S’io credessi che mia risposta fosse
A persona che mai tonasse al mondo,
Questa fiamma staria senza oiu scosse.
Ma per cio cche giammai di questo fondo
Non torno vivo alcum s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.[1]
Да вървим тогава ти и аз,
на небето се е проснал вечерният час
като пациент, упоен за операция;
да вървим по пусти улици, свърталища,
мърморещи сиропиталища
след безсънни нощи в еднонощните хотели-дупки,
в ресторантите, постлани със талаш и мидени черупки;
улици, които следват като уморено прение
с неопределено намерение
за да те докарат до един неудържим въпрос…
О, недей ме пита: „Кой е той?“
Да вървим със теб на посещение.
В стаята, където жените влизат и излизат
и си говорят за Микеланджело.
Жълтата мъгла, която трие гръб, в прозорците,
жълтото кълбо от дим, което трие муцуна в прозорците,
ближе ъглите на вечерта,
броди между локвите във водостоците…
върху своя гроб поема саждата, която пада от комина,
полетява край терасата, надолу се извива
и като разбира, че е мека октомврийска вечер,
се завърта покрай къщата и там заспива.
И наистина ще дойде време
жълтата мъгла да ни поеме
и да трие гръб в прозорците;
да, ще дойде, да, ще дойде време
да приготвиш ти лице, за да посрещаш всяко срещнато лице;
време да убиваш и създаваш,
време за каквито щеш дела и дни и за ръце,
които вдигат и изтърсват във чинията ти своите въпроси;
време за теб и време за мен,
време за стотици колебания, видения
и решения, и отрицания накрая,
докато си изядем препечения хляб със чая.
В стаята, където жените влизат и излизат
и си говорят за Микеланджело.
Да, наистина, ще дойде време
да се чудя: „Бих ли дръзнал аз?“ и „Бих ли дръзнал аз?“
Време да обърна гръб и да се отстраня завчас
със плешивото петно насред косата
(Те ще кажат: „Гледай, поокапала му е косата!“) —
сутрешното ми сако, яката, стегнала брадата,
връзката ми, скромна и богата, потвърдена само от една игла.
(Те ще кажат: „Гледай, поотслабнали са му ръцете и краката!“)
Бих ли дръзнал аз
да обезпокоя вселената дори и еднократно?
Да, в един-единствен миг ще има време
за решения и пререшения, които този миг ще пререди обратно.
Защото аз ги зная вече, знам ги всички —
предобедите, вечерите, часовете,
Премерих си живота на чаени лъжички;
И слушах как с примиране примират гласовете,
щом почне музиката в следващата стая.
И предварително как ще позная?
Да, аз ги знам очите вече, знам ги всички —
очите, които втренчено те гледат и те формулират,
и .след като ме формулират и забодат с карфички,
и аз, забит, се гърча върху гладките стени,
тогава как ще почна да изплювам
всички фасове на своите пътища и дни?
И предварително как ще позная?
Да, аз ги знам ръцете вече, знам ги всички —
ръцете, украсени с гривни, голи, с кожа бяла.
(Но там под лампата се виждат космите им бежови.)
Дали парфюмът, който роклята издава,
така ме отклонява?
Ръцете, легнали на масата или отметнали нагоре шала.
Как предварително ще мога да позная?
И как ще почна?
Или да кажа, че по здрач съм се разхождал в тесни улички
и че съм гледал как се вдига пушек от лулите
на самотните мъже по риза, надникнали от прозорците в мрака?
Бих желал да съм яките клещи на рак,
които пробиват подовете на мълчаливи морета.
А тази привечер тя тихо спи!
Помилвана от дълги пръсти, тя сънува,
спи… уморена… или се преструва,
простряна на килима, тук до теб и мен.
Ще имам ли след чая и сладкишите, и бучиците лед,
ще имам ли аз силата да доведа мига до най-голямото му напрежение?
Макар че плаках и че постих, че плавах, и че бдях,
и че видях да внасят на поднос (оплешивяла леко) моята глава,
не съм пророк — и няма никакво значение това;
аз зърнах своя най-върховен миг да тлее със последни сили,
аз зърнах Вечния Вратар, да ми държи балтона и да ми се хили
и казано накратко, ме е страх.
И ще си струва ли след всичко,
след чашите, след конфитюра и след чая,
сред порцелана и сред разговора ни накрая,
ще ли си струва да подема
и да захапя със усмивка тази тема,
да изцедя вселената във топка
и да я търколя към някакъв неудържим въпрос,
да ти река: „Аз Лазар съм, от мъртвите възкръснах,
аз се завърнах да ти кажа всичко, аз ще ти кажа всичко!“ —
а ако тя, назад облегнала глава,
отвърне: „Не, съвсем не е това,
съвсем, съвсем не е това.“
И ще си струва ли накрая,
и ще си струва ли наистина,
след залезите, дворовете и уличната влага,
след романите и чайовете, и шумящите поли
и колко още?… И дали?…
Не, невъзможно е да се изкаже това, което има да се каже!
Но някакъв магически фенер върху екрана ще покаже
схемите на моите нерви;
дали, дали накрая ще си струва
а ако тя, облегнала назад глава
или отметнала нагоре шала,
обърната срещу прозореца, ми каже:
„О, съвсем не е това,
съвсем не съм помисляла това.“
Не! Аз не съм принц Хамлет, нито съм създаден за такъв;
аз съм приятелят и придружвачът, онзи, който пръв
ще се обади, за да почне действието във една-две сцени,
който съветва принца; но стои почти нечут,
щастлив, че може да помогне, и почтителен,
дребнав и политичен, и тактичен;
пълен с големи мъдрости, но малко уморителен;
понякога наистина почти комичен —
понякога почти и шут.
Аз остарявам… Мене ми минават дните…
Аз ще нося крачолите на панталоните си навити…
Върху тила си ли ще сресвам своя алаброс?
Ще ходя аз по плажа с бели панталони, бос,
ще чувам песните на морските сирени все със същия въпрос.
Не мисля, че ще пеят зарад мене.
И аз ги виждам как са яхнали вълните на морето,
те решат белокосите вълни, които връща вятърът надире,
по бялата и черната вода, когато вятърът засвири.
Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,
сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,
додето ни събудят човешки гласове и се удавим.
„Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
I
В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер
сами нещата се подреждат —
както ти се струва после —
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана —
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) —
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.
Колко важно е на тебе точно да го кажа —
какъв кошмар! — животът без приятелства…“
Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони —
капризно монотонен, —
който е единствена „фалшива нотка“.
— Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.
II
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна —
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски — връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта —
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая —
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение —
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?
III
Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!
Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко —
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?
I
Зимната вечер слиза долу
с мирис на скара край вратите.
Часът е шест.
Опърлените краища на дните.
Сега пък дъжд и вятър свиват
остатъци кирливи
от гнила шума в твоите следи
и вестници от празните дворища;
дъждът плющи
по счупени кепенци и комини на огнища,
кон с тропот в ъгъла се скри,
самотният файтон изтрака.
И светват лампите във мрака.
II
Полека утрото съзнава
прокисналия дъх на бира
из улици застлани с трина
тълпа нозе там се сгъстява
пред ранни будки за кафе.
Щом времето от маскаради
до маскаради се повтори
човек се сеща за ръце
които вдигат мръсни щори
из мебелираните сгради.
III
Ти одеялото отметна
и легна сънена по гръб
да чакаш нощните видения
и хиляди мизерни образи —
душевните ти изпарения
се откроиха по тавана.
А щом се върна тоя свят
и лъч се в стаята просмука
ти чу врабчетата в улука
и улицата ти видя
каквато тя не се познава;
а ти седиш си на кревата
сред ролките си от косата
и жълтеникава пета
във мръсната ти длан изгрява.
IV
Душата му върху небето,
което чезне зад града
или настойчиво потъпкана
във четири, пет, шест часа;
късите, зли пръсти, тъпчещи лулите,
вечерните вестници, очите
наясно с ясните неща
като съзнанието на мръсна уличка,
жадуваща да покори света.
Около образите тук
събират се мечти, желания
и мисля си за някакви неуловимо нежни
неуловимо страдащи създания.
Изтрий устата си с ръка, засмей се;
световете се въртят като старици,
сбиращи съчки по сметищата.
Читателите на „Бостонски вечерни новини“
се люлеят с вятъра като узряло жито.
Когато вечерта по улиците плахо се разгаря
и буди лакомия за живот в едни,
а пък на други носи „Бостонски вечерни новини“,
изкачвам стъпалата аз, звъня и се извръщам
уморено, както бихте кимнали за сбогом на Ларошфуко,
ако улицата беше времето, а той — на другия й край,
и казвам: Братовчедке Хариета, ето ти „Бостонски вечерни новини“.
O quam te memorem virgo[4]
Стой там на най-високото от стъпалата —
облягай се на парковата урна —
така втъкавай слънцето в косата си —
притискай до гърдите си цветята с болка, с изумление —
захвърляй ги и се извръщай бурно —
очи, изпълнени от мимолетно възмущение:
но все така втъкавай слънцето в косата си.
Така бих искал той да отпътува,
така бих искал тя да си стои и да тъгува,
така навярно би я той напуснал,
както душа напуска тялото разбито, уязвено,
както разсъдък изоставя тялото, от него похабено.
Аз бих потърсил
начин несравнимо по-тактичен, по-изкусен,
начин, който приемлив на двамата да ни се струва —
по-прост и вероломен от усмивка и ръкуване.
Извърна се, а ето — с есенните настроения
се нижат дни, и часове се нижат, през които
въображението ми насилва тя:
косите над ръцете й, ръцете й отрупани с цветя.
И как ли са живели заедно, се питам?
Би трябвало да съм забравил поза, жест, подробност.
Понякога безпокоят ме още тези размишления
през тежки нощи или в дрямката следобед.
Ти нямаш всъщност
ни младост, нито старост, а и двете
ги виждаш като в дрямка след обяд.[6]
Ето ме, старец през този месец на засуха,
едно момче ми чете и чакам дъжд.
Не съм бил никога пред Горещите порти[7],
не съм воювал в топлия дъжд,
нито с коляно дълбоко в соленото блато, меч издигнал,
хапан от мухите, съм воювал.
Моят дом е гниещ дом.
Над прозореца евреинът се мъдри, собственикът —
пръкнал се във антверпенска кафетерия,
окраставял във Брюксел, в Лондон се закърпил и олющил.
Козелът кашля нощем по полето над главата ми;
скали, мъх, тлъстига, железа, екскременти.
Жената домакинства в кухнята, донася чая,
киха вечер, ръчка гневното огнище.
А аз съм старец,
глава помътена сред ветрени пространства.
Личби минават за чудеса. „Искаме да видим личба!“[8]
Словото вътре в слово, неспособно да (изкаже слово,
с мрак повито. В младостта на годината
дойде Христос тигърът
в покварения май, сред кучи дрян и кестени, цъфтящи юдови дървета,
за да бъде изяден, да бъде раздаден, да бъде изпит
между шепоти; от господин Силверо
с ласкави ръце, в Лимож,
където крачеше нощем в съседната стая;
от Хакагава, който се кланя сред Тицианите;
от мадам Де Торнкис, в тъмната стая
местеща свещите; от фройлайн фон Кули, Празни совалки
изтъкават вятъра. Не виждам духове,
аз — старец в дом, изложен на течения
под ветрения рид.
Но след такова знание — какво опрощение? И помисли —
историята има множество заплетени галерии,
коварни коридори,
изходи, прилъгва ни със шепнещи амбиции,
подвежда ни със суети. И помисли —
тя дава, но когато сме с разсеяно внимание,
тя дава, но така измамно, безразборно,
че даването умножава нашето жадуване. Тя твърде късно дава
това, което не е вече и за вярване, или ако все още е за вярване,
е само в спомените — само преразгледан порив. Дава твърде рано
в незаякналите ни ръце това, което — казваме си — може и без него,
докато отказът ни породи страха. И помисли,
че ни страхът, ни смелостта ще ни спасят. Пороци неестествени
са на героизма ни наследници. Към добродетели
ни тласкат нашите нагли престъпления.
Такива сълзи се отрониха от райското, плодящо гняв дърво.
И ето — тигърът скача в новата година. Нас поглъща. Помисли накрая —
не сме достигнали до заключение, когато вече аз
се вкочанясвам в този дом под наем. Помисли накрая —
аз не безцелно разигравам този театър
и не защото ме възбуждат
назадничави демони.
Бих искал да те срещна откровено.
Аз, който до сърцето ти бях близък, бях оттам прогонен,
за да изгубя красотата в страхове и страховете в мъки,
Изгубих си страстта: нима е нужно да я съхранявам,
щом съхраняваното винаги се извращава?
Изгубих зрението си и обонянието, слуха, вкуса и осезанието.
ще ми помогнат ли да те докосна?
Те с хиляди дребни измами продължават
прихода от своето изстинало бълнуване.
С пикантни сосове, когато чувството изстива,
дразнят ципата — множат многообразието
в пустиня от огледала. Ала какво да прави паякът —
нима ще се откаже да работи? Житоядът
ще се бави ли? Госпожа Кемъл, Фреска, Де Баяж — завихрят се
отвъд кръженето на разтрепераната Мечка[9] — там,
където атомите се разпадат. Чайка плува срещу вятъра във ветрените проливи
на Бел Ил или бърза към Хорн. И падат
бели пера в снеговете, Гълфстриймът зове,
пасатите отвяват стареца
към сънен край.
Наематели на къщата:
мисли на сухия мозък през сушав сезон.
След като се прочете това послание у вас,
наредете да се прочете и в Лаодикийската църква…[10]
С корем в калта се излежава
хипопотам широкогръб.
Гранитен в нашата представа,
той всъщност е от плът и кръв.
От плът и кръв е — слаб и краен,
от нервни шокове люлян.
А Истинският Храм е траен —
стои на камък основан.
Блуждае по пътеки земни
хилавоногия ’потам.
А без да мърда, ще си вземе
парите Истинският Храм.
До манговия плод не стига
под клоните ’потамът стар.
Към Истинския Храм пристигат
задморски ананас и нар.
При съвкупление издава
хипопотамът глас чудат.
Ликува паството — възпява
на Храм и Бог съюза свят.
Ловува Хипо в доби късни,
деня прекарва в сън дълбок.
А Храмът хапва и в съня си —
по тайнствен път работи Бог.
Видях — над влажната савана
лети, възнася се ’потам.
И рой от ангели „Осанна“
за Божа слава пеят там.
Кръв на Агнец ще го умие,
небесна длан ще го държи,
между светци — ще видим ние —
със златна арфа да кръжи.
От деви праведни целуван,
ще бъде чист — от сняг по-бял.
А долу храмът ще си плува
в зловонни пари, в земна кал.
ωμοι πεπληγμαι χαιριαν πληγην εσω.[12]
Изхилва се с ръце маймунски
Свиней, разтворил колене.
В петна жирафски се издува
зеброобразното чене.
Луната с бурни ореоли
на запад бяга — към Ла Плата.
Гарван и Смърт кръжат, и пази
Свиней врата — от рог вратата.
Помръкват Куче, Орион.
Повяхва стихнало морето.
Гледа Свиней — с испански плащ
една му сяда в коленете,
но пада и покривка дръпва:
с кафена чаша пода цапа;
на пода вече настанена,
с прозявка вдига си чорапа.
Зяпнал, облегнат на перваза,
мълчи облечен в мока мъж.
Донася келнер портокали,
банан, смокиня изведнъж.
Без звук кафявото гръбначно
прихваща, после изоставя.
Рахил, родена Рабинович,
със лапа гроздето разравя.
Тя и онази дама с плащ
в комплот, в съюз са подозрени.
Затуй човекът с поглед чер
гамбит отказва уморено.
Напуска стаята, отвън е
и през прозореца наднича:
където клони на глицинии
златно ухилване обкичват.
Хазайката встрани, до входа,
говори с някакво лице.
И славеите пеят близо
до манастир „Свето сърце“.
В гората кървава те пяха[13],
когато викна Агамемнон:
цедиха капки по савана —
опозорен е той, втвърден е.
Април е най-жестокият месец, ражда
люляци от мъртвата земя, смесва
спомен и желание, движи
тъмни корени с пролетния дъжд.
Зимата ни държи топли, покрива
земята със забравящ сняг, подхранва
със сухи грудки малък живот.
Лятото ни изненада, дошло на Щарнбергерзее
с проливен дъжд, ние спряхме под колонадата
и продължихме в слънчева светлина, към Хофгартен,
и пихме кафе, и приказвахме цял час.
„Bin gar keine Russin, stamm’ aus
Litauen, echt deutsch.“[16]
И когато бяхме деца и бяхме на гости при ерцхерцога,
моят братовчед ме отмъкна с една шейна,
аз бях уплашена, а той каза: „Мари,
Мари, дръж се здраво.“ И ние се спуснахме.
Да, в планините човек се чувства свободен.
Аз чета много, предимно нощем, и през зимата отивам на юг.
Какви корени се впиват, какви клони растат
от тая каменна смет? Сине човешки,
ти не можеш да кажеш, нито да отгатнеш, ти знаеш само
един куп счупени идоли, където слънцето те удря
и мъртвото дърво не дава подслон, щурецът не дава утеха,
сухият камък не издава шум на вода. Има само
една сянка под тази червена скала
(ела на сянка под тази червена скала)
и аз ще ти покажа нещо различно
и от твоята сянка, която сутрин те следва,
и от твоята сянка, която вечер те среща.
Аз ще ти покажа страха в една шепа прах.
Frisch weht der Wind
Der Heimat zu
Mein Irisch Kind,
Wo weilest du?[17]
„Вие ми дадохте за пръв път хиацинти преди една година;
те ме наричаха хиацинтово момиче.“
— И все пак, когато се връщахме късно от хиацинтовата градина,
ръцете ти пълни със цветя, косата влажна, аз не можех
да говоря и очите ми гаснеха, и аз не бях
ни жив, ни мъртъв и не знаех нищо.
Гледах в сърцето на светлината, в мълчанието.
Oed’, und leer das Meer.[18]
Мадам Созострис, прочутата гледачка,
имаше лоша настинка, но въпреки това
бе известна като най-мъдрата жена в Европа,
с една нечестива колода карти. Ето, каза тя,
тук е вашата карта. Удавеният Моряк финикиец.
(Той има бисери вместо очи. Вижте!)
Ето, тук е Беладона, феята от скалите,
феята на ситуациите.
Ето човека с трите жезъла, ето Колелото,
ето едноокия търговец, а тая карта,
която е обърната, е нещо, което той носи на своя гръб,
но на мен не ми е позволено да го видя. Не намирам
Обесения. Пазете се от смърт във вода.
Виждам тълпи от хора, които вървят в кръг.
Благодаря. Ако видите милата мисис Еквитоун,
кажете й, че аз самата ще й донеса хороскопа.
През тия дни човек трябва да е много внимателен.
Недействителен град,
под кафявата мъгла на зимното утро
тълпата тече по Лондонския мост, те са толкова много.
Не знаех, че смъртта е унищожила толкова много.
Не знаех, че смъртта е унищожила толкова много.
Издишват се въздишки, къси и редки,
и всеки е приковал очи пред краката си.
Текат нагоре и надолу по Кинг Уилям Стрийт
към църквата „Сейнт Мери Улнот“, която крепи часовете
с един мъртъв звук в крайния удар на девет.
Тогава видях един познат и го опрях, и извиках: „Стетсън!
Нали с вас бяхме на корабите във Миле?
Оня труп, който зарихте миналата година в градината си,
взе ли да пуска стебло? Ще даде ли цвят тази година?
Или внезапната слана го е смутила в леговището му?
О, пазете кучето да не се доближава дотам, понеже е дружелюбно с хората
и може пак да го изрови с ноктите си!“
Ти… hypocrite lecteur! Mon semblable, mon frere.[19]
Столът, на който тя седеше, като полиран трон
блестеше върху мрамора, там, където чашата
се поддържаше от знамена, направени с плодни лози,
от които един златен Купидон надничаше
(а друг криеше очи зад неговото крило),
пламъците на седмосвещника се удвояваха,
хвърляха светлина върху масата, докато
блясъкът на нейните бижута се вдигаше да я посрещне,
лееше се в изобилие от сатенени калъфчета,
в шишенца от слонова кост и цветно стъкло,
отпушени, се таяха нейните странни синтетични парфюми,
мазила, пудри, течности — те смущаваха, объркваха,
удавяха сетивата в мириси, раздвижени от въздуха,
който влизаше през прозореца, там се надигаха
и се разширяваха удължените пламъци на свещите,
хвърляха пушека си върху лакировката
и караха да мърдат изображенията на тавана.
Грамадни водорасли, нахранени с бакър,
пламнали в зелено и оранжево, оградени от цветен камък,
в чиято тъжна светлина плуваше изваян делфин.
Над старинната камина беше показано,
сякаш прозорецът разкриваше отвън една горска сцена,
превъплъщението на Филомена, от варварския цар
тъй грубо насилена, и въпреки това славеят
изпълваше цялата пустош с неприкосновен глас,
и тя все още викаше, и думите следваха —
чуруликане за мръсни уши.
И други посърнали отломки от времето
бяха разказани върху стените; втренчени фигури,
удължени и удължаващи, затваряха стаята.
Стъпки отекваха по стълбището.
Под пламъците, под четката косата й,
разпръсната на свирепи остриета,
ту се изтичаше в думи, ту диво се успокояваше.
„Тази вечер нервите ни са зле. Да, зле. Стой при мен.
Говори ми. Защо никога не говориш? Говори!
За какво мислиш? Какво мислиш? Какво?
Никога не знам какво мислиш. Мисли!“
Аз мисля, че ние сме в алеята с плъховете,
където мъртъвците губят костите си.
„Какъв е този шум?“
Вятърът под вратата.
„Какъв е сега този шум?“
Нищо срещу нищо.
„Ти не знаещ нищо? Не виждаш нищо?
Не помниш нищо?“
Аз помня,
той има бисери вместо очи.
„Жив ли си, или не си? Нищо ли няма в главата ти?“
Но — ОООО, тази Шекспирова дрипа —
тя е така елегантна.
„Какво ще правя сега? Какво да правя?
Аз ще хукна ей тъй, както съм, ще вървя по улиците,
ей тъй, с невчесана коса. Какво ще правим утре?
Какво изобщо ще правим?“
Топла вода в десет.
И ако вали, покрита кола в четири.
И ще играем една игра на шах,
притискайки безмиглени очи и чакайки да се почука на вратата.
Когато демобилизират мъжа на Лил, казах аз,
не исках да смекчавам думите си, казах и го самият аз
ПОБЪРЗАЙТЕ МОЛЯ ПРИКЛЮЧВАМЕ
Сега Алберт се връща, раздвижи си малко ума.
Той ще иска да знае какво си направила с парите, които ти даде,
за да си направиш изкуствени зъби. Той ти ги даде, аз бях там.
Ти вече си ти извадила всичките, Лил, и сега имаш много хубав комплект,
каза той, кълна се, просто не издържам, като те гледам.
И аз също ле мога, казах аз и си помислих за бедния Алберт,
гой изкара четири години в армията, гой иска сега да си живее добре
и ако ти не му го осигуриш, ще се намерят други, казах аз.
О, ще се намерят ли, каза тя. Положително, казах аз.
Тогава ще зная кому да бъда благодарна, каза тя и ме загледа в лицето
ПОБЪРЗАЙТЕ МОЛЯ ПРИКЛЮЧВАМЕ
Ако това ни се нрави, ти ще се състариш от тази работа, казах аз.
Други ще го оценят, ако ти не можеш.
Но ако Алберт се махне, не казвай, че не са те предупреждавали.
Засрами се, казах аз, виж се колко стара изглеждаш.
(А тя е само на трийсет и една.)
Какво да правя, каза тя и лицето й се удължи,
това е от хаповете, които гълтам, за да се отърва, каза тя.
(Тя вече имаше пет досега и едва не умря при младия Джордж.)
Аптекарят каза, че всичко било наред, но аз вече не съм същата.
Ти си една глупачка, казах аз.
Добре де, ако Алберт не те оставя на мира, така и трябва да бъде, казах аз.
Защо се жениш, щом не искаш деца?
ПОБЪРЗАЙТЕ МОЛЯ ПРИКЛЮЧВАМЕ
И тази неделя Алберт си беше вкъщи, те имаха топъл пушен бут
и ме поканиха на вечеря, и го бяха направили много хубав, топъл.
ПОБЪРЗАЙТЕ МОЛЯ ПРИКЛЮЧВАМЕ
ПОБЪРЗАЙТЕ МОЛЯ ПРИКЛЮЧВАМЕ
Лека нощ Бил. Лека нощ Лу. Лека нощ Мей. Лека нощ.
Та та. Лека нощ. Лека нощ.
Лека нощ, госпожи, лека нощ, мили госпожи, лека нощ, лека нощ.
Миста Курц — той умрял.[20]
Едно пени за стария Гай![21]
I
Ние сме кухите хора
ние сме натъпканите хора
покланяме се заедно
шлемове пълни със слама. Уви!
И сухите ни гласове, когато
зашепнем заедно,
са тихи и безсмислени
като вятър в сухата трева
или като миши стъпки върху счупено стъкло
в нашия сух килер
очертание без форма, нюанс без цвят,
парализирана сила, жест без движение
Тези, които пресякоха с отворени очи
другото царство на смъртта
ни помнят — ако изобщо ни помнят —
не като загубени устремени души, а само
като кухите хора
натъпканите хора.
II
Очите, които не смея да срещна й сънища
в сънищното царство на смъртта
те не се явяват:
там, очите са
слънчеви лъчи по счупена колона
там, едно дърво се люлее
и гласовете са
вътре в пеенето на вятъра
по-далечни и тържествени
от падаща звезда.
Нека да не доближавам
сънищното място на смъртта
нека също да надяна
такива свободни дегизировки
палто на плъх, гарванова кожа, пресечени петолиния
на нивата
и да се държа както вятърът се държи
да не доближавам —
не тази крайна среща
в помръкналото царство
III
Това е мъртвата земя
това е кактусова земя
тук каменните идоли
се издигат, тук получават
просбите от ръката на мъртвеца
под мигането на падаща звезда.
Така е то
в другото царство на смъртта
да се будиш сам
в часа когато ние
треперим от нежност
устни които биха целували
образуват молитви към счупения камък.
IV
Очите не са тук
няма очи тук
в тая долина на умиращи звезди
в тая куха долина
тая счупена челюст на нашите изгубени царства
в това последно място за срещи
опипваме заедно
и избягваме говора
събрани върху този бряг на подутата река
без зрение, освен когато
очите отново се появяват
като вечната звезда
многолистна роза
в помръкналото царство на смъртта.
Надежда само
за празни хора.
V
Хайде да се завъртим около бодливата круша
бодливата круша бодливата круша,
хайде да се завъртим около бодливата круша
в пет часа сутринта.
Между идеята
и реалността
между движението
и действието
пада Сянката
Защото Твое е царството[22]
Между понятието
и творението
между чувството
и отговора
пада Сянката
Животът е много дълъг
Между желанието
и гърченето
между мощността
и съществованието
между същността
и падението
пада Сянката
Защото Твое е царството
Защото Твое е
Животът е
защото Твое е Цар…
По тоя път светът завършва
по тоя път светът завършва
по тоя път светът завършва
не със взрив а с хленч.
I
Понеже аз не се надявам да се върна тук[24]
Понеже аз не се надявам
Понеже аз не се надявам да се върна
Поревнал дарбата на този или порива на друг
Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам[25]
(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)[26]
Защо да съжалявам
За свършеното царство на видимия свят?
Понеже аз не се надявам да позная пак
Несигурната слава на издигащия час
Понеже аз не мисля
Понеже зная че не ще позная
Единствената истинска преходна власт
Понеже аз не бих могъл да пия
Където клоните разцъфват и потоците текат, тъй като няма нищо пак.
Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице
И гласа отхвърлям
Понеже аз не се надявам да се върна пак
Следователно се радвам, тъй като трябва да създам
Нещо за което да се радвам
И се моля на Бога да има милост към нас
Аз се моля да мога да забравя
Това което твърде много съм обсъждал сам на глас
Твърде много съм обяснявал
Понеже да се върна пак не се надявам
Нека тези думи отговарят
За туй което е направено и да не бъде пак направено
Нека не бъде твърде тежка присъдата над нас
Понеже моите крила сега не са крила за летене
А като веялки с въздуха играят
С въздуха който е пресъхнал и смален
От волята е по-смален и по-пресъхнал е
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да замлъкваме
Моли се за нас грешните сега я в часа на нашата смърт[27]
Моли се за нас сега и е часа на нашата смърт.
II
Три бели леопарда седнаха под хвойната, госпожо,[28]
В прохладата на тоя ден, добре наситени
С краката ми сърцето моя дроб и туй което е било
В кухата заобленост на моя череп. И ми каза Господ
Тия кости ще оживеят ли? Тия
Кости ще оживеят ли?[29] И туй което е било
В костите (вече изсъхнали) с цвърчене каза:
Заради добрината на тази госпожа.
Заради хубостта й, заради това
Че почита в съзерцание Светата Дева,
Ние греем ярко. И аз който тук съм разчленен
Предлагам на забравата делата си, и любовта предлагам
На пустинното потомство и кратунените плодове.
Това е то, което ще възстанови
Моите вътрешности на очите кордите и несмилаемите части
Които леопардите отказват. Госпожата се е оттеглила
В бяла туника, за съзерцание, във бяла туника.
Нека костената белота бъде изкупена в забравата.
Няма живот в тях. И както съм забравен
И ще бъда забравен, тъй и аз ще забравя
Посветен и съсредоточен в целта. И каза ми Господ
Пророкувай на вятъра, на вятъра само, защото само
Вятърът ще те слуша. И запяха костите с цвърчене
И поели бремето на щурците, казаха
Госпожо на мълчанията
Кротка и злочеста
Разкъсана и цялостна
Роза на паметта и
Роза на забравата[30]
Изчерпана и раждаща
Тревожно почиваща
Единствената роза
Е сега Градината
Там свършва всяка любов
Завършва тормозът
На несподелената
И по-големият тормоз
На споделената
Край на безкрайния
Път към никакъв край
Извод от всичко което
Е неизводимо
Говор без слово и
Слово без говор
Милост на Майката
Към тая Градина
В която свършва
Всяка любов
Под хвойната пееха костите, разпръснати и греещи,
Доволни сме, че сме разпръснати, не бяхме добри една към други,
Под дървото в прохладата на деня, с благословията на пясъка,
Забравяйки се помежду си и забравяйки себе си, слети
С тишината на пустинята. Ето земята, която
по жребие ще разделяте. И нито делбата, нито единството
Имат значение. Ето земята. Получихме си наследството.[31]
III
На първия завой на второто стълбище застанал[32]
Се обърнах и видях надолу
Същия силует на парапета да се вие
Сред спарен въздух, който гние
И да се бори с Дявола на стълбището — той се крие
Под лице на отчаяние или надежда и ни мами.
Край втория завой на второто стълбище отминах
И ги оставих да се гърчат долу;
Нямаше лица и стълбището беше тъмно,
Влажно, грапаво, като уста на лигав старец непоправимо,
Или като паст на стара акула, зъбато’ и стръмно.
Край първия завой на третото стълбище преминах
Имаше прозорче там изпъкнало като смокиня
А отвъд разцъфналия глог и пасищната сцена
Широкогърба фигура във синьо и зелено[33]
Омагьосваше с прастара флейта майската картина.
Нежна коса се развява, кестенява коса над устата се развява,
Люляк и кестенява коса сред небето;
Лудост, музика на флейта, стъпала и сепвания на ума
по стълбището трето,
Глъхнат, глъхнат; сила, която отвъд надежда и отчаяние достига
По третото стълбище ни издига.
Господи, аз не съм достоен
Господи, аз не съм достоен
но кажи само дума.[34]
IV
Която преминаваше сред теменуги[35]
Която преминаваше
Сред разни родове зеленина в моравата
В бяло и синьо, в цветовете на Мария,
С думи най-делнични, невинни
В невежество и в знание за злата орисия,[36]
Която идваше сред другите докато те вървяха,
Засилва извори, потоци освежава
Студена прави сухата скала и заздравява пясъка
Със синя ралица, със синия цвят на Мария,
Sovegna Vos[37]
Ето годините които крачат помежду, отнасящи
Цигулки и флейти, пресъздаващи
Онази която се движи във времето между съня и пробуждането, носеща
Бяла светлина загъната, надиплена край нея, загъната.
Крачат новите години, пресъздаващи
През светъл облак от сълзи, години, пресъздаващи
С нов стих старинната рима. Спасете
Времето.[38] Спасете
На висшия сън видението неразчетено
Докато бисерните еднорози теглят позлатена катафалка.
Тихата сестра забулена в бяло и синьо
Сред тисовете,[39] зад градинския бог,
С бездиханна флейта, наведе тя глава, направи само знак без думи
Но извори избликнаха и птиците запяха
Спасете времето, съня спасете
Символ на словото нечуто и непромълвено
Докато вятърът от тиса хиляда шепота отбрули
И след това наше изгнание[40]
V
Ако изгубеното слово е погубено, ако изреченото слово е обречено
Ако нечуваното и непромълвимото
Слово е непромълвено и нечуто;
Стихнало е словото непромълвено, Словото нечувано,
Словото без слова, Словото във
Света и за света;
И светлината засия в тъмнината и
Срещу Словото нестихващият свят се развихряше
Около центъра на мълчаливото Слово.
Народе мой, какво ти сторих.[41]
Словото къде да се намери? Къде ще проехти,
Ще потрепери? Не тук, понеже не достига тишината
Нито на островите, нито на земята, нито
На континента или сред морето, в пустинята или под дъждовете,
За тях, които бродят в тъмнина, които те избраха и презряха,
Които са разсечени от този меч между сезон и сезон,
между време и време, между
Час и час, дума и дума, сила и сила, за тях, които чакат
В тъмнина? Забулената ни сестра ще се помоли ли
За децата пред вратата
Които не си тръгват, а не знаят да се каят.
Ще се помоли ли за тях, които те избраха и презряха
Народе мой, какво ти сторих.
Забулената ни сестра под тънки стволове
На тисове за тях които я раниха ще се моли ли
За ужасените но пак непримирените
Които утвърждават пред света а се отричат между скалите
В последната пустиня под последните сини скали
Пустинята в градината градината в пустинята
От жажда, плюейки повехналото ябълково семе.
Народе мой.
VI
Макар че аз не се надявам да се върна тук
Макар че аз не се надявам
Макар че аз не се надявам да се върна
Разколебан между провала и изгодата
В краткия преход в който сънищата бродят
В здрача от сънища кръстосван между раждането и смъртта
(Благослови ме отче)[42] въпреки че аз не се стремя да се стремя и да постигам
От широкия прозорец към каменния бряг
Белите платна летят навътре, сред морето се издигат
Непреломени крила
И изгубено сърцето се радва и смразява
От изгубения люляк и изгубената ясна морска врява
И слабият дух бърза да въстане
Тъй като наведеният златен жезъл и изгубеното
морско ухание
Бързат да ни донесат обратно
Вика на пъдпъдъка и на дъждосвиреца във вятъра
И сляпото око изнамери
Празни форми между костените бели двери
И ухание възобновява вкуса солен на песъчливата земя
Това е времето на напрежение между смъртта и раждането
Мястото на самота където трите съня се кръстосват
Между сини тъжни скали
Но когато гласовете отбрулени от тиса отлетят
Нека другият тис бъде разтърсен и да отговори.
Благословена сестро, свята майко, дух на извора,
дух на градината,
Не ни оставяй да се мъчим като се надсмиваме
над себе си с измами
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да мълчим
Дори сред тези скали,
Нашият мир е Неговата воля
И дори сред тези скали
Сестро, майко
Дух на реката, дух на морето,
Не ме оставяй да се мъча разчленен
И нека моите вопли да дойдат при Теб.[43]
„Настудувахме се тогава,
точно в най-лошия сезон за пътуване,
а то беше дълго пътуване:
пътищата затрупани, времето остро,
мъртвешка дълбока зима.“
Ами камилите — изпожулени, с подути крака, вироглави
лягаха долу в мекия сняг.
Имаше мигове, в които съжалявахме
за летните дворци по склоновете; за терасите
и за милите девойки, дето поднасят шербет.
После камиларите ругаят, роптаят,
някои забегнаха, други искаха пиене и жени;
и нощните огньове догарят и не достига подслон,
и градовете — враждебни, и паланките — зли,
и селата — мръсни, и навсякъде високи цени:
намъчихме се тогава.
Накрая решихме да пътуваме нощем,
да спим из канавките и щом задремеш,
глас запява в ушите ти, казвайки
„всичко това е лудост“.
Една заран се спуснахме в мека долина,
влажна под снежните върхове, ухаеща на злак,
бълбукаше поток, воденица млатеше мрака,
три дървета стърчаха под ниския свод.
И стар бял кон, препуснал в ливадите.
Дойдохме после до кръчма с асма,
шест ръце хвърляха зар за сребърници, вратата зееше
крака ритаха празните винени мехове.
Но нямаше сведения, затова продължихме
и пристигнахме привечер, точно навреме
на мястото; то беше (речи го) добро.
Всичко бе толкоз отдавна, сещам се аз,
и пак бих постъпил така, но запишете
това запишете
това: за какво бяхме отведени по тоя ПЪТ,
за Рождество или Смърт? Имаше Рождество, спор няма,
знак несъмнен ни се даде. Виждал бях и смърт, и рождение,
но все съм си мислил, че са различни; това Рождество бе
тежко и горко страдание за нас, като Смърт, като наша смърт.
Прибрахме се после по разните краища, по своите Царства,
но вече нямаме мир тук, сред старата вяра,
с тия диви хора, сграбчили своите идоли,
Ще ми се втори път да умра.
„От Божията ръка извира простата душа“[46]
към свят обикновен на шум и светлинни
към светлина и мрак, суша и влага, студ и жега;
движи се покрай краката на маси и столове,
става, пада — ненаситна на целувки и игри
тръгва смело после пък се сепва
и се скрива в свивка на ръка или коляно,
нетърпеливо чака да я насърчат да се зарадва
на блясъка и аромата на елхата с коледна премяна
радва се на вятъра, на слънцето и океана
изучава слънчевото зайче върху пода,
елените, които върху подноса от сребро все тичат;
обърква истинско и въображаемо,
захласва се по карти за игра, попове, дами,
по това, което вълшебниците вършат и слугите им изричат.
Тежкото бреме на растящата душа
ден след ден все повече обърква и отрича
седмица след седмица отрича и обърква повече
с императивите на „е“ или „изглежда е“
позволено и непозволено, желание и задръжка.
Болката на всекидневния живот и наркотикът на съня
натикват малката душица под прозореца, върху стелажа
зад Encyclopedia Britanica.
От ръката на времето извира простата душа
плаха и себична, безформена и куца,
неспособна да поеме напред нито да спре
уплашена от топлата реалност, от отреденото добро
отрекла досадното натрапничество на кръвта
сянка на своите сенки, призрак в собствената си тъга,
във прашна стая оставяща разбъркани книжа,
тя заживява след сетното причастие — в оная тишина.
Молете се за Гутериес, жаден за скорости и власт,
молете за Буден, разкъсан на парчета,
за този, който е натрупал сто богатства,
за онзи, който следвал своя път.
Молете за Флорет, под кипарисите от хрътките усмъртен,
молете се за нас сега и във рождения ни час.
του λγου δ’εογτος ξννου ζωονσιν α
πλλοι ως ξδιαν εχοτες
οδος άνω χάτω μια χαι ώυτη.[48]
I
Настоящето й миналото време
навярно заедно минават в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
Което е могло да бъде, е абстракция —
постоянна възможност
само в света на разсъжденията.
Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край — все в настоящето.
Стъпки отекват в паметта
през прохода, по който не поехме,
към врата, която не отворихме
към градината с розите. Моите думи отекват
така във вашето съзнание.
Но какъв е смисълът
да разтревожваме прахта по чаша с розови листа
не зная.
Други екове
обитават градината. Да ги следваме ли?
Бързо, каза птицата, открий ги, стигни ги
зад ъгъла. През първата врата
към първия ни свят, да следваме ли
измамния глас на дрозда? Към първия ни свят.
Там бяха те, достойни и невидими,
стъпваха без допир върху мъртвите листа
в есенната топлина през въздуха трептящ,
и птицата извика в отговор
на нечута музика, укрита в храстите,
и невидим поглед блесна, тъй като
розите изглеждаха като разглеждани цветя.
Те бяха там — наши гости — и приети, и приемащи.
Ние отивахме, те също, с церемониална стъпка
по пустата алея към чимширения кръг
да хвърлим поглед във изпразнения шадраван.
Сух шадраван, бетонът — сух, кафяв — ръбът му.
И шадраванът се напълни със вода от слънцето,
и лотос се издигна, тихо, тихо,
повърхността блестеше от сърцето на светлината —
те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.
Внезапно мина облак — шадраванът се изпразни.
Върви, каза птицата, понеже бяха пълни със деца листата,
скрити възбудено, смеха си затаили.
Върви, върви, върви — каза птицата, — Родът човешки
не понася твърде много реалност.
Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край — все в настоящето.
II
Сапфир и чесън сред калта
в търкалящата ос са впити.
Трептяща, струната в кръвта
под белега втвърден запява —
войните древни помирява.
Танца във вената, в гърдите,
на лимфата ни кръговрата
потокът звезден очертава —
в дървото лете те политат,
трептим и ние в светлините
предначертани сред листата
и слушаме в калта под нас
глиган и хрътка как със бяс
се гонят пак и в този час —
но примирени сред звездите.
В неподвижната точка на кръжащия свят. Нито от плът, нито без плът,
ни от, ни към; в неподвижната точка е танцът.
Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,
в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,
нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка — неподвижната —
не би имало танц, а има само танц.
Мога само да кажа — били сме ТАМ: но не мога да кажа къде.
И не мога да кажа за колко, понеже то не е място във времето.
Вътрешна освободеност е от земните желания,
спасение от действия и от страдания, спасение
от външни или вътрешни принуди, но все пак сред обкръжение
на сетивна благодат — на бяла светлина, спокойна и вълнуваща,
Erhebung[49] без движение, съсредоточеност
без откъсване, нов свят, а всъщност
старият — но вече обяснен, разбран,
окръглил личната радост,
размагьосал личния ужас.
И все пак веригите на минало и бъдеще,
вплетени в безсилието на променливото тяло,
пазят човечеството от Небето и от Ада,
които са непоносими за плътта.
Времето — минало и бъдеще —
оставя малко място за съзнанието.
Да осъзнаваш значи да не бъдеш във времето,
Но само във времето мигът на градината е розите,
мигът на беседката, по която бие дъждът,
мигът на обветрената черква с падащия дим
може да бъде запомнен; замесен в миналото и бъдещето.
Само чрез времето се побеждава времето.
III
Тук е мястото на недоволството —
времето назад и времето напред
в мъждива светлина: не дневна светлина,
която надарява формите със ясна окончателност
и превръща сенките в преходна красота
с въртене бавно, предполагащо трайност,
не тъмнина, душата да пречисти,
телесното да обезсмисли чрез лишения
и да оттегли любовта от мимолетното.
Нито обилие, ни празнота. Само проблясък
по напрегнати износени от времето лица,
отвлечени от помрачение чрез развлечения,
пълни с помисли, изпразнени от съдържание
в подпухнала апатия без съсредоточеност
хора и хартии, за вихрени от ледения вятър,
който духа преди и след времето,
вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,
времето назад и времето напред.
Оригване на боледуващи души
в повехнал въздух: мудните
са понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.
Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,
Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,
тук няма тъмнина, в този бърборещ свят.
Но спусни се надолу, спусни се само
в света на постоянна самота,
свят не като света, а само това, което не е свят,
вътрешен мрак, лишения
и липса на всякаква собственост,
засуха в света на сетивата,
пустота в света на помислите,
неспособност в духовния свят;
този път е единият, другият
е същият, не в движение,
а във въздържане от движение; докато светът
се движи цял в копнежи по металните си пътища
от минало време и бъдеще време.
IV
Камбаната и времето деня погребват с песен,
вечерен черен облак слънцето отнесе.
Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,
провесен надолу, към нас филизи поднесъл,
дали ще ни сграбчи и прегърне?
В хлад
пръсти на тис дали ще се вият по нас?
След като крило на синьо рибарче отвърна
със светлина на светлината и замлъкна, и е неподвижна светлината
в неподвижната точка на кръжащия свят.
V
Думите отекват и музиката се движи,
но във времето само; което само живее,
може само да умре. Думите, след изговарянето, стигат
до мълчанието. Само посредством формата, структурата,
думите и музиката могат да достигнат
покоя, както една китайска делва
постоянно се движи в своя покой.
Не става дума за покоя на цигулката, когато тонът продължава да звучи,
не само за това, но и за едновременното съществуване,
или да кажем, че краят предхожда началото
или краят и началото са съществували винаги
преди началото, а също и след края.
И всичко е винаги сега. Обтягат се думите,
пукат се, понякога се късат под товара си,
под натиска се хлъзват и изплъзват и загиват,
гният от неточностите, не стоят на място,
не стоят в покой. Пискливи гласове
гълчащи, присмехулни или просто бъбрещи
ги нападат постоянно. Словото в пустинята
най-често бива атакувано от гласове на изкушението —
разплаканата сянка в погребалния танц,
гръмките жалби на неутешимата химера.
Детайлът на структурата е движение
като във фигура от десет стълбища.
Самото желание е движение,
само по себе си нежелателно;
Любовта е неподвижна в себе си —
причина и край на движението,
безвременна и без желания
освен в аспекта на времето,
където има формата на граница
между несъществуване и съществуване.
Изведнъж в един сноп слънце,
в който прахта се движи,
се издига скритият смях
на деца в шубрака
бързо, хайде, тук, сега, винаги —
смешно е погубеното тъжно време,
проснато назад и напред.
I
В моето начало е моят край. Последователно
къщите се вдигат и събарят, рушат се и се разширяват,
биват местени, разваляни, поправяни или на тяхно място
изниква поле или фабрика, или околовръстен път.
Стар камък за нови градежи, старо дърво за нови огньове,
стари огньове за пепелища и пепелища за земята,
която вече е плът, козина, фекалии,
кост на човек и звяр, житно стебло, листо.
Къщите живеят и умират: има време за градене
и време за живеене, и раждане,
и време вятърът да чупи разхлабените черчевета
и да тресе ламперията, по която тича полска мишка,
и да люлее парцаливия гоблен с втъкан девиз безмълвен.[51]
В моето начало е моят край. Сега светлината пада
косо сред полето и оставя дълбока пътека,
засенчена с клони, тъмна в следобеда,
където ти се долепваш до насипа, за да мине един камион,
и дълбоката пътека настоява на посоката
към селото, към електрическата топлина,
която я хипнотизира. Светлината разгорещена в знойна мараня
не се пречупва, а се поглъща от сивия камък.
Спят гергините в празната тишина.
Чакай първата сова.
Там в това голо поле,
ако не отиваш твърде близо, ако не отиваш твърде близо
сред лятната нощ ти ще чуеш музиката
на слабата гайда и малкия тъпан
и ще ги видиш да танцуват около огъня —
съдружието на жена и мъж
в танц, който означава бракосъчетание —
едно достойно и уютно тайнство.
Двама по двама — необходимо съпричастие,
хванати за китките или за раменете
в израз на съгласие. Около огъня,
прескачащи през пламъци или събрани на хоро,
тържествени по селски или в селски смях,
те вдигат тежки ходила с груби обувки,
земни ходила, ходила от хумус, вдигат ги в народна радост,
радостта на тези, които под земята
хранят житото сега. Те спазват времето,
спазват ритъма в своя танц,
тъй както приживе, в сезоните на живота —
времето на сезоните и на съзвездията,
време за доене и време за жътва,
време за съвокупяване на мъжа и жената
или на зверовете. Ходила се вдигат и падат.
Ядене и пиене. Тор и смърт.
Зората се изостря. Новия ден
се приготвя за мълчание и жега. Под утринния вятър морето
се бръчка и плъзга. Аз съм тук
или там, или някъде другаде. В моето начало.
II
Какво ли ще прави ноември, какво ли
с оная тревога на ранната пролет,
на лятната жега със съществата,
с кокичета, виещи се под краката,
и ружи, които се целят високо,
червено сред сиво, но в миг се откъсват,
и пълните с ранен сняг рози най-късни?
Гърмът, завъртян от въртеж на звездите,
като триумфална каляска прелита,
призван на съзвездията във войните,
се бие със Слънцето Скорпионът,
докато Луна и Слънце помръкнат,
летят Леониди, кометите плачат,
воюват и в ниското и в небесата
във вихър, във водовъртеж, който води
до онзи губителен огън земята,
е лед който е царството на ледовете.
Би могло и така да се каже — макар че не е най-добрият начин:
Един многословен етюд в овехтяла поетика,
който тласка читателя към нетърпима битка
с думи и смиели. Поезията не е от значение.
Тя не е (да го кажем пак) това, което се очакваше от нея.
И в какво би трябвало да бъде ценността на дълго исканото,
дълго мечтаното успокоение, или на есенната яснота
и мъдростта на годините? Излъгаха ли ни,
или излъгаха себе си старците с кротки гласове,
като ни завещаха просто програма за самоизмама?
Яснотата им — преднамерено слабоумие,
мъдростта им — знание за мъртви тайни,
безполезни в мрака, в който те се взираха
или от който извръщаха очи. Има, струва ни се,
някаква ограничена ценност
само в знанието, което е извлечено от опита.
Знанието налага схема — и подвежда,
защото схемата е нова за всяка следваща минута —
всяка минута е нова, изумяваща
преоценка на това, което сме били. Не сме излъгани само
от това, което, лъжейки, не може вече да вреди.
В средата, не само в средата на пътя,
а по целия път, в тъмна гора, къпинак,
по ръба на урва, където няма безопасно място да стъпиш,
заплашвани от чудовища, от блуждаещи огньове,
в риск да бъдем омагьосани. Не искам да слушам
за мъдростта на старците, а по-скоро за тяхната глупост,
за техния страх от страха и безумието, страх, че ще бъдат обладани,
страх, че могат да принадлежат на друг или на други, или на Бога.
Единствената мъдрост, която ние можем да добием,
е мъдростта на смирението: смирението е безкрайно.
Къщите са всички под морето.
Танцьорите са всички под хълма.
III
О мрак мрак мрак. Те всички отиват в мрака,
в празните междузвездни пространства, празните в празното,
капитаните, банкерите, славните литератори,
великодушните меценати, държавниците и управниците,
видни служители на обществото, един председател на много комитети,
индустриални крале и дребни предприемачи, всички отиват в мрака,
и в мрак са Слънцето и Луната, й „Готския алманах“,
и „Вестник на фондовата борса“, и „Ръководство за ръководители“,
й е студено чувството, и е изгубен мотивът за действие.
И всички ние отиваме с тях на мълчаливо погребение
и то е ничие погребение, понеже няма кого да заровим.
Аз казах на душата си, стой неподвижна — нека мракът те обземе —
това ще бъде тъмата Божия. Както в театър
светлините изгасват, за да бъде сменена сцената
с глух плясък на криле, с движение на тъмнина сред тъмнината,
и ние знаем, че баирите, далечната гледка
и ясната внушителна фасада вече са преместени —
или както, ако подземният влак в метрото спре твърде дълго между две гари
я разговорът се възбужда и затихва бавно в мълчание,
и виждаш зад всяко лице как умствената празнота се задълбочава,
за да остане само растящият ужас, че няма за какво да се мисли;
или както в етерна упойка умът съзнава, но съзнава само нищото —
аз казах на душата си, стой неподвижна — и чакай, без да се надяваш,
защото надеждата ще е надежда за това, за което не трябва; чакай без любов,
защото любовта ще е любов към това, към което не трябва; има все още вяра,
но вярата и любовта, и надеждата са само в чакането.
Чакай без мисъл, защото си готова за мисъл:
Така тъмнината ще бъде светлина, неподвижността — танцуване.
Шепот на бързи потоци и зимни светкавици.
Скритата дива мащерка и дивата ягода
смехът в градината — ехо от екстаз,
не изгубен, а необходим, белег за страданието
при раждането и смъртта.
Казвате, че повтарям
нещо, което вече съм казвал. Ще го кажа пак.
Да го кажа ли пак? За да достигнеш дотам,
дотам, където си, за да се махнеш оттам, където не си,
трябва да изминеш път, по който няма екстаз.
За да стигнеш дотам, където не знаеш къде,
трябва да изминеш път, който е пътят на невежеството.
За да притежаваш това, което не притежаваш,
трябва да минеш по пътя на лишението.
За да достигнеш до това, което не си,
трябва да минеш по пътя, по който не си,
И което не знаеш е единственото, което знаеш,
и което притежаваш е което не притежаваш,
и там където си е там където не си.
IV
Ранен хирург върти стомана —
разпитва гниещата част;
чувстваш под кървавите длани
съчувствието — тази остра страст,
разкриваща загадката на треската за час.
Но болестта за нас е здраве —
чуй полумъртвата сестра,
която не успокоява,
припомня първородното проклятие
и че ще се поправим, като тръгнат зле нещата.
Земята болница за нас е,
от разорен магнат държана.
Добре ли сме — ще мреме значи
от бащинските грижи и старания:
не ни забравят те — пред всичко слагат ни забрана.
От ходилата студ се вдига,
треската свири в мен — в ума,
За да се стопля — лед ми стига,
чистилищни огньове ме тресат
и пламъкът е роза, а трънаци е димът.
Кръвта за нас е питие.
Плът е храната ни човешка.
А мислим — в нашто битие
от плът и кръв сме и със здраве крепко.
Наричаме при все това велик Разпети петък.
V
И така, ето ме, на средния път, преживял двайсет години —
двайсет години, предимно погубени, годините на l’entre deux guerres[52] —
в опит да се науча да използвам думите, а всеки опит
е напълно ново начало и различен вид провал,
защото си се научил да надвиваш думите само
за целите на това, което вече няма нужда да казваш, или за начина,
по който вече не си настроен да го казваш. И тъй всеки риск
е ново начало, атакуване на нечленоразделното
с мизерни оръжия, винаги повреждани
във всеобщата бъркотия от неточности в чувствата,
от недисциплинирани взводове емоции. И каквото има да се завладява
със сила или с послушание, е било вече откривано
веднъж или дваж, или няколко пъти — от хора, които не можеш да се надяваш,
че ще надминеш — но и няма състезание,
има само борба за възстановяване на това, което е било изгубено
и открито пак, и пак изгубено — отново и отново: а този път при условия,
които изглеждат доста неблагоприятни. Но навярно няма ни победа, нито загуба,
За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа.
У дома е там, откъдето тръгваш. Колкото повече остаряваш,
светът става все по-странен с по-усложнена структура
от мъртви и живи. Не нажеженият момент,
отделен, без преди и след,
а целият живот, пламтящ във всеки момент,
и не животът на един човек само,
а и на древни камъни, които са неразчетими.
Има време за вечерта под звездите
и време за вечерта под нощната лампа
(вечерта със фотографския албум).
Любовта става почти самата себе си,
когато Тук и Сега престанат да имат значение.
Старците трябва да бъдат изследователи.
тук или там — няма значение,
трябва да бъдем неподвижни и при това да се придвижехме
към друга нажеженост,
към бъдещо единение, към по-дълбоко общение
чрез тъмния студ и празната самотност,
плача на вълната, плача на вятъра, огромните води
на буревестника и делфина. В моя край е моето начало.
The Dry Salvages (Драй Сълвейджис) — вероятно от les trois sauvages, малка група скали с фар край североизточния бряг на Кейп Ан, Масачузетс. Salvages се произнася така, че да се римува с as-suages (ъсуейджис) — смекчавам, уталожвам, успокоявам.[53]
I
Не зная много за боговете; но мисля, че реката
е силен кафяв бог — навъсен, буен и неудържим,
търпелив донякъде, първоначално виждан като граница,
полезен, но и неблагонадежден като търговски превоз,
после — само проблем пред строителите на мостове.
Щом проблемът бъде разрешен, кафявият бог бива почти забравен
от обитателите на града — но все пак продължава
да съхранява годишните си времена и яростта си, разрушител, напомнящ
какво хората обичат да забравят. Непочитан и неомилостивяван с жертви
от поклонниците на машината, но чакащ, наблюдаващ и чакащ.
Неговият ритъм присъства в детската спалня,
в буйния айлант сред двора през април,
в аромата на грозде върху есенната маса
и във вечерния кръг на зимния уличен фенер.
Реката е в нас, морето е навсякъде около нас;
морето също е ръбът на земята, гранитът,
в който то продължава, плажовете, по които подмята
своите намеци за по-древни или други творения:
морската звезда, рака, гръбнака на кит;
локвите, в които задоволява любопитството ни
с по-нежни водорасли и актинии.
Нашите загуби ни подмята — разкъсаната мрежа,
натрошеното кошче за омари, счупеното гребло,
принадлежности на чуждоземни мъртъвци. Морето има много гласове,
много богове и много гласове.
Солта му е по дивата роза,
мъглата е в елата.
Воят на морето
и морското скимтене са различни гласове,
често дочувани заедно: стонът в платната,
заплахата и ласката на вълната, която се разбива във вода,
далечният плисък в гранитните зъби,
предупредителните вопли на приближаващия нос
са все гласове на морето, и поклащаната шамандура със сирената,
с лице все към къщи, и чайката:
а под гнета на мълчаливата мъгла
биеща камбана
отмерва времето — не нашето, — люляно бавно
от мъртвото вълнение, време
по-старо от времето на хронометрите, по-старо
от времето на неспокойните угрижени жени,
които лежат будни и пресмятат бъдещето,
опитват се да разплетат, развият, разгадаят
и да съшият минало и бъдеще,
между полунощ и зазоряване, когато миналото е измама само,
бъдещето няма бъдеще, преди утринната вахта,
когато времето спира, а времето е безкрайно;
и мъртвото вълнение, което е и е било от самото начало,
бие
камбаната.
II
Кога ще дойде край на този плач безмълвен,
тихото вехнене на есенното цвете —
то с капещи листа на място все остава;
кога ще свършат от крушения гредите,
молитвата на кост сред плаж, неумолимата
молитва във мига на страшно възвещение?
Не — няма край, а само диря и допълване:
пак ново следване на дните, часовете,
безчувствени, те всяко чувство овладяват,
години на живот сред мъртвото, разбитото —
сред туй, което бе за най-надеждно взимано
и бе презряно по това съображение.
Следва последно допълнение — напълно
сломена гордост, гняв за вехнещи разцвети,
към нищо вяра — за безверие минаваща,
в лодка, която сред морето е пробита,
тихо долавяне на неопровержимия
звън на камбаната за сетно възвещение.
Къде ще свършат те, рибарите, погълнати
от сивата мъгла в тила на ветровете?
Без океани време как да си представим
и океанско дъно с лодки непокрито?
Или пък бъдеще, което не е уязвимо,
щом, както миналото, има направление?
Ние ги виждаме — източват лодки пълни,
пътуват, теглят, а на изток бреговете
тъмнеят — плитки, неразядени, корави;
на док сушат платна, изкарват си парите;
-и не за пътешествие незаплатимо,
и не за улов, който е отвъд сравнения.
И няма, няма край на този плач безмълвен,
и винаги увяхва вехнещото цвете,
и болката се движи, ала все остава,
морето плиска със останките, гредите,
и костите се молят на Смъртта си — Бога. И остава
само трудно, едва изречимата
молитва за единствено Благовещение.
С годините започва да ти се струва,
че миналото има други свойства, то престава да бъде просто поредица —
или дори развитие: развитието е измама, предубеждение,
окуражавано от плоски представи за еволюция,
което в обичайното съзнание става средство за отхвърляне на миналото.
Миговете на щастие — но не усещането за благополучие,
за сбъдване, реализация, сигурност или привързаност,
или дори не за един приятен обед, а внезапното просветление —
преживявали сме го, но смисълът ни е убягвал,
а проникването в смисъла възстановява преживяното
в друга форма, отвъд всякакъв смисъл,
който бихме приписали на щастието. Вече казах,
че опитът на миналото, възкресен чрез смисъла,
не е опит само на един живот,
а на много поколения — без да забравяме
нещо, което може би е твърде неизразимо:
погледът назад, отвъд свидетелствата
на писмената история, полупогледът назад
през рамо, към първичния ужас.
И ние започваме да разбираме, че миговете на страдание
(независимо дали се дължат на неразбиране,
на мечти в неправилна посока или на страхове не от каквото трябва)
са също така непрестанни,
с непрестанност, присъща на времето. Ние приемаме това по-лесно
за страданието на другите, почти преживяно и от нас,
почти съизстрадано, отколкото за нашето страдание.
Защото нашето собствено минало е покрито с потоците на деянията,
а мъките на другите са абсолютно преживяване —
неизхабено от последвалото постоянно покаяние.
Хората с усмивка отминават: мъката остава.
Времето-разрушител е времето-пазител,
като реката със своя товар от мъртви негри, крави, клетки за пилета,
горчивата ябълка и захапката в ябълката.
И зъбатата скала в неуморимите води,
вълни я обливат, мъгли я покриват;
в ясни есенни дни тя е просто паметник,
в плавателно време е винаги знак
за определяне на курса; но в тъмния сезон
или във внезапната ярост тя е това, което винаги е била.
III
Понякога си мисля за това ли е говорил Кришна —
между другите неща, — или е просто начин да се каже същото:
че бъдещето е повехнала песен, Царска роза или лавандулова вейка
от носталгично съжаление за тях, които още не са тук да съжаляват,
затисната между жълтеещи листа на книга още неотваряна.
И пътят нагоре е пътят надолу, и пътят напред е пътят назад.
Не можеш да приемеш това без смущение, но то е сигурно —
това, че времето не е лечител: пациента вече го няма.
Когато влакът тръгва и се настаняват пътниците,
с плодове, списания и делови писма
(изпращачите им вече са напуснали перона),
лицата се отпускат от мъчението в облекчение,
в сънния ритъм на стотина часа.
На път, пътешественици! Не за да избягате от миналото
в друг живот или в някакво бъдеще,
вие не сте същите хора, които напуснаха оная гара
или които ще пристигнат на последната спирка,
сега, когато релсите теснеят, плъзгат се зад вас една към друга;
също на палуба на тътнещ презокеански кораб,
когато гледате как дирята се разширява бяла зад вас,
не трябва да мислите „свърши се миналото“
или „бъдещето е пред нас“.
След свечеряване, в платната и антените,
глас припява от шумящата мида на времето,
(но не за ухото и не на някакъв език):
„На път, вие, които мислите, че пътешествате;
вие не сте онези, зад които пристанището
се отдалечаваше, нито онези, които ще слязат на сушата.“
Тук, между по-близкия и по-далечния бряг,
когато времето се е оттеглило, гледайте към бъдещето
и към миналото с еднакво чувство.
В миг, който не е миг на действие или на бездействие,
това е, което можете да получите: „Сред каквато сфера на битието
съзнанието на човека е насочено изцяло
в часа на смъртта“[54] — това е единственото действие
(а часът на смъртта е всеки миг),
и не мислете за плода на действието.[55]
На път!
„О, пътешественици! О, мореплаватели,
вие, стигналите до пристанище, и вие, чиито тела
ще изстрадат разпита и присъдата на морето
или на друго някакво събитие, това е истинската ви цел.“
Тъй и Кришна поучаваше Арджуна
на бойното поле.
Не на добър час,
а само на път, пътешественици.
IV
Господарке, чието светилище е на носа на кораба,
моли се за всички, които плават, които
имат работа с риба, и тези,
които се занимават със законна търговия
и които ги превозват.
Повтори една молитва също
за всички жени, видели синовете си или съпрузите
да отплуват, без да се завръщат:
Figlia del tuo figlio[56]
Царице на небесата.
Също се моли за тях, които са били по кораби
и е свършило пътуването им сред пясъка, върху морските устни,
или в тъмното гърло, което не ще ги отхвърли,
яли другаде, където няма да ги стигне пак на морската камбана
непрестанният зов за молитва.
V
Общуването с Марс и разговарянето с духове,
разказите за живота на морското чудовище,
съставянето на хороскопи и гадаенето
по вътрешности на животни или кристал,
откриването на болести по подписа, оформянето
на биографии по гънките на дланта,
трагедии — по пръстите; извличането на поличби
чрез жребий или чаени листа, разбулването на неизбежното
чрез карти за игра, залъгването с пентаграми
или барбитурати, или дисекцирането
на повтарящия се образ до предсъзнателни страхове —
изучаването на утробата или гроба, или сънищата, всичко това са
обичайни забавления, опиати и статии по вестниците:
и винаги ще бъдат, някои от тях особено
когато има национални бедствия или затруднения
някъде — по бреговете на Азия или на Еджуеър Роуд.
Човешкото любопитство търси минало и бъдеще
и се придържа към това измерение. Но да се намери
пресечната точка на безвременното
с времето — това е работа за светеца.
И не всъщност работа, а по-скоро нещо дадено
и отнето — в пожизнена смърт от любов,
плам, жертвеност и себеотрицание.
За повечето от нас съществува само случайният
миг — мигът във времето и вън от времето,
пристъпът на безумие, когато си изгубен в сноп от слънце,
дивата мащерка невиждана, зимната светкавица
или водопадът, или музика, така дълбоко чута,
че изобщо не е чута, ала ти си тази музика,
докато музиката трае. Това са само намеци и догадки,
намеци, последвани от догадки; а останалото
е молитва, ритуал, дисциплина, мисъл и действие.
Намекът полуотгатнат, дарът полуосъзнат е Въплъщението.
Тук е невъзможният съюз
между сферите на битието.
Тук и минало, и бъдеще
са победени и примирени.
Иначе делата са движение
на нещо, което е движено —
без свой вътрешен източник,
тласкано от бесовски, демонски
сили. Правилното действие
е свобода от минало и бъдеще.
За повечето от нас това е
стремеж непостижим през живота.
И не сме победени само
защото не сме правили опити:
Ние, доволните накрая,
ако завръщането ни нахрани
(близо до тисовия[57] корен)
живота на смислена почва.
I
Пролетта сред зима е самостоятелен сезон
вековечен, макар и прогизнал по залез,
висящ във времето между полюс и тропик.
Когато късият ден е най-светъл, от мраз и огън,
краткото слънце възпламенява водоеми и канавки
в безветрен студ, който е топлината на сърцето,
и отразява във воднисто огледало
блясък, който в късния следобед е слепота.
И греене по-ярко от лумнал клон или жарава
раздвижва немия дух: не вятър, а огън от Петдесетница[59]
в тъмното време на годината. Между топене и заледяване
сокът на душата потръпва. Няма мирис на земя
или на нещо живо. Това е пролетта,
но не по договора на времето. Сега живият плет
добелява за час в краткотрайни цветчета
от сняг, цъфтеж по-внезапен
от летния, нито напълване, нито повяхване,
не по плана на размножаването.
Къде е лятото сега, невъобразимото
нулево лято?
Ако дойдете насам
по пътя, който е възможен за вас,
от мястото, отдето ви е възможно да дойдете,
ако дойдете насам през май, ще намерите живия
плет отново бял, през май, похотливо сладостен.
Ще бъде същият и в края на пътуването,
ако дойдете нощем, като разбит крал,[60]
ако дойдете денем, без да знаете защо,
ще бъде същият, когато свърнете от черния път
и обиколите зад свинарника към сивата фасада
и надгробния камък. А това, за което мислехте, че сте дошли,
е само черупка — смислова обвивка,
от която целта пониква, и то само ако бъде
осъществена, Вие не сте имали цел,
или целта е оттатък края, който сте си представяли,
и се променя при осъществяването. Има други места,
които също са краят на света, сред челюстите на морето
или над тъмно езеро, в пустиня или град —
но това е най-близкото, по място и по време,
сега и в Англия.
Ако дойдете насам
по който и да е път, отдето и да е,
по всяко време на деня и годината,
ще бъде винаги същото: ще трябва да отсрочите
смисъла и намеренията. Вие не сте тук, за да свидетелствате,
да се информирате, да задоволявате любопитството си
или да давате отчет. Вие сте тук да коленичите,
където молитви са се сбъдвали. А молитвата е повече
от реда на думите или от съзнателното занимание
на молещия се ум, или от звука на гласа, който се моли.
И това, за което мъртвите нямаха реч приживе,
могат да ви го кажат, след като са мъртви: съобщението
на мъртвите е изречено чрез огън отвъд езика на живите.
Тук пресечната точка — безвременният миг
е Англия и никъде. Никога и винаги.
II
Пепелта на старец по ръкава —
само това от розата остава.
Прашен стълб във въздуха издигнат
показва докъде живота стигна.
Този прашен стълб от тебе вдишан
е бил стена с ламперия и мишка.
Край на безнадеждност и надежда —
така смъртта във въздуха изглежда.
Засуха и прилив на водата
избиват по очите и в устата.
Мъртъв пясък със водата мъртва
се борят кой от тях да бъде първи.
Пуста почва, изсушена, сляпа
безплодието на труда ни зяпа.
Смях, но без веселие — това е
смъртта във земята ни — краят.
Огън и вода властта ще вземат
по градове, по пасища зелени.
Огън и вода ще се надсмеят
над Жертвата — забравихме за нея.
Огън и вода ще разрушават
основите, потънали в забрава,
на олтари и абсиди святи —
това е край във огъня и във водата.
В несигурния час преди развиделяване,
близо до края на несвършващата нощ,
повтарящия се край на безкрайното,
след като черен гълъб със трептящ език
изчезнал бе оттатък хоризонта у дома,
а мъртвите, листа дрънчаха като ламарина,
надолу по асфалт, по който други звуци нямаше,
между три области димящи аз видях
един да крачи, да се шляе и да бърза —
към мен понесъл се като металните листа
пред утринния градски бриз без съпротива
и втренчен в сведеното му лице, тъй както
с изострено внимание се изучава
предизвикателно първия срещнат в здрача,
в миг срещнах погледа му — беше мъртъв гений
когото знаех, бях забравил и едва си спомнях —
един или пък много; сред лицето тъмно
видях очите на познат разносъставен дух,
толкова близък и съвсем неузнаваем.
Тъй, двойна роля възприел, извиках аз
и чух друг глас да вика: „Как! Нима си Ти това?“
Макар че нас ни нямаше. Аз бях все същият,
усещах себе си, но бях и някой друг,
а той — лице, което се оформя; думите
предхождаха и предизвикваха познаването.
Така, на общия вятър подчинени
и тъй далечни, че добре да се разбираме,
в съгласие с това кръстосващо се време
за среща никъде — нито преди, ни после,
като патрул от мъртъвци закрачихме.
Аз казах: „Чувствам се пред чудото спокоен,
макар спокойствието да поражда чудото.“
Но говори: аз доста не разбрах или не помня.
А той: „Не ми се иска да повтарям пак
от теб забравените вече мои мисли.
Те изиграха свойта роля: остави ги.
Така и с твоите — моли се другите
за тях да ти простят, тъй както аз те моля —
прости за лошо и добро. Плодът от вчера
изяден е и звярът сит отритва кофата.
Че вчерашните думи са на вчерашен език,
а утрешните още чакат новия си глас.
Но както преходът не представлява трудност
за чуждоземния и неспокоен дух
тук между двата заприличали си свята,
изричам думи непомисляни отдавна
по улици, които не очаквах пак да видя,
когато тялото ми тръгна към далечен бряг.
Понеже моят дял са думите, а те
ни карат да пречистваме на свойто племе говора
и дават на ума свръхзрения, прозрения,
ще ти разкрия дара, който е запазен
за старостта, като корона на делата ти.
Първо — студът трептящ на чезнещото чувство
без чар, без други обещания, освен
горчивото безвкусие на плод от сенки,
когато почнат тяло и душа да се разделят.
Второ — съзнатата безсилност на гнева
пред глупостта човешка и мъчителният
смях пред това, което е престанало да радва.
Накрая — болката от преповтаряното
на всичко, що си вършил и си бил; срамът
от късно осъзнатите подбуди, от неща
зле свършени и във вреда на други хора,
неща, които взимал си за добродетелни.
И те гнетят похвалите, петни те почитта.
От зло към зло раздразненият дух напредва,
докато го спаси пречистващият огън,
където в стъпка влизаш ти — като танцьор.“
Изгря денят. Сред улицата разнебитена
ме изостави тон със нещо като поздрав —
стопи се в миг, щом прозвуча тръбата.
III
Има три състояния, които често си приличат,
но са напълно различни, цъфтят от един и същи жив плет:
привързаност към себе си, към хора и предмети, непривързаност
към себе си, към хора и предмети; и накрая растящото помежду им безразличие,
което прилича на другите две, тъй както смъртта прилича на живота,
бидейки между два живота — безцветие
между живата и мъртвата коприва. Това е ползата от паметта:
да освобождава — не да лишава от любов, а да разширява
любовта отвъд желанието, и така — да освобождава
от бъдеще и минало. По същия начин любовта към родината
започва като привързаност към личното ни поле на дейност
и стига до съзнанието, че дейността е от малко значение,
макар и не без значение. Историята може да е робство.
Историята може да е свобода. Виж, сега те чезнат,
лицата и местата, заедно с твоето „аз“, което, колкото е можело, ги е обичало,
за да бъдат обновени, преобразени в друг порядък.
Грехът е Неизбежност, но
всичко ще е добро
и всеки ред на нещата ще е добър.
Като помисля пак за това място
и за хората, не напълно достойни,
не съвсем близки и приятни,
но някои със странен дух,
всички докоснати от общия дух,
обединени от борба, която ги е разделяла,
като помисля за един крал[61] на здрачаване,
за трима души й повече на ешафода
и някои погинали в забрава
по други места, тук и в чужбина,
и за един погинал сляп и тих,[62]
защо е нужно да прославяме
мъртвите повече от умиращите?
Не за да ударим камбаната обратно
и не в заклинание,
с което да повикаме призрака на Розата.[63]
Не можем да разбуждаме старите раздори,
не можем да възраждаме стари политики
или да следваме древен барабан.
Тези мъже и техните противници
приемат конституцията на мълчанието
и са приети в една партия[64].
Каквото и да наследим от успелите,
сме го взели от победените —
това, което трябваше да ни оставят — символ:
символ завършен в смъртта.
И всичко ще е добро,
и всеки ред на нещата ще е добър,
когато подбудите бъдат пречистени
в земята на нашите молитви.
IV
Пропада гълъб — въздуха сломява,
възпламенен в разпаления страх,
който езикът обявява
за истинско спасение от грях.
Единствена надежда ни остава
в избора на клада — между много —
там огънят ще ни спаси от огън.
Кой мъките създаде? Любовта.
Любов е неизвестното ни име
на този, що тъка
пламтящата ни риза, нетърпима,
съвсем неотделима от плътта.
Живеем само — дишаме в тревога —
поглъщани от огън или огън.
V
Което наричаме начало, често е краят,
и да стигнеш края, значи да започнеш отначало.
Краят е това, от което тръгваме. И всеки израз
или изречение, което е правдиво (тоест всяка дума там е у дома си
и е на местото си, за да поддържа другите —
естествена връзка между новото и старото,
простата дума — прецизна, но не педантична:
съвършената двойка, която танцува),
всеки израз и всяко изречение е край и начало,
всяко стихотворение е епитафия. И всяко действие
е стъпка към ешафода, към огъня, в гърлото на морето
или към нечетивен камък: и точно оттам започваме.
Ние умираме с умиращите;
виж, те заминават и ни взимат със себе си.
Ние се раждаме с мъртвите:
виж, те се връщат и ни взимат със себе си.
Мигът на розата и мигът на тиса
са еднакво продължителни. Един народ без история
не е свободен от времето, понеже историята е структура
от безвременни мигове. Така, докато гасне светлината,
историята е сега и Англия.
След силуета на тази Любов и гласа на това
Призвание
ние няма да престанем да търсим
и в края на нашето търсене
ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,
и ще познаем мястото за първи път.
През непознатата, запомнена врата,
когато последната земя, неоткрита все още,
е това, което бе в началото;
край извора на дългата река
гласът на скрития водопад
и на децата в ябълковото дърво,
невидими, защото не са били търсени,
но чути, получути, в покоя
между две вълни на морето.
Бързо, хайде, тук, сега, винаги —
в състояние на съвършена простота
(което струва не по-малко от всичко)
и всичко ще бъде добро,
и всеки ред на нещата ще бъде добър,
щом езиците на пламъка са сплетени
в короната — във възела от огън, —
щом огънят и розата станат едно.[65]
Може да се опори дали Т. С. Елиът е най-големият или един от най-големите англоезични поети на 20-и век. Но безспорно е, че той е най-популярният. Оказал е влияние върху поезията далеч отвъд пределите на Великобритания и на англоезичния свят. Още през 1939 г. в Япония започва да излиза списание „Аречи“, което значи „Пуста земя“ — по едноименната поема на Елиът. Между неговите преводачи по света са поетите Георгиос Сеферис, Еуженио Монтале, Артур Лундквист, Хуан Рамон Хименес, Ханс Магнус Енценсбергер. Неговите ученици и подражатели са навсякъде и днес.
И в България Елиът се радва, струва ми се, на голяма популярност. Стиховете му са оказвали както в преводите на Цветан Стоянов от 60-те години, така и в оригинал значително влияние върху много български поети от различни поколения. Парадоксално е при това, че настоящето издание е първият самостоятелен сборник с избрани стихотворения на Т. С. Елиът на български език. Досега са излизали преводите на Цветан Стоянов в антологията „Съвременни английски поети“ (1969 г.) и в избраните преводи на Цв. Стоянов, публикувани посмъртно (1984 г.), преводът на Вл. Свинтила на „Четири квартета“ и други някои инцидентни публикации в пресата. Излизал е през 1980 г. и неголям том с избрани критически произведения на поета, който освен за родоначалник на академичната съвременна поезия в англоезичния свят се смята и за родоначалник на т.нар. „нова критика“. Пиесите на Елиът още не са превеждани.
* * *
Томас Стърнс Елиът е роден на 26 септември 1888 г. в Сейнт Луис, щат Мисури, САЩ, в унитарианско аристократично семейство, което помни своя английски произход — от Ийст Коукър (вж. „Четири квартета“) в Съмърсет, откъдето Елиът се преселват в САЩ през XVII в. От 1906 г, Томас Елиът е студент по философия в Харвардския университет. До 1911 г. вече е написал най-ранните стихове от първата си книга „Прелюди“, „Портрет на една дама“, „Любовната лесен на Дж. Алфред Пруфрок“. В периода 1910–1911 г. учи френска литература и философия в Сорбоната. Пише стихове на френски език, някои от които публикува в книгата „Стихотворения“. На приятеля му от това време Жан Верденал, убит през Първата световна война при Дарданелите, е посветена книгата „Пруфрок и други наблюдения“.
Елиът се връща в Харвард, а през 1914 г. отново е в Европа — първо в Марбургския университет в Германия. След началото на войната заминава за Англия и прави докторска дисертация в Оксфорд. В Лондон се среща с Езра Паунд, а през 1915 г. се жени за Вивиън Хей-Ууд и така остава завинаги в Англия въпреки първоначалните си не особено добри впечатления от тази страна.
През 1915–1916 г. работи като учител. През 1917 г. излиза първата му книга „Пруфрок и други наблюдения“, платена (без знанието на Елиът) от Езра Паунд, който възхвалява младия поет. Книгата обаче няма особен успех. Същата година Елиът започва работа в лондонската банка Лойдс, където остава до 1925 г. Същевременно е и помощник-редактор на списание „Егоист“ до 1919 г., когато издава частно „Стихотворения“. Повечето от тях са известни от неговите „Избрани стихотворения“ като „Стихотворения 1920 г.“ През 1920 г. издава третата си стихосбирка „Ara Vos Prec“, в която събира почти всичките си стихотворения, писани и публикувани преди „Пуста земя“.
Движи се в компанията на философа Бертран Рьсъл (приятел главно на Вивиън), на писателите Вирджиния Улф и Езра Паунд, боледува често — както физически, така и от нервни разстройства, старае се, както твърдят, да бъде англичанин повече от англичаните. От 1922 г. започва да издава списание „Крайтириън“, което продължава да съществува до 1939 г. Там, през 1922 г., а после и в нюйоркското списание „Дайъл“ излиза поемата „Пуста земя“. Именно тя му донася голямата слава. Паунд е съкратил наполовина първоначалния текст, поради което „Пуста земя“ е посветена на него като „illmiglior fabboro“ („по-добрия ковач“). Поемата включва пасажи от по-стари творби на Елиът, а това, което отпада от нея, служи за основа на „Кухите хора“ и други по-късни стихотворения.
През 1925 г. Елиът става директор на издателство „Фейбър енд Гуайър“, по-късно известно като „Фейбър енд Фейбър“. Същата година издава „Избрани стихотворения: 1909–1925 г.“.
През 1927 г. Томас Елиът се отказва от американското си поданство и влиза в аигликанската църква. Една година по-късно изрича прочутата фраза: „Аз съм класицист в литературата, роялист в политиката и англо-католик в религията.“ Поемата „Пепелната сряда“, публикувана през 1930 г. в Лондон и Ню Йорк, бележи повратна точка в творчеството му. От радикален критик на обществото Елиът се е превърнал в църковен проповедник и консерватор. Стилът му еволюира.
През 1932 г. издава избрани критически есета. През 1933 г. се разделя с Вивиън Хей-Ууд, която по-късно полудява и умира в психиатрична клиника през 1947 г. Същата 1933 г. Елиът посещава САЩ и изнася в Харвард лекция, публикувана по-късно като „Ползата от поезията и ползата от критиката“.
През 1935 г. издава първата си пиеса „Убийство в катедралата“. През 1939 г. — книга с детски стихове, по които през 80-те години бе създаден популярният мюзикъл „Котките“. През 1943 г. в Ню Йорк и следващата година в Лондон публикува изцяло „Четири квартета“, поотделно започнали да излизат още от 1936 г. Нобеловата награда за литература Т. С. Елиът получава, през 1948 г.
След тази година пише още три пиеси. През 1957 г. сключва брак с Валери Флетчър. Споделя по-късно, че е имал само два периода в живота си, когато се е чувствал щастлив — в детството си и по време на втория брак. Т. С. Елиът умира в Лондон на 4 януари 1965 г.
* * *
Мисля, че ако с една дума трябва да се характеризира силата на Елиът, тази дума трябва да бъде „драматизъм“. Драматизъм повече в стиховете му, отколкото в драмите. И може би преди всичко вътрешен, слабо изразен във външни събития драматизъм на неговата личност. Тя сякаш е изградена от балансирани съчетания на взаимоизключващи се крайности.
Роден в САЩ и в началото приел Англия без особен възторг, той става британски поданик, англиканец и европоцентрист. Елиът е критик на буржоазността (от християнски позиции — „Хорове към скалата“), но същевременно дългогодишен банков чиновник, който доста добре се справя с лихварската си работа. От една страна, той е моралист, който се възмущава от безнравствеността на съвременното общество („Свиней Агонист“, „Свиней сред славеите“). От друга страна, е правил, макар инцидентни, изявления с антисемитски характер (вж. „Геронтион“). Те са като че ли в преносен смисъл — като изявления против буржоазността, против „лихварството“, — но все пак смущават. По този повод поетът Д. Дж. Енрайт отбелязва: „Един мой приятел направи най-точното наблюдение — «Но, боже мой, той (Елиът) изобщо никого не харесваше!»“ А критикът Алфред Казин заявява: „Ако трябваше като писател от еврейски произход да отхвърлям всички големи писатели, правили антисемитски изказвания, нямаше да има какво да чета.“
Елиът все пак не е приемал фашизма — въпреки че неговият приятел Езра Паунд е фашист (а впрочем и евреин). Сравнително по-голям интерес, макар и само в младежките си години, Елиът проявява към комунистическата идеология. Тогава това е много модно. По-късно поетът става радетел за един вид селска „комуна“, но на строго религиозна основа — християнска селска община от средновековен тип. (Книгата му „Идеята за християнско общество“ излиза в Лондон през 1939 г.) Директно антифашистки смисъл в поетическия призив за обединяване на Кромуел и Чарлс I, на републиканци и монархисти, протестанти и англиканци пред външния враг на Англия можем да открием в „Литъл Гидинг“ — последния от „Квартетите“, писан по време на Втората световна война.
От една страна, Т. С. Елиът е теоретик на деперсонализацията в изкуството за сметка на културната традиция. В своята ранна статия „Традиция и индивидуален талант“ той заявява: „Никой поет, никой творец от кое да е изкуство, сам, откъснат, няма стойност. Неговата значимост, неговата величина се определя от величината на отношението му към покойните поети и творци… трябва да го поставите — за контраст и сравнение — сред мъртвите.“ И още: „Развитието на твореца е постоянна саможертва, постоянно заличаване на собствената самоличност.“ Това негово отношение към творчеството е станало пословично.
От друга страна обаче, в поетическото творчество на самия Елиът винаги личи не само характерният индивидуален почерк, но и автобиографичната основа, личната почва, от която е израснала преднамерено надличната му „дантевска“ поезия. „Пуста земя“ например, добилата шумна известност поема, с която той става в очите на своите читатели изразител на общите настроения след Първата световна война, има всъщност силно автобиографична основа. Въпреки че „Пуста земя“ донякъде прилича на колаж от цитати, не само чувстваме индивидуалния, интонационно своеобразен глас на Елиът, но виждаме и тясно личната основа на част от текста. Не е трудно да познаем например в „Игра на шах“, втората част от поемата, гласовете на самия поет и на неговата първа съпруга Вивиън, страдащи и двамата по това време от болезнено нервно разстройство, отдадени на светски живот в столичния културен елит, а същевременно неспособни на пълноценен контакт, винаги затворени в своята собствена чувствителна и наранима душевност.
От една страна, Елиът изгражда поезията си като колаж, с многобройни реминисценции, алюзии и преки цитати главно от Библията и Данте (в по-ранните му произведения се чува ясно и гласът на Бодлер). Лапидарността, накъсаността и ерудитската многоплановост са съзвучни на съвременното тясноспециализирано общество, разпадащо се на микрообщества без обща цел и смисъл. Можем да видим дори сходство с постмодернизма и деконструктивизма, което прави Елиът поет на време бъдеще за него самия.
Същевременно цялата му поезия е обединена от една мощна, единна фонова емоция, а в по-късните му произведения към нея се наслагва и чисто идеологическият фон на християнството. (Тези по-късни произведения — „Пепелната сряда“ и „Четири квартета“ — като че ли са най-добри и завършени.) Така поезията му става сетивна, интуитивно достъпна, което контрастира с нейната херметичност и висока ерудираност. Елиът е силно драматичен поет. Дори може да се каже — театрален.
Затова при цялата си елитарност той съумява да бъде и невъобразимо популярен, което е все по-трудно за един сериозен поет в наше време.
Елиът е модерен поет, новатор, но същевременно сам се обявява за класицист и е баща на съвременната академична поезия. Той съчетава на пръв поглед несъвместими противоположности, при него „розата и огънят са едно“, лично и традиционно, ужас и ирония, свободен стих и сложни метрически фигури съжителстват в органично цяло.
„Никой стих не е свободен за човека, който иска да свърши добра работа“ — казва Елиът още в началото на 20-те години. Освен това в есето за Езра Паунд (1928 г.) не без самочувствие, но и не без основание заявява, че има три типа английски Vers libres — неговият собствен, този на Паунд и на учениците на Уитман. Но Паунд е по-скоро великолепен интерпретатор на класически образци, а това, което пише Уитман, според Елиът е „голяма проза“, не и поезия. Елиът в този смисъл е по-сроден с Паунд, но той не модернизира класиката, а по-скоро довежда до класическо съвършенство на формата свободния стих с неговите силно експресивни интонации.
Томът с кореспонденцията на Елиът, издаден през 1988 г. от „Фейбър“, започва с откъс от едно впечатляващо писмо до поета от най-голямата му сестра Ада, писано през 1943 г., когато тя е на смъртно легло: „…Когато ти беше мъничко момченце и се учеше да приказваш, често изговаряше ритъма на изречения, но без да изговаряш думите — възходящата и низходящата интонация на нещата, които се мъчеше да кажеш. Аз ти отговарях по същия начин — нищо не казвах, но все пак разговарях с теб, както си седяхме един до друг на стълбата, на улица Локус 2635. И ето сега ти мислиш за ритъма преди думите в едно ново стихотворение!… Мило малко момче!“ Ада Елиът Шефилд има предвид есето „Музиката на поезията“, публикувано през 1942 г. И наистина поезията на Елиът ни внушава сякаш своя смисъл отвъд думите.
Мисля, че това, което прави в най-голяма степен Т. С. Елиът съвременен днес, дори по-съвременен, отколкото е бил в средата на века, е неговият европоцентризъм и желанието му европейският свят да се върне към християнските ценности. Елиът мечтае всъщност за обединена Европа. Обединена в културно отношение, защото културата й по произход е обща. Тези идеи стоят в основата на списание „Крайтириън“. Но и самият Елиът, макар и американец по рождение, е колкото англичанин, толкова и французин, писал е на (и е превеждал от) френски, влиял се е от френските декаденти. Същевременно за него най-великият поет е Данте — той присажда Данте на почвата на английската културна традиция в собствените си стихове.
Колкото до потапянето на Елиът в християнската религия, това също е твърде актуално днес, след краха на тоталитарните идеологии в Европа, когато може би сме в началото на едно религиозно възраждане. Елиът сякаш го предвижда още когато съветският и италианско-немският тоталитаризъм са в разцвета си.