Патрис. Имате право да я ненавиждате. И искате да осиновите тъкмо нейния син Жулио… Всъщност сина на вашата неприятелка.

— Обичам го — промълви Ирен.

— Сега да — продължи нотариусът. — Но по-късно? След пет години, след десет… Когато откриете, че целият се е метнал на майка си, както се казва. Ах, чувствувам, че ви причинявам болка, и се упреквам… Но бъдете твърда, Ирен. Загубихме. Откажете се от Жулио. Някой ден ще преценят, че ще може без спънки да ви поверят дете. Сигурен съм. Но не Жулио. Не след това, което току-що узнахме… Ало, Ирен?… Ирен, чуйте ме.

Тя бе оставила слушалката безшумно. Плачеше. Джулито следеше с върха на пръстчето си сълзите, които се стичаха в криволица по бузите й. Сричаше: „Мама, бобо… мама, бобо…“ После пъхна пръстчето в устата си и го вкуси замислено.

 

 

— Шефе — каза митничарят, — може ли да дойдете за минутка. Тук има една жена… Чака встрани с дете… Носи само картата си за самоличност. За малкия изглежда затруднена. Казва, че й е син. Може да е вярно, нали? Но ме учудва. Казва също, че не знае колко време ще остане в Женева. Спомняте ли си развода на Мадлен, шефе?… Детенцето, което бабата беше отвлякла, защото не искаше да го даде на бащата… Не я сдържаше на едно място… Непрекъснато пушеше… Тогава вие сам казахте: „Изглежда, се е побъркала…“ Ето, погледнете онази жена там. А? Не е ли същото… Ще видите, шефе, че пак ще излезе на бял свят някаква история с отвличане на дете.

Убийство на 45 оборота

I

— Ще го убия. Да знаеш, че така ще свърши.

Тя се спря пред прозореца и загледа морето, без да го вижда. Льопра се мъчеше да върже връзката си. Наблюдаваше Ева в огледалото и вече я желаеше. Беше едно болезнено усещане, което никаква прегръдка не би могла да излекува. Тя беше облечена в бяла рокля на плисета; под тънкия плат тялото и се очертаваше като раздвоена сянка. Льопра нервничеше. Той изруга, пращайки по дяволите и връзката, и концерта…

— Хайде, мили Жан — каза Ева. — Дай да видя тази връзка. Ти си по-несръчен и от дете… Нали знаеш, че си моето дете.

Тя стоеше пред него с вдигнати ръце, а той впиваше поглед в светлите очи на любовницата си. Искаше му се да й каже: „Забрави го… Помисли малко и за мен…“ Докато пръстите й оформяха една папийонка, тя подхвана отново съвсем спокойно:

— Ще го убия. Нищо друго не заслужава.

Льопра знаеше, че трябва да влезе в играта, да изслуша за пореден път нападките, които помнеше наизуст, да поклати възмутено глава. Ева го обичаше, защото той умееше да слуша.

— Видях го преди малко. Беше прегърнал малката Брунщайн, а имаше нахалството да твърди, че не било вярно. Лъже, както диша. Как ме отвращава!

Светлите очи станаха сиви.

— Обичам това буреносно небе — прошепна той, като се престори, че се шегува, за да прикрие вълнението си.

Но тя се беше отдала на своя гняв. Беше сама с яда си. Льопра вече не съществуваше.

— Ударих му плесница — пак поде тя. — Разбира се, той ми я върна хич не си поплюва.

— Но нали — подхвърли Льопра — не за първи път ти изневерява.

— И да ми изневерява — все ми е тая — извика тя. — Но да има смелостта да го признае. Никога няма да му простя, че цели двадесет години ме лъже. Още не бяхме женени, и вече ме лъжеше. Ласкаеше ме: „Ти си единствената, ти си любимата“, а щом се разделяхме, отиваше да спи с първата курва.

Беше се отдръпнала от Льопра, сякаш допира до мъж изведнъж я бе изпълнил с ужас. И тя гледаше любовника си с подозрителна враждебност.

— Лъжата ме убива — каза тя. — Може да съм мръсница, но не умея да лъжа. Вечерта, когато станах твоя любовница, всичко му казах. Но вас, мъжете, истината ви унищожава. Искате любовта да бъде едно красиво приключение. Приключението ви интересува повече от жената.

Льопра облече сакото си, подръпна маншетите, огледа се анфас и в профил.

— Да, хубав си — каза тя. — Жените само теб ще гледат. Каквито сме глупачки!

Той притисна Ева до себе си, пъхна ръка между плата и тялото и леко я погали с върха на пръстите си.

— Аз поне не ти изневерявам — прошепна той.

— Знам ли?

— Как така? — попита той, преструвайки се на изненадан и наскърбен.

Тя опря буза до гърдите на Жан.

— Не — каза тя, — имам ти доверие. Толкова добре усещам мъжете.

И Льопра за пореден път усети онази нелепа болка, дъхът му секна.

— Ева — прошепна той — Ева, боли ме.

Тя разтърси коси, ухаещи на преорана земя, на смачкано цвете.

— Какво те боли, скъпи?

Той замълча. Щеше да я обиди, ако я запиташе колко мъже е обичала преди него. Дори не я ревнуваше. Тя никога нямаше да разбере, че любовта на една жена се простира чак до миналото й, чак до детството й. Ръката му продължаваше машинално да гали рамото на Ева. И той си мислеше: „Тя е на четирийсет и пет, а аз на тридесет. След петнайсет години тя ще е на шейсет. А аз…“ Той затвори очи. От шест месеца, откакто тя му беше любовница, свикваше с това необяснимо и изгарящо напиране на сълзите, което се превръщаше в световъртеж, в ужас, в отвращение. Една любов без бъдеще, ето какво държеше той в ръцете си.

— Сериозно ли мислиш това, което преди малко…

— Какво по-точно?

— За мъжа ти…

— Да — каза тя. — Ако имах подръка пистолет, някакво оръжие, щях да го убия.

— Съвсем хладнокръвно?

— Не знам… Не ми се вярва… Като се замисля, става ми жал за него.

Внезапно го обзе тревога и сърцето му заби учестено. Когато заговори отново, гласът му беше дрезгав:

— Щом ти е жал… Сигурна ли си, че не го обичаш, че нещо не е останало?

Мислено той се молеше: „Господи, дано не ми отговори — да, може би още го обичам“, но продължаваше да настоява с пресилено великодушие.

— Знаеш ли, ще го приема за естествено. Не съм звяр.

Тя се освободи от прегръдката му и отново се загледа в морето. Един танкер бавно навлизаше в пристанището. Беше сивият час по здрач, когато отражението на водата осветява лицата отдолу като снежно поле.

— Не — каза тя, — мразя го. Обичам таланта, силата, ума му. На него дължа онова, което съм сега. Но го мразя.

Напрегнат, изтерзан, Льопра пак настоя:

— Навярно той те измъчва, защото ти си го довела до отчаяние.

— Аз ли? И таз хубава! Винаги съм била готова да му прощавам. Да беше ми казал: „Хареса ми. Не устоях“, щях да го обичам, както и преди. Но не. На всичкото отгоре искаше той да бъде правият. Не му стига, че е гениален, ами трябваше да си внуши, че е добър. И аз бях виновна за всичко. Не съм го разбирала. Била съм надута, властна. Мръсен лъжец!

Без причина Льопра се почувствува засегнат от тези упреци. Почти му се прииска да защити Евиния съпруг.

— Все пак… — започна той.

— Остави — каза тя. — Ела до мен. Целуни ме, Жан.

И целувката пораждаше болка.

Наведен над тая чудно свежа уста, Льопра си представяше колко други устни, зъби, езици бяха потръпвали при нежния им допир. Люлееше се като дърво под напора на вятъра. Самият той беше едно дърво. Кръвта му бушуваше като развихрен листак. Под клепачите му блещукаше невидимо слънце и някъде в съзнанието му един глас повтаряше: тялото е вечно ново. Тялото няма памет. Тялото е невинно… Тялото… Тялото…

Той почувствува, че се задушава, и се изправи. Ева поднасяше лицето си с все още протегнати устни. Червилото й се стичаше като кървава струйка. Беше бледа, отпусната, сякаш умряла в ръцете му. И той беше щастлив, изпълнен с дива и тъжна радост!

— И аз го мразя — прошепна той.

Те се спогледаха. Черни очи. Зелени очи. Първите вечерни светлини се отразяваха в зениците на Жан. Допряха челата си.

— Ева — каза той. — Любов моя… Мъка моя…

У него напираха думи, които не смееше да изрече. Да можеше да се освободи от всичките си слабости на часа. Искаше му се тя да знае всичко за него, но чувствуваше, че любовта може да угасне от много разголване. Дали и сдържаността не е също една лъжа?

— Мъчителко моя — рече той, после добави с престорена веселост: — Знаеш ли, че вече е осем? След час е наш ред. С тази рокля ли ще останеш?

Изведнъж Ева се усмихна. Беше забравила мъжа си, може би и любовника си. Тя поднасяше на живота едно ново лице — като статуя на носа на кораб. Беше готова да пее; вече владееше публиката и с плътния си глас, „с който преобръщаше сърцата“, както Льопра обичаше да заявява, тананикаше мелодията на последната си песен: „Ноември дойде“.

— Да, реши тя. — Ще остана с тази рокля.

— Малко е семпличка.

— Тъкмо затова.

С един замах, без дори да се погледне в огледалото, тя очерта малките си тънки устни, станали прочути. Карикатуристите обичаха да я рисуват: една крива линия, две чертички, означаващи трапчинките, една запетая за носа, типично френски, и под притворените клепачи — големи, съсредоточени очи. Образът й беше навсякъде — по стените, във вестниците. Той сигурно не напускаше съзнанието на учениците, моряците, затворниците. Преследваше и Льопра.

— Тази Брунщайн — възкликна Ева, — каква курва…

— Трябва да си обективна, мила. Мъжът ти има право да…

— О! Разбирам играта му. Иска да ме унищожи, ето какво. Ще я накара да изпее една песен, после друга. Знаеш публиката каква е. Стига една песен да се хареса, и всички останали се приемат. Тя ще стане звезда. На двайсет и три години. Има лице на продавачка на килими, но знае как да се оправя. Аз ще се превърна в минала слава. Ще се сещат за мен на официалните празненства. Ще ме наградят. И край. И с теб също ще е свършено. Освен ако не приемеш да акомпанираш на тази пачавра.

Льопра беше свикнал с резките промени в настроението й.

— Виж какво, мила. Аз не съм ти неприятел. Наистина ли мислиш, че съм способен да те изоставя?

Тя се засмя с гърления си глас, станал изведнъж дрезгав като стенание.

— Ти си мъж — каза тя.

Той сви с досада рамене.

— Аз също ще съчинявам песни. Не е кой знае какво.

— Ти не си за широката публика. Я се погледни — тя го хвана за китката, дръпна го към огледалото. — Ти си създаден да свириш, и това вече е нещо, знаеш ли. Трябва да си чудовище като мъжа ми, за да съчиняваш разни неща за есента, за любовта, от които сърцето ти се свива. При теб, естествено, не е същото. Но ти ще успееш. Кълна ти се, че ще успееш.

— Докато чакам този момент, ще ти акомпанирам.

Би искал да върне думите си назад. Ева бавно палеше цигара. Тя духна дима надалеч, като момче. Щеше ли да се ядоса?

— Ето, виждаш ли, че и ти можеш да си лош? — каза тя.

— Лош съм, защото съм беден — измърмори той сърдито.

— И, разбира се, искаш сам да се оправиш. Благодарността би те потискала.

Тя смени тона, сложи ръка на рамото му.

— Чуй ме, Жан, веднъж завинаги. Познавам те така, сякаш съм те родила. Талантлив си и амбициозен, това е естествено. Виждаш, че мъжът ми печели състояние с песните си. И на теб също ти се иска да композираш песни. Но не бива. Всичко, което пишеш, е лошо, защото никога не е от Льопра. Виждаш ли колко съм искрена. Винаги напомня за Франсис Лопец, Ван Парис или Ското. Но пък ти си един великолепен пианист. Да, знам, рециталите струват скъпо. Но остави ме аз да действувам. Ще ти изкопча „Ламурьо“ или „Колон“. Все още имам връзки.

Говореше една друга Ева — студена, решителна, опитна.

Той мразеше този майчински глас, който разполагаше с живота му. Рециталите не го вълнуваха. Няколко „биса“, един-два реда похвали в някой вестник, празни комплименти. „Хубаво бъдеще…“ „Какъв темперамент…“ и след всичко това — забрава. А пък песента лети от уста на уста. Чувствуваш как живее край теб. Тя се спуска от някой високоговорител над тълпата или пък едва й пригласят на улицата, в метрото, по градинските пейки… ето една жена минава, пеейки тихичко, момчето в асансьора си тананика, докато дъвче дъвка. Толкова непознати изведнъж стават приятели, унасят се в сън от нотите, които една вечер ти колебливо си нахвърлял, защото светлината е била много мека и си мечтал бог знае за какво.

— Слушаш ли ме? — попита Ева.

— Ами да… слушам те.

— Искам да станеш голям пианист.

— Да тръгваме. Ще закъснеем — каза той. Излезе пръв, огледа подозрително коридора.

— Страх те е да не те видят с мен — забеляза Ева.

Той не отговори. Отново изпитваше неудобство и недоверие. Пак се връщаше на мястото си — беше само сянка на звездата. Пресякоха хола на хотела. Вече ги бяха разпознали. Всички глави се извърнаха към Ева. Тя беше свикнала с тези почести. Но не и той. Завиждаше и в същото време ги презираше. Хиляди пъти си беше обещавал да ги заслужи, а след това да ги отхвърли. Би искал да постигне самотата, която е прицелна точка за всички погледи.

Светлините на булеварда описваха дълга крива над плажа. Морето, невидимо, докосваше с лекия си дъх пясъка.

— Мъжът ти ще бъде ли там? — попита Льопра.

— Откъде го, измисли? Отдавна вече моите успехи не го интересуват… Защо питаш?

— Предпочитам да не се срещаме.

Запътиха се бавно към казиното. Фрагменти от мелодия се въртяха в главата на Льопра. Той веднага раздразнено ги отхвърляше. Каква тромава музика. Как да намери отведнъж онези леки, нежни, прекрасни звуци, които Фожер измисляше с поразителна лекота! Достатъчно бе този вулгарен червен дебелак да седне пред пианото: „Чуйте това, деца“, и под пръстите му веднага се раждаше чудна мелодия, която вече не се забравяше. Достатъчно беше да му кажеш: „Фожер, нещо весело“ или „Фожер, нещо тъжно“. Той дори не се замисляше. От него потичаше музика, както от бора смола.

„А аз — мислеше си Льопра — съм само един жалък интелигентен тип: Интелигентността е моето проклятие.“

Те се изкачиха по стълбите на казиното, хората бързо се отдръпваха и се усмихваха, усмихваха. Същинска алея на усмивките чак до концертната зала. От време на време някое момиче се хвърляше към Ева с тефтерче в ръка.

— Един автограф…

Ева се подписваше. Момичето възхитено се отдръпваше. Льопра, доста притеснен, си придаваше безучастен вид.

Сега Ева не беше жената, която той обичаше. Тя беше Ева Фожер. Те и двамата принадлежаха на Фожер. Чрез тях ръкопляскаха на Фожер и любовта им беше само напразно отмъщение. Льопра седна пред пианото. Всеки начинаещ би могъл да свири на негово място. И може би всяка друга певица би могла да замести Ева. Тук тълпата имаше среща със самата себе си. Ева беше само един глас. А той беше само един шум. Ева обаче обичаше да се раздава на публиката без остатък; той мразеше да бъде в сянка. Един прожектор беше превърнал любовницата му в синя статуя. Тя изливаше мъката на влюбените, на прегръдките и разделите. Пееше за вечния двубой между жената и мъжа. За болезнената сивота на ежедневието. Песните следваха една след друга сред вълнуващо мълчание.

Льопра удължаваше последния акорд, за да доведе вълнението до най-високата точка на напрежение. И аплодисментите като огромна разбиваща се вълна заливаха залата и изтласкваха Ева чак до пианото, където тя се подпираше напълно изтощена и отправяше към Льопра признателен поглед. Колко беше щастлива!

Всяка вечер благодарение на Фожер тя беше щастливи. След рецитала трябваше да излязат крадешком, да се измъкнат от казиното през служебния вход, за да избегнат наплива от почитатели. И тази предпазливост засилваше удоволствието, чието отражение още дълго озаряваше евиното лице. Как можа да каже: „Ще го убия!“ Не, тя нямаше да го убие. Има ли изход?

Когато завесата се спусна, тя целуна Льопра.

— Благодаря, мили Жан. Беше изключителен.

— О… както винаги.

— Какво ти е? Не си ли доволен? А пък хората от Ла Бол са чудесни.

— И ето че тя вече беше далеч от него, отдадена цяла на успеха, а той — нещастен, огорчен, ревнив към тази радост, която и беше дадена от друг… Това мъчение никога нямаше да свърши. Щеше винаги да има мъже, жени, които тя щеше да среща в хотела, във влака и които щяха да й напомнят за безценните отминали мигове. Тя щеше да се смее заедно с тях. А той щеше да бъде до нея като чужденец, на когото забравят да преведат разговора.

— Заведи ме да вечерям — предложи Ева. — Където искаш. Предпочитам в кафене. И не ме гледай като обидено величие.

Той знаеше един тих бар зад казиното. Заведе я там и веднага съжали: в градината Фожер пиеше в компанията на Брунщайн и жена му.

— Да си вървим — прошепна Льопра.

— В никакъв случай — каза Ева, отивайки към масата.

Фожер извърна глава.

— А, ето ви и вас. Как мина?

Беше зачервен. Дишаше шумно. Отвращаваше Льопра с потта, с тлъстините си, с дразнещата жизнерадост, с острия си поглед на полицай или на съдия. Беше толкова сигурен във всемогъществото си, че вече не се смущаваше. Говореше на всеки на „ти“, казваше на жените „миличка“. По всеки повод се смееше, като изричаше на пресекулки „Стра-хот-но!“ И въпреки това тъкмо той беше композирал „Нашият дом“, „Моят малък остров“, „Ти без мен“, повече от двеста мелодии, които бяха обиколили света. Тъкмо той измисляше думите на песните си, толкова прости и точни. Беше алчен за печалба, груб, избухлив, тираничен; тънеше в невежество, а беше способен да напише: „Ноември дойде“. Той хипнотизираше Льопра.

— Пет уискита.

Щом той пиеше уиски, значи и другите трябваше да пият уиски.

— Фожер, не бива — каза Брунщайн. — До Париж са петстотин километра. Уморително е да се кара цяла нощ.

— О, свикнал съм — каза Фожер.

— Не знаех, че се връщате — забеляза Ева.

— Много неща не знаете, скъпа приятелко. Серж е организирал малко тържество, за да отпразнува милионната плоча на „Тя каза да“.

— Ще капнете от умора — каза Флоранс Брунщайн.

— О, не колата го уморява — забеляза разсеяно Ева.

— Говорят, че искате лично да запишете една микроплоча — бързо се намеси Брунщайн. — Вярно ли е?

— Вярно — каза Фожер. — Първата част от моите „Спомени“. Обичам да говоря на хората, да се доверявам на тълпата. Това е смешно, разбира се, но не е чак толкова лесно да си смешен, без да си отблъскващ, нали така?… Да си прилично смешен.

Ева прихна, а Фожер гаврътна уискито си. Ще се върна в понеделник — съобщи той. — Да имате някакви възражения?

Той наблюдаваше Ева с големите си сини очи, чиито зеници бяха само едни микроскопични, изгарящи точици.

— Не на мен ще липсвате — каза Ева.

Брунщайн плесна с ръце, за да повика сервитьора. Флоранс се надигна побесняла. Вечерта беше провалена. Ева щеше да предъвква злобата си чак до сутринта.

„На това трябва да се сложи край — помисли си Льопра. — Без значение — само веднъж да свърши.“ Фожер, изправен, се облегна на седалката на стола.

— Не карайте бързо — каза Брунщайн. — И се загърнете. Не е чак толкова топло.

Фожер се запъти към бара и си поръча коняк.

— Питам се какво му е — прошепна Брунщайн. — Уверявам ви, че е пиян.

Фожер се ръкуваше с бармана, със сервитьора. Припалваше пура.

— Аз се прибирам — каза Ева.

— Изчакайте — помоли Брунщайн. — Ще ви закарам. Щом тръгне.

Фожер най-после излезе. Колата му, син „Меркурий“, беше паркирана срещу бара. Залитайки, той пресече улицата. „Дано да си разбиеш муцуната“ — помисли си Льопра.

Фожер седна, спусна стъклото.

— До понеделник — извика той.

Колата потегли, лъскава, уютна като будоар. И четиримата стояха на ръба на тротоара, вперили поглед в сигналните светлини, които се стопяваха в нощта. Гласовете им прозвучаха неестествено, когато си пожелаха лека нощ.

— Ще ви оставя пред вас — настоя Брунщайн. — Не, не, уморена сте.

Той докара пежото си пред бара. Ева се обърна към Жан.

— Довиждане — прошепна тя. — Ще те чакам.

Льопра остана сам и почувствува облекчение. Откакто обичаше Ева, само нощем живееше истински. Тогава можеше да се изучава без угризения, да си припомня всичко, едно по едно, както се прелиства досие. Често той излизаше вечер. Вървеше по плажа, покрай вълните. Страстта му се изпаряваше. Мислите му вече не го преследваха. Внезапно, когато преставаше да я обича, той чувствуваше, че младостта му се възвръща. Защо да се съмнява, щом като има толкова други жени и животът му дава толкова възможности. Ева! Само да поискаше.

Още едно малко усилие, и вече щеше да бъде свободен. Любовта е съгласие за любов. И за миг той изпитваше удоволствие от несъгласието. Виждаше Ева с очите на другите — непостоянна, егоистка, с нотки на спотаено отчаяние. Държеше я на разстояние. Поемаше въздух, осъзнавайки с радост своята самота. Удоволствието да усещаш, че обичаш. Да се криеш зад онова, което те отличава.

Тъкмо тогава го завладяваше музиката. Улавяше откъслечни мелодии, чувствуваше, че всеки миг в съзнанието му ще прозвучи истински, простичък припев, сядаше на още мокрия пясък. Невидими насекоми скачаха като скакалци край ръцете му. Вълните бяха една бяла, накъсана и ритмично повтаряше се ивица, която се превръщаше в тактове, в изречения, в любовни думи, и мисълта за Ева отново го завладяваше. Той бързо се изправяше, искаше му се да тича, трепереше като наркоман, който е пропуснал да си направи инжекция в определения час. Тихичко я зовеше… Ева… прости ми…

Сега той бързаше по една уличка с градини от двете страни. Вилата на Фожерови се възправяше самотна насред една поляна. Със силно наклонен покрив и дървен балкон, тя приличаше на баска ферма. Отдалече Льопра забеляза колата на Брунщайнови. Скри се зад боровете. Ева беше в състояние да бърбори цял час. Тя ненавиждаше Флоранс, подиграваше се на мъжа й, но имаше вечери, когато можеше да говори с първия срещнат, само и само да има край себе си човешко присъствие. Лампата на външните стълби светна, очертавайки три силуета. Льопра едва не се върна обратно, от чувство за достойнство, за да накара любовницата си да почака. Но вече се упрекваше.

— Ах, как ще я любя — мислеше си той!

Сенките в дъното се разделиха. Хлопнаха врати. Лампата угасна.

Прозорците в приземието светнаха един по един. Ева беше отишла в кухнята; пиеше вода. Льопра си представяше всеки неин жест, вървеше след нея из пустата къща. Тя беше там, а той я чувствуваше до себе си, мислеше с нейните мисли и само така, от разстояние, когато тя бе една покорна сянка, я владееше изцяло. Колата на Брунщайнови беше изчезнала. Затича се на пръсти през поляната. Звездите блестяха между, боровите клони като коледни играчки. Изведнъж бе станал добър, щедър, разнежен, готов да пожертвува всичко заради Ева. С два скока изкачи стълбището, лекичко отвори вратата.

— Ти ли си?

Тя го очакваше в сумрака на вестибюла, виждаше се само бялата й рокля, но той знаеше, че протяга ръце. Прегърна я. Искаше му се да падне на колене като каещ се. Тя го поведе към стълбите, притиснала се плътно, стъпвайки в крак с него. Дишаше тежко, изнемогваща от силно желание. Прозорецът зееше широко отворен към лилавата нощ.

Светлината на някакъв фар премина ветрилообразно през лицата им. Те се разделиха, скриха се, за да се съблекат, сеейки дрехите си, където им падне. Пипнешком, той я намери отново и за миг си помисли с тъга: „щастливи сме сега, преди да потънем в забравата“.

— За какво мислиш? — попита тя много по-късно, когато той почиваше с отворени очи.

— Изобщо не мисля — прошепна той. — Има време.

Лъжеше. Погледът му следеше синята кола, устремена към Париж.

Още две нощи, после отново ще се наложи да хитруват. Той въздъхна, погали бедрото на Ева.

— Има време да мисля!

II

Ева потърси ръката на Льопра.

— Жан… Тъжен ли си? — запали нощната лампа, подпря се на лакът, както обичаше да прави, след като се любеха, за да го гледа. — Глупчо такъв!

Гадеше челото му с ръка по-лека от перце и той не помръдваше, освободен от мъката, си, спасен, откъснат от самия себе си чрез тая твърде веща ръка.

— Само теб обичам — подхвана тя.

— Докога ли?

Разговаряха тихичко, с големи паузи. Любенето не беше единственото опиянение, което ги тласкаше един към друг. Прегръдката беше само ритуал, водещ към сладкия захлас, който рушеше всякакви прегради. После имаха усещането, че се носят в някакво общо измерение, в своеобразна психическа мъглявина, в която се раждаха мисли, общи за двамата и същевременно чужди. И онова, което си казваха тогава, не можеше вече да ги нарани. Чак забравяха самоличността си. Превръщаха се в мъжа и жената, свързани и противопоставени. Не познаваха друго по-голямо, по-екзалтирано, по-ужасно щастие.

— Всъщност ти си една куртизанка.

Ева, с притворени очи, се съгласяваше.

— Да, бих искала да съм такава. Да служа на любовта.

Той слушаше шепота й с мъчителен възторг. Всяка дума предизвикваше болка, която прерастваше в радост.

— Куртизанката — каза той — е проститутка.

Обичаше да я наблюдава, когато мисли. Тя гледаше съсредоточено над него, много далече. Дори когато беше в добро настроение, оставаше сериозна.

— Никога нищо няма да разбереш — каза тя — Първо, една куртизанка не получава пари.

Тя легна по гръб, сложи ръката на любовника си между гърдите си.

— Виж какво, аз искам да бъда свободна жена, да живея според разбиранията си, като мъж.

— Ясно.

— Един мъж смята за нормално да има любовници. Нормално ли е и една жена да има любовници?… Ето виждаш ли, не ми отговаряш.

— Не е същото.

— Не, същото е. При едно условие, че жената казва винаги истината. Една жена, която не е продажна и не лъже, никога не е проститутка, разбираш ли? Ако те лъжех… дори за най-дребните неща… само за да не ти причиня болка… щеше да ме е яд на тебе. Щях да те обичам по-малко.

— Защо?

— Ами защото щях да мисля, че твоята слабост ме кара да се преструвам. Заради теб отчасти щях да загубя смелостта си. Постепенно щях да се превърна в мръсница и тогава ти щеше да ми бъдеш неприятел.

— Колко си горделива. Искаш винаги да си независима. Искаш да обичаш мъжа въпреки неговата воля, нали?

Говореха без гняв, без ожесточение. С всички сили се мъчеха да разберат любовното тайнство, което ги държеше в плен един на друг. Ръката на Жан леко галеше гърдите на Ева, а тя галеше ръката му.

Завесите, издути от нощния вятър, изпълваха шнуровете. Морето прииждаше с глух шум.

— Не въпреки него, а заради него. За негово добро.

— Дори ако ти се наложи да го изгубиш?

— За да го изгубя.

— И в замяна искаш от него да бъде послушен. Понеже мъжът ти не беше послушен, ти се отчужди от него.

— Той никога не е имал нужда от мен.

— А аз имам нужда от теб, така ли?

— Да.

— Ами ако се лъжеш? Ако нямам нужда от теб?

И двамата почувствуваха, че прекрасното спокойствие, което ги обгръщаше, се отдръпна от тях, и замълчаха. Защо обидата винаги витаеше край тяхната радост?

— Ти имаш нужда от мен — каза Ева, — за да страдаш. И един хубав ден вече няма да ме обичаш. Ще си станал мъж. Ще бъдеш господар на самия себе си. Ще твориш в самота, както правят истинските силни мъже.

— Но аз не искам да страдам — каза той. И на свой ред се замисли, колебаейки се дали да изрече съкровения си упрек.

— Не искам да се отнасяш с мен като с дете — подхвана той. — Твоят опит ми причинява болка. Той ме смазва. Съсипва ме. Не съм вече Жан Льопра. Аз съм просто един мъж в прегръдките ти. А твоята самота, мислиш ли, че бих могъл да я приема?

Тя се приближи до него, обгърна го с тялото си, което в този миг беше единствената реалност, в която той вярваше. Любовта ги водеше до откровение, а откровението ги връщаше към любовта. Разделяйки ги, денят щеше да даде откровен отговор на въпросите, които си задаваха през нощта, в изпълненото им с тревога щастие. Те лежаха, долепили лица, в топлото гнездо на преплетените им тела.

— Нека се съберем. Остави мъжа си…

— Много си млад, мили Жан.

— Какво те задържа при него? Парите ли? Ти си богата. Славата ли? Ти си прочута. Любовта? Ти го ненавиждаш. Тогава? Вярно е, че съм млад, но и ти не си престаряла.

— Ако го напусна, ще излезе, че поемам върху себе си цялата вина. А това — никога.

— Виждаш ли, че гордостта ти те ръководи.

— Ако не бях горда, щях да съм му робиня.

— Но сега става дума за мен… За нас…

— Не, уверявам те, невъзможно е. Той е способен на всичко.

— О, способен на всичко — каза Льопра. — Преувеличаваш! Той знае за връзката ни, но тя, изглежда, много него смущава.

— Не го познаваш. Той страда… да, понякога мъжете ме привличаха. Ти още не беше влязъл в живота ми, мили Жан. Още с нищо не бях те наранила… Той приемаше увлеченията ми. Знаеше, че е по-силният, че винаги се връщам при него. Но този път разбра, че е сериозно. И страда… може да се озлоби.

— Да се озлоби!… — извика Льопра.

— Да, посвоему — той никога не е прям. Ти го смяташ за добродушен шишко. А той е тъкмо обратното — неспокоен, сложен, объркан, подозрителен. Обича да прави интриги. За да има преднина, лавира с месеци. Ние с тебе сме от нетърпеливите. Най-вече ти. Но той винаги изчаква. В това е силата му.

— Слушай — каза Льопра.

Задуха вятър. Морето глухо тътнеше. По каменната настилка на алеята се гонеха листата: всеки лист на бръшляна край стената трептеше нежно като струйка вода.

Льопра протегна ръка към нощната лампа, извъртя към себе си малкия будилник със светещ циферблат. Два и петнайсет.

— Стори ми се, че чух… — прошепна той.

— Вятърът е — каза Ева и веднага се върна към мисълта, която не й даваше мира. — Няма защо да се боим от него. Не това искам да кажа. Но по-добре е да не го предизвикваме.

— Знаеш ли, чисто и просто бих му размазал физиономията.

Тя опипа жилестите ръце на любовника си като на шега — и двамата избухнаха в смях, притиснаха се по-силно един до друг.

— Ще си повредиш ръцете — каза тя. — А не искам да ги, разваляш. Много са хубави. Кажи ми… Ако ти предложат да свириш по случай някакъв празник, но много важен празник…

— Ще откажа.

— Не така, глупчо. Човек не отказва подобен шанс… Жан, съвсем сериозно, искам да ти направя едно предложение. Не ми се щеше да ти говоря за това, но… Ето какво: след три седмици ще свириш на галаконцерт в радиото. Аз обещах.

Тя чакаше. Плъзна върха на пръстите по гърдите му, може би за да почувствува как в тях се заражда вълнението. Спонтанно, сякаш му беше топло, Льопра се отдръпна и безшумно стана.

— Къде отиваш?

— Да пийна нещо… Такава новина… Просто не очаквах.

Искаше да изглежда весел, а беше вбесен. Внезапен гняв го връхлетя изведнъж, гняв, който правеше мисълта му гъвкава, болезнено бърза.

Да свири на някакъв си галаконцерт между един имитатор и един илюзионист. И тя да обещае. Той, разбира се, е само един начинаещ музикант. Няма право да спори.

— И какво ще свиря? — попита той отдалече.

— Каквото искаш… Шопен… Лист… Стига да е познато.

Стиснал зъби, той мълчаливо търсеше дрехите си. Изведнъж тя запали лампите.

— Жан… какво ти е?

Потърсил убежище в банята, Льопра не отговори. Ако започнеше да спори, думите му веднага щяха да предизвикат други думи й двамата щяха да се скарат. Ева обичаше караниците заради удоволствието да разнищи противника, да му докаже, че той се ръководи от дребнави подбуди. Тя чудесно владееше злонамерените извъртания.

Льопра нямаше желание да се извинява.

— Жан — извика тя, — нали няма да се откажеш? Доста трудно накарах Маскре да се съгласи.

Даваше ли си сметка до каква степен го беше унижила? „Ще скъсам — помисли си той. — Сега е моментът. Сам ще се погрижа за бъдещето си.“

— Маскре беше чудесен.

„Разбира се — помисли си той. — Още един, който не може нищо да й откаже. Добре, вземам си сакото и да ме няма. Да свиря пред банда глупаци, които се тъпчат със сандвичи и пастички! Не, всичко си има граница!“

Ева беше замълчала, чувствуваше се вече обидена. Льопра блъсна грубо вратата.

— Слушай…

Но тя не гледаше към него, а се бе втренчила в дъното на стаята. На свой ред Льопра погледна нататък. Фожер стоеше на прага, много спокоен, с ръце в джобовете на шлифера си.

— Моля за извинение — каза той. — Може ли да вляза? — извади носната си кърпа, избърса челото си, после устните си. — Искрено съжалявам, че прекъсвам разговора ви. Сигурно търсиш връзката си, малкият? Ето я.

Взе връзката, хвърли я към Льопра, но той не я вдигна.

— Какво искате? — попита Ева.

— Ами… нищо — със същия равен глас каза Фожер. — Прибирам се вкъщи. Мисля, че имам право. Да предположим, че се почувствувах уморен. Малко повече пих, това е.

Засмя се мило и смехът му не беше пресилен. Наистина лудо се забавляваше.

— Ще настинете, скъпа приятелко — весело забеляза той. — Струва ми се, че доста леко сте облечена.

И без да бърза, отиде да затвори прозореца. През това време Ева стана и облече халата си.

— Ела тук — каза тя на Льопра. — Щом трябва да говорим, ще говорим.

Фожер, застанал с гръб към прозореца, ги наблюдаваше. Очите му оставаха невидими, скрити под натежалите клепачи.

— Е, и? — започна Ева. — Искахте да ни изненадате. Изненадахте ни. И после? Предполагам, че не сте учуден.

Без да бърза, Фожер запали тънка черна пура.

— Не — каза той, — учуден съм. И дори съм леко отвратен.

— Припомнете си нашите условия. Пълна свобода за всеки един от нас — отвърна Ева.

— При условие, че бъде спазено приличието.

— Мислите ли, че го спазвате с малката Брунщайн?

Те не повишаваха тон, като че ли обсъждаха сделка, отдавна бяха натрупали опит в смъртоносното кръстосване на шпагите. Гледаха се в очите, опитваха се да предвидят измамното движение, удара; възхищаваха се един от друг, че са еднакво силни, еднакво решени да причиняват болка.

— Признайте, че имате особен начин да се възползувате от отсъствието ми — подхвана Фожер.

— А вие да влизате в стаята ми. Загасете тази гадост, ако обичате.

Фожер смачка пурата в един пепелник с жест, който приличаше на удар с юмрук. Льопра грабна сакото си и тръгна към вратата.

— Не си отивай, пианисте — каза Фожер. — Заради теб се върнах — той грабна един стол и го възседна.

— А сега и двамата ще ме оставите да говоря. Както виждате, не съм ядосан. От седмици ви наблюдавам. Искам да ви попреча да извършите една глупост. Вие ме мразите. Вижда се. Втълпили сте си едни работи, че ако не стоя между вас, ще бъдете щастливи.

— Смешно! — каза Ева.

— Предусещам нещата — продължи Фожер. — Познавам ви по-добре от самите вас. Справял съм се с толкова мъже, които са се смятали за хитри, и с толкова жени, които са смятали, че никой не може да им устои. А вие, тъжно е да се признае, но вие изживявате пубертетна криза. Великата любов, така да се каже. И горкият стар Фожер. Смутителят. Пречката… Доста е амбициозен този младеж Льопра.

— Още дълго ли ще продължава?

— Почакайте. Искам само да предупредя и двама ви. Не си играйте с огъня! Ева, малка моя Ева, сигурно си спомняте откъде ви измъкнах.

— Бях фигурантка. Нямам от какво да се червя — каза Ева.

— По онова време не се гордеехте много от това. И вашето протеже в недалечното минало работеше в едно кафене на булевард „Клиши“.

— Ами вие самият? — извика Льопра. — И вие, изглежда, не започнахте много лесно?

Фожер кръстоса ръце върху облегалката на стола. На места лицето му беше зачервено, на други — мъртвешки бледо.

— Аз нямам нужда от никого, за да си пробивам път — каза той.

Ева гледаше мъжа си със странно изражение.

„Тя още му се възхищава — помисли си Льопра. — Господи, още не се е излекувала от него.“

— Чуйте ме добре и двамата — продължи Фожер. — Само да си мръдна пръста, и ще ви затрия. Но като премислих добре, смятам, че предпочитате успеха пред любовта. Нали така?… Е, тогава мирно и тихо ще се разделите и всичко ще се забрави.

— Значи ето какъв бил жалкият ви удар — каза Ева. — Не ме е грижа за успеха.

— За вас може би няма значение, но за него.

— Вие сте отвратителен.

— Браня се. Ако ви оставя и двамата да правите каквото искате, в края на краищата ще намеря арсеник в кафето си.

Льопра направи крачка напред.

— Стой, където си, малкият — посъветва го Фожер. — Знам за Маскре. Държиш ли на това представяне? Отговори ми. Не, виждам, че не държиш. Още една евина приумица. Ти би искал веднага да участвуваш в големи концерти, нали? Прав си. Мога още сега да ти го уредя… Веднага… стига само да вдигна телефонната слушалка… Обещай ми, че повече няма да я виждаш, и всичко ще бъде наред. Хайде… обещай.

Ева мълчеше и Льопра разбра, че тя го оставя да избере, приемаше изпитанието и дори го посрещаше със скрито задоволство. Тя обичаше тези мигове на истина; опиваше се от съдбовния избор… любовта, раздялата, животът, смъртта… ези или тура. С една дума, той можеше да се освободи. Но той разполагаше само със секунда. Ако проявеше колебание, беше загубен. Тя щеше да го отпрати като слуга.

— Станете, господин Фожер — каза той.

Изненадан, Фожер се подчини.

Льопра само леко се наклони напред. Зашлеви го силно и по двете страни.

— А сега — добави той — вие ще излезете.

И думите внезапно отприщиха неописуемата ярост, която се беше насъбрала у него. Нахвърли се върху Фожер, но получи удар, от който дъхът му секна. Съборените кресла се удариха в масата. Стаята се изпълни с шум. Льопра удряше, в съзнанието му се запечатваха несвързани картини, кърваво петно върху устата на Фожер, неоправеното легло, телефонът и един глас, който кънтеше в главата му: „Тя те гледа, тя те преценява… тя те обича…“ Без да знае как, той се озова пред камината. С насочени юмруци Фожер се хвърли напред, а той все пак имаше малко време да избере: порцелановата ваза, не, не е достатъчно тежка. Свещникът…

Ударът отекна ужасяващо и изведнъж се възцари тишина. Льопра гледаше тялото върху килима.

Права, обхванала лицето си, Ева не откъсваше поглед от неподвижния Фожер. Най-после бавно и предпазливо пристъпи и коленичи.

— Той е мъртъв — прошепна тя.

Устните на Фожер бяха изкривени в гримаса, оголваща зъбите му. Льопра се увери, че тя говори истината, и усети как дланите му се изпотяват от ужас.

Той постави свещника на пода, внимателно, като нещо чупливо. Ева му направи знак повече да не мърда. Те се надяваха, на някакво потръпване, потрепване на кожата, раздвижване на миглите някакво едва забележимо движение, което би сложило край на непоносимия страх. Но под спуснатите клепачи се виждаха само две бели черти.

— Значи толкова е лесно да се убие човек? — прошепна Льопра.

Ева го погледна, после пипна синината, която прорязваше челото на Фожер като черна резка. Изправи се, вдигна свещника. Сложи го на място.

— Посегнал си към най-тежкото — каза тя.

— Нямах време да мисля.

— Знам.

Тя не плачеше, но гласът й беше глух, колеблив, без тембър, сякаш говореше насън.

— Съжалявам… — започна Льопра.

— Млъкни — каза тя. — Моля те, млъкни.

Сведе очи към трупа и някакъв вопъл разтърси раменете й. Стисна юмруци.

— Но какво ви е прихванало всички да ме обичате — прошепна тя. — Аз трябваше да съм мъртва — и изведнъж, взела решение, тя прекоси стаята, вдигна слушалката.

— Какво ще правиш? — попита Льопра.

— Ще викна полицията.

— Чакай.

Тя се спря, втренчила в него прекалено блестящите си очи.

— Почакай малко — подхвана той. — Да не избързваме.

Той се съвземаше толкова бързо, че сам бе изненадан от това и трескавите му мисли препускаха, скачаха от една идея на друга, подреждайки събитията в реда, в който ги беше видял преди удара.

— С какво ще докажем, че аз само се защитавах? Твоето свидетелство няма да е достатъчно — прошепна той бавно.

— Най-вече защото ти удари пръв.

— Той ме доведе до крайност. Да не би да ме упрекваш, че…

— Не.

— Представяш ли си разсъжденията на полицаите? И какви ще бъдат последствията… Ако се обадиш, и с двама ни е свършено.

— Е, и?

— Почакай…

С дългите си гъвкави пръсти той загрижено разтри бузите си, клепачите, челото.

— Никой не е видял мъжа ти да влиза тук — продължи той. — Връщането му е било обмислено предварително. Той беше взел необходимите предпазни мерки. Брунщайн, Флоранс, хората от бара са убедени, че той пътува към Париж… Следиш ли мисълта ми? Утре всички ще дадат горе-долу такива показания. Какво ни пречи малко да нагласим нещата?

— Всичко в крайна сметка излиза наяве — каза Ева уморено. Тя не беше оставила слушалката на място.

— Ние ще се защитаваме — поде Льопра. — Той ни принуди да се защитаваме… Не искам ти да станеш жертва на скандал заради мен… Мъжът ти беше доста пил… нали си спомняш… Беше толкова нервен, че всички го забелязаха. Напълно е възможно да не е взел някой завой по пътя… Ето това е… Не е взел завой.

Ева сложи слушалката на вилката. На челото й се бяха очертали две бръчки, които я състаряваха, Льопра си помисли, че изглежда точно на годините си.

— Има страшно много завои преди Ансени — продължи той. Остава ми само да напъхам тялото в колата. Ще бъда там след час, час и половина и ще хвана експреса в Ансени.

— Високо ли е? — попита Ева.

— Двадесетина метра, ако паметта не ми изневерява. И дори няма парапет. Колата ще се разбие долу, върху камъните.

— Жан, ти ме плашиш…

— Аз ли?

— Човек би се заклел, че всичко си нагласил, всичко си обмислил предварително.

— Ева, скъпа, ела на себе си… да не би аз да накарах мъжа ти да пие? Да не би аз да го посъветвах да се върне, да ни шантажира?

— Не, но… докато той говореше… ти си имал време да обмислиш… всичко, което току-що ми обясни.

Льопра се приближи до Ева, грабна слушалката.

— По-добре е да извикаме полицията — каза той.

Ева го хвана за китката. Наведе я надолу и той пусна слушалката.

— Извинявай — каза тя. — Знаеш каква съм… Но ти си прав… За него всичко е свършено, нищо няма да се промени, но за нас…

Тя притисна лице до гърдите на Льопра и той почувствува как ръцете й го обгръщат силно, до болка. Това беше нейният начин да плаче.

— Съжалявам за всичко — каза Льопра с най-нежния си глас. — Аз те обичам. И не искам да те загубя. Ще направя каквото и да е, за да не те загубя.

Гласът му потрепна. Думите упражняваха вълнуваща власт над него. Той още не беше напълно осъзнал, че е убил Фожер, но беше наистина твърдо решил да направи всичко, за да запази Ева.

— Имаш ми доверие, нали? — попита той, галейки косата й. — Трябва винаги да ми вярваш… Имам нужда от твоето уважение.

Вече решила да действува, Ева се отдръпна от него.

— Искаш ли да ти помогна?

— Само да го пренесем до колата — каза той. — После ще се справя сам.

Те се върнаха при тялото. Понеже доверието ги свързваше отново, те вече не изпитваха смазващата мъка и ужас. Фожер беше само един мъртвец. Те се осмелиха да го хванат за краката, за раменете, като натъжени приятели. Пренесоха го като ранен, без да проговорят. За миг се спряха на площадката под втренчения поглед на звездите.

— Хайде — прошепна Льопра.

Алеята беше пуста. Един закъснял пътник би могъл да ги види. Те се мъчеха да не мислят за нищо, да напрегнат всичките си сили. Нито един от двамата не биваше да прояви слабост пред другия. Когато положиха тялото върху тревата, до колата, Ева беше изтощена. Въпреки това тъкмо тя отвори вратата, първа влезе, за да насочва Льопра, Те настаниха Фожер в ъгъла, близо до мястото на водача.

— Изпъни краката му — каза Льопра. — Ще се вкочани и после ще ми е трудно да го изместя пред волана.

Добре подпрян, Фожер сякаш спеше. Главата му не кървеше. От предпазливост му сложиха меката шапка, която беше оставил върху седалката заедно с ръкавиците.

— Мисля, че така е добре — каза Льопра.

Ева го целуна само по бузата.

— Успех, мили. Ще мисля за теб!

Колата потегли. Ева усети, че цялата трепери.

III

— Аз съм поразен — каза Мелио, — напълно съкрушен! Толкова е необяснимо!

— Беше пил — намеси се Льопра.

— Да, знам. Много пиеше. Вече му бях правил забележка. Все пак не беше пиян.

— Почти — каза Ева.

Мелио поклати глава, показа купа вестници върху масата.

— Погребението му беше достойно за него — подхвана той. — Горкият Морис! Толкова нелепа катастрофа! Още го виждам как преди три седмици седеше на същото място, където сте сега… Работеше над една нова песен. Беше жизнерадостен както винаги. Все пак не толкова, колкото преди. Но ако имаше неприятности, щеше да ги сподели с мен. Фожер нищо не криеше от мен. Представете си, трийсетгодишно приятелство. Впрочем аз го попитах. Спомням си, че го попитах как е със здравето, как вървят работите му. Той се засмя. Струва ми се, че още го чувам: „Тази песен не ми дава мира“ — точно такива бяха думите му. — „Но ще видиш, тя ще бъде най-хубавата ми песен!“ Такъв си беше — самоуверен, изпълнен със сила… Простете, госпожо.

Мелио стана, направи няколко крачки из кабинета, зле прикривайки вълнението си. Льопра го наблюдаваше с любопитство. Няколко пъти го беше виждал при Фожер, в мюзикхола, но никога не беше разговарял с него. И сега той беше тук, в този кабинет, през който бяха минали най-известните композитори, най-прочутите звезди. Някой ден и той щеше да сложи върху широката маса срещу него ръкописа на първата си песен. И тогава това дребно човече, което в момента бършеше очилата си, ще държи в ръцете си живота на… Беше толкова безличен, толкова посредствен! Облечен като чиновник, стеснителен, хилав, с китки на дете, с тънък врат, костеливо лице и клепнали, просташки уши. Но плочите „Серж Мелио“ бяха известни в цял свят.

— Може би щяха да го спасят, ако го бяха открили по-рано — каза Мелио.

— Не — отговори Ева. — Загинал е на място. От колата беше останало куп железария.

Тя отговаряше спокойно, без да показва вълнение, което не изпитваше. Щом Мелио знаеше всичко за живота на Фожер, за какъв дявол да се преструва.

— Все пак тази катастрофа е необяснима — поде отново Мелио.

— Не — прекъсна го Льопра. — Имало е мъгла, ако се вярва на полицейския доклад, и завоите са много остри. Знам ги. Уверявам ви, че са опасни. Не е първият нещастен случай на това място.

Мелио седна на ръба на масата, за да е по-близо до Ева. Избягваше да гледа Льопра. Вероятно самото присъствие на пианиста му се струваше неуместно.

— Какво ще правите сега? — попита той.

— Не знам — отвърна Ева. — Първо ще си почина. Загубата на мъжа ми създава много проблеми.

— Ако мога с нещо да ви помогна… — започна Мелио.

Не беше вложил никаква топлина в думите си. Беше твърде добър приятел на Фожер, за да бъде приятел и на Ева.

— Тъкмо исках да ви попитам — каза Ева със същия отнесен и изпълнен с достойнство израз. — Може би ще е възможно да ми помогнете. За моя голяма изненада мъжът ми не е оставил завещание. Не ви ли е поверил някакъв документ, който да…

Мелио я прекъсна, като махна с ръка.

— Нищо, абсолютно нищо. А впрочем…

Льопра се престори, че разглежда най-новия модел грамофони „Мелио“, който беше поставен отворен върху една ниска масичка. После бавно се отдалечи, мина покрай библиотеката, спря пред голямото концертно пиано „Плейле“, разположено върху подиум, лъскаво и преливащо в отблясъци. Не чуваше вече какво шепне Мелио, наведен над Ева. Имаше желание скришом да се измъкне, да се смеси с тълпата по булеварда. Щеше да види Ева по-късно, когато тя отново щеше да има време да мисли за любовта си. От пет дни се държеше отчуждено. „Означавам ли нещо за нея?“ — мислеше Льопра! Той почти непрекъснато си задаваше този въпрос. Не, той не привличаше вниманието на любовницата си; тя запазваше хладнокръвие, за да говори по работата си, да приема хора, да отговаря по телефона и да пише, да пише! На кого толкова пишеше с часове? На приятели, пръснати по целия свят. Или пък го предупреждаваше с някоя светкавица: „Трябва да обядвам с Мюриел, която е за малко в Париж.

Извинявай, скъпи. До довечера.“ Но често вечер се обаждаше: „Ще се срещнем малко по-късно, мили Жан. Възпрепятствувана съм. Ще ти обясня…“ Той вечеряше сам, където му попадне, потънал в смътна тъга, с постоянна болка в гърлото. Тя го обичаше, беше сигурен. Както никога никого не бе обичала. Но щом се отдалечеше, той изчезваше от живота й. Тя принадлежеше на всички останали. Предоставяше се на другите. Най-вече тя умееше така да гледа мъжете, че да ги накара да я ухажват… без задна мисъл. За да налага своето присъствие, да създава напрежение, без което не можеше да живее. И най-вече за да намери подходящия тон, свойски, сърдечен, леко двусмислен, благодарение на който веднага можеше да говори доверително с непознати, да се отнася с тях като с приятели. Мъжкото приятелство й беше по-необходимо от храна. От пръв поглед тя проникваше в тайната, отгатваше съжалението, неуспеха, усещаше още живата болка. Тя долавяше излъчването на всички тези съдби, които се докосваха до нейния живот, и дълбоко ги поглъщаше с някаква ненаситност, която леко я опияняваше.

Льопра, втренчил поглед върху голямото черно крило на пианото, виждаше многобройните образи на Ева, които изпълваха съзнанието му. Коя беше истинската? Онази, която понякога увисваше на врата му и която трябваше да утешава като момиченце? Или която казваше: „Срещнах Лари, не се е променил“, и млъкваше, съсредоточена, далечна. Онази, която се провикваше: „Как ми се иска да живея с теб!“, или онази, която шепнеше: „Човек винаги е сам“. Ева, неуловимата Ева, която сега играеше ролята на вдовица и се поддаваше на комедията на съболезнованията.

Бившата незначителна фигурантка стигаше твърде далеч в представите си за благоприличие. За да забрави някакво минало ли?

Ева се беше изправила, а Мелио вървеше вече към вратата. Льопра ги настигна, кимна студено.

— Какъв фалшив човек — каза Ева на стълбата. — Странно, но Морис беше заобиколен само от такива хора! Вземи например неговия импресарио Брунщайн. Мошеник, който живееше на гърба му.

— Ние също сме част от неговия антураж — полека каза Льопра.

— Ти пак си в лошо настроение, мили Жан.

На улицата тя се спря пред огромния магазин на Мелио. На витрината имаше снимка на Фожер, заобиколена от плочи, безброй песни, гравитиращи около това властно лице!

— Хайде — каза Льопра.

Тя тръгна след него, но се извърна назад. Фожер продължаваше да ги гледа отдалече и Льопра се принуди да повтори думите, които не можеха вече да го успокоят: „Бях в състояние на законна самозащита“. Понякога си вярваше, понякога грубо си казваше: „Добре де, убих го. Сега трябва да го забравя.“ Беше сигурен, че ще го забрави. Беше прекалено погълнат от Ева.

Но Ева не беше ли завладяна от Фожер? Би искал да издебне подходящ момент, за да си поприказват както по-рано, със същата откровеност. Откакто се бе случило онова в Ла Бол, двамата почти не се бяха виждали и Ева принадлежеше повече на мъртвия, отколкото на живия.

— Мелио мислеше, че сигурно ще се откажа от ангажиментите си — каза Ева. — Питам се какви ги мъти. Според мен иска да пробута оная Брунщайн.

Льопра не отговори. Крачеше до Ева. Би искал да я прегърне, да се наведе към нея, да я притисне в някой вход, да я целува до забрава. Никак не го беше грижа за Мелио и Флоранс, за кариерата на Ева, а и за неговата. Той беше само едно момче, което много се беше трудило, страдало, мъчило и сега искаше да живее, да живее! Препятствието беше изчезнало. Нямаше вече нито минута за губене. Той спря едно такси, посочи евиния адрес.

— Благодаря — обади се тя. — Много си мил. Преуморих се от всички тези посещения.

Льопра се притисна до нея, хвана ръката й.

— Хайде — прошепна тя. — Бъди разумен.

— Имам чувството, че ми се сърдиш — каза Льопра.

— Аз ли? Горкото ми зайче, защо да ти се сърдя? Сега изживяваме един тежък момент, това е. И още нещо — аз не бях за Морис жената, която трябваше да бъда. Той беше невъзможен, но ме обичаше посвоему.

Льопра добре познаваше тази друга страна на Ева, както той я наричаше, северната й фасада. Тази жена, която беше водила толкова бурен живот, която беше толкова неспособна да се откаже от някое желание, толкова горда със своята независимост, можеше да се самоунищожи от угризения. Не от банални угризения. Но угризението, че не е била докрай вярна на самата себе си и не е изненадала мъжа, който я е обичал.

— Знам за какво съжаляваш — каза Льопра. — Сега, когато той е мъртъв, би искала да му служиш вярно, нали?

— Е, не чак това. Но поне да съм негова приятелка. Защо приятелството между мъж и жена да е невъзможно? Не е много умно това, което казвам. Но така го чувствувам.

— Ти и аз сме приятели.

— Прекалено си млад, мили Жан.

— Моля те — изсумтя Льопра. — Говориш за мен, сякаш съм кученце. Играят си с него и…

Тя сложи ръката си в черна ръкавица върху устните му.

— Господи, та ти се ядоса!…

Той рязко се отдръпна.

— Да! До гуша ми дойде. Поставяш ли се понякога на мое място? Идва ли ти наум какво ми е от събота насам? И тъкмо в момента, когато най-вече имам нужда от теб… ти…

Той заекваше, вбесен, че усеща как вълнението изкривява лицето му. Ева ненавиждаше тези изблици, тези прояви на слабост. Тя обичаше невъзмутимите хора, или които се усмихват пред разстрел.

Когато той искаше да се пошегува с нея, й казваше: „Ти си героиня, която все чака да се прояви“. Но той знаеше също, че тя обичаше да лекува раните, които нанасяше. Затова запази достатъчно хладнокръвие, за да се притисне целия към нея:

— Ева, мила, прости ми. Ти беше права. Аз имам нужда от теб. Нещастен съм. Непрекъснато мисля за… за онова, което се случи там. Струва ми се, че ти не си вече същата.

— Млъкни. Може да ни видят.

— Отговори ми. Кое не е както преди?

Тя се засмя, с наклонена глава, веднага кокетна, безкрайно съблазнителна в траура си, и той разбра, че тя отново му обръща внимание, видя в зениците й влажния блясък на любовта. Той й стисна китката и с палеца погали дланта й под ръкавицата.

— Ева…

На моменти неволно той заговорваше с хрипкав от вълнение глас, който тя добре познаваше и поглъщаше с порите си като излъчване, което я изгаряше.

— Ева… Още повече те обичам. Сега мога да ти го призная. Вече нищо не ни разделя, нали? Онова, което стана, ние не сме го искали. Невинни сме. Така ли мислиш?

— Но да, мили Жан.

Той прошепна съвсем близо до ухото й, там, където тя винаги си пръскаше малко парфюм, преди да се разсъблече:

— Искаш ли да дойда с теб?

Таксито забавяше ход. Льопра потърси дребни пари, плати на шофьора и бързо обиколи колата, за да й отвори вратата. Би поискал да отнесе Ева на ръце. Но най-вече той беше горд с възможностите си. Тя мислеше, че е слаб. А той беше по-силният. С красотата си, с таланта си. А и прекрасно знаеше какъв мъж би желала да бъде той. И инстинктивно, с лекота, без лицемерие се превръщаше точно в този мъж. Той беше като музикант, свикнал да отгатва любопитството на публиката по пълното й завладяване. Ева беше неговата истинска и единствена публика. За нея той представяше един носталгичен, въодушевен, щедър Льопра. Тя нямаше нищо против животът да прилича на роман.

Асансьорът спря на четвъртия етаж.

— Няма никой — каза Ева. — Старата жена си е отишла.

Тя то пусна да влезе и щом вратата се затвори, се хвърли в прегръдките му. Те дълго стояха прави във вестибюла, вкопчени един в друг, полюлявайки се като под напора на бурен вятър. Шапчицата на Ева се смъкна, падна. Тя я стъпка, без да забележи. И Льопра отново, извън себе си, откриваше какво е доброта, нежност, забрава.

— Ела — прошепна той.

Блуждаеща, задъхана, тя се остави да поведе за ръка. В салона, пред пианото на Фожер, тя се опита да се отдръпне.

— Жан… Не е хубаво… Не тук…

Но вече със свободната си ръка разкопчаваше яката му. Льопра отвори вратата на стаята. Разнесе се звън.

Те се спряха и изведнъж се видяха с лица, обзети от желание, пуснаха се, наостриха слух.

— Не отивай — помоли Льопра.

Позвъниха повторно, по-продължително.

— Това е пощата — прошепна Ева. — Портиерът сигурно ни е видял…

Тя бавно се върна обратно и пред всяко стъкло, пред всяко огледало се оглеждаше, оправяше косата си, дрехите си. Льопра въздъхна, запали цигара. Не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне. Един портрет на Фожер, рисуван от Ван Донген, беше сложен на статив. Льопра му обърна гръб, но имаше снимка на Фожер и на пианото. Изнервен, той закрачи из салона. Какво толкова прави в преддверието? Сигурно отваря писмата и като се върне, ще се престори на изненадана, че все още е там. Той отиде и надникна във вестибюла. Никакви писма не отваряше Ева. Тя внимателно разглеждаше един плосък пакет, грижливо завързан.

— Какво е това? — попита Льопра.

— Не знам. Няма адрес на подателя. Леко е. Виж.

Льопра претегли пакета на ръцете си.

— Има нож за рязане на хартия в салона — добави Ева.

Льопра скъса канапа и откри картонена кутия с правоъгълна форма. Не бързаше, за да накаже Ева. Толкова лесно беше да захвърли пакета на някой фотьойл и да го отвори по-късно. След това.

— Плоча — каза той.

Обърна кутията и плочата се плъзна върху дланта му.

— Не виждам марка — продължи той. — По всяка вероятност е записана от някой любител… Не представлява интерес.

Ева получаваше много такива плочи, най-вече от провинцията, а понякога и от чужбина. Непознати хора съчиняваха песен, записваха я, както могат, и я изпращаха на Ева с надеждата, че тя ще приеме да я изпълни.

— Дай все пак да я видя — каза тя.

Имаше навика да слуша сериозно тези плочи. Два или три пъти така беше въвела в кариерата съвсем млади хора и после беше следила развитието им с прекалено според Льопра великодушие. Във всяка безобидна мисъл той виждаше любовна преднамереност и страдаше от това. Ева пусна грамофона, седна и се усмихна на Льопра.

— Знаеш ли, не си правя никакви илюзии.

Но още от първите звуци тя се наведе напред с втренчен поглед, а той се закова на място, с горяща между пръстите му цигара. Мелодията се разгръщаше простичка и чиста, като мелодия, която човек машинално си тананика, без да слуша, гледайки как вали навън. Пианистът не беше много сръчен, никак не се стараеше. Свиреше както чувствува, на моменти колебливо с очарователна непохватност.

— Той е…! — прошепна тя.

Льопра вече беше разпознал маниера на свирене на Фожер. Но най-вече беше отгатнал, и то веднага, че тая песен щеше да стане шедьовър, и колкото повече темата се разгръщаше — нежна, наранена, но закачливо иронична, нещо в него се сгърчваше, свиваше се като под въздействието на киселина.

Припевът — кратък и игрив, звучеше леко като танц. Тази музика проникваше в тялото: раменете, главата сами се поклащаха в такт. Льопра усещаше чак в костите си смъртоносното очарование. Погледна Ева. Тя беше бяла като платно. Той понечи да спре грамофона.

— Недей — извика тя.

Пианото подхвана същата мелодия. Неволно човек си представяше думи, фрази; песента беше любовна, с привкуса на сълзи, с леко болезнената приповдигнатост на едно сбогуване.

Но припевът беше мъжествен, увличащ. Той говореше за тържеството на живота. И Льопра не смееше да помръдне от страх да не би да срещне погледа на човека от портрета. Фожер беше в стаята, спокоен, уверен в силата си. Ева беше навела глава. Може би за да си представи по-добре съпруга си, седнал до пианото, със залепнала на устните цигара, с търсещи по клавишите пръсти. Плочата беше така чисто записана, че се чуваше проскърцването на табуретката и на моменти — шумното дишане на композитора.

Изведнъж Фожер каза:

„Не е лошо, нали?“

Двамата подскочиха, а Ева неволно извика.

Иглата продължаваше да се плъзга по плочата с едва доловимо свистене. Гласът отново се чу:

„По всяка вероятност това е най-доброто, което съм направил.“

Разбраха, че записът продължава и този път изплашени се спогледаха.

„Съчиних тази песен за теб, Ева… Чуваш ли ме?… Сигурно това е последната ми песен…“

Гласът приказваше на пресекулки, с видимо усилие. Фожер е бил застанал съвсем близо до микрофона, за да направи своята изповед, и действително всяка дума звучеше с разтърсваща интимност. Ева се беше отдръпнала, сякаш мъжът й бе доближил лице до нея.

„Ева, прости ми… аз съм груб човек, ти често си ми го казвала… Можех само по този малко смешен начин да… но поне няма да ме прекъсваш…

Приеми тази плоча като мое завещание…“

Льопра смачка в пепелника цигарата си, която опари пръстите му.

С трепереща усмивка Ева му подсказа, че не бива да мърда, й той остана неподвижен.

„Наблюдавам те от дълго време… Разрешаваш ли да ти говоря на «ти»? Сега това вече няма значение, пък на мен ми доставя удоволствие… Ти си с буен характер, Ева. Не бяхме щастливи двамата… и въпреки това аз те обичах.

Господи, как само съм те обичал… Бях и ревнив… Ти имаш непоправим нрав…“

Гласът се обагри с весели нотки, в него напираше сдържан смях. Ева плачеше.

„Ти искаш да имаш правата на мъж и привилегиите на жена. Не се разбирахме… Както и да е… Ти имаше любовници. От мен да мине… Но бих искал да ти кажа нещо за малкия Льопра.“

Ева протегна ръка, за да спре плочата. Льопра я задържа за китката. Бавно седна върху мокета, в краката на любовницата си.

„Това момче е привлекателно. Прекалено привлекателно. То има всичко необходимо, за да ти харесва: най-вече е послушно. Ти си увлечена, и то доста. И аз съм излишен.

Ако един ден чуеш тази плоча, ще бъде доказателство, че съм бил излишен…

Една влюбена жена като теб, един мъж, готов на всичко, като него… Знам какво означава това… Как ще стане, не ми е ясно, но знам, че ще стане…

Един съвет, моя малка Ева, пази се…“

И на двамата им беше студено… Гласът никога не е бил толкова дружелюбен.

„Подарявам ти тази песен. Писах я, мислейки за теб. Няма да откажеш да я изпееш… Ти ще ми помогнеш да продължа да живея…

Поне това ми дължиш…

Поне това ми дължиш…

Поне това ми дължиш…“

Иглата се въртеше на едно и също място и гласът звучеше като навита пружина. На безсмисленото повторение внасяше заплашителна нотка. Льопра издърпа шнура. Когато се обърна, се смая от стреснатото лице на Ева. Сграбчи я за раменете.

— Ева… Съвземи се, миличка… разтърсващо е, защото е неочаквано. Но всъщност всичко това не е много сериозно.

— Много е сериозно — прошепна Ева. — За теб може би не. За мен е ужасяващо. Той е мислил, че съм способна да… О, Жан!

Тя отпусна глава върху рамото на Льопра. Признаваше се за победена. Той понечи да обгърне с ръка раменете й. Тя го отблъсна.

— Почакай…

Тя пак включи грамофона, но беше толкова разстроена, че не можеше да постави правилно иглата. Откъслечни фрази, подигравателно се чуваха от високоговорителя…

„Разрешаваш ли да ти говоря на «ти»…

Имаше любовници… моя малка Ева, пази се…

Ти ще ми помогнеш да продължа да живея…“

— Стига, стига — извика тя. — Моля те, Жан, накарай го да млъкне…

Той издърпа щепсела и плочата спря да се върти. Тишината започна да ги измъчва. С ръце в джобовете, с брадичка, опряна на гърдите, Льопра гледаше фигурите по килима.

— Но защо е тази плоча? — каза тя най-сетне. — Какво е искал? Сигурно му е било ясно, че никога няма да изпея тази негова песен.

— Може би точно това е искал — забеляза Льопра, — да ти попречи да я изпееш.

Замълча. После добави:

— Смяташ ли, че съм готов на всичко? Смяташ ли, че съм толкова виновен, КОЛКОТО той твърди?

Дебнеше израза или отговора на Ева.

— А аз — каза тя, наистина ли смяташ, че се стремя да ти налагам волята си?

Не знаеха какво да отговорят. Изведнъж бяха станали почти неприятели. Льопра коленичи пред Ева.

— Ето въпроса, който не бива да си задаваме — прошепна той. — Ева, онова, което сторих, беше случайно, сигурна си в това, нали?… Добре. Мъжът ти е сбъркал. Той си е въобразил някаква глупава интрига. Никога не сме имали намерение да го премахваме. Ето я нашата истина. Истината. И аз ще ти предложа нещо — хайде да счупим плочата.

— Песента…

— Жалко за песента. Нека бъдем разумни, мила. Имахме смелостта да организираме пътното произшествие, за да избегнем по-лошото. Не можем да запазим плочата. А и аз те познавам. Способна си, когато оставаш сама, да я слушаш, да си внушаваш, че ние сме чудовища…

— Вярно е.

— Ето, виждаш ли?

— Но ти забравяш едно… Някой знае, че тази плоча съществува. Някой я е прослушал преди нас.

— Кой?

— Ами онзи, който ми я изпраща.

Льопра смръщи вежди.

— Онзи, който ти я изпраща — повтори той с променен глас. — Не бях се сетил за това.

Той скочи изведнъж, грабна амбалажната хартия. Адресът беше написан старателно, с главни букви. Печатът на пощата беше четлив:

Пощенски клон, бул. „Ваграм“, № 17.

Беше с дата от предния ден.

Льопра смачка хартията, взе кутията. Беше най-обикновена картонена кутия.

— Наистина — каза Льопра, — някой е в течение на нещата… И въпреки това… не, няма никаква логика. Мъжът ти не беше човек, който разкрива дребните си тайни. И Мелио не знаеше нищо. Не. Ние се поддаваме на натиск. Но започвам да разбирам машинациите му. Той е записал плочата, собственоръчно е завързал пакета, надписал е адреса и след това е могъл да го даде на когото си иска, може и на обикновено момче за поръчки в някой ресторант. „Ако случайно умра, пратете този пакет по пощата…“

— Но с какви намерения?

— За да те обърка. За да ни раздели. Ясно е. А също и заради жеста. Признавам, че ме разтърси… Но сега…

Льопра погледна портрета на Фожер. Вече не се страхуваше.

— Ще счупя плочата — каза той, — но преди това ще запиша музиката. Песента е хубава. Ще бъде жалко да се унищожи.

Той бръкна в чантата си, извади лист хартия.

— Би ли включила грамофона?

Пианото повтори песента. Льопра вече я знаеше наизуст. Той много бързо нахвърли нотите, възхищавайки се от простото и непринудено умение на Фожер. Никой нямаше да изпее тази мелодия, но по-късно той щеше да потърси думите, които да изразят вълнението на композитора. „Поне това ми дължиш!“ — прозвучаха в съзнанието му последните думи на Фожер. Злобата му се разпали. Той привърши набързо работата си и взе плочата.

— Остави ме аз да го направя. Трябва да се защитаваме.

Плочата се огъваше, не се пречупваше. Наложи се да я стъпче с тока на обувката си върху бордюра на камината. Едва чу телефонния звън. Ева прекоси стаята като сомнамбул, взе слушалката и лицето й отново се сгърчи.

— Идвам — каза тя.

— Какво става?

— Мелио е получил някаква пратка. Иска да ни я покаже.

IV

Серж Мелио се запъти към Ева с протегнати ръце.

— Съжалявам, скъпа госпожо, че ви обезпокоих, но толкова съм развълнуван… Седнете, моля ви… Вие също, господин Льопра.

Чувствуваше се, не е притеснен, възбуден, дори радостен. Той показа върху бюрото си някаква разкъсана амбалажна хартия, парчета от канап, нотен лист, навит на руло.

— Ето какво получих по пощата в четири часа — каза той. — Просто невероятно.

Сложи големите рогови очила, които закриваха лицето му, и разви листа.

— Това е песен — продължи той. — И авторът… О, не, вижте сами. Подаде на Ева партитурата и дискретно се обърна към Льопра.

— Какъв професионализъм, какво качество, каква поезия… думите са съвсем обикновени и въпреки това… Самото заглавие: „Неудържимо сърце“. Отнася се за всяка жена, за всеки мъж. Неудържимо сърце. Веднага… те завладява.

Наблюдаваше Ева с крайчеца на окото си, дебнейки някакво движение, някаква въздишка. Ева подаде на Льопра листа с нотите.

— Последната песен на мъжа ми — каза тя.

Льопра позна небрежния и едър почерк на Фожер; той нямаше нужда да разчита партитурата. Беше същата песен. Само че Фожер, вместо да изпрати плоча, бе предпочел да повери на Мелио самия нотен лист с текста на трите куплета.

— Представете си моята изненада, вълнението, когато отворих пакета — каза Мелио. — Никак не очаквах…

Льопра сложи листа върху бюрото. Мелио гледаше Ева. Льопра мълчаливо обърна към себе си амбалажната хартия. Същата, със същия цвят. Адресът, написан с главни букви. Същият пощенски клон. Льопра отново седна, престори се, че слуша Мелио. Но той тъкмо тогава млъкна и се обърна към него:

— Какво мислите за тази песен, господин Льопра?

— Смятам я за забележителна.

— Забележителна! Но това е най-хубавата му песен, чувате ли? Тя е изключителна. Ще има страхотен успех, можете да ми вярвате.

— Не — каза Ева. — Няма да има страхотен успех, защото няма да я издадете.

— Аз няма…

Мелио нервно свали очилата си, избърса стъклата с края на носната си кърпа. После погледна почти злобно Ева.

— Но, скъпа госпожо, не ви разбирам…

— Предполагам — прекъсна го Ева, — че нямате намерение да експлоатирате смъртта на мъжа ми…

— Да я експлоатирам? — извика Мелио. — Да я експлоатирам? Ни най-малко не става дума да се експлоатира… Напротив. Става дума да се зачете паметта му. Ето една песен, в която той е вложил най-доброто от себе си. Нямам право да… Не! Тази песен принадлежи на нейните слушатели.

— Ще поразмислите.

— Няма какво да мисля.

Ева се опитваше да запази хладнокръвие, но лицето й издаваше толкова явно презрение и омраза, че Льопра, опасявайки се тя да не избухне, се опита да отклони разговора.

— Господин Мелио — каза той, — познавате ли човека, който ви е изпратил пакета?

Мелио се обърна към него и каза злобно:

— Не, не го познавам. Отначало си помислих, че е госпожа Фожер. Но понеже тя нищо не ми каза преди малко… И после, какво значение има? Песента е тук, това е най-важното. Може би я е изпратил Брунщайн или някой приятел на Фожер…

Той седна зад бюрото си, скръсти ръце и отново се превърна в опасния търговец.

— Скъпа госпожо, бях най-добрият приятел на вашия съпруг и оставам негов издател. Разполагам с един договор, който ми дава права върху всичките му произведения. Като издател, мога да разполагам с тази песен. Като приятел, съм длъжен да го сторя. Поставете се на мое място… да сложим кръст за момент на нашите чувства. Моля ви, оставете ме да се доизкажа… Има ли причина, една-единствена, имам предвид сериозна причина, която да ми забрани да пусна в обращение песента?… Признавам, че трагичната смърт на Фожер не може да не допринесе за нейния успех. Публиката е така устроена. Не мога нищо да направя. Готов съм да се откажа от моя дял, ако смятате, че имам намерение да печеля от смъртта на съпруга ви.

Изчака някакъв отговор, някакво възражение, после поклати глава:

— Да предположим — продължи той, — че Фожер е жив… Той ми изпраща песента си. Аз я издавам… И вие я изпълнявате. Ами да… какво искате, такъв е нашият занаят. Той пише песни, аз ги издавам, а вие ги пеете. Впрочем вие сама днес следобед ми казахте, че смятате да продължите да пеете, и сте права.

— Няма вече да пея — каза Ева.

Льопра усети, че тя току-що внезапно бе взела решението си, за да накара Мелио да се почувствува виновен, и че няма да отстъпи. Сигурно Мелио беше доловил същото, защото протегна ръце с успокоителен жест.

— Не отказвайте на съпруга си това последно удовлетворение — каза той. — Не искам от вас да изпълните песента на сцената. Моля ви за нещо много по-лесно — запишете я.

— Не.

— Добре ли я разчетохте? Забелязахте ли до каква степен тя отговаря на вашия темперамент? Личи си, че е била специално съчинена за вас.

Мелио изтича с учудваща пъргавина до пианото и изсвири първите тактове. Полуизвърнат, той им сочеше партитурата с брадичка.

— Следете текста… Следете текста…

Те слушаха с внимание, припомняйки си думите, които току-що бяха прочели; те просто ги чуваха, докато мелодията ставаше все по-трогателна под пръстите на Мелио. Неудържимо сърце. Припевът звучеше сега като упрек и почти като обвинение. Фожер сочеше с пръст и двамата. Беше непоносимо. А Мелио, въодушевен, без да си дава сметка, че причинява болка, подчертаваше най-силните места в песента, повтаряше най-нежните пасажи, нюансираше ги до шепот, подхвърляйки през рамо:

— Същинска прелест!… Предвещавам ви триумф… Горкият Фожер, колко щеше да е щастлив, ако беше тук.

Той се обърна, отпуснал ръце, силно развълнуван.

— Е?

— Не и не — отсече Ева.

— Господин Льопра — примоли се Мелио, — намесете се. Може би ще сте по-убедителен.

— Мога да решавам и сама — подхвърли тя.

— Добре — каза Мелио. — Тогава ще я поверя на друг.

Ева се усмихна презрително.

— Изплюхте камъчето. Хайде да приключим… Флоранс Брунщайн, нали?

Мелио хвърли поглед към Льопра, сякаш да го вземе за свидетел.

— Да, може би Флоранс.

Ева грабна ръкавиците си, чантата, стана.

— Флоранс никога не е страдала от скрупули — забеляза тя. — Но вас, господин Мелио, ви смятах за по-деликатен.

— Ще съжалявате за тези думи, госпожо — каза Мелио.

Ева прекоси кабинета, спря се пред вратата. Льопра я последва.

— Естествено — каза Ева, — вие смятате да пуснете в обръщение тази песен колкото се може по-бързо.

— Ще подпиша договора утре. Тя ще прозвучи за пръв път на галаконцерта на радиото. Няма да се спра пред нищо, за да осигуря успеха й.

Ева излезе със застинало лице, с побелели устни. Мелио задържа Льопра за ръкава.

— Много съжалявам — прошепна той. — Опитайте се да направите нещо — и затвори съвсем бавно, сякаш се намираше в стая на болен.

Ева се спря на тротоара на улица „Камбон“ с гръб към витрината. Една крачка зад нея Льопра напразно се опитваше да намери думи, да каже нещо мило. Той усещаше като по телепатия гнева и мъката на Ева и се чувствуваше уморен, изхабен, много стар и много жалък. Преди, когато свиреше по бирариите без надежда, че ще пробие, беше по-щастлив. Тогава не очакваше нищо. Можеше да посрещне малките радости, които му се предлагаха — една разходка, една среща, скромното удоволствие да изсвири ей така, за себе си, нещо от Моцарт. Беше мечтал за голяма любов. Имаше я.

Ева го хвана под ръка и първа му се усмихна. И той отново се смути. Жизнеността на тази жена, силата на характера й винаги го изненадваха, него, големия фаталист.

— Защо си се умърлушил, мили Жан?

— Смазан съм от това, което става.

— Не и аз. Отдавна ми е ясен тоя. Мелио. Той не може да ме понася. Знаеш ли какво ми се иска да направя?… Ще се прибера вкъщи, ще се преоблека… Омръзна ми този траур.

— Но… хората?

— О, мнението на хората… все ми е едно… Ще се срещнем след един час… където кажеш. Пред Датския дом например. Съгласен ли си?

Тя вече беше спряла едно такси.

— Поразходи се малко, не мисли за тези неща. Животът е в настоящия миг.

Тя се провря между колите, свали стъклото, за да му махне с ръка, и Льопра остана сам сред тълпата. Тогава забеляза, че слънцето все още огрява сградите, че небето се синее над покривите, и любовта се разля по тялото му като живителен сок. Той се изправи, запали цигара, угаси клечката ловко, със замах, и си избра едно оживено кафене. Непрекъснато някой минувач леко побутваше масата му. Минаваха коли съвсем наблизо, шумни, забързани. Беше часът за отдих, за планове в измамния блясък на залязващото слънце. Льопра прехвърли наум грижите си, реши, че са преувеличени. Плочата? Песента? Просто ловък начин, за да накара Ева да страда. Нищо повече. Мелио не ще посмее да ангажира Флоранс, той само заплашва. Оставаше един неизяснен въпрос — защо Фожер беше записал плочата? Льопра се опитваше да се види отстрани такъв, какъвто го възприемаха другите. Никога не би искал преднамерено да убие Фожер. И въпреки това при първия удобен случай… Той не беше престъпник, знаеше го. Но може би носеше в себе си някаква жестокост, алчност, които не бяха убягнали на Фожер. Какъв човек беше той всъщност? Щеше ли отново да си прави равносметка, както вече се бе опитвал толкова пъти? Ева казваше, че е жесток, но не лош. Жесток ли? Най-вече за самия себе си. Жесток, какъвто можеш да бъдеш, когато искаш да изплуваш над посредствеността. Впрочем той се беше защитавал. Ако не беше ударил пръв, Фожер нямаше да се поколебае да го застреля. По всяка вероятност той се беше върнал във вилата, за да си поговорят по мъжки. Това беше в негов стил.

Льопра пиеше бирата с отвращение. Беше блудкава и горчива. Да си прости? Не беше лесно. О, да можеш да бъдеш винаги в съгласие със себе си както Ева! Да се виждаш издъно, без да си търсиш оправдания. Да бъдеш монолитен. До Ева той се чувствуваше силен и смел. Сега, да, трябваше да признае, че има нужда от нея. Но при условие, че тя ще се бори, че няма да се огъне пред Мелио, нито пред Флоранс, нито пред никого. Ако тя се обезсърчи, той самият ще се отпусне. До каква степен?

Той остави в чинийката дребни пари и бавно тръгна по булеварда, заглеждайки се в жените. Въпросът се въртеше като муха в главата му. „Кой?“ Той го отхвърляше. Кой беше изпратил пакетите?… Никой… Самият Фожер чрез посредничеството на някой приятел… Нямаше значение! Времето беше толкова приятно. Уличните лампи светеха едва в здрача. Прекрасен миг, който трябваше да се изпита, да се долови като отмираща мелодия. Фожер би могъл да го изрази… Фожер!… По дяволите Фожер!

Льопра стигна до Шанз-Елизе и продължи, заслепен от залеза. Всичко тук подсказваше преуспяващ, богат и лесен живот. Американски коли тихо си проправяха път сред минувачите. Киносалоните бяха ярко осветени; върху една дървена ограда, облепена с афиши, се открояваха с огромни букви знаменити имена: Брайловски, Рубинщайн, Итурби… Льопра се свиваше зиморничаво под светлините. Ева му беше необходима, защото се нуждаеше от щастие, от могъщество, от сигурност. Искаше да бъде един от онези мъже, които излизат от буик или пакар. А може би страстно желаеше и тези жени, които пристъпваха като богини, горди, недостижими.

Ева го чакаше, облечена в светла блузка и плисирана пола, съвсем скромна, но беше по-очарователна от девойка и Льопра й протегна двете си ръце.

— Ева, извинявай, но тази вечер си прекрасна! — извика той. — Вече съм те виждал хубава, елегантна като принцеса. Но никога не съм те виждал като овчарка.

— Ама че си луд — каза тя. — Овчарка, която гони петдесетте — с върха на пръстите си тя докосна челото му: — Нали си млад, изглади бръчките? Значи си доста угрижен!

Хвана я под ръка, притисна я до себе си?

— Да, загрижен съм. Никак не ми харесва това, което става.

— Да не говорим повече — каза тя. — Ще се опитаме да намерим такси и да прекараме вечерта извън Париж. Искаш ли?

Тя душеше сумрака, града като животно, сигурно в силата си и което се радва, че изпитва глад. Вече не мислеше за Мелио, за Флоранс. В зелените й очи просветваха и угасваха светлините на рекламите. Тя се понадигаше, притиснала се до Льопра, кракът й докосваше неговия крак.

— Да си представим — прошепна тя, — че ти излизаш от работилницата си. Ти си работник печатар, а аз съм проста шивачка, вместо на такси, ще се качим на автобус. Остави ме да те водя.

Доста пъти се бяха увличали в подобна игра. За Ева това беше повече от игра. Приличаше на бягство. Тя би искала да живее в непрекъснато бягство; обичаше да си въобразява, че всеки ден започва нов живот! И неведнъж предупреждаваше Льопра: „Жан, тръгваме“. Не отиваха далеч. Според настроението й в момента тя избираше Орли и го завеждаше в края на пистата, да видят как излитат огромните ревящи четиримоторни самолети, или в Обервилие, където се застояваха в долнопробни заведения, или във Версай, където мълчаливо се разхождаха сред статуите. Понякога тя обичаше да отсяда в центъра на Париж, в „Крийон“; вечеряха на малка масичка, тя — натруфена с всичките си накити, той — в официален костюм, като високопоставени личности. Ева наричаше такива вечери феерия. Льопра се поддаваше без много радост на приумиците й. Той не умееше като Ева да участвува в удоволствието, без да се вживява. Страдаше дори от контрастите, които търсеше Ева. По природа беше прекалено усърден, прекалено старателен. И най-вече не можеше да се отърси от мисълта: „И без мен тя пак ще е толкова щастлива“. И винаги се прибираше отчаян.

Той се оставяше да го водят от един автобус на друг и постепенно край тях изникваше един непознат град — по-занемарен, но и по-весел. В автобуса се качваха чиновници, жени с мрежи с покупки. Ева беше хванала Льопра под ръка и го галеше. Може би и това беше част от играта.

— Къде ме водиш? — попита той.

— Във Венсен. Знам един малък хотел на две крачки от гората.

Значи вече е ходила там! Кога? С кого? Льопра въздъхна. Никога нямаше да се освободи от тази тъга. Назъбената грамада на Венсенската кула изплува над дърветата. По тротоарите, край кафенетата, при входовете на метрото гъмжеше от живот. Ева извади от чантата си черни очила.

— Страх те е да не те познаят ли? — попита Льопра.

— Не. За да виждам по-добре.

Слязоха. Льопра купи една роза от една цветарка и я забоде върху блузата на Ева, която запляска с ръце и го целуна.

— Ето, виждаш ли, държа се съвсем като шивачка — каза тя. — Лошо впечатление ли ти правя?

— Струва ми се, че малко преиграваш.

— Вярно — призна Ева.

— Тогава какво ти е?

Тя го поведе към една алея покрай стара крепостна стена. Нощта се бе спуснала. Зад дърветата Париж излъчваше към небосвода огромно розово сияние.

— Трябваше Да разкажем всичко на Мелио — поде Ева. — Сигурно е забелязал, че не се изненадах. Той е стара лисица.

— Не можех да му кажа, че съм счупил плочата — забеляза Льопра.

— Но ето че сме въвлечени в поредица от лъжи, които бог знае къде ще ни отведат. Ето какво ме измъчва. За пръв път изпадам в неясно положение.

Льопра сложи ръка върху рамото на Ева.

— Не знам — прошепна. — На моменти ми се струва, че трябваше да си призная.

— Тогава с нас щеше да е свършено.

— Може би с нас и без това е свършено.

Те се отдалечаваха от осветените улици, потъваха в сенките на дърветата. Тя беше избрала добро място: бяха далеч от Фожер, от Мелио, и двамата мислеха за същите неща, със същите думи. Льопра изведнъж разбра защо Ева измисля тези разходки, които винаги го изненадваха. Искаше да го накара да говори, да се разкрие, да излее мъката си, да се разтовари от терзанията, които го задушаваха. И той заговори:

— Заради теб го убих. Този двойствен живот не се издържаше повече. И тримата се чувствувахме унизени. Сега трябва да се браним. Това поставя нови проблеми. Но ми се струва, че аз се доближих до теб… Ева, добре е да го знаеш: искам само едно — да живея с теб. Ще направя, каквото поискаш. Ще изнасям рецитали, щом е такова желанието ти. Ще имам амбиции заради теб. Но помисли малко и за мен.

— Само за теб мисля, мили Жан.

— Не, не така, както ми се иска. Не изцяло. Не… как да кажа… без остатък. Наистина, имам тялото ти. Но мисълта ти, разбираш ли?

— С една дума, ти искаш да изпитвам страст, която причинява болка.

— Не се смей. Много е сериозно.

— Може да си сериозен и да се смееш — каза Ева, като обхвана Льопра през кръста. — Естествено желание на влюбен — да държи в плен жената, която обича, нали? Би искал да ме пресътвориш, да бъда твоя плът, твоя кръв и твой дух. Да ти се възхищавам. Да те уважавам. Да бъда твоя жива възхвала. Детинщини! Аз също, когато бях млада, хранех такива нереални мечти.

— Но това не е нереално.

Те замълчаха, защото минаха край двойка, която почти се беше сляла с едно дърво. Ева се извърна, леко се засмя.

— Знаеш ли, любовта е доста глупаво нещо — каза тя. — Глупаво е, когато стане ежедневие. Виждаш ли, не ме е яд, че сега ще ми се наложи да се бия за теб. Чакат ни изпитания и толкова по-добре.

— Не ти, а аз се бия за теб — уточни Льопра.

— Да сме наясно — запротестира Ева. — Ако аз отказах на Мелио да представя песента, беше преди всичко за да го подразня, разбира се. Впрочем аз съм неспособна да я изпълня. Но има и нещо друго: тъкмо за тебе си мислех. Казах си, че случаят е удобен временно да се оттегля и да се посветя на твоя успех. Няма да дойде от само себе си. Въпросът не е толкова в таланта, колкото в подкрепата, рекламата… В същото време, ако напусна сцената, аз предварително обезсърчавам Мелио, Брунщайновци, Маскретовци, всички онези, които ги е яд на мен и твърдят, че не съм никаква певица. Това е най-добрият начин да те закрилям.

— Не виждах нещата откъм тази страна — призна Льопра.

Разминаха се с двама полицаи на велосипеди, прекосиха един булевард, който се губеше в нощта между два реда лампи.

— Спомняш ли си думите от плочата? — поде той. — Според теб не съдържаха ли някаква заплаха? Има следното изречение: „Пази се!“ Значи има предвид теб. Да предположим, че Мелио е излъгал, че е получил същата плоча. Ако откажеш да пееш, не виждаш ли на какво подозрение се излагаш? Ти трябва да изпееш тази песен, мила. Ще се заемеш с мен по-късно. Няма закъде да бързаме. Не съм убеден, че ми се иска да направя кариера на виртуоз. Ти си по-важна за мен.

Те много добре виждаха, че хитруват. Всеки се опитваше да обвърже другия под предлог, че е по-влюбен. Никога не се бяха обичали така силно.

— Целуни ме — прошепна Ева.

Бяха насред една полянка и предизвикателно удължиха целувката.

— Нека да ги забравим, а? Хайде да не мислим за тях — предложи Ева.

— Да ги забравим — повтори Льопра.

Засмяха се истински развеселени и се хванаха за ръце като селски годеници. Отсега нататък играта щеше да се състои в това, да прикриват задните си мисли.

Върнаха се към булеварда, където светеше входът на метрото.

— Последният хотел вляво — каза Ева. — Имай предвид, че заведението не е за препоръчване. Но е чисто.

Странна жена, за която целият морал се свеждаше до чистотата.

Льопра запази стая, даде солиден бакшиш, за да не вписва във формуляра името на спътничката си, и седнаха в кафенето да вечерят. Зад черните си очила Ева наблюдаваше мъжете край масите. Повечето играеха на карти сред цигарен дим.

— Какво ти харесва тук? — попита Льопра. — Обясни ми. Не разбирам.

— Аз също — призна Ева. — Много е сложно. И мъжът ми не го разбираше. Извинявай. Говоря за него само защото той най-добре би го усетил. Но се питам дали мъжете са достатъчно прозорливи?

Един плешив и уморен сервитьор дойде да ги обслужи.

— Все пак — каза Льопра — не е чак толкова учудващо. Според мен е оживено, шумно…

— Не, не е това.

— Обстановката, попадаш в различен свят.

— Не, друго е… Ето тези мъже играят на карти, опитват се да си доставят едно дребно удоволствие… Чувствувам какво им липсва, какво търсят, като се събират. Мисля, че бих могла да им го дам… Те са като загубени деца.

— Виждаш ли, че съм прав, като искам да съчинявам песни.

— Но това не е достатъчно.

Тя едва се докосваше до храната, пиеше божолето си, без да го разрежда, с незапалена цигара в ръка. Очите й шареха от електронните игри към картоиграчите.

— Не, това не е достатъчно — продължи тя. — Да пея за тях е само едно начало. Трябва да се направи нещо повече. Не знам какво. Нещо, което да е саможертва… но не тъжна саможертва.

Един клошар, който продаваше фъстъци, се приближи до тях и Ева купи две кесийки, обели няколко фъстъка и ги схруска.

— Общо взето — каза тъжно Льопра, — един мъж не ти стига.

Отново щяха да започнат безплодния спор, който водеха от шест месеца насам. Но Льопра не забравяше, че беше убил Фожер, навярно защото тя никога не беше отговорила ясно на въпросите му.

— Ти би искала — упорствуваше той — да обичаш всички мъже в един-единствен мъж и той да бъде различен до безкрай. Би трябвало да се омъжиш за целия човешки род.

Тя свали очилата си и погледна Льопра с почти майчинска нежност.

— Не искам да ти причинявам болка, мили. Защо не престанеш да се измъчваш? Не сме ли щастливи? Е, тогава?

Тя стана и се качиха в стаята си. Ева отвори прозореца, някой свиреше на акордеон. Познаха една песен на Фожер. Льопра затвори капаците. Но музиката проникваше през стените; те мълчаливо се заслушаха.

— А какво ще бъде с последната му песен?

— Млъкни!

Акордеонът, приглушен, далечен, звучеше лирично като човешки глас. Не мислеха вече за тяхната уговорка, за решението им да забравят. Слушаха Фожер. Льопра седна на леглото.

— Ще е по-добре да се разбереш с Мелио. Не можеш да се откажеш от професията си. Спомни си какво ми каза преди малко. Имаш нужда от публика.

— Това нищо няма да промени — забеляза Ева. — Някой подозира истината. Може би, Мелио…

Акордеонът пееше сладостно „Нашият дом“. Роклята на Ева падна на пода.

— Ще бъдат много доволни да ме унищожат — каза тя.

— Но ако се откажеш, после ще ме намразиш.

Тя изгаси лампата. Сега бяха две сенки, които се блъснаха в тъмното. Мушнаха се в леглото, потърсиха се, притаиха се. Фожер живееше навън, в нощта, където от време на време профучаваше кола.

— Кои бяха най-близките приятели на мъжа ти? — прошепна Льопра.

— Нямаше много приятели. Другари — да, и връзки.

— Мелио, Брунщайн, Блеш и още?

— Горе-долу това е всичко. Брат му в Лион. Гамар, продуцентът. А съм сигурна, че не беше близък с нито един от тях. Когато си известен, нямаш нужда от приятели.

Акордеонът млъкна. Последва друга плоча и Ева позна гласа си. Пееше „Ти без мен“.

— Виждаш ли колко жалко ще бъде, ако зарежеш всичко — каза Льопра.

Ева бе обзета от колебание.

— Наистина ли го искаш?

— Моля те.

— Утре ще се обадя На Мелио.

Льопра я прегърна. Те престанаха да чуват музиката.

 

 

На другия ден сутринта се прибраха с такси. Ева помоли Льопра да се качи с нея в апартамента. Искаше да се обади в негово присъствие. Льопра взе слушалката. Веднага чуха гласа на Мелио.

— Аз размислих — каза Ева. — Смятам, че бяхте прав, господин Мелио. Съгласна съм да изпея песента на мъжа си.

Последва дълго мълчание.

— Ало. Чувате ли ме?… Съгласна съм…

Мелио се изкашля.

— Съжалявам — започна той, — вчера вечерта се опитах да се свържа с вас. Не бяхте вкъщи… Аз сключих договор.

— С кого?

— С Флоранс Брунщайн.

Ева остави слушалката.

— Някой иска скъпо да си платим — каза тя.

V

Льопра гледаше как пръстите му бягат по клавишите. Казваха, че е талантлив. Той учудваше Ева с лекотата на изпълнението си. Но талантът, истинският, не е в ръцете. Талантът! Льопра се спря, взе цигара от пакета върху пианото, поставен до бележника и молива, които не се използуваха. Той отново си представяше как импровизира Фожер. Честичко натискаше с пръст някой клавиш, заслушваше се в трептенето му. И чакаше… с наклонена настрани глава, с полуотворено ляво око заради дима от цигарата. Льопра натисна с пръст един клавиш, зачака… Нищо… Когато се замечтаваше така, Ева веднага го завладяваше. „Трябва да се отпуснете — казваше Фожер, — песните витаят някъде, напълно готови. Те ви наблюдават, разбирате ли? Като че ли хвърляте трохи на птиците.“ Отвратен, Льопра обиколи стаята, хвърли поглед към улицата, после скептично се огледа в едно огледало. Безплоден. Това е! Той беше безплоден. А Фожер по свой начин беше щедър. Добър. Оставаше му значи да работи, да бъде по-голям виртуоз от виртуозите… Льопра се доближи до пианото, затвори очи, насочи пръста си, след като го завъртя във въздуха, сякаш теглеше жребий… Разнесе се красив, плътен тон, който прозвуча продължително. Едно „фа“… Е и какво?… Беше само едно „фа“… Какво може да каже човек с едно „фа“? Всичко може да се изсвири, като се започне от едно фа… полонеза, балада, концерт… но можеш ли да кажеш: тъжен съм, ревнувам, скучно ми е, аз съм Льопра?… Той изпълни един великолепен труден пасаж, после премина към една музикална фраза от Бетховен, която нюансира съвършено, за удоволствие на пръстите си, но сърцето му беше празно. Телефонът иззвъня:

— Ало… Ти ли си, Ева, миличка? Естествено, че свирех.

— Чете ли вестниците?

— Не. Защо?

— Оная мръсница Флоранс е имала огромен успех.

— Заради песента ли?

— Разбира се.

— Е, та? Какво доказва това?

— Как какво! Не си ли даваш сметка, че всички вече я пеят.

— Извинявай, но не виждам…

— Е, добре, скоро ще видиш…

Тя рязко тракна слушалката. Льопра сви рамене. Хич не го беше грижа за песента. От предизвикателство той я изпълни по памет, но по-украсена, обогатена с вариации… Наистина беше нещо великолепно, но в края на краищата — още една песен като другите… Нямаше намерение да се поддаде на…

Облече сакото си и слезе да си купи няколко вестника, прегледа ги на тротоара. Ева не беше преувеличила. Пресата беше единодушна… Почти повече, отколкото трябваше. Вероятно Мелио е задвижил нещата.

Една нова звезда, Флоранс Брунщайн — истинско откритие…

Роди се една голяма певица…

Върна се у дома си и позвъни по телефона на Ева.

— Аз съм, скъпа. Току-що прочетох вестниците. Разбира се, Флоранс спечели… Но ти не губиш…

Той чу учестеното дишане на Ева.

— Не правят никакво сравнение между вас двете — добави той. — Поставям се на твое място; мъчително е, съгласен съм. Но мисля, че ние сме склонни да…

— Да преувеличаваме?

— Да, може би. Искаш ли да обядваш с мен? Трябва пак да поговорим за тези неща.

— Добре — каза тя унило.

— Да мина ли да те взема? Или ти ще дойдеш?

— Аз ще дойда. Пред „Фигаро“.

— Довиждане, мила.

Той смени костюма си. Успехът на Флоранс не го вълнуваше. Напротив, успокои го. Фожер беше пожънал този успех; беше го подготвил отдавна и сега трябваше да се смята за удовлетворен. Льопра, объркан, застина с гребен в ръка. Ето че разсъждаваше, сякаш Фожер би могъл да предвиди… Но всъщност какво беше предвидил, пожелал, кроил?… Льопра се среса. Започваше да откача. Фожер нищичко не беше кроил. Той чисто и просто се беше опитал да принуди Ева да изпълни песента, за да я накара да страда. Не успя. Фожер вече беше минало. Льопра излезе. Повика асансьора. Оставаше да се организира бъдещето. Нямаше друг проблем. Той влезе в портиерската стая.

— Ако някой ме търси…

Радиото свиреше тихичко и някакъв женски глас пееше.

— Какво е това предаване? — запита Льопра.

— Знам ли — каза портиерката, — не обърнах внимание… Стига нещо да ми свири…

Льопра бавно, почти педантично затвори вратата. Трябваше да очаква това, което ставаше. Не беше чак толкова страшно. И въпреки всичко… Хайде, по-кротко. Да не би да ревнувам от Фожер? Не. Песента е хубава. Вече се харесва. Естествено е… Тогава? Да не би да ме е страх?… Не. Впрочем от какво да се страхувам? Но, господи, какво ми става?

Есента никога не е бивала по-нежна, светлината й по-мека. По пладне булевардът беше празничен. Празник на другите. Льопра изведнъж се усети като беглец. Странно как тази песен, която той знаеше наизуст и вече бе изгубила за него първоначалното си силно въздействие, добиваше самостоятелен живот при една такава случайна среща. Но това нямаше да продължи дълго, не можеше да продължи. Навикът щеше да надвие. Нали човек свиква с отровата… Льопра все пак предпочете да заобиколи улица „Камбон“. И занапред щеше да избягва някои улици, които изброяваше наум… Заради музикалните магазини… Не от суеверие, не… Но му беше неприятно да вижда образа на Фожер. А и когато минаваш край тези магазини, почти винаги се чува някаква мелодия, някой припев, отглас от плоча. Льопра стигна до площад „Конкорд“. Дишаше по-леко под дърветата. Отново се върна към мисълта си. Да се организира бъдещето… Ако Ева се откаже от пеенето, бъдещето беше предварително очертано: оставаха концертите… Но концерти означава пътувания, раздели. Льопра започна да подхвърля монети в джоба си. Разделите! Разбира се, Фожер го беше предвидил. „Обещай ми повече да не се срещаш с нея.“ Ето какво беше казал там, във вилата в Ла Бол. Мъртъв, той беше по-силен, отколкото жив!

— Не — каза високо Льопра.

Не, той никога нямаше да се съгласи да се раздели с Ева. По-скоро би се върнал в оркестъра на някоя бирария. Но тогава Ева ще се срамува да излиза с него. Кратките отзиви, невинните малки колонки във вестниците, прошушнатите подмятания, той познаваше всички тези оръжия, които убиват по-сигурно от нож. „Може би аз съм свършен човек“ — помисли си Льопра. Или ще трябва да престана да я обичам. Вече всичко ставаше ясно за него. Искаха да уязвят, Ева, а чрез нея и него. Беше толкова очевидно. И двамата се смятаха още свободни да се защитават, а вече беше късно. Да се защитават от кого? От смъртта? От какво? От сляпата мисъл на общественото мнение? Наистина ли нямаше какво да предприемат? Може би все още беше възможно да направят нещо със заподозрените? Но как? Да попитат единия или другия: „Вие ли ми изпратихте плочата?“ Смешно. А и Ева можеше да изпее песента. Мелио настояваше. Никой не можеше да предвиди, че тя ще откаже. Никой!… Освен Фожер!

— Добре — каза си Льопра. — Заклевам се, че ще мисля за нещо друго: отсега нататък аз си забранявам да мисля за Фожер.

Оставаше му Ева, която щеше да му принадлежи, защото тя нямаше вече на кого да се довери. В съучастничеството щяха да си принадлежат повече, отколкото в любовта. И това беше почти утеха.

Ева я нямаше на мястото на срещата. Льопра погледна часовника си, изчете разсеяно изложените страници на „Фигаро литерер“. Имаше един елегантен Льопра, сигурен в себе си, който безгрижно се разхождаше; имаше и един друг Льопра, който се вслушваше в мислите си: „Ще бъда принуден да си сменя квартирата… да пестя… фалит… тя има пари… не аз“.

Ева се появи внезапно. Почти тичаше… Льопра се въздържа да не разпери ръце.

— Отведи ме — каза тя.

— Където искаш. Малко закъснях. Извинявай.

— Трябваше да купя нещо. Взех едно такси и…

— И?

— По-добре да ти го кажа. Толкова е глупаво!

— Е, добре, миличка, говори.

— Шофьорът си тананикаше.

— Досещам се — каза Льопра.

— И аз намерих претекст да сляза. Дойдох пеша.

Бяха застанали един срещу друг, неподвижни, разтревожени.

— Същото се случи и с мен… — подхвана Льопра. — Неприятно е, но мисля, че ще свикна. Налага се. Искаш ли да отидем в Клуба на Елизе. Почти е дванайсет и половина. Ще бъде спокойна.

— Ох, не ми е до ядене! — каза Ева. Прекосиха Рон Поан.

— Сигурен ли си, че там няма музика? — попита тя.

— Дотам ли я докарахме? — прошепна Льопра.

— Как ще се покажа пред хората? — каза Ева.

Пред стълбището беше оживено, но в салона имаше спокойни кътчета. Настаниха се в дъното. Докато четяха листа, Льопра погали Ева по ръката. Изведнъж, без видима причина, усети прилив на увереност, на свой ред и Ева се усмихна.

— Извини ме, мили Жан. Ставам глупава. Не мога да се позная. Поръчай риба, каква да е… Ще мие достатъчно. Имам хубава новина за теб.

— От Маскре ли?

— Не. Маскре се измъква, което доказва между другото, че вече не важа. Но Блеш Тор ще се развърти и след три седмици… Довечера трябва да ми се обади. Почти е уредено… Били ангажирали някакъв унгарски пианист, който се разболял.

— Значи чардашите са ми вързани в кърпа.

— Моля те, не започвай да мърмориш. Естествено, казах, че си съгласен. Внимавай! Не гледай към стълбите… Човекът, който слиза, е… Гамар.

— Гамар ли? Онзи, който е в списъка ни?

— Да.

Гамар ги беше забелязал. Поздрави, поколеба се, запъти се към масата им и Ева го представи, сякаш Гамар беше много скъп приятел. В нея нямаше и грам лицемерие. Само любопитство и готовност за борба. Гамар седна срещу тях.

— Радвам се да ви видя — обърна се той към Ева. — След малко заминавам за Италия и както винаги бързам. Фожер не ви ли е казал за последния ни разговор? Виждате ли — насочвам се право към целта.

Ева го изучаваше с такова изострено внимание, че Льопра предварително намрази този човек с прекалено непринудени маниери. Той ли беше неприятелят?

— Не — каза Ева. — Мъжът ми не ме държеше в течение на служебните си ангажименти.

— Но в случая ставаше дума за нещо, което ви засяга! — възкликна Гамар. — Ама че работа. Става съвсем объркано.

— Той умееше всичко да обърква — каза Ева.

— Отидох да му предложа — подхвана Гамар — да заснеме филм и вие да играете главната роля. Той нищо ли не ви каза?

— Не.

— Странно. Беше ми обещал да помисли, да ви попита…

— Изглеждаше ли благосклонно разположен към подобен проект?

— Откровено казано — не.

— Не ме учудва. Нямаше да допусне да имам успех без него, разбирате ли? Без негово съгласие…

Гамар втренчи сивите си очи в очите на Ева.

— Това много добре го характеризира — прошепна той.

Ева хвърли бегъл поглед към Льопра и се наведе над масата.

— Господин Гамар, между нас казано… той беше ли ви симпатичен?

— В моя занаят — каза той — нямаме навика да питаме сърцето си — незабележимо се усмихна и стана.

— Жалко — добави той. — Ние се отказахме от тези планове, но някой ден може би ще ги възобновим.

— Съмнявам се — каза Ева.

Той се поклони, без да възрази, и избра една маса в противоположния край на салона. Ева повече не се докосна до яденето.

— Не е той — каза Льопра.

— Не, не е той. Впрочем колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че Морис не се е доверил никому. В първия момент си помислих, че е поставил някой приятел в течение. Но нали виждаш — Гамар не го е обичал и въпреки това двамата бяха свързани. Губим си времето да търсим.

Тя сви рамене.

— Отказвам се.

— От какво?

— От всичко. Ще бъде по-достойно. Не искам да разправят, че се натискам…

— Ева!

Тя наблюдаваше хората, които пристигаха, все по-многобройни, писатели, сценаристи, артисти, и придаваше на лицето си безизразен вид. Най-важното за нея беше първа да направи избора си, за да презре коментарите.

— Нищо няма да се промени — обеща тя. — Няма да се оттегля в някой манастир. Знаеш ли, ще бъде хубаво да живея като всички, да не тичам повече от концерт на прием, а да се разхождам свободно. Откакто се помня, работя като мъж. Е, добре, уморена съм.

— Ти ли?

— Да. Не съжалявам за нищо, което съм вършила, но нямам нищо против да престана да работя.

— И таз добра! Ти искаш да надиграеш мъжа си?

Льопра поиска сметката и стисна ръката на Ева.

— Само че — добави той — мъжът ти също иска да ни надиграе.

Тръгнаха си. Хората прекъсваха разговорите, когато те минаваха. Започваха отново да говорят зад гърба им, малко по-тихо. Бяха сигурни, че ставаше дума за галаконцерта, за песента, и бързаха да останат сами. Въпреки това стигнаха до Триумфалната арка, без да си кажат дума. Изведнъж усетиха, че няма какво да сторят, че са излишни, и знаеха, че който пръв отвори уста, ще спомене Фожер.

— Почерпи ме едно кафе — каза Ева.

Льопра избра бар „Автомобила“. На прага се сблъскаха с Вирио.

— Ах, много ми е приятно да ви видя — подхвърли Вирио. — Е, зайче, какво става с теб? Разбира се, научих за мъжа ти. Съжалявам… А ти, момче, все над клавишите, а? — той размърда пръсти, като че ли свиреше, и шумно се засмя. — Какво да ви предложа… Но, разбира се, разбира се…

Влязоха в бара.

— Три уиски. Между нас казано, бих предпочел един ликьор, но е женско питие. А ти, сладурче, не изглеждаш много добре. Вярно ли е това, което се приказва? Отказваш ли се?

— За момента чисто и просто си почивам — уточни Ева.

— Слава богу! Защото аз видях оная Флоранс. От вестника ме изпратиха. Трябва дори набързо да драсна нещичко. Вярно, тя има това и това…

И с ръце очерта закръглената й фигура.

— Но останалото е нула. Че една песен на Фожер трябва да ти извира отвътре. Няма нужда да се превземаш, да търсиш кой знае каква философия. Представяш ли си! Да беше я видяла! Беше глътнала микрофона, с обърнати очи, с ръка върху гърдите. Спомням си припева, чакай… — Той започна да тананика с ужасен глас и всички край бара избухнаха в смях.

— Да — заключи той, — признавам, че може и по-добре. Но това нещо се казва „Неудържимо сърце“… Трябва порив, чувство. Да предположим, че се обръщам към теб, а? „Ти ми изневери, но аз ти прощавам“. Та това се пее едва… Това се казва така… с ръце напред… много мило… защото в живота винаги можеш да започнеш отново… както преди. Не е ли така? И ако ти беше изпяла тази песен… Хайде, опитай! За нас, като между приятели.

— Госпожа Фожер не се чувства много добре — каза Льопра.

— А — извика журналистът. — А, извинете ме…

— Съжалявам — прошепна Ева. — Благодаря, добри ми Вирио. Прав сте, щях да го изпълня както току-що ми показахте… Точно така!

Тя му протегна ръка. Вирио разцъфна.

— Да опровергая ли в статията си? Да кажа ли, че скоро ще се върнете?

— Предпочитам да не го казвате.

— А нея мога ли да я срина?

— Хайде, вие не сте чак толкова лош човек.

Вирио ги изпрати до вратата.

— Не се предавай, сладурче — извика той. — Чакам те.

— Не издържам повече — каза Ева. — Да се прибираме.

Те бавно закрачиха по авеню Марсо.

— Какъв глупак! — избухна Льопра.

— Съвсем скоро вече няма да можем да излизаме — каза Ева. — Не знам как ти действува тази песен, но на мен… Мислех се за по-издръжлива!… Ако не беше ти, щях да замина, където ми видят очите… Щях да се върна в Испания… или на Канарските острови.

Льопра мълчеше. Ако тя се вкопчеше в тази идея, всичко беше загубено. Тя щеше да си отиде. Щеше да скита от хотел на хотел; вечер с пусто сърце щеше да приеме да вечеря с първия срещнат; за да си докаже, че е свободна, тя беше способна да…

— Ева, мила, внимавай… Ако си отидеш, той ще спечели… Ти самата вече каза, че нищо не се е променило.

Нищо не се е променило! Той добре знаеше, че е тъкмо обратното — всичко е различно. Чак до мълчанието на Ева, което не беше вече същото. В любовта тя търсеше екзалтацията, благодарение на която лицата, думите стават странни, а животът прилича на коледна утрин. А любов, която трябва да поемеш като товар, една делнична любов тя нямаше да има сили да защитава.

— Не искам да те оставям сама — каза Льопра. — Горе ще направя кафе. Имам скрити таланти.

Смехът му прозвуча фалшиво. Те преминаха през високата врата на сградата. Портиерката се затича след тях.

— Пощата ви, госпожо Фожер — и този малък пакет.

— Дайте — каза Льопра.

Той леко пребледня и нервно отвори вратата на асансьора. Ева също беше познала пакета.

— Мислиш ли, че е…?

— Опасявам се — отвърна той. — Същата хартия. Същият почерк… същият печат… Същият пощенски клон — булевард „Ваграм“.

Той опипа пакета, усети очертанията на картонената кутия. Асансьорът се плъзгаше меко нагоре и светлината, идваща от стълбищните площадки, бързо осветяваше сгърченото лице на Ева, пълните й с ужас очи.

— Не — каза Льопра, — не бива да се страхуваш. Хитростта е съшита с бели конци. Това е чисто и просто записът на Флоранс. Искат да ни изцедят до крайност.

— Значи е тя?

— Не знам. Още не знам. Ще видим.

Ева вече търсеше ключовете. Влязоха бързо в апартамента и тя заключи.

— Върви — прошепна тя, — мини напред — краката не ме държат.

Тя го последва, опирайки се о мебелите. Льопра разряза хартията с нож за рязане на писма, повдигна капака на кутията. Извади една грамофонна плоча.

— Няма етикет. Седни. Може да е същата плоча.

Той включи грамофона и когато плочата се завъртя достатъчно бързо, спусна иглата. Веднага и двамата познаха начина на свирене на Фожер, колебливото му докосване до клавишите.

— Виждаш ли, че е точно същият запис — каза Льопра.

— Предпочитам това — въздъхна Ева.

Те чуваха Фожер, отново откриваха неговите паузи, дрезгавия шум на дишането му.

— Да го спра ли?

— Почакай… Нека бъдем наясно.

— За какво? Държиш да чуеш кратката му реч ли?

Музиката се лееше без изненади, вече я знаеха наизуст. Засега съумяваха да надвият страха.

— Той ще каже същите думи — заяви Льопра. „Не е лошо, нали?“ и т.н., и т.н. Е, добре, на мен ми стига. Прекъсвам.

— Чакай!

Пианото млъкна. Плочата, леко огъната, повдигаше равномерно бялата ръчка на грамофона с леко стържене. Фожер също мълчеше. И страхът се възвръщаше върху лицето на Ева. Льопра кривеше злобно уста.

— Това е друга плоча — прошепна той.

Изведнъж прозвуча гласът на Фожер. Колкото и да го очакваха, те подскочиха и се приближиха един до друг.

„Ева… Тук си, нали?… Извинявай… говоря ти, като че ли съм сляп… но е още по-лошо… аз вече съм нищо… Ти го знаеш… аз съм само един глас.“

Фожер нехайно изсвири припева на песента. Ева хапеше кърпичката си. Плочата се въртеше, проблясвайки сред вледеняващо мълчание.

„Аз съм само един глас — поде отново Фожер, но се досещам за доста неща. Знам например, че мислиш за мен повече отвсякога… И това е само началото…“

Той изсвири една кратка музикална фраза, а Льопра искаше да му извика: „Стига толкова! Хайде да свършваме!…“

„Мислиш, че си играя да те преследвам ли?… Не… Аз се браня… Това те учудва… той е тук, бас държа… Ако не е тук, ти ще му разкажеш… Аз се браня. Защото трябва да ти го кажа: не аз, а ти ме измъчи, изтормози, изтерза. Никога не ще се избавя от теб…“

— Не — прошепна Ева, — не… Не е вярно — тя се беше втренчила в плочата, сякаш изведнъж беше видяла отражението на Фожер.

„Онова, което изстрадах — каза той, — трябва да го изстрадате и вие двамата. Справедливостта ли? Не вярвам в нея… или поне смятам, че трябва да й се помогне… Нали виждаш, аз й помагам. Тази плоча не е последна… И помни, че вече няма да се обръщам към теб… Довиждане, мила Ева, бих искал да не те обичам толкова много… не те забравям… Никога не ще те забравя…“

Чу се изщракване и грамофонът спря. Льопра безшумно коленичи пред Ева. Тя стоеше отпусната, скрила лице в дланите.

— Ева, Ева… скъпа — каза Льопра.

Той усети, че гласът му трепери, и отиде на пръсти до кухнята, потърси между бутилките и намери едно едва наченато шише „Арманяк“. Напълни една чаша и я отнесе:

— Ева… пийни… пийни бързо.

Ева протегна ръка.

— Той ще ме подлуди… Това е ужасно!

Тя потопи устни в алкохола, закашля се, а Льопра изпразни чашата отведнъж.

— „Няма вече да се обръщам към теб“ — подхвана тя.

— Разбираш ли какво иска да каже?

— Не.

Тя отново се загледа в плочата.

— Можех ли да предположа, че толкова ме обича! — каза тя с плътния си глас.

Льопра я хвана за раменете, разтърси я:

— Ева… събуди се… Аз съм тук. Ние също ще се защитаваме. Не може повече да продължава така.

— Какво искаш да направим? Можеш ли да попречиш плочите да не пристигат?

— Не, но ние не сме длъжни да ги слушаме.

Ева отвърна с бледа, отчаяна усмивка.

— Ще имаш ли сила да не ги разопаковаш? Честно? Ето виждаш ли? Всички ще ги чуем. Неизбежно е. Това е част от неговия план. Не знам докъде иска да стигне, но…

— Говориш безсмислици — прекъсна я Льопра. — Господи, какво толкова, та той е мъртъв.

— Ти говориш безсмислици, Жан — каза тихо Ева. — Нали разбираш, че има някакъв приятел, съучастник, наречи го, както искаш… Вече не можем да се съмняваме в това.

Машинално Льопра грабна празната чаша. Помириса я.

— Очевидно — каза той. — Дори имаме доказателство. Трябваше подателят да изчака първия успех на песента, преди да изпрати тази плоча… Иначе плочата щеше по-малко да ни разтърси… нали?

— Продължавай…

— Фожер не е могъл лично да определи датите на изпращането. Значи някой ги избира… Но тогава не може да става дума за случайна връзка. Това трябва да е приятел на Фожер, някой, който да е в течение на всичко… Греша ли?

— Мелио?

— За мен е само той… Но защо толкова те молеше да изпееш песента?

— Почакай… Нещо не ми е ясно.

— Така е. Ако приятелят, за когото мислим, е приел да изпълни последното желание на мъжа ти, или другояче казано — ако е приел да отмъщава, значи, че ще отмъщава докрай. При тези условия Мелио не би трябвало да те кара да пееш.

— Значи не е Мелио… И въпреки това… Брунщайн ли?… Не, Морис не би избрал за довереник мъжа на любовницата си.

— Тогава кой? Флоранс? Девошел? Гюрмиер?

— Сто на сто не е Гюрмиер. Той е по-скоро продажен тип. Човекът, у когото са плочите, като нищо може да дойде при мен, за да изкара пари за услугите си. Нали ти е ясно, че Морис е предвидил риска. Той безспорно е избрал някой много сигурен… който вероятно ме мрази.

— Брат си ли?

— Той дори не дойде на погребението. Бяха скарани от години.

Льопра седна смазан.

— Какво ще правим? — попита той.

— Нищо — прошепна Ева, — ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Следващите плочи.

VI

Мина една седмица. Всяка сутрин в девет часа Льопра се обаждаше.

— Има ли нещо?

— Не. Нищо. Писма.

Често по обяд той прескачаше до Ева. Тя му показваше пощата, безразборно нахвърляна в една кристална купа. Колкото повече се затвърдяваше успехът на песента, толкова по-многобройни ставаха писмата. Приятели умоляваха Ева да не се отказва от кариерата си, непознати хора я поздравяваха, изказваха й възторга си от Фожер. Ева беше отслабнала, но се държеше и се мъчеше да живее както преди, да се показва вечер в ресторантите, където имаше навика да ходи, да се усмихва. Тя стискаше ръце, приемаше покани.

— Малко съм уморена — обясняваше тя. — Имам нужда от почивка… Не… Още нямам планове.

— Доволна ли сте? „Неудържимо сърце“ е на път да се превърне в песен на годината.

— Толкова по-добре. Заслужава.

Но след час тя си тръгваше с мигрена. Льопра беше до нея, чакаше, мълчаливо я съпровождаше до дома й. Той също беше изтощен. Пред Ева се стараеше да изглежда спокоен, понякога се шегуваше.

— Знаеш ли. Днес я чух единайсет пъти. Броих… Тази сутрин при бръснаря. След това по стълбите… някой, докато чакаше асансьора, си тананикаше… два пъти в метрото… два пъти в градината „Тюйлери“, деца свиреха на хармоника. На обед…

— Стига, скъпи. Аз също я чувам навсякъде… Същинско мъчение!

На вратата Льопра дълго й стискаше ръка. Чувствуваше, че тя има нужда да остане сама, и ставаше смирен, покорен.

— Лека нощ, мила Ева. Опитай се да поспиш. Ще ти се обадя утре сутринта.

Той си тръгваше смазан от самотата, влизаше в някое кафене, неспособен да разсъждава, да състави някакъв план. Поръчваше си едно уиски, до което не се докосваше, гледаше как снове тълпата. За пореден път прехвърляше наум списъка на заподозрените. Мелио… Флоранс… Сигурно е един от двамата… Другите отпадаха от само себе си. Девошел, музикалният критик, в когото за миг се бяха усъмнили, беше заминал за Швейцария на другия ден след погребението. Ева случайно го беше научила. Бяха проверили. Никакво съмнение. Девошел не беше изпращал плочите… Тогава Мелио или Флоранс?… Но как да ги попиташ, без да се злепоставиш още повече? Льопра се обезсърчаваше. „В края на краищата, мислеше си той, какво може да ни се случи? Нищо!“ Поне нищо определено. Следствието по смъртта на Фожер беше приключило. Поне засега. След месец никой вече няма да споменава за него. По всяка вероятност Ева ще се върне към живота. Несъмнено. Но никакъв отговор не беше задоволителен. Льопра знаеше, че няма от какво да се бои, и тревогата вече не го напускаше. Една смътна тревога, нещо подобно на страха от морска болест. Би искал да легне и да заспи, да спи! Влизаше в друго кафене, наострил ухо. Не, тук песента не звучеше. Почти беше разочарован. Песента беше нещо като разговор с Фожер. Когато я чуваше, той се стягаше, изпитваше желание да каже: „Виждаш ли, мръснико, не се предавам. Няма да ти се дам до края.“

 

 

Нощта се изнизваше спокойно. Колите, минаваха по-рядко. Те пристигаха отдалеч, с пълна скорост и сред тишината листакът се раздвижваше. Льопра се прибираше вкъщи. Спираше в последното кафене, почти празно в този час. И там засрамено пускаше една монета в автомата за плочи и стиснал зъби, слушаше само за себе си песента на Фожер. После се тръшваше върху леглото си, обръщаше се към стената и чакаше съня, отдавайки се на объркани мисли. Едва станал, той се спускаше към телефона:

— Здравей, скъпа… Добре ли спа? Нещо ново?

Хайде! И днес няма да е. Той сядаше пред пианото и се чувствуваше вече обезсърчен. Искаше да чуе задъхания глас на Ева: „Ела веднага, плочата е тук“. Така може би щяха да узнаят какво иска Фожер.

Понякога, късно следобед, Ева се съгласяваше да отидат в някоя чайна. Льопра стеснително се опитваше да разговаря с нея както преди. Но хората познаваха Ева. Главите се извръщаха към тях. Притеснена, Ева скоро ставаше и те бяха принудени да обикалят обществените градинки и седнали на някоя пейка, да гледат как врабците се боричкат сред окапалите листа. Ева си отваряше устата само за да каже:

— Размислих. Не може да е Мелио.

Но на другия ден заявяваше:

— Мелио е. Той сам призна, че Морис е отишъл да му каже, че съчинява нова песен… Песен, „която не му дава мира“… Спомняш ли си?

— Разбира се — отвръщаше Льопра. — Мога ли да го забравя!

И те отново започваха да се въртят в същия кръг на предположения, догадки и съмнения.

„Той може да се похвали, че ни владее изцяло“ — заключаваше Ева с лека насмешка, която влагаше в думите си, когато искаше да изглежда смела. Или слагаше длани върху ръцете на Льопра: — Какъв живот те карам да живееш!

— Ами — протестираше Льопра. — Вината е моя!

Между тях отново лумваше предишната пламенност. Льопра обхващаше с ръка тила на Ева.

— Ева, скъпа, обичаш ли ме поне малко? Разбираш ли, че съм готов да дам всичко, за да свърши този кошмар?

— Но да, мили. Ти знаеш, че това дори не е кошмар. Ние ще се измъкнем от него. Хайде да повървим малко.

Те се връщаха към оживените улици, където Ева толкова обичаше да се смесва с тълпата. Спираха се пред витрините, гледаха мебелите, накитите, платовете. Една вечер тя стисна конвулсивно ръката на спътника си, поведе го бързо напред, но той успя да прочете върху едно шишенце парфюм мъничкия етикет: „Неудържимо сърце“. Нарекоха „Неудържимо сърце“ и един модел на Диор. Ева се отказа от тези разходки.

— Би могла да изразиш недоволството си пред Мелио — каза Льопра. — Питам се, дали той има право да им позволява това.

— Каква полза — прошепна Ева. — Как ли ще изглеждам, като реагирам?

Ева искаше да води борбата достойно. Това беше за нея правило в живота. Въпреки това Льопра най-накрая й зададе въпроса, който го измъчваше:

— Още ли обичаш мъжа си?

— Вече ти казах, че не.

— Тогава защо толкова се разстройваш, като чуваш песента?

— А ти?

— Аз не се разстройвам — възрази Льопра.

— Не си честен. Истината е, че и двамата ни е страх, защото всеки път виждаме станалото в Ла Бол.

— Страх ни е, защото не се обичаме достатъчно. Ева, скъпа, ти не си вече същата… Защо?

Бяха седнали на терасата на една бирария пред Лъва на Белфор. Тук никой не им обръщаше внимание.

— Дете — каза Ева. — Смяташ, че не те обичам достатъчно! А пък аз стоя тук заради теб. Щеше да ми е много по-лесно да отида в Италия или в Португалия. Никаква поща никакви плочи, спокойствие. Не е ли така? Не си ли доволен?

— Не — отсече Льопра.

Веднага почувствува нейния гняв, но той беше за предпочитане. Изживяваше един от онези мигове, когато човек изпитва желание да изгуби онова, което обича.

— Няма нужда от твоята преданост — поде той. — А само от любовта ти.

Ева не отвърна. Опитваше се да запази спокойствие. Но сложи черните си очила. Тогава Льопра изведнъж се реши:

— Ева — прошепна той, — омъжи се за мен. Обещай ми да се оженим, щом като можем, законно…

Тя горчиво се усмихна.

— И веднага ще имат основание да ни заподозрат. Даваш ли си сметка какво говориш?

— Господи, един мъж да предложи брак на… приятелката си, не виждам какво срамно има?

— Ти си луд, скъпи… Напълно луд!…

Льопра не отстъпи. Разтрепери се, обзет от вълнение, както пред пианото в най-хубавите си дни, когато музиката го завладяваше.

— Как не разбираш, че не мога повече да живея така — каза той. — Обаждам ти се, вярно… излизаме заедно… но какво означава това? Един час с тебе… През останалото време ти живееш на една страна, аз на друга. Ние сме си чужди. Фожер е все между нас… повече от когато и да било. Ето защо ме е страх. Има само един начин да отвърнем на тези смешни плочи… Повярвай ми, много мислих за това. Трябва да се оженим…

— Поръчай ми още едно кафе — каза Ева.

— Какво?… Добре!… Както искаш… Момче, две кафета.

Той яростно извади цигара от джоба си. Ева му протегна запалката си.

— Извинявай — промърмори той.

— Свърши ли? — попита тя. — Мога ли да говоря?… Изслушай ме… Никога няма да се омъжа… Никога не е трябвало да се омъжвам. Прекалено много обичам любовта.

— Глупости!

Той различи зад очилата бледото проблясване на зениците.

— Когато поискам, съм търпелива — поде отново Ева. — И аз много мислих. Никога не съм обичала друг мъж колкото теб. Това са неща, които една жена не е свикнала лесно да признава. Но тъкмо затова не искам да бъда твоя жена. Ти какво би искал? Да живеем заедно всяка минута? Да се любим от сутрин до вечер? Да се разтворя в теб?… Не, скъпи мой… Любовта е…

Тя замислено отпи от кафето.

— Носталгия… Не искам да изпадам в литературни определения, но ми се струва, че любовта е точно това… И защото те обичам, може да се случи от време на време да имам нужда да се отдалечавам от теб… или да те карам да страдаш… или да те забравя… да те заменя с друг…

— Ева!… Умолявам те… Ева!

Тя се приближи до него толкова близо, че се допря до рамото му.

— Успокой се, мили Жан. Говорим разумно. Разкривам се пред теб такава, каквато съм. Може би защото съм нещо като скитничка, като дивачка, за мен любовта, истинската любов, трябва да се опита да се самоунищожи. Ако устоява… тогава…

— Но тя устоява — прекъсна я Льопра. — Уверявам те, че моята лю…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Да — каза тя, — твоята любов е силна, егоистична, покоряваща. Ти обичаш като мъж… като Морис…

— Как искаш да обичам?

— А! Ето въпроса. Трябва да приемеш да обичаш, без да играеш някаква роля, без нищо да очакваш в замяна… Как да ти кажа?… Да приемеш да бъдеш самия себе си и нищо повече.

— Но аз не играя никаква роля.

— Виждаш ли, че не разбираш.

— Ти не…

— Не е така. Ти си въобразяваш някои неща и тази игра те въодушевява. Но щом ти обяснявам каква съм, всъщност ги ме отхвърляш, боли те.

— Знаеш ли, че си доста сложна.

Един слепец влезе в бирарията. Държеше цигулка под мишница.

— Да се махаме — каза Ева.

Слепецът повдигна цигулката към брадичката си и започна да свири песента на Фожер със сърцераздирателни извивки.

— Става отвратително — изсумтя Льопра.

Той плати и хванал Ева за лакътя, я изведе навън.

— Сигурно сега ще трябва да те оставя?

— Не искаш ли да дойдеш у дома? — попита Ева.

Льопра, разколебан, все още ядосан, но вече на път да се успокои, я погледна, тя свали очилата си, усмихна му се.

— Виждаш ли каква си! — каза Льопра.

— Бъди добър, извикай такси — прошепна тя.

В колата той я притисна до себе си и те вече не помръднаха, а градът, нереален, в преливащи цветове, преминаваше като филм върху предното стъкло. „Държа я в прегръдките си — мислеше Льопра, — а пък ръцете ми са празни. Тя ми принадлежи и не е моя. И аз съм щастлив… ужасно щастлив!“

Ева сякаш прочете мислите на любовника си и каза, без да вдига глава:

— Ето виждаш ли, скъпи, това е любовта. Хората имат смелостта да си говорят. Обещаваш ли ми, че винаги ще имаш смелост да ми говориш?

Той я целуна по косите, по слепоочието. Съвсем мънички бръчици потрепваха под устните му. Усети, че очите му се наливат със сълзи, и престана да мисли за себе си. Беше изпълнен само с нежност, гальовност и мъка.

Пред портиерската стая Ева се поколеба:

— Би ли попитал дали има поща?

Това беше най-мъчителният миг от деня. Льопра се стегна, отвори вратата. Портиерката я нямаше, но пощата беше подредена в една кантонерка. Той взе десетина писма, които натъпка в джоба си, хвърли подозрителен поглед върху масата и бюфета. Никакъв пакет. Значи имаха отсрочка.

— Само писма — съобщи той.

Ева го чакаше пред асансьора. Лицето й светна; изведнъж тя доби моминско изражение й един много чист порив се надигна в Льопра. Поиска му се да я успокои, да я защити. Той отвори вратата на асансьора, дръпна решетката.

— Започвам да вярвам, че вече никога няма да има плочи. Мъжът ти не беше толкова глупав. Сигурно му е било ясно, че когато една заплаха се повтаря много често, тя губи силата си.

— Не ми се вярва — каза Ева.

Но нещо в гласа й отекваше ясно. Льопра я взе в прегръдките си, потърси устните й. Ева се дърпаше със смях.

— Може да ни видят, глупчо.

Коридорите, зърнати мимоходом, потъваха плавно и беше удоволствие да търсиш тези топящи се устни, докато дебнеш приближаването на следващия етаж, за да огледаш набързо това леко внушително пространство.

Асансьорът спря.

— Дай си ключовете — каза Льопра. — Поне веднъж мога и аз да отворя. Искаш ли да се правя, че се връщам у дома?

Той влезе след нея и отново я прегърна, без да й даде време да се обърне.

— Ева, скъпа, благодаря ти за всичко, което ми каза одеве. Не споделям твоето мнение, но ще се опитам да те обичам още повече.

Тя се обърна към него. Той взе лицето й между дланите си, повдигна го към себе си като бистра вода в двете шепи.

— Кълна се, че ще те защитавам… от него, от теб, от себе си… също. И като начало ние ще пречистим този апартамент. Целувам те тук, в антрето…

Той допря устни до челото на Ева, до очите й, бавно я отведе в салона.

— И тук те целувам, защото тук той те накара да страдаш.

Той докосна страните й, носа, устните й, които вече пламтяха. Чувствуваше, че е развълнувана, податлива. С бавни стъпки я отведе в спалнята.

— И тук те целувам, защото те е обичал…

Устните му намериха разтворените устни на Ева и тя не можа да сдържи едно изохкване. Той трябваше да я подкрепи, а ръката му я галеше, задържаше се под мишницата, където се очертаваше издатината на гръдта. Но той продължаваше да я владее и я водеше от стая в стая, повтаряйки всеки път насред стаята пречистващия жест.

— Жан — каза тя с въздишка, — престани, не мога повече.

Той я заведе обратно в салона, накара я, да седне, но тя увисна на врата му, скри лицето си.

— Искам те — каза тя и захапа плата на сакото му.

Той усети зъбите върху кожата си.

— Не сега — прошепна той. — Аз също може да имам нужда да се отдалеча от теб, да те накарам да страдаш… запомних урока ти…

Тя се отскубна, отблъсна го от себе си.

— Чудовище — каза тя весело. — Ах, ти действително си истински мъж!

И двамата избухнаха в смях.

— Ето такава те обичам — каза Льопра. — Закачлива, естествена. Повтори: чудовище.

— Чудовище!

— Ева, скъпа. Наистина ли? Искаш ли?

Той свали сакото си, хвърли го на един стол и писмата се изсипаха, пръснаха се по пода.

— По дяволите! Твоите почитатели!

Той взе да събира писмата, смръщи вежди, като видя последното, и бавно се изправи.

— Какво е това?

— Дай — каза Ева.

Но тъй като той продължаваше да държи писмото, тя застана зад него и прочете през рамото му:

Дирекция на следствената полиция

— Господи!

Не е възможно! — прошепна той.

— Той ни е издал.

— Не говори глупости. Как искаш да ни издаде?

Търсеше с пръст някаква пролука в ъгъла на плика, загуби търпение. Тупна с крак, скъса хартията, грубо измъкна писмото. Имаше само един ред, написан на машина:

Госпожо, моля да се явите спешно в кабинета ми по въпрос, който Ви засяга.

Инспектор: Борел.

— Въпрос, който ви засяга ли? Не разбирам — каза Ева.

— И аз — призна Льопра.

С писмото в ръка, той се отпусна тежко във фотьойла, препрочете написаното. „Въпрос, който Ви засяга“. „Инспектор Борел“.

— Те знаят истината — каза тя. — Получили са писмо.

— Не е възможно — извика Льопра. — Приживе мъжът ти все пак не е могъл да обясни как ще бъде убит. Никой не е имал намерение да го убива. Онова, което се случи, беше съвсем случайно.

Снимката на Фожер продължаваше да стои върху пианото: живите му очи под леко подпухналите клепачи сякаш следяха сцената с прикрита ирония.

— Защо ще ме викат? — забеляза Ева. — Може би са открили някаква подробност. Откъде да знам…

— Каква подробност? Съдебният лекар подписа заключението си… Застрахователното дружество проведе разследване… експертите потвърдиха, че е нещастен случай… Къде във всичко това искаш да се крие подозрителната подробност?

Льопра се мъчеше да овладее паниката, която го обземаше, но знаеше, че доводите му са слаби.

— Представи си, че са получили писмо — поде Ева. — Морис им обяснява, че ние имаме намерение да го премахнем. Той моли да се проучат най-подробно обстоятелствата около неговата смърт, ако умре по някакъв непредвиден… драматичен начин. И тогава? Смяташ ли, че полицията ще стои със скръстени ръце?

— Ще помислят, че някой им погажда лоша шега.

— Може би. Но ще поискат да разберат как стоят нещата. Ще проверят дали почеркът е същият като на мъжа ми. И ако той лично ни осъжда, представяш ли си каква сила ще има това обвинение?

— Нищо няма да открият. Няма нищо за откриване.

— Но вестниците, Жан. Представи си заглавията: „Убит ли е Морис Фожер?“

Тя скри лице в ръцете си. После изведнъж се изправи:

— Отивам!

— Къде?

— При инспектора. По-добре да свършим веднага. Часът е четири. След час ще ни олекне. Ако иска, нека ме задържи. В края на краищата предпочитам това.

— Значи всичко ще признаеш?

Ева посегна към чантата си, към ръкавиците, сгъна писмото. Отчаянието на Льопра я трогваше.

— Какво би направил на мое място?

— Ще отричам без колебание. Мила, няма доказателства, не разбираш ли? Ние сме много силни.

— Ти може би да. Но аз…

Машинално той се подпря на камината и като си спомни, че там във вилата беше направил същото, се изчерви. Същата сцена се повтаряше. Впрочем, откакто очакваха плочите, тя се повтаряше всеки ден. Имаше чувството, че той всеки ден убива Фожер. Разпери ръце.

— Какво искаш — въздъхна той.

— Разочаровам ли те?

— О, не!

— Да. Вижда се. Е, добре, Жан, съжалявам, но до гуша ми дойде тази игра, която разиграваме, и от този живот. Сбърках, че те послушах, вместо да повикам полиция. Не съм създадена непрекъснато да лъжа като истинска виновница… Защото излъгахме, затова стигнахме дотук…

— Забравях, че мъжът ти ни обвинява в предумишленост.

С опакото на ръката Ева потърка очите си. Устните й трепереха. Тя изведнъж забеляза снимката на Фожер и с един замах я запрати към стената. Стъклото се счупи с ясен звън.

— Вие сте способни на всичко — извика тя.

— Какво ти става?

— На всичко. И ти си като другите.

Тя беше пребледняла, но успя да сдържи сълзите си. Като измъкна от чантата си пудриерата, бавно се напудри, без да откъсва поглед от Льопра, и очите й постепенно станаха сиви, в тях лумна светло, весело пламъче.

— Целуни ме, преди да се изчервя — каза тя… — Ако мога да мълча, ще мълча… заради теб, глупчо!

Тя отметна глава и той дълго я целува, люлеейки я в прегръдките си. Когато тя се отдръпна, беше засмяна, весела.

— Не виждам за какво толкова се ядосваш. Всъщност не ми е неприятно да се срещна с инспектора… Ако смята да ми пее разни…

Думата смути и двамата. Ева се среса. Льопра нахлузи едната си ръкавица. Отново го обзе тревога.

— Готово — каза Ева. — Ще дойдеш ли с мен?

Излязоха, но този път Ева заключи вратата! На улицата Льопра едва не избяга. Срамуваше се да я остави сама пред опасността. Ева се стараеше да изглежда безгрижна.

— Ще си купя пак кола — каза тя. — Каква ми препоръчваш? „Пежо“? „Симка“?

Той стисна ръката й, за да покаже, че се възхищава от смелостта й.

— „Симка“ — прошепна той разсеяно и направи знак на едно такси.

— Понт-о-Шанж, и моля ви да спрете радиото. Благодаря!

Седяха смълчани, докато слязоха от колата. Льопра закрачи до Ева покрай сивата стена. Спряха пред арката. И двамата бяха с изопнати лица. Ева погледна Льопра и с върха на пръстите погали косите му по слепоочието. Знаеше, че ще страда повече от нея.

— Бъди разумен — прошепна тя.

— Да — отвърна Льопра.

Задушаваше се. Тя мина под свода, прекоси двора, без да се обръща, а той дръпна ръкава си, за да види колко е часът. После, останал без сили като болен, прекоси кея. Довечера може да го задържат. Зеленикавата вода раздвижваше отраженията, зигзагообразно удължаваше обърнатата сянка на корабите. На ъгъла на Пон Ньоф един художник, несмущаван от зяпачите, рисуваше. Наведен над каменния парапет, Льопра живееше в друг свят. „Ако ме арестуват — мислеше си той, — пак ли ще я обичам? Ако бъда разделен от нея? Ако тя умре?… Може би е права? Въобразявам си. Искам в живота ми да има приказни мигове. А пък сега ми е студено, страх ме е, защото тя е горе, сама…“ В съзнанието му отекваха музикални пасажи, отделни фрагменти от „Апасионата“, от концерта на Шуман. Би искал да свири за нея, за да й помогне, за да вземе участие в битката. „Колко хубаво би било — отново си помисли той — сега да напиша една песен, да й я подаря, като излезе. Фожер би могъл да го направи.“ За първи път помисли за Фожер без горчивина. Мина влекач, теглейки три шлепа, потънали до планшира. Вятърът играеше по водата, разпиляваше окапали листа. Льопра прие, че е искал да убие Фожер, и от тази мисъл му олекна. Да, беше завиждал на Фожер, беше го мразил с цялата си душа. Фожер правилно беше отгатнал, когато го беше упрекнал, че е свръхамбициозен. Предумишленото убийство невинаги се обмисля с дни или седмици. Решението може да се вземе и за няколко секунди. Стига отчаяно да поискаш онова, което вече си започнал да вършиш. Но това той никога, никога нямаше да може да признае на Ева. Не я ли обичаше достатъчно? Може ли човек да се разкрие докрай, да приеме да бъде съден от жената, която се възхищава от него, която му внушава, че той е изключителен? Фожер не бе скрил нищо и загуби любовта на Ева. А той беше личност! А пък аз съм просто един жалък тип и не мога една мелодия да напиша. А и всичко това в известен смисъл не беше вярно. Льопра чувствуваше, че се самообвинява жестоко, защото това беше единственото магическо средство да накара Ева да се съпротивлява, да отрича, да лъже. Да, така е, той желаеше тъкмо в този миг тя да се бори срещу онзи полицай, да забрави глупавото си честолюбие. Да лъже! Какво като лъже? Той едва ли не пожела в полицията да го разпитат него, за да лъже, и пак да лъже.

Дръпна ръкава си. Нямаше и час, откакто се самоизмъчваше. Рибарят измъкна от водата нещо лъскаво и гърчещо се. Льопра слезе няколко стъпала и отиде при човека, който бършеше ръцете си в носна кърпа. Той си подсвиркваше песента на Фожер.

 

 

— Моля, седнете, госпожо.

Инспектор Борел заобиколи бюрото, подпря се на облегалката на стола. Ева го прецени с един поглед: интелигентен, малко прекалено сигурен в себе си, хубав мъж, но с криви зъби, в края на краищата не чак толкова лош за един чиновник. „Би трябвало да даде панталона си на гладене“… Тя се усмихваше, леко наклонила глава, с нежен поглед и изострено внимание.

— Много ми е приятно да ви видя тук, госпожо — каза Борел. — За мен това е привилегия. Аз безкрайно се възхищавам от вас…

— Да смятам ли — каза Ева, — че ме повикахте тук, за да ми изкажете лично комплиментите си?

Инспекторът притвори очи, вдигна едрата си ръка, на която проблесна голям пръстен.

— Не. Естествено, че не. Но и аз съм като другите… Започвам да мечтая, когато слушам песните ви. И днес ето че сте тук пред мен…

— От плът и кръв — добави Ева.

— От плът и кръв… И аз се наслаждавам на този миг… с ваше позволение.

Искаше да изглежда закачливо духовит, но не успяваше да се държи непринудено. Очите му не се оживиха. Бяха прекалено сини, с онзи син цвят, който на електрическата светлина блести като стъкло.

— Бях неприятно изненадан, когато научих за смъртта на Фожер — продължи той.

— Мъжът ми не беше много предпазлив човек.

— Знам.

Борел седна, удари с длан по една папка.

— Имам копие от протокола. Някой може да си зададе въпроса дали става дума за липса на предпазливост… Бил е пийнал, карал е бързо, но това се случва с много шофьори, най-вече през периода на летните отпуски… Жалко, каква загуба… И двойно по-жалко, защото научих случайно… че вие смятате да напуснете сцената…

— Бързо са ви осведомили.

Борел театрално се поклони.

— Такъв ми е занаятът, госпожо… Мога ли да ви задам един въпрос? Наистина ли мислите, че мъжът ви случайно е загинал?

Ева очакваше тази атака. Въпреки това тя с усилие издържа погледа на инспектора.

— За бога, да — каза тя. — Нито за миг не съм предполагала, че… Да не би нещо да сте открили?

— Да съм открил?… Не. Няма съмнение, че е злополука.

Той отвори папката, за момент се замисли. Ева си представи Льопра. Горкото голямо дете! Ще бъде въвлечено в скандал. И никога няма да разбере защо е признала. Защото тя ще каже цялата истина. Ако този полицай имаше доказателството, че Морис… Не, тя нямаше да допусне да я уловят в лъжесвидетелство, да понесе презрението.

— Предполагам, че господин Фожер е имал неприятели, като всички нас — каза Борел. — Не сте ли забелязали нещо неестествено през последните седмици. Не изглеждаше ли угрижен мъжът ви? Нищо ли не ви е казал, което да…

— Нищо.

— Странно. Вие добре ли живеехте?

— Не.

Борел поклати глава развеселен.

— Чудесно! Това се казва прямота!

Той измъкна от папката едно писмо, което препрочете. Ева беше прекалено далеч, за да разпознае почерка, но усети, че това е краят. Фожер беше удържал на думата си.

— Имам любовник — каза тя. — Не го научавате от мен. И понеже всичко искате да знаете…

Борел се наведе напред и й подаде писмото.

— Първо прочетете това — каза той. — Не е редно да ви давам такъв документ, но разчитам на вашата дискретност.

Не беше почеркът на Фожер. Тези закръглени, дребни букви… но къде вече ги беше виждала?

Всички приятели на Фожер са огорчени от бездействието на полицията. Разследването заключи, че става въпрос за злополука, което е пълна безсмислица. Фожер беше много добър шофьор. Освен това той имаше навика да минава по един страничен път, за да избегне завоите на Ансени.

Ева кръстоса крака и подпря писмото на коленете си; погледът на Борел й помагаше да се държи; тя ще го изчете докрай, без да припадне…

Смъртта на Морис Фожер поставя следния проблем: защо не е минал по обичайния си маршрут?… Защото е имал намерение да се самоубие… От деликатност, за да пресече всякакви приказки, той е прикрил самоубийството си, като е инсценирал злополука. Но за да се самоубие жизнерадостен човек като него, значи е бил подтикнат към това.

И изведнъж Ева позна почерка на Флоранс. Като се прибере вкъщи, ще се порови в бюрото си… Сигурно ще намери стари пощенски картички, изпращани от Дания, от Швеция, от времето, когато Флоранс не беше още… Действително, беше нейният почерк, дори неподправен, най-обикновен и просташки…

… И онези, които тласкат човека към самоубийство, са престъпници. Полицията би трябвало да си зададе въпроса дали Ева Фожер няма пръст в смъртта на мъжа си. Името ми няма нищо да ви подскаже. Задоволявам се да призова към справедливост.

Ева сгъна писмото.

— Получаваме десетки такива — каза Борел, сякаш се извиняваше. — Луди, ревнивци, хора обзети от мания за преследване. Въпреки това…

— Въпреки какво? — попита Ева.

— Е, добре, практиката ни е такава. Длъжни сме да проверим.

— Мислите, че съм виновна за смъртта на мъжа си ли?

— Ни най-малко, скъпа госпожо. Първо, аз се поддадох на желанието да се запозная с вас, и второ, исках най-вече да ви предупредя… Сигурно е, че някой ви мисли злото… Не се ли досещате кой може да бъде?

Ева с отвращение остави писмото на ръба на бюрото.

— О, да — каза тя. — Но вие с нищо не можете да ми помогнете.

— Все пак, ако някой се опита да ви безпокои, да ви тормози, мое задължение е да…

— Благодаря — прошепна Ева. — Много сте любезен, но ще се справя и сама.

Борел кимна утвърдително.

— За всеки случай аз ви предупредих. Не се колебайте да ме известите, ако се опитват да предизвикат скандал. Естествено, вие не знаете дали мъжът ви е имал навика да се движи по онзи страничен път, за който се споменава в писмото?

— Не знам. Винаги отивах в Ла Бол с влак.

— Впрочем — злополука или самоубийство — това не променя нещата — заключи Борел.

Той изпрати Ева до стълбите.

— Не се колебайте — повтори той. — Аз съм тук. Разчитайте на мен.

Ева слезе бавно по стълбите. Тя би се заклела, че той беше все още на площадката и продължаваше да я гледа… А после усети, че се е прибрал, и без причина забърза, почти изтича до арката. Льопра стоеше на отсрещния тротоар, облегнат на парапета.

— Виждаш ли, че не ме арестуваха — каза тя.

— Каза ли им?

— Не. Беше излишно. Пие ми се чай.

Но когато се настани в едно малко бистро, успокоена, усмихната, тя промени мнението си и си поръча чаша бяло вино.

— Като зидарите — каза тя.

— Разказвай.

— Лесна работа. С две думи: съдията е получил анонимно писмо… Познах почерка на Флоранс…

— И таз добра!…

— Флоранс ме обвинява, че съм тласнала Морис към самоубийство.

— Не разбирам — каза Льопра.

— И аз в момента нищо не разбрах. Очаквах, че ще публикуват нещо…

— И за това ли те повика той?

— Да, за това… но сигурно за още нещо. В писмото си Флоранс намеква, че Морис обикновено се е движел по някакво отклонение тъкмо за да избегне завоите при Ансени.

— Ох!

— Инспекторът не е глупак. Той нищо не знае. Нищо не подозира. Но историята с отклонението явно го тормози. Наздраве, мили ми Жан. Можем да се чукнем — тя докосна с чашата си чашата на Льопра и отпи с удоволствие от обикновеното бяло вино.

Льопра отпи с недоверие.

— С една дума, какво е впечатлението ти? — попита той.

— Че засега можем да бъдем спокойни.

— Знаеш ли — извика Льопра, — Флоранс не ни изпраща плочите. Ако знаеше истината, тя би я съобщила с голямо удоволствие на инспектора. Щеше да ни обвини в конкретно деяние.

— Да, наистина — каза Ева. — Не бях се сетила. Бях толкова изненадана.

— В известен смисъл това писмо ни оневинява — продължи Льопра. — Като зачеркнем Флоранс, остава Мелио.

Ева изпразни чашата си.

— Дай ми една цигара — каза тя. — Сега е пет и половина. Иска ми се да се обадя.

— На Мелио?

— Да.

— За какво?

Ева свали шапката си, тръсна коси, после се премести назад, по-удобно опря гръб на облегалката, блажено въздъхна.

— Сега сме сигурни, че е Мелио, нали?

— Да, по силата на логиката. Той най-точно отговаря на всички наши предположения. Той е приятелят, издателят.

— Добре. Трябва да му нанесем голям удар; иска ми се да го помоля за среща и да го поставя натясно. Чакай, ще се мръщиш след малко… Ако Борел… инспекторът се казва Борел… получи плоча, веднага ще се досети какво е станало. Видях го, разбираш ли, знам какъв човек е… От друга страна, Мелио може би не е много горд, че е принуден да играе подобна роля. Като бия на чувства, може да успея да го разубедя.

— При условие че всичко му кажеш — възрази Льопра.

— Е добре, всичко ще му кажа.

— Той ще ни издаде.

— Не. Няма да посмее. Мене няма да издаде. Защото така не се постъпва. Все пак Мелио не е случаен човек.

Льопра скръсти ръце върху кръглата масичка, втренчи се в чинийките.

— Не си ли на моето мнение? — попита Ева.

— Не. Ни най-малко.

— Предпочиташ да не мръднеш пръста си, да чакаш Борел да дойде да ни арестува? Защото сега става въпрос за единия или за другия. Мелио или Борел… хайде, размърдай се, Жан.

Тя пъхна ръка под ръката на Льопра, заговори с меден глас.

— Ние никога не сме разговаряли истински с Мелио… Аз ще се извиня.

— Ти? Ще му кажеш, че си сбъркала ли?

— А защо не? Всъщност е точно така. Трябваше да подходя към него по иначе… Ще му обясня как живеехме с Морис. Сигурно и през ум не му минава какво е било. Ще му разкажа за последната вечер в Ла-Бол. Той ще ми повярва. Има начин да представиш нещата. Хората винаги усещат, когато не се опитваш да ги лъжеш… А и Мелио не е луд. Той е все пак търговец. Веднага ще прецени какъв е интересът му.

Льопра уморено сви рамене.

— Ева, милинка, ти ме смайваш. Преди няколко часа Мелио нищо не струваше. А сега се превръща едва ли не в благородник.

Ева се изправи, отмести масичката.

— Предупреждавам те, че аз няма да дойда.

Тя подръпна ухото му, наведе се нежно към него.

— Не, ще дойдеш. Не искам в случай на неуспех да ме обвиниш в некадърност.

— Но, по дяволите, още не сме сигурни. Логично е, признавам. Но даваш ли си сметка, че въпреки това може да сбъркаме. И тогава? Ще му признаеш истината просто ей така ли?

— Не съм толкова глупава. Ще му кажа само ако той е откровен. Знаеш ли, досега никой не ме е лъгал.

Тя гъвкаво се промъкна между масите и се качи на първия етаж по една вита стълба. Преди да се скрие, с едва забележимо движение на пръстите тя му изпрати въздушна целувка.

Льопра повика сервитьора, който дремеше, подпрял рамо на вратата.

— Две кафета.

Може би Мелио не е в кабинета си. Льопра се улови за тази мисъл. Тази припряност, желанието да свърши с всичко час по-скоро бяха типични за Ева. Как да я накара да проумее, че инспекторът, дори и да се усъмни в тях, не ще има никога доказателства, а те сами щяха да въоръжат Мелио с едно решаващо смъртоносно доказателство. Трябваше да се изчака на всяка цена! Дори ако се наложи да търпят всеки ден мъчението на пощата. Няма друг изход.

Льопра изпи кафето, изпуши последната цигара от кутията. Беше взел решение. Няма да отиде при издателя. Ева много лесно забравяше, че не рискува нищо в тази история. Не тя уби Фожер. Ако нещата тръгнат на лошо, нея няма да я осъдят. Шест и четвърт… Мелио можеше да има срещи… Оставаше един шанс! Краката на Ева се показаха на първото стъпало — дълги, съблазнителни. „Как е възможно — помисли си Льопра — да я обичам толкова, като животно, сякаш е моята женска.“ Ева слезе с подновен грим, изпълнена с младежки плам.

— Готово — каза тя. — Той ще ни приеме утре вечер, в десет часа. О, ти си поръчал кафе, чудесно.

— В десет ли?

— Само по това време не го безпокоят.

— Не се ли изненада?

— Не. Стори ми се по-скоро леко смутен… сдържан… Според мен той е очаквал да му се обадя. Жан, скъпи, не ме гледай така. Чувствувам се отлично. Сигурно е някаква реакция. Толкова ме беше страх, когато влизах в Следствената полиция. Костелив орех е този Борел. В сравнение с него Мелио изглежда почти безобиден!

VII

Към осем часа беше преваляло. Краткотраен топъл дъжд, и градът изведнъж се изпълни с мириса на пристанище. Сега на хоризонта сърпът на луната светеше ниско. В таксито Ева беше свалила страничното стъкло и вдъхваше повея: шлиферът й беше закопчан догоре. Париж беше за нея като голяма позната гора. Тя обичаше да гледа по пътя проститутките пред баровете, витрините, проблясващи през спуснатите решетки, менящото се отражение на светлинните реклами над старите сгради. Улица „Камбон“ беше безлюдна. Ева първа дойде на срещата. Тя се разходи пред магазина, забеляза на ъгъла на булеварда източения силует на Льопра, загърнат в шлифер с повдигната яка, и усети в корема си как любовта й потръпна като дете.

— Извинявай — каза задъхано Льопра. — Докато ми сервират…

— Добре ли се нахрани? Какво яде, кажи ми.

— Една препечена пържола. А ти? Разказвай?

— Е добре, Блеш беше очарователен. Той е много добре настроен. Мисля, че концертът ти е сигурен. Казах му, че ще отидеш да го видиш след няколко дни… Утре, ако искаш, пак ще поговорим.

Льопра се спря в преддверието на сградата.

— Все още ли държиш да отидем?

— Да.

— Аз не. Ще извършим глупости, Ева.

— Пак ли започваш?

— От вчера насам доста поразмислих.

Той отново отведе Ева на улицата, пред магазина със спуснати решетки.

— Слушай… За последен път… Ако не е Мелио, само ще породим у него съмнения. А ако е той, обвързан е с обещание, което е дал на мъжа ти, и ще отиде докрай. И в двата случая ние губим.

— Скъпи ми Жан, когато някой ти каже: избирай едно от двете, значи иска да скръсти ръце. Мелио ни чака. Да вървим.

Тя се върна, изчаквайки Льопра.

— Е?… Оставяш ме да се оправям сама ли? Аз ще говоря. Няма от какво да се страхуваш.

Вдясно от тях започваше стълбището. Перилата бяха влажни. Светлината от крушката на площадката се отразяваше в медната табелка на вратата:

Издателство „Мелио“. Влизайте, без да звъните

Ева завъртя дръжката, бутна вратата. Неонова лампа светеше на тавана.

— Не ми изглеждаш във форма — прошепна Ева. — И аз не съм. Толкова се притеснявам.

Прекосиха вестибюла, спряха се още веднъж пред кабинета на Мелио спогледаха се. Ева разтегна устни в усмивка, почука и влезе. Зад нея Льопра затвори вратата. Кабинетът беше пуст. Ева нерешително пристъпи.

— Но той ми беше казал, че… — започна тя.

Льопра също направи няколко крачки в стаята, и изведнъж го видяха и се заковаха на място. Ева увисна на ръката на Льопра. Мелио беше проснат зад стола си. Полилеят осветяваше тебеширено лице с широко отворена уста. Мъртъв, той сякаш още викаше. Яката му беше разпрана, връзката разхлабена. Беше стиснал юмруци. Едното му око беше втренчено, леко изпъкнало; другото бяло.

Ева се отдели от Льопра, пристъпи на пръсти.

— Удушили са го — каза тя.

Гласът й прозвуча странно в тишината.

— Мъртъв е — добави тя.

За миг останаха неподвижни, смълчани.

— Да не стоим повече тук — поде Льопра. — Ако някой ни изненада…

— Чакай! — каза Ева. — Заключи вратата!

Тя започна да оглежда бюрото, хапейки палеца си.

— Поне да знам за какво са го убили — прошепна тя. — Може би е съвпадение. Но би ме учудило.

Тя заобиколи трупа и без колебание започна да отваря чекмеджетата на масата, старателно да се рови в тях. После отиде в библиотеката, намери върху един рафт няколко плочи и прочете надписите.

— Нищо ли няма? — попита Льопра.

— Нищо. Но тук той няма да си държи компрометиращи неща.

— А в дома си ли?

— Естествено.

Ева седна върху ръчката на един фотьойл.

— Утре полицията ще бъде тук — каза тя. — Навсякъде ще сложат печати… и там, в апартамента му, също… Ще бъде много късно… Трябва сега да си отидем. Колко е часът?

— Десет и четвърт…

— С малко повече късмет…

Тя се олюля, подпря се на ръба на бюрото.

— Е, добре — каза тя. — Сега не е моментът да се отпускам. Хайде! — тя коленичи до трупа, внимателно претърси джобовете му.

— Искаш ли и аз да ти помогна? — предложи Льопра.

— Не. Мълчи… Ако не приказваш, ще се справя.

Връзката с ключовете беше в джоба на панталоните. Ева бавно ги измъкна, протегна ръка на Льопра, не беше в състояние да се изправи сама.

— Вземи ги — прошепна тя.

Той я подкрепи, докато стигне до фотьойла, и тя се отпусна с притворени очи.

— Няма нищо — най-сетне промълви тя. — Толкова е гадно да пребъркваш мъртвец.

Изправи се, подпирайки се на ръчките на фотьойла, и погледна трупа.

— Горкият! Скъпо ти струва приятелството с Морис!

Тя излезе заднишком след Льопра, после бавно затвори вратата. Слязоха на пръсти, пресякоха улицата и забавиха крачка едва когато наближиха булеварда. Ева увисна на ръката на Льопра.

— Не е далече — каза тя. — Улица „Сент Огюстен“. На втория етаж. Била съм там няколко пъти с мъжа ми. Дай ми една цигара. Ще приличам на проститутка. Чудо голямо!

Между събраните си длани той поднесе пламъка към цигарата й и видя под грима съвсем мъничките лунички по скулите. Но не изпита никакво желание да я целуне. Тя отново хвана ръката му.

— Кой е имал интерес да го убие? — попита тя. — Беше последният, когото подозирахме.

— И аз не разбирам. Той е мъртъв, а никой не знае за тази история с плочите.

— Може би ние се заблуждаваме. Навярно е убит за неща, които не са ни известни. И ще намерим плочите в дома му.

Говореха машинално, за да превъзмогнат тишината по улицата, за да потиснат страха, който се надигаше у тях. Но той се прокрадваше в гласовете им; правеше крачките им колебливи. Вървяха, сякаш бяха пияни. Ева подаде цигарата си на Льопра.

— Довърши я. Противна ми е. Ключовете у тебе ли са?

— Да.

— Последната къща, на ъгъла.

Те я задминаха, огледаха се наоколо и се върнаха обратно. Портиерската стая светеше, но изглеждаше празна. През прозорците се виждаше една отворена врата, която сигурно водеше към кухнята.

— Ще мина напред — каза Льопра.

Влезе смело, прекоси осветеното пространство в преддверието. Направи знак на Ева и тя го последва.

— В дъното — прошепна тя.

В тъмното Льопра опипа пространството с крак и намери стълбите.

— На втория етаж. Има само един апартамент на етаж — пак се обади Ева.

Когато стигнаха на площадката, Льопра освети със запалката си.

— Опитай с плоския ключ — каза Ева.

Вратата веднага се отвори. Те мълчаливо я затвориха и Ева завъртя електрическия ключ. На стените светнаха аплиците от ковано желязо.

— Отдолу има хора. Не бива да ни чуят — каза тя.

Свали обувките си. Льопра направи същото, после погледна часовника си.

— Наближава единадесет.

Ева протегна ръка.

— Кабинетът е натам.

Те прекосиха огромния салон, видяха сенките си във венецианското огледало. Льопра блъсна някаква мебел и рози се орониха. Светлината от преддверието вече почти не стигаше до тях. Ева пристъпваше пипнешком.

— Тук е — каза тя. — Надявам се, че капаците са затворени — тя се вмъкна в съседната стая. Паркетът скръцна, после пак. — Можеш да дойдеш.

Льопра влезе. Върху голяма маса в старинен стил една настолна лампа очертаваше ярък светлинен кръг. Лицето на Ева, осветено косо, приличаше на маска.

— Заеми се с библиотеката — каза тя. — Аз ще видя в чекмеджетата.

Започнаха безшумно да действуват. Льопра местеше книги, Ева се ровеше в документи.

— Тук няма нищо — каза Льопра.

— И тук нищо.

Той се захвана с една кантонерка, където имаше албуми с плочи: Стравински, Шостакович, Гершуин, Бела Барток… Четеше надписите под лампата, накланяше всяка плоча, за да провери кръговете. Плочите на Фожер представляваха само един тънък гравиран пръстен, разпознаваха се лесно.

— Дори не знаем какво търсим — забеляза той. — Мъжът ти може би е оставил писма.

— Бихме ги намерили — каза Ева.

— Може Мелио да е наел сейф.

— Не ми се вярва! — тя зашари с очи по бюрото.

— Радиограмофонът.

Отново Льопра огледа всяка плоча.

— Има една на грамофона — каза Ева.

Льопра наклони плочата, огледа я.

— Е? — прошепна Ева.

— Може да е това.

— Прочете ли надписа?

— Няма надпис.

Ева се поколеба.

— Какво рискуваме? — каза тя най-сетне.

— Да не си луда?

— Млъкни.

Застанала на колене, тя се готвеше да включи грамофона. С върха на пръстите си докосна диамантената игла и по усилвателя се чу шум, който тя постепенно намали до минимум. После пусна плочата. Познаха гласа на Флоранс, толкова слаб, че изглеждаше далечен, недействителен.

Допрели глави, наведени над плочата, те слушаха песента и чакаха гласа. Не, нямаше да се чуе глас. Беше невъзможно, защото той беше вече умрял, когато Флоранс е записвала „Неудържимо сърце“. Думите, изречени от нея, бяха убийствени. Отнасяха се единствено до тях, сякаш Фожер е могъл да предвиди, че една вечер и двамата ще стоят един до друг, с разтуптени сърца, с изострен слух, за да чуят приглушената музика, която разказваше за тяхното престъпление. Льопра усети нещо топло върху ръката си. Ева плачеше. Поиска да я притисне до себе си. Тя леко го отблъсна. Песента свършваше… Още веднъж се разнесе припевът… Леко изщракване, и плочата спря. Те още се вслушваха.

По пустата улица спря кола, хлопнаха врати. Льопра изключи апарата и се изправи. Потърка с ръце страните си, сякаш за да прогони бледността си. На улицата хората говореха. Автоматът на вратата звънна и гласовете забръмчаха по-отчетливо в преддверието. Ева изтича до антрето и загаси лампата. Льопра понечи да загаси настолната лампа в кабинета, но не посмя да остане на тъмно. Някой по стълбите избухна в смях. Гласовете се изкачиха. Бяха съвсем близо. Силуетът на Ева се очерта на вратите на кабинета.

— Шт!…

Хората прекосяваха площадката.

— Колко е забавен — каза един глас.

— А момичето, когато обръща бутилката…

Думите станаха неясни. Някой се препъна в едно стъпало.

— Днес е събота — каза Ева. — Прибират се от театър.

Стъпките отекнаха на горния етаж. Те доловиха приглушен шум. Хлопна се врата. Льопра се облегна на библиотеката.

— Можеше да ги срещнем — каза той и му се стори, че вместо него говори чужд човек.

Изчакаха още малко.

— Замина ли колата? — попита Ева.

— Не обърнах внимание.

— Да продължим. Столовата е до кабинета.

Льопра послушно я последва, но нямаше вече сили да се рови. Беше претръпнал от страх, умора, отвращение. Ужасно му се искаше тази нощ да е свършила. Ева беше запалила полилея. Тя бързо отваряше всички чекмеджета, хвърляше поглед, затваряше, отваряше следващото.

— Кухнята — каза тя.

Льопра седна, хвана се за главата. Това се превръщаше в кошмар. Поне да можеше да запуши. Беше жаден, чувствуваше се празен.

Мирисът на розите беше блудкав. Драскайки леко като мишле, Ева продължаваше да рови. Но нищо не откриваше. Всичко това беше лишено от смисъл. Мелио беше умрял напразно. Отново Льопра дръпна ръкава си. Беше прекалено тъмно, за да различи стрелките. Допря часовника до, ухото си. Работеше. Впрочем жестът беше безсмислен. Всичко беше безсмислено.

Рамото му докосна една ръка и той подскочи.

— Тръгваме.

— Нищо, нали?

— Нищо.

Не биваше да търсят обяснение. Само това не. Льопра се надигна тежко. Ева се върна в кабинета и огледа дали всичко е наред.

— Би ли светнал в антрето?

Льопра прекоси тъмния салон. Вдясно имаше едно отворено пиано.

Клавишите образуваха проточена белезникава ивица. Льопра дълго търси бутона. Когато го намери, Ева беше до него.

— Потърси ли в салона, в стаята?

— Да, преди малко.

Тя обу обувките си, пазейки равновесие първо на единия крак, после на другия. Льопра трябваше да коленичи. Обувките го стягаха, сякаш беше вървял много дълго.

— Готов ли си?

Тя повдигна брадичката му.

— Я да те видя.

Гласът й беше толкова майчински, разтревожен, че от неочакваното вълнение устните на Льопра се разтрепериха. Той се извърна, отвори външната врата. Ева излезе първа. Льопра загаси, дръпна вратата, дръпна по-силно. Ева хвана ръката му и това движение освободи езичето. Вратата беше заключена.

— Ключовете! — едва изрече Ева.

— Какво?

— Ключовете в теб ли са?

Слепоочията на Льопра се овлажниха.

— Ти не ги ли…

Задушаваше се. Господа ключовете бяха останали вътре. Той разтърси вратата. Но беше излишно. Ева тъпчеше на едно място до него. Дишаха шумно. Полицията щеше да дойде… Щяха да се запитат защо ключовете… Тъмнината ги разделяше по-добре и от стена. Той разпери пръсти, усети плата на евиното палто.

— Прости ми — прошепна той. — Прости ми.

— Потърси в джобовете си.

За какво да търси? Спомняше си много добре, че преди да свали обувките си, беше сложил връзката с ключовете върху поличката на закачалката. Забрави да ги вземе. Разтърси вратата още веднъж.

— Е?

— Вътре са!

Ева не помръдна. Сякаш изведнъж беше престанала да съществува.

— Ева!

Тя продължаваше да мълчи. Когато го улови за ръка, той едва не извика.

— Да тръгваме!

Заслизаха по тъмното стълбище приведени, с вдървени крака, сякаш стъпваха по лед. Льопра броеше машинално стъпалата. Площадката на първия етаж им се стори огромна. Ева се беше вкопчила в ръката на Льопра и когато дъските проскърцваха, силно я стискаше. Най-после усетиха цимент под краката си. В портиерската стая не светеше.

— Вратата е затворена. Дай запалката си.

Пламъчето освети стената, копчето, което задействуваше механизма на вратата. Отекна лек шум. Те бяха вече навън.

— По-бавно, по-бавно! — каза Ева, но тя самата почти тичаше.

Позабавиха стъпка, когато стигнаха до авеню „Опера“.

— Колко е часът?

— Дванайсет без десет — отвърна Льопра. — Искаш ли да дойдеш при мен?

Той живееше на улица „Опал“. Вървяха мълчаливо. Без да искат, бързаха. Льопра виждаше ключовете край закачалката. Картината беше толкова ясна, че би могъл да пипне тази изгубена връзка ключове; почти усещаше колко тежи в ръката му… Съвсем дребни подробности, на който не беше обърнал никакво внимание, изплуваха една по една в съзнанието му… Ключовете бяха пет… Бяха подредени по дължина в кожено калъфче. Калъфчето се затваряше с две копчета. Може би ако Ева не беше го уловила за ръката… В този момент още не беше късно — а после езичето изщрака като спусък. „С нас е свършено — помисли си той. — С нас е свършено…“

Той извика името си пред портиерската стая, потънала в сън, запали осветлението. Все същите движения. Още едни стълби. Същата сцена се повтаряше като насън… Може би, като се събуди, ще прибере ключовете. Врата… Вестибюл… Още едно пиано… Льопра затвори очи, пак ги отвори, за да се убеди, че се е прибрал, че е у дома си, че е на сигурно място… Ева беше свалила шлифера си, беше извадила гребен от чантата си и се решеше.

— Можем да уплашим някого — каза тя.

— Какво искаш да пиеш?

— Все ми е едно… Нещо силно с повечко вода.

Тя седна на леглото, захвърли напосоки обувките си. Когато Льопра се върна с подноса, тя продължаваше да обмисля положението, търкайки леко ходилата си едно о друго. Льопра напълни чашите, подаде й едната и се отпусна във фотьойла. Беше толкова уморен, че и след като се изтегна, тялото му го болеше!

— Искрено съжалявам — каза той. — Това е непростима грешка.

— Кое?

— Ключовете.

Ева го погледна с разсеяния поглед на човек, когото са обезпокоили.

— А, да, ключовете…

— Като че ли не разбираш — каза Льопра. — Но тези ключове ни издават.

— Ева прилегна до ръба на леглото, сви крака.

— Хич не ми пука за ключовете.

— Но… полицията…

— Какво полицията? Добре, ще ги намерят, и после? Няма ни най-малка връзка между нас и смъртта на Мелио… Докато полицията не получи някоя плоча или писмо, не може да установи нищо общо…

— Тогава какво те измъчва?

Ева не отговори. Тя гледаше Льопра, както често се случваше, с някаква отчаяна нежност. Имаше такива моменти, в които тя сякаш нищо не означаваше и животът преставаше да я интересува, вълнуваше я само това голямо безпомощно момче, което диво обичаше, като пътник, който ще замине завинаги.

— Щом нищо не намерихме, и полицията нищо няма да получи — каза Льопра.

Колкото повече пиеше, толкова повече ожадняваше. Напълни чашата си с вода и седна до Ева, която не сваляше очи от него. Сякаш искаше да я хипнотизира, той прекара бавно ръка с разперени пръсти над челото на любовницата си.

— Какво те измъчва? — повтори той.

— Искам да знам защо са убили Мелио — каза тя.

Льопра замислено отпи няколко глътки.

— И аз, разбира се… Но най-вече ме притеснява твоят инспектор. Има над какво да се замисли покрай смъртта на мъжа ти. Сега умира и неговият издател. Той ще потърси връзка между двата случая.

— И нищо няма да открие…

Льопра въздъхна.

— Иска ми се да излезеш права. В такъв случай не ще има вече от какво да се боим.

— Откровено казано, никакъв въпрос ли не поставя пред теб смъртта на Мелио?

— Как да не поставя. Но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че тази смърт няма нищо общо с плочите. Почакай, ще разбереш. Тази мисъл вече ми беше хрумвала, но сега ми се струва безспорна. Ние предполагахме, че Мелио ни изпраща плочите, за да отмъсти за мъжа ти, нали така?

— Да.

— В такъв случай защо ще убиват Мелио, който така старателно си вършеше работата? Защо ще се опитват да го изместят, когато той действуваше безупречно. Никога човек няма да рискува да убие друг човек, за да върши след това същото като него.

Ева тъжно се усмихна.

— Колко си находчив — прошепна тя.

— Не. Опитвам се да разсъждавам… И твърдя, че не са го убили, за да си присвоят последните плочи. Отивам по-далеч: щом нищо не намерихме у Мелио и понеже Мелио беше онзи, който ти изпращаше плочите, значи чисто и просто той вече е нямал плочи.

С върха на пръстите си Ева докосна устните на Льопра, проследи извитите им очертания.

— Дечко! — каза тя.

Той сви рамене и изпразни чашата си.

— Мъжът ти нямаше да има смелост да ни издаде. Прекалено те обичаше. Че е записал две плочи, за да те накара да страдаш, записал е. Но той не можеше да продължава дълго тази игра.

— На негово място аз щях да отида докрай — каза Ева. — Разочарованието в любовта, мили мой, ти не знаеш какво е това.

— Но въпросът не е в това — настоя Льопра. — Според мен смъртта на Мелио е чисто съвпадение. Някой го е убил… Не е важно кой. Не ни засяга. За мен е важно това, че Мелио беше единственият, когото подозирахме. Щом него го няма и щом няма повече плочи, значи можем да бъдем спокойни… освен ако твоят инспектор не стигне до нас, но ти си права, как може да стигне до нас, като няма вече плочи? В момента се изплаших заради ключовете. Но ключовете не доказват нищо, разбира се.

— Ето че се успокои — каза Ева. — Няколко навързани довода и край. Смъртта на Мелио е заличена. Животът продължава.

— Да, така е.

Ева се повдигна на лакът.

— Не съм толкова оптимистка — каза тя, като си наля още малко.

— Слушай — подхвана Льопра. — Все пак е ясно…

Умората, възбудата, предизвикана от коняка, а и присъствието на Ева, всичко се разтваряше в бързо опиянение, което изведнъж го освобождаваше от страховете му.

Изпитваше желание да говори, да реди дума след дума, както се хвърлят съчки в огъня, за да се разгори.

— Приемам, че убиецът не ни подозира — продължи той. — Но да предположим, че ни подозира. Или плочите вече са били у него и не е имало нужда да убива Мелио. Или пък не са били у него, но понеже Мелио редовно ги изпращаше, също е нямало за какво да го убива. Настоявам на своето. И хипотезата следователно не е издържала. Според мен Мелио е бил убит за нещо, което не знаем, и то от неприятел. А той сигурно е имал доста неприятели.

— Наистина ли смяташ така? — попита Ева. — Не се ли опитваш сега да се залъгваш…

Разбира се, че не.

— Едно толкова очебийно съвпадение не те ли изненадва?

— Съвпадения има на всяка крачка. Ако тръгнеш по този път, всичко е съвпадение. Нашата среща и дори смъртта на мъжа ти.

Льопра остави чашата си, излегна се до Ева.

— И все пак, да, признавам, че правя всичко, за да се залъгвам — прошепна той. — Нещастен съм.

Тя се извърна към него и той доближи глава до нейната. Гледаха се съвсем отблизо, пъстрите зеници на Льопра, незабележимите лунички на Ева. Дъхът им се смеси.

— Кажи ми защо си нещастен? — тихо запита тя.

Той потърси бутона над главата си на стената, за да загаси полилея. Тя улови ръката му, придърпа я и я сложи на гърдите си.

— Искам да те гледам — каза тя. — Защо си нещастен?

Той затвори очи, смръщи вежди. Тя усети, че той стисва юмрук, че се напряга.

— Страх ме е да не те загубя — каза той. — Не знам какво е станало тази вечер. Но от самото начало, още от Ла Бол имам чувството, че с всеки изминат ден те губя по малко. Ева, Ева, скъпа, ако те загубя, с мен е свършено.

Лицето му придоби патетично изражение на детинска мъка и Ева загаси лампата.

— Не мога вече да се позная — добави Льопра в тъмнината. — Мъжът ти добре ме е преценил…

Той млъкна.

— Продължавай — каза Ева. — Аз съм твоя жена. Никога не съм ти го казвала… Продължавай.

Но Льопра, притиснат до нея, мълчеше.

— Нямаш ми доверие ли? — попита Ева. — Не си сигурен в мен ли? Тогава ще ти призная нещо. В живота ми е имало доста мъже. Знаеш го. Накарах ги да страдат въпреки желанието ми. Бих искала те да се оставят да ги обичам, както нещата се оставят да ги обичат. Гледаш ги, вземеш ги в ръце и си отиваш. Бих искала мъжете да бъдат като големи неми пейзажи. Така обичах Морис. Дълго време исках любовта никога да не е взаимна, да не се превърне никога в клопка…

Льопра лежеше неподвижен и вледенен, но слушаше с цялото си същество.

— С теб не е същото — продължи Ева. — Престанах да бъда минувач. Обичам те. И искам да ме обичаш дълго, винаги, ако предпочиташ, но тази дума няма смисъл. Обичам те и за хубаво, и за лошо, чуваш ли, и за лошо… Е, сега нямаш ли ми доверие?

— Благодаря — прошепна Льопра.

— Защо си нещастен?

— Не съм вече нещастен.

Ева отново светна лампата. Льопра се усмихваше, напълно успокоен.

— Горкичкият ми — каза тя.

Той потърси устните й: тя извърна глава.

— Не. Много съм уморена.

Изтощени, те лежаха един до друг, а утрото беше още много далеч. В онази стая тялото на Мелио, проснато на земята, продължаваше да стои като забравена вещ. Кога щяха да го открият? В неделя никой нямаше да отиде. В понеделник може би. Инспекторът нямаше да пропусне да ги разпита. Льопра потъваше в унес, прекъснат от внезапни събуждания. Когато идваше на себе си, виждаше Ева със замислени, широко отворени очи. За какво? За кого мислеше? За какво минало или за какво бъдеще? Най-сетне заспа, засънува, започна да стене, после се успокои и се превърна в плаващо тяло върху черните води на забравата.

Когато се събуди, Ева вече я нямаше. Той стана, надзърна в банята, в кухнята. Беше си тръгнала. От нея беше останал само ароматът от парфюма й около леглото и вдлъбнатинката върху завивката. Часовникът на стената показваше осем и половина. Поиска му се да вдигне слушалката, да й се обади, да й каже, че я обича. Ева, скъпа моя… Тананикаше си, но никак не му беше весело. Знаеше твърде добре какви опасности ги очакват.

 

 

В девет часа едно хлапе влезе тичешком в полицията на улица „Де бонз анфан“.

— Господине, мама каза веднага да дойдете. Намерила е някакъв умрял човек.

По обяд инспектор Борел от Следствената полиция коленичи до трупа на Мелио.

VIII

Към обяд Ева се обади.

— Моля те ела, просто полудявам…

Льопра понечи да отговори. Тя веднага затвори телефона. Силно разтревожен, Льопра взе такси. Не беше жена, която да изпада в паника. Значи нещо е станало… Дали вече не са намерили трупа? Рано или късно щяха да го открият. Беше неизбежна. Дали инспекторът не е направил връзка между смъртта на Мелио и…? Невъзможно! Абсолютно невъзможно. Ето какво трябваше да внуши на Ева. Тъй като асансьорът беше зает, той изкачи етажите на бегом, пристигна задъхан. Прегърна Ева.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Ева. — Нямаше нужда да тичаш толкова.

Тя се освободи от прегръдката му, спокойна, студена, леко отчуждена.

— Изплаших се — каза Льопра. — Гласът ти беше толкова…

— Много си мил.

Льопра влезе в салона.

— Да не би да си болна? — попита той.

— Ами не.

— Тогава си в лошо настроение ли?

— О, не започвай пак — прошепна тя уморено. — Мислиш ли, че това, което става, е много весело.

Тя седна далече от него и той забеляза, че още беше по пеньоар, с пантофи на бос крак, с посивяло от безсъние лице. Гледаше го строго.

— Какво смяташ да правиш? — продължи тя.

— Аз ли? — попита стреснато Льопра. — Какво искаш да правя?

Трябва да чакаме.

— Да чакаме, да чакаме! — изстена Ева. — Даваш ли си сметка? Полицията ще го намери.

— Не днес.

— Напротив, тъкмо днес.

Внезапно гневът й избухна, сякаш Льопра беше виновен за всичко.

— Да не си въобразяваш, че Мелио сам прекарваше неделите. Непрекъснато го канеха. Сигурна съм, че в момента някой го чака, търси го по телефона и се чуди защо мълчи.

Вперила поглед в пространството, тя не забелязваше Льопра и той, смутен, се измести, потърси опора в един фотьойл.

— След по-малко от час — продължи Ева — ще почукат разтревожени у Мелио. Ще говорят. Ще предупредят Борел. Той ще отиде в кабинета, ще види, че някой е ровил…

— Във всеки случай няма да намери отпечатъци — забеляза Льопра. — Ние не свалихме ръкавиците си.

Тя затвори очи, пое дълбоко дъх и със зиморничаво движение придърпа полите на пеньоара върху коленете си.

— Сигурен съм за ръкавиците — увери я Льопра. — Само в едно може би сбъркахме, че за да отклоним вниманието, не взехме портмонето му.

Ева го стрелна с очи.

— Би ли могъл да го вземеш?

— Не знам — призна Льопра. — Не се сетих.

— Но ако се беше сетил?

— Когато човек премине в самозащита, трябва да отиде докрай… Но, уверявам те, че не рискуваме кой знае колко. Мелио беше свързан с всякакви хора. Съгласна си, нали? Защо тогава Борел трябва тъкмо в нас да се усъмни?

Тя нетърпеливо сви рамене.

— Да не говорим повече — каза тя. — Няма смисъл. Само че не можеш да забраниш на Борел да мисли онова, което утре цял Париж ще си мисли. Един известен композитор умира по малко странен начин… и един известен издател — негов приятел — на свой ред е убит. Няма ли някаква връзка между двете събития?… Не смяташ ли, че стига да си помислят за това, и кръгът на заподозрените странно ще се стесни.

Льопра избегна отговора. Фактите! Фактите! Тази дума, с която Ева толкова често си служеше. Тази дума, която затулва хоризонта, сковава въображението, подчинява ви на законите на реалния живот. Льопра не обичаше фактите.

— Да предположим, че сме в кръга на заподозрените — каза той най-сетне. — Но, дявол да го вземе, ние нямаме нищо общо със смъртта на Мелио. Тогава защо ще мислят, че сме ние? Защо ще ни разпитват?

— Защо ли? — възкликна намръщено Ева. — Ами защото някой знае истината и ни разиграва.

— Но кой? Кой?! — извика Льопра. Той прекоси стаята, напрегнал рамене в безсилна ярост, застана пред Ева. — Кой?

— Много бих дала, за да знам — отвърна Ева. Гласът й прозвуча дрезгаво, тя наведе глава.

Льопра коленичи пред нея и тя със сдържана нежност погали косите му.

— Сега — прошепна тя — достатъчна е само, една улика и ние сме загубени. Една-единствена улика, разбираш ли? И ние нищо не можем да направим… Ако бях казала истината… в Ла Бол… нямаше да стигнем дотук. Оплетохме се в нашите лъжи… Щом започнеш да лъжеш, ставаш… ставаш…

Брадичката й потрепери.

— Ставаш какво?

Тя довърши мисълта си със странна, отчаяна усмивка.

— Подлец.

Льопра рязко се изправи. С всички сили той няколко пъти удари по дланта си с юмрук.

— Господи! — възкликна той, — човек би помислил, че го правиш нарочно. Никога не съм те виждал толкова…

Тя му помогна:

— Невъздържана?

— Да, точно така, невъздържана. Значи ти не чувствуваш наистина виновна?

— А ти?

Льопра я наблюдаваше с ръце на кръста.

— Ето ти телефона — забеляза той. — Да се предадем. Но никой няма да ни повярва. Ще ни лепнат и двете убийства…

— Значи си убеден, че е много късно — каза Ева.

— Напълно.

— Добре! Това исках да чуя от теб… Поне закусил ли си?

— Какво?… Дали съм…

Тя вече се беше запътила към кухнята, възвърнала младежката си веселост.

— И той седнал да се перчи — подхвърли тя на излизане. — Я по-добре сложи масата.

Те закусиха. След това се разходиха около Люксембургската градина. Поговориха спокойно за предстоящия рецитал на Льопра. Блеш имаше грижата за афишите. Ева разказа няколко забавни клюки за Блеш. Беше ли забравила изведнъж за Мелио? Или от гордост се правеше на безгрижна. Льопра се мъчеше да отпъди мъката си. Но в плен на ролята си, той отговаряше, както можеше. Привечер те се показаха на Шанз-Елизе. Ева срещна приятели, които ги поканиха да вечерят в някакъв моден ресторант. Тя радостно прие.

— Отпусни се — прошепна тя. — Утре Борел ще разпитва. Трябва да му кажат, че сме били весели.

Льопра се налива с алкохол, докато най-после проумя, че няма защо да се страхува от инспектора. От това откритие изведнъж му просветна. Той взе да следи по-внимателно гостите, които вече си доверяваха лични неща на английски, и реши, че са симпатични. Залата беше приятна. И животът беше всъщност приятен. Колкото до Ева — жалко. Никога нямаше да разбере дали я обича, или я мрази. Мразеше я, когато беше по-силна, по-умна, по-смела от него. В момента… да, малко я мразеше, защото беше много красива под светлините и понеже лицата на мъжете, които се навеждаха към нея, светваха, потръпваха, пламваха от желание, от което тя просто разцъфваше.

Значи е бил доста глупав в Ла Бол… Но той се пребори и с тази си мисъл. Един ден, когато Ева ще излезе завинаги от живота му, това минало вече няма да има значение. Той беше престъпник, защото обичаше, ще е достатъчно вече да не я обича, за да… Това беше една забавна мисъл, която му вдъхна още по-голяма самоувереност и дори го накара да се почувствува някак особено щастлив, разнежен, развълнуван до сълзи. Горкичката Ева, в края на краищата и тя беше просто една жена като останалите!

Отидоха в едно нощно заведение, после в друго. Сбогуваха се късно през нощта. Все си стискаха ръцете, просто не можеха да се разделят. Щяха да се пръснат от любезности.

Ева хвана Льопра под ръка.

— Вие ми се свят. Ще ме изпратиш ли?

— Кои са тези хора? — попита Льопра.

— О, бегло ги познавам. Високият има фабрика в Милано, а ниският произвежда, ако не се лъжа, автомобили. А пък мацето… интересува ли те?

— Не.

— Мен също.

Тя се притисна до Льопра.

— Налагаше се да се преструваме — прошепна тя. — Всичко това ще бъде вписано в досието ни.

Те мълчаливо се прибраха. Пред вратата Льопра се наведе да целуне ръка на Ева.

— Остани — каза тя. — Ето, вземи ключа. Нека е у теб.

Той тръгна след нея към асансьора. Беше толкова развълнуван, че не посмя да й благодари. Тя погледна часовника си.

— Вече е четири часът… Вестниците скоро ще излязат. Знаеш ли какво би трябвало да направим?

Асансьорът спря на етажа. Тя натисна копчето за спускане.

— Ще изчакаме да отворят будките за вестници! И първи ще прочетем новините.

— Ти си просто луда!

— Защо не? Ще бъде забавно!

Върху лицето й, извърнато към Льопра, умората отстъпи място на въодушевлението. Беше във възторг, че е измислила ново преживяване.

— Я си признай, че доста мислиш за този инспектор — забеляза Льопра. — Няма да ти е неприятно, ако те преследва.

— Може би — отвърна Ева.

Вървяха дълго, стигнаха пред гара „Сен Лазар“. Льопра беше на края на силите си, но Ева се наслаждаваше на разходката.

— Толкова често съм се качвала оттук на влака — обясни му тя. — Сега край на турнетата. Но нещата, които свършват, имат своето очарование.

Току-що бяха вдигнали решетките. Те прекосиха площада, качиха сено широките стълби. Фенерите осветяваха самотната двойка. Ева бе хванала Льопра за ръка и с леко отметната назад глава вдъхваше предутринните миризми.

— Ето тук срещнах… — каза тя, но не довърши. Дори не разбра, че Льопра започваше отново да страда. Площадката беше пуста. Тук-там зад стъклото на някое гише се мяркаше светлото петно на дамска блуза. Ева вървеше бавно, увличайки Льопра, понякога спираше пред някой афиш, както би го сторила пред картина. И тази гара може би беше музеят на предишните й любовни преживявания. Тя пожела да отидат на перона. Влаковете спираха, а краят им се губеше в мрака.

— Скоро ще свикнеш с тази гара — каза тя тихичко. — Приятели ще те изпращат… ще те посрещат… И други жени…

— Млъкни!

Минаха край бюфета с обърнати столове, натрупани един връз друг. Един клошар спеше, свит на кълбо, и Льопра отново си представи Мелио.

— Нека излезем — примоли се той.

В един бар, докато пиеха кафе, те изчакаха да се развидели. Видяха първите таксита, първите пътници, първите коли с пресата и Ева, внезапно загубила сили, стисна ръката на Льопра.

— Върви — каза тя, — купи няколко броя.

Льопра прекоси улицата тичешком. Той също нямаше търпение да разбере какво става. И го разбра още преди да разгърне първия вестник. Огромните заглавия се виждаха отдалеч; търсейки дребни пари, с крайчеца на окото си четеше набързо:

Убийство на един музикален издател… Серж Мелио загива трагично… Едно странно убийство.

С куп вестници под мишница Льопра почувствува, че трябва да се облегне на решетката. Потърси с очи часовника. Беше шест и четвърт.

Този понеделник, в шест и четвърт сутринта, започваше нещо страшно. Със стиснати от ужас устни, той влезе в бара и хвърли вестниците на масата.

Тя спокойно ги разгърна, прегледа статиите, а Льопра взе да бърше овлажнелите си длани. Ева тихичко говореше:

— Открили са го вчера… Портиерката е видяла, че свети в кабинета му.

— Борел ли го е…?

— Да. Борел. Съдебният лекар е определил часа, между двайсет и двайсет и два часа, в събота… Я да видим на последната страница… а, ето… Огледали са и апартамента на Мелио. Бил е претърсван… да, всеки можеше да забележи… Намерили са връзката с ключовете.

— Е?… И после?

— Нищо повече. Борел смята, че убиецът е търсил някакъв предмет, който не е намерил в жилището на улица „Камбон“, затова е отишъл на „Сент Огюстен“. Сам прочети.

— О, няма нужда.

— Общо взето, нищо не са узнали — заключи Ева. — Много приказки, биографията на Мелио, съболезнования…

— Значи не е чак толкова лошо?

— Да, не е чак толкова лошо, както казваш. Поне засега…

Умълчаха се, преценявайки какви са шансовете им.

— Докато няма плочи — забеляза Льопра.

— Така, така. Продължавай…

— Е, добре, не виждам защо да не живеем както преди. Ама че си твърдоглав — каза Ева.

Пред гарата двамата се разделиха и Льопра се прибра у дома си, за да работи. Вечерните вестници даваха няколко допълнителни сведения. Льопра веднага се обади на Ева.

— Чете ли последните издания?

— Не още. Нещо ново?

— Малко. Полицията е установила, че не е откраднато нищо, и се питат дали не става въпрос за предварително обмислен ход. Споменават, че Мелио е бил свързан с безброй хора от най-различни среди и намекват, че разследването вероятно ще продължи дълго.

— Това ли е всичко?

— Почти… Разбира се, споменават и за смъртта на мъжа ти, но между другото… Ще се видим ли след малко?

— Щом искаш.

Същата вечер те пак излязоха. Застояха се навън колкото се може повече, отлагайки мига на завръщането, на мълчанието, на скритите мисли.

На другия ден Льопра се облече набързо. Изтича в най-близката книжарница да купи вестник.

Нови разкрития по делото Мелио…

По следите на престъпника…

Заглавията запълваха страницата, запълваха изхода. Изведнъж бъдещето изчезна. Льопра се върна толкова погълнат от четенето, че подмина къщата и като повдигна глава, остана с впечатлението, че се е изгубил. Като го видя, Ева разбра, че е станало нещо сериозно.

— Предпочитам сама да го прочетеш — каза той.

Съобщението беше кратко:

Тази нощ полицията изслуша един шофьор на такси, чиито показания ще насочат следствието в неочаквана посока. Вечерта на престъплението той е качил в колата си недалеч от Триумфалната арка една жена, елегантно облечена, която е закарал на ул. „Камбон“, пред магазина за плочи. Шофьорът не е обърнал никакво особено внимание на клиентката. Той само е бил поразен от тембъра на гласа й. „Плътен глас — уточни той, — като на певиците, които слушаме по радиото.“ При запитване комисарят Борел отказа да даде каквито и да било изявления.

Ева бавно се отпусна върху възглавницата. Ръката й потърси кутията с цигари.

— Този път сме вътре! — каза тя.

— Може би все още не — вяло възрази Льопра.

Ева пушеше, вперила очи в тавана.

— Колко гаден може да е животът — каза тя без гняв. — Заради това такси сигурно ще ме арестуват. Ще хвърлят цялата вина върху мен… За всичко ще изляза аз виновна…

Льопра мълчеше.

— Борел ще ме обвини, че съм излъгала още в самото начало. Ще ми припишат най-мръсни цели…

— Певици с плътен глас — забеляза Льопра — с лопата да ги ринеш.

— Значи ме съветваш да отричам, ако ме разпитват?

— Разбира се.

— И това ли е всичко, което ми предлагаш?

— По дяволите! Не виждам какво…

— Хайде… не си напрягай мозъка.

Тя отметна завивките с крак и се запъти към тоалетната.

— Ева, бих искал… — започна Льопра.

— Какво? Какво би искал?

Тонът й беше толкова нападателен, че цялата добронамереност на Льопра изведнъж се изпари. Той се парализираше пред тази жена, която го гледаше, сякаш го виждаше за първи път.

— Не си губи времето — подхвана тя със спокоен глас… — Трябва да работиш… Остави ме… Ще седнеш кротко в салона, нали? И ще изсвириш „Прелюдиите“, за да ми доставиш удоволствие… Останалото… е моя работа…

И за да го подтикне, тя го целуна по слепоочието.

— Човек би помислил, че за нещо трябва да ми се прощава — измърмори той.

— Кой знае?

Тя го побутна по рамената и затвори вратата. Льопра започна да свири, отначало механично, после се вживя. Когато музиката го завладяваше, той чувствуваше, че не с лош, знаеше, че нищо не се е случило по негова вина и общо взето, да… останалото си беше евина работа. Той беше длъжен да свири, а не да отговаря на разпити. Стигна дотам, че дори забрави за Ева и подскочи, когато тя сложи длан върху ръката му.

— Ти си великолепен — пошушна му тя на ухото. — Просто е невъзможно човек да не те обича.

— За съжаление — пошегува се той.

— За съжаление — сериозно повтори тя. — Продължавай. Аз отивам на фризьор. Ще се срещнем в „Маринян“ за обяд.

Тя тръгна, а той се почувствува добре, че остана сам. Импровизира с една ръка… и веднага помисли за Фожер. Сега свиреше на неговото пиано. Може би тъкмо в тази стая Фожер беше записал плочите? Кошмарът никога ли нямаше да свърши? Той понечи да запали цигара, когато на вратата се позвъни. Пощата! Добре!

Беше часът, когато разнасяха пощата. Трябваше само да отиде да отвори вратата. Защо стомахът му се сви, а страните му неприятно пламнаха? Той хвърли цигарата си и прекоси вестибюла. Портиерката му подаде куп писма и вестници.

— Чакайте. Има и един пакет.

Льопра позна хартията, почерка, печата на пощата… И таз добра! Беше някаква шега, щом Мелио е мъртъв. Притиснал пакета до гърдите си, с бавни крачки, като изкормен, Льопра се върна в салона. Стените се въртяха. Той остави товара си върху масата и седна. В Тишината ясно чуваше как диша хрипкаво и това усилваше паниката му.

Не, не беше възможно… или нещо в този свят се беше объркало. Мелио беше мъртъв. Нали знаеше, че е мъртъв. Пакетът беше като предишните, също така незначителен, също така безобиден и Льопра не смееше вече да помръдне. Да беше поне Ева тук! Но той беше сам. Сам с Фожер.

Отиде до кухнята да вземе нож и пак се поколеба, застанал нащрек пред предмета, сякаш трябваше да брани живота си. Накрая с рязко движение преряза канапа и разкъса хартията. Извади плочата от кутията. Колената му омекнаха и потта пареше върху клепачите му. Фожер е мъртъв. Мелио е мъртъв. А плочата… Той я сложи на грамофона, отпусна иглата, даде си една минута отсрочка, колкото да запали цигара и да изпълни дробовете си с дим. Стараеше се да вземе по-достойна, по-мъжествена поза. Имаше чувството, че го гледат, че го преценяват. Той включи грамофона и прав, с ръце в джобовете, зачака.

Този път Фожер се насочи право към целта:

Ева скъпа… Имаше на разположение няколко дена да размислиш… и съм сигурен, че си премислила… Навярно в момента не си сама. И двамата ме слушате… Но малкият Льопра не влиза в сметката… Аз се обръщам към теб. Току-що написах едно писмо до Прокурора на Републиката.

Гласът замлъкна. Льопра с наведена глава чакаше удара, който щеше да го довърши. Фожер се изкашля. Сигурно пушеше една от онези къси пури и сега изтръскваше пепелта.

Можех да изпратя писмото, без да те предупредя — подхвана той отново. — Но ти доста често ме упрекваше, че не съм откровен. И аз държа да не крия нищо от теб. Ето писмото:

Господин Прокурор,

Когато прочетете тези редове, аз ще съм вече мъртъв. За тази смърт обвинявам жена си. Може би тя е искала аз да умра. Или просто да го е допуснала. Но от дълго време го желае. Когато я разпитате, тя всичко ще ви обясни. Добре я познавам. Тя на драго сърце ще се възползува от случая, за да Ви смае. Би се съгласила да я измъчват, стига да става пред очите на хората. За съжаление тя отдавна вече не ме изненадва и тъкмо това е непоправимото. Ако търся правосъдие, то е, за да имам последната дума. Долно е, признавам. Но аз все още я обичам и ще я обидя, ако проявя милост към нея.

Приемете, Господин Прокурор, и т.н.

Фожер направи кратка пауза. Затаил дъх, Льопра се беше втренчил в лъскавата плоча. Най-лошото тепърва предстоеше:

Това писмо — продължи Фожер — ще бъде пуснато по пощата след осем дни. Имаш още осем дни, за да живееш, да се любиш или да подготвиш защитата си, както искаш. Сигурен съм, че ще намериш някакво изискано разрешение. Жалко, мила моя Ева, че не можахме да се разберем. Не ти се сърдя… Чуваш ли ме?… Вече не ти се сърдя… Сбогом… Ева…

Льопра продължаваше да напряга слух. Той разбра, че всичко беше свършено, че Фожер повече няма да проговори. Въпреки това не спря грамофона. Иглата стигна до края и плочата взе да се върти все по-бавно: отраженията върху нея се заковаха на място.

Стаята сякаш отново доби очертания пред очите на Льопра. Той забеляза пианото, цветята във вазата, фотьойлите, пепелта от цигарата си върху килима и още веднъж плочата, която вече не помръдваше. Нещо като вопъл надигна гърлото му. Той тежко се отпусна върху табуретката и сплете пръсти. „За какъв дявол застанах между тях? — помисли си той. — Осем дни… Осем дни… А после?…“

Изведнъж той изпита нужда да види слънцето, да чуе шума от живота на другите. Изтича в Евината стая, още напоена от сладострастие и от сън; наплиска лицето си, среса се, прекоси салона. Плочата — черна и лъскава, приличаше на навита змия. Льопра безшумно отиде във вестибюла и заключи вратата. Един път. Два пъти. Но опасността беше излязла заедно с него от къщата и занапред щеше неотстъпно да го следва. Терасите на кафенетата бяха пълни. Мъжете гледаха жените; жените гледаха мъжете. Всеки беше някому плячка.

Льопра тръгна по огрятия от слънцето тротоар. Нямаше никакво желание да срещне Ева. Завиждаше на заспалия клошар в чакалнята на гарата. Напосоки, без мисъл, почти без да страда, той вървеше покрай магазините и по стъклото на витрините отражението му се плъзгаше съвсем близо до него.

Когато видя афиша, дори не се изненада. Името му изпъкваше с подхранващи суетата букви Жан Льопра. Следваха имената на композиторите, които щеше да изпълни: Бетховен, Шопен, Лист. Блеш беше подредил добре нещата. Льопра дълго се задържа пред афиша. Рециталът никога нямаше да се състои. Вестниците никога нямаше да пишат за него. Или по-скоро, щяха да пишат… Но на първа страница. С един замах беше загубил всичко. Все още не беше много болезнено. Конвулсиите щяха да се появят по-късно. По обяд той влезе в „Маринян“. Ева го чакаше. Отдалече му махна за поздрав. Той седна срещу нея.

— Не изглеждаш много добре — забеляза тя двусмислено. — Прекалил си със свиренето.

Льопра се силеше да прочете листа с менюто, но буквите играеха пред очите му, думите изглеждаха абсурдни: „Турнедо, фасул с кренвирши“…

— Пиле — каза той машинално.

Ева грабна менюто от ръцете му.

— Жан… какво ти е?

— Нищо… нищо ми няма… Да приемем, че съм малко уморен.

Ева го наблюдаваше и никога очите й не бяха изглеждали по-ясни, по-искрящи от любов.

— Ти си странно момче — подхвана тя с тъжния си, малко дрезгав глас, който умееше толкова хубаво да пее за неуспехи и раздели. — Все нещо криеш… имаш ли някакви тайни… Не можеш ли поне веднъж да се отпуснеш, да кажеш какво ти е?

— Но какво искаш да ти кажа най-сетне?

— Сигурен ли си, че нямаш нищо да ми кажеш?

Той грабна каната, напълни чашата си с вода, пи, без да утоли жаждата си. После погледна Ева строго, премервайки удара.

— Права си — прошепна той. — Имам нещо да ти казвам.

Почувствува, че лицето на Ева се свива, застива, превръща се в маска.

— Последната плоча пристигна преди малко — довърши той.

Сервитьорът се наведе почтително над масата.

— Избрахте ли вече?

С опакото на ръката си Ева го прогони.

— Горкичкият ми — каза тя.

 

 

Плочата спря да се върти. Ева, подпряла брадичката с длани, мълчеше. Льопра сновеше от пианото до вратата, от вратата до пианото. „Вече крача като затворник — каза си той. — Още малко, и ще започна и да мисля като затворник.“ Изтощен, той застана до Ева, за момент се подпря на облегалката на фотьойла.

— Е… твоето мнение?

— Бил е доста любопитен човек — каза тя.

— Луд! — извика Льопра. — Един луд! Трябва да си съвсем луд, за да измислиш толкова невероятни неща! Ева!…

Тя отметна глава, за да го погледне.

— Ева… мислиш ли, че този… негов ход ще отиде докрай?

— Мелио е мъртъв — каза тя — и въпреки това плочата пристигна. Не виждам защо и писмото да не стигне до прокурора.

Тези тънки устни, които се движеха над очите, това обърнато наопаки лице, станало изведнъж чудовищно и непроницаемо… Льопра се отдалечи.

— Аз също — въздъхна той — чувствувам, че излизам от релсите. Ти като че ли си склонна да приемеш нещата… Не те разбирам.

— Какво искаш да правя? Да се търкалям по земята ли? Да си скубя косите? Той спечели. Добре. Това е факт. Ние не можем повече нищо да направим.

— Той спечели — изсмя се Льопра. — Той! Той! Какво означава това „той“? Нали е мъртъв? А ти говориш за него, сякаш все още е жив.

Ева сви рамене, посочи радиограмофона.

— Той е тук… Чу го, както и аз го чух.

— Значи се отказваш?

— Изчаквам — отвърна Ева. — Ти сам призна. Трябва да се чака.

— Е добре, аз пък няма да чакам. Ще си стегна куфарите и утре ще съм на сигурно място.

— Ами аз?

— Ще дойдеш с мен.

— И той би казал точно същото — каза Ева с горчивина. — Дори така започна всичко. Добре, ще дойда с теб. А после?

— Моля те — каза Льопра. — Една дума да кажа, и ти веднага се ядосваш.

— Не се ядосвам. Питам — а после? Когато ще сме в Швейцария, в Германия, където и да е, какво ще стане? Ще сменим имената си, добре. Да приемем, че няма да ни разпознаят. И после? Мислиш ли, че ще можеш да даваш концерти?… Ще бъдеш безработен и нищо повече. А аз ще мога само да прислужвам… Не. Ако тръгнеш, тръгвай сам.

Застанали един срещу друг, те се гледаха изпитателно. Не мислеха вече за Фожер. Внезапно се оглеждаха в истината.

— Предпочиташ да ни арестуват ли? — прошепна Льопра. — Знаеш какво ме чака?

— Какво ни чака — уточни Ева. — Общо взето, аз ще платя по-скъпо от теб. Името ти дори не е споменато в писмото.

Смазан, Льопра се отпусна във фотьойла срещу Ева.

— По добре да се самоубия — каза той.

— Наистина ли би могъл да го сториш?

Льопра удари с юмруци по страничните облегалки.

— Слушай, Ева. До гуша ми дойде. Просто ти доставя удоволствие да ми противоречиш. Ти самата какво предлагаш?

— Нищо. Ясно е, че сме загубени.

Льопра скръсти ръце върху коленете си и скри лицето си, за да не я вижда повече, да не я чува.

— Ако знаехме поне откъде идват тези плочи — каза той със сподавен глас.

И чу как тя повтори като ехо:

— Ако знаехме кой е убил Мелио?

Възцари се толкова дълбока тишина, че се чу далечното плъзгане на асансьора.

Когато Льопра вдигна глава, Ева плачеше с неподвижно лице, със затворени очи.

— Ева!

С един скок той падна на колене, обхвана я през кръста.

— Ева, скъпа… Заради мен ли плачеш?… Моля те, малката ми Ева… Ти си толкова смела, издръжлива, непоклатима!… Може би не сме загубени.

Тя замята глава отдясно наляво върху облегалката, сякаш я терзаеше непоносима мъка.

— Тази плоча не е доказателство — упорствуваше Льопра.

— Жан — каза тя, — имаш право да си слаб, но нямаш право да си глупав. Когато писмото бъде предадено на Борел, той ще направи очна ставка с шофьора на таксито и ще получи доказателството.

На този аргумент нямаше с какво да се възрази. Капанът беше щракнал. Тя опря до корема си лицето на Льопра и силно го притисна.

— Сега искам да бъдеш мъж — подхвана тя… — Нека целият този ужас да послужи за нещо.

Изчака. Льопра, сгушен в топлия й скут, мълчеше!

— Чуваш ли ме? — настоя тя. Льопра бавно се отдръпна, изправи се.

— Осем дни в замяна на един цял живот — каза той. — Трудно е. Защото ти тъкмо това искаш, нали?

— От теб зависи.

— Съгласна ли си да станеш моя жена за осем дни? Тя направи усилие да се усмихне.

— Ако смяташ, че това е единственото разрешение…

— А ти виждаш ли друго?

— Не е редно аз да предлагам.

— Смяташ, че само аз съм отговорен, така ли?

— Моля те, не се опитвай да се измъкнеш.

Льопра обиколи стаята, потънал в размисли. После целуна Ева.

— Да опитаме — каза той.

 

 

Започна първият ден. Льопра заведе Ева в „Каскадата“.

Поръча изискан обяд, беше весел и забеляза колко е трудно да си такъв, щом си забраниш да говориш за бъдещето. От месеци, може би от години неговата естествена веселост се беше подхранвала от планове, а сега вече нямаше планове. Пи, докато Ева не отмести бутилката.

— Не е много достойно — забеляза тя.

Той с усилие сподави надигналата се омраза.

— Извинявай. Не съм свикнал да живея ден за ден.

— Знам — каза тя. — Трябва човек да е много нещастен.

Разходиха се под дърветата с вече почервенели върхове. За да не мълчи, Льопра заговори за детството си. Спомените, толкова време потискани, се надигнаха у него: консерваторията, упоритата работа, неотстъпната мисъл, че някой ден ще стане прочут, един от онези крале на пианото, които се забелязват отдалеко, на сцената, в една нереална светлина, на границата на един друг свят.

— Винаги съм отлагал истинския живот за по-късно — призна той.

— Никога не си ми говорил така — каза Ева. — Говори ми, момчето ми.

— Сигурна ли си, че това те интересува?

— Не можеш да си представиш до каква степен ме интересува.

Той се разпали и дръзна да намекне за бедността си, годините, прекарани по бирариите, възможностите за успех, които се появяват и отминават, отчаяните вечери, пропиляният талант, случайните любовни връзки и най-накрая Фожер! Фожер, който един хубав ден беше спрял да пие, бе щракнал с пръсти, за да викне сервитьора, а той да доведе този непознат пианист. „Я седни… Как се казваш?… Льопра?… Не свириш лошо… Би ли могъл да ми изсвириш нещо простичко… само за мен… каквото искаш, само че да ми говори… Разбираш ли какво искам да кажа?“

И Льопра беше изсвирил едно ноктюрно от Форе. Шумът от разговорите постепенно беше стихнал. Накрая всички лица се бяха извърнали към подиума и се разнесоха аплодисменти, първите аплодисменти, които означаваха нещо.

— Ще ти бъде ли приятно да работиш за мен? — беше попитал Фожер.

— И след това се срещнахме — каза Ева.

— Да. Ти — известна, а аз мършав и мрачен. Щях да умра от смущение, от страх и от възхищение, когато ми протегна ръка. И виждаш ли, сега мога да го кажа — тъкмо в този момент започнах да мразя Фожер. Завиждах му, защото имаше всичко. Имах чувството, че всичко ми е отнел. В известен смисъл той всичко ми отне.

Ева почувствува, че той се отдалечава от нея, че една врата, отворена за миг, се затваряше. Спряха едно такси: — Северната гара — подхвърли Льопра.

Тя се въздържа да му задава въпроси. Постепенно, от само себе си, щеше да се разкрие. Знаеше от опит, че мъжете не са създадени за самота. Льопра се забави на информацията, отбеляза си разписанията на влаковете. Сигурно още не беше се отказал от мисълта да избяга. Върна се с неестествена усмивка върху устните и не даде никакво обяснение.

— Къде искаш да вечеряме? — рязко попита той.

— Където кажеш, мили.

Напрежението, което много скоро щеше да стане непоносимо, отново се стовари върху тях. Той я заведе на площад „Де Вож“ в един ресторант, където дискретното обслужване подтикваше към по-интимни разговори. Въпреки всичките му усилия мълчанието се промъкваше между плановете им, подчертавайки тяхното безсмислие.

— Спомняш ли си първите ни разходки? — попита Ева. — Как непрекъснато говореше и когато се разделяхме, всеки път ми повтаряше: „Извинявам се, че се разбъбрих, но имам да ви казвам толкова много неща!“

— Това упрек ли е?

— Съвсем не. Само едно подканване.

— Всичко ти казах.

Отново започна да пие и този път тя не отмести бутилката. Гледаше как погледът на Льопра се замъглява от алкохола.

— Не съм хубав — измърмори той. — Вижда се, че съм виновен, нали? Сигурно се вижда, щом като го чувствувам.

— Ти си такъв, какъвто си.

— Във всеки случай това си е само моя работа.

Той повече не отвори уста, направи знак на сервитьора, злобно изброи парите и монетите. Да отидат на представление! Да изгубят още една вечер? Той улови Ева за ръката и тя разбра мълчаливия му зов.

— Да се прибираме — реши тя.

Връщането беше мрачно. Льопра продължаваше да стиска ръката на Ева. Впиваше се в нея. Цялата му мъка напираше в пръстите. В асансьора тя видя, че е пребледнял и лицето му е влажно от пот. На прага на апартамента той прошепна:

— Не светвай.

Пипнешком се запъти към нейната стая и се тръшна на леглото. Коремът му се свиваше от болка, сърцето му се късаше. Той хълцаше без сълзи, задушаваше се, захлупил лице в кръстосаните си ръце. Ева се събличаше в банята. Той долови парфюма й и усети, че прекосява стаята, застава до него.

— Не ме докосвай — извика й.

Леглото лекичко изскърца. Ева приседна, търпеливо изчака той да се съвземе. Льопра вече не се сърдеше на себе си, че се е показал толкова слаб, толкова уязвим, но горчилката от провала изгаряше устните му.

— Ева.

— Да?

— Повтори ми имената им. Споменахме брат му. Гамар, Брунщайн, Блеш, Мелио и още кой?

— Но какво има да ровиш?

— Кой още?

— Гюрмиер.

— А, да, Гюрмиер.

Изреди тихо списъка един път, два пъти. Припомняйки си в същото време лицата им. Не, не е Гюрмиер. Не е Гамар. Не е и Брунщайн, още по-малко Блеш. И още по-малко братът, който дори не дойде на погребението! Колкото до Мелио…

Той се примъкна към Ева, както ранено животно пълзи към бърлогата си, потърси с чело топлия хълбок, голата плът и с едно рязко движение я обърна, смаза я, опита се веднъж завинаги да свърши с това вечно неутолено желание. Изричаше обиди, притискаше силно брада, буза до изчезналото в тъмното лице. Преглъщаше сълзите си и скърцаше със зъби в смъртна схватка с този стенещ противник, когото след малко щеше да види отново внимателен и потаен.

„Да, аз съм такъв, какъвто съм — мислеше си той сред буря от гняв и отчаяние. Какъвто съм… Какъвто съм…“ Викаше, бълнуваше, изтръгваше се от самия себе си. Ах, как искаше да умре…

Обърна се на другата страна, но не беше мъртъв. Не е чак толкова лесно да се умре. И дори една отвратителна радост течеше в жилите му, като нежна вълна заливаше тялото му. Оставаха още седем дни! Седем дни прегръдки, възторжена забрава, горделиво оцеляване и погнуса. Отвратен, той стана и се затвори в банята, за да не го види тя, че рови в аптечката. Глътна две хапчета веронал, желаейки сънят да го обори веднага. Но сънят още дълго не идваше. Легнала до него, Ева му помагаше с мълчанието си. И когато той отново отвори очи, след дълги часове на забрава, тя се беше надвесила над него майчински загрижена и галеше челото му.

— Колко е часът?

— Десет.

Значи сутринта беше вече минала.

— Нищо ли няма по пощата?

— Нищо. Вестници.

— Пишат ли за…

— Да. Според резултатите от аутопсията той е умрял от внезапно спиране на сърдечната дейност. Вълнението е било смъртоносно, а не задушаването.

— Все същото.

— Може и да не е. Убиецът може да бъде съден само за нанесени удари и жестокости, причинили смъртта. Аз поне така виждам нещата.

— За нас нищо не се променя — заключи Льопра.

— Няма ли да ми кажеш добро утро? — запита Ева.

— Но да, разбира се. Добро утро.

Закусиха в кухнята. Нямаха сили да пренасят чашите и приборите в столовата.

— Ето ни като старо семейство — каза Ева. — Представи си, че вече двайсет или трийсет години тази сцена се повтаря всяка сутрин. Би ли могъл да издържиш?

— Защо пък не?

— Не, мили Жан. Не се насилвай. Защо винаги отричаш очевидното? Мъжът ми беше същият. Искаше всички жени да са негови, а в същото време ме упрекваше, че му изневерявам. Ама че логика имате и двамата.

Льопра я слушаше разсеяно, потискайки прозявката, която напираше в гърлото му. За пръв път се замисли кой от начините на защита крие най-много шансове? Да се пледира за убийство от ревност и неговите последици, разбира се. Престъплението от ревност е съдба, която от само себе си стига до своите последствия. Виновният е винаги един отклонил се от правия път невинен.

— Ева — прошепна той. — Бих искал да ти задам един малко деликатен въпрос. Обещаваш ли да ми отговориш спокойно — без да се гневиш… Добре!… Спомняш ли си изречението от последната плоча: „Когато я разпитате, тя всичко ще ви обясни“.

— Е и?

— Вярно ли е? Наистина ли всичко ще обясниш?

Ева остави чашата си.

— Естествено — каза тя. — Всичко. Защо? Това плаши ли те?

— Ще ни разпитват поотделно. Ако показанията ни не съвпадат…

— Защо да не съвпадат? Имаш намерение да лъжеш ли?

Той сведе поглед, веднага взе да го извърта.

— Не. Разбира се, че не.

— Впрочем не се бой, ще ни направят очна ставка — добави Ева.

Льопра изпи кафето си, в което беше забравил да сложи захар. Още не смееше да си признае, че разбира Фожер, че е почти свързан с него.

— Колко си сложен — каза Ева. — Всъщност малко се познаваме. Аз пък съм толкова естествена.

— Знам — нетърпеливо каза Льопра. — Ти имаш всички добродетели.

Очакваше избухване. Тя дълго го гледа. Той би предпочел да го зашлеви.

— Ако страдаш, кой е виновен? — попита тя. — Дай ми една цигара.

Той хвърли пакета върху масата между тях и отиде в салона. Застанал прав пред пианото, предизвикателно изсвири с върха на пръстите си песента на Фожер, после отиде да се обръсне. Въпреки бръмченето на самобръсначката чуваше как Ева снове напред-назад. Тананикаше предишните си нашумели песни. Тя също играеше ролята си, но се владееше много повече.

Той старателно се облече, върна се и седна пред пианото. Там няма да му разрешат да свири… Там значеше в затвора. Той щеше да получи по-тежко наказание от нея. Тя можеше да си приказва, че ще плати по-скъпо от него, но не беше вярно. Още един прикрит начин да се покаже, да властвува. „И двамата са водили война един срещу друг, а аз послужих за заложник. Глупак с глупак!“ Една мелодия спонтанно се раждаше под пръстите му и изведнъж той спря да свири.

— Продължавай — каза Ева, застанала зад него… — Какво свириш?

— И аз се питам. Дойде от само себе си.

Опита се да възстанови мелодията, но сега тя му се изплъзваше, бягаше, кичеше се с дразнещи реминисценции.

— Опитай пак.

Той изсвири няколко такта. Нямаше смисъл да упорствува. Зараждащата се песен нямаше да се върне. Защото това беше истинската песен. И двамата го бяха почувствували едновременно. Една нежна, нова песен, в която Льопра все още не можеше да се познае. Но от радост се хвърли към Ева.

— Прости ми, мила Ева — каза той. — Вярно е! Невъзможен съм. Бих искал да съм като теб, прям… непринуден.

Той леко се удряше с юмрук по гърдите.

— Ето тук е, залостено… не може да изскочи… всичко онова, което бих искал да ти кажа… всичко, което бих имал нужда да ти кажа.

Прегърна я и я притисна до себе си, жива и топла. „Не искам да те загубя — прошепна той. — Добре ми е с теб!“ Но после я пусна и се наведе над пианото. Натисна наслуки един клавиш, както правеше Фожер, заслуша се в звука, който дълго чезнеше. Ева застана до него, облегна се на рамото му и той поиска да остане сам. Не, не беше лесен човек.

— Какво ще правим? — попита тя.

Явно трябваше да се прави нещо, да си дават вид, че живеят, че се държат, да не станат за смях, да играят ужасната игра до мига, в който позвъни Борел. Какво може да се направи, когато в края на седмицата, както в края на някоя тъмна улица, се издига стена, една висока стена? Льопра не беше богат, но на драго сърце щеше да изхарчи всичко, което имаше, малко по-малко от петстотин хиляди франка. Този жест поне, изглежда, щеше да е изискан.

— Ще взема кола под наем — предложи той.

След един час момчето от „Коли под наем“ им докара една „Астор-Мартин“ — малка червена ракета, която подскочи при първото натискане на педала. Льопра избра, без дори да мисли, пътя към морето. Беше хубаво да летиш сред променливия пейзаж, да караш, без да внимаваш, да рискуваш два живота, вече обречени на нещастие. Ева с изострена радост приемаше тази нова игра. Може би дори желаеше някое несръчно движение, някоя грешка или злополучно натискане на педала… Спряха едва в Хавър. Олюлявайки се, слязоха от колата. Ева увисна на ръката на Льопра.

— Почти е по-хубаво от любенето — каза тя.

Отново бяха без цел. Разходиха се по брега, покрай корабите, готови да отплават.

— Признай си, че като нищо ще се качиш на някой кораб без мен — каза Ева. — Поне веднъж в живота си бъде откровен.

— Понякога ми се иска.

— Тогава по-добре е да тръгнеш. Щом човек иска нещо, трябва да го направи.

Предпочиташе да не спори. Знаеше ли какво иска? Да живее! Да живее! Да свърши с непрекъснатия тормоз. Да, желаеше го с всички сили. И после да си спомни забравената песен. И да бъде сам. И да не му пука от нищо, като Фожер.

Льопра се беше загледал как товарят коли на борда на един параход и завиждаше на мъжа, който въртеше скрипеца и по негова воля се издигаха във въздуха тежките контейнери.

— Да бяхме помълчали малко — предложи той. — Обичам те, мила Ева, но ме изморяваш.

Думите бяха толкова неочаквани, тонът толкова различен, че той усети как тя настръхна и се приготви да посрещне атаката. Но Ева се задоволи само да пусне ръката му и те продължиха да вървят един до друг, и понеже Льопра не бързаше толкова, тя го изпревари с метър, с два метра. Скоро те крачеха един зад друг… Сякаш вече не се познаваха. Тя се върна при колата, без да се обръща назад. Той се мота още доста време, купи вестник, цигари. Поддаваше се на изненадващи импулси, от които извличаше парливо удоволствие.

— Прибираме ли се? — попита Ева, когато той застана до нея.

— Не. Мястото ми харесва.

— Тогава закарай ме на гарата.

— Както искаш.

Той спокойно потегли и на бавен ход потърси гарата. Ева се беше отдръпнала до вратата. Спокойно можеха да настанят трети пътник между тях. Льопра спря на паркинга, заобиколи колата, за да й помогне да слезе, но тя вече беше стъпила на земята и нервно прибираше ръкавиците и чантата си. Льопра изтича да й купи билет.

— Влакът тръгва след час — каза той, подавайки й го.

Тя го взе, без да отговори, и отиде в чакалнята. Льопра я последва и седна до нея. Чувствуваха, че живеят един до друг, отгатвайки мислите си, и Льопра никога не бе изпитвал такова вълнуващо усещане. Скоро се изправи, за да запили пура, и разгърна вестника… Случаят Мелио запазваше водещо място. Подразбираше се, че инспектор Борел е попаднал на интересна следа, но новината не развълнува Льопра. С него ставаха други сериозни неща. Забеляза, че Ева се опитва да си проправи път към перона, и мина зад нея през тясната врата, потърси й място.

— Тук — каза той.

Тя отиде по-навътре, сама избра мястото си.

— Е, добър път — каза Льопра.

Тя се престори, че не вижда протегнатата ръка.

— Напредват — прошепна тя с глас, който той никога не беше чувал.

Льопра скочи на перона и изчака влакът да тръгне. Когато той потегли, Ева отвори чантата си и се напудри. Льопра от приличие повървя край вагона, махайки с ръка. После, с ръце в джобовете, се върна при колата. А сега? Вечерта беше свободна. Можеше отново да седне зад волана, да се скита по пристанището или да отиде на кино. Нямаше на кого да дава сметка. Тревогите му бяха само негови. Той избра един хотел, написа на бланката фалшиво име. Не беше вече Льопра. Пи уиски в един бар, повтори поръчката и изведнъж си спомни последната вечер с Фожер. Алкохолът стопляше спомените, изпълваше ги с ярки видения. Не, Фожер никога не му се е сърдел. Напротив, винаги е бил снизходителен към него. Всъщност ревнуваше, разбира се, но без истинска злоба. Горкият стар Фожер! Ето на това трябваше да посвети вечерта. Трябваше да мисли за Фожер. Какво щеше да направи Фожер, ако…? Льопра запали втора пура. Миризмата на пурата също спомагаше да си припомня някои неща. Странно, какво огромно място заемаше Фожер в живота му! Изникваха забравени думи, съвети… „Прекалено се оглеждаш в огледалото“ — казваше Фожер, или: „Колкото повече притискаш хората, толкова повече те слушат и се подчиняват“. И откъси от мелодията, за миг уловени, се смесваха с образите. Седнал на една страна върху високия стол, забил брада между двата си юмрука, Льопра гледаше втренчено чашата. „Хора като нас — казваше Фожер — сме по-особени, разбираш ли, малкия? Ако Искаш музиката да дойде при теб, трябва първо да те почувствува свой.“ Барът постепенно беше опустял. Барманът усърдно забърсваше нещо край чашата на Льопра. Той погледна часовника си. Колко късно беше! Плати, излезе и се зарадва, че навън е нощ. Видението продължаваше. Фожер вървеше до него. Льопра излезе на пристанището. Един голям товарен кораб беше вдигнал котва и се насочваше в открито море, теглен от влекачите си, и сирената изсвири пронизително, а ехото го повтори. Мелодията започваше плахо да се ражда. Льопра я остави да прави каквото иска, занимаваше се с други неща. Гледаше високите фенери, които се поклащаха в светещи редици над водата. В тъмнината отминаваха вагони. Багери скърцаха, измъквайки нагоре от зейналите трюмове странни пакети, които се поклащаха в светлината на прожекторите. Нещо в него се отприщваше, пееше тихичко и сега той беше само един незначителен зрител. „Льопра е без значение.“ Още един израз на Фожер, който изведнъж доби истинския си смисъл. Краткотраен дъжд намокри паветата. Льопра потръпна. Забеляза, че е пламнал от треска, но му беше все едно! В малка уличка се размина с една проститутка. Тя се спря, усмихна му се, люлеейки чантата на дълга дръжка. Льопра също се спря. Тя го хвана за китката, дръпна го и той се остави да го поведе по един тъмен коридор, качи се по някакви стълби. Фожер би го одобрил. Момичето влезе в една стая, запали лампата.

— Не си тукашен — каза тя. — Вижда се.

— Чуй това — каза Льопра.

И засвири с уста мелодията, която току-що беше измислил. Тя го гледаше смаяна, забравила да се съблече.

— Е, все съм виждала откачени, ама като теб не ми се е случвало често! — каза тя.

IX

— А, ето те и теб! — каза Ева.

— Да, ето ме. Извинявай — отвърна Льопра.

— Изживя си кризата на независимост. И пак се връщаш при мен. И си въобразяваш, че…

— О, моля те — прекъсна я той.

Мина пред нея и отиде да седне на пианото, като небрежно, за собствено удоволствие, изсвири песента без първоначален плам, без украса, с очи, впити в портрета на Фожер.

— Какво мислиш за това? — попита той, без да се обръща. — Не е лошо като опит. Припевът ме затруднява.

Той продължи да налучква и накрая избра мелодията, която най-лесно се тананикаше, и после изведнъж изсвири всичко заедно — и куплет, и припев.

— Ето — каза той. Подарявам ти я. Смееше се. Беше щастлив.

— Ти си лекомислен — прошепна Ева. — Просто си луд.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Напротив. Харесва ми. Не искам да те обидя, но мислех, че не си способен да измислиш такова нещо.

— Тогава?

— Има и друго.

Льопра смръщи вежди.

— А, другото… Следствието! Писмото.

Той прихвана Ева за раменете, лекичко я разтърси.

— Не вярвам на тия неща, представи си! Вече не вярвам. Това писмо няма нищо общо с мъжа ти. Знаеш ли, тази нощ много мислих за него. Започвам да го разбирам тоя Фожер.

Тя седна. Беше силно пребледняла. Очите й бяха сиви, втренчени, разширени.

— Ти ме плашиш — каза тя.

— Плаша ли те? Защото разбирам Фожер ли? Шегуваш се. Не, той никога не е имал намерение да изпрати това писмо. Повтарям ти — не е в неговия стил. Искал е само да те изпита. Ако се разкриеш, ще излезе прав. Ако не се разкриеш, пак ще излезе прав. Много умна глава е тоя Фожер. Просто му се възхищавам.

— А не си ли размислил, че смъртта на Мелио всичко усложнява.

— Не говоря за Мелио — упорстваше Льопра. — Казвам, че Фожер не е човек, който да изпрати такова писмо. Може да го е писал не споря. Но бас държа, че Мелио е трябвало да го унищожи или най-малкото да не си послужи с него.

— А мислиш ли, че убиецът на Мелио ще има същите скрупули?

— Но щом като…

Льопра изведнъж обърна гръб, доближи се до прозореца и нетърпеливо забарабани с пръсти по стъклото.

— Убиецът може би не е намерил писмото.

— Във всеки случай е намерил плочата. И не би се разделил е нея, ако не държеше в ръце писмото. Ясно като бял ден… Ах, ти си същият като мъжа ми. Предпочиташе да отрича онова, което го притесняваше. Така е по-удобно.

Телефонът иззвъня и Льопра живо се обърна.

— Няма ме — каза Ева.

Но обща мисъл прониза съзнанието им. Ами ако е…

— Ти се обади — прошепна тя.

Льопра прекоси салона на пръсти, вдигна слушалката. Ева беше грабнала другата слушалка.

— Изчакайте малко — каза някаква жена.

Почти веднага се чу мъжки глас:

— Ало, ало, госпожа Фожер ли е?

Ева се наведе и прошепна:

— Борел.

— Ало — каза Льопра. — Госпожа Фожер не е вкъщи.

— А кой е на телефона?

— Жан Льопра.

— А, приятно ми е, господин Льопра… на телефона е инспектор Борел… Имах удоволствието да чуя вашето изпълнение. Сигурен съм, че госпожа Фожер много ви дължи… Тя ще се забави ли?

— Нямам представа.

— Жалко. Ще я видите ли днес?

— Мисля, че да.

— Бихте ли й предали, че я чакам в кабинета си. Обикновена формалност, нищо сериозно… Дори не ми се искаше да й пращам съобщение… Ако желаете да я придружите, ще ми бъде много приятно да се запознаем.

— Разбира се.

— Довиждане, господин Льопра. Чакам ви в най-скоро време.

Льопра внимателно остави слушалката.

— Двуличен човек — каза Ева.

— Не може да ти направи очна ставка с шофьора на таксито — забеляза Льопра. — Все едно да ти предяви обвинения, а аз останах с впечатление, че се въздържа да стори тъкмо това.

— Нали иска да види и теб — каза Ева.

— Да, но не съм длъжен да…

— Предпочиташ да отида сама ли?

— Добре. Да вървим! — въздъхна Льопра. — Ако му е нужна жертва, ще призная. Нали това искаш?

— Какво ще признаеш?

— Ще призная за… Фожер.

— А ще приемеш ли да те обвинят за смъртта на Мелио?

— Не.

— Или да обвинят мен?

— Това е непоносимо — изръмжа Льопра. — Тази сутрин почти бях забравил за всички тия неща, а сега…

Ева се обличаше в стаята си. За хиляден път Льопра предъвкваше проблема. Борел сигурно си е казал: „Ами ако и Фожер е бил убит като Мелио?“ Оттук нататък вече е близо до истината. При тези условия да отидеш в следственото значи да се хвърлиш в устата на вълка. Льопра опипа портфейла си през сакото. Разписанието на влаковете за Белгия беше вътре, написано в колонка. Може би още имаше време. Там… ще пише музика под някакво друго име… В началото ще му е трудно да пробие, както на Фожер. Но ще се наложи рано или късно. От тях тримата Ева беше излишната. И нямаше да приеме тя да го съди. Ето къде беше неговата истинска слабост, истинското му малодушие.

Льопра отиде до вратата. Завъртя дръжката. Да скочи в асансьора, да изтича вкъщи да си вземе куфара… и след това — влакът… границата… Изкушението беше толкова силно, че той се опря на, стената, дишайки учестено. Хайде! Още едно усилие… Само да отвори тази врата и да я затвори зад миналото.

— Готова съм — провикна се Ева.

Льопра почака. Можеше двайсет пъти да избяга. Когато тя се появи, погледна я с огорчение. Да, както винаги беше елегантна, сигурна в себе си, безупречна.

Ако се съгласи да не изтърси истината на Борел, сигурно ще получат отсрочка.

— Сетих се — каза той. — Борел сигурно е получил друго анонимно писмо.

— Той спомена за някаква формалност — Отвърна Ева. — За всеки случай, да става каквото ще.

Той отвори асансьора. Като мина пред него, Ева му се усмихна.

— Горкичкият ми Жан — каза тя. — Понякога ми е жал за теб. Хващаш се за сламка.

На улицата — никаква подозрителна сянка. Льопра почти очакваше да види инспектора как се преструва, че чете вестник или че се разхожда безцелно край витрините. Беше паркирал малката си червена кола пред къщата, но Ева предпочете да вземат такси.

Тя дръпна стъклото, което ги делеше от шофьора.

— Бъди спокоен — каза тя. — Не ми се иска вече да признавам. Ако не беше Мелио, щеше да бъде най-доброто разрешение. Щях да дам плочата на Борел. И той щеше да разбере, че мъжът ми е бил луд.

— Луд? Фожер?

— Точно така. Той много добре знаеше, че се налива и че кара прекалено бързо. Знаеше, че може да се пребие при всяко пътуване. Значи намерението да ме осъди, е чисто и просто хрумване на един алкохолик, нали така? Имаше как да се защитя. Но сега…

— Никога не е бил луд — възрази Льопра.

— Добре, защитавай го — извика силно разгневена Ева. — Просто да ти се възхити човек! Любовта! Намерихте с какво да се оправдавате! Обичам те и затова ще те поставя натясно, няма да ти дам да гъкнеш! Ето какво си е мислил той, и всички останали си мислите същото, а най-вече — ти.

— Аз ли?

— Ти ами! Да не би да те е грижа за мен в момента?

— Трябва да бъдеш логична. Ти…

— Ах, до гуша ми дойде, най-сетне!

Тя се сви в ъгъла, повдигнала едното рамо, за да покаже, че се оттегля в самотата си.

Колата се носеше покрай Сена.

Може би в момента Борел попълваше заповедите за арестуване. „Все пак не ми се вярва — помисли си Льопра. — Не мога да го проумея.“ Таксито спря пред арката, която Льопра беше вече виждал. Колко беше треперил за Ева, когато отиде първия път при Борел. Колко я обичаше тогава! А сега я гледаше как се изкачва по стълбите пред него и се питаше какво прави тук. За делото Фожер-Мелио ли дойде? Стари неща за уреждане между вдовицата и полицая. Той вече не участвува в играта!

Борел ги прие със смущаваща сърдечност. Много съжалявал, че ги е безпокоил. Наистина нямало нищо спешно. Повикал ги е, защото е човек на точността и за да няма изненади. Застанал зад бюрото си, той гледаше ту единия, ту другия и триеше ръце, сякаш му беше студено. Лъскавите му копчета за ръкавели блестяха. Беше със скъпа връзка. Държеше се като човек, свикнал с успеха и който предварително се извинява, че е по-силният.

— Смъртта на Мелио ни създава доста неприятности — каза той. — Сигурно сами се досещате. Вероятно не знаете нищо, което би могло да ни помогне.

— Нищо — каза Ева.

— Минавала ли ви е мисълта, че между тази смърт и смъртта на мъжа ви може да има някаква връзка?

Ева се престори на изненадана и същевременно заинтригувана.

— Значи би могло да има някаква връзка между… — попита тя.

— Никак не е сигурно — поправи се Борел. — Но това е, така да се каже, работна хипотеза. В нашия занаят сме свикнали да проучваме всички възможности, дори и най-неправдоподобните.

Телефонът лекичко иззвъня. Той грабна слушалката и лицето му в миг се преобрази.

— Зает съм — отсече той.

После отново си възвърна спокойния, приятелски, леко снизходителен вид.

— Има една подробност — каза той, — която ни тревожи… Това е гласът на жената… Нали сте чели във вестниците? Нали знаете?

— Да — каза Льопра.

— Следователно — продължи Борел, намигвайки заговорнически, — това анонимно писмо, писано от жена, все още е у мен. Долавяте ли връзката?

— Не съвсем — каза Ева.

Борел се усмихна като учител, който знае, че е прекалено взискателен.

— От една страна, скъпа госпожо, ние притежаваме писмо, с което искат да ви компрометират, и от друга, една тайнствена жена по всяка вероятност е ходила при Мелио няколко минути преди той да умре. Не е ли една и съща жена? Виждате ли някъде клонят нещата?

Лицето на Ева внезапно някак радостно трепна.

— Разбирам — каза тя.

— Щом идентифицирам почерка на тази жена, вероятно ще успея — заключи Борел. — А дотогава…

Той стана, отиде до една ниска масичка и показа един магнетофон.

— Ще ви помоля за съдействие, скъпа госпожо. Аз непрекъснато записвам плътни гласове „като на някои певици по радиото“, както казва нашият шофьор… Общо взето, не е неприятно, но бедата е, че всички гласове си приличат.

Той задействува магнетофона: „Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б». Да, ето тук, благодаря! Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б»… Колко ви дължа? Улица «Камбон», номер седемнайсет, вход «Б». Спрете малко по-нататък…“

Гласовете се следваха като едно безсмислено и кошмарно изречение. Борел гледаше Ева. Изключително интелигентен ли беше или изключително глупав? Продължаваше да се усмихва с ръка върху копчето. „Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б»… Ако обичате, притворете прозореца… Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б».“

Той спря магнетофона.

— Общо взето — поде той, — аз би трябвало да повикам всички, които имат плътен глас и пеят в радиото, за да им направя очна ставка с шофьора… Разбира се, това е невъзможно!… По ред причини… Някои имат покровители… високопоставени… Очната ставка сигурно би дала повод за скандал… Не… По-добре е така…

Той натисна едно копче.

„Улица «Камбон», седемнайсет, вход «Б». Бързам… Улица «Камбон», седемнайсет…“

Магнетофонът спря и Борел въздъхна.

— Всяка една — продължи той — казваше адреса на Жорж Мелио и добавяше няколко думи… Независимо какво… Така се щади всяко честолюбие… Но експериментът няма да доведе до нищо. Как искате сред всички тези гласове шофьорът да познае кой е истинският?

— Тогава какъв смисъл има? — попита Ева.

— Такъв ми е занаятът, скъпа госпожо.

— И аз ли трябва да кажа: Улица „Камбон“, номер седемнайсет, вход „Б“?

— Ако обичате.

Льопра беше стиснал с всички сили страничните дръжки на фотьойла. Той подозрително наблюдаваше Борел, но никога инспекторът не се беше показвал по-дружелюбен.

— Приближете се — посъветва я той. — Ето тук… Включвам магнетофона… говорете бавно пред микрофона.

— Улица „Камбон“, седемнайсет, вход „Б“ — изрече Ева. — По-бързо!…

— Достатъчно — каза Борел. — Благодаря ви.

Отново започна да потрива ръце, почти маниерничеше.

— За мен — добави той — тази лента има стойността на колекция от автографи… Тя е неоценим спомен.

— Наистина ли? — прошепна Ева. — В такъв случай трябваше да ги помолите да изпеят нещо… Защо не?

Ева погледна Льопра с пресилена усмивка, пак хвана мъничкия микрофон.

— Щом това ви доставя удоволствие… — обърна се тя към Борел и каза заглавието на песента: „Неудържимо сърце“. Белите кръгове на лента се въртяха; Льопра се изправи.

— Ева.

Но Ева с блеснали очи доближаваше вече микрофона до устата си. Тя изпя първия куплет полугласно, без да откъсва очи от Льопра. Към кого се обръщаше? Към него и към Флоранс, която тя смазваше с таланта си. С Флоранс беше свършено. Предизвикателството придаваше на думите на Фожер непосилно тъжен оттенък. Като че тази прощална песен, която той бе съчинил за Ева, се превръщаше в кабинета на инспектора в сбогуване на Ева с Льопра. Постепенно лицето й се одухотворяваше от спотаена мъка, импулсите на кръвта, на сърцето променяха гласа й — накъсан, сподавен и тържествуващ. „Чрез него — мислеше си Льопра, — чрез мен тя обича най-вече себе си.“ Тя изтананика припева без думи, като приспивна песен, със стиснати устни. Песента сякаш идеше от много далеч, след като бе свършено с пътуванията и разделите. Борел поклащаше в такт глава.

— Стига! — извика Льопра.

Ева млъкна и тримата се сепнаха.

— Господин инспекторът не иска чак, толкова от теб — поде Льопра, правейки усилие да се държи естествено.

— Грешите, скъпи господине — каза Борел. — С удоволствие бих изслушал цялата песен. Вие сте чудесна, госпожо. Какъв спомен! Не знам как да ви благодаря.

— Това е естествено — отвърна Ева. — Мога ли сега да си вървя? Борел, въодушевен, развълнуван, сърдечен, ги изпрати до стълбището.

— Ако науча нещо ново, разчитайте на мен, скъпа госпожо. Знаете, че съм ви напълно предан.

Льопра хвана Ева за ръка. Те заслизаха по стълбите.

— След пет дни той ще получи писмото — каза Ева.

— Млъкни — пресече я Льопра.

Обърна се, но Борел беше изчезнал… Когато излязоха на кея, продължи:

— Ти си луда! Напълно луда!

— О, дотам, докъдето сме я докарали… — каза тя.

— Извинявай, но аз имам намерение да живея!

Ева се спря.

— Тръгвай — извика тя. — Ти като че ли ме упрекваш за това, което ни се случи. Но аз не те задържам. Свободен си.

Той понечи да се възпротиви. Тя го прекъсна.

— Чуй какво ще ти кажа, мили Жан. Да се разберем един път завинаги.

— Не тук.

— Защо пък не?

Той предпочете да се облакъти върху парапета, сякаш водеше с Ева оживен, сърдечен разговор.

— Между нас нещата вече не вървят — подхвана Ева, — откакто умря Мелио.

Поиска да я прекъсне.

— Остави ме да говоря — продължи тя. — Нещо куца. Откакто се чувствуваш в опасност, ти мислиш само как да се измъкнеш. Може да съм жестока, но това е истината. Вярвам, че преди ме обичаше. Да. Това ме ласкаеше. Но сега аз те компрометирам. Ставам опасна… Заразна съм.

— Ева!

— И освен това ти си втълпяваш, че можеш и без мен. Защото сам съчини тази песничка. И че тя ти дава право да си против мен. Ах, ето я голямата сполука! В момента си въобразяваш, че ще заместиш мъжа ми. Честна дума, мислиш, че си същият като него. Има моменти, в които сякаш още го чувам да казва… Много странно! „Аз, който съм те създал.“

Тя удари с юмрук по грапавия камък, където си играеха сенките на листата.

— Не той те създаде. А аз. Кой те научи да се обличаш, да живееш и дори да се любиш, да… Е добре, махай се! Сама ще се оправя. Свикнала съм.

Силно изправена тя наблюдаваше водата, отражението на града, стараеше се да прикрие вълнението си. Повече дума не можеше да каже. И Льопра не знаеше как да я утеши. Чувствуваше, че и най-безобидните думи щяха да прозвучат фалшиво, че щеше да се оплете още повече в лъжи.

Изчакваха, застанали един до друг. Най-сетне Ева сякаш със съжаление се откъсна от парапета. Льопра закрачи до нея.

— Ева — прошепна той. — Ева… повярвай ми, това е някакво недоразумение.

Тя дори не извърна глава.

— Добре — каза Льопра.

Той сметна, че е под достойнството му да обръща внимание на враждебното настроение на Ева. Дори се насили да бъбри любезно както преди. Но си говореше сам. Обядваха в един малък ресторант зад „Нотър Дам“. Отегчен, Льопра реши да мълчи. Тъй като стояха един срещу друг, трябваше да правят усилие да не вдигат едновременно глави, понякога ръцете им се докосваха и те трепваха. Понечваха да ги дръпнат бързо назад, но от благоприличие веднага овладяваха движенията си.

— Едно кафе за госпожата — поръча Льопра.

— Благодаря, не искам.

Тя използува момента, когато Льопра уреждаше сметката, за да си тръгне. Наложи се да тича след нея, за да я настигне.

— Става отвратително! — каза той.

Тя нищо не отвърна. Без да си кажат дума, те дълго вървяха край кейовете. Ева, безразлична, изглежда, се забавляваше от промените по реката. Льопра беше вече само една сянка до нея. Те пресякоха площад „Конкорд“, стигнаха до Триумфалната арка. Ева спря пред едно кино, погледна разсеяно афиша и влезе! Льопра я последва. Тя избра едно свободно място между двама зрители. Той седна два реда по-назад. Какво целеше тя? На изпитание ли го подлагаше? Или изведнъж беше решила да го отстрани от живота си? Всичко това беше глупаво до побъркване. В същото време Борел търпеливо разследваше случая! „Тя ще бъде много доволна, ако си отида“ — мислеше Льопра. Една объркана случка се разиграваше на екрана. Мъжът… жената… любовта… страданието… Льопра вече не слушаше, не внимаваше. Той наблюдаваше Ева. Ако протегнеше ръка, можеше почти да я докосне, и изведнъж от силна тревога стана вир-вода: може би никога вече нямаше да я притежава? Може би вече я бе загубил завинаги. Тя все още беше тук, толкова близко с нежния си профил и сладострастната сянка на трапчинката. Поглъщаше я не толкова с поглед, колкото с пръстите си. Галеше я с притворени очи. Виждаше я гола и неизразимо отчаяние го стисна за гърлото. Трябваше веднага, веднага да отиде при нея, да се унижи, да се довери, да се предаде, да изчезне. Ева! Обичам те… Още имам нужда от теб.

Изчака я отвън! Тя мина край него, с едно движение на рамото избягна ръката, която той протягаше към нея.

— Мръсница — измърмори Льопра.

Треперещ от гняв, той зае обичайното си място — съвсем естествено — от лявата страна на Ева. Тя минаваше от витрина на витрина и спокойствието и хвърляше Льопра в такава ярост, че той вече не съумяваше да се сдържа! Ах, как влизаше в положението на Фожер! Защото тя сигурно го е разигравала. Или поне се е опитала… Но Фожер беше от друго тесто. На терасата на „При Фукет“^[3] един човек стана да се ръкува с Ева.

— Я, Патрик… Колко ми е приятно!

Мъжът се поклони на Льопра. Ева небрежно подхвърли:

— Жан Льопра… моят пианист. После добави със светска усмивка:

— Не ме чакайте, Жан… Ще закъснея.

И тя седна до този Патрик, който изглеждаше толкова развълнуван, толкова нетърпелив. На Льопра му се прииска да се нахвърли върху него; той видя всички обърнати глави, всички лица, втренчените очи. Запали цигара. Колко такива цигари беше палил, за да прикрие смущението си, стеснението си. Продължи да крачи сам, влезе в един бар, после в друг. Нощта най-сетне настъпи със смелите си мисли и необузданите си мечти. Льопра мина отново край „При Фукет“. Ева я нямаше. Онзи я беше завел… Къде? Льопра извика едно такси, отиде да си вземе колата. Започна обиколката на ресторанти и заведения… Без всякаква надежда, разбира се! Дори не можеше да попита портиерите дали Ева е вътре. Прекалено приличаше на мъж рогоносец. Думата улучи точно в целта. Спомни си последната вечер, Фожер — пиян и нещастен. Е да, старче, на същото дередже съм. Само че аз я търся… Още не съм се отчаял… Тя не ме държи чрез любовта… Държи ме чрез презрението… Говореше си сам на волана, взимаше завоите, като натискаше газта… Да стане злополука, че комедията да свърши!… Преминаваше от сумрака на улиците към ярките светлини на празничните зали. Посрещаха го с виене на тромпети и удари на чинели. Той отново тръгваше сред воя на спирачките, минаваше като вихър по дългите булеварди, които постепенно опустяваха. Отново спиране. Нова глътка удоволствие. Залитайки, сядаше на седалката. Ами сега?… Хотелите ли да обиколи? Изсмя се, погледна се в огледалото. Бива си те! Чудесна физиономия, няма що! Той извади кърпичка, за да избърше лицето си, лъщящо от умора. Напипа ключа от апартамента. Значи ще я чакам у нас. У нас! Да се пръснеш от смях! Върна се с пълна скорост. Бързината отчасти намаляваше болката му. Часовникът показваше два часа. Сигурно се е прибрала. Той натисна спирачките, плъзна се край бордюра, изскочи от колата. Предпочете да изкачи стълбите, щеше да е по-бърз от асансьора. Ключът се завъртя. Бутна вратата. Не. Не беше се прибрала. Светна, бавно прекоси празния апартамент. Е и? Какво очакваше? И тя като него. Не беше ли свободна? Но, господи, Ева, не съм сънувал. Нали ти сама ми каза, че си моя жена? Още те чувам: „Аз съм твоя жена“. Задъхваше се, смазан от отчаяние. Светна полилея в спалнята, погледна неоправеното легло. Евиният пеньоар метнат на един стол. Пантофите й — на килимчето пред леглото, и той втренчено ги загледа, сякаш току-що беше видял, че помръдват.

Асансьорът спря с глух шум. Като хипнотизиран Льопра направи крачка към вестибюла. Още една. Ключът не улучваше вратата. Вратата се отвори и Евиният силует се очерта.

— Ева…

Говореше. Вървеше като сомнамбул.

— И таз добра, какво ти е? — попита тя.

Не успя да вдигне ръка. Удари й силна плесница и тя загуби равновесие, блъсна се в стената.

— Този Патрик! Кой е?… А?

Тя го бутна, изтича в спалнята, затръшна вратата. Льопра настървено взе да натиска дръжката, заблъска вратата.

— Отвори!… Отвори ми!…

Изведнъж силите му го напуснаха. Той опря лице о дървото, разперил пръсти, опипваше препятствието.

— Отвори! — простена той. — Прости ми, Ева… Аз съм грубиян… Има моменти, в които не мога да се позная… Сбъркахте, всички сбъркахте, че ме предизвикахте… Нищожният Льопра… Не го броим за нищо… Отвори ми, да ти кажа нещо…

Беше сигурен, че е зад вратата, долепила до нея ухо. Не пропускаше нито една негова въздишка, нито една молба.

— Не исках да те ударя, Ева. Цяла нощ те търсих. Ти с този мъж, не можеш да го разбереш. И аз най-сетне си имам своя гордост… Чуваш ли ме? Обичам те, моя малка Ева… Лошо се държах с теб. Но и двамата можем да започнем отново.

Той целият се долепи до вратата, стори му се, че долови някакво раздвижване, притисна устни до дървото толкова силно, че лакът полепна по тях.

— Ева… Нека забравим… Всичко. Да приемем, че сме квит… Искаш ли? Ще видиш, че няма да се получи писмо в полицията. Остави на мен.

Трябваше да побърза, ако искаше да я задържи докрай! С гърди, с корем, той се сливаше с тази дъска, която не можеше да помръдне.

— Остави ме да живея както намеря за добре… Обещавам ти, че ще успея… Пак ще ми помагаш, Ева! Няма да престанеш да ме обичаш, защото… защото…

Очите му се наляха със сълзи.

— Не съм лош човек, Ева. Съжалявам… За всичко…

Отпусна се на колене, после легна и видя светлина под вратата, никаква сянка не я прекъсваше. Нямаше никого. И той остана неподвижен на пода.

X

На зазоряване си тръгна като крадец. Прибра се вкъщи и закрачи напред-назад из стаята, докато умората не го повали на леглото. Но не искаше да заспива, преди да е намерил изход от положението. Имаше ли някакъв изход? Фожер, толкова силен, напразно го беше търсил. Не беше се излекувал от Ева. Тя самата всичко усложняваше. С нейната мания да се държи като мирови съдия, да решава кое е добро и кое лошо. Льопра стана. Погледна календара. Четвъртък. Още четири дни, ако се приеме, че Ева е била права. Е, толкова по-зле, тя ще каже: „Жан е жалък тип“. В края на краищата по-добре е да живее свободно, дори минавайки за жалък тип в очите на… Жалък тип, така да бъде! Впрочем не чак толкова жалък… Той пак изсвири песента, за да си вдъхне увереност. Беше великолепна песен! А след нея ще има и други. Льопра измъкна куфара си от килера. Нямаше повече вещи от един войник. Бързо ще си стъкми багажа. Изведнъж се разбърза, искаше да свърши час по-скоро, да не мисли вече за нищо, да се измъкне от мрачното обаяние на съмнението. Аха, будилникът, четката… И да напише няколко реда на Блеш, за да го предупреди, че е болен… Съчини писмото отведнъж, подписа се. Готово! Край на концерта. Обърната е нова страница. Ето това е скъсването. Толкова просто, сякаш се отърсваш от трохите. Огледа за последен път стаята. За нищо ли не съжалява? Не, за нищо.

Льопра грабна куфара си и се спусна по стълбите. Използува малката си кола, за да се повози за последен път. Жалко! В банката изтегли влога си, сгъна банкнотите. Няма да отиде далеч с толкова скромна сума, но беше свикнал трудно да приключва месеца. А сега — на гарата.

Влакът за Брюксел потегляше след четиридесет и пет минути. Той паркира колата и се обади в гаража, за да каже, че тя се намира в двора на Северната гара. Трябваше след това да набере Евиния номер, но почувствува, че започнеше ли да говори, е загубен. Предпочете да й изпрати един букет, като го избра съвсем скромен. Излишно е да отбелязва с патос момента на тръгването. Оставаше да стори последното: взе си билет за отиване и се почувствува човек като другите. Видя слънцето, пътниците; всички флуиди на тръгването минаха през него; той скришом потръпна от глава до пети. В него нямаше вече място за Ева. Любовта си отиваше като болест, изчерпала силите си. Това беше толкова ново и необичайно усещане, че той се спря насред чакалнята с куфар в краката. Ако смееше, щеше да се опипа като блъснат човек, който се надига и с учудване разбира, че му няма нищо… Ева… Отново прошепна: Ева… Това име вече не събуждаше никакъв отзвук. Ева… Можеше да изрече Жана или Фернанда. Тълпата край него се раздвояваше. Хората го гледаха, защото мърдаше устни, после се засмя, съвсем сам, и се запъти с човешкия поток към контролата. Радостта да вървиш край вагоните, да избереш мястото си, да наблюдаваш спътниците си по купе. Радостта да свалиш стъклото, да вдъхнеш мириса на метал, пара и дим. Стрелката ей там скача леко от минута на минута. Скоро влакът ще тръгне. Готово, потегли и остави зад себе си света на пленниците. Вятърът, вече силен, го блъсна по лицето. Сбогом, Ева.

Леко бодване в сърцето на границата. Но Борел още не беше по петите му. Влакът минава сега през чужда земя. Въздухът, който дишат, е нов. Какво ли прави тя сега? Гали букета. Свива рамене с мисълта: „Колко ме обича!“ Ще чака телефонния звън. Утре ще започне да се тревожи. Да не би случайно робът да се е разбунтувал? В събота тя ще му позвъни. В неделя на свой ред ще го търси из цял Париж. А в понеделник Борел, след разпределянето на пощата, ще мобилизира двама следователи… Напразно тя ще повтаря: „Виновният е онзи, който избяга“.

Льопра, доста притеснен, се опита да си възвърне радостта, загледа с любопитство пейзажа. Заслуша се в наченките на мелодия, която се оформяше под ударите на колелата и зазвучаваше нежно. Но въпреки това се връщаше към тези четири дни, виждаше ги наредени пред него като препятствия при конни състезания. Ето че ще трябва да скача четири пъти, все по-надалече, все по-нависоко. Представи! Представи! От месеци насам се измъчваше с представи. А пък истината беше толкова проста!

Можеше ли презрението на Ева да има някакво значение, ако любовта му наистина си беше отишла? Той предъвква този проблем чак до Брюксел, без нищо да реши. Впрочем всяка минута решаваше вместо него.

Залази стая в скромен хотел. И дума да не става, че ще почне веднага да търси работа. Не преди понеделник. Най-доброто в момента беше да разгледа града.

Радостта си възвърна привечер, след препълнения със спомени следобед. Тя внезапно го озари отвътре, сякаш изведнъж беше изскочил на светло, след като се беше движил в мъгла. Пред него крачеше млада жена. Нямаше никакво желание да върви подире й, но му доставяше удоволствие да я гледа. Очите му бяха освободени от образа на Ева. Постепенно тялото му щеше да стане ново. Един друг Льопра щеше да живее. Вече живееше. Сливаше се с движението по улицата, получаваше в замяна хиляди леки и тонизиращи импулси. Светлините на витрините кротко го озаряваха и всяко зърнато лице сякаш повличаше сладостна диря.

Вечерята беше един малък празник. Льопра остана насаме със себе си, загърбил всякаква тревога. Неговата собствена компания му беше изключително приятна и зад всяка мисъл се криеше тази несекваща музика, която търсеше да избие навън. Непознатата нощ щедро пръскаше усмивките си. Льопра дълго се разхожда. За пръв път спа, без да сънува, потънал в безметежна забрава. И настъпи петък, като петъците по време на отпуска, лек, почти безгрижен. Въпреки че с малко притъпена съвест броеше часовете, Льопра се остави по течението на деня, разхождайки се. Отиде на концерт, изслуша пианиста с удоволствие, несмущавано от никаква завист. Пианото също беше извън обсега на неговото съществуване. Завърши вечерта в една бирария, където оркестърът изсвири няколко потпури от най-хубавите песни на Фожер. Фожер! Това беше по-рано. Толкова далеч във времето! Льопра пиеше бирата и белеше фъстъци. Никакво желание! Изчезвайки, Ева беше отнесла дори и най-слабото желание за любов. Той гледаше със симпатия отминаващите жени. Нищо повече. Беше им благодарен, че са хубави. Бяха нощни животни, пухкави и нежни. Не бива да се пипат. Като се прибираше в хотела, се загуби. Ново удоволствие. Имаше квартали като кварталите в малките френски градове, застинали неподвижно под луната, безлюдни, където стъпките отекваха и тук-там се показваха клони от някоя градина. Хубаво ще е да се установи тук, да свикне. Защо да не дава уроци по пиано? Льопра си помечта за съвсем малък апартамент, блестящ от фламандска чистота. Ще му казват „Господин Жан“, ще се облича в черно, ще минава за вдовец. Легна си към два часа в полунощ. Започваше съботата и Льопра разбра, че новият ден ще изисква ново усилие. Глътна приспивателно, за да открадне няколко часа. Като се събуди, не можа да устои и изтича да купи вестници. Но в пресата не се говореше вече за Мелио. На преден план изпъкваше един самолет, който беше бил световния рекорд. Льопра старателно се облече, запита се: къде да отиде тази сутрин? Няма приятел, с когото да се срещне, нито познати, които да поздрави. Дори няма и един барман, с когото да се пошегува. Ами Ева!… Вече знаеше, че е избягал и че е мъртъв за нея… Зачеркнат, споменът за него заслужаваше само малко жалост. Ще каже на някой си Патрик: „Льопра ли? Всъщност беше просто момче. Доста сбърках по отношение на него…“ Както и да е! Тя никога нямаше да узнае истината. Ето мисълта, в която трябваше да се вкопчи.

Льопра, мъчително изчака обедните часове. После влезе в едно кино. След това заседна в бирарията, където предишната вечер беше прекарал няколко спокойни часа. Яде кисело зеле с кренвирши. Натежал от бирата, преситен от музика, той почти дремеше на мястото си. Клиентите край него не бяха все същите. Едни се отбиваха само за да вземат аперитив, други — да хапнат нещо, преди да се качат на влака, трети — защото нямаха къде да прекарат вечерта, накрая дойдоха онези, които излизаха от представление. Льопра си тръгна последен й измисли някакъв сложен маршрут, за да се прибере колкото се може по-късно. Ще издържи! Заклеваше се да издържи. Доста скъпо беше платил свободата си. Като се прибра в хотела, натъпка се със сънотворни. Не себе си поставяше извън играта, а неделята, която предварително зачеркваше. Но лошо беше изчислил дозировката. Излезе от вцепенението малко преди обяд. Отвори капаците, забеляза един пуст площад и зловещата скука на един мъртъв ден се стовари върху му. Дори в Париж неделите бяха изпитание. А какво остава тук!… Какво ли правеше тя? С кого се опитваше да забрави тези последни часове? Беше наистина способна да… Льопра седна на леглото. Не, все пак не е толкова глупава, че да отвори газта или да изгълта цяла опаковка веронал. Може би за да го накаже. Защото беше жена, търсеща някакво високомерно отмъщение. Сигурно се е почувствувала посрамена, измамена. А той си беше въобразил, че е достатъчно да скочи в един влак, за да избегне ненавистта й… Но не. Тя ще се задоволи да го обвини и ще поискат екстрадирането му. Тази игричка още дълго ли щеше да продължи? Той напълни мивката със студена вода и потопи главата си. Оставам… Оставам… Оставам… Накрая го каза високо, гледайки се в огледалото, а водата се стичаше от него като от удавник. Оставам! Господи! Та нали съм свободен! Градът му се видя като евакуиран, като предаден, изоставен на невидим враг. Нещо караше Льопра да върви бързо, но се питаше накъде? Никой не го преследваше. „Трябваше да избягам по далеч“ — помисли си той. Може би в Антверпен. Там има повече излази… В Антверпен, разбира се! Спасението беше в Антверпен. Запъти се към гарата и купи един пътеводител, после, седнал на една пейка, прочете историческите данни за града, разгледа сложния план. Пристанището вълнуваше въображението му. За един композитор няма нищо по-вдъхновяващо от пристанище. Нали нощта, прекарана в Хавър, го беше научила на толкова неща за самия него! Имаше много влакове за там, включително и един в двайсет и два часа. Беше шестнайсет часът. Чакането нямаше да е много мъчително…

Прибра се в хотела, приготви куфара си и плати сметката. Готов за приключението! Но радостта вече не се връщаше.

Занесе куфара си в хранилище. Ако нещата потръгнат зле, от Антверпен ще отиде в Англия и там ще се качи на кораб за някоя по-далечна страна. Но Ева няма да е толкова безпощадна. Преди да, тръгне, трябваше всичко да й обясни…

Вътрешно той още веднъж си намери оправдание. Точните думи, които би трябвало да й каже. Може би още имаше време да й пише. В едно кафене, върху ужасна бланка се залови да пише. Но изреченията замръзваха, ставаха страшно условни или пък през тях прозираше една неудържима злонамереност. Наистина ли беше злонамереност? Къде беше истината? Онази истина, заради която според Ева тя беше пожертвувала всичко? Той скъса писмото на съвсем дребни късчета и ги хвърли през рамо зад себе си. Хайде! Времето напредваше. На гарата вечеря със сандвич, взе куфара си. Едно огромно табло с червени букви показваше часовете на заминаващите влакове. Берлин… Женева… Париж… Хората се тълпяха край гишетата. Льопра остави куфара си на земята, извади портфейла си. С наведена глава и бавна крачка той се нареди на опашката. Не мислеше вече за нищо. В главата му като в мидена черупка отекваше глух тътен, шум на вятър и море, шумът на изгубената свобода! Наведе се пред гишето: — До Париж, втора класа.

Една ръка с петънца бутна вкупом билета и дребните пари, следващият пътник дискретно се покашля. Льопра се отдръпна. Сякаш не беше вече той. Наблюдаваше се как действува с безразличие, по-силно от всяка радост. Подлезът… перонът… Двата влака, разделени с широкия проход… Вляво за Анверс… вдясно — за Париж. Той се качи във влака за Париж, седна в първото купе и затвори очи. Сънят много скоро го споходи. Едва усещаше, че влакът се движи. Един митничар го тупна по рамото. Той потърси документите си, каза няколко неясни думи и отново потъна в сън. Съзнаваше, че спи, и никога не беше се чувствувал толкова добре, толкова далеч от всичко. Понякога едно разтърсване го връщаше към живите, колкото да види нощната лампичка, отминаващите светлини зад прозореца, и отново се отпускаше в блажената почивка. Когато влакът забави ход, веднага потърси по-удобно положение, но край него хората се раздвижиха, в коридора засноваха напред-назад. Изправи се, позна покрайнините, още обгърнати в тъмнина. И изведнъж скочи прав… Какъв ден е днес? Беше понеделник. Стана му студено. Ужасна умора тегнеше на гърба му като раница. Влакът съвсем бавно се движеше по един нескончаем перон, където минаваха товарни колички. А сега трябваше да се слезе с куфара, който изглеждаше смешен, и никой не чакаше посрамения пътник. Навън още не беше се развиделило. Много е късно да си наеме стая. Или много рано. Оставаше му само да върви пеша, след като за пореден път даде куфара си на съхранение. Гъста като ситен дъжд мъгла пълзеше по безлюдните булеварди.

Ева можеше да не си е у дома. Или да не е сама. Но това вече не причиняваше болка. Важното беше да приключи, без да стане за смях.

Отново едно дълго, дълго пътуване сред сенките на есенната утрин. Льопра пресметна, че щеше да пристигне към седем часа, спирайки някъде да изпие чашка кафе и да изяде един кроасан. Трябваше ли да се обади, за да предупреди? Но тя сигурно щеше да откаже да го приеме. По-добре щеше да е да се появи омачкан, мръсен и най-сетне откровен. Мъглата стана толкова гъста, че той едва се ориентираше. Спря в някакъв бар, заседя се, свит на топло навътре в салона, където един прислужник метеше. Смътна тъга се надигаше у него, натежаваше в гърдите му и му пречеше да си поеме дълбоко дъх. Не можа да довърши кифличката си, разора, че е настъпил последният етап.

В седем и половина мина пред портиерската стая и влезе в асансьора. Заспалата къща хлътна под краката му. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си. С меко пружиниране асансьорът спря. Льопра излезе, отново бутна решетката. Сега вече бързаше. Бързо! Нека дойде! Нека научи!

Продължително натисна звънеца и веднага чу плъзгането на пантофите й, идващо от дъното на апартамента. Зад вратата за малко се възцари тишина, после Ева отвори.

— Аз съм — каза Льопра.

— Добре де, влез.

Мина пред нея и машинално опипа страните си, потъмнели от набола брада.

— Свали шлифера си.

Подаде й го и тя го окачи на закачалката. Погледна я. Беше по нощница, с разрошени къси коси. Той разпери ръце встрани, пак ги отпусна.

— Ева — прошепна, — аз убих Мелио.

Тя го гледаше право в очите. Не издържа погледа й, извърна се, запъти се към стаята й.

— Ето това е всичко — каза той.

Зад него тя нахлузваше пеньоара си.

— Аз знаех — каза тя. — Винаги съм го знаела.

Не беше ядосана. Също като него тя сякаш беше на края на силите си.

— Чакаше ли ме? — поде той.

— Надявах се, че ще дойдеш. Вярвах въпреки всичко.

— Много съжалявам. Мисля, че съм един…

— Седни. Ще сваря кафе.

Седна на края на разхвърляното легло. За да си наложи да говори, толкова се беше стегнал и напрегнал, че сега се олюля. Събу обувките си и се изтегна с разперени ръце, с обърнати нагоре длани като мъртвец. Тракането на чашките не го измъкна от вцепенението. Ева загаси полилея. Дневната светлина се промъкна през завесите в стаята и когато се осмелиха отново да се погледнат, бяха като две сенки. Тя му помогна да изпие кафето.

— Но защо отиде при него?

— Сбърках, знам. Ти си толкова… толкова… агресивно откровена… разбираш ли… Предпочитах да се обясним двамата по мъжки.

— Все мислиш, че всичко може да се уреди, ако си гъвкав, любезен.

— Съгласен съм — каза Льопра. — За пореден път сбърках. Все пак, ако беше пожелал да ме изслуша… Но той ме изкара от кожата. И тогава аз се побърках. Гледаше ме толкова злобно! Заплаших го. Той се опита да повика помощ… Стиснах го за гърлото… и видях, че вече не е жив. След това, да, трябваше да ти призная веднага… Не посмях… и колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ми беше да говоря.

— Защо?

— Щеше да се отвратиш от мен. Аз самият достатъчно се отвращавах от себе си.

— Още малко кафе?

Тя напълни двете чаши с толкова нежни движения, че помежду им се възвърна малко от предишното доверие.

— У Мелио — каза тя — разбрах, че си ти. Кой друг би могъл да го стори, а? Я помисли! На връщане те разпитах, припомни си.

— Искаше да се разкрия ли?

— Да. Исках да ми кажеш истината. Не беше приятна, но тъкмо затова.

Льопра потъна във възглавниците.

— Разбери ме — прошепна той. — Трябваше да се защитим.

— Въпросът не е там. Трябваше да ми имаш доверие… Аз щях да реша.

— Добре. Да приемем, че е така — каза той. — Няма да се караме. Сбърках, щом това, изглежда, ти доставя удоволствие… Ти можеше поне да ми спестиш тази отвратителна седмица.

— Чаках.

— Ти ме дебнеше. Трябваше да коленича в краката ти. Не страдах ли достатъчно? Толкова ли не можеше да проумееш, че случаят Мелио засяга само мен и никой друг.

Тя скочи и дръпна завесите. Видяха се — той разрошен, отслабнал, мъртвешки блед; тя без грим, с торбички под очите и безцветни устни. Това беше първият им миг на истинска интимност.

— Мен ме засяга, защото мен ще арестуват — отсече тя.

— Смешно! — измърмори Льопра.

Той се наведе, обу се, потърси гребена си.

— Смешно е, защото никога не е имало такова писмо. Сега съм абсолютно сигурен. Мъжът ти не беше способен да извърши подобно нещо.

— Значи знаеш нещо по въпроса.

— Може и да знам… Няколко дни размишлявах. И ако се върнах, то е, за да престанеш да се страхуваш.

— Благодаря — сухо отвърна Ева. — Но аз не се страхувам. Всички мерки са взети. Куфарът ми е готов. Сигурно си го видял във вестибюла.

Гласовете им звучаха напрегнато. Правеха усилие да си говорят на „ти“, сякаш нарочно се стараеха, и леко се превземаха. Ева влезе в банята. Льопра се обърна към отворената врата.

— Повтарям ти, че никога не е имало такова писмо. В противен случай щяхме да го намерим у Мелио.

— Защо тогава се кри през последните четири дни?

— Чуй ме — каза потиснат Льопра. — Бъди добра. Разбери ме. Не съм се крил. Бях в Белгия.

— Защо?

— И още питаш!… Не знаеш ли какво е това ревност?

— Горкото ми момче.

— Ах, моля те!

Ева се показа на вратата на банята с четка за коса в ръка.

— Ами да, горкото ми момче! За глупачка ли ме мислиш? Замина, защото ти е писнало от мен. А започна да ти писва от вечерта със случката с Мелио, много просто.

Тя се обърна към огледалото и докато се решеше, продължи:

— Винаги стигаме дотук. Не те упреквам, нали знаеш. Ти изпадна в паника от малодушие. Ти си слаб човек, Жан. Признай си поне веднъж. Но категорично отказваш да го признаеш.

— Е и?

— И това, че аз не те принудих да го направиш заради мен, а заради теб самия.

— Е добре, това стана. Доволна ли си?

— Доволна! Никога не е хубаво, когато любовта си отива.

Поставен натясно, Льопра потърси успокоителен отговор, улови се за думите, с които се беше оправдал:

— Ева! Щом се върнах, значи ти сама виждаш, че те обичам. Сега знаеш, че нямаме от какво да се боим.

Тонът не беше убедителен и мълчанието беше смазващо.

— Задушно е! — каза Льопра.

Той отвори прозореца и веднага отскочи назад. Една черна кола току-що бе спряла до тротоара и Борел, следван от двама мъже, наблюдаваше кооперацията.

— Полицията! — извика той. — Борел е долу.

Ева надяна една рокля през глава, после старателно я изопна по тялото си.

— Полицията! — повтори Льопра. — Какво означава това?

— И още питаш! — каза Ева с леко презрение. Млъкна, за да се начерви със сигурна ръка, и пак поде: — Докато ти ме чакаше в салона на Мелио, спомняш ли си… Аз взех писмото и плочата.

Льопра вече не помръдваше, не смееше да вникне в думите й.

— Плочата само я пъхнах под шлифера си. В понеделник я пратих по пощата.

— Но защо? — изстена Льопра.

— За да видя що за човек си.

Тя нарочно говореше много кротко, с прекъсвания, за да може ясно да очертае устните си.

— Видях. Предпочитам да не бях виждала. Още се колебаех дали да изпратя писмото, а после ти избяга.

— Не е вярно.

— И така — заключи Ева — аз го изпратих… Иди да заключиш вратата.

Льопра послушно отиде да заключи външната врата. Асансьорът се качваше вероятно с тримата мъже. Ева беше готова. Избра чифт обеци и старателно си ги сложи, после измъкна от една кутия обувки с високи токове.

Позвъни се.

— Не мърдай — прошепна тя.

Отново позвъниха. Зад вратата зашушукаха.

— Знаят, че сме тук — прошепна Ева. — Портиерката им е казала. Ще отидат да повикат ключар. Имаме още малко време.

— Ева — каза Льопра, — толкова ли ме мразиш?

— Аз ли? Значи всичко трябва да ти се обяснява… Сега ти нямаш повече нужда от мен. Ще започнеш да живееш, както намериш за добре. Нямаш замаха на мъжа ми, но може и да се лъжа. В теб има някаква жестокост, която напоследък често ме учудваше. Когато станеш на петдесет години, може би ще си същият като него.

Железен уред се заби в ключалката. Леко драсване издаваше търпелива работа край ключа.

— Донесли са връзка ключове — забеляза Ева с все така равния си глас. — Борел сигурно смята, че съм се самоубила. Глупак!

От стаята, през хола, те виждаха вестибюла, вратата, блестящия ключ. Льопра потърси ръката на Ева, силно я стисна.

— Ако ми се беше доверила — започна той.

— Млъкни — отсече тя. — Ще кажеш някоя глупост. Това, което става сега, не те засяга. Ние с мъжа ми имаме да уреждаме някои неща. Ще ни съдят. Ще видим кой от двама ни е бил жертва на другия.

Гласът й трепна, но тя овладя вълнението си.

— Постъпвам жестоко, като ти говоря така — продължи тя. — Ти заемаше голямо място в живота ми, уверявам те. В крайна сметка не е твоя вината, че не беше на ниво. Опитах се и с теб, както и с него, да изиграя играта безмилостно, докрай. Сега съм сама.

Льопра сви рамене.

— Ти винаги това си искала.

Тя мигом се обърна към него с разгневено лице:

— Не бях ли сама вчера? И по-завчера? Къде беше ти през това време? Не трябваше ли да си тук, до мен?

Ключът поддаде. С един уред налучкваха как да отворят.

— И ти си като другите — каза Льопра. — И ти си измисляш някаква история. Имаш нужда да ни унищожаваш. Фожер, мене, всички нас… За да е хубава тази история.

— Лъжеш! — извика тя.

Ключът, избутан отвън, звънна на пода. Почти веднага вратата се отвори. Пръв влезе Борел. Той свали шапка, прекоси салона. Двамата инспектори го изчакаха във вестибюла.

— Госпожо — започна той отдалече, — вие знаете защо съм тук — беше смутен, неспокоен. Думите, които беше подготвил, не подхождаха вече на създалото се положение.

— Получих едно писмо — продължи той. — Ще ви помоля да ме последвате. Дълбоко съжалявам.

Очите му шареха от Ева към Льопра. Ева се доближи до него.

— Признавам — каза тя, — че убих мъжа си. Животът ни се беше превърнал в ад… по негова вина. Вечерта, преди да умре, беше пиян. Върна се… между нас се разигра отвратителна сцена… За да го усмиря, се съгласих да го придружа до Париж. По пътя се наложи да карам, защото той не знаеше вече какво върши. Тогава разбрах, че е дошъл моментът да сложа, край на всичко. Беше задрямал. Аз предизвиках катастрофата. И по-късно убих Мелио. Ще докажа, че той се беше съюзил с мъжа ми, за да ми отмъсти по най-отвратителен начин.

И добави с тържествуващ глас:

— Господин Льопра нищо не знае. Той трябва да остане настрана от всичко това…

Сега тя го наблюдаваше. Той сведе очи. Беше права. Успокои се. Беше и ужасно, и чудесно. Сякаш го бяха помилвали.

— На ваше разположение съм — каза Ева.

Лиш пред Борел. Двамата инспектори се отдръпнаха. Единият понечи да вземе куфара.

— Оставете — рязко се възпротиви тя. — Държа аз да го нося.

Обърна се, погледна Льопра. Със свити юмруци, с наведена глава, той мълчеше с всички сили. Тя леко се усмихна. Сега той беше белязан; принадлежеше й завинаги.

— Сбогом — прошепна тя и прекрачи прага.

Беше спечелила играта.

Допълнителна информация

$id = 4378

$source = Моята библиотека

Издание:

Боало Нарсьожак. Мамичка. Убийство на 45 оборота

Френска. Първо издание

Издателство „Народна младеж“, София, 1990

Редактор: Любомира Михова

Коректор: Галя Луцова