Кой е Йежи Едигей? Истинското му име е Йежи Корицки, а Едигей е родова фамилия на един от прадедите му — литовец. Роден е в 1912 г., загива през 1933 г. при автомобилна катастрофа. По образование юрист, известно време е работил като адвокат, а сетне като журналист, но най-дълго е бил писател. Издал е около петдесет книги, значителна част от тях са преведени на 17 езика.
Йежи Едигей се нарежда сред признатите съвременни майстори на криминалния жанр в Полша. Нашите представи за писателска продуктивност могат да бъдат смутени от изобилието на „криминалните романчета“, публикувани приживе от този автор. Ако понякога това е признак на графомания, то в много случаи (както при Сименон например) е обнадеждаваща и удивителна проява на професионална последователност. Още повече, когато става дума за жанр, чиито канони са своеобразно затворени и който, подобно на сонета в поезията, рядко намира своята изключителна проява. Така че професионалното търсене на шедьовъра чрез количествено натрупване, чрез неуморно повтаряне на опит след опит, на изява след изява, едва ли може да се счита за недостатък. Нещо повече, когато го върши професионалист, то се превръща в безспорно качество.
Йежи Едигей представлява не толкова често срещано явление в криминалната литература на социалистическите страни. Той не свежда, не пригажда повече или по-малко известни криминални схеми към съвременния социалистически бит, с което би разстроил твърде осезателно чувството ни за достоверност, а и неизбежно необходимата за жанра желязна логика. В неговите романи винаги присъствува социален фон, който безспорно бива по-значим от конкретната случка. Без да прави от това капитал, Едигей е достатъчно обществено отговорен и открит, за да не се задоволи само с разказаната история и съставената „кръстословица“, която изключително надареният и находчив детектив успява да разгадае.
Тук с мъчното разкриване на престъпленията се занимава не гениалният комисар от полицията, частният детектив или любителят със зашеметяваща интуиция и дедукция. В романите на Едигей „разплитането на кълбото“ на всяко злодеяние е привилегия и мъка на длъжностните лица от съответното поделение на днешната полска милиция, на чиято територия е било извършено. Героите му, справящи се със сложни загадки, са обикновени хора, с каквито се разминаваме на улицата. Те далеч не са някакви избраници на съдбата или супермени.
Разбира се, подобен подход не е чужд и на българския криминален жанр, но заслугата на Едигей е, че успява да изведе тъкмо тази романна конструкция до високо професионално равнище. Затова с издаването на романите му у нас се запълва и съществена празнина в жанра (доколкото криминалната милиция в наше време работи тъкмо така, както ни го представя Едигей), а не се цели единствено да се задоволи гладът за криминално четиво.
В „Смъртта дебне под прозореца“ се разглежда (забележете, романът се издава за първи път в 1973 г.!) проблемът за разпространяването на наркотиците и наркоманията в нашата действителност, а не, да речем, в САЩ. След като през последните години повдигнахме завесата и заговорихме открито на тази тема, появата на подобна проблематика в криминалния жанр има не само литературно значение. Когато попадне в ръцете на младия читател, този роман може да изпълни и сериозна обществено-превантивна мисия. Да не говорим, че събитията в малкия градец край Варшава са разиграни умело и интересно. Кодът „служебни задължения — личен живот“ е разшифрован по-традиционно при главния герой Бронислав Неваровни, но изграждането на образа му е несъмнен успех за автора. Представеният паралелно с интригата „психологичен план“ на Неваровни е интересен като проблем на днешния ден, когато привидно остарялото е същевременно и ново, щом става дума за дълбоко чувство на отговорност и за добросъвестна работа. Случката, която ни разказва „Смъртта дебне под прозореца“, е представена чрез галерия от образи, предимно на млади хора. Без да е тенденциозен, Едигей е достатъчно правдив, за да подскаже на читателя и го убеди чрез обективни характеристики в какво състояние е балансът между доброто и злото в неговите герои.
Другият роман в сборника, „Внезапната смърт на кибика“ е написан до голяма степен по схемата на Агата Кристи. Тук вниманието е съсредоточено върху тесен кръг от интелектуалци, които често се събират да играят бридж. Но техните карета се разпадат ненадейно, когато един от наблюдаващите играта, изпивайки чашка коняк, умира внезапно. Следствието установява наличието на цианкалий. Какви са взаимоотношенията между партньорите? Фактът, че всеки има основание за разправа с жертвата, дава възможност мозаично да се разкрие образът на едни неприятен, свръхегоистичен и в същото време много способен човек. Романът е добра загадка — направен е изцяло по законите на жанра. Читателят „изгълтва на един дъх“ страниците, проследявайки разкриването на убиеца. Чели сме подобни книги. Но докато следим майсторската интерпретация на заетия сюжетен модел, се запознаваме и с традицията на полския криминален роман, в който често присъствува интелигенцията.
„Азбучният убиец“ е заглавие, подобно на което срещаме и у Агата Кристи. Но този факт е своеобразно предизвикателство — навярно неслучайно подхванат диалог от автора, който смята, че би могъл успешно да „премери сили“ с всепризнатата майсторка. В крайна сметка откриваме, че оригиналното и стереотипното отново са в парадоксална връзка. Жителите на едно градче в Южна Полша са потресени, ужасени и озадачени: душевноболен ли е извършителят на четирите последователни убийства на техни съграждани, чиито фамилни имена започват с първите букви на азбуката? Ролята на способен следовател, който разрешава докрай загадката, е предоставена на млада и очарователна жена, на която в началото никой не вярва. Успяла да докаже своите способности, тя дава урок на колегите си в много отношения.
Трите творби успяват да разкрият убедително яркия и единен, очакван и изненадващ, търсещ и винаги различен Йежи Едигей, чийто реализъм и отказ от прекомерна идеализация обогатяват читателя, като му предлагат социално необходимо, художествено издържано и увлекателно четиво.
Призори спря да вали. Ала тежките оловни облаци, набъбнали от дъжд или може би дори от сняг, се носеха стремглаво по ниското небе. Сякаш досами върховете на високите тополи край гробищната ограда.
Колегите и приятелите на покойния носеха ковчега още от дома му. Сред тях имаше и жители на Подлешна, които познаваха старши сержант от Гражданската милиция Владислав Квасковяк и сигурно често го бяха молили за помощ и закрила. На всеки петдесетина метра хората при ковчега се сменяха и не се свършваха желаещите да отдадат тази тъжна, последна почит към началника на милиционерския участък във варшавското предградие Подлешна.
След ковчега крачеха три малки деца — двамата синове и дъщерята на покойния. Началникът на Околийското управление на Гражданската милиция в Рушков водеше под ръка съпругата му, чието лице беше скрито под голям черен воал. Светлокосият, леко накуцващ с десния крак младеж от другата страна на вдовицата беше братът на починалия, Януш Квасковяк. Прославен местен футболист. Накуцваше, защото преди две седмици на мача с „Ураган“ от Воломин се беше контузил.
В траурната процесия вървяха най-малко триста души. Като за Подлешна доста. Всеки десети жител на селището беше на гробището, макар церемонията да беше предобед в обикновен работен ден. Но Владислав Квасковяк беше популярен и обичан в Подлешна. А освен това погребението на жертва на убийство винаги е сензация и привлича тълпа зяпачи, още повече, когато тази жертва е началникът на милиционерския участък. Впрочем и в Подлешна, както и в цяла Полша, зяпачи никога не липсват. Дори пред лицето на чуждата трагедия.
Ковчегът мина през гробищната порта. Още няколко десетки метра, и тъжната процесия спря до току-що изкопан гроб. От името на колегите с починалия се сбогува заместник-началникът на Воеводското управление на милицията полковник Неголевски. Той говори за заслугите на покойника, за неговата борба с престъпността, борба, за която старши сержантът заплати със собствения си живот. Полковникът подчерта, че и това престъпление няма да остане безнаказано. Престъпникът ще бъде заловен и ще си получи заслуженото.
След него говориха: от името на Народния съвет неговият председател Адам Рембовски и от името на Дружеството на приятелите на Подлешна доктор Зигмунт Воркуцки.
После настъпи тишина. Чуваше се само глухият тропот на хвърляните върху ковчега буци пръст. Гробарите запълниха гроба и оформиха жълтеникава могилка, която изчезна под венците и букетите цветя. Към вдовицата пристъпваха познати и непознати. Изричаха стандартните думи на съболезнования, целуваха ръката й и поотделно или на групички напускаха гробището.
Малко настрана, закрит от кръстовете и паметниците, стоеше мъж в тъмносиво палто. Висок, с прошарени коси и набраздено от бръчки лице. На пръв поглед можеха да му се дадат шейсет и пет, че и повече. А той едва преди четири години беше прехвърлил петдесетте. Чак когато непознатият направи няколко крачки, за да види по-добре хората, струпали се в полукръг около поставения върху купчината пръст ковчег, някой би забелязал, че движенията му са леки и енергични, с характерния за силните и спортуващи хора маниер.
Почти никой от събралите се на гробището, освен няколко сътрудници на милицията, не познаваше този участник в тъжната церемония. Той единствен не се приближи до изровения гроб и не хвърли символичните бучки пръст върху ковчега. Затова пък с интерес наблюдаваше всички присъствуващи. Можеше да се предположи, че е дошъл тук не за да почете покойника, а от любопитство да види кой ще дойде да се прости с началника на милиционерския участък. Вглеждаше се във всяко лице, като че искаше да го запомни.
В един миг, при звука на падащата върху ковчега пръст, непознатият изкриви лице в странна усмивка и изрече дали на себе си, дали на застаналия до него младеж:
— Може би и убиецът е на гробището и също е хвърлил шепа пръст на гроба на жертвата си?
— Може и да е хвърлил, но камък — отвърна младежът.
— Камък ли? Защо камък?
— Вие не знаете ли? — учуди се попитаният. — Още от средновековието има една легенда, че приятелите и благоразположените към покойника хора хвърлят върху ковчега му пръст, а враговете му слагат на гроба камъни.
— Да, вярно — малко разсеяно потвърди непознатият.
— Този обичай обаче се среща само у славяните. — Младежът явно искаше да демонстрира ерудицията си. — Например у персите и до днес се е запазил обичаят задължително да се слага камък на всеки гроб, край който минаваш, та дори ако е крайпътен. Обяснява се с това, че там гробовете трябва да се затрупват с камъни, за да се попречи на чакалите да изровят тялото.
Непознатият не отговори. Младежът поизчака, а като разбра, че събеседникът му няма желание да продължи разговора, също се доближи до гроба и хвърли върху ковчега шепа пръст. После тръгна заедно с другите към портата на гробището.
Лека-полека тълпата се разпръсна. Накрая дори семейството и най-близките колеги на починалия се насочиха към изхода. На гробището останаха само гробът и непознатият мъж. Той се приближи бавно към могилката, покрита с цветя, и дълго се вглежда в нея, сякаш очакваше мъртвият да му посочи убиеца.
Ала на гробището цареше тишина. Мъртвият беше вече извън обсега на хорската власт. Майор Бронислав Неваровни, от днес новият началник на милиционерския участък в Подлешна, знаеше, че никой няма да отговори на въпросите му. Той трябваше сам да разреши загадката.
Ще успее ли?
Времето, когато майор Неваровни беше обсипан със слава и почести, когато беше страшилище за престъпниците и му поверяваха най-трудните случаи, отмина преди петнадесетина години. Една, втора, трета грешка… А може би дори не грешка, а просто обикновен лош късмет? Един или два неразкрити случая, които сетне друг разплиташе… И то съвсем не защото при разследването Неваровни беше пропуснал нещо. Беше разполагал с прекалено малко данни, за да може да разреши загадката. Неговият приемник използуваше не само постигнатото от предшественика си, но и новите обстоятелства, които биваха разкривани междувременно. Разбира се, цялата заслуга се приписваше нему.
Освен това се промениха и условията на работа, и методите на действие на следствените органи. Когато през 1945 година Бронислав Неваровни беше изпратен направо от партизанския отряд в организиращите се тъкмо тогава в Радом органи на милицията, се работеше другояче. Никой не беше и чувал за инфрачервени лъчи и другите всевъзможни методи, нито за „умните“ машини и апарати на Кабинета по криминалистика. Достатъчни бяха собствената интуиция, наблюдателността и преди всичко собствената смелост, която често стигаше до дързост.
Времената се промениха, епохата на „геройството“ отмина безвъзвратно. Никога недопускащият грешки компютър или друг апарат зае мястото на „гениалните“ детективи. В борбата с престъпността индивидуалните постижения бяха заменени с колективната работа на специализираните групи от способни хора с дипломи от ВУЗ в джоба, а често и с научни титли.
Бронислав Неваровни не можеше и не искаше да разбере това. Когато водеше разследване, той вярваше повече в своя безпогрешен инстинкт и в късмета си, отколкото във всички модерни, „пет пари неструващи нововъведения“. Никой не отричаше заслугите на майор Неваровни и не омаловажаваше някогашните му успехи. Но постепенно започнаха да го отстраняват от по-сложните случаи и да му възлагат административна работа. Този период съвпадна със семейните му неприятности и продължителното боледуване — последица от двете години живот на партизанин и получената по-късно тежка контузия при престрелката с един бандит.
Трудно е дори да се каже дали майор Неваровни беше „изманевриран“ от следствената работа, или сам стана причина да се стигне дотам. Но едно беше сигурно — в съвместния живот с другите хора той не беше нито дипломат, нито бе имал някога гъвкав гръбнак.
Друг на негово място отдавна да са го пенсионирали или преместили на работа извън апарата на милицията. Но при Неваровни въпросът беше значително по-сложен. За пенсия не щеше и да чуе. А как да му намерят друга работа? На човека, който веднага след завършването на гимназия през 1939 година беше облякъл униформата и не я беше свалил повече от тридесет години? Най-напред казармата, после войната и бягството от лагера, партизанският отряд в горите край Радом и сетне годините в Гражданската милиция.
Не, нито началникът на Воеводското управление, колега и приятел на Неваровни от ония години, нито „шефовете“ от Главното управление биха предложили такова нещо. Те знаеха, че Неваровни не може да работи другаде, а излизането му в пенсия би означавало край за него. Трябваше да се намери някакъв друг изход.
Намериха го. В управлението имаше група, занимаваща се със статистика. Ръководеше я жена, поручик по чин, на която бяха подчинени две чиновнички и един капрал. От тази група заделиха „самостоятелен сектор“ за изследване на хулиганските прояви във воеводството. Самостоятелен, тъй като майорът не може да бъде служебно подчинен на поручика. Поставиха в стаята още едно бюро и заковаха на вратата още една табелка.
Неваровни смяташе, че този фиктивен сектор е създаден само за да го изместят на страничен коловоз. Затова стана още по-мрачен, още по-нервен и още по-необщителен с колегите и приятелите си. Сутрин идваше в управлението, мълчаливо закачваше в гардероба палтото си и като измърморваше нещо за поздрав, сядаше на бюрото си. По цял ден сгъваше и разгъваше книжата, изпратени му от различните отдели. Прекрасно разбираше, че тази работа може да се върши от милиционер без нито една нашивка на пагона.
В края на работния ден майорът заключваше чекмеджето, вземаше палтото си и напускаше управлението, без да се сбогува. От много години никой не го беше виждал на събрания или в офицерския клуб, макар някога да беше веселяк и компаньон. Връщаше се направо в гарсониерата си на улица Рашинска и си приготвяше нещичко за обяд. После отиваше на самотна разходка.
Някогашните приятели на Неваровни често се опитваха да му подмятат, че е станал чудак, че е крайно време да промени и начина си на живот, и поведението си. По-енергичните се мъчеха „насила“ да го привлекат в дома си по случай някой празник или имен ден. Ако успееха, горчиво съжаляваха след това. С мрачната физиономия и с мълчанието си майорът успяваше да охлади и най-развеселената компания.
Така вървяха нещата до вчера. Чак до момента, когато телефонът иззвъня, а майорът чу в слушалката гласа на госпожица Криша, секретарката на началника на Воеводското управление:
— Другарят полковник ви моли, другарю майор, да дойдете при него по много важен и срочен въпрос.
Бронислав Неваровни изслуша нареждането, предадено му от секретарката, остави слушалката, стана и каза на колежката си, която водеше статистиката:
— Отивам при Стария. Не знам кога ще се върна.
Тя прие думите му с недоверие. Беше свикнала вече, че съседът й по цял ден седи като вкаменен на бюрото си, никой не му се обажда и той не контактува с никого. Беше прекарал в тази стая три години, може би и повече, и нито веднъж началниците не бяха проявили интерес нито към работата му, нито към него самия. А сега — вика го самият полковник!
Криша подари на майора усмивката, предназначена само за онези, които й се харесват или са в добри отношения с шефа й, и каза:
— Другарят полковник ви очаква.
Неваровни тръгна към облицованата със звукоизолиращ материал врата, а секретарката успя да му подхвърли предупреждението:
— Днес не е в особено добро настроение.
Но полковникът посрещна своя подчинен изключително сърдечно.
— Моля, седнете, другарю майор. Цигара?
— Благодаря, не пуша — отговори Неваровни и седна в посоченото му кресло.
— Много добре, и аз бих искал да ги откажа. Как сте със здравето, другарю майор?
— Благодаря. Мисля, че до пенсия все някак ще изкарам.
— Отдавна не сме се виждали — продължи полковникът, — така сте се заровили във вашите изследвания над хулиганството, че човек не може да ви срещне никъде.
— Не аз се закопах. Закопаха ме. — Майорът не изпитваше кой знае какъв респект към началника си. — Вие най-добре знаете.
Стария смени темата:
— Знаете ли къде се намира Подлешна?
— Бил съм там два или три пъти в живота си. За последен път преди десет години.
— Красиво селище. Близо до Варшава. Удобен превоз и с електричка, и с влак от близкия Женсов.
— Обикновена крайградска дупка. Малко къщи и както се казва, горички и тревички.
— Виждам, че отдавна не сте били там, другарю майор. В последно време Подлешна се разрасна. Има много красиви вили. Там живеят интересни хора. Художници, писатели, лекари…
— А също и най-различни комбинатори, които са забогатели неизвестно как и не се знае откъде имат големите мангизи.
— Не липсват и такива — съгласи се полковникът, — както навсякъде.
— В Подлешна май са повечко от другаде.
— Нищо чудно. Красива околност със здравословен климат. Същевременно, макар и уединена, Подлешна е досами Варшава. На половин час с влак, със собствена кола само двайсет минути път до столицата. Който има пари, строи там. Между другото — и разни комбинатори. Но повечето жители положително са издигнали къщичките си с честен труд.
Майорът не поде темата, полковникът обаче продължи, без да обръща внимание на това:
— Мисля, че на вас ще ви се отрази добре, ако се пренесете в Подлешна.
— Благодаря, само че аз нямам пари да си строя вила. Освен това не виждам защо трябва да се разделям с Варшава. На улица Рашинска си живея много удобно.
— Не казвам да се разделите със столицата завинаги. Просто си помислих, че климатът на Подлешна е лечебен, а вие боледувахте, и то тежко.
— Сам зная, че боледувах. Зная също, че живях известно време недалече от Подлешна. Това място се нарича, или поне по-рано се наричаше, Творки[1]. Това ли искахте да подчертаете, другарю полковник?
— Кротко, Бронек. Наистина си прекалено чувствителен на тема собствената ти особа. — От официалното „вие“ полковникът премина на „ти“, обръщайки се по име към приятеля си от годините на окупацията.
— Ами след като всички вие се опитвате да ме изкарате луд…
— Ти пак си знаеш своето. Говоря ти от сърце, а ти дори не искаш да ме изслушаш.
— Моля за извинение, другарю началник.
Полковникът вдигна рамене.
— Клечиш тук над тия статистически данни като борсук в дупката си, а аз бях решил да те измъкна от нея. Бях убеден, че Подлешна е подходяща.
— Как така Подлешна?
— Ами… Бих те назначил, временно, разбира се, за началник на тамошния милиционерски участък.
— Та свършиха ли се вече сержантите за тая длъжност?
— Не, не са се свършили. Аз обаче смятам, че при сегашното положение ти си най-подходящ за това място.
— Вече за нищо не ставам. „Майор Непотребни“, така ме наричат в тази сграда. — Гласът на Неваровни леко трепереше. — Дори в статистиката им е писвало от мен. Благодаря ви, че ме виждате поне на мястото на капрал в Подлешна, а не например като нощен пазач в някой почивен дом.
— Ох, Бронек, Бронек! Здрави нерви трябва да има човек с теб!
— Просто ми кажи, че в тази сграда ви преча и че трябва да вървя по дяволите, а не да заемам напразно щата.
— Давам ти най-сериозната работа, каквато имаме в управлението, а ти ме ругаеш.
— Ама че сериозна работа! Четирима подчинени в участъка и веднъж в седмицата, в събота, дежурство на железопътната гара — да не би някой да вдигне скандал.
— Бронек, ама ти нищо ли не си чул? Вестници не четеш ли?
— Какво да съм чул?
— Че началникът на участъка в Подлешна е бил убит онзи ден от неизвестни лица. Утре е погребението му. В цялото управление само за това се говори.
— Момите в моята стая дрънкаха нещо за убийството на някой си Краковяк. Но аз нямам обичай да подслушвам чужди разговори.
— Не Краковяк, а Квасковяк. Така се е казвал този нещастник. Намерен е оня ден сутринта в горичката на края на улица Розова. Убит с удар в главата. Най-вероятно — с брадва или с железен лом.
— Какво показа разследването?
— Почти нищо. Знаем всъщност само часа на извършване на престъплението. Лекарят установи, че Квасковяк е загинал между четири и половина и пет и половина. Впрочем фактите го потвърждават. Тялото е открито в шест часа, а съпругата на сержанта каза, че той бил излязъл от къщи след четири часа.
— В участъка ли е отивал толкова рано?
— Едва ли. Когато не е бил дежурен или не е имал друга работа, идвал там около седем. Обикновено най-напред се отбивал на железопътната гара и там си купувал вестник, пък и контролирал реда. В Подлешна гарата е централно място. Всички се срещат там. Пак там най-често стават безредици и кражби. Милицията я държи под око, особено в сутрешните часове, когато хората отиват или се връщат от работа.
— Тогава защо е излязъл от къщи призори?
— Точно това не можем да изясним. Съпругата на убития ни каза, че в последно време Квасковяк излизал много често около четири часа сутринта. Връщал се след около един час. Но не е споделил с никого какво е правел.
— Взели ли са оръжието му?
— Не. Не е носел оръжие. Излязъл е от къщи по анцуг.
— Спортувал ли е? Да не би да е тренирал бягане?
— Съмнявам се. Беше на тридесет и пет години, доста пълен.
— Тогава защо е бил по анцуг?
— В това престъпление има много въпросителни, на които не можем да отговорим — рече полковникът. — Знаем, че бившият началник на участъка в Подлешна сутрин винаги е излизал от дома си по анцуг. Ако валяло, обличал шушляк. Чак като се връщал, се умивал, обръсвал, закусвал, обличал униформата си и отивал на работа.
— Далече от дома му ли са го намерили?
— В Подлешна няма далече. Розова е третата успоредна улица на Резедава, на която е живеел Квасковяк. Впрочем ние дори не сме сигурни, че е бил убит на Розова. Някои следи показват, че тялото е пренесено там, а престъплението е било извършено другаде.
— Има ли следи от борба?
— Нищо подобно. Вероятно са го изненадали.
— В такъв случай той е познавал убиеца и не е очаквал, че този човек може да го нападне.
Полковникът се усмихна и отбеляза:
— Бронек, ти така се ядоса, когато ти предложих Подлешна, а сега започваш да водиш следствие. Прав си. Подлешна не е голямо предградие и там всички се познават. Квасковяк живееше в Подлешна повече от осем години. Там беше повишен в чин старши сержант и пак там стана началник на участъка. Предшественикът му беше изпратен на квалификационен курс в Ивична, а след това преместен в КАТ към нашето управление. През тези осем години Квасковяк вероятно е опознал всички жители на селището.
— Предполагам, че ако е срещнал подозрителен човек, не би се оставил да го изненадат — например някой известен хулиган от Подлешна.
— И да, и не — отговори полковникът. — Този някой би могъл да устрои засада на сержанта. Да се скрие, та дори и зад дънера на някой бор, а после да го нападне изотзад.
— Не е изключено. Отмъщение за нещо. Началникът на такъв участък сигурно има много врагове.
— Капитан Левандовски води разследването в тази насока. Познаваш го, нали?
Неваровни направи гримаса.
— Самонадеян сополанко. Мисли си, че щом е завършил школата в Шчитно и право, от него по-умен няма.
— Прекалено строг си към него. Не можем да отречем, че Левандовски е способен. В работата см има сериозни постижения. Но да се върнем към Квасковяк. Той е бил популярен и доста обичан от хората в района му. Били са му благодарни, че е очистил околността от подозрителни типове.
— И тия подозрителни типове са му видели сметката?
— Те са били по-скоро приходящи, „гастрольори“ от Варшава или близкия Женсов, както и от по-далечния Рушков. Там непрекъснато си имаме грижи с хулиганите. В Подлешна те са значително по-малко. Не забравяй, че в това предградие живеят предимно интелигенти, и то от по-заможните.
— Затова пък „златната младеж“ и „родените с риза“ сигурно са доста.
— Без съмнение — съгласи се полковникът, — има и такива, но Квасковяк ги държеше бая строго. Не се церемонеше с тях, нито ни позволяваше да го плашат с важните си татенца. Успя да направи от Подлешна най-спокойния оазис сред варшавските селища.
— Поради тази причина е имал много врагове и поради тази причина те са го убили.
— Ако убийството беше станало преди четири или пет години, щеше да си прав. Не отхвърляме и тази теза, капитан Левандовски изхожда от нея в своето разследване, но според мене работата не е тъй проста.
Неваровни се замисли.
— Прав си — призна, — сутрешните разходки на началника, и то само по анцуг, дават доста основания за размисъл. Ако се е опасявал от някого, не би излизал от къщи без оръжие. Нищо не му е струвало да пъхне пистолет в джоба на анцуга.
— Всичко говори, че Квасковяк не се е чувствувал в опасност. Часът, в който е правел своите странни разходки, е най-удобен за престъпниците. Тъмно, студено, хората още не са тръгнали на работа. По това време в Подлешна едва ли можеш срещна някого.
— А въпреки това началникът на милицията всеки ден именно по това време се е разхождал по улиците. Откога е придобил този навик?
— Жена му каза, че от около три месеца. Четири-пет пъти в седмицата съпругът й нагласявал будилника за четири, скачал сутринта от леглото, обличал анцуга и излизал. Понякога се връщал след десет минути, друг път разходката му продължавала повече от час.
— Интересно. И на жена си ли не е казвал никога нищо?
— Не споделял с нея служебните си дела, а и тя дори не го питала.
— Похвално за една жена на милиционер, но в случая то ще усложни разследването.
— Аз смятам — отбеляза полковникът, — че Квасковяк не е излизал само за да си направи сутрешната разходка и да глътне въздух преди работа. Сигурно е наблюдавал някого или нещо.
— Би трябвало да го отбележи в служебните документи.
— Не го е направил. Преровихме целия участък, прегледахме подробно дома му. Търсехме някакви записки относно сутрешните разходки по анцуг. Нищо не намерихме.
— А свидетели?
— Също много интересен факт. Разпитахме почти всички жители на улица Розова, както и много хора от близките къщи. Никой никога не е виждал старши сержанта по време на неговите ранни разходки.
— Онзи, който го е убил, навярно го е виждал.
— Ако случайно сме разпитали и убиеца, той е бил достатъчно прозорлив да не си признае, че е срещал Квасковяк.
— През тези дни е извършена огромна работа — отсече Неваровни.
— Но без никакъв резултат. Цялото Околийско управление от Рушков взе участие в началната фаза на разследването, да не говорим за нашите екипи. Папките за случая набъбнаха до неколкостотин страници и бихме могли да ги изстискаме. Нищо няма да остане.
— Чувствувам, че капитан Левандовски го чака нелек проблем за разрешаване. — Неваровни се усмихна с известно задоволство. Именно Левандовски едно време беше приел след майора някакъв случай и го беше завършил със светкавичен успех. Не защото майорът не беше взел предвид всички обстоятелства, а понеже по-късно бяха разкрити нови факти. Все пак у Неваровни остана малко неприятно чувство и сега той без заден умисъл си казваше, че неговият млад колега сам ще се убеди какво значи да провеждаш разследване без никакви следи.
— Да, случаят е много труден — съгласи се полковникът. — Затова разчитам на тебе.
— На мене? Не разбирам…
— Искам, другарю майор — пак премина към официалния тон на началник към подчинен полковникът, — вие да поемете временно ръководството на участъка в Подлешна и да извършите разследване там.
— Нали капитан Левандовски се занимава с това? Току-що сам казахте.
— Левандовски разследва случая във Варшава, а вие ще го правите на място, в Подлешна.
— Но защо е нужно това дублиране? Освен това… бих предпочел да не работя с капитан Левандовски… Веднага ще започнат препирни, кой какво…
— Няма да има никакви препирни.
— Опасявам се обаче…
— Просто защото — довърши полковникът — всеки от вас ще се занимава със случая независимо от другия. Левандовски е добър, когато води разследването с цял екип. Вие, другарю майор, сте индивидуалист и в Подлешна ще можете да докажете, че вашите методи не отстъпват на новите.
— Но по този начин всеки ще трябва да отхвърли куп излишна работа, която другият вече е извършил. Разпитите например.
— По принцип всички разпити са приключени. Те не ни дадоха нищо и дори не ви е нужно, другарю майор, да преглеждате протоколите с показанията. Затова пък аз държа опитен човек като вас да хвърли на място око върху жителите на Подлешна. Да чуе какво клюкарствуват за убийството, как живеят, от какво живеят. Трябва да се проучи климатът в Подлешна. Левандовски няма да го направи, та дори да разполага с три пъти повече сътрудници от тези, които мога да му дам сега. А вие като началник на участъка в това варшавско предградие ще имате значително по-голяма свобода на действие. Ще можете да завържете различни познанства. За мене не подлежи на съмнение, че старши сержант Квасковяк е бил убит от жител на Подлешна.
— Твърде вероятно е да има връзка между убийството на Квасковяк и неговите тайнствени разходки — съгласи се Неваровни. — Аз обаче виждам малко по-иначе своите възможности в Подлешна. Назначаването на майор за началник на милиционерския участък, докато неговият предшественик е бил само старши сержант, ще събуди бдителността на престъпника.
— Онзи, който е убил Квасковяк, великолепно си дава сметка, че след убийството на милиционер целият ни апарат е вдигнат на крак. Дори ще е полезно той да смята, че само вие водите разследването. Благодарение на това Левандовски ще остане в сянка. Но не мисля, че за дълго. Обикновено капитанът действува с размах. Предприема масови акции, често вика свидетелите в управлението. След като най-напред се е опасявал от всички, престъпникът ще реши, че вие сте по-малко опасен от работещите във Варшава. Може пък да направи някоя погрешна стъпка?
— Не мисля. — Неваровни съвсем не беше във възторг от стратегията на началника си. — Та какви ли грешки може да допусне? Достатъчно е да не прави нищо, да си кротува, и никога няма да го разкрием.
— Съгласен съм, но в същото време съм сигурен, че убиецът няма да избере тази тактика, защото просто не може да я избере. Навярно е имал сериозни причини да премахне Квасковяк. Нали хората не убиват ближните си без причина, а какво остава за милиционерите.
— Би могло да бъде обикновено хулиганско изхвърляне на някой тип, който си е имал вземане-даване със сержанта заради извършените безобразия.
— Би могло — теоретично. Съмнявам се обаче. От доста отдавна в Подлешна не е имало безредици. И най-малко през нощта, в която Квасковяк е загинал. По-скоро е убийство от засада. Общо взето, хулиганите не извършват такива престъпления. А и часът на убийството: между четири и пет сутринта. Нетипично време за хулигански изяви. Единствената кръчма в Подлешна се затваря в десет часа вечерта. Онази вечер там е било съвсем спокойно. Лесно го установихме.
— Сигурно има и някакви тайни пиянски сборища.
— Левандовски се опитва да разбере това. Вашите възражения съвпадат с концепцията, която капитанът прие за главна нишка на разследването. Засега той не може да се похвали с какъвто и да е успех. Може би е тръгнал по погрешна диря.
Неваровни се намести в креслото, поизкашля се, като че искаше да каже нещо, но явно размисли, защото остави полковника да продължи:
— Мисля, че Квасковяк е попаднал на следите на някакво сериозно престъпление. Сержантът беше наблюдателен и досетлив. Ако беше завършил гимназия, щях да го изпратя в офицерската школа. Няколко пъти го уговарях да седне над книгите. Все изклинчваше. Оправдаваше се, че има жена, деца, че вече е стар… В същото време беше известен като човек, който стриктно спазва служебните разпоредби. Затова можем да предполагаме, че подозренията му още не са били конкретизирани. Това обяснява и защо не е оставил никакви бележки, нито е направил служебен рапорт. Ала за престъпника, по-точно за бандата престъпници, е започнал да става опасен. Затова са го премахнали. Сега тези хора са се притаили и се спотайват като мишка в трици. Но тишината и спокойствието няма да траят дълго. Поради тази причина е толкова важно да имаме в Подлешна способен съобразителен наблюдател. Като тебе. — Полковникът пак премина към неофициално обръщение.
— Благодаря за похвалата. През последните години многократно се убеждавах във високото ви мнение за мене.
— Много добре знаеш, че сам си си виновен. Познавам характерчето ти добре и ми е ясно, че тебе човек трудно може да те изтрае. Е, какво? Ще отидеш ли в Подлешна?
— Това заповед ли е, другарю полковник?
— Не. — Началникът започваше да се дразни. — Само приятелско предложение. Ако предпочиташ статистиката си, не те насилвам. Можеш да си клечиш над нея до…
— Докато ме изритат от службата — довърши Неваровни.
— Пак си знаеш своето! И ангел би загубил търпение.
— Аз също отдавна съм го загубил.
— Бронек, помисли си! Давам ти великолепен случай. За тебе — просто мечта. На практика ще разполагаш с неограничена свобода на действие. На твое място друг би се зарадвал, а ти ми демонстрираш безкрайния си репертоар от претенции и капризи.
— Цялото управление ще се подиграва, че Неваровни е станал началник на селски участък.
— По-умен аргумент не можа ли да измислиш? Досега толкова много ли държеше на хорското мнение? Впрочем за пред хората бих могъл да издам заповед, че си командирован в Подлешна за разследване на място.
— Тогава пък ще говорят, че съм подчинен на Левандовски.
— И значи какво? Да взема да обявя Подлешна за околийски град и да те направя началник на околийско управление? Единственото, което е по силите ми и което смятам за правилно, е да ти дам няколко свестни хора, защото там със сигурност ще имаш нужда от тях.
— За дълго ли трябва да се закопая в тази дупка?
— Давам ти дума, че всеки момент можеш да се върнеш във Варшава.
— А жилището?
— Не изпадай в истерия! Щом толкова хора пътуват оттам за Варшава, навярно един майор би могъл да пътува в обратната посока. Участъкът в Подлешна разполага с доста голяма площ. В едната стая можеш да си сложиш диван и да я превърнеш във временна спалня, ако прецениш, че се налага да нощуваш там. От работещите в тамошния участък горещо ти препоръчвам Богдан Михаляк. Млад човек, миналата година стана сержант. Възнамерявам след две-три години да го изпратя в офицерската школа. Родом е от Женсов и чудесно познава местните условия. Изключително интелигентен. На него винаги можеш да разчиташ. Убеден съм, че този младеж ще отиде далеч.
— Другарю полковник, говорите така, сякаш въпросът е решен.
— Ти още ли не си се решил? Между нас казано, това е последният ти шанс, Бронек, за да станеш отново пълноценен служител на милицията. Ще сложим кръст на всичко, което е било досега. За мене най-важно е убиецът или убийците на Квасковяк да бъдат заловени възможно най-бързо, но наистина ще бъда доволен, ако това направиш ти, а не Левандовски. Не защото не го обичам, но бих искал да получа доказателство, че не съм сбъркал по отношение на тебе. Е?
— При това положение съм длъжен да се съглася. Кога трябва да приема новия си пост?
— Утре е погребението. На гробището в Подлешна. По същото време имам съвещание в Главното управление и няма да мога да присъствувам. Ще ме замести полковник Неголевски. Не е зле и ти да отидеш на погребението. А вдругиден сутринта ще приемеш участъка. Желая ти успех.
— След всичко, което чух, не очаквам лесна задача.
— Най-напред трябва да установиш защо старши сержантът е излизал толкова рано от дома си. Ключът за разрешаване на загадката е в тези странни разходки.
Сутринта след погребението на старши сержант Владислав Квасковяк майор Бронислав Неваровни пристигна в Подлешна с електрическия влак и се насочи към участъка на милицията. Той отстоеше на около четиристотин метра от гарата. Помещаваше се във вила, построена преди войната и пригодена по-късно за целта, на която служеше до днес. Самата къща беше на десетина метра навътре от улицата, заградена с ниска дървена ограда боядисана в зелено. От вратичката до сградата се отиваше по пътека от бетонни плочки. Вляво и вдясно от нея имаше две кръгли лехи. В центъра на едната се издигаше доста висок бял пилон, с тел за окачване на знамето. Препасаното с черна лента бяло-червено знаме беше свалено до средата на пилона. Колегите на Квасковяк се прощаваха със своя бивш началник.
Майорът отвори вратичката, премина по пътеката и влезе в сградата. Коридорът разделяше вилата на две равни части. Затвореното със солидна метална решетка стълбище вероятно водеше надолу към ареста. На вратата вляво имаше табелка „Участък на ГМ в Подлешна“. Неваровни натисна дръжката на вратата и се озова в просторна стая, разделена на две с дървена решетка, висока около метър и двадесет. От едната й страна се виждаха широка дървена пейка и няколко стола, а от другата — две маси, на тях телефон и няколко книги. На стената — държавният герб.
До едната маса нямаше никой. До другата седеше млад сержант с приятна външност и четеше вестник.
— Добър ден — каза майорът.
— Хммм — измънка сержантът, без да вдига очи от четивото си.
Неваровни седна на пейката и зачака развитието на събитията. Минаха три минути. Милиционерът прочете поредното продължение на „криминалето“ в „Трибуна Мазовецка“ и бавно посегна да остави вестника.
— Вие по какъв въпрос, гражданино?
— Пристигам от Варшава. Казвам се Неваровни. Майор Бронислав Неваровни.
— Божичко, ама че се нахаках! — Младежът скочи от стола толкова рязко, че вестникът падна на пода.
— Сержант Михаляк, струва ми се? — попита офицерът.
— Другарю майор, сержант Михаляк докладва: личен състав на участъка — петима души. Един дежурен, един убит, трима патрулират. — Михаляк изрецитира тези думи, застанал „мирно“, но като забеляза, че направи гаф, бързо се поправи: — Така ме изненадахте, другарю майор, че сам не зная какво говоря. Ние сме четирима. Аз съм дежурен, а двамата колеги патрулират. Четвъртият има почивен ден, защото ще е дежурен нощес.
— Добре, добре. — Майорът едва успя да потисне смеха си. Хареса му това симпатично момче и само понеже беше редно, му направи забележка: друг път, когато някой влезе, веднага да остави вестника.
— Тъй вярно, другарю майор.
— Получихте ли телефонограма от Воеводското управление? — Неваровни побутна вратичката, премина оттатък решетката и седна на свободния стол срещу сержанта, без да си сваля палтото. — Сядайте, Михаляк.
— Не. Но още вчера началникът на Околийското управление в Рушков ни каза за вас. Мислех, че ще се обадят от Варшава и ще ни предупредят. Щяхме да ви посрещнем на гарата.
— Защо? Както виждате, открих ви без ничия помощ.
— Видях ви вчера на погребението. Стояхте отзад, нали?
— Да. Бях на гробището.
— Другарю майор, разследване по убийството на нашия началник ли ще водите?
Майорът кимна — нямаше смисъл да отрича.
— Ако хвана този мръсник, кожата му ще одера!
— Разкажете как стана всичко.
— Беше вторник. Бях дежурен през нощта. Малко преди шест сутринта дотича Ян Раковски и още от вратата завика, че Квасковяк лежи убит на Розова. Бях сам в участъка, заключих и тръгнах с Раковски. Розова, както впрочем повечето улици в Подлешна, свършва в боровата гора. Селището е било застроено на парцели в гората и така си останало. На няколко метра от последната сграда, под едно дърво, лежеше човек. Още беше съвсем тъмно. Как иначе, шест часът през ноември! Приближавам, светвам с фенерчето. Квасковяк лежи по гръб, разперил широко ръце. Около главата му червено петно. Не го пипнах. От пръв поглед личеше, че началникът е мъртъв. Викам на Раковски: „Останете тук и пазете никой да не пипа тялото. Аз ще тичам до участъка да се обадя в Рушков, в Околийското управление.“ По пътя се отбих в жилището на капрал Мариан Неробис. Беше станал, тъкмо се обличаше. Наредих му да тича към Розова и да остане при Квасковяк. Самият аз се върнах в участъка и докладвах в Рушков. След половин час пристигнаха с една варшава.
— Кой е този Раковски?
— Инженер. Работи в електростанцията в Рушков. Има къща на Розова. Почти в края на улицата. Излязъл от портата с колата си и в светлината на фаровете забелязал, че някой лежи в гората под едно дърво. Решил, че е някой пияница, но все пак слязъл да види дали няма нужда от помощ. Веднага познал Квасковяк. После Раковски ми разказа, че от притеснение съвсем забравил, че е с кола, и дотичал до участъка пеша.
— Никак не му се чудя — вмъкна Неваровни.
— Най-лошото, другарю майор, беше, че трябваше аз да кажа на жената на началника. Не бих искал втори път през живота си да изпълнявам подобна мисия. Квасковякова е силна жена, възхитих се на самообладанието й. Горката, остана сама с три деца. Най-голямото е едва на дванадесет години.
— Какво се говори в Подлешна?
— Дрънкат разни глупости. Че хулиганите са видели сметката на началника, че производителите на домашна ракия или пък гостите от сватбата на Аугустиняк са си отмъстили.
— Не ви разбирам — призна майорът.
— Началника много го беше яд на тия, дето варят ракия. Само през октомври унищожи седем казана. На три места заловихме и „фабрикантите“. Добре ще си платят. В останалите четири не заварихме никого, но унищожихме всички джибри и конфискувахме апаратите. И до днес лежат в мазето до ареста. Трябва да ги натрошим и предадем на „Вторични суровини“.
— А за каква сватба става дума?
— В района на нашия участък влиза не само Подлешна, но и близките села. Не жителите на Подлешна, а селяните варят домашна ракия. В гората, която обикаля Подлешна от три страни и граничи с тия селца. Най-много ракия отива по сватбите. Квасковяк ловеше хитро конкурентите на държавния монопол. Когато в някое село се готвеха за сватба, ние отивахме един ден преди това и викахме на родителите на булката: „Покажете водката.“ Ако селянинът покажеше достатъчно количество фабрична водка, пожелавахме им „наздраве“. Нека гостите се забавляват, само без скандали. Но ако изобщо нямаше или покажеше само няколко бутилки водка, започвахме да търсим домашно производство. Случваше се и на самата сватба да довтасаме, уж случайно.
— А ако откриехте домашна ракия?
— Селянинът тутакси го удряше на плач — да не го погубваме. Обикновено Квасковяк ги караше да строшат бутилките с ракия. И това беше всичко. Може би не съвсем по закона, но винаги имаше ефект. Защото съседът после, за своята сватба, се страхуваше да купува домашна ракия.
— А какво е станало у този Аугустиняк?
— Сватбата щеше да е в неделя. Отидохме в събота следобед. Заловихме повече от шестдесет литра. Той е богат селянин и дъщеря си даваше на добро място, та искаше да се покаже. Всичко отиде в торището. Аугустиняк беше принуден до неделя следобед да си купи водка от деликатесния магазин във Варшава. Цялото село му се подиграваше, а след това хората говореха, че гостите на сватбата страшно се заканвали на началника.
— Дадохте ли показания за това?
— Не.
— Защо? То може да бъде много важно за следствието.
— Съвсем ми беше изхвръкнало от главата. Изобщо не помислих. Всички бяхме зашеметени, бяхме като ударени с мокър парцал по главата. Едва сега, като ви заразправях, си спомних тази история.
— Напишете рапорт и го изпратете във Воеводското управление. До капитан Левандовски.
Неваровни не допускаше двадесетина литра разсипан алкохол да бъдат причина за убийството и нямаше намерение да насочи разследването в тази насока, обаче смяташе за свое задължение лоялно да уведоми капитан Левандовски. Той има по-големи възможности да провери тази диря, след като разполага с хора и от Воеводското, и от Околийското управление.
— Слушам, другарю майор.
— А какво се говори за хулиганите?
— Дрънкат, че виновни били Черния Ромек и неговите авери. Но лично аз не вярвам.
— Какъв е този Черен Ромек?
— Едно тукашно тарикатче. Майка му търгува със зеленчуци. Той ужким й помага, но всъщност почти непрекъснато подпира павилиона с бира. С още няколко като него. Много пъти са вдигали скандали на гарата. За побой на един от жителите на Подлешна Черния Ромек получи половин година. Излезе преди два месеца. А преди седмица пак се прояви. Накрая стигна до нашия арест и случаят бе даден в Наказателната колегия. Докладвах на капитан Левандовски за Ромек, когато капитанът бе тук със следствения екип — добави бързо Михаляк.
— А вашето мнение по въпроса?
— Не зная, другарю майор, но ми се струва, че началникът не е бил убит на Розова или поне не на това място, на което го е открил Раковски.
— Защо?
— Така ли щеше да лежи по гръб с разперени ръце? И какво е правил в края на улицата?
— Квасковяк е бил по анцуг. Може би е ставал сутрин рано, за да тича?
Михаляк се засмя.
— Началникът добре си потичваше и през деня. Сам ще се убедите колко много работа има в един такъв участък с четирима служители. Нямаме дори служебен мотоциклет. Когато се налага да отидем до някое село, винаги молим някого да ни закара с колата си или да ни заеме мотоциклета си.
— Тогава защо Квасковяк е излизал от къщи сутрин по анцуг?
— Не зная. В последно време началникът беше станал много тайнствен. За тези негови разходки научих от капитан Левандовски, който беше разпитвал съпругата му.
— И никога нищо ли не ви е споменавал?
Михаляк се замисли.
— Беше на моя имен ден. Тридесет и първи август. Ерген съм, та затова донесох тук един литър и някакво мезе. Пийнахме, но вечерта, след като бе свършил работният ден, а само един от нас оставаше дежурен — застрахова се сержантът. — Впрочем какво е един литър на петима?
Неваровни не вярваше именният ден да е минал с един литър, но кимна с разбиране. Сержантът продължи:
— Когато вече се поразвеселихме, Квасковяк ми рече: „Казвам ти, Михаляк, не след дълго ще станеш старши сержант. Всички ни ще повишат, за нас ще се говори в цяла Полша. Началникът на Главното управление лично ще ни благодари и ще ни награди. Може би дори с някакъв орден.“
— Каза ли още нещо?
— Не взехме думите му на сериозно, виждаше се, че го е ударило в главата, но началникът настояваше: „Не вярвате ли? Помнете ми думата. Квасковяк има на врата си глава, а на главата — очи.“ Някой от нас се засмя, че ще повишат само началника, пък той се обиди: „Не бойте се, момчета, няма да останете нито без работа, нито без награда.“ После началникът и дума не обели, нищо не ни обясни. Мисля, че тогава е изпил една чашка в повече. Не можеше да носи. Затова избягваше да пие.
— Споменахте, че Квасковяк не е бил убит в гората до Розова, там, където е бил намерен.
Сержантът отвори чекмеджето и извади от него голям план на Подлешна. Разгъна го на масата и започна да обяснява:
— Тук е улица Розова. Ей тук лежеше началникът. Тази къща е на инженер Раковски. Улица Акациева е успоредна на Розова, а следващата е Резедава. У нас почти всички улици носят имена на цветя. Ето тази, в която живееше началникът. Тези три улици се пресичат от други две, перпендикулярни на тях, които излизат на железопътните коловози. По протежение на коловозите, от двете им страни, има пътеки. Освен това хората са утъпкали пътеки от едната до другата улица през всички незастроени парцели. Например ето тук може да се мине от Акациева на Розова, а пък тук — от Резедава на Акациева.
— И какво от това?
— Госпожа Квасковякова казваше, че мъжът й излизал сутрин от къщи и често се връщал след няколко минути. Понякога — чак след един час. Явно е наблюдавал някого или нещо. Прав ли съм?
— Точно това място в гората, в края на улицата, е прекрасен наблюдателен пункт. Можеш да се скриеш зад някое дърво без опасение, че ще те видят.
— Може — съгласи се Михаляк, — но от това място до дома на Квасковяк има повече от километър. Дори ако се мине направо. Това означава десет минути бърз ход в едната посока. И още толкова в обратната. Началникът не би могъл да се прибере след няколко минути.
— Понякога се е връщал и след час.
— Вярно — рече сержантът. — Квасковяк е излизал от дома си и е проверявал нещо. Това „нещо“ би трябвало да се намира наблизо, не в края на Розова. Може да е наблюдавал някоя вила или човек, живеещ наблизо. Когато виждал, че не се случва нищо особено, веднага се връщал у дома. Когато го заинтересувало нещо, наблюдавал го е по-дълго и по-късно се връщал.
— Какво може да стане в пет часа сутринта?
— За да стигне навреме на работа във Варшава в шест часа, човек трябва да стане около четири и да излезе от къщи най-късно в четири и половина. Влакът тръгва в пет без двадесет.
— Ако приемем, че разсъжденията ви са правилни и че Квасковяк е наблюдавал някое от тези ранни пилета, то той е щял да се връща вкъщи редовно след определено време, защото човек, който бърза за влака, излиза горе-долу по едно и също време.
— Хората често закъсняват и влакът им тръгва под носа.
— В такъв случай началникът е щял да се връща най-късно след заминаването на следващия влак. Знаете ли разписанието? Какво следва от него?
— Пет и десет.
— Значи Квасковяк би се връщал почти винаги след десет, а понякога, и то рядко, след четиридесет минути. А знаем, че не е било така. Във връщането му от сутрешните разходки не е имало никаква закономерност.
— Ами да — призна сержантът, — тук нещо не пасва.
— Кой живее в района на тези улици?
— Това е най-заможната част на Подлешна. И най-старата. Големи вили, строени главно от разни индустриалци, богати търговци и директори. Повечето от тези хора или техните наследници и до днес живеят тук. На някои им върви не по-зле, отколкото преди войната. Нали за самото поддържане на такава вила, за отопление, ток, газ и телефон са нужни най-малко хиляда злоти месечно. А като прибавиш и ремонтите…
— Да, и аз забелязах, че много сгради са занемарени.
— Но не и в това каре. Тук рядко се срещат такива. Например доктор Воркуцки направи миналата година ремонт на вилата си, че и построи зад къщата голяма оранжерия. Струвало му е общо седемстотин хиляди злоти или аз не умея да смятам…
— Воркуцки! Онзи, който говори на гробището ли?
— Да. Богат лекар, специалист по премахване на разширени вени. Работи във Варшава, но и тук приема. Чакалнята му е винаги пълна. Той е председател на Дружеството на приятелите на Подлешна. Или да вземем например госпожа Розмарович. Има магазин за дамски палта на улица Мархлевски. В ония, новите павилиони. Живее близо до родителите ми. Започна като търговка „от ръка“, а след това си купи голям парцел на улица Акациева и си построи най-хубавата къща на тая улица. По-хубава е и от къщата на инженер Белковски. А той я построи преди четири години. Преди това живееше под наем в две стаи у Савицки. Сега пътува до Варшава със собствен вартбург. Има в столицата лаборатория за медицински изследвания. На сина си купи беемве.
— Фармацевт ли е?
— Не. Химик. Държи лабораторията заедно с някакъв магистър. В тази част на Подлешна живее и Кравецки. Преди войната бил собственик на голямо строително предприятие. И по време на окупацията живеел добре, защото строял немските железници. Тогава купил тази вила. Вече е стар, но синът му продължава да се занимава със строителство. Именно той построи вилите на Розмарович и Белковски. А на Резедава живее доктор Лис. Беше шест години в Конго. Като се върна, купи от Малиновски старата им съборетина и я превърна във вила за чудо и приказ. Свободните парцели, които ви показах на плана, другарю майор, не са застроени било понеже собствениците им не искат да ги продават, било понеже са безстопанствени. Има и доста жители на Подлешна, за които не може да се каже нищо конкретно. Уж работи, уж на дребна службичка, а вилата му като палат. Мебели като в музея. Откъде ги има? С какво ги е купил? Никой няма да ви каже, ако го попитате. Не казвам, че всичко това намирисва съмнително, просто ми се щеше да ви покажа, че в Подлешна не липсват богати хора.
— А по-бедничките къде живеят?
— От другата страна на жп-линията, а също и по-близо до Варшава. Там сте видели разни съборетини и собственоръчно построени къщички.
— А може би Квасковяк е ходел натам?
— Не. Далече е. Струва ми се, че той е забелязал нещо или на Резедава, или на Акациева. Или пък на някоя от пресечките им, Брезова или Петнадесети декември, но не и по-далече. Щом началникът понякога се е връщал от разходката си след десетина минути, пътят в едната посока му е отнемал не повече от половината от това време.
— Тогава как тялото е попаднало на Розова?
— Убийците не са искали началникът да бъде намерен пред прага им и са пренесли трупа в гората.
— По-скоро — прекарали. Ако са планирали убийството, страхували са се да носят човек на ръце. Дори през нощта. Все някой може да ги забележи. Но това пък противоречи на показанията на Раковски. Той категорично твърди, че се е събудил преди пет часа и е щял да чуе, ако край къщата му на улица Розова е минала някаква кола. Според него е било съвсем тихо.
— Това не доказва нищо. Биха могли да минат не по Розова. Нали и Резедава, и Акациева свършват в същата гора. Ако началникът е бил убит на Резедава, близо до дома му, убийците са го закарали в гората и оттам са пренесли тялото на стотина метра до дървото, под което са го оставили.
— Не можем да изключим вашата версия — съгласи се майор Неваровни. — Трябва да проверим кой от живеещите на Резедава или Акациева е чул сутринта шум на двигател или е видял някаква кола.
— Екипът на капитан Левандовски разпитва за това — поясни сержантът.
— И какво?
— Без резултат. Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул.
— Как се отнасят към милицията тукашните хора? И по-точно — как се отнасяха към старши сержант Квасковяк?
Михаляк се замисли за миг.
— Ами… — каза — хората, общо взето, не обичат милицията. Няма защо да се лъжем. Нали няма човек, който поне веднъж да не е нарушил съществуващите разпоредби. А ние сме тъкмо за да следим те да се спазват. Но жителите на Подлешна не можеха да не оценят усилията на милицията. Селището е спокойно, почти няма хулигански прояви. А аз помня какво беше преди шест-седем години. Освен това Квасковяк не беше бюрократ, който здраво се придържа към буквата на закона, и това се харесваше на хората. За нея най-важното беше да има ред и спокойствие. Използуваше различни методи. Може да се поспори дали те съответствуваха напълно на разпоредбите, въздействуваха обаче и даваха желания ефект. Не го постигна лесно. Много от живеещите тук хора са и богати, и с връзки. Ала началникът съумяваше да се справя с тях. Когато се налагаше, беше безкомпромисен.
— Имаше ли врагове?
— Неведнъж някой хулиган или пък производител на домашна ракия заплашваха, че ще си отмъстят. В началото, когато Квасковяк стана началник на участъка, се случваше да счупят прозорците на къщата му. Но нищо повече. Не си спомням изобщо някой да е нападнал или ударил милиционер. Разбира се, когато прибираш в ареста някое пиянде, то се изхвърля, обижда, че и на бой налита. Ама като преспи на нара, почти със сълзи моли да не се изпраща делото в съда и да не се уведомява местоработата му.
— Какво правеше Квасковяк в такива случаи?
— Обикновено махваше с ръка. Вместо да прати виновния в съда, даваше му метла и го караше няколко часа да мете улицата. Това наказание действуваше по-силно от високите парични глоби. Бояха се от него като от огън.
— Нищо чудно — отбеляза Неваровни, — сигурно после цяла Подлешна се е надсмивала на този метач по неволя. Пък и си представям какви приказки са му дрънкали!
— Точно така, другарю майор. Квасковяк лично проверяваше дали работата е свършена съвестно. Но въпреки всичко аз не допускам някой от тия хора да е вдигнал ръка на началника. Да беше убит в кръчмата или на гарата, щях да река, че на някого водката му е замъглила разсъдъка и е решил да си отмъщава. Обаче убийство от засада, през нощта — това умът ми не го побира. Друга ще да е била причината.
Бронислав Неваровни слушаше внимателно сержанта. Стария не беше сбъркал, като му препоръча този младеж, наистина съобразителен и интелигентен. Разсъждаваше логично и което беше още по-важно, познаваше прекрасно тукашните условия.
— От думите ви излиза — рече офицерът, — че Квасковяк е бил убит в район с радиус четиристотин, най-много петстотин метра от дома му. Само такова разстояние позволява да се излезе от жилището за десет минути, включително обратният път. А след престъплението тялото е било закарано в гората.
— Така ми се струва.
— Следователно заподозрени в убийството могат да бъдат всички, които живеят в този район. Искам да ми направите списък на недвижимите имоти в него, както и на лицата, регистрирани там. Без жените и децата, естествено. Раната, нанесена на старши сержанта, показва, че убиецът е бил мъж. И то силен мъж.
— За кога го искате?
— Възможно най-бързо.
— След един час ще бъде готов — обеща Михаляк. — Имената не са много, само тридесетина.
— Достатъчно много, за да затруднят издирването на лицето, което ни интересува. Убиецът! Освен това бих искал сам да се запозная с повечко жители на Подлешна, да имам лично впечатление.
— Няма нищо по-лесно. Достатъчно е да отидете няколко пъти в „Маришенка“ и ще се запознаете с всички. „Маришенка“ е нашата единствена кафе-сладкарница. Същевременно е и клуб на Дружеството на приятелите на Подлешна.
— Далече ли е?
— При нас нищо не е далече. На съседната улица.
— Частно заведение?
— И да, и не. Официално е обществено, стопанисвано от частно лице. Фактически — собственост на госпожа Мария Ковалска. Хитра мадама. Вдовица е на индустриалец. Имаше голяма двуетажна вила. Богати хора, още отпреди войната. Може би най-заможните в Подлешна. След войната госпожа Ковалска се боеше, че могат да й сложат квартиранти, та си преустрои вилата. На първия етаж е нейното тристайно жилище, а партера даде за седалище на Дружеството на приятелите на Подлешна. За да събира средства за дейността си, Дружеството си издействува разрешение да отвори заведение, което от своя страна отстъпи за стопанисване на госпожа Мария. Оттам идва и името „Маришенка“.
— Мислех, че е от Маришенка Собеска, жената на крал Ян.
— Не. Наистина говорят, че крал Собески е пътувал из цяла Полша и е засаждал навсякъде дъбове и липи, но в Подлешна кракът му не е стъпвал. „Маришенка“ е много популярно място сред жителите на селището. Впрочем освен в „Маришенка“ и в ресторанта на кооперацията няма къде да се отиде. Затова няма човек, който поне веднъж в седмицата да не се отбие при госпожа Ковалска. Ако не на кафе, то поне да купи някакви сладкиши. А в събота се организират и танци. Тогава идват дори хора отвън. Често пред заведението има паркирани по петнадесетина коли от Варшава.
— Сержанте, какво ще правите довечера?
— Нямам специални планове. Смятах да прескоча до Варшава, но не е толкова важно.
— Чудесно. Облечете се цивилно и двамата ще посетим тази „Маришенка“.
— Най-добре преди шест часа, после може да няма свободни маси.
— Великолепно. А сега искам да видя нашия участък, да хвърля един поглед наоколо и да се запозная с колегите.
Вилата наистина беше хубава. Виждаше се, че я е построил човек, който не е броил всеки грош, имал е нелош вкус, пък и е възложил реализацията на добър архитект. Както останалите сгради, и „Маришенка“ беше построена на петнадесетина метра навътре от улицата. Широките стълби водеха до вестибюла, чиято двукрила врата канеше в просторен хол.
Едната част на хола беше приспособена за гардероб, а другата — за чакалня на идващите по някакъв въпрос в канцеларията на Дружеството на приятелите на Подлешна. На едната врата беше прикрепена месингова табелка с неговата фирма. Много широка портална врата водеше в голяма стая. Навярно някога тук е бил салонът на богатия индустриалец. От тогавашното великолепие бяха останали само мраморната камина и доста овехтелият килим. Масите бяха с различна големина и форма. Столовете и креслата също бяха събрани оттук-оттам, цялото това разностилие обаче придаваше на кафенето своеобразен чар. Въпреки ранния час повечето от масите бяха вече заети. Едно много хубаво момиче разнасяше сръчно поднос с чаши с кафе, пасти и „домашни“ сладкиши.
Стената между тази и съседната стая беше частично разрушена и двете помещения бяха съединени. В дъното на другата стая имаше бюфет, отрупан с различни лакомства. Отзад — богата колекция вина, коняци и ликьори. Зад бюфета царуваше с пищната си красота на петдесет и няколко годишна жена госпожа Маришенка Ковалска. Майорът забеляза, че за всеки от гостите си тя намираше мила усмивка или добра дума. По-близките имаха честта да целунат пухкавата ръчичка на „госпожа директоршата“.
Неваровни избра масичка до стената, почти в самия ъгъл на залата. Оттам можеше удобно да наблюдава посетителите. За тази тържествена визита в компанията на офицер с висок чин сержант Богдан Михаляк беше облякъл официалния си костюм, украсен със сребристосива вратовръзка върху бяла найлонова риза. Както винаги дрехите на майора бяха поовехтели и посмачкани. Впрочем дори и да искаше, нямаше в какво да се преоблече. Не би му стигнало времето да отиде до Варшава и да се върне. Целият ден на новия началник на участъка бе минал в запознаване с бъдещата му работа.
— Здравейте, господин сержант. Какво ще поръчат господата? — Красивата сервитьорка възнагради новодошлите с лъчезарна усмивка.
— За мене кафе — поръча майорът.
— За мене също.
— И два кекса? — Усмивката на сервитьорката стана още по-съблазняваща.
— Да, ако обичате, госпожице Еля — съгласи се Михаляк.
Момичето не се отдалечи, а отплува, съпроводено от замечтания поглед на сержанта.
— Хубава мадама — каза Неваровни.
— Когато я гледам, виждам креват — подкрепи го сержантът.
— Ами тогава стартирайте! — Майорът се забавляваше, като гледаше възхищението на по-младия си колега.
— Конкуренцията е голяма, а джобът ми — празен. Летвата е твърде висока за мене.
— Че вие да не сте за изхвърляне? Младо, хубаво момче…
— Това момиче умее да си прави сметките. Тук всички знаят, че има връзка с инженер Белковски.
— Оня с медицинските изследвания?
— Да. Седи в другата стая. На масата до прозореца. Със слабата жена. Съпругата му.
Бронислав Неваровни погледна любопитно натам. Едър мъж, около шестдесетте, с доста рядка, посивяла коса. Придружаващата го жена беше негова пълна противоположност. Най-добре й пасваше определението „кожа и кости“.
— Той е по-грозен от вас, Михаляк. И е много по-стар. Да не говорим, че би могъл да бъде не само баща, но и дядо на момичето.
— Парите компенсират тези недостатъци. А пари има достатъчно.
След миг сервитьорката се върна. Постави на масата две кафета и две солидни парчета кекс със златиста коричка.
— Много се радваме — каза, — че господин майорът ни посети. Поздравяваме новия началник и се надяваме, че ще бъдете наш постоянен, драг гост.
Нямаше начин. Майорът стана, представи се и целуна подадената му ръка. Госпожа Ковалска, която наблюдаваше сцената иззад бюфета, също дойде при тях с поднос с чаши червено вино.
— Ще позволите ли, господин майор — госпожа Маришенка цялата беше грейнала в усмивка, — и аз да ви кажа „добре дошли“ в нашата красива Подлешна и да изразя от името на всички наши съграждани радостта, че ще имаме толкова енергичен и толкова опитен началник на участъка. Щастлива съм, че на нас се падна честта първи да ви поздравим по случай идването ви в нашето селище. Нали така, господин Адам?
В „господин Адам“ майорът позна мъжа, който бе произнесъл вчера реч над гроба на Владислав Квасковяк, прощавайки се с него от името на Народния съвет и неговия председател Адам Рембовски.
— Разбира се, разбира се — разнесоха се гласове и в двете стаи.
Наложи се майорът пак да стане, да целуне ръка на съдържателката на кафенето, а после да стисне протегнатите отвсякъде ръце. Около масата се струпаха хора.
— Да пием още веднъж за здравето на господин майора и за неговата успешна работа — предложи Ковалска.
— Да залови колкото се може по-бързо убиеца на горкичкия Квасковяк.
Чашите с вино, които госпожа Маришенка донесе, стигнаха само за онези, които първи дойдоха до масата на офицера. Затова красивата сервитьорка изтича до бюфета, откъдето се върна с по-голям пълен поднос. Неваровни се чукна безброй пъти с непознатите хора. Не можеше да се оплаче. Желанието му да се запознае с възможно най-много жители на Подлешна се изпълни почти светкавично. Естествено, не останаха само на един тост и с по една чаша вино. Всички полагаха усилия да се държат сърдечно и мило с офицера от милицията, декларираха готовността си да му помогнат при разкриването на убиеца. И дума не можеше да става той да си остане само със сержанта на масата. Някой подхвърли идеята да се съединят две маси, към тях присъединиха още и след малко в залата имаше една голяма маса. На почетното място поставиха майора. Импровизираният тост на съдържателната на кафенето се превърна в истински банкет в чест на новия пазител на реда и спокойствието в Подлешна.
От години Неваровни не беше участвувал в толкова многолюдно тържество, а трябваше и да се преструва, че му е приятно и се забавлява. Майорът не се съмняваше, че сред хората, които му се усмихваха толкова благоразположено, има немалко, които биха предпочели милицията да не си пъха носа в техните работи.
Затова пък сержант Михаляк се забавляваше чудесно. Госпожица Еля седна до него и явно му позволяваше „да я сваля“. Младежът й шепнеше нещо, момичето се смееше, показвайки белите си, равнички зъбчета. Офицерът потърси с поглед инженер Белковски. Инженерът, който също се беше приближил и представил на майора, не участвуваше в импровизираното тържество. Беше се върнал на масата си и сега се готвеше да си тръгне с жена си.
— Господин инженер, напускате ли ни? — Съдържателната на „Маришенка“ се опита да задържи съпружеската двойка. — Толкова рано?
— Съжалявам, утре от сутринта имам много работа. — Инженерът се поклони на присъствуващите и напусна залата.
— Защо днес няма настроение? — попита доктор Воркуцки госпожа Ковалска. — Напоследък инженерът нещо взе да става кисел.
— Работата е ясна. — Ковалска погледна многозначително към своята подчинена и хубавеца милиционер.
Воркуцки се разсмя.
— Малко остава да дочакаме в Подлешна още едно престъпление.
— Чак дотам сигурно няма да се стигне.
Майорът се преструваше, че не чува този разговор, ала за себе си отбеляза, че и такъв мотив за убийството не е изключен. Нечия ревност. Малко вероятно беше, но може би Квасковяк е имал връзка с някоя жена и е станал жертва на ревност?
— Виждам, че не се забавлявате кой знае колко — усмихна се на Неваровни седналата срещу него жена. Беше хубава, на около тридесет и пет години, с големи светлосини очи и гладко вчесана назад тъмна коса. Майорът си спомни, че преди това тя седеше на една маса с председателя на Народния съвет Адам Рембовски.
— Защо? Напротив — опитваше се да бъде любезен Неваровни. — Просто съм малко уморен. А и трябва да се връщам във Варшава.
В този миг някой извика на бюфета досегашната съседка на майора, съдържателната Ковалска. Столът остана празен.
— Единствената възможност да седна до героя на днешната вечер — рече синеоката и смени мястото си.
Майорът побесня. Тази жена не му бе харесала от пръв поглед. Не отричаше, че е и хубава, и добре облечена, но в същото време почувствува към нея странна, необяснима антипатия. Може би виновни бяха светлосините, студени и зорки очи? И като капак „това ужасно женище“ се премества до него с явното намерение да започне да флиртува. „Е, сестро — каза си Неваровни, — ще видиш ти един флирт!“
Елегантната съседка премести чинийката с тортата и чашата си с вино, хвърли към майора внимателен поглед и подхвърли:
— Сигурно сте доволен?
— От какво? — Майорът дори не се постара да говори любезно.
— Ох, не от това, че седнах до вас — засмя се тя, — от това съвсем не сте възхитен, личи си по физиономията ви. Обаче с един замах постигнахте целта си. Запознахте се почти с всички, които „значат нещо“ в Подлешна. Интересно, дали и „той“ е сред тях?
— Кой „той“?
— Убиецът!
— Защо не „тя“?
— Началникът е убит с удар по главата. С чук, лом или обратната страна на брадва. Костите на черепа отзад са се пукнали от удара.
— Прекрасно сте информирана.
— Господин майор, трябва да свикнете, че в Подлешна няма тайни. Дори не можете да си представите колко много знаем за вас и колко много се интересуваме от вас — особено красивите дами тук.
— Поласкан съм — отвърна Неваровни, докато си мислеше: „Що за проклета жена?!“
— Но да се върнем към убийството — поде прекъснатата тема непознатата. — Щом раната на Квасковяк показва, че убиецът с мъж, то кой от тях?
Жената плъзна поглед по седналите в кафе-сладкарницата.
— А защо не някоя силна, спортуваща жена? — изгледа я той малко нахално.
— Отпада.
— Толкова ли сте сигурна?
— Просто аз живея твърде далече.
— Не ви разбирам.
— Аз не принадлежа към местната аристокрация. Аз съм само толерирана от нея разведена жена. Имам дъщеря на петнадесет години, Магда. Живея в източната част на Подлешна, най-малко на два километра от улица Резедава. Това ме изключва от списъка на убийците, нали?
Майорът с мъка скри учудването и недоволството си. Цяла Подлешна знаеше неговата теза, че убиецът е мъж. Съседката на офицера не криеше, че объркването на новия началник на милиционерския участък много я забавлява.
— Като поживеете по-дълго в Подлешна — добави тя, — ще разберете много неща. Да, да, господин майор, ние тук знаем всичко.
— Дори и кой е убиецът?
— Сигурно има и такива. Преди всичко тези, които са убили старши сержанта.
— Веднага множествено число?
— Вие знаете, че ако някой обмисля хладнокръвно убийството на милиционер, почти никога не действува сам. Убива бандата, за да премахне неудобните или онези, които знаят прекалено много. Квасковяк не беше особено осведомен, но е бил на път да научи доста.
— А вие?
— Аз предпочитам нищо да не зная. Понякога така е по-удобно и по-безопасно. Надявам се, че мене няма да ме намерят със строшен череп. А що се отнася до вас, господин майор — синеоката се озърна, наведе към офицера тъмнокосата си глава и снижи глас, — бих ви посъветвала да се поинтересувате от нашата „златна младеж“.
— „Златна младеж“ ли?
Още един зорък поглед наоколо.
— Например от дъщеричката на доктор Воркуцки. Или от синчето на инженер Белковски. Или от двамата потомци на нашата очарователна домакиня. И други има. Михаляк ще ви каже за тях повече от мене. Впрочем може и да греша.
— Как да ви разбирам?
— И без това казах прекалено много.
Майорът погледна часовника си. Минаваше десет.
— Съжалявам, но за мене е време — заяви той.
Хубавата съседка се усмихна злобничко.
— Жалко, че вече си тръгвате. Толкова приятно си бъбрехме. Все пак се надявам, че скоро ще се срещнем и ще довършим интересния си разговор.
— Напускате ли ни, господин майор? — Маришенка Ковалска дойде до масата. — Анечка, явно зле забавляваш нашия скъп гост.
— Положих всичките си усилия, но майорът не ме харесва.
— Не се шегувай! — Съдържателката направи отчаяна физиономия. — Наистина ли си тръгвате?
— Чака ме път до Варшава, уважаема госпожо.
— О, това не е проблем. Можете да пренощувате у нас — предложи доктор Воркуцки, — в канцеларията на дружеството ни. Затворената стая отсреща. В нея има диванче и комплект бельо. Случва се някой да дойде в Подлешна и да трябва да пренощува, затова сме подготвени за такава ситуация. А иначе, предполагам, ще се пренесете в Подлешна?
— Мисля, че за в бъдеще ще си устроя кътче за спане в сградата на участъка. Днес дойдох само да поогледам новото си работно място.
— Ако желаете, господин майор — намеси се госпожа Розмарович, — в нашата вила има удобна стая за гости. С отделен вход през терасата, направо от градината. С удоволствие ще я предоставя на разположение на нашия покровител и закрилник.
— Много ви благодаря — отказа офицерът, — но днес непременно трябва да бъда във Варшава, а утре сутринта имам среща във Воеводското управление.
— Надявам се, че скоро пак ще ви видим тук. — Ковалска най-сетне се отказа да задържа майора и му протегна пухкавата си ръчичка.
— Естествено, естествено — галантно й целуна ръка офицерът.
Сержант Михаляк с явно нежелание се надигна от мястото си до хубавата сервитьорка. Виждаше се, че му се иска да остане, но смяташе за редно да си тръгне заедно с началника си.
— Колега, останете, ако искате. Не се притеснявайте заради мене. — На Неваровни му дожаля за младежа.
— Не, не. Ще ви изпратя до гарата, другарю майор — слабо се възпротиви сержантът.
— И сам ще стигна.
— Но…
— Не се бойте за мене. Нали казахте — засмя се майорът, — че Подлешна е най-спокойното място в цялото воеводство, а сега на всяка цена държите да ме изпратите до гарата?
— Тук още не ви познават. Току-виж, лепнал се някой.
— Тогава ще ме опознаят и горчиво ще съжаляват. Винаги нося оръжието си. — Майорът се потупа многозначително по джоба, където имаше само цигари и кибрит.
Доволен от това развитие на нещата, Михаляк седна. Майорът се поклони и тръгна към гардероба. Подир него излязоха съседката му и Ковалска, която смяташе за свое задължение да изпрати госта до изхода. В гардероба се оказа и Адам Рембовски.
— А с мене не пожелахте да се сбогувате — заядливо подхвърли госпожа Анечка. — Затова ще ви накажа, като си тръгна заедно с вас.
— Удоволствието ще бъде мое. — Неваровни изрече тези думи като човек с ужасен зъбобол.
— И аз си тръгвам — заяви Рембовски, — ще повървим заедно.
— Не сте ли в друга посока, господин председател? Към Акациева?
— Днес е първият ви ден в Подлешна, а вече добре знаете кой къде живее — разсмя се Рембовски. — Ще си имаме началник на участъка на място! А що се отнася до посоката, с удоволствие ще се разходя до гарата и обратно до дома. Малко ме боли глава. Сигурно е от червеното вино.
— А аз ще взема влака за една спирка — обяви дамата.
— Ако позволите, ще ви изпратя до вас — предложи рицарски председателят на съвета.
— Та да почнат да клюкарствуват и да ме обявят за ваша приятелка? Благодаря. Моята репутация не може да бъде опетнена повече с нищо, но клюкарите не свързваха досега името ми с вашето, не ми се ще да ви излагат на такава опасност. Чак да се чудиш… била съм спала с всички мъже в Подлешна — без нежния председател… — изсмя се госпожа Анечка. — Сериозно казано, живея досами спирката и мога да се прибера сама. Ако искаме да хванем влака обаче, трябва най-сетне да напуснем това заведение.
— Говорих с доктор Воркуцки — започна Рембовски, щом излязоха на улицата, — че трябва да се направи нещо, за да помогнем на горкичката Квасковякова. Съветът не разполага със средства за подобна цел, но докторът обеща Дружеството на приятелите на Подлешна да задели известна сума за подпомагане на вдовицата и евентуално да събере дискретно още пари от богатите членове. По-трудно ще е да й се намери работа. Не е лесно да се намери работа в Подлешна, особено за жена. Ще поговоря и с госпожа Ковалска. Може би тя ще се съгласи да вземе Квасковякова на работа в кафе-сладкарницата?
— На никого не бих пожелала шефка като Мариша. Тя само на вид е такава сладка и любезна. Иначе е безогледна, за нея парите са всичко. Ненапразно никой не се задържа на работа в кафенето по-дълго от месец…
— Е, не е чак толкова зле, госпожо Анечка — възрази Рембовски. — Нали госпожица Еля работи там повече от две години. И не личи да е недоволна.
— Знам аз какво говоря. Елка се задържа толкова дълго в „Маришенка“, защото има сметка. Добре й се плаща, дето върти очи насам-натам. Всеки от вас й оставя поне две злоти. А пък Мариша Ковалска е достатъчно хитра да не си разваля отношенията с Белковски и да не обръща внимание на поведението на Еля. На коя друга би позволила да седи както днес на масата наравно с гостите? Сигурно сто пъти си прехапва езика, преди да се скара за нещо на Еля. Ама с другите не се церемони. Веднъж ли са ми се оплаквали от началничката си?
— Още не съм говорил с Квасковякова — поясни майорът, — но ние няма да оставим без грижи вдовицата на наш служител. Трите деца ще получат пенсия. Освен това вече й е изплатена помощ и обезщетение от ДЗИ. А що се отнася до назначаването й на работа, ще се постараем да решим и този въпрос възможно най-изгодно за цялото семейство на починалия. Децата ходят ли на училище?
— Освен най-малкия, Метек. Той е само на шест години — отговори Рембовски, — а в Подлешна няма детска градина. Най-близката е в Рушков, впрочем и тя е малка и не задоволява нуждите на самия град. Да се запише там дете от Подлешна, е неосъществима мечта.
— В най-скоро време ще поговоря с госпожа Квасковякова. Ще я попитам какви планове има. Във всеки случай много ви благодаря за проявената загриженост.
Влакът дойде. Госпожа Анка и майорът се качиха в почти празния по това време вагон. Рембовски им махна с ръка и си тръгна към къщи.
— Да ви изпратя все пак?
— Наистина няма нужда. Тук никой с пръст няма да ме пипне. Добре ме познават. Нали съм „тукашна“. Истинският крадец не краде на своята улица. До известна степен това се отнася и за местните хулигани. Затова пък оценявам високо вашата готовност, понеже чувствувам, че компанията ми не ви е приятна, нали?
— Но моля ви! — Тонът на майора изразяваше едва замаскирана елегантна лъжа.
Влакът забави ход, наближаваше спирка Източна Подлешна. Госпожа Анка протегна ръка:
— Извинявайте за всички злобни забележки, с които ви трових днес. Не се сърдете. Аз съм донякъде корабокрушенец в живота. При моето положение не ми е лесно да живея в Подлешна. Ако не се побояваха и не се нуждаеха от мене, дълго не бих издържала. Довиждане.
Тя стисна здраво ръката на майора, без да му позволи да целуне нейната, и пъргаво скочи от вагона. Влакът тръгна.
На другия ден майор Бронислав Неваровни се яви при Стария във Воеводското управление. Докладва му подробно за първите си стъпки в Подлешна, за впечатленията си и за чутото от сержант Михаляк и от жителката на селището в кафе-сладкарница „Маришенка“.
Началникът изслуша търпеливо въздългия му разказ и предложи:
— Ще позволите ли, майоре, да извикам капитан Левандовски, за да направим малко съвещание? Действително двамата водите разследването независимо един от друг, но все пая всеки трябва да знае какво прави неговият „конкурент“.
Неваровни не беше доволен, но му беше неудобно да възрази. Не защото смяташе, че трябва винаги да слушаш началника си. Просто не можеше да намери аргументи против това да сподели с друг следовател информацията, която можеше да помогне да се издири убиецът на старши сержанта. Нали независимо от личните отношения целият следствен апарат беше насочил усилията си именно към тази цел.
След като се запозна с досегашните постижения на по-възрастния си колега, Левандовски рече с явна доза сарказъм:
— Опасявам се, че другарят майор прекалено демонизира случая. За мене той е съвсем ясен. Милиционерът е бил убит от някой бандит. Може да се е надявал, че по този начин ще се сдобие с оръжие, а може и да е имал стари сметки за уреждане? Може Квасковяк да се е разхождал за здраве? Може да е проверявал дали всичко в района му е наред? Нали и по-късно, след като се е обличал и закусвал, е имал навика да се отбива на гарата — именно за да се запознае с положението.
Неваровни имаше намерение да възрази остро, ала полковникът го изпревари:
— Но и другата версия не бива да се оставя без внимание.
— Естествено — съгласи се веднага с началника си капитанът, — затова много ми допада вашето решение двамата с майора да разследваме случая независимо един от друг. Всеки ще тръгне по следата, която според него е най-важна. А на вас, другарю майор, много благодаря за информацията относно домашната ракия, Аугустиняк и неговите сватбени гости. Селяните са злопаметни и отмъстителни. Аз ще имам грижата за тази компания. Впрочем вече почти съм сигурен кой е убиецът.
— Кой?
— Един местен хулиган, по-точно дребен престъпник — Роман Вятковски, наричан Черния Ромек. Той и бандата му. Неотдавна Квасковяк за кой ли път го беше изпратил в Наказателната колегия за нарушаване на обществения ред, май за сбиване. Чакаха го най-малко няколко месеца затвор, а освен това той се е опасявал, че като рецидивист срещу него ще бъде заведено наказателно дело. Има свидетели, които са го чули да се заканва: „Аз ще лежа в затвора, ама Квасковяк ще легне под земята.“ От момента на убийството на старши сержанта никой не е виждал в Подлешна нито Вятковски, нито неговите приятели. Като че ли са се изпарили или са се отправили към Луната. От три дни моите хора ги издирват из цялото воеводство, а Градското управление претърсва всички столични пиянски сборища. Ако съвестта им беше чиста, нямаше да се укриват. А като капак непосредствено преди престъплението същата компания добре си е пийнала в една от кръчмите в Рушков. Точно там този нехранимайко заплашвал, че ще отмъсти на Квасковяк.
Майорът пак понечи да каже нещо, но и този път Стария беше по-бърз:
— Доволен съм, че сте на еднакво мнение относно методите за водене на разследването. И така, уточняваме: капитанът ще се заеме с престъпния свят, а майорът ще насочи вниманието си към местния хайлайф. Другарю капитан, няма да ви задържам повече. А ти, Бронек, остани още мъничко.
— Не мога да го гледам, а камо ли да го слушам тоя нафукан младок — рече Неваровни, щом вратата се затвори подир Левандовски.
Полковникът се засмя.
— Бас хващам, че и капитанът сега си мисли същото за тебе. Рядко се среща такава „взаимна любов“ от пръв поглед! Не забравяй обаче, че той е един от нашите най-добри следователи. Може да не ти харесват изводите му, тъй като са коренно противоположни на твоите, ала от позицията на безпристрастен наблюдател ми е трудно да определя кой е прав.
— Аз, разбира се!
— Винаги съм се възхищавал от скромността ти, Бронек… Но да се върнем към работата. Щом ще се движиш сред важните местни клечки, няма да е зле поне да си изгладиш костюмчето. Или да вземеш да облечеш нещо по-прилично. Сигурно имаш, а?
— Непременно ли трябва да се правя на маймуна?
— Не бива да се различаваш в отрицателния смисъл на думата. Нали трябва да бъдеш приет в средата им за „свой човек“. Разбира се, необходимо е време, докато спечелиш доверието им, но да се надяваме, че междувременно някой ще се издаде неволно с нещо. Колебая се дали да не ти дадем една прилична кола? Тъкмо разполагам с конфискуван мерцедес. Открихме в него скривалище за контрабанда на злато и долари. Чужденецът предпочете да заплати петдесет хиляди крони гаранция и не се яви на делото, тъй че съдът конфискува имуществото му. Една луксозна кола е най-добрата визитна картичка пред хайлайфа на Подлешна. Документите за колата ще бъдат на твое име.
— Ако трябва да се правя на сноб, който държи да притежава собствена кола, бих предпочел нещо по-скромно. Сирена например.
— И дума да не става. Колкото по-скъпа е колата, толкова по-високо ще се котираш. Току-виж, сме доживели да видим как разни мацета се лепят за тебе заради мерцедеса.
— Но откъде един обикновен майор от милицията ще има такава скъпа кола?
— Не се бой. Ще пуснем клюката, че имаш брат милионер в Америка. А ако предпочиташ друга държава, моля. Да речем, сестра ти би могла да се омъжи за невероятно богат арабски шейх.
— Остави ме на мира. Нямам сестра. Добре, приемам, нека бъде брат в САЩ. Но няма да взема мерцедеса. Който се интересува от личността ми, сигурно знае биографията ми по-добре от мене.
— А с жилището какво ще правим? Може би най-добре ще е да се възползуваш от предложението на оная, как се казваше, Розмарович май? Тутакси ще попаднеш в центъра на местното висше общество.
— Не. Без съмнение такова решение би имало и добри страни, но в същото време и неудобства. Ще се притеснявам, ако живея там. Пък и бих искал да избягна какъвто и да е контрол. Ще се настаня съвсем удобно в една от стаите на участъка.
— Както желаеш. Да се надяваме, че след няколко дни ще дойдеш вече с нещо конкретно.
Още същия следобед новият началник на милицията в Подлешна попита сержант Михаляк какво представлява синът на инженер Белковски.
— Много нещо може да се каже по негов адрес. Сега Анджей е на двадесет и три години. Не му се учеше. Не завърши гимназия. Не е осъждан, нито е картотекиран при нас, но родителите му неведнъж са имали повод да пропищят. Щом му потрябват пари, изнася от къщи какво ли не и го продава на безценица. Дори на мене предложи плат за костюм, който баща му бил донесъл от чужбина. Но баща му никога не се е оплаквал официално от сина си. Имаше и някакви скандали, но във Варшава, не в Подлешна. Белковски познава кого ли не, работата бе потулена и Анджей се отърва с глобата, която баща му заплати. Понастоящем Анджей се увлича от автомобилизъм. Иска да стане автомобилен състезател. Вече строши една кола. После татенцето му купи беемве.
— Младият Белковски имал ли е конфликти с Квасковяк?
— Много пъти. Квасковяк не го беше страх от никого. А най-малко от връзките на стария Белковски. Случвало се е Анджей да пренощува у нас и прилежно да мете улица Акациева.
— Отдавна ли?
— Преди около две години. После, когато у младия Белковски се събуди „демонът на шеметната скорост“, скандалите намаляха. А нарушаването на правилата на движение по пътищата извън Подлешна не е наша грижа. Впрочем таткото купи на сина си гарсониера във Варшава, така че за щастие рядко го виждаме тук.
— В тукашния гараж ли си паркира колата?
— Не. Инженер Белковски има вартбург, доста стар и разбрицан. Точно с тая кола Анджей се упражняваше за бъдещата си роля на звезда в автомобилния спорт.
— Младият Белковски бил ли е в Подлешна непосредствено преди убийството на Квасковяк?
— Трябва да проверим. Аз не съм го виждал. Нито пък синята му кола.
— Доктор Воркуцки има дъщеря, нали?
— Той има две деца. Синът му следва във Варшава. Дъщерята Янка е в последния клас на гимназията. Тази година трябва да се дипломира. Ще се явява за първи път на матура. Затова пък предишните два класа ги кара по две години. Съмнявам се, че ще си вземе матурата. Хич не й е до учене. В главата й само момчета, заведения, танци. Но доктор Воркуцки, толкова строг към всички други, прощава на дъщеря си всичко.
— Малката имала ли е неприятности с Квасковяк?
— Не знам. Сигурен съм обаче, че изпитваше към него по-голям респект, отколкото към баща си. Случило се беше групичка млади хора начело с Янка да безобразничат във влака, а после и на гарата. Пречели на хората да спят. Нарочно пускали транзисторите с пълна сила. Нищо сериозно, просто хлапашки изхвърляния. Капрал Неробис, който беше дежурен тогава, не могъл да се справи с тях. Уведоми началника. И аз отидох с него. Квасковяк се приближи до Янка и спокойно й каза: „Госпожице Янка, веднага вкъщи, моля ви.“ Ако щете вярвайте, но Янка моментално подви опашка и се извини. Навярно началникът я е държал в ръцете си с нещо, за да успее така лесно да я укроти. Дори учителите се оплакваха, че трудно се оправят с нея, все не слуша, все се перчи. Ако не беше щерка на доктора, отдавна да са я изхвърлили от училището.
— А синчетата на Мария Ковалска?
— О, виждам, другарю майор, че вече познавате цялата наша „златна младеж“. Синовете на Ковалска са на четиринадесет и шестнадесет години. Ама са разпуснати, пази боже. Веднъж господин Ожеховски, който живее в Подлешна и работи в Министерството на външната търговия, им направил забележка, че се държат неприлично и се изразяват вулгарно. На другия ден му бяха изпотрошени стъклата на три прозореца. Ковалска се изтрепа да се извинява и да моли Ожеховски да не подава жалба при нас. Големи неприятности щяха да си имат момчетата, ако го беше направил. Накрая господин Едвард махна с ръка, накара Ковалска да даде хиляда злоти за благотворителни цели и поиска да му възстанови разходите по поставянето на нови стъкла.
— А вие? Гледахте спокойно отстрани какво става?
— Нямаше сигнал за извършено престъпление и не знаехме нищо. Чак после цяла Подлешна се разбръмча.
— Този урок помогна ли?
— Не особено. Към края на май търсехме в гората нелегални казани. Открихме там двете синчета на съдържателката на кафенето и няколко техни приятелчета, избягали от училище. Бяха откраднали вино от майка си и така се бяха напили, че на краката си не можеха да стоят. Старши сержантът уреди въпроса бързо и посвоему. Рече им: „Какво предпочитате: или да ви взема със себе си в ареста и уведомя училището и родителите ви, или да легнете един подир друг на тоя пън! Пък само да ви срещна тук втори път!“ То се знае — разсмя се при спомена за случката сержантът, — предпочетоха пъна. Началникът си свали колана и по бащински ги наложи с десет удара там, където се полага. А яка ръка имаше! Няколко дни момчетата не можеха да седнат като хората. Но и Квасковяк никому дума не обели за тази история. И аз сега за първи път я разказвам на вас, другарю майор.
Неваровни се усмихна:
— Обективно погледнато, началникът ви е имал доста оригинални възпитателни методи.
— Единствено те помагаха наистина. Каква полза, ако затворехме в ареста за няколко дни тези нехранимайковци и предадяхме случая за разглеждане в Наказателната колегия? Колегията щеше да им наложи неголяма глоба. Родителите щяха да платят, а синчетата — да продължат да безобразничат. След операцията на пъна младите Ковалски се изпълниха с такова уважение към началника, че го поздравяваха още от десет метра разстояние. Повече никой от тях не ругаеше във влака и не безпокоеше пътниците.
— Големият Ковалски в тукашната гимназия ли учи?
— Не. Преди две години майка му беше принудена да го премести във Варшава.
Неваровни записа чутото от Михаляк в служебна бележка, която смяташе да предаде на полковника следния ден. Може би капитан Левандовски би искал да тръгне по тази следа? Самият майор гледаше скептично на получената информация. Двама хъшлаци, получили десетина удара по задника от Квасковяк някога си, разхайтена хлапачка или дори начинаещ автомобилен състезател, накаран преди няколко години да мете улицата, в никакъв случа не са потенциални убийци, хладнокръвно запланували това престъпление. Не, информацията, която офицерът получи от госпожа Анка, новата му позната от кафе-сладкарницата, води по погрешна следа. Подозренията й не бяха основателни. А може би съзнателно е искала да насочи разследването в тази посока?
Майорът се опасяваше, че ще получи още много подобни сведения и неводещи доникъде объркани следи. Който и да е убиецът, малкият хайлайф на Подлешна беше задружен и солидарен в едно — в нежеланието да допусне външни хора да се бъркат в работите му.
В участъка на милицията в Подлешна имаше пет стаи. По-точно — четири и някогашната кухня, която сега служеше за архив и склад. В най-голямото помещение винаги дежуреше един милиционер. Там се приемаха и посетителите. По-малкото помещение до него беше кабинетът на началника. От другата страна на коридора имаше три помещения. Едното — споменатият вече склад, а в другото милиционерите пишеха своите рапорти и бележки и си почиваха в паузата между служебните задължения извън Подлешна. Последната, най-малката стая, нямаше специално предназначение. Беше нещо като килер за непотребни вещи.
Майорът реши да превърне в своя „гарсониера“ именно тази стаичка. Понеже в нея имаше и мивка, можеше да се предполага, че някога, преди къщата да бъде приспособена за управление, там се е намирала банята. Наредиха на чистачката да изхвърли ненужните стари вещи и да приведе помещението във вид, позволяващ да бъде използувано. С мебелите нямаше проблеми. Намериха се неголяма масичка, две столчета и тясна, но добре запазена кушетка, че и стар, полуразпаднал се гардероб, които разбиращият от дърводелство капрал Неробис обеща да стегне набързо.
След като уреди жилищния проблем, майорът реши да се погрижи за изхранването си. Единствената местна кръчма нямаше славата на заведение с добра кухня. Трите основни „ястия“ там бяха водка, краставици и сельодка. Ако някой поискаше нещо друго, гледаха го като мръднал. Наистина в Рушков имаше стол, майорът обаче прецени, че ще е излишна загуба на време да се храни чак там. Реши, както и във Варшава, сам да си приготвя някакво топло ядене веднъж на ден. За закуска му бяха достатъчни мляко и парче хляб, а вечерите офицерът смяташе да прекарва в кафе-сладкарница „Маришенка“.
Непосредствено до железопътната гара се издигаше кокетният и доста голям павилион на кооперативния магазин за хранителни стоки. Местните жители с известно преувеличение го наричаха „супермаркет“. Това беше най-големият магазин в цялото селище, пък и най-близкият до милиционерския участък. Затова майорът реши да си купи оттам продуктите, необходими за приготовляване на обяда. Вечерта щеше да прекара във Варшава — трябваше да вземе от улица Рашинска някои лични вещи.
Първото лице, което забеляза в магазина, беше госпожа Анка Нелисецка, седнала в бяла престилка зад касата. Тя поздрави офицера с лъчезарна усмивка:
— Господин майор, колко мило от ваша страна, че след посещението ви в „Маришенка“ аз се оказах на второ място сред заплануваните визити. Действително бих била възхитена, ако не се опасявах, че целта на вашето посещение не е моята скромна особа, а ви водят доста по-прозаични съображения. Добре дошли все пак, с какво можем да ви услужим?
— Дори не знаех, че работите тук — искрено призна Неваровни.
— Ах, сигурна съм, че само да предполагахте, щяхте да извървите един километър до другия магазин. Но моля ви, вземете кошница. Ще ви разведа из своето владение и ще ви помогна при покупките. — Нелисецка се обърна към една от продавачките: — Яджа, смени ме на касата.
Майорът послушно взе кошница и тръгна след госпожа Анка, която не млъкваше:
— Сигурно ще искате да си купите нещо за обяд, понеже не ви съветвам да ходите в тукашната кръчма. Препоръчвам ви от щанда за кулинарни изделия домашната наденица. В участъка навярно имате някакъв съд и електрически котлон? Значи още хляб, захар и чай. Като важна личност ще получите, разбира се, изпод рафта, кутия „Юнан“. Към чая ви предлагам тези бисквити. От добро качество и са трайни, което е важно за вашето ергенско домакинство. Ето ви и пакетче масло.
Управителката на магазина не питаше майора за мнението му, а слагаше направо в кошницата разни продукти.
— Днес нали ще се върнете във Варшава? Значи ще вечеряте и утре ще закусите у дома… А вдругиден… Какво пиете на закуска?
— Малко мляко. С парче хляб.
— Ще трябва да ви запишем за доставка на мляко. Половин или цял литър?
— Нека бъде литър.
— Правилно. Което остане, ще се подкваси. А киселото мляко е много здравословно, особено след посещенията в „Маришенка“, където, предполагам, ще бъдете постоянен гост. Сега заповядайте на касата да уредим сметката ви. След това ви каня отзад, ще си поговорим на чашка хубаво кафе.
Майорът изпълняваше без възражения нарежданията на управителката. Плати машинално, пъхна в портфейла тясната, дълга касова бележка, но умът му беше другаде. Най-сетне, когато седнаха в малката канцелария, офицерът попита:
— Организирали сте значи доставка на мляко по домовете?
— От около две години. Преди това ни го носеха жени от селата. Неизвестни източници и съдове с подозрителна чистота. Дълго се борих да бъдат премахнати частните доставки. Най-трудно беше да намерим човек, който да разнася млякото, защото тук тази работа е доста по-трудна, отколкото във Варшава. Трябва да се обиколи цялото селище, като се бута количката от вила на вила. Накрая намерихме желаещ. Просто съкровище! Точен, работлив. Не е имало ден, в който да не дойде на работа. Ако е възпрепятствуван, изпраща човек да го замести. Сутрин като по часовник точно в четири и половина е пред магазина. Понякога дори чака да дойде камионът от млекокомбината. Работата е наистина тежка. Всеки ден, независимо от времето. Е, добри пари се изкарват, ама не чак толкова много. Предполагам, че той получава „на ръка“ нещичко от клиентите, инак нямаше да изтрае толкова дълго на тази работа.
Думите й потвърдиха предположението на майора, че съществува човек, който призори кръстосва с количката си цялото селище. Той може да е забелязал нещо във връзка с убийството на Квасковяк. При голямата си акция непосредствено след престъплението капитан Левандовски беше разпитвал десетки лица. Но не бе обърнал внимание на разносвача на мляко.
За втори път Неваровни изпита известно удовлетворение, че е успял да открие пропуск в работата на по-младия си колега.
— Бих искал да поговоря с този млекар. Кой е той?
— Стефан Зборковски. Живее наблизо, оттатък жп-линията. — Управителката погледна часовника си. — Няма нужда да го търсите. Обикновено Стефанек, както тук всички му викат, идва по това време в магазина, за да разбере колко мляко трябва да разнесе на следния ден.
— Не се ли знае предварително кой колко взема?
— Така е във Варшава. У нас отношенията са по-фамилиарни. Понякога някой решава да вземе литър или два в повече или пък изобщо се отказва от млякото. Освен това кафе-сладкарницата поръчва всеки ден различно количество в зависимост от предвижданата клиентела. Впрочем тези промени са само от полза за млекаря, който със сигурност не изпълнява подобни желания от чиста любезност. Почакайте за момент, ей сега ще кажа в магазина, че Стефанек ни трябва.
След като управителката се върна, майорът отпи от силното кафе и попита:
— Откъде знаете, че днес няма да нощувам в Подлешна?
— Много просто. Достатъчно е да седя на касата и да слушам какво си говорят хората. Няма човек в Подлешна, които поне веднъж на няколко дни да не дойде да пазарува нашия магазин. Тук всеки познава всекиго и всеки се интересува от другия. Съвсем според поговорката „Окото на съседа вижда всичко“. Около дванадесет дойде вашата чистачка. Разправяше, че днес имала много работа, защото трябвало да разтреби и изчисти малката стаичка в участъка. Новият началник ще живее в нея, ама най-напред трябва да си донесе бельо от Варшава. Изводите следват логично.
— Да, но изводите ви относно убийството на Квасковяк не са верни.
— Така ли мислите?
— Едва ли децата са убили старши сержанта. Дори ония, най-разпуснатите — младият Белковски, Янка Воркуцка или синчетата на Мария Ковалска.
— Всяко от тях заплашваше, че ще види сметката на началника.
— Може би, но от такива хлапашки заплахи до престъплението пътят е дълъг.
— Анджей Белковски не е дете. На двадесет и четири години е. И беше в Подлешна в деня преди убийството.
— Уверявам ви, че всичко ще бъде старателно проверено. Ще проучим как живее този позлатен младеж. Ала от метенето на улицата преди две години до удрянето на Квасковяк с лом по главата има огромна разлика. Както във времето, така и във важността на двете действия. При това младият Белковски не живее постоянно в Подлешна, тъй че едва ли него е следял старши сержантът по време на сутрешните си разходки…
Майорът замълча, понеже вратата се отвори и на прага застана среден на ръст мъж, облечен в тъмносин, доста износен, но чист комбинезон. Лицето му беше кръгло, гладко избръснато, а косата тъмноруса. Човекът правеше добро впечатление и будеше доверие от пръв поглед. Сивите му очи гледаха весело. Като видя непознатия мъж в стаята на управителката, той поздрави и понечи да си отиде, но госпожа Анка го възпря:
— Ооо, Стефанек! Моля, влезте. Този господин иска да поговори с вас. Кафе?
— Не, благодаря. — Зборковски погледна въпросително офицера от милицията.
— Вие не се познавате. Господин майор Неваровни, новият началник на нашия участък, от утре ваш клиент, а това е господин Стефан Зборковски.
Майорът стана и стисна подадената му ръка.
— Господин майор, вие вероятно водите разследването по убийството на Квасковяк?
— И да, и не — отговори офицерът, — разследването всъщност води Воеводското управление във Варшава. А аз ще ръководя временно тукашния участък.
— Разбирам, искате да огледате положението на място.
— Може и така да се каже. Точно затова исках да говоря с вас.
— Аз трябва да се върна на касата. — Нелисецка тактично излезе от канцеларията.
— Разбрах, че разнасяте мляко.
— Да. Колата на млекозавода идва сутрин около четири часа. Тогава започвам работа. Районът е голям и разпръснат. Свършвам някъде след седем.
— Оттук, от кооперативния магазин ли тръгвате с количката?
— Да. Идвам тук сутринта и проверявам колко мляко са докарали. Но ако стоката беше на едно място, нямаше да успея да я разнеса. Затова камионът стоварва тук само част от бутилките, а останалите каси оставя на две други места — на улица Розова и на пресечката на Резедава и Брезова.
— И накъде тръгвате най-напред?
— Вземам оттук няколко каси с количката и тръгвам по Резедава. По пътя оставям бутилките пред къщите и вече само с празни бутилки стигам до Брезова, където ме чакат пълните каси. Свършвам с Резедава, излизам на Брезова, после обслужвам Акациева чак до гората и се връщам обратно. Пак вземам стока от оставената пред магазина, преминавам по цялата улица Петнадесети декември и вземам останалите бутилки за Розова. Най-късно получава мляко улица Малинова, на която се намираме сега. Тъй е прието, защото, ако някой много бърза, може сам да дойде, няколко крачки са, и да си вземе бутилка от касите пред магазина.
— Много хора ли срещате сутрин?
— Когато започвам работа, почти никого. А когато свършвам, хората бързат за гарата.
— Да сте срещали началника на участъка?
— Случваше се. И той беше мой клиент. Началникът обичаше да става рано. Най-често сам си вземаше млякото от касите на кръстовището на Резедава и Брезова.
— В каква посока вървеше Квасковяк, когато го срещахте?
Стефанек се замисли.
— Не го срещах често. Но ми се струва, че винаги се връщаше вкъщи.
— Как беше облечен?
— В анцуг май? Да, в тъмносин анцуг. Сега си спомням, че веднъж го попитах да не би да тренира за гвардейската спартакиада. Той се засмя и каза, че бил стар за това, но че е много здравословно да се поразходиш и да глътнеш чист въздух преди работа.
— В деня, когато са го намерили мъртъв, видяхте ли го?
— Не. Иначе щях да кажа за това на милицията. Тогава не си беше взел мляко. Пред вратата му имаше празна бутилка и аз я замених с пълна.
— Помните ли колко беше часът?
— Не. Не съм гледал часовника, но трябва да е било преди пет.
— Да сте видели или чули, че минава някаква кола?
— Кола ли? — замисли се Зборковски. — Да. Мина, но не по Резедава, а по Акациева. Тъкмо слагах на количката си касите с мляко и се канех да тръгна по Брезова към Акациева, когато по тази улица мина кола.
— Накъде?
— Като че ли към гората, но не мога да твърдя със сигурност.
— От кръстовището на Резедава и Брезова до Акациева има-няма сто метра. Видяхте ли добре колата?
— Искате да знаете чия е била ли? Не, не зная.
— Не става дума за това чия е. Интересува ме марката или цветът й.
— Беше полски фиат, тъмнозелен. Видях го ясно, защото, макар че още беше тъмно, лампата на ъгъла на Брезова и Акациева светеше. Момент, момент! Спомням си, че докато разнасях млякото по Резедава, също бях чул шум от кола, минаваща по посока на Акациева. Но не я видях.
— Много време ли мина между първата кола и фиата?
— Не. Не повече от десет минути. Вече отивах към Брезова, когато я чух наблизо.
— А после нищо ли не забелязахте?
— Не. Нормално, както винаги, разнесох млякото по улица Акациева. Там никого не видях. Улиците се оживиха по-късно, когато се върнах пред магазина. Хората бързаха за гарата и на Розова някой ми каза, че са намерили началника на участъка Квасковяк, убит в гората. После видях сержант Михаляк и капрал Неробис. Около тях се бяха струпали хора, аз обаче не се приближих. И без това нямаше да помогна, а трябваше да доразнеса млякото.
— Да се върнем към сутрешните ви срещи с Квасковяк. Случвало ли се е да видите началника, когато излиза от къщи?
— Не. Срещали сме се само няколко пъти, и то винаги когато вече се прибираше.
— Откъм улица Брезова?
— Да. Веднъж го видях на Брезова. Идваше от железопътната линия. А друг път забелязах, че свиваше от Брезова, като че ли се връщаше от Акациева. Началникът обичаше реда и лично проверяваше дали всичко в селището е наред.
— А кой е можел да го убие, как мислите?
— Не знам. Квасковяк беше взискателен. Доста хора му имаха зъб. Ама чак да го пернат по главата?
— А виждали ли сте старши сержанта в униформа?
— Сутрин никога. Тогава винаги беше по анцуг. Веднъж ми каза, че за сутрешните си разходки облича анцуг и едва после закусва. Шегуваше се, че след разходката и закуската по му се услажда. А около седем често го виждах да върви от гарата към участъка. Той винаги отиваше на гарата, когато пристигаха сутрешните влакове, за да провери дали хулиганите или някои фукльовци не безобразничат. У нас, в Подлешна, милицията най-зорко пази гарата, и това е правилно, понеже там най-често избухват скандали.
— Благодаря ви за информацията. Може да се окаже, че това, което ми казахте, е много важно за следствието. Ще ви помоля да се явите в участъка утре, след като разнесете млякото. Трябва да напиша официален протокол с вашите показания. А възможно е до утре да си припомните някоя подробност.
— Надали, господин майор. Каквото знаех, ви го казах. Утре ще дойда, но чак след осем часа.
— Както ви е удобно. И аз преди осем още няма да съм пристигнал от Варшава.
Зборковски се поклони и излезе, а управителката на магазина се върна при госта си.
— Още малко кафе, господин майор? — предложи.
— Не, благодаря. Беше чудесно, но една чашка ми стига.
— Е, как ви се видя Стефанек? Научихте ли нещо интересно от него?
— По-късно ще се разбере — сдържано отговори майорът.
— Много сте тайнствен.
— Вече познавам достатъчно условията в Подлешна, за да бъда сигурен, че вие и без това ще научите всичко. Много благодаря за помощта при покупките и за кафето. Време е да тръгвам. — Майорът се сбогува с Нелисецка и се върна в участъка.
— Слушайте, Михаляк — попита, — кой в Подлешна има зелен фиат?
— Само доктор Воркуцки — отвърна сержантът. — Купи го миналата година.
Минаха няколко дни. Неваровни отхвърли куп работа, свързана с нормалното функциониране на милиционерския участък. Посещаваше всеки ден кафе-сладкарница „Маришенка“, където престана да бъде атракция. Смятаха го за един от постоянните гости. Впрочем офицерът непрекъснато подчертаваше, че е самотен човек, а като връх на всичко съдбата го е изпратила в Подлешна, където няма нито един стар познат.
Госпожа Мария Ковалска посрещаше своя нов клиент с мила усмивка и понякога присядаше на масата му. Другите постоянни посетители на „Маришенка“ се ограничаваха с поздрав и няколко любезни думи. Можеше да се каже, че местният хайлайф още не беше приел новия началник на милицията, но вече толерираше присъствието му.
Никой обаче не заговаряше за убийството на старши сержант Квасковяк. Само веднъж доктор Воркуцки информира Неваровни, че Дружеството на приятелите на Подлешна възнамерява да отпусне средства за поставяне на гранитна плоча на гроба. „Първоначално смятахме — добави председателят на дружеството, — че това е единственият начин да помогнем на вдовицата. Ала сетне се оказа, че събраните от членовете на дружеството пари са много повече от очакваното.“ Неваровни дори се смая, като чу каква е сумата. Той вече знаеше, че Квасковякова си е намерила добра работа в Рушков, и можеше да не се тревожи как ще живее семейството на убития.
Понякога някой се обръщаше към майора за дребна услуга или го молеше да ускори уреждането на някакъв въпрос. Най-често във връзка с ремонта и строителните материали за вилите. Неваровни никога не отказваше, макар че това не влизаше в задълженията му на началник на участъка. Офицерът смяташе, че по този начин най-лесно и най-бързо ще се сближи с тукашните хора. Тези хора, които — майорът не се съмняваше — наблюдаваха много внимателно пришълеца.
Колкото повече размишляваше върху убийството на старши сержанта, толкова повече се убеждаваше, че е свързано с хайлайфа на Подлешна. И ако повечето нейни жители дори не знаят кой е убиецът, то някои биха могли да го насочат къде да търси, както и да му подскажат мотивите.
Капитан Левандовски не споделяше мнението на колегата си. Младият офицер издирваше енергично убиеца сред местните хулигани и онези, които са имали зъб на Квасковяк за нещо. Хората на Левандовски обикаляха селата. Производителите на домашна ракия преживяваха тежки минути. Всеки от тях трябваше да даде обяснения и да представи алиби за трагичната нощ, когато е загинал Квасковяк. Папките с материалите за случая набъбваха, вече заемаха цял шкаф, а всеки ден към тях се прибавяха нови протоколи и други документи.
Издирването на Роман Вятковски, наричан Черния Ромек, обхвана цялата страна. Без резултат. Той и приятелчетата му бяха изчезнали безследно. Левандовски упорито продължаваше да твърди, че откриването на този хулиган ще стане повратна точка в разследването.
По същото време Неваровни посети Зофия Квасковякова. Надяваше се да научи нещо повече за сутрешните разходки на началника.
— Не знам нищо, не знам — повтаряше безпомощно вдовицата. — Всичко стана така внезапно, беше толкова ужасно, че и до днес не мога да си събера мислите.
— Откога започнаха тези разходки на съпруга ви?
— Може би от четири месеца.
— Винаги толкова рано ли?
— Винаги. Нагласяваше часовника да звъни в четири и половина.
— А като се е връщал, е донасял млякото…
— Млякото обикновено беше вече оставено, когато Владек излизаше, но понякога той донасяше бутилката.
— Никога ли не сте го питали защо излиза?
— Любопитно ми беше. Питах го къде ходи. Той ми отговаряше, че „това са служебни работи“ й не бива да се бъркам. Владек не обичаше да говори с мен за службата си. По-лесно научавах от съседката, която е жена на капрал Неробис, какво става в участъка, отколкото от собствения си мъж. Да беше по друго време, щях да си помисля, че Владек ходи при някаква жена.
— Не сте ли се опитвали да видите накъде тръгва?
— Надничах през прозореца. Най-често вървеше по Резедава, към гората. Понякога свиваше по Брезова.
— Към жп-линията ли?
— Не. Не съм забелязала. По-скоро към Акациева.
— А в обратната посока, към гарата?
— Понякога тръгваше към гарата, но щом стигнеше до улица Петнадесети декември, свиваше надясно.
— А по коя улица се връщаше?
— Или по Брезова, или по Петнадесети декември.
— Дълго ли траеха разходките му?
— Най-често Владек се прибираше след петнадесетина минути. Но се случваше да си дойде и след час, дори след час и половина.
— Толкова късно?
— Само два или три пъти. Тези по-дълги разходки бяха по изключение.
— Всяка сутрин ли излизаше? Как започна това?
— Мъжът ми държеше на реда. От време на време проверяваше дали всичко е спокойно в Подлешна и дали хората му са по местата си. Три-четири пъти в месеца излизаше сутрин на такава проверка. По-късно започна да излиза всяка сутрин.
— По-дългите разходки непосредствено преди смъртта му ли бяха?
— Не. Около три седмици преди нея. В последно време Владек се връщаше вкъщи бързо, след петнадесетина минути. А понякога ще излезе и подир пет минути ще се появи отново на прага.
— И при лошо време ли излизаше?
— Напоследък и да вали, и да не вали, обличаше анцуга си и изчезваше. Веднъж дори ме хвана яд на него. Тъкмо бях лъснала пода, а той ми влиза мокър и кален. Отговори ми: „Не се ядосвай, не ние служим на пода, а той на нас. Потърпи още мъничко, ще разбера всичко и — край.“ И ето, разбра!
Дискретното проучване на доктор Воркуцки не установи нищо подозрително. Търсен лекар, работи в една варшавска клиника, има голяма частна практика. При операциите за отстраняване на разширени вени — докторът беше специалист в тази област — му помагаше квалифицирана медицинска сестра, приходяща от Варшава. Воркуцки действително имаше зелен фиат, единствената зелена кола в цялото селище. Никой обаче не беше виждал тази или друга кола по улиците на Подлешна в деня и в часовете, когато е било извършено убийството.
Бъдещата звезда на автомобилния спорт, младият Анджей Белковски, е бил в Подлешна в деня преди убийството. Бил разбил „на трески“ красивото ново беемве и дошъл да измъкне от татенцето пари ако не за нова кола, поне за основен ремонт на старата. Искал, „използувайки случая“, да вземе вартбурга на баща си. В семейството, изглежда, избухнал голям скандал. Анджей не получил желаните пари и късно вечерта се върнал във Варшава с влака. Касиерката потвърди, защото си спомняше, че непосредствено преди да затвори касата, е продала на младия Белковски билет за последния влак.
Успехите на милицията в Подлешна се локализираха единствено на територията на кафе-сладкарница „Маришенка“. Сержант Богдан Михаляк сега се отбиваше честичко тук. Красивата сервитьорка го гледаше благосклонно и дори присядаше на масата му. Веднъж майорът ги видя да вървят заедно към жп-линията. Държаха се за ръка. Затова пък инженер Белковски рядко се показваше у госпожа Ковалска и настроението му явно не беше блестящо. Дамите, които посещаваха кафе-сладкарницата, за да изядат в рамките на поредната „акция за отслабване“ по някое парче сметанова торта, имаха нова тема за клюки.
Управителката на кооперативния „супермаркет“ Анка Нелисецка беше редовна посетителка на „Маришенка“. При вида на Неваровни неизменно заявяваше, че „господин майорът както винаги е на своя пост“. Изразяваше пред новия началник на участъка убеждението си, че въпреки първоначалните неуспехи на милицията престъпникът ще бъде заловен бързо. Не пропускаше случай да го ухапе за щяло и нещяло. Началникът също не пестеше „любезностите“ към „директорката на супермаркета“ и би дал много, за да постави „ужасното женище“ на мястото му — не само на думи. Но нищо не подсказваше, че това ще му се удаде. Нелисецка си гледаше работата в магазина безупречно и човек нямаше за какво да се захване. Сякаш напук на майора тя дори метеше тротоара отпред от смет и нападали листа. И в дворчето цареше образцов ред. Как да й лепнеш глоба?
Един ден майорът свари в приемната на участъка някакъв младеж. Като видя офицера, той стана.
— Другарю майор — доложи капрал Неробис, — яви се гражданинът Роман Вятковски.
— Добре, да почака! — Неваровни влезе в кабинета си.
След миг капрал Неробис дойде при него.
— Другарю майор, това е онзи бандит, дето Воеводското управление го издирва за убийството на Квасковяк.
— Знам. Сетих се веднага, щом споменахте името му.
— Внимавайте с него. Оръжието да ви е подръка.
— Защо?
— Капитан Левандовски е убеден, че Вятковски е убил началника. Предупреждаваше да се пазим от Черния Ромек.
Неваровни се усмихна:
— И той да е убиецът, едва ли е дошъл сега да утрепе и мене. Сам ли се появи?
— Да. Седим си ние с Михаляк и изведнъж вратата се отваря и влиза той. В първия момент се втрещихме. А той вика, че идвал да говори с господин майора. С нас изобщо не щя да разговаря.
— Добре, да влезе.
— Да се обадя ли в управлението в Рушков да изпратят кола за него?
— Има време. Засега искам да чуя какво има да ми каже.
— Слушам, другарю майор. Аз за всеки случай ще стоя до вратата. Ако има нужда, извикайте.
Роман Вятковски влезе в кабинета на майора и седна на посочения му стол. Мълчеше, офицерът също. Накрая Черния Ромек не издържа:
— Защо нищо не ме питате?
— Не аз при вас, а вие дойдохте при мене по някакъв въпрос. Ако искате, говорете. Ако не, прав ви път, не ви задържам.
— На кого ги говорите тия! Аз си знам докъде ще стигна. Ченгетата ме търсят из Подлешна, Рушков и Варшава, за да ме бутнат в пандиза.
— Аз не съм ви търсил.
— Вие не, господин началник, но другите ченгета — да. Наясно съм, че оттук ще изляза само с белезници.
— Защо дойдохте? — Разговорът с хулигана започваше да става забавен.
— Защо ли? Ясно защо. Рано или късно щяхте да ме гепите. Трябва да имаш много мангизи, за да се укриваш дълго. Беднякът все си пати.
— Я не ме баламосвайте, Вятковски. Автомобилен монтьор сте. Добра професия. Ама не ви се работи. Предпочитате да безобразничите край павилиона за бира или на гарата. Ако работата ви беше чиста, нямаше да ви издирват.
— Защо са тия приказчици, господин майор? Какво ме обработвате? Знам, че искате да ме натопите в убийството на старши сержант Квасковяк.
— А не сте ли го убили вие?
— Да пукна, ако с пръст съм го пипнал! Макар че колко пъти ме е затварял там долу… Мога да се закълна!
— Защо се укривахте, щом не сте виновен?
— Всичко ще разкажа. Квасковяк ме прибра от павилиона с бира тогава, когато някой беше ступал оня Малиновски от Западна Подлешна. И май му бил счупил очилата.
— Да, очилата! Две спукани ребра и зашита на три места глава. Господин Малиновски е лежал в болницата две седмици.
— Не съм аз. Аз не съм го бил. Ама Квасковяк дотърча и прибра мене. Осъдиха ме на четири месеца и пет хиляди злоти глоба заради тоя Малиновски. Други го биха, аз си стоях отстрани и гледах какво ще излезе от тая работа. А понеже вече бях лежал, макар че пак си бях невинен, веднага ме пратиха в дранголника. Излежах цели четири месеца. Като ме пуснаха, приятелите ме чакаха пред вратата. Трябваше да го полеем. Не е ли така?
— Пуснали са ви почти три седмици, преди да бъде убит старши сержант Квасковяк.
— Правилно — съгласи се Черния Ромек, — ама нали ви казах, че трябваше да полеем излизането ми на свобода.
— Не трая ли прекалено дълго?
— Момчетата са бетон. Веднъж аз черпих, след туй те всички поред. После аз не исках да им остана длъжен. И тия няколко дни си минаха…
— А междувременно, докато сте си пийвали, сте заплашвали: „Аз ще лежа в затвора, ама Квасковяк ще легне под земята.“ Същото сте го казвали и в Подлешна, и в ресторанта в Рушков един ден преди убийството. Спомняте ли си?
— Може и да съм. Щом казвате, сигурно е така. Аз, господин майор, като си пийна мъничко, ставам нервен. Може и да съм дрънкал нещо, докато съм бил натряскан. Ама да строша чуту… извинявам се, главата на господин началника Квасковяк, пази боже! Да не съм кретен? За убийство на милиционер се отива право на бесилката! И господ не може да ти помогне!
— Тогава защо се укривахте?
— Когато на другия ден по обяд разбрах какво е станало с господин Квасковяк, викам си: „Дрънкаше глупости, ха да видиш сега.“ Да седя и да чакам ли? Веднага се чупих, а след около два часа ченгетата дошли за мене. И досега всеки ден проверяват дали не съм се мярнал у дома или на работата. Знам си аз. Първо ще ме затворят, а после ще ме пресоват да си призная. Да не ми е за пръв път?
Майорът се ядоса от думите на Черния Ромек:
— Вятковски, кажете ми: да ви е ударил някога някой при разпит?
— Не!
— Тогава какви ги дрънкате за пресоване?
— Не исках да кажа, че ще ме бият, а че ще ме заразпитват и по цели часове ще ме уговарят да си призная.
— Ако сте невинен, както твърдите, защо ще си признавате?
— Пак ще ме затворят — знаеше си своето Вятковски.
— Може да ви затворят, а може и не. Дори да ви затворят, ще е, докато приключи следствието. Не повече. В затворите не се държат невинни хора.
— Но като наистина бях говорил това за Квасковяк и за лежането…
— Знам. После какво стана?
— Здравата си пийнахме. Когато се изнесохме от кръчмата, единадесет минаваше. Помня, че бюфетчийката ни заплашваше с милиция, ако не си тръгнем веднага. Затова купихме литърче за из път и отидохме у Еджо Белоглавия. Нямаше смисъл да се връщаме в Подлешна. И да имаше влак, кондукторът нямаше да ме пусне да се кача и пак щеше да стане скандал.
— Кой е този Еджо Белоглавия?
— Едвард Джевик. Живее в Рушков, улица Смолна петнадесет.
Офицерът си записа адреса на едно от листчетата на бюрото.
— Продължавайте.
— У Еджо изпихме литърчето. Стана малко шумничко. Някакъв бунак ни изпрати милиционерски патрул, че не сме му давали да спи. Дойде властта, искаше да ни прибере с радиоколата. Накрая само ни записаха имената и ни заплашиха, че ако не се укротим, ще намерят начин да се справят с нас, ама такъв, че да ни излезе през носа. Понеже и водката, и парите свършиха, всички се тръшнахме да спим. Когато се събудих, бях се схванал, щото бях спал на пода. Главата ми се цепеше. Отидох до павилиона за бира. Ясно кой, оня на улица Кошчелна.
— В колко часа ставаше това?
— Че откъде да знам? Сигурно е било рано, продавачът таман отваряше.
— Споменахте нещо за работа. Къде работите?
— Във Воля има един частен автомобилен сервиз. Собственикът се казва Адам Годлевски. Там работят трима души. Като ме притисне безпаричието, хващам се при него, да изкарам някой и друг грош. Сервизът е добър. Почти всички собственици на колички от Подлешна ги дават там на ремонт.
— Казвате, че не сте убили Квасковяк. Ще проверим всичко. В такъв случай кой го е убил?
— Никой от нашите. Началникът беше строг човек. Не си затваряше очите за нищо. Но не пращаше делото в Наказателната колегия. Още по-лошо, караше човека да мете улицата, пък после цяла Подлешна му се подиграваше. Мадама не можеш да свалиш, след като ти вика: „Господин Ромчо, ще ми пометете ли пода? Толкова сте сръчен, приятно ми беше да ви гледам.“ Доста народ го заплашваше. Ама се изхвърляха само на думи. Случваше се да измъкне някого от кръчмата, пък той ръка не смееше да вдигне. Главата си залагам, господин майор, не е никой от нашите.
— Защо тогава се укривахте толкова дълго? Сам си усложнихте положението. Нали имате свидетел, този Еджо Белоглавия, у когото сте прекарали критичната нощ?
— Господин майор, Еджо Белоглавия е стар крадец. Кой ще му повярва? И жена му не е стока. Един и два пъти ли е лежала за кражба! Щяха да ме затворят като едното нищо. Аз и сега нямаше да дойда, ама два дни троха не съм хапвал. Приятелчетата не щяха да ми помогнат, напълнили са гащите от страх.
— Чакайте малко, Вятковски. — Майорът излезе от стаята. Върна се с голяма филия хляб, дебело намазана с масло. Подаде я на „госта“ си: — Ето ви, яжте. А аз ще напиша протокола с вашите показания.
Вятковски не чака да го канят два пъти. След пет минути от близо половинката самун не остана и трохичка. През това време офицерът подробно записа показанията на Вятковски. Свърши, прочете му ги и попита:
— Потвърждавате ли?
— Потвърждавам.
— Подпишете тогава.
Без да му се обяснява, Вятковски подписа всяка страница в долния й край и постави под показанията си своя малко разкривен автограф.
— Е, сега какво? Кой ще ме закара до Варшава — Неробис или Михаляк?
Неваровни извади от портфейла си сто злоти.
— Сега си вървете вкъщи, а утре сутринта — на работа. Забранява ви се да напускате Подлешна, без да дадете на милицията новия си адрес. Ето ви сто злоти на заем. Ще ми ги върнете от първата си заплата. Но не забравяйте, в случай на нов побой — аз имам по-твърда ръка от Квасковяк.
— Наистина ли ме пускате, господин майор? — Вятковски не можеше да повярва на ушите си.
— Изчезвайте по-бързо, че, току-виж, съм размислил.
Веднага след като Черния Ромек си отиде, Неваровни замина за Околийското управление на милицията в Рушков. Направиха проверка. Показанията на Вятковски изцяло се потвърдиха. През онази нощ наистина е бил извикан милиционерски патрул, за да укроти развихрилите се пияници в жилището на Еджо Белоглавия. Доведен в милицията, Едвард Джевик потвърди, че Вятковски е нощувал у него. Продавачът от павилиона за бира също помнеше първия си клиент от онзи ден: един хулиган от Подлешна, известен на всички в Рушков. Според продавача Вятковски още от сутринта е бил натряскан до козирката.
Неваровни отрази цялата история в подробен рапорт до Воеводското управление. Към рапорта приложи протокола от разпита, без да забрави да отбележи, че Роман Вятковски се е явил в милицията доброволно. След като разгледал документите, майорът стигнал до извода, че Роман Вятковски не е виновен за приписваното му убийство. Затова началникът на участъка в Подлешна е решил да не арестува Вятковски, а само да му забрани да напуща селището и да го предупреди, че трябва да се явява при всяко повикване. Той завърши рапорта със следната мотивировка: „За разлика от някои млади офицери, които най-напред арестуват заподозрения, а едва след това търсят виновния, аз смятам, че трябва да разполагаме със сериозни доказателства, за да лишим някого от свобода. Дори ако този някой вече е регистриран за наказателни деяния.“
Неваровни не спомена имена, пишейки за „младите офицери“, но се надяваше адресатът на рапорта, капитан Левандовски, прекрасно да разбере кого е имал предвид майорът. В превъзходно настроение зачака последиците от писмото си. Не сгреши. Два дни по-късно получи от Варшава телефонограма да се яви на другия ден при Стария.
Полковникът беше в мрачно настроение и поздрави приятеля си със сериозно лице. Стария откри съвещанието, на което този път бяха поканени освен Неваровни и Левандовски и няколко други офицери, както и един подполковник от Главното управление, и нареди лаконично:
— Моля, представете резултатите от разследването на убийството на Квасковяк. Първо капитан Левандовски, после майор Неваровни.
Изложението на капитана беше доста дълго. Той подчерта оперативността на милицията. Припомни колко души са били разпитали. Част от тях били задържани, но после освободени, защото уликите не били достатъчни и прокурорът отказал да подпише заповед за удължаване на ареста след законните четиридесет и осем часа. В същото време продължават издирванията и в други посоки. Анцугът, който носел убитият в часа на смъртта си, е изпратен в Кабинета по криминалистика. Капитанът се надява, че върху плата са останали отпечатъци от пръстите на убиеца или някакви други следи. Но проучванията искат време…
— С една дума — прекъсна го полковникът, — воденото от вас разследване не е мръднало напред.
Левандовски не направи опит да се оправдава.
— А вие, другарю майор?
— Аз имам само една заслуга — отвърна Неваровни. — Доволен съм, че в резултат на моите действия поне един невинен не видя отблизо как изглежда арестът на управлението. Говоря за някой си Роман Вятковски, наричан от приятелите си Черния Ромек. Но това между другото. Моите разследвания ме убедиха, че старши сержант Квасковяк е попаднал по следите на опасно престъпление. Не е разполагал обаче с доказателства. Търсел ги е. Престъпникът или престъпниците са живеели близо до дома на Квасковяк. Ето списъка на тези жители на Подлешна. Един от тях е убиецът.
— Ако това го беше написала Агата Кристи, щеше да излезе интересна история. В друго издание трудно може да се приеме. — Левандовски измърмори тези думи така, че да го чуят всички.
— Другари — взе думата представителят на Главното управление, — разбирам колко е трудно и не искам да ви критикувам, но вие сами си давате сметка за сериозността на задачата. Убит е началникът на милиционерски участък в селище на по-малко от двадесет километра от столицата. Изминаха няколко седмици, а убиецът не е заловен. Днес чух тук, че разследването не е мръднало от мъртвата точка. По отношение на сигурността и спокойствието положението в населените места край Варшава съвсем не е розово. Фактът, че убиецът на Квасковяк остава неразкрит, ще разюзди местните нарушители на обществения ред. И без това хората се оплакват, че милицията не си гледа работата. Въпросът не е само престъпникът да си получи заслуженото наказание. Той опира и до нашия престиж.
— Трябва да се разшири разследването и в други посоки — предложи един от офицерите.
Капитан Левандовски се възмути:
— Ако искате, с удоволствие ще ви отстъпя случая. С всички последици и с цялата отговорност.
— Благодаря, не държа — отвърна авторът на идеята.
— Аз пък вече никому няма да отстъпя този случай — намеси се Неваровни. — Освен ако не ме задължат. Но тогава ще си подам оставката.
— Другари! — живо реагира полковникът. — Не сме се събрали, за да се караме, а да направим така, че това проклето разследване да потръгне. Смятам, че капитан Левандовски и майор Неваровни трябва да продължат да работят поотделно, със свои методи, макар че, няма защо да го крием, досега не са постигнали много. И така, завършваме съвещанието без оптимистично обобщение. Най-напред ни се струваше, че бързо ще разкрием извършителя на престъплението, а заседнахме в мъртва точка още в самото начало.
За свое голямо учудване три дни по-късно майорът пак видя Роман Вятковски в участъка на милицията. И този път Черния Ромек не пожела да разговаря с другите служители. Едва в кабинета на началника извади от джоба си новичка стотачка.
— Много благодаря. Наистина сте голяма работа, господин майор. Другите щяха да ме затворят в дранголника за няколко седмици.
— Милицията не арестува невинни хора.
— Знам си аз! — настояваше Вятковски.
— Работите ли?
— От време на време — призна неохотно Черния Ромек.
— Само не забравяйте, че не искам да се срещаме твърде често. — Неваровни смяташе разговора за завършен. Но гостът му не проявяваше желание да напусне стаята.
— Господин началник — започна той несигурно, — искам да ви помоля да дойдете днес привечер у дома. Някъде около седем.
— Защо?
— Приказват, че Вятковски е безделник, пияница и хулиган. Вятковски обаче умее да уважава. Тогава вие ме освободихте на честна дума. Наистина сте голяма работа, господин майор. Знам нещо за Квасковяк. Не, не аз, а един мой приятел. Той ще бъде у нас и сам ще ви каже. Само истината — като на изповед. За това аз ще имам грижата. Може да ви помогне да заловите тоя мерзавец — завърши Черния Ромек.
— Не е ли по-добре вашият приятел да дойде при мене? Заедно с вас?
— Той не е от ония, дето доброволно влизат в тая сграда. Но всичко ще ви разкаже, господин началник.
Ще не ще, Неваровни беше принуден да приеме поканата за тази твърде странна среща. Роман Вятковски живееше от другата страна на железопътната линия, в началото на Източна Подлешна, в една от бедните къщички. Капрал Неробис, комуто Неваровни каза за поканата на Вятковски, предложи да отиде заедно с майора, за да го охранява. Майорът отказа. Тогава той започна да го уговаря да вземе оръжие.
— Може да е клопка — предупреждаваше го капралът. — Знам къде живее Вятковски. Минава се през гората уж по улица, а то си е пътека. Някой ще се скрие зад дървото и…
— И ще ме перне по главата както Квасковяк ли? Но защо? За да убиеш някого, трябва да имаш сериозна причина. Вятковски и компанията му нямат.
— Кой ги знае? Не бих му вярвал. Още веднъж ви съветвам да си вземете пистолета. А аз и сержант Михаляк ще се поразходим нататък. Уж патрулираме.
— Няма смисъл. Тогава Вятковски и приятелчетата му дума няма да обелят. Щом той не се побоя да дойде тук, аз няма да остана по-назад. А в случай че стане нещо, пистолетът само ще ми пречи.
— Както желаете, другарю майор, предупредил съм ви. — Капралът се позасегна, че началникът му се отнесе пренебрежително към неговата загриженост.
Неваровни се появи в жилището на Вятковски точно в седем часа вечерта. Неробис не беше преувеличил — наистина не беше лесно да се открие къщата, която отвън изглеждаше съвсем рухнала. Затова пък толкова по-приятна беше изненадата от вътрешния й вид. Жилището се състоеше от кухня и стая. Беше скромно, но чисто — несъмнено заслуга на старата Вятковска. Нали Черния Ромек живееше „при майка си“.
— Заповядайте, заповядайте, господин началник! — Вятковски скочи да посрещне майора. На масата седяха четирима мъже. С такива лица, че да им дадеш, както се казва, „по пет години без присъда“.
Две еднолитрови бутилки с водка, едната изпразнена до половината, и шест бурканчета от горчица. В чинията някакво мезе.
— Нали ви казах, че началникът ще дойде — триумфираше Вятковски. — Знаех си аз. Мъж на място.
„Мъжът на място“ стисна поред ръцете на четиримата.
— За здравето на господин началника! — вдигна нагоре бурканчето един от тях.
Погледите на петимата се спряха върху офицера.
— За ваше здраве, момчета. И да не се срещаме при други обстоятелства. — Неваровни изпразни чашата на екс. Дори не се намръщи, макар че домашно произведената ракия беше отвратителна. Той отдавна не беше пил подобна гадост, за последен път — когато беше партизанин, но май тогава питието беше доста по-поносимо. Остави тържествено празното бурканче и скромно замези с кисела краставичка. Петимата мъже го последваха.
— Не ви ли казвах — повтаряше Черния Рюмек, който се радваше като дете, — мъж на място.
— Хайде сега от другото дуло! — Единият от младежите пак напълни бурканчетата.
— Не, господа — възрази офицерът, — този път аз само ще близна. Не забравяйте, че съм тук по служба, а не бива жителите на Подлешна да видят началника на участъка да се клатушка по улицата.
Никой не протестира и по примера на майора цялата компания отпи само по глътка.
— Господа — изсили се Вятковски, — хващам се на бас, че началникът няма оръжие.
Преди майорът да успее да реагира, две от „приятелчетата“ сръчно и бързо плъзнаха ръце по дрехите му.
— Бог ми е свидетел, без патлак е! — докладва един от тях.
Неваровни се засмя.
— Ама че сте ливади! Ако имах пистолет на ремък под мишницата, както носехме оръжието си по време на окупацията, нямаше да го откриете. Можех мигновено да го измъкна и тогава? — Майорът разкопча сакото си, за да покаже, че и там няма оръжие.
— За здравето на господин началника — за първи път! — Компанията, отначало малко притеснена и наблюдаваща зорко офицера, започваше да се отпуска.
— За здравето на домакина — любезно отвърна Неваровни, макар че и този път само докосна с устни ръба на чашата. Затова пък другите оставиха на масата празни бурканчета.
— Хайде — делово отсече домакинът. — Почвай, Писчо. Но ще говориш само истината.
— Ама аз като не знам нищо — заувърта го най-ниският, пооплешивял блондин със слабо, мише лице и избледнели, нервно играещи насам-натам очи.
— Разправяй. За Квасковяк, дето ни го каза на нас. И само една думичка да пропуснеш, с пестник ще ти я избия! — Вятковски явно искаше да демонстрира пред майора авторитета си на предводител.
— Хайде по-кротко — сопна се Писчо, обаче започна послушно да разказва: — Беше през юни, не, някъде в началото на юли. Почти се беше съмнало, на хората още не бяха тръгнали на работа. Часът беше четири, може би малко след четири. Вървях по улица Петнадесети декември и завих по Акациева.
— Какво правехте на улицата по това време?
— Аз ли? — Писчо се обърка, не знаеше какво да отговоря.
— Аз ще ви кажа — засмя се Вятковски. — Сигурно е искал да свие нещо отнякъде. През юли хората оставят прозорците на партера отворени.
— Дрън-дрън! — възвърна си дар-слово онемелият. — Връщах се от приятелката си.
— Коя ли пък ще те иска?
— Затова пък подир тебе търчат на цели стада.
— Господа — прекъсна ги майорът, — това не е важно. Продължавайте.
— Та излизам аз на Акациева и виждам, че от гората идва някакъв човек. Отдалече го познах — началникът на участъка. Нямах желание да го срещам, че веднага щеше да ме заразпитва откъде идвам, закъде съм се запътил и тъй нататък. Зад улица Петнадесети декември има незастроен, тесен парнел, сигурно го знаете, господин майор? Точно там завих, застанах зад тарабите и зачаках да видя какво ще стане. Накъде е тръгнал Квасковяк и дали ме е скивал.
— Как беше облечен?
— В долнище на анцуг и бяла тениска. Беше топло, макар и рано сутринта. И аз бях без сако.
— Карай нататък — подкани го Вятковски.
— Надзъртам. Началникът върви напред по Акациева. Тъкмо мислех да духна, щото през тоя парцел може да се излезе на Розова, ама началникът подмина Брезова и сви към ония, дебелите борове. Скри се зад един от тях и така остана. Дънерът го закриваше откъм улицата, аз обаче ясно виждах бялата му тениска на фона на дървото. Мисля си: искаше да видиш накъде отивам, ама аз ще те прецакам. Стоим си така двамата — аз зад оградата, той на двеста метра по-нататък зад бора. Може да минаха десетина минути, а началникът все така си кюти зад дървото. Чаткам, че не дебне мене, иначе отдавна да е загрял, че съм го изпързалял. Рекох да се чупя, ама ми беше любопитно…
— По улицата имаше ли хора? — попита Неваровни.
— Жива душа нямаше. Цял час стояхме така. Народът се размърда. Жени хукнаха към магазина за хляб, някои тръгнаха към гарата. Минаха няколко коли…
— Помните ли кой мина край вас пеша или с кола?
— Госпожа Ковалска излезе заедно с икономката си. Тая, дето е готвачка в „Маришенка“. Сигурно са отишли до магазина за пресен хляб, защото в седем отварят заведението. Адамчик мина в посока към гарата, инженер Белковски замина с колата си за Варшава, госпожа Розмарович изми своята кола, паркирана пред къщата. При инженер Кравецки дойдоха няколко работници. Всички се качиха в неговия жук, натоварен с около половин тон цимент. По онова време Кравецки строеше нечия вила в Западна Подлешна. И още две жени минаха, вече не помня кои.
— А старши сержантът?
— Стоеше зад дървото, а после изведнъж излезе на улицата и си тръгна право за вкъщи.
— Сигурен ли сте?
— Добре видях. Вървеше по Акациева към Петнадесети декември и зави наляво. Дори не погледна към незастроения парцел, където бях аз. После забелязах, че завива по Резедава. А там е къщата, в която живее. Къде другаде ще иде?
— Обяснете ми още — Неваровни не беше добре запознат с топографията на околността — къде растат тези големи борове?
— Това е там, господин майор — намеси се Вятковски, — където е еврейската къща, изгорена от хитлеристите през четиридесет и пета. Останали са основите и част от едната стена заедно с комина. Досами нея са четирите бора. Като че ли са най-големите в Подлешна.
— Чии къщи са отсреща и отстрани?
— Веднага отляво е новата вила на госпожа Розмарович. Оная, дето има магазин на улица Мархлевски във Варшава. Знойна жена, ама е страшна напаст. Въпреки мангизите на мястото на мъжа й не бих издържал. А от другата страна на парцела е къщата на инженер Кравецки. Отсреща е вилата на доктор Воркуцки. По-нататък по посока към Петнадесети декември са къщите на Савицки и инженер Белковски. Още по-нататък идват колибата на Адамкевичови и оня незастроен парцел, където е стоял Писчо. А след доктор Воркуцки по посока към Брезова има още две вили: на аптекаря Хрущик и на Мария Ковалска. След тях е вече Брезова. Дворът на госпожа Ковалска излиза на три улици: Брезова, Акациева и Розова. Откъм Акациева има и портичка. — Вятковски рецитираше, сякаш гледаше плана на селището.
— Нищо друго ли не забелязахте? — обърна се майорът към Писчо.
— Нищо особено не ставаше. Не знам какво е дебнел тогава Квасковяк. Стоеше и изведнъж си тръгна. Кой го знае…
— Информацията е много ценна. Много ви благодаря за нея и за приятната среща. Но аз трябва да тръгвам. Още веднъж — за ваше здраве! — Този път офицерът изпразни бурканчето от горчица до дъно. — И не забравяйте, момчета, че тези приятелски срещи са едно, а ако се наложи да си имам с вас служебна работа, ще е съвсем друго. Не разчитайте на познанството ни и на моето снизхождение. Законът си е закон и ред и спокойствие трябва да има.
— Готин! Можеше да ме опандизи! Това се вика началник! — Трите чаши алкохол си бяха казали думата. Вятковски започваше все повече да фъфли.
— Довиждане. — Неваровни стисна ръката на всеки и се запъти към вратата.
— Ще ви изпратя до гарата, господин началник — скочи Черния Ромек. — Да не би, пази боже, да ви се случи нещо лошо.
— Не се страхувайте за мене.
— В никакъв случай! Вие сте мой гост!
Неваровни не възрази повече. Вървяха мълчаливо, трябваше да внимават в тъмното да не нагазят в калта или да не се подхлъзнат на някой камък. Едва досами гарата излязоха на улица с тротоар и осветление.
— Благодаря. Нататък и сам ще се оправя.
— Аз ви благодаря. Можехте да ме опандизите, господин началник — повтори с пиянски инат Вятковски. — В случай на нещо винаги можете да разчитате на мене. На мене и на моите момчета. Само ми кажете.
Добрите съвети и предупрежденията на Неваровни обаче си останаха само на думи. След два дни, някъде около четири и половина, в милиционерския участък дотича една жена, която крещеше, че хулиганите закачат и бият хората при павилиона за бира. В участъка бяха трима от служителите и Неваровни. Четиримата веднага побягнаха в защита на потърпевшите. С помощта на милиционерските палки редът беше възстановен само за пет минути. В участъка бяха заведени шестима млади здравеняци. Неваровни почти не се изненада, когато позна сред заловените хулигани трима от участниците в неотдавнашната среща у Вятковски. За да бъде пълен комплектът, липсваха само Черния Ромек и Писчо.
— Предупредих ви! — каза майорът.
— Нищо не сме направили! — възпротиви се един от задържаните. — Поборичкахме се малко помежду си. Не сме виновни, че хората се разтърчаха. Като потренират бягане, няма да изпускат влака.
— Значи просто спорт, а?
— Тъй вярно, господин началник.
— Добре, аз ще ви осигуря спортни занимания! — Майорът светкавично взе решение да последва примера на предшественика си и да приложи методите на старши сержант Квасковяк. Най-напред се обади в Околийското управление в Рушков и помоли да изпратят една ниса, а после позвъни в спортния клуб „Знич“, който разполагаше с най-добрата секция по бокс в цялото воеводство. След по-малко от час милиционерите свалиха от колата шестимата хулигани и под конвой ги заведоха в боксовата зала на „Знич“.
— Колега — обърна се майорът към треньора, — тук имам шестима юнаци, които толкова много обичат спорта, че се боксират с хората на улицата. Сами си признаха, че това не са били хулигански изхвърляния, а само спортни състезания. Затова нека се срещнат с вашите състезатели. Разбира се, ако променят мнението си, ще изпратя съответните документи в Наказателната колегия или направо в съда. Понеже вече им се е случвало да оплетат конците, и сегашното ще е рецидив. Но щом казват, че е въпрос на спорт… Е, какво, господа, да организираме ли малък мач: „Знич“ срещу представителния отбор на Подлешна?
Нито един от хулиганите не се обади. Треньорът и състезателите от клуба изчакваха развоя на събитията. Очертаваше се първокласно забавление.
— Мачът ще се проведе според правилата на Полския съюз по бокс — обясни треньорът. — Всеки от подопечните на господин майора ще получи противник от съответната категория. Мачовете са по три рунда. За всеки случай с каски.
Шестимата хулигани напуснаха залата на „Знич“ след три часа. Бяха така пребити, че едва вървяха. Обаче всичко беше протекло lege artis[2]. Според правилника на Полския съюз по бокс.
— Може би колегите ще пожелаят реванш? — учтиво предложи треньорът, но не получи отговор.
Майор Неваровни докладва на полковника за срещата в жилището на Вятковски, а също и за импровизирания боксов мач. Стария не можа да сдържи смеха си, но бързо се овладя.
— Ех, Бронек, Бронек! Кога ще ти дойде умът в главата? Ако някой от тези негодници напише жалба до прокурора, ще трябва да обясняваш надълго и нашироко.
— Добре де, добре. Да се надяваме, че никой няма да подаде жалба. Те обаче доста ще се позамислят, преди пак да започнат да вършат безобразия. Какво са за тях колегията, глобата или дори няколко месеца затвор? А такъв тупаник се помни дълго.
— По-важно е онова, което е казал Писчо. Кой е той?
— Крадец рецидивист, регистриран при нас. Тадеуш Грепански. Специалист по нощни кражби в жилищата.
— Но защо Писчо?
— Нямал късмет. Веднъж влязъл през отворен прозорец и в тъмното настъпил опашката на заспалия котарак, който вдигнал такава аларма, че събудил всички в къщата. Грепански съвсем се шашардисал и дори не се опитал да избяга.
— Вярвате ли му?
— Нямам основание да се съмнявам в думите му. Освен това Зофия Квасковякова си спомни, че в началото на юли мъжът й действително се е върнал от сутрешната си разходка след повече от час.
— От сведенията на Писчо излиза, че старши сержантът е наблюдавал нечия къща. Най-вероятно вилата на доктор Воркуцки, тъч като е стоял точно срещу нея.
— Мислех си — поясни Неваровни, — дали Квасковяк не е бил убит именно на това място? Под някой от боровете? Потърсих следи, но нямаше нищо. От убийството бяха изминали три седмици, а през ноември често валеше.
— Това би съвпадало с показанията на млекаря, че сутринта е видял зелен фиат по улица Акациева. И още веднъж насочва подозренията към Воркуцки. Той има такава кола и ако е убил старши сержанта в своята градина или в запустелия парцел, най-лесно му е било да се отърве от тялото, като го закара с колата си в гората.
— Да, така всичко пасва — съгласи се Неваровни.
— Но защо? Какъв повод би могъл да има, за да го убие? Заможен лекар. Напълно легални доходи. Не може да става дума за финансови далавери. Макар че никак не обичате капитан Левандовски, трябва да ви кажа, че той се отнесе много сериозно към рапорта ви. Проучи най-подробно всичко, свързано с Воркуцки. Не открихме нищо подозрително.
— И аз се постарах да събера клюкички за Воркуцки — допълни майорът. — „Приятелите“ му говорят, че обичал парите. Какво пък, не е грях. Никога никой не го е упрекнал, че е допуснал грешка в работата си. Докторът наистина си прави операциите много добре. Не се занимава с нищо друго освен с премахване на разширени вени. Отношенията в семейството са добри, само дето дъщерята е прекалено разглезена. С една дума, живот горе-долу в нормата… Но може би при Воркуцки е трябвало да дойде някой? Някой престъпник, когато Квасковяк е наблюдавал?
— Бихме могли да правим най-различни предположения. Опасявам се обаче, че няма да стигнем далече. За всеки случай не бива да изпускаме доктора изпод око. Разследването се проточва, но друг изход нямаме. Продължавайте в същата насока, другарю майор. Да видим какво ще излезе от това. А що се отнася до местните юначаги, бих предпочел в бъдеще всичко да се провежда не според правилника на Полския съюз по бокс, а според Наказателнопроцесуалния кодекс. Ясно ли е?
— Тъй вярно, другарю полковник! — Неваровни скочи и чукна токове.
Двамата офицери се разсмяха.
— Успех, Бронек, но се пази. Напоследък много работиш.
Когато майор Бронислав Неваровни видя да влиза в кафе-сладкарницата Анка Нелисецка, беше съвсем сигурен, че след миг тя ще седне на масата му и ще му каже нещо неприятно. Предчувствието му не го излъга. Госпожа Анка отиде да каже „добър ден“ на Мария Ковалска и веднага след това се насочи към масата на Неваровни.
— Предполагам, мечтаехте за моята компания? Мога ли да седна?
— Заповядайте — отвърна майорът, че и какво ли друго, бедничкият, можеше да отговори?
— Офицерите от милицията трябва да умеят да скриват по-добре чувствата си. Лицето ви излъчва такава радост… Но не се тревожете, аз само за мъничко.
— Уверявам ви, преживявал съм значително по-неприятни неща.
— За съжаление животът не ви е научил на нищо, както виждам.
— Тъй ли? Защо?
— Седите си на кафенце и гадаете по чашата кой е убил нещастния Квасковяк. Или очаквате всички да започнат сами да идват при вас и да споделят своите проблеми и подозрения? Напразно, напразно. Усмихват ви се, стискат ви ръката, може да се случи да ви поканят на малка водка или бридж. И това е всичко. По принцип за тях вие сте ако не враг, то чужд човек, който идва тук „да души“. Никога няма да ви приемат за „свой“. Поне преди да минат много години. В същото време Подлешна се разтърсва от клюки, а вие и вашата милиция не знаете нищо. И това ми било Шерлок Холмс!
— Какво е станало?
— Нека ви кажат приятелите ви. О, ето го инженер Мелковски, трябва да разменя няколко думи с него. Много ми беше приятно — стана доволна от масата Нелисецка.
Просто блъфира — реши майорът и поведе разговор с магистър Хрущик, управителя на аптеката, който преди миг бе влязъл в заведението. Фармацевтът беше приказлив човек и неведнъж го беше доказвал пред майора, а поради характера на работата си знаеше всички клюки.
Устата на аптекаря наистина не се затваряше ни за секунда. Като снижи гласа си до шепот, той съобщи на събеседника си, че красивата сервитьорка, и инженер Белковски са скъсали окончателно. Причината е сержант Михаляк. Така е завъртял главата на хубавата Еля, че тая работа ще свърши май в гражданското. Всички й се чудят, щото какво хубаво има в това да станеш съпруга на сержант от милицията. А Белковски е много богат. Облече Еля Дорецка от глава до пети, да не говорим, че й купи разкошна гарсониера. Наистина той, Хрущик, не упреква красивата Еля. Сам преди двадесет и седем години се бил оженил за хубаво, но бедно момиче и никога не бил съжалявал. Може би Елжбетка постъпва правилно, като заменя богатия, но стар химик е хубавия младеж в милиционерска униформа.
Само за да каже нещо, майорът потвърди:
— Да, в живота стават различни неща, кой е без проблеми.
— Именно, именно, вие, любезни, се изразихте съвсем правилно. Да вземем за пример Мария Ковалска. На пръв поглед не й липсва нищо. Чудесна къща, парите си не знае. Е, вдовица е, но от нищо не се отказва. — Тук аптекарят се усмихна многозначително: — А такива грижи си има със синчетата…
— На кого ли са се метнали? — попита, колкото да поддържа разговора, Неваровни.
— И аз се чудя. Покойният Ковалски, бог да го прости, беше много свестен човек, а синчетата му — нехранимайковци. Наскоро по-малкият откраднал от чантата на майка си две хиляди злоти и за всичките пари купил плочи. По-големия пак го изхвърлят от училище. Вече от трето или четвърто училище.
Така високоуважаемият майстор на прахчета одума подред всички посетители на кафенето. Само че майорът знаеше тези клюки. Нищо сензационно.
И все пак в Подлешна се беше случило нещо. Хората в „Маришенка“ този ден бяха повече от обикновено. На масите се говореше „на ухо“. Положително Нелисецка не си хвърляше думите на вятъра. Затова, когато управителката на магазина остана сама на масата си за миг, майорът на свой ред попита:
— Мога ли да седна?
— Как да кажа „не“? Твърде много хора ни гледат.
— Вие наистина ме заинтригувахте.
— А вие наистина ли не знаете?
— Честна дума.
— Тогава няма и да научите — усмихна се злобничко Нелисецка, — аз просто се пошегувах с милиционерския шеф.
— Моите извинения, госпожо. — Майорът стана от масата.
— Капка чувство за хумор ли нямате? Излезте и ме чакайте на гарата. Ще дойда след десетина минути. Само това остава, да се впусна в разговор с вас тук. И без това не ни изпускат от очи.
Неваровни се върна на мястото си. Лесно забеляза, че действително всички следяха с поглед как той разменя тези няколко изречения с управителката. След десетина минути офицерът демонстративно погледна часовника си и помоли сервитьорката за сметката.
— Още днес трябва да замина за Варшава — оправда се за ранното напускане на заведението.
Госпожа Анка се появи на гарата след четвърт час.
— За Варшава ли сте? — допита тя доста високо.
— Да.
Влакът дойде. Двамата седнаха във вагон, а който не се виждаше нито един познат.
— Изпратете ме до вкъщи — предложи Нелисецка, — а по пътя аз ще ви кажа каквото зная. Предупреждавам ви, че не е много.
След няколко минути влакът спря на спирка Източна Подлешна. Слязоха. Анка пъхна ръка под лакътя на мъжа и те усмихна:
— Дори някой да ни види сега, ще започне да клюкарствува, че Нелисецка си е намерила нов любовник.
Свиха в една от уличките.
— В училището в Подлешна е станала кошмарна история — започна жената. — Имам дъщеря, казва се Магда. На петнадесет години е. Старая се нашите отношения да бъдат изградени върху взаимната искреност и близост. Държа се не като майка, а като по-голяма приятелка. Магда нищо не крие от мене, но този път и тя не знае подробности. Каза ми само, че една ученичка от единадесети клас е припаднала пред черната дъска. Наложило се да извикат „Бърза помощ“, понеже момичето било в шоково състояние. Лекарят установил тежко отравяне с наркотици и закарал болната в психиатрична клиника. Оставили я в отделението за наркомани.
— Наркотици ли? — Офицерът беше искрено учуден.
— Какво странно има? Още миналата година прибраха трима младежи от Подлешна на лечение. Наистина, след матурата. Миришели на упойващи средства. Избухна малък скандал, но всичко се потули. И този път се стараят да потулят работата без излишен шум.
— Ще им развържа езиците аз!
— Така си мислите! Не дооценявате солидарността на средата. В най-добрия случай ще научите, че момичето се е отровило по погрешка, взело е някакво лекарство в повече. И край. В действителност всеки ще си мълчи като пукал, опасявайки се от скандал, уволнение или опетняване на безупречната си репутация. Само ако разполагате с козове против тях, ще си развържат езиците.
— Какво ме съветвате?
— Първо поговорете с младежите. Не с онези, които се наркотизират, а с другите, които са против това. Доколкото разбирам, нашите „деца-цветя“ срещат у съучениците си присмех и противопоставяне. Впрочем ефектът е двояк. От една страна, това предотвратява разпространяването на наркоманията, а от друга, засилва чувството за солидарност у младите наркомани, като ги откъсва от живота. И това затруднява както лечението, така и превъзпитанието. Сега те лесно се познават. Носят специален знак — черни железни кръстчета, окачени на верижка или връв. Всяко такова „кръстче“ може да разчита на помощта на другите. Дори ако не се познават лично.
Неваровни си припомни, че е виждал и във Варшава и в Подлешна млади момичета и момчета, „белязани“ с такива черни кръстчета. Чудеше се какъв е този неочакван прилив на религиозни чувства у дългокосите младежи. Оказва се, че черното кръстче няма нищо общо с религията, а е знак на хипитата.
— Мога ли да науча нещо повече от дъщеря ви?
— От Магда ли? Би трябвало да подходите много деликатно.
— Надявам се, че тя не носи черно кръстче?
— За щастие не. Впрочем тя е още малка. В Подлешна наркоманията обхваща част от учениците от горните класове и някои от вече дипломиралите се младежи. Магда се отнася към тях определено пренебрежително.
— Значи няма да има възражения и ще ми разкаже за тази групичка?
— Работата не е тъй проста. Не забравяйте за ученическата солидарност: „С катран да ти мажат челото, не казвай що става в школото.“
— Бих искал все пак да поговоря с дъщеря ви.
— Добре — каза тя. — Ще ви помогна да установите контакт с нея. Макар и да се боя, че това ще ми довлече само неприятности.
— Много ви моля! — Неваровни докосна с устни ръката на жената.
— О, виждам, че когато държите на нещо, можете дори да се държите мило, господин майор. В последно време Магда си е втълпила нещо — решила е да ме омъжи. Ако й разкажа как сте ме ухажвали днес в кафенето, изпратили сте ме досами прага ни и сте помолили да ни посетите утре вечер, момичето ще направи всичко — само и само да не подплаши кандидата за ръката на майчето. Може би дори ще се отпусне да поговори с вас. Само че трябва да изиграете убедително ролята си. Ако се появите с такава „щастлива“ физиономия, с каквато винаги ме поздравявате в кафенето, нищо няма да излезе.
— Ще се постарая. Лицето ми ще излъчва неземна радост.
— Ето тук живея — посочи най-близката къща госпожа Анка. — Дъщеря ми наднича през прозореца. Изпращането е дотук. Благодаря ви, че ме доведохте до самия праг. И не се бойте. От моя страна не ви заплашва нищо. С получения от първия брак опит нямам намерение да повтарям същата глупост.
— Нито пък аз.
— В такъв случай довиждане. Значи утре около седем вечерта.
На другия ден Неваровни замина за Варшава и след кратък разговор с полковника отиде в Главното управление на Гражданската милиция, където имаше специално звено за борба с наркотиците. Там не се изненадаха от разказа му. Да, знае и за събитията от миналата година. Дори се учудиха, че новият началник на участъка не е информиран.
Подполковникът, който ръководеше звеното, му обясни:
— От около две години наркоманията, и особено наркоманията сред младежта, се разширява. Все още не епидемия, както е в Съединените щати или в Западна Европа, вече съществува обаче сериозна опасност. И у нас има смъртни случаи. Необходимо е да се актуализират фармацевтичните разпоредби, да се засили контролът върху продажбата на лекарства, да се охраняват по-добре съответните средства в аптеките. Трябва също да е въведе принудително лечение на наркоманите. Да се налагат тежки наказания за контрабанда, продажба и разпространение на наркотици. Последиците от вдишване на упойващи средства са различни. При голяма доза може да настъпи дори смърт, предизвикана от засягане на дихателните пътища. А редовното приемане на наркотици предизвиква жълтеница вследствие увреждането на черния дроб. Може да се стигне и до мозъчен удар или възпаление на мозъка. Настъпват нарушения на зрението, включително и слепота. Наркотиците атакуват всички нервни центрове, предизвиквайки силна депресия, която често завършва със самоубийство, а по правило — с посягане към нова доза отрова. Настъпва загуба на висшата емоционалност, изчезват всички човешки чувства и способности, наркоманите затъпяват.
— Как трябва да се води борбата с това зло?
— Преди всичко чрез профилактика. Трябва да се предупреждава, да се разяснява на младежите, родителите и учителите. Педагозите първи могат да забележат признаците на наркоманията. Ако нормални дотогава момичета и момчета изведнъж се отпуснат в учението, заживеят като че ли „на бавни обороти“, откъснат се от обществения живот, затворят се в тесния свят на приятелите си, значи бие аларменият звънец. Длъжни сме освен това да скъсаме с всеобщата тенденция срамежливо да премълчаваме този проблем.
— Аз какво да правя? — попита майорът.
— Благодарим ви, че ни уведомихте за новия случай. Ще го проучим. Вие продължавайте да разследвате и по тази линия. Впрочем тя съвпада с основната ви задача за разкриване на убиеца на старши сержант Квасковяк. Кой знае, може би именно наркотиците са били повод за престъплението? Наркоманът, лишен от наркотици, е способен на всичко. Помнете, че за такъв човек убийството не е морален проблем, тъй като той изобщо няма морал, разчитайте на всестранната ни помощ. Трябва да се организират срещи с младежите и родителите. Може би един разговор с младите наркомани ще ги спре в хлъзгането по наклонената плоскост, където ги тласка собствената глупост, търсенето на силни преживявания или снобизмът? Може би все още не е късно да ги отклоним от нея? Разбира се, няма да вдигаме паника и да организираме „съд над вещици“. Въпросът е да се спаси младежта.
Майорът се върна в Подлешна, където веднага бе въвлечен във водовъртежа на местните проблеми, но привечер облече най-хубавия си костюм, въоръжи се с три карамфила и точно в седем позвъни на вратата на Анка Нелисецка. Отвори му домакинята, празнично облечена. Дъщерята любопитно надникна от стаята. Магда много приличаше на майка си. Беше доста по-висока и малко по-пълничка, но такава е съдбата на петнадесетгодишните.
— Какви красиви цветя! Сърдечно благодаря. А това е дъщеря ми.
Майорът целуна ръка на домакинята и я задържа известно време в своята. Направи го така, че любопитното девойче, което не сваляше очи от госта, да забележи този жест. Влязоха в стаята и седнаха на масата. Майорът се стараеше да се представи в най-благоприятна светлина. Някога, преди неочаквано да му се струпат на главата служебните неуспехи, разводът и болестта, той беше общителен и обичан от всички човек. Беше жизнен, умееше да се харесва, забавляваше се с удоволствие и беше душата на всяка компания. Оказа се, че и сега му беше приятно да гледа как очите на слушателките ставаха кръгли от учудване, докато слушаха интересните истории, които разказваше.
Вечерята не беше изтънчена, затова пък вкусна и естетично сервирана. Домакинята играеше умело ролята си на може би още не влюбена, но проявяваща интерес и приемаща ухажванията жена. Магда беше очарована и от госта, и от видимата промяна в поведението на майка си.
Тъй че когато след вечерята майорът ловко насочи разговора към наркотиците и разпространението на тази „мода“ сред младежите, момичето забрави принципите си да не говори пред чужди хора какво става в училище. Изтърси гордо:
— И в нашето училище си имаме такива!
— Сигурно преувеличавате. — Неваровни се държеше с дъщерята на Нелисецка като с възрастен човек. — Възможно е някой да е помирисал за проба тази гадост, че после да се фука пред съучениците си. Момчетата и момчетата от последните класове на гимназията често се правят по този начин на зрели и възрастни.
— Съвсем не! — рязко възрази Магда. — Само няколко от тях смъркат упойващи средства. Повечето са момчета, момичетата ги е страх, че може да им пожълтее кожата. Всички са от единадесети клас. Но има трима и от десети. Всички им се подиграват. Дори ние, от по-долните класове, не пропускаме случай.
— Защо?
— Ами те разправят такива глупости! Говорят, че са деца на господа и че виждат разни чудни картини. Братът на една моя съученичка е от същата тайфа. Оплаквал й се, че като вдишвал такива неща, се появява огромна змия, която го гони навсякъде и от която е невъзможно да избягал.
— Това момче ходи ли редовно на училище?
— Те всичките ту ходят, ту не. Уж са редовни, пък щом някой се снабди с „това“, по три дни ги няма.
— А матурата?
— Родителите им се опитват да я уредят чрез познанства и частни учители. Въпросът е да избутат изпитите как да е.
— Родителите не се ли досещат каква е причината за странното поведение на децата им?
— Май не — отговори този път майката на Магда. — Тези деца, общо взето, правят добро впечатление. Обикновено са спретнато облечени, държат се възпитано и кротко. Родителите им си обясняват изоставането в учението с преумора, анемия, с тежката училищна програма и в най-лошия случай с влиянието на неподходящи другари. Наркоманите общуват в затворен кръг. Нови посветени се допускат в него само след като обещаят да пазят пълна тайна.
— Но нали съучениците им знаят. Госпожица Магда например знае толкова много неща.
— У дома е по-лесно да не се издадеш, отколкото в училище, в класа.
— Откъде вземат тази гадост? — попита майорът.
— Никой няма да се издаде. И да се хвалят, че вдишват, никога няма да издадат доставчика.
— Ами нали съвсем наскоро във вашето училище една ученичка се е отровила и дори се е наложило да я откарат в болница. — Майорът каза това така, сякаш беше запознат с повече подробности около случая.
— Тя е глътнала прекалено голяма доза „прахове“. Някои го наричат „прахове“, а други „хероин“.
Офицерът не беше специалист по наркотиците, но знаеше, че хероинът е най-силният и с най-опасни последици. Ако младите търсачи на халюцинации действително са стигнали до хероин, положението е изключително сериозно. Той реши да вдигне тревога. Налагаше се намесата на съответния апарат на Главното управление.
После майорът ловко смени темата. Страх го беше момичето да не разбере, че той всъщност го беше подложил на разпит и че то е казало прекалено много. После можеше да съжалява, а и съучениците нямаше да простят на Магда „дългия й език“. Затова пак започна да забавлява дамите с разни историйки за контрабандисти от времето, когато беше командирован в гранични войски и служеше на полско-чехословашката граница. Към десет вечерта стана.
— Сърдечно благодаря. Отдавна не съм прекарвал толкова приятна вечер.
— Наистина ли?
— Наистина. — Майорът каза това съвсем искрено.
— Кога ще дойдете пак, господин майор? — Въпросът беше зададен от Магда.
По пътя Неваровни се размисли върху получената от момичето информация. Особено го тревожеше „хероинът“. Ако младите наркомани от Подлешна имат възможност да се снабдяват с този наркотик, значи източникът се намира или в Подлешна, или във Варшава. Това вече не е игра.
Ами ако старши сержант Квасковяк е попаднал по следите на банда контрабандисти на наркотици? И е заплатил с живота си?
На другия ден майор Неваровни обаче не можа и да помисли да напусне Подлешна, за да се свърже със специалистите по въпросите на наркоманията от Главното управление на милицията. Сутринта им съобщиха, че в магазина на едно от съседните села е извършен обир. Трябваше да замине незабавно, за да огледа следите, а по-късно се включи в работата на екипа, разследващ кражбата.
Доведеното от милицията в Рушков куче Град участвуваше енергично в издирването. Позавъртя се из селото, най-сетне улови следата и с рязко размахвана опашка и лай се втурна към гората. Водачът му отпусна докрай каишката и хукна редом с кучето. Останалите милиционери тичаха заедно с майора по глинестата почва, колкото им държат силите. Милиционерското куче не бива да се възпира, защото може да загуби следата.
После дойде „удоволствието“ от тичането направо през гората, през какви ли не препятствия. С гръмък лай Град изчезна в един стар бункер, останал от немците. Крадците бяха укрили там по-голямата част от плячката. В чувалите имаше кафе, шоколад и бутилки вино.
Но усърдното куче не позволи на хората да си отдъхнат. Като очерта полукръг през полето и горичките, то продължи неуморния си бяг още най-малко шест километра и накрая заведе водача и милиционерите в една къща в самия край на Подлешна. Тук Град без колебание се хвърли към вратата на партерното жилище и със застрашително ръмжене нападна един от намиращите се в стаята мъже. При обиска бяха открити останалите неща, откраднати от магазина, и парите от касата му. Цялата компания беше откарана в ареста на Околийското управление.
Неваровни беше така уморен от неколкочасовия бяг, че след връщането си в Подлешна не изпитваше глад и веднага отиде в „Маришенка“. Мечтаеше за голямо, силно кафе.
В кафе-сладкарницата беше почти пусто. Само постоянните посетители бяха заели няколко маси. Сред тях беше доктор Воркуцки, седнал заедно с инженер Белковски. Като видя офицера, лекарят го покани с ръка на масата си.
— Господин майор, днес не изглеждате много добре — отбеляза той.
— Ако бяхте пробягали десетина километра през поля и гори като мене, и вие нямаше да изглеждате по-добре! — Майорът разказа какви приключения беше преживял.
— Не се учудвам, че сте уморен — поклати глава инженерът. — А от друга страна, добре, че не съм офицер от милицията. Тежка работа. Предпочитам своята лаборатория. А вие, докторе, кабинета си. Не е ли така?
— Госпожице Ирена, за мене голямо кафе — поръча Неваровни, щом се появи сервитьорката — колежката на Елжбета Дорецка от другата смяна. Ирена Барска също беше хубава, но не така ефектна.
— Първо хапнете нещо — посъветва го доктор Воркуцки, — например шунка с яйца. С четири яйца.
Офицерът се засмя:
— Чак сега усетих, че съм гладен. Ако не бяхте споменали за яйца, сигурно до вечерта нямаше да сложа нищо в устата си.
Докато сервитьорката донесе храната, Неваровни добави към разказа си за обира на магазина още няколко подробности, като описа и залавянето на крадците с помощта на служебното куче.
— Всъщност как кучето върви по следата? — попита инженерът.
— Не е съвсем ясно. Има различни хипотези, но те не обясняват всичко. Правени са много интересни експерименти, които показват, че въпросът не е само в обонянието. Участие взема и някакъв неизследван докрай инстинкт.
— Направо фантастично! — Воркуцки не можеше да сдържи възхищението си от успеха на Град.
Офицерът утоли глада си, отпи голяма глътка кафе и запита:
— Бих искал, възползувайки се от толкова приятната ни среща, да ви попитам нещо, господа. Какво представлява хероинът?
При тази дума докторът явно трепна, но тутакси се овладя и отговори:
— Много силен наркотик. По-рано е бил използуван в медицината, главно при изготвянето на някои лекарства. Само толкова помня за хероина от следването си.
— Хероинът използува ли се като упойка при операции или като обезболяващо средство?
— Твърдо не. Днес дори морфинът се прилага само в редки случаи. Аз често предписвам на пациентите си обезболяващи средства, преди операциите поставям инжекции с упойка, но никога не използувам морфин.
— Съществуват подозрения — предпазливо рече Неваровни, — че се извършва контрабанда на хероин в Полша. Изглежда, нашите наркомани в последно време са се прехвърлили на този наркотик.
Инженерът се разсмя:
— Изключено е.
— Все пак данните показват, че наркоманията се превръща в проблем и за нашата страна.
— Възможно е — съгласи се Белковски, — не по вина на хероина обаче. Един килограм от него струва повече от четиристотин хиляди долара, а в приготвени за непосредствена употреба дози — дори двойно повече. В Полша няма толкова богати хора, които биха могли да си позволят подобен лукс.
— Наистина — включи се и лекарят, — никога не съм чувал за вземане на хероин в нашата страна. Най-много да срещнеш морфинисти. За съжаление те най-често са сред лекарите и фармацевтите. На практика само те могат да си доставят този наркотик полулегално, с рецепта в аптеките. Ако се купува по нелегален път, сигурно и морфинът би бил много скъп. Така ли е, господин инженер?
— Несъмнено. Впрочем лесно можем да пресметнем. Ако килограм хероин струва, да приемем най-ниската цена, четиристотин хиляди долара, то морфинът е десет пъти по-евтин, следователно — четиридесет хиляди долара. Дори при колебанията на американската валута е скъпо за полския джоб.
— Убедихте ме, господа. — Майорът реши да промени темата. Наведе се и разтри прасеца си с болезнена гримаса. — Докторе, толкова много съм слушал за вас като за великолепен специалист по разширени вени, а май ще се наложи да ви стана пациент. След днешната „разходчица“ определено не се чувствувам добре.
— Имате ли проблеми с краката?
— Не бих казал. Но на прасеца ми вената на едно място е потъмняла. Като монета от петдесет гроша.
— Отдавна ли го имате?
— Горе-долу от двадесетина години.
— Нищо страшно. Ако се увеличава или започнете да усещате болки в крака, елате при мене.
Майорът повече не спомена за наркотиците, а и неговите събеседници не се върнаха към тази тема. А нали поне Воркуцки не можеше да не знае нещо, беше баща на ученичка от същия клас, от който е било наркотизиращото се момиче!
Във Воеводското управление полковникът реши, че по въпроса за наркотиците майорът ще работи в сътрудничество със съответното звено от Главното управление. Ако открие нещо подозрително, ще информира началника си. Подполковникът, с когото Неваровни вече разговаря веднъж, му съобщи най-пресните новини.
— Вече знаем с какво се е отровило момичето от училището в Подлешна.
— С какво?
— В чантата му открихме остатъци от бял прах. Анализирахме го. Оказа се смес от различни лекарствени средства.
— Не съм специалист в тази област.
— Но понеже, искате, или не, вече се сблъскахте с проблемите на наркоманията, ще ви посветя в действието на наркотиците и подобните на тях вещества.
— Слушам ви.
В края на лекцията си подполковникът каза:
— Връщайки се към вашите млади наркомани, бъдете спокоен — ние ще се заемем с тях. И вие обаче ги дръжте под око. Контактът с младото момиче, за което споменахте, е много важен. На всяка цена го поддържайте. Друг ученик няма да говори с вас така искрено и открито. А за нас това е изключително важно. Трябва да разработим такива методи на работа, така да разговаряме с младежите, че да ги убедим, а не по закона за противодействието да предизвикаме обратния резултат.
— Да можехме да разберем от кого купуват тази гадост? Защото въпросният хероин не ми дава мира. Имам основания да смятам, че той не е само мит.
— Изключено е! Внесен контрабандно, ще е прекалено скъп и за най-богатите. А в Полша е невъзможно да се сдобиеш с хероин по нелегален път. Дори в специализираните аптеки го няма. Вносът му е забранен. Единствено учените разполагат с неголеми количества хероин за някои експерименти. И то под много строг контрол.
Интересът на Неваровни към групата млади наркомани в Подлешна беше между другото. Основната му задача беше откриването на убийците на старши сержанта. Знаел ли е Квасковяк за наркотизиращите се младежи? Вероятно да. Бил е началник на участъка повече от осем години. Живеел е в Подлешна със семейството си. Децата му учат в същото училище. Трябва да е дочул нещичко. Но дали тази е била причината за смъртта му?
Майорът се съмняваше в това. Действително, когато имат нужда от наркотици, наркоманите не се спират пред нищо, дори пред извършване на престъпление, ала тези младежи едва ли са достигнали подобно психическо състояние.
В същото време старши сержантът се е ползувал с авторитет сред младежите. Защо? Дали само поради нешаблонните методи, които е използувал, като историйката с тупаника, сервиран на младите Ковалски? И дъщерята на Воркуцки не е посмяла „да се опъне“ на Квасковяк, който й е наредил незабавно да се прибира вкъщи.
От друга страна, откъде младежите вземат такива количества най-различни лекарства, че не само да се наркотизират, но и да се тровят? А може би…
На Неваровни му хрумна нещо. Реши незабавно да провери догадката си. Облече се бързо и излезе от участъка. Тръгна към супермаркета. Госпожа Нелисецка не беше зад касата. Неваровни я откри в стаичката зад магазина. Управителката не скри учудването си, че го вижда. Правеше справки в някакви документи.
— Много се извинявам, знам, че съм малко досаден, но госпожица Магда беше така любезна да ме покани у вас довечера. Мога ли да се възползувам от тази покана?
— Ами… заповядайте. — Госпожа Анка се усмихна едва-едва.
— Благодаря ви, аз наистина трябва да питам нещо Магда. Много е важно.
— Имайте предвид обаче, че днес ще работя до затварянето на магазина. Ще изляза оттук най-рано в седем и четвърт. Не ме чакайте. Нека се срещнем направо на гарата тук или на спирката в Източна Подлешна.
— Добре — съгласи се майорът. — Ще ви чакам, докато дойдете.
Магда беше сигурна, че майорът не е забравил поканата й. Когато офицерът и госпожа Анка влязоха в жилището на Нелисецки, масата беше сервирана за трима души. Момичето получи от майора голяма кутия шоколадови бонбони, което беше прието със задоволство не толкова от дъщерята, колкото от майката. Пак се заредиха разкази за богатите криминални приключения на сегашния началник на участъка на милицията в Подлешна. И този път двете дами слушаха с неотслабващ интерес.
По-късно майорът смени темата на разговора. Сподели какво е научил за наркотиците в Главното управление. Убеден беше, че понякога се постига повече при частните разговори, а не когато истината се излага от училищната катедра — дори от лекар специалист. И изведнъж подхвърли:
— Чух, че и дъщерята на доктор Воркуцки спада към вашите наркомани. Истина ли е?
— Миналата година Янка беше с тях. Но когато взеха ония тримата за лечение, май скъса с тайфата. А сега как е, не знам. Виждах я често с момичето, което закараха скоро в болницата.
— Ако държите, мисля, че Магда би могла да…
— Не, благодаря. Просто ми беше любопитно — рече Неваровни и заговори за друго.
На сбогуване двете домакини го помолиха да не ги забравя. И този път майката като че ли го каза искрено.
— При мене ли идвате? — Директорката на гимназията повдигна вежди, с което даваше на Неваровни да разбере, че се учудва как началникът на участъка на милицията си позволява да нарушава нормалната работа на учителите. — Разполагам с малко време, след пет минути имам час. Аз не само ръководя училището, но и преподавам в последния клас.
— Понеже Мохамед не пожела да дойде при планината, планината бе принудена да дойде при Мохамед — поизмени поговорката майорът. — От няколко дни очаквам да дойдете. Трябва да призная, че съм неприятно изненадан, че не дойдохте.
Офицерът се намести в креслото и запали цигара, без да поиска разрешение. Реши да се държи демонстративно остро и нелюбезно. Смяташе, че при създаденото положение не може да се разговаря другояче.
— А защо трябваше да дойда?
— В училището стават лоши неща, а вие се учудвате на проявения интерес от страна на милицията?
— Не ви разбирам.
— Госпожо директор, знаете ли какво се е случило преди няколко дни?
— Говорите за малката, която се разболя по време на час?
— Много елегантно се изразихте — наблегна на последната дума Неваровни, — разболя се.
— Момичето не е от най-добрите ученички. Не се знае дали ще бъде допусната до матура. Толкова се притеснила, горкичката, за класното, което било решаващо за оценката и по математика, че глътнала прекалено много от някакво успокоително средство. Ето, това е цялата история.
— Много добре сте го измислили.
— Обвинявате ме, че лъжа? — Директорката стана. — Нямам време. И не възнамерявам да дискутирам повече с вас.
— Седнете все пак. Уверявам ви, по-добре ще е да поговорим тук, а не в участъка или в кабинета на прокурора.
— Как смеете да ме обвинявате! И в какво?
— Най-малкото в укриване на престъпление, каквото е нелегалната търговия с наркотици и толерирането на група наркомани в училище. Още миналата година тук е имало три сериозни случая на наркомания. Станало нужда да се започне лечение.
— Те не бяха ученици от моето училище.
— Да. Когато са се отровили, вече не са били ученици… от няколко седмици. А преди това? — Майорът заговори с нарастващо раздразнение. — Зная, че при това момиче са ходили негови съученици и не само съученици. Уговаряли са го да мълчи и да разказва същата историйка, която току-що чух. Странно стечение на обстоятелствата, нали? И мислите, че аз ще повярвам?
Директорката леко пребледня. Само крайчетата на ушите й почервеняха.
— Момичето е пред матура. Съучениците му също. Не искахме да им съсипваме живота.
— Но сте гледали спокойно как те сами си съсипват здравето и живота…
— Аз… аз… — директорката заекна — не допусках, че е толкова опасно. Младите хора често правят глупости. Мъдростта идва с годините, ненапразно се казва така. Когато не се обръща внимание, тези неща отзвучават по-бързо, отколкото при забрани и наказания. Но щом вие, господин майор, преценявате, че въпросът е придобил нежелателен обрат, цялото педагогическо тяло, разбира се, ще работи солидарно върху подобряване на положението.
— Опасявам се, госпожо директор, че нещата са стигнали твърде далече и педагогическото тяло няма да помогне много.
— Тогава какво да направим?
— Първо трябваше да дойдете при мене и да ми разкажете искрено всичко. Един час след произшествието или преди него. Та милицията да не научава последна онова, което знаят дори разносвачите на мляко.
— Признавам, сбърках. Не оцених правилно опасността. — Директорката вече забрави урока, за който преди малко така бързаше.
— Това не е първото произшествие във вашето училище. Едва ли ще бъде и последно. Нека не се държим като щрауси и погледнем истината право в очите.
— Прав сте. Не помислих за това.
Налагаше се служителите на милицията да обиколят аптеките и да проверят изпълнените рецепти поне от последните два месеца. Първоначално Стария се противопостави: Неваровни отнема толкова много хора за проучване на въпрос, който няма пряка връзка с основната цел — откриване убиеца на Квасковяк. Накрая се съгласи, че тази следа може би е свързана с убийството.
— Все чакаме и чакаме — отбеляза капитан Левандовски на съвещанието, посветено на тази акция. — Другарят майор не бърза особено.
— Бързането, колега — отвърна горчиво Неваровни, — е полезно само при ловенето на бълхи. Вие бързахте, бързахте, препълнихте ареста с хора и какво излезе?
— Да видим какъв ще е резултатът от проучването. Ако получим доказателства за вината на някого, ще направим обиск и ще го задържим.
— А не е ли по-добре да наблюдаваме с кого контактува той? — предложи Левандовски.
— При подобни случаи изненадата е не по-малко важна — защити тезата си майорът.
— Другари! — Стария не искаше да допусне нова размяна на мнения между офицерите. — Ще проверим най-напред рецептите и ако подозренията се потвърдят, ще решим какво да правим по-нататък.
Неваровни не беше сгрешил. Проучването на аптеките донесе богат улов. Подозрителните рецепти бяха повече от осемдесет. Специалистите, които ги преглеждаха, разделиха целия материал на три. Част от документите без съмнение бяха написани от ръката на един и същи лекар. Но те бяха сравнително най-малко. На други някой се беше опитвал да добави лекарства, непредписани от лекаря, или да увеличи броя на опаковките, фалшифицирайки цифрите от едно на три. Най-много бяха рецептите, в които и съдържанието, и подписът говореха, че става дума за фалшификация. Бяха около четиридесет.
Тримата офицери пак се събраха в кабинета на полковника.
— Според мене милицията трябва да се намеси официално. Ще направя обиск. Ще конфискувам запасите от стока. Ако я намеря, ще разпитам заподозрения. Ще съставя протокол. Може би дори да задържа виновния?
— В Подлешна ще се вдигне страшен шум — усмихна се полковникът. — Представям си къде и какви оплаквания ще има! При това не бива да забравяме също, че става дума за сополанковци, и то преди матурата им. Дали няма да им навреди?
— Давам си сметка за всички трудности, но мисля, че е крайно време милицията в Подлешна да действува решително. Категорично съм за задържането на виновния. Поне за четиридесет и осем часа.
— Аз също. — Може би за първи път капитан Левандовски бе на мнението на майор Неваровни. — А ако прокурорът не подпише заповед за задържане на виновните за разпространяване на наркотици, е длъжен да издаде такава заповед за фалшифициране на рецепти. Престъплението се вижда като на длан. Не подлежи на дискусии. Имаме го черно на бяло.
— Говорите така, защото нямате деца на тая възраст! — Полковникът бе по-снизходителен към грешките на младите. — Теоретично сте прави, но…
— Другарю полковник, аз не искам да съсипвам живота никому. Нито пък да провалям някому матурата. В подобни случаи моят предшественик си свалял каиша и незабавно раздавал справедливост. Може да се поспори дали е постъпвал правилно, ала резултати е имало. Аз няма да постъпя по същия начин, но наистина трябва да посплашим домораслите наркомани и останалите дечица, „родени с риза“. Нека видим как ще се държи виновният. От това ще зависят по-нататъшните ни действия. Няма да се поколебая обаче и да го задържа.
— А после ще го освободите по молба на родителите — каза Стария — и това също може да даде положителен ефект. Другите родители ще проявят по-голям интерес към живота на децата си. От страх и тях да не ги сполети същото. И без това в селището ще избухне голям скандал. Е, какво да ти кажа… Постъпи, както намериш за добре. Но ако решиш, че ти е нужно разрешението на прокуратурата за по-продължителен арест, не действувам без съгласие.
Придружен от сержант Михаляк, около четири часа следобед майор Неваровни позвъни на вратата на доктор Воркуцки. Отвори им медицинската сестра и попита имат ли назначен час за този ден.
— Не, госпожо. Идваме по служба. Искам да се видя с доктора.
— Ще го уведомя.
В чакалнята влезе лекарят.
— Добър ден, господин майор. Мене ли търсите? — учуди се той.
— За съжаление, по служебен въпрос.
По лицето на лекаря премина сянка на тревога, обаче с думите: — Заповядайте, господа! — той им посочи не манипулационната, а частния си кабинет.
— С какво мога да ви бъда полезен?
Майорът извади от портфейла си една рецепта.
— Ваша ли е?
— Да. Спомням си случая. Една съученичка на дъщеря ми се оплакваше от силна кашлица.
— Чак три опаковки? Защо толкова много?
— Малката каза, че всички у тях кашлят. За какво намеквате, господин майор?
— Убеден съм, че много добре разбирате за какво става дума, господин докторе. Достатъчно е да си спомните неотдавнашните събития в училището.
— И какво общо имам аз с това?
— Младата наркоманка се е отровила с лекарства. — Офицерът извади друга рецепта. — Тук също има различни лекарства. Все по три опаковки. Ето, вижте.
Лекарят взе рецептата. Ръката му леко трепереше. Прегледа я внимателно и я върна на майора.
— Тази не я помня. Може би някой мой пациент ме е помолил точно за това лекарство. Боже мой, три опаковки съвсем не са толкова много. Защо пациентът трябва да идва след две седмици за нова рецепта?
— Приемам това обяснение. Погледнете обаче следващите. В тях лекарствата са почти в промишлени количества. В максимални дози.
— Тази рецепта не съм я писал аз — възрази Воркуцки. — Сравнете трите рецепти. Не е моят почерк. И подписът не е моят. Фалшифицирана е.
— Изявлението ви е много важно, господин докторе. Бихте ли могли да го дадете писмено?
— Разбира се.
— Тогава напишете го.
Лекарят вдигна рамене, но изпълни молбата на майора. Офицерът прочете с внимание написаното, сгъна старателно листа и го прибра в джоба си.
— Сигурно съм излязъл някога за малко от манипулационната. Празните рецепти са останали на масата и някой пациент е откраднал една. За в бъдеще ще внимавам да не оставям рецептите без надзор.
— Много ви моля за това, докторе. Още повече държа да не се повтаря този случай, защото само в няколко аптеки открихме повече от четиридесет такива рецепти. Навярно посещението ми вече не ви учудва.
— Повече от четиридесет ли? — повтори Воркуцки. — Не е възможно.
— Ако бяхме продължили да търсим на по-голяма територия, със сигурност щяхме да открием много повече фалшифицирани рецепти.
— Просто не мога да повярвам.
— Доказано е. Всички рецепти са у мене, в тази чанта.
— Невероятно! Би трябвало да ми откраднат цял кочан с рецепти. След като съм ги подпечатал. Направили са го така умело, че не съм забелязал нищо. Давам си сметка колко съм виновен. Ще ме подведете ли под отговорност, господин майор?
— Не. Вас не. Надявам се, че случилото се ще ви бъде добър урок.
— Кълна се, повече няма да се повтори. Изобщо няма да подпечатвам рецептите наведнъж и ще ги държа под ключ. Благодаря ви, господин майор.
— За съжаление — рече Неваровни — въпросът не се приключва с това. Налага се да поговоря с дъщеря ви.
— С Янка ли? Защо?
— Заради продажбата и разпространяването на наркотици в училище.
— Янка? Глупости!
— Имам също заповед на прокурора за обиск в жилището ви. Разбира се, отказвам се от тези широки пълномощия. Ще се задоволя да прегледам само стаята на госпожица Янка Воркуцка. — Офицерът подаде на Воркуцки съответния документ.
— Невероятно!
— Съжалявам, докторе, но съм длъжен да го направя.
— Мога ли да присъствувам?
— Дори възнамерявах да ви помоля за това. Още веднъж подчертавам колко много съжалявам. Но службата си е служба, а дружбата — дружба, сам знаете. Ще ви помоля също да извикате някого за свидетел — медицинската сестра например.
— Има някакво недоразумение, което непременно ще се изясни. Заповядайте, господа. — Воркуцки ги поведе към хола, откъдето по вита стълба се стигаше на първия етаж. Там почука на една от вратите. След изреченото с висок глас: „Моля“, тримата мъже влязоха в стаята. Янка Воркуцка лежеше на леглото и преглеждаше някакво списание.
— Янечко — започна лекарят, — господата са от милицията. Имат заповед за обиск на цялото жилище и биха искали да говорят с тебе.
— С мене ли?… Ама че смехория… — рече момичето, но дори не помръдна.
Неваровни се огледа. На тоалетката имаше дамска чантичка. Взе я. Едва сега Янка се раздвижи.
— Нямате право! — Тя скочи от леглото и се хвърли към офицера, опитвайки се да изтръгне чантата от ръцете му.
— Моля ви, успокойте се. — Гласът на майора вече не бе така любезен, както при разговора с лекаря, беше станал значително по-остър. — Защото ще наредя на сержанта да ви държи със сила или да ви сложи белезници. Имам заповед за обиск и ще го направя. А вие няма да ми пречите. Ясно ли е?
— Гледайте го колко е важен. Изритаха те от Варшава, а?
Майорът не реагира на обидните думи, отиде до масата и изсипа съдържанието на чантата. Носна кърпичка, портмоне, червило, парфюм, бележниче, няколко молива и… кочан с рецепти. Подпечатани. Няколко бяха попълнени.
— Виждате ли, докторе — каза Неваровни, — колко бързо се изясни въпросът с кражбата на рецептите? Кабинетът по криминалистика на Воеводското управление направи анализ на почерка, с който са попълнени фалшифицираните рецепти, и го сравни с почерка на дъщеря ви. Взехме от училището една нейна тетрадка. Двата почерка са идентични.
— И какво от това? — Момичето продължаваше да се перчи. — Когато престъплението е извършено от член на семейството, съдебно дело се завежда само ако потърпевшият сигнализира официално за извършеното. Нищо не можете да ми направите!
Доктор Воркуцки мълчеше, ала по челото му избиха едри капки пот. Той ги изтри с кърпа.
— Ще ни дадете ли всички лекарства, госпожице? И тези в оригинални опаковки, и онези, които вече сте стрили на прах и сте смесили, за да получите така наречения „хероин“? Или трябва основно да претърсим цялото жилище!?
— Нямате право да пипате нищо. Нито пък да се бъркате. Имам право да разполагам с такива лекарства, каквито си искам. И да ги вземам в количество по мое желание.
— В такива количества те стават наркотик.
— И какво от това? И бездруго в Подлешна всички знаят кой се друса и с какво. Нито милицията, нито прокурорът могат да ни направят нещо. Хич не ми пука от вас! Заплашвате ни с принудително лечение. Защо не? Поне ще се съберем все свои на едно място. Без скучни родители, тъпи съученици и още по-тъпи даскали.
— Няма как, щом не искате да ги предадете доброволно, сам ще ги намеря.
Офицерът спокойно обикаляше стаята и безпогрешно намираше скривалищата с лекарства, някои от тях доста хитроумни. На масата се събра купчинка разноцветни опаковки. Полски и чуждестранни лекарства. И лесно, и труднодостъпни.
— Докторе, не една аптека би могла да завиди на тази колекция, нали?
— Янка, за бога, какво си правила с всичко това?
— Аз ще ви кажа. Стривала ги е в хавана или ги е смилала с мелничката за кафе. После ги е смесвала. Знаем химичния състав на сместа, тъй като в чантата на отровеното момиче намерихме малко от нея. След това е опаковала сместа и я е продавала в училище като „хероин“.
— Сега разбирам — не каза, а буквално изохка лекарят — защо преди няколко дни Янка ме попита как действува хероинът. Дори се изненада, че не мога да й кажа, без да направя справка в литературата. Значи онова момиче се е отровило с лекарства, доставени му от моята дъщеря? Янка, истина ли е?
— Глупачка такава! Сама си е виновна. Обясних й ясно как се взема това. А пък тя да глътне наведнъж цялото съдържание, и то — в час! Освен това не съм търгувала с лекарства. Само ги преотстъпвах на онези от нашата тайфа, които се прехвърлиха на прахове. Не съм го правила за печалба.
— Ще проверим.
— Проверявайте, щом си нямате друга работа. Писнахте ми! — Госпожица Воркуцка пак се пльосна на леглото. — Татко, остави ме на мира! По-добре ще направиш да изнесеш нравоучителната си лекция долу.
Макар че вече му беше прекипяло от поведението на госпожичката, Неваровни се правеше, че не й обръща внимание. Спокойно седна до масата, извади от чантата си бланка „Протокол за обиск“ и започна бавно да попълва документа. Отне му доста време, понеже трябваше да се опишат едно по едно всички открити лекарства, както и рецептите. Накрая протоколът беше готов. Офицерът го прочете на глас и се обърна към лекаря:
— Отговаря ли на истината? Ако потвърждавате, моля, подпишете.
Воркуцки мълчаливо взе химикалката и се подписа.
— А сега вие. Ако желаете, можете да допълните към протокола някои обяснения.
— Не ми се ще.
— Добре. Ще отбележим, че заподозряната Янина Воркуцка е отказала да подпише протокола. Задържана сте до изясняване на въпроса. Можете да си вземете кърпа, сапун и нещо за ядене.
— Господин майор… — заговори умолително лекарят.
— А аз няма да се мръдна оттук и нищо не можете да ми направите.
— Не ни принуждавайте да употребим сила.
— Глейте го колко е страшно това майорче.
На Неваровни му дойде до гуша.
— Михаляк — нареди той на сержанта, който до този момент стоеше като истукан, — оковете се с нея и да тръгваме.
— Само се опитай да се доближиш до мене, говедо, очите ти ще издера!
Сержантът погледна майора въпросително.
Със светкавично движение Неваровни улови ръцете на момичето и ги обездвижи.
— Белезниците! — заповяда на сержанта.
Белезниците изтракаха. Офицерът държеше като в менгеме другата ръка на Воркуцка, с което я принуда да стане от леглото.
— Съжалявам, господин докторе — каза, — не можехме да постъпим другояче. Сам видяхте и чухте.
— Какъв мъж си, какъв баща си?! Да позволиш на тия говеда…
— О, господи! — Воркуцки рухна в креслото и закри лицето си с ръце.
— Тя е в наркотичен транс — обясни Неваровни. — Засега ще я задържим за четиридесет и осем часа с обвинение за разпространяване на наркотици, както и за кражба и фалшифициране на рецепти.
— Аз като баща няма да я обвиня! — рече Воркуцки.
— Ако ви беше откраднала от портфейла хиляда злоти или дори повече, следствие щеше да се открие само след сигнал от страна на потърпевшия член на семейството. Но тук става дума не само за кражба, а и за фалшифициране на рецепти. Не говоря за опитите за обида на милиционери, изпълняващи служебните си задължения. Лично аз ще спестя на дъщеря ви последното. Но само това.
— Ужасно! Янка, моята дъщеря, арестувана…
— Засега е задържана. Моля, донесете в участъка тоалетните й принадлежности и храна. Да вървим.
Този път Янина Воркуцка тръгна към вратата без съпротива.
След напрегнатите преживявания от деня Неваровни се чувствуваше уморен. Но не отиде в кафе-сладкарница „Маришенка“. Добре знаеше, че много от постоянните посетители ще са доволни да натрият носа на „тоя надут Воркуцки“. Знаеше също обаче, че беше нарушил едно табу. Малкият свят на Подлешна никога нямаше да гласува доверие на човека, който, толериран от доброто общество, си беше позволил подобна постъпка, вместо да замаже работата со кротце, со благо.
Ала офицерът можеше искрено да се радва, че така бързо пресече достъпа на младите наркомани до наркотиците, макар и да оценяваше постиженията си по-скоро като съмнителен успех.
Още от сутринта в милиционерския участък на Подлешна цареше небивало оживление. Кой ли не дойде под най-различен претекст! И всеки снижаваше гласа си до шепот, за да зададе на милиционерите все същия въпрос:
— Истина ли е, че дъщерята на доктор Воркуцки е арестувана? Защо?
Милицията отказваше да дава каквито и да е обяснения по въпроса.
Обадиха се и от училището. Директорката се опита да се застъпи за своята ученичка. Молеше да я освободят, а училището само щяло да си направи изводите. Майорът отказа любезно, но категорично, като сухо обясни, че не става дума за нарушаване на училищния ред и случаят не е от компетенцията на гимназиалните органи.
По обяд в Подлешна пристигна известният адвокат Мечислав Рушински, стар приятел на Воркуцки.
— Дойдох във връзка със случая с онази сополанка — каза Рушински на началника на участъка, когато влезе в кабинета му. — Баща й ми даде пълномощно. Не знам дали Воркуцки ми е разказал всичко подробно. Що за история? Не бихте ли могли да ми изложите конкретните обвинения, господин майор?
Майорът разказа на адвоката за групичката млади наркомани, както и за акцията в дома на лекаря. Показа му протокола. Адвокатът се хвана за главата:
— Та това е цяла аптека! Познавам Янина отдавна, невероятно разглезена е. Единствена дъщеря, от малка нищо не й се забранява. Не допусках обаче, че ще се стигне дотам. Между нас казано, добре е станало, че Янка най-сетне е получила хубав урок. Официално, като защитник на задържаната, протестирам. Преди всичко — против мярката за неотклонение. Тя е пред матура…
— И ние не искаме да й съсипваме живота. Напротив, стараем се всички да завършат училище и да станат нормални хора. Именно затова се наложи да задържим Воркуцка и да пресечем източника на доставките.
— От името на семейството ви уверявам, господин майор, че кракът на Янка повече няма да стъпи в аптека. Веднага, след като я освободите, тя ще бъде изследвана от специалист и ако е необходимо, ще бъде изпратена на лечение.
— Господин адвокат, сам знаете, не аз имам последната дума. Воркуцка е извършила две сериозни престъпления: фалшифициране на рецепти и разпространяване на наркотици. Дори да не го е направила с цел печалба, фактът не подлежи на съмнение.
— Не съм напълно съгласен с вас. Не са били наркотици, а лекарства.
— Запознат съм със слабостите на полското законодателство относно борбата с наркоманията. Възможно е въз основа на точката от закона, или по-точно поради нейното отсъствие, съдът да отхвърли това обвинение. Остава несъмненото деяние: фалшифициране на рецепти. Освен това вашата интервенция е преждевременна. Вчера момичето беше в еуфория, предизвикана от взетите наркотици, и не можахме да го разпитаме. Вероятно ви е известно как се държа госпожица Воркуцка у тях с милицията и собствения си баща. Днес ще я разпитам и ще предам случая по-нататък, където ще вземат решение каква ще бъде участта й.
— В Околийското управление на Гражданската милиция и прокуратурата в Рушков?
— Не. Във връзка с неотдавнашното престъпление на територията на Подлешна, за което вероятно сте чули, аз бях командирован тук от Воеводското управление във Варшава. Подчинен съм пряко на това управление. Затова случаят ще отиде там.
— Сега разбирам защо началник на участъка е офицер с толкова висок чин. Главната ви задача е да откриете убийците на Квасковяк. Говорих по въпроса с Воркуцки. Доколкото ми е известно, следствието не може да се похвали с особени успехи.
— Затова пък разкрихме други неща.
— Говорих за престъплението с доктор Воркуцки — повтори адвокатът. — Той е добре информиран за живота в Подлешна. Според него убийците трябва да се търсят не сред представителите на престъпния свят и хулиганите, а в кръга на богатите хора с безупречна репутация. Моят приятел е заслепен само по отношение на дъщеря си. Оценява обективно другите хора. Към вас се отнася с уважение, господин майор. В разговора си с мене подчерта, че не сте съставили протокол за оказване на съпротива и за обида на милицията. А това би било още едно сериозно обвинение.
— Господин Воркуцки видя поведението на дъщеря си само в дома им. На улицата тя устрои още по-голям цирк. Последните двеста метра Михаляк буквално я носеше на ръце, а аз държах свободната й ръка, за да не издере очите на милиционера. А какви ги приказваше! Не една стара алкохоличка би могла да завиди на репертоара й! После се опита да натроши всичко в килията.
— А сега?
— Еуфорията отмина. Държи се спокойно, но не иска да се храни. Донесли са й от къщи толкова ядене, че ще стигне за десет души. Като не ще, да не яде. Малко гладуване ще й се отрази добре.
— Ясно, работата е сериозна и дума не може да става за незабавно освобождаване. Признавам впрочем, че го очаквах и дойдох при вас само по настояване на свой стар приятел.
— Честно казано, след всичко, което направи момичето, вие на мое място бихте ли го освободили?
— Не — без колебание отвърна Рушински. — Трябва да й се даде урок. Иначе какъв човек ще излезе от нея?
— Не съм нито прекалено строг, нито отмъстителен, ала трябва да призная, че тази госпожичка направо ме вбеси. Едно е сигурно: тя ще прекара нощта тук. За после ще помислим. Аз и моите началници. Вероятно няма да настоявам да бъде задържана до съдебния процес.
— Благодаря ви и за това. Надявам се, няма да имате нищо против да поговоря с прокурора, а може би и с вашия началник от Воеводското управление. От години се познавам с полковника. Уважавам го и го ценя.
— Като защитник на Янина Воркуцка имате право.
— Господин майор, беше ми приятно да се запозная с вас. — Въпреки неуспеха на мисията си адвокатът се сбогува любезно с Неваровни.
Този път съвещанието във Воеводското управление протече доста бурно. Капитан Левандовски и поканеният на съвещанието подполковник от Главното управление бяха на мнение, че при толкова очевидно престъпление не може и да се говори за освобождаване на заподозряната от ареста. Но двамата офицери се ръководеха от различни мотиви. Подполковникът твърдеше, че фалшифицирането на рецепти става все по-често срещано престъпление и виновните трябва да се наказват сурово, за да се предотврати то. А Левандовски доказваше, че ако се пусне на свобода дъщерята на един толкова известен и заможен човек като Воркуцки, в Подлешна ще настъпи брожение. И във Варшава също. Пак ще се заговори, че има две справедливости. Едната за обикновените хора, другата — за богатите и връзкарите.
Несъмнено в аргументите им имаше доста истина. В същото време майор Неваровни смяташе, че понякога с доброта и убеждаване може да се постигне повече.
— Не държа да проваляме матурата на Яница Воркуцка. Впрочем тя сигурно нямаше да си вземе изпитите и без нашето арестуване. Но бих искал да се доберем до останалите наркомани. Да ги накараме да се отнасят с по-голямо доверие към нас. Да повярват, че им желаем доброто. Иначе дори принудителното лечение няма да има ефект. Вече им показахме, че милицията знае всичко и може да бъде безкомпромисна. След демонстрацията на сила трябва да проявим и добросърдечие.
— Не можем да прекратим делото, след като е извършено толкова явно престъпление.
— Не исках да кажа това — възрази Неваровни. — Разследването ще продължи още известно време. Спрямо заподозряната ще бъде приложен надзор. Готов съм лично да поема ролята на обществен попечител. Ако през това време тя промени начина си на живот, успее да скъса с порока и си вземе матурата, пак ще бъде изправена пред съда, ние сами обаче ще предложим по-леко наказание, и то — условно. А ако не установя положителна промяна у Воркуцка, ще я задържа отново и ще предам документите по делото на прокурора. Колкото по-добре опознавам средата, в която работя сега, толкова повече се убеждавам, че старши сержант Квасковяк е бил умен човек. Прав е бил, като е прилагал нешаблонни методи в работата си.
— Предлагате нещо като шантаж ли? — отбеляза Левандовски.
— Не се страхувам и от шантаж, чиято цел е да бъде спасен един човешки живот. Разбира се, няма да освободя момичето днес, а едва утре. Нека прекара още една нощ на дървения нар.
— И тъй, какво? — попита Стария.
— Майорът защити момичето така сърцато, че аз се предавам — каза подполковникът.
— Принуден съм да се съглася с колегите — добави Левандовски.
— В такъв случай даваме пълна свобода на действие на Неваровни — взе решение началникът.
— И, Бронек? — усмихна се Стария, когато останаха насаме. — Може би предпочиташ да се върнеш при твоята статистика? Само да поискаш, някогашното ти бюро те чака.
— Остави ме на мира. Не се подигравай.
— Ти говориш толкова много за профилактика, но не забеляза, че и аз съм привърженик на нейното най-широко прилагане. Също и спрямо някои превърнали се в чудаци офицери от милицията.
— Много ти благодаря. — Неваровни изрече тези думи съвсем искрено.
— Виждам и се радвам, че живна. Само това проклето разследване да потръгне най-сетне…
— Не се бой, ще тръгне! Може да се наложи да изчакаме още месец или два. Дори повече. Но ще потръгне. Няма идеални престъпления.
— Май кроиш нещо? Нова следа ли откри?
— Толкова дребна и незначителна, че ако ти кажа за нея, ще дам нов повод за подигравки. Ала усещам, че съм на прав път.
— Предполагаш кой е убил Квасковяк ли?
— Не. Нямам основание да подозирам когото и да било. Не съм си изяснил и какъв е бил мотивът, макар той явно е бил много важен. Ще ми е нужно доста време, докато разиграя цялата партия. Но имам предчувствието, че съм на прав път.
— Само внимавай, Бронек, и не ми се прави на герой.
— Кълна ти се, че ако ме намерят с разбита глава, ще знаеш кой го е направил и защо. В това отношение ще бъда по-предпазлив от Квасковяк. Ще оставя в бюрото си подробни записки.
— Не е ли по-добре да ми кажеш сега?
— Не. Имам ти огромно доверие. Вярвам ти повече, отколкото на самия себе си. Ако обаче днес ти разкрия съображенията си, ще си помислиш за мене същото, което аз си мисля за оня самоуверен младок.
Неваровни не спомена име, но полковникът не можеше да сбърка кого има предвид неговият приятел.
— Трябва да ти кажа — прибави накрая Стария, — че при мене идва адвокатът Рушински. Не му обещах нищо. Освен него никой не се е обаждал, макар че тоя Воркуцки май има много връзки.
— Това говори добре за него и още веднъж ме убеждава, че трябва да освободя дъщеря му от ареста.
— Прави както знаеш.
Чак на другия ден около три часа следобед майор Неваровни нареди на капрал Неробис да доведе задържаната. Когато Янина Воркуцка застана на вратата на кабинета му, по нищо не приличаше на наглата хлапачка отпреди два дни. Лицето й беше побледняло, а роклята носеше следи от нощуването на нара.
— Седнете, госпожице. — Майорът посочи стола срещу бюрото си и започна разпита.
Този път момичето не се перчеше. Отговаряше с тих глас. Призна, че е фалшифицирала рецепти, откраднати от бюрото на баща й, както и това, че придобитите по този начин лекарства са били използувани като наркотици от цяла група ученици от нейното училище. Отрече само, че е продавала лекарствата на по-висока цена от онази, на която ги е купила.
— Кой от учениците вдишва упойващи средства и кой взема други наркотици?
— Ще им потърсят ли отговорност?
— Не. Нито в училище, нито съдебно. Искаме само да им помогнем да скъсат с наркоманията.
Янка изреди единадесет имена.
— А другите?
— Те се друсат непрекъснато, повече от година. Останалите пробват от време на време, за фасон. Като мене.
— Няма да ви чета назидания, нито ще ви убеждавам, че сами си съсипвате здравето. Имахте достатъчно време да размислите какво сте направили и какво ви чака.
— Знам. Ще отговарям пред съда. Могат да ми дадат няколко години затвор. Много съжалявам, че се държах така вкъщи и на улицата. Не разбирам как съм могла да правя такива щуротии. Обхванал ме бе някакъв бяс. Не бях на себе си.
Воркуцка замълча. После добави тихо:
— Извинете ме, господин майор.
— Не държа специално на четирите думи, които току-що изрекохте. Които си наложихте да изречете, по-точно казано. Не е там въпросът. Бих искал вие наистина да съжалите за постъпката си. Да разберете какво зло сте причинили и на себе си, и на своите приятели.
Момичето наведе глава.
— Извършеното престъпление не може да се зачеркне. За действията си ще отговаряте пред съда и ще понесете наказанието, което той ви наложи. Но всеки човек има възможност да се реабилитира. Искам да ви дам шанс.
— Какъв?
— Ще сключим договор. Аз ще ви освободя от ареста още днес. Ще останете под наблюдение. Веднъж в седмицата ще идвате да се подпишете при нас. Както и за да ми покажете тетрадките и бележника с успеха си. В същото време — край на наркотиците в какъвто и да е вид. Ако се учите усърдно и си вземете матурата, ще се постарая да убедя прокурора да не ви задържа и да поиска от съда условна присъда. Давате ли честна дума, че ще се съобразявате с моите нареждания?
— Държите се с мене като с дете.
— Не — отговори майорът, — по-скоро като с лошо дете, което трябва да понесе наказание за вината си.
— В училище ще ми се подиграват.
— А сега не се ли подиграват на наркоманите? Дори по-малките ученици?
— Боя се, че ще ми е трудно да спазя уговорката.
— Ще ви помагаме. И аз, и родителите ви. И така?
— Ще се опитам.
Майорът протегна ръка:
— Мъжка дума?
— Мъжка дума! — Момичето се усмихна и стисна ръката му.
Неваровни посегна към телефона и набра някакъв номер.
— Доктор Воркуцки, моля. Търсим го от милицията.
Когато лекарят се обади, началникът каза:
— Обажда се майор Неваровни. Ще бъдете ли така любезен да дойдете при нас и да вземете дъщеря си?… Да. Освобождаваме я. Сключихме с дъщеря ви договор. Какъв ли? Нека самата тя ви каже… Мисля обаче, че е по-добре да се върнете вкъщи заедно. Чакаме ви, докторе.
— Бих предпочела баща ми да не идва тук — забеляза госпожица Воркуцка. — За първи път през живота ми ще ми е неудобно да го погледна в очите. Срам ме е, че се държах така.
— Убедихте ли се докъде довеждат човека наркотиците?
— Какво ще му кажа, като дойде?
— Има думи, които се изговарят трудно, но понякога се налага да ги изречем.
Няколко дни по-късно в участъка дойде Зофия Квасковякова. Майорът прие сърдечно вдовицата на старши сержанта. Поинтересува се дали не би могъл да й помогне с нещо. Накрая попита:
— По някакъв конкретен въпрос ли идвате при мене, или просто се отбихте? Бързам да ви призная, че правим всичко, което е по силите ни, но не сме постигнали много. Убиецът на съпруга ви все още е на свобода, а ние дори не знаем кой е той.
— Спомних си нещо. Исках да ви го кажа. Може и да не се окаже важно, но все пак…
— Нещо, свързано със сутрешните разходки на съпруга ви ли?
— Предполагам, но не съм сигурна.
— Слушам ви.
— Беше или през август, или през юли. Владек се върна от тази, както й викате вие, сутрешна разходка и докато закусвахме, ме попита: „Зоша, кажи ми защо са им на двама самотни хора три литра мляко?“
— За три литра мляко ли ви попита? Защо?
— Не знам. Не ми обясни. — Квасковякова завъртя глава отрицателно. — Отговорих му, че тези хора може би имат прасе или теленце. Или просто са искали да си направят домашно сирене или извара. Или пък, както е винаги лете, пият повече мляко.
— А съпругът ви?
— Измърмори под носа си, че тези хора не отглеждат свине. А сирене си купуват от жената, която им носи сметана, яйца и домашно сирене.
— Каза ли още нещо?
— Не. Закуси и отиде на работа.
— А по-късно споменавал ли е за това мляко?
— Не. Нито веднъж. Затова съвсем бях забравила и не споменах за тази случка пред капитан Левандовски. Че и на вас забравих да кажа. Едва днес, когато синът ми разказа, че в тяхната детска градина се счупили три бутилки мляко, си спомних думите на Владек. Веднага дойдох при вас.
— Много ви благодаря за информацията. Сигурна ли сте, че съпругът ви употреби точно този израз: „Двама самотни хора?“
— Да. Прекрасно си спомням. Мислите ли, че е важно?
— Не знам — призна офицерът. — Чувствувам се като човек, който е счупил голяма ваза на дребни парченца. Събира парченцата и се мъчи да ги напасва и залепи, та вазата да стане като нова. Може пък това да е едно от въпросните парченца?
— Никой няма да съживи Владек. Тази ваза не може да се залепи.
— Уви, така е. Но можем и трябва да заловим убиеца.
— Защо го е направил? Владек беше строг, но добър човек. Не обичаше да затваря хората в ареста, нито да ги дава под съд. А често им помагаше. Едва ли са го убили заради това мляко.
— Не знам, госпожо Квасковякова. Търся пипнешком, проверявам всички обстоятелства. Сега ще се заема с онова, за което ми казахте. Ако пак си спомните нещо, елате веднага да ми го кажете. Но този разговор ще си остане между нас, нали? Споменавали ли сте пред някого за трите бутилки мляко? Пред някоя съседка или пред моите хора?
— Не, не съм. Щом малкият взе да разправя за разлятото мляко, пред очите ми застана Владек, като жив. И веднага дойдох при вас, господин майор.
— Чудесно. Не казвайте на никого. Може да се окаже важно, а ако се разчуе, ще стигне и до убиеца, а той е много хитър.
— Думичка няма да обеля — обеща Зофия Квасковякова, преди да си тръгне. — Дори пред свещеника на изповед.
Жената излезе, а Неваровни се замисли. Чутото потвърждаваше все още неуточнените му докрай подозрения. Съответствуваше и с разказа на Писчо. Този, когото майорът беше започнал да подозира напоследък, не беше самотен човек и казано още по-точно, тези хора не бяха „двама самотници“, но действително от известно време живееха само двамата в една голяма, удобна вила.
Защо е бил убит Квасковяк?
Майорът смяташе, че след собствените си наблюдения и получената информация от Главното управление на милицията, вече би могъл да отговори и на този въпрос. Вероятно случайно или благодарение на съобразителността си Квасковяк е попаднал на следа. Може би дори не следа, а само е започнал да проявява интерес към обитателите на красивата вила, опитвайки се да узнае какво става зад стените й. Не е било възможно да се реши проблемът по пътя на размишленията. Затова старши сержантът е решил да наблюдава зорко споменатата вила. Отивал е там сутрин и не я е изпускал от очи. Понякога повече от час. Друг път е хвърлял по един поглед и тутакси се е връщал у дома.
Но защо са му на този човек цели три литра мляко?
Неваровни не можеше да отговори. Познанията му в областта на точните науки бяха ограничени. Реши да направи справка в Главното управление.
Първоначално подозренията бяха насочени преди всичко към Зигмунт Воркуцки. Известно време майорът смяташе, че дори докторът да не е пряк убиец, все пак е замесен в убийството. Против лекаря говореха следните факти:
1. Той беше собственик на зелен фиат. Разносвачът на мляко Стефан Зборковски е видял точно такава кола в деня на убийството на Квасковяк.
2. При споменаването на думата „хероин“ от майора Воркуцки видимо трепна.
3. Тадеуш Грепански, наричан Писчо, даде показания, че Квасковяк като че ли е следял някого, укрит зад бора точно срещу вилата на доктора.
Дали не е следял доставчика на наркотици? Разследването обаче показа, че не лекарят, а дъщеря му е снабдявала тайфата си с наркотизиращи средства.
Сега в полза на невинността на Воркуцки говореше поредният аргумент. Квасковяк е говорел на жена си за двама души — самотни. Във вилата на лекаря живееха петима: той, съпругата му, синът студент, дъщерята Янина и овдовялата майка на съпругата. При този брой на обитателите беше нещо съвсем обикновено да се купуват три литра мляко. Старши сержантът е познавал великолепно своя район и не е можел да сбърка.
Впрочем Неваровни вече отреждаше ролята на „заподозрян номер едно“ на съвсем друг човек.
Но едно е подозрение, друго е действително извършеното престъпление. Офицерът си даваше сметка колко дълъг е пътят от едното до другото. Или пак е тръгнал по погрешна следа?
Сети се какво се случи при неотдавнашната кражба в близкото село. „Вълкът“ Град се суетя безпомощно край оградите на селските къщи дълго време. Веднъж дори приседна колебливо и с поглед даде на водача си да разбере, че не може да направи нищо. Водачът погали кучето и му заговори успокояващо. После Град пак затърси следата. Трудно, но накрая я хвана. И тогава вече хукна до последен дъх, до последни сили в мощните лапи, право към къщата, в която се бяха укрили крадците.
Неваровни все още не беше уловил вярната диря. Затова искрено завиждаше на красивото куче за успеха му.
— Добър ден, господин майор!
Майорът се обърна. Магда Нелисецка го поздравяваше отдалече. Той се спря и отговори на поздрава на момичето.
— От училище ли?
— Да. Отивам при мама. Тя ще работи днес само до четири часа. Заедно ще се приберем у дома.
— Какво ново в школото?
— Нищо. Скука и чукане по челото.
— Много ли ги е яд на мене?
— Какви ли не ги приказваха! Нали знаете, дойде комисия от Варшава. Лекарите изследваха всички ученици и ученички от последните два класа. Задължиха някои от тях да ходят всеки ден при училищния лекар и да гълтат в негово присъствие някакви хапчета.
— Другите ученици надсмиват ли им се?
— В началото. Но после дойде една служителка от милицията, с чин Капитан. Много симпатична и приятна жена. Познавате ли я?
— Не. Не познавам всички, които работят в милицията. Тя сигурно е от Главното управление.
— Изнесе лекции във всички класове. Дори при нас, в деветите. Прожектира диапозитиви. Разказа за наркотиците. Почти същото, което и вие ни казахте. Беше много интересно. Идва и един професор от клиниката за лечение на наркомани. И още един лекар. Викаха на специални лекции и родителите. Но аз знам, че някои от наркоманите продължават да си купуват упойващи средства. Сташек Нагурски ми каза, че видял у сестра си.
— На Янка Воркуцка много ли й се подиграваха.
— Май не. Янка не би позволила. Тя е най-голямата в класа, понеже повтаря. Миналата година, когато пак остана да повтаря класа, искаше да се премести във вечерно училище във Варшава, баща й обаче не се съгласи.
С приказки стигнаха до самия магазин.
— Аз съм дотук, госпожице.
— Викайте ми Магда.
— Добре. При удобен случай ще пием брудершафт. Довиждане, Магда.
— Толкова отдавна не сте идвали у нас… Кога ще дойдете? Днес? Става ли?
— Не искам да ви досаждам.
— Съвсем не ни досаждате. На мама сте й много симпатичен. На мене също. Майка ми е много готина. Нали е хубава?
— Много е хубава. — Този разговор забавляваше Неваровни. У всяка жена се крие сватовница. Дори ако е само петнадесетгодишна.
— Тогава довечера ви чакаме.
— Но…
— Никакво „но“ — възрази енергично момичето. — Ей сега ще кажа на мама, че съм ви поканила и вие сте се съгласили да дойдете. Както винаги, около седем.
Момичето влезе в магазина, а развеселеният от срещата Неваровни се върна в участъка. Впрочем офицерът мислеше с приятно чувство за предстоящото посещение. Когато искаше, Нелисецка беше изключително приятна домакиня. А към момичето майорът бе почувствувал симпатия още при първата им среща. Освен това вечер в Подлешна беше скучно. След работа нямаше какво да се прави. Наистина два пъти седмично можеше да отиде на кино, два пъти да замине във Варшава, където пак си седеше сам сред четири стени, но в своята красиво мебелирана стая, пълна с интересни книги. Само че този живот вече не задоволяваше Неваровни. Годините на „чудащина“, както се бе изразил полковникът, бяха отминали.
След инцидента с Янина Воркуцка Неваровни нямаше желание да посещава кафе-сладкарница „Маришенка“. Опасяваше се, че ще го приемат там хладно или направо провокационно. Единствената възможност беше да прекарва дългите есенни вечери в малката стаичка в участъка.
Срещата с Нелисецка дори отговаряше на плановете на майора. Искаше да й зададе няколко въпроса, отговорите на които според него бяха важни за следствието. Предпочиташе да не се появява в супермаркета с тази цел. Вече се беше убедил, че в Подлешна стените имат не само уши, но и очи, да не говорим за безжичния телеграф. Всичко се вижда, всичко се знае и всичко съответно се коментира.
Срещата и разговорът вкъщи, в Източна Подлешна, осигуряваха по-голяма дискретност.
За всеки случай Неваровни се обади по телефона на управителката на магазина.
— Знам, знам — през смях рече Нелисецка. — Магда ви е поканила за довечера. Здравата й се накарах, че ви безпокои.
— Не, аз не исках да ви досаждам.
— Но моля ви. Ще ни бъде приятно.
— Наистина ли?
— Разбира се. Бъдете точен, чакаме ви в седем часа.
— Слушам.
— Тогава довиждане.
— Госпожо Анка — започна няколко часа по-късно Неваровни, — имам към вас голяма молба. Сигурно разполагате в магазина с квитанциите за поръчка на мляко. Бихте ли проверили кой от улица Акациева взема три литра?
— Няма нужда да проверявам.
— Защо?
— Защото вече проверих. През юни старши сержант Квасковяк ме помоли за същото.
— Тъй ли? И не ми казахте нищо?
— Ами… бяха минали четири месеца от тази проверка, когато убиха началника. Признавам, съвсем ми щукна от главата. Едва сега, като ме попитахте, се сетих, че вече са ми поставяли този въпрос.
— Квасковяк сподели ли за какво са му необходими данните?
— Не. Само ме помоли да проверя кой и кога е поръчвал три литра.
— Проверихте ли?
— Естествено. С милицията трябва да бъдеш в добри отношения, особено когато си управител на магазин. Винаги могат да ти лепнат глоба. И новият началник на участъка търсеше такъв удобен случай. Но въпреки огромното си желание не успя, кой знае защо.
— Откъде знаете? — Неваровни дори почервеня.
— Подлешна е селище без тайни.
— Само че аз много държа моят въпрос за млякото да си остане в тайна.
— Толкова ли е важно?
— Не зная — призна майорът. — Но вие не отговорихте на въпроса ми. Кой купува три литра?
— Никой.
— Как така никой? Не е възможно.
— На улица Акациева нямаме такъв клиент. Освен кафе-сладкарницата, разбира се, те купуват повече. А иначе — литър. Понякога два.
— Аз зная обаче със сигурност, че някой е купувал по три литра.
— Не постоянно. Ако някога някой иска повече мляко, оставя в празната бутилка листче с поръчката и на другия ден Зборковски донася допълнителното количество. Плаща му се по същия начин. Парите се оставят под бутилката. Достатъчно е също да се обадят по телефона в магазина и да ни помолят за допълнителна доставка. Тук не е Варшава. У нас важи принципът: клиентът заповядва.
— Допълнителните поръчки отбелязват ли се?
— Защо? Всеки ден давам на разносвача определено количество мляко. В края на месеца изчисляваме точно. Той плаща разликата между сумата, внесена от абонатите, и стойността на доставеното през този период мляко. Зборковски е много честен. С него нямам никакви проблеми. Предлагах му да разнася и хляб, за жителите на Подлешна би било много удобно. За съжаление Стефанек отказа. Каза, че да разнася и мляко, и хляб, ще трае прекалено дълго и ще му е трудно. Може би е прав. И без това е истинско чудо тоя Стефанек. Май Подлешна е единственото от селищата край Варшава, в което има организирана доставка на мляко.
— Значи няма възможност да се контролира кой колко мляко купува?
— Не.
— Обикновено вие вдигате телефона в магазина. Да си спомняте кой е поръчвал допълнително количество мляко, така че общо да станат три литра?
— През лятото Воркуцки. Често. По принцип е абониран за два литра, но особено в събота поръчва поне още един литър. Понякога и два. Почти всяка неделя докторът има гости от Варшава.
— А Савицки, Белковски, госпожа Розмарович, Хрущик или Адамкевичови?
— Не искате ли прекалено много от мене, господин майор? — засмя се управителката на магазина. — Та аз не съм следовател! Савицки понякога поръчват, Белковски — не, че и защо? Те са само двама. Същото е положението и у аптекаря Хрущик. Адамкевичови изобщо не купуват мляко от магазина. Ние нямаме монопол върху продажбата. Селянките от околните села разнасят по домовете сметана, яйца, мляко и сирене. Дори телешко месо. Това сериозно намалява оборота на нашите магазини. По-добре питайте Зборковски за тези неща.
— Предпочитам да не го питам. Стефанек прави впечатление ма много порядъчен човек, трябва да се запази обаче този въпрос в строга тайна. А на вас мога да разчитам.
— На мене напълно — с цялата си сериозност заяви Магда. — Не мога да остана по-назад от собствената си дъщеря.
— Но в разносвача на мляко не съм сигурен.
След завръщането си у дома Неваровни оцени резултатите от посещението си при двете дами и беше принуден да признае, че от гледна точка на личните контакти вечерта бе протекла успешно. Но получената информация не беше кой знае колко ценна за следствието. Майорът вече си бе помислил, че е на верен път, ала отново претърпя неуспех.
Затова пък сержант Михаляк не можеше да се оплаче от липса на успех. Една вечер той донесе бутилка водка и някакво мезе. Настояваше Неваровни и капрал Неробис да изпият поне по чашка. Майорът не беше въздържател, въпреки че никой не го беше виждал пиян, та и сега не искаше да обиди с отказ симпатичния младеж. Само отбеляза, че докато той, Неваровни, е началник на участъка, дотогава в тая служба няма да се изпие и чашка алкохол. Частното жилище е друга работа. Тъй че тримата се преместиха в стаичката на майора. Там Михаляк напълни чашите и с много официален тон вдигна наздравица за началника.
Офицерът искаше да се реваншира с наздравица в негова чест, сержантът обаче предложи нов тост:
— За здравето на годеницата ми.
Неробис не беше учуден, но новината изненада майора. Щастливият сержант обясни:
— Ако не бяхте вие, другарю майор, дори не бих се осмелил да мечтая за Елжбета. Но когато отидохме за пръв път заедно в „Маришенка“, вие ми вдъхнахте смелост. До края на живота си ще помня думите ви: „Че вие да не сте за изхвърляне? Младо, хубаво момче…“ И аз стартирах. Сватбата ще бъде след Великден.
— Защо чак след Великден, а не след Коледа? — заразпитва го Неробис. — На твое място аз не бих чакал толкова дълго. Някой ще ти отмъкне момата изпод носа.
— Не се бой. В моята Елка съм по-сигурен, отколкото в самия себе си.
— За здравето на младите! — намеси се майорът, за да предотврати спора. Двамата му подчинени бяха готови да се спречкат здравата.
Голямо удоволствие достави на майора посещението на доктор Воркуцки.
— От няколко дни очаквам да ви видя в „Маришенка“, но, кой знае защо, заведението вече не се радва на симпатиите ви. Искам да ви благодаря за дъщеря си.
— Няма за какво. И благодарностите се полагат не на мене, а на началника ми.
— Не бъдете толкова скромен. От Рушински знам, че ако не бяхте вие, момичето и до днес щеше да е в ареста. Това с нищо нямаше да й помогне, напротив. Имам две деца. Синът ми никога не ми е създавал грижи. Янка от малка си беше жив дявол. Признавам, просто ме беше страх да проявя интерес как живее, как се държи. Съзнателно си затварях очите. Давам ви честната си дума, че не знаех нищо за тези рецепти. За другите неща обаче се досещах. Сега просто не мога да позная дъщеря си. Извини ми се за всичко. Ходи редовно на училище, учи. Дължа го главно на вас, господин майор.
Малко притеснен, Воркуцки остави на масата бутилка вносен коняк.
— Няма да откажете, надявам се?
— Уважаеми докторе, ако я взема, в Подлешна ще се заговори, че Неваровни взема подкупи. Наистина не мога.
— Но аз съвсем искрено…
— Приберете си бутилката, господин докторе, и я скрийте някъде вкъщи. Ако някога имам удоволствието да ви посетя, ще пийнем по чашка.
— Така да бъде. Разчитам на обещанието ви. — Без да бърза, Воркуцки си прибра коняка.
Майорът установи, че на новия си пост е постигнал известни успехи, които особено го радваха. За съжаление главният проблем си оставаше неразрешен.
Неваровни не беше страхливец. Навремето неведнъж се бе случвало — най-напред в нелегалност в града, а после в партизанския отряд, — да се изправя пред по-многоброен и по-добре въоръжен враг. Но между смелостта и готовността да се рискува не биваше да се поставя знак на равенство. Той си донесе от Варшава подплатен къс кожух и топла, ватирана скиорска шапка. Потруди се допълнително върху тези дрехи, за да ги приспособи към целта, за която ги бе предназначил.
Сега всяка сутрин в четири часа до леглото на Неваровни се разнасяше звънът на будилника. Офицерът ставаше, обличаше се бързо и тихичко, за да не го забележи дежурният милиционер в помещението от другата страна на коридора, се измъкваше навън. Познаваше добре „разписанието“ на млекаря. Затова тръгваше по улица Малинова до Розова, после вървеше по цялата Розова чак до гората и там зачакваше. Чуваше ясно скърцането на количката на разносвача, който минаваше по Акациева. Като виждаше, че млекарят свива към Брезова, за да обслужи поредния сектор, а след това и жителите на Розова, майорът тръгваше по Акациева, без да се крие и без да се спира никъде. Ако някой го срещнеше толкова рано, би помислил, че офицерът просто контролира своя район.
Той действително контролираше, но със специална цел. Внимателният наблюдател би забелязал, че като преминава край вратичките на вилите, началникът проверява какво стои пред прага на дръпнатите малко навътре в дворовете вили. Наистина в ранните часове на декември беше още съвсем тъмно, но бялата бутилка с мляко се вижда и нощем.
Целият път от гората до края на Акациева му отнемаше не повече от десет минути. Заедно с чакането в гората сутрешната разходка на Неваровни траеше най-много половин час. Майорът беше убеден, че старши сержант Квасковяк е изминавал горе-долу същия път, но за значително по-малко време, понеже е живеел наблизо, пък и е знаел пред чия врата трябва да се търсят трите бутилки.
Дните минаваха. Нищо не подсказваше, че майорът е на верен път. Офицерът вече знаеше наизуст броя на бутилките пред всяка вила. Оставаше непроменен. Явно жителите на тези домове водеха през зимата по-монотонен живот и не се нуждаеха от допълнително количество мляко.
Рибарят наблюдава търпеливо поплавъка цели часове. Ловецът, дебнещ глиган, елен или сърна, чака много нощи наред в засада удобния момент за изстрел. Много често напразно. Милиционерът, преследващ престъпник, прилича по много неща на ловец. Трябва да притежава неговото търпение. Неуспехът не отчайваше Неваровни. Часовникът продължаваше да звъни всяка сутрин в определения час.
Майорът опозна сутрешните привички на Подлешна. Знаеше, че Стефанек стига до Акациева в пет без десет. Обслужваше тази улица за около двадесет минути. После количката на млекаря изчезваше в улица Брезова, където на кръстовището с Розова го чакаше другата партида бутилки, оставени там от камиона на млекозавода. Тъй че майорът можеше да започне инспекцията си по Акациева чак в пет и четвърт. Вече не ставаше в четири, достатъчно беше да нагласи будилника да звъни четиридесет и пет минути по-късно.
По това време Акациева беше все още пуста. В продължение на две седмици майорът не срещна никого на нея. Прозорците на вилите бяха тъмни — знак, че никой от живеещите в тази част на Подлешна не бързаше за работа във Варшава или Рушков от шест часа.
Обаче… В едно помещение на първия етаж във вилата на доктор Зигмунт Воркуцки лампата светваше по правило непосредствено след като отминеше количката на млекаря.
Неваровни знаеше чия е тази стая. Точно от нея той и сержант Михаляк бяха извели съпротивяващата се Янка Воркуцка.
Вече беше средата на декември, а въпреки ежедневния си обход майорът не можеше да се похвали с успех. Нима трите бутилки мляко, за които е споменал на жена си старши сержант Квасковяк и за които майорът разпита управителката на кооперативния магазин, бяха плод на въображението му?
А може би трябваше да ги дири на друга улица? Писчо действително е забелязал началника на участъка, притаен до един от боровете срещу вилата на Воркуцки, но млекарят Зборковски го е виждал да се връща от съвършено друга посока. Майорът не изключваше и такава възможност. От време на време разширяваше терена на разходките си и на съседните улици. Едно беше сигурно. Ако трите бутилки са били причината за сутрешните излизания на Квасковяк от дома, те би трябвало да стоят пред къща, отдалечена най-много на десет минути ход от дома на старши сержанта. Следователно трябваше да се обърне внимание на целия този район.
Един ден, като вървеше с бърза крачка по Акациева, майорът най-сетне съзря на прага на една вила три бели петна. Спря, дискретно провери дали е сам на улицата и се приближи до самата вратичка. Нямаше грешка. Дългоочакваните три бутилки мляко се бяха появили.
Този ден времето беше изключително неприятно. Пронизващият вятър носеше вълни мокър сняг. Акациева беше покрита с дълбоки локви, но на Неваровни изведнъж му стана горещо. Накрая получи доказателство, че разследването върви по верен път. Даваше си сметка обаче, че ако докладва сега във Воеводското управление какъв успех е постигнал, въпреки по-високия му чин и присъствието на Стария капитан Левандовски би се изхилил. Дори полковникът, толкова благосклонно разположен към майора, негов приятел от бурните младежки години, или би казал: „Бронек, ти не си добре“, или би поклатил глава многозначително.
Но въпреки това Неваровни смяташе този миг за свое най-голямо постижение. Ако не през живота си, то поне през последните пет години. И този път неговият „милиционерски нюх“ не го подведе. И този път ще може да докаже, че големите криминалистични лаборатории, снабдени с внасяна от цял свят апаратура, не могат да се сравняват с интуицията, каквато трябва да притежава всеки следовател.
Да, трите бутилки мляко стояха пред вратата. Неваровни вярваше, че ако в думите на Квасковяк се съдържа някакъв таен смисъл, тук и само тук трябваше да се появяват тези три бутилки. Беше ги очаквал всеки ден при своите нощни или по-скоро сутрешни разходки.
Ала не биваше да стои като истукан пред вратата на вилата, нито да удължава прекалено много мига на своя триумф. Трябваше да пристъпи към осъществяване на втората част от плана, който вече бе изготвил. Без да отлага, стигна с бърза крачка до Брезова и там зави към железопътната линия. Още един завой — към Резедава. После през пустия парцел до изгорения от хитлеристите дом. Някога там се издигала богатата къща на един индустриалец от еврейски произход. По време на войната хитлеристите избили цялото семейство, а в дома им се нанесъл някакъв шеф от гестапо. Пред вратата винаги стоял часови с череп на фуражката. Преди да избяга през януари 1945 година, гестаповският шеф собственоръчно полял с бензин всички стаи и хвърлил във вилата клечка кибрит, когато излязъл за последен път от нея. От красивата резиденция останали да стърчат само две стени, високи три метра.
Майорът разсъждаваше така: Квасковяк е загинал, защото е позволил на противника да го изненада в гръб. Навярно пак е стоял под същия бор, където го е видял Писчо. Нападателят е обиколил от другата страна и е нанесъл смъртоносния удар. Затова сега, докато сам наблюдаваше какво ще стане с трите бутилки мляко, трябваше да подсигури гърба си, заставайки до зида на изгорената къща.
Оттук видимостта беше по-лоша, отколкото откъм боровете, но Неваровни пак му намери цаката. Извади от джоба на кожухчето си малък, но силен бинокъл. Въпреки тъмнината с него ясно виждаше белеещите се пред входната врата бутилки.
Чака доста дълго. Стана почти седем часът, разсъмна се, а млякото си стоеше на мястото. Накрая офицерът видя, че няколко прозореца на вилата ту светват, ту потъват в мрак. Явно нейните обитатели се бяха събудили. По улицата се появиха първите минувачи. Писчо не беше излъгал. Мария Ковалска бързаше към магазина заедно с една от своите помощнички за ежедневното снабдяване на кафенето с продукти. У Воркуцки отдавна се бяха размърдали. Младият Воркуцки, студент в Политехниката, тръгна за гарата около седем без петнадесет. Бързаше за лекции.
Най-сетне вратата на наблюдаваната от майора вила се отвори. Подаде се женска ръка, която прибра бутилките с мляко. Минутите течаха. Мина още около половин час. С чанта в ръка госпожица Янка тръгна на училище. Беше вече съвсем светло. Офицерът се уплаши да не го види някои минувач как се е притаил в руините. Само това липсваше! Цяла Подлешна би научила. За щастие бе студено, а времето неприятно и никой не се оглеждаше наоколо. Всички си гледаха в краката да не нагазят в калта.
Неваровни се чудеше дали да чака още, или да напусне наблюдателния си пункт. Накрая реши, че щом и без това е загубил четири часа, може да постои още малко.
Не сгреши. Вилата имаше гараж, разположен под терасата. Изглежда, отвътре се свързваше с другите помещения на сградата — изведнъж вратата се отвори широко и от гаража бавно излезе кола. Спря, преди да стигне до улицата. От нея излезе собственикът на вилата. Придърпа вратата на гаража, без да си направи труда да я заключи, после отвори водещата към улицата двойна порта. Върна се в колата, излезе на Акациева, пак спря, за да затвори портата откъм улицата.
Колата потегли и се изгуби от погледа на майора. Но той бе успял да забележи, че собственикът й беше там.
Всъщност всичко протече нормално и в съответната последователност. Домакинята взе оставеното пред вратата, предварително поръчано мляко. Вероятно двамата съпрузи са закусили заедно и след това съпругът е тръгнал с колата на работа във Варшава.
Ала Неваровни беше убеден, че е разкрил нещо много важно. Трите бутилки мляко несъмнено играеха значителна роля в цялата история. Със сигурност старши сержантът е следял точно тази вила. Смъртта на Квасковяк беше най-доброто, макар и трагично доказателство за основателността на подозренията му.
Когато загива един войник, неговото място се заема от следващия, който продължава борбата. Майор Неваровни знаеше, че сега е заел позицията, на която по-рано е стоял старши сержантът. Заел я е, за да доведе докрай борбата с неизвестните престъпници, която Квасковяк беше започнал.
Офицерът от милицията знаеше също, че периодът на апатия и бездействие от последните години е приключил безвъзвратно. От улица Акациева в участъка на милицията се върна друг човек.
— Съжалявам, но трябва да ви разочаровам, майоре. Преобърнах цялата библиотека. Консултирах се със специалисти от Фармацевтичния факултет на Медицинската академия и от Химическия факултет на Варшавската политехника. Всички са единодушни — няма наркотик, за чието производство да е необходимо мляко. Освен сирене и сметана от млякото в краен случай може да се получат казеини, белтъчни лепила или синтетични влакна. Разбира се, за подобно производство са необходими огромни количества мляко, а не три литра. С нищо не мога да ви помогна. — Подполковникът от Главното управление разпери безпомощно ръце. — Опасявам се, че този път грешите.
— И все пак — настояваше Неваровни — сигурен съм, че старши сержант Квасковяк е ходел там и е проверявал колко бутилки мляко са оставени пред вратата. И затова е бил убит.
— Възможно е да сте прав. Но защо свързвате неговата смърт и онези три бутилки мляко с наркотиците? Какво основание имате за това?
— Толкова слабо, че ако ви го кажа, ще ми се изсмеете. Ала интуицията ми подсказва, че не греша.
— Благодарение на вас свършихме добра работа в Подлешна. Не се заблуждавам, разбира се, че всички наркомани ще скъсат с убийствения порок. Но ако само няколко от тях го направят, а други накараме да се въздържат от опитване на „лепилото“ или „праховете“, пак е успех. Затова високо оценявам вашата интуиция, обаче не мога да ви помогна.
Неваровни не направи и опит да сподели с началника си своите съображения. Стария щеше да ги определи като глупости. Полковникът и без това беше изнервен от продължителното, безрезултатно издирване. Майорът го разбираше. Сигурно и него „го натискат“ отгоре за бездействието в случая с убийството на милиционер. Всеки изисква от подчинените си възможно най-добри и най-бързи резултати, без да се съобразява с какви трудности е свързано изпълнението на задачата. „Казал съм да се направи и трябва да се направи, а как — това вече не ме интересува.“
Впрочем началникът на милиционерския участък в Подлешна също не беше по-добър шеф за своите хора. Неведнъж изискваше от тях почти невъзможното. Пред себе си майорът го признаваше, но оправдаваше поведението си с това, че и сам не се щадеше.
— В борбата с контрабандата на наркотици важна роля играе Интерпол — продължи подполковникът. — Между другото издава подробни бюлетини. Полша не членува в Интерпол. Но понеже контрабандата и разпространението на наркотици бяха признати за международно престъпление, ние получаваме от седалището на организацията в Париж информационните й материали.
Подполковникът замълча и запали цигара.
— Традиционните трасета за контрабанда на опиум и хашиш водят през Турция, Египет и Франция. Там съществуваше цяла нелегална промишленост, преработваща опиума в морфин и хероин. Част от стоката в този вид се разпространяваше в Европа, главно във ФРГ и скандинавските страни, където наркоманията през последните години доста се е засилила, но по-голямата част от стоката се пласира в Съединените щати.
— Пренасяна в разни скривалища в автомобилите и дори в самолетите — добави майорът.
— В това отношение международните контрабандни организации проявяват небивала изобретателност. Неотдавна Интерпол съобщи, че контрабандистите са произвеждали фигурки на светци от пресован хероин. Фалшивите гипсови фигурки били изнасяни от Франция в САЩ. В Египет и Франция борбата с наркоманията се изостри. Полицията конфискува огромни количества опиум, както и други наркотици на обща стойност десет милиона долара. Тайната промишленост за преработка на опиум също бе разгромена. Но големите контрабандни организации вземат мерки за компенсиране на понесените щети. Още повече, че търговията с наркотици притежава най-добре за конспирираната организация. Никога досега полицията не е успявала да се добере до самите върхове. Обикновено са залавяни куриерите, пренасящи стоката, и разни дребни риби, хората, които разпространяват стоката сред търговците на дребно. Но независимо от всичко в настоящия момент контрабандистите са в затруднено положение и според Интерпол търсят нови пътища за прехвърляне на стоката от Изток на Запад, както и нови места за преработване на опиума.
— Един от тези пътища не води ли и през Полша?
— Може би. Бюлетините на Интерпол изнасят конкретни данни. Неотдавна голямо количество морфин е било конфискувано в Югославия, а митническите власти в България са открили преди няколко месеца в автомобилното ремарке на пътуващи за ФРГ „туристи“ огромно количество хашиш — над половин тон, оценен на повече от единадесет милиона долара.
— Само да можех да попреровя вилата на въпросния господин. Дали там няма фабрика за наркотици?
— Вие май имате алергия на тая тема — усмихна се леко подполковникът. — Вилата може да се претърси, но въпросът е с какъв резултат? Дори да открием там химическа лаборатория, какво от това? Всеки може да има такава лаборатория, а нашият заподозрян още повече. Важното е да бъде заловен по време на производството. Опитът на френската полиция говори, че това никак не е лесно. Апаратурата е с такава конструкция, че в алармена ситуация е достатъчно да се отвори един кран и всичко заедно с водата отива в канала.
Неваровни си отбеляза нещо наум, като че ли думите на подполковника го наведоха на някаква мисъл.
— Произвежданите в подобни лаборатории наркотици се извозват незабавно в малки порции, тъй че фабриката винаги да е „чиста“. Засега нямаме основание да смятаме, че в нашата страна е създадена „работилница“ от този род.
— Апаратурата сложна ли е?
— Не особено. Ако се заинатиш, би могъл да си произведеш морфин или дори хероин във всяка добре обзаведена аптека. Разбира се, това производство не би било рентабилно. Опиумът съдържа около десет процента морфин. Без прецизна апаратура биха се получили най-много две трети от съдържащия се алкалоид. При специалната апаратура загубите са минимални.
— Тя достъпна ли е за всеки в нашата страна?
— Не мисля. Изработва се, разбира се, но само за нуждите на научните институти и заводските лаборатории, а в тях наркотици не се произвеждат.
— Аз обаче продължавам да твърдя, че съм на верен път, и ще изясня тайната на тези три бутилки мляко — настоя Неваровни.
Но на другия ден пред прага на вилата стоеше една самотна бутилка. Само една, както обикновено.
Майорът не се обезсърчи. Скачаше от леглото всяка сутрин, чул звъна на будилника. Дъждът, снегът и студът не му пречеха да излезе на „разходка“.
Веднъж, когато се измъкваше крадешком от участъка, той се натъкна на сержанта. Офицерът беше убеден, че дежурният Михаляк си дреме кротко в съседната стая. Оказа се, че Михаляк бе облечен за излизане.
— Другарю майор, ще дойда с вас — заяви сержантът. — Опасно е. Нали за такива разходки Квасковяк заплати с живота си.
— Значи и на мене ще ми строшат главата, понеже проверявам сутрин дали всичко в Подлешна е наред? Каква муха ви е влязла в главата, Михаляк? Връщайте се на телефона. Ами ако позвънят от Варшава или Рушков, а в участъка няма жива душа?
— Напразно се излагате на опасност. Можем да организираме така, че винаги да ви придружава някой от нас. Когато сме двама, никой няма да посмее да ни закачи. А така сам… Знаете как свърши старши сержантът…
— Нищо лошо няма да ми се случи. А вие си гледайте работата.
Ще не ще, Михаляк остана в участъка, а майорът започна всекидневната си инспекция. И този път без успех. На прага си стоеше самотната бутилка.
Едва десет дни по-късно, като вървеше по обичайния си маршрут по улица Акациева, Неваровни съзря три бели петна. Пак, както и предния път, женска ръка прибра бутилките. После отново всичко протече както тогава. Отваряне и затваряне на гаража, след това на портата, след което старата кола потегли към Варшава.
Неваровни се върна в участъка, отхвърли ежедневната работа и се запъти към магазина. Още преди да спомене какво го интересува, управителката му съобщи:
— Ако нашият прославен детектив продължава да се интересува от доставката на мляко по домовете, имам любопитна новина. Вчера лично говорих по телефона. Някой от улица Акациева поръча допълнително две бутилки мляко. И понеже редовно взема един литър, общо стават три.
— Знам за кого става дума. Интересува ме само кой се обади: мъж или жена?
— Жена.
— Познахте ли по гласа коя е?
— Не. Аз изобщо рядко говоря с нея. А по телефона като че ли не се е случвало.
— Във всеки случай много съм ви задължен. Разбрах нещо много важно.
— Тайната ви сигурно не е за женски уши?
— Засега не е за ничии уши.
— Много ми приличате на Шерлок Холмс. И личи, че му подражавате съзнателно.
— Конан Дойл е любимият ми автор, а неговият герой още дълго ще ни служи за пример. Не се срамувам да го призная. Много млади самоуверени хора ще имат полза да прочетат, и то внимателно, творбите на този автор.
— Кога Шерлок Холмс ще ни посети? Магда непрекъснато ме пита за вас. Днес съм заета, но утре ще ни бъде приятно да ви видим у дома.
— И на двете ли?
— Дори гениалните детективи не могат да знаят всичко — засмя се госпожа Анка.
Неваровни се върна в участъка, затвори се в кабинета си и дълго размишлява върху ситуацията. Вече му беше ясно, че трите бутилки са само уговорен сигнал. Всеки можеше да позвъни в магазина и да поръча два допълнителни литра мляко за собственика на старата кола. Магазинът щеше да приеме поръчката, а на другия ден да достави три бутилки.
Но какво задействуваше този сигнал?
Майорът си даваше сметка, че наблюдението на вилата на улица Акациева няма да даде отговор на този въпрос. Трябваше да се организира наблюдение на нейния собственик, да се изясни къде пътува той с колата си. Но как да се организира то, след като участъкът в Подлешна не разполагаше дори със служебен мотоциклет?
Еврика! Майорът се чукна по главата. Когато приемаше тази длъжност, в пристъп на великодушие полковникът му бе предложил красив мерцедес. Тогава офицерът отхвърли предложението, като основателно преценяваше, че един началник на малък участък с луксозна кола ще бъде не само смешен, но и направо карикатура образ. Каква работа би му свършила сега тази кола! Майорът реши да напомни на Стария обещанието му, дано отпусне поне някоя стара сирена…
Освен това все по-трудно му беше да води разследването сам, без ничия помощ. Да имаше двама добри разузнавачи… Полковникът може да задели някаква кола, нямаше обаче да му даде и един човек, без да знае защо му е нужен. Не, и дума не можеше да става.
За съжаление майорът не разполагаше с никакви улики, обосноваващи необходимостта от помощник. Имаше само своята интуиция, а установените до този момент факти полковникът би определил като фантазиране. Майорът въздъхна. Трябваше да продължи сам.
Същия ден в участъка се появи Янка Воркуцка. Още преди да отвори уста, Неваровни позна по разширените зеници и прекалено самоуверените движения на момичето, че нещо не е наред.
Янка захвърли с небрежен жест ученическата си чанта на бюрото на майора.
— Ако толкова ви е грижа, сам се ровете из тия тъпи тетрадки.
Майорът я гледаше спокойно и чакаше да види какво ще стане по-нататък.
— От два дни не ходя на училище.
Офицерът мълчеше.
— Повтарям ви, два дни не съм била на училище изобщо не знам дали ще отида повече. Хич не ми пука! И от вас не ми пука, и от попечителството ви.
— Пак сте взели наркотици — каза Неваровни.
— Ами да. Глътнах малко прахчета и сега какво ще ми направите? Ще се друсам, когато си поискам. Не ми пука! Ако не ви харесва, затворете ме долу.
Янка явно се самонавиваше от думите си. Чакаше сама повод да избухне в истерия. Но майорът не се остави да го провокират. Той стана, отвори вратата към съседната стая, в която седяха милиционерите, и рече:
— Капрал Неробис, трябва да изляза за един час. Ако някой ме потърси по телефона, кажете да се обадят по-късно. Госпожица Воркуцка не се чувствува добре. Ако се наложи, помогнете й да се прибере вкъщи. Тя ще дойде тук утре.
И майорът излезе бързо, като остави Янка сама.
На другия ден младата наркоманка пак дойде. Беше тиха, спокойна и странно потисната.
— Повече не мога — оплака се тя на майора, — страшно ми е зле.
— Това е глад за наркотици, който ще премине. Отдавна е щял да премине, ако не бяхте му се поддали. А ми обещахте повече да не купувате от ония гадости.
— Думата си удържах. Не съм купувала, нито съм искала от някого. Тогава не претърсихте добре стаята ми. Наскоро разтребвах и открих едно пакетче от моя „хероин“. В първия миг посегнах да го изхвърля на боклука, но все повече и повече се съблазнявах да опитам поне мъничко. Накрая взех цяла доза. Ако не го бях направила, щях да откача.
— Прекалявате.
— Честна дума. Не се чувствувам добре в училище. Най-голямата в класа съм, другите са още съвсем деца. А учителите? Държат се е нас като със сополанковци. Не мога да спя. Заспивам за два, три часа, а после се събуждам и до сутринта не мигвам.
— Веднъж минавах край вас, за да проверя дали улиците са почистени от снега, и видях, че във вашата стая свети. А нямаше и шест часът.
— Винаги ставам преди шест. Още от дете. Все едно кога съм си легнала. Сега обаче е друго. Събуждам се в два, най-късно в три часа.
— А освен това и вкъщи, и в училище скучаете. Скуката увеличава глада за наркотици.
— Откъде знаете? Когато вземах „прахове“ или вдишвах „лепило“, наистина го правех от скука. Поне за миг да бъда щастлива! После пак ми ставаше тъпо и посягах към нова доза. Бих искала да удържа на думата си и много се измъчвам. Приятелите ми от нашата тайфа, които решиха да оставят наркотиците, са още по-зле. Сигурно защото се друсаха по-често от мене.
— А защо се събуждате преди шест? Как е възможно такова нещо?
— Питайте родителите ми, ако не вярвате. Дори сега, през зимата, когато в шест е още дълбока нощ, ставам. Или си уча уроците, или чета. Като бях малка, водех истинска война да ми позволят да ставам толкова рано. Накрая майка ми се примири с моя начин на живот.
Майорът взе решение. Действително не беше редно да поверява „проследяването“ на любители, но друг изход нямаше. А може би и момичето по този начин по-лесно ще преодолее порока?
— Ако искате да ми помогнете — започна той предпазливо, — бих ви възложил много отговорна задача. Но става дума за служебна тайна и не бива да я споделяте дори с родителите си.
Момичето се усмихна подигравателно. Тоя милиционер наистина вярва, че тя споделя тайните си с родителите! Горещо увери майора:
— Можете да разчитате на мене. Думичка няма да обеля!
— Още повече, че най-малката недискретност може да доведе до сериозна опасност за вас — предупреди я офицерът.
— Заинтригувахте ме, господин майор. За какво става дума?
— От вашия прозорец се виждат съседните вили, нали?
— Не целите. По-скоро фасадите.
— Имате ли бинокъл?
— Баща ми има някъде. Голям, в кожен калъф. Трябва да се поразровя.
— По-добре недейте. Аз ще ви дам. Мъничък, който лесно може да се скрие.
— И с този бинокъл ще следя жителите на съседните вили? — Идеята допадна на момичето.
— Не — поясни майорът, — това едва ли е възможно. Просто ви моля около шест часа, като се събудите, да вземете бинокъла и да проверите колко бутилки с мляко стоят пред прага на вилите, които виждате от прозореца си. Ако забележите, че пред някоя къща има три бутилки мляко, веднага позвънете в участъка и поискайте да ме извикат. Независимо от часа. И аз съм ранно пиле.
— Шегувате се май.
— Уверявам ви, че това е извънредно важно за мене.
— Толкова ли е важно кой колко мляко купува?
— В случая да. За съжаление сега не мога да ви кажа нищо повече. Ще добавя само, че от доста време насам аз всеки ден тичам по улица Акациева и проверявам броя на бутилките. Както виждате, имам ви доверие — повече, отколкото на моите хора, на които бих могъл да възложа тази задача. Признавам, че при моите проверки неведнъж се чудех защо у вас лампата светва толкова рано.
— Ама наистина ли не ми се подигравате?
— Никога не съм бил по-сериозен. Честна дума. Много държа на вашето сътрудничество. Но разговорът ни трябва да си остане между нас.
— Щом трябва, ще проверявам.
Неваровни извади бинокъла от бюрото си.
— Театрален ли е? — попита Янка.
— Погледнете през него навън.
— Фантастично! Мога да позная кой върви по Резедава в другия й край, чак до гората — възхищаваше се от ценния предмет момичето.
— Да, той е специален. Такива не се продават по магазините.
— И бинокъла ли да не показвам на никого?
— Разбира се! Всичко, свързано с вашата задача, трябва да остане в най-строга тайна. И тъй, да разчитам ли на вас?
— Просто не знам. След вчерашната сцена…
— Искам да ви вярвам и се надявам да не ме подведете. Вие сте добро момиче. По-добро, отколкото си мислите.
— Откога да започна работа?
— От утре. Ако никъде не видите три бутилки мляко, свържете се с мене и кажете само: „Всичко е наред.“
— А ако има?
— Тогава пак ще се обадите и ще кажете: „Ще дойда след училище.“
— Това парола ли е?
— Да. Да не би някой от домашните да чуе нашия разговор. Той не бива да буди нито подозрения, нито излишно любопитство.
— Разбирам. Мисля, че тези три бутилки също са някаква парола. Така ли е?
— И аз мисля същото. Разчитам с ваша помощ да успея да изясня загадката.
— Тя свързана ли е с убийството на Квасковяк? — искаше да разбере нещо повече заинтригуваното момиче.
— Като че ли да — предпазваше се от категорични формулировки майорът. — Точно затова ви предупредих, че всяка недискретност може да бъде опасна.
— През лятото видях няколко пъти старши сержанта на нашата улица.
— По кое време?
— Много рано. Малко след пет часа. Вървеше бързо към Брезова.
— След няколко дни започва зимната ваканция. Смятате ли да заминете?
— Не.
— И все така рано ли ще се събуждате?
— Естествено.
— Значи от утре пристъпваме към работа.
— Тъй вярно, шефе!
Както винаги, на другия ден Неваровни огледа малко след пет часа въпросната вила. Току-що се беше върнал, когато в стаята му влезе дежурният милиционер!
— Търсят ви по телефона.
Офицерът вдигна слушалката и чу:
— Всичко е наред.
— Скъпи майоре, що за желания? Лека кола? Нима някой участък в нашето воеводство разполага със собствена кола? Най-много със служебен мотор. Ако ви дам, утре ще дотърчат всички началници и ще ме разкъсат на парчета. Всеки ще твърди като вас, че не може да работи без кола. Поне да знаех защо ви е тази сирена. Впрочем откъде да ви я изкопая?
— Преди два месеца вие сам, другарю полковник, ми предлагахте автомобил. И то не някаква си сирена, а луксозен мерцедес.
— Предлагах. И какво от това? Дават ли ти, вземай. Сега нямам. А докъде стигна разследването на убийството на Квасковяк? — Стария дипломатично смени темата и премина към атака.
— Мисля, че не след дълго ще мога да направя подробен рапорт с конкретни резултати.
— От месеци все тая песен слушам.
— Обещахте ми всестранна помощ във воденето на разследването, другарю полковник. А кола не ми давате. Необходими са ми също трима добри оперативни работници.
Капитан Левандовски се намеси:
— Според мене майорът трябва да получи кола.
Неваровни погледна изненадано по-младия си колега. Не очакваше от негова страна помощ. Но лицето на капитана бе непроницаемо.
— Подкрепяте Неваровни, защото вие самият не напредвате. Знам ви аз.
Левандовски не отговори на предизвикателството. Само поясни:
— Задачата на майора беше да води разследване в Подлешна. Без елементарното транспортно средство, каквото е колата, при тамошните условия се работи трудно. А ако се наложи да проследи някого?
— Да ви се не види! — Не беше ясно дали полковникът наистина се сърди, или се преструва, понеже не му се иска да обеднява и без това скромния автомобилен парк на управлението. — Добре, Неваровни, ще получиш кола. Не сирена, защото такива коли изобщо нямаме. Сигурно варшава, но не нова.
— Само да е в изправност и да няма надпис „милиция“.
— Добре. Ще получиш. А звездичка от небето случайно не искаш ли?
— Не. Само двама добри оперативни работници, непознати в района.
— И дума да не става — отсече полковникът. — Сам се справяй.
Майорът не настоя повече. Сметна, че и без това е постигнал успех. Честно казано, не разчиташе да получи кола и беше готов да вземе на заем някакъв мотоциклет. През зимата с това нямаше проблеми. А сега щеше да има на свое разположение варшава. Ама този Левандовски дали не го подкрепи само за да твърди после, че Неваровни въпреки помощта на управлението не постига резултати? Не е важно. Важното е, че ще разполага с кола. Този път господин капитанът ще бъде здравата измамен.
Неваровни се върна в Подлешна с кола.
Колата действително облекчи работата на участъка. По-бързо и по-лесно правеха проверките из целия немалък район. Неваровни обаче държеше на едно: всяка вечер колата трябваше да бъде оставяна в безупречно техническо състояние. Неробис, който разбираше от „мотори“, не след дълго превърна износената бричка в достоен конкурент на всяка нова кола, току-що слязла от фабричния конвейер.
Дните минаваха. В началото майорът контролираше своята помощничка, но бързо се убеди, че не е необходимо. Всеки ден малко преди шест в неговата стаичка се разнасяше телефонен звън — офицерът бе наредил да му монтират отделен апарат. Вдигаше слушалката, момичето казваше: „Всичко е наред“, и затваряше телефона.
Дойде Коледа, дойде Нова година. Едва на четвърти януари Неваровни чу възбудения глас на Воркуцка:
— Ще дойда след училище. — Момичето не се сдържа да не добави: — А аз си мислех, че ме будалкате, господин майор.
— Разбрах. Много ви благодаря. Елате при мене в участъка около четири часа.
— Добре, ще дойда.
Майорът набързо облече кожухчето си и нахлузи скиорската шапка, с която не се разделяше. Варшавата го очакваше в пълна бойна готовност. Изкара я от дворчето и потегли към столицата. Не бързаше. От предишните си наблюдения офицерът знаеше, че разполага с много време. Най-малко един час. За да избегне обаче евентуалните изненади, за всеки случай предпочиташе да бъде в набелязания наблюдателен пункт по-рано.
Колата премина през селището и излезе на пътя за Варшава. В Избово майорът зави в една странична уличка и разположи колата така, че да вижда идващите от Подлешна автомобили.
Оставаше му само да чака по-нататъшното развитие на събитията.
Минаха почти два часа. Най-сетне майорът видя познатата кола. Запали двигателя и подкара бавно след вартбурга, насочил се към столицата. Вартбургът се движеше бавно, не се опитваше „да се откъсне“ от варшавата. Така двете коли стигнаха до началото на града. Едва на улица Волска предната кола сви наляво. Майорът я последва. Вартбургът измина само двеста метра и влезе в широко отворената порта на един автомобилен сервиз. Колата на офицера продължи и след малко той паркира на известно разстояние.
След десетина минути собственикът на колата излезе от сервиза и тръгна по Волска.
Неваровни го последва отблизо. Видя как мъжът, когото следеше, се качи в трамвая. Колата на офицера от милицията съпроводи трамвая до кръстовището на Алейе Йерозолимске и Круча. Тук Неваровни зави надясно и след малко спря. Предположението му се потвърди. Въпросният човек отиваше към местоработата си. Щом той изчезна във входната врата, милиционерската варшава се върна при авторемонтната работилница.
Майорът слезе от колата и разгледа внимателно околността. През отворената врата на сервиза се виждаше неголямо, зидано хале, в което имаше няколко ремонтирани автомобила. Други коли чакаха реда си на двора. Сред тях беше и старият вартбург. Монтьорите се суетяха по двора и в работилницата.
Майорът прочете фирмата: „Авто и мотоуслуги, инж. Адам Годлевски“.
Замисли се. Откъде му беше познато това име? Негов стар познат? „Клиент“ от многобройните случаи в милицията?
Не. Това име той бе чул съвсем неотдавна. Дали Роман Вятковски не беше споменал именно Адам Годлевски, когато се хвалеше съгласно обичая си в какъв добър автомобилен сервиз работи?
Неваровни се огледа. По улицата вървеше момче, горе-долу дванадесетгодишно. Когато наближи, майорът го заговори:
— Слушай, момчето ми, имам една молба към тебе. Влез в работилницата и кажи на господин Вятковски да излезе на улицата, защото го чака един негов познат.
Момчето изпълни поръчението без колебание. Бързо се върна и обясни:
— Той каза, че ей сега ще дойде. Малко да го почакате.
— Благодаря.
Момчето се дърпаше, но накрая взе монетата от десет злоти — „за кино“.
Докато се появи Черния Ромек, Неваровни се разхожда десетина минути от ъгъла на Волска до сервиза и обратно Вятковски много се учуди, че вижда офицера от милицията. Очаквал бе да завари тук някой от аверите си.
— При мене ли, господин майор?
— Както виждате. Трябвате ми за нещо.
— За вас — винаги, господин началник.
— Познат ли ви е онзи стар вартбург, който оставиха в сервиза за ремонт преди един час?
— Разбира се.
— Какво му липсва?
— Кажи-речи, нищо. Типът трепери над тая бракма, макар че може да си купи колкото ще нови коли. Червив е от пари. Знам какво говоря. За няколко милиончета не можеш го купи. А кара такава таратайка. Само за ремонт е дал повече, отколкото струва нова кола. Оставя я за ремонт на всеки две-три седмици. Обикновено без нужда. Днес ни караше да проверим спирачната система — уж не работела добре. Проверих, всичко си е наред. Ама какво пречи на шефа да вземе няколко стотачки повече? А за да е доволен клиентът, Прохон ще почовърка тук-там и ще я изплакне с маркуча.
— Кой е този Прохон?
— Войтек Прохон, автомонтьор. Не мога нищо да кажа, разбира си от работата, ама по тая кола наистина няма какво да се работи.
— И винаги ли е така?
— Е, стара кола, все някога нещо ще се развали. Винаги Прохон работи по вартбурга, собственикът смята, че само той разбира от такива коли. Щото Войтек има същата, само че нова, ей оная, пепелявосивата, до старата бракма. — Вятковски посочи една добре поддържана кола до стария вартбург.
— Клиентът кога ще си вземе колата?
— Винаги я оставя сутрин, а си я взема след работа, за да замине за Подлешна. Казах ви, по тая кола няма работа и за половин час.
— Вижте какво, Вятковски, много държа да разбера какъв ще бъде днешният ремонт. Можете ли да ми помогнете?
Черния Ромек се усмихна:
— Милицията вече няма ли си ченгета?
— Имаме, но вие ще свършите това по-добре и по-точно. През оградата се вижда по-лошо.
— Защо пък трябва да го правя?
— Защото аз ви моля — подчерта думата „моля“ майорът. — Когато ме изпращахте след гостито у вас, ме уверявахте, че в случай на нужда мога да разчитам на вас. Ето, днес се обръщам с молба. Като познат към познат.
— За някой друг пръста си нямаше да мръдна или щях да го избудалкам. Но щом е за вас, господин началник, готово. Само че между нас да си остане. Никому нито думичка!
— И аз държа да остане в тайна.
— Типът сигурно е бутнал човек и е избягал, а? — Вятковски не сдържаше любопитството си. — Кажете де, така слепешката ли да се озъртам?
— И аз не знам много повече. Сам казахте, че този тип е много богат човек. Откъде има толкова мангизи? Сигурно не от дребния си бизнес? — Майорът се уплаши, че е казал прекалено много.
Ала Черния Ромек веднага подхвана:
— Разбирам. Стопанската се е заинтересувала от имането му. Искат да му друснат такъв допълнителен данък, че да му се спука гьонът. А на милицията са възложили да го проучи. Не са сбъркали. И аз често съм си мислил откъде са тия мангизи. А е скръндза, не ти е работа. Веднъж го помолих за две стотачки, обещах да ги отработя. Ще отида вкъщи и в гаража му ще направя каквото трябва по тая купчина ламарина за бракуване. Да не мислите, че ми даде?
— Кога да се видим?
— Собственикът ще дойде за колата около три. Да се срещнем някъде около четири?
— Но къде?
— Наблизо на Волска има една кръчмичка. Ще поръчате ли нещичко плюс сельодката, господин началник?
— Дадено. От мене четвъртинка — обеща Неваровни.
— Аз да тръгвам тогава. Ремонтираме един австрийски опел-рекорд. Собственикът го е смачкал яката, а утре се връща в Австрия. Трябва да работим и нощес. Той обеща, че ако му стегнем колата така, че да стигне до Виена, ще даде на всеки ни по стотачка. И Годлевски даде дума, че също ще притури нещо. Така ще му стегнем количката, че ще стане по-хубава отпреди.
Точно в четири часа Неваровни прекрачи прага на кръчмата. Вятковски седеше на масата. Пред него половин литър водка и две големи порции сельодка със сметана. И две чаши.
— Поръчах направо половинка, та келнерът да не се мъчи да идва два пъти — обясни Черния Ромек. — Трудещите се трябва да се уважават. За ваше здраве, господин началник.
— Наздраве. Само че по-тихо. Защо всички трябва да знаят с кого пиете?
— Това се вика ум! На мене нямаше и да ми хрумне… — Вятковски явно си беше пийнал още преди това. — Не отделях поглед от вартбурга. Като куче от заклано прасе. Щом Прохон отиваше при бракмата, аз — скив! Както ви бях казал, колата си беше съвсем в ред. Войтек регулира малко спирачката и като се възползува от случая, му сви броните.
— Кои?
— Ами ония, тъмночервените. Бяха почти нови.
— Но нали собственикът ще забележи, че липсват?
— А, точно той, сляпа команда, ще забележи. Дойде с нови, пък ще си тръгне с по-кофти. Със същия цвят, ама Войтековите бяха изцапани със смазка.
— По колата личаха ли следи от удар?
— Не съм работил по нея, но така, на око — няма. Корозията си е казала думата на много места. Изобщо тая развалина едва се държи.
— Опел-рекордът, дето го ремонтирате сега, също ли има червени брони?
— Не. Неговите са оригинални, подбрани по цвят към тапицерията.
— При Годлевски много чуждестранни коли ли се ремонтират?
— Има известна клиентела. Той е добър специалист и солидно си гледа работата. Ама като му падне някой бунак, като оня от Подлешна, не е ливада, пооскубва го с някоя и друга стотачка. Чужденците често предпочитат да ремонтират колите си в Полша и да поръчват у нас технически преглед, защото им излиза по-евтино. Има един французин например. Идва във Варшава почти всеки месец. И преди да тръгне на път, винаги посещава нашата работилница. Иска профилактичен преглед на колата си. Казва, че никъде не я стягали така, както във Варшава.
— Каква марка кара?
— Често ги сменя. Напоследък идваше с тъмносиньо волво.
— Май видях във Варшава такава кола. Преди няколко дни. С френски номер.
— Може да е бил той. Оня ден беше в сервиза. Уговориха се с Годлевски да остави утре колата за преглед и смяна на маслото.
— Вие ще работите ли по нея?
— Едва ли. Аз съм зает с австрийската кола. А ако типът действително даде за половинка водка, що да блъскам още? Тридесет и шест часа без почивка? Не съм на постоянна работа, хващам се, когато искам. Прохон сам ще обслужи французина. И предишния път пак той му оправя колата.
С незначителната помощ на майора бутилката бе изпразнена. Черния Ромек не спомена за повече. Напротив, пръв каза:
— Аз трябва да вървя. Адски е смачкан този опел. Направо е чудо, че шофьорът е останал жив. Ако не е бил с предпазен колан, на парчета щяха да го събират по пътя. Благодаря за почерпката, господин началник. И ако пак има нещо, на Вятковски винаги можете да разчитате.
Майорът плати сметката и също напусна кръчмата. Напоследък имаше късмет. Работата се оказа значително по-проста, отколкото бе предполагал. Просто се заменят автомобилните брони! Неваровни беше сигурен, че волвото, което ще се появи утре в сервиза на Годлевски, също ще има две червени брони. Монтьорът Войчех Прохон ще ги смени с онези от своята кола. Много, проста в техническо отношение манипулация. Но тъкмо най-простите хрумвания се разкриват най-трудно.
Какво контрабандират?
Можеше само да предполага. Най-лесно щеше да е да задържат французина на границата и там да направят щателен обиск на колата му. Но тогава в ръцете на милицията щеше да попадне куриерът — дребна, незначителна брънка от международната верига. Арестуването му би подплашило другите престъпници. Майорът не беше забравил думите на подполковника от Главното управление, че е достатъчно да се отвори един кран, за да не можеш после никого в нищо да обвиниш. Не, засега е по-добре да не се закача чужденецът, като само се предупреди полицията в неговата страна да го държи под око.
Най-важната задача е да се разкрие цялата мрежа. Да се ликвидира така умело, че всички престъпници да бъдат заловени на местопрестъплението. Тези хора са извършили и друго, още по-сериозно престъпление — убили са човек, милиционер, при изпълнение на служебните му задължения. И за това престъпление трябва да се съберат доказателства. Ако се намеси целият следствен апарат, мислеше си Неваровни, главните виновници ще се подплашат.
Затова майорът реши да не уведомява началниците си и да действува все така сам. Предчувствуваше, че последният рунд наближава. Въпрос на дни, най-много на седмици.
Даваше си сметка, че постъпва неправилно и не съвсем по разпоредбите и служебния правилник. Само че вече толкова пъти беше преживявал неуспехи, толкова пъти други бяха изграждали своя успех и по-нататъшната си кариера върху неговата къртовска работа, че този път Неваровни реши да постави всичко на една карта. Или ще спечели сам, или да става каквото ще, дори потоп.
Дните минаваха. Нищо ново не се случи. Всеки ден Янка Воркуцка се обаждаше с неизменните думи: „Всичко е наред.“ От време на време майорът посещаваше кафе-сладкарница „Маришенка“. Посрещаха го любезно, но малко по-резервирано отпреди. Само лекарят правеше реклама на педагогическите способности на офицера от милицията и непрекъснато му напомняше, че го чака една бутилка коняк.
Като размишляваше трезво върху цялата информация, събрана досега, Неваровни беше наясно, че всъщност не разполага с никакви данни относно престъпната дейност на бандата. Какво пренасят в автомобилните брони? Дали наркотици или долари в банкноти в едната посока и злато на кюлчета и златни монети в другата? Защото и този род контрабанда беше широко разпространена в Полша.
Само едно знаеше със сигурност. Че в Подлешна има явка за прехвърляне на някаква контрабандна стока. Професията, която упражняваше собственикът на интересуващата го вила, показваше, че би могло да става дума за химични вещества или наркотици.
Майорът огледа дискретно вилата и двора. Постройката не беше много голяма. Имаше най-много четири стаи и кухня. Затова пък терасата, под която се помещаваше гаражът, беше голяма. Там спокойно можеха да се поберат две коли. Под цялата сграда имаше и мазе. Що се отнася до надземния етаж, Неваровни лесно откри с помощта на бинокъла си, че там са разположени обикновени жилищни помещения. Ала какво се криеше зад малките прозорчета досами земята?
Една сутрин някой почука на вратата на майора.
— Влезте — отговори офицерът, като си мислеше, че е някой от неговите хора.
На прага стоеше Стефан Зборковски. Държеше в ръка бутилка мляко.
— При такова време — каза той — предпочетох да ви донеса млякото на ръка. Защо да си правите труд.
— Много ви благодаря. — Майорът взе бутилката и я постави на масата.
Зборковски обърна глава, сякаш за да провери дали някой от милиционерите не е в коридора, влезе в стаята и затвори тихо вратата.
— Господин майор… — прошепна.
— Слушам ви? — Неваровни изглеждаше изненадан от поведението на Стефанек.
— Искам да ви кажа нещо. Нещо много важно. Но ме е страх. Ако някой научи, може да остана без работа.
— Дискретността е не само задължение за милиционера, но и негова вродена черта. Говорете спокойно. Най-напред седнете обаче. Цигара?
— Не, благодаря ви. Аз само за момент. — Разносвачът на мляко все пак седна на стола.
— Какво интересно имате да ми казвате?
— Господин началник, съвсем случайно попаднах по дирите на сериозно престъпление.
— Какво е то? — В гласа на офицера прозвуча професионален интерес.
— Май много сериозно…
— Къде? Кой?
— Беше вчера сутринта. Както обикновено, разнасях млякото по Акациева. Когато оставях бутилката на стълбите пред вилата на инженер Белковски, ми се стори, че в гаража свети. Помислих си, че са забравили да угасят лампата. Реших да си тръгна по пътя, но изведнъж ми хрумна: ами ако там е влязъл крадец? За всеки случай реших да проверя. Помнех, че отзад има малко кръгло прозорче. Гледам, не съм сбъркал. В гаража наистина светеше. Приближих се, наведох се, понеже това прозорче е доста ниско, и като погледнах вътре, загубих ума и дума.
— Крадец?
— Сто пъти по-лошо. Господин майор, там има цяла химическа лаборатория. Малка фабрика. Дифузионен апарат, колби, реторти, ректификационна колона. Инженер Белковски и жена му, и двамата в бели престилки, правеха нещо с тези апарати. Добре видях, понеже, макар че прозорчето е залепено с черна хартия, на едно място се е образувала пролука, широка два пръста.
— Сигурно са произвеждали домашна ракия. — Майорът се престори, че получената информация не го интересува особено.
— Не мисля. Аз съм от село и знам как се прави ракията. Това е нещо много по-лошо.
— Че какво по-лошо? Инженер Белковски има във Варшава лаборатория за медицински анализи. Възможно е да има много работа и да прави част от анализите вкъщи.
— На такива големи апарати? Изключено!
— Не разбирам от медицина.
— Казвам ви, господин майор, не е чиста тая работа. Хората в Подлешна отдавна си шушукат на ухо разни неща за инженер Белковски. Никой не знае откъде има толкова много пари. На сина си купи разкошно беемве, а когато след няколко месеца Анджей натроши автомобила така, че от парчетата не можеше да се сглоби едно цяло, само след три седмици караше ново енесу. Последен модел с ванкелов двигател.
— Явно лабораторията дава добри доходи. Жалко, че не съм химик.
— Не ми ли вярвате, господин началник?
— Как не, вярвам ви, господин Стефанек. Благодаря ви за тази информация. При първия удобен случай ще попитам инженер Белковски какво произвежда в своя гараж.
— Пази боже! — възкликна млекарят.
— Защо?
— Инженерът има дълги ръце. Веднага ще се досети, че само аз съм могъл да го видя.
— Може би сте прав. Но навярно и в поведението на Белковски няма нищо нередно. В крайна сметка нали всеки има право да си купи химическа лаборатория и да си играе на научни експерименти. Често разни любители правят по този начин велики открития. А инженерът не е любител, той е химик по професия. Кой знае дали не се опитва да реши в гаража си някакъв важен научен проблем?
— Такава апаратура, каквато има там, не може да се купи в Полша. Знам, защото един мой роднина, работи като куриер в лабораторията на „Лехия“ във Варшава. Една неделя ме заведе в завода. Оная техника там изобщо не може да се сравнява със съоръженията в гаража на инженера.
— Заинтригувате ме, Стефанек. Днес също ли работеха?
— Сигурно, защото под вратата се виждаше светла ивица.
— А през прозорчето погледнахте ли?
— Не. Страх ме беше. И без това вчера съм оставил следи върху снега. Добре, че после пак заваля. Дано инженерът не е забелязал нещо.
— Жалко, че не сте погледнали повторно. Може би щяхте да разберете какво вършат.
— Как аз, простият човек, да разбера? Виж, ако отидем двамата с вас…
— Добре, да тръгваме.
— Не днес, господин майор.
— Защо?
— Вече се развиделява. Минава седем часът. Сега нищо няма да видим. Затова пък те ще ни видят. Но утре денят е подходящ.
— Така ли мислите?
— Топло е като напролет. Внезапно затопляне. Като нищо ще завали дъжд. Отдавна не съм виждал такъв януари. Като поваля един ден дъжд, ще измие останалия тук-там сняг. Нощта ще бъде тъмна, никой няма да ни забележи. И следи няма да оставим. А работата е сериозна, господин началник. Стефанек има нюх. Сам ще се убедите и после ще сте ми благодарен. Кой знае, може и някаква награда да капне… Вярвам, няма да забравите Зборковски.
— Как ще ви забравя! Само да има за какво да вземем тази награда. И на вас, и на мене няма да е излишна.
— Когато сме двама, по-спокойно ще е на душата. С вас няма да ме е страх, господин майор. Вие ще погледнете какво правят, а аз ще стоя на пост.
— Чудесна идея! — съгласи се Неваровни.
— Нали? Ще отидем там преди пет — предложи млекарят.
— Защо толкова рано?
— Най-подходящото време за такива разходки е, господин майор. Както и за посещение у инженер Белковски. Нощ, тъмнина, никой не се мотае из улиците. А ние ще надзърнем. Щом разберете какво правят там, следващата нощ може да ги заловите на местопрестъплението. После вече ще ми е все едно, дори хората да разберат, че пръв съм съобщил на милицията.
— Планът ви е добър. Приемам го. Значи утре в пет?
— Тъй вярно, господин майор. Аз ще дойда с количката от Брезова. Ще се срещнем на кръстовището на Брезова и Акациева.
— Някой да не ни види там?
— Кой? По това време на Акациева няма никой. Впрочем дори да ни види, нека: аз разнасям млякото, а вие проверявате дали всичко е наред. Никой няма да се учуди. Виж, ако ни засекат в чужд двор, лошо ни се пише. След ъгъла с улица Петнадесети декември има празен парцел. Най-добре ще е да излезете на Акациева и да ме чакате там, господин началник. А после, когато аз дойда от Брезова, само ще подминете няколко къщи и сте при мене. Уж случайна среща.
— Хитро сте го измислили! — похвали събеседника си майорът.
— Аз, господин майор, от два дни мисля какво да направя. Чак ме беше яд, че надзърнах в този гараж. Виках си: „Ти, Стефанек, все си пъхаш носа, дето не трябва. И сега май си нямаше друга работа.“ Накрая обаче реших, че макар и да не е красиво да донасяш, мое задължение е да уведомя милицията.
— Напълно сте прав. — Майорът успокои съмняващия се Зборковски. — Правилно сте постъпили, като дойдохте при мене.
— Но още веднъж ви моля, господин началник — пълна тайна. Дори пред вашите хора. Каквото знае Михаляк, знае го и госпожица Еля от „Маришенка“. А после и цяла Подлешна. Начинанието ни ще се провали. У инженера няма да намерим и една епруветка. За половия час ще й види сметката на фабричката си.
— Така ли мислите?
— Ами толкова ли е трудно да отвърти крана и да пусне всичко в канала? Да демонтира апаратите и да ги закара някъде или да ги скрие в кьошето? Дори милицията да ги разкрие по-късно, на Белковски нищо не могат да ми направят. Трябва да ги заловим, докато работят. Иначе няма да докажете вината на инженера. Хитра работа е това!
— Според вас какво произвеждат те?
— Понятие нямам.
— Може би наркотици? — подхвърли офицерът. — Ние си мислим, че сме отрязали всички пътища за снабдяване на младите наркомани с отрова, а в същото време се оказва, че някои от тях продължават, както те казват, да се друсат. Дали не купуват тази гадост от инженера?
Млекарят погледна часовника си. Минаваше седем.
— Утре по това време ще знаете всичко, господин майор. Може и наркотици да са. Аз нямам пипе за това. Но трябва да тръгвам. Остава ми да разнеса още малко мляко. И без това съм закъснял.
— Още веднъж ви благодаря. Значи утре в пет.
— В пет — потвърди Стефанек. — Но — нито дума!
Посещението на симпатичния младеж подобри настроението на майора. То потвърди, че предположенията му са верни. Наближаваше последният рунд от сблъсъка с бандата. Щеше да бъде заловен и убиецът на старши сержант Квасковяк. Беше запълнено последното липсващо звено от веригата. Неваровни знаеше кое е то.
Знаеше също как ще протекат събитията на другия ден. Приготвяше се за тях смело, но без излишен риск. Разбираше, че нему се пада най-трудната роля в операцията. Можеше да разчита на помощ, ала тя щеше да се състои само в изпълняване на заповеди. Инициативата за провеждане на цялата акция бе в негови ръце.
Затова още веднъж, докато беше светло, той обходи района на улица Акациева. После дълго почиства пистолета си. Не беше използувал парчето желязо от шест години. А още от времето на военната конспирация не беше практикувал изваждане на оръжие изпод мишницата. Сега се налагаше да се поупражнява, та ръката да си възвърне предишната сръчност.
В десет часа вечерта при майора се явиха двамата милиционери: капрал Неробис и капрал Анджей Садовски. Началникът на участъка лично провери оръжието им. След това тримата излязоха заедно на проверка по улиците. Минаха по Малинова, Розова и по Акациева се върнаха в участъка. По пътя майорът даде на подчинените си специални заповеди за другия ден. Трябваше да бъдат готови за всякакви изненади. Дори за най-лошото.
До късно през нощта Неваровни писа рапорт до полковника. В него най-подробно изложи всички досегашни постижения на разследването. Документът беше запечатан с надпис „секретно“ и инструкция на плика: „Да се предаде лично на полковника в случай, че умра или изчезна.“ После майорът постави писмото в папката с кореспонденция за Воеводското управление. Сутринта дежурният милиционер щеше да го намери и изпрати на адресата.
Нощта беше тъмна като в рог. Стефан Зборковски имаше право да твърди, че падналият предния ден дъжд ще измие остатъците от снега. Сега, призори, около пет часа, вече не валеше, но до развиделяване имаше много време.
Изглежда, жителите на Подлешна бяха обърнали внимание на млекаря, че количката му ужасно скърца и чак буди хората. Този път добре смазаните колела се въртяха без ни най-малък шум. Когато млекарят излезе от улица Брезова и спря пред вратичката на първата вила на Акациева, иззад тарабите на незастроения парцел се показа някаква сянка. Облечен в кожухчето си, с неизменната скиорска шапка на главата, Неваровни се приближи до количката.
— Добро утро — поздрави той млекаря, — ето ме съгласно уговорката.
— Добро утро — тихо отговори Зборковски — и добро време. Тъмно е, окото да ти извадят, няма да видиш. Онези сигурно работят. Вие, господин началник, се разходете малко по Брезова. Аз ще разнеса бутилките до дома на инженер Белковски и ще проверя дали всичко е наред, а после ще се върна за вас.
— Чудесно — съгласи се офицерът.
Зборковски се върна след пет минути.
— Всичко е наред — поясни. — В гаража свети.
— Погледнахте ли през прозорчето, работят ли?
— Не. Дори не се приближих. Ала през пролуките на гаража ясно се вижда светлина.
Те безшумно се приближиха до вилата на Белковски. Вратичката беше отворена. Явно предвидливият Стефанек я беше оставил така нарочно.
— Нищо не виждам — каза майорът.
— Тихо! — ядоса се млекарят.
— Извинете — прошепна Неваровни.
— Погледнете долния ръб на вратата на гаража — отвърна също с шепот Зборковски. — Свети!
Офицерът забеляза тясна светла ивица досами бетонния под на гаража. Съвсем тъпичка, но ясно видима въпреки плътно затворената врата.
— Ще тръгна пръв — предложи разносвачът, — а вие след мене. Само вървете внимателно.
Промъкнаха се в двора като духове. Зборковски се насочи към терасата с предпазлива стъпка, за да не закачи нещо с крака си. Неваровни го следваше.
Спряха. Закриваше ги високата над два метра стена на терасата. Именно под нея се намираше просторният гараж с тайнствената лаборатория.
— Трябва да се заобиколи от другата страна. Прозорчето е откъм градината — обясни шепнешком млекарят.
Ослушаха се. Беше тихо като на гробище.
— Напред! — Зборковски хвана майора за ръката и двамата се придвижиха предпазливо край стената. Така стигнаха до ъгъла. Разносвачът на мляко подаде глава. Проверяваше дали няма засада. Но наоколо беше спокойно.
Пак изминаха няколко крачки. На един метър над земята имаше доста голямо кръгло прозорче. Наистина бе облепено отвътре с черна хартия. На едно място тя беше скъсана. Пролуката блестеше с ярка светлина.
Зборковски се наведе над прозорчето и дълго гледа вътре. Накрая се изправи, приближи устни до ухото на майора и каза:
— Там са. Вижте сам.
Неваровни се приведе. И в същия миг се чу приглушен вик и шум от падащи тела. Офицерът светкавично се изправи и се обърна с пистолет в ръка.
На земята, преплетени в отчаяна хватка, се мятаха две тела. От най-близкото дърво се откъсна някаква сянка и изтича към вилата с големи скокове. Беше капрал Неробис — майорът му беше наредил да направи точно така. Ала кой беше човекът, който така неочаквано се притече на помощ на Неваровни и стана причина ударът, насочен към главата му, изобщо да не бъде нанесен? Иззад стената на терасата изскочиха още двама души и се включиха в схватката.
Бандитът беше силен, як мъж. Познаваше правилата на ръкопашния бой. Но нямаше никакви шансове срещу четирима и пети, застанал с готов за стрелба пистолет.
Белезниците изщракаха…
Стефан Зборковски стоеше до стената на гаража с оковани ръце. А в човека, който пръв се бе хвърлил върху престъпника, майорът с огромно удивление позна капитан Левандовски. Придружаваха го двама разузнавачи от Воеводското управление.
— За щастие успях навреме. Още секунда, и щяхте да споделите участта на старши сержант Квасковяк. Невероятно лекомислие от ваша страна. Ето с какво щяха да ви разбият главата. — Левандовски вдигна от земята тежък френски ключ.
Майорът се разсмя.
— Моля ви, капитане, ударете ме. — С тези думи той се обърна и понаведе.
— Що за шеги?
— Удряйте! Не се шегувам. С все сила!
Левандовски почука леко по скиорската шапка на по-възрастния си колега. Чу се метален звук.
— Изобщо не рискувах — пак се засмя Неваровни. — Под шапката си имам метална каска. Като ония, с която ходеха нашите момичета, когато преди няколко годиш дебнехме „вампира“ в околностите на Отвоцк и Швидер. Освен това… ето го моя ангел хранител.
Чак сега капитан Левандовски съзря в тъмнината трета фигура. Зад близкото дърво дебнеше капрал Неробис.
— Значи го направихте умишлено, другарю майор? — В гласа на капитана звучеше възхищение. — Признавам, не съм сигурен дали бих се решил на такава крачка.
Неваровни погледна часовника си.
— От компанията липсва някой — отбеляза.
— Мисля, че няма да дойде — обясни капитанът. — Моите хора я задържаха, когато излизаше от квартирата си. Имаше пистолет в чантата. Сега обискират жилището й.
— Елжбета Дорецка, сервитьорката? — Този път изненаданият бе майорът.
— Поне за това лице се е представяла. Както и той за Стефан Зборковски. И ние, другарю майор, не си губихме времето напразно. Но трябва да свършваме. Време е да видим какво прави инженер Белковски.
— Един момент — рече майорът, — нека първо освободя капрал Анджей Садовски от поста му. Защо да мръзне зад бора от другата страна на улицата? Негова задача беше да обезвреди Дорецка. Знаех, че ще дойде, за да помогне на разносвача на мляко да прекарат с количката тялото ми до гората. Сигурно щяха да ме оставят на същото място, където бе намерен Квасковяк. Така ли е, господин Стефанек?
Зборковски мълчеше. Стоеше с наведена глава между двамата охраняващи го милиционери.
— Имам заповед на прокурора за обиск в жилището на Белковски — каза Левандовски.
— Аз също — усмихна се майорът. — Подписана от прокурора в Рушков.
Милицията звъня доста дълго, докато Белковски се реши да отвори. В къщата беше тъмно, но инженерът беше напълно облечен.
— Обиск — обясни лаконично Левандовски.
— Къде е апаратурата за производство на хероин? — попита майорът.
— Не разбирам за какво говорите, господа.
— Не знаете и защо сте станали в четири и половина и сте запалили лампата? Капрал Неробис дежури цялата нощ в градината ви и отбеляза точния час. Вие сте много ранно и работливо пиле.
Белковски побледня. Строполи се тежко на близкия стол.
Неваровни изследваше стените, а в главата му се въртяха хитроумните скривалища, които бяха използували във Варшава ръководителите на Армия крайова и Армия людова, за да съхранят архивите си. Затова сега особено много го заинтересува тясната пролука между две тухли. Когато пъхна ножа си в нея, стената леко поддаде. Показа се малка, но великолепно обзаведена лаборатория. Там бяха апаратите, за които Зборковски говореше вчера на майора.
— Трябва незабавно да изпратим всичко в Кабинета по криминалистика — каза Неваровни. — Тук непременно има следи от хероин или опиум. Не са могли да ги премахнат напълно, понеже вчера наредих да спрат водата на вилата. Представям си как проклинат жителите на тази част на Акациева, като въртят напразно крановете! За да не събудя подозренията на Белковски, се наложи да спрем водата и на другите къщи, че и на част от улица Брезова. Неробис, обадете се оттук по телефона, нека пуснат водата.
— Слушам, другарю майор.
— А може би е по-добре — предложи Левандовски — да запечатаме лабораторията и цялата вила? Нека специалистите огледат тази „кухня“ на място и сами демонтират апаратите. Че иначе, току-виж, сме повредили нещо. Съгласен ли сте, другарю майор?
— Разбира се. А какво ще правим със съпругата на инженера?
— Ще задържим и двамата. Тепърва, при следствието, ще се разбере дали Белковска е била съучастничка на съпруга си и до каква степен. Тогава прокурорът евентуално ще отмени нареждането си за запечатване на къщата. Но не преди специалистите да са изследвали лабораторията и да са откарали апаратурата във Варшава. Тя е направо бижу. Дали някой от нашите институти притежава нещо подобно?
— Това сигурно е най-доброто, което може да се купи в Европа. Хероинът е твърде скъпа стока, за да бъде произвеждан чрез занаятчийски методи.
— Съобщиха ми, че при обиска както в стаята, в която е живеела под наем Елжбета Дорецка, така и в нейната гарсониера във Варшава — информира капиталът, — са открити големи количества опиум. Но къде ли е скрит хероинът, произвеждан понастоящем? Сигурно ще се наложи да претърсим цялата вила още веднъж. Ще извикаме специален екип със съответните апарати. Невинаги може да се разчита на късмета, както стана днес с вас, другарю майор.
— Ще имам такъв късмет до самия край — усмихна се Неваровни. — Нека един от вашите хора отиде в гаража и свали двете брони от старата кола там. Хероинът е в тях. В това скривалище има около два килограма от отровата. Прав ли съм, инженер Белковски?
Собственикът на къщата седеше оклюмал, но сега вдигна глава.
— Защо питате, щом знаете?
— В автомобилни брони ли са укривали хероина? — учуди се Левандовски.
— Да, шайката разполага с няколко, може би дори повече от десет, еднакви червени брони. Укривали са хероина в металните тръбички от конструкцията. Това е било психологически добре обмислено, защото дори когато митничарите заподозрат нещо, търсят преди всичко под тапицерията. А е трябвало само да се постави коя да е от скобите на бронята в менгеме и да се поусуче с клещи. Тогава тръбата се отваряла достатъчно, за да се сипе вътре или да се изсипе белият прах.
— Сега разбирам цялата операция — каза Левандовски. — Производителите са пълнели всеки ден тръбите, а после пълните брони са се монтирали на кола, заминаваща извън Полша.
— С тази дейност се е занимавал друг член на бандата — някой си Войчех Прохон.
— Да се арестува веднага! — загрижи се капитанът. — Какъв и са домашният му адрес и адресът на местоработата му? Ще се обадя в управлението да тръгнат към него.
— Късно, капитане, късно.
Левандовски погледна майора, както се гледа луд. На какво се радва? Че престъпникът е избягал? Попита обаче:
— Защо?
— По искане на участъка на Гражданската милиция в Подлешна днес в пет часа едно от районните управления във Варшава задържа Прохон.
— Охо! — възкликна капитанът.
Изпратеният в гаража милиционер донесе двете предни брони на вартбурга.
— В тях хвърчи нещо — каза той и разтърси едната.
— Понеже още не е пълна. Прахът се мести свободно. Във втората не мърда нищо — или е пълна, или е съвсем празна и е чакала своя ред.
Обискът беше към края си. Милиционерите изведоха от вилата нейните собственици. Те бяха изпратени под охрана във Воеводското управление във Варшава. Стефан Зборковски и Елжбета Дорецка вече бяха закарани там. Капитан Левандовски и милиционерите от Варшава се приготвяха да се върнат с другата служебна кола.
— Много ви благодаря, капитане — протегна ръка към по-младия си колега Неваровни. — Не знаехте как стоят нещата в действителност, но не се поколебахте да рискувате живота си в защита на моя.
— И вие вероятно бихте направили същото, другарю майор. Ако знаех цялата истина, не бих застанал на пътя ви днес.
— Няма нищо. Помощта ви беше много ценна. Без нея и вашите хора щеше да ми е трудно да се справя с тези четиримата.
— Във всеки случай ви поздравявам, другарю майор. Не зная как сте стигнали до всичко това, извършили сте обаче великолепна работа. Без хитростта, която използвахте, нямаше да ни е лесно да докажем, че Стефан Зборковски е убил Квасковяк.
— А аз се смаях — призна майорът, — когато видяхте с бандита се бори не моят Неробис, а вие. Откъде се взехте в този критичен момент?
Капитан Левандовски отговори с мек тон:
— И двамата си имаме тайни.
Офицерите си стиснаха ръце. Изглежда, от сърце.
Левандовски замина за Варшава. Майор Неваровни се върна в участъка. Чакаше го още много работа. Трябваше да напише подробен рапорт за развилите се събития. Очакваше го също неприятен разговор със сержант Михаляк.
Първият човек, когото майорът срещна в участъка, беше именно младият милиционер.
— Значи е истина?… — попита Михаляк. Не довърши. Знаеше, че майорът и така ще го разбере.
— Истина е. Елжбета Дорецка е била дясната ръка на шефа на бандата, Стефан Зборковски. Заедно са убили Квасковяк, а днес и мене ме чакаше същата участ. Щяха да ме закарат с количката на млекаря и да подхвърлят тялото ми в гората.
— Ужасно! А аз толкова й вярвах… Казваше, че ме обича. Кълнеше се. След два месеца щяхме да се оженим.
— Били сте пешка в ръцете на една хитра престъпничка, сержанте. Вашата любов й е била нужна, за да научава какво става в нашия участък. Въртяла ви е на пръста си, както си иска. Малко оставаше заради вашия дълъг език сега да лежа със строшена глава в гората — там, където сте открили Квасковяк.
— Заради моя дълъг език ли?! — задави се Михаляк.
— А не сте ли казвали на Дорецка, че също като Квасковяк и аз излизам всяка сутрин на тайнствени разходки? Опитвах се да се измъквам от участъка възможно най-тихо, понеже се опасявах, че някой от вас ще се изтърве. Но вие ме забелязахте и нямахте друга работа, освен да кажете на Елжбета.
Михаляк почервеня и наведе глава, Неваровни обаче не го щадеше.
— Това е било сигнал за бандата, че и аз ставам опасен. Или вече съм открил следата, или съм на път да я открия. Тогава са ми издали смъртна присъда. Чакали са само подходящ случай, безлунна и безснежна нощ. За щастие още от самото начало предвиждах тъкмо такова развитие на нещата и се бях подготвил. При подготовката за днешната акция най-голямата ми грижа беше как да организирам всичко така, че сержант Михаляк да не узнае за нея.
— Какво ще стане с мене?
— Не зная — призна майорът. — Допуснали сте сериозно служебно нарушение. Разкрили сте пред странични лица тайни на разследването. Не ви съдя строго, защото и аз съм бил млад. Зная какво значи да насочиш чувствата си към неподходящ обект. Но не аз, а Воеводското управление ще решава съдбата ви по-нататък.
— Трябва ли да предам оръжието си? — Михаляк беше напълно отчаян.
— За това винаги ще има време. А днес, сержанте, ви чака нощно дежурство. Да не забравите.
Този ден на съвещанието у полковника се събраха толкова много хора, че се наложи да се преместят в заседателната зала, тъй като в кабинета на Стария не би се сместила и част от желаещите да присъствуват. Новината за залавянето на убиеца на милиционера от Подлешна се разнесе мълниеносно из цялата сграда. Когато всички се настаниха, полковникът започна:
— Преди да поздравим майор Неваровни за залавянето на убиеца на Квасковяк и ликвидирането на опасната банда, нека той ни разкаже как се стигна до този успех.
Майорът, който се беше подготвил за това изказване, огледа събралите се с триумфиращ поглед и започна.
— Най-важното в работата на офицера от милицията е интуицията, умението да се свързват различните факти и да се правят изводи от привидно незначителни подробности. Не отричам, институтите и кабинетите по криминалистика играят много полезна роля, но теоретичните разсъждения не могат да заменят обикновения професионален нюх. Когато пристигнах в Подлешна, не разполагах с никакви данни. Но усеща недвусмислено, че престъплението не е извършено от местните дребни нарушители на закона, че не е хулиганска постъпка, а убийство, извършено заедно с някой представител на тамошното „висше общество“. Не знаех само защо това убийство е трябвало да осигури на убийците необходимата им безопасност.
Неваровни се намести в креслото, посегна машинално за цигара, ала бързо дръпна ръката си и продължи:
— Тайнствените разходки на старши сержант Квасковяк ме наведоха на мисълта, че той е разкрил много сериозно престъпление и убийците не са имали друг начин да му затворят устата. Пресметнах колко време са траели тези разходки. Излизаше, че престъпникът или престъпниците живеят в кръг с радиус най-много петстотин метра. Започнах да търся кой или кои са те.
— Като Шерлок Холмс — подхвърли някой от офицерите.
— Горд съм от това сравнение — върна топката Неваровни. — Събирах всевъзможна информация навсякъде, където ми се удаваше възможност. От един дребен крадец с прякор Писчо научих, че Квасковяк е дебнел срещу вилата на доктор Воркуцки. По някакво странно съвпадение разносвачът на мляко Стефан Зборковски също обвини лекаря, като заяви, че е видял горе-долу по същото време, когато е бил убит Квасковяк, да минава по улица Акациева колата на Воркуцки. Понеже от самото начало на всички ни беше ясно, че трупът на старши сержанта е бил откаран в гората след извършване на престъплението на друго място, този факт утежняваше сериозно положението на лекаря, който е и председател на Дружеството на приятелите на Подлешна. По онова време нямах основание да се съмнявам в думите на Зборковски и също подозирах Воркуцки. И аферата с младите наркомани свидетелствуваше за вината на лекаря. Тази афера обаче ми помогна да разбера грешката си. Младежите наричаха своите наркотици „хероин“. Когато веднъж при разговор с Воркуцки и Белковски ги попитах какво представлява хероинът, лекарят ми даде доста мъгляво обяснение за действието на наркотика, докато химикът знаеше по въпроса значително повече. Това беше първият сигнал, че трябва да обърнем внимание на собственика на лаборатория за медицински анализи. По-късно задавах същия въпрос на свои познати химици. Нито един от тях, включително специалистите от Главното управление на Гражданската милиция, не знаеха „професионалното име“ на хероина, тоест неговия химически състав. А Белковски го знаеше наизуст.
— Сбъркал е, като го е казал — измърмори някой.
— Рано или късно всеки престъпник прави макар и малка грешка. Милицията трябва да съумее да я забележи и да си направи съответните изводи. А когато вдовицата на Квасковяк си спомни, че веднъж съпругът й я е попитал защо са им на двама самотни хора три бутилки мляко, предположих, че въпросното мляко се оставя пред вилата на химика. Първоначално допусках, че бялата течност е необходима при производството на наркотици. Подполковникът от Главното управление ми посочи грешката: при производството на хероин не се използува мляко.
— Но откъде ви хрумна, че става дума за наркотици?
— Просто интуиция. Наблюдението на вилата и нейния собственик показа, че ако там се произвежда нещо, то трябва да е едновременно и ценно, и с малък обем. И толкова важно, че те не са се поколебали да убият милиционер само и само да запазят тайната. При друго, по-малко ценно производство престъпниците по-скоро биха ликвидирали „фабричката“ или биха я преместили. В същото време в бюлетините на Интерпол се казваше, че международните банди търсят нови места за организиране на производството, както и нови пътища за пренасяне на опиума от Изтока. Тези два факта се свързваха лесно. Разбира се, до последния миг не бях сигурен. Международните банди за търговия с наркотици са организирани на принципа на строгата конспирация. Всеки техен член познава само двама души. Този, от когото получава стоката, и другия, на когото я предава. Никога не познава шефа. Той винаги действува чрез посредник. Точно затова борбата с търговците на наркотици е безкрайно трудна. Не се стига до „върха“. Залавят се дребните рибки.
— Този път беше заловен и „върхът“ — уточни един офицер.
— Далече сме от подобен успех. Провали се само шефът на територията на Полша.
— Продължавайте, другарю майор.
— Бързо се досетих, че трите бутилки мляко, появяващи се от време на време пред прага на Белковски, са просто сигнал, който задействува активността на цялата банда. Следях непрекъснато вилата на химика и установих, че в деня, в който трите бутилки се появяват на прага й, инженерът заминава с колата си за Варшава. Потеглих подир него. Белковски стигна до Волска и там остави колата си в един авторемонтен сервиз.
— Другарю майор, вие сам ли водехте цялото разследване?
— Сам не бих се справил. От Воеводското управление получих кола, но само толкова. Не можех да използувам местните служители на милицията по причини, за които ще говоря малко по-късно. Затова се ползувах „на обществени начала“ от помощта на управителката на кооперативния магазин, нейната дъщеря и дъщерята на доктор Воркуцки, Янина. Понеже живееше близо до химика, Янина всеки ден ме информираше колко бутилки мляко се оставят за него. Помогнаха ми и двама местни хулигани — споменатият вече Писчо и неговият приятел Роман Вятковски, Черния Ромек. Последният установи, че един автомонтьор от сервиза е махнал двете брони от колата на Белковски и е поставил други, от своята кола. Това беше първото конкретно доказателство, че си имаме работа с международна контрабандна шайка.
— А как стигнахте до млекаря? — Любопитството на събралите се нарастваше.
— Просто търсех шефа на бандата. Този, който би могъл да убие старши сержанта. Не допусках, че инженер Белковски е способен на такава отчаяна постъпка. Един химик по-скоро би използувал отрова, а не железен лом. Затова, след като вече знаех, че Белковски е член на бандата и се досещах, че той произвежда хероин, ми се видяха странни думите на Зборковски, който непрекъснато обвиняваше Воркуцки. Управителката на магазина ми даде ценна информация. Никой от дома на Белковски не бил звънял, за да поръча допълнително количество мляко. Значи трите бутилки бяха сигнал. А кой изпраща сигнала? Белковски сам на себе си ли? Щом никой от вилата не поръчваше три бутилки мляко, значи разносвачът Зборковски ги оставя по собствена инициатива. Хората се чудеха също, че богаташ като Белковски кара стар, едва ли не разпадащ се на части вартбург. Би могъл да си купи най-малкото мерцедес. А всичко беше толкова просто. На постоянните ремонти на старата, таратайка никой не е обръщал внимание. Дори собственикът на сервиза, който знаел, че колата си е в ред, но мислел, че просто клиентът прекалено трепери над нея.
— А Елжбета Дорецка, сервитьорката от кафе-сладкарница „Маришенка“? Нея как разкрихте?
— Не беше трудно. Изненадах се, че всички в Подлешна знаят за връзката на красивото момиче с инженера. Той й бил купил жилище, той й бил наел стая в Подлешна. Можеше и истина да е, но защо им беше нужно на тези двамата да афишират до такава степен отношенията си? И ето че в Подлешна пристига нов началник на участъка. На всички им е ясно, че главната му задача е да разкрие убийците на своя предшественик. При това положение бандата е принудена да организира добро разузнаване в самото седалище на милицията, за да знае какво ще прави този новият и дали няма да попадне на нейните следи. Сервитьорката е познавала Михаляк най-малко от две години. Никога не го е удостоявала с вниманието си. А сега изведнъж, още през първия ден от идването на новия началник на милицията, тя приема благосклонно младежа. Разнасят се клюки за драматичното скъсване с Белковски, а самият Михаляк се хвали, че сватбата ще е около Великден. Ролята на Дорецка ми беше съвсем ясна още от самото начало. А понеже въпреки скъсването с Белковски тя продължаваше да посещава вилата му, като му носеше някакви пакетчета, разбрах всичко.
Неваровни замълча и си взе цигара. Не можа да се овладее. Почти всички присъствуващи пушеха. В стаята беше потъмняло от тютюневия дим. Някой стана и отвори прозореца, за да се попроветри. После офицерът продължи:
— От мига, в който научих за трите бутилки, всяка сутрин излизах и обхождах района. Макар че очаквах да видя бутилките пред конкретна врата, добросъвестно проверявах и всички други. Стараех се да излизам от участъка възможно най-тихо, без да ме забележи някой. Но един ден Михаляк ме засече. Възможно е Дорецка да е подхвърлила на влюбения младеж нещо. Възможно е да му е казала, че са видели Неваровни нощем по улиците на Подлешна, а това е опасно и сержантът би трябвало да ме придружава. Искала е да разбере дали вече зная нещо за бандата. Впрочем може Михаляк да ме е видял случайно и после да се е изпуснал пред момичето? В случая важното беше, че моите сутрешни разходки не останаха в тайна и съдбата ми беше предопределена. Трябваше да споделя участта на Квасковяк. Чаках кога и как ще стане това. Не исках да рискувам и се подготвих за евентуално нападение. Подплатих допълнително скиорската си шапка, а най-отвътре сложих стоманена каска. Към кожухчето си заших нещо като бронирана жилетка, мое производство. Бях почти сигурен, че ще ме нападнат отзад, като ме ударят по главата, но не можех да изключа и намушкване с нож.
— Независимо от всичко сте поели огромен риск — отбеляза капитан Левандовски.
— Можех във всеки момент да ликвидирам бандата, но избраният от мене вариант осигуряваше единствения начин да бъдат разкрити убийците на Квасковяк с доказателства, на местопрестъплението. За да изпробвам шапката, няколко пъти я пернах здравата със солиден чук. По каската не остана и следа. Надявах се, че в критичния момент и тя, и главата ми ще издържат.
— Все пак добре, че не се стигна дотам — каза полковникът.
— Когато разносвачът на мляко Зборковски дойде при мене, за да сподели сензационните си разкрития, разбрах, че решаващият сблъсък наближава. Не повярвах и за миг, че в гаража има лаборатория. Отдавна бях проучил това помещение — и с помощта на бинокъла, и отблизо през прозорчето откъм двора. Освен това млекарят сам се издаде, като употреби специализирани термини — колби, реторти, ректификационна колона, дифузионен апарат. Простият човек, за какъвто се представяше Зборковски, не би могъл да ги знае.
— Бандитът сам се е разкрил!
— Точно така, колега. Но дори да не беше казал тези неща, аз вече си бях изяснил неговата роля. Нямаше да ме изненадат неподготвен, бъдете сигурни. Не биваше да допускам обаче сержант Михаляк да научи за подготвяната акция, защото в бездънната си наивност младежът щеше да се изпусне пред годеницата си. Можех да разчитам само на двама от хората си: капралите Неробис и Садовски. Неробис ми вдъхваше по-голямо доверие. Затова поверих на него по-трудната роля. Той трябваше да се скрие в градината и да нападне млекаря, щом ме удари. Садовски стоеше на улицата пред вилата и имаше за задача да задържи идващата Елжбета Дорецка. Знаех, че тя те дойде, за да помогне на Зборковски да прекарат тялото ми в гората.
— Колко спокойно говорите за всичко това — забеляза полковникът.
— Защото бях сигурен, че планът ми няма да се провали. С капрала се бяхме уговорили веднага след удара да падна на земята. Разчитах на това, че убиецът ще се наведе, за да провери дали ме е пратил на оня свят. Именно тогава Неробис щеше да го нападне. Аз щях да му се притека на помощ. Моите хора държаха под око вилата на Белковски още от полунощ, за да бъдем подготвени за всеки случай. Това наблюдение ни помогна да се убедим, че и Белковски е замесен в убийството. Инженерът стана рано и в четири и половина запали лампата в гаража. Искаше да ме накара да мисля, че лабораторията работи. С тази светлина се опитаха да ме примамят да се приближа до вилата и да се наведа над прозорчето — в положение, най-удобно за нанасяне на удар отзад в главата.
— Брр! — трепна майор Ковалски. — Признай си за какво мислеше тогава?
— Боях се само от едно — че в последния момент у него ще се обади съвестта и няма да ме удари. Дълго очаквах този удар. И не го дочаках. Чух приглушен вик й шум от боричкане. Когато се обърнах с пистолет в ръка, бях убеден, че нервите на Неробис не са издържали и той е побързал да дойде на помощ. Не можете да си представите моето изумление, другари, когато в човека, борещ се с млекаря, познах капитан Левандовски. И досега не разбирам откъде се взе той там.
— Левандовски сам ще ни разкаже. Но съм длъжен да подчертая — каза полковникът, — че майор Неваровни напълно самостоятелно и без никаква помощ не само изпълни задачата, а и демаскира една опасна банда, за което заслужава най-искрени поздравления.
— Браво! — не се сдържа един от най-младите участници в съвещанието. Искаше му се дори да изръкопляска, но в последния миг се отказа, тъй като не знаеше как ще приемат този жест на признание към майора сериозните му началници.
Мина без овации, ала всички станаха на крака. Колегите протягаха ръце към Неваровни.
— Е, капитане — обърна се към Левандовски полковникът, — сега е ваш ред. Разкажете ни как се стигна дотам, че сте се оказали в градината на Белковски.
— В началото си мислех, че случаят е много прост. Отмъщение на местните подозрителни типове, на които старши сержантът е пречел да се разгърнат. Признавам, бях се засилил, но слепешката. В резултат се наложи да освободя всички задържани. Просто останах, както се казва, на сухо. Тогава разбрах основното правило, че следователят не може да се ръководи само от собствените си впечатления или от интуицията си, защото доникъде няма да стигне. Съвременното разследване трябва да се опира само на науката и на колективното сътрудничество. Самотният детектив няма да постигне нищо. Епохата на прославените детективи, на пинкертоновците и шерлокхолмсовците, е отминала безвъзвратно.
Неваровни вече отваряше уста да каже нещо заядливо, но се въздържа.
— Проучването на местното общество не ми даде нищо — продължи Левандовски. — Само голи клюки. За разлика от началника на участъка в Подлешна не можех да се занимавам с тях, понеже бях във Варшава. Дадохме за изследване анцуга, който е носел убитият. Благодарение на използуването на най-съвременни методи в Кабинета по криминалистика откриха по дрехите на Квасковяк микроскопични следи от мляко. Най-вече по гърба. Знаехме, че Квасковяк никога не е закусвал по анцуг. Преди това винаги се е преобличал. Освен това е пиел не мляко, а кафе с мляко. В същото време не бяха открита следи от кафе. Знаехме също, че тялото на убития е било пренесено в гората и оставено там под едно дърво. Стараехме се да разкрием какво транспортно средство е било използувано. Може би количката на млекаря и оттам са следите от мляко по анцуга?
— Хитро — промърмори Неваровни.
— Така стигнахме до Стефан Зборковски. Заинтересува ни също фактът, че единствено в Подлешна от всички селища край Варшава е организирано разнасяне на мляко по домовете. Дори във Варшава този проблем се решава трудно. Вгледахме се по-отблизо в този бисер на млечната промишленост. Следяхме всяка негова крачка. Сравнително бързо разкрихме двойствения му живот: беден млекар, живеещ в Подлешна в мизерна стаичка, и заможен господин, разбира се, с друго име и съответно променен външен вид, собственик на прекрасно жилище в столицата. Защо такъв човек ще играе ролята на млекар?
Докато следяхме Зборковски, попаднахме на Елжбета Дорецка. Разбрахме, че ги свързват общи интереси. А може би не само интереси? Но това не е толкова важно. Следейки Дорецка, направихме интересни разкрития. Тя поддържаше контакти с чужденци. Винаги с такива, които се връщаха през Полша от юг — от Турция, Гърция или България. Никога с други. Освен това в Подлешна се знаеше, че тя е любовница на инженер-химика Инуш Белковски. Странна двойка. Белковски изобщо не посещаваше приятелката си, на която уж тъкмо той бил купил хубаво жилище в центъра на столицата. Затова пък постоянен гост в нейната гарсониера беше… Стефан Зборковски. Моите сътрудници установиха, че Дорецка често посещава вилата на Белковски, като винаги носи някакви пакетчета. Открихме също, че тази госпожица има техническо образование — химически лаборант. А понеже и ние четем бюлетините на Интерпол за борбата с наркоманията, нищо чудно, че и в моята стая замириса на хероин.
— А намесата ви в критичния момент в градината? — попита някой от залата.
— Много просто. Следяхме денем и нощем както вилата на химика, така и всяка крачка на разносвача на мляко. Признавам, допуснахме грешка. Моите хора не са обърнали внимание на броя на бутилките мляко, които Зборковски оставя пред прага на вилата. Впрочем това не ни беше нужно. Затова пък веднага ме информираха, че майор Неваровни също подозира млекаря и следи инженера. Това беше много удобно за мене, защото отвличаше вниманието от моите хора. Същевременно не можех да се начудя на лекомислието на началника на участъка и все повече се безпокоях за живота му.
— Съвсем не бях лекомислен — прекъсна го майорът. — Грешите.
— Сега знам, че е така — лоялно се съгласи Левандовски, — тогава обаче не знаех за вашата „скиорска“ шапка и бронираната ви жилетка под форма на кожух. Тъй че, когато един от разузнавачите ме уведоми, че майорът е водил поверителен разговор с млекаря, разбрах, че Зборковски подготвя засада на майора, за да му види сметката, също както на неговия предшественик. Ала като имах предвид колко е чувствителен майорът, пък и нашите не най-добри лични отношения… С една дума, реших да разиграя партията другояче. Зборковски поставя клопка за Неваровни, аз ще поставя клопка за него. Като в песента: аз гоня тебе, ти гониш друг…
Понеже си давах сметка за опасността, която грози майор Неваровни, реших лично да се намеся в критичния момент. Взех със себе си двама от моите най-опитни и физически най-яки хора. През цялото време поддържахме радиовръзка помежду си. Така разбрахме, че офицерът и млекарят са се срещнали на ъгъла на Брезова и Акациева. А ние бяхме залегнали зад живия плет около вилата на Белковски.
— Откога бяхте там?
— Заехме поста си около пет часа. Когато нямаше опасност да ни забележи някой. Аз лежах на три метра от вратичката, през която Зборковски въведе майора. Щом стигнаха до вратата на гаража, скочих и ги последвах. Знаех, че докато млекарят върви отпред, няма опасност за майора.
— И аз го знаех — потвърди Неваровни. — Знаех също, че Зборковски пръв ще надникне през прозорчето, за да не го заподозра.
— Когато млекарят се наведе, аз стоях на ъгъла на гаража. На два метра от вас. Видях как си сменяте местата. Тогава излязох от укритието си. Бях сигурен, че обсебен от мисълта за убийството, престъпникът не вижда никого и нищо освен жертвата си. Като глухар през любовния период…
— Глухарите не се убиват взаимно, това е „обичай“ на хората…
— Забелязах — продължи разказа си Левандовски, — че Зборковски посяга към джоба си и изважда тежък френски ключ. Вдига го. Тогава скочих. Удар по китката на бандита, ключът полита на земята. Искам да обезвредя нападателя, но той също нанася удар. Падаме на земята, вкопчени един в друг. След това капрал Неробис и моите хора обезвредиха убиеца на Квасковяк. Сигурен съм, че старши сержантът е загинал на същото място и по същия начин.
— А Дорецка?
— Оказа се, че тя е останала да нощува в Подлешна. От четири и половина часа двама разузнавачи я чакаха пред квартирата й. Щом се показала на вратата, единият грабнал чантата й, а другият я обездвижил така сръчно, че красивата Елжбетка не успяла дори да извика. Бях получил съобщението, че Дорецка има оръжие и седи с белезници в радиоколата, още преди майорът и Зборковски да стигнат до вилата.
— Браво! — Този път Неваровни поздрави своя доскорошен съперник.
— Не зная и не съм сигурен дали изобщо някога ще разберем кой е бил инициаторът да се организира производство на хероин на територията на Полша. Дали Стефан Зборковски е стигнал до това хрумване сам, по време на пребиваването си в Съединените щати, или някоя контрабандна шайка е установила контакт с него? Факт е обаче, че симпатичният „Стефанек“ е станал агент, отговарящ за Полша с поръчение да организира в нашата страна контрабандна мрежа и да измисли начин за безопасно изнасяне на произведения наркотик извън страната.
— Длъжни сме да признаем, че Зборковски се е справил добре със задачата си!
— Хрумването да се установи производството на хероин в Подлешна и да се събира наркотикът в автомобилни брони не е било лошо — съгласи се капитанът. — Освен това цялата мрежа е била организирана съгласно използувания в другите банди принцип. Всеки неин член познава само своя предшественик, никога — своя приемник. Знае само къде трябва да достави стоката, но няма представа кой я получава. Именно затова борбата с контрабандистите на наркотици е толкова трудна. Ако не греша, още не се е случвало Интерпол или полицията на някоя западна страна да стигнат до самия „връх“ на бандата. Обикновено залавят само отделни хора.
— Толкова по-голям е успехът на майор Неваровни. И вашият, другарю капитан — отбеляза полковникът.
Капитанът не беше настроен оптимистично:
— Нека не се заблуждаваме. Ние действително ликвидирахме мрежата в Полша и пресякохме един от пътищата, по който наркотиците преминават от Изток на Запад. Но и този път въпросът ще опре до Зборковски и французина, който е откарвал хероина извън Полша. Въпреки несъмнените загуби „върхът“ на организацията ще остане незасегнат и едва ли ще прекъсне престъпната си дейност. Ще се търсят нови пътища и начини на контрабанда, ще се монтират нови производствени звена. Да се надяваме, че за дълго ще се откажат да организират контрабандно трасе през Полша. Ако аз знаех — завърши скромно експозето си капитан Левандовски, — че майор Неваровни е разкрил цялата банда и също залага клопка на разносвача на мляко, нямаше да му се изпреча на пътя. Впрочем за мене беше по-лесно да действувам, защото разполагах с целия апарат на управлението. Той беше сам. И при това работеше на непознат терен.
— И двамата имахте определена задача, и двамата се справихте отлично. А че всеки стигна до успеха по собствен път, не е важно. Благодаря и на двамата и с това закривам днешното съвещание.
— А какво ще стане с майор Неваровни? — попита подполковникът от Главното управление на милицията.
— Предполагам, че той ще поиска да остане в Подлешна до края на учебната година — отвърна Стария. — На първо място — за да направи хора от „своите“ наркомани. Поне от някои. При това положение не можем да отхвърлим неговите съображения. Освен това — полковникът се поусмихна — до мене достигнаха неофициални вести, че майорът има за решаване в Подлешна известни семейни проблеми. За по-късно нямам възражения той да премине на работа в Главното управление, във вашето звено за борба с наркоманията. А може би не е зле и в нашето управление да организираме такова звено?
— Аз? Семейни проблеми? — заекна майор Неваровни, но след като помисли малко, добави тихо: — Може пък и да си прав. Само че откъде знаеш всичко това?
Играеха на две маси. Приятелските срещи на бридж у семейство Войчеховски бяха станали вече традиция. Професор Зигмунт Войчеховски, известен химик, не беше страстен бриджор, ала много обичаше да кани на гости тесен кръг приятели. Претекст за такива срещи ставаха именно зелената маса и двете колоди карти. Веднъж, най-много два пъти в месеца се канеха трима-четирима души. Обикновено в събота, в седемнадесет часа.
Най-напред се сервираше кафе с торта или с ябълков сладкиш — специалитет на домакинята, а към тях богата колекция коняци и ликьори, разположена върху близкото барче на колелца. Разговорът траеше около час. После карето сядаше на масата, докато Елжбета Войчеховска, която като домакиня си запазваше привилегията първа да бъде излизаща, разтребваше и извършваше последните приготовления за вечерята. Поднасяше я към осем часа. Домакинята винаги се стараеше да изненада приятно гостите с непознато за тях „ястийце“.
Играеха на съвсем малки суми. Преди време — на „вестниче“, по петдесет гроша точката. Когато цените на вестниците се повишиха, и залаганите суми у професор Войчеховски малко скочиха. Въпреки ниския „материален стимул“ бриджовите сражения неведнъж биваха ожесточени и дори се стигаше до размяна на остри думички. Бяха нещо обикновено при бриджа. Особено ако играеше адвокатът Леонард Потурицки, приятел на професора. Макар да бе добър играч, той никога не признаваше грешките си. Винаги ги търсеше у своя партньор. Не по-добър в това отношение беше и доктор Витолд Яшенчак. Дамите играеха значително по-спокойно и приемаха снизходително емоциите на партньорите и най-вече на собствените си съпрузи.
Всички прекрасно се познаваха. За всеки партньор се знаеше коя е силната и коя — слабата му страна. Когато Елжбета Войчеховска обявяваше без коз, всички знаеха, че има силна карта, понеже тя се чувствува най-сигурна при разиграване „на цвят“. А когато доктор Яшенчак обявяваше някакъв цвят и след подкрепата на партньора неочаквано преминаваше на без коз, пак всички знаеха, че се обажда със сек или най-много с две малки карти.
Но днешният бридж беше малко по-различен. От Англия във Варшава бе пристигнал известният тамошен физик доктор Хенрик Лепато — впрочем поляк по рождение. Ученият щеше да изнесе две лекции във Варшавската политехника и ректорът й бе помолил професор Войчеховски „да поеме грижата“ за физика в полската столица, тъй като двамата се бяха запознали на някакъв конгрес в Лондон. По същото време в Института по химия на пластмасите, ръководен от Войчеховски, пристигна неговият колега от Гливице професор Анджей Бадович.
При това положение семейство Войчеховски решиха да поканят двамата учени на съботния си бридж, като допълнят списъка на гостите до десет, за да се оформят две пълни карета. Освен адвоката Потурицки и съпругата му Янина, доктор Яшенчак и Криша Яшенчакова в днешния бридж участвуваше Мариола Бовери — млада, хубава филмова актриса, която все още чакаше своята голяма роля и според личния си паспорт носеше далеч по-прозаичното име Мария Сковронек, както и доцент Станислав Лехнович. Всички освен Лепато и Бадович знаеха, че Мариола Бовери е последната „годеница“ на доцента.
Играеха в две свързани с портал стаи. Едното помещение служеше за дневна, другото играеше ролята на библиотека. Стените и на двете бяха покрити с рафтове, запълнени с най-малко две хиляди книги на различни езици, повечето из областта на химията. Войчеховски живееха във Варшава на улица Президентска в собствена, удобно обзаведена къща. В сутерена се помещаваха гаражът и химическата лаборатория. На партера бяха споменатите преди малко две помещения и още кухня и баня. На първия етаж бяха стаите на госпожа Елжбета, професора и техния шестгодишен син Михал Себастиан. Защо Себастиан? Никой, включително и Войчеховски, не можеше да обясни това, той изобщо не беше поклонник на Бах.
Преди вечерята играта вървеше някак мудно. Често става така, когато играят хора, срещнали се за първи път в живота си и веднага седнали на игралната маса. След вкусната и доста обилно полята с алкохол вечеря обаче играта видимо се оживи. Професор Войчеховски дори два пъти назначи малък шлем, безуспешно наистина, но само защото и двата пъти разпределението бе изключително лошо. В дневната лекарят и англичанинът играеха с госпожа Бовери и адвоката. Елжбета Войчеховска беше излизаща. В библиотеката дамите се сражаваха срещу мъжете, тоест професор Войчеховски играеше със своя колега от Гливице, а Янечка Потурицка беше партньорка на съпругата на доктора Криша Яшенчакова. На тази маса в момента не играеше доцент Лехнович.
Бовери раздаде картите.
Двете страни бяха в зона. Госпожа Мариола пасува. След кратък размисъл англичанинът откри с една купа. Адвокатът Потурицки, за когото беше много изгодно противниците да играят в този цвят, побърза да пасува. Лекарят беше шикан в купите и затова незабавно се прехвърли на пики. Адвокатът лаконично: пас. Лекарят показа втория си цвят — четири кари. Наддаването продължиха само доктор Яшенчак и Лепато, защото госпожа Бовери и адвокатът Потурицки непрекъснато пасуваха. На четирите кари англичанинът отговори с пет трефи. Лекарят го върна на пики и тогава Лепато назначи малък шлем в този цвят. Челото на доктор Яшенчак направо се ороси с пот. Позамисли се и накрая обяви с гръмък и същевременно леко разтреперан глас:
— ГОЛЯМ ШЛЕМ НА ПИКИ.
— Контра! — реагира Мариола, която имаше тройна дама коз и рига каро след него.
Още три поредни паса и госпожа Бовери атакува с осмица трефа.
В двете помещения се възцари тишина. Дори играещите на другата маса в библиотеката прекъснаха играта. Разиграваше се голям шлем, което не се случва често, особено при подобни любителски срещи. Елжбета Войчеховска и доцент Лехнович, които не играеха, се озоваха зад гърба на лекаря. Като се мъчеше да запази спокойствие, господин Лепато свали картите си на масата.
Яшенчак размишляваше как да разиграе. Дали пък случайно госпожа Бовери не е излязла изпод рига? Знаеше, че играчите често блъфират по този начин. А нали от неговото решение зависеше дали ще извади големия шлем.
— Трябва да вземете с асото — подсказа Лехнович.
— Протестирам! — извика Потурицки. — Вие видяхте картите!
— И сам мога да играя — отбеляза лекарят, но взе осмицата трефа с асото от мора.
— Аз не играя! — демонстративно захвърли картите Потурицки.
— Господа, моля ви се! — направи опит да се намеси Елжбета Войчеховска.
— Не е коректно — забеляза англичанинът. — Кибикът е длъжен да мълчи и да не взема страна.
— Щях да сложа асото и без нечии глупави съвети — оправдаваше се Яшенчак.
— Вие самият сте глупав. Нали ви видях как посягахте към валето — разсмя се Лехнович. — Трябва да се играе настъпателно. Иначе няма победа. Мариола контрира, затова трябва да импасирате нейните пики.
— Чел ли си „Внезапната смърт на кибика“? — Мариола също бе вбесена от поведението на приятеля си.
— А след като направите импас — държеше се толкова предизвикателно доцентът, сякаш имаше за цел да предизвика голям скандал, — трябва да играете така, че адвокатът да попадне в скуиз и да чисти или каро, или купа. Тогава с цакане докторът ще си направи един от тия цветове.
— Това е вече прекалено — възпротиви се Яшенчак.
— Какво се чудите, докторе — гласът на Потурицки трепереше от едва сдържан гняв, — доносникът винаги ще си остане доносник.
— А скапаното адвокатче — скапано адвокатче — върна си Лехнович.
Адвокатът скочи, като избута шумно фотьойла. Стиснал юмруци, доцентът тръгна към него.
За щастие Елжбета Войчеховска мигновено се озова между двамата мъже.
— Какво правите, глупави петли! Я се овладейте! Как не ви е срам…
— Ами той като… — Потурицки не довърши изречението.
— Няма да позволя да ме обиждат — почервеня Лехнович.
— Длъжен съм да отбележа — добави англичанинът, — че господин доцентът се държа извънредно нетактично.
— Защо се бърка в чужда игра? — прибави и своя пиперец в гърнето Яшенчак. — Да не играя бридж от вчера!
Още миг и препирнята щеше да прерасне в нещо по-сериозно. Малко оставаше да се сбият. Професор Зигмунт Войчеховски разбра, че е наложително да помогне на съпругата си.
— Успокойте се, господа. Това да не е игра на живот и смърт? Ама наистина се държите като дванадесетгодишни хлапаци! Ясно беше като бял ден, че разиграването на големия шлем не е трудно и един изкусен играч като доктора не би могъл да провали тази възможност. А на тебе, Стах, наистина ти се чудя. Винаги си успявал да си овладяваш нервите…
— Стах — намеси се госпожа Бовери — не се чувствува добре в последно време. Колко пъти го съветвах да заминем някъде да си почине, та макар и за кратко.
— А ти що за адвокат си — Войчеховски все още се стараеше да омаловажи неприятния инцидент, — щом една забележка на кибика те изкарва от равновесие? Сядай си на мястото.
Потурицки послушно изпълни нареждането на домакина.
— Моля да бъда извинен за забележката си. — Макар и варшавянин по рождение, господин Лепато непрекъснато демонстрираше своето безупречно английско възпитание. — Моля за извинение.
— Ей сега ще ви налея коняк да си успокоите нервите — предложи професорът. — Какви цветове имате?
Наблизо върху барчето на колелца се намираше цяла батарея бутилки. На него играещите оставяха и чашите си. За да не ги объркват, всеки имаше различна по цвят кръгла хартиена подложка. От гостите се искаше само да запомнят своя цвят. Беше много практично.
— Моята е червена — каза Яшенчак.
— Както винаги — зелена — рече адвокатът.
— Моята е бяла и помня, че на господин Лепато беше кафява — обяви Мариола.
Професор Войчеховски сервираше сръчно питиетата на гостите. Напрежението се разсея.
— А твоят цвят, Стах? — обърна се към доцента Елжбета.
— Син — отвърна Лехнович.
Тя се приближи до барчето и след миг се върна. Държеше две чаши. Подаде едната на доцента. Подхвана го под ръка и леко го отдръпна от масичката с играещите.
— Държа се като варварин — каза му тихо. — Срамувам се заради тебе.
— Моля да бъда извинен — целуна ръката на домакинята доцентът, — но напоследък наистина се чувствувам малко недобре. Просто не знам какво ми е.
С тези думи Лехнович изпи на екс коняка си. Направи гримаса, когато го преглъщаше.
Остана за миг неподвижен, с полуотворена уста и с псе по-изкривено от болка лице. Посегна с едната ръка към сърцето си. От другата чашата се изхлузи и падна на килима. Доцентът политна и за да не се строполи, се опря на близкия диван. Застина така, полулегнал, с опряна на седалката глава и широко отворени очи.
Всички скочиха.
Доктор Яшенчак пръв изтича към легналия. Наведе се над него. Взе ръката му.
— Помогнете ми — каза. — Трябва да го сложим на дивана.
Войчеховски и Лепато вдигнаха Лехнович и го положиха съгласно инструкциите на лекаря. Докторът разхлаби възела на вратовръзката му, разкопча ризата и започна да преглежда болния.
— Той умира! — установи с ужас. — Трябва незабавно да извикаме „Бърза помощ“! Нека изпратят реанимационна линейка.
— Аз ще се обадя — предложи Елжбета.
— По-добре аз. — Яшенчак премина в библиотеката, където на бюрото имаше телефон. След миг чуха гласа му:
— Тук е доктор Яшенчак. Обаждам се от улица Президентска, номер петдесет и пет. В жилището на професор Войчеховски се разболя доцент Станислав Лехнович. Вероятно инфаркт. Състоянието му е много тежко. Незабавно е необходима реанимационна линейка. Благодаря, чакаме.
Лекарят се върна при болния. Пак се наведе над него.
— Той е мъртъв — каза с тих глас. — С огромно съжаление…
— Невъзможно е! — възрази госпожа Бовери.
— Съжалявам, но е така.
— Трябва да го спасим! — извика Янина Потурицка.
— Опасявам се, че никакви спасителни мерки няма да помогнат.
Елжбета Войчеховска избухна в истеричен плач. С мъка се овладя. Мариола Бовери похлипваше тихичко. Останалите се бяха струпали около дивана. На него лежеше мъртвият. Човекът, който само преди пет минути беше сред живите.
— Може би изкуствено дишане? — обади се англичанинът.
— Нищо няма да помогне.
— Какво страшно нещастие! — Кристина Яшенчакова беше искрено разстроена от станалото. — Какво ще правим сега?
— Надявам се, че ще успея да уговоря лекаря от „Бърза помощ“ да вземат мъртвия със себе си. Това би бил най-добрият изход. Иначе Зигмунт ще си има маса неприятности.
— Какво имаш предвид?
— Внезапната смърт в чужд дом автоматично предизвиква разследване на милицията с всички произлизащи от него последствия, с други думи, разпити на присъствуващите, аутопсия на трупа, съгласие на прокурора да се предаде тялото на семейството и разрешение за погребение. Дълги години съм бил съдебен лекар и можете да ми вярвате, тези формалности са неприятни за семейството, а още повече за този, у когото се е случило произшествието. Милицията гледа на този човек като на заподозрян.
— Какво ужасно нещастие! — изохка Войчеховски.
— Ако не успея да уредя работата с „Бърза помощ“, приготви се за още много допълнителни неприятности. Но такъв е законът.
В този миг се разнесе сигналът на линейката, спряла пред къщата на професора. След една минута в стаята влезе лекарят. Младият човек беше наметнал палтото си върху бялата престилка. Носеше малко куфарче.
— Къде е болният? — попита, без да губи време за каквито и да било формалности, дори без да поздрави.
Не се наложи да чака отговора, забеляза на дивана Лехнович.
— Колега — насочи се към новодошлия доктор Яшенчак, — опасявам се, че вашата намеса е закъсняла. Доцент Станислав Лехнович почина минута преди да дойдете.
— Вие… — Младият лекар погледна учудено Яшенчак.
— Да. Аз съм Витолд Яшенчак. — Лекарят протегна ръка на младия си колега.
— Колко жалко, че се запознавам с вас при толкова тъжни обстоятелства, господин докторе. — Името на Яшенчак, може би най-известния кардиолог в Полша, беше прекрасно известно на младия лекар. Затова той с уважение стисна подадената му ръка, а после се приближи до дивана. Наведе се над Лехнович.
— Да — потвърди той диагнозата на Яшенчак. — Фактът на смъртта не подлежи на съмнение.
— Класически инфаркт с мигновено протичане — поясни Яшенчак. — От самото начало се опасявах, че помощта ще дойде прекалено късно.
— За съжаление — потвърди младият лекар от „Бърза помощ“.
Яшенчак се обърна към Войчеховска:
— Елжбета, къде бихме могли да поговорим спокойно?
— Идете в стаята на Зигмунт. Знаеш къде е.
Двамата лекари се отправиха към първия етаж.
Стаята на професора беше мебелирана подчертано скромно. До стената имаше диван, застлан с дамаска на едри фигури. И тук едната стена заемаха рафтове с книги. Освен тях в стаята имаше голямо бюро, цялото затрупано с книжа, и удобен въртящ се стол. До бюрото — две неголеми кресла до ниска масичка. Точно там доктор Яшенчак покани младия си колега, протягайки към него пакет американски цигари.
— Благодаря, не пуша — отказа лекарят.
— Не мога да кажа същото за себе си. Знам колко ми вредят цигарите, но нямам воля да ги спра. Няколко пъти опитвах да се откажа. Нищо не излезе. Но, разбира се, поканих ви тук, колега, не за да си говорим за вредата от тютюнопушенето, след като в стаята под нас има труп.
— Неприятна работа — забеляза младият лекар.
— Много неприятна. Дом, пълен с гости. Игра на карти. Малко спречкване при бриджа, както често става, и човек изведнъж се хваща за сърцето. Умря малко след като го сложихме на дивана.
— Няма как. Предполагам, че дори да бяхме тук в момента, когато е настъпил инфарктът, пак нямаше да му помогнем.
— Така е. Но сега какво ще правим? — тюхкаше се Яшенчак.
— Аз нямам работа тук. Ще уведомя милицията и се връщам на улица Хожа.
— Точно за това исках да говоря с вас, колега.
— За какво? — Младият човек видимо се напрегна.
— Вярвам, че разбирате. Такъв скандал за професор Войчеховски.
— Той известният химик ли е? — попита лекарят от „Бърза помощ“.
— Точно той. Посивелият висок мъж, който ви посрещна на вратата.
— О, да — съгласи се младият човек. — За домакина това действително не е особено приятно. Милиция вкъщи, разпити и тъй нататък… Но нищо не мога да направя.
— Бих искал да спестим всичко това на професор Войчеховски. Ако се разчуе за случилото се, би могло да му навреди. Сигурно сте разбрали, че професорът е предложен за Нобелова награда?
— Чак толкова? — учуди се лекарят. — Не съм чувал, макар да зная, че професор Войчеховски е учен със световна слава. Един от най-големите специалисти по пластмасите.
— Затова мисля, че ние сме длъжни да спестим на този човек излишните неприятности, за които той няма никаква вина. Да не би да е виновен, че поканеният на бридж гост умира, докато се разиграва голям шлем на пики?
— Войчеховски определено не е виновен — съгласи се лекарят от „Бърза помощ“, — но вие сам знаете какви са разпоредбите, господин докторе.
— Знам ги, как да не ги знам — разсмя се Яшенчак. — Нали и аз, като всеки млад лекар, навремето си докарвах по нещичко допълнително с дежурства в „Бърза помощ“. Заедно с доктор Храбоншч, който сега е директор там. Бил съм и няколко години съдебен лекар.
— Значи разбирате, господин докторе…
— За разбиране — разбирам. Знам закона. Но законът си е закон, а животът — живот. Човек трябва да умее да претегля тези неща. Основният принцип на лекарската професия е: „Primum non nocere“ — преди всичко да не се вреди.
— На покойника с нищо не можем нито да навредим, нито да помогнем.
— На другите обаче трябва да се помага.
— По какъв начин?
— Много просто. Ако бяхте дошли пет минути по-рано, доцент Лехнович щеше да умре не на дивана у професор Войчеховски, а в линейката. Никакви проблеми нямаше да има. В смъртния акт щеше да бъде записано, че смъртта е настъпила от инфаркт, докато болният е бил спасяван в „Бърза помощ“. За място на смъртта щеше да бъде посочена вашата болница на улица Хожа.
— Вие ми предлагате?…
— Колега, да не се съмнявате — гласът на доктор Яшенчак прозвуча доста остро, — че съм сбъркал, като ви информирах, че Лехнович умря от сърдечен инфаркт. Все пак имам петнадесетгодишна лекарска практика и разбирам нещо от кардиология.
Лицето на младия лекар беше непроницаемо.
— Така е, господин докторе — потвърди той, — дори студентите по медицина от първи курс знаят, че доктор Яшенчак е забележителен специалист. Национален експерт по въпросите на кардиологията. Един от най-прочутите лекари в цяла Европа.
— Е, малко попрекалихте, колега — благосклонно се съгласи Яшенчак, който като всеки човек обичаше да го хвалят.
Настана кратко мълчание.
— Значи въпросът е уреден — реши кардиологът. — Вземате издъхналия в линейката и заминавате. А в удобен момент ще поговоря за този случай с моя приятел доктор Храбоншч.
Младият човек наведе глава.
— Простете ми, докторе, но аз не мога.
— Как така не можете? Щом аз ви казвам, че е инфаркт?
— Наистина не мога. Нали това е незаконно. Не бива да нарушаваме разпоредбите.
— Не се страхувайте от нищо. Санитарят и шофьорът изобщо няма да разберат. Ще си мислят, че болният е в безсъзнание. За да ги заблудим окончателно, в тяхно присъствие ще направя инжекция на Лехнович. На него няма да му навреди, а тях ще ги убеди, че доцентът е жив, само изпаднал в безсъзнание. Знаете кой е професор Войчеховски.
— Не става дума за това.
— А за какво?
— Аз не мога. Наистина не мога.
— Щом се страхувате толкова много, лично ще дойда с вас с линейката и ще подпиша смъртния акт. Не знаех, че днешните млади лекари са толкова боязливи. Така трудно ли е да постъпиш на работа в „Бърза помощ“?
— Не е там въпросът! — Младият лекар повиши тон за първи път. Заговори категорично: — Записах се да следвам медицина и завърших института, за да нося облекчение на страдащите, а не да вземам участие в разни машинацийки. Дори ако тези машинацийки биха помогнали някому да получи Нобелова награда.
— Никакви машинацийки, а колегиална услуга от един лекар на друг.
— Не виждам тук никаква колегиална услуга. И изобщо съм изненадан, че вие, лекар със световна известност и безупречна професионална репутация, ми правите подобно предложение. Категорично го отхвърлям. Като лекар от „Бърза помощ“ установих случай на внезапна смърт. Причините за тази смърт не могат да се уточнят с бегъл преглед на мъртвия. Разпоредбите за подобни случаи са особено строги и недвусмислени. Необходими са разследване и аутопсия, извършени от упълномощените органи. Тоест от милицията и от съдебния лекар. Мое задължение е да уведомя за случая съответните власти.
— А те незабавно ще арестуват всички присъствуващи с обвинение в убийство — иронизираше доктор Яшенчак.
— Какво ще направят, си е тяхна работа. Аз трябва да изпълня своите задължения.
— Така ли смятате?
— Не мога да постъпя другояче.
— Това последната ви дума ли е?
— Ужасно съжалявам — надигна се от креслото младият лекар, давайки да се разбере, че смята по-нататъшния разговор за излишен.
Яшенчак също стана.
— Няма как — рече. — Ще запомня този случай.
Витолд Яшенчак не умееше да губи. Нито в бриджа, нито в живота.
Двамата мъже слязоха мълчаливо на долния етаж. Гостите се бяха събрали в библиотеката. При покойника седеше само Мариола Бовери, но вече не плачеше. Елжбета Войчеховска й донесе чаша силен чай. Всички погледнаха въпросително лекарите.
— Колегата от „Бърза помощ“ прецени — поясни Яшенчак, — че трябва да уведомим за случилото се милицията.
— Много съжалявам, но това е мое задължение — обясни младият лекар. — В подобни случаи разпоредбите са безусловни.
— Разбирам — съгласи се професор Войчеховски. — Бъдете така любезен, докторе — посочи той телефонния апарат на бюрото.
— Един момент — намеси се адвокатът Потурицки.
Младият лекар, който вече беше посегнал към слушалката, отдръпна ръка.
— Аз съм адвокатът Леонард Потурицки — представи се онзи. — Знам изискванията на закона и разбирам, че сме длъжни незабавно да уведомим милицията, макар причините за смъртта на нашия приятел да са за нас ясни и напълно неоспорими. Dura lex, sed lex[3]. Ще ми позволите ли аз да изпълня това задължение, господине?
Лекарят от „Бърза помощ“ се усмихна. Беше се опасявал, че пак ще започнат да го уговарят да постъпи против съвестта си, ала в лицето на адвоката той откри симпатичен човек, който не само го разбираше, но и му предложи да го замести в неприятното задължение. Благодарение на това конфликтът с прочутия кардиолог беше смекчен.
— Заповядайте — каза младият човек бързо, като че ли го беше страх адвокатът да не се откаже, и му подаде слушалката: — На мене ми е все едно кой ще уведоми милицията само и само да се изпълни това изискване.
Потурицки набра някакъв номер по памет.
— Мога ли да говоря с полковник Адам Немирох? — попита.
— …
— О, извинявам се, не ви познах, госпожо. Леонард се обажда. Съпругът ви вкъщи ли е? Благодаря.
— …
— Адам, моля те, спасявай ме! Изпаднахме в неприятно положение. Обаждам се от дома на професор Войчеховски. Да, прочутият химик. Играехме бридж и внезапно един от партньорите получи инфаркт и почина. Доцент Станислав Лехнович… Позна. Тъкмо при разиграване на голям шлем. Изглежда, горкичкият толкова много се е вживял, че сърцето му не е издържало… Спасението беше сред нас, играещите, в лицето на доктор Яшенчак, кардиолога. „Бърза помощ“ се представи отлично, пристигна светкавично. Но това не променя факта, че доцентът умря… Навярно разбираш колко страшно преживяване е случилото се за домакините, семейство Войчеховски… Знам, че не можем да избегнем известни формалности, но искам да те помоля да уредиш всичко без шумотевица и възможно най-тактично… Именно за това исках да те помоля… Да, давам му слушалката.
Адвокатът се обърна към Яшенчак:
— Полковник Немирох иска да говори с тебе.
— Витолд Яшенчак… Радвам се, че не сте ме забравили, господин полковник. Мене, някогашния съдебен лекар… Преувеличавате, преувеличавате, господин полковник. Вие сте прославеният началник на отдел „Убийства“ при Столичното управление на Гражданската милиция, страшилище за престъпниците. Аз съм си все същият скромен лекар, който сегиз-тогиз постига нещичко… А що се отнася до конкретния случай, не се съмнявам ни най-малко, че имаме работа с инфаркт, настъпил в резултат на голямо нервно напрежение… Случва се със страстните бриджори… Тук е колегата от „Бърза помощ“, той може да потвърди, че е инфаркт…
В този момент лекарят от „Бърза помощ“ имаше неуверена физиономия, за щастие обаче офицерът от милицията не поиска да говори с него и се задоволи с уверенията на прочутия кардиолог, тъй че доктор Яшенчак предаде слушалката на Потурицки, информирайки околните:
— Полковникът иска пак да говори с адвоката.
— Да, аз съм… Е, много ти благодаря, братле, разбира се, ще изчакаме идването на милицията… Не, нищо не сме пипали. Само пренесохме болния на дивана в същата стая, в която му прилоша… Там и почина… Още веднъж благодаря.
Адвокатът остави слушалката и се обърна към събралите се:
— Както чухте, дами и господа, уредих въпроса непосредствено с полковник Немирох, мой стар приятел, понастоящем началник на отдел „Убийства“ при Столичното управление на ГМ. Полковникът ми обеща, че след малко тук ще пристигне екип от милицията, който възможно най-бързо и без усложнения ще уреди формалностите. Полковникът помоли да не пипаме нищо, докато не дойде милицията, и да останем по местата си. Доволен ли сте, докторе? — Последните думи на Потурицки бяха отправени към лекаря от „Бърза помощ“.
— Много ви благодаря, господин адвокат. Моля всички да ме извинят, но не можах да постъпя другояче. Трябваше да уведомя милицията.
— Но, господин докторе — намеси се професор Войчеховски, — ние прекрасно ви разбираме. Можем само да съжаляваме, че вашето идване не можа да помогне на нещастния ни приятел.
Професорът изпрати лекаря до изхода и се сбогува с него сърдечно. После се върна на своето място в библиотеката. Гостите в мълчание очакваха по-нататъшния развой на събитията.
Този път колите пристигнаха без звуков сигнал. На фиата нямаше никакъв надпис, който да подсказва, че колата е милиционерска. На линейката имаше само червен кръст. От фиата слязоха четирима цивилни мъже. От линейката, естествено, лекар в бяла престилка. Бързо влязоха в къщата на професор Войчеховски.
— Поручик Роман Межейевски — представи се един от младите хора. — От Столичното управление на милицията.
— Зигмунт Войчеховски, домакинът — ръкува се с офицера от милицията професорът. — Чакахме ви.
— Полковник Немирох ме уведоми за произшествието и ме информира, че сред присъствуващите е и адвокатът Потурицки. Кой от вас, господа?
— Аз. — Адвокатът също се ръкува с поручика.
— Другарят полковник ме увери, че вие ще ми дадете необходимите обяснения и ще ми помогнете. Какво е станало тук?
— Както виждате, господин поручик, играехме на карти. По-точно — играехме бридж. Доцент Станислав Лехнович внезапно получи инфаркт и почина, въпреки че сред нас се намира лекар и помощта беше подръка.
— А „Бърза помощ“ викахте ли? — попита лекарят от милицията.
— Да — потвърди Войчеховски. — Извикахме „Бърза помощ“, която пристигна незабавно. Впрочем доктор Витолд Яшенчак, който стои до мене, направи опит да даде първа помощ на болния.
— Извинете, докторе, не ви забелязах — оправда се лекарят, след като видя прочутия кардиолог, — не се загледах в живите. Мога ли да огледам трупа?
— Но моля ви…
— Един момент — прекъсна ги поручикът. — Доцентът там ли получи пристъпа — на дивана?
— Не — поясни адвокатът. — Загуби съзнание изведнъж. Хвана се за сърцето и се строполи на килима. Опитахме се да помогнем на болния, затова го пренесохме на дивана.
— Мъртъв ли е? — поиска да се увери Межейевски.
— Без съмнение.
— В такъв случай и нашият лекар няма да му помогне. Затова най-напред ще направим снимки.
Поручикът даде знак на хората си. За няколко минути фотографът засне цялата стая.
— Няма да вземаме дактилоскопични отпечатъци — реши поручикът. — А сега, докторе, заемете се със своя клиент.
Лекарят се наведе над покойника. Изследва го известно време, после се изправи.
— Мога да кажа само, че смъртта е настъпила преди около час. Най-много — преди два. По тялото няма следи от насилствена смърт. Разбира се, не подлагам на съмнение диагнозата на моя прочут колега, доктор Яшенчак, че причината за смъртта е инфаркт на сърцето, ала по-точно мнение ще мога да дам едва след аутопсията. Засега не виждам пречки да вземем трупа в просекториума.
— Съгласен съм — одобри решението му Межейевски. — Вземете го, докторе. И за вас — обърна се той към останалите членове на екипа — тук няма повече работа. Аз ще остана да поговоря с дамите и господата.
Лекарят повика хора, които веднага донесоха носилка, сложиха в нея починалия, покриха го с одеяло и мълчаливо излязоха от дома. Заедно с тях си отидоха и милиционерите от следствения екип. Поручикът извади бележник.
— Бих искал — поясни — да приключим възможно най-бързо с всички неприятни формалности. Работата е ясна, но трябва да действува ме съгласно разпоредбите. Разкажете ми как се случи това. Може би вие, господин адвокат?
Потурицки описа подробно кой на коя маса е играл и разказа, че при обявяването на голям шлем на пики, всъщност малко след това, при разиграването на същия шлем е възникнал спор между играчите и прекалено натрапчивия според тях кибик, който е бил именно доцент Лехнович. Адвокатът не скри, че сам е взел непосредствено участие в спречкването и че за малко не се е стигнало до сбиване между него и доцента.
— Но никой никого не удари, нали? — заинтересува се поручикът.
— Има си хас! — отсече адвокатът. — Чак дотам сигурно нямаше да се стигне, но за всеки случай домакинята се намеси и смекчи разправията. Седнахме по местата си, отпихме по глътка-две коняк и когато възнамерявахме да продължим прекъснатата игра, на Лехнович изведнъж му прилоша. Стоеше така ето тук — Потурицки показа къде се е намирал доцентът тогава — и неочаквано виждаме, че той отваря уста, мъчи се да си поеме дъх като риба на сухо, хваща се за сърцето и рухва на килима. Представяте ли си, господин поручик, как ни подействува това?
— Неприятно произшествие.
— Веднага се хвърлих на помощ — намеси се Яшенчак. — Поставихме болния на дивана. Разкопчах му ризата, слушам: сърдечна аритмия, пулсът едва се долавя. Болният издъхва. Нямах при себе си никакви лекарства. Затова тутакси се обадих в „Бърза помощ“ да изпратят реанимационна линейка. Пристигна много бързо. За съжаление, твърде късно за болния.
— Някой да има да добави нещо? — попита офицерът.
— Май не — отговори от името на всички професор Войчеховски.
Думата взе господин Лепато:
— Бих могъл да добавя, че когато пренасяхме доцента на дивана, неволно си погледнах часовника. Беше точно десет и седемнадесет. Този час би могъл да се приеме за времето, в което е настъпила смъртта.
— Да — съгласи се Яшенчак. — Лехнович почина най-късно една минута след това.
Поручикът записваше в бележника чутото.
— Покойният има ли семейство? Някой, когото трябва да уведомим за случилото се?
— Доколкото знам — поясни професор Войчеховски, — нямаше други близки освен присъствуващата тук негова годеница, госпожа Мариола Бовери.
— Решили бяхме да се оженим в началото на идния месец. — Красивата дама пак трябваше да си избърше очите.
— Вие или някой друг, който би искал да се заеме с погребението — обясни й поручикът, — трябва да получи позволение от прокурора. Само формалност е, но съм длъжен да ви напомня.
— Аз ще се заема с погребението — заяви професор Войчеховски. — Починалият беше мой ученик и приятел. Най-способният от всички ученици, които съм имал. Мислех, че той мене ще погребе и ще поеме работата ми. За съжаление, съдбата реши другояче.
— Ще ни разпитвате ли? — попита адвокатът.
— Няма да минем без разпити.
— Малко смешно е… От петнадесет години съм адвокат и нито веднъж не съм бил разпитван. Нито като свидетел, нито като заподозрян. Този път обаче не ще го избегнем.
— Едва ли, господин адвокат. Но в момента вие всички сте твърде възбудени от случилото се, твърде нервни, за да изпълним тези не особено приятни формалности. Според мене най-добре ще бъде, ако днес запиша имената и адресите на присъствуващите и се уговоря с всекиго за утре в Столичното управление. От девет до два часа следобед ще бъда там. С най-голямо удоволствие бих се отказал от тези разпити, но трябва да разполагам с необходимите мотиви, за да изпратя случая на прокурора, който единствен би могъл да го обяви за приключен. Обещавам да ви отнема не повече от петнадесетина минути.
— На ваше разположение сме, господин поручик — увери го Войчеховски. — Ако нямате нищо против, аз ще дойда в управлението утре в девет часа сутринта.
— Мога ли да дойда заедно със съпруга си? — попита госпожа Елжбета.
— Естествено.
— Аз имам утре две дела в съда. Едното е в девет, другото — в единадесет. Преди четиринадесет часа едва ли мога да се явя при вас — обясни Потурицки. — А ако второто се проточи, какво да направя?
— Елате в управлението вдругиден или утре, когато ви е удобно. Ще се обадите на дежурния офицер. Аз ще го предупредя за какво става дума и той ще състави кратък протокол за разпит на свидетел, тъй като всички вие ще бъдете разпитвани в качеството на свидетели.
Межейевски записа в бележника си имената и домашните адреси на участниците в бриджа, както и кой кога ще отиде в управлението. Затвори бележника, прибра го в джоба си и като се поклони на госпожа Войчеховска, каза:
— Моите съболезнования преди всичко на вас, госпожо професорша, като домакиня, в чийто дом се е случило това трагично събитие, а също и на вас, госпожо Бовери, като годеница на починалия. Моля да ме извините, че бях принуден да дойда тук, но това е мое задължение. Много съжалявам.
Изпратен от домакинята, офицерът от милицията напусна къщата.
— Колко симпатичен млад човек! — отбеляза Янина Потурицка, след като той излезе. — И колко тактичен!
— Трябва да призная с неудоволствие, че младите офицери от милицията бият по възпитание и тактичност младите лекари. Особено тези от „Бърза помощ“. — Доктор Яшенчак явно не можеше да прости на младия лекар от „Бърза помощ“ неговата неотстъпчивост.
— Мисля, че по едно хубаво, силно кафе ще ни се отрази добре — каза Войчеховска. — А може би сте гладни след всички тези страшни преживявания? Имам разкошен бигос, ей сега ще го притопля.
— Благодарим ти, Еля, но аз съм толкова нервна, че не бих могла да сложа залък в устата си — възрази Криша Яшенчакова. — Ние май ще си тръгваме.
— Така е, Еля — подкрепи я Янина Потурицка. — Колкото по-бързо се разотидем, толкова по-добре. Нали те виждам, едва стоиш на краката си. И професорът е пребледнял.
— Ами след такива преживявания — прибави Анджей Бадович. — И аз мисля, че всички се нуждаят от почивка. Утре пак ще се върнем към тежките събития от днешната вечер.
Домакините не настояха гостите да останат още. Само на Мариола Бовери предложиха да пренощува у тях. Но филмовата актриса отказа, а гостът от Англия предложи да я изпрати до дома й.
Разделиха се мълчаливо. Всеки продължаваше да преживява трагедията, разиграла се едва преди три часа. Само доктор Яшенчак, вече облякъл палтото си, възкликна в антрето в духа на черния хумор:
— Да му се не види макар! Веднъж в живота си да обявя голям шлем и да не мога да го разиграя.
Два дни по-късно в кабинета на полковник Немирох в Столичното управление на Гражданската милиция се разнесе телефонен звън. Полковникът изслуша краткия рапорт и нареди:
— Изпратете ми го писмено, щом бъде готов, директно на мое име.
Немирох остави слушалката и извика секретарката, госпожица Криша.
— Веднага да дойде поручик Межейевски с документите за случая Лехнович.
След няколко минути поручик Межейевски се яви в кабинета на началника си със сива папка в ръка.
— Как върви работата, поручик?
— Всичко е готово — похвали се Межейевски. — Снимките, огледът на местопроизшествието, протоколите от разпитите на свидетелите. Чакам резултатите от аутопсията, за да предам документите на прокурора с предложение за прекратяване на разследването.
— Покажете ми документите. Особено държа на показанията на свидетелите.
Поручикът остави папката на бюрото, отвори я и подаде на полковника един плик. Вътре, всеки лист беше напълнен с машинописен текст, като най-отгоре беше написано „Протокол за разпит на свидетел“.
Немирох зачете протоколите по реда им. Първият беше с показанията на професор Войчеховски.
„… Познавах доцент Станислав Лехнович, хабилитиран доцент, от 1961 година, тоест от първата година на следването му. Още тогава ми направиха впечатление извънредно големите му способности. По-късно Лехнович стана мой асистент. Аз бях ръководител, и на дипломната му работа, и на кандидатската му дисертация.“
Немирох продължи да чете показанията на професора.
„… Лехнович, се хабилитира в Института по органична химия при Полската академия на науките, понеже по онова време се интересуваше от проблемите на хидрогенизирането на въглерода. Затова и загубих с него непосредствен научен контакт, макар че отношенията ни си останаха все така приятелски. Двамата със съпругата ми се отнасяхме към него като към член на семейството. Той редовно присъствуваше на всички домашни празници, както и на традиционните бриджови срещи у нас.
… самия инцидент, ако изобщо може да се говори за инцидент, не следях. Играех в съседната стая. Чух наистина, че доктор Яшенчак обяви голям шлем на пики и веднага след това настъпи остра размяна на реплики между него, Потурицки и Лехнович, но какъв е бил поводът за спречкването и какви думи са употребили те, не чух или не помня. В един момент обаче отидох в съседната стая, за да се намеся, защото сблъсъкът ставаше все по-остър. Но бурята вече бе отминала. В бриджа подобни спречквания са нещо нормално. Почерпих с коняк всички, седнали около масичката. Подавах чашите наред, всекиму неговата, така както си стояха върху подложките. Някои чаши бяха пълни, в други долях коняк. Доколкото си спомням, конякът беше «Мартел».
… като видях, че играта се нормализира, аз се насочих към своята маса и тогава чух шум от падащо тяло и уплашения вик на съпругата ми. Обърнах се. Лехнович лежеше на пода с опряна на дивана глава. Беше сложил ръката си на сърцето и правеше впечатление на човек, който не може да си поеме дъх. Доктор Яшенчак се хвърли на помощ. Не забелязах кой е помогнал да се пренесе болният на дивана. След като установи, че състоянието му е тежко, Яшенчак извика «Бърза помощ». Лехнович почина, преди да дойде реанимационната линейка. В последно време доцент Лехнович често се оплакваше, че се чувствува зле. Все се канеше да отиде на лекар. Внезапната му смърт е тежък удар за родната наука, тя загуби много надежден млад учен. И за мене случилото се е тежко преживяване, загуба на приятеля и ученика, с когото така се гордеех…“
— Хммм — измънка полковник Немирох и зачете следващия протокол. Показанията бяха на Елжбета Войчеховска.
След отговорите, изясняващи личните данни на разпитваната, имаше и сведение, че тя е инженер-химик, кандидат на науките, и понастоящем работи в Института по химия в квартал Жолибож като научен сътрудник. По-нататък Войчеховска заявяваше, че познава Станислав Лехнович още от следването си във Варшавската политехника. Когато тя била студентка първи курс, бъдещият доцент тъкмо завършвал дипломната си работа и наскоро след това станал асистент. По-младите му колеги го обичали, защото непрестанно се грижел за тях. Като асистент не се задоволявал само с колоквиумите и заверяването на семестрите, а си поставял по-амбициозни задачи — всички негови „подопечни“ да овладеят наистина добре предметите, които им преподавал. Често им помагал и по други предмети.
Трудът му имал откривателски характер и по-късно бил отпечатан в най-реномираните специализирани издания в Съединените щати, Франция и Съветския съюз.
Горе-долу по същото време Елжбета се омъжила за професор Зигмунт Войчеховски. Познанството с асистента се превърнало в искрено приятелство с любимия ученик на съпруга. Това приятелство между тримата останало непомрачено от нищо чак до трагичната смърт на доцента. Първоначално се предвиждало в съботния бридж да участвуват петима играчи: Кристина Яшенчакова, Потурицки със съпругата си и двамата домакини. Лекарят имал някаква важна професионална среща. Когато обаче се наложило да бъдат поканени още двама партньори — англичанинът и професорът от Гливице, — Войчеховски решил да попълни броя на гостите поне до десет. Професорът успял да уговори Лехнович да дойде с годеницата си, макар те да имали други планове за същата вечер. Доцентът, както винаги услужлив, и този път се отзовал любезно на молбата на приятеля си. Красивата госпожа Бовери трябвало да бъде допълнителната атракция на вечерта, преди всичко за англичанина.
Спречкването при играта било, според Елжбета Войчеховска, нещо нормално. Адвокатът Потурицки бил известен с това, че при бридж винаги се кара с партньорите си, а най-невинният жест на някой кибик го докарва до бяс. Всички партньори обаче прекрасно се познавали и никой не му обръщал внимание, още повече, че когато гневът на адвоката отминел, той се превръщал отново в очарователен компаньон. Подобни спречквания се били случвали често и преди.
Елжбета Войчеховска знаела, че напоследък доцент Лехнович работи много и не е добре със здравето. Оплаквал се понякога от болки в сърдечната област. Приятелите му го съветвали да отиде на лекар и да се подложи на по-продължително лечение, но доцентът държал на работата си повече, отколкото на самия себе си.
Все отлагал лечението.
Само с лошото му здравословно състояние госпожа Войчеховска обясняваше факта, че при недоразумението в играта Лехнович проявил такава сприхавост и като че ли провокирал със забележките си Потурицки, който пък бил известен с избухливостта си. По едно време домакинята била принудена да се намеси и да отдръпне доцента в другия край на стаята. Гостът почти веднага се успокоил, извинил се и дори й целунал ръка. Но Войчеховска видяла, че изразът на лицето му далеч не е обичайният. Именно тя подала на доцента коняка му. Чашата била на барчето на колелца върху синя подложка. Както си разговаряла с Лехнович, изведнъж забелязала, че той замълчал, задавил се, политнал и се строполил на пода в краката й. Навела се, за да го вдигне, но мъжете вече били скочили на помощ. Първи доктор Яшенчак. Спомняла си и думите на лекаря: „Той умира“, и после не помнела нищо. Свестила се, когато някой й подавал лекарство и чаша вода. Като домакиня Елжбета Войчеховска се упреквала, че е поканила Лехнович. Ако не го била направила, може би той още би бил жив? За съжаление тя, както и останалите негови приятели, не си давала сметка колко сериозно е състоянието му.
Следващият лист в плика съдържаше показанията на английския поданик Хенрик Лепато. Той поясняваше:
„… наричам се понастоящем Хенрик Лепато, но съм роден във Варшава и до заминаването си в Англия носех името Лепатович. В чужбина съкратих това име, трудно за изговаряне от англичаните. По време на окупацията живеех във Варшава. Участвувах в нелегалната дейност на «Сивите редици»[4]. През 1943 година бях арестуван от гестапо. От Павяк бях закаран в концентрационния лагер в Маутхаузен. След освобождаването на лагера постъпих в английската армия, а след това отидох в Англия. Там завърших Физическия факултет на университета в Единбург. Сега съм професор по физика на токовете с високо напрежение в Кеймбридж. При научните полско-английски контакти се запознах с професор Зигмунт Войчеховски. Професорът изнасяше в Лондон цикъл лекции за постиженията на полската химия. Като поляк по произход тези лекции ме заинтересуваха, макар химията да не е моя специалност. Известно ми беше, че постиженията на Войчеховски са на най-високо световно равнище. Затова се възползувах от случая да се запозная лично с него. Когато ми предложиха да изнеса две лекции във Варшава, приех с радост. За първи път посещавам родната си страна. Сред посрещаните беше и професор Войчеховски, който ме обгради във Варшава със сърдечни грижи. Поканата да посетя дома му беше чест за мене.
… бридж играя по-скоро слабо, но горе-долу се справях, при общата сметка може би печелех с няколко точки. Словесните пререкания при игра на карти не ме учудиха. В разрез с общоприетото мнение за англичаните като хладнокръвни и винаги добре владеещи се хора, на бридж те се карат помежду си къде-къде по-ожесточено, отколкото компанията у професора. Не взех участие в последното спречкване, защото големият шлем беше обявен от моя партньор и той трябваше да го разиграе. Аз само свалих картите си на масата.
… не се познавах лично с доцент Станислав Лехнович. За първи път го видях в дома на професора. Често обаче бях срещал името му в английските научни издания и знаех, че той е изгряващо светило на полската химия. Ученият ми направи добро впечатление. На вечерята седяхме един до друг и водихме интересен разговор за най-новите постижения и перспективите на науката. Дори бях изненадан, че един химик се ориентира така добре в моята област, физиката на токовете с високо напрежение.
… последното спречкване беше по-остро от предишните бриджови спорове. Предизвика го доцент Лехнович с подсказванията си как доктор Яшенчак трябва да разиграе големия шлем на пики. Забележките му бяха правилни по принцип, но противниците на лекаря се ядосаха, понеже им отнемаха шансовете за победа. Забележките не бяха приятни и на доктор Яшенчак, който се смята за първокласен играч, способен сам да разреши този всъщност несложен проблем. Аз ги слушах, без да се намесвам. Бях чужд човек там. Затова пък домакинът и госпожа Елжбета се намесиха. Тя отдръпна Лехнович от масичката. Поговориха си и навярно доцентът се извини на домакинята, защото й целуна ръка. Сигурно Лехнович още тогава се е чувствувал зле. Видях, че когато поднесе към устата си пълната чаша, която госпожа Войчеховска му подаде, разтрепераната му ръка изля няколко капки на килима. Това едва ли може да се обясни само с ядосването от скандала при бриджа. Изпи коняка на екс, като че ли беше вода или водка, а не благородно френско питие. Но човек като Лехнович не може да не е знаел как се пие коняк.
… да, аз пренесох болния на дивана. Лехнович беше в безсъзнание и май вече не дишаше. Не знам дали още е бил жив, не съм лекар. Предложих да му направя изкуствено дишане, но господин Яшенчак ми обясни, че това било излишно, тъй като на мъртвия нищо не би помогнало.
… всички бяха извънредно потиснати от трагичното събитие. Домакинята получи нервна криза, а и другите жени, най-вече годеницата на доцента, госпожа Бовери, се нуждаеха от лекарска помощ. За щастие доктор Яшенчак откри в домашната аптечка успокоителни средства.
… спомням си, че след пристигането си във Варшава бях изразил пред професор Войчеховски желание да ми съдействува да се запозная с доцент Лехнович. Възможно е този бридж в дома на професора да е бил организиран тъкмо по повод на моята молба. Ужасно съжалявам, че косвено станах причина за трагичните събития от онази вечер.“
— Хммм — покашля се пак полковник Немирох и се зае да проучва показанията на красивата филмова актриса.
„… със Станислав Лехнович се запознах преди пет месеца. Това беше взаимна любов от пръв поглед. Изминалите пет месеца са най-щастливият период от живота ми. Съкрушена съм от смъртта на Стах. Не знам дали някога ще се съвзема. Все още не мога да се примиря с факта, че той не е сред живите. Никога не съм познавала по-благороден и по-почтен човек от него. Не се грижеше за себе си, за кариерата си, за здравето си. А лицето му неведнъж се изкривяваше от гримаса на болка и той се хващаше за сърцето. Умолявах го да отиде на лекар.
… възнамерявахме да прекараме този съботен следобед само двамата, в жилището на Стах. Но когато се обади професор Войчеховски и сподели проблема си с новодошлите гости от Англия и Шльонск, Стах без колебание реши да помогне на своя любим учител. Той винаги наричаше така професор Войчеховски. Не познавах отблизо нито него, нито госпожа Елжбета. Преди това се бяхме срещнали веднъж в театъра. Тогава професорът предложи да вечеряме заедно, но Стах отказа. Чувствуваше се зле.
… мъжете винаги се карат, когато играят бридж, като че ли от победата им зависят бъднините на света, но се учудих колко остро се спречкаха този път. Това още веднъж потвърди, че Стах не бе добре. Той обикновено се владее, а този път направо провокираше скандала. Дори му направих забележка. Смятах, че след намесата на професора и съпругата му всичко ще се уталожи. Стах отиде с госпожа Елжбета в другия край на стаята. Седях с гръб към тях и чух само женски вик и шума от падащо тяло. Когато погледнах, Стах вече беше на дивана. После дълго не можах да се успокоя. Такова страшно преживяване! Все още не мога да дойда на себе си…“
— Ами да — отбеляза полковник Немирох, — точно такива показания очаквах. Но да продължим.
С тези думи офицерът от милицията извади поредния протокол — с показанията на адвоката Леонард Потурицки.
„… Станислав Лехнович ми беше съученик. Преди войната учехме в гимназия «Миколай Рей». По-късно, по време на окупацията, посещавахме заедно нелегалните уроци. Взехме си матурата след войната. Макар да следвахме в различни ВУЗ-ове — аз право, а той в Политехниката, — ученическото ни приятелство продължи. Винаги съм се възхищавал от острия ум и задълбочените познания на приятеля си. Беше учен по рождение и затова си избра тази кариера, въпреки че след завършване на Политехниката му направиха интересни предложения за работа в промишлеността. Много по-добре платена, отколкото на старши асистент. Но Стах ги отхвърли без колебание. Светкавичната научна кариера на Лехнович съвсем не ме учуди. Ако не беше тази безсмислена и жестока смърт, той несъмнено би станал светило на световната химия. Освен това беше много услужлив и скромен човек. Доказателство за това е неговото отношение към професор Войчеховски, когото уважаваше като свой баща и смяташе за свой учител, макар последните постижения на Лехнович да бяха съизмерими с тези на Войчеховски.
… обичам да играя бридж и признавам, че лесно кипвам за нищо, когато играя. Но приятелите ми познават този мой недостатък и обикновено не ми се сърдят. Неведнъж със Стах сме имали къде-къде по-остри разправии. В детските години се е случвало да си раняваме носовете с юмруци, без да си развалим приятелството.
… признавам, че реагирах остро на забележката на Лехнович. Нали кибикът няма право да се бърка в играта! Още повече при разиграването на голям шлем. Напълно съм убеден, че доктор Яшенчак, който не е от силните играчи, щеше да загуби играта, ако доцентът не му беше помогнал. Докторът уж се дразнеше, а всъщност беше доволен от помощта. При създалото се положение загубих самообладание и рекох на Стах туй-онуй. Не помня как точно съм се изразил тогава. Но едва ли Стах така се е засегнал от думите ми, че да получи сърдечен пристъп, макар да знаехме, че здравето му напоследък не е блестящо. Тревожехме се и го уговаряхме да се лекува.
… инцидентът беше смекчен благодарение на намесата на професор Войчеховски, който ни призова към благоразумие. Отново седнахме около масата и играта щеше да продължи. Госпожа Елжбета отиде със Стах в отсрещния ъгъл. Професорът ни подаде по чаша коняк за успокоение на нервите. Виждах добре Войчеховска и Стах. Струва ми се, че той й се извиняваше за нетактичното си държание, понеже й целуна ръка. Тя му подаде чаша коняк. Кризата настъпи внезапно, сякаш гръм удари Стах. Хвана се за сърцето, отвори уста, явно искаше да каже нещо и рухна на килима като отсечено дърво. Мисля, че беше вече мъртъв, когато го слагахме на дивана.
… не мога да си простя, че реагирах остро на забележката на Стах. Ако си бях замълчал, може би нямаше да се стигне до криза. Това негово ядосване може би беше пословичната последна капка, от която чашата преля.“
— Много красиво се е изразил тук адвокатът Потурицки — беше коментарът на полковника за показанията на неговия приятел, — но ме интересува какво има да каже по този въпрос Витолд Яшенчак.
„Познавам Станислав Лехнович отдавна. Не помня кога и как се запознахме. Най-вероятно е било в дома на професор Войчеховски, с когото сме завършили едно и също училище. Признавам, че ценях този млад учен открояващ се между средно надарените. Виждали сме се у Войчеховски и у други общи познати. Често играехме и бридж. Както неведнъж става около зелената маса, стигаше се до дребни спречквания. Особено когато някой проваляше висока игра. Лехнович играеше добре, но беше от оня тип бриджори, за които партньорът е само уред за държане на тринадесетте карти и които винаги се стремят те да разиграват няколко пъти доцентът се бе оплаквал от «болки в сърцето». Молеше ме да му предпиша «някакви капки». Казах му, че с удоволствие ще го приема в клиниката си и там ще направим обстойно изследване, евентуално ще приложим необходимото лечение. Лехнович по принцип беше съгласен, но все отлагаше идването си при мене. Това протакане продължи повече от година. Не си давах сметка, че здравословното състояние на доцента е толкова сериозно…
… Това, че Лехнович не е имал друг инфаркт по-рано, нищо не значи. Неведнъж първият инфаркт бива и последен. Само лаиците разпространяват легендата, че най-страшен е третият инфаркт и който го преживее, няма повече от какво да се страхува. Всеки пристъп на сърдечна болест трябва да се третира индивидуално, защото може да завърши трагично. Правила няма.
… дори ако разполагах с всички лекарства и реанимационна апаратура и очаквах Лехнович да получи пристъп, пак не бих успял да го спася. Сърдечната дейност бе престанала напълно и от началото на пристъпа до смъртта навярно изминаха най-много няколко десетки секунди…
… абсолютно съм убеден и като кардиолог мога да го потвърдя с цялата си лекарска практика, че при здравословното състояние на Лехнович инфарктът щеше да настъпи в най-близко време. Това можеше да се случи с еднаква вероятност както в дома на Войчеховски, така и няколко часа по-късно на улицата или в собственото му легло…
… дали инфарктът, настъпил по друго време и на друго място, щеше да протече така бързо и смъртоносно? Не съм гадател, а само лекар, затова не мога да отговоря на този въпрос.
… още преди да дойде «Бърза помощ», след като вече бях установил смъртта на Лехнович, започнах да давам помощ на жените наоколо. Преди всичко на госпожа Бовери, която след внезапната смърт на годеника си получи сериозна нервна криза, а също и на Елжбета Войчеховска, преживяла тежко смъртта на госта си.“
— Значи така — остави на бюрото прочетения протокол полковникът, — и доктор Яшенчак обяснява всичко много красиво. Особено мнението му на лекар, че инфарктът и без това би настъпил, е много важно. Да видим какво казват другите гости на професора.
„… професор съм в Шльонската политехника — казваше Анджей Бадович, след като беше съобщил личните си данни. — Във Варшава пристигнах със специална цел — да се консултирам с професор Войчеховски, тъй като работя над една тема от областта, в която той е най-добрият полски специалист. Наложи се да остана във Варшава повече от предвижданите три дни, за събота и неделя. Затова с удоволствие приех поканата за бридж…
… не познавах никого от хората у Войчеховски с изключение на доцент Лехнович. Срещали се бяхме няколко пъти на различни научни конгреси. Радвах се, че ще го видя, и дори си уговорихме среща в понеделник следобед. За съжаление, до тази среща не се стигна. Лехнович имаше големи постижения в химията, предвиждаха му блестящо бъдеще. Лично аз най-много се възхищавах от отношенията между него и професор Войчеховски. Професорът се отнасяше към него като към любим син, а доцентът, макар вече учен с известно име и работещ другаде, продължаваше да се смята за ученик на професора и да поддържа с него постоянна връзка на научна основа, споделяйки със своя учител (винаги го наричаше така) не само грижите, но и успехите си. Подобни отношения между професор и асистент са редки и затова в случая и двамата учени заслужават искрено уважение.
… играех на другата маса и бях погълнат от моята игра, тъй че инцидентът остана извън вниманието ми. Разбира се, чух да се обявява голям шлем на пики, което беше истинска сензация, нали такъв анонс не се чува всеки ден. Но разигравах аз и само чувах възбудени гласове от съседното помещение. По едно време професор Войчеховски, който играеше с мене и тъкмо беше свалил картите си, каза: «Трябва да разделя тези петли», стана и отиде при другата маса. Разправията действително тутакси утихна. Когато завършвах разиграването, чух женски вик и видях, че всички от съседната маса скачат на крака. Ние също прекъснахме играта. Отидох в другата стая. Доктор Яшенчак, наведен над дивана, на който лежеше доцент Лехнович, се изправи и каза: «Умря», или: «Той е мъртъв.» Не помня кой се обади в «Бърза помощ», защото сам бях разстроен и потресен от трагичната смърт на доцента. Милиция извика адвокатът, не помня името му. С жена му Янина бях в едно каре.“
Полковник Немирох се усмихна иронично:
— Да… Господин професорът от Гливице също е намерил красиви думи за своя домакин и за мъртвия. А какво са казали останалите две дами?
Двете дами бяха дали кратки и почти съвпадащи показания. Бяха заявили, че познават Станислав Лехнович отдавна. Срещали са се с него в компания. Техните домове доцентът не бил посещавал. Просто имали общи познати и приятели. За Лехнович били чували много хубави неща. Особено за забележителните му успехи в науката. Знаели са за голямото, искрено приятелство между Войчеховски и доцента.
Двете дами играели като партньори срещу Войчеховски и Бадович. Чули, че на съседната маса доктор Яшенчак обявява голям шлем на пики. Чули също някакво спречкване между адвоката, доцента и лекаря, но увлечени в играта, не обърнали внимание какво става в съседната стая. Помнели, че професорът, който тогава бил мор, станал, за да успокои духовете. Едва викът на госпожа Елжбета и шумът от падащо тяло разтревожили всички гости на професора. Дамите се заели с Мариола Бовери и Елжбета Войчеховска — и двете били в нервен шок.
— Тези приказчици — установи полковник Немирох — са много красиви.
Поручик Межейевски също беше доволен от показанията на разпитаните бриджори.
— Както ми наредихте, другарю полковник, постарах се да действувам деликатно, да не засягам никого и да уредя цялата процедура без излишен шум. Успяхме напълно. В кръговете около Варшавската политехника смъртта на учения направи известно впечатление, никой обаче не я свързва с професор Войчеховски, а още по-малко — с бриджа в дома на професора. Сега да прибавим към следственото дело протокола от аутопсията и да приключим с тази история. Без шум, бързо и делово.
— Да — съгласи се Немирох. — Всички се представиха за чудо и приказ. Ние двамата — като служители на милицията, останалите деветима — като свидетели. Има обаче една малка грешка, която трябва да се поправи. Дреболийка.
— Каква?
— Преди малко се обади от просекториума доктор Малиняк. Каза ми лаконично, но ясно: „Вашият химик е така фарширован с цианкалий, че той би стигнал да се изтровят всички свине в дезесетата в цялото воеводство, или ако предпочитате, дозата би могла да прати на оня свят цялото население на квартал Охота. Не им се е досвидяло за доцента.“ Малиняк ще изпрати официалния протокол утре рано сутринта.
— Каквооо? — загуби ума и дума поручикът.
— Съгласно всички правила на играта Лехнович е бил убит с цианкалий, даден му в чашата с коняк. При тази толкова голяма доза смъртта е настъпила мигновено. А що се отнася до свидетелите, лъжат. Не само убиецът, но и всички други, до един.
— Какво ще правим сега?
— Забъркахме една каша… А всъщност аз, старият глупак, я забърках. Позволих да ме подведе оня мошеник Потурицки.
— Не се знае дали Потурицки е замесен. Може да е имал най-добри намерения.
— Главата си залагам — прекъсна го полковникът, — че всеки от присъствуващите в дома на Войчеховски си е давал сметка, че с тази смърт работата не е чиста. Оттук идват тези тъй добре претеглени показания, изпълнени с взаимни комплименти и превъзнасящи до небесата покойния — човек без недостатъци и олицетворение на добродетелта. Ангел, слязъл на земята, за да играе бридж и да прави добро на пропадналите душици.
Поручикът предпочиташе да не прекъсва началника си.
— Позволих си да бъда подведен, но отсега нататък — край. От този момент започваме нормално разследване за убийство. Никакви отстъпки спрямо никого. Престъпникът трябва да бъде разкрит възможно най-бързо. Като виновен за проявената небрежност в служебните задължения аз лично ще ръководя разследването, а вие, поручик, ще ми помагате. Тази компания ще се убеди, че Немирох не е толкова наивен, колкото го смятат. Защо се смеете, поручик? — измърмори изведнъж полковникът. — На мене или на себе си?
— Извинете, просто се радвам, че ще работя под вашето непосредствено ръководство, другарю полковник. Това не се случва често на младите офицери.
— Да не съжалявате после!
— Едва ли.
— Е, добре, добре! — Немирох махна с ръка, давайки да се разбере, че смята инцидента за приключен.
— Какво да направя сега? — попита поручикът.
— Съберете ми тук цялата тази, изпълнена с взаимно обожание, компания, утре в десет часа. Аз ще си поговоря с тях. Ще им се отще да лъжат. Ще видите как ще запеят на друг глас. Всички трябва да присъствуват. Никакви оправдания, че имат изпити, научна работа, дела в съда или задължения в болницата. Ако се наложи, да бъдат доведени съгласно закона.
— Слушам, другарю полковник! — Поручикът бързо се измъкна от кабинета на полковника. Опасяваше се, че при настроението му в този момент и на подчинения не му се пише нищо добро.
Явиха се всички. Никой не се опита да изклинчи. И което е странно, никой не попита какво означава тази внезапно вдигната тревога два дни след първите разпити. Дойдоха точно в определения час, някои дори петнадесетина минути по-рано. Седяха мълчаливо в чакалнята. Бяха си разменили само кратки поздрави. Сегашното им събиране не приличаше по нищо на веселата среща в съботния следобед в дома на професор Войчеховски, на приятната вечер, завършила така трагично.
В десет часа в стаята влезе поручик Межейевски. Този път беше униформен. Поздрави дошлите и заяви:
— Полковник Адам Немирох, началник на отдел „Убийства“, ви очаква в кабинета си. Моля, последвайте ме.
Пътят водеше до първия етаж. После врата, малка стая с бюрото на секретарката и много телефонни апарати, втора врата, тапицирана със звукоизолиращ материал, и просторен кабинет. В него зад бюрото мъж, наближаващ шестдесетте. Посивяла коса, продълговато лице, разсечено от стар белег чело, сиви хладни очи, тънки стиснати устни и леко издадена напред брадичка. Голям, малко чип нос.
Пред бюрото бяха подредени девет стола. Десетият беше поставен отстрани, до стената.
Като видя влизащите, полковникът стана. Поздрави ги с кимване, посочи столовете пред себе си и започна:
— Сметнах за необходимо да ви събера, за да ви съобщя някои важни резултати от разследването. Най-напред най-важното: аутопсията установи, че доцент Станислав Лехнович е бил отровен с цианкалий, поставен в алкохола. Дозата е била толкова голяма, че смъртта е настъпила мигновено.
— Невъзможно! — извика Потурицки.
— Протоколът от аутопсията на трупа, подписан от нашия лекар, е на бюрото ми. И дума не може да става за грешка. В противен случай не бих ви извикал.
Никой не продума, никой дори не помръдна. Роман Межейевски, който ги наблюдаваше отстрани, не забеляза на ничие лице нито вълнение, нито особена изненада. За него тези лица си оставаха непроницаеми маски. Полковникът продължи:
— Не е нужно да ви обяснявам, че в събота в дома на професор Войчеховски заедно с домакина са се намирали десет лица. Всяко от тези лица и само от тях е могло да изсипе отровата в чашата с коняк. А понеже засега можем по-скоро да изключим самоубийството на доцент Лехнович, броят на заподозрените намалява до девет. Именно до вас. Един от вас е убиецът. Казвам „един“, макар че не изключвам да е и „една“.
— Аз му подадох чашата с коняк — прекъсна го Елжбета Войчеховска. — Мене ли обвинявате в убийство?
— Засега не обвинявам никого. Наистина разследването може да се похвали с известни успехи, но още е рано да се отправят конкретни обвинения. Затова пък всички вие сте заподозрени. От това обстоятелство произлизат известни ограничения. Без разрешение от милицията никой не може да напуска Варшава. Няма да крия, че често ще бъдете викани на разпит.
— Та аз съм от Гливице — отбеляза професор Бадович.
— А аз — от Кеймбридж — добави Хенрик Лепато.
— Не ме интересува — отвърна полковникът. — Ще напуснете Варшава едва тогава, когато заминаването ви не ще е в ущърб на разследването.
— А какво е установило разследването? — попита Потурицки.
— Преди всичко това, че всеки от даващите показания е излъгал толкова, колкото е могъл.
— Но моля ви се! — възмути се адвокатът.
— С вас, господин адвокат, ще си поговорим при удобен случай. — Немирох произнесе тези думи с такъв тон, че Потурицки усети как по гърба му пролазиха мравки. — Може би не се изразих съвсем точно. В показанията ви има и известна истина, особено що се отнася до фактите, които не подлежат на съмнение. Затова пък във всички показания има твърде много лъжи или просто премълчавания. Бяхте предупредени, че сте длъжни да говорите истината и че даването на неверни показания се наказва от закона. Въпреки това вие сте излъгали.
Този път Потурицки не протестира.
— Бих могъл — продължи Немирох — да предам показанията ви на прокурора с предложение да започне наказателно производство. Но решихме този път да оставим станалото без последствия. Разбира се, при условие, че следващите ваши показания ще бъдат близки до обективната истина. Да речем, ще съдържат субективната истина. Не очаквам убиецът сред вас да си признае сам, но осем показания, отговарящи на истината, ще помогнат случаят да се изясни.
Поручик Межейевски наблюдаваше напрегнато лицата на хората, седнали срещу полковника. Пак трябваше да се признае за победен. По тези лица не можеше да се прочете нищо. Бяха като каменни маски.
— Ясно ми е, че когато е решил да извърши тежкото престъпление, убиецът е имал сериозни мотиви, които са го подтикнали към тази крачка. Възможно е тези мотиви да са известни само на него. Предупреждавам, че ако някой се ръководи от съжаление, чувство на солидарност и други съображения, се поставя в положение на съучастник на престъпника. Това може да го заведе до подсъдимата скамейка. Затова настоявам и моля тези, които не са убили Станислав Лехнович, да действуват в собствен интерес. Дори най-дребните подробности, които изглеждат незначителни, може да се окажат важни за разследването. Да представляват прословутата нишка, която ще ни заведе до кълбото. Надявам се, че ме разбрахте, дами и господа?
Никой не отговори. Потурицки направи опит да се усмихне, но се получи само гримаса. Останалите слушаха офицера, без да трепнат.
— В най-близко време всеки от вас ще получи призовка за разпит. Разпитите ще водя аз лично или присъствуващият тук поручик Роман Межейевски. Той е мой заместник в разследването. Разбира се, това не означава, че непременно трябва да чакате призовката. Ако има какво да каже, всеки от вас може да дойде по всяко време на деня и нощта. Или пък да се обади по телефона в централата на Столичното управление, като помоли да го свържат с мене или с поручик Межейевски. Двамата ще бъдем на ваше разположение. Моля, запишете си телефонния номер.
Всички послушно извадиха от джоба или чантата си химикалки, листчета, бележничета и старателно записаха продиктуваните им цифри.
— Това имах да ви кажа, дами и господа. Свърших. Ще добавя само, че за убиеца на Станислав Лехнович ще е по-добре да дойде и сам да си признае. И без това ще го открием. Но тогава няма да може и дума да става за смекчаващи вината обстоятелства. Спрямо него може да се приложи само членът на Наказателния кодекс, предвиждащ смъртно наказание или лишаване от свобода до двадесет и пет години за предумишлено убийство. Нека онзи от вас, който е убил Лехнович, да премисли добре това, докато не е станало късно.
И този път никой не помръдна, ничие лице не промени изражението си.
— Свободни сте. Засега! Съжалявам, но на сбогуване няма да ви подам ръка. На убийци ръка не подавам.
Събраните станаха и един след друг излязоха от кабинета. Тръгнаха мълчаливо по коридора и стълбите, за да излязат най-сетне пред управлението. Там, както забеляза оперативният работник, получил съответното поръчение, тази група от приятели и добри познати се раздели, без да си подава ръка. Съпрузите Войчеховски се качиха в паркирания пред управлението мерцедес. Потурицки потеглиха с червен фиат. Бадович се качи на трамвая, а Яшенчакови тръгнаха пеша към улица Маршалковска.
— Е, какво? — попита полковникът Межейевски, след като останаха сами в кабинета. — Забеляза ли нещо?
— Костеливи орехи. На нито един лицето не потрепна, като казахте, че Лехнович е бил убит. Никой не се изненада от тези думи. И после пак нито един не се издаде с нищо. Седяха като гипсови паметници.
— Сигурен бях, че ще е така. Убиецът не се изненада от моето съобщение, защото добре е знаел какво означава повторното викане в управлението, а другите са се досещали за причината.
— Добре се владееха, но вие добре ги подплашихте.
— Тъй ли мислиш?
— Възхищавам ви се, другарю полковник, всяка дума попадна в целта. В самия център.
— Ти не ми пей хвалебствени химни! — Всъщност вътрешно Немирох беше доволен от похвалата на младия човек. И сам смяташе изказването си за сполучливо.
— Ама така си е, наистина. Ако аз бях на мястото на ония, деветимата, косата ми щеше да настръхне. А най-хубав беше краят. За онова подаване на ръка. Нали и като са излезли на улицата, пак никой не е подал лапичката си на другите. Успяхте да разклатите солидарността на тази група, другарю полковник.
— Може би успях…
— Сигурен съм. Сега всеки от тях ще мисли само как да спаси собствената си кожа. Да не би да го вземем за съучастник или помагач в убийството.
— Бих искал да сте прав.
— Хващам се на бас, другарю полковник, че повечето няма да чакат да ги призовем, а тихичко, един по един, без да знаят другите, ще се появят тук. И преди всички — Потурицки. Ама как го смазахте! Само един човек веднъж се уплаши така, че по лицето му пролича: адвокатът, когато споменахте, че ще си поговорите с него.
— Как няма да си поговорим! Да ме изложи така! Да накара мене, старата кримка, да дам нареждане да се потули разследването. Той ще ме запомни!
— Хващам се на бас, че адвокатът ще дойде още днес! — каза поручикът.
Не се стигна до бас. За късмет на Роман Межейевски, защото щеше да загуби баса. Адвокатът дойде в Столичното управление на Гражданската милиция много дни след това, едва след като беше официално призован.
Затова пък един час след съвещанието в кабинета на полковника в управлението се обади по телефона Янина Потурицка. Помоли да я свържат с поручика. Каза му, че би искала да допълни показанията си, защото си е припомнила една подробност, която би могла да има съществено значение за разследването. Съпругата на адвоката добави, че се обажда от близката кафе-сладкарница и може да дойде в управлението след няколко минути.
При разговора си с Янина Потурицка по телефона Роман Межейевски се уговори с нея за след половин час, остави слушалката и отиде при полковник Немирох.
— Една вече омекна — засмя се. — След половин час ще дойде жената на адвоката. Предполагах все пак, че той самият ще сметне за нужно възможно най-бързо да се яви при нас.
— Може мъжът й да я праща.
— Другарю полковник, държите ли да говорите лично с нея?
— Не, не е желателно. Моята роля се ограничаваше с това да стресна тази групичка. Сега те ще ви мислят за по-добър от мене и посещенията им няма да закъснеят. — Полковникът обикновено говореше на младите офицери от своя отдел на „ви“, но често, увлечен в обсъждането, преминаваше на „ти“, за което никой от подчинените му не му се сърдеше. — Аз ще разпитвам само онези, които изрично пожелаят да разговарят с мене. Но държа да ми дадеш показанията на Янина Потурицка веднага след разговора с нея.
— Слушам, другарю полковник.
— Внимавай сега какво ще ти кажа — продължи полковникът. — За нашите условия тези хора са заможни. Имат определено положение в обществото или в научните среди. С изключение на професора от Гливице и англичанина, разбира се. Останалите са солидарна „тумба“, взаимно обвързани с различни отношения. Хора като тях не извършват тежко престъпление без особено важни причини. Те не биха рискували да провалят сегашната и бъдещата си кариера. А ако го правят за пари, то ще е за наистина големи пари и, естествено, не в наша валута. Говоря това само примерно, защото не смятам, че доцентът е притежавал такива пари.
— Дори кола не е имал.
— Това не говори нищо. Познавам хора, много по-богати от доцента, които също предпочитат да се возят с таксита, като си икономисват опънатите нерви при ходене по сервизите и магазините на „Полмозбит“.
— Така е — засмя се поручикът.
— Тъй че между доцента и някой от останалите деветима би трябвало да съществува толкова силно емоционално напрежение или материален конфликт, че да доведе до престъпление. Като изследваме днешните отношения в групата, доникъде няма да стигнем. Трябва да погледнем в миналото. Може би доста назад в миналото. Независимо от разпитите трябва да проучим биографиите на тези хора. Включително и на Лехнович. Всички, дори англичанинът и Бадович, му издигнаха златен паметник. Безупречна личност, почтен колега, благодарен ученик, бъдещо научно светило. И този идеал го черпят с цианкалий, който най-близките приятели са му изсипали в чашата. Трябва да разберем дали този паметник е бил отлят от най-благороден метал, или тъпичкото златно покритие не е скривало глина или дори обикновена кал. Конфликтът между убиеца и жертвата може да се е зародил преди много, дори десетки години. На нас, които наблюдаваме случая отстрани, причините може да изглеждат странни или маловажни. Никой обаче все още не е успял да изследва как омразата, страхът или унижението се натрупват в нечие сърце.
— Другарю полковник, вашите инструкции са ясни. Ще се придържам строго към тях. Ще помоля само за протокола от аутопсията. Би трябвало да е сред документите от следствието. Не знам какво е съдържанието му.
— Прав сте — съгласи се Немирох. — Забравих за този протокол. Веднага ще ви го дам. — Той отвори едно чекмедже и след кратко търсене извади съответния документ. — Както винаги доктор Малиняк е предпазлив. Установил е, че смъртта е причинена от много голяма доза цианкалий, приета най-вероятно с някакъв алкохол. В същото време в протокола е написано, че сърцето на доцента не е било в добро състояние и инфарктът не е бил изключен. Това оправдава донякъде Яшенчак, дето не е различил сърдечния инфаркт от действието на отровата. От друга страна, Малиняк и Яшенчак са близки. Не знам дали нашето докторче специално не е написало това, за да спаси репутацията на приятеля си.
— Отивам. Потурицка сигурно вече ме чака.
— Един момент. Не забравяй, Ромек, че хората казват повече и говорят по-свободно, когато дават не официални показания, а споделят „секретна“ информация. Главната ни цел е да открием убиеца на Лехнович, а не да се придържаме стриктно към разпоредбите. Затова, ако е необходимо, направи малък компромис с разпитваните. Но само тогава, когато обстоятелствата го изискват.
Межейевски се върна в стаята си и след малко там влезе Янина Потурицка. Младият офицер я посрещна любезно, целуна й ръка, с което като че ли даваше на изисканата дама да разбере, че не я смята за престъпничка. Покани я да се настани удобно в креслото и й предложи цигара.
— Благодаря, не пуша.
Настана мълчание. Поручикът нарочно не го нарушаваше. Чакаше жената сама да заговори.
— Трудно ми е да започна — призна Потурицка, — тогава… тогава, когато говорих с вас миналия път, не ви казах всичко.
— Ох, дребна работа. Случва се свидетелят да забрави за нещо и по-късно да допълни показанията си.
— Само че… вижте… — съпругата на адвоката заекна, — аз не бих искала това, което ще кажа, и по-точно част от това, което ще кажа, да се разглежда като мои показания… Е… Просто да не се записва. Знам, че рано или късно документите по случая ще бъдат предадени на обвиняемия, адвоката и съдията. — Като жена на адвокат Потурицка познаваше съдебната процедура. — Това са хора от нашия кръг. А няма по-големи клюкари от адвокатите.
— Разбирам ви — побърза да й се притече на помощ Межейевски. — Бихте предпочели да споделите с нас известна строго секретна информация.
— Именно. Много точно се изразихте: строго секретна.
— Чудесно. Тогава да си поговорим, без да записваме нищо.
— Благодаря ви, господине — отдъхна си с облекчение Потурицка. — Мисля, че моите наблюдения ще ви заинтересуват. Може би дори ще ви насочат към убиеца.
— Това е целта ни — призна искрено Межейевски.
— Всичко стана така — започна адвокатшата. — Както знаете, ние живеем в квартал Жолибож, а Войчеховски — в квартал Охота. Имаме кола полски фиат сто тридесет и две. Добра работа ни върши. Мъжът ми е много доволен от нея. Преди това имахме шкода. И тя не беше лоша, но фиат сто тридесет и две е съвсем друга работа! Какъв комфорт! Какво ускорение!
Поручикът не я прекъсваше. Нека се изприказва жената. Пък може, като се увлече, да изпусне нещо, което първоначално е смятала да премълчи.
— Нямаше смисъл да отиваме до Войчеховски с кола. Там винаги се сервират добри питиета. А и храната им е първокласна. Зигмунт не е скръндза и обича да черпи гостите си, а Еля е рядко добра домакиня. Затова тръгнахме с трамвая. Знаехме, че на бриджа са поканени семейство Яшенчакови. Когато Войчеховски ни се обади по телефона за бриджа в събота, категорично заяви, че ще бъдем само ние и семейството на доктора.
— Извинете — прекъсна я Межейевски. — Кога ви покани господин Войчеховски?
— Може би седмица по-рано. В петък или четвъртък. Достатъчно рано, за да си освободим тази събота за тях. Нали разбирате, господине, адвокатът невинаги разполага със себе си и личните отношения повлияват в значителна степен върху търсенето му. Затова ние често посещаваме разни хора и сами често каним гости. Невинаги тези, които бих предпочела да поканя.
— Разбирам. Продължавайте, моля ви.
— Както вече казах, потеглихме към Охота с трамвая. Когато слязохме на Филтрова и тръгнахме към Президентска, забелязах, че пред нас върви Лехнович, придружен от някакъв мъж. Неприятно се изненадахме. Ако знаехме, че доцентът ще бъде у Войчеховски, никога не бихме отишли там.
— Защо?
— Вие не познавате този човек. Той е по рождение интригант и клюкар. Мъжът ми винаги го характеризираше като подлец.
— Нали са били съученици.
— Да. Но приятелството им отдавна свършило. Той направил на съпруга ми всевъзможни свинщини. Пишел доноси за него. Съпругът ми си имал много неприятности, докато се очисти от калта, с която го цапал Лехнович. Подробности не знам, тези неща са били преди брака ми с Леонард, но ние винаги сме избягвали срещите с този господин. И у Войчеховски от години не го приемаха.
— Защо? Нали е бил любимият ученик на професора. Всички казаха така.
— А какво да кажат? Мислехме, че наистина е инфаркт. А за мъртвите, знае се — или добро, или нищо. Пък що се отнася до любимия ученик, Лехнович може и да е бил такъв, но много отдавна. А после пуснал толкова клюки, че не само Войчеховски затръшнали под носа му вратата на дома си, но и бил принуден да напусне Варшавската политехника. Ако професорът беше по-отмъстителен, и от Варшава можеше да го прогони.
— С госпожа Елжбета ли флиртуваше? Или разправяше, че тя изневерява на мъжа си?
— Може би щеше да изневери, горкичката — Потурицка не би била жена, ако не кажеше лоша дума за приятелката си, — ако беше по-хубава. Но кой ще хукне подир такава? Лице като месечина при пълнолуние, крака дебели като на билярдна маса. Пък мъжът и е с най-малко двадесет и пет години по-възрастен, едва ли я задоволява.
Поручикът мислено сравни думите на адвокатшата с останалия в паметта му образ на професоршата. Оценката не беше справедлива. Госпожа Войчеховска действително не беше красавица, ала имаше мила усмивка, много чар, стройна фигура. Краката й наистина бяха възпълнички, но и дума не можеше да става за сравнение с краката на билярдна маса.
— Лехнович оплю както Елжбета, така и професора. Всичко стигна до ректорския съвет на Политехниката. Зигмунт има огромни неприятности. Цялата му научна кариера висеше на косъм. Но някак си успя да се измъкне от това. Той също е добър играч. Ала на приятелството му с Лехнович беше сложен край.
— Интересно!
— Бяхме така слисани, като видяхме Лехнович да крачи към къщата на Войчеховски, че Леонард просто поиска да се върнем. С мъка го убедих, че не е редно.
В края на краищата можеш да прекараш една вечер в компанията на човек, когото не обичаш. А не вървеше да нарушим обещанието, дадено на професора. Войчеховски не е кой да е. В кръга на познатите ни се намеква, че е на път към Нобеловата награда. Цял късмет, че успявам да внуша туй-онуй на Леонард.
— Не се съмнявам — рече искрено поручикът.
— И тъй, вървяхме подир Лехнович и онзи мъж. Както после разбрах, той е англичанин, професор от Кеймбридж. Не ни забелязаха, макар че ги следвахме само на три метра.
— Говореха ли помежду си?
— Именно. Не обичам да подслушвам, някои неща обаче стигнаха до ушите ми независимо от нежеланието ми. При това англичанинът има притъпен слух и говори с повишен тон. Чух Лепато да казва: „Не очаквах веднага след пристигането си да видя тебе.“ Каза „тебе“, значи отпреди са се познавали. Затова много се учудих, когато вече в дома на Войчеховски Лехнович каза пред всички, че като търсел Президентска, гостът от Англия по щастлива случайност попитал тъкмо него да го упъти. После двамата си говореха само на „ви“.
— А доцентът какво отговори на англичанина?
— Не дочух. Но лицето му не изразяваше особено доволство. Цялата вечер се чудех защо тези двамата крият, че се познават. Нищо обаче не разбрах. После стана трагедията и забравих всичко друго. Едва днес си припомних тези неща и реших, че за вас може да са важни.
— Информацията е действително интересна и може да бъде много полезна за разследването.
— Нищо повече не знам — заяви Потурицка.
Межейевски разбираше, че сега тя с най-голямо удоволствие би напуснала неговата стая и управлението, но рече:
— Бих искал да ви помоля за една дребна услуга.
— С удоволствие.
— Вие познавате така добре навиците в дома на Войчеховски. Обяснете ми, госпожо, какво е ставало с чашите?
Потурицка се усмихна:
— Войчеховски обича да има вкъщи добри питиета. Може би дори малко се фука с това. Затова винаги, когато са поканени на бридж, играчите разполагат с барче на колелца, на което са подредени разноцветни бутилки. Различни марки коняк, ром, ликьор. Освен това солети, фъстъци или бадеми, шоколадови бонбони. След пристигането на гостите домакините сервират кафе. Към него — домашни сладкиши и алкохол. Професорът лично налива и поставя чашата на госта върху кръгла хартиена подложка с различен цвят, което позволява всеки веднага да открие чашата си. След кратък разговор с кафето всички гости си пренасят чашата заедно с подложката върху барчето. Ако някой иска да си пийне по време на играта, си налива сам от избрания алкохол. Преди тръгване гостите изпиват до капка питиетата си, „за да не се похабява благородното питие“, както казва доктор Яшенчак. Хрумването с тези хартиени подложки е наистина много практично. Признавам, че и аз възприех този обичай от Войчеховски.
— От думите ви излиза, че всеки от гостите е можел да отиде до барчето и спокойно да пусне отровата в чашата на Лехнович, след като знае цвета на подложката му.
— Разбира се, че е можел. През тези пет или шест часа всеки поне веднъж отиде до барчето. А и никой не гледаше ръцете на другия.
— Следователно, госпожо, според вас отровата е можела да бъде поставена от всеки, който после е трябвало само спокойно да изчака резултата. Знаел е, че най-късно преди тръгване Лехнович ще изпие чашата си — „за изпроводяк“.
— Предполагам — Потурицка беше умна и интелигентна жена, — че професорът от Шльонск и англичанинът не знаеха за обичая да се пие „за изпроводяк“. Те положително бяха за първи път у Войчеховски.
— Така ли мислите?
— Напълно съм сигурна. Ако си в чужда къща и през това време си хапваш и пийваш добре, сам разбирате, налага се да отидеш до тоалетната. Двамата не познаваха разпределението на жилището и Войчеховски им показваше откъде да минат.
— Да — усмихна се поручикът, — от вас би излязъл добър детектив.
— Всички казват, че съм много наблюдателна. — Към многобройните достойнства на госпожа Потурицка явно принадлежеше и скромността. — Но не е изключено — бързо добави тя — Лехнович да е бил убит от някой от тях. Лесно биха могли да набележат, че доцентът не е въздържател. Още преди вечерята той ходи няколко пъти до барчето. Значи можели са да предположат със сигурност, че и по-късно ще го направи.
— Помощта ви е просто безценна — правеше комплименти поручикът, за да измъкне максимална информация от жената. — С тези способности бихте направили добра кариера в милицията.
— Там не приемат стари жени — кокетничеше Потурицка.
— Ако всички бяха „стари“ и хубави като вас… — не жалеше комплиментите Межейевски.
— Не знаех, че милиционерите могат да бъдат толкова чаровни — не остана назад и госпожа Янина. — Изобщо не приличате на онзи недодялан полковник.
— Кажете ми искрено, като си остане между нас, разбира се, дали между Лехнович и някоя от дамите е имало по-интимна връзка?
— Любовница му беше тая третостепенна актриса Мариола Бовери, но както дочух, връзката клоняла към края. Лехнович се чудел как да изгони мадамата от жилището си, тъй като тя се била намърдала там с намерението да пусне котва за по-дълго.
— Филмова актриса без собствено жилище?
— Живее с родителите си, макар да е минала тридесетте. Че и каква актриса е тя! Гледала е повече тавани в жилищата на разни псевдорежисьори и директори на продукция, отколкото филми, в които е играла третостепенна роля на камериерка или стриптийзьорка. Не я бива за нищо повече.
— А докторшата? И тя не е лоша. Би могла да се хареса на Лехнович. Чувал съм, че си падал по нежния пол.
— Той си беше направо женкар. Гаден женкар. Говори се, че едно време, когато е бил в политехниката, всички студентки държали колоквиумите си в леглото му.
— Би ли могъл да хвърли око и на хубавата докторша?
Янина Потурицка започна да се смее.
— Ама вие наистина ли не знаете?
— Какво да зная?
— Че Лехнович беше първият мъж на Криша. Чак след като я заряза, тя се завъртя около Яшенчак. Е, беше доста по-стар, но лекар с положение и доста добре финансово.
— Какво говорите! Разкривате ми истински сензации.
— Навремето това беше един от най-големите скандали в хайлайфа на столицата. Действуващите лица бяха на устата на всички. Лехнович направи Яшенчак за смях.
— Не се учудвайте на неосведомеността ми, госпожо, аз прекарах четири години в офицерска школа в провинцията. И после не се върнах в родната Варшава, а се мотаех из управленията в разни малки градчета. Не съм в течение на столичните събития.
— Лехнович се раздели с Криша буквално за ден-два. Предизвикал скандал и просто изхвърлил жена си на улицата. Тя имаше диплома за медицинска сестра и като нямаше избор, се върна към професията си, за да се прехранва. Попадна в клиниката на Яшенчак, който също обичаше хубавичките млади женички. Той се зае да утешава изоставената съпруга. Правеше го така успешно, че тя забременя. Докторът беше принуден да се ожени. Един скандал би навредил на перспективно очертаващата се пред него кариера на кардиолог. Точно тогава Яшенчак се стараеше с всички сили да получи място на експерт при ООН. Детето се роди само няколко месеца след сватбата.
— Често се случва — засмя се поручикът.
— Да. Но продължението беше невероятно. Лехнович заведе дело да оспори бащинството на Яшенчак. Доказваше, че през съответния период Криша все още е била негова съпруга и следователно детето е негово.
— А как беше в действителност?
— В действителност той я бе зарязал две години преди да се роди детето. Официален развод обаче нямаха. Само че Лехнович не държеше изобщо на детето, целта му беше да раздуха шумотевица около Яшенчак. На делото Лехнович се аргументираше, че Яшенчак бил стар, износен мъж и сигурно импотентен, тъй че не можел да има деца. Затова пък той, Лехнович, бил млад мъж в разцвета на силите си. Процесът се превърна в сензация. Макар да се водеше при закрити врати, в коридора на съда се трупаха стотици сеирджии. Впрочем през почивките Лехнович подробно разправяше какво е ставало в съдебната зала, какви изказвания е направил той и какви изисквания е имал. А, между другото беше поискал да бъде изследван Яшенчак, за да се потвърди, че докторът е импотентен. Направи кардиолога за смях, хората дълго помнеха тази история.
— Загуби делото, естествено?
— Разбира се. Загуби и трябваше да заплати разноските и хонорара на адвокатите. Най-голямото представление обаче той устрои по-късно пред очите на всички, събрали се пред съда.
— Какво направи?
— Като излизаше от съдебната палата, Лехнович беше пресметнал времето така, че да се появи на вратата заедно с Яшенчак. Нито един не искаше да даде път на другия. Блъскаха се в доста тясната рамка на вратата. Тогава Лехнович се тръшна на земята и закрещя: „Помощ! Милиция! Бият ме!“ Притича един милиционер. Ядосаният Яшенчак наруга не само Лехнович, но и напълно невинния милиционерски служител. Краят бе такъв, че кардиологът бе принуден да отиде с ескорт от милиция в Районното управление. Осъдиха го да заплати голяма глоба, май цели пет хиляди злоти. Разбира се, по-лош от глобата беше устроеният от Лехнович цирк.
— Защо го е направил?
— Това беше типично за него — да направи мръсотия на някого, да осмее някого неоснователно. Не беше дори безкористна завист. Беше просто безкористна свинщина. Широко се коментираше номерът, който той скроил на професор Стшалецки от политехниката…
— Какъв номер?
— Стшалецки подал молба за паспорт за Съединените щати. Тогава, преди петнадесет-двадесет години, нито паспорти, нито визи се издаваха лесно. Служителят от паспортното бюро отишъл в ректората на политехниката, за да разбере дали това заминаване е наложително. Натъкнал се на Лехнович и между другото го попитал дали професорът „няма да избере свободата“. Асистентът Лехнович беше тогава старши асистент, та Лехнович отвърнал без колебание, че Стшалецки само затова иска да замине и „едва ли ще е такъв глупак да се върне“. Разбирате ли, господине, какво е означавало това през онзи период? А когато поискали от Лехнович да обясни защо е опетнил професора, той отговорил безгрижно, че просто се бил пошегувал.
— А как се държеше тогава у Войчеховски?
— Беше чаровен, докато не се стигна до скандала. Обсипваше дамите с комплименти, непрестанно се подмазваше на Зигмунт. Наричаше го „учителю мой“. При разговора с англичанина подчертаваше, че дължи на професора всичко, което е постигнал. С една дума — друг човек. Едва след вечерята, като си пийна здравата, не се сдържа и направи кръчмарски скандал.
— Не забелязахте ли нещо ненормално в поведението на другите гости, поканени на бридж? Вие сте толкова наблюдателна…
И този път комплиментът накара Янина Потурицка да се усмихне доволно.
— Естествено е, че аз, съпругът ми и семейство Яшенчакови гледахме Лехнович малко накриво. Войчеховски обясни на мъжа ми, че изведнъж са му се стоварили на главата двама непознати и е бил принуден да ги покани. Госпожа Бовери се държеше неестествено весело, все хихикаше. Виждаше се, че е хвърлила око на англичанина. Но това, което ми направи най-силно впечатление, беше враждебното отношение на професора от Гливице към Лехнович. Той почти демонстративно отказа да играе на една маса с него и при разговора няколко пъти го прекъсна доста остро.
— А Лехнович?
— Правеше се на ни лук ял, ни лук мирисал. Дори не реагира. Беше твърде странно за човек като него.
— Според вас кой би могъл да му види сметката?
— Господин поручик, не искайте прекалено много от мене, не мога да хвърля подозрения върху приятелите си.
— Но моля ви, госпожо Янина — целуна ръчичката на адвокатшата поручикът, — няма такова нещо. Просто искам да използувам вашата наблюдателност и невероятна интуиция. Нищо повече.
— Е, добре. Ще ви кажа кой със сигурност не е отровил Лехнович.
— Целият съм в слух.
— Преди всичко — не съм аз. Освен с някои дребни клюки Лехнович мене не ме е засягал. На второ място съпругът ми. Не понеже му е липсвало основание. Лехнович му е причинил много злини. Но е било преди доста години. Леонард не е толкова злопаметен. А освен това за да убиеш някого, е необходим силен характер. О, аз бих се решила на такова нещо, но съпругът ми — не. Сигурна съм.
— Вие сте извън всякакво подозрение. В противен случай нямаше да дойдете и да ни дадете толкова ценни сведения.
— Сигурна съм, че не го е убил и Войчеховски. Той е прекалено добър човек, за да го направи. Пък и отдавна вече не взема присърце интригите на Лехнович. Оттогава се издигна твърде много. Защо би трябвало да рискува кариерата си? Заради отмъщение ли?
— Права сте.
— Можем да изключим също Елжбета Войчеховска. Тя е прекалено умна, за да сипе отрова в чашата, която сама ще подаде на жертвата. Ако тя беше отровителката, би изчакала Лехнович сам да вземе коняка си или би намерила начин да накара гостите да пият. За домакинята не е трудно да измисли повод за това. Достатъчно би било да каже на доцента: „Стах, сервирай на партньорите си.“ А Еля през това време би седяла на мястото си с карти в ръка. Така би постъпил убиецът. Освен четиримата, за които ви споменах, всеки би могъл да бъде убиецът.
— Остават петима. Не са малко. А ние търсим само един. Не знаем също и повода за престъплението.
— Освен мене — разсмя се адвокатшата — всички имаха основание да го убият. А и аз самата неведнъж съм имала желание да го направя.
Межейевски отрупа адвокатшата с комплименти и поблагодари за „разговора“. Изисканата дама беше така възхитена от младия офицер от милицията, че дори спомена за среща на неутрален терен. Обеща, че щом си спомни нещо, ще позвъни да се видят.
След като Потурицка излезе, Межейевски записа най-важното от разговора, който със сигурност не беше без значение за разследването. Хвърляше нова светлина върху известните вече факти.
Очевидно полковник Немирох беше много любопитен какви новини е донесла в управлението съпругата на адвоката, тъй като побърза да извика поручика при себе си.
— Виждам, че сте направили впечатление, и то какво! — засмя се полковникът, като се запозна с показанията на Потурицка. — Моят подчинен е решил по доста специфичен начин да отмъсти за стария полковник, когото един адвокат изпързаля гадно. Пък и Потурицка не е за изхвърляне.
— Моля ви се, другарю полковник — започна да се оправдава Межейевски, — ухажвах тази жена само заради благото на разследването.
— Шегите настрана. Благодарение на адвокатшата научихме много интересни неща. Както предполагах, паметникът от чисто злато се оказа обикновен гипс. В описанието на Потурицка личността на Лехнович е обрисувана по-скоро в тъмни краски.
— Не се знае дали е казала истината.
— Сигурно е казала истината. Въпросът е: дали цялата истина, какво е премълчала и какво — поукрасила? Аз съм чувал, разбира се, за онзи нашумял процес за оспорване на бащинство. Тогава цяла Варшава добре се забавляваше. Съвсем бях забравил, че ставаше дума за Яшенчак и Лехнович. Тази история без съмнение е истинска.
— А другите сведения? Как смятате, другарю полковник?
— Ще проверим. Но благодарение на адвокатшата имаме отправна точка. А това вече е нещо.
— Моето скромно мнение е, че най-интересно е старото познанство между Лехнович и англичанина, и то доста близко, щом си говорят на „ти“. Интересно защо са скривали това от останалите гости? В показанията си англичанинът изрично подчертава, че не е познавал лично Лехнович и дори е помолил Войчеховски да го свърже с доцента. Това е загадъчно. Какво би рискувал Лепато, ако признае, че е имал случай да се запознае с Лехнович? Доцентът е бил често в чужбина. Включително и във Великобритания. Но англичанинът е сметнал за необходимо да скрие от нас този факт.
— Господин Лепато — поясни полковникът — ми се обади преди един час с молба да го приема. Можем да го попитаме за тази интересна подробност.
— Кога ще дойде?
— Предложих му среща в четиринадесет часа. — Полковникът погледна часовника си. — Посетителят ще бъде тук след десетина минути.
— Насаме ли искате да говорите с него?
— Не. Предпочитам да присъствуваш и ти. Като протоколчик. Той е поляк по произход, но е свикнал с английските условия. Там собственоръчният подпис под показанията има голямо значение. Фалшивите показания се наказват строго. Много по-строго, отколкото предвижда нашият Наказателен кодекс. Той се страхува, защото веднъж вече е излъгал при протоколиране. Няма да рискува пак да излъже.
Хенрик Лепато се появи в кабинета на полковник Немирох с абсолютна точност. Не поиска разговор на четири очи, не се учуди, като видя поручика, седнал до пишещата машина, нито от магнетофона на бюрото. Продиктува със сигурен глас личните си данни. После замълча и зачака въпросите.
— Опитали сте се да ни заблудите — каза с упрек полковник Немирох.
Англичанинът се засмя:
— Всички лъжеха, всеки се мъчеше да надмине преждеговорившия. Още там, във вилата на Войчеховски. А защо аз трябваше да бъда последният наивник, който говори истината и настройва против себе си както милицията, така и другарите си по нещастие?
— А какви лъжи се казаха? Аз не съм бил в дома на Войчеховски, чел съм само протоколите от показанията, съставени на другия ден.
— Всички добре знаеха или поне предполагаха, че тази смърт не е естествена. Най-напред се опитаха да уговорят лекаря от „Бърза помощ“ да вземе трупа в линейката и да издаде смъртен акт, в който да пише, че болният е починал от сърдечен инфаркт по пътя за болницата. Оня ужким прославен кардиолог не можа да различи инфаркта от цианкалия. Та дори по миризмата на горчиви бадеми…
— Вие бихте ли я усетили? Цианкалият е бил сипан в алкохола, а всички са замезвали с бадеми.
— Аз може би не, но дори студент по медицина от трети курс би трябвало да постави вярна диагноза.
Полковникът махна с ръка:
— Това са дреболии. На вашата съвест лежат значително по-големи грехове.
— Какви?
— Казали сте и сте подписали собственоръчно, че не сте познавали Лехнович. А това не е истина. Познавали сте го, и то добре.
Англичанинът видимо се смути.
— Точно затова дойдох при вас, господин полковник. Бих искал да ми разрешите да замина за Лондон. Не мога да седя тук безкрайно. Дори ако вие покривате разноските, но явно няма изгледи за това. Имам занятия със студентите и срочна научна работа. Експерименти, които не бива да се прекъсват.
— Нищо не мога да направя — разпери ръце полковникът. — Неприятно е, но се налага.
— Знам, че ако отида в британското посолство и те постави въпроса на съответно високо равнище във вашето Външно министерство, вие не бихте могли да ме задържите във Варшава. Не съм убиец и никой няма да докаже противното. Аз обаче дойдох тук с маслинено клонче в ръка. Не искам война, предлагам ви мирен договор.
— Какъв?
— Ще ви кажа цялата истина. Всичко, което знам. За вас то ще е ценно. Може би и сами бихте стигнали до него. Нямам основания да се съмнявам в способностите на полската милиция, ала това би ви отнело няколко седмици, докато аз ще ви го кажа за няколко минути.
— А в замяна?
— Да замина за Англия без пречки от ваша страна.
— А каква гаранция ще имаме, че сте казали цялата истина и не сте премълчали нещо? Ние не използуваме тестове за достоверност на информацията. Нямаме „детектори на лъжата“.
— Ще имате честната ми дума. Честната дума на един поляк, войник от нелегалната съпротива, и на английски професор от Кеймбридж. Тя трябва да е достатъчна. Впрочем аз също бих могъл да запитам каква е гаранцията, че след като ме изслушате, ще ми позволите да замина?
Немирох се усмихна:
— Честната дума на полковник.
— Добре! Съгласен съм. А вие?
Полковникът се замисли, а после каза:
— Съгласен съм. Макар че, предупреждавам ви, най-напред ще трябва да проверим показанията ви.
— В такъв случай договорът е сключен.
— Започвайте. Слушам ви.
Хенрик Лепато се намести удобно в креслото:
— Познавам Лехнович още от времето на окупацията. Двамата бяхме в „Сивите редици“, в една група. Тогава бях на седемнадесет години. Участвувахме заедно в различни акции. Веднъж стана провал. Цялата група попадна в ръцете на гестапо. Още при първите разпити се убедихме, че знаят почти всичко за нас. Прибраха ни от явката, откъдето щяхме да тръгнем за поредната акция. Само Лехнович не беше арестуван. Веднага изпратихме от затвора „Павяк“ шифровани съобщения, че вероятно той ни е издал. Всеки от нас носеше някакъв гръмък псевдоним, но си знаехме имената. Нали бяхме от една и съща харцерска дружина. Известно ми беше, че под прозвището Лешояд се крие Станислав Лехнович.
— Как се развиха събитията по-нататък? Съобщенията стигнаха ли до адресатите?
— Не знам. Част от групата ни беше разстреляна в руините на гетото. Останалите бяха изпратени в различни концентрационни лагери. Едва години по-късно в едно специализирано химическо списание срещнах статия, подписана от полския учен Станислав Лехнович. Спомних си онзи провал и подозренията относно Лешояда.
— Затова ли дойдохте в Полша?
— Не. Дойдох наистина само заради моите лекции. Разбира се, ръководех се и от сантиментални мотиви — чувствата към старата родина и любопитството как живеят сега хората в Полша. Онези стари истории изобщо не ме интересуват. Аз съм английски поданик. Получих високо обезщетение от ФРГ за затвора и лагера. На Запад разбрах, че всеки проблем може да се уреди с пари.
— Дори честта?
— Там — дори честта. Като поляк по рождение имам собствено мнение по въпроса. Но в случая честта, или поне моята, не влизаше в сметката. Сега говорим за Лехнович. Когато се готвех за пътуването до Варшава, реших да се видя и с бившия Лешояд. Още повече, че по отношение на неговата особа имах и други резерви.
— Какви?
— Ще стигна и до тях. Във Варшава професор Войчеховски ме посрещна много сърдечно. Казах му, че искам да се запозная с доцент Лехнович, който минава за изгряващо светило на полската химия. Професорът изрече няколко похвали по адрес на своя ученик, зарадва се на моето предложение. По-късно разбрах, че доцентът също гори от желание да ме види и дори е уговорил Войчеховски да устрои в събота малко приятелско събиране, на което да присъствуваме и двамата.
— И по този начин ли се срещнахте?
— Не. Още преди това Лехнович ми се обади по телефона в хотел „Бристол“. Предложи ми да обядваме заедно и после да отидем у Войчеховски.
— И вие се съгласихте да обядвате с човек, който може би ви е предал в ръцете на гестапо?
— Романтизмът е все още жив в Полша — усмихна се англичанинът. — Аз го приех от друга гледна точка. Съгласих се да се срещна с Лешояда, защото ме интересуваше какво има да ми казва. Бях сигурен, че ще се върне към миналото.
— И така ли стана?
— Лехнович се страхуваше, че съм дошъл във Варшава, за да го изоблича пред полските власти. Заяви ми, че е невинен, че още по време на окупацията специална група е разследвала този въпрос и е установила причината за провала. Издал ни бил агент на гестапо, който бил годеник на сестрата на едно от нашите момчета. Измъкнал от нея някои неща и после започнал да ни следи. Лехнович добави, че този предател бил разстрелян с присъда от съда един месец след нашето задържане. Доцентът се позова на факта, че във Военноисторическото бюро имало запазени документи, свързани със случая, и че аз бих могъл да ги видя. Тогава не бил дошъл на явката, защото в квартал Прага попаднал на улична хайка и преседял няколко часа в едно мазе.
— Проверихте ли?
— Не. Не сметнах, че е необходимо. Вече ви казах господин полковник, че старият огън е угаснал в мене. Лехнович ме помоли само да не разпространявам случилото се, да запазя в тайна, че се познаваме отдавна и че той е принадлежал към „Сивите редици“.
— Ще ни позволите ли все пак да проверим тази подробност от биографията на Лехнович?
— Моля ви.
— Говорихте ли за професор Войчеховски?
— Да. Лехнович надълго и нашироко ми говори за него и за съпругата му, която още не познавах.
— Как се изказа за тях?
— Само със суперлативи. Дори бях изненадан. Асистентите не обичат професорите си, нали те им препречват пътя към по-нататъшната кариера. Обикновено се налага да ги чакат да умрат, за да освободят катедрата. Госпожа Войчеховска хвалеше като олицетворение на всички добродетели, образцова майка, приятел и помощник на професора, който е доста по-възрастен от нея.
— Спомена ли нещо за хората, с които щяхте да се запознаете у Войчеховски?
— Да. Каза ми, че там ще бъдат интересни и приятни хора. Прославен кардиолог с красивата си съпруга и не по-малко известен адвокат с приятна, интересна съпруга. Спомена също, че ще дойде неговата приятелка, филмова актриса. Изобщо беше възприел тона на стар, отдавна невиждан приятел. Предложи дори да ми заеме пари, ако имам нужда.
— Заем, който вие щяхте да му върнете в Англия във валута?
— Не! И дума не стана за такова нещо. Просто рече: „Братле, ако имаш нужда от пари, не се притеснявай, ще ти дам колкото поискаш.“
— Съдейки по това предложение, той също се е опитал да уреди с пари някогашния проблем. Изглежда, работата с оня провал не е била точно такава, каквато ви я представил Лешояда.
— Държеше се много самоуверено. Но, разбира се, би могъл да блъфира!
— Какво още можете да добавите?
— Що се отнася до протичането на скарването и самата смърт на Лехнович, описал съм ги вярно в показанията си. Той действително умря в десет и седемнадесет. Премълчах само това, което ви казах сега. Всъщност аз още тогава се усъмних в инфаркта.
— А кой го е убил според вас?
— Този, който е печелел нещо от смъртта му — отвърна англичанинът.
— Is fecit cui prodest[5] — цитира класическата формула на римското право Немирох. — Работата е там, че все още не можем да изясним кой е печелел от смъртта му.
— Не познавам отношенията между хората, които се бяха събрали в събота в дома на семейство Войчеховски, и нямам представа каква антипатия може да е имало между тях. Затова пък, разглеждайки нещата от позицията на човек от Запада, всичко е съвсем ясно. Ще ви дам доказателство за моята искреност, господин полковник, защото това, което ще ви кажа сега, може би обвинява най-много мене. Поводът за убийството е изобретението на доцент Лехнович.
Адам Немирох също реши да бъде искрен в тази игра:
— Какво изобретение? Ние не знаем нищо.
— Известно ви е, че аз съм специалист в областта на токовете с високо напрежение. Научните изследвания в Кеймбридж са на най-високо равнище. Разполагаме с уникална апаратура. Затова често различни английски и чуждестранни концерни се обръщат към нас с молба за съдействие. Впрочем, доколкото имам впечатления, полските научни центрове също сътрудничат на промишленост.
— Естествено — потвърди Немирох.
— И тъй, преди няколко месеца един голям американски концерн се обърна към мене с молба да изследвам физическите свойства на определен материал. На нова пластмаса. Вероятно и те самите са направили изследвания и искаха да ги сравнят с нашите резултати. Аз работя от години с този концерн, по-точно с шефа на неговия изследователски център. У нас, в Англия, такова сътрудничество е нещо обикновено и е напълно законно. Този господин лично донесе в Англия образците за изследване и ми разкри кой е изобретателят. Ще ми позволите, господин полковник, да премълча неговото име и името на концерна, който той представя. Впрочем в случая те не са важни. Ще добавя само, че, както се оказа, новото вещество притежава направо невероятни свойства. Значително по-твърдо е от съществуващите стомани, като в същото време е много по-леко. Може да се формова в произволна форма. Не се влияе от високи напрежения с мощност на светкавица. Идеален материал за самолетостроителната промишленост. Необходима е обаче още много работа, за да бъдат премахнати известни недостатъци. За свое най-голямо учудване разбрах, че автор на изобретението е полският химик Станислав Лехнович.
— Предполагате, че доцентът е бил подкупен, за да им продаде изобретението?
Англичанинът се поусмихна.
— Подкупен! Кой днес използува такива формулировки! От голямата афера с подкупите „Локхийд“ изобщо не се използуват подобни методи. Например при необходимост в Полша ще пристигне покана да бъдат посетени заводите на концерна. Писмото ще съдържа и имената на няколко или дори на десет-петнадесет полски директори (за мащабите на концерна разходите са нищожни) и учени. Сред тях ще бъде и Лехнович. По време на посещението дирекцията ще предложи размяна на специалисти. Да речем, за едногодишен срок. Вашата промишленост, която изостава от американската, би приела със задоволство подобно предложение. Или пък някоя американска фондация би предложила няколко стипендии за полски физици и химици. Името на Лехнович би фигурирало във всеки от тези списъци.
— Разбирам. И доцентът би заминал заедно с изобретението си?
— Близо до истината сте, но методите на съвременните големи концерни са значително по-рафинирани. Разполагайки с формулата и технологията за производство на една пластмаса, лесно може да се получи друга, малко по-различна, с почти идентични свойства. Ще ви дам пример: найлон, перлон, силон. Тези вещества се различават по наименованието и технологията на производство, а на практика имат еднакви свойства.
— А колко би получил Лехнович?
— Толкова, за колкото се спазари. Мисля, не по-малко от сто хиляди долара. Бяха му заплатили официално за някаква разработка, която не би събудила ничии подозрения. Може би, за да е още по-убедително, и другите полски химици биха получили високи — за вашите условия — възнаграждения за рационализации. В големите промишлени предприятия не е трудно да предложиш някаква рационализаторска идея. Особено когато си наистина способен учен. Възможно е след получаването на една солидна сума Лехнович повече да не се върне в Полша, ала операцията би била проведена така, че върху концерна да не падне и най-слаба сянка от подозрение.
— Аз обаче все още не виждам убиеца.
— Има два варианта. Аз: конкуренцията. Ако един концерн придобие такава фантастична пластмаса, всички конкуренти ще се окажат в трудно положение. Ще минат две-три години, преди и те да получат подобен материал. Пак ще си послужа с нашумял пример. Изобретяването на химикалката доведе почти до банкрут американските производители на автоматични писалки й моливи. Едва когато те откраднаха новата идея и я внедриха в производство, избягнаха краха, но понесоха милионни загуби. Всичко завърши с дългогодишни съдебни дела. За въпросната конкуренция би било по-изгодно да купи половин грам цианкалий, за да затвори устата на Лехнович. Честно казано, най-подозрителен е представителят на конкуренцията — тоест аз. Но ако аз бях убиецът, нямаше да ви разкрия целия този механизъм, господин полковник.
— Споменахте два варианта. Кой е вторият?
— Много просто. Полското контраразузнаване. И то би могло да има интерес едно важно за отбраната на страната изобретение да не отиде отвъд океана.
— Отпуснахте си фантазията, господин професор.
— В началото на разговора подчертах, че разглеждам случая с очите на човек от Запада. Ваша работа си е, господин полковник, да направите от моите показания такива изводи, каквито прецените за необходимо.
— У нас не се използуват такива методи. Запомнете го добре.
— Красивият полски романтизъм. Единственият оазис в Европа.
— Възможно е — съгласи се полковникът. — И ние се гордеем с това.
— Да се върнем към същността — прибави Лепато. — От техническа гледна точка убийството на Лехнович не представляваше трудност за никого от присъствуващите у Войчеховски. Чашите бяха на приблизително еднакво разстояние от двете маси. Все по-често някой от играчите отиваше до барчето да пийне коняк или ликьор, доматен сок или кока-кола. Цианкалият е химично съединение, което лесно се разтваря в течности. Между другото и в алкохол. Онази вечер Лехнович не икономисваше алкохолните запаси на професор Войчеховски. За убиеца е било достатъчно да сипе отровата в чашата му и да продължи играта, след което спокойно да изчака доцентът да отиде до барчето и бързо да се пренесе в по-хубавия от световете, както красиво се изразяват поетите.
— Да сте забелязали някой да е бил прекалено възбуден или прекалено сдържан за такова весело събиране още преди спречкването при шлема?
— Убиеца ли имате предвид?
Полковникът поясни:
— Според мене човекът, който е решил да отрови Лехнович, е бил силно възбуден, преди и след като е сипал отровата в чашата му. Само той е знаел какво ще се случи. Затова или е бил неестествено възбуден, или като е полагал усилия да овладее нервите си, се е държал толкова спокойно, че се е откроявал сред другите. Във всеки случай излизал е от нормата. Едва ли му е било ежедневно занимание да изпраща ближните си на далечен път без билет за връщане.
— Престъпникът е постъпил хитро. Безпогрешно е избрал кога да постави отровата в коняка. Би могъл да види сметката на Лехнович и преди вечерята. Той обаче е предпочел да не се лиши от апетитната и изискана трапеза на професора. А след вечерята, разгорещени от вкусното ядене и най-вече от алкохола, всички бяха с „повишено настроение“. Дори убиецът да е бил по-възбуден от другите, никой не би му обърнал внимание.
— Прав сте.
— Господин полковник — заговори с тържествен тон Хенрик Лепато, — давам ви честната си дума, че казах всичко, което знам. Дори повече от необходимото, понеже поставих и самия себе си в неблагоприятна светлина.
— Показанията ви, господин професор, може да се окажат изключително ценни за нас. Много ви благодаря. Ще ви помоля да подпишете протокола за показания на свидетел. На всяка страница долу и в края на показанията. Четливо, с пълното си име и фамилия.
Англичанинът извърши исканото от него.
— Остава ми само — надигна се зад бюрото Немирох — да се сбогувам с вас, господин професор, и да ви пожелая приятен път. Надявам се, че това не особено удачно първо посещение в родната страна няма да ви попречи да дойдете пак.
— Бесните ме хванаха, докато слушах тоя английски господинчо. Идеше ми да рипна от машината, когато заяви, че Лехнович бил убит от полското контраразузнаване. С какво удоволствие бих го цапнал по гладко избръснатото лице! А как само подчертаваше: „Ние, хората от Запада…“
Немирох се смееше на възмущението на Межейевски.
— Скъпи мой, до известна степен Лепато беше прав. Там, на Запад, в Съединените щати и донякъде в Англия, конкуренцията е жестока. В подобна борба един труп е нищо.
— Но не и в нашето контраразузнаване.
— Нашето със сигурност не. Дали обаче другите не биха постъпили по този начин? Не знам!
— Но нали той е поляк по произход — не можеше да се успокои поручикът, — как е могъл да си помисли дори подобно нещо!
— Казват, че новопокръстените са по католици и от папата. А някогашният Хенрик Лепатович, сегашният Хенрик Лепато, е такъв новопокръстен в западната вяра. Какво можеш да искаш от него?
— Още не мога да се успокоя.
— Независимо от всичко мисля, че този път англичанинът каза истината и малко скри от нас. Нямаше смисъл да го задържаме по-дълго във Варшава. Не предполагам, че той е извършил престъплението. Пък ако се окаже, че е той, ще предприемем необходимите мерки.
— Когато претърсвахме жилището на покойния — обясни Роман Межейевски, — не открихме подозрителна кореспонденция или някаква работа, подсказваща интерес към пластмасите. Нямаше никакви образци.
— Дори Лехнович наистина да е комбинирал с американски концерн, той е бил достатъчно хитра лисица, за да държи вкъщи обвиняващи го доказателства. Ще трябва да поразпитате дискретно по този въпрос в Химическия институт на Полската академия на науките.
— Познавам един млад инженер, който работи там. Мога да науча нещо от него. Още днес ще го хвана по телефона и ще си уговоря среща.
— Да, идеята не е лоша. Предпочитам да не се вдига шум.
— Но най-напред ще отида в Историческото бюро на Полската войска — предложи поручикът. — Ако тази част от показанията на Лепато излезе лъжа, ще имаме доказателство, че и в другите приказки на англичанина няма много истина.
Адам Немирох се разсмя.
— Разгорещил си се, Ромек. Никак май не ти хареса този професор от Кеймбридж, а? Забрави ли, че това за Историческото бюро, дето уж се пазели документи, свързани с провала в „Сивите редици“, всъщност не са негови думи. Той повтори думите на Лехнович, че въпросът бил изяснен и че Лепато може да провери в Историческото бюро. Освен това забравяш колко е часът. Почти четири следобед. Никого няма да намериш нито в ПАН, нито в Историческото бюро. За днес приключваме, а утре иди най-напред при военните. И без това днес свършихме добра работа. Разследването потръгна.
— Със скорост на костенурка.
— А ти какво искаш — веднага космическа скорост ли? Доста вода ще изтече във Висла, докато установим кой е изпратил Лехнович на оня свят. Но несъмнено нещо се раздвижи. Най-важното е, че солидарността на приятелите се пропука. Сега всеки от останалите ще се старае да постави своята тухличка в издигнатата от нас сграда.
— Докато стане килия за убиеца — засмя се поручикът.
— Може и така да се изразим. Повече никой няма да дойде доброволно. Ние трябва да поемем инициативата.
— Кого да извикам за утре?
— Утре няма да имаме много време за това. Аз съм на съвещание в Главното управление и не се знае колко време ще загубиш ти в Историческото бюро. Но някъде около един следобед би трябвало да се освободя. А и ти дотогава ще свършиш. Значи няма да е зле да поканим едно лице за изповед.
— Може би Мариола Бовери? Не мисля, че има много за казване.
— Както искаш, може и госпожа Бовери. Поредността на разпитите на останалите седмина не е важна.
На другия ден поручик Межейевски дойде в управлението чак по обяд. Понеже полковник Немирох вече се бе върнал, прие веднага своя подчинен.
— Имах късмет — докладва поручикът, — попаднах в Историческото бюро на един полковник, който сам е членувал в „Сивите редици“. Не е бил пряко свързан с провалената група, но бил чувал за провала и което е най-важното, знаеше къде трябва да търся съответния исторически материал. В противен случай трябваше да прехвърля купища всевъзможни документи. А така, благодарение на ценната му помощ, открих необходимата ми папка за около час и половина.
— И какво?
— Англичанинът е казал истината. Намерих дори неговата предишна фамилия в списъците на „Сивите редици“. Както и тази на Лехнович. По отношение на бъдещия доцент било извършено специално разследване. За малко да го осъдят на смърт. Сигурно такива грешки са се случвали. Ала той се оказал невинен. За дейността на групата действително донесъл агент на гестапо, който бил завъртял главата на сестрата на един от младите конспиратори. И бил застрелян на улица Томка във велосипедна рикша.
— Е, една грижа ни се махна от главата — установи полковникът. — А какво стана с института на ПАН?
Постигна ли нещо?
— Уговорих се с моя познат да се видим днес в седемнадесет часа в кафе-сладкарница „Дануша“.
Немирох се намръщи:
— Ме можахте ли да намерите по-спокойно място? Срещу гарата, там винаги е оживено. Пристигащи и местни…
— За него там беше най-удобно, понеже живее извън Варшава. А оттам до Централната гара е една крачка. Предупреди ме, че днес няма да може да ми отдели много време. Нищо страшно. Поне ще разбере за какво става дума. По-късно ще научи всичко. Той е свестен човек. Няма да се раздрънка или да ни направи номер. На него може да се разчита.
— Чудесно.
— Другарю полковник, вие ли ще разпитате актрисата?
— Предпочитам да се доверя на твоя чар. С една млада, хубава мадама ще се разбереш по-лесно ти, отколкото аз, старият дядка.
— Та вие ще биете по точки не един младеж.
— Приказвай си ти, приказвай си… Разбира се, след разпита веднага ще дойдеш да ми кажеш какво ново си научил.
— Да съставя ли официален протокол за разпит?
— Сам прецени. Важното е да измъкнеш от нея възможно най-много информация за Лехнович. Щом е живяла с него няколко месеца, би трябвало да знае туй-онуй за годеника си.
Мариола Бовери ги накара да я чакат десет минути. Дори не сметна за нужно да се извини за закъснението. За нея беше нещо естествено, че всички са длъжни да чакат една хубава жена. Наистина беше хубава, но с вулгарен тип красота. Освен това беше гримирана прекалено силно. Може би така би изглеждала добре пред камерата или вечер в заведение, но не и по пладне, в сградата на Столичното управление на милицията. Въпреки намеците на Янина Потурицка актрисата беше само на двадесет и пет.
С образованието положението беше по-лошо. Не беше помирисвала театрална или филмова школа. Поради „лошо здравословно състояние“ така и не беше завършила средно образование.
Мариола нямаше нищо против воденето на протокол, макар да гледаше на посещението си в управлението като на лична среща.
— Колко се радвам — каза, — че говоря с вас, а не с онзи стар полковник. Надул се като пърхутка и си мисли, че ще уплаши някого. С такива като него плашат децата в детската градина.
Поручикът тактично мълчеше, а третостепенната актриса продължи да бъбри:
— Ах, как ви завиждам, господине. Разкошно е да имаш толкова увлекателна работа. Не е като моята — по цели дни да седиш в студиото и да повтаряш пред камерата по петнадесетина пъти все същото движение. Понякога чак ти се повръща. А режисьорите най-често сами не знаят какво искат. И сега едва се измъкнах.
Межейевски не даде да се разбере дори с едно трепване на лицето, че е добре осведомен. Мариола от доста време не беше участвувала в нито един от филмите, които в момента се снимаха във Варшава, дори като статистка. И нямаше изгледи това положение да се промени в близко бъдеще.
— Нашата работа изглежда увлекателна само отстрани. А всъщност се състои в къртовско събиране на всевъзможна информация. Например издирване на хулигани, влезли с взлом в павилиона за бира. Много рядко имаме удоволствието да разговаряме с млада, красива и интелигентна жена.
Мариола не се съмняваше, че тъкмо тя е тази жена.
— А и се срещаме по повод на онова страшно произшествие на улица Президентска.
— Да, случката беше неприятна. Ужасно съжалявам, че оставих да ме убедят да отида на гости у Войчеховски.
— Познавахте ли ги отпреди?
— Не. Какво ме интересуват мене някакъв дъртак и неговата грозотия? Лехнович обаче така настояваше, че заради него се съгласих. Просто един мил жест на сбогуване.
— Как така на сбогуване? Вие знаехте ли, че ще умре?
Мариола избухна в смях. От типа на „къдравите“, добре отрепетиран.
— Да не подозирате, че аз съм го убила? Не. Просто ми беше омръзнал. Беше ми писнало от него.
— Оооо?
— Ще ви кажа направо — той беше подлец.
— Невъзможно!
— Ами да. Коцкар. Можете ли да си представите, че искаше да ми изневери?
— Какво говорите! — Межейевски се опита да придаде на лицето си израз на безкрайно удивление.
— Да. И то с кого? С една фльорца!
— Ужасно!
— Имах късмет, че разбрах що за човек е. Съвсем ми беше опротивял. Скръндза, дървеняк, без интересни познати. И в същото време — дрънкало и фукльо. Какво ли само не ми разправяше! Какво ли само не бил правил той! Нямало жена във Варшава, дето не я е свалил. А в действителност беше кръгла нула. Можеше да сваля студентките за тройка или четворка на изпита. Нищо повече.
— Но казват, че иначе бил способен химик.
Госпожа Бовери махна с ръка.
— Не знам. Но съм сигурна, че само се е хвалил. Както обикновено. Според него всички бяха глупаци, само той гений. Войчеховски нямало да постигне нито, ако не бил той. Дори му помогнал да си направи дете. Специално отидох на улица Президентска да го огледам тоя професор. Стар, но от пръв поглед си личи, че е паралия. Забелязахте ли какъв брилянт носи на ръката си Елжбета? И за двеста хиляди не можеш го купи. Къщата струва най-малко милион и половина. А Лехнович какво? Едностаен под наем и заплатичка на доцент. Понякога пада нещо допълнително. За една роля в чуждестранен филм аз ще получа толкова, колкото господин доцентът до края на най-дълъг живот не би изкарал. Как може такъв да се сравнява с Войчеховски? Какво ли не тръбеше за връзките си, а се оказа, че не познава нито един режисьор, дори полски. За оня от Съветския съюз ме излъга като дърт циганин. Обадих се на режисьора в Москва и той ми каза, че не познава никакъв Лехнович, дори не бил го чувал.
— Но май бил направил някакво важно изобретение?
— Изобретение ли? За първи път чувам. Сигурно ви е избудалкал. Иначе щеше да се хвали денем и нощем. А аз нито думичка не съм чувала за това. Хвалеше се, че като му омръзне работата в института, достатъчно щяло да бъде да си помръдне пръста, и американските концерни щели да се сбият за него. Ама като му рекох да направи нещо, та да почнат да се бият, той се засмя и каза, че било още рано. Като му дойдело времето, щяло да се разчуе.
— Получаваше ли писма от чужбина?
— Идваха разни чуждестранни списания. Понякога рекламни проспекти. Нищо друго. По-малкият ми брат е запален филателист, но Стах не ми позволи и една марка да отлепя от пликовете. Сам ги събираше, за да ги дава на някакъв разсилен. А когато веднъж взех от бюрото му една шарена марка, така се нахвърли върху мене, че се уплаших да не ме удари.
— Толкова стиснат ли беше?
— Дори стиснат не беше. Просто голтак. Какво имаше? Някакви си осем или десет хиляди на месец. А може би и толкова не си докарваше?
Поручикът се съгласяваше. Не обясни на госпожа Бовери, че това прави почти две милиционерски заплати.
— Нали разбирате, господине, жената трябва да има подходящо обкръжение. Още повече, когато е актриса.
— Естествено — потвърди без колебание поручикът. — Имате хубав глас, би трябвало и да пеете.
— Гласът ми е наистина изключителен — заяви скромно госпожа Бовери, — но просто нямам сили да се боря с тази мафия.
Межейевски поклати с разбиране глава.
— Да се върнем обаче към Лехнович. Няма спор, някой го е убил. Кой, госпожо? Как мислите? Да сте забелязали нещо подозрително?
— Кой го е убил ли? Изобщо… няма две мнения по въпроса.
— Как така?
— Ами оня доктор. Как му беше името? Да, сетих се — Яшенчак. Да бяхте видели само как тая Криша се блещеше в Стах. Ако можеше, още там, у Войчеховски, щеше да го замъкне горе в спалнята. Ние, жените, забелязваме такива неща. Но и докторът не е сляп. Цялата вечер дебнеше да не се сдушат. Ама не можа да им попречи. В един момент, преди вечерята, докторшата беше мор и отиде в долната, уж да помогнела нещо на Елжбета, която тогава играеше. А Стах тъкмо беше свалил картите си на масата, понеже неговият партньор разиграваше. Лехнович се престори, че отива в тоалетната, но аз видях, че ни будалка, щото само отвори вратата на тоалетната и я затвори, пък влезе в кухнята. Седя там толкова дълго, че партньорите трябваше да го чакат за следващото раздаване. Мислех, че Яшенчак ще получи удар. Влезе бунашки на три трефи с две, макар че можеше да направи малък шлем.
— Но чак пък да убие?
— Господине, вие не знаете на какво е способен един застаряващ съпруг на млада жена, която внезапно е почувствувала божествен зов! Впрочем може би не внезапно? Може би комбината е била нагласена още преди това? Аз не бях ревнива и не дебнех Стах. Нито пък се стараех да не го изпускам от очи.
— Чудя се — отбеляза Межейевски — как хората могат при игра на карти да се скарат така, че да се стигне почти до бой. Нали не са играли на цяло състояние!
— Бриджът, общо взето, протичаше спокойно. Все пак мъжете, както им е обичаят, не пропускаха случай да се поизхвърлят. Последният скандал бе предизвикан от Лехнович.
— Така изведнъж ли взе да му хлопа дъската?
— Едва ли. Той не беше от ония, дето се самозабравят.
— Тогава какво?
— Лехнович специално държеше да предизвика скандал или дори сбиване. Но се разгорещи по-късно, понеже в началото, а аз добре го бях опознала вече, целенасочено провокираше адвоката. Ясно му е било, че такъв дебел, напращял тип не може да не е холерик. И наистина думите на Стах подействуваха на адвоката като червен парцал пред очите на бик. Веднага се запени и хвърли картите на масата. Не разбрах само защо нарече Стах доносник.
— Сигурно в яда си е изрекъл първата обидна дума, която му е дошла наум. — Поручикът умело омаловажаваше значението на получаваната от Мариола информация. Никой от разпитваните досега не беше сметнал за необходимо да разкрие тази подробност от скандала.
— Толкова приятно си бъбрим с вас — каза той — и искрено съжалявам, че трябва да се разделим. Разбирам, времето ви е извънредно ценно. В студиото сигурно вече ви чакат с нетърпение.
Мариола погледна часовника си.
— За днешните снимки едва ли ще успея. Ох, добре ще ми се накара режисьорът!
— Моля да бъда извинен, много ви благодаря. Остава още една малка формалност — да се подпише протоколът.
Мариола взе подадената й химикалка.
— Подпишете се четливо и с имената по паспорт — прибави поручикът.
— Ах — въздъхна госпожа Бовери, — как мразя това Сковронек! Кажете сам, как да направиш артистична кариера с такова име? На афиша: „В главната роля Мария Сковронек“. Ужасно!
— Затова пък Мариола Бовери звучи разкошно. И колко оригинално — разсмя се поручикът.
Но Мариола гълташе всичко.
— Ако имате нужда от мене, ще ми бъде приятно да се видя пак с един тъй симпатичен офицер като вас. А може би ще е по-удобно някъде в града? Само че, моля ви, побързайте. Моят импресарио приключва преговорите с една чуждестранна филмова студия. Ще се наложи дълго да отсъствувам. Настояват на всяка цена да участвувам в няколко филма.
— Във ФРГ ли?
— Възможно е… Но преди всичко в Париж и Рим. Дано успея да комбинирам сроковете. Но няма как…
— Как ви завиждам!
Мариола махна пренебрежително с ръка.
— Навсякъде е все същото хамалуване. А колко трудно се намира интелигентен режисьор!
След като актрисата си отиде, поручикът поиска да се види с полковник Немирох, но секретарката му каза, че Стария вече е отишъл в министерството и днес вероятно няма да се върне. Межейевски прибра документите и също излезе от управлението.
Точно в пет седеше в „Дануша“, разглеждайки момичетата от „втория ешелон“ и „господата в командировка“. Инженер Закшевски дойде след няколко минути. Изслуша с внимание разказа на поручика. Межейевски не сподели с приятеля си показанията на английския професор Хенрик Лепато, а само спомена, че води разследване във връзка със смъртта на Лехнович, който неотдавна бил направил сензационно откритие в областта на пластмасите.
Тази новина учуди Закшевски.
— За първи път чувам за това. А нали работех близо до Лехнович. Изследвахме сродна тема. Да не си сбъркал нещо? Чул си камбана, но не знаеш в коя черква бие.
— Не съм сбъркал — ядоса се поручикът. — Знам какво говоря.
— Нашият институт изобщо не се занимава с пластмаси. Те са в периметъра на Института по пластмаси при Варшавската политехника.
— И така да е, то не значи, че Лехнович не би могъл да се занимава с проблема частно. След работно време да речем. Или вкъщи.
— Направил е епохално изобретение в тенджерка, над спиртна лампа ли? — засмя се Закшевски. — Времето на подобни чудеса отдавна отмина. За да откриеш нещо значително в химията, днес трябва да разполагаш с големи лаборатории, оборудвани със сложна специализирана апаратура. Както и с много помощници и лаборанти. Нужно е да се направят хиляди или дори десетки хиляди експерименти, преди да направиш онзи, единствения — верния. А и ролята на компютрите не е за пренебрегване.
— И все пак не греша. От много сериозен източник знам, че Лехнович е изобретил направо епохална пластмаса. По-твърда от стоманата, с по-висока точка на топене от тази на ванадия и тантала, а лесна за обработване като глина.
— Дрън-дрън! — вдигна рамене Закшевски.
— Въпреки това те моля да се поогледаш във вашия институт и да поговориш с хората по този въпрос. За тебе ще е по-лесно, отколкото за мене, от бранша си и си вътре в играта. Аз мога да дойда само официално като милиционер, който води разследване. А тъкмо това бихме искали да избегнем. Тогава хората си затварят устата. Дори тези с чиста съвест. Освен това може да плъзнат клюки, които да попречат на разследването.
— На кино ли ме пращаш?
— По-кротко, братле.
— Все едно да питаш в хлебарницата дали правят салам.
— Моля те, все пак направи ми тази услуга.
— Ти вечно ме експлоатираш. Добре, още веднъж ще се хвана на въдицата ти. Ще разпитам кой във Варшава се занимава с пластмаси и ще се опитам да се свържа с няколко типове от онзи бранш. Може те да знаят нещичко по въпроса. Понеже в моя институт никой не се занимава с тях. Нямаме дори необходимата апаратура. Разбирам малко от химия, макар че не съм специалист по пластмасите. Ама старият Войчеховски все пак ми е натикал туй-онуй в главата.
— Лехнович е бил студент и после асистент на Войчеховски. При него е защитил кандидатската си дисертация.
— Тогава сигурно е разбирал от пластмаси. Само че е било преди повече от десет години. В наше време десет години в химията на пластмасите са все едно три века преди това. А Лехнович работеше в нашия институт от десет години и съвсем е бил забравил ония проблеми. Е — погледна часовника си Закшевски, — аз трябва да тръгвам. Ще се постарая да ти звънна утре. Около два. Може вече да съм научил нещо.
— Забравих да ви кажа, поручик — каза полковник Немирох, — че извиках за днес Кристина Яшенчакова. Сам ми позвъни и професор Анджей Бадович.
— Показания ли искаше да даде?
— Не. С кисел, глас попита още колко месеца трябва да клечи във Варшава и дали милицията ще му даде командировка и ще покрие разходите за храна и хотел.
— А вие какво му отговорихте, другарю полковник?
— Че явно в столицата му харесва, щом не бърза да ни посети. А ние нямаме намерение да плащаме за чуждите удоволствия. Другите, които държаха на това, отдавна ни посетиха, уредиха си работата и дори заминаха за чужбина. Ако професорът обаче чака официална покана, ще я получи, когато му дойде редът.
— Омекна ли след това?
— Каза, че е готов да се яви дори веднага. Извиках го в десет часа. Яшенчакова ще дойде в дванадесет. Ще ги разпитаме двамата с вас.
— Защо не извикахте и доктора?
— Нека поомекне още. Засега установихме, че той е имал най-сериозни причини да убие Лехнович. Да направиш някого за смях, е най-добрият начин да го направиш свой смъртен враг. А Лехнович е направил доктора за смях по гаден начин. Дори ако казаното от Бовери за Яшенчакова не е вярно, мотивът за отмъщението си остава.
— Оттогава е минало много време. Цялото произшествие се е изтрило от паметта на хората.
— А от сърцето на доктора?
— Не знам — призна искрено Роман Межейевски.
— В нашето разследване оставихме без внимание един въпрос — добави полковникът. — Бързо трябва да се заемете с него, поручик.
— Какъв е той?
— Отровата. Нали цианкалият не се намира на улицата, нито се продава в първата срещната парфюмерия.
— Мислих за това — отговори поручикът, — но работата ми изглежда проста. Двамата Войчеховски са химици. В сутерена на къщата си имат добре обзаведена лаборатория. Наистина един мой познат химик ми обясни, че за големите открития са необходими огромни лаборатории, десетки лаборанти и специална апаратура, но за произвеждане на четвърт грам цианкалий лабораторията на Войчеховски е предостатъчна. Същата възможност е имал и професор Бадович, а вероятно и господин Лепато, нашият полски англичанин.
— От последния вече се отказахме. Остава ни петорка евентуални отровители: Янина и Леонард Потурицки, семейство Яшенчакови и госпожа Бовери.
— Актрисата е май прекалено глупава за това.
— Ако следователят я смята за глупава, това означава, че е умна. А дали тя е отровителката, ще видим. Засега не е нужно да проверяваме дали е имала достъп до отровата. Би могла да я получи от Лехнович.
— От Лехнович ли?
— Защо пък не? И той е бил химик. Производството на цианкалий не е било за него нито тайна, нито проблем.
— Но той не би й дал такава отрова.
— Защо? Можела е да измисли някаква историйка — например, че й трябва отрова за плъхове. Би могла да употреби част от нея по прякото й предназначение, а останалото да прибере за своя годеник. В тая игра трябва да имаме предвид всяка евентуалност.
— Ще проверя.
— Добре. А сега се приготви да протоколираш. Наближава десет, професорът ей сега ще дойде.
Професор Бадович беше зъл само по телефона. В управлението дойде мек като памук. Вече не споменаваше за разходите или че се налага да се върне в Шльонск. Съобщи личните си данни с тих, спокоен глас, който обаче само отчасти прикриваше възбудата му.
— Господин професор, вие вече дадохте показания. За съжаление, както и в другите протоколи, и във вашите изявления открихме известни неточности — започна разпита полковникът. — Сега искаме да ви дадем възможност да доизясните предишните си показания. Сам разбирате, разследването на убийство е сериозна работа. Край на шегите. Тъй че слушам ви, господин професор.
— По най-важните пунктове показанията ми напълно отговарят на истината — заоправдава се Бадович. — Потвърждавам ги изцяло. Играех на друга маса и слушах откъслечно разправията. Когато отидох в съседната стая, Лехнович вече беше мъртъв или издъхваше.
— А останалото?
— Какво останало? Че съм казал добри думи за господин Лехнович ли? Така е прието. За мъртвите или добро, или нищо. Господине, да сте чели поне един некролог, в който вместо „непрежалимият, най-скъп, ценен и самоотвержен работник, благороден човек“, да е било написано „със задоволство съобщаваме за смъртта на ХУ, най-сетне се отървахме от този мързеливец и скандалджия“? Или: „Отдъхнах си с облекчение след смъртта на съпруга си, този пияница — съпругата…“
Само като си представи такъв некролог, поручикът едва не се разсмя на глас. А полковникът разбра, че си има работа с опасен противник. Затова нападна остро:
— Много добре знаете, че при убийство тези условности не са задължителни.
— Когато давах първите си показания — усмихна се професорът, — бях под влиянието на един известен кардиолог, който ни увери, че смъртта на Лехнович е резултат от класически инфаркт. Нямах никакви основания да се съмнявам в мнението на лекаря. Вероятно не мислите, че от самото начало съм знаел истината? Нея е знаел само убиецът. Надявам се, не ме подозирате?
— Заподозрени са всички, които са били в дома на професор Войчеховски. И вие сте имали сериозни причини да отровите Лехнович — блъфира полковникът.
Професорът не загуби самообладание.
— Това, че знаете за нашата афера, ми облекчава положението. Не отричам, доцентът ми направи първокласна свинщина. Но това не е достатъчен повод за убийство. Най-много е повод да пернеш подлеца по мутрата или да го изобличиш пред президиума на ПАН. В края на краищата загубих само петнадесетина хиляди злоти.
— От практиката си сме научили, че хората убиват и за много по-малки суми. А вашата репутация на учен? — продължи Немирох.
— Аз си очистих репутацията. За щастие имах писмени доказателства, че съм бил подведен. Тъкмо Лехнович, това „изгряващо светило на полската химия“, беше онзи, който щеше да излезе от тази афера със сериозно опетнена репутация.
— Жаждата за отмъщение често заглушава разума.
— Не съм от хората, които лесно си губят разсъдъка.
— Ако обичате, разкажете подробно за аферата — предложи полковникът.
— Защо, след като ви е известна?
— Известна ни е, но не от вашите уста. Освен това смятам, че тя трябва да фигурира в протокола.
— Щом желаете — съгласи се Бадович. — Шльонската политехника сътрудничи с много промишлени предприятия. Разработваме различни теми, които ни възлагат. Между другото работим и с Химическия завод в Освиенцим. ВУЗ-ът представя сметка за извършената изследователска работа, а хората, които участвуват в нея, получават допълнително и други възнаграждения и премии. Често получават възнаграждение и пряко от предприятието. Използуват се различни форми на възнаграждение. Но всеки би искал да има допълнителни доходи.
— Естествено — потвърди Межейевски.
— Преди половин година получихме, исках да кажа, моят колектив получи, една поръчка от Химическия завод в Освиенцим. Сериозна и преди всичко интересна работа. Няма да се впускам в подробности относно същността й, понеже тя не е свързана с разследването. Освен това става дума за тясно специализирани проблеми. Решаването на възложената задача би ни отнело цяла година, ако не и повече. Предприятието бързаше, а и ние бяхме заинтересувани да открием крайната формула възможно най-бързо. Знаех, че във Варшава, в Химическия институт на ПАН, се изследва подобен проблем, като над него работи доцент Лехнович със сътрудниците си.
— Също за Освиенцим ли?
— Не. Те го разработваха за Долни Бжег или за друго предприятие, не съм сигурен за кое, не се интересувах. Важното е, че предложих на доцента съвместна работа и размяна на резултатите от експериментите. Някои експерименти щяхме да правим ние в Шльонск, а други — те във Варшава. По този начин и ние, и те избягвахме излишната работа, както и дублирането на едни и същи експерименти. Разбира се, разкрихме на онези от ПАН каква е нашата тема, те също ни представиха насоките на своите изследвания. Различаваше се най-много една четвърт от работата. Другите задачи съвпадаха. Няма нужда да ви обяснявам, господин полковник, какво огромно съкращаване на сроковете означаваше това.
— Най-малко наполовина — потвърди Немирох.
— Може би не точно наполовина, но все пак значително. Ние лоялно предадохме резултатите от изследванията си във Варшава, а те ни изпратиха своите. Резултатът беше страхотен провал! Всичко се обърна с краката нагоре. При пробната серия заводът понесе големи загуби, защото крайният продукт ставаше само за боклука. Дирекцията на завода не само отказа да ни плати за нашия труд, но и ни обвини, че сме си свършили работата некачествено. Когато започнахме да проучваме нещата от самото начало, разбрахме, че Варшава ни е дала неверни данни от своите опити.
— Ама че свинщина! — отбеляза полковникът.
— И още каква! Нещо повече — като знаел, че нашата работа ще има отрицателен резултат, Лехнович предложил на завода той да поеме цялата задача. Обещавал, че ще реши проблема в кратък срок — само за няколко месеца. Дирекцията била затруднена, от горе настоявали бързо да се пусне новата номенклатура. И тя се съгласила. А Лехнович взел нашите данни, добавил своите, истинските, естествено, и така сложи в джоба си кръгличка сума, да не говорим за рекламата, която си направи, използувайки случая. Шльонската политехника бе работила осем месеца и се провали напълно, а „изгряващата звезда на полската химия“ преодоля всички трудности само за шест месеца.
— Вие сигурно сте реагирали, както заслужава?
— Тая свиня се измъкна с лъжата, че машинописката ни била изпратила по погрешка неверни данни. При това се беше изхитрил да не постави никъде подписа си. Придружителното писмо беше подписано от административния директор, който е без техническо образование. Цялата афера беше подработена безпогрешно. В писмото с извиненията не липсваха „изрази на съжаление“ и пояснение, че „виновничката за недоглеждането е строго наказана“. А аз трябваше да се срамя, че не бях успял да реша един наистина трудоемък, но по принцип лесен проблем. И колегите ми се сърдеха, защото Химическият завод от Освиенцим прекъсна сътрудничеството си с нас за известно време.
— При първия разпит сте споменали, че сте имали уговорена среща с Лехнович в понеделник.
— Отдавна исках да говоря с него. Но той винаги се измъкваше като змиорка. Знам, че е проверявал списъците с участниците в различни конгреси и симпозиуми. Щом видел някъде името Бадович, не се появяваше. Когато научавал, че съм във Варшава, предвидливо заминавал за другия край на Полша. У Войчеховски най-после го хванах и го заплаших, че ако не се срещне с мене в понеделник, при първия удобен случай публично ще го прасна по мутрата.
— За какво искахте да говорите с него?
— По въпроса за удовлетворението. Не само лично за мене, но и за цялото наше учебно заведение. Исках официално признание, че сме били заблудени, като са им били изпратени неверни данни. Да ни се извини в специализирания печат и да изпрати до дирекцията на Химическия завод в Освиенцим декларация, че вината за некачествената продукция е на Химическия институт при ПАН, а не на Шльонската политехника.
— Мислите ли, че Лехнович би приел да си посипе главата с пепел?
— Нося писмо от нашия ректор, който го заплашва, че ще постави въпроса пред президиума на ПАН и дори ще заведе дело в съда. Там не би могъл да стовари вината върху машинописката. Заповядайте, това е писмото от политехниката.
Професорът подаде писмото на полковника, той го прочете и му го върна.
— Лехнович вероятно добре е пресметнал всичко — продължи Бадович. — В края на краищата ние му давахме възможност да излезе с чест от аферата. Не го обвинявахме в умишлена недобросъвестност, макар че за никой от нас злонамереността на доцента не подлежи на съмнение. Не настоявахме да върне парите, които беше взел за нашата работа. Малко вероятно е, че дирекцията на Химическия завод в Освиенцим би завела дело срещу него за връщане на загубите от некачествената продукция. Предприятието разполага с известни суми за „понесен риск“ и не би искало да влиза в спор с Полската академия на науките.
— Но по този начин репутацията на Лехнович ще пострада, нали?
— Още повече би пострадала, ако въпросът стигнеше до президиума на ПАН. А така можеше да разчита, че след година-две всички ще забравят станалото или ще се отнесат към него като към дребна грешка на „младия учен“.
— Не е бил толкова млад. Наближавал е петдесетте.
— Доцентът е винаги млад. Трябва да чака, докато старият професор умре или се пенсионира. Дотогава доцентът е все млад учен. В момента, когато поема катедрата, той е вече прекалено стар за нея. Годините, през които може да се работи интензивно в научната сфера, са отминали. И обикновено това са загубени за науката години.
— Вие знаехте ли, че Лехнович ще присъствува на бриджа у професора?
— Не само знаех. Като разбрах, че професор Войчеховски си е оправил отношенията с доцента, сам го помолих да ми направи услуга и да покани Лехнович в дома си. Предупредих го само да не му споменава, че аз съм във Варшава.
— Защо?
— Това беше единственият начин да се добера до Лехнович и да го принудя да говори с мене. Ако знаеше, възнамерявам да отида у Войчеховски, сигурно щеше да откаже да дойде на бридж. Достатъчно дълго бях ловувал по следите на този господин, за да опозная добре стила на поведението му. Това беше най-добрият начин да го притисна до стената.
— Професор Войчеховски знаеше ли за вашите пазарлъци?
— Не. Нарочно не му казах, защото можеше да е против моя проект. Освен това, ако се стигнеше до съдебен спор, нашата политехника смяташе да покани Войчеховски за вещо лице по делото.
— Въпреки че Лехнович е бил негов студент?
— Професор Войчеховски е известен със своята почтеност. Дори Лехнович не би посмял да оспори неговото заключение, макар че и на самия Зигмунт той бе направил немалко мръсни номера. Зигмунт много лесно забравя причинените му злини.
— Можете ли да кажете нещо повече по този въпрос?
— Мога да кажа. То само свидетелствува за благородството и великодушието на професор Войчеховски. Както ви е известно, Лехнович беше негов студент и по-късно асистент. При него защити и кандидатска дисертация. Лехнович дължи всичко, което е постигнал, на Войчеховски. И после, когато той вече си създаде име на научен работник, Войчеховски помагаше както може. Беше на негово разположение както със знанията си, така и с резултатите от още непубликуваните свои работи. Вместо да му благодари, Лехнович обвини професора, че дописвал името си към работите на дипломантите и аспирантите си и че използувал в собствените си изследвания труда на студентите и асистентите.
— Сериозно обвинение.
— Много сериозно.
— Беше ли основателно?
— Професорът следи много съвестно работата на всеки от своите ученици. Много пъти не само поправя грешките, но и предлага нови, свои концепции и ги обсъжда с тях. В тези случаи работата е резултат от общи изследвания и Войчеховски има право да я подпише. Впрочем за младите хора това е както чест, така и пътен лист към бъдещата научна кариера. Името на Войчеховски много се цени в научния свят. Блясъкът от неговата слава пада и върху съавтора. Сигурен съм, че никой нито се е обидил, нито е протестирал. Затова пък никога не се е случвало Зигмунт да подпише работа, която само е проверявал. Това не е в стила му.
— А второто обвинение?
— Също толкова абсурдно. При научните изследвания професорът никога не върши всичко сам. Не мете лабораторията, не ходи в склада за необходимите химикали, не отмерва дози и не стои над ретортата, за да следи кога сместа ще достигне съответната температура. Това е работа на лаборантите и студентите, които по този начин усвояват професията на химика. Ученият трябва да очертае насоката на работата, да контролира и проверява резултатите и да присъствува при най-важните опити, които са с принципно значение за избрания проблем. Ако обаче този учен използува резултатите от нечии по-ранни разработки, длъжен е лоялно да посочи това в публикацията си. Професор Войчеховски винаги спазваше това изискване.
— Как завърши историята?
— Професорът заплаши, че ще напусне, ако институтският съвет не направи проучване. Проучването го очисти от всички обвинения. Лехнович беше изхвърлен от политехниката. Намърда се в Химическия институт на ПАН и там се хабилитира. Войчеховски скъса всякакви отношения с него.
— Но го е поканил на бридж.
— Зигмунт не е злопаметен. И аз самият бях учуден, когато след пристигането си във Варшава чух от професора само похвали по негов адрес. Направо го попитах. Войчеховски ми обясни, че преди около половин година Лехнович се появил в политехниката. Най-напред публично се извинил на Войчеховски — в присъствието на ректора, като обяснил поведението си със собствената си глупост и разстроените си нерви. После повторил извиненията пред сътрудниците на професора. Поискал също съгласието му да му посвети новия си научен труд, който тъкмо щял да публикува. Войчеховски не само му простил, но и бил дълбоко трогнат. Той винаги е имал слабост към Лехнович, който действително беше най-добрият му ученик. Най-способният.
— А Лехнович?
— Говори се, че оттогава насам се изразявал само със суперлативи за своя „учител“. Предупреждавам, че тази история ми е позната чрез трети лица, тъй като по същото време доцентът бягаше от мене като дявол от тамян. Затова пък мога да потвърдя, че в последната събота доцентът отрупваше Зигмунт с похвали и комплименти.
— Апропо, не забелязахте ли в събота някой от гостите да се държи неестествено? Например да е бил прекалено възбуден или прекалено спокоен?
— Не.
— А какво бихте добавили към разказваното за онази вечер?
— Лесно можеше да се разбере, че компанията у професора, ако не за друго, то заради личността на домакина, би предпочела да не се вдига шум около произшествието. Старанията на доктор Яшенчак в тази насока обаче минаха границата. Това не означава, че го смятам за извършител на престъплението.
— Кажете ми искрено, господин професор, нямахте ли от самото начало подозрение, че смъртта не е естествена?
Бадович се поколеба:
— Понеже мразех Лехнович, първо си помислих с известно задоволство, че най-сетне пукна. А когато прочутият кардиолог установи инфаркт, не ми и хрумна да оспорвам диагнозата му.
— Вашата чаша на каква подложка стоеше?
— На лилава. Много добре си спомням, че и госпожа адвокатшата имаше същия цвят.
— Не се ли обърквахте?
— Не. Аз пиех коняк, а тя ликьор „Парфе д’амур“, с цвят на денатуриран спирт и аромат на теменужки. И чашата й беше с друга форма. Тясна, висока. Затова подложките ни можеха да бъдат с еднакъв цвят. Помня също, че съпругата на лекаря, Кристина, си избра жълта подложка. Впрочем и тя пиеше ликьор, но друг — ананасов, кубински.
— А професор Войчеховски и съпругата му?
— Госпожа Войчеховска пиеше само вино. Червено, сухо. Май изобщо не използуваше подложка, защото питието и чашата й се различаваха от останалите. А цвета на подложката на Зигмунт не помня.
— Цианкалият леснодостъпен ли е в химическите лаборатории?
Бадович се усмихна:
— Толкова леснодостъпен, колкото и в ботаническите лаборатории, фармацевтичните предприятия или кожарските работилници. Въпреки широко разпространеното мнение тази отрова има твърде разнообразно приложение. И ние имаме цианкалий. Заключен е в специално шкафче и се води строга отчетност кой, колко и защо взема от него. Можете да проверите, че най-малко от една година не съм използувал в работата си това съединение.
— Ние проверяваме всичко. Наше задължение е.
— Нямам нищо против. Впрочем що се отнася до смъртта на Лехнович, не е нужно да търсите отровата чак в Шльонск. Тя си стои спокойно в химическата лаборатория, която професор Войчеховски е обзавел в сутерена на къщата си.
— Вие видяхте ли този цианкалий?
— Разбира се. Професорът ни показа домашната си лаборатория. По вътрешни стълби се слиза от хола в нея. На една от стените виси шкафче с голям надпис: „Внимание! Отрова!“ В него има цяла колекция от всевъзможни бурканчета и бутилчици. Най-отгоре видях бурканче с ръчно написан етикет „цианкалий“ и в скоби KCN. Бурканчето беше изпразнено наполовина. Остатъкът е достатъчен, за да се изтрови цяло Катовице.
— Шкафчето заключено ли беше?
— Май да, но ключът беше в ключалката. Шкафчето обаче е поставено много високо. Дори такъв висок мъж като Зигмунт не би могъл да го достигне, без да стъпи на стол.
— Сутеренът чак толкова ли е висок?
— Професор Войчеховски е строил това помещение специално за химическа лаборатория и не е бил принуден да брои всеки грош. Обясни ни, че е поставил това шкафче толкова високо, за да не може детето да стигне до него, дори ако се качи на стол.
— По време на приема някой слиза ли в лабораторията?
— Най-малко няколко души, и то по няколко пъти. В лабораторията има криогенен апарат. Нещо като хладилна камера, но със значително по-ниски температури, доста под минус дванадесет градуса. Войчеховски си произвеждат в него кубчетата лед за домакински нужди. По време на бриджа професорът и съпругата му слизаха за лед няколко пъти. Лехнович като че ли също донася лед, доктор Яшенчак също. Под претекст, че отива в тоалетната, всеки би могъл да слезе долу и да се снабди с цианкалий. Нали никой никого не държеше под око.
— Така е.
— По време на вечерята — продължи Бадович — адвокатът Потурицки се разприказва за своите новопридобити пеперуди. Много редки екземпляри според него. Обогатили колекцията му, която е може би една от най-богатите частни колекции в цялата страна. Хоби на адвоката е ентомологията. Ентомологът също използува цианкалий при отравянето на насекомите. Не мисля, че за един лекар е трудно да си достави цианкалий. При следването си лекарите се запознават с основите на химията, а тази отрова лесно може да се произведе дори в домашни условия. Другите калиеви соли са достъпни във всяка аптека. Достатъчно е да си напишеш рецепта. Казвам го единствено за да не подозирате само нас, химиците, господин полковник, в извършване на престъплението. Без да надзърта в лабораторията на Войчеховски, всяко от присъствуващите в дома му лица е могло да се снабди с отрова. Всеки би могъл и да я използува, тъй като всеки можеше да отиде до барчето, докато другите бяха увлечени в играта, и незабелязано да сипе отрова в чашата на Лехнович.
— Но кой го е направил?
— Ваша работа е да откриете убиеца. Желая ви успех, господа, макар че, както вече казах, няма да пролея и сълза за тази смърт. Що се отнася до мене, казах ви всичко, което знаех. Ще се радвам, ако то ви помогне с нещо.
Полковник Немирох благодари на професора за „този път искрените показания“ и го помоли да спази формалността, като подпише протокола. Бадович прочете внимателно машинописния текст, написан от поручик Межейевски, и предложи поправки на няколко места. После сложи подписа си на документа.
— Още дълго ли трябва да остана във Варшава? — попита.
— Както искате, може и само до първия влак за Катовице. При необходимост ние ще ви открием в Шльонск. Ако смятате обаче да заминавате някъде за по-дълго, уведомете ни, ако обичате, и оставете новия си адрес.
— Нямам намерение да заминавам. — Бадович се сбогува и излезе от кабинета.
— Колкото повече хора разпитваме, толкова повече кръгът на заподозрените се разширява. Първоначално изключвахме Бадович, а сега се оказва, че и той е имал повод да се отърве от Лехнович.
— Това, което научаваме от хората, събрали се в събота на бридж у Войчеховски, става все по-интересно — отбеляза Немирох. — Хвърля светлина както върху жертвата, така и върху останалите бриджори, само че все така не дава отговор на двата основни въпроса: кой и защо?
— За мене засега най-подозрителен е доктор Яшенчак.
— Защо? Понеже е искал да замаже работата ли? Възможно е всеки друг на негово място да би постъпил точно така.
— Не това искам да кажа. Яшенчак е имал не един, а два повода да види сметката на Лехнович. Първият е опозоряването му в оня процес за оспорване на бащинство. Вторият — ревността. Може би Яшенчакова все още изпитва симпатия, че и чувства към своя бивш съпруг? Беше на погребението и дори посегна няколко пъти към кърпичката, за да изтрие дискретно сълзите си. Госпожа Кристина беше най-разстроеният човек там.
За разлика от Мариола Бовери госпожа Кристина Яшенчакова дойде в милицията петнадесет минути преди уречения час. Беше уплашена. Седна мълчаливо на посоченото й място. Съобщи личните си данни с толкова тих глас, че Роман Межейевски трябваше да задава по два пъти един и същи въпрос.
— Собствено и фамилно име?
— Кристина Яшенчак.
— Бащино име?
— Ковалска.
— Година на раждане?
— Седми септември хиляда деветстотин тридесет и пета година.
— Месторождение?
— Шедлце.
— Образование?
— Инженер-химик, магистър.
— Месторабота?
— Кооперация „Собол“.
— Това кооперация за ушиване на кожени дрехи ли е?
— Не, за щавене на кожи.
— Деца?
— Две — син и дъщеря.
— Чии са тези деца?
— Как смеете! — Яшенчакова стана пурпурна от гняв.
— Питам ви, защото продължавате да укривате, че преди доктор Яшенчак сте имали друг съпруг. А децата могат да бъдат от различни бракове.
— Преди това бях съпруга на Станислав Лехнович. Нямам деца от брака си с него. Ако имате предвид процеса за оспорване на бащинство, това беше подла клевета на Лехнович, който беше решил да се забавлява за наша сметка.
— Работили сте в болница? Като каква?
— Медицинска сестра.
— Преди малко казахте, че сте инженер-химик.
— След гимназията не можах да вляза в политехниката и завърших едногодишен курс за медицински сестри. Тогава имаше такива курсове, след средно образование. Накрая се държеше изпит и се получаваше диплома за медицинска сестра. Когато се разделих с Лехнович, бях студентка по химия, в трети курс. Останах съвсем без средства, защото благодарение на действията на моя бивш съпруг дори не ми дадоха стипендия. Затова прекъснах следването и отидох да работя в болница. След като се омъжих за доктор Яшенчак, продължих да следвам и завърших химия във Варшавската политехника.
— От вас информацията трябва да се тегли като кофа от много дълбок кладенец. Наистина ли допускахте, че ние не знаем нищо, че нищо не разбираме? Много се лъжете.
Кристина Яшенчакова пак почервеня. Очите и се насълзиха.
— Странно ли е, че не обичам да се връщам към онези години? Тогава преглътнах много унижения, гаври и мизерия.
— Защо се разведохте с Лехнович?
— Сигурно му бях омръзнала. Бях младо, наплашено същество, объркано, след като беше дошло в столицата от малкото градче, каквото беше разрушеният от войната Шедлце. А у Стах все повече зрееше убеждението, че за по-нататъшната му кариера му е нужна представителна съпруга. Вместо обаче да се разделим като хората, Лехнович устрои представление. Един ден, се готвех с мой колега за изпит. Често учехме заедно вкъщи. Лехнович нахълта, направи скандал, че му изневерявам, изхвърли ме от дома, заключи вратата и повече не видях дори личните си вещи. Твърдеше, че всичките ги бил купил със свои пари.
— Можели сте да се оплачете в милицията.
— Бях млада и глупава. На двадесет и една години. Съвсем се бях объркала. Нямаше кой да ми помогне или посъветва. Няколко седмици преспивах у разни колежки, докато накрая, принудена от глада, започнах тази работа в болницата, където ми позволиха да живея в стаичката за дежурните. Две години по-късно Лехнович устрои ново представление, този път за цяла Варшава, като започна дело за оспорване на бащинство.
— И все пак вие отидохте на погребението и май бяхте единственият човек, който пророни сълза над гроба му.
— Това доказва само, че и до днес не съм поумняла.
— Принуден съм да ви задам още един недискретен въпрос. Лехнович е разправял нашироко, че е достатъчно „да ви свирне“, както той се е изразявал, и вие веднага сте щели да се върнете при него.
Кристина пламна за трети път.
— В това се проявява целият Лехнович. Фукльо и самохвалко. Възможно е днес да отговарям на неговите представи за „представителна съпруга“. Навярно при разследването сте разбрали, господине, що за човек беше мъртвият? Колко струваха неговите изказвания и твърдения? Този човек можеше всичко — разбира се, според собственото му мнение. Всички му се подмазвали, всички дължали всичко на него. Всяка жена само чакала да й кимне, за да му стане любовница. Способен беше да опетни репутацията на коя да е жена, дори на непозната. Сигурно знаете за хвалбите му, че синът на Войчеховски е от него, а достатъчно е да погледнеш момчето, за да видиш, че е одрало кожата на професора. Но това не попречи на Лехнович да очерни Елжбета.
— Професорът знаеше ли за тези клюки?
— Елжбета беше готова да реагира остро, а Зигмунт почти не им обърна внимание. Както се убедих, Войчеховски не само е простил на Лехнович всички извършени от него безобразия, но и дори е започнал пак да го приема в дома си. Жалко само, че не предупреди за това приятелите си. Нямаше да отидем на съботното събиране у тях и щяхме да си спестим последвалите неприятности.
— При щавенето на кожи използува ли се цианкалий?
— Разбирам накъде биете. При щавенето на някои видове кожи наистина се използува цианкалий, но в много слаба концентрация. Отровата, която се прилага в нашата кооперация, за всеки случай се смесва с много сол, обикновена сол, още в съда, в който се съхранява. Дори ако някой приеме по погрешка от тази смес, няма да настъпи незабавна смърт, а само отравяне, следователно пострадалият може да бъде спасен. Освен това нашите запаси от цианкалий се пазят под ключ и се раздават под строг контрол. В кооперацията ни не е имало нито един случай на отравяне. Не, ако аз бях искала да отровя Лехнович, не бих могла да си послужа с отровата от кооперацията. По-скоро бих я взела от шкафчето на Войчеховски. Вие сигурно знаете, че Зигмунт има в дома си великолепно обзаведена лаборатория, където не липсва и цианкалий. Предполагам обаче, че и цианкалият на професора не е послужил за отправянето на Стах на оня свят. Той си стои от години на най-горния рафт на шкафчето. Отровата вероятно е изветряла. А използуваната в събота сигурно е била съвсем прясна, защото подействува светкавично.
— Така ли мислите? Нали ефектът зависи от количеството на отровата, с която си е послужил убиецът? Би могъл да сипе повечко от онази, изветрялата. Резултатът би бил същият.
— Не е толкова просто. Цианкалият изветрява, или, казано с езика на специалистите, окислява се. Тогава се получава калиев карбонат, а това съединение се разтваря значително по-трудно във вода и още по-трудно — в алкохол. В такъв случай по дъното на чашата би останала бяла утайка, а самата течност би помътняла малко. Пак би била отровна, но промяната в гъстотата й ще личи. Убиецът не би рискувал така. Затова пък чистият, пресен цианкалий се разтваря в алкохола мигновено, без да променя вида му. Бих ви посъветвала все пак да направите анализ на цианкалия в лабораторията на професора. Това ще помогне да бъде изключен Войчеховски от кръга на заподозрените. — Като заговори по професионални въпроси, госпожа Кристина се освободи от предишното си стеснение.
— Бихте станали нелош следовател — усмихна се полковник Адам Немирох.
— Химията е точна наука. Развива логичното мислене.
— Сигурно сте размишлявали върху убийството на Лехнович. При вашия логичен ум сигурно сте стигнали до известни изводи. Според вас какъв е бил мотивът за престъплението?
— Отмъщение.
— Въпреки общоприетото мнение статистиките на престъпленията показват, че отмъщението много рядко е мотив за убийство. Най-често се срещат мотиви от материален характер, после се нареждат убийствата при сбиване. В статистиката отмъщението е едва на четвърто място. Защо смятате този мотив за най-важен?
— С оглед на хората, които се бяха събрали тогава на улица Президентска.
— Как да ви разбирам?
— Сред тях нямаше нито един, с изключение може би на професора от Англия, комуто Лехнович да не е причинил по-голямо или по-малко зло. Едно от тези осем или девет лица би могло да реши, че само смъртта на доцента ще му даде удовлетворение за причинените неприятности. И тъкмо тази комбинация от хора е придала смелост на престъпника да осъществи плана си — така по-лесно би могъл да укрие деянието си. Ако само един човек от тези деветима имаше причина да мрази Лехнович, той щеше да е единственият заподозрян. А така заподозрени са всички, включително и аз.
— Вашият съпруг също.
— Витолд не е способен хладнокръвно да замисли убийство. Макар че онези истории много ни засегнаха, най-вече него, те бяха преди шестнадесет години. Синът ни, причината за онзи процес, догодина завършва гимназия. И делото, и отмъщението са загубили давност.
— Реакциите на човешката психика са различни — намеси се Межейевски.
— Така е — съгласи се Яшенчакова. — Но аз и съпругът ми имаме един аргумент, който свидетелствува за нашата невинност.
— Какъв е той?
— Когато в събота отивахме на бриджа, нито Витолд, нито аз предполагахме, че у Войчеховски ще заварим Лехнович. Не е бил там поне от десет години. Като знаеше добре нашите отношения, професорът никога не ни канеше заедно. Впрочем това е разбираемо и лесно може да се провери. Не бихме отишли, ако знаехме, че моят бивш съпруг ще бъде там.
— В разсъжденията си допускате две грешки — каза полковникът.
— Какви грешки?
— Първо, вие пренебрегвате втората причина, която би могла да тласне съпруга ви към престъпление.
— Коя е тя? — прекъсна го Кристина.
— Ревността. Доктор Яшенчак е просто болезнено ревнив към красивата си съпруга.
— Съжалявам, че не чувам този комплимент при по-приятни обстоятелства. Всеки мъж си е малко ревнив. Изглежда, ревността е задължителен атрибут на любовта. Но Витолд знае, че аз никога не съм дала и най-малък повод за ревност, а още по-малко може да я свързва с особата на Лехнович.
— Ревността е сляпа и в статистиките на престъпленията заема по-предно място от отмъщението. Аргументите ви лесно могат да бъдат оборени. Какво от това, че не сте знаели за присъствието на Лехнович на бриджа? Достатъчно е било в дома на Войчеховски да вземете решение да го убиете. Всеки е можел да слезе долу и да вземе от цианкалия. Всички, дори професорът от Шльонск, който е посетил Войчеховски за първи път, са знаели, че в лабораторията има от тази отрова.
— Разсъжденията ви са правилни — при условие, че цианкалият не е окислен. А това трябва да се провери.
— Би могъл да бъде и окислен. Всички твърдят в един глас, че онзи следобед Лехнович е бил нервен. В това състояние може и да не е забелязал, че питието му е леко потъмняло, а на дъното му има утайка.
Яшенчакова замълча.
— Кълна се в децата си — рече тя след малко, — че нито аз, нито Витолд сме убийци.
— Госпожо Кристина — поклати глава полковникът, ако знаехте колко клетви са изричани в тази стая! Лъжливи! Бих искал да сте казали истината, ние обаче не вярваме нито на клетви, нито на увещания. Наше задължение е да проверяваме достоверността на показанията.
— Не се боя от това. Знам, че и двамата сме невинни.
— А кой е виновен според вас?
— Потурицки.
— Тъй ли? И защо?
— Той като че ли е имал най-сериозна причина за отмъщение.
— Обосновете се, ако обичате.
— Чувала съм от Стах. По едно време се хвалеше с това. После започна да отрича.
— Слушаме ви.
— Лехнович и Потурицки са били съученици. Познавали са се отпреди войната. След войната също учели заедно и заедно си взели матурата. После Потурицки започнал да следва право, а Лехнович постъпил в Химическия факултет на Варшавската политехника. По онова време, непосредствено след войната, били задължителни така наречените „персонални анкети“. В графата „произход“ на своята анкета за университета Потурицки написал „селски“. Донякъде това отговаряло на истината, понеже бащата на Потурицки имал селскостопанско образование. Потурицки, които някога имали графска титла, след Първата световна война притежавали огромни имения в Украйна. След войната в границите на тогавашна Полша, и по-точно в района на Волин, останала само част от богатството им, но и така тази част възлизала на около две хиляди хектара.
— Значи не селянин, а помешчик — засмя се полковникът.
— Именно. Лехнович знаел какъв е произходът на съученика му. Преди войната прекарал веднъж или два пъти ваканцията в тяхно имение по покана на родителите на приятеля си. Когато Леонард Потурицки бил студент в трети курс, Лехнович, тогава активист на една младежка организация, извадил на бял свят този въпрос. Потурицки бил изхвърлен от организацията и по нейно предложение, в което Лехнович също имал пръст, бил изключен от университета. Последствията били плачевни за цялото семейство. Старият Потурицки, бащата на Леонард, също бил уволнен от Министерството на селското стопанство, където работел. Вие сигурно помните онзи период на „грешки и извращения“, господин полковник?
Немирох не отговори, а Яшенчакова продължи:
— Младият Потурицки работил пет години като кондуктор в трамваите. Това била единствената работа, която успял да получи. Майка му изкарвала някой и друг грош с шев, а старият граф търгувал с дреболии на битпазара „Ружички“. Чак след октомври хиляда деветстотин петдесет и шеста година Потурицки могъл да се върне в университета, а баща му — в селскостопанското ведомство.
— Защо Лехнович е решил да отмъщава на своя съученик?
— Не е било отмъщение. Където и да беше, Лехнович се стремеше да изпъкне и да заеме ръководен пост. Непременно трябваше да бъде „не кой да е“. И в младежката организация искал да играе главна роля. Смятал, че чрез доноса срещу своя приятел ще се издигне в очите на ръководството й и ще се придвижи поне едно стъпало по-горе в нейната йерархия. Предполагам, че Лехнович е написал много подобни доноси срещу колегите и приятелите си. После, когато времената се промениха, се опитваше, макар и безуспешно, да се добере до архивите на закритата организация и да си прибере „литературната продукция“. Вече не се хвалеше с нея. Но хората помнеха.
— Не сте последователна. Вашите конфликти с Лехнович според вас са загубили давност, понеже са стара и отминала история отпреди шестнадесет години. А смятате, че причиненото на Потурицки зло би могло да бъде повод за убийство двадесет години по-късно? Какво излиза?
Яшенчакова се обърка, но продължи да защитава становището си:
— Много просто. Нас Лехнович ни направи за смях. Без други последствия. Витолд е твърде известен лекар и подобен процес не може да му навреди професионално. Тогава аз още следвах в политехниката и ироничните усмивчици на колежките бяха най-голямата ми неприятност. За това пък Потурицки, не само Леонард, а цялото семейство са почувствували много по-болезнено последствията от интригите на Лехнович. Баща му е бил изхвърлен от добра служба. Синът — от университета. От имението във Волин те не бяха взели нищо, а всичко, което са притежавали във Варшава, беше изгоряло по време на въстанието. Трябваше да продават билети в трамвая, за да преживяват.
— Хиляди хора са го вършили преди граф Потурицки. Беше време, когато да се получи и такава работа беше непостижима мечта за безработните. Какво от това, че един млад човек се е запознал с тежкия, но честен труд?
— Но е загубил пет години, докато се върне в университета.
— Все пак го е завършил. Макар и неприятна, онази история не му е провалила живота. Днес е ценен адвокат, а баща му, доколкото ни е известно, има добра пенсия, заслужена с добросъвестен труд. Потурицки са възстановили предвоенната си къща в квартал Жолибож и цялото семейство си живее там спокойно.
— Истина е, Леонард Потурицки обаче е отмъстителен и злопаметен човек. Самият той веднъж разправяше, че и досега не си говори с един свой съученик, с когото са се скарали като дванадесетгодишни. Такъв като него не забравя причинените му злини и след десетки години. Преди това не е имал удобен случай да си отмъсти на Лехнович.
— А цианкалия си е носил в джобчето двадесет години, за всеки случай. Току-виж, открил се удобен момент — подигра се полковникът.
— По много странен начин защитавате своя приятел, господин полковник. — Този път Кристина Яшенчакова улучи право в целта. Полковникът видимо се обърка. Не можеше да отрече, че се познава отблизо с адвоката, говореха си на „ти“.
— Не защитавам и не обвинявам никого. Разследвам случая и разглеждам всички възможности.
— Цианкалият в сутерена на Войчеховски беше еднакво леснодостъпен както за моя съпруг, така и за Потурицки.
— Бил е достъпен за всички, поканени на бридж. Когато сте разглеждали лабораторията, всички са видели бързодействуващите отрови в шкафчето. Признавам, че този цианкалий ни усложнява работата. Бих предпочел да го е нямало там. Още днес ще изпратим бурканчето за изследване. Засега да приключим с този въпрос. Искам да ви помоля за още няколко разяснения, госпожо…
— Стига да мога…
— Какво пихте вие на този прием?
— На вечерята имаше — по избор — „Златна есен“ и „Старка“. На масата бяха и бутилки с „Житня“ и „Виборова“. Аз изпих една чашка „Старка“ и май две чаши „Златна есен“.
— Интересува ме алкохолът по време на играта.
— С кафето и след това пиех ананасов ликьор. А по-точно близвах през цялото време от една и съща чаша.
— А другите?
— Янка Потурицка също пиеше ликьор, лилав на цвят. Елжбета Войчеховска, както винаги, червено вино „Егри Бикавер“. Тя не пие нищо друго. Мъжете — коняк. Но кой каква марка, не знам. На барчето имаше различни марки коняк. Всеки си наливаше какъвто предпочита.
— Много ли се пи?
— Преди вечерята доста. А и с кафето, и в началото на играта. По време на вечерята мъжете не се ограничаваха, а после на тяхно разположение бяха различни газирани напитки, кока-кола и плодови сокове.
— Донесени от хладилника ли?
— Не. Ледът беше в съдинка на барчето. От време на време Еля, професорът или някой от гостите, който в момента не играеше, попълваше запасите с лед от лабораторията, където има специална хладилна апаратура.
— Помните ли кой слиза за лед?
— Войчеховски и жена му — със сигурност. Също Лехнович. И може би госпожа Бовери. Да, госпожа Бовери също слиза долу. Лепато, който тогава беше мор, предложи да й помогне. Слязоха долу и останаха там доста дълго — добави злобничко Кристина.
— А семейство Потурицки?
— Не съм видяла. Витолд със сигурност не е слизал.
— Помните ли какъв беше цветът на подложката, върху която стоеше вашата чаша?
— Да. Жълт.
— А другите гости какви цветове си избраха?
— Потурицки зелен. Той винаги си избира зелена подложка. Казва, че му е най-лесно да я запомни, защото е с цвета на адвокатските тоги. Бадович и Потурицка имаха лилави подложки. Цветът отговаряше на цвета на Янкиния ликьор. А Бадович пиеше коняк в чаша с друга форма, тъй че нямаше опасност да си объркат чашите. Еля оставяше чашата си направо на барчето.
— А другите?
— Доколкото си спомням, Зигмунт Войчеховски имаше под чашата си розова подложка. Останалите гости играеха на другата маса. Там вероятно също са пиели едно-друго, но не знам как са означили чашите си.
— Чухте ли разправията?
— Откъслечно — обясни Яшенчакова. — Първо Витолд със силен глас обяви голям шлем на пики. После някой контрира, а всички останали пасуваха. Това заинтересува и нас. Любопитно ни беше как ще завърши разиграването. Лехнович, който седеше до мене и не играеше, бързо стана и отиде в съседната стая. След малко го чух да дава съвети на Витолд, макар че никой не го беше молил. Настъпи все по-остра словесна престрелка между Потурицки и доцента. Възхитих се от Витолд, че не реагира с раздразнение на нетактичното поведение на Лехнович и изобщо не се обади. Онези двамата се обсипваха с ругатни и професор Войчеховски се опита да ги успокои. Успя да замаже скандала. Започна да сервира на гостите питиета. И когато вече изглеждаше, че играта ще се нормализира, чух вика на Елжбета и някакъв шум. Захвърлихме картите и изтичахме в другата стая. Лехнович лежеше на дивана и издъхваше. Беше ужасно. Мариола заплака. Тя може да плаче, когато си поиска. Елжбета получи истерична криза. Съвсем не се учудвам, и аз самата едва не припаднах. Витолд най-напред се опита да помогне на болния, но като видя, че няма полза, се зае с дамите. След това дойде „Бърза помощ“ и накрая милицията. Май това е всичко, което мога да кажа.
— Интересно защо така обвиняваше Потурицки — каза поручикът, след като докторшата напусна кабинета на полковник Немирох. — В края на краищата поводът на адвоката да премахне Лехнович е бил толкова важен, колкото и на другите гости у Войчеховски.
— Съвсем ясно е. Цялата тактика на поведение на тази жена има за цел да защити Витолд Яшенчак. Тя смята, че като ни предостави за убиец Потурицки, отвлича вниманието от мъжа си.
— А според вас, другарю полковник?
— Ако държиш да чуеш моето мнение, то е, че все още не сме стигнали до същинската причина за убийството на Лехнович.
— Възможно е — съгласи се Межейевски.
— Не ни върви в това разследване. От самото начало правим грешки. Първо подценихме тази привидно лесна задача, а сега като последствие излизат наяве всички наши недоглеждания. Щом научихме, че е убийство, а не инфаркт, незабавно трябваше да претърсим дома на Войчеховски и да реквизираме цианкалия. И да го дадем за анализ. Съвсем не бих се учудил, ако отровата вече е изчезнала от шкафчето. Ромек, отиди веднага у Войчеховски и да не се връщаш без това бурканче.
— А ако го няма?
— Ще търсим следи от него. Ще преровим цялата къща. При положение, че бурканчето е изчезнало, веднага ми се обади по телефона от Войчеховски, за да ти изпратя екип на помощ.
Поручик Межейевски има късмет. Бурканчето си беше на мястото. След трагичните събития в последната събота госпожа Елжбета Войчеховска се чувствуваше зле и си беше взела няколко дни отпуска, така че си беше вкъщи. Химичната веднага се досети защо милицията се интересува от този цианкалий. Предложи на поручика да направи съответната проба в негово присъствие. Макар че не беше съвсем по разпоредбите, Межейевски не виждаше защо да откаже.
В една тумбеста чаша, като онези, от което гостите бяха пили коняк, тя наля алкохол горе-долу до средата. После извади от шкафчето бурканчето с цианкалия и със стъклена лопатка изсипа в чашата около половия чаена лъжичка от отровата.
— Това положително е повече от количеството, с което е бил отровен Лехнович — поясни тя. — И зависимо от евентуалното окисляване на цианкалия, този разтвор представлява няколко пъти по-силна смъртоносна доза.
Белият прашец почти веднага се разтвори в коняка. Течността потъмня съвсем леко. На дъното почти не се виждаше утайка, би могла да остане незабелязана.
— Вашият извод? — попита Межейевски.
— Цианкалият се е окислил в незначителна степен. Предполагам, запазил е около деветдесет процента от първоначалните си свойства. Анализът на вашите специалисти ще установи точно колко.
Елжбета изля отровата в мивката и пусна обилно водата. Изми старателно чашата, изплакна я допълнително с някаква течност и пак я изми. Едва след това я изтри със суха кърпа и я прибра в бюфета.
— Какво стана с чашата, от която беше пил доцентът?
— Тогава май падна на килима, но не се счупи. После навярно някой я беше вдигнал и поставил на бюрото. Сутринта, когато се посъвзех, разтребих и измих съдовете. Нали не знаех, че Лехнович е бил убит. Както и другите, смятах, че е инфаркт. Но добре, че ми напомнихте. За всеки случай ще измия още веднъж всички чаши.
— А може би ще бъде по-добре да вземем всички тези чаши в Кабинета по криминалистика, за да изследват от коя е пил Лехнович?
— Нямам нищо против, но защо? И без това знаете, че е бил отровен с цианкалий, а аз лично съм му поднесла отровата.
— Ще позвъня на полковника. Нека той реши.
Немирох обаче се съгласи с госпожа Войчеховска и изобщо не се разсърди, че тя е направила проба на място. Все пак реши да изпрати остатъка от цианкалия за анализ.
— Вече съм по-добре. Ако ще има втори разпит, нека мине по-скоро. Бих ли могла да дойда в управлението утре сутринта?
— Ще ви чакаме. Ако ви е удобно, заповядайте в десет часа.
Межейевски се върна в Столичното управление чак към четири часа следобед. Там го очакваше съобщението, че го е търсил инженер Закшевски, който го моли да му се обади. Поручикът успя да се свърже с инженера малко преди той да си тръгне от института.
Уговориха си пак среща в „Дануша“.
— Ти винаги объркваш нещата! — каза Закшевски, след като келнерката им сервира кока-кола и се отдалечи.
— Какво имаш предвид?
— Онова изобретяване на нова пластмаса.
— И какво? Не съществува ли?
— Съществува. Но Лехнович никога не е имал нищо общо с него.
— Защо си толкова сигурен?
— Както вече ви казах, сега нашият институт не се занимава с пластмаси. Най-голямо внимание обръщаме на хидрогенизацията на въглерода.
— Защо?
— Ама че си глупав — ядоса се Закшевски. — Това означава получаване на течни горива от въглерода. Между другото — на бензин. Понастоящем целият свят работи върху опростяването и поевтиняването на този процес. Защото въглищата на земното кълбо ще стигнат за хиляди, а нефтът — за десетки години.
— Нека се върнем към пластмасите…
— С тях се занимава Институтът за пластмаси при Варшавската политехника. Там действително се работи върху получаването на нова пластмаса. Говори се, че са постигнати обнадеждаващи, дори сензационни резултати. Лехнович обаче не е имал нищо общо с това. Дори не е знаел за изследванията.
— А кой ги ръководи?
— Изобретателят — защото тук не може да се говори за някакво дребно усъвършенствуване на технологията, а за откриване на ново семейство пластмаси — е най-големият специалист в тази област у нас, професор Войчеховски. Разбира се, той не работи сам, а с цял щаб сътрудници — от лаборанти със средно образование до доценти.
— А в какъв стадий е изобретението?
— Откъде да знам? За подобни неща никой не бие барабан. Като че ли лабораторните проби са дали положителен резултат. Но пътят до пробното, а още повече до промишленото производство е дълъг. Може да срещнат непреодолими препятствия.
Закшевски погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. Влакът ми потегля след четвърт час. А ти друг път се информирай по-точно и не създавай на хората излишна работа.
Когато на другия ден докладва на началника си за разговора с инженер Закшевски, за свое най-голямо учудване не чу от него нито дума по въпроса. Затова пък полковникът похвали по-младия си колега, че е поканил за разговор в десет часа Елжбета Войчеховска.
— Добре си направил — рече. — Доволен съм от поредността на разговорите с нашите „подопечни“.
Обадиха се от пропуска, че е дошла Елжбета Войчеховска. Полковникът нареди да я пратят при него. Поздрави учтиво съпругата на професора, посрещна я на вратата и й целуна ръка. Не й посочи стола пред бюрото, а й предложи да заеме едно от креслата до ниската овална масичка. Поръча на секретарката да направи три кафета.
Държането на офицерите изненада Войчеховска. Последния път полковникът направо се бе разкрещял на свидетелите на трагедията у семейство Войчеховски.
— Как се чувствувате, госпожо? — попита я грижливо. — Чух, че сте преживели много тежко това страшно произшествие?
— Продължавам да го преживявам. Все още не мога да приема мисълта, че в моя дом е извършено убийство. Обикновената смърт на някои от гостите ми би била шок за мене. Но сравнително по-малък от кошмарната убеденост, че сред приятелите ти се крие убиец.
— Доцент Лехнович не се е радвал на симпатии — отбеляза Немирох. — Дори напротив.
— Много хора не само не го обичаха, а направо го мразеха.
— Госпожо, кажете ми, защо толкова много държахте да го поканите онзи следобед? Знаели сте великолепно какви са отношенията между познатите ви. Знаели сте, че Потурицки и Яшенчак настръхват само при споменаване на неговото име.
— Нещата не стоят така. Не аз настоявах поканим Стах на бриджа. Както сигурно ви е известно, господа, Лехнович е направил много безобразия на съпруга ми. Впрочем на мене също. Когато се омъжих за Зигмунт, бях студентка последна година. Лехнович започна да плещи разни не особено прилични шеги относно разликата в годините ни, от рода на „старият дядка си купува млада…“. Не укривах и не укривам, че въпреки разликата във възрастта тогава бях лудо влюбена в своя професор. Колежките ми две години ми се подиграваха. Тази любов остана и до днес. Аз съм горда и щастлива, че се омъжих за този човек. Всичко друго е без значение.
— Прекрасно ви разбирам. — Полковникът целуна ръка на Войчеховска.
— По-късно отношенията ни с Лехнович се влошиха. Прекъснахме познанството си, той беше принуден да напусне политехниката. Но Зигмунт винаги е имал слабост към него. Дори по онова време проявяваше интерес към научната му кариера. Преди половин година доцентът направи пълен завой. Пристигнал в политехниката и публично се извинил на съпруга ми, в присъствието на ректора. Не пропусна да се появи и у дома с букет от двадесет и четири рози. Помоли за извинение буквално на колене. И продължаваше при всеки удобен случай да възхвалява Зигмунт, без да забравя и моята скромна особа.
— Такава внезапна промяна? Без ни най-малък повод?
— Да. Зигмунт е много добър човек, а и аз не съм отмъстителна. Затова „връщането на блудния син“ беше прието с радост, а той самият — с разтворени обятия. В края на краищата съпругът ми винаги го е смятал за най-способния от учениците си, виждаше го свой приемник.
— Но това не обяснява поканата за бридж.
— Като видя промяната у доцента, Зигмунт реши да го сдобри с приятелите си. Много добре му беше известно колко са засегнати Потурицки и Яшенчак. Ако те знаеха, че Лехнович ще бъде у нас, положително нямаше да дойдат. А в същото време са твърде добре възпитани, за да излагат нас и останалите гости на неприятни демонстрации спрямо Лехнович. По тази причина организирахме бриджа на две маси и поканихме хора, които не познавахме дотогава — професорите от Англия и Гливице и госпожа Бовери. Зигмунт е голям оптимист, разчиташе планът му да се увенчае с успех.
— Много рисковано начинание.
— И аз имах резерви, но мъжът ми така се запали от идеята си, че не искаше да чуе за отказ от нея. Накрая отстъпих.
— Сама виждате как завърши това.
— Колко жалко! А всичко се очертаваше добре. Лехнович полагаше старания да се държи чаровно. Правеше комплименти на дамите, тъй че дори Янка спря да се муси, да не говорим за Криша. Тази добра душичка сякаш се радваше, че вижда Стах. Предполагам, че въпреки нанесените обиди тя е запазила добри чувства към него. Но и дума не можеше да става за флирт с бившия съпруг. Кристина е много сериозен човек и прекалено уважава Яшенчак, привързана е към него. А това често означава повече от голяма любов.
— Отдавна ли познавахте Лехнович?
— Когато започнах да следвам, той вече беше асистент в политехниката. Водеше ми упражнения, изпитваше ме на колоквиумите. Професор Войчеховски често му възлагаше да изпитва студентите, като вземаше в кабинета си само двойкарите, за да види все пак дали не ще може да ги подтикне да се стегнат.
— Какво можете да кажете за доцента?
— Трябва да го защитя. Не знам какви показания са дали другите свидетели на трагедията, предполагам обаче, че са оглозгали Стах до кокал. Наричаха го интригант, доносник и дори подлец. Според мене никой не е казал добра дума за него. Права ли съм?
Полковникът се усмихна:
— Сякаш четете протоколите.
— А това не е истина. Всъщност Стах не беше лош човек. Изключително способен. Притежаваше голям педагогически талант. Много начетен, с разностранни интереси. Макар и самоук, рисуваше прекрасно. Беше издал две книги със стихове и разкази. После напълно се отдаде на химията и й се посвети докрай. Погуби го направо безкрайната му амбиция. Трябваше да бъде пръв — навсякъде и винаги. Да се прослави, да изпъкне над другите — това беше девизът му. На всяка цена да направи кариера — дори да върви през трупове, както се казва, ако трябва. Човек с неговите способности и с неговото трудолюбие не можеше да не се издигне. Но Стах не умееше да чака. Искаше незабавно да получи всичко. Когато стана асистент, неговите студенти „бяха длъжни“ да бъдат най-добрите във факултета. За да го постигне, Лехнович неведнъж седеше по цели нощи с нас и ни помагаше да зубрим. Когато станал член на младежка организация, впрочем това е било преди аз да постъпя в политехниката, но събитията са ми известни, той смятал, че трябва да стане член на ръководството й. За да се представи добре в очите на ръководните дейци, започнал да пише доноси за колегите си, без да пощади дори най-добрия си приятел, Потурицки, който някога много му бил помагал. Но за Лехнович нищо не беше важно. Той смазваше без колебание онова, което се изпречваше на пътя му към поставената цел. Целта оправдава средствата — този стар йезуитски принцип служеше за пътеуказател и на моя по-възрастен колега.
— Алчен ли беше за пари?
— Не. Сребролюбец не беше. Напротив, имаше широки пръсти. Харчеше, без да се замисля. Да вземем например госпожа Бовери. Лехнович започна връзката си с нея, защото това задоволяваше суетността му. Годеник, както се казва сега, на красива жена, филмова актриса. По този начин влизаше в снобските среди на интелектуалците. Отрупваше момичето с подаръци. Облече я от глава до пети. Знам тези неща, понеже Стах ме молеше да го придружавам по оказионите, за да избираме тоалети за Мариола. А след като постигна целта си, това момиче вече спря да го интересува. Беше решил да скъса с нея.
— А Кристина?
— Беше най-хубавото момиче в политехниката. Беше избрана за „мис“. Да се ожениш за такава красавица, отговаряше на амбициите на пробивния асистент. Привличаше всички погледи в политехниката. Но Стах бързо се разочарова. Криша беше почтено същество. Родена и израсла в Шедлце, тогава околийско градче край Варшава, където сме родени също Янка и аз, тя беше с манталитета на момиченце от далечната провинция. Не беше подходяща за представителна съпруга на един издигащ се учен.
— Сега тя минава за една от най-елегантните и известни жени в столицата.
— Витолд я направи такава. Лехнович нямаше нито възможност, нито желание за това. Той искаше да получи представителна съпруга наготово. Освен на любов към самия себе си той не е способен на по-дълбоки чувства. Безжалостно я заряза. А после, като видя, че докторшата блести в салоните на Варшава, сигурно неведнъж е съжалявал.
— Май бил разправял, че е достатъчно пръста си да помръдне, и госпожа Кристина ще се върне при него.
— Ето ви го целия Стах! Сам знаеше, че не е така. Даваше си сметка какво зло е причинил на тази жена и доколко оскърбява Яшенчак, но не се поколеба да пусне тази клевета. Навярно изобщо не е помислил какви последствия могат да имат тези думи. Същото беше и при нашумелия процес за оспорване на бащинство. Лехнович дори не държеше особено да направи доктора за смях. Впрочем те се запознаха у нас, понеже Яшенчак е стар приятел на Зигмунт. Стах просто се опиваше от славата. Стана популярен, защото накара всички да се смеят на разкошния номер, които беше скроил на бившата си съпруга. Желанието да се прочуе доминираше над всичко, дори над здравия разум.
— Имал бил разни историйки със студентки.
— Най-вече самият той разправяше, че момичетата стоят на опашка, за да попаднат в леглото му. Че не може да се отърве от тях.
— А как беше в действителност?
— Мога да говоря само за това, което съм виждала по време на моето следване. Но предупреждавам, че са клюки. Господин полковник, ясно ви е, че има различни момичета. Добродетелни и любовчийки. Влюбени и такива, които „правят бройки“. Да, имаше желаещи да преспят с хубавия асистент. Или наистина им е харесвал, или са смятали, че това е по-лесен и по-приятен начин да си изкарат колоквиума, отколкото да зубрят по цели седмици един скучен за тях предмет. Стах не беше от мъжете, които се възпротивяват на такива ухажвания. Но инициативата никога не излизаше от него. Впрочем и от тези момичета той изискваше минимум знания — не само креватни, но и по водения от него предмет. Помагаше им да се подготвят. Нали групата на Лехнович трябваше да бъде най-добрата! За него това беше по-важно от прекарана с най-красивото маце нощ. Господа, поговорете с инженерите, които завършиха политехниката по времето, когато Лехнович беше там асистент и по-късно старши асистент. Всеки ще ви каже, че най-добре е овладял предметите, които Стах е преподавал или по които е водил упражнения. Ако някой не знаеше нещо, ако му беше трудно да се справи с някой дял на химията, Лехнович не жалеше времето си. Занимаваше се с него отделно.
— Но е имал врагове.
— Бих казала дори — засмя се госпожа Войчеховска, — че той притежаваше изключителна способност сам да си създава врагове. Например: еди-кой си завършва политехниката и заема висок пост в промишлеността. Но този някой си някога е имал проблеми с преподавания от Стах предмет и Лехнович е положил много усилия да го подготви. Този човек навярно изпитва благодарност към своя някогашен преподавател. Обаче Стах е в състояние да убие това чувство завинаги с едно изречение, казано публично: „ХУ е много рицарска личност. Много твърда глава. Устроен елементарно и устойчив на наука. Що съм се измъчил с тоя глупак, докато изстискам от него капчица знания. Такъв изключителен тъпак рядко се среща.“ И изпълненият с благодарност човек се превръща в негов смъртен враг. Такива номера бяха нещо обикновено. А после Лехнович се оплакваше, че не го оценяват по достойнство, че го изместват и дори го преследват. Че мафията го мачка. Той беше в състояние да вбеси дори Зигмунт. А за това наистина се иска голям талант! От друга страна, доцентът беше способен да си даде последната риза на някой нуждаещ се. На колко студенти е помагал материално! Уреждаше стипендии, ректорски награди, търсеше работа на онези, които едва свързваха двата края. Цели седмици из жилището му се мотаеха по десет-петнадесет души, останали без квартира. Когато приписват на Стах седемте смъртни гряха, обвинителите лесно забравят тези факти.
— Тогава да се придържаме към фактите. А фактите говорят — каза полковникът, — че Лехнович е мъртъв. Бил е убит. Във вашето жилище и с помощта на цианкалий, какъвто вие сте притежавали.
— С цианкалия беше така. Зигмунт обича да развежда из дома ни хората, които идват за първи път у нас. На Запад това се практикува и той го е взел оттам. Та после гостите да не питат къде е тоалетната и да могат сами да си вземат бучка лед от хладилника. Освен това съпругът ми си има една дребна слабост. Той е роден в малко селце край Бялисток. Бил син на средно заможен селянин. Всеки ден тичал седем километра до училището и още толкова на връщане. След това, докато следвал, сам се издържал с частни уроци. Добре знае какво значи да си беден. Когато дойде признанието и сравнително доброто материално положение, Зигмунт се радваше като дете на тази къща, за която беше мечтал от малък и накрая беше построил по собствен проект, реализирайки тези мечти. И до днес просто се гордее с тази къща! Не може да се лиши от удоволствието да я покаже на гостите и приятелите ни, макар че повече от тях слепешком могат да се движат из нея. А с лабораторията Зигмунт се гордее най-много.
— Там ли прави научните си открития?
Войчеховска се разсмя:
— Веднага се вижда, че не сте специалист в областта на пластмасите, господин полковник. За работа като неговата са необходими големи лаборатории и специално произведена, уникална апаратура. В нашата лаборатория Зигмунт най-често произвежда боя за обувки.
— Боя за обувки ли? — учуди се полковникът.
— Всички бои, които се продават, не предпазват зиме обувките от влагата и солта. Ощастливява всички наши приятели с тази боя. Радва се като дете на „изобретението“ си и ако можеше, със собствените си ръце би чистил обувките на познатите си. Малките странности на големия учен.
— Защо ви е тогава този цианкалий в шкафчето?
— Зигмунт обича да си играе в своята лаборатории. Понякога прави опитите, които е правел, когато е бил ученик в шести клас на бялистокската гимназия „Зигмунт Аугуст“. Разбира се, обикновено се занимава с по-разумни експерименти. Впрочем аз също обичам да работя в нашата лаборатория. Затова там има най-различни химикали. Повечето от тях Зигмунт е произвел сам. Включително и този фатален цианкалий.
— Но вие знаете, че съгласно разпоредбите отровите трябва да се държат заключени. Освен това за тях трябва да се води специален отчет.
— Шкафчето беше заключено.
— Но ключът беше в бравата — добави поручикът. — Дори след трагедията. С очите си видях вчера.
— Та нали никой няма да използува по същото предназначение цианкалия — отбеляза Войчеховска. — А разпоредбите, за които говорите, важат за промишлените и научни лаборатории, не за частните. Шкафчето е закачено далече от другите химикали. Има съответен надпис и виси почти под тавана.
— Това не е попречило на убиеца.
— Дори огнеупорна каса не би му попречила. За нито един от гостите ни не представляваше трудност да се снабди с отровата. Лепато е физик, но работи с химици, Бадович и Кристина са химици, Янина Потурицка фармацевт, Потурицки любител ентомолог, а Яшенчак лекар. Може би само Мариола Бовери би трябвало да положи повечко усилия, за да се добере до цианкалий. Другите разполагат с него вкъщи или в работата си.
— Според вас кой го е убил?
— Ако трябва да кажа кого подозирам най-много — професор Анджей Бадович.
— Защо?
— Не подслушвах нарочно, но когато не играех и Яшенчакова ми помагаше да приготвим вечерята, видях Бадович да разговаря с Лехнович в хола. Докато пренасях ястията от кухнята, чух го да казва: „Предупреждавам ви, господине, че съм готов на всичко, дори да стигна до крайност.“ Разбираше се, че е ядосан.
— А Лехнович?
— Смееше се. Като че ли настроението му се подобряваше от раздразнението на Бадович. После те прекъснаха разговора, а аз поканих гостите на вечеря.
— Спомняте ли си последните мигове преди трагедията?
— До края на живота си няма да ги забравя.
— Ако обичате, разкажете.
— Аз бях излизащата. Не обичам да гледам, когато не играя, и затова отидох в кухнята да измия съдовете. Криша обаче вече се беше погрижила. Тя е наистина чудесна. Винаги ми помага, когато имаме гости. Оставаше ми само да прибера измитите съдове по местата им. Взех чашите за кафе и ги занесох с поднос в стаята, за да ги подредя в стъклената витрина. Когато свърших, чух гласа на доктора: „Голям шлем на пики.“ Такава сензация! Приближих се до масата. От другата стая дойде Лехнович, който в тая партия беше петият, излизащият играч.
— Къде стояхте вие?
— Между госпожа Бовери и доктор Яшенчак. Виждах картите и на двамата. В Стах като че се всели някакъв дявол. Започна да поучава Яшенчак как да играе. Разбира се, противниците възразиха. Мариола по-сдържано, което е разбираемо, а Потурицки много остро от самото начало.
— Лехнович винаги ли се държеше така, когато не играе?
— Ами, в никакъв случай. Никога дума не обелваше. Не знам какво му стана. Нещо повече, след първите поучения Лехнович продължи „да съветва“ лекаря. За Яшенчак това беше вече прекалено. Размениха си обидни реплики. Потурицки заяви: „Доносникът винаги си остава доносник“, Стах се реваншира с нещо като „скапано адвокатче“. Слава богу, приближи се Зигмунт и цялата компания се успокои. Аз дръпнах Лехнович от масата, съпругът ми започна да подава на играещите чашите им. Атмосферата се успокои. Помня, че Зигмунт питаше всеки на каква подложка стои чашата му.
— Самият професор пи ли?
— Не. Зигмунт по принцип не пие след вечеря. Само последната чаша, „за изпроводяк“, преди да си тръгнат гостите. Здравата се накарах на Стах. Той се укроти и за мое учудване призна вината си. Горещо ми се извини. За да приключим окончателно неприятния инцидент, подадох на Стах чашата му. И аз взех своята с вино. Аз пия само червено вино. Друг алкохол не ми понася. Чукнахме се.
— Лехнович беше ли нервен?
— Да. Много се учудих. Преди и в най-неприятните за него моменти съумяваше да запази хладнокръвие. А тогава ръката му трепереше и дори разля няколко капки на пода.
— Вие ли наляхте коняк от бутилката в чашата на Лехнович?
— Не. Беше пълна.
— Но нали коняк не се налива догоре?
— Така е. Странно беше, че чашата е пълна догоре, както се казва, „с връх“. Но тогава не обърнах внимание на това. Стах също. Изпи целия коняк на екс.
— Коняк също не се пие по този начин.
— Всички бяха нервни и търсеха успокоение в алкохола. И виното не се пие до дъно, а помня, че и аз гаврътнах цялата чаша. След като преглътна алкохола, Лехнович ми каза: „Това…“, и повече нищо не можа да изрече. На лицето му най-напред се изписа някакъв ужасяващ страх, а после се появи гримаса на болка. Политна, помъчи се с последни сили да запази равновесие и изведнъж се строполи в краката ми. Главата му се опря на дивана. В първия миг не разбрах какво стана. Мислех, че се е препънал, но Стах беше в безсъзнание. Притича доктор Яшенчак. Чух думите му: „Той умира“, и сигурно сама съм изпаднала в несвяст. Във всеки случай не знам какво е станало с мене после. „Дупката в биографията“ ми свърши в момента, когато пристигна лекарят от „Бърза помощ“. Лехнович лежеше мъртъв на дивана. Уплашени и потиснати, гостите бяха заобиколили мъжа в бяла престилка.
— Още един въпрос. Госпожо, помните ли какви подложки използуваха гостите?
— Не обърнах специално внимание. Имаме от тези кръгли хартиени подложки в най-различни цветове. Зигмунт ги донесе от Стокхолм. Първо ги използувах при сервиране на кафе. После обаче ми хрумна, че по този начин гостите по-лесно ще се ориентират коя чаша чия е. Понеже аз пия вино, а другите обикновено предпочитат концентрати, не обръщам внимание на цвета на подложките им.
— Подали сте на Лехнович чашата му.
— Попитах го какъв цвят има. Той каза, че син. Отидох до барчето и взех оттам двете чаши. Моята държах в лявата ръка, а с дясната подадох коняка на Лехнович. Тогава му казах, че се държи като варварин. Извини се и обясни, че сам не знае какво му е. Чувствувал се особено. Още веднъж подчертавам — никога не бях го виждала толкова нервен.
— Ето, вече имаме още един заподозрян — засмя се поручикът, след като Елжбета Войчеховска си отиде. — Можем дори да направим интересен график кой кого обвинява в извършване на престъплението.
— Съпругата на професора каза много интересни неща. Показанията й може да се окажат важни за разследването.
— Другарю полковник, наистина ли мислите, че Бадович…
— Не говоря за него. Но колкото повече хора, замесени в случая, разпитваме, толкова по-ясно се очертава образът на убиеца.
— Аз не го виждам.
— Трябва да слушаш внимателно какво казват хората, Ромек. И още по-внимателно да четеш протоколите. Там се съдържа почти всичко. Сигурен съм, че показанията на останалите трима мъже: Яшенчак, Потурицки и Войчеховски, ще допълнят картината. Не знам кой е убиецът, но някакво шесто чувство ми подсказва, че сме към края на разследването.
Поручик Межейевски съвсем не беше убеден в това, предпочете обаче да не спори с началника си. Знаеше, че полковник Немирох рядко греши в предсказанията си.
— Господин полковник, питате ме как аз, специалистът по сърдечни болести, не съм съумял да отлича инфаркта от отравяне с цианкалий? Ще ви кажа, че всеки лекар е склонен да обясни внезапната смърт с инфаркт. Освен ако не е кръвоизлив в мозъка. Какво можех да мисля? След неочаквано скарване един съвсем здрав човек пада на земята като узряла круша. А знаех, че се оплаква от сърце. Когато изтичах до него, беше вече в безсъзнание. Ясно — инфаркт. Дори през ум не можеше да ми мине, че в кръга на тези сериозни и уважавани хора има убиец, който си е послужил с мигновено действуваща отрова. Имах основание да предполагам, че смъртта е естествена. Светкавичното развитие на болестта говореше за инфаркт.
— Хммм… — Полковник Адам Немирох не беше стопроцентово убеден от аргументите на лекаря. — А миризмата на бадеми?
— Аз изследвах сърцето, а не устата на починалия. Не отричам също, че уговарях лекаря от „Бърза помощ“ да вземе Лехнович в линейката. Много добре знам, че линейките не служат за превозване на мъртъвци. Исках лекарят да заяви, че доцентът е починал на път за болницата. Ръководеха ме съображения, свързани с Войчеховски. Исках да спестя на професора маса неприятности, посещенията на милицията и преди всичко печалната слава, която би могла сериозно да навреди на нашия изтъкнат учен.
— А може би просто искахте да укриете престъплението? — подхвърли полковникът.
— Глупости. Не уговарях лекаря да издаде смъртен акт, а само да вземе трупа. В болницата и без това щяха да направят аутопсия. Бях убеден, че тя ще потвърди моята диагноза и тогава скандалът щеше да се размине. Разбира се, те също щяха да установят отравяне с цианкалий и нещата щяха да тръгнат по същия ред, по който и сега.
— Познавате ли нашия лекар доктор Малиняк?
— Познавам го. Работили сме заедно.
— Говорихте ли с него?
— Да. Но той самият ми позвъни. И то след като в този кабинет ние всички бяхме третирани от висш офицер от милицията като банда злодеи.
Като си спомни мъмренето, което бе направил на бриджорите, Немирох се усмихна.
— Не сте банда злодеи, един от вас обаче е убиец. Или Лехнович толкова много е обичал цианкалия, че е трябвало така да се тъпче с него у Войчеховски?
— Аз със сигурност не съм убиец.
— А защо не? Имали сте сериозни причини да премахнете доцента от този свят.
— Познавам закона и знам, че вие сте тези, които трябва да докажат, че съм извършил престъплението. Какви доказателства имате?
— Понасъбраха се доста. Вашата омраза към Лехнович не е тайна за никого. Достатъчно е да споменем процеса за оспорване на бащинство. Както и по-сетнешното дело за побой или опит за побой на доцента. Осъдили са ви да заплатите пет хиляди злоти глоба. Не е имало обжалване. Осъденият предпочел да плати.
— Разбира се, че предпочитах да платя — опери се докторът, — вместо да давам на този негодник повод за поредното представление. Господин полковник, измъквате забравени историйки отпреди шестнадесет години.
— И все пак през тези шестнадесет години вие сте таили омраза към Лехнович. Никога не сте отивали у Войчеховски, ако сте знаели, че той ще бъде там. На по-големи приеми, например на именния ден на професора, сте го заобикаляли отдалече. Навярно и миналата събота нямаше да отидете на улица Президентска, ако знаехте, че и доцентът е поканен.
— Прав сте, не бих отишъл.
— Но като сте били принуден да го направите, сте решили, че е крайно време да разсечете този гордиев възел. Бурканчето с белия прах е било почти подръка.
— Още веднъж повтарям, че това са клевети. Кърваво отмъщение след шестнадесет години?
— Имали сте и по-пресни сметки за уреждане.
— Какви?
— Ревност.
— Към Лехнович? Той измъчи съпругата ми повече от мене. Тя го мразеше дори по-силно, отколкото аз.
— Значи смятате, че тя го е убила? — спокойно попита Немирох.
Яшенчак се разгневи не на шега:
— Хващате се за думата!
— Ни най-малко. Само направих логичен извод от вашето изявление.
— Тогава ви моля да чуете добре моето изявление, че нито аз, нито моята съпруга имаме нещо общо с това престъпление.
— Не обвинявам госпожа Кристина в убийство.
— И за това благодаря.
— Човек не убива обекта на своите чувства.
— Научили сте за неговите прословути думи, че е достатъчно само да подсвирне, и Кришка веднага ще се върне при него.
— И вие сте знаели за това негово изказване — намеси се поручикът.
— Не се ли опасявахте, че в тези думи има поне мъничко истина? — добави полковникът.
— Още веднъж повтарям, че той причини по-голямо зло на Кристина, отколкото на мене.
— Но госпожа Яшенчакова дойде на погребението на Лехнович. Тя беше единственият човек, който проля сълза, когато спускаха ковчега в гроба.
— Идиотка! — изруга докторът. — А вие шпионирате дори на гробищата!
— Такава ни е работата. Търсим убиеца навсякъде.
— Това, че една жена отива на погребението на бившия си съпруг, не е нито странно, нито ненормално. Че си е бършела очите, нейна си работа. Жените лесно се трогват. Кристина се беше омъжила за Лехнович по голяма любов и сигурно го е обичала, докато той не смаза това чувство. Като си е спомнила младостта и тогавашната своя наивност, би могла и да пророни сълза. Освен това, както всеки друг, и тя съчувствуваше на жертвата на едно престъпление.
— От досегашния ни разговор не сме усетили вие, господин докторе, да изпитвате подобни чувства.
— А вие, господин полковник, сте решили да ме ядосате. Но няма да успеете. Няма да успеете и да ме накарате да призная, че аз съм извършил престъплението, понеже не съм.
— Колко пъти слизахте за лед в лабораторията? И кога: преди или след вечерята?
— Не съм слизал за лед.
— А за какво?
— Изобщо не съм слизал долу.
— Този ден изобщо ли не сте били в лабораторията на Войчеховски? Предупреждавам ви, че сте длъжен да говорите истината.
— Бях в лабораторията — не говореше, а ръмжеше лекарят — заедно с другите гости на Зигмунт. Към железния репертоар на професора принадлежи запознаването на гостите с цялото жилище и преди всичко с лабораторията. А на сбогуване всеки получава кутийка с боя за обувки, произведена от Войчеховски. Събрал съм вкъщи повече от десет кутийки с тази гадост.
— Твърдят, че е чудесна боя. Предпазвала обувките от влагата и солта.
— Може и да предпазва, но не им придава блясък. — Половинките на Яшенчак светеха като огледало. — Аз не я използувам.
— Повече не сте ли слизали в сутерена?
— Не съм слизал, не съм слизал, не съм слизал, не съм…
— А кой и кога слиза?
— Всеки би могъл да слезе от хола. Стълбите за надолу се намират между вратите на банята и тоалетната. Видях, че със съда за лед най-напред слезе Войчеховски, а след него Лехнович. Това беше преди вечерята, след вечерята Елжбета донесе лед няколко пъти.
— А помните ли дали Лехнович се е отбивал в кухнята при жена ви, докато тя е била там?
— Не съм видял.
— Нали се е наложило да го чакате, докато се раздадат картите?
— Аз не играех в едно каре с доцента и нямам навиха да следя кой говори с жена ми, когато сме на гости.
— Но няма да отречете, че това е твърде странно. Особено като се вземат предвид вашите декларации, че госпожа Яшенчакова така е мразела своя бивш съпруг.
— И така да е, не би могла да му забрани да влиза в кухнята. Ако искате да знаете какво са си говорили, господине, попитайте нея самата.
— Ако ни интересува, няма да пропуснем да го направим.
— Моля. Нямам нищо против.
— Не си довършихме разговора за доктор Малиняк. Защо ви се обади той?
— Като знаеше, че съм присъствувал при смъртта на Лехнович, Малиняк беше сметнал за необходимо да ме уведоми за причината за тази смърт. Тя вече ми беше известна от вас, господин полковник. Тъй че не бях изненадан от вестта, която ми предаде колегата.
— Говорихте ли и за това, че Лехнович е имал слабо сърце и наистина е бил застрашен от инфаркт?
— На приема у Войчеховски Лехнович няколко пъти спомена, че се чувствува зле. Май Елжбета му предложи да дойде в моята клиника за изследвания. Нали не можех пред хората да кажа: „Да не си посмял, мръсник такъв!“ Съгласих се и добавих любезно, че може да дойде винаги, когато разполага със свободно време.
— Бихте ли го приели в клиниката?
— Лекарят няма право да откаже помощ никому, независимо от чувствата си.
— Споменахте ли на Малиняк за тази предполагаема болест на доцента?
— Казах му, че няколко часа преди смъртта си Лехнович се е оплаквал от сърце. Не виждах и не виждам защо трябваше да пазя това в тайна.
— Приятелят е рекъл да помогне на кардиолога и е споменал в протокола с няколко изречения, че Лехнович е бил в прединфарктно състояние.
— Не съм го молил за това. Ако доктор Малиняк е написал така, значи е имал основание след аутопсията. Има ли значение за следствието?
— Никакво. За някои лекари може би — голямо. Във всеки случай отлично свидетелствува за професионалната солидарност.
Яшенчак стисна устни и не каза нищо.
— Ако обичате, разкажете как е протекъл спорът с Лехнович при шлема.
Лекарят разказа подробно как е избухнало и как е протекло скарването. Дори помнеше какви карти е държал тогава и какви карти е свалил на масата професор Лепато. Разказът му съвпадаше напълно с предишните показания на бриджорите от карето и на Елжбета Войчеховска.
— Седели сте така, че сте виждали госпожа Войчеховска, подаваща коняка на Лехнович. Нещо по-особено направи ли ви впечатление? — попита Немирох.
Яшенчак мисли дълго. После каза:
— Елжбета държеше две чаши. Едната с вино, другата с коняк. Коняка подаде на доцента, а виното беше за нея. Говореше тихо и не чух думите й. Навярно добре го е наругала, защото той й целуна ръка. Предположих, че се извиняваше за държането си. И още нещо: доцентът изпи чашата си на екс.
— А вие?
— Май и аз, бях ядосан. За първи път през живота си обявявах голям шлем и — този скандал! Страх ме беше също, че Потурицки, който лесно се пали, ще откаже да продължи играта.
— Интересува ме конякът на Лехнович. Забелязахте ли, че чашата му е била пълна догоре, въпреки че не е прието?
— Да, бях забравил за това. Но не бих казал догоре, по-скоро три четвърти. Отбелязах със задоволство, че и Лехнович беше ядосан. Ръката му трепереше. Държеше чашата малко накриво, няколко капки от коняка се разляха на килима. Той май ги разтри с обувката си… Веднага след това изпи коняка и падна. Скочих на помощ. Но щом се наведох над него, разбрах, че е късно за каквато и да било помощ.
— Случват ли се инфаркти със светкавично протичане?
— Да. Ако настъпи голямо запушване на сърцето, то веднага спира, което причинява незабавна смърт.
— Подложката за вашата чаша с какъв цвят беше?
— Червена.
— А на другите гости?
— Не обърнах внимание.
— Когато професор Войчеховски се е намесил, за да не се разрасне скандалът, той е започнал да ви подава чашите. Попита ли кому коя чаша да даде?
— Попита. Аз казах, че моят цвят е червен. Потурицки винаги избира зеления, защото е цветът на адвокатите. Актрисата и англичанинът като че ли имаха кафява и бяла подложка, но не съм сигурен. А за гостите от другото каре изобщо нямам представа. Струва ми се, че дамите изобщо не използуваха подложки, понеже пиеха ликьор. Чашите им имаха друга форма.
— Забелязахте ли в поведението на някой от гостите на професор Войчеховски нещо, излизащо от нормата?
— Оня англичанин, да речем, английски поляк, беше чужд човек сред нас. Положително той е убиецът.
— Самоубийството е напълно изключено. Един от гостите на Войчеховски или самият той е убиецът.
— Сигурен съм, те не е Войчеховски. Той е човек с ангелско сърце. Муха не би убил. Доказателство е, ако щете, дори това, че след всички свинщини, които Лехнович му направи, той му прости и пак започна да го кани в дома си. Веднъж, когато бяхме насаме със Зигмунт, го упрекнах, защото ни поставя в неудобното положение да се срещаме с този господин. Обясни ми, че трябва да се сдобрим с Лехнович, понеже той много се бил променил. Като че ли можеш да промениш вълка, като го затвориш в кошара.
— Но да се върнем към Хенрик Лепато. Какво можете да кажете за него?
— Държеше се като детектив. В лабораторията се озърташе, гледаше всичко да пипне. Не остави без внимание дори плота на масата. Провери го с нож и си угаси цигарата на него. Стоя пред шкафчето с отровите най-малко три минути, проучваше съдържанието му. Повдигаше се дори на пръсти, за да прочете надписите по бурканчетата и бутилчиците. Изобщо не знаех и до днес нямаше да зная, че Зигмунт има в дома си цианкалий, ако Лепато не беше подхвърлил, че „господин професорът има тук богат запас от отрови, дори и цианкалий“. А после, когато жените подреждаха масата, а гостите бяха в по-голямата стая, англичанинът остана в библиотеката и мога да се закълна, че надничаше в чекмеджетата на бюрото. Също и когато разглеждахме горния етаж на къщата, в стаята на професора Лепато отиде до бюрото и прояви огромен интерес към книжата отгоре. Вие обаче — добави злобно Яшенчак — позволихте на този господин да замине на Запад. За вас убиецът е доктор Яшенчак и водите разследването само в тази насока.
— Каква причина би имал англичанинът да убие доцента? И да е ровел из бележките на Войчеховски, това не означава, че е убил доцента. Фактът, че е обърнал внимание на всички върху отровите в шкафчето, говори по-скоро в негова полза. Убиецът би запазил информацията за себе си.
— Учудвам се — добави лекарят, — че убиецът не е прибрал целия цианкалий от лабораторията. Разбира се, след като се е снабдил със съответната доза, необходима му да извърши престъплението. Достатъчно е било да изсипе белия прах в мивката и да пусне чешмата. После да измие добре бурканчето, да махне етикета и да го остави при другите празни бурканчета под масата.
— Това би му отнело известно време — отговори полковникът. — Ами ако някой влезеше в лабораторията? Според мене убиецът умишлено е оставил цианкалия на мястото му. Та ние да се убедим, че отровата е била достъпна за всички гости на професора.
— Всеки от гостите на Зигмунт би могъл да се снабди с отрова и без да взема от лабораторията.
— Така е. С изключение обаче на англичанина, Бадович и госпожа Бовери никой не е знаел, че доцентът ще присъствува.
— Незнаещите са семейство Потурицки и аз с жена ми ли? Вие пак хитро се насочвате към любимата си хипотеза, че убиецът съм аз, господин полковник.
— Във всеки случай — един от най-подозрителните. Имате сериозни мотиви за престъплението.
— Трябваше да ме предупредите да си взема кърпа, четка за зъби и резервен комплект бельо.
— О, за това винаги ще имаме време. Днес ще си отидете от тази сграда. Липсват ми няколко дреболийки, за да приключа разследването. С това завършваме нашия разговор.
Доктор Яшенчак стана и дори не се сбогува с двамата офицери. Излезе от стаята и силно затръшна вратата подир себе си.
— Здравата го притиснахте, другарю полковник — засмя се Роман Межейевски.
— С някои може с добро, с други трябва на нож.
— Само че докторът не каза много.
— Но разкри няколко интересни нещица. Например, че англичанинът се е ровил из ръкописите на професор Войчеховски и в лабораторията. Наистина интересно. Ако не го бях подплашил, Яшенчак сигурно нямаше да повдигне този въпрос. Понеже го третирах като главен заподозрян, той реши да обвини друг. Посочи господни Лепато, който, както сега разбираме, не ни е казал цялата истина.
— Мислите, че ни излъга за Лехнович ли, другарю полковник? Нали аз сам проверих документите в Историческото бюро.
— За Лехнович англичанинът каза достатъчно много. Едва ли е излъгал. Въпросът не е какво каза, а какво премълча съзнателно. Но да оставим това. Важното е, че сега знаем повече.
— Може би наистина не биваше да позволявате на Лепато да напуска Варшава?
— Няма значение. И без това той не е убиецът.
— Значи все пак е Яшенчак?
— Ако смятах Яшенчак за престъпник, нямаше да говоря с него по този начин… Исках само да го принудя да говори. Успях. Може би не в сто, но в осемдесет процента. Достатъчно е.
Поручикът пресметна:
— Досега сме разпитали седем души. Остават ни още двама: професор Войчеховски и адвокатът Потурицки.
— Само двама — поправи го полковникът.
— Онези, които разпитвахме досега, успяваха до голяма степен да докажат своята невинност. Затова можем да предполагаме, че убиецът е единият от двамата. Всички защитаваха професора, всички подчертаваха неговите добродетели. На бойното поле остава само адвокатът. Освен ако седмината не са ни подвели. Страхувам се, че тогава ще се наложи да започнем всичко отначало.
— Не е толкова зле. Всеки от досега разпитваните внесе в разследването по някой и друг съществен елемент. Вероятно и от останалите двама ще научим интересни факти. Имаме нещо като детска игра. На всяко кубче с поместен фрагмент от някаква разноцветна картинка, но трябва да разполагаш с всички кубчета, за да я подредиш цялата. Надявам се Войчеховски и Потурицки да ни донесат липсващите кубчета. И тогава ще видим портрета на убиеца.
— Никога не съм умеел да подреждам такива кубчета.
— Ще се научиш, Ромек, ще се научиш! — Полковник Немирох явно беше доволен от хода на разследването.
Полковник Немирох разпита професор Войчеховски „неофициално“. Без да пише протокол, макар и в присъствието на поручик Межейевски. Немирох веднага предупреди професора, че ще се наложи да го извика за съставяне на официален протокол, а сега го е поканил само да си поприказват относно някои подробности от онази трагична събота.
— И досега не мога да разбера кой може да е желаел смъртта на това момче! — Лехнович беше на четиридесет и осем, но, изглежда, за Войчеховски си оставаше все същият младеж, който неотдавна е започнал да следва. Това „неотдавна“ се измерваше с четвърт век.
— Именно — съгласи се Немирох. — Все още търсим мотивите за престъплението. Трябва да е съществувала някаква много важна причина, която е накарала убиеца да посегне към отровата. Апропо, вие лично за какво използувате цианкалия?
Професорът се разсмя:
— Битовата химия е моето хоби. Забавлявам се да произвеждам идеална боя за обувки. Дори ви донесох по една „кутийка“. — С тези думи Войчеховски подаде на офицерите две порцеланови бурканчета, в каквито обикновено се продават козметичните кремове. — Чудесно предпазва от влагата и солта, обилно изсипвана по тротоарите и улиците на Варшава.
— А придава ли и блясък?
— Не съм смятал това за важно — учуди се професорът. — Блясък може да се постигне лесно, като се добави пчелен восък.
— В тази боя има ли цианкалий?
— Пази боже! — възрази Войчеховски. — Аз използувам цианкалия, при това в нищожни количества, в течния препарат за чистене на велурени и кожени палта. Произвеждам също прахове за пране, без никакви отрови. Лаская се, че моите са по-добри от продаваните в магазините, тъй като не предизвикват алергични реакции и не дразнят ръцете.
— А цената?
— Без да се смята моето време, тя е няколко пъти по-висока от тази на най-скъпите. Но въпросът не е в цената, а в удоволствието ми да ги правя.
— Съпругата ви също ли се забавлява с домашно производство на нещо?
— Еля няма време за това. Работа, дом, дете. Понякога се отбива в лабораторията, ала се занимава единствено с козметична химия. Прави си разни кремове и експериментира върху получаването на парфюми и одеколони. Не е постигнала кой знае какво, защото за производството на добър парфюм са необходими специални органични стабилизатори, които са недостъпни за нас, простосмъртните частни производители. Но тя успя да създаде интересна ароматна композиция, която използува и която аз й позволих да нарече „Еля“.
— Съпругата ви навярно има великолепно обоняние.
— Направо феноменално. Често се шегува, че произхожда по права линия от някое куче и е наследила от тези прадеди обонянието си.
— А зрението й?
— Пак смешна работа. Както знаете, кучетата имат слабо зрение. И Елжбета не може да се похвали с по-добро.
— Господин професор, спомняте ли си как протекоха събитията онази събота?
— Естествено. Дълго няма да ги забравя.
— Учудвам се, че Лехнович е предизвикал караница в чужд дом. Пък и тогава не е участвувал в играта и не е бил заинтересуван от резултатите.
— Под привидното спокойствие на Стах се криеше необуздан холерик, който най-неочаквано вършеше постъпки, неразбираеми за околните.
— Казват, че бил много амбициозен.
— Изключително амбициозен. Винаги трябваше да бъде пръв. С някаква глупава шега, само за да привлече вниманието на хората, си създаваше смъртни врагове. Сигурно знаете за оня нашумял процес за оспорване на бащинство и за още по-неприятния инцидент с Потурицки, че и с мене по-късно, господин полковник?
— Аферата с Потурицки може да се обясни с тогавашния политически климат в някои младежки организации. Нали става дума за периода на погрешната Сталинова теория за изострянето на класовата борба. Тъй че нищо чудно младият човек да е вярвал безкритично в онова, в което са вярвали и другите.
— За Стах най-важното беше да е център на всеобщ интерес. По принцип политиката никога не го е интересувала. И когато отправи обвиненията си срещу мене, пак искаше да привлече вниманието на целия научен свят върху себе си. Успя наистина, но с фатален резултат за самия него. Този човек, който се стремеше към бляскава кариера, с необмислените си постъпки вредеше само на себе си. Химията беше за него единственият път към истинския успех.
— Бил е много способен, нали?
— Не съм имал и няма да имам друг такъв ученик. Малко е да се каже способен. Той притежаваше ума на голям учен. Напускането на политехниката много му навреди. В института на ПАН трябваше да започне от нула и в съвършено друга област. Но и там бързо се издигна.
— Да е правил някакво изобретение?
— Не. Прояви се обаче като великолепен теоретик. Някои негови концепции са направо сензационни. Опасявам се, че смъртта на техния създател ще сложи край на по-нататъшната им разработка. Просто няма кой да я извърши.
— Не искаше ли да се върне в политехниката?
— Господин полковник, навярно знаете, че Лехнович ми се извини публично и оттегли всички свои обвинения. Аз и без това вече нямах към момчето никакви претенции. Искрено признавам, в него виждах единствения човек, който в бъдеще може да продължи моите скромни изследвания. Но Стах отказа.
— Защо?
— Обясни ми, че и работата в ПАН много го интересувала. Обещали му били, че в най-скоро време ще стане професор. Завръщането в политехниката би отложило тази възможност с няколко години. Съгласих се донякъде с него.
— Господин професор, а вие да сте правили в последно време някакво изключително интересно откритие?
Ученият се усмихна.
— В съвременната химия нито един учен не правя откритие сам. Действително в моя институт работим върху нова пластмаса. Експериментите дават интересни резултати. Но е рано да говорим за категоричен успех.
— Чух, че новата пластмаса е по-твърда от стоманата и много устойчива на високи температури. Просто мечта за авиационната и космическата промишленост.
— Това не е толкова просто — обясни Войчеховски. — Пластмасата притежава известни достойнства, но има и недостатъци. Трябва да ги елиминираме, което изисква стотици и дори хиляди проби и експерименти. При нашите условия най-малко две години работа.
— Защо?
— Задачата на политехниката е да обучава химици, а не да произвежда пластмаси. Макар и пригодени към педагогическите цели, нашите лаборатории не са много подходящи за работа над нови изобретения. Налага се да импровизираме. Много апарати си произвеждаме сами по примитивни способи.
— Не се ли страхувате, че някоя чуждестранна фирма може да се снабди с проби от новия материал и да открадне изобретението? Нали не е трудно да се изследва химичният състав на една пластмаса? Сигурно дори нашият Кабинет по криминалистика би се справил.
Ученият пак се разсмя.
— Веднага се вижда, че сте специалисти в област, която стои твърде далече от органичната химия, господа. Изобщо не е нужно да се прави анализ на химичния състав на нашата пластмаса. Той е известен дори на начинаещите студенти. Просто водородно-кислородна верига. Тайната се крие не в химичния състав, а в начина на производство. В използуването на съответни катализатори и, разбира се, в количествените пропорции. Температурата на химичния процес, неговата продължителност — това са основните параметри. Нещата са сложни и според мене нито един от сътрудниците ми не би успял да доведе работата докрай, ако изведнъж останат без мене. Във всеки изследователски колектив има един човек, който обхваща работата като цяло и дава предложения за нови експерименти.
— Вие толкова хвалехте доцент Лехнович… Той сигурно би се справил…
— Може би единствено той. Но и той би трябвало да се запознае с някои неизвестни му данни. Без тях не би разбрал същността, защото отдавна напусна този клон на химията.
— Казват, че сте покрили плота на масата в домашната ви лаборатория с новата пластмаса. Истина ли е?
— И това ли успя да проучи милицията?
— Както виждате, господин професор. Стараем се.
— Когато се произвежда нова пластмаса, тя трябва да се изпробва при всякакви условия. Веществото, с което съм покрил масата в лабораторията си, трябва да бъде устойчиво на киселини, високи температури и други химикали. Аз наредих да покрият всички маси в лабораториите на политехниката с него. Не забравих и своята вярна масичка в лабораторията в сутерена на дома си.
— Разговаряхте ли с английския професор над темата, върху която работите сега?
— Веднъж разговорът стигна дотам, но само в общи линии. Той не прояви особен интерес. Измърмори нещо от учтивост. Лехнович го интересуваше много повече.
— Спомена ли, че се познават с него?
— Не. Каза ми само, че е чел публикациите на Лехнович. Дори се изненада, като чу от мене, че Стах от доста години не работи в политехниката и не се занимава с пластмаси.
— Още един въпрос, господин професор. Ако вие разполагате с лаборатория, с каквито разполагат например в Съветския съюз или в Съединените щати, колко дълго би продължила работата върху изобретението ви? Дали за година бихте приключили?
— В химията няма застой. Щом се направи някакво изобретение, продължава да се работи върху усъвършенствуването му. Пластмасите са познати от десетки години, че и по-отдавна. А учените откриват непрекъснато нови материали с всестранно приложение. Нашата пластмаса е едно звено от дългата верига на открития в тази област.
— А какво мислеше за вашата работа Лехнович? Знаел е за нея. Едва ли сте я държали в тайна от него.
— Както вече ви обясних, господин полковник, в общи линии няма кой знае каква тайна. Само някои производствени подробности. Когато разбра над какво работим, Стах първоначално се запали. Идва няколко пъти в лабораторията и ни помагаше в експериментите. Взе и проби от пластмасата, за да ги изследва в лабораториите на ПАН при такива експерименти, за каквито ние нямаме условия в политехниката. После ми каза, че резултатите били отрицателни. Това явно охлади ентусиазма му, понеже загуби интерес към нашата работа, макар аз да се опитвах да го привлека. Такъв способен сътрудник би бил само от полза.
— Толкова приятно си говорим с вас за химия, господин професор, че аз съвсем забравих за другите неприятни теми, които трябваше да обсъдим. Налага се да се върнем към тях. Как мислите, кой е убиецът на Лехнович? Познавате отблизо всички гости.
— С изключение на трима: госпожа Бовери, с която се запознах тогава, професор Лепато, когото наистина познавах от Англия, но не отблизо, и професор Бадович, когото също познавам слабо, тъй като той работи в Шльонск.
— Кой предложи да поканите доцента на бридж?
— Аз. Наистина и Бадович, и Лепато искаха да се срещнат с него, но идеята да организираме бридж на две маси беше моя. Еля беше против, като имаше пред вид лошите отношения между Лехнович и семейства Потурицки и Яшенчакови.
— Не се ли страхувахте, че може да се стигне до неприятни ситуации?
— Малко ме беше страх. Затова преди всичко си поговорих с Лехнович. Той обаче прие идеята и изрази надежда, че тази среща ще бъде първата крачка към сдобряване. Смяташе, че след толкова години онези господа би трябвало да са забравили неговата „глупост“. Точно така определи някогашното си поведение. В последно време той много се беше променил. През шестте месеца, изминали от възстановяването на „дипломатическите отношения“ помежду ни, просто не можех да го позная. Съвършено друг човек.
— След разговора с доцента вие навярно сте решили, че няма защо да се опасявате от неприятни произшествия?
— Разчитах не само на Лехнович. Свързах се също с Потурицки и Яшенчак. И двамата се отнесоха към предложението ми резервирано, особено докторът, но аз успях да ги убедя. Яшенчак помоли само да не казваме на Криша, защото тя, горкичката, от притеснение можела да се поболее или изобщо да не дойде. Адвокатът не постави условия, защото съпругата му никога не е имала конфликти с Лехнович. Аферата с Потурицки се беше случила, преди той да се запознае с нея.
— Точно така — потвърди полковникът. — Щом вие тримата не сте имали принципни възражения, не е имало пречки бриджът да се състои.
— Стах се държа безупречно. Когато трябваше да се здрависа с Потурицки и с дошлите малко след тях Яшенчакови, изчака тактично те първи да му подадат ръка. Изрази също надежда, че първата среща след толкова години няма да бъде последна. Заяви, че е готов да компенсира всички направени някога от него глупости. Потурицки прие думите му съвършено спокойно, Яшенчак измърмори нещо, затова пък Криша беше на седмото небе.
— Все още ли хранеше чувства към бившия си съпруг?
— Чувства е силно казано. Във всеки случай радваше се, че отношенията им ще се нормализират. Дотогава всички бяха правили невероятни комбинации, да не би, пази боже, скараните да се срещнат в дома им. Ние нямаме много приятели, но тези, с които поддържаме близки отношения, са ни наистина близки. Споровете между доцента, лекаря и адвоката усложняваха контактите ни.
— Лехнович се бил оплаквал от сърце, а?
— Това беше последният му номер. Той и на мене ми внушаваше, че не изглеждам добре и че сигурно със сърцето ми нещо не е в ред. От около месец преди фаталния бридж ми го повтаряше. Еля се беше подплашила и беше решила да ме замъкне да ми правят електрокардиограма.
— Какво показа тя?
— Изобщо не отидох. Имах намерение тези дни…
— Разбрахме, че на приема у вас се обсъждала възможността Лехнович да постъпи в клиниката на Яшенчак за обстойни изследвания.
— Да. Елжбета го предложи, като разчиташе, че така ще успее да заведе там и мене. Добави, че ако се наложи и двамата да се лекуваме, поне ще си правим компания. Стах винаги е бил истерик, тъй че този път истерията беше на тема здравето му. Ала щом една жена си втълпи нещо, няма начин да й го избиеш от ума. За да ми е мирна главата, бях готов да се оставя в ръцете на този шарлатанин Яшенчак, макар да съм убеден, че сърцето ми си е в ред.
— Пак се отдалечихме от темата, господин професор. Безспорен факт е, че Лехнович е бил убит. Кой е престъпникът според вас?
— Гарантирам за всички свои гости. Също и за Елжбета. Остава моята скромна особа. Понякога си мисля, че аз съм този, който е поставил фаталния цианкалий в чашата на ученика ми. Но поне да знаех защо!
— Двама от вашите приятели са имали сериозни мотиви да убият Лехнович.
— Глупости! Познавам добре Потурицки. Типичен потомък на някогашните полско-украински магнати. Би участвувал в разправиите на тогавашните сеймове, а сега си чеше крастата в съдебната зала. Би извикал Лехнович на дуел, ако можеше да го направи. Но епохата на кодекса на Божевич отдавна мина и няма да се върне. Сегашният Потурицки не е и онзи млад човек, който бе изхвърлен от младежката организация поради неподходящ класов произход. Днес той е известен адвокат, изкарва добри пари, при него трябва да чакаш на опашка, за да се заеме с делото ти. Обича пътуванията и туризма. Обича да си сменя колата често. Отскоро пак има нова кола. Ежегодно прекарва почивката си в някоя южна страна — Гърция, Турция, Испания. Неговите богати прадеди, притежаващи не знам колко имения в черноземна Украйна, не са можели да си позволят подобни удоволствия. И този човек да рискува да загуби всичко това заради миража на отмъщението за история отпреди четвърт век?
— А доктор Яшенчак?
— Аз познавам Витолд по-добре, учехме в едно училище. По принцип той би трябвало да е благодарен на Лехнович. Благодарение на него има красива съпруга и мечтаните деца. Че някога хайлайфчето на Варшава му се е присмивало? Какво от това? Колко души помнят днес онези събития? А всички познават прочутия кардиолог доктор Яшенчак и очарователната му съпруга.
— Но лекарят винаги е наричал Лехнович „негодник“ и „подлец“. Бил е и много ревнив. А Лехнович пък твърдял, че във всеки момент госпожа Кристина може да се върне при него.
— Знам за това прословуто „подсвирване“. Веднъж Стах изтърсил нещо след няколко водки, а услужливите люде, каквито никога не липсват, го разпространиха в разширена версия. Лехнович държеше да блести и да бъде душата на всяка компания. Тогава някой споменал името на известния кардиолог и Стах веднага се изперчил с това „подсвирване“.
— С една дума, имаме труп и деветима невинни — отбеляза иронично Немирох.
— Това е най-странното и най-страшното в цялата история. Този факт и аз не го разбирам — разпери безпомощно ръце професорът.
— На приема всичко е протичало според вашия план и изведнъж е избухнал скандал, провокиран от Лехнович. Как си обяснявате станалото? Нали въпросният бридж е имал за цел да настрои благосклонно към доцента останалите ваши приятели и той прекрасно го е знаел.
— Стах пи доста. Нямам навика да броя чашите на гостите си, обаче и преди вечеря, и на вечерята добре си пийна. Другите или само близваха, или пиеха до половина, а Стах изпразваше чашите до дъно.
— Винаги ли се държеше така?
— Не. Беше по-скоро от непиещите. Понякога се оставяше да го замъкнат в кръчма, където изпиваше по няколко водки. Когато идваше на гости у нас, а преди не пропускаше случай, никога не си е позволявал подобно нещо. Смятам, че алкохолът му е подействувал така.
— Винаги ли ставаше заядлив и докачлив след алкохол?
— В това отношение не му беше нужен алкохол. В последно време обаче се беше научил да се владее.
— Може би е искал да провокира Потурицки?
— Не. Той провокираше всички. Дори госпожа Бовери реагира остро на намесата му. Ако аз не се бях намесил, не знам докъде щяха да стигнат. Но само след няколко мои думи положението се нормализира. Стах се отдръпна от масата. Колко жалко, че тогава не бях в тяхното каре. Никога не бих допуснал да се стигне до размяна на такива думи. Мисля, че и Стах би сдържал нервите си.
— Господин професор, за нас този скандал е без значение. И с него, и без него съдбата на Лехнович е била предопределена. Отровата вече е била в чашата му. Рано или късно е щял да я изпие. Може би не на екс, но при тази концентрация на цианкалий в алкохола нямаше да има кой знае каква разлика.
— Прав сте. Страшна история.
— Кой слиза в лабораторията за лед? Помните ли?
— Аз слизах, Еля май два пъти. Преди вечерята Стах донесе кубчета лед. После Криша. Като че ли госпожа Бовери с англичанина също. Ледът бързо се свършваше, понеже беше топло, а компанията пиеше здравата и се спасяваше с кока-кола и плодови сокове. Отгоре на барчето бяха бутилките с алкохол, а отдолу — кока-колата и соковете.
— Гостите познавали чашите си с алкохол по разноцветните подложки. А чашите с разхладителни напитки?
— Те също стояха на долния плот на барчето. Всеки, който си наливаше за първи път сок или кола, вземаше чашата със себе си и когато се връщаше към играта, я оставяше на малка масичка до играещите. После, ако пак ожаднееше, вземаше чашата си и си наливаше нова порция от разхладителните напитки. Затова нямаше нужда тези чаши да се означават. А алкохолът се пиеше при барчето и чашите оставаха там. Разбира се, който искаше, можеше да си вземе коняка и да си пийва, докато играе. Тогава при удобен случаи би оставил на барчето празната чаша. Често аз или Еля отменяхме гостите и им наливахме алкохол в опразнените чаши. Когато избухна скандалът, реших, че напрежението ще се разнесе най-лесно с помощта на алкохола. Лично подадох на всеки, седнал до игралната маса, неговата чаша, като питах за цвета на подложката.
— Помните ли всички цветове?
— На Потурицки зелен. Както винаги впрочем. На Яшенчак — червен. Госпожа Повери имаше бяла, а Лепато кафява подложка.
— А вашата подложка, господин професор?
— Розова, но тогава аз не пих.
— Защо?
— Бях пил доста на вечерята. Смятам, че домакинът е длъжен да бъде трезвен, още повече, че гостите май бяха попрехвърлили мярката. Въпросният скандал беше най-доброто потвърждение за това.
— Чухме, че у вас съществува обичай разотиващите се гости да пият „за изпроводяк“. Истина ли е?
— Обикновено завършваме вечерта така. Ако в нечия чаша има нещо, той я изпразва, преди да си тръгне, „за да не се хаби благородното питие“, както се казва. Който иска, може да си долее чашата. Но не е задължително да се пие. Никой никого не насилва, макар че на мене не ми се свиди алкохолът за гостите ми.
— А какви бяха цветовете на останалите подложки?
— На Лехнович син. Еля пиеше вино и оставяше чашата си направо на барчето. Криша Яшенчакова избра жълтия цвят. Бадович имаше лилава подложка, също като на Янка Потурицка, но тя пиеше ликьор.
— Имате великолепна памет, господин професор. Зададохме този въпрос на всички, с които разговаряхме, единствено вие обаче отговорихте точно и изчерпателно.
— Само благодарение на паметта съм постигнал нещо в живота си.
— Тази внезапна смърт не събуди ли някакви подозрения у вас?
— Не. Още повече, че два часа преди това Лехнович се оплакваше от сърце. Пък и сред нас имаше опитен кардиолог, който установи инфаркт.
Адам Немирох благодари на учения за разговора и го изпрати до изхода на управлението. Когато се върна, рече на своя подчинен:
— Ето, вече имаме и следващото кубче за нашата игра.
— Смятате ли, че тези показания внесоха нещо ново, другарю полковник? — изненада се от оптимизма на шефа си поручикът.
— Професор Войчеховски ни каза най-важното, докато слизахме към партера.
— Какво е то?
— Че разсилният в техния институт е запален филателист… Е, остана ни само Потурицки. — Полковникът изпадаше във все по-добро настроение.
— Последният, следователно убиецът, защото вие сметнахте за невинни всички други, нали?
— Очаквам този разпит да бъде много интересен — не отговори пряко на въпроса му полковникът — и да ни предостави последния фрагмент от нашата игра.
Въпреки предвижданията на Роман Межейевски адвокатът Леонард Потурицки се появи в Столичното управление на милицията не като уплашен и каещ се престъпник, а облечен в елегантен тъмносин костюм, избрана с вкус вратовръзка и подходящи чорапи. А също и безкрайно самоуверен. Поздрави двамата офицери с леко кимване, седна на стола срещу бюрото на полковник Немирох, без да чака покана, преметна крак връз крак и като извади от джоба си някакви вносни цигари, се зае да пали една от тях.
— Няма дори да направя опит да ви почерпя, господа — рече, — защото няма да приемете нищо от един убиец.
Запали цигарата и продължи:
— Представям си колко ми се сърдите за онова обаждане в събота, господин полковник. На него дължа честта да попадна на последно място в списъка на разпитваните. Последен, но най-важен! Останалите се оказаха невинни агънца, най-сетне се появи престъпникът. Приготвени ли са вече белезниците, а килията ми поръчана ли е? Признавам обаче, че все още съм доволен от интервенцията си при началника на отдел „Убийства“. Независимо от всичко спестих на горкия Войчеховски куп неприятности. А че това наруши шаблонното протичане на разследването, никак не ме е грижа.
— Трябваше да знам, че всичко може да се очаква от един адвокат — върна му топката Немирох, когото държанието на Потурицки не извади от равновесие. Напротив, колкото повече искаше да го подразни Потурицки, толкова настроението на полковника се подобряваше.
— Не адвокат. „Скапано адвокатче.“ Така искахте да кажете, нали, господин полковник? Не вярвам тази златна мисъл на Лехнович да не е стигнала до кабинета ви.
— Заедно с „доносника“.
— Надявам се да съм го засегнал с това определение — разсмя се адвокатът.
— Не по-малко от чашата коняк с цианкалий — добави Немирох.
— Да, чудесно беше — продължи да се държи провокиращо адвокатът. — Най-напред нещо за духа, а после и за тялото.
Поручикът седеше до пишещата машина, но не записваше нищо. Сега Потурицки се обърна към младия офицер:
— Преди да запишете личните ми данни, моля да отбележите голямата тайна, която ще ви издам. — Направи малка пауза и като снижи гласа си до театрален шепот, добави: — Много съжалявам, но аз не съм убил Станислав Лехнович.
— Никаква тайна. Това ми беше известно от самото начало — отвърна Немирох. — Леон, престани най-сетне да се изхвърляш като стар провинциален актьор.
— Благодаря, вече бях скапано адвокатче, сега съм повишен в стар актьор. Хубава кариера. Откъде знаехте, че не съм убиец, господин полковник?
— Поради две основни причини. Първата е твоето обаждане. Ако ти беше отровил Лехнович, нямаше да ми позвъниш лично, а щеше да подхвърлиш идеята на Яшенчак, с когото добре се познаваме. Освен това фактът, че не направи опит да се явиш тук преди официалната призовка, показва, че имаш да ни кажеш нещо наистина важно и както обикновено изчакваш, за да постигнеш възможно най-голям ефект.
Физиономията на Потурицки говореше за дълбоко разочарование. Беше приготвил голяма „бомба“, а тя се оказа негодна.
— Откъде знаете? — попита.
— Не се познаваме от вчера. Винаги си обичал ефектите. Но да приключим с тези приказчици и да пристъпим към същинския разпит. При възникналите обстоятелства няма да минем без протокол.
Този път адвокатът се съгласи без възражения. Съобщи личните си данни и започна:
— Онова, което ще кажа след малко, несъмнено обвинява един мой приятел, но е мое задължение да кажа истината. Независимо дали е приятна, или не. В името на тази истина съм принуден да обърна също вниманието на следствените органи върху една сериозна грешка.
— Че се отнесохме сериозно към обаждането на един адвокат ли? — попита Немирох.
— Не. Когато търсехте убиеца, забравихте нещо. Отровата е любимото оръжие на жените. От съпругите на фараоните до Катерина Медичи и Лукреция Борджия, та до ден-днешен. Няма да ви разказвам за разправията при големия шлем, който се случи на тоя некадърен доктор Яшенчак за първи път в живота му и който той не успя да разиграе, впрочем може би стана по-добре, тъй като докторът сигурно щеше да го провали. Затова веднага започвам от важните неща. Елжбета Войчеховска отдръпна Лехнович от играещите и попита: „А твоята, Стах?“ Ставаше дума за цвета на подложката под чашата на доцента. „Синя“, отвърна Лехнович. Елжбета отиде до барчето на колелца и му подаде чаша коняк. Той го изпи и падна като ударен от гръм. Настъпи всеобща суматоха. Всички се хвърлиха на помощ. Само аз продължавах да седя като парализиран. И знаете ли защо?
— Е?
— Ами пред себе си, на разстояние най-много три метра, виждах барчето. Виждах ясно на черния му плот малко синьо кръгче хартия и чаша коняк върху него. Друга синя подложка върху барчето нямаше.
— Не грешите ли, господин адвокат? — Поручикът беше изненадан от чутото. — Това е невъзможно!
— Абсолютно сигурен съм в това, което виждах тогава и което казвам днес. Елжбета Войчеховска не беше дала на доцента неговата чаша, а друга, с предварително подготвена отрова. На барчето имаше доста празни чаши. Достатъчно е било да се сипе цианкалий в една от тях, да се налее коняк и спокойно да се изчака подходящ момент, когато да се подаде на жертвата смъртоносната микстура. Никой не се учудваше на тези чаши без подложки. Можеше да пиеш ликьор, а после да смениш питието и да преминеш на коняк. Приготвяйки отровата, Войчеховска не е знаела коя е чашата на доцента и е държала смъртоносната субстанция настрани. Винаги би могла да измисли претекст да подаде коняка на Лехнович, който определено не се въздържаше от пиене. Скандалът при играта беше направо идеален повод.
— Просто умът ми не го побира — не можеше да приеме факта поручикът.
— Трябва да призная — добави Леонард Потурицки, — че се възхищавам от хитростта на тази жена. Това, че като домакиня лично подаде отровата, автоматически я освобождава от подозрения. Логично беше да се помисли, че убиецът е поставил отровата в избраната чаша и е чакал жертвата да посегне към смъртоносното питие или да го получи от трета ръка. Войчеховска е обмислила нещата и е направила полезен за себе си извод: онзи, който подаде отровата, е чист от подозрения. Впрочем тя не е можела да постъпи другояче, без да знае какъв цвят има подложката на Лехнович.
— Не грешите ли, господин адвокат? — зададе за втори път същия въпрос поручикът. — Каква причина е имала Войчеховска да отрови Лехнович?
— Не знам — призна искрено Потурицки. — Вие водите разследването. Пък и какво знаем ние, мъжете, за жените, за техните емоции и реакции? Може причината да е била стара, несподелена любов. Може някога Лехнович да е засегнал с нещо професоршата и тя да е чакала с години да си отмъсти.
— С какво би могъл да я засегне?
— Повтарям, не знам. Та макар и с това, че от двете близки приятелки — Кристина и Елжбета — едно време е избрал Криша, а не Еля. Жените не прощават такива неща. Отблъснатата го помни цял живот.
— Но нали Войчеховска е успяла в живота. Има прочут съпруг, хубава къща, богатство, добро дете.
— Има прочут, но стар съпруг. Ами ако е предпочитала младия доцент? А детето й да не е от професора? Какво знаем ние? Аз знам истината, виждах пълната чаша с коняк върху синята подложка, а Лехнович лежеше мъртъв в краката на Войчеховска. Впрочем това може да се провери. Наистина съгласно нарежданията на полковник Немирох милицията се държа извънредно тактично в дома на Войчеховски, все пак обаче извърши някои неща. Между другото фотографът от милицията нащрака куп снимки. И понеже вече сте преминали на цветна фотография, може би на някоя снимка е излязло и барчето?
Полковникът отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Извади от него сив плик. Подреди цветните снимки върху бюрото. На три от тях бяха увековечени фрагменти от барчето на колелца. На две ясно се виждаше една тумбеста чаша със светлокафява течност върху синьо кръгче.
— Ето ви неоспоримото доказателство, че бях прав — триумфираше адвокатът.
— Така е — призна със съжаление Межейевски. — Ала не мога да приема мисълта, че тази симпатична жена е отровителка.
Потурицки като че ли отгатна мислите на младия офицер, защото добави:
— И за мене беше шок. Дълго се колебах дали да разкрия на следствието този факт. Познавам Елжбета от осемнадесет години. Май от деня, в който се запознах с бъдещата си съпруга. Бяха три очарователни приятелки, съученички от гимназията: Янка, Криша и Еля. Лехнович, с когото тогава пак бях принуден да се сблъскам, беше хвърлил око на Кристина. Еля временно остана без кавалер, но не след дълго се „прицели“ най-високо от трите момичета. Когато едното от тях стана съпруга на стажант-юрист, тя бързо се издигна до „госпожа професорша“. Благодарение на брака на Еля се запознах с професор Войчеховски, което, признавам, ми помогна и в по-сетнешната ми адвокатска практика. Познанствата на адвоката са неговото богатство. Никой не възлага делото си на адвокат, за когото не е чувал. За съжаление сега съм принуден да нанеса тежък удар на Зигмунт. Той е много привързан към Еля.
— Впрочем и тя прави впечатление на образцова съпруга. — Полковникът нито веднъж не прояви учудване от сензационните разкрития на Потурицки и едва сега за първи път се намеси в разговора, който отдавна беше загубил тона на официален разпит.
— Да — потвърди адвокатът. — Елжбета не беше рафинирана кокетка, която е завъртяла главата на един стареещ, богат мъж. Напротив, от тях двамата в началото тя беше по-влюбената. Зигмунт малко се страхуваше от този брак. Да не стане смешен, че и какво ще кажат колегите — жени се за своя студентка, доста по-млада от него. Войчеховски е преживял трагедия. По време на въстанието първата му жена загинала заедно с двете им деца. И тъкмо това го караше да се въздържа от брак. Но Елжбета успя да разсее неговите резерви, за което Зигмунт сигурно не е съжалявал.
— И сега тази жена трябва да бъде съдена за предумишлено убийство? — потрепери Межейевски.
— И още по-неприятно е, че самият аз допринесох за това — призна Потурицки. — Ще кажа дори нещо повече — не упреквам Елжбета. За мене Лехнович беше и си остава подлец.
— Благодаря ти, че изпълни гражданския си дълг. Вярвам, Леон, не ти е било лесно да дойдеш тук с такова разкритие. Не те упреквам също, че си предпочел да чакаш до последния момент, разчитайки ние сами да открием това. Искрено признавам, че от началото на разследването тръгнахме в погрешна посока. Направихме немалко грешки. Включително и тази, че не разгледахме внимателно снимките, с които разполагаме.
— А ти, драги, не ми се сърди за онова обаждане — протегна ръка към полковника Потурицки. Двамата сърдечно си стиснаха дланите.
— Подпиши протокола — обърна се към излизащия адвокат Немирох, — че иначе трябва да те викаме още веднъж на разпит.
— Ще издадем ли заповед за задържане? — попита Межейевски, след като адвокатът бе излязъл от кабината.
— Не бързай толкова, Ромек — засмя се полковникът.
— Как така? Доказателствата ли не са достатъчни?
— Доказателствата са великолепни. По-добри не са нужни нито на нас, нито на прокурора. И за съда са достатъчни. Но защо да бързаме? Войчеховска няма да ни избяга.
Поручикът не можеше да го проумее. Досега не се беше случвало началникът му да не бърза да арестува престъпник, против когото има толкова сериозни доказателства. А още повече — убиец.
— Знам, че Войчеховска няма да избяга в буквалния смисъл на думата. Аз взех от лабораторията на професора бурканчето с цианкалий, но в нея има много други отрови. Някои от тях също толкова бързодействуващи.
— И в това отношение няма нищо страшно! — успокои своя подчинен Немирох. — Ще изпратиш на Войчеховска призовка да се яви в десет часа вдругиден. В призовката напиши: „За подписване на протокол.“ Затова пък утре ще си поговоря с господин Винценти Коротко.
— Кой е той?
— Един симпатичен възрастен мъж. Запален филателист, който от тридесет години работи като разсилен във Варшавската политехника. Смятам да си поговорим с Коротко около обяд.
Винценти Коротко — слаб, висок мъж с буйна поселила коса и пищен мустак, по-скоро се учуди, отколкото уплаши от призовката да се яви в Столичното управление на Гражданската милиция. Адам Немирох предложи на госта да седне удобно в креслото, поднесе му цигара и започна:
— Поканихме ви тук, защото ви смятаме за сериозен и заслужаващ доверие човек. Това, за което ще говорим, трябва да си остане между нас.
— Аз винаги съм се отнасял към властта с необходимото уважение — увери го разсилният.
— Известно ни е. Известно ни е също, че сте наблюдателен. Затова искаме да ви попитаме какво става в блоковете и изобщо във вашия квартал. Как си гледа работата кварталният? Нали знаете, налага се да ги контролираме от време на време.
— Кварталният си гледа работата. Нищо лошо не мога да кажа. Само че районът е голям. Какво да направи сам, като не успява да надзърне всеки ден във всяко кьоше? Не е зле да направите някоя вечер хайка за хулиганите, които си устройват сборище в последния вход на номер шест. Не долу на входа, а по различните етажи. Най-често на петия. Вдигат шум, пушат, замърсяват, изпиват по няколко бутилки плодово вино и започват да досаждат на хората. А пък момичетата, дето се събират с тях, с ваше извинение, господин полковник, едно време и под фенера ги нямаше. Срам и гнусотия.
— Запишете, поручик — нареди Немирох.
— Кварталният се старае, ама какво може да направи самичък? Портиерът, или както сега им викат, домакинът на блока, заслужава да му лепнете солидна глобичка. Откакто е построен блокът, нито веднъж не е измил асансьора. Нито пода, нито стените. Да те е страх да се облегнеш, щото ще залепнеш. Колко пъти съм му казвал, и другите наематели също. Да не мислите обаче, че такъв като него държи на службата си? Важното е, че е получил жилище. А после хич не го е грижа. Знаете, в наше време не можеш го мръдна от портиерското жилище. Не е както някога, когато собственикът на кооперацията изхвърляше човека на улицата, без да се интересува ще намери ли беднякът покрив над главата си. Такъв заслужава да го изхвърлят заедно с партакешите му. Веднага ще си спомни какво е метла и как се размахва.
— Запишете, поручик — пак заповяда полковникът.
— И администрацията не е по-добра. Седят си там едни издокарани, изписани дамички, като че ли са в кафене, а не в канцелария. Пък като отидеш при тях по работа!… Повече от две седмици чаках да дойде водопроводчик. Че и като дойде, не гледаше да си свърши работата, а окото му все в чашката. Не минава месец, без да спрат топлата вода. Понякога по цяла седмица я няма.
— Записвайте всичко, Межейевски.
— Слушам, другарю полковник.
— Боклука извозват, като че ли ти правят благоволение. Понякога контейнерите не се виждат изпод боклука. През лятото вони из целия комплекс. Не дай боже да се разнесат някакви зарази! Автомобилистите си оставят колите пред самия блок и после от шест часа сутринта ги загряват, та събуждат цялата кооперация. А пък големият паркинг от другата страна, до детската площадка, стои празен. Ама за тях тия петдесет метра са много.
— Записахте ли, поручик?
— Всичко записах.
— Благодаря ви, господин Винценти. Хубавичко ще си поговорим с онези от администрацията и с портиера. Ще ни запомнят те! А що се отнася до сборището на петия етаж, ще им намерим друго помещение. Доста по-ниско разположено и с железни перденца на прозорците.
— Добре ще им дойде. Човек не може да мине покрай тях, без да подхвърлят мръсна думичка. Не оставят дори жените и децата на мира.
— Ще поставим край на това, и то бързо.
— Хората ще ви бъдат благодарни. Съседите са прилични хора, лоша дума не мога да кажа, а тия алармаджии идват бог знае откъде.
— Чувал съм, господни Коротко, че сте изтъкнат филателист.
— Тъй ли? — оживи се разсилният. — И вие ли събирате?
— Аз не, но по-малкият ми брат. — Немирох лъжеше като по ноти, изобщо нямаше брат. — А какво събирате?
— Ами всичко, което ми попадне в ръцете. Господа професорите и студентите от горните курсове знаят и ми носят марките от писмата си. Но не ги събирам просто така. Понякога вършат работа за замяна. Когато някой търси нещо по-така. Аз например се специализирам в марки с произведения на изкуството и Мадагаскар. Сега се нарича Малгашка република.
— Мадагаскар ли?
— Именно. В Полша сме само трима такива специалисти. Ама ония двамата къде ще се сравняват с мене! Започнали са да събират чак след войната. А на мене ми оцеля предвоенният класьор с Мадагаскар. В него имах цели серии. Преди две години на изложба в Прага получих диплом за този Мадагаскар. Сега щяха да ми дадат медал. Ако не златен, поне сребърен.
— Толкова ли се увеличи колекцията ви?
— Увеличи се. И то най-вече благодарение на доцент Станислав Лехнович, лека му пръст. Когато преди половин година се беше сетил, че събирам Мадагаскар, ми каза: „Господин Винценти, имам приятели в чужбина. Сред тях има и филателисти. Може те да имат някои марки, подходящи за вашата колекция. Ще им пиша.“ И оттогава господин доцентът ми носеше марки винаги когато идваше. Коя от коя по-ценни. Разбираше от марки, макар да не беше филателист. Той изобщо от всичко, разбираше.
— Значи сте познавали доцент Лехнович?
— Ами да. Още като хлапак, от първите му стъпки в политехниката. Способен човек беше. Помня, изпитвахме го с професор Войчеховски, а Лехнович само петици изкарваше. При изпити аз обичам да седя в стаичката до кабинета на професора, а вратата да е отворена. Да чувам как отговарят студентите. Веднъж подхвърлих на Войчеховски да вземе да го натисне. Уж ще го скъса, пък после да обърне всичко на шега. И какво си мислите? Войчеховски не можа да го хване натясно, макар че го разходи из целия материал и му задаваше най-трудните въпроси. След изпита професорът му каза: „Нямам оценка за вас, освен да ви предложа мястото си.“ И само като си помисля, че доцентът не дочака това.
— Чувал съм, че имал някакви разправии с Войчеховски. И че тогава са изхвърлили Лехнович от политехниката. Истина ли е?
— Е! — махна пренебрежително с ръка Коротко. — Те учените често се карат. Но по тоя въпрос не одобрявам действията на Лехнович. Лошо постъпи, не ще и дума. Обаче, макар и след години, разбра грешката си. Извини се на професора и се стараеше да я поправи доколкото можеше.
— Какво говорите? Рядко се случва някой доброволно да си признае, че е сгрешил. Цигара? — Немирох поднесе към разсилния пакет „Кармен“.
— Извини му се в присъствието на негово превъзходителство господин ректора. Сам го чух. А после по цели нощи работеше, за да изненада професора и да му помогне да се справи с проблемите.
— Войчеховски проблеми ли имаше?
— Господин професорът е голям учен, той получава писма от цял свят. Но нали знаете как е при учените. Все някаква дъска ще им хлопа. И професор Войчеховски си има слабо място. Беше решил да направи пластмаса, каквато никой досега не е изобретявал.
— И успя ли?
— Ами! Получи се някакво сиво-кафеникаво вещество. За нищо не става. Когато професорът нареди да покрием с него масите в лабораториите, три ножа си счупих. Май за тая работа Войчеховски е получил от министъра голяма парична награда. Сега си има неприятности, щото е изхарчил парите, а резултати не се виждат.
— Как се справяте със студентите? Толкова хора преминават през лабораториите. Не бих искал да имам вашата работа.
— Тридесет години я вършим. Заедно с професора. Откакто откриха политехниката след войната. А с младежта се оправям. Младите не са лоши, само че трябва да ги държиш изкъсо. Ако си мек, ще те смачкат.
— Професорът е добър човек. Доцентът май е бил по-строг.
— Професорът има златно сърце. Никому няма да стори зло. А Лехнович ги гонеше. Помагаше им в ученето, не мога да кажа, правеше допълнителни упражнения и консултации, а на ония, дето не им се учеше, им спукваше гьона. Дори да повтореше годината, мързеливецът нямаше отърване, понеже следващата година Лехнович пак го емваше.
— Значи професор Войчеховски се тревожеше от неуспеха?
— Има си хас. Не му е весело. Старае се обаче да не го показва. Работи с всички сили. Той и сътрудниците му.
— Доцент Лехнович сигурно също му е помагал?
— Помагаше му, разбира се. Но професорът, какъвто си е, се притесняваше от тази помощ, понеже доцентът не беше на щат при нас. Затова Лехнович реши да прави опитите скришом от професора и чак като разбере къде е грешката, деликатно да му обърне внимание. Та Войчеховски да не се обиди. Професорът си е професор, има високо мнение за себе си.
— Свестен човек е бил този Лехнович. Жалко, че почина.
— Добра душа. Когато научих, че господин доцентът е получил инфаркт, сякаш и мене ме промуши в сърцето.
— Сега, когато нищо не е излязло от помощта на Лехнович, по-добре ще е да не казвате нищо на професора.
— И аз тъй мисля, думичка не обелих пред Войчеховски.
— Много добре. А от колко време Лехнович започна да идва да работи в лабораторията?
— От около четири месеца. Обикновено в събота следобед, когато в лабораторията оставахме само аз и чистачката. Господин Лехнович често прекарваше там цялата нощ и неделния предобед. Аз живея в същата сграда, в служебна квартира, та понякога носех на доцента да хапне от онова, което жена ми приготвяше за неделя.
— Каво ще стане с пластмасата сега, след смъртта на доцента?
— Мисля, че все пак ще се справим. Напоследък господин професорът монтира нови апарати. Сигурно с тях ще правят нови опити. Ние, работещите в областта на химията, не бива да се отчайваме след първите неуспехи — заяви съвсем сериозно господин Винценти Коротко. — Трябва упорито да се стремим към поставената цел.
— Така се разприказвахме с вас, господин Коротко, че не забелязах кога е минал цял час. Много ви благодаря за забележките относно кварталния и администрацията. Ще направим, както ви казах, всичко необходимо, за да въдворим ред. Поручик Межейевски ще има грижата. А ако някога случайно ми попадне марка с Мадагаскар или с репродукция на произведение на изкуството, за вас ще е. Знам къде да ви намеря.
— Ще ви бъда благодарен, господин полковник. — Старият разсилен си взе довиждане с двамата офицери и излезе, много доволен от себе си.
— Не разбирам — този израз вече бе влязъл в постоянния репертоар на Межейевски, — какво трябва да правим с тези оплаквания от администрацията и опия хулигани?
— Какво да правим ли? — повтори въпроса полковникът. — Напиши предложение до съответното районно управление да провери оплакванията, да накаже строго виновниците за недоглежданията, включително с изпращане за бързо производство, ако преценят, че глобата е твърде меко наказание. А сборището на петия етаж да бъде ликвидирано още днес.
— Но за какво ви беше нужно това? За тази работа си има квартални инспектори и районни управления.
— Е, веднъж и ние да сме полезни за нещо. Ако не бяхме разговаряли за водопроводчика, обичащ чашката, нямаше да стане дума и за доцент Лехнович. Нито за неговата невероятно голяма готовност да услужва на професор Войчеховски. Разбра ли?
— Това е ясно. Виждам мошеничествата на Лехнович и дори параграфа, по който би могъл да бъде подведен под отговорност за промишлен шпионаж.
— Тогава какво не разбираш?
— Не виждам причината Елжбета Войчеховска да убие Станислав Лехнович.
— Госпожа Войчеховска ще дойде при нас утре в десет часа. Надявам се, че тогава работата ще се изясни. Възнамерявам също утре да приключим разследването.
— Още утре да предадем случая на прокурора? — учуди се поручикът. — След разпита на заподозряната? Не е ли много бързо? Не е ли по-добре да изпипаме разследването обстойно, та прокуратурата да няма претенции към нас?
— Сам ще видиш утре.
— Другарю поручик — заговори с официален тон полковник Адам Немирох, — след малко ще доведете тук Елжбета Войчеховска. Ще бъдете свидетел на разговора ми с нея. Моля ви само да не задавате никакви въпроси. Нито на мене, нито на съпругата на професора. И никакви физиономии. Ще седите и ще слушате.
— Без да водя бележки и без протокол ли?
— Точно така. Госпожа Войчеховска ще бъде отдясно на вас, а аз ще седна, както обикновено, зад бюрото.
— Слушам, другарю полковник! — Роман Межейевски не разбираше странните нареждания на началника си, но предпочете да не задава въпроси. — Какво да правя сега?
Немирох погледна часовника си. До десет оставаха пет минути.
— Слезте долу. Войчеховска обикновено е много точна. Би трябвало вече да е в чакалнята или всеки миг ще се появи там. Доведете я.
— Трябва ли да предупредя пропуска, че Войчеховска ще бъде задържана?
— Не. Има време за това.
Поручикът излезе и след малко се върна заедно със съпругата на професора. Елжбета явно не предчувствуваше какво я очаква. Усмихваше се спокойно и приятелски. Поздрави полковника без капка страх или притеснение.
Зае посоченото й място.
— Какво стана с онази страшна история? Не мога да я забравя. Понякога всичко ми се струва кошмарен сън, от който трябва ей сега да се събудя. За съжаление, събуждането не настъпва. Това е тъжната действителност.
— Да — потвърди полковникът. — Случилото се беше тежко преживяване за вашето семейство. За щастие, надявам се разследването бързо да приключи.
— Знаете ли вече кой е убил Лехнович? Може би ще стане още по-лошо. Чака ни нов удар. Ще научим ужасната истина, че един от нашите приятели е убиец. Но кой?
— Съжалявам, госпожо, в настоящия момент съм обвързан от служебна тайна. Най-късно в събота истината ще бъде разкрита. Разбирам, дължа ви обяснение.
— Ох, да не говорим за това. Бих предпочела изобщо да не я знам.
— Възможно е да помолим вас и съпруга ви за съдействие.
— Естествено. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да помогнем справедливостта да възтържествува. Както аз, така и съпругът ми сме на ваше разположение, господин полковник.
— По този въпрос ще поговорим после. Сега — продължи полковникът — бих искал да ви обясня защо ви извикахме днес.
— Моля ви, дребна работа.
— Миналия път ви разпитвах, като полуофициално си говорехме за събитията от онази страшна събота. Но законът си е закон. В документите на разследването трябва да фигурира също и протокол за разпита на Елжбета Войчеховска.
— Няма нищо. Моля ви, задавайте въпросите си и записвайте. Знам, че най-напред трябва да съобщя личните си данни.
— Бихме искали да ви спестим време. Затова аз подготвих въз основа на нашия разговор кратък протокол. Ако обичате, прочетете го и се подпишете, госпожо. Ако прецените, че съм записал нещо погрешно, нанесете поправка и евентуално допълнете, ако има пропуски. Това не само е позволено, но и желателно.
С тези думи полковникът извади от чекмеджето няколко листа с машинописен текст. Прибави:
— Изпробваме интересно нововъведение. Надявам се да се приеме в нашето управление, пък защо не и в цяла Полша? Пишем протоколите в много екземпляри на хартия с различен цвят. Веднага да се знае, че белият е за съда, а червеният за прокурора. По традиция зеленият е за адвокатите. Синият остава за служебно ползуване. Жълтият отива в архива. Оказа се много практично.
— Но по този начин се изразходва повече хартия. — Елжбета Войчеховска беше практична жена.
— Да — призна полковникът, — права сте. Наистина се употребява повече хартия. Но за всичко се плаща. За икономията на време — нашето, на съдиите, прокурора и адвокатите — плащаме със съответно по-голямо количество хартия. Но, общо взето, реализираме печалба, защото този начин е значително по-оперативен. А знаете ли как ми хрумна?
— Как?
— Отдавна на съдебните папки на обвиняемите, които са арестувани, се залепва червена ивичка с надпис „арест“. Хрумна ми, че това маркиране може да се разшири и с други цветове, предназначени за целия апарат на правораздаването.
— Интересно… — Тонът на професоршата говореше, че всъщност това нововъведение ни най-малко не я интересува.
— Заповядайте. — Полковникът подаде на жената купчинката разноцветни листа. — Прочетете внимателно и се подпишете. Но не на всичките. Подпишете само сините екземпляри. Тези за служебно ползуване.
Войчеховска прочете внимателно протокола.
— Нямам възражения — каза.
— Чудесно. А аз се боях, че трябва да го преписваме или още по-лошо — да провеждаме отново целия разпит.
— Нямаше да е болка за умиране.
— Тогава, щом приемате текста, подпишете сините екземпляри. Ето, заповядайте химикалка.
— Благодаря, имам. Свикнала съм с моята химикалка и не мога да пиша с друга. — Войчеховска посегна към чантата на коленете си и след кратко търсене извади красива химикалка със сребърна капачка.
— Но четливо — предупреди полковникът. — С малко и фамилно име.
Войчеховска изпълни формалностите. Подписа листовете и ги подаде на полковника.
Немирох прибра документа в папката, а нея в чекмеджето на бюрото.
— Сърдечно ви благодаря, госпожо — каза, — и още веднъж моля да ме извините, че ви накарах да дойдете.
— Господин полковник, споменахте нещо за съдействие от наша страна.
— Именно. Имам гореща молба към вас и съпруга ви.
— За какво става дума? По тона ви разбирам, че е много важно.
— За нас е от първостепенно значение — обясни полковникът. — Досегашното разследване се натъкна на известни трудности. Относно последните минути на съботния бридж. Протичането на скандала и моментът на смъртта на Лехнович. Показанията на очевидците свидетели се различават съществено в подробностите. Затова бих ви помолил да проведем възпроизвеждане на мястото на престъплението.
— Само това ли? — Войчеховска явно си отдъхна. — Мислех, че е бог знае какво! Разбира се, съгласни сме. Как си представяте това възпроизвеждане?
— Просто ще съберем всички в онази стая и ще възстановяваме протичането на трагедията секунда по секунда.
— Но нали господин Лепато замина за Англия. И професор Бадович го няма. За съжаление, и Лехнович отсъствува.
— Поручик Межейевски ще замести Лехнович. Има почти същата фигура. Нищо, че е малко по-нисък. А аз ще се опитам да заместя професор Лепато. Бадович е играел в съседната стая по време на разправията и смъртта на Лехнович. Не е чул много, още по-малко е видял, така че можем да минем и без него.
— Както прецените — съгласи се Войчеховска.
— Остава да уточним кога да го проведем.
— Вие кажете.
— Бихме искали да е в ден, когато няма да объркаме работата на господин професора. Знаем колко е зает.
— Може би в събота? Тогава лекциите на съпруга ми са сутринта. Следобед лабораторията не работи. Затова ние организираме събиранията у нас в събота. В неделя съпругът ми произвежда своите дяволски бои или се занимава с научната си работа.
— Събота е удобен ден и за нас. А часът?
— В пет, да речем?
— Чудесно. Значи в събота в пет часа следобед.
— Да уведомя ли останалите бриджори?
— Не. Благодаря ви. За този бридж ние ще разпратим поканите, защото на нас никой няма да откаже.
— Това ли е всичко?
— Да. Още веднъж ви благодаря.
— В такъв случай — до събота.
— Поручик, изпратете госпожа професоршата.
— Благодаря, сама ще се оправя. Вече знам пътя. — Войчеховска се сбогува с двамата офицери и излезе от кабинета.
— Мадама от класа — установи Межейевски. — Фантастично се владееше. Сигурно и ръката й не е трепнала, когато е изпращала Лехнович на оня свят. Ако не знаех какво каза Потурицки и не бях видял със собствените си очи снимките, щях да се закълна, че тя е олицетворение на невинността.
— Такива са жените — потвърди полковникът.
— Но с едно нещо се издаде.
— С какво?
— Външно беше хладна като лед. Но вътрешно навярно е треперела цялата. Успя с всичко друго, докато не стигна до подписването на цветните страници. Беше разкошен трик от ваша страна, другарю полковник. В притеснението си Войчеховска подписа не само синята, но и трите розови страници.
В събота всички дойдоха навреме. Дори няколко минути преди пет. Причината беше не само в предупреждението, отпечатано върху милиционерските „покани за бридж“, както определи тези призовки полковник Немирох, но и в обикновеното човешко любопитство.
Поручик Межейевски играеше ролята на домакин. Той посрещаше и въвеждаше гостите в библиотеката, където ги чакаха семейство Войчеховски и полковникът. Тук гостите заемаха местата около приготвената за игра масичка или до бюрото. Немирох предложи:
— Сега ние с професора ще ви оставим за малко, за да подготвим съседната стая така, както е изглеждала по време на бриджа.
— Аз какво да правя? — попита професорът.
— Ще помоля за онова барче на колелца, чаши, кръглите разноцветни подложки, на които тогава са стояли чашите, и може би малко чай, който да имитира коняк.
— У нас питиетата не се имитират. Ще се намери и истински коняк.
— Къде стоеше барчето? — запита поручикът, който докара барчето от кухнята, където беше постоянното му място.
— Ето тук — обясни Войчеховски, след което донесе чашите и подложките.
Межейевски подреди чашите, наля във всяка по няколко капки коняк. През това време професорът подреди фотьойлите около масичката за бридж и остави върху зеленото сукно две колоди карти.
— Някои дами пиеха ликьор, а Елжбета червено вино.
— И без ликьор ще минем. Дамите са били в съседната стая — напомни полковникът. — Затова пък ще ви помоля за чаша вино.
— Защо да онеправдаваме нашите мили дами? — Войчеховски наля в две високи чаши ликьор от две различни марки. А голямата чаша напълни с червено вино. Постави всички чаши на барчето.
— Заповядайте тук. — Поручикът разтвори портала, разделящ двете помещения. — Заповядайте. Полковник Немирох ще замести отсъствуващия професор Лепато.
Четворката седна на масичката. Доктор Яшенчак машинално започна да бърка колодата пред себе си.
— Сега — започна Межейевски — ще възстановим възможно най-точно протичането на събитията от момента, в който професор Войчеховски се е намесил, за да предотврати изострянето на скандала. Аз замествам покойния Лехнович. Той тук ли беше застанал?
— Не — поправи го Мариола Бовери. — Малко по-наляво. Между мене и полковника. Тоест тогава между мене и професор Лепато.
Межейевски се премести съгласно указанието.
— А къде беше госпожа Войчеховска? — попита полковникът.
— Стоях зад доктора, но не обелих нито дума.
— Хайде тогава — предложи поручикът. — И сега застанете там.
Елжбета се приближи до доктор Яшенчак.
— А сега кулминационният момент от разправията. Адвокатът скача от мястото си, аз — Лехнович тръгвам към него със стиснати юмруци. Така ли беше?
— Да! — извикаха в един глас Мариола и Елжбета.
— Господин професор, започвайте акцията си — предложи полковникът.
— Успокойте се, господа. Действително се държите като дванадесетгодишни хлапаци. Ясно беше като бял ден, че големият шлем можеше да се реализира и един великолепен играч като доктора не би могъл да провали тази възможност. А на тебе, Стах, наистина ти се чудя. Винаги си успявал да си овладяваш нервите…
— Стах — поде своята реплика госпожа Бовери — не се чувствува добре в последно време. Колко пъти го съветвах да заминем някъде да си почине, та макар и за кратко.
— А ти що за адвокат си — пое пак ролята си Войчеховски, — щом една забележка на кибика те изкарва от равновесие? Сядай си на мястото.
Адвокатът Потурицки седна на мястото си.
— Много се извинявам за забележката си — взе думата Лепато — полковникът. — Моля за извинение.
— Сега ще ви дам по чаша коняк за успокоение на нервите — каза професорът. — Какви цветове имате?
— Аз червен — каза доктор Яшенчак.
— Аз както винаги зелен — обади се Потурицки.
— Аз бял и помня, че на господин Лепато е кафяв — съобщи госпожа Бовери.
Както в онази трагична събота Войчеховски отиваше до барчето и подаваше на седналите чаши с коняк.
— А твоят цвят, Стах? — включи се в играта съгласно ролята си Елжбета Войчеховска.
— Син — отговори с категоричен тон поручикът.
Домакинята отиде до барчето и след миг се върна с две чаши. В едната ръка държеше виното, а в другата коняка. Подаде го на Межейевски.
— Стоп — извика поручикът.
Всички насочиха въпросителни погледи към Немирох.
— Моля ви, елате при барчето, за да проверим.
Деветимата се събраха около барчето. Първа се ориентира Мариола.
— Та тук изобщо няма синя подложка! — извика тя удивена. — Има две розови. А тогава, сигурна съм, на барчето имаше синя подложка.
— Браво! — похвали момичето полковникът.
— Не разбирам — рече адвокатът.
— Госпожо Елжбета — започна полковникът, — много съжалявам, но съм принуден да разкрия вашата тайна. Госпожа Войчеховска е далтонистка. Редки са случаите на далтонизъм у жена, която различава основните цветове — жълт, зелен, син, червен, — но не различава близките помежду си цветове, в случая с госпожа Елжбета — син и розов. Проведохме два пъти един и същ експеримент и двата пъти той доказа частичния далтонизъм на госпожа професоршата. Ако са еднакво интензивни, тя възприема синия и розовия като един и същ цвят.
— Зеления и червения също — разсмя се Янина Потурицка. — Спомням си какъв ужасен скандал избухна веднъж в училище в час по рисуване. Тогава учителят за първи път ни заведе навън, в градината, и ни каза да нарисуваме цъфналите лалета. Еля беше направила листата червени, а цветовете зелени. Учителят реши, че тя му се подиграва, и я изпрати при директора. Чак тогава се разбра, че при рисуване Елжбета винаги обръща кръгчето боя и прочита надписа на него. В градината рисувахме с палитри и тя беше забравила къде стоят червената и зелената боя. Голям смях падна. Както с Еля, така и с учителя, че толкова дълго беше успявала да го заблуждава.
— Но тук вече шега няма, всичко е завършило трагично за Лехнович, комуто госпожа Войчеховска е дала по погрешка чашата, предназначена не за него.
— Не за него ли? — възкликна Войчеховска.
— На снимката се вижда, а и господин Потурицки също е забелязал, че като не различава цветовете, госпожа Елжбета е подала на доцента чашата, стояща на друга подложка. Чашата на Лехнович, която е била на синя подложка, е останала непокътната. За щастие на снимките се вижда върху кои подложки няма чаши. От тях разбрахме, че Лехнович е изпил коняка с розова подложка.
— Моята подложка беше розова. — Войчеховски беше силно изненадан и уплашен.
— Зигмунт! — Елжбета едва сега разбра всичко. Инстинктивно се притисна до съпруга си, като че ли за да се убеди, че е още жив.
— Дължа ви обяснения, дами и господа, както за моето понякога направо невъзпитано държание, така и за протичането на цялото разследване. Но понеже това е дълга история — предложи полковникът, — няма ли да е по-добре да седнем?
Домакинът се погрижи да напълни чашите на всички с предпочитаното питие. Знаеше вкусовете на приятелите си. Полковникът се намести удобно във фотьойла в центъра на кръга, които останалите образуваха, и започна разказа си:
— Произшествието изглеждаше загадъчно още от самото начало. Не защото беше извършено престъпление в „доброто общество“, тъй като и това се случва. Затова пък мотивите за него ни се струваха или незначителни, или неактуални. Всъщност подозренията падаха върху двама господа.
— Върху мене — заяви Потурицки.
— И върху мене — добави доктор Яшенчак.
— Но те биха рискували много, ако бяха решили да си отмъстят за причиненото им преди години зло. Наистина и двамата са демонстрирали враждебно отношение към Лехнович, ала то е било само фасон, „за да запазят лице“. Защото и двамата са знаели, че Лехнович ще бъде у Войчеховски, и двамата са приели да дойдат тук. Да допуснем, че убиецът е дошъл, за да извърши престъплението. Но защо е дошъл другият? Също и мотивите на професор Бадович, по-скоро от материално естество, ми изглеждаха без особено значение, маловажни, за да склонят към риск този учен с перспективи за добра кариера. С една дума, имахме труп и деветима невинни. Но ако обърнехме картината и предположехме, че убиец е Лехнович, всичко идваше на мястото си.
— Невероятно! — прошепна Елжбета, която все още държеше ръката на съпруга си.
— Лесно беше да набележим пет евентуални жертви сред компанията, събрала се на бридж. Трима от тях можехме веднага да изключим, понеже убиецът би бил принуден да отрови тримата наведнъж, а групови инфаркти рядко се случват.
— Кои? — попита Янина Потурицка.
— Бадович, Потурицки и Яшенчак, Лехнович е очаквал напролет да получи професура. Може би се е опасявал, че ако онези две стари истории и тази, по-новата с Бадович, излязат на бял свят, това ще попречи на мечтаното повишение? Но след като размислихме, преценихме, че тези съображения са дребни, още повече, че господата Потурицки и Яшенчак предпочитат да не ровят в далечното минало. Що се отнася до Бадович той е настоявал само за професионално удовлетворение. Притиснат до стената, Лехнович би измислил някаква формулировка, която да задоволи претенциите на професора, а на него самия да позволи да излезе от аферата без ущърб.
— Не знаех, че е имало история и с Бадович — забеляза професор Войчеховски.
— Доцентът „пратил на кино“ Бадович при някаква съвместна разработка. Взел сам предназначената за двата колектива сума и хвърлил сянка върху репутацията на учения от Шльонск. Бадович не държеше особено на парите. Настояваше преди всичко за реабилитиране в научните среди — поясни поручикът.
— При последното претегляне на фактите — продължи полковникът — ни останаха двама кандидати за покойници. Двама професори. Единият от Англия, от Кеймбридж, а другият — от Варшавската политехника.
— Хенрик Лепато и Зигмунт? — възкликна Кристина Яшенчакова.
— Точно те! — потвърди полковникът.
— Защо англичанинът? — попита адвокатът.
— Защо Зигмунт? Откъде накъде? — Елжбета не можеше да приеме мисълта, че съпругът й е бил в смъртна опасност, и то — от ръката на любимия му ученик.
— Всъщност и в двата случая причината е една. Незадоволена амбиция и стремеж към кариера и богатство. На всяка цена — подчерта Немирох. — Дори с цената на нечий живот. Англичанинът е можел да умре, защото случайно е научил прекалено много. Професор Войчеховски — защото Лехнович е имал интерес работата върху новата пластмаса да се забави или прекъсне. Освен това смъртта на господин Войчеховски е отваряла пътя на Лехнович към катедрата в политехниката. Доцентът е смятал, че така с един куршум ще убие два заека.
— А какво общо е имало между Лепато и Лехнович? — попита Потурицка. — Нали те се преструваха, че не се познават, а не беше така. Сама се убедих.
— Познавали са се, и то добре. През окупацията са били членове на „Сивите редици“. В групата им настъпил провал. Почти всички били арестувани. Повечето младежи били застреляни, други намерили смъртта си в концентрационните лагери. Оцелели единици. Сред тях Хенрик Лепато и Станислав Лехнович. Той единствен не дошъл тогава на явката, откъдето гестапо арестувало цялата група.
— Нима? — попита Яшенчак.
— Попадналите в хитлеристкия затвор младежи били убедени, че именно Лехнович ги е предал. Изпратили дори шифровано съобщение от затвора „Павяк“. Подозрението се оказало неоснователно. Лехнович бил попаднал на хайка и затова не дошъл на явката, което го спасило. Предателят бил застрелян наскоро след това с присъда от полската съпротива.
— Поне това не е извършил — въздъхна Криша.
— Господин Лепато, а всъщност Хенрик Лепатович, тъй като тогава се е наричал така — продължи полковникът, — не знаел как се е разрешил въпросът с предателството. Бил изпратен в Маутхаузен. След войната попаднал в Англия и там направил научна кариера. Не се става лесно професор по физика в Кеймбридж, още повече когато си чужденец.
— Голям успех. Името на професор Лепато действително е известно сред физиците в цял свят — допълни Войчеховски.
— И към този известен физик преди няколко месеца се обърнал един авиационен концерн от Съединените щати. На професор Лепато бил предаден образец от нова пластмаса. Помолили го да изследва физичните му свойства. Както ни каза англичанинът, на Запад подобни поръчки са нещо обикновено. Вероятно концернът е искал да свери своите резултати с получените в Кеймбридж. Било изяснено също, че пластмасата е изобретение на младия полски учен Станислав Лехнович.
— Лъжа! — подскочи Елжбета, но съпругът й я укроти, като стисна деликатно ръката й.
— По този начин Лепато научил, че човекът, когото той смятал за агент на гестапо, не само е жив, но и е направил кариера като химик. Трябва да добавя, че резултатите от изследванията били положителни и концернът решил да купи изобретението. Когато в рамките на обмяната на научни кадри пред англичанина се отворила възможност да дойде в Полша, Лепато се възползувал от нея. Преди всичко искал да се информира за Лехнович.
— Упорито ме разпитваше за него — каза Войчеховски, — обаче не отвори изобщо дума нито за историята от окупацията, нито за изобретението.
— Естествено. Лепато е искал най-напред да се убеди дали доцент Лехнович и някогашният член на „Сивите редици“ са едно и също лице. А въпросът с изобретението не го е засягал особено. Свършил си бил работата, дал бил консултацията. Получил за нея добри пари. Чувствувал се англичанин и не бил заинтересувам изобретението да остане в Полша. Не виждал и защо трябва да разгласява, че доцентът се пазари с американска фирма относно продажбата на изобретението. Тогава Лепато още не знаел, че Лехнович не е направил никакво откритие, а си присвоява изобретението на професор Войчеховски. И че с него търгува с американците.
— Винаги съм бил на мнение, че той е изключителен подлец — измърмори Потурицки.
— Лехнович разбрал, че англичанинът проявява интерес към неговата особа. Досетил се защо. Нямал основания да предполага, че Лепато е посветен в неговите пазарлъци с американската фирма. Смятал, че става дума само за събитията от окупацията. Затова, изпреварвайки срещата на бридж, доцентът се обадил по телефона в „Бристол“ и поканил физика на обяд. Преди да си замине от Полша, господин Лепато даде подробни показания, до голяма степен достоверни. Премълча една подробност и навярно никога няма да разбере, че е бил на крачка от смъртта. Лехнович се опасявал, че Войчеховски, който придружавал англичанина из Полша като представител на политехниката, ще му спомене за изобретението си, а Лепато ще каже за това в Англия, разкривайки името на истинския изобретател. Това би могло да стигне и до концерна. Така или иначе, англичанинът е представлявал сериозна опасност за Лехнович. Не знаем и никога няма да узнаем за какво са разговаряли Лепато и Лехнович в хотел „Бристол“. Англичанинът каза, че Лехнович му е разкрил истината за онзи провал. Обяснил на своя бивш боен другар, че във Военното историческо бюро се съхраняват документи, които доказват невинността на Лешояда. С такъв псевдоним си служел той тогава. Дали са говорили и за пластмасата? Не знаем. На Лехнович оставало само да се отърве от професор Войчеховски, за да може безнаказано да си присвои изобретението.
— Пластмасата е едва в пробен стадий. Моята смърт би преустановила работата. И Лехнович не би могъл да я продължи, тъй като я познаваше само в най-общи линии.
— Пак грешите, господин професор. Без вашето знание, използувайки лековерието на някои хора от политехниката, от няколко месеца Лехнович е контролирал как напредват вашите експерименти и сам е извършвал някои опити. Без съмнение, като познаваме способностите на доцента, можем да предполагаме, че той напълно се е ориентирал в изследванията ви. Дали не е напреднал дори повече от учителя си?
— Какъв мръсник! — повтори Потурицки.
— Сега целта му е била на всяка цена да забави работата върху новото откритие. Лехнович е искал да спечели време, докато си уреди да замине в Съединените щати уж на практика или със стипендия. Като разполага там със специализирана лаборатория и необходимите помощници, би довършил бързо работата. Може би след това би се върнал в Полша, за да поеме катедрата? А може би в САЩ щяха да му направят предложение, отговарящо на неговите неимоверно големи амбиции? Най-сигурен начин работата в лабораторията на политехниката да спре е била смъртта на професор Войчеховски.
— Не мога да повярвам!
— Но е така. Лехнович вече е бил започнал да подготвя хората. За да не бъдат изненадани от тази смърт. Започнал да се оплаква от сърце и да внушава на професора и околните, че и професорът също не е добре със сърцето.
— Дори аз му бях повярвал донякъде — призна Войчеховски.
— Ако онази събота беше умрял не Лехнович, а професор Войчеховски, вероятно нямаше да има следствие.
— Защо? — попита госпожа Елжбета.
— Просто лекарят от „Бърза помощ“ нямаше да бъде задължен да уведоми милицията. Болният е умрял в собствения си дом в присъствието на прочут кардиолог, който е констатирал сърдечен инфаркт. „Бърза помощ“ нямаше да има подозрения и не би оспорила диагнозата. Лекарят би подписал смъртния акт без колебание. У никого не биха възникнали подозрения, понеже и на вечерята се е обсъждало, че професорът не се чувствува добре.
— Аз не съм го казвал — възрази Войчеховски.
— Никой нямаше да обърне внимание на това. Но да се върнем към събитията от тогава — каза полковникът. — Всичко е станало така. Още преди вечерята Лехнович е поставил цианкалий в чашата, оставена върху розовата подложка. Разчитал е, че професорът ще изпие смъртоносното питие веднага след вечерята. Положително не е рискувал да се снабди с отровата от шкафчето на професора, защото не е бил сигурен дали този цианкалий не е окислен и дали ще подействува светкавично. Налагало се да се съобразява и с това, че господин Войчеховски няма да обърне чашата на екс, а ще отпие малка глътка. Затова трябвало отровата да бъде прясна и в много висока концентрация. Но часовете минавали, а професорът не посягал към чашата си. Лехнович все повече и повече се притеснявал. Десет часът вечерта наближавало, след час бриджът щял да свърши, а чашата си стояла пълна. Доцентът умишлено предизвикал скандал с лесно избухващия адвокат. Разчитал, че всеки ще посегне към чашата си. А професорът трябвало да умре възможно най-скоро, тъй като се бил случил нов инцидент с господин Лепато.
— Какъв? — попита Войчеховска.
— Както винаги вие сте показали дома си на гостите. Лехнович забелязал огромния интерес на англичанина към масата за опити. Опитвал плота с нож и угасил на него цигарата си. Някой от останалите обърнал внимание на този факт, но не му било ясно защо го прави. Затова пък Лехнович не се е съмнявал. Разбрал, че Лепато знае за изобретението и се учудва, че се сблъсква в жилището на Войчеховски с пластмасата, която уж той сам е изобретил.
— Когато слязох за лед — допълни госпожа Бовери, — англичанинът тръгна подире ми. Мислех, че иска да пофлиртува с мене. А той дори не направи опит да ме целуне. Блещеше се като омагьосан в тая маса. Не ми помогна и да сложа леда в съдинката.
— Скандалът се е развивал по начертания план. Но Лехнович не е успял да овладее нервите си. Не е бил професионален убиец. Сигурно е бил изключително напрегнат, когато е чул думите на професора: „Сега ще ви дам коняк да си успокоите нервите.“ Разочаровал се е обаче. Професорът черпел гостите, по своята чаша не взел. Затова не е чудно, че когато госпожа Елжбета подала коняка на доцента, ръцете му така треперели, че няколко капки се разлели. Лехнович се помъчил да скрие възбудата си. Прекарал подметката си по разлетия алкохол и изгълтал остатъка на екс. Навярно не е разбрал какво става с него чак докато не е загубил съзнание. Не знаел, че госпожа Елжбета е далтонистка. Цианкалият му не го подвел — подействувал мигновено.
— Така му се пада — забеляза адвокатът.
— Правилно — потвърди доктор Яшенчак. — Сам попадна в примката, която е приготвил за другиго.
Госпожа Криша тихичко въздъхна. Елжбета стискаше силно ръката на съпруга си.
— Разбира се — добави Немирох, — цялата история можеше да се обясни и по друг начин. Например, че госпожа Елжбета Войчеховска е приготвила смъртоносното питие и възползувайки се от удобния случай, го е подала на доцента вместо неговата чаша на синята подложка. За невинността на госпожа Войчеховска обаче говореха два факта. Първо, ако беше отровителка, тя положително би преместила чашата на доцента, та върху синята подложка да няма нищо. Второто доказателство беше нашата снимка. На нея се виждаше, че чашата коняк си стои върху синята подложка, а доцентът лежи мъртъв на дивана. Можеше също да се види, че на барчето стои розова подложка без чаша. Това ме накара да се усъмня, че госпожа професоршата може би е далтонистка. Извиках я в управлението и й дадох да подпише няколко разноцветни страници. Казах й да подпише само сините. А там имаше само една синя страница. И три розови. Без да се поколебае, госпожа Елжбета подписа и четирите. Разбира се, преди да приключим разследването по този нещастен случай, ще ви поканим, госпожо, да бъдете изследвана от офталмолог. Сега обаче това е само формалност.
— А аз се чудех що за идиотщини са тези нововъведения! — усмихна се домакинята. — Нямам възражения против такъв преглед.
— Днешният експеримент потвърди предишния. Господин професорът подреди чашите правилно, но когато той се обърна, поручик Межейевски смени синята подложка с розова.
— Синята е в джоба ми — призна поручикът и я извади.
— Зигмунт, трябва да я запазиш за спомен.
— Не държа на такива спомени.
— Още веднъж се потвърди вредата от алкохола — пошегува се адвокатът. — Особено когато ти го сервира твой наследник. Защото Лехнович се смяташе за научен наследник на Зигмунт.
— Господин полковник, вие представихте неоспорими факти, но на мене ми е трудно да повярвам в тях — призна с тъга Войчеховски. — Лехнович? Моят любим ученик? Бъдещата гордост на полската химия?
— Освен способности човек трябва да има и морал — отбеляза адвокатът.
— Аз загубих най-много — засмя се докторът. — Сигурно никога повече през живота си няма да обявя голям шлем.
— Нищо не е загубено — поде темата домакинът. — Деветима сме, тъкмо за две масички. Малко чай „Улунг“ все ще се намери в тоя дом. И хляб с маргарин за вечеря. Защо да не поиграем?
— Аз първа ще бъда излизаща — предупреди госпожа Елжбета.
— А после аз ще ти помогна да измием съдовете — каза Кристина. И добави: — Само че не вярвам много-много в този чай и този маргарин.
Госпожа Бовери малко се превземаше, твърдейки, че трябва да се върне у дома. Но когато представителният поручик й предложи да я изпрати след бриджа, не поднови отказа си.
Доктор Яшенчак ентусиазирано започна да разбърква картите. Навярно разчиташе на следващ голям шлем.
Секретарката на Градското управление на Гражданската милиция в Забегово Зоша влезе в кабинета на началника и остави пощата на бюрото. На излизане, както обикновено, не затвори вратата. Знаеше, че майор Станислав Зайончковски има навика да коментира гласно преписката и незабавно да дава наставленията си, произтичащи от съдържанието й. При това не обичаше да вика своята сътрудничка в кабинета си, задоволяваше се с присъствието й в секретарската стая.
Напоследък Зоша и всички останали в управлението остро бяха почувствували мрачното настроение на шефа си и гледаха да не му се мяркат пред очите в старанието си да не предизвикват гнева му. Нищо чудно. На началника на Гражданската милиция в Забегово никак не му вървеше. Заместникът му бе претърпял сериозна злополука с мотоциклет, а от останалите петима офицери, с които Стария разполагаше, един бе изпратен на курсове да специализира криминалистика, а друг се разболя тежко и се наложи да замине на продължително лечение в санаториум. Тъй че в Забегово бяха останали само трима офицери, единият от които току-що беше завършил школата. Подофицерите също не бяха в пълен състав.
А на всичко отгоре бяха извършени няколко тайнствени престъпления, които от два месеца не само не даваха мира на служителите от милицията, но и предизвикваха паника в града и цялата област. Стария ходеше като отровен и се хващаше за най-малката дреболия. Днешният ден потръгна зле. Още сутринта старши сержант Фалковски предизвика недоволството на началника и бе здравата накастрен, а майорът, разлютен като стършел, се затвори в стаята си. Най-малко пет минути Зоша се колеба дали да влезе с пощата, или да изчака известно време. Най-сетне събра кураж, остави преписката върху бюрото и сега от другата стая, с молив в ръка и бележник на масата, очакваше развоя на събитията.
Не се наложи да чака дълго.
— По дяволите! — прогърмя баритонът на Зайончковски. — Ама че го измислили! Капитан Полешчук при мене!
Секретарката не използува телефона, а изскочи от стаята и след миг Зигмунт Полешчук, който отговаряше в управлението за крайградската зона, а в момента изпълняваше длъжността заместник-началник, се озова в кабинета му.
— Човек може да полудее! — Майорът дори не посочи стол на колегата си. — Знаеш ли какво са изкомбинирали онези философи от Воеводското управление?
Капитанът беше в течение, че Зайончковски е изпратил до Воеводското управление няколко писма, с които уведомяваше за отчайващото положение в Забегово и молеше да му бъдат изпратени неколцина помощници и преди всичко Воеводското управление само да поеме разследването на тайнствените убийства или поне да изпрати следствена група.
— Отговарят ми — продължи майорът, — че за момента не виждат причини те да се нагърбват със следствието. Обещават да помагат със съвети. На молбата ни за хора ме уведомяват, че от Ченстохова са ни „отпуснали“ поручик — тук майорът се наведе към писмото, — поручик Барбара Шливинска. Повече никого не можели да ни дадат, защото и при тях било напечено.
— То се знае. Лято е, отпускарски сезон, работа има повече от всякога.
— Седят по трима в стая, а не искат да ми пратят някого поне за два месеца.
— Все пак ви отпускат тази Шливинска, наистина не е от Катовице, а от управлението в Ченстохова, но и това е нещо.
— Жена! За какъв дявол ми е тук жена? Трябват ми хора за работа, а не такива, дето по цял ден ще се гледат в огледалцето и или ще червят устните си, или ще си пудрят носа.
— Преувеличаваш, Стах — опита се да го успокои капитанът. — Та и при нас има няколко момичета — всяко работи за трима. Нали сам представи Калужова за награда пред воеводския началник и обеща, че ще пратиш Криша Лавинска в офицерската школа в Шчитно.
— Това е друго — не се оставяше да бъде убеден Зайончковски. — Калужова е от транспортната, пък Криша от стопанската милиция. Налице са вече четири трупа и кой знае още колко ще станат. Та нали азбуката има още двадесет и осем букви.
— Във всеки случай тази Шливинска ще облекчи положението ни. Можем да й възложим всичко несъществено, всички случаи на нарушения, дето ги пращаме не в съда, а в колегията. Тогава ти или аз, като разполагаме с повече време, ще се посветим на „азбучния убиец“.
— И дума да не става! — Майорът не само се разгневи още повече, но и прояви инатчийския си характер. Щом като тия господа от Воеводското са такива умници, че ми обесват на шията някаква си жена, нека покаже какво може. Ще й възложа тъкмо този случай.
— Не упорствувай, Стах. — Капитанът се опита да успокои приятеля си. — Момичето може да се окаже много полезно за нас. Ако и дадеш този случай, смятай, че си я провалил.
— Тъкмо това искам. Ще имам основание да я върна обратно в Ченстохова. А на онези от Катовице ще им дам да разберат още на първото съвещание. Сигурно началникът на Воеводското управление не знае нищо за нашето положение, а разни умници са натъкмили всичко през неговата глава.
Капитанът не се опита да спори. Не от вчера познаваше началника си. Знаеше, че в края на краищата Зайончковски е благ човек, както се казва, „за всяка рана лек“. Но понякога беше в състояние да се покаже по-упорит от дванадесет магарета, взети заедно. А колкото до работата на жените в милицията, майорът отдавна имаше установено мнение. Допускаше ги най-много до транспортния или стопанския отдел. Нямаше друго управление в цялото воеводство с толкова малък женски състав както Забегово. И изобщо Зайончковски бе заклет стар ерген с всички предубеждения по отношение на нежния пол. Каква бе причината за тази враждебност, никой от подчинените му никога не се бе осмелил да подпита Стария.
— Ще й възложа разследването — повтори майорът.
— Постъпи както искаш — сви рамене капитанът, — но помни едно. Можеш да отпратиш момичето, но следствието е много важно и не бива да пострада.
— Така ще й отровя живота, че сама ще се моли да я върна в Ченстохова. А колкото до следствието, не се безпокой. Ще й го възложа, но сам ще се погрижа да не извърши някоя глупост и ще постъпвам както намеря за добре съобразно случая.
— Поне засега работата ни не е потръгнала, макар че добре познаваме тукашния район. Ако я възложим на новак, съвсем ще я обречем на неуспех.
— В случаи като този, когато престъпникът е сигурно някой изверг или луд, резултат се постига с много упоритост. Необходимо е да се организират хайки с участието на много хора или поне да се устройват клопки.
— Нито за едното, нито за другото имаме хора, нито пък възможност да осигурим съответни съоръжения.
— За всичко това не веднъж и два пъти съм писал до Воеводското. Вместо помощ получавам само полезни съвети и жена на шията. По дяволите такава работа! И кому след време ще трият сол на главата? Разбира се, на майор Станислав Зайончковски!
Зигмунт Полешчук трябваше да признае, че в думите на началника му се съдържаше доста истина. В действителност Градското управление в Забегово беше в тежко положение. Но майорът не желаеше да разбере, че така бе почти във всеки град, затова воеводските власти и при най-добро желание не можеха да се притекат на помощ веднага във всяко свое поделение. Капитанът си представяше колко главоболия е създала в Ченстохова заповедта, с която Шливинска се командироваше в Забегово, и отново се опита да внесе успокоение:
— Още не си видял тази жена, и вече си се настроил така враждебно към нея. Може пък да се окаже превъзходен професионалист. В Катовице отлично знаят тежкото ни положение, а „азбучният убиец“ и там сигурно всява голям страх. От Забегово до Катовице е само час и половина път. Престъпникът лесно би могъл да се прехвърли на техен терен. А освен това нали все пак отговарят пред Варшава за цялото воеводство, включително и за нас. Сигурно не ни изпращат новак.
— Превъзходен професионалист — разсмя се иронично майорът. — Чувал ли си анекдота за машинистката и професионализма? Благодаря за такава помощ. Не стига, че нищо няма да свърши, ами ще има да върти очички и да се кипри пред момчетата ми. Вече си я представям.
— А може пък да е грозна? Кривогледа, куца и гърбава?
— Още по-зле — не на шега се уплаши Зайончковски. — Предпочитам да е хубава, отколкото някое чудовище.
— Не бих казал, че си особено последователен. Затова се и надявам, че ще се откажеш от идеята да й възложиш да открие „азбучния убиец“.
— Бъди сигурен, че няма да го направя. Щом Воеводското я смята за толкова способна, нека покаже какво може.
— Боя се, че на Шливинска няма да й е леко в Забегово.
— Тъкмо на това разчитам. Колкото по-бързо се измете оттук, толкова по-добре.
Дори такъв педант като майор Станислав Зайончковски призна пред себе си, че поручик Барбара Шливинска не може да бъде упрекната в нищо. Яви се в управлението в пълна униформа и се представи на началника съгласно всички изисквания на устава. Тънката, изящна снага на девойката великолепно се очертаваше под изпънатата й униформа, а поличката (три пръста над коляното) откриваше стройните й крака. Тъмните чорапогащи подчертаваха тънкия глезен. Капитан Полешчук, който в цялото управление минаваше за най-голям познавач по тия въпроси, искрено призна, че новата придобивка на Забегово се очертава много, много интересна.
Тъмна, късо подстригана коса, овално лице, кестеняви очи, правилно, леко вирнато носле, като че ли твърде изпъкнали устни и остра брадичка — всичко това, взето заедно, изглеждаше приятно. Трудно би било девойката да се нарече красавица, но във фигурата и лицето й имаше нещо много привлекателно за мъжете.
— Седнете, поручик! — Майорът като че ли се поддаваше на чара на новопристигналата.
Шливинска седна на посочения й стол.
— С какво се занимавахте в Ченстохова?
— Отначало работех в транспортната милиция, после в стопанската. Пратиха ме в офицерската школа. На тригодишен задочен курс в Шчитно. После отново в стопанската, а напоследък — в следствения отдел. Това разграничение е малко формално, защото и в Ченстохова сме малко, та се налагаше да се занимавам едновременно с различни въпроси.
— В следственото? — повтори Зайончковски. — Твърде добре. Радвам се, че ни изпращат професионалист. Тъкмо сме изправени пред доста труден случай. Навярно вече сте чули за него?
— „Азбучният убиец“! Цяла Полша го знае.
— Тъкмо него имам предвид.
— Естествено, подробности около този случай не са ми известни. Знам само толкова, колкото писа пресата.
— Ще се запознаете с подробностите. Възнамерявам да ви възложа този случай.
Момичето се усмихна. Полешчук установи, че така, усмихната, е още по-мила.
— Толкова се опасявах — каза тя, — че ще изтълкувате изпращането на жена тук като божие наказание и ще бъда използувана да запълвам разни дупки. Пък то — каква приятна изненада! Искрено съм ви благодарна, другарю майор, ще се постарая да оправдая доверието.
Полешчук трябваше да напрегне цялата си воля да не избухне в смях. А и майорът слушаше въодушевените думи на момичето със съвсем сериозен израз на лицето. Бе очаквал друга реакция.
— Разбира се, под мой контрол — добави началникът.
— Слушам, другарю майор! — Шливинска направи движение, сякаш искаше да стане рязко от стола и да застане мирно.
— Не се радвайте толкова, колежке — намеси се Зигмунт Полешчук. — Това следствие е дяволски трудно. От два месеца си блъскаме главите как да заловим този налудничав тип и не сме направили ни крачка напред. Ще трябва да започнете от нула.
— Това е чудесно. Няма да се влияя от нищо. — Девойката все така неприкрито излъчваше въодушевлението си. За такова „свое“ разследване в Ченстохова би трябвало да чака с години или дори никога не би го получила. А тук — сякаш от небето й пада. Въпреки всички конституционни норми и всевъзможни призиви за равноправието на жената все пак тя има значително по-малки шансове за изява и пробив. Навсякъде, включително в милицията. Шливинска не можеше да не се досеща какви бяха съображенията на майора, за да я ощастливи с най-важното за момента следствие в цялото воеводство, ако не и в цялата страна.
— Къде да ви настаним? — прояви загриженост началникът.
— Ако в Забегово няма хотел, може и в частна квартира. В най-лошия случай в някоя от празните килии на вашия арест — засмя се новопристигналата.
— Хотел в Забегово има, но е неугледен и малък. Липсват и самостоятелни стаи. Дори и дума не може да става за по-дълъг престой там — намеси се капитанът.
— Разполагаме с мансардно помещение за гости. Устроихме го при последния ремонт, за да не прибягваме до услугите на хотела — поясни майорът. — Бедата е там, че леглата са три, а вие сте жена.
— Настанили сте вече някого?
— В момента — не, но при нас често пристига по някой от района или воеводството. Не бих искал да се лиша от това помещение за дълго.
— Не е беда. Ако пристигне някой, ще се изнеса за половин час. Дойдох с малък куфар, засега съм го оставила на гардероб на гарата. А като се поогледам из града, навярно ще си намеря някоя стая в частно жилище.
— Това при нас не е лесно.
— Не се тревожете за мене, другарю майор. Все някак ще се справя.
— Добре, днес можете да се настаните и да се поразходите из града, а от утре — на работа.
— Ще покажа на колежката мансардната стая — предложи услугите си капитанът. — А за багажа ви ще изпратим колата на гарата.
Майорът искаше да се намеси. Може би щеше да смъмри капитана, задето се разпорежда със служебната кола, но размисли. Шливинска и капитанът излязоха от кабинета. Началникът чу как Полешчук запозна новата колежка със Зоша и двете момичета се заприказваха за нещо.
— Зоша, свържи ме с Комитета! — заповяда той. Зайончковски се обръщаше по име към секретарката си. Познаваше я от дете. Зофя Маленко бе дъщеря на негов близък приятел от ученическите години.
— Веднага.
След като свърши разговора, майорът отново я повика:
— Зоша!
Секретарката се показа на вратата.
— Моля те, направи ми силно кафе. А… как ти се струва тя?
— Много мило момиче. Мисля, че ще се разбираме.
В този момент откъм стълбите се чу някакъв шум и приглушен женски вик. Миг по-късно в стаята на секретарката влезе Шливинска, като силно куцаше, а след нея капитанът с доста виновен израз.
— Паднах на стълбата.
— Забравих да предупредя колежката, че едно от стъпалата малко се клати.
— Има ли ви нещо?
— Не. Само си счупих тока. Не знам какво да правя сега, защото другите ми обувки са в куфара на гарата.
— Зоша, ако обичате, извикайте утре дърводелец да поправи стъпалото, а колкото до обувките, веднага ще изпратим кола на гарата.
— Стъпалото е нищо работа. Ако имате чук и няколко пирона, сама ще го поправя. Баща ми беше дърводелец, тъй че малко разбирам от тези неща.
— С удоволствие ще ви помогна. А чук ще се намери — предложи услугите си Полешчук.
— Събуйте обувката си, моля. Отсреща живее обущар. Поправя обувките на всички ни в управлението. Евтино и солидно. Ще отскоча при него и след минута ще сме забравили неприятната случка… — Зоша грабна обувката със счупения ток и изхвръкна от стаята.
Шливинска с една обувка докуца до стола и седна.
— Колежке, дайте ми номера от гардероба — предложи капитанът. — Ще отида до гарата да взема куфара.
След като си влезе в кабинета и, противно на навика си, затвори вратата, майорът си помисли: „Успя да омае всички. Но с мене, госпожичке, няма да ти е така лесно!“
Спомни си за поръчаното кафе. Но кафе нямаше, защото Зоша хукна при обущаря. Майорът отиде до прозореца. Наблюдаваше от другата страна на улицата малкото магазинче, което от няколко години се обитаваше от дошлия в Забегово стар майстор обущар Юзеф Кунерт. Тъй като вратата на работилничката беше отворена, от това място прекрасно виждаше Зоша, седнала на малко трикрако столче, и насреща възрастния побелял човек, който държеше в дясната си ръка обувката и заковаваше счупения ток.
— Дори телефона не превключи — ядоса се Зайончковски. — От това момиче никога няма да стане добра секретарка.
В същия момент телефонът иззвъня. Майорът посегна към слушалката.
— Майоре — докладваше Шливинска, — звънят от „Самопомоц Хлопска“. Да ви свържа ли?
— Ако обичате.
От кабинета си Зайончковски чу как капитанът се върна с куфара. Малко след него дойде Зоша с поправената обувка. По-късно се търсеха пирони. Да поправят стъпалото, изразиха готовност трима милиционери. След известно време до ушите му достигна шумът от ударите на чука. Работеше се с такова въодушевление, че навярно половин кило гвоздеи бяха отишли на вятъра.
По всяка вероятност капитанът ръководеше акцията, защото гласът му достигаше чак до кабинета на началника. При това се носеше невъобразим смях.
А през това време в секретарската стая се изредиха всички служители от управлението да се представят на Шливинска. Дори двете толерирани от Стария жени в това здание. Неголямата стая на секретарката се бе превърнала в приемен салон.
„Ако взема да изляза и да разгоня цялата тая сбирщина, място няма да си намерят!“ — заплашваше мислено майорът, но не направи и крачка иззад бюрото.
Дори възникна малък спор кой да занесе до горе куфара на поручик Шливинска, но изведнъж всичко утихна. Хората се върнаха към нормалната си работа.
Само за кафето на началника никой не се сети. Дори Зоша бе забравила за това свое задължение.
Когато на следния ден майорът влезе в управлението, двете девойки — Зоша и поручик Шливинска, се бяха увлекли в разговор. Началникът не се спря да подслушва, но изкачвайки се по стълбите, дочу, че момичетата си говорят на малко име и, разбира се, си бъбрят за парцалки.
При вида на началника Шливинска отново застана мирно и поздрави по устав. Това донякъде омилостиви Зайончковски.
— Не е необходимо в бъдеще — махна с ръка той. — Тук не се придържаме така строго към устава, както в Ченстохова.
— Другарю майор, дали не размислихте по онзи въпрос? — попита момичето с безпокойство в гласа.
— Не се бойте.
— От вълнение половината нощ не съм спала.
— Ще прокълнете мига, в който за пръв път сте поели в ръка тези бумаги.
— Няма да се стигне дотам.
— Еее, не бъдете така сигурна. Сега ще ви връча досиетата. Можете да работите в съседство, в стаята на моя заместник, който е болен. Започнете с много внимателно проучване на документацията. Не бързайте. След като се запознаете с подробностите, ще поговорим какво да предприемем във връзка с този случай.
— Слушам!
Бяха четири дебели папки с досиета. Всяка старателно завързана. Барбара Шливинска, седнала в отделената й стая, започна да ги прелиства. Нямаха обща сигнатура. На всяка се четеше надпис с големи, леко наклонени букви: „Дело по убийството на…“, следваше име и фамилия, а отдолу дата. Папката с най-стара дата, 25 юни 1975 г., съдържаше данни за Винценти Адамяк.
Поручик Шливинска развърза шнурчето и се зае да изучава досиетата. В началото, както е прието, имаше кратко „сведение за престъплението“, написано от дежурния сержант Ян Лисовски.
То гласеше, че по време на дежурство на старши сержанта в дванадесет и тридесет и пет в управлението са се явили двама юноши: Януш Маляга и Ян Гавински. Те заявили, че като ловели риба край река Стружанка, забелязали човек, който лежал в храстите. Той не помръдвал, а когато двамата приближили, видели до него локва кръв. Уплашени, веднага хукнали към милицията. Изпратената на място група установила, че трупът в храстите е на млад човек, убит с остър предмет. Милиционерите от радиоколата без затруднение установили самоличността на убития. Бил добре познатият на забеговските улици хулиган Винценти Адамяк, чест гост на ареста в управлението. Самоличността му потвърдила и майка му, уведомена и доведена на местопроизшествието.
Освен това досието съдържаше протокол на следствената група и направените от фотографа на милицията снимки. На няколко от тях се виждаше шубрак, от който стърчаха крака на човек, легнал по корем. На други, в по-едър план, личеше, че на гърба, горе-долу на височината на сърцето, ризата е прокъсана и окървавена. Ясно се очертаваше немного голяма рана. Следваха снимки, изобразяващи лице на млад човек. В досието имаше и отпечатъци от пръстите на мъртвия.
Протоколът на следствието беше кратък. Гласеше, че тялото на убития е било завлечено в храстите. Потвърждавали го все още твърде явните следи от кръв по тревата. Убийството най-вероятно е било извършено край реката, откъм високия й бряг, на около десет метра от мястото, където лежеше трупът. На брега били намерени огризки от салам и трохи хляб върху хартия и две празни бутилки. Едната от прочутото плодово вино, наричано в Забегово „магията на ДЗС“, и втората от „пожарникарски ликьор“.
Любопитно бе, че върху двете бутилки не са били открити никакви папиларни отпечатъци, дори и отпечатъци от пръстите на жертвата. Дали бутилките не са били старателно избърсани от убиеца? Защо в такъв случай просто не ги е хвърлил в реката?
Заключението на лекарската експертиза и аутопсията гласеше, че смъртта е настъпила вероятно между дванадесет и един часа на двадесет и четвърти юни вследствие нараняване на лявата камера на сърцето и вътрешен кръвоизлив. Раната на гърба от лявата страна под лопатката е причинена от остър предмет с дължина най-малко 12 сантиметра, най-вероятно автоматичен нож. Кухненски или касапски нож би оставил по-голяма и по-широка рана. Смъртта е настъпила почти веднага, тъй като острото оръжие е засегнало сърцето.
При аутопсията на трупа е било потвърдено наличието на значително количество алкохол в кръвта на младежа, а също, че е бил зашеметен или на границата да загуби съзнание.
Разпитите на познатите на убития не донесли никакви изненади. Винценти Адамяк не е работил никъде. От време на време е помагал на майка си, която държала сергия на градския пазар. Завършил седми клас на основно училище, по-късно посещавал професионално училище, но бил изключен поради системно неявяване на занятия и сбивания.
Убитият бил на двадесет и три години. Не е отбивал военната си служба.
Установено било, че за последен път е бил видян около четири следобед при павилиона за бира на жп-гарата. Според показанията на другарите му по чашка още тогава Вицуш е бил здравата пийнал. След като изпил две или три халби бира, Адамяк нямал повече пари, за да продължи гуляе. Опитал се да уговори другарите си да го почерпят. Клоняло дори към сбиване, но навреме се намесил собственикът на павилиона Бернард Формановски, познат на поклонниците на бирата като човек с тежка ръка. Това усмирило невръстното хулиганче и то си тръгнало, като казало, че отива при майка си за пари.
За съжаление не се оказало възможно да се установи в колко часа е станало това. Щастливците с халба в ръка не гледат часовника и времето за тях минава бързо. И Формановски, увлечен в грижи да не се шуми много около павилиона, тъй като рискувал да му бъдат отнети правата, не обърнал внимание кога младият Адамяк се упътил към дома.
Майката на убития, Янина Адамякова, вдовица, издържа себе си и семейството си, в което освен Винценти има още двама по-малки синове и две дъщери, от търговия със зеленчуци на градския пазар. Тя бе дала показания, че е видяла сина си за последен път сутринта, когато й помогнал да превози стоката. За помощта измъкнал от майка си тридесет злоти. Следобед Винценти не се появил нито на пазара, нито вкъщи, което потвърдиха и по-малките му братя и сестри.
Най-вероятно по пътя към къщи Винценти е срещнал бъдещия си убиец. За негова сметка се снабдили с алкохол и гуляят продължил край реката.
По трупа не били открити никакви драскотини. А и следите по тревата не дали никакъв повод да се мисли, че между пиещите е възникнал спор, последван от сбиване, по време на което да е бил нанесен смъртоносният удар.
Милицията разпитала всички служители от търговските обекти, продаващи вино и водка. Забегово не е голям град. Наброява едва осем хиляди жители. В такова селище хората се познават един друг. Никой от продавачите не могъл да си спомни него ден Адамяк да е купувал алкохол. Както и никой не потвърдил да е продавал някому бутилка „Плодово“ заедно с бутилка водка.
От съпоставката на събраните факти милицията дошла до заключението, че това не е убийство при случайно сбиване или следствие от внезапно възникнала разпра, а предумишлено и хладнокръвно извършено престъпление. Адамяк е бил примамен край реката, а там, вече пийнал, е бил упоен с алкохол до безсъзнание и убит с нож в гърба. Тялото е било примъкнато в близките храсти. Убиецът дори не се е старал да прикрие престъплението си, както и да печели време до разкриването му. Ето защо не е взел бутилките, нито ги е хвърлил в реката, където не биха могли да бъдат открити толкова бързо.
Милицията не била кой знае колко затруднена и при установяването на личните връзки на убития, тъй като добре познавала младите безделници в града. Приятелчета, които също като Вицуш никога не цапали ръцете си с работа, няколко момичета, обслужващи сексуално тази компания, съседите от къщата, където живее Адамякова, които впрочем всячески избягвали младия размирник — с това всъщност се изчерпвал кръгът от свидетели.
Разпитан бил всеки поотделно. Приятелите на убития, задържани в управлението и за всеки случай затворени в отделни помещения, за да не се сговорят, не били ни най-малко единни, нито пък се съобразявали със старото християнско правило „de mortuis nil nisi bene“: за мъртвите — нищо или само добро. Тъкмо напротив — не особено ярката личност на Вицуш рисували изразително, без да пестят черните краски. Но за убийството не били в състояние да кажат нищо конкретно.
Младежите били учудени, дори порядъчно уплашени. Твърдели, че тази смърт ужасно ги изненадала. Всеки се стараел да представи пред милицията малко или повече правдоподобно алиби.
Показанията им до едно били най-старателно проверени. Установили се съществени пропуски и явни неистини, особено що се отнасяло до местонахождението на младежите по времето, когато Адамяк е бил край реката заедно със своя бъдещ убиец. Това обаче не било достатъчно, за да бъде обвинен в убийство който и да е от младите безделници.
Пък и какъв би могъл да бъде мотивът за убийството?
Навярно не грабеж, тъй като Адамяк не е имал у себе си нито грош. Не е носел часовник, защото отдавна го бил пропил. В компанията неведнъж се стигало до свади, спречквания и дори до кървави сбивания. Ала престъплението не е имало подобен характер. Било е извършено хладнокръвно и предумишлено.
Докато четеше лист по лист документите по този случай, поручик Барбара Шливинска високо оцени труда на колегите си от Забегово. Беше извършена бързо и вещо огромна работа, много хора — разпитани, показанията им проверени. Направени бяха много експертизи и огледи. И въпреки всичко следствието бе стигнало мъртва точка.
Докато милицията полагала усилия да намери отговор на загадката около смъртта на Винценти Адамяк, ново кърваво престъпление разтревожило обществеността.
В неделя, на осемнадесети юни, в управлението се втурнала Юстина Феликшакова, живееща на улица Шверчевски в Забегово, и уведомила, че почукала на вратата на съседката си Мария Боженцка, за да поиска чаша захар, но съседката не отвърнала на почукването и госпожа Феликшакова надзърнала през прозореца в стаята. Видяла страшна картина — сред локва кръв на пода лежала Боженцка.
Групата от патрулната кола, изпратена на улица Шверчевски, потвърдила сведението на Феликшакова. Следственият екип разбил вратата на малката къща, в която живеела самотната вдовица Мария Боженцка. Установено било, че жената е мъртва. Цялата задна част на главата й била смазана от удар с тъпата страна на брадва, намерена впрочем край трупа и принадлежаща, както било установено по-късно, на убитата.
И което е по-интересно, по дръжката на брадвата не били открити никакви отпечатъци от пръсти. Най-вероятно са били изтрити.
В малкото помещение, което обитавала Боженцка, не личали следи от борба. И това убийство не е имало за цел грабеж. В дървеното сандъче под леглото, заключено с доста примитивно катинарче, милицията открила над осемдесет хиляди злоти и три златни монети от по пет долара, увити в бяло парцалче.
Аутопсията потвърдила, че смъртта е настъпила вследствие счупване задната част на черепа и увреждане на мозъка. Съдебният лекар посочил събота като ден на смъртта, между осемнадесет и двадесет и три часа.
Мария Боженцка беше също стара познайница на милицията в Забегово. Вдовица на железничар, тя получаваше неголяма пенсия и си „докарваше“ допълнителен доход чрез незаконна търговия с водка. Всеки, който не успяваше да се снабди с алкохол в държавните магазини, можеше, подгонен от жаждата, по всяко време на деня и нощта да се сдобие с половинка при „леля“ Боженцка.
Милицията неведнъж „нахълтваше“ в малкия й дом на улица Шверчевски. Конфискуваше изцяло запасите от намерения там алкохол и предаваше делото на колегията или на съда. На Боженцка бяха налагани големи глоби, осъждана бе и на затвор. Глобите си плащаше, от затвора опитваше да се измъкне под предлог, че е в напреднала възраст и с разклатено здраве — страдаше от остра бронхиална астма. След това отново се захващаше с незаконна търговия. Дори в деня, когато „лелята“ беше намерена мъртва, милицията откри под дюшемето хитро измислен тайник с деветнадесет половинлитрови бутилки.
В Забегово за последен път убийство било извършено преди повече от седемнадесет години. Тогава някакъв младеж убил от ревност годеницата си, която го изоставила, а после се самоубил, като се обесил на един дъб в близката гора.
А сега в разстояние само на четири седмици — два трупа! Нищо чудно, че случаят предизвика голяма сензация и широки коментари в цялото воеводство.
Клиентелата на „леля“ Боженцка беше твърде многобройна. Забегово ни най-малко не спадаше към градчетата със сух режим. Напротив, в статистиките на воеводството по употреба на алкохол градът заемаше първо място. На това не пречеше дори задължителната забрана за продажба на алкохол в събота.
Такива услужливи „лелички“ като Боженцка в Забегово и района ги имаше твърде много.
Хората, които се ползуваха от услугите на „лелята“, не се хвалеха с това пред милицията. Но за щастие в малките градчета жените имат навика да прекарват следобедите по прозорците си, да наблюдават и одумват минувачите. Така е било и в паметната събота на улица Шверчевски. Съвсем не се оказало трудно да се състави списък на немалкото клиенти, посетили малката къща, та дори да се установи и редът, по който изчезвали зад гостоприемната врата на Мария Боженцка.
Последен излязъл с половинка от този дом Мариан Палицки. При разпита неохотно признал, че посетил Боженцка около осем и половина вечерта. Вече се мръквало. Твърдял, че оставил пенсионерката здрава и читава.
Милицията задържала Палицки за четиридесет и осем часа. Прокурорът не дал разпореждане за по-дълъг арест, тъй като по тялото и дрехите на задържания не били открити дори и най-малки следи от кръв, каквито, ако Палицки действително беше убиецът, би трябвало да са налице. По нищо не личало и костюмът му да е бил пран или чистен през последните дни. А липсвал и мотив за престъплението. Един пияница, постоянен клиент на „лелята“, да убие своя виночерпец?!
А по-късно, едва след Палицки, когато навън се спуснал мрак и съгледвачките затворили прозорците и се заели със задълженията си, някой се промъкнал в малката къщица и убил собственичката й. Трябва да е бил добър познат на Боженцка, щом го е пуснала да влезе без много увещания. Винаги била много предпазлива, на чужди не отваряла, спасявайки се не толкова от крадци, колкото от служителите на милицията, които така вгорчавали живота на старицата. Че изпитвала доверие към убиеца, говорел и начинът, по който било извършено убийството. Боженцка била обърната с гръб към нападателя си, който най-спокойно взел оставената както обикновено в ъгъла брадва и нанесъл с нея удара върху нищо неподозиращата жена.
Още едно заключение се натрапи на Шливинска, докато разглеждаше снимките. Тилът бе целият размазан от удар, нанесен с невероятна сила. Значи нанесъл го е мъж, и то силен мъж, който може би упражнява физическа работа и често използува брадва.
Върху скрина в жилището на Боженцка имало няколко червени банкноти от по сто злоти, по-дребни банкноти и няколко монети. Убиецът не е докоснал парите, макар че, съдейки по разположението на тялото на убитата, при нанасянето на удара престъпникът е стоял тъкмо до този шкаф.
Нищо не подсказвало убиецът да е бил обезпокоен от някого. Милицията не е могла да установи дали някой клиент на „лелята“ не се е опитвал напразно да посети дома й късно вечерта или през нощта. Убиецът е бил много сигурен в себе си. Спокойно заключил вратата с ключ от връзката, намерена в дома на жертвата, след което небрежно я захвърлил на двора, отделящ къщата от улицата. Милицията открила ключовете само на три метра от пътечката.
Проучвайки внимателно всички подробности, Шливинска прояви интерес към описанието на къщата. Неголяма, заедно с малкото дворче тя беше собственост на Мария Боженцка и се състоеше от две помещения: стая и кухня. Убийството било извършено в кухнята. Оттам се и влизаше. Кухнята имаше един прозорец, а стаята — два. Всички те бяха с решетки. Вратата, обкована отвътре с дебела ламарина, бе подсигурена с три ключалки, едната съвсем модерна, със сложен механизъм, която доста би затруднила дори специалист. Не би поддала на обикновен месингов шперц, нито на леко огъната стоманена тел, както става с повечето здрави наглед ключалки, непредставляващи на практика ни най-малко препятствие за крадеца. Всъщност за да проникнат вътре, служителите от милицията е трябвало да избият прозорците и с пила да прорежат решетката на прозореца. Едва тогава най-тънкият от милиционерите в Забегово се промушил в къщата и отворил вратата отвътре. Ключовете били намерени значително по-късно в тревата.
Тези солидни мерки за сигурност в скромната вехта къщурка на Мария Боженцка силно заинтригуваха поручик Шливинска.
Дали пък клетата вдовица не се е бояла от нападение и грабеж? А може би е имала смъртен враг, който е застрашавал не скромното й богатство, а живота й?
Трагичната смърт на възрастната жена като че ли напълно потвърждаваше тези опасения.
Кой обаче би могъл да има интерес от смъртта на старицата? В жилището й милицията открила общо над деветнадесет хиляди злоти. Барбара Шливинска от собствения си служебен опит знаеше, че неведнъж са били убивани хора за далеч по-дребни суми. Но този случай беше нещо по-различно, сега убиецът не бе взел нито грош.
Както се изясни, Мария Боженцка имала две деца. Син, който завършил Висшия минно-металургичен институт в Краков и работел в една от мините в Шльонск, и дъщеря. Дъщеря й завършила училището за медицински сестри във Вроцлав. В същия град няколко години работила във воеводската болница. По-късно се омъжила за млад лекар и двамата се преместили в Шчечин.
Органите на милицията, тъй като при този случай не допускали нищо неизяснено, проверили алибито на двамата, съответно и на съпругата, и на съпруга. Уведомени за смъртта на майката, децата на Боженцка пристигнали за погребението, поръчали надгробна плоча при градския каменоделец, възложили на адвокат да разреши наследството и да извърши продажбата на къщата и двора. Наследственото производство било в ход. В къщата не живеел никой. Служителите от милицията възстановили решетките, заключили и дори запечатали помещението. Семейството не взело нищо от жилището. Мебелите били много скромни, личните вещи на умрялата също не представлявали никаква ценност. Сумата, открита от милицията и депозирана в съда, била причислена към наследството. По всичко личало, че след приключване на юридическите формалности роднините ще престанат да се интересуват от покойната, погребана на гробището в Забегово.
„И все пак струва ми се, че е била оправна жена — помисли си Шливинска. — Овдовяла преди петнадесет години. Децата й били още малки, ученици в гимназията. И все пак успяла да им осигури образование. Сина си изучила за инженер, на дъщеря си осигурила добра професия. Не вярвам да й е било леко. И защо я е сполетял толкова трагичен край?“
Двете убийства, и то за толкова кратко време, раздвижиха обществеността в градчето. Но все още никой не ги свързваше с факта, че жертвата на първото убийство имаше фамилия с начална буква „А“, а на второто — „Б“.
Първоначално и в милицията не правеха връзка между двата случая. Наглед бяха твърде различни. Първо жертва на престъпление бе станал млад човек, двадесет и три годишен, известен в града хулиган и пияница; след това — възрастна жена, над седемдесетте, вдовица, майка на две деца, човек сериозен в очите на съседите и целия град. В отношенията й с милицията и правосъдието градът беше на страната на клетата вдовица. Кому е пречело, че старицата от добро сърце е правела услуги на хората и им е преотстъпвала две-три бутилки тъкмо когато гостите за рожден ден са пресушили домашните запаси до последна капка или когато кръчмите са затворени, а човек не е успял да утоли жаждата си. Какво лошо има в това, че при подобни обстоятелства една бедна вдовица ще припечели някой и друг грош? А който иска водка, ще е готов да плати и по-скъпо, след като държавните магазини рано затварят гостоприемните си порти.
И така, в Градското управление на Гражданската милиция в Забегово с всяко от тези дела се бяха занимавали различни офицери. Едното бе водил капитан Зигмунт Полешчук, второто — заместник-началникът, капитан Януш Волски. Неотдавна обаче Волски, прибирайки се с мотоциклет вкъщи, се подхлъзнал и се приземил в болницата. Произшествието станало причина Полешчук да поеме двата случая.
Така че капитан Полешчук трябвало да разпита както приятелите на Винценти Адамяк, така и пияниците, посещавали вдовишката къщичка на улица Шверчевски, за да се снабдят с „успокоително“ от „леля“ Боженцка. Но не минали и три седмици, когато вестта за ново убийство се разнесла из града. В петък, втори август, бил убит най-богатият човек в Забегово Владислав Червономейски.
Шестдесет и две годишен, той се появил тук сравнително неотдавна, през 1968 година, след като дълги години бил живял във Франция. В разговори с познати неведнъж споменавал Африка и Швеция, пък и Англия не му била непозната. За богатството му се разказваха легенди. Без съмнение в тях имаше доста истина, защото Червономейски бе пристигнал в Забегово с красива френска кола. По-късно от Франция се изсипали три вагона какви ли не блага.
Завърналият се от емиграция купил от кметството останките на една опожарена от немците къща в покрайнините на града и три хектара земя. Само след няколко месеца тази съборетина се превърнала в красива вила, около къщата заизниквали големи парници, изграждани от части, доставяни от Франция. Само стъклото за покриване било от стъкларския завод в Пьотрков. А след парниците се появила голяма овощна градина. Местните жители с подозрение гледали неголемите, не по-високи от два метра дръвчета, с привързани за телове клончета, тъй че образували истински жив плет. Не един се подсмивал иронично при гледката на подобно овощарство. Но престанали да се шегуват, когато само след три години малките дръвчета започнали да раждат превъзходни ябълки. И то в такова изобилие, че не можело и сравнение да става с която и да било обикновена градина.
Червономейски живеел с жена си и най-малкия си син, който бил завършил агрономство във Висшето селскостопанско училище и след смъртта на баща си трябвало да поеме цялото това процъфтяващо стопанство. По-големият син и единствената му дъщеря останали във Франция. Там завършили училище, там се задомили. Само през лятото навестявали родителите си. Зимно време госпожа Червономейска винаги прекарвала по няколко месеца при децата си в чужбина. Старият овощар много рядко си позволявал да почива. Знае се, че за да бъде силен конят, стопанинът му трябва ежедневно да полага грижи за него.
На този ден, било петък, се приготвяла голяма пратка, главно череши за пазара в Катовице. Колата трябвало да тръгне преди осем, за да могат в ранно утро плодовете, още свежи, да стигнат направо в магазините. Тук били както редовните работници, така и наетите допълнително за бране хора, започнали от зори да се трудят в градината.
Старият овощар както обикновено започнал деня с работа в парниците. Наистина по това време на годината краставиците и доматите били вече прибрани, но Червономейски подготвял място за карамфилите и хризантемите, за да може през есента, и по-точно за Деня на всички светии, да достави съответната стока.
Колата била вече натоварена и шофьорът, Ерик Рослин, отишъл при шефа за последни нареждания. Намерил овощаря мъртъв, проснат върху цветния разсад. Шофьорът разбрал, че Червономейски е застрелян с пистолет. Уведомена незабавно, милицията потвърдила това — единственото, което можело да бъде установено за момента. Работниците на овощаря били вън от всякакво подозрение. Намирали са се в градината и всеки е виждал останалите. Пренасяли щайги с плодове до колата, където синът на собственика, Анджей Червономейски, и шофьорът проверявали и мерели стоката.
Никой не чул изстрела. По-късно, когато вече станало известно, че овощарят е бил застрелян със „седморка“, най-вероятно стар валтер, служителите на милицията направили проба. Шумът от изстрела отекнал слабо вън. По всяка вероятност растителността служела като естествен заглушител. Хората, увлечени в работа, не обърнали внимание на лекия пукот. Та нали недалеч минава оживено шосе и дори някой да е чул нещо, би могъл да си помисли, че е „стрелял“ ауспух по пътя. А освен това всеки се стараел колкото може по-бързо да се справи с работата, за да вземе по-високо възнаграждение.
Разбира се, в Забегово не липсвали хора, които да завиждат на богаташа. Не искали да знаят, че успехът му се дължал на упорит труд и солидни познания. Чуждият успех често боде в очите. Но от завистта до престъплението има доста голяма разлика. Всъщност кой би имал основание да убие този човек?
Установено било, че е стреляно от два метра и половина. Ако се съди по ръста на овощаря, човек висок, и по движението на куршума през тялото му, стрелящият е бил по-нисък от Червономейски с около двадесет сантиметра. Бил е не повече от метър и седемдесет. Никой от работниците на завърналия се емигрант, както и собствениците на съседните имоти, не е забелязал непознат да обикаля наоколо. А убийството е констатирано минути след седем. В такъв ранен час движението, особено в покрайнините на Забегово, е съвсем слабо и всеки непознат със сигурност би бил забелязан.
В случая дори не е било необходимо да се проверява дали убийството е извършено с цел грабеж. Престъпникът е стрелял по Червономейски в парника. Не е имал и най-малката възможност да присвои нещо, дори цвете, защото там още не е имало цветя. Стопанинът е бил в работен комбинезон и освен кърпа за нос и градинарски нож не е носел нищо друго.
Върху лицето на убития бил застинал израз на почуда и уплаха. От това може да се предполага, че жертвата добре е познавала преследвача си и се е досетила за какво е дошъл.
След като не открила в Забегово врагове на овощаря, милицията започнала да ги търси в миналото му. Съпругата на Червономейски, Янина, дала показания, че през 1935 година, още като младо семейство, Червономейски емигрирали от Чешин във Франция и там си намерили работа в Елзас, в околностите на Страсбург, при един богат градинар.
След избухването на Втората световна война и капитулацията на Франция Хитлер присъединил тези територии към райха, а Червономейски като силезиец бил признат за немец и взет във вермахта. Воювал на Източния фронт, стигнал чак до Сталинград и там попаднал в плен на русите, откъдето се върнал в Елзас чак през 1948 година. Скоро след това съпрузите напуснали градинаря и наели земя, а след време купили голямо стопанство край Лион. Практиката при градинаря му свършила добра работа. Като се възползувал от близостта на големия промишлен град, Червономейски се заловил да отглежда зеленчуци и за двадесет години направил състояние. Когато двете му по-големи деца, както се казва, „стъпили на краката си“, съпрузите продали имотите си във Франция и заедно с най-малкия си син и значителна сума спестявания решили да се завърнат в родината.
Червономейски няколко седмици кръстосвал цял Шльонск, тъй като искали да се заселят там. И тъкмо в Забегово имали късмет да намерят къща, която да възстановят, и земя, подходяща за градинарство.
Госпожа Янина категорично твърдяла, че нито във Франция, а още по-малко в Полша са имали някакви врагове. Разбира се, случвало се е понякога да влизат в пререкания както с управителите на магазините, за които градинарят изпращал стока, така и с хората, работещи в градината и парниците. Но това били дребни, несъществени, маловажни случаи.
Следствието по делото за убийството на Владислав Червономейски било поверено на поручик Павел Ратайчук. Младият офицер само след три дни признал, че в случая се чувствува напълно безпомощен. Не открил никаква следа.
Впрочем той се занимавал със случая само петнадесетина дни, понеже бил извикан на курс за квалификация в Института по криминалистика и с огромно облекчение предал документацията по делото на майор Станислав Зайончковски.
Дори не служител от милицията установил, че фамилните имена на трите жертви на неотдавнашните жестоки престъпления съответствуват на първите поредни букви от азбуката. Първо бил убит човек с фамилно име на „А“, после дошъл ред на буквата „В“, след което на „С“[6]. Първият, който забелязал това, стигнал и до извода, че новата жертва на тайнствения убиец ще бъде някой, чието фамилно име ще започва с буквата „D“. А такива в Забегово не липсвали.
Откритието подействувало на жителите на малкото градче като експлозия на атомна бомба. В управлението на милицията се явил доктор Домбицки, началник на градската болница, и съвсем не на шега настоял да му бъде осигурена охрана от милицията. Зайончковски отначало се опитал да успокои една от най-забележителните фигури в града, но когато след лекаря към началника на милицията започнали със същата молба да се обръщат и други, дори местният енорийски свещеник, както и неколцина обществени и политически дейци, майорът решил лично да се заеме със случая и да събере трите свитъка с досиета в едно.
Тъй като не разполагал с необходимия брой хора, особено с офицери следователи, Зайончковски започнал да изпраща отчаяни писма до Воеводското управление, молейки случаят да бъде поет от по-горна инстанция или да му бъдат изпратени най-малко трима специалисти. За нещастие самото Воеводско управление имало подобни проблеми. Едва след като били преодолени големи затруднения в Ченстохова, се оказало възможно оттам „да бъде отпусната“ в помощ на майора поручик Барбара Шливинска.
Майор Зайончковски бе прекалено опитен служител, за да омаловажава паниката в града, затова не отхвърлил становището, че азбучната поредност на жертвите на престъпленията може да не е случайна. По негово разпореждане отделът за регистрация на населението изготвил списък на жителите на Забегово, чиито фамилни имена започвали с буквата „D“. Те били двадесет и трима. Местоживеенето им било обозначено върху големия план на града. Милиционерски патрул денонощно обикалял улиците, като специално наблюдавал точките, отбелязани на картата със сини флагчета.
Водени били поверителни разговори с всички застрашени, като били помолени да бъдат особено бдителни и да уведомяват милицията в случай, че забележат нещо подозрително.
Известено за тези мерки, Воеводското управление ги одобрило. Там също не изключвали възможността трите убийства — макар и толкова различни — да са извършени от един и същи човек. Някой побъркан, който е решил да бележи със смърт цялата азбука.
Разбира се, всички жители с фамилни имена, започващи с буквата „D“, били помолени за пълна дискретност. Резултатът бил такъв, че още на следния ден цяло Забегово „гъмжало“ от клюки. Всеки смятал, че има какво да каже по този въпрос, всеки искал да помогне на милицията. Последвала вълна от стотици най-различни сведения.
За съжаление те не съдържали нищо конкретно. Така например един гражданин писал, че убиецът на тримата е сигурно Адам Ковалски, защото когато Дорошевски вървял по улицата, Ковалски много зорко го следял с поглед и дори тръгнал в същата посока. Следователно без съмнение следваща жертва на вампира щял да бъде Дорошевски (не ще и дума, самото име го подсказвало), а негов убиец — Адам Ковалски.
За голяма досада на служителите от милицията постъпили множество донесения от този род. И всяко трябвало да бъде най-старателно проучено и проверено, тъй като в такова анонимно послание (най-често това бяха анонимни писма), можело да се съдържа капка истина, която да тласне в нужната посока следствието.
Малочисленият състав на Градското управление буквално се разкъсвал, за да се справи с всички тези задължения, без да изоставя нормалната си ежедневна работа. Транспортната милиция изпълнявала задачите си, кварталните отговорници бдели за реда, следственият отдел почти ежедневно се вдигал в тревога, викан по разни поводи из района. Животът в града и съседните селища течал с обичайните си произшествия, спречквания, сбивания и раздори.
При тази обстановка майор Станислав Зайончковски почти не напускал сградата на управлението. Не можело да се очаква да бъде в добро настроение. Постоянно бомбардирал воеводството с искания за възможно най-скорошна помощ. Успокоявали го, че помнят затрудненията му. Най-сетне началникът на управлението дочакал резултата от настояванията си. Уведомили го, че в Забегово се изпраща офицер следовател от Ченстохова… Барбара Шливинска.
Не на такава помощ се бе надявал майор Зайончковски.
Преди обаче Воеводското управление да преодолее формалностите по възражението на воеводския началник в Ченстохова, който не особено охотно в края на краищата бе отстъпил и се съгласил да командирова за неопределено време една от служителките си, в Забегово се разигра следващата трагедия.
Забегово, макар и най-малкото градче в цялото Катовицко воеводство, е важен железопътен възел с голяма сточна гара. Разположено е на мястото, където от край време са се кръстосвали търговски пътища от изток на запад и от север на юг. През него днес минават влаковите композиции от Шльонск за всички краища на страната, а също и за чужбина. Ето защо на гарата в Забегово е съсредоточена най-много работна ръка.
През нощта на четиринадесети август в жилището на майор Зайончковски иззвъня телефонът.
Докато се опомни и посегне към слушалката, Зайончковски по навик хвърли поглед към часовника. Беше два и двадесет и пет.
В слушалката чу гласа на дежурния от управлението капрал Воншиковски.
— Обади се сержант Шчигелски от гарата — рапортуваше капралът. — На железопътната линия е намерен труп.
— Чий? — Майорът очакваше най-лошото.
— На стрелочника. Казвал се е Адам Делкот.
— Как е загинал?
— Застрелян е с пистолет.
— Уведомете следствения отдел. Незабавно да изпратят хора на гарата и да обезпечат следите. Аз също тръгвам веднага натам.
— Да изпратя ли радиоколата да ви вземе?
— Не. Нека обиколи домовете на хората от следственото. Ще стане по-бързо. На мене гарата ми е наблизо.
— Слушам. — Капралът затвори телефона.
Майорът се облече набързо.
„Адам Делкот, Адам Делкот — мислеше той. — Та името му го нямаше в нашия списък. Човекът не е бил предупреден. Ще им дам аз…“
След четвърт час Зайончковски изслушваше рапорта на старши сержант Анджей Шчигелски, който заедно със сержант Битон бе дежурен тази нощ на гарата.
— На гарата — обясняваше старши сержантът — нощта протичаше спокойно. Нито веднъж не се наложи да се намесваме. Дори пияници нямаше. В един и четиридесет и седем в стаята на дежурния влезе заместник-началникът на гарата Стефан Менкош. Познавате ли го, другарю майор?
— Продължавайте.
— Слушам. Менкош бе твърде неспокоен. Казах, че са му телефонирали от гърбицата — на линията имало труп.
— От къде?
— От гърбицата — изясни сержантът. — Това е насип, от който вагоните сами се спускат. Така се композират товарните влакове.
— Разбирам. Не е необходимо да ми обяснявате какво е гърбица. Продължавайте.
— Убитият е Адам Делкот, железничар. Бил е дежурен тази нощ. Заедно с Битон и Менкош веднага отидохме на местопроизшествието.
— Далеч ли е?
— На повече от километър, другарю майор.
— Продължавайте. — Майорът трябваше да измъква рапорта дума по дума от устата на сержанта.
— Открихме Адам Делкот на мястото, посочено от железничарите. Лежеше по гръб между линиите, но както установих, отначало е бил обърнат с лице към земята. Когато го намерили, колегите му обърнали тялото, като смятали, че човекът е жив и само му е прилошало. На гърдите отляво има рана. Прилича на рана от куршум. Битон остана при трупа, а аз изтичах до гарата, за да уведомя в управлението. Дежурен бе капрал Воншиковски. Каза, че другарят майор ще пристигне всеки момент, тъй че останах да ви изчакам на гарата.
— Пристигна ли следствената група?
— Не. Воншиковски каза, че е изпратил за тях радиоколата. Живеят в различни краища на града — обясни сержантът, — не всички имат телефони. Докато ги съберат, докато се отбият в управлението за съоръженията… Но трябва вече всеки момент да са тук.
— Какъв е този Делкот?
— Не зная. Не го познавам.
— Менкош не е ли някъде тук?
— Не. Заместник-началникът на гарата остана на гърбицата. Нещастието си е нещастие, а композираните влакове трябва да потеглят по разписание. Менкош се зае да върне хората по работните им места и да намери някого, който да замести убития Делкот. Бях там, когато се обади от поста на началник-гарата да поеме дежурството му.
— Да — съгласи се майорът, — правилно е постъпил, влаковете трябва да се движат по разписание. А началникът тук ли е вече?
— Тук съм. — В рамката на отворената врата стоеше мъж в железничарска униформа. — Научих за случилото се от колегата Менкош. Страшна история! Чак да не повярваш. Значи отново убийство в Забегово? Както всички предполагаха, убит е човек, чието фамилно име започва с буквата „D“.
— Вие познавахте ли го? — попита Зайончковски, след като поздрави началник-гарата.
— Разбира се. Повече от дванадесет години работим заедно. Кротък човек, добър в професията си, а с такава съдба. Защо?
— И аз бих искал да знам това. Къде живееше?
— В Папротно. На шест километра оттук по посока на Катовице.
— Да. Зная го Папротно.
— Отначало Делкот работеше там по подмяната на траверсите. После завърши курс за стрелочници и монтажисти. Прехвърлиха го в Забегово. На работа идваше с влака. В Папротно имаше парче земя и малка къща.
— Възрастен ли беше?
— Около петдесетте. Баща на четири деца. Двамата му синове също работят в железниците. Едната му дъщеря се омъжи, най-малката май тази година получи зрелостно свидетелство.
— Ясно — каза майорът. — Делкот е живеел извън Забегово, затова го няма в списъка.
— Разбира се, както всички жители на Забегово, и той знаеше, че милицията предупреждава хората, чиито фамилни имена започват с буквата „D“, но и това не би помогнало много — каза началникът. — Да убиеш железничар, който работи на сточна гара, съвсем не е трудно. Достатъчно е да се скриеш зад някой вагон и да го издебнеш. После се промъкваш под вагоните и… към полето.
— Но нали имате охрана, която наглежда сточната гара.
— Двама пазачи на два километра линия — все едно, че няма никого.
В този момент в стаята на дежурните влязоха милиционерите от следствената група и лекарят. Майорът стана от стола.
— Тръгваме — нареди той и като се обърна към началник-гарата, добави: — Вие ще дойдете ли с нас?
— Не. Нямам желание да видя този клетник. И освен това длъжен съм да остана тук, на гарата, докато колегата Менкош се върне и поеме дежурството си. Само ако съм ви необходим.
— Засега не — каза майорът. — В случай че ни потрябвате, знаем къде да ви търсим.
— Може ли да се стигне до там с кола? — попита един от служителите на милицията.
— Наистина има тесен път край линията — обясни началникът. — Денем би могло да се мине с кола, но нощем не бих рискувал.
— Тръгваме — повтори майорът. — Старши сержант Шчигелски знае пътя и ще ни заведе.
— Но бъдете внимателни, защото има голямо движение — предупреди началник-гарата. — Композираме четири влака и вагоните се движат по различни коловози безшумно, тъй като се спускат от гърбицата без локомотив.
Доста дълго вървяха край плетеницата от линии. Силни електрически лампи на високи метални стълбове осветяваха целия терен, тъй че бе сравнително светло. Отдалеч видяха малка постройка на върха на насипа, висок около десетина метра.
— Това е гърбицата — обясни Шчигелски, който често дежуреше на железопътната гара и добре познаваше района й. — Постройката е пост на диспечера и там се намира пултът за управление на стрелките. От върха се виждат всички коловози и може да бъде управлявано движението на вагоните. Делкот е бил застрелян от отсрещната страна на насипа. На около половин километър от поста.
— Знаете ли кой го е намерил?
— Помощникът на диспечера. Казва се Карол Липковски. Поръчах му да чака в постройката.
На първия етаж на постройката, по-скоро на тази квадратна кула, милиционерите завариха трима души. Единия майорът познаваше по физиономия, често го беше виждал на гарата. Досети се, че е заместник-началникът на гарата, Франчишек Менкош. Другите двама се представиха: споменатият от Шчигелски Карол Липковски и диспечерът Едвард Новак.
— Вие ли намерихте убития? — попита майорът Липковски. — Как се случи това?
— Забелязах — вместо запитания отговори диспечерът, — че вагоните не се прикачват. Изпратих колегата Липковски да провери какво става там. Липковски търсил Делкот, викал го, накрая го намерил проснат между трети и четвърти коловоз. Уведоми мене и останалите служители от поста.
— Как забелязахте, че вагоните не са скачени? — Майорът не се ориентираше добре в положението.
— Разрешете, майоре — намеси се Менкош, — да ви обясня в какво се състои работата на този пост и гърбицата. Нека застанем до прозореца.
Три стени на помещението изцяло бяха остъклени. Към единия прозорец се приближи Менкош заедно с милиционерите.
— Виждате ли как от едната страна на възвишението коловозите се разделят във формата на голямо ветрило? От другата страна на насипа има само един коловоз. Тук можем да композираме едновременно шест-седем товарни влака. От Катовице, Битом, Сосновец и други големи градове на Шльонск пристигат при нас вагони с различно местоназначение. Разпределяме ги и така ги композираме, че да образуват директни влакове без преработка от Забегово до съответната голяма гара, например Шчечин, или сборни композиции с преработка, движещи се по предварително определен маршрут и доставящи товар на различни гари по пътя си. Разбира се, влаковете без преработка се движат много бързо и не спират никъде чак до крайната гара. Бихме могли да ги наречем товарни експреси. Влаковете с преработка спират навсякъде, където е необходимо да се откачат един или повече вагони, или там, където трябва да бъдат прикачени нови.
— А не е ли възможно това да се извършва още в Катовице или Битом?
— Разбира се, че може. На територията на Шльонск има няколко големи разпределителни гари, където се композират стотици товарни влакове дневно. Но не е достатъчно. Дори най-голямата разпределителна гара има свой оптимален капацитет и всяко разширяване би довело до нежелан ефект. Затова са необходими и гари като Забегово, където се насочват вагоните със стока от различни краища на Шльонск към север и запад, а ние тук формираме съответните композиции.
— Как се прави това? — Майорът смяташе, че колкото по-добре опознае железничарските секрети, толкова по-лесно ще му бъде да води следствието.
— На коловозите върху гърбицата образуваме композицията: например на първи — директен за Шчечин. На втори — с преработка до Жельона гура и Гожов. На трети — директен до Вроцлав, на четвърти — с преработка до Валбжих и Йеленя гура. На пети — с преработка до Келце и Радом. Влаковете, пристигащи от Шльонск в Забегово, един по един изкачват гърбицата от онази страна, откъм пътническата гара. Тук вагоните се откачват, пускат се по инерция и веднага се насочват по съответния коловоз, където маневристът ги прикачва към композиция.
— А откъде маневристът знае по кой коловоз ще се спусне вагонът?
— Има същия график както и гърбичният диспечер. Освен това се ориентира по посоката на стрелките, която му сочат светлинните табла.
— Все пак не разбирам как гърбичният диспечер е могъл да забележи оттам, че вагоните не са прикачени. Въпреки прожекторите тук е доста тъмно и твърде далеч, за да се види това.
— Той не го е видял, а го е чул.
— Какво е чул?
— След като се спусне по гърбицата, вагонът се блъсва в неподвижната композиция и точно тогава се извършва прикачването. Ударът се чува отчетливо. И ако маневристът не прикачи вагона, той ще се отблъсне от композицията и ще се спре на няколко метра от нея.
— И също ще се чуе само един удар.
— Точно така, другарю майор. Но ако впоследствие пуснем по същия коловоз още вагони, то първоначално те ще се блъснат в неприкачения, а той на свой ред ще се удари в композирания влак, ще се оттласне от него и отново ще се удари във вагоните, които се намират между него и гърбицата. Тъй че ще се чуят най-малко два удара, а често дори и повече. И именно от подобен шум колегата Новак се е ориентирал, че нещо не е в ред, и изпратил там Липковски, за да провери какво…
— Така беше, както казва началникът — потвърдиха останалите двама железничари.
— А след това?
— Отидох при коловозите — започна да обяснява Липковски — и забелязах, че в композицията с преработка за Келце три вагона не бяха прикачени. А и от влака за Шчечин един вагон бе изостанал. Викам: „Делкот, какво ти става?“ Никой не отговаря. Помислих си да не е мръднал нанякъде за малко. Знаете, понякога на човек му се налага. Оглеждам се — няма никой. Пресякох четвърти коловоз, където се композираше влак за Валбжих. Отдалеч гледам нещо тъмно между линиите. Приближавам се. Ясно — човек лежи. Дотичах. Лежеше между трети и четвърти коловоз, с глава върху една траверса. Помислих, да не е припаднал, та го обърнах. Усетих нещо мокро на ръката си, а той се катурна през ръцете ми. Гледам — пръстите ми червени. А и униформата на Делкот върху гърдите бе цялата мокра. Проумях, че се е случило нещо страшно. По съседния коловоз тъкмо се изтегляше маневреният локомотив и аз го спрях. Машинистът и помощникът му излязоха, огледаха и те маневриста и казаха: „Вече с нищо не може да му се помогне. Мъртъв е. Трябва милиция да се вика.“ Върнах се в поста, а колегата Новак веднага се свърза с началник-гарата и му разказа за нещастието.
— Тогава хукнах към стаята на дежурния от милицията — намеси се Менкош.
— Засега ви благодарим. По-късно ще оформим официален протокол. Да вървим на местопрестъплението. Шчигелски, знаете ли пътя? — попита майорът.
— Ще дойда с вас — предложи Липковски, — сега има голямо движение. Трябва много да се внимава.
Сержант Битон пазеше трупа. След кратък оглед лекарят установи, че смъртта е настъпила вследствие на огнестрелна рана. Вече нищо не можеше да се каже за посоката на изстрела, защото трупът беше преместен. Едва аутопсията можеше да установи от какъв пистолет е излетял смъртоносният куршум. Не бяха открити никакви следи, дори гилза от куршума. Мястото беше порядъчно утъпкано от хората, които бяха открил и железничаря и бяха се опитали всячески да му помогнат. При това положение разследването се сведе до няколко снимки, въпреки че и те не можеха да покажат първоначалното положение на тялото на убития.
— Сам ли работеше Делкот?
— Да. През нощта не е така напрегнато и един човек чудесно се справя с работата. Вагоните се спускат от гърбицата, когато предишните са вече свързани със съответната композиция. През деня не се изчаква, вагоните се спускат един след друг. Тогава наистина са необходими повече хора — изясни Липковски.
— Значи тук не е имало никого другиго?
— По съседния коловоз се е движел маневреният локомотив. Изтеглял е вече готовите композиции и е подбирал празните вагони, които е трябвало да се върнат в Шльонск с други влакове, а тук са били откачени и оставени на линията.
— Къде са те?
Железничарите се заоглеждаха.
— Сега локомотивът ще дойде насам — каза единият от тях. — Тъкмо събира вагоните от петнадесети коловоз.
— Бих искал да поговоря с машиниста и неговия помощник.
— Като наближат, ще ги спрем — предложи друг железничар. — Ще бъдат тук всеки момент.
С кратки изсвирвания локомотивът, теглещ пет вагона, спря до групата милиционери. Машинистът и помощникът му слязоха.
— Забелязахте ли Делкот да работи тук? — попита майорът.
— Дали е бил Делкот, не знаем — каза машинистът, — защото работехме на по-отдалечените коловози. Но видяхме, че някой скача вагоните.
— Но Делкот го познавахте, нали?
— Разбира се — увери ни помощникът. — Толкова години работим заедно на тази гара, всички се знаем.
— Да сте забелязали някого другиго по линията?
— Не — отвърнаха едновременно двамата железничари.
— А изстрела? Би трябвало да сте го чули?
— Локомотивът вдига шум. А и вагоните, като се спускат по гърбицата, тракат по релсите. По съседните коловози пък на всеки две-три минути профучава по някой товарен или пътнически експрес, който не спира в Забегово. И с топ да гръмнеш, никой няма да те чуе.
Тъкмо в това време, сякаш като потвърждение на думите на железничаря, профуча с трясък някакъв ярко осветен бърз влак. Шумът бе толкова силен, че офицерът от милицията не чу какво си говореха хората, застанали на около два метра от него.
След като нареди да се отнесе трупът, майорът заедно със следствената група се върна на гарата. Преди да си тръгне, той предупреди всички железничари, че са длъжни да се явят в управлението на следния ден, за да дадат показания. Когато началникът на гарата попита за резултатите от работата на милицията до този момент, офицерът вдигна рамене.
— Ще претърсим наоколо през деня. Може тогава да открием нещо.
Железничарят се усмихна недоверчиво, но, разбира се, не коментира думите на началника на милицията, а унило отбеляза:
— Добре, че името ми започва с буквата „Р“. Имам още малко време. Сега на дневен ред е „Е“.
Думите му можеха да се окажат истина. Бяха загинали: Адамяк, Боженцка, Червономейски и Делкот. Всички по азбучен ред. Майор Зайончковски почувствува, че го обзема ужас. Правеше каквото може, но за съжаление не успя да предотврати и поредното убийство.
Колко ли още ще последват в това тихо доскоро Забегово?
На четвъртия ден след убийството на Адам Делкот в Забегово пристигна командированата от Ченстохова поручик Барбара Шливинска. Още същия ден, когато се яви в управлението, тя се затвори в отделената й стая и се зае да проучва дебелите папки с досиетата.
Майор Станислав Зайончковски най-малко два пъти на ден се отбиваше в тази стая. И всеки път заварваше момичето зад бюрото, отрупано с книжа. А когато подхвърляше въпроса: „Как върви?“, получаваше отговор, че поручик Шливинска още няма мнение за цялостната обстановка около тайнствените убийства, които толкова бяха обезпокоили жителите на Забегово.
Началникът на управлението започна да проявява нетърпение и да се замисля какво всъщност би могла да свърши тази девойка, след като за четири дни не бе успяла да изчете няколкото папки с документи. Нещата всъщност бяха ясни. Единственият проблем беше как да бъде заловен онзи побъркан, преди да е извършил следващото престъпление.
— Толкова ли е глупава, или ги учи наизуст? — сподели Зайончковски с капитан Зигмунт Полешчук. — Съвсем на място са били лошите ми предчувствия, когато разбрах, че воеводството ни е увесило жена на шията.
— Да изчакаме нейното мнение. — Капитанът успокояваше твърде сприхавия си началник.
Най-сетне на петия ден Шливинска уведоми началника си, че е приключила с изчитането на досиетата. Майорът реши веднага да свика заседание на всички офицери. Нещата вървяха много зле. В Забегово бе настъпила истинска паника, а Воеводското управление, към което толкова пъти се обръщаха за помощ, не бързаше да я даде. Затова пък отправяше упреци по адрес на милицията в Забегово, че не е достатъчно оперативна: бе допуснала следващо убийство, макар да се предвиждаше, че жертва на убиеца ще стане човек, чието фамилно име започва с буквата „D“. Когато получи тези неприятни новини от Катовице, Зайончковски така се разлюти, че дори и Зоша се боеше да влезе в кабинета му.
Всички се събраха при началника. Зоша донесе кафе, остави чашка пред всеки офицер и тихо затвори вратата. Беше й наредено да не пуска никого под никакъв предлог.
— Другари — майорът откри заседанието на малката група, — няма да се спирам върху положението, което се е създало в града и в нашето управление, защото много добре го знаете. Длъжен съм да отбележа, че хората, които водят това дяволско следствие, направиха буквално всичко и дори повече, отколкото бе възможно. За съжаление без резултат. Разследването не се придвижи нито крачка напред, а труповете са вече четири. Казвайте какво да правим.
— Давай, Башка. — Капитан Полешчук подкани Шливинска. — Ти имаш свеж поглед върху нещата.
„Вече са се сдушили, вече са на «ти» — каза си майорът. Стори му се прекалено. — За Полешчук са достатъчни фуста и лице, което да изглежда малко по-добре от опушено гърне, за да пристъпи към действие. Ама че женкар! А тя пък кокетничи с него и му се усмихва.“
— Защо аз — възрази Шливинска. — Едва пети ден съм в Забегово. Нека се изкажат по-опитните от мене.
— Добре тогава, ще започна аз — реши Зайончковски. — Имаме насреща си някакъв побъркан, луд или изверг. Човек, овладян от мания да убива. Прави го без повод, като следи единствено азбучната поредност на фамилните имена на своите жертви. Именно ирационалното в тези убийства е най-голямата пречка за откриването на престъпника. Не сме в състояние да отговорим защо е убит точно Делкот, а не Дембницки или Дедерко. Този произволен избор на жертвите създава паниката в града. Признавам, че нашата роля — ролята на милицията — е много трудна. Действуваме пипнешком. Единственият начин да заловим убиеца е да го хванем на местопрестъплението. Но, както знаем, освен с останалите начини да убива, престъпникът разполага и с пистолет, от наша гледна точка поставени сме в крайно неизгодно положение. Дори най-правилно организираната засада може да доведе до смъртта на поредната жертва и не е изключено на някой от нашите хора.
— Въпреки това сме длъжни да вървим по този път. Не виждам друг начин. — Капитан Полешчук подкрепи доводите на началника на милицията.
— Разбира се. Който е постъпил на служба в Гражданската милиция, е длъжен да бъде готов за опасности, дори за смърт. Най-лошото е, че не можем да осигурим пълна безопасност на хората, застрашени да бъдат нападнати от този умопобъркан.
— На хората, чиито фамилни имена започват с „Е“ — довърши думите му подпоручик Жешотко.
— За щастие в Забегово живеят само седем души е такива имена — поясни капитан Полешчук. — А по съседните селища са не повече от единадесет. На тази шепа хора бихме могли да осигурим лична охрана и през деня, и през нощта.
— Не седем, а шест — поправи го Зайончковски. — Преди час ми се обади по телефона Емилянович, зъболекарят, че до изясняване на случая ще напусне Забегово. Добави, че наистина всеки трябва да умре някога, но той предпочита това да не е толкова скоро, и то поради некадърността на милицията. Кипна ми отвътре, но какво можех да му отвърна.
— Още по-добре, че са шест. Убиецът ще има по-малък избор.
— Да не се прехвърли на следващата буква? На „F“. Те сигурно са повече — замисли се подпоручик Жешотко. — Всъщност не е задължително да извършва убийствата си по азбучен ред.
— Разбира се, че така ще ги извършва — твърдо възрази майорът. — Налудничав тип като него не е способен да разсъждава хладнокръвно. Нещо му е скимнало, че трябва да бъде по азбучен ред, и ще се придържа към това. Докато ни падне.
— Де да беше така — въздъхна Жешотко.
— Излиза — намеси се капитан Полешчук, — че трябва като паяци да оплетем мрежите си и да чакаме мухата сама да попадне в някоя от тях. Вече трети ден наши хора неотклонно наблюдават всеки, който може да стане бъдеща жертва на този изверг. Хората ни са въоръжени и имат заповед да стрелят без предупреждение. За съжаление трябва да поемем този риск. Охраната на тия хора е така организирана, че никой освен заинтересованите да не знае за нея.
— Това е невъзможно — взе думата поручик Анджей Стефански, който отговаряше в управлението за контрола по автомобилния транспорт и до този момент мълчеше.
— Защо? — учуди се капитан Полешчук.
— Защото в Забегово всички се познават. Твърде малък е градът, за да се запази нещо в тайна. Хората ни, независимо дали ще са в униформи или дегизирани, веднага ще бъдат разпознати на улицата. Престъпникът е измежду жителите на нашия град. Навярно познава поне по външност всички офицери и подофицери. Тъй че ще си кротува, докато не снемем охраната. Все пак не бихме могли вечно да я държим. А на следния ден най-хладнокръвно ще убие поредната си жертва.
— Според вас — личеше, че майорът все повече се нервира — няма никакъв начин да прекратим тази поредица от убийства?
— Не съм казал такова нещо — възрази Стефански. — Твърдя само, че начинът, предложен от капитана, няма да даде никакъв резултат.
— И какво предлагате вместо това?
— Не зная. — Поручикът безпомощно вдигна рамене. — Наистина не зная.
— Дали да не доведем хора от други градове и от Воеводското управление? — предложи Жешотко. — Бихме могли демонстративно да си приберем служителите, а другите, непознати за никого, да поемат охраната и да я държат в тайна дори от най-заинтересованите. Това би заблудило престъпника, който ще се почувствува в безопасност и ще се опита да поднови заниманията си.
— Този начин може и да е добър, но е неизпълним. В сегашния момент положението както в другите градове, така и във Воеводското управление е такова, че можем да разчитаме само на собствените си сили. На по-голяма помощ бихме могли да се надяваме не по-рано от началото на октомври.
— Дотогава нашият Хикс — усмихна се капитан Полешчук — е в състояние да изпозастреля половината азбука.
— Няма да се стигне чак дотам — неочаквано се обади поручик Шливинска.
— Така ли мислиш, Башка? — Капитанът сякаш държеше да демонстрира приятелските си отношения с красивата девойка.
— Не мисля. Сигурна съм.
— Може би ще обясните по-добре. — Майорът се подразни от невъзмутимата увереност на младата жена.
— С удоволствие. — Шливинска от вълнение дори леко се изчерви. — Ще се постарая да бъда кратка.
— Имаме време чак до следващото убийство — измърмори Стефански.
— Моля да бъда извинена, задето се осмелявам да критикувам по-старшите по чин, години и опит от мене, но ми се струва, че в това дело е допусната основна грешка.
— Каква грешка? — настръхна майор Зайончковски, който основателно можеше да се чувствува засегнат от тия думи, защото водеше следствието от самото начало.
— Поддържа се мнението, че имаме работа с налудничав тип или с изверг и по тази линия са насочени всички усилия на милицията.
— А как иначе бихме могли да си обясним факта, че загиват хора по азбучен ред?
— Ако исках да убия майор Зайончковски — усмихна се девойката, — следствието щеше да тръгне по обичайния ред. Щеше да се търси отговор на въпроса кой би могъл да има полза от престъплението. Кой точно би могъл да държи на това началникът на милицията да бъде изключен от числото на живите? Но ако убия един след друг Уздовски, Войташек, Зайончковски и Жебровски[7], никой няма да тръгне да се интересува от причините за убийството на Зайончковски, а всички ще се заемат да търсят невменяем луд.
— В това, което казва Башка, има много логика — подхвърли Стефански, а майорът разбра, че още един от офицерите му е успял да се сприятели с новата колежка. Така е с хубавите жени!
— Това твърдение не е обосновано — възпротиви се Полешчук.
— Вашето за налудничавия тип също не е подкрепено с доказателства.
— Доказателство са труповете. Цели четири.
— Същите са в подкрепа и на моето мнение. Прегледах всички книги по криминалистика, разбира се, на полски.
— Всичките две — засмя се Стефански.
— Малко повече са — възрази Шливинска. — И освен това изчетох всевъзможните „pitaval“[8]-и, както и досиетата на местните „вампири“. Едно се повтаря навсякъде. Тези изверги или, както ги нарича капитан Полешчук, „луди“ при цялата си ловкост, която нерядко им дава възможността доста дълго да вършат злодеянията си, нямат въображение. Убиват по точно установена схема.
— Почти всеки професионален убиец има своя любима техника, с която най-често си служи. — Подпоручик Жешотко сметна за необходимо да подчертае, че и той разбира от тези неща.
— Така е — призна поручик Шливинска. — Обикновено постъпват така. Техниката на един касоразбивач лесно може да се различи от тази на друг. Но тук става дума за нещо съвсем различно. При четири убийства — три различни начина на осъществяване. Първо, остър нож или някакво острие, после — брадва и едва следващите две убийства са извършени с пистолет. Напълно обяснимо е защо.
— Защо? — повтори майорът.
— Обстоятелствата около последните две убийства са изисквали употребата именно на огнестрелно оръжие.
— Не разбирам — намеси се поручик Стефански.
— Моля, обърнете внимание на снимката, показваща лицето на Червономейски. Лицето му изразява огромен ужас, но и почуда. Този човек не би допуснал убиеца близо до себе си. Най-малкото би се отбранявал. Имал е все пак нож. Ако беше се отбранявал, щяха да останат следи в парника, както и вероятно по самия убиец. Огнестрелното оръжие внушава уплаха отдалеч.
— Но по Червономейски е стреляно отблизо — напомни Зайончковски. — Не повече от два и половина, три метра, както беше установено.
— Съвсем не пречи убиецът да е сплашил жертвата си още преди това и вече застрашавайки я с пистолет, да се е приближил на три метра, за да не рискува и да може да убие с един изстрел. Още по-явно е това, ако вникнем в обстоятелствата около смъртта на Делкот. Железничарят е работил сред движещи се вагони. Знаел е, че наоколо няма никого. Би следвало да е знаел и за „азбучния убиец“, както тук в Забегово са свикнали да го наричат. Името му е започвало с буквата „D“. Въпреки че като жител на съседно селище Делкот може и да не се е чувствувал толкова изложен на опасност, като хората в Забегово, чиито имена започват със същата буква, все пак положително не би допуснал чужд човек близо до себе си в тази пустош.
— Може и да не е бил чужд, а много добре познат човек.
— Присъствието дори и на най-близък познат в полунощ на гарата всекиму би се сторило подозрително. Още повече, когато целият град е обзет от паника. Съвсем различно е да стреляш иззад вагон по нищо неподозиращия железничар и да избягаш през полето към града. Пистолетът е давал на престъпника чувство за стопроцентова сигурност. В своята версия приемам, че Червономейски и Делкот са били убити с едно и също оръжие и от ръцете на един и същи човек, защото, теоретично погледнато, е могло да бъде и по съвсем друг начин — някой трети, под прикритието на търсения от нас убиец, е могъл да уреди собствените си сметки на негов гръб.
— Оръжието е едно и също — изясни майорът. — Днес от Катовице пристигнаха резултатите от експертизата. Още не съм ги прибавил към протоколите от следствието.
— Бях напълно сигурна, че си имаме работа с един и същи престъпник.
— В крайна сметка до какво заключение стигаш, Башка? — попита капитанът.
— Смятам, че престъпникът, в желанието си да остане извън подозрение и да насочи следствието по грешен път, е убил трима напълно случайни, избрани без предумисъл хора, и четвъртия, когото е искал да очисти.
— Делкот?
— Не е задължително. Във всеки случай един от четиримата.
— А защо не измежду шестима или деветима? — Майор Зайончковски не успяваше да овладее гнева си, породен от твърдението на момичето и невъзмутимата му увереност.
— Не измежду деветима, защото престъпникът отлично си дава сметка, че с всеки изминал миг рискът става по-голям. Четири жертви за него са най-изгодни. Първото престъпление буди недоумение. Второто все още никой не свързва с първото. При третото хората започват да се замислят дали пък нямат работа с някой луд. Четвъртото уверява в това не само общественото мнение в Забегово, но и цялата страна, дори служителите от милицията. Престъпникът е постигнал целта си при възможно най-малък риск. За какво са му повече трупове?
— Според вас излиза, че след тези четири убийства в Забегово ще настъпи спокойствие.
— Напълно съм убедена в това. Още повече, че престъпникът има идеален повод да прекрати заниманието си.
— И какъв е той?
— Тъкмо този, че стигна до буквата „Е“, фамилните имена, започващи с тази буква, в града са няколко и всички с такива имена са под наблюдението на милицията. Обществеността ще се задоволи с обяснението, че престъпникът е попритихнал, защото се е уплашил и, поне засега, се е укротил. Докато един расов налудничав тип, за какъвто дори хората в тази стая смятат престъпника, няма да опетни честта си, като пропусне дори само една буква от азбуката.
— Вие сте на мнение — злъчно процеди началникът, — че всички мерки за безопасност, които съм предприел, са напълно безсмислени, така ли?
Поручик Барбара Шливинска се смути.
— Всъщност не съм казала подобно нещо…
— Но то ясно произтича от думите ви, че повече убийства няма да има. Не е ли така?
— Убедена съм, че няма да има — призна момичето. — Но в случаи като този никога не е излишно човек да бъде по-предпазлив. Затова също смятам, че предприетото от вас, другарю майор, е правилно и трябва да остане в сила…
— Добре, че поне това ни признавате — прекъсна я Зайончковски.
— … но — Шливинска довърши мисълта си — тези мерки няма да помогнат да бъде заловен престъпникът.
— И какво по ваше мнение трябва да се направи, за да бъде заловен той?
— Само едно много грижливо и точно осъществено следствие. Разследване на всяко престъпление поотделно, както и на четирите, взети заедно. Това е единственият начин да хванем края на нишката, която ще ни доведе до целта.
— Според вас следствието не е водено както трябва? — Майорът чак се задъхваше от раздразнение.
— За съжаление, да. — Момичето тъжно наведе глава. — Или може би не толкова лошо, колкото твърде повърхностно. Имам предвид най-вече първите два нещастни случая, защото грешките в останалите два са логично следствие от неверните предположения, че престъпленията са дело на луд човек.
— И какви грешки сме допуснали? — Капитан Полешчук също се засегна от острата критика на момичето от Ченстохова.
— Наистина следствието е невероятно трудно — поручик Шливинска повече от явно се стараеше да уталожи възникналото напрежение — и все пак разследването е извършено твърде отгоре-отгоре. При нито едно от четирите нещастия не е направен опит да се отговори на основния въпрос, познат още от римското право: „is facit, cui prodest“, или извършителят е този, който има полза от това действие. Какво знаем за първите две жертви? Почти нищо. Младо хулиганче, водещо живот, който всеки миг би го вкарал в затвора, и старица, която търгува с алкохол или с чиста виборова. Установени са някои от връзките на тези хора. И нищо повече. Не знаем нито миналото им, нито какви са всъщност. Средата им е едва проучена при беглия разпит, проведен при това с единствената цел да бъде открит някой, върху когото да бъде хвърлено подозрението, че е извършил убийството. Вярно е, че при повечето обикновени престъпления това е достатъчно. Но не и в такъв сложен случай.
— Ама че ни подредиха — разсмя се капитан Полешчук, комуто допаднаха въодушевлението и искреността на поручик Шливинска. Тя не се поколеба в присъствието на началниците си да изложи мислите си за тях и тяхната работа. — Бива си те, Башка!
— Никой не е прокопсал от галене с перо — каза момичето. — Не го ли знаеш?
— Продължавайте. — Майорът се опитваше да запази позицията на безпристрастен председател на щабно заседание.
— По мое мнение трябва да се започне отначало. Както се казва, от „А“.
— Точно така. От Адамяк. — Поручик Стефански беше всъщност най-малко заинтересован от „азбучния убиец“, ето защо нито се нервираше, нито пък си разваляше доброто настроение.
— Именно от Адамяк, без да пренебрегваме трите последвали го жертви. Можем да сложим кръст на всичко в тези папки и да започнем следствието от нулата. Трябва основно да проучим хората, миналото им, характерите им, да разгадаем и най-малките им тайни.
— И каква ще ни е ползата? Не пишем психологически роман, а водим следствие по убийството на четирима души.
— Не съм забравила това нито за миг. Когато проучим основно жертвите, поне в една от тези съдби ще открием някаква следа. Нещо, което да стане изходна точка за по-нататъшните ни търсения на престъпника и на причината за престъпленията. Необходимо е също да се помисли върху психиката на убиеца. От фактите още сега можем да направим някои изводи относно личността му.
— Любопитен съм да ги чуя — каза майорът.
— Ще ги изложа, другарю майор. — Шливинска не допусна да бъде объркана. — Бих характеризирала престъпника като студен и безогледен човек, който не се колебае да мине през трупове, за да постигне целта си. За да премахне един, е убил хладнокръвно още трима съвсем случайни. Сигурна съм, че не за пръв път посяга на човешки живот. Той е рецидивист.
— Браво! — Стефански се усмихна доброжелателно на колежката си.
— Освен това положително е преживял голяма обида, истинска или въображаема, от една от жертвите. И като човек отмъстителен, е кътал в душата си желанието за възмездие с години. Моля да обърнете внимание: в нито едно от престъпленията престъпникът не се е опитал да остави впечатление, че мотивът е грабеж или материална изгода. Тъй че със сигурност за нас като единствен остава мотивът отмъщение.
— Или любов — обади се подпоручик Жешотко.
— Любовта би могла да бъде мотив, ако не беше фактът, че една от жертвите е седемдесетгодишна старица.
— Любовта е непознаваема — вмъкна поручик Стефански. — Може да става дума за някой отблъснат преди години ухажор.
Всички се разсмяха. Поручик Шливинска бе постигнала целта си. Дори майорът леко се усмихна.
— Страхувам се — каза той, — че следствие, за каквото говори новата ни колежка, при нашите условия е много трудно, всъщност неизпълнимо. Имаме твърде малко хора и на никаква помощ не можем да се надяваме.
— Разбира се, на вас, мъжете, работещи в милицията, подобно следствие не ви е по силите. Не ви достига интелект, нямате интуиция. Тук се искат внимателен подход и женски усет. За да бъде разграничена истината от лъжата, доброжелателството от лошите намерения и опитите за въвличане в заблуда. Мъжът е твърде дебелокож, за да вникне в някои ситуации, да ги проумее и да направи конкретни изводи.
— Ето сега вече ни подреди! — Стефански се забавляваше все повече.
Останалите членове на комисията не знаеха да вземат ли сериозно думите на момичето и да се обидят, или също да ги приемат за шега и да отвърнат с усмивка. Най-сетне избраха второто.
— Колкото до помощта — Шливинска се палеше все повече, — не е необходимо да обръщате погледи към Катовице или към Главното управление на Гражданската милиция във Варшава, а да я потърсите тук, на място, в Забегово.
— Доброволните отряди?
— Не. Никакви отряди. Просто сред местните хора.
— Благодаря — уплаши се Полешчук. — Получихме над осемстотин писма и телефонни обаждания. С най-различна информация. Изпотрепахме се от работа, докато проверим цялата тази плява. И нищо. Направо нищо.
— Вие, от своя страна, сте заблудили обществеността. Затова нищо чудно, че сте получавали грешна информация.
— Как така сме я заблудили? — възропта майорът.
— Дирили сте ненормален. А е трябвало да се проучи миналото на убитите и да се търси убиецът сред нормалните хора. Убедена съм, че обществеността ще ни помогне. По-добре от цял легион най-опитни разузнавачи.
— Какво предлагате по същество? — сухо попита началникът.
— Да се разшири обсегът на следствието. Подробно да се проучи какво минало са имали жертвите на тайнствения убиец.
— Кой ще се заеме с това?
— Аз — кратко отвърна Шливинска.
— Сама?
— Не. С помощта на обществеността в Забегово.
— Поемате голяма отговорност.
— Давам си сметка за това, но не бягам от отговорност.
— Прекрасно. Приемаме предложението. За всеки случай не отменям предишните си разпореждания, а и разследването ще продължи в предишната посока.
— Както сметнете за добре, другарю майор — съгласи се момичето.
— Разбира се, ще ви помоля да ме държите в течение за хода на своята работа — застрахова се Зайончковски. — А можете да разчитате и на помощ от всички нас. Тук не става дума за лични амбиции, нито за постигане на бляскав успех, а за залавянето на опасен престъпник, убиец на четирима души.
— Тъй вярно, другарю майор.
След заседанието всички се разотидоха по работните си места. В стаята останаха майорът и капитанът.
— Какво ще кажеш? — попита Зайончковски приятеля си.
— Бива си я малката. И колко е сигурна в себе си.
— По-скоро бих казал — глупава, самозабравила се гъска! — Майорът не успя да прикрие факта, че критиката на момичето дълбоко го е засегнала. — И колко е безочлива! Как само се изразява за мъжете. Сякаш не виждам, че кокетничи с вас и прави мили очички.
— Жена ти е на почивка, имаш свободна вечер — каза Барбара Шливинска на капитан Зигмунт Полешчук. — Разходи ме из Забегово.
— С голямо удоволствие. Какво да ти покажа?
— Нощния живот на градчето ви.
— Това ще е по-трудно. Наистина в „Каролинка“ има музика, но само до дванадесет.
— Няма да ходим в „Каролинка“, а първо в „Гвяздечка“ на кафе и после на вечеря в „Шльонск“.
— Пази боже, в „Шльонск“?! Та това е жива инквизиция. Не минава седмица, без да се наложи там да се намесват нашите момчета. И освен това забелязвам, че отлично познаваш Забегово. Имам предвид откъм кафенета и ресторанти.
— Все пак една самотна жена трябва някъде да се храни и понякога и в кафене да влезе.
— А в стола май и на тебе не ти се идва много. Както на всички.
— Понякога човек чувствува нужда от разнообразие.
— Все пак ти препоръчвам „Каролинка“. Напълно прилично заведение и кухнята си я бива, а и обществото съвсем не е като в „Шльонск“.
— Това общество никак не ме интересува. Предпочитам публиката на „Шльонск“.
— Надявах се, че сърцето тя е подсказало да ме поканиш, а то било служебно.
— Можем да съчетаем полезното с приятното. Не мислиш ли?
— Струва ми се, че ти трябвам, за да си свършиш работата.
— Нищо подобно. Искам само да поогледам приятелчетата на Адамяк. В „Каролинка“ няма да ги срещна. Там по-скоро се събира аристокрацията на града… От няколко дни обядвам в „Шльонск“. Вече ме познават там. Но вечер не мога да отида сама.
— Необходим съм ти за параван, така ли?
— Необходима ми е приятната ти компания.
— И какво ще получа в замяна?
— Не допусках, че си користолюбив.
— Няма как, такъв е животът.
— Ще бъда колкото може по-мила с тебе. През цялото време и в „Гвяздечка“, и в „Шльонск“. Съгласен ли си?
— Е, какво… А после?
— После… не разчитай на нищо повече, за да не се разочароваш. Предупреждавам — каза вече със сериозен тон поручик Шливинска.
Към шест вечерта Зигмунт отиде да вземе Барбара. В дискретно елегантната си рокля и с току-що направената прическа Шливинска изглеждаше особено привлекателна.
Тръгнаха. Капитанът прегърна девойката и леко я придърпа към себе си. Тя не се възпротиви. Не измъкна и ръката си от неговата. Вървяха като двойка влюбени. Почти всички, с които се разминаваха, ги оглеждаха многозначително. Мнозина ги поздравяваха — всеки познаваше офицера от милицията, а и кое е момичето, също вече не беше тайна.
— Хващам се на бас — разсмя се Шливинска, — че щом жена ти се върне от почивка, ще си получиш заслуженото за тази разходка и за това, че ме държиш за ръката.
Полешчук се усмихна, но за всеки случай пусна момичето и се поотдръпна. Каза смело:
— Жена ми знае, че милиционерът понякога е длъжен да прави неща, които му налага службата.
— Ала-бала. Почакай, почакай.
Влизането им в единственото в Забегово кафене предизвика едва ли не сензация. Станаха обект на наблюдение, неколцина предпочетоха да платят набързо и да се измъкнат от заведението. Приближи се келнерката:
— За вас, поручик, както обикновено сладолед или нещо друго? А за вас, капитане?
Поръчаха и когато келнерката се оттегли, Полешчук подхвърли:
— Виждаш как е при нас. Опитай само да следиш някого тук или да правиш разследване. Жителите ни познават по чин, по име, дори знаят кой къде живее. При това положение трудно се постига нещо.
— Съвсем не е трудно — възпротиви се момичето от Ченстохова. — Трябва само да спечелиш доверието на обществеността, да й внушиш, че е длъжна да ни помага. В интерес на всички и на всеки поотделно. Тогава фактът, че хората се познават, ще се превърне от пречка в наш коз.
— Оптимистка си. Любопитен съм как ще спечелиш доверието на тези нехранимайковци. Сама видя как офейкаха, като ни видяха.
— Не непременно тяхното. Достатъчно ми е доверието на ония, които ги познават и могат да ми кажат по нещичко за тях.
— Пия за твоя успех. — Капитанът вдигна чашата с вино.
— За нашия успех — поправи го момичето.
След като прекараха приятно близо час в кафенето, поручик Шливинска погледна часовника си и реши:
— Ще останем тук още петнадесетина минути и потегляме към „Шльонск“.
Зигмунт се намръщи:
— Какво си се хванала за тази кръчма? Ако си гладна, каня те в „Каролинка“. Ще потанцуваме.
Уговорките на офицера не помогнаха. Шливинска не се остави да бъде разубедена. Когато влязоха в кръчмата, веселието беше в разгара си. Поне половината от гостите на „Шльонск“ не биха се справили, ако ги подложеха на изпитанието да ходят по дъска. Всички маси бяха заети и на всяка имаше или куп бирени бутилки, или поне половинка водка. Затова пък мезетата се използуваха доста пестеливо. Само тук-таме остатъци по чиниите свидетелствуваха, че е поднасяно някакво топло ястие. Преобладаваше сельодката или салам с краставички.
При появата на двама души от милицията в залата за миг се възцари тишина. Тук и там почнаха да подвикват за сметката. Да посрещне новодошлите, побърза Сташо, който в „Шльонск“ изпълняваше тройна роля: салонен управител, гардеробиер, а при нужда и „изхвърляч“. Този снажен бивш боксьор с яко телосложение беше особено подходящ за последната роля.
— Другарят капитан тук, при нас? По служба ли?
— Откъде-накъде?! — засмя се Шливинска. — Отбихме се да вечеряме. Жалко, че няма нито една свободна маса.
Сташо не показа учудване. Дори мускулче не трепна на лицето му в израз на това, че не е повярвал на уверенията им. „Шльонск“ не беше заведение, където служителите на милицията се отбиват, за да се подкрепят. А какво остава за цели двама офицери от ГМ.
— За толкова мили гости маса ще се намери. Къде предпочитате? Може би там, до прозореца?
Салонният управител се запъти в тази посока, размени няколко думи с порядъчно пийналата компания от шестима любители на бира, заели въпросната маса. Те кимнаха и без ни най-малка съпротива се преместиха при най-близките си съседи, насядали на три съединени маси.
Сервитьорката, вече успяла да разчисти бойното поле от празните бутилки, чаши и препълнени с угарки пепелници, донесе покривка.
— Заповядайте — гордо ги покани Сташо, — масата ви чака.
— Можем да ви предложим превъзходни кюфтета — препоръча сервитьорката. — Имаме прясно телешко.
— Нека бъдат кюфтета — съгласи се капитанът.
— Но преди това — разпореди се момичето — сельодка в сметана и половинка клубова. Ако имаше и варени картофки…
— За съжаление по това време… — заоправдава се сервитьорката.
— Е, тогава хляб и масло. И две бутилки сода.
— Веднага ще ви донеса. — Сервитьорката с разбиране погледна поручик Шливинска.
— Какво правиш, момиче? — Зигмунт се беше развеселил и донякъде поуплашил. — Утре целият град ще разказва как се е наквасила милицията в „Шльонск“.
— Нека приказват. Дори донякъде държа на това.
— Ти и тук ли си на служба?
— А ти как си го представяш?
— Толкова приятно беше в „Гвяздечка“.
— Ех, Зигмунт, Зигмунт! — Момичето го заплаши с пръст. — След три дни жена ти се връща от почивка, а ти все се опитваш да забравиш това.
— Мислех…
— Мислел си, че личният ти чар така ми въздействува? — Шливинска се шегуваше с колегата си. — Дай една цигара.
— По дяволите, оставих ги в „Гвяздечка“. Веднага ще ида да взема.
Офицерът не бе успял да се надигне от стола, и Сташо, от чийто поглед нищо не убягваше, вече беше при тях.
— Другарят капитан е забравил цигарите си? Веднага ще ви донеса, „Пясти“, нали? И кибрит ли?
— Да, ако обичате.
След като салонният управител се оттегли към бара, Зигмунт забеляза:
— В тази дупка знаят даже кой милиционер какви цигари пуши.
— Чудесно. Щом знаят толкова за милицията, за съседите си ще знаят още повече. Именно това ми трябва.
Сервитьорката донесе прибори и след малко се върна с поръчката. Сервира яденето, наля газирана вода в големите чаши и водка в по-малките. Също като в най-изискан ресторант категория лукс.
— Добър апетит — пожела им тя.
— Госпожа Яджа — Шливинска задържа сервитьорката, — ние всъщност вече се познаваме, нали? Откакто съм в Забегово, обядвам при вас всеки ден.
— Надявам се, че нашата кухня ви харесва.
— Разбира се. Но днес бих искала да пийнете чашка с нас. Имам повод — рожден ден.
Капитанът учудено погледна колежката си, но не каза нито дума.
— Не ни е разрешено да пием с гостите си.
— Само малка чашка. Заради моя празник. Много ви моля. Донесете още една чашка.
— Ако ни види салонният, добре ще ме подреди — опитваше да се измъкне сервитьорката.
— Все някак ще се оправим — включи се в разговора Зигмунт. — Сташо е мой стар приятел.
— Така е. Много ви благодаря, ей сега ще донеса чашка.
Разбира се, в кръчма като „Шльонск“ не се използуват по-малки чашки от стограмовки. Без да вярва на очите си, капитанът проследи как Барбара невъзмутимо пресуши до капка цялата чаша. Сервитьорката, която отначало само накваси устни, последва примера на рожденичката и с възхищение гледаше този странен поручик в пола. Всъщност нищо не може да впечатли повече хората в Полша от умението да се пие.
— Заповядайте, замезете си. — Барбара побутна чинията си към сервитьорката.
— Благодаря. Наистина не мога. Трябва да се понасям към гостите. Салонният ме видя. Ой, ще ме подреди той. Още веднъж ви желая всичко най-хубаво по случай рождения ден.
И тя се упъти към кухнята.
— Башка, какви ги вършиш?
— Как какви? Забавлявам се.
— Хубава веселба. Поръчваш половин литър водка, след което подтикваш към пиене персонала на държавно заведение. Добър пример дава милицията на гражданите. — Капитанът говореше колкото на шега, толкова и сериозно.
— Не се тревожи, скъпи. — Момичето посегна към бутилката и повторно напълни чашите.
— За скорошното завръщане на жена ти от почивка.
Цялата зала наблюдаваше двойката. Фактът, че пиха по чашка със сервитьорката, без съмнение бе оценен много положително. А когато Барбара с лекота преглътна и вторите сто грама, поручик Шливинска беше приета в „Шльонск“ безрезервно и малко по малко всички престанаха да се интересуват от тези гости. Стигнаха до заключението, че милиционерът също е човек и понякога трябва да удари няколко грама алкохол.
Сервитьорката донесе поръчаните кюфтета. Шливинска й предложи още по една, но момичето отказа. Очакваха я още няколко часа работа, изчисляване и инкасиране на сметките. Трябваше да бъде трезва.
— Кюфтетата са наистина много вкусно приготвени — потвърди капитанът. — А сельодката беше великолепна.
— Нищо чудно. В такива долнопробни места най-често кухнята е добра. Умеят да ценят клиента, който е дошъл тук не само за да пие, но и да хапне. Та нали вече няколко дни се храня тук. По обяд пък е съвсем прилично. Но сам разбираш, че много ми се искаше да видя как е вечер и трябваше да се възползувам от твоята компания.
— И какво всъщност искаше да видиш тук?
— Кажи ми, тук ли са приятелите на Адамяк?
— По-скоро сподвижниците — поправи я капитанът. — Разбира се, че са тук. Ей там, на масичката до стената. Този, дето спи с глава, опряна на плота, е Богдан Палух. Вероятно след Вицуш сега е станал главатар на бандата.
— Много ли злосторничат?
— Може би не чак толкова много. Но са в тежест както на града, така и на нас. Пиянски разпри, побоища, хора закачат. С една дума, хулиганствуват. Не сме ги хващали в нищо по-съществено, така че да можем да ги пратим зад решетките. Но са чести гости на ареста и част „герои“ на производства за хулиганство. Всеки от тях има по няколко хиляди злоти глоби. Не плащат, а и най-често не работят, тъй че няма начин да съберем тия суми. Такива случаи положително са ти познати от Ченстохова.
— Разбира се, и там имаме подобни грижи с някои, родени в неделя. Исках обаче да видя как изглежда този проблем в малък град.
— Май че по-зле, защото много се набива в очи.
— Затова пък е трудно да се извърши безнаказано по-сериозно престъпление.
— Освен ако убиеш четирима — пошегува се капитанът. — Трябва обаче да призная, че местните хулигани се поукротиха след смъртта на Адамяк. Вероятно са го приели като предупреждение. Значително се успокоиха.
— Ето, виждаш ли — усмихна се Барбара, — дори ти самият ми даваш ценна информация, която може да ми послужи при разследването.
— Аз ли?
— Да, ти. Каза, че бандата на Адамяк е приела смъртта му като предупреждение. Навярно на съвестта им тежи нещо по-сериозно от обичайните драки край павилиона за бира. Страхуват се, че след Адамяк ще дойде ред на другиго.
— При побърканите никога нищо не се знае.
— Отново подхващаш любимата тема за лудия и азбуката. Струва ми се, че хората на Адамяк по-добре се ориентират в тази работа от управлението. Е, хайде, поръчай кафе и поискай сметката. Разбира се, ще платим заедно.
— С това не мога да се съглася.
— И все пак ще се съгласиш — каза момичето. — Не желая да се чувствувам длъжна никому. Нито на тебе, нито на когото и да било друг.
Този път Зигмунт Полешчук не взе да протестира. Разбра, че ще е излишно, а момичето знаеше какво прави и какво цели. Дори половинката, която бяха изпили преди малко, не можеше да разколебае убедеността й.
На следния ден Барбара Шливинска се появи в „Шльонск“ по-рано от обикновено, в дванадесет и половина. Разчиташе, че по това време ресторантът ще е пуст и на спокойствие ще размени няколко думи със сервитьорката. Посрещнаха я като добър, стар познат.
— Как се забавлявахте вчера при нас? — попита Яджа, след което я осведоми какво предлага днес кухнята.
— Благодаря, добре.
— Учудвам се, че дойдохте при нас, а не сте отишли в „Каролинка“.
— Исках да видя как изглежда „Шльонск“ вечер.
— Вчера беше спокойно. Може би поради вашето присъствие. Хората знаеха, че в салона има милиционери, тъй че се пазеха, а беше спокойно и заради това, че очистиха Адамяк.
— Вие познавахте ли го?
— Твърде добре познавам цялата тази сбирщина. Малко ли зор съм видяла с тях тук?
— Как мислите, кой може да го е убил?
— Нали всъщност онзи, „азбучният убиец“?
— Не мога да повярвам, че е дело на някой побъркан. — Шливинска още веднъж потвърди тезата си.
— Може и да не е побъркан — съгласи се сервитьорката, — а и колкото до Адамяк… навярно са били някои, дето са искали смъртта му.
— Защо?
— Той беше изключителен нехранимайко. Но имаше дяволски късмет и затова никога не е лежал за по-дълго.
— Доколкото знам, срещу Адамяк няма никакви сериозни обвинения. Нито срещу неговата компания. Някакви дребни скандали и сбивания след напиване.
— Защото хората се страхуваха от тях. И най-вече момичетата.
— Момичетата?
— Не е лесно в такова малко градче момиче да отиде да се оплаква в милицията или на прокурора. Такава тук вече е отхвърлена веднъж и завинаги. Не й остава нищо друго, освен веднага да се махне оттук. Всеки ще й се присмее. Не само никое момче няма да я вземе за жена, но дори на улицата няма да се покаже с нея. По-добре е да стисне зъби и да мълчи.
— Мислите, че върху съвестта на Адамяк тежат и такива неща?
— Върху неговата и на бандата му. На всичко отгоре се пъчеха с това и се подиграваха на момичетата, че са глупачки.
— Не е възможно! Не биха рискували. Та за такова нещо могат да ги осъдят по на дванадесет години.
— С ушите си ги чух. Тук, в тази кръчма, Вицуш седеше на масичката, от лявата страна на бара. Заедно с няколко приятелчета. Бая си бяха пийнали и Адамяк се хвалеше как четирима оправили някакво момиче от Ковалево. Замъкнали я в горичката край пътя и всичките се изредили.
— Ковалево?
— То е село по пътя за Ополе. На не повече от четири километра от Забегово. Оттам много хора пристигат на работа в града. Вероятно така е дошло и това момиче.
— Отдавна ли чухте този разговор?
— Около две седмици преди да убият Адамяк.
— При нас няма никакъв сигнал за изнасилване.
— Нали ви казвам, че тук никоя от нашите няма да се престраши да иде в милицията, дори и омъжена да е. Още повече пък от село. Баща й ще я пребие до безсъзнание, а някои и от село ще я прогонят.
— Как така? Какво е виновно момичето, че са го изнасилили?
— Тук всеки ще каже: „Ако сама не го е искала, не би се стигнало дотам.“
— Това е ужасно.
— Може и да има нещо вярно в това. Тогава Адамяк се хвалеше, че срещнали девойката в града, ходили с нея в „Гвяздечка“, после купили плодова, изпили я в парка и тя се съгласила четиримата да я изпратят пеша до Ковалево. През гората. Може и да се е съгласила на това, дето я е сполетяло! Има такива, дашни. Нали има една приказка, не е сапун…
— Какви ги говорите!
— Когато човек работи в кръчма, не едно и две му минават през главата. Разни неща стават в тоя живот и разни са хората, а и жените. Не съм казала, че непременно така е било. Момичето, глупавото, може и да не си е давало сметка какво го застрашава при такава разходка и си го е получило. Разбира се, след това не е казало нито дума и ако тия мръсници сами не бяха се раздрънкали, никой нищо нямаше да знае. Но те нали трябва да се похвалят що за ербапи са.
— Бих искала да поговоря с момичето.
— Нищо повече не знам. Чух само хвалбите на Адамяк.
— Как бих могла да го науча нещо?
— Допускам, че Вицуш и приятелите му са разтръбили тази история и че клюките са стигнали до Ковалево и до родителите на момичето. Опитайте там да разберете нещо.
Шливинска не се издаде пред сервитьорката колко важни бяха за нея тези сведения. Отмъщение за изнасилената дъщеря, сестра или годеница можеше да бъде реална причина за убийството на Адамяк. Ставаше ясно защо и приятелчетата на убития, от страх за собствената си кожа, са предпочели да променят начина си на живот и да изчезнат от очите на хората.
Дали пък това не беше прословутата нишка, която можеше да размотае кълбото?
Поручик Шливинска реши да провери тази следа.
При такъв малък ръководен състав на управлението на ГМ в Забегово майор Зайончковски всяка сутрин свикваше кратко заседание, за да постави задачите за деня и да изслуша рапортите за извършеното. Бяха нарушили твърдото разпределение на работата си, всеки от офицерите се бе превърнал в „момче за всичко“ — правеше това, което в момента бе най-наложително.
Когато Шливинска сподели с колегите си резултатите от проучването в „Шльонск“, дори началникът бе принуден да признае, че момичето се проявява отлично. Все пак не пропусна да добави:
— Не сме в Сицилия, в Полша няма традиция за родово отмъщение. Освен това не виждам някакъв повод отмъстителят за злодеянието спрямо момичето да избере тъкмо Адамяк, а не например Палух.
— Защото Адамяк пръв е започнал да се хвали с това, той е бил и инициатор на изнасилването. Известна роля навярно е изиграл и фактът, че тъкмо Вицуш е имал фамилно име, започващо с буквата „А“, което за нашия отмъстител е било добро прикритие на действията му.
— Не отричам заслугите на младата ни колежка за придвижване следствието напред, но се съмнявам, че новата следа ще доведе до залавянето на четирикратния убиец. Съмнявам се също във версията за отмъщение отстрана на семейството на момичето. По-скоро смятам, че действията на Адамяк и бандата му са вдъхновили нашия престъпник. А след първата си жертва той е поел и към другите си убийства. Те всички винаги се оправдават с някаква „необуздаема сила“, която ги е подтиквала към нови убийства. — Майорът упорито се връщаше към теорията си за „лудия“.
„Какъв «рицар» е този твърдоглавец“ — помисли си Шливинска. Но, разбира се, не каза нито дума.
— Все пак информацията трябва да се провери. — Капитан Полешчук побърза да помогне на момичето.
— Правилно отбелязваш — призна Стария. — Ето защо давам на поручик Шливинска пълна свобода на действие. Що се отнася до помощ, освен милиционерската джипка да я закара до Ковалево, нищо повече не мога да й предложа. Много добре знае какво е положението ни.
— Благодаря, но не ми е необходима кола. Между Ковалево и Забегово има добра автобусна връзка. Предпочитам появата ми там да не предизвиква излишен шум.
— Разбирам — призна майорът. — И аз смятам, че така ще е по-добре.
— Баша, все пак ти препоръчвам Ян Копит — намеси се поручик Стефански. — Той е наместник-кмет в Ковалево. Умен човек е. Отлично познава района си и при нужда умее да си държи езика зад зъбите. Знам, че на него може да се разчита, защото неведнъж ни е помагал при различни случаи. Колкото до самото село, хората са много различни. Както впрочем често се случва у нас, в Шльонск. Има много селяни работници, които притежават неголеми участъци земя и работят в производството, има и много големи стопанства на високо равнище, защото почвата там е добра. Преобладава първокачествената. Сеят пшеница, отглеждат много захарно цвекло, напоследък развиха свиневъдството. Селото е богато, може би най-заможното в цялата околност.
Още същия ден Шливинска замина за Ковалево. Към края на септември дните са по-къси и момичето избра рейс, с който да пристигне в селото по здрач. Преди да тръгне, поручик Стефански подробно й обясни къде е къщата на наместник-кмета и как да стигне до нея от автобусната спирка. И тя отиде право там.
Ян Копит току-що се беше върнал от полето и привършваше вечерята си. Шливинска почака на пейката пред къщата и когато домакинът се освободи, тя го помоли за разговор на четири очи.
По всичко наоколо личеше, че стопаните на този дом са заможни. Голям зидан обор, до него наскоро построен свинарник, обширен хамбар. Къщата наистина беше дървена, но неотдавна основно обновена. Преценена на око, тя се състоеше от обширна кухня и три стаи на долния етаж, а на горния — още две помещения. Копит покани момичето в стаята, която му служеше за работилница и канцелария.
— Вие по каква работа? — попита той със служебен тон.
Шливинска се легитимира.
— От милицията съм. От Градското управление на милицията в Забегово.
Стопанинът внимателно разгледа подадения му документ.
— Ясно — каза той, — но сигурно сте нова там… Познавам всички в управлението начело с началника, майор Зайончковски.
— Така е. Преди седмица ме командироваха от Ченстохова.
— Навярно във връзка с този „азбучен убиец“ — досети се наместникът. — Любопитно е колко още души ще убие, преди да го заловите…
— Надявам се, че повече никого. — Шливинска нямаше желание да се разпростира на тази тема.
— А при нас какво ви води?
— Другарю Копит, вероятно сте чули, че едно момиче от вашето село е било изнасилено от няколко хулигани, когато се е връщало от работа в къщи.
— Да, говори се нещо подобно. — Наместникът беше предпазлив.
— Бих искала да науча нещичко за това момиче.
— Какво ли не приказваха хората, а момичето всичко отричаше. Аз нищо не зная. Какви ли не работи се дрънкат из селото!
— Поручик Стефански ме увери, че с вас може да се говори откровено и че нито дума няма да излезе от тези четири стени. Жалко, че ми нямате доверие. Тук дори не става дума за онзи Адамяк. Отлично знаем що за птица е бил. Загинали са и други хора. И най-малката подробност, разкрита във връзка с този случаи, има огромно значение за следствието.
— Разбирам, поручик Шливинска. Но как така? Момичето вече си получи заслуженото. Всички в селото и се присмяха. Сега, когато нещата малко поутихнаха, ще я повлечете по съдилища и отново ще раздухате тази история.
— Навярно знаете, че дело за изнасилване се възбужда само когато потърпевшата сама направи изложение за престъплението. Щом не е подала тъжба, дело не може да има. Бих искала да узная само името и фамилията й и да поговоря с нея дискретно. Без свидетели. Жалко, че не желаете да ми помогнете.
Човекът се почеса по главата.
— После ще кажат: Копит доносничи на милицията.
— Никой няма да го каже, защото никой няма да узнае. Дори и факта, че съм била в Ковалево и съм разговаряла с наместника. Всичко ще остане в тайна. А нали всеки гражданин е длъжен да помага на милицията за разкриване на престъпление, пък камо ли когато става дума за четири убийства.
— Разбирам…
— Давам ви честната си дума, че и аз самата, както и вие, съм заинтересована от пълната дискретност.
— Аз наистина не знам кой знае колко. — Наместникът все пак реши да говори. — Един ден из цялото село се понесе, че като се връщала пеша от Забегово, Ханка Нижолек била изнасилена от четири момчета. Като че ли пияна била, защото едва се довлякла до вкъщи. Девойката отричаше, но клюката се ширеше и се разкрасяваше с какви ли не подробности. Старият Нижолек, като разбра за това, преби дъщеря си, та четири дни момичето не можеше да мръдне. Заяви, че ако кракът й стъпи в Забегово, ще я убие.
— А тя виновна ли е?
— Поручик Шливинска — Копит споделяше мнението на цялото село, — още Реймонт го е писал, че „ако кучката не пожелае, песът няма да я помирише“. Нима не е знаела какво прави, като е тръгнала с момчетата през гората?
— Не е тръгнала. Насила са я завлекли.
— Това не знам. Сама или не, защо се влачи посред нощ с такива хулигани? Ей аз това само Нижолек с право я наложи здравата. И Витек Гробелни я пердаши.
— Кой е този Гробелни?
— Тукашно момче е. Щеше да се жени за нея.
— Годеник?
— Ходеше с нея, ама и тя, и родителите й не го искаха. Много ясно, Нижолек е един от най-богатите стопани в цялото село, а старият Гробелни има едва три хектара, пък пет гърла храни. Не им бе по вкуса на Нижолкови такъв зет. Но нищо по-добро нямаше подръка, тъй че не го пъдеха, ала и за сватба не им се говореше.
— Сега този Витек сигурно е размислил?
— Какво има да размисля? Нижолек има дванадесет хектара, земя като масло. Двамата му синове напуснаха селото. Види се, торът им смърдеше. Единият работи като миньор в Битом, другият — в металургичния завод „Баилдон“. Никой от тях няма да се върне вече тук и Гробелни заедно с момичето ще грабне цялото стопанство.
— Но нали и момичето е работело в Забегово?
— Тъй е. Сега на младите нещо им превърта в главите. В града търсят леко да изкарат прехраната си. Няма кон да работи на полето. Старият Нижолек може дълбоко в себе си и да е доволен от приключението на дъщеря си, защото чрез него сложи край на тази нейна работа в града. Гробелни също печели, тъй като Нижолкови вече няма да му обръщат гръб и да чакат принца от приказките. Чух, че през есента ще се годяват, а сватбата ще вдигнат по Коледа.
— А девойката какво казва за това?
— Че има ли избор тя? Тук ще продължават да й се присмиват. Друго ще е, като се сгодят или като се оженят… Тогава не ще посмеят да се ежат на Нижолек или на Гробелни. Думичка няма да обелят. И накрая ще забравят. Пък ако иде в града, клюката ще я настигне. А не е и бог знае каква красавица, че да подбира много. Витек пък си го бива. Хубавец, оправен, дума за него не може да се каже.
— И според вас, кмете, всичко е наред, така ли? — Барбара не можеше да се съгласи с тази своеобразна философия.
— Да, така излиза — наред е. Наистина доста си изпати момичето, ама трябвало е да внимава.
— Не допускате ли, че Нижолек или Гробелни са очистили този Адамяк? Споменава ли се името му като извършител на насилието?
— Та той сам се е хвалил с това пред нашите момчета, които работят в Забегово.
— Адамяк беше ли познат във вашето село?
— Тук е роден. Майка му по баща е Поческа. Дъщеря на стария Почески, който почина преди пет-шест години. Адамякова дълго живя с мъжа си и децата при баща си. Едва преди десетина години, като взе да продава зеленчуци, се пренесе в града, защото така й беше по-удобно, а Почески се скара със зет си и го заплаши, че ще го изгони от дома си.
— Иска ми се да поговоря с Ханка. Но никой да не знае за това.
— Ще го уредим. Ще изпратя някого до Нижолек да вземе въпросника по контрактациите. За статистиката. Отдавна трябваше да го върне. Ще му се каже, че инструктор от Областното е дошъл за тия бумаги.
— Не искам да разговарям с Нижолек.
— Не се тревожете — усмихна се наместникът. — Нали го познавам. Няма да мръдне от къщи по това време. Уморен от цял ден е орал, а има още работа в обора. Сигурен съм, че няма да излезе от къщи и ще изпрати дъщеря си. Веднага ще го уредя. Ще се огледам на улицата и ще помоля някого, който отива в тази посока.
Ян Копит се върна след няколко минути и каза, че Нижолек е уведомен. Щял да изпрати документа веднага след като го попълни. В случай че се появи самият стопанин, Шливинска се съгласи да играе ролята на инспектор от Областното. Не мина и четвърт час, когато на вратата застана младо момиче. Не беше първа хубавица. Ниска, набита, яка, с кръгло лице, леко вирнат нос, тъмноруса коса, сресана гладко нагоре.
„Наистина — помисли си Шливинска, — Копит е бил прав, като каза, че момичето няма голям избор. Но какво ли е привлякло онези момчета?“
— Добър вечер. Татко ме прати да ви го предам. — Ханка държеше в ръка сгънат на четири лист.
— Благодаря ти, Ханка. Тази другарка е инструктор и би искала да поговори с тебе. — Наместникът излезе и затвори вратата.
— С мене ли? — учуди се момичето. — По какъв въпрос?
— Офицер съм от милицията. — Шливинска за втори път се легитимира. — Моля, седнете.
Нижолкова пребледня, а след малко загорялото й лице се покри с тъмна руменина.
— Сигурно се досещате за какво бих искала да поговорим?
— Оставете ме най-сетне на мира. Нищо не знам. Всичко това са празни клюки. — Ханка едва не се разплака.
— Успокойте се, моля. — Шливинска разговаряше с момичето с благ тон. — Известно ми е, за съжаление, че не са клюки. Не съм дошла да разследвам вашия случай. Сигурно сама отлично разбирате, че без вашите показания за престъплението не може да се възбуди следствие срещу извършителите на насилието. Става дума за нещо друго. Адамяк е мъртъв. Бих искала да поговоря с вас не като милиционер, а като жена с жена или по-скоро като по-възрастна приятелка.
— Добре са направили, че са прерязали гръкляна на този гамен със собствения му нож. Нима бих могла да го съжалявам?
— Познавахте ли го преди това?
— Та той е от нашето село. Учехме заедно. В един клас.
— Водя разследване във връзка със смъртта на Адамяк и на други трима. Всяка, дори и най-малката подробност може да се окаже важна.
— Не съм го убила аз.
— Напълно съм сигурна в това. Но тогава откъде знаете, че е бил убит със собствения му нож?
— Защото… — Момичето не се доизказа.
— Разбирам — усмихна се Шливинска. — Защото с този нож са ви заплашвали тогава в гората.
Нижолкова мълчеше.
— Доверете ми се поне малко. Сигурно си давате сметка, че изнасилването като факт така и така вече е известно на милицията. Логично е да се предполага, че има някаква връзка между убийството на Адамяк и това престъпление. Някой, не зная точно кой, може баща ви, може Витолд Гробелни, е отмъстил за нанесената ви обида.
— Нито татко, нито Витек са го убили. И двамата бяха в Ковалево. През целия ден.
— Все пак по-добре ще е, ако проверим всичко това без много шум, тихомълком и без да изкарваме на повърхността неприятното ви преживяване. Нали така?
— Е, да — призна момичето.
— Какво знаете за този нож?
— Адамяк ни го показваше.
— В гората?
— Не. Преди това. Когато пихме вино в парка. Хвалеше се, че го е купил от някакъв немец от ФРГ. За две стотачки.
— Какъв беше ножът?
— Ами такъв — като натиснеш копчето, от дръжката изскача дълго, тънко острие.
— Другите нямаха подобно оръжие, нали?
— Не. Палух искаше да купи ножа от Вицек. Обещаваше да му даде срещу него пет стотака.
— Споразумяха ли се?
— Не. Адамяк не искаше да го продава.
— Само тогава ли сте виждали този нож?
— Не. — Момичето се изчерви. — По-късно, в гората, Адамяк ме заплашваше, че ще прокара острието по лицето ми, ако веднага не се съблека. А после, знаете…
— Да, да. Станалото — станало. Само моля ви, Ханка, обяснете как се стигна дотам, че се съгласихте да тръгнете през гората вечерта с тези момчета?
— С един не бих тръгнала. Щеше да ме е страх. Но те бяха четирима. И четиримата добре ги познавах. С единия работехме заедно, а с Вицек бяхме съученици. Сега разбирам, че съм сглупила.
— Адамяк е загинал на двадесет и пети юни. Откъде имате увереността, че баща ви и Гробелни са били тогава в Ковалево? Все пак човек трудно си спомня какво е ставало преди седмица, а какво остава за преди повече от два месеца?
— На следния ден, беше сряда, двадесет и шести юни, като разбрах за смъртта на Адамяк, самата аз си помислих да не би татко да го е очистил. Затова си спомням, че във вторник целия ден работихме по сортирането и почистването на цвеклото. Татко, Витек, аз и две съседки, наети за тази работа. А като се стъмни, дойде Ян Копит и заедно с нашите мъже до среднощ поправяха трактора. Наместникът сигурно също помни това.
Барбара Шливинска благодари на Ханка за информацията и още веднъж тържествено обеща, че никой никога няма да узнае за този разговор. Ян Копит потвърди алибито на двамата мъже. Наистина работили на цвеклото, а по-късно заедно с него, човек, който се славел като най-добрия механик в селото, до среднощ поправяли повредения трактор на Нижолек.
Още същата нощ милицията направи обиск в жилищата на всички от бандата на Адамяк. Не търсиха дълго. В джоба на сакото на Тадеуш Янушевски беше намерен автоматичен нож. Той отговаряше на описанието, дадено от Ана Нижолек.
Тадеуш Янушевски бе задържан в ареста. Майхер бе изпратен с ножа в Катовице да бъде направена експертиза. В нарезите на ножа бяха открити следи от човешка кръв. Групата й отговаряше на тази на Винценти Адамяк.
Когато получи резултатите от експертизата, Барбара Шливинска разпореди да доведат от ареста Янушевски и предприе официален разпит на задържания.
След като записа личните данни на младия човек, поручик Шливинска му показа ножа.
— Ваш ли е?
— Мой е. Какво, вече и нож ли не може да имаш?
— Сам знаете отлично, че без разрешение нямате право да притежавате огнестрелно оръжие. А кастет и автоматичен нож — в никакъв случай, защото за тях не се издава разрешително.
— За пръв път чувам.
— Да речем. Откъде го имате?
— Купих го.
— От кого?
— Не съм питал за името. Платих две стотачки. Беше ми харесал. Какво, да не би да не е позволено? — повтори той.
— Не е разрешено да се купува такъв нож.
— Вече веднъж ви казах, че не съм знаел.
— Ножът ще бъде конфискуван.
— Няма що. Ще си купя друг. И ме държахте два дни в пандиза, за да ми кажете това?
— Не. Не, но аз наистина имам какво да ви кажа.
— Дреме ми. — Янушевски ставаше все по-нагъл.
— Въпреки това ще ви кажа. В показанията ви няма дума истина.
Младото хулиганче се разсмя.
— Ножът е принадлежал на Адамяк.
— Точно от него го купих за две стотачки.
— Вечерта на двадесет и пети юни в храстите край Стружанка ли?
— Какво казахте?
Шливинска отвори чантата и извади протокола от огледа на оръжието.
— Върху ножа са открити следи от кръвта на Адамяк. Формата и големината на острието съответствуват на раната в гърдите на убития. Адамяк е бил убит с този нож.
Едва сега Янушевски разбра, че няма място за повече шеги и трябва да спасява собствената си кожа.
— Всичко ще ви кажа. Като на изповед.
— Добре. Слушам ви.
— В Забегово, в началото на юни, имаше младежи от Западен Берлин. Адамяк, който знаеше малко немски, се навърташе около тях. Те имаха такива ножове. Вицуш се хвалеше, че си е купил един за две стотачки, но вероятно го е свил отнякъде. Никой от нас нямаше такъв. Палух дори искаше да му даде за него пет стотачки, но Адамяк не се съгласи.
— А по какъв начин автоматичният нож стана ваше притежание?
— Тъкмо щях да ви кажа, другарко поручик. Когато пречукаха Вицек и когато ченгетата, прощавайте, другарите милиционери дойдоха при майка му, заедно с другите хукнах към реката. Но там вече беше пристигнала радиоколата и не ни допуснаха да се приближим. Отдалеч видях само краката на Вицек. Като се връщах към къщи, гледам, нещо блещука на полянката. Нож. Същият автоматичен нож, на Адамяк. Сега вече не му трябваше. Та го взех. Всеки би го направил, нали?
— Следите от кръвта на приятеля ви изобщо ли не ви трогнаха?
— Не видях никаква кръв.
— Странно. След толкова седмици милицията откри, а вие тогава нищо не сте забелязали.
— Не съм убил с това Вицек. Пък и защо? Във вторник пихме бира с Адамяк. На онова павилионче край гарата. После Адамяк се изпари, защото парите му свършиха, а никой не поиска да му заеме. Аз останах. Формановски, дето продава бирата, сигурно ме помни.
Съвпадаше. Показанията на съдържателя на павилиончето Барбара Шливинска държеше в досието. Все пак попита:
— А после какво стана? Адамяк е бил убит същата вечер.
— После се понапих. Седнах на пейка на гарата и съм задрямал. Събуди ме сержант Битон и ме отпрати вкъщи. Но краката не ме държаха. Радиоколата беше на гарата, та ме откараха.
— В ареста ли?
— Не. Сержантът от радиоколата каза, че с такива като мене не бива да се мърси порядъчният арест, и ме изхвърлиха пред къщи. И така им беше по път. Хората от блока видяха това и могат да потвърдят. Майка ме ошамароса, задето съм пропил всичките пари за седмицата.
Върнаха Янушевски в ареста. Шливинска провери алибито на младежа. Двамата милиционери — както Битон, който тогава е бил дежурен на гарата, така и ефрейтор Воншиковски, под чието разпореждане бе радиоколата — потвърдиха показанията на младежа.
След съвещанието с майор Зайончковски и градския прокурор Шливинска дойде до убеждението, че няма основания да подозира Янушевски в убийство. Наистина за следващите дни, когато се бяха случили другите убийства, Тадеуш не можеше да представи стопроцентово алиби, но не подлежеше на съмнение, че четирите убийства е извършил един и същи човек. Задържаният трябваше да бъде освободен.
Тази следа, толкова надеждна на пръв поглед, не доведе доникъде.
Майор Зайончковски отбеляза с ирония:
— Нали ви казах, че ще свърши така. Имам нюх.
— Очевидно — отбраняваше се Шливинска — не Адамяк е бил фигурата, интересуваща престъпника. Търсенето трябва да продължи.
— Коя поредна жертва взимаш на прицел? — разсмя се поручик Стефански.
— Адам Делкот. Тази следа е най-прясна. Може би все още не е изстинала напълно.
Като се питаше кои в града биха могли да дадат сведения за жертвите на тайнствения убиец, поручик Барбара Шливинска от самото начало се беше ориентирала към такива професии като сервитьор в посещаван ресторант, продавачи и отговорници на магазини, пощальони и „госпожите по прозорците“, а също и занаятчиите, извършващи услуги за гражданите. Забегово наброяваше едва около осем хиляди души. Всеки от тях вероятно знаеше много за съседите си, но човек трябваше да се добере до информаторите и да развърже езиците им.
Поручик Шливинска не можеше да подмине занаятчиите. Особено обущарите, при които се ходи по-често, отколкото например при шивач. Все повече мъже и жени купуват готово облекло, но обувките си поправят всички.
Най-лесно беше да влезе във връзка с Юзеф Кунерт. Обущарят държеше работилница срещу Управлението на милицията. Достатъчно бе да застанеш на прозореца, за да видиш майстора, седнал на ниско трикрако столче, как държи в ръка някаква обувка. Кунерт имаше много голяма клиентела. Между другото към нея се числеше почти целият личен състав на Управлението. Нищо чудно, той бе добър занаятчия, поправяше обувките бързо и здраво.
Барбара знаеше, че този може би петдесетгодишен човек е самотен. Зад работилничката си имаше малка стаичка, където се хранеше и спеше.
В Забегово се бе установил преди не повече от две години. Беше сполучил с добро място за работилничката си, помещение, заемано преди това от магазин за хранителни стоки. Бързо получи признание за работата си. Беше кротък и спокоен човек. Не ходеше по ресторанти, никой никога не го беше виждал пийнал. В работата му помагаше младо момче, което опитният майстор подготвяше за професията на славния полковник Килински[9].
За една жена е лесно да намери повод да посети обущар в работилницата му. Я обувките й да стесни, я каишката е стегната или токчетата трябва да се сменят. Нищо чудно, че не след дълго Юзеф Кунерт посрещаше Барбара като стара позната.
— Сигурно познавате всички в града — заговори веднъж тя на обущаря, докато сменяше капачките на обувките й.
— Всички или не, но повечето ги познавам. Знаете, обущарят седи, а хората го посещават. По някоя дума ще размениш с всеки.
— Навярно сте познавали и убитите? — Шливинска се реши да започне по същество. — Знаете, че водя разследване, нали?
— Разбира се, че знам — разсмя се Кунерт. Няма човек в Забегово, който да не е чувал и да не знае, че специално са ви изпратили от Ченстохова, защото нашите специалисти затлачиха нещата. А през туй време оня лудият ще утрепе поредния човек.
— В Забегово нищо не остава скрито. Затова още повече се чудя как така не сме успели да се справим с тези престъпления. И аз не мога да се похваля, че ми е потръгнало повече, отколкото на моите предшественици.
— Онзи, дето убиваше жени в Катовице и околностите му, май шест години го преследваха. Четох във вестниците, че на съвестта му тежали двадесет нападения, ама накрая го хванали. Та мисля, че и на вас ще ви потръгне.
— За нас е важно да го хванем колкото може по-бързо.
— То се знае — съгласи се обущарят. — Преди да е прочукал толкова, колкото онзи от Катовице.
— Но не отговорихте на въпроса ми дали познавахте убитите…
— Кой тук не познаваше Адамяк, като белязан беше. Аз по кръчмите не ходя, бира на павилиона не пия, че с Вицуш не съм се срещал. Но какво ли не съм чувал за него и приятелчетата му.
— Кой би могъл да го убие?
— Неведнъж съм размишлявал върху това. Както впрочем и всеки в нашия град. Мисля, че този луд не е чак толкова луд. Първо, уби най-отявления бандит в града. Останалите тутакси се уплашиха и кротнаха. Адамяк рано или късно все щеше да изгние в дранголника или да увисне на въжето. Отдавна му беше време да го приберат зад решетките, но има късмет и не попадна на храбро момиче, дето не би се уплашило от глупави приказки. Няма какво да го жалим, поручик Шливинска. Целият град си отдъхна с облекчение.
— В това, което казвате, има много смисъл. Съгласна съм, че Адамяк не е бил светец. Съдът и правораздаването обаче са привилегия на държавата и само тя има право да наказва за престъпление. Добре щяхме да изглеждаме, ако всеки вземеше сам да раздава правосъдие.
— Така е — призна обущарят, — но това правораздаване невинаги идва навреме. Да вземем например Адамяк. Колко пиянски скандали, колко побоища? Колко момичета е изнасилил заедно с бандата си? Дали не знаят за това в града ни? И какво? Ходеше си, мръсникът, на свобода. И така щеше да си живее, ако не беше се намерил оня, дето му е забил ножа в гърба.
— Никой не е подавал оплакване срещу Адамяк.
— То се знае, че няма да го направи. Ако се случеше да понатупат някого, хич и не му идваше наум да хукне към милицията, за да не се прости с живота си следващия път. Предпочиташе да стиска зъби и да мълчи. А момичетата не искаха да бъдат осрамени. Като хванеха нехранимайкото в нарушение, осъждаха го на глоба хиляда или две хиляди злоти и той им се присмиваше в очите.
— Прокурорът е бил безсилен. Дори и да са стигали до него някакви клюки за изнасилване, при положение, че момичето не е подавало иск срещу него, той не е могъл да възбуди следствие.
— Вие това за правилно ли го намирате?
— Не аз съм измислила Наказателния кодекс. Направили са го по-умни от нас. Вероятно са сметнали, че така трябва да бъде. Законът има за цел да защити не насилника, а жената. На нея й е предоставено правото да реши дали ще изнесе на бял свят навесената й обида, или ще я запази в тайна. За да не стане така, че едно злодеяние да повлече след себе си друго. Знаете какви са хората и как понякога реагират на такива неща.
— Това, което казвате, може и да е вярно на теория. Но сама виждате как се гледа на подобни случаи в един малък град.
— Освен Адамяк са загинали още трима. Уважавани хора, които никому нищо лошо не са направили. Тях познавахте ли? — Шливинска предпочете да прекрати спора.
— Лудият като се е захванал да убива, така му е харесало, че вече не може да спре. Знае ли човек какво може да му хрумне на един луд? А другите, дето ги убиха, не познавах. Червономейски живее на другия край на града. Твърде му е далеч да носи тук обувките си на поправка. Впрочем овощар, пък и най-богат да е, не е добър клиент.
— Защо?
— Градинарите рядко ходят с обувки. Преди всичко носят гумени ботуши. По-удобно е и са по-здрави. Нали в парниците и между лехите има доста работа с вода. Трябва да се внимава краката да са сухи. Ето защо с гумени ботуши е по-удобно. Един зарзаватчия два чифта кожени обувки не може да износи за половин живот. А освен това къде ти такъв богаташ да вземе да си носи обувките на поправка. Винаги може да си купи нови.
Обущарят улучи десетката. Шливинска си спомни снимките, направени от фотографа на милицията веднага след като е било разкрито престъплението. Червономейски лежеше неестествено свит върху смачкания карамфилов разсад. Ясно личаха дългите черни ботуши на краката му.
— Пенсионерката Мария Боженцка никога през живота си не съм виждал. Не съм от хората, дето имат нужда от услугите на подобни „лелички“. Като ми се прииска да си пийна бутилка бира или чашка водка, ще си ги купя през деня от магазина. Но здравето не ми го позволява.
— Не изглеждате болен.
— Добре знам, че краят ми е близко. Лекарят казва, че черният ми дроб нещо не е в ред. Дава ми разни прахчета и капки — нищо не помага. Макар и да отрича, аз мисля, че е рак.
— Какво говорите! Защо пък рак? Малко ли проблеми си имат хората с черния дроб.
— Поручик Шливинска, аз знам какво говоря. Та нали всеки рано или късно ще иде в гроба, та не съм се притеснил. Аз съм човек самотен, своето съм изживял. Няма за какво да съжалявам и да се вкопчвам в живота. Донякъде познавах Делкот. Два-три пъти ми е носил обувки за поправка. А веднъж се отби в работилничката. Нямаше никого при мене, дори и Кажик, моят ученик, беше отишъл някъде. Делкот попита дали нямам желание да купя кожа.
— Каква кожа?
— Предложи ми хубаво шевро. Показа ми мостра. Високо качество. Вероятно вносна. Искаше да ми продаде наведнъж цялата партида.
— Много ли беше?
— За всичко искаше сто и няколко хиляди злоти. Евтино я даваше. По количеството и цената познах, че стоката е крадена. Разбира се, не я купих. Измъкнах се с това, че нямам пари и шевро не ми трябва, защото не правя нови обувки, а само поправям стари. Каза също, че имал купувач за цялата стока, но не бил от Забегово, а той предпочитал да я продаде тук.
— Откъде Делкот е могъл да има тази кожа?
Обущарят се усмихна.
— Поручик Шливинска — каза той, — малко ли разни товари минават с цели вагони през Забегово? Кой, ако не този, който скачва вагоните, може да знае какво има в тях?
— Нали са затворени и запечатани?
— Да извадиш телчето от пломбата и да го пъхнеш после отново, е нищо работа. Стига да подгрееш малко оловото, и никой няма да познае, че пломбата е сваляна.
— Напоследък в Забегово не е имало никакви оплаквания за кражби по железниците.
— Не казвам, че са взимали стоката от вагоните, предназначени за нашия град. Ако е измъкнал кожата от вагон от Чехословакия за Шчечин или обратно, кражбата ще бъде открита едва в Шчечин или в Прага. Аз — застрахова се Кунерт — не хвърлям никакви обвинения върху този човек. Не зная откъде се е сдобил с кожата. Зная само, че искаше да ми продаде голяма партида шевро и че стоката беше първокачествена. Не каза откъде я има и аз не съм го питал. Разговорът ни беше кратък, отказах да купя кожата и Делкот си отиде. Повече не стъпи в работилничката ми.
— Деветдесет на сто е било сигурно, че кожата е крадена. Защо не сте уведомили милицията или не сте споделили това с някого от нашите хора?
— Поручик Шливинска, железничарят не беше от глупавите. Сигурно не му е за пръв път да прави подобни неща. Дори и да бях ви уведомил, нищо нямаше да намерите у него. Беше твърде умен, за да държи крадена стока в дома си. Или би отрекъл пред трето лице, та нали разговаряхме без свидетели, или би обърнал всичко на шега — показал ми парче кожа, за да ме изпита. Какво бихте могли да му направите? Да го задържите за четиридесет и осем часа, след което да го пуснете. А целият окръг щеше да знае, че Юзеф Кунерт е доносник на милицията. Сега, когато Делкот е мъртъв, нищо не може да му помогне, нито да му навреди. И тъй като ме питате за него, казах ви каквото знам. Както виждате, не е кой знае колко.
— Все пак много ви благодаря. Това също може да ми влезе в работа.
— Радвам се, че мога да бъда полезен на нашата милиция. Няма човек в нашия град, който да може да диша спокойно, докато не озаптите престъпника. Дори и аз, старецът и болнавият, предпочитам да си умра спокойно в леглото, отколкото да бъда застрелян от някого, както си седя на трикракото столче и забивам пирончета в обувките.
— Ако се наложи — попита Шливинска, — бихте ли потвърдили показанията си при официален разпит?
Обущарят се смути.
— Бих искал, поручик Шливинска, това да си остане между нас. Разговаряхме приятелски и от добри чувства исках да ви помогна. Но за какъв дявол ми е на мене, стария човек, да се мъкна по съдилищата? Разбира се, ако е много нужно, няма как. Властта трябва да се уважава, но много ми се иска да избягна това. Забегово е наистина малък град.
Милиционерката отлично разбираше мотивите на обущаря. Закле се, че получената информация ще представи като „секретна от конфиденциален източник“. Надяваше се, че майор Зайончковски ще приеме такова разрешение на въпроса. И от сърце благодари на обущаря за доверието и помощта.
Майор Станислав Зайончковски и подчинените му офицери, от милицията живо се заинтригуваха от това, което щеше да произтече от разговора на Барбара е Кунерт. За тях нещата не бяха нови. Шливинска вероятно не се беше сблъсквала с подобни кражби по време на работата си в Ченстохова. Те бяха истинско бедствие, добре познато на Воеводското управление на милицията и Катовице. Железниците плащаха големи обезщетения за липсващите стоки. Дори беше забелязано, че най-често се краде от влаковете, пътуващи от юг на север. Кражбите се установяваха на мястото, където се разтоварваше. Катинарите и пломбите на пръв поглед не бяха пипани. Изчезваха предимно стоки с висока стойност. Кожа, вълна, коприна…
Милицията и железопътната охрана неведнъж устройваха засади на крадците по големите жп-възли като Тарновске гури, Битом или Забже. И в другите воеводства се водеше борба срещу самонадеяните взломаджии. Без особен успех обаче. Наистина неведнъж престъпниците бяха хващани на местопрестъплението, но следствените власти напълно си даваха сметка, че заловените са действуващи изолирано групички, а не опасната, отлично организирана банда.
До този момент никой не подозираше, че крадците действуват и в Забегово. Гарата се ползуваше с добро име. Откритията на Шливинска я представиха в нова светлина. Ето защо майорът веднага се посъветва с Катовице.
Този път „отгоре“ реагираха светкавично. За Воеводското управление бе напълно ясно, че крехките сили на милицията в Забегово не са достатъчни за изясняването на цялата афера. Бяха мобилизирани всички резерви, с които разполагаше воеводството. Привлякоха подкрепления и от други места.
Няколко дни след разговора на Барбара Шливинска с Юзеф Кунерт започна разгърната акция. Извършиха се масови обиски на персонала на сточните гари от Катовице и Ополе до Забегово, като особено внимание се обърна на този град. Милицията влезе във всички жилища в един и същи час, за да не допусне заинтересованите да се предупредят взаимно.
Резултатите от обиските не бяха впечатляващи, но акцията не можеше да бъде наречена неуспешна. Наистина не бяха намерени крадени стоки, но у неколцина бяха открити шперцове, с които вероятно са били отваряни катинарите на вагоните, а също известно количество пломби и тел. У много от железничарите бяха открити големи суми в злоти и чужда валута, които надхвърляха границата на възможното да бъде придобито по легален начин.
Престъпната дейност на Адам Делкот се потвърди също и при обиска на жилището, което бе обитавал преди смъртта си. Самото то бе съвсем „чисто“, но интересът на милиционерите към кошерите в градината не се оказа напразен. Кошерите са любимо скривалище за всевъзможни престъпници. Знаят го дори начинаещите служители в милицията. Именно тук бе открита ръчно изработена преса за пломби. Нищо чудно, че пломбите на окрадените вагони изглеждаха непипнати.
Воеводското управление остана твърде доволно от получените резултати. Бяха задържани двадесетина души. Не подлежеше на съмнение, че колкото повече напредва разследването, толкова по-скоро солидарността на бандата ще се наруши и всеки ще гледа да спаси собствената си кожа, като разкрие истината и стовари вината върху другите. Най-сетне за милицията се откри реална възможност да ликвидира опасна шайка.
Не се пестяха похвалите по адрес на служителите от милицията в Забегово, за оперативността им. Трябваше да се признае на майора, че не скриваше, нито омаловажаваше приноса на поручик Шливинска от Ченстохова, но всъщност лаврите бяха не само за нея, а за цялото управление и началника му.
За пръв път Станислав Зайончковски призна, че жената, която му бяха „увесили на шията“, е ценен сътрудник и е стигнала до изводи, за които можеше да й завиди не един по-възрастен и по-ориентиран в обстановката служител на милицията.
Но като хвалеше, началството не пропусна да укори. Ликвидирането на бандата крадци сред железничарите беше успех. За съжаление с подобен успех Управлението на милицията в Забегово не можеше да се похвали по най-важния въпрос — тайнствените убийства. Фактът, че по време на второто следствие беше разкрито друго престъпление, съвсем не биваше да успокоява съвестта на нейните служители.
Барбара Шливинска получи искрени поздравления от колегите си. Дори майор Зайончковски побърза да изрази признанието си.
— Кажете — подхвана той, — кой ви даде сведенията за Адам Делкот и престъпната му дейност? На този човек му се полага голяма награда. Вероятно главният началник на Гражданската милиция ще сметне за правилно да възнагради вашия информатор. А и железниците, които са плащали големи обезщетения, не биха се поскъпили да наградят човека, който ги е отървал от тази неприятност.
Шливинска изглеждаше угрижена. Не знаеше как да се измъкне от ситуацията така, че да не ядоса началника си, чиято раздразнителност й беше вече позната.
— Информацията получих от един жител на Забегово, който си запази правото да остане неизвестен. Бях принудена да дам дума, че никому няма да изкажа източника на моите сведения.
— Но тук сме само свои — отбеляза подпоручик Жешотко.
— Все пак бих предпочела…
— Башка има право — подкрепи колежката си Зигмунт Полешчук. — Щом е дала дума, трябва да я спази. Самият аз съм много любопитен, но ще трябва да се въздържа от желанието си да задоволя това чувство. Нали така, майоре?
— Без съмнение — призна без въодушевление началникът. — Ставаше дума не да бъде задоволено любопитството ни, а да бъде награден този човек.
— Отлично разбирам подбудите ви, другарю началник — Барбара беше настроена съглашателски, — и ще поговоря с него. Ще му обясня, че има възможност да получи голямо възнаграждение, а вероятно и медал. Човекът не е от заможните и без съмнение тези пари ще са му добре дошли. Нека сам реши.
— Така ще е най-добре — съгласи се майорът.
— Имам ново виждане по въпроса за нашия „азбучен убиец“ — взе думата поручик Анджей Стефански.
— Казвай — подкани го Полешчук.
— Две от жертвите на този човек, както сега вече знаем, са опасни престъпници. На съвестта на единия от тях освен разни дребни прегрешения тежат и изнасилвания. Другият е от бандата крадци по железниците. Така техният убиец се очертава като съдия самозванец, раздаващ кърваво правосъдие. Започва да става интересно дали и другите две жертви са толкова непорочни, както е отбелязано в техните некролози.
Шливинска се усмихна победоносно.
— Моето виждане, че до убиеца можем да се доберем единствено като проучим основно живота на неговите жертви, се потвърждава на практика. Без съмнение Анджей има право. Този човек е убивал хора, които според неговото чувство за справедливост са заслужили смъртта си, но е прибягнал до четири убийства, за да осъществи едно — най-важното за него.
— Но кое от всичките? Кого е искал да убие? Адамяк или Делкот?
— Съмнявам се, че е Адамяк, макар и да не го изключвам напълно. Но зная, че не се касае за отмъщение за изнасилване на някакво момиче от Ковалево, все пак не познавам другите му жертви. И спрямо тях би могъл да играе ролята на отмъстител.
— А Делкот?
— На този въпрос ще можем да отговорим, когато ни стане известен целият механизъм на кражбите по железниците и уточним каква роля е играл в тях Делкот. Разбира се, напълно е възможно да са имали кървави сметки за разчистване помежду си в бандата, макар че според мене в този случай по-лесно би било смъртта на Делкот да се представи като злополука по линиите.
— Сигурно е някой луд, който си е присвоил правото да раздава правосъдие, но с манията да убива по азбучен ред. — Зайончковски за пореден път се опита да защити любимата си версия, но при наличието на нови факти малко я промени.
— Всеки убиец е луд. — Барбара не искаше да влиза в пререкание с началника.
— А оттук нататък?
— Ще търся. Сега ще се заема с онази бедна пенсионерка. Тя най-вече не пасва в концепцията на Анджей.
— Баша, само много те моля, пази се — предупреди я капитан Полешчук. — Вече не си непозната, чужда в Забегово. Вече всички знаят, че главно на тебе се дължат последните, немалко на брой арести. Не е тайна и това, че най-важната задача на нашия поручик в „мини“ е разкриването на извършителя на четирите престъпления. Ако досега убиецът е можел да те пренебрегва, вече знае, че си по петите му и все повече приближаваш към него. Край на шегите.
— Не се страхувайте за мене. Нищо няма да ми се случи.
— Недей да се перчиш. Такива храбреци като тебе ги има колкото си искаш на всяко гробище.
— Капитанът е прав. Моля ви да бъдете крайно предпазлива. Не ходете без оръжие.
Барбара остана много учудена от изказването на майора. Усещаше, че от момента на пристигането й в Забегово този човек се беше настроил по-скоро недоброжелателно към новия член на Градското управление на милицията. Разполагаше с многобройни потвърждения. Откъде изведнъж тази загриженост за нея?
Още на следния ден с обувки в ръце момичето влезе в работилницата на обущаря, като надзърна предварително през прозорчето, за да се увери, че е сам. Кунерт я посрещна с приятелска усмивка и също я поздрави за големия й успех.
— Знаете много добре, че този успех дължа на вас. Без вашата помощ нищо не бих постигнала. Всъщност не аз ръководих акцията, а Воеводското управление на ГМ. Те установиха адресите на заподозрените и извършиха обиските. Аз дори имената им не знам.
— Но вие съумяхте да обхванете нещата и да проникнете където трябва, за да бъдат намерени и пратени зад решетките тези негодници.
— Това е преди всичко ваша заслуга, Кунерт, и точно във връзка с това дойдох да поговоря с вас.
— Аз, какво… — не се предаваше обущарят — изпълних дълга си. Нали вие сама казвахте, че всеки гражданин е длъжен да помага на милицията в борбата й против злото.
— Отлично разбирам това и бих искала от сърце да ви благодаря за ценната информация. Благодарение на нея е ликвидирана банда, която е извършила кражби за милиони. Полага ви се голяма награда. От милицията и от полските държавни железници.
— Пази боже! — каза Кунерт, сякаш предварително искаше да изключи всяка възможност за подобна мисъл. — Не съм го направил за пари, а само заради вас. Толкова сте мила, млада и симпатична. Винаги ще намерите добра дума или любезна усмивка за стария човек. За какво са ми пари? Два пъти няма да обядвам, а за един обед все ще изкарам нещичко. Нямам никакви близки, всички загинаха във Варшавското въстание или по време на окупацията. И моята свещ скоро ще догори.
— Освен награда възможно е да получите и държавно отличие. Например Кръст за заслуги.
— Поручик Шливинска, на кого ще седна да показвам този орден? Аз съм кротък, скромен човек и такъв ще си умра. Нали предварително ви помолих разговорът ни да си остане между нас.
— Аз удържах на думата си. Тайната си е тайна, никой не я знае. Дори майор Зайончковски.
— Много ви моля и занапред никой да не я научава. Нека си остане между нас завинаги.
Въпреки дългите и горещи уговорки от страна на Шливинска старият обущар не промени становището си. На поручик Шливинска не й остана нищо друго, освен да обещае на Кунерт, че ще запази пълна дискретност.
Междувременно Воеводската прокуратура водеше енергично дознание във връзка с кражбите по железниците. Старата истина, че пред лицето на опасността солидарност между престъпниците не съществува, се потвърди още веднъж. Всеки от заподозрените, разпитвани от прокурора, „изплюваше камъчето“ много скоро, като се опитваше колкото може повече да омаловажи ролята си в престъпния съюз. Затова нямаше нищо чудно, че папките по следствието с всеки изминал ден набъбваха, а милицията извършваше все нови и нови арести.
Трябваше да се признае, че бандата е била организирана безупречно. Ръководела се е от няколко престъпници в Катовице. Тези хора — привидно извън всяко подозрение — инкасирали парите от откраднатите вещи и ги делели между членовете на бандата, всеки от които изпълнявал своя, точно определена роля.
Тези, които имали достъп до пътните листове и били запознати със съдържанието на запечатаните вагони, предавали номерата на вагоните, които возели заслужаваща внимание стока, на железничарите, работещи по линията. Те пък поставяли по вагоните малки, известни само на тях знаци.
Влакът се придвижвал до следваща гара. Там някой посветен в тайната разчитал тези знаци, отварял катинарите с подправени ключове и разпечатвал пломбите. Някой друг пък на следващата гара, възползувайки се от тъмнината на нощта, разтоварвал ценната стока и я укривал в предварително приготвени тайници. Отговорните за транспортирането поемали крадената стока и я превозвали до складовете на пласьорите. Пласьорите плащали на шефа на бандата. Окраденият вагон продължавал нататък, към Забегово. Тук бдял Адам Делкот. Отварял отново катинарите и с помощта на фалшив уред за поставяне на пломби запечатвал вратите.
Повечето членове на бандата не се познавали помежду си. Всеки се срещал с не повече от един-двама други. Не било лесно да се добере човек до върхушката на престъпната шайка.
Въпреки всичко целият този огромен материал не беше достатъчен, за да бъде изяснено кой е бил истински заинтересован да убие Адам Делкот. Железничарят от Забегово е бил дребно колелце в престъпния механизъм. С нищо не би разсърдил ония „горе“. А единствено върхушката е могла да бъде заинтересована от премахването на Делкот.
Поручик Барбара Шливинска, след като прецени всички факти „за“ и „против“, установи, че и този път не е успяла да стигне до източника.
Улица Шверчевски е най-дългата и най-голямата улица в Забегово. Започва от главния площад и се влива в катовицкото шосе. В началото на улица Шверчевски се издигат най-представителните къщи на Забегово. Пак там е съсредоточен целият търговски живот на града. Колкото по на юг се отива, толкова по-нарядко са постройките, къщите са по-ниски, заобиколени с градинки. В една от тези къщички на края на улицата е живяла и умряла Мария Боженцка, пенсионерка, вдовица на железничар.
На улица Шверчевски се намира също и гордостта и славата на града — най-големият от трите магазина на самообслужване. Помещава се в специално построен павилион, малко по-навътре от улицата. Всички го наричат, преувеличавайки донякъде, Суперсам и казват, че е по-добре снабден от този в Катовице. В последното твърдение има голяма доза истина. Често щандовете на забеговския магазин са заредени с такива стоки, които са рядкост в Катовице, като например бонбониерите „Ведел“ или „Гоплана“ или консервите със сок от грейпфрути.
Управителката на Суперсама беше една от най-известните личности не само в града, но и в цялата околност. Много причини имаше за това. Преди всичко всеки жител на Забегово поне веднъж седмично посещаваше магазина. Не можеше също така да не се признае, че управителката много енергично ръководеше повереното й предприятие. Магазинът наистина беше отлично зареден, а персоналът винаги любезен. Дори когато се стигаше до конфликт между купувачи и продавачи.
Най-сетне третата причина за популярността на Данута Бишевска в Забегово беше нейното прозвище Джиджа-Перник[10]. Тази отдавна прехвърлила четиридесет и петте години жена, изглежда, си го беше заслужила. Но все още не можеше да се примири с факта, че с течение на времето годините й се трупаха, а не намаляваха. Но госпожа Данута смяташе, че времето за нея е спряло, когато е навършила осемнадесет. А и държанието й, и начинът на обличане съответствуваха на осемнадесетте.
Някой, като наблюдавал разхождащата се из магазина стройна, закръглена и вече в напреднала възраст жена, облечена според младежките модели на госпожа Хоф от списание „Пшекруй“, с държание на невръстно момиче, я нарекъл язвително Джиджа-Перник.
Това й прозвище се възприе начаса. След няколко дни всички в Забегово казваха: „Отивам да пазарувам при Джиджа-Перник“, или: „Какво се продава днес при Джиджа-Перник.“ Казват, но това вече сигурно е злостна клюка, че на едно от заседанията на народния съвет, когато обсъждали въпроса да бъдат заменени такива сухи наименования като „Сполем“ или „НСС“ с някакви други, по-благозвучни за ухото, един от съветниците предложил големият червен неонов надпис над Суперсам — „Повшехна спулджелня споживцув“ — да се замени просто с „Джиджа-Перник“.
Данута Бишевска положително знаеше какво прозвище са й лепнали, но не се трогна от това и не промени нито стила на облеклото си, нито поведението си. Продължи с желязна ръка да държи своите подчинени и да се грижи за магазина, сякаш беше не негова управителка, а собственичка. В града я познаваха, малко й се надсмиваха, но я уважаваха. Тя също познаваше всички и с удоволствие даваше ухо на клюките, които й носеха от целия град.
Затова и поручик Шливинска, която търсеше информатори, не можеше да не насочи вниманието си към тази толкова популярна в града личност. Неведнъж още преди това Барбара бе посещавала магазина, но сега, когато шайката на железничарите беше разкрита и ликвидирана, тя беше станала интересна и популярна в целия град личност и да завърже познанство с Данута Бишевска, не представляваше за нея ни най-малко затруднение.
Точно обратното, именно управителката на магазина направи първата крачка, за да се запознае с известната на всички милиционерка. Докато Баша с кошничка в ръка се разхождаше между щандовете, Бишевска се приближи до нея и я осведоми:
— Днес на щанда за колбаси имаме прясна шунка. Истински разкош. Горещо ви я препоръчвам.
Разбира се, Шливинска се възползува от случая. Купи си шунка и сърдечно благодари на Джиджа-Перник за проявената загриженост.
— Няма за какво, поручик Шливинска. Длъжни сме да помагаме на нашата храбра милиция. Особено на един неин представител с толкова заслуги. Сигурно е вълнуващо да се бориш с престъпници. Бих умряла от страх. Представям си колко страхотии сте преживели. Не е като скучния живот в магазина.
— Страхувам се, госпожа…
— Наричайте ме Данута.
— Страхувам се, Данута, че ще останете малко разочарована. Нашата работа е съвкупност от много дейности, лишени от всякаква сензация. В днешно време следствието се подпомага от научните постижения в областта на криминалистиката. Много по-малко в него е гениалната интуиция на Шерлок Холмс или на автентичните американски детективи братя Пинкертон. Разбира се, и на мене ми се е случвало да имам в работата си разни интересни преживявания.
— Трябва да е очарователно. С какво удоволствие бих чула нещичко…
— Няма нищо по-лесно. Стига да си уговорим някой ден среща на чашка кафе.
— Ще ви бъда много признателна, поручик Шливинска.
— Наричайте ме Баша.
— Не зная как да ви благодаря. Не бих била истинска жена, ако не бях любопитна. Но кога?
— Някой следобед, когато разполагате със свободно време.
— Какво ще кажете за утре?
— Чудесно. В колко?
— Когато на вас ви е удобно.
— За мене е все едно. Свършвам работа в четири следобед.
— Тогава в пет?
— И така, уговаряме се за пет. Къде? В „Гвяздечка“?
— Би предпочела да не бъде там. Познават ви, ще има да ни зяпат и да ни пречат. Няма да можем спокойно да поговорим. — Управителката на магазина имаше основание.
— Съгласна съм с вас.
— Може би у дома? Живея наблизо. Няколко къщи по-нататък. Също на улица Шверчевски. Много ви моля. И мъжът ми ще се зарадва. Той с такова възхищение говори за вас. А кафенцето положително няма да бъде по-лошо от това в „Гвяздечка“.
— Не се съмнявам — засмя се Барбара. — Добре, Дануша, в пет. Ще бъда точна.
Разбира се, „кафенцето“ се оказа разкошен прием. Съпругът на Джиджа-Перник, дребен човечец, напълно в сянката на своята по-добра половинка, почти не говореше. Всъщност кога би могъл? Госпожа Бишевска, макар че прояви такова любопитство по отношение на милиционерските приключения, в продължение на час и половина не даде възможност на гостенката си да продума. Затова пък успя да разкаже на Баша целия си живот и куп клюки, които се носеха из града.
Най-сетне Чеслав Бишевски успя да се включи в разговора:
— Баша беше обещала да ни разкаже за своите приключения.
— Точно така — подхвана управителката на Суперсам. — Ние чакаме, чакаме, а Башенка мълчи. Може ли така? Отворихте ни апетит, а сега — нищо.
Шливинска тактично премълча, че до този момент домакинята не бе дала никому да си отвори устата, и в отговор на молбата на домакина разказа два-три случая от практиката си в Ченстохова.
— А онзи вампир от Катовице? — полюбопитствува Данута.
Сега милиционерката трябваше да си спомни как тя и двадесетина други хубави момичета, събрани от цялото воеводство, трябваше да обикалят нощем пустите улици на онези предградия, където върлуваше страшният изверг. Под баретите или шапчиците си носеха стоманени предпазители за главата, защото този налудничав тип най-често нападаше жертвите си изотзад, като им нанасяше удар по черепа.
— Дълго ли обикаляхте така?
— Акцията продължи няколко седмици. Но без резултат. Престъпникът беше хванат при съвсем други обстоятелства. В хода на много продължително и тежко следствие беше разкрит кръгът от хора, които са укривали „вампира“. Беше задържан, когато обикаляше в търсене на нова жертва. У него намериха и предмета, с който е нанасял удар на жертвите си.
— Дали ще успеете да хванете и нашия вампир по същия начин? Аз съм вече в безопасност. Колко е хубаво, че съм се омъжила за Чеслав и нося фамилия Бишевска. Но тези, чиито имена започват с буквите „Е“ или „F“, умират от страх. Боженцка и Бишевска не са много далеч в регистрационния списък. Дори живеехме на една и съща улица. Но е избрал нея. Било му е по-удобно — малка къщичка с градинка, а ние сме в нов голям блок с тридесет семейства.
— Вие добре ли я познавахте?
— Добре, или не, но познавах тази стара лихварка.
„Лихварка“! Тази едничка дума бе достатъчна за Барбара. Сега разбра. Докато проучваше досиетата по делото, се чудеше как е възможно? Синът на Мария Боженцка, едва-що завършил млад инженер, строи красива вила на стойност най-малко седемдесет хиляди злоти. Наистина събраните сведения показваха, че нито Мечислав Боженцки, нито съпругата му са се срамували от мистрията и лопатата и много са работили на този строеж. Въпреки това… В гаража стоеше нов вартбург. Наистина заплащането в мините е по-високо от това в другите отрасли на промишлеността, но все пак не чак толкова високо, че да могат хора, които едва са напуснали аудиториите на Минно-геоложкия институт, така добре да си уредят живота.
А и Мечислав не се беше оженил за девойка с имот, нито си я беше подбрал от средата на частниците. Чисто и просто си беше намерил хубаво и мило момиче, служителка в същата мина, дъщеря на обикновен миньор.
А и младото семейство на лекаря, което се беше преместило да живее в Шчечинска околия, минаваше за заможно в своя град. Наистина нямаха собствена къща, защото лекарят в провинцията и без това получава хубаво жилище, но това, което им бе дадено, бяха обзавели твърде прилично, дори луксозно. И полския фиат не бяха купили на изплащане.
Както бяха отбелязали служителите на милицията, децата на Мария Боженцка изобщо не скриваха, че майка им много им е помогнала, за да се устроят. Тогава този факт е убягнал от вниманието на водещия следствието, ала сега трябваше да се помисли върху него.
— Била е много предприемчива старица — през смях каза поручик Шливинска. — Търгувала е тайно с водка и по този начин е подпомагала ДСК. Добре е припечелвала.
— Така е — призна Чеслав Бишевски.
— Беше истинска пиявица — добави жена му. — Аз самата…
— Такива лихварки… — Барбара си даде вид, че не е обърнала внимание на това, че Джиджа-Перник прекъсна изречението си по средата — такива лихвари умеят да се възползуват от тежкото положение на човек, изпаднал в затруднение. Уж му се притичват на помощ, но срещу солидно заплащане. Често при пет процента месечно.
— Какво говорите, пет! Тя взимаше по десет и повече. Колкото можеше да изскубне.
— А сама нищо не е рискувала. Дори е настоявала да й се дава злато в залог. — Шливинска реши да рискува. Беше сигурна, че не греши. Лихварите винаги се подсигуряват по този начин.
— Дори златни годежни пръстени приемаше — добави Данута.
— Седите си в магазина и всичко знаете. Просто ви се възхищавам.
— Хората са приказливи. Аз само слушам. Сами си разправят. Не е необходимо да ги разпитваш.
— А що се отнася до Боженцка, тази „леля“ я знаеше целият град, — добави мъжът й.
— Толкова сте ми симпатична, че ще ви кажа цялата истина. Само че, миличка, да си остане между нас. Не ми се иска отново да се разравя тази работа. Няма да можем главите си да вдигнем от срам.
— Разбира се. Седим и пием превъзходно кафе и ей така си бъбрим. Не съм дошла по служба — усмихна се Барбара.
— Така е — потвърди Бишевски.
— Знаете ли — управителката сниши гласа си до конспиративен шепот, — преди две години в магазина ми бяха установени липси.
— Големи ли?
— Над четиридесет хиляди. Представете си само. Четиридесет и три хиляди над лимита.
— Това е ужасно! — със съчувствие каза милиционерката.
— Бях взела две момичета в магазина. Изглеждаха порядъчни. И родителите им познавах. Не знаех, че са се сдушили с онази банда нехранимайковци. Докато се усетя, че нещата не вървят на добре и успея да ги изхвърля и двете, стана много късно. Те заедно с приятелчетата си изпод носа ми бяха изнесли вино и водка на такава стойност.
— Разбира се, не се размина без неприятности — подхвърли Чеслав, — аз предупреждавах. Казах й: „Внимавай, Данка.“ Но вие знаете, кой ли мъж го слушат?
— Познавах родителите им. Толкова порядъчни хора. Откъде да предположа?!
— Днес никому не можеш вяра да имаш.
— Това е света истина, Башка.
— Дълго ли работеха при вас?
— Около седем месеца. А аз, сляпата, нищо не забелязвах. Те и ухажорите им всеки ден са изнасяли от магазина по няколко бутилки вино или водка. Едва когато на няколко пъти ги видях вечер на градус и в компанията на бандата на Адамяк и Палуха, очите ми се отвориха. На следния ден, като излизаха от магазина, им казвам: „Момичета, отваряйте чантичките.“ Като се почнаха едни истерии и ревове: „За какви ни мислите.“ А аз настоявам: „Изваждайте всичко от чантите, или ще извикам милиция.“ Едната беше взела две бутилки соплица, другата — шише егри бикаверен и половинка шунка.
— Отбрани напитки и добро мезе. Предадохте ли ги на милицията?
— Не. После неведнъж съм съжалявала за това. Но тогава ме досрамя, че съм била толкова глупава. А и жал ми беше за родителите им. Мислех, че нещо се е случило, че станалото е случайно. А те така да ме подведат.
— Когато Данушка установи загубите, мислех, че ще се поболее. Боях се инфаркт да не направи.
— Малко оставаше. Така се разстроих, а от дете съм с крехко здраве…
„Сигурно е в състояние да пренесе петдесет килограма брашно на раменете си на три километра“ — помисли си Шливинска, а на глас каза:
— Имате късмет, че всичко е свършило добре.
— Права сте, Баша. С четиридесет хиляди вътре! Можеше да се стигне до прокурор и съд. Цяло щастие е, че ме познават и уважават в дирекцията. Шестнадесет години работя в Забегово. Отначало държах един магазин на пазара, докато Суперсама още го нямаше. А от пет години съм на Шверчевски. Никога не съм влизала, нито с грош. Пък и когато се случи това нещастие, директорът ми каза: „Госпожа Бишевска, вярвам ви, че двете момичета са ви подвели. Но не можем да го минем като брак. Трябва бързо да възстановите сумата.“ Лесно е да се каже: „Бързо да възстановите сумата“, но откъде да взема толкова пари?
— Боженцка ли ви услужи?
— Бях принудена да прибягна до тази лихварка. Представете си, поиска ми десет процента месечно, а и ден не минаваше, без да се отбие в магазина. Ту за водка, ту за нещо друго. Винаги казваше, че уж не тя давала парите, а някакъв непознат от Гливице, той вземал такъв процент. А тя от добро сърце посредничила на приятели. Хората се правеха, че й вярват. Какво можеха да сторят?
— Удавникът за сламка се хваща.
— И аз бях принудена да се уловя за такава сламка. Разпореди се полици да й дам за четиридесет и осем хиляди злоти. С процент за два месеца напред, защото само при такъв срок се съгласи да ми ги заеме, и злато в залог трябваше да й дам. Предупреди ме, че ако не ги изплатя в срок, златото ще загубя, а полиците ще отидат при съдебния изпълнител.
— Добре, че сте имали някое и друго бижу да дадете в залог.
— Точно там е работата, че нямах. Двете ни халки и няколко пръстенчета, единия Чеслав ми беше подарил още преди сватбата, малко й бяха. Разтичах се по роднини и приятели. На просия го ударих някой за два месеца да ми услужи.
— А родителите на двете служителки?
— Хората са ужасни. На всичко отгоре бяха обидени, че хвърлям безпочвени обвинения върху горките, невинни деца. Изобщо не искаха да разговарят с мене. Едва тогава разбрах колко глупаво съм постъпила. Трябвало е веднага да уведомя милицията и да изискам ревизия. А сега трябваше сама да плащам вместо крадлите.
— Винаги е така. Укриването на малките провинения води по-късно до големи престъпления.
— Все пак се намериха добри хора да помогнат. Един ми даде пръстен, друг — брошка с камък и накрая взех парите от Боженцка. За два месеца изплатих всичко до последния грош. Всичките четиридесет и осем хиляди злоти. Трябва да си призная, че и потребителната кооперация постъпи много етично. Като възстанових липсите, ми отпусна голям заем. И от взаимоспомагателната каса добавиха нещичко. А и от службата на мъжа ми ни помогнаха. Иначе не бихме могли да се измъкнем.
— Боженцка върна ли ви полиците и златото?
— Принудена беше. Но по лицето й разбрах, че беше много недоволна. Разчиташе, че или ще измъкне повече, като проточа изплащането, или ще си присвои бижутата. Беше сурова жена. Безмилостна. Трепереше на всеки грош. Сякаш й беше малко това, което припечелваше от водката. А и пенсия имаше. Железничарска, значи не съвсем малка.
— Вероятно някой отчаян неин длъжник я е съсякъл с брадвата?
— Какъвто животът, такава и смъртта. Живееше като пиявица, умря като свиня в кланица, която зашеметяват с тъпата страна на брадвата, преди да я заколят. Макар и да не е по християнски, изобщо не я съжалявам.
— Какво правеше с парите си?
— Всичко пращеше на децата си. Много често казваше: „Аз на младини съм се мъчила, нека те имат това, което на мене ми е липсвало.“
— А децата вероятно са се срамували от майка си?
— То се знае. Щом се измъкнаха от къщи по училищата, дори за ваканциите не искаха да се прибират. А по-късно изобщо не се и мярваха. Когато дойдоха за погребението, мислеха единствено как най-бързо да привърши този обред. Метек не отиде да види готовата плоча, макар че със собствената си кола би могъл да стигне до Забегово за не повече от час.
Стана вече късно и макар че гостоприемните домакини я задържаха, Барбара реши, че е време да си тръгва. Сведенията, които получи от всезнаещата управителка на Суперсам, щяха да дадат нова насока на следствието. Шливинска искаше да обмисли информацията на спокойствие, преди да докладва на утрешното заседание.
Но беше принудена да признае, че колкото повече размишлява, толкова повече се отдалечава от разгадаването на тайнствените убийства. Бяха убити хора, които в по-малка, като например Боженцка, или в по-голяма степен, като Делкот и Адамяк, бяха нарушавали Наказателния кодекс. Не един гражданин би могъл искрено да желае смъртта им. Но от обикновеното желание до хващането на брадвата или натискането на спусъка на пистолета пътят е дълъг. Колкото и да се вниква в действията на лихварката или на крадеца от железниците, не можеше да се направят каквито и да било изводи за убиеца. Смъртта на Адамяк можеше да бъде резултат на отмъщение. Но хитростта на престъпника, хладнокръвието, с което убиваше една подир друга жертвите си, по-скоро изключваше възможността да е човек, отмъщаващ за изнасилването на своя любима или дъщеря.
На същото мнение бяха всички офицери. Внимателно изслушаха неочакваните разкрития на колежката си за тъмните страни от живота на Мария Боженцка. Особено майор Станислав Зайончковски беше неприятно изненадан. Живееше с мисълта, че за другите както и да е, но той като началник на Градското управление отлично знае какво става в поверения му район. А ето че идва съвсем чужд човек, който не познава обстановката, и в продължение на няколко седмици разкрива толкова местни тайни.
— За липсите при Джиджа-Перник — каза той — знаех. Целият град се занимаваше с този въпрос. Дори дирекцията на потребителната кооперация се допита до мене дали не би следвало да бъде отнесен в съда. Разговарях с прокуратурата и дойдохме до извода, че трябва да дадем на тази жена шанс. Бяхме уверени, че не тя е откраднала. Жалко само за това, че на двете момичета тогава им се размина.
— Моята версия за тайнствената „черна ръка“ още веднъж се потвърди — забеляза поручик Анджей Стефански. — Първо е загинал извършител на изнасилване, после лихварка и крадец. Интересно до какво ли ще се докопаш при Червономейски?
— Тук работата е значително по-трудна. Богат човек, преместил се да живее тук отскоро — разсъждаваше Зигмунт Полешчук. — Известни са ни големите му доходи. Парите си е печелил по честен начин. Знаем също, че никога не се е съгласявал на каквито и да е машинации с управителите на държавните магазини, които са изкупували от него зеленчуците и плодовете му.
— Възможно е в биографията му да има някои тъмни страни от периода, когато е живял във Франция — намеси се в разговора подпоручик Жешотко.
— Щели са да го убият там, а не в Забегово.
— Убиецът може да го е последвал.
— Убиецът положително е жител на нашия град. Човек, който познава обстановката по-добре от нас. — Барбара отстояваше своето. — Наистина липсват основателни мотиви за убийството на Делкот и Боженцка. Трудно ги откривам също и в случая с Адамяк. Остана последният от четворката. Владислав Червономейски. Имам вътрешното убеждение, че в живота и смъртта на градинаря се крие развръзката на нашата загадка или най-малкото на половината от нея.
— Как така? — учуди се Жешотко.
— Защото не е достатъчно да се намери отговор на въпроса: защо? Трябва да се знае и: КОЙ?
— Необходимо ли е да охраняваме и занапред всички с буквата „Е“? — попита капитан Полешчук. — Какво мислиш по този въпрос, Баша?
— Сега това ми се струва особено важно — отговори девойката.
Майорът, доволен, кимна в знак на потвърждение. Като че ли за пръв път двамата постигнаха съгласие за нещо.
— Защо? — Подпоручикът беше известен с вечните си въпроси. Стефански някога го беше нарекъл „Защотко“.
— Защото — обясни майорът — нашият престъпник добре знае какво става в Забегово. Известни са му успехите на нашата колежка. Наясно е, че е разкрила най-тъмните страни от живота на Адамяк, Боженцка и Делкот. Няма да му бъде никак трудно да се досети, че сега Шливинска ще се заеме с Червономейски. Човек, който не се е поколебал да извърши четири убийства, е хладнокръвен и има железни нерви. Но и те могат в края на краищата да му изневерят. Та нали и той вижда, че възможността да бъде разкрит се приближава с всяка минута. Може да му хрумне, че трябва да посегне на следваща жертва. Вече на човек съвсем невинен, с безупречно минало. Дори само за да ни създаде работа, а самият да печели време. И да утвърждава както у гражданите, така и у милицията впечатлението, че престъпленията са дело на невменяем луд.
Барбара признателно погледна началника си. До този момент явно беше подценявала майора. Сега се убеждаваше, че е интелигентен, опитен офицер. И преди всичко човек, който умее да признава собствените си грешки и да се отказва от неправилни оценки.
— Поддържам мнението на другаря началник — каза тя. — Страхувам се за тези хора.
— А аз се страхувам и за вас. Престъпникът има два пътя — или да се опита да продължи азбучните си убийства, или да премахне този, който му ходи по петите. Затова още веднъж ви предупреждавам: бъдете нащрек.
— Надявам се, че до такава степен се чувствува спокоен и сигурен, че наказанието ще му се размине, та ще си кротува, докато Башка го пипне — каза капитан Полешчук, за да успокои колегите си.
Поручик Барбара Шливинска си даваше сметка, че проучването на живота на Владислав Червономейски ще бъде значително по-трудно, отколкото на другите жертви на „азбучния убиец“. Градинарят, човек богат, не е поддържал близки и приятелски отношения с никого в града, не ходел по кръчми, не пазарувал в местните магазини, живеел в краен квартал. Повечето от жителите на Забегово знаеха по-скоро елегантната му симка, отколкото самия й притежател.
Дори не можеше и да се мечтае да се намери подходящ информатор. Затова поручик Шливинска се зае отново да изучава досиетата по делото и прикрепения към тях плик със снимки и разни документи.
Но едва след третото внимателно прочитане на дебелата папка момичето забеляза липсата на нещо много съществено. Сред приложенията нямаше лист с отпечатъци от пръстите. Правило е при всеки случай на внезапна смърт, настъпила в резултат на нещастен случай или престъпление, следствената група, която винаги разполага с дактилоскопист, да направи на място снимки, а също да вземе отпечатъци от пръстите на жертвата.
Шливинска намери старши сержант Лемски, който се беше занимавал с тази страна на случая.
— Защо не сте приложили към досието отпечатъци от пръстите на Червономейски? — попита тя. — Моля да ми ги осигурите.
Старши сержантът се изчерви.
— За какво са ви тези отпечатъци? Сам не се е застрелял. Знае се, че го е убил „азбучният убиец“. Той не е оставил никакви отпечатъци. Няколко часа работих там и нищо не открих.
— Не става дума за убиеца, а за жертвата. За Червономейски.
— Изобщо не съм взимал отпечатъци от него.
— Възможно ли е това? — учуди се поручик Шливинска.
— Е, имаше толкова работа. Парникът е огромен като катедрала. С два входа. Трябваше да претърсим навсякъде, дали няма да се намери някой отпечатък. Имаше ги колкото искаш, но всичките или на сина му, или на стария, а и на помощниците също.
— Ако сте сравнявали откритите отпечатъци с отпечатъците на Червономейски, значи сте взели и неговите.
— Разбира се, че съм ги снел, но измежду другите. Старият е имал характерна двойна примка, така че веднага се разпознава между останалите. А след като свърших работата си, тялото вече беше преместено в къщата с разрешение на прокурора. Изобщо ми се изплъзна от съзнанието. По-късно сметнах, че целият този материал е ненужен и го унищожих.
Нямаше как, Шливинска се запъти към майора с проблема си.
— Толкова ли са ви необходими тези отпечатъци? — Учуди се Станислав Зайончковски.
— В биографията на покойния, която намерих в досието, има много съществени пропуски.
— Така ли смятате? — На майора никак не му допаднаха нейните думи. Нали самият той беше водил това разследване.
Барбара забеляза, че отново бе накърнила амбицията на началника си, и се опита да смекчи нещата:
— Разбира се, тогава сте водили следствието от друга гледна точка, не от днешната. Тогава не сте търсили, както се казва, „под вола теле“, а само ориентировъчно сте проучвали живота на убития градинар. Сега, когато можем да се обзаложим, че и на неговата съвест тежат престъпления, трябва да подходим по друг начин. Колкото до пропуските, направи ми впечатление следното: опираме се на показанията на Янина Червономейска, съпруга на Владислав, че семейството е емигрирало от околностите на Чешин във Франция през 1935 година. Но това не е било възможно да се провери. Всички документи от селото са изчезнали по време на войната. Следствието се е задоволило с тази кратка информация от управлението на милицията в Чешин. Не е търсено потвърждение на фактите от свидетеля, каквито без съмнение има още живи в този край. А може и Червовомейски изобщо да не се е казвал, така.
— Мислите ли? — Зайончковски дълбоко в себе си признаваше, че упрекът на момичето е основателен. Разбира се, не беше давал разпореждане да се проучи тази подробност.
— Нищо не мисля — просто не зная. А трябва да зная. Другият пропуск е значително по-съществен. Все така опирайки се на биографията на Червономейски, разказана ни от неговата съпруга, знаем, че градинарят е бил взет в хитлеристката армия и изпратен на Източния фронт. Но не знаем как се е държал там гефрайтер[11] Червономейски. Дали случайно не е бил есесовец или друг военен престъпник? И фактът, че е попаднал в плен след падането на Сталинград, не е потвърден. Може героят ни да се е подвизавал съвсем другаде и да е изпълнявал съвсем други функции. Не подозирам вдовицата му в злонамереност и фалшиви показания. Възможно е да не знае нищо за това.
— Да — съгласи се майорът, — тия неща ще трябва да се изяснят.
— И още един пропуск, най-важният. Същата Червономейска е дала показания, че мъжът й се е върнал във Франция след плен в Русия едва през 1948 година. Дали наистина е бил толкова дълго там? Та нали съветската власт е била напълно наясно, че хората от Шльонск, Елзас, Тирол и другите области, насилствено присъединени към райха, са били вземани във войската и обявявани за немци без тяхно съгласие. Тези пленници са били освобождавани първи, дори още преди да приключат военните действия, в случай че изразявали желание да се присъединят към войсковите формации на своите народи, сражаващи се срещу Хитлер на страната на Червената армия. Хиляди жители на Шльонск именно по този начин са попаднали в Първа полска армия. А тези, които не са горели от желание да продължат да воюват, са се връщали по домовете си през 1945 година — веднага след капитулацията на Германия. Как е станало така, че Червономейски се е върнал в Елзас цели три години по-късно?
— Да, това е странно.
— Странно е още, че нещастният, преминал през поля и гори войник, едва освободен от пленническия лагер, почти веднага след като се е върнал при жена си, на която заедно с децата не е могло да й бъде леко през войната, продал жилището си в Елзас. Както знаем, работел е като наемник при един от асовете на градинарството. Откъде изведнъж намира финансова възможност да вземе земя под аренда и съвсем скоро след това да купи голямо стопанство край Лондон? Все пак за да се устроиш като арендатор, са нужни много пари, да не говорим, че арендаторът трябва да плати цялата сума предварително.
— Признавам, Баша — Зайончковски за пръв път се отказа от официалното „вие“, — че не успях с този случай. Вината е моя.
— Но, драги майоре, не може да се говори за неуспех, става дума за недоизясняване на някои подробности, които в началото не са изглеждали чак толкова важни. — Барбара наистина съжали началника си. Лицето му изглеждаше доста угрижено. — Не са имали ни най-малко значение за по-нататъшното развитие на нещата.
— Така ли мислите? — без да е убеден, попита Зайончковски.
— Разбира се. А пропуските ще изясним.
— Затова ли са ви необходими отпечатъци от пръстите?
— Точно затова. Ще ги изпратим в централата. Може там да са зарегистрирани. Ако трябва, ще се обърнем към съветските власти с въпроса дали в списъците на пленниците, взети при Сталинград, фигурира името Владислав Червономейски и кога е бил пуснат на свобода. Ако и това не се окаже достатъчно, ще помолим Франция да ни осигури данни за този репатриант.
— С Франция ще бъде най-трудно и най-дълго — намръщи се майорът. — Ще трябва да прибегнем до помощта на Министерството на външните работи. Докато дойде отговор, ще мине много време.
— Ако не може по друг начин, няма как, ще почакаме. Най-лошото е, че нямаме тези отпечатъци.
— Ще му дам аз на този Лемски. Толкова вещ специалист, а така да провали работата!
— Майоре — момичето се престраши да защити сержанта от всъщност основателния гняв на началника, — още в Светото писание е казано: „Който е невинен, нека хвърли камък.“
Зайончковски се разсмя.
— Опак ден е днешният за мене. Но си го заслужавам. Ех, заслужавам си го.
— Никакво наказание няма да промени факта: отпечатъците липсват.
— Но ще ги имаме.
— Страхувам се да не стане твърде късно. Дори да получим разрешение от прокурорските власти за ексхумация на Червономейски, разлагането на трупа може да е напреднало и папиларните линии да не са ясни. Минало е повече от месец и половина от убийството му.
— За щастие само месец и половина. Нямам предвид ексхумация. Ще изпратя Лемски в дома на Червономейски. Нека се опита там да вземе отпечатъци от пръстите му. Възможно е още да не са се заличили от някои предмети, принадлежащи на градинаря.
— Но как да ги различи от отпечатъците на други лица, които е възможно да са били там след смъртта на градинаря?
— Известен риск, разбира се, винаги ще има. Но Лемски е длъжен да си припомни как са изглеждали пръстите на Червономейски. Освен това съществува възможност върху предметите от съвсем личен характер, такива като например четка, самобръсначка или градинарски нож, да са останали отпечатъци от пръстите само на умрелия.
— Лемски спомена нещо за двойна примка — спомни си Шливинска.
— Е, тогава всичко е наред — зарадва се началникът, — двойната примка е много рядко срещано разположение на папиларните линии. Среща се веднъж на неколкостотин хиляди, ако не и на милиони пръсти. Старши сержантът без затруднение ще идентифицира подобен белег и няма да сгреши. Почти е изключено в дома на Червономейски да се намерят подобни отпечатъци с двойна примка, които да не са на градинаря. А аз все пак ще кажа на Лемски няколко думи. За да не се повтаря подобна немарливост в бъдеще.
Този път старши сержантът се представи добре. Три дни работи в дома на семейство Червономейски. Задачата му не беше лесна, защото жилището беше почистено наскоро, а в парниците работеха хора, които вероятно бяха заличили всички предишни отпечатъци. Дори четката и електрическата самобръсначка, на които майорът така разчиташе, бяха старателно измити и прибрани в шкафа.
Въпреки това на Лемски му се удаде на две места да попадне на за съжаление доста повредени и наполовина заличени отпечатъци с двойна примка. Разпалено продължаваше да търси други, по-ясни.
Най-сетне щастието се усмихна на дактилоскописта. В дъното на един от шкафовете откри пушка в калъф. Между другото Червономейски бил страстен ловец и членувал в местната ловна дружинка. Оръжието не е било използувано от никого след смъртта му. Никой не беше го изваждал от калъфа. Върху приклада на пушката и върху дулата й се бяха запазили няколко ясни и пълни отпечатъка.
Не бяха от всичките десет пръста, но можеше да се допуска, че са и от лявата, и от дясната ръка. Това беше вече достатъчно за евентуална идентификация.
Наперен като паун, сержантът рапортува за изпълнение на задачата и остави на бюрото на Шливинска находката си.
Барбара начаса се разтича да прави снимки на отпечатъците и още същия ден беше изпратено писмо от Забегово до столицата. Молеха Главното управление на милицията във Варшава да установи дали приложените отпечатъци фигурират в централната картотека, както и да им бъде разрешено да се обърнат към съветските власти с молба за отговор на следните въпроси: дали в списъка на немските пленници фигурира името Владислав Червономейски? Ако да, то кога е бил освободен същият пленник и дали приложената снимка свидетелствува за идентичност на отпечатъците в документацията за бившия участник в битките при Сталинград?
Освен това управлението на ГМ в Забегово помоли висшестоящия орган по официален път да изиска от Франция сведения за репатрианта, който през 1968 година е ликвидирал окончателно имота си край Лион и се е върнал в Полша.
Сега на Шливинска й оставаше само да чака резултатите от своите действия.
А междувременно в Забегово цареше пълно спокойствие. Нещата в малкия град бяха влезли в обичайното си русло. „Азбучният убиец“ не даваше признаци на живот. Хората, чиито имена започваха с буквата „Е“, малко се поуспокоиха, за което големи заслуги имаше милицията. Беше проявила специални грижи за тези граждани. Зъболекарят Емилянович, който след убийството на Адам Делкот беше избягал от Забегово, реши да се върне и да възобнови твърде доходната си частна практика.
Единствен майор Зайончковски не скриваше песимизма си. На всяко заседание предупреждаваше подчинените си и ги призоваваше към все по-голяма оперативност и бдителност. Не се съгласяваше да бъде снета охраната от набелязаните хора, за което нееднократно настояваше капитан Полешчук, защото не му достигаха хора за други акции.
— Бъдете внимателни, бъдете внимателни — повтаряше опитният офицер. — Още не се е свършило, убиецът не е зад решетките, длъжни сме да бдим денонощно.
Кажимеж Емилянович с право се смяташе за най-добрия зъболекар в целия град. При него идваха хора чак от Катовице.
Заедно с увеличаващата се клиентела растяха и доходите му. Преди години беше купил парцел на една от главните улици в Забегово и си беше построил елегантна, удобна къща. Сградата е била планирана с оглед професията на собственика й. На партера, през отделен вход се влизаше в чакалнята и в големия кабинет, обзаведен с най-новите завоевания на стоматологичната техника. Цялата външна стена на кабинета представляваше огромен прозорец. Непосредствено до него бе разположен зъболекарският стол, така че стоматологът имаше отлична светлина, което, разбира се, беше важно за работата му.
Напоследък, без да жали сили и време, зъболекарят беше защитил докторат. На входната врата на къщата за голяма чест на собственика и се появи черна мраморна табела със златни букви:
Д-Р КАЖИМЕЖ ЕМИЛЯНОВИЧ
стоматолог
Сега вече всеки пациент знаеше, че към този, дето вади зъби, трябва да се обръща с най-голямо уважение: „Господин докторе.“ Числото на желаещите да се възползуват от услугите на зъболекаря растеше все повече. Необходима беше голяма протекция или трябваше да се запишеш седмици предварително, за да попаднеш в остъкления кабинет на доктора.
Веднъж, когато чакалнята пращеше от търпеливи пациенти, чакащи реда си, а на стола седеше съпругата на едно от местните величия, изведнъж се раздаде гръм от пистолетен изстрел и секунда по-късно трясък от строшени стъкла. Доктор Емилянович показа превъзходен рефлекс. Преди да се посипят по пода парчетата стъкло, съобразителният зъболекар вече лежеше, плътно прилепен към пода, скрит зад зъболекарския стол. Проехтя втори изстрел и още едно стъкло се пръсна на дребни парченца.
Служителят от милицията, който бдеше за сигурността на зъболекаря в съседната стая, изхвръкна на улицата с оръжие в ръка. Не видя никого. Милиционерът се огледа надясно и наляво, но улицата беше съвсем пуста. Вероятно са стреляли от насрещната страна. Мястото беше още незастроено, оградено с висока телена ограда, зад която се виждаха няколко големи дървета и някакви храсти.
При това положение на милиционера не му оставаше нищо друго, освен да уведоми управлението на милицията. То се намираше на съседната улица, веднага след ъгъла. Не бяха изминали и пет минути, когато на местопроизшествието се появи майор Зайончковски с група свои подчинени.
В дома на доктора всички бяха възбудени и уплашени. Самият зъболекар продължаваше да се крие зад зъболекарския стол. Милиционерите положиха твърде много усилия, за да го накарат най-сетне да се отлепи от пода, защото опасността отдавна беше минала.
В резултат на щателния оглед бяха намерени две гилзи от пистолетни куршуми. От местонахождението им можеше доста точно да се определи, че стрелящият е стоял зад дървото пред големия венециански прозорец, през който е наблюдавал работещия зъболекар. За късмет на доктора престъпникът фатално не беше улучил. И двата куршума бяха прелетели значително по-високо, най-малко на метър и половина над главата на наведения над пациента лекар. Единствено прозорците бяха пострадали от тази стрелба.
Покушението е било обмислено до най-малки подробности. Мрежата откъм задната страна на парцела беше прерязана и подпряна с пръчка, за да не пречи на стрелящия при оттеглянето му. Задната страна на парцела граничеше с друг, незастроен и без ограда, който извеждаше на две сливащи се улици. Оттук тръгваха няколко пътечки, водещи в разни посоки. За да съкратят пътя си, хората често минаваха по тях.
Парцелът, от който бе стреляно към къщата на Емилянович, бе обрасъл с висока трева. Така че не беше трудно да се установи пътят, по който се беше оттеглил престъпникът чак до дупката в мрежата. Но каква полза от това, щом като се оказа невъзможно да се снемат гипсови отпечатъци от стъпките. Можеше само да се предполага, че е човек с относително малко стъпало и следователно нисък на ръст.
Гилзите от двата патрона бяха идентични с намерената преди край тялото на Владислав Червономейски. А и самите куршуми стърчаха от стената под тавана в кабинета на стоматолога и макар и малко приплеснати, доказваха, че са изстреляни от същия пистолет, с който бяха убити градинарят и железничарят Адам Делкот.
Така че „азбучният убиец“ бе подновил дейността си. Този път без трагични последствия.
Милицията изслуша пациентите на доктор Емилянович. Седяха спокойно в чакалнята и от скука преглеждаха разни миналогодишни илюстровани седмичници. Между другото интересно откъде зъболекарите успяват да се снабдяват със стара преса? Никой нищо не бил видял и не бил чул. Дори пистолетният изстрел и звънът от сипещи се стъкла беше убягнал от вниманието на тези хора, погълнати от грижа за своите зъби.
Бяха разпитани и обитателите на околните къщи. Както от улицата, на която се намираше къщата на стоматолога, така и от онези, които водеха към незастроения парцел. Никой не беше забелязал нищо подозрително. Никой не беше видял бягащ мъж. С една дума, престъпникът сякаш бе пропаднал вдън земя.
Още същия ден вечерта на вратата на къщата на доктор Емилянович се появи бял лист с надпис: „Поради пътуване стоматологичният кабинет няма да работи известно време. Умоляват се всички пациенти да се обърнат към зъболекаря Павел Жарноцки, който ще продължи лечението им.“
Както се вижда, доктор Емилянович беше твърде загрижен за здравето на пациентите си. Началната буква на фамилното име на Жарноцки „z“[12] гарантираше възможност за провеждане на продължително лечение.
На съвещанието в управлението майор Зайончковски гледаше триумфално.
— Предупреждавах — каза той, — че трябва да сме нащрек. И съм имал право. Много жалко, че не бяхме поставили засади на празния парцел. Имах наум такова нещо, но много ми пречеше високата мрежа. В случай, че престъпникът се беше опитал да проникне в дома на доктора откъм улицата, нашият човек щеше да е затворен зад високата ограда и не би могъл да се притече на помощ.
— Можеше един да стои в къщата на Емилянович, друг да се скрие в градината. — Подпоручик Жешотко както винаги беше пълен с добри идеи. Там е работата, че и този път със закъснение.
— За съжаление — намеси се капитанът — нямаме толкова хора, че на всеки от нашите господа „Е“ да осигурим двойна охрана. И без това тази акция значително изчерпи резервите ни.
— Всъщност аз дори съм доволен — продължи началникът, — че бандитът посегна на Емилянович. Страхувам се, че ще нанесе удар и някъде другаде.
— Къде?
— Допусках, че ще се опита да нападне нашата колежка. Предупреждавах и нея неведнъж. Обзалагам се, че и сега в чантата й няма оръжие.
— Е, Башка, да се обзаложа ли с майора? — попита поручик Анджей Стефански.
— Жал ми е за тебе. Ще загубиш.
— Колежката Шливинска ли ще продължи разследването на опита за убийство на стоматолога? — официално попита капитанът.
— Интересно — звучеше поредният въпрос, този път зададен от Стефански — какво тежи на съвестта на нашия зъбар, та престъпникът да го признае за достоен да фигурира в списъка на подлежащите на отстрел? Вероятно ще се наложи колежката Шливинска да се заеме с разясняването и на този проблем. Сигурно многоуважаемият доктор кара пациентите си да бъркат дълбоко в джобовете си, в данъчните декларации занижава доходите си, а може и да е извадил няколко здрави зъба на нашия „азбучен убиец“.
— Не мисля, че подобно проучване е необходимо — спокойно отговори Барбара.
— Аз също — съгласи се Зайончковски.
— Колкото до опита да бъде застрелян Емилянович — продължи поручик Шливинска, — не следва да отклоняваме вниманието си и да губим излишно време.
— Наистина ли така мислиш, Баша? — попита капитанът. — Моля те, обясни и на нас.
Шливинска погледна към началника.
— Може би вие, другарю майор? — попита тя.
— Не. Говорете вие. Любопитен съм дали мненията ни съвпадат.
— Според мене в случая с Емилянович са налице две, а може би три характерни за престъпника черти на поведение. Първо: всички предишни престъпления е извършил през две, най-много три седмици. Бандитът е бързал с убийствата, защото е искал колкото може по-скоро да ликвидира този, на когото е държал най-много. Междувременно преди последния случай убиецът кротува почти шест седмици. Защо?
— Знаел е, че жителите на града, които биха могли да заемат поредното място в неговия списък, са под охрана на милицията. Страхувал се е да рискува — обясни поручикът.
— Заключението би било приемливо, ако не беше фактът, че не снехме охраната, което всеки в града знае. А освен това едва сега убиецът отново се активизира. Могъл е да стреля по стоматолога още преди две седмици. Докторът доста отдавна се е върнал в Забегово.
— Подготовката за новото престъпление сигурно му е отнела известно време.
— Не чак толкова много. Този човек познава отлично терена на своите действия.
— И така?
— И така, стигаме до следните предположения относно избора на новата жертва. След като установихме, че „азбучният убиец“ не стреля слепешката, а подбира жертвите си измежду хора, които също са престъпници, аз, естествено, проявих интерес към жителите на Забегово, чиито фамилни имена започват с буквата „Е“. Включително и към доктор Емилянович. Тъй като тук имам неколцина познати и хора, готови да ми помогнат, смятам, че получената информация съвпада с действителността. Установих, че всички „господа Е“ са извън всяко подозрение, няма сигнали някога да са нарушавали Наказателния кодекс. За щастие те бяха само седем души и подобна справка не представляваше особена трудност. Оттук правя простия извод: ако убиецът следва използуваните досега методи, никое от тези лица не би трябвало да бъде нападнато. И все пак беше извършено нападение.
— Горкият престъпник! Какво да прави. Не е могъл да пропусне тази буква от азбуката. Не би било в негов стил, би се обезличил. Тъй че по-добре е било да очисти невинния Емилянович — пошегува се Стефански.
— Най-много съмнения поражда странната непохватност в действията на престъпника. Знаем, че е безогледен и планира злодеянията си хладнокръвно. И с доста голяма доза смелост. А ето, изведнъж, скрит зад дървото, стреля в прозореца на дома на доктора от разстояние, както нашите специалисти установиха, шестдесет и пет метра. Човек като него по-скоро би влязъл в къщата и би застрелял Емилянович в собствения му кабинет.
— Там имаше охрана.
— Първо щеше да застреля или рани охраната, след което да очисти стоматолога. А не да троши прозорците.
— На зъболекаря — допълни Стефански. — И все пак когато в уестърните и криминалните романи стрелят от такова разстояние, престъпниците улучват жертвите си право в сърцето.
— Готова съм дори и сега да застана до този прозорец и да дам възможност на всеки от вас поред да стреля по мене.
— Никога няма да се съглася с подобни опити — разсмя се майорът. — Току-виж, някой улучил. И без това хората ни са малко, не мога да рискувам да загубя още двама. Жертвата на гробищата или в болница, а убиецът в ареста.
— Той дори не се е опитвал да улучи.
— Откъде сте толкова сигурна? — намеси се поручик Жешотко.
— Всеки, който умее да борави с малокалибрено оръжие, знае, че пистолетът винаги бие малко по-високо. От гледна точка на практиката от такова разстояние трябва да се целиш най-малко метър по-ниско, за да имаш макар и минимален шанс да улучиш целта. Той просто е стрелял в прозореца, колкото да вдигне шум и да изпотроши някое и друго стъкло.
— Но защо? — попита сега пък капитанът.
— За да отклони вниманието ни. За да отклони и следствието от досегашното му русло. Престъпникът знае как вървят при нас работите. По всяка вероятност е решил, че сме на прав път и може да стане опасно за него. Опитал се е да инсценира малко представление, за да ни накара да събираме информация за зъболекаря и да усилим охраната на другите евентуални жертви на вампира. А при това новото престъпление, или опитът за такова, е целяло още веднъж да ни внуши мисълта, че си имаме работа с луд. „Вампирът отново напомни за себе си“ — така днес говори целият град. Не трябва да се оставяме да ни бъде втълпено подобно нещо, защото именно такава цел преследва убиецът, който се чувствува все по-застрашен от нашите действия.
Всички погледнаха към майора. Нали той беше най-горещият привърженик на теорията за „лудия“ убиец. Майорът разбра погледите им. Прокашля се, преглътна — винаги е трудно да си признаеш собствените грешки — и каза:
— Напълно съм съгласен с поручик Шливинска. Заключенията й са правилни. Одобрявам и начина, по който води разследването.
— Бих предложил — намеси се подпоручик Жешотко — да си даваме вид, че сме се хванали на въдицата и водим енергично разследване на случая Емилянович. Да продължаваме да разпитваме и да търсим свидетели. Дори може и демонстративно да направим списък на хората с буква „F“. Нека престъпникът си мисли, че е успял с хитростта си да ни насочи по погрешен път.
— Прекрасно хрумване — съгласи се Зайончковски, с което накара подчинените си да зяпнат от учудване — никога толкова бързо не се беше съгласявал с чуждо предложение.
— Само без списък на господата с начална буква „F“ направи уговорка капитан Полешчук. — Да не създаваме паника в града. И без това работата ни е много.
— В такъв случай, поручик — реши началникът, — от утре ще започнете разследване на случая Емилянович.
— А Башка? — попита Стефански.
— Поручик Шливинска ще замине в командировка за няколко дни във Вроцлав.
— Аз? — попита тя, учудена и недоумяваща.
— Да, вие, поручик. Преди малко получих отговор от Варшава. Открити са отпечатъците с двойна примка.
Беше много отдавна. Само най-старите жители на Вроцлав, първите обитатели на този почти обезлюден и опожарен по онова време град, помнят една ужасяваща история. Убийство, което и досега не е напълно изяснено и чийто главен извършител навремето избягнал възмездието.
В разкошната вилна зона на Вроцлав, в Зачише, обитавана преди войната от богати търговци, имало красива малка къща, собственост на лекаря Хайнрих Ротвалд и жена му Еме. Ротвалд бил световноизвестен специалист по сърдечносъдови заболявания. Често го канили да участвува в консилиуми за короновани глави и президенти от цяла Европа, както и за мултимилионери отвъд Атлантика. Говори се, че и Хитлер прибягвал до съветите му.
Някои твърдяха, че докторът имал еврейски произход. Но никога, както преди, така и по време на самата война, никой не създавал на лекаря каквито и да било затруднения. Напротив, лимузините на хитлеристките големци спирали пред тази малка къща. Едновременно се носел и друг слух — за несметните богатства на кардиолога.
Войната пощадила вилата на Ротвалд. Дори не всички прозорци на този дом били изпотрошени. След освобождаването на Вроцлав лекарят не заминал заедно с другите немци. Жена му била родом от Шльонск и знаела малко полски. Разрешили им да останат и да направят постъпки за полско гражданство. Ротвалд възобновил практиката си. Назначили го завеждащ отделение в градската болница, приемал и вкъщи.
И той, и жена му били вече в напреднала възраст. Той наближавал седемдесетте, тя била с пет години по-млада. Нямали домашна прислуга. Тогава във Вроцлав било по-трудно от днес да се намери такава. Единствено младият студент от Висшата спортна школа Збигнев Кварцер, който живеел в малка мансардна стая в съседната вила, ежедневно поддържал парното, изхвърлял сметта и понякога, по молба на госпожа Еме, правел по-големите покупки в центъра на града. И двете страни били доволни. Собствениците на къщата имали услужлив и съвестен помощник, а младият студент, благодарение на полученото възнаграждение, можел спокойно да следва и от време на време да си купува бутилка хубаво вино, на което бил голям поклонник и добър познавач.
Едно февруарско утро Збигнев Кварцер, както обикновено около седем, се появил пред къщата на Ротвалд. Видяло му се странно, че светели лампите и пред главния вход на къщата, и пред страничния, който водел към сутерена, където били котелът за отоплението и складът за кокс. Но вратите и на двата входа били заключени. Напразно студентът многократно натискал звънеца. Нито звук не се чул в отговор. Кварцер надникнал през прозореца и забелязал, че и вътре светят лампите. Спомнил си, че през нощта бил чул някакви викове. Тогава не им обърнал внимание. Сега обаче, с предчувствие за най-лошото, изтичал до Комисарството.
Тогава, през 1946 година, още нямало Районни управления на милицията, а комисарства.
Младият дежурен поручик внимателно изслушал разказа на студента.
— Ще проверя показанията ви, Кварцер — казал той, — ако ме лъжете, горчиво ще съжалявате.
За всеки случай наредил да затворят в ареста на милицията безкрайно учудения от този обрат на нещата Збигнев Кварцер и изпратил двама души в дома на Ротвалд. И опитите на милиционерите да проникнат в къщата се оказали напълно безрезултатни. Единият се върнал в Комисарството, другият останал на пост пред къщата.
Поведението на младия офицер съвсем не било странно. Само преди година участвувал в атаката срещу Поморското укрепление, а след това и в превземането на Берлин. Получил два Кръста за храброст и тежка рана в крака. Постъпил на работа в милицията направо от войската. Тогава животът в опожарения Вроцлав не бил розов, ето защо съображението на поручика: „По-добре за всеки случай да прибереш невинен, отколкото да дадеш възможност на престъпника да избяга“, имало своето основание.
Сега дежурният офицер се обезпокоил не на шега. Семейство Ротвалд били добре познати на всички, а мълвата за голямото им богатство все още витаела из града. Поручикът сметнал за разумно да уведоми за случилото се Градското управление на милицията.
Там вече си казали думата специалистите. Сигналът не бил пренебрегнат и не след дълго в Зачише била изпратена следствена група. Направили оглед на двора и вилата, а също и на ключалките на входните врати. Станало ясно, че не може и да се мечтае те да бъдат отворени с шперц или със сила. Партерните прозорци били с решетки, но тези на първия етаж не били така добре обезпечени. Взели стълба от съседите на Кварцер и след като извадили стъклото, един от милиционерите успял да проникне вътре. Едва тогава били отворени вратите на партера. Следствената група проникнала в сградата.
Цялото жилище било преобърнато наопаки. Всички дрехи били изхвърлени от шкафовете, книгите от голямата библиотека на лекаря — пръснати по пода на кабинета му. Хайнрих и Еме Ротвалд били намерени в спалнята на леглото, и двамата убити с нож, който стърчал, забит в гърдите на жената. Били изтезавани, преди да умрат, бити и жигосвани с нажежена маша, която вероятно била нагрявана до червено в огъня на камината.
В хола били намерени две метални кутии с разбити ключалки. И огнеупорната каса, вградена в кабинета на лекаря, зеела. Ключът си стоял все още в ключалката.
Тъй като дрехите и красивите кожени палта на докторшата се въргаляли по пода, а картини на известни майстори си висели по стените, било напълно ясно, че бандитите са търсели единствено пари и злато. Кутиите за скъпоценности били открили или сами, или насила били принудили жертвите си да посочат местонахождението им.
Техниката, която притежавала в онези години криминалистиката, била на доста ниско ниво. Милицията не разполагала нито с прецизна апаратура като днешната, нито с достатъчно добре обучени специалисти.
Въпреки това следствената група работила ловко. Направили много снимки, снели отпечатъци от пръсти. Били все на доктора и жена му, но имало и на още трима души, вероятно извършителите на престъплението. От машата, с която били изтезавани жертвите, и от камата били снети характерни отпечатъци с двойна примка. Съдебният лекар установил, че смъртта на двамата съпрузи е настъпила някъде между полунощ и два часа през нощта.
Съседите и случайни минувачи, които били открити с много усилия, си спомнили, че към десет вечерта са забелязали някаква кола, паркирана пред дома на Ротвалд. Но кой е бил в нея и кога е изчезнала, се оказало невъзможно да се установи. Престъпниците, като напускали дома на Ротвалд, заключили къщата с ключовете на лекаря и ги взели със себе си, за да затруднят милицията и по този начин да спечелят време.
Збигнев Кварцер бил подложен на обстоен разпит. Студентът дал показания, че както обикновено позвънил на семейство Ротвалд към седем вечерта. Отворила му госпожа Еме, докторът също си бил вкъщи. Кварцер изчистил котела от сгурията, изхвърлил пепелта и пренесъл от склада голямо количество кокс, за да не се грижи за това през следващите няколко дни. Изчакал коксът в котела да се разгори и го заредил така, че да стигне до сутринта. Излязъл през вратата на сутерена и чул, че докторшата превъртяла ключа отвътре.
За остатъка от вечерта и цялата нощ Збигнев Кварцер имал непоклатимо алиби. Прекарал това време в компанията на красива млада колежка от Висшата спортна школа. Както твърдели и двамата, през цялото време учили заедно за предстоящия изпит. И за да им върви по-леко учението, изпили две бутилки вино. Бутилките милицията намерила в стаята на студента. Собственикът на къщата потвърдил, че младата жена е дошла вечерта, когато Кварцер още не си бил вкъщи и го чакала. Тръгнала си към седем сутринта заедно с колегата си.
Студентката също чула през нощта някакви викове, но вглъбена в ученето, не им обърнала внимание. Помислила, че някой пияница вдига скандал.
След като тези показания били проверени, се извинили на Збигнев Кварцер и го освободили от ареста. Милицията била изправена пред много трудна задача. Наистина разполагали с отпечатъци от пръстите, но къде да се търсят престъпниците? Стотици хиляди били тези, които кръстосвали възвърнатите земи. Едни си избирали място за постоянно местожителство и работа, други — репатрианти от изток, се опитвали тук да намерят изоставени от немците стопанства. Най-сетне не липсвали и авантюристи, привлечени от легендата за лесно забогатяване и присвояване на изоставено имущество. Хората от последната категория никога не се регистрирали и никога не се задържали за дълго на едно и също място. Те създавали най-много грижи на милицията. И в тази кипяща и движеща се маса да откриеш трима бандити!
Развръзката обаче дошла много лесно. Още на следния ден в управлението на Гражданската милиция се получило анонимно писмо. Неизвестен информатор с подробности описвал нападението на къщата на Ротвалд. Не само издал имената и фамилиите на двама от престъпниците, но и посочил къде живеят и работят. Що се отнася до колата, с която си послужили бандитите, тя била собственост на някакво строително предприятие. Единият от нападателите бил именно шофьорът на тази кола, а другият работел във фирмата като строителен техник. Анонимното писмо давало сведения също и какви накити трябва да се търсят у всеки от престъпниците и каква сума са задигнали от къщата на Ротвалд.
Въз основа на тази информация още същия ден милицията арестувала Влоджимеж Ковалевски и Юзеф Бунерло. Първият бил шофьорът, вторият — строителният техник. У нищо неподозиращите престъпници била открита голяма сума пари и ценна бижутерия. Всичко било така, както го посочил анонимният информатор.
На двамата не оставало нищо друго, освен да се признаят за виновни. Както станало ясно, няколко седмици преди това те се запознали и сприятелили с някой си Станислав Тополевски, търгуващ на „черния площад“. Така по онова време наричали площад Нанкер, където бил устроен голям пазар. Тополевски им разказвал за голямото богатство на семейство Ротвалд и колко лесно може да се отнеме от двамата старци. И как с тези пари можеш да си уредиш живота някъде на Запад или в Съединените щати. Толкова дълго ги изкушавал, че се съгласили. Но твърдели, че за насилие и убийство не ставало и дума. Лекарят и жена му трябвало само да бъдат сплашени.
Всичко изцяло се ръководело от Тополевски. Той се обадил вечерта по телефона на доктора с молба да окаже помощ на жена му, която била получила пристъп на сърдечна недостатъчност. Обещал да вземе лекаря с личната си кола. Когато Ротвалд, без да подозира нищо, отворил вратата, тримата бандити нахълтали в къщата.
Съпрузите били привързани за леглата в собствената им спалня, а бандитите се заели да търсят съкровището. В огнеупорната каса, която отворили с ключовете, взети от джоба на Ротвалд, намерили научни трудове и неголяма сума пари. Никой от бандитите не останал доволен.
Били и измъчвали съпрузите Ротвалд, докато накрая изтръгнали тайната. На тавана в комина имало хитро измислен тайник, където открили едната от кутиите за скъпоценности. Съдържала бижута, кюлчета злато и внушителна сума в чужда валута и златни монети. Другата кутия намерили между книгите. В нея имало, както ги преброили, над два милиона полски злоти.
Предварително тримата се уговорили да се срещнат седмица след обира в Йеленя гура, за да се прехвърлят оттам нелегално в Чехословакия, а след това през Виена на Запад — във Франция. Там трябвало да оценят и да си поделят плячката по равно. Тъй като внезапното изчезване на двама работници от строителното предприятие би могло да направи впечатление на милицията, те трябвало да останат на работа през следващите шест дни и да поискат неколкодневен отпуск, уж за да навестят роднините си на другия край на страната.
Преди да си тръгнат от претършуваното и ограбено жилище, Тополевски дал на всеки от съучастниците по милион злоти и малко бижута, за да могат, както се изразил, „да осигурят семействата си, преди да ги прехвърлят на Запад“. Именно тези пари и скъпоценности милицията намерила у задържаните.
Вече на тръгване от къщата на Ротвалд главатарят на бандата решил:
— Все пак не върви да оставяме живи тия дъртаци. Може да познаят някого от вас. Кой ще ги довърши?
Никой от двамата не се решил. Тогава Тополевски се разсмял, свалил от стената в кабинета на доктора висящата там кама сувенир и с два удара убил доктора и жена му.
След като изслушал Ковалевски и Бунерло, прокурорът им показал получения в милицията анонимен донос. Двамата престъпници потвърдили, че само един човек би могъл да го напише: Станислав Тополевски. Само той знаел подробностите, посочени в писмото. За прокурора и следствените органи на милицията това също било съвсем ясно. Главатарят на бандата издал своите съучастници, за да може сам да избяга с ценната плячка, която сега вече не било необходимо да дели с никого.
Съдейки по разказа на Ковалевски, само малка част от плячката попаднала в ръцете на двамата престъпници. Останалото взел да „пази“ у себе си техният шеф. Само брилянтите, красиви и големи колкото грахови зърна, стрували десетократно повече от онези два милиона злоти и шепата не особено ценни пръстени и гривни, които Тополевски великодушно оставил на двамата си съдружници.
Разбира се, в Йеленя гура никой не бил чувал, нито виждал Станислав Тополевски. Дали изобщо така се е наричал той? Под това име го знаеха на „черния площад“, с него се беше представил и пред двамата си съучастници. Но никой от тях не знаел къде живее този човек. Оказало се, че никога не се е регистрирал.
Тъй като издирванията не дали резултат, случаят бил приключен. Останалите двама престъпници били изправени пред Воеводския съд във Вроцлав. След тридневен процес, който предизвикал огромен интерес в целия град, съдът осъдил Влоджимеж Ковалевски и Юзеф Бунерло на смърт.
Престъпниците били защитавани от четирима адвокати. Разбира се, служебно ангажирани от съда, защото никой не искал да се наеме доброволно с толкова мръсна работа. Присъдата била обжалвана от защитата пред Върховния съд във Варшава.
Върховният съд приел аргументите на адвокатите, че убийството е извършил третият от престъпниците. Все още незаловеният Станислав Тополевски. Та нали от камата са били снети отпечатъци с двойна примка. Папиларните линии нито на Ковалевски, нито на Бунерло не били такива. А и върху машата, с която били изтезавани жертвите, се бил запазил този характерен отпечатък. Тъй като в правото съмнението се тълкува в полза на подсъдимия, съдът снел отправеното към тях обвинение за пряко участие в убийството. Но за съдействие в убийството на Хайнрих и Еме Ротвалд и за въоръжен грабеж смъртната присъда на двамата младежи била заменена с доживотен затвор.
Станислав Тополевски не бил открит. Наистина отпечатъкът с двойна примка фигурирал в архива на Главното управление на ГМ във Варшава, но никога след това никой не се бил натъквал на него. След пет години следствието срещу забягналия престъпник било прекратено, а свързаните с него документи — отнесени „към дело“.
Останали непокътнати чак до деня, когато от Забегово пристигна поручик Барбара Шливинска и поиска да ги прегледа.
Барбара взе снимките на папиларните линии на Владислав Червономейски. Специалистът дактилоскопист само ги погледна и веднага потвърди:
— Няма съмнение — същата ръка е държала ножа, с който са били убити Хайнрих Ротвалд и жена му. Не е необходима точна експертиза. Двойна примка съм виждал само по време на следването си, в практиката никога не съм срещал подобни линии. Много рядко се случват. Но ако не успеете да отправите към този човек обвинение в някакво друго престъпление, той ще ви се изсмее в лицето. Нищо не можете да му направите. Още през 1966 година е изтекъл срокът на двадесетгодишната давност. Дори можете да не го търсите.
— Търсим не него, а другия, убиеца.
— Разбирам — досети се дактилоскопистът, — „азбучния убиец“? Негово дело ли е? Не можах веднага да го свържа с това, че сте от Забегово.
— Имам още една молба към вас.
— За толкова мила колежка…
— В досиетата има отпечатъци от пръстите на Ковалевски и Бунерло. Дали ще бъде възможно, другарю капитан, да наредите да направят във вашата лаборатория копия от тях? Биха могли да ми свършат работа. Уведомявам ви, че за това нямам никакъв документ от Управлението в Забегово.
Вроцлавянинът махна с ръка.
— Ще стане. Да оставим формалностите. Много добре зная, че снимките не са ви необходими за лично удоволствие.
— Точно така! Спешно е. Бих искала час по-скоро да се върна в Забегово. Вече пети ден се мотая из Вроцлав.
— При нас всичко е „за вчера“. След два часа снимките ще са готови.
Противно на опасенията на поручик Барбара Шливинска този път в Забегово я приеха доста радушно. Когато влезе в кабинета на началника, майор Станислав Зайончковски стана от бюрото да я посрещне. Винаги сериозната му физиономия се проясни от едва доловима усмивка. Подаде ръка на девойката и за миг задържа нейната. Сякаш се колебаеше дали да не я целуне… Но най-вероятно реши, че на началник в милицията не подобава да прави това…
— Много се радвам, че сте отново тук.
— Ами?! — Барбара забеляза, че лицето му, усмихнато, е много по-красиво.
— Защото съм много любопитен какво открихте.
— Помислих си… — В гласа на Барбара прозвуча нотка на разочарование. — Помислих си, че ме чака мъмрене за прекалено дългия ми престой във Вроцлав. Но наистина имам много интересни новини. Най-добре би било да ги докладвам пред цялото Управление, защото иначе ще трябва да ги повтарям четири пъти.
— Зоша! — провикна се майорът през незатворената, както обикновено, врата. — Полешчук, Стефански и Жешотко при мене. Веднага!
— Какво ново в Забегово?
— Жешотко се е развихрил. Разпита половината жители. Направи две нощни хайки и внезапни проверки в ресторантите и на гарата. Освен това пусна вестта, че сте заминали за седмица в отпуска по лична работа.
Шливинска се разсмя.
— Това с отпуската не е толкова глупаво хрумване. Така че имам още два свободни дни, защото във Вроцлав бях само пет.
— И дума да не става. Вдигна се шум в целия град. Хората най-сетне разбраха, че милицията е оперативна. Много положително се отзоваха за акцията на подпоручика.
— И какви са резултатите от нея?
— Препълнен арест. Повечето са пияници, неспособни да се приберат вкъщи. Ще бъдат изправени пред комисия. Също и неколцина, за които не се знае откъде са и накъде отиват, а и от какво се прехранват. Задържахме ги за денонощие долу и Жешотко се погрижи колкото е възможно по-бързо да напуснат негостоприемния град. Освен това трима хлапаци, които се опитали да разбият павилиона на Гливицка. Хванали ги на местопрестъплението. За тях вече ще се погрижи прокурорът. Признали са и други обири.
Офицерите, като влизаха в стаята на началника, също сърдечно приветствуваха с „добре дошла“ девойката. Явно беше, че са я признали за свой човек. Стефански дори я целуна и по двете бузи, което, естествено, не се хареса на строгия началник, който не обичаше тези публични изяви на близост.
Шливинска докладва подготвената още във Вроцлав справка по въпроса за убийството на семейство Ротвалд. Изслушаха я с най-голямо внимание.
— Поздравявам те, Башка — каза капитан Зигмунт Полешчук. — Сега и аз ни най-малко не се съмнявам, че твоята версия е била правилна. От самото начало „азбучният убиец“ е действувал с цел да убие Станислав Тополевски, тоест Владислав Червономейски. А останалите е убил, за да ни прати за зелен хайвер. За малко да успее, ако не беше ченстоховският ни гений.
Всички се разсмяха, момичето, доволно от похвалата, се поизчерви. Стефански подхвърли, че подобен успех заслужава да се полее. Разбира се, за сметка на „гения“. Ако не веднага, то вечерта.
— Другари — майорът призова присъствуващите към ред, — събрали сме се на съвещание.
— Какво има да се съвещаваме? Работата е съвсем ясна — отсъди Стефански. — „Азбучният убиец“ е една от двамата престъпници: Ковалевски или Бунерло. Трябва да ги открием и да ги приберем.
— И двамата ли? — с ирония подхвърли капитанът.
— Достатъчно е единият, този, за когото можем да докажем, че е убил Червономейски.
— Да не би да е дребна работа! Как ще го направиш?
— Някой от тях трябва да е жител на Забегово.
— Не е задължително. Може да живее например в Папротно. Или в самия Катовице. Освен това фактът, че е жител на Забегово, още не е доказателство за престъпление. Необходими са конкретни факти.
— Нали Башка е донесла отпечатъци от пръстите на тези хора.
— Но такива отпечатъци няма в досиетата за четирите убийства. — Спорът все повече се разгорещяваше.
— Запазете спокойствие — отново се намеси майорът. — В този случай има твърде много тъмни факти. Преди всичко трябва да изясним дали върху съвестта на Станислав Тополевски, или другояче казано, дали на съвестта на нашия многоуважаван градинар Червономейски не тежат други престъпления. Особено от времето на войната. А също дали има съучастници. Нямам предвид онова, вроцлавското престъпление, чиято давност е изтекла, а други, извършени евентуално по-късно.
— Така или иначе, хитрецът ловко се е освободил от съучастниците си и сам е обрал каймака. Срещнал е само едно неприятно препятствие. Мислел е, че другите двама ще получат смъртно наказание и по този начин ще изчезнат последните свидетели на неговото престъпление. Ако е знаел, че присъдата е била отменена, сигурно не би се върнал в Полша. И изобщо защо го е направил?
— Много е просто — обясни Зигмунт Полешчук, който няколко години беше работил зад граница. — Във Франция е бил никой. Обикновен селянин от покрайнините на Лион. Там парите му не са правели впечатление никому, защото дори в селището, където е живял, сигурно е имало по-богати. Освен това е бил чужденец, натрапник на трапезата на ядящите френски хляб. Независимо от жителството, трудолюбието и парите си, щял е да си остане чужд до края на живота си, един от по-добрите гастарбайтери, наистина толериран, но презиран в средата си. Никакви приятелски отношения, никакви контакти извън служебните.
— А децата?
— Децата са нещо съвсем друго. Родени във Франция, жители на голям град, където взаимоотношенията са доста по-либерални, отколкото в консервативното село. Децата благодарение на браковете си влизат в градското общество, лесно биват признавани за свои. Така че разликата е огромна. Тук от самото начало, от момента, когато красивата му симка се появи по улиците на Забегово, той бе смятан за човек, комуто може да се завижда. Хората се впечатляваха от богатството му, от престоя му зад граница. И освен това е бил земляк от Чешинско. Стига само дето му се кланяха по улицата и идваха при него за съвет. Това и след сто години не би дочакал в Лион или в родното си село.
— Така е — каза майорът. — Зигмунт има право. Освен това този човек независимо от престъплението може би тъгува по родината.
— Възможно е да е извършил убийството именно за да може по-късно да се върне тук като богаташ? — подхвърли подпоручик Едмунд Жешотко.
— Стига вече предположения. — Майорът прецени, че съвещанието се е проточило твърде дълго. — Необходимо е да се провери как е истинското име на градинаря: Тополевски или Червономейски. Как се е озовал в Полша след войната? Дали не е извършил тук други престъпления? Дали във Франция е живял само под името Червономейски? Дали и там не е водил двойствен живот? Какво е правил в Съветския съюз, след като е бил освободен от плен? Както виждате, имаме още много работа. А това са само началните стъпки.
— Ами онези двамата?
— Да, онези двамата бандити. Необходимо е да се установи какво е станало с тях, след като е била издадена присъдата им. Не е трудно да се предположи, че ако са сред живите, вече са на свобода. По силата на една от амнистиите всички доживотни присъди бяха заменени с петнадесет години затвор. Тъй че най-късно през хиляда деветстотин шестдесет и първа година те вече са били оттатък затворническия зид. С какво са се занимавали по-късно? Какви са настоящите им адреси?
— Куп работа. Не завиждам на Башка — каза Стефански.
— За всекиго ще има доста — утеши го майорът, — в това число и за вас. Едва след като проверим всичко, ще бъде възможно да пристъпим към същинското следствие и да установим кой от тях е убиецът. Разбира се, въз основа на точни доказателства. А сега не разполагаме с никакви.
Още същия ден до Варшава бе изпратено ново писмо с молба да се подготвят сведения за затворниците Ковалевски и Бунерло, както и отговор на въпросите къде са излежавали присъдата си, какво е било поведението им, кога са били освободени и къде пребивават понастоящем.
А междувременно няколко дни по-късно пристигнаха информации за редника от III полк на танковата дивизия „Бреслау“, военнопленника от Сталинград Валдемар Червономейски. През 1944 г. той подал молба да бъде освободен от пленническия лагер и приет в редовете на Полската армия. Молбата си мотивирал с факта, че е поляк, роден на територията на полската държава, и че във вермахта е бил взет насила, в разрез с разпоредбите на международното право. Това писмо изминало дълъг служебен път. Всяко от съдържащите се в него сведения трябвало да бъде проверено, което във военно време не било никак лесно. Най-сетне през март 1945 година молбата била удовлетворена и — вече не като Валдемар, а като Владислав — Червономейски бил освободен от лагера с право да замине за Полша. Тук следите се губели. По това време Владислав Червономейски не е бил регистриран в Полша.
От Франция потвърдиха, че през 1948 година Владислав Червономейски, който живеел с жена си и двете си деца в Елзас, се е върнал в последното си местоживеене, след като е пристигнал от Англия. Преди това, както се е виждало от документите му, в продължение на година е живял в окупираната от американците зона на ФРГ и две години в Швеция. Френските власти потвърдиха още, че Червономейски се е преместил по-късно в Лион, където е имал собствено стопанство. Не е осъждан. Преди да замине за Полша, уредил всичките си данъчни задължения.
— Ето — заключи Зайончковски, — този човек е бил пуснат от плен твърде късно. Вероятно преди края на войната не е успял да се добере до Полската армия. А може и изобщо да не се е опитвал. Навярно още тогава е имал престъпни намерения. Оттам смяната на фамилното и на собственото име.
— Поразява ме едно съвпадение — добави поручик Шливинска. — Това, че е служил в танковата дивизия „Бреслау“, би означавало, че е минал през обучение във вермахта тъкмо в този град. Убийството също е извършено във Вроцлав. Мисля, че Червономейски още тогава е чул за богатствата на семейство Ротвалд, може дори да е влязъл в контакт с тези хора и оттогава е заживял с мисълта за престъплението.
— Това би обяснило защо е променил името си на Станислав Тополевски. Иначе защо му е трябвало да го прави? Нищо в Полша не го е заплашвало, не са съществували и никакви пречки веднага да се върне във Франция. Стотици хиляди поляци от Франция и от Белгия, също насилствено привлечени във вермахта, са се върнали при семействата си, след като били освободени от съветските пленнически лагери. Връщали са се затворници и от немските концентрационни лагери. Не са им били правени никакви затруднения. Дори при френското посолство във Варшава е била създадена специална мисия, която да се грижи за тези хора. Полските власти също им оказвали възможно най-голямо съдействие. Не се е налагало да скитат по три години из ФРГ, Швеция и Англия.
— Този е бил най-безопасният път за убиеца на семейство Ротвалд — поясни капитан Полешчук, — тъй като вече бил казал на съучастниците си, че ще бягат заедно през Чехословакия. И е избрал съвсем друг маршрут. Прехвърлил се е през граница вероятно някъде в околностите на Шчечин и се е озовал в съветската окупационна зона на Германия — така се е наричала по онова време територията на днешната Германска демократична република. След като се добрал до Берлин, се прехвърлил в западната част на града, а оттам без големи трудности, нали е имал много пари — при американците в Западна Германия.
— А защо не се е върнал направо при семейството си в Елзас?
— Възможно е първоначално изобщо да не е възнамерявал да се връща при него. Може пък да е смятал, че е по-добре да изчака няколко години някъде другаде, докато нещата се уталожат. А и не е бил сигурен дали Станислав Тополевски не е разпознат като Владислав Червономейски. Страхувал се воденото в Полша следствие да не разкрие истинското му име и френското му поданство. А като убиец на две толкова известни личности би могъл да бъде предаден от Франция на нашите власти или изправен пред френския съд. Разликата не би била голяма. Тук — бесилка, там — гилотина. Така че нищо чудно — човекът, който така безпогрешно е запланувал престъплението и всичко, което последвало, се е чувствувал в безопасност сред хаоса, който по онова време е царял в Германия.
— А Швеция и Англия? — Подпоручик Едмунд Жешотко беше неуморен в задаването на въпроси.
— Образованието подсилва интелигентността, но не я замества — обади се Стефански.
Всички избухнаха в смях. Едмунд подобно на стара мома се обля в руменина.
— Вероятно са ви учили, подпоручик — каза майорът с остър тон, — че любим прийом на укриващите се престъпници е често да сменят местопребиваването си. А поручик Стефански ще помоля да не прави подобни забележки.
— Едно е добре — отбеляза поручик Шливинска, — че отговорите, които получихме на своите въпроси, изясняват докрай тайната около Владислав Червономейски. Не е необходимо да се занимаваме повече с него. Освен това единствено престъпление, както може да се заключи от по-нататъшния му начин на живот, нищо друго не му е тежало на съвестта.
— Достатъчно му е било това „едно добро“. — Непоправимият Стефански не умееше да си държи езика зад зъбите. — Стигнало му е до края на живота. Та дори и за хубав паметник на гроба.
— Сега вниманието ни изцяло трябва да се насочи към двамата бивши затворници. Единият от тях положително е нашият „азбучен убиец“. Правилно каза другарят майор, че не разполагаме с никакви доказателства срещу този човек. Ще имаме затруднения с установяването на самоличността на престъпника.
— Този, дето живее в Забегово.
— Не е толкова сигурно. Може и двамата да живеят тук, може и никой от тях. Възможно е единият да живее тук, а другият да е убиецът. В края на краищата биха могли и да са съучастници. Но като допускам последното — направи уговорка Барбара, — същевременно се съмнявам. Това са само теоретични предположения. Ще видим какво ще ни донесе бъдещето. Утре, вдругиден би трябвало да получим отговор от Варшава.
Варшава разсея съмненията. Оказа се, че Ковалевски е излязъл на свобода от затвора в Равич през август 1960 година. Бил е частично помилван заради добро поведение. Най-напред работил като шофьор на градски рейс в Познан — натам го насочила милицията и му помогнала да получи работа. След няколко години сменил професията си. Постъпил в ДАП. Там се проявил като работлив и добросъвестен професионалист и след известно време го прехвърлили във външните линии. Пътувал предимно до Франция и Италия. След осем години помолил да бъде освободен от работа. Мотивирал решението си с умората от дългите пътувания, които здравето му вече не позволявало, след което се оженил за една жена от Ниса и мечтаел за работа, несвързана с дълги раздели със семейството.
Сега бившият затворник живее в Ниса и работи там в обединението „Сполем“ като шофьор. Радва се на добро име.
По друг начин потекъл животът на втория затворник. Вратата към свободата се отворила за него във Вронки точно петнадесет години след деня, в който участвувал в убийството на Хайнрих и Еме Ротвалд. Озовал се на свобода, поел към Варшава и там започнал работа в обединението за жилищно строителство „Варшава-Север“. Някой обаче, твърде вероятно бивш затворник, раздрънкал за миналото му. С това създал много неприятности на Бунерло. Бившият затворник не успял да си спечели авторитет сред подчинените си. И само след половин година работа „бандитът“, така го наричали всички, напуснал. Прехвърлил се в Лодз, но и там не се задържал дълго. Има сведения, че после пребивавал в Шчечин, където работил като строителен техник. Останал там около три години. И оттогава следите му се губят. Не се оказало възможно да се установи къде е живял, какво е правил. В дома, където бил зарегистриран на постоянно местожителство у далечни роднини във Варшава, почти не е живял. Там се е появил едва през 1968 година. Отново започнал работа в строителството. Скоро се стигнало до някаква разправия. Повторно му лепват прозвището Бандита. Принуден е да напусне поредната си месторабота. Изглежда, нервите на бившия престъпник не издържали. В едно августовско утро милиционерски речен патрул намерил на брега захвърлените му дрехи и писмо. С него Бунерло уведомявал, че се самоубива. Завършвал с думите: „Държавата ми прости, хората — никога. Нямам сили повече да се боря.“ Когато е извършил тежкото престъпление, е бил на тридесет и една години, а когато през 1969 година се простил с живота — на петдесет и четири. Повече от двадесет и три години плащал данък за вината си.
— Работата е ясна. — Капитан Полешчук първи бе прочел писмото от Варшава. — Ниса е едва на тридесет километра от Забегово. Нашите магазини от веригата „Сполем“ се снабдяват точно от този град. Ковалевски поне веднъж седмично има курс в тази посока. Могъл е дори на улицата да разпознае човека, който преди години го е уговорил да участвува в престъпление, а по-късно е станал причина да лежи четиринадесет години в затвора. Да си отмъсти, не му е било трудно.
— Ако беше убил само Червономейски, подозренията веднага биха паднали върху него. Ясно е, че не само „геният от Ченстохова“ — усмихна се Стефански, — но и всеки от нас би започнал да се рови в миналото на завърналия се от Франция емигрант. Затова хитрият шофьор ни е уредил четири спектакъла и се е борил за прозвището „азбучен убиец“. А покрай другото е решил също да се позабавлява като съдник над злосторници и с оглед на това избрал останалите си три жертви, строго съблюдавайки азбуката.
— Това звучи правдоподобно — потвърди майор Станислав Зайончковски, — но трябва още и да се докаже, че всичко изброено е дело на Влоджимеж Ковалевски. За тази цел поручик Шливинска ще замине утре за Ниса — реши началникът.
— Откъде разбрахте? — С тези думи полковник Едвард Пьотрковски, началник на Градското управление в Ниса, посрещна поручик Барбара Шливинска, когато момичето рано сутринта се представи пред началника на тамошната милиция.
— За какво? Какво се е случило? — Шливинска се учуди от това посрещане у съседите.
— Как така? — На свой ред нищо не разбираше полковникът. — Не знаете ли, че вашият „азбучен убиец“ е започнал дейност при нас?
— Не е възможно!
— Да, да, днес призори в самия център на града, на пазара, под сводовете на „Дома на везната“ е намерен убит човек. От документите му се вижда, че се е казвал Павел Ерлих, значи поредната буква от азбуката. Поръчах да ме свържат с вас. Когато влязохте, очаквах телефонен разговор. Мислех, че вече знаете.
— Не. Дошла съм по съвсем друг повод.
— Какво съвпадение! Но добре, че сте тук.
Барбара беше учудена и дори леко смутена от вестта.
Новото убийство не съответствуваше с нейната теория. Възможно ли е престъпникът дотолкова да е загубил самообладание, че да извърши ново, съвсем ненужно от негова гледна точка убийство? И то в Ниса, града, в който живее?
— Другарю полковник, разполагате ли с някои поточни данни?
— Засега не. Следствената група и лекарят работят на местопрестъплението. След малко трябва да дойдат тук. Ако желаете, можете да отидете при тях. Не е далеч. На не повече от двеста метра. Непосредствено след ъгъла на нашата улица е пазарът. Като излезете на него, веднага ще видите триетажна сграда с висок покрив. След катедралата това е най-ценният паметник в града ни — „Домът на везната“. По щастлива случайност е оцелял през войната, макар че целият площад заедно с кметството и кулата, която дълго време е била най-високата в Европа, са били опожарени. — Явно беше, че полковникът обича града си и отлично познава историята му. — Непосредствено до тази къща патрулът е открил Ерлих.
— Ако ми разрешите, другарю полковник, ще почакам. Защо да им преча?
— Да, така ще е най-добре. Какво ново в Забегово?
— Най-важното е, че открихме виновника за четирите убийства — обясни Барбара. — По мое мнение доста напреднахме в следствието и сме на вярна следа.
— Чух от колегите, че на последната оперативна в Катовице Зайончковски е казал, че издирването на „азбучния убиец“ е вече въпрос само на време, защото най-сетне следствието е на прав път. Струва ми се, че майорът изключително много ви е хвалил и подчертал, че успехите са преди всичко ваша заслуга. В отговор на това началникът на Воеводското управление извадил от бюрото си писмото, което Стах Зайончковски му изпратил веднага след вашето пристигане в Забегово, и му го прочел. Много се смели, а слухът за това стигна чак до Ополе и Ниса. Разбира се, нека казаното си остане между нас.
— Не се съмнявайте, полковник. Колкото до писмото, мога да си представя какво е съдържало. „Жена на шията…“
— Точно така го е написал Стах. Началникът на Воеводското управление добре познава Зайончковски и това особено го впечатлило. Но аз все още не зная на какво дължим вашата визита?
— Става дума за дискретно проучване на един жител на Ниса. Някой си Влоджимеж Ковалевски.
— Ковалевски… Ковалевски… — опита се да си припомни Пьотрковски. — Дали нямате предвид един шофьор с доживотна присъда за съучастие в някакъв обир?
— Точно него.
— Сега вече добре си спомням. Доживотната му присъда е била заменена с петнадесет години. След като излязъл от затвора, работил в Познан. По-късно се преместил при нас. Оженил се. Има две деца. Получихме поверителни сведения за него. Известно време го държахме под око. Както се знае, природата зове дивото. Но в този случай не стана така. Кротък човек, съвестен работник. Дори на няколко пъти е получавал награда за най-добре поддържана кола и за най-много изминати километри без ремонт. От няколко години престанахме да се занимаваме с него. Мислите, че е той ли?
— Като че ли всичко говори за това.
— И като капак убийството в „Дома на везната“. В Забегово твърде усърдно се заехте с тази работа, прекалено трудно е било за него да продължи да действува на ваша територия, така че се е прехвърлил в Ниса. Един луд като започне веднъж да убива, вече нищо не може да го възпре.
Барбара мълчеше. Не искаше да пояснява доколко тъкмо това убийство удивително не подхожда на „азбучния убиец“. Впрочем може накрая този човек наистина да се е побъркал? Не би било никак чудно. Всеки престъпник, особено убийците, са до известна степен психопати. А още повече някой, на чиято съвест тежат толкова хора.
Междувременно следствената група завърши работата си на местопрестъплението и се върна в управлението. Убит беше, както още преди това се установи, Павел Ерлих, двадесет и четири годишен, жител на Бжег, работник от металургичния завод в Ниса. Бил е убит с остър предмет. Ударът е бил нанесен в лявата страна на гърдите, на височината на сърцето. Смъртта е настъпила моментално. Преди да умре, Ерлих се е бил до кръв с противника или противниците си. Той също държал нож в ръката си и именно този нож е бил намерен край трупа. Върху дръжката са открити отпечатъци от пръстите на Ерлих. Взети били проби от петната кръв на тротоара, по които би могло да се установи дали и другият участник в сбиването е получил някакво нараняване.
— Аутопсията положително ще потвърди, че убитият е бил под въздействието на голямо количество алкохол — добави съдебният лекар. — Сега съм напълно сигурен в това.
— Убийството — докладва ръководителят на групата — явно не е било с цел грабеж, защото в джобовете на убития е намерен портфейл с повече от осемстотин злоти. Но белият отпечатък върху китката на лявата ръка показва, че е носил часовник, който не е бил намерен у него.
— Веднага идете във фабриката — разпореди полковникът, — проверете с кого Ерлих е поддържал приятелски отношения и с кого е бил във враждебни отношения. Да се установи кой днес не е идвал на работа. Да се провери дали някой от неявилите се не е ранен. Запитайте в болниците и в „Бърза помощ“ дали не са оказвали помощ на някого с рана от нож. Да се пита за същото и в съседните здравни заведения. Уведомете в Бжег за убийството и изискайте много внимателно да бъдат разпитани близките и познатите на Ерлих. Приятелите, момичето му и така нататък. Посетете работническите общежития. Може там да откриете някого с рана от нож.
— Слушам, всичко ще бъде изпълнено.
— Още нещо — полковник Пьотрковски се обърна към Шливинска, — как се казва вашият „подопечен“?
— Влоджимеж Ковалевски. Жител на Ниса, улица Зомбковицка осемнадесет. Работи към обединение „Сполем“.
— Проверете дали е прекарал нощта в леглото си и дали днес е на работа, като съблюдавате пълна дискретност. Ковалевски в никой случай не бива да подозира, че сме му взели мерника. По възможност установете дали същият Ковалевски, шофьор от обединение „Сполем“, пътува често до Забегово и кои магазини снабдява със стока.
— Би било добре — намеси се Шливинска — да се прегледат пътните листове на Ковалевски. Държа специално на датите: двадесет и четвърти юни, после осемнадесети юли, следват втори август и петнадесети август. Всички през тази година. Докъде е пътувал в тези дни? Минавал ли е пътят му през Забегово?
Поручикът, комуто бе възложена тази задача, записа продиктуваните от Барбара дати, а полковникът добави:
— И никой в нищо да не се усъмни. Проверете всички пътни листове на шофьорите от обединение „Сполем“ за периода от петнадесети юни до първи септември. Ако ви питат нещо, ще кажете, че правите справка за празните обратни курсове до базата.
— Свързано ли е това с Ерлих? — попита поручикът.
— Не зная — отговори Шливинска.
— Във всеки случай — поясни полковникът — работата с Ковалевски е много спешна. Колежката е дошла специално за това от Забегово.
— Разбирам. — Поручикът се досети, че става дума за „азбучния убиец“. — Нашият Ерлих започва с буквата „Е“.
— Точно така. Имайте и този факт предвид при разследването.
Едва сега секретарката съобщи, че е успяла да влезе във връзка със Забегово.
— Ще разговаряте вие — предложи полковникът, като връчваше слушалката на момичето.
Шливинска докладва накратко на Зайончковски за произшествието в Ниса. Във връзка с това майорът взе решение тя да остане няколко дни в този град, за да помогне при разследването. Разбира се, ако полковник Пьотрковски е съгласен.
Разследването по убийството на Павел Ерлих се водеше по обичайния ред, но бързо и енергично. Същия ден бяха разпитани работниците от цеха, в който бе работил. Бяха събрани сведения за него. Не го представяха в най-добра светлина. Младежът често отсъствувал от работа. Лекарят го имал за несериозен човек, който гледа да се измъкне, да вземе болничен без причина. Най-често страдал от махмурлук.
Ерлих живеел в едно от работническите общежития, но го изселили оттам заради пиянство и скандали. И отново започнал да пътува от родния си Бжег до Ниса. Интересно защо, след като и там би могъл да си намери също така добре платена работа. Не бил регистриран в Бжег от милицията, а и районният отговорник нищо не могъл да каже за него, макар че добре познавал „своите пияндета“. Както често се случва, там, където го познавали, младежът се проявявал като кротък и с добро поведение. „Беснеел“ в Ниса. Проучването в болниците и „Бърза помощ“ не даде никакъв резултат, но следствието установи, че убитият е бил от нулева кръвна група, а петната на тротоара — от различни кръвни групи, повечето от нулевата, но имало и от „ARh+“.
В личното досие на професионалния шофьор Влоджимеж Ковалевски била посочена и кръвната му група. Точно „ARh+“. Дали беше само съвпадение? Но шофьорът на „Сполем“ се бил явил на работа както обикновено в шест часа, а заминал на далечен курс чак до Шчечин. Така че сега не беше възможно да бъде разпитан. Не се оказа възможно също да се установи и как е прекарал вечерта в деня на убийството на Ерлих. Съседите не били виждали шофьора да се прибира вкъщи, а семейството му не беше разпитвано, за да не бъде сплашен предварително заподозреният.
Работниците, колеги на Ерлих, първоначално не проявили желание за дълги разговори. Нищо не знаели, нищо не били чували. Кои са приятелите на Ерлих? Това изобщо не ги засягало. Нямали и понятие за това. Имал ли е момиче в Ниса? Може и да е имал, никой не го е питал.
Хората явно не искаха да си имат работа с милицията и да се изправят впоследствие пред съда. Едва след като полковник Пьотрковски препоръча на поручик Слупка да праща неприказливите в ареста, за да им се опресни паметта, онези, които разбрали, че работата не е на шега, си развързали езиците.
Благодарение на тези мерки служителите от милицията се добрали до имената на неколцина младежи, горе-долу на възрастта на Ерлих, с които е дружал бжеговчанинът. Оказа се, че само някои от тях работят в същата фабрика. Другите работели както следва: Ян Добас в частна авторемонтна работилница, Ярослав Новак — в строително предприятие, Мачей Юркевич и Витолд Камински — в железопътното депо.
Когато разпитваха за Ерлих в градските заведения, сервитьорките и сервитьорите твърдяха, че не познават такъв клиент. Направи се второ проучване, чиято цел бе не Ерлих, а имената на неговите приятели. Този път потръгна. Една от сервитьорките си спомни, че на нейната маса трима младежи доста здраво си пийнали. За блондина, който бил сред тях, знаела, че работи в железопътното депо и приятелите му го наричат Мачек.
Това беше вярната следа. Мачей Юркевич, задържан в милицията, дълго отрича всичко. Едва когато бе направена очна ставка със сервитьорката, която потвърди предишните си показания, отстъпи и призна, че е бил в ресторанта. Обясни, че пил с двама случайно срещнати. Що се отнася до Павел Ерлих, възможно е и да го познава. Човек познава толкова хора, без да има и понятие за имената им.
Когато отново предупредили младежа за отговорността, която носи за фалшиви показания, и му дали да подпише признанието си, че не познава Павел Ерлих, той разбрал, че работата е сериозна и най-сетне казал истината!
В онази толкова трагично завършила вечер срещнал Павел на улицата, водеща към железопътната гара. И двамата тъкмо си били взели заплатите, така че решили да се отбият да пийнат по чашка. На път за кръчмата срещнали Ян Добас.
Отношенията между Павел и Ян напоследък били доста обтегнати. Добас си имал момиче, към което взел да посяга Ерлих. Но въпреки това тримата младежи се отбили в кръчмата, където, разбира се, сериозно пийнали. Както твърдеше Мачей Юркевич, съперниците постигнали съгласие и Павел Ерлих обещал да не закача повече момичето.
Излезли или по-точно се изтъркаляли от заведението, когато вече го затваряли, тоест малко преди полунощ. Ерлих бил изпуснал вече последния влак за Бжег и решил да пренощува в едно от работническите общежития. Разчитал, че познатият му портиер ще го пусне, а приятелят му, който живеел там, ще го приюти до сутринта. Той, Юркевич, живее на другия край на града, така че се разделили още пред вратата на кръчмата и тръгнали в противоположни посоки.
На въпроса дали доброволно ще приеме да му бъде взета кръвна проба за установяване на групата, разпитваният веднага се съгласил. Нямал нищо против и да бъде прегледан от съдебния лекар. Пробите дали отрицателен резултат. Юркевич бил напълно здрав и нямал по тялото си никакви контузии или наранявания. Що се отнася до кръвта, също принадлежала към нулевата група и Rh положителен. Само много подробно изследване би могло да докаже разлика с кръвта на Ерлих. Но не беше необходимо.
Що се отнася до Ян Добас, Юркевич разказа, че е излязъл от кръчмата по-рано и дори не платил своята сметка. Сервитьорката не била в състояние да потвърди този факт, но не отричала, че е възможно да е било така. Не след дълго трябвало да се затвори заведението и вниманието на момичето било по-скоро заето да не изпусне някоя компания да си отиде, без да плати, отколкото да се вглежда в отделните гости. Но си спомни, че сметката наистина платил Юркевич, а единият от непознатите му давал някакви пари за уреждането й.
Изпратиха за Ян Добас. Не го намерили вкъщи. При направения оглед на жилището не били открити следи от кръв по леглото или облеклото. Не личало също дрехите да са скоро прани или почиствани. Майката на Добас им казала, че синът й заминал на почивка. Като дата на отпътуването му посочила сутринта на същия ден, когато бил убит Ерлих. На въпроса къде през октомври може да е заминал на почивка, старата Добасова обяснила, че адресът на сина й не й е известен.
Собственикът на частната авторемонтна работилница потвърди тези показания. Действително ноември се очертавал като мъртъв за неговата работа месец, тъй че се възползувал от случая и разрешил отпуск на двамата си помощници. На Янек също. Видял Добас за последен път сутринта на първи октомври, когато дошъл при шефа си да получи полагаемата му се заплата. Именно същия ден бил убит Ерлих.
Според милицията частникът казваше истината. Не би се осмелил да даде фалшиви показания. Освен санкциите, предвидени в Кодекса, това би могло да го лиши и от частната му практика. Собственикът навярно си е давал сметка, че милицията го разпитва за Добас във връзка с убийството пред „Дома на везната“. За това престъпление говореше целият град.
Междувременно Влоджимеж Ковалевски се върна от Шчечин. Ръката му беше превързана, потърси лекарска помощ и получи пет дни болнични. Милицията незабавно разпита лекаря. Както обясни той, шофьорът имал продълговата рана под лакътя на лявата си ръка. Не била опасна, но с подобно нараняване трудно би могъл да управлява камион с две ремаркета. Работникът от „Сполем“ споделил, че се е наранил още в Шчечин при някакъв дребен ремонт на колата. Именно в Шчечин му оказали първа помощ.
— Възможно ли е раната да е от нож? — попита следователят от милицията, комуто беше поръчано да разпита хирурга.
Лекарят се усмихна.
— Всички рани, причинени от остър предмет, си приличат. Ковалевски ми обясни, че се е наранил, като се подхлъзнал и падайки, си раздрал ръката с нещо остро. По същия начин би могъл да се нарани на нож в ръцете на друг човек.
Водещият следствието искаше да извика шофьора в управлението на ГМ и след като го разпита, евентуално да го задържи до изясняване на случая. Но поручик Шливинска разубеди колегата си с довода, че Влоджимеж Ковалевски е заподозрян в много по-сериозни деяния и прибързаното му арестуване би могло да затрудни по-нататъшното разследване. Според Барбара преди всичко било необходимо да се доведе докрай следствието срещу Ян Добас, а ако се окаже, че няма вина за смъртта на Ерлих, тогава да се заемат с бившия затворник.
Издирването на Добас засега не даваше резултат. Установи се, че не е получил карта за почивка. Не бил отседнал и при роднините на майка си в провинцията. Не се бил укрил и в дома на някой от приятелите си.
Събраха се сведения и за неговото момиче, което станало причина за пререканията му с Ерлих. Елжбета Венгелек работела в местната болница като медицинска сестра. През нощта на убийството имала дежурство. При дискретния оглед на малката стая, в която живееше, също не било установено да е пребивавал някой друг освен наемателката. Независимо от това тя бе поставена под наблюдение.
В първия си свободен ден Елжбета Венгелек напуснала сградата на болницата с обемист пакет и се отправила към железопътната гара. По пътя твърде често се оглеждала, сякаш да се увери, че никой не я следи. На гарата си купила билет за Глухолази. В съседния вагон по същото направление се качиха двама тайни агенти.
След като пристигнала на желаната гара, държанието й станало още по-странно. Първо отишла в чакалнята и останала там цели два часа. Изглежда, се уверила, че е в пълна безопасност, защото след известно време излязла от гарата и тръгнала пеша към село Смоларня, на пет километра от Глухолази. Преследвачите й се оказали в трудно положение — трябвало да не изпуснат Венгелек от очи и същевременно да не издадат присъствието си. Не е така лесно да следиш някого по пуст път.
Елжбета Венгелек не стигнала до центъра на селото. Отклонила се от главния път, от двете страни на който се простирало то, и тръгнала покрай къщите. Там също дълго се оглеждала да не би някой да проявява интерес към нея. Не забелязала все пак милиционерите, които били залегнали зад един доста гъст шипков храст. И спокойно продължила пътя си. През задните дворове стигнала до голяма, наскоро потегната къща и потънала в нея.
Известно време преследвачите й се съветвали как да постъпят. Разбрали, че няма какво да чакат. Държанието на медицинската сестра било странно — явно съвестта й не била чиста или пък е пристигнала тук, за да посети някого, който се крие. Този някои можел да бъде само Ян Добас.
Когато милиционерите влезли в дома на Леон Самсел, в една от стаите заварили Елжбета Венгелек, която с вещина сменяла превръзката на лежащия в леглото млад човек. При вида на милиционерите девойката избухнала в плач. Станало й съвсем ясно — играта е свършена и тъкмо тя е довела преследвачите до укритието на престъпника.
Още същия ден арестуваният Ян Добас бе докаран в Ниса и настанен в болница. Раните на момчето се оказаха доста тежки, но въпреки това, след като направи необходимото, лекарят се съгласи милицията да разпита пациента.
Добас призна, че се е бил с Павел Ерлих, но твърдеше, че не е възнамерявал да убие приятеля си. Представи случая така:
— Когато излязох от ресторанта, минаваше десет вечерта. Мачей Юркевич и Павел Ерлих бяха още вътре. Излязох по-рано, за да се видя с Елка, тоест с Елжбета Венгелек. Имах две седмици отпуск и възнамерявах да замина на село при роднините си, затова ми се искаше да се сбогувам с момичето. Но нея я нямаше. Тя живее на площада, точно срещу „Дома на везната“. Реших да я изчакам. Седнах на стълбите и съм задрямал. Събуди ме шум от стъпки. Павел Ерлих се изкачваше по стълбите. Вероятно също при Елка. Взех да го заяждам, че отново се интересува от моето момиче. Нали в ресторанта бяхме пили за споразумението и Ерлих се бе заклел, че повече няма да ходи при нея. Докато се карахме, един съсед отвори вратата и ни заплаши, че ще уведоми милицията, ако не се махнем. Излязохме на улицата и продължавайки да се караме, стигнахме до „Дома на везната“.
Тук се сбихме. Бях по-силен от Павел и му надвих. Ерлих скочи и се нахвърли върху мене с нож в ръка. Няколко пъти ме удари. Тогава и аз при самоотбрана използувах нож. Не исках да го убивам. Само веднъж замахнах. Павел се свлече, не даваше признаци на живот. Като видях, че съм ранен и много кървя, побягнах към болницата. Извиках Елка и й казах всичко. Превърза ми раните и ми даде бележка до своя далечен роднина Леон Самсел, да ме приюти за няколко дни. Като пристигнах у Самсел, се почувствувах толкова зле, че трябваше да остана на легло. Леон разказа за състоянието ми на братовчедка си и тя дойде да смени превръзката ми. Самсел изобщо не знае, че съм убил Ерлих. Бях му казал, че момчетата са ме разкрасили с ножове на една сватба.
Елжбета Венгелек и Леон Самсел потвърдиха показанията му. Разбира се, всеки от тях се опита да омаловажи участието си в събитието. Елжбета твърдеше, че отначало нищо не е знаела за смъртта на Павел Ерлих. Янек й казал, че е бил нападнат от непознати типове, които го ранили. Той също се отбранявал с нож, затова искал милицията да не знае нищо за сбиването. Едва на следния ден медицинската сестра чула за смъртта на Павел. Въпреки това сметнала за необходимо да помогне на годеника си.
Леон Самсел пък казал, че според него сбиванията по сватби са нещо обикновено, човешко, и милицията не бива да се меси, когато младежите се понарежат. Само да не прекалят. Помогнал да бъде укрит Добас от добро сърце. Защо е необходимо милицията да влачи младия човек по съдилищата? Категорично твърдял, че не бил и чувал за смъртта на Павел Ерлих, когото всъщност изобщо не познавал. Ако знаел, че гостът му е ранен не на сватба, а при сбиване в града, и че е убил противника си, пръв щял да уведоми за случилото се милицията.
— За нас работата е ясна — реши полковник Пьотрковски, след като изслуша рапортите на своите подчинени, — сега нека господин прокурорът се заеме с този хулиган, също и господа съдиите. Съдът ще реши дали Ян Добас само се е защитавал, или сам е предизвикал свиването и пръв се е нахвърлил с нож в ръка срещу съперника си. Кой знае как е било в действителност?
— Навярно Добас казва истината, като твърди, че Павел Ерлих го е нападнал — поясни поручик Крупиьок. — Фактите го потвърждават. Добас има цели четири рани, а Ерлих само една.
— Затова пък право в сърцето. Ние свършихме своето, престъпникът е заловен. — Полковникът приключи разговора. — Моля утре сутринта да предоставите досиетата на прокуратурата. Е, колежке, доволна ли сте от резултата?
— Искрено се радвам — отговори Шливинска, — че този случай няма нищо общо с „азбучния убиец“. Никак не се връзваше в представите ми това убийство с останалите и, честно казано, много би затруднило откриването на извършителя на другите убийства.
— Все пак като че ли е Ковалевски? — прояви любопитство полковникът.
— Предполагам, да. Всичко води към него.
— Какво, събраха ли необходимите ви материали?
— Тъкмо исках да ви благодаря за оказаната ни помощ. Установено е, че на двадесет и четвърти юни и на втори август Влоджимеж Ковалевски е пътувал със стока именно към Забегово. През юни се е върнал от път късно през нощта. Обяснил, че колата му се е развалила и е трябвало да я ремонтира няколко часа на пътя. Така е отбелязано в пътния му лист. Затова пък на втори август се е прибрал в базата рано следобед. А през юни, точно във вечерните часове на двадесет и четвърти е бил убит Адамяк. През юли, рано сутринта, е убит Червономейски.
— А останалите убийства?
— Маря Боженцка е убита на осемнадесети юли, Адам Делкот — през нощта на петнадесети срещу шестнадесети август. И през двата дни Ковалевски е бил свободен от работа. И двете убийства са извършени през нощта. От Ниса до Забегово не е твърде далеч, това също не е представлявало никакво препятствие за престъпника.
— Много странни стечения на обстоятелствата се събраха — заяви полковникът. — Дали да не го арестуваме? Надявам се, че прокурорът ще даде разрешение. Ще ви прехвърлим престъпника в Забегово.
— Предпочитам да не взимам решение по този въпрос сама. Страхувам се, че разполагаме само с улики. В случай като този са необходими железни доказателства. Не можем в съда да рискуваме с улики.
— Но уликите са много сериозни. С какво още можем да ви бъдем полезни?
— Засега ви благодаря за всичко. Възможно е по-късно да ни бъде необходимо съдействието на милицията в Ниса. Поне за обиск в жилището на Ковалевски. Освен това може би ще се обърнем към вас с молба да наблюдавате заподозрения.
— Виждам, че не бързате да заловите Ковалевски. — В гласа на полковник Пьотрковски се чувствуваше недоумение.
— Няма да ни избяга. Не мисля — каза Шливинска, — че ще се опита да извърши следващото престъпление. До този човек се добрахме по-скоро по логически път, отколкото с упорито събиране на факти, свидетелствуващи за вината му. Нищо чудно, че се боим да не излезе всичко нахалост. Необходимо е да изясним още много неща, преди да можем със сигурност да твърдим, че сме тръгнали по вярна следа.
— Имате право, но като познавам Стах Зайончковски, не мога да се начудя как е избрал такъв начин за водене на разследването. Никога не е бил пример за самообладание и търпение. Какво е станало, че толкова се е променил напоследък? — При тези думи полковникът така изгледа момичето, че то чак се изчерви.
Все пак майор Зайончковски не се беше променил чак толкова, колкото предполагаха неговите приятели от Ниса. След като изслуша рапорта на поручик Шливинска, началникът на управлението на ГМ в Забегово взе решение.
— Съвсем правилно сте постъпили, като не сте се съгласили със задържането на Влоджимеж Ковалевски в Ниса. Сами ще направим това при първа възможност.
— Смятам, че е необходимо да изчакаме малко — възрази девойката. — Все още не разполагаме с нито едно неоспоримо доказателство за вината му.
— Няма какво да чакаме. Нищо повече няма да научим. Трябва да действуваме изненадващо. Ще го вземем направо от колата му, а в това време милицията в Ниса официално ще направи обиск в жилището му. Той е сигурен, че в нищо не го подозираме. Като го подхванем, веднага ще омекне. Освен това ще открием пистолета. Това ще бъде желязното доказателство.
Шливинска искаше да каже, че толкова малка вещ като джобен пистолет лесно може да се скрие. И то така, че никой да не е в състояние да я намери. Но се отказа от ненужни реплики. Знаеше, че е излишно да убеждава Зайончковски и да го настройва срещу себе си.
— Сигурен съм, че ще намерим пистолета в колата. — Майорът изричаше красиви мечти. — Такъв престъпник не се движи без патлак. Трябва само ловко да го издебнем, за да не успее да го използува.
Задържането на Ковалевски бе осъществено твърде хитро. Когато малко след разговора на Зайончковски с Шливинска колата на „Сполем“ напускаше Забегово, на излизане от града се натъкна на патрулна двойка на КАТ.
— Документите, моля — настоя поручик Анджей Стефански.
Ковалски подаде документите на колата, шофьорската си книжка, паспорта и пътния лист.
— Всичко е редовно — потвърди служителят на милицията. — Слезте, моля. Ще проверим светлините и спирачките.
Шофьорът се прехвърли на съседната седалка. На мястото му седна офицерът. Взе да проверява фаровете.
— И тук всичко е наред — каза.
— При мене винаги всичко е наред.
Стефански включи мотора и потегли напред. Натисна педала на спирачките.
— Слаб е — каза укорително.
— Какво говорите, поручик, закова на място!
— Не съвсем. Ако пътят беше наклонен и се наложеше внезапно да спрете, щяхте да сте вече в друга кола или в канавката.
— Спирачките ми са в ред — защитаваше се Ковалевски.
— Ще се отбием в Районното и ще проверим. Разполагаме с диагностична апаратура. Ще ни отнеме не повече от десет минути. Според мене с тези спирачки не бива да изпълнявате курс.
— Добре, добре, да вървим в Районното. — Шофьорът беше сигурен в колата си. — Проверявайте каквото искате.
Стигнаха до сградата на управлението на ГМ.
— Да се качим — каза Стефански, — трябва да ви дам направление.
Когато Ковалевски влезе в стаята, където обикновено се разпореждаше Зоша, секретарката на началника, двама милиционери пъргаво претърсиха безкрайно учудения и неподготвен за това шофьор.
— Не носи оръжие — каза единият от милиционерите.
— Какво правите? — възмути се Ковалевски.
— Минете в съседната стая. — Стефански посочи вратата на кабинета на Зайончковски. Там вече чакаха майорът, Шливинска и Зоша с пишещата си машина.
— Седнете. — Майорът посочи стола пред бюрото.
— Какво има, господин началник? Така се нахвърлихте върху мене, сякаш съм престъпник. Какво означава това?
— Искаме да си поговорим с вас. Моля да водите протокол — обърна се майорът към Зоша. — Собствено име, бащино, фамилно, местожителство, гражданство — потекоха обичайните въпроси. Ковалевски отговаряше спокойно.
— Съден ли сте?
— Та нали знаете, господин майор. Кога най-сетне ще ме оставите на мира? Бях млад, глупав. Оставих се на по-възрастни да ме предумат. Излежах своето, но продължавате да ме смятате за престъпник. Мислите, не зная, че в Познан, а после и там, в Ниса, душехте и следяхте всяка моя стъпка. Дори наскоро, като се сбили двамата хулигани с ножове, милицията веднага дотича в базата да провери какво е правил Ковалевски същата вечер.
— Запазете спокойствие и отговаряйте на въпросите ми.
— Осъждан съм — злостно отвърна шофьорът — на петдесет години по член двеста двадесет и пет на Наказателния кодекс — стария.
— Добре се ориентирате в правните разпоредби.
— Когато човек постоянно си има работа с вас… — заядливо отвърна Ковалевски.
— Какво сте правили на двадесет и четвърти юни тази година?
— Откъде да знам. Навярно съм бил на път със стока. Проверете в обединението.
— Проверихме. Докарали сте в Забегово брашно, макарони и консерви. В Ниса сте се върнали късно вечерта.
Шофьорът се замисли.
— Така е — отвърна. — Четири часа поправях колата. Закъса, щом излязох от града. Едва се добрах до най-близкия паркинг.
— Докато колата е била на паркинга, вие не сте били там.
— Трябваше да се върна в Забегово. Беше се развалила помпата. Това не се поправя на паркинга. В колата нямах резервна. Не успях да си купя такава и в Забегово. Наложи се да се поправи.
— Кой се зае с това?
— Метковски.
— Собственикът на работилницата каза, че докато я е поправял, вие не сте били там.
— По принцип помпата не се поправя, а се подменя. Метковски се съгласи да я поправи само защото ме познава. Знаех, че подобна играчка ще му отнеме поне три часа. Отидох на кино.
— Кой филм гледахте?
— „Второто лице на Кръстика“.
— В работилницата сте се върнали, когато вече е било тъмно.
— Филмът свърши в девет. Отбих се на гарата и хапнах. Защо, да не би да е забранено?
— В киното срещнахте ли познати? Или на гарата?
— Не си спомням. Господин майор, защо ме разпитвате така, сякаш съм убил някого?
— Веднъж вече ви се е случило.
— Обясних, че бях млад и глупав. Излежах си го. Какво сте ме заяли?
— Не сме ви заяли, но в същия ден, когато са ви поправяли помпата и внезапно сте били обзет от такава страст по киното, по същото това време е бил убит Винценти Адамяк.
Ковалевски се засмя.
— Вероятно сте се побъркали. За какъв дявол ми е трябвало да убивам този нехранимайко?! Изобщо не го познавам.
— Но го наричате нехранимайко. Странно.
— Всички така го наричаха. Дори милиционерите, които го намериха край реката.
— И това ли знаете?
— Как да не знам? Вестниците писаха и целия град го тресеше след това убийство.
— Имали ли сте пререкания с Адамяк?
— Никакви. Веднъж някакво хулиганче се опита да открадне бутилка от колата, а дори и цяла каса водка. Хванах го, като се вмъкваше в камиона. Получи си един по мутрата и изчезна. Едва по-късно някой ми каза, че това бил Адамяк.
— Познавахте ли Мария Боженцка?
— Не.
— Владислав Червономейски?
— Също не.
— Адам Делкот?
Ковалевски отново се разсмя.
— Какво ви е хрумнало? Мислите, че аз съм „азбучният убиец“? Избийте си го от главата.
— А вие, Ковалевски, престанете да лъжете.
— Не лъжа.
— На втори август сте били в Забегово.
— Може и да съм бил. Вие по-добре знаете.
— Знаем. Сутринта сте докарали стока и сте си заминали обратно след дванадесет. Така е отбелязано в пътния ви лист.
— Възможно е.
— По странно стечение същия ден е бил убит Владислав Червономейски.
— Вече казах, че не съм го познавал и очите му никога не съм виждал.
— Ами?!
— Мога да се закълна.
— По-добре не го правете. И Станислав Тополевски ли не познавате?
Върху спокойното лице на шофьора легна сянка.
— Тоя мошеник го познавах. Всъщност знаете, че той ме предума тогава във Вроцлав. А после съобщи на милицията. Но това беше преди двадесет и осем години.
— Дълго сте чакали случай да си отмъстите. Най-сетне го дочакахте.
— Не разбирам.
— Слушайте, Ковалевски, не ни правете на гламави. Знаем всичко. Във вашето положение най-добре ще е да признаете всичко. Съдът винаги взима под внимание това. Има смекчаващи вината обстоятелства. Сам ги виждам. Заради този човек не само сте лежали четиринадесет години в затвора, но и след това сте страдали. А другите… — Майорът прекъсна, за да не каже повече, отколкото е необходимо. — Наистина ми е жал за вас. Спасявайте кожата си!
— За какво говорите?
— Не отричайте, че знаете.
— Какво трябва да знаем? Не си играйте на сляпа баба с мен.
— Не сте ли знаели, че Станислав Тополевски е всъщност Червономейски?
Безкрайно учудване се изписа върху лицето на разпитвания. Но след миг той осъзна в какво положение беше изпаднал. Загорялото му лице взе да пребледнява. Върху челото му избиха капки пот.
— Заклевам се във всичко най-свято, в живота на децата си, не знаех това.
— В тази стая много хора са се клели. И са лъгали.
— Казвам истината. Не съм го убил аз. Но ако знаех, че това е той, не бих могъл да отговарям за постъпките си. Заслужил си е десетократно смъртта. Как е станало така, че си е живял тук спокойно и милицията не го е хванала?
— Случилото се има двадесет години давност. Нищо не го е застрашавало. Едва след този срок се е върнал от чужбина.
— Не съм го убил аз. — Гласът на едрия мъж отново прозвуча нормално. Имаше железни нерви. Ако пък се преструваше, правеше го гениално.
Зайончковски извади от бюрото си снимките, направени в парника. На няколко от тях бе запечатан ликът на застреляния градинар, а на една — главата му в едър план. Ковалевски разглеждаше снимките, без да трепне.
— Да — потвърди, — същият е. Наистина много се е променил през тези двадесет и осем години. Оплешивял е, слепоочията му са побелели. Някога беше с кестенява къдрава коса. На „черния пазар“ го наричаха Каракула. Сега очите му са някак хлътнали, а лицето — издължено. И колко изплашен изглежда! Знаел е, че след миг ще умре. Пада му се. И за семейство Ротвалд, и заради нас двамата. Толкова се е променил, че на улицата сигурно не бих го познал. Нямам визуална памет.
Спокойно събра пръснатите върху бюрото снимки и ги върна на офицера от милицията.
— Пада му се на тоя мръсник — повтори, — но не аз съм убиецът му.
— Взимали ли сте на заем пари от Мария Боженцка?
— Твърдя — каза отчетливо Ковалевски, — че не познавам никаква Мария Боженцка. Разбира се, знам, че жена с такова име е била убита в Забегово, но нямам нищо общо с това престъпление.
— Къде сте били на осемнадесети юли?
— Не помня. Проверете по пътния ми лист.
— На листа нищо не е отбелязано.
— Сетих се. Бях си взел свободен ден. Ходих на риба в Отмухов. Пазачът на кея ме познава добре. Често съм вземал лодката му.
— През нощта не сте ловили риба.
— Разбира се, че не съм.
— Боженцка е била убита след десет вечерта. Имали сте достатъчно време на връщане от Отмухов да се отбиете в нашия град и да я убиете.
— Защо? Не съм луд, за да убивам непознати. Изобщо никого не съм убивал. Дори тогава във Вроцлав. Сам знаете това. Съдът ни призна за невинни по отношение на убийството. Бяхме осъдени само за съучастничество в грабеж. Тополевски извърши убийството.
— Известен ли ви е градът Страсбург?
— Да. На Рейн е. Оттам винаги влизахме във Франция, когато работех в ДАП на международните линии. Случвало се е да товарим в този град.
— А в Лион ходили ли сте?
— Да, на път за Марсилия. В Лион неведнъж сме товарили коприна.
— Къде за пръв път се срещнахте с Червономейски? В Страсбург или в Лион? През коя година?
— Изобщо не сме се срещали. Дори тук, в Забегово.
Разпитът се проточваше. На всеки въпрос Влоджимеж Ковалевски отговаряше бързо, без да се замисля, кратко и точно. Не се остави да го вкарат в капан. Категорично отричаше да е участвувал в забеговските престъпления.
Милиционерите претърсиха основно колата, но не откриха нищо подозрително. От град Ниса също се обадиха, че продължилият няколко часа обиск в жилището на шофьора е бил безрезултатен. Пистолетът, на който така разчиташе майор Зайончковски, не беше намерен.
— Адам Делкот, откъде го познавахте?
— Изобщо не съм го познавал.
— Може би ще кажете, че изобщо не сте чували за него?
— Да съм чувал, чувал съм. Някой го застрелял на железопътната линия.
— Какво сте правили през онзи ден и онази нощ?
— Кога?
— Не се правете, че не знаете. На петнадесети август.
— Вях на почивка в Закопане. От четиринадесети до двадесет и осми август. Бях в отпуск тогава. Бях отседнал в почивния дом „Скалница“. На улица Петнадесети декември. Вероятно картата за почивка е все още в портфейла ми. — Ковалевски бръкна в джоба, извади портфейла си и наистина намери документа там. Остави го на бюрото пред майор Зайончковски. Усмихна се. — Много лесно е да се провери. Ще имам петдесет свидетели. В Закопане пристигнах на четиринадесети август по обяд. Бях настанен в стая с още двама. Вкъщи имам адресите и телефоните им, защото взаимно си правихме снимки и си обещахме да си ги разменим.
— Ще проверим — каза Зайончковски и прекрати разпита.
Ковалевски бе придружен до долния етаж.
— Какво ще кажете за този тип? — Началникът се обърна към Шливинска.
— Провал — отвърна тя кратко.
— Имахте право. Малко избързах със задържането му. Трябваше по-старателно да се подготвим. А сега ни се изплъзна. Ама като поседи зад решетките няколко дни, ще омекне. Хитро го скалъпи това със Закопане, но няма много да му помогне. Делкот е бил убит след един през нощта. Достатъчно е било да излезе от почивния дом в девет и да тръгне за Забегово под някакъв предлог. За добър шофьор по пусто шосе това е въпрос на два часа.
— С този стар трабант на Ковалевски?
— Трабантите си ги бива! Като нищо вдигат стоте. В три през нощта може вече да си бъдеш обратно в леглото в почивния дом. Нека този Ковалевски да не е чак толкова уверен.
— Уверен е, защото е невинен. Нищо не можем да му направим. Ударихме на камък, другаде трябваше да търсим.
— Така ли мислите?
— Напълно съм убедена. От първия момент, в който видях този човек.
— Защо?
— Изглежда, сте забравили за балистичната експертиза. Нали тя потвърди, че Червономейски е бил застрелян от човек, значително по-нисък от него. Това ясно личеше от посоката на заседналия в тялото куршум. Специалистите отбелязват в протокола, че престъпникът е висок метър и шестдесет и пет до метър и седемдесет. Градинарят е бил висок човек, но не колкото Ковалевски. Шофьорът е най-малко метър и деветдесет. И при убийството на Адам Делкот, наистина вече не толкова категорично, но също се предполага, че е стрелял човек не особено висок на ръст.
— Могъл е да стреля „от хълбок“.
— Могъл е — съгласи се Барбара, — но по-вероятно е, че не го е направил. Както Червономейски, така и Адам Делкот са загинали само от един куршум. Престъпникът не е рискувал да стреля многократно. Натискал е спусъка от не повече от два и половина метра. Стрелбата „от хълбок“ никога не е така точна. Само каубоите от уестърните си позволяват подобни неща.
— Може би имате право. — Майорът се почувствува угнетен от развоя на нещата.
— Не разполагаме с никакви доказателства срещу Ковалевски в този момент. Хипотезата за нощното пътуване с трабанта от Закопане до Забегово, макар и правдоподобна, следва да бъде потвърдена. Наложително е да се направи. Пистолетът също не беше намерен. Можем да задържим шофьора за четиридесет и осем часа, но не виждам на какво основание бихме могли да убедим прокурора да даде съгласието си за по-продължителен арест. А ако Ковалевски рече да направи оплакване за неоснователното си задържане в милиционерския арест, ще трябва да даваме обяснения. Фактът, че преди двадесет и осем години същият човек е участвувал в престъпен обир заедно с Владислав Червономейски, тоест Станислав Тополевски, и че не е имал основание да изпитва приятелски чувства към своя някогашен главатар, за съжаление, не е аргумент за прокуратурата.
— Така че вие смятате…
— Смятам, че трябва да проверим алибито на Ковалевски, но сега не ни остава нищо друго, освен колкото може по-бързо да го освободим.
— Постъпете както искате. Вие водите следствието.
Поручик Шливинска с усилие се овладя. Навреме се въздържа да не се разсмее.
Когато майорът кроеше хитроумни планове как най-ефектно да „сгащи“ Ковалевски, дори не му и мина през ум, че следствието води тъкмо тя. Сега, когато провалът стана ясен за всички, Зайончковски се измъкна, защото всъщност Шливинска „води този случай“. Какво й оставаше да направи? Извика високо:
— Воншиковски!
Милиционерът се появи на вратата на стаята.
— Освободете шофьора! — заповяда тя.
— Слушам!
— И му кажете — майорът спасяваше положението си — че ако само продума пред някого нещо във връзка с какво е бил разпитван, по-добре вече да не се мярка в Забегово. Да казва, че му е правена проверка на спирачките.
Сега за поручик Шливинска настъпиха тежки дни. Всъщност тя вече не вярваше в положителния изход на следствието срещу Ковалевски. И когато на всичко отгоре от Закопане пристигна съобщение от тамошното управление, че е прекарал нощта на петнадесети срещу шестнадесети август в „Хирним“, на вечеринка за запознаване на почиващите в „Скалница“ — подобен великан лесно се запомня — и със сигурност не е напускал ресторанта по-рано от полунощ, заедно с останалите Шливинска трябваше да признае, че цялата й досегашна работа се срива като къщичка от карти.
Нима наистина убиецът е някой луд, който си е набелязал в Забегово четирима души с тъмно минало, но сам не е имал никакви лични подбуди за убийството на поне един от тях?
Предположението, прието от милицията в Забегово, поручик Шливинска упорито отхвърляше. Най-сетне й се беше удало да разколебае вярата в „лудия“ дори у майор Зайончковски. Сега обаче не знаеше дали наистина е била права.
За кой ли пореден път трескаво прелистваше листовете в дебелите папки с надеждата, че ще открие някой все още неизвестен й документ. Но такъв нямаше. По стотиците страници на всевъзможните протоколи нямаше нищо, което би могло да насочи следствието по прав път.
Вече отчаяно, момичето се приближи до прозореца и опря глава о стъклото, за да разхлади челото си. Гледаше към улицата, без да мисли за каквото и да било. А там не ставаше нищо особено. Както често през ноември, ръмеше ситен, студен дъжд. Минувачите, с разперени чадъри, бързо се движеха по тротоарите. В магазина за платове продавачката Лоджа беше заета да надипля някаква шарена коприна върху манекен с коси очи и тъжна усмивка на восъчното лице. В съседното помещение старият обущар Юзеф Кунерт усърдно размахваше чука над една обувка. Някаква клиентка изчакваше в месарницата да вземе от поправка обувката си. По това време, наближаваше вече два следобед, куките бяха празни. На няколко от тях висяха само парчета „салам за закуска“, който не се радваше на особено голямо търсене в Шльонск. От месата момичето виждаше единствено лошо очистени свински гърди и глави. Кървавицата и саламът първо качество вече бяха продадени. Продавачите си приказваха. Нямаше клиенти, които да им пречат.
Затова пък в пасмантерията както винаги беше пълно с хора. Жените подбираха копчета, разглеждаха цветните мулинета или просто влизаха за макара или игли.
Големият магазин за плодове и зеленчуци в съседната постройка не можеше да се оплаче от липса на клиенти. Точно днес бяха получили грозде от България и банани. Карфиолът и зелето, както и киселите краставички се радваха на не по-малък интерес от екзотичните, но доста скъпи лакомства.
Тъжна гледка, тъжни капки есенен дъжд, които при всеки повей на вятъра се удряха в стъклото. Също като в едно стихотворение на Леополд Стаф.
Барбара отдръпна глава от студената повърхност на стъклото. Отново хвърли поглед към отсрещната страна на улицата.
И изведнъж проумя всичко. Чак отстъпи две крачки. Сякаш в главата й, в сивите клетки на мозъка й стана чудовищна експлозия. Вдигна ръце към слепоочията си, като че от страх да не би черепът й да се пръсне под напора на обзелите я мисли.
Усмихна се. Беше усмивка на самосъжаление. Ах, колко глупава е била! От толкова дни развръзката на загадката просто е биела на очи. Всички доказателства са били в досиетата. А и пред очите й. А тя до този момент нищо не беше разбрала. Естествено, още много неща трябваше да бъдат проверени. Точно да се претегли всяко „за“ и „против“. Не бива отново да става грешка както със задържането на Влоджимеж Ковалевски. Не само сапьорите, но и милиционерите нямат право да грешат два пъти.
С пъргава стъпка поручик Шливинска се упъти към бюрото. Предишната апатия изчезна напълно. Беше изпълнена с енергия и желание да действува колкото може по-бързо. И едновременно се чувствуваше щастлива, че все пак разсъжденията й бяха правилни.
Досиетата знаеше наизуст. Не беше необходимо дълго да рови. Разгръщаше дебелите папки и като попрехвърляше по няколко листа, без да се лута, откриваше документите, които й бяха необходими. Беше сигурна, че не греши, а черните букви върху белите листове само потвърждаваха това.
Същия ден следобед, без да пита дали началникът е свободен, Шливинска влезе в кабинета на Станислав Зайончковски. Майорът вдигна глава. Пишеше нещо и не остана очарован от неочакваното посещение.
— Какво се е случило?
— Вече зная кой е „азбучният убиец“.
— Кой?
— Бих могла днес да го задържа. Но преди това трябва да проверя някои подробности. Веднага ще изпратя необходимите телеграми. Най-много след три дни случаят ще бъде напълно приключен.
— Като случая с Ковалевски ли? — засмя се скептично майорът.
— Не аз издадох заповедта за арестуването му.
— Нека не се караме. — Началникът добре знаеше кой беше виновен за неуспеха. — Може би ще ми кажете нещо повече за сензационното си откритие?
— Наистина е сензационно. — Момичето се престори, че не долавя иронията на началника си. — Глупаво е, че по-рано не успях да се досетя. Истината е лежала на бюрото ми като на длан. А ние се въртяхме около най-неправдоподобни версии и търсехме престъпника чак в Ниса.
— Кажете все пак кой е той?
— Не — възпротиви се Шливинска, — ако сега ви кажа името му, ще ми се изсмеете и просто няма да ми повярвате.
— Струва ми се, че всеки началник има право да знае какво правят подчинените му — отбеляза майорът хладно.
— Много моля за още три — гласът на момичето изведнъж стана кротък, — може би дори два дни търпение. Ако греша, никога не бих си простила подобен провал. Още два дни. Може ли, майоре?
Шливинска по детски скръсти ръце като за молитва. Зайончковски призна, че в момента изглежда дяволски красива и съблазнителна. Обезоръжи го с този си жест. Разсмя се.
— Гръм и мълнии! Какво да ви правя? Е, няма как, ще преживея тия два дни. Така ме разстроихте. Зоша, кафе! — извика той през вратата, която Барбара, забравила за навиците на началника, беше затворила плътно.
— Аз ще ви приготвя специално кафе. Получих пакет от превъзходна партида. Донесе ми го една приятелка от Будапеща. След малко ще бъде готово.
Момичето излезе тичешком от стаята. Зайончковски дори не знаеше да се сърди, или да се смее.
След няколко минути тя се появи с чашка ароматна течност. Остави я пред началника. Вече беше тръгнала да излиза, когато сякаш случайно погледна под бюрото.
— Майоре! — извика. — Какво се е случило с обувките ви?
— Как какво? — Майорът огледа ботинките си, но не забеляза нищо нередно.
— Свалете ги за малко.
Зайончковски машинално изпълни желанието й. Момичето почти изтръгна обувките от ръцете му.
— Кой би могъл да предположи! Толкова елегантен мъж, а токовете са му изтрити чак до подметката.
— Винаги ми се изтъркват токовете. Цял живот. Така и няма да се науча да ходя както трябва.
— Как е възможно да допускате подобно нещо! Още малко, и ще трябва да ги изхвърлите на боклука.
— Наистина малко са се поизтъркали. — Майорът протегна ръка в желанието да си прибере собствеността. — Трябва да ги занеса на поправка.
— Веднага ще го уредим. — За всеки случай Барбара се отдръпна на две крачки и каза: — Зоша, миличка, отскочи до обущаря. Да остави всичко и с мълниеносна бързина да поправи тези обувки. Кажи, че са на началника ни.
Зоша вероятно предварително е била посветена в плановете на Шливинска, защото по време на разговора между майора и Барбара беше влязла в кабинета. Сега сграбчи половинките, както дяволът душата, и преди Зайончковски да успее да си отвори устата, изхвръкна от стаята.
Бяха минали поне петнадесет секунди, когато майорът, занемял от почуда и яд, успя да каже:
— Какво означава това?!
— Как какво? — с невинен глас отвърна Барбара. — Не стига, че се грижа за шефа си, а той ме навиква. С такива обувки най-много да се спънете и да си счупите крака. Чак е чудно, че сте могли да ходите с тях.
— Какво да правя сега? — Зайончковски по чорапи кръстоса стаята.
— Но, моля ви, майоре, нищо трагично не се е случило. Най-късно след половин час обувките ви ще бъдат върнати поправени.
— След половин час? — ядоса се Зайончковски. — А през това време началникът на милицията да управлява бос! Остава само да дойде първият секретар или началникът ми и да видят що за ред цари в управлението. Или някой от тях спешно да ме извика по неотложна работа. Вече се виждам как по чорапи тържествено крача по дългия коридор на Народния съвет.
Барбара избухна в смях. Наистина гледката нямаше да е за изпускане.
— Лесно ви е да се смеете — продължаваше да излива яда си офицерът. — Добре ме подредихте. Дяволите да ви вземат и двете!
— Скъпи майоре — Барбара отново изпробва безотказната сила на женствеността, — вместо да се сърдите на горкото момиче, което от все сърце се стреми да направи света за вас розов, продължете прекъснатата си работа. Докато обувките ви са на поправка, двете със Зоша като лъвици ще бдим някой да не нахлуе в кабинета ви.
— Сега съвсем не ще мога да си събера ума, за да пиша рапорт.
— Дори не сте се докоснали до кафето, което ви донесох. А толкова се старах.
Най-сетне Зайончковски седна зад бюрото. На един дъх изпи чашата си.
— Превъзходно е — призна той пряко волята си.
— Да ви направя още едно?
— Благодаря. Пак ще измислите някаква лудория.
— Виждам, че с нищо не мога да ви върна доброто настроение. Ще изтичам и сама ще проследя поправката на нещастните ви обувки да стане колкото може по-бързо.
Шливинска излезе от кабинета. Затвори вратата и се разсмя на глас. Най-неприятната част от плана й беше минала. Мъмренето, което си отнесе от сприхавия началник, изобщо не я смути. Напротив, изглеждаше много доволна от себе си. Без страх отново се пъхна в бърлогата на лъва.
— Вече тичам към обущаря — каза тя, — а за да не ви е скучно през това време, ето. — И сложи пред офицера дебела сива папка, след което бързо излезе от стаята.
Зайончковски учудено погледна бумагите пред себе си. Познаваше ги отлично. Сам беше написал на корицата: „Протоколи от разследването по убийството на Винценти Адамяк“.
„Какво означава всичко това, какви ги върши това момиче? Сигурно е съвсем откачила.“ Въпреки това Зайончковски вече не го беше яд на нея. С любопитство очакваше по-нататъшното развитие на нещата. Започна да преглежда съдържанието на сивата папка. „Навярно не я е донесла току-така?“ Ето сведението за престъплението, следваше рапортът на ръководителя на екипа от радиоколата, изпратена там, където беше намерен трупът. Протоколът на групата, разследвала местопрестъплението. Снимка, направена от фотографа на милицията. Аутопсията…
Тук офицерът спря. Прочете документа от начало до край и отново задълбочено се зае да го чете. Без съмнение лекарят беше допуснал дребна грешка, че не беше поставил веднага необходимата диагноза. Но и на всички служители от милицията, през чиито ръце беше минал този лист хартия, включително и на него самия, къде са им били очите, че не бяха забелязали една толкова важна за следствието подробност?
Без съмнение Шливинска е искала да насочи вниманието на началника си именно към този документ. Направила го беше тактично и без да засегне самолюбието на Зайончковски. Някой друг на нейно място би се възгордял, а сигурно би се и разбъбрил не само в управлението, но и из цялото воеводство: колко недосетлив е този майор!
Зайончковски с умиление си помисли за момичето. Умно, тактично и, какво да се приказва, истинска красавица. Изглежда и безкористна. Много по-безкористна от всички жени, с които досега старият ерген беше имал нещо общо. Колко елегантно го беше насочила по правия път на това следствие! Друга би се опитала да се увенчае с лаврите за залавянето на „азбучния убиец“.
Майорът взе бял лист хартия и го изпълни с различни надписи и единични букви. Съвпадаше. Престъпникът не беше чак толкова „гениален“, както мислеха всички. Разбира се, номерът с разнообразяването на начините за убийство на жертвите в началото много усложняваше случая. Но това, което беше направил, преди да започне да убива, не подсказваше свръхинтелигентност или съобразителност. Голяма част от измамниците постъпваха така, а не по друг начин, и техните прийоми от памтивека бяха познати на всички полицаи.
Майорът стана от стола и по чорапи се приближи до прозореца. Виждаше момичето как седи срещу обущаря и му разказва нещо. Размахваше ръце. „Сигурно — помисли си майорът — му разказва как началникът и се разхожда без обувки.“
Забеляза, че обущарят остави поправяната обувка и посегна към четката, за да я почисти, но момичето беше по-пъргаво. Грабна двете обувки и изхвръкна от работилницата.
В същото време на вратата се почука и майорът с един скок се отдръпна от прозореца и седна зад бюрото, като скри отдолу краката си.
— Моля!
Зоша показа глава през вратата.
— Обади се началникът.
— Иска да разговаря с мене ли?
— Не. Настоява веднага да се явите при него. Ще има съвещание във връзка с организирането на акция по ускоряване прибирането на захарното цвекло и транспортирането му до захарната фабрика. Каза, че помощта на милицията е особено необходима и затова моли колкото може по-бързо да тръгнете за Народния съвет.
— Трябваше да му кажете, че ще пристигна, щом се сдобия с обувки.
Зоша не успя да се сдържи да не се разсмее.
— За обувките не му казах — обясни тя, — но обещах, че ще предам молбата му и че тръгвате веднага.
— По чорапи? — Зайончковски отново взе да се гневи. Ама че го подреди тази Шливинска!
Зоша се заливаше от смях. Тя също си представяше каква сензация би предизвикал шефът й, ако влезе в залата за заседания без обувки, само по сивите си чорапи с бяла ивичка. Затова пък в пълна униформа.
— Няма да е толкова лошо — каза тя, след като най-сетне се овладя. — Всеки момент Башка ще бъде тук.
— Всъщност защо още я няма? С очите си видях през прозореца как взе обувките ми.
Сякаш по поръчка Шливинска влезе в кабинета. В ръката си стискаше обувките.
— Ето те най-сетне — зарадва се Зоша. — Мислех, че майорът ще ме убие. Защо се забави?
— Трябваше да ги почистя — обясни Шливинска.
— Благодаря — промърмори Зайончковски и с огромно задоволство взе да обува дълго служилите му обувки, — а занапред моля да не проявявате прекомерен интерес към облеклото ми.
— Не чух нито една добра дума за добрите си намерения. — Барбара се престори, че ще се разплаче. — Следващия път няма да продумам, ако ще пръстите ви да се показват от обувките.
— Колата!
— Чака ви долу — каза секретарката. — Шофьорът, знае къде отивате.
Началникът бързо излезе от стаята. Двете момичета избухнаха в смях, който вече нищо не налагаше да удържат.
Бяха успели!
— Кога ще го задържите? — попита майор Зайончковски своята подчинена, поручик Барбара Шливинска.
— Днес. Към дванадесет на обяд.
— Внимавайте, той има оръжие и няма какво да губи.
— Ще се справим — отвърна Шливинска, изпълнена с оптимизъм.
— Знаете ли, че зад работилницата има второ помещение с врата към двора, оттатък самостоятелната пристройка — малка градинка, оградена с нисък плет от съседната. — В плета има голяма дупка. През нея спокойно може да се мине и да се излезе на улица Мария Конопницка.
Барбара учудено погледна шефа си. Мислеше си, че само тя знае тайната за „азбучния убиец“. А се оказа, че началникът знаеше кой е този човек и освен това познаваше терена. По-добре от нея.
— Нима сте разбрали?
Зайончковски се разсмя.
— Всички млади офицери правят една и съща основна грешка: склонни са да приемат началниците си за по-глупави от себе си. Но това се изживява. С прослужените години и увеличаването на броя на звездичките върху пагоните. И на вас ще ви мине.
— Моля да ме извините — каза Шливинска, — но наистина никога не съм си мислила подобно нещо. Смятах, че този път нищо не сте забелязали.
— Признавам, че не се сещах до момента, когато оставихте на бюрото ми досието, където се намираше документът от аутопсията на Винценти Адамяк. Когато му дойде времето, здравата ще издърпам ушите на доктор Нивински. Негов дълг е било да отбележи, че от формата на раната, нанесена отляво под лопатката чак до сърцето, е съвсем очевидно, че престъпникът е левак. Такъв удар не може да се нанесе с дясната ръка. Разбира се, това с нищо не оправдава нашето невнимание. Преди всичко моето.
— И моето също. Толкова пъти препрочетох протоколите и нищо не забелязах.
— След като насочихте вниманието ми към тази подробност, останалото беше детска работа. Не съм толкова добре запознат с всички детайли по следствието като вас, но в края на краищата и сляпата кокошка понякога намира зърното.
— Не бъдете толкова скромен. Наистина ви се възхищавам. Всъщност аз само оставих папката на бюрото ви. Изобщо не съм казвала, че трябва да намерите в нея протокола за аутопсията. Папката стоя на бюрото ми два месеца и нищо не открих в нея. Докато изведнъж прозрях истината, без отново да се ровя в документите.
— Гениално прозрение — усмихна се началникът.
— Отново ме поднасяте с тази гениалност. — Шливинска изобщо не се разсърди на този чудесен комплимент. Напротив, стана й приятно, че го получи от Зайончковски — човека, който с такова нежелание я беше приел в Забегово.
— Още веднъж ви предупреждавам, внимавайте. Има пистолет, с който е застрелял двама мъже. Това, че е левак, никак не му пречи.
— Сам ще дойде при мене.
— Разбирам, но и тук ще е необходима съответната осигуровка. Позволете аз да се заема с това.
— Слушам! — Момичето, едва удържайки смеха си, застана мирно.
Този ден, противно на навиците си, началникът държеше вратата на своя кабинет към секретарската стая не леко притворена, а широко отворена. А в кабинета му, така че да се забелязват от съседното помещение, седяха сержант Шчигелски и капрал Воншиковски.
В дванадесет без петнадесет в стаята на секретарката влезе Юзеф Кунерт с пакет, увит във вестник.
— Идвам при поручик Шливинска.
— Заповядайте. Онази врата. — Зоша посочи стаята на Шливинска. — Баша с нетърпение очаква тези обувки.
Обущарят тръгна в указаната му посока, а майорът и двамата му подчинени след него.
Кунерт отвори вратата. Шливинска беше сама в стаята си. Седеше зад бюрото, отрупано с документи.
— Добър ден. Донесох обувчиците.
— Много ви благодаря, господин Бунерло. Заповядайте, седнете.
Пакетът се изплъзна от ръцете на обущаря. Стоеше в средата на стаята като ударен от гръм. Дори не забеляза, че веднага след него в стаята се бяха вмъкнали Зайончковски и двама милиционери. За всеки случай Воншиковски държеше пистолет в ръка.
— Вие знаете? — успя да промълви старият обущар.
— Да, знам.
— Как се добрахте до това? — Кунерт вече се беше овладял.
Двамата милиционери се приближиха до обущаря. Сръчно го претърсиха.
— Не нося оръжие. — Кунерт опита да се усмихне.
— Заповядайте, седнете. — Шливинска повторно посочи стола пред бюрото. — Играта свърши. Загубихте, господин Бунерло.
— Аз загубих преди двадесет и осем години, сега вече ми е все едно. Но как вие се досетихте?
— Не беше така лесно. Все пак няма напълно съвършени престъпления. Отначало бяхте извън всяко подозрение. Кой би се усъмнил в кроткия обущар? В стария човек, който по цял ден седи край прозореца на работилничката си и усърдно поправя обувки. Но се досетих, че престъпленията не са дело на налудничав тип, а ловко прикритие на едно убийство. Проучих данните за четиримата убити. Нямаха минало на светци. Но една от съдбите се открояваше сред другите. Престъпник, убиец на двама души, жестоко измъчвал жертвите си, за да изтръгне от тях тайната за притежаваното злато. И след това станал издайник на своите съучастници, за да може сам да се измъкне с цялата плячка. Отпечатъците от пръстите, които се пазят в досието на онзи отминал случай, и свалените от трупа на градинаря не оставиха и капка съмнение кого е искал да убие преди всичко „азбучният убиец“. Двадесет и осем години е носил в сърцето си жаждата за отмъщение.
— Той заслужаваше десетократно по-жестока смърт.
— Нито аз, още по-малко вие, господин Бунерло, сме съдии — сурово отвърна Шливинска. — След като разкрих Владислав Червономейски и разбрах кой е бил в действителност, лесно си отговорих на следния въпрос: кой преди всичко е бил заинтересован да убие този човек? Пътуването ми до Вроцлав и проучването на протоколите от убийството на Хайнрих и Еме Ротвалд дадоха отговора. Две имена: Влоджимеж Ковалевски и Юзеф Бунерло. Разбира се, в сметката можеше да влиза и някой от роднините, но беше наложително колкото може по-бързо да открия тези двамата. Установихме, че и двамата са прекарали дълги години по затворите. Единият в Равич, другият във Вронки. И двамата са били освободени. С амнистия доживотната им присъда е била заменена с петнадесет години затвор. Ковалевски е лежал с една година по-малко, защото му е била опростена част от присъдата за добро поведение. Проследихме по-нататъшната съдба на тези хора. Бунерло се опитал да се върне към професията си на строителен техник, но все се натъквал на неприятности. Често сменял работата си, най-сетне през 1969 година се самоубил. Край Висла били намерени дрехите му, документи, писма до семейството и милицията, в които обяснявал своята отчаяна постъпка.
Седящият на стола отсреща се усмихна, но не каза нищо.
— Остана ни Ковалевски. Открихме го, и то съвсем наблизо, в Ниса. И той беше сменил професията си. Върнал се към кормилото. Но му провървяло повече.
— Беше по-млад. Това е много. По-лесно е да издържиш — вметна обущарят.
— Може би — призна поручик Шливинска. — Намерил си момиче, което въпреки миналото го обикнало и се омъжило за него. Имат две деца, хубаво жилище в новия комплекс на Ниса. Ковалевски работи като шофьор в обединение „Сполем“. Най-малко веднъж или два пъти седмично навестява Забегово със стока за нашите магазини.
— Така ли? Никога не съм го виждал.
— Само защото не сте го търсили така, както Владислав Червономейски. Към Ковалевски не сте имали никакви претенции. Дори напротив, по време на процеса сте се опитвали да го защитите.
— Беше по-млад и още по-глупав от мене. Искаше ми се поне той да остане жив. На себе си още тогава бях сложил кръст. Наистина се учудих, когато ми съобщиха в затвора, че Върховният съд е заменил смъртните ни присъди с доживотен затвор. Преди това ме измъчваше нетърпение, че толкова дълго не се изпълнява присъдата. Очакването ми се струваше по-мъчително от самата екзекуция.
— Отначало — продължи да обяснява Шливинска — главно и единствено Ковалевски беше обект на нашите подозрения. И нас, и него от грешка и големи неприятности ни спаси открояващият го сред другите ръст. Над метър и деветдесет. Балистичната експертиза доказа, че по Червономейски е стрелял много по-нисък човек. Не по-висок от метър и седемдесет. А и у Ковалевски не намерихме пистолет.
— И у мене няма да намерите. Освен ако сам ви кажа.
— Ние ще го намерим. Ниската маса, на която работите, има доста дебела табла, за да няма в нея скривалище. Любопитна съм какво друго освен пистолета се крие вътре?
— Вие знаете всичко, поручик Шливинска — не без възхищение призна Кунерт.
— Не всичко и невинаги. В случая с вас също допуснах грешки, между които една съществена. Но за това после. Факт е, че бяхме принудени да задраскаме Ковалевски от списъка на заподозрените. Вие поправяте обувките ни. И като ви наблюдавам постоянно от прозореца, забелязах, че сте левак. Винаги държите обувката в дясната ръка, а чукчето — в лявата. Но от вниманието ми беше убягнало, че Винценти Адамяк също е бил убит от левак. Установих този допуснат при разследването пропуск едва преди три дни. Тогава насочих вниманието си към вас. От Вроцлав бях донесла копие от отпечатъците на пръстите на Юзеф Бунерло и можех да проверя дали съвпадат с тези на Юзеф Кунерт. Нали поправихте обувките на майора? По тях оставихте отпечатъци от пръстите си.
— Разбирам — сети се обущарят, — затова не ме оставихте да лъсна тези обувки. Изтръгнахте ги от ръцете ми, като казахте, че майорът съвсем е изгубил търпение.
— То се знае. Ако ги бяхте изтрили с кърпа, щяхте да заличите отпечатъците. Донесох в управлението обувките и дактилоскопистът веднага сне отпечатъците. Сравнихме ги с вроцлавските. Съвпадаха. Но това все още не ми стигаше. Изпратих няколко телеграми. До Вронки и до Варшава. Вчера дойдоха отговорите. Във Вронки помнят затворника Бунерло. Помнят, че дълги години е работил в местната фабрика за обувки и е бил особено добър в занаята. Варшава отговори, че трупът на самоубиеца така и не е бил намерен. През онзи август страната ни е била сполетяна от страшно наводнение и Висла е била много дълбока. Течението й — бързо и буйно. Кръгът на следствието се затвори, но вие останахте в центъра му.
Шливинска малко се поумори от дългото обяснение. Съвсем неочаквано майорът взе думата:
— Допуснали сте още една грешка, Бунерло.
— Каква?
— След като сте инсценирали самоубийство, е трябвало да фалшифицирате документите си: личен паспорт и евентуално свидетелство за раждане. Направили сте това, което правят всички при подобни случаи: с най-малко промени в достоверния текст да постигнете възможно най-голяма промяна. Малкото си име сте запазили. И всички останали данни, като дата и място на раждане, дори и името на баща си и майка си, както и моминската й фамилия. Щяло е да коства твърде много труд. Можело е да направи впечатление на всеки чиновник от службата за регистрация. Освен това фалшификаторите често забравят тези данни. Когато не ги променят, се изключва възможността да направят кардинални грешки. И вие сте се ограничили само с промяна на фамилията си Бунерло.
Обущарят отново се усмихна. Сигурно вече се беше примирил със съдбата си, защото нищо не отвръщаше на доводите на Зайончковски.
— Фамилията Бунерло лесно може да се преобрази — отбеляза майорът. — Достатъчно е леко да се поизтрият чертичката и кръгчето на „Б“-то, за да стане то на „К“. Шестата буква „л“ не представлява никакъв проблем. Латиницата позволява съвсем лесно да се преобрази в „т“. С последното „о“ не може нищо друго да се направи, освен да се махне изобщо. И така, в сръчните ръце на строителния техник, който отлично умее да чертае и да поправя грешки в техническите чертежи, от БУНЕРЛО става КУНЕРТ.
Барбара Шливинска възторжено погледна майора. Това не беше й дошло наум. Изобщо не се беше замисляла как обущарят се беше сдобил с новите си документи за самоличност.
— По документите ви — продължи Зайончковски — има много печати. Твърде често сте сменяли местожителството си, господин Кунерт. Това също е стар и познат начин да заличиш следите си. Риск има само при първото регистриране. Следващите са потвърждение на предишните. После, достатъчно е да заявиш в милицията, че са ти откраднали портфейлът с парите и личният паспорт, за да получиш нов, вече без следи от поправки и изтривания. Така ли е?
Обущарят кимна с глава.
— Случаят е изяснен — добави поручик Шливинска. — Вие сте задържан и сте на разположение на органите за сигурност. Утре ще бъдете разпитан официално от мене, след като ви представим доказателствата за престъпленията.
— Бих искал да изясня нещо.
— Ще ви бъде дадена тази възможност по време на официалния разпит.
Бунерло не обърна внимание на отказа.
— Поручик Шливинска, бяхте така любезна да ми обясните как сте се добрали до мене. Бих искал да обогатя информацията ви, и то веднага, както се казва, докато нещата са още горещи. Не става дума за протокола. Просто ми се иска да знаете как беше в действителност. Само вие, а не съдиите и прокурорът. Те не ме интересуват.
— Говорете, моля — съгласи се майорът.
— Преди всичко ви се възхищавам, поручик Шливинска. Успяхте да откриете и да съедините всички парченца, за да получите едно цяло. Признавам, че не очаквах да бъда някога изобличен. Моята най-дълбока почит. — Бунерло каза тези думи, сякаш не беше задържан преди малко с обвинение в четири убийства, а води приятелски разговор с познати. — Наистина всичко стана в общи линии така, както вие и майорът го описахте.
Въпреки сериозността на ситуацията Шливинска не беше в състояние да сдържи смеха си. Рядко се случва престъпникът да прави комплименти на водещия следствието.
— Но трябва да изразя решителния си протест — продължи обущарят, — задето ме наричате убиец. Не съм извършил никакво престъпление. Кого съм убил всъщност? Един злодей, който избягна правосъдието и спокойно се възползува от плодовете на своето престъпление. Огромната къща, оранжерията и всичко останало Червономейски е купил със златото и брилянтите на семейство Ротвалд. Нали бях с него и знам, че ги уби за свое удоволствие. Нямаше ни най-малък повод да иска смъртта на тези двама възрастни хора. Никого от нас не познаваха и никого не биха познали, защото лицата ни бяха скрити под черни чорапи. Това сигурно не сте знаели, поручик Шливинска, то не е отбелязано в документите. Но той ги уби хладнокръвно само защото това даваше възможност по-късно ние да бъдем съдени за грабеж и за убийство. И такъв човек спокойно кръстосваше Забегово и на всичко отгоре всеки му се кланяше доземи. Не стига това, но дори и от началото да бяхте знаели кой е той и какво е извършил, нищо лошо не можеше да го сполети.
— Случаят имаше давност — намеси се майорът.
— За мене няма давност. Измъчвах се не само в затвора. Където и да започнех работа, а съм добър професионалист и се стараех много, винаги ме преследваше думата „престъпник“. Винаги съм бил почтен човек. Дори по време на окупацията, когато понятията за добро и зло бяха объркани, не съм направил нищо, за което да се срамувам по-късно. Във Вроцлав попаднах през първите дни на свободата. Тогава богатствата се въргаляха по улицата. Достатъчно беше да се наведеш, и можеше да ги притежаваш. Не взех нито топлийка. Ходех със скъсани обувки, макар че складовете за обувки, неохранявани от никого, бяха пред мене. Тогава срещнах Владислав Червономейски. Биваше го в приказките. Какви прекрасни перспективи за интересен живот на Запад чертаеше той пред мене и Ковалевски! Пътешествия из екзотични страни, чудно красиви жени. Всичко, което душата ти възмечтае. И толкова лесно е да го притежаваш! Достатъчен е един взлом в дома на лекаря. Там, в огнеупорната каса, има брилянти с големината на грахово зърно. Те са ключът към вълшебното бъдеще. Дълго се противих, накрая се поддадох. Заплатих за това още по-висока цена, отколкото ако съдът беше изпълнил първоначалната присъда — смъртната.
Без да иска разрешение, Бунерло запали цигара и след кратка пауза отново заразказва:
— Писмата, които милицията е намерила край Висла във Варшава, не са мистификация. Написах ги, защото наистина бях решил да сложа край на живота си. Не исках да продължавам да се мъча. Тъкмо бях принуден за пореден път да сменям работата си. Нямах сили още веднъж да започвам всичко отначало. Простих се със света и реших през нощта да отида на реката и да се самоубия. Когато минавах по улица Краковске Пшедмешче, видях човек, който се качваше в красива кола. Веднага го познах. Нито годините, нито разкошното облекло, нито френската кола можеха да го променят в очите ми. Винаги бих го познал, дори и в пъкъла. Затичах се към колата, но тя бързо потегли. Не успях да видя номера й, защото през цялото време се взирах в шофьора. Запомних само, че номерът беше шльонски.
— „SX“ ли? — попита капрал Воншиковски, който работеше в забеговския отдел на КАТ.
— Запомних само „S“. Другата буква не съм забелязал. Същия ден отидох при познат адвокат. Той ми каза за двадесетгодишната давност и ми обясни, че няма какво да създавам главоболия на милицията с тази работа. Косъм от оплешивяващата му глава не можел да падне. Същата нощ подхвърлих на брега на Висла стария си костюм и писмата и заминах за Шльонск да търся този човек. Тогава подправих документите си точно така, както го описа господин майорът. Но едно грешите, не съм променял местожителството си, за да събирам печати в паспорта си. Чисто и просто пътувах из цялото воеводство и търсех тоя злодей. Изучил бях обущарския занаят в затвора и реших, че това е най-подходящата професия, която дава възможност да научиш нещо за хората. Нали не знаех истинското име на убиеца на Ротвалдови. До този момент той за мене си беше Станислав Тополевски. Установявах се в някой град, поправях обувки, завързвах познанства, особено с милицията, оглеждах внимателно и в съседните селища. Така попаднах в Забегово и на градинаря.
Бунерло изтри потта от челото си с пъстра носна кърпа.
— Почти две години наблюдавах Червономейски. Но беше се променил много. Не беше преживял толкова, колкото ние. За него бяха розите, за нас останаха тръните. Понаучих много и за отношенията между хората в града. Всеки разменяше по някоя и друга дума с обущаря, докато чакаше да му се закове подметката. Тогава реших, че трябва да очистя не само убиеца на Хайнрих и Еме Ротвалд, но и неколцина по-дребни негодници, сигурни, че ще избягнат наказанието и спокойно безчинствуващи в Забегово. По странна случайност фамилните им имена съвпадаха с реда на азбуката. Наричате ме „азбучния убиец“. А аз убих един хулиган и насилник, който рано или късно щеше да свърши в затвора или на бесилката. Избавих града от страха. Никоя жена не се решаваше да мине по тъмно през парка. Самият аз веднъж спасих една от тези вагабонти. А Боженцка? Лихварка и изнудвачка. Сигурен съм, че това не ви е известно. Даваше на хората пари на заем с десет процента лихва месечно и ако разбереше, че отиват за покриване на липси в касата или за някакви тъмни сделки, успяваше след това здраво да изцежда жертвите си. Живееше и действуваше под носа на милицията и въпроси това нищо не можехте да й направите. Също както и на Адам Делкот. Големи пари крадяха. Хвърляха железниците в огромни загуби. Действуваха повече от три години. Бандата бяха организирали още преди аз да дойда в Забегово. И какво? Щяха да продължат да си крадат, ако не бях аз. Не съм престъпник, извърших добро дело. Спасих града от зараза. Признавам си, че правех всичко възможно да не се доберете до мене. Поне докато не привърша с Червономейски. Той беше за мене най-важният. Но разбра от чии ръце умира. Когато влязох в парника, не ме позна веднага. Все пак му обясних кой съм. Разбра какво го чака. Искаше да ми даде всичко, обещаваше и повече, отколкото можеше да изпълни. Ако само бях поискал, можеше да пълзи пред мене и да ми целува обувките. Прекрасен миг беше оня, в който натиснах спусъка на пистолета. Мечтаех за него дълги години — от момента, когато бях видял този тип да се качва в колата си във Варшава. Сега ми е все едно, свърших своето. Справедливостта възтържествува.
— Грешите, Бунерло — отвърна Зайончковски. — Никой не ви е упълномощавал да раздавате правосъдие. Дори ако става дума за Червономейски, това не е било въпрос на справедливост, а отмъщение. Правосъдие раздава държавата и само държавата. Не хората, дори не съдиите, защото те произнасят присъдите от името на Полската народна република. Много говорихте за своето нещастие. За петнадесетте години затвор, за това как хората са ви преследвали, след като сте излежали присъдата. Но никога не сте се замисляли върху това, че сте си заслужили този затвор. Червономейски ви е увещал да участвувате в грабежа. Това е истина. Но вие не сте били деца. Отишли сте сами, по собствено желание. За злато и брилянти. Заради онзи привлекателен живот на Запад. А на местопрестъплението спокойно сте наблюдавали как вашият главатар малтретира старите хора, а после ги убива. Никой от вас не се е опитал да защити Ротвалдови. И двамата напълно заслужено сте си получили присъдата.
— Червономейски също си е заслужил смъртта.
— Държавата раздава правосъдие, но не отмъщава. Ако Червономейски е бил заловен тогава, така както вие двамата, би получил смъртна присъда. Било е възможно да се изпълни тази присъда. Но държавата, като наказва, дава възможност на човека и да се поправи, да се върне в правия път. В изключителни случаи се налага най-тежката присъда — смъртната. Шанс да се поправи човек дава и давността. Дори да си извършил убийство, ако по-късно, незасегнат от правосъдието, водиш почтен живот в продължение на двадесет години, старите грехове ти се опрощават. Защото правосъдието включва и умението да простиш. По това то се различава от отмъщението. Споменахте, че сте били принуден да напуснете работата си, че постоянно ви съпровождало прозвището „бандит“. Това положително е било непоносимо. Но потърсили ли сте помощ и закрила?
— Къде трябваше да я потърся?
— От профкомитета, от партията, дори от нас, от милицията. Със сигурност бихме ви протегнали доброжелателно ръка, както я протягаме на хиляди други, които, като излизат от затвора и искат да заживеят почтено, се озовават в същото положение. Дори промяна на името си сте могли да направите легално, а не с помощта на туш и ножче за бръснене. Но не сте пожелали да видите този път.
Обущарят мълчеше.
— Изпитвате радост и се гордеете с убийството на Адамяк, Боженцка и Делкот. Подигравате се на милицията, че престъпниците вилнеели под носа ни, а ние не сме знаели това. И то е вярно. Но защо не сме знаели? Защото такива като вас са мълчали и са прикривали тия бандити, крадци и лихвари. Милицията не е всезнаеща. За да действува, трябва да знае, че е извършено престъпление. От кого трябва да научи например за някое изнасилване, когато обществеността солидарно мълчи? Боженцка е шантажирала? Възможно е. Но никой не е дошъл при нас да ни обърне внимание върху дейността на тая „леля“. Дори по-лошо, защото, когато отивахме там, за да търсим нелегално продаваната водка, винаги се опитваха да я предупредят. Или Делкот и неговата банда. Достатъчна беше една дума пред поручик Шливинска, за да се ликвидира цялата банда за десет дни. Но вие казахте тази дума едва след убийството на Делкот, а можехте и бяхте длъжен да я кажете преди три години. При осем хиляди жители на града и най-малко две хиляди приходящи ние, милиционерите, сме по-малко от тридесет. Как бихме могли да знаем всичко и успешно да се борим с престъпността, когато обществеността не желае да ни помага?
— Какво би помогнало, ако бях дошъл да ви кажа, че Адамяк и неговите приятелчета са изнасилили в гората момиче от съседното село? И на него нищо нямаше да му направите, защото момичето предпочита да мълчи, отколкото да стане за присмех на целия град.
— Именно вие — прекъсна го Шливинска, — вие самият и другите жители на Забегово създавате такъв климат, че изнасилената се страхува да дойде при нас. Вместо да порицавате престъпниците, вие се надсмивате над жертвите им.
— Освен това, господин Бунерло, вие сте се причислили към хората, борещи се с престъпността, само за да избегнете ръката на правосъдието за убийството на Червономейски. Допускали сте, че ще се поддадем на внушението за азбучния ред и ще търсим някакъв луд или вампир, сеещ смърт без причина. Ако не бяхте открили престъпници, щяхте да посегнете на невинни хора, както искахте да постъпите с доктор Емилянович.
— Не! — енергично отрече обущарят. — Ако не знаех за тия отрепки, нямаше да убия нито един невинен. Щях да се справя другояче, но нямаше да му се размине на градинаря заради злината, която ми причини. Не споменах зъболекаря, защото това беше моята малка шега. Исках да се позабавлявам и да ви отворя работа. Всъщност отлично знаете, че не съм стрелял, за да го убия. Сам се учудих, че от такова разстояние съм успял да улуча големия прозорец. Колкото за това, че ми се искаше да заблудя милицията, то си има своето частично оправдание. Наистина малко ви подведох, но не защото съм искал да избягна наказанието. То не ме плаши. Затова и сега, седейки на този стол, съм спокоен.
— Но все пак не избягнахте ръката на правосъдието, толкова осмивано от вас.
— Ще я избягна, ще я избягна. Вече от години усещам болки в стомаха. Лекувах се. Предписваха ми прахчета и други лекарства ту за черния дроб, ту за жлъчката. Нищо не помагаше. Преди осем месеца лекарите ме уговаряха да се съглася на операция. Съгласих се. Като че ли беше сполучлива, но след три месеца болките се възобновиха. Тогава ми стана ясно, че няма дълго да изкарам. Аз съм силен човек. Не се боя от смъртта, страхувах се единствено да не би да не успея да си разчистя сметките. Затова и помолих лекаря да ми каже цялата истина.
Куфарът, стегнат още от сутринта, чакаше в стаята на секретарката. Предишната вечер колегите бяха организирали малко тържество. Направиха го в жилището на поручик Анджей Стефански. Барбара Шливинска беше наистина трогната от сърдечната атмосфера на тази среща и от подаръка, който получи от хора, които допреди два месеца изобщо не познаваше. Сега се разделяха с искрено съжаление и все я уговаряха да остане за постоянно в Забегово.
Началникът на ГМ Станислав Зайончковски, поканен на прощалното тържество, категорично бе отказал да участвува.
— Не обичам подобни циркове — отговори той и сякаш в знак на протест замина веднага следобед за съседния град.
Сега Барбара се разхождаше из зданието на управлението и се сбогуваше с всички. От самото начало бяха извънредно сърдечни и отзивчиви към нея.
Вярно казват французите, че да заминеш, е сякаш донякъде да умреш. Момичето наистина се разделяше с тъга. Не знаеше дали заради Забегово, всъщност едно малко и тихо градче в сравнение с кипящия от живот Ченстохова, или заради колегите. Усещаше, че ще й липсват спокойният и уравновесен капитан Зигмунт Полешчук, злъчната ирония на Анджей Стефански, а и невинаги най-умните въпроси и разсъждения на подпоручик Едмунд Жешотко. Или усърдният капрал Воншиковски, или искрената усмивка на сержант Битон, готов да направи всякаква услуга…
А може би… и майорът?
Още преди да дойде в Забегово, Шливинска беше чувала много за Зайончковски, особено за това, че е сух и суров човек. В разказите за него не се подминаваха чудачествата му и Барбара не бе очаквала началникът да я посрещне твърде радушно. Но беше учудена от враждебността, която Стария не се и опитваше да прикрива. По-късно обаче служебните отношения някак поулегнаха. Началникът все пак имаше чувство за справедливост и скоро взе да гледа на изпратената от Ченстохова поручик Шливинска с интерес и уважение.
Тя забеляза, че понякога този човек можеше да бъде и мил. Един или два пъти той се опита да се отпусне и да направи наистина красив комплимент. Но веднага след това отново заемаше привичната си поза като охлюв, криещ се в черупката си. Накрая на случая с „азбучния убиец“ прояви истинска загриженост за сигурността на своята подчинена.
Шливинска беше прекарала доста трудни дни. След час нямаше да бъде в Забегово. Беше се сбогувала с всички освен с майора. Дойде време и за това. Със смесени чувства влезе в кабинета му.
— Слушам ви. — Майорът седеше зад бюрото и не се изправи, за да посрещне гостенката си. Изобщо държеше се така, сякаш не се досещаше защо се е появила в стаята му.
— Дойдох за разрешение да си замина. — Шливинска стоеше мирно.
— Чудесно.
Настъпи неловко мълчание. Прекъсна го Зайончковски:
— Командировъчното ви, подписано от мене, е при секретарката.
— Благодаря, вече го взех.
— Ще пратя писмо до управлението в Ченстохова, с което ще благодаря на полковника, че се е съгласил да ви командирова в Забегово. Бяхте ни полезна.
— Благодаря за тези думи на признание.
— Ще изпратим и рапорт до управлението в Катовице. Смятам, че писмото ни ще бъде взето под внимание, когато се предлагат служители за награда или повишение в чин.
— Благодаря ви, другарю майор.
— Като че ли това е всичко. — Гласът на Зайончковски днес звучеше особено сухо и неприятно.
— Ясно, другарю майор. — Момичето стана от стола.
— Е, желая ви лек път и по-нататъшни успехи в службата. — Майорът също се надигна от стола си, сякаш за да подчертае, че „аудиенцията“ е завършила.
— Довиждане, другарю майор.
— Довиждане — отвърна Зайончковски, без да мръдне от мястото си.
„Дори ръка не ми подаде“ — помисли си с яд момичето. Застана мирно, чукна леко с токчета и като изпълни както се следва „кръгом“, се упъти към вратата. Когато вече сложи ръка върху дръжката, я застигна едно:
— Баша…
Обърна се. Майорът все още стоеше зад бюрото си. Лицето му беше напрегнато. За да изрече няколко думи, трябваше да положи огромно усилие.
— Баша… — повтори — остани…
Без да си дава ясна сметка какво говори и какво става с нея, Шливинска се усмихна и отвърна:
— Не мога. Трябва да се върна. Но ако поискаш знаеш къде да ме потърсиш.