Жестоко нещо е да си ловец. Мене всякога ми е било жално за прекрасните божи твари, по които насочвам пушката си. Агонията и кръвта на моите жертви често пъти мъчат съвестта ми. Но пак убивам. Уви, проклятието на природата да се унищожаваме взаимно, за да продължаваме рода си, тежи и над мене. Напразно говорим, че човекът е облагороден. Не! Неговата кръв не е очистена. Тя тече в жилите на днешните хора същата, която е текла и в жилите на първобитните наши прадеди.
Бяхме на лов за диви патици. Прекарахме хубава нощ в удобното и топло гюме и сутринта, щом се зазори, отворихме предпазливо малките мазгали.
Небето беше чисто и ясно. Блатото лъщеше като сребърно и тук-таме по него лежаха тънки корици лед. По срещните върбалаци, които бележеха коритото на Искъра, висеше скреж. По помръзналата, цяла заснежена Витоша падаха първите зари. Беше студено.
Вързаните пред гюмето мамки поздравляваха с вик изгряващото слънце и се гуркаха в ледената вода. В прозрачния въздух, който звънтеше от студ, не се мяркаше нищо.
Дълго гледах на всички страни. Нищо.
Но когато да затворя пак мазгала, иззад заскрежените върби далечко във въздуха се показа една черна точка. Познах патица. Тя идеше право към нашето блато и коро изви над него.
Мамките навириха глави и почнаха нервно и рязко да се обаждат.
Дивата патица, без да прави предпазливи кръгове, както обикновено, спусна се леко и кацна далече в края на блатото. И без да се бави, бързо-бързо се упъти към мамките.
Запънах пушката и се приготвих. Птицата идеше право насреща ми.
— Не стреляй! — рече тихо другарят ми. — Още две се вият отгоре. Да почакаме.
В това време патицата дойде около мамките. Беше невъзможно да се стреля. Тя се гмурна още един-два пъти във водата, след това доплува до самия край на блатото, току под цевта на пушката ми. После се обърна насам-натам, турна глава под крилцето си и заспа.
Двете патки, които доста време се виха наоколо не кацнаха.
Дълго наблюдавах заспалата пред мазгала ми патица. Тя беше толкова близо, че можех да посегна и да я хвана с ръка.
Тя спеше кротко и сладко. Навярно беше уморена. Навярно е изгубила другарката си и цяла нощ е летяла от блато на блато да я търси.
Аз я гледах умилено и с жалост. Невинност и спокойствие идеше от нея и в душата ми се раждаха чувства, като че гледах заспало дете.
Тя беше от ония тъмнокафени патици, с жълторъждива глава и с малко пискюлче над челото. Краищата на крилата й бяха с тъмни и изящни сиви шарки.
За да не я събудя, издърпах полека пушката си навътре и затворих тихо мазгалчето.
Но покрай нежните чувства, които възбуди в душата ми това кротко, мило и красиво животно, някой каза в мене:
„Не, тя няма да избяга! Тя е твоя.“
И някакво радостно чувство на удоволствие пропълзя в кръвта ми.
Кой каза това? Това го каза навярно някой мой прадядо, живял преди три милиона години. Неговият дух беше ме намерил тук.
Другарят ми, който още наблюдаваше пред своя мазгал, пошепна с вълнение:
— Пред мене кацнаха две. Да стреляме едновременно. Аз на двете, ти на твоята. Приготви се!
Отведнъж разсъдъкът ме остави. Всички хубави чувства, които ме вълнуваха, изчезнаха. В мене се пробуди дядо ми отпреди три милиона години. Отворих с жестоко спокойствие мазгала, проврях внимателно и тихо пушката и погледнах.
Патицата беше се събудила от каканиженето на мамките или от падането във водата на нейните посестрими.
Тя изправяше високо жълтата си, хубава главичка и се мъчеше да гледа по-надалеч.
Гърлото на пушката ми беше един метър от нея. Прицелих се в главата й.
Другарят даде команда:
— Едно, две, три.
„Буум!“
Дивашки възбуден от гърмежа, аз прибрах пушката и погледнах през мазгала.
Малката хубава патица лежеше върху водата с разперени криле. Жълторъждивата й главичка липсваше съвсем.
Близкият изстрел беше я отхвърлил и унищожил.
Това беше отдавна. Оттогава не съм убивал много диви патици, но за тая всякога си спомням с истинска жалост и смятам, че съм извършил голям грях.
От Два дена вече Велес е свободен. Камбаните бият радостно, тържествено и улиците са пълни с народ и войници. Гражданите, зашеметени и възбудени от новото и неочаквано щастие, тичат нагоре-надолу и се усмихват радостно на всеки срещнат войник. Всеки е прибрал в къщата си по няколко от тия мили гости и сърцето му е пълно с българска гордост. Мъките и страшните спомени от довчерашното робство бяха забравени и душите, упоени от сладкия миг на свободата, тържествуваха.
Валеше ситен дъжд. Някъде ехтеше буйна войнишка песен и мътен Вардар я повтаряше с шум.
В една тясна улица вървеше малко десетгодишно момче и от време се спираше под наведените стрехи да се скрие от дъжда.
То бе мушнало ръце в джобовете на изтърканите си панталони и светлите му очи следяха любопитно минувачите. То дълго изглеждаше групите войници, които, придружени от граждани, минаваха из улиците или влизаха с весел и оживен говор в близките къщи.
Когато минаваха войници, непридружени от никого, то тръгваше близко след тях, разглеждаше плахо шинелите им, копчетата им, пушките им, минаваше пред тях, като че искаше да им каже нещо, ослушваше се в техния мъжки гърлест говор и някак сконфузено изоставаше назад и пак се спираше под някоя стряха.
Войниците минаваха и никой не обръщаше внимание на него, никой не разбираше какво търсят и какво искат неговите живи детски очи.
Дъждът продължаваше да вали. Детето тръгна по улицата, слезе на моста, дето движението бе по-голямо, мушна се из навалицата и пак почна да изглежда войниците. С особено любопитство то се спря пред мустакатия часови, който стоеше с пушка на моста. Колко хубав, колко непостижим му се виждаше тоя брадясал юнак.
— Чичо, чичо! — каза момчето, като се приближи. Ала една вълна от войници на коне изтопурка на моста и ги раздели. Войникът застана мирно и строго. Детето видя това и когато конницата замина, то не посмея вече да извика, а тръгна пак назад.
Един млад войник, с китка на гърдите, бързо премина, като свиреше с уста.
— Чичо, чичо! — викна му плахо момчето.
Ала войникът не чу и замина.
След него мина стар, брадат опълченец с широк шинел.
— Чичо — викна след него детето, ала гласът му се задави от вълнение и опълченецът го не чу.
Ето че по стария калдъръм в завоя на улицата се чу умерен и жив конски тропот. Зададе се бързо млад конник. През рамото му висеше сабя. Кончето хвъркаше под него и под копитата му изскачаха искри. Какъв хубав войник!
Детето отвори уста да извика, но конникът се изгуби като светкавица.
Тогава детето седна на прага пред един затворен дюкян и заплака. По зачервените му от влажния въздух страни се търколиха едри детски сълзи и закапаха една след друга. То се сви на купче и захълца задавено от плач. Детето продължаваше да плаче и да търка с ръце очите си.
— Защо плачеш, защо плачеш? — му каза един мъжки глас.
Като свали ръце от лицето си, то видя през замъгления си от сълзи поглед, че пред него стои младият хубав войник с китката на гърди.
— Защо плачеш, мъничко? — питаше го дружески той. Лицето на детето се проясни.
— Нямаме си войник — каза през сълзи то.
— Защо си нямате войник, а?
— Живеем чак на края и сме сиромаси, затова никой не дойде у нас — разплака се пак детето.
Тия детски сълзи, така сърдечни и наивни, трогнаха войника. Той разбра детското сърце. В техния дом не бе влязъл български войник. През прага на тяхната бедна къщичка не бе пристъпил ни един от тия мили, желани от години гости и огорчената детска душа плачеше обидена.
— Стани, стани — каза войникът. — Ето, аз ще дойда у вас — искаш ли ме?
Лицето на детето се проясни от щастлива усмивка.
— Искам те — каза то и се улови за шинела му. — Ела у нас! Мама и баба са приготвили баница.
— Добре, добре — каза войникът, — хайде заведи ме! Дай си ръката!
Детето даде ръка на войника и го поведе из кривите улички.
Слънцето на щастието изсуши веднага сълзите по мъничкото хубаво лице.
Зад селцето, върху склона под гората, право срещу слънцето и срещу полето, лежи самотна, почерняла угар, а сред нея стои самотна черна и неподвижна, млада, китна, саморасла трънкосливка. Наоколо други ниви няма — само посивяло, умряло от зимата пасище. А нагоре въз баира — голяма, гъста стара гора, чиито дребни издънки-храсталаци са налягали сгушени като малки деца по единия слог на нивата.
Това е Стойковата нива.
В близката падина пуши тънко и право към небето коминя на Пенкината кошара, обградена с обори и спусници, дето зимува тяхното голямо стадо.
Тук е тихо. Слънцето цял ден пече. Сняг не се държи и е топло дори и когато по цели недели облаци пречат на слънцето.
Пролетта наближава. Зимата усеща нейните бавни и любовни стъпки и замръзналият й пулс отново се събужда. По високите склонове на далечните планини копнее снегът и се очертават странни кръстни знамения и полето се обръща с пълна надежда към тях. Из долините ехтят вече възторжените химни на освободените реки и потоци. Из гората се понася тихо шумолене. Млад вятър-юноша заиграва из клонете. Пъпките се надуват от изблик на щастие. Жилавият коравосърдечен дрян над Стойковата нива не устоя и през една тиха вечер, пълна с копнежи, цял се разцъфтя и клоните му потънаха в малки нежни жълти цветове, като че слънчевите лъчи бяха паднали само върху него. Наблизо до поляната наизскачаха като запалени свещици жълти минзухари, а в храстите, близо до тежкоцветния кукуряк, погледнаха срамежливо сините очи на девствената теменуга и диханието й напълни храстите.
Една сутрин в гората се чуха три весели, пълни с живот подсвирквания, които бързо и бодро се повтаряха.
А! Значи, скорците дошли! Няма лъжа вече, пролетта настъпя.
Обтегна се под слънцето Стойковата нива, колко бе дълга и широка! Запалиха се от страст плодородните й недра. Топла нежна влага изпълни душата й.
Ах, де е Стойко, младият орач, да пусне ралото да я изоре, да посее, да попее над нея, гологлав, изпотен, прижурен от слънцето — да запее високо, да му отговори ехото из гората, да чуе Пенка от кошарата, да излезе и тихо, на пръсти, да се приближи зад храстите, да погледне крадешком със сините си очи и после да побегне уплашена, развълнувана, да легне в градината при златните пчели и дълго да не може да спре страшното биене на сърцето си.
Ах, де е Стойко!
Из полето навсякъде се мяркат орачи — жени и деца. Почерняха бързо буренясалите угари и се припекоха на слънцето, посети, чисти, осветени от труда.
А Стойковата нива стои неорана, ще буреняса, ще се спече от скръб.
Пенка излезе да прибере агънцата, които си играеха на поляната.
Слоговете на Стойковата нива бяха посинели от теменуги.
— У-у! — извика весело Пенка и се спусна да ги бере, но отведнъж побягна. — Боже, ако ме види Стойко!
Сърцето й се развълнува.
Тя се спря и се усмихна. Защо се уплаши? Стойко беше на война. Вчера се получи писмо от него. Той нямаше свои хора, ни роднини и затова бе писал до всички в село. Накрая имаше много здраве и до нея. Да би могла, и тя би му пратила поздрав оттука. Сега му шие риза. И нея тайно ще изпрати.
На трънкосливката сред нивата кацна едно малко сиво като парче войнишки шинел пиленце и запя весело. Пенка се загледа в него. То не бе ни врабче, ни жълтурка, ни синигер, ни славейче. Такива пиленца се виждат рядко.
„Дали не иде оттам, дето е той — помисли Пенка — И-и, мъничкото, да би хвръкнало пак при него да му обади как го мисля.“
— Пшт, иди, миличко! — извика тя и подхвърли теменужките, които бе набрала. Те се посипаха по меката й коса. Птиченцето отлетя с весел писък.
На Пенка й стана тъжно. Тя обходи с поглед цялата Стойкова нива, едничката негова нива. Кой ли ще му я изоре. Пенка застана край нивата и като че порасна от някаква мисъл. Лек ветрец помилва косата й и пламналото й от младост лице.
Тя набра теменужки и се върна.
— Мамо, ще те попитам нещо, ама да не ми се караш — рече галено на майка си, която предеше на прага.
Майка й вдигна очи и я погледна спокойно. Пенка тоя път и се видя по-хубава отвсякога. По лицето й играеше срамежлива руменина, очите й горяха от някакъв решителен поглед.
— Какво има, детето ми? — каза майка й.
— Нали няма да ми се караш, мамо!
— Е пък защо ще ти се карам, какво има?
— Искам да изора на Стойко нивата. Той е на война, при бате, и си няма никого. Искам да изора и посея нивата му с нашите волове и наше семе.
Майката мълча дълго и после попита:
— Откъде ти дойде това на ума?
— Е, откъде! — едвам можа да издума Пенка, засрами се и побягна.
Майка й тръгна след нея. Тя намери дъщеря си в пчелина, подпряла глава до дънера на ябълката. Две сълзи, като два бисера, трептяха на клепките й и се мъчеха да се търколят.
— Слушай, Пенке, това сам Господ те е научил, майка. Изори му я, синко, посей му я. Войнишка нива, тя е народна нива. Те за всички ни се бият там, майка, за всички ни мрат. Като те е Господ научил, послушай го, детето ми!
И майката прегърна Пенка и леко я помилва по хубавото лице.
На другия ден Пенка, накитена с теменуги, държеше здраво оралото в моминските си ръце и пореше дълбоко бразда след бразда и сееше самотната Стойкова нива. Слънцето посипваше с лъчи младата работница. Малкото сиво безименно пиленце пак дойде на трънкосливката, пя и отиде да обади на Стойко кой оре нивата му.
Раззаряше се. Селото току-що се пробуждаше и тук-там по дворищата се мяркаха ранобудни стопанки.
Стрина Тодорана, за сукмана на която се държеше петгодишната й внучка Тотка, влезе откъм горния край на селото и щом влезе, извика гърлесто:
— Дренки, а-а дренки! Дренки за кълчища-а-а!
Тотка, която вървеше замислена, с мушната в пазва ръчица, се стресна от викана баба си, извади ръката си и изпусна коравия комат, който държеше. Тя вдигна увитата си в стара жълтеникава кърпа главичка и погледна баба си. А баба й още по-гърлесно завика:
— Дренки, а дренки, а! Дренки за кълчища продавам!
Старата не обърна внимание на детето, вървеше и викаше, а то, някак уплашено, някак засрамено, се притисна по-близо до нея, турна пак ръчичка в пазуха си и запристъпя ситно-ситно с малките си крачки, обути в корави цървулки.
Викът на стрина Тодорана се разнесе из сънната уличка и подплаши няколко врабчета, които бяха се натрупали на посипания с плява плет. Зад близката портичка изръмжа куче.
Беше след вършитба. Покривите, плетищата, дърветата, всичко бе покрито със ситен прах от плява, а по пътищата и дворовете бе разпръсната слама.
Стрина Тодорана вървеше полека, с бавна, спокойна и безгрижна походка и викаше. Тя беше дебела жена с богаташки изглед, с изпъкнал корем, с открито лице, почти без бръчки, със спокойни живи очи, гологлава. По невчесаната й коса също имаше плява и сламки, нападали от дърветата по пътя. Тесният й стар сукман, налепен с кръпки, по които личаха дебелите конци на шева, едвам побираше дебелата снага, а едрите й гърди разтваряха от напън кирливите нагръдки на ризата й.
— А дренки, а!… Ставайте ма, мързеливи жени, дренки продавам — викаше тя и повдигаше задянатия на гърба си тежък цедилник.
Нейният глас разбуди хората. По вратниците наизлязоха жени, боси, гологлави, с опърпани дрехи, с ръце, мушнати в пазухите. Затичаха дечурлига.
Натрупаха се около стрина Тодорана.
— Какво ма, стрино Тодорано?
— Дренки, дренки… балкански дренки. За кълчища ги продавам.
Стрина Тодорана спря на мегдана и свали товара си пред черковната каменна ограда.
Тотка застана край нея, сгушена и уплашена пред тия чужди хора, и току свираше глава под пазухите на баба си.
Надойдоха жени и булки с повесма кълчища. Стрина Тодорана почна да им отмерва дренки със зелена паничка.
— Защо трепере малката? — попита някоя.
— Студено му е, па и уморено е. Посред нощ сме тръгнали.
— Ами защо си го повела, сиромашкото?
— Харизвам го, жени, харизвам го. Сираче остана, без майка, без баща, няма кой да го гледа. Харизвам го. Няма ли някоя бездетна да стори добрина да го прибере?
Тотка слушаше думите на баба си, не ги разбира, но някаква плахост пълни душата й и тя още по-силно се притиска до нея.
— Някои бездетни хора да го вземат, да го приберат. Добро е, умно е детето, послушно е… Хайде да дадат там нещо — житце ли, царевица ли ще е, вълница ли, какво се намери, че аз съм самичка, па няма откъде.
— Па ти се ожени, стрино Тодорано, не си престаряла. Я лицето ти я, като на мома — закачи я някой.
— Ще се ожена, защо да не се ожена. Намерете ми мъж де — отговаря весело и спокойно стрина Тодорана и пак се провиква: — А дренки, а! Дренки за кълчища… Хайде и дете харизвам.
— То хубавичко ма. Гледай го… Какви очи има. Миличкото! — рече една булка и посегна да го помилва.
— Кажи как те викат!
Тотка завря лице под ръката на баба си. Някакъв страх изпълни душата й. Тя заплака.
— Не плачи, миличко, не плачи — каза състрадателно булката.
— Детинска работа — отсече троснато и безгрижно стрина Тодорана и почти викна на булката: — Вземи го ма, булка, ако нямаш деца, вземи го!
— Ха, видиш ли! — Каза една баба. — Вие искахте да си вземете ранениче, булка Стоянице — ето го, на крака ти е доведено.
— Не знам какво ще каже Стоян, бабо Дойне. Той искаше момче.
— Момче! За какво ти е момче! Да стане някой пияница, да ти продава имота. Вземи момичето, кротичко е. Да ти зарадва живота. Отмяна да ти е. Късмет в къщи ще ти донесе!
Зачервена и смутена, булката се измъкна из навалицата, заситни през мегдана и скриви в уличката.
— Виж, Тодорано, Стояница е добра жена. Късмет ще има детето, ако го вземе.
Тотка чуваше разговорите и задушена от плач, натискаше лице до баба си.
— Не плачи, глупачко — побутна я баба й — Не плачи — майка ще си имаш. Чу ли? Ще ти се радват хората.
— Не искам, не искам — простена малката.
Скоро се върна булка Стояница с мъжа си.
Стоян хвана нежно момиченцето за ръка, поиска да обърне лицето му да го види, но то се дръпна и по-силно се разрева.
Стрина Тодорана бе продала дренките.
— Да идем у дома — рече й Стоян.
Тодорана прибра торбата със събраните кълчища и хвана Тотка за ръката.
— Хайде, чедо, хайде! Ще идем на гости.
Детето се хвана яко за сукмана на баба си и тръгна.
По пътя булка Стояница се опита да погали момиченцето и му заговори с топли думи:
— Не плачи, миличко. Остани у дома два-три дена. Само два-три дена да ми бъдеш детенце. Ще ти направя нови хубави дрехи, ще ти купя обущета и нова кърпа, ще ти купя и герданче, и гривничка…
Тотка престана да хълца, заслуша се в топлите, в галените думи на непознатата жена, но после пак заплака.
Влязоха в Стояновата къща, чиста, наредена. В огнището гореше приветливо огън. Стояница даде шарени възглавници на Тотка и на баба й. Покани ги да седнат.
Тотка се поуспокои и като се държеше все още за сукмана на баба си, обърна окъпаните си в сълзи очи и погледна.
— Хубаво ли е у нас? — попита я нежно булка Стояница.
— Хубаво — отговори през плач Тотка.
— Искаш ли да ни останеш на гости два дена?
— Не искам.
А Стоян, полуусмихнат и малко засрамен, седеше отстрани и говореше на стрина Тодорана:
— Всичко ни е дал Господ, ама това — няма кой да ни радва.
— Е, Стояне, добро ще направите на сирачето, Господ ще ви благослови за това.
Тя е обърна към детето.
— Тотче, хайде, чедо — остани тука при тия хора. Баба си има работа — ще помина да те взема после.
— Бабо, не ме оставяй — изпищя Тотка. — Баабо, бабичко моя, не ме оставяй! Да си идем у дома.
— Ох, миличкото! — просълзи се Стояница.
— Ще свикне, булка — децата лесно свикват. Вземи го, заведи го в стаята!
Стояница грабна детето на ръце, прегърна го и го занесе в стаята.
Тодорана почна да пищи. Нейните малки ръчички докосваха хубавите дрехи на булка Стояница и се отдръпваха. Те търсеха вехтите дрехи на баба си.
Обятията на Стояница, жадували толкова години за топлото тяло на дете, се разтваряха с нежност и покриваха с майчина топлота малката. Тя я люлееше тихо на ръце и из душата й извираха ласкави, нежни, мили слова, които никога никому не бе казвала.
Това укроти детето. То, уморено и съсипано от плач, с хлипане сложи лицето си до лицето на непознатата добра жена и унесено в нечувания досега сладък шепот, заспа.
Не отрая сърцето на стрина Дойна. Току-що прибраха житото от вършачката, тя седна да си очисти пантофите от осила и рече на мъжа си:
— Иване, не мога повече! Ще вървя да си видя врабчетата.
— Сега вече няма да те спирам — отговори той. — Хайде иди, поразходи се. Виждам, че много ти се стяга душата.
— Ами ти?
— Ние с Койка ще гледаме къщата. Работата понамаля и кое-как ще се върши.
Светнаха й очите на стрина Дойна, запали се като мотор и скокна. И макар че бе тлъстичка и тежка наглед, тя изхвръкна от къщи и излезе нанякъде.
— Дойне, къде така си затичала? — вина й един съсед от чешмата насреща.
— Утре отивам… отивам да си видя врабчетата, та рекох да се обадя тук-там.
Съседът се изсмя с глас. Тя го чумоса на шега и замина.
Отиде у Марийкини. Марийка е близка на нейния Станчо. Да се обади.
Марийка шеташе по двора. Млада, хубава, с изгоряло от слънцето лице.
— Марийке, при тебе ида нарочно.
— Влезни, стрино Дойно. Влезни в къщи.
— Не, Марийке. Много бързам. Тук те намерих тук ще ти кажа. Отивам при моите врабчета. Да ги видя. Ще кажеш ли много здраве?
Изчерви се Марийка. Разтупка се сърцето й. Засмя се и наведе глава.
— Ами ще кажа, стрино Дойне. Носи им много здраве и на Станчо и на Митко.
— Някоя китка да набереш, Марийке. Да му занеса. Ще се зарадва много врабчето ми.
Тя все така наричаше децата си.
— Кога тръгваш, стрино Дойне?
— Утре рано-рано.
— Ще дойда да те изпратя и китка ще набера.
Рано на другия ден стрина Дойна, задяната с тежка шарена торба, тръшна пътната врата и излезе на улицата. Селото още спеше. Марийка, с голяма китка в ръка, я посрещна на чешмата.
— Откога чакам, стрино Дойне. Хайде добър път и много здраве на момчетата… на Станчо.
Стрина Дойна, сърдечно засмяна, целуна момичето по двете страни, пое китката и тръгна весело.
Марийка я гледа, докато кривна и се изгуби.
Стрина Дойна излезе от село, погледна към изток и пое пътя.
Стрина Дойна бързаше и сърцето й все още се вълнуваше и биеше неспокойно.
Полето, нивите, покосените ливади, пръсканите редки дървета още спяха. Отдъхваше си земята, уморена от родилните мъки, които беше преживяла, от труда, от човешките усилия, които бяха минали над нея. Стрина Дойна бързаше. Бързаше да не пропусне рейса. Голямата торба на гърба й тежеше. Тежеше и нейното едро тлъсто тяло, но тя, тя все повече ускоряваше крачките си. По едно време спря. Тежаха й обущата. Нови, с гумени подметки обуща. Не беше си обувала краката от пролетта. Все боса работеше. По оран, по копан, по жътва, по вършитба тя не видя обувка. Боса й беше по-леко. Сега се усети като спъната. Тя погледна още веднаж на изток и се уплаши. Стори й се, че ще закъснее. Отби се по пътя, седна до една чугла и събу обувките си. Превърза ги отстрана на колана. Олекна й и на краката, и на душата. Тя хвръкна по пътя.
Зад гърба й изтрополи каруца и бързо я настигна. Мите бакалинът отиваше някъде. Кончетата му теглеха здравата.
— Къде така, Дойне? — извика той от сандъка, на който седеше, мъничък като лалугер.
— Отивам при врабчетата, Мите. Да ги видя, да им занеса нещичко. Гоня рейса.
— Ха качвай се, и аз съм нататък.
В каруцата седеше жената на бакалина, бледа, болнава. Стрина Дойна се намести до нея с товара на гърба си.
— Вие къде сте подранили?
— Отиваме при доктор. Жената нещо я не бива.
— Свали товара — извика високо бакалинът, защото каруцата много тропаше и разговорът им не се чуваше.
— На бригада ли са децата? — попита бакалинът.
— На бригада.
— Дълъг път си тръгнала — каза някак замислено бакалинът. — Ти рейса ще вземеш. Както и да е, до Сивулци ще стигнеш. Ами оттам нататък?
— Ще ги намеря, ако ще би през джендема да мина — каза решително стрина Дойна. — Адреса им нося тук.
Тя потупа едрата си пазуха.
— Ще питам, ще разпитвам.
Обгореното лице сияеше от усмивка. Тя все го обръщаше към слънцето. Дано то се позабави, да стигне веднаж до рейса.
Каруцата излезе на шосето и тръгна по каменния паваж, равен и гладък, но тропането й се усили и те не можеха да чуят разговора си. По-добре да мълчи, да може свободно да си мисли за врабчетата. А слънцето вече се подаде и шарки светлини заляха далечните баири и се плъзнаха по полето.
— Да не закъснеем, Мите? — викна високо стрина Дойна.
— Няма, няма. Та ние стигнахме вече. Ето хей Иконово. Тук ще вземеш рейса. Рано е още. Той минава в девет. Има да го чакаш.
— Веднага ли тръгва?
— Не. Тук пътниците правят почивка. Някои закусват.
— Ох, има да ми се стяга душата — въздъхна стрина Дойна.
Каруцата спря пред голяма нова сграда. На нея, по цялата дължина на стената, е закачен надпис „Ресторант рейсова спирка“.
— Тук ще чакаш.
Стрина Дойна слезе тежичко, свали долу товара си и Марийкината китка. Мите бакалинът замина с каручката си нататък.
Стрина Дойна седна на пейката пред ресторанта. Там седеше и друга селянка, непозната.
— За рейса ли? — попита тя.
— За него — отговори стрина Дойна и погледна към непознатата. Тя бе завита с черна забрадка. Лицето й бе тъжно, старо и бледно.
От ресторанта излезе висок мъж, с небръснато лице. Той тръгна за някъде, но като видя жената, спря се.
— Ти ли си бе, като Дойне? — рече той малко зачудено. — Що щеш тука толко рано?
— Рейса чакам. А ти?
— Ида отгоре. Ходих по работа.
— Ами не видя ли някъде моите врабчета бе, Лукане?
— Кои?
— А че децата ми бе… Двенките ми врабчета!
— А къде са те?
— В бригадата са. При тях отивам. Рейса чакам.
Селянинът тури ръце на джобовете на излинелите си панталони и каза замислено:
— Рейсът ще те заведе до Сивулци. Оттам нататък път има. Как ще отидеш?
— Ще отида, както мога. Тръгнала съм и няма да се върна, докато не ги намеря.
— Трудна работа! — каза пак замислено Лукан и като помълча, додаде: — Знаеш ли що? През Сивулци минават камиони натам. Карат материали, хора всякакви. Помоли някой да те вземе. Може да имаш късмет чак при децата да те заведе…
Стрина Дойна го погледна с решителност.
— Както и да е, ще ги намеря… А ти, като отидеш в село, кажи на бае си Иван, че сме се виждали.
Рейсът дойде, почака цял час и тръгна. Нямаше места и стрина Дойна с големи молби едва се настани в него.
— А че може ли такова нещо? — викаше тя на шофьора. — Ще ми намериш място. Отгоре на багажа ще ме качиш, но ще ме вземеш. Аз искам врабчетата си да видя. Ако не ме вземеш, на пътя ще легна да ме прегазиш.
Стрина Дойна много пъшка и много се мъчи, докато влезе през малката врата на рейса с Марийкиния букет в ръка.
— И ако и твоите врабчета са като тебе, радвам се, че не са тук. Ще ми смажете колата — говореше шофьорът, като й помагаше да се набута вътре.
Тя за пръв път се возеше на автомобил и не й хареса. При всеки завой, при всяко по-силно заклащане тя викаше уплашено и се хващаше здраво за тясното столче, върху което едвам се е хванала тежката й снага. Пътниците се смееха и я закачаха.
Като слезе в Сивулци, тя се почувства щастлива.
— На такова чудо не се качвам, ако ще би не знам какво да е — каза тя към пътниците, като затвориха вратичката зад нея. — Вмириса ми се душата на бензин.
В Сивулци други пътници не слязоха. Стрина Дойна се намери сама. Селото беше като пусто. Хората си бяха по работа. Някъде гърмеше вършачка. Слънцето печеше силно. Стрина Дойна се отби в кръчмата, пред която я свалиха. Беше огладняла. Тя седна до една малка масичка, извади хляб и сирене от торбата си и хапна.
— Откъде сте? — запита я червендалестият ханджия, който шеташе около тезгяха бос и с разкопчана, нечиста риза.
— От Развигорово.
— Дотук ли?
— До бригадите. Имам две врабчета там, отивам да си ги видя.
— С какво ще отидеш дотам?
— По крака.
— Дълго е. Има път да биеш.
— Тръгнала съм, ще вървя. Казаха ми, че камиони минават оттук.
— Минават, но не спират. Препълнени са.
— Не ги обичам. Рейсът ми умириса душата. И лошо ми стана. Главата ми се замая, слязох като метилява овца. Пешком ще вървя, па кога стигна.
И прибра си стрина Дойна останалия хлебец в торбата. Качи товара на гърба си. Превърза обущата на колана си, взема букета и тръгна.
Пътят върви покрай буйна река, която хвърляше хлад. Гъстите елшаци покрай нея постилаха със сенките си половината път. Това беше хубаво, защото слънцето беше се издигнало и жегата беше голяма.
Стрина Дойна вървеше леко. Пътят беше потънал в прах и босите й крака стъпяха по-леко. Хубави мисли пълнеха главата й, хубави чувства бликаха в душата й. Из горичките наоколо гукаха гълъби, реката весело шумеше. Стрина Дойна се усмихваше щастлива на подвига си, на голямото си желание час по-скоро да види децата си. Селският път я изведе на друго шосе. То се бялна пред нея, нагряно от слънцето, и свиваше над гористите баири, за да се завре в планината. Тя пое по това шосе. Настигнаха я и я заминаваха тежки камиони, натоварени с дълги дървета. На тях лежаха полуголи, напечени от слънцето млади хора. Облаци прах се вдигаха след тия луди коли и стрина Дойна се спираше, за да я отминат. Прахът беше тежък и падаше бавно. Никакъв ветрец не излизаше, за да го отпъди. Пешаци никъде нямаше. Само тя едничка вървеше по широкия бял път и беше хубаво, че е самичка, че носи толкова топли чувства.
„Както и да е, ще стигна. Ако е далече, ще почина тук, ще почина там, ще преспя тук, ще преспя там и ще стигна“ — мислеше си с радост тя.
На един завой я настигна голям камион. А какъв беше чуден товарът му! Все младежи, момчета и момичета. Обгорели от слънцето, разсъблечени по къси панталонки, един до друг, те пееха високо и тяхната песен трептеше бодра и хвърката. Камионът отмина стрина Дойна, а после спря и я възчака. Предната вратичка, дето стоеше шофьорът, се отвори. Подаде се една руса глава на младеж и извика:
— Стринко, за къде?
Стрина Дойна, развълнувана, приближи. Момък като нейния Станчо!
— Към бригадите. Моите врабчета са там. Отивам да ги видя.
— Коя бригада са?
— Е, тук на тая книжка пише — извади тя една хартийка от пазухата си.
— Знам — каза момъкът със сериозен вид. После поговори нещо с шофьора и слезе.
— Качи се на моето място, стрино. Аз ще отида отзад при другарите.
— Аз пешком ще си вървя, синко. По-добре ми е. Ще ми стане лошо от миризмата.
— Качи се, качи се — настоя младежът. — Право при твоите врабчета ще те заведем. Стрина Дойна помисли.
— Не, синко, вървете си. Да не би нещо да ви преча.
— Качи се, качи се Стрино. Свали си товара. Дай тука букета и се качи. Няма да ни пречиш.
Стрина Дойна седна при шофьора и колата се понесе по дългия път. Младежите отзад пееха. Шофьорът мълчаливо въртеше кормилото, а стрина Дойна, впила очи през прашното прозорче на машината, гледаше как белият път се навиваше зад нея като платно и щастливите мисли пак зацъфтяха в главата й. Умората й мина, душата й се успокои. Дълго вървяха така, после спряха в някакво село и дълго стояха там. Стрина Дойна оставиха самичка в колата, а всички отидоха някъде и се върнаха привечер, когато слънцето се спускаше над далечните планински върхове. Вече се здрачи, когато тръгнаха пак. Стрина Дойна не ги попита къде бяха и защо се бавиха. Тя имаше вече дружинка и знаеше, че вечерта ще бъде при врабчетата.
Те нагазиха вече в тъмното. Светлините на фаровете осветяваха пътя, но наоколо не се виждаше нищо. Стрина Дойна напрягаше поглед и не можеше да познае в гора ли е, в планина ли, в поле ли са. От време на време почнаха да се мяркат и да изчезват големи огньове. Те бързо се явяваха и изчезваха. Едни, два, три. „В село ли сме, в град ли сме“ — мисли стрина Дойна, но не пита. Някъде се чуваха викове, огньовете зачестиха и най-после колата спря. През прашното стъкло на колата стрина Дойна видя голям огън, който разпръскваше тъмнината наоколо, а от нея изскачаха хора. Чу се бодър вик. Някой попита нещо.
— Тук! Да, тук! — отговориха отведнаж няколко бодри младежки гласове.
Вратата на колата се отвори. Показа се младежът, който беше поканил стрина Дойна да се качи, и каза весело:
— Пристигнахме, стринко. При тоя огън ще намериш твоите врабчета.
Стрина Дойна слезе развълнувана с букета в ръка. Подадоха й торбата. Младежът я поведе към огъня.
— Кого търсиш, майко? — запита я някой.
— Моите врабчета, синко. Дали ще са тука?
— Имената им?
— Големият е Станчо. Станчо Иванов. И малкият е с него. Врабченцата ми.
Мракът зад огъня срещу нея се вдигна и оттам изскочи едър млад мъж, с едвам поболи черни мустаци.
— Майко, майко — извика той, спусна се и я прегърна.
Прегърна я и малкият.
— Ето ги, милите. Намерих си ги. Намерих си врабчетата.
— Какви врабчета? — изсмя се шеговито някой. — Не врабчета, а камилски птичета са това.
— За мене са врабчета, синко. Мои врабчета — зарадвана каза стрина Дойна.
Целият стан се събра около огъня.
Беше по жътва. Слънцето, спряно в синевината на дълбокото лятно небе, пламтеше. Над равното шопско поле, легнало от Вакарелските баири до Витоша и от Мургаш до Лозенските височини, трептеше мараня като над пещ. Навред по тая тежка задуха мълчаливо и с упорен труд се събираше житото. По нивите бяха се пръснали работници като едри странни птици, прекъснали небесния си път и паднали от висинето да търсят храна. Те се навеждаха и изправяха с някаква богомолна ритмичност и гладно кълвяха по тежко дишащата гръд на земята. По жълтите стърнища се редяха дълги кръстци снопи, по ливадите се тълпяха едри купи сено. По пътищата се движеха тежко натоварени коли.
Беше тихо като в черква. Само от време на време някъде се подемаше уморена песен на жътварка, извиваше се благодарствено и заглъхваше в маранята без смях и без отпявка. Настъпваше дълго и напрегнато затишие, през което сякаш се чуваше как падат жертвено отжънатите ръкойки. Под бездънното небе, сред което гореше палещото слънце, се извършваше светото тайнство на жътвата. Творецът, благославящ висинето, с пръст на уста даваше знак за мълчание. И цялото поле, рекичките, които го пояха, дърветата, които го красяха, пръснатите по него селца слушаха в смирено безмълвие великото богослужение.
Широкото шосе, което излизаше из града и се простираше през полето успоредно с планината, беше пусто и безлюдно. Пясъчната му настилка, нажежена от слънцето, се белееше в безучастно очакване. Старите върби, които се редяха от двете му страни, бяха посивели от прах, зажаднели за влага, омърлушени и унили като войници, връщайки се от поход. Дрипавите им сенки грозяха белизната на пътя като хвърляха обгорели парцали.
На самото Щетинско ханче край шосето се не мяркаше жива човешка душа и то безмълвно печеше на слънцето новия си керемиден покрив и мътните му прозорци гледаха към пътя тъжно и хладно.
Доскоро това ханче беше развалина, обрасла в бурен, бъз и магарешки тръни, станало обиталище на бухали, кукумявки и таласъми. С неприветливия си вид то плашеше пътника отдалече. Неговият продънен покрив, полусрутените и озъбени стени с опадала мазилка, с изпокъртени врати и прозорци, през които, като през празните очи на череп, гледаше гробищна пустота, неговият разграден двор, по който бе изчезнала всяка следа от пътека, и мистериозното убийство, извършено в него, караха хората да го избягват като прокълнато. Господар беше му станал голям смок, който живееше в развалините, обкръжен със страхотни легенди, които караха селяните да го избикалят отдалеч.
Сега това страшно място бе възобновено, преобразено и съвсем освободено от пустошта. Сградата бе иззидана, подкрепена, стените измазани и варосани. Нови врати и прозорци даваха угледност и опресняваха картината. Схлупеният по-рано покрив сега бе покрит с червени керемиди и стоеше някак празнично върху зеленото платно на върбовата горичка зад него. Въз половината от това дълго едноетажно здание сега бе направено нещо, което по-рано го нямаше. Издигнато беше второ етажче, стаичка с прозорче към пътя. На прозорчето светеше от чистота бяла дантелена завеска със синя панделка, пред него поличка, а над нея саксии с латинка и босилек. Широкото място пред ханчето за спиране на коли и добитък беше изчистено, подравнено и постлано с жълт пясък. Баталясалият кладенец бе изкопан по-дълбоко, водата му прочистена и осветена. Над иззиданото с дялан камък устие се кланяше като млада булка нова кобилица. Когато вадеха вода, тя се навеждаше и изправяше с тънък млад вик, който канеше любезно към прохладния източник. Старата голяма върба пред вратата на ханчето бе подкастрена грижливо и изглеждаше подмладена. Тя разтваряше клони към пътя с приветствие, като добродушна домакиня, излязла да посрещне гостите. Отстрани до реката, която минаваше наблизо, бе направена градинка, обградена с ниско плетче, насадена с лук, пипер, домати и разни други зеленчуци. През плетчето надничаха високите стъбла на прости селски цветя.
Пущинакът бе изчезнал и нещо ново, нещо празнично, нещо свободно бе създадено и цялото обнадеждено и очаквателно бе обърнато към тоя широк и безкрайно дълъг царски път, по двете посоки на който се движеше благодатен живот.
Сега, в това работно време, шосето беше безлюдно.
На дъсчената пейка, под сянката на върбата, седеше по жилетка новият господар бай Цеко, който с такъв мерак и с такова усърдие бе изличил оттук спомена на запустението и проклятието. Облегнат върху гърба на пейката, цялата му дребна фигура бе обхваната от една неподвижна леност, граничеща с дрямката, и душата му бавно потъваше в онова блаженство, което човек изпитва в пустотата на нищото. Малките му сини очета, скрити под полицата на веждите му, гледаха мързеливо и безпристрастно в далечината, дето се ширеха окосените вече ливади, по които, разпръснати на малки чарди, пасяха селските говеда. Крива ивица от върбаци и елшак очертаваха пътя на реката, чиито намалели води безволно пълзяха надалече към Искъра. По синорите на ниви и стърнища и по зазрелите петна на кукурузите се тъмнееха сенчести корони на сливаци и диви круши като някакви знаци за почивка на погледа. Високо над тях изрядко прелитаха самотни птици и заминаваха бързо като мълчаливи пратеници. По мочурите крачеха загрижени за храната си щърци. Отведнаж по някакъв невидим път из нивите изскочи тънка висока вихрушка, прилична на жена с дете в прегръдките си, издигна се, повлече дългите си поли по зелените още овеси и изчезна. Задухата натежа, тишината се засили и времето като че ли спря мудния си вървеж. Внезапно отнякъде се обади пъдпъдък и като с желязно чукче удари нажеженото затишие.
Бае Цеко се раздвижи, като че се събуди от сън, протегна се и се прозина. Наблизо се чу тропот. Откъм Щетинския път зад ханчето ненадейно изскочи едър селянин, възседнал на пъргаво младо конче отби полека и спря. Цеко скочи пъргаво от пейката, подръпна жилетката си, разпери изненадано ръце и извика приятно учуден:
— А, кмете!
— Добър ти ден, Цеко.
— Дал Бог добро, бай Божиле, и добре дошъл — ухили се широко Цеко.
— Как е работата? Тръгна ли? — запита кметът любезно, с пресилен интерес.
— Полека-лека ще тръгне. С надежда сме, па да видим.
Кметът заразглежда с любопитство наоколо и новото, което лъхаше от всичко, му хареса.
— Хубаво си подредил. Браво!
— Слезни де, слезни да се почерпим — каза Цеко поласкан.
— Бързам. Работа ме чака.
Кметът свали шапка и избърса с ръка потното си чело.
— Страшна жега, бре! Ще изгорим!
— Е, жътва е, хляб се пече, бае Божиле. Слезни де, слезни да се поразхладиш.
— Друг път, друг път, Цеко. Сега много бързам. Можеш ли ми каза колко е часът?
Цеко извади от жилетката си едър топчест часовник и го погледна.
— Рано е още, току-що е преспладнило. Три и половина.
— А! — сепна се кметът и забута кончето.
Цеко улови юздата.
— Не може така, кмете. За пръв път минаваш и да не се отбиеш. Бива ли така? За една минутка макар, ама ще слезеш.
— Много бързам, Цеко. По общинска работа до околийския началник отивам.
— Има време, кмете. Пет километра път е. Почакай да се захлади. Я виж каква е жега…
С една ръка Цеко държеше юздата на коня, а с другата бе се подпрял на седлото и така настойчиво и приятелски се молеше, че кметът не устоя. Поколеба се и слезе.
— Е, така те искам. Сега добре дошъл още веднъж — ръкува се Цеко.
— Хайде да ти е честито, Цеко. Дай боже добри печалби и много консуматори! — изрази се на висок стил кметът.
Поласкан от големите думи, Цеко каза с удоволствие:
— Благодаря ти, кмете, много ти благодаря. С твоята подкрепа и приятелство надявам се да успея.
Той ухилен поведе коня за юздата и се развика.
— Дончо, Дончо, къде си? Ела вземи на човека коня. Вържи го на сянка и му дай сенце!
Отвътре изскочи прислужникът, малко, пъргаво момче с вехти потурки, босо, с остригана до кожа глава, със синя престилка, и се спря пред вратата като зайче.
— Вземи бърже коня, вържи го и му тури сенце.
Момчето отведе коня, а Цеко почна да търка самодоволно ръце пред госта.
— Заповядай, кмете, тука, под върбата, на сянка. Имам хубаво винце. Ще почерпя. И ракийката ми е хубава.
Кметът седна тежко на пейката, пухна силно с уста, свали капа, извади кърпа и почна да бърше лицето си, врата си и широко разкопчаните си гърди.
— Ух!… Ух, че жега, брей!
Той беше висок, снажен, четиридесетгодишен мъж с едра глава, с широко лице, опалено от слънцето и добре избръснато. Възрусата му коса, малко оредяла по средата, беше слепнала от пот на малки разхвърляни кичури. Беше без палто и дебелата конопена риза, опъната под напора на силното му тяло не правеше никаква гънка. През широкия й отвор отпреде се показваха издути космати гърди. Панталоните му, брич от войнишки плат, и високите му ботуши едвам побираха едрите му железни крака. Това, и строгото изражение на лицето му, и важният поглед, който хвърляше някак изпод вежди, издаваха добре душата на бившия фелдфебел.
Цеко бързо изнесе отвътре масичка, после още по-бързо донесе върху табличка две големи чаши вино, седна при кмета и каза с подмилкване:
— Не знам как ще провърви. Похарчих много пари за поправка, а капиталът ми е слабичък.
— Не се отчайвай, Цеко, това шосе е вървище. Три пътя се пресичат тука. Дръж добра консумация прислужвай и се не бой. А на здраве!
Двамата се чукнаха, изпиха до дъно чашите със студено винце и едновременно със замах ги оставиха на масата.
— Добре е! — каза кметът с тон на познавач.
— Чисто ветренско — отговори Цеко и направи препоръчителен знак с ръка.
Слънцето още сипеше огън и мараня над полето трептеше като над жарава. По шосето уморено минаха пътници, мъж и жена. Те поспряха, погледнаха към ханчето и продължиха пътя си. Далече изсвири влак. Диря от бели димни кълба се проточи пред Лозенските баири, постоя и изчезна.
— Тая пущина съсипа това шосе — каза замислено кметът. — Преди нея на това ханче беше денонощно панаир. Коли, коне, хора, глъч, врява, живот… Пари печелеше цинцаринът, пари, пари!
Кметът се опря върху гърба на пейката, отправи замислен поглед нанякъде и почна да разправя какво нещо беше Щетинското ханче едно време, когато нямаше тая пущина железницата:
— Покрай това шосе наред из полето имаше няколко ханчета. Селата са настрана, но във всяко землище имаше. Някои от тях запустяха, пропаднаха. Помогнаха му условията. Главно водата. Реката край него минава. Два пътя се кръстосват тука нагоре-надолу за селата. Средище на цялата околия. От турско време е така било и още в ония времена е правено. Цинцарин го е правил. Някой си Вангел. Подушил хубавото място, направил ханчето и бързо забогатял. Но случило се, някой отвлякъл жената. Разправят, била прочута хубавица, много по-млада от него. От срам и мъка той се пропил. Станал мрачен, не изтърпял позора и един ден го намерили обесен в яхъра. Наследил го осиновеният му сестреник Ташко. И аз го помня него. Той бе оставил бакалницата си в града, дошъл бе тук и поел в ръцете си ханчето. Хитър, спекулант човек, пъргав, предприемчив и жаден за пари, той разви голяма търговия и издигна още повече това място. Пред нищо не му мигаше окото на тоя Ташко. Какво прави, какво чини, подмами селяните от Щетино, пари под лихва даваше, пиене на вересия даваше, полици правеше, надписваше по сметките, оплете здраво хората и им озима имотите. Тия ниви и ливади около ханчето под реката и нагоре зад реката, всичко бе негово, придобито за нищо и никакво. И шосето работеше за него. Денонощно се точеха на една и друга страна като по улей хора, коне, коли, високи брички с големи кочии, натъпкан с пътници и багажи. Всичко се отбиваше тука на това ханче. Минават едни, спрат, починат, хапнат, пийнат и си заминат. След тях други и други. Минаваха лъскави файтони с по два, с по четири, а някога с по шест коня, със звънчетата му, с украшенията му, отива кой знае накъде. Тук спираха изморени пешаци от близки и от далечни места, с непознати носии. Големи кервани от по четиридесет-петдесет коли понякога спираха на почивка. Отпрягаха наоколо по поляната, край реката и тука пред самия хан. Че като запалваха ония ми ти огньове, като подемаха песни! Гъдулки, гайди и кавали засвирваха, хора се завъртяваха. Весело беше и не се усещаше кога се вдигаше нощта. В ранни зори всичко се очистваше, всичко потегляше и отминаваше нанякъде. А на другата вечер пак пълно.
Кметът разказваше бавно, спокойно, някак си мечтателно и тъжно, като че под тая чужда история искаше да скрие някакви лични негови спомени и преживелици. Говореше чисто и като че беше забравил купешките фелдфебелски думи, които обичаше да употребява.
Изведнъж той замълча. Цеко, устремил поглед в очите му, чакаше още.
— История, история има това ханче — потвърди с дълбока въздишка пред тоя поглед кметът. — Ако да можеха да говорят тия стари върби, дето ги гледаш, какви ли работи щяха да ни разкажат…
— После? — запита Цеко, запален от любопитство.
— Живот! — изрече кметът дълбоко философски и обърна поглед към полето, като че не му се искаше вече да говори.
— Ами Ташко? — запита Цеко.
— А, Ташко ли? Ташко трупаше пари. Много хора опропасти и много душици изяде. И не знам от това ли, от какво ли, нещо стана с него. Измени се, помрачи се и се пропи. Казват, че синът му бил причината. Имаше син, млад човек. Яни се викаше. Той живееше в града. Идеше рядко при баща си, стоеше ден-два и пак си отиваше. Идеше за пари. Разюздан младеж, изпуснат човек. Шляеше се насам-нататък и нищо не работеше. От баща си пари теглеше със заплаха и насилие. Даваше му човекът. Боеше се от него и му даваше колкото иска. Големи суми вземаше непрокопсаникът и ги изгуляваше с жени и приятели. Майка му се разболя от мъка и се парализира. Години не излезе от стаята си навън. Една заран ги намериха вътре заклани и двамата като ярета. Страшно нещо. Вътре всичко разхвърляно, сандъците разбити. Разбра се, че бе обир. За пари бе извършена тая работа. Кой, какво — не се узна. Запряха Яни — сина му. Година го държаха в затвора и го оправдаха. Не намериха улики. Ханчето бе затворено и никой не иска да го наеме. Бояха се хората. Изтръпнали бяха от произшествието. Яни почна да идва в село и продаде всичко. Продаде го на безценица. Една нощ някой запали ханчето и всичко се свърши. Както знаеш, това тук години стоя като пущинак за страх на хората…
Цеко слушаше разказа на кмета унесено като приказка и накрай някаква плахост изпълни душата му. И тъкмо се готвеше да каже нещо, един женски глас го извика от горното прозорче с дантеленото перденце и той тичешком изчезна.
Тоя женски глас жарна слабостта на кмета и опомни женолюбеца. Той подигна очи и погледна нагоре. През дантелката на прозорчето се скри бързо гола до лакът бяла, закръглена женска ръка. Нейното мигновено видение изскубна като босилково клонче от душата му прорасналата от самия негов разказ лека тъга. Той позаглади мустаците си, попрокашля се безпричинно и удари по ботуша си с тънката пръчка, която държеше в ръка като камшиче.
Цеко се върна бърже.
— Снощи пристигна фамилията и нарежда горе стаичката — каза той, един вид за извинение, и викна на момчето да донесе две чаши вино.
— Значи фамилиярен сте? — попита кметът с интерес на близък човек.
— Разбира се. От десет години вече. Тя не е от моето село, аз съм от Чемер, тя е от Лалино. Бях шивач в тяхното село и там я намерих. Дюкянчето ми беше до тяхната кръчма, от баща й под наем бях го взел. Той бе заможен човек, обикна ме, пък нямаше и други деца. Само мойта булка му беше. Нареди ме там около него, помогна ми, та бакалница отворих. После ме взема в кръчмата при него, не можеше сам, нещо недъгав беше, болнав. Селяните го не обичаха. Лош характер имаше. И го запалиха. Изгоря му всичко, и дюкян, и къща, и плевник, и хамбар. Всичко, всичко, всичко… И да видиш ти — никой не дойде на помощ да гаси. Какво нещо е народна омраза! Подир година-две и той, и бабата му умряха, а ние с булката отидохме в моето село. Отворих кръчма. Не провървя. Оттук съм минавал много пъти и това ханче, макар и запустяло, ми правеше така някак си впечатление. Реших да го взема и го взех. На път е. Добро място е, селата в околията са състоятелни. Сега надеждата ми е в Бога. Пък и ти, кмете, на твойто съдействие ще разчитам.
— А, разбира се, Цеко… Дадено — отговори кметът разсеяно и шибна ботуша си с пръчката, като погледна към прозорчето.
— Дончо, донеси още по едно вино — извика Цеко на момчето. — Така, кмете, — продължи той мисълта си. — Обичам да съм добре с всички. А първите хора, големите хора почитам. Щетинци ще са доволни от мене.
— Цеко! — викна пак женски глас от прозореца.
Тоя топъл женски глас отново развълнува неуспокоената още топла струйка в душата на кмета.
Цеко пак бързо се изгуби. Кметът удари ботушите си с пръчката и загложден от великата си слабост към жените, стана да се поразтъпче и хвърли поглед към малкото прозорче. Но то беше затворено. Чистата дантелена завеска със синята панделка беше спусната и нежно дразнеше слънцето с белината си. Кметът почна да се разтъпква назад-напред, загложден от любопитство, съвсем забравил бързата работа по която бе тръгнал.
Отведнаж зад него се обади сух мъжки глас:
— Добър ден, кмете!
Кметът се обърна. Към бунара минаваше неговият съселянин Стоичко. Тридесетгодишен шоп с небръснато скоро лице, с потна кирлива риза, широко разгърдена. С излители вече вехти чешири, с боси прашни крака. На рамото носеше сърп, а в ръката тенекиена войнишка матерка. На рошавата му глава стоеше малка проскубана капа.
— Стоичко, ти ли си бе? Къде така? — обади се кметът.
— От вчера ми остана да дожъвам малко парченце долу при моста. Тръгнах да го дожъна и да го вържа до вечерта, па се отбих да налея водица от новия кладенец.
Той сложи матерката на земята, хвана кобилицата на бунара, изтегли вода, пи жадно от кофата, наля си матерката и тръгна.
— Чакай бе, брате, къде така забърза! — извика му кметът. — Ела почини малко.
— Не ми е за почивка, кмете. Работа ме чака.
— Е, де пък толкоз. Ела да пием по чашка и да ти поръчам нещо. Ако видиш Младен полякът нататък по реката, кажи му довечера да ме намери. Ще го пращам с писмо някъде.
— Младен ми се мярна към село. Идеше насам — каза Стоичко и тръгна с кмета към пейката, като разглеждаше подновеното ханче и промяната около него. — Хубаво го наредил пустият му Цеко! Как можа от тоя пущинак такава хубост да излезе… Какво не правят парите!
— Ако нямаш мерак за нищо, парите нищо ти не струват — каза кметът.
Една ръка подигна бялата завеска на прозорчето и оттам надникна младо хубаво женско лице и погледна и се скри. Една гола до лакът ръка спусна отново завесата.
Нещо закова двамата на място. Те спряха, но не се погледнаха. Всеки искаше да запази за себе си очарованието от това видение, което наля кръвта им с такава сладка мъзга и така бързо изчезна.
Двамата селяни седнаха на пейката и помълчаха, за да не разтурат упоителната магия.
— Жена му… — каза кметът, като че продължи някакъв разговор със себе си.
— Коя? — попита с престорена разсеяност Стоичко и погледна хубавото лице на кмета, по което бързи червени петна убиваха бледите и обливаха шията му покрай ушите.
Те замълчаха. Една неясна ревност пропълзи помежду им като студено змийче. По шосето минаха коли, натоварени с прясно сено, и от него се разнесе приятен мирис на ливади. Два тъмночервени мъжкари врабци паднаха като хвърлени от покрива в краката им и се сбиха отчаяно на пясъка. Една врабка уплашено запищя наоколо. Кметът удари ботуша с пръчката си и малките врази избягаха към върбите.
Цеко слезе долу и се здрависа със Стоичко. Иззад ханчето изпъкна Младен полякът — млад, хубав двадесетгодишен момък, с гъвкаво тяло, с походка на сръндак, с ловджийска пушка, провесена на рамото му.
Кметът, щом го видя, не му даде и добър ден да каже, а почна да го гълчи:
— Къде ходиш бе, Младене, къде се губиш? Човек не може да те види.
— Обикалях кукурузите нагоре — каза Младен засрамено и добряшки усмихнато.
— Кой знае по кои моми си лапал вятъра!
Русото, опалено от слънцето лице на момъка светна от по-хубава усмивка. Кадифяната от несъществуващите още мустаци уста трепна.
— Водя отчето — каза той. — Намерих го заспал в ливадите горе при моста.
— Де го бе? — рипна кметът и се накани да погледне по щетинския път.
Но още нетръгнал, насреща му се появи отец Герасим, игуменът на Щетинския манастир, чиито бели здания горе в диплите на планината се виждаха от всяка точка на полето.
Кметът и Стоичко го посрещнаха с разтворени от изненада ръце и с едногласно, продължително радостно и приятелско „е-е-е!“
Приятната среща силно зарадва отчето. Той горещо и със силно друскане пое протегнатите ръце на двамата си приятели и мургавото му лице, обрасло до очи с гъста къдрава черна брада, засия дружески.
Цеко, който не бе влязъл още в голяма близост с тия хора, пристъпи почтително към калугера, сне шапка, целуна му ръка и каза:
— Добре дошъл, отче, добре си дошъл, та да благословиш предприятието ми.
— Да бъде благословено, бай Цеко. Да бъде стократно благословено и добри печалби да ти донесе!
— Цеко, без чашка благословия не хваща — рече Стоичко.
— Разбира се, Цеко, благословията е като дървото, на сухо не лови, трябва да се накваси.
— Сега, сега веднага — засуети се Цеко. — Моля ви, седнете. Заповядайте, отче, тук на пейката или ако обичате, вътре — вътре е чудесна хладнина.
Кметът, Стоичко и Младен заобиколиха отчето. Всички се смееха, запитваха откъслечно, весело, пущаха закачки и се въртяха около калугера, като деца около някое хванато гардже. А той също като хванато гардже се обръщаше ту към тоя, ту към оня, сияещ от усмивка, като чистеше праха от калимявката си и туряше в порядък потните си черни коси.
А Цеко току ги подканяше.
— Ха влезнете вътре на хладнина. Вънка е много горещо.
— Не, по-добре вънка. Под върбата. И там е хладнина — рече кметът и отиде, та седна на пейката, като си избра място, от което се виждаше приветливото прозорче.
Насядаха всички. Отец Герасим извади от джоба си някакво пакетче, увито с кърпа и вестник, сложи го на масата и почна да го развива. Всички любопитно надникнаха.
— Хванах малко риба. Цеко, можеш ли я опражи да хапнем?
— Може, може — каза с готовност Цеко, прибра рибата и бързо влезе вътре.
Стоичко се надигна.
— Ще прощавате, ама бързам. Не мога да остана — работа ме чака.
— А! Да ги нямаме такива! — викна отчето — ще останеш. Работата няма да ти убегне. Ще останеш за компания, да изядем рибата и да пием по чаша, па ще си ходим. И аз имам работа, и аз бързам.
— Останем ли, изгубихме деня, ами да си ходим докато е време. Ще прощавате.
Стоичко стана. Кметът беше се замислил. И той имаше бърза работа, но не му се ставаше. Нещо го задържаше, нещо отслабваше волята му. Пък и и горещината беше страшна. Привечер, като се захлади, ще тръгне. Има време. Младен, който стоеше настрана с почит към по-възрастните и към кмета, неговия началник, чакаше да дойде Стоичко, за да вървят заедно.
В това време по стъблата, която слизаше от горната стая в кръчмата, се чуха леки равни стъпки от чехли и на вратата на ханчето се показа Цековица. Тя надникна навън и бързо пак се върна, без да обърне внимание на четиримата мъже. Като че не ги забеляза. Но тя взе очите им и те не я изпуснаха. Тя възпретна до над лакти кенарените си ръкави, взе от тезгяха голямо синьо кълбо прежда, извади от него два дълги плетачни шиша и като застана пред кръчмата, почна внимателно да ги разглежда. Готвеше се да заплита нещо. Облечена в гъсто надиплен, ясно зелен панагюрски бръчник, ситно набран в кръста, кръгло извит отпред. Белите и нагръдки едвам задържаха силата на едрите й гърди, които с напор разтваряха закопчавката под дантелката, като че искат да изскочат. Над челото й бе лепната гладка, вчесана на път тъмна коса. Над темето я покриваше алено-копринена забрадка, леко вързана, и краищата й заедно с плитките се спущаха до кръста. Белите й кенарени поли, падащи на дипли, бяха поръбени с тънка жълта дантела и под тях стояха леко разкрачени босите й крака, обути в алени чехли. В тия резки бои тя стоеше в хладния полумрак на кръчмата като някаква невиждана, чудно шарена птица, дошла отдалеко, и четиримата мъже я гледаха през широко отворената врата със затаен дъх, омагьосани и мълчаливи, боейки се да я не подплашат.
Това внезапно явление ги заслепи като светкавица и ги замая. Нейната млада налята плът, препълнена с кръв и живот, сияеща от свежест, хубост и чистота, дишаща похот и съблазън, смути ударите на сърцата им. Те стояха сладко упоени и ненаситно гълтаха с очите си това видение, което излъчваше една странна неразгадаема сила, която омагьосва, зашеметява, вълнува и вещае неизвестна съдба.
Изведнъж тя забоде шишовете в синьото кълбо прежда, остави го на тезгяха, обърна се към вратата, спря изненадан поглед към четиримата мъже, престорено учудена, като че ги вижда за пръв път и тръгна към тях леко усмихната. Те се поразместиха смутени и напрегнаха очакващи погледи.
— А-а! Добър ден. Прощавайте, че бях залисана. Заети сме много с нареждането.
Гласът й беше топъл, плътен, възбуждащ и свободен. Дотърча бързо и Цеко, прекалено любезен, и като изтриваше ръце от престилката си, заговори:
— Кмете, да ви запозная с фамилията. От вчера пристигна да помогне да понаредим.
Те наставаха и тя се ръкува с всички. А Цеко бързаше да ги представи.
— Наши хора от Щетино. Това е кметът на селото. Аз си го знам бае Божил — така си му викам. Отец Герасим е игумен на манастира горе.
— Много се радвам — рече Цековица — При вас сме, с вас ще бъдем. Като посвърша работата, ще ида и до селото. И на манастира ще дойда, отче. Чула съм за него.
— Непременно да дойдете — каза отчето, поласкан. — Аз гости обичам.
— Ами тоя момък кой е? — запита тя, като се обърна към Младен. — Какъв е хубавец! Такива ли са момците в Щетино?
— Той е общински поляк — каза кметът, като искаше да вземе от вниманието към Младен и малко за себе си.
— Какви хубави очи има! — каза непресторено Цековица. — Такива ли сте синеоки в Щетино?
— Всякакви има — рече кметът малко завистливо.
А Младен стоеше смутен, засрамен, приятно развълнуван от ласкавите думи на тая жена и от хубавия поглед, който тя бе спряла на него. Той се усмихваше и не знаеше какво да каже.
Цеко донесе рибата. Лъхна раздразнителен мирис на чесън.
— Ох, ох, ох! — примляска апетитно отец Герасим.
— Подлучих я, отче, не знам дали ще ви хареса — извини се Цеко.
— Чудесно, чудесно! Добре си се сетил, Цеко. Хубаво, много хубаво! — примляска с уста отчето и завика: — Вино, вино да се донесе и сядайте. Сядайте, хора, че съм гладен. Заповядайте и вие при нас, булка — обърна се той към Цековица. — Само черна мряна е. Черната мряна, според мене, е най-вкусната риба. Харесвам я повече от пъстървата.
— Благодаря, отче, много благодаря. Аз няма да сядам, че имам много работа, но една рибка ще си взема, че и аз я обичам мряната.
Тя посегна с бялата си ръка и деликатно взе с двата си пръста една рибка.
— Много малко си взема — каза Стоичко, комуто беше криво и неловко, че беше останал без внимание. — Ето тая, най-голямата, — вземете я нея.
Той посегна към чинията, взе за крайчеца на опашката най-голямата мрянка и кавалерски я поднесе с косматата си ръка на Цековица.
Тя внимателно я взе и като хвърли ласкав поглед, го попита:
— Ваша милост от Щетино ли сте?
— Оттам съм — каза Стоичко, малко смутен и някак покорно наведе глада под нейния поглед.
— Все наши хора са, значи — непринудено и весело се засмя Цековица.
Цеко отърча вътре и й донесе малка чинийка. Тя турна двете рибки в нея, положи я на края на масата и почна да къса малки хапки с двата пръста на бялата си ръка. Като се навеждаше, тежките й гърди напираха и разтваряха малко белите нагръдки на ризата и това живо месо привличаше очите на тия мъже. Те я гледаха жадно и хищнически. Бледина покри лицето на Младен и той нервно гладеше с ръка невидимите си мустаци. Отчето смигна на кмета, а Стоичко неспокойно килна капата си към врата.
Цеко наля чашите и подкани компанията.
— Хайде, отче, хайде, опитайте винцето ми.
Всички взеха чашите.
— Ами булката, нея сме забравили — извика изведнаж отчето. — Я още една чаша да се донесе!
— Не, благодаря, отче, няма да пия в тая горещина. Пък и работа си имам.
Тя се обърна, впери поглед към нажеженото поле, към далечните вериги от върховете, които го заграждаха и които бяха се снишили, като че се разтягаха и каза като на себе си:
— Каква жега, Боже!
Четиримата мъже отведнаж, като че някой завъртя у тях един и същ винт, обърнаха глави по нейния поглед.
— Голяма жега, Боже! — повтори тя, като вдигна очи към небето, опънато от горещината като тънка прозрачна хартия.
И всички погледнаха небето. Тя поправи кокетно дрехата си и въздъхна. После вдигна ръце да поправи косите си и пребрадката си. При това ритмично движение, което напомняше прегръдка, широките ръкави на ризата й се схулиха назад до раменете и голите й ръце, пълни, бели, зашаваха по главата й като някакви млади страстни животни, които търсеха да се уловят. Под черните й дълги клепки светеха като венчални свещи сините й очи и в тях пламваха и угасваха някакви странни сини небесни светлини. Настана мълчание. Магията на тая жена все повече се завързваше.
Младен, който я гледаше прехласнат, изскимтя с въздишката на спящо кученце, но се опомни бързо и престорено се закашля.
— Сега ще ви река довиждане. Ще ме простите, но мене работа ме чака — рече отведнаж Цековица, обърна се леко и бързо изчезна в полумрака на кръчмата. По стълбичката вътре се чуха стъпки, които се качваха тичешком.
— Да пием! — каза кметът с безнадежден глас, посегна тежко и взе чашата.
Отец Герасим се отпусна на пейката и се облегна силно. Върху неговото тъмно, обраснало лице преминаха мечтателни сенки. Младен подскочи леко и откъсна малко клонче от надвесената над главата му върба. Стоичко, който гледаше намусено в земята, махна с ръка да улови една пеперуда, която прехвръкна пред небръснатото му изгоряло от пек лице, но бутна чашата си и разля виното.
Всички се засмяха. Тая случка като че ги опомни и ги откъсна от омаята. Почна се друго действие. Сега те щяха да играят, защото забелязаха, че Цековица поглежда горе от прозорчето.
Кметът напълни с тежката си ръка разлятата чаша от Стоичко и каза:
— Сега да пием. Ха наздраве!
И като вдигна чашата, очите му се обърнаха нагоре. Но там нямаше никого.
— Наздраве! — каза отчето.
Всички се чукнаха и изпразниха чашите. Младен остана безучастен настрана и унесено късаше листата на върбовото клонче.
— Младене, вземи си чашата — викна му отец Герасим.
— Не — каза Младен, като че ли току пробуден. — Не мога да пия.
— Ще пиеш! — каза кметът. — Заповядвам ти да пиеш. Началство съм ти.
И той му подаде чашата.
Младен отпи малко и поиска да я остави.
— Не, ще я изпиеш до дъно — викна кметът.
Младен го погледна, усмихна се и изпи виното до капка. Мълчаливо кметът наля пак чашите, мълчаливо и машинално всички ги изпиха. Не можеше да се поведе разговор. Всеки, вдълбочен в себе си, чувстваше непотребна близостта на другите и всеки, омотан в разбъркани мисли, искаше да задържи в душата си упоителния образ на жената, която току-що беше изчезнала.
По едно време кметът въздъхна тежко, като че изпъшка, и каза с тъга и с насмешка, и някак поверително:
— Видите ли какви жени имат хората… А нашите — мечки непрани!
Той наля само своята чаша и я изпи жадно.
— И не введи нас во изкушение — прибави отец Герасим.
— Дяволско чедо! Нечиста сила! — каза Стоичко.
— Пагубна — прибави отчето и отведнаж се развика: — Бай Цеко, бай Цеко вино донеси!
Цеко донесе вино, като го сложи на масата с широка, мазна усмивка.
Изпиха го бързо и поръчаха още.
— И виното стана по-хубаво — рече кметът цял зачервен и заглади дългите си мустаци.
— Дяволът го благослови — обади се Младен отстрана.
— Май че всички ни благослови — обади се отчето.
Избухна смях. Компанията се оживи. И Стоичко и кметът забравиха бързите си работи. Отчето съблече расото си и остави настрана калимявката си. Младен закачи пушката на върбата и седна при другите.
Задухата над полето се сгъсти и натежа. Някъде в нивите избухна като пламък висок дружен момински смях и угасна. Стоичко погледна нататък и каза:
— Изгубих деня…
После изпи чашата и добави:
— Тя стана каквато стана!
Съвестта го бе зачоплила. Той махна с ръка, като че искаше да пропъди тая муха от мисълта си, и изпи още една чаша. Другарите му се изсмяха високо, а кметът Божил му каза:
— Страх те е от жена ти, Стоичкооо!
— Не е там работата — отвърна малко натъжено Стоичко, па скочи отведнаж, удари с юмрук на масата и извика:
— Вино да се донесе! Вино искам. Да става каквото ще!
Цеко скокна от масата и влезе тичешком в кръчмата.
Отец Герасим дигна глава и отведнаж запя:
Хоро играе пред манастира,
калугер гледа от манастира,
па на момите тихом говори:
— Проклети да сте две малки моми,
що не зяпахте два дни по-рано,
доде не бях се покалугерил,
покалугерил, душа покаял…
Гласът се разнесе нежен, мелодичен, сърдечен. Всички го слушаха усмихнати. Малкото прозорче отгоре се отвори. Цековица се облегна на него и изслуша песента също усмихната.
Когато отчето свърши, кметът го удари по рамото и извика:
— Браво, отче. Хубав човек си! Защо си си почернил душата? Ха да те оженим!
Цековица се изсмя високо отгоре. Всички обърнаха очи към прозорчето. Отец Герасим замечтано притвори очи и без да й каже нещо, пак запя:
Не ми се сърди, невесто,
невесто, първа изгоро,
че тая вечер и вчера
късно се в къщи прибирам,
пиян-залян се завръщам…
Завчера, във неделята,
във друго село отидох
стари акрани да видя.
Там срещнах булче хубаво,
слънце не беше — стопи ме,
вино не беше — опи ме…
Той пееше тихо, провлечено и мечтателно. Всяка дума се късаше от сърцето му, стоплена от искреност, заразяваше, увличаше и будеше в душите на слушателите му мека и сладка тъга по нещо мило, безвъзвратно изгубено, много желано и никога непостигнато.
— Ех! — простена с дълбока въздишка кметът, когато отец Герасим свърши и удари възторжено с юмрук по масата.
Цековица слезе и застана пред вратата на кръчмата.
— Отче, повторете тая песен. Много ми хареса — каза тя.
— Тая песен знам от малък — каза отчето. — По нашето село из Тракия скиташе един интересен човек. Никодим се казваше. Свиреше на гусла и пееше. Песните сам си ги правеше. И тая песен е негова. Чуден глас имаше тоя човек, но беше пропаднала личност. Беше се увлякъл по една циганка. Хубавица една. Зарязал беше дом, жена, деца и скиташе по селата да пее и да пие по кръчмите.
— Хубава песен — каза Цековица — Изпейте я пак, отче! И вие пеете хубаво. Много хубаво.
Тия ласкави думи паднаха като милувка в душата на отец Герасим и по лицето му мина приятен свян. Кметът и Стоичко подпомогнаха молбата на Цековица с любоугодие към нея и с малко скрита завист към калугера. Той изпи чашата си и запя пак.
Цековица седна пред вратата на ниско трикрако столче, унесена, с втренчени към калугера очи. Кметът, Стоичко и Младен не отделяха очи от нея. Песента на нейната хубост вълнуваше душите им като песента на монаха. Едната будеше желания, на които другата плетеше венци, и тия бедни мъже, пияни от вино, падаха в забрава и се чувстваха герои на небивал празник, който няма свършек.
При последните думи, които изпя високо, отец Герасим вдигна ръце, сви юмруци и ги сложи тежко на масата.
— Интересен беше тоя Никодим — каза той, още непоел дъх, за да не отбие вниманието от слушателите си. — Приятен, гласовит, умен, а целият си живот бе заложил за една циганка. Падаше и малко иманяр. Разправяха, че изкопал едно гърне старо злато. Стопил го цялото и направил на циганката гердани, гривни, цели златни пантофки.
— Трябва да е била много хубава — обади се Цековица.
— Много, много хубава!
— Виждал ли си я? — попита пак Цековица.
— Не, но игуменът на манастира, където бях тогава, казваше, че такава хубост веднъж се ражда на земята.
— Ей! — едновременно възкликнаха кметът и Стоичко.
— Но аз не мисля така — продължи монахът. — Бог често праща хубави жени на земята за насърчение и благословия на живота.
Той погледна многозначително Цековица, тя разбра и се усмихна.
— Речи да не плесенясуват мъжете — каза кметът.
Цековица се изсмя високо. Белите й зъби украсиха пленително тоя кокетен смях.
— Като е така, отче, нека това кило вино да изпием за хубавите жени — каза кметът и напълни поред чашите. — И булката ще пие с нас. Заповядайте, госпожо.
— На такава весела компания не мога да откажа — каза Цековица и пое чашата, която кметът й подаде, като стана прав и се поклони.
— До дъно! — вдигна той високо чашата.
— До дъно! — казаха всички.
Настана вдъхновено оживление. Упоените от хубавата жена сърца се отвориха и жадни от желание, подбуждани от смешни надпреварвания, удариха на вино и веселба. Но смехът им не беше чист. От него идеше винена пара и дебнеше скрито съревнование между мъже.
Цеко донесе тава печено месо и цяла шепа зелени люти пиперки от малките. Това разпали повече жаждата. Стоичко и кметът, които толкова бързаха, загрижени за работата си, се разположиха като тежки търговци и забравиха горящите от слънцето ниви, които ги чакаха. Всички ядяха, пиеха, шегуваха се и отрупваха с приятелство любезния бай Цеко, който им стана другар на масата. Той хитро се пазеше от виното, като пиеше по глътчица, но умело поддържаше огъня. На масата се слагаше вино кило след кило. Те говореха, викаха, млящеха, размахваха ръце, разливаха чашите, смееха се високо. Отец Герасим, който отначало бе въздържан, се увлече и му отпусна края. Той изпя още няколко песни, но те звучаха вече пиянски и не трогваха никого.
Цековица изчезна неусетно и се качи пак горе. Но тя остави съблазнителните си меса в пияните мозъци. Нейната тайнствена сила ги владееше всецяло. Съблазънта, която идеше от нея, трепереше над тия разгуляни души като лятна мараня над полето и под нейната нечиста сила зрееха и се ронеха гъстите ниви на потайни човешки желания.
А времето минаваше и денят полека-лека си отиваше. Сенките на върбите прехвърлиха шосето и полазиха по стърнищата. Мекият лазур на небето се вдигна по-високо и далечните планини, които го заграждаха, се покриха с прозрачна и тънка люлякоморава омара. Гургулици долетяха отнякъде и накацаха по пясъците край реката. Ястреб се закова във въздуха дълго трептя и падна като камък някъде в нивите. Чарда говеда, които пасяха далеко, почнаха да прииждат към реката. Спокоен и равномерен ек от звънци откъслечно обаждаше за края на деня. Куп жетварки с весели песни минаха по пътя зад реката. Те напущаха нивите и се връщаха към селото.
Младен, който мълчаливо стоеше малко настрана от компанията и вече не пиеше, вдигна глава, ослуша се в песните, скокна, грабна пушката си, която висеше на върбата, и без да каже нещо, бързо тръгна по гласа.
— А-а, тоя дявол усети нещо. Чу момите и рипна. По гласа позна някоя — рече Стоичко.
— Младене, къде? — викна строго кметът по него.
— Към кукурузите. Гледам, добичета минават.
— Не добичета, ами момичета видя ти, приятелю — каза кметът със снизходителна доброта.
— Младенчо — викна отец Герасим, — върни се, да си ходим заедно. Както съм сега, не мога да отида до манастира без подпирач.
— Добре, добре — обади се Младен и се мушна из върбалака.
— Дръж се, отче. Не ме срами. По-млад си от нас.
— Много пих — каза отчето и увиси безсилно глава.
Свечери се. Денят дохожда бавно, но си отива бързо. Слънцето се наклони силно над хоризонта и почервеня.
— Разсърди се нещо — изсумтя отец Герасим, като погледна.
— Утре пак ще ни пържи — каза Стоичко.
Духът беше отпаднал. Компанията се умърлуши. Кило вино стоеше на масата недопито. Цеко отиде да полива градината. Цековица потъна в земята. В кръчмата шеташе момчето само.
Жътвари на малки групи минаваха по пътищата към Щетино и здрачът полека-лека ги попиваше.
— Да си ходим — каза още веднъж кметът и стана.
— Прав си — отговори безсмислено Стоичко и също стана.
Отец Герасим облече расото и наложи калимявката.
Отнякъде дойде Цеко и с прекалена любезност се извини, че поради някаква работа ги оставил за малко.
— Вие пак заповядайте. Друг път ще се отсрамя по-добре. Сега ще прощавате.
— Ти сега, бай Цеко, ни дай сметката, да се разплатим, че да ходим. Закъсняхме.
— За сметката лесна работа. Като дойдете друг път, ще я уредим.
— Не, сега, сега, бай Цеко.
Цеко извади някаква книжка и с едно моливче колкото муха, дълго писа и пресмята. Докато се разплащаха, момчето доведе кончето на кмета. Но като тръгнаха, кметът не се качи, а го поведе и тръгна пешком заедно с другите. Бай Цеко ги изпрати по щетинския път до моста зад ханчето и се върна.
Тримата тръгнаха бавно и някак неохотно в потайния мрак. Краката им не ги държаха, стъпките им не бяха сигурни. Те се люшкаха насам-натам и се блъскаха. При моста ги посрещна Младен. Отец Герасим се хвана за ръката му.
Клатушкайки се в тъмното и в несвързан пиянски разговор, те поеха за Щетино.