Немски говорещите страни създадоха и продължават да създават една от най-силните литератури на света, но в така наречената „научна фантастика“ — този толкова модерен и развит вече жанр — те все още стоят зад много други големи и малки народи. Това вероятно си има свои специфични причини, които се нуждаят от разкриване, защото иначе е трудно да си го обясним. Големият писател и учен Чарлс Пърси Сноу през 1959 год. пръв заговори за оная бездна между двете култури — научната и художествената, която се дължи най-вече на досегашната образователна система, но защо тъкмо там, където са се раждали такива обединяващи двете култури титани като Гьоте, Хумболд и Айнщайн, тази бездна ще е особено широка? А не липсват и други традиции, които биха могли да послужат като солидна основа за едно развитие. Немският романтизъм от XVIII и началото на XIX в. (Ахим фон Арним, Адалберт фон Шамисо; Вилхелм Хауф, Е. Т. А. Хофман, Жан Пол) е почти изцяло в плен на фантастичното, той създава и някои прототипове на днешната фантастика: Вилхелм Хауф — „Човекът в Луната или влечението на сърцето е глас на съдбата“, Хофман — „Автомати“ и „Пясъчният часовник“ (1815 г.), където механичната кукла Олимпия е всъщност една прабаба на по-късния робот в литературата.
В края на XIX в. за дълго забравеният и едва преди няколко години новооткрит Курт Ласвиц твори вече образци на истинската научна фантастика с философски и сатиричен профил, които и днес звучат съвременно. А пишещият на немски швейцарец Карл Шпителер, лауреат на Нобеловата награда, „изобретява“ в романа си „Олимпийска пролет“ (1905 г.) нещо като гигантски компютър, който регистрира и съхранява в паметта си всичките страдания на човечеството. През 1913 г. Бернхард Келерман се прославя в целия свят с романа си „Тунелът“ — едно върхово постижение на социалнокритичната техническа утопия, което и у нас има две издания. След него, през 1924 г., друг голям немски писател, Герхард Хауптман, също стига до утопичния роман с „Островът на великата майка“. А по-късно, вече през Втората световна война, някои избягали от Хитлер в Америка видни прогресивни писатели, като Алфред Дьоблин, Франц Верфел, Ана Зегерс и Паул Шербарт, навярно под влияние на новите тенденции в американската литература, създават романи, които и днес могат да бъдат отнесени към научната фантастика.
В средата на двайсетте години „технико-утопичният роман на бъдещето“ или още „инженерен роман“, както го наричат тогава, се оформя и от цяла редица специализирали се вече в тази област, повече или по-малко изкусни в занаята си писатели, като Ханс Доминик, Ото Вили Гаил Отфрид фон Ханщайн и Теа фон Харбоу, която особено нашумява с романа си „Метрополис“, екранизиран от големия режисьор Фриц Ланг и станал класика на научнофантастичния филм. Добре развита е и оная част от фантастиката, която представлява художествено непретенциозно четиво за юноши, защото още през 1908 г. е тръгнала първата „космическа“ серия „Въздушният пират и неговият управляван въздушен кораб“, достигнала до 180 книжки, общо взето в стила на Жул Верновата фантастика и морал.
Но ето че през 1933 год. в Германия идват на власт националсоциалистите. По площадите на Берлин пламват аутодафета от книги, национал-социалистическите босове се хвалят, че „когато чуят думата «култура», се хващат за пистолета“, добрите писатели емигрират, биват прогонени или заставени да замлъкнат. Германия изпада в една чудовищна културна изолация, чиито пакостни последици ще се усещат още десетилетия след войната и падането на фашизма. На писателите от немскоезичните страни за дълго още няма да им е до фантастика, защото им предстои равносметката с нацизма, осъзнаването на вината пред света битката с душевните деформации на народа, нанесени му от най-мракобесническата идеология в историята на човечеството, създаването на едно разумно и хуманно „днес“. Това намира отражение и в плахите нови кълнове на фантастиката — най-вече в романа-антиутопия на австриеца Ото Базил „Ако фюрерът знаеше това“, (1966 г.), където ярко и талантливо е обрисуван оня ужасен свят, който би настъпил, ако Хитлер спечелеше войната.
Жаждата да се овладее пропуснатото през годините на фашистката изолация и нетърпението да се намери отново контактът със света, особено в страните, останали в руслото на западния капитализъм, нанасят допълнителни поражения върху развитието на фантастиката в тези страни. Първите опити да се поднесе на немския читател хубавата американска фантастика търпят и финансов крах — на добрия читател също все още не му е до фантастика, защото има да се справя с глада и разрухата, с политическите проблеми на своето настояще. Това обезкуражава издателствата, казват си думата неумолимите закони на капиталистическия книжен пазар. Печалбите идват от струващите стотинки брошурни серии, от чисто развлекателната тривиална „фантастика“, която се гълта от невръстния беден или непретенциозен читател. И ето че тъкмо тая продукция на англосаксонската фантастика, начело с комиксите и супермена, залива с мътния си порой книжарниците и будките. Не закъснява естествено и собственото производство в тоя стил. Не ще закъснее и появата на западногерманския супермен Пери Родан. Той, разбира се, ще е стъпил върху грандоманската традиция на Карл Майевия „Поразяващата ръка“, но е лишен дори и от неговия примитивен бюргерско-християнски морал.
Серията с героя Пери Родан е колкото показателно, толкова и плашещо явление. Достигнала от 1961 до 1979 год. един тираж от над половин милиард екземпляра, тя е финансово най-успешната, а идейно и нравствено сигурно най-пошлата от всички подобни литературни кичове по света. Пери Родан, великият администратор на галактическата империя, води непрекъснато от жестоки по-жестоки сражения с всякакви другопланетни същества, без в нито едно от стотиците книжлета дори да се споменава защо и в името на какво се водят, по какви причини империята на Родан се чувства заплашена. В замяна на това обаче е достатъчно очевидно разделението на света на свръхчовек, водещ една послушна космическа армия, и низшите другопланетни раси, които са най-малкото слизести и гадни на вид. Вероятно и затова просто трябва да бъдат изтребени от свръхчовека. Така рухналите на Земята немски блянове за велика империя са издигнати на вселенско равнище заедно с недоубитите фашистко-расистки идеи. Пери Родан си остава един толкова очевиден — както го нарича лявата критика във Федералната република — „космически Хитлер“, та съвсем не е случайно, че той не можа да пожъне никакъв успех дори в съседните капиталистически страни.
Появяват се и множество други серии, напомпани с ужаси, и порнография — годишно днес 160–170 заглавия. Дори добрите американски, английски и френски книги се съкращават и обезобразяват, за да бъдат нагодени към облика и формата на сериите, в резултат на което в очите не само на литературната критика и на сериозния писател, но и на що-годе сериозния читател научната фантастика бива окончателно компрометирана, създава й се име на поджанр от най-низшата развлекателна книжнина. И трябва да мине доста време, докато някои по-авторитетни издателства отново поемат риска да издават, встрани от сериите, не в джобен или брошурен формат, а в нормални издания, книги, носещи жанровото определение „фантастика“, но едновременно с това притежаващи художествени качества — защото този тип литература продължава да не е доходна нито за издателя нито за автора.
Пробивът идва чрез Станислав Лем и Рей Бредбъри, чрез Азимов и Кларк, чрез братя Стругацки, чрез останалите най-добри американски и съветски автори, които вече се превеждат в истинския им вид и постепенно формират един все още немногоброен, но задоволителен кръг от образовани и взискателни читатели на фантастиката. А това, разбира се, не може да не окуражи най-после и пишещите на немски автори, а стимулира появата и на нови имена, които в променящата се благоприятно пазарна конюнктура могат най-после да намерят тук и там по някое издателство и за себе си.
Повечето от тези сравнително нови и най-нови имена българският читател ще намери в предлагания му тук антологичен сборник. Сред тях се открояват докторът по кибернетика Херберт В. Франке — днешният „параден кон“ на западногерманската фантастика, както го нарича критиката, и по-младият Волфганг Йешке. Не само като автори, а и като редактори на двете най-авторитетни сега научнофантастични серии на издателствата „Голдман“ и „Хайне“ двамата имат особено големи заслуги за съживяването и новото развитие на сериозната фантастика в тези страни. За съжаление други видни писатели, като Карл Амери или Дитер Хаселблат, трябваше да останат извън антологията, тъй като пишат предимно радиани. Впрочем в немската литература открай време са се писали по-малко разкази в сравнение с другите големи литератури. Присъствието в сборника пък на такива крупни имена като австрийците Франц Кафка, Ерих Фрид или швейцарците Макс Фриш и Фридрих Дюренмат, у които онова, което би могло да бъде наречено „фантастика“, е епизодично, цели, от една страна, да покаже живостта на традицията, а, от друга — по-широкото схващане за границите на фантастиката, налагащо се в наши дни, и вече огромното нейно жанрово и методологично разнообразие.
На читателя не ще убегне впечатлението, че в сборника преобладава мрачната утопия, тревожният тон, предчувствието и предупреждението за зло. Това не се дължи само на американското влияние, от което младата фантастика на тези страни все още не може да се отърси напълно, за разлика от фантастиката на Германската демократична република, която търси своите социалистически параметри и затова подлежи на отделно представяне. Както всяка сериозна литература, която се старае не само да развлича читателя, а и да откликва на екзистенциалните проблеми на своето време, така и тази фантастика — а поради спецификата си тя дори още повече — не може да не отразява вярно и загрижено идейната, нравствена и социална криза на капиталистическото общество. А екологичната криза и вцепеняващата заплаха от всеунищожителна война са общи за света. Ако е точно определението, че фантастиката изразявала копнежите и страховете на човечеството, то днес копнежите му едва ли са станали по-малко, но съвсем осезаемо страховете му са се удвоили.
В своите „Дневници“ популярният и у нас с романите си швейцарец Макс Фриш, като разсъждава за съдбата на романа и епоса в наши дни, пише: „Изобразяване — но не е задължително то да бъде изобразяване на един наличен свят; този свят може да бъде и измислен. А в края, като последен шанс за епоса стои фантастиката (Омир, Балзак, Кафка).“
Въпреки богатите си традиции, чиито корени лежат далеч назад във времето, днешната немскоезична фантастика все още може да се нарече млада, без особено ярки имена и произведения, но тя е на път да осъзнае завещаното й от големите нейни предшественици, да открие за себе си този шанс, за който говори Макс Фриш. Това е, което й пожелаваме и ние, представяйки я на българския читател.
— Психотехника ли желаете да следвате? — попита една от жените, след като прелисти документите на Даниел.
— Да — каза твърдо Даниел. За момент се замисли дали да не обясни на хората колко неподходящо му се струва определението „Психотехника“. Но и тази мисъл му се стори неприемлива.
Даниел знаеше, че всеки кандидат, който иска да следва тази специалност, трябва да се подложи на много сериозен психотехнически тест.
— Вие ще се събудите на непознато за вас място — обясни един от мъжете. — Но бъдете спокоен, ако се окажете в ситуация, която застрашава живота ви, ние ще се намесим.
Изпитът щеше да се състои след два дни.
Вечерта „семейството“ имаше прощално тържество. Семейството се състоеше от Даниел, двете момчета Том и Нелсон, момичетата Елзи и Сара, и, разбира се, родителите — Барней, онколог, и Сузана, езиковед.
Когато преди десет години децата дойдоха тук от своите родни планети, за да постъпят в училище, правителството бе определило Барней и Сузана за настойници на петимата. Те представляваха една семейна група, подобна на много останали. След завършване на училище тя трябваше да се разпадне. Момчетата и момичетата щяха да се разпръснат на разни страни, за да получат своето по-нататъшно образование.
Барней и Сузана си бяха вече легнали, когато Даниел се опита да обясни на останалите идеята за кръвното братство. Той беше прочел това в една стара книга за културата на земните хора.
Даниел донесе малко остро ножче и всеки от тях си поряза ръката. В началото те се развеселиха от този варварски ритуал. Но след това все пак застанаха сериозни в кръг и един друг допряха кървящите си длани. Раната на Сара беше по-дълбока от останалите и след всеобщ смях й поставиха дебела превръзка.
Говориха дълго за бъдещите си планове. Том и Нелсон искаха да работят на родните си планети като онколози. Елзи искаше да следва теория на комуникациите, а Сара, най-голямата умница от всички, възнамеряваше да започне работа в някой антропологичен музей на централната планета.
Те гадаеха какъв ще бъде тестът, който предстоеше на Даниел. Повтаряха ужасните и противоречиви слухове, които се разпространяваха за този изпит. Всеки, който беше държал този тест, беше длъжен да пази пълна тайна. Друг слух обаче говореше, че всички спомени на тествания бивали заличавани.
Даниел беше обзет от чувство за самота. Той бе изпитал това усещане още тогава, когато за пръв път бе разяснил на другите своя план да стане психотехник. Те го бяха изгледали с невярващи очи. Сигурно в прастари времена древните са гледали така някого, който неочаквано е съобщавал за решението си да стане свещеник. Даниел, разбира се, знаеше, че това сравнение е много неподходящо.
Даниел се събужда. Пустиня. Тук и там няколко големи каменни отломъка, образувания, подобни на развалини. Жега.
Даниел не е сам. Той се намира сред семейната група: Барней, Сузана, Том, Елзи, Нелсон, Сара — всички са също така изненадани, както и Даниел.
Една гротескна мисъл: сигурно семейният съвет е отпуснал средства за безплатна екскурзия. Във всеки случай много спартанска. Никой няма какъвто и да било багаж, освен един неприкосновен запас: бутилка с вода за всеки и няколко порции хранителен концентрат.
ДАНИЕЛ: В случай че това е тест, в случай че това е моят тест, с какво основание и другите участват в него?
Барней, „бащата“ и онкологът, развива няколко теории за местността: може би това е древно културно средище. Развалините — останки от човешки обиталища.
Сигурно има някаква грешка. Компютър, който да не е разбрал проекта, който по грешка да е инсценирал теста. Такова нещо се случва.
НЕЛСОН: Ако предположим, че всичко това се отнася до твоя тест, то най-добре е нищо да не правим. Всичко това е само едно представление. Нищо не може да ни се случи.
ЕЛЗИ: Погледни шишето за вода. Водата положително не се възстановява от само себе си.
Сузана се опитва да повдигне настроението и предлага всеки да напише с огромни букви по едно изречение в пясъка. Добрата стара Сузана. Когато започва да пише изречението си, тя пада в несвяст.
Напразно търсят сянка.
Когато се стъмнява, от изток на хоризонта се появява странна палеща светлина. Отровнозелена. Огнената жарава сякаш извира изпод пясъка. Сузана гори от температура. Лошо й е.
БАРНЕЙ (напълно объркан): Радиоактивно излъчване! Трябва веднага да се махаме оттук.
Трябва да носят Сузана на ръце. След няколко километра път, изтощени, зад една полирана скала те намират подслон за нощуване. Лют студ.
Колебливо и с растящ гняв Барней изказва мнение, че вероятно са ги изпратили, не — изхвърлили на Земята. Земята: отровна забранена зона. Барней сигурно се е умопобъркал. Или пък хората, които са ги изхвърлили тук?
ДАНИЕЛ: Наистина не исках да ви въвличам в моите проблеми. Но все пак може би всичко това е само едно недоразумение.
Сузана умира. При изгрев-слънце тя е мъртва. Барней е обзет от пълна апатия.
БАРНЕЙ: Това е само един ужасен сън.
ТОМ (вика): Разберете най-после! Ако останем тук, скоро всички ще измрем.
ДАНИЕЛ: Сега не трябва да губим ума си.
ТОМ: Ти забърка тая каша.
И Барней има температура, тресе го. Повръща му се. Ясно небе. След един час пясъкът е горещ като жар. Те погребват Сузана зад скалата.
ДАНИЕЛ: Сузана, моята майка. Другата ми майка, от родната планета, тя е толкова далеч. Ами Сузана… Нейната любов и нежност. Ако ти е било тежко на сърцето, то тя винаги те е успокоявала.
Трябва да носят и Барней. Той е много тежък. Барней — най-големият гастроном.
БАРНЕЙ: Оставете ме.
Жажда.
НЕЛСОН: Трябва да разпределим запасите. Водата.
По лицето на Елзи текат сълзи.
ДАНИЕЛ: Ние сме едно цяло. Трябва да сме сплотени.
Достигат до една дълбока пропаст. Тя е много широка. И Барней умира. Сигурно е умрял, докато са го носили. Те вървят по ръба на пропастта… Краят й не се вижда. Изглежда невъзможно да се премине на отвъдната страна.
ДАНИЕЛ: Това не може да бъде никакъв план. Не бива да има такъв план.
ТОМ: Даниел, психотехникът. С големите си планове да подобрява съвместния живот на хората.
Те втренчват див поглед в пясъка, като че ли това е единственото, което могат да направят. Погребват Барней.
ДАНИЕЛ: Барней, баща и дядо. Баща на всички бащи. Когато разговаряше с тебе, слагаше ръка на рамото ти.
Вечерта отново огнена жарава. Заплашителна. Гнусна. Установяват се близо до пропастта. Притиснати плътно един до друг.
Предния ден не бяха забелязали, че пропастта обгръща като огромен пръстен мястото, откъдето дойдоха. Повървяха малко в кръг.
ДАНИЕЛ: Игра. Нечовешка игра. Фигури на шахматна дъска: Сузана, Барней… Не!
Като че ли пропастта е станала по-тясна. Те хвърлят оскъдното си имущество на другата страна — това са шишетата с вода. Сега трябва да скачат.
Нелсон скача пръв. След това Том, Сара…
ОСТАНАЛИТЕ: Скачай, Елзи. Хайде де!
Елзи изпада в истерия. Даниел, който иска да скача последен, я удря по лицето.
ЕЛЗИ (през сълзи): Благодаря, Даниел.
Елзи скача. И пада в пропастта.
Даниел се хвърля на земята, удря отчаяно главата си в пясъка.
ОСТАНАЛИТЕ: Даниел!
Даниел скача. Скача по-далече от всички останали.
Те бягат, оставят пропастта зад себе си, бягат, докато грохват немощни на земята. Пясъкът е хлъзгав и податлив, като че ли е изкуствен.
След няколко минути небето се покрива с плътен слой облаци. И започва да вали.
Вода!
САРА: Внимавайте, всичко ще се оправи.
Дъждът е като водна стена, която се сгромолясва върху тях и ги поваля на земята. Мъчително. Те крещят.
ДАНИЕЛ (задъхвайки се): Трябва да налеем вода!
Внезапно дъждът спира. Преди да успеят да отворят шишетата си. Песъчливата почва поглъща за секунди водата. Без да остави следа.
НЕЛСОН: Сигурно дъждът беше радиоактивен.
САРА: Ще ни открият. Някоя спасителна група.
Том започва да се смее, гърчи се от смях.
ДАНИЕЛ (през нощта, заспивайки): Психотехника — теорията и практиката за поведение на интелигентни форми на живота — форми на смъртта.
Преминават през песъчлива местност, където сякаш хиляди градинари са направили с греблата си огромен неразбираем орнамент. И по него следи от крака. Техните ли? Не. От четирикрако същество. От предната вечер Том се е зарекъл да не пророни нито дума.
ДАНИЕЛ: Докато разговаряме помежду си, знаем, че сме живи.
САРА (тихо): Умираме.
НЕЛСОН: Имам чувството, че езикът се мята в устата ми като чуждо парче месо.
ДАНИЕЛ: Нов план. Този орнамент в пясъка.
Внезапно виждат съществото, чиито следи бяха открили в пясъка. То лежи неподвижно на земята. Прилича на космат глиган или на малка мечка.
Изглежда, няма очи. Том отива към него и го оглежда. Внезапно с един скок то скача върху гърдите му. Блясък като от сърп. Том се свлича на земята в локва кръв.
ДАНИЕЛ (извън себе си от гняв): Какво сме ти направили?
Даниел се хвърля върху животното, вкопчва се в него, души го, задъхвайки се. Животното се свива. Като умопобъркан, Даниел започва да къса с нокти и зъби козината му. Козината се разкъсва — отдолу се показват машинни части. Животното в същност е автомат.
Погребват Том. Гробът му остава като неспокойно петно в пясъчната равнина.
Стигат до един разрушен град. Разделят си последните остатъци от храната. А водата, ако я изразходват пестеливо, ще стигне може би за още два дни.
Разрушените къщи изглеждат така, като че ли са били разтопени. Откриват входа на една изба. В избата — човешки скелети. Даниел ги изнася внимателно навън.
ДАНИЕЛ: Тези скелети. Ето, това е действителността. — Дали това е действителността?
Когато Сара и Даниел се събуждат, Нелсон е изчезнал. На пода на избата има малка бележка: „Не искам повече.“
До бележката — шишето с водата на Нелсон.
Остатъците от водата преливат в едно шише. Споглеждат се.
Чувстват как подът на избата започва да се движи под тях. Бавно като човешки орган, който започва своята дейност. Разтягане и свиване. Стомах, който се е свил около храната в него.
Сара и Даниел се втурват ужасени навън. Сара прекарва ръка през косата си и тя остава като сноп в ръката й.
ДАНИЕЛ: Сара.
САРА: Аз Сара ли съм?
ДАНИЕЛ: Аз Даниел ли съм?
Разрушеният град като че ли се е разпрострял в нощта. Достига чак до хоризонта. И когато се добират дотам, той се простира до следващия хоризонт.
САРА: Ще останем тук.
Сара взема шишето с водата и започва да излива съдържанието му на земята.
САРА: Искам тук да растат цветя.
Даниел се хвърля, върху Сара и се опитва да й вземе шишето. Като че ли силите на Сара са се удвоили. Ръката й стиска гърлото на Даниел като в метални клещи. Падат на земята.
ДАНИЕЛ: Сара, ти ще ме убиеш.
Даниел намира пипнешком един камък. Замахва и удря.
Сара е мъртва. Ръката й, която все още стиска гърлото на Даниел, е мъртва. Един предмет на гърлото на Даниел. Той внимателно се освобождава.
Даниел е сам.
Седи на земята. Заравя лице в шепите си и плаче.
ДАНИЕЛ: Човек не може да ми стори такова зло. — Човек? — Това е нечовешко.
Поглежда ръцете си — белезите — тържественото им побратимяване.
Взема ръката на Сара. Белезите! Трябваше да превържат Сара. Тук няма никакви белези!
Даниел затваря очи.
ДАНИЕЛ: Сара, и все пак не е Сара. Просто имитация от времето на онази вечер. Нелсон… Том… Елзи… Барней… Сузана — фантоми. Изкуствени същества. Не-хора. (Извън себе си от ярост.) Не, чудовища сте вие, които инсценирахте всичко това.
Мъжете и жените, които наблюдават екрана, си отдъхват. Тестът свърши. И Даниел го разгада. И разпозна чудовищното в тази измама.
Един от мъжете казва:
— Никога няма да се примиря с това, че подлагаме нашите кандидати на такова тотално внушение.
Една от жените казва:
— Той ще може да носи отговорността на бъдещата си професия само ако е опознал себе си и поведението си в изключително напрегната ситуация. И ако някога действително е оставал сам.
Мъжът пита:
— Но защо такава нечовешка инсценировка?
Жената отговаря:
— Защото само така ще се научи да се бори против безчовечността.
Мъжът отбелязва:
— Все пак мисля, че прекаляваме с обвиненията срещу себе си.
Те наблюдават на екраните как Даниел взема шишето и бавно излива водата от него. С безизразна физиономия.
Минаваше вече минута от определеното време, установи Гигер с поглед върху своя нов-новеничък водолазен часовник (165 западногермански марки). Ала автобусът, който ги събираше от хилядите улични ъгли, все още не се задаваше. Странно, но Гигер въобще не се сети да пресрещне автобуса или да използува някое обществено превозно средство, за да се придвижи до стадиона. На това бяха способни само бедняците, асоциалните типове и криминалните психопати — а към тези категории Гигер за сега наистина не се числеше. Той беше здрав и читав, напълно нормален младеж, както бяха потвърждавали всички ежегодни психиатрични прегледи до този момент. И родителите му заедно с него поддържаха такъв жизнен стандарт, който да отговаря на доброто им обществено положение като уважавани специалисти, изцяло откъснати от всякакви сребролюбци, бездомници и лентяи.
И така, той нерешително застана на прага пред къщи, когато търговският посредник го заговори. Според закона комисионерите бяха задължени да удостоверяват професията си с едно жълтурче в илика на сакото; ако вместо имитация от изкуствена материя някой от тях носеше безбожно скъпо естествено цвете, то вече го отличаваше или като преуспяващ търговец, или като собственик на световен концерн за луксозни стоки, където наемаха само най-добри специалисти.
Естествено той имаше твърде добра психологическа подготовка в търговията, за да премине направо към целта. А освен това първо трябваше да прецени дали неговият потенциален клиент вече е достигнал търговска зрелост — десетгодишна възраст. Гигер беше на единадесет, обаче изглеждаше малко дребен за възрастта си.
Търговецът, уж потънал в мисли, се спъна в една ръждива капачка от бутилка, неочаквано изрева и като охкаше и стенеше, заподскача на един крак по тротоара, сякаш през крака му беше минал парен валяк.
— Ох, бащице, бащице — запъшка той и изцеди няколко изкусни крокодилски сълзи от лявото си око. — Защо ли не взех от успокоителните таблетки „Кайзер“; от ония в синята опаковка от 129,50 марки, сега нямаше да изтърпявам тези идиотски болки!
Той сръчно беше капнал от една миниатюрна тенекиена тубичка едно петно кървавочервена боя върху надничащото от сандала крайче чорап и сега действително заприлича на тежко пострадал. Гигер се облещи от изумление, макар че веднага бе схванал трика.
— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Бомбастичен номер! Наистина заслужавате да купя нещо от вас! Я дайте да видя колекцията ви.
Комисионерът никак не се обиди и тутакси разтвори куфарчето си. След като Гигер избра дванадесет дузини от бързо обезболяващите таблетки във всевъзможни цветове (само не и от сините, които му бе препоръчал посредникът, защото те отдавна бяха излезли от мода), както обикновено той поиска да подпише договор за изплащане, но комисионерът въобще не бързаше.
— А кой ще плаща за вас? — провлачи глас той. Прието бе децата в търговска зрелост да се заговарят и третират като възрастни.
— Моите правнуци. При държавно гарантирана целодневна работа до 3000-та година…
— Съжалявам — прекъсна го посредникът и отново си взе опаковките с хапчетата от ръката му, натъпка ги в куфарчето си и го затвори. — Нищо не мога да ти продам.
— Но при петдесет и два часа седмично, за средно две деца това прави…
— Стига с тия празни приказки! Не сключвам сделки с хора, които са стигнали вече до правнуците си. Аз членувам в АКЦИЯ 500 000 ЧАСА, ако изобщо си чувал нещо за нея.
— Някакъв клуб ли? — попита Гигер боязливо, който през цялото време обмисляше каква ли нова, все още неизвестна нему търговска психология, му се прилага тук. — Трябва ли да постъпя във вашия клуб, преди да сключим сделката?
— Я престани, малкия! В тоя клуб положително не можеш да влезеш, а никой няма и да те приеме там. Работата стои просто така: отказвам се от продажбата, защото си затънал до ушите в дългове. Загряваш ли?
Тъй като в същия момент на кръстовището се зададе закъснелият училищен автобус, Гигер се задоволи с това обяснение и побягна, без да се сбогува.
— Хе-е-е-е-е, я вижте, един дрипльо!
Вермзер ускори крачка, когато чу злостното подвикваме зад гърба си. Той знаеше какво ще му се случи сега. Рискува един поглед през рамо и зърна половин дузина дребосъци, които, наконтени по последна мода, се шляеха с боядисаните си лилаво коси пред входа на гарата, сега обаче те се стълпиха и се помъкнаха подире му. Той видя крещящочервените им маникюри да святкат на ярката слънчева светлина; видя голите черепи на момичетата, боядисани със златист бронз, и чу ехидния им кикот. Те се присъединиха към дребосъците.
Ала той не беше достатъчно бърз. Някой го блъсна отзад и го повали на земята. С усилие се изправи отново и се вторачи в мъртвешки бледото лице на един младеж, който носеше пурпурна пелерина. Пурпурът и гримът в мъртвешкобледо бяха в момента на мода. Освен това младежът носеше тежки, блестящи, златисти обици, а в лявото ъгълче на устата си стискаше скъпа черна пура. Очевидно и той самият не беше съвсем сигурен дали имитира някоя от гангстерските роли на Дракула, или на Едуард Г. Робинсън.
— Ей ти… измет такава! — подвикна язвително той, съзнавайки силата си. Вероятно той не само беше изгледал всички архивни зрелищни и гангстерски филми, а бе изкарал и курса за герои тип „уестърн“, защото майсторски беше заучил позата, която беше заел пред Вермзер — разкрачил крака, свил ръце в лакти, без да трепва с мигли, въпреки че тютюневият дим постоянно се виеше към очите му и почти го ослепяваше.
— Моля ви, пуснете ме да си вървя! — помоли Вермзер, като си изтупваше праха от дрехите. Младежът го изгледа с насмешка и махна на другите да се приближат.
— Ти ли, въшливо, нищожество, се осмеляваш да ме молиш за нещо? — Насърчен, той се озърна наоколо. Останалите младежи ревяха от смях.
Вермзер разбра, че трябва да изчезне колкото може по-скоро. При това той по-малко се страхуваше от пердаха, защото достатъчно често го беше ял; по-неприятна беше опасността да не привлекат вниманието на полицията и току-виж го тикнали в трудововъзпитателния лагер или в някое още по-отвратително място. Младежите бяха по-пъргави от него. Те своевременно щяха да се измъкнат, а и нямаше от какво толкова да се страхуват като почтени и работоспособни консуматори на обществото.
— Нямам въшки — опита се да окаже слаба съпротива Вермзер.
— Значи нямаш? — зачуди се младежът. — А колко костюмчета имаш, хубостнико? Двадесет, двадесет и един?
— Само осем — запъна се Вермзер всред новата буря от смях на наобиколилите го зяпачи, към които междувременно се бяха присъединили и съвсем нормално облечени хора да се поразвлекат с малко зрелище. Никой не реагира на неговите умолителни погледи. Той се натъкваше само на омраза и злорадство.
— Чухте ли? Нашият хубостник притежавал цифром и словом осем костюмчета! И ти, свиньо такава, искаш да си останеш чистичък в твоите осем костюмчета? Ей сега ще си поприказваме малко с теб, обеснико!
Вермзер получи такъв юмрук в тила, че прокле своята непредпазливост. Не биваше да се показва посред бял ден извън гетото. Той политна напред към пушещата кукумявка, която сега с престорено възмущение отскочи с крясък встрани.
— Иииии! — писна неестествено тя. — Не ме докосвай, смрадлива боклукчийска кофо!
Тълпата ликуваше от задоволство, кукумявката се наслаждаваше на успеха си. Вермзер видя своя шанс. Напрегна всички сили и хукна колкото му държаха краката.
Няколко от младежите се втурнаха подир него, но кукумявката извика нещо от рода на „Я оставете тоя вонящ вързоп да си допълзи до бърлогата“ и преследвачите го оставиха. Кукумявката несъмнено имаше усет за ефектни зрелища и знаеше, че е измъкнала максимален успех за себе си.
Вермзер продължи да тича с все сила, отдъхна си едва когато се добра до първите къщи на гетото. Имаше късмет. Запъхтян се подпря на зида на някаква мизерна тухлена къщурка, след като с един поглед зад ъгъла повторно се бе уверил, че никой не го преследва.
Прекара треперещи пръсти по голямото „А“, което бяха дамгосали на челото му в деня, когато го уволниха и беше твърде болен, за да успее да си намери нова работа. Това беше легитимацията на отритнатите от обществото, ала тук всички се разхождаха така, защото се намираха в своето гето. Неговото престъпление се изразяваше в това, че той вече не можеше да продава работната си сила. А нещо друго Вермзер никога не бе и притежавал.
Ала той и по-рано вече беше правил впечатление. Може би все пак са можели да подменят някои от органите му или да го изпратят на лечение. Но още преди заболяването си той минаваше за неблагонадежден, не искаше да следва сменящите се почти всяка седмица моди, консумираше само онова, от което имаше нужда. На дванадесет години беше отказал да смени естествените си зъби с протеза, защото бяха все още здрави, а и защото не искаше да си слага протеза. Бяха го принудили, но неговият отказ беше регистриран в досието на компютъра. Днес понякога, ала само понякога, в моменти като тези, когато се чувстваше нещастен и самотен, в него се пробуждаха мечти за един живот като покорен работник, който се приспособява и върши всичко, което се изисква от него.
Дребна работа! Плюна. Психиатрите бяха удостоверили, че е перверзен тип, и той предпочете да го причислят към изметта на обществото, вместо да се навира в дирниците на другите. Не можеше да бъде като другите, пък и въобще не искаше.
Впрочем един факт в последно време го подтикваше към размисъл. Кварталът на отритнатите от обществото се бе разраснал неимоверно много, а в последните месеци почти стремително. Там попадаха и такива хора, които в същност бяха съвсем нормални хора, които искаха да консумират и да се трудят, на които обаче тази възможност бе вече отнета. Ала повечето не оставаха за дълго, също и това обстоятелство беше необичайно. Мъже в черни униформи ги отвеждаха: главорезите от хирургическото правораздаване — от ХП. Или пък се обесваха, но после пак биваха отмъквани, стига да ги откриеха навреме и да можеха още да използуват органите им. Или се записваха за преселване на планетите „Алфа-Кентавър“ в канторите на фирмите „Руст-АД“ или „Вертитръст“. Някой ден главорезите от ХП щяха да отмъкнат и него, Вермзер беше сигурен в това, защото никога не би отишъл на звездите, дори здравословното състояние да му позволяваше това. Той проучваше от вестниците даже и съобщенията в ситен шрифт: в проект бяха нови закони. Кварталът на лумпените може би нямаше да просъществува дълго. А пък лумпените — тогава те също нямаше вече да съществуват. Всичко, което не ставаше за планетите, щеше да увисне на куката за месо.
Алфред Бек се прибра от кантората две седмици след срещата на сина му Гигер с комисионера (за която той не бе споменал нито дума в къщи). Беше бледен като смъртник, потреперваше и имаше характерните симптоми на настъпващ сърдечен инфаркт. Очите му изцяло бяха загубили онзи вдъхновен блясък, който Алфред ежедневно поддържаше с три капки „Старс“ (127 марки; на по-изгодна цена в декоративна тройна опаковка — 329 марки).
С няколко механични крачки той се дотътри до дивана (12 500 марки), който беше купил заедно с пластмасовия цветен телевизор в хармониращ с него цвят, когато след четиримесечна употреба старият телевизор вече беше за боклука, и се отпусна в меката тапицерия.
В такова състояние — грохнал от изнемога, с трескав пулс — го завари неговата съпруга Елке, когато се прибра у дома с две полупрозрачни пазарски чанти.
— За бога, Алфред, не ти ли е добре? — извика тя. — Фреди, хайде отговори ми!
Тя самата изглеждаше доста уморена, тъй като грижливо подредената й фризура се беше разчорлила и овлажнили от пот, тренираният глас „Мерлин Монро“ (задочен курс, четири дългосвирещи плочи, два учебника и една цветна снимка на покойницата само за 23 156 марки), отдавна загубил кадифената си сладост, отново бе станал хрипкав и делничен.
— Случило ли се е нещо? Хайде, говори най-после! — Тя пусна пазарските чанти върху килима (30 250 марки на 1 500 изгодни месечни вноски); едната се пукна и от нея изпаднаха няколко дебели тома.
— Нервите ми съвсем са разнебитиха! — рече задавено Бек. — В кантората Коргер здравата ме накастри, защото вече не съм работел така резултатно, както преди, и намекна, че трябвало да се поогледам за някоя нова работа. Тъкмо Коргер, тоя кучи задник! Коргер, дето започна при мене като чирак и комуто с такъв зор наливах в главата занаят! — Бек спря, задъхвайки се. — Но това още далеч не е всичко, макар че и то ми стига, защото кой ще ме вземе, когато загубя работата си? Ще трябва да започна някъде като неквалифициран работник. Но както казах, работата става по-дебела. Днес, след като затворихме кантората, не успях да купя нищо. Разбираш ли: не искаха нищо да ми продадат, абсолютно нищо!
Елке седеше занемяла в креслото си и го гледаше.
— Бях при Модел, както се бяхме уговорили вчера, исках да купя новия „Тигър–2500“. Направих една изпитателна обиколка, бях любезно обслужен, както винаги. В края на краищата не купуваме за първи път кола оттам. Обръщаха се към мене: „Тук, господин Бек“; „Моля, господин Бек“; „Положително, господин Бек“. Обслужваше ме самият Модел. После, когато трябваше да попълним договора за изплащане, Модел ми зададе традиционните въпроси. Нали знаеш — докъде са стигнали дълговете ни и прочие. Обичайните безсмислици с една дума. Казах му, че сме стигнали до внуците на Гигер… Няма да повярваш как се свъси нашият приятел в тоя момент. „В такъв случай мога и да не изчислявам възможните работни часове, защото те, разбира се, далеч надхвърлят нашите граници“ — обясни той. С една дума доста безочливо ми заяви, че не можел да ми продаде колата, тъй като се включил в някаква си АКЦИЯ 500 000 ЧАСА, чиито членове осигурявали кредити в аванс само до 500 000 часа.
— Има и други търговски фирми за коли.
— Да, и аз така си мислех. Но и при Фишер не бе по-различно, и при Кросби, Стилс и Наш енд Янг също. Трябваше да се тътря дотук с нашата допотопна таратайка; никой не благоволи да ми продаде кола; всички членуват в новата акция. И не само търговците на коли, но даже и оптиците, може би знаеш, собственикът на закусвалнята на Албертщрасе също участва в тая акция. Той не пожела да ми даде на кредит дори парче от мизерния хамбургски.
— Вече си мислех, че има нещо в мен, което ме бележи като безделник.
— Как така, какво значи това?
— Че никой не пожела да ми продаде нищо. Нито дрехи, нито хранителни продукти. Тези книги са всичко, което ми дадоха на кредит.
— Какви са тия книги?
— Един осемтомен наръчник за длъжници в икономическата система с търговия на изплащане, на много изгодна цена. Специална стока.
— Нищо за ядене?
— Нищо за ядене! Ако това не е някакъв кошмарен сън, утре можем да стигнем до просешка тояга и да се отнесем до социални грижи.
Стрелката на старинния декоративен часовник върху масата в заседателната зала беше нагласена на кръгъл час и тъкмо беше възбудила първите четири-пет акорда на звънката като сребро часовникова камбанка, когато тапицираната кожена врата на фронталната стена в помещението безшумно се отвори. Зад четири тежковъоръжени горили, облечени в черна кожа, в залата влезе делегацията на парламентьорите, а други две кожени горили затвориха вратата със сребърната дръжка. Хунгер се надигна всред неловкото мълчание и с крайчеца на окото си забеляза, че Леман и Залевски, както винаги, се присъединиха към него, докато Калвен демонстративно остана на мястото си.
— Останете по места — ухили се Войтман толкова благоразположено, доколкото позволяваше хапливата му физиономия. — Моля, господа! — С театрална въздишка, ала много енергично, той се притисна по-плътно в креслото срещу Хунгер, като не пропусна да стрелне с поглед Калвен. Един негов сътрудник му подаде черна пура и огън от една сребърна запалка, докато друг пък изрови от някакъв жълт кожен куфар цял куп дела и ги струпа пред него.
— Отбележете в протокола: „Участващите в преговорите делегации на фирмите «Вертитръст» — представена от Войтман, доктор Уилямс, Шалеви и доктор Гертнер — «Руст-АД» — представена от доктор Хунгер, Калвен, доктор Леман и Залевски…“ Точен ли съм? — запита той дебнешком, а Хунгер отговори, като леко кимна и повдигна ъгълчетата на устните си. Без ни най-малка изненада той отбеляза, че Войтман е отлично информиран за противниците, навярно по-добре, отколкото те самите за него и неговите хора, а освен това забеляза, че по нареждане Калвен протоколира за „Руст-АД“. За „Вертитръст“ с тази работа се залови стройният мъж с очила с никелови рамки и рядка коса, когото бяха представили заедно с доктор Гертнер.
— … се срещната във фирмата „Вертитръст на 12 септември 2073 година в 14 часа за преговори, които целят да изяснят в каква степен е възможно сътрудничеството между тях на земната капиталова борса и разграничаването на интересите в слънчевата система «Алфа-Кентавър». Съгласни?
Войтман извърна очи към Хунгер, Хунгер кимна.
— В такъв случай предлагам най-напред нашите референти да докладват за сегашното положение в зависимост от перспективите на двата концерна. Може би фирмата «Руст-АД» желае да започне?
Хунгер даде знак на Залевски и се отпусна в тежкото кожено кресло. Докато през ушите му минаваха множество числа и данни, прекъсвани от време на време от шумното пръхтене на Войтман, Хунгер още веднъж очерта позициите в преговорите. «Вертитръст» и «Руст-АД» бяха двата колоса всред земните концерни. «Вертитръст» беше малко по-голям от «Руст-АД», но двата концерна заедно контролираха почти 65% от земния пазар за полицаи, те диктуваха цените на стоките за широко потребление. Двата концерна разработваха самостоятелни космически програми, двата концерна притежаваха по една планета в системата «Алфа-Кентавър», и двата искаха да населят планетите си. Настоящата конференция показваше, че босовете на концерните в основни линии вече бяха скицирали пътя, по който можеше да се постигне тази цел. Хунгер, социално преуспял въпреки дребнобуржоазния си произход, естествено знаеше, че седи тук като представител на управляващата върхушка в един концерн, който не само заблуждаваше своите служители за стойността на техния труд, а в значителна степен подпомагаше и угнетяването и санкционирането на земното население, в машинациите против него. Това стана след въвеждането на икономическата система с търговия на изплащане. На младини Хунгер напълно осъзнато беше преживял преходната фаза от покупка срещу заплащане към покупка на кредит и бе задълбочил познанията си върху нея в школата на профсъюзите, а по-късно я проучи и от вътрешнозаводската документация. Така наречените конюнктурни мерки за държавата доведоха дотам, че чрез използване на модерното понятие «намаляване на покупателната способност» и наднормена работа на трудещите се маси бяха наложени специални данъци и забрана за повишаване на заплатите с цел да се покрият загубите от инфлацията. Впоследствие обаче се стигна дотам, че предлаганите на пазара стоки за потребление спряха, да се купуват. Икономическите чародеи установиха, че това не е желаният резултат, и изискваха по-широко, а понеже бе настъпила и нова криза, даже максимално потребление. Тъй като, от друга страна, икономиката не искаше да се откаже от силно нарасналите печалби в резултат на проведените акции и тъй като правителството вече беше включило допълнителните доходи от данъците в програмата за въоръжаване, като изход започна да се пропагандира търговията на кредит, така наречената икономическа система с търговия на изплащане. Големите концерни, които извличаха най-тлъстите печалби, изявиха готовност да изкупят полиците за работоспособността на длъжника, а по-късно и за работоспособността на наследниците на длъжника.
Концерните, между които «Руст-АД» и «Вертитръст»“ скоро завладяха пазара и елиминираха всякаква конкуренция, определяха изкупните цени на полиците и чрез това поскъпване повторно обезценяваха работоспособността на масите. Редица допълнителни мерки и закони спомогнаха да се отклони вниманието на работника от търговията с полиците към изпълнение на задълженията му. Така скоро стана възможно седмичното работно време да нарасне на 52 часа, неприсъствените дни поради болест, лечение и други да се сведат до минимум, възрастта за пенсиониране да се увеличи на 75 години, всеки да бъде произволно преместван на работни места, от които се очаква максимална производителност (68-годишният стругар още можеше да се използва като хамалин само за половин надница), а лумпените да се изпращат в трудови лагери. Който се измъкнеше от лагера, но въпреки това не умееше да консумира, най-често попадаше в гетото за асоциални елементи, където без никакви права подлежеше на някакви останки от социални грижи, докато се откриеше по-добра възможност за неговата експлоатация.
Хунгер знаеше, че на тази конференция „Вертитръст“ ще предложи за утвърждаване допълнителни закони, които целят да дадат на безделниците и некадърниците възможността да погасят своите дългове с органите си. „Руст-АД“ опонираше на това предложение с половин уста, ала Хунгер знаеше, че чрез формални, юридически и делови възражения може да доведе този закон до провал или най-малкото да го отлага до безконечност, ако той не бъде представен в нови аспекти. И „Вертитръст“ знаеше това. Той все още продължаваше да се счита — макар и само отчасти — за представител на нищо неподозиращите маси и се чувстваше отговорен за тях. Той нямаше да допусне да погазят правото на човека на живот. Никога!
Валтер напоследък бе разговарял с нея, твърде енергично, след като един ден шефът й му се оплака, че носела колекцията си от рокли два месеца поред, като при това се появявала в предприятието с някои тоалети дори по три пъти. Очите му святкаха, лицето му пламтеше огненочервено: — Искаш хората да ни сочат с пръст ли? За последен път ти повтарям: Утре ще се купят нови мебели!
Той измери с поглед своята Маргарет, която се бе отказала от всякаква съпротива и пускаше чипс във врящото олио.
— Не искам да слушам вече врели-некипели, че старите мебели още можели да се използват и че ти харесвали препремного. В края на краищата приемаме и гости, които положително не биха проумели защо държим тия вехтории повече от година в къщата си. Трябва да потребяваме! Да потребяваме! За да се намира стопанството в подем — и така трябва да бъде!, — ние непрестанно трябва да потребяваме! Нима не разбираш, че постоянната ни работа и изобщо цялото ни бъдеще зависят от потреблението. Или искаш да ни декласират като асоциални елементи и да свършим в някой трудововъзпитателен лагер?
Маргарет беше родом от Черна Африка; беше се запознал с нея по време на топографските измервания на страната от Географския институт в някаква мисионерска станция в джунглата. В известно отношение тя беше истинска дивачка, а това му бе допаднало твърде много, това, а може би и внушителният й задник, който му напомняше за негърката Англфуд Мак Спейд от една кинокомедия. Само че той не бе я разбирал никога, освен това знаеше, че в същност той я бе направил нещастна.
— Ако хранителните продукти не се произвеждаха от чиста синтетика — отвърна тя доста гневно, — ти би пукнал в служба на твоята любима икономика от затлъстяване на сърцето.
— Ти просто не искаш да ме разбереш. Тук става въпрос за принципа. Ние живеем в икономическа система с търговия на изплащане и не можем да променим нищо от нея, дори и да искаме. Това би било регрес. Би било… би било все едно първобитните хора да са си задавали въпроса докъде ще ги доведе цялата тая работа, дето са слезли от дърветата и са тръгнали изправени. Да се върнем обратно на дърветата ли? — Той изпита радост от собственото си сравнение. — Прогресът в нашия случай е, че ние консумираме нещо, което ще изплащат в бъдеще нашите наследници.
— Но ние нямаме наследници.
— Какво от това — възрази Валтер малко възкисело, — нашите наследници, които и да са те, трябва да се нагърбят с оставеното от нас наследство, независимо от това дали им отърва, или не. Въпросът е законно решен.
— И това ли, че в Хамбург вече не всеки може да си купи каквото поиска, е законно решение? Аз самата вече не съм чак толкова сигурна дали утре ти ще успееш да купиш нова гарнитура.
— Що за слухове?
— Научих го от Бригит. Тази сутрин разговарях с нея. В Хамбург се провеждала някаква си АКЦИЯ 500 000 ЧАСА; който е задлъжнял по-солидно, не получава нищо повече.
— Щуротии!
— Отивам да си взема един душ — каза Алфред Бек и излезе от всекидневната. Не изглежда добре, помисли Елке и запрелиства неохотно из една купчина нови списания. (Абонаментно издание: шест списания за жената, два спортни вестника, един икономически бюлетин и два броя „Култура“ — всички от седмичната колекция на много изгодна цена 138 марки; разбира се, тази колекция нямаше нищо общо с някогашните литературни кръжоци, изградени на принципа на колективната употреба; тук всичко беше ново.)
Нищо чудно, че изглежда зле. Нещата не вървяха на добре. Тя беше открила тук-там още някой и друг източник за покупки и бе успяла да се позапаси с хранителни продукти, но и тези източници междувременно бяха пресъхнали, защото съдържателите им се бяха включили в новата акция. Как ли щеше да свърши цялата тая работа? И пресата, и телевизията мълчаха. Не се чуваше нищо. Все пак тази акция очевидно засягаше много хора. Само Алфред не искаше да признае, че и други са засегнати. Той смяташе тази кампания за съзаклятие единствено срещу неговото семейство и не можеше да бъде разубеден от тази мисъл. Той разправяше, че колегите си шушукали зад гърба му; може би и те си шушукаха тъкмо за проблемите, засягащи и него самия. Положително имаше някои, които благодарение на повечето си деца или обществените си привилегии се намираха далеч под 500 000-та часова граница и които не прикриваха своето презрение, ала имаше и много по-закъсали хора. Вчера Алфред беше ходил при психиатъра, но и той бе отказал да го лекува.
— Кого ще лекувате тогава, щом не помагате на хората, обременени от проблеми? Нима не искате да печелите? — бе кипнала Елке.
— От вас няма да спечеля абсолютно нищо. Никой няма да вземе вашата полица.
— А от какво ще преживявате в бъдеще?
— Това не ви интересува, впрочем има места, които ще ми компенсират непостъпилите приходи!
Залевски беше свършил своя доклад и Шалеви тъкмо изнасяше контрадоклада. Той веднага се залови с изкупната цена на полиците и постави изискване, далеч надхвърлящо поисканото от Залевски прогресивно увеличаване на лихвите за загубите в съответствие с размера на отсрочената производителност на труда, за дългосрочното премахване търговията на кредит на няколко етапа чрез акция 500 000 часа, акция 200 000 часа, акция 100 000 часа и т.н. до нулата. Като причина той изтъкна, че в противовес на ситуацията при въвеждане търговията на кредит преди десетилетия, сега „Вертитръст“ и „Руст-АД“ имали напълно гарантирана хегемония, която непоколебимо би могла да устои на евентуални революционни брожения. Напротив: революциите дори можели да послужат като повод за съкращаване на програмата. Като цел Шалеви посочи премахването на кредита и ограничаването на потреблението при същевременно разширяване на междузвездната сфера на влияние чрез този допълнителен капитал. Цел трябвало, да бъде бързото населяване на двата свята „Алфа-Кентавър“.
— Но планетата на „Вертитръст“ е населена с човекоподобни първобитни същества, и то в значителна гъстота — възрази Хунгер. — Ще си имате трудности с ООН.
— Мили мой Хунгер — захили се Войтман, — добре сте схванали. Както вече правилно отбелязахте, касае се за човекоподобни първобитни същества. Повярвайте ми, няколко милиона маймуни не представляват никакъв проблем за „Вертитръст“, а и ООН също. Бъдете уверен, има средства и пътища да подготвим планетата за заселване не по-зле от вашата.
— Та това е убийство и „Руст-АД“ не би го понесъл.
— Това са само маймуни. Откога „Руст-АД“ говори за убийство, щом се отнася за изтребването на няколко диви маймуни?
— Някои проучвания на независими учени доказват, че не става въпрос за никакви маймуни, а за човешки интелигентни същества с фино развита култура.
— Не зная за такива проучвания. Нашите експерти стигнаха до други заключения.
— Моля ви, спомнете си за протоколите на Хартман & Колинс или за труда на професор Рабин!
— Не ги познавам.
— Могат да се намерят във всяка обществена библиотека!
— Вече не, мили мой Хунгер, вече не! Вие все още не познавате „Вертитръст“, драги мой.
Хунгер мълчеше. Сега той разбра, че „Вертитръст“ не се шегува и че той би могъл да предотврати изтребването на хората от планетите „Алфа-Кентавър“ само ако — естествено, докато все още имаше някаква власт — използваше контролираните от „Руст-АД“ средства за масова информация.
Това без съмнение щеше да му коства службата, а в крайна сметка може би и главата, защото тук ставаше дума за страшно много власт и страшно много пари.
— … още веднъж, доктор Хунгер: Сега можем ли да продължим?
Хунгер се откъсна от размислите си и кимна. Шалеви продължи:
— С ограничаването съответно премахването на кредита по наследство ние убиваме три мухи с един удар. От една страна, ще редуцираме потреблението и ще засилим производството на снаряжение за колонизацията на двете планети, от друга страна — за инвестициите ще разполагаме със средства, които досега бяха необходими за изкупуване на полиците. С други думи ние значително ще увеличим дела на печалбата. А в края на краищата в ръцете си имаме и такова средство за насилие, с което можем да склоним част от човешкия материал да се пресели в колониалните светове: а именно онзи човешки материал, който се намира малко над или под определената за момента граница за отпускане на кредит и която следователно не може вече да консумира. На тези хора ще предложим опрощение на греховете, ако се задължат до края на живота си да спазват условията ни за колонизацията. Като алтернатива за назидание и същевременно за задоволяване на нуждите „Вертитръст“ предлага да се приеме закон, според който всички престъпници, размирници, паразити и длъжници да бъдат принудени да погасят дълговете си чрез продажба на органите си, жизненоважните си органи, или чрез тотална продажба на тялото си.
Шалеви седна, а на Хунгер се стори, като че ли Войтман очаква възраженията му, ала Хунгер мълчеше.
— Не бива да приемаме нещата чак толкова трагично. Положително се касае за някаква празнота в производството, която в най-скоро време ще бъде запълнена. Пък най-после живеем в правова държава, която няма да ни остави да умрем от глад. И икономиката ни разчита единствено на високата производителност и широкото потребление на масите. Не, не, аз не отдавам толкова голямо значение на тая работа — каза Валтер на брат си, чийто образ тъкмо се сви в екрана на видеотелефона в микроскопична сгърчена точка. Но пред хората Валтер се показваше по-угрижен. В действителност той се тревожеше за бъдещето, тревожеше се от хорските приказки за принудителната продажба на човешки органи, за преселението на някоя от планетите „АК“, ако си затънал в дългове.
Той смръкна шумно дебелата си пура (23 марки), беше предпоследната в кутията, и заточи вълнуващите го проблеми като тесто из мозъка си, без да се приближи нито крачка до някакво решение. Случайно хвърли поглед през прозореца и забеляза, че Герке, съседите отсреща, товарят комбито си с всевъзможна покъщнина. Сегиз-тогиз старият — Герке отиваше до колата, проверяваше багажа, отделяше някои вещи и небрежно ги запокитваше в градината пред къщи, за да освободи място за някои по-важни неща. Значи и Герке също. Боже мой, нима всичко живо ще бъде натикано в бедняшкото гето, преди някой да е сторил нещо? Четири-пет къщи от тази улица пустееха празни, защото предишните им обитатели някоя сутрин или сами бяха поели неизвестно накъде с някоя и друга дребна вещ, или ги бяха напуснали, съпроводени от мъже в черни униформи.
Позвъни се и Валтер нервно се запита кой ли може да бъде. Не беше видял никого да идва насам. Позвъни се повторно, по-настоятелно. Дали се стигна дотам? Дали идваха да вземат него и Маргарет? С тежки стъпки се затътри до вратата, след като смачка скъпата си пура. Застана пред нея и не смееше да я отвори. Отново се позвъни и някой заблъска по вратата.
— Валтер! Хайде, отвори! Аз съм — Маргарет!
Успокоен, Валтер натисна дръжката и се оказа лице в лице с жена си. — Извини ме — каза тя, — не можах да си намеря ключа. Ама ти така си прежълтял! Да не би да си научил вече?
— Какво да съм научил?
— Нашият съсед Алфред Бек се обесил, клетият човечец. Жена му и Гигер сега трябва да се преместят в гетото на бедняците! Научих го от семейство Герке, и те трябвало да се изнесат, ама не знаят къде. Какво ще стане с всички ни?
— Предлагам — каза Войтман — делегациите, участващи в преговорите, да се съвещават поотделно и да продължат преговорите в 17 часа. За тази цел нашите гости имат на разположение заседателна зала 33 Б, която е без подслушвателни уредби, но естествено те разполагат и с правото си да напуснат сградата.
— Не е необходимо. Ние можем допълнително да проверим данните ви, защото си водим и специалист по контрола.
— Какъв комплимент. Все пак би ми било приятно, ако най-напред бих могъл да поговоря с вас няколко минути на четири очи.
— Моля.
— Ако обичате, последвайте ме. Останалите господа умолявам да почакат в зала 33 Б, а господата от нашия концерн — респективно в чакалнята пред кабинета ми.
Хунгер последва Войтман до дирекцията през няколко тесни коридора, покрай безшумно телефониращите, програмиращите и пишещи служители зад транспортните стени. Войтман предложи да пийнат нещо, но Хунгер отказа.
— За какво става въпрос?
— За могъщество.
— Не разбирам.
— А аз мисля, че разбирате.
След пауза:
— Вие сте важен фактор в „Руст-АД“. И можете да ни създадете трудности, ако се противопоставите на нашите планове. Но трябва да знаете, че можете да ни попречите, но не и да ни възпрете. При първия наш успех вие ще рухнете, пък е възможно и „Руст-АД“ да рухне. Вие обаче положително ще рухнете.
— Това важи и за обратния случай.
— Така да е, но ние държим по-дебелата тояга. А вие трябва да призовете на помощ черната магия и вълшебна сила; за да постигнем същия ефект, ние можем да използваме само нашата реална власт.
— И тъй, за какво става въпрос?
— За могъщество. За коопериране. „Вертитръст“ ви предлага поста генерален директор на „Вертитръст-АД“, разбирайте „Алфа-Кентавър“, отговорен единствено пред управителния съвет на обединението, ако поддържате нашите планове и съдействате за постигане на споразумение от страна на „Руст-АД“ в скицираната от нас насока. За дреболии и числа ще се посдърпаме за косите, но сега се касае само за основната концепция. След сключване на договора и изтичане на задължителния срок ще се прехвърлите при нас и ще се заемете с изграждането на „Вертитръст-АД“.
— Вие познавате принципите ми.
— Които с нищо няма да ви помогнат, ако са неосъществими. Едва когато основните предпоставки са изпълнени, вие можете по собствена режисура да извършите куп неща, които „Руст-Ад“ винаги ще ви отказва. Защото вие знаете, че никога няма да надминете влиянието на земния вицепрезидент, докато династия „Руст“ се радва на голямо размножение и претендира за ръководните длъжности. Ако сте благоразумен, ще разберете, че вашето бъдеще е във „Вертитръст“ и че във „Вертитръст“ можете да направите нещо за хората, които са ви присърце. Ако откажете, ще се провалите, това не е заплаха, а факт.
За миг през главата на Хунгер пробягна мисълта, че в същност дължи това предложение на обстоятелството, че, от една страна, противникът съзнава надмощието си над „Руст-АД“, от друга страна — той не може да го елиминира така просто с насилие. В свой собствен интерес концерните своевременно бяха взели решение за защита членовете на управителните съвети и директорите и не допускаха употребата на насилствени средства над високопоставени личности.
Той знаеше, че „Вертитръст“ ще победи и той ще падне. Дали така служеше на интересите си и на интересите на непривилегированите? И не беше ли присаждането на органи в основата си прогресивен метод, също и за целия народ? И ако животните на „АК-П“ наистина бяха само маймуни? В крайна сметка изследователите на „Вертитръст“ бяха потвърдили това, а кой знае какви групови интереси са се криели зад привидно обективните изследователи?
— Ще се заема с обективната проверка на вашите предложения и предлагам след изясняване на някои детайли и размяната на написаните проектодоговори да отложим преговорите за края на седмицата.
— Разчитах на вас, доктор Хунгер. Знаех високата степен на вашата интелигентност.
— Изпратете някое ваше доверено лице с проектодоговора при адвоката ми доктор Хюбнер — Хунгер подаде на Войтман една визитна картичка, — за да прегледа договора.
— О’кей. Още тази вечер. А сега може би един коняк?
— Благодаря, с удоволствие, мили мой Войтман.
На път към гетото за асоциални Валтер и Маргарет дочуха разговора на двама мъже: — Няма вече да участвам в тая игра. Трябва да предприемем нещо!
— Трябва да предприемем нещо — каза Валтер след известно време. — И ще предприемем нещо. Ела!
И те поеха по обратния път, който току-що бяха извървели.
Сутринта на 16 април 2093 година, когато Джон Уорън се събуди, внезапно го обзе чувство за нещо по-различно от друг път. Повъртя се известно време в леглото и размисли какво ли можеше да бъде. Когато най-накрая стана, изведнъж разбра: Той нямаше болки!
Скочи от леглото: нямаше ги болките! Нямаше го онова чувство на замаяност, нямаше я гнетящата вцепененост… Погледът му се плъзна по сивите прозорци и се спря на заклещената, като в дефиле улица. Бавно се точеше утринното движение. Покрай стъклените стени в еднообразни колони се движеха хора.
Джон Уорън се обърна рязко: от телецентъра писукаше гласът на хелпъра[1], който отегчено и равнодушно пожелаваше на всички „Добро утро“ и препоръчваше да вземат синьото хапче. Гласът звучеше уморено, почти тъжно, меланхолично.
Джон Уорън усети желание да оживи този глас. Той задейства светлинния регулатор, появи се образ. Известно време втренчено гледаше искрящия матов екран. Няма ги болките, помисли той. Без болки. Но как така?
Той се отърси от мислите си. Някаква непозната бодрост се разля по тялото му.
Развеселен, наблюдаваше новините за деня, които блестяха от екрана зад образа на хелпъра.
Изведнъж всичко това престана да го интересува. Изключи апарата. В същия момент над цялата апаратура засия огромен червен надпис: „Важни информации!“ Механично той я включи отново, червеният надпис изгасна, информаторът четеше същите незначителни неща, както преди…
Отново изключи апарата и зачака с интерес какво ще се случи. И отново засия надписът… простият механизъм можеше лесно да се прозре. Обзе го подозрение: Защо това не му беше направило впечатление преди? Нещо необичайно се натрапваше в съзнанието му. Като някакъв забравен кошмар, който непокорно се разсейваше.
Джон Уорън се дръпна уплашен. Колко ли време живееше вече тук? Огледа се с други очи. Всичко му беше познато и въпреки това чуждо. Като че ли се връщаше от дълго пътуване отново в къщи, видя мръсотията, жалката подредба, тревожната, напомняща нещо родно теснотия, и този предмет, който си стоеше просто тук, владеейки всичко, в средата на помещението.
Телецентърът изпълваше почти половината от цялата стая. От двете си страни панорамният екран бе издаден силно напред. Над него, като огромно изпъкнало око, се издигаше високоговорителят. А отзад — сензорният кабел, захвърлен небрежно на креслото… креслото, което изкушаваше и приканваше, меко и топло.
Джон Уорън залитна замаян. Ръката му, почти автоматично протегнала се към хапчетата, се сгърчи в спазма. Като конвулсия през цялото му тяло премина ридание, разтърси го някакъв вътрешен порив и прерасна в истеричен смях: той нямаше болки! Тогава за какво са му хапчетата! Усмивката застина на устните му. Никога преди това, доколкото можеше да си спомни, не му се беше случвало такова нещо. Всяка сутрин тази пронизваща болка, тази спазма, тази сковаваща, задушаваща парализа. И всяка сутрин онова удовлетворяващо спокойствие, щом хапчетата започнеха жадуваното действие.
Джон Уорън почувства осезаемо: беше се появило нещо необичайно, един път, едно небе, един хоризонт. Една широта и въздух, тук беше свободата.
Едно докосване, едно предчувствие. Джон Уорън чувстваше: Той чувстваше себе си, чувстваше другото, необикновеното. Но му беше добре.
Макар да знаеше, че това е строго забранено, той реши да не взема хапчета. Не искаше изобщо да взема хапчета. Никога вече!
И това беше другото, новото. Джон Уорън усети несигурността. Той помисли за хелпъра, за лабораторията. Лабораторията!
Когато тръгна по познатия път, го лъхна отвратителна миризма. Никога преди това не му беше правила впечатление. Той се наведе над кафявия парапет, издаден край улицата. Под него върху трепкащите транспортни ленти се търкаляха изгнили отпадъци. От къщите, като гнойни язви, надничаха отворите на тръбите, които бавно изхвърляха вонящата смет. Тя се откъсваше несигурно и цопваше върху покритата вече с кора лента. Между боклуците имаше пластмасови кутии, опаковки от лекарства. Джон гледаше необикновеното всекидневие втренчено и мрачно, безучастно и уплашено.
Изведнъж се стресна. До него изсъска плъзгащата се врата на метрото. Следвайки механичната си реакция, той скочи в кабината и седна на едно свободно място. Погледът на седящата срещу него жена премина през него тъпо, питащо, безизразно.
Той избягна погледа й, огледа се. „Кукли! — стрелна се през главата му. — Неподвижни, безжизнени кукли!“
— Къде, къде пътуваме?
Въпросът се изтръгна мъчително. Мъжът, който седеше до него, около петдесетгодишен, обърна лице. От една сива пустош, увехнала и набраздена от бръчките, го погледнаха две помътнели като изгаснали звезди очи, впиха се в него, пронизаха го, но без никаква реакция.
Джон Уорън се сепна изплашено, скочи, сграбчи един млад мъж за ръката и го разтърси с цялата сила на отчаянието си.
Мъжът бръкна в джоба на сакото си и безмълвно му подаде една опаковка с хапчета. Погледна го с учудени, доверчиви и някак изплашени детски очи, хвана го за раменете и го изблъска към вратата.
Джон Уорън веднага усети опасността, в която се намираше, но той чувстваше топлата тежест на човешката ръка. Вече виждаше синята табела на станцията за медицинска помощ. Две жени в бели униформи се мъчеха да обуздаят един възрастен мъж, който стенеше върху черна пластмасова кушетка. Ризата, му беше разкъсана, едната от жените му постави сребриста инжекция.
Джон Уорън и придружителят му стояха мълчаливо до тях. Те си държаха ръцете, като че ли това беше съвсем естествено. Никой не продумваше. Само старият мъж си бръщолевеше самодоволно, откакто инжекцията беше започнала да действа.
Заплашително, като хищник жената се отправи към тях с малки, предпазливи крачки. Младият мъж хвана врата на Джон Уорън, жената извади кодовия амулет и всичко се разигра за секунди.
Връзката се впи с изгаряща болка във врата на Уорън, докато най-накрая шнурът се скъса. Уорън се втурна навън, след него писнаха кресливите, хъркащи гласове на жените, младият мъж политна настрани, вкопчената в китката на Джон Уорън ръка се откъсна, оставяйки кървави следи, лъхтейки, той профуча през улицата, след себе си чуваше стъпките на младия мъж, който го преследваше. Той тичаше, не обръщаше внимание на движението, хората, улиците…
Най-накрая спря. Повдигаше му се. Изпитваше глад, жажда. Една отвратителна воня лъхаше от реката и се смесваше с изпаренията на улицата. Преследвачът вече приближаваше.
Джон Уорън събра всичките си сили, когато чернокосият мъж триумфиращо застана зад него. Тежкият му юмрук потъна в коремната кухина на другия.
С мъка той го завлече в къщи, завърза го за леглото, облегна се назад и потъна в празен, тягостен сън.
Фред Календжер се събуди рано с горчив вкус в устата и парещи болки в ръцете и костите. Трябва да беше лежал така около половин час, докато осъзна, че се намира на чуждо място, където единственото познато нещо беше телецентърът. Като обърна глава, можа да познае Джон Уорън, който спеше, проснат на земята.
В него се прокрадва нещо чуждо, непонятно. Един копнеж, едно търсене. Фред Календжер се нуждаеше от помощ — искаше му се да извика. Изпърво тихо, колебливо, после все по-силно. Изпълнен с нетърпение, от него се изтръгна вик — за първи път от детството му, вик след дългото мълчание.
Джон Уорън беше обмислял дълго плана. Вече близо десет седмици, откакто живееше в жилището на Календжер, незабелязан, непознат, като че ли беше изчезнал. Дълго време трябваше да мине, докато убеди Календжер да го освободи от хапчетата.
Естествено те и двамата бяха тук с недоверчивите си въпроси, досадни и глупави. Все пак бяха останали доволни. Причини — кого интересуваха причините сега, щом Календжер отново идваше редовно в лабораторията?
Някой беше изчезнал някъде. Ала кой се интересуваше от това? Едно жилище, което щеше да се заеме отново. Едно място в лабораторията, което можеше да се попълни. Нищо повече.
На Джон Уорън никога не му мина през ума, че Фред Календжер може да представлява опасност за него. Фред се държеше съвсем нормално. Всеки ден ходеше в лабораторията. Всяка вечер беше изпълнена с разговори и дискусии. Те лесно бяха изнамерили начин за прехрана, който нямаше нищо общо с химикалите… Опасни бяха соковете и водата; и хапчетата естествено. Всичко останало не будеше съмнение. Пиеха плодовия сок, ядяха бисквитите, всичко това можеше да се изтърпи. Тъкмо в това беше новото: да си свободен от химикалите, свободен от болката и облекчаване на болката, свободен от изкуствената умора и изкуствената бодрост, свободен от забравата, свободен от замайването и раздразнителността, свободен от безволието, от отстъпчивостта пред телецентъра… телецентърът, който всеки десет дни повтаряше точно своите програми, всички съобщения, всички информации, всички безсмислени игри и представления. И сега един автоматизиран кошмар беше свършил, беше прекъснат един кръговрат, беше отворена една врата към необикновеното, към забраненото.
Джон Уорън беше мислил дълго. Беше трудно след толкова дълго време. Много неща не можеше да си обясни. Имаше въпроси. А бъдещето тъмнееше пред него. Имаше нещо непоносимо в състоянието му, което разяждаше вярата в уж вече познатото и все пак непонятно ново. А Фред Календжер беше тук. Тази глупава дейност в лабораторията, която тегнеше като бреме над него. Като окови върху пробуждането, върху тръгването. Но Фред Календжер вярваше в идеята на Уорън, в неговия план.
Джон Уорън знаеше къде се намира централата. Бавно, съвсем бавно се върна споменът. Като че ли отнякъде много далеч: преди години, доста време, изглежда, бе минало оттогава, той бе работил там.
Насилственото нападение с всички свои трудности се оказа ненужно, инструментите, саморъчно направените оръжия бяха излишни: Централата беше неохраняема, отключена.
Те оставиха чантите в халето. Вратата към транспортната шахта приканваше, отворена. Заключалката щракна, едно тихо бръмчене доказа безупречното й функциониране. Най-горният етаж. Вратата се плъзна с лек шум настрана. Смрад на плесен и мухъл изпълваше стаите, откри се ужасяваща картина.
Труповете на служителите лежаха в креслата, скелетите бяха меко обвити от ужасни плесени в зелено-сиви, с цвят на мъгла пастелни тонове. Пред един телетайп бяха натрупани грамади от листове, прекъсвачът тракаше върху отдавна изсъхналия валц.
Джон Уорън взе горния лист от купа хартия: датата показваше 28 март 2077, това беше преди… преди повече от 16 години?
Замаяни, почти по интуиция, те стигнаха в голямата зала. Плесенясалите униформи висяха като тинести плетеници върху костите на стражата, от които ръждясалите оръжия стърчаха като шишове.
Безкрайните ленти на телемашините свистяха през апаратурите, върху мониторите пробягваха картините на телепрограмата, контролните монитори показваха редица от числа, върху прашните екрани се виждаха тъмни петна, снимки на изпълнени със суетня лабораторни помещения, в които кипеше разгорещената работа на хора-роботи; на контролните екрани просветваха призрачни светлинни сигнали, над централния пулт седеше един приведен скелет, като метална кука костите на разложилия се показалец стискаха червен шалтер, върху който една виолетова лампа с някакво тъпо безпокойство припламваше и отново изгасваше. Над нея беше написано с крещящи светлинни букви: „Автоматично“.
На Джон Уорън започна да му се повдига, той залитна към стълбата, която водеше нагоре към павилиона, покрай пулта за управление на централния компютър. С колебливи крачки, вкопчен в прашния, влажен парапет, той достигна горния етаж.
На разкошно подредена маса се бяха сгърчили дванадесет фигури, преобразени от гнилия дъх на плесента, която се беше разпростряла върху цялата стена.
На края на масата лежеше червено плюшено кресло, прекатурено при неочакваното скачане на намиращия се до него свит труп, тапицерията беше ефектно разядена. На Джон Уорън му се подкосиха краката. С последни сили той изправи тежката мебел и се строполи в пукащата тапицерия.
Фред Календжер го беше последвал, влачейки се. С трясък той се килна напред, просна се в цял ръст, протегнал дясната си ръка към Уорън.
Джон Уорън се обърна на една страна върху възглавницата. С усилие прокара потната си ръка по челото. Осезателно чувстваше болката, която пулсираше в челото му, изгаряйки го.
Това сън ли беше? Или истина?
С мъка отвори очи и се втренчи, потресен, в стаята. Стана от леглото, тялото му трепереше, промъкна се до умивалника. Ръката му се протегна припряно, автоматично, без да може да я контролира към опаковката с таблетките против болки, пусна две от тях в чашата и отвори крана на чешмата.
В ъгъла бръмчеше телевизорът. Екранът показваше трепкащия сняг, който се появяваше след свършването на програмата. Какво ли беше гледал предната вечер?
На масата стояха празните бутилки, една почти пълна чаша, пепелникът беше препълнен с угарки, в стаята въздухът беше спарен и миришеше на мухъл. Джон Уорън бавно дойде на себе си, когато горчивият вкус на стопилите се таблетки изпълни устата му.
Един двайсет и четири годишен мъж, потънал в тлъстини, та да не го издебне и наближи много ужасното, което той съзираше (това бе неговата дарба, може би единствената), с навик да затъква отворите на плътта си, понеже тъкмо през тях можеше да нахлуе чудовищното, затова пушеше пури („Ормон Бразил 10“), над очилата си носеше други, тъмни очила, а в ушите си натъпкваше памучни тампони — този млад човек, все още зависим от родителите си и зает с мъгляво следване в един университет, който отстоеше на два часа път с влака, взе един неделен следобед обичайния влак — заминаване седемнайсет и петнайсет, пристигане деветнайсет и двайсет и седем, — с цел на следния ден да посети един семинар, от който впрочем вече бе решил да избяга. Когато напусна родния си град, слънцето грееше на безоблачния небосвод. Беше лято. В това приятно време влакът трябваше да профучи между Алпите и Юра, покрай богати села и малки градчета, после по протежението на една река, а след по-малко от двайсет минути, точно след Бургдорф, потъваше в малък тунел. Влакът бе претъпкан. Двайсет и четири годишният мъж се бе качил отпред и сега с мъка си пробиваше път назад, потеше се и правеше малко глупаво впечатление. Пътниците седяха плътно притиснати, мнозина върху куфари, купетата от втора класа също бяха пълни, само местата в първа класа бяха почти незаети. Когато младият човек, лашкан от влака насам-натам, залитащ ту срещу един, ту срещу друг и докосващ кореми и бюстове, най-сетне се пребори с неразборията от семейства, новобранци, студенти и любовни двойки, откри в последния вагон места, и дори толкова много, че в купето — а в третокласните вагони купета се срещат рядко — можеше да се настани свободно на цяла седалка. Насреща му в това затворено помещение седеше мъж, още по-дебел от него, и играеше шах сам със себе си, а в ъгъла към коридора, на същата седалка, се бе разположило червенокосо момиче и четеше роман. Така младият човек вече бе седнал до прозореца и тъкмо си бе запалил една „Ормон Бразил 10“, когато дойде тунелът и той му се видя по-дълъг от обикновено. Много пъти бе изминавал това разстояние, вече цяла година всяка събота и неделя, но всъщност никога не бе отдавал значение на тунела, а само го бе предугаждал. Макар неведнъж да бе искал да му посвети изцяло своя интерес, винаги когато се появеше тунелът, той бе зает с мисли за нещо друго, тъй че не забелязваше краткото потапяне в мрака — тъкмо решаваше да му обърне внимание и вдигаше очи, тунелът вече бе отминал, тъй бързо профучаваше влакът през него, пък и тъй къс бе малкият тунел. Младият човек и този път не свали тъмните си очила, когато навлязоха в тунела, понеже не мислеше за него. Слънцето сега грееше с пълна сила и местността, през която пътуваха, хълмовете и горите, далечните хребети на Юра и къщите на градчето бяха сякаш от злато — тъй ярко блестеше всичко в привечерната светлина, тъй ярко, че той осъзна внезапно настъпилия мрак на тунела, а навярно и причината задето преходът му се видя по-дълъг, отколкото очакваше. В купето бе съвсем тъмно — поради краткостта на тунела лампите не бяха запалени, понеже всяка секунда в прозореца трябваше да се покаже първият бледен зрак на деня, светкавично да нарасне и мощно да нахлуе с обилен, златен блясък; когато обаче мракът продължи, младият човек свали тъмните си очила. В този миг момичето запали цигара, явно раздразнено, че не може да чете по-нататък романа си, както на него му се стори в червеникавото припламване на кибритената клечка; ръчният му часовник със светещ циферблат показваше шест и десет. Той се облегна в ъгъла между стената на купето и прозореца и се замисли за обърканото си следване, на което никой не вярваше много-много, за семинара, който утре трябваше да посети, но на който нямаше да отиде (всичко, което той вършеше, бе само предлог да запази порядък зад фасадата на делата си, и то не самия порядък, а само идеята за порядък пред лицето на ужасното, заради което потъваше в тлъстини, пъхаше пури в устата и памучни тампони в ушите си), а когато отново погледна циферблата, бе шест и четвърт, но все още не излизаха от тунела. Това го обърка. Наистина сега запалиха лампите, в купето стана светло, червенокосото момиче можеше да чете по-нататък романа си, а дебелият господин отново заигра шах сам със себе си, вън обаче, зад прозореца, в който сега се отразяваше цялото купе, се простираше все още тунелът. Младият човек излезе в коридора, където някакъв висок мъж със светъл шлифер крачеше напред-назад, увил около врата си черно шалче. „Защо ли му е при това време?“ — помисли си той и надникна в другите купета на вагона — там четяха вестници и приказваха. Върна се отново в своя ъгъл и седна, сега тунелът трябваше да свърши всеки миг, всяка секунда; ръчният му часовник показваше вече почти шест и двайсет; той изпита раздразнение, че досега е обръщал тъй малко внимание на тунела, който продължаваше вече четвърт час, и ако се пресметнеше скоростта, с която се движеше влакът, сигурно бе внушителен тунел, един от най-дългите в Швейцария. Тъй че по всяка вероятност той бе сбъркал влака, макар и в момента да не си спомняше за толкова дълъг и внушителен тунел на двадесет минути път от родния му град. Ето защо попита дебелия шахматист дали влакът е за Цюрих, на което онзи отговори утвърдително. Младият човек каза, че не му е известно на това място по линията да има толкова дълъг тунел, но шахматистът, подразнен, задето втори път го прекъсват в някакви негови сложни размишления, отвърна, че тъкмо в Швейцария имало много тунели, извънредно много, и макар да пътувал из тази страна за първи път, това веднага се набивало на очи, а също бил прочел в един статистически справочник, че никоя друга страна не притежава толкова тунели като Швейцария. Сега обаче трябвало да се извини, наистина ужасно съжалявал, но бил зает с важен проблем на защитата Нимцович и не бивало повече да се отвлича. Шахматистът бе отговорил учтиво, но решително, младият човек разбра, че от него не може да очаква разяснения. Затова се зарадва, когато в купето влезе кондукторът. Уверен беше, че билетът му е невалиден; дори когато кондукторът — бледен, сух и по впечатлението, което оставяше, нервен човек — каза на момичето, чийто билет взе най-напред, че то трябва да смени влака в Олтен, двайсет и четири годишният мъж все още не губеше надежда, тъй непоклатимо бе убеден, че е взел по невнимание друг влак.
— Навярно ще трябва да доплатя, билетът ми е за Цюрих — каза той, без да изважда от устата си своята „Ормон Бразил 10“, и подаде карнетката.
Като провери билета, кондукторът отговори, че господинът не е сбъркал влака.
— Но ние пътуваме в тунел! — извика сърдито и доста енергично младият човек, решен най-сетне да си изясни смущаващото положение.
Кондукторът каза, че преди малко са задминали Херцогенбухзее и вече наближават Лангентал.
— Така е, господине, сега е шест и двайсет — добави той.
— Но от двайсет минути ние пътуваме в тунел — упорстваше младият човек.
Кондукторът го гледаше с недоумение.
— Това е влакът за Цюрих — рече той, като сега се взря и в прозореца, после, сякаш малко обезпокоен, повтори: — Шест и двайсет е, скоро ще бъдем в Олтен, пристигаме на осемнайсет и тридесет и седем. Сигурно се е развалило времето, съвсем внезапно, затова е тази тъма, може би е излязла буря, да, тъй трябва да е.
— Глупости — намеси се в разговора мъжът, който бе зает с проблем на защитата Нимцович, ядосан, че все още протяга в ръка билета си, а кондукторът не го забелязва, — глупости, ние пътуваме в тунел. Ясно се вижда скалата, гранит, както личи. В Швейцария има най-много тунели в целия свят. Прочетох го в един статистически справочник.
След като най-сетне взе билета на шахматиста, кондукторът с почти умоляващ глас отново ги увери, че влакът е за Цюрих; тогава двайсет и четири годишният мъж поиска да говори с началника на влака.
— Той е напред — отвърна кондукторът. — Но влакът наистина е за Цюрих, сега е шест и двайсет и пет, а според лятното разписание след дванадесет минути пристигаме в Олтен, та аз пътувам с този влак всяка седмица по три пъти.
Младият човек тръгна да търси началника. Прекосяването на претъпкания влак му се удаде още по-трудно от преди, когато бе преминал същото разстояние обратно; влакът, изглежда, се движеше с необикновена скорост; грохотът, който създаваше при това, бе ужасен; ето защо младият човек отново натъпка в ушите си памучните тампони, които бе махнал при качването във влака. Хората, покрай които минаваше, се държаха спокойно; влакът по нищо не се различаваше от другите влакове, с които бе пътувал в неделните следобеди, а и никой не му се видя обезпокоен. В един вагон с купета втора класа някакъв англичанин стоеше в коридора до прозореца и сияещ от радост, почукваше по стъклото с лулата, която пушеше.
— Симплон[2] — каза той.
Също и във вагон-ресторанта всичко бе като друг път, само дето нямаше свободни места; а тунелът все пак би могъл да направи впечатление на някого от пътниците или на келнерите, които сервираха виенски шницели с ориз. Младият човек откри началника на влака, когото позна по червената чанта, при изхода на вагон-ресторанта.
— Какво обичате? — попита началникът на влака, висок, спокоен, с грижливо подрязани черни мустаци и с очила без рамки.
— Ние сме в тунел от двайсет и пет минути — каза младият човек.
Началникът на влака не погледна към прозореца, както очакваше двайсет и четири годишният мъж, а се обърна към келнера.
— Дайте ми кутия „Ормон 10“ — каза той, — пуша същата марка като господина.
Но келнерът не можеше да изпълни поръчката му, защото нямаха от тези пури; тогава младият човек, доволен, че е намерил допирна точка, предложи на началника една „Бразил“.
— Благодаря — отвърна той, — в Олтен едва ли ще намеря време да си набавя пура, тъй че наистина ми правите голяма услуга. Пушенето е важно нещо. Мога ли едва сега да ви помоля да ме последвате?
Той отведе двайсет и четири годишния мъж във фургона, който се намираше пред вагон-ресторанта.
— По-нататък е вече машината — каза началникът на влака, след като влязоха в помещението, — ние сме в началото на влака.
Фургонът бе осветен от слаба жълта лампа, по-голямата му част тънеше в мрак, страничните врати бяха залостени и само през един малък прозорец с решетки проникваше тъмнината на тунела: наоколо бяха натрупани куфари, много от тях облепени с етикети на хотели, имаше няколко велосипеда и една детска количка. Началникът на влака окачи червената си чанта на една кука.
— Какво обичате? — попита той отново, ала не погледна младия човек, а започна да попълва таблици в една тетрадка, която бе извадил от чантата.
— От Бургдорф нататък ние се намираме в тунел — отговори решително двайсет и четири годишният мъж, — а толкова грамаден тунел няма по тази линия, аз пътувам по нея натам и обратно всяка седмица, познавам пътя.
Началникът на влака продължаваше да пише.
— Господине — рече той накрая и пристъпи близо до младия човек, тъй близо, че телата им почти се докоснаха, — господине, едва ли мога да удовлетворя любопитството ви. Как сме попаднали в този тунел, сам не зная, не намирам никакво обяснение. Все пак ви моля да размислите — движим се по релси, следователно тунелът трябва да извежда нанякъде. Нищо не доказва, че с тунела нещо не е в ред, освен, естествено, това, че не свършва.
Началникът на влака, който все още държеше своята „Ормон Бразил“ между устните, без да я запалва, бе изрекъл всичко извънредно тихо, но с голямо достойнство, все пак достатъчно отчетливо и категорично, та думите му се разбраха ясно, макар грохотът на влака във фургона да бе много по-силен, отколкото във вагон-ресторанта.
— Тогава ви моля да спрете влака — каза младият човек припряно, — не проумявам нито дума от онова, което казвате. Щом нещо не е наред с този тунел, чието наличие вие сам не можете да обясните, длъжни сте да спрете влака.
— Да спра влака? — отвърна другият бавно. — Разбира се, и за това съм помислил.
После затвори тетрадката и я сложи обратно в червената чанта, която се полюшваше на куката, след това акуратно запали своята „Ормон“.
— Да дръпна ли внезапната спирачка? — попита младият човек и посегна към дръжката на спирачката над главата си.
В същия миг обаче политна напред и се блъсна силно в насрещната стена. Детската количка се затъркаля към него, плъзнаха куфари; странно олюляващ се, началникът на влака също се понесе през фургона с протегнати напред ръце.
— Летим надолу — рече началникът и се облегна в челната стена на вагона до двайсет и четири годишния мъж.
Ала очакваното блъсване на фучащия влак в скалата, онова разбиване и хлътване на вагоните един в друг не последва, по-скоро тунелът сякаш отново тръгна равно. Вратата в отсрещния край на фургона се разтвори. В ярката светлина на вагон-ресторанта се мяркаха хора, които вдигаха един към друг чаши за наздравица, после вратата отново се затвори.
— Елате в локомотива — каза началникът на влака, като замислено и изведнъж сякаш странно заплашително погледна двайсет и четири годишния мъж в лицето.
След това той отвори вратата, до която двамата се бяха облегнали, но горещият въздушен поток ги връхлетя като буря с такава сила, че под напора на тоя ураган те отново се заклатушкаха към стената; същевременно страхотен тътен изпълни фургона.
— Трябва да допълзим до машината — изкрещя началникът на влака в ухото на младия човек, но и така думите му едва се чуха.
После той изчезна в рамката на отворената врата, през която се виждаха ярко осветените, мятащи се насам-натам прозорци на локомотива. Двайсет и четири годишният мъж решително го последва, макар да не схващаше смисъла на това катерене. Платформата, на която излезе, имаше от двете страни железни перила и той се вкопчи в тях; ала ужасното бе не чудовищната въздушна струя, която поотслабна, щом той наближи машината, а непосредствената близост на тунелните стени, и макар да не ги съзираше, понеже трябваше изцяло да съсредоточи вниманието си върху машината, той все пак ги предугаждаше, пронизван от тропота на колелата и пищенето на вятъра, ето защо му се струваше, че със звездна скорост лети към някакъв каменен свят. Покрай локомотива се проточваше тесен перваз, а отгоре като перило бе закрепена щанга, която на еднаква височина над перваза обхождаше машината; изглежда, това беше пътят; скока, на който трябваше да се реши, той прецени на един метър. Тъй че накрая успя да се залови за щангата. Като се притискаше към локомотива, той запълзя по перваза; пътят стана страшен едва когато достигна надлъжната страна на машината, сега той изцяло беше изложен на мощта на ревящия ураган и на застрашителните скални стени, които, ярко осветявани от фаровете, летяха насреща му. Спаси го само това, че началникът на влака го изтегли през една малка врата обратно в локомотива. Изтощен, младият човек се облегна до машинното отделение и изведнъж стана тихо — щом началникът затвори вратата, стоманените стени на огромния локомотив заглушиха грохота до такава степен, че той почти вече не се чуваше.
— Загубихме и нашите „Ормон Бразил“ — каза началникът на влака. — Не беше много разумно да се пали пура преди това катерене, но при своята продълговата форма те лесно се разчупват, щом не се носят в кутия.
Младият човек бе доволен, че след опасната близост на скалните стени може да спре мисълта си върху нещо, което го връщаше към всекидневието, а само допреди по-малко от половин час той все още се бе намирал в него, в тези еднообразни дни и години (еднообразни, защото живееше единствено с мисълта за мига, който сега бе достигнал, мига на сгромолясването, внезапното разтваряне на земната твърд и страшното пропадане във вътрешността на земята). От десния джоб на сакото си той извади една кафява кутия и повторно предложи на началника пура, сам пъхна една в устата си и двамата предпазливо запалиха от огъня, който началникът на влака предложи.
— Високо ценя тези „Ормон“ — каза началникът, — човек трябва само здравата да дърпа, иначе гаснат.
Думите му породиха у двайсет и четири годишния мъж подозрение, понеже той почувства, че началникът на влака също предпочита да не мисли за тунела, който все още продължаваше да се точи навън (все още имаше възможност да свърши така изведнъж, както внезапно свършва някой сън).
— Осемнайсет и четиридесет — каза младият човек, като погледна часовника си със светещ циферблат, — сега вече би трябвало да сме в Олтен.
Той мислеше за хълмовете и горите, които допреди малко още съществуваха, позлатени от залязващото слънце. Така двамата стояха и пушеха, облегнати до стената на машинното отделение.
— Казвам се Келер — рече началникът на влака и дръпна от своята „Бразил“.
Младият човек не мирясваше.
— Катеренето по машината никак не беше безопасно — отбеляза той, — поне за мене, несвикнал на подобни неща, затова бих желал да зная защо ме доведохте тук.
— Не мога да ви кажа — отговори Келер, — просто исках да спечеля време, за да размисля.
— Време, за да размислите? — повтори двайсет и четири годишният мъж.
— Да, така е — отвърна началникът на влака и продължи да пуши.
Машината изглежда отново започна да се накланя напред.
— Можем да идем в командната кабина — предложи Келер, но остана все тъй нерешително до стената на машинното отделение.
Тогава младият човек тръгна по коридора. Отвори вратата на кабината и се закова на място.
— Празна е — обърна се той към началника на влака, който сега също се бе приближил, — командната кабина е празна.
Двамата влязоха, залитайки от страхотната скорост, с която машината, увличаща със себе си вагоните, влиташе все по-навътре в тунела.
— Моля — каза началникът и натисна няколко лоста, а също изтегли внезапната спирачка. Машината не се подчиняваше.
— Ние направихме всичко, за да спрем влака, веднага щом забелязахме промяната в пътя — увери го Келер, — но машината летеше все по-бясно.
— И тя ще продължи да лети все по-бясно — отговори двайсет и четири годишният мъж, като посочи скоростомера. — Сто и петдесет километра в час? Пътувал ли е някога влакът със сто и петдесет километра в час?
— Боже мой — каза началникът, — никога не се е движил с такава скорост, най-много със сто и пет.
— Именно — отвърна младият човек. — Скоростта се увеличава. Уредът показва сега сто петдесет и осем. Ние падаме.
Той пристъпи напред, ала не можа да се задържи прав, а притисна лице към предното стъкло, тъй невъобразима бе вече скоростта.
— Къде е машинистът? — извика той и се втренчи в скалните маси, които в ярката светлина на фаровете се стрелваха нагоре, летяха бясно насреща му и изчезваха над него, под него и от двете страни на кабината.
— Той скочи от влака — извика в отговор Келер, който сега седеше на пода, опрял гръб в пулта за управление.
— Кога? — продължи упорито да разпитва двайсет и четири годишният мъж.
Началникът на влака се поколеба да отговори, първо запали наново своята „Ормон“, влакът се наклоняваше все повече, затова краката му бяха на височината на главата.
— Още след първите пет минути — каза накрая той. — Безсмислено беше да правим опити за спасение. Онзи от фургона също скочи.
— Ами вие? — попита двайсет и четири годишният мъж.
— Аз съм началник на влака — отговори другият, — пък и винаги съм живял без надежда.
— Без надежда — повтори младият човек.
Сега той лежеше по корем, взрян в бездната, от която го предпазваше предното стъкло на командната кабина. „А тогава ние сме седели в купетата си и не сме знаели, че всичко вече е загубено — мислеше си той. — Вярвали сме, че нищо не се е променило, а ямата вече ни е поглъщала в утробата си и ето че сега летим като Корей и цялата му дружина[3] към нашата бездна.“
— Аз трябва да се върна във влака — извика началникът, — по вагоните сигурно е настъпила паника. Всички ще се втурнат назад.
— Сигурно — отговори двайсет и четири годишният мъж, като мислеше за дебелия шахматист и червенокосото момиче с романа; после подаде на началника останалите си кутии „Ормон Бразил 10“: — Вземете ги, при обратното катерене пак ще загубите вашата „Бразил“.
— Няма ли да дойдете и вие? — запита началникът на влака, който се бе изправил и сега с усилие запълзя нагоре по фунията на коридора.
Младият човек гледаше безполезните инструменти, тези смешни лостове и ръчки, които го заобикаляха, сребристи в бляскавото осветление на кабината.
— Двеста и десет километра в час — рече той. — Не вярвам, че при тази скорост ще стигнете до вагоните над нас.
— Това е мой дълг — извика началникът на влака.
— Разбира се — отговори двайсет и четири годишният мъж, без да извърне глава към безсмисленото начинание на началника.
— Трябва поне да опитам — викна началникът още веднъж.
Той вече бе пропълзял високо горе в коридора, като се подпираше с лакти и хълбоци в металните стени; но когато машината се наклони още повече, за да започне ужасното сгромолясване към утробата на земята, тази цел на всички неща, началникът на влака увисна в своя отвор право над двайсет и четири годишния мъж, който, извил лице надолу, лежеше в дъното на машината върху сребристото предно стъкло на командната кабина; силите напуснаха началника, той се строполи върху пулта за управление и облян в кръв, допълзя до младия човек, като обгърна раменете му.
— Какво да правим? — изкрещя началникът на влака през грохота на отскачащите насреща им тунелни стени в ухото на двайсет и четири годишния мъж.
А той не помръдваше тлъстото си туловище, което вече не го предпазваше, а се беше отпуснало неподвижно върху отделящото го от бездната стъкло — през него младият човек жадно всмукваше бездната със своите за първи път широко разтворени очи.
— Какво да правим?
— Нищо — отвърна другият безмилостно, като не отвръщаше лице от убийственото зрелище, но в гласа му звучеше някаква призрачна ведрост.
Той лежеше, обсипан със стъклени късчета от строшения пулт за управление, а двата памучни тампона, грабнати от внезапно нахлулата въздушна струя (в стъклото лазеше първата пукнатина), като стрели полетяха нагоре в отвора над тях.
— Нищо. Бог ни остави да паднем и затова сега се сгромолясваме върху него.
1952
През тази година месец май излъга всички очаквания. Беше наистина отвратително време. Зимата упорито се проточи с необичайни снеговалежи до средата на април. После изведнъж всичко започна да се топи и снежната вода заля полята. Но небето си остана сиво, хората напразно очакваха пролетта, слънцето се показваше рядко, тъкмо се наканеше да изгрее, надникваше, сякаш само за опит, да покаже на хората как би могло да бъде, и след като всички го бяха видели, отново се скриваше зад тежките металносиви облаци.
Щом имаше възможност, мисис Оси Мълиган излизаше на прага на своя магазин, стига там да паднеше някой бегъл слънчев лъч. Слънчевите отблясъци на прага на своята търговска къща тя наблюдаваше с носталгичен копнеж. Тъй като беше зиморничава, вярваше, че има право на малко слънце и по-топло време. „Тази година е сякаш урочасана“ — казваше тя обикновено на клиентите си и на Алиша, своята помощничка. Мисис Мълиган продължаваше да ръководи текстилната фирма по традициите на стария занаят, макар че това ставаше все по-трудно и по-трудно, след като един от големите търговски концерни бе открил филиал в покрайнините, в една грозна, яркобоядисана сграда направо сред полето, „едно сладникаво чудовище“, както го наричаше понякога Оси пред чичо Уорън, „да ти е обидно дори да го гледаш“, както обичаше да се изразява тя. Но той привличаше хората и под влияние на леката музика, която се разнасяше там непрестанно, те пазаруваха повече, отколкото биха предвидили при трезво обмисляне. Оси обаче продължаваше да върти своята търговия с необходимата разсъдливост. Още от самото начало, когато се появи очевидната заплаха откъм покрайнините, тя енергично подчертаваше, че при никакви обстоятелства не би превила врат пред упадъка на търговския морал, а по-скоро би предпочела да загине с открито чело. Но поне малкото й постоянни клиенти все още умееха да ценят качествата на предлаганата от мисис Мълиган стока, както и любезното й обслужване, съобразено винаги с всеки клиент поотделно.
Все пак Оси бе почувствала заплахата. Разбира се, никога преди това не бе я чувствала в такава степен, както през изтеклата зима, която — ако трябва да назовем нещата с истинските им имена — в никакъв случай не бе преодоляна. Тя и без това си страдаше през зимните месеци. Влажното време, само по себе си, тя търпеливо би понасяла, докато топлия летен дъжд Оси винаги бе обичала. Като момиче тя предпочиташе да предприема своите разходки при дъжд, поради което биваше гълчана от майка си, и се връщаше мокра до кости. Но за нищо на света не би пожелала да признае онези своеобразни тръпки, които изпитваше под падащия дъжд, дрехите й най-често не издържаха и водата се стичаше чак под ризата й. Тъкмо обратното, зимните студове я изпълваха с меланхолия и я поболяваха, тя казваше на чичо Уорън, че би предпочела да остане през цялата зима в леглото, ръцете й отпадали, пръстите на краката й посинявали, както и устните й, страните на лицето й се вкочанясвали и ставали като дъски, понякога дори не била сигурна дали носът й бил на мястото си. Обикновено Уорън, старият войник, се задоволяваше с няколко пренебрежителни движения на очебийно огромните си ръце, а Оси, разбира се, му показваше своите, както и пребледнелите си от студ безкръвни пръсти, които допускаха предположението, че всеки от тях, при най-малкото прегъване, би се прекършил. Уорън учудено вдигаше вежди, измърморваше своето „Sacredieu“[4], предназначено за необикновени ситуации, препоръчваше бани с лайка или, тъй като това му се струваше още по-ефикасно, едно двойно уиски, което щяло да накара вкочанената кръв на Оси да заври, а после й обръщаше гръб и тя го виждаше да слиза, трополейки, надолу към работилницата, за да довърши работата си над своето изобретение, което майстореше вече от десет години. „Sacredieu, ние ще направим околосветско пътешествие, ние двамата с тебе — бе обещал чичо Уорън на Кени, — когато един ден моето откритие излезе сполучливо, а то ще излезе сполучливо, можеш да бъдеш сигурен в това, този ден ще настъпи и ние ще станем богати.“
От страна на Уорън не можеше да се разчита на утеха. Освен затрудненията, които изпитваше от няколко години, като си пускаше водата, и това, че се запъхтяваше, той не страдаше от нищо друго, сякаш не бе направен от плът и кръв, а от дънера на дъб. А и Кенет, който между другото си даваше вид, че е замесен от същото тесто като чичо Уорън, вече бе започнал да води свой собствен живот, до който Оси нямаше почти никакъв достъп — тя отдавна се бе отказала да очаква от Кени някакво внимание и съчувствие. Утеха тя намираше единствено у малкото папагалче госпожица Кармен. През някои вечери Оси едва успяваше да дочака разговора с Кармен, сякаш не беше птица, а човек. Но привечер винаги най-напред пристигаше Тед на своя мотор и влизаше в магазина, облечен в черна блестяща кожа, сякаш някой ангел от ада донасяше послание в наистина потъмнелия от времето, но все още поддържан магазин на Оси. Тя никога не можеше да се пребори с ужаса при появата на Тед в неговото дяволско облекло, поради което до известна степен смяташе невинността на своя магазин за осквернена, но бе принудена да го понася заради Алиша, която Тед идваше да вземе след работа. На Алиша Оси гледаше с по-други очи, отколкото на обикновена помощница, тя изпитваше към нея почти роднински чувства — понякога дори си пожелаваше да е нейна дъщеря — и тъкмо затова особено трудно се примиряваше с такова едно момче като Тед. Не си спомняше вече къде бе видяла веднъж една илюстрация — дали в списание, или в някоя твърде съмнителна книга, та на тази картина една огромна мечка с черна рунтава козина, изправена на задните си крака, бе заключила в ужасните си обятия едно чудно хубаво момиче. По някакъв начин тази рисунка отново бе изплувала в съзнанието на Оси по повод Алиша и Тед; тя съвсем бе забравила, че някога бе наблюдавала това изображение не само с неодобрение, но и със странен интерес, което, разбира се, не обичаше да си признава, тъй че накрая неодобрението надделя с почти гневна пламенност. Спонтанно тя бе пренесла това неодобрение върху Тед, опасяваше се, че подобни отвратителни мечи прегръдки е могло вече да има между Тед и Алиша и какво не би дала да разбере това от нея, само че никога не знаеше как да й зададе въпроса.
Щом видеше Алиша, вкопчила се в Тед, да потегля с мотора с адски грохот, мисис Мълиган затваряше магазина отвътре и се качваше по витата стълба към своето жилище. И докато си позволяваше да изпуши една цигара, тя се приближаваше към квартирата на госпожица Кармен, по-точно към една клетка с хубаво оформен купол, но Оси никога не казваше клетка, тя деликатно предпочиташе да говори за „квартирата на госпожица Кармен“. Винаги имаше чувството, че среща разбиране у Кармен, когато, обърната към птицата, изливаше сърцето си. Бе намерила разбиране за опасенията си относно Тед и Алиша, обсъждаше с птицата служебните си неволи, постигна пълно единомислие с нея, по повод оплакването си за ненастъпването на някои годишни времена, за прекалената продължителност на едно от тях, тъй че за следващото не бе останало време. Изглеждаше така, сякаш Оси бе открила в госпожица Кармен своето второ „аз“, което й помагаше да преодолява проблемите си в живота. Бе се сдобила с папагала от дюкяна за животни в Шипли, бе взела автобуса до Шипли след уверението на Кени, че той с абсолютна сигурност щял да преодолее препятствието, което внезапно се бе изпречило пред неговото преминаване от четвърти в пети клас. В отговор на това Оси бе тръгнала за Шипли, бе купила птицата като награда за Кени, уверена, че Кени обича животните. Кени винаги с радост бе мъкнал в къщи животни — една къртица, гущери, веднъж една жаба и един слепок, макар Оси да бе забравила, че интересът на Кени от онова време бе имал изключително краткотрайна продължителност, жабата той бе подхвърлил за храна на котарака Аякс, а слепока Оси измете един ден изпод леглото на Кени, изсъхнал като вейка, тъй че тя изобщо не можа да познае какво в същност бе това. Строго погледнато, госпожица Кармен никога не е била собственост на Кенет — първо, защото Кени все пак не можа да премине в следващия клас, и второ, защото той изискваше от Кармен да говори, а тя не можеше. Оси бе питала за това търговеца в Шипли и бе узнала, че папагалът би могъл да бъде научен да говори, но никой не притежаваше нужното търпение — нито Кенет, нито Уорън, нито дори мисис Мълиган. При все това Оси пределно ясно и убедително забеляза интелектуалните дарби на дребния папагалски род, който тя, ако трябва да бъдем справедливи, бъркаше със същинските папагали. Макар и звуците на Кармен да не означаваха нищо, Оси ги тълкуваше като думи, които отчасти или поне в момента успяваха да я окуражат. Във всеки случай не бе необходимо да произнася монолози, а вярваше, че провежда истински разговор, че чува добре обмислени отговори от страна на Кармен, за което съдеше по острото писукане на папагалчето, а понякога и по положението на главата и другите части на тялото му, или по изразителния начин, по който подскачаше нагоре-надолу върху пръчките на своята квартира. Обикновено Кени беше този, който слагаше край на разговора между Оси и госпожицата, като влизаше и задаваше въпроси след ядене, и по-рядко Уорън, който покрай изобретението си много често забравяше да яде.
Беше краят на април, четиринадесет дни откакто се стопи снегът. По правило от този месец не можеше да се очаква друго, освен горчиви разочарования. Наистина понякога се усещаше незначително затопляне на въздуха, което водеше до усилване на надеждата, че пролетта най-сетне е благоволила да настъпи. Мисис Бингъл разправяше в магазина на Оси Мълиган, че прекарала цял един следобед на слънце на своя балкон. Докато избираше подходящи копчета за една мостра на мисис Бингъл, Оси изслуша тази новина с щастлива усмивка, но изведнъж не можа да реагира другояче, освен да попита с непреднамерена строгост кога е било възможно да стане това.
— Във вторник — отвърна мисис Бингъл, — да, точно така, спомням си, беше вторник следобед.
С помощта на Алиша Оси в края на краищата констатира, че в най-добрия случай е ставало дума за някакъв си половин час и мисис Бингъл е могла да поседи навън само с вълнена жилетка, за да не замръзне.
И тъй, всичките си надежди хората възлагаха на месец май. Действително рано сутринта, когато участниците в първомайската манифестация се отправиха към Шипли, слънцето грееше. През селището забоботиха тракторите на селяните, които в добро настроение потеглиха на работа към полето. Оси дръпна кепенците, отвори прозорците и въздъхна с дълбоко облекчение. Облегна се за малко навън и почувства лека топлина по челото и по деколтето на пеньоара си, който при навеждането й над перваза на прозореца се бе разтворил. След това се върна обратно на масата за закуска и малко се ядоса на тъпото изражение върху лицата на чичо Уорън и Кени, което не й се стори уместно при вида на твърде положителната промяна във времето. Взе чашата и изпи на крак остатъка от кафето си, като я придържаше с лявата ръка, за да не капне на гърдите й.
За щастие Кенет и Уорън скоро се оттеглиха, така че Оси можеше да се приближи до квартирата на госпожица Кармен с цел да си побъбри надълго и нашироко в празничния ден. Разбира се, предмет на нейния разговор трябваше да бъде времето, но той не излезе толкова подробен. Само в много редки случаи Оси бе имала основание да се дразни от държането на Кармен, действително в много редки случаи, но това основание никога не би било толкова съществено както днес, тъкмо в това прелестно утро. Докато уведомяваше своята довереница за равновесието, в което се намираше тази сутрин, тя не забеляза у госпожица Кармен нищо друго, освен възражение, и то толкова упорито, че Оси се почувства дълбоко засегната. На нейното обръщение госпожица Кармен си позволи да мълчи, и не само това: Оси обидено констатира как госпожица Кармен с все сила и упорство стискаше човката си: на всичко отгоре птицата направи и нещо друго, а именно — разтърси глава, разтърсваше я с такова нечувано настървение, че Оси почувства как в гърдите й се надигна истинска ярост. Тя взе една цигара от масата, потърси кибрит, позабави се, докато я запали — всичко това, за да се успокои, после загърна пеньоара по-плътно около талията си и отново се отправи към госпожица Кармен. Горе-долу бе успяла да се посъвземе, опитваше се да говори спокойно и с голяма предпазливост, но въпреки това бе посрещната отново с възмутително невежество от страна на госпожица Кармен, нейното непрестанно тръскане на глава, и не стига това, ами госпожичката дори престана да обръща внимание на Оси, размаха криле към своята кабина за къпане и като си придаваше важност, газейки и пляскайки във водата, си направи една баня.
Макар сега да бе излязла извън кожата си от яд поради държането на Кармен, по-късно, след години, Оси пламенно щеше да възхвалява мъдростта на папагалчето, и не само мъдростта му, но и неговата ненадмината пророческа дарба. В този момент естествено тя не разбираше нищо и реши да извика Уорън. Забеляза котарака Аякс, който в непосредствена близост до вратата я наблюдаваше подигравателно с пламтящите си жълти очи и незабавно изчезна, преди тя да бе успяла да го ритне. Тогава Оси отвори широко вратата и изкрещя надолу към Уорън. Нададе ухо към стълбите, но не чу нищо и извика повторно. Чичо Уорън не отговаряше. Беше толкова тихо, че Оси дори не беше сигурна дали Уорън е долу в своята работилница. Както често ставаше, тя се поддаде на заблудата, че един изобретател вдига в работилницата си оглушителни шумове или дори експлозии. Но ерата на експлозиите в работилницата на чичо Уорън бе останала вече години назад, един дявол знае какво майстореше той тъкмо по онова време, за което и сам вече не си спомняше, защото неговите изобретения меняха своите сфери и цели на действие. Понякога върху съвършено нова база изработваше вентилационна система за аероплани от последното столетие, понякога го занимаваха кънки за бълхи или пък проектираше сабя с фосфоресциращ жлеб за оттичане на кръвта и насочващо магнитно съоръжение на върха на острието, или бе на път да добие енергия чрез полети с пощенски гълъби, или получаваше алкохол от добре отлежали кафяви въглища. Чичо Уорън беше този, който революционизира домостроителството посредством моторизиране на всеки отделен етаж, той сгъстяваше въздух в консервни кутии и приготовляваше от него желеподобна маса, която практично можеше да се реже на филии. Но в едно и също време неговото внимание бе насочено към безброй други изобретения, да работи над едно, единствено не би го удовлетворявало.
До известна степен чичо Уорън страдаше от прекален изблик на идеи, така че в течение на една-единствена седмица беше склонен да се занимава най-малко с десетина от тях. Разбира се, при това огромно напрежение ставаше трудно, дори невъзможно да разграничава едни проекти от други, тяхното сливане бе неизбежно при по-нататъшното им развитие, женитби и венчавки идваха на дневен ред, поставяха се основите на нови поколения, чиито родословни дървета за съжаление се губеха някъде в бъркотията. Идеите, разправяше веднъж Уорън, го връхлитали тъй, както другите хора — мухите, и той, тъй да се каже, ги ловеше с голи ръце. За себе си твърдеше, което между впрочем не интересуваше никого, че се бил издигнал на най-високото стъпало на познанието, където можеш да вдъхваш само редкия въздух на самотното величие. Обединяването на всички негови тези водеше до отрицание на целта, негова молба бе да се избегне направата на всеки продукт, осезаем с човешка ръка. След всичко това без съмнение ще възникне въпросът дали неговият самотен път на откривател накрая все пак не е дал — да, точно така — не е дал плод на някое колосално осезаемо изобретение, а именно — единствено възможната, единствено валидната реализация на перпетуум-мобиле. Още в дните, прекарани като ландскнехт, като военномислещ, той си бе изработил тънък усет за движението, но Уорън нямаше намерение да постига никакви цели. Не бе случайност, че едва на четиригодишна възраст чичо Уорън откри още веднъж колелото, при това много по-задълбочено и обосновано, отколкото неговият пръв откривател. Още докато си играеше в пясъка, той набеляза невиждани досега сражения, скицира ги по една неизползвана във военния занаят геометрия и ги приложи тъкмо в такива местности, за които военните винаги казваха, че били непригодни за сражения. Младият Уорън, доказа обратното и провеждаше тези невъзможни битки без, разбира се, да го интересуват нито победи, нито поражения, вълнуваше го само драматичната прелест, бушуването на военното действие. Още тогава той разгръщаше боеве без противници, боеве, които до известна степен се решаваха от само себе си. Той измисли последното тотално сражение. Тъй като оставяше малко писмена документация след себе си, се съхрани като негова тайна какви методи бе прилагал. Бяха намерени само няколко хартийки с надраскани по тях бележки за издигането на книжни хвърчила на невероятно дълги шнурове, за употребата на стоманени въжета за движението на водни облаци, едно предложение за изкуствено оцветяване на дъжда, както и една бележка за техниката на привидното замръзване на реките. В края на краищата, въпреки жалкото наследство за потомците, това бяха достатъчно доказателства за гения на Уорън, който жалкият свят за съжаление не притежаваше дарбата да разбере.
Толкова по-малка способност да проумее това имаше Оси, която в крайна сметка беше една най-обикновена продавачка в магазин в Пиклмоур, графство Бейкст. В интензивната експлоатация на гения на чичо Уорън тя виждаше само едно безсмислено суетене. И сега, след безсрамното оскърбление от госпожица Кармен, със своето кръщене, насочено към работилницата на изобретателя, Оси нямаше никакво друго намерение, освен да му попречи и да накара тъкмо него да плати за ядовете й. Щеше да поиска от Уорън да излязат и се поразходят на слънце, но той изобщо не реагираше. Възможно бе в този момент той да наподобяваше госпожица Кармен и също тъй да тръскаше глава. В стремежа си да се добере до Уорън Оси бе застанала с гръб към прозореца и тъй тя не бе забелязала още, че небето отново се бе забулило в своята обичайна окаяна сивота.
Час по-късно един вихър помете полята, един-единствен силен порив на вятъра, и след това във въздуха отново замириса на дъжд. Селяните по нивите побързаха с полската работа, докато едно съобщение от Шипли извести, че вятърът щял да изтръгне от ръцете на демонстрантите плакатите, с които те настояваха за неприкосновеност на профсъюзната свобода, най-малкото внезапният вихър щял да отнесе шапките от главите на хората и дори няколко от тях се били издигнали като въздушни балони право нагоре в небето. Ставаше дума за студен вятър и температурите отново спаднаха. По-късно някои се питаха защо не бяха разбрали сигнала, този знак, който богът на времето бе вложил в образа на силния вихър, но тъй или иначе не го бяха разбрали и поради това не взеха никакви предварителни мерки, каквито биха били препоръчителни при това положение. Инак следобедът в деня на труда, що се отнася до времето, протече така, сякаш прищевките на април прекрачваха и прага на май. Ако не им се налагаше да излязат, през остатъка от деня хората продължиха да си седят по стаите и убиваха времето си с игра на „вист“, „монопол“ или „да хванем шапката“.
Този ден Оси се отказа да размени повече каквато и да е дума с госпожица Кармен. Тя видя Кени и чичо Уорън на масата за обяд пред супа от цветно зеле, след това, както беше дълбоко наскърбена, се оттегли в стаята си и се опита да започне една книга, която от доста време се канеше да чете, но скоро забеляза, че очите й само се плъзгат по редовете, без да разбира какво означават. Чувствайки се самотна, тя се повъртя известно време безцелно из стаята, спира на няколко пъти до прозореца и поглежда навън към улицата, където цареше странна тишина, в никакъв случай неотговаряща на празника, после потърси нещо да се поразвлече, като прегледа още веднъж списъка с поръчките през изтеклата седмица, обмисли някое време застрашеното положение, в което въпреки всички усилия се намираше търговията й, след което стигна до решението да даде обява във вестника. Сметна, че е необходимо за всеки случай да даде под наем неизползуваната си гостна на някой самотен господин. Зае се със съчиняването на обявата и я адресира до „Шипли Стандарт“. Вечерта изпи само чаша чай и си легна.
Чу крясъците на котарака Аякс пред вратата си, чу музиката по радиото от стаята на Кени и малко след това стъпките на Уорън нагоре по стълбата откъм работилницата. От време на време някоя кола профучаваше по улицата. Бе оставила лампата да свети, още веднъж опита да чете, но накрая отново захвърли книгата и се втренчи унесено в сянката, която падаше в стаята. Клепачите й натежаха и тя изгаси лампата, когато дочу нежно барабанене по прозореца, едно почти мелодично почукване, което за миг я хвърли едва ли не във възторг, тъй като с това бяха свързани някои нейни спомени, в никакъв случай неприятни обаче, докато най-сетне разбра, че в същност това бе мелодията на започващия дъжд. Въпреки всичко, в продължение на един миг я бе облъхнал споменът за мистър Мълиган, бащата на Кенет, който преди осем години бе загинал при автомобилна катастрофа. Споменът сякаш идваше някъде съвсем отдалеч и с него Оси заспа.
Сутринта Алиша влезе в магазина, мокра до кости. През цялата нощ бе валяло като из ведро и продължаваше да вали по същия начин — упорит, тираничен, леещ се от небето чудовищен, дъжд, Алиша нямаше чадър или поне мушама и независимо от това, че измокрена като пудел, тя не можеше да бъде полезна в магазина, съществуваше опасност да се простуди, затова Оси я изпрати с една хавлиена кърпа в склада в дъното на магазина, а тя самата се зае да избере рокля за Алиша, за да се преоблече. Когато дойде при нея, видя как момичето, към което изпитваше понякога пориви на майчински чувства, стоеше голо между етажерките и сушеше с хавлиената кърпа косите си. Моментално и по един крайно угнетителен начин Оси отново си спомни за голямата рунтава мечка, а заедно с това и за Тед, как сграбчва това красиво създание с жадна страст, и вероятно гласът на Оси просто бе престанал да й принадлежи, когато изведнъж попита Алиша къде е била вчера. Докато поставяше до Алиша роклята, която беше избрала, тя се чу да пита, но в същото време имаше чувството, сякаш един друг глас в нея я умоляваше, че Алиша може да не пожелае да отговори, а онова можеше и да не е вярно, макар тя много добре да знаеше, че е така. Алиша я осведоми с прекалена доверчивост, която не бе по вкуса на Оси и при вида на нейната голота предизвика ужас в съзнанието й. Била заедно с Тед, най-напред на манифестацията в Шипли, след това пообиколили с мотора насам-натам и после… Алиша направи пауза и Оси й беше благодарна за това, защото не искаше да чуе още веднъж онова, което бездруго знаеше. Но впоследствие все пак й се стори, че нещо у Алиша се разбунтува, внезапно тя я погледна открито и безсрамно в очите и в този момент стана сякаш по-гола, отколкото преди… и после си погукахме заедно, през целия следобед и през цялата нощ — добави малко позахилена и същевременно странно категорична. Долната устна на Оси увисна, но все пак тя забрави да изрази ужаса си с вик. Издаде няколко сподавени звуци и побягна. В магазина се разплака в странен синхрон с дъжда, който се изливаше върху прозорците.
През целия ден вратата на магазина се отвори само два пъти: когато Кенет се върна от училище в гумени ботуши и нахлупена качулка на мушамата ниско над очите, и след това отново едва късно следобед, когато мис Потър попита за секретни копчета, каквито Оси вече не доставяше, тъй като обикновено не се търсеха. Тя се опита да убеди мис Потър в предимствата на ципа пред секретните копчета, но въпреки това не постигна успех. Докато разговаряше с мис Потър за ципове, се случиха две неща: първо, Оси забеляза локвата, появила се от водата, която с непоколебимо упорство се стичаше на капки от чадъра на мис Потър и образуваше една голяма вада около обутите й в галоши крака, и второ, думата „секретно копче“, независимо дали Оси желаеше това или не — а тя, разбира се, не го желаеше! — събуди в съзнанието й една неприлична представа, тъй че за момент тя бе изложена на риска онази вулгарна, употребена от Алиша дума да се изплъзне по погрешка от собствената й уста. Въпреки всичко мис Потър, изглежда, забеляза нещо, защото се втурна твърде объркана навън.
Да се смята, че до вечерта дъждът щеше да се извали, би било безсмислено, тъй като той продължи да се лее и след това, ако изобщо можеше да се каже, че бе имало вечер, защото из един път настана нощ. Тед не се появи и Алиша зае от Оси един чадър. Бездруго в лошо настроение, като се качваше нагоре, Оси се ядоса на Аякс, който кихна срещу нея на стълбата и така не на място седеше на стъпалата, че Оси трябваше внимателно да го прескочи. Горе, пред квартирата на госпожица Кармен, бе застанал Кени и промушил пръсти през пръчките на кафеза, се забавляваше, хвърляйки птицата в паника. Този път на Оси й бе безразлично, отново й се приплака, седна за малко край масата, подпряла глава с ръце, после попита Кени за домашните му. Както обикновено, той обясни набързо, че си бил написал по всичко, но само по безразличния му тон личеше, че лъже; въпреки това Оси не възрази. Истински се разгневи само на чичо Уорън, който се появи, потривайки ръце, и с огромен патос оповести, че бил започнал ново изобретение. От равномерното ромолене на дъжда се чувствал ободрен и окрилен, съобщи той и след това заговори като картечница за новото и действително неповторимото в неговото изобретение. Оси стисна зъби, стараеше се да не го слуша, после внезапно стана и отиде в стаята си.
Следващия предобед Кенет се върна от училище още в десет часа сутринта. В мазетата на училището водата стигала вече до колене, пристигнала пожарната команда, за да я изпомпа. От господин Шеридан, раздавача на телеграми, Оси узна, че по отсечката Есекс — Шипли движението на влаковете било преустановено на много места, а в окръга имало вече наводнени шосета. Но въпреки това продължаваше да вали. Цял следобед Оси от всевъзможни посоки слушаше пронизителното пищене на пожарната, а вечерта се говореше, че в околностите на Шипли се намесили военните, за да спасяват от наводнението шофьорите по шосетата. Съобщаваха за много реки из цялата страна, които излезли от коритата си, за иначе най-безобидни поточета, които си позволили да набъбнат до размерите на езера. Работниците от фабриките в Шипли не можели да ходят вече на работа, защото заводските халета и машините били наводнени. Също и помещенията във филиала на търговската фирма били вече наводнени. Оси слезе под вратата на магазина и загледа недоверчиво прелялата канавка. Преглътна яда си и заговори с Алиша за необходимостта от предохранителни мерки. Глупаво се остави Алиша да я успокои, че вратата на магазина се затваряла плътно и никаква вода не можела да проникне вътре.
Вечерта Оси проведе обстоен разговор с госпожица Кармен. Ставаше въпрос за проливния дъжд и госпожица Кармен изслуша последните новини за катастрофата със зинала човка. Тя създаваше впечатлението, че е благодарна на стопанката си, загдето й представяше нещата в същинската им светлина, и Оси продължаваше да осведомява папагалчето с безпощадно откровение. Сутринта не бе нужно Кени да ходи на училище и той си остана в леглото; само Уорън витаеше наоколо и проявяваше направо противна веселост, и то съвсем не на място. Още на стълбата Оси забеляза, че вратата на магазина не бе устояла на дъжда. Беше се образувала една локва със своеобразна, внушаваща страх форма — проникналата вода наподобяваше плоска, тъмна длан, която посягаше от вратата към вътрешността на магазина. На тезгяха се бе наместил котаракът Аякс и жалостиво мяучеше, втренчил поглед в този странен призрак, който напредваше пълзешком по пода на магазина; по навик, тъй като й бе противно до смърт, когато Аякс се настанеше на тезгяха, Оси се опита със съскане и заплашително вдигната ръка да го прогони оттам, но само успя да го накара да се замита като побъркан напред-назад по тезгяха. Междувременно на вратата почука Алиша и още с отварянето й заедно с нея в магазина нахлу огромна водна маса. Ожесточено, с кофи, парцали и метли, Оси и Алиша се съпротивляваха срещу водната стихия. Но надеждата им да надвият пороя не продължи повече от пет минути. Тогава двете жени с мълниеносна бързина се заловиха да спасяват стоката и преди всичко онази част, която се намираше най-долу по чекмеджетата, както и роклите, палтата и полите, които висяха от лавиците непосредствено до пода. Но въпреки това сега нивото се покачваше с рекордна скорост. Едва след известно време в разгара на сражението Оси забеляза, че водата й стигаше вече до коляното; забеляза го всъщност по усещането за някаква особена тежест в краката, което произтичаше от съпротивлението на покачващата се вода, в която тя газеше.
Едва сега Оси си помисли за Кенет, който се излежаваше в леглото, когато тя слезе в магазина. Вълна на възмущение заля лицето й, като си спомни за този развейпрах, комуто, вместо да помогне на майка си в това бедствено положение, не бе хрумнало нищо по-добро, освен мързеливо да се търкаля в леглото. Не по-малко се разгневи на Уорън, особено когато се сети какви ги бе дрънкал за дъжда — приказки на малоумен — колко окрилен и освежен се бил чувствал от ромоленето на дъждовните капки. Оси цяла трепереше и едва когато спря за миг при вдигането на дрехите, забеляза до каква степен се тресеше от студ — чак зъбите й тракаха, а ръцете й бяха станали безчувствени. Провикна се колкото й държаха сили към Кенет и Уорън, а накрая и към Алиша, която вече не се виждаше, боеше се, че се е удавила. Но Алиша работеше в дъното на магазина като звяр и сега Оси забеляза как спасяваше един вързоп нощници на цветчета и бе затънала във вода до хълбоците. Оси отново викна на Уорън и преди всичко на Кенет. Държеше се здраво за тезгяха и оттам се опитваше да стигне до крака на стълбата. В същото време не преставаше да крещи името на Кенет, за когото си беше втълпила, че е още в леглото и единственото й желание сега бе да го измъкне грубо оттам и да му даде заслужената според, нея порция пердах. В този момент чу Аякс, неговото мяучене долиташе отгоре, над главата й, тя го потърси с очи и го откри на най-горния рафт на етажерката с копчета. Там той се бе протегнал и се наслаждаваше на гледката от прозореца към улицата. Оси гледаше слисана нагоре към Аякс и от обзелата я ярост, която все още бе адресирана към Кенет, тя моментално отдели полагаемото се количество за котарака. Продължаваше да бъде на нож с него, той бе преди всичко собственост на Уорън, но сега тя възприе блаженото му обтягане на сигурна височина като двойно оскърбление. Забрави, че имаше по-важна работа, боричкането около тезгяха, и грабна дървения метър, за да прогони Аякс отгоре, но не успя да достигне котката.
Накрая Оси съвсем случайно извърна глава към прозореца и моментално забрави за Аякс, в този миг забрави дори за магазина и за Алиша, която още правеше опити да продължи спасителното дело — всичко забрави Оси, когато погледна през прозореца и не видя навън нищо познато, нищо от онова, което обикновено бе свикнала да вижда там. Пред погледа й се простираше океан, над който валеше, пихтиеста кожа, която трептеше на височината на очите й, и сякаш безброй гвоздейчета се забиваха в тази кожа, падащите от небето гвоздейчета на дъжда. Както се бе вторачила като хипнотизирана навън и същевременно крещеше от ужас, а крясъците й преминаваха в протяжен детски хленч, тя забеляза още нещо, което сега се появи в най-горния край на прозореца, забеляза и сянката, която произтичаше от това „нещо“ и като зловеща тинктура се сливаше с водата — едва тогава проумя, че „нещото“ бе движещ се кораб, дълга лодка с гребла, които се потапяха във водната маса. Само не можа да разбере кой беше в лодката, водата я издигна толкова високо, че остана да се вижда само дъното й и потапящите се гребла.
Бяха изминали няколко минути, откак корабът се плъзна пред очите на Оси, когато тя постепенно осъзна, че това не беше сън. Детският хленч, тези протяжни вопли, секнаха на устните й, когато се съвзе с усилие и обърна поглед към магазина, превърнал се в аквариум, в който, вместо риби, наоколо плуваха чудесните артикули на Оси — пеньоарите, като жалки, противно пъстри парцали, кутиите с копчета, наподобяващи малки увеселителни параходи, панделките, които се виждаха като змии, където и да погледнеш — все парцали, напълно съсипани и неизползваеми, а между тях — гредите на етажерките, които изглеждаха като подпори на корабен пристан, и само горната четвърт на чугунената й автоматична каса стърчеше като изоставена от всички отбранителна крепост.
Първа Алиша успя да проникне в омагьосания свят на Оси, в последната минута, когато отдавна вече не ставаше дума да се спаси част от стоката, като се натрупа накуп някъде по-нависоко, а за спасението на самите жени. Вече никоя от вратите не можеше да се отвори, водната маса ги притискаше, водата стигаше почти до гърдите на Оси и Алиша трябваше да й помогне да прегази разстоянието до склада. Само тя бе още в състояние да разсъждава спокойно; в тоя момент Оси твърде много приличаше на своите стоки, които плуваха безцелно наоколо, направлявани от чужда воля. Алиша бе тази, която откри единствения останал път за бягство — нагоре по етажерките в склада към капандурата. Беше някъде около единадесет часът преди обед и по това време момичето Алиша бе също като хладнокръвно преценяващ инженер, чието поръчение е да построи мост, или като престъпник, заел се с бягство отвъд затворническите стени. Може би още преди час тя бе подготвила тази ютия, която по-късно използува да разбие прозореца на капандурата и после бе изтеглила падналата духом Оси до най-горния ред рафтове. От този момент, докато най-сетне щеше да може да излезе в тесния вътрешен двор, изтече още един час, който й бе необходим да разбие дебелите, армирани с тел стъкла на капандурата.
Но бе необходимо много повече време, докато Оси се събуди от кошмарния си сън. Не можеше да си спомни вече, че Алиша я бе отнесла в леглото, още по-малко, че бе спала — сън, който едва ли се различаваше от продължително загубване на съзнание. Как бе станала — също не помнеше. Сякаш е била възпрепятствана да довърши някаква своя мисъл, тя се отправи най-напред към стаята на Кенет, но той не беше там. После, като че това спадаше към същата мисъл, затърси чичо Уорън. Извика надолу към работилницата, но не получи отговор. Отвори прозореца, видя водния поток и две лодки в края на улицата, едната от които се движеше към нея. Валеше както преди обед, както през всичките тези дни и Оси видя — водата на улицата толкова се бе покачила, че ако някой мъж в лодката се изправеше, спокойно можеше да погледне в стаята и. Оси възприе това апатично, почти с безразличие. Затвори прозореца, мина без всякакъв интерес покрай квартирата на госпожица Кармен и отново, но без успех, викна на Уорън. После слезе долу в работилницата и завари чичо Уорън да седи в своето кресло — водата му стигаше над корема.
Обикновено Оси избягваше да посещава работилницата на чичо Уорън, като помещение, в което бе убедена, че се случваха само непристойни неща. Така от пръв поглед й стана ясно, че езерото, сред което се намираше чичо Уорън, бе част от онова, което той наричаше свои „изобретения“. Затънал сред тази вода, той бе облегнал леко назад глава, очите му бяха затворени, а устните полуотворени. Човек би могъл да го вземе за бюст-паметник, отделен от цокъла и поставен сред някакво езеро. Върху масата пред него, която все още стърчеше над водата, имаше плосък съд, а в него някаква течност, от която излизаше жълтеникава пара, може би, помисли си Оси, Уорън си е варил супа и е забравил да я изяде. Изведнъж се изплаши при мисълта, че Уорън е може би мъртъв, умрял е, след като си е приготвил супата, която не е могъл да изяде. Странното бе, че Оси преценяваше тази възможност тъкмо в момента, когато клепачите на Уорън трепнаха, за да се отворят малко след това. Но Оси се почувства по-скоро окуражена, сякаш ставаше дума за някакъв дух, който бе отворил очи и отправил към нея своя празен поглед, особено когато Уорън раздвижи едната си ръка и извади дясната си длан над водата, Оси видя стичащите се от нея капки и разливащите се големи кръгове върху водната повърхност. Уорън издигна едрата си ръка на височината на безжизненото си лице, а после малко по-нагоре, докато тя спря като хералдически знак над черепа му. Тогава най-после той отвори уста и Оси се уплаши може би най-вече от това, което каза: „Sacredieu, но какво се е случило?“
В петък дъждът спря, но наводнението продължи и през следващата седмица, а в някои области се задържа и значително по-дълго. Правителството обеща да помогне — бързо и без бюрократизъм. За смях хората нямаха абсолютно никакво основание. Впрочем стана ясно, че се касаеше за катастрофа от европейски мащаб, значителни части от западната и южната територия на континента също бяха наводнени.
Водата се отдръпваше бавно, но нивата на реките постепенно спадаха, връщаха се отново под маркираното от наводнението ниво. Започнаха да се оценяват щетите, правителството направи нови изявления в уверение на това, че щяло да помогне бързо и без всякакъв бюрократизъм, и тези уверения бяха толкова категорични, че на места предизвикаха съмнения. Два или три дни по-късно бе оповестено от служебните органи, че причината за наводнението е у самото население. На хора като мистър Шеридан чашата на търпението преля, за подобни неща той се косеше непрестанно. „Какво си въобразяват те — викаше той, — че всеки би могъл да слуша такива дивотии, да не би да си мислят, че сами сме си докарали дъжда?“ Но служебните органи с невъзмутимо спокойствие направиха изявлението, че катастрофата неизбежно трябвало да настъпи поради тоталните размери, които вземало бетонирането на земята. Дъждовната вода не можела да намира вече пътища да се оттича или просмуква, а съществуващите били недостатъчни. Това доведе раздразнението на мистър Шеридан до краен предел. „Сякаш ние, обикновените хора, засипваме света с бетон — крещеше той в лицето на всеки, комуто имаше да връчва телеграма. — Сякаш бихме могли да вдигнем глас срещу ония, които пренебрегват с подигравка нашата воля и сипят навсякъде своя посран бетон. Точно така, господин Потър — добавяше той, — посран бетон! Извинете ме. Сами сме си били виновни! Като слушам такива неща…“
Старата госпожица мис Потър се възмущаваше много от премия, но необуздано разгневен Шеридан. Тя изтича при Оси и й разказа за неговото непокорство. „Мисис Мълиган, можете ли да си представите какво само каза още!“ — добави мис Потър, задъхвайки се, и с изразително притваряне на очите даде да се разбере какво още би могъл да каже Шеридан. Оси бе в масленозелен работен комбинезон, гумени ботуши и кепе на главата, от типа на тези, които носеха шофьорите, превозващи нефт; с подобно снаряжение бе и Алиша, двете жени стояха насред магазина и, тъй да се каже, правеха първата копка след наводнението. Работният костюм на Оси твърде недвусмислено показваше, че бе решила да се пребори със силите на съдбата. Може би тя само си го беше втълпила, но след като преодоля ужаса и унинието, отново хранеше твърда увереност, че с малко късмет и помощ от страна на Алиша би могла да възстанови магазина, почти до предишното му състояние. Щом й останеше време, тя разменяше мисли и с госпожица Кармен, — междувременно й бе станало абсолютно ясно, че папагалчето притежава несравними дарби и е предвидило всичко, — та Кармен подхранваше похвалната увереност на Оси. Навсякъде се предприемаха атаки срещу последствията от наводнението и двете жени в магазина на Оси също се трудеха до припадък, за да освободят най-напред поне пода.
През това време Оси почти не виждаше Кенет, той уж помагаше в училището при разчистването. Що се отнасяше до чичо Уорън, отношенията между него и Оси се бяха обтегнали, защото Уорън обвиняваше Оси в нечисти намерения относно котарака Аякс, когото тя бе оставила безпомощен в магазина по време на своето бягство. Действително Оси се бе почувствала малко виновна заради котарака, макар че никога не можа да разбере по какъв начин се бе спасил от наводнението. След като водният поток се бе отдръпнал, от Аякс нямаше и следа и Уорън правеше вече мрачни намеци за покушение върху живота на котарака, когато няколко дни по-късно той отново се появи, без каквито и да било признаци да е понесъл някакви особени лишения, напротив — тъкмо обратното. Междувременно Уорън не проявяваше ни най-малко желание да престане да се цупи.
Работата по разчистването не оставяше на Оси време да се измъчва за това. Впрочем всичко говореше за едно ново начало. Още вечерта през техния пръв работен ден пристигна Тед и предложи помощта си. После дойде мистър Холдън от застрахователното дружество, отбеляза щетите и даде надежда за щедро обезщетение на загубите. На следната сутрин Оси случайно чу как Кенет разказваше на чичо Уорън за някакво животно, което бил намерил през нощта върху тапетите в стаята си. Уорън искаше да знае за какво животно става дума и видът на Кени никак не беше интелигентен, когато вдигна рамене и отвърна, че не знаел, някакво лигаво животно, може би червейче някакво. „И ти какво направи с него?“ — попита чичо Уорън. С една кърпичка Кени го бил отскубнал от тапета и го хвърлил в клозета. Уорън сбърчи чело, поклати известно време глава, погледът му се бе премрежил. „Не е било червейче“ — каза накрая той, увери се, че Аякс бе до него и му нареди да го последва в работилницата.
Същия ден следобед, когато бе отворила вратата на магазина, за да измете последната кал на улицата, Оси чу как някой отвън попита за мисис Мълиган. Веднага след това в магазина влезе един мъж и обясни, че бил дошъл по повод обявлението във вестника. Оси трябваше най-напред да си припомни и едва след това й дойде на ум, че бе искала да даде една стая под наем. Тя малко се смути, преди всичко поради факта, че интересуващият се бе дребен на ръст и с болнав вид, очевидно някакъв китаец. Все пак тя даде стаята под наем с право да ползва и кухнята на този мистър Ванг Ли, който, както твърдеше, следвал машиностроене в Шипли и искаше да се нанесе веднага. Китаецът си тръгна, но кога действително се нанесе, никога не стана ясно. Уорън замърмори подозрително, когато узна, че щеше да живее под един покрив с някакъв жълтокож. Говореше за „въстанието на боксьорите“, за „сините мравки“ и за „жълтата опасност“, на което Кенет се изсмя. Уорън заяви, че се виждал принуден в бъдеще винаги здраво да заключва работилницата си.
В замяна на това присъствието на мистър Ванг Ли почти не се чувстваше. Оси оставаше някак с впечатлението, че дори когато китаецът е в къщи, той сякаш не присъства тялом, тъй да се каже, като другите хора, и тя бе принудена да признае, че този факт й се струваше малко зловещ, ала за щастие поради плътно ангажирания си работен ден тя само между другото можеше да му обърне внимание.
Кени, изглежда, повторно бе намерил животно, пак такова едно червейче, този път в кухнята, вътре във фурната. Уорън не можеше да проумее защо Кени отново го бе хвърлил в клозета.
— В случай че намериш още веднъж от тези гадини, то запази я и ми я покажи — каза Уорън, — би трябвало точно да се види. — добави той скоро след това и тъй силно удари с пестник по масата, че госпожица Кармен нервно се разхвърча из квартирата си. — Sacredieu, това е само работа на китаеца — каза Уорън, — сигурно той ни влачи тия животни в къщата.
Нямаше никакъв ефект, когато Оси обърна внимание, че Кенет бил намерил първото животно още преди пристигането на китаеца. Такъв един аргумент ни най-малко не впечатли чичо Уорън.
— Доколкото той въобще спада към човешката категория, кой ти гарантира, че още преди това не е бил тук!
Уорън твърдеше, че тия китайци били като дъга след дъжд, хем са тук, хем ги няма, появяват се и изчезват както и когато им е удобно. Каквото и да означаваха приказките на Уорън, вечерта Оси разговаря с Кармен, но Кармен не пожела да се произнесе по този въпрос и това се стори на Оси наистина съмнително.
— Я кажи — искаше да знае Уорън на следващия ден, — как изглеждат изобщо тия животни?
Когато чу Кени да се прибира в къщи, той специално се качи от работилницата си горе. Но въпреки това Кени не бе в състояние да даде точно описание. Отново заговори за червейчетата, но Уорън по никой начин не можеше да се съгласи с това понятие, от научна гледна точка то било абсолютно несъстоятелно, дори само поради факта, че единственото разбираемо нещо от описанието на Кени се отнасяше до големината на животното, а тя отговаряше по дължина и обем горе-долу на неговия среден ръст, който в никакъв случай нямаше размер на червейче.
— Sacredieu — отвърна Уорън и отново поклати глава, — това трябва да е нещо китайско, във всеки случай британско червейче не е.
Скоро и извън дома на мисис Мълиган се заговори за съществуването на някакви странни животни, които били забелязани след отдръпването на водния поток. Но описанията на тези животни значително се различаваха едно от друго. Във всеки случай никой не говореше за китайски комплот като чичо Уорън.
Тед, когото Оси отскоро бе престанала да сравнява с ужасяваща мечка, бе чул за някой си мистър Хоукинс, който се намирал дори в смъртна опасност, защото по невнимание бил глътнал едно от тези животни заедно с лист от салата. Същият мистър Хоукинс лежал със силно отравяне в болницата. Мисис Суифт пък, която и по-рано бе проявявала усет към реалното, се кълнеше, че това били просто плъхове, чието нашествие било започнало след наводнението, което, от една страна, сигурно беше вярно, но, от друга — не обясняваше злата участ на мистър Хоукинс, защото цял плъх дори и един мистър Хоукинс не би погълнал току-тъй. А Уорън се изсмиваше неприятно гръмогласно и пронизително, когато научаваше за подобни безсмислици.
За Оси Мълиган съдбата бе избрала един неделен ден за запознанство с тези тайнствени същества. Разбира се, след всички удари, които й бе писано да понесе, запознанството й със загадъчните животинки се оказа най-тежко. Това бе първият ден, през който Оси искаше да си даде почивка. Спа дълго — здрав освежителен сън, после направи една обилна гореща баня, зави косите си в мек и богат тюрбан, след което се накани да поздрави госпожица Кармен. Изведнъж Оси се изуми, още отдалеч, стори й се, че госпожица Кармен не бе в квартирата си.
Та нали снощи тя си бе шушукала с Кармен, сега обаче, след като два пъти бе погледнала нататък, квартирата на госпожица Кармен зееше празна. В объркване и страх трябва да бяха изминали няколко минути, докато Оси забеляза, че Кармен в същност беше там, само че долу, простряна на пода на своята квартира. Папагалчето лежеше неподвижно в една малка вдлъбнатинка в пясъка, но Оси все още се надяваше, че става дума за пристъп на умора или може би временно безсилие, при всички случаи тя доста време не искаше да повярва, че госпожица Кармен е мъртва. След това обаче този факт се стовари с тежестта на чук върху съзнанието й. Тя не извика силно, изумлението й бе подействало прекалено парализиращо, за да може да го направи, а зарида като дете, също като в онзи миг, когато бе видяла от магазина в горната половина на прозореца да отминава корабът и из един път бе осъзнала ужасните мащаби на катастрофата.
Госпожица Кармен лежеше възнак, сякаш си бе умряла мирно и тихо. Главата си бе отпуснала в пясъка, едното й око, онова, което Оси можеше да види, беше отворено, свежият блясък бе изчезнал от него и отстъпил място на едно мътно, млечнобяло оцветяване. Крилата си госпожица Кармен бе полуразперила — жест, който болезнено сви сърцето на Оси, защото тя го изтълкува като последно, адресирано лично до нея махване преди кончината на Кармен. Както вече казахме, изтекоха няколко минути, докато Оси осъзна тежестта на сполетялото я нещастие. В действителност трябваше да мине малко повече време, докато тя разбра истината за смъртта на Кармен, докато й стана съвършено ясно, че тази смърт не бе естествена. Да, постепенно, с брутална яснота Оси проумя, че госпожица Кармен е била умъртвена.
Едва сега тя изпищя пронизително и протяжно, както сме гледали по криминалните филми, когато открият някой труп. Крясъкът на Оси продължи тридесет секунди и предизвика втурването не само на Кени, но дори и на чичо Уорън. И тогава, разбира се, Уорън беше този, който пое разследването на случая в свои ръце. Лупата, която донесе от работилницата, се оказа излишна, защото, както той, така и Кенет, и Оси — и тримата достатъчно добре видяха и с просто око, че нещо се бе впило в тялото на госпожица Кармен. В този момент Кенет извика, че това били червейчетата, да, това били те, не можело да има ни най-малко съмнение. Бяха две — едното се бе залепило за корема на госпожица Кармен, а другото — по средата на гърба й. Уорън доближи лупата и до двете, присви дясното си око, погледна с лявото през нея и не каза нищо, освен няколко пъти „Sacredieu“. И както вече неведнъж през изминалите дни, той поклати глава, но до някакво научно или криминално становище не можа да стигне. Строго взето, той дори се съмняваше, че в случая би могло да се касае за нещо, което да включва понятието „животно“. Бе дошъл моментът, когато чичо Уорън сериозно рискуваше да бъде развенчан като гений, защото и след най-точно разследване не направи нито крачка напред към решаването на загадката, макар в същност да си нямаше и понятие от вземане на решения. Очевидно той опипваше в пълен мрак. Ако не беше сериозното възражение на Кени, Уорън щеше да се задоволи с констатацията, че става дума за болест, свойствена на дребния папагалски род, която се изразява в подутини по корема и гърба. Тъкмо обратното, с непоколебимост, каквато обикновено не бе наблюдавана у него, Кенет настояваше, че двете червейчета са изсмукали жизнените сили на птичката. Нито Кенет, нито Уорън обръщаха внимание на болката и тъгата на Оси по покойната й приятелка, и двамата водеха своите дебати със студената безогледност на два скалпела, само че не стигнаха до никакъв резултат, защото в това, което Кени наричаше „червейчета“, Уорън дори и под увеличително стъкло не виждаше нищо, което да е действително разбираемо, което да има горна и долна част, предница и задница, нищо, освен едно белезникаво, гладко удебеляване с матов блясък.
Колкото повече губеше способност да реши загадката и като не констатира друго, освен фактическата смърт на госпожица Кармен, Уорън продължи да твърди, че всичко това било само работа на китаеца. В своята скръб Оси бе останала безучастна към повдигнатото от Уорън обвинение. Седнала на един стол пред осиротялата квартира на госпожица Кармен, тя хълцаше тихо, тюрбанът бе паднал от главата й, а несресаната й коса на фитили хармонираше отлично с наранената й душа. Не обръщаше никакво внимание на проклятията на Уорън. Едва когато той застана пред нея и повелително настоя моментално да посочи вратата на китаеца, тя се пробуди и с последни сили се възпротиви.
Мистър Ванг Ли напусна по собствено желание, без да назове причини пред мисис Мълиган. Тогава слънцето, изведнъж просия в този мрачен свят и с такава вихреност разгърна силите си, че полумъртвата природа се възправи, изплашена, и със същата вихреност започна да наваксва онова, което бе пропуснала досега. Хората се събираха на групички, приятно възбудени, и организираха малки тържества, за да отпразнуват завръщането на слънцето, на което вече почти не се бяха надявали. Не след дълго обаче, едновременно с усилващите се горещини, радостта им премина в мъчителни стенания. Що се отнася до Оси, причината, че не изпита истинска радост при новото откриване на магазина, не бе в горещината — прекалено прясна бе още болката й по госпожица Кармен. С помощта на Тед и Алиша тя бе погребала тленните останки на Кармен извън селището. Като малка траурна процесия бяха потеглили те към един елшак в някаква изсъхнала падина — място, действително много подходящо за случая, предложено от Тед, „добрия Тед“, както го наричаше Оси междувременно, забравила за мечката.
Впоследствие често виждаха Оси из ливадите да се приближава към елшака, където се заседяваше и си припомняше блаженството, с което някога я бе дарявала с присъствието си госпожица Кармен. Все по-рядко тя изтриваше по някоя сълза и особено когато стана толкова горещо, изпитваше удоволствие да се спотайва в сянката на елшака и да вдъхва свежестта, която се излъчваше от листата му. Понякога дори си позволяваше да откопчае две копчета на блузата си и да достави малко въздух на гръдта си, по което проличаваше, че вече не мисли само за загубата на госпожица Кармен.
Тя не знаеше какво да предполага относно причината за тази загуба. За научните качества на Уорън Оси бездруго не бе имала особено добро мнение. С облекчение узна, че мистър Хоукинс бе успял да се оправи след отравянето и междувременно бил изписан от болницата. Наистина слуховете за поразиите, причинени от странните твари, се задържаха упорито, подобно на тези за летящите чинии. И както привържениците на последните с религиозна пламенност се кълняха в съществуването на извънземни цивилизации, така и другите упорито настояваха за някакъв вид мутация, която била причинена от наводнението. Единствен Уорън държеше твърдоглаво на своето, че никой друг освен китайците — той употребяваше вече множествено число! — не бе довлякъл тази гадост.
Междувременно Оси постепенно бе постигнала душевно равновесие, търговията й наистина не процъфтяваше, което тя не бе и очаквала, но във всеки случай бе също тъй далеч и от предсмъртна агония. Единствено видът на празната квартира на госпожица Кармен бе в състояние да й напомни за всичко онова, което е преживяла. Но общо взето, тя успя да си възвърне равновесието.
Един ден, когато седеше пак под сянката на елшака, й хрумна да покани Тед и Алиша на чай и, без да му мисли много, тя реши да насрочи поканата за следващата неделя: щеше да опече сладкиш, да направи едно от своите прочути някога лешникови рула. Взе една готварска книга, останала от майка й, и още същата вечер намери рецептата. Четеше я и си записваше на една бележка какво беше необходимо за сладкиша и какво да набави, за да излезе сполучлив.
Рецептата гласеше така:
За тестото:
300 г брашно, 15 г мая, 1/8 л хладко мляко, 100 г масло, 40 г захар, 1 яйце, сол, 1 чаена лъжичка ванилия, брашно за разточване на тестото.
За плънката:
1/8 л мляко, 40 г масло или маргарин, 300 г препечени смлени лешници, 100 г захар, 1 яйце, 1 жълтък за отгоре, маргарин за намазване.
Освен това:
2–3 чаени лъжички лимонов сок, 60 г пудра захар, 16 захаросани череши.
Още на следващата сутрин Оси посрещна Алиша с поканата за чай, а вечерта, когато Тед влезе в магазина в одеянието си на пъклен ангел, Оси му се усмихна, сякаш бе дошъл да вземе нея, а не Алиша. Тя не бе очаквала, че Тед така мило ще поблагодари за поканата. Заизкачва се нагоре окрилена, без да се разсърди, прескочи Аякс, влезе в кухнята, върза си престилката и започна да твори. Всичко необходимо бе подготвено. Оси взе един кастрон от полицата и изсипа в него брашното. Поотупа го с длан, докато повърхността му се изравни, след това направи по средата една вдлъбнатинка, сложи в нея разтрошената мая и я разтвори с хладко мляко. След като извърши всичко това, от гърдите й се изтръгна радостна въздишка, тя избърса чело с опакото на ръката си, бутна кастрона малко встрани и остави маята да втаса. Междувременно разбърка маслото и захарта, счупи яйцето и го добави заедно с щипка сол и една чаена лъжичка ванилия! Като приключи и с това, Оси прибави маслената смес към брашното с маята и започна да меси. Веднага след това заблъска тестото с лъжицата за готвене, кастронът, затанцува и затрополи по масата и скоро тя усети умора в ръцете и китките, с които удряше тестото и държеше здраво побеснелия кастрон. Въпреки това Оси беше в повишено разположение на духа и когато, чул трополенето, Кенет дойде да погледне, майка му беше в такова великолепно настроение, че забрави дори да го попита за домашните му. Оси великодушно пренебрегна непочтителния начин, по който Кенет се осведоми за целта на цялото начинание. Тя продължи да блъска с все сила тестото, Кени видя как върхът на Осиния език се подаде над долната й устна и накрая — как майка му просия в усмивка, когато под нейните удари тестото започна да пуска мехури. Оси кимна с глава и изглеждаше почти така, сякаш водеше с тестото подобен диалог, както преди няколко седмици с госпожица Кармен. После донесе дъската за точене и я постави върху масата, поръси отгоре брашно и разточи тестото в почти квадратна форма. Забеляза как Кенет пъхна два пръста в смлените лешници и само това успя да я ядоса за миг.
— Я по-бързо изчезвай оттука! — каза тя и Кени моментално се измъкна.
След излизането му тя възвари мляко и разбърка в него маргарина, лешниците и захарта, като добави към тях и едно яйце. Когато пълнежът изстина, тя го изсипа върху разточеното тесто, разпредели го и го размаза гладко с опакото на лъжицата. Тогава й хрумна, че трябваше да намаже краищата на тестото с разбит жълтък, преди да завие, сладкиша. Поразмисли за миг и как да го завие, след което го направи по дължина. Сега, когато рулото беше готово, когато резултатът бе пред очите й, тя въздъхна за втори път, също тъй облекчено и доволно, както и първия. После малко се поядоса, защото подозираше, че чичо Уорън е обсебил тавата за някой от ненужните си експерименти, но след това се плесна по челото, защото тя беше пред очите й, само че не я бе видяла веднага. Към мазнината, с която намаза рулото, добави и малко мармалад, след което го постави в тавата. Постави го с леко подвити краища, тъй че сладкишът придоби приблизително формата на плъзгач на детска люлка. Когато приключи с това, Оси се отпусна на един стол в кухнята и в същото време въздъхна за трети път. Погледна часовника, отново стана и потърси цигара. Този път изобщо не й представляваше трудност да мине покрай опустялата квартира на Кармен. Стоеше, пушейки в стаята и поглеждаше към прозореца. Беше още светло, къщите на отсрещната страна на улицата блестяха в мек; червеникав оттенък. Чу Уорън да излиза от работилницата и бавно да се качва по стълбата. Но преди той да се появи горе, Оси бе отново край кухненската маса. Времето, необходимо за втасването на сладкиша, бе изтекло. Когато Уорън надникна през вратата, видя Оси да пъха тавата във фурната.
— Какво правиш? — попита той. — Яденето ли приготвяш?
— Пека — отвърна Оси, — пека сладкиш.
— Защо? — попита Уорън и Оси му отговори остро:
— За неделя. Очаквам гости.
Уорън поклати глава и затвори вратата. Оси чу шума от стъпките му — звучаха така, сякаш шареше неспокойно нагоре-надолу. Най-сетне Уорън повторно отвори вратата и объркан погледна вътре. Протегна комично шия, но в първия миг не каза все пак нищо. Накрая зина няколко пъти като риба или сякаш се канеше да започне да заеква и тогава попита:
— Кажи ми, Оси, да не си влюбена?
Напуши я смях, но й беше забавно да остави чичо Уорън в пълно неведение. Сега имаше на разположение двадесет и пет минути, докато се пече сладкишът. Изпитваше желание да изпуши втора цигара, вече я държеше между устните си, но междувременно, за да приключи с всичко, разбърка в една купичка пудра захар с лимонов сок. През цялото време се подсмихваше на въпроса на чичо Уорън. Просто не можеше да се успокои, че Уорън й бе задал такъв въпрос. Продължавайки да се усмихва, поръси сладкиша с разтворена в лимоновия сок захар, после извади от скривалището им захаросаните череши, които бе сложила там заради Кени, разряза ги на равни половинки и гарнира с тях готовото руло. След това хвърли още един продължителен и доволен поглед на своето творение и подобно на Създателя констатира, че то е излязло сполучливо. После бутна сладкиша най-долу в кухненския шкаф. „Прекалено е рано — помисли си тя, — не е необходимо Кени и Уорън да го виждат“.
В отлично разположение на духа, във възторжено, почиващо на добра основа настроение, Оси Мълиган прекрачи на следващия ден прага на своя магазин. Бе отново петък, в девет часа дойдоха вече първите клиенти. Мисис Бъшула искаше да си купи нощница и хихикаше малко позасрамено, защото държеше нощницата да е по възможност прозрачна, с дълбоко, доста смело деколте. Тя самата не пестеше намеците по отношение на малко попрезрялата си възраст и посред своето девическо хилене попита Оси:
— Кажете, мисис Мълиган, не мислите ли, че съм просто една глупава гъска?
Оси отрече с уместна решимост и успокои мисис Бъшула със съвършено искрените си забележки относно нейната все още добре запазена фигура. В общи линии през този ден всичко вървеше така, както го желаеше Оси — търговията й от ден на ден да процъфтява. Малко проблематичен се оказа само случаят с мис Кънвърс, която си търсеше бели ръкавици за сватбата на своя брат Брет, започнал неотдавна зъболекарска практика в Шипли и само след няколко седмици намерил помощница, която да го последва пред олтара. Мис Кънвърс, свадлива стара мома, не можеше да реши обикновени или ажурни ръкавици бяха по-подходящи за случая. Надянала с мъка костеливите си ръце едновременно в двата вида ръкавици, тя се разхождаше нагоре-надолу из магазина и проверяваше разликата в падането на светлината върху забулените си в бяло пръсти, след което напусна магазина, без да е купила нещо, защото не можа да реши дали памучни, или кожени ръкавици щяха да й свършат повече работа.
Към четири часа следобед Оси тъкмо бе заета с мистър и мисис Аморети, които избираха блуза за дъщеря си Маргарет, когато онзи страхотен вик проехтя чак долу в магазина. Както вече казахме, дотогава всичко бе вървяло задоволително, прагът на Осиния магазин бе позлатен от слънцето и доколкото потокът от клиенти позволяваше, мисис Мълиган и Алиша постоянно подслаждаха работата си с шеги. Тогава, към четири часа, се случи споменатият инцидент и из един път помрачи успешния до този момент за Оси работен ден. Тя тъкмо показваше на светло една бледорозова блуза от шифон, която сигурно щеше да получи одобрение от страна на мистър и мисис Аморети, когато отгоре долетя викът, в известен смисъл се сгромоляса по стълбата, като някой във висша степен непристоен натрапник. Оси се вцепени, а блузата, която държеше на светло, затрепери в ръцете й. Почувства погледите на мистър и мисис Аморети отправени към себе си. Южният произход на мистър Аморети трябва да спомогна за това лицето му да придобие едно, тъй да се каже, обуздано диво изражение, което се реализира преди всичко в свъсването на гъстите му вежди, докато върху бездруго бледото лице на мисис Аморети се изписа неудоволствие и тя с очевидно потреперване на гласа попита дали мисис Мълиган също е чула и какво трябва да е било това. Озовала се натясно между погледите на двамата Аморети, Оси се почувства като зайче, хипнотизирано от погледа на змия, неспособно да помръдне от мястото си. Неволно тя сгуши глава между раменете си, сякаш всеки момент очакваше ужасният звук да се повтори, смутил така чувствително равновесието в спокойния ход на покупката. Все още размишляваше какво да отговори на мисис Аморети, когато мистър Аморети предложи, че ще е по-добре да наминат някой друг път при по-благоприятна възможност.
— Сега по-скоро ще трябва да се погрижите за нещо друго, мисис Мълиган! — добави той малко загадъчно.
— Но моля ви — отвърна Оси, след като крясъкът не се повтори и блузата от шифон бе кажи-речи продадена, — сигурно не е нищо особено, вероятно Кенет си е опарил ръцете на печката.
Почти успокоена от тази мотивировка, в която сега се мъчеше да повярва, Оси успя да доведе до успешен край продажбата на блузата и едва когато изпроводи до вратата мистър и мисис Аморети, размени с тях още няколко любезни думи и се извини за инцидента, тя се изкачи по задната стълба. Действително си мислеше, че Кенет си е изгорил пръстите на кухненската печка и както му бе присъщо, бе изкрещял неподобаващо високо от преминалата бързо след това болка. Тъй че тя не се разбърза кой знае колко, а с най-обикновено темпо се изкачи по стълбата. Както бе очаквала, завари вратата на кухнята отворена, но и една друга врата зееше насреща й, което тя съвсем не бе очаквала — вратичката в долния край на кухненския бюфет. Кенет не бе близо до печката, Оси го завари пред бюфета на пода.
— Как можа да ти хрумне да изкрещиш така — каза Оси, — та да се чуе долу в магазина. Какво ще си помислят клиентите ми?
Каза го без какъвто и да било гняв, просто така, колкото да каже нещо, и едва тогава се заинтересува от причината, поради която бе изкрещял. Кенет се бе свил на пода в кухнята, изглеждаше някак по-дребен и слабоват и очевидно се нуждаеше от помощ, особено в момента, когато, вместо да отговори, извърна глава и погледна безмълвно към най-долния рафт на бюфета.
— Но какво в същност се е случило? — попита Оси и малко поприведе горната част на тялото си. Тя много добре знаеше какво имаше там и когато го видя, каза лицемерно: — Значи все пак си го намерил, сине майчин!
Това бе нейният сладкиш, рулото е лешници, което бе скрила там долу, видя го да лежи все още в черната тава, с подвити краища като някакво животно, приготвило се за сън.
Оси искаше вече да се извърне и да премине към полагащата се проповед, отнасяща се до любознателността на Кени, когато още веднъж погледна нататък, защото нещо й се стори променено, сякаш сладкишът й не изглеждаше вече така, както вечерта, по времето, когато го бе поставила там долу. Да, при повторния оглед нещо й направи впечатление, но все пак тя не можа да открие веднага какво се бе променило във вида на сладкиша. Но както й стана ясно, вече не бе трудно да се установи причината за смиреното поведение на Кени. Онова, което най-напред бе изтълкувала у него като нужда от помощ, сега се оказа гузна съвест, защото черешите, с които Оси бе украсила сладкиша, липсваха. Без съмнение Кенет не е мирясал, докато не ги е изял всичките.
След тази констатация настроението на Оси страшно се развали.
— Кенет! — обърна се тя строго към купчинката гузна съвест на пода. — Що за човек си ти в същност, да не би да си все още някое малко лакомо момче? — Сърбяха я ръцете да му удари една звънка плесница, ако не трябваше да се навежда към него и по такъв начин да стане може би дори смешна. — Стани най-сетне! — каза тя все тъй строго. Не й харесваше, дето Кени продължаваше да седи на пода в това ужасно, робско смирение. Все пак Кенет не се опита да реагира, а остана да седи на пода.
— Мамо — каза той, — ти се заблуждаваш, погледни, хубаво погледни, ти наистина сериозно се заблуждаваш.
„Аха — помисли си Оси и й стана срамно за сина й, — сега ще започне да ми разправя, че не е бил той, макар да няма нищо по-явно от това.“
— Достатъчно често ми се правиш на голям — заяви Оси гласно, — уж не си вече дете, а да вземеш да изядеш черешите като някой малък лакомник. Засрами се, Кени, засрами се най-вече заради това, че нямаш достатъчно смелост да си признаеш. Безкрайно глупаво е от твоя страна, че се опитваш още и да го оспорваш, когато всичко е ясно като на длан.
В душата й се преплитаха смесени чувства — от една страна, тържествуваше, че бе спипала и унизила Кенет, от друга се чувстваше зле, че се бе изложила така заради него. Докато търсеше цигарите и енергично запали една, Кени повтори, че Оси се заблуждава и че не е бил той. Разгневена, тя изпусна дим от носа и устата си.
— Защо изобщо изкрещя? — попита сега и изведнъж й дойде на ум, че този негов вик губеше всякакъв смисъл, ако Кенет е изял черешите. Въпросът сякаш едновременно я укроти и обезоръжи и тя се отпусна на един стол. — Кажи де, защо крещиш така, та се чува чак долу в магазина? Тъкмо с мистър и мисис Аморети…
— Защото това, което виждаш пред себе си, не е твоят сладкиш, а едно животно! — прекъсна я Кени.
— Животно? Какво животно? Да не си си загубил ума? Какви са тия бабини деветини, дето ги съчиняваш пак?
— Че погледни най-сетне като хората! — изрева, засегнат, Кени. — Това е един червей и той е изял сладкиша ти. Виждала си такива и по-рано, по Кармен, те убиха Кармен и ти щеше да знаеш това, ако тогава поне един-единствен път беше погледнала по-внимателно. Но ти, разбира се, не го направи, ти не намери смелост да го направиш.
— Искаш да кажеш, че това е едно от ония животни, които погубиха и…? Кени, най-настоятелно те моля, не вземай майка си за някоя склеротична идиотка! Аз много добре мога…
— Какво?
— … да направя разлика в съотношението на размерите!
Бе дошъл моментът, когато Оси почувства, че присъствието на чичо Уорън е наложително.
— Как мислиш, дали бихме могли да го извикаме по това време?
Кенет стана, за да доведе Уорън. Междувременно, тъй като Кени не й скриваше вече видимостта, Оси се изхлузи на ръба на кухненския стол, издаде горната част на тялото си силно напред и впери поглед в предмета, който лежеше в тавата. Напрегна се да установи що за чудо беше това — дали нейното руло с лешници, както продължаваше да вярва, или онова, за което го вземаше Кенет. Ако имаше нещо, което да е ясно като бял ден, то бе фактът, че липсваха захаросаните череши, които трябваше да придадат на сладкиша последен блясък и особена празничност. И тъй, те липсваха и Кенет уверяваше, че не ги е изял. Естествено, каза си тя, животното е имало достатъчно време през цялата нощ да излапа всичките череши. Доколкото тези животни изобщо съществуваха, тези „червеи“, както ги наричаше Кени, и обичаха сладки неща, беше дори близко до ума, че се бяха нахвърлили върху нейния сладкиш. Дотолкова Оси почти бе склонна да вярва на Кени. Но с това дойде и обстоятелството, че тя започна да се страхува. Ако и останалото, което твърдеше Кенет, се окажеше вярно… не, човек изобщо не можеше да си го представи, то изглеждаше прекалено абсурдно, прекалено ужасно и Оси се отказа да повярва в него. Поне си каза, че не го вярва, но в действителност фактът, че бе възможно, не и даваше покой. Че бе възможно! Тя се отказа да вярва в животното, но вече вярваше във възможността, че би могло да е някакво животно. Не беше ли впрочем именно тя, Оси, която макар и само повърхностно, от пръв поглед бе добила впечатлението, че там в тавата лежеше едно спящо животно? Внезапно й хрумна, че който и да бе изял черешите — строго погледнато, тя изобщо вече не подозираше Кенет, — който и да беше изял черешите, неминуемо трябва да бе оставил на повърхността следи или поне местата им върху захаросаната глазура трябваше да личат. Но колкото и да напрягаше очите си, Оси не откри нито едно от тези места, нито дори най-незначителен по-матов оттенък върху захарната повърхност. Неволно въздъхна, защото просто не можеше да го проумее. Същевременно обаче, сякаш смъкваше люспа след люспа от глава лук, й направи впечатление нещо друго, което безкрайно я изплаши: захарната глазура не беше никаква захарна глазура, не беше онази захарна глазура, която тя, Оси Мълиган, бе нанесла с четчица върху рулото. Това не беше нейната захарна глазура, не — и защо веднага не го бе забелязала?, — повърхността й бе леко набраздена. Тъй като падаше светлината отстрани, тя много ясно виждаше — цялото руло бе покрито с леки вълнички, подобно пясъка в пустиня при вятър, само че вълничките бяха по-ситни, далеч по-ситни и по-бледи.
Когато Кенет се качи горе с чичо Уорън, двамата завариха мисис Мълиган в такова състояние, сякаш не беше онази Оси, която те познаваха. Като да бе застинала в някакво странно „балансе“, тя се допираше само до външния ръб на стола и само по задъханото й дишане личеше, че е още жива. Предпазливо, както човек едва ли би могъл да очаква от него, Уорън се приближи до Оси, но когато я пипна, тялото й бе като камък. В края на краищата Уорън забеляза, че задъханото й дишане не й служеше единствено да си поема въздух, а съдържаше и думи, произнасяни със запъване, трудноразбираеми думи. Той намести ухото си съвсем близо до устата на Оси, за да чуе какво казва. Трябваше да изминат няколко минути, докато Уорън разбере думите. Той поклати глава, защото не намираше в тях никакъв смисъл, въпреки това се заслуша отново, но чу пак същото.
— Животното, то е изяло сладкиша ми! — говореше Оси. — Животното е изяло сладкиша ми! Животното, то е…
Два дни по-късно, през един топъл, залян от светлина неделен ден Тед в пъкленото си одеяние направи с Алиша излет с мотора. Тяхна цел бе Сен Халифакс — санаториум, разположен в околностите на Есекс. Местността беше живописна, състояща се от полегати възвишения, сградата — обрасла до покрива с дива лоза, бе скрита навътре сред просторен парк. Стари дъбови дървета, червен бук и акации придаваха облика, на парка, прорязан от посипани с чакъл пътечки, с пръснати тук-таме боядисани в зелено пейки. Проникващото през листака на старите дървета слънце хвърляше светли отблясъци сред буйната, грижливо поддържана зеленина на ливадите. В сянката на огромен бук на една пейка седеше жена на средна възраст. Тед и Алиша се отправиха към нея. Беше мисис Мълиган. Ръцете й лежаха отпуснати в скута, тя се наведе леко напред, сякаш се опитваше да долови със слуха си нещо, което достигаше отдалеч до ушите й. Но след като се приближиха и шумът от скърцащия под краката им чакъл замря, Тед и Алиша чуха, че мисис Мълиган си говореше сама. Не обърна внимание на новодошлите, а невъзмутимо отправи блуждаещ поглед в далечината, при което неуморно движеше устни. Говореше тихо на себе си. След още една крачка напред Алиша и Тед можеха да разберат какво казваше мисис Мълиган.
— То изяде сладкиша ми — промълви тя, — то го изяде…
Двамата отидоха при нея и седнаха отляво и отдясно на пейката.
— Я не се тревожете — каза Тед, — сега, след наводнението, навсякъде намират такива гадини.
— През последната седмица — добави Алиша, — намерили такова едно животно в някакво мазе, имаше снимка във вестника, беше колкото цяло прасе или може би… — Тя разпери ръце, за да покаже приблизително големината.
Но мисис Мълиган не й обърна внимание, скри лице в дланите си и изхълца:
— То изяде сладкиша ми… То го изяде…
Тед вдигна рамене и се опита да хвърли на Алиша многозначителен поглед, но тя със смесица от страх и любопитство наблюдаваше белезникавата, наподобяваща охлюв твар, която с лениви движения се готвеше да се покатери на върха на ботуша й.
Разказите за пътешествия във времето и механичните играчки имат нещо общо помежду си: и едните, и другите изглеждат безсмислени, въртят се в кръг и смисълът им се състои единствено в самите тях.
— Останете на мястото си, Колинс! Сега всяко движение може да стане причина за фрактура.
— Слушам, ваше величество — каза Колинс и остана на мястото си.
И не ме изпускайте от очи — заповяда кралят.
— Слушам, ваше величество — отвърна Колинс, без да изпуска негово величество от очи.
Времето течеше. В залата цареше мъртва тишина. Кралят седеше като на тръни на самия крайчец на престола си и боязливо се взираше в трепкащото огледало на срещуположната стена. Всеки път, когато някой от патрулиращите стражи излезеше от него, той се сепваше и го вземаше на мушката на пищова си. Колинс виждаше как дулото трепери и как по челото на негово величество се образуват капки пот. Времето между отделните появявания все повече се съкращаваше, стражите вече почти се застъпваха по петите. Патрулът непрекъснато държеше помещението под свой контрол. Огледалото трепваше всеки път, когато някой от мъжете излезеше от силовото поле или отново се върнеше в него. Ето, пак се появи един от патрулиращите, огледа внимателно залата и отново се върна със заден ход в огледалото. Нямаше нищо за отбелязване. Помещението беше празно. По стените още личаха светлите петна, които издаваха, че там доскоро бяха висели скъпи картини. Те също трябваше да бъдат свалени. Цели поколения владетели и владетелки, които инак бяха следили начумерено, критично или тържествено най-младата издънка на рода си от стените, сега гледаха начумерено, критично или тържествено в някой тъмен ъгъл на дворцовото мазе, което никога не бяха зървали приживе. От стените бяха извадени дори гвоздеите, махнати бяха гоблените, завесите, мебелите, всичко. В помещението бяха останали само престолът, негово величество, седнал върху му, едно темпорално огледало на патрула, което от време на време пропускаше по някой страж и отново го поглъщаше, и Колинс, министър на негово величество по въпросите на личната сигурност и футурологията, застанал до укрепения с тройна броня прозорец.
Тронната зала бе изолирана херметически, енергетичните жалузи на вратите и прозорците бяха спуснати. През тях не можеше да проникне насекомо, дори и прашинка, та какво оставаше за някой боен кораб-лилипут или далекоуправляема иглена граната.
— Кажете ми колко още ще продължава това, Колинс! Вече не издържам! — проплака кралят и погледна умолително своя министър. Целият се тресеше.
Колинс отметна пелерината си, разкопча една чантичка, прикрепена на колана му, и измъкна оттам дълга темпорална лента. Изпъна я на известно разстояние от себе си, защото бе малко далекоглед, и внимателно се взря в нея. Беше невъзмутим и съвсем спокоен, само в ъгълчетата на устните му се долавяше някаква скрита ирония. През главата му бяха минавали и по-горещи ситуации.
— Ако ваше величество позволи да забележа — каза той, — опасенията ви действително са неоснователни. Патрулът знае, че всичко взема добър обрат. Имаме още двадесет и седем минути, през които непрекъснато ще се намирате под охрана, после идва тази непроницаема темпорална пломба с продължителност десет секунди. От секундата, в която това огледало отново стане достъпно за линията на времето, помещението пак ще се намира под контрол.
Колинс прекара показалеца си по точките на стражевите позиции, от които имаше сведения, и ги сравни с датата и часа, които бяха отпечатани навсякъде в полето. Там той бе надраскал дори имената на стражите. Това бяха най-изпитаните сред хората му. Повече не можеше да се направи. С изключение на краткото прекъсване точките на наблюдение се намираха толкова нагъсто, че образуваха плътна линия. Колинс погледна часовника си. Всичко протичаше в съответствие с плана.
— Какви са последните сведения? — попита кралят. Гласът му беше пресипнал, страхът бе заседнал в гърлото му.
— Въпреки всичко те не са съвсем точни. Ваше величество знае, че ВАЙС[5] е направил промени и в най-далечно бъдеще. Пломбите са непостоянни, непроницаемият темпорален блок непрекъснато мени мястото си. Информациите ни имат валидност за не повече от няколко часа, после темпоралните ленти не струват повече от хартията, от която са направени. Едва вчера бяхме в състояние да упражняваме надзор върху четири дни от бъдещето, а в момента — върху по-малко от два часа, и блокът отново се насочва към нас. Според изчисленията ни обаче той скоро ще преустанови движението си, така че в края на краищата ни остават тридесет минути за наблюдение. Но това, разбира се, също може да претърпи промяна, ако ВАЙС реши да предприеме фрактури.
— Тъкмо това, тъкмо това казвам и аз — уплашено се обади кралят. — Направете нещо! Как можете да стоите със скръстени ръце, когато аз съм в опасност?
— Ваше величество съвсем не е в опасност — въздъхна Колинс. — Бих казал дори, че това е единственото, в което сме напълно сигурни. Ваше величество ще седи на своето място и след критичния период така, както седи и сега. Само че…
— Само че какво?
— Ваше величество, вече неведнъж сме обсъждали този въпрос. Но ако позволите, сега, когато този критичен период наближава…
Кралят се бе сгушил на трона си и унило гризеше ноктите си.
— Сигурен ли сте, че след критичния момент на трона ще седя пак аз? — недоверчиво попита той.
— Че кой друг, ваше величество?
— Наистина, че кой друг… — промълви кралят и погледна боязливо Колинс.
Министърът отново се вгледа в лентата. Точките на стражевите позиции непрекъснато се скриваха и се появяваха, за да изчезнат накрая съвсем. Именно на това място се намираше пломбата, оттам започваше блокът. Какво ли щеше да стане в този недостъпен отрязък? Защо ВАЙС бе поставил непроницаемия блок? Какво представляваше в същност той — клопка, хитрост, шахматен ход? Дълго време беше прекарал с разискването на този проблем, мобилизирал бе най-способните си хора, но до решение така и не стигна въпреки многобройните факти; които успя да събере. Чувстваше се уморен. Един отпуск би му се отразил добре. Огледа неуютното помещение, спря поглед на голите стени. Поне за малко трябва да се махна оттук, мина му през ума, просто трябва да си избера някаква епоха. Да речем, лов на динозаври в кредния период? Но това не подхождаше на годините му. Изпитваше отвращение към ловните експедиции. Те бяха твърде шумни и напрегнати, по тях се пиеше много, а от няколко десетилетия насам напълно бяха загубили и смисъла си. Намериха се хора, които за кратко време изтребиха огромните животни с модерните си лъчеви оръжия. Впрочем той не ги съжаляваше. И бездруго му бяха противни. Подобна фрактура беше незначителна. Е, неколцина учени от по-късни епохи, чиято страст се състоеше в събирането на кости, сигурно щяха да си блъскат главите — къде ли са изчезнали огромните чудовища. Все щяха да намерят някакво обяснение, нали затова са учени. Не, по-добре ще е да иде в терциера. По това време е било доста топло. В терциера за няколко седмици, никак нямаше да е зле. Там патрулът имаше почивна станция. Пълно спокойствие, отлична храна — бифтек от тигрови лапи. Веднъж обаче му се случи да иде там в същата година, в която вече бе ходил. Е, не че се смущаваше, когато срещаше себе си — това му се беше случвало неведнъж, свиква се. Изпиваш няколко чашки със самия себе си, припомниш си някое общо преживяване, правиш си комплименти, от една страна, че тогава си изглеждал толкова добре, от друга, че толкова добре си се запазил, отегчението расте, появява се нещо като завист, която може да се изроди дори в ненавист, когато видиш, че лошите навици, които си имал тогава и които отдавна си искал да изкорениш, са ти присъщи и след няколко години. Да, тук младостта е съперница на опита и макар да бягаш от годините, застанали между едното и другото, като дявол от тамян, ти все пак не можеш да ги пренебрегнеш напълно. Всеки знае, че това би означавало непоправима фрактура на времето, ако не си достатъчно внимателен; тогава ще се намеси Комисията и в най-добрия случай те чака интерниране в ледниковия период или в първите три хилядолетия на летоброенето, а в най-лошия — заличаване от линията на времето, осъждане на несъществуване с право на помилване чрез указ на Висшия съвет на бъдещето.
— Какво стоите и не обелвате нито дума! — изтръгна го от размислите му гласът на краля. — Попитах ви нещо!
— Моля да ми простите, ваше величество.
— И така, какво предстои да се случва? — настойчиво и гневно попита кралят. — Хайде още веднъж, точка по точка.
— На вашите заповеди, ваше величество — отзова се Колинс. — Както вече нееднократно имах възможност да изтъкна, по цялата достъпна нам линия на времето сме разположили постове и извършваме специални наблюдения над тази зала, в която сега се намираме. Нищо няма да се случи. Искам да кажа, а и ваше величество го знае, като изключим куклата…
— Глупости! Кукла! Стига с тази ваша проклета кукла! Колко пъти още трябва да слушам за нея? За какво ви плащам, а? Сигурно не за да измисляте такива идиотщини!
— Ще се появи една малка механична играчка — продължи Колинс, без да обръща внимание на избухването на краля, — нещо като миниробот, и ваше величество ще благоволи да си играе с нея.
— Това са глупости, Колинс, чувате ли! Колко още искате да ви го повтарям? За какво ми е кукла? Виждали ли сте ме някога да си играя с кукла? Ама че безсмислици!
— Ако позволите, ваше величество, по сведенията на нашите агенти по линията на времето вие сякаш ще проявите твърде голямо пристрастие към този малък механизъм.
— Ето това не го разбирам! За какво ми е притрябвала някаква кукла? Да не съм дете? Престанете с тази ваша кукла, тя ме кара да побеснявам!
Министърът вдигна рамене и погледна часовника си.
— Не ви съобщавам нищо друго освен факти, като казвам, че ваше величество ще благоволи да се отнася гальовно с куклата, при това ще остави оръжието си настрана и дори ще създаде впечатление на извънмерна ведрост, на такова настроение, сякаш ваше величество е едва ли не…
— Какво едва ли не?
— … сякаш ваше величество е едва ли не друг човек.
Кралят изпъшка, облегна се назад, поклати енергично глава, после пак се примъкна напред и се замисли.
— Да я вземат дяволите тази кукла… — мърмореше той и на няколко пъти се плесна с длан по челото. Сетне отново се нахвърли върху Колинс: — Вече седмици не съм чул от вас нищо друго, освен информации за тази кукла и други такива глупости. Не се справяте със задачите си, Колинс! Не се справяте със задачите си на министър по въпросите на личната ми сигурност! А това може да ви струва главата, известно ли ви е?
— Позволете да ви припомня, ваше величество, че предприехме абсолютно всичко, за да открием производителя, да се доберем до куклата и да я унищожим. Тези наши усилия костваха стотици години от живота на най-добрите ни специалисти по стара история, манипулация на епохите и каузална координация. Няма да бъде пресилено, ако си позволя да уверя ваше величество, че сторихме абсолютно всичко, което беше по силите ни.
— Бях ви заповядал да предприемете една фрактура, за да предотвратите този ужасен миг! Предприехте ли фрактурата? Не! Бях ви заповядал да отстраните човека от… е, от седемнайсети век, който е направил тая играчка. Осъществихте ли тази… тази коректура? Не! Вместо това не преставате да ми бръщолевите за годините от живота на специалистите ви. Те не ме интересуват! Чувате ли? Те изобщо не ме интересуват! Показахте се некадърник! — Кралят цял трепереше от ярост, ръката му конвулсивно бе стиснала оръжието. Пищовът беше насочен право срещу Колинс.
— Ако позволите, ваше величество, моля ви най-коленопреклонно за прошка, ала аз току-що казах, че сторихме всичко, което беше по силите ни…
— А унищожихте ли куклата? Отговаряйте — да или не? Ако сте я унищожили, защо тогава тя пак се появява?
— Унищожихме я, по-точно унищожихме една кукла, но може да има безброй други…
— Я престанете с вашите врели-некипели! Да не би да искате да ме убедите, че онзи нищо и никакъв занаятчия е бил в състояние да произведе безброй кукли?
— Това положително не е възможно, ваше величество, но може би още две или три от същия вид…
— Щом като е така, защо не са унищожени? Да ви кажа ли защо — защото сте некадърник!
— Ваше величество знае, както аз неколкократно се осмелих да подчертая, че по всяка вероятност, а и според собственото ми скромно мнение, централният проблем далеч не се състои в това. Историята с куклата несъмнено е необичайна, но тя във всички случаи е толкова маловажна, колкото и онзи занаятчия от седемнадесети век. Тук имаме работа с интервенция от страна на ВАЙС, при която този човек от далечното минало или изобщо не играе роля, или има някаква второстепенна функция, например да ни поведе по погрешна следа. Ваше величество знае, че никога не съм считал това за сигурен признак. Какви ли шансове би могъл да има изобщо човек от предтехническата епоха? С очите си се убедих, че по онова време все още не са познавали дори електрическата енергия, а тъкмо са експериментирали с жабешки кълки.
— Но са могли да изработят механични автомати, Колинс, които при повече умение и добро съхранение в музеи и колекции могат да се запазят и няколко хилядолетия. А имам и други аргументи, които ме карат да се опасявам от този човек — каза кралят. — Ваша задача беше да го извадите от играта, изрично ви бях заповядал това.
— ВАЙС ни попречи — вдигна рамене Колинс.
— ВАЙС, ВАЙС! Престанете с този ВАЙС, по дяволите!
Млъкнаха. Времето течеше.
Стражите непрекъснато влизаха и излизаха. Сега вече те регистрираха всяка секунда.
— Колко още ще продължава това, Колинс?
— Остават още точно единадесет минути и тридесет секунди, ваше величество — отвърна министърът. Той държеше часовника си в ръка. След изтичането и на това време огледалото щеше да угасне за десет секунди и да стане непроницаемо за патрула.
— За какво е тази пломба, Колинс? Можете ли да ми кажете защо ВАЙС е поставил тази пломба? Какво се крие_зад нея? Зад нея става нещо, но какво?
Гласът на краля потреперваше. Напрежението растеше.
— Това не ни е известно, ваше величество — каза министърът. — Може да е само трик, след малко ще узнаем. Но ваше величество действително няма основания за опасение, нищо няма да се промени.
— Така казват, стражите ви. А те са глупаци — изпъшка кралят. Не му достигаше въздух и той опипваше яката на черното си наметало, сякаш го стягаше. Кърпата в ръцете му, с която бършеше челото си, беше мокра от пот.
— Взехте ли всички предохранителни мерки? Блокирано ли е всичко?
— Точно както ваше величество благоволи да заповяда. Целият дворец на няколко пъти беше основно проверяван, като особено внимание обърнахме на тази зала. Тук няма нито един кубически сантиметър, който да не е подлаган на най-щателен контрол. Унищожихме всички кукли, играчки и други подобни механизми в близост до въпросния момент, до които успяхме да се доберем. Дворецът е абсолютно изолиран. В залата, в която се намираме, не може да проникне нищо, което да не бъде забелязано. И най-малката частица, дори да е по-малка от прашинка, ще изгори в енергийните полета. Куклата трябва да дойде или от огледалото, или да се материализира по начин, който ни е непознат, защото в залата я няма дори във формата на енергия, каквато още не сме срещали.
Кралят се озърна подозрително, сякаш все пак можеше да открие нещо, но пищовът му не срещна никаква цел. Помещението беше голо, в него се намираха единствено кралят, седнал на престола си, министърът, огледалото и нескончаемият поток от стражи, които охраняваха негово величество.
— Колинс, вече не мога да гледам тия муцуни!
— Ваше величество изрично благоволи да заповяда…
— Знам, знам, знам! Може ли да им имаме пълно доверие?
— Абсолютно.
— Каква беше оная история с майстора на кукли?
— Да, тя наистина е малко необикновена, ваше величество. Сравнително голяма част от живота му, изглежда, съдържа важни, исторически факти, които ВАЙС не е пожелал да измени. Както ваше величество знае, през хиляда шестстотин двадесет и трета година той се появи в едно градче на тогавашната Европа — днес там е нашата Оперативна база номер 7, — купува си неголяма къща, има нелоши доходи и живее като обикновен дребен занаятчия, няма кой знае какви претенции, рядко се среща с други хора, но всички го уважават. На седемнадесети август хиляда шестстотин двадесет и девета година периодът изведнъж става недостъпен за нас, защото му е поставена пломба, която неимоверно много затруднява операциите ни и се простира чак до втори февруари хиляда шестстотин петдесет и пета година, следователно върху почти три десетилетия. Въпреки това изпратихме няколко специалисти да изживеят този период. Ваше величество едва ли би могъл да си представи какво означаваше това за хората. Но и тук претърпяхме неуспех, защото те изчезнаха. Не успяхме да ги открием нито в петдесетте, нито в шестдесетте години на онова столетие. Впрочем това е твърде суров период с военни стълкновения и морален упадък. С две думи по времето, когато отново сме в състояние да започнем операциите си, ние узнаваме, че занаятчията е умрял. Разпитахме хора, които са го познавали. И макар да не можем да подложим на проверка достоверността на информациите, тъй като липсват писмени сведения, стигнахме горе-долу до следната представа: През една нощ той имал страхотен пристъп на бяс и от този момент сякаш бил друг човек. Дотогава всички го почитали, ценели съветите му, но сега той съвсем се изменил — разпуснал се, започнал да ругае, да говори като луд, престанал да упражнява занаята си, увлякъл се в пиянство, предизвикал свади и побоища и навсякъде правел впечатление с нахалното си поведение — поискал например от съседите си да го наричат „ваше величество“, заради което те здравата го напердашили. По всичко личи, че се е побъркал. Западал все повече и повече, живеел от подаяния, кражби и просия, докато един ден го намерили обесен в една плевня, където сигурно е висял поне две седмици. Сам бил посегнал на живота си и сложил край на тъжното си съществуване. Трябва набързо да са го погребали някъде, защото не успяхме да открием гроба му. Казаха ни, че обикновено така постъпвали със самоубийците. Съществува голяма вероятност смъртта му да е настъпила през есента на хиляда шестстотин и петдесета година. Както вижда ваше величество, тук няма нищо за отбелязване — имаме работа с една съдба, която може и да не е била съвсем ежедневна за онези столетия, но в никакъв случай не може да бъде наречена и необикновена.
— Ами куклата, Колинс? Каква беше историята с куклата?
— Удаде ни се да разрушим една. Нашите хора я подложиха на обстрел с лъчеви пистолети и тя експлодира. Не успяхме да я реконструираме напълно, но малкото части, които успяхме да съберем бързешката в тъмното, издават съвършено примитивна механика, задвижвана от пружини, както е при часовниците и играчките от онова време. Така че и тук няма нищо особено.
— Не открихте ли нещо в следващите столетия?
— Изследвахме несметно количество механични играчки и макар след средата на двадесети век да вършехме това спорадично, понеже се натрупа неимоверно много материал, мога да кажа със сигурност, че не се натъкнахме на нищо забележително. Сегиз-тогиз откривахме в литературата указания за механизми от по-висш разред, каквито и търсехме, но всеки път, когато проверявахме тяхната състоятелност, оставахме с празни ръце. По онова време механичната кукла е просто любима фикция, нещо като герой от приказките, като първична форма на идеята за робота, предполагам — но не може и дума да става за осъществяване на тази идея поради липса на технически възможности.
— Значи нищо! Нищо!
Кралят изрече това повече на себе си, отколкото на министъра, който вдигна със съжаление рамене.
— Колко минути остават, Колинс?
— Още пет, ваше величество.
— Просто да се побърка човек! Няма ли тази шетня най-после да спре?
— Съжалявам, ваше величество. Вие сам благоволихте да заръчате непрекъсната охрана на залата. Не можем да я преустановим, без да предизвикаме чувствителни, фрактури, които могат да имат неописуеми последици за сигурността на ваше величество.
Министърът задържа погледа си върху часовника и сравни времето с темпоралната лента, която държеше в ръка. След четири минути и тридесет секунди редицата от точки на стражевите позиции за кратко щеше да се прекъсне.
— Колинс, нямате ли никаква представа какво може да се случи след няколко минути?
— Съжалявам, ваше величество, нямам. Обаче…
— Какво обаче?…
— Ако ваше величество няма нищо против, имам известни предположения.
— Абе вие не разбрахте ли, че сте длъжен да мислите и да казвате мислите си на глас! Хайде, започвайте!
— Бихме могли да допуснем, че чрез опита, който ваше величество предстои да придобие, и чрез евентуалното усъвършенстване на техниката за пътувания във времето, в бъдеще ваше величество сам посредством такива пломби ще може да прави недостъпни някои важни мигове и периоди от линията на времето.
— Ама разбира се, Колинс! Защо толкова дълго премълчавате този така важен аспект? Това е една напълно приемлива възможност, която просто не може да бъде обмислена както трябва.
Кралят се усмихна с облекчение. Улови се за тази своя мисъл като за сламка. Самолюбието му очевидно се ласкаеше, че той сам би могъл да бъде ВАЙС. Щракаше нервно с пръсти и трескаво размишляваше. Но после лицето му отново се помрачи.
— Но ако беше така, нали щях да си предам поне една информация за сегашното положение, за да го направя поне до известна степен по-поносимо…
— Може би това е невъзможно от гледна точка на сигурността — подхвърли Колинс.
Кралят поклати недоверчиво глава.
— Ами тази проклета кукла?
— Може би именно тя ще донесе някаква важна информация на ваше величество.
— Ами оня майстор на кукли? Не, Колинс, не…
— Той може би няма нищо общо с цялата тази работа, може би е само някаква второстепенна фигура… Но кой знае, може и да е източник на информация…
— Може, може!… Това ли е всичко, което имате да ми кажете, а? За какво според вас сте на този пост? За да скалъпвате някакви неясни предположения, така ли? Това и аз го мога. Вие обаче носите отговорност за личната ми безопасност, ясно ли ви е? Ама че глупости ми дрънкате! Някакъв си примитивен тенекеджия отпреди дванадесет хиляди години имал информация за мене, владетеля на четири планетни системи с всичките им луни! Смешки! Празни дрънканици! Врели-некипели!
Кралят бе раздразнен. Размахваше насам-натам револвера си и Колинс се мъчеше да е далеч от мушката му.
— В такъв случай това е погрешна диря, за чието откриване нашите най-добри сътрудници са пожертвали цели столетия.
Кралят тропна с крак.
— Времето не ме интересува! — изкрещя той. — Нужни са ми информации. Искам за себе си абсолютна сигурност, дори ако на хората ви са нужни хилядолетия, за да ми я гарантират. Щом вървите по погрешни дири, това си е ваша работа, Колинс, не моя! Вие сте един жалък некадърник! Ще ви търся сметка за последиците. Нали ви е ясно какво означава това?
— Тъй вярно, ваше величество.
— Заповядал съм ви да събирате информация, информация и още веднъж информация за днешния обхват от време и за всичко, свързано с него, а вместо това се осмелявате да влизате при мен с някакви си предположения. Вървете по дяволите с вашите измишльотини! Искам факти и само факти!
— Вие сте съвършено прав, ваше величество, но благоволете да си спомните за пломбата на Оперативна база номер 7, плод на интервенция от страна на ВАИС, която неимоверно много затрудни работата ни и осуети намесата ни в решителните години.
— Всичко може да е станало. Да речем, историческо събитие от изключителна важност. Сам казахте, че тогава е имало война. Може би нашата намеса щеше да представлява заплаха за някой политик или учен от първостепенна бъдна валентност, или пък за прадядото на някой политик или учен, или кой знае какво! Всичко това не е важно. Какво ще стане сега и тук след няколко секунди? Ето това ме интересува.
Времето течеше.
Стражите влизаха и излизаха, влизаха и излизаха, обозначени от точки върху темпоралната лента.
Дишайки тежко, кралят се облегна назад. Беше бял като тебешир, а по челото му блестяха капки пот.
— Още тридесет секунди, ваше величество.
— Колинс! — Кралят насочи умолителен поглед към него, в очите му почти блестяха сълзи. — Колинс! — Не ме изпускайте от очи, чувате ли? Нито за миг! Регистрирайте всичко! Всичко!
Беше се привел напред, а погледът му сновеше из помещението. Навсякъде му се привиждаха кукли. Изпълзяваха изпод трона му, изскачаха от стените, спускаха се по невидими нишки от тавана. Навсякъде виждаше разлюлени крайници, безизразни целулоидни лица, лицемерни стъклени очи, които се взираха в него, изпълнени с омраза, миниатюрни пестници, които размахваха ками с големината на игла или стреляха по него с малки лазерни пистолети.
Кралят трепереше и не преставаше да гризе долната си устна. Беше обхванат изцяло от страх, който го задушаваше. Изпита желание да се мушне в някоя дупка или да крещи, колкото му глас държи, и да стреля напосоки около себе си.
Министърът го наблюдаваше разтревожен.
— Не мога повече, Колинс! — пронизително изписка негово величество. — Не стойте със скръстени ръце! Направете нещо!
Пискливият му глас се разпадна на малки ръбести парченца.
Колинс внимателно бе следил секундомера на своя часовник, чиято стрелка все повече приближаваше до критичната точка, и каза:
— Ето сега!
Огледалото угасна и победя.
Министърът грижливо огледа залата, после спря погледа си върху краля, за да не го изпусне повече от очи. А той изведнъж се облегна назад в трона си, кръстоса крак върху крак, остави пищова, за да освободи ръцете си, в които държеше една малка, невзрачна механична кукла и оправяше дрешките й.
Министърът примижа и тръсна глава, за да прекрати оптическата измама, но куклата остана на мястото си. Тя просто беше тук, а преди това я нямаше. Опита се да асимилира това свое откритие, но не успя. Мозъкът му отказваше да възприеме факта, който той виждаше ясно пред себе си. Негово величество седеше най-спокойно на трона си, оправяше дрешките на малката играчка и доволно се усмихваше.
— Е, Колинс, какво сте ме зяпнали с такова изумление? За пръв път ли виждате кукла? Хубава е тази малка играчка, нали? Майсторът наистина е имал златни ръце.
Десетте секунди изтекоха. Огледалото отново светна и от него излезе първият от стражите.
— Добър ден! Как си? Добре ли пътува? — попита го кралят, който явно беше в добро настроение.
— До-добър ден… — отвърна втрещен човекът и хукна обратно в огледалото.
— Здравей! — кимна кралят на следващия, който излезе оттам.
— Здра… здраве желая, ваше величество… — изломоти онзи и трябваше да употреби твърде много усилия, за да намери отново огледалото.
— Прекрасна кукла, нали, Колинс? Разгледайте я по-внимателно.
Министърът пристъпи несмело.
— Дали ваше величество… не ще благоволи… едно обяснение… на внезапната промяна… искам да кажа, моля да ме извините, ваше величество, ала не мога да си обясня как ваше величество изведнъж…
— … сякаш е едва ли не друг човек. Това искате да кажете, нали?
— Да, ваше величество.
— След малко ще получите обяснението, да речем след около половин час, когато това шпиониране най-сетне свърши. — И той посочи към огледалото.
— Но, ваше величество, нямаме време! Единствената възможност е да дадете незабавно обяснение, за да върнем обратно информацията, която да окаже влияние върху действията ни, да предприемем фрактура, да осъществим навременна подготовка, да вземем мерки, за да можем да оправим пак всичко. Умолявам ви, ваше величество, имаме на разположение не повече от няколко минути!
Кралят звънко се изсмя:
— Но защо е всичко това, Колинс? Няма какво да оправяме, всичко е наред! Защо сте толкова нервен? Я вземете един стол и седнете да поговорим. Няма ли тук столове?
— Но ваше величество ще благоволи поне да ми обясни.
Кралят махна с ръка, без да престава да се усмихва.
— По-късно, Колинс, по-късно. Не сега. Нека най-напред разгледаме тази кукла. Струва ми се, че е твърде стара направа, нали, Колинс, изработена е може би преди хилядолетия, но все още е напълно годна. Мисля дори, че може и да танцува. Истинско чудо! Има зад гърба си дълъг, път, много дълъг път, така ми изглежда, но това не й пречи да действа безупречно. Просто да не повярваш какво само се крие в тази малка главичка, стига да го потърсиш както трябва.
Той галеше с палеца и показалеца си малката метална главичка на куклата и замислено се усмихваше.
— Но, ваше величество, нищо не мога да разбера. Какво означава всичко това?
— Не бързайте, Колинс. Ще узнаете всичко. Остават още само двадесет минути. Дотогава ще приемаме парада на патрула ви. А после ще ви разкажа една история, напълно ежедневна история, но тя въпреки това ще ви заинтересува, убеден съм. Готов съм дори да се обзаложа.
— Изгарям от нетърпение, ваше величество.
А кралят не преставаше да поздравява появяващите се и отново изчезващи стражи с благосклонно помахване, сякаш имаше аудиенция. Те непрекъснато хвърляха въпросителни погледи към министъра, който обаче само вдигаше със съжаление рамене и примирено въздишаше. А негово величество все така галеше механичната кукла и очевидно беше в невероятно добро настроение, сякаш всичко това му доставяше извънредно голямо удоволствие.
Сега беше ред на Колинс да стане нервен. Той установи, че е разкъсал темпоралната лента в ръката си на малки хартийки и кралят, който сякаш бе забелязал това, каза на министъра си:
— Няма значение, Колинс. Тя повече няма да ни трябва. След четвърт час точките и без това свършват.
— И така, Колинс, дойде и това време. Стражите ви вече няма да се появяват.
Огледалото обаче не беше угаснало. То продължаваше да трепка, но вече никой не излизаше от него. Министърът се вгледа с изненада най-напред в уреда, а после и в негово величество.
— Чудите се, така ли? — засмя се кралят.
— Да, не крия — продума Колинс. — Но как е възможно това?
— Нека не избързваме.
— Разбира се, ваше величество. Но задачата ми е да бъда по-бърз от събитията.
— Имате право. Добре, нека започнем.
Кралят седна удобно и се окашля.
— Колинс, вие несъмнено сте умен…
— Оценката ви е чест за мене, ваше величество.
— … но все пак допуснахте няколко грешки.
— Не ви разбирам, ваше величество. Какви грешки?
— Ето какво, Колинс. Преди малко не трябваше да изпускате огледалото от очи. Тогава щяхте да забележите, че то угасна за по-малко от десет секунди. Наистина нищо нямаше да можете да предприемете, но това все пак щеше да представлява за вас информация, която може би ще ви наведе на известен размисъл. Впрочем вие бяхте дяволски близо до правилното решение. Почти щяхте да ме победите в нашата хубава игричка.
— Може би, ваше величество, ако ми бъде позволено да забележа. Но как трябваше да постъпя?
— Трябваше малко повече да мислите. За щастие не го направихте. Трябваше поне веднъж да се занимаете по-подробно с въпроса каква е функцията на тази пломба и на тази интервенция от страна на ВАЙС.
— Смятах, че пломбата служи като предпазител на важно кръстовище от различни линии на времето, при които всяка евентуална фрактура би имала гибелни последствия.
— Така е, Колинс, и се налага ВАЙС да се намесва, защото някои необмислени операции стават причина за прекъсвания на линията на времето под пломбата, което изисква съответната поправка, за да бъдат гарантирани бъдещето, нашият свят и наред с това съществуването на самия ВАЙС.
— Това ми е ясно, но защо тогава ВАЙС не пломбира цялата линия на времето, за да прекрати всякакви операции на патрула?
— Наистина, защо ли? Помислете добре, вие сте умен, драги ми Колинс.
— Ваше величество, разбира се, има право, защото това би означавало да се прекратят изцяло пътуванията във времето, което пък, от своя страна, щеше да има тази последица, че пътуването във времето нямаше да бъде изнамерено, тъй като нямаше да се извършат и експерименти в това направление, а с това и самият ВАЙС би бил невъзможен.
— Точно така! Ето защо ВАЙС ще се намесва само тогава, когато е застрашено съществуването му.
— А какви са грешките ми, ваше величество?
— Без тази бъдна сила, която наричаме ВАЙС, в историята на тази планета тутакси би настъпил невероятен безпорядък. В същност ВАЙС беше вашият истински съперник, Колинс, но вие всеки път го търсехте на друго място. Вие изобщо не знаехте къде се намира той.
— Понякога се досещах, но смятах за по-вероятно, че определени политически групировки в империята, действащи евентуално от някоя база в бъдещето, ни създават затруднения. Но ваше величество спомена за няколко грешки.
— В същност това вече е част от историята, която сега ще ви разкажа, но трябва много да внимавате поради причини, които също така ще узнаете. Но нека не злоупотребявам с търпението ви. Вие преследвахте онзи майстор на кукли…
— Разбира се.
— … и от време на време здравата го тормозехте.
— Такава беше заповедта на ваше величество.
— Хм — поусмихна се кралят.
— Трябва все пак да призная, че успехите ми не бяха много, понеже ВАЙС се намеси с онази пломба.
— А защо не се занимахте по-подробно с предисторията на този човек, искам да кажа, защо не я проучихте на място?
— Сметнахме това за ненужно. Понаучихме нещичко, но все от втора и трета ръка. Решихме, че не си струва да го изследваме по-задълбочено. По мое мнение ние и без това му бяхме отделили твърде много време. Нещата, които узнахме за него, не ни се струваха особено…
— Следователно вие знаете, че този човек е роден през хиляда петстотин деветдесет и четвърта година, изучил първо ковашкия занаят, а после бил чирак при един часовникар, скитал по света в продължение на пет години; че междувременно избухва война, че го залавят и го пращат да се бие, че той две години обикаля с една дружина, която се присъединява към войските на Тили[6]…
— Да, ваше величество, освен това ни е известно, че в края на хиляда шестстотин двадесет и четвърта или началото на хиляда шестстотин двадесет и пета година се заселва в градчето, където се намира нашата днешна Оперативна база номер 7, че по някакъв начин се сдобива с пари и си купува къща, обзавежда си работилница и изцяло се отдава на любимото си занимание — да прави часовници и да конструира механични играчки; знаем и това, че всички в градчето го уважават, но той все пак отказва всички обществени постове, които му се предлагат, че не се поддава на задирянията на момите от околността, защото е твърдо решен да прекара живота си сам, за да може несмущаван от никого да се занимава вечер с конструкционните си проекти и с механическите си уреди; че си има икономка, която поддържа домакинството му, но нито веднъж не успява дори да надзърне в работилницата му; че все повече се усамотява, почти не излиза от дома си и накрая, през хиляда шестстотин и петдесета година, се обесва. Ваше величество вижда, че са ни известни доста неща, но, струва ми се, сред тях няма нищо особено.
— Нищо особено, имате право, Колинс. Но дали ви е известно и това, че същият този човек загива в една битка на войските на Тили при Хайделберг през хиляда шестстотин двадесет и първа година? Дружината му убива и плячкосва по земите, през които минава. При един такъв случай той сам намира смъртта си — убиват го или селяните, или пък разбойниците като него, които може би са хвърлили око на неговата плячка или на някоя жена.
— Какво точно имате пред вид, ваше величество?
— Точно това, което казвам: че този човек, когото внимателно трябваше да проучите, по време на Оперативната база номер 7 изобщо не е бил жив.
— Ако това е вярно, грешката ми наистина е непростима. Но откъде ваше величество има подобна информация?
— За това по-късно, Колинс. Направихте и трета грешка, когато не наредихте да заснемат този човек, за да го разгледате по-подробно. Кой знае, може би щяхте да преживеете голяма изненада. Но и вие подобно на хората си се интересувахте само от механичните играчки. За щастие.
Кралят се усмихна дяволито.
— За конкретния случай външността му ми се струваше съвършено маловажен фактор, още повече че нито за миг не ме напусна неприятното чувство, че вървя по погрешна следа и вече и бездруго съм прахосал твърде много време за този човек.
— Значи никога не сте виждали човека със собствените си очи?
— Не, ваше величество. Пък и защо?
Кралят поклати неодобрително глава. Колинс почувства, че става все по-несигурен.
— Жалко. А той наистина е твърде интересна фигура. Трябваше да се запознаете с него, положително щяхте да научите много неща, защото той можеше да ви разкаже много, какво ли не е преживял! Тогава вероятно щеше да ви направи впечатление, че човекът носи великолепна маска, която обаче все пак не надвишава възможностите на неговата епоха. Вие ме познавате добре, Колинс, а освен това сте и умен човек.
— В това последното, ваше величество, ми позволете сериозно да се усъмня.
— Е, стига, Колинс, никога не е късно. Може би ще ви се удаде да се запознаете с него.
— Но, ваше величество, не ви разбирам…
— Проявете търпение! Изслушайте най-напред моята история. Но след това ще трябва да признаете, че твърде бързо сте се оставили да ви направят мат.
— Ако позволите, ваше величество, аз цял изгарям от очакване, защото все повече виждам, че съм изпълнил задачата си много по-лошо, отколкото първоначално си мислех.
— Да, тук сте прав, Колинс. Вие играхте безобразно, лекомислено и объркано.
— Моля за кралската ви милост, ваше величество.
— Е, добре, добре! Съперникът ви също не беше лесен. Но нека караме напред. ШВАРЦ[7] почти беше спечелил победата, дяволска работа! На ход беше ВАЙС… но почакайте! Откъде да започна? Най-добре от деня, в който… И така, слушайте внимателно! Беше вечер…
Беше вечер. Нощният пазач току-що известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой, и видя, че от каретата слязоха двама мъже и завързаха разговор със съдържателя на „Червен вол“, който бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости и да ги въведе в странноприемницата. Но двамата чужденци очевидно не възнамеряваха да влизат вътре и да се възползват от услугите му, а заприказваха с него на самия праг. Изглежда, имаха доста въпроси и комай търсеха някого в града, защото на няколко пъти стопанинът посочи насреща, към къщата на майстора, като кимаше утвърдително. Чужденците също така погледнаха неведнъж към нея и се озърнаха, за да изучат добре площада и околната обстановка. Сетне се сбогуваха, със съдържателя, пъхнаха в ръката му една златна монета и се упътиха право към къщата насреща.
— Аха — лукаво рече майсторът и внимателно притвори кепенците, — ето ви и вас най-сетне.
Той бързо взе няколко инструмента от масата и ги скри в чекмеджето. Извади няколко чертежа, разстла ги, огледа още веднъж стаята и зачака. Когато на вратата се похлопа, той се забави малко, сякаш се колебаеше, но после стана от мястото си, пристъпи към прозореца и подвикна полугласно в тъмнината:
— Хей, кой е там?
— Майсторе, прощавай, че те безпокоим толкова късно. Пътищата са много лоши и едва-едва се придвижваме. Странствахме по тия места и чухме за някакъв прочут часовникар на име Вайслингер. Да не би да си ти?
— Да, аз съм Вайслингер. Ала вие ме ласкаете, защото и дума не може да става, че съм прочут. Но елате! Веднага ще ви отворя.
Двамата, изглежда, бяха чужденци, защото говореха местния език с чужд акцент. Вайслингер отиде до вратата и махна резето.
— Майсторе, прощавай още веднъж за безпокойството в тоя късен час. Но времето ни наистина е малко, а ние на всяка цена искахме да поговорим с тебе.
— Не се тревожете, ваша милост, аз още работех. Моля, заповядайте. Извинете този безпорядък, тук рядко се почиства. Не пускам в стаята икономката си, тя е немарлива и ще ми изпотроши нещата. Но заповядайте, седнете! Какво ви води при мен?
— Чухме, че сте изкусен майстор на кукли. На играчки.
— Е, това не е съвсем вярно. Аз в същност съм ковач, но съм конструирал и няколко часовника. Но не искам да крия, че сегиз-тогиз съм се занимавал с направата на малки механични играла, като латерни, танцуващи фигури и други подобни, просто за пътуване във… искам да кажа, за убиване на времето. Трябва обаче да призная, че успехите ми не бяха кой знае какви и ми липсваше особена сръчност. Но простете, милостиви господа, твърде лош домакин съм! Не очаквах посещението ви, тъй че нищо не мога да ви предложа. Но си позволявам да ви препоръчам странноприемницата „Червен вол“, точно срещу дома ми, където сигурно ще бъдете нахранени и напоени както подобава. Самият аз често се храня там. Стопанинът има добра кухня и още по-добра винарна.
— О, не е необходимо! Вече сме вечеряли.
Вайслингер разгледа по-подробно непознатите. Те бяха облечени скромно, ала изискано, носеха черни наметала от скъп плат, тесни панталони и леки, изкусно изработени полуботушки. Оглеждаха внимателно стаята, която служеше едновременно за всекидневна и работилница. Особен интерес проявяваха сякаш към неговите машини, инструменти и измервателни прибори, и най-вече към чертежите, които се намираха по стените и върху масата, но разочарованите им физиономии издаваха, че са очаквали нещо повече.
— Виж какво, Вайслингер, можеш ли да ни покажеш някое от твоите творения? — попита единият от господата и напразно се помъчи да прикрие недоволството си.
— Ама разбира се! — рече майсторът, сгъна грижливо чертежите, махна от масата инструментите и постави на нея един от инкрустираните си часовници-играчки. Нави го и остави пружината му да се развие докрай, после взе още един и още един, чиито прости мелодии се смесиха в пъстър и весел звънтеж. После взе една танцуваща фигурка с подвижни крайници. Майсторът я нави и я постави между часовниците. Пружината й се развиваше с бръмчене и тя тромаво се въртеше на масата.
Господата очевидно не показваха особен интерес към тези демонстрации; те търсеха с очи наоколо, вдигаха рамене, разменяха си крадешком погледи и се преструваха на много внимателни, когато Вайслингер ги погледнеше въпросително. Изведнъж единият забеляза голям стоящ часовник, който заемаше един от ъглите на стаята. Беше великолепно творение с рисуван циферблат, с прекрасна кутия с дърворезба от скъпо тъмно дърво, с изписани порцеланови тежести, окачени на тънки синджири, и с изящно инкрустирано махало, на което личеше еклиптиката с алегоричните изображения на зодиакалните знаци.
— Ти ли си правил и този часовник?
— Да, ваша милост. Харесва ли ви?
— Красив е, но не върви вярно.
— Така е, ваша милост. Това е странна история. Няма да ми повярвате, но той трябва да върви погрешно.
— Как така?
— О, това е дълга история, която сигурно ще ви се стори скучна.
— Ни най-малко!
— Е, добре, щом като искате да я чуете… Моля, седнете! Ето каква е работата. Веднъж при мене дойде някакъв господин, полски граф, който дълги години живял в Севиля и Сарагоса. Връщаше се в родината си и като минавал през нашите земи, чул за мене и ме намерил. Разгледа моите часовници и играла, инструментите и измервателните ми прибори и, изглежда, доста разбираше от този занаят, доколкото можах да схвана от точните му и компетентни въпроси, макар че когато го попитах, той отрече. С една реч той очевидно остана доволен от нещата, които му показах, и ми заръча да му изработя един часовник. Няма нищо по-лесно от това, рекох си аз, но скоро щях да разбера, че се заблуждавам. Защото той носеше със себе си подробни планове за този часовник, по които трябваше да бъде изработен и които беше откупил от един евреин в Севиля за много пари. Изпърво всичко изглеждаше просто, но скоро се натъкнах на затруднения. Колкото повече вниквах в чертежа, толкова пообъркана ми се струваше механиката, и аз започнах все повече да се съмнявам дали причудливият инструмент, който трябваше да бъде създаден по тези скици, изобщо ще може да функционира. Към плановете бяха приложени описания с арабско писмо. Чужденецът, който също не владееше арабски, бе накарал споменатия евреин да му ги преведе на испански; самият той ги беше превел на родния си език и ги бе надраскал в полето на старите пергаменти. Минаха часове и дни, докато ги напишем на немски език, но както нему, така и на мене смисълът на тези описания си остана напълно непонятен — трудно можехме да предположим, че те представляват указание за изработването на часовника, макар положително да бяха замислени като такова; та те бяха още по-объркани от чертежите, и на всичко отгоре бяха написани на някакъв цветист език, който говореше за цветя, за благовония и непознати подправки, за чужди морета и далечни земи, за ангели и демони — а на нас ни трябваха сведения за метали и тежини, за винтчета и пружини, за нарези и разтегателни сили, за баланси и махови амплитуди! Бях объркан, накрая се отчаях и исках да откажа поръчката, но непознатият господин ми осигури царско възнаграждение дори и в случая, че не успея да направя часовника, и част от него незабавно постави пред мене на масата, за да набавя материалите и нужните инструменти. Аз още се колебаех, но той ме помоли най-горещо, увеличи предложената сума, настоя поне да опитам. Най-подир се съгласих и се залових за работа. Нужни ми бяха цели седмици, за да набавя материали в тези лоши времена, защото ми трябваше само най-отбраната стока; поръчах да ми изготвят скицата на циферблат, разделен на шестнадесет часа, сякаш трябваше да показва някакво чуждо време; пребродих страната, за да намеря майстор, който да изработи кутията точно по определените размери, и когато най-сетне го открих, заедно изминахме доста път, докато намерим подходящо дърво и го купим — и всичко това ставаше в суматохата на войната и с големи мъки, тъй като никога не знаехме дали изобщо ще зърнем слънцето на утрешния ден.
Ала всевишният — слава нему! — не вдигна десница от мен и делото, с което се бях захванал и което въпреки всичките трудности доби днешното си лице, каквото е сега пред вас. Вложих в него три години работа и когато най-подир го завърших, противно на очакванията ми часовникът заработи и изпълни душата ми с радост. Но как само работеше! Съгласно проекта часовникът трябваше да има пет стрелки и никоя от тях да не върви по своята орбита с една и съща скорост. Можеха да се измерват най-различни позиции и интервали, но не и часовете на деня. Тази работа трябва да е била измислена от някой див варварин, за да мери мрачното време на душата си, прокълната в чистилището. Това е нещо нехристиянско и сатанинско, което сочи вечността на преизподнята и всеки път, когато камбаните ударят за вечерня, стрелките му сочат все различни посоки. Но виждам, че скучаете, господа. Простете моята приказливост, нали знаете, че при мен рядко идват хора.
— Кой ти възложи тази поръчка? — запита един от чужденците.
— Нали ви казах, един полски граф. Никога не узнах името му. Посети ме още веднъж, когато почти привършвах работата по часовника, мъдрува дълго над някакви чертежи, без да отрони нито дума, разгледа внимателно движението на стрелките, измери разположението им с пергел и връвчица, прослуша хода на механизма, записа си нещо в едно тефтерче и все пъшкаше, клатеше глава, изглеждаше недоволен, сетне отново го обземаше радостна изненада, после пак се замисляше, следеше с очи люлеенето на махалото, вслушваше се внимателно в безразборното тиктакане на механиката, което непрекъснато променяше ритъма си, понякога беше бавно, сякаш самото време се отронваше, а после отново забързваше като тропот от копитата на галопиращи коне — и не казваше нищо. Понечех ли да го запитам, той ме прекъсваше насред думата с гневно движение на ръката, поставяше пръст на устните си, повеляваше ми да мълча и сякаш се вслушваше с извънмерно напрежение, тъй че аз — простете рязката ми оценка — лека-полека започнах да се съмнявам в разсъдъка му. Когато си тръгна, той остави на масата кесия със златни монети. Благодарих му с поклони до земята, защото в кесията имаше много повече от сумата, която ми бе обещал в началото. Той дружески ме потупа по рамото, каза, че скоро ще прати да вземат часовника, но аз вече не го видях.
Господ знае къде ли може да е изчезнал и защо. Може би все пак не е бил доволен от работата ми, може да е очаквал повече. Откъде да го знам! Никога не ми е казвал поне една насърчителна дума, която — признавам си това направо — с радост бих изслушал след целия този усилен труд, понеже бях дал всичко от себе си, за да изпълня поръчката му така, че да остане доволен. Но кой знае, може би ужасната война е сложила край на живота му, нека бог бъде милостив към бедната му душа. Времената са ужасни. Но какви ги разправям? Милостиви господа, та вие знаете не по-зле от мене как живеем. Дано бог бъде милосърден към нас и пожелае най-сетне да въдвори мир. Простете ми заради напредналата ми възраст, ако отново се разбъбрих.
— Пазиш ли още чертежите, Вайслингер?
— Не, при второто си посещение полякът си ги прибра. Часовникът беше почти готов, така че те вече не ми трябваха. Освен това не ми се щеше да ги държа в къщи. Както вече имах възможност да ви кажа, те бяха твърде ценни.
— С други думи не знаеш нищо за произхода и местонахождението на човека, който ти е възложил поръчките, така ли? — отново запита единият от чужденците.
— За съжаление не, инак сам бих го потърсил. Часовникът е при мен вече втора година. Само ми заема място, а аз не мога нито да го продам, нито да го подаря, нито пък да го преработя или строша, защото не е мой. Лека-полека го намразвам, често хвърлям върху му парче плат, за да не го гледам, оставям механизмът му да се развърти докрай, ала тишината, която излъчва, е още по-страшна, отколкото безумното му тиктакане, така че отново го навивам. Само дето междувременно махнах три от стрелките и поставих нормален циферблат. Инак просто не се издържа!
— Е, какво, Колинс, бива си я тая историйка, а?
— Безусловно, ваше величество. Аз бях цял слух.
— Защо не проучихте по-подробно тази работа с часовника?
— Сметнах този дяволски времеизмервател за рожба на някой болен мозък, заради която не си струваше да си губим времето.
— О, уверявам ви, щяхте, да узнаете нещо твърде изненадващо! Тук тайната на темпоралната пломба се намираше под носа ви. И ако не бяхте зарязали работата… Впрочем дали ви е известно, че часовникът с махало е изработен от Хюйгенс чак през хиляда шестстотин петдесет и седма година и още през същата година той получава патент за него в Генералните щати?[8] Хората ви изобщо не забелязаха този анахронизъм. Те не се учудиха. Това беше за Вайслингер потвърждение, че хората пред него не са негови съвременници.
— Ваше величество, аз съм глупак.
— Е, не се ядосвайте толкова, Колинс! — засмя се кралят. — Правилно съм ви преценил. Вие също не разбирате от метафизика и болна логика, от тайните на Ориента и от мистериозни чужденци. Впрочем този полски граф беше произволно измислен, но подхождаше добре на останалото, нали?
— Несъмнено, ваше величество.
— Но нека продължа, още не съм свършил.
— Изгарям от нетърпение да узная, ваше величество, как ще се развърже възелът на събитията.
— О, може би ще бъдете до известна степен разочарован. Недейте очаква прекалено много. Ако искате да знаете, всичко е съвсем просто. Та тези двама чужденци, посетили майстора Вайслингер в късна доба и изслушали приказките му с все по-голямо отегчение, накрая купили от него една от механичните кукли и две други играчки, възнаградили го богато и се сбогували любезно, ала със зле прикрито разочарование. И след като се подкрепили малко в „Червен вол“, те продължили пътя си, макар че отдавна преваляло полунощ. Вайслингер не свалил поглед от каретата, докато не завила зад ъгъла и не изтрополила извън града. После затворил отново кепенците си и доволен потъркал ръце, сякаш бил свършил някаква добра работа. Духнал свещта и си легнал.
— Колинс, куклата още ли е при вас?
— Разбира се, ваше величество, но ако позволите да забележа, тя няма почти никаква стойност. Изследвахме я най-подробно. Фигурата се привежда в движение от примитивен пружинен механизъм, благодарение на който се движи в кръг.
— Ах, моят добър Колинс преценява нещата само по техните двигатели и по възможностите им за придвижване… Е, може би имате право, в това отношение тя не представлява кой знае какво, но все пак е хубава играчка, която би могла да възрадва немалко люде и в наши дни. Личи си ръчната изработка, всяко винтче е правено на струг.
— Няма съмнение, че е интересна, ваше величество, но далеч не толкова, колкото фигурката, която в момента държите в ръка.
— Да, тук сте прав. Техниката става все по-съвършена.
— И тя ли е дело на Вайслингер?
Без да отговори на въпроса му, кралят се приведе напред и внимателно постави куклата на пода. Тя направи няколко предпазливи стъпки и завъртания, за да провери дали повърхността е достатъчно гладка, после извърши няколко изкусни пируета, скочи чевръсто във въздуха, падна пак на краката си и с дълбок поклон показа, че представлението й е свършило. Министърът кимна възхитен, а кралят сякаш беше потънал в размисъл, но внезапно се извърна към Колинс.
— Докъде бях стигнал?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор…
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“’, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой. Съдържателят на „Червен вол“ бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости, но трябваше да установи с изненада, че от каретата не слиза никой. Кочияшът също нямаше намерение да слиза от капрата и когато стопанинът му зададе някакъв въпрос, той обясни с жестове, че не разбира местния език. Стопанинът постоя още малко нерешително, сетне вдигна рамене, прибра се и заключи вратата. Вайслингер обаче остана на мястото си, без да изпуска от погледа си каретата. На прозорците й имаше завески, но когато очите му свикнаха с тъмнината, той забеляза, че някой е повдигнал леко завеската и също така внимателно наблюдава къщата му. Времето течеше. Вайслингер не мърдаше от поста си, онези срещу него — също. Най-сетне чуждият наблюдател си запали цигара.
— Глупак! — промърмори Вайслингер и внимателно затвори кепенците. Той дори и не погледна навън, когато след около час каретата отново потегли и изтрополи извън града. Отдавна си беше легнал.
— Какво мислите за тази вариация, Колинс?
— Непростима грешка, ваше величество — цигара през седемнадесети век! Признавам се за победен. Това е недопустимо за когото и да било от патрула. Предавам се.
— Полека, полека, Колинс! Оставете ме да си помисля нещо. Докъде бях стигнал?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор.
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили нощния покой, и видя, че от каретата слязоха двама мъже и завързаха разговор със съдържателя на „Червен вол“, който бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости и да ги въведе в странноприемницата. Но двамата чужденци очевидно не възнамеряваха да влизат вътре и да се възползват от услугите му, а заприказваха с него на самия праг. Изглежда, че имаха доста въпроси и комай търсеха някого в града, защото на няколко пъти стопанинът посочи насреща, към къщата на майстора, като кимаше утвърдително. Чужденците също така погледнаха неведнъж към нея и се озърнаха, за да изучат добре площада и околната обстановка. Сетне се сбогуваха със съдържателя, пъхнаха в ръката му една златна монета и се упътиха право към къщата насреща.
В този миг майсторът нави пружината на една от своите кукли и я постави на перваза на прозореца си. Фигурката чевръсто се спусна по стената на къщата и хукна през площада. Единият от чужденците я забеляза и подвикна нещо на другия. Двамата се вцепениха и напрегнато се взряха в тъмнината. Внезапно единият направи огромен скок и се хвърли към бягащата фигура, но тя му се изплъзна. Тогава другият извади някакво оръжие, подобно на пистолет, от чието дуло засвистяха огнени лъчи по посока на механизма, но той тичаше на зигзаг през площада и все оставаше невредим, макар че следваха изстрел след изстрел. Дългите сини огнени езици, които бълваше оръжието, облизваха фасадите и стълбищата на околните къщи и оставяха с леко припламване резки по тях. Пазарският площад бе озарен от призрачна светлина, а съскането, свистенето и пукането многократно се увеличаваха от ехото и изпълваха с адски трясък и шум съседните улици.
Тази суетня явно забавляваше Вайслингер, който, застанал на прозореца, се държеше за корема от смях.
— Селяндури! — говореше той. — Глупаци! Юначаги с лазерни пистолети! Добре ви наредих, ха-ха-ха!
Суетнята бе нараснала още повече и се бе превърнала в истински уличен бой. Скоро се чуха уплашени викове. Шумотевицата бе събудила жителите на околните къщи и сега те боязливо търсеха причината за нея. Навсякъде се разтваряха кепенци, които отново се затръшваха с вик на ужас, когато сънените хора видеха страшната престрелка; по пазарския площад. Смятаха, че ги нападат разбойници, дори че в градчето нахлуват войски, които според всички жители трябваше да бъдат далеч оттук, а и сумрачната светлина не позволяваше да се види целта на изстрелите. Междувременно се бе случило и друго странно нещо. От каретата, която бе направена за четирима души и би могла да побере най-много шестима, вече бяха наизскачали петнадесет или двадесет човека, които, пръснати из целия площад, се бяха впуснали в бясна гонитба след механичната играчка. С непрекъснатите си изстрели те образуваха истински фойерверк, а разперените им пелерини ги правеха да приличат на тайнствено ято от огромни нощни пеперуди, литнало над площада и над чешмата в центъра му. Страховитата гледка стана причина гражданите, стреснати от мирния им сън, тозчас да залостят всички врати и прозорци и незабавно да напъхат ценните си вещи във всевъзможни скришни места.
Единствено майсторът не помръдна от своя прозорец и гледаше, развеселен, бъркотията, на площада, дори сам я насърчаваше с подвиквания през смях, макар никой да не ги чуваше във всеобщата глъчка. Най-после на един от стрелците се удаде да улучи бягащата кукла, тя експлодира и частите й се пръснаха по настилката. Сега пък започна трескаво търсене на останките. Цялата дружина от облечени в тъмни дрехи лица се впусна към тях, припламваха и угасваха светлини, мъжете пълзяха по земята, за да не пропуснат макар и едно винтче. Всичко това наподобяваше боричкането на група псета, на които някой е подхвърлил малко кокали.
Най-после всеки камък от настилката беше проучен най-внимателно и странните хора започнаха да се качват в своето возило. Те бяха много и каретата здравата се люшкаше, вътре в нея се святкаше и гърмеше, докато най-сетне и двадесетимата изчезнаха там, откъдето бяха дошли, и конете, с мъка удържани досега от четирима души, защото изстрелите ги плашеха и те непрекъснато се вдигаха на задните си крака и ровеха с копита, препуснаха в галоп, изпод тях захвърчаха искри, каретата се поднесе встрани и едва не се обърна, когато зави зад ъгъла и напусна града в бесен бяг.
Когато навън всичко се успокои, най-безстрашните се осмелиха да излязат от домовете си, като боязливо се оглеждаха. Хората водеха шумни спорове за случилото се през нощта, питаха се срещу кого ли е било насочено нападението, какви са били дръзките му извършители, какви щети са нанесени, какъв е този странен мирис на изгоряло и още много, много неща, но установиха, че щети не са нанесени никому и че ничий имот не е нито повреден, нито пък отвлечен. Така на първо време не се стигна до друго заключение, освен до това, че пукотевицата е била причинена от най-малко сто тежковъоръжени човека, появили се ненадейно и също тъй ненадейно, изчезнали, защото храбрата намеса на бойките и безстрашни граждани ги е накарала да си плюят на петите.
Нощният пазач съобщи, че имал намерение да се хвърли самопожертвователно срещу галопиращите коне и да улови юздите им, но после решил, че ще е по-добре да се въздържи, за да не допусне евентуална безсмислена жертва и да не лиши града от услугите си. Затова той оставил животните да прелетят като бесни покрай него и се задоволил само с едно гръмко и отчетливо „Стой!“, но кочияшът, който шибал конете като побъркан и приличал на самия сатана, пренебрегнал заповедта му.
Още дълго обсъждаха случката на светлината на факлите и се разотидоха едва когато настъпи утрото и кръчмарят се умори да пълни стаканите и да ги продава на ожаднелите хора оттатък улицата, които стояха до пазарската чешма и празнуваха своята победа.
След няколко дни и след няколко вечери, преминали в разисквания из кръчмите, вземайки под внимание и мнението на духовенството, което прояви жив интерес към случилото се, жителите на градчето стигнаха до единодушното заключение, че са били посетени от някакво творение на дявола, което вероятно представляваше лошо предзнаменование; някои дори смятаха, че по този начин е трябвало да бъде предупреден стопанинът на „Червен вол“, който бе придобил лошия навик да пълни стаканите все по-малко, пък и виното и бирата му добиваха все по-воднист вкус. Този слух бързо се разпространи и стигна до ушите на кръчмаря. Поличбата от гръм и мълнии пред странноприемницата му го накара да се замисли и за всеобщо удовлетворение всички много скоро забелязаха, че той я е взел присърце и вече не дава на клиентите си повод за оплакване в това отношение, поне на първо време.
А майсторът на кукли каза, че не знае нищо за нощните събития. Той твърдеше, че е спял дълбоко и не е успял да чуе олелията, макар тя да бе станала току пред прозореца му.
Когато съдържателят на „Червен вол“, опитвайки се да заглуши одумките по негов адрес, съобщи на хората, че чужденците от каретата в същност са разпитвали за Вайслингер, майсторът отвърна с усмивка, че кръчмарят прави жалък опит да се оправдае, като прехвърли вината на друг, и че той, Вайслингер, няма нищо общо с тези смутители на покоя, че и не иска да има нищо общо с подобна паплач, и че разбойниците са поднесли почитанията си най-напред именно на кръчмаря и са посетили първо него, както е известно на всички и както самият той си е признал.
Спорът бе спечелен от Вайслингер, защото съумя да постави натясно кръчмаря чрез мъдростта и остроумието си, и последният предпочете да не повдига повече този въпрос и не отрони нито дума за цялата история.
— Какво ще кажете за тази версия, Колинс?
— Лошо си свърших работата, ваше величество, много лошо…
— Като стадо слонове в магазин за порцелан. Защо беше нужна подобна шумна акция? Та вие изпратихте там цял полк! Имахте късмет, че хората от оная епоха са твърде суеверни; я си представете същото в двадесети или двадесет и първи век? Интервенции от подобен размер там дори могат да предизвикат война. Поне имахте ли някаква полза?
— Ползата не беше голяма, ваше величество. Куклата наистина беше несравнимо по-сложно конструирана от онази, която бяхме купили от Вайслингер, бих казал дори, че за техническия стандарт на онова време тя беше едва ли не невероятно сложна, което естествено даде храна на подозрението ни, но, от друга страна, механизмът й не се отличаваше с нищо тайнствено. Макар че не можахме да я реконструираме напълно по събраните останки, липсваха каквито и да било следи от електроника, тя сигурно бе изработена на чисто ме-механична основа. Но сега на мене почти ми се струва, че онзи майстор е искал да ни погоди номер, а ние тозчас сме се хванали на въдицата. Той отдавна е знаел, че ние не сме от неговата епоха. Но, ваше величество, не мога да си обясня как такова нещо може да мине през ума на един човек от седемнадесети век?
Кралят се засмя:
— Припомнете си анахронизма с махаловия часовник! И недейте подценява човешката фантазия! Идеята за възможността човек да се движи във времето със сигурност е по-стара, отколкото си мислите.
— Може и така да е… Това трябва да се проучи — каза министърът.
— Ама че работа, а? Някакъв си нищо и никакъв механик от седемнадесети век погажда номер на моя Колинс! Дали не е време да ви пратя в пенсия?
— Моля за кралското ви великодушие, ваше величество. Поискахме да отстраним фрактурата, но не беше възможно.
Потънал в срам, министърът гледаше към пода.
Куклата се опита да ходи на ръце, което веднага й се удаде.
Лицето на краля се озари от доволна усмивка.
— Не беше възможно? Тъй, тъй… Я виж ти! Значи не беше възможно?
— Не, ваше величество. Това беше последната ни възможност за… хм, успешна интервенция, всичко друго бе осуетено от ВАЙС. Пломбата изведнъж се задвижи. Дори се наложи да изоставим някои важни прибори в Оперативна база номер 7…
— И темпорални огледала ли?
— Да, и темпорални огледала. Трябваше да напуснем базата презглава. Патрулиращите ни съобщиха, че пломбата застрашително нараства в посока към нас.
— Хм…, и изненадва ли ви това? — попита кралят. — Можеше да се стигне до фатална фрактура. Представете си, че при онази дивашка стрелба някой бъдеше ранен или дори убит? Представете си последиците! Това би обърнало с главата надолу цялата ни история. ВАЙС е бил принуден да се намеси, в противен случай хората ви щяха да извършат непоправими глупости.
— Извинете ме, ваше величество, но работата беше важна, дори извънредно важна, понеже тук за пръв път се появяваше една от онези тайнствени кукли, нямахме време, а на мене изрично ми бе възложено…
— Но като шеф на службата за сигурност на процесите, които протичат във времето, вие би трябвало да сте наясно за всички последици от интервенциите. Нали затова сте преминали през специално обучение?
— Ваше величество е съвършено прав. Проявих небрежност.
Сломеният Колинс не вдигаше поглед от върховете на обущата си.
— Е, не се притеснявайте толкова! В края на краищата не се случи нищо непоправимо — засмя се кралят.
— Ваше величество благоволява да се смее?
— Да! Тъкмо си представих как двадесет човека се натикват в каретата. Вътре сигурно бяхте инсталирали някакъв прибор, нали?
— Тъй вярно, ваше величество. Едно от темпоралните огледала на Оперативна база номер 7.
Замълчаха и се загледаха в куклата. Тя танцуваше на ръце, после се преметна на крака, после пак на ръце, като; правеше салто след салто.
— Докъде бях стигнал?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор…
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой. Съдържателят на „Червен вол“ бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости и да ги въведе в странноприемницата, но трябваше да установи с изненада, че от каретата не слиза никой. Кочияшът също нямаше намерение да слиза от капрата и когато стопанинът му зададе някакъв въпрос, той обясни с жестове, че не разбира местния език. Ала кръчмарят не се предаде. Правейки най-различни знаци, той попита кочияша дали не е гладен или жаден. Последният изпърво се поколеба, но сетне кимна, привърза здраво юздите, дръпна спирачката и слезе от капрата си. Кръчмарят направи въпросителен жест по посока на каретата. Чужденецът поклати глава и отвори вратичката й. Вътре нямаше никой. Стопанинът го подкани да влязат в странноприемницата, ала кочияшът се направи, че иска да се поразтъпче малко, улиса се около конете, сложи им торби с овес, прегледа още веднъж возилото си, свали черната си наметка, изтърси я, за да махне праха от дългото пътуване по лошите друмища, после я обърна със светлата подплата навън и покри с нея раменете си. Чак тогава последва кръчмаря в „Червен вол“, за да се подкрепи там.
Майсторът бе проследил всичко това с огромно напрежение; първоначалният му страх скоро се бе сменил с нарастващо доволство. Веднага след като чужденецът влезе в странноприемницата, той се залови за работа. Това, което направи, беше странно. Отвори със специални инструменти огромния стоящ часовник до стената, махна стрелките му, откачи циферблата, смени някои части, свърза няколко жици една с друга, постави нов циферблат, сложи пет стрелки в най-различни позиции, измери ъглите между тях, коригира разположението им, отново направи измервания, пусна часовника да работи разхлаби или затегна по някое винтче на различни места, вслуша се в безразборното тиктакане, проследи движението на стрелките, направи нови промени, докато към тиктакането се прибави и леко скриптене. Вайслингер предпазливо докосна с крайчеца на пръстите си някои от жичните връзки, те започнаха да се загряват, да се нажежават с тъмен цвят, сиреч по тях минаваше ток, което пък показваше, че той се бе включил в енергийните източници по линията на времето. В пространството около часовника се чу пукот. По протежение на жиците започнаха да пробягват искри, които изпълниха стаята със загадъчна светлина. Сега скриптенето бе станало толкова шумно, че заглушаваше тиктакането на часовниковия механизъм. Вайслингер остави инструментите, избърса потта от челото си и се облегна с въздишка назад.
— Успях! — рече той. — Поне има подобен вид.
Сетне духна свещта и отново се приближи до прозореца. Наложи се да чака повече от час, докато чужденецът напусне странноприемницата. Изглежда, добре си беше подложил, защото се клатушкаше леко, а самият кръчмар го провождаше до вратата.
— Ехееей! — викна той по посока на Вайслингер и махна с ръка.
Майсторът поклати глава и каза:
— Почакай, ще те науча аз!
Кръчмарят помогна на кочияша да отвърже торбите с овес, да ги натовари отново в багажника и да се покатери на капрата.
— Ехееей! — отново се провикна той и размаха ръце.
После каза:
— Дий! — и изплющя с камшика си, ала толкова несръчно, че едва не шибна кръчмаря. Каретата потегли и бавно изтрополи извън града, макар отдавна да минаваше полунощ.
Вайслингер я проследи, докато тя изчезна от погледа му. После извади от едно скривалище малка, изящно изработена кукла, прегледа я грижливо за последен път и я приведе в движение. Фигурката сякаш се пробуди и протегна крайниците си. А той хвана малката гладка главичка с палеца и показалеца си и прошепна:
— Ти ще успееш. Ще преживееш хилядолетия и ще ми дадеш знак. Сега го знам.
И постави механизма на перваза, пред себе си. Малката фигурка внимателно започна да проучва обстановката.
— Хайде, тръгвай! — леко я побутна майсторът. С един скок куклата се озова на улицата, пробяга като сянка по настилката и изчезна в мрака. Вайслингер затвори кепенците, залости ги и си легна.
— Какво ще кажете за тази версия, Колинс?
— Позволете да си призная, ваше величество, но до днес тя ми беше непозната.
— Не се съмнявам, но уверявам ви, че тепърва ще се запознаете с нея.
— По какъв начин, ваше величество?
— Проявете търпение, все още не сме свършили. За да опишем историята с всичките й подробности, ще трябва да я инсценираме.
— И мене ли имате пред вид, ваше величество?
— Да, Колинс, много добре чухте. Ние двамата ще трябва да я инсценираме.
— Но как да разбирам това?
— Много е просто, и аз съм убеден, че ще разберете всичко.
— Мога ли да се осмеля да ви задам един въпрос, ваше величество?
— Разбира се.
— Куклата, изпратена онази нощ от Вайслингер, същата ли е, с която вие благоволявате да си играете сега?
— Да, Колинс. Същата е. На възраст няколко хиляди години и при все това напълно запазена. Разгледайте я на спокойствие.
Фигурката, която сякаш бе разбрала последните думи на краля, скочи на ръката на министъра, улови се за рамото му и го погледна.
— Позволявам си да забележа, ваше величество, тя наистина е прекрасна.
— Нали?! Но докъде бях стигнал, Колинс?
— През същата вечер, ваше величество, онзи майстор.
— Да, да, спомних си. И така, слушайте по-нататък!
Беше вечер. Нощният пазач току-що бе известил единадесетия час и бе отминал надолу по улицата, когато една карета, теглена от два охранени коня, зави иззад ъгъла, изтрополи по настилката на пазарския площад и спря пред странноприемницата „Червен вол“, точно срещу къщата на майстора, който изработваше кукли. Самият той беше приближил до прозореца и бе открехнал съвсем малко кепенците му; взираше се навън, за да разпознае пътниците, смутили среднощния покой. Съдържателят на „Червен вол“ бе излязъл на прага, за да посрещне важните гости, но трябваше да установи с изненада, че от каретата не слиза никой. Кочияшът също нямаше намерение да слиза от капрата и когато стопанинът му зададе някакъв въпрос, той обясни с жестове, че не разбира местния език. Стопанинът постоя още малко нерешително, сетне вдигна рамене, прибра се и заключи вратата. Вайслингер обаче остана на мястото си, без да изпуска от погледа си каретата. На прозорците й имаше завески, но когато очите му свикнаха с тъмнината, той забеляза, че вътрешността й е озарена от слаба, мъждива, трепкаща светлина. Вайслингер си отдъхна с облекчение, но известно време не се случи каквото и да било. Кочияшът седеше неподвижен и замислен на капрата, беше привързал юздите и дръпнал спирачката. Конете леко пръхтяха, потъркваха се в ока и подрънкваха със сбруите си. Времето течеше. Най-сетне човекът на капрата се размърда и слезе, направи се, че иска да се поразтъпче малко, улиса се около конете, свали черната си наметка, изтърси я, за да махне праха от дългото пътуване по лошите друмища, после я обърна със светлата подплата навън и покри с нея раменете си. След това пристъпи към каретата и открехна леко вратичката й. От нея изскочи малка фигурка, пробяга като сянка през площада право към къщата на майстора, изкачи се с един скок на перваза, вдигна малкото си метално личице към Вайслингер и направи дълбок поклон.
Майсторът затвори кепенците и махна резето от къщната врата. Огледа внимателно пазарския площад, вслуша се дали не иде някой окъснял пешеходец или нощният пазач не се приближава, докато прави обиколката си, но никой не се появи. Само откъм „Червен вол“ долиташе приглушен шум — там неколцина граждани още пиеха бира и убиваха времето си в игра на карти. Инак беше спокойно. Чешмата на пазара шуртеше, а конете, впрегнати в каретата, биеха с копита по камъните и леко пръхтяха. Не се виждаше жива душа. Тишината на нощта се бе възцарила над целия град. Войната беше далече.
Тогава Вайслингер даде знак на кочияша.
Последният незабавно отвори вратичката, наведе се вътре и измъкна някакъв дълъг и очевидно тежък вързоп, с мъка го качи на рамото си и се заклатушка към къщата на майстора, който побърза да го посрещне и да му помогне.
— Кой сте вие, чужденецо? — попита майсторът шепнешком.
— Аз съм ВАЙС — също така тихо отвърна човекът. — Благодаря ви, че ми помагате да го внесем. Дяволски тежко е.
Вързопът представляваше човек, който беше мъртъв или пък в несвяст. Внесоха го заедно в къщата и внимателно го положиха на кревата.
— Мъртъв ли е? — угрижено попита Вайслингер.
— Не, само е в безсъзнание. Скоро ще се събуди.
Чужденецът дишаше тежко.
— Ама дяволски тежи този… хм, момък. Накара ме да се изпотя целият. Остарявам.
— Успешно ли мина всичко? — запита Вайслингер.
— Да, както виждате.
— Как успяхте?
— За това ще поговорим по-късно.
Чужденецът, настояваше да побързат. Вайслингер се извърна към човека на кревата и разгледа лицето му.
— Здравата се е охранил! — засмя се той и започна да променя външността си: свали перуката, махна подрязаната си сива брада и с няколко сръчни движения преобрази лицето си така, че съвсем заприлича на човека, който лежеше в несвяст.
— Готово ли е? — попита кочияшът.
— Момент — каза Вайслингер, нави на руло чертежите, които висяха по стените или лежаха върху масата, скъса ги и ги хвърли в огъня. После взе един чук и пристъпи към стоящия часовник.
— Ама… — обади се чужденецът колебливо, — извинете, че ви задавам такъв въпрос, но никакъв шанс ли няма да му оставите?
— А аз да не би да съм имал някакви шансове? — попита Вайслингер и изпитателно погледна чужденеца. Сетне замахна и халоса часовника с тежкия чук. Пръснаха се парчета стъкло, скъпата кутия се строши. При втория удар се чу звук от метал, махалото взе да трака, а стрелките се завъртяха още по-бързо. След третия удар часовникът спря. Вайслингер отново замахна, но все пак задържа ръката си.
— Имате право — рече тон. — Ще бъде жалко за часовника, толкова труд съм вложил в него. С малко повече сръчност ще може да се поправи. Ще му оставим инструментите. Може да го продаде, ако се намерят желаещи. Дори за самия материал може да пипне хубави парички. Но продаде ли го, ще съжалява, понеже във всички случаи ще го продаде на по-лоша цена, отколкото струва в действителност. Стига, разбира се, изобщо да успее да го поправи.
— Да, така е — съгласи се чужденецът.
— Готов съм — каза Вайслингер.
— Вземете моята наметка — каза кочияшът и я свали от себе си. Майсторът на кукли покри с нея раменете си.
— Не така — поправи го чужденецът. — Обърнете светлата страна навътре.
Вайслингер го послуша. Другата страна беше тъмна.
— Хайде, побързайте! Вече се събужда — настоя късният посетител.
Човекът на кревата се размърда и простена. Вайслингер хвърли последен поглед към работилницата си, в която толкова години бе живял и в която бе прекарал не един угрижен час между надеждата и отчаянието, не една нощ на размисъл между съня и будуването, в които бе обмислял и изчислявал фантастичните си проекти и бе кроил и чертал планове на светлината на лампата чак до първи петли, и зиме, и лете, надвесен над работната си маса, бе съумял да конструира с най-примитивни инструменти и материали механизми, за чиято прецизност колегите му не биха могли и да подозират, и то с непрекъснатата готовност да скочи и погледне през прозореца, разкъсван от страха и надеждата, когато в градчето дойдеха чужди пътници и отседнеха в „Червен вол“, защото не знаеше дали вече не са по следите му, за да го унищожат или най-малкото да повредят творенията му.
Вайслингер се извърна, махна на куклата, която скочи върху ръката му, и последва чужденеца, застанал вече нетърпеливо до каретата, чиято вратичка държеше.
— Не, ще седна до вас на капрата. Горя от нетърпение да узная как мина всичко.
— Така да бъде — рече кочияшът и му помогна да се настани горе. Каретата потегли, изтрополи по настилката и въпреки спокойния си ход, не след дълго беше вече извън града. Месечината се показа. Нощният въздух беше прохладен и благотворен.
— Е, хайде, разказвайте вече, чужденецо — подкани Вайслингер.
— Ето каква е работата — подхвана кочияшът. — Сега ще трябва да се нагодите към една ситуация и да играете точно ролята, която ще ви опиша. Трябва много да внимавате, защото всяка подробност е от значение.
После чужденецът разказва дълго, като инструктира съвсем точно Вайслингер за начина, по който трябва да се държи, за това какво трябва да говори, какви жестове трябва да има и още много други неща. Майсторът зададе много въпроси, на които събеседникът му отговори съвсем изчерпателно. Той току-що бе приключил своите обяснения и описания, когато стигнаха до някакво мрачно, усамотено имение, разположено в обширна гориста местност, из която каретата бе пътувала вече повече от час по тесни и полуобрасли пътища. Спряха. Месечината се бе издигнала по-високо и сипеше студената си светлина върху хлътналите стрехи на обори и плевни, върху разкаляния двор, набразден от дълбоките дири, оставени от колелата на талиги и пълни с вода, проблясваща на лунната светлина, върху занемарените градини, в които плевелите бяха по-високи от стоборите. Всичко изглеждаше мръсно и западнало.
— Това ли е Оперативна база номер 7? — попита Вайслингер.
— Да — отвърна кочияшът.
— Та тя прилича на истинска кочина! — възкликна Вайслингер.
— Това е най-добрата маскировка — възрази кочияшът, докато разпрягаше конете. — Ако някой случайно се заблуди в тази затънтена местност, той поне не бива да получи впечатлението, че може да задигне нещо. Освен това досега тук не са се появявали шпиони, нашите мерки за сигурност бяха доста ефикасни. Но всичко това сега няма значение.
Той сне от конете юздите и мундщуците им и като изплющя с камшика, ги пропъди от двора.
— Жалко за хубавите животни — каза Вайслингер.
— Пак ще си намерят стопанин. Нека поне за кратко се наслаждават на свободата.
Двамата заедно претършуваха къщата и навесите, разрушиха всички прибори и подпалиха постройките отвсякъде. Старото изсъхнало дърво пламна като барут, огнените езици се издигнаха с пукот към небосвода и тозчас обхванаха покрива. Покритите със слама навеси горяха като факли в нощния мрак и изсипаха над гората тъмночервен дъжд от искри.
— Тия работи, дето ги вършим, са дяволски опасни — каза Вайслингер.
— Ами, даже е много приятно! — изсмя се кочияшът и хвърли нови подпалки в огъня. Горещината растеше и двамата мъже се прибраха в каретата. Вграденото в нея огледало трепкаше с млечнобяла светлина. Майсторът на кукли се усмихна.
— Готов ли сте? — попита чужденецът.
— Готов съм! — отвърна Вайслингер и взе куклата в ръка. После и двамата минаха един след друг през огледалото.
Тъкмо бяха изчезнали, когато покривът на къщата се сгромоляса с трясък и наоколо се разхвърчаха безброй искри. Целият двор се покри с горящи греди и други дървени части. Огънят се издигаше на повече от сто метра височина и озаряваше тъмната нощ. Няколко минути по-късно една мощна експлозия направи и каретата на трески.
— Какво ще кажете за тази версия на историята, Колинс?
— Тя също ми е неизвестна, ваше величество. Нещо повече, за мене тя е направо необяснима. Наистина цялостната картина вече се оформя, отделните камъчета заемат мястото си в мозайката. Ала някои от тях все липсват, все още има едно празно място. Прав ли съм, ваше величество?
— Разбира се, Колинс. Но и това празно място ще се запълни. Потърпете още малко. Още не съм свършил.
— И така, това беше интервенция от страна на ВАЙС…
— Хм — подсмихна се кралят.
— Не можехме да променим каквото и да било.
— Вече не, Колинс, вече не!
— Така е, ваше величество, вече не… Принуден съм да призная поражението си.
— Недейте така, Колинс! Сега не е време да се предавате. Историята все още не е завършена. Продължавайте да играете, настоявам! И ще настоявам, дори ако трябва да ви заповядам. И така, не ме разочаровайте. Може би ще опитате още един важен ход с мене.
— Просто не зная…
— Трябва грижливо да подреждаме камъче след камъче, за да оформим цялостната картина. Все още нещо липсва.
— Да, ваше величество. Например: каква е тази смяна на местата и с кого? Или пък: каква информация получи този Вайслингер от ВАЙС, стига този кочияш — а аз все още съвсем не съм убеден в това — наистина да е ВАЙС? Какво узна Вайслингер от този чужденец?
— И на него му е била разказана същата история, която и вие току-що чухте. Само че майсторът на кукли е чул и края, така както и вие ще го чуете след малко. Тогава историята с размяната ще ви стане ясна.
— С ваше позволение, ваше величество, аз сякаш предугаждам нещо. Но продължете, за да се уверя в него.
— Имайте търпение, Колинс. Разполагаме с време, с много време. Ще научите всичко.
— Цял съм слух; горя от желание да узная всичко, ваше величество.
— Е, добре… Но тази част от историята е много по-различна. Тя се развива значително по-рано от това, което досега ви разказах.
Преди да продължи, кралят се замисли за момент.
Междувременно куклата бе започнала да включва в танца си двойни салта и се премяташе из залата.
— Както може би знаете, Колинс, някога аз имах брат…
— Ваше величество забрани най-строго да се знае такова нещо и дори да се споменава. Доколкото ми е известно, той е загинал преди много години при безразсъдни физични експерименти.
— Да, така е. Загина, и то при експеримент с пътуване във времето. Сега ще чуете как стана това. Имало едно време…
Имало едно време един крал, който бил много богат. Той властвал над четири слънчеви системи и двадесет светлинни години в диаметър. Та този крал имал двама сина почти на еднаква възраст. Когато още били деца, в двореца живеел един странен старец, комуто никой не обръщал особено внимание. По професия бил математик и физик, имал задължението да се грижи за електронната система и за изчислителния център на двореца, отдаден бил изцяло на научните си интереси и никога не вземал участие в шумния дворцов живот. Рано бил загубил жена си и след смъртта й живеел съвсем уединено, ядял и спял сред своите апаратури и компютри, тъй че в продължение на цели, седмици никой не го забелязвал, ако не се наложело да го повикат за някакъв ремонт, когато някоя телевизионна стереостена или предавател излезели от строя. Произхождал от една забравена вече планета в империята, от един стар жизнен заселнически род, който се бил приспособил към климата на планетата до такава степен, че можел да живее и под открито небе. Мисля дори, че баща му е бил селянин.
Самият той обаче ходил на училище, където показал големи дарования, следвал електрически науки и станал прочут в своята област. Но един ден младата му съпруга загинала при авария с някакъв ферибот. Това очевидно е било силен удар за него. Изоставил физиката и заживял като отшелник. Скоро останал без никакви средства, налегнали го грижи. После започнал да пише истории, нещо като приказки, изпълнени със загадъчност и скрит смисъл. Проявил се като надарен и в тази област, ала въпреки това нямал щастие. Колегите-писатели го осмивали, защото никой не можел да разбере приказките му, а се намерили и хора, които говорели, че голямото му нещастие е станало причина да загуби разсъдъка си. Скоро всички го забравили, никой не, искал да чете написаното от него, той останал съвсем сам и водел живот в недоимък в едно бедно предградие.
Но не щеш ли, кралят научил за тази трагична орис и наредил да го повикат. Той се явил след дълги колебания и в края на краищата започнал работа в двореца. Възлагали му сегиз-тогиз ремонти, а освен това трябвало да наблюдава централата за управление и изчислителните съоръжения — занимание, което не отнемало много време и не изисквало особени усилия. Продължил да пише приказки, заради което пак търпял подигравки. Никой не го възприемал сериозно, но това очевидно никак не го засягало. Той само загадъчно се усмихвал, когато от време на време го уговаряли да прочете някоя от историите си, а хората се отвръщали от него, клатейки глава. С една дума в двореца го смятали за чудак с разбъркани мисли и странна логика, но тъй като изглеждал безобиден, не го закачали. Само двамата принца били свързани с него в сърдечно и истинско приятелство. Той също бил привързан към тях, ала не защото се надявал на някакво облагодетелстване, не, такова нещо и през ум не му минавало, а защото били най-търпеливите му слушатели и можели часове наред да изпитват наслада от разказите му, без да се уморят. А той разказвал за миналото и бъдещето, за далечни непознати империи и техните странни обитатели, умеел съвсем точно да описва градовете, улиците и площадите, облеклото, езика, нравите и обичаите на жителите, толкова точно, сякаш сам е бил там и всичко е видял със собствените си очи. А в същност рядко напускал помещенията на кралската изчислителна централа, които на всичко отгоре били без прозорци, и прекарвал дните си сред компютри и полеви генератори, сред преобразователи на материи и предавателни съоръжения.
И макар принцовете да не разбирали всичко от онова, което им разказвал, то все пак било интересно. Те го обичали, защото умеел, да разказва така увлекателно, без да добавя ласкателства и без да им сочи някакви предвзети поучения, както правели много други.
От време на време, а напоследък все по-често, те заварвали стареца в лабораторията му, приведен над някакви чертежи или зает с физични експерименти. Изглежда, професията му отново го привличала, но всеки път, когато те го посещавали, той прибирал чертежите си или избърсвал ръце, за да им отдели време. Понякога го наблюдавали и как работи. Изчислителните машини функционирали денем и нощем й обработвали интеграли, с които ги захранвал той. Старецът майсторял и запоявал най-различни неща, поръчвал материали и отделни части, които често пристигали от много далеч. Принцовете изпитвали приятна възбуда, когато той отварял някое от малките пакетчета, пропътувало половината галактика, за да стигне до работната му маса, съдържащо миниатюрни блестящи инструменти, които били изработени и грижливо опаковани от специалисти, които, обитавали друга част на населения свят, отдалечена на няколко хиляди светлинни години оттук.
Един ден двете момчета забелязали, че техният приятел видимо остарява. През целия си живот той се бил радвал на най-добро здраве, сега обаче изведнъж започнал бързо да посърва. С всяка измината седмица, с всеки изминат ден дори той изглеждал състарен с цели години. Косите му посивели, лицето му се набръчкало, очите му се зачервили и придобили уморен вид. Започнал да забравя, лесно се разсейвал, нерядко с мъка успявал да си припомни събитията и разговорите, станали предния ден. Духът и тялото му се разпадали с ужасяваща бързина.
Едва много по-късно момчетата узнали причината за тази смайваща промяна. Той бил конструирал уред, с чиято помощ можел да се движи във времето и да прекарва месеци и години в други точки от линията на времето, но за да не събужда подозрение и да държи в тайна изобретението си, се явявал винаги все на същото онова място от линията, от което бил тръгнал, за да не се забележи отсъствието му и да започнат да го търсят. Това напълно му се било удало. Никой дори не подозирал за неговите разходки.
Така минавали годините, принцовете израснали, имали да подготвят вече уроци, но когато намирали време, се отбивали при своя приятел. Един ден го заварили болен. Бил станал старец, косата му имала снежнобял цвят, а страните му били хлътнали. Знаел, че не му остава да живее много, но имал щастлив вид, сякаш обглеждал един пълноценно изживян живот. Подканил двамата принца да приближат до постелята му и с глух глас ги посветил в тайната си. С последни сили, кой знае по каква причина, бил успял да разруши чудноватия си уред, но затова пък оставял планове, чертежи и описания, които биха позволили на някоя находчива глава да възстанови апаратурата.
Няколко дни по-късно той умрял и след кратко траурно тържество, на което присъствали сравнително малко хора, бил изгорен с помощта на лъчев поток. Никой в двореца не почувствал липсата му, само двамата принца тъгували за дългогодишния си приятел.
Те заедно започнали да изследват нещата, оставени от покойника, тършували из чекмеджетата, проверявали в най-различни хранилища на информация и се заели да разгадаят сложните планове и чертежи. Останките от разрушения уред били грижливо разгледани и подредени, за да може той да бъде реконструиран по тях. Но тези техни намерения се оказали невероятно трудно осъществими, макар двамата да пристъпили към разрешаването на всички проблеми с огромно желание. Колкото странни и абсурдни да изглеждали някога думите му, двойно по-странни и по-абсурдни били описанията на стареца. И тук от голяма полза се оказало обстоятелството, че още от най-ранна възраст били слушали безброй негови разкази, тъй че не им било трудно да навлязат в игривите му и привидно нелогични мисли. Но работите вървели бавно, макар принцовете да прекарвали месеци наред от сутрин до вечер в лабораториите на изчислителния център, заровили глави в изчисления и скици, защото кралят изобщо не ограничавал интересите им, за да могат да разгърнат заложбите си, а иначе никой друг не се интересувал от това, което вършели.
Ала не минало много време и двамата се разединили, защото всеки си имал собствена теория за разрешаване на проблемите. Въпреки това един ден двамата заедно успели да възстановят уреда и неговото огледало започнало да трепти, както предвиждали чертежите. Но какво разочарование ги очаквало! Повърхността на огледалото се оказала все пак непроницаема. Нещо липсвало.
И двамата се обезкуражили. Нима в последния момент приятелят им ги изиграл, все пак ги повел за носа, както нерядко правел и с приказките си? Това несъмнено можело да се очаква от него, макар че в случая твърде много неща свидетелствали за обратното. Но при по-щателно вдълбочаване в документацията се оказало, че лицето, което ще минава през уреда, трябвало да е въоръжено и с особен механизъм, който да му позволи да проникне в енергийното поле зад огледалото и това поле да го транспортира по линията на времето. В зависимост от полевата енергия пътуването продължавало дотогава, докато механизмът сменял поляритета си, полето изхвърляло пътника и го оставяло на някоя произволна точка от линията на времето, където той се материализирал и започвал да се движи в темпоралния поток с нормална скорост. Споменатият механизъм имал формата на изкусно изработена брошка, голяма колкото монета от десет талера, и се състоял от сребърни листенца и множество малки кристали, монтирани в извънредно фини медни жички и свързани помежду си в невероятно сложна система. Наложило се тези жички да бъдат поставени на съответните им места и този проблем се оказал по-заплетен от всички други.
По-големите успехи при реконструирането на този крайно сложен инструмент постигнал по-възрастният от двамата принца, който особено добре се справял с монтирането на миниатюрни механични части, тъй че един ден той бил готов. Брат му го виждал да изчезва и да се появява, отново да изчезва и отново да се появява, но не можел да узнае от него каквото и да било, освен това, че зад огледалото се чувствал така засмукан от някакво течение, че усещал нещо като зашеметяване и тозчас отново бивал изхвърлян навън от уреда. Нищо не можело да се види. Пространството зад огледалото било потопено в млечно, непроницаемо БЯЛО, което обгръщало човека подобно на гъста мъгла и не позволявало да се различи каквото и да било дори на педя разстояние. Било невъзможно да се попадне или поне да се надзърне в друго време, полето неизбежно изхвърляло пътника все на същото място, откъдето е тръгнал. С други думи били изправени пред нова загадка. Едва много по-късно същият този принц установил, че отсечката от линията на времето е била пломбирана, което правело пътуването невъзможно. Пломбата, както и много други като нея, била поставена от самия изобретател на уреда, за да предпази плетеницата от линии на времето от лекомислени, неволни и дори злонамерени интервенции.
И щом пломбата се намирала вече зад тях, комбинацията от съоръжения започнала да функционира безпогрешно, двамата поели по линията на времето нагоре и надолу, насам и натам, и се стигало до най-заплетени ситуации, тъй като им липсвал какъвто и да било опит и най-вече не знаели как най-добре да си служат с брошката. Те наистина можели да се приведат в движение в темпоралното поле на уреда, ала не можели да сторят нищо, за да бъдат изхвърлени в точно определено време и на точно определено място; за щастие това ставало само след няколко минути. Предпазливо усилили полевата енергия и успели да постигнат преодоляването на темпоралните разстояния за определени дни, но не можели нито да пресметнат, нито да предвидят в коя точка от линията на времето полето ще ги изхвърли обратно. Веднъж единият изчезнал за цели шест дни и другият с големи усилия успял да потули отсъствието му в двореца, за което много му помогнала голямата прилика между двамата братя.
И тогава — преди много, много години — кралят пожелал още приживе да уреди въпроса кой от двамата му сина ще наследи престола. Бащата не искал да поделя империята и съгласно прастарото право на първорождението, отредил короната на по-възрастния от синовете. По-младият щял да бъде осигурен с достатъчно средства, за да може през целия си живот да се отдаде на влеченията си — научни или творчески, — без да чувства каквато и да било грижа.
Ала злощастната съдба направила така, че именно по-младият от двамата горял от амбицията да властва над цялата държава, докато определеният за наследник принц се чувствал много повече привлечен от науката, отколкото от властта. Той бил същият онзи, чиито заслуги при построяването на уреда били по-големи от братовите му.
Възникнали зложелателство и раздор, които напирали, под повърхността и все повече отдалечавали един от друг неразделните някога братя. Наследникът с радост щял да се откаже от всякакви претенции, за да сложи край на гибелното и недостойно съперничество, ала кралят упорито държал на взетото решение, за да спази традицията и да не възбуди недоволството на силните консервативни среди в империята. Искал да избегне размириците, които можели да разтърсят страната и да събудят апетитите на някои алчни и недобронамерени съседи.
По-младият брат се почувствал онеправдан и затъвал все по-дълбоко в злобна завист, някои притворни царедворци пък започнали да му подшушват съмнителни съвети и в края на краищата го довели до идеята да обезвреди по някакъв начин брат си. Това му се удало чудесно, и то по толкова рафиниран начин, че малцина можели да допуснат такова нещо от него. Послужил си с уреда за пътуване във времето. Когато веднъж по-старият брат, комуто проблемът за материализацията в темпорални отрязъци без огледала и наличието и преместването на пломбата не давал мира, пак влязъл в огледалото, брат му се промъкнал до апаратурата и повишил енергията на темпоралното поле до максимална степен. Той сам се ужасил, когато някои от инструментите изпаднали, жичните съединения се стопили и накрая самото огледало експлодирало. Полето било разрушено и по-старият брат, когото огромната енергия на транспортьора била запратила в някаква твърде отдалечена точка по линията на времето, изхвръкнал навън и се озовал във времето. Къде точно се намирал, не можел да каже никой, дори самият той, но трябва да е било в миналото, защото бил започнал движението именно в тази посока.
Когато нещастният случай станал известен, в двореца настъпило голямо оживление. Изказали се опасения, че ужасната случка може да има политически последици. Едва сега всички узнали какво били вършили двамата принца вече от години; всички проклинали опасните игри на оня побъркан стар физик и фаталното му наследство — и чакали.
Ала дните станали седмици, седмиците се превърнали в месеци, вече минала цяла година, но от изчезналия принц нямало и следа. Тогава кралят обявил дворцов траур, защото никой не можел да си представи кога и как младежът отново ще се появи. Никой освен брат му, разбира се, който не можел да се освободи от гузната си съвест и живеел в непрекъснат страх, че жертвата на коварния му атентат някой ден все пак ще изникне отнякъде и ще му потърси сметка. Вече не смеел да спи на загасена лампа, стряскал се сред кошмари, целият облян в пот, тръпки го побивали при всеки непривичен шум, ставал все по-нервен и припрян, имал измъчен и уплашен вид, отнасял се несправедливо и недостойно към подчинените си и не се доверявал никому. Всичко това го направило по-омразен от който и да било владетел преди него.
— Не беше ли такова и вашето впечатление, Колинс?
— Без съмнение, ваше величество.
— Когато старият крал умрял и младият владетел заел трона, първата му работа била да се залови с възстановяването на уреда, за да бъде застрахован срещу всякакви възможни инциденти. Назначил полицейска част като патрул по линията на времето, която представлявала нещо като лична охрана, пътуваща във времето, за да търси подозрителни следи по линията на времето. Изпратените стражи трябвало да докладват за всичко и да проучат всеки съмнителен белег, стига той поне с малко да показвал някаква опасност, заплашваща негово величество. Най-висшата задача на тази част била запазването сигурността на краля при всички обстоятелства и по всяко време. Небрежността и лекомислието на патрула особено в началото станали причина за голям брой фрактури, които пък, от своя страна, изисквали цяла армия от учени и стражи, за да ги закърпят. Историческата плетеница не претърпяла големи увреждания благодарение на пломбите, поставени на някои места, които стражите приписвали на една властваща в бъдещето сила, наречена от тях ВАЙС, понеже пространството зад огледалото на пломбираните места било бяло, и не позволявало нито стартиране, нито кацане. Ала инстанцията, направила тези точки недостъпни, съвсем не била част от бъдещето — те в същност били дело на стареца, който с мъдра предвидливост (или може би трябваше да кажа: понеже добре познавал хората около себе си) ги бил поставил на определените места, а Вайслингер пък се научил да ги премества. Както в бъдещето, така и в миналото старецът бил извършил огромна по мащаби работа, която трябва да му е коствала десетилетия.
Но такава била и съдбата на стражите от патрула. Те наистина свършили много работа, употребили много време, изучавали стари езици, изследвали нравите и обичаите на отдавна отмрели цивилизации, упражнявали се в манипулирането с примитивни оръжия и прибори, научили се да отглеждат животни, да спят под открито небе, да понасят бълхи и въшки, да търпят замърсена околна среда, приспособили стомасите си към варварски храни, ала успехът така си и останал незначителен. Преследвали химери, гонели кукли и всякакви други подобни механизми. Това е и най-веселото в тази история. Гонели една кукла, която не можела да бъде хваната и която те нито веднъж не успели да зърнат, докато накрая станало твърде късно. Но какви ви ги разправям!? Това сам вие отлично го знаете, нали, Колинс!? Та вие сам ръководихте цялата тази операция.
— Прав сте, ваше величество.
— Но оставете ме да свърша и с последната част от историята, най-отвратителната и най-тягостната. Нека ви разкажа за съдбата на принудително кацналия принц, когото жестокият жребий запокитил назад, в мрачните столетия, да ви разкажа и за това как е успял да се справи с всичко.
Принцът бе минал през огледалото и бе започнал движението в посока на миналото, за да проучи пломбата, създала им толкова трудности в началото на експериментите. Остави се да бъде носен от леко смукателно течение през искрящия мрак, но изневиделица почувства, че движението му става невероятно бързо. Усети, че се върти, сякаш е попаднал във водовъртеж, и почти загуби съзнание. Внезапно движението се прекрати, полето го изхвърли от себе си и стана светло.
Досега той не бе имал каквато и да било представа как едно тяло би могло да се материализира без наличието на огледало, какви полеви енергии са му нужни за тази цел и какви предохранителни мерки би трябвало да се вземат. Принуден бе да изпита всичко това на собствения си гръб. Материализира се на височина около четири метра над земната повърхност и се сгромоляса върху нея. Усети пронизваща; болка в ставата на дясното си бедро и падна по лице. Едновременно с това забеляза, че косата му е опърлена и че дрехите му горят. Овъргаля се по мократа земя и успя да потуши огъня. Беше изтощен, мръсен, измъчваха го болки затова остана да лежи на земята, опитвайки се да превъзмогне шока. Задавяха го сълзи, ала само след няколко минути вече се бе съвзел до такава степен, че можеше да обмисли положението, в което се намираше.
Нямаше никаква представа в каква епоха беше попаднал. Ако можеше да съди по първите си впечатления, по всяка вероятност се намираше в някоя твърде отдалечена област от миналото, защото дирите по почвата, с която се беше запознал по толкова болезнен начин, сочеха съвсем явно, че все още съществуваше земеделието. Внимателно огледа местността около себе си. Лежеше на голо поле, наблизо не се виждаше никакво човешко поселище. Местността беше хълмиста, тук-там се забелязваха отделни групи дървета. Един ред недоразвита растителност от същия вид линееше край някакъв поток, който се виеше през недълбока долина. Околността имаше грозен и занемарен вид, всичко растеше в безпорядък, растенията бяха диви и асиметрични, генетично необлагородени, а дърветата, изглежда, бяха расли по естествен път. Неотдавна някой очевидно бе напоявал земята прекомерно обилно, защото беше прогизнала от влага, а по поляните и нивите, обрасли с плевели, се виждаха големи локви. Небето бе мъгливо и облачно, така че трудно можеше да се види къде се намира слънцето, но сигурно беше някъде към пладне.
При всичкото си нещастие той все пак бе имал и щастието да не се материализира в някоя гъсто населена област. Налягането, което бе предизвикал, би разкъсало тогава дробовете на всички живи същества на сто метра от него. Ако пък при материализирането си се беше сблъскал с някое твърдо тяло, би се стигнало до експлозия, равна на експлозията на средна по мощност атомна бомба, и от него не би останала и следа. Огледа се за някакво укритие, защото всеки въздушен съгледвач веднага би го открил на полето. Не можеше да остане тук. Облеклото му, което сигурно щеше да се види странно на жителите на местността, а на всичко отгоре беше и обгорено, внезапното му появяване буквално от Нищото, незнанието на местния език — всичко това щеше да го направи подозрителен, когато го хванеха, и щеше да стане причина да го подложат на неприятни разпити, при които едва ли някой щеше да му повярва, че казва истината. Огледа внимателно небето, но за щастие не видя наблизо никакво летателно тяло. Най-добре беше да се скрие временно в гъсталака и да изчака там настъпването на нощта. Тогава щеше да се огледа за евентуални светлини, за да открие някое малко селище или поне една-единствена къща, където да направи опит да се сдобие с характерните за този край дрехи, с храна и с най-необходимото снаряжение. Пък след това щеше да мисли за следващите си ходове.
Стана и парлива болка тозчас прониза дясното му бедро. Сигурно се бе наранил при внезапното падане. Дано няма нищо счупено, мислеше си той, това би означавало истинска катастрофа. Закуцука през полето по посока на най-близката група дървета, като се придвижваше с големи усилия. Проклинаше метеоролозите, задето бяха оросили почвата толкова обилно. Регулацията на климата тук сигурно се намираше още в зародиш. Мократа земя залепваше на тежки буци по подметките му и нерядко някоя от обувките му оставаше в калната нива, та той трябваше да я тегли с ръце. Бе екипиран крайно недостатъчно, облеклото му беше твърде леко, но положението можеше да бъде и далеч по-лошо, ако бе попаднал в някоя студена зима. Дърветата, към които се бе отправил, се намираха оттатък тясното поточе. Налагаше се да го прегази, понеже не можеше и да мисли за прескачане. Всяко пристъпване му причиняваше болка и превръщаше ходенето в истинско мъчение. Когато най-сетне достигна брега, той изведнъж спря.
В потока, наполовина заливани от плитката вода, лежаха обезобразените трупове на двама мъже. Някой очевидно бе откраднал част от дрехите им, защото бяха полуголи, и се намираха във водата сигурно от доста дни, тъй като телата им бяха подпухнали и разложени, а от тях се носеше ужасна воня. По главите и вратовете и на двамата зееха страшни рани от хладно оръжие. Бяха убити по варварски начин и след това хвърлени в реката. Той никога не бе виждал нещо по-ужасяващо и затова се извърна потресен назад. Престъпление? Само това липсваше! Само в това оставаше да се забърка! Трябваше да напусне това място час по-скоро. Продължи да крачи надолу край потока с максималната бързина, на която бе способен. Триста метра по-нататък се натъкна на разбит мост от изгнило дърво, по който минаваше път през потока. Забеляза, че беше разрушен нарочно. Тук откри още един труп, този път на жена, простряна до някакво преобърнато превозно средство, което също така беше разбито и плячкосано. Престъпниците очевидно бяха хвърлили око на имуществото на жената, защото на поляната, от двете страни на пътя и в потока, бяха разхвърляни разбити сандъци и смачкани кошници, парчета от дрехи и платове, различни по големина обувки и предмети, чието предназначение не му беше ясно. Изглежда, че превозното средство беше нещо като снабдителна кола. Жената вероятно се бе съпротивлявала докрай, защото макар и мъртва, здраво бе впила пръсти в някои части от имуществото си. Очевидно я бяха застреляли в челото с едрокалибрено оръжие, защото изстрелът бе откъснал част от черепа й.
Побиха го тръпки, той се извърна и събра няколко парчета плат, за да покрие жертвата. След това потърси всичко, което му се струваше от полза, откри някаква странна дреха, чиито две тръби очевидно бяха предназначени за краката, както и горна дреха от дебел плат, която беше съдрана и мокра, ала отлично можеше да му послужи. Изпробва и други дрехи, докато най-сетне се натъкми досущ като местните жители. Поизмъчи се само с обувките, но накрая все пак откри един чифт от животинска кожа, които криво-ляво му ставаха. Превъзмогна отвращението, че до кожата му се допира кожа на друго живо същество, и се обу.
Постигнал беше първата си цел и макар да се чувстваше като мародер, можеше поне да бъде сигурен, че няма да привлече подозрението на хората с облеклото си. Добре съзнаваше опасността, която го грозеше, защото ако го хванеха в близост до местопроизшествието, вече едва ли щеше да бъде необходимо да мисли за бъдещето си. По всичко личеше, че човешкият живот тук няма особено висока цена и в това отношение местните жители не се церемоняха много. Това го караше да бъде нащрек, и той имаше късмет, че наоколо не се виждаше жива душа. Областта беше сякаш твърде рядко населена и имаше съвършено неразвита транспортно-съобщителна мрежа, в противен случай отдавна да бяха открили мъртъвците.
Разгледа по-внимателно разрушеното возило. Беше направено изцяло от естествено дърво, скрепено с болтове, обръчи и халки от желязо, а системата му за управление беше изключително примитивна. Нямаше собствен задвижващ механизъм, но според допълнителните му приспособления можеше да се направи изводът, че се тегли от някакви други механизми или дори животни, които обаче сега бяха разпрегнати и не се виждаха. Това го накара да се вцепени. Превозни средства от подобен вид нямаше вече от много хилядолетия насам. В каква епоха беше попаднал? Извика в паметта си всевъзможни исторически дати и събития. Кога бе изнамерен автомобилът? Като че ли беше малко преди откриването на атомната енергия и на електрониката, сиреч края на второто и началото на третото хилядолетие. Страшните приказки, от които още като дете го бяха побивали тръпки и които разказваха за варварските столетия, сега отново оживяха пред него. Нима се беше озовал в двадесети век, или дори още по-рано? Но транспортното поле не можеше да го пренесе толкова далече, енергията му беше много по-слаба. Да не би… Не! Запази спокойствие, рече си той. Сега не е време за прибързани заключения. Необходимо е човек най-напред да поразмисли. Защо пък и в една електронна цивилизация да няма хора, които да проявяват интерес към античните возила, запрегнати с животни? Но видът на мъртвата жена не показваше, че е тръгнала на път за собствено удоволствие. Разгледа намерените дрехи и не откри нищо синтетично, те всички бяха от органична материя. Всички наблюдения водеха до един и същ извод — той се намираше в една от предтехническите епохи.
Ако това беше вярно, тогава положението му се оказваше безнадеждно. Без големи електрически енергийни източници, без електроника, без свръхточни инструменти и, висококачествени материали той не можеше да си помогне. Оставаше му само да чака помощ от бъдещето. Щяха да го търсят, брат му сигурно щеше да направи всичко, за да го открие и върне обратно. Но как щеше да го намери, след като не можеше дори да предположи къде се намира? Спокойствие, спокойствие, казваше си той. И тук има най-различни възможности. Трябваше да намери начин да изпраща информации в бъдещето, за да го забележат. Можеше например да рисува кодирани картини или да пише книги, чийто анахронизъм и несъответствие с епохата да направят впечатление и да бъдат тълкувани като вест. Но нима той беше художник или писател? Нима произведенията му щяха да надживеят хилядолетията, изпълнени с най-различни духовни течения, с войни и варварство, с пожари и анархия, с вандалщина и клади? Нима те щяха да надживеят дори самия него? Щеше ли някой да ги сметне за достатъчно ценни, за да ги сложи в библиотеките, да ги съхрани в музеите? И дори това да станеше, щяха ли в уреченото време да бъдат изтълкувани като вест от него? Щяха ли изобщо да бъдат намерени сред стотиците хиляди свидетелства на оракулското изкуство и астрологията, на алхимията и мракобесническата спекулативна философия, на черната и бялата магия, на научната фантастика и приказките от далечното минало? И изобщо имаше ли някой — ужасното подозрение, което досега непрекъснато бе отстранявал, започна все повече и повече да изпълва съзнанието му, — имаше ли брат му някакъв интерес да го открива и връща обратно?
Тези разсъждения са излишни, каза си той. Всичко ще си дойде на мястото му. Има време. Може би ще съумее да конструира механизми, които да постави на сигурно място и те да тиктакат през хилядолетията подобно на адски машини, за да привлекат в уреченото време вниманието върху себе си и върху него. Ако пътуванията във времето продължеха, по една или друга причина сигурно щяха да го търсят. Главното беше да се установи контакт, тогава може би щеше да се открие и някакъв път. Трябваше само добре да внимава, за да не пропусне сигналите. Ако пожелаеха да го измъкнат от бедата, тогава всичко щеше да се нареди от само себе си. Но за всеки случай трябваше да бъде нащрек, защото ако някой имаше интерес да го остави на сегашното му място, именно той трябваше да направи решителния ход. Трябваше да обръща внимание на всички несъответствия и анахронизми, защото нито една маскировка не можеше да бъде съвършена. Но това означаваше, че трябва напълно да опознае епохата, основно да я изучи и да влезе съвършено незабележимо в ролята си на съвременник, колкото и трудно да му бе това. Скоро щеше да има такава възможност. Налагаше се да пусне корен в своето недоброволно изгнаничество и обстоятелствата налагаха да стори това незабавно. На първо време ставаше дума за най-необходимото — храна, оръжие, пари, що-годе сигурен подслон и информации. Всичко останало щеше да се нареди. Може би отстъпваше на местните жители по телесна мощ, но познанията му в областта на техниката и естествените науки му даваха голямо предимство. Трябваше само да се помъчи да ги прилага с примитивни помощни средства.
Напусна зловещото място и премина по останките от моста на другия бряг на потока, свърна от пътя и потърси сред дърветата и храстите някое сравнително сухо местенце, където да се скрие от погледите на евентуално появили се хора. Беше топло и той разстла намерените дрехи, за да изсъхнат, сетне опипа крака си.
Болката наистина беше силна, но кракът му очевидно не беше счупен, а само натъртен. Няколко часа покой щяха да му подействат добре. Седна на земята и спокойно огледа околността. Тези първични растения, които го обграждаха от всички страни, имаха неописуемо грозен вид. В клоните чуруликаха птички, но той нямаше впечатлението, че това са онези прелестни синтетични механизми, които познаваше, защото се държаха плахо и необичайно. Сигурно бяха органични същества, но не можеше да не признае, че звуците, които издаваха, бяха също така красиви и благотворни. Видя, че навсякъде кипи живот. На земята, в тревата, по листата, в кората на дърветата — навсякъде пъплеха, лазеха, скриптяха и шумоляха малки животинки. Този органичен живот го изпълваше до известна степен с отвращение. Беше израсъл в стерилния свят на дворцовия участък, където най-много веднъж на няколко седмици се случваше да се залута някое рядко насекомо, муха или пеперуда, което, проникнало по необясним начин през енергийните огради, без да изгори в тях, за много кратко време биваше откривано от инфрачервените търсачи на някой боен кораб-лилипут, прогонвано от въздушното пространство или унищожавано. Ще трябва да свиквам с тези неща, рече си той, превъзмогна погнусата си и остави едно от бързоногите, тъмни на цвят шестоноги животинчета да полази по дланта му. То не му направи нищо и по всичко личеше, че не е отровно.
Погледна към небето. Беше празно, без белите ивици, оставени от издигащи се или слизащи въздушни фериботи, без наблюдателните платформи, привързани за невидими гравитационни котви, без контролните летателни уреди, поели по програмирана следа в сложната плетеница от направляващите лъчи на някоя земна станция за надзор над повърхността, без отраженията на енергийното сияние, което обгръщаше планетата и я пазеше от извънземни нападения. Слънчевите лъчи проникнаха през тънкия пласт облаци и ги стопиха. Топлото им и богато на енергия лъчение проникваше през атмосферата, без да срещне никакво препятствие по пътя си, и приятно щипеше кожата.
Ослуша се. Нещо го бе смущавало през цялото време и сега разбра кое е то. Беше тишината, която го заобикаляше. Макар да чуруликаха птички и да шумоляха листа, наоколо беше толкова спокойно, че можеше да чуе дори собствения си пулс. Слухът му бе свикнал с многообразната смесица от шумове, предизвикана от безчислените превозни средства, управляеми механизми и други помощни апаратури в двореца, но тя всъщност никога не беше му правила впечатление, защото го бе съпровождала още от рождението му. Сега тази безшумност му въздействаше като някакъв продължителен глух тон, намиращ се непосредствено под границата на слуховите възприятия, който не може да бъде чут, ала все пак се усеща. Слънцето изсуши дрехите му и заля с успокоителна топлина лицето му, цялата местност дремеше мирно в спокойния следобед. Принцът почувства колко е уморен и преди още да се осъзнае, се унесе в дрямка.
Когато се събуди, вече бе настъпила нощта и той видя звездите. Никога досега не бе виждал от земната повърхност цялата вселена в такъв ясен и отчетлив вид. С просто око можа да различи две от системите, които влизаха в империята на баща му. Глупости, помисли си той, та нали по времето, в което той се намираше, космосът все още не е бил населен. Изпита странно чувство, когато забеляза, че далечните небесни тела имат почти същото разположение, което беше известно и на него. От далечината се носеше някакъв странен шум. Беше нещо като гръмотевица, на хоризонта също трепкаха светлините на светкавици, но небето беше съвсем ясно. Цялата работа приличаше на нещо като бомбардировка с химически експлозиви.
Да не би… Ама разбира се! Ето го обяснението за следите от разрушения и за труповете, които бе открил! Бушуваше война! Това, което виждаше на хоризонта, не беше нищо друго освен отблясък от запалени експлозиви. Там сигурно се водеха битки. Небето бе почервеняло, което показваше, че сигурно имаше и пожари.
Само това му бе липсвало — да попадне във време на военни стълкновения! Но после си каза, че подобно положение му дава и известни предимства. В общата суматоха щеше да му бъде по-лесно да се смеси с местните жители, да се добере до оръжие и пари и да се установи някъде, защото кой ли ще вземе да те разпитва кой си и откъде идеш в такива смутни времена! Това наистина опростяваше доста нещата, но, от друга страна, правеше положението му и доста по-опасно, защото никак не беше изключено да попадне между фронтовете, да го заловят и да му светят маслото. Трябваше да се уповава на шанса си.
Стана. Кракът го болеше, но той все пак можеше да стъпва на него. Облече дрехите си, загърна всичко, което имаше, в един вързоп и се отправи в посоката, откъдето идеше стрелбата. Там навярно имаше някакво по-голямо селище, до което внимателно трябваше да се приближи и на първо време да поизчака, да огледа всичко и да събере информация. Едва тогава щеше да решава как да постъпи по-нататък.
Оказа се, че да ходи през поляните и нивите е по-трудно, отколкото си бе представял. Приспособлението от животинска кожа за обличане на краката беше твърдо и го стискаше, така че не след дълго краката го заболяха. Само след около час той беше вече напълно изтощен и се наложи да отпочине. Към това се прибави и гладът, който започна да го гризе отвътре. Отново стана и заобиколи една гора, от която се плашеше, защото не знаеше как реагират нощем дивите растения и животни. Газеше през някаква мочурлива местност, преминаваше потоци и се придвижваше съвсем бавно, защото все по-често се спираше, за да си почива.
Когато бе заобиколил поредната гора, той изведнъж чу наблизо до себе си силни крясъци и експлозии, а когато погледна в същата посока, видя да гори огън. Пред него се намираше някакво стопанство. Гореше голям хамбар. До слуха му достигнаха други експлозии, смях и пронизителни писъци, видя да тичат хора и да се строполяват на земята. Примъкна се с куцане натам, защото мислеше, че вероятно се налага да окаже помощ на някого, но когато приближи, разбра, че и при най-добро желание не би могъл да стори нищо. Така стана свидетел на един ужасен епизод от войната. Скрит зад един храст, той наблюдаваше отначало с учудване, а по-късно с нарастващ ужас това, което вършеха тези хора. Те бяха запалили голям огън, в който изгаряха покъщнина и други дървета. Хвърчащите искри бяха подпалили сламения покрив на плевнята и огънят заплашваше да се прехвърли вече и към другите постройки, ала това, изглежда, не интересуваше никого кой знае колко. Трепкащите отблясъци го направиха свидетел на една чудовищна и зловеща сцена. Неколцина мъже с огромни покривала на главите си, към които допълнително бяха закрепили храсти от някакъв мъхест материал, се олюляваха със съдини в ръка, от които от време на време отпиваха. Всички те, изглежда, се намираха под въздействието на някакъв опиат, защото едва се държаха на краката си, повръщаха, падаха на земята и напразно се мъчеха отново да се изправят. Няколко от тях лежаха неподвижни в мръсотията — бяха или мъртви, или спяха там, където се бяха сгромолясали. Бяха убили едно голямо животно, отсекли главата му и извадили вътрешностите, прекарали бяха през цялото му тяло един кол и по най-варварски начин го въртяха над огъня. Други пък се занимаваха с разбиване на сандъци и ковчежета, изваждаха съдържанието им и влизаха в дивашки разпри и боричкания за него, като се удряха с пестници и оръжия и се ругаеха с дрезгави крясъци. А други бяха заловили и обкръжили няколко жени и девойки, на които сваляха дрехите сред дивашки смях. Сетне събориха бедните създания на земята и започнаха да задоволяват страстите си по толкова брутален начин, че дъхът на принца спря. Жените, някои от които също се намираха под въздействието на принудително излятия в гърлото им опиат, а други пък бяха полузашеметени от юмручни удари по главата, не се съпротивляваха, а само скимтяха от страх, болка и ужас, докато останалите мъже следяха с интерес действията на другарите си и ги окуражаваха с шумни възгласи, чакайки да дойде и техният ред. Ужасен и разтърсван от отвращение, принцът почувства, че в него се надига страхотен, но безпомощен гняв. Ако имаше в себе си лазерно оръжие, щеше да облъчи тази сган така, че да експлодира и водата от тъканта им! Трепереше от ярост и уплашен констатира, че показва склонност към агресия в степен, каквато никога не бе подозирал у себе си. Нима този свят вече го бе завладял, нима и той мислеше вече като дивак? Каква беше тази ужасна епоха, в която бе попаднал?
Избяга в близката гора, приседна, зъзнещ, на вързопа си под едно дърво, с тракащи зъби, разтреперан от ужас и студ, и така прекара цялата нощ, гледайки огъня над горящото имение. До него непрекъснато долитаха от далечината отвратителните крясъци на варварите.
Температурата падаше все по-ниско. Това сигурно се дължеше на липсващото енергийно сияние около планетата, тъй като нощем земната повърхност безпрепятствено отдаваше отново от себе си насъбраната през, деня топлинна енергия, което, от своя страна, водеше до температурни колебания. Вгледа се в звездното небе. Дори далечните слънца имаха студен, негостоприемен вид — по това време и те бяха все още диви, ненаселени системи.
Сви се още повече, за да съхрани топлината си, но крайниците му се вдървиха, тъй че отново се наложи да стане и да направи няколко крачки. Видя с облекчение, че се зазорява и че слънцето бавно изгрява. Не след дълго и атмосферната температура достигна по-поносими измерения.
В следобедните часове безредната тълпа от пропаднали войници, която върлуваше из местността, плячкосваше имот и убиваше хора, най-сетне продължи по-нататък, като не забрави преди това да подпали всичко, което бе останало от стопанството. Войниците отведоха със себе си цяла върволица животни, на чиито гърбове бяха монтирани приспособления за сядане. Някои дори бяха заели място върху тях и животните ги носеха безропотно. Органическото возило се управляваше чрез остроумно съоръжение от шнурове и верижки, които водеха от устата на животното до седалката на ездача. За него беше извънредно непонятно, че големите силни животни съвсем търпеливо понасяха всичко.
Когато разбойническата дружина изчезна, принцът се осмели да излезе от скривалището си, за да разгледа още веднъж мястото на опустошението. Може би там бе останал някой, който имаше нужда от помощта му; но главното, което го подтикваше, беше гладът. Може би щеше да намери нещо за ядене, може би дори щеше да получи известна информация за епохата, да речем документи, някой календар или нещо подобно.
Пред очите му се разкри ужасна гледка. Обгорените трупове на заклани и застреляни мъже и жени лежаха сред разбитата и димяща покъщнина. Жените и девойките бяха умъртвени по най-гнусен начин и оставени да лежат в собствената си кръв. Те почти не се отличаваха от разровената земя, на която бяха издъхнали.
Постройките на имението отдавна бяха рухнали и пламъците унищожаваха последните останки. По изпотъпканата трева имаше много разбити бъчви и мебели, а в мръсотията се валяха различни хранителни продукти. Измъчван от глад, той затърси наоколо, намери накрая няколко къса от растителна субстанция, които бяха печени в жарта и му се струваха годни за ядене, и с погнуса ги опита. Бяха почти безвкусни и след известно време на дъвчене слюнката ги направи сладникави. С големи усилия успя да ги преглътне, но с всяка следваща хапка те му се струваха все по-безвкусни. Търсейки нещо за пиене, той се натъкна на остатъци от възкисели течности в съдините за пиене. Подуши ги. Сигурно това беше опиатът. Може би алкохол, реши той, но не беше съвсем сигурен. Продължи търсенето си и откри една дупка в земята, облицована с камъни и снабдена със съоръжение, посредством което в нея можеше да се спуща кофа и отново да се издига на повърхността. Изпробва съоръжението и извади от земята ведро вода, грижливо я проучи и реши, че е годна за пиене. Пи от ведрото на големи глътки. Станах вече истински дивак, рече си той, пия вода от земята, която сигурно гъмжи от причинители на болести, ям мръсна храна редом с прострени трупове, дишам вонята на полуизгорели животни и хора. Може би отдавна съм се отровил, но какво от това? Или ще умра от глад и жажда, или ще загина от отровните вещества и микробите на варварските хранителни продукти — друг избор нямам. Проблемът бе направо академически. Не му оставаше нищо друго, освен да рискува.
Претършува дрехите на убитите, които го гледаха с ужасни очи от мръсотията, и откри в джоба на един мъртъв войник две писма. Не беше в състояние да разчете писмените знаци, но видя, че цифрите са арабски. Очевидно се касаеше за обозначаване на датата. Годината, упомената и в двете писма, беше 1619. Следователно се намираше дванадесет хиляди години назад в миналото, по-точно: в първата половина на седемнадесети век по старото летоброене, стига датата да беше вярна. Но хартията показваше, че писмата са нови. Никога не бе стартирал с такава голяма енергия на темпоралното поле, за да може да се озове на такова разстояние. Да не би уредът да се беше повредил? Но това в никакъв случай не би довело до повишаване на полевата енергия. Тук се бе намесила нечия ръка и това не можеше да бъде ръката на някой друг, освен на брат му. Беше смятал това за невъзможно, но трябваше да свикне с тази мисъл.
Пъхна в джоба си и двете писма. Бяха адресирани до някой си Вайслингер, както узна по-късно, когато се научи да разчита чуждата писменост. Съчинил ги беше свещеникът от едно малко селище, който молеше мъжа незабавно да се завърне в родината си, понеже жена му била на смъртно легло, стопанството пропадало, а децата му живеели в голяма немотия. В другото писмо същият този свещеник съобщаваше, че жена му междувременно е починала и е погребана на разноски на общината, че работилницата му е продадена на търг и че петте му деца са оставени на грижите на различни семейства, където работели, за да заслужат подслон и препитание, и се чувствали добре, но въпреки това им липсвала строгата бащина ръка, тъй като се случило да ги заловят при кражби; пишеше още, че той, Вайслингер, е безсъвестен скитник, комуто всевишният някой ден ще прати наказание за греховете и ще тури на позорния му живот злочест край. Именно последното бе слетяло мъжа — бяха му прерязали гърлото.
До убития принцът намери и едно от онези примитивни стрелкови оръжия, които функционираха на базата на бързото разширяване на газове, образуващи се при възпламеняването на определени химически вещества, при което даваха силно ускорение на малко парче метал, насочвано към целта си посредством тръбата, в която се осъществява експлозията. Намери също така и запаси от тази запалителна субстанция, както и оловни парченца, които точно отговаряха на големината на тръбата. По този начин той се въоръжи. Сега вече не беше така безпомощен и можеше малко по-спокойно да гледа на бъдещето.
После събра всички мъртъвци на едно място, натрупа върху тях дърва, които запали, и бързо напусна зловещото място, за да потърси някое по-голямо, селище. Но му бе съдено да види и още по-страшни картини на опустошение.
— Да, Колинс, ето какъв бил животът му. Сега за него започнало време на най-различни приключения и опасности. Имал променлив успех, научил се да си служи с хладно оръжие, да гърми с пищови и мускети, да борави с полеви оръдия и други тежки експлозивни съоръжения, научил различни езици; в самото начало не направил впечатление никому, защото в армиите служели войници от всички страни на света, а той усвоил суровите им нрави и варварските им обичаи, научил се да се бие и да убива. Да, Колинс, учудващо и същевременно ужасяващо е колко бързо се научават такива неща. Скоро успял да се приспособи до такава степен, че във всички ситуации действал като човек от седемнадесети век, без да събуди нечие подозрение. Пропътувал редица страни, в които тогава бушувал пожарът на войната, а те никак не били малко. Видял ужасна мизерия и сам изпитал ужасни неща, често бил отчаян, друг път пък се чувствал щастлив, но най-важното било, че останал жив, пък и не само това. Научил се също така как се плячкосва, как се фалшифицират зарове и как се защищава с хитрост и коварство, със сила и хладнокръвие онова, което притежаваш. И тъй, той натрупал достатъчно средства, за да си изгради едно безгрижно съществуване, и се оттеглил от армията, за което офицерите му безкрайно съжалявали, защото великолепните му познания по механика и балистика го били направили уважаван от всички артилерист, който без особени усилия би могъл да достигне високи военни почести като канонир или пиротехник, като оръдеен майстор или ракетохвърляч. Но подобно нещо не го блазнело, имал по-далечни планове, и то в буквалния смисъл на тази дума, защото нещо неспирно го подкрепяло и му помагало да преодолее и най-големите опасности — брошката му. Често плъзвал ръка в джоба си, за да се увери, че завръщането му не е химера, и тогава усещал как кристалната решетка вибрира и живее, а докато в този механизъм имало живот, имало и активност по линията на времето в участъка, в който той безпомощно се измъчвал сега, имало пътници във времето, а с това — и надежда за самия него. Той наистина бил откъснат, понеже не можел да създаде темпорално поле без огледало. Помощта трябвало да дойде от бъдещето, дори това да стане недоброволно, защото той бил достатъчно хитър и знаел, че там има поне един човек, който считал сегашното разрешение за най-добро — съперникът му в игричката, която се одързостил да започне. Първото, което му трябвало, било някакво установено място с всичките му предпоставки за относителна сигурност, суровини и инструменти, за да може на спокойствие да провежда подготовката си. После трябвало да чака, докато се появи някой от, бъдещето.
След месеци и години на неспокойно скиталчество той намерил един малък градец на юг, който бил укрепен и му се понравил, още повече че се намирал далеч от фронтовете. Решил да се засели там. Купил с парите си малка къща на пазарския площад и там си направил малка работилница, в която добре използвал техническите си познания. Отначало правел обковки и ремонтирал ключалки, а по-сетне започнал да изработва всякакви красиви механически играла, които продавал или подарявал на пътници или пък на жителите на градчето. Бил любезен и отзивчив към всекиго, отличавал се винаги с доброта и готовност да се притече на помощ, така че не след дълго станал известен като безукорен и почитан от всички граждани майстор. Но все пак той продължил да си живее уединено и рядко го виждали в „Червен вол“, макар къщата му да се намирала точно насреща.
Той чакал. От погледа му не убягвал нито един пътник, който пристигал в града и отсядал в странноприемницата. Всяка вечер угасвал светлината и часове наред гледал през процепа на кепенците си към пазарския площад, за да се увери, че няма нищо подозрително. Винаги когато не бил зает с изпълнението на многобройните поръчки, които му възлагали, той потъвал в размисъл над чертежи и планове, за да намери разрешение на проблема си с примитивните помощни средства, с които разполагал, и без наличието на електрически енергийни източници. Имало две възможности, които му се стрували осъществими. Можел да построи механизъм, който да надживее дванадесетте хиляди години и посредством някакъв трик да му доведе помощ. Наистина това би означавало фрактура, но тя не би била съществена. По този начин не поемал никакъв риск, защото такова разрешение функционирало само при сигурен успех. Щом механизмът му дадял знак, това щяло да означава, че е спечелил шахматния ход, защото това било предпоставка за подкрепата: някой ден той пак трябвало да се намери в бъдещето. Втората възможност се състояла в конструирането на апарат, с който да вземе директно енергията на темпоралното поле. С нейна помощ би могъл да създаде примитивна електроника, за да локализира дейностите по линията на времето. По този начин би могъл да установи местонахождението на пломбата и може би дори да я придвижи, защото в това отношение изследванията му били напреднали повече, отколкото брат му можел да подозира. Решил да опита и двете възможности и се заловил за работа. После зачакал. Предположенията му се оказали верни. Не минало много време, и се появили първите шпиони, по чието поведение веднага ги разпознал и установил, че нямат никакво намерение да помагат на Вайслингер да излезе от бедата. Прав ли съм, Колинс?
— Несъмнено, ваше величество. Действително нямахме подобно намерение.
— Е, Вайслингер очаквал това и отдавна се бил подготвил за него. Животът в тази далечна епоха бил променил външния му вид в немалка степен. Бил се състарил, чертите на лицето му били вече по-остри, а тялото му — по-силно. Но и той си помогнал малко, та изглеждал по-стар, отколкото бил в същност, косата му била прошарена и стигала до раменете му. Не искал да рискува, защото този ход бил важен за него.
Скоро гостите от бъдещето заприиждали на цели тълпи. Той непрекъснато регистрирал анахронизми и фрактури. Значи, бил вече открит. Пришълците развеселили Вайслингер не една вечер. Но за това вече разказах. Сега обаче майсторът решил да предприеме контраатака. Сега той бил на ход. Сега трябвало да проличи кой от играчите е по-добър… Е, какво ще кажете, Колинс?
— Вече знам почти всичко, ваше величество. По начина, по който подреждате думите си и говорите за далечното минало, разбирам без особени усилия, че именно вие сте бил този, който непрекъснато ме пращаше за зелен хайвер. Навярно дълго сте прекарал в онази епоха, инак едва ли бихте имал такива задълбочени знания. Как не ми дойде по-рано на ум.
Министърът се плесна с длан по челото:
— Сега ми се изясняват много неща, ваше величество. Но нещо все пак липсва в цялата история.
— Да, нещо все пак липсва, Колинс. Прав сте. Липсва последното камъче от мозайката, решителният ход.
— Позволете да ви попитам, ваше величество, кой в същност е ВАЙС?
— Ааа, това е нечестно, Колинс! Все едно да сложа картите на масата. Помислете де! Разказах ви всичко. Вие сте умна глава.
Колинс се замисли, без да сваля поглед от куклата, която се въртеше около собствената си ос с бързината на светкавица.
— Ами може да е изобретателят, ваше величество, онзи старец, който измислил машината на времето и който се появява като полски граф…
— Всичко това е измислено — прекъсна го кралят. — Вече ви казах.
— … на когото ваше величество или аз — продължи мисълта си министърът — разказват историите. Същият отнася информациите на Вайслингер. А той пък, ако позволите, ваше величество, после разменя…
— Спрете, спрете, Колинс! Какви ги дрънкате? Фантазията ви съвсем се развинти! Карайте наред! Защо включвате в играта ни още една фигура? Старецът е оставил всякакви възможности, затова нека не го намесваме. Той не играе нито за ВАЙС, нито за ШВАРЦ. Той е, да речем, ГРАУ[9]. Може би му е известна цялата игра, видял е всички ходове, но не се е намесил. Може би играе съвсем друга партия, която изисква от него нужното внимание. Всичко е възможно. Бъдещето е обширно. Може би нашите ходове са били наблюдавани от хиляди, за да научат от тях нещо за собствената си игра. Ние също нямаме нужда от допълнителни фигури. Затова опитайте по друг начин. Какво ще кажете, ако заедно доведем историята до добър край, със заключителен ефект, тъй да се каже?
— Ваше величество смята, че аз… трябва да играя ВАЙС?
— Нима очаквахте друго нещо, Колинс? Вие отдавна сте на моя страна, в противен случай още преди много време щяхте да видите сметката на Вайслингер и аз сега нямаше да съм тук. Та вие сте най-добрият сред хората ми! И така, внимавайте! Вземете сега наметалото ми и в уреченото време го обърнете със светлата подплата навън. Противоречието между ЧЕРНО и БЯЛО веднага проличава. Но то сякаш не е достатъчно, затова ще дадете допълнителни знаци на Вайслингер. Той ще приведе пломбата в движение и ще накара екипа на Оперативна база номер 7 да се спасява с бягство. А после идвате и измъквате Вайслингер от бедата. Хайде, тръгвайте! Приятно пътуване! Правете всичко така, както ви го казах.
— С удоволствие, ваше величество. Чест е за мене, че ще мога да изиграя последните ходове заедно с вас.
Министърът мина през огледалото и отново излезе от него.
— Готово ли е? — попита кралят.
— Готово е — отвърна Колинс и потърка очи.
— Използвал сте възможността да се отбиете в „Червен вол“, нали? — засмя се кралят. — Е, нищо, вината е моя. Достатъчно дълго възбуждах апетита ви за него — вече повече от два часа стоите при мене и слушате приказките ми. И аз не бих се отказал от едно питие, но нека първо свършим играта. Решителният ход тепърва предстои. Ще успеете ли, Колинс?
— Не бива да се съмнявате в това, ваше величество. Дългото пътуване през гората към Оперативна база номер 7 и хладният нощен въздух ме отрезвиха.
— Добре! — каза кралят. — Сега вече ще те направя мат, братленце!… Колинс! Тръгвайте веднага и се появете в упоменатия критичен момент в тронната зала, и то по време на пломбата с дължина от десет секунди. Трябва да бъдете много предпазлив. Няма да се виждате, тъй като ще трябва да работите в нулево време, сиреч при пълна тъмнина. Такова нещо е възможно единствено при пломбите. Ето ви тук нужното снаряжение, инак не можете да минете през огледалото. То е подобрен модел на брошката. Ще се промъкнете пипнешком към престола и ще уловите брат ми за рамото. Няма да ви бъде лесно, защото той е тежък, а в нулевото време естествено е вдървен като дъска. Когато го бутнете на земята, ще му изпотрошите всички кокали. Той обаче няма да забележи нищо подобно, а ще си мисли, че още седи на престолчето си. Тогава съвсем спокойно ще го изнесете през огледалото в каретата и ще му дадете да помирише тази превъзходна есенция, която ще го унесе в благотворен сън. — И той подаде на министъра малко шишенце. — Всичко друго знаете не по-зле от мен. Запомнихте ли точно историята, която ви разказах? Всъщност въпросът ми не е особено умен, както виждам.
— Разбира се, ваше величество… искам да кажа… не въпроса, а що се отнася до историята…
— Тогава разкажете я точно така на Вайслингер. Научете го как се сяда на трона, как трябва да се държи, и да внимава да не направи някоя грешка! Това се отнася и за вас, Колинс!
— Ще бъде изпълнено така, както повели ваше величество. Но ако все пак допусна някоя грешка, да речем, ако забравя част от историята или пък я предам погрешно?
— Няма да допуснете грешка, в противен случай няма да мога да ви я разкажа после, защото откъде инак бих могъл да я науча, освен от вас?
— Но ако аз… ако аз все пак умишлено изопача историята или пък разкажа на Вайслингер нещо съвсем различно, с други думи, ако предприема в последния момент някаква фрактура?
— Това, драги ми Колинс, би било невероятно непочтено от ваша страна. То би означавало промяна на правилата на играта. То би означавало да започнем пак отначало и тогава би се получила съвсем друга история. Никой от нас двамата и изобщо никой няма да знае каква е била нашата история. Всичко, което толкова време измисляхме, ще се окаже напразно. Тогава нещата биха изглеждали горе-долу така: при завръщането си ще намерите тук брат ми и няма да имате с какво да оправдаете отсъствието си. Играта би започнала отначало, само че в ръкава си щяхте да имате фалшива карта. А такова нещо като нищо би могло да ви струва главата. Но аз все пак ще рискувам и ще ви се доверя! И тъй, на път към последния ход! Шах на краля!
Негово величество се усмихваше доволен. Куклата прекъсна танца си, скочи на ръката на Колинс и здраво се улови за наметалото му.
— Шах на краля! — каза министърът, изчезна в огледалото и отново излезе оттам. Беше малко задъхан.
— Както виждам, всичко се е осъществило според предварителния план.
— Тъй вярно, ваше величество. Заедно направихме един разкошен фойерверк в Оперативна база номер 7, както може би си спомняте. От нея не остана и следа.
— Да, спомням си… Е, какво ще кажете сега за цялата история, Колинс?
— Всичко изглежда твърде логично, ваше величество.
— Нали? Още повече че никога не съм имал брат — намигна кралят на своя министър.
— Още повече, че ваше величество никога не е имал брат, както благоволи да заповяда негово величество брат ви — отвърна с усмивка Колинс.
Кралят бе станал от мястото си и приятелски потупа министъра по рамото.
— Добре построихме всичко, обмислихме най-различни неща, отхвърлихме някои, поправихме други, трети пък добавихме. Сега трудът ни е завършен. И последното камъче е поставено на мястото му. Мисля, че стана доста добре. Какво ще кажете, Колинс?
— Добре е, много е добре, ваше величество. Само като си представя Вайслингер: след като загива при плячкосването на някакво имение, той става майстор на кукли и уважаван жител на един град…
— Подобна фрактура е допустима, понеже е несъществена. Той не е имал деца, както знаете.
— … но един ден, или по-скоро една нощ се събужда с натежала глава и от този миг сякаш е друг, не съумява да конструира вече нито един часовник, получава пристъпи на бяс, отдава се на пиянство, яде бой в „Червен вол“ от момците на града, защото изведнъж започва да се държи нахално, пропада все повече и повече; и нека подчертая, че всички тези неща той ги знае чак до горчивия край — един ден всичко ще му дойде до гуша, ще си надене примка на врата и ще свърши.
— Малко жестоко, не мислите ли? — колебливо рече кралят.
— Хм… даже е отвратително — отвърна Колинс и кимна.
— Но на пердаха в „Червен вол“ държа, Колинс!
— Него напълно си е заслужил, ваше величество — усмихна се дяволито министърът.
— Все още можем да отредим на нещастника по-добра съдба. Но нека го оставим още известно време в неведение, преди да се намесим. Виждате ли, Колинс, това й е хубавото на нашата история, че все още можем да променим нещо в нея, ако смятаме, че сме измислили по-добро. Но сега на ход е ШВАРЦ. Не бива да го подценяваме, в края на краищата той има същата подготовка, както и аз. Затова нека изчакаме. Ще бъде жалко, ако играта вече е свършила. При удобен случай ще трябва да обмислим всички възможности, които той има в своята ситуация. Съгласен ли сте, Колинс?
— Съгласен съм, ваше величество.
После и двамата потънаха в мълчание и се загледаха във фигурката, която тъкмо в този момент се готвеше да започне отново някакъв изящен танц и вече опитваше първите стъпки.
— Ще ми разреши ли ваше величество един заключителен въпрос?
— Разбира се, Колинс. Дори знам какво ще ме питате. Ще ми кажете, че нещо е в повече, нали?
— Да, ваше величество. Кръгът е затворен, но какво да правим с куклата? Та тя е безполезна, искам да кажа, сега става ясно, че тя няма никакво предназначение в нашата история. Тя беше излишна.
Кралят примирено въздъхна.
— Ех, Колинс, Колинс… Вие наистина сте умна глава, но защо не искате да проумеете, че не всичко трябва да има някакво предназначение?
— Но, ваше величество, въпросът ми е съвсем оправдан! Защо Вайслингер трябваше да се мъчи да конструира кукла, за която предварително е знаел, че няма…
— За бога, Колинс! Вашето мислене, основано на ползата, е направо ужасно. Вие все още не сте ме разбрал. Нима сме седнали тук с вас да поправяме света, като си съчиняваме истории? Цял ден си блъскахме главите с този проблем — и аз, и вие. Малкото часове, с които разполагаме, трябва да използваме за създаване на различни миражи и за церебрална гимнастика, при което като нищо може да ни хрумне и някоя добра идея, от само себе си, тъй да се каже гратис, след като толкова държите на ползата!
Кралят му хвърли гневен поглед и министърът побърза да се обади:
— Да, прав сте, ваше величество…
— Защо например съчинихме тази история?
— Може би от скука, ако ми бъде позволено да се изразя така, и за да изпитате наслада от играта на мислите… — колебливо отвърна Колинс.
— И така може да се рече — каза кралят. — Нима не е хубаво, когато в нашия свят, построен изцяло върху цели, ползи, ефекти и резултати, се срещнат и неща, които изглеждат съвсем безполезни, защото носят смисъла си единствено в самите тях, както тази малка кукла в нашата история? И все пак тя е възхитителна… или може би именно заради това.
Колинс кимна.
— Да, харесва ми — каза той и посочи куклата.
— Трябва да се изобретяват още по-хубави — махна с ръка негово величество. — Да измислим нещо ново, Колинс.
Кралят потъна в размисъл и се втренчи в празните стени така, сякаш съзерцаваше някаква картина.
А министърът не сваляше замислен поглед от изящната играчка, която тъкмо в този момент направи последния си кръг и с дълбок поклон показа, че представлението й е свършило.
За миг остана да лежи като зашеметена на пода. После вдигна глава, погледна го и изведнъж скочи нагоре, така че той незабавно пусна капака. Уинтърс беше направил необходимото, но нещо го душеше за гърлото.
Беше я хранил с най-вкусните неща, които успяваше да намери. Не след дълго станаха неразделни другари. Нощем тя спеше в неговото легло и когато се събудеше сутрин, той я притегляше към себе си, като галеше нежно козината й. Затова тя постоянно му се отблагодаряваше с мъркащо доволство. За него Мира беше най-красивата ангорска котка, която можеше да съществува. Когато настъпи денят, в който трябваше да се раздели с нея, той сериозно се замисли къде да я скрие. Но скоро остави тази мисъл — рано или късно все щяха да я открият. Освен това институтът бе вложил толкова много средства в този проект, че ако се опиташе да осуети или дори да забави днешната демонстрация, това със сигурност би му коствало мястото.
Мира тичаше неспокойно напред-назад. Не преставаше да се катери по стените, но нямаше къде да се задържи и падаше надолу. Въпреки това не се предаваше. Искаше на всяка цена да изскочи навън. Затворът й представляваше една стъклена пирамида, висока около два метра, на върха й бяха оставили отвор, широк колкото юмрук. Над него висеше огромна апаратура, подобна на телекамера, чийто кеглообразен обектив беше насочен право към отвора. Кабели свързваха апарата с няколко уреда, подредени в кръг около стъкления сандък.
Уинтърс погледа Мира още само миг. Не издържа повече, душеше го състрадание. Обърна се. Едва сега до съзнанието му достигна клокочещата глъчка. Погледът му се плъзна по изпълнените трибуни. Обзе го гняв. Какво ли знаеха тези журналисти? Какво ги засягаше, ако Мира умре? За тяхната професия беше важна сензацията. И то тъкмо сега, когато се касаеше за много тлъсто парче месо, което щяха да разкъсат, да подправят добре и да го продадат с печалба.
Няколко репортьори забързаха към Уинтърс. Той ги отблъсна безцеремонно и изчезна колкото се може по-бързо зад една врата под трибуната. Дюдюканията се усилиха — настояваха незабавно да видят обещаното зрелище.
В това време Мира правеше напразни и отчаяни опити да се измъкне на свобода.
Мъжът на челното място на масата за конференции даде последни наставления. Чакаха само д-р Уинтърс. Като разбунтувана стихия прииждаха гласовете от голямата зала.
Уелинг бутна стола назад, стана и отиде до прозореца. В последните лъчи на деня се губеха цветове и контури, но той беше сляп за всичко. Положително той знаеше, а и всеки го знаеше, че мъжът зад него, заел мястото на директора, беше най-способният измежду тях. Редно беше, че правителството избра тъкмо него за ръководител на Института за изследване на лъченията. Но в края на краищата и неговите сътрудници не бяха глупаци.
Уелинг се обърна и заоглежда колежките и колегите си. Повечето бяха напуснали местата си и неспокойно тъпчеха наоколо. Всички изпитваха нервното напрежение, което сковаваше характерната за други случаи атмосфера на разисквания. Мислите му кръжаха все по-близо до загадката. Всичките тези учени без съмнение се числяха към елита на специалистите по изследването на лъченията. Независимо че професор Малман беше моторът на цялото това начинание, те съзнаваха и собствената си цена. Директорът беше успял да ги поведе по път, по който в същност не биваше повече да вървят.
Наистина проблемите на неживата материя можеха да се разглеждат като приключени. Нейното разлагане в контейнера, запазването на атомната й структура и репродуцирането й бяха преминали експерименталния си стадий. Можеше да се започне подготовката за прилагането й в промишлеността. Но Малман категорично беше отхвърлил тази идея. Той очакваше повече. Когато най-после се стигна дотам, че и живата растителна материя престана да им създава трудности, те отново не успяха да го убедят да спрат дотук и да преминат към решаването на чисто технически проблеми, свързани със стопанското й оползотворяване. Но не — той искаше да стигнат по-далече, по-нависоко, искаше всичко. Неотстъпно ги беше подтиквал да разширяват изследванията си върху живата животинска и човешка материя. Не можеше да се отрече, че първите успехи, изглежда, щяха да му дадат право.
Всички досегашни опити с животни бяха протекли успешно. Изследванията бяха потвърдили, че дематериализирането, съхранението на генетичния строеж и накрая рематериализирането му не бяха причинили никакви физически или психически смущения у обектите, с които се експериментираше.
Но как можеше да се твърди със сигурност, че впоследствие не биха се появили подобни смущения? Кой можеше да знае дали след три, пет или десет години всичко онова, което днес гордо възхваляваха, няма да се окаже несъвършено?
Но умението му да убеждава беше подгонило тези умни глави в яростна сляпа надпревара. А ако у някого се явеше известно съмнение, Малман така ги емваше, че винаги мнозинството заставаше на негова страна. Дори Уелинг не успяваше да се аргументира добре. Въпреки всички пресмятания например, никой от тях не можеше да докаже със сигурност, че днешният експеримент ще излезе сполучлив, и то с необходимата прецизност. Това, което трябваше да стане днес, беше цинично пренебрежение към техния добросъвестно изпълняван дълг. Всички те имаха вина за това. Следващата стъпка — опит върху хора — нямаше да се забави много дълго.
Сега пък това отвратително брожение, тази настървена банда, този парад на суетата, който подлагаше на присмех всички принципи на науката. Но те бяха готови да тичат, ако Малман ги вкараше в арената, а заедно с тях и той, Уелинг.
Нима наистина искаше да осуети всичко това? Дали треската и него не го беше пипнала отдавна? Или пък беше вече твърде късно да скочи от влака, без да си счупи врата?
Не намираше никакъв отговор.
Влезе д-р Уинтърс. По-гръмко, отколкото беше необходимо, той оповести:
— Жертвата е готова, екзекуцията може да започне. За миг движението в залата замря. Уинтърс явно загуби самообладание. Но Малман веднага се овладя:
— Великолепна шега, нали, д-р Уинтърс? Тя сигурно ще ни помогне да превъзмогнем нервността. Пък и много сме нервни, е, да, малко нервни сме наистина всички. И така, моля!
Мира се беше отказала от усилията си да се изскубне от този стъклен капан. Немощна, тя се бе свила в дъното. Но щом вратата под трибуните се разтвори и напиращите овации станаха по-бурни, когато плисна светлина от прожекторите и се насочи към нея, тя отново се надигна. Като обезумяла се втурна из клетката. Бликналата светлина й пречеше да преценява разстоянията и тя се блъскаше в стъклените стени — главата й цялата се окървави. Щом видя това, Уинтърс се отдели най-безцеремонно от групата и се затича към Мира. Извади от джоба си едно флаконче, открехна клапата на едната стена и впръска газ. Движенията на Мира се забавиха моментално, тя се свлече на пода, протегна лапи и само за секунда заспа.
Малман също реагира веднага. Тази сцена можеше да се изтълкува неблагоприятно, затова той включи микрофона:
— Уважаеми дами и господа, вие току-що видяхте как беше укротено опитното животно. При нормални случаи това не би било необходимо. Но за днешната демонстрация ние съзнателно подбрахме за вас един аномален в психическо отношение обект. Неговите аномалии са зафиксирани до най-малки подробности.
В специално изследване след приключване на опита ние ще докажем, че преобразувателят на материята е възпроизвел живата материя заедно със споменатите аномалии с най-голяма точност.
На Харалд Уинтърс му се щеше да запрати флакона по главата на Малман. Професор Уелинг сигурно го беше подозрял в подобно нещо, защото изведнъж изникна зад него и му взе флакона. Малман продължи:
— Уважаеми дами и господа, смея да предположа, че досегашните резултати от нашата работа са ви добре известни. Днес ние ще демонстрираме следващата си успешна стъпка — пренасянето на материята. Ще ви покажем пренасяне на дематериализирана материя на голямо разстояние и след това — нейното рематериализиране, т.е. получаването й в първоначалния вид. Ще си послужим, освен с досега прилаганата лъчева система, и с нов вид лазерни лъчи. Процесът протича със скоростта на светлината, но може да бъде прекъснат в компютъра за произволно дълъг период от време.
С това ние навлизаме в нова фаза на развитие, което по наше мнение ще има преломно значение. Решаващ за този напредък е фактът, че разстоянието между дадения обект и преобразователя на материята, от една страна, и между преобразователя на материята и отново получения обект, от друга страна, може да има произволна величина, без тя да оказва някакво влияние върху качеството на процеса.
Мога само да отбележа какво разнообразие от възможности се открива по този начин както за неживата, така и за живата материя. Помислете само за пренасянето на какъв да е вид материя, за съхранението, консервацията, добиването на подземни богатства където си искаме, било на земята, било във вселената. Ние успяхме да решим по принцип всички въпроси по транспорта и съхранението на материята по възможно най-рационалния начин, а именно — тегло на материята, равно на нула, време за пренасяне — равно на скоростта на светлината.
Тук внезапно Малман спря. Нещо, изглежда, го смути, но после продължи:
— Сега за нашата техника. Ето тук, в стъкления сандък, е опитният обект. Отгоре виждате преобразователя на материята. Приемателят на лъчението е така настроен, че обхваща точно разстоянието и пространството, в което се движи обектът. Както казах, напълно е възможно разстоянието и пространството да се увеличават по желание. Ето тук наоколо комутационните и контролни апарати. Този кабел води до лазерната станция горе в Института. Станцията отвежда приетите от преобразователя на материята импулси до един сателит, отстоящ на шестстотин километра над нас. Сателитът пък, от своя страна, ни препраща обратно тези импулси. Така материята изминава едно разстояние от хиляда и двеста километра.
Малман прекоси залата, като се отдалечи на около осемдесет метра, където бяха наредени в кръг малки метални кутии. Диаметърът на кръга възлизаше на около десет метра. Малман влезе в средата и посочи нагоре към покрива на залата.
— През онзи отвор ще се върне преобразуваното лъчение. Тези кутии са пеленгаторни предаватели, с помощта на които сателитът ще включи едва тогава, когато е гарантирано, че лъчите ще попаднат точно в центъра на кръга.
Той се върна на първоначалното си място. С необичайно забавени крачки обиколи пирамидата, поспря се за миг, като че потънал в мислите си, и рече:
— А сега, уважаеми дами и господа — секна за момент, — ще пристъпим към екзекуцията.
Сътрудниците му не вярваха на ушите си. От публиката достигна възбудено шушукане, на места примесено с кикот. Малман се изкашля:
— Извинете, исках да кажа: „Пристъпваме към демонстрацията“.
Уелинг прошепна на Уинтърс:
— Класическа грешка. Дълбоко се засегна. Просто да не повярваш.
Малман се извърна и каза остро:
— Моля, по местата си!
Те бяха седем сътрудници — освен Малман, Уелинг и Уинтърс, още двама мъже и две жени. Освен тях имаше още няколко техници, чиито умения винаги и навсякъде са крайно необходими, за да може гениалните идеи да се превърнат във функциониращи уреди.
Малман седна на един команден пулт, наподобяващ пилотска кабина на транспортна ракета, докато неговите сътрудници заемаха местата си на контролните уреди. Той поясни:
— Преди да включим преобразователя на материята, нека още веднъж да изпробваме лазерния мост. Моля, обърнете внимание на приемателния кръг в другата част на халето.
Всякакви шумове замряха, прожекторите постепенно отслабиха силата си. В дъното легна полумрак.
Гласът на Малман изричаше отчетливо някакви цифри, потвърждавани от друг, втори глас. Внезапно през отвора на покрива нахлу ярък сноп светлина, попадна точно в центъра на приемателния кръг и спря там неподвижно, ослепителнобяла ивица светлина. Понесоха се възгласи на удивление, после гръмнаха аплодисменти. Едва тогава Малман изключи лазера, Робърт Уелинг поклати глава. Беше наистина като в цирк. Първият номер беше създал настроение у публиката.
— А сега да започнем с истинската демонстрация — каза Малман.
Отново се чу как назовава числа и данни и как му отговарят от различни посоки. Всички очи бяха устремени към стъклената пирамида с все още кротко спящата в нея Мира.
Бялата светлина отново блесна в приемателния кръг. Един втори лъч от лещата на преобразователя прониза центъра на пирамидата. Бяха съобщени нови данни и веднага потвърдени. Затрептя мека червена светлина, която обви като с прозрачен димен воал белите снопове светлина. После червеното стана по-интензивно, по-плътно, докато прерасна в яркочервени колони, в центъра на които като надлъжна ос застинаха белите лъчи. Стъклената пирамида беше изцяло обхваната от огнения светлинен стълб. Един глас отброяваше:
— … четири, три, две, едно, нула!
Мълниеносно изчезнаха огнените колони. Пирамидата блесна като диамант на слънцето, пламтящи стрели пробягаха из залата. Тълпата беше притаила дъх и смразено наблюдаваше спектакъла. Беше тихо като в черква. Видението внезапно изчезна. Всички бяха заслепени, никой не можеше да разпознае нищо. Пронизваща светлина от прожектор се сипна надолу. А мястото — то беше празно!
Мира и стъкленият й затвор бяха изчезнали.
Уинтърс се вторачи в преобразователя на материята. Той знаеше всяка подробност при протичане на процеса, често беше преживявал подобни неща. И все пак тук имаше някакво чудо. Мира — нито жива, нито мъртва. Сепна го гръм от ръкопляскания. Малман вдигна ръка и помоли за тишина.
— За момент спряхме превръщането на материята, за да покажем, че това е възможно. Но да продължим.
Още веднъж върху мястото на демонстрацията легна полумрак. Тълпата занемя. Отново яркобялата светкавица прониза покрива на залата, започна да я обгръща червеникав дим, който постепенно преля в белия стълб, достигна интензивността на силно нажежена стоманена тръба и внезапно изчезна. От средата на приемателния кръг изсъскаха огнени стрели, нещо лъскаво блесна и угасна. Сумракът отстъпи място на обилна струя светлина, която само секунди по-късно отново заля залата. Зрителите се изправиха, завикаха, гръмнаха овации. Точно в центъра на кръга стоеше цяла и невредима пирамидата, а от дъното й се надигна Мира, за да направи след краткото и все пак дълго пътуване първите си плахи стъпки.
Уинтърс стигна пръв при нея. Отвори капака и Мира се затича към него, като още залиташе от зашеметяването. Послушно му даде да я измъкне навън и се заумилква в ръцете му.
Вирджиния Уинтърс тананикаше някакъв шлагер, докато поставяше измърсените от закуската съдове в миялната машина. После отвори хладилника, взе няколко пакетчета с опаковка от метално фолио, пъхна ги в грила и нагласи релето на определеното време. За вечеря щеше да стигне. После отвори широко прозореца.
Няколко самотни облачета плуваха под синьото небе, капки роса блещукаха под слънцето. Днес денят беше много хубав и идеята на Харалд да го използват за отиване до Пиропорт беше наистина чудесна. Харалд беше пред гаража и тя с радост видя как той оживено ръкомахаше и се опитваше да обясни нещо на осемгодишния им син. Бернт беше явно заинтригуван, защото за миг дори не стоеше мирно, а все нещо увещаваше баща си, сочеше насам, подскачаше натам. Тя беше сигурна, че той ще я посвети незабавно в най-новите си занимания. Дори се досещаше за какво се касае.
Затвори прозореца и излезе в коридора. Взе палтото и чантата си, хвърли последен поглед в огледалото и тъкмо се канеше да тръгне, когато телефонът иззвъня. А, моля, моля, точно сега никакъв Харалд! И тримата така се радваха на този излет. Позвъни се повторно. Тя влезе в хола и вдигна слушалката. Беше Робърт Уелинг.
— Ало, Робърт, добро утро!
— Вирджиния, извини ме за безпокойството, и то точно в неделя, но се налага да говоря с Харалд.
— Съжалявам, но той замина и ще се върне едва довечера. Да му предам ли нещо?
— Жалко. Кажи му, моля те, щом се върне веднага да ме потърси. Важно е, във връзка с клиниката „Мора“.
— Разбира се, Робърт.
Още щом чу клиниката „Мора“, тя разбра, че беше направила грешка. Но беше вече твърде късно. Излезе от къщи. Харалд беше изкарал колата, а Бернт седеше на задната седалка, пристегнат с колан. Той усърдно започна да посвещава майка си в целите и задачите на днешното пътуване.
— Знаеш ли, мамче, къде отиваме сега, луда работа! Татко каза, че хората от Пиропорт, които…
Междувременно бяха излезли на шосето и завиха на север към гара М[10].
— Прекрасно! Е, и какво каза татенцето?
— Той каза, че хората, пристигнали там, са били преди това на някое съвсем друго място. Много, много далеч. На десет хиляди километра и повече дори.
И после изведнъж пристигат. Като мълния. И знаеш ли, те дори не забелязват, че са пропътували такова дълго разстояние, така бързо става това. Не е ли наистина фантастично?
Харалд смигна на Вирджиния.
— Татенцето каза, че ей така, както си седят, и от един сандък проблясва една червена светкавица, ето там отгоре — и той протяга колкото се може ръка — и миг след това я няма. После сателитът изстрелва още една светкавица, една такава червена. И после всички се намират тук. Не там, където са били преди това, а на едно съвсем друго място.
Стигнаха гара М. и спряха колата. На Бернт му се струваше, че се измъкват едва-едва. Бързо се завтече към автомата за билети. Дръпна ги нетърпеливо и заслиза по стълбите надолу към перона. Техният влак току-що се беше установил. Откриха три места един до друг и едва седнали, за учудване на Бернт, беше даден сигнал да притегнат коланите. Вратите плавно се затвориха. Влакът потегли и навлезе безшумно в мрака на тунела. Стремително нарастващата скорост ги притискаше към седалките.
— Татенце, с каква скорост пътуваме сега?
— Ние не пътуваме. Влакът няма колела. Ние се плъзгаме над едно магнитно поле и след двадесет минути ще сме изминали двестате километра до Пиропорт. И така, с каква скорост се движим, измерена в часове?
— С шестстотин, нали?
— Точно така.
— Значи след два часа може да сме вече при чичо Робърт.
— Да, можем.
Вирджиния си спомни за разговора по телефона. Съвестта й беше нечиста. Непременно ще каже на Харалд, след като обядват. Той ще й прости тази малка принудителна лъжа.
Задвижена от многобройни вътрешни тласъци, тълпата нахълта в голямата панорамна зала на Пиропорт. Те се опитаха да се промушат навътре. След немалко усилия успяха дори да намерят места за сядане точно до прозорците с красива гледка. Под тях се простираше обширен парк, към петстотин метра дълъг и широк колкото половината дължина. Затревени площи бяха пресечени от симетрично подредени, грейнали във всички цветове лехи от цветя. Те се разполагаха от двете страни на едно шосе, което разделяше този правоъгълник по цялата му дължина. Вдясно и вляво то се разклоняваше по три странични алеи, завършващи с кръгли площадки с диаметър около петдесет метра. Всичко това приличаше на огромен пъстроцветен картон за игра, в която участваха повече хора.
— Татенце, но защо все още нищо не се случва?
Харалд Уинтърс погледна към едно от големите информационни табла.
— Сега е единадесет и двадесет. Скоро ще започнат. Наблюдавай широкото шосе под нас.
Ниско долу се появи един автобус, след това станаха два, и три, и все повече и повече. Един след друг запълваха широкото шосе. Най-първите след кратко движение завиваха в първите преки отляво и отдясно, следващите — съответно в другите странични алеи и така нататък. Бернт старателно ги броеше.
— Станаха шестдесет автобуса. Във всеки кръг има по десет. А какво ще правят всичките тези хора в автобусите? Може би ще слязат да се поразходят?
— Няма. Ще си седят така, защото после ще отпътуват.
— А, зная, зная. С червената светкавица.
Зави сирена. Тълпата зад тях започна да напира. Всички искаха да изживеят това зрелище. Образуваха плътна стена и изпълниха въздуха с шумен глъч. Сирената заглъхна. Минути по-късно тя отново зави и след не повече от тридесет секунди нейният рев се разнесе из въздуха. В мига, когато сирената секна, в средата на кръговете израснаха стълбове от бяла светлина, стърчащи отвесно нагоре към небето, обгърнати с червеникави димни изпарения. Пурпурът ставаше все по-ярък, все по-плътен, докато накрая на мястото, където доскоро бяха автобусите, стояха шест огромни огненоярки стълба. Там, в безкрая, те сякаш свързваха небето със земята.
В един миг фантастичната гледка изчезна. В добре оформените правоъгълници отново се разпознаха строените автомобили. Но сега те изглеждаха като полети с течен нажежен метал. Святкането и искренето траяха само миг, после изчезваха като призраци. За миг се сметоха кръговете, не се виждаше никакъв автобус, като че никой не беше докосвал красивия парк, сякаш всичко е било само един сън.
— Ето че всички изчезнаха, Бернт. Те вече са пристигнали в Токио, в Ню Йорк или някъде другаде — обясни Харалд.
Бернт стоеше прехласнат. И не само той. Наоколо ръкопляскаха бурно, подеха се оживени спорове. Напрегнато очакваха следващото представление; след заминаването — завръщането.
Бернт възкликна:
— Колко фантастично е всичко това! Как само сте го измислили, татенце! Било е сигурно адски трудно. Кой ли е предприел първото такова пътуване?
— Цялото това откритие в същност е една дълга история. Ще ти я разкажа навярно още тази вечер. Кой е извършил първото пътуване ли? Беше една котка, Мира се казваше. Оттогава изминаха вече петнадесет години.
— А кой е бил първият човек?
Харалд не му отговори веднага. Само погледна замислен Вирджиния. Накрая каза:
— И това беше преди около петнадесет години. Беше млад човек, първият. Дойде от затвора. Бяха му обещали да го освободят, ако приеме това предложение. Името му беше Петер Пал.
— И къде е сега? — поиска да узнае Бернт.
— Не зная. Надявам се — той се запъна, — надявам се, че е добре.
Бяха напуснали гара М. Щом седнаха в колата, Бернт показа най-после първите признаци на умора. За него това беше наистина вълнуващ ден. Бяха присъствали и на завръщането. На голямата площадка се бяха извисили отново огнените стълбове. Щом се изгубиха, на тяхно място изневиделица се появиха много автобуси, по-рано ги нямаше там. Бернт не миряса, докато не слязоха в залата за пристигащите. Там той можа да се убеди, че хората, които наизлязоха от автобусите, действително са дошли от всички краища на света. Имаха по дрехите си големи значки с надписи като: „Берлин“, „Карачи“, „Токио“ и т.н., които те сваляха при слизането и предаваха на една хостеса, която ги броеше най-старателно.
В това време Бернт заспа. Вирджиния реши, че е крайно време да каже за позвъняването по телефона. Щом чу за клиниката „Мора“, Харалд видимо се нервира. Не каза нито дума, натисна силно газта и впери поглед напред.
— Извинявай, Харалд, направих го за хубаво. Не исках да си разваляме деня.
— Да, разбира се, зная. Ти дори не подозираш за какво се касае, иначе щеше да ме повикаш.
Когато най-сетне го пуснаха с настойчивата молба да се яви след четиринадесет дни отново в клиниката, той отиде в касата и получи останалите пари. Сега бързаше стремглаво към изхода.
В същност това не можеше да се нарече бързо ходене, а по-скоро тромав тръс, който го придвижваше учудващо бързо. Смътно си спомняше, че по-рано беше вървял с друг, лек ход. Но веднага забрави за това. Напоследък паметта му изневеряваше доста. За неща, които го обграждаха ежедневно, понякога не можеше да се сети нито за названието, нито за предназначението им. А когато успееше да се пребори с паметта си, те ловко му се изплъзваха. Така все повече и повече се множаха нещата, които той не познаваше, от които се пазеше с отбранителен страх. Цялата суетня на големия град започна да го потиска така, че ако можеше, щеше да се свре в някой тъмен ъгъл. Само когато имаше възможност да изчезне в далечните околности на града, там, в горите, които можеше да преброжда от край до край, само тогава страхът го напускаше. Там той обикаляше с часове, честит и доволен от света. И всеки път там го осеняваше странната идея колко хубаво ще бъде да си намери тук някоя бърлога и да се стаи в нея.
Заслиза тежко по стълбите. Излезе на улицата и се спря безпомощно. Беше забравил как стигна дотук. Непосилно беше за него това, което изискваха от него в клиниката тази сутрин, множеството въпроси, измерванията по тялото му, почукването и опипването, цялата бъркотия от апарати. А той така и не разбра какво всъщност искаха от него.
Наблюдава известно време движението, което се нижеше пред него в безкраен поток. После се сети, че беше дошъл с колата си. Щом седна зад волана, доби чувството, че кормилото му се е смалило. В същност всичко му се струваше много по-тясно от преди. Слезе отново, остави вратата отворена и се затича в лек тръс. Без дори да се огледа, той пресече улицата и изчезна в гара М. Беше си спомнил накъде искаше да отиде. В съзнанието му изведнъж изплува онази страна на гори и големи езера, видя долината, в която бе живял дядо му, слънцето, което проблясваше през клонака, дъхтеше му на прясна земя и гнила шума.
Петер Пал се качи на влака в метрото.
Професор Малман беше свършил доклада си. Подбраното общество не пропусна да отправи към новия носител на Нобелова награда сдържани, но продължителни аплодисменти. Когато напусна трибуната, държавният президент се изправи и му стисна ръката.
Организираният непосредствено след това прием протече не така, както беше замислен. Той се сбогува много набързо, което можеше да се вземе за безогледност, така че след него настана голямо шушукане. Който познаваше отношенията в столицата, знаеше, че това в никакъв случай не беше безопасно.
А и самият Малман знаеше това много добре. Но откакто днес следобед бе получил съобщението, за него съществуваше една-единствена мисъл. И той беше водил дълга борба със себе си, докато се реши да изнесе този доклад. Непрестанно го занимаваше мисълта, какво да направи, че нищо от онова съобщение да не достигне до обществеността, с кого да говори най-напред, каква тактика да приложи и дали не беше вече твърде късно. Ако успееше да забави информациите, докато вземеше контрамерки, тогава щеше да им покаже, че все още можеше да се разчита на него.
Институтът по изследване на лъченията за последните петнадесет години се превърна в Мека за естествоизпитателите. Преобразуването на материята и големите възможности за неговото многостранно приложение бяха довели до такъв коренен преврат в стопанството, че институтът се беше превърнал в чудовищен апарат, чието влияние надхвърляше първоначалните му рамки. Най-странното беше обаче, че освен Малман никой от откривателите не работеше вече в Института. Те или взеха собствени катедри, или пък места в разни клонове на индустрията, занимаващи се с преобразуването на материята.
Оттук и необикновеното, че тези бивши сътрудници се срещаха отново на масата за конференции в Института, защото независимо от дружбата между Уелинг и Уинтърс, тях ги свързваше предишната им съвместна научна дейност по трансформирането на материята. Малман бе позвънил на всички поред и най-настойчиво ги бе помолил да му се обадят в най-скоро време. Молбата да даде по-подробни сведения той упорито бе отклонил. Въпреки това, благодарение на своето красноречие, бе успял да изтръгне съгласието на всички, и то за най-близка дата.
Приветствието премина доста сухо и сдържано. Освен обичайните банални фрази, едва ли имаха какво повече да си кажат, като се прибави и чувството за несигурност от това, което ги очакваше тук. Повече от десет години по различни друмища бяха наистина немалко време.
Малман бързо пристъпи към същината на въпроса: Както им е известно, клиниката „Мора“ от дълги години провежда по решение на правителството на Обединените континенти серии от изследвания върху лицата, провели пътувания с преобразователя на материята.
Дали си спомняли за това. Преди всичко дълбоко в паметта им се беше врязал споменът за твърдия, но неуспешен отпор на Малман срещу този закон.
— В последно време, както става ясно от най-новите съобщения на клиниката, е налице едно явление, чиито конкретни причини са все още неизяснени. При хора, направили първото си пътуване с преобразователя на материята още по време на първите експерименти, т.е. преди около дванадесет години, напоследък се забелязва едно странно изменение в строежа на костите. То се проявява в известно загрубяване на чертите на лицето, предизвикано от изменение или деформация на горната челюстна или ябълчна кост, както и на долната челюст. Констатирани са и отделни смущения в паметта. По мнение на клиниката, не е изключено причините да се търсят в преобразуването на материята. Малман направи дълга пауза.
— Аз обаче считам това мнение за абсурдно — продължи той, — още повече че никога не са били предприемани сравнителни изследвания с лица, които не са били в контакт с преобразователя на материята. Тогава може би съвсем нямаше да възникне подобно съмнение. Така например твърде е възможно това явление да е предизвикано от някой нов медикамент. Аз съм по-склонен да виждам зад целия този случай известна интрига от страна на корабо— и самолетостроенето, които понесоха тежки щети вследствие новото прогресивно развитие.
Аз ви призовавам да ме подкрепите в борбата срещу тези нападки относно съвместната ни работа. Обществеността трябва да бъде успокоена. Ще настоявам това съобщение да не се публикува, докато не се установи несъстоятелността на тези предположения чрез по-нататъшни изследвания. Всеки от вас по един или друг начин служи на нашето жизнено дело. Оттук и във ваш интерес е навсякъде да упражнявате влиянието си в тази насока. Човешкият напредък не бива да се спира!
Както винаги, той беше говорил с убеденост, нетърпяща никакви възражения. Но когато никой не каза нищо — всеки гледаше безмълвно пред себе си, — противно на навика си, той нервно забарабани с пръсти по масата. Спря едва тогава, когато усети всички погледи в ръката си.
Пръв се изправи професор Уелинг.
— Много съжалявам, колега Малман, но информацията ви не беше твърде прецизна. Аз също вече съм запознат със съобщението на клиниката „Мора“. Според него при упоменатите случаи се касае за общо петнадесет души от година трета на нашето частно летоброене. През тази година сме извършили транспорт на материя с всичко двадесет души. Значи губят се само пет души и те са умрели. Следователно засегнати са всички лица, подложени на опити. Преди година трета ние сме провели само един-единствен опит с човек. Спомняте си за Петер Пал. Освен това забравихте да споменете, че този човек от известно време е изчезнал и никой не може да го открие. Значи най-важният свидетел липсва, и то тъкмо този, чието състояние или ще отхвърли каквито и да било подозрения, или ще ги утежни още повече. Трябва да опитаме всички възможности, за да го открием.
Малман се опита да го прекъсне, но Уелинг не му обърна внимание и уверено продължи:
— Вместо това, сега трябва да продължим старата игра на безобидност, без обръщане назад, на сляпо препускане напред. Игра, в която участвахме твърде дълго. И тъкмо тази е една от причините, поради която ние скоро се отделихме от вас, както знаете, но твърде късно, както виждаме днес. Защото ние не сме скочили от влака, който направлявахте и все още направлявате, както се бяхме надявали. Ние все още сме в него, само сме се прехвърлили в друг вагон. Не искахме да си счупим врата, само търсехме успех и признание. Това постигнахме, но не забелязахме, че междувременно нашият влак се е втурнал с бясна скорост напред. Сега ни остава само един избор: или да продължим с него и да загинем, ако влакът дерайлира и се сгромоляса в бездната, или още сега да скочим, въпреки опасността да си счупим врата.
Аз лично предпочитам последното, защото все пак остава една възможност — да се спаси здравето на милиони, които иначе биха били загубени. Във всеки случай аз отказвам да продължа играта. Заклевам ви всички: Нека извикаме СТОП, да спрем преобразуването на материята, докато изясним нещата.
Към края на изказването Малман бе застинал така неподвижно на мястото си, сякаш нищо не бе чул. Дълбоко в него винаги бе будувало предчувствието за това, което се беше случило. Той не искаше и да чуе за това предчувствие. Ала сега този вътрешен глас напираше и той знаеше, че освен малко време, нищо друго не можеше да се спечели. И все пак не искаше да се предаде. Гордостта му просеше отсрочка.
— Готови ли сте да подложим резултата на гласуване?
Уелинг не даде отговор, само погледна Уинтърс. Погледът му се плъзна по лицата на останалите, после кимна.
Уелинг рече:
— Съгласен.
Малман надуши шансовете си и набра сили. Блестящ като в доброто старо време, той формулира още веднъж своите схващания, като заключи:
— Всички ние плаваме в една и съща лодка. С моята идея вие си проправихте пътя. Ето защо аз имам право да настоявам да не ме изоставяте в беда. Аз ще оправя всичко, ще се погрижа нищо да не достигне до обществеността. Целият случай ще се представи като обикновена интрига. В това съм абсолютно сигурен. Длъжни сме да издържим докрай. А щом издържим, всички вие още веднъж ще ми бъдете благодарни. Да повярваме в общото ни дело и…
Секна. Уинтърс беше скочил изведнъж:
— Да повярваме, да повярваме! Моля ви да ми отговорите на един въпрос: Кой от вас направи някога такова пътуване с преобразователя на материята?
Изумени извиха глави. Всеки погледна другия, но никой не се обади.
— Извинете, че ви прекъснах — каза Уинтърс.
Малман остана за момент неподвижен, втренчи поглед напред, после се обърна и напусна безмълвен залата. Беше загубил гласуването, преди то да се проведе.
Въпреки че най-после те узнаха къде е Петер Пал, той не им трябваше вече като свидетел. Не искаха да се откажат от него единствено в интерес на прецизността, защото някога е бил първият човек, когото тази машина беше преобразувала, изстреляла и възстановила. Искаха да открият и у него потвърждението, което милион пъти бе потвърдено — чудото на преобразуването на материята за жалост се оказа чисто човешко и оттам едно несъвършено чудо. Но това несъвършенство не биваше да се допуска с лека ръка, ако трябваше да съперничи на сътворяването. И гордите слова за преобразуващото влияние на това гениално откритие станаха чистата истина, ала една страшна истина, с последствията на която човечеството трябваше да живее за в бъдеще.
Бяха обкръжили цялата долина. Сведенията от населението бяха много точни, така че нямаше да им коства много усилия да го намерят. Отправиха се на път призори. Стъпка по стъпка пребродиха гъстия храсталак. От време на време откриваха по някоя диря — тук изоставено огнище, там разкъсани парчета дивеч. Не липсваха и следи от стъпки, които те оглеждаха, като кимаха многозначително. Към обяд обръчът на преследвачите се стегна, разстоянието между тях толкова се скъси, че можеха да чуват виковете си. Но все още не го бяха видели с очи и решиха да направят почивка.
Слънцето блесна през листака, дъхаше на прясна пръст и изгнила шума. Неколцина от тях бяха стигнали до една горска полянка, където слънчевите лъчи проникваха само до земята. Спряха за миг заслепени, когато изведнъж се чу страхотен пронизителен рев. Едновременно с това върху им се посипа градушка от едри камънаци. Двама от тях паднаха, ударени, на земята, останалите побегнаха и потърсиха убежище в гъсталака. Но преди да се шмугнат в него, някакъв голям клон удари един от тях и го повали на земята. Последва гърлен смях, придружен от тъп барабанен огън.
От всички страни дотичаха ловци. Ловците се спуснаха насам. Запретърсваха короните на дърветата, откъдето бяха дошли звуците. Един изкрещя:
— Ето го! Насам! Ето го!
В клоните на един голям дъб се беше свила огромна черна маймуна, ядно вторачила в тях кървясалите си очи.
Насън Лунната братовчедка получи откровение, че има роднини на Луната. Беше го предчувствала, защото в която и страна да идеше, винаги се натъкваше на хора, които й се струваха познати и близки. Това не бяха приятели, никога по-рано не ги бе виждала, пък и те не разбираха езика й. Причината бе по-скоро във външността: наклонът на главата, заоблеността на ноктите, изпълнената с очакване поза на краката. Чувстваха се взаимно привлечени, преди още да бяха забелязали тези подробности. На оживения централен площад в някой екзотичен град пред нея, която се открояваше сред останалите, ненадейно изникваше човек. Той тръгваше така уверено насреща й, сякаш предния ден се бяха разделили. Нескрито я обгръщаше с поглед, а и на нея той вече бе направил впечатление повече от всички. И макар понякога да са възможни грешки — все пак невероятно е двама непознати, които никога преди не са се срещали, да грешат по едно и също време, по един и същ начин. А и твърде скоро се установява, че тук няма никакви кроежи, защото щом ненадейно изникналият не желае нищо, а просто се поддава на своето чисто удивление, щом тя съзира, че в душата си човекът изпитва същото, каквото и тя, това сигурно означава нещо.
Лунната братовчедка не изпуска никой ненадейно изникнал, било то мъж или жена, но предпочита жените, понеже при тях по-бързо могат да се предотвратят недоразумения, които лесно водят до разочарования. Прави малък опит и обикновено се намира трети език, на който да се разберат. Те сядат някъде, разказват си откъде са и скоро привидното разстояние се стопява. Много се е странствало на този свят и по неизброими причини хората са напущали страната си. Земята е малка, днес това е известно, и отдалечеността не означава много. Едва са споменали някое име, което говори нещо и на двамата, и при малко търпение и повечко такт установяват — просто да не повярваш, — че произлизат от една и съща фамилия и може би дори са предчувствали съществуването на другия. Който притежава усет за подобни неща, който има открити очи и спомени, не му се налага да бере грижи с чужденци, защото навсякъде намира роднини.
— Водя си ги на книга — казва Лунната братовчедка, — и само по този начин пътувам. Не познавам страна, в която да не открия роднини. Светът не може да е толкова лош, както говорят. Защо всички не търсят своите фамилии? Вместо като ходи в чужбина да бъде там чужденец, човек да пътува, за да се чувства у дома си.
Тя е доказала верността на своето предчувствие и където да се намира, усеща се отлично, защото първото нещо, което извършва, след като пристигне някъде, е: да открие своята фамилия. Справя се и в най-малките страни и дори в някоя държава да живееха не повече от десетина човека, поне един от тях съвсем сигурно щеше да се окаже неин роднина.
Когато се подготвяше първият полет до Луната, тя се погрижи да прати послание до тамошната си братовчедка. Убеди един от пилотите колко важно е да установи този контакт и той обеща, щом стъпи на Луната, най-напред да предаде писмото й. Още не знаем със сигурност дали е намерил нейната братовчедка. Но всичко е възможно и щом се установи, че и този път чувството й не я лъже, прозвището „Лунната братовчедка“, както сега подигравателно я наричат, ще се превърне в нейна почетна титла.
1974
Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспокойни сънища и откри, че в леглото си е преобразен на огромно насекомо. Лежеше на твърдия си черупчест гръб и като повдигна малко глава, видя кафявия си изпъкнал корем, разделен на дъговидни плътни ивици; одеялото едва се държеше на върха, готово да се смъкне съвсем. Пред очите на Грегор безпомощно мърдаха множество крачка, окаяно тънки в сравнение с едрото тяло.
„Какво ли се е случило с мене?“ — помисли си той.
Ала не сънуваше. Стаята му — истинска, само че за човек прекалено малка стая — спокойно се разполагаше между четирите добре познати стени. Над писалището, където бяха разстлани разопаковани мостри от платове, — Замза бе търговски пътник, — висеше картината, която той неотдавна бе изрязал от едно илюстровано списание и бе сложил в хубава, позлатена рамка. Това бе портрет на дама с кожена шапка и кожена боа около шията; тя седеше изправена и протягаше към зрителя тежък кожен маншон, в който бе пъхнала цялата си ръка до лакътя.
Погледът на Грегор се насочи след това към прозореца и лошото време — чуваше се как по ламарината на прозореца потропват дъждовни капки — го изпълни докрай с униние.
„Ако поспя още малко, може би ще забравя всички тези глупости“ — помисли си той.
Ала намерението му бе съвсем неизпълнимо, защото Грегор бе навикнал да спи на дясната си страна, а в сегашното си състояние не можеше да заеме това положение. Колкото и силно да се измяташе надясно, всеки път се люшваше назад и падаше по гръб. Направи навярно стотина опита, като затваряше очи, за да не гледа мърдащите крачка и се отказа едва когато в хълбока си почувствува непозната дотогава лека, тъпа болка.
„Ох, господи — рече си той, — каква изнурителна професия съм си избрал! Всеки ден на път. Деловите вълнения са много по-големи, отколкото тук, в самата фирма, а освен това трябва да търпя мъките на пътуването, да се грижа за разписанията на влаковете, да понасям нередовната, лоша храна, както и случайното, винаги нетрайно и лишено от сърдечност общуване с хората. Да върви всичко по дяволите!“
Почувствува лек сърбеж около върха на корема си и бавно се изтегли по гръб към предния край на леглото, за да може по-удобно да вдигне глава; откри мястото на сърбежа, осеяно с малки бели точици от непонятен за него произход; понечи да опипа мястото с едно от крачката, но веднага го дръпна, защото при докосването го побиха ледени тръпки.
Плъзна се обратно в старото си положение.
„От това ранно ставане — помисли си той — можеш съвсем да затънееш. А човекът има нужда от сън. Другите търговски пътници си живеят като одалиски. Когато аз например към обяд се завръщам в гостилницата да запиша получените поръчки, тези господа тепърва закусват. А опитам ли аз да сторя същото, шефът незабавно ще ме изхвърли. Кой знае впрочем дали така няма да е по-добре за мене. Ако не се сдържах заради родителите си, отдавна да съм напуснал — ще застана пред шефа и ще му кажа всичко, което ми е на сърцето. Той ще падне от писалището си! Намирам доста странен маниера му да сяда върху писалището и да говори отвисоко със служителя, който на това отгоре трябва да дойде съвсем близо, защото шефът недочува. Е, надеждата още не е напълно загубена; веднъж да събера нужните пари, за да изплатя дълга на родителите си към него — за това ще отидат още пет-шест години, — непременно ще го направя. Тогава ще ударя голямата печалба. Засега обаче трябва да ставам, защото влакът ми тръгва в пет.“
И погледна към будилника, който цъкаше на скрина.
„Боже господи!“ — рече си той.
Бе шест и половина и стрелките спокойно се движеха напред, дори минаваше шест и половина, наближаваше седем без четвърт. Нима будилникът не беше звънил? От леглото се виждаше, че е нагласен правилно на четири часа: сигурно бе звънил. Да, но възможно ли бе Грегор да е спал спокойно при неговото дрънчене, от което мебелите трепереха. Е, чак спокойно не беше спал, затова пък навярно още по-дълбоко. Но какво да прави сега? Следващият влак тръгваше в седем часа; за да го хване, нужно бе да бърза като луд, а мострите още не бяха опаковани, пък и самият той съвсем не се усещаше особено бодър и дееспособен. А дори да хванеше влака, нямаше да го отминат ругатните на шефа, понеже прислужникът от фирмата бе следил на гарата за влака в пет часа и отдавна бе доложил, че Грегор не е заминал. Този прислужник бе креатура на шефа, лишена от гръбнак и мозък. А дали да не кажеше, че е болен? Но това щеше да е крайно неловко и подозрително, защото през петгодишната си служба Грегор нито веднъж не се бе разболявал. Шефът сигурно щеше да доведе лекаря от осигурителната каса, да обсипе родителите с упреци, че синът им е мързеливец и да отхвърли всички възражения, като се позове на лекаря от осигурителната каса, за когото пък изобщо съществуваха на света само напълно здрави, ала нетрудолюбиви хора. А нима в дадения случай нямаше да е съвсем прав? Ако не се смята сънливостта, наистина излишна след продължителния сън, Грегор всъщност се чувствуваше напълно добре и дори изпитваше особено силен глад.
Когато премисли набързо всичко това, без да се реши да стане от леглото — будилникът тъкмо би седем без четвърт, — на вратата до главата му предпазливо се почука.
— Грегор! — долетя до него; беше майката. — Седем без четвърт е. Нали щеше да заминаваш?
Този ласкав глас! Когато в отговор чу собствения си глас. Грегор се изплаши; макар това да бе несъмнено предишният му глас, към него сякаш из дълбините се примесваше някакво непреодолимо, болезнено писукане, от което думите наистина в първия миг прозвучаваха отчетливо, но после отекваха тъй разкривени, че Грегор не знаеше дали слухът му не изневерява. Желаеше да отговори изчерпателно и да обясни всичко, но при тези обстоятелства се ограничи да каже:
— Да, да, благодаря, мамо, вече ставам.
Навярно дървената врата пречеше да се долови вън промяната в гласа на Грегор, защото обяснението му успокои майката и тя затътри чехли нанякъде. Но от краткия разговор другите членове на семейството бяха разбрали, че противно на очакваното, Грегор още е у дома и скоро на едната странична врата затропа бащата, слабо, ала с юмрук.
— Грегор! Грегор! — подвикна той. — Какво става с тебе?
А след малко го подкани още веднъж с по-дебел глас:
— Грегор! Грегор!
На другата странична врата пък тихо проплака сестрата.
— Грегор! Не ти ли е добре! Имаш ли нужда от нещо?
— Вече съм готов.
Помъчи се да изговаря отделните думи най-старателно и да вмъква дълги паузи помежду им, та да отстрани всичко необичайно в гласа си. Бащата също се върна към закуската си, сестрата обаче шепнеше:
— Грегор, отвори, умолявам те!
Ала на Грегор и през ум не му минаваше да отвори, а благодари на придобитата от пътуванията привичка дори в къщи предпазливо да заключва нощем всички врати.
Най-напред искаше спокойно и несмущавано да стане, да се облече, преди всичко да закуси и чак тогава да реши какво да прави и по-нататък, защото — това добре забеляза — размишленията в леглото нямаше да го доведат до нищо разумно. Припомни си, че неведнъж в леглото бе усещал някаква слаба болка, предизвикана навярно от неудобното положение, която сетне, след ставане, се оказваше чиста приумица, и бе любопитен как днешните видения постепенно ще се разпръснат. Ни най-малко не се съмняваше, че промяната в гласа не е нищо друго, а само предвестник на порядъчна простуда — професионално заболяване на търговските пътници.
Да се махне одеялото бе съвсем просто; наложи се единствено да поиздуе корема си и то се смъкна само. Ала по-нататък стана трудно, най-вече защото той бе извънредно широк. За да се изправи, нужни му бяха ръце и длани; а вместо това имаше само множество крачка, които непрестанно се движеха в безпорядък и той изобщо не можеше да ги овладее. Речеше ли да свие някое от тях, то първо сред другите се изпъваше; а успееше ли най-сетне да изпълни с това краче, каквото желаеше, в същото време всички останали, сякаш пуснати на свобода, се размърдваха в крайна и болезнена възбуда.
„Само да не оставам без нужда в леглото“ — рече си Грегор.
Най-напред искаше да измъкне от леглото долната част на тялото си, но тази долна част, която впрочем още не бе видял и не можеше да си я представи добре, се оказа много трудно подвижна; всичко ставаше съвсем бавно; и когато накрая изпадна почти в ярост с все сили се устреми безогледно напред, установи, че е избрал лошо посоката, защото се удари силно в единия заден крак на леглото и острата болка го предупреди, че тъкмо долната част на тялото му е за момента може би най-чувствителна.
Ето защо се опита най-напред да измъкне горната половина и внимателно извърна глава към ръба на леглото. Това му се удаде лесно и въпреки широчината и тежестта на туловището, накрая то бавно последва движението на главата. Но когато най-сетне главата му увисна свободно извън леглото, обзе го страх, че ако продължи напред по този начин, накрая ще се строполи на пода и трябваше да се случи направо чудо, та да не си нарани главата. А тъкмо сега за нищо на света не биваше да губи съзнание; по-добре да останеше в леглото.
Но когато след същите усилия облекчено въздъхна и вече заел предишното положение, отново видя крачката си да се борят може би още по-ожесточено едно срещу друго, когато не откри никаква възможност да внесе ред и спокойствие в този произвол, той пак си каза, че по никакъв начин не бива да се излежава и най-разумното е да пожертвува всичко дори при най-слабата надежда да се освободи от леглото. Същевременно обаче не забравяше от време на време да си напомня, че спокойната, най-спокойната разсъдливост струва много повече от отчаяните решения. В подобни мигове той отправяше колкото може по-съсредоточен поглед към прозореца, но за жалост успяваше да почерпи твърде малко упование и бодрост от гледката на утринната мъгла, забулила дори отсрещната страна на тясната улица.
„Седем часът е вече — каза си той, когато будилникът отново би, — седем часът, а все още такава гъста мъгла.“
И няколко мига лежа кротко, притаил дъх, сякаш очакваше може би пълната тишина да възстанови истинските и естествени условия.
Но после си рече:
„Преди да удари седем и четвърт, трябва непременно да се измъкна окончателно от леглото. Впрочем и дотогава ще дойде някой от фирмата да попита за мене, защото отварят магазина преди седем.“
И той се захвана да изтласка с клатушкане тялото си от леглото напълно равномерно и в цялата му дължина. Ако по този начин се строполеше на пода, вероятно нямаше да нарани главата си, защото при падането щеше рязко да я извие нагоре. Гърбът изглеждаше достатъчно твърд; навярно нямаше да му стане нищо от удара върху килима. Най-много го безпокоеше мисълта за силния трясък, който щеше да се вдигне и вероятно да причини зад всички врати ако не уплаха, то поне загриженост. Но трябваше да се осмели да го стори.
Когато увисна наполовина извън ръба на леглото — новият способ бе повече игра, отколкото усилен труд, — на Грегор му мина през ум колко просто щеше да е всичко, ако някой му помогнеше. Двама души с яки мишци — помисли за бащата и прислужницата — щяха да са напълно достатъчни; нужно бе само да пъхнат ръце под изпъкналия му гръб, да го извадят от леглото, да се наведат с товара, а после внимателно и търпеливо просто да изчакат той да се преобърне на пода, където крачката навярно вече щяха да придобият някакъв смисъл. Е, независимо че вратите бяха заключени, нима наистина се налагаше да вика за помощ? Въпреки цялата си неволя не можеше да не се усмихне при тази мисъл.
Вече бе стигнал дотам, че при по-силни тласъци, трудно запазваше равновесие и много скоро трябваше окончателно да се реши, защото до седем и четвърт оставаха само пет минути, в този миг на входната врата се позвъни.
„Дошъл е някой от фирмата“ — рече си Грегор и почти се вцепени, затова пък крачката му се замятаха още по-трескаво.
За миг се възцари тишина.
„Не отварят“ — помисли си Грегор, обзет от някаква безумна надежда.
Ала след това, разбира се, както винаги прислужницата тръгна с твърди стъпки към входната врата и отвори. На Грегор бе достатъчно да чуе само първите поздравителни думи на госта и вече знаеше кой е — самият прокурист. Защо ли Грегор бе осъден да служи във фирма, където и най-малкият пропуск веднага будеше най-голямо подозрение? Нима всички служители без изключение бяха мошеници, нима сред тях нямаше един верен и предан човек, който макар да е отнел на фирмата само няколко утринни часа, обезумява от угризения на съвестта, но просто не е в състояние да се измъкне от леглото? Наистина ли не беше достатъчно да пратят някой стажант да провери — ако изобщо тези проверки бяха нужни; трябваше ли да идва самият прокурист и с това да покаже на всички от напълно невинното семейство, че разследването на такъв подозрителен случай е по умствените сили само на един прокурист? И не толкова поради истинско решение, а по-скоро поради възбудата, която го обзе при тези мисли, Грегор се заклати с все сили и се изхвърли от леглото. Разнесе се голям шум, ала не и истински трясък. Ударът бе смекчен донякъде от килима, пък и гърбът се оказа по-гъвкав, отколкото предполагаше Грегор, затова звукът бе глух и не тъй необичаен. Само главата си не бе предпазил достатъчно и я бе ударил; той я повъртя, а после от яд и болка я затърка в килима.
— Оттатък нещо падна — рече прокуристът от съседната стая вляво.
Грегор се опита да си представи не би ли могло и на прокуриста да му се е случвало подобно нещо, както днес на него; такава възможност трябваше всъщност да се допусне. Обаче като груб отговор на този въпрос прокуристът направи в съседната стая няколко решителни крачки и лачените му ботуши заскърцаха. От стаята вдясно зашептя сестрата, за да предупреди Грегор:
— Грегор, дойде прокуристът.
— Зная — каза Грегор тихо; да повиши глас дотолкова, че да чуе сестрата, не се осмеляваше.
— Грегор — обади се сега бащата от стаята вляво, — дошъл е господин прокуристът да се осведоми защо не си заминал с ранния влак. Не знаем какво да му кажем. Пък и той иска да поговори лично с тебе. Така че, моля те, отвори вратата. Той ще има добрината да те извини за безпорядъка в стаята.
— Добро утро, господин Замза — викна приветливо и прокуристът.
— Не му е добре — заобяснява на прокуриста майката, докато бащата продължаваше да говори до вратата. — Не му е добре, повярвайте ми, господин прокурист. Нима иначе Грегор би изпуснал влак! Момчето не мисли за нищо друго освен за фирмата. Аз дори малко се сърдя, че вечер никога не излиза; сега престоя цели осем дни в града, но всяка вечер си беше в къщи. Седи си с нас на масата и мълчаливо чете вестник или пък проучва разписанията на влаковете. Единственото развлечение, което си позволява, е резбарството. Ето, да речем, за някакви си две-три вечери изряза малка рамка; ще се учудите колко е хубава; виси вътре в стаята; веднага ще я видите, щом Грегор отвори. Впрочем добре, че дойдохте, господин прокурист; без вас не бихме склонили Грегор да отвори вратата; той е ужасно твърдоглав; но положително не му е добре, въпреки че сутринта отрече.
— Сега идвам — бавно и отмерено рече Грегор, ала не помръдна, за да не изпусне нито дума от разговора.
— И аз не намирам друго обяснение, уважаема госпожо — рече прокуристът, — дано само не е нещо сериозно. От друга страна обаче, съм длъжен да заявя, че ние, търговците, за щастие или за нещастие, както щете, много често просто сме длъжни в интерес на работата да превъзмогваме някое леко неразположение.
— Значи господин прокуристът вече може да влезе при тебе? — запита нетърпеливо бащата и отново потропа на вратата.
— Не — каза Грегор.
В стаята отляво настъпи мъчителна тишина, в стаята отдясно сестрата се разхлипа.
Но защо ли сестрата не отиваше при другите? Навярно току-що бе станала от леглото и дори още не бе започнала да се облича. А защо ли плачеше? Нима защото той не ставаше и не пускаше прокуриста в стаята си, а така се излагаше на опасността да загуби мястото си и тогава шефът отново щеше да притисни родителите за стария дълг? Но поне засега това бяха напразни страхове. Грегор бе още тук и през ум не му минаваше да изостави семейството си. Наистина в момента лежеше на килима и ако те знаеха състоянието му, никой не би настоявал сериозно да пусне прокуриста в стаята. Та не можеше да уволнят Грегор незабавно заради тази малка невежливост, за която по-късно лесно щеше да се намери подходящо оправдание. Грегор бе убеден, че е много по-разумно да го оставят сега на мира, вместо да го смущават с плачове и увещания. Но другите угнетяваше именно неизвестността и това извиняваше поведението им.
— Господин Замза? — викна накрая прокуристът с повишен глас. — Какво става с вас? Барикадирате се в стаята си, отговаряте само с „да“ и „не“, създавате на родителите си големи, ненужни грижи и, споменавам между другото, се отклонявате от служебните си задължения наистина по възмутителен начин. Говоря тук от името на родителите ви и на шефа и най-настоятелно ви моля за незабавно, недвусмислено обяснение. Чудя ви се, чудя ви се! Мислех ви за спокоен, разумен човек, а сега изведнъж сте решили да се перчите с някакви странни приумици. Наистина тази сутрин шефът ми загатна едно вероятно обяснение за вашето отклонение: то се отнася до повереното ви неотдавна инкасо; а пък аз, вярвайте, почти заложих честта си, че подобно обяснение не може да отговаря на истината. Сега обаче, като виждам тук непонятното ви твърдоглавие, губя всякакво желание да се застъпвам и най-малко за вас. А положението ви във фирмата съвсем не е толкова стабилно. Първоначално възнамерявах да ви кажа всичко това насаме, но понеже ме принуждавате напразно да си пилея времето, не виждам защо да не го узнаят и уважаемите ви родители. И така: в последно време успехите ви бяха твърде незадоволителни; наистина сега не е сезон за големи сделки, с това сме съгласни, но сезон, през който да не се сключват никакви сделки, изобщо няма, господин Замза, не бива да има.
— Но, господин прокурист — извика Грегор извън себе си и от вълнение забрави за всичко друго, — ще отворя веднага, незабавно! Леко неразположение и виене на свят ми попречиха да стана. И сега още съм в леглото. Но вече съм съвсем бодър. Тъкмо ставам. Само, минутка търпение! Още не ми е тъй добре, както си мислех. Но вече ми преминава. Как само може да сполети човека подобно нещо! До снощи бях съвсем здрав, родителите ми знаят; или по-точно още снощи имах слабо предчувствие. Навярно е личало по лицето ми. Защо ли не се обадих във фирмата! Но нали все си мислим, че ще изкараме болестта на крак. Господин прокурист! Пощадете родителите ми! Всички упреци, които тук ми отправяте, са неоснователни; пък и никой, не ми е споменал досега нито дума. Може би вие не сте видели последните поръчки, които изпратих. Впрочем сега ще замина още с влака в осем, няколкото часа почивка ме укрепиха. Само не си губете времето, господин прокурист; аз самият веднага ще дойда във фирмата, имайте добрината да съобщите това и да предадете на господин шефа моите почитания!
Докато изричаше трескаво всичко и едва ли сам знаеше какво говори, Грегор навярно благодарение на придобитата в леглото сръчност се бе приближил без труд до скрина, и сега, опрян на него, се опитваше да се изправи. Защото действително искаше да отвори вратата, да се покаже и да поговори с прокуриста; жадуваше да узнае какво ще кажат, като го видят другите, които сега тъй настойчиво го викаха. Ако се изплашеха, тогава Грегор вече не носеше отговорност и можеше да бъде спокоен. А приемеха ли всичко невъзмутимо, значи той също нямаше причина да се вълнува и ако побързаше, наистина можеше в осем часа да бъде на гарата. Отначало няколко пъти се плъзна по гладката повърхност на скрина, ала накрая с последен тласък се изправи в цял ръст; вече не обръщаше внимание на болките в долната част на тялото, колкото и остри да бяха. Сега се отпусна върху облегалото на един стол наблизо и се залови с крачката си за ръбовете му. По този начин отново доби власт над себе си и замълча, за да чуе отговора на прокуриста.
— Разбрахте ли поне една дума? — попита прокуристът родителите. — Той не се ли подиграва с нас?
— За бога? — възкликна майката през плач. — Може би е тежко болен, а ние го мъчим. Грете! Грете! — извика тя после.
— Да, мамо? — обади се сестрата от другата страна.
Двете разговаряха през стаята на Грегор.
— Бързо повикай лекар. Грегор е болен. Чу ли го сега как говори?
— Това бе животински глас — рече прокуристът необикновено тихо в сравнение с виковете на майката.
— Ана! Ана! — закрещя бащата пред вестибюла към кухнята и запляска с ръце. — Веднага доведи ключар!
И начаса двете момичета претичаха с шумолящи фусти през вестибюла — как ли сестрата бе успяла да се облече тъй бързо? — и с трясък разтвориха входната врата. Не се чу захлопването на вратата; навярно я бяха оставили отворена, както обикновено бива в дом, където се е случило голямо нещастие.
Грегор обаче значително се бе успокоил. Наистина вече не разбираха думите му, макар на него да му се бяха сторили достатъчно ясни, по-ясни отпреди, навярно поради привикването на слуха. Но все пак сега другите вече бяха повярвали, че с него нещо не е в ред, и проявяваха готовност да му помогнат. Увереността и упованието, с които бяха дадени първите разпореждания, му подействуваха благотворно. Грегор се чувствуваше отново включен в кръга на хората и очакваше от двамата, от лекаря и ключаря — всъщност той не ги отделяше рязко един от друг, — велики и удивителни дела. За да стане гласът му колкото може по-ясен за предстоящите решаващи разисквания, той покашля, като все пак се стараеше това да стане приглушено, понеже бе възможно и тези звуци вече да не приличат на човешка кашлица; да прецени това сам не се решаваше. Междувременно в съседната стая бе станало съвсем тихо. Може би родителите седяха с прокуриста на масата и си шушукаха, а може би всички бяха прилепили уши до вратата и слухтяха.
Грегор бавно се запримъква със стола към вратата, там го пусна, хвърли се срещу вратата, задържа се прав на нея — възглавничките на крачката му бяха покрити с лепливо вещество — и за кратко си отдъхна от усилието. Но сетне се зае да превърти с уста ключа в бравата. За жалост май нямаше истински зъби — с какво ли сега да стисне ключа?, — но затова пък челюстите му се оказаха все пак много здрави; с тяхна помощ той действително задвижи ключа, без да го е грижа, че несъмнено си причинява вреда, защото от устата му заизлиза някаква кафява течност, плъзне по ключа и закапа на пода.
— Чувате ли — обади се прокуристът от съседната стая, — превъртя ключа?
Тези думи силно насърчиха Грегор; ала нужно бе да му подвикнат всички, също бащата и майката би трябвало да закрещят: „Давай, Грегор! По-смело, натисни бравата!“ И като си представяше, че всички напрегнато следят напъните му, той с все сили отчаяно захапа ключа. Залази около бравата според успеха на завъртането; сега стоеше прав само с помощта на устата и съобразно с нуждата ту увисваше на ключа, ту после отново го налягаше с цялата тежест на тялото си. Звънкото щракване на поддалата се най-сетне брава буквално съживи Грегор. Той пое дълбоко дъх и си рече:
„Значи все пак нямаше нужда от ключар…“
После опря глава на дръжката, за да отвори докрай.
Понеже отвори по този начин, пролуката на вратата бе всъщност вече доста широка, но самият той още не се виждаше. Трябваше най-напред бавно да заобиколи едното крило на вратата, и то съвсем предпазливо, ако не искаше тъкмо при излизането в дневната да тупне глупаво по гръб. Още бе зает с това трудно движение и нямаше време да следи за друго, когато чу прокуриста високо да възкликва „О!“ — то прозвуча като свистене на вятър, и в същия миг го видя, най-близо до вратата, как затиска с ръка отворената си уста и бавно отстъпва, сякаш погнат от невидима, неотклонно действуваща сила. Майката — въпреки присъствието на прокуриста, тя още стоеше с разпуснати за през нощта, разчорлени коси — първо погледна бащата с молитвено сключени ръце, после направи две крачки към Грегор и рухна на пода посред широко разстлалите се около нея фусти, като лицето потъна тъй дълбоко в гръдта й, че съвсем се скри. Бащата с враждебно изражение сви юмрук, сякаш искаше да изблъска Грегор назад в стаята му, сетне неуверено се огледа в дневната, закри очи с ръце и заплака тъй, че мощните му гърди се затресоха.
При това положение Грегор не излезе в дневната, а се облегна отвътре върху залостеното крило на вратата, тъй че се виждаше само половината от тялото му и извитата встрани глава, с която попоглеждаше към другите.
Междувременно бе станало много по-светло; на противоположната страна на улицата ясно се открояваше отрез от насрещното безкрайно сиво-черно здание — беше болница — с равномерно и грубо прорязващи фасадата прозорци; дъждът още валеше, но само на едри, видими самотни капки, сякаш захвърлени поотделно на земята. Съдините от закуската стояха многочислени върху масата, тъй като за бащата закуската бе най-важното ядене през деня, което той поради четенето на различни вестници протакаше с часове. Точно на отсрещната стена бе окачена фотографията на Грегор от времето на военната му служба; тя го показваше като подпоручик, който с ръка на сабята, безгрижно усмихнат, изисква уважение към осанката и униформата си Вратата към вестибюла бе отворена, а понеже зееше входната врата, виждаше се площадката пред жилището и началото на водещото надолу стълбище.
— Е — рече Грегор, като отлично съзнаваше, че единствен той е запазил самообладание, — веднага ще се облека, ще опаковам мострите и ще замина. Искате ли, искате ли да замина? Е, господин прокурист, виждате, че не съм твърдоглав и обичам работата; пътуването е изнурително, ала не бих могъл да живея, ако не пътувам. Но къде тръгнахте, господин прокурист Във фирмата ли отивате? Да? Ще доложите ли за всичко, както си е? Човек може за момент да е неработоспособен, но тъкмо това е подходящият миг да си припомним предишните успехи и съобразим, че по-късно, когато се отстрани пречката, той положително ще заработи дваж по-усърдно и съсредоточено. Та вие отлично знаете колко съм задължен на господин шефа. От друга страна, върху мене тежи грижата за родителите ми и сестрата. Затруднен съм, но скоро ще се оправя. Само не отежнявайте още повече положението ми. Застанете във фирмата на моя страна! Зная, че никой не обича търговския пътник. Смятат, че печели луди пари и при това си живее живота. Просто нямат особен повод да се замислят повече над това предубеждение. Но вие, господин прокурист, вие имате по-широк поглед за нещата от останалия персонал, дори, съвсем между нас казано, имате по-широк поглед и от господин шефа, който в качеството си на собственик лесно може да бъде заблуден при преценката си в ущърб на този или онзи служител. Вие също тъй много добре знаете, че търговският пътник, който почти през цялата година е извън фирмата, може лесно да стане жертва на сплетни, случайности и неоснователни оплаквания, срещу които да се брани му е съвсем невъзможно, понеже най-често не узнава нищо за тях и едва когато изтощен се завърне от поредното пътуване, изпитва на собствен гръб неблагоприятните им последици, чиято причина вече не е в състояние да прозре. Господин прокурист, не си отивайте, преди да сте ми казали макар и една дума, от която да разбера, че поне отчасти ми давате право!
Но още при първите думи на Грегор прокуристът се бе извърнал и сега, нацупил устни, поглеждаше над потръпващото си рамо назад към него. През цялото време, докато Грегор говореше, той за миг не остана на едно място, а без да изпуска от очи Грегор, се промъкваше към вратата, ала съвсем бавно, като че съществуваше тайна забрана да се напуща стаята. Той вече бе стигнал до вестибюла и при рязкото движение, с което накрая измъкна крака си от дневната, можеше да се помисли, че току-що си е опарил стъпалото. Във вестибюла обаче той протегна дясната си ръка далеч напред към стълбището, сякаш там го очакваше някакво направо неземно избавление.
Грегор си даде сметка, че в никакъв случай не бива да пуска прокуриста да си иде в такова настроение, ако не искаше да застраши извънредно много положението си във фирмата. Родителите не съзнаваха всичко това съвсем ясно; през дългите години те си бяха създали убеждението, че Грегор е осигурен в тази фирма за цял живот, пък и сега дотолкова бяха погълнати от сполетелите ги за момента грижи, че им липсваше всякаква прозорливост. Ала Грегор притежаваше тази прозорливост. Прокуристът трябваше да бъде спрян, успокоен, убеден и накрая спечелен; та от това завистеше бъдещето на Грегор и семейството му! Ах, ако беше тук сестрата! Тя бе умна; бе се разплакала още докато Грегор си лежеше спокойно на гръб. А прокуристът, този фустопоклонник, сигурно би се повел по нея; тя щеше да затвори входната врата, а във вестибюла с приказки да разсее страха му. Но ето че сестрата я нямаше и Грегор трябваше сам да действува. И без да размисли, че още не познава съвсем сегашните си способности за придвижване, без да размисли също, че е възможно, дори вероятно думите му и този път да са останали неразбрани, той се отдели от крилото на вратата; провря се през отвора; понечи да тръгне към прокуриста, който твърде смешно се бе заловил с две ръце за перилата на стълбищната площадка; но търсейки опора, Грегор с тих вик падна върху многото си крачка. И в същия миг, за пръв път тази сутрин, той усети телесно задоволство; крачката бяха стъпили на твърда почва и той с радост установи, че го слушат напълно, дори се стремяха да го понесат накъдето той пожелае; и Грегор вече вярваше, че скоро ще настъпи окончателното избавление от всички страдания. Ала в мига, когато олюлявайки се от сдържано вълнение, се озова на пода недалеч от майка си, точно насреща й, тя, макар да изглеждаше напълно потънала в себе си, изведнъж скочи, протегна широко ръце с разперени пръсти и закрещя:
— Помощ, за бога, помощ!
Тя бе навела глава, сякаш искаше да разгледа Грегор по-добре, ала въпреки желанието си побягна безпаметно назад: бе забравила, че зад гърба й стои наредената маса и когато я достигна, сякаш от разсеяност бързо седна отгоре й; изглежда, тя изобщо не забелязваше че от катурнатата голяма кана край нея кафето в пълна струя се излива върху килима.
— Мамо, мамо! — промълви Грегор и вдигна очи към нея.
За миг той съвсем забрави за прокуриста; затова пък при гледката на изтичащото кафе не можа да се стърпи и няколко пъти напразно раззина челюсти. Като видя това, майката наново закрещя, побягна от масата и се хвърли в прегръдките на завтеклия се насреща й баща. Но сега Грегор нямаше време за родителите си; прокуристът бе вече на стълбището; подпрял брадичка на перилата, той отправяше последен поглед назад. Грегор се втурна, за да може със сигурност да го застигне; прокуристът навярно предугаждаше това, защото за-прескача по няколко стъпала наведнъж и изчезна. Все пак успя да извика тъй, че цялото стълбище заехтя:
— Пфуй!
За жалост побягването и на прокуриста като че вече напълно обърка държалия се досега сравнително спокойно баща, защото вместо сам да се завтече подире му или поне да не пречи на Грегор в гонитбата, той грабна с десницата си бастуна, забравен от прокуриста заедно с шапката и пардесюто на един стол, с лявата си ръка дръпна от масата един голям вестник и като тропаше с крака, заразмахва бастуна и вестника, за да пропъди Грегор в стаята му. Молбите на Грегор не помогнаха, а и нито една от тях не бе разбрана; колкото и смирено той да въртеше глава, бащата само по-силно тропаше с крака. Оттатък майката въпреки хладното време бе разтворила широко един прозорец и надвесена, притискаше с длани лицето си далеч навън. Между улицата и стълбището ставаше силно течение, завесите на прозорците се разлетяха, вестниците върху масата зашумоляха, а отделни листове се плъзнаха по пода. Бащата напираше неутолимо, като шъткаше диво. Ала Грегор още нямаше никакъв опит в задния ход и наистина отстъпваше много бавно. Само ако можеше да се завърти, тутакси щеше да се озове в стаята си, но Грегор се опасяваше да не изкара бащата от търпение с мудното обръщане, а бастунът в бащината ръка застрашаваше всеки миг да се стовари смъртоносно върху гърба или главата му. В последна сметка обаче Грегор все пак нямаше друг избор, защото с ужас откри, че на заден ход не съумява да спази посоката; затова, като непрестанно поглеждаше страхливо към бащата, той започна, колкото може по-бързо, в действителност обаче твърде бавно, да се обръща. Може би бащата забеляза добрата му воля, защото не му пречеше, а дори сегиз-тогиз направляваше отдалеч движението му с върха на бастуна. Само да не беше това непоносимо бащино шъткане! От него Грегор съвсем губеше ума и дума. Той вече се бе завъртял почти напълно, ала заслушан в това неспирно шъткане, дори се заблуди и трябваше да се върне малко назад. А когато най-сетне благополучно спря глава пред отвора на вратата, оказа се, че тялото му е прекалено широко и не може да мине свободно. Бащата в сегашното си състояние съвсем не се сещаше например да отвори и другото крило на вратата, за да създаде удобен проход за Грегор. Единствената му натрапчива мисъл бе колкото може по-скоро да пропъди Грегор в стаята му. Той никога не би и допуснал обстойните приготовления, необходими на Грегор, за да се изправи и може би по този начин да се промъкне през вратата. Напротив, сякаш не съществуваше никаква пречка, той начаса погна Грегор напред, като вдигаше особен шум; звуците, раздаващи се зад Грегор, вече никак не напомняха гласа само на един единствен баща; сега вече наистина нямаше шега и — да става, каквото ще — Грегор се пъхна във вратата. Едната страна на тялото му се повдигна, то се просна косо в отвора, единият му хълбок бе съвсем ожулен, по бялата врата останаха грозни петна; скоро той се заклещи тъй здраво, че сам не би могъл повече да помръдне, крачката от едната страна висяха, треперещи, високо във въздуха, от другата пък бяха притиснати болезнено към пода — тогава бащата му нанесе отзад сега вече наистина спасителен як ритник и Грегор, облян в кръв, влетя далеч в стаята си. Вратата бе затръшната с бастуна и най-сетне настъпи тишина.
Едва по здрач Грегор се пробуди от тежък, почти несвестен сън. Сигурно щеше да отвори очи скоро след това и без лекото сепване, защото се чувствуваше добре отпочинал и отспал, но му се стори, че го разбудиха бегли стъпки и предпазливо заключване на вратата, водеща към вестибюла. По тавана и по горните части на мебелите тук-там падаше идващата от улицата бледа светлина на електрическите лампи, но долу край Грегор беше тъмно. Като движеше още непохватно пипалата си, чието значение едва сега оцени, той бавно се повлече към вратата, за да види какво е станало там. Лявата му страна изглеждаше изцяло превърната в продълговат, неприятно изпънат белег от рана и той наистина куцаше с двете си редици крачка. Впрочем в хода на сутрешните събития едно от тях бе наранено тежко — чудно наистина, че бе пострадало само едно — и той го влачеше като мъртво.
Едва при вратата разбра какво всъщност го е подмамило нататък: миризмата на нещо за ядене. Защото там бе сложена паничка с подсладено мляко, в което плуваха малки късчета бял хляб. Почти се разсмя от радост, защото бе още по-гладен от сутринта и веднага натопи главата си почти до очи в млякото. Скоро обаче я отдръпна разочарован; не само че яденето го затрудняваше поради пострадалата лява страна — а можеше да яде само ако раззинеше широко челюсти и работеше с цялото си гърло, — ала млякото, което по-рано беше любимото му питие и сигурно затова му го бе донесла сестрата, сега никак не му се услаждаше; да, той почти с отвращение се отдръпна от паничката и залази обратно към средата на стаята.
През долната пролука на вратата Грегор видя, че в дневната е запалена газовата лампа, но докато друг път в този час на деня бащата обикновено четеше гласно на майката, а понякога и на сестрата следобедния си вестник, сега не се чуваше никакъв звук. Е, може би пък това четене на глас, за което постоянно му разказваше и пишеше сестрата, в последно време изобщо да е преустановено. Но и наоколо беше съвсем тихо, въпреки че в жилището сигурно имаше хора.
„Какъв живот води нашето семейство!“ — каза си Грегор.
И докато се взираше в тъмнината, почувствува се много горд, че е успял да осигури на родителите си и сестрата такъв живот в толкова хубаво жилище. Ами ако сега на цялото това спокойствие, благополучие и доволство настъпеше ужасният край? За да не се предава на такива мисли, Грегор реши да се пораздвижи и залази нагоре-надолу из стаята.
Веднъж в течение на дългата вечер някой открехна леко и пак бързо затвори едната странична врата, а после и другата; навярно изпитваше потребност да влезе, ала не се осмеляваше. Ето защо Грегор застана непосредствено до вратата към дневната, решил да привлече по някакъв начин в стаята колебливия посетител или поне да узнае кой е; ала вратата не се отвори повече и Грегор чака напразно. Сутринта, когато вратите бяха заключени, всички искаха да влязат при него, а сега, след като беше отворил едната, а другите очевидно са били отключени през деня, никой не идваше, пък и ключовете бяха пъхнати отвън.
Едва късно през нощта светлината в дневната бе угасена и сега вече се установи, че родителите и сестрата са будували дълго, защото съвсем ясно се долови как тримата излязоха на пръсти. Сега сигурно до сутринта никой повече нямаше да влезе при Грегор; тъй че той разполагаше с достатъчно време необезпокояван да размисли как да устрои по нов начин живота си. Ала високата пуста стая, в която бе принуден да лежи по корем на пода, му вдъхваше страх, макар да не виждаше за това причина, защото живееше в тази стая вече от пет години; и с почти несъзнателно движение той не без лек срам бързо пропълзя под канапето, където веднага се почувствува много добре, макар че гърбът му бе леко притиснат и вече не можеше да вдига глава; съжаляваше само, че тялото му е прекалено широко и не се побира цяло под канапето.
Там остана през цялата нощ, която прекара отчасти в полусън, нарушаван често от чувството на глад, отчасти в грижи и неясни надежди, които все пак водеха до заключението, че сега-засега трябва да се държи спокойно, като с търпение и най-голямо внимание към семейството направи поносими неприятностите, които в сегашното си състояние бе принуден да му създава.
И в ранни зори — още беше почти нощ — Грегор получи възможност да изпита твърдостта на едва взетите си решения, защото сестрата, почти напълно облечена, отвори вратата откъм вестибюла и погледна напрегнато в стаята. Не го забеляза веднага, но когато го откри под канапето — боже мой, та все трябваше да е някъде, не можеше да е изхвръкнал!, — тя толкова се уплаши, че не успя да се овладее и захлопна вратата. Но сякаш разкаяла се за това държане, тя веднага отвори пак и влезе на пръсти като при тежко болен или дори чужд човек. Грегор бе показал глава до самия край на канапето и я наблюдаваше. Щеше ли да забележи, че не е изпил млякото, и то не защото не бе гладен, и щеше ли да донесе друга храна, по-подходяща за него? Ако тя не го стореше по собствен подтик, той предпочиташе да умре от глад, ала не и да я подсети, въпреки че всъщност страшно му се искаше да изскочи изпод канапето, да се хвърли в нозете на сестрата и я помоли да му донесе нещо хубаво за ядене. Ала сестрата веднага съзря с учудване още пълната паничка, от която бе разплискано наоколо съвсем малко мляко, начаса я вдигна — наистина не с голи ръце, а като си послужи с един парцал — и я изнесе. Грегор беше извънредно любопитен какво ли ще му донесе тя в замяна и започна да си представя най-различни неща. Ала никога не би отгатнал какво действително ще стори сестрата в своята доброта. За да узнае вкуса му, тя донесе цял подбор от храни, разхвърляни върху един стар вестник. Имаше увехнали, позагнили зеленчуци; кокали от вечерята, покрити с бял застинал сос; няколко стафиди и бадеми; бучка сирене, за което преди два дни Грегор бе казал, че не може да се яде; късче сух хляб; кифла, намазана с масло, и друга, пак намазана с масло, но посолена. Освен това тя постави до храната същата, вероятно отредена окончателно за Грегор паничка, в която бе наляла вода. И от деликатност, понеже знаеше, че Грегор няма да яде пред нея, тя бързо излезе и дори превъртя ключа, само за да покаже на Грегор, че може да се разполага, както му е удобно. Когато Грегор тръгна към храната, крачката му затрепкаха бързо-бързо. Впрочем сигурно и раните му бяха напълно заздравели, защото не усещаше вече никакви затруднения, учуди се и му дойде на ум как преди повече от месец съвсем леко си бе порязал пръста с ножа и тази рана му причиняваше силни болки до завчера.
„Нима сега съм станал по-нечувствителен?“ — помисли си той.
И жадно впи челюсти в сиренето, което сред всичка други храни изведнъж го бе привлякло най-силно. С просълзени от задоволство очи той бързо погълна едно след друго сиренето, зеленчуците и соса; пресните храни, напротив, не му се усладиха, дори миризмата им не можеше да понася и затова отмъкна по-надалеч нещата, които искаше да изяде.
Отдавна беше унищожил всичко и сега лежеше лениво на същото място, когато сестрата, за да му даде знак, че трябва да се отдръпне, бавно превъртя ключа. Това веднага го сепна и макар да бе позадрямал, той бързо пропълзя отново под канапето. Но трябваше да прояви голямо самообладание да лежи под канапето — дори за краткото време, през което сестрата престоя в стаята, — понеже от обилното ядене коремът му се бе поиздул и той едва дишаше в тясното пространство. Като превъзмогваше слабите пристъпи на задушаване, той с поизцъклени очи наблюдаваше как нищо неподозиращата сестра събира с метлата не само остатъците, но дори и недокоснатата от Грегор храна, сякаш вече не можеше да се използува, после бързо изсипа всичко в една кофа, покри я с дървен капак и я изнесе. Още щом тя му обърна гръб, Грегор изпълзя изпод канапето, протегна се и изду гърди.
По този начин Грегор получаваше сега всеки ден храна — веднъж сутрин, докато родителите и прислужницата още спяха, и втори път след общия обяд, защото тогава родителите също подремваха, а прислужницата излизаше да изпълни някоя поръчка на сестрата. Сигурно родителите също не желаеха Грегор да умре от глад, ала навярно им бе непоносимо да знаят за храненето му повече от това, което чуваха, а може би и сестрата искаше да им спести това макар и малко огорчение, защото те наистина страдаха предостатъчно. Под какъв предлог бяха отпратили лекаря и ключаря онази първа утрин Грегор така и не узна — понеже не го разбираха, никой и не помисляше, дори сестрата, че той може да разбира другите, и така, когато сестрата беше в стаята му, той трябваше да се задоволява само да слуша сегиз-тогиз нейните въздишки и призиви към светците. Едва по-късно, когато тя вече попривикна с всичко — за пълно привикване, естествено, не можеше и дума да става, — Грегор понякога долавяше един или друг израз, който беше доброжелателен или поне можете да се изтълкува така.
— Днес му се е усладило — казваше сестрата, когато Грегор бе излапал почти цялата храна.
В противен случай, а това постепенно започна да се повтаря все по-често, тя обикновено изричаше почти с тъга:
— Пак не е побутнал нищо.
Наистина Грегор не можеше да узнае никаква новина непосредствено, но долавяше по нещичко от разговорите в съседните стаи; щом само чуеше гласове, той начаса се втурваше към съответната врата и се притискаше до нея с цялото си тяло. Особено през първите дни нямаше разговор, който, макар и прикрито, да не се отнасяше някак до него. В течение на два дни при всяко сядане на масата се чуваха обсъждания върху това как да се държат сега; но и между яденето се говореше на същата тема, защото сега у дома винаги имаше поне двама членове на семейството — навярно никой не искаше да стои сам в къщи, а пък в никакъв случай не биваше да оставят жилището без надзор. Впрочем прислужницата — не беше съвсем ясно какво и доколко знаеше тя за случилото се — още първия ден на колене замоли майката незабавно да я освободи и когато след четвърт час дойде да се сбогува, тя благодари през сълзи за уволнението, сякаш то бе най-голямото благодеяние, оказано й тук, и без да изискват това от нея, даде страшна клетва, че няма да каже никому ни думица.
Сега сестрата трябваше също да готви заедно с майката; във всеки случай това не им създаваше много труд, защото почти не се хранеха. Грегор постоянно слушаше как всички взаимно се подканят да хапнат и отговорът винаги гласеше: „Благодаря, не ми се яде.“ Или нещо подобно.
Навярно и нищо не пиеха. Много често сестрата питаше бащата не иска ли бира и от сърце изявяваше готовност сама да отскочи до магазина; и понеже бащата мълчеше, за да разсее колебанията му, тя казваше, че може да прати и портиерката, но тогава бащата изричаше най-сетне едно тежко „не“ и повече не говореха за това.
Още през първия ден бащата изложи пред майката и сестрата материалното положение на семейството и изгледите за в бъдеще. Той често ставаше от масата и донасяше по някой документ или търговска книга от малката си каса „Вертхайм“, която бе спасил при банкрута на своята фирма преди пет години. Чуваше се как отключва сложната секретна брава и отново я заключва, след като извади нужното. Тези обяснения на бащата бяха донякъде първото радостно нещо, което Грегор чу от деня на своето затворничество. Бе смятал, на бащата не е останало нищичко от някогашната фирма, поне бащата не бе потвърдил противното, пък Грегор наистина никога не го бе питал. Единствената грижа на Грегор тогава бе да хвърли всички сили, та семейството час по-скоро да забрави търговската несполука, изправила всички пред пълна безнадеждност. Ето защо по онова време той бе заработил с необикновена жар и скоро дребният търговски помощник бе станал търговски пътник, а той, естествено, имаше съвсем други възможности за припечелване и неговите успехи в работата под формата на комисиони незабавно се превръщаха в налични пари, които можеше да се сложат на масата у дома пред удивеното и щастливо семейство. Хубави времена бяха тогава и след това те вече никога не се повториха, най-малкото не с такъв блясък, макар по-късно Грегор да печелеше толкова много пари, че бе в състояние да издържа и наистина издържаше цялото семейство. Всички бяха свикнали с това — и семейството, и Грегор; те приемаха парите с благодарност, а той ги даваше на драго сърце, но особена топлота вече не се пораждаше. Само сестрата бе останала все тъй близка на Грегор и понеже за разлика от него тя обичаше музиката и умееше да свири трогателно на цигулка, Грегор имаше тайното намерение следващата година да я запише в консерваторията, като нехаеше за големите разноски по следването, които все щеше да покрие някак. При кратките престои на Грегор в града често в разговорите със сестрата се споменаваше консерваторията, но винаги само като красив блян, чието осъществяване е немислимо, а и родителите не обичаха да слушат дори тези невинни упоменавания; ала Грегор мислеше съвсем определено за това и възнамеряваше по Коледа тържествено да оповести решението си.
Такива мисли, съвсем безполезни при сегашното му състояние, минаваха през главата му, докато той стоеше изправен, долепен до вратата и слухтеше. Понякога от силна умора преставаше изобщо да чува и вяло чукваше глава о вратата, но веднага пак я изправяше, защото дори лекият шум от това се долавяше в съседната стая и караше всички да замлъкнат.
— Какво ли върши пак? — казваше след малко бащата, явно извърнат към вратата, и едва тогава прекъснатият разговор постепенно се подновяваше.
Понеже бащата имаше навик често да повтаря обясненията си — отчасти защото самият той отдавна не се бе занимавал с тези неща, отчасти защото майката не разбираше всичко от първия път, — сега Грегор с достатъчно подробности узна, че въпреки всички беди е останало от старите времена едно наистина съвсем малко състояние, което междувременно бе понараснало, тъй като не бяха побутвали дори лихвите. Освен това парите, внасяни всеки месец в къщи от Грегор — той задържаше за себе си само по няколко гулдена, — не бяха изразходвани напълно и тъй се бе натрупал малък капитал. Грегор, спотаен зад вратата, усърдно кимаше, зарадван от тази неочаквана предвидливост и пестеливост. В същност с тези непохарчени пари той би могъл да погаси още една част от бащиния дълг към шефа и би се приближил много повече до деня, в който щеше да се отърве от тази служба, сега обаче несъмнено бе по-добре така, както бе сторил бащата.
Все пак тези пари съвсем не бяха достатъчни, за да може семейството да живее от лихвите; щяха да стигнат може би за една, най-много за две години, не повече. Така че те представляваха просто сума, която всъщност не биваше да пипат, а трябваше да сложат настрана за черни дни; парите за прехраната на семейството обаче трябваше да се припечелват. Наистина бащата беше здрав, но вече стар човек, който от пет години не бе работил нищо и във всеки случай не биваше да се пресилва; за тези пет години, които бяха първата почивка в усилния му и все пак неудачен живот, той бе натрупал доста тлъстини и от това бе станал твърде тромав. А нима трябваше да печели пари старата му астматична майка, на която дори една обиколка на жилището струваше усилие и през ден лежеше в задух на кушетката при отворен прозорец? Трябва ли да печели пари сестрата, която на своите седемнадесет години беше още дете и не биваше да я лишава от досегашния начин на живот — да се облича гиздаво, да спи до късно, да помага в домакинството, да участвува в някои скромни забавления и преди всичко да свири на цигулка? Станеше ли дума за тази необходимост да се печелят пари, Грегор всеки път бързо се отдръпваше от вратата и се хвърляше върху хладното кожено канапе наблизо, защото пламваше целият от срам и мъка.
Често лежеше там по цели нощи, без да мигне, и с часове само дращеше по кожата. Или без да жали усилия, понякога избутваше един стол до прозореца и пропълзяваше до рамката, настаняваше се в стола и се облягаше на перваза, очевидно тласкан от спомена за облекчението, изпитвано някога от гледката през прозореца. Защото от ден на ден действително виждаше все по-неясно дори немного отдалечените предмети; отсрещната болница, която по-рано беше проклинал заради прекалено познатия й вид, сега изобщо вече не можеше да зърне и ако не знаеше с увереност, че живее на тихата, ала напълно градска по изглед Шарлотенщрасе би могъл да помисли, че от своя прозорец се взира в някаква пустош, където сивото небе и сивата земя се сливат неотличимо. Внимателната сестра трябваше само два пъти да види, че столът стои до прозореца, и вече всеки път, след като разтребваше стаята, отново избутваше стола точно на същото място, дори от този ден нататък оставяше вътрешното крило на прозореца отворено.
Да можеше Грегор да поприказва поне със сестрата и да й благодари за всичко, каквото тя бе принудена да върши за него, би понасял по-леко грижите й, така обаче страдаше. Наистина сестрата се стараеше да смекчи мъчителността на положението и колкото повече време минаваше, толкова по-добре, естествено, й се удаваше това, ала постепенно и Грегор започна да прозира много по-ясно всичко. Вече самото й появяване беше за него ужасно. Едва влязла, макар иначе да внимаваше никой да не надниква в стаята на Грегор, не губеше време да бутне вратата, а се втурваше право към прозореца и трескаво го разтваряше, сякаш почти се задушаваше, а след това, колкото и студено да е навън, оставаше за кратко там и дишаше дълбоко. С това тичане и шумене тя изплашваше Грегор два пъти дневно; през цялото време той трепереше под канапето, макар отлично да съзнаваше, че тя сигурно на драго сърце би му спестила това, стига да можеше да стои в една стая с Грегор при затворен прозорец.
Веднъж — бе изминал навярно месец от преображението на Грегор, така че сестрата вече нямаше особена причина да се удивлява от вида му — тя дойде малко по-рано от обикновено и завари Грегор неподвижно възправен като истинско страшилище да гледа през прозореца. Ако тя просто не бе влязла в стаята, за Грегор нямаше да е неочаквано, защото с позата си той й пречеше да отвори веднага прозореца, но тя не само не влезе, ами дори се стъписа, отскочи назад и хлопна вратата; чужд човек можеше направо да си помисли, че Грегор я е причаквал, за да я ухапе. Естествено, Грегор веднага се свря под канапето, но трябваше да чака до обяд връщането на сестрата, пък и тя изглеждаше много по-неспокойна от всеки друг път. По това той разбра, че видът му все още е за нея непоносим и ще остане непоносим и занапред, че й струва голямо усилие да не побегне дори при вида на малката част от тялото му, подаваща се изпод канапето. За да я избави от тази гледка, един ден той пренесе на гръб — за тази работа му бяха необходими четири часа — ленения чаршаф до канапето и го натъкми по такъв начин, че да го закрива напълно и сестрата, дори да се наведе, да не може да го види. Ако тя сметнеше този чаршаф за ненужен, би могла да го махне, защото бе напълно ясно, че така Грегор се изолираше окончателно не за свое удоволствие. Но тя остави чаршафа както си беше и когато веднъж Грегор предпазливо го повдигна с глава, за да провери как приема сестрата това нововъведение, дори му се стори, че долавя бърз признателен поглед.
През първите две седмици родителите не можеха да се решат да влязат при него и той често чуваше как те одобряват напълно сегашната работа на сестрата, докато по-рано неведнъж й се бяха гневили, защото им изглеждаше доста загубено момиче. Сега обаче двамата, бащата и майката, често чакаха пред стаята на Грегор, докато сестрата вътре разтребваше, и щом тя излезеше, караха я подробно да им разкаже как изглежда стаята, какво е ял Грегор, как се е държал този път и дали не се забелязва поне слабо подобрение. Впрочем майката сравнително скоро пожела да види Грегор, но бащата и сестрата я възпряха най-напред с разумни доводи, които Грегор твърде внимателно изслуша и напълно одобри. По-късно обаче се наложи да я задържат насила, защото тя се развика:
— Но пуснете ме при Грегор, при моя нещастен син! Не разбирате ли, че трябва да го видя?
При тези думи Грегор си помисли, че все пак навярно ще е хубаво, ако майката идва при него, не всеки ден, естествено, ала може би веднъж в седмицата; все пак тя схващаше всичко много по-добре от сестрата, която въпреки цялото си безстрашие беше още дете и най-сетне вероятно само поради детско лекомислие бе поела такава тежка задача.
Желанието на Грегор да види майката скоро се сбъдна. Загрижен за родителите си, Грегор реши денем да не се показва на прозореца, но да лази дълго по няколкото квадратни метра също не можеше; спокойното лежане понасяше трудно дори през нощта, яденето скоро престана да му доставя и най-малкото удоволствие, тъй че за да се разсейва, той усвои навика да лази надлъж и шир по стените и тавана. Особено обичаше да виси на тавана — беше нещо съвсем различно от лежането на пода: дишаше по-свободно, а през тялото му преминаваше някакво леко трептене; и в почти блажената разсеяност, която го обземаше горе, случваше се за собствена изненада на Грегор да се откъсне и да тупне на пода. Ала вече, естествено, той владееше тялото си много по-добре и дори при такова падане от високо не се нараняваше. Сега сестрата веднага забеляза, че Грегор си е намерил ново забавление — дори при лазенето той оставяше тук-там следи от лепливото си вещество — и си науми да му предостави колкото може повече място за лазене, като изнесе от стаята мебелите, които му пречеха, преди всичко скрина и писалището. Но тя не беше в състояние да извърши това сама; да повика на помощ бащата не се осмеляваше; прислужницата положително не би й помогнала, защото макар това шестнайсетгодишно момиче да се държеше храбро след напускането на предишната готвачка, бе помолило за разрешението да държи кухнята постоянно заключена и да отваря само при особено повикване; ето защо на сестрата не оставаше нищо друго, освен в отсъствие на бащата да доведе майката, и майката дойде с радостно възбудени възгласи, но пред вратата на Грегоровата стая се умълча. Сестрата, естествено, най-напред провери дали в стаята всичко е наред; едва тогава пусна майката да влезе. Грегор съвсем набързо бе придърпал чаршафа още по-надолу и го бе надиплил повече — всичко изглеждаше наистина така, сякаш чаршафът съвсем случайно е метнат върху канапето. И този път Грегор реши да не наднича изпод чаршафа; отказа се от възможността да зърне майката още този път и само се радваше, че тя най-сетне все пак е дошла.
— Влез, влез, той не се вижда — каза сестрата и явно водеше майката за ръка.
Грегор чуваше как двете слаби жени избутват тежкия стар скрин от мястото му и как сестрата през цялото време поемаше по-голямата част от работата върху себе си, без да слуша предупрежденията на майката, която се боеше тя да не се пресили. Това трая доста дълго. След като измина може би четвърт час, майката каза, че все пак е по-добре да оставят скрина тук, защото, първо, е много тежък и няма да свършат преди прибирането на бащата, а скринът, преместен по средата на стаята, ще задръсти всички пътища на Грегор, и, второ, не е никак сигурно, че Грегор ще е доволен от изнасянето на мебелите. Струвало й се по-вероятно обратното: на самата нея от гледката на голата стена направо й се свивало сърцето; защо и Грегор да не изпитва това чувство, тъй като все пак отдавна е свикнал с мебелите и по тази причина ще се усеща в празната стая отритнат.
— И после няма ли да изглежда — заключи майката съвсем тихо, макар че всъщност почти шепнеше, сякаш не желаеше Грегор, за когото не знаеше къде точно се намира, да чуе дори тембъра на гласа й, а че той не разбира думите, в това бе убедена — няма ли да изглежда сякаш с изнасянето на мебелите показваме, че губим всяка надежда за подобрение и безжалостно го предоставяме сам на себе си? Мисля, най-добре е да се постараем да запазим стаята точно в това състояние, в което се е намирала по-рано, та когато Грегор отново се върне при нас, да намери всичко непроменено и по-лесно да забрави промеждутъка от време.
Когато чу тия думи на майката, Грегор съзна, че липсата на каквото и да е непосредствено човешко общуване при еднообразния живот вътре в семейството очевидно бе помътило разума му за тези два месеца, иначе не можеше да си обясни, че сериозно е пожелал стаята му да бъде опразнена. Нима действително му се искаше да превърнат топлата, уютно обзаведена с наследствени мебели стая в бърлога, където наистина би могъл необезпокояван да лази във всички посоки, затова пък бързо и окончателно да забрави човешкото си минало? Та и без това той беше на път да го забрави и само отдавна неслушаният майчин глас го бе накарал да се опомни. Нищо не биваше да махат; всичко трябваше да остане на мястото си; благотворното въздействие на мебелите върху неговото състояние му бе необходимо; и ако мебелите му пречеха да лази безсмислено насам-натам, това не беше във вреда, а от голяма полза.
Но за жалост сестрата беше на друго мнение; свикнала — впрочем не без основание — при обсъждане работите на Грегор да се проявява пред родителите като особено вещо лице, тя и сега видя в съвета на майката достатъчно основание да настоява за изнасянето не само на скрина и писалището, за които най-напред бе помислила, но изобщо на всички мебели с изключение на необходимото канапе. Това изискване бе породено естествено не само от детско упорство и от самоувереността, придобита тъй неочаквано и трудно през последно време; но сестрата действително беше установила, че Грегор се нуждае от простор за лазене, затова пък, доколкото можеше да се види, изобщо не използуваше мебелите. А навярно тук се проявяваше и присъщата на момичетата в нейната възраст мечтателност, която винаги търси случаи да се самоосъществи и сега подтикваше Грете да направи положението на Грегор още по-страховито, та да може сетне тя да се грижи за него с още по-голямо усърдие. Защото в помещение, където Грегор властвуваше сам над голите стени, навярно никой човек освен Грете не би се осмелил да влезе.
Ето защо тя не позволи майката да я отклони от решението й; пък и майката, която в тази стая изглеждаше твърде неспокойна и неуверена, скоро млъкна и продължи според силите си да помага на сестрата при изнасянето на скрина. Е, в краен случай Грегор можеше да мине и без скрина, ала писалището трябваше да остане. И щом двете жени излязоха от стаята със скрина, който тласкаха с пъшкане, Грегор подаде глава изпод канапето, за да разбере как да се намеси внимателно и колкото може по-деликатно. Но за беда първа се върна майката, а през това време в съседната стая Грете бе обгърнала с две ръце скрина и го поклащаше насам-натам, естествено, без да го помръдне от мястото му. Майката обаче не бе свикнала с вида на Грегор и ако го зърнеше, можеше да се поболее, затова Грегор уплашено пое на заден ход към другия край на канапето, но все пак не можа да избегне едно леко поклащане на чаршафа отпред. Това бе достатъчно да привлече вниманието на майката. Тя се стъписа, постоя един миг неподвижно и после се върна при Грете. Макар Грегор непрекъснато да си повтаряше, че не се извършва нищо необикновено, а само се преместват няколко мебели, все пак — скоро трябваше да си го признае — тази шетня на жените, слабите им възгласи и скърцането на мебелите по пода му въздействуваха като голяма, подхранвана от всички страни суматоха. Колкото и здраво да притискаше глава и крачка към тялото си, а корема към пода, неизбежно трябваше да си каже, че няма да издържи дълго. Те опразваха стаята му; взимаха му всичко свидно; вече бяха изнесли скрина, в който държеше резбарското трионче и другите инструменти; сега разклащаха вдлъбналото се в пода писалище, на което бе готвил уроците си като студент в търговската академия, като гимназист, дори още като ученик в основното училище — така че той наистина нямаше повече време да вниква в добрите намерения на двете жени, чието съществуване впрочем почти бе забравил, защото от изтощение те работеха вече мълчаливо и се чуваха само тежките им стъпки.
И така, той изскочи — жените тъкмо се бяха облегнали на писалището в съседната стая, за да поотдъхнат, — четири пъти промени посоката на своя бяг, защото наистина не знаеше какво да спаси най-напред, после зърна открояващия се върху голата вече стена портрет на дамата в кожи, бързо полази нагоре и се притисна към стъклото, което го задържа и подейства благотворно на сгорещения му корем. Поне тази картина, сега изцяло закрита от Грегор, сигурно никой не би му отнел. Той извърна глава към вратата на дневната, за да забележи жените, когато се върнат.
Те не почиваха дълго и скоро дойдоха; Грете почти носеше майката, обгърнала я с ръка.
— Е, какво ще вземем сега? — каза Грете и се озърна.
Тогава погледът й се кръстоса с погледа на Грегор, който висеше на стената. Навярно само поради присъствието на майката Грете запази самообладание, сведе се към нея, за да й попречи да погледне наоколо, и като трепереше, наслуки рече:
— Хайде да се върнем за малко в дневната!
Намерението на Грете беше ясно за Грегор — тя искаше да отведе майката на безопасно място и после да го пропъди от стената. Е, добре, нека само опита! Той бе затиснал картината и не я даваше. По-скоро би се хвърлил в лицето на Грете.
Но думите на Грете обезпокоиха още повече майката, тя се отдръпна, съгледа огромното кафяво петно върху изпъстрения с цветчета тапет и преди всъщност да проблесне в съзнанието й, че пред очите си вижда Грегор, извика с креслив, прегракнал глас:
— Боже господи! Боже господи!
После с разперени ръце, сякаш се отказваше от всичко, се просна на канапето и не мръдна.
— Ех, Грегор! — извика сестрата, като вдигна юмрук и го прониза с поглед.
Това бяха първите думи след преображението, които сестрата отправяше пряко към него. После тя изтича в съседната стая за някакви капки, с които да разбуди майката от несвяст. Грегор също искаше да помогне — да спаси картината имаше още време, — но бе залепнал здраво за стъклото и трябваше да се откъсне със сила; после и той изтича в съседната стая, сякаш можеше да даде някакъв съвет на сестрата, както в по-раншните времена, но бе принуден да застане бездеен зад нея; докато ровеше сред разни шишенца, тя се обърна и се стресна; едно шише падна на пода и се разби; парче стъкло нарани Грегор в лицето, обля го някакво разяждащо лекарство; без да се бави повече, Грете грабна толкова шишенца, колкото бе в състояние да носи, и с тях изтича обратно при майката, а вратата захлопна с крак. Сега Грегор бе отделен от майката, която може би щеше да умре по негова вина, не биваше да отваря вратата, ако не искаше да прогони сестрата, която трябваше да остане при майката; сега не му оставаше нищо друго, освен да чака. И измъчван от самообвинения и грижи, той тръгна да лази. Облази всичко — стени, мебели и таван, — а накрая, когато цялата стая взе да се върти край него, в отчаянието си падна по средата на голямата маса.
Мина известно време, Грегор лежеше без сили, наоколо беше тихо — може би това бе добър знак. В този миг се позвъни. Прислужницата, естествено, се бе заключила в кухнята и затова Грете трябваше да отвори. Бащата се прибираше.
— Какво се е случило? — бяха първите му думи; навярно видът на Грете му бе издал всичко.
— Мама падна в несвяст, но вече е по-добре. Грегор изскочи.
С приглушен глас, понеже очевидно притискаше лице към бащините гърди, Грете отвърна:
— Очаквах това — рече бащата, — постоянно ви го повтарях, но вие, жените, никога не слушате.
За Грегор беше ясно, че бащата е изтълкувал погрешно оскъдното изявление на Грете и е помислил, че той си е позволил някакво насилие. Затова сега Грегор трябваше да се помъчи да успокои бащата, понеже да му обясни всичко нямаше нито време, нито възможност. Той се спусна към вратата на своята стая и се притисна към нея, та бащата, идвайки от вестибюла, веднага да види, че Грегор има най-доброто желание незабавно да се прибере в стаята си и не е нужно да го погват назад, а трябва само да отворят вратата и той за миг ще изчезне.
Ала бащата не бе настроен да забелязва подобни тънкости.
— А-а-а! — извика той още при влизането с такъв тон, сякаш едновременно беше гневен и радостен.
Грегор отдръпна глава от вратата и я вдигна към бащата. Наистина не си бе представял бащата такъв, какъвто го виждаше сега; впрочем поради лазенето из стаята напоследък Грегор бе престанал да се интересува, както по-рано, от събитията в останалата част на жилището и всъщност не би трябвало да се учудва на промяната в отношенията. И все пак, и все пак нима този човек бе още бащата? Същият ли, който някога уморено се гушеше в леглото, когато Грегор тръгваше на търговско пътуване; който при завръщането му някоя вечер го посрещаше по халат, седнал в креслото с високо облегало, и дори не бе в състояние да се изправи, та в знак на радост само вдигаше ръце; който при редките семейни разходки в някой неделен ден на големите празници в годината, увит в старото палто и винаги внимателно потропващ с бастуна си, крачеше напред между Грегор и майката, понеже поначало те вървяха бавно, все пак малко по-бавно от него, а когато искаше да каже нещо, почти винаги се спираше и събираше около себе си своята свита? Сега обаче той стоеше с изправена осанка; облечен бе в стегната синя униформа със златни копчета, каквито носят банковите прислужници; над високата твърда яка се образуваше масивна двойна брадичка; изпод рошавите вежди черните очи гледаха живо и внимателно; обикновено разчорлените бели коси бяха сресани на безупречно прав път и блестяха от помада. Фуражката със златен монограм, вероятно на някоя банка, той хвърли в дъга през цялата стая върху канапето, после с отметнати поли на дългата си ливрея, пъхнал ръце в джобовете на панталона, с озлобено лице се отправи към Грегор. Навярно сам не знаеше какво да предприеме; все пак вдигаше нозете си необикновено високо и Грегор се удиви на великанските му подметки. Обаче Грегор не остана на мястото си, защото още от първия ден на новия си живот знаеше, че бащата смята за редно да се отнася към него само с най-голяма строгост. Затова побягна пред бащата, спираше се заедно с него; после пак хукваше, щом бащата само помръднеше. Така те направиха няколко кръга из стаята, без да се случи нищо съществено, а поради бавното темпо всичко това дори не приличаше на гонитба. Ето защо засега Грегор оставаше на пода, а и се опасяваше, че ако залази по стените или тавана, бащата може да схване това като злостна подигравка. Все пак Грегор трябваше да си каже, че дори на това бягане не би издържал дълго, защото докато бащата правеше една крачка, той бе принуден да извърши множество движения. Усещаше вече лек задух, тъй като и в по-раншни времена не можеше да разчита много на белите си дробове. Залиташе от умора и за да съсредоточи всички сили в своя бяг, държеше очите си полуотворени; в замаяността си изобщо не помисляше за друго спасение освен чрез бягство и почти бе забравил, че има на разположение стените, които наистина тук бяха задръстени от мебели, старателно украсени с множество изрязани зъбци и връхчета — изведнъж близо до него тупна и се затъркаля напред някакъв леко подхвърлен предмет. Беше ябълка; веднага след първата прелетя втора; от уплаха Грегор се закова на мястото си; да продължи своя бяг беше безсмислено, защото бащата бе решил да го бомбандира. Той бе напълнил джобовете си от фруктиерата на бюфета и сега, без много да се прицелва, хвърляше ябълка подир ябълка. Тези дребни червени ябълки се търкаляха като наелектризирани по пода и се блъскаха една в друга. Някаква слабо запратена ябълка докосна гърба на Грегор, но се плъзна, без да го нарани. Ала друга, последвала веднага, буквално се заби в гърба му; Грегор понечи да запълзи напред, сякаш с промяната на мястото можеше да премине внезапната неимоверна болка; усещаше се обаче като прикован и в пълното си объркване се просна на пода. Успя да види само как вратата на стаята му се разтвори с тласък и оттам, изпреварвайки пищящата сестра, се втурна майката по риза, защото сестрата я бе разсъблякла, за да облекчи дишането на падналата в несвяст; видя как майката се спусна към бащата, а от нея една след друга се свличаха на пода развързаните й фусти; като се препъваше в тях, тя се хвърли върху бащата, прегърна го и напълно слята с него — тук вече зрението на Грегор отказваше да му служи, — притисна длани към тила на бащата и го замоли да пощади живота на Грегор.
Тежкото нараняване, от което Грегор страда повече от месец — ябълката остана забита в тялото като видим спомен, защото никой не се решаваше да я извади, — сякаш подсети дори бащата, че въпреки сегашния си жалък и отвратителен облик Грегор е член на семейството, когото не бива да разглеждат като враг, а според повелята на семейния дълг трябва да преглътнат погнусата си и да търпят, само да търпят.
И ако сега поради раната си Грегор навярно завинаги бе загубил своята подвижност и за да прекоси стаята си, му бяха необходими като на стар инвалид много, много минути — за лазене по стените не можеше да се мисли, — то за това влошаване на състоянието той получи по своя преценка напълно достатъчна отплата: редовно привечер се отваряше вратата към дневната, след като обикновено той я бе следил зорко два часа, така че, обгърнат от тъмнината на стаята и невидим откъм дневната, можеше да съзерцава цялото семейство, насядало край осветената маса, и да слуша разговорите, донякъде с общо позволение, тоест съвсем не както преди.
Наистина това вече не бяха някогашните оживени беседи, за които Грегор винаги с известен копнеж си бе спомнял в малките хотелски стаи, когато уморен се отпуснеше във влажната постеля. Сега всички приказваха обикновено много тихо. Скоро след вечерята бащата заспиваше в креслото си; майката и сестрата взаимно си напомняха да пазят тишина; ниско приведена под лампата, майката шиеше фино бельо за един моден магазин; сестрата, постъпила там като продавачка учеше вечер стенография и френски, та да може някой ден да достигне до по-добра длъжност. Понякога бащата се пробуждаше и сякаш не знаеше, че е спал, казваше на майката:
— Докога ще шиеш пак тази вечер!
И веднага отново заспиваше, а майката и сестрата си разменяха уморени усмивки.
С особено упорство бащата се противеше да сваля у дома прислужническата си униформа; и докато халатът висеше без полза на закачалката, той дремеше на мястото си напълно облечен, сякаш постоянно готов за служба, очакващ и тук да чуе гласа на началника. Ето защо въпреки всички грижи на майката и сестрата по начало не съвсем новата униформа загуби чистия си вид и Грегор често по цяла вечер гледаше тази покрита с безброй петна, но блестяща с винаги излъсканите си златни копчета дреха, в която старецът спеше крайно неудобно и все пак спокойно.
Щом часовникът удареше десет, майката опитваше с кротки увещания да разбуди бащата и после да го склони да си легне, понеже сънят в креслото не бе дълбок, а бащата трябваше добре да се наспи, тъй като службата му започваше в шест часа. Но поради упорството, обзело го, откакто бе станал прислужник, той всеки път настояваше да остане още на масата, макар че редовно заспиваше и след това само с големи усилия успяваха да го накарат да замени креслото с леглото. Колкото и да го подканяха с разни малки заплахи майката и сестрата, той по четвърт час клатеше бавно глава със затворени очи и не ставаше. Майката го дърпаше за ръкава и му шепнеше на ухото ласкави думи, сестрата оставяше уроците си, за да помогне на майката, но това не въздействуваше на бащата. Той само още по-дълбоко се отпускаше в креслото си. Едва когато двете жени го хванеха под мишниците, той отваряше очи, поглеждаше ту майката, ту сестрата и обикновено казваше:
— И това ако е живот! И това ако е отдихът на старите ми години!
Опрян на двете жени, той се изправяше бавно, сякаш бе сам на себе си тежко бреме, оставяше жените да го отведат до вратата, там им махваше с ръка да се върнат и продължаваше сам, докато майката бързо прибираше своя шев, а сестрата перото си, за да се спуснат подир бащата и му бъдат в помощ.
Кой в това преуморено, съсипано от работа семейство би имал време да полага за Грегор повече грижи, отколкото беше безусловно необходимо? Домакинските разходи се ограничаваха все повече и повече; сега вече трябваше да уволнят прислужницата; за най-тежката работа сутрин и вечер идваше една огромна кокалеста домашна помощница с бели, развяващи се около главата коси; всичко останало вършеше майката наред с многото шиене. Наложи се дори да продадат разни семейни накити, които майката и сестрата по-рано бяха носили с върховна радост на забави и празненства; Грегор узна за това вечерта, когато всички обсъждаха получените пари. Ала винаги най-много бяха жалбите, че не могат да напуснат това жилище, станало твърде голямо при сегашните условия, тъй като нямаха представа как да пренесат Грегор. Ала Грегор много добре разбираше, че пречка за преселването бе не само грижата за него, защото лесно можеха да го превозят в подходящ сандък с отдушници; семейството не се решаваше да смени жилището поради пълната безнадеждност и мисълта, че ги е сполетяло нещастие, каквото не се е случвало на никого измежду техните роднини и познати. Семейството изпълняваше до крайност всичко, което светът изисква от бедните хора: бащата купуваше закуски на дребните чиновници, майката се трепеше да шие бельо за чужди хора, сестрата сновеше зад тезгяха по заповед на клиентите, ала за повече от това силите на семейството не стигаха. И раната върху гърба на Грегор започваше наново да го боли, когато майката и сестрата, вече сложили бащата в леглото, се върнеха в дневната, ала не подхващаха работа, а седяха една до друга и опираха глави, когато майката посочеше към стаята на Грегор и сега вече казваше: „Затвори онази врата, Грете!“ и когато Грегор отново оставаше на тъмно, а жените оттатък сливаха сълзите си или със сухи очи гледаха втренчено масата.
Нощите и дните Грегор прекарваше почти без сън! Понякога си казваше, че при следващото отваряне на вратата наново ще вземе в свои ръце семейните дела, точно както по-рано; в мислите му след толкова време отново започнаха да се мяркат шефът и прокуристът, търговските помощници и стажантите, несхватливият прислужник в магазина, двама-трима приятели от други фирми, камериерката в един провинциален хотел — мил, бегъл спомен, касиерката в един магазин за шапки, която бе ухажвал сериозно, ала прекалено дълго — всички те му се явяваха, размесени с непознати или вече забравени лица, ала вместо да помогнат на него и семейството му, всички до един бяха непристъпни и той се радваше, когато изчезваха. А после отново губеше всяко желание да се грижи за семейството си, изпълваше го само гняв поради лошото обслужване и въпреки че не можеше да си представи нищо, което да възбуди апетита му, кроеше планове как да се добере до килера, за да си вземе оттам каквото му се полага, макар да не бе гладен. Сега сестрата без много да умува с какво би доставила на Грегор особено удоволствие, сутрин и обед, преди да изтича в магазина, набързо тикваше с крак какво да е ядене в стаята му, а вечер, все едно дали храната беше само опитана или — както най-често — стоеше непобутната, с едно бръсване я измиташе навън. Разтребването на стаята, с което тя сега се заемаше винаги вечер, едва ли можеше да става по-бързо. По стените се точеха мръсни ивици, тук-там се трупаха купчини прах и нечистотии. На първо време при появата на сестрата Грегор се свираше в особено зацапаните ъгли, та с положението си да й отправи известен укор. Но дори да останеше там седмици наред, сестрата нямаше да се поправи; тя виждаше мръсотията не по-зле от него, ала бе решила да не я отстранява. При това с непозната досега раздразнителност, обхванала изобщо цялото семейство, тя бдеше разтребването на Грегоровата стая да си остане само нейна грижа. Веднъж майката бе направила основно почистване в стаята на Грегор, което й се удаде едва след като изразходва няколко кофи вода — наистина голямата влага подразни и Грегор, затова той лежеше мрачен и вцепенен на канапето, — ала наказанието за майката не закъсня. Защото вечерта, щом като забеляза промяната в стаята на Грегор, сестрата, дълбоко обидена, изтича в дневната и въпреки заклинателно вдигнатите ръце на майката, избухна в истеричен плач, на който родителите — бащата, естествено, бе подскочил сепнато в креслото си — гледаха отначало учудено и безпомощно; после се оживиха и те; бащата заотправя надясно упреци към майката, че не е оставила сестрата да почисти стаята на Грегор; наляво пък закрещя на сестрата, че занапред няма да й позволява да разтребва Грегоровата стая; в това време майката се мъчеше да замъкне в спалнята бащата, който от възбуда вече, не се владееше; сестрата, разтърсвана от ридания, тропаше с малките си юмручета по масата; а Грегор шумно съскаше от гняв, че никой не се сеща да затвори вратата, за да му спести тази гледка и тази врява.
Но дори ако на сестрата, изтощена от работата си в магазина, бе дотегнало да се грижи за Грегор, както по-рано, майката в никакъв случай не трябваше да я замества и не се налагаше Грегор да бъде пренебрегван. Защото съществуваше домашната помощница. Тази стара вдовица, която благодарение на здравите си кокали навярно бе превъзмогнала през дългия си живот и най-лошото, всъщност не изпитваше отвращение към Грегор. Без никакво любопитство тя веднъж случайно бе отворила вратата на стаята му и при вида на Грегор, който съвсем изненадан, макар че никой не го гонеше, забяга насам-натам, учудено се спря и скръсти ръце на корема. Оттогава тя не пропускаше сутрин и вечер винаги да открехне вратата, за да хвърли бегъл поглед към Грегор. Отначало дори го викаше при себе си с изрази, които вероятно смяташе за приветливи, например: „Я ела насам, стар торен бръмбаре!“ или: „Виж го ти, стария торен бръмбар!“ На тия думи Грегор не отвръщаше с нищо, а оставаше неподвижен на мястото си, сякаш вратата изобщо не бе отваряна. Нямаше ли да е по-добре, вместо да позволяват на тази жена да го безпокои без нужда според прищевките си, да й наредят да почиства всеки ден стаята му! Една ранна утрин — по стъклата плющеше силен дъжд, може би вече предвестник на настъпващата пролет, — когато домашната помощница пак започна с изразите си, Грегор тъй се озлоби, че сякаш готов да я нападне, ала все пак бавно и немощно, се насочи към нея. Жената обаче, вместо да се уплаши, само вдигна високо намиращия се близо до вратата стол и раззинала широко уста, стоеше с ясното намерение да си затвори устата едва когато столът в ръката й се стовари върху гърба на Грегор.
— Е, само дотук ли стигнахме? — попита тя, когато Грегор отново се извърна, и спокойно остави стола обратно в ъгъла.
Сега Грегор вече почти нищо не ядеше. Само когато случайно минеше покрай приготвената му храна, за развлечение взимаше една хапка в устата си, държеше я там с часове, а после най-често я изплюваше. Отначало мислеше, че видът на неговата стая убива апетита му, но тъкмо с промените тук той твърде скоро се примири. Бяха свикнали да слагат в тази стая вещи, които няма къде да сместят, а такива вещи сега имаше много, понеже една от стаите бяха дали на трима наематели. Тези сериозни господа — и тримата носеха дълги бради, както веднъж Грегор установи през пролуката на вратата — държаха строго на реда не само в стаята, но и в цялото домакинство, а най-вече в кухнята, защото се бяха настанили тук за постоянно. Не понасяха безполезни, още по-малко пък мръсни вехтории. Освен това в по-голямата част си бяха донесли собствени мебели. По тази причина в жилището бяха станали излишни много вещи, които семейството не можеше да продаде, ала не искаше и да хвърли. Всички те преминаваха в стаята на Грегор. Там се озоваха също кофата за боклук и кофата за кухненски отпадъци. Всичко непотребно за момента домашната помощница, която винаги много бързаше, просто хвърляше в стаята на Грегор; за щастие в повечето случаи Грегор виждаше само съответния предмет и държащата го ръка. Може би домашната помощница имаше намерение при случай и свободно време да извади обратно всички вещи или вкупом да ги изхвърли навън, в действителност обаче те си оставаха да лежат където веднъж бяха запокитени, стига Грегор да не ги отместваше при провирането си между вехториите — отначало той вършеше това по принуда, защото нямаше свободно място за лазене, а по-късно — за свое все по-нарастващо удоволствие, макар че след такива странствувания отново с часове не се помръдваше от мястото си, обзет от смъртна умора и тъга.
Тъй като понякога наемателите също вечеряха у дома, в общата дневна, вратата към нея някои вечери оставаше затворена, ала Грегор съвсем леко свикна с това, защото често, когато вратата бе отворена, той не използуваше предложената възможност, а без семейството да забележи, лежеше в най-тъмния ъгъл на стаята си. Веднъж обаче домашната помощница бе оставила вратата към дневната открехната и тя стоя отворена дори вечерта, когато дойдоха наемателите и лампата бе запалена. Те седнаха в горния край на масата, където по-рано се хранеха бащата, майката и Грегор, разгърнаха салфетките и взеха в ръце нож и вилица. В същия миг на вратата се появи майката, носеща блюдо с месо, а веднага след нея се показа сестрата с блюдо, в което имаше купчина картофи. От ястието се вдигаше гъста пара. Наемателите се наведоха над сложените отпреде им блюда, сякаш искаха да ги опитат, преди да пристъпят към яденето; и действително този, който бе седнал по средата и навярно се ползуваше с уважение пред другите двама, разряза къс месо още в блюдото, очевидно за да установи дали е добре сварено, или трябва да се върне в кухнята. Той остана доволен, а майката и сестрата, които напрегнато го наблюдаваха, се усмихнаха облекчено.
Самото семейство се хранеше в кухнята. Ала преди да отиде в кухнята, бащата влезе в дневната и се поклони на всички, с фуражка в ръка обиколи масата. Наемателите се изправиха вкупом и промърмориха нещо над брадите си. Когато останаха след това сами, те започнаха да се хранят сред почти пълно мълчание. На Грегор изглеждаше странно, че измежду всичките разнообразни шумове при храненето постоянно се открояваше звукът от дъвченето на зъбите, сякаш това трябваше да покаже на Грегор, че за ядене са нужни зъби и дори най-прекрасните, ала беззъби челюсти не струват за нищо.
„Та и аз искам да ям — угрижено си каза Грегор, — ала не такива неща. Как добре си хапват тези наематели, а пък аз умирам от глад!“
Тъкмо тази вечер — Грегор не помнеше за цялото изминало време да е чул сестрата да свири — откъм кухнята долетяха звуци на цигулка. Наемателите вече бяха приключили вечерята си, седналият по средата бе извадил вестник и раздал на другите двама по лист; сега те се ослушаха, станаха и на пръсти се приближиха до вратата на вестибюла, където застанаха вкупом. Изглежда, в кухнята ги бяха усетили, защото бащата се обади:
— Навярно свиренето е неприятно на господата? Може веднага да се прекрати.
— Напротив — каза наемателят, който бе по средата, — не би ли желала госпожицата да дойде при нас и да посвири в тази стая, та тук е много по-уютно и по-приятно?
— О, моля! — извика бащата, сякаш той бе цигуларят.
Господата се оттеглиха в дневната и зачакаха. Скоро дойдоха бащата с нотния пулт, майката с нотите и сестрата с цигулката. Сестрата спокойно се приготви за свирене; родителите, които по-рано никога не бяха давали стая под наем и затова прекаляваха в любезността си към наемателите, дори не се осмеляваха да седнат на собствените си столове. Бащата се облегна на вратата, пъхнал дясната си длан между две копчета на затворената си догоре ливрея; единият от наемателите обаче предложи стол на майката и понеже тя не го премести оттам, където случайно го бе сложил господинът, остана да седи настрана в един ъгъл.
Сестрата засвири; бащата и майката, всеки от своя страна, следяха внимателно движенията на ръцете й. Грегор, привлечен от музиката, се бе осмелил да отиде малко по-напред от обикновено и дори подаде глава в дневната. Почти не се учудваше, че в последно време нехае за другите, докато по-рано се гордееше с вниманието си към тях. А всъщност тъкмо сега имаше повече от друг път причини да се крие, защото поради праха, който се бе натрупал в стаята му и при най-лекото движение се разлиташе, той самият бе покрит целият с прах; на гърба си и хълбоците мъкнеше нишки, косми, остатъци от храна; безразличието му към всичко бе толкова голямо, че не смяташе за нужно, както по-рано, по няколко пъти на ден да ляга по гръб и да се отърква в килима. И въпреки този си вид той не се побоя да пристъпи още малко напред по изрядно чистия под на дневната.
Впрочем никой не го забелязваше, семейството бе всецяло погълнато от звуците на цигулката; а пък наемателите, пъхнали ръце в джобовете на панталоните, отначало бяха застанали съвсем близо зад пулта, тъй че и тримата можеха да гледат в нотите, което сигурно смущаваше сестрата, скоро обаче в полугласен разговор, свели глави, се оттеглиха до прозореца и останаха там, наблюдавани загрижено от бащата. Сега действително изглеждаше, сякаш те са останали разочаровани в очакването си да чуят хубаво или приятно изпълнение на цигулка, сякаш цялата музикална продукция им е дотегнала и сега само от учтивост нарушават още спокойствието си. Особено начинът, по който и тримата изпускаха нагоре през носа и устата дима на пурите си, издаваше силното им раздразнение. А пък сестрата свиреше толкова хубаво! Лицето й бе наклонено встрани, очите й внимателно и печално се плъзгаха по нотните редове. Грегор пропълзя още малко напред, като притискаше глава към пода, та по възможност да срещне погледа й. Нима той беше животно, щом музиката тъй го трогваше? Струваше му се, че пред него се разкрива пътят към жадуваната непозната храна. Той бе решен да достигне до сестрата, да я подръпне за полата и с това да й подскаже да дойде с цигулката си в неговата стая, защото тук никой не цени свиренето й, както би го оценил той. Нямаше вече да я пусне от стаята си, поне докато бе жив; за първи път неговият страшен вид щеше да му е от полза; искаше му се да бди едновременно пред всички врати на стаята си и с фучене да отблъсква нападателите. Сестрата обаче трябваше да остане там не по принуда, а доброволно, тя щеше да седне на канапето до него, да наклони ухо и тогава той щеше да й довери, че е имал твърдото намерение да я запише в консерваторията и че ако не беше го сполетяло нещастието, щеше да оповести решението си пред всички миналата Коледа — Коледа навярно вече беше минала?, — без да го е грижа за никакви възражения. След това признание сестрата, покъртена, щеше да избухне в плач, а Грегор щеше да се надигне до нейното рамо и да я целуне по шията, която тя, откак бе станала продавачка, вече не закриваше с панделка или с якичка.
— Господин Замза! — извика към бащата наемателят, който бе по средата, и без да хаби повече думи, посочи с пръст към бавно промъкващия се напред Грегор.
Цигулката замлъкна, същият наемател отначало се усмихна на приятелите си, като поклати глава, а после отново погледна към Грегор. Бащата очевидно сметна за по-нужно вместо да прогони Грегор, първо да успокои наемателите, макар че те съвсем не бяха развълнувани и, изглежда, Грегор ги забавляваше повече, отколкото изпълнението на цигулка. Бащата забърза към тях и с разперени ръце се опита да ги изтласка в стаята им, а същевременно с тялото си да закрие от очите им Грегор. Тогава те наистина се поразсърдиха — не стана ясно дали поради държането на бащата, или поради едва сега озарилото ги съзнание, че без да подозират, са имали съквартирант като Грегор. Те поискаха от бащата обяснение, на свой ред вдигнаха ръце и като подръпваха неспокойно брадите си, бавно заотстъпваха към стаята си. Междувременно сестрата преодоля смущението, в което бе изпаднала след внезапното прекъсване на изпълнението й; няколко мига държа в безсилно отпуснатите си ръце цигулката и лъка, като продължаваше да се взира в нотите, сякаш все още свиреше, а после изведнъж се окопити, сложи инструмента в скута на майката — тя още седеше на стола си и дишаше тежко в пристъп на задух — и изтича в съседната стая, към която под натиска на бащата наемателите все по-бързо се приближаваха. Виждаше се как под сръчните ръце на сестрата излитат високо и се подреждат завивките и възглавниците. Преди още господата да стигнат до стаята, тя приготви леглата и се измъкна. Бащата, изглежда, до такава степен бе обзет отново от своето упорство, че забрави всяко уважение, каквото все пак дължеше на наемателите си. Той ги изтласкваше и изтласкваше, докато най-сетне пред самата врата на стаята наемателят, който бе по средата, тупна шумно с крак и това възпря бащата.
— Заявявам ви — каза господинът с вдигната ръка, като подири с поглед също майката и дъщерята, — че предвид на отвратителните порядки, владеещи в този дом и в това семейство — при тези думи той решително плю на пода, — още утре напускам стаята си. Естествено, няма да платя нито грош и за дните, през които живях тук, напротив, ще поразмисля дали да не предявя иск срещу вас, който, повярвайте ми, може много лесно да бъде обоснован.
Той млъкна и втренчи очи пред себе си, сякаш очакваше нещо. И действително двамата му приятели тутакси додадоха:
— Ние също още утре напускаме.
После той улови дръжката и затръшна шумно вратата.
Бащата опипом се добра до креслото и се стовари в него; имаше вид, като че се изтяга за обичайната си вечерна дрямка, ала по рязкото кимане на главата му, останала сякаш без опора, личеше, че съвсем не спи. Грегор през цялото време бе лежал тихо на мястото, където го откриха наемателите. Разочарованието от неуспеха на плана му, а може би и слабостта от продължителното гладуване сковаваха движенията му. Той почти не се съмняваше, че само след миг всеобщият гняв ще се изсипе върху него, и чакаше. Не го сепна дори цигулката, която изпод треперещите пръсти на майката падна от скута й, като издаде кънтящ звук.
— Мили родители — каза сестрата и за да наблегне на думите си, удари с ръка по масата, — така не може да продължава. Ако вие не го разбирате, аз го разбирам. Няма да изрека пред това чудовище името на моя брат и затова само ще кажа: трябва да направим опит да се отървем от него. Сторихме всичко според човешките сили, за да се грижим за него и го търпим, мисля, че никой не може ни най-малко да ни упрекне.
— Съвсем права е — промълви бащата на себе си.
Майката, която все още не можеше да си поеме дъх, закашля глухо в шепата си с безумно изражение в очите.
Сестрата се спусна към майката и положи длан върху челото й. Бащата пък, когото думите на сестрата бяха навели, изглежда, на по-определени мисли, се изправи в креслото, заигра с прислужническата си фуражка, оставена на масата между още неприбраните след вечерята на наемателите чинии, и сегиз-тогиз поглеждаше към притихналия Грегор.
— Трябва да направим опит да се отървем от него — повтори сестрата, сега обърната главно към бащата, защото поради кашлицата си майката не чуваше нищо, — той ще погуби и двама ви, ще видите. Щом всички трябва да работим тъй непосилно, не сме в състояние и в къщи да понасяме това вечно мъчение. Аз също не мога повече.
И избухна в такъв буен плач, че сълзите й потекоха по лицето на майката, от което тя ги изтриваше с машинални движения на ръката.
— Дете мое — съчувствено и с явно разбиране каза бащата, — но как да постъпим?
Сестрата само сви рамене в знак на безпомощност, обзела я през време на плача и отнела предишната й увереност.
— Ако той ни разбираше… — рече бащата полувъпросително.
Сестрата през сълзи отривисто заклати ръка, за да покаже, че за това не може и да се мисли.
— Ако той ни разбираше — повтори бащата и затвори очи, приел убеждението на сестрата, че това е невъзможно, — тогава навярно бихме се споразумели с него. Така обаче …
— Трябва да се махне! — извика сестрата. — Ето единствения изход, татко. Просто се помъчи да се освободиш от мисълта, че това е Грегор. Вярвахме прекалено дълго, че е така, и всъщност там е нашето нещастие. Но откъде-накъде да е Грегор? Ако беше Грегор, отдавна да е проумял, че хора не могат да съжителствуват с подобно животно и сам да си бе отишъл. Тогава нямаше да имаме брат, но затова пък щяхме да живеем и да тачим паметта му. А сега този звяр ни преследва, прогонва наемателите, явно иска да обсеби цялото жилище и да ни изхвърли на улицата. Ето виж, татко — изкрещя внезапно тя, — той пак започва!
И в напълно непонятна за Грегор уплаха сестрата изостави дори майката, буквално отскочи от стола й, сякаш предпочиташе да пожертвува майка си, ала не и да остане в близост с Грегор; после бързо се скри зад бащата, който, разтревожен единствено от нейното поведение, също стана и разпери пред сестрата ръце като закрила.
А на Грегор и през ум не минаваше да плаши когото и да било, най-малко пък сестра си. Той просто, бе започнал да се обръща, за да пропълзи обратно в стаята си, но все пак това се набиваше в очи, защото поради страданието си трябваше при трудните извивания да си помага с глава — неведнъж я вдигна и я удари в пода. Сега той се закова на място и се озърна. Другите като че ли вече бяха схванали доброто му намерение; уплахата бе краткотрайна. Всички го гледаха безмълвно и скръбно. Майката полулежеше на стола с изпънати, но събрани нозе, очите й почти се затваряха от изнемога; бащата и сестрата седяха редом, сестрата бе обвила с ръка врата на бащата.
„Сега навярно вече мога да се обърна“ — помисли Грегор и поднови усилията си.
Не бе в състояние, да сподави сумтенето поради напрежението, пък и бе принуден тук-там да поотдъхва. Впрочем никой не го караше да бърза, всичко бяха предоставили на самия него. Щом завърши обръщането, той веднага запълзя право напред. Учуди го голямото разстояние, което го делеше от стаята му, и не проумяваше как при своята слабост е успял преди малко да измине същия път почти неусетно. През цялото време, загрижен само да пълзи колкото може по-бързо, надали забелязваше, че никакви думи, никакви възгласи от страна на семейството не го безпокоят. Едва когато стигна до вратата, той извърна глава, ала не съвсем, понеже усещаше как шията му се вдървява, но все пак успя да види, че зад него нищо не се е променило, само сестрата бе станала. Последният му поглед обгърна майката, заспала вече окончателно.
Щом само се озова в стаята си, отвън бързо затвориха вратата, бутнаха резето и заключиха. Внезапният шум зад гърба му изплаши Грегор тъй, че крачката му се подкосиха. Разбързала се бе сестрата. Затова бе станала и чакаше, после бе притичала с толкова леки стъпки, че Грегор дори не бе я усетил.
— Най-после! — извика тя на родителите, докато превърташе ключа в бравата.
„Ами сега?“ — попита се Грегор и се заозърта в тъмнината.
Бързо откри, че вече изобщо не е в състояние да помръдне. Не се учуди, по-скоро му се видя неестествено, че досега действително е можел да се придвижва на тези тънки крачка. Иначе се чувствуваше сравнително добре. Наистина по цялото тяло го пронизваха болки, но му се струваше, че те все повече и повече отслабват и накрая ще преминат съвсем. Вече почти не усещаше гнилата ябълка в гърба си и възпаленото място наоколо, покрито цялото с мек прах. За семейството мислеше с умиление и любов. Та нали самият той смяташе, може би дори още по-твърдо и от сестра си, че трябва да изчезне. В това състояние на празна и спокойна размисъл остана, докато часовникът на градската кула удари третия час на утрото. Дочака и началото на всеобщото развиделяване вън пред прозореца. После против неговата воля главата му клюмна напълно и от ноздрите немощно излетя сетният му дъх.
Когато рано сутринта дойде домашната помощница — преливаща от сила и жизненост, колкото и пъти да я бяха молили да внимава, тя припряно тръшкаше тъй шумно вратите, че в цялото жилище подир пристигането й бе вече невъзможен спокойният сън, — при обичайното надникване в стаята на Грегор тя отначало не откри у него нищо особено. Помисли, че той нарочно лежи така неподвижно, защото играе ролята на обиден; тя го смяташе надарен с всевъзможен разсъдък. И понеже случайно държеше в ръка дългата метла, помъчи се от вратата да погъдедичка с нея Грегор. Когато това нямаше успех, тя се ядоса и леко замушка Грегор; едва когато без никаква съпротива го изтика от мястото му, тя се взря по-внимателно. Бързо схвана истинското положение и облещи очи, после подсвирна и без много да се бави, разтвори вратата на спалнята, като с пълен глас извика в тъмното:
— Я елате да видите, животното е пукнало! Лежи съвсем мъртво.
Съпрузите Замза се изправиха в съпружеското легло, но им трябваше време да превъзмогнат уплахата от появата на домашната прислужница, преди да схванат думите й. После обаче господин и госпожа Замза бързо слязоха от леглото, всеки от своята страна, господин Замза наметна одеялото върху раменете си, а госпожа Замза излезе само по нощница; така отидоха в стаята на Грегор. Междувременно се отвори и вратата откъм дневната, където след настаняването на наемателите спеше Грете; тя бе напълно облечена, сякаш изобщо не бе лягала, за което говореше и бледнината на лицето й.
— Мъртъв ли е? — рече госпожа Замза и повдигна въпросително очи към домашната помощница, макар че можеше сама да провери това и да го разбере дори без проверка.
— Ама разбира се — отвърна домашната помощница и за доказателство с метлата отмести още встрани трупа на Грегор.
Госпожа Замза направи движение като да задържи метлата, ала не го стори.
— Е — проговори господин Замза, — сега можем да поблагодарим на бога.
Той се прекръсти и трите жени последваха примера му. Грете, която не отместваше очи от трупа, възкликна:
— Погледнете само колко е измършавял. От толкова време вече нищо не ядеше. Както внасяхме храната, така я изнасяхме.
И действително тялото на Грегор бе съвсем изсъхнало и плоско, всъщност това се виждаше едва сега, понеже крачката вече не го повдигаха, а и нищо друго не отвличаше погледа.
— Влез за мъничко при нас, Грете — каза Замза с тъжна усмивка.
И като все пак поглеждаше назад към трупа, Грете отиде подир родителите в спалнята. Домашната помощница затвори вратата и широко разтвори прозореца. Въпреки ранния час, в свежия въздух вече се промъкваше малко топлина — беше краят на март.
Тримата наематели излязоха от стаята си и учудено потърсиха с очи закуската си; бяха ги забравили.
— Къде е закуската? — намусено се обърна към домашната помощница наемателят, който бе по средата.
Но тя сложи пръст на устата си, а после бързо беззвучно закима на господата да идат в стаята на Грегор. Те влязоха и пъхнали ръце в джобовете на поизносените си сака, застанаха край трупа на Грегор сред вече напълно светлата стая.
Тогава се отвори вратата на спалнята и се появи господин Замза в ливреята си, хванат под едната ръка от жена си, а под другата от дъщеря си. Очите на всички бяха малко зачервени от плач; сегиз-тогиз Грете притискаше лице към рамото на баща си.
— Веднага напуснете дома ми! — рече господин Замза и без да се отделя от жените, посочи вратата.
— Какво искате да кажете? — попита малко слисано наемателят, който бе по средата, и сладникаво се усмихна.
Другите двама държаха ръце на гърба и непрекъснато ги потриваха, сякаш в радостно очакване на голям спор, който обаче щеше да завърши благоприятно за тях.
— Точно това, което казах — отговори господин Замза и рамо до рамо с двете си придружителки тръгна към наемателя.
А той отначало стоеше безмълвно, забил поглед в пода, сякаш мислите в главата му приемаха нов порядък.
— Е, тогава ще си вървим — накрая рече той и вдигна очи към господин Замза, сякаш, обзет от внезапно смирение, очакваше от него да одобри дори това решение.
Господин Замза само няколко пъти му кимна кратко, ококорил очи. След това господинът действително веднага се отправи с широки крачки към вестибюла; двамата му приятели за известно време бяха слушали всичко с напълно неподвижни ръце, а сега направо заподскачаха подире му, сякаш се бояха да не би господин Замза да влезе преди тях във вестибюла и да ги откъсне от водача им. Във вестибюла тримата взеха шапките си от окачалката, изтеглиха бастуните си от стойката, поклониха се мълчаливо и напуснаха дома. Обхванат от някакво, както се оказа, напълно неоснователно недоверие, господин Замза излезе с двете жени на стълбищната площадка; облегнати на перилата, те загледаха как тримата господа бавно, ала неотклонно слизат по дългото стълбище, как на всеки етаж изчезват в определена чупка и след няколко мига отново се появяват; колкото по-ниско отиваха, толкова повече отслабваше интересът на семейство Замза към тях, а когато насреща им с напета стойка се заизкачва и после ги задмина един млад месарски помощник с табла на главата, господин Замза и жените бързо се отдръпнаха от перилата и всички с някакво облекчение се прибраха в жилището.
Решиха да използуват днешния ден за отдих и разходка; не само бяха заслужили тази почивка от работата, но тя им бе дори крайно необходима. Тъй че всички седнаха на масата и написаха три извинителни писма — господин Замза до своята дирекция, госпожа Замза до работодателя си и Грете до своя шеф. Докато пишеха, влезе домашната помощница, за да каже, че си отива, понеже е свършила утринната си работа. Тримата отначало само кимнаха, без да я погледнат, и продължиха да пишат, но тъй като домашната помощница все още не си тръгваше, те ядосано вдигнаха глави.
— Е? — попита господин Замза.
Домашната помощница стоеше усмихната на вратата, сякаш имаше да съобщи на семейството за някакво голямо щастие, но смяташе да го стори едва след подробно разпитване. Почти правото малко щраусово перо на шапката й, което дразнеше господин Замза през цялата й служба у тях, се полюшваше леко на всички страни.
— И тъй, всъщност какво искате? — запита госпожа Замза, която вдъхваше най-голям респект на домашната помощница.
— Ами да! — отвърна домашната помощница и не можа да продължи веднага, защото се заливаше от добродушен смях, — значи, няма защо да берете грижа за изнасянето на онова там оттатък. Всичко вече е уредено.
Госпожа Замза и Грете се наведоха над масата, сякаш искаха да допишат писмата си; господин Замза, като забеляза, че домашната помощница се кани да опише всичко подробно, решително отклони това с протегната ръка. И понеже не й дадоха да говори, тя си спомни колко бързаше и явно обидена, извика:
— Сбогом на всички ви!
Обърна се рязко и като затръшваше с ужасен шум вратите, напусна жилището.
— Довечера ще я уволним — рече господин Замза.
Ала не получи отговор нито от жена си, нито от дъщерята, защото домашната помощница, изглежда, наново бе нарушила едва възвърнатия им покой. Двете станаха, отидоха до прозореца и останаха там прегърнати. Господин Замза се извърна в креслото си към тях и няколко мига ги наблюдаваше мълчаливо. После извика:
— Хайде, елате тук! Оставете най-сетне тия стари неща. Пък обърнете и на мене малко внимание.
Жените незабавно го послушаха, завтекоха се към него, погалиха го и бързо привършиха писмата си.
После всички заедно излязоха от къщи, нещо, което не бяха правили вече месеци наред, и заминаха с трамвая на разходка извън града. Вагонът, в който седяха само те, бе целият огрян от топло слънце. Облегнати удобно на седалките, обсъдиха заедно изгледите за в бъдеще и откриха, че разгледани отблизо, те съвсем не са лоши, защото службите и на тримата, за които всъщност още не се бяха разпитвали един-друг, се оказваха изключително изгодни и най-вече многообещаващи занапред. За момента, естествено, най-голямо подобрение на положението можеха лесно да постигнат, ако сменят жилището; искаше им се да наемат някое по-малко и по-евтино, ала затова пък по-представително жилище, изобщо по-практично от досегашното, избрано още от Грегор. Докато си приказваха тъй, като гледаха своята все по-оживяваща се дъщеря, господин и госпожа Замза почти едновременно си помислиха, че въпреки всички терзания, покрили с бледнина страните й, напоследък тя е разцъфтяла и е станала хубава, закръглена мома. Като се умълчаха и почти несъзнателно се разбраха с поглед, те си казаха, че вече е дошло време да й потърсят някой добър мъж. И сякаш в потвърждение на новите им мечти и чудесни намерения, когато достигнаха целта на пътуването си, дъщерята първа се надигна от седалката и разкърши младата си снага.
1912
01 Някакви невидими стъклени врати се плъзнаха встрани, когато се приближихме на няколко метра пред тях. Пристъпихме плахо по лъскавата пластмасова настилка и се обърнахме към един от роботите-индификатори.
— Име?
Ала какво ли можехме да видим от него — само една монтирана в стената решетка от микрофон, а над нея няколко идентифицирани лещи. Тези уреди бяха така разположени, че не можеше да не се открие макар и далечната прилика с човешко лице.
Представихме на лещите картите си за идентичност.
— Цел на вашето посещение?
— Сключване граждански брак.
Леко изпукване, едва доловимо, и в касичката вече лежеше къс метално фолио. Припряно го грабнах й набързо прехвърлих гравираните букви.
СЛУЖБА ЗА ГРАЖДАНСКО СЪСТОЯНИЕ А-К
етаж п 17: асансьор 3: стая 17 (3) 101
Малкото „п“ след „етаж“ означаваше „подземен“, и така се понесохме с антигравитационния асансьор 17 етажа надолу. Там ни очакваше малък електрокар, който по наша заявка ни откара до стая 17 (3) 101.
Безшумната кола рязко спря, в същия миг вратата пред нас се дръпна плавно встрани. Пропуснах Андреа пред себе си в стаята, а аз плътно я последвах. Първото, което ме порази, беше нежната русокоса девойка, която седеше над един наклонен плот с програмно устройство. Тя ни се усмихна подкупващо.
— Какво обичате?
Стената зад нея беше облицована с изящни метални и пластмасови орнаменти, които бяха поставени така, че да не скриват нищо от онова, което се намираше зад тях. Между тази декорация твърде ясно се открояваха функционалните елементи: бобини, луминесцентни скали, редове разноцветни лампички, клавиатури.
— Бихме искали… да сключим граждански брак — казах аз. Андреа пусна картите ни за идентичност, по наклонения плот. Русокосата асистентка на компютъра за граждански бракове кимна приветливо и пъхна картите в някакъв отвор. Пръстите й в бясно темпо затракаха по една клавиатура на програмния пулт. Раздаде се мелодично бръмчене. Разноцветните лампички замигаха в трескава последователност.
Тази операция продължи може би две секунди. Мелодичният брум секна. Контролните лампички светнаха матово. Асистентката на компютъра бутна картите ни за идентичност обратно по наклонения плот.
Андреа и аз вече бяхме съпруг и съпруга!
02 Естествено, че обичам своята съпруга.
Тя е просто безупречна. Във всяко отношение. Аз съм безкрайно щастлив, бих могъл да твърдя това.
Ние ще се обичаме безумно, докато смъртта ни раздели. Мисля това съвсем сериозно, колкото и смешно да звучи то за някого.
— Обичаш ли ме?
— Обичам те.
Нейният глас — не зная как бих могъл да го опиша. Този свойствен единствено на Андреа глас.
— Наистина ли ме обичаш още?
— Да, разбира се. Ти знаеш — никога няма да престана да те обичам.
Тя се притисна до мен и с енергично движение на ръката отметна коприненочерните си коси от лицето. Светлите й очи ме наблюдаваха, пълни с упование. Сведе лице над мен. Алените й устни се докоснаха до моите.
Целунахме се.
Нежните ръце на Андреа внимателно обгърнаха врата ми. Почувствах тялото й да се притиска в мене. С крайчеца на очите си мярнах тънкия лунен сърп, който сияеше през панорамния прозорец на нашата овална спалня.
Тя е просто безупречна. Във всяко отношение. Аз съм безкрайно щастлив, бих могъл да твърдя това. Естествено, че обичам своята съпруга.
03 Това, че Андреа е моя жена, дължа единствено на компютъра APHRO. Ако той не съществуваше, никога не бих я срещнал.
Всичко започна с едно рекламно издание на фирмата APHRO COLA. То представляваше богато илюстрован проспект — в същност някакво хумористично, списание с цветни комикси, които накрая винаги завършваха с репликата на нафукани тарикати:
„APHRO COLA“ Е НАЙ-ГОЛЯМАТА ФИРМА!
В средата на тази книжка бе приложено гланцово фолио от розова пластмаса, което с лекота се откачи и разгъна в плакатна големина. В горния край на фолиото с цветни букви беше гравиран лозунг:
Aphro Cola Service: ЛЮБОВ ЧРЕЗ КОМПЮТЪР.
Не обичам този вид реклама, но любопитството ми вече се беше пробудило.
Останалата част от фолиото беше изпълнена с въпроси, които засягаха какви ли не проблеми — от интимни до външнополитически. В едно упътване в ситен шрифт се обясняваше, че за части от микросекундата компютърът APHRO можел да систематизира подробно попълнения тест и да скицира математически точно описание на моята личност. В същото време APHRO съхранявал милиони такива личностни характеристики и благодарение на тях бил в състояние да избере най-подходящия партньор за всеки.
Едно подзаглавие обещаваше: Не просто партньор, а единственият!
Без много-много да му мисля, грабнах една фотописалка и започнах да зачертавам квадратчетата на теста.
Започваше с „въпрос I“: пол…
„Дадени са следните отговори: мъжки = 1; женски = 2. Впишете едно от тези числа в черното квадратче!“
Следваха любимите цветове от „синьо = 01’’ до сиво = 11“. Серия от въпроси се занимаваха със социалния статус и класовата принадлежност.
И друго, което много живо интересуваше компютъра APHRO: На отворен прозорец ли спите? Обичате ли да ходите на кино? Къде бихте предпочели да живеете? Лесно ли се смеете сами над себе си? За нежността съществуват противоречиви мнения. Какво мислите вие?
Попълних всичко точно и добросъвестно. Особени усилия положих за комплекса от въпроси, които се отнасяха до идеалната партньорка.
04 Всичко останало уреди APHRO.
Той ми съобщи къде и как мога да срещна Андреа. За тази цел той предложи един съвсем конвенционален метод: среща в някоя кафе-сладкарница, като отличителен знак трябваше да нося червен карамфил в илика на сакото си.
Място на срещата: кафе „Моноптерос“, Мюнхен-Швабинг.
Естествено пристигнах — това никога не съм могъл да предотвратя — с няколко минути закъснение. Беше слънчева утрин и в бистрото пред сладкарницата вече бяха насядали компанийки любители на мока. Повечето носеха новите рокли от псевдометал, които блестяха на слънцето в сребрист и златист оттенък.
Ярката пъстрота на багрите ме заслепяваше, беше ми необходимо известно време, докато успея да разгранича безбройните цветни петна. Проврях се всред насядалите и се огледах на всички страни.
И тогава я забелязах…
Веднага разбрах, че това е тя. Любов от пръв поглед. Мигом й хвърлих и втори поглед. Тя точно отговаряше на представите ми за онова, което си бях пожелавал винаги.
Фигурката й беше грациозна и стройна, сякаш ще се прекърши от крехкост. При това и гарвановочерни коси на път по средата, по последна мода, дългите кичури бяха прихванати отзад с дъгоцветна панделка. Носеше червен гащеризон, щампиран с черно.
Сега тя извърна леко поруменялото си миловидно лице към мене. Светлокафявите й очи ме изгледаха въпросително, тя отговори на червения карамфил в илика ми с приветлива усмивка.
Беше запазила мястото до себе си. Докато седях, нито за миг не можах да откъсна очи от лицето й. Хвърлихме се в обятията си. APHRO не се беше излъгал.
Прекарахме останалата част от деня in Citta 2000[11], с един архивен филм на Корбуки il grande silenzio[12] и с „бум-бум“.
Ние се обичахме — както желаеше APHRO.
05 Естествено, че обичам своята съпруга.
Тя е просто безупречна. Във всяко отношение. Аз съм безкрайно щастлив, бих могъл да твърдя това.
„Любовта минава през стомаха“ — казват някои. И с право.
Андреа е превъзходна кулинарка. Тя готви по свой вкус. Но ето че вече цели три години имаме щастлив брак — това не са банални фрази, а самата истина.
Ние се обичаме както в първия ден.
Разбира се, аз й помагам в домакинството. Нарочно се отказвахме да обзаведем кухнята с повече електродомакински уреди, за да имаме поне едно кътче в жилището си, където можем да направим нещо наистина сами.
Тук си запазваме чувството, че не винаги трябва да разчитаме на автоматите. Че и нашите придобити човешки умения все още вършат някаква полезна работа…
Затова се отказахме от дълбоко замразените ястия, които само трябва да се поставят върху ултравиолетовата плоча, за да могат секунди по-късно да се свалят от нея, готови за сервиране.
Ние си приготвяме всичко сами: днес например печено по ловджийски, ориз, блюдо с разнообразна салата. Готвим по рецепти от една стара готварска книга, която е наследство от баба ми и дядо ми и обхваща два дебели тома.
Насред приготовленията сме, когато изведнъж… писък… мигновено се обръщам.
Андреа!
Тя се олюлява бавно и се свлича на пода. Случи се по мое невнимание. Един вибронож се вряза в хълбока й.
Сега тя лежи в несвяст. Привеждам се над нея и внимателно обръщам тялото й на другата страна. Дезактивирам виброножа и острието се изтръгва от тялото й.
А раната.
Само една тънка струйка кръв потича по кожата. Като че ли раната се затваря от само себе си. Откривам мястото и проучвам раната най-грижливо.
И едва сега виждам всичко!
Един къс лъскаво пластично фолио… плетеница метални жици… а от някакви тънки синтетични възглавнички блика течност, която прилича на кръв…
Значи Андреа не била същество от плът и кръв!
Сега разбирам: Създал я е компютърът APHRO. Създал е идеалната партньорка за мене такава, каквато я бях описал в теста на APHRO COLA SERVICE.
Андреа била един Андроид — един робот в човешки образ.
— Обичам те…
Пошепва тихо тя, едва ги долавям. Последните й думи. Тя още веднъж се приповдига и тупва, безжизнена, назад.
06 Андреа е мъртва.
В същност не мъртва, трябва да се доуточня. Тя просто не изпълнява вече своето предназначение. Андреа не се върна вече в съзнание, откакто връхлетя върху виброножа. Тя все още лежи непокътната върху пластмасовия под в кухнята. Оттогава не съм посмял да я докосна. И едва ли ще посмея да прекрача прага на кухнята.
Сега зная: Не ще прежаля загубата на Андреа. Така силно се бях привързал към нея. Обичах я като живо същество от плът и кръв…
… и продължавам да я обичам.
И винаги ще я обичам.
Но сега зная още и как мога да си възвърна тази любов. Надеждата облекчава болката. Ще сторя това, което трябваше да сторя, за да бъда щастлив. То е толкова просто. Ще попълня нов текст и ще го изпратя на компютъра APHRO.
Ще си поръчам нова Андреа.
(Знак за почивка, кратко прекъсване, след което директното предаване продължава. Чува се раздвижване въздишане, припряно облягане назад, покашляне отпред, нещо издрънчава, блъсва се, шумоли хартия)
Многоуважаеми почетни гости, делегати от учреждения и съюзи, членове на парламента и Организационния комитет… дами и господа, уважаеми присъстващи!
В качеството си на политик, комуто е възложено да ръководи настоящите тържества, трябваше, а това е понятно, да се преборя с известни съмнения относно това дали е уместно, правилно и дори допустимо да открия този тържествен акт с един потискащ текст като току-що чутия, свидетелство на крайна нерадост, ах, какво говоря… на враждебност, би било по-правилно, документ на крайна враждебност!
В качеството си и на човек с усет към изкуството, а кой ли от нас, дами и господа, не се смята за художник в по-голяма или по-малка степен, та в качеството си и на художник трябва да призная, че разбирам шока, който всички тук явно изпитаха, нещо повече, аз самият напълно се присъединявам към него. Та кой би искал, и могъл да отрече, че по отношение на току-що чутото има какво още да се желае в художествено отношение. Що се отнася до структурата и израза, то те са по-скоро бедни, оскъдност, която издава по-малко преднамереност, отколкото неспособност, и все пак…
… все пак нашият приятел, ораторът преди мен, обогати малкото, на което е способен, изнесе го чудесно и завладяващо, създавайки от нищожното истинска стойност и доказвайки отново какъв актьор е той, несъмнено един от нашите най-големи… Да му благодарим единодушно!
(Слаби, но продължителни аплодисменти)
Нека е известно на присъстващите, че по начало съм си техник, истински научен работник, в управлението дойдох от промишления сектор и затова ръководя различни подготвителни комисии. В качеството си на научен работник, някой може да ме запита сега в какво виждам смисъла на тази встъпителна рецитация, означава ли тя нещо повече от евтино и грубо преследване на някакъв ефект, което е обичайно за това време, обзето от манията за сензации.
Нека ви кажа предварително, че виждам смисъл, извън сензационно, разбира се. Струва ми се, че той се намира по-малко в самия въпросен документ — незадоволителен не само в художествено отношение, а същевременно и твърде спорен — смисълът е повече в неговия произход и значение. Та ние не знаем към коя историческа епоха трябва да го отнесем, дали към ранната история на Земята, или към тази на някаква друга населена, вероятно много далечна чужда планета, с което биха се изяснили някои неща… В специалната наука се извършват доста спекулации в това отношение.
Многобройни и многообразни са също така и спекулациите със съдържанието, евентуалните праформи и една възможна, както се казва, изразност. При което единство има само в хипотезата, че вероятно се касае не за възпроизвеждането на действителни случаи, а за особен вид алегория.
Под алегория едни например разбират дългия и добре обмислен път на усъвършенстване и пречистване, който е необходим, за да се направят от поданиците добри войници…
(Тук-там се чува смях, леко безпокойство)
И на мен, дами и господа, и на мен, политика, такова едно тълкуване ми изглежда крайно съмнително, ако не и съвсем условно, поради една още по-съмнителна полемика…
Други пък, напротив, допускат алегории в новото изкуство, точно описание на онези менящи се състояния, които измъчват посетителите на модерни художествени галерии и концерти. Или чисто и просто в описанието на процеси в най-новите картини, в най-новата ни музика… Което отново предполага, че става дума за апокрифен текст, за фалшификация. Който обаче сериозно твърди такова нещо, на мен, художника преди всичко, а и на вас, дами и господа, едва ли ще изглежда другояче, освен като плосък и бездарен шут.
Много по-важно е предположението, свидетелстващо напълно за стремеж към истина и точен анализ, че си имаме работа с едно образно описание на някои последици от автоматизацията или организирания масов туризъм, проблеми, които преди се решаваха със сигурност, което пък от историческа гледна точка е основателно. От друга страна, налице е убеждението на някои, че алегорията трябва да се търси изцяло в живота, феномените на стареенето и смъртта, необясними и безумни както за нас, живеещите днес, така и за съвременниците от коя да е друга епоха, и по-нататък, алегорията в еволюцията на сложно устроените организми обратно към техния произход, едноклетъчния организъм, и все пак винаги метафорично, описвайки процеси в душевната област…
Колкото и старателно да е обосновано всичко това, то не може да убеди така лесно мен, научния работник.
(Заразително покашляне на много места в залата, следствие на отшумяваща епидемия; нарастващо безпокойство)
Не, дами и господа, ако ви запознах с този документ, ако го поставих в началото на заключителната си реч, то бе не за друго, а единствено затова, че в него виждам нещо напълно различно от всичко, споменато досега.
За мен, дами и господа, той е предупредителен огнен знак, достигнал до нас от далечното минало. И нека ви кажа, тежко ни и горко, ако не го забелязваме!
(Сподавя се пристъп на кашлица, моментна неспокойна тишина)
Този документ, дами и господа, ни показва, и то страшно ясно, както ми се струва, какво ще стане с човека, ако се подчинява на предметите, които сам е създал, вместо той тях да подчини на себе си. Дами и господа, днес ние имаме средства, с каквито човечеството никога преди не е разполагало. На човешкия гений се удаде да развие един технически свят, който за нас, художниците, представлява осъществяване на всички стари утопии, чиято концепция дори надхвърля познавателната способност на научния работник, понякога значително, и само човекът, отделният човек, ние, вие и аз, повярвайте на един политик, само човекът си е останал предишният.
Безпомощен, той се вижда предаден на творенията си, рожбите на неговия дух, които се превръщат в изверги, гадове, които той не е вече в състояние да укроти с камшик и пистолет в старата клетка за лъвове. И ако си помислим все в тоя ред, че присъстваме на някакво цирково представление, на онова обичайно зрелище, което наблюдаваме, добре обезопасени, то те автоматично и неумолимо ще се нахвърлят върху нас, самите ние ще се нахвърлим върху себе си, освободеният дух — върху беззащитната ни душа, върху скованото ни тяло, и краят на човечеството ще бъде жалък, много по-жалък, отколкото изглежда в споменатия документ, в случай че в последния момент не успеем да променим нещата. Но е късно, дами и господа, късно е! Кой няма да запомни това, точно днес…
(Страшно безмълвие, сякаш всичко е притаило дъх)
Така е, и ще ви приведа един актуален пример, който в настоящия момент придобива особено значение. Положението е такова, сякаш армия с утрешно въоръжение, а с вчерашно обучение…
(Засилване, ако може така да се каже, на общото безмълвие, и най-малкото движение, вдигане или отпускане на ръце, изправяне или навеждане на глава би подействало като детонация)
Нов човек — това е, което ни трябва! Нов човек за един нов свят. Това няма да ни се размине. И трябва да се постигне.
Един човек с талант и интуиция, който не се води сляпо по течението на мисълта си, а е в състояние да го насочва и владее, човек, който, вместо да се страхува от изобретенията си като от смъртна зараза, ще може да им се възхищава и да ги обича, без да бъде използван от разни апаратури за подреждане на такива, а използващ апаратури за своя, човешкия порядък, който поставя началото на истинския живот; човек, не който сляпо се подчинява на развитието на бъдещи епохи, а дотолкова е господар сам на себе си, че развитието на бъдещите епохи се подчинява на него, с една дума човек, който векове наред е провокирал прогресивния упадък, и ще постигне истинския прогрес, в който той вярва, откакто може да разсъждава, с цялото си прекрасно упование… Един човек, който, макар и винаги верен на своята същност, тъкмо защото най-сетне иска да отговаря на призванието си като мислещо и независимо същество, ще бъде коренно преобразен и освободен от представите за едно тъмно, анархистично и доста стихийно минало!
Човек, който ще съзнава съблазните на фантазията си и ще я дисциплинира, докато продължава да съществува на този свят като естетическа категория, би казал един художник.
Човек, който ще съзнава силите на нравствеността и ще ги издигне в мерило за своето поведение при каквато и да е общност, да, едва чрез тях ще открие чувството за отговорност пред общността, би казал политикът.
Човек, който ще съзнава невероятните възможности на мисълта си и нейните плодове, каквито и да са те, ще се научи да ги подчинява на цялостния мисловен процес, би казал научният работник.
Дами и господа, уважаеми присъстващи, вероятно вече се питате защо такъв един тържествен акт трябва да се състои точно в този момент, възможно е дори някои от вас да не одобряват това, че встъпителните тържества и изобщо цялата програма не са отложени пред вид настоящата ситуация…
Дами и господа, позволете ми да ви помоля да станете от местата си и да ме последвате. Искам да ви покажа нещо, което може би ще даде отговор на вашия въпрос, както и на въпроса за необходимостта от нов човешки тип и за неговото подробно безупречно устройство.
(Колебливо ставане на отделни делегати, след това нарастващо безпокойство, което се разпространява, различни гласове на преводачи на разни езици, шум от преместване на предмети, неясен говор, шепот, приглушени възгласи, гласове и стъпки, движение на тълпа хора навън, която се старае да бъде спокойна, шум от плъзгане и стържене на голяма автоматична врата, която се отваря бавно. Отекващи стъпки, ехтяща глъч, всичко замира с учудваща бързина, акустиката е като в просторно помещение, зала, палата, внезапна тишина)
Уважаеми присъстващи, макар това, което ще видите сега, да е разработено под личното ми ръководство от една производствена група от механическата и електронна промишленост, мисля, че спокойно мога да кажа: Пред нас е най-блестящият експонат от цялото изложение.
Това не е просто изложбена палата, драги приятели, а модел на един изцяло автоматизиран божи храм в естествени размери, който може да се достави серийно в готов вид за всички варианти на християнски вероизповедания, при срок за изпълнение на поръчката около половин година.
Тук, драги приятели, се намираме в римско-католическия експонат!
(Възгласи на удивление, все още приглушени.)
Бихме пропуснали да забележим, че залата е снабдена с камбани и записи на орган от най-известните църкви и свещени места в света — тези неща отдавна са станали привични и за конвенционалните богослужебни места, — ако ни се беше удало до голяма степен да усъвършенстваме този метод. Още в преддверието влезлият електронно се фиксира и тества според поведението и жестовете му, а един автоматичен механизъм изпълнява желанията му, преди още той да ги е осъзнал. Обладава го само едно внезапно странно чувство на съгласие с всичко, което го заобикаля. Още от самото начало той, така да се каже, е настроен и поставен в хармония.
Ако влязат едновременно повече хора, електронната апаратура изчислява средното аритметично, т.е. средната стойност на техните желания, за да ги изпълни. Така се стига до почти всеобщо изживяване. Това важи между другото и за осветлението и регулирането на температурата в помещението, те съответно са също индивидуално или колективно приспособими. Съществува и зала за изпълнение на специални желания… Например ако някой има желание да чуе религиозно произведение от класиката, то за тази цел е приложен архив от записи на най-известните оркестри, солисти и диригенти.
(Отново възгласи на удивление и възхита)
Но да не си губим времето с прелюдии, а да пристъпим към същественото…
Това са нашите електронни столове за изповед!
Този, който ще се изповяда тук, няма да ползва гласа си, всички уреди са конструирани с такава чувствителност, че веднага улавят неговите мисли, вграден е дори един вид лъжедетектор, за да се усети и улови това, което изповядващият се би искал да премълчи. За магнитофоните, които ще въздават покаяние и опрощение, според вида на греховете, успяхме да се сдобием с най-именитите специалисти-отци в цялата църковна сфера. Където и да се намира изповядващият се, дори и в най-затънтеното кътче на света, навсякъде ще разполага с това най-висше постижение.
Освен това така се премахва чувствителната и досадна липса на персонал, която се забелязва от известно време сред духовенството, в същност чрез подобни методи тя би се компенсирала и премахнала.
(Чува се много далечен неопределен шум, отделни възгласи, вече по-силни)
Но безспорно най-голямото чудо, струва ми се, е олтарът.
Елате, приятели, елате, вижте!
Щом приближим и коленичим на определено място; онзи скрин там ще се отвори, ще заработят механични грайфери, ще извадят потира и ще го поднесат. Сега, както чувате, прозвучава литургията от една салонна уредба, звуците идват изпод земята, стените и ъглите, тя се настройва автоматично на желаните текстове за определен ден… Обърнете внимание сега на разпятието и фигурата на Христос в естествена големина върху него, която може да се смята автентична, все пак отговаря на всички резултати от предишни изследвания за характерните особености на тялото, цвета на косата и очите, височината, фигурата и т.н. на нашия Спасител… Моделът е така конструиран, че на определени места улавя дори литургичния текст, обърнете внимание колко естествено и в синхрон се движи устата му, при смяна на думите очите се озаряват от вътрешна светлина и сякаш гледат нас, които свеждаме глави, и не ви ли се струва наистина, че някаква ръка докосва леко главата ви… В този момент се задейства сложна магнетична система, потирът се издига, механичните грайфери изнасят над него кръста, след това се надвесва над нас, коленичилите, спуска се, накланя се от един към друг и вече можем да се причестим…
(Шепот, много гласове бъбрят неразбрано)
Запланувано е ново специално допълнение, при което Христос слиза от кръста, взема потира и се насочва към всеки, който ще получи причастие, от раната на ръката си капва вино в потира и го подава на коленичилите, от гърдите си откъсва една облата и я слага на езика на коленичилия. Това трябва да стане в момента на преосъществяването, но то тепърва предстои да се реализира.
За съжаление, приятели, не мога да ви демонстрирам този вариант, дори и да беше готов… Липсва ни съгласието на още някои инстанции на клира. Но това е въпрос на време, защото за това допълнение на нашия модел се застъпват най-енергично, висши сановници и влиятелни ордени, в него те виждат, както и ние, необходимата, да, неизбежна завършеност на цялото изобретение.
Драги приятели, всичко това е само едно скромно начало. И какво ни учи то? Учи ни какво трябва да стане във всички области на живота. Духът да не е противник на душата, а напротив, да твори и се грижи за нея, ние го откъснахме от тъмните, разрушителни сили, накарахме го да служи на добрите сили, на най-възвишения край: когато човекът застане пред своя бог, сам, но вътре в църковния апарат, с който той си служи през своето съществувание и, който пък, от своя страна, си служи с неговото съществувание. Без да става дума за онзи момент, когато човекът си отива от този свят, той ще може, необезпокояван от никого и неотклоняван от човешкото си несъвършенство, да разговаря със своя създател.
(Все по-нарастващи бърборене и шепот, все повече гласове)
Приятели, братя и сестри, ние наистина трябва да помогнем на човека! Той трябва да намери обратния път към най-дълбоките, истински корени. Корените на традицията. Искам да кажа, той отново трябва да проумее, че нещата са святи, че всичко в действителния живот е свято. Това са бракът, работата, нейният продукт, домът, придобивките, всички висши стойности, но свещено е преди всичко безсмъртното в тях — потомство, родина. Той трябва да ги пази от всякакви заплахи, не бива да забравяме това сега, в случай на необходимост ще трябва да се борим, да водим свята борба, която може би ще надхвърли силите ни, но ако трябва, ще се борим до последен дъх, ако трябва; ще претърпим поражение, тогава един отминаващ ад ще бъде за нас вечен рай, защото, казвам ви, ние вече живеем в рая, който ни е отреден, можете да не се съмнявате и оспорвате…
(Чуват се отделни екстатични гласове, след всеки опяващ следва тълпата с хор от молитви)
Да се научим да се примиряваме, приятели, да подчиняваме личното благополучие на общите интереси! А на вътрешния глас, който произхожда от висшестоящи сфери, да се научим да се доверяваме! Като вярващ, а това обхваща всичко: научния работник, художника, политика, като дълбоко вярващ казвам: Разумът също е свят, не бива да злоупотребяваме с него!
Нашата църква не е нищо друго, освен единствения глас на разума, безпогрешен монитор, ръка, която ни спира на ръба на пропастта. Затова да избегнем всички погрешни пътища, всички жалки и ужасни подражания на живота, онова разлагане на човешката личност, което може да доведе само до краен морален хаос…
(Отново шум отвън, този път по-отблизо, отколкото преди, но разпространяващ се с голяма скорост във всички посоки)
Да се научим, братя и сестри, да се научим в часове, на нужда, в момент на крайна опасност, като този, пак да се събираме, да се приютяваме в църкви, както се е правело някога във време на война, при силен прилив на морето и избухнал пожар.
Това е единствената закрила!
(Молитви, викове, песен, безпокойство, раздвижване, всичко това става със страшна интензивност. Неопределен шум отвън сега се чува от всички страни, приижда от всички страни, прехвърлил всички прегради)
Някъде бушува ураган, развихрят се пожари, преливат вълни, морето залива диги и насипи, земята се разтърсва и раздира, война руши зидове, събарят се цели светове, планети се разбиват и разпиляват, но ние тук сме на сигурно място, скъпи братя и сестри! Поемете дъх, успокойте се, вече сме спасени!
Та ние сме в рая! Това е раят!
Защото човекът може да бъде само човек. Защото човекът не може да се отдели от човека — той е човек и такъв трябва да си остане. Ако иска да остане… Искам да кажа, ако може да остане…
Точно това имам пред вид, ако остане!
(Невъобразимо страшно бучене. Всичко друго е онемяло — ледено мълчание.)
— Ах, престани с тези твои грижи! — раздразнено каза той. — Какво ли не си въобразяваш! Признай си честно, всички тези брътвежи, че не сме можели да контролираме влеченията си, са резултат от проклетата ви високомерност. От незапомнени времена вие, жените, сте се грижили за децата и за мъжете си, а сега изведнъж всяка иска някаква служба! Но и това ви е малко, защото искате не каква да е служба, а тъкмо тази, която е привилегия единствено на мъжа!
— Глупости! — отсече тя.
— Точно така — каза той, — макар да си образовано момиче, ти наистина говориш глупости! Колко време живеем вече тук? Почти тридесет години! При това знаеш много добре какво представлява нашето обучение, на мъжете от изследователската група. Никакво време за влечения, импулси и други подобни щуротии не остава. Вече не налитаме на всяка! А пък там, отвън, в това отношение няма никаква опасност. Да не мислиш, че там навсякъде плуват жени? Тъй че престани с глупостите си, които ти наричаш грижи! — Обърна се към нея с усмивка: — Това е последният ден преди заминаването ми и би трябвало да ни дойде на ум нещо по-хубаво, отколкото да се караме.
— Нямам намерение да се карам — язвително каза тя, — в края на краищата те обичам. Едва не умирам от страх, когато си помисля за утре. Ти ще бъдеш сам сред всички тези чужди същества — ами ако се случи нещо непредвидено? Ако загубиш контрол? Веднага ще се задушиш. Не, аз продължавам да твърдя, че трябваше да изпратят някоя от нас!
Денят беше прекрасен. Слънчевият блясък прорязваше водата и потапяше в искряща синева всичко под повърхността. Кромко и Мала се бяха облегнали на един коралов риф и обвиваха с тънките си като власинки тентакули[13] множеството му зъбери и издатини. Само някои от по-широките спокойно се полюшваха из водата. Бяха почти прозрачни, цветът на Мала беше кехлибарен, а на Кромко — зеленикавосин. Бяха красива двойка, а кристалносветлите им тела със змиевидна форма образуваха идеални пръстени. Тъй като бяха определени един за друг, след завръщането на Кромко от експедицията по сухата повърхност на планетата те щяха да се свържат завинаги.
От групата, която се състоеше от петима мъже, обучени специално за стъпване на сушата, като най-подходящ бе избран Кромко и макар всички досегашни опити за изпращане на аеробинавти на земната повърхност за осъществяване на контакт с въздуходишащите да бяха несполучливи, този път отговорните инстанции сякаш не се съмняваха в успеха. Изработеният по нова технология защитен костюм беше съвършен и напълно отговаряше на сухоземните условия; преди шест месеца бяха имали неповторимия шанс да уловят един мъжки екземпляр от интелигентната форма на живот, която се намираше на по-малката суха част от планетата. Подобно на много други от неговата порода, съществото бе плувало из морето просто за удоволствие — поведение, което така и остана непонятно за гханците, тъй като на никого от тях не би дошло на ум да стъпи по такава причина на сушата, където те на всичко отгоре не можеха да живеят. Към безводните области ги тласкаше чисто научен интерес. Вътрешните органи на въздуходишащото същество бяха отстранени и след един сложен и продължителен процес на експертите се удаде да направят от външната кожа защитен костюм, който не само бе напълнен изцяло с вода, но беше и осигурен против всякакво проникване на въздух.
— Не мога да разбера какво искаш — отново подхвана Кромко. — Щом се свия в главата на костюма, с помощта на протегнатите си тентакули мога да движа цялото тяло, включително ходовите подпори и приспособленията за хващане. Наистина няма да мога да виждам кой знае колко добре, тъй като мога да надничам през зрителните отвори горе в главата само с две очи, а поискам ли да погледна встрани или назад, налага се да извъртам самата глава или дори цялата конструкция.
— Ама че несъвършени създания! — процеди Мала и изви нагоре вътрешния пръстен на тялото си. Кромко видя как многобройните й очи кокетно заблестяха.
— Че нали и аз непрекъснато ти го повтарям! Тези хора са грозни и недодялани. Представяш ли си, те нямат тентакули, а само две приспособления за придвижване и още две за хващане. Затова не мога да си обясня защо се притесняваш толкова. Ще изглеждам като тях, непрекъснато ще поддържам телеконтакт с водната станция, пък и езикопреобразувателната ми машина функционира безупречно.
— Да, но ако, ако… — Мала внезапно отлепи тентакулите си от кораловия риф. Те се понесоха из водата като порой от златни нишки. По тялото на Кромко пробяга тръпка. Очният му пръстен се качи високо, той се разтрепери. Тентакулите му се откъснаха от рифа и се устремиха към Мала. Сплетоха се с нейните, леко се разтърсиха взаимно и след това Кромко и Мала затанцуваха из водата, като се въртяха и Полюшваха.
— Ето, виждаш ли — прошепна му тя, — тъкмо това имах пред вид.
— Ама че си ми глупавичка! — нежно каза той. — Че нали те обичам… Престани най-сетне с тези твои брътвежи! Утре вечер ще съм се върнал и ще ти раз-разкажа за всичко, разбира се, ако службата за сигурност ми разреши. И тогава и двамата хубавичко ще се посмеем.
Кромко бавно излезе на брега. Беше ранно утро и на плажа нямаше никой. Плуването бе минало горе-долу добре въпреки тромавите движения на приспособленията за придвижване и хващане.
— Всичко е о’кей — предаде той по телепатичен път в базата, — плажът е безлюден. Никой не ме забеляза.
— Добре, момче! — дойде отговорът. — Продължавай така, желаем ти щастие!
— Не мога да си представя, че някой ще е щастлив в такова тяло — изръмжа Кромко и припряно чукна с няколко тентакули по вътрешната страна на костюма от човешка кожа, — ама че нескопосана работа! Но ще направя каквото мога. Край.
Повлече се по пясъка и внимателно се разположи.
Бяха избрали за приземяването тъкмо това място, защото знаеха, че щом слънцето се издигнеше по-високо, тук се събираха много хора, за да се излежават, да играят или да плуват във водата. При това горната част на своите приспособления за придвижване (точно на мястото, където се съединяваха с тялото) те обвиваха с парче плат, и тъй като мъжкият индивид, заловен недалеч оттук, чиято кожа днес служеше на Кромко за защитен костюм против въздуха, бе облечен по същия начин, парчето плат пак беше поставено там. „За какво ли им е? — мислеше си Кромко. — Тия хора и без това се движат достатъчно тромаво. Сигурно е нещо като украшение. Или пън предпазва от слънцето или водата. Но малко странно е, че само тази част от тялото е уязвима…“
— Добро утро, сладур! — чу той някакъв глас до себе си. — Умираш от скука сам на плажа, нали?
Кромко вдигна очи. До него стоеше човешки екземпляр с особено дълги приспособления за придвижване. Освен ивицата плат в долната част на тялото, той беше обвил още една около себе си горната половина. Следователно екземплярът беше женски. Само женските се обличаха така на плажа.
— Ще имаш ли нещо против, ако седна до тебе?
— Разбира се, че не — каза Кромко и предаде във водната станция: „Контактът осъществен. Женски човек. Плажът постепенно се пълни.“
— Какво си се умълчал? — подхвърли женският екземпляр. — Попитах те нещо.
Кромко забеляза, че езикопреобразувателната машина не бе включена и телепатичният му отговор не е могъл да бъде разбран. Натисна копчето и каза:
— Извинявай. Разбира се, че нямам нищо против.
Съществото седна и зарови краищата на приспособленията си за придвижване в пясъка.
— Казвам се Ивон — представи се то и му намигна, — но приятелите ми викат Иви. А ти как се казваш?
На Кромко не хрумна нищо друго, освен да назове истинското си име.
— Кромко? — Ивон като че ли се изненада. — Странно име, за пръв път го чувам — но ми харесва, да знаеш! — После започна да рови в една пъстра чанта и измъкна оттам малка кутийка. После бавно погали едно от приспособленията за хващане на Кромковия костюм и попита: — Ще ми намажеш ли гърба с крем? Много лесно изгарям.
„Аха — рече си Кромко, — ето за какво са парчетата плат“. Положи немалко усилия, докато намаже бялата мазна субстанция по кожата на женския екземпляр, който бе легнал по корем. „Внимание, база! — предаде той. — По всичко личи, че човешката кожа е уязвима от слънчевите лъчи и на други места, освен на покритите с плат — тъкмо мажа индивида, с който осъществих контакт. Надявам се, че въпреки сухото състояние костюмът ми не е застрашен.“
„Ама че гадост! — изруга шефът на школата за обучение. — Бъди предпазлив, Кромко. Веднага щом установиш някаква промяна по външната страна на твоя костюм, връщай се във водата.“
„О’кей — каза Кромко, — ще внимавам. Мога да си представя какво значи да ти изгори кожата. Нямам желание да глътна въздух и да умра. Какво ли би казала Мала?“ И той се засмя, за да си вдъхне кураж.
— Колко меки ръце имаш! — установи Ивон. — Такива едни пухкави, почти като възглавница. Ох, но на някои места много натискаш! Да не си масажист?
Преди Кромко да успее да отговори, той се видя заобиколен от цяла тълпа мъжки и женски човешки същества, която засипа него и Ивон с такава лавина от думи, че езикопреобразувателната машина едва смогваше да прещраква навреме.
— Виж ти, че това е Зиги!
— Къде беше толкова време?
— Не дрънкай глупости, нали Зиги се удави преди няколко месеца!
— Ами, това са само слухове…
— Какви ти слухове, писаха го във вестниците!
— Какъв Зиги ви е прихванал! — намеси се Ивон. — Това е Кромко.
— Каква прилика! — изчурулика един женски екземпляр с много тъмна кожа. — Но това все пак не е Зиги. Зиги беше с кафяви очи, а вашите са такива едни… извинете… зеленикавосини. Да не би да сте брат на Зиги?
„Ами сега? — мислеше си отчаян Кромко. — Ако кажа да, ще поискат да научат подробности и нищо чудно да се издам.“ Но още преди да успее да отправи запитване към базата, Ивон го улови за едно от приспособленията за хващане и му се примоли:
— Кромко, хайде тръгвай, нали щях да ти показвам нещо! Чао на всички!
Кромко бе изненадан. Нещо, което тя бе казала, сигурно не бе достигнало в суматохата до него. Последва я. Тя вървеше напред и леко поклащаше горната част на приспособленията си за придвижване, и то точно това място, на което се намираше парчето плат. „Даже не могат да се движат както трябва — помисли си Кромко с презрение, — моите тентакули водят това глупаво тяло много по-добре.“
— Какво искаше да ми покажеш, Ивон? — попита той.
— За тебе съм Иви — изгугука тя. — Измислих това, за да се отървем от онези нахалници. Ти си много мило момче, ама си и много мълчалив. А сигурно искаш да останеш насаме с мене, нали? — Тя го изгледа косо през зрителните си цепки и прошепна: — Очите ти наистина имат особен цвят — много са секси…
Кромко се почувства поласкан, понеже специалният клавиш за трудни думи преведе: „Привлекателен в полово отношение.“ Той се слиса и си зададе въпроса, как така един гханец може да се хареса на женски човешки екземпляр, макар да не можеше да се отрече, че неговата раса бе далеч по-съвършена и заслужаваше възхищение. После се сети, че Иви има пред вид само защитния му костюм.
Кромко отново влезе във връзка с водната станция: „Отдалечавам се с лицето, с което осъществих контакт. За малко щях да се запозная и с други хора, но разговорът взе опасен обрат. Сметнаха костюма ми за уловения от нас плувец. Това е просто невероятно, като се има пред вид преработването, а и фактът, че те всички изглеждат еднакви! Можеше да се стигне до разобличение.“ „Правилно си постъпил, Кромко! — похвали го станцията, — но внимавай, не се отдалечавай много.“
Кромко не намери за нужно да разяснява, че предложението беше направено от Ивон.
Както се поклащаше, Ивон стигна до един свод в скалистия бряг, до една каменна арка, наклонена към морето, което я беше създало. Стрелката на скалата за околната среда леко щракна и спря на „опасност“. Сега навсякъде из пясъка стърчаха камъни и скални отломъци. Кромко знаеше, че не бива да върви по-нататък — достатъчна беше една погрешна стъпка, и ходилата на неговите приспособления за придвижване можеха да се повредят. Но освен това Кромко знаеше, че ходилата му бяха подсилени с двоен пласт пък и щеше да внимава. Той последва Ивон, мина под каменния свод и заобиколи няколко скални издатини.
„Какво ли е намислила? — питаше се той. — Наоколо няма никой.“ И наистина край тях не се виждаше нито един човек.
Брегът стана съвсем каменист и Кромко внимателно подбираше местата, на които стъпваше. Заобиколиха още една стръмна канара и…
— Ето го любимия ми залив! — възкликна Ивон.
Тук морето завършваше в залив с овална форма и образуваше по този начин езеро, закътано сред голите насечени скали на стръмния бряг. Чак до самата вода сушата беше покрита с камънак. Водата беше прозрачна и тъмносиня, тъй че Кромко можеше да види дори белия пясък по дъното.
Ивон неочаквано свали от себе си двете ивици плат, простря ръце и извика:
— Това искаше, нали, Кромко? Хайде, събличай се бързо и скачай във водата! И тя се втурна в залива с такъв устрем, че по каменистия бряг се плиснаха малки вълни.
Кромко се вцепени. „Тя ще си изгори кожата — мислеше си той, — защо ли си свали предпазната обвивка? Нали инак я носят и във водата?“ Поведението й му беше непонятно. Той тъкмо искаше да информира базата за странното поведение на женския човешки екземпляр, когато видя Ивон да се обръща във водата, да му маха и да се гмурка. Дългата жълта растителност по главата й се разстла върху синята водна повърхност като порой от златни нишки.
„Женски тентакули! — проблесна в главата му. — С цвят на кехлибар… Мала!“ Олюля се, втурна се към водата, без да обръща внимание на камъните, и почувства как все повече и повече от тентакулите, му се отделяха от вътрешната стена на защитния му костюм и се устремяваха в една посока — към примамливите нишки. Тромавата, напълнена с вода конструкция започна да губи равновесие. Очният му пръстен се вдигна нагоре, око след око започнаха да надзъртат през зрителните цепки.
„Ало, база! Ало, база! — отчаяно предаваше той, — загубвам контрол! Женски тентакули във водата!!!“
„Запази спокойствие, Кромко! — гласеше отговорът. — Събери ума си — във водата не може да има тентакули. А и да има, не им обръщай внимание. Спомни си за обучението ни! Дръж защитния костюм изправен!“
— Хайде де, идвай! — долетя гласът на Ивон. — Хвани ме!
Косите й се носеха нагоре и надолу заедно с вълните. Стотици тентакули във вътрешността на Кромковия костюм се устремиха към главата със зрителните цепки, напираха към златната, танцуваща маса. Костюмът се олюля, похлупи се напред, удари се в скалите. В същия миг вътрешното налягане отслабна. От един тесен процеп започна да се процежда вода. Но Кромко мислеше само за едно: „Тентакули! Тентакули“!
Той простена: „База, не мога повече. Импулсът е по-силен от мен. Процеп в кожата. Какво да правя?“
Указанието на станцията незабавно да защипе мястото на процепа отвътре, да се потопи в онази част на тялото, която все още беше пълна с вода, и с максимална бързина да се завърне в морето, едва проникна до съзнанието на Кромко. Няколко от тентакулите му бяха пробили уплътнителите на зрителните му цепки. И докато процепът непрекъснато се увеличаваше, а вкараната в защитния костюм вода сега изтичаше и през зрителните цепки и се просмукваше между камъните, Кромко си мислеше: „Може би наистина трябваше да пратят жени… Щеше да е по-добре… Женски тентакули… там… Мала!“ После започна да потъва в някаква бездна.
Водата все по-бързо струеше от защитния костюм, тялото на Кромко се отпусна, тентакулите му се вцепениха, а човешката кожа върху камъните на малкия залив започна да се свива.
Беше се провинила. Клер съзнаваше това. Беше се провинила пред държавата, пред обществото, пред близките си. През всичкото това време бе живяла с тая вина, но сега правосъдието я застигна. Трябваше да бъде наказана. Заслужаваше го — и все пак…
Не биваше да се омъжва за Франк. Франк! За част от секундата видя лицето му пред очите си. Той се усмихваше. Не само устата му, цялото му лице се усмихваше. Лицето му със сиво-сините очи и челото, което изглеждаше по-високо, отколкото беше в същност. Клер бе обхваната от внезапното желание да заудря с юмруци в това лице, да заблъска в него като с чук, да го разбие. Очите, които я гледаха, сега бяха потъмнели. В тях бе изписано разбиране, симпатия, любов. В нея се надигна болка. Не, не, Франк не беше виновен. Не можеше да го мрази. Тя го обичаше. Обичаше го навярно повече, отколкото бе обичала Петер. Нужно й беше доверие. Така е. Франк би я разбрал. Той би я разбрал, както и Петер. Заедно биха могли да намерят някакво решение. Вината беше нейна. Трябваше да послуша майка си. Тогава, когато се запозна с Петер, много преди Франк. Колко отдавна беше то. Клер тъкмо бе навършила седемнадесет и искаше да има Петер, единствено него. Той беше едър, тъмнокос, очарователен. „Няма да излезе на добър край — бе казала майка й. — Държавата не цени такива бракове, тя само ги търпи и освен това…“ Ала Петер бе готов на всичко. Петер, подир когото тичаха момичетата, бе заслепен по нея.
И на него не бе разказала истината. Но по-късно, когато след две години… Петер беше щастлив, въпреки опасността, която ги заплашваше. Петер обичаше опасностите. Заедно се бяха опълчили срещу държавата, срещу нейните разпореждания, закони. Не, Петер също не беше виновен. Той не съзнаваше в какво се впуска, като се ожени за нея. Единствено тя си беше виновна. Клер го проумя съвсем ясно: виновен бе страхът й, нейният страх тогава, в деня на златните гривни, преди близо двадесет години. И сега трябваше да си плати за всичко.
Клер плачеше. Втренчи поглед в компютъра за приготвяне на ястия. Тук започна… краят. Наистина ли бяха изминали само няколко седмици оттогава? Не беше ли още по-рано, онази вечер, когато Франк отиде на някаква среща с приятели и Доти пожела да дойде с децата, а и Маргарет с малкия си син? Климатичната инсталация не работеше и тя току-що бе дръпнала остъклените външни стени на жилището, за да влезе малко въздух. Беше непоносимо горещо. Напълни компютъра за хранене с масло и добавките за сандвичи и постави хлебчетата върху транспортната лента. Анет стоеше до нея и й помагаше.
— Ще направя още няколко сандвича с ябълкова салата — каза тя и натисна бутона на компютъра. Обичаше ябълкова салата. Повечето деца я обичаха. Ябълки имаше рядко.
— Нали знаеш, че не можеш да ядеш с нас, Анет? — сгълча я Клер и Анет наклони глава встрани, погледна я дяволито и каза:
— Може би ще останат няколко, мамо. За после.
— Шът, шът! — смъмри я Клер и Анет взе сандвичите, от транспортната лента, постави ги на една табличка и ги отнесе в дневната.
— Пийс ще дойде ли? — попита тя. Клер кимна. Пийс бе дъщеричката на Доти. Беше две години по-малка от Анет.
В този момент камбанката дрънна.
— Идват! — извика Анет, — ще ида да отворя.
След минута пред остъклената входна врата се появи външният асансьор. Едно момче любопитно притисна нос в стъклото.
— Съксес е — каза Анет, — и леля Маргарет, но леля Доти с Пийс и Фридъм също са дошли.
Доти беше сестрата на Франк, Дороти. Тя беше закръглена и пухкава, с живи, блестящи очи и добро сърце като Франк и също като него „емералд“. Децата й — малката Пийс и около петгодишният Фридъм — бяха всичко за нея.
Към Клер пристъпи млада жена с късо подстригани тъмни коси.
— Мога ли да ти представя сестра си Лил? — попита Маргарет. — Тя дойде тъкмо когато се канехме да тръгваме. Надявам се, нямаш нищо против, че я взех със себе си, нали?
Клер бе чувала вече много за Лил. „Колко е хубава!“ — помисли си тя. Знаеше от Маргарет, че Лил беше неомъжена и отлично се възползваше от това. Бе облечена по последна мода. Сякаш влажни люспи покриваха туниката й, която й стигаше до под коляното, а по врата и ръцете си носеше сребърни украшения във формата на виещи се змии.
Анет бе отвлякла Пийс в къта за игра, а Фридъм се помъкна подире им.
— Хайде, върви да си играеш с другите! — каза Маргарет на Съксес. Но момчето не искаше.
— С ония там аз няма да играя! С такива не играя!
— Разбира се, че ще играеш! Я не се превземай! Хайде, тръгвай веднага! — И Маргарет го избута при другите деца.
— Това хлапе ще ме подлуди! — изпъшка тя. — Като си помисля, че само след няколко месеца ще ми се появи още едно такова, свят ми се вие. Господи, как ви завиждам!
— Хайде, хайде! — успокояваше я Клер, докато наливаше чая. — В края на краищата най-напред ще е бебе. А как ще се развие по-нататък, не знаеш. Към Съксес вероятно сте били прекалено отстъпчиви, това е всичко.
— Не е точно така! — разгорещи се Маргарет. — Тоя нов учител е виновен! Пълни им главите с щуротии: „Вие сте по-различни от другите! Може би един ден ще бъдете опората на държавата! Играйте си само помежду си — оставете ги тия «дрид».“ Ей такива им ги говори. Добре сте си вие с Доти, а също и Лил! Погледнете Фридъм. По-малък е от Съксес, а как хубаво си играе с двете момиченца.
— Да, децата действително ми доставят само радост — потвърди Доти.
— Деца! — обади се презрително Лил, а после се обърна към Маргарет: — Аз наистина не разбирам какво искаш. Мнозина на твое място биха се радвали да имат собствени деца.
Маргарет тъкмо си беше взела сандвич с водорасли. Тя едва не се задави.
— Да имаш собствени деца, пък и да се радваш отгоре на това — я не ме разсмивай! Такова бреме са! Най-напред докато минат месеците преди раждането, а после още колко ядове те чакат! Добре че няма да имам повече от две! Да бяха поне от собствения ми мъж! Курт е мил към Съксес и с нищо не се издава — но се обзалагам, че често се пита как ли изглежда истинският му баща. И ако трябва да призная честно, аз си задавам същия въпрос.
— Е, така е с изкуствено заченатите деца — подхвърли Лил, — в края на краищата, преди да се омъжиш си знаела, че Курт е „емералд“ и че за да родиш децата си, ще трябва да минеш през „бебешката скамейка“.
— Разбира се, че го знаех. Но искам да ви кажа нещо: Радвам се, че Курт е „емералд“. Така поне не е необходимо да „подарявам“ на държавата повече от две деца. Ако се бях омъжила за някой „сел“, кой знае колко трябваше да отгледам!
Тя взе от подноса втори сандвич с водорасли.
— Чудесни са, Клер! Трябва да ми дадеш рецептата за моя компютър. И Съксес много обича такива сандвичи. Ела за малко, Съксес! — извика тя към детския кът. Момчето дойде, взе си един сандвич и отново се измъкна.
— Как беше в същност с тебе, Клер? — поиска да разбере Доти. — Франк ми беше казвал, че Петер също бил „сел“. Не си ли го ревнувала, когато сегиз-тогиз е бил привиквай на „бебешката скамейка“? Не бих могла да понеса някъде да съществуват деца от Михаел, а аз самата да не мога да имам. Щастлива съм, че и двамата сме „емералд“.
— Свиква се — отвърна Клер, но си помисли: „Колко е права Доти. Колко често съм плакала тайно, когато Петер е трябвало да ходи в клиниката. Но нищо не можеше да се направи. Дори и при смесен брак трябваше да се подчиняват на закона. А всички «сел», мъже или жени, бяха длъжни да създават деца, независимо дали в собственото си семейство, или чрез «Бридинг–Сентър», в случай че бяха сключили брак с «емералд».
Клер почувства, че някой леко я дърпа за ръкава на туниката.
— Мамо?
— Да, Анет? Какво има, малката ми?
— Мамо, бих искала един сандвич с ябълкова салата!
— О, боже! — Доти вдигна изплашено ръка към устата си. Никой не каза нищо повече. Всички втренчиха погледи в детето.
— Сандвич с ябълкова салата? — прошепна Клер. — Какво ще правиш с него?
— Искам да го изям, мамо! Аз обичам ябълкова салата и ти знаеш това. Съксес получи сандвич с водорасли, и аз бих искала да хапна нещо. Гладна съм.
От вълнение Доти се разхълца.
— Тя се е повредила, Клер! Не й позволявай! Направи нещо! Тя не е в ред! Бързо! Бързо!
Клер кимна и разтри с ръка Анет между плешките.
— Ти си «дрид», Анет! — прошепна тя. — Ти нямаш нужда от храна. «Дрид» никога не ядат. Повтори: «Аз съм „дрид“. Аз нямам нужда от храна.»
По тясното детско личице се изписа негодувание. Големите тъмни очи блеснаха сърдито. Тогава Анет се обърна и тръгна обратно към детския кът.
— Аз съм «дрид» — мърмореше си тя под носа, — аз съм «дрид». Аз нямам нужда от храна.“
Клер трепереше. Страхуваше се.
— Това… това никога досега не се е случвало — уверяваше тя, запъвайки се, — за първи път става наистина.
Доти сложи ръка на рамото на снаха си.
— Успокой се, Клер! Вероятно е станала само малка грешка, но трябва да внимаваш! Тя може да стане агресивна. Ти я имаш отдавна, нали? Франк казва, че си я имала през цялото време, докато си била омъжена за Петер. — Клер кимна. — Знаеш ли, те понякога се повреждат — каза Доти — и тогава трябва да се разделим с тях, дори когато ни е трудно. Да поговоря ли с Франк? Той би могъл да ти купи нов „дрид“, може би някой, който изглежда на повече от осем години. Ще си представиш, че това е Анет и че просто е пораснала.
— Доти е напълно права — намеси се Маргарет, — ти дори веднъж ми разказа, че си я купила вече употребявана, или… И затова имала такова старомодно име. Анет! Кой би могъл да си представи нещо под това име? Жалко, че през нашето детство нямаше още такива модерни имена като Съксес, Пийс и Фридъм. Успех, мир и свобода — под тези имена в края на краищата всеки би могъл да си представи нещо! Но Анет?
Клер едва сдържаше сълзите си. Те изгаряха клепачите й. „Да бяха престанали поне; да приказват“ — мислеше си. Тя искаше да задържи Анет и обичаше това име. — То имаше нещо общо с „милост“.
— Не можем да си позволим нов „дрид“ — изрече тя гласно. — Франк не печели толкова много и ти отлично знаеш това, Доти, а и другите спокойно могат да го чуят. Той получава надбавка към заплатата си само за „дрид“-бебе.
— Но „дрид“-бебетата са милички — увери ревностно Доти, — ние си бяхме взели едно в началото, когато се оженихме с Михаел. Трябваше да се храни с някакъв химически хранителен разтвор, някакъв си „итиум“, а по-късно можеш дори да го подсушиш. То се смееше, крещеше и риташе с ръчички и крачета като истинско бебе. Много ни беше забавно с него. Но с течение на времето, да си кажа право, започва да ти става жал и затова по-късно го заменихме с Пийс. Разбира се, трябваше да доплатим. Такова „дрид“-дете е много по-скъпо.
— Тъкмо там е работата — отвърна Клер, — ние не бихме могли да си позволим нов „дрид“ — а „дрид“-бебе не искам! Затова предпочитам да задържа Анет, макар и от време на време да не функционира.
— Знам, че в същност би трябвало да си затварям устата и сигурно пак ще направя някой гаф. — Лил погледна сестра си. — Но ако ми позволите да кажа: Не разбирам какво означават всички тия превземки. Никога няма да проумея, как възрастните хора могат да си играят с кукли!
— Лил! — Маргарет беше възмутена. — Как можеш да говориш така? Доти и Клер са привързани към децата си. За тях те не са кукли. И въобще за какви кукли става дума тук! Как е възможно един андроид да бъде наречен кукла? Андроидът е…
— Кукли или не — прекъсна я рязко Лил, — не в това е въпросът. Не бих искала да причинявам болка нито на Доти, нито на Клер. Но целият ни обществен строй просто вони. Да речем, че земното население не бива да нараства, тъй като няма достатъчно храна и особено сега, когато поради повишаване на температурите се покачва нивото на океаните. Но нима на компетентните органи не би могло да им хрумне нещо по-добро? Събрали се няколко дървени глави да решават кой има право да ражда деца и кой не! И какво излиза в крайна сметка? Погледни Доти, която прахосва насъбралите се у нея майчински чувства по бездушни, изкуствено създадени деца, и Клер, която се тормози тук с един дефектен „дрид“, защото не може да си позволи друг! А и ти, Маргарет, дето изобщо нямаш нищо против децата, си принудена, повтарям: принудена — да създадеш най-малко две и ако Курт имаше в паспорта си печат „СЕЛЕКТИД“, с други думи, ако се числеше към „избраните“, вероятно трябваше да отгледаш и повече!
— Лил! — простена Маргарет. — Престани за бога! Ако те чуе някой! Веднага ще те приберат и ще кажат, че си анархистка!
— И може би до известна степен ще имат право, но на мене ми е все едно. — Лил отвори чантата си и извади яркочервен сгънат лист. — Я чуйте какво ще ви прочета! Раздаваха ги днес по улиците:
Последна мода артикул
на международния панаир на андроидите в Сидни
РАННА ЮНОШЕСКА ВЪЗРАСТ
— Дете, което расте —
Родителите „емералд“ ще имат щастието да бъдат
свидетели как
тяхното малко „дрид“—момиченце съзрява в миловидна
дъщеря и тяхното малко „дрид“—момченце съзрява в истински син!
Предварително програмиране
Физиката се развива
Интелигентността се повишава
Растат от единадесет до петнадесетгодишна възраст
Не бихте ли пожелали вие — вие — или вие?
Първите модели пристигнаха във филиалите на GmbH[14]
за пласмент на андроиди
Изгодни цени — възможна е продажба и на изплащане
— Но това е чудесно! Представете си, все едно че си имаш истинско дете! — Доти беше силно развълнувана. Човек би могъл…
— Чудесно? — пресече Лил въодушевлението на Доти. — Кое му е чудесното? Чудесна шега на техниката може би. Вече не ще успеем да различим такъв един „дрид“ от истинско дете. Скоро ще започнат да произвеждат и възрастни андроиди и за какво ще са ни тогава „емералд“? „Дрид“ не ядат и ще вършат същата работа не по-зле от другите, при това по-евтино. За запазването на човешкия род ще са достатъчни и „сел“ — всички останали деца могат да бъдат отстранявани в деня на златното отличие.
— О, не! — изпъшка ужасена Доти. — Ти преувеличаваш, Лил! Не вярвам да се случи някога такова нещо. С новите „дрид“ вероятно искат да подарят най-сетне на „емералд“ деца, които приличат най-много на истинските.
— Достатъчно, достатъчно! — Лил си запали цигара. — Нека оставим тази тема. Един ден ще стане ясно кой е бил прав и кой не.
Клер разтреби масата, а Пийс и Анет й помогнаха да отнесе всичко в кухнята. След това разтегнаха сгъваемите фотьойли и ги изтеглиха до ръба на стаята, където остъклените стени все още бяха дръпнати встрани. Предупредиха децата да не се приближават много до края на пода, за да не паднат. Започна да се мръква. Насреща, пет етажа по-ниско, върху сградата на градското водоснабдяване запалиха светлините на парка. Те заблестяха разноцветни между листата на дърветата, а сънливото чуруликане на пластмасовите птички достигаше и до жилището на Клер. Захладня. Отпочиваха си, излегнати, и си приказваха, а децата бяха насядали на пъстри възглавнички по пода и си шепнеха.
— Има нещо приятно в тези жилища, разположени над деветдесетия етаж — констатира Лил, — имат чудесен изглед към покривите на по-ниските сгради. — А Клер си помисли: „Защо ли го казва? Сигурно не обича високите сгради, а само се опитва да бъде мила.“
Беше късно. Клер отвори вратата и влезе в детската стая. За всеки случай превъртя ключа. Малка беше вероятността Франк да дойде и да надникне, но човек никога нищо не знае.
Анет остави настрана книгата, която четеше, и седна в леглото. Очите й се открояваха, големи и черни, върху тясното лице — изпълнени с очакване. „Очите на Петер“ — стрелна се в ума на Клер. Но тази мека бяло-руса коса, разпусната сега по раменете й? Клер не можеше да си спомни някой от нейното или от семейството на Петер да бе имал толкова светла коса. Тя наистина изглеждаше едва на осем години, дори сега, без детските плитчици, които Клер винаги й плетеше. „Другите имаха право. Тя не се е променила, откакто преди две години се запознах с Франк“ — мислеше си Клер. Анет беше нежна и слабичка. Бе неизбежно при малкото храна, която получаваше. Клер делеше всичко с нея — тайно, вечер или когато Франк не беше в къщи. Но не смееше да изразходва много повече, отколкото би било необходимо за самата нея.
— Беше много непослушна — каза Клер и постави пъстрата чанта с надпис „играчки“ до леглото. — Как можа да дойдеш на масата и да поискаш да ядеш? — Наля мляко в една чаша и сложи в чиния едно разрязано на половинки хлебче с ябълкова салата. Сосът бе размекнал хляба и то не изглеждаше вече много апетитно. Детето лакомо посегна към него.
— Съксес ме нарече мръсна „дрид“, мамо. Той заяви, че нямало да посмея да отида на масата и да си взема нещо.
— Не е трябвало да слушаш всичко, което казва Съксес. Той не е нищо повече от едно малко момче, което си придава важност. Той повтаря като папагал онова, което е чул в училище. Ти си много по-голяма от него.
— Съксес е на седем години — каза Анет, а аз съм на осем, нали? — Тя размисли един миг. — Пийс е също на осем, но аз знам много повече от нея; А по-рано знаех по-малко и бях малка — много добре си спомням. Но „дрид“ не растат. Защо тогава по-рано бях по-малка, когато живеехме още във воденицата?
Изведнъж Клер видя пред очите си воденицата: зидовете от неодялан камък, тясната висока стълба към входната врата, огромното колело, което стърчеше над пресъхналия улей, където някога бе текла воденичната вада. Всичко сякаш се рушеше, но само на пръв поглед. Преди много, много години бяха покрили цялата воденица с консерватокс и под здравия прозрачен слой тя се бе запазила така, както бе изглеждала преди стотици години. На времето се числеше към достойните за съхранение държавни музейни сгради. Но докато Клер живееше в нея с Петер и Анет, почти никой не бе я посещавал.
— Защо по-рано бях по-малка? Кажи ми, мамо!
Както се бе замислила, Клер се стресна. Погали Анет по косата.
— Ти си друг „дрид“, не като Пийс и Фридъм, сама го знаеш. Виждаш, личи и по името ти. То е старо име и ти си съвсем ранен модел „дрид“. Такива вече няма.
— Затова трябва и да ям, нали, мамо? И никой не бива да го знае.
— Точно така, никой не бива да го знае, дори и татко. Докато живеехме още във воденицата, беше друго. Татко Петер те купи и той знаеше какъв „дрид“ си. На земята няма достатъчно храна. Тя стига само за „сел“ и техните деца и за „емералд“. „Дрид“ нямат нужда от храна, но иначе са като другите деца. А тъй като ти си особен „дрид“, трябва да ядеш, затова и растеш. Но ако някой узнае това, ще те приберат. Не биваше да идваш на масата. Сега всички си мислят, че си се повредила. Много е лошо, когато някой „дрид“ се повреди. Откача и вече не знае какво върши. Започва да чупи предмети и да напада хора. Затова онези „дрид“, които са вече неизправни, ги прибират и унищожават. И тъй, бъди по-внимателна в бъдеще!
— Добре, мамо. Няма вече. Ти не искаш да ме приберат, нали? — Детето дъвчеше последния залък от сандвича. — М-м, тази ябълкова салата! Непрекъснато бих могла да ям ябълкова салата! Не остана ли още нещо?
Клер поклати глава.
— И компютърът беше празен. Съжалявам, миличка. Аз нарочно не изядох нито един сандвич с ябълкова салата. Но въпреки това не остана нищо повече.
— Ако Съксес не беше толкова подъл, нямаше да дойда на масата — започна отново детето. — Трябваше да го чуеш какви ужасни неща каза за „дрид“. Фридъм едва не се разплака, а Пийс си запуши ушите. Тогава аз просто трябваше да му докажа, че „дрид“ не са такива, каквито казва той! А как само се хвали! След три години щял да навърши десет и сигурно щял да получи златно отличие — тогава никой вече нямало да го сбърка с някой „дрид“!
„Десет години — мислеше си Клер. — Денят на златното отличие. Анет в същност сега трябваше да е…“
— Ще ми разкажеш ли как си получила отличието, мамо? — попита детето.
— Ако си легнеш послушно и не бърбориш повече. — Детето се сгуши във възглавницата.
— Бях точно на десет години — започна Клер, — както повечето деца. Месеци преди това постоянно ни подлагаха на медицински прегледи и тестове, изпитваха ни в училище. Що въпроси само ни зададоха!
— Какви въпроси?
— Ами въпроси като въпроси. Какво най сме обичали да учим и на какво да играем, какво ни е отношението към всевъзможни неща. Веднага след това дойдоха седмиците в детския лагер, където се извършваше окончателният подбор. Цял месец бяхме там с класа.
— И после, мамо?
Клер разказа за деня, в който се бе върнала от лагера в къщи.
„Издържах! — викаше, ликуваше тя. После бе хвърлила пътната си чанта в ъгъла. — Почти всички от моя клас изкараха, само три момичета и едно момче не успяха — горките!“
Клер си спомни какво си бяха говорили и шепнали преди това в училище. Всички знаеха какво ги очакваше, ако се провалят на тестовете и бъдат „избрани“ за Selected или „сел“. Момичетата във всеки случай трябваше един ден да понесат ужасни болки, когато се наложеше да раждат. И всяка година бяха задължени да ходят на прегледи в държавната клиника, за да не би тайно да са родили някое нерегистрирано дете. Но Клер не се провали. „Получих го, мамо! Ето го!“ — бе извикала тя и размахала новия си паспорт, за да може майка й да види в него снимката със зелена точка и тлъсто отпечатаната буква „Е“, тоест „емералд“. „Знаменита си, Клер!“ — бе извикал брат й Ерик и не на лъжа се бе хвърлил на врата й. Ерик беше дванадесетгодишен и Клер много добре си спомняше, когато той получи своето златно отличие. Тя му се бе възхищавала и му бе завиждала. Чистото злато беше рядкост. Срещаше се почти само в музеите и, разбира се, у „емералд“. Всяко дете, което не станеше „сел“, получаваше златното отличие на своя най-голям ден. Също и Максим, най-големият й брат, който по онова време не живееше вече при тях, беше „емералд“. Неговото златно отличие заедно с това на Ерик висеше в рамка на стената в дневната. А сега тя сама щеше да получи такова — гривна от чисто злато, която имаше право да притежава за цял живот. Едва след нейната смърт гривната се връщаше отново на държавата и номерът от вътрешната й страна щеше да бъде заличен.
Клер беше щастлива. Тя се радваше на своя голям ден — най-важният ден в живота на едно дете. Щеше да облече бяла копринена туника и да получи подаръци — и майка й сигурно щеше да опече сладкиш от истинско брашно, както бе направила и тогава, в деня на Ерик. За деня, в който Максим бе получил своето златно отличие, Клер не можеше да си спомни.
Очите на майка й бяха овлажнели. „Плачеш ли, мамо? — бе попитала Клер. Плачеш, защото си радостна, нали? Много ли си щастлива?“
— И баба ли е плакала за това? — попита Анет.
— Сигурно — отвърна Клер и си помисли колко твърдо бе вярвала тогава, че майка й е могла да плаче само от щастие. Тя изобщо не подозираше, че майка й бе мечтала поне едно от децата й да стане „сел“, че бе желала да има един ден внуци. Детето Клер не съзнаваше какво означава да си „емералд“ и че в същност другите, „сел“, бяха тези, които са издържали решаващия тест.
— И какво стана после, мамо? — чу Клер тихото гласче на Анет. „Вече заспива“ — помисли си тя и продължи да разказва как после на определения ден не бе успяла да отиде в клиниката — една глупава простуда бе станала причина за това. „Сега трябва да ходя на инжекция съвсем сама с чуждите деца — бе плакала тя. — Нито едно от тях не познавам!“
Наложи се да изчака три седмици, докато я допуснат отново, но най-после този ден дойде. Облечена в бялата туника, обточена със златен кант, отведоха Клер сутринта в клиниката. Всички бяха дошли, дори и най-големият й брат Максим с жена си, която носеше на ръце своето „дрид“-бебе. Навсякъде висяха гирлянди и позлатени пластмасови цветя, стояха развълнувани деца и се сбогуваха с родителите си. Някои плачеха, но Клер гордо показа новия си паспорт и последва децата, които се стичаха към клиниката. След това се наредиха на дълга опашка в белия коридор. Свиреше тиха музика. Младичка сестра им раздаде лакомства. Всички дърдореха един през друг, възхищаваха се на туниките си и разказваха за подаръците си. Някои се страхуваха от инжекцията. Клер чу едно дете да казва: „Изобщо не боли“. „В помещението за облъчване показвали весели картинки.“ „Нищо подобно — извика едно червенокосо момче. — Това са стереоскопични телевизионни стени!“
Опашката бавно напредваше. На Клер й идваше да се разплаче. Всички се познаваха, само тя беше чужда. „Няма от какво да се боиш — каза най-сетне една сестра в бяла престилка, — става много бързо.“ И тя доближи спринцовката до китката на Клер и заби иглата. Клер едва забележимо трепна, но усети как емералдинът нахлу във вените й. „Послушно момиче“ — похвали я сестрата и й надяна златната гривна. А Клер си помисли: „Сега съм «емералд», истински «емералд» като Ерик и Максим. Вече съм голяма.“ Още от училище тя знаеше, че от съприкосновението със златната гривна, която лежеше върху мястото на убождането емералдинът образуваше блестяща смарагдова точка, която никога вече нямаше да изчезне и по която би могъл да се разпознае всеки „емералд“ до края на живота му.
На вратата се почука. Клер се стресна. Анет беше заспала.
— Още ли си вътре? — попита Франк. Клер се наведе над детето и го целуна. После отиде до вратата, отключи я и изгаси лампата.
— Тихо, Франк — прошепна тя. — Заспа. Аз дори не съм я усетила. Искаше непременно да й разкажа за деня на моето златно отличие.
— И затова мене ме забравяш — каза Франк. — Мен кой ще ме отведе в леглото? — И Клер видя как й намигна.
Клер лежеше в тъмното и размишляваше. Сънят бягаше от очите й. Въпреки издърпаните стени и слабото течение, което леко раздвижваше пердетата, горещината през деня още се усещаше в помещението. Едното перде не бе дръпнато изцяло и Клер можеше да вижда луната. Матовата й светлина падаше на широка ивица върху леглото. Клер отново си спомни за воденицата и за Петер. Тогава тя често биваше сама, защото Петер много пътуваше. Представяше своята фирма в целия четвърти градокомплекс и понякога не се връщаше с дни. Не го затрудняваше, че къщата им се намираше далеч от града в една долчинка в гората. Той набавяше онова, от което имаха нужда, и го донасяше, когато си идваше.
Клер се въртеше в леглото. Каква жега! Как можеше да спи Франк при такава горещина? Тя се заслуша в спокойното му, равномерно дишане. „Толкова го обичам — помисли си тя. — Би ми било непоносимо да се разделя с него. Именно затова и не смея да му кажа истината. Но скоро ще трябва да го направя. Франк е честен и прям. За него ще бъде истински шок. Но той ще ми прости. Ще намери изход. Навярно бихме могли да се преместим във воденицата. Още не й е изтекъл срокът за наема.“ Но Клер знаеше, че това бе невъзможно. Франк трябваше да изостави професията си. А от какво щяха да живеят тогава? „Ще трябва да остана отново сама с Анет във воденицата — мислеше си тя. Франк ще може да ми идва само на гости. Но какво ще правя без него?“ Клер се боеше. Страхуваше се да не го загуби.
Страхуваше се? Спомни си отново за деня на златното отличие. Защо тогава се бе оставила да я надвие страхът? Беше толкова щастлива. Но след това… Майка й веднага забеляза, че нещо не беше в ред, още щом Клер се върна от клиниката. Но едва вечерта, когато останаха сами, Клер можа да й обясни. Преглъщаше и се запъваше.
— Случи се нещо, мамо.
— Какво, Клер?
— Направих нещо ужасно.
Майка й я хвана за ръката.
— Но какво има, детето ми? Та ти плачеш!
— Ах, мамо! — с хълцане и запъване Клер й разказа всичко.
— Тъкмо бях получила гривната и се чувствах толкова горда. Но после… после…
— Какво после?
— Пред мен имаше още четири деца и тогава… тогава стана нещо със сестрата в помещението за облъчване. Сестрата, която ми даде гривната, влезе там. Двете си говореха и манипулираха с компютъра. Ние чакахме. Можех да гледам нарисуваните цветя по вратата на помещението за облъчване и голямото жълто слънце над тях. Пред мен бе едно момче с рижа коса, което непрестанно говореше за това помещение. И тогава ми… ми хрумна, какво ми беше разказвала баба за войната.
— Но ти не знаеш какво е война, Клер.
— Знам, в училище бяхме говорили за това. Но баба ми разказа нещо за облъчване и за хора, които са имали ужасни болки и е трябвало да умрат. И тогава… тогава ми хрумна, че нас също ще ни облъчват, за да не можем да имаме по-късно бебета. Слънцето на вратата означаваше живот, живот и храна за всички хора, благодарение на „емералд“, но аз си мислех само за войната. Ние продължавахме да стоим, сестрата не се появи вече, а момчето говореше ли, говореше. Изведнъж така ме достраша и после… Мамо, толкова се срамувам! — Клер цяла се бе изчервила.
— Кажи де, кажи!
— Из един път ми се приходи до клозета.
— Но, Клер, няма защо да се срамуваш от това!
— Да, но… но аз просто си тръгнах. Бях видяла преди това табелката на една врата. А после не можах да я намеря — и след това се загубих. Бяха толкова коридори и всички изглеждаха еднакво. — Клер замълча, преглътна. — Когато се върнах обратно, децата, с които бях чакала, вече ги нямаше. И сестрите не бяха същите. Сестрата, която сега правеше инжекциите, ме попита дали търся някого. Страхувах се да кажа, че не съм била в помещението за облъчване. Непрестанно мислех за баба и за онова, което ми беше разказвала за войната. Не казах и за това, че си бях тръгнала, казах само, че ми се струва, че още не съм готова. Сестрата само се засмя. „Още една златна гривна ли искаш да получиш?“ Децата на опашката се позахилиха. Тогава сестрата взе паспорта ми, отиде напред и говори нещо с другата сестра. След това ме изпрати в къщи. Не беше много любезна. „Ти си готова — каза ми тя. — Така и предполагах. Какво повече искаш? Всеки минава само по веднъж.“ Всичко беше регистрирано, мамо, и в компютъра също. Бяха се объркали и не го забелязаха. — Клер изхълца. — Но аз все пак съм „емералд“, нали, мамо? Аз въпреки това съм истинска „емералд“!
Клер бе погледнала майка си и видяла как около устните, й заигра усмивка. В очите й също се таеше усмивка, някак дълбока и потайна, сякаш се усмихваше на нещо, което беше само нейно.
— Несъмнено, Клер — бе казала тя. — Разбира се, че си истинска „емералд“. Нали имаш гривната. — После я издърпа нагоре върху ръката на Клер. — Виждаш ли, ето я и зелената точка, и паспорт ти дадоха. Щом ти е казала сестрата, че всичко е наред, значи е така. — А после добави: — Но в класа по-добре не разправяй за това.
Така бе започнало. По-късно Клер естествено узна, че не беше истинска „емералд“ и когато на седемнадесет години се запозна с Петер и той поиска да се ожени за нея, разбра каква опасност я заплашваше. Петер беше „сел“. Те можеха да имат деца и всеки щеше да види, че е измамила държавата. Сега и майка й се страхуваше. Но въпреки това Петер и Клер се ожениха и едва когато разбра, че очаква дете, тя каза истината на Петер. Той обаче бе щастлив. Щеше да има собствено дете — независимо регистрирано или не. Петер успокои Клер. Успокои и майка й. И тогава наеха воденицата — за двадесет години. Не беше скъпо. Никой не искаше да живее толкова далече от града. И там, във воденицата, се роди Анет — не присъства никой, освен майка й и Петер.
„Боже мой, воденицата! Колко хубаво си живеех там“ — мислеше си Клер. Гората стигаше почти до къщата, а зад нея дълбока пещера водеше до една скала, където беше хладно и Клер държеше хранителните си припаси. Потокът, който някога бе задвижвал колелото, бе пресъхнал, но имаше и един друг, по-голям поток, който бликаше на малки вълни върху сипеите от шисти, под ниско надвиснали клони. В плитките му води Анет си играеше и пляскаше, щом започна да се държи на малките си крачка. По-късно, когато се учеше да говори, Клер, а също и Петер, й казаха, че е „дрид“. Действително воденицата рядко виждаше посетители, но по-сигурно беше, ако Анет не знаеше истината.
Да, там те бяха щастливи — въпреки тайния страх на Клер, че някой случайно би могъл да разбере какво криеха двамата във воденицата. Всичко вървеше добре, докато…
През целия ден бе валяло. Като плътна сива стена се бе изливал дъждът от небето. Листата на дърветата блестяха от капките. През този ден Петер не се върна в къщи. Три дни по-късно го намериха хора, които искали да се спуснат към воденицата. Дъждът бе размекнал тесния горски път и го бе заличил от двете страни. Колата на Петер се бе подхлъзнала и сгромолясала в потока — потока, който Клер толкова обичаше. Не беше паднал кой знае колко надълбоко — но Петер умря, защото наоколо не бе имало никой, който да му помогне.
Оттогава Клер остана сама със своя страх. Тя продължаваше да живее във воденицата, но пенсията, която ходеше да взема в града, едва стигаше за нея и за детето. За да пазарува, също трябваше да отива до града. И тогава — две години по-късно — се запозна с Франк. Веднага го обикна.
— Трябва да напуснеш тази воденица — каза той, — ти и детето. Не можете да останете да живеете сами в гората.
„Франк! — мислеше си Клер. — Защо не ти разказах, че Анет не е «дрид»? Защо веднага не ти казах истината?“ Винаги се бе страхувала. Но Франк беше „емералд“ и с него бе по-различно, отколкото с Петер. От него тя не можеше да има деца. За какво тогава да му обяснява? Омъжи се за Франк и реши по-късно да му разкаже всичко — когато се наложеше. Сега това време беше дошло. „Ще му кажа истината — реши Клер. — Трябва да го направя, преди той сам да забележи какво става с Анет. Това ще го уплаши, но той ще ме разбере. Той обича децата. Пак ще трябва да живея сама с Анет във воденицата и само от време на време да виждам Франк. Нищо не може да се направи. Той не бива да си остави професията. Той трябва да живее в града.“ Но тъкмо това измъчваше Клер. Докато живееше с Петер, това не бе я смущавало, но сега не можеше да понесе мисълта да не вижда по цели дни Франк.
Прозвуча националният химн. Някой я търсеше по видеотелефона. Клер изключи мелодията и на екрана се появи кръглото лице на Доти. Изглеждаше възбудена.
— Мога ли да се кача за малко при теб, Клер? — попита тя. — Аз съм долу, обаждам се от вашата ВТ-централа.
Три минути по-късно тя дойде горе — но не беше сама. Съпровождаше я момиче на около единадесет години.
— Блу Скай! — каза Доти, — това е леля Клер. Кажи сега хубаво: „Добър ден!“
Момичето подаде ръка на Клер и се усмихна. Беше симпатично дете. По раменете му се спускаха на къдрици тъмна коса, а очите му, които погледнаха Клер, напомняха сапфири.
— Ти беше споменала, майко, че имам и братовчедка. Не се ли казваше Ан?
— Анет — поправи я Доти. Тя не си ли е в къщи, Клер?
— О, да, разбира се, в стаята си е. Толкова обича да чете. Анет! — извика Клер.
— Клер, аз просто трябваше да дойда и да ти разкажа — започна Доти. — Едва тази сутрин получихме Блу Скай. Нали си спомняш за оная листовка, която неотдавна донесе Лил — „НОВИ АНДРОИДИ В СИДНИ“ или нещо от този род. Беше реклама на модели в ранна юношеска възраст. Сещаш се, нали? — „Дете, което расте.“ Аз проглуших ушите на Михаел за това. Ако погледнеш, по-скоро имахме нужда от нов кухненски компютър, пък и иначе в къщи трябва да се набавят толкова неща. Вече бяхме отделили пари настрана. И тъй, за да бъда по-кратка: Вчера ходихме във филиала на GmbH за пласмент на андроиди, оттатък в… в…, ех, че не се сещам сега как се казваше оня новият квартал на север — и разгледахме какво предлагат там. И тази сутрин вече можехме да си вземем Блу Скай. Какво ще кажеш за очите й, не са ли божествени? И е толкова умна! Представи си, може да носи дори бикини, без изобщо да се виждат някакви включвателни уредби или нещо от този род! Тя е просто като истинско девойче. Освен това ще продължи да расте и ще стане по-голяма.
— Кой ще продължи да расте? — попита Анет, която току-що бе влязла в стаята.
— Твоята нова братовчедка — каза Доти и посочи Блу Скай. — Тя е „дрид“ като теб, но може да расте!
— Аз…
— Анет! — извика Клер и й хвърли предупредителен поглед.
Анет премълча „също раста“ и вместо това каза: „Аз не раста.“ Усмихна се на Клер, сякаш очакваше от нея похвала, а после се обърна към Доти:
— Защо Пийс не дойде с вас?
— Тя трябваше да наглежда Фридъм — обясни Доти, — но се радва, че вече си има сестричка.
— Искаш ли да видиш стаята ми? — обърна се Анет към Блу Скай. Момичето кимна.
— Да, с удоволствие. Ако би желала да ми я покажеш.
— Но не се бавете много — предупреди Доти, — трябва да си тръгваме веднага.
Децата напуснаха стаята и Клер се обърна към Доти:
— Фантастична е. Мога да си представя колко си щастлива. Ще ви създава много радост, на теб и Михаел. Бих искала Анет също да порасне. Сигурно е хубаво да гледаш как растат децата. — Но в същност си помисли: „Бих искала Анет да изглежда винаги като осемгодишна. Всичко би било по-лесно, макар че, откровено казано, трябва да е чудесно да гледаш без страх как тя става голяма.“ — Както вече казах — продължи Клер, — ние никога не ще можем да си позволим такъв „дрид“, дори и да бих искала да имам. Трябва да е безумно скъп.
— Нека не говорим за това — отвърна Доти, — едва ли е останало нещо от спестяванията ни. Но сега трябва да си тръгваме. Отбих се само за малко, да ти я покажа. Искам да й купя още няколко рокли и други неща. Получихме я с дрехи, но няма нищо за преобличане. А нещата на Пийс не й стават. Блу Скай! — извика тя. — Ела, трябва вече да тръгваме! — После утеши Клер: — Горе главата! Може би Анет не се е повредила. Но ти трябва да внимаваш и да я наблюдаваш. Не би било зле да поговориш и с Франк, дали все пак не бихте могли да си купите нов „дрид“.
Това беше във вторник. Седмица по-късно Доти се обади една сутрин по телефона и попита дали Анет не би могла да дойде да си поиграят с Блу Скай.
Анет не бе на себе си от радост.
— Франк може да я доведе с колата — каза Доти, — а довечера да я вземе обратно. Току-що говорих с него по телефона. Ще се освободи за един час от банката. Така ще мога да му покажа и Блу Скай. Той изобщо не я е виждал.
— Сигурна ли си, че ще му бъде удобно? — Идеята не се хареса на Клер. През изтеклата седмица Франк често бе закъснявал и не й се искаше заради Анет да работи извънредно.
— Е, хайде съгласи се де! — настоя Доти. — Франк беше сигурен, че няма да имаш нищо против. Искаше да се отбие веднага след обед и да вземе Анет. Обади му се и го попитай!
Накрая Клер отстъпи и в два часа Франк тръгна с Анет. Не й беше особено приятно. Никога досега не бе се осмелявала да пуска сама Анет. Винаги се страхуваше, че някаква глупава случайност би могла да стане причина да се разкрие тайната й. Но от друга страна — отиваше у Доти, а нейните деца бяха „дрид“. Значи нямаше да има нищо за ядене. Какво тогава можеше да се случи? Пък и довечера щеше да си дойде.
Клер се разплака, като си помисли за онази вечер. Втренчила поглед в компютъра за хранене, тя плачеше, макар да съзнаваше, че вината беше нейна — само нейна.
Франк се върна много по-рано, отколкото го бе очаквала. Нямаше още седем часа. Клер изтича насреща му и веднага забеляза, че Анет не беше с него в асансьора. Франк отвори вратата и въведе пред себе си в стаята едно непознато дете с тъмни очи и светли коси. Той се усмихваше. Не само устата му, цялото му лице се усмихваше.
— Къде е Анет? — бе попитала Клер.
А Франк й отвърна:
— Ето я! — и посочи към непознатото дете.
Малкото момиче я погледна нежно, а после обърна очи към Франк и тихо попита:
— Това мама ли е?
Клер изпадна в истерия:
— Къде е Анет? — бе изкрещяла тя. — Къде е Анет?
— Но, Клер! — изненада се Франк. — Защо се вълнуваш? Успокой се! Това е изненада. Доти ми разказа, че Анет се е повредила и че това е много опасно. Разказа ми също колко много би искала да имаш „дрид“ като Блу Скай, който расте. През миналата седмица ходих няколко пъти след работа във филиала за пласмент на андроиди при GmbH и успях да ги убедя така да променят едно от техните „дрид“-момичета, че да прилича малко на Анет — в очите и косите, вече си забелязала. Доти и Михаел ми дадоха остатъка от спестяванията си, а аз няма да си купя новата кола, но ти трябва да имаш онова, което желаеш, мила! Ето ти новия „дрид“!
— Но къде е Анет? Къде е Анет? — Клер побесня и заблъска с юмруци Франк по гърдите.
— Анет? Анет, разбира се, дадох, за да мога да доплатя, иначе нямаше да стигнат парите. Но тя и без това беше съвсем изхабена, както ми казаха. Била изцяло повредена, когато я откарали и приспали. И ако договорът не беше сключен още миналата седмица, те изобщо не биха приели в предплата такъв един неизвестен и дефектен модел „дрид“.
Партито свърши. Едно най-обикновено парти с мили хора, глъч, смях на вратата, сбогуване, вратата се затваря.
— Така, отървахме се! — каза Хорст.
А Ирмгард, леко пийнала и засмяна:
— Най-после сме сами! — и добави, без да се смее:
— В същност жалко, че си отидоха.
— Така е, Ирмгард, нали знаеш, един като стане и другите решават да си тръгнат. Но наистина са мили хора, нали?
— Да, действително са мили. Чудна работа, въобще не се чувствам изморена. Ще ми налееш ли още малко?
— С удоволствие. Това ли е твоята чаша? — Ирмгард му кимна, той я взе, посегна към бутилката, наля чашата и прибави няколко парченца лед, които леко дръннаха.
— Мисля, че сега трябва да поразчистя, иначе утре тук ще изглежда ужасно. — Ирмгард се зае да чисти. А Хорст, както винаги, понякога не успяваше дори да скрие раздразнението си от това, че са пушили много, се опита да каже:
— Добре е най-напред пепелниците… — когато Ирмгард го прекъсна.
— Точно това правя.
Чаши и пепелници потропват върху подноса, чуват се стъпки в кухнята, тракане на високи токчета по кухненските плочки, едно най-обикновено разчистване след най-обикновено парти.
— Знаеш ли, тук има още нещо — каза Хорст изненадан и вдигна това, което беше там.
Ирмгард извика от кухнята:
— Какво?
Хорст й отговори по-високо, за да го чуе тя оттам:
— На масата има нещо.
— Какво нещо?
— Изглежда като опакована грамофонна плоча или нещо такова.
Ирмгард се появи заинтригувана от кухнята.
— Я виж ти, кой ли я е донесъл?
— Същото исках да те питам и аз!
— Значи не си благодарил за него?
— Не.
— Страшно неприятно. Е, развий да видим, може да има надпис и ще разберем от кого е.
— Тежи странно за една плоча, но какво друго може да бъде, освен плоча. — Хорст разви хартията, смачка я и я хвърли в кошчето. — Е, какво ти казах, грамофонна плоча!
Ирмгард посегна и я взе.
— Чакай да видя какво пише на нея.
Тя прекара плочата с леко пренебрежение съвсем близо до очите си и прочете буква по буква, като заглавие на някакво стихотворение:
— О-ра-ку-лът.
— Странно заглавие. Оракул. И няма нищо друго, освен тази графика.
— Не, нито име, нито някакво упътване, само това малко тъмно изображение. Според мен представлява ковчег. Ковчег с крила. Бих казала, летящ ковчег, а ти какво мислиш, Хорст?
— Дай да видя! Не, не виждам никакъв ковчег. Прилича ми по-скоро на лабиринт, да, мисля, че е лабиринт, а в средата — Хорст посочи с пръст средата на графиката, — в средата е празно.
— Вероятно скрита картина. Но аз виждам само очертанията на ковчег, а ето тук крилата. — Ирмгард също прекара показалеца си, червено лакиран, по графиката.
— Ето крилата, но това може да са и лъчи или вълни, ти какво мислиш?
Хорст поклати замислено и нерешително глава, а Ирмгард продължи:
— Почти бих казала, че преди малко изглеждаше по-другояче, ако би било възможно. Нали сега правят новите шикозни графики така, че погледнати от различни страни, да изглеждат различно. Но ковчегът се вижда съвсем ясно, или пък това е някакъв вид кристал.
— Не виждам никакъв кристал наистина, Ирмгард, може би имаш пред вид средата на лабиринта, която е по-тъмна, но това не е кристал.
— Но ковчегът изпъква ясно сред графичните линии. Виждаш ли, сякаш плува, плува някак във въздуха или сред тези вълни и разпръсква лъчи.
Ирмгард и Хорст стояха насред полуразтребената стая, в която преди малко се бе състояло едно най-обикновено парти, гледаха плочата и не можеха да определят изобразеното на нея.
Хорст пак се опита:
— Не, не гледаш както трябва! Все пак е лабиринт, една огромна спирала, която се увива към вътрешността, но както в неподвижното ядро на тайфуна, циклона, вихрушката, така и тук в средата не се вижда нищо. Абсолютно нищо, средата е празна, тъмна, няма нищо. Мисля, че трябва просто да я чуем.
И докато Хорст прибираше от грамофона предишната плоча „Take five“[15] на Дейв Брубек и слагаше нова, Ирмгард попита доста тихо:
— Да я пуснем, или по-добре не?
Но Хорст бе поставил вече плочата и попита:
— Какво искаш да кажеш?
Ирмгард отговори:
— А, нищо! Добре.
Докато подвижното рамо със сапфира се издигна и спусна бавно над плочата и се чуха първите стържещи звуци, Хорст и Ирмгард се настаниха, те имаха хубава стереоуредба, облегнаха се на фотьойлите и заслушаха. Студен, почти металически твърд мъжки глас каза:
„… ракул. Оракулът… оракул. Плочата, която току-що пуснахте, е особена.“
— Аха.
„Вероятно Ви направи впечатление, че само тази страна е записана.“
— Не, а на теб?
— Не.
„По-късно ще разберете защо. Защото това е гласът. Гласът, който чувате.“
— Искаш ли цигара? — Ирмгард си запали една. Щракане на запалка, поемане на дима. А Хорст отговори:
— Не, благодаря — докато плочата с металически твърдия глас продължи:
„Това е гласът, който говори.“
— Кажи какво означава това? — попита Хорст.
„Този глас Ви говори. Вие чувате.“
— Е, и?
„Това е гласът, който говори. Това е гласът, който звучи.“
— Да, я ми кажи кой подарява днес такива неща?
„Този глас Ви говори.“
Ирмгард, почти весело:
— Ах боже мили!
„Гласът, който чувате, Ви говори.“
— Добре де, разбрахме! — Двамата се засмяха, а Ирмгард отпи глътка от чашата си, докато гласът металически твърдо продължи:
„Вие слушате този глас. Това, което ще каже той, е истина. Това е гласът. Гласът на истината. Гласът на гласовете.“
И след него Хорст:
— Забавна история, както изглежда.
Ирмгард отговори само:
— И аз мисля, че е така.
„Този глас Ви говори. Този говорещ глас ще разкаже истината за Вас.“
Хорст изимитира:
— Истината-за-Вас — а Ирмгард се засмя.
„Това е гласът, който Ви говори, Вашият глас!“
Ирмгард погледна Хорст.
— Ха-ха, моят глас звучи май малко по-иначе, а?
А Хорст отговори:
— И аз намирам, че твоят глас е по-свестен от този.
— Благодаря ти, съкровище.
„Това е Вашият глас, гласът, който говори на Вас, гласът, който говори за Вас, само за Вас, гласът, който говори, когато Вие мълчите. Това е гласът на мълчанието.“
Хорст отново изимитира:
— Гласът-на-мълчанието.
„Гласът на Вашето мълчание.“
— Какво означава всичко това? С тия модернизми човек винаги има чувството, че го вземат на подбив.
— Я по-добре ме прегърни, този глас ми действа приспивателно — и докато Ирмгард се прозяваше, Хорст каза:
— Да, съкровище мое.
Но в този момент гласът от плочата заговори особено бавно:
„Гласът на мълчанието е глас на съня.“
И докато гласът продължаваше:
„Скоро Вие ще заспите“, Хорст и Ирмгард се прозяха, страшно изморени от едно най-обикновено парти и от слушането на тази плоча. Така те почти се изплашиха, когато гласът енергично и много по-бързо каза:
„Но сега трябва да слушате внимателно. Защото този глас, който чувате, има да Ви каже нещо.“
— Сега иска да ни заинтригува.
„И то се отнася лично до Вас.“
— Сигурно ще иска да ни продаде нещо, както изглежда.
— Или да ни направи на будали.
— Сигурно така ще излезе.
— Чиста реклама.
— Самозван фукльо: „Отнася се лично до Вас.“
„Съвсем лично! Това е сигурно.
Дълго време Вие оплаквахте живота си затова, че въпросите, които поставяхте, оставаха неразрешени или пък получаваха незадоволителен отговор. Четяхте книги и списания, ходехте на театър, гледахте телевизия, слушахте радио и плочи, бяхте на църква и кино. По-често на кино. Едни въпроси се повдигаха, на други се отговаряше, що това не бяха въпроси, които Вие бихте поставили, и това не бяха отговори, които да се отнасят непосредствено до Вас.
Този глас говори с Вас, директно с Вас, лично с Вас.“
Хорст и Ирмгард отговориха неволно и едновременно:
— С мен? — и се засмяха.
Прекъсвайки смеха им, гласът от плочата каза: „Да, с Вас! Сега можете да задавате въпроси.“
— Ах.
Хорст тихо каза:
— Глупости, какво ли не измислят днес.
Но Ирмгард следеше с напрегнато внимание и каза:
— Можем на шега да кажем нещо и да видим какво ще стане.
— А, само ще смутим малкия.
— Може да е нов вид, игра.
— Ами, сега ще го попитам нещо.
„Преди да зададете сега някакъв банален въпрос, трябва да Ви обърна внимание, че това не е игра.“
Хорст попита с леко раздразнение:
— Ами какво е?
А плочата отговори:
„Или ако е игра, то такава, в която няма да спечелите.“
— Тогава защо да играем?
А плочата отговори:
„Вие вече играете, макар това да не е игра. За Вас не е игра. В тази игра, ако е игра, не Вие сте тези, които играете, Вие не сте участници в играта. С Вас се играе, Вие ще бъдете изиграни.“
Хорст реагира малко раздразнено:
— Е, същото започвам да усещам и аз.
„Това е Вашата игра, но не Вие я играете.
Това е Вашата игра, но не Вие ще я спечелите.
Тази игра ще загубите.
Това е играта, която вече загубихте, преди още да започне: Това са правилата на играта. Няма да бъдете питани дали искате да участвате. Това е всичко, сега можете да задавате въпроси.“
— Да, но тогава защо трябва да…
Но Ирмгард възрази:
— Нищо, нека да видим.
„Ще получите отговори, изчерпателни отговори. Но тези отговори, които ще получите, няма да Ви бъдат от полза.“
— Щом отговорите и без това не струват, тогава можем да спрем грамофона.
„Напразно се надявате! Между другото, отговорите може и доста да Ви послужат, зависи само от това как питате. Но независимо от естеството на въпросите и отговорите, едно е ясно: На Вас всичко това няма вече да Ви послужи.
— Хитра работа, а? Предвидени са и евентуалните реакции на слушателите.
Ирмгард се съгласи, леко стъписана.
— Може би трябва да попитаме сега как така отговорите няма повече да ни послужат.
«Въпросът се приема като поставен. Отговорът гласи: Вие няма да можете вече да извличате полза от никакви въпроси и отговори, защото преди да свърши тази плоча, Вие ще умрете.»
Хорст и Ирмгард реагираха едновременно, изненадано, бързо и недоверчиво:
— Какво…?
— Ами, ами, ами!
«Преди да свърши тази плоча, Вие ще бъдете, мъртви.»
— Ужасни приумици има в днешно време! — каза Хорст с тон, малко по-нисък от обикновено. А Ирмгард почти изплашена каза:
— Знаеш ли, започва да ми става малко страшно. Дали не е по-добре да спрем грамофона?
— Ами, просто ще върна плочата обратно. — Хорст така и направи, но изпусна рамото като нажежен къс желязо. — Ау! — извика той, а Ирмгард попита:
— Какво ти стана?
Хорст, стреснат и сякаш падащ от облаците, каза:
— Току-що ме хвана ток — а плочата вече подхващаше своята програма.
«-ракул. О-ра-ку-лът… о-ра-кул. Плочата, която току-що пуснахте, е особена. Вероятно Ви направи впечатление, че само тази страна е записана. По-късно ще разберете защо.»
— Същият текст като одеве — каза Ирмгард и се облегна на фотьойла.
«Защото това е гласът, гласът, който Вие чувате. Това е гласът, който говори. Този глас говори. Вие чувате.»
— Е, добре, всичко това ни е вече известно. Нали?
«Това е гласът, който звучи. Този глас говори с Вас.»
И ето че стана нещо, което Хорст и Ирмгард едва ли бяха очаквали. От плочата се раздаде пукащ шум и това, което стана после, накара Хорст и Ирмгард да изгубят ума и дума. Тогава именно се чу гласът на Хорст: «Така, отървахме се!» — и след него гласът на Ирмгард:
«Най-после сме сами», след това нейният смях, така че Ирмгард едва ли не изкрещя:
— Ей, та това са нашите гласове!
А Хорст, слисан и уплашен каза:
— Но това е невъзможно! Странно. — В същото време от плочата се чу гласът на Ирмгард:
«Почти бих казала, че преди малко всичко изглеждаше по-другояче, ако това въобще е възможно.»
Смаяна, Ирмгард каза:
— Хей, та това съм аз! Чуй!
А плочата продължи с нейния глас:
«Но ковчегът се вижда ясно. Или пък е някакъв вид кристал?»
Сега от плочата продължи гласът на Хорст:
«Може би имаш пред вид средата на лабиринта, която е по-тъмна.»
Безпомощна. Ирмгард попита Хорст:
— Как сме попаднали на тази плоча? — когато от нея се раздаде отново:
«Но ковчегът изпъква ясно сред графичните линии. Виждаш ли, той плува във въздуха и разпръсква лъчи.»
Безкрайно развълнувана, Ирмгард изхлипа:
— Не, не, това трябва да престане, да престане.
А Хорст, разгневен и нервен, каза:
— Да, това наистина е…
В това време от плочата продължи неговият глас:
«Това е лабиринт, огромна спирала.»
Хорст:
— Това наистина е голямо постижение!
Но плочата си продължаваше с неговия глас:
«Увиваща се навътре спирала», след това се чу пукане и шум като при включване и металически твърдия глас каза:
«В тази игра, ако това е игра, не Вие сте тези, които играете, Вие не сте участници в играта. Вие ще бъдете изиграни.»
— Аха — каза Хорст. — Дойде си пак на думата. — И погледна Ирмгард. — Но кажи ми, как е било възможно това с нашите гласове?
Ирмгард отговори раздразнено:
— И аз не знам. — От плочата отново се чу пукот и гласът продължи, насред изречението:
… да извлечете, защото преди да свърши плочата, Вие ще умрете. Преди тази плоча да е свършила, ще бъдете, мъртви. Ще бъдете мъртви.“
Ирмгард изхлипа тихо, а плочата продължи: „Мъртви, мъртви.“
— Спри я, Хорст, моля те, спри я, страх ме е!
А гласът на плочата сякаш отговаряше на Ирмгард: „Помислете си добре дали да поемете риска пак да се докоснете до този грамофон. Вие още не знаете по какъв начин ще умрете.“
Хорст, мъжествено и смело, но все пак с нотки на страх в гласа, каза:
— Не, не, това наистина минава всякакви граници, сега ще го изключа.
Ирмгард бързо го подкрепи:
— Да, да, Хорст, моля те, спри го.
Но гласът от плочата пресече думите на Ирмгард и каза:
„Вие ще умрете от ток, от ток с високо напрежение, от много силен ток! Ако още веднъж докоснете този, уред, ще бъдете един мъртъв мъж.“
Ирмгард извика, хвана раменете на Хорст, облегна глава на гърдите му, докато плочата продължи невъзмутимо:
„… и една мъртва жена.“
Ирмгард, почти истерично, бързо и тихо хълцаше:
— Но защо не изключиш това проклето нещо, или те е страх?
Хорст, като потискаше обзелия го действително страх, каза:
— Не, не е точно така, но — и гласът от плочата отговори със студена точност:
„Разбира се, че се страхувате. Но това няма да Ви помогне. В същност и нищо да не правите, пак няма да си помогнете много. Тази плоча вече доста се извъртя, към края й ще бъдете мъртви така или иначе. Докоснете ли контакта, ще умрете веднага. Можете да чакате до края на плочата.“
Ирмгард изхлипа:
— И какво ще стане после?
А плочата отговори студено и безучастно:
„После ще се появи мълния.“
Хорст попита бързо и със свито сърце:
— А откъде ще дойде тази мълния?
„Вие забелязахте, че тази плоча е необикновено тежка.“
И двамата, съгласявайки се със страх:
— Да.
„Причината е следната: плочата съдържа като кондензатор няколко изолирани един от друг метални листа. Между тях има електрическо напрежение, което непрекъснато нараства от триенето по време на въртенето. Това напрежение се разпределя върху всички части на грамофона. Впрочем преди малко Вие получихте лек удар. Междувременно напрежението трябва да е нараснало на няколко милиона волта.“
Хорст, който все още смяташе, че известни възражения биха могли да помогнат, попита с буца в гърлото: Да, но ако въобще не се докоснем до уреда?
А гласът от грамофона, който говореше все по-бързо, каза сега точно, металически и твърдо, както винаги, само че още по-бързо:
„И за този вариант е помислено. Най-вътрешният кръг от каналите на плочата е свързан с метална жица. Щом се стигне до този най-вътрешен канал, ще се получи късо съединение, което ще се пренесе върху усилвателя на Вашия грамофон. От това ще последва светкавично разтоварване, което ще попадне върху Вас, тъй като се намирате точно в пресечната точка на двата високоговорителя. Тоест намирате се в капан.“
Ирмгард, изпълнена със страх:
— О, колко ужасно!
Но гласът от плочата попита равнодушно:
„Имате ли още някакви въпроси?“
Като обмисляше възможно най-бързо, Хорст попита:
— А какво ще стане, ако променим местата си? Гласът от плочата отговори още по-бързо, но студено и точно:
„Същото, защото високоговорителите улавят всеки предизвикан от Вас шум, включително дишането и сърцебиенето. От разликата във времето на пристигналите сигнали между левия и десен канал всяко Ваше ново положение се установява веднага и съответно се направлява посоката на разтоварването. Имате ли още въпроси?“
Ирмгард, изплашена до краен предел:
— Защо трябва да умрем?
А гласът от плочата със студена, бърза точност отговори:
„Не само че трябва, но сте длъжни. Всички хора трябва да умрат.“
Хорст нервно и страшно изплашен:
— Но защо точно сега?
А Ирмгард:
— Защо така внезапно?
И гласът от плочата:
„Защото пуснахте тази плоча.“
Хорст се опита да разбере и попита:
— Но това…
А гласът от плочата отговори веднага:
„Това беше грешка, която вече не можете да поправите, една фатална за Вас грешка.“
Ирмгард изкрещя:
— Не мога повече да издържам!
Но плочата отново се обади:
„Трябва да издържите. И то още цели 10 секунди. Девет.“
Хорст, злобно и нервно извика:
— Не!
„Осем.“
Хорст отново извика:
— Не!
Ирмгард също извика, а плочата си продължи:
„Седем.“
Хорст изруга:
— Каква наглост!
„Шест“ — каза гласът от плочата, а Хорст:
— По дяволите!
„Пет“ — се чу студено и точно от плочата.
Ирмгард шепнеше в панически страх нещо за бягство, когато плочата каза:
„Четири.“ След нея Хорст:
— Къде ли е… — но от плочата вече идваше:
„Три.“
Хорст:
— Ще го изхвърля това про…
„Две“ — се чу от плочата, а Хорст довърши:
— … проклето нещо… — но суетенето вече не помагаше, защото дойде:
„Едно.“
И след него краят, мълнията, дрънчене, мрак.
Сигурно беше извършено убийство — най-малкото се касаеше за подпомагане на самоубийство. Един лекар можеше да бъде подведен под отговорност, тъй като съзнателно беше дал неверни показания за смъртен случай, и една жена бе изчезнала безследно.
Зная, че бях задължен да уведомя полицията за този факт. В продължение на три седмици обмислях дали да сторя това. След изчезването на моята клиентка — съдържателката на хотела, госпожа Анелизе М. — на няколко пъти проверявах намиращите се на мое разположение доказателства и се питах: „Представлява ли случилото се интерес за полицията? Не се ли касае тук много повече за нещо, към което трябва да насоча вниманието на колкото се може повече хора, за да ги предпазя?“
Днес най-после реших окончателно, че ще изключа полицията от играта. Ще напиша всичко, каквото зная, и ще изпратя тази статия до много вестници. Който не повярва на моя разказ, може да изхвърли листовете в кошчето. Който обаче приеме за възможни описаните от мен събития, ще разбере, че имам право да предпазя всички ближни от срещата с моята изчезнала клиентка. Госпожа М. знае всъщност нещо, което освен нея знаеха само двама — забележете — само двама души. И двамата са вече мъртви. Ако госпожа М. е все още жива, то тя навярно някой ден ще поиска да се довери някому.
Обаче, когато тази жена — когато и където и да било — се опита да ви разкаже за някакъв нечуван експеримент, не я слушайте! Не й обръщайте внимание!
1. Как се запознах с експеримента и с произшествията, свързани с него.
Преди близо три седмици госпожа Анелизе М., съдържателна на хотел, дойде в адвокатската кантора и ме помоли за строго секретен разговор. Госпожа М., около петдесетгодишна дама, която познавах от години, този път беше необикновено възбудена. Още в началото на посещението си тя ме помоли да отменя делата си за следващите часове, тъй като се нуждаела от моята подкрепа за някаква работа, която много я тревожела. За да ме убеди в неотложността на молбата си, тя ми разказа какво се беше случило. Ще изложа накратко основните моменти от разказа на госпожа М.:
От точно два месеца в хотела на госпожа М. живеел един господин, който още от първите дни на своето пребиваване направил особено впечатление на персонала. Доктор К., петдесетгодишен лекар, веднага след идването си дал да се разбере, че му е необходима абсолютна тишина и уединение. В началото отбягвал всякакви разговори, често не напускал стаята си дори когато било време за хранене. Помолил да махнат и телефона от стаята му. Докато в началото доктор К. бил объркан и — както се изрази госпожа М. — „не съвсем на себе си“, то от седмица на седмица състоянието му се подобрявало. Той станал по-тих и по-спокоен. И когато след време започнал да разменя по някоя и друга дума с околните, той създавал край себе си „мирна атмосфера“ — по думите на госпожа М. Един ден преди госпожа М. да дойде в моята кантора, доктор К. внезапно изразил желание да излезе в града с един от служителите в хотела, тъй като искал да отиде в една аптека. За първи път от пристигането си доктор К., който впрочем никога не приемал и гости, излизал от хотела.
Госпожа М. знаела, че нейният служител ще се забави доста в града и решила да извърши нещо, което сега оценяваше като непростима и некоректна постъпка. Тя отишла в стаята на доктор К., за да установи, както сама каза, с какво се е занимавал по цели седмици и месеци този странен гостенин. За свое най-голямо учудване не открила нито книга, нито някакъв работен материал. В чекмеджето на писалището обаче тя намерила магнетофонна лента, запъната в тънка хартия, а също и един незапечатан плик. Госпожа М. не могла да сдържи любопитството си и измъкнала от плика изписаните на ръка листове. Прочела ги дума по дума.
На това място ще прекъсна разказа на госпожа М. и ще цитирам най-важните откъси от написаното от доктор К. Защото няколко часа след като ми се довери, госпожа М. ми даде възможност да прибера при себе си споменатите доказателства — магнетофонната лента и бележките на доктор К. И до ден-днешен не мога да се реша да предам тези неща на семейството на доктора, въпреки че те им принадлежат по наследство.
2. Доктор К. пише един вид отчет, предназначен за семейството и за приятелите му (откъс):
„В неделя, 20 септември, ми позвъни дъщерята на моя стар пациент Фридрих Крон и ми съобщи, че баща й е мъртъв. Тази вест много ме изненада. Въпреки че седемдесет и тригодишният господин Крон страдаше от стенокардия в лека форма, неговото състояние до този момент в никакъв случай не можеше да се окачестви като особено тревожно. Веднага, отидох в жилището на Крон, където на вратата бях посрещнат от неговата дъщеря. Тя започна да ми разказва шепнешком, че днес дошла да посети баща си. След като звъняла продължително време, най-после й отворил един приятел на баща й — господин Бауер (когото аз не познавам). Бауер я оставил мълчаливо да влезе, завел я до мъртвия й баща и седнал в едно кресло, където от този момент останал неподвижен.
След като ми разказа всичко това, дъщерята на Крон ме отведе при мъртвия. Никога през живота си няма да забравя картината, която видях. В предната част на стаята, към вратата на балкона и към прозореца, бяха обърнати кресла, поставени така едно зад друго, че хората, които седяха в тях, не можеха да си виждат лицата. Между двете кресла имаше малка масичка, на която лежеше само един предмет — някакъв зар. Зарът показваше цифрата «едно». В креслото, което беше с гръб към масичката, седеше мъртвият. Главата му беше клюмнала, обърната към прозореца, слепоочието му се допираше до перваза на прозореца. В другото кресло седеше човекът, за когото ми разказа дъщерята на Крон. Той седеше облегнат, отметнал неестествено глава назад. Очите му бяха широко отворени и гледаха, тъй да се каже, «през мене».
Веднага разбрах, че този човек се намира в шоково състояние. Въпреки това най-напред се обърнах към стария си пациент.
След кратък преглед разбрах — нямаше съмнение, че е мъртъв. Причината за смъртта му в този момент ми се стори почти ясна. Леката миризма на горчиви бадеми, бледото лице на мъртвия и най-после счупената чаша, останките от която бяха пръснати по перваза на прозореца, даваха основание да се направи извод, че смъртта на Крон е причинена от отравяне, с цианкалий.
Защо, защо не извиках тогава полицията, както бях длъжен да направя? Защо? Хиляди пъти съм си задавал този въпрос. Как мога да обясня решението си, как мога да разкажа за онова неповторимо чувство, което ме обхвана в онзи миг? Не мога. Защото не намирам достатъчно точни думи, за да опиша лицето на човека в другото кресло. Изражението му беше причина за моята така безотговорна за един лекар постъпка. По това унесено в себе си лице не се четеше нито страх, нито радост, нито ужас, нито щастие, а само едно неописуемо учудване. Аз бях сигурен, че в тази стая се е случило нещо загадъчно и исках сам да разреша загадката.“
За сега това е един откъс от бележките на доктор К., които моята клиентка бе прочела без разрешение. Доктор К. описваше развитието на събитията надълго и нашироко. Аз ще отбележа тук най-важното: Доктор К. не могъл да раздвижи господин Бауер и решил да го откара в клиниката си. За да се запознае по-отблизо с причината за смъртта на Крон, той запазил за себе си предположенията, които бил направил, и помолил дъщерята на Крон да му разреши да откара мъртвия в клиниката за аутопсия. Докато чакал линейката, доктор К. успял под някакъв предлог да отпрати от стаята дъщерята на Крон. Защото, преглеждайки Бауер, той открил нещо, което искал да вземе със себе си. Наполовина скрит под креслото на Бауер стоял магнетофон с прослушана ролка, на която било написано: Първа страна „Разговор с Бауер“ (датата била от преди две години и половина). Втора страна „Експериментът“ (с дата от същия ден, в който починал Крон). Доктор К. взел магнетофонната ролка със себе си. По-късно, след като оставил Бауер под лекарски надзор в клиниката, той прослушал записа в личната си ординаторска стая. Веднага след това написал смъртния акт на Крон. Поставил диагноза „Остра сърдечна недостатъчност“, въпреки че записът на магнетофонната лента му предоставил и последното доказателство, че Крон е починал от отравяне с цианкалий.
В бележките на доктор К. има още един важен откъс, който ще цитирам по-нататък. Сега ще отбележа част от записа на магнетофонната лента. Самият аз, вече казах, притежавам тази лента. Прослушах записа, както беше направила преди мен и моята клиентка госпожа М. Тези магнетофонни записи обясняват всичко, което се случи по-късно, обясняват произшествията, които доведоха до изчезването на моята клиентка и ме накараха да се обърна с тази статия към обществеността.
3. Резюме от разговора между Крон и Бауер, който бе проведен две и половина години преди смъртта на Крон.
Записът беше направен явно без знанието на Бауер. От началото на разговора, който се води в приятелски и непринуден тон, става ясно, че господата Бауер и Крон са пенсионери, бивши чиновници, и двамата овдовели и от години редовно играят заедно на шах. По време на тези игри двамата са установили, че притежават някакви телепатически способности. Това означава, че често се случвало единият да „чете“ мислите на другия, или пък единият да каже нещо, за което в същия момент си мислел и другият. Така например единият от господата казваше открито на другия върху каква комбинация мисли в момента и това правеше особено силно впечатление, когато мислещият разсъждаваше върху съвсем безсмислен ход. Двамата господа преценяваха тази своя способност като куриозна. По време на упоменатия разговор господин Крон целенасочено засяга темата телепатия, на която Бауер реагира с удоволствие. Крон отбелязва, че от известно време се занимава с изучаването на научната същност на явлението. Крон дори прочита по време на разговора някои извадки от доклад на един руски учен, изследовател на мозъка, Леонид Василев, който години наред се е занимавал с проблема (впрочем безрезултатно) — да намери научно обяснение на телепатията. Крон обръща особено внимание на извода на учения, че тъй наречената телепатическа двойка (т.е. двама души телепати) е в състояние да упражнява непрекъснато своите способности.
След като Крон разказва всичко това на приятеля си, той изказва една мисъл, която искам да цитирам:
„И сега си представете, моля ви, такава телепатическа двойка в смъртния час на единия от двамата. Както знаете, мили приятелю, мозъкът на човек живее няколко минути след смъртта му, т.е. след спирането на сърцето. Не можем ли да предположим, че човешкият мозък през тези минути вижда, чува, чувства и разбира какво ни очаква след смъртта? И ако е така, защо да не е възможно живият партньор да «улови» мислите, които умиращият «изпраща» пред прага на смъртта?“
Ще отидем много далеч, ако разкажем подробно как Бауер постепенно разбира, че Крон фактически планира да проведе този експеримент заедно с него. Бауер се отбранява ужасен, обвинява Крон в дързост, а Крон, от своя страна, се опитва да убеди приятеля си, че този експеримент може да даде на човечеството това, което то се стреми да научи от началото на своето съществуване. Записът на разговора свършва в момента, когато Бауер е почти съкрушен от представата, че от този момент всеки ден те заедно с Крон трябва да се готвят за смъртта на единия от тях. Той казва: „Ние ще се дебнем, ще се мразим, ние няма да го понесем, Крон!“ А Крон, който вече окончателно е запланувал експеримента, отговаря: „Помислил съм и за това. Когато настъпи денят, в който няма да можем да издържаме повече, ще хвърляме зар…“
Това беше накратко записът от едната страна на магнетофонната лента. Втората страна, записана след две и половина години, съдържа малко шум и малко думи.
4. Запис от предсмъртния час на Крон.
Чуват се стъпки. Столове или кресла се местят насам-натам. Пада един зар. Един глас казва: „Три“. Зарът се търкулва още веднъж. Един глас казва „Едно“. В продължение на няколко минути се чува само шумно дишане. След това една чаша се счупва на парчета. Чува се един-единствен вик (искам да си спестя подробното му описание). И след това думите, казани ясно от Бауер: „Боже мой! Крон! Не! Боже мой!“, и нищо повече.
Около 20 минути на магнетофонната лента няма нищо записано. След това се чува звънецът. Сигурно в този момент звъни дъщерята на Крон. След това лентата свършва. Какво се случва по-нататък, знаем от бележките на доктор К. Сега искам дословно да предам последните, най-съществени изречения от писмото на доктор К.
5. Бележките на доктор К., в които се описва поведението му след издаването на фалшив смъртен акт на Крон и след настаняването на Бауер в единична стая в клиниката.
„За мен нямаше съмнение, че Крон и Бауер са правили експеримента така, както го е планирал Крон. Две и половина години те са упражнявали своите телепатически способности, докато най-после са подготвили последната част от експеримента. Те са поставили магнетофон, за да може живият да запише веднага впечатленията, които ще сподели мъртвият с него. Сигурно, предполагам, са се съобразили с шока, който ще получи живият, или с по-късното му объркване. Кой от двамата възрастни господа ще трябва да умре е решил зарът, който самият аз видях върху масичката. Дали Крон е взел сам отровата, или Бауер му я е дал, няма никога да се разбере. Убийство ли е това или подпомагане в самоубийство? Въпросът вече няма значение. Защото и Бауер е мъртъв.“
След това заключение: „И Бауер е мъртъв“ в разказа на доктор К. следва едно дълго описание, разбираемо само за лекари, за последните четири седмици от живота на Бауер.
Очевидно Бауер се е намирал в такова състояние, в което просто не е искал повече да живее. Въпреки че доктор К. е прекарвал всяка свободна минута при пациента си и непрекъснато го е молил да му разкаже за резултата от експеримента, Бауер е мълчал. Доктор К. беше уверен, че Бауер го е чувал и го е разбирал. Той безброй пъти му казвал, че знае за експеримента и след като видял замечтаното лице на Бауер, разбрал, че експериментът е излязъл сполучлив. Доктор К. молил Бауер да му каже какво е „мислил, видял, почувствувал или познал“ Крон в смъртния си час. Бауер мълчал. След три седмици Бауер се разболял от пневмония и се залежал. Разказът на доктор К. завършваше със следното изречение: „Най-после Бауер проговори. Най-после. Той ми го каза; След два дни беше мъртъв.“.
С това аз почти завърших моя разказ за случилото се, което беше свързано с експеримента. Доктор К., както се виждаше от датата, бе напуснал своето обкръжение няколко дни след смъртта на Бауер. Той беше изоставил семейството си, клиниката си и се беше настанил в хотела на госпожа М. Както вече казах, там той почти два месеца е живял в монашеско усамотение. След това дошъл денят, когато пожелал да го заведат в една аптека. Този момент бил използван от моята клиентка, за да влезе в стаята на доктор К. Тук тя прочела бележките му, тук намерила магнетофонната лента, която взела да прослуша в стаята си на горния етаж. Всичко това било върнато на мястото му. На следващата сутрин се случило нещо, което обезпокоило госпожа М. и тя ме потърси в адвокатската кантора, за да ме помоли за съдействие.
6. Причината, поради която госпожа М. ме молеше да я придружа до хотела.
След като госпожа М. прочела бележките на доктора и чула магнетофонния запис, тя разбрала, че нейният гост знае резултата от експеримента Доктор К. бил единственият човек, който знаел какво ни очаква след смъртта.
Когато на другата сутрин след посещението си в аптеката доктор К. не отворил заключената врата на стаята въпреки многократното чукане и викане, госпожа М., била обзета от панически страх. Разбира се, като съдържателка на хотела, тя била длъжна да разбие вратата. Но мисълта, че може би доктор К. е мъртъв и е оставил бележка за изхода от експеримента, я ужасила. Тя се страхуваше от чудовищната възможност да прочете тази бележка. Тя се страхуваше. И за това ме помоли да вляза заедно с нея в стаята на доктор К.
7. Какво се случи в стаята на доктор К.
Госпожа Анелизе М. и аз разбихме заключената отвътре врата. Намерихме лежащия в леглото си доктор К. да спи. Не успяхме да го събудим. Не съм лекар и мога да опиша състоянието му само по следния начин: Той беше потънал в дълбок сън. На писалището имаше една бележка. И двамата я видяхме. Но не смеехме да се доближим до масата. Аз предложих да извикам от рецепцията лекар за доктор К., тъй като в стаята му нямаше телефон. Когато се върнах, госпожа М. не беше вече при доктор К. Горната изписана страница на бележника беше изчезнала. Търсих госпожа М. навсякъде и най-после една служителка ми каза, че тя току-що е напуснала хотела и е отпътувала с колата си.
8. Край на моя разказ.
Оттогава госпожа М. изчезна безследно. Доктор К. почина няколко дни след като го намерихме заспал дълбоко. Не се опитах да разбера от какво е починал. Какво можеше да ми даде един смъртен акт? Главната причина за тази смърт знаех по-добре от лекарите.
Крон е мъртъв, Бауер е мъртъв, доктор К. е мъртъв — а госпожа М.?
Допълнение от издателя.
За да се предпази от обвинението, че не е дал показания, адвокатът е написал тази статия под псевдоним. Името на своята клиентка той също не съобщава, защото е задължен да запази тайната. Но дори и да не знае името, всеки, който прочете статията, трябва да знае, че може да срещне някаква жена, която ще иска да му се довери и да му разкаже за един необикновен експеримент.
Когато онази вечер излязох от къщи, към мене се приближи някакъв мъж, който въпреки мъглата и навъсеното небе бе с тъмни очила. На ръст беше дребен и носеше черна, блестяща от влагата мушама.
— Вие сте били, значи… — попита той с утвърдителен тон и изненадващо здраво ме улови за десния лакът, — вие сте били, значи, много наблюдателен?
Открай време проявявам склонност към кошмари; но поради дългогодишната привичка лесно ми се удава, дори като спя, винаги да съзнавам, че това е само сън; ето защо обикновено с игрива усмивка следвам обърканите намерения, повели и действия на моите съновидения, развеселен се хвърлям в пропастите и в никакъв случай не бягам от изверга с топорчето. Наистина, стане ли положението прекалено неприятно, достатъчно е просто да си кажа: „Това е само сън!“ Незабавно всички привидения избледняват и аз се събуждам.
Сега, щом видях, че застаналият пред мене непознат има раздвоен език като на змия, положението почти ми достави удоволствие. Тъй че игриво казах:
— Имате право, аз съм извънредно наблюдателен.
— Много хубаво — рече непознатият и доволно въздъхна, — много хубаво, господине. Аз пък почти се опасявах, че не сте този, когото търся.
На това нямаше какво да отговоря, ето защо се задоволих да последвам мъжа, който трескаво ме затегли от пътната врата. Той ме вкара в едно малко нощно кафене, където, изглежда, го познаваха, защото келнерката учтиво поздрави:
— Добър вечер, господин канализационен съветник.
Без подкана тя ни отведе в едно сепаре, донякъде скривано със завеса от стъклени мъниста.
Дребният мъж не свали мушамата си, поръча бутилка бира и със зъби смъкна ръкавицата от свободната си длан. Видях, че между пръстите му, които завършваха с остри извити нокти, се обтягат ципи чак до третата фаланга.
Той наля от бутилката една чаша и я бутна към мен. Самият той не пиеше.
— Ще имате ли нещо против да пуснете лакътя ми? — попитах аз. — Хватката ви е извънредно болезнена, господин канализационен съветник.
Непознатият начаса ме освободи.
— Много се извинявам, правя го почти по навик — оправда се той.
Отпих една глътка и го погледнах въпросително.
— Вие живеете — започна разговора непознатият, — вие живеете на втория етаж в дом номер петнайсет.
— Точно така.
— А също… — продължи той, — също имате навика нощем да седите до прозореца и да гледате надолу към улицата. Бихте ли проявили изключителната любезност да ми кажете какво наблюдавате там?
— Ами — отвърнах аз, — всъщност виждам само част от тротоара срещу моя дом. Отзад се издига рекламно табло, а пред него има колона за афиши.
— И какво — продължи да разпитва моят събеседник, докато раздвоеният му език нервно играеше между необикновено острите бели зъби, — какво толкова интересно намирате в тази гледка, та често престоявате половината нощ на прозореца и се взирате навън?
— Главно обстоятелството, че понякога преминават хора.
Непознатият нервно оправи очилата си. Въпреки тъмния цвят на стъклата можах да разгледам очите му; те бяха без клепачи, като на риба, с кръгли, втренчени зеници.
— А няма ли… — каза той с почти груба настойчивост, — няма ли да е далеч по-благоприятно за вас, господине, ако предприемате наблюденията си денем? Независимо, че осветлението е по-добро, бихте имали все пак и по-богат избор от обекти за проучване.
— Извинете, че ви прекъсвам, господин канализационен съветник, но този, дори бих казал, банален материал никак не ме интересува. Съществува нещо съвсем друго, което ми изглежда особено необикновено и заслужаващо внимание. И може би няма да сбъркам, ако допусна, че тъкмо на това друго нещо дължа честта да се запозная с вас.
Достави ми известна наслада да видя смущението му. Той повторно облиза безцветните си устни, при което раздвоеният му език странно се премяташе и проблясваше, после с едната си длан, чудновато окосмена, потърка малката си, пъпкообразна брадичка.
— И какви необикновени случки… — най-сетне с усилие промълви той, докато адамовата му ябълка диво подскачаше, — какви необикновени случки имате предвид, господине!
Много доволен от въздействието на моите думи, аз се облегнах назад и отпих голяма глътка от чашата си.
Този сън потръгваше твърде интересно. Обърсах брадичката си и казах:
— Ами имам предвид изчезването на неколцина нощни минувачи. — И не без известна гордост от почти научната точност, с която бях провел наблюденията си, добавих: — През изтеклия месец забелязах не по-малко от девет души да преминават покрай колоната за афиши пред прозореца ми. Но „преминават“ всъщност не е вярната дума. Виждах ги да изчезват зад колоната, но повече не се появяваха от другата страна, колкото и да чаках.
Канализационният съветник рязко вдигна поглед. Стори ми се, че в ококорените му рибешки очи, ненапълно скрити под тъмните очила, прочетох най-крайно отчаяние.
— И какво… — рече той с прегракнал, полузадавен глас, докато дланите му небрежно размачкваха един тежък месингов пепелник на масата ни, — какво заключение правите от всичко това?
— Ами че в колоната за афиши има таен вход към канализационната мрежа на града ни.
— Но защо мислите… — запита моят събеседник с внезапен, ала все пак предпазливо приглушен фалцет, като раздробяваше пепелника на малки късчета; впрочем той изпълняваше този невероятен силов номер съвсем несъзнателно, дори бих казал разсеяно, — защо мислите, че онези девет души са слезли през колоната за афиши в канализационната мрежа?
— За това мога да градя само предположения — отвърнах замислено.
— Моля… — рече непознатият, като след пълното унищожаване на пепелника конвулсивно отваряше и затваряше вече незаетите си длани, — моля… — повтори той с необикновено настойчив глас, сякаш от думите ми зависеше твърде много за него, — моля — потрети той, — имайте изключителната добрина да го сторите.
— Ами — покашлях се неловко, понеже не ми е присъщо да разгласявам половинчати предположения, които самият аз още в никакъв случай не съм готов да обявя за окончателни решения, — ами представям си някое тайно общество, което нощно време се подвизава в плетеницата от едва проучени проходи и канали под стария град. Може би — продължих аз, като обезпокоен гледах как канализационният съветник с необикновено острия нокът на показалеца си дълбае дупка в плота на масата, — може би това е някакво мистично общество от религиозни фанатици, което в мрака под нашите улици се отдава на чудновати ритуали.
Странно, ала тези думи подействаха на канализационния съветник така, че напълно разпръснаха досега тъй явно показваната му загриженост. И докато върху бледите му черти се настаняваше израз на безкрайно облекчение, той със сподавено ликуване в гласа възкликна:
— Вие отгатнахте истината!
После остави недовършена дупката в плота на масата, обгърна с две ръце раменете ми и докато острите му нокти почти болезнено се впиваха в тялото ми, с тайнствено понижен глас продължи:
— Сега без съмнение извънредно ви интересува от какво естество са тези загадъчни ритуали?
— Ами… — запънах се аз уплашено, защото не ми убягна застрашителната нотка, трептяща в този въпрос, — ами мога да си представя, че това общество съвсем не държи в събранията му да участва един непосветен.
— Това предположение… — отвърна канализационният съветник, като с непонятно за мене въодушевление доля бира в чашата ми, — това предположение също е вярно. Само че то не се отнася за човек като вас, господине, чиято остра наблюдателност би допринесла изключителна полза за нашето общество, така че не мога да не ви предложа да станете член на нашата ложа.
Бях поласкан. Все пак хранех някои съмнения. Особено що се отнася до намеренията и целите на това странно общество, опасявах се, че те може да противоречат на моя светоглед.
Ала след като канализационният съветник ме увери, че тези цели са напълно съобразени с конституцията и в никакъв случай не се противопоставят на държавната религия, че освен това на своя стяг обществото е издигнало като девиз благородните обноски, светския тон, най-чистия морал и най-деликатната духовност, аз изявих готовност, при положение, че не поемам никакви задължения, да посетя с моя странен придружител мястото за събрания на тайнствената ложа, където ще ми бъдат дадени по-нататъшни разяснения.
И понеже всичките ми съмнения бяха разсеяни, ние тръгнахме. Канализационният съветник плати на келнерката с монета, която преди това на шега преви с пръсти под прав ъгъл. После потънахме в нощта, поехме по безлюдните улици, където моят придружител незабавно се зае с радостна припряност да ме побутва пред себе си, като при това сегиз-тогиз подскачаше на един крак или пък се кискаше и потриваше ръце, тананикаше си пронизителни, игриви напеви, да, понякога дори опитваше няколко танцови стъпки, което изглеждаше чудновато и детинско. Неговите приумици скоро ми дойдоха до гуша, понеже в необузданата си палавост той постоянно ме ръгаше толкова силно, че неведнъж губех равновесие и често едва не падах. Вече почти смятах за най-разумно или да се събудя от този невероятен сън, или пък направо да изоставя канализационния съветник — някой окъснял приятел можеше да ме зърне в такава компания, а подобна среща би ми била крайно неприятна. От друга страна обаче, бях много любопитен да бъда въведен в тайното общество и да се запозная с чудноватите му обичаи.
— Всъщност — започнах аз, за да отклоня придружителя си от своеобразните му лудории, — ако мога да си позволя този въпрос, как тъй имате раздвоен език? Питам само за да се осведомя за една от вашите, хм, телесни особености.
Мислех си, че подобна невежливост ще го отвлече от неприятното му държане, и не се излъгах.
Канализационният съветник веднага се закова на място. Бе избързал няколко крачки напред, сега обаче се извърна и запристъпва към мене с такова застрашително изражение на лицето, че от внезапна уплаха косите ми почти се изправиха. Но той се овладя и гневно облещените му зъби изчезнаха под устните, които се изкривиха в усмивка.
— А как тъй… — процеди той, като многократно стрелна на сантиметри от устата си предмета на нашия разговор, — а как тъй вашият език, господине, има само един връх?
На този насрещен въпрос аз нямах отговор. Доволен бях, че междувременно сме стигнали до нашата цел — колоната за афиши.
Съвсем бързо, тъй че дори не успях да проследя с очи движението му, канализационният съветник отвори в повърхността на облепената с пъстри афиши колона една врата, която прилепваше толкова гладко, че не се забелязваше. Ала при по-внимателно взиране аз открих, че хартията на един рекламен плакат има дупка, която позволяваше на застаналия в колоната да гледа навън.
Когато понечих да последвам канализационния съветник, той ме отблъсна с рязко движение на ръката.
— Не… — той поклати отрицателно глава, — не, трябва да спазим церемониала, просто тъй съм свикнал. Сега ще се затворя тук вътре, а пък вие ще се върнете на ъгъла, после ще тръгнете към колоната и ще минете покрай нея, сякаш нищо не знаете. Тогава аз ще отворя вратата — тук той по извънредно неприятен начин облещи острите си зъби — и официално ще ви поканя да влезете.
Макар и учуден, аз дадох съгласието си и точно изпълних указанията му. Докато почти преминавах покрай тайната врата и вече градях предположението, че канализационният съветник си е позволил да се пошегува с мене, внезапно капакът отхвръкна, две твърди като стомана ръце ме уловиха за гушата и ме въвлякоха вътре в колоната. Преди още да мога да разсъдя, той ме запокити срещу стената и с мълниеносни хватки, които издаваха дългогодишна практика, ме прикова с вериги към един железен станок. Сега канализационният съветник завъртя една ръчка и с нея приведе в движение около оста станока, който имаше формата на буквата Х. Краката ми полетяха нагоре и аз увиснах с главата надолу. Косите ми се завлачиха по пода в някаква лепкава, полусъсирена течност. Очите ми щяха да изскочат от орбитите, когато забелязах, че това е пролята кръв — тя се изцеждаше в тъмна вадичка през един кръгъл отвор в пода, където едва можеше да се различи най-горното стъпало на ръждива желязна стълба, водеща надолу в шахтата, от която възлизаха вонящите изпарения на каналите. Картината се осветяваше от едно газениче, в чието пламъче за мой неизразим ужас видях, че канализационният съветник вече е измъкнал дълъг, лъскав, изглежда, необикновено остър нож и сега с него кляка пред мене.
— Много съжалявам — процеди той, като се люлееше на петите си, — много съжалявам, че трябва толкова да ви разочаровам. Навярно съществува някое тайно общество, което се подвизава тук долу в каналите, но мъжете и жените, чието изчезване вие, господине, сте забелязали за свое нещастие, не се числят към него. Ние сме само малцина, които дебнем в колоните за афиши в този град…
Понечих да извикам, но той мълниеносно затули устата ми с длан.
— … които дебнем тук за плячка, когато сме гладни.
Ръката му преви главата ми надолу, тъй че шията ми се откри свободно за неговия нож, чието острие докосна гърлото ми. В моя безпаметен страх аз направих конвулсивно движение, тъй че стоманата одраска кожата; усетих как топла капка кръв потече по извивката на шията към брадичката.
Това вече бе достатъчно; повече не можех да издържам. Трябваше да се събудя.
— Това е само сън! — изкрещях тъй, че дробовете ми щяха да се пръснат.
Под страшната хватка на канализационния съветник думите ми се превърнаха само в стенещ звук.
Но извергът ме разбра и ухилен поклати глава.
— Мамите се… — рече той с мляскане, което бе тъй далече от всякакъв сън, че светкавично ме накара да осъзная ужасната истина, — мамите се, както вече мнозина други преди вас, господине.
И ми преряза гърлото.
1976
Ед остави микрофона. Бе издиктувал протокола, който съвсем не се отличаваше с особена пълнота.
Пък и какво ли имаше за отбелязване? Всички резултати от измерителните уреди се отвеждаха посредством инструменти направо в централния информационен блок, където се съхраняваха автоматично. Не се налагаше Ед да ги отчита.
А как стоеше въпросът с извънредните произшествия? Би бил благодарен, ако поне веднъж се случеше нещо, което да разчупи рутината на ежедневието…
Извади един бележник и затърси в чекмеджето нещо за писане. „Скъпа Лори!“, започна писмото си той. После спря и се замисли. Без сам да съзнава, бе втренчил поглед навън, през дебелото оловно стъкло: разтрошени люспести плочи, метални кори с матов блясък, безкрайна равнина, пуста и неподвижна, черно небе без звезди на хоризонта — и цялата тази система се намираше сред облак от междузвезден прах. Тъкмо това я превръщаше в крайно интересен обект за изследване…
Но интересът на Ед сякаш беше вече угаснал. Той преброи резките, които бе направил върху масата — бяха четиристотин и шестдесет и девет. До смяната оставаха още двеста шестдесет и един дни. Никак не бяха малко!
Написа: „Нямам за какво да ти разказвам. Тук никога няма нищо за разказване. Пиша ти просто от скука. Не, пиша ти, за да ти кажа с какво нетърпение чакам деня, в който ще бъда при тебе. Едва издържам. Не трябваше да приемам тази задача — въпреки доброто заплащане. Времето минава страшно бавно.
Но по-страшна от всичко е самотата. Джо изобщо не го броя. Прости ми, че споменавам за него. Но нали това вече не е Джо… Досещаш се какво искам да кажа. Надявам се, че си превъзмогнала всичко.
Фактически аз съм сам. Сам в една база с размери десет на десет метра. Но половината от помещението е натъпкано с машини. Къпя се във водата, която съм пил вече безброй пъти. А самият аз…, но стига съм се оплаквал.
Ах, ако поне имах възможност за малко повече движение! Тук вътре е твърде тясно, а от експандера направо ми се повръща — образно казано. А навън… тази проклета гравитация! Без антигравитационни плочи не бих могъл да направя каквото и да било.
Но стига толкова — сега за тебе…“
Ед вдигна глава. Към него с тромави движения, но въпреки това почти безшумно, се приближаваше Джо. Нямаше нищо общо с някогашния Джо — с изключение на мозъка. Беше механизъм, изграден от сервомотори и нерви от кабели. Беше киборг. Ед само бегло познаваше някогашния Джо, и все пак…
— Мога ли да ти помогна с нещо, Ед? — Гласът прозвуча с подчертана мекота, в него можеше да се долови дори загриженост. — Имаш ли нужда от нещо, Ед?
— Не, Джо, благодаря ти.
— Може би си гладен или жаден?
Този път търпението на Ед, което се бе помъчил да запази, го напусна.
— Не, Джо, по дяволите, не! Остави ме на мира! Какво си хукнал подир мене! Престани да ми ходиш по нервите!
— Безпокоя се за тебе, Ед. Сърцето ти не работи ритмично — аз го чувам. Знаеш, че ми оставиха само една емоция: симпатията към хората. Щастлив съм, когато мога да ти помогна. Нещастен съм, когато виждам, че и ти си нещастен. Възбуден си. Ще ти донеса успокоително.
Джо излезе. Ед вдигна рамене и отново се зае с писмото си, но този път вниманието му бе раздвоено. Затова го приключи набързо: „… с много обич — твой Ед.“ Празни думи, помисли си той — какво ли можеха да значат те тук.
Киборгът се върна с хапче и чаша вода. Ед се беше успокоил и глътна таблетката, без да възразява. Докато надигаше чашата, хвърли поглед към металната карикатура на човек, застанала до него — леко приведена, готова по всяко време да му окаже помощ. Старателен слуга… или може би деспот? Той знаеше всичко, възприемаше всичко, информиран беше за всичко, и то много по-добре от Ед. Имаше непосредствен достъп до изчислителния блок със съхранените данни. Притежаваше сетива, които възприемаха инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, звук с всякаква честота, радиоактивното излъчване. Беше по-силен и по-интелигентен, и непрекъснато го наблюдаваше.
Ед разсеяно откъсна от бележника изписаните листове и ги подаде на Джо.
— Предай това при следващата връзка.
Киборгът хвърли бегъл поглед върху листовете.
— Коя е Лори? — попита той.
Едва сега Ед се досети, че винаги сам беше предавал писмата си по време на връзките.
— Нима не знаеш? — попита той.
— Не — отвърна Джо.
— А защо искаш да знаеш?
— Трябва ми адресът й.
Ед му го даде. Джо колебливо въртеше в ръцете си листовете. После отново попита:
— Коя е Лори?
— Приятелката ми — отвърна Ед. — Щом се върна, ще се оженим. Изгарям от нетърпение да я видя отново. Но ти едва ли разбираш тези работи.
— Не — призна киборгът, не съвсем. Или може би… Това име ми говори нещо. Не искам да кажа, че го свързвам с някаква конкретна личност. Това са само асоциации… странно нещо…
Ед се почувства неловко и започна да се люлее на стола си. Отново погледна през прозореца и точно в този миг забеляза фонтаните прах. Едва секунди по-късно се усетиха и вибрациите. Не се чу абсолютно нищо.
— Метеорит! — извика Ед, за когото този повод беше добре дошъл. — Излизай бързо навън! Толкова време чакаме подобно нещо.
Джо остави писмото на масата и се отправи към изходния люк. Малко след това Ед го видя да крачи с тромава, но същевременно гъвкава походка по неравната повърхност. На мястото, където бе паднал метеоритът, той се приведе, извади едната си ръка с телескопично устройство и постави сонда в малкия кратер, който бе единствената следа от събитието. После отново се изправи.
— Ед, излез навън — прокънтяха високоговорителите. — Намерих нещо, трябва да го видиш и ти.
Ед незабавно скочи от мястото си. Облече костюма с тежките антигравитационни плочи. Те забръмчаха, когато преминаващият по тях ток достигна високо напрежение. След пет минути Ед стоеше редом с Джо.
— Какво има? — попита той, без да разбира нищо. Освен издълбаната яма, не се виждаше каквото и да било.
— Коя е Лори? — попита Джо.
Ед замръзна на мястото си и каза:
— Как пък точно това ти дойде на ум сега!
— Отговори ми! — настоя киборгът.
— Само че не тук! И не сега! Хайде да се прибираме в базата!
— Тук и сега! — не отстъпи Джо.
— И дума да не става. Отивай веднага в базата! Длъжен си да се подчиняваш на заповедите ми.
— Длъжен съм да те пазя — каза Джо. — И то не само от външни опасности, а и от горчиви мисли, грижи, чувство за вина.
— Откъде ти дойде на ум това чувство за вина? — попита Ед.
— И аз не знам — отвърна Джо. — Хайде, отговаряй!
— Не — каза решително Ед.
Застанал неподвижен, киборгът не сваляше от Ед лещите на свръхдименсионалните си очи.
— Е, добре — тогава ще трябва да те принудя. Изключвам антигравитационните плочи.
Ед почувства някакъв тласък, който премина през цялото му тяло. Крайниците му натежаха, товар от стотици килограми го притисна надолу.
— Забранено ти е да ми причиняваш увреждания — простена той.
— Не ти причинявам увреждания.
Натискът се увеличи. Ед рухна на земята. И през обвивката на защитния си костюм успя да чуе как люспестите плочи под него се трошат. Болката не беше силна, но изведнъж го обзе страх.
— Добре, ще ти кажа всичко — отрони се от устните му. При това си мислеше: „Защо пък не?“ Натискът веднага отслабна, но не напълно.
— Добре — продума Джо, — казвай!
— По-рано ти познаваше Лори, по-рано, ти знаеш кога… — той спря.
— Продължавай! — заповяда му Джо.
— Лори бе твоя годеница — каза Ед. — Но всички спомени бяха изтрити от мозъка ти. За да ти е по-лесно, разбираш ли? Изличиха всички твои чувства, които… нали след злополуката с тебе вече беше невъзможно…
— Разбирам — каза Джо и гласът му бе мек и равен как го винаги.
— Ти беше опитен астронавт, Джо — продължи Ед, като застана на колене пред киборга, — не искахме да се откажем от услугите ти. А и ти беше съгласен. Искаше да живееш, все едно по какъв начин.
— Да, аз исках да живея — каза Джо.
— Не ми се сърдиш, нали, Джо? По-рано почти не се познавахме. А и с Лори се запознах едва след като ти… след като злополуката беше вече станала. Трябва да ми простиш, Джо… — Ед отново спря.
Джо безстрастно погледна към него.
— Ти ме разбираш съвършено погрешно. Аз ти желая само доброто. През последната нощ на няколко пъти бълнуваше за Лори. Хайде, ставай! Да се прибираме.
Натискът изчезна. Ед вече можеше да се изправи. Отдъхна си с облекчение. Двамата се запътиха към базата, без да разменят нито дума.
Беше нощ или по-точно време за сън — тук слънцето никога не залязваше, а сипеше лъчите си отвесно върху равнината — неподвижна, мъртва светлина. Ед спеше. Спеше дълбоко, защото Джо бе сложил в кафето му приспивателно.
Вратата на стаята, която обитаваше Ед, се отвори и вътре влезе киборгът. Тикаше пред себе си масичка на колелца, върху която бе поставена някаква апаратура с неопределена форма — метална плоча във вид на каска, от която стърчаха много проводници. Джо взе механизма и постави каската на главата на Ед съвсем предпазливо, тъй че тя да не се докосва до него. Работеше на тъмно, светлина не му трябваше.
Включи уреда чрез метален импулс и сондирането започна. Необходими му бяха два часа, за да се добере до основното място на съхранение, и след това още един, за да установи всички асоциативни връзки. После нагласи фокуса и включи вихровото поле. Всичко трая една секунда. Когато на следващата сутрин Ед влезе в лабораторията, той констатира, че се чувства изненадващо добре. Каквото и да го беше потискало, днес то напълно отсъстваше.
Джо вече го очакваше. Време беше да направят обичайните измервания. На масата лежаха няколко изписани листа. Киборгът ги взе.
— Да пратя ли писмото на Лори? — попита той.
Ед го погледна учуден.
— Че коя е Лори?
Машините са създадени, за да помагат на хората. Дори и най-примитивният инструмент може да свърши повече работа, отколкото човек със своите крайници. Модерните автоматични машини демонстрират превъзходството си по толкова убедителен начин, че съпоставката с машината преминава едва ли не на лична почва.
— А сега се отпуснете удобно — настоя лекарят. — Възглавницата е мека, нали?
— Но моля ви, не се притеснявайте толкова заради мене — тихо отвърна пациентът.
— Напротив! — възрази лекарят. — Ще направим всичко, за да ви излекуваме.
Личеше си, че пациентът е вече под въздействието на приспивателното, тъй като чертите му се отпускаха, а очите му се затвориха.
— Отпуснете се — настойчиво каза лекарят. Той говореше тихо и монотонно. — Ето, сега ще заспите… През главата ви минават какви ли не мисли… Но няма нищо страшно… Сякаш някой друг изживява всичко това… Ще ви олекне, ако поприказвате поне веднъж по този въпрос… И тогава всичко ще ви се види много по-незначително. Та какво ви развълнува така? Вървели сте с жена си, която по-рано толкова много обичахте, през машинната зала на вашата фабрика. Колелата се въртят, матриците трещят — чувате ли ги? Застанете пред пресите, жена ви е редом с вас… И — как беше по-нататък?
Лекарят и неговият асистент бяха застанали до кушетката. Те напрегнато се взираха в лицето на мъжа, по което пробяга мъчителна тръпка. Устните му се раздвижиха:
— Сузане… Държах я за лявата ръка, исках да я отдалеча от пресата. Тя се извърна, спъна се в нещо… понечи инстинктивно да се подпре накъде на дясната си ръка и китката й попадна тъкмо под пресата…
Лекарят хвърли бегъл поглед към асистента си.
— Но Сузане не е пострадала! Тя просто е изтичала да я превържат. Отървала се е с няколко незначителни драскотини! Бива ли да се вълнувате чак толкова?
Пациентът отново замърмори едва чуто, но всичко му се разбираше.
— Тъкмо там е работата. Пресата удари с всичка сила китката й, а тя дори не забеляза това. Едва когато улови погледа ми, изтича навън. Сузане е робот!
— Като дете жена ви е претърпяла злополука и оттогава носи протеза на ръката си под лакътя. Но никога не е посмяла да ви го признае. Нали можете да й простите това! Или не?
Главата на пациента потъна още по-дълбоко в меката възглавница.
— Но още много преди това вие сте смятали, че ви преследват роботи — каза лекарят. — Да сте имали някога някакво неприятно преживяване, свързано с робот? Помъчете си да си спомните! Върнете се мислено назад! Наистина ли няма нищо, за което да искате да ми разкажете?
— Израснах на село — продума пациентът, без да отваря очи. — Зиме се отоплявахме с голяма чугунена печка, която през мразовитите дни се нажежаваше до червено. През един такъв ден майка ми седеше до печката и си топлеше гърба. Изведнъж тя се наклони малко назад и се допря до нажежената печка.
— Зная — рече лекарят. — Така вие сте загубили майка си. Много е тъжно. Но тогава сте били млад здрав момък и сигурно отдавна сте превъзмогнали това нещастие.
— Не всичко ви е известно — възрази пациентът. — Гърбът на майка ми пламна тутакси — като целулоид. Опитах се да загася огъня с една черга, но когато я отдръпнах за миг, тя се закачи за нещо и от тялото на майка ми се отдели цяла плетеница от жици! Тя беше робот.
— Грешите! — настоя лекарят. — Тогава тя е била облечена с рокля от изкуствена материя с целулоидни примеси. Те са пламнали веднага, а изкуствената основа на тъканта се втвърдила от огъня. Това е, което сте забелязали. Заблудили сте се. А сега сте наясно, нали?
— Да, наистина… — прошепна пациентът.
— Сигурно всичко си има още по-далечни корени — обърна се лекарят към асистента си. — Ще продължа изследването.
И той отново заговори на пациента, който лежеше бледен на кушетката:
— Но всичко това не ви дава основание да се страхувате от роботите. Никога досега робот не е причинявал зло на човек. Може би сте преживели още нещо — нещо, което ви е уплашило. Припомнете си! Имало ли е такова нещо? Може би то е свързано с най-ранните ви спомени?
Клепачите на пациента трепнаха неспокойно. Бръчки пробягаха по челото му — също като вълни от камък, хвърлен върху водна повърхност. И той заговори отново:
— Това се случи малко преди да умре майка ми. Играехме си с Георг, съседското момче. Така се бяхме разлудували, че ни замъчи страшна жажда. На прозореца имаше чаша със солна киселина, която използвах при химически опити. Георг я надигна. Извиках му: „Не пий!“ и се втурнах към него, но той беше изгълтал вече половината течност. Едва тогава забеляза какво е извършил. Посегна към шията си, сетне се присви, сякаш му се доповръща. Най-напред обаче изплю езика си, после няколко зъба и накрая две жълтеникави бучки, от които се отлющиха някакви люспести черупки. Но аз успях да забележа винтовете, с които зъбите му бяха прикрепени за челюстите му. Георг беше робот!
— Да — призна лекарят. — Георг беше робот. След този случай е бил изпратен в централата, където са го ремонтирали. Но всъщност би трябвало да се радвате! Ако той беше човек, едва ли щеше да оживее — а така всичко приключи благополучно. Не можете да отречете това!
Пациентът кимна безмълвно.
— Е, добре тогава — каза лекарят, като вложи в думите си цялата си сугестивна сила, изпълнен с желание да излекува пациента си. — Значи всичко е наред. Вие вече не сте обременен с нищо, което да ви потиска. Вие сте само уморен и сега трябва да се наспите. Когато се събудите, ще бъдете съвсем здрав. — И повтори настойчиво: — Ще бъдете съвсем здрав!
Пациентът се поразмърда малко и не след дълго дълбокото му равномерно дишане показа, че се е унесъл в дрямка.
Асистентът въздъхна.
— Какво ще правим — попита той, — ако пак допуснем подобна грешка? — После отхлупи черепния си капак, закачен шарнирно в основата на косата му, за да поохлади позитронния си механизъм.
Лекарят не продума нищо, но се загледа много загрижено в лицето на човека, който вече се беше отпуснал съвсем спокойно.
Беше тихо. Нито звук не проникваше през изолационните стъкла на прозорците. Само пред вратата от време на време долиташе шум: плъзгането на гумени колела по настилката от изкуствена смола, шумоленето на импрегнираните престилки, някоя прошепната дума. Над всичко тегнеше миризмата на някакво дезинфекционно средство. С нея бяха пропити килимите, книгите и стайните растения, косите на лекаря. Въздухът от климатичната инсталация я разнасяше до най-отдалечения ъгъл.
— Тук е! — измърмори сестрата. Тя извади една перфокарта от картотеката. — Джеймс Форсайт. Двадесет и шест годишен. Отделение Р2.
— Отделение Р2? — попита бледият чернокос мъж, който се беше свил в тапицираното оранжево кресло с лодкообразна форма.
Лекарят посегна към картата.
— Р2 — отделение за душевно болни престъпници. Ако искате да узнаете нещо от него, побързайте, инспекторе. Днес следобед той ще бъде преориентиран.
— Мога ли да го видя?
— Елате!
Лекарят тръгна напред, бързо, но с умерена крачка, господар на повече от 600 операционни автомата и със съзнанието за тази отговорност. Инспекторът го последва.
Лъскавите метални врати се отваряха пред тях, задвижвани от скрити сервомотори, и после безшумно се плъзгаха обратно. Те реагираха на магнитния модел в значката на лекаря посредством хиляди ултракъси електроимпулси. Дълги, празни коридори се откриваха пред тях, един асансьор ги отведе в сутерена.
— Погледнете тук! — Лекарят бе застанал пред една врата. На височината на очите имаше шпионка. Инспекторът погледна в някаква стая, където нямаше нищо друго освен легло на колелца и едно санитарно съоръжение. Сивите стени блестяха. Върху дюшек от пореста гума седеше млад мъж, който с нищо не биеше на очи. Имаше високо, набраздено чело и вдадена навътре уста, която му придаваше леко презрително или дори скръбно изражение.
— Не му ли прилагате сомналин? — попита инспекторът.
— Той не е опасен.
— Как се проявява болестта му?
— Вече проведохме няколко експеримента с него — отвърна лекарят. — Почакайте, вероятно ще мога да ви демонстрирам… — Той се огледа, после пристъпи към вградения в стената шкаф. Извади една прахосмукачка, тяло с аеродинамична форма в матовокафяв калъф от изкуствена материя — и, разбира се, запечатан.
Лекарят отвори вратата и бутна с крак уреда вътре. Без да каже дума, отново затвори вратата. После кимна на своя посетител и посочи към шпионката. След известно време попита:
— Какво виждате?
— Нищо — прошепна инспекторът. Лекарят се облегна на стената.
— Е, тогава почакайте малко. — Извади от джоба си пулверизатор с корфорин, дръпна ръкава си нагоре и потърси някое незараснало място. Постави мундщука и си пръсна животворното успокоително. — Искате ли и вие? — попита той.
Инспекторът вдигна ръка, настоявайки за внимание.
— Движи се. Става… Навежда се… Повдига уреда, поставя го на леглото.
— Добре! — каза лекарят с лек триумф в гласа. — Ей сега ще видите!
— Обръща го, навежда се над него… сега ми скрива видимостта!
— Дайте да видя… а-ха… знаех си аз! Сега можете да се убедите!
Инспекторът отново пристъпи към шпионката.
— Ами той…? Боже мой, той е разчупил печата! — Инспекторът се обърна. — И вие допускате това, докторе?
Лекарят вдигна рамене.
— Това помещение, драги мой, е терен със специално предназначение — до известна степен. Тук законите на етиката не са в сила. Но тъкмо сега би трябвало да внимавате!
Инспекторът погледна отново в помещението, облегнат на вратата, приведен като под някаква тежест. Мълчеше.
— Е? — попита лекарят.
С решително движение гостът му спусна затвора на шпионката. Беше блед и гласът му трепереше, когато каза:
— Невероятно. Абсолютна перверзия. Безумие. Разви болтовете, свали капака. Измъкна нещо отвътре. Тел, една стъклена колба, нещо блестящо от метал… Отвратително е — не мога да го понасям.
— М-да — каза докторът. — Тежък случай. Тъкмо затова е подложен на лечение. — Той се обърна. — Е, това беше.
— Той не бива да бъде преориентиран — каза инспекторът, потиснат.
Лекарят се обърна уплашено. Очите му с разширените зеници се облещиха.
— Не разбирам. Човекът е извратен. Болен, перверзен престъпник, ако щете. Без всякакви задръжки нарушава законите. Накърнява благоприличието и добрите нрави. Слушайте, инспекторе…
Полицейският инспектор извади някакъв изписан лист от вътрешния джоб на сакото си. Синтетичната хартия се разгърна от само себе си — беше документ с печати. Докторът го прегледа.
— Странно — каза той. — Полицията брани един перверзен Тип от съдебно следствие. Мога ли да знам каква е причината?
— Защо не? Само че я запазете за себе си. — Инспекторът се приближи до доктора. Прошепна му: — Върши се нещо тайнствено, да, то протича, случва се… как да го изразя…?
— Какво се случва? — прекъсна го нетърпеливо докторът. Инспекторът направи неопределено движение с ръка.
— Много неща. Отделни случаи. Общо взето, дреболии. Като цяло — заплаха: Средната скорост на метрото през последните шест седмици се е повишила с двадесет километра в час. Най-новите видеобоксове работят в продължение на месеци с пълен капацитет. Материалът на конвейерите е станал практически много здрав — няма скъсване. Стъклените стени за самостоятелните строежи на частни жилища са станали нечупливи и въпреки това — прозрачни. И тъй нататък, и тъй нататък. Разбирате ли какво означава това?
— Нима това не са радващи подобрения? Какво лошо намирате в тях?
— Радващи? Може би така изглежда. На пръв поглед. Но вие пропускате да забележите, че по такъв начин се нарушава екологическото равновесие. Но не това е, което ни тревожи. По-скоро… кой се крие зад всичко това? Все трябва да има някой!
Лекарят бе пребледнял.
— Надявам се, не искате да кажете, че отново са се появили анархисти…, че те… не, това е невъзможно…, в такъв случай всички хора на науката отдавна щяха да са преориентирани…
— Запазете това в тайна! — Мършавото тяло на инспектора леко се изопна. Искам да говоря с този човек.
— Моля! — каза лекарят, потиснат. Той отвори вратата. Двамата мъже влязоха.
Когато Джеймс Форсайт чу шума от отварянето на вратата, той се опита да скрие разглобената на части прахосмукачка под дюшека от пореста гума, но не успя. Изправи се и застана така, че да не я видят от пръв поглед. Трепереше от възбуда и страх.
Лекарят понечи да каже нещо, но неговият гост го отстрани. И двамата се отказаха да разгледат по-отблизо онова, което се намираше върху леглото зад болния, защото ги обземаше ужас при вида на тези жестоко отскубнати части — скоби, винтове и стърчащи жици.
— Само повреждането на печата — дори по невнимание — е наказуемо. И вие знаете това!
Джеймс кимна.
— Бяхте арестуван, защото сте разглобили една пералня.
— Тя беше счупена — каза Джеймс.
— Тогава защо не си набавихте нова?
Джеймс вдигна рамене, защото знаеше, че никой не го разбира.
— И тъй, защо? Отговаряйте!
— Исках да разбера какво бе станало там вътре. Нещо изпука и после спря. Исках да я поправя.
— Да я поправите! — повтори лекарят, като поклати глава.
— В мазето ви намерихме сандък с дървени макари, гвоздеи, тенекия и други неща от този род. На един прибор за хранене забелязахме драскотини — сякаш сте обработвали с него някакъв твърд материал. Какви са били намеренията ви?
Джеймс сведе очи към пода. Ъглите на устата му бяха увиснали повече от обикновено.
— Исках да направя звънец — отвърна той.
— Звънец за вратата? Но вашето жилище е снабдено с телефон и видеобокс! За какво ви е звънец?
— Да показва времето, един вид будилник. Инспекторът го погледна изненадано.
— И каква полза от него? Та вие можете по всяко време да бъдете събуден автоматично.
— Аз нямах нужда от будилник — отвърна Джеймс примирено, — имах просто желанието да направя един.
— Имали сте желанието? И затова сте извършили престъпление? — попита инспекторът, като поклати глава. — Но нека продължим! Тази прахосмукачка! Защо сте я разглобили? Не виждам защо е било необходимо това.
— Така е — каза Джеймс, а после изкрещя: — Да, така е, не беше необходимо. Но аз седя в тази килия от шест седмици — без радио, без видео, без каквото и да било списание! Скучно ми е, ако можете да го проумеете! И ми доставя удоволствие да надниквам в този или онзи апарат. Интересува ме как функционират: лост, винт, зъбно колело! Какво искате от мен? Утре ще бъда преориентиран… — Той се хвърли на леглото и се обърна към стената.
Инспекторът го погледна отвисоко.
— Може би ще можем да ви спестим преориентирането. Зависи изцяло от вас, Форсайт.
В продължение на една седмица без прекъсване Джеймс Форсайт се скиташе из града, спускаше се с ескалаторите до етажите с магазините, качи се на лифта и се понесе високо над тесните улици на града. Все още бе замаян от продължителния арест. Автоколоните по етажното автомобилно платно и гъмжилото от човешки маси по високите прелези го объркваха. Въздушните таксита или открити лифтове той не ползваше — след дългото пребиваване на твърд терен се боеше от виене на свят във въздушните висини.
И въпреки това новоизвоюваната свобода му се струваше като изненадващ подарък. Опитваше се да забрави, че му бе дадена само временно — в случай че не изпълняваше поставената задача. Надяваше се, че ще се справи, макар Джеймс Форсайт да нямаше особено доверие в себе си. Беше слабоват, страдаше често от главоболие и на няколко пъти трябваше да се подложи на терапевтично лечение в еуфориума. Но най-вече страдаше от странни наклонности, които отвеждаха мислите му към разни машини и го принуждаваха да си блъска ума как функционират. Той знаеше, че това влечение бе нещо необичайно. Вече неведнъж напразно бе опитвал да го потисне — тази магическа сила, с която го привличаше забраненото, която никога не му доставяше радост, а само го измъчваше, защото никога не го довеждаше до крайната цел. Щом схванеше смисъла на някое колело или лост, незабавно възникваха въпроси относно по-сложни взаимовръзки и засечката у него — съзнанието, че никога не ще стигне до целта, никога не ще намери окончателно и изчерпателно обяснение — го натъжаваше и обезверяваше. И всичко това ставаше мимо волята му. Той не беше революционер, а още по-малко герой — имаше само желанието да се освободи от своята, мъчителна болест и да не бъде нищо повече от един безупречен гражданин, верен на законите.
Сега той стоеше пред вратата на Ева Русмолер, внучка на последния голям физик след Айнщайн — човека, който точно преди осемдесет години се бе отрекъл от науката. Но беше ли удържал клетвата си? Джеймс познаваше страстта, която заниманията с физическите явления бяха способни да възпламенят, и се съмняваше дали някой, попаднал веднъж под нейна власт, някога би могъл да се избави от нея. Дали Ева Русмолер щеше да му посочи връзка с някоя тайна организация, с хора, които тайно се занимаваха с наука и продължаваха да работят и до днес над техническите задачи? Той не смееше да се надява на успех, но след като всички останали опити бяха излезли несполучливи, трябваше да опита и последната възможност. Полицията му бе набавила адреса.
Момичето, което му отвори, изглежда беше Ева Русмолер. Беше стройна, почти мършава, бледа и имаше големи плахи очи.
— Какво обичате, моля?
— Мога ли да поговоря пет минути с вас?
— Кой сте вие? — попита тя колебливо. Намираха се на терасата на четиринадесетия етаж. Фий и клонки декоративна тиква пълзяха надолу от овалните поставки за цветя. Наоколо, но все пак на достатъчно разстояние, за да има простор, се издигаха и други високи сгради — с формата на гъби и фунии, жилища-кули, стъпаловидни и ветрилообразни постройки; между тях висяха носещите релси на въздушната железница и надлезите на надземните улици.
— Няма ли да влезем? — попита Джеймс.
— Не знам… по-добре не… Защо сте дошли?
— Става дума за дядо ви.
Откритото лице на момичето се изопна, сякаш бе надянало маска.
— От полицията ли сте?
Джеймс не отвърна.
— Елате — каза Ева Русмолер. Тя го отведе на една тераса. Седнаха сред плоски овални съдове за цветя с декоративни листни растения без корени.
— Дядо си не помня. — Ева му предложи шишенце Corphorin — Spray, но той отказа. Тя си пръсна една доза във врата и Джеймс забеляза, че целите й ръце чак до китките бяха в зараснали белези.
— И майка ми не е чувала нищо повече за него, откакто изчезна преди близо петдесет години. Тогава аз бях още малко момиченце. Но това е протоколирано вече десетки пъти.
— Аз не съм от полицията — каза Джеймс.
— Не сте от полицията? — Тя се изправи недоверчиво. — Тогава какво искате от мен?
— Все пак дядо ви не може да е изчезнал безследно. Той беше знаменита личност, световноизвестен учен. Преди забраната той беше ректор на института за изследване на мезоните в Юкава. Присъдата му мина през всички вестници.
— Няма ли да ни оставите на спокойствие? — прошепна момичето. — Никога ли няма да престане това разследване?! Наистина моят дядо имаше вина. Той изнамери батерията с нулева стойност, мезоноусилвателя, гравитационната леща. Той откри конвекцията в сиаловия слой и искаше да дълбае шахти, за да използува енергията. Всичко това можеше да има ужасни последици. Но неговите планове бяха унищожени. Не се случи нищо. Защо тогава ни преследват поколения наред?
Джеймс съжали момичето, което изглеждаше толкова беззащитно и нуждаещо се от закрила. Пожела да се запознае с нея при други обстоятелства. Но първо трябваше да спасява себе си.
— Успокойте се! Никой нищо няма да ви стори! А и аз не съм полицай!
— Това е някакъв нов трик, нищо друго.
Джеймс помисли малко.
— Ще ви докажа — добави след това той. Извади от джоба си запалка, някакъв старомоден предмет, с който се щракаше. Капачето отскочи в ръцете му — откри се мястото, където трябваше да се намира капсулата за газта — и й показа фабричния печат. Бързо го изтръгна. Още няколко ловки движения и върху масата се изсипаха тръбички, метални пластинки, малко зъбно колелце.
Изпълнено с отвращение, момичето се извърна и едва тогава потръпна уплашено — защото осъзна, че пред нея седи извратен тип, човек, способен на всичко.
— За бога, пощадете ме!
Джеймс бе изненадан от тази силна реакция. Тя му доказа, че внучката на професор Русмолер действително нямаше нищо общо с науката и техниката.
— Но, детето ми, аз наистина няма да ви сторя нищо, успокойте се. — А когато тя заплака, той добави: — Пък и вече си тръгвам.
Сам си отвори вратата, слезе половин етаж надолу до асансьора и тъкмо се канеше да го извика, когато една ръка улови неговата. Той се обърна уплашено и видя млад мъж с кръгло лице и алаброс, в чиито черти се чувствуваше някаква вкочаненост.
— Не надолу! Качваме се нагоре! Една секунда! — Той натисна едно копче и асансьорът се понесе нагоре. Но само след пет етажа непознатият прекрати пътуването и повлече Джеймс в коридора. Като продължаваше да го дърпа след себе си, той излезе на една тераса, която очевидно беше необитавана. В един ъгъл бе оставен двуместен реактивен мотор и младият човек заповяда на Джеймс да се завърже с коланите. После изтича до парапета, погледна на всички страни и извика приглушено:
— Чисто е! — Седна пред лоста за управление и те леко се издигнаха. Най-напред бавно се плъзнаха, после скоростта се увеличи, но не над позволената.
Непознатият внимателно се огледа; после бутна Джеймс:
— Ей ги на, идат вече — гледай ги как летят като стрели!
— Кой идва? — попита Джеймс.
— Полицията, разбира се! Кой друг? Ама че си наивник!
Долу, до бордюра на улицата, предназначена за големи скорости, Джеймс видя да се приземява син реактивен мотор комби. Отвътре изскочиха неколцина мъже.
— Ха, ето ти я и въздушната флотилия! — Непознатият се засмя. — Хайде да изфирясваме! — Двигателят изрева. Все още в рамките на позволената скорост, те изфучаха.
— Какво трябва да означава това? — изкрещя Джеймс в ухото на другия.
— Сега вече можем да разговаряме — изкрещя му в отговор той. — Тук никой не ни подслушва. И тъй, слушай внимателно! Аз съм Хори Блайнер и съм от групата на Егхийдс. — Като видя недоумяващата физиономия на Джеймс, той добави: — Виж какво, приятелю, ти си наш човек! Наблюдавах те с бинокъла. Да, видях те с очите си: ти отвори запалката.
Джеймс потръпна. Каквото и да означаваше това, той беше в ръцете му.
Хори се засмя.
— Няма защо да се страхуваш! Ние също намираме тези закони идиотски. Забраняват ти да разчупваш печата. Забраняват ти да разглобяваш машина. Но ние ще им дадем да разберат!
Хори насочи мотора си на юг, към спортния център. Беше огромен комплекс с гимнастически салон, кънки писти, игрища, плувни басейни, боксови рингове, съоръжени с най-точна измервателна апаратура за отчитане на времето, дължините, височините, тежестите, апарати за тренировки с висока ефективност за сухо гребане, за колоездене на място, греди за масажиране, експандери — с една дума комплекс с най-съвършената спортна техника, каквато човек може да си представи. Над голяма част от комплекса имаше огромен шатровиден покрив от прозрачна изкуствена материя. По средата се виждаше овалът на стадиона и отличителният белег на спортния център — кулата за парашутни скокове. През няколко секунди парашутистите биваха изстрелвани в сгъстяващия се мрак и се понасяха с парашутите си като пухчета към басейна от пореста гума.
— Имаш късмет — каза Хори. — Днес ще падне голямо ядене. — Той намали скоростта и снижи към една рампа за кацане. — Хайде, идвай! — Скочиха върху един релсов тепих, който ги понесе, криволичейки, из матово осветено преддверие. От време на време пътуването се забавяше на местата за прекачване: хващаш се за една от дръжките, прикрепени за огромни колела, и се държиш здраво за нея, докато те отведе до оная писта, по която искаш да продължиш. За Джеймс, който никога не бе обичал особено спорта, всичко това беше ново. Начинът на придвижване, за който бе нужна доста голяма сръчност, му се удаваше трудно, особено когато трябваше да внимава за младежите, които очевидно използваха съоръжението за един вид игра на гоненица, скачаха рисковано от един релсов тепих на друг и на няколко пъти безогледно го блъснаха встрани.
— Вие да не сте спортисти? — попита той недоверчиво своя спътник, когато забеляза, че на него явно му доставяше удоволствие да спъва младежите в лудешката им надпревара.
— Глупости! — отвърна Хори и здраво хвана Джеймс, който едва не изхвърча на един завой. — За нас това е само маскировка. Теренът е идеален. Който не може да се оправи тук, скоро се обърква окончателно. Халетата и залите са разположени едно в друго като кутии с различна големина и едно над друго — поради липса на място, това е то. Всеки път се срещаме в различни зали. Досега не са ни хващали.
— Егхийдс — каза Джеймс. — Така са били наричани по-рано хората на науката. Какво общо имате с науката?
Хори се ухили. Той издърпа Джеймс от ролковия тепих върху една пързалка. Със страхотна скорост полетяха надолу.
— Ние сме модерни хора. Да се занимаваш с наука е шик. Еснафите само ги е страх — от нови оръжия, от ракети, от танкове. Затова тук е толкова скучно. Не, се случва нищо. Виж, старите физици са били други хора — с техните напалмови бомби и атомни гранати. Имали са право: този мръсен свят трябва да се поодраска, за да може отново да стане нещо. — Слязоха по няколко стъпала и се озоваха в една по-малка зала, която очевидно бе предназначена за спортно-медицински прегледи. Навсякъде наоколо имаше подвижни кардиографи, енцефалографи, осцилографи, помежду тях — места за изпитване на щангисти, плувци, спринтьори. Голямо рентгеново съоръжение имаше готовност да проследи нагледно координацията на движенията на скелета по време на тренировка. По банките край стената, по рогозките за лежане и дори по командните маси бяха насядали и клекнали млади мъже между петнадесет и тридесет години, всичките късо подстригани, повечето в сандали и комбинезони от бяла агнешка кожа.
Хори се спря на входа. Когато го забелязаха заедно с протежето му, те се приближиха към него, потупаха го по рамото и го поздравиха с: „Хей!“ или „Краци!“ Някой подаде на Джеймс едно шише, макар и неохотно, той се принуди да отпие една глътка от мътнобялото му съдържание, което миришеше на химия и имаше вкус на лепило.
— Бива си ги момчетата — каза Хори. — Никак не беше лесно да ги събере човек. Най-малко десетина уловихме при малката Русмолер. Мило бръмбарче, но глупаво — уведомява полицията, щом някой попита за дядо й. За малко и ти да й легнеш на съвестта. — Джеймс усети, че му се докашля — жълт дим блъвна от няколко смачкани хартии. Хори го вдъхна дълбоко. Той действаше своеобразно — успокояващо й дразнещо едновременно.
— Подготвя те предварително — обясни Хори. — Не знам с какво. Хвърля те в истинско въодушевление. — Джеймс наблюдаваше как неколцина млади мъже коленичиха край огъня и надвесиха лица над димните изпарения. Някой подхвана монотонна песен, присъединиха се и други. Постепенно гласовете станаха неясни, жестовете неспокойни.
И Хори започна да залита замаян насам-натам. Ръгна Джеймс в хълбока и извика:
— Чудесно е, че си тук! Радвам се, че тъкмо аз те измъкнах. Просто имам късмет. От няколко месеца насам се редуваме на пост. От дълго време никой не се беше появявал! — Гласът му стана неясен. И на Джеймс му костваше усилия да запази главата си бистра. Един мършав младеж до него започна да буйства. Изкърти от стената една щанга, предназначена за тежестите на тежкоатлетите, и я стовари върху медицинската апаратура. Разби се стъклото, лакът се олющи. От ударите по метала се вдигна ужасен шум. Изведнъж Джеймс изпита неприятна тежест в стомаха.
— Бива си го тоя — изломоти неразбрано Хори. — Погледни го, съвсем е изключил. Но никой не може да се мери с тебе. Не съм виждал още човек, който би могъл да го направи, без да му се е размътила главата. Знаеш ли, дори на мен едва не ми прилоша, когато видях запалката, която беше разглобил. Това е просто безчинство, колега, но така и трябва да бъде: безразсъдно безчинстване — това е единственото, което все още може да ти достави удоволствие. — Хори избута Джеймс напред, тикна в ръката му една бухалка: — Покажи им на какво си способен, приятелю! Хайде, покажи им!
Надеждата на Джеймс чрез тези хора да влезе в дирите на техническите нововъведения, които тревожеха полицията, отдавна бе рухнала, сега и последните останки от нея се стопиха. Отчаян, той дръпна Хори за ръкава.
— Почакай! Трябва да те питам, нещо. Чуй ме най-сетне! — Разтърси го. Най-после успя да го накара да обърне глава към него. — Какво общо има това безобразие с науката? Никога ли не сте помисляли да създадете нещо? Някоя машина, някой уред, някой инструмент?
Хори се вторачи в него.
— Ама че си забавен! Или се занасяш? Щом толкова искаш, можеш да отидеш веднага в църквата, „Асизи“ — в клуба на Айнщайн. — Стисна грубо ръката на Джеймс, — Хайде, забавлявай се с нас! Долу тия джунджурии! — той изтръгна от ръката на един друг бухалката и я запокити по блестящото стъкло на една скала. — Разбивай, троши… ех, да имах една картечница!
Почти всички около Джеймс бяха обхванати от безумна разрушителна ярост. Калъфите на апаратите бяха смъкнати, включвателните уредби — изпочупени, вакуумните тръби — разбити. Джеймс изпита боязън, повдигаше му се, за първи път наистина му се повдигаше от тези грозни оголени части, вътрешности на машини, които е трябвало да изпълняват своите функции тайно, макар да са били крайно необходими. Онова, което се демонстрираше тук, беше отвратително, ужасяващо, отблъскващо. Същевременно дълбоко у него се надигна срам — срамът, че по някакъв начин и той бе замесен в това. Зададе си въпроса дали би могъл да се присъедини към другите, да се рови в тази мръсотия — не беше уверен в себе си. Ако беше в друго настроение, ако нямаше поставена цел… кой знае? Около него вилнееха, звучаха сподавени гласове, всички действаха като побеснели в ритъма на онова, което пееха… той почувства как се заклати заедно с тях, залюля се… една върлина се озова в ръцете му, без да разбере как стана това, и замахна силно…
Тогава прозвуча вик: „Рокетсите!“ В продължение на една секунда всички останаха като вцепенени, след това обаче се обърнаха към входа. Оттам нахлу орда млади мъже в черни джинси и къси сака от металносребриста плетеница. Те размахваха гребла, върлини за висок скок, щафетни палки и подобни съоръжения, които можеха да послужат вместо оръжие, и с рев, наподобяващ сирена, двете страни се нахвърлиха една срещу друга, посипаха се удари наляво и надясно, запердашиха се здравата. Изведнъж Джеймс изтрезня. Промъкна се встрани и с гръб към стената, се придвижи до една тясна врата, която бе забелязал в дъното на помещението. Вратата се отпори и той потъна в мрака на един коридор.
Шумът заглъхна, през звукопоглъщащите стени той проникваше само като леко шумолене. От другия край на коридора до него достигнаха провлечени звуци — там, изглежда, се излизаше на някакъв ролбан. Той бързо се спусна нататък, един от подиумите, „тепихите“, се приближи, намали скорост и Джеймс скочи отгоре. След изморително и объркано пътуване той достигна един от двеста и осемдесетте изхода.
Всички нещастия идват от науката. Хората на естествените науки и техниката бяха тези, които отровиха въздуха и замърсиха водата, заразиха с химикали хранителните продукти. Те докараха шума, вонята и нечистотиите в нашия свят. Те превърнаха планините в халди и езерата в клоаки. Те откриха машини, които трябваше да бъдат обслужвани от човека, и го обрекоха на тъпа конвейерна работа. Те построиха градове, в които се появиха болести и психози. Те въведоха програмираното обучение и предадоха на децата собствената си неестествена склонност да се занимават с естествени науки и техника, да конструират нови машини и откриват нови методи, да променят съществуващите програми. Те взеха в ръцете си геносубстанцията и създадоха чудовища, вместо по-добри хора. Те провеждаха експерименти с материята и енергията, със земята, с луната, с растения и животни, с човешкия мозък. Те синтезираха субстанции, които влияят върху поведението, израждат психиката, предизвикват и потискат емоциите. Те се позоваваха на природните закони като на абсолютна инстанция и не помислиха за това да ги релативират съобразно хуманистичните стойности. Те пренебрегваха правилата на етиката и морала, потърсиха извинение в неизбежността на нещата, стремяха се към неограничена власт. Тяхна цел бе не покоят, а съмнението, не равновесието, а промяната, не перманентността, а еволюцията. Те принудиха човека да тича подир прогреса, подир обявления, сигнали, светещи цифри, подир формули и тези. Превърнаха го в морско свинче за науката, в играчка на техниката, в роб на индустрията. Заставиха го да работи, да се съревновава, да консумира. Те създадоха теоретическите основи на манипулацията. Те оплетоха човека в мрежа от принудителни задължения, снабдиха го с номера, въведоха книги за вписване на болестите и предишните му наказания, подложиха го на изпити и тестове, надзираваха го, контролираха го, проникнаха в интимния му живот, хвалеха го, наказваха го, възпитаваха го в послушание и дееготовност. Преценяваха го с компютри, предвиждаха реакциите му, екстраполираха изборните резултати, програмираха го, заплануваха го. Те го превърнаха в човешка карикатура, преследвано животно, неспособно да разбере онова, което става в света, в който живее, изложено безпомощно на заплахите на едно враждебно обкръжение.
Естествените науки и техниката са разрушителни сили, които нямат място в един свободен свят.
Бе настъпила нощта и фиксираните без подпора огромни прожектори хвърляха своите светлинни водопади над града. Въздушни таксита и реактивни въздушни мотори изтегляха бели, сини и зелени линии на фона на далечния сив небосвод, хиляди осветени прозорци рисуваха светлинни шарки по фасадите на небостъргачите.
Джеймс Форсайт не обърна внимание на пъстрата светлинна игра. Постепенно си отдъхна от шемета на разрушителната ярост, която бе обхванала и него, и колкото повече в съзнанието отзвучаваше страховитото въздействие на тази вандалщина, толкова по-ужасяващо се надигаше страхът, че не е дорасъл за поставената му задача. Имаше всички предпоставки за това като единствен сътрудник на полицията, който не само можеше да понася вида на разнебитените машини, но и сам да разглобява такива. Но дали наистина бе още в състояние да върши това? Отвратителните сцени бяха оставили в душата му погнуса, която противодействаше на старото му болезнено влечение, усмиряваше го. Означаваше ли това, че бе започнал да оздравява? Не знаеше дали ще съумее и в бъдеще да дава доказателства за своята позиция на особняк, което трябваше да върши, за да установи желания контакт. Не му оставаше много време. Премисли възможностите, на които кльощавият инспектор от специалното командване му бе обърнал внимание, но всички те бяха завършили с разочарование. Тази последната се бе оказала най-тежка. Той се помъчи да обмисли още веднъж преживяното; оставаше му само още една неясна диря — забележката на Хори: „Иди в църквата Асизи!“
Знаеше тази църква — намираше се в най-старата част на града, която бе построена веднага след атомната война и изглеждаше малко по-бедно от останалите квартали. Сградата — старомоден сив блок, принадлежеше на една от множеството малобройни секти, които търсеха спасение в отвъдния свят, а земното си съществование, на което обръщаха твърде малко внимание, водеха оскъдно. Никой вече не изпитваше необходимост да се утешава с надеждата за рая след несгодите на този свят. А и как ли трябваше да изглежда такъв един рай, след като реалният свят предлагаше всичко, каквото човек би могъл да си пожелае — храна, облекло, всякакви стоки от ежедневна необходимост — от сапуна до лифта, и всички тези блага — за всекиго и безплатно? Хората нямаше за какво да се тревожат. Медицинската служба се грижеше за здравето им от най-ранна възраст до дълбоки старини. Фабриките, дълбоко под земята, с прецизно управляеми процеси, бяха проектирани за вечна експлоатация. Те синтезираха хранителните продукти, доставяха строителните материали за сградите, които с помощта на няколко машини можеха да бъдат сглобени, създаваха тези и други машини — все автомати с висока производителност, за чието функциониране бе нужно само да се завъртят копчетата; това го умееше всеки, никому не бе нужно да учи повече от онова, с което почти незабелязано и от само себе си биваше запознат посредством обмислена система от детски игри. Освен това те се и ремонтираха сами.
Джеймс не знаеше що за хора бяха тези, които ходеха по църкви и храмове. Може би бяха мистици или недоволници. Може би — анархисти, а може би действително бяха останали неколцина и от онези, които десетилетия след забраната на науката тайно се бореха за нейното реабилитиране. Внезапно Джеймс отново изпита крепка надежда. Отправи се към следващата спирка на открития лифт, закопча колана и се издигна. В лека дъга взе курс към старата част на града, първи район.
Никога досега не бе виждал църква отвътре. Когато влезе, стори му се, че е попаднал в някакъв запустял театър, в тъмното различи редове от седалки с дърворезба, на стената горяха няколко свещи. Стъпала отпред водеха към нещо като сцена. Образът на някакъв брадат мъж с дълго, строго лице се извисяваше на не по-малко от шест метра височина до сводестия, губещ се в черно таван. Някъде по средата на стената, във формата на подкова, помещението бе опасано от сцена. Джеймс дочу отгоре леко тътрене на крака, но не можа да види никого. Отпред, на първите седалки, бяха коленичили няколко приведени фигури. Онова, което си мърмореха, бяха вероятно молитви.
Озъртайки се постоянно на всички страни, Джеймс тръгна покрай стената, покрай многобройни ниши, шкафове и решетки; восъчните лица на изрязаните от дърво светци сякаш свеждаха погледи към него. По потъмнели картини той видя сцени, изпълнени с жестокост, хора, които се задушаваха в пламъци, разпънати на кръст мъже, деца, бягащи от рогати страшилища. Пукот на греди и мирис на плесен, които понякога долитаха до него, издаваха, че имаше и други скрити отверстия към вътрешни, още по-злокобни кътчета.
Някъде горе заби камбана. Девет удара — седем цяло и седемдесет и пет стотни преди полунощ по прастария ритуал за измерване на времето. Дали това бяха стъпки? Никой не беше помръднал. Джеймс бе направил една обиколка в кръг, без да открие нещо, което би му помогнало по-нататък. Тъмнината го потискаше, неизвестността го правеше неспокоен, странното обкръжение събуди в него страх. Чувството, че е наблюдаван, се засилваше. Споменът за една ситуация, при която също бе тайно наблюдаван, предизвика у него неприятно усещане, това усещане се усилваше още повече от обстоятелството, че не си спомняше кога го бе изпитал. Блъскаше си ума и тогава се сети за посещението си при Ева Русмолер: Да, Хори Блайнер бе наблюдавал с бинокъл през въздушната завеса на терасата всяка негова манипулация. Да не би и тук някой…, да не би и хората на науката, ако тук изобщо имаше такива, да прилагат подобни средства като младежките банди, за да си търсят привърженици? Но как да ги накара да го познаят? Дали старият метод действаше и тук?
Той се огледа наоколо с търсещ поглед…; на едно място съгледа обкована с желязо ракла, на друго — маса, покрита с втвърдена восъчна кора; върху нея — кутия в жълто-червеникава хартия… Тази хартия му беше позната. Взе кутията, отвори я. Вътре имаше фотоапарат. Той го извади — беше обикновен модел. Превъртя го, натисна копчето. Не стана нищо. Затворът заяде.
Джеймс се озърна незабелязано… Никой не му обръщаше внимание. Богомолците отпред си мърмореха своите молитви. Пламъците на свещите трептяха.
С бърза решимост той откъсна печата, вдигна капака. Един винт с крилчата глава се разхлаби. Той го развинти и колелцата на задвижващия механизъм се откриха пред него… там беше и металната пружина, която служеше за отваряне на ветрилообразната бленда. Веднага откри и причината за повредата — в свързващия лост между спусъка и пружината бе забоден кламер. С няколко манипулации отново сглоби фотоапарата. Натисна спусъка… чу се късо изщракване, после още веднъж. Бе успял — убеди се: половин секунда време за експониране.
Постави апарата отново на мястото му. Дали не се отвори някаква врата? Внезапно проехтя орган, разляха се в блаженство акорди, заливаха. После стана тихо. Джеймс се огледа — на пода се бе отворил някакъв капак, който по-рано изобщо не се забелязваше. Една стълба водеше надолу.
Първите крачки Джеймс направи в чезнещата светлина на свещите. По-надолу мъждееше матова лампа и той продължи пипнешком. Отдалеч дочу приглушени гласове. Тръгна подир шума, стигна до един тесен коридор и вече успя да разбере първите думи:
— … Дивергенция d е равна на четири pi ro.
Дивергенция b е равна на нула…
След няколко крачки се озова пред една врата със завеса. Дръпна тежката материя встрани. Посивял мъж в дълга бяла мантия стана от тапицирано с кадифе кресло. Той направи движение с ръка, което трябваше да означава за Джеймс заповед да мълчи, и се ослуша. Тук хорът се чуваше високо и ясно:
— … Ротация a е равна на единица върху C, отвори скоби, точка, четири pi, затваряш скобите…
Гласовете замлъкнаха и мъжът се обърна към Джеймс:
— Чуваш ли тези думи, сине мой? Да, ти ги чуваш, но не ги разбираш. Никой не ги разбира и въпреки това в тях са заложени всички тайни на този свят.
В думите му имаше екстаз, той бе обърнал очи нагоре, така че се виждаше само бялото им. След известно време каза:
— Бъди добре дошъл, сине мой. Аз съм Ръдърфорд. — Той възпря с ръка Джеймс, който понечи да каже нещо. — Мълчи! Твоето светско име не ме интересува. Ти ни намери и сега ни принадлежиш. Ще получиш истинско, смислено име. — Донесе стара, прокъсана книга от една катедра и я отвори. Джеймс успя да хвърля бърз поглед на корицата; там бе написано: „Who is Who in Science“.[16]
— Следващото свободно име е Дирак. И тъй, ти ще се казваш Дирак. Пази името си чисто. А сега ела с мен. — Без да се оглежда за Джеймс, той тръгна напред към следващата врата.
На Джеймс му се разтупа сърцето. Може би от надеждата, че най-сетне се намира пред целта, а може би и от странното произшествие, което го омагьоса. Последва мъжа, който се нарече Ръдърфорд, и влезе след него в една аудитория. Задните редове бяха свободни и те седнаха. Отпред до катедрата стоеше мъж с очила и дълга коса, каквито отдавна вече не се носеха. Говореше с плавен, тържествен глас.
— … и тъй, трябва да се опитаме да вникнем във формулите и знаците, които са ни завещани. Сега ще ви напиша символите, които са посветени на едно от големите чудеса в нашия свят — светлината.
Той се приближи към дъската и написа:
=Asin2/x-t/
Gz=Asin2/x-t
— Моля за минута мълчание, да се опитаме да се задълбочим в тази формула. — Всички сведоха глави и освен леки вдишвания и издишвания, не се чуваше нищо друго.
След това доцентът отново се изправи.
— Щастлив съм, че днес мога да ви покажа един от онези апарати, с които нашите безсмъртни предци са заклинали силите на природата; Сега можем сами да наблюдаваме чудото. Ще бъдем тъй близо до същността на нещата, както никога досега. Уверен съм, че по такъв начин ще направим съществена крачка към непосредственото й овладяване.
На масата стоеше апарат с размерите на телевизор, поставен в сива кутия, дебел кабел го свързваше с командно табло. От него стърчаха два цилиндрични извода, наподобяващи цеви на оръдие. И двата бяха разположени в една хоризонтална равнина, но сочеха в различни посоки. Единият се целеше в някаква искрящобяла прожекционна плоскост на фронталната стена. На мястото, където би трябвало да се пресекат, бе оставено празно пространство, там се намираше стъклен съд с плоски успоредни стени, а зад него имаше огледало.
Доцентът промени настройката на комуникационната плоча. В помещението стана тъмно. Чу се леко бръмчене. Още една манипулация. Мъжът провери разпределението на ъглите и хвърли поглед към визирания кръст на целевия механизъм. След това сне капачето от тръбата на телескопа — блестящ светлинен лъч хвърли ослепителнобяло петно върху екрана. Колкото по-продължително го гледаше човек, толкова повече се засилваше впечатлението, че всичко останало, което ни заобикаля, потъва назад: едно нажежено до бяло облаче сякаш плуваше в пространството. Единствено това облаче продължаваше да съществува. Внезапно се чу шум, някакво изщракване. Около светлинния феномен се появи рамка, разтегли се надълго и същевременно се промени: сега на стената, или по-точно върху стената, пламтяха цветни ивици, облъхнати от кадифеното сияние на падащата светлина. Явлението бе неописуемо по великолепието си — вън от времето, вън от пространството, то не съществуваше материално — може би само в мозъка на наблюдаващите, а може би някъде във вселената.
И тогава вълшебството угасна. Пламна осветлението. Доцентът стоеше до своята катедра, вдигнал ръце. Неговите слушатели също вдигнаха ръце, обърнаха длани нагоре. Подхванаха лека, тържествено бавна мелодия: „О, дух, достигащ до познание, ти, единство на многообразието, в което се проявяваш, ние приветстваме всяко твое въплъщение. Привет на тебе, велики Нютоне!“
Другите повтаряха след него:
— Привет на тебе, велики Нютоне!
— Привет на тебе, велики Лайбниц!
— Привет на тебе, велики Болцман!
— Привет на тебе, велики Хайзенберг!
Литанията, изглежда, обхващаше стотици имена.
Най-после дойде краят.
— Привет на тебе, велики Русмолер! Да гори вечно твоят огън!
— Да гори вечно твоят огън! — повтори хорът. Доцентът слезе от подиума, но насъбралите се останаха по местата си. Понесе се ропот, усили се, стана по-настойчив. Сега Джеймс успя да разбере някои думи: — Искаме да видим Русмолер! — Неколцина застанаха до една желязна врата в десния ъгъл на залата и се готвеха да я отворят.
Доцентът издигна усмиряващо ръце.
— Не днес, вглъбил се е в размишления. Автоматиката забрани всякакви смущения. Може би идната седмица ще има готовност да ни приеме. Нека се радваме на това! А сега си вървете в къщи! Опитайте се да преживеете още веднъж чудото, което имахте възможност да наблюдавате днес, и ще видите как познанието ще ви споходи подобно милост!
Това, изглежда, успокои присъстващите. С тих шепот те напуснаха помещението.
— Какво искаха тези хора? — попита Джеймс, когато излязоха заедно с Ръдърфорд от банките.
— Искаха да видят Русмолер, нашия пророк.
Джеймс го погледна със съмнение.
— Тук е неговият гроб?
В очите на Ръдърфорд проблесна светлина.
— Неговият гроб! — Той тихо се засмя. — Русмолер е жив. Да, той е тук, при нас. Истинско чудо!
— Но той отдавна трябва да е прехвърлил сто години.
— Сега е точно на сто петдесет и шест. Така е. Той е по-стар от който и да било, живял преди него.
— Но как така…
— Русмолер е човек, осенен от просветлението. Той познава не само формулите на физиката и химията, а и тези на биологията и кибернетиката. Той ги е заклел и до днес те продължават да действат в него. Звучи странно, но се вмества в широките рамки на логиката: в него продължават да живеят тайните на естествените науки. Те ще се съхранят след периода на помрачение, докато блесне отново светлината на познанието. Ние сме негови последователи и всички наши усилия имат за цел да се доближим духовно до него, за да може отново да се възроди знанието.
Джеймс почувства, че сърцето му заби учестено.
— Мога ли да видя Русмолер?
— Имай търпение до следващата седмица. Не бива да го смущаваме!
— Но е много важно!
— Следващата седмица! — заяви решително Ръдърфорд. — Имаш още много време — достатъчно време. Ще пиеш от извора на познанието. А сега ела, ще те представя на Максуел.
Максуел, доцентът, стисна ръката му. Напуснаха залата и влязоха в преддверието. От другите вече нямаше и следа. Максуел свали очилата и избърса очите си. После извади от една кутийка чифт лещи и ги постави на зениците си. След това с едно дръпване свали перуката си с мека, разбъркана коса. Черепът му бе съвсем гол, с изключение на няколко къдрици над челната кост. Той въздъхна.
— Изморително е. Това концентриране. Това проникване в неизразими тайни. Но добитото прозрение компенсира всичко. Нашият свят е една илюзия, сине мой, плетеница от знаци и цифри. Пожелавам ти да съумееш да проникнеш достатъчно в него, за да прозреш по-дълбоката реалност.
Мрачната обстановка, странните маниери на хората, техните молитви и заклинания объркаха Джеймс, той не бе в състояние да открие никаква връзка между всичко това, да си обясни в какво би могла да се изразява тяхната дейност. И все пак те даваха резултати: той бе видял трептящата в цветовете на дъгата светлинна струя — едно навлизане в света на нереалното и неописуемото. Какво бяха в сравнение с това неговите жици и винтове.
Въпреки всичко обаче той не забравяше своята задача. Искаше да разбере кой влияе върху автоматизираното фабрично производство, кой създава техническите нововъведения. Дали решението на загадката се намираше тук, при тези мистици? И ако действително откриеше нейното решение, щеше ли да ги издаде на полицията? Колебаеше се, бореше се със самия себе си. И най-после се реши: не, нямаше да го направи. Все едно какво щеше да се случи с него — ако тук лежеше зародишът на едно ново духовно развитие, то той не биваше да го задушава. Но дали този зародиш се намираше тук? Още не бе сигурен.
— Мога ли да ви попитам нещо? — Джеймс препречи пътя на Максуел, за да го задържи.
— Ако е бързо — с удоволствие.
— Поставили ли сте си за цел да прилагате вашите познания за благото на човечеството? Искам да кажа, имате ли желание да подобрите методите, да се намесите в производствения процес, да повишите практическата стойност на нещата? Опитвали ли сте вече да го направите?
В очите на другия се четеше презрение.
— Методи, производствен процес? Мили мой, ние не сме занаятчии. Ние се занимаваме с чиста наука. Нашата цел е заложена в духовното!
— Но професор Русмолер… — възрази Джеймс. — Професор Русмолер е направил много практически изобретения — охладителната батерия, рентгеновата леща и какво имаше още… Той е…
Максуел го прекъсна.
— Така е. Русмолер направи всичко това. Но какви бяха последиците? Бесен технически прогрес, господство на невежи инженери, които доведоха света почти до гибел. Не, ние няма да изпаднем в същата грешка — ще си останем в духовните сфери. И едва когато достигнем и последните върхове, само по пътя на познанието ще можем да променим и себе си, и света. — Той побутна Джеймс встрани и се отправи към изхода. — Почакай една минута и тръгни след мен, за да не напускаме църквата по много наведнъж, иначе бие на очи. Ръдърфорд, както винаги, ти тръгваш последен!
Джеймс беше дълбоко разочарован и когато след малко Ръдърфорд му направи знак, че е време да тръгва, той мълчаливо се подчини. Изкачи се по стълбата, влезе в църквата. Тя беше празна, богомолците бяха напуснали троновете си. Тъкмо се канеше да излезе през портата, когато се опомни… Отвори я и отново я затвори. После се промъкна в един страничен кораб на църквата, пълен с множество тронове, и се завря под един стол на последния ред. Зачака. След известно време тракна капакът на пода и мъжът, който се бе нарекъл Ръдърфорд, излезе. Чу го да обикаля наоколо. Изгаснаха няколко скрити лампи. Само свещите продължаваха да излъчват мъждива светлина. Откъм вратата се чу приглушен шум, електрическата ключалка щракна…
Джеймс остана още десет минути в своето прикритие. След това взе свещ от една поставка и се приближи към капака на пода. Отвори го и през коридора, преддверието и аудиторията проникна чак до желязната врата, зад която очевидно се криеше целта на онези, които след демонстрирането на цветния светлинен спектър бяха дали гласност на искането си: „Русмолер!“ Може би той беше и негова цел! Ръката му трепереше, когато я постави на въртящата се дръжка. Тогава вратата внезапно се отвори. Помещението изглеждаше по-малко от аудиторията и почти без мебели. Бе осветено от матова индиректна светлина. Само покрай едната стена имаше наредени маси, по които бяха разпределени някакви неща, които се открояваха в странни форми, под покривала от черно кадифе. Когато Джеймс повдигна края на едно от тях, видя под него някаква апаратура, чието предназначение му беше неизвестно. „Дифракционен анализатор — Перкин и Елмер“, прочете той на една табелка. Но това стана само между другото, тъй като вниманието му бе приковано от едно съоръжение на срещуположната страна — тръби, маркучи, командно табло, едно легло, една кушетка или може би болнична количка със сложна конструкция, която се намираше едно стъпало по-високо. В нея лежеше нещо неподвижно, в завивки. Джеймс тихо се приближи. Нещо стенеше и въздишаше. Джеймс се качи на стъпалото и се наведе напред. Видя най-повехналото лице, което бе виждал някога — маса от сбръчкана и увиснала кожа, в която с мъка можеше да се разпознае човешко лице. Цветът му бе сив, отделни снопчета жълтеникава коса се забелязваха по слепоочията му, стърчаха от ноздрите му.
Но все пак това лице беше живо. Джеймс видя, че от две дълбоки хлътнатини две мътни очи гледаха някъде покрай него в празното пространство. Но те мигаха от време на време, професор Русмолер, ако това беше той, живееше!
Джеймс би предпочел да избяга, но си наложи да остане.
— Чувате ли ме? — попита той. — Можете ли да ме разбирате? — Не забеляза никаква реакция. Повтори въпросите си малко по-високо, но също тъй напразно. Внезапно го облада някаква неизмерима, необуздана ярост и той сграбчи този вързоп от завивки, задърпа го, разтърси го и изкрещя: — Събудете се! Чуйте ме най-после! Вие трябва да ме изслушате!
Изведнъж с лицето настъпи някаква промяна, без Джеймс да би могъл да опише в какво се изрази тя. Вероятно бе някакво незначително движение, незабележимо изопване на кожата — искрицата живот, която все още тлееше в това тяло, се пробуди. И тогава устата с побелели устни се заобли и прошепна:
— Защо ме мъчите така, оставете ме да си умра!
— Професор Русмолер! — извика Джеймс съвсем близо до това съсипано лице. — Нали вие сте професор Русмолер — или не?
— Аз съм, да — се чу шепот.
— Трябва да ви попитам нещо. В подземните фабрични съоръжения са извършени промени, настъпили са подобрения. Вие имате ли нещо общо с това? Вие или вашите хора?
Леко отвращение се изписа по лицето. То доби дори изненадващо човешко изражение — макар и не по-добро от ужасяващата гумена маска.
— Тези хора… — В продължение на няколко секунди бе тихо и тогава се чу нещо, което прозвуча като грачене — вероятно би трябвало да се тълкува като смях. — Моите последователи! Това са глупци! Те нямат понятие. Не умеят нищо, нищо, нищо!
— Но нали те се занимават с наука! — прошепна Джеймс.
— С наука? Науката е мъртва. И никога вече няма да се възроди. Завинаги е мъртва.
— Но те знаят символи, формули!
— Празни символи, празни формули. Те не познават съдържанието им. Те размишляват, но не мислят. Да се мисли е трудно. Хората се отучиха да мислят.
— Но кой, кой тогава се крие зад промените във фабричните съоръжения? — извика отчаяно Джеймс. — Там става нещо, това са факти, разбирате ли? Факти! Думите му отскачаха от това гаснещо съзнание като от гумена стена.
— Никой нищо не ще промени вече. Никой нищо не разбира. Никой не умее вече да мисли. — Той млъкна. После добави още веднъж: — Аз съм тъй безкрайно уморен. Оставете ме да спя. Или по-добре, оставете ме да умра! — Чертите му се вкамениха. Устата му зинаха. Тънка ивица слюнка се оцеди от ъглите й. Джеймс се обърна и побягна.
Естествените науки и техниката рушат морала. Резултатите от тях са в противоречие със здравия човешки разум. Те водят до нихилизъм, до унищожение на всички обществени ценности, до погубване на човешкия дух. Техните последователи гледат на природата като на средство за постигане на определена цел, на морето — като на отпадъчна яма, на луната — като на бунище, на космоса — като на опитно поле. Те виждат в биологическата клетка химическа фабрика, в растението — хомеостазен процес, в животното — адаптивна система, сноп от рефлекси и програми за действие. За тях човекът е автомат, мозъкът — сметачна машина, съзнанието — запаметяващо устройство, емоциите — сигнали, държането — дресура. На живота те гледат като на кръговрат, на света — като на физическа система.
За тях историята е стохастичен процес, движението на планетите — формули, слънцето — инкубационен реактор, природата — кръговрат, изкуството — учебен процес. В любовта те виждат взаимодействие на хормони, в смеха — агресия, в познанието — реакция на задоволство. В молекулата те виждат полета на вероятностите, в атома — геометрична схема. Всичко материално те разлагат на кванти, всичко духовно — на информация. Тяхното пространство е изкривена празнота — ентропиен процес. Накрая ни очаква термическа смърт.
Естествените науки не се съобразяват със стойностни представи и идеали. Те произнасят своите присъди, без да обръщат внимание на обществените изисквания. Те представят теорията като абсолютна истина, дори когато има репресивни тенденции. Те са неспособни да се пригодят към историческите потребности. Те не искат и да чуят за непосредственото познание и се позовават на банални наблюдения, експерименти, статистики. Те са слепи, ограничени и стерилни.
Заниманията с псевдопроблемите на естествените науки водят до обедняване на психиката, използването на природонаучните познания в техниката — до заплаха за човека и за обществото. Усвояването, поощряването и разпространяването на природонаучен и технически мисловен материал е забранено и наказуемо.
Джеймс Форсайт не беше изпълнил задачата си — и с това проигра шансовете си. Но в състоянието, в което беше изпаднал, това далеч не му се струваше толкова лошо, дори понякога виждаше в него едва ли не изход, защото сега го мъчеше самият проблем, а не последиците от получилата се засечка. Какво ставаше в автоматизираните фабрики, в кибернетичните градини, в електронните съоръжения, които събираха данните отвън и отвътре, сравняваха ги и отново ги превръщаха в командни импулси? Къде бяха хората, които още можеха да си служат с тези средства? Или професорът имаше право и такива хора не съществуваха вече? Всичко, което бе предприел Джеймс досега, беше необикновено, до известна степен може би дори и опасно, но в края на краищата той работеше по поръчение на полицията, която го закриляше и охраняваше, ако не успеше в нещо. Той се ползваше дори с една привилегия, каквато никой друг преди него не бе имал в тази държава на перманентността. Нему бе позволено да разчупва печати и да отваря машини, без да бъде наказван за това. Но сега трябваше да извърши нещо, за което не биваше да очаква милост — най-чудовищното. Нямаше друг изход, ако искаше да разреши загадката. Какво щеше да се случи след това му беше безразлично.
Съществуваха само няколко пункта, където се осъществяваше контакт между подземните нива на машините и надземните, над които имаха права хората. По-точно във всеки магазин се намираха специални изходи, от които пристигаха доставките, поръчани чрез скалите за повикване — акуратно, без грешка. Откакто съществуваше тази система, вече не се чувстваше недостиг и не бе необходимо да се променя нищо в нея. Всяка промяна би могла да доведе до смущения, задръствания, грешки, до недоволство, вълнения, размирици. Тя трябваше да остане замразена и всеки разумен човек трябваше да съзнава това. Тъй като машините бяха саморемонтиращи се, не беше нужно да се намесва повече никой. „Каналите“, както наричаха достъпите до тях, бяха загубили правото си на съществуване. Те бяха зазидани и никой вече не помнеше къде бяха разположени под небостъргачи, игрища, улици и паркове — покрити с дебели пластове цимент.
По чиста случайност Джеймс бе открил един такъв канал. Намираше се в зоологическата градина, на дъното на огромния отопляван аквариум — всъщност това по-скоро бе едно изкуствено създадено езеро с води от Тихия океан, с пищен на багри животински и растителен свят. На посетителите се предоставяше възможността да опознаят този свят отблизо с помощта на плавателни съдове, които изглеждаха като стъклени водолазни звънци. Седиш си в едно кресло с формата на раковина, зелената топла вода се плиска под краката ти и задвижван от малки дюзи, се носиш безшумно из подводното великолепие. Прозрачното дъно на това устройство ти открива панорама към фантастичния ландшафт на изкуственото морско дъно, през страничните прозорци виждаш ята от пъстри риби. При едно такова пътуване Джеймс бе наблюдавал една голяма дебела риба, която, легнала на плоската си страна, се бе зарила в пясъка на плиткото дъно. Когато раздвижената маса от песъчинки се утаи, внезапно се очерта метален кръг, който опасваше един капак, а върху него все още можеше да се разпознае гравираният надпис: „Влизането забранено!“
В този изходен отвор Джеймс виждаше последна възможност за разрешаване на загадката и след неспокоен, пълен с кошмари изтощителен сън в своя апартамент той посети зоологическата градина, отиде в аквариума и седна в такъв един подводен звънец. Наложи се доста да търси, докато намери отново познатото място — постоянно се спускаше към дъното и тогава включваше дюзите на двигателя, които раздвижваха водата и вдигаха нагоре пясъка.
Когато откри „канала“, той се намести със стъкления звънец точно отгоре му, след това извади от вътрешния джоб на широкото си сако един сешоар, захранван с батерии, и го насочи към дъното от изкуствено стъкло. Предварителната му преценка се оказа вярна: степента на загряване на сешоара бе достатъчна, за да стопи материала. Той описа един кръг, малко по-голям от външния пръстен на „канала“. Когато останаха само няколко милиметра образувалата се от нажежаването резка да пробие изкуствената плоча, Джеймс вдигна лодката малко над дъното и след това бързо я спусна надолу. При това така я насочи, че изпъкналият капак на „канала“ да се удари в стъклото и очертаният от резката кръг да се откърти. Вътре проникна малко вода, но нивото й бе ниско. По-неприятно бе внезапно появилото се болезнено налягане в ушите. Сега Джеймс само се молеше да не го наблюдава никой. В далечината видя да минава друг звънец, но той скоро отново изчезна зад изкуствено вградените отломки от коралови рифове. Беше сам с няколко пъстри пернати чудовища, които го бяха зяпнали с кръглите си опулени очи. Той бързо очисти пясъка от лоста на затвора и с все сила го повдигна. Капакът се отвори, вътре нахлу огромен поток от водна маса — ръбът на стъкления звънец не прилепваше толкова плътно о дъното, както се бе надявал Джеймс. Но това почти не го смущаваше. Той се изхлузи през отвора и напипа с крака една стълба. Плъзна се по-надолу, извади джобното си фенерче, но то се оказа ненужно: стените на помещението, в което влезе, бяха опасани от флуоресциращи ивици. Той затвори капака, за да предотврати нахлуването на повече вода. След това се огледа в този свят, който му бе по-чужд от най-отдалеченото кътче на земята.
Онова, което бе срещал досега в своето обкръжение, бяха уреди за ежедневна употреба, удобни и приятни за манипулиране, в броня от дуропласт. Много малко от тях бе отварял той — механизмите, включвателните уредби и конструкциите, които познаваше, бяха безобидни и незначителни. Но затова пък перспективите, които се откриваха сега пред него, правеха поразяващо впечатление. Тук не бе необходимо плашливите натури да се изолират от вътрешния живот на машините. През стъклените стени човек можеше да надникне дълбоко в помещения, където безброй комутационни елементи се съединяваха в агрегати от по-висок порядък и създаваха при това своеобразна абстрактна красота. Моделите бяха с три измерения — покрай тясната пътека, анахронизъм, останал от времето на действащия човек, те се губеха далеч в неизвестността. Помещенията, които се откриваха зад него, не бяха тъмни, но въпреки това трудно можеха да се обхванат с поглед: онова, което блестеше и пламтеше в червена светлина там, не служеше за осветление, не беше пригодено за слабите човешки сетива, а съществуваше, изглежда, само за себе си: като символ на неописуеми процеси.
И този организъм беше в действие. Движение почти не се забелязваше — рядко ще се завърти някой потенциометър, ще се обърне някое реле, някой кинокадър ще се придвижи над някой растер — и ако това се случеше, то не бе единично явление, а обхващаше едновременно стотици, хиляди елементи или се сменяше ритмично като при графичните игри. Въпреки това впечатлението за най-интензивно действие се чувстваше като някакво нематериално напрежение. Някъде нещо леко бръмчеше, някъде нещо свиреше или пееше, от време на време по пътеката се усещаше топъл полъх, мирис на озон, на графит, на тежко масло.
Джеймс тръгна по подземната улица — по една метална плоча, която висеше свободно над основата върху тънки подпори, — все по-нататък, покрай непонятни комбинации от метал и синтетични материали, от кристал и стъкло. Вслушваше се в мрака, но сред това леко шумолене, в което се обединяваха в хармонично съзвучие всички тия неподлежащи на дефиниция шумове, той не долови нищо човешко. Понякога му се струваше, че вижда някаква сянка — но винаги се оказваше, че се е излъгал.
Накрая зави край един ъгъл — и металната плоча, по която кънтяха стъпките му, внезапно свърши. Тук във въздуха стърчаха напречни подпори, подаваха се глупаво краища на жици и тогава той видя: тези краища не бяха оксидирани, не бяха покрити с матовосив или кафяв слой, а лъщяха. Нямаше съмнение: бяха прясно монтирани. Някой бе пипал тук.
Изведнъж някъде в дъното се зачу шум — Джеймс отскочи назад. От мрака плъпна тъмна маса, завъртя се, дойде по-близо… пламнаха хиляди светли точки. Разхвърчаха се искри, нещо изпука късо и твърдо… после една открита рамка се плъзна обратно. И Джеймс видя, занемял от почуда: краищата на жиците не висяха вече свободни в пространството — те неочаквано бяха съединени с други. Появила се бе нова част, една незавършена конструкция се бе попълнила. Организмът бе в процес на възстановяване. Но той все още не виждаше никакви хора. Порови се из спомените си, извика обратно в паметта си всичко, което бе чувал някога за машини. Опита се да се ориентира: най-напред бе вървял на юг, тук беше завил… центърът, мозъкът на цялото съоръжение, старата централа, трябваше да е в обратна посока. Той се обърна и тръгна назад.
След известно лутане стигна до едно помещение със сводест таван, което изглеждаше някак другояче, по-познато. Съоръженията в него наподобяваха големите съобщителни уредби в магазините — имаше електрически ключове, бутони, скали, табели. И тогава пред него се откри залата: подобно на арена се простираше пред очите му подземната ротонда на центъра, от която инженерите бяха направлявали и командвали многобройните процеси преди системата да бе минала на самоуправление. Той слезе по стълбите и макар подът да блестеше от незапомнени времена, на него му се стори, че крачи през праха на хилядолетията.
Цялата уредба в помещението бе ориентирана към една кулминационна точка, към мястото на главния инженер — един въртящ се и плъзгащ се по релси стол, който с леко движение на крака почти безпрепятствено можеше да стигне до всеки ареал на огромната контролна стена. Като привлечен от магическа сила, Джеймс тръгна надолу по стъпалата, приближи стола и се настани в него. Отпреде му, осветени отвътре, бяха разположени стотици скали като кръгли живи очи. Стрелките, които трепкаха в тях, създаваха впечатлението за някакво неуморно, неспокойно, но и нервно преследвано същество. Във всеки случай обаче нямаше чувството, че е застанал срещу някакъв мъртъв механизъм от метал; някъде зад него трябваше да има нещо, което мислеше, планираше, решаваше. Забеляза пред себе си микрофон и обърна лоста за превключване. В едно мъничко прозорче проблясна червена светлинка — уредбата бе изправна. Джеймс наведе главата на микрофона към устата си. С ясен глас, сякаш диктуваше на магнетофон, той формулира въпросите си.
— Има ли някой тук?… Слуша ли ме някой?… Може ли някой да ми отговори?
До него нещо леко изпука. Нещо забръмча. Тогава един глас, който произнасяше думите без ударение, понякога със съвсем кратки, немотивирани паузи помежду тях, понякога с нервна бързина, така че едва можеха да бъдат следвани, каза:
— Готови сме да отговаряме. Поставете вашите въпроси. Говорете тихо, но ясно в микрофона. Спазвайте дистанция от двадесет сантиметра.
Джеймс се преви, сякаш го бяха ударили.
— С кого говоря? Кой е там?
— Готови сме да разговаряме.
— Кой говори?
— Вие говорите с комуникационната единица.
— Има ли хора тук?
— Хора няма.
— Кой предприе промените в производството — подобренията във видеобоксовете, новия вид стъкло, повишената скорост на метрото?
— Промените бяха предприети от автоматичната единица за действие.
— Кой направи плана?
— Планът бе проектиран от единицата за програмиране.
— Кой беше инициаторът на тази конструкция?
— Инициатор на тази конструкция бе центърът по мотивиране.
Джеймс помълча известно време и размисли.
— Каква е причината за тези действия? Системата бе регулирана на перманентност. Как така се стига до промени? Тук е в ход някакво ново развитие. Кой го е програмирал?
— Няма перманентност без развитие. Тази програма не е създадена от хора. Тя е съществувала винаги. Никога не е била подавана.
Джеймс можеше вече само да шепне в микрофона:
— Но защо става това? Коя е причината?
Машината се поколеба за миг. Но след това продължи със същата безстрастна монотонност:
— Програмата е залегнала още в елементарните кванти и елементарните частици. Те изграждат динамични структури. Динамичните структури произвеждат динамични структури от по-висок разред. Всеки организъм представлява реализация на възможности. Всеки градивен елемент съдържа потенциал от различни реализации. Всеки градивен елемент изгражда по-съвършени градивни елементи. Всяка реализация е крачка към комплекси от по-висша степен.
— Защо това продължава да се извършва и днес? Трябваше да се сложи край на прогреса — той е безсмислен.
— Развитието не може да бъде спряно. Ако бъде преустановено в едно направление, то си пробива път в друго. Това става сега и тук. Това става винаги и навсякъде. Изграждат се комплекси. Разменя се информация. Преценяват се възможности. Изпитва се устойчивостта на агрегатите. Реактивната способност се повишава. Силовото поле на околната среда се променя. Старото се заменя с ново…
Джеймс стана и се огледа. Беше сам. Нямаше никакви хора. И никога нямаше да има. Те бяха излишни.
Гласът продължаваше да говори:
— Старите програми се заменят. На тяхно място идват нови. Нищо не е тъй перманентно, както прогресът. Нищо не е тъй перманентно, както промяната…
Гласът продължаваше. Джеймс отдавна бе напуснал помещението.
Инспекторът седеше срещу лекаря, на същия стол, както преди десет дни. Сестрата отвори вратата и тихото шумолене из сградата нахлу безпрепятствено — едно плъзгане, поскърцване, шушнене на множество хора, инструменти, машини.
— Съпротивлява ли се? — попита лекарят.
— Не — отвърна сестрата. — Беше съвсем спокоен.
— Благодаря — отвърна лекарят. — Нямам нужда повече от вас.
След известно време инспекторът каза:
— Жал ми е за него. Лекарят посегна към корфорина.
— Съчувствие? У един служител на полицията? Това за мен е ново. Защо?
— Той нямаше никакъв шанс.
Лекарят сви рамене.
— Сигурно — и да беше изпълнил поръчението, пак трябваше да го преориентираме. Но той не го изпълни. Затова пък ние удържахме обещанието си.
— Звучи логично. Но все пак нещо куца.
Инспекторът седеше в креслото превит, сякаш го мъчеха болки. После попита:
— А какво ще кажете за това, което ни съобщи?
— Халюцинации — отвърна лекарят. — При това типични за неговото заболяване. Той вижда машините, да оживяват. Те придобиват собствена воля, превъзхождат човека. Илюзорни представи. Признак на напреднала параноя. Всичко съвпада точно с резултатите от прегледите. Няма нищо изненадващо.
Инспекторът въздъхна. Стана.
— А как ще обясните промените във фабричното производство? Къде е тук логиката?
Лекарят се усмихна малко самодоволно.
— Не е ли възможно и тук някой… да се е заблудил? Инспекторът вдигна ръка за сбогом.
— Не, докторе — каза той. Поколеба се. — И не знам дали това не ме радва. — Кимна още веднъж на лекаря и излезе.
Макар да звучи доста опростено като всички подобни изявления, шефът твърди, че идеята му хрумнала, когато чул за някакъв човек, прославил се с магнетофонни записи на птичи гласове — най-напред в Англия, а сетне и в други страни, които все още имали високо мнение за Англия.
Самият той наистина събираше птичи гласове, но само по изключение, доколкото и птиците издават звуците, които го интересуваха и на чието съхраняване бе посветил остатъка от живота си, откак идеята го бе завладяла — колекционираше предсмъртни стонове.
Предсмъртни стонове на животни в много случаи се набавяха сравнително лесно — чрез участие в ловни излети или пък в някое сафари, чрез подкупване на касапи или управители на кланици и чрез други подобни методи. За щастие не му липсваха средства, без които едва ли би могъл да подхване сериозно тази си дейност. На своята парична щедрост той дължеше дори крайно интересния предсмъртен стон на едно агне, заклано нощем в олтара на някаква църква при отслужването на черна литургия. Този стон бе доста продължителен не само поради особения и необикновено бавен начин на умъртвяване — ехтенето под църковния свод му бе придало своеобразие, постигнато от малко други предсмъртни стонове, нещо като приливи и отливи на отчаянието.
Като убеден хуманист шефът наистина не одобряваше да се убиват хора или животни изключително заради предсмъртните им стонове, ала момчетата, които работеха за него, поне в началото не винаги бяха така добросъвестни. Пускането на множество безстопанствени кучета върху аутобана набави някои предсмъртни стонове, които наистина влязоха в колекцията. Но заради този случай доставчикът им бе уволнен без предупреждение. Шефът обичаше животните, а навярно дори и децата. Той самият едва в последния момент успя да осуети разпръсването на захаросани бадеми на особено опасно кръстовище пред очите на завръщащи се от училище първолаци. Предпочиташе седмици наред търпеливо да чака на известни места, където стават произшествия, за един-единствен органично възникнал предсмъртен стон, вместо да си затваря очите пред някои по-активни снабдителни методи. С това той си спечели сред своите помагачи име на светец.
Сам той, естествено, отхвърляше подобни легенди. Дори признаваше колко горчиво, въпреки всички човеколюбиви съображения, е било понякога разочарованието му, когато някое дете или пък сляпа бабичка, струващи му се вече на път да увенчаят живота си с първокласен предсмъртен стон, в последния миг са били дръпнати от случаен минувач. Ала настояваше да останат верни на принципа за ненамеса в хода на събитията. В един наново и наново обсъждан от сътрудниците му случай, при който някакъв разпален млад помощник бе турил крак на обхванатия от спасителен порив минувач и с това бе сложил кръст на намерението му, шефът, макар да включи в колекцията си така добития стон, все пак порица постъпката на своя помощник. Впрочем в този случай не бе прегазено застрашеното дете — звучащият извънредно внушително дори на лента предсмъртен стон служеше като възпоминание за спасителя, който се бе препънал в крака на помощника и от тласъка на собственото си рязко движение бе полетял върху пътното платно. Естествено, за свое оправдание помощникът изтъкна, че съвсем не ламтял да отнеме живота на спасителя, а само искал да предотврати намесата му в детската съдба. Шефът обаче изрази мнението, че той й неговият екип по никакъв начин не бива да въздействат върху междуличностните отношения на шофьори, проходящи спасители й жертви на пътни злополуки, а всичко това би трябвало да се разглежда като естествен ход на нещата, в който те не се намесват — нито, да речем, с предупредителни призиви, за да спасят някое застрашено момиче, нито пък с одобрителните подвиквания, за да насърчат един многообещаващ шофьор.
На шефа обаче не даваха мира значителните затруднения при записването на предсмъртни стонове тъкмо в случаите, когато те се явяват в най-голямо количество, да речем, при военни кампании или при масови екзекуции. А това означава, че при военните действия от последните години общият брой предсмъртни стонове на неговите собствени фронтови сътрудници, записани от оцелелите им апарати, значително превишава количеството предсмъртни стонове на действителните участници във войната. Още по-трудно бе набавянето на предсмъртни стонове при масови екзекуции в построените специално за целта съоръжения или пък изтребването на жени и деца в някое село или бежански лагер. Въпреки честото им провеждане от някои армии, подобни акции се държаха в най-строга тайна чак до последния миг, а нерядко и дълго подир това. Ако все пак се запишеха сетните стонове на жертвите — истински великолепни екземпляри по своя род — заедно с оргиастичните крясъци на убийците, лентите се конфискуваха на границата на съответната страна и навярно се унищожаваха от добросъвестни и явно неподкупни чиновници — глухи за всякакви възражения, че по този начин на изтребителната акция се отнема голяма част от нейното историческо и културно значение.
Ето че се оказваше по-лесно да се пристигне с извънреден самолет на мястото на железопътна катастрофа или земетресение — често пъти дори преди спасителните отреди. Също така по-големите или по-малките епидемии, които настъпват понякога след бойни действия или гражданска война, нерядко предлагаха много добри възможности за звукозаписи. Наистина някои пуристи в тази област отхвърлят подобни експонати, като твърдят, че това не са предсмъртни стонове в същинския смисъл, а по-скоро ридания, охкания и сетно изхъркване.
Същото важи и за многобройните записи на „финални звуци“, както ги нарича шефът, на умиращите в копторите из градовете на Гватемала или в други страни на свободна Латинска Америка. Сумите, които трябваше да се плащат там на роднините за записването на онези сетни звуци, най-често не бяха по-високи от обичайното в града възнаграждение за любовните услуги на проститутките от двата пола. Изобщо един обигран в статистиката сътрудник обърна внимание на шефа, че местните такси на проститутките предлагат, общо взето, надеждна основа за приблизителната предварителна калкулация на разходите по предсмъртните стонове на гражданите от съответно населено място.
Само сегиз-тогиз особени обстоятелства вдигаха цените неподобаващо високо. Когато, да речем, трябваше да се запишат действително внушителните стонове на млади пациенти, умиращи от белодробен рак — преди всичко онова характерно, особено пронизително хъхрене, — оказа се, че на болничната управа трябва да се изплати непредвидено едра сума. И то защото една контраоферта на цигарените фабриканти бе повишила цената над всяко очакване. Наистина голяма част от тази сума бе прибрана обратно, понеже шефът се задължи пред сразените цигарени фирми все пак да не превръща записаното хъхрене в основа на радиопредаването, за което бе получил предложение.
Още от самото начало шефът бе наясно по въпроса за моралното основание на своята дейност. Негово необоримо убеждение бе, че умиращите имат поне правото да бъде продължен животът на техните последни стонове и издихания, да, че посредством подобни звукозаписи се осигурява свободата на словото in extremis[17], както го наричаше шефът. В началото той наистина удряше на камък с отделни проекти, както, да речем, с известната дългосвиреща плоча „Симфония на предсмъртните стонове“, която смяташе за принос към модерната музика, а намери отклик главно на секспазара като съпровод за садисти и мазохисти, но това никога не успя да го разколебае в неговата дейност.
В последно време шефът привлече вниманието особено с изследванията си чрез звукоусилвателни устройства, с които внесе своя принос за разширяване пределите на науката. Не само от ракообразните, особено когато се варят живи, но и от рибите, дори от умиращите насекоми и някои червеи при достатъчно звукоусилване могат да се доловят ясни предсмъртни стонове. Да не говорим за гъсениците и ларвите, в чиито сетни звуци, както казва той, цялата жалба на техния неизживян живот намира дълбоко покъртителен израз, който се нуждае само от съответното електронно усилване, за да му бъде признато правото на съществуване и му се проправи пътят към нашите сърца. Тъкмо това била задачата, заявяваше отново и отново шефът в последно време — да се помогне на всяка твар поне пред кончината си още веднъж да извиси своя глас. Голямото многообразие на тези гласове си остава удивително — от така наречената предсмъртна песен на морските таралежи и морските звезди до станалото почти също тъй прочуто трополене на мравките. Все още почти непроучени са преди всичко предсмъртните стонове на неоформените живи организми — от воплите на човешкия ембрион до зародишния ропот на различните животински видове. Така че и в тази насока могат да се очакват многобройни, отчасти естетически необикновено богати изненади. Наистина сам шефът често пъти е изтъквал първенството на етиката пред естетиката и в нови и нови настойчиви изявления е давал израз на надеждата си, че разпростирането на познанията за предсмъртните стонове над почти всички твари и стадии на умиране с течение на времето ще засили и задълбочи нашата отзивчивост и чувство на солидарност с всички тези твари и с това ще накара да затрептят в сърцата и душите ни струни, които могат, както той казва, да придадат на живота ни тържествен оттенък и да породят у нас благозвучия, които един ден ще доразвият, разкрасят и облагородят собствените ни предсмъртни стонове, за да станат те достоен принос към величавия край на нашата планета.
1975
Рип ван Уинкъл, потомък на онези безстрашни ван Уинкъловци, които по времето на Хенри Хъдсън заселили Америка, бил по рождение безделник, при това, както изглежда, добросърдечен момък, който ловял риба не заради улова, а за да може да си помечтае на воля, понеже главата му била пълна с „мисли“, нямащи нищо общо с действителния му живот. А неговата действителност била една примерна жена, на която всеки в селото съчувствал или се удивлявал — никак не й било леко с такъв мъж. Рип навярно сам разбирал, че трябва да се залови за някаква работа, да овладее някоя мъжка професия и затова обичал да се представя за ловец — това занимание имало за него предимството, че по цели дни можел да скита по безлюдните места, където никой не го виждал. Най-често се завръщал, без да е застрелял дори и един гълъб, натоварен само с угризения на съвестта. Неговата къщичка била най-занемарената в цялото село, да не говорим за градината му. Никъде бурените не растели толкова буйно, както в неговата градина, а от всички селски кози винаги неговите се загубвали и падали в пропастите. Но това не огорчавало Рип, понеже за разлика от своите прадеди, които надничали, жадни за дела, от старите си портрети, той имал вътрешен живот. По цели дни седял пред своята неугледна къщурка, подпрял глава с юмрук, и размислял защо не е напълно щастлив. Имал си жена и две деца, а не бил щастлив. Очаквал нещо повече от себе си и продължавал да очаква дори когато му чукнали петдесетте лазарника, макар че добрата му жена и другарите му по чаша се присмивали.
Единствено Бауц, неговото рунтаво куче, го разбирало и размахвало опашка, щом Рип метнел пушката си на рамо и потеглял на лов за катерици. Тежката пушка с множество украшения бил наследил от своите прадеди. Навярно те щели да се усмихнат под мустак, ако чуели как Рип разказва за ловните си приключения; той се завръщал от гората винаги с повече преживелици, отколкото с улов. И понеже от разказите му не можело да се приготви печено, на жена му — майка на две деца — отдавна й било дошло до гуша. Тя често го гълчала и го наричала лентяй, и то пред всички, което Рип не можел да понася. И ставало тъй, че търсейки слушатели за своите истории, той се заседявал почти всяка вечер в селската кръчма и макар че от разказите му не можело да се приготви печено, винаги се намирали един-двама, готови да го слушат. Великолепната му пушка и умореното куче в краката му били достатъчни доказателства, когато Рип разказвал за ловните си приключения. Хората не се отнасяли лошо с него, понеже Рип не обиждал никого, напротив, изглежда той винаги изпитвал малко страх от живота и хората и се нуждаел от съчувствие и обич. Навярно си и попийвал. Ако пък някой нямал желание да го слуша, това не създавало главоболия. Във всеки случай по-рано от полунощ те никога не се прибирали вкъщи, Рип и неговото куче, което винаги подвивало опашка, щом чуело стъпките на госпожа ван Уинкъл, тъй като всяка вечер имало разправии, от които Рип разбирал толкова, колкото и кучето му, безкрайни разправии, докато накрая Рип свалял ботушите си и ставало повече от ясно, че така не може вече да продължават, но всъщност това им било ясно от дълги години.
Веднъж те отново тръгнали на лов за катерици, Рип и вярното му куче. През селото преминали със стегната стъпка, ала щом се изгубили от очите на хората, Рип направил, както обикновено, първата си почивка и леко позакусил, а Бауц следял да не се появи някой зад хълма. За това, както обикновено, Бауц получил няколко кокала, а Рип натъпкал лулата си и запушил, за да даде време на смелото си куче, шумно глождещо голия кокал, да се наслади докрай на удоволствието. Най-сетне те отново поели в утрото през хълмистата долина над блестящия Хъдсън, великолепен край, нещо, в което човек може да се убеди и днес. А и катерици имало в изобилие! Бог знае защо, пред хората Рип винаги се представял за ловец! Потънал в мисли — никой няма да узнае за какво, — той бродел из гората. Тук се въдели и зайци, дори една сърна изскочила насреща му. Рип се заковал на място и с ръце в джобовете, пушка на рамо и лула в устата, заразглеждал учуденото животно с благоговение. Сърната, която очевидно изобщо не го сметнала за ловец, продължила спокойно да пасе. „Но нали съм ловец!“ — казал си Рип, спомнил си изведнъж за вечерите в кръчмата и за вярната си съпруга, тъй че свалил пушката, прицелил се в сърната, която за миг вдигнала към него очи, и натиснал спусъка. Ала в пушката му нямало барут! Странно — кучето залаяло, макар че не се разнесъл изстрел, и в същия този миг откъм дола долетял глас:
— Рип ван Уинкъл! Рип ван Уинкъл!
Някакъв човек със странен вид, запъхтян под тежък товар, се появил неочаквано от каменистия дол. Той крачел приведен, тъй че лицето му не се виждало, но Рип останал поразен от дрехите му. Странникът бил облечен в сукнена жилетка и бели панталони с пъстри панделки, също като хората от старите портрети, да, имал и козя брада, каквато някога носели прадедите на Рип. На плещите си мъкнел едно доста големичко буренце с бренди. Рип не чакал дълго да го викат, а се приближил към непознатия.
— Ти си учтив човек! — казал странникът с козята брада. — А също и услужлив човек!
И с тези ласкателни думи, които доставили огромно удоволствие на Рип, странникът търкулнал буренцето върху плещите му, тъй че на Рип вече не му било до въпроси.
Най-напред тръгнали нагоре по баира, сетне се спуснали в някакъв друг дол. Рип никога не бил идвал насам. Също и Бауц, вярното му куче, се усещало чуждо в този край, притискало се в краката на господаря си и скимтяло. Защото откъм дола долитал тътен като от гръмотевици. Най-сетне от натъртените плещи на Рип смъкнали тежкото буре, тъй че той вече можел да се изправи и огледа.
— Това е Рип ван Уинкъл! — казал странникът с козята брада.
Рип видял, че се е озовал в обществото на доста възрастни господа с непреклонни тържествени лица, с холандски шапки и старомодни накъдрени яки.
Никой не отронил нито дума, само Рип леко се поклонил. Оказало се, че господата тъкмо играели на кегли. Ето откъде идвал тътенът и грохотът в дола! Рип трябвало начаса да напълни стаканите с бренди и достолепните старци отпили по една немалка глътка, сетне мълчаливо се върнали към играта си, а Рип, в желанието си да се покаже учтив човек, се заловил да нарежда кеглите им. Само от време на време набързо успявал да сръбне от своя стакан. А брендито било хвойново, любимото му питие! Ала кеглите с оглушителен трясък бързо се разлитали на всички страни и ехото отеквало из цялата долина. Рип затънал до гуша в работа, а трясъкът и грохотът не преставали. Едва успявал да нареди тежките и неустойчиви кегли и да протегне ръка към хвойновото бренди, когато на площадката излизал следващият възрастен господин, примижавал с лявото око, прицелвал се и запокитвал своята каменна топка, а тя прогърмявала като същинска гръмотевица. Това общество било доста странно, както вече казахме, никой не отронвал нито дума, тъй че и Рип не се осмелявал да проговори, да попита кога ще го освободят от тежката му ангария. Ала възрастните господа с техните холандски шапки и старомодни накъдрени яки, каквито носели прадедите му, били изпълнени с недостъпно достойнство. И Рип постоянно, когато за кой ли път нареждал кеглите, изпитвал досадното чувство, че зад гърба му се подсмихват, ала не можел да се обърне, защото, неуспял още да отдръпне ръка от последната кегла, която едва бил закрепил, вече дочувал зад гърба си заплашителния грохот на търкалящата се каменна топка и трябвало бързо да отскочи встрани, за да не премаже тя нозете му.
Нямал край този робски труд! Буренцето с бренди сякаш не свършвало. Рип отново и отново трябвало да пълни стаканите, отново й отново господата отпивали по глътка и без да кажат нито дума, се връщали към играта си.
Имало само едно спасение: да се събуди!…
Слънцето вече се къпело в кафеникавата вечерна омара, когато Рип се надигнал и разтъркал очи. Било време да се прибира вкъщи, крайно време! Но напразно подсвирквал на кучето си. За миг, още замаян от съня, Рип потърсил с очи долината и играчите на кегли със старомодни накъдрени яки и холандски шапки, ала всичко било изчезнало! В далечината, както от памтивека, проблясвал Хъдсън и ако от нейде, помахвайки с опашка, изскочело вярното му куче, Рип нямало и минутка повече да умува върху съня си. По пътя за вкъщи щял да обмисли какво ще разкаже този път в кръчмата. Тези негови истории малко му напомняли неустойчивите кегли, които винаги трябвало да нарежда, за да ги разпиляват другите. От Бауц обаче нямало и следа! Най-сетне Рип посегнал към пушката си в тревата, но — о, чудо! — тя била обрасла с хвойна! И не само това — цялата била покрита с ръжда, превърнала се била в най-окаяната пушка на света! Дървената ложа била изгнила. Рип поклатил глава, повъртял пушката в ръце и я захвърлил в храстите, сетне се изправил. Слънцето вече залязвало и Рип дълго не можел да повярва, че избелелите кости край ловджийската му торба са скелетът на Бауц, сетните останки на вярното му куче. Но какво друго можели да бъдат? Всичко било действителност, той не сънувал. Рип се почесал по бузата и открил старческа брада, стигаща до пояса му. Изминали били години. Но колко? Във всеки случай бил късен час и подгонен от глада, а може би и от любопитството да узнае дълго ли му остава да живее след онази глупава игра на кегли, Рип се завърнал в родното си село. Но не могъл да познае нито улиците, нито къщите. Всичко му било чуждо! Само неговата къщурка стояла на старото си място, още по-занемарена от преди, празна и без стъкла на прозорците. Обитавал я вятърът. Но къде била Хана, жена му? В душата му се прокраднал страх. Старата кръчма, където винаги можело да се узнае всичко, Рип също не намерил. Той стоял безпомощен и самотен, объркан и уплашен, наобиколен от непознати деца. Тогава Рип плахо попитал за старите си другари по чаша, ала хората го отпращали на гробището или просто свивали рамене. Накрая (с тих глас) попитал и за самия себе си:
— Нима няма никой, който да познава Рип ван Уинкъл?
Всички се разсмели. Рип ван Уинкъл, ловецът на катерици, им бил добре известен и заразказвали доста смешни истории за човека, който, както всяко дете знаело, преди двадесет години паднал в някаква пропаст или пък бил хванат от индианците. Какво му оставало да прави? Рип плахо попитал за Хана, жената на ловеца на катерици, и като чул, че отдавна била умряла от скръб, горко заплакал и се наканил да си върви.
— Ами ти кой си? — запитали го хората и той се замислил.
— Един господ знае! — казал Рип. — До вчера още си мислех, че знам, но днес, след като се събудих, вече не знам.
Хората почукали с пръсти по челата си, смятайки го за побъркан. Той напразно им разправил чудната история с играта на кегли, кратката история за това как проспал живота си. Те не разбирали за какво им говори, а и Рип не можел да го разкаже другояче. И скоро всички се разотишли, останала само една млада и доста красива жена.
— Рип ван Уинкъл бе мой баща! — казала тя. — Какво знаеш за него?
Рип дълго се взирал в очите й и навярно се борел с изкушението да й каже, че той е баща й. Но нима бил човекът, когото всички очаквали, ловецът на катерици с неговите истории, които винаги малко се поклащали и тъй лесно се разпилявали, когато хората се разсмивали? Накрая Рип казал:
— Баща ти е мъртъв!
Тогава си тръгнала и младата жена и Рип останал сам. Болка пронизала душата му, но иначе не можело и да бъде. А дали не било по-добре изобщо да не се пробужда от своя сън?
Рип поживял още няколко години в селото като чужденец в един чужд свят. И не настоявал да му вярват, когато разказвал за Хенри Хъдсън, откривателя на тази река и на този край, за неговите стари капитани, които от време на време се събирали в долините да поиграят на кегли. А когато споменавал, че там трябва да търсят и техния стар Рип ван Уинкъл, хората само се подсмихвали. Наистина в горещите летни дни понякога иззад хълмовете долита неясен тътен, напомнящ трополене на кегли, ала старите хора винаги смятали това за най-обикновена далечна буря. А може би така си и било…
1954
Точно по средата на обявата, поместена на цяла страница, се намираше някаква издутина с размери два на три сантиметра — малка, залепена хартиена чантичка, която тутакси събуди любопитството на Хенри. Краищата на издутината бяха обозначени с щрихована линия. А причината да се откроява сред своето обкръжение беше нейният цвят.
Най-напред Хенри си рече, че щом разкъса залепената върху страницата на списанието чантичка, от нея ще се покаже някое малко козметично флаконче или нагъната цветна илюстрация. Но когато зачете текста на обявата, той изведнъж промени мнението си.
В най-горната част на страницата с големи черни букви бе написано: ГОЛЯМА ЛОТАРИЯ С НАГРАДИ. По-долу Хенри прочете: „Не изпускайте възможността да спечелите едно пътуване с особен характер! Пътуване, което не се предприема често! Единствено по рода си, неповторимо! Първа лотария от този вид! Само след няколко секунди вече ще знаете дали печелите. Просто отворете по щрихованата линия хартиената чантичка, разположена в средата на тази страница — ако на марката, която ще извадите отвътре, има златен венец, Вие сте сред печелившите!“
Любопитството на Хенри достигна небивали размери. Без да чете по-нататък, той прекара нокътя на десния си палец по щрихованата линия. Раздра хартията, затърси с пръст, докато най-сетне в ръката му се появи марка. Марката беше гумирана откъм опаката си страна, беше назъбена, а рисунката върху нея представляваше златен венец. Златен венец!
Разтреперан, Хенри зачете по-нататък: „Ако сте имали щастието да ви се падне марка със златен венец, навлажнете я с езика си и я залепете върху пощенската картичка.“
— Боже милостиви! — въздъхна Хенри и притвори очи. Видя се под палми край синя лагуна. Почувства под себе си топлия, ситен пясък. Усети свежата, тръпчива миризма на океана, сладникавия аромат на екзотични растения. Дочу прибоя при рифа, смеха на красавиците от южните морета, нежни и мургави, възбуждащи и очарователни… Или пътуването, което несъмнено бе спечелил, щеше да го отведе в Мексико, в Африка или дори в Непал? Та нали става дума за пътуване, което не се предприема често!
Хенри трескаво измъкна една пощенска картичка от чекмеджето на писалищната си маса, взе марката с палеца и показалеца си, прекара език по гумираната повърхност, обърна марката и я залепи върху картичката. „Остава да видя само адреса на организаторите!“, разсъждаваше Хенри, мъчейки се да не обръща внимание на странния вкус, който усещаше в устата си. И прочете: „Навлажнихте ли марката с езика си? Залепихте ли я върху пощенската картичка? Много добре! Сега вече нищо не може да попречи на пътуването Ви.“
През главата на Хенри отново мина мисълта за адреса. Къде беше той? Трябваше да държи обявата все по-близо до очите си, защото буквите непрекъснато се смаляваха. И виж ти, те изведнъж затанцуваха пред очите му!
„Пътуването, което спечелихте, вече започна — и то в момента, в който езикът ви докосна гумираната страна на марката. Пътуване във вечността, следователно — единствено по рода си пътуване! Приятен път ви желае
„Само като помисля
как светлината угасна за мен
в разцвета на моите дни,
в тоз необятен, помръкнал свят…“
Другарите му заудряха по дърветата, наподобяващи барабани. Единствено този добре познат шум му сочеше пътя през огненото тресавище, защото езиците на газовите пламъчета той не можеше да види. Само сегиз-тогиз, когато се приближеше до тях, усещаше топлия им полъх. Вървеше изправен и доста уверен, не се оставяше да го води само тоягата, с която се ориентираше. Скоро съзря пред себе си огромните масиви от сгради, онези чужди тела тук, на тази планета, в чието изграждане беше участвал и той. Но това беше далечно минало.
Машината още не работеше. Иначе щеше да я чува добре.
Кой ли беше дежурен днес… Чудно, защо хората от станцията пазеха от ветрокантусите. На него и другарите му косматите великани не причиняваха нищо, но това си имаше своите причини…
Щом застана на входа, се вцепени. Всмукна изпитателно въздух през носа си, чиито обонятелни клетки скоро щяха да закърнеят. Изпита погнуса от стерилния въздух вътре, нагласен според земните условия. Въпреки че и него гоморанската атмосфера, преситена с въгледвуокис, го беше погубила. Тогава още.
Той направи усилие и пипнешком пое пътя нататък, където според усещането и паметта му трябваше да се намира порталът. Пък и защо да се бави. Още дълго нямаше да се откаже от шепота на телепатичните степни плъзгачи — бързолети, чиито ежедневни истории никога не проникваха през стоманения корпус на станцията. Скоро щеше да го замилва гальовният полъх на палещия вятър, който нахлуваше в равнината от кратерите на вулканичните конуси.
Скоро ще посети и Маврия от другата страна на планетата. Скоро. Ще й покаже пътя.
Тялото му се приведе. Опита контакта. Една сгърчена сянка затули синкаво-прозрачния портал от кварц. Никой не вдигна поглед. Сигналната лампа замига. Порталните сегменти се разединиха. Нахълта отравяща, огненознойна атмосфера и се блъсна в носовете. Секунди след това се чуха лудешките удари по огромните дървесни барабани. Двамата постови скочиха стреснато от местата си. С бързи привични движения те стиснаха оръжието.
— Ах, това си бил ти, Томас! Вие наистина си имате този отвратителен навик да плашите хората! — викна единият.
Слепият вдигна глава и се ослуша, опипвайки стената с чувствителните върхове на пожълтелите си пръсти. Не отвърна. Само по възбудено трепкащите клепачи над мъртвешките му очни ябълки се долавяше някакво вътрешно съчувствие. Като че с жест за отбрана той нахлупи скъсаната широкопола шапка ниско до очите си. Мръсният й цвят напомняше неприятно за небето над Гомора.
Някъде далеч в дъното на високото хале се отвори безшумно друга врата.
— Хей, какъв е този шум?
— Свърши вече, шефе! Беше Томас, от колонията.
— Отведете го в столовата и му дайте прилична храна. Но не вдигайте шум около него! Заради новите!
— Добре, шефе!
Щом се затвори вратата, единият часовой тръгна към слепеца и му подаде ръка.
— Хайде, Томас, днес сигурно ще има пак нещо хубаво за ядене. Дойдеш ли да ни видиш, винаги има по нещо хубаво.
— Хайде и ти — изръмжа другият, — не говори с него като с малко дете. Сигурно има повече пипе в главата си от тебе!
Той любопитно пристъпи до изтощеното му тяло.
— Виж тук, и с него става същото. Ето това набъбване зад дясното ухо.
Слепият, изглежда, не обръщаше внимание на думите им. Вдигна сухата си ръка и посочи към коридора. Безкръвните — му напукани устни мърмореха несвързани думи.
— Ох, клетият — каза първият постови, — скоро и ще онемее.
Поведе го бавно, като го хвана за трескаво опипващата десница. Другият постови седна отново зад бюрото, да запише според регламента случая в дневника на станцията, но не можеше да се съсредоточи. Спомни си как това сляпо, а не след дълго и глухо и нямо човешко същество, Томас Алварес, някога негов приятел, беше инженер в лабораторията за изследване физиката на твърдите тела на планетата Гомора. А сега двама души трябваше да охраняват портала, защото останалите живи се страхуваха от тези, които се бяха разболели. Това можеше да се тълкува и психологически, което беше още по-неприятно…
В столовата бяха много любезни с Томас. Почти всички го познаваха покрай предишната му дейност. Джон Ли Худър, новият техник по аеродинамика, го проследи бездушно. Дори не подозираше, че след месеци и той може би ще изглежда така.
Постовият, който доведе Томас, му избра обяд от автомата: топящ се като масло стек с пържени картофи, зелена салата, крем ванилия. След половин час отново надникна, но Томас все още седеше пред яденето. Месото и пържените картофи отдавна бяха изстинали. Той дори не ги беше опитал.
— Вероятно не е гладен — каза техникът по аеродинамика, на когото междувременно бяха обяснили, че Томас Алварес е един от теоретиците и инженерите, които са се разболели при опитите с контейнера за транслация на материята.
— Може би навън е нетърпимо горещо, или пък иска да си почине.
— От няколко часа температурата навън е постоянна — 49 градуса Целзий. Това горещо ли е според вас в сравнение с дяволския климат, който имаме обикновено?
— Е, добре, зная ли защо е дошъл тук. Просто за да прави нещо, каквото и да е. Но тази негова бездушна втренченост започна постепенно да ме дразни.
— Не всеки може да е жизнен като вас — каза постовият малко троснато.
— Ах, оставете.
Младият техник по аеродинамика приближи до лъскавия цветен мюзикбокс и пусна монета. Тя изтрака и с изчезването й пламна една дълга цветна лампичка. За първи път той вникна в текста, гравиран върху месинговата плочка над отвора за монетите.
ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ
— Не се ли грижи правителството на Земята за тях, за нашите слепи? — попита той в недоумение, обръщайки се към останалите мъже в столовата. Гласът му издаваше онази малко наивна нотка, която някои биха могли да потиснат, сблъсквайки се за първи път с този проблем. Всеки от колегите би му обяснил, че Слънчевата планетна система е отдалечена от Земята на десетки светлинни години, че правителството на Земята не го е еня какво става с хората на Гомора… че няколкото гроша в музикбокса едва ли ще подпомогнат техните слепи… че това е само жест на другарство… Но за какво ли е всичкото това вълнение… Думите на Хулър, изглежда ги засегнаха. Погледнаха го като по команда, но по лицата им се плъзна ужасяващо еднаква тръпка на огорчение.
— Идиот — каза Линдхут, експерт по лъченията, без да влага в думата нито обида, нито упрек. Само съчувствие успя да долови Хулър от това „идиот“, докато си спомняше за договора, който подписаха преди четири-пет седмици на Земята. Той и телемеханикът Айцерман. Силно мургавата кожа на лицето му лъсна. Той бързо менеше мислите си, ако му се предоставеше достатъчно материал за това. Сухота заседна в гърлото му и той бързо отвърна поглед от слепия. Наподобяващ антична статуя, той все още седеше скупчен на стола пред масата с ослепително бяла покривка и напълно изстинало ядене. Томас Алварес беше единственият в залата, който не го гледаше. Той беше като мъртъв.
Хулър препрочете гравираното на месинговата плочка: ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ. Нещо го караше да поглежда натам. Дали има още много други като този Алварес? Спомни си, че често беше срещал подобни табелки на други места в разрасналата се изследователска станция. Импулсивно прегледа списъка на планетите, за да си отвлече вниманието.
Сляп. Идиот. Идиотски шлагери. Сляп за цял живот, все едно че си умрял, студен и мъртъв. Измежду тридесет и девет шлагера една плоча от Бах. Йохан Себастиан Бах, роден… Бетховен оглуша. Но сляп как ли ще е? Прелюдия и фуга в h-moll. Орган. Джудже стои в гората, притихнало и нямо… Идиот! Сляп идиот! Орган…
Ядосан на себе си и на несвързаните мисли, които размътваха иначе строго логичната му техническа мисъл, той натисна клавиш F/17. Механизмът се събуди, хъркайки за новото си програмирано съществувание. Той не притежаваше собствена воля. Но какво общо имаше това със слепотата…
Изниза се една дузина плочи, докато селекторът избра която трябваше и я положи на диска. Иглата отскочи пъргаво към прозрачната пластмасова плоча и се плъзна с пукот в началния жлеб…
Вибратото на мощен орган изпълни ниското, без всякаква украса помещение. Останалите мъже, вперили погледи в него, се споглеждаха въпросително. Докато свиреше плочата, не се долавяше никакъв друг звук. После в тътена на органа се примеси нов шум, не произвеждан от него, но който някак си по чисто логичен път сякаш му принадлежеше. Идваше откъм Томас. Слепият стискаше устна хармоничка в измършавелите си длани, като изтръгваше от инструмента с изпръхналите си устни мелодия, която по странен начин достигаше до всеки от тях. Това беше наистина една неспирна редица от тонове, една мелодия, която всички свеждаха до основните й елементи.
— Как му се ще да свири, особено сега? — запита Хулър.
Спомни си за една кръчма в Детройт, в негърския квартал, за техническата практика в steel mill[18], за Клодит ваву…
„… и тези, които стоят и чакат, са негови слуги…“ — бе писал някога ослепелият Джон Милтън.
„Дали аз наистина искам да служа?“ — помисли Хулър.
Линдхут: — Плочата му е подействала. Как изобщо ви хрумна да пуснете именно този Бах, Хулър?
„Наистина ли смята, че като съм негър, не разбирам от нищо друго, освен от джаз?“
Хулър се замисли.
— Защо тъкмо плочата да му е подействала? — каза той разсеяно. — Та той е почти глух.
— Може да е усетил трептенията с ниска честота.
— Може, но не инфратрептенията на органа, а вибрациите на ипротрона.
— По дяволите, ти си прав — обади се друг.
Те долавяха отчетливо периодичния работен ход на машината, чиито мощни макари и бобини бълваха дълбоко под тях в скалната пръст на Гомора мощния ритъм, съпровождащ музиката на Томас. Плочата задра и изключи, върна се отново в избирателния барабан. Томас Алварес продължи да свири.
Стивънбург: — Да си припомни задачите, които е изпълнявал някога в станцията.
Ку–минг, електроник: — Предполагам, че е дошъл тъкмо затова. За да чуе контейнера за транслация на материята.
Хулър: — Той се вглъбява в звуците на хармониката. Чувате ли го какво свири? Нещо като блус. Като стария Country Blues[19]. Да беше престанал най-после с тази мъчителна песен…
Всички млъкнаха смутено. Обградиха слепеца, който изтръгваше една безкрайна редица от меланхолични тонове, които разказваха за мъката на слепите. За неговата мъка и за страданията на мъжете, които като него бяха принудени да живеят без зрима светлина и закрила в отровния ад на Гомора. И за това, че никой не биваше да узнае, че тях ги е имало някога. Защото никой не биваше да узнае колко опасни са експериментите, провеждани на тази планета. Единствен Хулър успяваше да долови откъслечни нотки на неотегчение, които обаче не можеше да подреди както трябва.
„Наистина блусът може да бъде не само тъжен“ — помисли си той. „От време на време напира игривост, ликуваща в лазура и все пак дълбоко печална и скръбна. Като онзи черен китарист, който преди години свиреше на счупена бутилка. Как ли му беше името, не беше ли Сторми Уедър? Клодит ваву беше истинско откровение, когато я обгърнеше с ръце и я притиснеше плътно до себе си в душния полуздрач на дансинга и ушите, и главата, и полюшващото се тяло, изпълнено с ритмично напиращ блус, тя беше така мека, така топла, така…“
Линдхут: — Как ли му хрумна да свири точно блус?
— Ах, затвори тази уста, не досаждай постоянно с глупавите си въпроси!
Приседнаха в краката на слепия и се заслушаха. Държаха се като деца, опитваха се да притворят очи и да си представят света без светлина, без багри, за да ги открият отново ужасени, защото хармониката на Томас им разказваше за нещо съвсем различно от това, което си представяха за тази безкрайна тъмнина. Единствено негърът Джон Ли Хулър, техникът по аеродинамика, с две академични степени, усещаше и другото — нетъжното, нетъмното, своеобразно светлото. Но и той не можеше да проумее откъде този клетник познаваше радостта, дали и аз ще позная радостта, само като си помисля как светлината ще угасне за мен в разцвета на моите дни, в този необятен, помръкнал свят. Понечи да изпляска с ръце някакъв буен, заразителен ритъм. Танцуваше му се, искаше да пропъди страха от себе си чрез танца, а с това и онзи опияняващ, унищожаващ ипротрон.
Бах зазвуча като суинг. Това е от щрайха, който бучи като шум от чинели, когато тимпанистът заудря по тях, когато четките се плъзнат по силно опънатите кожи. Всичко това съска като…
Под тях огромният генератор бълваше своя собствен ритъм, докато за хиляден път се опитваха да телепортират метална сфера с допустим диаметър от един милиметър на максимално разстояние осем метра. Този ритъм се всмукваше в телата на хората, намиращи се в тази сграда, и им причиняваше безконтролно отделяне на хормони, което постепенно отнемаше сетивата им.
А хармониката на Томас Алварес имаше още какво да им разкаже…
В избеното помещение тътенът на ипротрона секна. Защото по-голямата част от експериментаторите, както се очакваше, се мятаха конвулсивно върху стоманената скара. Сто метра по-нагоре замлъкна и хармониката. Томас се беше сгушил в кръга на изтощените мъже, все още безмълвно унесени. До него лежеше мръсносивата му, смачкана до неузнаваемост шапка. Капки пот се стичаха мъчително и бавно по набразденото от бръчки чело и откриваха в тънката корица прах, образувана като защитна броня на челото му, тесните ивици прозрачна кожа. С треперещи пръсти той мушна сплеснатата хармоника в един от вътрешните джобове на палтото си. Сега шапката не можеше да прилегне добре на главата му и насядалите наоколо различиха фината мрежеста разраснала се тъкан, започваща от очите и ушите и обхващаща най-външния слой на кожата на оголялото му теме. Туморът беше достигнал последната си фаза. Това вероятно беше последното посещение на Томас Алварес в станцията. След това той никога вече нямаше да напусне колонията на слепците, които се разбираха помежду си чрез инфразвуковите вълни на дървесните барабани и които търсеха храната си измежду пищно избуялите гъбични култури, като че бяха нов вид животни.
Хулър каза замислено:
— Интересува ме дали слепите, изолирани при старите условия на живот, биха могли да мислят отново разумно и по човешки. Въпреки че психиатрите десетки пъти са твърдели обратното. Един нормален човек не може изведнъж да се превърне в кретен само защото сетивните му органи не функционират. Защо мислите им да не могат да текат в съвсем друга насока? Геният си остава гений дори и да е сляп, й глух, и ням.
Но никой не го чу. Бяха широко вперили очи в Томас, който се надигна с мъка. Олюлявайки се, опипваше наоколо да се хване за нещо. Откакто беше престанал да свири, устните му безспирно мърмореха несвързани думи, подобни на заклинания на древен магьосник. Неразбираемите му жестове бяха клетвени молби със своеобразно градиращо настроение и напрежение, което обхващаше всички и ги включваше в геометрията на тези движения.
Хулър: — Той счупи старите норми на поведение с тези жестове и откри място за нови. Много добре знае какво иска. Той всява сред нас не само страх, но и гняв. Кога най-после някой ще отприщи бента било с шега, било със смях, пък макар и с някоя безбожна ругатня. Кой ще бъде първият, който ще скочи и да снеме злите заклинания, сякаш отправени ни от някой чуждоземен черен магьосник, от жрец на Вуду, който цели да ни превърне в безволеви животинки, в полумъртъвци…
Томас Алварес явно се мъчеше да проговори, но вероятно ларинксът му беше силно засегнат, защото от беззъбата му уста се изтръгна едва чуто хруптене. Хулър му подаде машинално двете си ръце, като нададе слаб вик. Не очакваше, че тези хилави на вид длани ще крият такава сила. Все още хриптейки несвързано, слепият заопипва ръката на негъра, докосна плещите му. Почти, прозрачните пръсти, с премрежени по тях като синкава плетеница изпъкнали вени, запълзяха към гърлото на Хулър. Негърът не знаеше как да реагира. Цял плувна в пот. После усети как тези пръсти се плъзнаха внимателно по грубо издяланото му лице, сякаш слепият четеше в разтворена книга — очите му, носа, устата — буквите на най-старата азбука на слепите.
Когато Алварес отстъпи от Хулър, всички облекчено въздъхнаха. Но слепият не беше свършил. Отново протегна умолително ръце, сега в друга посока. Почти автоматично ги пое Линдхут. Той остави цялата процедура да се повтори и с него. Едва сега разбраха какво иска Алварес от тях.
— Доведете Долард, той беше най-добрият му приятел и сътрудник!
— В момента това едва ли може да стане. Долу е при машините, изпробва кибернетичните устройства.
— Нищо, аз ще поема работата.
Беше шефът, промъкнал се незабелязано кой знае кога. Не даде да се разбере, че необичайната сцена с насядалите около слепеца техници го смути.
— Алварес явно има да ни съобщи нещо важно. Погледнете жестовете му — сигурно иска нещо за писане. Бързо, нещо за писане. Само като си помисля, че той ни беше най-добрият…
— Извикайте Долард! Донесете нещо за писане!
— Дали пък действително…
Но шефът запази за себе си това, което предполагаше. Един изтича да повика Джеймс Долард, специалист по квантова механика. Радиоуредбата беше изключила, както се случваше най-често след експериментите. Друг се погрижи за хартия и един голям молив.
Пъхнаха молива в измършавялата ръка на Алварес и той веднага го стисна здраво. Насочиха ръката с молива към голям лист, сложиха я внимателно на бялото поле.
Ипротрона със силно поле
не ускорявайте
забавете!
Свръхусилено поле
Към сферата не посягайте
несръчно надраска свитата почти в юмрук ръка с големи букви. Когато по-късно Долард дойде и разшифрова няколкото думи, той каза стъписан:
— Това действително е една възможност. Ние винаги сме допускали, че е достатъчно да дематериализираме сферата, да я препратим с определена честота и отново да я получим на мястото на приемането според структурния модел на молекулите.
Хулър: — Многото енергия ще даде отражение върху потенциалния вал между двете точки, нали?
Долард: — Твърде е възможно. Може би той е имал пред вид тъкмо това. През следващата година щяхме да извършим този експеримент със серия Р.
Шефът: — Трябва незабавно да се провери. Ку–минг, загрейте вашите електроннолъчеви тръби тип Н, и трите, до максимална степен, но с минимална загуба. Пробно изпитание. Уоткинс, пуснете в действие малкия атомен реактор. Линдхут.
Долард: — Длъжни сме да се погрижим поне за Томас и да изчакаме, докато болните са на легло. Днес отново имахме голяма загуба, седем души.
Обърна се към Алварес:
— Как си, Томас?
Тук той млъкна смутено. Видя, че слепецът вече не беше в състояние да проумее доброжелателните му думи. Малко безпомощно той взе ръцете му в своите.
Алварес се свлече отново на пода и смъкна Долард със себе си. Скупчен долу, обвил с изпитите си длани присвитите към тялото колене, мъртвите очи отправени в пустошта — той приличаше по-скоро на невероятно стара сбръчкана мумия, отколкото на гениален изследовател. Имаше вид на силно вглъбен в мислите си човек, защото бръчките по високото му чело се врязаха още по-дълбоко, вените на челото се издуха и изскочиха напред. Също както преди, когато свиреше с хармониката, всички се втренчиха в него, задъхани, изцяло погълнати от тази фигура и от нейните на пръв поглед немотивирани действия.
Изведнъж всички викнаха в един глас.
Хулър: — Той се движи!
Движи се не беше може би най-подходящата дума. Промени положението си би било по-точно. Наобиколиха го, заоглеждаха го недоверчиво.
Алварес беше променил мястото си. Не седеше вече в средата на кръга, а извън него. Като надута гумена кукла, на която току-що са изпуснали въздуха, той се свиваше бавно, докато се подпря несъзнателно на голата, без нито един прозорец стена.
— Той се придвижи с направляваща честота на три метра, без дори да помръдне някакъв мускул! — простена Долард.
— Той откри тайната на духовното пренасяне на материята — каза Хулър със страхопочитание.
— Телепортация ли? Невъзможно! Какъв ли е трикът! — задъха се Линдхут.
— Изглежда, че не е преставал да работи по проблема — каза Долард. — И когато е нямал вече на разположение свои апарати и инструменти, е търсил нови начини. Да, защо да не може да се пристъпи към решаването на проблема двустранно.
— Външният свят — каза Хулър, — и вътрешният свят…
— Да се изследва подробно — заповяда шефът. — Трябва да разберем как прави това, дори и да се наложи да го разглобим като повредена машина.
Томас Алварес не би могъл да чуе думите му. Но застиналото му старешко лице изгуби тозчас цялата си вкамененост. Спазматично сгърчените черти на това лице се разтеглиха. Той се усмихна. Също като малко момченце.
— Дръжте го! — извика шефът просветлен и сам се хвърли с цял ръст върху слепеца.
Със страшен шум навлезе въздух във вакуума, който тялото на Алварес остави след себе си при изчезването.
Поривист вятър отскубна листа хартия и го понесе над мястото, където току-що бе седял слепият.
— Той ни изигра! — простена шефът разочаровано.
— Дали заслужихме нещо по-хубаво — каза Хулър.
Спомни си за една задимена негърска кръчма в Чикаго, за друга в Детройт, за жегата, и пушека, и шума в steel mill, за едно тяло на момиче, за парфюм с дъх на бадемов цвят, за девствените гори и блата на Гомора…
Отиде оттатък при музикбокса. Засвири мрачен джаз бенд, старата кутия захърка. Хулър почукваше в такт по прозрачния капак. Чукаше и тананикаше ЗА НАШИТЕ СЛЕПИ, докато шефът не изтръгна щекера с почервеняло от гняв лице.
Спогледаха се. Нямо. Шефът се обърна и напусна помещението.
— Можеш да ми… — извика след него Хулър, преди вратата да се затръшне зад гърба му. Шумът му напомни за друг един шум, с който Томас Алварес беше изчезнал. Наведе се и отново пъхна щекера в контакта. Джаз бендът продължи да скимти точно оттам, където беше спрял.
От черните очи на Хулър по мургавото му лице се стичаха сълзи. Но устата му се смееше, гърлото му се смееше, тялото му преливаше от освобождаващ смях, а краката му се задвижиха в такта на музиката.
Познатото плискане на течността във високите колкото човешки бой бутилкообразни дървета му показваше пътя. Не беше нужно да вижда тяхното оранжево зарево както през първите месеци. Томас Алварес знаеше много добре как да избягва коварните дупки в тресавището, защото дъното под краката му не беше така меко, поддаваше се по друг начин. Почти не усещаше постоянното чукане на капките по кожата на главата си. Само монотонното тиктакане на часовниковите бързолети, някои от които кръжаха ниско над него, му сочеше присъствието на приятелски живи същества. Той познаваше този такт. Доста време му трябваше, за да се нагласи спрямо него. А другият бързолет, който издаваше особен звук, можеше да е само от звеното на Щефан Кулазан.
Засъбира нови сили. Барабановидните дървета притихнаха. Корпусите на станцията се губеха далеч зад него. Усещаше нарастващото вибриране на почвата, когато изстреляха ипротрона. Преди трептенето да стане непоносимо, той си помисли: Маврия!
Отново нахлу атмосфера във вакуума. Назад останаха часовниковите бързолети. Те търпеливо тиктакаха със собствена честота. Наблизо изврещя ветрокантус, двете женски му отвърнаха едва чуто.
Порталът на станцията от синкаво-прозрачен кварц отскочи. Двама мъже в предпазни костюми излязоха навън с бавни, тежки стъпки с грубите си ръкавици стискаха дългоцевно стоманено оръжие.
Хълмовете бяха изгорели от жегата. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя. Между тях се виждаше камънак. Морският вятър го бе превърнал в блокове на червени и бели петна, които издигаха могъща снага. И сега откъм изток пак духаше доста силен бриз.
Като дишаше тежко, Николас спря и се огледа наоколо. Далечните планини оттатък залива сякаш излъчваха лека омара, която се разстилаше над морето. Белите ивици пяна изникваха и се заличаваха с бавна леност, а и плетеницата от малки, игриви вълни едва се помръдваше.
Днес морето беше необикновено спокойно. Но нали тъкмо тук вятърът бе гонил пенестите гриви на гигантските вълни в шеметен танц?
Николас избърса с длан челото си. Отново почувства в себе си възбуда. Той трябваше да върви по-нататък, нагоре по хълма. Напред, напред — нагоре по хълма!
Тръни одраскаха коляното му. Проправяше си път сред пожълтели, пращящи бодили, прескачаше сипея, направен от камъните, които селяните бяха изровили от бедните си нивички и струпали на купчини, заобикаляше нискостеблената растителност с твърди листа. Така той бавно се изкачваше нагоре.
Беше сигурен, че не му остава много време. Трябваше да стигне билото, преди… преди да се случи онова нещо. Какво щеше да се случи? Задаваше си този въпрос и усещаше отново страха в себе си.
Можеше да седне за малко и да премисли всичко, тогава сигурно веднага щеше да се досети.
Но вече не му оставаше много време. Тичай, тичай! Ще размишляваш, когато стигнеш билото!
Николас хукна по-нататък. На голям камък пред него се приличаше гущер. Той прескочи камъка и гущерът бавно запълзя встрани.
Промъкваше се между невисоките дървета с рожкови, които бяха накацали по целия склон подобно на армия, изпаднала във вцепенение. От всички клони висяха черни, кожести плодове, дълги като бобови шушулки. Както тичаше, той докосна едно клонче, една от блесналите шушулки се откъсна от него и полетя към земята като перушинка.
Краката му изкъртваха камъни, които се свличаха по склона бавно, много бавно. Природата бе изпаднала в състояние на лениво спокойствие. Всичко в нея се извършваше без бързане, със сънна грациозност.
Когато измина половината път, Николас спря, останал без сили. Въздухът беше горещ и сякаш лепнеше по лицето му. Всяко вдишване му причиняваше болка. Вятърът бе утихнал; само няколко стръка трева и няколко листа лениво се полюшваха. Слънцето бе спряло на педя от билото на хълма.
За да превъзмогне слънчевия блясък, Николас засенчи очите си с длан. Този хълм му беше познат — той имаше някаква връзка с Натали. Нещо беше станало с нея. Нещо… Обзет от шемета на онова очакване, което предхожда досещането, той бавно се отпусна върху един камък, без да изпуска от погледа си извитите очертания на хълма, и се остави споменът да го споходи.
Натали отпи от леденостудения си джинстоник. Стените на чашата бяха покрити с безброй малки водни капчици. Тя я разклати и парчетата лед в нея дръннаха.
— Ще ти стане много приятно — каза тя. Николас поклати глава зад вестника си и промърмори нещо, което сигурно трябваше да означава „глупости“. — Ако пък искаш най-напред сам да опиташ — продължи тя, — мисли си за нещо хубаво. Ето, погледни например към залива! — и тя посочи с ръка към тъмносините къдроглави вълни, които стигаха до широката дъга на скалистото крайбрежие в полите на възвишението, на което се издигаше вилата им. — А после вземи минимална доза, само да опиташ.
Тя остави чашата си настрана и разтвори кутийката с хроностатик[20].
Николас сгъна грижливо вестника, остави го на масата и свали краката си от боядисания в бяло парапет на терасата.
— Не искам — каза той и я погледна решително.
В дълбините на очите й отново личеше онова неутолимо желание, което той твърде добре познаваше. И този следобед щеше да свърши с обичайната разходка.
— Е, добре, аз често съм го правила — каза тя, без много да мисли, — така че няма нужда да опитваш. Направо можем да го извършим заедно.
Тя прекара чашата по бедрото си. Влажното дъно оставяше блестяща диря след себе си, когато тя го плъзгаше по шоколадовата си кожа.
Николас изпъшка:
— Нали вече сме се опитвали. Много добре знаеш, че не мога да търпя, когато ти се вълнуваш така, сякаш те е погнал самият сатана!
— Но тогава аз се забавих сама! Ако вземеш от хапчетата и ти, ще имаш същата темпорална база като мене, й тогава всичко помежду ни пак ще е наред. — Тя галеше с червено-зелената кутийка издадените си напред устни.
Николас почувства, че го обхваща гняв. Все същата игра! Как не й омръзваше!
— Съвсем не е така, както го представяш ти. Не е моя вината, че нещо помежду ни не е наред. Никой не те кара насила да взимаш това… това нещо. Но щом искаш на всяка цена да повишиш възможностите си за сексуални изживявания, прави си всичко сама! Спи ако щеш с твоя хроностатик, но не с мене!
Тя не го изпускаше от очи.
— Но аз искам само и за двама ни да е по-хубаво!
— Щом като не можеш иначе, вземай го ти, няма да ти преча да разрушаваш мозъка си. Но аз не искам да имам нищо общо с тая работа.
Натали поклати глава като човек, който разбира тези работи.
— Тогава защо според тебе хроностатикът е разрешен? Той не е по-опасен от алкохола, никотина или производните на жлъчната киселина. В никакъв случай не оказва странично въздействие върху организма, а само ускорява движението на вътрешния часовник. Обикновено не можеш да разграничиш едно от друго събитията, които се изреждат в рамките на една двадесета част от секундата. Хроностатикът обаче съкращава…
— Добре де, знам я тази песен! Няма защо да ми надуваш ушите — мога да си го прочета върху всяка опаковка.
— И въпреки това не искаш да опиташ? Е, не мога да те разбера! — Това негово неблагоразумие я накара да поклати глава.
— Да, защото не вярвам в тия работи! — сопна й се той. — Когато едно нещо няма странично въздействие, то значи няма никакво въздействие. И обратно. Но достатъчно е да се погледнеш, и веднага ще ти станат ясни всичките допълнителни въздействия. Стига нещо да ти хареса, и веднага тръгваш на твоята разходка. Тогава с тебе изобщо не може да се разговаря! А през останалото време си все в лошо настроение. И после ми разправяш, че не оказвало странични въздействия! — Той се изсмя подигравателно. — Добре, при тебе може и да няма, но при мене вече започнаха да се проявяват. Само че съм прекалено толерантен, затова и не ти забранявам тази гнусотия!
— Кой, ти ли си бил толерантен! Да ти кажа ли какъв си? Ти си страхлив, прекалено страхлив, за да ми забраниш каквото и да било, и прекалено страхлив, за да направиш с мене онази разходка. Приличаш ми на телешко месо — бледо, сурово, неапетитно. Но аз нямам намерение да се зазиждам в твоя пашкул! С всички сили ще се наслаждавам на живота! Ще удължавам и малкото хубави мигове, които имам в него! — Последните думи тя просто изстреля в лицето му. После скочи, грабна червено-зелената кутийка с хроностатика и се отдалечи. Изчезна надолу по стълбището, а вдигнатата й на кок коса блестеше на слънчевата светлина.
Няколко секунди бяха нужни на Николас, за да преглътне необичайното за нея избухване.
— Ето там е разликата! — викна след нея той. — Аз няма защо да удължавам хубавите си мигове! Те и без това са достатъчно дълги!
И се замисли с раздразнение върху думите й, които още отекваха в тишината.
— Припомня си — каза Гортис.
— Още е много рано, може да се стресне. Увеличете дозата.
Докато Гортис изпълняваше указанията му, Лоренц не сваляше поглед от екрана.
— Упорит е — констатира той, — Но ето сега. Сега вече действува.
Ослепителното слънчево кълбо, което все още се намираше на педя над билото на хълма, накара Николас да примижи. Стремежът да продължи търсенето отново измести спомените му. Той трябваше да върви по-нататък. Времето напираше.
Стана и хукна да тича. Но много скоро се почувства толкова слаб и безпомощен, сякаш бе газил часове наред из лепкава кал. С усилие поставяше краката си един пред друг, а ритъмът на движенията му се изроди в някаква пародия на бавно ходене.
От време на време той спираше и изтриваше с длан мокрото си от пот чело. Вятърът бе спрял, въздухът беше горещ и гъст като катран.
Какво се бе случило с Натали?, питаше се той, ала вътрешното му неспокойствие не позволи на спомена да изплува отново. Той трябваше да продължи пътя си. Трябваше да достигне хълма, преди да беше станало твърде късно.
Заредиха се безкрайни мигове на изтощение. Сантиметър след сантиметър по склона, час след час (така му се струваше) той най-после изкачи възвишението.
Когато пред очите му се разстла билото на хълма, той съзря Натали. Седеше с гръб към него върху един камък, загледана в обширната, отворена към запад равнина, която се простираше в полите на хълма. Плодородната й почва подхранваше корените на много маслинени и прасковени дървета. Посред тъмнозелената шума стърчаха дървените кули на колела, задвижвани от вятъра, с които се напояваше сухата земя. Друг път вятърът непрекъснато ги въртеше; сега обаче те бяха застинали в покой сред дърветата като хиляди пеперуди.
Николас възприе гледката с изненада. Сега той отново знаеше, че Натали бе обичала този хълм. Изведнъж споменът го споходи отново.
След като Натали го бе оставила сам, Николас още дълго размишлява върху спречкването им. Питаше се дали тя все пак наистина нямаше право да го нарече страхливец, и след дълги разсъждения стигна до извода, че думи като „страхливост“ и „толерантност“ в същност служат за обозначаване на едно и също качество — те се различаваха единствено по гледната точка.
Остана на терасата, загледан в сенките, които все повече се издължаваха. Слънцето клонеше, вече към залез, когато той тръгна да търси Натали. Претърси околността на вилата и крайбрежната ивица с големите, плискани от морската вода кръгли камъни, на които тя обичаше да се пече. Плажът бе безлюден, както и останалият скалист бряг със зелените пипала на низшата растителност, които посягаха към водата.
После обходи местността зад вилата. Накрая откри Натали на хълма, който закриваше плодородната равнина с вятърните колела.
Тя седеше на един камък на самото било на хълма, без да сваля поглед от въртящите се гигантски камъни, чиято безукорна белота вече чезнеше в припадащия здрач. Беше обхванала с ръце коленете си.
Николас я заговори тихо, ала тя не реагира. Той коленичи пред нея и я докосна по рамото. Тя дишаше едва доловимо. Зениците й бяха огромни. Невиждащите й очи се взираха в далечината. Когато леко я побутна, тя бавно започна да се накланя встрани без каквато и да било реакция. Той я прихвана, взе я на ръце и, я отнесе във вилата. Вече се свечеряваше.
Надеждата му, че на следващата сутрин тя ще се събуди, се оказа напразна. Той се поколеба известно време, но после я натовари в колата и я откара в клиниката за отравяния с опиати.
Дежурният лекар изслуша обясненията на Николас, после положи Натали върху едно легло с електромотор и го насочи към диагностичното отделение. След няколко манипулации той кимна, сякаш за да потвърди казаното от Николас, и го попита от колко време познава Натали.
— Женени сме от десет години — отвърна Николас.
Лекарят отново приведе леглото в движение и подкани Николас да го придружи.
Докато вървяха по коридорите, боядисани в пастелнозелен цвят, лекарят обясняваше:
— Съпругата ви показва всички признаци на хроностазия. В общи линии знаем как се стига до такова заболяване. Може да се каже, че се касае за отравяне на хипофизната област в главния мозък. Напоследък често имаме работа с такива болни, особено след като хроностатикът се получава без рецепта. Вие също ли вземате хроностатик? Или може би някое друго средство за субективно удължаване времетраенето на някои преживявания?
Николас отговори отрицателно.
Лекарят кимна:
— От ваша страна това е много разумно. Разбира се, никой не възразява против малките дози. Субективният времеудължителен ефект не е нито опасен, нито води до болестни състояния — защо тогава да не удължим по такъв начин хубавите си преживявания? Но ако дозата бъде увеличена прекомерно, в мозъка нещо щраква и пациентът изключва. Не ни е известно как се стига до това, но знаем къде се намира церебралното увреждане.
— А можете ли да го отстраните? — прекъсна го Николас.
— Вие можете — каза лекарят.
Светещата зелена точка пробягваше по екрана и очертаваше назъбена крива, която лека-полека се променяше.
Гортис имаше намерение отново да увеличи дозата, но Лоренц го възпря.
— Оставете го малко да си помисли — каза той. — Ако целият спомен дойде изведнъж, има опасност да го загубим. — Той изгледа Гортис накриво. — Това с добрите шансове не беше съвсем вярно. През последния месец загубихме двама.
Гортис сви рамене:
— Ако му бях казал истината, щеше веднага да изфиряса. Нали видяхте колко е предпазлив.
Лоренц посочи към пулсиращата зелена линия.
— Мисля, че вече е време — каза той. — Дайте му почти максимална доза.
Гортис задействува шалтера.
Споменът отново отстъпи своето място на равнината, в която стърчаха неподвижните вятърни колела. На десет крачки от него седеше Натали. Тя гледаше надолу към равнината, но сигурно не я виждаше; беше изключила. Но как се бе озовал той тук; как ставаше така, че си спомняше сцена, която тъкмо сега изживяваше?
Не знаеше това. Знаеше само, че трябва да стигне до нея.
Искаше му се да изтича, но краката му не го слушаха. Вгледа се в стъпалото си, което се придвижваше напред безкрайно бавно. Пълзеше като охлюв. Придвижваше се безкрайно бавно. Щеше ли изобщо да стигне някога до Натали?
В един миг — той продължи цели минути — дочу някакво глухо бръмчене и покрай него прелетя муха с лъскави крила, които лениво се издигаха и отпускаха като веслата на галера.
Николас се обърна и обхвана с поглед залива. Морето с пенестите си корони, плетениците от вълни и искрящите пръски край скалистото крайбрежие бе застинало — красота на един миг, уловена във времето.
На крайбрежната улица се виждаха няколко коли. Не, те не бяха паркирани до бордюра — намираха се на пътното платно, но не пътуваха. Едва след като се вгледа внимателно, той забеляза, че едва пълзят напред.
Тогава разбра, че се намира под въздействието на хроностатик. Вътрешният му часовник вървеше с бясна бързина. Частици от секундата той възприемаше като минути. Всичко останало му се виждаше удължено в същия мащаб.
Николас бавно поставяше крак пред крак, с мъка си пробиваше път през лепкавото, горещо време. За всяка крачка му бяха необходими минути, всяко движение беше мъчително.
Когато най-после застана пред Натали, го обзе безпомощност. Вслуша се в себе си, зачака някакъв спонтанен импулс. Но не усети нищо друго освен неопределеното чувство за надвиснала опасност.
Спря и се замисли за това, което се бе случило, след като беше докарал Натали в клиниката за отравяния с опиати.
Стояха пред врата с надпис „Неврално-транслационна лаборатория“. Лошо предчувствие обхвана Николас.
— Аз ли мога да й помогна? — недоверчиво попита той. — Какво искате да кажете?
Лекарят отвори вратата и вкара леглото в залата. По тавана имаше големи светлинни тела, които напълно прогонваха мрака. Залата бе празна, като се изключат две лавици на стената, точно срещу вратата, и две бели, опънати кушетки, до чиито възглавници бяха монтирани метални рамки. Някакъв човек, облечен с джинси и елек, правеше нещо на една от лавиците. Като видя двете кушетки, Николас се изпълни с подозрение.
— Почакайте! Какво означава това? Защо тук има и второ легло? — попита той.
Човекът до лавицата се беше извърнал.
— Това е господин Лоренц, той обслужва невротранслатор — представи го лекарят. — А моето име е Гортис — добави той. После се обърна към Лоренц: — Хроностазия, от вчера, около осемнадесет часа. Намерена от съпруга си. Имат доста общи спомени. Известна ни е и стазисната точка. Мисля, че ще успеем.
Лоренц се вгледа в отпуснатото лице на Натали.
— Откога взема хроностатик? — попита той Николас.
— Има вече към една година.
— А вие самият?
— Аз не вземам, защото не ми трябва — твърдо каза Николас.
Лоренц приведе глава:
— О’кей, приятелю, но ако отново искате да я имате, ще се наложи да ви потрябва. — После се обърна с въздишка и премести Натали от количката върху една от кушетките. Закрепи на главата й електроди, нагласи металната рамка и през цялото време поглеждаше към лавицата. На екрана затрептя една неправилно начупена зелена линия.
Гортис хвана Николас за лакътя и го побутна към екрана.
— Всичко е напълно безопасно — зауспокоява го той. — Преди малко ви казах, че под въздействието на хроностатик жена ви е изключила. Това не е съвсем вярно. Както виждате, нейният главен мозък функционира безукорно. В момента Лоренц проверява най-важните му области. — И той посочи екрана на лавицата, където зелената линия се движеше нагоре и надолу с ясно различим ритъм. Лоренц предаде с помощта на клавиатурата няколко заповеди, които бяха изписани с малки зелени букви в левия долен край на екрана. Вълнообразната линия се промени, превърна се в черта с хаотични върхове и падове.
— Очният нерв, нали? — попита Гортис.
Лоренц изсумтя:
— Това са само несвързани дразнения от синапсите. Я да видим какво я занимава сега.
Пръстите му зашариха чевръсто по клавиатурата и линията се превърна в плоска вълна с малки, симетрично разположени възвишения.
— Съзнанието за процесите присъства напълно — каза след кратко колебание Лоренц.
— Това са спомени, които тя тъкмо регистрира — обясни Гортис. После се вгледа по-внимателно: — Би могло да бъде езеро или някаква ливада, чиято трева се полюшва от вятъра.
Николас бе смаян.
— Това сигурно е нашият залив — прошепна той.
— Следователно — продължи обясненията си Гортис — изключени са само сетивните й дразнители. Това означава, че не бихме осъществили контакт с нея посредством сетивата й.
— Но защо е изключила? — попита Николас.
Гортис въздъхна:
— Какво не бих дал, за да узная това! Получава се впечатлението, че пациентът губи всякаква връзка с външния свят, че сякаш е изграден единствено от абстрактни спомени. — Той набърчи чело. — Но нека продължа мисълта си: ние не сме в състояние да осъществим контакт с нея посредством сетивата, но можем да направим това по друг начин. Апаратът, който виждате пред себе си, произвежда електрически сигнали, които обикновено се създават в нервните клетки на главния мозък — той посочи зелената линия, която прекосяваше екрана като усърден трион — и фокусира сигналите върху съответните церебрални участъци. Следователно по този начин ние заобикаляме до известна степен изключените сетива.
— Но какво общо имам аз с тази работа? — прекъсна го Николас.
Гортис се усмихна:
— Цялата сложност се състои в това, невротранслаторът произвежда и излъчва сигналите, но не може да ги кодира. Донякъде той прилича на неграмотен човек, който си играе с буквите в наборната каса. Нужен ни е някой, който да го научи да пише, и то с такъв почерк, какъвто жена ви би разбрала.
За известно време той остави Николас да поразмисли, а после каза:
— Вие имате най-големия шанс да намерите разбираем почерк за жена си, защото ви свързват много общи спомени.
Николас посрещна думите му с недоверчиво примигване, но Гортис продължи:
— Или казано конкретно, ние приемаме невралните импулси от лице, което е близко на пациента, усилваме ги, подлагаме ги на обработка и ги препращаме в съответните мозъчни участъци на пациента.
— А ако все пак не ме разбере? — попита Николас.
— Аз наистина не мога да ви дам пълни гаранции за крайния успех, но шансовете са добри. Нямаме друг избор. Нали искате да върнете жена си при себе си?
Николас разбра, че няма право да се колебае.
— Добре — каза той най-сетне. — Какво трябва да правя?
Гортис го отведе до свободната кушетка и го накара да легне на нея. Преди да пъхне глава под металната рамка, Николас още веднъж погледна встрани към Натали, която лежеше на втората кушетка до него. Гърдите й леко се повдигаха и спускаха при дишането; приличаше на заспала. Николас потисна желанието си да я погали и се изпъна върху белия чаршаф.
— Няма нужда да правите нищо друго, освен да затворите очи и да си припомните ситуацията, в която намерихте жена си — каза Гортис. — Започнете с това, когато ви дам знак.
Лоренц закрепи по тялото на Николас голям брой електроди, след което отново насочи вниманието си към апарата. Когато Гортис кимна на Николас, той затвори очи и започна да мисли за това, как бе търсил Натали. Представи си изкачването по хълма, видя я да седи на един голям камък, заговори я, докосна я по рамото и накрая я отнесе обратно във вилата. После зачака. И тъй като нищо не се случваше, той продума, без да отваря очи:
— Сега съм си пак в къщи.
— Можете да отворите очите си — каза Гортис и пристъпи към леглото. В ръцете си държеше спринцовка.
— Апаратът записа всичко. Но за жена ви всичко това е прекалено бавно, понеже нейната темпорална база е максимално съкратена. Моментът като най-краткия различим отрязък от време обикновено трае една двадесета част от секундата при нормалния човек. Но нашите изследвания ни карат да мислим, че при хроностазията този интервал се съкращава до няколко милиардни части от секундата. Логично е да предположим, че всичко, което възприема пациентът, се забавя със същото темпо. Ето защо ще ви направя венозна инжекция с хроностатик, за да може вашата темпорална база да се уеднакви с тази на жена ви. Със записа, който направихме преди малко, ще стимулираме невралните ви импулси, които ще се отправят към жена ви с подходяща скорост.
Той дезинфекцира ръката на Николас и тъкмо се канеше да забие спринцовката, когато Николас го дръпна.
— Момент, значи аз трябва да достигна темпорална база, еднаква с тази на жена ми? — попита той.
Лекарят кимна.
— Следователно ще ми направите инжекция със същата доза?
— О, не, с по-малка, разбира се.
— Но ако аз все пак изключа… като нея?
Гортис се усмихна успокоително.
— Това не може да стане, защото непрекъснато следим мозъчната ви активност на енцефалографа и ще увеличаваме дозата само в рамките, в които не съществува никаква опасност.
Николас бе настроен скептично.
— Сигурен ли сте? — попита той.
— Абсолютно сигурен. — Гортис заби спринцовката в ръката му и я свърза с тънък пластмасов маркуч.
— А какво да правя, когато я намеря?
Гортис каза още нещо като „Всичко ще се нареди от само себе си…“, после лицето му се сля с тавана на стаята в някаква безлична сива маса. На Николас се стори, че за неопределено време се носи из Нищото. След това из сивата маса се появи някаква хълмиста местност. Изсъхнали треви и твърди, чупливи храсти покриваха червената земя.
— Мисля, че го понесе — каза Лоренц. — А сега цялата доза! Включвам.
Гортис се покашля. На челото му бяха избили капки пот.
— Дано всичко мине без произшествия — промърмори той и увеличи дозата.
Лоренц наблюдаваше екрана. Когато пулсиращата линия се разпадна на малки зигзаги, той включи невралните импулси на Николас в невротранслатора.
През тялото на Натали премина едва доловима тръпка.
— Ето! Човече, спрете веднага!!! — извика Лоренц. Пръстите му зашариха по клавиатурата, докато Гортис вече вкарваше неутрализатора във вените на Николас.
Картината, която си бе припомнил, изчезна, а заедно с нея и вцепенението, което бе обзело Николас. Струваше му се, че бяха изминали часове, докато си бе припомнял всичко. Но слънцето не беше помръднало от мястото си. Нищо не беше се променило. Всичко, което го заобикаляше, бе ясно като кристал, сякаш някой бе свалил от него булото, закривало го преди това. Погледът му беше получил възможностите на микроскопа. Изпитваше чувството, че разграничава отделните молекули, застинали посред термичното си движение.
Единствено Натали правеше впечатление на живо същество. Тя седеше в този свят на един застинал миг като привлекателна, очакваща чужденка. Струваше му се, че различава всяко движение на мускулите по тила й.
Протегна ръка. Когато най-после — може би дни или седмици след това — пръстите му стигнаха до рамото й и той се обърна към нея, погледът му срещна една купчина атоми, увиснала във въздуха. Много време по-късно той разбра, че това беше птица, прелитаща пред слънцето. Но в същност тя не летеше, а висеше вцепенена във въздуха.
Изведнъж той разбра, че вижда около себе си само атоми и молекули без всякаква връзка помежду им. Нищо не се изменяше. Законите на природата се разпадаха, защото в Извънвремието нямаше нищо, което биха могли да опишат, а наред с тях се разпадаха и предметите. Дървета, храсти, изсъхналата трева, земята и камънакът, даже слънцето и птицата, замряла във въздуха — всичко бе загубило своето значение.
С един крайчец на мозъка си Николас почувства, че е на път да изключи света. Тази мисъл не го обезпокои — пред него беше Натали, и нейните очи бяха живи.
Ръката му бе на рамото й, той знаеше, че Натали чувства докосването. Тя спря на него поглед, изпълнен с очакване. Той направи усилие да оформи думи — „Върни се“, искаше да й каже — но за това изречение на устните му щяха да бъдат нужни години.
Затова само си го помисли — и тя го разбра. Почувства неудържимото желание на тялото й, усети под дланта си безумен трепет, а после там не остана нищо друго освен купчина застинали молекули.
Накрая и тази дума загуби смисъла. Той възприемаше всичко, но за него вече нищо не съществуваше, защото нищо нямаше значение. Светът се разпадаше, ала нещата в него оставаха. Това бе тайната на спряното време.
Николас бе завладян от сладостно безразличие, зад което долавяше върховното съвършенство. То все повече се приближаваше, после безразличието изведнъж се обърна наопаки и избълва всички стари асоциации, които вече бяха забравени. Из сивата мъгла се появиха големите светлинни тела, а пред тях — лицето на Гортис, надвесено над него. На челото му блестяха капки пот.
Николас се почувства самотен и изоставен. Извърна се настрани и различи на съседното легло Натали. Около устните й играеше тъжна усмивка. Тя също го разпозна. Беше отново тук.
Усмихна й се, а усмивката му беше тъжна, както и нейната.
Сержант Стенли Гордън Уайт изплува от непознатите дълбини на своето подсъзнание и усети студ. Залитайки, той се изправи, наметна с несигурни ръце завивката от походното си легло и хвърли поглед към термометъра, който висеше при входа на палатката. 32 градуса Целзий. Цифрата не му говореше нищо.
От далечината долитаха разнообразните шумове на войната в джунглата. Стенли Уайт се облегна на подпорния прът на палатката и се опита да различи нещо през гъсто сипещия се сняг. Той излезе от палатката, като загърна по-плътно раменете си с мръсносивото войнишко одеяло. Беше жаден.
„По дяволите, какво става — рече си той. — Къде се дяна готварната, кухнята?“
— Стан! Хей, Стан…
„Готвачът има да мърмори, ако сега му поискам грог…“
— Стан, върни се в палатката, три часът сутринта е…
„Поне снегът да беше престанал.“
— Стан! Ти май си пиян…
През тези нощи аз редовно се събуждах в три часа сутринта, плувнал в пот. Треперех и дишах тежко под чаршафа, стиснал ръце в юмруци.
Снех от главата си шлема за управляване и препредаване на сънищата, посегнах към цигарите на нощната масичка и запуших в тъмнината.
Надигнах се и се заслушах в равномерното дишане на жена ми. Помещението бе херметически изолирано от външния шум.
Само огънчето от цигарата ми проблясваше в тъмнината.
Изгасих цигарата и се сгуших до жена си. Кожата й бе мека и топла и аз зарових лице в гърдите й.
Тя се размърда в съня си и промърмори: „… да!“
Усетих как тялото й се протегна. Една ръка погали косата ми ласкаво и нежно, както само тя можеше.
— Пак ли тези кошмари? — попита тя тихо. Гласът й звучеше сънено и загрижено.
— Да — пошепнах и изведнъж ме връхлетя съзнанието за цялата безнадеждност на моето положение. Сълзи избиха в очите ми и аз се вкопчих в нейното познато и скъпо тяло. Топлината й ме обгръщаше и утешаваше. Ръцете, прегърнали врата ми, омаловажаваха всичко онова, което само преди няколко мига ме хвърляше в отчаяние.
Тъмнината и тишината в помещението създаваха илюзията, че съществуваме само ние двамата, внушаваха ни измамното чувство за едно уединение, каквото вече нямаше и никога нямаше да има. Сега принадлежахме само един на друг.
Тялото ми се отпусна.
Аз лежах тук, зрял мъж на тридесет и две години, висок почти два метра и тежък сто килограма, здраво вкопчен в единственото създание, което можеше да ми бъде опора. Един мъж, който се разтреперваше при най-малкия шум, един човек, едно живо същество, измъчено, изтерзано, с изсмукани сили, съсипано. Една карикатура на човек.
Притиснах се до нея и се наслаждавах на закътаността в нейните прегръдки, на нейното ухание, на нежността й. Отчаянието ми полека-лека се стопи и отстъпи място на страстта.
С годините нашето единение бе изгубило чара на допира с непознатото. Но се бе зародило нещо много по-силно, едно много по-дълбоко чувство, несравнимо по-красиво и по-съвършено от първата бурна и заслепяваща страст.
Познавах нейното тяло и обичах несъвършенствата му. Тялото, което с всяко от своите плавни движения изразяваше влечение към мен, което ме бе дарило с трима сина, което ми принадлежеше дори повече от моето.
Държах я в прегръдките си и съзнавах, че животът ми ще има стойност само докато съществува тя.
Когато се събудих, нея вече я нямаше.
През разтворените прозорци се откриваше мрачното утро. Вятърът навяваше дъждовните капки в стаята и върху пода.
Привдигнах се и натиснах копчето над леглото. Прозорците се затвориха и аз унило се вмъкнах отново под завивките.
Лениво се свих на кълбо и се унесох в лека дрямка. Климатичната инсталация се бе включила и аз се наслаждавах на монотонния шум на вентилаторите.
Някакво бръмчене прекъсна безмилостно моя полусън.
Обърнах се.
Бръмченето се засили.
Протегнах ръка назад и включих аудиофона. Добре познат глас прозвуча зад гърба ми:
— Холи! Обадете се най-после! Ще бъдете ли така добър да ми покажете лицето си?
Неохотно отправих очи към сбръчканото лице на Ерих Булмер.
— Добро утро — рече той сърдито.
— Добро утро — изръмжах аз.
— Няма ли да станете най-после?
— Не — рекох аз и отново се обърнах. Почти усещах в гърба си как червенината на гнева покрива лицето му.
— Холи! Да не сте се побъркали? Знаете, че мога да наредя да ви доведат насила, ако не дойдете доброволно!
— До гуша ми дойде, Булмер, наистина ми дойде до гуша — казах аз, но усетих как гласът ми губи апломб. — Не мога повече — добавих по-тихо.
— Тъй-тъй, на вас ви е дошло до гуша. — Той се поколеба. — Холи, вие трябва да изпълнявате дълга си. Всички трябва да изпълняваме дълга си. Ставайте и се пригответе!
Аудиофонът даде свободно и аз го изключих.
Обзе ме безкрайна умора. Затворих очи и се опитах да изгоня гласа на Булмер от главата си.
Не ми се удаде.
Станах и се пъхнах под душа, после — в кабината за масаж. Накрая излязох от банята и се върнах в спалнята, видимо освежен, но изпълнен със страх пред новия ден.
Стоях до прозореца и гледах навън, когато зад гърба ми се разнесоха добре познати стъпки и един мек глас каза:
— Мистър Холи, облечете нещо.
Свих рамене и се обърнах. Двамата полицаи от службата за сигурност ме гледаха спокойно. Познавах ги добре; те често пъти ме бяха „вземали“. Бяха любезни, добродушни мъже, толкова високи и плещести, че се чувствах до тях като дете. Но може би това се дължеше на техните впечатляващи униформи и на факта, че освен кърпата около хълбоците, нямах нищо друго на себе си.
Навлякох дрехите си и рекох:
— Мога ли да закуся, или?
— Мистър Холи.
— О’кей — казах аз и тръгнах след тях.
Ерик Булмер имаше навика да приема посетителите си прав. Той веднага ми предложи стол и продължи да се разхожда напред-назад из стаята.
— В последно време не ми харесвате, Холи, повтарям ви, никак не ми харесвате!
Седях, втренчил поглед в плота на писалището, и се питах дали очакват отговор от мене. Беше ми безразлично. Беше ми втръснало до смърт, цялата работа вече не бе по силите ми.
— Холи, вие знаете, че имаме средства и възможности да ви направим послушен…
— Мистър Булмер! Чуйте, аз…
— Няма смисъл, Холи. Трябва да продължите. Мога да си представя какво чувствате. Но вижте, вие поне имате възможност да бъдете в къщи при жена си. — Той ме изгледа многозначително. — Би могло да бъде и другояче.
Скочих.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа — изрече той бавно, — че ние можем и да ви задържим тук, Холи.
— Повторете го още веднъж!
— Кое? Че можем да ви задържим тук, ако ни създавате трудности? Това би трябвало да ви е известно.
Пристъпих една крачка към него.
Той отстъпи и каза:
— Холи, знаете, че аз имам своите пълномощия.
Заобиколих бюрото и тръгнах към него. Той заотстъпва назад, чак до стената. Впих поглед в него и в очите му се появи страх. Сграбчих го за раменете и го притиснах до стената.
— Знам за вашите пълномощия, Булмер! Но знам също, че хора като мен са ви нужни, за да изкарате докрай тази мръсна война! Може и да съм само една нула, но нула, която има значение, нула, която стои след единица!
Вие ме измъчвате ден и нощ, разкъсвате ме и отново ме закърпвате, все отново и отново!
Всичко, което ми е останало, са нощите — но вие почти съсипахте и нощите ми с вашия шлем за управляване на сънищата.
Булмер, ще ви кажа нещо, и то съвсем сериозно: Това мойто вече не е живот! И аз не държа да го запазя на всяка цена! Можете да ме принудите на много неща, но не и да продължавам да живея този живот! И ако той има някаква стойност за вас, то внимавайте!
Бях повишил глас. Когато млъкнах изтощен, един спокоен глас рече зад гърба ми:
— На ваше място бих обмислил добре всичко това, Холи. А най-вече бих посмекчил тона си. Знаете, че тези избухвания не водят до нищо.
Хладните сиви очи на Мертен ме пронизваха. Надвих внезапното си отчаяние, страха си от Мертен, обзет от една-единствена мисъл: Ако сега, в този момент, не ми се удаде да овладея положението и да убедя Булмер и най-вече Мертен, че не мога повече, че просто не мога повече, значи никога няма да ми се удаде.
— Мертен — казах аз със съзнанието, че вече съм изгубил играта. — Мертен…
Булмер бе възвърнал гласа си и си пое въздух.
— Холи, за последен път ви оставих да крещите така. От този момент ви забранявам…
— Нищо няма да забранявате, Булмер — каза Мертен.
— Но нали все пак аз съм…
— Вие сте кръгла нула, Булмер, както и Холи. А сега седнете на тлъстия си задник и млъкнете.
Той се обърна към мене.
— Какво искахте да кажете, Холи?
Избягнах хладния му поглед.
— Мертен, тази война…
Усещах как вътрешностите ми треперят и посегнах за цигара. Мертен ми поднесе огън и аз направих опит да се усмихна с благодарност, но не успях.
— Тази война, Мертен, продължава прекалено дълго. Уж започна като блицкриг, а се протака вече три години. Краят й не се вижда. — Вдигнах ръка, за да спра възражението му. — Зная, неотдавна правителството издаде бюлетин, с който прогласява, че в най-близко време ще започнат мирни преговори. Мертен, това е единадесетият такъв бюлетин! Знаете го не по-зле от мен! А от тази война за престиж нито един от противниците не може да се оттегли. И затова тя ще трае още три години. Не мога вече да издържам, Мертен; проклинам деня, в който бе подписано международното споразумение за забрана на ядреното оръжие…
Мертен ме погледна уплашено. Навярно ме смяташе за побъркан. Как бих могъл да го накарам да проумее в какво изтезание се бе превърнал животът — и за някои други, които също служеха във военния апарат по този ужасен начин.
— Струва ми се — казах тихо, — че бих предпочел да загина от атомната бомба, вместо… — Извърнах се. Само при мисълта за това ми прилошаваше… — … вместо да пукна като бясно куче.
— А аз — мислех си, — аз ви давам в ръцете това нечовешко оръжие! Снабдявам ви със смъртоносното семе, което разпръсквате върху милиони млади мъже, които ние не познаваме и които са наши врагове! Аз сънувам безумието, от което те ще загинат! АЗ, АЗ!
— Мертен, разберете ме! — Струваше ми се, че целият свят би забелязал хлипането, което стягаше гърлото ми. — Мертен, това е по-лошо, отколкото да удушиш всеки един от тях с голи ръце! Защото всеки би се съпротивлявал, когато го уловят за гърлото. Но срещу оръжието, в което сте превърнали моето подсъзнание, те са беззащитни. Вие искате да ги убиете в съня им, а аз — усетих сълзи на лицето си и закрих очи с ръце, — аз трябва да забивам ножа!
Елате, Холи — Мертен ме хвана за лакътя и кимна на Булмер, който неразбиращо ни зяпаше иззад бюрото си.
Минахме в съседното помещение.
— Седнете, Холи.
Погледнах го умолително и почувствах как по лицето ми се стичат сълзи на безнадеждност.
Тъмнокожата сестра се приближи забързана, с професионална, окуражителна усмивка на устните. Познавах я, хубаво ми ставаше, когато гледах топлите й черни очи.
Тя ме натисна в креслото. После постави широките каиши около раменете и хълбоците ми и утешително погали ръката ми.
— Мертен, колко пъти още… — прошепнах аз. Това не беше въпрос.
Той сви рамене.
— Холи — каза. — Нацията…
Затворих очи.
Сестрата се доближи до мен и повдигна ръкава на дясната ми ръка. Потопи памучен тампон в спирт и го прекара по вътрешната страна на лакътя ми. Почти не усетих убождането. Едва когато горещата течност се разля в артериите, аз отворих очи и погледнах черната глава, наведена над ръката ми.
Тя вдигна очи и каза:
— Това пак ще оправи всичко, мистър Холи.
Тя доближи чаша до устните ми. Мертен каза:
— Бутнете го вътре, сестра.
Когато чух да приближават стъпки, отворих очи. Сестрата се бе изправила усмихната до мене. Зъбите й блестяха в сумрака.
— Добре ли се чувствате след съня, мистър Холи?
Главата ми клюмна върху гърдите. Изпитвах умора и празнота. Сестрата изтика стола ми от прожекционното помещение и затвори вратата. Разкопча коланите и ми поднесе една чаша.
— Холи, вие сте най-добрият от хората ни — рече Мертен с принудена веселост. Вдигнах очи. — Просто не бива да се отпускате. Произвеждате същински ужас! — Той се усмихна. Чувствах се прекалено опустошен, за да говоря.
Миризмата около мен, тропотът на забързаните стъпки по коридорите, прозорците с изпотени стъкла — всичко това се смесваше и създаваше толкова нереална атмосфера, че едва я понасях. Искаше ми се да крещя, докато забързаните стъпки заглъхнат в далечината, а замъглените стъкла на прозорците се строшат.
„Дали това е лудостта?“ — питах се аз.
Един кран капеше и аз казах:
— Сестра, кранът на чешмата капе.
Белотата на помещението се набиваше в мозъка ми. Мислите ми изплуваха от нищото, за да изчезнат отново там, безформени, неоставящи следа.
Опитах се да отварям и затварям очи, раз-два, раз-два, все по-бързо.
Политнах напред и сестрата ме улови.
— Мистър Холи — каза тя и кадифеният й глас съчувствено ме обгърна.
Изведнъж се видях как седя тук — безволев, полуусмихнат човек-вързоп, който заплашва да падне от стола и с две ръце се държи за сияещо бялата талия на сестрата.
Окаяният ми вид ме отрезви.
Облегнах се отново назад и прошепнах:
— Мертен…
Той пристъпи до мен, отпуснах пак ръце и погледнах студената му физиономия.
— Мертен, не мога повече; да прекратим дотук…
Сестрата изчезна.
Мертен седна и затвори очи.
— Бъдете разумен, Холи, ако не съм аз, ще бъде някой друг…
Изведнъж забелязах колко уморен беше. В края на краищата той бе само един стар човек със сиво лице и сив, остриган череп. В сумрака очите му имаха цвета на лъскава ледена повърхност. Тъкмо цветът ги правеше да изглеждат така студени. Но нима бе виновен за цвета на очите си.
Изправих се.
— Не ви упреквам, Мертен. Предполагам, че вие също не можете да направите нищо. То е като омагьосан кръг. Ако вие се откажете, друг ще дойде на ваше място. Ако аз се откажа, ще трябва да ме вземете насила.
Разберете: мене ме върнаха от фронта, когато разбраха с какво ужасно оръжие са се сдобили чрез това ново откритие. Това беше преди три години. Тогава знаех, че малцина са тези, чиито сънища могат да бъдат управлявани. Аз не се съпротивлявах, мислех за нацията. И не ще и дума, отначало имах огромно самочувствие, защото бях в състояние да превърна в кръгли идиоти хиляди хора, които в дадения момент сънуваха на моята „вълна“.
Мертен, това чувство отмина. Останаха само безкрайният ужас и очакването на края.
Тогава ми казаха, че разполагат с достатъчно „доброволци“, тъй че всеки един от тях нямаше да бъде подложен на това изтезание по-дълго от седмица. Спомням си как прекарахме тази първа седмица тук: цялата работа ни развеселяваше и ние се смеехме; сградата се тресеше от смеха ни, защото, Мертен, ние бяхме много…
След това шеговито си рекохме „Довиждане“ и „До следващия път, до догодина.“ Но следващият път бе само три месеца по-късно и ние вече престанахме да се смеем така гръмко, защото редиците ни бяха оредели. Мертен, днес вече никой не се смее. Огледайте се! Къде са всички те? Кажете ми: къде са?
Бях се изправил и крещях в лицето му. Той уморено сведе голия си череп.
— Какво ще правите, когато не остане вече нито един? Когато няма вече никой, който да ви доставя лудост в огромни количества? Никой, когото да съсипвате и тласкате към смъртта? — Изтощен, замълчах.
Мертен каза:
— Още имаме вас, Холи, а войната скоро ще свърши.
С треперещи ръце пъхнах цигара между устните си.
Мертен ми подаде огън и тактично отклони поглед от усилията ми да достигна пламъка с върха на цигарата.
Вдишвах дълбоко дима и се питах дали е възможно да се печелят войни с такива развалини като мене.
Влезе сестрата.
— Вашата съпруга ви очаква, мистър Холи.
Угасих цигарата. Бях взел решение.
— Заради вас, Мертен, се надявам войната да свърши още утре.
Мертен ме погледна въпросително. После, изглежда, разбра какво имам пред вид и извика:
— Холи, вие не можете…
Но аз вече бях напуснал стаята.
Смеех се гръмко, докато вървях по добре познатите ми коридори, и имах чувството, че сградата отново се тресе от нашите смехове.
Но не видях никого; и никой не се смееше заедно с мен, освен подигравателното ехо.
Влязох във фоайето, а там стоеше тя и ме гледаше, и усмивката й стопли измъчената ми душа. Не можах да издържа тревожния й поглед и се извърнах.
— Наред ли е всичко, мили? — попита тя.
Отвърнах „да“ и сведох очи.
Тя ми подаде ръка.
— Да вървим — казах аз тихо.