— Не пръскайте роклята ми, Щирнер! Вие не умеете да гребете.
— Разбира се! Когато отиват да се разхождат с лодка, жените имат навик да обличат рокля от такава материя, върху която водните пръски оставят неизличими петна.
— Това остроумие заимствувате от Джером К. Джером, от неговия разказ „Трима в една лодка“, нали?
— Вие сте много начетена, фройлайн. Аз не съм виновен, че Джером е направил това наблюдение преди мен. Истината си остава истина дори когато в лодката пътуват не четирима, а петима.
— Ние сме само четирима! — обади се от своята пейка Ема Фит.
— Прекрасна, златокъдра кукло — отговори Щирнер, — четвъртият пътник в лодката на Джером беше куче; първи в нашата лодка е моят Фалк.
— Защо първи?
— Защото е гениален. Фалк! Подай кърпичката на фройлайн Фит — виждаш, че я изпусна.
Фалк, красив бял сетер, ловко скочи и подаде кърпичката. Всички се засмяха.
— Сами видяхте! — самодоволно каза Щирнер. — Фройлайн Глюк, омъжете се за мен. Ще открием с вас пътуващ кучешки цирк. Аз, с червена клоунска перука, ще показвам чудеса на дресировката, а вие ще стоите на касата. Представете си само тази идилия: публиката приижда на тълпи пред нас, кучетата танцуват, в касата шумолят пари… А след сеанса ние пируваме на масата в компанията на най-прелестните, най-преданите четириноги приятели. Великолепно! Това е много повесело, отколкото да се работи при Карл Готлиб.
— Благодаря ви, но не обичам скитническия живот.
— Хм… При вашия капитал аз съм твърде нищожна партия, нали?
— При моя капитал?… — с недоумение попита Елза Глюк.
— Защо се учудвате? Преструвате се, че не знаете своя капитал. Вашите чудни коси на Тицианова Венера… Нали това е естественият им цвят? Не си придавайте възмутен вид, зная, че е естествен. А Тициановите жени, ако ви е известно, са боядисвали косите си със специален разтвор — дори неговата рецепта е запазена някъде. Ето виждате. Световни красавици, вдъхновяващи четката на Тициан, са създавали изкуствено това, което на вас щедрата природа е отпуснала без представяне на рецепта… А вашите очи, сини като небесна бездна! Те, разбира се, не са изкуствено оцветени…
— Престанете…
— Вашите зъби — бисерна огърлица…
— Следва описание на коралови устни, нали? Човек би помислил, че не сте секретар на скучен банкер, а търговски пътник на някоя бижутерийна фирма. Аз ще ви се отплатя за тези бижутерийни комплименти, непоносими човече! А вашето дълго лице, вашият дълъг нос, вашите дълги коси, вашите дълги ръце — те, разбира се, са истински, нали?
— А на вас, изглежда, повече ви харесва закръгленото? Ето такова топчесто лице като на Ото Зауер. Кръгли очи и може би кръгъл капиталец след десетина години…
— Стигнахте до вулгарности — каза с недоволство в гласа Елза Глюк.
— Моля, не пресмятайте капиталите в чуждите джобове — обади се Зауер, юрисконсулт на банкера Готлиб. По време на разговора между Щирнер и Елза, Зауер нямаше настроение и мълчаливо разсичаше с дългите весла водата, порозовяла от лъчите на залязващото слънце.
Щирнер почувствува, че наистина прекали със своето остроумие и заговори по-сериозно:
— Извинете, никого не исках да обидя. Исках само да кажа, че и в любовта, както във всичко, съществува все същият закон на борба за съществуване: побеждава най-силният. Самците елени се бият в смъртоносен двубой и на победителя се пада рогатата, четиринога самка. А кой е най-силен в нашето общество? Този, който владее капитал. Представете си, фройлайн — обърна се Щирнер към Елза, — че изведнъж стана богат като Крез, не, още по-богат — като уважаемия ни шеф Карл Готлиб, — тогава моето лице навярно няма да изглежда толкова продълговато в женските очи!
— Още по-продълговато! — отговори Елза със смях.
— Е! — недоволно произнесе Щирнер. — Това е, защото с вашия капитал от красота вие можете да избирате по вкус и от средата на готлибовци. А какво остава да правим ние — дребната риба, разни там секретари и секретарчета, които стоят близо до пируващата трапеза, но са принудени да обират само трохите, да преглъщат слюнката си, когато гледат как другите се наслаждават от благата на живота?
— Какви грозни думи, Щирнер! — каза Фит.
— Извинете, ще обърна сериозно внимание на своя речник… Честността — продължи Щирнер, — ето нашия порок, от който се възползуват стоящите над нас. Хайне веднъж казал: „Честността е прекрасно нещо, ако всички около мен са честни, а само аз съм мошеник.“ Но тъй като всички, които ни заобикалят — присъствуващите, разбира се, се изключват, — са без изключение мошеници, то, за да завладеем щастието — и той многозначително погледна към Елза Глюк[1], — трябва очевидно да станем такива свръхмошеници, в сравнение с които останалите мошеници биха изглеждали добродетелни хора.
— Днес май несполучливо развличате дамите, Щирнер — намеси се отново в разговора Ото Зауер. — Шегите ви придобиват твърде мрачен оттенък…
— А? — машинално запита Щирнер, внезапно наведе глава и млъкна. Лицето му се състари. Дълбока бръчка легна между веждите му. Изглеждаше дълбоко замислен, като че решаваше някакъв труден въпрос. Фалк сложи едната си лапа на коляното му и внимателно го гледаше в лицето.
Веслата стояха неподвижни в ръцете на Щирнер, от тях непрекъснато се стичаха капки вода, кървави от лъчите на залязващото слънце.
Елза Глюк, загледана във внезапно застарялото лице на Щирнер, изведнъж потрепера и обърна погледа си към Зауер, като че търсеше помощ.
Неочаквано Щирнер силно удари веслата във водата, захвърли ги и се разсмя.
— Слушайте, фройлайн Елза, а какво би било, ако стана най-могъщият човек на земята? Ако на една моя дума, на един мой жест се подчиняват всички, както се подчинява Фалк! Фалк! Дръж! — извика Щирнер и хвърли камшика зад борда на лодката. Фалк се хвърли като стрела зад борда на лодката. — Ето така! Ако стана господар на света?
— Знаете ли, Щирнер — каза Елза, — вие имате младо, но ужасно старомодно лице. Такива лица се срещат в семейните албуми. Обикновено за тях казват така: „А ето това е дядо ми на младини.“ Вие сте точно такъв „дядо на младини“. Не, вие абсолютно не подхождате за Наполеон. Освен ако от вас излезе борсово наполеонче.
— Ах, така ли? В такъв случай ви лишавам от корона, дворец, златна каляска, брилянтова огърлица и от всичките ваши придворни пажове и дами. Лишавам ви от моята милост. И знайте, че съвсем не ви обичам. Не мислете, че се канех да извърша подвизи като средновековен рицар само за да бъда удостоен да получа ръката и сърцето ви. Съвсем не! Вие сте за мен само мерило за моите постижения. Първо залагане — не повече.
— Е, добре! А няма ли да ви бъде угодно да се заловите за веслата? Време е да се прибираме.
Щирнер измъкна в лодката мокрия Фалк, който се отърси и опръска всички. Глюк и Фит извикаха.
— Отидоха неводоустойчивите ви рокли — пошегува се Щирнер, като силно натисна веслата.
Лодката бързо заплава по течението. Слънцето се скри зад гората. Отгоре реката блестеше като разтопено злато, около лодката вече легнаха сини сенки. Лъхна влага. Ема наметна раменете си с пухкав шал.
Всички млъкнаха. Водата беше като огледало. Изрядко малка рибка прорязваше гладката повърхност с блясъка на своите люспи.
— Не знаех, че сте толкова честолюбив, Щирнер — наруши мълчанието Зауер. — Кажете, кое ви накара тогава да изоставите научната си кариера и да се прехвърлите при нас, скромните служещи на Карл Готлиб? Нали, ако не греша, вие работехте успешно в областта на мозъчните изследвания и аз дори срещах във вестниците някои бележки за ваши сполучливи опити… Как се казваше онази млада наука, по която се увличахте то гава? Рефлектология?
— Представите ми за тази наука са съвършено смътни — каза Елза.
— Уважаеми госпожици и уважаеми господа! — започна Щирнер с тон, сякаш четеше лекция в отбрана аудитория. — Рефлектологията е наука, която изучава реакциите на човека и изобщо на всяко живо същество, възникващи във връзка с въздействието на външния свят и характеризиращи от своя страна изобщо цялото отношение на живото същество към заобикалящата го среда. Разбирате ли?
— Абсолютно нищо — отговори Ема.
— Ще се постарая да се изразя по-просто. Рефлексът е предаване възбуждането на нерв от една точка на тялото на друга посредством центъра, тоест, мозъка. Всяко въздейстие отвън — чрез сетивните органи, — по пътя на рефлекса чрез центъра, активизира едни или други органи на тялото, с други думи, предизвиква реакция. Детето протяга ръка към огъня. Огънят го опарва. Това въздействие на огъня върху кожата се предава чрез нервите в мозъка, а от мозъка идва съответната реакция към ръката: детето отдръпва ръката си. То свързва представата за огъня с представата за болка. И всеки път, когато вижда огън, детето страхливо отдръпва ръката си. Получило се е това, което научно наричаме условен рефлекс. Ще приведа по-сложен пример. Вие давате на кучето храна и всеки път, докато то се храни, свирите на флейта. Музикално хранене. По време на яденето у кучето обилно се отделя слюнка. След известно време, когато свиренето на флейта тясно се свърже в съзнанието на кучето с вкусовите усещания, достатъчно ще бъде да засвирите на флейта и у кучето усилено ще започне да се отделя слюнка. Условен рефлекс!… И като помислим само, че най-„светите“ човешки чувства като дълг, вярност, задължение, честност и дори знаменитият Кантов „категоричен императив“ са условни рефлекси от същия вид, както и отделянето на кучешките слюнки! Процесът на създаването на такива рефлекси е по-сложен, но същността им е еднаква. Признавам, че при такова научно осветление всички тези високи добродетели не предизвикват у мен особена почит… Ето защо понякога ми се струва, че на някого е изгодно това отделяне на добродетели, някой свири на флейтата на религията, морала, дълга, честността, а ние, глупците, отделяме слюнки. Не е ли време да захвърлим тези вехтории и да престанем да играем по свирката на стария морал?…
Зауе; реши да промени разговора и отново запита Щирнер защо е изоставил научната кариера.
— Вие знаете толкова много, Щирнер — каза той. — Може би в научното поприще по-скоро бихте постигнали известност и успехи.
— Защо изоставих научната си кариера, уважаеми Зауер — отговори Щирнер с лукаво пламъче в очите. — Аз изследвах около хиляда човешки мозъка и представете си, никъде не намерих ум. И реших, че е по-приятно да имаш работа с мозъците, когато са поднесени панирани на трапезата на нашия предобър шеф.
— Какви гадости говорите пак! — чу Щирнер зад себе си гласа на Фит.
— Хиляди извинения! Уверявам ви, че нашият Готлиб не се храни с човешки мозъци. Само в преносен смисъл, хаха! Аз чувствувам например, че утре заран той ще изяде банкерската къща „Тьопфер и К“. Исках само да кажа, че на средновековните господари, които са имали подръка планини от всякаква храна и бъчви с вино, им е било леко да се занимават с наука. А сега… ето ние със Зауер сме само скромни служещи банкер и дори вие, най-прелестни фройлайн, неговите машинописка и стенографка, получавате повече, отколкото един млад доктор по най-бляскавите науки. Както виждате, аз съм откровен. Не съм нито първият, нито последният, който предпочита паницата леща пред бъдещите облаги на първородството. Впрочем кой знае? В училище ни учеха, че правата линия е най-късото разстояние между две точки. Но нали цялата математика е абстракция? В реалния свят няма прави линии… Стоп! Пристигнахме. Е, а сега — обърна се той към Ема Фит — дайте ми ръката си и ми разрешете да ви придружа до станцията…
Щирнер и Ема тръгнаха напред.
Зауер плати таксата за лодката и подръка с Елза бавно тръгна към железопътната станция.
Стъмни се. Небето се осея със звезди. Пътят беше пуст.
— Погледнете как блещукат звездите! Навярно времето ще се развали… — каза Зауер.
— Да, но ние ще успеем да се приберем — отговори Елза.
— Доволна ли сте от разходката, Елза?
— Не се ли обръщате твърде фамилиарно към мен? — попита с усмивка Елза и без да позволи на Зауер да говори, продължи: — Е, не се оправдавайте. Щях да съм доволна, ако не беше този непоносим дърдорко Щирнер. Има такива празни хора! Бърбори като сврака, не дава никому дума да промълви. И какви претенции!
— Да, дърдорко… — замислено каза Зауер. — Но аз бих ви посъветвал да внимавате с този дърдорко, Елза.
Елза погледна учудено Зауер.
— Нима бях невнимателна с него? — И като се разсмя, тя възкликна: — Не, Ото, вие просто ме ревнувате! Но не е ли рано? Аз още не съм ви дала дума. Мога и да размисля.
— Ето, вие се пошегувахте, а на мен сърцето ми се свива… Дърдорко! Разбира се, дърдорко, но хитър. Чухте ли какво говореше за честността и нейните погрешни пътища? Това е опасна философия. Да ви призная, аз се страхувам от него, страхувам се за вас и за нашия старец Готлиб… Този дърдорко не говори напразно. В думите му се крие нещо. Какво замисля? Няма да се учудя, ако той извърши нещо ужасно…
Елза си спомни съсредоточеното, внезапно състарило се лице на Щирнер, осветено от кървавите лъчи на залязващото слънце, и отново я обзе ужас. Тя неволно стисна по-силно ръката на Зауер.
— И как спечели доверието на Готлиб! Той вече и крачка не му позволява да се отделя, премести го при себе си в къщи… Вечер Щирнер забавлява стареца със своите дресирани кучета.
— Нека бъдем справедливи, Ото, неговите кучета са изумителни!
— Не го отричам. Неговите кучета надминават всичко, известно в областта на дресировката на животни. Особено този Фалк.
— А неговият черен пудел — припомни Елза, — който може да смята, да познава всяка буква от азбуката, да отгатва мълчаливите му заповеди. Понякога ми става страшно…
— Да, като че самият дявол се е вселил в този пудел. Възможно е Щирнер да е умен и талантлив. Но талантливото зло е двойно по-опасно. — И Зауер многозначително погледна Елза.
— За мен не се безпокойте, Ото! Неговите магии не ми действуват. Той ми бе просто безразличен. Но след днешната разходка, когато видях лицето му… Не зная как да изразя… Впрочем може би ние сме несправедливи към него. Какво е това? Ах!
В мрака безшумно се появи Фалк и като захапа края на Елзината рокля, с весело ръмжене я задърпа напред.
Зауер се разсърди на кучето и започна да го пъди. Но Елза се засмя.
— Вие, струва ми се, ставате суеверен, Ото. Очевидно Щирнер е изпратил Фалк да ни предупреди, че трябва да побързаме.
Вратата на кабинета се отвори и на прага се появи банкерът Карл Готлиб, придружаван от личния си секретар Лудвиг Щирнер.
Утринното слънце, огряло цялата стая през стъклените стени, заигра по златните очила на Карл Готлиб. Банкерът присви очи и се усмихна. Той беше около шестдесетгодишен, но никой не би му дал толкова, като видеше бялото му свежо лице и румени страни. Гладко избръснат, лъхащ на скъп сапун, хубави пури и одеколон, винаги доволен, весел и бодър, той беше олицетворение на житейско благополучие.
— Е, как мина разходката ви извън града? — запита той, като стисна поред ръцете на Глюк, Фит и Зауер. — Весело ли беше? Много риба ли наловихте? Времето беше чудесно, нали? Зауер, бъдете любезен да изпратите тези телеграми. Получихме ли борсовия бюлетин? Какъв е днешният курс на долара? Така… Така… Памучните акции? Качват се? Великолепно. Протестирайте тези полици на банкерската къща „Тьопфер и К“. Не мога повече да бъда снизходителен. Днес изглеждате прекрасно, фройлайн Фит… А вие, фройлайн Глюк, за какво мечтаете? Хехе! — И той лукаво й се закани с пръст. — Струва ми се, че се досещам. Пролетта носи опасни бацили. Даа!
Като оправи букетчето теменужки върху ревера на черното си сако, той погледна часовника и каза:
— Сега е десет. Влакът тръгва в десет и четиридесет и пет. Аз заминавам и ще се върна в два часа и петнадесет минути. Отивам да приема завода. Ние с Щирнер бързо ще приключим с формалностите. Тъкмо ще променя въздуха, много се заседях… Колата готова ли е? Да вървим, Щирнер!
Банкерът Готлиб излезе с меки стъпки и вече зад вратата извика:
— Щирнер, къде сте?
— Веднага идвам! — Щирнер бързо мина в съседната стая . Викна: — Фалк! Брут!
Насреща му се втурнаха с весел лай двете кучета: сетерът, който бе на разходката, и Брут, огромен петнист дог.
Минавайки покрай Глюк, Щирнер наклони глава на една страна и насмешливо запита:
— Още ли не сте решили?
— Какво?
— Да се омъжите за мен…
И като се разсмя гръмко, втурна се с кучетата си да догони шефа.
Елза се намръщи. Зауер промърмори нещо зад писалището си.
Под прозореца прошумя потеглящият автомобил.
В стаята настъпи мълчание. Фит тракаше на пишещата машина, Зауер нервно прелистваше някакви книжа.
— Кучкар! — пак тихо проговори той.
— Какво си мърморите там? — запита го Глюк.
— Навсякъде със своите кучета! — отговори Зауер. — Не мога да понасям този превзет господин. Вчера говореше, че Готлиб се храни едва ли не с човешки мозъци, намеквайки очевидно за строгостта на Готлиб спрямо длъжниците му, а днес видяхте ли? Умилква се около шефа. Гледа го право в очите като Фалк!… Защо, мислите, взима кучетата? За да забавлява стареца с тях сред лоното на природата…
— Вие, струва ми се, ставате заядлив, Зауер! — каза Елза. — А Готлиб изяде „Тьопфер и К“ — Щирнер позна…
— Самият той е убедил Готлиб да протестира полиците, в това няма никакво съмнение — навъсено отвърна Зауер.
— Зауер просто ревнува! — пропя с усмивка Фит.
— Бъдете така добра да препишете тази ведомост! — сухо каза Зауер и предаде книжата на Фит.
Фит притихна като дете, което се е провинило, и послушна отговори:
— Моля!
Машината затрака. Всички потънаха в работата си, прекъсвана само от звъненето на телефона.
Около единадесет часа телефонът отново иззвъня. Зауер слушаше телефона по навик, без да се откъсва от деловото писмо.
— Ало! Да, да… Кабинетът на личния секретариат на банкера Карл Готлиб. Какво? Не чувам! Говорете по-силно! Случило се? Какво се е случило,? Как? Не може да бъде!
Писалката падна от ръката на Зауер. Лицето му пребледня. В гласа му прозвучаха такива нервни нотки, че Глюк и Фит оставиха работата и го следяха с тревожно любопитство.
— Сгазил го влакът?… Как така?… Извинете, но любопитството ми е съвсем понятно!… Така… Така… слушам… така… Всичко ще бъде направено!…
Зауер остави телефонната слушалка, прокара ръка по косата си и се изправи зад писалището.
— Какво се е случило, Зауер? — с тревога попита Фит и стана. — Кого е сгазил влакът? Кажете най-сетне!
Но Зауер отново се отпусна в креслото и стоеше безмълвен.
— Да… Предчувствувах нещо такова — каза той след малко и скачайки нервно, бързо заговори: — Току-що по телефона ми съобщиха, че Карл Готлиб е попаднал под влака…
— Но е жив, нали? — попитаха едновременно Фит и Глюк.
— Подробности не са известни…
— Хубави подробности! — каза Фит. — Жив ли е човекът, или не?
— Помолих да ми разяснят случилото се, но ми отговориха, че сега не им било до обяснения… Трябва веднага да се приготви легло и да се повика лекар…
— Значи, е жив? — каза Глюк.
— Може би… — Зауер натискаше копчетата на електрическите звънци, повиквайки лакеите, даваше нареждания, телефонираше на лекари… В дома настана суматоха. Дотича разтревожена икономката.
Готлиб беше сам и цялото му домакинство водеше „домоуправителката“, както я наричаха, чистичката стара фрау Шмитхоф. Тя беше толкова потресена, че Елза трябваше да се погрижи за нея.
Чу се сигналът на пристигащия автомобил.
— Докторът! — извика Фит.
— Не, това е моторът на нашия автомобил — отговори Зауер. — Ханс, вървете веднага при входната врата.
Лакеят Ханс бързо излезе, като ситнеше с болните си крака.
В стаята настъпи напрегнато очакване. Фрау Шмитхоф седеше в креслото, полумъртва от вълнение, и тежко дишаше.
Откъм отдалечените стаи се чу тежък тропот на крака с несъгласувана крачка.
— Носят го… — прошепна Фит. — Поне да е жив…
Вратата широко се разтвори.
Четирима души внесоха обезобразения, окървавен труп на Карл Готлиб.
Шмитхоф истерично изкрещя и загуби съзнание.
Краката на Готлиб бяха отрязани над коленете.
Петият човек, в униформа на железопътен служещ, носеше някакъв пакет. Фит и Глюк познаха одеялото на Готлиб. От разтворения край на одеялото се подаваха лачените обувки на банкера.
„Крака. Това са неговите крака… Какъв ужас! — помисли Глюк. — Но защо ги носят? За какво са му нужни сега?“ — мярна се в ума й тази нелепа мисъл.
Чертите на Готлиб не бяха променени, но лицето му беше необикновено бледо, като хартия.
„От загубата на кръв“ — помисли Елза.
Тя бе поразена и от още една подробност: върху ревера на черното сако на Готлиб се бе запазило букетчето теменужки. Кой знае защо, цветето на гърдите на мъртвеца необикновено развълнува Елза.
Тъжната процесия премина от кабинета в спалнята на Готлиб, като остави след себе си капки кръв по паркета.
След трупа на Готлиб вървеше Щирнер. Лицето му беше по-бледо от обикновено, но спокойно. Той внимателно заобикаляше капките кръв на паркета, за да не стъпи върху тях, сякаш това бяха дъждовни локви.
По петите му вървеше Фалк. Разширените ноздри на кучето душеха капките кръв.
Глюк гледаше Щирнер с ужас, който сама не можеше да проумее. Той срещна нейния поглед и както й се стори, се усмихна само с очи.
Излязъл от спалнята, Зауер приближи до Щирнер и като го гледаше изпитателно в очите, попита:
— Как се случи това?
Щирнер издържа и този поглед — само веждите му трепнаха — — и спокойно отговори:
— Аз не бях очевидец. Готлиб ме помоли да подам бърза телеграма. Това ми отне не повече от пет минути. Когато се върнах, всичко беше свършено. Очевидците казват, че моето куче Брут се изплашило от локомотива и отскачайки настрана, се блъснало в краката на Готлиб. Старецът загубил равновесие и паднал заедно с кучето от перона върху релсите. Горкото куче беше разрязано на две половини!… А на Готлиб отрязани краката…
— Вие жалите само кучето си?
— Не говорете глупости, Зауер! И не отдавайте твърде голямо значение на общоприетия начин за изразяване на прискърбие. Готлиб беше славно старче и ми е жал за него. Но от това не следва, че не мога да изкажа съжаление за смъртта на четириногия си приятел.
— Колко странно! — замислено проговори Зауер, сякаш придаваше особен смисъл на думите си. — Готлиб загина от Брут!
— Моят Брут не е човек, а куче и Готлиб не е Цезар, а банкер — отговори с насмешлива усмивка Щирнер и влезе в спалнята на Готлиб.
Вестта за трагичната кончина на Карл Готлиб, най-крупния банкер в Германия, развълнува целия търговски свят. Кабинетът на банкера бе един от нервните възли на финансовия и промишлен живот на страната. Готлиб финансираше не само банки, но и едрата промишленост. Не беше чудно, че неочакваната смърт на Готлиб стана събитие на деня. Вестниците обсъждаха възможните последици от тази кончина за едни или други кредитори, гадаеха за промените в съотношението на финансовите сили и за съдбата на обезглавената банка. Задаваше се въпросът: ще заеме ли някой мястото на Готлиб, или банката ще бъде ликвидирана. Журналистите информираха читателите за наследниците — роднините на Готлиб: по-малкият брат на покойния, земевладелецът Оскар Готлиб, имаше син Рудолф на двадесет и четири години и четири дъщери. Някакъв вестник дори изчисляваше какъв капитал представлява частта на младия човек и на богатите моми, при все че никой не знаеше точните размери на имуществото.
Търговците се вълнуваха, вестниците шумяха, а в дома на Карл Готлиб завършваше последното действие от трагикомедията на човешкия живот.
В дома вече се разпореждаха с правата на законни наследници спешно извиканите Оскар Готлиб — червендалест, загорял, тромав човек — и неговите луничави, клепоухи деца.
Оскар Готлиб се мръщеше и свиваше устни. Възможноста да забогатее разпалваше искрици в присвитите му очи. Но чувството за такт и отчасти искреното съжаление за смъртта на брат му го правеха сдържан. Затова пък децата му открито ликуваха и се отдаваха без задръжки на сладкото предвкусване за притежаваното богатство. Синът Рудолф, Луиза и Гертруда, големите дъщери на Оскар ходеха от стая в стая, разглеждаха картините, докосваха изящните дребни предмети, деляха вещите помежду си, спореха, смееха се, чертаеха планове…
Осакатеното тяло на Карл Готлиб беше погребано заедно с отрязаните му крака в скъпа гробница със солидна архитектура. Денят след погребението беше определен за отваряне на завещанието.
Този акт бе уреден с голяма тържественост. Поканени бяха и някои служещи на Карл Готлиб, в това число Зауер, Щирнер, Глюк и Фит.
Щирнер седеше със скучаещ вид зад писалището и рисуваше кучета на лист хартия.
— Слушайте, нали вие бяхте секретар на покойния ми чичо? — викна му Рудолф Готлиб. — Бъдете така добър да ме придружите до горния етаж, искам да го огледам…
Щирнер мълчаливо натисна бутона на звънеца върху масата. На вратата се появи лакеят.
— Ханс, придружете господин Готлиб млади на горния етаж!
И Щирнер отново се задълбочи в рисуването на кучета.
Рудолф премълча, но от гняв обсипаното му с лунички лице пламна.
Зауер, който наблюдаваше тази сцена, седнал в ъгъла с Глюк и Фит, се усмихна.
— Гледайте, Елза, Щирнер се държи, като че ли самият той е наследник… Да си призная, не разбирам неговата игра. Той сякаш сам си изпросва новите господари да го изгонят…
— Не се знае какво ще стане и с нас — загрижено каза Ема.
— Е, ако ни уволнят, ще трябва да стана касиерка на пътуващия цирк — засмя се Елза.
— Не се шегувайте, Елза. Аз говоря съвсем сериозно. Щирнер явно е замислил някаква голяма игра.
Като понижи глас, Зауер продължи:
— Не ви ли се струва, че Карл Готлиб загина при твърде странни обстоятелства?
Елза погледна Зауер.
— Какво искате да кажете, Ото? Нали Щирнер дори не е присъствувал в момента на злополуката…
— Аха! Значи мисълта, че смъртта на Готлиб не е случайна, е хрумнала и на вас? Кучето! Ами ако кучето е действувало по необяснимо внушение? Ако не греша, Щирнер в своята научна работа се е занимавал с въпросите на внушението и предаването на мисли от разстояние… Известно ви е какви чудеса вършеше със своите кучета, нали? Спомнете си вечерта, когато се връщахме от разходка, Фалк дотича при нас…
— Какъв ужас! — прошепна Фит. — Ами ако той изведнъж внуши на кучетата и те ни разкъсат?…
Зауер се усмихна.
— От това той не би имал никаква полза… Кучетата на Щирнер, моля да бъда извинен, се нахвърлят на много по-едър дивеч. Но каква полза може да извлече той от смъртта на Готлиб? Този странен човек е забулен от дълбока тайна. Знаете, че аз работя повече от година с него, виждаме се всеки ден, но нито аз, нито който и да било е влизал в неговата стая. Какво прави там? Какви планове обмисля в тишината?
— … В никакъв случай! Можеш да вземеш пейзажа на Коро, но свети Себастиян не отстъпвам!
Сестрите Готлиб минаха покрай тях, като спореха за делбата на чичовото си наследство.
Зауер млъкна.
Из цялата къща екнаха звънци, които канеха всички в големия кабинет на покойния господар. Там, зад писалището, вече седеше нотариусът, суховато избръснато старче с очила в черни рогови рамки. Той беше голям педант и категорично отказа да съобщи на наследниците каквото и да е около съдържанието на завещанието до неговото отваряне. И сега Готлибови гледаха с неволно вълнение издутата чанта на нотариуса, която криеше тайната на наследството. Без да бърза, нотариусът извади от чантата един пакет, представи за оглед непокътнатостта на печатите, отвори го и започна да чете.
Според завещанието цялото имущество преминаваше в ръцете на брата на покойния, Оскар Готлиб, като се отделяше доста голяма сума за фрау Шмитхоф и по-малки — за старите служители.
Готлибови въздъхнаха с облекчение, след като изслушаха завещанието до края. Но лицата им внезапно се удължиха, когато нотариусът произнесе сред настъпилата тишина:
— Това е първото завещание.
— Значи, има и второ? — с тревога запита Оскар Готлиб.
— Има, и аз ще го прочета — отговори нотариусът.
След същата процедура на оглеждане на печатите той отвори и обяви и второто завещание, направено само един месец преди смъртта на Карл Готлиб.
— „Като отменявам с настоящото всички досегашни завещания, обявявам за единствена наследница на цялото ми движимо и недвижимо имущество, в каквото и да се състои то, работещата при мен стенографка Елза Глюк. Поради обстоятелства от личен характер не мога да посоча причините, които ме накараха да лиша от наследство моите роднини и да го предам на Елза Глюк, но тъй като те може би ще оспорят нейните права по съдебен ред, ще посоча подбудите си: 1) една услуга, оказана ми от Елза Глюк, услуга, за която няма да говоря, но чиято ценност не се покрива дори с целия ми капитал и 2) някои обстоятелства от напълно личен характер, които ме накараха да зачертая моя брат Оскар Готлиб от списъка на близките ми хора…“
Пресметнато в долари, по предварителни изчисления, имуществото на завещателя възлиза на два милиарда — завърши нотариусът.
Оскар Готлиб се облегна на креслото. Очите му помътняха. Той дишаше шумно с широко отворена уста и нервно мърдаше пръстите си. Сякаш беше поразен от удар.
Сестрите Готлиб ридаеха прегърнати, склонили глави на раменете една на друга.
Рудолф пребледня така, че всичките лунички избиха на лицето му като кални пръски.
— Не може да бъде!… Не може да бъде!… — внезапно закрещя истерично той. — Лъжа! Измама! Престъпление!… Ние няма да оставим това така! Тук всички са мошеници!
Нотариусът сви рамене.
— Подбирайте думите си, млади човече. Аз изпълних само своя дълг. Ако намирате завещанието неправилно, вие можете да го оспорите по законен ред. А сега аз съм длъжен да го предам на наследницата.
Като стана иззад масата, нотариусът се приближи до Елза Глюк и почтително й предаде завещанието.
Елза вдигна вежди в пълно недоумение и машинално взе книжата.
Зашеметеният Зауер втренчи поглед в Елза. Ема Фит не знаеше дали да се радва, или да плаче. Само нотариусът и Щирнер запазиха спокойствие.
Изведнъж Оскар Готлиб се олюля и се свлече от креслото. Притекоха му се на помощ.
— Доктор!…
Настана суматоха.
До утвърждаването на завещанието на Карл Готлиб над имуществото му беше учредено опекунство и Оскар Готлиб успя да нареди да го назначат за опекун. Затова Готлибови останаха да живеят в дома на покойния банкер и младият Рудолф продължаваше да се държи независимо като бъдещ собственик, защото твърдо се надяваше, че правосъдието ще „възстанови правата на законните наследници“.
Уточняването на огромното имущество на покойния изискваше присъствието на всички служители. Ето защо на другия ден след отварянето на завещанието всички се явиха на работа, включително и Елза.
— Вие?… — — учудено я посрещна Зауер. — В качеството на каква се явявате тук?
— В качеството на стенографка — отговори тя.
— Милиардерките не работят като стенографки! — отвърна й той. Зауер отведе Елза настрана и каза: — Моля ви, поседнете… Ние трябва да поговорим сериозно.
Седнаха. Бледен след безсънната нощ, Ото потърка чело с ръка, за да събере мислите си.
— От вчера в главата ми е такава каша, че загубих способността да се изразявам свързано. Или аз подозирах неоснователно Щирнер в престъпление, или той е по-опасен, отколкото мислех… Но едно за мен е ясно: между вас и мен се издига непреодолима преграда… Вие се отдалечавате от мен, Елза!
Елза го погледна с недоумение и укор.
— Елза, сложете ръка на сърцето си и ми отговорете искрено: вие нищо ли не знаехте за това… щастие, което ви очакваше?
— Не знаех нищо — твърдо отговори Елза.
— Но вие трябва да знаете поне нещо за тази ваша необикновена — Зауер наблегна на тая дума — услуга, оказана на Карл Готлиб, която той е оценил по-високо от цялото си богатство?
— Доколкото си спомням, никаква услуга не съм му оказвала.
Зауер отново сложи ръка върху пламналото си чело.
— Човек може да изгуби разсъдъка си… Да допуснем, че тук е замесен Щирнер — впрочем аз вече сам не съм уверен в това, — да допуснем, че той е повлиял някак си на стареца, ловко го е убедил за тази несъществуваща услуга, която уж е задължавала Готлиб да ви бъде благодарен… Но защо тогава Щирнер не е използувал завещанието на свое име? Или… — Зауер изведнъж се изправи и лицето му се изкриви от болка. — Извинете, Елза, но аз трябва да ви задам още един много деликатен въпрос: може би между вас и Карл Готлиб има близки…
Елза скочи възмутена.
— Е, е, нищо, успокойте се! Седнете, моля ви… Виждате, че съм извън себе си… Идват ми на ум съвършено абсурдни мисли. Ах, това е такава мъка!… Аз трябва веднага да ви кажа всичките съмнения, които ме измъчваха цялата нощ… Какво ли не ми мина през ума!… Хрумна ми, че може и да сте… дъщеря на Готлиб.
— Слушайте, Зауер, веднага ще си ида, ако вие…
— Или може би… — хахаха! — действувате заедно с Щирнер и му служите за параван…
Елза повторно се изправи, но Зауер я хвана за ръката и насила я накара да седне.
— Седнете! Трябва да ме изслушате. Разберете, това, което ви говоря толкова рязко, открито, право в лицето, ще говорят и вече го говорят зад гърба ви. Нима не разбирате, че това завещание хвърля сянка върху доброто ви име?
— Слушайте, Зауер, аз ви обичам, както виждате, казвам ви открито, но всяко търпение има граници. Ако у вас говори дори безумието, то… аз няма да понеса такова безумие. Кой ви дава право да ме оскърбявате безнаказано?
— Право, право! А кой е дал право да ме подлагате на мъките на тези ужасни подозрения… Откъде идват те? — Зауер замлъкна и уморено отпусна глава.
На Елза й дожаля за него. Тя ласкаво докосна ръката му и тихо каза:
— Никой не ви подлага на инквизиция, вие сам се измъчвате, И за какво? Но разберете, Ото, нищо не се е изменило в нашите отношения и аз не разбирам за каква стена говорите. — Как така нищо не се е изменило? А милионите, милиардите на Карл Готлиб! Вие сте една от най-богатите жени в страната, а аз… Аз също имам своя, мъжка гордост. Аз съм беден и не искам да говорят за мен, че съм се оженил за пари. Парите! Нима те не са стена?
— Но кой ви е втълпил, че стената от чувалчетата със злато ще стои между нас? Няма никаква стена и няма и да има!
Ото Зауер гледаше Елза, без още да я разбира, но вече чувствуваше облекчение.
— Какво искате да кажете, Елза?
— Това, че съвсем не е необходимо човек да бъде юрисконсултът Ото Зауер, да не спи цяла нощ, да стигне до загубване на ръзсъдъка си, за да разбере цялото неудобство от получаването на това наследство. Аз и не мисля да приема дарението на Карл Готлиб. Ще се откажа от правото за наследство, и толкова.
— Елза! Вие? — Зауер извика толкова силно, че Ема Фит, която работеше в другия край на стаята, прекрати да трака на машината.
— Какво става с вас, Зауер? Изплашихте ме.
— Нищо, фройлайн, това е от радост, от това, че изведнъж станах богат! Неизмеримо богат!…
— Значи, ще се ожените за Елза? — по своему разбра това Ема и се спусна да целува своята смееща се приятелка и да поздравява сияещия Зауер.
— Каква е тази семейна сцена! За какво ви поздравяват? — внезапно чуха гласа на влезлия в стаята Щирнер.
— Такова щастие! Елза се омъжва за Зауер!… И ще бъдат неизмеримо богати! — възкликна Ема, като се обърна към Щирнер.
— Истина ли е това? — запита Щирнер.
Елза и Зауер се спогледаха. Елза помълча няколко мига и след това твърдо каза:
— Да, това е истина. Можете да ни поздравите.
Зауер беше толкова щастлив, че силно стисна подадената му от Щирнер ръка.
— Е какво, поздравявам ви, мои бъдещи господари, ако, разбира се, пожелаете да се възползувате от моите услуги. Ако ли не, на добър час! Куфара — на рамо, събирам кучетата си и заминавам с пътуващия цирк… Няма какво да се прави, ще трябва да търся друга касиерка… може би кукличката ще се съгласи? Ема, съгласна ли сте? Какво ви е, детенце? Вие плачете?
— Това е… от… радост! — проговори Ема.
— Така ли? — засмя се Щирнер. И като я заплаши с пръст, каза: — Куклите също трябва да умеят да скриват чувствата си. Признайте си, че ви е мъчничко за Ото, а? Обичахте го малко, нали?
Влезе лакей.
— Господин Готлибстари моли господин Ото Зауер да отиде в кабинета.
Зауер кимна с глава на Елза и неохотно напусна стаята. Като остана насаме с Елза, Лудвиг Щирнер изведнъж стана сериозен.
— Това решено ли е, фройлайн Глюк?
— Да, решено е.
Щирнер се замисли. След това попита:
— А аз? Нима нямам ни най-малък шанс за успех?
— По-малко от всеки друг път… Чуйте, Щирнер, вие, струва ми се, сте единственият човек, който може да разпръсне мъглата около случилото се. Отговорете ми на няколко въпроса.
— Слушам ви.
— Можете ли да ми обясните тайната на завещанието?
— Тя умря заедно с Карл Готлиб.
— Този отговор не ме задоволява напълно. И още един, най-трудният въпрос: съществува ли връзка… между съставянето на завещанието и внезапната смърт на Карл Готлиб?
— Най-тясна: едва след смъртта на Готлиб стана възможно да се представи завещанието за утвърждаване и да се встъпи в наследствени права — това ще ви каже всеки юрист.
— Или вие не искате да ме разберете…
— Или вие от деликатност се изразявате твърде мъгляво. Говорете направо: не съм ли аз виновник за смъртта на Готлиб?
Елза се изчерви.
— Сам сте си крив за това, Щирнер. Спомняте ли си, вие нарекохте честността порок… Трудно ми е да се примиря с мисълта, че сред моите познати, на които подавам ръка…
— Има ръка, обагрена с кръвта на невинен шестдесетгодишен младенец? И с такива ръце аз се осмелявам да искам вашата ръка…
— Щирнер, тук ли сте? Не бива така. Отдавна ви чакаме — каза Оскар Готлиб, който се появи на вратата на стаята.
Щирнер неохотно се надигна и излезе.
— За какво разговаря така дълго с тебе? — втурна се към Елза любопитната Ема.
— Предлагаше ми ръката си, сърцето си и земното кълбо като сватбен подарък.
— Какво става с теб? Две предложения в един ден! Щастливка!
— Знаеш ли, Ема, — аз се отказах от наследството — каза Елза.
Ема широко разтвори очи.
— Е, и ти не си по-умна от Щирнер!…
Оскар Готлиб не умря, но неочакваната загуба на наследството, което се изплъзна от ръцете му, разтърси неговия стар организъм. Той седеше с отслабнало, потъмняло, подпухнало лице в кабинета на известния адвокат Людерс и извил глава, говореше, въртейки нервно в ръцете си молив.
— Цялата история около наследството е някаква дяволщина и безсмислица. Може би синът ми Рудолф е прав, като твърди, че това е една шайка, Шайка престъпници или побъркани хора. Съдете сам. В деня след отварянето на завещанието повиках при себе си Ото Зауер, юрисконсулта на покойния ми брат, за да поговоря с него за работата. Мислех, че Зауер, като близко доверено лице на покойния Карл, би могъл да хвърли светлина върху невероятната история със завещанието. Но Зауер или наистина нищо не знаеше за изменението на завещанието, или не искаше да каже истината. В същото време Зауер неочаквано ми съобщи друга новина — Елза Глюк се отказва от наследството. Повиках при себе си Глюк и тя потвърди това. Камък ми падна от сърцето. Не минаха обаче няколко дни и завещанието беше представено в съда за утвърждаване от същия Зауер по пълномощия, дадени от Елза Глюк. „Какво правите?“ — питам го аз. Зауер сви рамене: „Наследницата промени решението си.“
— А Елза Глюк? Говорихте ли с нея още веднъж? — попита адвокатът, димейки с пурата си.
— Говорих. Направи ми странно впечатление. Някакво каменно спокойствие на лицето, потъмнял поглед, отпуснати движения, като че ли не си е доспала. „Фройлайн Глюк — казвам й аз, — нали вие вече се отказахте от завещанието?“ — „Не зная, не помня… може би“ — вяло ми отговори тя. „Тогава защо представихте завещанието за утвърждаване?“ Тя учудено ме гледа и мълчи, мълчи като убита. Така се мъчих с нея около един час. А след това, без да каже нито дума, изведнъж стана и си отиде.
— Може би е изменила решението си под влияние на своя годеник? — запита адвокатът. — Нали Зауер е неин годеник?
— Това си мисля и аз. Но странното е, че и този годеник също изглежда някак си като побъркан. Той е толкова мрачен, като че огромното наследство, получено от неговата годеница, е страшно нещастие. Зауер е мрачен, зъл и раздразнителен. Или е добър актьор, или всички те са се побъркали… — Както и да е — продължи Оскар Готлиб, като прибра молива в джоба си и тутакси го извади обратно, — завещанието е представено и ние трябва да се борим. Какво е вашето мнение, господин адвокат?
Людерс облегна на облегалката на креслото главата си, по розовото теме на която нямаше нито един косъм, и загледан в изчезващите колелца от дим, почна да говори, сякаш разговаряше със себе си:
— Не може да се опровергае с иск завещанието във формално отношение: нотариалният ред по него е спазен, съобразено е с всички изисквания на закона. От протоколите на съдебното и полицейско дознание е установено, че смъртта на Карл Готлиб е резултат на нещастен случай и се изключва предумишлено убийство. Какво ни остава? Да доказваме ненормалността на завещателя в момента на съставянето на завещанието. Това е единственият, но и твърде несигурен път…
Като изпусна ново колелце дим, Людерс се обърна към Оскар Готлиб:
— Кажете ми откровено, какви бяха вашите отношения с покойния ви брат? Не е ли имало между вас… е… е… караници, разногласия?
— Никакви! — решително отговори Оскар Готлиб. — Но този намек във второто завещание!
Оскар Готлиб почервеня и се размърда на стола си.
— Този намек! Разберете, че този намек е главната причина за моето желание да предявя иск за недействителността на второто завещание. Този намек ме позори. Ако не е леко да се примиря с лишаването ми от право на наследство, то още по-тежко е да се примиря с тази инсинуация на покойния… Не зная от какво е предизвикана тя, но тук има някакво недоразумение. Възможно е някой злонамерено да ме е очернил в очите на брат ми.
— Да, заплетена история… Ще се постарая да направя всичко възможно, но е трудно да гарантирам за успеха.
И като пусна трето колелце дим, видният адвокат премина към много по-леката и приятна за него тема за хонорара.
Около съдебния процес на Оскар Готлиб срещу Елза Глюк се вдигна голям шум. Главозамайващият хонорар, който прочутият адвокат Людерс трябваше да получи, в случай че делото бъде спечелено, огромната сума, оставена според завещанието на Готлиб, неговата неочаквана посмъртна воля, красотата на новопоявилата се наследница, внезапната смърт на Готлиб един месец след съставянето на завещанието — всичко това представляваше неизчерпаема тема за вестникарски бележки и в още по-голяма степен — за клюки. Изказваха се най-невероятни предположения, водеха се разпалени спорове, обзалагаха се. Интересът главно беше насочен към отношенията между братята Готлиб, а също тъй и към отношението на Елза Глюк към Карл Готлиб и Зауер. Какви нишки свързваха тези хора? Какво бе се случило между Оскар и Карл Готлиб? Защо покойният бе лишил своя брат от наследство? От този въпрос се интересуваше и съдът.
Искът на Оскар Готлиб, изготвен от умелата ръка на адвоката Людерс, се основаваше на това, че в момента на съставяне завещанието завещателят не е бил „със здрав разсъдък и памет“. Всички усилия бяха насочени към доказването на това. Трупът на Карл Готлиб беше изровен и най-добрите професори аутопсираха мозъка. В протокола, представен по този повод в съда, най-подробно бе описано теглото, цветът на мозъка, броят на мозъчните гънки, начални белези на склероза — но основният проблем си оставаше неразрешен.
Експертите не се решиха да направят недвусмислено извода за психическата ненормалност на Карл Готлиб, при все че — под влиянието на Людерс намериха „известни аномалии“.
Но Людерс имаше в запас и други добре подготвени свидетели. С тях той се справи по-лесно, отколкото с експертите.. Карл Готлиб, който оглавяваше огромно предприятие, бе заобиколен от много хора. Не беше трудно да се завербуват сред тях свидетели, готови да дадат каквито и да било показания срещу прилично възнаграждение. Ръководени от опитна ръка, свидетелите приведоха редица дребни случаи от живота на покойния, които потвърждаваха мисълта, че е възможно Карл Готлиб да е бил ненормален.
Главният счетоводител разсмя публиката, като описа една странност на покойния: изключителното, стигащо до мания, увлечение в рационализации. Така например Карл Готлиб наредил да му построят специален асансьор, на чиято площадка било поставено креслото, стоящо зад писалището му. Асансьорът свързвал трите етажа. Готлиб натискал копчето и от частния си кабинет на втория етаж се спускал на първия, където била банката. След подписването на книжа или лични срещи със съответни клиенти, той се възнасял върху креслото като театрално величие на втория етаж точно до писалището си и продължавал, започнатата работа.
Готлиб не обичал при него да влизат слуги или други служещи, когато работел. „Това разстройва мисловния процес“ — казвал той. Затова в целия дом били монтирани безкрайни движещи се ленти — транспортьори. Ако на Готлиб потрябвало книга от библиотеката или пък чаша кафе, той поръчвал нужната вещ по телефона и върху безшумно движещата се лента на транспортьора към писалището му пристигали поднос с чаша кафе, книга, кутия с пури.
— Увлечението му по хигиената също граничеше с мания — разказваше един от свидетелите. — Във всички стаи бяха поставени термометри, хидрометри и сложни апарати, които да определят състава на въздуха и го пречистват. Готлиб не признаваше общоизвестната вентилация: „Въздухът вън, отровен от прах и бензинови пари, не може да пречисти въздуха в къщи“ — казваше той. И въздухът се пречистваше химически… Специално-назначено лице следеше температурата винаги да бъде дванадесет градуса Целзий: през лятото тя се охлаждаше изкуствено до тази граница, за да бъде въздухът нито сух, нито влажен, за да не се унищожава кислородът и да не се появява въглероден двуокис, въздухът изкуствено се насищаше с озон.
Въз основа на тези показания новите по-сговорчиви или по-добре платени от Людерс експерти психиатри дадоха своето заключение, като изкусно формулираха душевната болест на покойния Готлиб. Делото явно почна да клони в полза на Оскар Готлиб. Оставаше само един въпрос, който усложняваше решението на съда — отношението на Карл към Оскар. Наистина редица свидетели дадоха благоприятни показания и по този въпрос, потвърдиха наличието на „братски чувства“ между Карл и Оскар. Но не беше изключено между братята да е настъпил разрив на някаква лична почва, неизвестна дори на най-близките. За щастие на Оскар никой не можа да докаже, че е имало скарване между братята. Людерс вече предвкусваше победата, мислено разпределяше големия хонорар. Вила в Ница… Нов автомобил… Мариета… Людерс се усмихваше и присвиваше очи като котарак. Това си струваше всичките главоболия с експертите и свидетелите!… Людерс се стараеше пряко сили, вложи в делото своите отлични способности и ораторски талант.
В деня, когато съдът трябваше да обяви решението, огромната съдебна зала не можа да побере всички, желаещи да чуят присъдата. Любопитните търсеха с очи Елза Глюк, но тя не бе там. Нейните интереси защищаваше Зауер.
Людерс надмина себе си и произнесе блестяща реч. Той тънко анализираше показанията на свидетелите и експертите, правеше неочаквани съпоставки и изводи, бляскаво парира изказването на мрачния Зауер. Остроумните забележки на Людерс бяха неколкократно прекъсвани от аплодисментите на публиката, по-голямата част от която явно стоеше на страната на „законните наследници“, тоест — на Оскар Готлиб. Въпреки цялата външна безпристрастност на съдиите, все пак беше очевидно, че и те са за Готлиб.
— Що се касае до отношението на покойния Карл Готлиб към моя доверител Оскар Готлиб — каза в края на своята реч Людерс, — каквото и да е било то, нима могат да имат значение симпатиите и антипатиите на един душевно болен? Зауер каза, че Карл Готлиб е ръководил огромни мероприятия. — Людерс сви рамене. — Историята познава примери, когато безумни крале са управлявали огромни държави и народите дори не са подозирали това…
Част от публиката започна да ръкопляска. Председателят на съда позвъни със звънеца.
В този момент Оскар Готлиб стана от своето място. Имаше някакъв сънен вид. С безизразно лице, като влачеше краката си той равнодушно приближи до масата, зад която седяха съдиите, и вяло каза:
— Моля да ми се даде думата.
Настъпи дълбока тишина.
Като че ли си припомняше нещо, подбирайки с усилие думите си, Оскар Готлиб проговори:
— Не е вярно… Всичко, което Людерс каза, не е вярно. Карл беше нормален и здрав. И Карл беше прав да ме лиши от наследство. Аз съм виновен пред него…
Залата напрегнато утихна. Людерс се смути, след това се спусна към Оскар Готлиб и раздразнено го дръпна за ръкава.
— Какво говорите? Опомнете се! Губите делото! Полудяхте ли? — съскаше той от яд на ухото на стареца.
Оскар отдръпна ръката си и извика с неочаквано раздразнение:
— Какво ми шепнете? Не ми пречете! Махайте се! Аз съм виновен пред Карл… Не мога да кажа каква е вината ми… Това е семейна работа… Но то не е важно…
Дори съдиите бяха поразени.
— Защо едва сега съобщавате това? — запита председателят на съда.
— Защото сега… защото… — Готлиб се замисли, като че загуби мисълта си, след това продължи: — Защото аз не знаех, че някои обстоятелства са станали известни на покойния ми брат. За това научих едва днес. Не аз, а Елза Глюк заслужава това наследство.
Съдебната зала забуча отведнъж като срутен бент. Виковете заглушаваха звънеца на председателя, Людерс пребледня; като се олюляваше, той отиде до мястото си и с трепереща ръка си наля вода. Чашата звънтеше в зъбите му и водата се разля по гърдите му.
Зауер изглеждаше не по-малко удивен от другите.
А Рудолф Готлиб, почервенял, разярен, се хвърли към баща си и като разтърсваше раменете му, крещеше нещо. Но Оскар беше безучастен към всичко. Тогава Рудолф се хвърли към съдийската маса и размахвайки юмруци, надви шума на залата с вика си:
— Не виждате ли, че той е полудял? Тук всички са или луди, или престъпници… Няма да оставя тази работа така!
Съдът прекрати заседанието. Председателят заповяда да се опразни залата.
Искът беше отхвърлен, завещанието утвърдено, Елза Глюк ставаше наследничка.
Нито Рудолф, нито Людерс, който изпускаше огромен хонорар, искаха да се помирят с това. Но как да постъпят? Да освидетелствуват Оскар Готлиб, да го признаят за ненормален и да учредят опекунство над него в лицето на Рудолф, за да имат възможност за обжалване?
Работата се усложняваше от това, че веднага след съдебното заседание Оскар изчезна безследно. Да го обявят задочно за недееспособен, беше невъзможно. Рудолф затъна в дългове, хвърляше пари за издирването на изчезналия си баща, обеща голяма награда. Но бащата не се намери. Срокът за обжалване вече изтичаше.
Отчаянието тласна Рудолф към Елза Глюк. Тя още не бе се преместила в дома на Карл Готлиб, станал нейна собственост според завещанието, но редовно отиваше там, без да прекъсва работата си. Щирнер й диктуваше нещо в стаята на личния секретариат, тя пишеше. Можеше да се види странно, че тя върши предишната си работа, но Рудолф беше в такова състояние, че не обръщаше внимание на нищо.
— Е, млади човече, как вървят вашите работи? — запита с усмивка Щирнер.
— То не е ваша работа, млади човече — раздразнено отговори Рудолф, — необходимо ми е да поговоря с фройлайн Глюк! — — Рудолф погледна въпросително Щирнер, като че ли го подканяше да излезе. Щирнер примижа с едното си око.
— Секретно? Моля! — И той излезе.
Рудолф бързо заснова с разчорлени коси из кабинета.
— Фройлайн!… Фройлайн… — започна той и внезапно се разплака, закрил лицето си с ръце.
— Какво ви стана? — попита Елза, смутена от неочакваната му постъпка.
Рудолф дотича при нея, хвърли се на колене и като кършеше ръце, почна да я моли със задавян от сълзите глас:
— Моля ви!… Не ме погубвайте. Откажете се от наследството! За какво ви е то? Впрочем то е грамадно и кой би се отказал от богатство? Но нали не е ваше, искам да кажа, вие нямате нищо общо с него, то ви дойде неочаквано… Ах, мислите ми се объркват… А аз!… Нали аз живеех и мислех само за това… Баща ми е скъперник, трепери над всеки грош.
Аз направих толкова дългове… Вие! Защо вие? Откъде накъде вие? Но това е безсмислено, глупаво, чудовищно! Та това… аз не зная какво говоря, но вие разберете, разберете ме и се съжалете над мен… Откажете се от наследството, иначе… ще се самоубия.
— Не мога да сторя това — спокойно отговори Елза.
— Защо да не можете? Кой ще ви попречи? Нима веднъж не се отказахте от него?
— Не помня…
— Съжалете се, съжалете се, моля ви! Иначе аз… ще се самоубия… да, вече говорих за това… — Рудолф скочи и като рошеше с ръка червеникавата си коса, отново заснова из стаята. Изглежда, че е полудял. Внезапно той спря и като втренчи поглед в една точка, стисна брадичката си с лявата ръка.
— Проклятие! Проклети да са тези червеникави коси, това лице, обсипано с лунички! — И той заскуба косите си и започна да се удря по страните. — Ако бях поне красив… А вие, вие сте прекрасна… Ако вие, ако аз… Ако ви направя предложение?
Елза се усмихна. В тази минута той беше необикновено смешен с разрошените червеникави коси, целият почервенял. — Благодаря ви, но аз имам годеник.
— Разбира се, това е глупост! Аз просто полудявам и дърдоря гласно мислите си. Вие сте прекрасна, но не вие, а вашето богатство ми е нужно. Все пак не мога да допусна, че такава красота може да бъде толкова зла и… користна! — злъчно добави той след кратка пауза.
Елза се намръщи.
— Аз не съм користна.
— Тогава какво ви пречи да се откажете от наследството и да направите мен и моите сестри най-щастливите хора?
Той изтича до нея, сграбчи внезапно ръката й и като я гледаше право в очите, задъхвайки се, зашепна с цялото си ненаситно желание:
— Откажете се! Откажете се! Откажете се!
По спокойното лице на Елза премина сянка. Веждите й се свиха, като че ли в нея се водеше борба.
Рудолф забеляза това, независимо от собственото си вълнение, и започна да я моли още по-настойчиво.
Но в този момент лицето на Елза отново прие спокойния си израз, клепките й се притвориха и тя тихо, но решително каза:
— Пуснете ме!
Освободи ръката си и без да каже нито дума, се отправи към вратата.
— Къде отивате? Почакайте! — Рудолф се спусна след Елза, като се опитваше да хване ръката й. Но в този момент вратата на стаята се отвори, втурна се куче и със заплашително ръмжене застана между Рудолф и Елза. След кучето се появи Щирнер.
— Е, това вече не е хубаво! — каза той. — Бива ли да се хващат за ръцете чужди годеници?
Рудолф стоеше, трепереше като трескав и пронизваше Щирнер с враждебен поглед. Щирнер го гледаше спокойно и насмешливо.
Рудолф тропна с крак, бързо се обърна на токовете си и избяга от стаята.
Той скочи в автомобила и започна да говори, като че бълнуваше:
— Всичко пропадна! Всичко пропадна!…
— Къде ще заповядате? — попита шофьорът.
— Всичко пропадна! Всичко пропадна! При Людерс…
Със същите думи: „Всичко пропадна!“, той се втурна в кабинета на Людерс, без да обръща внимание на клиентката, която беше при адвоката.
— Людерс!… Всичко пропадна… Тя отказа… Елза отказа по всички точки, това впрочем трябваше да се очаква… Утре изтича срокът за подаване на апелативната жалба… Баща ми изчезна… Ако знаехме поне, че е умрял… Но не, и тогава би било късно!… Опекунство не се урежда за няколко часа… Всичко пропадна… Остава едно: да се подаде апелацията… Пълномощното на ваше име от моя баща не е унищожено…
— Но при наличието на направеното заявление от Оскар Готлиб по време на процеса това е безнадеждно.
— Все едно, подавайте!… Може би, докато делото се преразглежда, баща ми да се намери.
Людерс сви рамене, но помисли, че това е възможно. Главното беше да не пропуснат срока, а после обстоятелствата могат да се променят.
Обжалването беше подадено. Но Оскар Готлиб както и преди не се обаждаше никакъв. Всички начини за отлагане бяха изчерпани. Готлибови загубиха делото във всички инстанции.
Елза Глюк получи наследството.
Увлечението на покойния банкер по рационализациите се беше отразило и върху архитектурата на неговия дом, построен по последната дума на американизираната строителна техника. Красотата на тази нова архитектура се определяше от нови канони: практичността. Целият огромен, разгънат по дължина триетажен дом на Готлиб бе от желязо, стъкло и бетон и външността му беше скучно праволинейна като разграфена страница от счетоводна книга. Нито една крива линия, нито едно украшение не радваше окото. Огромните стъкла по целите стени придаваха на дома вид на някакъв гигантски аквариум. Те изглеждаха твърде несигурна защита за милионите, с които оперираше банката на Готлиб. Но „златните рибки“ на този аквариум се пазеха дълбоко на дъното му — в подземния етаж. Стоманата и бетонът на това хранилище можеха да издържат не само нападението на земни, но и на въздушни бандити. Стотиците автоматични звънци и светлинните сигнали, специалните перископи, с помощта на които пазачите на първия етаж можеха да виждат какво става в подземието, автоматично затварящите се врати, електрическите преградители и киноапаратите обричаха на неуспех всеки опит да се проникне там със сила или хитрост. На времето Готлиб хвърли доста пари, за да съобщи чрез репортьорите, които описваха всички тези чудеса на преградната техника, на целия свят непристъпността на своята банкова крепост и да пресече апетитите на любителите на лесни печалби да проникнат в подземието. И наистина за десет години имаше само един случай на нападение и той завърши много плачевно за смелчаците: двама касоразбивачи, най-големите специалисти в своята област, бяха затворени от автоматичната врата като мишки в капан.
Киноапаратите, приведени автоматично в действие, бяха заснели това произшествие и филмът бе прожектиран във всички кина като пример за наказания порок. Наистина злите езици твърдяха, че целият този грабеж бил инсцениран от самия Готлиб, който поканил срещу прилично възнаграждение известни „артисти“ от престъпния свят и им обещал пускане на свобода, когато шумът около случая утихне, но независимо от това филмът имаше успех. Банкерът и неговите вносители спяха по-спокойно.
В първия надземен етаж се помещаваше банката с всичките а отдели. Тук бяха и въоръжените стражи, от които всъщност нямаше нужда. Но банкерът поддържаше твърде голям щат от тях за „декорация“.
Квартирата на Готлиб заемаше втория етаж, в средата се помещаваше салонът за гости, приемната, личният секретариат и кабинетът. Десният край на етажа беше разделен на две стаи, съединени с кабинета; едната беше спалнята на Готлиб, в другата живееше Щирнер. Щирнер държеше тази стая винаги под ключ и не пускаше там служещи дори за почистване. В левия край на етажа се помещаваше „зверилницата“ на Щирнер: неговите дресирани кучета, вълци, свине, котки и мечка. Те живееха съвместно в трогателно съжителство. Зарязал научната кариера, Щирнер продължаваше да изучава психологията на животните „по любителски“, както се изразяваше той.
Почти две трети от горния, трети, етаж се заемаха от картинната галерия — гордостта на Готлиб и предмет на шеги и духовитости от страна на познавачите. Тук съжителствуваха един до друг, в същото трогателно съжителство както зверовете на Щирнер, оригинален Андреа дел Сарто с груба имитация на Кореджо, цапаница на неизвестен дилетант с рисунка с молив на Леонардо да Винчи. Всички картини бяха поставени на стативи и подредени в редица, перпендикулярно на стъклените стени; Готлиб наричаше това „рационализация на осветлението“. Средата на залата, ако не се считаше поставеният на подиум роял, беше празна. При тържествени обеди тук донасяха от килерите някакви хитроумно замислени сглобяеми маси, рационализация на Готлиб, които заемаха много малко място сгънати, но чието сглобяване представляваше истинско мъчение: слугите излизаха от кожата си, когато трябваше да сглобяват безбройните парчета, дъски, частици… Тази работа приличаше на китайски ребус. Поставени неправилно, отделните части се разпадаха, не съвпадаха, не влизаха в жлебовете. Слугите нервничеха, Готлиб — още повече.
— Е, как не разбирате? Това е толкова просто! — и той притичваше сам, събираше, измъкваше, поставяше едно наместо друго, изпускаше, грешеше и се ядосваше повече от всички.
С тия неща сега беше свършено. Масите мирно почиваха разглобени, също както и техният разглобен на части нещастен стопанин. Залата беше пуста. Затова беше приятно да се мине оттук за съседната зимна градина. Широките листа на палмите закриваха голям аквариум. Пълзящи растения бяха уплели изкуствена пещера. Ярки орхидеи радваха окото с пъстротата на багрите си.
Уютни канапета между лаврите и цъфтящите олеандри даваха възможност да се отпочине и да се послушат пойните птици, които летяха свободно.
Другият край на залата граничеше с библиотеката, под която се намираха двата кабинета на Готлиб, разположени на първия и втория етаж. Тези три стаи се свързваха с асансьор, на който беше поставено кресло. Готлиб обичаше след работа да „излети“ на своето подвижно кресло, за да изпуши една пура тук, в библиотеката, която съдържаше изключително разкошни издания със скъпи позлатени подвързии. Но той не четеше книги. Много рядко изваждаше някоя от тях, прелистваше я и разглеждаше илюстрациите й.
— Дяволска маймуна. Tarsus spectrum… Има такива глупави животни! Като че ли е с очила! Пфу, каква гадост, остава да ми се присъни! — И той затваряше книгата и сладко се протягаше след работния ден.
Двете крайни стаи бяха празни. Едната се намираше над спалнята на покойния Готлиб, другата — над стаята на Щирнер.
Щирнер доведе Елза в тази последна стая, когато завърши разглеждането на дома.
— Ето вашите владения! Мисля, че тук ще ви бъде добре. Тук има много светлина и въздух, както впрочем и в целия дом, не напразно вашият завещател имаше такъв прекрасен свеж вид и румени страни.
При споменаването за завещателя Елза потрепера и по лицето й премина лека сянка. Щирнер се намръщи.
— Елза — каза сериозно той, — нима всичко това не ви радва? Та сега вие сте една от най-богатите жени в света. Можете да задоволите всеки свой каприз. Ако този дом не ви харесва, можете да се установите в която и да е от двадесет и петте къщи, които ви принадлежат сега в града, можете да живеете във вилите си в Ница, Мантон, Оспидалети, Майорка, Алжир, не помня още къде… — Като се замисли върху нещо, той продължи: — Но на вас трябва да ви се хареса тук.
— Да, на мен трябва да ми се хареса тук. Отговорът на Елза прозвуча като ехо.
— Прислугата ви ще се намира в съседната стая. В тази стая, както и навсякъде, електрическите звънци са повече от гвоздейчетата по мебелите, а телефоните са още повече от звънците… Без да ставате от креслото, можете да поискате всичко, от което имате нужда. Чашката кафе ще дойде сама при вас. върху транспортьора… Довиждане!
Когато той излезе, Елза уморено се отпусна в креслото и като наведе глава, закри лицето си с ръце. Някъде далече заби часовник и неговият звън гръмко отекна в празната зала.
Дълго време Елза стоя неподвижна.
Тя мислеше за своя живот, който бе взел такава странна насока. Дъщеря на бедни родители, кръгло сираче, тя отрано позна нищетата. Още като момиченце беше необикновено красива. Тази красота донесе в живота й много радости и много скърби. Една състоятелна старица фрау Бекер, самотна вдовица, като видя красивото дете в сиропиталището, го взе при себе си. Тогава Елза беше на дванадесет години. До седемнадесет живя при фрау Бекер. Тези пет години бяха най-хубавите в живота й. Старицата я обичаше, дори я глезеше, даде й добро образование и Елза се привърза към нея като към майка. Но старицата неочаквано умря, без да остави завещание. Роднините подхвърлиха подаяние на Елза в такава оскърбителна форма, че тя се отказа от тяхната помощ и почна да работи. Изминаха две тежки години, в продължение на които се наложи да опознае света от неговата непривлекателна страна. С нейната красота не беше трудно да се намери работа в магазин и тя намираше такива места, но бързо ги напущаше заради твърде откритото зачитане на нейната красота от собствениците. Реши да започне друга работа. Вечер учеше стенография и когато я изучи, има щастието да постъпи при Готлиб. Тук тя се запозна със Зауер и го обикна единствено за това, че той се отнасяше към нея с уважение и винаги беше коректен и сдържан.
Получаването на наследството я извади от релсите. Тя никак не можеше да разбере как и защо прие наследството, след като беше решила да се откаже от него.
— Защо? Защо? — питаше се тя.
Изведнъж лицето й стана спокойно. Очите й се притвориха. Тя поседя така няколко минути. Накрая въздъхна с пълна гръд като човек, излязъл от задушно помещение на чист въздух. Учудена, почувствува, че от необяснимата й тревога и тъга не е останала и следа. Стана, протегна се сладко, като че ли разкършваше изтръпналите си крайници, и с любопитство огледа стаята.
— Наистина тук е много интересно! Каква интересна шарка има килимът! А колко светлина! Как леко се диша!
Тя въздъхна дълбоко и започна да разглежда своето ново помещение с новопоявилото се чувство на някакво изострено любопитство: библиотеката, картинната галерия и чудната зимна градина.
— И всичко това е мое!…
За първи път тя помисли: „А все пак Щирнер е прав! Щастлива съм аз!“
След като остави Елза, Щирнер бързо слезе на втория етаж. В стаята на личния секретариат той завари Зауер, Ема Фит и икономката — старицата фрау Шмитхоф.
Зауер го погледна недружелюбно, а Фит и Шмитхоф — с тревога.
След като Елза Глюк стана пълноправна господарка, те не знаеха какви ще бъдат техните бъдещи взаимоотношения.
— Здравейте, господа! — оживено каза Щирнер. — Идвам от страна на новата ни господарка! Не се безпокойте за нищо: всички вие оставате на работа, аз вече говорих с Елза… фройлайн Глюк… Сега ще имаме много работа… Нашата прелестна господарка не е запозната с банковото дело и върху нас — главно върху мен и вас, Зауер — ще падне тежестта на управлението на банката на Елза Глюк.
— Бих ви помолил да не решавате за мен и да не определяте моите задължения — злъчно каза Зауер.
— Да… А как иначе? Е, ние пак ще поговорим. Сега имам неотложна работа.
Щирнер бързо премина в кабинета, написа нещо на писалището на Готлиб, скри написаното в чекмеджето, заключи го и влезе в своята стая. Скоро се върна обратно и отново седна на писалището на Готлиб.
В кабинета влезе Елза, а след нея се явиха Зауер, Фит и Шмитхоф.
Ема и икономката благодариха на Елза за това, че ги оставя на работа при себе си.
— А! Фройлайн Глюк, много се радвам, че решихте да Дойдете при мен! — каза Щирнер. — Как се чувствувате?
— Благодаря ви, добре.
— Хареса ли ви домът?
— Много! — оживено отговори тя. — Целият горен етаж е облян от слънце. Струва ти се, че плуваш в слънчев океан. А зимната градина е очарователно кътче. Наистина не е необходимо да се ходи в Ница, когато човек има толкова близо това зелено убежище.
— Отлично! Значи, всичко е наред? — весело се усмихна Щирнер.
Неочакваното оживление и жизнерадостност на Елза направиха обратно впечатление на Зауер. Той застана нащрек, подозрително я погледна и почна да хапе устни.
— А сега бъдете любезна да свалите от плещите си деловия товар — каза Щирнер. — Съгласно вашето желание аз приготвих генерално пълномощно на мое име… Бъдете така добра да го подпишете.
Зауер, Шмитхоф и дори наивната Ема бяха учудени. Всички считаха за естествено генералното пълномощно да бъде дадено на Зауер — годеника на Елза — или че в краен случай управлението би могло да бъде разделено между него и Щирнер.
— Да, да — с готовност отговори Елза и взе писалката.
— Една минута! — Щирнер позвъни и в стаята влезе старчето нотариус с двама свидетели.
— Извинете — посрещна го Щирнер, — че ви безпокоим, като ви каним, по стара традиция, у дома…
Старчето любезно кимна с глава.
Елза подписа пълномощното. За няколко минути формалностите бяха приключени.
— Трябваше да се спазят формалностите. Благодаря ви! Вие сте свободен — каза Щирнер.
Нотариусът, Фит и Шмитхоф излязоха.
— Вие, Зауер, си оставате юрисконсулт. Но нашият нов банкер е по-добър от предишния и увеличава заплатата ви с петдесет процента. Струва ми се, че такова беше нареждането ви?
— Да, да! — отговори Елза.
— Благодаря за честта, но аз се отказвам от увеличението и от мястото… — отговори позеленял от яд Зауер.
— Но защо, Ото? Ти се шегуваш! — запита Елза, като гледаше годеника си.
— Е, вие тук се разберете с господарката, а аз нямам време.
Трябва да сляза в банката, щастие е, че старецът Карл Готлиб измисли такъв хубав начин за свързване.
И като натисна копчето, Щирнер потъна в отвора на пода.
— Нали се шегуваш, Ото? — повтори Елза, когато остана насаме със Зауер, и ласкаво докосна ръката му.
Зауер отдръпна ръката си с отвращение и се намръщи.
— Не зная кой от двама ни се шегува… Струва ми се, че вие, фройлайн Глюк…
— Ото!
— Само че вашите шеги приличат на издевателство… издевателство над човешкото достойнство, любовта, доверието, дружбата.
Зауер заговори с обида в гласа:
— Елза! Какво става с теб, Елза? Ти ме уверяваше, че ще се откажеш от наследството, и ме излъга… Защо?
— Нима не разбираш, че така трябваше да бъде, Ото? Нима самият ти не излезе в съда от мое име?
— Да, излязох… Сам не зная защо… Това беше някакво дяволско внушение… Впрочем ти ме помоли и аз го направих… Нали на теб нищо не мога да откажа… Но ти? Ти ме излъга! Ти стана милионерка и отново събуди у мен демоните на съмнението, които ме измъчват. Това наследство те позори, петни нашата любов. И това далеч не е всичко: изведнъж даваш генерално пълномощно на Щирнер!… Знаеш ли какви нови, черни подозрения пробуди? С него сте едно. Ти си му… близка! Ти си съучастница в неговите престъпления. Ти ме залъгваше като малко дете.
— Ото!
— Мълчи! Нима не разбираш, че около твоето име ще съчинят легенди, ще те овалят в калта и тази кал ще проникне от улицата тук, в този златен храм — той няма да те запази. Ти живееш с него под един покрив, ти…
— Ото, моля те, успокой се!
— Не, не мога да се успокоя!… И всичко това ти се стори недостатъчно. За да ме унижиш, ти ми предлагаш петдесет процента увеличение на заплатата. Хахаха! Любов и достойнство за петдесет процента!
Зауер истерично се разсмя.
Потресената Елза го гледаше безпомощно. В нея ставаше ужасна борба. Накрая нервите й не издържаха и тя се разплака, Зауер притихна, като нервно хлипаше и тежко въздишаше от време на време.
— Колко съм нещастен… Колко съм нещастен!… — говореше тихо той, като седеше в креслото, опрял глава на ръцете си.
Елза се доближи и го прегърна.
— Ото, наистина ли мислиш, че съм толкова лоша? Ами че аз те обичам! Успокой се, мили мой, скъпи… Ще направя всичко, което поискаш…
— Наистина ли?
— Наистина — твърдо отговори Елза. — Не ме обвинявай, самата аз не зная как стана всичко това…
Зауер се надигна. След него стана и Елза.
— Не ми трябват богатства, аз обичам теб, само теб — каза той, като стискаше ръцете й. — И заради моята любов искам: утре, чуваш ли, още утре, не по-късно да се оженим, и утре ти ще изгониш от дома този проклет Щирнер и всичките му кучета!
— Съгласна съм.
— Елза!
— Ото!…
Площадката на асансьора пристигна безшумно.
— Охо! Целувате се! — изведнъж чуха зад себе си насмешливия глас на Щирнер и като се отдръпнаха един от друг, те се огледаха. — Каква трогателна сцена!
Щирнер стоеше зад писалището и пушеше пура.
— Вие защо сте тук? — възкликна с негодувание Зауер.
— Служебен дълг! — насмешливо отговори Щирнер. — Доверието, с което ме облече нашата господарка…
— Нашата господарка промени решението си и ви уволнява — прекъсна го Зауер, — генералното пълномощно на ваше име ще бъде унищожено. Като възнаграждение за вашите услуги ще получите двумесечна заплата с петдесет процента увеличение.
— Ще се наложи да открия пътуващ цирк — каза Щирнер и се почеса по челото.
Когато остана сам, той се намръщи, извади от чекмеджето на писалището някакви чертежи, прегледа ги, сърдито промърмори нещо, бързо влезе в своята стая и за дълго се заключи в нея.
Измина един месец. Ема Фит седеше на обичайното си място-и пишеше на ремингтона.
Зауер, побледнял, вчесан небрежно, небръснат, дълго се разхожда с големи крачки из кабинета, като поглеждаше под око Ема. След това се приближи до нея и като се поклащаше от крак на крак, започна втренчено да я гледа в лицето.
Бързите пръсти на Ема започнаха да удрят неравномерно клавишите на ремингтона. Тя се изчерви от втренчения поглед на Зауер и без да прекъсва работата си, запита:
— Защо ме гледате така, сякаш ме виждате за пръв път, господин Зауер? Пречите ми да работя…
— Фройлайн Ема. та вие сте очарователна!
Ема се изчерви още повече, но се опита да даде вид, че не е чула думите му.
— Чудна работа! — продължи Зауер. — Работите тук повече от година, срещаме се всеки ден, а едва през последния, месец като че ли очите ми се отвориха: този приятен овал на лицето, меките коси, които ти се иска да докоснеш и погалиш, тези изумителни очи! В тях има детска наивност и лукавството, на малка палавница. Вие сте същинско „Момичето със счупената стомна“.
— Аз не съм счупила никакви стомни.
— Това е картина на Грьов. А вие…
— Зауер, престанете!
На Ема беше приятно да слуша Зауер, но тя криеше чувствата си, тъй като се страхуваше от гнева на Елза. А Елза вече неведнъж ги беше сварвала в подобен разговор. Тя минаваше покрай тях с достойнство, но Ема чувствуваше, че нейната „господарка“, както я наричаше сега на шега, вижда и разбира всичко.
— Не мога да ви позная, господин Зауер!
— Аз сам не мога да се позная, детенце. Философите твърдят, че да познаваш себе си, е най-трудната задача в света…
Коректният, внимателният, педантичният Зауер престана да се грижи за своята външност, нещо, което не беше се случвало-досега с него, започна да ходи по ресторанти, да гуляе с подозрителна компания, небрежно да се отнася към работата.
— Ето какво, скъпа фройлайн Фит, достатъчно сте тракали на този неблагодарен музикален инструмент. Време е да свършвате. Да идем горе, ще ви покажа в зимната градина новите златни рибки и аквариума. Щирнер неотдавна ги изписа като подарък за нашата господарка.
Ема се колебаеше.
Зауер многозначително погледна към вратата на кабинета и се усмихна:
— Страхувате се от господарката ли? Ема кипна и скочи:
— Само за минутка! Бързам да се прибера… Но тази минута трая повече от половин час.
Зауер бърбореше и любезничеше без умора. Ема се червеше от тайния страх да бъде заварена. Като погледна часовника си, Ема скочи изведнъж:
— Господи, закъснях!… — И тя премина от зимната градина в празната зала, като оправяше прическата си.
— Слушайте, Ема, да идем днес на театър, а след това ще вечеряме в „Континентал“ и ще послушаме джазовия оркестър.
Ема, която беше свикнала да вижда Зауер сериозен, не можа да сдържи смеха си. Зауер я хвана подръка и като се пързаляше по паркета, я повлече към изхода.
Елза, която стоеше между стативите на картините, наблюдаваше тази сцена. Тя често се разхождаше в галерията.
Когато Зауер и Ема се отдалечиха, побледняла, Елза напусна мястото си, отиде в зимната градина и уморено се отпусна на канапето пред аквариума.
Фонтанът ромонеше, златните рибки бавно се движеха зад зелените стъкла, изплуваха на повърхността и изпускаха мехури въздух. Беше тихо. Птиците, накацали по клоните, бяха настръхнали като в дъждовно време.
Елза наведе глава и видя падналия на пода портфейл от жълта кожа, със сребърни инициали: „О. З“.
В това време тя чу приближаващи се стъпки.
„Ото Зауер е забравил портфейла си и се връща за него“ — мина й през ума. Искаше да се скрие в изкуствената пещера, за да не се срещне с него, но размисли и остана на мястото си.
Зауер влезе, тананикайки кабаретна песничка. Като видя Елза, той се учуди, смути се малко, но веднага си придаде непринуден вид.
— А! Благоволявате да се разхождате в градината? Харесват ли ви златните рибки? Мисля, че с хубав сос ще бъдат превъзходни.
Но шегата не разсмя Елза.
— Слушайте, Зауер, какво значи това?
— За какво става дума, повелителко?
— За това, което стана тук сега, и изобщо за цялото ви поведение през последния месец.
Зауер се изчерви.
— Аз мога да ви задам същия въпрос, фройлайн Глюк. Какво означава вашето поведение? Изпълнихте ли вашето обещание? Нима вие станахте моя жена, а Щирнер беше уволнен? На какво основание предявявате права върху свободата на моите постъпки?
— Не предявявам никакви права. Аз не се отказвам от моите обещания, при все че не съм ги изпълнила.
— Защо?
Елза се смути на свой ред. Защо? Самата тя не знаеше. Тук в нейното съзнание отново се явяваше празнина. И тя изпита познатото й вече неприятно усещане за изгубване на паметта. Мисълта й се блъскаше в невидима преграда като муха о прозрачно стъкло. Елза наведе глава и замлъкна.
А Зауер изпитателно оглеждаше чертите на лицето й, фигурата и учудено мислеше:
„И как съм могъл да я обичам? Нищо особено! Такива красиви живи манекени има колкото искаш, във всеки магазин за модни дрехи. Шията й е красива, но е малко дълга, странно, чене съм забелязал това по-рано. А тези тесни рамене… А бенката до лявото око — съвсем не е на място. Тази бенка съвсем я загрозява!…“
— Вие не отговаряте!… Няма какво да кажете? Най-сетне Елза отговори:
— Но нали и вие не напуснахте службата си. Защо? Тя улучи болното място на Зауер. Той действително не беше напуснал работа по необяснима за него причина. Преди един месец някак неочаквано за самия него Зауер охладня към Елза и се разпали любовта му към Ема. Понякога това му тежеше, както и останалите му постъпки: този безпорядък у него самия го извади от релсите. Чувствуваше някакво раздвояване и това го измъчваше. За да се разсее, той започна да гуляе и да води празен живот.
Но не му се искаше да признае, че и той не може да си отговори на въпроса защо не напуска този дом. Това го дразнеше и той отклони въпроса в друга насока.
— А, искате да се отървете по-скоро от мен? Сега всичко е ясно!…
Елза го погледна с укор.
— Ото, защо ме оскърбявате отново?
— Бъдете напълно спокойна! Ние достатъчно се измъчихме един друг и е време да прекратим тази игра. Ако искате да знаете, аз не си отивам оттук, защото обичам Ема Фит. Да, обичам я, и днес ще й направя предложение!
Това обяснение му се стори най-правдоподобно, макар и някъде в подсъзнанието си да чувствуваше, че лъже и себе си: нима не можеше да напусне заедно с Ема?
Елза се облегна на стола и само тихо промълви:
— Ото!…
Настъпи мълчание. В душата на Зауер трепна нещо, което приличаше на състрадание. Но в този миг се мярна мисълта; лъже, преструва се както винаги. И той заговори с раздразнение:
— А какво очаквахте от мен? Оставаше да се съглася да играя ролята на постоянен кавалер, както е било някога във Венеция… Официален домашен приятел! Отказвам се от тази почетна длъжност. При вашето богатство ще се намерят други желаещи. А мен можете да уволните. Ема Фит не сваля звезди от небето, не разполага с милиарди, душата й е проста пружинка, но тази девойка ще съумее да бъде честна жена.
Елза не възразяваше и свеждаше глава все по-ниско като от удари на бич.
Зауер взе портфейла си.
— Зауер е беден, но Зауер не може да бъде купен за петдесет процента увеличение на заплатата! Извинете, чакат ме.
И той се поклони с прекалена любезност и излезе. Стъпките му кънтяха в огромната зала.
Елза стоеше като пребита. Опомни се при ударите на часовНика.
Тя потрепера.
— Пет часът. Колко е късно! Зимният сумрак се сгъстяваше.
Елза влезе в залата и се огледа. Погледът й случайнно се плъзна по рояла; внезапно й се прииска да посвири. Тя вдигна капака, седна и започна да свири.
Струваше й се, че никога досега не е свирила с такова желание.
Изведнъж трепна.
Точно пред себе си видя лицето на Щирнер. Кога беше дошел?… Той стоеше подпрян на рояла и я гледаше. Лицето му беше по-бледо от обикновено, сериозно и печално. Тънките му устни нервно потръпваха.
Елза извика и спря да свири.
— Свирете, моля ви! — каза той искрено и непринудено. Като се съвзе от уплахата, Елза продължи. Известно време той слушаше внимателно музиката, а после започна да говори бавно и тихо:
— Вие свирите прекрасно! Това е „Лебедът“? „Лебедът“ от СенСанс… Казват, че лебедът пее преди смъртта си… Но лебедите живеят дълго, много дълго и умират преждевременно само когато са смъртно ранени. Нима вие сте ранена? От кого? Нима той заслужава да се умира за него?
— За кого говорите? — попита Елза, като престана да свири а отпусна ръце на коленете си.
— За него, за Зауер! Нима това е тайна? В Елза заговори женската гордост.
— Господин Щирнер — сухо произнесе тя и стана от рояла, — моля ви да не се намесвате в моите лични работи!
— Но нали това са и мои лични работи, фройлайн Елза, нали знаете, че аз ви обичам!
— Но вие знаете, че аз не ви обичам.
— Уви, в това е цялото нещастие… моето и вашето, да, да, и вашето, макар че вие не разбирате това. Колко хубаво би било, ако ме обичахте! Ако вие сама ме обикнехте — многозначително каза Щирнер.
— А нима може да се обича другояче? Щирнер не отговори.
— Слушайте, Елза, хайде да поговорим сериозно. В тази рационализирана зала няма дори къде да се седне… Да идем в зимната градина, моля ви!
Седнаха на същото канапе, от което Елза преди малко бе станала.
— Вие сте минали сурова школа и познавате живота — започна Щирнер. — Знаете колко е трудно за една красива, бедна девойка да изкара честно хляба си. Сега сте богата. Но и богатството си има своите неприятности. Вие ставате двойна примамка за мъжете. На красотата много често хвърлят око донжуановиде женкари, на богатството — подлеци и негодници. Сега нищо не ви гарантира, че вашият избраник ще обича вас, а не богатството ви. Тогава какво очаквате? Със Зауер е свършено. Вие сте сама. Погледнете трезво на нещата. Защо да не стана ваш мъж? Виене ме обичате. Но казват, че най-щастливи са тези бракове, в които сват е разумът, а не любовта. Вие можете да ме обикнете по-късно, такива случаи не са редки… И после…
Аз имам огромно дело, грандиозни планове, а вашето отношение към мен свързва ръцете ми, не ми дава възможност да се разгърна, да се отдам всецяло на работата… За последен път ви говоря: решавайте!
Елза поклати отрицателно глава.
— Не, не! — каза бързо Щирнер. — Нищо не ми казвайте! Преценете спокойно моето предложение и ми дайте отговор… днес е четвъртък… в неделя вечер, в шест часа. Това е последният срок!
Щирнер се поклони и излезе.
Часовникът звънко удари шест.
Сутринта Елза се събуди с такова прояснено съзнание, каквото отдавна не беше чувствувала. Тя трябваше да реши — да приеме ли предложението на Щирнер, или да му откаже. Защо беше нужно непременно да се реши този въпрос, тя не се интересуваше. След сутрешната закуска Елза седна в любимото си кътче пред аквариума в зимната градина, за да вземе окончателно решение.
Но й попречиха. Влезе слуга и съобщи, че Оскар Готлиб я очаква в приемната и много моли да го приеме.
„Оскар Готлиб? Откъде се взе?“ — помисли Елза. В паметта й се мярнаха рояк мимолетни спомени от съдебния процес. Елза слезе в приемната на втория етаж. Насреща й с ниски поклони идваше старец, в когото тя не можа да познае веднага брата на покойния банкер. Оскар Готлиб беше отслабнал. Вместо късите бакенбарди той си беше оставил широка побеляла брада. Лицето му се беше удължило, бузите хлътнали, а торбичките под очите бяха станали още по-големи. Но промяна се долавяше не само във външността му. В цялата му поза и жестове се чувствуваше някаква пребитост и унизеност, очите му неспокойно шареха.
— Поднасям извиненията си за безпокойството — каза той, като целуваше ръка на Елза, — само крайната необходимост ме принуждава към това…
— Моля ви. — Елза посочи креслото.
Седнаха. Оскар Готлиб въздишаше, мачкаше шапката си в ръце и мълчеше. Като се поовладя малко, той заговори с несигурен глас:
— Аз просто не зная как да започна… Преди всичко позволете да ви уверя, че напълно съм се примирил със съществуващия факт… Напълно… Но самият факт на неочакваното лишаване от наследството ме постави в извънредно затруднено положение. Работата е там, че след смъртта на брат ми и… след вашия отказ от наследството аз направих… аз заложих своето имение… Какво да правя? Младежта е така жадна за развлечения… Големият град… Тоалети… Толкова съблазни… А стопанството трябваше да се възстановява… Дългът ми беше краткосрочен. Не мислех, че вие ще промените решението и всичко ще вземе такъв обрат! Това го казвам не като упрек, а така, за пояснение. И ето сега, след една седмица, имението ми ще бъде продадено на публичен търг заради неизплатени дългове. И аз съм разорен… Окончателно разорен, на стари години, с един куп деца на ръцете… Имам ги пет и възрастна жена…
— На каква сума възлиза дългът ви? Оскар Готлиб се запъна.
— Голяма, солидна сума, според моите средства, разбира се… Двеста хиляди…
Елза помисли.
— Бъдете така добър да ме почакате, сега ще ви отговоря. Готлиб не очакваше, че всичко ще се уреди така просто и започна предварително да й благодари горещо и унизено.
Елза премина през стаята на личния секретариат, в която, още нямаше никого, при все че работният ден беше вече започнал.
„Странно — помисли си Елза, — какво ли значи това?“-И влезе в кабинета на Карл Готлиб, където сега постоянно работеше Щирнер. Намери го там.
— Щирнер, яви се Оскар Готлиб…
Щирнер повдигна вежди.
— Намери се? Или възкръсна от мъртвите? Е какво, по-добре късно, отколкото не навреме. Какво иска?
— Моли за пари… Продават имението му на публичен търг.
— Колко?
— Той казва, че имението му е заложено за двеста хиляди.
Щирнер се намръщи.
— Лъже! Имението му с целия инвентар не струва повече от сто хиляди. Пясък и блата… Да му дадем сто хиляди и да се маха оттук?
— Слушайте, Щирнер, аз все пак се чувствувам неволна виновница за неговото нещастие, пък и… той е толкова жалък… не му е било леко да дойде тук. Дайте му двеста хиляди… Моля ви!
Щирнер се разсмя.
— Моля ви! Това е великолепно! Главата на банкерската къща най-почтително моли своя подчинен! Фройлайн Глюк, всичко принадлежи на вас и вашата дума е закон. Моята работа е дребна; да въртя колелото и да изпълнявам заповедите на началството.
Той бързо подписа чек за двеста хиляди, прибра чековата книжка в писалището и го заключи.
— Ето чека.
— Благодаря ви.
— Пак! Кога ще се научите да бъдете господарка? Елза излезе от кабинета и протегна хартията на Готлиб.
— Ето ви чек за двеста хиляди…
Оскар Готлиб взе чека с трепереща от вълнение ръка и започна отново да благодари и да се извинява.
— Моля ви, не ми благодарете — смутено отговори Елза, — по-добре ми разкажете какво се случи с вас. Къде изчезнахте след съдебното заседание?
Те седнаха отново.
— Бях болен… бях болен, и то от много странна болест. Когато излязох от съда, изведнъж ме обзе страх от хората и срам… Срам ме беше да се покажа пред очите им… Знаете, че портретите на всички участници в съдебния процес бяха отпечатани в много вестници. И ми се струваше, че всеки срещнат, всеки минаващ файтонджия, дори децата ме сочат с пръст и казват: „Ето човека, когото брат му е лишил от наследство поради нечестна постъпка!“ И тъй като никой не знаеше в какво се състои тази неприлична постъпка, то всеки можеше да си помисли, каквото му хрумне: може би съм извършил фалшификация — подправял съм подписа на брат си върху полици, а може би съм се опитвал да го отровя. И аз избягах… — Старецът въздъхна. — Да, преживях много горчиви минути, фройлайн… Избягах съвсем наблизо. Мен ме търсеха из целия свят, а аз живеех в същия този град. Укрих се в надеждно място, у един мой стар самотен приятел. „Ако издадеш тайната на моето пребиваване дори на един човек, ще се самоубия“ — казах му аз. Но не беше нужно да му казвам това, той и без друго не би ме издал.
— Но извинете — засмя се Елза, — не ви ли беше срам от този приятел?
— Не! И което е най-чудното, аз не знаех адреса, но намерих квартирата му по някакво вдъхновение свише… Ей така, вървях и отидох… Не по-малко учудващо: приятелят ми ме посрещна така, като че ли очакваше тази среща, макар да не се бяхме виждали няколко години и дори не си пишехме; дълго време не намерих свободни минути да го потърся и навестя. „Ето че дойде“ — каза ми просто той. У него именно живях. И през всичкото време изпитвах чувството на страх и срам. Понякога, вечер, като че ли идвах на себе си. И дори се канех на другия ден да изляза да подишам чист въздух. Но през нощта изведнъж отново чувствувах, че страхъд и изгарящият срам пак така ме обземат, чак косите ми се изправяха… Буквално някаква магия! Покривах се презглава с одеялото и лежах притаен, страх ме беше да се помръдна. А на сутринта не отивах в столовата, като се оправдавах с главоболие. Прозорците на моята стая бяха напълно затъмнени.
— Колко странно е всичко това — замислено каза Елза.
— Аз четях вестниците и изтръпнал от страх, следях издирванията. Но за мой късмет те вървяха по грешна следа. През всичкото време се засмях само един път: когато прочетох във вестниците, че са ме „намерили“ някъде в Аржентина, забравих в момента в кой град. Това, разбира се, се оказа грешка. Моят „двойник“ бил фермер, пристигнал в града по работа. Ако се съди по портрета му във вестника, той наистина прилича на мен.
— И дълго ли продължи това състояние?
— Точно до деня, когато последната съдебна инстанция реши окончателно и безвъзвратно делото въз ваша полза. Тогава изведнъж всичко ми стана безразлично и се върнах у дома, където и живях, докато получих известието за предстоящия търг. И реших, че единственият човек, който може да ме спаси…
Той не завърши своя разказ, тъй като в стаята влязоха Зауер и Ема Фит. Готлиб се изправи и побърза да си излезе.
Видът на Зауер и Ема порази Елза. Зауер беше във фрак, а Ема в бяла рокля с букетче бели цветя на гърдите. Лицата им сияеха.
Зауер водеше Ема подръка.
— Фройлайн Глюк, позволете ми да ви представя моята съпруга Ема Зауер. Можете да ни честитите, ние се венчахме!
Елза побледня и се изправи.
Ема се втурна да я целуне, но като видя смущението на Елза, нерешително спря. Преодоляла вълнението си, Елза хладно целуна Ема и протегна ръка на Зауер. Ема беше толкова щастлива, че не забеляза тази студенина. Тя почна да бърбори, скръстила по детски ръце на гърдите си:
— Този Ото — и тя хвърли сияещ поглед към мъжа си — е толкова забавен. Вчера бяхме заедно на театър и изведнъж той ми каза: „Ние трябва да се оженим още сега. Да вървим!“
— И ти се реши така изведнъж? — попита Елза.
Елза направи комична гримаса, в която се четеше: „Кой се отказва от щастието?“
— Всичко стана някак от само себе си. И без да дочакаме края на спектакъла, въпреки че беше много интересно… даваха пиесата… господи, вече забравих!… но все едно коя… тръгнахме да дирим пастора… Ото едва не го вдигна от кревата! Такова смешно, сънливо старче! Прочете нещо надве на три и готово! Ти не ми ли се сърдиш, Елза? — запита тя изведнъж с неочаквана плахост.
При вида на тази детска наивност по лицето на Елза се плъзна неволна усмивка.
— Може ли човек да се сърди на кукличка? Нали си щастлива?
— Ужасно! — отговори Ема и дори свъси вежди.
Но усмивката изчезна от лицето на Елза, когато погледът й се спря върху Зауер. Той гледаше Ема с влюбени очи.
„Не, този брак не е отмъщение от страна на Зауер — помисли тя, — Зауер наистина обича Ема… Някаква магия. Магия! Кой произнесе тази дума! Да, Оскар Готлиб… и той говореше за магия. Какво означава всичко това? Чувствувам, че мислите ми отново се объркват…“
— А-а, новобрачните! — Гласът на Щирнер, който беше застанал на вратата на кабинета, прекъсна върволицата от мисли в главата й.
„Той вече знае?“ — с учудване помисли Елза.
Трудно й беше да преживее още веднъж сцената на честитяването, особено в присъствието на Щирнер, и тя незабелязано излезе.
— Честито, честито! — весело каза Щирнер.
Зауер силно и най-радушно стисна ръката на Щирнер. Изглеждаше, че от предишната му недоброжелателност нямаше и помен.
— Тази вечер смятаме да заминем на сватбено пътешествие говореше Ема, — вие с Елза ще имате ли нещо против?
По лицето на Щирнер се мярна израз на недоволство, но той тутакси любезно се усмихна на Ема.
— Разбира се, прекрасна кукличко!… Къде мислите да идете?
— В Ница или в Норвегия, не сме решили още. Ото иска в Норвегия, а аз — в Ница…
— Значи всеки поотделно ще прави сватбено пътешествие! — каза през смях Щирнер. — Сега в Норвегия ще замръзне мъничкото ви носле! — продължи той. — Трябва да я пазите, Зауер. Разбира се, вие ще отидете в Ница!
— Е, прощавайте, трябва да се приготвим за път! — И като хвана мъжа си за ръка, тя го повлече към изхода. По-бързо, по-бързо, Ото, толкова си тромав! Уверена съм, че ние винаги ще закъсняваме за влака!
Зауер живееше в пристройката, в малка уютна квартира. Младите се втурнаха с весело оживление и бързо започнаха да стягат багажа, като непрекъснато разговаряха.
— И така значи в Ница?
— Е добре, Ница, та Ница.
— Господи, всичко става толкова бързо, като при пожар!… Какъв тежък куфар!…
— Може да не заминаваме… Трябва да се изхвърлят книгите от него… Подай ми несесера…
— Да не заминем? Ти си се побъркал! Разбира се, че ще заминем! Ами рокля за път?…
— Ще купим из пътя. А засега сивата ти рокля прекрасно ще свърши работа.
Те седнаха на пода пред големия куфар и започнаха да изхвърлят книгите.
— Защо седим на пода като китайски статуи? — — попита накрая Ема. — Защо си извадил този куфар? По работа ли трябва да заминаваш?
— Никъде не възнамерявам да заминавам — отговори Зауер. — Не зная защо извадихме този куфар. Може би си искала да разгледаш тези книги?
— Книги? Тези скучни книги? Колко сме глупави! Побъркахме се от щастие!
Тя се разсмя звънко, стана, прескочи куфара и целуна Зауер.
Зауер се намръщи. Случаят с извадения неизвестно защо куфар го накара да се замисли.
— Защо се нацупи? Недоволен ли си от мене? — И Ема така лукаво наклони главицата си, че Зауер отново се развесели.
— Разбира се, че съм недоволен — каза той, като се смееше. — Още не си успяла да се преселиш при мен, а вече създаде безредие!
— Честна дума, не съм аз! Той сам! — Тя посочи куфара с крака си.
— Марш на мястото! Марш! Та помогни де, непоносим човек!
Ема и Зауер набутаха куфара под кревата. Никой от тях не си спомни повече за заминаването…
— Не забравяйте, Елза, че утре е неделя. В шест часа вечерта трябва да получа вашия отговор. А сега заминавам вън от града по спешна работа. Ще се върна през нощта или сутринта. Всичко хубаво!
Щирнер излезе от зимната градина.
Елза остана сама. Но тя не мислеше за отговора на Щирнер: мислите й бяха отправени в друга насока. Не можеше да се оправи от удара, който й бе нанесъл Зауер със своята неочаквана женитба с Ема Фит.
Чувствуваше се самотна повече от всякога.
Златните рибки се движеха бавно в аквариума, като блясваха при завоите и плавно махаха меките си опашки.
Елза им завиждаше. Тези рибки живееха в стъкления сандък в робство като нея. Но те имаха своя малка игрива компания и не познаваха мъчителните съмнения. Тя се чувствуваше много по-нещастна, отколкото в най-тежките дни на своя живот. Какво й донесе богатството?
Съдебният процес, в който имаше някаква тайна, и богатството я бяха отделили от шумната тълпа на обикновените хора, които живеят, както им харесва, разхождат се по улиците, ходят на кино. Всяко нейно излизане привличаше вниманието, посрещаха я хиляди любопитни погледи. И тя се отказа от излизанията. Нямаше удоволствие, което не би могла да си позволи, и същевременно беше лишена от всички тях. Само една прозрачна стъклена стена я отделяше от широкия свят, в който преливаха всякакви багри, но за нея тази стена беше непреодолима. Тя шепнеше с болка в гласа:
— Колко съм нещастна, колко съм нещастна!
Ето часовникът удари и звънко проехтя в празните стаи както вчера, както преди три, както преди много дни. Някъде долу профуча автомобил. С него замина Щирнер…
Щирнер! Утре трябва да му даде отговор. Тя чувствуваше това е последният срок.
— Защо трябва?
Времето минаваше. И странно: след заминаването на Щирнер мислите к все повече се проясняваха. Като че някаква пелена падаше от очите й. Оскар Готлиб, неговата болест, която прилича на „някаква магия“, любовта на Зауер към Ема, странна и неочаквана като магия…
Цялата верига от нелогични, безсмислени, противоречиви постъпки на хората, които я заобикаляха от момента, когато загина Карл Готлиб — нима всичко това не приличаше на магия? Ето думата, която е край на тайната! Но откъде се взе тя, тази магия? Кой устоя срещу нея? Щирнер! Единствено той.
Щирнер!…
Ами ако той е причина за всичко това? Неговият странен разговор в лодката, намеците му за някакво могъщо оръжие, с чиято помощ би могъл да покори света. Нима това не е празно дърдорене? Нима той притежава такова средство и си играе с хората както котка с полузадушени мишки? Но откъде се взема у него тази сила? В какво се състои тя? Кой е той, магьосник , нов Калиостро? Свенгали?…
Внезапно й стана толкова студено, че започна да трепери.
Щирнер й се представи като ястреб, който кръжи над птичка в степта. И тази птичка е тя. Няма да избяга, не, никъде не може да избяга от този човек. Той няма да я изпусне от здравите си нокти.
Елза стана, като дишаше тежко, и отново се отпусна на канапето.
Обзе я ужас.
— Не, не, не! — внезапно извика тя така, че птичките изплашени хвръкнаха от клонките.
Ехото в залата отчетливо повтори думите й. И странно, като че ли това неочаквано ехо я ободри, като че ли някой я подкрепи, като че ли невидим приятел й повтори: „Разбира се, не!“ Не бива да се предаде без борба, не бива да се превръща в безволева играчка на друг, да се отдаде на човек, когото не обича.
Тя мина в залата, за да се успокои.
„Какво да правя? Какво да правя?“ — мислеше тя, разхождайки се из залата. Случайно една картина привлече погледа й. Някакъв бедуин в развяващ се бял плащ с качулка препуска в пустинята на арабски кон, за да се спаси от догонващите го преследвачи.
„Ето как трябва да се посреща смъртната опасност! Може би той е загинал, но се е борил докрай… Да бягам! Да бягам на всяка цена!“
Елза се приближи до рояла и седна на табуретката. Изведнъж пред очите й изплува неотдавнашната сцена, когато Щирнер стоеше и слушаше нейната музика. Никога досега неговото продълговато, бледо лице с иронична усмивка не беше предизвиквало у нея такъв ужас и отвращение.
Незабавно да бяга! Но как! Та няма дори пари!
— Милиардерка! — прошепна тя с горчивина. — Милиардерка-просякиня!… Вчера само подари на Готлиб двеста хиляди, но никога не е вземала от Щирнер пари за себе си. Нещо я възпираше, може би гордостта.
И за какво й бяха нужни пари? Тя почти никога не излизаше в града. А ако правеше някакви покупки, то й ги донасяха в къщи и Щирнер се разплащаше.
Изведнъж си спомни, че в чантичката й трябваше да са останали парите от последната й заплата. Бързо отиде в стаята си и трескаво отвори чантичката.
Парите бяха на мястото си. Не бяха много, но стигаха за път. А после? Във всеки град, във всяка банка биха й открили неограничен кредит, но полицата ще изпратят за изплащане в нейната банка и тогава Щирнер ще узнае къде е заминала.
Елза се замисли.
Все едно! По-добре да бъде просякиня, отколкото да се покори на онова, което я очаква тук.
Тя бързо се облече и слезе на втория етаж. Пред входната врата лежеше петнист дог. Като я видя, той ласкаво замаха опашка. Елза го погали и искаше да го отмести, но догът не се помръдна. Тя направи опит да го заобиколи и отвори вратата. Внезапно догът скочи, изправи се на задните си лапи, сложи предните върху рамената й и заплашително заръмжа, като я буташе назад.
Изплашена от неочакваната постъпка на кучето, тя отстъпи.
— Буцефал! Какво ти стана? — ласкаво каза тя. Кучето размаха опашка, но щом Елза отново се опита да излезе, заръмжа още по-страшно срещу нея. Щирнер беше оставил верни стражи! Да вика за помощ? Тя не искаше да вдига шум. Внезапно у нея проблесна мисъл. Бързо отиде в кабинета на Готлиб. Вратата беше отворена. Да седне в креслото, поставено върху площадката на асансьора, и да натисне копчето, беше работа за един миг. Тя се спусна в отделението на банката, като се радваше на успеха.
„Аз ви надхитрих, Щирнер!“
Стражите се учудиха на необикновеното й появяване, но почтително я пуснаха. Тя се страхуваше да не им е дадена заповед от Щирнер да не пускат никого.
Със силно разтуптяно сърце Елза прекрачи прага на дома, който й беше станал омразен, вдъхна с пълна гръд пролетния въздух и се смеси с уличната тълпа. Какво щастие! Тя беше свободна. Щом сви зад ъгъла, тя нае такси и нареди да карат до най-близката гара. Само по-скоро да бъде по-далеч оттук!
На гарата тя смая носача, който я попита за къде да й вземе билет.
— Всеедно!… Докъдето може да се отиде ето с тези пари…
Елза допусна непредпазливост: като учуди носача, тя остави следа в паметта на този човек и с това даваше нишка при издирването й, но тя беше като в треска и не обмисляше думите си.
Нервното й напрежение намаля едва когато локомотивът изсвири за последен път и вагонът плавно се разклати. Тя се страхуваше до последния момент от преследването на Щирнер, макар да знаеше, че той отсъствува от града.
Когато предградията на града изчезнаха и се ширна полето, Елза едва не заплака от радост. Залязващото слънце позлатЯваше сградите на фермите. Стадата пасяха, като бавно се движеха по изумруденозелената пролетна трева.
От всичко това тя изпадаше във възторг. Гледаше през прозореца, без да се откъсва от него, и весело тананикаше:
„Аз съм свободна птица, искам да летя…“
Не мислеше за бъдещето. Опиваше се от свободата. Едва когато слънцето залезе и мрак покри полетата, а във вагона светнаха лампите, тя се замисли:
— Е, по-лошо няма да бъде!
Бързо се разсъблече и уморена от преживените вълнения, дълбоко заспа.
Не помнеше дълго ли беше спала.
Но внезапно се събуди от тласък и с недоумение се огледа наоколо. Вагон… Как е попаднала във вагона? В душата бързо нарастваше безпокойство и някакво още неоформило се чувство. Това чувство растеше, усилваше се, ставаше все по-осезателно…
„Обратно! Трябва да се върна веднага, незабавно. Обратно! Щирнер! Милият Щирнер! Той я очаква!“ И пред нея изплува печалното, безкрайно скъпо лице, каквото го видя, когато свиреше на рояла.
Тя бързо се облече и излезе в коридора. Сънливи пътници отиваха да се мият с кърпи в ръце. Беше рано сутринта.
— Кондуктора, кажете, има ли наблизо спирка? Дебелият кондуктор извади с възмутителна флегматичност голям сребърен часовник, отвори капака му, без да бърза, и като помисли, отговори:
— След дванадесет минути, фройлайн. Елза тропна с токчето.
— Възмутително! Да чакам толкова дълго! А кога има обратен влак?
— Насрещният ще тръгне по същото време. Елза хапеше устни от нетърпение.
Когато влакът най-после пристигна на станцията, тя скочи от него почти в движение и се втурна във вагона на насрещния влак, който пътуваше в обратна посока.
Тя нямаше билет и контрольорът състави акт, но Елза дори не забеляза това и механически отговаряше на всички въпроси.
Когато назова името си, контрольорът я погледна с почит и любопитство.
Елза не можеше да си намери място от нетърпение. Излизаше от купето, ходеше от прозорец на прозорец и привличаше вниманието на пътниците със странния си вид и неспокойните си движения. Едва не заплака от досада, че бързият влак върви толкова бавно.
— Скоро ли ще пристигнем? — питаше тя ежеминутно и пътниците, на които омръзна да отговарят на въпросите й, почнаха да я отбягват. Тогава тя отиде в своето купе, легна по лице и като притисна до болка слепите си очи, започна да повтаря, сякаш бълнуваше:
— Лудвиг! Лудвиг! Лудвиг!… Кога ще те видя? Най-после влакът спря.
Като разбутваше пътниците, Елза се втурна по перона и през залата излезе от гарата и скочи в едно такси.
— Банката на Елза Глюк! Бързо, бързо, бързо! Колкото може по-бързо!…
Застанал сред кабинета, Щирнер очакваше Елза. Тя се втурна с разрошени коси, хвърли се към него и силно го прегърна с ридание.
— Лудвиг, мили, най-сетне!…
Върху лицето на Щирнер се отразиха щастие и скръб.
— Моя!… — тихо произнесе той, като целуна Елза по затворените очи.
Часовникът удари шест.
Търговският свят преживяваше паника.
От месец май борсата навлезе в периода на най-жестоките сътресения. За един месец бяха зарегистрирани повече от две хиляди фалита. През юни тяхното число се увеличи до пет хиляди. Докато фалирваха дребни предприятия, финансовите вестници се опитваха да омаловажат впечатлението за надвисналата катастрофа и успокояваха общественото мнение с това, че кризата само ще очисти икономическия живот на страната от „несолидни и излишни предприятия, израснали на почвата на валутни спекулации“. Но през юни жертва на кризата станаха няколко от най-старите и най-крупните предприятия. Този удар се отрази тежко на промишлеността и на маса дребни собственици на акции. И вестниците не криеха вече тревогата си. Наближаваше истинската катастрофа, много по-страшна поради това, че самото възникване на кризата не се поддаваше на обикновените обяснения с „икономическата конюнктура“. Сякаш някаква страшна епидемия от неизвестна болест мина по финансовите предприятия, като вземаше все нови и нови жертви. В началото на юли в цялата страна останаха само три най-крупни банки, които оцеляха: Мюнстерберг, Шумахер и Елза Глюк. Първите две вече бяха понесли загуби до тридесет процента от своя капитал. Банката на Елза Глюк не само че не понесе загуби, но почти утрои капитала си. Последната битка за съществование трябваше да се разрази между тези три финансови колоса. Банката на Елза Глюк притежаваше капитал, който превишаваше капиталите на Мюнстерберг и Шумахер, взети поотделно. Но при обединяването на тези банки против банката на Елза Глюк превесът можеше да се окаже в полза на двамата.
Наистина можеше да има и друга комбинация: да се влезе в споразумение или дори да се слеят капиталите с банката на Елза Глюк, като уговорят известни права за себе си. И Мюнстерберг, и хитрият Шумахер, всеки поотделно, тайно един от друг бяха направили този опит, изпращайки при Щирнер доверени лица, за да „сондират почвата“. Но този „зъл гений“, както наричаха Щирнер в борсовите среди, не приемаше никакви споразумения. Той беше оскърбително насмешлив, безпощаден и неумолим към своите съперници. Необикновеното щастие в борсовия курс, абсолютно непонятното влияние върху обкръжаващите го правеха Щирнер страшен.
Банкери и борсови посредници говореха помежду си с понижен глас, сякаш се страхуваха да не ги подслушва неизвестен враг, за многобройните случаи на странна гибел на банкери които са се обърнали лично към Щирнер. За какво беше разговарял Щирнер с тях, те на никого не казваха. Но след посещението си при него тези банкери като че губеха разсъдъка си и целия си опит, правеха безсмислени сделки, които само ускоряваха тяхното разоряване, а капиталите им се преливаха в подземията на банката на Елза Глюк. Няколко от тези разорени хора завършиха живота си със самоубийство. Поради това Мюнстерберг и Шумахер решиха да действуват чрез цяла верига от посредници, понеже се бояха от личен контакт.
Когато преговорите с Щирнер не доведоха до нищо, за Шумахер и Мюнстерберг стана ясно, че само сливането на двете банки, които враждуваха помежду си повече от половин век, можеше да им даде възможност ако не да победят, то да продължат упоритата борба със „злия гений“.
Струваше им се, че воденето на тази борба ще бъде облекчено от обстоятелството, че те притежаваха повечето от акциите на най-крупните търговско-промишлени предприятия на страната: каменовъглените мини, производството на анилинови бои, автомобилните и радиозаводи, електрическото осветление, градските железопътни линии, корабостроителните заводи… Акциите от тези предприятия се намираха в ръцете на милиони Дребни вложители — малоимотни фермери, канцеларски служещи, параходни готвачи и дори момчета, които обслужват асансьорите. Всички те бяха свързали съдбата на своите дребни спестявания със съдбата на банките на Мюнстерберг и Шумахер. Зад банкерите беше широкото „обществено мнение“.
Сутринта на петнадесети юли Зауер, най-преданият и усърден помощник на Щирнер, влезе в кабинета за редовен доклад.
Зауер силно стисна протегнатата от Щирнер ръка.
— Здравейте, Зауер! Как е със здравето вашата кукличка?
— Благодаря. Тревогата ми се оказа напразна. Вчера идва лекарят.
— И какво намери той на фрау Зауер?
Зауер отговори с щастливо и малко смутено лице:
— Тя очаква да стане майка…
— Така ли? Поздравявам ви. Предайте й моите поздрави. А какво става на борсата? Има ли новини?
— Има, и то голяма новина. Мюнстерберг и Шумахер създават единен фронт срещу нас. Те са подали молба за образуването на акционерно дружество и както се говори в борсовите кръгове, правителството ще ги подкрепи.
— Знаех това.
Лицето на Зауер изрази учудване. Щирнер се усмихна.
— Какво друго им остава да правят? — отговори Щирнер. — Зверовете винаги се съюзяват за защита от по-силния враг. А правителството, какво? То иска само да има буфери между държавната банка и мен. Защото, ако дебелият Мюнстерберг и мършавият Шумахер изгърмят, то в държавата ще останат само две финансови сили, само две, Зауер: аз, тоест банката на моята жена, и държавната банка. И неизвестно е още кой кого ще победи.
Дори Зауер, който беше свикнал с главозамайващите успехи на своя приятел, бе удивен.
— Не излитате ли твърде високо, Щирнер?
— Ние живеем в света на неустойчивото равновесие, приятелю мой. За нас има само два пътя: или горе, или долу. Завъртяното колело при спиране пада. Как реагира борсата на предстоящото сливане на банките?
— За един ден акциите на Мюнстерберг и Шумахер се покачиха с петдесет пункта — отговори Зауер.
— Пратете малките посредници да закупят тия книжа.
— Вие играете на Мюнстерберг и Шумахер?
— Аз играя на Глюк. Нима още не разбирате моята игра? Купувайте, Зауер, купувайте. Колкото те са по-високо, толкова по-добре. Омръзна ми да бия дребен дивеч и искам с един удар да сложа край на цялото това борсово боричкане.
Като подписа книжата, Щирнер освободи Зауер, но после се сети за нещо и го повика.
— Зауер, научете домашните адреси на министъра на търговията и промишлеността и на министъра на финансите.
— Техните адреси можете да намерите ето в този справочник.
— Ах, да… Благодаря ви. Как мислите, Зауер, ще ни се удаде ли да ги поканим под някакъв предлог при мен?
— Не допускам.
— Те няма да удостоят с тази чест Лудвиг Щирнер. Ще видим какво ще стане след месец-два, а засега ще минем и без тази визита. Подайте ми, моля, плана на града.
Зауер го подаде.
— Благодаря ви. Вие сте свободен, Зауер.
Щирнер разгъна на масата големия план, сложи компаса и обърна плана така, че неговият север точно да съответствува на стрелката на компаса. След това щателно отбеляза с точки местата, където живееха министрите, и банката на Елза Глюк, съедини тези точки с линии и записа ъглите в бележника си.
— Така… Е, господа министри, щом планината не отива при Мохамед…
Без да се доизкаже, той влезе в своята стая, съседна на кабинета, и се заключи.
След десет минути в кабинета влезе Елза и седна в голямото кресло до писалището. Ключалката щракна и Щирнер излезе от своята стая. Елза бързо се изправи и тръгна към него с протегнати ръце. Щирнер целуна и двете ръце.
— Искал си да ме видиш, Лудвиг? Той я хвана подръка и я поведе.
— Да, мила, свърших сутрешната си работа и искам да закуся с теб в зимната градина.
Елза се зарадва.
— Ти отделяш толкова малко време за мен. Лудвиг.
— Какво да се прави, скъпа, сега се водят боеве… Знаеш ли, че твоето състояние се утрои, а след няколко дни в ръцете ти ще бъдат капиталите на всички частни банки в страната?
Те седнаха на голяма маса, подредена за закуска. Щирнер наля в чашите вино.
— Ти ще станеш кралица на борсата. Той отпи глътка.
— Впрочем никаква борса няма да има. Борсата ще бъде тук. Ако ти вече не беше моя жена, с какво удоволствие много чистокръвни принцове щяха да ти предложат ръката и сърцето си! И ако за цялото това богатство, за цялото твое могъщество имам малка вина и аз, то признай, че Щирнер не е чак такъв празен дърдорко!
— Никога не съм казвала това! — горещо възрази Елза.
— Така ли? Още по-добре. Те се чукнаха.
— Лудвиг, бих била по-щастлива, ако ти утрояваше не моето състояниие, а времето, което отделяш за мен. Ако знаеш само как ме измъчва самотата… Аз живея единствено с очакването кога ще те видя.
— Още малко търпение, скъпа моя! Ще вържа ръцете на нашите последни съперници, ще ги хвърля в нозете ти като военна плячка и тогава…
Влезе Зауер и почтително се поклони на Елза. Тя му отговори с любезно кимване на главата.
— Моля да бъда извинен, че ви безпокоя. Някакъв господин ви очаква в приемната, Щирнер, и казва, че е дошъл по неотложна работа. Много подозирам, че е агент на Шумахер. Иска да говори лично с вас.
Щирнер излезе.
— Е, как е Ема? — попита Елза.
— Благодаря ви… Всичко е наред…
— Какво ви казвах? Ето че бях права! Напразно се безпокояхте. Ема ще има дете!… Не мога да си представя. Самата тя трябва още да играе на кукли. Днес непременно ще намина към нея…
— Тя много ще се радва да ви види. Щирнер се върна.
— Не сте сгрешили, Зауер. Старата лисица Шумахер е готов да предаде своя съюзник в последната минута, стига да го приема с права на съдружник… И заплашва, и обещава всЯкакви изгоди — с една дума, пуска в действие целия си арсенал от спекулантска мъдрост.
— Какво му отговорихте?
— Казах: предайте на господин Шумахер, че не са ми нужни нито съдружници, нито гувернантки. Седнете да закусите с нас, Зауер.
Те разговаряха весело като хора, които ги свързва искрена дружба и взаимно уважение. От предишните бури не беше останала и следа.
В деня, когато правителството трябваше да утвърди новото акционерно дружество, което обединяваше банките на Мюнстерберг и Шумахер, Щирнер повика Зауер рано сутринта и даде нареждане:
— Продайте всички акции на Мюнстерберг и Шумахер, очистете всичко до последното листче.
— Но само за една нощ те се покачиха с двадесет и шест пункта. Получени са достоверни сведения, че утвърждаването на акционерното дружество е обезпечено. Струва ми се…
— Не се безпокойте за нищо и изпълнете точно нареждането ми. Още сега идете лично на борсата и ме уведомявайте по телефона за всичко.
Зауер сви рамене и излезе.
А след един час телефонът вече иззвъня.
— Акциите се разграбват. Непрекъснато се покачват.
— Отлично, Зауер. В колко часа е заседанието на правителството?
— В два часа след пладне.
— Ще успеете ли да продадете всички акции до това време?
— Достатъчен ми е и един час.
— Още по-добре. Телефонирайте ми след един час.
Не беше изминал и половин час, когато Зауер съобщи:
— Акциите са продадени до една. На борсата става нещо невероятно. Тълпата задръсти целия площад пред борсата. Уличното движение е преустановено. Трамваите си пробиват път много трудно, а автомобилите не могат…
— Това не ме интересува. Как са нашите акции?
— Уви, спадат.
— Великолепно. Изчакайте да спаднат още повече и тогава започнете да купувате…
— Много ли си зает, Лудвиг? — попита Елза, като влизаше в кабинета.
— …Купете всичко, което ви предлагат — продължаваше да говори по телефона Щирнер. — Обаждайте се по-често — и като се обърна към Елза, каза1: — Да, скъпа, много съм зает. Закуси сама. През целия ден и вероятно цяла нощ няма да мръдна от телефона.
Елза направи недоволен жест. Щирнер остави телефонната слушалка и се приближи до нея.
— Какво да се прави, мила, потърпи. Днес е генералното сражение. Трябва да го спечеля, а утре ти ще бъдеш некоронована кралица, в твоите ръце ще бъдат такива богатства…
— Лудвиг! — каза с упрек Елза.
— Добре, няма да говоря за това. Как е Ема? Беше ли при нея?
— Лекарят казал, че бъбреците й не са в ред — кой би могъл да помисли? — и за нея е опасно да има дете…
— Така, така — разсеяно слушаше Щирнер.
— А тя казва, че ще умре, но няма да се откаже от детето.
— Така, великолепно.
Телефонът отново иззвъня. Щирнер трепна и като целуна набързо Елза по челото, каза:
— Бъди умна, не се сърди. Когато свърши всичко това, ще идем с теб на Ривиерата. Ало! Слушам.
Елза въздъхна и: излезе.
— В дванадесет часа? Значи след един час? Още по-добре! Веднага щом научите решението на правителството, непременно ми съобщете.
Като сложи слушалката, Щирнер развълнуван закрачи из кабинета.
— Вместо в два часа правителството ще реши този въпрос в дванадесет. Значи действува! Сега вярвам в успеха си както никога. А ако победя тук, побеждавам във всичко! И Щирнер ще бъде всесилен!
Той отметна глава назад, притвори очи и замря за минута с усмивка на лицето.
— Но сега не е време да се опивам от властта. Трябва да събера всички сили за последния удар.
Щирнер влезе в стаята си и се заключи.
След един час излезе оттам уморен, пребледнял, оправи надвисналия над челото си кичур коса, отпусна се в креслото и затвори очи.
Телефонът иззвъня. Щирнер нервно скочи и сграбчи слушалката.
— Ало! Да, да, аз съм… Вие ли сте, Зауер? Обаждаше се не Зауер, а един от агентите на Щирнер, Шпилман.
— Зашеметяваща изненада! Заседанието току-що свърши. Правителството отказа да утвърди устава на акционерното дружество. Шумахер, който присъствува на заседанието, викнал в лицето на министъра: „Предател!“ Мюнстерберг получил удар и е закаран в къщи в безсъзнание.
Щирнер не го дой изслуша. Той пусна телефонната слушалка с трепереща от вълнение ръка и така силно извика: „Победа!“, че лежащият до креслото му Фалк се събуди, скочи и погледна с недоумение своя господар.
— Победа, Фалк! — И като хвърли носната си кърпа в ъгъла на кабинета, Щирнер заповяда: — Дръж!
Кучето се озова с няколко скока до кърпата, сграбчи я и я донесе на господаря си.
— Сега вече всички ще правят така! Хахаха!… — нервно се смееше Щирнер. Той вдигна кучето за предните лапи и го целуна по челото. — Но аз няма да ги целувам, Фалк, защото те са по-глупави от тебе и ме мразят. Затова пък много по-приятно ще ми бъде да ги карам да ми носят носните кърпи!
Телефонът иззвъня.
— Зауер? Да, зная вече. Шпилман ми каза. Как реагира борсата?
— Избухване на бомба би направило по-малко впечатление. Борсата се превърна в лудница.
— Акциите на Мюнстерберг?
— Главоломно падат. Вие сте гений, Щирнер!
— Да оставим комплиментите. Когато акциите на банкрутиралите банки започнат да се котират по цената на амбалажната хартия, можете да ги изкупите… Ще съумеем да възстановим ценността им. Но за това има време. Работата е свършена и вие можете да си вървите, Зауер!
— Не мога да изляза. Хората са се превърнали в обезумяло стадо. Дотук не могат да се доберат дори санитарите за бърза помощ, за да отнесат припадналите и прегазените от тълпата.
— Е, щом сте лишен от свобода, съобщете ми какво става там.
И Зауер съобщи. Фондовите посредници се събрали на десетминутно съвещание, на което решили, че е невъзможно да подкрепят акциите на Мюнстерберг, Шумахер и всички банки, свързани с тях. Крахът настъпи. Всяка минута се разоряваха цели състояния. Акциите ежеминутно минаваха от ръце в ръце. След полунощ нервното напрежение достигна връхната си точка. Не само площадът пред борсата, но и съседният площад бяха задръстени от автомобилите на крупните притежатели на акции. Те стояха в лимузините си цялата нощ, бледи и уморени, с блуждаещи очи. Бюлетин след бюлетин донасяха известия за непрестанното спадане на курсовете. Тези курсове се съобщаваха по телефона, но дори в момента на изпращането на телефонограмите те вече не съответствуваха на действителността. Тълпи хора като по време на стихийно бедствие се разположиха на бивак на съседния булевард и платиха за правото да седят на булевардните пейки повече, отколкото струваше стая в най-скъпия хотел. Призори двама борсови посредници и един банкер бяха обзети от пристъп на буйна лудост.
— Смърт на Щирнер! — крещеше единият посредник.
С голяма мъка успяха да отведат полуделите в болницата.
Едва когато се развидели, вълнението утихна като пламъци на догарящ пожар. Довчерашни богаташи излизаха от борсата остарели с десет години, прегърбени, побелели, с треперещи крака. Тълпата оредя. Накрая Зауер успя да излезе от зданието на борсата и като се олюляваше от умора, вдъхна с пълни гърди свеж въздух.
„Такава паника цари сега в цялата страна… — помисли той. — Тази нощ се разориха стотици хиляди хора — милиони дребни вложители загубиха спестяванията си. Този луд викаше против Щирнер, обвиняваше го за всичко. Но Щирнер не е виновен. Побеждава най-силният. Щирнер е юнак. Гениален ум!“
Зауер се усмихна и тутакси уморено се прозина.
А Щирнер, като получи от Зауер по телефона последното съобщение, стана от писалището и сладко се протегна. Вълнението му притихна. Той изпитваше чувството на онази приятна умора, което обзема човека, когато е поработил добре и е доволен от резултатите на своя труд. Той победи. И неговата победа беше повече от победа над банкери и министри. Победи съпротивителната сила на човека! Готлибови, Ема, Зауер, Елза…. Сега ето тях!…
— Никой в света вече не може да ми се съпротивява, скоро целият свят ще бъде моя собственост! — гордо каза той.
Не му се спеше.
Качи се горе и почука на вратата на Елза.
Тя бе облечена и не си беше лягала. Бързо отвори вратата и протегна ръцете си сияеща:
— Най-сетне си спомни за мен, Лудвиг!
Банката на Елза Глюк — тя се наричаше както преди на моминското презиме на Елза — стана неограничен господар във финансовия свят.
Впрочем самата Елза не почувствува нарастването на своето могъщество. Както преди тя бродеше сама из своите пусти стаи и живееше с мисълта за кратките си срещи с Щирнер. Но той беше все още много зает, за да й отделя повече време. Елза винаги чувствуваше, когато той иска да я види. По тялото й преминаваше сладък трепет и тя бързаше надолу, без да чака повикване, знаейки, че Щирнер е свободен и няма да я отстрани от себе си. Но случваше се, нижеха се дни, изминаваше седмицата, а Щирнер се мяркаше при нея само сутрин, разсеяно я поздравяваше и изчезваше. От време на време той отсъствуваше от града по няколко дни. Тогава я обземаше някаква апатия и тя дори не искаше да го види. И ако го срещнеше веднага след завръщането му, беше хладна. Щирнер недоволно се мръщеше и бързо отиваше в своята стая, забранена дори за нея. Няколко минути след пребиваването на Щирнер в стаята му тя изведнъж забелязваше, че започва да я изпълва пламенно любовно чувство. И когато Щирнер излизаше от стаята си, тя го посрещаше с преизпълнени с нежност погледи.
Щирнер продължаваше да се мръщи, като че го гнетеше някаква мисъл. Но искреното чувство на Елза скоро завладяваше и него. Той беше внимателен и любезен и тя жадно поглъщаше тези редки минути…
Заминаването им се забавяше.
Щирнер си беше поставил нова задача: да вземе в свои ръце цялата промишленост на страната, като използуваше обстоятелството, че повечето от предприятията бяха длъжници на банката на Елза Глюк. Фабрикантите упорито се бореха, но Щирнер едно подир друго заграбваше техните предприятия.
И чак когато борбата завърши в полза на Щирнер, той повика Зауер и Елза и каза:
— Най-сетне аз мога да отдъхна и да направя с известно закъснение нашето сватбено пътешествие. Вие, Зауер, ще се справите с работата. Всъщност борбата е завършена. Остава само да се легализират нашите права: да се протестират полиците на „последните мохикани“, да се обявят публичните разпродажби на техните фабрики и заводи и да прикрепим тези предприятия към нас, защото кой друг освен нас може да ги откупи? Утре заран ние отлитаме. Как е здравето на жена ви?
Зауер съкрушено поклати глава.
— Няма да я познаете, Щирнер, тя много се промени, зле е.
— Е, това си е в реда на нещата — каза Щирнер, като се усмихна.
— Не, не говоря за това — отвърна Зауер, като се посмути, — лицето и нозете й са много отекли: бъбреците. Тя не послуша лекарите, сега вече раждането е неизбежно. — И той допълни с искрена загриженост: — Много се страхувам за моята кукличка…
— Сега вече ще трябва да се грижите наведнъж за две куклички. Не се страхувайте, Зауер. На вашите услуги ще бъдат най-добрите професори. Не забравяйте да ми телеграфирате за всичко. Предайте на съпругата си моите поздрави.
Нощта преди отлитането Щирнер не спа. Елза дремеше в стаята си. Но и в съня си тя чувствуваше, че по тялото й като че преминават някакви нервни или електрически токове. На няколко пъти протягаше ръце в полусън и нежно шепнеше:
— Лудвиг! Мили Лудвиг!…
А при първите слънчеви лъчи тя вече излетя със собствения си самолет заедно с него.
Летяха към Мантон, към една от вилите, които й принадлежаха, купена от Карл Готлиб малко преди смъртта му.
След дългия затворен живот този полет заедно с Лудвиг й се струваше приказно красив.
Искаше й се едновременно да гледа Лудвиг и да се любува на панорамата, която се откриваше под нея. Загледана в необятния простор, тя весело пееше:
— Аз съм волна птица, искам да летя!… Глупава песничка — обърна се тя със смях към Щирнер — „искам да летя“. Трябва да се пее: „Аз съм волна птица и със теб летя.“ Погледни колко е смешно: оттук виждаме само керемидени покриви, а къщите приличат на красиви квадратчета върху зелен килим. Ами какви са тези мравки? Та това стадо! Колко е мъничко! Кои са тези снежни планини, които блестят в далечината?
— Алпите.
— Вече Алпите! Ние ще летим по високо от орлите!… Никога не беше се чувствувала толкова щастлива. Кацнаха на малко летище близо до Ница. След един час бяха в своята вила.
Вилата бе разположена недалеч от Вентимиля, до границата, която разделяше владенията на Франция и Италия.
Прекрасната бяла вила, разположена почти на морския бряг, облицована с мрамор, беше потънала в зеленина. Портокаловите дървета бяха отрупани с едри плодове. На площадката пред вилата растяха палми. Покриваше я пъстър килим от червени карамфили.
Единственото неудобство на вилата, се състоеше в това, че наблизо минаваше железопътна линия. Почти непрекъснато се движеха влакове, които трещяха над главите им. Но Елза дори не забелязваше това неудобство: спеше дълбоко през нощта и шумът не я будеше, а през деня правеха екскурзии в планината, разхождаха се с яхтата си или летяха с хидроплан покрай брега до Ница и обратно. Замъкът на кукленото княжество Монако, залепен върху жълтите скали като лястовиче гнездо, приличаше на играчка. Прибоят очертаваше бяла нишка до брега. Разхождащите се на плажа изглеждаха по-малки от топлийки. А когато пилотът завиваше, за да се връщат обратно, и насочваше хидроплана в открито море, гледката беше още по-изумителна. Краищата на хоризонта, издигнати високо поради оптическа измама, превръщаха морето в синЯ чаша, захлупена със светлосиния похлупак на небето. И сякаш хидропланът се намираше в центъра на кълбо. Отдолу плаваха играчки платноходки.
Тя се връщаше във вилата бодра и жизнерадостна както никога.
След рационализирания, студен, полупразен стъклен ковчег — дома на Готлиб — вилата й се стори необикновено уютна и „обитаема“. Тук Готлиб още не беше успял да внедри своите чудачества. Обстановката беше малко старомодна, но красива и удобна. Старият, но хубав роял много се хареса на Елза и тя свиреше през топлите вечери. Вратата на балкона беше отворена, над огледалната водна повърхност изплуваше луната, като хвърляше сребърна пътека по морето, а съживените от нощната прохлада туберози лъхаха сладка нега.
И пиесите, които тя свиреше, бяха също така красиви, пълнозвучни и спокойно-радостни като тези южни нощи.
Изглеждаше, че и Щирнер си почива. Дори чертите на лицето му се смекчиха и иронична усмивка не изкривяваше устните му. Само понякога, като спираше погледа си върху Елза, Щирнер изведнъж ставаше замислен и печален.
Двете седмици изминаха неусетно.
Но в началото на втората седмица Елза почувствува някаква промяна в себе си. Като че ли се събуждаше от сън. Прибираше се в стаята си и дълго стоеше сама. Неканените мисли отново започваха да я безпокоят. И Лудвиг сякаш й ставаше по-малко скъп, на което тя самата се учудваше. Наблюдаваше лицето му и то сякаш й се струваше все по-продълговато и неприятно.
Щирнер забелязваше това и ставаше все по-мрачен. Не го радваха и телеграмите на Зауер. Той съобщаваше за редица неуспехи. През време на отсъствието на Щирнер се възстановили няколко банки. Някои от най-крупните собственици на заводи и мини успели да получат задгранични кредити и изплатили полиците си, като по този начин се освободили от финансовото иго на Щирнер. Но най-главното — със заминаването на Щирнер вестниците подели и широка кампания против него. Концентрирането на цялото финансово и промишлено богатство на страната единствено в ръцете на банката на Елза Глюк се считало опасно за държавата и за интересите на населението. Против Щирнер се опълчили както правителствените, така и частните вестници.
Необикновеният, невиждан успех на Щирнер давал повод за най-различни предположения и тълкувания и повечето вестници били склонни към това, че от каквото и да е предизвикан този успех, той излиза от обикновените рамки, поради което с това могъщество е необходимо да се води борба също с необичайни средства, непредвидени в закона. Възможно било правителството да издаде специално законодателно постановление, насочено против Щирнер. Министрите, които отхвърлиха устава на акционерното дружество на Мюнстерберг и Шумахер, били принудени да подадат оставка под натиска на общественото мнение, въпреки че негласното следствие, водено срещу тях, не могло да установи наличието на користни мотиви в тяхното поведение, другояче казано — подкупването им от Щирнер. Мюнстерберг не понесъл удара и умрял. Шумахер направил опит да се самоубие, оживял и се изселил в Америка.
Това бяха новините през последната седмица. Целият свят вече научи за Щирнер. Името му беше в устата на всички. Тук, в Мантон, той и жена му се държаха настрана. Всяко тяхно излизане възбуждаше такова любопитство, примесено със страх, че Щирнер избягваше да се показва в обществото.
Докато Елза беше нежна към него, той не чувствуваше самотата. Но през последните дни тя ставаше все по-студена към него, а той — все по-мрачен.
После той изведнъж се залови за работа, поръча железни листове, телена мрежа, изолатори, цял куп електротехнически материали, заповяда да занесат всичко това в отделна стая и се затвори там целия ден.
На другата сутрин Елза отново бе нежна и преизпълнена с любов към него. Но изглежда, че и това вече не го радваше.
За да се разсеят, той й предложи да се разходят в планината — отдавна не бяха излизали от къщи. Този път Елза охотно се съгласи.
Отидоха недалеко и се спряха да починат в малка, бяла, чистичка къщурка. Гостоприемната, словоохотлива и любопитна старица им поднесе мляко и като се осведоми откъде са, заговори:
— Виж ти, откъде сте! Казват, че там се появил някакъв човек — — Щирнер. Какво ли не говорят за него у нас! Той и жена му били сега най-богатите хора в цял свят, само че това богатство е много съмнително! Колко народ е загинал заради него, колко са се разорили, колко кръв и сълзи са се пролели…
На вратата се почука и тутакси, без да дочака отговор, в стаята се втурна запъхтян един слуга от вилата.
— Извинете, господин Щирнер, вие заповядахте незабавно да ви предаваме всички бързи телеграми… — И като бършеше потта от челото си, той подаде телеграмата. — Ето, току-що я получихме.
От вълнение старицата изтърва кърпата от ръцете си, затрепера и загледа Щирнер с ужас.
Щирнер отвори и прочете телеграмата. След това стана внезапно и се намръщи.
— Можете да си вървите, Жан! — каза той на слугата и като хвърли златна монета на слисаната старица, подаде ръка на Елза. минаване.
Старицата дълго гледа след тях, после взе монетата с два пръста, зашепна молитва и я хвърли в помийната яма.
— Прокълнати пари!
— Какво се е случило, Лудвиг? — тревожно запита Елза — Мили, пак ли там? Толкова скоро! — И тя погледна с тъга небето, брега и морето, сякаш се прощаваше.
— Моето присъствие е необходимо! Зауер телеграфира, че враговете ми са се възползували от моето отсъствие и отново са започнали борба.
Лицето на Лудвиг изведнъж стана сурово.
Като освободи ръката си от ръката на Елза толкова рязко, че тя се дръпна уплашена назад, той размаха юмрук и извика със злоба:
— Марш по местата си, проклетници!
Чул познатата дума, Фалк покорно легна на пътя и сложи глава на протегнатите си лапи.
Когато се завърна в къщи, Щирнер намери положението много по-сериозно, отколкото очакваше. Десетина разорени банкери се бяха обединили и създали нови банки, които успешно конкурираха банката на Елза Глюк. Те бяха успели не само да привлекат част от клиентелата на банката, но и да откупят няколко големи фабрики и заводи, които бяха под финансовото иго на Щирнер. Освен това правителството вече беше подготвило закон за банковите учреждения, насочен явно против Щирнер. И Щирнер, забравил за Елза, отново бе погълнат от борбата и по цели дни не излизаше от стаята си.
Този път обаче Щирнер успя бързо да се справи със своите противници. Конкуриращите го банки отново бяха присвоени, за издаването на законите, които трябваше да ограничат свободата на операциите на Щирнер, не стана и дума. Нещо повече, с редица нови закони се легализираха новите порядки, въведени в банковата практика от Щирнер.
За него отново настъпи период на относително спокойствие.
Той често се виждаше с Елза, възобнови научните си занимания, посещаваше своята „зверилница“ и майстореше някакви сложни прибори.
Но независимо от това се чувствуваше уморен. Водеше напрегнат живот, изразходваше много нервна енергия. Повиканият лекар установи у него психостения. Това болезнено състояние изостряше чувството му за самотност особено сега, когато животът му протичаше относително спокойно. Дори ласките на Елза не го успокояваха, а понякога го и Дразнеха.
— Не е това, не е това! Ти ли ме милваш, или самият аз се милвам чрез твоята ръка? — говореше той неразбираеми за Елза думи.
Но Злият дух на самотността го измъчваше особено вечер, като Саул, и Щирнер бягаше при своя „Давид“ — както наричаше в такива минути Елза — и я молеше:
— Свири, свири, Елза! Искам музика, тя ме успокоява… И Елза сядаше до рояла и свиреше изпълнените с тиха тъга ноктюрни на Шопен.
Пред тях изникваха картини от безоблачното щастие на първите седмици от пътуването им на юг. От зимната градина се носеше ухание на цветя, обгръщаше ги очарованието на южната нощ. Но сега това очарование се примесваше с тъгата по изгубеното щастие.
— Извинете, че ви попречих — чуха внезапно гласа на Зауер, — Можете да ме поздравите. Тази сутрин ми се роди син!
Щирнер и Елза, кой знае защо, се развълнуваха от тази новина.
— Не можах да ви съобщя по телефона за това — продължи Зауер. Той изглеждаше много изморен, но щастлив. — Цяла нощ не съм спал… Тревожих се. Сега тя спи.
— Благополучно ли е всичко?
— Раждането беше трудно. Жена ми е много отпаднала. Има усложнения в бъбреците. Лекарите казват, че е необходимо да замине на юг и вероятно за по-дълго. Но тя не е съгласна да пътува без мен. Ще ме пуснете ли?
И Зауер умолително загледа Щирнер и Елза. Щирнер се замисли.
— Разбира се, нали, Лудвиг? — каза Елза.
— Ще ви дам отговор след ден-два. Мисля, че ще бъде възможно. А сега разрешете ми да ви поздравя със Зауермлади!
Зауер се поклони.
— Извинете ме, но бързам. — И като се сбогува набързо, той излезе. А Елза и Щирнер стояха, облегнали се на рояла, погълнати всеки от своите мисли.
Измина седмица, а Зауер и жена му все още не заминаваха.. През последните дни Щирнер почти не излизаше от своята стая и беше много мрачен. Бяха отменили дори музикалните вечери в голямата зала. Елза понякога правеше опит да се види с Щирнер, но нещо я възпираше. Тя бродеше сама из залата, спираше се, вдигаше ръце и тихо шепнеше:
— Колко съм нещастна!…
В края на седмицата образът на Щирнер започна като че ли да избледнява в нейното съзнание. Понякога пред нея се мяркаше лицето му и то й се струваше чуждо и страшно.
Все по-често тя оглеждаше околната обстановка с недоумение, сякаш я виждаше за първи път. А в края на седмицата започна да я преследва образът на Зауер. Милият Зауер. Как можа да го забрави? За това, че Зауер е женен, че му се беше родило дете, тя абсолютно не мислеше, като че ли не бе ставало такова нещо. Когато случайно срещна Зауер, тя така нежно го погледна, че той я загледа с недоумение, после внезапно се смути и замисли, сякаш си припомняше някаква изплъзваща му се мисъл.
— Ото — нарече го отново тя по име, — толкова отдавна не съм ви виждала… Защо ме отбягвате, Ото?… — И като се приближи до него, тихо добави: — Аз съм така самотна… Вие ми липсвате, Ото…
Бяха сами.
Ото седна на стола до Елза и усилено почна да трие челото си с ръка. Нежните й думи пробудиха заспалите спомени. Лицето на Зауер изразяваше мъчителна борба. И изведнъж някаква мисъл го проряза и просветли лицето му. Той хвана Елза за ръката и като я гледаше с влюбени очи, заговори с пресекващ от вълнение глас:
— Да, да, колко отдавна не сме се виждали! Елза, мила Елза! Как можах да ви забравя? Не зная какво става с нас, но сега сякаш се разпръсна мъгла и аз ви видях след дълга раздяла. Къде бяхте, Елза? Какво стана с вас?
Те седяха, като че наистина се бяха срещнали след дълга тъжна раздяла, и не можеха да се нагледат.
Прекъсвайки се един друг, заговориха за своята любов, мъката на самотата, за радостта от тази среща.
Часовникът гръмко биеше час след час, ударите звънко отекваха в пустите стаи, а те продължаваха да седят и да говорят и не обръщаха внимание на времето…
Не строяха никакви планове, не си спомняха миналото, не мислеха за бъдещето. Просто се опиваха от настоящата минута, опиваха се от лъча, разкъсал тъй неочаквано мрака, който обгръщаше техните истински мисли и чувства. Часовникът удари още веднъж.
— Вече е дванадесет, колко късно! — каза Елза. — Да утре, мили мой — и тя първа прегърна и целуна Зауер дълго и силно.
Но това „утре“ не настъпи.
Щирнер ги бе изпуснал за известно време от своето влияние само защото беше потънал в нови грижи. Той работеше върху някакъв сложен апарат, който трябваше да разшири неговата мощ, властта му над хората. Към създаването на този апарат го подбуждаха новите усложнения и новите задачи.
Благодарение на предприетите от него мерки продукцията на предприятията, които се намираха в неговите ръце, се увеличи необикновено, стоките поевтиняваха, вътрешният пазар вече беше пренаситен. Щирнер беше изправен пред катастрофална криза на свръхпроизводство. Можеше да го спаси само завладяването на чуждите пазари. Но на този път стояха огромни препятствия. Чуждите държави, като се бояха от конкуренцията на неговите евтини стоки, установиха високи митнически прегради. Нужно беше на всяка цена да се събори тази бариера. Икономическата война, която той водеше с чуждестранните конкуренти, се намираше в такъв период, когато неминуемо трябваше да прерасне във въоръжено стълкновение. Да се обяви истинска война беше сложна работа. Наистина той правеше каквото си иска с правителството. Но все пак правителството, беше преграда между неговата воля и действието. И той реши, че е настъпил моментът да унищожи правителството. Той ще стане единствен, неограничен управник на страната. Ще подчини милиони хора на своята воля, ще им внуши мисълта за необходимостта от война и те ще отидат да мрат с радост, както са умирали войниците на Наполеон.
Но за тази цел беше необходимо оръжие с необикновена мощност, с „далекобойност“, което да покорява мислите и волята на хората, оръжие за масово внушение, радиовълни… И той усилено работеше над него, забравил за известно време хората, които го заобикаляха.
В същия този ден, когато Елза и Зауер се разделиха с целувка, задачата на Щирнер бе разрешена. И чак през нощта той си спомни за Елза и Зауер. Спомни си и в техните души всичко се промени. Зауер отново обичаше своята малка „кукличка“ Ема и боготвореше детето, а Елза в сутрешния си сън с нежност повтаряше името на Лудвиг.
На сутринта тя отиде при него в кабинета и като го целуна по челото, каза:
— Мили Лудвиг, имам към тебе две молби!
— Добро утро, скъпа… Цели две! Заповядай, господарка.
— Тук е Готлиб.
— Пак Готлиб?
— Това е младият Готлиб, Рудолф.
— Но младият и старият си приличат като две капки вода. Трябват му пари, нали?
— Рудолф се скарал с баща си, когато научил, че старецът е получил от нас двеста хиляди и не му е дал нищо, и моли…
— В никакъв случай!
— Но ние сме толкова богати, Лудвиг!
— Именно защото сме толкова богати. Да подхвърлим подаяние на старчето — как да е. Но да дадем на това момченце, значи да му дадем повод да мисли, че не съвсем законно сме му отнели тлъстия кокал и сами разбираме това. Тогава не ще можеш да се отървеш от него. Ще започне да ни досажда прекалено. А Рудолф още е опасен. Не, не, скъпа. в твои интерес е да не направя това. — Но аз почти му обещах…
Щирнер се замисли. Той беше в добро настроение. Някаква мисъл го накара да се усмихне.
— Ще поговоря с него. Седни, Елза, един момент. — Щирнер се скри в своята стая и скоро се върна оттам. — Ще му скроя такава шега, че вече не ще посмее да припари в този дом. Аз мога да го накарам да забрави нашата къща, но никак не ми се иска да го вземам под свое „попечителство“ — каза Щирнер. Елза не го разбра.
Щирнер позвъни и заповяда на влезлия лакей да покани Рудолф Готлиб.
Готлиб влезе. Той не приличаше на молител. У него се бореха алчността, която го беше довела тук, с високомерната гордост.
— Седнете, млади човече — каза Щирнер, — пари ли ви трябват?
Това обръщение засегна Рудолф, но той се сдържа. Само луничавото му лице пламна.
— Да, трябват ми пари — каза той, като остана прав — и ми се струва, че моята… молба не е съвсем неоснователна.
„Глупак! — помисли Щирнер. — Сам се обезоръжава с това начало!“
— Господин Готлиб, ако поставяте въпроса така, обърнете се към съответните съдебни инстанции и доказвайте там основателността на вашите „законни“ претенции.
— Освен юридическите има и морални норми — отговори Рудолф с предварително приготвената фраза, — не е необходимо да доказвам своите морални права.
— С морала се занимава благотворителността, а тук не е благотворително дружество.
— Стига увъртания! — внезапно избухна Рудолф. — Или ще удовлетворите молбата ми, или аз…
— Ах, вие заплашвате? Имам навик да изпращам такива посетители с особена почит.
Щирнер свирна с уста. От съседния кабинет се чуха меки, но тежки стъпки. Като се олюляваше от крак на крак, в кабинета влезе кафява мечка, изправена на задните си лапи. Тя се приближи мълчаливо до Рудолф, опря лапи в гърдите му и започна да го изтласква към входната врата.
Побледнял и полумъртъв от страх, Рудолф стигна до вратата, след това изведнъж хукна да бяга от преследващата го мечка с истерични крясъци.
Елза беше изплашена, а Щирнер, облегнат в креслото, се смееше.
— Ето най-доброто средство да се освободиш от нежелани посетители. Вече няма да дойде, бъди спокойна.
— Ало! Щирнер, да, слушам ви. А, пак ли сте вие, господин Готлиб? Няма да оставите тази работа така? Охо! Вие стреляте добре? Така, така. Само не ви съветвам да ме причаквате край дома ми! Имайте предвид, че дадох заповед на моите четириноги приятели да ви разкъсат на парчета като глупаво козле, ако още един път им се вестнете пред очите!… Какво, смъртта на вашия чичо? Убиец? Кажете, моля!… Така, така… Желая ви успех!
— Глупак — каза Щирнер и остави телефонната слушалка.
— Лудвиг, бива ли да се плашат хората така?
— Скъпа моя, това е най-безобидното оръжие в арсенала на борбата между хората. Но ти имаше и втора молба?
— Не зная дали сега…
— Не се безпокой. Твоето второ протеже няма да се озове в обятията на мечката. Кой е той?
— Ема. Бях при нея. И тя ме моли да й разрешиш да замине със Зауер на Юг. Необходимо й е лечение, а без мъжа си няма да замине.
— Да, може. Сега може. Ще замине със Зауер. — И като взе в ръце утринното издание на вестниците, Щирнер повтори: — Сега може! Като че ли не си чела днешните вестници? Ето, прочети: любопитна бележка. Чети на глас.
Елза взе вестника, където Щирнер беше подчертал с червен молив заглавието:
„МАСОВА ПСИХОЗА“
Снощи в нашия град бе наблюдавано странно явление. В единадесет часа вечерта в продължение на пет минути у много хора — тяхното число още не е установено, но според събраните данни то превишава няколко хиляди души — се появила натрапчива идея, по-точно, натрапчив мотив от известната песничка „О, ти, мили Августин“. Подобни натрапчиви идеи са срещани и по-рано в отделни лица, страдащи от нервно разстройство. Необяснимата особеност на настоящия случай е неговият масов характер. Един от сътрудниците на нашия вестник се оказал сам жертва на тази психоза. Ето как описва събитието той: „Седях с мой приятел, известен музикален критик, в кафенето. Критикът, ревностен защитник на класическата музика, се оплакваше от принизяването на музикалните вкусове, от задръстването на музикалните естради с пошли джазове и фокстроти. Той говореше с прискърбие, че все по-рядко се изпълняват големите стари майстори: Бетховен, Моцарт, Бах. Аз внимателно го слушах и кимах с глава — аз самият съм поклонник на класическата музика — и изведнъж забелязах с известен ужас, че мислено си пея мотив от глупавата песничка: «О, ти, мили Августин». «Какво би станало, ако моят събеседник узнаеше това? — помислих си. — С какво презрение ще ми обърне гръб!…» Той продължаваше да говори, но сякаш някаква натрапчива мисъл преследваше и него… От време на време той дори разтърсваше глава, като че отпъждаше досадна муха.
На лицето му беше изписано недоумение. Накрая критикът замлъкна, започна да тактува с лъжичка по чашата си и аз бях поразен, че ударите на лъжичката точно съответствуваха на песента, която звучеше в главата ми. Внезапно у мен се породи неочаквана догадка, но все още не се решавах да я изкажа, като продължавах с учудване да следя ударите на лъжичката.
Последвалите събития зашеметиха всички!
«Супе, Поет и селянин» — обяви диригентът, като вдигна палката.
Но оркестърът изведнъж засвири «О, ти, мили Августин». Засвири в същото темпо и в същата тоналност… Аз, критикът и всички присъствуващи в кафенето скочихме като един човек и стояхме една минута сякаш поразени от гръм. После изведнъж всички заговорихме едновременно, възбудено размахвахме ръце и се гледахме един друг в пълно недоумение. Беше очевидно, че натрапчивата мелодия преследваше едновременно всички. Непознати хора се питаха един друг и се оказа, че беше точно така. Това предизвика изключителна възбуда. Точно след пет минути явлението се прекрати.
Според направените от нас справки същата натрапчива мелодия е завладяла почти всички живеещи около Борсовия площад и Банковата улица. Мнозина са пеели мелодията на глас и ужасени са се гледали един друг. Присъствуващите в операта разказват, че Фауст и Маргарита вместо дуета «О, нощ на любовта» изведнаж запели с акомпанимент на оркестъра «О, ти, мили Августин». На тази почва няколко души са полудели и били откарани в психиатрията.
Относно причините за това странно явление се разпространяват най-различни слухове. Най-авторитетни представители на научния свят изказват предположение, че имаме работа с масова психоза, при все че начините за разпространението на тази психоза засега остават необясними. Въпреки невинната форма на това «заболяване» обществото е извънредно развълнувано от него по напълно обяснима причина. Всичко «необяснимо», неизвестно плаши, поразява въображението на хората. А също изказват се опасения, че «болестта» може да се прояви и в много по-опасни форми. Как да се борим с нея? Как да се предпазим? Това не е известно на никого, както и причините за появата на «болестта». Незабавно е създадена комисия с представители на науката и дори на прокуратурата — тя ще се постарае да разкрие тайната на веселата песничка, която хвърли в такъв ужас гражданството. Да бъдем търпеливи и запазим спокойствие. Може би всичко ще се окаже недотам сериозно и страшно, както се струва на мнозина.“
Елза завърши четенето и погледна Щирнер.
— Какво означава всичко това, Лудвиг? — попита тя.
— Това означава, че всичко върви отлично? Да вървим да закусваме, скъпа!
Веселата немска песничка, която разтревожи населението на огромния град, се оказа сериозна работа, внушаваща големи опасения въпреки успокоителните уверения на вестниците.
Не беше минала една седмица, откакто хиляди души бяха заставени да пеят тази песничка, и последва събитие, което в още по-голяма степен развълнува не само обществото, но и правителството.
Точно по пладне цялото движение в една част на града беше преустановено за минута. Можеше да се помисли, че се провежда някаква „едноминутна протестна стачка“. Но стачката беше небивала по своята организираност и своеобразие.
Работата в учрежденията внезапно се преустанови като със замах на вълшебна пръчка.
Чиновниците престанаха да пишат, сякаш внезапен паралич скова ръцете им. Продавачи в магазини замряха с протегнати към купувачите стоки и стояха безмълвни с разтворена уста и застинала усмивка, като вцепенени.
Музикантите от ресторантските оркестри се превърнаха в статуи със застинали лъкове в ръце. И посетителите бяха замръзнали в своите пози — кой с вдигната чаша в ръка, кой с парче месо, забодено на вилицата, поднесена към отворената уста.
Особено поразяваше видът на улиците и площадите, обхванати от странно вцепенение. Ето конвой с арестант по средата. Арестуваният лесно би могъл да избяга от вкаменените пазачи, стига самият той да не беше застинал с вдигнат крак. На пазара гладно момче с разкрачени за бягане нозе и силно наклонено тяло протяга ръка към баничка. Търговката се спуща към него като кокошка, която защищава пилетата си от връхлитащ ястреб. В тази окаменяла група имаше толкова динамика, изразителност, живот, че скулпторът би платил скъпо, стига да има възможност да накара своите модели да позират така. Като че моментална фотографическа снимка беше отпечатала мигновената игра на мимиката на лицето и движението на мускулатурата.
Минувачите по тротоарите бяха обхванати от същата каталепсия. Най-чудното беше, че това странно явление обхвана една ивица от градското движение. Всеки минувач, встъпвайки в тайнствената зона, мигновено се вкаменяваше, а обикновеното движение от едната и от другата страна на тази зона не се прекрати. Автомобилите, които навлизаха със скорост в „мъртвата зона“, я прескачаха. По-точно машината ги понасяше. Шофьорът и пътниците губеха способността не само да се движат, но и да мислят през тази минута.
И автомобилите не завиваха на завоите, врязваха се в зданията налитаха, един върху друг, струпвайки се на цели върволици. Стана сблъскване между два влака от градската железопътна линия и единият влак, разбивайки преградата, се катурна.
Обществото още не беше успяло да дойде на себе си от това сътресение, когато нов удар сполетя града. През него премина на ивица вълна от някакво петминутно умопомрачение. Крайна възбуда обзе всички. Този път точката на побъркването беше думата „война“.
— Война, война до победа! Смърт на враговете! — крещяха мъжете, като размахваха бастуни и чадъри, крещяха жени, старци и деца с необикновена разпаленост и нестройно пееха национални маршове. Лицата на всички бяха страшни. Като че ли тези хора вече са опиянени от кръвта и виждат пред себе си смъртен враг.
— Смърт или победа! Война! Да живее войната! Жаждата за действие, за борба, за кръв беше толкова силна, че на улицата станаха редица побоища. Мъже и деца се биеха помежду си. Жени заобиколиха една пълна дама, която им се стори чужденка, и така я биха с чадърите си, че от чадърите останаха само извити пръчки. Лицата им бяха бледи, в очите им гореше ненавист, шапките им падаха на земята, косите им се разрошваха. А те продължаваха да бият нещастната жена с някакъв садизъм, почти със сладостно упоение от жестокостта. Навсякъде им се привиждаха въображаеми шпиони. Тълпа мъже спря минаваща кола на бърза помощ и измъкна въображаем шпионин. Мъжете смъкнаха бинтовете по обгореното тяло на нещастника. Болният викаше, а обезумелите хора се ровеха из превръзките да търсят тайни документи.
Всички, и мъже и жени, и старци и деца, бяха в такова състояние, че наистина биха отишли на бойното поле и биха загинали, като не мислят за себе си, а само за убиване.
Припадъкът на безумие премина така внезапно, както започна.
Смаяни, потресени, хората гледаха избитите и ранените, следите от кръв по земята, своите раздърпани и изпомачкани дрехи и коси и не можеха да разберат какво значи всичко това.
Комисията, създадена за разследване на причините за масовото побъркване на хората от мотива на веселата песничка, скоро беше преобразувана в комитет за обществено спасение.
Спасение от кого? Комитетът не знаеше това. Но че обществото е заплашено от огромна, небивала в историята опасност от неизвестен, невидим неприятел — било то човек или микроб, — в това никой повече не се съмняваше. Новият неизвестен враг се струваше на управниците по-опасен от войните и революциите именно за това, че бе неизвестен. Неизвестно беше откъде ще дойде нова опасност и как да се борят с нея. Възбудата на обществото беше необикновена. Всеки ден десетки хора полудяваха и свършваха със самоубийство, тъй като не бяха в състояние да понесат напрегнатото очакване на новите неизвестни нещастия. С голяма мъка правителството и печатът поддържаха всекидневието на живота. Струваше се, че е нужно още малко и ще се разпадне не само държавата, но и всичките основи на обществения живот и цялото общество ще се превърне в лудница. Това се чувствуваше особено силно в столицата. Намираха се мошеници, които все пак не се поддаваха до такава степен на паниката. Самите те поддържаха тази паника, като разпространяваха чудовищни слухове.
— Скоро ще настъпи нов пристъп на болестта и хората ще започнат да си прегризват един друг гърлата…
— Хората ще престанат да дишат и ще умрат в страшни мъки от задушване.
— Ще настъпи внезапен сън и никой вече няма да се събуди…
И на всичко това вярваха.
След случилото се всичко изглеждаше възможно.
Хората продаваха на безценица къщите и вещите си на тези, които спекулираха с паниката, и заминаваха от града за места, които още не бяха обхванати от епидемиите.
Комитетът за обществено спасение заседаваше почти непрекъснато. Тези заседания се провеждаха в дълбокото подземно помещение на кметството и се пазеха в най-строга тайна поради опасението да бъдат открити от невидимия враг — ако той е живо същество. При все че членовете на комитета се съвещаваха денонощно, тайната остана неразкрита.
Сред поканените учени-експерти съществуваше разногласие.
Психиатрите изказваха мисълта за масова психоза и хипноза. Избликът на кръвожадни войнствени чувства все още се поддаваше на това научно обяснение, но много по-трудно бе да се обясни едновременното изпълнение на една и съща песничка от много хора. Тази песен въпреки невинността на „заболяването“ се струваше на учените много по-страшно явление, отколкото внезапната възбуда на уличната тълпа. Науката познава примери на заразителни емоции с ярко изразен външен облик, познава примери за „престъпността на тълпата“, за масова хипноза, но формите за масова „скрита“ хипноза й бяха неизвестни.
Позоваването на факирите, дори ако те биха били способни да извършат нещо подобно, изглеждаше неубедително. Всички техни чудеса, извършвани уж чрез масова психоза, не бяха проверени, изучени и бяха преплетени с измислиците на пътешественицифантазьори.
„Микробната хипотеза“, която се опитваше да обясни тайнствените явления с действието на нов микроб, също не доведе до нищо.
Стотици лица, засегнати от новата „болест“, бяха щателно изследвани, лекарите направиха анализ на кръвта им, но не намериха никакъв микроб.
— Въпросът ще бъде решен съвършено в друга област — казваха електроинженерите. — Най-вероятното е, че имаме работа с радиовълни, които се възприемат непосредствено от организма на човека.
— Хора — радиоприемници? — питаха ги с ирония старите инженери: — Това е нещо от областта на фантастиката!
— А нима самото радио не е из областта на фантастиката? — отговаряха първите.
— Докажете!
— Ще докажем!
И подобно на своите колеги медици инженерите започваха опити.
Докато учените седяха в своите лаборатории над микроскопи и катодни лампи, желаейки да разкрият тайната, над разкритието на същата тайна работеше Йохан Кранц.
Йохан Кранц не принадлежеше към почтената корпорация на учените. Той беше само полицейски детектив. Човек с голям професионален опит и не глупава глава, Кранц дори не си задаваше въпроса, кой е врагът: микроб или човек. Какъвто и да е той, врагът трябваше да се търси по метода, който неведнъж беше довеждал Кранц до целта. Следите от престъплението! Ето от какво се интересуваше детективът. Те бяха повече от достатъчни, трябваше само умело да се използуват. И Кранц се зае усилено за работа, подбуждан от нейната важност и тайнственост, а също и от амбициозното желание да изпревари дълбокомислените очилати учени.
Той седеше по цели нощи над голям план на града в обширния кабинет, на писалището, отрупано с трофеи от неговите, „победи“ — снимки на престъпници, дактилоскопически отпечатъци, шперцове, веществени доказателства, — и систематизираше всички съобщения във вестниците и полицейските донесения за последните събития.
Той буквално плуваше в цигарен дим, рядко проветряваше стаята, пушеше отново и нанасяше върху плана някакви пунктирани линии, като че вече преследваше по петите открития престъпник.
— Готово! — възкликна той, когато съедини две линии в тъп ъгъл върху плана на града.
Беше четири часът сутринта. Кранц бързо сгъна плана на града, прибра го в овехтяла чанта, повика автомобил и полетя към комитета.
— Бързо съобщение! Тайната се разкрива! — викна той, втурвайки се в сводестата зала.
Събранието, което беше твърде многолюдно независимо от късния час, се разтревожи.
— Вие открихте тайната? — запита развълнувано един от членовете на комитета.
— Казах, че тайната се разкрива и тя ще бъде разкрита — отговори Кранц. — Намерих местонахождението на престъпния микроб или човек. Намерих фокуса, откъдето излизат тайнствените влияния — продължи Кранц, бързо извади плана и го разгърна на масата.
Всички го заобиколиха и той започна да обяснява:
— Моят метод е много прост: аз систематизирах целия материал за необяснимите произшествия, за да определя точно районите, обхванати от „безумните епидемии“. И ето какво се получи. Случаят с песничката не ми даде много. Тази епидемия обхвана част от града в кръг с радиус около два километра. По-далеч от два километра натрапчивият мотив се е наблюдавал все по-слабо, а на третия километър ни кого не е засегнал. Центърът на този кръг се намира приблизително около Борсовия площад и Банковата улица. Именно близо до това място е отбелязана такава сила на натрапчивостта на мотива, че за него не само са мислили, но и са го пели на глас. За съжаление не ми се удаде да определя този център математически точно, защото не можах да установя намаляващата градация на силата на натрапчивостта въз основа на разпитите. Лица, които са били на едно и също място, дават доста различни показания; очевидно субективните особености са карали всеки да възприема различно.
— И само това ли? — обади се разочаровано някой.
— Съвсем не е само това. Следващата епидемия даде много повече. Тази епидемия е вървяла в определено направление, обхванала е сравнително тесен сектор и завърши в определено-място. Получи се нещо подобно на лъч, който започва от зданието на банката на Елза Глюк.
Тълпата зашумя.
— Щирнер! Това е, разбира се, той! Нали ви казвах? Името на Щирнер вече неведнъж бе споменавано в комитета.
— Не бързайте с изводите, господа — прекъсна ги Кранц. — Аз също така бях уверен, че нишките ще ме доведат до Щирнер. Но за проверка чаках с нетърпение следващия „сеанс“. И този сеанс беше „военното безумие“. То също проряза града като лъч и се приближи до дома на Готлиб — сега на Елза Глюк. Получи се тъп ъгъл. Но ако съединим върховете, то изходната точка ще се окаже зад дома на Елза Глюк. Тя пада върху съседната сграда. Ето, заповядайте да видите.
И той показа плана, като даваше обяснения.
— Какво се помещава в тази съседна сграда, където попада върхът на ъгъла?
— Ресторант „Ампир“. Ето къде трябва да бъдат насочени нашите издирвания. — И Кранц удари по картата с мазната си длан, като че захлупваше муха.
Доводите на Кранц бяха прости и убедителни. След кратко съвещание комитетът реши да направи пълен обиск в ресторант „Ампир“ и в стаите на хотела, който се помещаваше в същата сграда.
Тутакси цялата полиция беше вдигната на крак по телефона.
Голям отряд войници обгради сградата с плътен кордон. Обискираха изплашените обитатели, преобърнаха нагоре с краката всичко от мазето до покрива, но въпреки цялото старание не намериха нищо подозрително.
Кранц беше смутен, но не се предаваше.
— Цялата тази фантасмагория би могъл да създаде някой от посетителите на ресторанта.
Това също беше невъзможно.
На живеещите в дома забраниха най-строго да говорят пред когото и да било за нощния обиск. Няколко души, които събудиха подозрение, бяха арестувани, а върху посетителите на ресторанта решиха да установят тайно наблюдение.
Все пак вестта се разнесе из града.
Възбудената тълпа нападна ресторанта и се наложи той да бъде затворен.
Кранц пъшкаше и ругаеше, ядосан от неуспеха.
— Е, ние още ще се борим! — казваше Кранц. — Нашият противник, който и да е той, вече знае, че ние сме на вярна следа. Да видим ще се осмели ли да се обади още веднъж! Третата линия ще реши неговата съдба.
— Щастие! Радост! Блаженство! Колко е прекрасен животът! Какво наслаждение!
Млад човек с помътен поглед и широка усмивка на лицето прегърна уличния фенер, сякаш той беше негов близък приятел.
— Милият фенер! Щастлив ли си и ти като мене?… — Как ви обичам, скъпа моя! Колко мили и скъпи сте ми всички!
Изнемощял, зле облечен старец бе прегърнал млада жена със скъп костюм. И тя целуваше стареца по обраслата с твърда четина буза и шепнеше в отговор:
— Толкова съм щастлива! Сякаш намерих покойния си баща… Той приличаше на вас… Татко, скъпи татко!…
Недалеч от тях се прегръщаха стари политически врагове: монархист и анархист.
— Стига борба! Животът е толкова прекрасен! Някакъв дрипльо откъсна от съседния булевард цвете и го поднесе на полицая като някакво съкровище.
— Вземи, приятелю мой! От мене!
Дебелият полицай с морав нос нежно целуна скитника и взе цветето.
— Благодаря ти от цялата си душа! Цветята са радостта на живота!… Толкова обичам цветята и песните!…
— Да запеем ли?
— Да запеем.
Те седнаха на тревата и прегърнати запяха сантиментална песничка, като проливаха сълзи от умиление.
— Вземайте, всички вземайте!… — викаше в екзалтиран възторг собственикът на бижутериен магазин, като тъпчеше джобовете на клиентите с пръстени и скъпоценни камъни, бисерни огърлици и златни часовници. — Няма да ги нося в гроба я! Нека сърцата ви се изпълнят с радост като моето! По дяволите търгашеството! Да живее всеобщото щастие!
В съда бе оправдан важен политически престъпник. Прокурорът, известен със своята жестокост, този път се отказа от обвинението — прегърна престъпника, тъжно обори глава на гърдите му и разплакан от умиление, мърмореше:
— Приятелю мой, братко мой!… Хубаво е да прощаваш и да обичаш!…
Дори в кланицата професионалните колачи прегръщаха доведените за клане волове и нежно ги целуваха между очите.
— Муцунката ми!… — галеха те животните. — Изплаши ли се? Пийни водичка, иди да хрупкаш тревичка в съседния парк. Стига кръв! Живей си!…
Това се случи само няколко дни след нападението на ресторанта. Злият гений, завладял града, сякаш хвърляше ръкавица и предизвикателно се надсмиваше над опитите на комитета да се бори с него. Неизвестният враг дари хората с небивало блаженство, като че ли в награда за предишното мрачно обезумяване и за жертвите от внезапното преустановяване на градското движение. Състоянието на блаженство беше толкова силно, че хората, които го бяха изпитали, бяха готови на всичко, стига да вкусят още веднъж от непознатото наслаждение. Този път всички запазиха напълно спомена за преживяното. И разсъждаваха за изгубения рай.
Това беше едва ли не по-страшно от изблика на жестокост и кръвожадност. Каква власт над човешките души притежаваше този незнаен враг? Той може да отрови хората с отровата на наслаждението или на страданието, да ги превърне в слепи оръдия на своите желания, да ги направи блажени или да ги измъчи, осакати, убие, да ги убие без нито един изстрел, тихо, безшумно, неизвестно откъде… Има от какво да изпадне човек в отчаяние!
През нощта в дълбокото подземно помещение членовете на комитета седяха угнетени, мълчаливи и тъжно поглеждаха към Кранц, който правеше равносметката, систематизирайки донесенията за последното произшествие, за да определи сектора на града, обхванат от безумието на блаженството.
От време на време се чуваха нетърпеливи гласове:
— Как върви работата, Кранц?
— Прекрасно!
Някой сърдито изтърси:
— По-зле няма накъде!
— Напротив — отговори Кранц, — всичко върви великолепно. Никога не съм имал толкова увлекателна задача. И толкова почтена, да, да, да!
Кранц бързо пипаше със своите дебели червени пръсти, прехвърляше листчетата и от време на време отбелязваше нова пунктирана линия върху плана на града.
— Кранц като древен рицар — продължи той — освобождава града от дракона и му издигат паметник. Разбира се, на Кранц, а не на дракона, хехе! Или по-точно и на двамата: Кранц — с копие в ръка, а в нозете му — сразеният дракон.
— Как можете да се шегувате? — запита прокурорът, който неотдавна бе плакал на гърдите на престъпника. — Заобикаля ни такъв ужас. Ако и в бъдеще оттеглям обвиненията си, държавата ще пропадне…
— Винаги се шегувам, дори пред пистолета на бандита. Какво да се прави? Професионален навик. Пред опасността може само или да се смееш, или да избягаш. А работите вървят отлично, казвам ви. Едидемията на безумието и този път имаше характер на насочена вълна и нека бандитите ме направят на решето, ако върхът на този лъч не сочи пак същото място. Ще прегледам още пет рапорта — и готово…
Членовете на комитета развълнувани заобиколиха Кранц.
Настъпи напрегнато мълчание.
Кранц нанесе последните щрихи върху картата.
— Готово!
— Пак към дома на Елза Глюк! — извика чиновникът от министерството на вътрешните работи.
— Да, пак. Заповядайте да погледнете плана. — Кранц отмести плана по към средата на масата и започна да обяснява: — Ето, вижте, моля, сноп лъчи номер едно, ивицата на безумието, когато спря цялото движение, а ето сноп лъчи номер две — военната истерия. Тук ъглите не се съвпаднаха върху дома на Елза Глюк. Върхът падаше върху съседната къща, където бе ресторантът. Там и насочихме търсенето.
— И сбъркахме.
— Напълно естествено: ние предполагахме, че източникът на въздействие е един. Но третият сноп лъчи, секторът на безумното щастие, е наистина „щастлив“ — той разкри грешката ни. Оказа се, че въздействието е било от две точки. Но и двете точки се намират в дома на Елза Глюк. Къщата, както виждате, е много дълга. Точките на въздействието, изглежда, са се намирали в двата й противоположни края. Ето защо ни се струваше, че върхът на тъпия ъгъл, ако източникът на въздействие е един, трябва да попадне в съседния дом. Третият сектор ни даде друг връх, където се събраха линиите номер едно и три. Ясно ли е?
Всички се размърдаха. — Казвах ли ви, че това е работа на Щирнер!
— Аз още по-рано твърдях това.
— Злодей! Изверг! Сега е в ръцете ни!…
— Кранц, нали ще успеем да арестуваме този престъпник още тази нощ?
— За арестуването не е необходимо много време — отговори Кранц, — но не е ли по-добре да го отложим до сутринта?
— Защо до сутринта? — нетърпеливо запита прокурорът, който не можеше да прости на Щирнер отказа си от обвинението и срамната сцена на побратимяването с престъпника.
— Много просто — отговори Кранц. — Имаме работа с необикновен престъпник, затова трябва да вземем всички предохранителни мерки и обмислим всяка стъпка, за да ударим сигурно. През нощта банката е затворена и добре охранявана. Ако тръгнем през нощта, въпреки цялата предпазливост ще създадем суматоха, която ще предупреди врага. По-добре е да отидем сутринта, когато банката се отваря и няма още много клиенти. Ще отидем в цивилни дрехи, въоръжени само с револвери. Ще влезем поединично, за да не събудим подозрение в банковата охрана и чиновниците, а после внезапно ще се втурнем горе, ще изненадаме врага и ще го заловим.
Въпреки нетърпението си прокурорът беше принуден да признае, че съображенията на опитния детектив са правилни и отложи арестуването на Щирнер за сутринта.
— Но аз мисля — продължи Кранц, — че може би ще се наложи да отложим и с още един ден…
— Само това ни липсваше! — възкликна сух старик с очила, министър на вътрешните работи, който бе дошъл лично при комитета.
Кранц повдигна вежди.
— Какво да се прави, ваше превъзходителство, докладвах вече, че трябва да се обмисли всяка крачка, буквално всяка крачка. Длъжни сме да знаем добре цялото разположение на дома на Елза Глюк, всички входове и изходи, да знаем точно стаята, където се намира Щирнер, и прочие. Тези сведения трябва да се съберат, а за това е нужно време.
Всички отново се омърлушиха.
Изведнъж началникът на полицията се удари с ръка по челото:
— Чакайте! Струва ми се, намерих изход! Наистина самата съдба ни помага! Само преди няколко дни назначих в моята канцелария един млад човек — Рудолф Готлиб: известно ли ви е това име?
— Как не! Несполучилият наследник. Племенникът на покойния банкер!
— Ето ви водач, Кранц — каза с усмивка началникът на полицията. — По-добър няма да се намери. Използувайки правата си на бъдещ наследник, той е изучил целия дом от долу до горе. Към Щирнер храни най-искрено чувство на омраза. С една дума, напълно подходящ човек.
— Отлично, но къде ще го намерим?
— Няма нищо по-лесно от това!
Началникът на полицията се обади по телефона и даде нареждане.
Не мина и час, когато съненият Рудолф Готлиб слезе в подземието, където заседаваше комитетът.
Когато разбра защо го викат, сънливостта на Рудолф изчезна изведнъж. Очите му пламнаха. Стиснал юмруци, Готлиб извика:
— Сега ще си разчистя сметките с вас, господин Щирнер! Началникът на полицията сияеше.
— Господин началник — обърна се към него Рудолф, — настоятелно ви моля да не отхвърляте моята най-покорна молба!
— Каква е работата, приятелю?
— Позволете ми да убия собственоръчно тази гадина!
— Как така без следствие и съд? — замънка министърът на правосъдието. — Нали поне засега нямаме преки улики.
— А знаете ли, господа — намеси се неочаквано в разговора прокурорът, — младият човек е прав. Работата е много сериозна, за да си играем на правосъдие. Едва ли някой от нас се съмнява, че всичко е извършено от Щирнер. Кранц е прав, като казва, че имаме работа с необикновен престъпник. Следователно спрямо него трябва да се вземат необичайни мерки. Това го изисква сигурността на държавата и гражданите. Ако ще протакаме с Щирнер, аз не съм уверен дали по време на процеса срещу него той няма да ме накара вместо обвинителна реч да го разцелувам и му предложа цигара. Когато съдбата на страната е поставена на карта — а сега е точно така, — от наша страна е направо престъпно да рискуваме и може би ще изпуснем врага в името на спазване на формалностите. И после… хм… тук всички сме свои… Нима Щирнер не може да бъде убит при опит за бягство? Колкото и да се осъжда този начин, по същество в него дори няма измама, защото кой е онзи престъпник, който не желае да избегне наказанието и няма да се възползува от всеки случай за бягство? По такъв начин ние с един удар ще се освободим от врага.
— Съвършено вярно! — обади се началникът на полицията. — Който подрива законите на обществото и държавата, е вън от закона.
— Стреляте ли добре, Готлиб? — запита Кранц.
— Куршум в куршум, цяла пачка!
— Тогава на добър час! — каза началникът на полицията. Обсъждаха до сутринта плана за нападение. Беше решено да идат само четирима: Рудолф Готлиб, Кранц и двама надеждни полицейски агенти. Взимаха ги като резерв.
— Колкото по-малко, толкова по-добре — казваше Кранц. В девет часа сутринта отрядът се събра, въоръжен с парабели, снабден с точни инструкции.
— На добър час! — каза още веднъж началникът на полицията.
Отрядът проникна благополучно в банката, качи се на втория етаж и воден от Рудолф, се отправи към кабинета. На срещнатите лакеи тихо, но повелително бе заповядано да не мърдат от местата си.
Кабинетът бе празен. Единият агент застана до входната врата, вторият — до вратата, която водеше в съседната стая, а Рудолф, съпроводен от Кранц, открехна вратата на тайнствената стая на Щирнер и бегло я огледа. В стаята почти нямаше мебели. Креват с нощно шкафче, малък бюфет и тоалетна масичка съставляваха цялата мобилировка. Половината стая бе отделена с масивна дъбова преграда.
Щирнер се бръснеше пред огледалото на тоалетката. За този оглед бяха достатъчни не повече от няколко мига. Щирнер още не беше успял да обърне глава на шума от отваряната врата, когато двете му кучета се хвърлиха върху Рудолф, преди той да успее да извади револвера си. През това време Щирнер, който седеше с гръб към вратата, видя Рудолф в огледалото и като скочи от стола си, с два скока се озова до преградата, отвори вратата и се скри зад нея. Рудолф и Кранц, като се бранеха от кучетата защото имаха инструкция да стрелят само по Щирнер и да не вдигат преждевременно шум, — се хвърлиха към преградата и почнаха да чукат.
— Отворете, Щирнер! — викаше Готлиб. — Отворете, от какво се изплашихте?
Вратата се отвори така неочаквано, че Рудолф, който я натискаше, политна.
— Внимателно, да не паднете! — спокойно каза Щирнер. — Лягай, Фалк! Лягай, Бич!
Кучетата покорно легнаха, като сложиха глава на протегнатите си лапи, но продължаваха внимателно да следят с очи посетителите.
— Аз съм на вашите услуги, господин Рудолф Готлиб! — каза Щирнер и отново седна пред тоалетката.
Рудолф Готлиб остави върху нея револвера си, взе четката и започна да сапунисва шията и бузите на Щирнер.
След това Рудолф взе бръснача и започна да го бръсне.
Щирнер отметна назад глава и Рудолф внимателно и грижливо бръснеше шията.
— Стърже малко, Готлиб!… Наточете бръснача! Рудолф наточи бръснача на ремък и продължи да бръсне. Кранц стоеше до тях като на пост.
— Благодаря ви, Готлиб. Прекрасно бръснете. Имате талант и ви съветвам да не го похабявате. Отворете бръснаро-фризьорски салон. А вие? — обърна се Щирнер към Кранц.
— Кранц! Йохан Кранц! На вашите услуги! — Кранц изведнъж се оживи. И като захвърли револвера, грабна четката за дрехи и започна да чисти сакото на Щирнер.
— Благодаря ви, ето за услугата! — И Щирнер им даде по една дребна монета.
Те се поклониха раболепно и тръгнаха към вратата.
Като излязоха от сградата, всички се пръснаха в различни посоки.
Агентите изчезнаха безследно.
Кранц отиде в затвора и поиска да го сложат в единична килия. Директорът на затвора възприе това като шега, но Кранц почервеня цял от гняв и почна да тропа с крака.
— Аз имам нареждане от самия министър да арестувам всеки, когото намеря за необходимо, и моля да не ръзсъждавате! Как смеете да не вярвате на думите на служебно лице!
Директорът на затвора сви рамене и даде нареждане. Кранц бе отведен и затворен. Директорът направи справка по телефона, но получи отговор, че никой не е издавал заповед за арестуването на Кранц, че тъкмо обратното, в комитета го очакват с нетърпение. Кранц обаче категорично отказа да напусне затвора.
— Ако се опитате да ме изведете насила, ще стрелям! — заплашително викаше той. — Мене ме е арестувал лично Кранц и само Кранц може да ме освободи!
Директорът на затвора махна с ръка.
— Побъркал се е или е пиян.
И тъй като Кранц никога не се разделяше с оръжието си, беше опасно да упражнят насилие спрямо него.
— Дявол го взел, нека тогава остане!
И Кранц остана в килията, като наблюдаваше часовоя през шпионката на вратата.
— Къде зяпаш? — викаше той на часовоя. — Може ли да се бавиш толкова много в единия край на коридора? Не си ли знаеш службата? Ела тук, провери ключалката, за да не избягам!
Кранц, изглежда, правеше изключение от правилото, за което говореше прокурорът: Кранц не проявяваше никакви опити за бягство.
От всички участници в несполучливото нападение в комитета се върна само Рудолф Готлиб! Но от него трудно можеха да се доберат до истината. Той беше объркан и мрачен.
На всички въпроси, които му задаваха нетърпеливо членовете на комитета, той отговаряше с някаква безсмислица:
— Избръснах го!
— Кого избръснахте? За какво говорите?
— Аз избръснах Щирнер.
Членовете на комитета се спогледаха с недоумение.
— Може би в преносен смисъл, на жаргона на престъпниците, това да означава убийство? — тихо запита министърът началника на полицията.
— Май не съм чувал такъв израз — отговори началникът. — Но кажете разбрано — жив ли е Щирнер, или убит? Рудолф изгледа всички с потъмнели очи, после се усмихна горчиво и отговори:
— По-жив и от нас! Гладко го избръснах! Ще трябва да отворя бръснаро-фризьорски салон!
— Лудвиг, най-сетне! — Елза посрещна Щирнер с обичайните думи и протегна ръце. — Ти съвсем ме забрави!
Стояха в зимната градина, гледаха се един друг като след дълга раздяла. И наистина не бяха се виждали вече почти цял месец и през това време и двамата се бяха поизменили. Лицето на Щирнер бе станало някак си сухо, очите му бяха хлътнали, погледът неспокоен и все по-често се появяваха резки промени в настроението. Елза бе отслабнала така, че ключиците й изпъкваха и овалът на лицето й се удължи. Но погледът й бе станал неподвижен, повече бе помътнял, движенията й бяха вяли и машинални. Изглежда, че под влияние на ненормалния душевен живот, който живееше, започваше разпадането на нейната личност. Тя мислеше откъслечно, отскачаше от мисъл на мисъл неочаквано, без връзка. Също тъй неочаквано се менеше настроението й. От жив човек тя все повече се превръщаше в автомат. Това се отразяваше и върху характера на срещите й с Щирнер. Техният разговор ту прекъсваше по средата на думата, ту ставаше необикновено оживен…
Щирнер постави Елза до себе си и притисна страната си до нейната. Тя прекара ръка по другата му страна. — Гладка ли е? Рудолф Готлиб ме избръсна!
— Готлиб? — запита учудено Елза.
— Да, Готлиб. Той иска да открие бръснаро-фризьорски салон и тренира, като бръсне приятелите си.
Щирнер дрезгаво се разсмя. — Не разбирам, Лудвиг, шегуваш ли се?
— И не е нужно да разбираш. Забрави за Готлиб.
Настъпи пауза.
— Ти толкова си се променил, Лудвиг. Уморен си… — Дребна работа!
— Защо работиш толкова много? Може би имаш неприятности?
— Неприятности ли? Напротив! Всичко върви отлично. Но аз съм уморен… да… Смъртно уморен — тихо проговори той, притваряйки очи. — Да се забравя… Ти си студена към мен, Елза!
Като отвори отново очи, той скръсти ръце и внимателно впери поглед в очите на Елза.
Под този поглед тя внезапно побледня и задиша тежко с полуотворена уста. Сякаш опиянена, тя се хвърли към Щирнер с провлечен стон, обви ръце около шията му и задъхвайки се, заобсипва с целувки очите, челото, страните. Накрая впи устни в устните му до болка, до кръв.
Неочаквано Щирнер я отблъсна.
— Стига! Иди на мястото си! Успокой се!
Елза седна покорно на канапето. Поривът й премина така внезапно, както бе почнал, и остави само умората.
— Не е това, не е това… Проклятие! — мърмореше Щирнер, като крачеше бързо между палмите. — С какво се занимава в последно време, Елза? — попита той, поуспокоил се.
— Мислех за теб… — произнесе вяло тя. Щирнер кимна с глава като доктор, чиито предположение се оправдават.
— А с какво друго се занимава?
— Четох. Намерих в библиотеката старинния роман „Трилби“ и го прочетох. Ти чел ли си го? Свенгали хипнотизира Трилби и тя става играчка в ръцете му. Стана ми мъчно за Трилби. Помислих си колко е ужасно да загубиш волята си, да правиш това, което ти заповядат, да обикнеш този, когото. ти заповядат.
Щирнер се мръщеше.
— И си помислих: колко е хубаво, че ние с теб се обичаме свободно и сме щастливи.
— Ти щастлива ли си?
— Да, аз съм щастлива. — Елза говореше все така вяло. — Свенгали, какъв страшен и силен човек!…
Внезапно Щирнер рязко се разсмя.
— Защо се смееш?
— Нищо, така… Спомних си нещо смешно… Свенгалк е пале. — И като отправи отново към нея съсредоточения си поглед, той каза: — Забрави за Свенгали! И така, какво чете?
— Нищо не съм чела.
— Стори ми се, че разказваше за някакъв роман?
— Не съм чела никакъв роман.
— Свири ли?
— Отдавна не съм.
— Да вървим. Изсвири ми нещо! Отдавна не съм слушал музика…
Те влязоха в залата. Елза седна зад рояла и засвири „Пролет“ от Григ, Тя свиреше и тихо говореше:
— Това ми напомня Мантон. Тихите вечери… Изгряващата от морето луна… Дъхът на туберозите… Колко щастливи бяхме тогава, в първите дни!
— Нима сега не си щастлива?
— Да, но… толкова малко те виждам. Ти стана нервен, преуморен. И си помислих, за какво е това богатство? Много ли е нужно, за да бъдем щастливи? Да заминем там, при лазурните брегове, да живеем сред цветя, да се опиваме от слънцето и любовта.
Внезапно Щирнер отново се разсмя дрезгаво, рязко.
— Да отглеждаме зеленчуци, да имаме стадо кози. Аз — овчар, а ти — прелестна овчарка; Павел и Виргиния… Любима бяла козичка със сребърно звънче на синя панделка. Венци от полски цветя до ручея. Идилия!… Ти все още твърде много мислиш, Елза. Идилия!… Лудвиг Щирнер в ролята на добрия пастир на козето стадо! Хехехе!… Ти може би си права, Елза. С четириногото стадо има по-малко грижи, отколкото с двуногото. Забрави за Мантон, Елза! Трябва да се забрави всичко и да се върви напред, все по-високо, по-високо, там, където са орлите, и още по-високо… да стигнеш облаците, да завладееш свещения огън от небето или… да паднеш в пропастта. Престани! Не свири тази сладникава идилия. Свири нещо по-бурно. Свири пламенните полонези на Шопен, свири Лист, свири така, че клавишите да трещят и кордите да се късат.
Покорна на неговите думи, Елза засвири с мощност, която превъзхождаше силите й, „Полишинел“ от Рахманинов. Сякаш неспокойната душа на Щирнер се пресели в нея.
Щирнер ходеше с големи крачки из залата и нервно кършеше пръсти.
— Така!… Ето така!… Да се изтребва! Да се руши!… Така искам аз!… Аз съм единствен в света и светът е моя собственост!… Сега е добре… Стига, Елза… Почини си!…
Елза отпусна изнемощяла ръце, като дишаше тежко. Тя почти губеше съзнание от свръхестественото напрежение.
Щирнер я хвана подръка, отведе я в зимната градина и я остави да седне.
— Почини си тук! Дори челото ти е влажно…
Той изтри челото й с кърпа и оправи падналите напред коси.
— Какво ти пише Ема? Имала ли си скоро писмо от нея? Елза се съживи.
— Да, забравих да ти кажа. Вчера получих от нея дълго писмо.
— Как е със здравето?
— По-добре. Но лекарите казват, че е необходимо да прекара още два месеца на Юг. Бебето също е здраво.
— И за да ти съобщи това, е било необходимо да пише дълго писмо?
— Тя много пише за мъжа си. Оплаква се, че характерът на Зауер се влошава. Бил станал мрачен, раздразнителен. Вече не бил така внимателен към нея. Ема се бои, че любовта му към нея започва да охладнява…
Щирнер изслуша Елза с тревожно любопитство. Изглеждаше, че любовта на Зауер към Ема го интересува повече, отколкото любовта на Елза към него самия. Щирнер се замисли, намръщи се и тихо прошепна:
— Не може да бъде!… Нима съм сгрешил в изчисленията? Огромното разстояние… Но това е грешка… Не! Не може да бъде!… Трябва да се провери…
Внезапно той бързо стана и без да обърне никакво внимание на Елза, без да се сбогува с нея, бързо излезе от зимната градина.
— Лудвиг, къде отиваш? Лудвиг! Лудвиг!… Отдалечаващите се стъпки замряха в голямата зала. Елза отпусна глава и замислено се загледа в рибките, които плуваха в аквариума. Те безшумно се движеха в зеления стъклен куб, като размахваха меките си опашки и разтваряха уста. На повърхността изплаваха малки мехурчета, блестящи като капки живак.
— Пак сама!…
В желанието си да научи подробности около несполучливото нападение срещу Щирнер, прокурорът посети лично Кранц в неговия „доброволен“ арест.
— Слушайте, Кранц — започна с подмилкване прокурорът, — вие винаги сте били образцов служител. Кажете ми какво се случи при Щирнер и защо се самозатворихте в единична килия.
Кранц бе застанал мирно, с ръце по шевовете, но не се поддаваше на никакви увещания.
— Престъпник съм, затова съм затворен. А какво е престъплението ми, не мога да кажа. Мое право е да откажа да давам показания! Съдете ме!
— Как ще ви съдим, щом не знаем вашето престъпление?
— Какво ми влиза в работата? Ще седя в предварителния арест, докато узнаете. Щом Кранц казва „не“, значи „не“. Работата е свършена, няма какво да говорим повече. Но като арестант аз имам да направя оплакване срещу затворническия режим.
— Какво има, Кранц — заинтересува се прокурорът.
— Безобразие! За обед донесоха борш. Гребнах с лъжицата и извадих към двеста грама парче месо. А отгоре плува мазнина. Ако хранят с такъв борш в затвора, то и честните хора ще станат разбойници. Нередност! Категорично ви заявявам, господин прокурор: ако не влошат храната, ще обявя гладна стачка, така да знаете! Или например ето какво става тук: часовоите придружават престъпниците от единичните килии до тоалетната, която се намира в края на коридора, вместо да им оставят в килията кофа. Това ред ли е? Може би ги мързи да изнасят кофите, а аз да се възползувам от това и да поискам да избягам, а при опит за бягство да ме… такова… Моля да се вземат мерки за точно изпълнение на правилата за вътрешния ред на затвора!
Прокурорът чак зяпна от изненада.
Наистина той не се учудваше на парчето месо от двеста грама и на мазнината в борша: прокурорът добре знаеше, че другите затворници не улавят късчета месо в рядката, вонеща чорба. Но да се иска влошаване на храната! Прокурорът никога не беше слушал подобни изисквания.
„Бедният — помисли си той, — съвсем се е побъркал след посещението си при Щирнер!“
И прокурорът заговори колкото се може по-меко:
— Кранц, много ви моля, разкажете ми всичко като на стар приятел. Та ние толкова много сме работили заедно… Поне ми дайте някакво показание!
— Да ви дам показание? Много ви се ще! Ако престъпниците почнат да дават показания, какво ще правим тогава ние, детективите? Да вървим да просим ли? Без работа ли искате да останем? Не, не ще извърша такава подлост спрямо колегите си! Нека те разкрият моето престъпление и получат наградата!
Прокурорът беше зашеметен от тази неочаквана логика и огорчен от неуспеха.
Кранц забеляза това. Изглежда, му стана мъчно за прокурора. Потършува из джобовете си, извади оттам дребна сребърна монета и я подаде на прокурора като на просяк.
— Ето това е всичко, което мога да ви дам! Прокурорът протегна машинално ръка, взе монетата и я погледна с недоумение.
— Приложете я към веществените доказателства. Пари, получени по престъпен начин…
Това бе монетата, която Кранц получи от Щирнер като „бакшиш“.
Прокурорът мълчаливо си тръгна, въртейки вещественото доказателство между пръстите си.
„Какъв ценен работник загубихме! — мислеше той. — И пак този Щирнер! Нима не ще можем да се разправим с него?“
Когато членовете на комитета, очакващи с нетърпение прокурора, го запитаха как е завършило посещението му при Кранц, той само махна с ръка и безнадеждно се отпусна в креслото.
— Какво да правим? Нима Щирнер е непобедим? — запита министърът на вътрешните работи.
Надигна се началникът на военния окръг, когото всички наричаха „железния генерал“ — сух, бодър старик с щръкнали фелдфебелски мустаци.
— Какво да правим ли? — започна той с неочаквано силен и младежки за неговите години глас. — Ще ви кажа какво да правим. Ще обявим на Щирнер истинска война. Извинете ме, господин министре, но вие, цивилните, имате много слаби нерви. Изпратили сте двама полицаи, те прозяпали работата, и вече говорите за непобедимостта на някакъв негодник, който едва ли е помирисвал барут. Ето какво трябва да се направи — и „железният генерал“ започва да вика, като че командуваше милионна армия на бойното поле: — Да се обяви военно положение в града. Домът на Елза Глюк да се обгради с плътен обръч от редовна войска и да се превземе с пристъп. Да, с пристъп! За всеки случай да се обезпечи артилерия. И ако пехотната атака не успее по някакви причини — нещо, което не допускам, — домът да се изтрие от лицето на земята. Никой досега не е могъл да омагьоса куршумите и гранатите. Ето какво трябва да се прави, а не да изпадаме в паника.
Енергичната реч на „железния генерал“ внесе струя на бодрост и оживление.
Против проекта на генерала се обадиха отделни гласове, но и те не възразяваха по същността на проекта.
— Могат да пострадат съседните къщи…
— Какво са виновни живеещите с Щирнер, та дори и неговата жена…
— Казах, че до бомбардировка навярно няма да се стигне отговори генералът. — Но дори и да стане това, война без жертви не може. По-добре да загинат няколкостотин души, отколкото цялата държава.
— Не бива ли поне да предупредим гражданите и да ги евакуираме?
— Не бива! Да предупредим тях, значи да предупредим врага. Най-добре е тази работа да не се отлага. Стига да дадете съгласието си, тази нощ аз сам ще поведа моите калени в боя войници и тогава ще видим каква песен ще запее този непобедим!
— Но само че без артилерийски огън! — каза военният министър.
— Защо?
— Защото той ще унищожи не само Щирнер, но и неговото оръжие, а то… може и на нас да потрябва.
Всички се съгласиха с това предложение. „Железният генерал“ изложи своя план на съвещанието на щаба в околностите на града.
— Пред нас стои трудна задача. Ограничени сме от директивите на правителството-да не прибягваме до артилерийски огън. Имам заповед — Щирнер да се залови жив; ако това се окаже невъзможно, да бъде убит, но да се запазят непокътнати домът му с всички предмети, намиращи се там. Имаме работа с необикновен противник. Трябва да водим борба в центъра на града. И при все това тактиката на уличните боеве тук едва ли е приложима. Какъв ще бъде този уличен бой, когато не можем да напипаме слабите места на врага? Ако ни се удаде благополучно да проникнем в дома и едва там се сблъскаме с Щирнер, то това… хм… това вече ще бъде „домашен бой“. Първото, за което трябва да се погрижим, е да се изключи всякаква възможност за бягство от страна на Щирнер. По-нататък. Известно е, че Щирнер изпраща лъчи или ги направлява в известен сектор, или обхваща с тях определена окръжност. И както изглежда, неговите лъчи — да наричаме така оръжието му — не въздействуват еднакво върху всички. И това ни заставя да разпределим нашите сили по целия район на боя и да имаме резерви. Нека пехотата да се движи по улиците в плътна маса към мястото на боя. Ако първите редици бъдат поразени и, да речем, отстъпят панически назад, задните трябва да напират, да придвижват със сила челните отряди напред. Така може би ще ни се удаде да се доберем до самия дом на Щирнер. Кой знае, може би по този път те ще попаднат в „мъртва зона“ вън „от обстрела“, както се случва при артилерийските боеве. Аз ще бъда с челния отряд.
— Ваше превъзходителство — каза адютантът Корф, — това би било много непредпазливо от ваша страна.
— Господин полковник — твърде рязко отговори генералът, — разрешете ми сам да определя мястото си на полесражението. Подчертавам, в дадения случай.
Полковникът, свикнал с грубостите на генерала, замълча и само силно се изчерви.
— Сам зная, че това е рисковано — продължи генералът. — Но всяка война е риск, а не игра на домино. За да ръководя боя, аз трябва да познавам оръжието на врага. Трябва да изпитвам върху себе си въздействието на вражия „огън“, за да се убедя толкова ли е смъртоносен той за закаления боец, както за слабите нерви на цивилния.
Настъпи мълчание. Щабните офицери седяха навъсени. Адютантът прекъсна изтегнатото мълчание. Той знаеше, че е невъзможно да се спори с упорития генерал. На адютанта не се харесваше целият този план за настъпление „с генерала на бял кон начело“, който напомняше баналните старинни олеографии. Но нищо не можеше да се стори. Оставаше само едно — да помисли за последиците.
В дванадесет часа през нощта от различните части на града към Банковата улица и Борсовия площад потеглиха отреди войници в пълно бойно снаряжение. С челния отряд яздеше самият „железен генерал“ на прекрасен арабски кон със златист цвят.
— Цяла армия срещу един, и то цивилен!… Това е позор, но, дявол го взел, по-добре такъв позор, отколкото гибелта на страната!
И Генералът прекоси улицата, която граничеше с Борсовия площад. Домът на Елза Глюк имаше излаз от едната си страна на този площад, а от другата — на Банковата улица.
— Ще видим каква песен ще ни запее той! — каза генералът, като зорко се взираше в очертаващия се насреща му дом на Елза Глюк, и пришпори коня.
Красиво танцувайки на стройните си нозе, породистият арабски жребец излезе на площада, но изведнъж без видима причина животното започна на пръхти, сви уши и внезапно се дръпна назад, като затрепера с цялото си тяло. Генералът беше озадачен. Какво може да изплаши Абрек, който не трепваше дори при рева на оръдията? Генералът потупа коня по шията.
— Какво лудуваш, Абрек? — каза той и го пришпори. Стъпил на площада, този път Абрек се изправи на задните си крака и като се завъртя, препусна обратно. В този момент, когато конят се обръщаше и задните му крака прекрачиха чертата, отделяща улицата от площада, генералът почувствува как студени тръпки полазиха и по неговия гръб. А Абрек вече се намираше на десетки метри от площада.
— Каква е тази дяволска работа? — промърмори генералът. Изведнъж го обхвана неудържим изблик на гняв и ярост, какъвто понякога го обземаше в най-опасните минути. Генералът обърна коня към площада и с все сила заби шпори в хълбоците му. Абрек, непривикнал на подобно жестоко отношение, извъртя глава, присви уши и се понесе в пълен кариер напред. Той се втурна към площада и тук, като запръхтя страшно, така подскочи встрани, че генералът — най-добрият кавалерист в цялата армия — падна от седлото като посечен. Но изглежда, че той дори не забеляза това. Неговото съзнание, нерви, целият му организъм, също както на коня му, бяха разтърсени от необикновен, свръхестествен ужас. Дойде на себе си едва на улицата, където го измъкна Абрек, влачейки го за крака, заплетен в стремето. Отредите пехотинци вече бяха пристигнали на това място.
„Видяха!… Какъв позор!…“ — помисли си генералът. Той се надигна, отърси се и като потискаше смущението си, каза на приближилия адютант:
— Няма нищо… Не се безпокойте, дреболия! Проклетият Абрек, кой знае от какво се подплаши и ми изигра такъв номер, че и дяволът не би се удържал на седлото.
За да „не понижи боевото настроение“ и да не се опозори още повече пред офицерите и войниците, генералът не каза за паническия ужас, който самият той бе изпитал.
— Събраха ли се всички части?
— Всички са по местата си. Улиците, водещи към площада, и дори дворовете са заети…..
— А Банковата улица?
— Входът към тази улица също е зает.
— Добре! Очаквайте сигнала!
Щом по заповед на генерала сияйната дъга от ракети се изви над дома на Елза Глюк, войската премина в атака.
Тогава се случи нещо невероятно.
Такава паника генералът не беше виждал през целия си дълъг боен живот. Той стоеше надалеч от площада върху платформата на един автомобил и командуваше с гръмкия си глас:
— Напред! Напред! Ще стрелям!…
Никой не го слушаше. С войниците ставаше нещо необикновено. Обзети от смъртен ужас, те се щураха, захвърляха винтовките, тъпчеха се един друг. Над площада се носеха викове и стенания. Задните редици напираха, а всички, които стъпеха на площада, се втурваха назад… Генералът даде заповед — да се притиснат бегълците. Плътните войскови редици, задръстили улиците, изтикваха главните колони на площада. Площадът се превърна в беснеещ ад, но постепенно се изпълни.
Изведнъж някаква нова вълна се разля в още по-широк кръг и паниката обхвана и войската, придвижваща се по улицата. Тези вълни връхлитаха като леденото дихание на смъртта, преминаваха през редиците и стройните войнишки колони се превръщаха в диво стадо от обезумели животни. Войниците се хвърляха един върху друг, търсеха спасение във входовете, във вратите на къщите, а оттам в панически ужас се втурваха насреща им граждани.
Паниката нахълта и в къщите. Хората се криеха под леглата, завираха се в гардеробите. Някои се хвърляха от прозорците върху главите на войниците, върху щиковете. Жените сграбчваха децата си и тичаха из стаите с диви викове, като че ли къщата бе обхваната от пламъци. По коридорите и стълбищата бучаха обезумели потоци хора. Едни бягаха нагоре, други — надолу, търкаляха се по стълбищата, газеха падналите жени и деца. Най-ужасното беше това, че никой не знаеше причината за паниката, никой не знаеше от кого трябва да се спасява. Но постепенно в този хаотичен, бучащ поток се образува Движение в една посока; може би войниците от задните редици, до които вълните на паниката още не бяха достигнали, виждайки картината на всеобщото объркване, бяха побягнали назад и бяха увлекли подир себе си другите. Този поток с обратна посока постоянно нарастваше. Сякаш хората бяха намерили пътя към спасението и всички побягнаха в едно направление с такава бясна скорост, като че ги преследваха с хиляди картечници.
Пробягал три преки, адютантът видя своя „железен генерал“ — човека, който не знаеше страх. Без каска, с разкъсан мундир, с обезумели очи, генералът прескачаше падналите тела, пробивайки си път с огромните си юмруци.
„А заградителната паническа зона“, както нарекоха това явление впоследствие, се разширяваше. Тя обхвана и зданието, в което заседаваше комитетът за обществено спасение. Членовете на комитета и цялото правителство побягнаха.
Едва призори паниката утихна, но комитетът не се реши да се върне в града.
Столицата беше загубена. Оставаше да се спаси страната. Но в това вече почти никой не вярваше. Когато членовете на комитета успяха да се съберат, в съседното селце бе свикан военен съвет. „Железният генерал“ беше съвсем угнетен от неуспеха, обзело го бе пълно отчаяние…
— Пред дявола щиковете са безсилни — каза той и мрачно наведе глава.
Щирнер победи. Той можеше да се разпорежда със страната според желанието си, както никой деспот в света.
Чуждите държави следяха с интерес какъв ще бъде изходът от борбата на немското правителство с Щирнер. Френските и английските банкери не криеха удоволствието си, когато телеграфът и радиото донасяха вести за разорението и гибелта на най-крупните немски банкери — конкуренти на международната борса.
— Отлично! Браво на Щирнер! — говореха чуждестранните банкери и вече пресмятаха бъдещите си печалби.
Те считаха Щирнер за необикновено щастлив финансист, но бяха уверени, че в края на краищата той ще се провали, както се бе провалил на времето поникналият като гъба след дъжд концерн на Стинес. Могъществото на Щирнер растеше, надминавайки всички очаквания, всякаква мярка. Историята на капитализма не знаеше такава бърза и главозамайваща кариера, каквато се оказа кариерата на този финансов Наполеон. „Слънцето на Аустерлиц“ се разпалваше все по-ярко над него и никакви признаци не говореха за приближаващото се Ватерло. Все по-често, все по-упорито започнаха да проникват слухове, че успехът на Щирнер има някакви необикновени причини, че притежава някакви тайнствени средства за въздействие над хората, и той ги лишава от воля, подчинява ги на своето влияние, превръща ги в играчка в ръцете си.
Когато Щирнер пое пътя на борбата срещу правителството, боязливо се размърдаха не само чуждестранните банкери, но и държавните дейци.
Поражението на „железния генерал“ и бягството на правителството направиха зашеметяващо впечатление на целия дипломатически свят.
Един против всички! Един против държавата! Без армия, оръдия, без един изстрел — и той излезе победител в борбата!…
Не биваше повече да остават пасивни зрители. Налагаше се чуждите държави да определят отношението си към узурпатора.
Във Франция Щирнер засенчи за късо време въпросите от вътрешната политика, та дори и на колониалните войни. На събитията в Германия бяха посветени специални закрити заседания на министерския съвет и камарата на депутатите. Тези събрания имаха бурен характер.
В края на краищата взе се решение с малко мнозинство на гласовете: да се признае за необходимо принципното участие в борбата срещу Щирнер, да се предложи помощ на Германия, но да се действува активно само след като се осигурят откъм Англия. Англия се отнасяше по-спокойно към събитията в Европа, въпреки че внимателно наблюдаваше хода на борбата срещу Щирнер. Английският министерски кабинет доста бързо установи единство на мненията.
— Германия е достатъчно обезсилена от европейската война и по-нататъшното разпадане на страната може да наруши европейското равновесие. Според мнението на кабинета в настоящия момент Щирнер не представлява непосредствена опасност за другите страни, може би неговото властолюбие няма да отиде толкова далеко. Ако във Франция гледат по-другояче, това си е тяхна работа. Но не бива да се допуска Франция еднолично да се намеси във вътрешните работи на Германия дори и със съгласието на последната. Освен това, въпреки че е узурпатор, Щирнер очевидно не е лош финансист. Необходимо е да се види как той ще продължи работата. А като извод от всичко следва да се предложи на Франция да изчака с настъплението. Ако пък Щирнер има намерение да се бърка в работите на чуждите държави или засегне техните интереси, да се действува съвместно с Франция.
Предаден във Франция, този отговор предизвика негодувание сред милитаристите, които апелираха към достойнство на нацията.
— Не бива вечно да играем по свирката на Англия! — говореха те, като приканваха към незабавни действия, та дори само за да докажат независимостта на френската политика.
И все пак незабавните действия срещнаха пречки от дипломатическо естество. Опасявайки се не без основание, че „искрената помощ“ от страна на Франция ще струва твърде скъпо, германското правителство не бързаше да поеме подадената за помощ ръка.
А и немското правителство още не губеше надежда да ликвидира Щирнер със собствените си сили.
Въпреки неуспешния изход на сражението „железният генерал“ още се ползуваше с голям авторитет сред военните и министерските кръгове, а той бе решителен противник на чуждата намеса.
— Какво друго ще ни донесе тази намеса — говореше той — освен ново унижение и нови данъци? Аз вече предлагах на военния съвет да се пуснат в ход дългобойните оръдия, за да се срине това проклето гнездо… Но ми възразиха: това може би ще доведе до напразната гибел на няколко хиляди наши граждани, невинни мирни жители. Такъв сантиментализъм е вреден! По-добре е да се обрекат на гибел няколко хиляди, отколкото цялата държава!
— И не е само това, ваше превъзходителство — прекъсна речта му военният министър, който в душата си завиждаше на популярността на „железния генерал“. — Решаващият мотив, който ни накара да се откажем от използуването на артилерийски огън, беше изказаното от мен съображение, че като унищожим чрез тежката артилерия дома на Готлиб из основи, заедно с Щирнер ще унищожим и неговото изобретение. А то… Жалко е да се унищожи! Ако би ни се удало да овладеем оръжието на Щирнер, охо! — Министърът дори затвори мечтателно очи. — Бихме разчистили сметките си с Франция, бихме унищожили всички наши врагове, бихме…
— Бихме управлявали света? — рязко отвърна „железният генерал“. — Да се залови Щирнер жив, е басня за деца. Аз вече опитах. Нека опитат други!
След дълги спорове беше решена атаката срещу Щирнер с тежки дългобойни оръдия.
И когато огромното дългобойно оръдие избълва от чудовищното си гърло снаряд, дълъг два човешки ръста, и той се понесе към столицата, разсичайки въздуха с потресающ шум. „железният генерал“ не можа да скрие своя възторг. За него този гръмовит удар беше сладък като симфония.
— Охо! — и той се разсмя. — Лети! Е, господин Щирнер, отбийте от пътя този подарък!… Сега огън с цялата батарея! По-бързо, докато онзи там не се е опомнил, ако вече не се е преселил на небето.
Земята сякаш рухна. Войниците не можаха да се задържат на краката си от сътресението на въздуха. И само „железният генерал“ стоеше със засияло лице като бог на войната. Сега той изглеждаше още по-висок. Бръчките около очите му се събраха в хищно-весела усмивка.
— Огън! — викна той. Но въпреки звучния му глас никой не го чу: оглушени от сътресението, тъпанчетата отказваха да възприемат слабите звуци на човешкия глас.
Генералът махна нетърпеливо с ръка, посочвайки оръдията.
Прислугата се зае с подготовката на следващия изстрел, но изведнъж артилеристите се наведоха и останаха неподвижно по местата си, сякаш загубили сили.
— Какво правите? — викна „железният генерал“. — Огън!
Войниците не се помръдваха.
„Железният генерал“ дотича при един от тях и го дръпна за рамото, но войникът сякаш не забеляза това.
„Железният генерал“ започна яростно да ругае и да тропа с крака. Съзнанието му леденееше от мисълта, че Щирнер е жив и вече е пуснал в ход своето невидимо оръжие.
Също тъй неочаквано артилеристите се оживиха и изведнъж почнаха да извъртат в обратна посока оръдията, стоящи на кръгли площадки. Никога досега не бяха вършили това точно така, автоматично и бързо. Зашеметеният генерал не беше успял да дойде на себе си, когато оръдията бяха обърнати и се разнесе залп, един, втори, трети… Залповете не спряха, докато не беше изстрелян целият запас от снаряди. И снарядите летяха един подир друг, носейки смърт на съседните градове и мирните селища.
„Железният генерал“ вече не викаше, не се вълнуваше. Той разбра всичко, разбра, че неговите заповеди са безпомощни пред тази незнайна сила, която сковаваше волята на войниците. Мисълта за катастрофата го съсипа, зашемети го. Сам той се чувствуваше скован от незнайната сила. Отпусна се изнемощял на земята и ниско наведе пребледнялото си лице.
А когато последният залп замлъкна и настъпи звънтяща тишина, генералът извади револвера си от кобура и го доближи до слепоочието си. Някой изби револвера от ръката му.
— Срамно е, ваше превъзходителство! — каза адютантът.
Генералът като че ли дори не забеляза това. Той продължаваше да седи, гледайки тъпо в земята. Наоколо като трупове се валяха падналите от изтощение войници.
Свечеряваше се. Тънкият сърп на луната се промъкваше между валмата облаци по светлото небе. Но хората не виждаха месеца, не чуваха чуруликането на птиците в съседната гора. Те бяха полумъртви.
Само адютантът още бодърствуваше. Той дори намери в себе си сили да изпрати от походната радиостанция телеграма до правителството за изхода от сражението, макар че това едва ли беше нужно: падащите в градове и села снаряди бяха разнесли сами вестта за катастрофата.
— Лошо… — каза тихо адютантът, седна недалеч от генерала на походен стол и запали цигара, като разсеяно гледаше небето.
Неочаквано вниманието му беше привлечено от една точка на хоризонта, която ту се появяваше, ту изчезваше между облаците. Опитното око на адютанта скоро определи, че лети самолет. И очевидно лети право към Берлин. Зад него следваше друг, трети, цяла ескадрила.
„Чии може да бъдат тези самолети? — помисли адютантът. — Ние не сме давали нареждане на нашите летци… Може би военният министър се е разпоредил, като е узнал изхода на сражението? Но да се изпращат хората на сигурна гибел след случилото се, би било безумие…“ — Без да довърши мисълта си, той се приближи до генерала и внимателно докосна рамото му.
— Ваше превъзходителство!
— Да, да… Всичко е свършено! Защо ми взехте револвера, Корф? — спомни си изведнъж генералът. — Дайте ми го. Все едно, няма да преживея този позор.
— Ваше превъзходителство, към Берлин лети самолетна ескадрила.
— Глупости… Дивотии… Сънувате!
— Заповядайте да видите!
Бръмченето на самолетите вече се чуваше ясно във вечерната тишина.
Генералът уморено обърна глава.
— По дяволите! Наистина! Глупци! Само това оставаше. Запитайте по радиото чии са?
Адютантът изпрати радиограма, но нито един самолет не отговори.
Генералът започна да ругае: съвземаше се. „Най-сетне дойде на себе си!“ — усмихвайки се, помисли адютантът.
Генералът бързо се изправи на крака и някак целият потрепера, като че ли го бяха облели с ободряващ студен душ.
— Имате млади очи, Корф, не виждате ли чии са самолетите?
Самолетите вече бяха достатъчно близко, но летяха на значителна височина, а поради сгъстилите се облаци бързо се стъмваше. Над мястото на канонадата се надигаше буря. Вятърът се усили. Той люлееше самолетите, но очевидно водени от опитна ръка, те се справяха с вятъра…
— Трудно е да се разбере…
— Осветете самолетите с прожектори.
След няколко минути ярки лъчи заляха самолетите. Генералът и адютантът се въоръжиха с бинокли.
— Или сънувам — каза генералът, — или…
— Не сънувате. Съвършено ясно виждам… Това са американски самолети.
— От час на час става все по-лошо! — Генералът тежко се отпусна на стола и като сложи бинокъла върху коленете си, дълго гледа отдалечаващите се самолети.
— Разбирате ли какво става? — попита той адютанта. Корф, който продължаваше да гледа през бинокъла, сви рамене.
— Очевидно държат курс към Берлин. Значи Америка.
— Но как? Защо?
— Изглежда, че вятърът ги отнася малко встрани.
Намесата на Северноамериканските съединени щати в борбата срещу Щирнер беше изненада не само за „железния генерал“, но и за цяла Европа.
Докато между европейските държави се водеха дипломатически преговори, във Вашингтон, който зорко следеше всички събития, бързо бе взето решение.
Америка не можеше да остане безучастна. Освен че разрушителната работа на Щирнер снижаваше платежоспособността на един от европейските длъжници, Вашингтон много по-рано от германския военен министър си даде сметка за всички последици, които могат да произлязат, ако германското правителство, след като ликвидира самия Щирнер, съумее да овладее неговото средство за борба. Америка оцени значението на тази нова могъща сила по-рано от другите. Ако овладяването на тази сила беше трудно за Америка, то беше необходимо да се унищожи оръжието на Щирнер заедно с него, за да не попадне тайната му в други ръце. И колкото по-бързо се направи това, толкова по-добре. Но как? Американската техника вече значително беше овладяла начините за управляване: на самолети по радиото и те можеха да прелетят големи разстояния без летци по установеното от мястото на излитане направление и: автоматично да хвърлят експлозивни бомби с голяма разрушителна сила върху предварително определеното място. Единственото, което още не беше завършено, бе механизмът за получаване от летящия самолет на снимки на целия изминаван път, за да се следи и коригира полетът му през всичкото време. Но да се отлагат действията до завършването на тия работи, беше рисковано. Точността на механизмите и щателно съставените военни географски карти, изглежда, можеха да обезпечат успех… Америка също така отрано разбра и това, че с Щирнер е възможна борба само чрез механизми, изпратени без хора на голямо разстояние от него. Наистина Атлантическият океан и пътят до Европа покрай западния бряг на Франция бе много дълъг. На такова голямо разстояние въздушните течения можеха да променят първоначалния полет на самолетите независимо от всички автоматични „токоизправители“. Ето защо беше необходимо да се изпратят на път поне от територията на Франция, но затова се изискваше нейното съгласие, както и съгласието на Германия за внезапно нападение на Берлин. За американската дипломация не беше трудно да получи необходимия отговор от европейската дипломация.
По този повод от американското правителство бяха изпратени много почтителни ноти до Франция и Германия, съставени в най-изисканите форми на дипломатическата вежливост. А едновременно с почтителните ноти бяха изпратени кратки, но енергични напомняния за незабавно изплащане на забавените плащания от държавния дълг. отговорът не се забави: Франция и Германия отговориха със също такива любезни ноти, в които изразиха съгласието си за намесата на Америка, и едновременно почтително до унижение молеха за отсрочка на плащанията.
Америка великодушно се съгласи с отсрочката и изпрати своите самолети. Тя дори не дочака забавилия се отговор на Германия, като беше напълно уверена в него, и американските самолети, които „железният генерал“ и неговият адютант видяха, летяха над Германия в този момент, когато министърът едва-що подписваше отговора.
Но Америка остана излъгана в сметките си. Буря отнесе самолетите встрани. Само един от тях хвърли над столицата бомби, които сринаха из основи кралския дворец. Останалите самолети изхвърлиха смъртоносните си товари в околностите на града, като нанесоха значителни опустошения.
Неуспехът не смути американците, те изпратиха нова ескадрила. Но тогава немците, виждайки плачевните резултати от въздушната експедиция, помолиха отначало да бъдат избавени от такава съкрушителна помощ, а след това, като видяха, че няма какво да губят, изпратиха енергичен протест, призовавайки заедно с това общественото мнение в Европа. Америка не би обърнала внимание на този протест, ако положението в театъра на военните действия не бе се изменило.
Щирнер, който, изглежда, постоянно усъвършенствуваше своето необикновено оръжие, внезапно изпрати насочено излъчване, поразяващо не само Германия, но и цяла Франция чак до океана.
Всички, които попаднаха в ивицата на този лъч, узнаха какво мисли Щирнер.
„Вие искате да започнете световна война срещу мен? Приемам предизвикателството! В сравнение с моето вашите оръжия са нищожни. Затова откажете се от борбата. Ако ви е завладяло безумие, аз ще ви направя още по-безумни. Изпращам последно предупреждение!“
И очевидно изменил малко ъгъла на лъча, Щирнер изпрати ново мислоизлъчване. Всички, които попаднаха в този лъч в Германия и Франция, наистина обезумяха. Буйна лудост обхвана дори екипажа и пътниците на параход, плаващ покрай брега на Франция. Хората се хвърляха обезумели във вълните, огнярите дигнаха във въздуха котлите, параходът потъна. Болниците за душевно болни се препълниха. Буйно луди ходеха по улиците, нападаха минувачите, всяваха паника. Наложи се да бъдат застреляни някои от най-опасните и силните.
Цяла Европа преживяваше паника. Във Вашингтон цареше необикновено угнетено настроение. Няколкото американциинженери, участници в експедицията, попаднали под въздействието на лъчите на Щирнер и докарани от Франция, произведоха потискащо впечатление. За първи път Америка преживяваше такъв удар, много по-чувствителен за националното самолюбие поради това, че бе нанесен на могъщата държава от един човек, и то европеец.
Наложи се да прекратят временно военните действия и Щирнер почиваше от постоянното огромно напрежение, в което се намираше по време на „боевете“.
Зауерови живееха на брега на Средиземно море, в Опидалети, недалеч от Мантон.
Ема имаше основание да се оплаква от мъжа си в своето писмо до Елза. В началото след пристигането Ото Зауер бе много нежен и внимателен към болната си жена. Сам я изнасяше на ръце на просторната веранда, грижливо я настаняваше в креслото и извеждаше детето в количка. Така прекарваха цели дни, любувайки се на лазурното море, изпращайки с поглед минаващите параходи, леките изящни яхти и хидропланите, които бръмчаха надолу по крайбрежието. Те почти не разговаряха, но това беше приятно мълчание на щастливи хора. Понякога Ема протягаше с щастлива усмивка ръка на Зауер, той я стискаше и не я изпускаше от своята.
Южното слънце оказа благотворно влияние върху здравето й. Скоро руменината се възвърна на страните й, силите й нарастваха и след три седмици тя беше вече на крака.
Но не мина много и радостта от оздравяването се помрачи — Зауер почна да се отнася все по-студено към жена си. Когато се събуждаше, тя вече не намираше върху масичката до кревата си свеж букет от росни карамфили, срамежливи теменужки и тъмночервени, уханни рози. Зауер седеше все по-рядко с нея на верандата. И мълчанието им стана тягостно. То вече не ги сближаваше, а ги разделяше.
— Излизаш ли? — тъжно, питаше Ема, виждайки, че Зауер става.
— Не мога да стърча цял ден тук — грубо отговаряше той и отиваше в стаята си или вън от дома.
Веднъж, влизайки неочаквано в стаята на мъжа си, тя завари такава картина.
Зауер седеше до отвореното чекмедже на писалището и гледаше с тъга и нежност портрета на Елза.
Като че тънка игла прободе сърцето на Ема. Тя пламна и поиска да излезе незабелязана. Но Зауер я видя в отражението на голямото огледало. Погледите им се срещнаха. Ема се смути още повече. А Зауер се намръщи, лицето му стана зло. Той хвърли снимката в чекмеджето, затвори го шумно и без да се обръща, гледайки я в огледалото, раздразнено каза:
— Що за маниер да се втурваш в стаята ми, когато съм… зает?
— Прости ми, Ото, не знаех… И тя тихо излезе от стаята… Сърцето на малката Ема беше ранено.
Тя се прибра в своята стая и дълго плака, наведена над люлката на сина си.
— Бедното ми момченце, мъничкото ми! — плачеше тя, като внимателно целуна главицата на детето и няколко сълзи капнаха на косите му.
Вечерта тя не заспа и мисли, мисли… Това никак не подхождаше на малката Ема.
„Ето защо Ото охладня към мен! — мислеше тя, кършейки ръце. — Той обича друга. Тази друга е Елза! Това е толкова естествено. Нали те се обичаха. Как можах да забравя това? Защо се съгласих да стана жена на Зауер? Защо Зауер се ожени за мен, щом обича Елза? Но той обичаше и мен, сърцето ми не се лъжеше. А Елза?…“
Всичко това беше твърде сложно за Ема. Тежките мисли, неразрешимите въпроси се стоварваха върху нея като планинска лавина и отведнъж смазаха нежния цветец на щастието й.
— Ото. Ото! — шепнеше в отчаяние тя и плачеше с безсилни сълзи.
Да се бори? Тя не бе създадена за борба.
На сутринта тя взе решение: написа на Елза същото писмо, което развълнува повече Щирнер, отколкото Елза.
Женският усет подсказа на Ема верния тон на писмото: с нито една дума не спомена за случката със снимката. Тя сподели мъката си с Елза като с приятелка.
С това писмо Ема полусъзнателно постави капан на своята съперница, надявайки се, че тя все някак ще се издаде, ако продължава да обича Зауер.
Ема очакваше с нетърпение отговора на Елза и най-сетне го получи.
Ръцете не й се подчиняваха, когато отваряше плика, сърцето й замря, а редовете скачаха пред очите й.
Но когато прочете писмото, Ема въздъхна с облекчение.
— Не. Елза не умее да лъже!
Елза утешаваше Ема, уверяваше я, че Ото пак ще бъде нежен към „своята малка кукличка“ и най-главното, което успокои Ема — Елза пишеше повече за себе си, за своята любов към Щирнер, за своето щастие, за своите тревоги… Тя искрено се безпокоеше, че Щирнер изглежда зле, че е преуморен и извънредно нервен. На Ема й олекна. Краят на писмото дори я разсмя.
„Сега ти не би познала Щирнер. Той си пусна брада и заприлича на монахпустинник…“ — пишеше Елза.
— Представям си го! Ех, че чудовище! Ема се развесели.
Но Зауер скоро я накара отново да потъне в безизходно отчаяние.
След случая с портрета на Елза, Зауер стана още по-груб и рязък с Ема.
Той излизаше на верандата, когато Ема седеше там, само за да види сина си. Без да обръща внимание на Ема, Зауер сядаше до детската количка и се занимаваше с малкия.
Ема следеше мъжа си с вълнение, търсеше погледа му, но Ото не я забелязваше. Понякога се решаваше да му заговори.
— Елза пише, че Щирнер изглежда зле и е много преуморен…
— Светът само ще спечели, ако това животно пукне — отговори през зъби Зауер.
Ема беше удивена от рязката промяна в отношението на Зауер към Щирнер. Сега Зауер дори не искаше да чуе името му. Но Ема не се решаваше да го попита за причините за тази промяна. И те седяха мълчаливо.
Един път на Ема се стори, че Зауер е в добро настроение. Поне беше по-спокоен от обикновено. Над морето летеше ято самолети.
— Ото, а защо самолетите не падат? — запита изведнъж Ема.
— До каква степен си глупава, Ема! — отговори Зауер. — Поразително е как не съм забелязал по-рано това!…
Ема пребледня от мъка и обида.
— Е добре, можеш да ме напуснеш — отговори тя с треперещ от сълзи глас. — Ще взема малкия Ото и ще си отида…
— Моля! Няма да те задържам. Но сина си няма да ти дам! — И като оправи одеялцето на детето, той излезе.
Ема вече не сдържаше сълзите си, приближи се до детето и се наведе над него.
— Нима ще се лиша и от него?
Пясъкът на градинската пътека заскриптя под нечии нозе.
— Мога ли да видя господин Зауер?
Ема избърса набързо лицето си с кърпа и се обърна. Пред нея стоеше млад човек в бял летен костюм, с червеникави коси и лунички по лицето.
„Къде съм виждала това лице?“ — помисли Ема.
— Не ме ли познавате? Струва ми се, че сме се срещали.
— Ах, да, да, господин Готлиб!
— Рудолф Готлиб, не сгрешихте.
Чул гласове, Зауер излезе. Готлиб се поклони.
— Господин Зауер, трябва да говоря с вас по много важна работа.
Отидоха в кабинета.
— Надявам се — започна Готлиб, — че събитията от последно време са ви известни от вестниците.
— Аз не чета вестници — отговори Зауер. Готлиб изумено повдигна вежди.
— Но за това говори целият цвят!
Зауер се посмути. Откакто бе дошъл в Ривиерата, той изобщо не четеше вестници, като че бе забравил за тяхното съществуване. Защо? Сам не знаеше. И сега въпросът на Готлиб го накара да се позамисли.
— Исках да си почина — отговори Зауер, за да обясни някак си тази странност, — а във вестниците винаги има нещо, което те разтревожва или разстройва… всички тези политически дрязги…
— В такъв случай трябва да обясня положението. Работата вече не е за политически дрязги, а за опасност, която застрашава цялата страна, може би целия свят.
Готлиб разказа на Зауер за необикновената война между комитета за спасение и Щирнер и за безславното поражение на „железния генерал“.
Зауер слушаше с нарастващо внимание, като прекъсваше понякога разказвача с ругатни по адрес на Щирнер.
Тези реплики очевидно допаднаха много на Готлиб.
— Аз съм извънредно доволен — каза Готлиб, привършваики разказа си, — че вие, струва ми се, сте също така зле благоразположен към Щирнер, както и аз. Всеки от нас си има свои причини да ненавижда Щирнер. Но вие сте работили с него, били сте му дясната ръка и аз признавам, че се опасявах, че и сега сте на негова страна. Тогава моята мисия не би се увенчала с успех… Изпратен съм от комитета — всъщност това беше моя идея, — но имам пълномощия… Стори ми се, че вие сте единственият човек, който може да открие тайната на необикновеното влияние на Щирнер върху хората, тайната на тази сила, която той притежава. Днес повечето учени са склонни, че Щирнер е овладял тайната за предаване на мисли на разстояние. Но тайната на това предаване още не е открита. И ако пожелаете… бихте могли да ни окажете огромна услуга… и наградата…
Зауер скочи и развълнуван закрачи из стаята.
— Награда? Най-голямата награда за мен е да се унищожи тоя изверг Щирнер!
В този момент Зауер помисли за Елза.
Спомни си приказката за принцесата, попаднала в ръцете на злия вълшебник. Този вълшебник е Щирнер. А той, Зауер, е рицарят, който трябва да освободи принцесата от магията. Да я освободи! Но как?…
— На драго сърце бих ви помогнал, господин Готлиб, стига да знаех съвсем сигурно нещо. Впрочем имам само догадки. Доколкото ми е известно, преди да постъпи на работа при покойния ви чичо, Щирнер се е занимавал с научна дейност в областта на изучаването на мозъка и предаването на мисли на разстояние. Извършвал е опити над животни и аз сам видях, че тези животни правеха чудеса. Лично аз мисля… — Зауер помълча, като че ли се колебаеше, после продължи, — че вашият чичо Карл Готлиб не загина от естествена смърт… Това куче, което се е хвърлило в краката на стареца в момента на приближаването на влака — нищо, че Щирнер не е бил в този момент там, — би могло да действува по негово внушение.
Рудолф Готлиб се издигна и протегна врат. От вълнение тежко дишаше.
— Винаги съм мислил, че в делото за наследството се крие престъпление! — възкликна той. — Но защо не изказахте своите подозрения на процеса? Нещо повече. Пред съда вие защищавахте интересите на Елза Глюг…
Зауер сви рамене.
— Мисля, че аз, както и всички, обкръжаващи Щирнер, се намирахме под влиянието на този ужасен човек. Не съм учен и не зная по какъв път Щирнер внушава своите мисли на хората. Но мисля, че неговата власт се ограничава в известен кръг на въздействие. Съдя за това, защото едва тук, далеч от него, почувствувах как постепенно се освобождавам от някаква хипноза, „размагнитвам се“ от заряда, който очевидно съм получил преди заминаването ми. Или Щирнер още не може да действува на големи разстояния, или ми е направил недостатъчно силно внушение преди моето заминаване и с течение на времето то е отслабнало.
— Вие сте прав — каза Готлиб. — Но Щирнер очевидно непрекъснато се усъвършенствува, кръгът, силата и продължителността на неговото въздействие постоянно се увеличават. И, кой знае, може би дори утре няма да бъдем в безопасност и тук.
Зауер потрепера.
— Пак? Да попадна отново под властта на този човек? Да стана играчка в неговите ръце? Не, по-добре да избягам накрай света! А още по-добре е да се унищожи Щирнер. Да освободя себе си и другите!…
— И ако е така, ако тайната на успеха на Щирнер е в това, то да се борим срещу него, е възможно само с равностойно оръжие. Кой ще ни го даде?
Те мълчаха. Зауер обмисляше нещо.
— Да, вие сте прав — каза той. — Да се борим, е възможно само с равностойно оръжие. Сега ми хрумна нещо. Невъзможно е само Щирнер да се занимава с разрешаването на проблема за предаване на мисли от разстояние. Трябва да се издири сред учените…
— Търсихме — каза Готлиб, — обърнахме се към учените, работещи в тази област. Но те са толкова малко. Запитахме един италиански учен. Той отговори, че това, което върши Щирнер, е още недостъпно за съвременната наука. Или Щирнер е гений в тази област, изпреварил всички, или тук има нещо друго.
— Но не е само италианецът…
— Прочетох за опитите на още един учен. Наистина той няма дори професорска титла…
— И затова ли не сте се обърнали към него? — запита с ирония Зауер.
— Признавам…
— А нима Щирнер ни подтиска чрез своята професорска титла? Трябва непременно да се намери този учен! Не бива да изпускаме нито една възможност.
Като помисли малко, Зауер добави:
— И не бива да губим нито минута. Ето какво: идвам с вас, двамата ще открием този учен и ще чуем какво ще ни каже. Да, и още нещо. Щирнер е живял близо, тук, в една вила в Мантон. Трябва да надзърнем там дали не е оставил след себе си някакви следи.
Зауер бързо се приготви за път.
— Ема — каза той, срещайки жена си на верандата, — заминавам.
— За дълго ли? — тревожно запита Ема.
— Не зная, но мисля, че ще е за дълго.
Като се прости студено с нея, той бързо излезе, придружен от Готлиб.
А Ема не знаеше дали да плаче, че Зауер я напуска, или да се радва, че не я лиши от детето.
Разполагащ с пълномощно от Щирнер, Зауер проникна безпрепятствено във вилата на Елза Глюк и огледа внимателно всички помещения.
В една от стаите, почти празна, намериха огромна буца метална сплав. По пода се валяха парчета спирална жица, късове от порцеланови изолатори, контакти, клещи.
— Чиста работа! — каза Готлиб, като разглеждаше сплавената маса метал. — Щирнер умее да заличи следите си. Ясно е, че тук е имало някакъв апарат. Но как е успял да разтопи всичкия метал, без да обгори дори пода?
— Няма какво повече да правим тук, Готлиб. Да вървим да търсим противоотровно оръжие. — Къде се намира вашият недипломиран учен?
— В Москва.
Един месец по-късно Зауер и Готлиб влязоха в двора кладенец на Тверско-Ямска, недалеч от Триумфалната врата. Шестетажни сгради плътно заграждаха асфалтирана площ. Гласовете на играещите деца ясно отекваха сред високите стени.
— Изглежда, че е тук — каза Готлиб, преглеждайки номерата на квартирите при входната врата на сградата. — Да вървим, Зауер. Засега всичко върви добре.
— Пфу, дявол да го вземе, кога ще свърши тази стълба? Чудно как живеят тези хора без асансьор! — мърмореше Зауер, като дишаше тежко. — Кой номер е апартаментът?
— Двадесет и девети.
— А този е двадесет и пети. Значи чак на върха.
— Нищо, разходката е полезна за вас, много бързо изпълнявате, Зауер — каза Готлиб и натисна копчето на звънеца.
Зауер беше разочарован от това, което видя, влизайки най-сетне у Качински. Нито обстановката на стаята, нито самият изобретател съответствуваха на това, което Зауер си представяше.
Той очакваше да види кабинет, отрупан и претъпкан с всякакви машини в такъв безпорядък, който беше присъщ на изобретателите.
Жилището на Качински не напомняше лабораторията на съвременен Фауст.
То представляваше малка стая с широк венециански прозорец. До прозореца беше поставено голямо писалище с пишеща машина. Върху масичка, долепена до тясната страна на писалището, имаше друга машина. Тези машини, едната с руски, другата с латински шрифт, както и малък чертеж на ветрен двигател по системата на Флетнер на стената до масата, бяха единствените неясни показатели за характера на работата на стопанина на стаята.
Над широк турски диван висеше сполучливо копие от картина на Грьоз, изобразяваща момиче с характерно „Грьозово“ наивно-лукаво изражение на очите.
Зауер се загледа в тази глава и се намръщи. Тя му напомни за Е ма. Когато се влюби толкова неочаквано в нея, той я сравняваше с Грьозовите момичета.
Редом с главата от Грьоз висяха два пейзажа. На отделна малка масичка беше поставена чугунена статуетка — тя изобразяваше една от конните групи на Клод, стоящи на Аничковия мост в Ленинград.
Малък бюфет, шкаф с огледало, в средата на стаята маса, застлана с чиста покривка, и няколко облечени в кожа стола с високи облегала допълваха обстановката.
Във всичко личеше чистота и грижливост. И това също объркваше Зауер. Седнал в тази стая, човек можеше да си представи, че се намира в Берлин, в Мюнхен, но не и в Москва.
Той си представяше съвсем иначе и руския изобретател. Според Зауер този вид хора трябваше да се отличават с особени черти. Но пред Готлиб и Зауер стоеше скромен на вид, още млад човек, със светли, вчесани назад коси, светли очи, гладко избръснато лице, правилен нос и добре очертана линия на устата. Той бе облечен в тъмнокафява кадифена блуза и панталони, пъхнати в ботуши с тесни кончове.
До него стоеше приветлива и сърдечна жена с бяла блузка.
„Не сме ли сгрешили?“ — помисли Зауер. Но не бяха сгрешили. Гостите се представиха и скоро се завърза оживен разговор.
„И този човек — мислеше Зауер — може би притежава същата могъща сила като Щирнер, но живее и изглежда толкова обикновено. Нима той не се изкушава да използува тази сила за лични интереси, както Щирнер? Да стане необикновено богат, могъщ. Или хората тук действително разсъждават и чувствуват по-другояче?…“
Зауер се помъчи да получи косвен отговор на интересуващия го въпрос.
— Кажете — обърна се той с шеговита усмивка към жената на Качински, — не е ли страшно да имате такъв мъж, който може да внуши на околните всичко, каквото си поиска, на вас например?
Качинска учудено повдигна вежди.
— Защо? Че какво пък може да ми внуши? И на ум не ми е идвало. За опитите той си има лаборатория.
Качински се усмихна.
— Но все пак това е опасна сила — каза малко смутен Зауер.
— Като всяка друга — отговори Качински. — Нобел изобрети динамита, за да облекчи човешкия труд в борбата му с природата — да се взривява гранитът. А човечеството направи от това изобретение най-страшното средство за изтребление. И на огорчения Нобел остана само да основе от „динамитните доходи“ премия на мира, за да изкупи макар и малко своя неволен грях пред човечеството. В този случай Щирнер не е изключение. Той само използува тази нова сила за свои еднолични цели… Всичко зависи от това, в чии ръце се намира брадвата — продължи Качински. — Един сече с нея дърва, друг — човешки глави. Опасността от такова използуване се предвиждаше още преди Щирнер да хвърли ръкавицата на обществото. Когато моите първи опити станаха достояние на широката публика, направо бях обсаден от развълнувани жители. При мен идваха няколко жени и ме уверяваха, че лоши хора вече ги подлагат на внушение от разстояние. Тези нещастни същества се бяха завтекли в отчаянието си при мен и молеха да ги спася от „злите магии“. Една от тях ми разказваше, че някакви студенти от Харковския университет така я „зареждат“ с електрически токове, че когато минавала покрай железните стълбове на уличните фенери, от нея с трясък изскачала искра. „А когато вървя с шушони и копринена шапка — продължаваше тя, — тогава няма искри. Какво да правя? Легна ли да спя, чувствувам как електровълните ме изпълват и чувам глас: «Сега си в нашите ръце!»“ Посъветвах я да се завива с копринено одеяло, а в ръката да държи металически предмет, свързан с радиатора: да се заземи като радиоапарат. След това тя ме уверяваше, че това й помогнало. Щом се „заземявала“, нещо я „свивало“, токът преминавал в земята. Заспивала спокойно. Какво друго можех да направя? Това бяха просто нервно или душевно болни.. Неколцина мъже заплашваха да ме убият, ако почна да прилагам изобретението си.
„Не искам — викаше един от тях — да пълните мозъка ми с ваши мисли!“
— И те са прави в опасенията си — каза Готлиб, като искаше по-скоро да пренесе разговора на практическа почва. — Ужасите, които Щирнер сее около себе си…
— Да, да, аз също предвидих тази възможност — каза Качински — и затова още от самото начало работех в две направления: как да се усъвършенствува предаването на мисъл на разстояние и как да се запазят хората от причиняването на вреди?
— И удаде ли ви се това? — с интерес запита Готлиб.
— Мисля, че ще разреша задачата — отговори Качински.
— Позволете ми да задам един въпрос — каза Зауер. — Сега целият свят говори за предаването на мисли на разстояние. Но за мой срам не зная в какво се състои работата и защо едва сега хората са открили това, което очевидно е трябвало да съществува винаги?
Качински се оживи, а Готлиб недоволно въздъхна. „Сега ще започне с теории, когато трябва да се действува!“ — помисли той.
— Накратко, работата се свежда до следното: всяка наша мисъл предизвиква редица изменения в най-малките частици на мозъка и нервите. Тези изменения се придружават от електрически явления. По време на работа мозъкът и нервите излъчват специални електромагнитни вълни, които се разпръскват във всички страни точно така, както и радиовълните.
— Но защо и досега не можем да разговаряме мислено помежду си?
— Тези електровълни са с малка мощност и имат при това своеобразно естество. Затова излъчената от някого мисъл се възприема от съзнанието на друг само ако тази мисъл попадне в мозъка с еднаква настройка, ако мога да се изразя така.
— С една дума, ако мозъкът „приемник“ може да приема вълни с такава дължина, с каквато ги изпраща „предавателната станция“, тоест излъчващият мозък?
— Съвършено вярно. И случаи на такива предавания отдавна са наблюдавани между близки хора. Но тъй като е било невъзможно да се проверят тези случаи и още повече да се обяснят научно, то науката най-често просто ги е отричала, още повече, че тези загадъчни случаи са използували всякакви спиритисти, „телепати“, теософи и други мистици, опитващи се да докажат чрез тези научно необяснени факти съществуването на „дух“, който може да се прояви независимо от тялото.
След кратка пауза Качински продължи:
— Един от тези „тайнствени“ случаи ме наведе да се занимавам с въпроса за предаването на мисли на разстояние.
— Това е интересно! — каза Зауер.
Готлиб нетърпеливо се размърда на стола си.
— Това се случи в Тифлис. Моят приятел заболя от тиф в тежка форма и аз често го посещавах. Веднъж се върнах късно през нощта от тях, загасих огъня и си легнах. Удари два часа. И след ударите на часовника съвършено ясно чух звук… като че никой удари няколко пъти с лъжичка по тънка стъклена чаша. „Котката!“ — помислих аз и запалих лампата. Но като огледах стаята, не намерих нито котката, нито какъвто и да е стъклен предмет, който би могъл да иззвънти. Не придадох значение на този случай и скоро заспах.
На сутринта, влизайки в дома на приятеля ми, видях тази особена суетня, която без думи ми каза всичко. Моят приятел беше починал тази нощ. Неговият труп още лежеше на кревата и аз почнах да помагам да го нагласим.
— Кога почина? — попитах аз.
— Точно в два часа през нощта — отговори майка му.
Като се доближих до кревата, бутнах с крак масичката, на която стояха лекарствата. Лъжичката, поставена в голяма чаша от тънко стъкло, се обърна и аз чух познат звук.
„Къде съм чувал това?“ — с недоумение помислих аз. — „Нощес. Няма никакво съмнение, че е същият звук.“ И попитах, майката на моя приятел как е починал нейният син.
„Точно в два часа през нощта поднесох към устните му лъжичка с лекарство. Той само леко помръдна устни, но не можа да пие. Оставих лъжичката в чашата и се наведох над него. Той беше мъртъв.“
Този случай ме накара дълбоко да се замисля. Разбира се, не допусках никаква свръхестественост. Но тогава с какво би могло да се обясни този случай? През това време изнасях лекции по радиотехника в едно училище. Както навярно ви е известно, по професия съм електроинженер. И първата мисъл, която се мярна у мен, ми подсказа, че странното явление с предаването на звука трябва да бъде от електрическо естество, подобно на радиопредаването. Дали мозъкът на моя умиращ приятел не беше излъчил електровълни, които бяха стигнали домен? Тук, в Москва, започнах вече да изучавам работата на мозъка и нервите. За мое учудване намерих редица много близки аналогии в строежа на нервната система и мозъка с конструкцията на радиостанцията. Мозъчните частици играят ролята и на микрофон, и на детектор, и на телефон; нишковидните разклонения на нервните клетки завършват със завитъци, които-учудващо напомнят спиралния проводник — соленоид, ето ви.
Самоиндукцията. Интересно е, че дори професорът физиолог, с когото работих, не беше в състояние да обясни задоволително от физиологична гледна точка значението на тази спирала. В светлината на електротехниката тя получава напълно логично обяснение. Природата очевидно е създала този завитък за усилване на електрическите токове. В нашето тяло има дори и лампата на Раунд — това са ганглийните възли на сърцето. Източникът на сърдечната енергия съответствува на батерията на акумулатора, а периферната нервна система — на заземяването. И така, изучавайки строежа на човешкото тяло от гледна точка на електротехниката, аз дойдох до пълното убеждение, че нашето тяло представлява от само себе си сложен електрически апарат — цяла радиостанция, способна да излъчва и приема електромагнитните трептения. Ето, моля, вижте чертежа.
Безспорно не ми беше леко да докажа наличието на електромагнитни вълни. Правех опити в лабораторията на Дугов, който успешно се занимава с опити за внушение на животни. Опитът ми представляваше следното: собственоръчно направих клетка от гъста желязна мрежа, поставена върху изолатори; мрежата можеше да се заземява по желание. Пред клетката поставяхме куче, а в клетката се намираше Дугов. Когато клетката не беше заземена, кучето изпълняваше сполучливо мислените заповеди на Дугов. Но беше достатъчно клетката да се заземи — и никакво внушение не стигаше до кучето. Аз мисля, че вие разбирате защо: електромагнитните вълни, като попаднат в металическата мрежа, се отвеждат в земята, без да стигнат до кучето. По този начин задачата беше решена. Наличието на електромагнитни вълни, излъчвани от мозъка, беше установено. Електромагнитното естество на мозъка и нервните трептения бяха доказани с други методи и с трудовете на нашите учени: академик Лазарев, професор Бехтерев, а в Италия от професор Казамали.
Готлиб окончателно изгуби търпение.
— Всичко това е извънредно интересно — каза накрая той, — но признавам, че ние се интересуваме не толкова от научната страна, колкото от практическите резултати на вашата работа. Вие благоволихте да кажете, че ще успеете да разрешите задачата за предпазване на населението от престъпното използуване на новото средство за въздействие върху хората. Но още не сте разрешили задачата. Накъсо казано: ще можете ли да обезвредите Щирнер?
— Теоретически за мен въпросът е решен, но още не съм направил опитна проверка в голям мащаб. Ние се ограничавахме с опити за предаване на мисли на животни на кратки разстояния. Моята „машинамозък“ е напълно осъществима за съвременната техника. Аз изучавам естеството на електромагнитните вълни, излъчвани от мозъка на човека, установявам тяхната дължина, честота и така нататък. Да се възпроизведат механически, не представлява трудност. Усилете ги с трансформатор и мислитевълни ще потекат като обикновена радиовълна и ще се възприемат от хората. Моята машина се строи и е съставена от антени, усилвателно устройство с трансформатори и катодни лампи и индукционна връзка с трептящия кръг на антената. Вие можете да излъчите определена мисъл чрез антената на моята „предавателна станция“, тя ще усили това излъчване и ще го изпрати в пространството. Това е новото „оръдие“, с чиято помощ ще обстрелваме Щирнер. Готлиб въздъхна облекчено:
— И скоро ли ще бъде възможно да пуснете това оръдие в действие?
— Мисля, че след седмица-две ще можем да изпратим първия изстрел.
— В какво ще се състои той?
— Ще изненадаме Щирнер неподготвен и ще му внушим да напусне дома си и да дойде при нас. И той ще бъде в ръцете ни.
— А къде ще инсталирате вашето оръдие?
— Мисля, че трябва да идем колкото може по-близо до нашата цел. Повтарям, че оръдието не е изпробвано и не гарантирам за действието му на голямо разстояние.
— Но не е ли опасно да влезем в сферата на влияние на Щирнер? Нали неговото оръдие е по-далекобойно, усъвършенствувано и изпробвано?
— Друг изход няма, ще трябва да рискуваме.
— А не можем ли да бъдем изолирани? Нали казахте, че сте мислили и върху защитните средства? — попита Зауер.
— Разбира се. Може да се покрием с тънка металическа мрежа и електровълните, излъчени от мислите на Щирнер, ще се спират в мрежата и ще бъдат отвеждани в земята. Ние ще бъдем нечувствителни към неговите излъчвания, но в същото време тази изолация ще лиши самите нас от възможността да излъчим мисъл. Наистина ние можем да действуваме механически с помощта на „машината мозък“. Но аз още не съм изучил достатъчно електромагнитните вълни на мозъчното излъчване и поради това ще рискувам. Ще предавам мисли по антената без изолационен костюм. Ако почувствувам влияние от излъчване на Щирнер, вие ще ме покриете с мрежата. Разбира се, ще бъдете в изолационни костюми.
— Ами ако направо отидем със защитни костюми в дома на Щирнер и се разправим с него? Дано този път не ме накара да го гъделичкам с бръснача, вместо да му прережа гърлото.
— Но това значи да извършите убийство…
— Така му се пада!
— …не само на Щирнер, а и на онези, които ще идат да го убият. Щирнер, разбира се, скъпо ще продаде живота си. Ще се помъчим да го хванем жив. Така ще бъде по-добре и победата ще бъде пълна.
Готлиб стана. След него се изправиха Качински и Зауер.
— Позволете ми да ви благодаря… — започна Готлиб.
— Няма за какво — отговори Качински. — Ще ми благодарите, когато Щирнер бъде в наши ръце.
Щирнер седеше на масата в кабинета си над чертежи и изведнъж почувствува неудържимо желание да излезе вън от къщи.. Той вече беше станал и тръгна към вратата, когато се спря от проблеснала мисъл: ами ако той самият се намира под въздействието на чужда воля? Нима са открили неговата тайна и действуват със същото оръжие? Очевидно тяхното въздействие не притежаваше необходимата сила: Щирнер не беше загубил способността да разсъждава. Но съвсем ясно усещаше непреодолимо желание да излезе на улицата. Лека хладина полази по гърба му. Ако веднага не се освободи от влиянието на чуждата мисъл, той е загубен! Какво да прави? Как да се спаси? А нозете му вече неволно го бяха довели до вратата. На вратата висеше копринена драперия. До нея минаваха радиаторите за отопление. С изключително усилие на волята Щирнер направи крачки встрани, откъсна копринената драперия, покри главата си с нея и вкопчи ръце в металическата тръба за отопление. Тутакси почувствува как желанието му да излезе на улицата намаля. Електромагнитните токове, изпращани от неизвестен враг, бързо се отвеждаха в земята. Щирнер въздъхна с облекчение. Но това още не беше спасение. Трябваше да обмисли създаденото положение.
„В стаята ми — мислеше Щирнер — има желязна клетка, в която правих първите опити. Ако мога да се добера до там, да вляза в клетката, да се заземя… Все някак ще изчакам, а после ще видим.
Но ще успея ли да дотичам? Дали противникът ми няма да разбие моя волеви импулс, щом се откъсна от заземяването? Да не беше поне линолеумът на пода! Дявол да го вземе! Почват да ме бият с моето оръжие. Отвратително. Преди всичко трябва да се изолирам. Имам металическа мрежа. Може да се покрия с нея… След това ще си направя истински костюм. Но как да я взема? Елза! Трябва да повикам Елза.“
Между Щирнер и Елза отдавна беше установен такъв пълен контакт, че беше достатъчно само да помисли, без да ползува каквото и да е усилване на излъчването на мисъл, и тя незабавно се явяваше. Щирнер започна мислено да я зове, както винаги ясно си представяше целия път, който тя трябваше да измине. Но Елза не идваше. Копринената материя върху главата на Щирнер задържаше излъчването…
— Проклятие! — Щирнер повдигна малко коприната и полуоткри главата си. В същата минута почувствува желание да излезе от къщи. Щирнер бързо покри главата си с коприната и се замисли. През една дупчица на копринената материя той видя с едно око недалеч на стената копчето на електрически звънец.
— Да благодаря на покойния Готлиб, че навсякъде е поставил тези звънци. Може би ще успея да повикам слугата…
Звънецът се намираше на два метра разстояние. Плъзгайки ръка по металическата тръба, той почна да се приближава до звънеца.. Тръбата свърши. Следващият сектор от отоплението се намираше на седемдесет сантиметра разстояние. Щирнер се наведе, хвана края на тръбата с лявата ръка, а дясната протегна към тръбата от следващия сектор, като внимаваше през това време коприната да не се смъкне от главата му. За тази цел той захапа със зъби края на материята. Така се добра до следващия сектор и като се държеше за тръбата, натисна звънеца.
— Ами ако са излъчили внушение и на слугите ми? Загубен съм…
Когато отдалеч се чуха тътрещите се стъпки на стария Ханс, Щирнер въздъхна с облекчение.
Ханс влезе в кабинета и застана пред загънатия в коприна Щирнер с невъзмутимо лице на школуван лакей, който умее да крие учудването си зад почтителна маска.
— Ханс, в стаята ми… — почна Щирнер и се запъна. Никого досега не бе пускал в своята стая. „Сега не ми е до това помисли той. — Ще му внуша да забрави всичко, което види там.“ — В стаята ми има металическа мрежа. Донесете ми я незабавно тук. Ето ви ключа…
Придръпвайки коприната с една ръка, като че срамежливо прикриваше голотата си, Щирнер извади с другата ръка ключа и го подаде на Ханс.
Ханс мълчаливо се отдалечи и донесе тънката металическа мрежа.
— Покрийте ме с нея!
Старецът изпълни нареждането с такъв непринуден вид, като че ли подаваше палто.
— Благодаря ви, Ханс. Сега си вървете… Почакайте! Нищо ли не изпитвате, Ханс? Някакви специални желания? Например да излезете на улицата!
— Какво ще търся на улицата! Ако трябва да ви кажа истината, господин Щирнер, изпитвам желание да си легна… болните ми нозе имат нужда от почивка!…
— А отдавна ли се появи това желание у вас?
— От двадесетина години все ме тегли към кревата… — Вървете, Ханс!
Щирнер бързо премина в стаята си, която се намираше зад кабинета.
— Е, почакайте! — сърдито изръмжа той, привеждайки машините в движение. Долу забумтяха мощни мотори, светнаха лампи, машината заработи. „Изстрелът“ бе изпратен и той достигна целта.
В околностите на града стоеше голям товарен автомобил, на чиято платформа беше поставена радиостанция с необикновено устройство. Това беше станцията, конструирана по схемата на Качински, предаване на излъчваните мисли с усилване.
Шофьорът, Зауер и Готлиб бяха в специални костюми, направени от най-тънката проводникова мрежа, която покриваше цялото тяло; включително и лицето.
— Облеклото ви е малко особено — смееше се Качински, — но ако модата го узакони, то ще се види дори оригинално. В бъдеще просто ще правим на дрехите си тънка металическа подплата. За съжаление не зная как ще минем без воали. Но нали жените са носил и воали! А ние ще правим воалите си по-тънки и не по-тежки от копринените… Снарядът е изпратен — продължи Качински. — Изпратих заповед до Щирнер да излезе от дома си и да дойде тук.
— А как ще разберем дали снарядът е попаднал в целта? — запита Готлиб.
— Мисля, че, така или иначе, той ще ни осведоми, дори и да не дойде — каза Качински. — Освен нашия собствен „приемник“ — мозъка, ние имаме и механична приемателна радиостанция. А в нея има прибор, който автоматично записва излъчванията на другата станция.
И Щирнер ги „осведоми“, макар и по съвсем неочакван за нападащите начин.
В момента, когато Качински отправяше нова „мисъл-снаряд“ без изолационен костюм, внезапно падна върху автомобилната платформа, опита се да стане и отново се строполи. Поиска да седне, но главата му, а след това и цялото му тяло се повалиха настрана.
Зауер и Готлиб се хвърлиха към Качински.
— Ранен ли сте? Контузен ли сте? Как се чувствувате? — питаха го те. — Какво ви боли?
— Нищо не ме боли и се чувствувам напълно здрав — отговори Качински, като направи нов опит да седне и отново падна, — но, дявол да го вземе, напълно загубих чувство за равновесие!…
Зауер, Готлиб и шофьорът бяха поразени. Готлиб побърза да покрие Качински с металическата мрежа, да го предпази от нови излъчвания.
— Е да, разбира се!… Какво се чудите! Очевидно Щирнер е парализирал мозъчните центрове, които командуват равновесието ми. Все пак той е напреднал извънредно много в своята работа! Чувството за равновесие е един от най-сложните и неразработени проблеми. Професор Бехтерев…
„И все пак тези изобретатели са съвсем особена порода хора — мислеше си Зауер. — Повалиха го на земята и безпомощно се гърчи като смачкан червей, а си разсъждава за своята рефлектология!…“
— Това го направи нарочно — продължаваше Качински, — за да покаже на противника си с какъв опасен враг ще си имаме работа. Чувството за равновесие…
— Всичко това е много интересно, господин Качински, но сега трябва да се погрижим за вашето здраве. Аз мисля — обърна се Готлиб към Зауер, — че този път ще трябва да отстъпим и да евакуираме първия наш ранен в тази необикновена война, за да му бъде оказана медицинска помощ.
Въпреки протестите на Качински, който искаше да продължи дуела от разстояние, Зауер и Готлиб решиха да не отстъпят.
— Помнете, че върху вас лежи отговорността за милиони хора. Какво ще стане, ако Щирнер ви убие или ви лиши от разум?
— Е добре, да вървим… — съгласи се с въздишка Качински.
— Да, Щирнер е опасен противник — продължи Качински, като лежеше в автомобила. — Той притежава по-мощно оръдие. Силата на неговото предаване е така голяма, защото очевидно използува насочена вълна. И ние ще опитаме да действуваме с насочени вълни!…
— По-добре кажете, как ще живеете сега без чувство за равновесие?
— Може би ще ми се удаде да го възстановя! — отговори Качински.
Готлиб поклати глава със съмнение.
Качински изглеждаше напълно безпомощен. Дори не можеше да протегне ръка, тя веднага падаше настрана като, отсечено стъбло, макар че тялото му беше напълно невредимо.
— Вижте, Зауер, дали няма някакъв запис върху лентата на апарата?
Зауер погледна. Лентата беше изпъстрена с криви линии.
— Нещо е надраскано тук, но нищо не разбирам…
— Скоро ще направя прибор, който ще превежда тези знаци с букви. — Качински направи безуспешен опит да протегне ръка изпод мрежата. — Приближете лентата до очите ми, Зауер! Така… хм… иска да ме сплаши!… Ето каква мисъл е излъчил:
„Вие загубихте сражението, тъй като единственият ви шанс — да ме изненадате — пропадна. Щирнер.“
— Ще видим кой ще победи! — извика Качински и от вълнение изправи главата си, която веднага се отпусна назад.
— О, дявол! Но няма да ме уплашите с това, Щирнер! Стигнаха до болницата. Пренесоха Качински на ръце. Покриха стените на стаята с металически мрежи.
Лекарите нищо не можеха да разберат от болестта на Качински и трябваше той да им я обясни с усмивка.
— За съжаление медицината е безсилна да ви помогне — каза главният лекар, като разпери ръце.
— Знаех това — отвърна Качински. — Ще трябва да се създаде нова медицина или да се прибегне до хомеопатия.
Лекарят недоволно тръсна глава.
— Хомеопатията е шарлатанство.
— Не винаги — отговори, усмихвайки се, Качински. — Принципът на хомеопатията — да лекува подобното с подобно. В този смисъл говоря за хомеопатията.
Зауер пръв разбра мисълта на Качински.
— Искате да използувате за лечението вашия мислопредавателен апарат?
— Разбира се. Ще предам на моята „машинамозък“ мисъл, че мозъчните ми центрове, които командуват чувството за равновесие, трябва да възстановят дейността си, след това сам ще възприема това излъчване, като го усиля. И понеже Щирнер действуваше от разстояние, а аз ще подложа себе си на контравъздействие до самия източник на излъчване, мисля, че ще успея да си възвърна загубеното чувство за равновесие… Ще направим опит!
Лекарите следяха опита с недоверчив интерес. Но когато Качински неочаквано се изправи от земята и размаха ръце, застанал на един крак, всички заръкопляскаха.
— Това е истинско чудо! — извика един млад лекар.
— Стига самата „болест“ на Качински да не е била симулация — тихо промърмори старият лекар.
Така беше сложено началото на новата медицина, която впоследствие получи широко приложение в най-различни области — от лекуването на нервни болести до извършването на безболезнени операции без употреба на наркоза.
— Кажете — обърна се Зауер към Качински, когато останаха сами, — защо „ударът“, изпратен от Щирнер, порази само вас? Нали ако Щирнер е съумял да определи точно направлението, от което бе изпратено вашето мислоизлъчване, то неговият лъчотговор можеше да срещне по пътя си други, незащитени с мрежи хора. Защо лъчът не ги засегна?
Качински се замисли.
— Струва ми се, че не е толкова трудно да се обясни това. Получил моето мислоизлъчване, Щирнер веднага е анализирал неговата дължина, честота на вълната — с една дума, всички характерни особености, с които се отличава моята предавателна станция, тоест моят мозък. Нали всеки мозък излъчва електро-вълни, отличаващи се с нещо от мозъчните излъчвания на другите хора. Установил характерните особености на моето мисло излъчване, Щирнер отговори с „куршум“, който ме порази, на вълна със същата дължина и честота. И тя бе възприета само от мен. Това е най-естественото обяснение. Но аз мисля, че той може да изпрати излъчване и на „предавателя“, ако може да се нарече така.
— Тоест?
— Тоест той може да изпрати мислено внушение: „Трябва да се парализират двигателно-волевите центрове на човека, който излъчва мисъл против мен.“ Човекът, който изпрати това излъчване, съм аз, значи, моите…
— Но нима е възможно да се правят такива внушения? Имало ли е такива случаи в практиката на хипнозата?
— Не си спомням, макар че в това няма нищо невъзможно. Във всеки случай на мен лично ми се струва, че първото обяснение е по-просто и по-логично. Но да свършим с това. Сега на работа! — каза бодро Качински. — Този път ще се опитаме да действуваме другояче. Ще заградим Щирнер с обръч от нашите оръдия и ще го атакуваме изведнъж от всички страни. Разбира се, той може да парира нашите удари, като обхожда кръга със своите насочени лъчи. Но докато успее да направи този кръг, всяко наше оръдие ще успее да излъчи по един снаряд мисли.
— А какво би било, ако насочим нашите излъчвания и към слугите в дома? Нали ако ги накараме да напуснат дома, няма да има кой да носи хранителни продукти на Щирнер, той ще бъде обречен на глад и ще се принуди да се предаде — каза Готлиб.
— Прекрасно. Ще приложим и този начин — съгласи се Качински.
Радиомашините, излъчващи мисли, бяха направени бързо. Когато всичко беше готово, „главнокомандуващият“ излезе на позиция с тридесет оръдия, които бяха разположени на няколко километра около града.
Качински изпрати ултиматум до Щирнер:
„Нашите мислоизлъчвания трябва да ви убедят, че е настъпил краят на използуването само от вас на новата сила — предаването на мисли на разстояние. И други владеят тази сила: наравно с вас. По-нататъшна борба при тези условия е безсмислена. Тя само ще увеличи обществените бедствия и страданията на хората. Дори ако се изолирате от влиянието на нашите мислоизлъчвания, ние ще парализираме вашата разрушителна дейност; на всяко ваше мислоизлъчване от масов характер ние ще отговорим с контраизлъчване, с контразаповед. Можем да гарантираме живота ви, ако изпълните следните условия:
1. Незабавно да възстановите нормалното състояние и свобода на волята на всички подложени на действието на вашите мислоизлъчвания.
2. Напълно да се прекратят от ваша страна всякакви мислоизлъчвания в бъдеще.
3. Да се предадат всички машини и електрически апарати, които обслужват мислоизлъчването.
В случай на отказ или неполучаване на отговор, няма да се спра пред крайни мерки.
Качински!“
В същия миг той изпрати и мислена заповед до всички слуги на Щирнер да избягат от дома.
Но Щирнер беше подготвен.
Прочете автоматично записаната мислорадиограма и веднага изпрати отговор:
„Ще сложа оръжие тогава, когато сам намеря това за необходимо“.
Изведнъж забеляза, че слугите бягат от дома. Веднага разбра причината за това бягство и изпрати по-силно излъчване със заповед да се върнат.
Слугите се замятаха като в пламъците на ножар. Кръстосващите се излъчвания на две противоположни мисли ги хвърляха от една страна на друга и те се мятаха из дома. Едновременно ги разкъсваха две „желания“: да избягат от дома на всяка цена и в никакъв случай да не го напуснат. Хората ту се втурваха към вратите, ту бягаха обратно. Някои от тях се вкопчваха в мебелите, в рамките на вратите, в отоплителните тръби, за да се задържат на едно място. И цялата тази необикновена суетня се извършваше без нито един звук.
Излъчванията на Щирнер бяха по-близо и очевидно по-силни.
Те задържаха слугите. Постепенно слугите се върнаха на местата си.
А в това време Щирнер вече изпрати ново излъчване на МИСЪЛ. Той вдигна поголовно цялото население, останало още в града, и даде заповед да отидат и разрушат вражеските машини.
И хората се втурнаха из града като при земетресение, за да изпълнят заповедта на Щирнер. Тази атака беше неочаквана. И тълпата успя да разруши няколко мислопредавателя. Но повечето от бойците на Качински разбраха навреме значението на тичащата тълпа и излъчиха вълни за паника. И хората се замЯтаха в бесен танц, объркаха се във водовъртежа на двете излъчвания и не бяха в състояние нито да се върнат, нито да настъпят…
Щирнер не се и надяваше на пълен успех в тази атака. Необходимо му беше само да отвлече вниманието за главния удар, Той изпращаше вълни в различни страни, по кръга, и враговете, които не бяха защитени с мрежи или непредпазливо бяха свалили това неудобно облекло, падаха поразени от парализа, от лудост. Тези ранени отнасяха в тила или успешно ги лекуваха по метода на Качински. Нападащите не спираха. Те бяха повече, бързо заменяха излезлите от строя, заставаха до своите мислопредавателни машини и денонощно излъчваха мисло-вълни.
Щирнер заспиваше за няколко часа в своя изолационен костюм, но беше опасно да спи дълго. Можеше да се очаква физическо нападение. Той облече всички слуги в изолационни костюми и ги въоръжи.
Щирнер се умори, но не се предаваше. Бързо завършваше новото усъвършенствуване на предавателната машина, която според него трябваше да направи машините на враговете му негодни за действие.
Войната продължаваше вече няколко дни.
Веднъж, като предаваше мислоизлъчване, парализиращо въздействието на Щирнер, Качински седеше в автомобила без изолационно наметало. Изведнъж той изскочи от автомобила и побягна нанякъде. Зауер спеше върху брезента, покрил се презглава с изолационна мрежа, а дежурещият Готлиб в първата минута не придаде никакво значение на бягството на Качински.
Беше тъмна нощ. Прожекторите не светеха, за да не бъде открито местонахождението на мислопредавателя. Изминаха няколко минути, а Качински не се завръщаше. Чувство на безпокойство започна да обзема Готлиб. Той събуди Зауер и му съобщи за бягството на Качински.
— Какво сте направили! — закрещя Зауер. — Нима не разбрахте, че Качински е попаднал под насочен лъч на Щирнер? Той е загубен. Колко време измина, откакто избяга?
— Десет минути. Спокойно излезе от автомобила — оправдаваше се Готлиб. — Мислех, че може би отива по работа.
— Как можахте да направите такава глупост, Готлиб? — Зауер захвърли наметалото — за да работят по-бързо, те се покриваха само с металически наметала — и излъчи мисъл:
„Качински, върнете се! Качински, върнете се!“ В този момент Зауер изскочи от автомобила и побягна в тъмнината.
— Загинахме!… — чу Готлиб отдалечаващия се глас на Зауер.
Готлиб се досети да даде на шофьора заповед да отидат на друго място, за да излязат от зоната на насоченото излъчване. Бързо изпрати мислена заповед до всички предаватели да излъчат мисъл:
„Качински и Зауер, върнете се!“
Мисълта беше излъчена едновременно от двадесет мислопредавателя. След десетина минути от мрака се появи тъмна, люлееща се напред-назад, превита фигура, като че вървеше срещу силен вятър. Беше Зауер. Него успяха да спасят. Но Качински очевидно се беше приближил твърде много до източника на лъчеизлъчване и разпръснатото излъчване на мисло-предавателите, които търсеха наслуки, вече не можеше да го върне.
— Наметалото — по-бързо! — извика Зауер. Готлиб покри Зауер с металическата мрежа.
— Благодаря ви, Готлиб. Този път постъпихте правилно. Спасихте ме… Ако знаете само какво изпитах, когато ме теглеше!… Ха напред, ха назад… Отвратително чувство! Качински върна ли се?
— Уви, не.
— Горкият Качински! Той е загинал… Съвсем ненавреме загина… Без него няма да се справим с Щирнер.
— Ще продължим борбата, Зауер. Ние умеем да боравим с машините. Накрая, ако не ни се удаде да пленим Щирнер чрез мислена заповед, ще се опитаме да го нападнем със старото оръжие в ръце. Ще облечем в изолационни дрехи един голям отряд, ще се въоръжим до зъби и ще проникнем в дома му. Изолацията ще ни предпази от излъчванията, а куршумите за щастие не се поддават на внушение… И ще го довършим!
Качински, почти заваляйки от умора, дотича до дома на Елза Глюк.
Очевидно го очакваха. Вратата се отвори пред него. Като прескачаше по няколко стъпала, Качински се втурна на втория етаж; дишайки тежко, бършейки потта от челото си, той влезе в кабинета и изнемощял се отпусна в креслото.
Врата откъм стаята на Щирнер се отвори. На прага се появи човек, целият покрит с металическа мрежа, с плътен металически воал на главата, който напълно прикриваше чертите на лицето. Това беше Щирнер.
— Името ви? — попита той.
— Качински.
— Поляк? — Русин.
Щирнер помълча.
— Вие сте мой пленник — почна той след известно мълчание. — Знаете, че мога да спра дишането ви и вие ще умрете от мъчителната смърт на задушаването. Мога да ви превърна в покорен роб. Мога да направя с вас всичко.
— Зная — отговори Качински. — И това ще ви достави ли удоволствие?
Щирнер отново помълча.
— Войната не познава пощада — продължи Качински. — Аз съм обречен и зная това, но вие също сте обречен. И щом като с мен е свършено и лично аз не съм опасен повече за вас, то позволете ми като учен да се обърна към вас с една молба.
— Говорете.
— Искам да разгледам изобретенията ви. Интересно ми е да разбера по какъв път сте вървели при търсенията си, как са конструирани вашите апарати.
Щирнер бе удивен. Помисли малко, след това се приближи до Качински и му подаде ръка. Но Качински я отблъсна.
— Виж ти! У вас там, в Русия, всички ли са такива герои? — запита с насмешка той.
— Не виждам геройство в това, че отказах да стисна ръката ви — отговори просто Качински. — Ние стоим на два полюса и моята ръка е твърде далеч от вашата, това е всичко.
— Добре. Ще изпълня молбата ви и дори ще ви оставя жив до сутринта, ако се съгласите да заповядате на съратниците си да прекратят излъчванията до утре, девет часа сутринта.
Качински се замисли. В края на краищата няколко часа „примирие“ нямаха значение. И освен това искаше му се да съобщи на своите, че е жив.
— Съгласен съм.
Щирнер заведе Качински в своята стая, където бе поставена мислоизлъчващата станция.
— А това какво е? — запита Качински, обръщайки внимание на малко сандъче от проводникова мрежа, в което можеше да се побере човек в седнало положение. — И вие ли сте минали през това?
— Да — отговори Щирнер. — Това е моята желязна клетка, която ползувах при опитите си да установя наличието на електромагнитни вълни, излъчвани от мозъка.
— Удивително! — каза Качински. — Вървели сме по еднакви пътища!
— Но се разделихме по пътя. Заповядайте да излъчите заповедта до вашия щаб.
Качински се съсредоточи пред апарата и предаде заповедта. Щирнер мигновено проверяваше верността на предаването чрез автоматичния запис.
След четири секунди същата лента даде отговор:
„Дайте доказателства, че това е казано от Качински“ — излъчи мисъл Зауер.
Качински предаде съдържанието на техните последни разговори, а също и на разговора им в Москва. Очевидно Зауер, беше задоволен:
„До девет часа сутринта няма да има нито едно излъчване или нападение.
Зауер“
— Прекрасно — каза Щирнер. — А сега ще ви затворя в кабинета и ще ви покажа всичките си чертежи. Ще прекарате интересна нощ! — Щирнер заключи вратата на кабинета и прибра ключа в джоба си. — Седнете тук, до масата. Трябва да предам нещо от моята стая.
— Надявам се, че няма да използувате примирието в наша вреда?
— Не се безпокойте. Това мислопредаване ще има частен така да се каже, семеен характер. — Щирнер се усмихна и влезе в своята стая.
Някъде долу забръмча мотор. След четвърт час Щирнер излезе от стаята.
— Ето ме! — И като извади от шкафа пакет с чертежи, той ги хвърли на масата. — Наслаждавайте се! Тук ще намерите всичко, дори и плана на къщата. Виждате, че нищо не крия. Мощните динамомашини поставих в подземието.
Щирнер млъкна, разходи се из кабинета, след това се обърна рязко и запита Качински:
— Не ви ли учудва моето поведение? Не ви убих, предложих на вас, моя враг, да се запознаете с военните ми тайни — тези чертежи.
— Не, не съм учуден. Ако не ме убихте и ми дадохте възможност да се запозная с тези планове, значи, че имате за това някакви свои съображения. Затова не бързам да изразя нито учудване, нито благодарност за вашата „великодушна“ постъпка.
— Прав сте. Постъпвам така не от великодушие… — Щирнер помълча. Изглежда, се колебаеше дали да разкрие пред Качински причината за поведението си. Накрая бавно, като че насила, каза:
— Аз загубих сражението.
— Разбира се, че загубихте — бързо отговори Качински. — Откакто тайната ви е открита — а тя вече е известна не само на мен, — монополът ви свърши. Властта ви е разделена на две и продължаването на борбата…
— Лъжете се! — извика Щирнер и тропна с крак. — Аз още не съм пуснал в ход всичките си средства. В сравнение с вас аз отидох много далеч в усъвършенствуването на моите прибори. Притежавам неизвестно за вас изобретение. Натрупване на вълни и мисли на милиони хора, чудовищни усилватели… Ако бях пуснал сега всичко това в ход, щях да ви смажа, да заглуша комаровото бръмчене на вашите мислоизлъчвания, както свръхмощната радиостанция заглушава немощното бърборене на радиолилипутите. Имам петдесетхилядна киловатна станция, а вашите ресурси, сравнени с моята мощност…
— И все пак вие сте победен!
— Не там, където мислите. Не в техниката…
— А в какво?
— Нагърбих се с непосилен за мен товар. Онова, което бях замислил, се оказа безсмислица. За да господствувам над света така, както исках аз, би трябвало да се превърна в машина за излъчване на воля. А аз съм само човек. И изнемогвам. Изтощих волята си, изтощих чисто физическия запас от нервната си енергия. Ето една от причините за моето поражение. Сега ми е все едно. Край! Вземете тези чертежи, използувайте ги, както искате, направете ги достояние на всички. Щирнер погледна часовника и трепна.
— Това е всичко. Трябва да изпълните строго нашите условия. За мен е абсолютно необходимо. За всеки случай — не бива да роптаете — ще ви заключа и освен това ще оставя ето тези пазачи. — И Щирнер посочи трите огромни петнисти дога. — Те умеят да изпълняват заповеди. Имайте предвид, че при първия опит да проникнете в моята стая или при опит за бягство ще ви разкъсат на части. — И Щирнер излезе от кабинета, като заключи вратата отвън.
Качински отвори голямата папка. В нея се пазеха листчета, изпъстрени с математически изчисления и формули, планове, чертежи, схеми. Този условен език, неразбираем за непосветените, беше ясен и разбираем за Качински. Цифрите и формулите се превръщаха в мисли, мислите — в образи. Стройните колонки от цифри и букви отразяваха желязната логика на ума на техния създател. Качински се възхищаваше от оригиналността на замисъла, от красотата на мисълта, от смелостта на решенията, тъй както шахматен играч се възхищава от партията на шахматния майстор. Скоро той се вглъби в чертежите и забрави всичко на света.
Сред купа книжа Качински намери тетрадка за записки. Тя беше нещо като дневник, който Щирнер бе водил. Бегли бележки без дата. Отделни мисли, нахвърлени схеми, направени набързо. Извадки от книги. Домашни сметки. Качински прегледа няколко страници.
— По-интересно е, отколкото мислех — прошепна той и почна да поглъща страница след страница…
„Нова година. Какво ли ще ми донесе? Бях у Гьоре! Професорът няма настроение. Шимпанзето Фриц е заболяло и наранило ръката на Гьоре.
Четох «Гъсениците на дървото». Ако вземат да дразнят една гъсеница тъй, че тя почне да се свива, съседните гъсеници също почват да свиват мускулите си и да се гърчат. С какво да се обясни това?
Фриц е по-добре. Ръката на Гьоре се е възпалила. Старецът май се страхува от отравяне на кръвта. Разказах му за гъсениците. «Обясненията» му бяха мъгляви и нищо не можа да обясни. Условен рефлекс. Също както плачат децата, когато видят друго плачещо детенце. Но работата е там, че ако се вярва на съобщението, гъсениците се извиват, без да виждат тази, която бива дразнена с пръсти.
Перачката ме ограби: три марки и двадесет и пет пфенига за пране! Ще трябва да потърся по-евтина перачка. Не ми останаха за книги.
Арениус (чиято книга не мога да купя заради перачката) е успял да открие в разтворите, съдържащи в своя състав соли, киселини или основи — добри проводници на електрически ток, — разпадане на неутралните в електрическо отношение, молекули на разтворените соли на заредени с електричество частици, които получили наименованието йони (ето го йона — «странника», отделилия се електрон)…
Хазяинът иска наема за квартирата. Заплашва, че ще ме изхвърли. Трябва отново да се заловя с преводи.
Хранихме пудела с музика. Свирих на флейта. Затвърдявах условния рефлекс. След работа професор Гьоре направи редовната си разходка и ме изпрати. По пътя ми разказа интересно нещо. Твърди, че ако се вземе двойка насекоми, самка и самец, и ги отделят — поставят самката в малка клетка, а самеца занесат на доста голямо разстояние извън града и там го пуснат, — то самецът ще долети при самката. Как ще намери пътя? Професор Гьоре казва, че насекомите имат добре развита зрителна памет и че в това няма нищо учудващо. Много насекоми (пчелите) притежават такава памет. Но на мен ми се струва неправдоподобно. Щом се появят насекоми, ще направя този опит, като изнеса самеца извън града в затворена кутия.
Гьоре изряза едната мозъчна половина на кучето. Изглежда, че операцията не е минала много успешно. Горкото куче! Вие по-жално, отколкото виеше с двете половини на мозъка. Впръснах му морфин — успокои се. Забелязах, че успокоителното действие на морфина беше периодично: кучето утихна постепенно, паузите между припадъците ставаха все по-дълги. Същата периодичност се наблюдаваше и при възобновяването на болезнените усещания, когато морфинът престана да действува.
Щастието ми се усмихна: получих книга за превод. Химия. Мъчна. Но затова пък ми дадоха аванс и аз удовлетворих най-досадните си кредитори: хазяина на квартирата, в това число и на моята кучешка колиба, и бакалина. Оказва се, че в химията има много интересни неща. Днес, като превеждах, узнах, че в много химически процеси се наблюдава периодичност. Например, ако се налее в една стъкленица живак, а в живака се сипе водороден прекис с определена концентрация, то между живака и водородния прекис ще почне химически процес, заключаващ се в това, че водородният прекис се разлага на вода и кислород. И както показва писаното, при отделянето на кислород се наблюдава периодично забавяне и ускоряване. Най-интересното е, че отровите и наркотиците оказват своеобразно въздействие върху тези периодични реакции, също както и върху човешкия организъм! Това не говори ли, че в организма на човека и животното стават съвършено еднакви по същество химически реакции? Не е ли удивително — морфинът оказва върху реакцията в лабораторната стъкленица същото успокоително въздействие, както и на кучето, което оперирахме? Понякога различните науки неочаквано се сближават.
С професор Гьоре правихме опити, изучавайки процеса на изморяването. Умората на очите. Пурпурът, който се разлага от светлината, се възстановява на тъмно.
Дразнението на нерва чрез повторни възбуждения стига до известен предел, след което настъпва реакция, и нервът просто престава да реагира на дразнението. Периодът на чувствителността на нерва зависи от пълното разлагане на чувствителното вещество в него. (Такова чувствително вещество например в очите се оказа пурпурът.)
Що се отнася до нервните центрове, разположени над гръбначния мозък, то дразнението им чрез електричество предизвиква периодични «реакции», независещи от периода на действуващия ток и характера на дразнението. Двигателните възбуждения, предавани на мускулите от центъра, се извършват от 16 до 30 пъти в секунда. (Същата периодичност, както и при химическите процеси.)
Гьоре намира у мен забележителни способности за дресура на кучета. Ако бях постъпил в цирка, щях да изкарвам повече, отколкото от преводите. А до професура е още далече! Пък и какво ли ще ми донесе професурата? Дотегна ми немотията.
12 май — велик ден! Оставих пеперудата самка в малка клетка до моя отворен прозорец, а отнесох самеца в затворена кутия вън от града и там го пуснах. Много се боях, че самецът ще повреди крилцата си и няма да е в състояние да лети. Те наистина бяха пострадали малко, но пеперудата самец полетя към града. Върнах се, нея още я нямаше. Но след около един час пеперудата долетя, закръжи над пленената си другарка. Освободих и двете. Бях поразен. Как можа отнесената от мен извън града пеперуда да намери пътя обратно? Тя беше херметически затворена и не видя пътя. Гьоре греши. Пеперудата се върна по някакъв неизвестен за нас усет. Какъв е този усет? И още веднъж си спомних за гъсениците. А те с какъв усет знаят, че една от тях конвулсивно се извива в нечии пръсти? Мислих целия ден…
И изведнъж ми се стори, че разгадах загадката, че съм на прага на някакво огромно откритие. Може би е онова, което наричат интуиция? Непосредствено, внезапно постижение. Всъщност постигнах го по-късно. Когато мисълта ме «осени», това още не беше «просветление», а радост, неизмерима радост от предчувствието, че сега ще узная нещо важно. Разбира се, в интуицията няма нищо тайнствено, макар че не всичко ни е ясно. Струва ми се, че интуицията има такъв момент, когато цяла поредица от впечатления, мисли, откъслечни знания, натрупани може би за дълъг срок, изведнъж се асоциират — свързват се помежду си; тази връзка се установява в мозъка. И всичките мисли се систематизират, обединяват се и дават някакъв извод, някаква нова мисъл. Така поне беше с мен. Сега мога да проследя как стигнах до своето откритие. Като разсъждавах за пеперудите и гъсениците, по-скоро на шега помислих, че може би те се свързват чрез радио. Разбира се, те трябваше да имат своя собствена «природна» радиостанция. Може би тяхната антена са мустачките им. Англогията ми се понрави и продължих да мисля върху това. Защо пък не? Двете разделени пеперуди могат да се свързват със сигнали. Но каква енергия може да ги предаде? Електричество! Да си припомним Арениусовите химически разтвори, произвеждащи йони, тоест електричество. В организма на живите същества се извършват сложни химически процеси, които съпътствуват работата на мускулите и най-вече на нервите и мозъка. Значи нервите периодически освобождават или излъчват йони. Тези йони летят, възприемат се от нервната система на другото същество и… ето ви радиовръзката!
Не бях направил още всички изводи, но чувствувах, че откритието ми е по-дълбоко, по-важно, по-значително от простото обяснение за срещата на двете разделени пеперуди. Пеперудите само дадоха нова насока на моите мисли. Може би пеперудите са намерили пътя една към друга и без участие на радиото. Може би у тях е развито обонянието или имат неизвестно за нас чувство за направление. Сега пеперудите могат да летят, да се разделят и да се срещат, да се намират една друга по какъвто начин искат. Нямам работа с пеперудите. Имам много по-интересни обекти за изучаване: животните, човека…“
„Удивително — помисли Качински. — Аз и Щирнер сме стигнали до един извод, при все че сме вървели по различни пътища. По-точно имали сме различни изходни точки. Но и той, и аз сме се възползували от най-новите изследвания в областта на химията, физиологията, физиката. Ако ние не знаехме нищо за радиото, за йонната теория, за рефлектологията, то нито той, нито аз бихме изобретили и открили нещо. Сега разбирам защо учени, които понякога живеят на противоположни краища на земята, правят едно и също откритие, може да се каже, в един и същ ден, в един и същи час…“
„… Няколко дни бях като побъркан — пишеше по-нататък в своя дневник Щирнер. — Аз направих научно откритие. Да кажа ли, или да не кажа за него на професор Гьоре? Не се стърпях и му разказах може би не дотам свързано и ясно. Но очевидно той схвана основната ми мисъл. Професорът насмешливо ме погледна над малките си очила и беззъбата му уста се сви в усмивка, а мустаците и част от брадата му под долната устна настръхнаха като таралежови бодли.
— Вие твърдите — каза той, — че вие, хе… че работещият, тоест мислещият човешки мозък излъчва радиовълни и заради това могат да се предават мисли на разстояние?
— Казано по-точно, на разстояние се предават не самите мисли, а електровълните, които се излъчват от мозъка. Всяка мисъл, всяко настроение «отделя» своя специална вълна с определена дължина и честота. Тези радиовълни се възприемат от другия мозък и «се проявяват» в съзнанието в същата мисъл или същото настроение, което е било у изпращача.
Гьоре слушаше внимателно, кимаше утвърдително глава и когато завърших, отсече:
— Глупост! Не ми се сърдете, но това е глупост, млади приятелю. Винаги сте били склонен към прибързани заключения. И ако за в бъдеще вървите по този път, то от вас никога няма да излезе сериозен учен.
— Но защо пък да е глупост? — обидих се аз.
— Защото това не е научно. А не е научно, защото не е доказано чрез опит. Ето ние с вас стоим на две крачки един от друг. Опитайте да ми предадете някаква мисъл!
Посмутих се.
— За това е нужно нашите «станции» — мозъкът и нервите — да бъдат еднакво настроени.
— Е добре, настройте ги!…
— Не може да се настроят. — Гьоре направи тържествуващ жест. — Извинете, не съм свършил още. Да се настроят така, както се настройва радиоприемник, е невъзможно. Но се среща еднаква настройка при близки хора. Нима малко случаи разказват…
— За видения на разстояние, телепатия, спиритизъм, въртене на масичка и други дивотии? Пазете се, млади приятелю. Стъпили сте на много хлъзгава почва.
— Но между моята теория и цялата тази дивотия няма нищо общо.
Бях огорчен, но не и обезкуражен.
Пак безпаричие… Дали хазяинът ще ме изхвърли?
А все пак аз съм прав. Няма да се успокоя, докато не докажа на този стар дръвник Гьоре, че съм прав. Но как да направя опита?
Обещават утре да ми платят за превода.
Еврика! Гьоре се учудва на способността ми да дресирам кучета. Той не знае тайната на моята дресировка. Аз не изграждам дресировката си върху условните рефлекси. Вървя по друг път. Внушавам на кучетата.
А тайната на внушението се крие в това, че аз се старая съвсем точно, много ясно да си представя пътя и всяко движение, което кучето трябва да направи, изпълнявайки моята заповед. Вчера имах куриозен случай. Гьоре така ми омръзна с мърморенето си и със своите поучения, че си помислих: защо ли Вега (белият шпиц, който обича безумно Гьоре) не го ухапе. По навик ясно си представих как Вега тича към Гьоре и му захапва крака. И какво се случи? Вега действително се втурна със силен лай към Гьоре и разкъса панталона му. Нима това не е предаване на мисъл на разстояние? Гьоре е огорчен и изплашен. Поведението на Вега толкова рязко излиза от кръга на всички рефлекси, към които го бяхме привикнали, че Гьоре сериозно предполага, че Вега започва да побеснява. Той затвори горкото кученце в изолационна камера и го наблюдава. Слага му вода и много се учудва, че Вега пие, както винаги. На мене ми е смешно, а Вега скучае в своя карцер. Но не мога да обясня причините за нейното поведение. Куриозно! Търсех начин да докажа на Гьоре възможността за предаване на мисли на разстояние, а сега трябва да чакам друг случай. Впрочем такъв случай може да се създаде. Ще направя опит за внушение в присъствието на Гьоре. Нека той сам даде задачата, например кучето да излае определен брой пъти.
Взех назаем двадесет марки. Платих за стаята.
Вега още е затворена. Опитах да й внуша през стената да излае три пъти. Обикновено изпълнява вярно моите мислени заповеди. Но сега моето внушение не действува. Какво ли означава това?
Намерих причината. Стената на «карцера» е обкована с железен лист, а листът се допира до канализационната тръба, която отива в земята. Великолепно. Съдбата ми помогна и «направи опита»: моето мислоизлъчване се натъква на желязна стена и се отвежда в земята чрез канализационното заземяване, без да стигне до кучето. Ако се направи желязна клетка, която може да се заземява или изолира от земята по желание, да се седне в тази клетка и оттам да се прави внушение на кучето, то…“
— Удивително! — прошепна Качински. — Ето как е възникнала у него мисълта да направи желязната клетка!
Очевидно в дневника на Щирнер имаше значителен пропуск, тъй като следващите бележки се отнасят към времето на службата на автора при Карл Готлиб.
„Моят почтен шеф Карл Готлиб — пишеше по-нататък Щирнер — много обича кучета. Колкото и да е странно, но кучетата ни «сватосаха» и благодарение на тях направих кариера у Готлиб. Запознах се с него при Гьоре. Оказа се, че те са другари от училище и връстници, което никак не може да се предположи, гледайки ги заедно: Гьоре е стар дръвник, а Готлиб цъфти като херувим. Готлиб много се заинтересува от моите дресирани кучета и ме помоли да отида при него. Готлиб идва при Гьоре не повече от един път в годината. Затова и не съм се срещал по-рано с банкера. И ето аз съм личен секретар на Карл Готлиб! Той е доволен от мен, аз — от него.
Със старчето Гьоре отдавна е свършено. Така и не му доказах с опит възможността за предаване на мисли от разстояние. И по-добре. Реших да работя самостоятелно. Тези старци с име имат навика да присвояват труда на младите. «В лабораторията на Гьоре бяха направени опити… Под ръководството на Гьоре…» — и край. Цялата слава за Гьоре. Впрочем сега не ме интересува славата, а нещо по-важно. Направих за себе си опит на внушение през желязната клетка и безспорно се убедих, че мисълта се придружава от излъчване на електро-вълни. Сега трябва да се заема с изучаването на естеството на тези електровълни.
Зает съм до гуша. Вечер конструирам апарат за улавяне на радиовълните, излъчвани от човешкия мозък. Това трябва да бъде приемник с необикновена чувствителност за приемане на радиовълни с много малка дължина. Приемникът ще бъде с диапазон за настройка на дължината на вълната от четиридесет сантиметра до един метър. Ето схемата.
Елза Глюк! Необикновено интересно момиче. Между нея и нашия юрисконсулт — никак не мога да запомня презимето му — като че нещо горчиво, нещо кисело… А, да! Зауер! Между Глюк и Зауер съществуват някакви отношения, напълно коректни, но… Може би й е годеник? Какво е намерила в това топчесто лице?
Неуспех! Приемникът не възприема радиовълните на моите мисли. Преправям го. Сега работя нощем. А вечер изучавам в университета анатомия и физиология, но от гледна точка на радиотехниката. Необикновено! Човешкото тяло като приемна и предавателна радиостанция! Много интересно.
Но за да се овладее тази радиостанция, трябва да се заема с изучаването на радиотехника. Дявол да го вземе, може би утре ще се окаже, че е крайно необходимо да почна да уча астрономия! Добре поне, че сега хазяинът на квартирата не ми досажда с напомнянията си за дълговете. Живея у Готлиб и получавам хубава заплата. След полугладното ми съществуване се чувствувам като Крез. Имам възможност да купувам материалите, необходими за моите машини.
Елза Глюк. Глюк — щастие. На кого ли ще се падне Глюк? Нима на топчестото лице?
Отново несполука. Чувам някакво свистене, виене. Нима това е «музиката на мислите»? Трябва по-добре да изолирам стаята от външния свят, за да няма никакви странични влияния.
Най-сетне!…
Глюк не ми обръща внимание. Фит е жива кукла, хубавичка, но празна. Изглежда, че е влюбена в Зауер. Но неговото“ сърце е заето от Елза. В това вече няма съмнение. А Ема? Трагедия!
Потръгна, работата потръгна добре! Няма нищо чудно.
Нали изразяваме мислите си със знацибукви в писмо, във вестника? За мен сега мислите и чувствата имат друг език и друга номенклатура. Дължина на вълната — ен. Честота хикс — страх. Такава радиовълна има чувството на страх. Радостта — друга. Струва ми се, че скоро ще почна изкуствено да приготвям чувства и да ги разпращам по радиото. Желаете ли да се повеселите, или да поплачете? Интересно, че животните имат електровълни, които много напомнят на съответните електровълни (на страх, радост и пр.) у хората.
Не, това би било твърде необикновено!
Дявол да го вземе! Това е гениално! Сам се възвеличавам в гений. Направих малка предавателна радиостанция и почнах да излъчвам вълна, която съответствува на чувството на скръб у кучетата. Сега моят апарат много точно регистрира електро-вълнйте, излъчвани от мозъка на човека и животните, и аз съставих цял „речник“ на вълните — на чувства — на мисли. И ето, пуснах моя „грамофон“ — малката предавателна станция — в печална тоналност. Излъчваше радиовълни на кучешка скръб. До станцията поставих моя Фалк върху изолиран стол, за да възприема по-добре радиовълните. И какво стана? Фалк изведнъж се натъжи и почна да вие! Радиовълните на кучешката скръб бяха възприети от него. Сграбчих кучето в обятията си от радост и се завъртях с него из стаята.
Когато най-после дойдох на себе си, реших да повторя опита и поставих кучето зад преграда. Но Фалк вече не виеше. Очевидно радиовълните се възприемаха от него само на близко разстояние. Ами ако увелича мощността на моята предавателна радиостанция?
Никак не разбирам Елза Глюк. Но защо толкова ме заинтригува! Може би съм влюбен в нея? Глупости! Не ми е до това.
Необикновен куриоз! Настроих себе си в тъжна тоналност. Апаратът ми записа вълната, излъчена от моята скръб. Вълната има доста сложно колебание. След това излъчих същата вълна чрез моя предавателен апарат, като значително усилих предаването. Настроих се в най-весела тоналност и зачаках резултатите. Поразително! Натъжих се и направо бях готов да завия като Фалк. Сам си предадох вълни на скръб. И най-удивителното е, че прекрасно съзнавах, че нямам никакви причини да скърбя, че тази печал има „изкуствен произход“. Може ли това да се нарече самохипноза? Струва ми се, че в дадения случай има нещо различно от внушение или самовнушение. Общото с хипнозата е само това: в дадения случай е налице, така да се каже, влияние от едни или други мисли или настроения, както при хипнозата. Но тук то се предизвиква механически: в нервните влакънца се предизвикват изкуствено същите електрохимически процеси, които винаги придружават дадено настроение или мисъл, и в резултат съзнанието отбелязва възникването на това настроение или мисъл. Удивителна механика!
Все пак как ще провеждам бъдещите опити? Как да влияя на другите, без сам да попадам под влиянието на излъчването? За това има два пътя: първо, насоченото излъчване и, второ, изолацията (металическа мрежа на главата).
Мрежата помага. Ще започна да работя с насочени вълни. Кои антени са по-удобни за това? Може би, да речем, от този вид. Трябва да построя антена от типа на „фокусните огледала“, които събират лъчите в определен фокус. По този начин ще мога значително да усиля действието на излъчването.
Не давам воля на мислите си, но понякога ми се завива свят: какви перспективи се откриват пред мен! Елза!…
Вчерашният опит. Излъчих мислена заповед на Фалк да ми донесе книга от другата стая. Предавателната станция възприе заповедта и я излъчи. Фалк изпълни заповедта. Отнесох книгата на мястото й и повторих излъчването механически, тоест самият аз мислено не давах вече никаква заповед, но с помощта на предавателя излъчих същата вълна, както и при мислената заповед. Фалк отново донесе книгата. Тези радиовълни се записват от апарата, както гласът на грамофонна плоча. И занапред ще мога да давам повторни нареждания с едно завъртване на лоста.
Днес направих интересен опит. Опитах се мислено да предам заповедта си на човек. У Карл Готлиб живее стар слуга, Ханс. Мислено му заповядах да дойде в моята стая. Съсредоточавах цялата сила на мисълта си и като си представях, че съм на мястото на Ханс, мислено преминах целия път от неговата стаичка до моята — с една дума, постъпих така, сякаш внушавах на Фалк. Но старият Ханс не идваше. Това не ме учуди. Между мен и Фалк отдавна беше установен пълен „рапорт“ — връзка, както казват хипнотизаторите. Освен това давах мислените си заповеди на Фалк от близко разстояние. Излъчваните от моя мозък радиовълни са с твърде нищожна мощност, за да достигнат и възбудят аналогични електроколебания (тоест мисли или образи) в мозъка на друг човек. С Ханс сме твърде различни хора. Нищо чудно, че неговият мозък — неговата приемателна станция — не можа да възприеме сигналите, изпращани от моя мозък. Тогава изпратих същата мислена заповед, като усилих мощността на излъчването чрез моята предавателна радиостанция. Признавам, че с голямо вълнение очаквах какво ще стане по-нататък. И за мое неизразимо удоволствие чух тътрещите се стъпки на Йохан: болят го краката и винаги ходи с меки пантофи. Той отвори вратата ми, без да почука, което никога не беше се случвало с него, и внезапно се спря, недоумяващ и смутен. Не бях му заповядал какво трябва да прави и сега той не знаеше с какво да обясни появяването си.
— Извинете, но… стори ми се, че ме викате… — каза той, тъпчейки от крак на крак.
— Да, да — побързах да успокоя стареца. — Исках да разбера дали господин Готлиб се е върнал от клуба.
— Още не са се върнали — отговори развеселен Йохан. Сега той не се съмняваше, че е бил повикан от мен… Неприятното усещане от необяснимостта на сторената постъпка изчезна.
— Благодаря ви, Йохан, можете да си вървите. Старецът се поклони и излезе. А аз?… Бях готов да го настигна, да го сграбча от радост и да се завъртя из стаята с него, както направих с виещия от тъга Фалк.
Опитът сполучи! А какво означава той? Че мога да заповядвам и на други хора. Мога да ги накарам да правят всичко, което желая. Аз мога! Аз мога всичко! Нима това не е всемогъщество?
Поискам ли и хората ще донесат богатствата си и ще ги сложат в нозете ми. Поискам ли, ще ме изберат за крал, за о дяволите короната! Поискам ли, ще ме обикне най-красивата жена… Елза! Не, не… Това няма да направя. Щирнер, ти се забравяш! Опомни се, Щирнер, или ще извършиш глупости! Щирнер! Доскоро беден студент, после аспирант при професор Гьоре… Среден, обикновен човек, с доста некрасиво, продълговато лице… И ти мечтаеш за власт, за слава, за любов само защото си имал щастието случайно да попаднеш на интересно научно откритие?!
Вчера бяхме на разходка: аз, Елза Глюк, Ема Фит и Зауер Изглежда, че наговорих много излишни неща. Полушеговито-полусериозно направих предложение на Елза. Това и следваше да се очаква… Но нека тя не се шегува с мен! Впрочем тя не се и шегува. А защо Зауер гледа като победител? Сърбят ме ръцете да изпитам силата на моите мислопредаватели върху него.
„Колко отдавна не съм писал! Жена ми отново изпадна в меланхолия. Трябва много пъти да се усили мощността на моите мислопредаватели.
Започнах голяма игра. Или ще си счупя врата, или…
Защо не послушах гласа на благоразумието? Сега вече е късно да спра. Играта ме заведе твърде далече. Изморен съм, съсипах се от постоянното напрежение.
Да вървя по дяволите! По-добре да не бях напускал професор Гьоре.
Война!…
Достатъчно! Смъртно съм уморен. Време е да прекратя играта…“
Елза Глюк, цялата покрита с тънък металически воал, седеше в зимната градина.
Приближаваше буря и далечното боботене на гръмотевиците глухо отекваше в съседната зала. Беше душно. Както винаги, Елза мислеше за Лудвиг и дочула стъпките му, се сепна. Тя много се учуди, когато Щирнер, влизайки в зимната градина, внезапно свали от себе си металическото наметало, отиде до нея и свали и нейното.
— Днес можем да си отдъхнем от това неприятно облекло, Елза. Уф! — И той въздъхна с облекчение.
Елза отдавна не беше виждала лицето на Щирнер и се учуди колко е променено. Носът бе се изострил още повече като у тежко болен и още по-дълбоко бяха хлътнали очите. Косата и брадата му бяха много пораснали.
— Така си се променил, Лудвиг! Неузнаваем си! Щирнер се усмихна.
— Още по-добре. Сега приличам на старец отшелник, нали? Да вървим, Елза… Да ми посвириш… Отдавна не съм слушал музика… За последен път…
Влязоха в залата. Елза седна на рояла и засвири ноктюрно от Шопен.
— Почакай, Елза… Престани… не това… Може ли да се свири тази тъжна, галеща мелодия, когато приближава буря?… Чуваш ли тътена на гръмотевиците? Буря!… Тя възражда, освежава едни и носи гибел на други… Тази нощ Щирнер ще умре…
Елза се изправи развълнувана.
— Какво ти е, Лудвиг? Ти ме плашиш!
— Нищо… Не ме слушай… Тази нощ ще се наслушаш на какво ли не… Трябва да си поговорим за много неща… Свири по-бързо… Свири Бетховен — погребалния марш за смъртта на героя… Героя! Хахаха!
Елза засвири.
Щирнер се разхождаше с големи крачки из залата, кършейки, ръце.
— Траурен марш за смъртта на развенчания герой… Казват, че Бетховен го е написал за смъртта на Наполеон, но после се разочаровал от него и нарекъл марша просто „Смъртта на героя“. Какво исках да кажа? — Щирнер погледна часовника и каза: — Достатъчно, Елза. Минутите са преброени. Сега ме целуни, целуни ме силно, както никога не си ме целувала.
…Щирнер се откъсна от устните на Елза.
— Сладка самоизмама!…
Часовникът удари дванадесет часа през нощта.
— Краят! — тихо прошепна Щирнер.
И в същия миг Елза почувствува, че с нея става нещо необикновено. Сякаш от нея се свличаше някаква пелена, подобна на металическата мрежа, която носеше в последно време. Мислите й необичайно се проясниха. Изведнъж тя стана пак предишната Елза, каквато беше до смъртта на Карл Готлиб. Рушаха се някакви чародейства. Тя гледаше учудено голямата, потънала в полумрак, неуютна зала. Мълния освети лицето на Щирнер и Елза потрепера, като видя пред себе си непознатото, лице.
Какво е това? Къде съм? — попита с недоумение тя. — Кой сте вие?
Щирнер следеше промяната с болезнено любопитство.
— Това е залата на покойния банкер Карл Готлиб. Стенографката Елза Глюк никога не е била тук… А пред вас е Лудвиг Щирнер. Не ме ли познахте? Елза!… Аз съм виновен пред вас и не моля за прошка. Единственото ми оправдание е, че наистина ви обичах и… ви обичам… обичам ви дълбоко и искрено…
Елза се отпусна на кръглия стол зад рояла, облегна се назад и почти с ужас гледаше Щирнер.
— Не ме гледайте така, Елза! — Щирнер потри челото си с длан, като че ли да Събере мислите си. — Да, аз ви обичам. И може би любовта първа ме подтикна към престъплението? Дълго се борих със себе си. Помните ли отдавнашния ни разговор, когато се разхождахме с лодка? Тогава говорих, че владея могъща сила. Това не бяха празни приказки. Аз наистина притежавах тази сила. Пръв открих начина за предаване на мисли от разстояние. В моите ръце се оказа сила, която никой в света още не владееше. И аз се главозамаях. В главата ми се мяркаха най-грандиозни планове. Възползувах се от тази сила и ви внуших любов към мен…
Елза се отдръпна от него с ужас.
— Внуших на Зауер любов към Ема. Разигравах хората като марионетки, теглех конците им и те танцуваха според моето желание. Исках богатство и то дойде при мен. Но докато не се убедих напълно в моето всемогъщество, бях внимателен. Вървях по заобиколни пътища. Кривата линия! Тя води поточно към целта. Тогава, в лодката, говорих и за това. За да не възбудя подозрение срещу мене, направих така, че наследството на Готлиб получих не аз, а вие, а аз… ви получих с хубава зестра! Хахаха!…
Елза гледаше Щирнер с широко отворени очи.
— Причиних много злини на хората. Но не мислете, че само по себе си злото ми доставяше удоволствие. Исках да стана велик. Струваше ми се, че властта ми е безгранична. Достатъчно беше да ми се прииска слава и хората щяха да ми ръкопляскат, да възпяват най-бездарните ми произведения. Но нали в края на краищата това би било самовъзхвала, също такава самоизмама, както и внушената ви любов към мен.
И внезапно, отпуснал глава, той продължи със същата болка в гласа:
— Приличам на Тор. Елза, помните ли скандинавската легенда за бог Тор? Той се смятал за всемогъщ, както и аз. Попаднал случайно в страната, където живеело племето на великаните. Те почнали да се надсмиват на малкия му ръст. Тор се разсърдил и им предложил да изпитат силата му. Великаните казали: „Изпий водата от този рог.“ Той пил безкрайно дълго, но не можал да я изпие. Великаните му предложили да се бори с една старица, но той не можал да я победи, макар че от напрежение потънал в земята до колене. Рогът бил свързан с морето и дори бог Тор не можал да изпие морето. А старицата била самата смърт. И аз като Тор исках да изпия морето, исках сам да променя историята на човечеството, да подчиня на волята си милионите капки на човешкия океан. С помощта на моите машини исках да създам нещо като „фабрика за щастие“, но произвеждах само груби сурогати. Щирнер нервно погледна часовника.
— Струва ми се, че говоря не това, което е нужно… Толкова много трябва да ви кажа… Ако знаехте как страдах, Елза, подгонен като звяр, обкръжен от безброй врагове, винаги нащрек, в постоянно, неотслабващо нервно напрежение… Ако имах поне един приятел — искрен, предан приятел близо до мен… Ако вие ме обичахте не с изкуствена, създадена от мен любов! Може би щях да продължа борбата. Но аз бях сам. Изморен съм… Безкрайно съм изморен!…
Щирнер млъкна и наведе глава.
Елза го гледаше и мислеше, че в това бледо, измъчено лице няма нищо тайнствено, страшно. Това е лице на неврастеник, на преуморен човек. Какво представлява Щирнер? Може би талантлив изобретател и експериментатор, но е обикновен човек, който случайно е открил начин да подчинява другите хора на волята си и почти е обезумял от своето „могъщество“. Той бе извършил хиляди глупости и непокорил „света“, сам бе смазан от непосилния товар, с който се бе нагърбил. Елза разбра това повече с чувство, отколкото с ума си. Тя видя пред себе си не герой от трагедия, не свръхчовек, а просто страдащ човек, който жестоко плаща за грешките си. Този Щирнер бе разбираем и събуди у нея състрадание.
— Трябва да сте страдали много! — тихо каза тя. благодаря ви! Тези думи на съчувствие са ми по-скъпи, отколкото изкуствено внушените целувки!… Да, смъртно съм изморен. И аз… — Щирнер помълча малко и сетне глухо заговори: — Реших да се откажа от борбата. Реших да свърша с всичко, да свърша и със самия Щирнер. Той отново извади часовника и го погледна.
— На Щирнер му остава да живее само няколко минути. Елза го гледаше с ужас.
— Вие сте взели отрова?
— Да, взех, но отровата е необикновена. Сега ще узнаете за това… Но преди да свърша с Щирнер, реших да изкупя, макар и малко, вината си пред вас. Върнах ви предишното съзнание. В единадесет часа вечерта ви внуших, че точно в дванадесет часа ще станете предишната Елза. Целият изкуствен живот ще се олюпи от вас като черупка. Бъдете свободна, такава, каквато сте. Уредете живота си, както искате, обичайте, когото желаете; бъдете щастлива.
Елза въздъхна дълбоко.
— А Щирнер? Какво да се прави с Щирнер, на когото честните хора отказват да подадат ръка? — продължи той. — Щирнер трябва да умре. Дадох заповед на моята мислопредавателна машина. Включих я с пълна мощност. Точно в един часа през нощта — Щирнер отново погледна часовника, — само след шест минути, тя ще излъчи тази заповед, изпратена от Щирнер на Щирнер. И Щирнер ще забрави, че е Щирнер. Той ще изгуби своята личност. Ще забрави всичко, което е станало в живота му. Ще се превърне в нов човек, с ново съзнание. Той ще се казва Щерн. Щерн ще замине там, където му е заповядал да отиде Щирнер. И Щерн дори няма да подозира, че в желязната клетка на неговия подсъзнателен живот ще влачи своето съществуване окованият Щирнер!… Това е смърт… Умира съзнанието!
— Но нали могат да ви заловят? — запита Елза с неволна тревога.
— Кой ще познае Щирнер в този пустинник? Никой не ме е виждал в такъв вид, с брада. Обмислил съм всичко предварително. Тази нощ няма да има излъчвания от враговете. А дори и да има, те няма да бъдат опасни за някакъв си Щерн. Излъчванията ще бъдат насочени и трябва да поразят съзнанието на Щирнер. А той вече няма да съществува…
Елза гледаше Щирнер с разширени очи. Пред нея щеше да се извърши тайната на някакво превъплъщение.
— И още нещо, Елза. След като си отида, тук всичко ще се обърне с главата надолу. Навярно ще ви отнемат цялото състояние. Погрижил съм се да не изпаднете в нужда. Ето тук — Щирнер подаде един пакет на Елза — ще намерите пари за път и адреса на човек, на чието име съм превел голяма сума. Опасно е да се държат на ваше име. Той е получил силно внушение и парите ще бъдат непокътнати. Заминете оттук. Много далеч е. Но още по-добре. Трябва да си починете от преживяното. Време е! Прощавайте, Елза!
— Почакайте, един въпрос… Кажете, Щирнер, вие….. виновен ли сте за убийството на Карл Готлиб?
Часовникът удари един часа. Изведнъж по лицето на Щирнер премина спазма. Очите му се подбелиха, потъмняха. Той се хвана за края на рояла и тежко дишаше.
Елза следеше тази промяна със замряло сърце.
Щирнер въздъхна и постепенно почна да идва на себе си.
— Отговорете на въпроса ми, Щирнер!
Щирнер я погледна с пълно недоумение и каза с някакъв нов, променен, спокоен глас:
— Извинете, госпожо, но нямам честта да ви познавам и не зная за какъв въпрос говорите.
След това Щирнер се поклони и напусна залата с отмерена, непозната крачка.
Елза беше потресена. Щирнер вече не съществуваше.
Елза не мигна през тази нощ. Вече съмваше, а тя продължаваше да стои на същото място, до рояла. Събитията от тази нощ я бяха потресли. Тя се ориентираше в сложното заплетено кълбо, в хаоса, който Щирнер внесе в съзнанието й. Спомни си всичко, което преживя по време на смъртта на Карл Готлиб: неуспешното си бягство от Щирнер, неочакваната любов към него, пътуването до Мантон. Но си спомняше като за нещо чуждо, сякаш е прочела всичко това в роман. Съвсем ясно си спомни и времето, когато бе годеница на Зауер. Но и в тази картина от миналото нещо се бе изменило. Като мислеше за Зауер, тя чувствуваше, че още го обича. Но го обичаше някак иначе: образът на Зауер беше избледнял. Какво се бе случило с него? Изменил ли се е? Какъв човек е той?… За свое учудване Елза разбра, че мисли, че всъщност не познава Зауер. Какви, ли ще бъдат сега техните отношения? Размишленията й бяха прекъснати от неочакваното появяване на Ема. Тя беше с пътнически костюм, уморена, пребледняла.
— Елза! — извика тя и се втурна разплакана към приятелката си.
— Здравей, Ема! Защо плачеш? Защо не ме предупреди, че пристигаш? Къде е синът ти? — Елза затрупа плачещата Ема с въпроси.
— Малкото е там, долу, с бавачката. Ото ме напусна и дори не ми остави пари. Продадох роклите си и някои дреболии и събрах за път.
— Остави те без пари, с детето?
— Той съвсем се побърка. Чувствувах се толкова нещастна и самотна. Нямам никого освен теб… — И внезапно, отново разтърсвана от истеричен плач, Ема заговори с пресекващ глас: — Не ми отнемай Ото! Той те обича. Пази снимката ти и и се любува. Съвсем не съм го следила, влязох случайно, но той грубо ме изгони… Той те обича!… Не ми го отнемай. Ти имаш всичко, толкова си щастлива! Имаш богатство, обичаш Лудвиг, за какво ти е и Ото!…
Елза се усмихна с крайчеца на устните си, но очите й оставаха печални.
„Горката Ема — мислеше Елза, като гледаше промененото, отслабнало лице на приятелката си. — Къде се изгуби руменината на страните й, сребристият й смях? Горката кукличка, какво е направил с нея Ото? Нима е толкова безсърдечен?“
— Аз не съм по-щастлива от теб — каза сериозно Елза, галейки с ръка разрешените коси на Ема, — нямам богатство, вече не обичам Щирнер, а и Щирнер вече не съществува…
От учудване Ема забрави за минута своята мъка.
— Умрял ли е? Защо не ми писа за това? И нима мъртвите не се обичат? Колко новини!…
Елза пак се усмихна.
Лицето на Ема отново стана печално.
— Това значи — започна, хлипайки, тя, — това значи, че ти си му признала, че обичаш Ото, и Щирнер в отчаянието си се е самоубил. Значи ще ми отнемеш Ото?
— Успокой се, глупавичко момиче — каза ласкаво Ема, — няма да ти отнема твоя Ото. Нали е твой мъж и баща на детето ти.
— Това нищо не означава! — отвърна Ема. — Той ми каза, не един път ми каза, че любовта му към мен е била само дяволско внушение, че ако не е било това внушение, никога не би обикнал такава глупачка. И такъв брак, каза той, може да се разтрогне. А щом Ото го казва, значи е вярно. Нали наистина съм си глупачка. Но само че… нали и глупавичките искат щастие! — И тя отново се разплака. — Ами че той ме обичаше такава, каквато съм! А после… после почна да ми отмъщава, задето се е влюбил в мен.
И Ема подробно разказа на Елза историята на своята любов, прекъсвайки разговора с плач. Твърде дълго беше страдала в самотност и сега говореше за всичко, което й тежеше, за грубостите, за придирчивостта на Ото, за неговите насмешки, издевателства, оскърбления.
Елза слушаше и сърцето й неволно изстиваше. Тя виждаше Ото в нова светлина. Това вече не беше „внушение“. Той бе постъпвал така, вече след като се бе освободил от властта на Щирнер.
Той можеше да разлюби Ема. Но нима не му достигаше такт, коректност, най-сетне обикновена порядъчност, за да се въздържи от такова държане спрямо жена си? И спомняйки си за своята любов към Зауер, Елза помисли: „Нима Щирнер беше прав, че ние сме само слепи играчки на инстинкта, който може да ни накара да обикнем човек с магарешка глава? Ужасно!…“
Мислейки за себе си, Елза слушаше своята приятелка и се вслушваше в постоянно нарастващия шум на втория етаж.
„Какво ли можеше да става там?“
А там се разиграваше последното действие на борбата.
В дома на Елза се втурна въоръжен отред в защитни металически костюми начело със Зауер и Готлиб.
Зауер удряше с дръжката на парабела вратата на кабинета и викаше:
— Щирнер, отворете или ще счупим вратата! Неочаквано нападателите дочуха от кабинета гласа на Качински и кучешки лай.
— Щирнер го няма, а да отворя вратата — не мога. Излизайки, Щирнер я заключи отвън и постави кучета.
— Качински? Вие сте още жив?
Като се обърна към войниците, Зауер заповяда:
— Разбийте вратата!
Няколко яки рамене натиснаха вратата и тя запращя. Зад нея се дочуваше бесният лай на договете. Договете провряха в образувалите се процепи озъбените си, покрити с пяна муцуни.
Няколко изстрела повалиха кучетата на място.
— Защо трябваше да убивате животните? — прозвуча спокойният глас на Качински.
— А вие бихте предпочели кучетата да ни разкъсат? — промърмори Зауер, провирайки се през образувалия се отвор. Той се учуди, когато видя, че Качински спокойно седеше на масата; подпрял главата си с ръце, изобретателят съсредоточено разглеждаше чертежите.
— Къде е Щирнер? — попита Зауер.
— Не зная — отговори Качински, без да вдига глава. — Обеща ми, че тази сутрин ще ме ослепи, удуши или нещо от този род, но навярно е забравил или пък е зает с друго нещо… — Като удари с ръка по чертежите, Качински възкликна: — Великолепно нещо! Щирнер не ме излъга. Прекарах дяволски интересна нощ! Този Щирнер е направо гениален. Схемите на антените с усилващ механизъм с трансформатори и катодни лампи и схемата на индукционната връзка с трептящия кръг на антената…
Зауер и Готлиб се спогледаха: нима Щирнер бе отнел разума на Качински?
— Трябва да се претърси цялото здание от горе до долу и се поставят постове при мислопредавателните станции — каза Зауер.
Започнаха огледа от стаята на Щирнер, където се намираше една от мислоизлъчващите станции. Втората станция се намираше в другия край на дома, до „зверилницата“. Станцията не работеше.
— Е, господа, мисля, че сега е безопасно. Можем да свалим защитните си маски — каза Готлиб и пръв махна маската от главата си. Останалите последваха примера му. Сред пристигналите имаше няколко стари познати на Готлиб: прокурорът, началникът на полицията и „железният генерал“, който-взе участие във военната експедиция срещу Щирнер „с цел да се изучат новите методи за водене на война“.
Той бе разперил ръце, сякаш се оправдаваше за предишните неуспехи на военната експедиция срещу Щирнер, и говореше:
— Кой да знае, че Щирнер трябва да се атакува с дамски воали на главите? — И навъсил дебелите си посивели вежди, каза тъжно, посочвайки Качински: — Ето ги бъдещите пълководци, вие, господа инженери. Нашата песен е изпята! Какво ще можем да направим с щиковете, когато това нещо може да обърне щита накъдето поиска? — И той недоброжелателно посочи машината, която се виждаше през вратата на Щирнеровата стая.
— Все пак трябва да съобщим на всички, че сме завладели оръдията за мисловно въздействие. — И Зауер премина в стаята на Щирнер. — Пфу, дявол! — промърмори той, гледайки с недоумение непознатата конструкция на машината. — Качински — повика Зауер изобретателя на помощ, — разбирате ли нещо от това?
Качински се приближи до машината и уверено заобръща лостовете. Машината заработи.
— Трябва да направим излъчване, което да освободи всички, поразени от Щирнер — каза Качински.
— Правилно! — отговориха няколко гласа.
И Качински се зае да „лекува от разстояние“, както се изрази някой от намиращите се в стаята.
— Е, какво? — обърна се Зауер към един от войниците, претърсващи подземното помещение.
— Не намерихме Щирнер! — отговори той.
— Търсете го на първия етаж! Обискирайте всяко ъгълче — Извинете, господин прокурор — обърна се към прокурора Качински, — мога ли да взема тези чертежи? Щирнер ми ги предаде…
— Сега не мога да разреша да се пипа и изнася нищо оттук. Всичко това е следствен материал. По-късно може би…
— Много жалко! — отговори Качински.
„Добре, че все пак се запознах с всичко и записах най-важните формули. Ще мина и без чертежите! — каза си Качински. — А те май и формулите няма да разберат.“
— Аз също искам да се обърна към вас с една молба, господин прокурор — каза Готлиб. — Необходимо е да се извика допълнителен отряд за охрана на подземието, в което се пазят огромни богатства. Смятам, че имам право да настоявам за това, тъй като съм законен наследник. Мисля, че въпросът за нашето право на наследство сега у никого не ще буди съмнение.
— Вашите права са въпрос на бъдещето — отговори прокурорът. — Но срещу усилена охрана не възразявам.
Зауер слушаше този разговор и все повече се въсеше. Приближи се до Готлиб и язвително произнесе:
— Не се ли изсилвате много, господин Готлиб? Смятам, добре ви е известно, че съдът присъди наследството в полза на Елза Глюк и решението влезе в законна сила.
— Но то може да бъде преразгледано предвид новооткритите обстоятелства! — И кипвайки внезапно, доскорошният съюзник извика: — Вие какво си пъхате носа в тая работа? Достатъчно мамихте всички! Ако още веднъж се изпречите на пътя ми към наследството, ще искам да ви арестуват. Вие говорихте от името на Глюк и следователно ставате съучастник в престъплението!
— А причините от лишаване от наследство вашия почтен баща… — горещеше се Зауер.
Спорът им бе прекратен от появяването на Кранц.
— Охо! — размахваше ръце от вълнение той. — Ето го! Ето къде ние с вас бръснахме господин Щирнер, Готлиб, и чистихме дрехата му, и, хм… получихме бакшиш от негова милост! Спомняте ли си вещественото доказателство, което ви дадох в затвора, ваше превъзходителство — обърна се той към прокурора, — помните ли монетата? Това е моето престъпление. Така да се каже, цената на кръвта. Вместо да го убия, аз почистих дрехата на господин Щирнер!
— Никой няма да ви упреква за това престъпление, Кранц. Достатъчно бяхте в затвора, сега ви очаква сериозна работа. Овладяхме клетката, но птичката отлетя. Щирнер го няма.
— Ще го намерим, ще го намерим! Изпод земята ще го изровим! — весело каза Кранц, потривайки ръце.
— Печални новини — прозвуча гласът на Качински. Той остави телефонната слушалка и каза: — Сега телефонираха от един завод, че след като действието на влиянието на Щирнер се е прекратило, стотици работници са паднали в безсъзнание, очевидно е настъпила реакция след ужасната преумора, в която Щирнер ги е държал през всичкото време. Необходима е незабавна помощ.
Навъсен и зъл, Зауер излезе от стаята и се качи на третия етаж. В зимната градина завари Елза и жена си.
Ема се спусна към него с радостен вик:
— Ото!
Но той грубо я отблъсна.
— Какво търсиш тук? — запита Ото мрачно жена си. — Излез, трябва да поговоря с фрау… Щирнер.
Елза го погледна с упрек, а Ема със сълзи на очи — сякаш казваше: „Виждаш ли как се отнася с мен?“
— Е? — каза Зауер, като гледаше сурово жена си. Ема въздъхна и послушно излезе.
— Ото Зауер, не мога да ви позная — каза с упрек Елза.
— Тя е моето нещастие! Не зная как да се отърва от нея — каза раздразнено Зауер. — Вие трябва да знаете, че любовта ми към нея беше изкуствено предизвикана от Щирнер.
— Това не ви дава право да се отнасяте с нея така. Тя в нищо не е виновна и ви обичаше по-рано не по заповед на Щирнер.
— Тя не ме интересува! — все така раздразнено отговори Зауер. — Къде е Щирнер?
— Замина. — Къде?
— Не зная. Той не ми каза, но навярно го няма у дома.
— Лъжете! Вие го криете!
— Слушайте, Зауер, ако не престанете да говорите с този тон, веднага ще изляза.
Зауер направи усилие да се успокои и седна до Елза.
— Простете ми, Елза — каза почти ласкаво той. — Много се изнервих през това време. Казвате, че Щирнер го няма. Значи вие сте свободна?
В отговор Елза кимна с глава. Тогава какво ни пречи да бъдем заедно?
— Зауер, но вие имате дете, жена…
— Не ми говорете за нея, Елза!
Той хвана ръката й. Елза се намръщи и тихо, но решително освободи ръката си. Вече не само жената и детето я отдалечаваха от Зауер. Новите черти на характера му го правеха чужд. А може би това не бяха нови черти; може би тази грубост и безсърдечност винаги бяха съществували под обвивката на хладната коректност и тя само не ги беше забелязвала по-рано?
И още едно нещо възпираше Елза. Щирнер, какъвто се разкри пред нея в последната нощ, порази въображението й. Той беше извършил престъпление. Упражни насилие над свободата на волята и чувствата й, но все пак остави следа в живота й. И тази бездна от страдания, която той откри последната нощ пред нея, не можеше да не я развълнува. Връщайки свободата й, той показа, че у него се бе запазила частица порЯдъчност.
Зауер не разбираше какво става в душата, на Елза и мислеше, че у нея говори само женската свенливост.
Отново се опита да хване ръката й и почна да говори, като все повече се увличаше:
— Кажете „да“, Елза, и ние ще бъдем щастливи. Двамата страдахме твърде много и заслужихме правото си на щастие. И още нещо, Елза, спомняте ли си, че аз се радвах, когато се отказахте от наследството, защото се боях, че ще ви загубя? Мисля, че сега то няма да стои като стена между нас. Щирнер го няма. Какво ви пречи да се възползувате от правото си? Готлиб? Не ме е страх от това пале!
Елза погледна Зауер и отново отдръпна ръката си. Зауер забеляза в погледа й учудване и страх.
— Не мислете, че в мен говори користолюбието! — побърза да се оправдае той, разбрал по своему този страх. — Не, аз ви обичам, само вас, а не богатството ви. Но бъдете практична. Разберете, че рай в колиба е мечта на поетите. Помислете за бъдещето си. Дайте ми пълномощия и аз гарантирам, че ще спася поне част от вашето състояние в размер на оставеното ви наследство.
Елза се изправи и вдигна ръце, сякаш се защищаваше.
— Не, Зауер, не! Не ми говорете за наследство! Не искам да преживявам още веднъж всички тези ужаси, цялата тая мръсотия… Да прекратим този разговор… Много съм уморена… Не съм спала цяла нощ и едва се държа на краката си…
— Но това не е последната ви дума, нали? — запита Зауер отдалечаващата се Елза.
Без да му отговори, тя бързо излезе.
Елза се втурна в стаята си и прегърна плачещата Ема.
— Не плачи, момичето ми! Няма да ти отнема Ото, но се боя, че ти няма да можеш да го върнеш при себе си.
— Мислиш ли? — запита Ема, като погледна безпомощно Елза.
— Може би по-късно… — каза Елза, за да утеши приятелката си, макар и да не вярваше в това завръщане.
— А сега и двете трябва да си починем. Няма да те оставя. Ще заминем далеч, за да забравим за всичко. Не плачи! Трябва да се пазиш. Не си сама. Имаш син и ние заедно ще го възпитаваме. В него ще намериш щастието си.
— Да, ще заминем. Не ме оставяй, Елза!
Зауер продължаваше да стои пред аквариума в зимната градина, навел глава, мрачен и зъл.
— О, дявол!… — внезапно извика той и неочаквано за самия себе си удари с юмрук стъклената стена на аквариума.
Стъклото се счупи, водата се изля и рибките, паднали на дъното, жадно разтваряха уста и удряха с опашките си по влажния пясък…
Люлени от равномерния крайбрежен вятър, листата на палмите се поклащаха като огромни ветрила, движени от невидима ръка. Въпреки ранния час слънцето безмилостно печеше. Палмите хвърляха на земята синкавочерни сенки.
На хълма бе кацнала малка къща с плосък покрив и обширна веранда с изглед към океана. Зад къщата започваше тропическа гора. Палмите ограждаха гъсто къщата и я скриваха от зноя с широките си листа. Жив плет от бодливи растения опасваше участъка около чифлика.
Къщата беше уединена. Зад ниската планинска верига се намираше малко градче.
На верандата пиеше сутрешното си кафе млада русокоса жена с бял летен костюм и плетени сандали — местно произведение — на бос крак.
— Желаете ли още една чашка? — запита старият слуга с бяла блуза, широки бели панталони и пак такива плетени сандали.
— Не, Ханс, благодаря ви. Можете да разтребвате. Как са краката ви, Ханс?
— Благодаря ви, отлично. Това слънце прекрасно ме излекува. Още малко и ще мога да танцувам!
— Фрау Шмитхоф у дома ли е?
— Излезе за продукти. Скоро трябва да се върне. Желаете ли нещо, госпожо?
— Благодаря ви, нищо. Ханс си отиде.
Елза въздъхна, взе ветрилото от палмов лист, обърна лекото плетено кресло към океана и веейки бавно с ветрилото, се загледа в повърхността на водата, блеснала от утринните слънчеви лъчи.
Бяха изминали три години, откакто се пресели тук заедно с Ема, малкия й син и фрау Шмитхоф, която помоли да я вземе със себе си.
Първият човек, когото срещна тук, беше Ханс, старият слуга на Карл Готлиб. Той именно беше довереният човек, на когото Щирнер преди заминаването си беше поръчал да се грижи за Елза.
Щирнер се постара да „закрепи“ верността на Ханс чрез мислоизлъчване с голяма сила. Тогава Щирнер беше постигнал голям успех в мисленото внушение за продължителен срок — самият той се готвеше да си внуши „превъплощение на личността“ за цял живот. Ханс беше първият опит в това направление. Когато опитът с Ханс беше завършен и след проверката даде напълно трайни резултати, Щирнер се усмихна, доволен от своята работа.
„Колко лесно е сега да се правят хората верни и честни!“ — помисли си той, изпращайки Ханс.
Но тази вярност, изкуствено заякчена чрез внушение, беше само предпазливост. По всяка вероятност Ханс би останал верен и би изпълнил точно всички заповеди на Щирнер и без внушение. В банката на близкия град беше внесена голяма сума на името на Ханс. Но пълна господарка на парите и къщата беше Елза.
Харесваше й това усамотено кътче, далеч от шумните градове и всичко, което би могло да й напомни миналото. Искаше едно: по-скоро да забравят за нея.
Преселването им тук приличаше на бягство. Не казаха на никого къде отиват, заминаха внезапно, без предупреждение, а тук дори промениха фамилните си имена. Елза почна да се нарича Бекер — с презимето на добрата старица, която я беше прибрала и възпитала като дете. Ема прие моминското презиме на покойната си майка — Шпилман. Само Шмитхоф запази предишното си презиме.
— Твърде много съм свикнала с името си и ако го променя, ще се объркам. И после… може би това е незаконно и се боя от отговорност — казваше тя.
Малката колония водеше тих и мирен живот. Страхувайки се да не бъдат открити, не си пишеха с никого и дори не получаваха вестници. Шмитхоф и Ханс водеха малкото домакинство. Чернокожа бавачка помагаше на Ема в отглеждането на детето. Двама негри работеха в градината и се грижеха за два коня и едно магаре. Но от конете почти нямаше нужда. Рядко Ема и синът й излизаха с тях на разходка. Обикновено се ограничаваха с разходки пеша край брега на океана.
Всички бяха така загорели, че беше трудно да ги познае човек. Особено малкият Ото, или както го наричаха, Здравеняка. Тъмнокос, къдрав, почти винаги гол, бронзов от загара, той би приличал напълно на момче туземец, ако не бяха европейските черти на лицето.
В началото Ема малко скучаеше без обичайната обстановка на големия град, но скоро свикна с новия живот. Грижите около детето й оставяха малко свободно време. През загара на страните й изби предишната руменина и сега смехът й често се преплиташе със смеха на детето, сякаш две камбани изпълваха със звъна си цялата малка къща. Понякога вечер Елза свиреше на рояла: не можеше да се откаже от този навик. Детето заспиваше. Ема сядаше върху рогозка в нозете на Елза и се умълчаваше.
Всяка беше заета с мислите си.
Елза ставаше по-късно. Пиейки сутрешното си кафе, тя се вслушваше с беззвучна усмивка във веселите гласове, които звънтяха край брега на океана.
Здравеняка се губеше по цели дни на брега.
Събираше мидички и камъчета, ловеше раци, хвърляше обратно във водата дребните рибки, изхвърлени на брега от океанските вълни.
Страхливата Ема в началото се боеше от всичко. Страхуваше се, че океанът ще отнесе къщата им при буря, страхуваше се от скорпиони, змии, които можеха да пропълзят в къщата, страхуваше се от лъвовете. Наистина тук имаше лъвове, но далеч, дълбоко в гората. Никога не идваха близо до къщата.
Само веднъж или два пъти обитателите на къщата чуха далечния им рев. И Ема будеше в ужас Елза… Но после тя свикна с всичко.
Елза бавно си вееше с ветрилото и следеше бялата яхта, която се появи в океана при входа на залива. Пирогите на туземците риболовци често сновяха нагоре-надолу из залива. Появяването на европейски параход беше събитие за обитателите на това тихо кътче. Океанските пътища минаваха встрани. Понякога на хоризонта се появяваха малки кораби, но или заобикаляха отдалеч, или завиваха към пристанището на съседното градче. Този път обаче бялата яхта се отби в залива.
Елза изпита неприятното чувство на човек, който се опасява, че спокойствието му и обичайният начин на живот могат да бъдат нарушени.
Като се поклащаше ритмично, яхтата се приближаваше към брега. На нея се развяваше червено знаме.
„Странно“ — помисли си Елза.
През това време яхтата стигна брега.
Спуснаха платната. Чу се как задрънча веригата на котвата и яхтата почна да се люлее на едно място. В лодката се качиха двама моряци и трима души с бели костюми и тропически шлемове на главите. Лодката отплува. Ето, тримата в бяло слязоха на брега на онова място, където бяха Ема, детето и чернокожата бавачка. Гласовете камбанки млъкнаха. Здравеняка се притисна до майка си и гледаше с уплаха непознатите хора. Моряците изваждат денкове от лодката и до пояс във водата, ги пренасят и трупат на брега. Един мъж в бяло приближава Ема с поклон, сваля тропическия шлем, говори нещо и сочи денковете. Ема кима с глава. Моряците и тримата с белите костюми развързват денковете, изваждат колчета, брезент, въжета. Разпъват палатка. Само това оставаше! Защо тъкмо тук?
Ема казва нещо на бавачката, която взе детето на ръце, и тримата бързо се заизкачваха по каменистата пътечка към къщата.
Елза все по-бързо размахва ветрилото и ги очаква с нетърпение. Ема изпреварва бавачката с детето и почти тича към верандата. Елза вижда развълнуваното, пребледняло лице на Ема и, кой знае защо, почва и тя да се вълнува.
— Кои са тези? Какво търсят тук? — запита Елза приЯтелката си, която се втурна по ниските стъпала на стълбата в гъстата сянка на верандата.
Ема не можеше да си поеме дъх от бързото изкачване на хълма, от умора и вълнение. Кичур коса бе залепнал на влажното й чело.
— Днес не намерих птица, но купих прясна риба! — чу Елза зад себе си гласа на фрау Шмитхоф, завърнала се с покупки.
— Кои са тези хора? — повтори въпроса си Елза, без да отговори на Шмитхоф.
— Пристигна Щирнер и с него още някакви двама… — отговори Ема, като гледаше изплашено приятелката си.
Елза побледня, изтърва ветрилото и се облегна в креслото.
— Не може да бъде! Припознала си се, Ема.
— Той е, той е! Уверявам те, че е той! Наистина лицето му много се е изменило, но това е той. Очите му не мога да забравя! А с него са някакви двама неизвестни. Единият е по-млад, а другият — възрастен, с мустаци.
Настъпи пауза. Елза беше дълбоко развълнувана. Задиша така ускорено, като че не Ема, а тя бе тичала по хълма.
— За какво говори той с тебе? — запита Елза.
— Дошли са на лов и молиха за разрешение да опънат палатката си, Щирнер, кой знае защо, се нарече Щерн.
— Щерн! — извика Елза. — Да, тогава няма никакво съмнение, че е той.
— А защо е Щерн? — попита Ема.
Елза се замисли за минута, след това каза:
— Той си промени името, така както и ние с тебе…
— Ти си знаела това и си мълчала? — каза с упрек Ема.
— Не мислех, че ще се срещнем някога с него. Той има повече основания от нас да забрави миналото си и да го крие. И затова те моля, Ема, и вас, фрау Шмитхов, предупредете също и Ханс, че ако Щирнер дойде тук, никой от нас не бива да го нарича с предишното му име и да дава вид, че го познава. Колкото и да е бил виновен, той вече не е същият. Той ликвидира с миналото си и ние трябва да запазим неговата тайна.
— Ами ако тази тайна е известна на спътниците му?
— Не мисля…
— А ако самият Щирнер ни познае и се издаде? Мисля, че щом те види, Елза, той няма да запази спокойствие. Това ще бъде толкова неочаквано! — И като плесна с ръце, тя възкликна по детски: — Колко е интересно! — И веднага добави загрижено: — Само ако не причини отново някакви нещастия…
— Не се безпокой. Няма да причини нещастия. И няма да познае никого от нас, в това можеш да бъдеш напълно уверена. Нали не те позна? Освен ако само мен… малко… като случайна позната — добави тя, сякаш си бе спомнила нещо. — Но може би няма да дойдат тук?
— Ще дойдат, навярно ще дойдат — каза Ема. — Защото-Щирнер ми каза: „Надявам се, че няма с нищо да ви обезпокоим. Но ако сред вашите слуги има туземец, който познава местността, много ще ви молим да ни разрешите да го вземем за ден-два като водач.“ Идат, идат тук! — изведнъж завика тя. — Все едно, вече ме видяха като раздърпана дивачка — махна безнадеждно с ръка Ема, — а ти поне иди си обуй обувки и чорапи! Не бива така. Нали Щирнер, пфу, Щерн, Щерн, Щерн, все пак беше твой…
Елза не я дой изслуша, бързо се изправи и отиде в стаята си. Накара я да излезе не грижата за тоалета, а желанието да се справи с вълнението си насаме.
Сега отново ще се срещне лице с лице с Щирнер, с този загадъчен човек, който й бе причинил толкова злини, но който искрено я обичаше.
Елза бързо крачеше от ъгъл до ъгъл. Виеше й се свят от рояк спомени. Сама се учудваше, че така силно се бе развълнувала. Струваше й се, че всичко бе забравила, всичко бе станало невъзвратимо минало. Останала беше само една неразкрита тайна и от време на време я измъчваше: виновен ли е Щирнер за смъртта на Карл Готлиб? Щирнер отнесе тази тайна със себе си. Елза се приближи до огледалото и несъзнателно почна да оправя косите си.
„Колко съм почерняла!“ — помисли тя, гледайки лицето си.
— Впрочем все едно, той не би ме познал — прошепна тя с въздишка.
Край къщата се чуха гласове.
— Но какво правя аз? — И Елза внезапно се втурна към гардероба и почна да прехвърля роклите. „Навярно всичко ще им се види ужасно старомодно“ — помисли тя. Накрая избра лека бяла рокля, бързо се облече, огледа се още веднъж в огледалото и като въздъхна дълбоко, излезе на верандата.
Към Елза се приближи възрастен човек с рунтави прошарени мустаци.
— Позволете ми като най-възрастен от нашата компания да ви представя останалите — каза той с поклон. — Дугов, завеждащ зоологическите градини в Москва. А ето този е Качински. Той оглавява всички работи по предаването на мисли на разстояние.
Качински поздрави.
— А този — Дугов посочи Щирнер — е моят пръв помощник Щерн.
Щирнер протегна ръка на Елза и двамата се поздравиха малко тържествено.
Всички седнаха около масата. Елза позвъни и помели да поднесат закуската. Подносът трепереше забележимо в ръцете на стария слуга, когато той се приближи до масата, поглеждайки Щирнер отстрани. Като погледна към вратата, Ема изведнъж се усмихна. Елза се огледа, за да разбере какво разсмя Ема, и видя изплашеното лице на фрау Шмитхоф, която надничаше зад вратата.
Дугов изпи чаша вино за здравето на домакините и каза: — Много молим да ни извините, че нарушихме уединението ви, но това наистина стана случайно, фрау Еекер. Решихме да използуваме отпуските си в лов на лъвове по тукашните места. В нашите зоологически градини липсват няколко екземпляра от тези прекрасни животни от породата, която се среща само тук. И ето ние с Щерн се отправихме насам, а към нас се присъедини и Качински, който иска на дело да изпита оръжието, с което сам ни снабди.
— Какво е това оръжие? Къде е то? — запита любопитната Ема.
Дугов се засмя. — Ще дойдете с нас на лов и ще видите!
— За лъвове? За нищо на света! — възкликна в ужас Ема. — Треперя, когато чуя далечния им рев…
— Охо! Значи не са ни излъгали и ловът трябва да бъде сполучлив! — каза Дугов, потривайки ръце. — А вас обезпокоихме — продължи Дугов, — защото не искаме да възбуждаме излишен шум с пребиваването си в градчето. Тълпата зяпачи винаги пречи. И решихме да се отбием във вашия залив. — Дугов протегна ръка към брега. — Ще живеем в палатката. Ще ви помолим само за едно: ако сред вашите служители има туземци, разрешете ни да ги използуваме за водачи.
Елза охотно се съгласи с молбата на Дугов. Тя се стараеше да не гледа Щирнер, но не можа да се сдържи и погледът и няколко пъти се плъзна по лицето му. Накрая не издържа и се обърна към него.
— Кажете, господин Щерн, ако не греша, вие не сте русин, нали?
— Да, не съм русин — отговори Щерн.
— А… отдавна ли живеете в Русия?
— Около три години.
Вежливостта не позволяваше да се продължи този разговор, приличащ на разпит. И все пак неочаквано за себе си Елза запита:
— А къде живеехте преди?
Щирнер съвсем добродушно се разсмя. И този смях удиви Елза: толкова не приличаше на предишния ироничен, сух и зъл смях на Щирнер. Пред нея действително стоеше друг човек.
— Къде съм живял преди и изобщо какъв съм бил по-рано — това е загадка и за самия мен. Не вярвате ли? Попитайте другарите ми. Абсолютно нищо не помня за себе си до идването ми в Москва и отначало тази „забрава“ много ме угнетяваше. Обръщах се за съвети към професорите и те ми намираха някакво сложно психическо заболяване с мъчно название, нещо от рода на шизофренията. При това заболяване човек може уж да загуби своята личност, паметта за миналото. А другарят Качински ми предлагаше да изпробва своя метод на лечение — Щирнер разпери ръце, усмихвайки се. Въпреки цялото си доверие и уважение към Качински отказах. Неговото лечение е нещо от рода на хипнозата, пък аз чувствувам към нея органическо отвращение.
Елза погледна Качински. Той кимна утвърдително с глава и каза:
— Предлагах услугите си на Щерн. Но той не прие. А без съгласието му, разбира се, не бих правил опити.
— В Москва бях работник в завод „Динамо“ — продължи Щирнер. — После постъпих в зоологическата градина — много обичам животните — и там се запознах със завеждащия Дугов, който беше така любезен, че скоро ме направи свой най-близък помощник.
— Вие го заслужавахте, драги мой — отвърна Дугов.
— А чрез Дугов се запознах и с „експедитора на мисли“, както шеговито наричат у нас Качински. Това е всичко, което мога да разкажа за себе си.
— А у вас толкова ли е разгърната сега работата с предаването на мисли на разстояние? — попита Ема.
— Охо! — обади се Дугов. — Нещо необикновено! Предаването на мисли на разстояние действително достигна широко приложение. След няколко десетилетия няма да познаете света.
— И това, което вече е постигнато, е изумително — каза Щирнер. — Нима не сте чели във вестниците?
— Ние не получаваме вестници.
Щирнер погледна Елза и се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.
— Странно — каза той, — имам чувството, като че ли някога бегло съм ви виждал някъде. Може би случайна среща по пътя?
— Възможно е — отговори Елза и се смути. — И така, вие казвате, че предаването на мисли прави чудеса?
— Да, чудеса. Ние осъществихме на практика чудесата, фантазиите и химерите. — И като се вдъхнови изведнъж, Качински заговори бързо:
— Не бихте познали Москва, ако някога ви се е случило да я посетите. Първото, което ще ви порази, е, че Москва стана градът на голямото мълчание. Откакто се научихме да разменяме непосредствено мисли, ние почти не разговаряме един с друг. Колко претрупан и бавен ни се струва сега старият начин на разговор! След време е възможно съвсем да се отучим да говорим. Скоро и пощата, и телеграфа, и дори радиото ще предадем в музея. Вече се научихме да разговаряме един с друг от разстояние. Ако искате, сега мога да разменя мисли с моя приятел в Москва.
Качински млъкна, притвори очи и се съсредоточи, като прилепи някаква кутийка до слепоочието си. Елза и Ема следяха с учудване мимиката на лицето му, отразяваща мълчаливия разговор. Качински отвори очи и се усмихна.
— Приятелят ми е здрав, но е много зает — на заседание е. В Москва вали сняг. Иван поздравява всички. Моли да занесем на жена му папагал.
Ема зяпна от учудване.
— Но как така — запита тя, — всички тези мисли не се ли объркват?
— Съществуват взаимни смущения, но не в такава степен както при радиопредаването. Нашите „радиостанции“ са по-точни от старите; винаги знаем как е настроен приемникът на нашия събеседник и бързо установяваме нужната връзка.
— Къде е вашата радиостанция? — запита Елза.
— Ето тук! — отговори Качински, като посочи с усмивка челото си. — Нашият мозък е нашата радиостанция. У нас има и истински усилващи машини, но сега ги използуваме само за предаване на мисли, така да се каже, за масово възприятие: новости на деня, лекции, концерти. А отделните лица имат за общуване един с друг усилватели, които държат в джоба. Ето го! — И Качински показа кутийката, която току-що бе държал до слепоочието си. — За близко разстояние не е нужно и сега усилване. А скоро ще се справяме въобще без изкуствено усилване. Чрез постепенни упражнения постигаме все по-голяма мощност на нашата природна „радиостанция“.
— И можете да предавате концерт както по радиото?
— По-добре от радиото. Помолихме най-добрите наши композитори да импровизират мислено и да излъчват импровизацията. Какво удоволствие е да слушаш свободния полет на фантазията! Или например шахмата, по който толкова се увличат у нас. Стотици хиляди хора мислено следят играта на шахматните майстори. Особено е интересна играта „с открити карти“, когато шахматистите излъчват целия процес на обмисляне на ходовете. Всичко не може да се разкаже!
— Елате и вижте с очите си — каза Щирнер, уловил погледа на Елза.
— Да, така е най-добре — съгласи се Качински. — Ние предаваме мислено не само звуци, но и цветове, образи, сцени — с една дума, всичко, което човек може да си въобрази. Когато предаването на мисли стане общо достояние, повече няма да има театри, кина, училища, задушни помещения, струпване на хора. Знанията, развлеченията, зрелищата ще станат достъпни за всекиго. Мислопредаването се оказа извънредно полезно и в нашия трудов живот. Сега ние имаме идеални трудови колективи, които изпълняват работата си със съзвучността на най-добрия оркестър. Работата се свежда до координиране дейността на нервните системи с помощта на мислопредаването. В случаите, където намира приложение колективният труд, съчетаването на движенията само по себе си е извънредно важно. Затова например във всички времена, започвайки от най-дълбока древност, са се използували песните. Някога у нас се пеела песента „Ух, дубинушка, ухнем“. В сричката „ух“ работещите като че ли са свързвали общите усилия в една точка от времето и пространството. Но този начин е бил годен и е помагал само в случаите, където се е налагало използуването на груба физическа сила. В по-сложните процеси са опитвали да прилагат други начини за координиране на трудовите движения. Организирали са така наречените конвейерни системи, при които всички процеси са вървели на „лента“, и спирането на едно място предизвиквало задържане на цялата лента. Налагало се, волю-неволю, да се придържат към общия темп на работа. Тази система е карала хора с различно нервно и физическо устройство да работят с еднакъв темп. Механичната принуда бе заменена от нашето мислопредаване, което не принуждава, а полага на работниците да координират работата на своята нервна система и мускули с работата на колектива. Някога в Москва учудваше така наричаният Персимфанс: първи симфоничен оркестър без диригент. Действително това беше първият опит да се създаде колектив, свързан с вътрешна спойка — координиране на работата на нервната система на много хора. Но все пак и в Персимфанса имаше повече механична спойка: неговите членове се подчиняваха повече на предварително установените музикални темпове, — отколкото на единната воля на колектива. Работата е друга, когато невидимият „диригент“ въздействува непосредствено на волевите центрове. Получава се изумителна съгласуваност в работата и, разбира се, производителността на труда е максимална.
— Но нима това не подтиска личността, нейната свобода? Ами че може да има хора, които ще поискат да използуват тази сила във вреда на другите?
— Имало е такъв човек, наричали са го Щирнер, имах случай да чуя нещо за него — каза Щирнер. — Този човек действително е причинил много вреди, като е използувал мощната сила на мислите за свои лични цели. Но Качински е съумял да обезвреди Щирнер.
— А знаете ли къде е сега Щирнер — обърна се Елза към Щирнер, не успяла да се въздържи от страшния въпрос.
— Не зная и нека благодари на съдбата, че не зная къде е… Ако бих срещнал този човек, нямаше да види добро.
Качински се усмихна.
— Защо трябва да се отмъщава на Щирнер? Ние имаме много по-меки начини да изтръгнем отровното жило. Наистина прибягваме към тях само в изключителни случаи. И после, нека бъдем справедливи: Щирнер ни остави голямо наследство. Без неговите изобретения не бихме имали такива успехи в областта на предаването на мисли. Най-сетне той запази живота ми. В него имаше някакво благородство.
— Това, което е направил Щирнер, е невъзможно да стане в Русия — продължи Щирнер. — Откакто предаването на мисли на разстояние стана обществено достояние, се получи, така да се каже, уравновесяване на силите. Ако не искате да възприемете чужди мисли, винаги можете да „изключите вашия приемник“ и край.
— Всъщност възможността от внезапно „мислово нападение“ не е изключена — каза Качински. — Но ние строго следим за това и своеобразно наказваме. С помощта на свръхмощните усилватели, които притежаваме, правим съответно „внушение“ на престъпника и той е безопасен завинаги, тъй като мисълта за повторно престъпление вече не може да възникне в съзнанието му. Не са нужни страшни затвори, от всеки престъпник правим полезен член на обществото.
Елза се замисли за нещо.
Дутов забеляза това и страхувайки се, че с разговорите си са уморили домакините, отвикнали от посещения на странични хора, погледна часовника си и каза:
— Много се разприказвахме. Да вървим, Щерн, трябва да се готвим за лова.
Дугов и Щирнер се сбогуваха с дамите и слязоха от терасата.
— Надявам се, че ще обядвате у нас? — запита Елза след тях.
— Стига това да не ви създава много главоболия — отговори Дугов с поклон.
Някъде заплака малкият Ото. Ема се извини и излезе.
Елза остана сама с Качински.
Обзе я вълнение. От всичко, което Качински бе разказал, най-много я порази и заинтересува едно: Качински може да върне предишното съзнание на Щирнер, макар и за няколко минути да направи от Щерн предишния Щирнер. Много й се искаше това да стане. Защо? Едва ли сама си даваше сметка. „Искам да узная тайната за смъртта на Карл Готлиб“ — мислеше тя. Но не само това усилваше желанието й да види предишния Щирнер. Може би в нея несъзнателно говореше чувството на жената, която не можеше да се примири, че човекът, който я обичаше и реши така своеобразно да свърши със себе си, заедно с личността си уби и чувството на любов към нея. Може би… Може би по страничните криволици на чувствата тя бе почнала да обича този човек. Елза седеше мълчаливо и не знаеше как да пристъпи към целта си.
— Кажете, господин Качински — почна нерешително тя, — бихте ли могли тук, у нас, да приложите вашия способ, за да върнете предишното съзнание на Щерн. Възможно ли е това?
— И да, и не. Изобщо възстановяването на паметта е напълно възможно. Медицината познава много такива случаи. Не са били редки по време на война, когато вследствие на силна контузия хората абсолютно са загубвали паметта си за миналото и дори са забравяли името си, но по-късно паметта им се е връщала. Такива случаи са известни и при хипнозата. Окончателна загуба на паметта може да има само когато з мозъчното вещество се разрушават органически центровете на паметта. Това е, така да се каже, травматологична загуба на паметта. Тя е безнадеждна. Но в дадения случай едва ли е имало разрушаване на мозъчната тъкан, иначе би се отразило на цялата психическа дейност. А Щерн е напълно нормален във всичко останало освен в припомнянето на миналото. Мога да приведа като пример себе си. По време на борбата ми с Щирнер той порази мозъчните ми центрове, управляващи равновесието. Бях напълно безпомощен и въпреки това съумях да възстановя чувството си за равновесие.
— Значи е възможно? — оживи се Елза. — Защо тогава отговорихте „и да, и не“?
— Да, изобщо е възможно, но… чухте, че самият Щерн не желае да се подложи на този опит. Това, първо… Впрочем, защо ви интересува толкова много предишното съзнание на Щерн?
— Работата е там, че ми се струва… бях позната с този човек… навярно дори много добре позната… Но той ме е забравил, както цялото си минало. Бих искала да пробудя в него един спомен. И после… да узная една тайна, много важна тайна, която той искаше да ми каже, но нямаше възможност…
Качински я погледна с учудване… „Роман“? — помисли си той.
— За съжаление лишен съм от възможността да удовлетворя вашето любопитство, щом нямам неговото съгласие — отговори той.
Елза се намръщи.
— Това не е любопитство. Много е сериозно — каза тя с нотка на обида. — Толкова е сериозно, че бих ви помолила да направите опита, без да искате неговото съгласие. Само за десет минути. И който и да е бил в миналото, той отново ще стане Щерн и нищо няма да знае за вашия опит. Нали в това няма нищо престъпно? Моля ви, много ви моля!
Сега се намръщи Качински.
— Ако почна пръв да изменям на нашите принципи за охрана свободата на чуждото съзнание, това едва ли ще бъде похвално — сурово отвърна той.
Елза почна да се дразни. „Качински не разбира важността на работата. Тогава ще му покажа, че тук има нещо по-сериозно от женско любопитство!“ — помисли тя и рече:
— Щерн каза, че сте обезвредили някой си Щирнер. Как стана това? Моля ви да ми разкажете.
Качински разказа.
— Значи вие видяхте лицето на Щирнер в онзи стъклен дом?
— Не, лицето му не видях. Той беше с плътна металическа маска.
— Щом сте толкова упорит и не искате да изпълните молбата ми, принудена съм да открия тайната: Щерн е Щирнер, а аз съм неговата жена, по баща Елза Глюк, по мъж Щирнер.
Качински бе поразен.
— Нима Кранц беше прав? — каза той след пауза.
— Кой е този Кранц?
— Кранц е детектив. Поставил си е за цел в живота да намери Щирнер. Неотдавна срещна Щерн в Москва и почна да ме уверява, че това е Щирнер. Необходими ми бяха големи усилия, за да убедя Кранц, че се заблуждава поради външното сходство.
— Надявам се, че сега ще признаете молбата ми за основателна? — запита Елза, доволна от произведения ефект.
— Щерн е Щирнер! — Качински можа да произнесе само това и дълбоко се замисли.
Елза го гледаше в очакване.
— Е, какво — да или не?
— Не!
— Но ако Щерн-Щирнер се съгласи на опита?
— Няма да се съгласи.
— Ще видим! Ще поговоря сама с него. Почакайте ме тук, сега ще се върна.
Качински остана на терасата, проследявайки с очи отдалечаващата се Елза.
Тя слезе до палатката на брега и почна да говори нещо с Щирнер, който внимателно я изслуша, после кимна с глава.
„Нима успя да го уговори толкова бързо? — помисли Качински. — Нали винаги, когато му предлагах да направя опит за възвръщане на паметта му за миналото, той отказваше с ужас.“
Елза покани Щирнер да дойде с нея.
— Той е съгласен — каза Елза, изкачвайки се на верандата, — съгласен е и дори сам ви моли за това.
— Вие сте съгласен? — запита Качински, който още не можеше да повярва.
— С най-голямо удоволствие. Нямам нищо против — отговори Щирнер.
Качински се замисли: „В края на краищата нали мога всяка минута да угася паметта за миналото у Щирнер. Ще го следя.“
— Нека бъде тъй, както искате — каза Качински. Извади от джоба си кутийката — акумулатор-усилвател, — приближи я до слепоочието и мислено заповяда, като фиксираше Щирнер с очи:
— Седнете и заспете!
Щирнер седна покорно и заспа начаса, затворил очи и отпуснал глава.
— Обикновено не прибягваме към приспиване — каза Качински, обръщайки се към Елза, — но това е трудна операция. Ще върна предишното му съзнание само за десет…
— За двадесет! — каза Елза.
— Е, за петнадесет минути, не повече. Надявам се, че за това време няма да причини големи беди. За всеки случай ще го следя от стаята, ще трябва да се примирите с това. Точно след петнадесет минути той отново ще стане Щерн.
Качински млъкна и съсредоточено се взря в Щирнер.
— Сега ще се събуди. Отивам.
Качински влезе в къщата и застана до вратата така, че да не го виждат от верандата.
Щирнер въздъхна дълбоко няколко пъти, поотвори очи и веднага отново ги затвори, заслепен от яркото слънце. Преходът от полумрака на голямата зала в дома на Готлиб към блестящата повърхност на океана беше твърде рязък. Накрая, примижавайки, той отвори очи.
— Какво е това? Къде съм? Елза, ти?… — Той се хвърли към нея и почна да целува ръцете й. — Мила Елза! Но какво значи това? Не мога да събера мислите си…
— Седнете, Лудвиг — каза ласкаво тя, — слушайте и не ме прекъсвайте. Имаме само петнадесет минути за тая среща… Всичко ще ви обясня. През онази бурна нощ вие си отидохте, като се превърнахте в Щерн. И ето че се срещнахме отново. Как? Ще ви обясня после, ако остане време. А сега ви моля да ми кажете по-бързо това, което ме измъчваше през всичкото време, през тези три години.
— Три години? — повтори учудено Щирнер.
— Кажете ми истината: виновен ли сте за смъртта на Карл Готлиб?
— Нали ви казах, Елза. Смъртта на Карл Готлиб действително бе причинена от нещастна случайност.
— Но второто завещание бе съставено само един месец преди смъртта му. И това ли е случайност?
— Не, това не е случайност. В това, ако искате да знаете, съм виновен. Действително накарах Готлиб да побърза да състави последното завещание, тъй като дните му бяха преброени. Независимо от цветущия си вид той беше смъртно болен от сърдечна болест. Лекарите не му бяха говорили за това, но на мен като на доверено лице казаха, че дните му са преброени и няма да преживее повече от месец. Затова му внуших мисълта да състави по-бързо завещанието. Защо на ваше име, а не на мое, струва ми се, вече ви обясних. Тази „крива“ водеше по-бързо до целта — каза той с познатата иронична усмивка.
— А моята услуга, направена на Готлиб, за която се упоменава в завещанието?…
— Тя съществуваше, макар че аз малко я попреувеличих. Веднъж ви предадох няколко полици, получени за изплащане, подписани от Карл Готлиб, но вие може би случайно забелязахте и обърнахте вниманието ми, че почеркът не прилича на обикновения. Пред вас не отдадох значение на това, но после предприех щателно разследване и намерих десетки такива полици. Те бяха подправени. Откъде се появиха? Кой ги беше подправил? След дълги и внимателни издирвания дойдох до убеждението, че това е дело на Оскар Готлиб — брата на покойния Карл. Събрах унищожителните улики и ги представих на нашето старче Карл. По този начин вие му оказахте услуга, макар аз да не му казах, че първа сте забелязала измамата — отворихте очите му за недостойното поведение на брата; Карл страшно се разсърди, още тогава ми каза, че ще лиши Оскар от наследство — тази мисъл не бе внушена от мен — и изпрати рязко писмо до Оскар. Оскар отговори с писмо, в което унизено молеше за прошка, признаваше вината си, но се оправдаваше с тежкото си материално положение. Това писмо трябва да се пази в един от огнеупорните шкафове на Готлиб…
— И то се намери! — възкликна Елза. — Това е истина… Сега ви вярвам!
— Кой го намери?
— Зауер имаше ключове. Когато вие си отидохте, Зауер се скара с Рудолф Готлиб, който отново предяви правата си за наследство. А Зауер очевидно искаше да ви замести във всичко и реши да се бори с Готлиб, за да запази имуществото за мен. Преди да запечатат шкафовете, Зауер успя да отвори един от тях, намери пакета с подправените полици и писмото на Оскар Готлиб и ги представи на прокурора, за да докаже правилността на завещанието на Карл Готлиб, лишил брат си от наследство. Раздразненият Рудолф стреля в Зауер, нарани го в корема и Зауер почина от перитонит, а Рудолф Готлиб бе осъден на десет години затвор и сега излежава наказанието си. Делото за фалшифицираните от Оскар полици се наложи да се прекрати в самото начало, тъй като Оскар внезапно умря от апоплектичен удар при първия разпит…
— Колко нещастия; — каза Щирнер. — Но нали аз не съм виновен за тях, Елза:
— Да, макар че може би имате косвена вина. Но няма да говорим за това. Сега ми кажете как се озовахте в Москва?
Щирнер сви рамене.
— Когато обмислях бягството си, реших, че враговете ми най-малко ще се сетят да ме търсят там. А и Московската милиция, разбира се, нямаше контакт с нашата. И реших „да изпратя“ Щерн там. Какво се е случило с Щерн, не зная.
— Мога да БИ разкажа малко от това, което научих от Щерн.
И Елза разказа на Щирнер за всичко, което беше станало с Щерн, чак до момента на идването им, без да споменава само името на Качински.
— Но как успяхте да върнете предишното ми съзнание? — запита Щирнер.
— Помолих за това един от вашите нови приятели. Исках да поговоря, макар и няколко минути, с предишния Щирнер, за да узная това, което ми казахте.
— И аз се съгласих да ми възвърнат съзнанието?
— Да, съгласихте се.
— Странно — каза Щирнер. — Предвиждах тази възможност и внушавайки си изменението на личността, дадох заповед на Щерн в никакъв случай да не се съгласява да се подлага на внушение.
— Значи Щерн не е послушал вас, а мен — усмихвайки се, отговори Елза.
— Елза, Елза, защо направихте това? Толкова е тежко да почувствувам отново на плещите си товара на преживяното! — каза с болка Щирнер.
— Той скоро отново ще падне от вас — отвърна Елза.
— Да, но сега ми е по-трудно да се разделя с вас, отколкото преди. Отново да ви забравя…
Щирнер стана, протегна ръка и като я гледаше с любов, каза:
— Елза!… — В този момент очите и лицето му внезапно станаха спокойни и като се посмути от това, че държи ръката й, той каза: — И така, фрау Бекер, идвате с нас на лов, нали? Аз съм съгласен, мисля, че другарите ми няма да имат нищо против. Нашият лов ще бъде напълно безопасен.
Елза разбра, че пред нея отново стои Щерн. Времето бе изтекло. Качински излезе на терасата с часовник в ръка и запита Щирнер:
— Кажете, Щерн, за какво говорихте с фрау Бекер на брега, само за лова ли?
— Да — отговори Щирнер, гледайки с недоумение Качински. — А за какво друго? Фрау Бекер дойде при мен и помоли да я взема на лов. Каза, че вие и Дугов сте съгласни, стига и аз да се съглася. Съгласен съм. И ето дойдох да ви кажа това. Нали така? — обърна се той към Елза.
— Точно така — отговори тя и се усмихна. Качински погледна Елза с укор и поклати глава.
— Защо клатите глава, Качински? — запита Щирнер.
— Но нали всичко мина благополучно — каза Елза на Качински.
— Кое мина благополучно? За какво говорите, господа? — недоумяваше Щирнер.
Качински махна с ръка.
— Така, дребна работа. Фрау Бекер изхитрува, желаейки да вземе участие в нашия лов… — каза той, като погледна с упрек Елза. — А вие… сериозно искате да дойдете, нали — запита Качински Елза.
— Разбира се, сериозно! — отвърна тя със смях. Качински отново разпери ръце.
— И така, утре сутринта тръгваме, нали? — запита Щирнер Елза.
След вечерята всички седяха на верандата и оживено разговаряха.
Гостите разказаха за Москва, за чудесата, които твори предаването на мисъл на разстояние, за необикновените възможности, които ще разкрие това мощно оръжие, когато човечеството го овладее до съвършенство.
Ема слушаше с увлечение, въздишаше и поглеждаше Елза, като че й казваше: „Колко интересно е там. А ние си живеем тук!…“
Огромният диск на луната се издигна над хоризонта, разливайки сребро върху целия океан до самия бряг. И вълните грижливо люлееха този подарък от небето.
Океанът лъхаше влажна вечерна прохлада. Цветята по-силно ухаеха с остър, сладникав аромат.
Някъде наблизо пееха туземци. Напевът им беше ритмичен и еднообразен като прибоя. Под впечатлението от южната нощ разговорът на верандата ставаше все по-муден и накрая утихна.
По-ясно се чуваше шумът на камъчетата, гладки и лъскави от вълните.
— А ние тук си живеем!… — внезапно завърши тъжно на глас мислите си Ема.
— Вие сте несправедлива, госпожо — обади се Дугов и посочи наоколо с ръка. — Нима всичко това не е очарователно?
— Да, но… днес и утре — едно и също… Приисква ти се нещо ново! Тук е хубаво, но все пак нещо липсва.
— Знам какво липсва — каза, усмихвайки се, Дугов. — Музика! Поне за нас — за пълнота на впечатленията. Фрау Бекер, нали вие свирите? Видях у вас инструмент. Изсвирете ми нещо такова… лирично! Ще слушаме, ще мълчим и ще съзерцаваме.
— Молим, молим! — подкрепи го и Качински.
— С удоволствие — отговори непринудено Елза, влезе в стаята и седна до рояла.
„Днес ще свиря хубаво“ — помисли си тя, докоснала с пръсти хладните едва-едва овлажнели от вечерната влага клавиши, и почувствува нервно въодушевление.
„Какво да изсвиря?“ — и преди да успее да помисли, пръстите сякаш изпревариха мислите и подчинявайки се на някаква тайна заповед, почнаха да свирят „Лебедът“ от Сен Санс.
Тихите, ласкави звуци литнаха в нощта по сребристата пътека на океана към луната, сливайки очарованието на звуците с очарованието на нощта.
— Как прекрасно свирите!…
Елза трепна. Подпрян на рояла, пред нея стоеше Щирнер и внимателно я гледаше. Кога беше влязъл?
— Извинете, попречих ли ви? Но аз не можех да не дойда тук… Тези звуци… продължавайте, моля ви!…
Без да прекъсва музиката, Елза слушаше Щирнер с вълнение и мислеше. „Лебедът“, това е „Лебедът“ от Сен Санс… — така говореше някога той там, отдавна, в стъклената зала. Не, той не можеше да бъде зъл докрай. И тогава гласът му беше така нежен, както и сега.
— „Лебедът“… „Лебедът“ от Сен Санс!… Десетки пъти съм слушал тази пиеса в изпълнение на най-добри музиканти — говореше Щирнер, гледайки Елза, — но защо тази музика, вашата музика, ме вълнува толкова? Струва ми се, че някога съм я слушал, както понякога ми се струва, че съм ви срещал нейде…
От вълнение Елза задиша ускорено.
— Не само ви се струва. Наистина сме се срещали — отговори бързо тя, като продължаваше да свири.
— Къде? Кога? — запита също така бързо Щирнер.
— В бурна нощ, в голяма зала със стъклени стени и таван…
Щирнер потри челото си с ръка, съсредоточено си припомняше нещо.
— Да… наистина… Спомням си нещо подобно…
— И още по-рано ние се виждахме… често… в този живот, за който сте забравили… — все така бързо и нервно Елза продължаваше да подхвърля фрази. — Вие ме забравихте… и когато станахте Щерн, отговорихте на един мой въпрос: „Извинете, госпожо, но аз не ви познавам.“
— Как? Нима? И… много добре ли се познавахме? Елза се двоумеше. Пръстите й почнаха да грешат. След това се реши и като прекъсна музиката, погледна Щирнер право в очите.
— Много… — и веднага засвири „Полишинел“ от Рахманинов, за да скрие вълнението си в шумната музика. Развълнуван беше и Щирнер.
— Тогава… тогава вие знаете кой съм бил аз по-рано? Елза мълчеше. Звуците на „Полишинел“ се усилваха, разрастваха се, укрепваха.
— Фрау Бекер, моля ви, кажете ми! Тук има някаква тайна, аз трябва да я зная!
Елза неочаквано прекъсна музиката и като гледаше Щирнер сериозно, почти с уплаха, каза:
— Това не мога да ви кажа, поне засега.
— Защо не свирите? — дочу се гласът на Дугов.
Елза отново засвири.
Свел глава, Щирнер мълчеше. След това отново тихо поде:
— Вашата музика… вие самата… Защо?… — Той не доизказа мисълта си, като че търсеше подходящ израз. — Защо ме вълнувате така? Простете, но трябва да го кажа. Не съм донжуан, който леко се увлича по всяка красива жена. Но вие… извиването на главата ви, гънките на роклята ви, лекият жест — всичко това необикновено ме вълнува, предизвиква някакви смътни, дори не спомени, а… познати нервни токове, ако мога така да се изразя…
И внезапно с неочаквана за Елза разпаленост той отиде до нея, хвана ръката й и каза:
— Фрау Бекер, няма да настоявам да ми кажете кой съм бил по-рано. Но ако сме били познати, трябва все пак да ми разкажете за онова време… за нашата дружба… може би… повече от дружба… Това… това е толкова важно за мен!… Да идем на морския бряг и там ще ми разкажете.
Излязоха на верандата.
— Свърши ли концертната част? — запита Дугов. — Много жалко, само се настроихме да слушаме.
— Фрау Бекер я боли глава — отговори вместо нея Щирнер. — Ще се разходим край морския бряг да подиша прохладен въздух.
Щирнер и Елза заслизаха към брега. Качински ги изпрати с внимателен и замислен поглед. Веселякът Дугов се усмихна под мустак. Ема забеляза тази усмивка и му се разсърди.
„Нищо не знае, не разбира, а се усмихва!“ — помисли си тя. И като гледаше двете фигури, седнали на крайбрежните камъни, Ема въздъхна…
Малкият отряд тръгна на поход.
Напред вървяха двамата водачи негри, след тях — Дугов, Елза, Щирнер и Качински.
— Къде са пушките ви? — запита с недоумение Елза.
— Ето тук! — отговори Дугов и се чукна по челото.
— Как, как тук? Мозъкът ви? Той е и радиопредавател, и пушка, и може би собствена електрическа лампичка, така ли? — попита шеговито Елза.
— Не само може би, но така ще бъде. Човешката мисъл е велика сила или как беше казано това у Арениус, Кдчински?
— „Най-големият източник на енергия е човешката мисъл… Електромагнитните трептения, които възникват в клетките на човешкия мозък, са най-великата сила, която владее света.“
— Виждате ли какво могъщо оръжие е затворено в нашия мозък! — каза Дугов.
Навлязоха в гъсталака на тропическата гора. Тук владееше полумрак. Пъстри птици прехвръкваха сред клоните и паяжината от лиани. Проникващите тук-там лъчи на слънцето улавяха в полумрака като лъч на прожектор кичури листа, различно оцветени, и запалваха дъга по цветните пера на птиците. Пътеката се загуби. Ставаше все по-трудно да се върви по спарените листа и изгнилите стъбла на повалените дървета. Щирнер помагаше на Елза да преодолява препятствията по пътя.
От вчерашния ден Щирнер стана необикновено внимателен и любезен с Елза.
— Колко ще продължи нашето пътешествие? — запита Елза, която почна вече да се уморява. — Мисля, че зверовете живеят много навътре в гората.
— А защо ще ги търсим? — отвърна Дугов. — Зверовете трябва сами да идват при ловеца. Щом намерим полянка, ще ги повикаме.
Скоро излязоха на ярко огряна от слънцето горска поляна. След горския полумрак всички неволно зажумяха. Огромни червени и жълти пъстри цветя, подобни на лалета, покриваха като с килим цялата поляна.
— Каква прелест! — възкликна Елза. Всички седнаха и безгрижно разговаряха.
— Време е — каза Дугов. Отиде насред поляната и спря. Вдигна глава и се ослуша. Лицето му стана сериозно и съсредоточено. Бавно се заобръща на всички страни, сякаш пронизваше с поглед горския гъсталак.
Изведнъж Елза трепна. Някъде далеч тя чу лъвско ръмжене като далечно боботене на гръмотевица. Отговори му второ, трето…
— Хвана се! — каза, усмихвайки се, Качински.
А Дугов продължаваше бавно да се обръща в същата съсредоточена поза.
Ръмженето се приближаваше. В клоните уплашено се размърдаха и закрещяха маймуни. Вълнението обхвана дори птиците: те хвръкнаха от клоните и кацнаха по-нависоко.
Вече се чуваше пращенето на клонките под меките, но тежки крачки на зверовете.
Идват отвсякъде, обкръжават невъоръжените, беззащитни хора… На Елза й стана страшно. Ами ако новото оръжие се окаже безсилно?… Всички ще загинат от ужасна смърт!…
Щирнер забеляза нейната уплаха, хвана ръката й и като я гледаше в очите, каза:
— Успокойте се! Вълнението й утихна.
През това време, чупейки храстите, на поляната изскочи огромен лъв, зажумя от ярката светлина и спря. После тихичко се приближи до Дугов и с ласкаво ръмжене потърка главата си в нозете му. Дугов го почеса между ушите и лъвът се изтегна в нозете на укротителя. Чу се нещо като мяукане и на поляната се втурна лъвица с две лъвчета. Те също легнаха в нозете на Дугов. Още един лъв изскочи от гората с огромен скок.
— Достатъчно вече! — каза Дугов. — Яхтата ни не може да носи всичките гости. Ти май си излишен — обърна се той към първия лъв и го потупа по главата, — вече не си толкова красив, върви си обратно, старче!
Лъвът близна с огромния си език ръката на Дугов и побягна в гъсталака.
— А виж, този е красавец — продължи Дугов, като поглади с ръка гърба на огромния лъв, скочил през цялата поляна, — вижте, не козина, а истинско златно руно!… А ти, малкият, защо плачеш? Трънче ли ти влезе в лапата? Горкото-дребосъче! Дай да извадя трънчето.
Дугов извади от лапата на зверчето голям шип от бодливо растение.
Лъвицата спокойно наблюдаваше тази операция.
— Лапите им са много нежни — каза Дугов, като се обърна към Елза — и често пострадват от бодили. Но защо не се приближите, госпожо? Виждате, че са безопасни като деца!
Елза се приближи и почна да милва лъвовете. Те заръмжаха ласкаво, търкаха главите си и се опитваха да лизнат ръката й.
— Е, време е да се прибираме. Слънцето вече клони към залез. Къде са водачите ни?
Качински намери единия от тях в гъстата гора. Горкият негър лежеше като мъртъв, вдървил се от страх. Другият беше побягнал още щом чу рева на лъвовете, но и този, когото намериха, почти не беше способен да служи за водач. Така трепереше, че огърлицата от раковини на шията му непрекъснато дрънчеше. При вида на лъвовете не смееше да мръдне. Качински го фиксира с поглед. Негърът се успокои и тръгна напред.
Този път Дугов вървеше отзад, а подире му послушно като кучета го следваха лъвът и лъвицата с двете си рожби.
Начело крачеше водачът, след него Елза и Щирнер, след Щирнер — Качински.
В най-гъстата гора, където беше почти тъмно, внезапно над тях запращяха клоните на дърветата. Щирнер извика и закри Елза с тялото си. Огромният ягуар, скочил към нея, налетя на Щирнер и го повали, Елза също извика от ужас. Обаче ягуарът не разкъса Щирнер, както очакваше тя, а внезапно избяга в гъсталака, ПОДБИЛ опашка като пребито куче.
— Все пак и нашият лов не е безопасен! каза Дугов. — Ранен ли сте, Щерн?
— Цял и невредим — отговори Щерн, надигайки се от земята. — Само костюмът ми е скъсан.
— Сега можете да се убедите в силата на нашето оръжие, фрау Бекер — каза Качински, приближавайки до Елза. — Ягуарът не беше подложен на въздействието на мислите и се опита да ни нападне. Но още преди той да връхлети върху Щирнер, успях да изпратя на звера мислена заповед да си върви поживо-поздраво. И както видяхте, той позорно избяга. Електромагнитните вълни при излъчването на мисли летят със скорост триста хиляди километра в секунда, тоест със скоростта на светлината. Виждате че притежаваме най-скорострелното оръжие в света. За да обезвредим врага, беше достатъчна една стохилядна част от секундата.
— Но все пак трябва да бъдем внимателни — каза Щирнер и погледна Елза. Той се бе изплашил не толкова за себе си, колкото за нея.
— Сега не е опасно, гъсталакът оредява, скоро ще излезем от гората — отговори Дугов.
— Какви прекрасни папагали! — възкликна Елза, когато вълнението й поутихна.
— Ах, за малко щях да забравя! — извика Качински. — Обещах на Иван да занеса един папагал за жена му. — И като избра най-красивия папагал на клона, той му изпрати мислена заповед. Папагалът кацна на рамото на Качински.
Негърът гледаше Качински със суеверна почит. Качински забеляза този поглед и се разсмя.
— За него — той посочи негъра — ние сме висши същества, всемогъщи богове, способни да творят чудеса. Човекът е устроен така: или обожествява, или отрича онова, което не може да разбере.
— Това може да се стори чудно не само на негъра — отговори Елза.
— А тук няма никакво чудо — каза Дугов. — Всяка дресура на животни се основава на това, че предизвикваме и затвърдяваме у животните така наречените условни рефлекси. Нашите успехи в предаването на мисли на разстояние само дадоха възможност веднага да се затвърдява в съзнанието всичко, което желаем. Да — продължи той след кратко мълчание, — спомнете си нашите първи опити, Качински: те бяха детска забава в сравнение с това, което правим сега!
— Бъдете справедлив към нашите първи опити — отвърна Качински. — Без тях не бихме имали нашата зоологическа градина, от която се възхищава цял свят.
— Каква е тази градина? — запита Елза.
— О, струва си да се види! Огромна площ в околностите на Москва е остъклена и превърната в зимна градина с необикновени размери. В този парк тропическата растителност вирее на воля. А сред цветята и растенията се разхождат на свобода лъвове, тигри, кози, антилопи, пантери и деца — много деца, които прекарват там по цели дни и си играят със зверовете, яздят тигрите, забавляват се с младите лъвчета. Ето и края на нашето пътешествие. Къщата вече се вижда…
Появяването на необикновеното шествие развълнува всички обитатели на къщата. Като видя приближаващите се лъвове, Ема извика от ужас, сграбчи детето си и се втурна в къщата, затваряйки врати и прозорци. Старата негърка побягна с отчаян вик към брега. Шмитхоф падна в безсъзнание. Ханс едва се държеше на нозете си. Подушили дивите зверове, конете пръхтяха и се блъскаха в конюшнята, а магарето бясно ревеше. Но постепенно всичко се успокои. Елза придума Ема да излезе на верандата и за да ободри приятелката си, почна да се занимава с лъвовете. Накрая дори малкият Ото се осмели и приближи до младите лъвчета, но още не се решаваше да ги докосне.
— Фрау Шпилман — обърна се Дугов към Ема, — искате ли да ви оставя един лъв? Ще забавлява вашия син и ще пази къщата ви.
— Благодаря, но… моля ви, махнете ги по-скоро оттук!
Дугов се засмя, погледна лъвовете и премести погледа си към моряците, седнали пред палатката. Моряците веднага станаха да изпълнят мисленото нареждане. Почнаха да прибират палатката и да подготвят лодката за отплуване. Като стъпваха бавно и внимателно по каменистия път, лъвовете слязоха на брега и легнаха на пясъка. Моряците ги извозиха един по един на яхтата.
— Вече заминавате? — запита печално Елза.
— За съжаление не можем да останем по-дълго. Очаква ни голям дирижабъл. Но надяваме се, че нашето приятно познанство няма да свърши с това. Ние ще ви посещаваме от време на време — ще ни бъдат нужни много нови зверове за попълване на филиалите на нашата градина, които открихме в Харков, Тифлис и други градове. А още по-хубаво ще бъде, ако дойдете у нас и видите нашите чудеса.
Елза се поклони.
Дугов се приближи до Ема.
— А вие, госпожо, много загубихте, че не дойдохте с нас на лов. Щяхте да видите много чудеса. — Като погледна небето над залива, където кръжаха много птици, Дугов продължи:
— Впрочем, за да ви възнаградя за това, което не видяхте на лова, мога да ви покажа едно „чудо“.
Дугов загледа птиците.
Те веднага измениха полета си, като се построиха в триъгълник. В такъв ред долетяха до къщата. Триъгълникът се превърна в кръг. Кръгът се разширяваше и отдалечаваше, сякаш се разтопи във въздуха, сливайки се с простора.
Ема плесна с ръце от възторг.
— Още! Още! — завика момчето.
Докато Дугов утешаваше Ема и детето на раздяла, Щирнер отиде с Елза настрана и възбудено й говореше нещо. Елза се смущаваше, изчервяваше, но очевидно беше доволна от думите на Щирнер.
— Е, време е! — каза Дугов.
Всички слязоха на брега, Качински, Дугов и Щирнер седнаха в лодката и взеха веслата.
— Довиждане! — извика Щирнер, като гледаше Елза, и замахна с веслата.
От веслата му се стичаха капки вода като капки червено хиоско вино под лъчите на залязващото слънце. Лодката стигна до яхтата и пътешествениците се качиха в нея. Платната се издуха от попътния вятър. Трещи веригата на котвата…
— Довиждане! — достигна още веднъж до Елза. От яхтата махаха с кърпи. Ема, Елза и момчето махаха в отговор.
До самия борд се строиха всички лъвове, сложили лапи на перилата. От лъчите на залеза козината на зверовете изглеждаше като златно руно. Новите аргонавти отплуваха…
Дугов погледна лъвовете и изведнъж всички закимаха с глави и размахаха лапи, сякаш се прощаваха с обитателите на малката къща. Момчето и Ема се засмяха. Усмихна се и Елза, макар че лицето й беше тъжно.
Платната на яхтата вече изчезнаха в простора, слънцето се гмурна в изумрудната повърхност на океана, която бързо придобиваше пепеляв оттенък, а двете жени и детето все още стояха на брега и гледаха в тази посока, където следата от яхтата се преливаше по повърхността на океана.
— Да, действително трябва да отидем там и видим всички тия чудеса — каза замислено накрая Елза.
— Разбира се! — отговори живо Ема. — Много се заседяхме тук!
Тази нощ Елза дълго не можа да заспи. А когато задряма призори, стори й се, че чува гласа на Лудвиг, който я викаше.
— Да, да, мили Лудвиг! — прошепна тя в съня си. Но Елза сгреши.
Не Щирнер, а Щерн мислеше за нея по това време.
Щерн седеше на нисък плетен стол на палубата на яхтата под южното звездно небе, облегнат на главата на спящия лъв. Луната вече залезе, от водата духаше предутринен свеж ветрец, а той все още не спеше и мислеше за фрау Бекер, която живееше в самотната къща на брега на океана.
Ритмичното поклащане го приспиваше.
Щирнер сложи глава върху косматата грива на лъва и неусетно заспа.
Първият лъч на слънцето ги озари — човека и лъва.
Те кротко спяха и дори не подозираха за скривалищата на техния подсъзнателен живот, където силата на човешката мисъл беше затворила всичко онова от тях, което беше страшно и опасно за околните.
На Константин Едуардович Циолковски, в знак на дълбоко уважение.
Цандер[2] рязко отмести чертежа, стана от писалището и се разходи из кабинета. Извади цигулката от калъфа и засвири. Дългите му тънки пръсти леко и ефирно танцуваха по грифа. Но мелодията, която извличаше от струните, съвсем не беше весела.
„Шефът е нещо разтревожен! — помисли си Винклер, слушайки от съседната стая тази импровизация. — Я виж! Каква тъга! Как плаче цигулката!…“
Плачът премина в гняв, в пламенен протест. Звуците се засилваха, укрепваха, но неочаквано секнаха в неясен акорд.
„Да, Цандер е преживял нещо необикновено!“ — отново си помисли Винклер, докато чертаеше някаква крива с тушовката.
От кабинета се чуха бързите стъпки на Цандер, приглушени от килима.
— Винклер, елате при мен!
Когато Винклер влезе, Цандер седеше вече на писалището си.
— Седнете.
Винклер седна срещу него. Известно време двамата мълчаливо се гледаха, сякаш се опитваха да прочетат нещо ново в отдавна познатите черти.
Върху лявата буза на Цандер изпъкна малък белег — стара следа от студентска рапира; лицето на инженер Цандер, лице на художник, с големи мечтателни очи, беше по-бледо от обикновено.
— Винклер, колко години работим заедно?
— Дванайсет, господин Цандер.
— Да, дванайсет. Доста време… Вие бяхте добър помощник, Винклер, моя дясна ръка, приятел…
— Още не съм умрял, господин Цандер…
Цандер се намръщи:
— Трябва да се разделим.
Винклер припряно бръкна в джоба си, извади лула, натъпка я с тютюн и запали.
— Но защо така… неочаквано?
— Заминавам. Напускам родината задълго, може би завинаги.
— „Мохиканите?“ — кратко запита Винклер.
— Да… Предполагате, че съм застрашен от заточение Винклер, нали? Нещо по-лошо. Много по-лошо. Те дойдоха не с меч, а с дарове.
— „Бой се от данайците, когато дойдат с дарове“ — кимна Винклер. — И в какво се изразяват техните дарове?
— Готови са снизходително да забравят нечистата ми кръв — тъжно отговори Цандер. — Да ми върнат катедрата, добре да заплащат труда ми.
— От средствата на… военното ведомство?
— Познахте, Винклер. Предлагаха ми — нали знаете, какво означават техните предложения? — да работя във военното ведомство… Стратосферни радиоуправляеми бомбардировъчни ракети. Чували ли сте за тях? Вече в много райони на страната са построени съоръжения за изстрелване на такива ракети. От тези бази за няколко минути могат да бъдат разрушени Париж, Брюксел, Прага, Варшава с градушка от взривни и газови ракети. Но това им се струва недостатъчно. Искат „ракетни снаряди“ с обхват от хиляди километри. Не само Лондон, Рим, Неапол, Мадрид, Москва, Ленинград, но дори Ню Йорк и Вашингтон са обект на новите им оръжия за унищожение. Столиците на съседните държави, индустриалните градове, пристанищата, летищата могат за няколко минути да бъдат унищожени заедно с цялото население. Да убивам деца, да разкъсвам телата на техните бащи и майки — в името на какво? — това ми предлагат, Винклер. За това ли е мислел моят учител Циолковски, за това ли мечтаех аз, когато посветих живота си на реактивните двигатели, на ракетите и космонавтиката?…
От вълнение по високото чело на Цандер бяха избили ситни капчици пот.
— И какво им отговорихте?
Цандер сви рамене:
— Ако им бях казал „не“, човек лесно би могъл да си представи какви щяха да бъдат последиците. Ако им бях отговорил „ще си помисля“, в най-добрия случай сега щях да бъда арестуван.
— И сте отговорили „да“?
— За да имам възможност веднага незабавно да избягам. Още днес заминавам за Швейцария. Моля ви, Винклер, съберете всичките ми документи и чертежи. Папка номер две — „Ракета Пиколо“, номер седем, номер девет…
— А какво ще правим с това? — попита Винклер, като посочи с глава чертежите на някаква ракета.
— Очевидно нищо — отговори Цандер. — Познавате лорд Блотън, нали? За него полетът с ракета в стратосферата е само спортна страст. Но и той вече започва да охладнява. Преди няколко дни ми телеграфира, че днес ще пристигне, но както виждате, го няма. Пък и мисля, че сър Хенри има финансови затруднения. Впрочем вече ми бе направена забележка за „моята странна връзка“ с чужденец.
Винклер пухкаше с лулата.
— И какво ще правите в Швейцария?
— Ще свиря на цигулка, ще се отдам на мечти — тъжно се усмихна Цандер. — Имам скромни спестявания в чужбина.
— А когато ги изразходвате? Ще свирите по дворовете и ще събирате милостиня? „Подарете, добри хора, един сантим на професор Цандер, инженера със световна слава…“ Гледка, достойна за нашето време.
Цандер изпука тънките си пръсти. Главата му се свеждаше все по-ниско под тежестта на тези думи.
— И какво да правя, Винклер? — тихо попита той.
— Трябва да се измисли нещо, господин Цандер. Целият свят е в навечерието на големи промени, готви се за война. Сега навсякъде се гледа на ракетите само като стратегическа възможност. — Винклер пусна няколко кълба дим и продължи: — Швейцария се посещава от доста туристи. Те пътуват с автомобили. А автомобилите имат нужда от ремонт. Ние ще отворим ремонтна работилница.
— Ние ли?… Но кой?
— Ами вие и аз. Името Цандер не е за фирма на ремонтна работилница. Ще я отворя на мое име. „Винклер и Ко“. Имам предвид един оправен момък — Ханс. Вие ще продължите научната си работа, а аз ще помагам на вас и на Ханс. Така че чудесно ще преживяваме. „Ремонт на автомобили, велосипеди и примуси“. Разбира се, това е лишено от романтиката на вашите звездни сонати, но е по-практично.
— Винклер — развълнувано стана Цандер и му подаде ръка, — приятел в нужда се познава. Вашето добро сърце…
Винклер здраво стисна ръката на Цандер и усмихнато прекъсна излиянията му:
— Сърцето и другите вътрешни органи нямат нищо общо с тая работа, господин Цандер. Аз се ръководя само от сметка, макар и не от личен характер. Предполагам, че това обяснение ви е достатъчно, за да не се смятате задължен в каквото и да било отношение?
Във вестибюла се чу звънец.
Винклер излезе и след секунда на вратата на кабинета се появи висок и строен трийсетинагодишен мъж в сив пътнически костюм.
— Може ли да вляза?
— Сър Хенри! — възкликна Цандер. — Радвам се да ви видя.
— Здравейте, драги Цандер. Извинете ме за късното посещение. Задържа ме работата. А в крайна сметка всяка работа се свежда до пари. — Той се засмя: — Пари! Гориво за всички двигатели в света, дори сърдечният не прави изключение. Без пари и към звездите не можеш да литнеш, нали, драги Цандер?
Жестовете и движенията на Блотън бяха леки и свободни. Той удобно се намести в едно кресло, сложи крак върху крак, извади от външния си джоб цигаре, костенуркова табакера с платинен монограм и коронка, прехвърли я с ловкостта на фокусник от едната си ръка в другата, извади от нея тънка египетска цигара и запали. Сладникавият тютюнев дим се смеси с аромата на силен френски парфюм. С идването си Блотън бе внесъл някаква атмосфера на безгрижна разглезеност.
— Ликувайте, Цандер. Нося ви хубава порция гориво. Не знаех, че пътят към звездите минава през олтара.
— Какъв олтар?
Блотън пак се засмя, но не отговори на въпроса.
— Мисля, че сега ще имаме достатъчно средства за завършването на първата стратосферна ракета.
Лицето на Цандер поруменя.
— Много се радвам. Но няма да я строим тук. На разсъмване заминавам за Швейцария.
— Не се разбирате с „мохиканите“? — Цандер кимна. — Швейцария ли?… Може би така е по-добре. Там ще работите по-спокойно. Ще ви дам чек за лионски кредит. Съобщете адреса си. В пет сутринта отлитам за Лондон. А как върви работата ви?
Цандер разтвори чертежа и започна да му обяснява. Няколко минути Блотън разсеяно го слуша, като се преструваше, че разбира, поблагодари, остави чека, разказа някои от последните спортни новини и си отиде.
Цандер извика Винклер и му показа чека.
— Очевидно лорд Блотън е успял да получи пари за годеницата — усмихна се Винклер.
— Как така „за годеницата“?
— Наскоро „Таймс“ пусна съобщение за годежа му с Елен Хинтън. Мис Елен е племенница и единствена наследница на милионерката лейди Хинтън. Изглежда, Блотън разполага с голям кредит.
— Ето защо каза, че пътят към звездите минавал през олтара! — сети се Цандер.
— Значи засега можем да се откажем от ремонтната работилница. Ще ни я замести спортната суетност на Блотън. Толкоз по-добре. Заминавайте, господин Цандер. Очаква ни напрегната работа. Дано само…
— Какво?
— Дано само успеете да се измъкнете. Имате ли план как да заминете? Нямате ли? Ще трябва да ви помогна.
И двамата сведоха глави над картата на страната, която някога бе тяхна родина.
Ханс Фингер стоеше до илюминатора на кабината. Вълнистата му руса коса и лицето аленееха на слънцето. Той си подсвиркваше някакъв бодър марш, като си тактуваше с крак и ръка. Фингер изживяваше възторга от първия полет със стратоплан.
„Животът е дяволски интересен филм, в който времето и събитията летят като този стратоплан…“ Ханс ускоряваше темпото на марша. Ех, ако можеше да се ускорят събитията, да се пусне филмът на живота още по-бързо! Да се ускори времето така, че часовите стрелки да се завъртят по-бързо от секундните, късащите се календарни листчета да се посипят като брулени от вятъра есенни листа, а слънцето да се понесе като метеор по небосклона…
Внезапно Ханс залитна, удари главата си в стената и извика. Дали пък и той не беше придобил дарба да върши чудеса както героят на Уелс[3]?… Слънцето като футболна топка описа дъга по небето и изчезна зад рамката на илюминатора.
Ханс си разтърка тила, седна в креслото и се разсмя.
„Ами, разбира се, стратопланът направи остър вираж. Да, когато включваш времето на трета скорост, трябва здраво да се държиш.“
Ханс се замисли.
Избори, стачки, демонстрации. Той намираше сили за всичко: хвърляше позиви от покривите на къщите, пълнеше с тях указателите в уличните телефонни будки, изхитряше се под носа на „мохиканите“ да пише като стотици свои другари антиправителствени лозунги по стените на сградите и ремаркетата на камионите, събираше хроника за нелегалните вестници, пускаше детски балони с агитационни плакати, нощем окачваше червени знамена по островърхите покриви на църквите, продаваше театрални програми с позиви, изнамираше десетки начини за агитация, успяваше да избяга от преследвачите, криеше се, преобличаше се, дори се дегизираше и отново измисляше такива номера на враговете, че те позеленяваха от яд, работниците се превиваха от смях, а политическите главатари побесняваха…
Обаждането на Винклер. Подготовките около бягството на Цандер. Елегантният костюм на „англичанин“. Първокласното купе. До швейцарската граница с автомобил. Граничната зона. Нощта, бурята… Търсенето на другарите, до които Винклер носеше писмо. Лутането… Преминаването на реката. Тревогата. Престрелката…
Швейцария. Планините край Wewe[4]. Алпийската къщичка сред смърчове, лиственици и кедри. Снегът. Приятният и мразовит планински въздух, наситен с боров аромат. Работилницата. Изработването на модела на звездолета по чертежите. Учението. Войната с интегралите и диференциалите. През свободното време — ски, екскурзии из планините… Пристигането на Блотън с важни новини. Поръчката за голям пътнически звездолет. Отпътуването на Блотън, Цандер и Винклер за някакъв неизвестен Стормър сити…
Ханс е натоварен с нови задължения: да закупува и получава висококачествени стомани от различни градове на Европа и Америка. Непрекъснати командировки. Интересно е. Но… работата на „предприемач“ не е по вкуса му. Пише отчаяни писма на Винклер. Накрая Винклер го „съжалява“. Пристига в Европа, за да направи лично някои покупки и да го вземе със себе си. И ето че сега летят за тайнствения Стормър сити. С тях пътува и Блотън. Той ще извърши първия полет в стратосферата с едноместна ракета. На никого не иска да отстъпи тази чест.
Ханс гледаше през илюминатора. На тази височина небето имаше сивоаспиден цвят. Слънцето беше ослепително бяло.
А долу? Вдлъбната тъмносиня повърхност на океана. Върху нея ослепително ярък кръг — отражение на слънцето.
Великолепен, прекрасен полет! Чудовищен скок! От западните брегове на Европа в югозападна посока през Атлантическия океан към Южна Америка. Стратопланът прекоси целия континент от единия до другия край над басейна на река Амазонка, прелетя над Андите, направи широк полукръг над крайбрежието на Тихия океан и сега лети пак към Андите, но от югозапад. Ето ги, те се очертават като едва забележими зъбери на хоризонта.
— Уф! — Ханс отново си заподсвирква марша.
— Какво си се разсвирил толкова? — обади се Винклер от съседната кабина.
— Чудесен полет! — отговори Ханс и отиде при него.
— В аероплан нямаше така да свириш! — каза Винклер. Той седеше до масичката и прелистваше бележника си, пухкайки с неразделната си лула.
— Само във водата не мога да свиря — отговори Ханс. — А в аероплана — колкото си искам.
— Ефектът ще бъде същият както във водата: моторът ще те заглуши.
— Вярно — съгласи се Ханс. — Тук е съвсем тихо. Сякаш летим с аеростат. Дори експлозиите не се чуват.
— Летим по-бързо от звука, затова не се чуват.
— Четиристотин метра в секунда. Скоростта намалява, спускаме се. Височината е само петнайсет километра. Но нали тук температурата би трябвало да е значително по-ниска, отколкото на повърхността на земята, а с понижаването на температурата скоростта на звука намалява…
Винклер кимна утвърдително.
— … и при нула градуса стига до триста трийсет и два метра в секунда. Вероятно сега моторът е вече изключен.
— А какъв е таванът?
— Двайсет — двайсет и два километра. Това е най-благоприятната височина, ако не търсиш рекордна скорост.
— Полет на комар. Двеста — триста километра — как да е! Пет-шестстотин — това значи височина! — чу се гласът на третия пътник.
Димейки с египетската си цигара, до креслото на Винклер се приближи Хенри Блотън. Лордът беше в топъл светлокафяв спортен комбинезон, макар че такова „работно облекло“ изобщо не беше нужно — стратопланът имаше добро електрическо отопление и се снабдяваше с чист въздух. Вътре бе топло, уютно и комфортно като в луксозен спален вагон.
— Разбира се, в сравнение с нас рекордьорите по високи полети с аероплан са лазили в прахта. За всички тези „сауидърс-валкирия“, „фарман-суперголиат“, „юнкерс“ дванайсет-петнайсет хиляди метра са били вече почти пределна височина. Изследователите на стратосферата са се издигали по-високо. Но с аеростати. Наскоро четох в „Таймс“…
Навлязъл в любимата си тема, Блотън започна да говори надълго и нашироко за рекордите по височина, за съперниците, които можеха да оспорят славата му, и шансовете им за победа.
— Вие ще тръгнете на междупланетно пътешествие, така че веднага ще биете всичките си съперници — каза Винклер.
Блотън не схвана иронията му.
— Да, но… това надали ще бъде съобщено в „Таймс“ и те просто няма да узнаят за новия рекорд — меланхолично отговори той.
Стратопланът се спускаше и намаляваше скоростта си планините на хоризонта нарастваха, тъмният цвят на небето избледняваше, ставаше по-синкав, една след друга гаснеха звездите като на разсъмване.
Далече долу, в подножието на планините, като яркозелен океан се стелеше буйна тропическа растителност.
— Андите са южноамериканското продължение на Кордилерите — обади се Винклер. — След тях има пустинна низина, а по-нататък започват скалистите планини на република Еквадор.
— Удивително! Просто умът ти не може да го побере. Каква скорост, каква победа над пространството! — възкликна Ханс и още веднъж си представи целия полет.
Европа — като голяма географска карта. Отдясно — Азорските острови, отляво — островите Зелени нос, едва различими дори през най-силен морски бинокъл, Южна Америка… Басейнът на Амазонка с притоците й като разклонено дърво… Полукръг на аеродинамично спиране над Тихия океан и отново крайбрежието на Южна Америка, този път западното.
— Да, доста приятен начин за изучаване на географията. По-полезен от нашите учебници и училищните географски карти — каза Хенри. — Но скоростта е на костенурка. Друго нещо е космическият полет!
— Космически полет! Скорост на костенурка! — с тона на Блотън продължи Винклер. — Какво представлява космическият полет, някакви си дванайсет — осемнайсет километра в секунда в сравнение например с полета на Земята — трийсет километра в секунда? Ами галактиките? Някои от тях летят с огромна скорост.
— А именно? — запита Блотън.
— Около хиляда километра в секунда е обичайната средна скорост. Има обаче и изключения. Според най-новите данни Голямата мечка лети със скорост единайсет хиляди и седемстотин километра в секунда. Лъв — почти с двайсет хиляди километра.
— Да, тази скорост ми харесва. Не се смейте, драги Винклер. Аз нямам почти никаква представа от тези неща, но нашият приятел Лео Цандер ми беше казал, че когато овладеем до съвършенство радиоактивната енергия, ще може да се постигне и скоростта на светлината.
— Уви, дори със скоростта на светлината ще би се наложи четири години и четири месеца да летите до най-близката звезда. А до другите звезди — слънца, които смятаме за наши „съседи“ в световното пространство — десет-петнайсет години. Само няколко десетки звезди се намират на такова близко разстояние от нас. До другите ще трябва да летите стотици и хиляди години. Ще бъдете заобиколен от необятна пустиня в продължение на месеци, години, десетки години. Всякаква представа за време ще изчезне.
— Коя е най-близката звезда до Слънцето? — попита Блотън.
— Проксима, Алфа на Центавъра. Само на около четиридесет трилиона километра.
— Четири години и нещо, не е чак толкова много.
След известна пауза лорд Хенри се върна към земните въпроси:
— Всъщност защо е избрано за старт това диво и затънтено място?
— Тъкмо защото е диво и затънтено, необитаемо. Такова е желанието на акционерите от вашето дружество. За конспирация.
— Но нали на земното кълбо има много други пустинни места, например Южният полюс. Там никой не би ни обезпокоил, дори вездесъщите репортери. Защо точно тук? Бих искал да знам какво е предопределило този избор.
— Особени и доста важни съображения — сериозно отговори Винклер. — Тук има най-благоприятни условия за излитане. Вероятно знаете, че когато излита от Земята, ракетата трябва да преодолее две бариери: атмосферата и земното притегляне. Най-силно притегляне има на полюсите, а най-слабо — на екватора, тъй като Земята е леко сплескана при полюсите. Центробежният ефект при полюсите е най-малък, а при екватора — най-голям. Така че бариерата на земното притегляне при екватора е минимална.
— И каква разлика се получава в теглото?
— При екватора телата имат с една двустотна част по-ниско тегло, отколкото при полюса.
— И само толкова? — разочаровано възкликна Блотън.
— Да, само толкова. Благодарение на центробежния ефект и „издутината“ на земното кълбо при екватора тук телата тежат с половин процент по-малко. Човек би казал, че това е почти нищо. Но за една ракета е важно дори такова намаляване на теглото: икономисва се доста гориво. Така че половин процент от теглото съвсем не е за пренебрегване в нашата работа.
— Добре, екватора. Съгласен съм. Но защо именно това място на екватора?
— За да ви отговоря и на този въпрос, ще трябва да поприказваме вече за другата бариера — атмосферната. Въздухът, който не забелязваме, представлява почти непробиваема броня за едно бързо движещо се тяло. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-голямо е съпротивлението. При много високи скорости съпротивлението на въздуха става почти като на твърдо тяло — същински стоманен щит. И това не е само образно сравнение. Метеорите — падащите от небето камъни — се движат с космическа скорост; врязвайки се в атмосферата, по-дребните от тях се нажежават от съпротивлението на въздуха, изгарят и се превръщат в незабележима пепел. Ето каква пречка ще срещнем при нашето излитане. Жул-Верновите герои, изстреляни в снаряд, е трябвало още в първия миг на излитането да се сплескат като питка на дъното на снаряда. За да избегнем такава печална участ, ние ще увеличаваме скоростта на нашата ракета постепенно. Трябва да изберем такова място на земното кълбо, където атмосферната броня е най-тънка. Относителната плътност на въздуха зависи от налягането, температурата, влажността, а от своя страна, всичко това зависи от височината над морското равнище. Колкото е по-голяма, толкова атмосферната броня е по-тънка, следователно толкова по-лесно е да се пробие и толкова по-малко гориво ще се изразходва за това. На шест хиляди метра над морското равнище плътността на въздуха става почти двойно по-малка. Сега, надявам се, разбирате, че за звездолета е най-изгодно да стартира по възможност от най-високото място, от някоя планина? Така че всъщност какво ни трябва? Екватор и най-голямата височина на него. Вземете глобуса и като го завъртите, ще видите какви планински местности пресичат екватора. Островите Суматра и Борнео и южноамериканските Кордилери — Андите. Островите са планински. Там има височини над четири хиляди метра. Възможно е в бъдеще Суматра и Борнео да станат ракетодруми за редовни междупланетни полети. Но те са… гъстонаселени: там има нефт, каменни въглища, тропически подправки и плодове, както и други съблазнителни неща, които са привлекли доста капитали и хора и са превърнали островите в колонии на редица държави. При това Суматра и Борнео[5] се намират сравнително далече от фабриките и заводите, в които се изработват частите за ракетата. Превозът би струвал скъпо. Следователно остават Андите. Тук имаме или по-скоро вие имате всичко необходимо: безлюдно, пусто, затънтено място без пътища. Съвсем подходяща е и топографията на местността. Излитането ще бъде под ъгъл дванайсет градуса на изток, тоест в посоката, в която се върти земното кълбо. Това е с цел „безплатно“ да получим допълнителна скорост от въртенето на Земята. Както виждате, ако всичко се подхване умело, то и Земята може да се превърне в помощник. При долината, където Андите свършват, е удобно да се направи стартова площадка. Набрала скорост, ракетата ще „се откъсне“ от ръба на урвата, за да напусне Земята. Е, сега намериха ли отговор всички „защо“?
Блотън кимна:
— Благодаря, всичко разбрах. Не се дразнете от моето невежество: не ми се е случвало да се занимавам с тези сложни въпроси.
— Ние обаче така се разприказвахме, че за малко щяхме да пропуснем приземяването — каза Винклер. — Вижда се вече Стормър сити — целта на нашето пътуване. За всеки случай затегнете коланите. Стартодрумът тук не е напълно завършен.
Ханс мълчаливо изпълни съвета, но Блотън, затягайки колана си, небрежно каза с вид на специалист в това отношение:
— Излишна предпазливост!
Днес е последният ден…
Елен изтърва няколко рози на земята, но не забеляза това.
Леля й бе заръчала да се подготви за път. „Можеш да вземеш багаж до сто килограма и нито грам повече — бе казала тя. — Всичко, което ти харесва и което смяташ за необходимо.“
Елен влезе в извънградския замък на лейди Хинтън откъм градината, по широко бяло каменно стълбище. Фамилните гербове над вратата и изсечените от гранит лъвове бяха разядени от ветровете и дъждовете на четири века. Четиристотин години тези страшни зверове с озъбени муцуни бяха охранявали спокойствието на замъка. И сега лейди Хинтън и Елен трябваше да изоставят всичко на произвола на съдбата, само и само да спасят живота си…
Зимната градина. Струят фонтани в мраморни басейни, чуруликат птички. Изкуствени пещери, малки водопади сред зеленината. Всевъзможни видове кактуси и палми. Най-ценната колекция от орхидеи, събрана от дядо й по времето, когато орхидеите са били на мода в Англия и за всеки рядък екземпляр са се плащали купища злато. Някои видове от тези екзотични цветя имаха своя история. За да се сдобият с тях, смелите ловци на орхидеи отивали в джунглите на Централна Африка и Южна Америка, воювали с диваци и зверове, умирали от треска и отровни змии. Някои били опичани на огън и изяждани от канибали. Други загивали от отровните им стрели. Когато тези окъпани в кръв, необикновени растения, донесени сякаш от друга планета, се появили в столицата на Великобритания, те станали обект за нови ловци — столичните сноби аристократи, които искали на всяка цена да попълнят колекциите си с най-оригиналните и най-красивите от тях. По това време дядо й изкупил най-хубавите екземпляри и от много страни идвали любители да разглеждат колекцията му. Колко труд и пари струваше тази зимна градина!
След градината започваше картинната галерия. При входовете и изходите й имаше страшни рицари, от които бе останала само блестящата им външност. Те нямаше да вдигнат тежките си мечове, за да отбраняват замъка, нямаше да кръстосат копия за честта на дамата на своето сърце…
Залата за кавалетна живопис. Рьойсдал, Росети, фламандци, холандци, испанци, италианци. Дали да не вземе картина? Някой спокоен холандски пейзаж?… Не!
В столовата — планини от старинен порцелан, кристал, венецианско цветно стъкло. Нима в ракетата може да се вземат такива крехки вещи?
Библиотеката. Книгите са й омразни. По-далеч от тях!…
По тесни тъмни коридори Елен отиде в гардеробните помещения. Тук миришеше на нафталин. Шкафовете съдържаха цялата история на облеклото. Елен отваряше плъзгащите се врати и надникваше вътре. Коприна, кадифе, тежък брокат, сърмени бродерии, перли… И какви размери имат тези дрехи! Сякаш са били носени от изчезнала порода великани. Елен стигна до личния си гардероб, където висяха рокли, поръчани при най-реномирани шивачи. Дали да не вземе тази рокля от сива коприна? Или тази черна, официална? Може би балната — металносив цвят? Но защо? Вечерни приеми, театри… Всичко това ще бъде излишно „там“…
Часове наред броди Елен из замъка. Вземаше в ръка някоя вещ и тутакси забравила за нея, машинално я връщаше на мястото й, след което продължаваше да обикаля.
Най-накрая се оказа, че нищо не обича, към нищо не е привързана. Нямаше мили, свидни вещи. Но тогава защо така мечтаеше за наследство? Защо? Самата тя не можеше да си обясни.
Тъжно влезе в стаята на леля си. Лейди Хинтън седеше зад високо писалище от червено дърво и като лихвар, който приема злато в залог, претегляше диаманти с аптекарски везни.
За Елен този ден беше ден на откровения. Заварила леля си да върши това, тя изведнъж разбра, че изпитва омраза и презрение към нея. Тези чувства, отдавна загнездили се дълбоко в сърцето и, сега бяха изплували на повърхността.
— Подготви ли багажа си? — запита лейди Хинтън.
— Не съм — отговори девойката и седна зад нея до камината.
— Защо?
— Защото не знам какво да взема.
— Не знаеш?
— Не знам! — необичайно рязко отговори Елен. — Нищо не ме интересува, не спира вниманието ми.
— Направи като мен. Аз съм сигурна, че когато премине това всеобщо безумие, пак ще се върнем на Земята. Но онова, което оставяме тук, трябва да го смятаме за загубено. Всъщност наредих да скрият някои скъпоценности. В подземията на замъка има помещения, за които никой не подозира. В тях може да се зазидат някои неща. Други ще бъдат заровени в градината или спуснати в кладенеца. Но може ли човек да има доверие на слугите? Трябва значи да разчитаме само на онова, което съумеем да вземем със себе си. Все пак сто килограма не са малко, стига всяко нещо да се подбере умно. Трябва да се вземат най-скъпите и най-малките по размер и тегло вещи. Виж какво правя аз. — И лейди Хинтън посочи с пухкавата си ръка купчината скъпоценности на писалището пред нея.
— Аз нямам вашите способности — забеляза Елен.
— Учи се. Избра ли си поне някакви рокли, бельо?
— Хенри каза, че ще бъдат само излишен товар. В Стормър сити се изработвали специални костюми за ракетата. Там щяло да бъде толкова топло, че би било просто нехигиенично да се облича и рокля.
— Големите хигиенисти! Кажи на Хенри, че ако са решили да ми се разхождат с неприлични дрехи, ще се откажа от полета. Вземи си няколко рокли, повечко бельо, шапка, чадър, галоши.
— Но защо са ми чадър и галоши?
— Имат намерение да ни закарат на някаква комета…
— Планета, лельо.
— Не ме прекъсвай. Ами ако там вали и е кално?
— Хенри ни съветва да си вземем зимни дрехи. Може би ще се наложи да идем на планета със студен климат.
— Нека да не ни водят на такава планета. Могат да изберат някоя по-топла. Не понасям студа.
— Днес ще се обсъжда въпросът за планетата.
— Добре, че ми напомни. Подготвени ли са стаите за гостите? Колко души се очакват?
— Двайсетина. Дадох вече нареждания.
— Ами обядът?
— Всичко е готово, лельо.
Сега не беше време за гости. Но пък и това не бе обичаен прием. В извънградския замък на лейди Хинтън трябваше да се срещнат някои от участниците в предстоящия полет, за да обсъдят много важни въпроси. До този момент все още не бе решено на коя планета да кацне „ковчегът“. На сбирката се очакваха и неколцина от най-видните астрономи. Беше им добре заплатено за консултацията и дискретността. Освен преките участници в полета никой друг не биваше да знае за „ковчега“.
Човек би се запитал каква ли спешност може да има в астрономията, при която времето се изчислява с милиарди години и от земна гледна точка всичко е постоянно. Неизменно се движат планетите по орбитите си, неотклонно следват пътя си периодично минаващите комети. Може би астрономите очакваха появата на един от редките гости като Халеевата комета или пълно слънчево затъмнение?… Не, нито комети, нито слънчево затъмнение бяха погълнали цялото им внимание. Те наистина бяха извънредно заети. Изглежда, астрономията — науката за далечните небесни тела — имаше пряко отношение към някои земни въпроси. Отличните математици и специалисти по небесна механика бяха мобилизирани да работят върху проекти за суперартилерия, суперавиация. „Последните мохикани“ на капитализма трескаво се готвеха за война и искаха да изненадат противника със „сюрпризи“ във вид на ракетни снаряди, военни стратоплани, свръхдалекобойни оръдия и прочие. И учените ревностно се бяха заели с възложената им строго научна задача…
Но работейки за онези, които бяха изпълнени със зверска злоба и жажда за борба и унищожение, учените не можеха да откажат една последна услуга и на онези, които искаха да избягат от борбата. И след като се попазариха, приеха изгодното предложение.
В момента, когато лейди Хинтън претегляше фамилните си скъпоценности, философът Шнирер също седеше пред теглилка в своя кабинет, но неговата теглилка беше много по-голяма и отбелязваше теглото не с карати, а с килограми. Върху писалището на Шнирер имаше купчина философски книги. Библиотеката му тежеше стотици килограми. Книгите са толкова тежки! Той бе решил да вземе най-ценните. От древните философи — Платон, то се знае, за Аристотел ще си помисли. От новите — безспорно Кант, Шопенхауер, Шпенглер, Бергсон. Но как тежи това старче Кант! Дали да не се откаже от тях? Не, „там“ ще потрябват.
Шнирер работеше както винаги методично. Първо преценяваше „относителното философско тегло“ на даден философ, после измерваше „физическото тегло“ на всяка книга, след което акуратно записваше данните на едно листче.
Вратата се открехна и в кабинета надникна Амели.
— Не работиш ли, татко? — попита тя и влезе.
Амели никога не влизаше в кабинета, когато баща и работеше. Това бяха часове на свещенодействие. Дъщерята на философа бе възбудена, бузите й горяха. Шнирер я погледна над очилата и кратко попита:
— Спортуваш?
— Този път не. Срещах се с Ото.
Лейтенант Ото Ернст беше годеникът на Амели.
— И какво? — попита Шнирер, претегляйки Декарт.
— Имахме разговор…
— Както виждам, твърде разгорещен.
— Да. Предложих му да дойде с нас. Отговори ми, че това щяло да бъде дезертьорство от негова страна. Каза: „Длъжен съм да остана тук, за да победя или да умра.“ Уговаряше ме да остана с него.
Томът на Декарт трепна в ръката на Шнирер.
— И какво му отговори? — попита той, като се мъчеше да не издаде тревогата си.
— Казах му, че ще те последвам, татко.
Шнирер се понамръщи, за да прикрие радостта си:
— Така. А Ото?
— Каза, че ти също не би трябвало да тръгваш… И всички тези книги ли ще вземеш? Да не си решил да четеш лекции по философия на марсианците или на жителите на Венера?
— Ако те съществуват и са достатъчно развити за това, защо да не се запознаят с философите, живели на Земята? — отговори Шнирер. — А аз трябва да летя. И това няма да е дезертьорство от моя страна, нито пък страх. Аз имам святото задължение да опазя земната мъдрост. Истинската философия, хилядолетното наследство на човешката култура. Всичко това — той посочи книгите — е застрашено от ужасна опасност. Кой знае какви съкровища на мисълта са били унищожени при опожаряването на Александрийската библиотека. А сега сме в навечерието на световен пожар. Сигурен съм, че ако комунизмът победи, тези варвари ще изгорят всички философски книги, освен книгите на своите философи. — Шнирер бегло погледна към камината. — Човечеството ще подивее и в края на краищата ще загине: машините ще го унищожат. Разбери, че в целия свят — в цялата Слънчева система, в целия космос! — само в нашия „ковчег“ ще се запазят съкровищата на човешкия гений. Ако не ни е съдено да се върнем на Земята, ще се заселим на някоя друга планета. Ще положим основите на новото човечество, на истинска култура — без машини, без зараза от материалистическа философия, без политика и работнически проблеми. — Шнирер се изправи и заприлича на библейски пророк. — Там, на новата Земя — продължи той вдигнал пръст, — тези книги ще потрябват. Те ще станат заветни скрижали. И аз ще науча хората на истината:
Все пак Шнирер, този кабинетен учен, който не бе способен на някаква активна дейност, докрай оставаше верен на класата си. Наистина философът имаше свои сметки с капитализма — машините. Но и своеобразието на неговата философия бе именно в това, че той се мъчеше без техниката и машините да разреши неразрешимите противоречия на капитализма. Породена от тези противоречия, философията му беше доста объркана, но имаше успех, защото служеше на социалните цели на „мохиканите“ и обещаваше някакъв „изход“ от безизходицата. А самият Шнирер се смяташе едва ли не за месия, призван да спаси капитализма, да го изведе на обетованата земя на безоблачно вечно процъфтяване. Той искрено се смяташе за пазител на земната мъдрост, тоест на онази философия, която идеологически оправдава и утвърждава неговата класа. И бе предан на тази идея. Само заради нея реши да тръгне на това рисковано пътешествие. Само заради нея този заклет враг на машините реши да прибегне до помощта на машина, да й повери своя „безценен за човечеството“ живот. Да търси спасение от машините чрез машина. Шнирер дълбоко и болезнено чувствуваше това противоречие, но не виждаше друг изход.
— Ами ако се върнем на Земята?
— И при този случай трябва да се опазят книгите на сигурно място. А къде ще се намери по-сигурно място от „ковчега“? „Те“ може да унищожат книгите, преди твоят Ото и неговите съратници да унищожат „тях“. А аз ще върна на Земята нейните съкровища. Ще донеса от небето тези скрижали на мъдростта и като Мойсей ще ги връча на хората. Ще просветя помраченото им съзнание ето с това! — Той тържествено вдигна нагоре томчето с философския си трактат за пагубността на материализма. — Аз трябва да оцелея за човечеството! — тържествено завърши той и вече с нормален тон попита: — А ти подготви ли си багажа?
— Още не съм. Отивам да го приготвя — каза Амели. Целуна баща си по бузата, отиде в стаята си, отвори куфара и набързо сложи в него една волейболна топка, няколко топки за тенис и ракети, две ловни пушки, патрони, бански костюм и спортни екипи, хавайска китара, малък пътен несесер, две рокли, бельо, фотоапарат и няколко резервни филмови ленти, с една дума, всичко, което вземаше, преди да замине на курорт.
* * *
Епископ Йов Уелър също се готвеше за път. Предстоеше му полет към непозната планета. Той все още не можеше да свикне с тази мисъл, да я приеме.
Една събота, когато спокойно си седеше у дома — уютна къща, в която живееше от двайсет години — и съчиняваше неделната си проповед, икономката му съобщи, че един човек иска да разговаря с него. Решил, че ще го викат за някакво богослужение, той й каза да покани посетителя.
Влезе дребен енергичен мъж.
— Имам честта да ви се представя. Хенри Пинч. Представител съм на акционерно дружество „Ноев ковчег“ и личен секретар на мистър Самюъл Стормър, председател на управата.
— Това благотворително дружество ли е? — попита епископът. Бе забравил вече разговора в салона на лейди Хинтън.
— Не съвсем — отговори Пинч, като седна в едно кресло и неспокойно се занамества в него. — В известен смисъл обаче би могло да се нарече и благотворително. Всъщност спасяването на хора от страшна гибел е добро дело, нали? Вие трябва да летите, час по-скоро да заминете, сър епископ.
— И къде да отида? — попита Уелър.
— На небето.
Епископът неволно се отдръпна назад в креслото. Какво беше това — глупава шега или приказка на луд човек?
— Не ви разбирам.
— Предполагах, че сте достатъчно подготвен за нашето предложение — отговори Пинч, като продължаваше да се върти в креслото. — Лейди Хинтън каза…
Епископът си спомни всичко. Нима са говорили сериозно?…
— Нямам намерение да летя! В никакъв случай! — отсече епископът с такъв тон; сякаш му предлагаха да умре. — Как така ще летя? Съгласете се, че това дори не подхожда на сана ми.
Пинч сви рамене:
— Смятам, че няма да подрони авторитета на сана ви. Доколкото е имало прецеденти… Пророк Илия например е летял. Праведник, пророк. И мисля, че пророците по онова време са имали не по-малък престиж от епископите в наши дни.
— Да, но… тогава е било по божията воля…
— Сега пък е по волята на лейди Хинтън.
— Аз много уважавам лейди Хинтън. Тя е най-добрата овца от повереното ми божие стадо. Но не е единствената. И аз не мога да оставя паството си в лапите на хищните вълци.
— Ами ако това паство ви изостави?…
Епископът въздъхна:
— Прав сте. Все по-малко хора посещават храмовете. Но в Светото писание е казано: „Там, дето един или двама са сбрани в името мое, и аз съм сред тях.“
— А в „ковчега“ ще има двайсет души. И когато кацнем на някоя планета, на Марс или на Венера, вие ще станете апостол, възвестяващ на марсианците Христовото учение или просвещаващ жителите на Венера със Светото евангелие. Помислете само, вие първи ще проповядвате християнството по други планети от Слънчевата система! И може би сам господ бог ви е избрал за тази мисия.
— Ако намери за необходимо, всемогъщият бог може да го стори и по друг начин. Но да не засягаме важни богословски въпроси — вметна епископът.
— Добре — продължи Пинч, — да допуснем, че откажете да летите въпреки настойчивото желание на лейди Хинтън, която не може да си представи полета без вас. „Духовният лечител — казва тя — е толкова необходим, колкото и телесния. Кой ще ме съветва, кой ще ми сочи пътя към добродетелта? Кой ще извърши бракосъчетанието на лейди Елен с лорд Хенри Блотън? Кой ще кръщава новородените, кой ще ме погребе, когато умра?“ Да допуснем, че пренебрегнете тези доводи и останете. Какво ви очаква тук? Вероятно мъченическа смърт.
— Готов съм да приема венеца на мъченик — каза епископът и вдигна очи нагоре. — Но „дано не отмине тая чаша“ — продължи наум.
— Да останете на Земята е извънредно опасно — не отстъпваше Пинч, — особено с духовния сан, който имате. Положението в страната е сериозно. Назрява революция и не бива да си затваряме очите пред този факт. — И като се измести на ръба на креслото, Пинч доверително продължи: — Лейди Хинтън е научила от най-достоверен източник сред висшите кръгове, че властта всеки миг може да падне. А ние нямаме сили да се борим. Не бива да губим време.
Епископът усети как избива пот по челото му и студени тръпки лазят по широкия му гръб.
— Готов съм на всичко — заяви той.
Пинч се сбогува и излезе.
Мисълта за мисионерска дейност завладя епископа. Той не вярваше, че съществуват марсианци, но сред земните заселници на новата планета имаше вероятност да стане, кажи-речи, папа — наместник на Христа. Защото може ли без християнството, без никаква религия да се поддържа общественият строй, който осигуряваше на него и подобните на лейди Хинтън негови „овци“ привилегировано положение? Но не само „благородната мисия на апостол“ го накара да се реши на този полет. Епископът не по-малко от Шнирер и другите бе уплашен от бурните вълнения и демонстрации. Ако революцията победи, той щеше да има големи неприятности заради своя сан. Пък и… май не биваше да изнася ония проповеди… Ами молитвата, която съчини за „най-скорошна“ гибел на комунизма? Разправят, че дори била отпечатана в техния вестник със съответен коментар… Не, трябва да бяга, да бяга… И усърдно започна да подбира религиозна литература от доста голямата си библиотека. Вече бе извадил на писалището няколко дебели книги, когато телефонът пронизително иззвъня.
Прощавайте за безпокойството. Ало! Да! Пак съм аз — Пинч. Забравих да ви предупредя, че ако решите да летите, трябва незабавно да приготвите багажа си, който не бива да е повече от сто килограма. Такова е нареждането на главния инженер. В „ковчега“ всичко е изчислено до последния грам.
Епископът намръщено тресна слушалката.
Не повече от сто килограма. И таз добра! Че нали освен книгите трябва да вземе още много други неща. Помисли за навиците си. Обичаше добре да си похапва. С какво ли ще го хранят в „ковчега“? За всеки случай трябва да вземе някакви провизии. А още повече обичаше и ценеше изтънчените вина и скъпите ликьори. Значи ще вземе и от тях. Пък и със стомаха не се чувствуваше добре, както най-добрата му „овца“ лейди Хинтън. Налагаше се да прибягва до слабителни средства и най-вече да пие минерална вода. Трябва да се запаси поне с една каса „Залцбрунен“.
Епископът тъжно погледна книгите на писалището и по рафтовете на библиотеката. Може би само тяхното тегло надминава сто килограма. Ще трябва да си вземе най-необходимото. Извика икономката и й нареди да донесе от килера бутилки, консерви, кутии с бисквити, буркани с масло и кондензирано мляко, след което я накара да претегли всичко това в негово присъствие. Икономката се разплака: нима епископът я смята за крадла? Но вътрешно се успокояваше с мисълта, че човек, който е решил да замине и да изостави всичко на произвола на съдбата, както бе разбрала, когато подслушваше на вратата, не би изпаднал в домакинска дребнавост.
Купчината книги върху писалището постепенно се стопяваше. Първо епископът сложи настрана коментаторите и тълкувателите на Светото писание, после реши, че може да мине без историята на вселенските събори. Прибавените лакомства и топли пуловери го накараха да върне обратно върху библиотечния рафт и някои от светите отци. Бе вече късно след полунощ, когато най-сетне приключи с подготовката на багажа си. Обемистият сандък се напълни. Най-отгоре бе сложена Библия с джобен формат, издание на Британското библейско дружество, и малък требник.
Апостолите не са имали дори това…
* * *
Ловките агенти на Дружеството за спасяване от опасността набираха все нови и нови вложители клиенти, златото течеше като река и пълнеше джобовете на спекулантите, които нямаха нищо против да трупат печалба от нечие спасение.
Подготовката за пътешествието кипеше в различни краища на света.
* * *
Има един предутринен час, когато градът най-сетне попритваря уморените си очи. Гаснат витрините и широките прозорци на ресторантите, сега те отразяват само блясъка на уличните лампи. Утихва движението на автомобилите.
Именно в този час по града се носеше с бясна скорост дълга и тясна лимузина. Тя отиваше към сградата на Централната банка, в която най-големите богаташи даваха на съхранение своите скъпоценности.
В лимузината седеше облегнат назад Маршал дьо Терлонж, стиснал в ръце малък куфар от жълта кожа.
Очевидно борсовият крал бе очакван в този неподходящ за банкови операции час. Още щом колата безшумно приближи до сградата на банката, една странична врата се отвори. Маршал дьо Терлонж слезе от лимузината и като измина почти тичешком разстоянието до вратата, бързо се вмъкна във фоайето. Пълен пооплешивял представителен мъж с остатъци от къдрици на главата и гърбав нос почтително го посрещна и тихо каза:
— Заповядайте.
Тръгнаха по дълъг коридор, придружени от въоръжен пазач.
Слязоха в подземието. Пътят им минаваше през най-голямата крепост, създадена някога от човешки ръце. Нито един фараон не би измислил толкова недостъпна гробница в подземията на пирамидите, каквото представляваха тези лабиринти на банката, осветени от силни електрически лампи.
Слязоха с асансьора още два етажа надолу и се озоваха пред масивна стоманена врата. Обикновено в банките подобна врата се смята за достатъчно сигурна защита. А тук тя беше само началото на крепостта. От вратата започваше малък тунел. Той завършваше със стоманена кула. Третият етаж на подземието имаше вид на огромен свод от железобетон с дебелина четири метра и половина.
— Тази кула тежи четиринайсет тона — обясни придружителят — и се задвижва чрез специален електрически механизъм.
Асансьорът свали нощните посетители до най-долния етаж. Тук имаше цял лабиринт от коридори и зали със секретни каси в стените, замаскирани скривалища.
Стъпките на посетителите отекваха в празните помещения с многократно ехо. В една от залите се съхраняваше злато, скъпоценни камъни, ценни книжа — всичко, грабено в продължение на много години, беше събрано в тези сейфове.
Над залата имаше подземно езеро. При нужда с водите му можеше да се залее целият етаж.
Тази най-недостъпна в света крепост се отличаваше от другите по това, че беше специално издълбана в монолитния гранит, върху който бе построен градът. Работата в скалните маси бе продължила пет години.
Армии от касоразбивачи напразно биха се опитвали да проникнат в крепостта, дори да посветят на това целия си живот. Но, разбира се, всички тези предохранителни мерки бяха взети не срещу касоразбивачите: при война, ако неприятелят завладее града, без съмнение първата му цел ще бъде златото. Дори да приложи най-модерна техника, разбиването на крепостта би продължило месеци наред.
Заместник-директорът заповяда на пазача да отвори стоманената врата и тримата влязоха в неголямо помещение с железобетонни стени, в които имаше огнеупорни каси. Маршал дьо Терлонж отвори една със собствен ключ, като предварително набра съответния шифър с въртящия се диск на вратичката.
Придружителите му проявиха такава деликатност, сякаш той беше девойка, която има намерение да се къпе: още щом започна да отваря куфара си, те излязоха в коридора и останаха там през цялото време, докато баронът изваждаше скъпоценностите си и ги преместваше в огнеупорния сейф. Това бяха брилянти и кюлчета злато с такива размери, каквито дори самата лейди Хинтън не беше виждала. Всяко от тях струваше цяло състояние.
Когато завърши тази операция, Маршал дьо Терлонж заключи касата, поблагодари на придружителите си и напусна банката.
Но с това грижите му не се изчерпваха. Готвейки се за предстоящия полет, той се безпокоеше повече за онова, което щеше да остави на Земята, отколкото за необикновения си багаж.
Банкерът нямаше доверие на тази недостъпна крепост. Била идеална защита от крадци? Добре. От неприятелско нападение? Великолепно. Но може ли да го защити от революцията?… Той не се плашеше толкова от вражеско нападение, колкото от революция и от мисълта, че ще загуби богатството си. Никакви стени и подземни скривалища не могат да спасят съкровищата на банкерите. И Маршал дьо Терлонж бе решил да скрие най-ценното, което имаше, на две места.
Наложи се да замине с доверено лице, със своя приятел Рибо, на когото разчиташе както на самия себе си, за Андора, малка република до Испания с площ от четиристотин двайсет и пет квадратни километра и само шест селища[6]. Той отдавна си бе набелязал това затънтено кътче на Европа, заобиколено от непроходими планини, до което имаше само един хубав път през испанската граница.
Още преди няколко години баронът бе купил в Андора един изоставен парцел, земя в подножието на Пиренеите. И тук, в една теснина, тайно зарови голяма част от богатствата си. Железните сандъци бяха дълбоко закопани на различни места и затрупани с камъни.
Ако оцелееше дори само един от тези сандъци, Маршал дьо Терлонж пак щеше да бъде богат и да предприеме нови сделки след завръщането си на Земята. Защото дотогава, както си мислеше той, революцията трябваше да бъде потушена.
Наложи се да похарчи доста пари за подкуп на банковите служители: изтегленият влог на голяма стойност не биваше да фигурира в официалните документи и изобщо да бъде открит преди заминаването на банкера.
Маршал дьо Терлонж можеше спокойно да замине.
Подготовката за пътуване създаде най-много грижи на Самюъл Стормър.
Но преди всичко би трябвало да кажем няколко думи и за пътя, по който стигна до „Ноевия ковчег“ този участник, бързо поел в ръцете си цялото ръководство на Акционерното дружество и издигнал се до поста председател на управата. Негова бе и инициативата за създаване на цяла ескадра от „ковчези“ за спасяване на капиталистите от другите страни.
Самюъл Стормър бе някога един от най-големите богаташи, член на осемдесет и пет акционерни дружества, председател на други шейсет и прочие, и прочие. За него се говореше, че „държи половин Европа в малкото си джобче“. Могъществото му можеше да се окачестви като същинска „държава в държавата“. Над петнайсет милиона души в различни страни бяха снабдявани с газ, електричество и въглища от компаниите на Стормър. От него зависеше благосъстоянието на милиони дребни собственици на акции.
— Най-трудното бе да спечеля първия милион — обичаше да казва той на репортерите, когато разправяше историята на своето забогатяване, — останалите лесно дойдоха.
Начинът за тази лесна печалба бе фабрикуването на акции.
Но кризата сломи и този колос.
Нито печатарската машина, която произвеждаше все нови и нови акции, нито военните поръчки можеха да спасят Стормър и неговите събратя, а само за известно време отлагаха пълната им гибел.
Стормър реши, че е най-добре да скрие солидна част от наличния си капитал и да изчезне, да отлети „в небесата“.
По едно време изведнъж се преизпълни с интерес към „античния свят“ и замина през Париж за Атина да се запознае с древното гръцко изкуство. По „някаква случайност“ точно Гърция не участвуваше в международната конвенция за предаване на углавните престъпници.
Бягството на Стормър и брат му предизвика голям шум в страната. Правителството поиска от Гърция Стормър да бъде екстрадиран. Той бе арестуван и пратен в затвора — в килия, по-комфортна от който и да било апартамент в луксозен хотел.
На следващата сутрин обаче, когато Стормър все още се протягаше в леглото, в килията му влезе началникът на затвора с един атински адвокат и по най-изискан начин се извини за станалото недоразумение и обяви, че е свободен. Тази услуга Стормър дължеше на някакъв гръцки милионер, вложил капитали в неговите предприятия.
Стормър не забрави полезния урок. Тутакси възприе идеята за „Ноевия ковчег“. Нюхът му подсказваше, че от нея може да извлече големи печалби. Нима само той е в безизходно положение? И с присъщата си енергия се зае да я осъществи. Веднага организира работата в широк мащаб, като същевременно се готвеше окончателно да ликвидира западналите си предприятия. Не само опасността от назряващата революция го караше да напусне Земята. За него революцията означаваше край на всичко. Всеки миг можеха да се разкрият мошеническите му сделки, подкупи, фалшификации и дори по-лоши неща, което в най-добрия случай го застрашаваше с пълно разорение. Но какво бе разорението в сравнение с пряката опасност за живота му? Така че най-добър изход бе да напусне Земята.
Стормър реши преди заминаването да запали двореца си и да инсценира собствената си гибел в пожара. Така щяха да бъдат унищожени много компрометиращи документи, а делото срещу него прекратено поради „смъртта“ на обвиняемия. Всичко бе подготвено за това.
Но дотогава трябваше на всяка цена да запази привидното си благосъстояние. Ето защо не можеше както Маршал да изтегли от обръщение значителна част от златните си запаси. Но все пак подготви един доста обемист и тежък куфар. Не искаше да го остави на Земята. Смяташе, че не е достатъчно сигурно място, защото опасността от революция бе станала съвсем реална.
И Стормър предложи на Цандер поне част от ракетата да се изработи с негово злато. Цандер отговори, че това е невъзможно. Обясни му, че златото е по-меко дори от среброто. Топи се при хиляда шейсет и два градуса по Целзий, докато желязото — при хиляда и петстотин. А когато ракетата минава през атмосферата, бронята й силно ще се нагрее.
— Рискуваме живи да изгорим в нашата златна ракета или тя да се сплеска при кацане и ние да загинем. За бронята са необходими специални видове стомана, твърда, с висока точка на топене.
Стормър бе разочарован, дори се обиди. За първи път срещаше човек, който да предпочете стомана пред златото.
— Ами не може ли да се използува за вътрешните части?
— Може, но е неизгодно: златото е прекалено тежко и ще увеличи теглото. Впрочем, ако настоявате, би могло да се употреби за газопроводни и водопроводни тръби.
— И за канализация, нали? — възмути се Стормър от това светотатствено отношение към „златния телец“.
— Да, и за клозетите — спокойно потвърди Цандер. — В космоса има друга скала за ценностно котиране.
И тъй, решиха тръбите и някои дребни части в „Ноевия ковчег“ да се изработят от злато.
Стратопланът се наклони. За миг Ханс Фингер видя обширно плато и построения на него Стормър сити.
Градът имаше необикновен вид. На централния площад се издигаше гигантска подкова, закрепена за земята със закръглената си част. Тя бе толкова висока, че нито един храм в света или небостъргач не можеше да се сравни с нея.
Около подковата имаше не по-малко странни постройки. Кълбовидни сгради, гигантски цилиндри в легнало положение или изправени на основата си. Една от кълбовидните конструкции бе от стъкло и както се стори на Ханс, се въртеше. Друга бе съвършено черна. Един лежащ цилиндър или „цистерна“ беше наполовина черен и матов, наполовина блестящ, сякаш от сребро. Мярнаха се странни въртележки, въздушни мостове, въжени линии. В следващия миг стратопланът се изравни и градът изчезна. Ханс проточи врат, за да погледне надолу.
— Любуваш се на лунапарк, а? — усмихнато попита Винклер.
Стратопланът за втори път леко се наклони и Ханс видя едноетажни къщи от борови трупи, зад тях — дълги двуетажни стандартни бараки, а още по-нататък — палатки. През целия град минаваше насип, който полегато се издигаше по посока на урвата. В края на града се виждаха фабрични корпуси и димящи комини. Теснолинейки прекосяваха града в различни посоки. Сновяха камиони. Насипът чернееше от хора, които пъплеха като мравки. По цялата му дължина въртяха хоботи екскаватори.
„Нима тук са построили лунапарк?“ — искаше да попита Ханс, но не успя. Стратопланът внезапно започна да се спуска, приземи се, подскочи, продължи да се движи и изведнъж рязко спря.
— Пристигнахме — каза Ханс.
Тримата пътници облякоха кожусите си и нахлупиха шапки. Херметичната врата се отвори. Нахлу мразовит въздух.
Към стратоплана се приближи с припряна ситнеща походка възпълен мъж с дебел кожух. Това бе търговският директор Колинз.
— Пристигнахте с десет минути по-рано — каза той, докато се ръкуваше. — Чух адския грохот на вашия стратоплан и побързах да дойда. Ранен ли сте, сър? Имате кръв на челото.
— Дребна работа — отговори Блотън. — Няма нужда от лекар. Най-обикновена драскотина от вратата. Но виж, ако ми предложите един хубав бифтек, ще ви бъда много благодарен. Умирам от глад, сякаш цяло денонощие не съм ял, а между другото добре закусих, преди да тръгнем.
— Ами нали според теорията на относителността колкото по-бързо се движи едно тяло, толкова по-бавно тече времето за него — усмихна се Колинз.
— Мисля, че в момента сър Хенри Блотън не се интересува от теорията на относителността и би предпочел горещ грог с бифтек — забеляза Винклер.
— Как е мистър Цандер? — попита Блотън.
— Извикаха го на съвещание при лейди Хинтън. Скоро трябва да се върне — отговори Колинз.
Блотън и Колинз тръгнаха напред. Винклер и Ханс — на известно разстояние зад тях.
— Ще ти покажа нашето жилище — каза Винклер. — Мисля, че най-удобно ще ти бъде да се настаниш в стаята до моята.
— Разбира се — отговори Ханс.
Те вървяха по улиците на Стормър сити, като взаимно се крепяха. Все още никой не се бе погрижил за благоустройството на града. Нямаше тротоари, отъпканият сняг бе заледен и често се случваше някой минувач да падне.
Това беше град, в който целият живот бе пригоден за осъществяването на една грандиозна идея.
Студеният планински въздух ехтеше от силен грохот, викове, сирени… Глухо ревяха екскаватори, пронизително пищяха малки електрически локомотиви, припряно сновящи по теснолинейката, остро скърцаха на завоите вагонетки. По земята пълзяха сенките на вагонетки от въжената линия. Сегиз-тогиз оглушителни взривове разтърсваха въздуха — разбиваха скалите. Еднотонно свистяха дъскорезачни машини. Миришеше на сяра и изгорял бензин. Някъде трещяха компресори.
Наоколо се чуваше гърлената разноезична реч на работниците. Те сновяха във всички посоки с по някакъв товар на гръб и преизпълваха града с шум и движение. Сякаш тук си бяха дали среща векове и народи. Модерни багери, последна дума на техниката, и двуноги „добичета“, пренасящи товар както по времето на египетските фараони.
„Очевидно тук живата сила е по-евтина и по-изгодна от машините“ — помисли си Ханс, като оглеждаше работниците.
Какви ли националности нямаше тук! И жълтолики китайци, и негри, и шоколаденокафяви малайци, и бронзови индианци.
Срещаха се и бели лица, най-често сред ръководния персонал. Въпреки снега, засипал улиците на града, и острия студен планински вятър, работниците бяха леко облечени. Мнозина бяха само по риза, под която прозираше тялото.
— Същински интернационал! — възкликна Ханс.
— Да, интернационал на мизерията — отговори Винклер. — Всички са купени за грошове от агентите на дружеството и обвързани с договор за няколко години. Съгласявали са се на всякакви условия, само и само да се отърват от безработицата и глада, но тук са намерили нещо по-лошо и от робство. А всичките им пътища за отстъпление са отрязани. Непроходимите снежни планини с виелици, пропасти и голи пустини ги охраняват по-добре от всякаква платена стража. Малцина дръзват да избягат и почти винаги заплащат с живота си. Тук стачките безмилостно се смазват, макар че непрекъснато избухват нови.
Ханс промърмори нещо под нос. Винклер го погледна, потупа го по рамото и продължи:
— Виждам, че те обхваща вече агитаторската страст. Да, тук почвата е благодатна и ти трябва съвсем малко усилие да взривиш този барутен погреб. Но — продължи той многозначително — издръжливостта и търпението, Ханс, са толкова необходими на един революционер, колкото и храбростта. Всяко нещо с времето си. Ето го и нашето жилище.
Влязоха в малка къща от неодялани борови трупи.
Стените в стаята на Винклер бяха облицовани с шперплат. Цялото обзавеждане се състоеше от желязна печка, поставена в единия ъгъл, маса, писалище с телефон и лампа, два стола, легло, мивка и малък шкаф. Пъстрото килимче над леглото и мечата кожа на пода създаваха някакъв уют в тази скромна обстановка.
— Уморен ли си?
— Не съм — отговори Ханс и започна да се съблича. — Иска ми се час по-скоро да разгледам града и…
— Да научиш последните новини?
Винклер извади от шкафчето котлон, консерви, хляб и чинии и се зае да домакинствува.
— И така, слушай. Сега в Стормър сити се строи първата голяма ракета, предназначена за двайсет души. След нея ще има и други ракети. А за да бъдат напълно убедени скептично настроените, колебливи богаташи, е подготвена малка ракета „Пиколо“ — за един човек. Пробен полет пред „акционерите“ ще извърши Хенри Блотън — на никого не иска да отстъпи тази чест. Всъщност затова пристигна тук. Не може да му се отрече безразсъдната храброст, характерна за шампионите в буржоазното общество. Ракетата ще се издигне над стратосферата — нови лаври в шампионския венец на лорда — и ще се спусне на повърхността на Тихия океан, откъдето ще я приберем. Много неща зависят от този първи полет. Интензивността на златния поток може значително да нарасне, ако след полета Блотън се представи жив и невредим пред борсовите крале.
— А ти, Винклер, вярваш ли, че елитът на капиталистическото общество може да се спаси по такъв необикновен начин?
— Нека летят.
— И… помагаш за това?
— Освен че помагам, привлякох и тебе за „съучастник“ в престъплението срещу революцията. Да, да. Ти не само ще работиш за построяването на ракетата, но ще дойдеш с мен и лордовете, които така справедливо ненавиждаш — естествено, ако самият полет се осъществи. Ханс, не се ядосвай. Изслушай ме спокойно. Добре знам какво искаш да кажеш. Разбира се, ние можем съвсем лесно да осуетим всичко. Да организираме въстание или да взривим ракетата точно преди излитането й. Но какво ще спечелим от това? Няма да унищожим тази тяхна идея. Полетът пак може да се състои, но вече на друго място и без нас. Така би било много по-лошо. Звездолетът е опасна машинка. Може да се използува не само за позорно бягство, но и за нападение. В края на краищата ние не сме съвсем наясно какво замислят ръководителите на това начинание. А в най-критичния момент от последните решаващи битки без съмнение те ще използуват звездолета и за хвърляне на бомби. Нали така правят в колониите по време на война и при потушаване на въстанията. Не, много по-безопасно и разумно би било двамата с тебе да бъдем в ракетата. Наложи ли се, винаги ще съумеем да обуздаем когото трябва.
— В такъв случай, щом ни предстои може би много по-интересна и важна работа, отколкото да подпомагаме бягството на капиталистите, то…
— Примамливо е, нали? — прекъсна го Винклер. — Но ти ще трябва да учиш, страшно много да учиш. Защото всички тези звездолети… нека ги строят капиталистите… след световната революция ще станат наши, нали? Така че има ли смисъл сега да ги унищожаваме? Няма, разбира се, ние ще ги строим за себе си. Свръхскоростните полети ще добият огромно битово значение. На първо време ще ни бъдат нужни стратоплани, а по-късно и звездолети. Ето, яденето е готово. Към свинската консерва ще изпържа и яйца. Яж, нахрани се добре, набирай сили.
С апетита на прегладнял млад и здрав мъж Ханс започна лакомо да поглъща и свинското, и пържените яйца, и боба с доматен сос. Винклер го наблюдаваше с ласкава усмивка.
— Знае ли Цандер истинските им цели, на които служи сега? — попита Ханс, след като поутоли глада си.
— Ами как да ти кажа! За този наивен пацифист е достатъчно и това, че „Ноевият ковчег“ няма стратегическо предназначение. А иначе той почти не се интересува какво правят акционерите. Дружеството му е предоставило огромни материални средства и възможност да разгърне работата в такива мащаби, за каквито дори не е мечтал. За него това е най-същественото. А Цандер наистина може да постигне много. Той е талантлив теоретик, великолепен конструктор и рядко скромен човек. „Аз съм само ученик на моя велик учител Циолковски. Той запали огъня, аз само го поддържам, докато се осъществи мечтата на човечеството“ — така говори за себе си. Аз бих казал, че макар да е „далеч от политиката“, Цандер спада към онази най-прогресивна част от техническата интелигенция, която може доста добре да се сработи с нас, както стана преди време на Изток. Именно затова двамата с тебе помогнахме на Цандер да избяга. Е, нахрани ли се? Да вървим, ще ти покажа „лунапарка“.
— Дори през ум не ми е минавало, че в Стормър сити може да има и лунапарк! Да не би да има и кина, барове, кабарета и от ония там… „червените фенери“?
— Че как иначе, може ли един капиталист да мине без подобни заведения? Тук механизмът за изпомпване на заплатата от джоба на работника действува безотказно. Само че този лунапарк е специален… И дори безплатен, за разлика от другите развлечения. Има голям успех сред тукашното население. И трябва да добавя, че си го заслужава. Всичко е много интересно, много поучително. Но няма повече да те държа в заблуждение. Лунапарк не е комплекс от забавни развлечения, а цял град лаборатория. Там изкуствено се създават условията, в които ще се намират участниците при полета на ракетата — от старта до финиша. Изследва се влиянието на тези условия: увеличаване и намаляване на скоростта, силата на тежестта, безтегловността и тъй нататък. За съжаление нямам време и не мога да ти правя компания. Но и без мен ще се справиш. Ето ти „входен билет“ за лунапарка. Срещу този пропуск ще ти покажат и обяснят всичко.
Бъдещите участници в полета с първата ракета, членове на акционерно дружество „Спасение“, се събраха в извънградското имение на лейди Хинтън, за да обсъдят важни въпроси около предстоящото пътешествие.
На предварителното съвещание учените не бяха стигнали до единодушие.
Общото събрание се провеждаше в залата с портрети на предците. Ако рицарите, гордо гледащи от потъмнелите платна, можеха да чуят какво се говори, навярно биха изскочили от позлатените рамки и биха побягнали — толкова чудновати, абсурдни за тях неща се приказваха тук.
Гостите седяха около дълга овална маса, постлана с бяла покривка от времето на кралица Елизабет. Старинен сервиз за чай със златни орнаменти върху синия порцелан, цветни свещи във високи бронзови канделабри, рози в кристални вази и позлатени захарници красяха трапезата. До вратата стояха сериозни и неподвижни като статуи лакеи със сиви ливреи.
— Има думата професор Абраам Кинбрук! — високо обяви Стормър, поел задължението да председателствува необикновеното съвещание.
Английският астроном, пълен мъж на средна възраст, който с фрака си приличаше на дипломат, бавно стана, усмихна се меко и обгърна събралите се с изпитателен поглед. За всяка аудитория, като се почне от международните симпозиуми по астрономия и се свърши с аристократичните салони, той си имаше съответен стил. „Думите трябва да се подбират според ушите — шегуваше се той в приятелски кръг. — Не всяка дума ще влезе в ухо, обременено с диамантена обица.“
— Дами и господа — започна Кинбрук и направи пауза, за сетен път да провери настроението на аудиторията. — Отговорната задача, с която бяхме натоварени, ни кара да бъдем особено предпазливи. Трябва откровено да кажа, че научните данни по въпроса дали има условия за живот на друга планета, са доста бедни и ограничени. Моите колеги, учените, допускат, че такива условия съществуват на две планети от Слънчевата система — Марс и Венера. За жалост обаче аз не мога да споделя тяхното мнение. В сравнение със Земята Марс получава двойно по-малко светлина и топлина. Ако идете на Марс, ще виждате Слънцето като един малък диск. Марсианският ден ще ви прилича на земния здрач. Ще ви бъде студено. Може би ще страдате и от жажда, защото на Марс има малко вода. Сред вечен студ ще бродите по безплодните пясъчни пустини на континентите и падините на пресъхналите морета. Впрочем съмнявам се, че дори ще бродите. Вие просто ще се задушите от недостиг на кислород. Там той е твърде малко. Ако искате да добиете по-ясна представа за условията на Марс, ще ви дам следния пример. Най-високият планински връх на Земята — Еверест, се издига на осем хиляди осемстотин осемдесет и два метра. Нашите английски алпинисти, най-добрите в света, можаха да стигнат само до височина осем хиляди шестстотин и четири метра. Досега нито една експедиция не е покорила върха[7]. Стръмните заледени склонове на планината, силният вятър, студът — всичко бе превъзмогнато. Само не и недостигът на кислород. Алпинистите са се задушавали. Поради ниското атмосферно налягане от ушите им е текла кръв. Всяко движение е било същинско мъчение за тях. А как би се чувствувал човек при височина, равна на два Евереста — шестнайсет километра над морското равнище? Такива планини няма на Земята. Но хората са правили опити да се изкачат на подобна височина със стратостати. И на десет-дванайсет километра смелите аеронавигатори са загивали от задушаване. А на Марс въздухът е разреден колкото на трийсет и пет километра над Земята. И е също толкова студено. Дори още по-студено. Така че на Марс ви очаква ужасна участ.
— Не отивам на Марс! — категорично отсече лейди Хинтън.
— Остава Венера — продължи астрономът. — В сравнение със Земята тя е по-близо до Слънцето. Но на тази планета изобщо няма кислород…
— Това още не е доказано! — обади се вторият астроном, без да вдигне глава.
— На уважаемия колега професор Джилбър ще бъде дадена възможност да ни запознае със своята теория — продължи Кинбрук и очилата му проблеснаха по посока на неговия опонент. — Аз твърдя, и то въз основа на последните научни данни, че в атмосферата на Венера не са открити никакви следи от кислород. Всеки, който би дръзнал да кацне на Венера, ще загине като опитна мишка, поставена във вакуум под стъклен похлупак.
— Неуместно сравнение. Дори на Венера да няма кислород, все пак има въздух — отново се обади професор Джилбър.
— Да, но при всички случаи краят е един — смърт от задушаване — възрази Кинбрук.
Лейди Хинтън решително отмести чашата си.
— Не отивам и на Венера.
— Така. Ами какво е положението с другите планети? — попита Стормър.
— За тях изобщо не си заслужава да говорим. На Меркурий живи ще изгорите, а на останалите планети е прекалено студено; твърде далече са от Слънцето, източника на топлина.
— С други думи, няма къде да идем? — разочарова се Стормър.
— Да. В цялата Слънчева система, в цялата вселена, само на Земята има условия за живот.
— Което напълно съвпада със Светото писание! — възкликна епископът. — В Библията пише, че господ — бог е сътворил Земята за живот на човека, а Слънцето, Луната и звездите — да осветяват Земята. Не мога да допусна, че на другите планети може да има живот, разумни същества. Това би внесло хаос във всичките ни религиозни представи. Нима бог е създал не един Адам, а още десетки и стотици хиляди на другите планети? Ами грехопадението — и то ли се е повтаряло? И сигурно е трябвало синът божий многократно да се превъплъщава, да слиза в човешки образ на разните планети, да умира и да възкръсва, за да изкупи първородния грях? Абсурд! Ерес! Дори да можем да живеем на друга планета, което е изключено, имаме ли права да напускаме Земята? В Светото писание се казва: „Земля еси и в землю отидеши“. В земята, а не на някакъв си Марс! Прахът на всекиго от нас трябва да почива в нашата земя!
— Никъде не отивам! — заяви лейди Хинтън.
Стормър нетърпеливо се въртеше на стола си. Думите на епископа можеха да провалят работата на компанията. А и преди това професор Кинбрук внесе съмнение с изказването си. Кой би очаквал такъв лош номер от него? На всичко отгоре трябваше да му плати хонорар! Пък и епископът с неуместната си проповед…
— Свършихте ли, професор Кинбрук? Има думата професор Джилбър!
Джилбър вдигна сведената си над масата глава.
Възрастният астроном, побелял, с едър нос, провиснали мустаци и младежки присмехулни очи, неочаквано заговори с тънък гласец.
„Писука като канарче!“ — помисли си Амели.
— „Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа!“ — започна Джилбър с латинската сентенция. — Въпреки цялото ми уважение към колегата, почитаемия професор Кинбрук, трябва да кажа, че той допуска грешка. Двойна грешка. Спомена за предпазливост и отговорност. Ние, учените, трябва да имаме само една отговорност — пред истината. Предпазливостта и смелостта са две вечно враждуващи сестри. Но тях ги примирява строга майка — необходимостта. Може би професор Кинбрук смята, че в момента климатът на Земята е твърде здравословен за събралите се тук дами и господа и те ще се радват на дълголетие? И е на мнение, че сега атмосферата на Земята е по-благоприятна от атмосферата на Венера? А къде почтеното общество, събрало се около тази маса, рискува по-бързо да се задуши? Както виждате, когато дойде необходимостта, предпазливостта сама ти дава смелост и те кара да рискуваш. Но толкова ли голям е този риск? Професор Кинбрук твърде много пресили нещата. Не се решавам да противореча на лорд епископа. И естествено съм напълно съгласен с нето, че господ — бог би си имал много повече грижи, ако съществуват и други обитаеми светове. Впрочем и нашите грижи не са малко, така че засега ще трябва да приказваме само за тях.
Стормър въздъхна с облекчение.
— Да, аз твърдя, че мистър Кинбрук пресили нещата и съгреши спрямо истината. Уважаемият колега пропусна едно твърде важно обстоятелство — плътността на планетната атмосфера. Нашата атмосфера отразява в космоса повече от половината слънчеви лъчи. Марс отразява почти всичките. Ето защо температурите там са много по-ниски от земните, което е доказано от последните изследвания, както и от определената вече големина на полярните ледове на Марс. Атмосферата на Венера също отразява почти всички лъчи на Слънцето. Ето защо температурите на Венера не се различават много от земните. На Марс е студено. Ала и на Земята има студени места. Спомнете си например, че навремето ходиха на Южния полюс спасителни експедиции за Бърд[8]. Те са се придвижвали с гъсенични трактори през ледовете на Антарктика при седемдесет и един градуса под нулата. Температура, малко по-ниска от температурата в стратосферата. Но това не ги е спряло. Въпреки студа бе спасен човешки живот. Кислородът на Марс е недостатъчен. И дишането би било затруднено. Ала професор Кинбрук не каза, че там и загубите на организма ще бъдат много по-малко. Защото на Марс телата имат тройно по-ниско тегло. И мистър Пинч например без никакво усилие би могъл с една ръка да вдигне своя шеф, уважаемия мистър Стормър. Всички ще усещат необикновена лекота в тялото си. При ходене, при вдигане на тежести мускулатурата ще бъде тройно по-облекчена. Следователно ще се намали и нуждата от кислород. Аз не се съмнявам, че на Марс има растителност. Значи може да съществуват животни и хора, макар че съвсем вероятно е те да не приличат на земните.
— А какви могат да бъдат? — полюбопитствува Амели.
— Вземайки предвид природните условия на планетата, ще се осмеля хипотетично да ви опиша как би изглеждал марсианецът. Тъй като живите същества на Марс изпитват тройно по-ниско „земно притегляне“, възможно е да имат и тройно по-висок ръст. По същата причина — и по-слаба мускулатура. По-тънки крайници. Недостигът на кислород предполага увеличен гръден кош. Дори у нас, на Земята, според научните наблюдения жителите на високите планини са с по-широк гръден кош от жителите на долините. Марс е по-стара планета от Земята. И обитателите му би трябвало да имат по-развит мозък, а следователно и по-голям обем на главата. Слабата светлина пък предполага увеличени зрителни органи. И тук, на Земята, някои дълбоководни риби имат огромни очи. Звукът в разредения въздух се разпространява по-зле. Това обстоятелство допринася за развитието на слуховите органи.
— Високи, тънки, с издути гърди, голяма глава, огромни очи и уши… Пфу! — възкликна Амели.
— Всичко в света е условно, госпожице! — отговори Джилбър. — Повярвайте, че вероятно и вие, дори вие — галантно добави той, — не бихте предизвикали възторг у някой марсиански Аполон. Да! Животът на Марс има още едно предимство, което ще бъде особено ценно за жените. Годината е почти двойно по-дълга. И след като изживеете там четиридесет земни години, вие с чиста съвест можете да кажете според марсианското летоброене, че сте само на двайсет.
— А как ще изглеждам — двайсет или четиридесетгодишна?
— Е, тук вече се затруднявам с отговора. Боя се, че ще ви разочаровам, но мисля, че ще изглеждате четиридесетгодишна. Макар че може би там и физиологичните процеси ще протичат по-бавно.
— Смятам, че не е чак толкова лошо на Марс. Е, студеничко е…
— Но поносимо за живот.
— Елен! Сложи ли ми коженото палто? — прекъсна го лейди Хинтън.
— А няма ли да ни убият марсианците? — отново попита Амели.
Лейди Хинтън започна вече да я поглежда с недоволство.
— Няма. Най-много да ви приберат в някой музей като редки експонати — усмихна се Джилбър.
— Що се отнася до Венера — продължи той, — вече казах, че там условията не са като на Земята. Може би и климатът не е много приятен. Не зная дали марсианският Адам е извършил грях, но очевидно хората на Венера доста са разгневили бога.
— Защо мислите така? — поинтересува се епископът.
— В поемите си „Изгубеният рай“ и „Възвърнатият рай“ Джон Милтън[9] твърди чрез устата на ангел, че преди грехопадението на Адам оста на Земята е била перпендикулярна спрямо плоскостта на еклиптиката й и на Земята е царяла вечна пролет. Земната ос е била наклонена като наказание за греха на първия човек и климатът се е развалил. А оста на Венера има по-голям наклон[10], ето защо се налага изводът, че венецианците още повече са разгневили бога. Уважаваният от мен професор Кинбрук твърди, че на Венера изобщо няма кислород. И неговото твърдение изхожда от факта, че при спектралния анализ не са открити следи от кислород[11]. Това е неправилно. Артър Адъл, физик от Мичиганския университет, установи, че само в повърхностния слой на венерианската атмосфера има колосална концентрация на въглероден двуокис. А при наличието на въглероден двуокис не може да няма кислород. И сигурно Венера прилича на една огромна оранжерия, в която животът е добил особено буйни, интензивни форми, надминаващи онова, което наблюдаваме на Земята.
— А дали има животни на Венера? — полюбопитствува Пинч.
— След като има кислород, влага и топлина, защо да няма и животни?
— Каква е водата на Венера? — запита епископът.
Джилбър се усмихна.
— Ами зависи за каква цел искате да я употребите. Навремето отец Кирхер се интересувал дали водата на Венера е годна за кръщение. За жалост не мога да ви дам положителен отговор на този въпрос. Но предполагам, че във всяко друго отношение по нищо не се различава от земната.
— Не съм съгласен с уважаемия колега — обади се Кинбрук, без да поиска думата от председателя на събранието. Стормър се опита да го прекъсне, но ученият продължи да говори. И за щастие, забравил каква е аудиторията, започна да сипе термини, известни само на специалистите.
Между учените се завърза разгорещен спор. Цандер, който вече губеше търпение, се намеси:
— Бих помолил час по-скоро да ни дадете своите резолютивни данни. Венера, Марс или нито едната, нито другата планета?
— А не ви ли е безразлично? — попита Стормър, ядосан, че някой дръзва да му се бърка в работата на председател.
— Ни най-малко — отговори Цандер. — Ако тръгнем към Венера, минималната начална скорост на ракетата трябва да бъде единайсет цяло и четири десети километра в секунда. А към Марс — единайсет цяло и шест десети. Полетът до Марс ще продължи не по-малко от сто деветдесет и две денонощия, а до Венера — деветдесет и седем. В зависимост от това всички изчисления се променят.
— Аз обаче не споменах за третата възможност — каза Джилбър, — че може… никъде да не кацате. Ако действително ще разполагате с кръговрат на веществата, за какъвто ми говори уважаемият Лео Цандер, вие ще бъдете осигурени с храна за неопределено време, така че това би било най-доброто решение. В ракетата може да си създадете и климата на Ривиерата, и светлина по желание, дори във всяка каюта различна, според вкуса на обитателя й. Можете да кацнете на дадена планета и да отлетите, ако се окаже неподходяща за живот. С една дума, ще бъдете господари на положението си, няма вече да зависите от Земята и небето.
Очевидно това предложение хареса на всички.
Цандер се усмихна и поиска думата. Стормър строго го погледна и тържествено обяви:
— Давам думата на инженер Цандер.
— Според мен цялата тази дискусия е доста закъсняла — започна инженерът. — Вие искате да тръгнете в най-близко бъдеще. Карате ме час по-скоро да приключа работата си. Какво би станало, ако конструирам ракета, годна за полет до Венера, а същевременно получа указание да идем на Марс или безцелно да летим в междупланетното пространство?! Ракетата не може да се реконструира, трябва да се построи нова.
— Но нали имате проекти за няколко вида ракети?
— От проекта до построяването минават много месеци. В готов или почти готов вид имаме само една ракета. И ако искате да летите, ще се наложи именно с нея да тръгнете.
Стормър стана моравочервен.
— С други думи — каза той, — сам, без наше знание, сте взели решение за маршрута и в зависимост от това сте построили ракетата?
— А как иначе можех да постъпя? Смятате ли, че на това събрание съм очаквал да чуя нещо ново за мен? Аз бях длъжен още преди първия чертеж най-внимателно да проуча всички засегнати тук въпроси. Цялата най-нова литература по астрономия, най-новите научни данни. Пък и вашето указание да се ориентирам към Венера.
— Не разбирам тогава защо трябваше да ни каните — доста рязко каза Кинбрук.
— Ами например да дадете на бъдещите участници в полета някакви общи познания по астрономия — усмихна се Цандер. — И не само за това. Аз не мога да поема върху себе си цялата отговорност. Все пак, колкото и да сме предпазливи, каквито и предпазни мерки да вземаме, нашето пътешествие е рисковано.
Стормър ядно забарабани с пръсти по масата. Колко нетактичен е тоя Цандер! Добре поне, че не присъствуват тук другите членове на акционерното дружество. Щяха да се уплашат и откажат.
При думата „рисковано“ лейди Хинтън и Елен неволно трепнаха. Цандер забеляза и тутакси побърза да ги успокои.
— Но и пътуването с влак е придружено с риск — добави той. — Не мисля, че сам по себе си полетът с ракетата представлява голям риск. Но без съмнение при кацане на дадена планета ни очакват редица изненади. И аз съм много благодарен на професор Кинбрук, който предварително ви информира за някои неудобства на посочените планети. За всичко, свързано с астрономията, вие ще имате по-голямо доверие на неговия авторитет, отколкото на мен.
— Но къде ще ни закарате, дявол да го вземе? Извинете, госпожо, за неволното възклицание — каза Стормър.
Всички напрегнато зачакаха отговора на Цандер.
— Никъде. Смятам, че за нас е най-изгодно и безопасно именно никъде да не кацаме.
— Ссскок в нищото? — попита Маршал с горчива ирония, която никой не усети.
— Ето защо се постарах да създам такъв междупланетен кораб, на който да се осъществява кръговрат на веществата. Ракетата ще има петстотинметрова оранжерия, която ще ни дава необходимите за храна, растителни продукти и кислород за дишане.
— Ще се храним само с ягоди? — попита Амели. — Съгласна съм.
— За любителите на по-солидна храна ще вземем продукти за четири-пет месеца. И може би, ако успея докрай да реализирам изобретението, което в момента завършвам, тези неколкомесечни запаси, като изключим оранжерията, ще ни стигнат най-малко за двайсет-трийсет земни години.
— Смятате, че в ракетата ще са ни достатъчни само хомеопатични дози?
— Нямам намерение дори с един грам да намаля дневната ви дажба.
— В такъв случай имате намерение да повторите евангелското чудо — да нахраните пет хиляди души с пет риби и три хляба?
— Да, ако щете, наречете го и чудо.
— Но в какво ще се изрази то?
— Времето „ще се разтегли“ като гума. Дните в ракетата ще се равняват на месеци, дори години на Земята.
Кръглите очи на Стормър се облещиха още повече. Само това оставаше, Цандер да се побърка!
— Изглежда, вие… малко сте…
— Побъркан? — подсказа му Цандер.
— Разбирам какво иска да каже мистър Цандер — обади се Джилбър, потърквайки челото си. — Наистина има начин да се забави хода на времето. Като се ускори движението. Но, господин Цандер, за да получите такава разлика между времето на Земята и времето в ракетата, трябва да постигнете скорости, близки до скоростта на светлината.
Цандер кимна.
— Не твърдя, че със сигурност ще успея, но мисля, че съм близо до успеха — каза той.
— Лъчева енергия? Радиовълни? Атомна енергия? — отрупаха го с въпроси.
— Засега това е тайна — отговори той. — И ако успея наистина да постигна такива скорости, тогава ще можем да посетим не само една, а много планети и лично да се уверим има ли на тях условия за живот.
— И таз добра! — възкликна Кинбрук с иронична усмивка. — Ако летите със светлинна скорост, за секунда и половина ще стигнете и отминете Луната, а за осем минути и половина ще идете на Слънцето.
— Точно така — започна Джилбър, — ако летите със скорост, близка до светлинната, времето в ракетата ще протича по-бавно от времето на Земята. За една година, изтекла за нас в ракетата, на Земята ще минат може би десет или дори сто години.
Разговорът се оживи. Освен астрономите и Цандер никой друг не разбираше как е възможно времето да тече ту по-бързо, ту по-бавно, но всички бяха крайно заинтригувани от тази мисъл. Какво нещо — да имаш власт над времето на Земята, да го ускоряваш или забавяш по желание!
— Когато след месец-два се върна на Земята, ще заваря моя Ото грохнал старец, а аз ще си бъда млада, нали, господин Цандер?
— И ако на Земята събитията се развият неблагоприятно, можем на друга планета да положим основите на ново човечество — обади се Шнирер, който през цялата вечер бе мълчал. — Да създадем нова цивилизация, без машини, без техника.
„Сто години срещу две! — помисли си Стормър. — За това време всичките ми завистници, врагове и съдии ще измрат и досието ми в съдебните архиви ще изгние. Чудесно, дявол да го вземе! И щом като всички неприятности изчезнат, ние ще забавим полета — ще ускорим хода на времето, за да не изостанем много от живота на Земята, и ще се върнем в най-удобния за нас момент.“
— Предпочитам да се върнем на Земята и да заварим „мохиканите“ като победители — каза той. — Но ако въпреки очакванията се наложи да кацнем на някоя планета, добре би било да се погрижим за ново човечество. Предлагам следното. Да вземем с нас цялата, тъй да се каже, квинтесенция на необходимите практически знания. Ще изложим в резюме всичко полезно от математиката, астрономията, медицината, биологията, ботаниката, географията…
— Боя се, че там няма да ви свършат работа земните познания по ботаника, зоология и география — обади се Джилбър. — На новата планета ще се наложи да създадете друга ботаника и география.
— И тъй, предлагам да вземем със себе си цялата „сол на Земята“ в синтезиран вид — продължи Стормър. — Можем да поръчаме на специалисти да съставят такива резюмета, всеки от своята област, да се отпечатат книги с миниатюрен шрифт върху съвсем тънка, но здрава хартия или микрокниги. Ботаниката и географията посочих само за пример. Мисля обаче, че и земните знания по ботаника, география и история няма да са излишни. Нима за бъдещите обитатели на Венера не би било интересно да знаят нещо за Земята? Но минавам към най-важната част от моя проект. Съвсем естествено е новото човечество на новата земя пак така да се дели на класи. Но това деление трябва да е още по-рязко. Там хората от нашия кръг трябва да заемат господствуващо положение. А потомците на прислугата, на разните механици и другия помощен персонал, който ще вземем със себе си, трябва да ни бъдат роби. Ще създадем каста на „мъдрите“, „просветените“, а робите трябва да останат необразовани, неграмотни. Ние ще им заповядваме, а те ще се подчиняват, защото без нашите знания те ще са слаби и безпомощни. Само ние ще знаем как се строят къщи, машини…
— Машини ли? Пак ли машини? И там машини? — изписка Шнирер. — Искате да погубите и новото човечество? Да пренесете тая зараза, тая чума на новата земя? Машините са изобретение на дявола, което доведе земното човечество до пълна катастрофа! В никакъв случай няма да се съглася на това безумие! Класите може да си останат, дори е наложително. Само робството е могло да осигури на древните философи необходимото за размисъл свободно време. Нека бъде робство, но смекчено от патриархални отношения. Живот близо до природата! Натурално стопанство! Никакви градове! Чрез неестествено разрасналия се Берлин ние, немците, сами създадохме оръдието, разрушило държавата, когато това оръдие — Берлин — попадна в ръцете на екстремисти, на анархистично настроените маси. Никакви фабрики и заводи! Никакви градове! Само ферми, ливади, овчарчета, ручейчета… Философия на съзерцанието, а моралът…
— Християнски! — вмъкна епископът.
— Да, християнски — съгласи се философът. — Твърде удобен е за нас. И знаете ли, аз съм на мнение да оставим тук земната история и география. Ние можем да създадем нова история — за висшите същества, дошли от „небето“. Ще имаме авторитет на божества. Мъдро и великодушно ще управляваме робите си. Те ще пасат нашите стада, ще обработват лозята ни и в неделните дни заедно с нас ще възхваляват както всевишния, така и нас. Спокоен живот в лоното на природата. Без работнически проблеми, стачки и революции! Златен век! Рай!
— И бб… без ни… никакви банки, ттт… търговски сделки? Ппп… пълна скука! — възкликна Маршал.
— Без търговия животът губи смисъл. Но ние с вас ще внесем тази корекция, бароне — каза Стормър на Маршал, — и вярвам, че уважаемият професор Шнирер ще приеме такъв компромис. Защото вие, господин Шнирер, не отричате частната собственост, нали? А има ли частна собственост…
Между философа и банкерите започна спор. Никой не забеляза как Цандер стана и излезе от залата на предците. Бъдещото социално устройство на новата земя нямаше връзка с предстоящия полет. Пък и всички тези пререкания му се струваха съвсем излишни.
Ханс излезе от дома на Винклер и се отправи към гигантската подкова. Тя се виждаше отвсякъде.
Момъкът крачеше по заледения път и си мислеше:
„Подковата прилича на камертон. Не по-ниска е от Айфеловата кула, дори може би е по-висока. Вилица-небостъргач…“
Гъст облак закриваше подковата наполовина.
„Триста метра… Издига се на планина, висока пет-шест хиляди метра над морското равнище. Грандиозна кула. Но защо ли са я построили? Винклер не каза. Ще се опитам сам да разбера… Някога Мопасан се е оплаквал, че Айфеловата кула е грозна и го потиска. Естествено за онова време тя е изглеждала груба и грозна с масивната си конструкция. Била е построена като «символ» на Световното парижко изложение. И все пак, ако Мопасан беше инженер, сигурно би се преизпълнил с почит и уважение към Айфеловата кула. За времето си тя е била чудото на строителната техника. На нея има астрономична обсерватория, метеорологична служба, физичен кабинет и мощна радиостанция. Вероятно и подковата е построена за подобни научни цели.“
Облаците бавно отплуваха на запад. Върхът на подковата ясно се очерта в бистрата синева на небето. Вдигнал глава, Ханс внимателно я разглеждаше, но неочаквано стъпи накриво и падна. Чу се гърлен смях и напевна реч. До Ханс се бяха изправили индианци, наметнати с прокъсани одеяла, през които прозираха голите им тела. Ханс се усмихна. Индианците също му се усмихнаха, разкривайки белите си зъби. Те му сочеха ту върха на подковата, ту заледения път. Да, да. Ханс се беше заплеснал. Съзнавайки грешката си, той смутено кимна и се изправи на крака. Индианците си тръгнаха, като му подвикнаха нещо, очевидно някакво предупреждение. Минаха четирима негри, нарамили огромна греда. „Механизация!“ — промърмори си Ханс. Отдръпна се настрани и като се подпря до някаква къща от лъхащи на бор греди, отново вдигна очи към подковата. Върховете й бяха съединени с тънка като нишка площадка. От нея се издигаше антена.
„Ами да, това е метеорологична обсерватория и радиостанция. За полета трябва да се проучат атмосферните условия на Стормър сити…“
Изведнъж Ханс съгледа падаща надолу черна точка. Тя се движеше плътно до едното рамо на подковата.
„Я виж ти! Изглежда, подковата е не само радиостанция и метеорологична служба, но и лаборатория за изследване на падащи тела.“
Черната точка стигна до кръглата част на подковата, мина по инерция до основата на другото рамо, издигна се, падна, отново се издигна и така продължи като махало „със забавящи се колебания“. Когато най-сетне спря в центъра на кръглата част, Ханс видя, че това беше вагонетка. Може би в нея имаше хора. Добре би било да се полюлее на тази люлка! Да, трябва. Защото полетът с ракетата също е излитане и спускане. Излитане от Земята и спускане на някоя планета… „Да, трябва да се изследва как влияе безтегловността върху човешкия организъм…“ Ханс почти тичаше към подковата. Но тя бе още далече. Той видя, че от асансьора излезе някакъв мъж и бегом се отправи към кантората на Колинз.
Ханс стигна запъхтян до масивната бетонна основа на подковата. Вагонетката вече пълзеше нагоре като асансьорна кабина. Момъкът бързо се качи на бетонната площадка и погледна закръглената част. Имаше две релси. А радиусът на кръглия участък бе петнайсетина метра. Ако височината е триста метра, излитането и падането би трябвало да продължат цели петнайсет секунди. Не е зле. Но дявол да го вземе! При височина триста метра и радиус на окръжността петнайсет се получава четиридесетократно претоварване от центробежната сила. Можеш да се сплескаш…
Под площадката нещо изщрака, забуча и Ханс видя, че едното рамо на гигантската подкова се отдалечава от другото. Радиусът на закръглената част се увеличи до шейсетина метра. „Това вече е друго. Сега натоварването ще бъде само десет пъти по-голямо. Почти каквото изпитваш при спускане по стръмен наклон.“
Моторите на съоръжението отново забръмчаха. Радиусът се намали до двайсетина метра. „Дано само не изпусна този рейс…“ Ханс бързо влезе в постройката, над която се проточваха въжетата на асансьора. Подаде синия си билет на метиса, облечен в яке от еленова кожа. Той кимна и мълчаливо му посочи кабината. Ханс влезе в асансьора, кабината трепна и започна да се изкачва.
Ханс имаше чувството, че се издига с въздушен балон. Пред очите му отново се разкри целият Стормър сити. Скоро отвъд планинския хребет се показа и океанът. На север, изток и юг се простираше огромният масив на Андите.
Асансьорът спря. Ханс излезе на открита площадка. Уф! Тука беше още по-студено. И какъв пронизващ вятър! Но иначе пък всичко се виждаше като на длан. На широката площадка, която от долу му се стори като нишка, съединяваща раменете на гигантския камертон, бяха монтирани ветропоказатели, анемометри, барометри, термометри… Ханс усети как лицето му пламва от ледения вятър. Трябваше по-скоро да влезе в заслона! Посрещна го пълен мъж. Кимна му като на стар познат. Сигурно Винклер го бе предупредил по телефона. Разбира се, Ханс можеше да разгледа всичко и да слезе.
В центъра на помещението имаше люк, над който стоеше кабината, готова за спускане. Вратата й бе отворена. Ханс надникна и влезе; вратата веднага се затвори. Вътре бе по-топло. Гореше електрическа крушка. Прозорци нямаше. Подът бе покрит с линолеум. Стената до вратата бе заета с клетки с опитни животни, птици, насекоми. С подобни клетки бе запълнена и стената от лявата страна. До срещуположната стена бе поставена теглилка. А до четвъртата висеше въжена люлка. До люлката имаше три завинтени за пода удобни кресла с колани като в самолетите, а в ъгъла — пружинна теглилка с особена конструкция и циферблат със стрелка, отбелязваща промяната в теглото.
„Пружинна теглилка — каза си Ханс. — Ясно: блюдата на обикновената няма да променят положението си, независимо от товара върху едното или другото блюдо, защото и двете тела в еднаква степен губят теглото си. Само пружинна теглилка би отбелязала загубата на тегло при падането.“
В дълбоко кресло седеше пълен, едва побиращ се в него мъж с лъснало от пот плешиво теме. Пред него стоеше лекар, висок и охранен, с бръсната глава. Плешивият дебелан дишаше тежко и уплашено го гледаше, като пациент, комуто предстои операция.
Ханс поздрави и показа на лекаря синия билет.
— Може ли да участвувам в опита? — попита той.
— Моля! — отговори лекарят и продължи да уверява шишкото, че полетът не крие никаква опасност и няма да му навреди. — Ще легнете в люлката, така ще ви бъде по-удобно. Аз ще седна в креслото до вас и ще следя пулса ви и кръвното налягане. Не, не за да предотвратя нещо опасно. Просто ще направя научни наблюдения, за да стигнем до нужните изводи. Ние обобщаваме тези наблюдения и ги предаваме на главния инженер, който ще ги вземе предвид при своите технически изчисления и конструкции: например какво ускорение е допустимо при излитане, по какъв най-целесъобразен начин да се избегнат сътресенията и тем подобни.
— Значи може да има сътресения? И сигурно доста силни? — ужаси се шишкото.
— Не по-силни, отколкото в трамвая — побърза да го успокои лекарят.
С помощта на Ханс той намести дебелака в люлката и здраво овърза едрото му тяло.
Ханс се настани в близкото кресло, стегна коланите и погледна под око съседа си. Шишкото нервно пуфтеше и мърмореше нещо. Лекарят също се върза с коланите на креслото си и хвана един лост.
— Готови! Тръгваме.
— Не! Чакайте! Не искам! — закрещя шишкото.
Но вече бе късно. Ханс усети как сърцето му примира. Тялото му олекна. Той вдигна ръка. Никакво усилие, сякаш не я вдигаше, а сваляше. Дори още по-лесно. Защото при сваляне на ръката все пак се напрягат някои мускули. Като във вода. Не, като в безтегловното, безплътното пространство, когато сякаш и самото тяло се превръща в пространство. Една след друга минаваха секунди… Лекарят следеше пулса на шишкото. Ханс се вслушваше в ударите на сърцето си. Малко позабавени, но общо взето, всичко бе наред. Жалко, че нямаше прозорец… Стрелката на големия хронометър наближаваше цифрата осем.
— Сега идва закръглената част. Дръжте се здраво! — предупреди лекарят.
Изведнъж Ханс усети, че тялото му сякаш се налива с олово. От краката по гърба към главата. Такава тежест, че му бе трудно да диша. Ръцете и краката му бяха като парализирани. Не можеше да помръдне глава. Шишкото се разписка… Но ето че оловото започна да изтича. Миг на нормално състояние. И отново секунди на безтегловност — кабината се спускаше по второто рамо. И отново невидима тежест притисна тялото и гърдите. Неприятно усещане! Добре, че при всяко разлюляване на „махалото“ тези усещания стават все по-краткотрайни и слаби. Ето и краят. Кабината спря. Шишкото дрезгаво изруга. Челото му бе мокро от пот. Вратата се отвори. Лекарят побърза да развърже пациента си. Той бе толкова разярен, че не можеше да говори, а само пулеше очи и правеше такива гримаси, сякаш ей сега ще се нахвърли върху лекаря. Скочи и изхвърча навън като фурия.
При вратата се струпаха негри и индианци. Шишкото ги беше развеселил. Свежият въздух му бе възвърнал дар — словото и той пискливо бълваше ругатни, комично размахвайки ръце. Цветнокожите зрители се заливаха от смях като деца на цирк, с което още повече го вбесяваха. Той проклинаше и „Ноевия ковчег“, и самия Ной, и всички, които бяха измислили тази дяволска щуротия. Предпочитал на шиш да го пекат, но нямало да прекрачи прага на ковчега.
— Искам си парите! — крещеше той.
— Нали знаете, че според устава на дружеството парите не се връщат. Можете само да продадете акциите си, ако намерите купувач — каза появилият се изневиделица търговски директор Колинз.
— Не ми трябват купувачи! По дяволите и парите, и всички вие тук заедно с „ковчега“! Къде е самолетът ми? — И тръгна към летището. Колинз не сметна за нужно да го задържи.
— Какво му е? — обърна се той към лекаря.
— Нищо особено — отговори лекарят. — Не бих искал никого да обидя, но тези милиардери се държат като истерични госпожици. Вижте таблограмата му. Работата на сърцето преди опита седемдесет и четири удара в минута, след опита — седемдесет и два. Артериалното налягане: преди опита — сто и трийсет, след опита — сто и шейсет. Малко забавяне в пулса и известно увеличение в артериалното налягане. Смятам, че ако извършим наблюдение над него, когато е в кабинета си в банката, то в продължение на един ден по време на борсова треска ще отбележим доста такива колебания в сърдечната дейност.
Колинз обаче си мислеше за друго и го прекъсна:
— Знаете ли, ще трябва да се откажем от експериментите с нашите акционери. Защото някой като този не само ще се откаже, но и ще се раздрънка пред другите. Стига толкоз. Има достатъчно материал за Цандер. Вие сте лекар и сам ще можете да определите дали даден кандидат е годен за полета.
— Боя се, че ще дойдат толкова грохнали кандидати, които ще са годни по-скоро за крематориум, отколкото за полет в космоса.
— Не говорете глупости! — строго забеляза Колинз. — Абсолютната гаранция при полета с ракетите е не само реклама за нас, но и цел. Задачата на Цандер е да направи ракетата удобна и безопасна като бебешка люлка. И той ще го постигне, иначе няма да оправдае парите, които изразходваме за всички тези опити.
Колинз рязко се обърна и заплува с дългополия си кожух към своята канцелария.
Този ден Ханс обиколи всички съоръжения, изпробва върху себе си всички „атракции“ на необикновения лунапарк. Качи се на сен-сирската въртележка[12], за да разбере как ще му се отрази и какво изпитва човек при издигане, спускане, наклоняване, обръщане. Искаше да постигне рекорд по издръжливост при претоварване и се въртеше с бясна скорост. Мнозина се мъчеха да му съперничат, но той победи всичките си цветнокожи и бели съперници. Наистина, когато слезе от въртележката, доста се олюляваше.
Най-силно впечатление му направи помещението с форма на цилиндър, който се въртеше около оста си и се движеше в кръг. В него се изучаваше така нареченото „кориолисово ускорение“. Когато Ханс се приближаваше до стената, където центробежната сила бе най-голяма, цялото му тяло сякаш се наливаше с олово. И щом обърнеше глава, имаше чувството, че цялото помещение потъва или се издига като каюта на кораб при силно вълнение. Доста неприятно усещане. То зависеше, както по-късно му обясни лекарят, от съответния център в главния мозък, който при продължително въртене създава усещане за равновесие. Сякаш човек забравя, че се върти, и когато обърне глава, добива впечатление за допълнително въртене.
Близо до стената центробежната сила, насочена настрани, беше пет пъти по-голяма от силата на тежестта и Ханс неволно „напираше“ към стената. Получаваше пристъпи на морска болест. Големи усилия полагаше, за да държи главата си изправена и да се добере пак до центъра на помещението, където всички неприятни усещания тутакси го напускаха.
Той си правеше и най-различни експерименти: опитваше се да пише върху масичката, поставена в центъра, да сяда и да става. Не можеше да контролира движенията си. Чувствуваше тялото си някак чуждо, то не му се подчиняваше, сякаш се бе озовал в друг свят, с други закони на движението и равновесието. Но за разлика от Блотън това за него не беше спорт. Той упорито се тренираше. Знаеше, че при истинския полет с ракетата ще трябва да помага на Винклер и Цандер, да работи при подобни необичайни условия, докато останалите пътници ще лежат, неспособни за нищо друго, освен да пъшкат и охкат. Ханс имаше предвид не само „Ноевия ковчег“, но и бъдещите полети със „собствени“ ракети. И стоически понасяше всички изпитания, на които сам се подлагаше.
По-късно се наложи да прекара доста дни в същото положение.
Ханс наблюдаваше как се отклонява струята на течностите, въздушната струя, движението на насекомите и дребните животни.
Немалък интерес предизвика у него и въртящото се стъклено кълбо. То бе подобие на „космическо жилище“, в което се изследваше поведението на човека и животните при действието на центробежната сила. Слънцето, което грееше от безоблачното небе, го изпълваше с топлина и даваше живот на растенията, посадени на неговия „екватор“. Въртеливото движение създаваше при стените центробежна сила, превишаваща земното притегляне, и там растенията никнеха не нагоре както обикновено, а настрани, от стените към центъра на кълбото. Ханс наблюдаваше тяхното развитие.
Имаше и клетки със зайци, кокошки, котки. Очевидно животните не усещаха необичайното си странично положение. За тях стените на кълбото бяха „долната част“, земята. Зайците спокойно си подскачаха в клетките или гризяха зелеви листа и моркови, а кокошките снасяха и мътеха яйца. Водата в чашките „стоеше“ отвесно по отношение на земята и не се разливаше, не се изсипваше и зърното от паничките. Когато Ханс заставаше в центъра на кълбото, всички животни и растения се намираха в перпендикулярно положение спрямо него и сякаш легнал върху отвесна скала, той гледаше отгоре обитателите на този малък свят. Но щом тръгнеше към „екватора“ на кълбото, постепенно и той възприемаше същото перпендикулярно положение. И виждаше масата в центъра на кълбото така, сякаш бе закрепена за стената на стая.
Тъй като и цялата обстановка в кълбото се въртеше заедно с него, Ханс нямаше главозамайване и дори престана да усеща въртеливото движение. Само когато вървеше по стените на кълбото, необичайното странично положение му напомняше това.
В кълбото се вкарваше само една десета част от нужното количество кислород, но Ханс не се задушаваше. Кислород отделяха растенията от оранжерията, която заемаше шестнадесет квадратни метра площ.
Растенията поглъщаха въглеродния двуокис, отделян от Ханс и животните.
Тук се работеше за получаване на „кръговрат на веществата“, който трябваше да осигури на бъдещите пътешественици всичко необходимо за живот, ако полетът се проточи или се окаже, че на дадената планета няма кислород и храна.
Ханс разгледа и металното кълбо, чиято вътрешност представляваше „междупланетно пространство“. В него се влизаше през двойна врата с камера като в кесон, и то със специални костюми, подобни на водолазните. Цандер бе работил доста време върху тяхната направа. За тази цел е била обзаведена специална лаборатория за създаването на подходяща материя, която да осигури на костюмите абсолютна топлоизолация и достатъчна здравина.
— А няма ли да замръзнем в космоса с тези костюми? — обърна се Ханс към един лаборант.
— Всичко зависи от цвета на дрехите и слънчевите лъчи, така че температурата може да варира от минус двеста до плюс сто и повече градуса по Целзий — каза лаборантът. — Страховете от студа в космоса са преувеличени.
— А какви са тия цистерни? — попита Ханс.
— Изследва се в каква степен повърхността на ракетата отразява и поглъща слънчевите лъчи — отговори лаборантът. — Да влезем в тоя цилиндър. — Влязоха. — Сега тук е тъмно и доста хладно. Цилиндърът е обърнат към слънцето с лъскавата си, лакирана повърхност, която отразява лъчите. Сега ще обърнем цилиндъра откъм черната му матова страна. — Лаборантът дръпна някакъв лост и цилиндърът започна да се върти около надлъжната си ос, при което Ханс и придружителят му трябваше „да вървят на място“, докато цилиндърът спре. Не бяха минали дори две минути, и Ханс усети, че става по-топло.
— Чувствувате ли как Слънцето нагрява цилиндъра? А до повърхността на Земята стигат само половината от слънчевите лъчи, другите се отразяват от атмосферата. Вижте сега.
Лаборантът напипа лоста в мрака и отново го дръпна. Над главите им се отвори прозорец, през който нахлу слънчева светлина. Температурата бързо започна да се повишава.
— Лъчите се фокусират от вдлъбнатото огледало и се насочват към задната стена на ракетата. Като обръщаме ракетата откъм черната или лъскавата й повърхност, ние можем да променяме температурата в нея от двайсет и девет до седемдесет и седем градуса по Целзий. А с помощта на огледала може да се топят метали. Но можем да получим и космически студ. Разполагайки с такава широка температурна скала, Цандер създаде по идеята на Циолковски слънчев двигател. Два скачени цилиндъра последователно се извръщат ту към слънчевата, ту към сенчестата страна. На слънце течността в цилиндъра се изпарява и парата натиска буталото, на сянка — течността и парата се охлаждат.
— Остава още да разгледаме лабораториите, където се изпробват типовете ракетни двигатели, монтирани на дъбово шаси, и шест лаборатории за битово обслужване на пътниците в ракетата.
— Шест!
— Да — отговори лаборантът. — Тук целта не е да създадем някакъв комфорт, а да осигурим всичко необходимо. И най-дребната подробност не бива да се пренебрегва. При обичайни условия много неща не забелязваме, за други просто не се сещаме, и то за „дреболии“, без които можем да загинем в „небесата“ или които могат да причинят огромна вреда, ако не се отстранят.
— Цандер се върна! Отиваме при него! — каза Винклер.
Ханс вдигна глава от книгата. Беше развълнуван. С Цандер бе работил месеци наред. Но за първи път инженерът изобретател го викаше при себе си.
— Защо?
— Сигурно иска да се запознаете по-отблизо. Може би ще ти възложи нещо — отговори Винклер и очите му весело се усмихнаха.
— Добре, да тръгваме.
В Стормър сити Цандер живееше в самостоятелна къща с пристройка. Когато Винклер позвъни, отначало се чу силен лай на куче овчарска порода, после вратата се отвори и възрастен слуга строго измърмори:
— Няма го в къщи! — но позна Винклер, усмихна му се като на стар познат и каза: — Ах, вие ли сте! Заповядайте. Чакайте само да прибера кучето.
Ханс се бе опитвал да си представи как живее Цандер. Виждаше го в кабинет, пълен с чертежи, макети и най-различни други вещи на изобретател. Но беше се излъгал. Малкият кабинет, в който Цандер го покани, бе съвсем скромно обзаведен. Писалище, две кресла, малка въртяща се етажерка с книги и толкоз. Единствената украса бе голям портрет в тъмна дъбова рамка със стъкло, окачен на стената зад писалището. Портретът бе на някакъв непознат на Ханс брадат старец с очила. Под портрета имаше полица от същото тъмно дъбово дърво, на която бяха наредени книги в плътна подвързия със златисти букви. Върху гръбчетата им Ханс прочете „Ziolkowsky“. На писалището имаше комплект писмени принадлежности, настолна лампа и папка с попивателна хартия. Ханс изпита известно разочарование. По-късно Винклер му обясни, че обикновено Цандер работи в пристройката, където са библиотеката му и малката лаборатория. Но в това светилище никого не пуска, дори самият Винклер само веднъж е успял да надникне вътре, и то в отсъствие на домакина.
Цандер приветливо ги посрещна, покани ги да седнат в креслата и след като поприказваха за незначителни неща, зададе на Ханс неочакван въпрос:
— Я ми кажете какво значи полярно уравнение на хиперболата?
Ханс бе учил математика и криво-ляво отговори. Цандер кимна с глава и зададе нов въпрос, на който Ханс се затрудни с отговора. Последваха и други — от областта на химията, астрономията, биологията. Същински изпит. Ханс се смути — най-малко бе очаквал това и му се струваше, че невинаги отговаря правилно и ясно дори за добре познати неща. Нима ще се изложи на този изпит? Но, изглежда, Цандер бе доволен. Кимна, в знак, че е приключил, и каза:
— Имате по-големи познания, отколкото предполагах. Но ако искате да ми станете помощник като Винклер, трябва да учите още.
Ако иска да стане! Ханс бе готов денонощна да работи, за да научи всичко необходимо.
— Свикнали ли сте самостоятелно да се занимавате? — бе зададен нов въпрос. — Винклер ще ви помага, но е доста зает и няма да ви отдели много време. — И обръщайки се вече към Винклер, Цандер продължи: — Мисля, че ще бъде от полза за нашия Ханс Фингер да поживее месец-два в стъкленото кълбо. Наблюденията няма да му отнемат много време, така че ще има възможност да разшири знанията си по математика. В нашата работа не можеш крачка да направиш без математиката.
Цандер поприказва още няколко минути с Винклер по делови въпроси и стана. Аудиенцията бе приключила.
— Е? Не очакваше такъв обрат, нали? — попита Винклер, когато си тръгнаха. — Ще се наложи да поседиш в единична килия.
Месец-два затворен сам! Тази перспектива никак не бе приятна на Ханс. Искаше му се по-скоро да разгледа града, необикновените лаборатории и съоръжения. Та нали бе видял само една малка част.
— На всичко ще му дойде времето — утеши го Винклер. — Сега ще прекараш още един ден „на свобода“ и от мен да мине, утре сутринта ще пообиколиш да разгледаш нещата, които още не си видял: да речем, лабораторията, където се изследват различни вещества, друга една лаборатория — там пък се изпробват начините за охлаждане на двигателните дюзи. За утре това ще ти бъде достатъчно.
— И какво ще правя в моя затвор?
— О, пребиваването ти там ще бъде доста своеобразно! Чрез теб ще бъде проверено дали човек може да живее в условията на изкуствено създадения кръговрат на веществата. Щом получиш необходимите разяснения, ще влезеш в кълбото и херметичната врата ще се затвори. Но вътре има телефон, по които ще поддържаме връзка. Ще си вземеш книги, учебници, тетрадки.
— Но с какво ще се храня там?
— Ще се наложи известно време да караш на вегетарианска храна. Ще ядеш зеленчуци и плодове от оранжерията. Ще имаш на разположение електрическа печка и чайник.
— А вода?
— Утре ще получиш отговор на всичко. Отделните продукти на твоя организъм ще се преработват. Изпражненията ще отиват за наторяване; урината, след като мине през почвата и растенията, през газове, хладилници и филтри, ще се превръща в чиста вода. Вода ще се получава и от охладените пари при дишането — твоето, на растенията и на „другарите ти по затвор“ — животните. Ще трябва да се грижиш за тях — да им даваш храна и вода. Кислород ще набавят растенията, които пък ще поглъщат издишвания от тебе и животните въглероден двуокис. С една дума, ако плановете се окажат верни, ти ще имаш всичко необходимо. Аз ще те навестявам. Почувствуваш ли се зле, ще прекратим опита. Вземи си бележник или тетрадка, където да записваш най-важните формули, сведения от теорията на реактивните полети, справочни данни, изчисления. Това е съвет от Цандер. Такава тетрадка ще ти бъде от полза.
Ханс кимна и попита:
— Впрочем я ми кажи на кого е портретът, окачен в кабинета на Цандер? На баща му?
Винклер се засмя.
— Да, в известен смисъл на баща му. А всъщност това е прочутият учен самоук Циолковски, бащата на космонавтиката. Не „баща“, по-скоро „дядо“ на многобройните си последователи: Робер Ено-Пелтри, Робърт Годард, Херман Оберт, Валтер Хоман, Пирке, Дебус и нашия Лео Цандер[13]. Вече съм ти говорил за този забележителен човек. Скромен провинциален учител, който съумява да се издигне до „космически“ висини в теоретичната мисъл. Този Колумб на звездните светове теоретично набелязва в общи линии целия път, по който ще се стигне до междупланетните полети. Той показва на човечеството пътя към космоса. Още през 1903 година издава труд, в който дава всички теоретични изчисления за космически полети; но руското царско правителство с нищо не го е подпомагало.
— Значи неговите трудове са наредени на полицата под портрета?
— Да. Цандер не се разделя с тях.
Този ден завърши с ефектна гледка: в дванайсет часа през нощта от планинската площадка, обърната към океана, бе пусната първата пробна ракета без хора, със записваща автоматична апаратура. Двуметровата ракета, изправена почти отвесно, излетя леко наклонена към океана.
На опита присъствуваха Цандер, Винклер, Ханс, Блотън и няколко сътрудници на Цандер. От пръв поглед не се разбираше, че ракетата ще излети под ъгъл, и затова Блотън попита:
— Ами ако падне върху нас?
Цандер усмихнато отговори:
— Преди много години, през седемнайсетото столетие, монахът Мерсен и военният Пти направили следния експеримент: изправили това вертикално, поне така им се струвало, и стреляли — искали да разберат дали гюлето ще се върне на земята. Няколко пъти повторили този опасен експеримент. Но понеже не били достатъчно опитни да изстрелят гюлето така, че да падне точно върху тях, решили, че имат пълно основание да твърдят, че е увиснало във въздуха и без съмнение ще остане там още дълго време. Не само тогава, но и в наши дни едва ли би се намерил специалист, който безукорно да калиброва оръдие за такъв опит, че то да стреля съвсем вертикално. А сега се дръпнете настрани. Пускам ракетата.
Всички се оттеглиха и притихнаха в очакване. На тъмното небе блещукаха звезди. Новият месец светеше почти в центъра на небосвода и човек имаше чувството, че ракетата се отправя на пътешествие до Луната. Чу се взрив. Тътенът, отразяван с многократно ехо от скалите, разтърсваше въздуха. Огнена диря проряза пространството. За миг сякаш златист мост свърза планинската площадка с небето. След секунда тази комета, създадена от хората, прибра опашката си, превърна се в малка звезда и угасна във висините. Цандер впери очи в хронометъра и като отброяваше секундите, каза:
— Горната граница на тропосферата… Излиза над стратосферата… Връща се…
На другата сутрин цяла флотилия моторници отплува в океана, за да търси падналата ракета. Но Ханс, колкото и да му се искаше това, не можеше да вземе участие в търсенето. След като разгледа с Винклер няколко лаборатории, разбира се, без да има време да се запознае с всички „цехове“ на огромния „звездолетен завод“, взе подбраните от Винклер книги, една тетрадка, автоматична писалка и тръгна за своя стъклен затвор, където трябваше да престои дни наред.
— Всичко това е ужасно! — възкликна лейди Хинтън. И притиснала с пръсти слепоочията си, каза: — Елен, дай ми одеколон!
— Защо не разтъркате слепоочията си с ментоловия молив? — попита доктор Текер.
— Не по-ма-га-а! — раздразнено отговори тя. — Това клатушкане ще ме убие. Защо корабът стои на едно място? Когато върви, не се клатушка толкова.
Трябва да пестим горивото, госпожо — сънено се обади от креслото си Стормър. — Има мъртво вълнение. На стотина мили от нас е минал циклон… А баронът направо легна болен. Говори само с междуметия.
— Не мога… Лошо ми е!… — проговори Елен с глух глас. Лицето и бе добило зеленикав оттенък. Тя притисна кърпичката до устата си и с конвулсивно потръпващи рамене бързо се отдалечи.
— Ох! — шумно въздъхна лейди Хинтън. — Тежко е да си изгнаник на нашата възраст! Без дом, без приют и надежди…
— Аз пък предпочитам да съм изгнаник, а не гниещ труп. Да! — възрази Стормър, като изсмукваше един нар. — Ако не бях толкова прозорлив, сега навярно щяхме вече да гощаваме червеите в гробищата.
— Дори косъм не може да ти падне от главата без божията воля! — назидателно отбеляза епископ Йов Уелър.
— Ами защо не останахте в Лондон, ваше преосвещенство, да поверите буйните си къдрици на божията воля?
Лейди Хинтън потръпна от тези „кощунствени“ думи. „Демоните на войната и революцията се развихриха“, както се изрази Шнирер, преди да бъде завършена ракетата и построен гигантският моторен кораб. Стормър успя да наеме от пристанището спрелия на котва презокеански параход, с който акционерите, участници в бъдещия междупланетен полет, отплуваха в Тихия океан.
— Наоколо е само вода. Ние сме беззащитни, нямаме оръжие и всеки ни вижда… — продължи да хленчи лейди Хинтън.
Очевидно Стормър се ядоса.
— Започвате да халюцинирате, а? — почти й подвикна той. — Кой ни вижда? Изобщо кой може да ни гледа? Океанът е пуст както през първите дни от сътворението на света. Пък и кой ще ни търси сега? Никой не се интересува от нас, повярвайте ми. Океанът не е нито Оксфорд стрийт, нито Пикадили. Има свои оживени и безлюдни места. Ние сме точно в центъра на триъгълника, образуван от пресичането на големите презокеански пътища: от Йокохама — Япония до Валпарайсо — Южна Америка; от Уелингтън — Нова Зеландия до Панама и от Панама, покрай бреговете на Южна Америка към Магелановия проток. Стотици километри ни делят от западните брегове на Южна Америка. Нито един кораб не минава по тези места, освен някой ветроход, отвлечен от циклон. Но те не са опасни за нас. А всички презокеански параходи имат радиостанции. Сами известяват приближаването си. Ние имаме радиопеленгатор. И специална мачта, от която дежурните наблюдават хоризонта. Нашият параход е от най-бързоходните. Така че само от военен кораб не можем да избягаме. В края на краищата имаме и хидроплани. Целият ценен багаж отдавна е изпратен на съхранение в Андите.
Тъй като лейди Хинтън се сърдеше, че Стормър сити не бе наречен на нейно име, Стормър избягваше да я дразни и в нейно присъствие говореше за града описателно: „онзи град сред планините“, „града, в който се строи ракетата“.
— В случай на голяма опасност винаги можем да се качим на хидроплана и да отидем там.
— Но защо не го сторим още сега — да заминем за тоя ваш Стормър сити? — попита лейди Хинтън.
— Защото хотелът там още не е готов. А в работническа барака вие няма да искате да живеете. Пък и тук, повярвайте ми, е по-безопасно. Тук можем да маневрираме. Ако не бяха вашите — „капризи“, искаше да каже Стормър, но се сдържа — вашето крехко здраве, щяхме да слезем по на юг, където вече щяхме да бъдем в абсолютна безопасност. Щяха да „ни виждат“ само пингвините. Но ако идем в Стормър сити и ни открият, преди ракетата да бъде построена, тогава сме загубени. От там може да се избяга само по въздуха. А и няма да има къде да избягаме.
— Божичко! Боже, боже! — трагично въздъхна лейди Хинтън. — Защо ни наказваш така?
— Дим от кораб на хоризонта! — проточено обяви дежурният от мачтата.
— Къде е? Къде? — викна пребледнял епископът и с твърде бързи за своя сан крачки тръгна към борда, вадейки от калъфа призмен бинокъл.
— Още един… три… цяла ескадра!… — продължи да известява дежурният.
Настъпи смут. Чу се рязка команда. Мощните машини на парахода оживяха, корпусът му затрепери. Той започна да завива наляво, като ускоряваше ход.
По палубата претича Шнирер, размахвайки един том на Кант.
— Амели! Какво става? А? Вече?
Олюлявайки се, излезе Елен. Отнякъде изпълзя и баронът. Долната му челюст се тресеше. Той се опита да каже нещо на Стормър:
Стормър му обърна гръб и махна с ръка, сякаш пъдеше муха. И той бе разтревожен, но гледаше да запази самообладание!
Корабът зави на юг и продължи с пълна пара.
— Сега вече всичко зависи от конските сили — промърмори Стормър.
— Може би изобщо не се интересуват от нас — изказа предположение Текер. — Нали има световна война, сигурно японски и американски кораби се преследват в океана.
За първи път лейди Хинтън погледна с благодарност своя лекар. Тези успокоителни думи й подействаха по-добре от всички лекарства. Текер долови благосклонността в погледа й и се възползува от това.
— Ще отида да видя жена си и детето, госпожо, веднага ще се върна — каза той.
— Дали се преследват, няма значение, но ние сме открити и това е лошо — не спираше Стормър. — Неизвестна ескадра ни следва по петите. Ако не успеем да се скрием преди настъпването на нощта, ще загазим.
Настъпи тягостно мълчание. Чуваше се само как вълнорезът пори повърхността на океана и как равномерно бръмчат машините.
Един след друг се нижеха часовете. Слънцето клонеше към хоризонта, разстоянието между парахода и преследващата го ескадра все повече намаляваше.
— Пак добре, че не ни обстрелват! — каза Стормър.
Всички бяха твърде разстроени, за да поддържат разговора.
Капитанът съобщи по телефона, че според неговите изчисления ескадрата няма да ги настигне преди настъпването на нощта. И може би за пръв път от много години лейди Хинтън изпита страшно желание времето да тече по-бързо.
Преди залез-слънце вече с просто око можеше да се различи флагманът. Капитанът смяташе, че това е бързоходен крайцер. Но японски или американски — трудно би могло да се определи.
— И още по-трудно е да се отгатне в чии ръце е командуването — забеляза Стормър. — Всичко на този свят се променя. Капиталистическата довчера страна е станала вече пролетарска република.
Най-сетне благодатната нощ спусна черната си завеса. Ако това би означавало края на драмата, всички можеха спокойно да се приберат в каютите си. Но уви, антрактът е само антракт, който трябва да се използува.
Сега проблемът беше да избягат под прикритието на нощта, рязко променяйки курса. След известно колебание капитанът насочи парахода на изток.
— Х-х… хглупаво е — каза Маршал, на когото нощната прохлада възвърна дар — словото. — На изток ще попаднем на презокеанския, път, който минава покрай южните брегове на Америка.
— А аз смятам — възрази Стормър, — че нашият капитан постъпи много умно. Трябва да се поставиш на мястото на преследвачите и да прецениш кой път бихме избрали. Именно онзи, който вие имате предвид. И точно по същата причина. И вероятно ескадрата ще тръгне на запад. Пътят, по който се движат търговските кораби, не е страшен за нас. Дори е за предпочитане да срещнем някой от тях. Те ще отвлекат вниманието на преследвачите, ако все пак и ескадрата се насочи на изток.
Баронът и Стормър продължиха да спорят.
Очевидно ескадрата се движеше с угасени светлини. Не можеше да се определи на какво разстояние е.
След като даде инструкции и възложи управлението на своя помощник, капитанът събра всички пътници и каза:
— Положението остава крайно сериозно: има вероятност ескадрата да се раздели на три и да отправи корабите си на изток, запад и юг. И утре сутринта да ни настигнат. Вие можете да се спасите чрез една рискована крачка — като тръгнем право на север, стига само да не налетим на ескадрата…
— Но какво да правим? — възкликна епископът.
— Аз смятам, че има само един изход: да се възползувате от нощния мрак и да излетите с хидропланите.
— А вие? — попита Стормър.
— Капитанът не напуска кораба си, докато той е в състояние да се държи на повърхността! — отговори капитанът. — Аз оставам.
Стормър го изгледа с подозрение. Сега на никого не можеше да се вярва.
Може би лично капитанът е съобщил по радиото координатите на парахода?
Започнаха припрени приготовления. Лейди Хинтън бе така изтощена от всичко преживяно, че се наложи на ръце да я внесат в кабината на хидроплана. Бебето на Текер се бе събудило и плачеше. Пътниците нервничеха.
Тревогата попремина чак когато моторът на хидроплана забръмча и той се издигна във въздуха. Всички въздъхнаха с облекчение.
— К… к… като че нещо гръмна? — стресна се баронът.
— Спокойно! — изръмжа Стормър. — Изгърмя тапата на шампанското, което успях да взема.
— Дд-д-дайте една глътка. Ус… с… ссещам гърлото си съвсем сухо!
— Само срещу хиляда златни монети на ръка! — ехидно отговори Стормър. (И баронът го чу как пие направо от бутилката.) — На! — съжали се Стормър и му подаде полупразната бутилка. — Хилядарката ще бъде вписана в сметката ви.
Пред стъкленото кълбо се спря девойка с късо кожено палто и погледна вътре. До малката маса в центъра, свел глава над книга, седеше млад мъж.
„Пътниците са пристигнали“ — помисли си Ханс, когато забеляза девойката. И всеки път, когато кълбото го завърташе с лице към нея, той я поглеждаше. Амели — това беше тя — се чудеше как не му се завива свят.
Първите дни Ханс наистина се чувствуваше зле, толкова силно му се замайваше главата, че дори бе готов да помоли Винклер да го пусне от въртящия се затвор. Но момъкът бе издръжлив, „замесен с добра закваска“. „Какви ли изпитания ме чакат в ракетата! Трябва да свиквам с всичко.“
И свикна. Най-важното бе да не гледа навън, за да не забелязва движението. Здравият му организъм бързо се приспособи към необичайните условия. Повече от месец живееше Ханс в кълбото, хранейки се с плодове и зеленчуци от оранжерията. Както растенията, така и той самият, и животните бяха добре. Наистина за един млад мъж не е достатъчна само растителна храна и Ханс доста отслабна, но ни най-малко не се чувствуваше изтощен. Добре вървяха и заниманията му. Бързо напредваше в математиката, старателно записваше различните си наблюдения и стигна до много интересни изводи. Винклер го „посещаваше“, на няколко пъти идва и Цандер — приближаваха до кълбото и се обаждаха по телефона. Но въпреки всичко Ханс до смърт се отегчаваше в своя доброволен затвор. Момъкът имаше нужда от движение и разнообразни впечатления, от жива практическа работа.
И ето че вчера Винклер го зарадва с новината, че е дошъл краят на този затвор. Кръговратът на веществата е оправдал всички очаквания, предвиденото от Циолковски и Цандер се потвърждава. Трудният експеримент може да приключи. Също така Винклер му съобщи, че в Стормър сити вече пристигат пътниците за предстоящия полет. За изминалия месец строежът на ракетата доста е напреднал, но до завършването й има още много време.
— Сега какво ще ми възложите? — попита Ханс. Гореше от желание да работи „по-близо до ракетата“.
Винклер обаче го разочарова:
— Ще идеш на радиостанцията, която е в строеж. Твърде отговорен сектор.
— Значи ще ставам радист — без особено въодушевление каза момъкът.
— Очаква те много по-интересна работа, отколкото си представяш — успокои го Винклер.
Така или иначе Ханс скоро щеше да напусне своя затвор.
Към девойката се приближи Винклер и й каза няколко думи, като посочи Ханс. Тя се засмя. Винклер отиде при командния лост и го дръпна. Кълбото започна все по-бавно и по-бавно да се върти. И странно нещо, Ханс усещаше все по-силно главозамайване. Когато кълбото спря, той имаше чувството, че се е завъртял със светкавична скорост. Така силно му се замая главата, че той залитна към масата и се вкопчи в нея, за да не падне.
— Виж ти как се е въртял горкият! — чу над себе си гласа на Винклер, който сложи ръка на рамото му. Но Ханс се съвзе и се помъчи да стане.
— Сега всичко ще ми мине — каза той и се усмихна на Амели.
— Я ни покажи как си живял тук — каза Винклер и като дръпна някаква ръчка, отново пусна кълбото в движение.
При спирането не само Ханс се бе почувствувал зле. Всички животни от стената бяха изпопадали на пода по гръб или на една страна и отчаяно ритаха с крака. Птиците пляскаха с криле и жално писукаха. Растенията висяха посърнали, сякаш попарени от слана. Спирането на кълбото бе същинска катастрофа за неговите обитатели.
Но когато Винклер отново го пусна в движение, този малък свят оживя: растенията проточиха стъбла, животните заеха местата си на стените и се чувствуваха така сигурни и спокойни, както и техните събратя в обикновените зайчарници и кокошарници. От главозамайването на Ханс нямаше и помен. Затова пък гостите не бяха добре, най-вече Амели. Тя с усилие се мъчеше да запази равновесие и да се придвижи до центъра на кълбото. Но някаква сила така я изтласкваше обратно, че ако Винклер не й бе помогнал, навярно девойката щеше да се строполи на пода. Сякаш вървеше срещу силен вятър. И пак същата невидима сила я тласкаше напред, когато тръгнеше от центъра към стените на кълбото.
— Доста забавно — каза Амели, — но аз не бих издържала тук дори един час.
Винклер спря кълбото и когато тримата излязоха навън, отново го пусна в движение.
— Всъщност кълбото изпълни своето предназначение и можех да го спра. Но нека се върти, ще го показваме на новите акционери. А ти, Ханс, ще минеш през още едно изпитание, разбира се, ако си съгласен. Управата на дружеството категорично забрани на мен и на Цандер да се подлагаме на експерименти, които крият дори най-малка опасност за живота. И колкото да ги уверяваше Цандер, че няма нищо страшно, те останаха непреклонни. А други доброволци няма; не се намериха желаещи нито сред служителите, нито дори сред индианците и останалите цветнокожи работници. Дори онези от тях, които летят на „дяволската подкова“, не са съгласни да рискуват.
— И ти ми предлагаш аз да приема този риск? — попита момъкът.
— Ни най-малко. Но по време на престоя ти в кълбото бяха завършени апаратите за предпазване на телата от удар. И трябва да се изпробват.
— Значи аз първи ще ги изпробвам върху себе си? — заключи Ханс.
Водени от Винклер, Ханс и Амели тръгнаха по улиците на Стормър сити. На един площад видяха странно съоръжение. Теснолинейка, която завършваше до пясъчен насип. На релсите имаше вагонетка, а в нея — нещо като метален саркофаг с отвор в капака. Отстрани бе сложен костюм, който приличаше на водолазен. В продължение на сто метра трасето на теснолинейката вървеше надолу по наклон от десет градуса.
Преди да стигне до пясъчния насип, вагонетката трябваше да развие доста висока скорост и да се блъсне в него.
До това съоръжение имаше друго — теснолинейка, чието трасе полегато се изкачваше на един мост. На десет метра от земята мостът прекъсваше.
— Ясно — каза Ханс, — вагонетката трябва да падне върху пясъка заедно със „саркофага“, в който ще бъда аз.
— Но вие ще загинете! Това е чисто самоубийство! — възкликна девойката.
Не е толкова страшно, колкото ви се струва — отговори Винклер. — Сега ще видите.
Винклер се обади на Цандер от най-близката телефонна будка. Скоро на мястото на експеримента дойдоха Цандер, Блотън, Маршал, Стормър, епископът и доктор Текер. Като бъдещ лекар на междупланетната експедиция Текер трябваше да проучва как влияят върху човешкия организъм различните условия при полета.
— На първия експеримент възнамерявах да присъствуват само мъже — каза Цандер. — Надявам се на пълен успех, но може да се случи и нещо непредвидено. Тогава дамите ще се уплашат и ще откажат да „легнат в саркофага“. А ако дори само един пътник се откаже, целият ни труд ще отиде на вятъра.
— Защо дори само един? — попита Стормър.
— Сега ще ви обясня — започна Цандер. — С тези апарати ще пестим много гориво. Ако оправдаят очакванията ми, можем да развием много по-голяма начална скорост. А силното ускорение, ако не се вземат необходимите предпазни мерки, може да предизвика редица болезнени процеси, дори смърт. На един експеримент, при който тежестта превиши десет пъти нормалната, пилотът така пострада, че се наложи цял месец да лежи в болница. Получи конюнктивит на двете очи и нервно разстройство от мозъчно сътресение и капилярен кръвоизлив в мозъка, резултат от рязкото излитане. Циолковски, а по-късно Ринин са правили опити с насекоми и животни. Насекомите леко понасят увеличаване на теглото триста пъти. Пилетата, според Циолковски, могат да издържат стократно претоварване, макар че при експеримента той е стигал само до петкратен размер. Човекът за няколко секунди може да понесе приблизително двайсетократно увеличаване на теглото си. Така че сякаш самата физиология ни поставя някакви норми за ускорението при полета. Но ако човек бъде поставен в среда с плътност, близка до тази на човешкото тяло, може да се допусне много по-високо ускорение без никакви вредни последици. И ето, осъществявайки идеята на гениалния Циолковски, ние конструирахме метален сандък, който се затваря херметически. Пълен е със солена вода, чието относително тегло е еднакво със средното относително тегло на човешкото тяло. Човекът ляга в това водно ложе. Капакът плътно се затваря. Навън е изведена една тръба, през която може да се диша. Ще бъдат изработени и няколко сандъка с особена конструкция, която ще позволява на затворения вътре да извършва определени манипулации, необходими за управлението на ракетата през първите минути на излитането. Тези специални сандъци ще бъдат за мене, Винклер и Ханс. А останалите пътници ще могат спокойно да лежат в сандък като този. Това ще ни даде възможност при излитане да повишим ускорението на ракетата, а следователно и по-бързо да напуснем Земята. Но ако дори един пътник се откаже от хидроамортизатора, тогава, разбира се, ще бъде невъзможно да използуваме ускорение, по-високо от онова, което понася човек. В противен случай този пътник рискува да умре.
— Но колко време ще трябва да се мъчим, преди да постигнем окончателната скорост? — попита Амели.
— Зависи от нас — отговори Цандер. — Ако веднага придадем на ракетата скорост от единайсет-дванайсет километра в секунда, няма да издържим това ускорение дори в нашите хидроамортизатори. Ние ще излетим сравнително бавно. Пет-шест минути ще ни придружават ракети-буксири. А истинската космическа скорост ще развием по-късно. Плавно и постепенно.
— Готов ли сте, Ханс?
— Винаги готов — отвърна момъкът.
За щастие никой не обърна внимание на тази „бунтовна“ фраза. Всички бяха погълнати от предстоящия опит, който изглеждаше твърде рискован.
Около прекъснатия мост се трупаха работници. Нито свирките на надзирателите, нито виковете им можеха да ги върнат на работните места.
Предстоеше изключително събитие.
С помощта на Винклер и Цандер Ханс бързо облече „водолазния костюм“ и легна в хидроамортизатора. Тъй като не всички пътници биха пожелали да легнат във „ваната“ голи или по бански костюми, Цандер бе подготвил леко „водолазно облекло“. Той лично извади дихателната тръба навън и плътно намести капака на „саркофага“, който беше с жлебове и се затваряше херметически.
— Пускай! — нареди той.
Моторът забръмча и вагонетката, теглена от дълго въже, запълзя нагоре. Изкачи се на моста. Стигна до края. За секунда „саркофагът“ увисна на ръба, след което полетя надолу. Амели неволно извика.
Сандъкът се стовари върху пясъка, но не се разби. Всички хукнаха нататък. Стормър наблюдаваше дали ръцете на Цандер не треперят. Но той съвсем спокойно отвори капака. Саркофагът не се беше разбил и това беше най-важното. В ракетата няма да бъде изложен на такова изпитание дори при значително ускорение.
Амели с ужас и любопитство надникна вътре, очаквайки да види смазания труп на Ханс, но момъкът вече се надигаше от своя железен „ковчег“.
— Е, как беше?
— Усетих удара, но все едно насън — отговори Ханс. — С една дума, цял-целеничък съм.
Всички въздъхнаха с облекчение.
— Сега ще пуснем вагонетката по наклона към пясъчната бариера.
— Аз искам да се подложа на този експеримент! — решително заяви Амели. Все още не можеше да си прости, че бе извикала от страх, и искаше да заглади създалото се впечатление.
— Вие сте луда! — възкликна Стормър.
— Не повече от всички вас — отговори тя. — Нима смятате, че в тези сандъци ще се съхранява като някаква скъпоценност само животът на мъжете?
— Да, но това са все още експерименти… И те не са завършени.
— Значи сега ще ги завършим — отговори девойката.
Цандер я погледна и едва забележимо се усмихна.
— Нямам нищо против — каза той.
След няколко минути Амели вече лежеше в хидроамортизатора, готова за път.
— Пускай!
Вагонетката тръгна с нарастваща скорост.
Но в същия миг се случи нещо непредвидено, което едва не погуби девойката. До насипа имаше малък екскаватор, на който се бяха накатерили работници. От тежестта на телата им стрелата на екскаватора неочаквано се обърна. Кошът мина над самия сандък, закачи капака и почти от корен сряза издадената на повърхността му дихателна тръба. Ако тя беше хлътнала навътре, Амели щеше да се удави. Вик на ужас се разнесе сред тълпата. Настъпи паника. Ханс хукна след отдалечаващата се вагонетка, задмина я и хвърли няколко камъка на релсите. Вагонетката дерайлира и се прекатури. Винклер и Цандер бързо дойдоха на помощ, вдигнаха капака и измъкнаха девойката навън. Когато й махнаха шлема, тя завъртя глава и изплю водата от устата си.
— Как се нагълтах с вода! — възкликна Амели. — Какво стана?
Когато й обясниха, тя с благодарност погледна Ханс, който скромно се бе дръпнал настрани.
Всички съветваха девойката да отложи опита, още повече че роклята й бе съвсем мокра. Но тя категорично отказа. Наложи се още веднъж да я пуснат по наклона.
Този път благополучно стигна до бариерата. Ударът бе толкова силен, че сандъкът изхвръкна от вагонетката, но Амели остана цяла и невредима.
Всички отидоха да я поздравят.
— Имате си вече конкурент, сър — обърна се Винклер към Блотън.
— Нищо, засега сър Хенри е ненадминат в стратосферния полет — вместо Блотън отговори Цандер.
— Отивам да се преоблека — каза Амели. — А знаете ли, че е ужасно студено във вашия „саркофаг“: направо измръзнах.
— Наш пропуск, госпожице. Не се сетихме да затоплим водата, а температурата тук, в планините, е около нулата — каза Цандер.
* * *
В града Ханс откри много нови неща. На съседното плато се издигаха високи радиоантени. А на стартовата площадка се чернееше вече огромното вретенообразно тяло на ракетата. По нея пъплеха като мравки работниците, завършвайки електрозаварките. Ханс гореше от желание по-скоро да я види отблизо.
— Ето го първия ни „Ноев ковчег“ — каза Цандер, като посочи ракетата. Тя имаше доста странен вид — приличаше на кит, изхвърлен на брега.
— Дълъг е сто метра. Бронята е от волфрамова стомана.
— Удивително съвпадение! — неочаквано възкликна епископът.
— За какво съвпадение говорите? — учуди се Цандер. — Нима и друг път ви се е случвало да видите подобно съоръжение?
— В Библията пише, че ковчегът на Ной е бил дълъг триста лакти[14], което точно отговаря на сто метра — обясни епископът.
В това съвпадение той виждаше „добра поличба“, за която съобщи и на бъдещите пътешественици.
— Ах, ето какво сте имали предвид… — засмя се Цандер. — Излиза, че аз съм плагиат, използувал чертежите на Ной. За свое оправдание мога да ви кажа, че с това сходството свършва. Ширината на Ноевия ковчег е била, ако не се лъжа…
— Петдесет лакти, а височината трийсет — с тона на „специалист по ковчезите“ заяви епископът. — В него е имало долно, горно и средно жилищно помещение.
— Трипалубен, значи — иронично каза Цандер.
Още навремето, когато посещаваше кръжока по атеизъм, Ханс бе изчислявал обема на митичния Ноев ковчег и се бе оказало, че той не би могъл да побере дори една десета част от всички земни животни, птици и гадини и „всякаквата храна, с която те се хранят“, за тринайсет месеца и двайсет и седем дни — колкото е „плавал ковчегът“.
— Да, ковчегът на Ной е бил по-обемист — продължи Цандер. — Нашият има диаметър само четири метра. Всъщност той е комбинация от двайсет прости ракети. Така наречената „съставна, пътническа ракета от 2017 година“ на Циолковски. Скромният ми принос в нейното проектиране са някои незначителни допълнения и конструктивни промени. Всяка проста ракета съдържа запас от гориво, горивна камера с автоматичен инжектор и прочее. Средното отделение — двайсет и първото — служи за каюткомпания, там няма реактивни двигатели. То е с двайсет метра дължина и четири метра диаметър.
— Ами какви са тия дупки, които спираловидно опасват тялото на ракетата? — попита Стормър.
— Отворите на дюзите. В момента на излитането те ще се превърнат в огнедишащи кратери. През тях излизат продуктите от горенето.
— А аз си представях, че всички ракети се палят откъм опашката — обади се Амели. — Така съм виждала по картинките.
— Да, но аз вече споменах, че това не е една ракета, а комбинация от двайсет прости. Дюзите я опасват като спирала, за да й придадат възможно най-голяма устойчивост при полета. Горивните тръби също са навити на спирала. Отворите на част от горивните тръби са насочени по дължината на ракетата, а на другите — напречно. С тази конструкция тя няма да се лута в пространството като неуправляема лодка.
— А какво помещение определяте за всеки пътник?
— От двайсет кубически метра. Смятам, че при наличието на постоянно пречистващата въздуха инсталация, тази кубатура е напълно достатъчна.
— А къде е оранжерията, за която ни разказвахте? — попита Стормър.
— Готова е, но не е монтирана. Ще се наложи да вземем частите й в ракетата и да я сглобим в космоса.
— А защо не на Земята?
— Защото при излитането би се получило огромно допълнително съпротивление в атмосферата. В сглобен вид оранжерията ще бъде дълга петстотин метра и широка два метра; изработена е от много леки материали. Целият обем на ракетата е осемстотин кубически метра. Тя би могла да поеме осемстотин тона вода. Почти една трета от обема й — двеста и четиридесет кубически метра — ще бъде заета с горивото.
— Не е ли малко? — попита Стормър.
— Предостатъчно е, с него може петдесет пъти да се придаде на ракетата такава скорост, че тя завинаги да изчезне от Слънчевата система.
— Значи това е вашата „машина на времето“, с която ще накарате Земята за една година да свърши всичките си революции, войни и всемирни потопи?
— О, не! За тази цел ще трябва нещо по-силно от обикновените взривни вещества.
Стормър обичаше цифрите и попита колко тежи бронята на ракетата.
— Четиридесет тона. Запасите, апаратурите, оранжерията — трийсет тона. Хората и останалия товар — десет тона… Бронята и всички съоръжения тежат три пъти по-малко от горивото. Заетото с кислород пространство е четиристотин кубически метра. Има ли други въпроси?
— Засега няма. Да, най-важното: кога най-сетне ще бъде готов „ковчегът“?
— Срокът не зависи от нас. Сега е извънредно трудно да се набавят материали.
— Да, за съжаление — въздъхна Стормър.
Това му напомни тревожните събития в света. На едно място стачкуват фабричните работници, на друго — железничарите. В една страна има военно положение, в друга — война, а в трета — революция… Никъде не можеш да избягаш. И току-виж, вместо да литнеш в небесата… паднеш направо в ада.
— Все пак гледайте да побързате, господин Цандер — прибави той почти умолително.
След като разгледаха ракетата, Ханс искаше да продължи обиколката на града. Но Винклер го дръпна настрана и каза:
— Знаеш ли, чака те Луиджи Пучи.
— Че кой е тоя Пучи?
— Особняк, какъвто рядко се среща. Но ти сам ще се увериш. Нашият главен радиоинженер. Цандер го цени много. Има какво да се научи от него. Използувай случая. Но отсега знай, че ще трябва да се примириш с неговите обноски. Иди на летището, там те чака малък двуместен самолет, който ще те откара на радиостанцията. Щом слезеш, тръгни направо по пътеката, посипана с бял чакъл. Никъде няма да се отбиваш.
— Изпращаш ме с толкова уговорки и съвети, сякаш отивам при зъл магьосник и по пътя ме дебнат фантастични дракони.
— Ами то си е, кажи-речи, така. И драконите на Пучи, който е техен повелител, са по-опасни от всички седмоглави змейове от приказките. В десет вечерта ще се върнеш. Самолетът ще дойде да те вземе.
— Добре — кратко отговори Ханс и тръгна към летището.
Намръщеният пилот мълчаливо му посочи мястото в кабината. Малкият самолет се издигна над Стормър сити като сребристо водно конче. Ханс отново видя града от високо — „дяволската подкова“, стъкленото кълбо, в което прекара толкова време, ракетата на стартовата площадка. Но ето че всичко това остана назад. Летяха над скалиста пропаст, отдясно се простираше океанът. Тук-таме се виждаше дим от военни кораби. Отсреща се приближаваше планинско плато с необикновено високи радиоантени. Пилотът изключи мотора и приземи самолета по спирала. Кацнаха на съвсем малка площадка.
Ханс слезе, пилотът мълчаливо му кимна на сбогуване и още щом Ханс се отдалечи на няколко крачки, излетя със самолета, който облъхна момъка със струя студен въздух и газове от мотора.
„Наистина всичко прилича на някакво приключение. Изпращат ме на това мрачно плато като Тезей при Минотавър! — помисли си Ханс. — Защо ли Винклер ме предупреди да не се отбивам от пътеката? И тук мястото е каменисто, не може да има никаква пътека, а те са прокарали с пясък тая «нишка на Ариадна»? Защо площадката за приземяване е толкова далече от радиостанцията? Цели трийсет минути път. Странно, пък и самата радиостанция не се вижда. Само антени стърчат, навсякъде е голо, няма дори едно дръвче или постройка. Но къде живеят хората тук?…“
Ханс се огледа. Вляво, зад малко скалисто хълмче, съзря част от покрива на някаква сграда. До нея можеше да стигне, като за по-напряко мине покрай антените. Но пътеката правеше голям полукръг. Защо? Какво му пречи да си съкрати пътя? Няма огради, нито някаква опасност. Все пак това не е минирано поле.
Докато разсъждаваше така, Ханс неусетно се отклони от бялата пътека.
— Форзихт! Кошом! Фнимавай! — неочаквано чу предупреждение на няколко езика. И зърна рошавата глава и вдигнатите юмруци на някакъв непознат мъж. — Стъпвай точно по бялата черта! — кресна мъжът на развален английски език.
Ханс се върна на пътеката и ускори крачка.
— Ай, млади момко! Не слуша инструкции. Ах! Льошо! — викаше непознатият. Беше възрастен, по шлифер и гологлав.
Вятърът рошеше гъстите сиви кичури на косата и брадата му, развяваше полите на шлифера като криле.
— Е какво? Иска да умре? — И той посочи близката антена. — Милион киловата. Да-а! Около антена силно електрическо поле. Има дърво — става разред, има стълб — става разред, има човек — става разред. Бум! Светкавица. Пепел. А? Ела тук! Ханс Фингер? Млади момче. Комунист?
Ханс се смути от неочаквания въпрос. Пучи заканително му поклати пръст. После здраво го хвана за ръка като малко дете и го повлече след себе си, без да престава да говори:
— Сега ще ти покаже. Радиостанция в земя. И покрит с пласт метал. Къси вълни, огромна мощност, влезе вътре — ще стопи, ще изгори хора. О, каква мощност! Шестстотин хиляди лири за киловат час. Хубаво? А? Маркони не сънувал такова нещо. Скоро става евтино. Цандер добър измислител. И аз измислител. Старият Метюс се хвалил, аз направил. Пучи плюс Цандер — голяма сила. Електроенергия без жица! Фнимателно! Сега ще изключи работа на станция. Тогава може да върви нататък. Изпращане на електричество по радио. Самолети, складове с бомби, армии — край! Лъчи на смърт! От ракета! Срещу Червена армия! Финита!
„Виж ти какво кроят!“ — помисли си Ханс.
— Комунист умре! Хо-хо-хо! — крещеше Пучи, сякаш неговите „лъчи на смъртта“ вече бяха унищожили комунизма.
Несвързаната му реч приличаше на бълнуване и Ханс с големи усилия успяваше да го разбере. А всичко се свеждаше до следното:
Пучи бе предложил на акционерите от „Ноевия ковчег“ да се построи междупланетен кораб, който да се движи с електричество от Земята, предавано чрез земното магнитно поле. Шест мощни станции трябваше да изпращат радиовълни в небесното пространство и да зареждат кораба с положително или отрицателно електричество, в зависимост от това, дали той трябва да се отдалечава, или приближава към Земята, Луната или други планети. В научно отношение проектът бе издържан, но компанията не се реши да го приеме. Акционерите се уплашиха от колосалните разходи. И най-важното — такъв звездолет изцяло би зависил от енергийния си източник на Земята. А именно тя бе най-несигурното място в Слънчевата система. Току-виж, комунистите превземат всички радиостанции, изпращащи лъчите.
Тогава Пучи предложи друг проект — неговите „лъчи на смъртта“ да се използуват срещу болшевиките, като се изпращат между другото и от звездолета. Проектът му бе да се насочват успоредни Х-лъчи, чрез които да се йонизира въздухът и той да се превърне в невидим електрически проводник между станцията и обекта на нападението. Този проект на автора — яростен антиболшевик — заинтересува членовете на дружеството. С него се зае и „Лигата за борба с болшевиките“. А що се отнася до изпращането на Х-лъчи от звездолета, Цандер се обяви против: по онова време не бе предвиден толкова мощен енергиен източник на кораба. При това „ковчегът“ трябваше да се превърне от евакуационен кораб в боен и да бъде в непосредствена близост със Земята, а следователно изложен на всякакви случайности като действуваща бойна единица.
— Не забравяйте — подчерта Цандер, — че родина на звездолета са Съветите. Там възникна идеята за реактивните двигатели и научно се разработи теория за тях. Циолковски стана център на безчислена плеяда съветски специалисти — негови ученици. Ами ако Съветите изпратят цяла ескадра звездолети срещу „Ноевия ковчег“, когато се включи в бойните операции? Пътниците на „ковчега“ ще пострадат!
Нито Пучи, който разказа това на Ханс, нито самият Ханс знаеха, че Цандер, изразявайки подобно предположение, не беше съвсем обективен. В него бе проговорил традиционният му пацифизъм. Като учен той не искаше трудът му да бъде използуван за военни цели и унищожение. Милитаризирането на звездолета би стеснило чисто научните задачи, които си бе поставил. Но съображенията му бяха съвсем сериозни и изглеждаха още по-убедителни за пътниците на „ковчега“, тъй като в момента те нямаха никакво желание да се излагат на военна опасност. Нали именно за да избягат от всички тези войни и придружаващите ги опасности бяха решили да напуснат Земята?
А на Пучи бе казано, че „лъчите“ му могат да се използуват при специално построени военни звездолети или по-точно реактивни въздушни кораби. За „Ноевия ковчег“ неговите знания и опит ще бъдат полезни в друго отношение: той бе поканен да оглави работата по осъществяването на свръхдалечна радиовръзка на „ковчега“ със Земята. Пучи бе доста компетентен в тази област и наистина щеше да окаже ценна помощ.
За пътниците на „ковчега“ бе необходимо да знаят как се развиват събитията на Земята, какво е международното положение и дали ще може да се върнат. Със своята радиостанция, както се изрази епископът, Пучи трябваше да изиграе ролята на гълъба с маслиненото клонче в клюна — знай, че „потопът“ е свършил.
Пучи се зае да осъществи не само двустранна радиотелефонна връзка Земя — „ковчег“, но и да монтира в ракетата супертелевизор, по който пътниците да следят събитията във всяко кътче на Земята.
Предвиждаше се централните радиотелевизионни станции в столиците и най-големите градове в света да излъчват кодирани предавания за Стормър сити, откъдето Пучи да транслира телевизионния образ към „ковчега“.
— Просто, а? Но никак не просто! — сам отговори Пучи на въпроса си. — Пуска радиолъч в небето, а той се счупил и върнал обратно на Земята — обясняваше ученият на своя ужасен език. — А защо се счупил? Аха-а! Не знае?
Ханс имаше известна представа, но Пучи не му даваше възможност за говори.
— Ракета излита, трябва да пробие двойна броня — земно притегляне и атмосфера. Съща двойна броня пречи и на радиолъчи да излети от Земя. Дълга вълна. Излита. Сто километра мине — бах! — слой на Хевисайд[15]. Счупи се. Пак на Земя. Отрази се нагоре. Пак Хевисайд. Пак се счупи. А? Какво да прави? Земя не може да говори с небе? Може! Пучи може. Пучи говори със Сириус. Трябва да продупчи броня. С игличка на късовълнов лъч. Аз ще говори с „ковчег“. И „ковчег“ ще говори с мене. Да, ако Цандер даде на „ковчег“ енергия. Той добър учен. Пучи плюс Цандер — големи работи.
Ханс бе принуден да си превежда тази неясна реч и да долавя смисъла на предъвканите фрази.
Той знаеше, че много късите вълни — с дължина под десет сантиметра — са в състояние да йонизират въздуха по пътя си, тоест да разлагат молекулите му на йони и електрони, които са заредени с разнородно електричество, да правят въздуха електропроводим. Знаеше и за отразителната способност на йонизирания въздух и на слоя на Хевисайд. Тропосферата, която е със средна дебелина десет километра от земната повърхност, през деня се йонизира от слънчевите лъчи. Йонизираният слой на въздуха отчасти поглъща, отчасти разсейва електромагнитните вълни. Земното кълбо има още една „черупка“ с дебелина от петдесет до сто километра — така наречения слой на Хевисайд, който очевидно се състои от йонизиран азот или разреден водород. И лъчът „се счупва“, както казва Пучи, тоест претърпява пълно вътрешно отражение. Всъщност става следното: отразен от слоя на Хевисайд, вдлъбната по отношение на него повърхност, в обратна посока към Земята лъчът среща изпъкналата повърхност на йонизираната тропосфера и се отразява нагоре; така на зигзаг обикаля земното кълбо в пространството между горната граница на тропосферата и долната на Хевисайд, докато попадне в по-малко йонизиран пласт въздух и стигне вече до земната повърхност. С това се обясняват смущенията в звука при радиопредаванията — така нареченото явление фадинг. Но очевидно, когато се пуснат ултракъси вълни с огромна мощност право нагоре, може да се пробият „двете черупки“ и лъчите да излязат в звездното пространство — поне в такива случаи те не са се връщали на Земята.
Задачата на Пучи бе да „пробие“ двете „черупки“ с мощен ултракъсовълнов лъч чрез „прожекторни антени“ и да осигури постоянна връзка между Земята и „ковчега“. И бе успял да го стори. Въпреки че грееше слънце и следователно въздухът бе йонизиран. В присъствието на Ханс Пучи изпрати един радиолъч в космическото пространство и той не се върна.
— Полетя! — каза Пучи и се засмя. — Земя — Нептун. Четири и половина милиарда километра. Лъч може да стигне там след четири часа. А? Хубаво се лети така, нали? Пучи плюс Цандер ще го направи! Но има още много да работи, много! Прожекторен антена льош. Трябва по-хубав. Трябва колосал енергия… Скъпи излиза депеши Земя — Венера. Ако работи — на много неща ще те научи. Но фнимавай! — И Пучи го разтърси с неподозирана сила.
Пучи имаше трима помощници, млади инженери. Приветливи и трудолюбиви хора. Но Пучи не бе много доволен от тях.
— Нищо, че ти знае малко. Ако работи добре, ще стане мой първи помощник. Аз — тука, ти — на ракета. „Ало, Ханс.“ — „Ало, Пучи!“ — „Какво време при вас на небе?“ Хе-хе-хе!
Ханс прекара в лабораторията на Пучи цял ден, а вечерта същият неразговорлив пилот го върна в Стормър сити.
— Е, как мина, яде ли пердах от Пучи? — попита Винклер, когато го посрещна на летището.
— За малко — отговори Ханс. — Току ме подпитваше дали не съм комунист. И откровено казано, доста ми се щеше аз да го напердаша.
— А-а не, първо трябва да поучиш при него. Да, отровна ябълка, не е като Цандер!
— Е! — отсече с ръка Ханс. Винклер го разбра.
— Повтарям ти, Ханс, за всяко нещо има време! — успокои го Винклер. Но стига вече за това. Отиваме на пробния полет!
Когато Ханс и Винклер стигнаха до върха на Мрачната скала, вече се беше стъмнило. Югозападен вятър гонеше облаците, които се кълбяха, кажи-речи, до двамата мъже и закриваха гледката към океана. На стартовата площадка мъждив фенер осветяваше нещо, прилично на фабричен комин, обграден със скеле като постройка. В този комин се намираше ракетата.
В полумрака Ханс различаваше присъствуващите само по гласовете. Позна гласа на търговския директор и Цандер. Блотън стоеше до фенера. Изглеждаше спокоен.
— Дали да не отложим полета? — обади се Стормър. — В тоя мрак трудно ще намерим ракетата. Пък и може би в океана има вълнение. Що за приумица, да летите нощем?
Но Блотън настояваше на своето. През деня Цандер е твърде зает, а пробният полет трябва да се състои час по-скоро.
От мрака се показа нечие лице. Фенерът освети Амели, която се бе приближила до Блотън.
— Бързате да поставите нов рекорд, а?
— И да докаже, че мъжете са не по-малко храбри от жените — засмя се Цандер. — Всичко е готово.
Хенри легна в тесния сандък на „саркофага“. Цандер внимателно затвори капака, с помощта на Винклер и Ханс „пъхна“ лорда в ракетата като тапа в бутилка, съедини дихателната тръба с кислородния апарат, попита го по телефона може ли да манипулира с монтираните в „саркофага“ лостове, каза: „До скоро виждане“ — и плътно затвори ракетата.
— Отдалечете се!
Всички се изтеглиха настрани, след което веднага се чу взрив. За миг буен пламък освети потъналата в мъгла стартова площадка, сякаш внезапно бе изгряло слънцето. После пламъкът започна бързо да се смалява и бледнее. Засвириха сирените на цяла флотилия бързоходни катери. Силните им прожектори прорязваха мъглата. Катерите бързо отплуваха в океана.
— Как няма да я намерим с такива прожектори! — каза Цандер.
— Ами ако падне върху някой катер? — попита Стормър.
— Надявам се да не падне, всичко е изчислено.
Ракетата угасна във висините. Само скалите дълго още ехтяха с многогласно ехо, сякаш разгневени, че е нарушен вечният им покой.
Всички подготвителни работи, експерименти и пробни полети приключиха. Блотън извърши няколко полета с „Пиколо“, като всеки път се издигаше на по-голяма височина. Акционерите станаха повече от сто. Това бе доста внушителна цифра, като се вземе предвид, че всеки акционер влагаше милиони. По съседните плата се издигаха вече корпусите на нови ракети. Трескаво се строеше цяла ескадра „ковчези“. Стормър сити гъмжеше от пристигналите да се спасят милионери, техните семейства, кучета и слуги. Хотели, магазини, сладкарници, ресторанти, кина никнеха като гъби, покрили цялото плато, плъзнали по склоновете на урвите и деретата. Дружеството процъфтяваше.
Това предприятие приличаше на огромна гъба, подхранвана от плесента на всеобщото загниване. Обезумели от страх, членовете на управата горяха от нетърпение час по-скоро да напуснат Земята, за да спасят живота си.
Всяка сутрин вестниците публикуваха съобщения, от които промишлените крале и диктатори на борсата се обливаха в студена пот. Революциите, последвали вече в три страни, след кратки, но кръвопролитни боеве окончателно сломиха някогашното могъщество на капитала. Скоро никъде по света нямаше да остане място за жалката шепа бивши магнати, за които „ковчегът“ бе последното убежище. Никаква сила не можеше да спре колелото на историята, нито златото, нито армиите от военни и учени, нито заговорите на „мохиканите“. В страните, където засега все още не бе избухнала революция, имаше размирици. Бе настъпило време на повсеместна анархия. Борсата не се подчиняваше на доскорошните си господари. Довчерашните владетели на света изпадаха почти в мистичен ужас, сякаш бяха връхлетени от невидими зли духове и демони, срещу които бяха безсилни правителствените постановления, цялата мощ на държавния апарат. Този ужас пълзеше като чумна епидемия. Всеки ден поглъщаше все нови и нови жертви, донасяше все нови опустошения. Милионни богатства се разпадаха като картонени кубчета на вятър. От банките бяха оцелели единици, но и те бяха пред фалит и водеха помежду си последната ожесточена борба за съществуване. Инфлация като „всемирен потоп“ заля оцелелите капиталистически страни. Империалистическата система бе разтърсена из основи. Ужасите на безработицата надминаваха всякаква представа. Безработните се обединяваха, саботираха работата на военните предприятия, разрушаваха трудовите борси.
„Общественият ред“ се пукаше по всички шевове. „С бързи крачки отиваме към гибел“ — пишеха изпадналите в паника буржоазни вестници.
Не беше чудно, че „ковчегът“ имаше вече такъв голям успех.
И всички — лейди Хинтън, Маршал, Стормър, — обезумели от страх за живота си, караха Цандер да бърза, настояваха, заплашваха го.
Най-сетне настъпи денят, когато Цандер им съобщи, че „Ноевият ковчег“ е готов за излитане.
Докато се извършваше монтажът на ракетата и вътрешното обзавеждане, Цандер не допускаше никого наблизо. И сега пътниците с нетърпение се устремиха да видят новото си жилище, в което може би щяха да прекарат доста дни.
Рано сутринта на стартовата площадка дойдоха лейди Хинтън, Елен, Блотън, епископът, Текер, Маршал, Стормър, Пинч и Шнирер с дъщеря си.
Цандер, Винклер и Ханс вече ги очакваха. Вретенообразната ракета бе поставена на широки релси точно в началото на нагорнището. Едната половина на бронята и бе черна, другата — покрита с бял блестящ метал, който отразяваше като огледало лъчите на утринното слънце. Пред „Ноевия ковчег“ на същите релси имаше две буксирни ракети — те трябваше да улеснят излитането, след което щяха да се отделят и върнат на Земята. Вратата на „ковчега“ се отваряше навън.
— Колко дебела врата! — забеляза Елен. — Сякаш влизаш в огнеупорна каса.
— Всъщност е така. По огнеупорност нито един сейф не може да се сравни с „ковчега“.
— Ссс… сейф зз… за… с… скъпоценности! — иронично добави Маршал:
Лейди Хинтън — „скъпоценност номер едно“, — почти легнала върху рамото на Елен и подкрепяна под ръка от Блотън, първа се качи по стълбичката и влезе в ракетата. Озова се в средното, най-просторно помещение. То беше двайсет метра дълго и четири широко. На отсрещната стена имаше пет илюминатора, през които слънчевите лъчи хвърляха на пода ярки петна. Цялото помещение бе облицовано с тънка сива материя. В двата ъгъла, над илюминаторите, се виждаха два кръгли отвора с метална мрежа. От единия постъпваше кислород под ниско налягане, другият служеше за вентилация. По всички стени, по „пода“ и „тавана“ имаше кожени дръжки, разположени на такова разстояние, че хващайки се за една, човек да достигне с ръка друга. На „пода“ имаше няколко сандъка, от които работниците вадеха мебели: масите и столовете бяха с нормален размер, но с не съвсем обичайна форма. Всичко бе изработено от алфа-сплав и изглеждаше твърде ефирно и крехко, за да се ползва. Седалките на столовете бяха от фини пластинки, наредени на известно разстояние помежду им, както при градинската мебел; краката и облегалките бяха от тръби с диаметър не повече от един сантиметър.
Амели попита за какво служат ремъчетата. Цандер започна да й обяснява. През това време Стормър, вдигнал един стол, лек като перце, каза:
— На тия столчета могат да седят само безплътни духове!
Цандер се извини за пропуска си да осведоми пътниците и каза, че мебелите не са предназначени за земна употреба.
— Не смятам на небето да се превръщам в безплътен дух — възрази Стормър. — И какво, през цялото време ще стоим прави и ще се любуваме на тия играчки, така ли?
— Бъдете спокоен, ще седите колкото си щете, без да счупите нито един стол.
— За пътуване тази жилищна площ е достатъчна — продължи да оглежда наоколо лейди Хинтън. — И всеки ли ще получи такава каюта?
Цандер я разочарова. Това е най-голямото помещение в ракетата, определено за общ салон, каюткомпания. Остава обем във всеки отсек трийсет и два кубически метра, но едната половина ще бъде заета от най-различен багаж, гориво и прочие. Така че „чистото“ жилищно пространство е шестнайсет кубически метра. Каютите, разположени най-близо до салона, имат малко по-голям размер — около двайсет кубически метра, към края на ракетата кубатурата намалява.
— Естествено ние ще заемем съседните купета — каза лейди Хинтън. — За жалост, само купета! Това не е презокеански параход, в който каютите не отстъпват по размери и удобства на стая в най-реномиран хотел. Бъдете така добър да ни покажете каютите!
За да отидат в съседната каюта, трябваше да излязат през една вътрешна врата и да минат по извънредно тясното коридорче между отвесната стена на каютата и овалната — на корпуса на ракетата.
— Тук човек не може да се размине! — мърмореше Стормър, като с усилие провираше напред едрото си тяло.
Каютата бе пълно копие на първото помещение, но по-малка и само с един илюминатор.
— Срещат се и по-лоши — утеши се Стормър.
Започнаха да избират каюти. И този път Стормър искаше да се наложи, но лейди Хинтън категорично се възпротиви. Стига толкоз, достатъчно му е правила отстъпки на Земята и дори се бе съгласила да нарекат града на негово име. И старата лейди решително се зае с разпределянето на каютата.
— Пишете — каза тя с тон, който не търпеше възражение. — Първата каюта надясно от салона е за мен; втората — за Елен; третата — за лорд епископа; четвъртата — за Блотън; следващите три за Текерови — три каюти само за тях! — ами това е прекалено много. Може би ще ви взема едната, докторе, нали нямате нищо против? — И преди той да отвори уста да й отговори, тя продължи: — После за Мери. Е, това са всичките ми каюти… А сега пишете нататък, но гледайте да не сбъркате, защото сте много разсеян. Наляво от салона: първата каюта за Стормър; втората за барон Маршал; следват Шнирер, дъщеря му; е, и по-нататък вие. И кой още? Готвачът китаец?
— Трябва да ви предупредя — каза Цандер, — че най-предната каюта ще бъде за мен, тъй като там е командният пулт; последните две, в задната част на ракетата, са за Винклер и Ханс Фингер. Те ще следят работата на управляващите дюзи. Така че като капитан аз резервирам тези каюти за екипажа си.
— Но за тях няма претенции! — отговори лейди Хинтън. — Смятам, че никой от пътниците няма да има ни най-малко желание да пълзи като къртица почти петдесет метра по тоя тунел, за да стигне до каюткомпанията?
— Разбира се! — каза Цандер. — Мистър Пинч, впишете го в протокола.
— Остават три свободни каюти, предназначени за Хохфелер и жена му и за Ричардсън.
— Закъсняват, карат ни да ги чакаме — отбеляза Стормър.
— Закъснелите ядат само кокалите! — цитира Маршал латинската поговорка.
— Значи тази вечер тръгваме? — попита Блотън.
— Пристигнат или не — излитаме, няма да се бавим.
Всички се отправиха към изхода.
— А… а… а може би ще ми отстъпите ссс… своята каюта? Ще ви кк… компенсирам! — обърна се Маршал към Стормър.
— Нямам ни най-малко намерение! — отговори Стормър необичайно грубо. — Лейди Хинтън ги разпредели правилно. Вие сте по-слаб от мене и по-лесно ще ви бъде да се промушите по коридора.
— Нн… ноо все пак… Аз имам язва…
— А аз затлъстяло сърце, склероза, подагра.
— Нн… ноо… бих ви предложил сто хиляди…
— Дръжте ги за себе си. Както е тръгнало, мисля, че скоро и на Земята ще струват толкова, колкото на небето.
Лицето на барона стана моравочервено от яд. Той прошушна нещо през дебелите си устни и се отдалечи.
До стълбичката на ракетата стоеше разтревожен търговският директор. Той подаде на Цандер току-що получена телеграма.
„В три и четиридесет сутринта Ричардсън се самоуби. Хохфелер се отказва“ — Прочете на глас Цандер.
Чуха се възклицания.
— Глупаво постъпиха Ричардсън и Хохфелер — каза Стормър.
— Щом като не можеш да запазиш капиталите си, трябва да се бориш поне за живота си — дълбокомислено каза Маршал.
Маршал и Стормър бяха потресени от това съобщение. Имаха натрапчивото усещане, че е наближила собствената им смърт. Земята е загубена… Трябва да излетят, час по-скоро да излетят!…
И същата вечер в седем часа и трийсет минути всички се събраха в ракетата.
Във всяка каюта имаше вече хидроамортизатор и специален костюм.
Лейди Хинтън се опита да протестира, но Цандер неочаквано й заговори с толкова повелителен тон, че тя се вцепени от изненада и позволи да я облекат в костюма и сложат в сандъка със солена вода. Ханс, Винклер и Цандер собственоръчно „опаковаха“ всички пътници.
— Включен ли е телефонът от главната буксирна ракета? — попита Цандер.
— Да! — отговори Винклер.
— Тогава да затворим входната врата! — Цандер отиде до изхода на ракетата. Огромна тълпа се бе събрала да гледа излитането. Полицията на Стормър сити я държеше на доста голямо разстояние. До ракетата бяха останали само търговският директор, Пучи и инженерите, които след излитането на Цандер щяха да продължат строителството на „ковчези“.
Започнаха да се сбогуват.
Изведнъж от тълпата се чу женски писък:
— Пуснете ме при него! Пуснете ме!
Слаба, стройна брюнетка с елегантен пътнически костюм и куфар в ръка спореше с началника на полицията.
— Но аз съм му съпруга! Имам важна работа с него! — чу Цандер сред настъпилата тишина. Заинтригувана от инцидента, тълпата бе притихнала.
Жената мина през полицейския кордон и бързо притича до ракетата, като викаше:
— Трябва лично да го видя и да му кажа нещо много важно!
След жената тичаше млада прислужница, почти дете, с три огромни кутии за дамски шапки.
— По-бързо, Полит, по-бързо! — подвикваше й брюнетката.
— Ама разбирате ли, едва не закъснях! Ох, божичко, не се представих! Мадлен Делкро, личната секретарка на барон Маршал дьо Терлонж.
— Позволете, госпожо — опита се да овладее положението Цандер, зашеметен от тази атака, — но след няколко минути ние излитаме! И изобщо…
— И изобщо без повече приказки. Аз също летя и точка!
Цандер сви рамене и с недоумение погледна приближилия се Винклер.
— Какво да правим?
Винклер се засмя.
Цандер отчаяно погледна ръчния си часовник. До излитането оставаха пет минути.
— Не жена, а фурия! Бързо я настанете! Каюта номер четири. Незабавно я сложете в сандъка. Опитайте се да я придумате, да й обяснително не губете много време в обяснения.
Ханс и Винклер тръгнаха след жертвата. От едната кутия се чу жално мяукане.
— Само това ни липсваше!
Цандер се втурна да затвори вратата. Автоматичната ключалка така добре пасваше, че всичко му отне само няколко секунди. Почти толкова време загуби и да сложи металните капаци на илюминаторите. Запали осветлението, бързо изтича в каютата си, трескаво облече костюма, легна в сандъка, затвори го и грабна телефонната слушалка, съединена вече със скафандъра.
— Ало, Полит, готови ли сте?
— Ало! — отговори пилотът на челната буксирна ракета инженер Полит. — Готови сме!
— Да тръгваме!
— Слушам!
Това бяха последните думи, които се размениха преди излитането. Тълпата, отдалечила се от „ковчега“, нададе вик, но той бе погълнат от страшен взрив, сякаш наведнъж бяха стреляли десетки далекобойни оръдия. Огнени струи с чудовищна сила излизаха от дюзите на буксирните ракети.
Ракетите трепнаха, плъзнаха се по релсите нагоре и излетяха. Околиите възвишения се озариха от ярка светлина, сякаш изригваше вулкан. Скоро грохотът започна да чезне в небесните простори, но ехото му дълго още се носеше сред планините. Няколко минути въздухът трепереше от този непрекъснат оглушителен бумтеж.
Прорязвайки с ужасно свистене земната атмосфера, кометата, създадена от човешки ръце, се устремяваше към бездънната бездна на космоса. Огнените дири на трите ракети се сляха в една златиста нишка сред нощното небе, очертала параболата на полета.
За миг кометата се превърна в искряща точка, която ставаше все по-малка и по-малка и накрая съвсем угасна.
Известно време някои от зрителите все още различаваха с бинокъл една трепкаща звезда, която се движеше сред другите, но скоро и те я изгубиха от поглед.
Първият „Ноев ковчег“ напусна Земята…
В момента на взрива Цандер изпита твърде странно усещане, сякаш по тялото му мина топлинна вълна, от която то се стегна, стана някак по-плътно и кораво. При излитането стените на хидроамортизатора бяха притиснали поместената в него вода, тя се бе свила, предавайки вибрацията върху костюма, въздуха и след това върху тялото на Цандер.
Той опита да раздвижи ръцете и краката си. Движенията му бяха бавни, задържани от плътната среда, но това вече бе външно съпротивление. Нервите и мускулите действаха нормално.
— Ало, Цандер, как се чувствувате? — чу той в слушалките гласа на инженера от втората буксирна ракета.
— Отлично — отговори Цандер. — Как върви?
— Челната ракета изразходва вече горивото и се отдели. Полит добре се справи със задачата си, нали? Вие дори не забелязахте. Сега ще засиля работата на моя двигател. Ще усетите ускорение… Е?…
— Да, усетих — отговори Цандер. — Но секунда преди да напуснете, ми се обадете, за да отклоня малко нашата ракета. Иначе може да ви ударим. Когато включа двигателите, „ковчегът“ ще направи доста голям скок.
— Добре! — кратко отговори инженерът. И след известно време съобщи: — Отделяме се. Всичко хубаво. Надявам се, до скоро виждане… Ако…
Но Цандер не чу последните думи. Очевидно ракетата се бе отделила вече и телефонната връзка бе прекъсната. Цандер дръпна командния лост. Веднага заработиха пет дюзи на „ковчега“. Пак усещане за вибрация. Още едно дръпване, нови пет дюзи започнаха да изригват струи от нажежени газове. „Представям си колко зле бихме се чувствали при това бясно ускорение без нашите хидроамортизатори — помисли си Цандер и натисна лоста. — Но какво става? Посоката на полета не се променя?“
— Ало! Ханс! Винклер!…
Мълчание. Нима се бе случило нещо с тях? „Ковчегът“ може да връхлети буксирната ракета и тогава…
Цандер припряно започна да връща лоста, като постепенно спираше работата на двигателните дюзи. Пет, три, две… Достатъчно. Опасността от сблъскване е отстранена. Трябваха само няколко секунди буксирната ракета да се снижи и да освободи пътя на „ковчега“. И тогава полетът може да се ускори. Но Винклер и Ханс… Цандер бързо отвори капака на хидроамортизатора, излезе от него, съблече каучуковия костюм и тръгна към другия край на ракетата.
Ускорението на полета бе все пак твърде високо. Още щом излезе от водата, Цандер усети голяма тежест по цялото си тяло. Сякаш главата му бе стегната в железен обръч, а на ръцете и краката му бе вързано по едно чугунено гюле. С големи усилия успяваше да се движи. Въздушната среда наоколо бе по-рядка, отколкото на Земята — в ракетата имаше само една десета част от нормалното атмосферно налягане. Но Цандер имаше чувството, че се движи в среда с огромно съпротивление, като в тинесто блато, в което е затънал.
Не бе стигнал дори до каюткомпанията, а целият плувна в пот и се задъха. „Трябваше да спра още една“ — помисли си той.
В ракетата цареше мъртва тишина. Само глухо се долавяше бръмченето на инжекторите, подаващи гориво. В безвъздушното пространство звукът не се разпространява и бумтежът на излизащите газове не се чуваше. При това скоростта на полета бе по-висока от скоростта на звука. Спокойно горяха електрическите лампи. По нищо не личеше дали ракетата е все още на стартовата си площадка, или се носи с бясна скорост в космическото пространство.
Вратата на каютата на лейди Хинтън бе открехната и Цандер пътьом надникна, за да види какво е положението вътре. Камари небрежно нахвърлян в бързината багаж и сред него дългият хидроамортизатор със старата лейди. Цандер обаче нямаше време да се занимава с нея. Бързаше да отиде при другарите си.
Пътят му се струваше безкрайно дълъг. Задъхан отмина каюткомпанията, стигна до каютата на Стормър и олюлявайки се, спря да си поеме дъх. Ще има ли сили да стигне до кърмата?… Глупости! Трябва само да се мобилизира. И отново започна да мести тежките си като олово крака.
Каютата на Маршал… Шнирер… Но какво става?… Бе почувствувал силно главозамайване. Хвана се за стената, но не успя да запази равновесие с натежалото си тяло и се строполи. Стиснал зъби и със страшно усилие на волята да не загуби съзнание, запълзя по коридора, усещайки вкус на кръв в устата си.
Да, по-лесно бе да се пълзи! Но съзнанието му се замъгляваше… Страшни мисли се въртяха в главата му. Нима Ханс и Винклер са загинали?… Ами ако и той сега умре, целият „ковчег“ ще се превърне в едно летящо гробище.
Неподновяван, кислородът ще свърши. Един след друг пътниците ще се задушат в своите „саркофази“. И с „ковчега“ ще летят осемнайсет трупа. После ще свърши и горивото. Ракетата ще продължи полета си по инерция. Но тя все още не е преодоляла земното притегляне. Какво ще стане с нея? Или може би е попаднала в обсега на лунното притегляне? Не, рано е. По-скоро ще се върти около Земята като нов спътник… Мъртъв спътник с мъртви тела. „Пфу, дявол да го вземе! Лео Цандер, ти трябва да стигнеш! В кърмовата част на ракетата също има команден пулт. Там ще промениш работата на дюзите. Трябва да пълзиш, да пълзиш!…“
Ето я най-сетне втората каюта отзад напред — на Ханс. За щастие вратата е отворена. Но вътре няма никой… Капакът на хидроамортизатора е вдигнат… На пода се търкаля „водолазен“ шлем… Но какво е станало с Ханс и Винклер?…
Цандер напрегна всичките си сили. Той вече не лазеше, а конвулсивно се мяташе напред като риба на сухо. Стигна до каютата на Винклер… Пълзешком влезе.
Хидроамортизаторът е отворен. В него полулегнал седи Винклер. Ханс, по „водолазен костюм“ и гологлав, е паднал върху него с отпуснати ръце на раменете му, като Ромео върху ковчега на Жулиета.
Първата мисъл на Цандер бе да се добере до другарите си и да се опита да ги свести. Но изведнъж се сети коя е причината за тяхното състояние и с последни сили запълзя към крайната кърмова каюта. Пак усети вкус на кръв в устата си. Пултът бе само на няколко крачки от него. Още едно нечовешко усилие… Сигурно така се чувствуват затрупаните под земята. Ръката му бавно се протяга към лоста…
Над главата му свети лампичка. Къде е? Какво става?… Цандер се мъчи да си спомни. Вдига ръка. Подпира се на пода и прави опит да се изправи на крака, но моментално излита нагоре. Значи все пак е успял да изключи двигателите. Вече е в пълно съзнание.
Мисълта му е необичайно ясна и подвижна. Трябва час по-скоро да помогне на Ханс и Винклер!
Той бърза да излезе от каютата, но никак не е лесно да го стори. Двигателите вече не работят, ракетата лети по инерция, а това е все едно, че падаш от високо. Телата „са загубили теглото си“. Опирайки се о стените, Цандер отскача и лъкатуши из каютата като билярдна топка. Най-сетне успява да се хване за една дръжка на стената. Придвижвайки се по дръжките, бързо излиза от каютата, продължава по коридора и изплува „нагоре“ в каютата на Винклер така, сякаш „се качва на покрив“.
Ханс вече седи на пода и го гледа с блуждаещи очи, като че ли току-що е станал от сън. Винклер все още е в безсъзнание. С полуотворени клепки и тънка ивица съсирена кръв в едното ъгълче на устата, Ханс прави опит да стане и тутакси отскача нагоре, удря главата си в тавана, пада долу, пак излита и така продължава да подскача като гумено човече в стъкленица, докато Цандер, добрал се при него на пода, го хваща за краката.
— Какво се е случило? — попита Цандер. — Как си?
— Добре съм, нали тренирах, но Винклер, струва ми се, е зле. Трябва да изтичам или по-скоро да „долазя“ до аптечното помещение.
— Но какво всъщност е станало?
— Ей сега ще ви разкажа.
Хващайки се за дръжките с ловкостта на маймуна, Ханс бързо се измъкна от каютата. След малко донесе амоняк, спирт, одеколон, камфор и една спринцовка.
Въпреки че все още имаше силно главоболие и очите му пареха, сякаш бяха замърсени с остри песъчинки, Цандер се зае да свестява Винклер. Ханс му помагаше и разказваше:
— Всичко направи оная кокона. Трябваше час по-скоро да я сложим в „саркофага“, но тя, вместо да изслуша обясненията ни, изпадна в истерия. Криво-ляво справихме се. Наместихме я, затворихме капака. А тя продължава да крещи през дихателната тръба: „Варвари! Убийци! Защо ме затворихте в тоя ковчег? Проклетници!“ И така доста се мотахме с нея и не можахме да се приготвим. Тъкмо започнахме да обличаме костюмите, и нещо ни изхвърли към тая стена. По едно време ми се стори, че Винклер пъшка. Това беше, когато дойдох малко на себе си. Главата ми се пръскаше от болка, а ръцете и краката ми се подгъваха като гумени — взех да пълзя. Стигнах до него, исках да му сложа скафандъра и да го наместя в стабилизатора, но пак съм изгубил съзнание.
Цандер поклати глава.
— Да извадим доктора от „саркофага“ — предложи Ханс.
— Добре, Ханс, иди! — усмихна му се Цандер. Започваше все повече да обиква и да цени този момък.
Според земното време минаха няколко минути, които се сториха на Цандер безкрайно дълги. Въпреки оказаната помощ, Винклер не проявяваше признаци на живот. Най-сетне на вратата се появиха лекарят и Ханс. Както обикновено лекарят беше в черния си, догоре закопчан сюртук. Ханс го бе научил как да се придвижва и Текер бързо стигна до Винклер, предпазливо застана на колене, въздържайки се от резки движения, които можеха да го отхвърлят надалече от пациента. Бавно извади от вътрешния си джоб стетоскопа — задължителния атрибут на неговата професия. След известно колебание пак така внимателно го прехвърли в лявата ръка, а с дясната взе ръката на Винклер, за да провери пулса.
— Да, няма пулс… — каза Текер. — Но откровено казано, дори да имаше, бих се затруднил да определя дали е нормален. Онова, което е нормално на Земята, в космоса може би е ненормално. И очевидно тук ще трябва много неща да уча наново. Да създавам, тъй да се каже, космическа медицина. И за да мога свободно да манипулирам, имам нужда от обичайни условия или най-малкото не твърде различни от земните. Не бихте ли могли поне за известно време да ми осигурите такива условия? Мисля, че това би било полезно и за нашия пациент.
Цандер го разбра.
— Добре — каза той. — Сега ще пусна да заработи страничната дюза. Тя ще придаде на ракетата въртеливо движение около малката й ос. И тук, в задната част, ще се получи доста осезателна центробежна сила, при която всички тела отново „ще добият“ тегло.
Цандер излезе. Седнал на пода, Текер продължаваше да държи ръката на Винклер. Колкото и да беше предпазлив в движенията, докторът все още нямаше нужния опит и променяйки случайно позата си, отскочи от пода. Тутакси се „възнесе“ към тавана заедно с безчувствения си пациент, когото бе измъкнал от хидроамортизатора. Водата, останала по каучуковия костюм, се отдели, но не потече надолу, а се пръсна на капки с различна големина, които се устремиха към тавана.
В миг невидима сила свали доктора и Винклер на пода. Те отново имаха тегло, макар и по-малко от онова, с което бяха свикнали на Земята.
Очевидно промяната в скоростта на полета, предизвикала промяна в кръвното налягане, подействува благоприятно на пациента. Винклер изхърка и лекарят тържествено съобщи:
— Има пулс!
Ханс и Цандер въздъхнаха с облекчение.
— Ханс, време е да освободим затворниците. Кой знае какви ругатни вече се сипят по наш адрес. Иди при тях, аз ще остана тук с доктора, докато Винклер се свести…
Ханс бе свикнал точно и бързо да изпълнява всяка задача, но този път на лицето му се изписа голямо огорчение. Цандер разбра чувствата му.
— Добре, остани тук, аз ще отида.
„Това е тя разликата между теорията и действителността — помисли си Цандер. — Сметките ти излизат неверни още в самото начало. Минават ценни минути, а вместо да се движим ускорително, летим по инерция. Дали да не отложа «възкресението на мъртвите» и отново да пришпоря ракетата? В такъв случай обаче ще трябва да върнем Винклер в амортизатора, а той има нужда от грижи. Е добре, ще дам почивка на нашите пътници!“
А те отдавна вече чакаха своето „възкресение“. Отначало Стормър ругаеше мудността на „екипажа“, после си въобрази, че е попаднал в ръцете на болшевики, които са му изиграли мръсен номер. Кои са всъщност Ханс, Винклер, пък и самият Цандер? Фактически той не ги познава. Ами ако са комунисти или са купени от болшевиките? При тази мисъл го изби пот в неговия „саркофаг“.
И лейди Хинтън си помисли, че са я измамили. „Нима през това черво ще ме хранят?“
Епископът отначало си повтаряше псалмите на цар Давид, но после млъкна.
Маршал дьо Терлонж хихикаше от радостна възбуда. Та не е ли цяло щастие човек да се освободи от напрегнатата работа, телефоните, тревожните телеграми, вечното безпокойство! Да разполага с времето си!
Малкият Текер кротко спеше.
Пинч нетърпеливо се въртеше в своя „саркофаг“.
Шнирер бе вглъбен във философските си разсъждения, без да забелязва къде се намира и какво става. Никога досега не бе размишлявал на такова спокойствие. Абсолютна тишина.
Амели мислено разговаряше с годеника си, като неволно го сравняваше с Ханс и Цандер.
Готвачът на Маршал, китаецът Жак, бе както винаги невъзмутим.
Именно той бе първият, когото Цандер освободи. Жак излезе от хидроамортизатора с такъв вид, сякаш ставаше от леглото си.
— Къде е кухнята? Трябва да приготвя обяд за барона! — каза той.
— Имайте търпение, след малко ще ви покажа — усмихна се Цандер.
Още щом излезе, Пинч отвори бележника си и отрупа Цандер с въпроси, неотстъпно следвайки го по петите като истински репортер.
Когато Цандер се приближи до „саркофага“ на Мадлен, непредвидената пътничка, тя все още викаше за помощ през дихателната тръба. След като бе освободена от затвора си, госпожицата първо се разплака, после мелодраматично възкликна:
— Вие сте моят спасител! Къде е баронът? Заведете ме при него.
Докато Цандер помагаше на банкера да излезе от хидроамортизатора, Мадлен се спотайваше в ъгъла като котка.
Щом Цандер свали скафандъра на Маршал, тя се приближи. Баронът онемя от изненада. Изпъкналите му очи още повече се облещиха и той заприлича на същински рак. След като я гледа няколко секунди с тъп поглед, Маршал потръпна и сви глава между раменете си, сякаш да се скрие. Идеше му да се свие като пружина и цял да се напъха във „водолазния костюм“. Но бе невъзможно. Лицето му бе станало моравочервено.
— Е… е… е… А… а… а… — И нищо друго не можа да произнесе.
— Не сте ли доволен? — попита госпожица Делкор. — А аз така бързах! Мислех си как ли ще се справя баронът без секретарка? Хайде, по-скоро сваляйте гумения чувал — задърпа го тя през смях. — Водата е доста солена, нали я опитах. Да не сте се нагълтали с тая саламура?
— Ннн… но кх… кх… как узнахте?…
— Че аз отдавна знаех за вашия полет. Четях писмата ви, подслушвах! — невъзмутимо обясни тя.
Постепенно всички „мъртви“ бяха „възкресени“.
Лейди Хинтън, когато реши да се измъкне от водолазния костюм и го бутна надолу, изведнъж отхвръкна към тавана; а и костюмът, „кой знае защо“, не искаше да падне… Дебелата лейди безпомощно зарита във въздуха.
Каютата й се намираше в средната част на ракетата, където почти нямаше центробежна сила. Лейди Хинтън се наведе напред, за да прикрие краката си с роклята, и за свое учудване не усети прилив на кръв в главата, както ставаше обикновено. Тя повика на помощ Елен. Цандер въведе девойката, но и тя беше не по-малко безпомощна. Прелетя през цялата каюта, блъсна се в насрещната стена, отлетя назад и замаха с ръце, опитвайки се да хване леля си за роклята, ала не успя. Някакви сантиметри я деляха от краката на лейди Хинтън, но дори това разстояние не можеше да преодолее.
— Ама какво става? Та това е абсурд! — възмущаваше се лейди Хинтън. — Хайде, Елен, ела или долети при мене!
— Не мога, лельо! — отговори девойката, увиснала в средата на каютата.
Цандер влезе и без да се стеснява от вида на дебелата лейди, я хвана за ръка и й показа как да използва дръжките. Лейди Хинтън, а след нея и Елен слязоха „долу“.
„Какъв срам! — мислеше си лейди Хинтън. — Ако знаех, за нищо на света нямаше да тръгна с тая ракета!“
Най-сетне пооправи роклята си и предпазливо седна в креслото. Потъна в мрачни мисли. От салона, съседен на нейната каюта, се чуваха гласове. Сред тях — непознат женски глас, висок и вибриращ, неприятен. Кой ли може да е това? Да са дошли гости? Но откъде и как?…
Лейди Хинтън здраво се държеше за ръчките на креслото си. Бе решила през цялото пътешествие да седи в него. То беше островче „твърда земя“ сред безкрайното нищо…
Облегна се назад, като по навик подпря крак в пейчицата. И — о, ужас! — креслото отскочи назад и се завъртя във въздуха.
На вратата се почука и тя чу гласа на Блотън:
— Може ли да вляза?
Да го пусне, или да не го пусне? Та това е ужасно! Но още по-ужасно е да се върти така.
— Да! — каза тя с намерение да каже „не“.
— Още не съм ви виждал, лельо. Как се чу…
Блотън не се доизказа и въпреки своето самообладание, придобито от възпитанието, едва не избухна в смях при вида на достопочтената си леля в ролята на катеричка в колело.
— Позволете да ви помогна — предложи той.
Като се мъчеше да го стори по възможност най-тактично, той се придвижи по стената откъм главата на лейди Хинтън, хвана ръчката на креслото и благополучно го смъкна на пода. Старата лейди бе съвсем потисната. Уви, креслото й — последната опора — не можеше вече да й служи за убежище.
В каюткомпанията лейди Хинтън бе посрещната с нужното уважение. Всички мебели в помещението бяха закрепени за пода, както по параходите. Седящите се бяха привързали с колани и се чувствуваха удобно. Пинч стискаше между коленете си пътната чанта на своя шеф, а Стормър държеше в ръце бутилка шампанско.
— Решихме да отбележим благополучното излитане с по чаша шампанско — каза той.
— И-и тъй… — продължи Стормър, като разхлабваше крушовидната насмолена тапа. Неочаквано тя изскочи, плисна пяна. Същевременно бутилката изхвръкна от ръцете му и полетя косо към стената. Всички извикаха. Цандер се разсмя.
— Ето ви един съвсем елементарен пример за условията в ракетата. Бутилката шампанско се превърна в реактивен снаряд.
— За жалост този пример ни струва едно загубено удоволствие.
— Ни най-малко! От бутилката са излезли под натиска на газовете само няколко капки пяна. Шампанското не изтича, макар че бутилката е с гърлото надолу.
— Но тогава?
— Тук няма сила на тежестта, която да извлече течността от бутилката. Отсега нататък непрекъснато ще се сблъскваме с това явление. Я да видим как ще се справите с вашата бутилка — загадъчно добави Цандер.
— Щом виното оцеля, не е трудно да го изпием.
Стормър хвана бутилката и я наведе над чашата си.
Шампанското обаче не се изливаше. Той надникна в гърлото, за да провери дали не е заседнало парче от тапата — все още не вярваше на обяснението на Цандер. Гърлото беше свободно. Стормър тръсна бутилката. От нея излетя „парче“ кехлибареножълта течност във вид на салам, който бързо придоби форма на кълбо. Кълбото се удари о ръба на чашата и се пръсна на малки балончета, които полетяха в различни посоки. Някои от тях като ситни капчици попаднаха върху лицата и ръцете на седящите. Част от течността остана в чашата, но не, на дъното, а полепна по стените.
Всички гледаха почти с ужас тези чудеса, също като посетителите в кръчмата на Ауербах при номерата на Мефистофел, отишъл там с Фауст. После извърнаха очи към Цандер.
— За съжаление аз нямам нищо общо с тая работа — отговори той на общия ням въпрос. — Всичко е резултат от действието на физическите закони. В условията на безтегловност всяка течно тяло възприема формата на кълбо под влияние на силите, с които си взаимодействуват молекулите. Всяка молекула се стреми към вътрешността, така че постепенно всички молекули се разполагат във формата на кълбо.
— Но от бутилката изскочи „саламче“, а не кълбо — каза Амели.
— При излизане гърлото и придаде продълговата форма. Но веднага след като се озова на свобода, течността се събра в кълбо.
— Но какво ще правим с нашето шампанско? — възкликна Стормър. — Мисля, че в бутилката остана още вино. Добре, че не изтърсих всичкото.
— Да, този въпрос не е толкова лесен — отговори Цандер. — Докато организираме живота в ракетата, ще обядваме по каютите си, където ще създадем почти земни условия на притегляне. А за случаите, когато се наложи да сме в безтегловност, аз съм предвидил някои неща и сега ще ви предложа да се запознаете с приборите и съдовете в ракетата.
Цандер измъкна прибраните под масата бутилки и чаши с особена форма. Бутилките приличаха на гумени торбички с накрайници, а чашите — на големи биберони. Цандер извади и малка помпичка.
Някои от присъствуващите избухнаха в смях, други започнаха да се възмущават.
— Ето какво доживяхме, епископе, да ни хранят с детски биберони — каза Маршал почти без да заеква, което рядко му се случваше.
— Уф! Колко неестетично! — каза госпожица Делкро, като се мръщеше гнусливо. — В тия мехове виното ще загуби вкуса си.
— Значи се отказвате от шампанското, господа? — попита Цандер, вземайки бутилката от Стормър.
— Не! Не! — чуха се гласове.
— Добре тогава, започвам. — Той изпомпа виното от бутилката и го напомпа в торбичката. Отвори „биберона“ и като натискаше торбичката, преля от виното в него.
— Готово — каза Цандер. — Кой ще опита?
Всички колебливо се спогледаха. Пинч понечи да протегне ръка, но погледна шефа си и я скри под масата.
— Дайте — решително каза Стормър и взе „биберона“, както Сократ е поемал чашата с отрова. Спътниците му вторачиха очи в него. Той се посмути и с известно колебание започна да смуче. Госпожица Делкро звънко се разсмя. Малкият Текер заплака.
Развеселени, всички грабнаха по един „биберон“. Разбира се, най-често се вдигаха тостове за… края на онези, които бяха станали причина за бягството им.
След закуска лейди Хинтън окупира деветнайсета каюта, съседна на капитанската. До нейната бе каютата на Елен, по-нататък следваха каютите на епископа, Блотън, семейство Текерови и Мери — с една дума, целия „щат“ на лейди Хинтън.
В кърмовата част, след каютите на Винклер и Ханс, се настаниха Маршал, госпожица Делкро, Стормър, Шнирерови, Пинч, китаецът. Цандер настояваше готвачът да заеме трета каюта, съседна с каютата на Ханс. Но Маршал възрази: според внесения дял той има право на същите удобства както лейди Хинтън. Това засегна Стормър, който бе вложил не по-малко пари от барона и бе привлякъл маса акционери.
— Между нас казано, доста голяма част от парите им отидоха за нашия „ковчег“. Което всъщност ускори тръгването.
— И ако не им стигнат средства за втория „ковчег“, както и за следващите, може би ще предявят иск — каза усмихнато Маршал.
— Ами нека ни го изпратят тук! — отговори Стормър.
Мадлен Делкро заяви, че ще се настани в каютата до барона. Така че Стормър бе принуден да се примири с каюта номер пет. По-нататък следваха каютите на Шнирер, Амели, Пинч и китаеца — готвача Жак.
— Що се отнася до Жак, господа — каза Цандер, — скоро вие сами ще му отстъпите трета каюта.
Цандер бе решил да затвърди авторитета си на капитан, като дава „нагледни уроци“ на несговорчивите пътници.
Когато разместването свърши, той започна да ги учи как да се движат в условията на безтегловност.
— Ако „вървите пеша“ — каза Цандер, — ще губите доста време. Трябва да се научите да прелитате. Предполагам, че ще ви е твърде приятно като нов вид спорт. Сега ще ви превърна в крилати същества.
Той извади две големи сгъваеми ветрила. Щом видя ветрилата, Мадлен бързо посегна да ги вземе, но след известно колебание Цандер ги подаде на Пинч. Пинч взе „крилата“ и започна да маха с тях. Литна към тавана, леко като пеперуда, после към прозореца и започна да се връща обратно.
— Колко умно! Браво! — чуха се възклицания.
Поласкан от всеобщото внимание, Пинч реши ефектно „да планира“ на стола си. Както при повечето хора, дясната му ръка бе по-развита от лявата и маховете с нея бяха по-силни. Получи се неочакван завой и за свой ужас Пинч възседна раменете на шефа си.
— Мистър Стормър — обади се Цандер, — моля да го извините, вие сам ще се уверите в неговата невинност, когато започнете да летите. Надявам се, че скоро всички ще съперничим в това изкуство на най-бързите водни кончета. Но би трябвало да научим и нещо по-сложно: да обръщаме тялото си в условията на безтегловност. Позволете да ви отнема крилата, мистър Пинч. Така. А сега ми подайте ръка.
Цандер го вдигна във въздуха, придаде на тялото му хоризонтално положение и го остави така.
— Вие висите с лице надолу, искате да се обърнете. Опитайте се да го сторите.
Свикнал с леките успехи, Пинч опита да се обърне, но този път го чакаше пълен неуспех. Той започна да се извива, да се гърчи, дори се помъчи да хване върха на едната си обувка, но напразно. Уморен от напрежение, Пинч спря и се оказа, че пак лежи или по-скоро се рее в същото положение, в което го бе оставил Цандер. Цандер извади от чекмеджето на масата метален диск, подаде му го и каза:
— Дръжте диска така, сякаш носите чиния със супа, и го завъртете. Не се страхувайте, че ще го изтървете — няма да падне.
Пинч старателно изпълни указанията. И какво стана? Когато дискът започваше да се върти в една посока, тялото на Пинч бавно се завърташе в противоположната. По този начин той не само че се „обърна“ с лице нагоре, но продължи да се върти като на трапец.
— Опитайте се да завъртите диска така, че да спрете с лице нагоре.
Това не беше толкова лесно, но накрая Пинч успя да го направи.
— А сега хванете диска перпендикулярно на гърдите си. Завъртете го.
И тялото на Пинч започна да се върти като часовникова стрелка над „пода“.
— Когато свикнете да манипулирате с диска, ще бъдете в състояние да придавате на тялото си всякакво положение.
— Смятам, че същото може да се направи и с ветрилата — отговори Пинч.
— В каютата да, но не и в безвъздушно пространство. Защото ще се наложи да излизаме в космоса, а там „крилете“ няма да помогнат. По същия начин се управлява и полетът на ракетата — продължи Цандер. — Като включим средните или страничните дюзи, можем да придаваме на ракетата въртеливо движение по голямата и малката ос, при което ще я обръщаме ту с едната, ту с другата страна към Слънцето или ще я караме да лети „презглава“, можем да я насочим, накъдето пожелаем. Лекият ракетен костюм, две ветрила на кръста и диск — това ще бъде нашият екип.
— Уморена съм — обади се лейди Хинтън. — Ще ида да поспя. На Земята сигурно отдавна е настъпила нощта, а тук капаците са затворени и човек не може да разбере ден ли е, нощ ли е.
— Рано е още да отваряме капаците — отговори Цандер. — Пък и да ги отворим, нищо няма да разберете. Що се отнася до времето, ще трябва да се откажем от земните часове и денонощия. По-късно ще поговорим и по този въпрос. А сега, господа, смятам, че е най-добре да поспите, при което ви препоръчвам да си легнете в хидроамортизаторите. Гарантирам ви, че идеално ще се наспите. А междувременно аз ще имам възможност да ускоря полета и да направя някои изчисления.
— А вие ще лягате ли в сандъка?
— Да, разбира се, цялата си работа ще върша легнал в него. И тъй, лека нощ. Ще изпратя Ханс да ви помогне. Когато се събудите, натиснете бутончето на капака, той ще се отвори и вие ще излезете. Но не правете това, докато не ви предупредя по телефона, че двигателите са изключени. Иначе може сериозно да пострадате, както пострада Винклер.
У Стормър отново се събудиха старите подозрения. Е, да речем, всички пътници благополучно бяха извадени от сандъците. Но това все още не е никаква гаранция. В „ковчега“ може да има заговор. Трябва да се внимава.
Стормър беше бдителен, но твърде тромав и мързелив. И затова възложи на Пинч да се заеме с разследване. Пинч на драго сърце прие, защото по стар професионален навик обичаше навсякъде да си пъха носа.
В „ковчега“ настъпи първата „нощ“.
Пътниците лежаха в хидроамортизаторите си, но още не спяха. Вътре е тъмно и топло, леко дишаш и почти не чувствуваш тялото си. През дихателната тръба се чува далечно бучене. Усеща се мъничка, едва доловима промяна. Вероятно Цандер е нормализирал полета на ракетата. Но с какво ли се занимават в момента Цандер, Ханс и Винклер?
Цандер спира въртеливото движение на ракетата, стабилизира полета й, отваря капака на илюминатора и поглежда навън. Ракетата лети в плътната сянка на Земята. Слънцето не се вижда. Цандер определя разстоянието, измерва ъглите между няколко светли точки в космоса, прави изчисления, служи си с жироскопи, акселерометри…
Ненапразно никого не бе пускал в жилището си на Земята! Дори Винклер не знаеше, че една стая в пристройката бе превърната в команден пункт на междупланетен кораб. От пръв поглед това би могло да се стори на някого като игра: Цандер прекарваше по цели нощи в този команден пункт, наблюдаваше звездното небе през капандурата, представяше си, че лети с ракета, поставяше си различни задачи, решаваше изникнали проблеми, овладяваше астронавигацията и умението да управлява междупланетен кораб. Ето защо сега работеше така уверено.
Когато приключи, той каза на Винклер и Ханс:
— Трябва да ви призная, че донякъде умишлено отпратих всички пътници да си почиват, за да не ни пречат. Знаете, че провеждах опити и с атомни реактивни двигатели. Струва ми се, че теоретично и експериментално — в условията на земната лаборатория — съм стигнал до някакво решение. Но предвиждам и друго „камшиче“ за нашата ракета — електромагнитни сили. В това отношение трябва да ни помогне Пучи от Земята. „Пучи плюс Цандер…“ Вероятно сте чували тези думи? Надявам се да постигнем такива скорости, които дори сега все още се смятат за фантастични на Земята. Настъпи моментът за проверка. Тъй като няколко от каютите ни останаха свободни, използувах случая да натоваря моите атомни и електромагнитни двигатели. Нека първо да проверим какво ще ни даде енергията на атома. В това парченце мед се съдържа такава атомна енергия, която ще ни бъде достатъчна да излезем от Слънчевата система, да се върнем обратно, да минем по орбитите не всички планети, отново да излезем от Слънчевата система, и отново да се върнем. Винклер, как се чувствувате сега? Можете ли да участвувате в работата?
— Бих се чувствувал двойно по-зле, ако не ми позволите да участвувам — отговори Винклер.
— Ще подготвим всичко, след което и ние ще легнем в хидроамортизаторите, а нашите пътници, когато се събудят, дори няма да знаят, че са летели в космоса по-бързо и от комета, че съм им създал истинска машина на времето. Наистина, за разлика от фантастичната тя няма да ги връща в миналото, но затова пък ще може да им покаже бъдещето. Онова бъдеще, което, разбира се, не биха видели така скоро, ако живееха на Земята. Да вървим!
Но Винклер все още не беше добре и тази нощ Цандер не успя да включи новите двигатели.
Настъпи утрото на втория ден от полета. Пътниците се бяха наспали чудесно и се чувствуваха необичайно бодри и жизнерадостни. Капаците на илюминаторите бяха вдигнати. Ярки слънчеви лъчи нахлуваха в каютите. Беше светло и топло. В ракетата отново бе създадено изкуствено притегляне.
Във всяка каюта имаше оставени на стола два костюма. Единият от тях — като бански костюм от еластична коприна, другият, малко „по-приличен“ от гледна точка на лейди Хинтън, но все пак „неприличен за жена“ — във вид на работен комбинезон.
Заради тези костюми между лейди Хинтън и племенницата и стана малко спречкване. Лейди Хинтън не само че отказа да облича „циркаджийските“ костюми, но забрани и на Елен. И какво стана? Вместо обичайното на Земята безпрекословно подчинение, Елен започва да възразява:
Влезе Мери:
— Ваната е готова.
Тази вана бе причинила доста грижи на Мери и на лейди Хинтън.
Банята се намираше в отделно, доста тясно помещение с малка вана на колелца, която се наместваше в зависимост от това къде е „подът“. На Земята, когато ракетата бе с носа нагоре, „подът“ се падаше на едно място; при легнало положение, когато ракетата излиташе от Земята, „подът“ се бе изместил на стената; а при въртеливото движение и появата на центробежна сила „под“ бе станал „таванът“. Така че когато ракетата се върти, пътниците, които се намират в противоположните краища, са обърнати с глава един към друг.
— Хайде де! Защо не ме поливате? — нервничеше лейди Хинтън, седнала във ваната със затворени очи.
— Поливам ви, госпожо — отговори Мери. Тя обаче не можеше да накара водата да пада върху главата и раменете на нейната господарка по-бързо, отколкото й позволяваше центробежната сила.
Криво-ляво банята приключи. Лейди Хинтън облече утринен халат и тръгна към каютата си. В коридора някакви съвсем ситни прашинки попаднаха в гърлата на двете жени и те се разкашляха.
Оказа се, че Мадлен, когато отворила пудриерата си, я разсипала — така трудно бе човек да пресметне движенията си в тези необичайни условия. Пудрата моментално се разнесла като млечен облак из цялата каюта. Струите циркулиращ въздух бързо бяха разпръснали прашинките и по другите каюти. Сякаш в ракетата бе плъзнала лондонска мъгла. Отвсякъде се чуваше мъчителна кашлица. Наложи се целият въздух да бъде пуснат през филтрите, които скоро погълнаха прахта.
Вълнението премина и всички с нетърпение зачакаха закуската. Но тя закъсняваше.
Според единодушното решение на пътниците „акционери“ за Жак и неговата кухня бе определено помещението, съседно на каюткомпанията. Там бяха внесени всички кухненски принадлежности.
Изгубили търпение, прегладнелите пътници отидоха да узнаят защо се бави закуската. А кухнята бе вече пренаселена: там бяха китаецът Жак, готвачът на Маршал, Мери, която готвеше за лейди Хинтън, Елен, епископът и Блотън; Амели, поела грижата за храната на баща си, и Марта Текер. Любопитните гладници се струпаха до вратата и занадничаха. Вътре ставаше нещо невъобразимо. Във въздуха плуваха чинии, тенджери, лъжици. Жак се мъчеше да ги хване и върне в шкафа, но те му се изплъзваха и бягаха, сякаш си играеха с него; някои чинии се счупваха и парчетата от тях се рееха из кухнята, отблъсквайки се от стените и хората.
Отчаян, че не може да се справи с тези палавници, Жак се опита да запали спиртника. Започна да драска една след друга клечки кибрит. Те пламваха, но тутакси угасваха. Накрая той събра няколко клечки и ги драсна до горелката на спиртника. За секунда спиртът пламна и угасна.
— Кибритът е овлажнял, а и в спирта има вода — каза той на френски с лек акцент.
— И спиртът, и кибритът са си наред — възрази появилият се Цандер. — Но в условията на безтегловност пламък не може да има. При всяко горене или окисляване се поглъща кислород и се отделят негорящи вещества — въглероден двуокис, водни пари. В условията на безтегловност тези продукти от горенето не могат, както на Земята, от само себе си да се отстранят вследствие на своята лекота и първоначалната висока температура. Тук те обгръщат пламъка, прекъсват достъпа на кислород й пламъкът угасва.
— Нима сме обречени да пием само студена вода? — попита Стормър.
— Може да се използува електрическа печка; вероятно мистър Цандер се е погрижил за това — сети се Пинч.
— Точно така — каза Цандер. — Но се хващам на бас, че тук няма да загрее чайника и с електрическа печка. Ще си позволя днес да ви поизмъча. За всяко нещо трябва сами на практика да се уверите, иначе ще ме тормозите с капризите си, ще искате невъзможното. Сложете чайника на печката, ето я.
Готвачът изтича за вода до някоя кърмова каюта — в кухнята бе невъзможно да се налее, тъй като в средната част на ракетата почти нямаше центробежна сила.
Внимателно, за да не „литне“, Жак постави чайника на печката.
Минаха пет, десет, петнайсет дълги минути — никакъв признак, че водата ще заври.
— Но какво става? Искаме чай, а не опити по физика — каза Стормър, започнал вече да се дразни.
— Ами това — спокойно отговори Цандер, — че водата не може да кипне, докато всичките й частици не се разместят. Как става кипенето на Земята? Долните пластове, които са в допир с горещото дъно на чайника, се разширяват, стават по-леки и отиват горе. А горните, които са студени, следователно по-тежки, падат на дъното и когато се нагреят, на свой ред се вдигат нагоре. Това продължава, докато температурата на цялата вода стигне сто градуса. Тогава тя завира. Тук обаче няма земно притегляне, което да накара горните студени пластове вода да паднат долу. Смесване не става и водата се нагрява съвсем бавно — само чрез топлопроводимостта й.
— А тук може ли да се пържи? — попита Стормър, любител на бифтеците. Беше си взел консервирано месо.
— Ами ще опитаме — отговори Цандер и накара Жак да сложи на печката тигана с малко масло и парче от консервираното месо. Когато маслото се разтопи и започна да се нажежава, еластичните му пари изхвърлиха месото към „тавана“.
Жълтото лице на китаеца посивя.
— Отказвам се вече да бъда готвач.
— Горе главата, Жак — окуражи го Цандер. — Няма защо да се отчайвате. Ще трябва само да свикнете да готвите по нов начин.
И Цандер започна да обяснява „небесната рецепта“ за готвене. Показа специални тенджери с перки на дъното, подобни на флотационните машини. Електрическите перки непрекъснато размесваха водата и тя бързо кипваше. Показа и тигани с капаци, в които можеше да се пържи, без опасност бифтекът или пържените яйца да се озоват на „тавана“.
Цандер ненапразно бе подложил на глад своите пътници. Сега вече можеше да им каже изискванията си и едва ли някой щеше да възрази.
— Както виждате, няма нищо страшно. Но ако желаете навреме да ви бъде сервирана закуската и обяда, ще трябва да се съгласите на известен компромис. Вие лично се уверихте, че трудно се готви в условията на безтегловност, дори при наличието на специални приспособления. Остане ли кухнята тук, до каюткомпанията, тоест в средната част на ракетата, където няма притегляне, ще се наложи Жак да губи доста време да гони летящите тенджери и чинии. Наистина той по-рядко ще ги чупи. Това обаче не променя нещата. Тук е съвсем неудобно и за миене на съдовете. Ето защо предлагам да преместим кухнята в помещението до каютата на Ханс. Това е всичко, което мога да направя, за да не безпокоя лейди Хинтън отново да сменя каютата си. Съгласни ли сте?
Не оставаше нищо друго, освен да се съгласят.
Първото предложение бе последвано от второ — по-сериозно. Цандер заяви, че обслужването на пътниците трябва да се реорганизира. Не е разумно такова тясно помещение да се превръща в обща кухня, където всички само ще си пречат. Това е първото. Второто: на ракетата трябва да бъде въведено разпределение на труда. Цандер не може да се съгласи те тримата — Ханс, Винклер и той — да губят, време за готвене. И без това си имат друга, много по-важна работа. Ето защо предлага Жак да стане корабен готвач, който да обслужва пътниците и екипажа на „ковчега“. Мери ще се заеме с чистенето. Ще пере и ще глади Жак, разбира се, с перални и гладачни машини, при което Мери ще му бъде в помощ. Достъп в кухнята се разрешава само на Жак, Мери и мисис Текер, която има бебе. Маршал се възмути от това своеволие. Този жалък инженер е счел за необходимо най-напред да преговаря с някакъв готвач, китаец, а… не с неговия господар.
— Ъ… ъ… ъ… ххх… хаз възразявам. Слугата е мой. Аз платих вноската му за полета. И съм на диета… Той ми готви специални ястия. Не съм съгласен.
— Много съжалявам, но вероятно ще се наложи да не уважим желанието ви.
Това вече бе открито предизвикателство. Маршал посиня от неимоверни усилия да преодолее заекването си и да скастри Цандер както трябва. Защото въпреки своята „междупланетност“ капитанът е длъжен при всички случаи да защищава принципа на частната собственост — баронът искрено смяташе Жак за своя частна собственост. Днес ще му отнемат Жак, утре ще поискат личните му вещи, вдругиден току-виж го накарат и да работи… Нима Стормър не разбира това?
Когато в каютата й бе почистено, лейди Хинтън удобно се намести в креслото си. От едната й страна седна епископът, от другата — Елен. Така обстановката й напомняше Земята, но въпреки това всичко бе съвсем различно.
— Не ви ли се струва, скъпи приятелю — обърна се тя към епископа, — че все пак ни вкараха в един летящ затвор?…
След закуска част от пътниците се събраха в каюткомпанията. Влезе Цандер. Всички го погледнаха с опасение. Капитанът е твърде зает, за да дойде само на приказки. Очевидно има някакви нови идеи.
— Десет часът. Колко късно закусих днес! — каза Стормър, като погледна златния си часовник.
— Но според времето на Стормър сити — забеляза Цандер.
— Какво искате да кажете? — учуди се Стормър.
— Това, че сега часовникът ви не е верен. Та нали и на Земята времето не е еднакво навсякъде. В Америка — в Стормър сити — сега е около десет часа сутринта, на срещуположната точка на земното кълбо е десет часът вечерта, по други места — съвсем различно време. Земята се върти, ние летим. Коя точка от земното кълбо предлагате да изберем, за да определим времето тук, в ракетата? Всичко е условно, относително.
— Тогава как ще определяме часовете и дните?
— Нашият организъм е свикнал с редуването на ден с нощ, на бодърствуване с почивка. Така че засега ще определяме времето както на Земята: дванайсет часа за ден и дванайсет за нощ.
— Значи ще водим свое летоброене от момента на излитането? — попита Стормър.
— Да. Ще се наложи да въведем условно време и летоброене.
Неочаквано се чу експлозия, след миг — викът на готвача. Цандер отиде в кухнята. Когато се върна, Стормър го попита:
— Какво се е случило?
— Херметичната бака за възвиране на водата е избухнала. Добре, че в момента Жак не е бил в кухнята, иначе щеше да бъде обгорен от парата. Ще трябва още да инструктирам нашия готвач.
— А мистър Пинч реши, че сме се сблъскали с метеор.
— Вероятност, равна на нула — отговори Цандер. — В най-гъстите метеорни потоци например Леонидите метеорите са толкова разпръснати, че средното разстояние помежду им е сто километра. Ако направим изчисления, ще видим, че общо взето, ракетата трябва да лети, кажи-речи, петстотин години, преди да срещне някой метеор. Извинете, но времето ми е малко и сега бих искал да поговорим по друг важен въпрос…
Всички наостриха уши.
— Общо взето, полетът в космоса е доста скучен за пътниците в ракетата — започна Цандер отдалече. — Нямат никаква гледка, наоколо се виждат все същите звезди. Трябва с нещо да запълните времето си, иначе ще се отегчите…
— Нищо подобно. Дори след напрежението на Земята имаме нужда от почивка — побърза да каже Стормър и си помисли: „Виж ти накъде бие! Както е тръгнало, ще въведе трудова повинност. Не съм хвърлил толкова милиони, че да стана ратай при Цандер.“
И Маршал се усети.
— Аа… аз имам язва… Инвалид съм.
— А аз — задух, подагра, склероза на сърцето — побърза да се презастрахова Стормър.
— Предполагам, че за всекиго от вас ще се намери такава работа, която ни най-малко да не се отрази на здравето ви — отговори Цандер. — Защото въпреки своите болести вие доста интензивно сте работили на Земята. Работата, която ще ви предложа, е много по-лека. Няма да изисква нито нервно, нито голямо умствено напрежение. Подходяща е дори за инвалиди.
— Отказвам! По принцип!
— Може би по принцип ще откажете и да ядете, бароне? — попита Цандер.
— Що за глупав въпрос? Ммм… мисля, че имаме достатъчно продукти?
— За колко време? И колко ще продължи нашият полет? Това никой не може да каже.
— Ннн… но вие ссс… сам казахте, че можете да ускорите събитията на Земята. Може би, докато минат два месеца в ракетата, няма да остане и помен от нашите врагове на Земята и ние ще се върнем?…
— Още не съм довършил регулировката на атомния двигател. А трябва да помислим за бъдещето — да осигурим кръговрат на веществата, който ще ни гарантира храна за неопределено дълъг скок. Нали за тази цел взехме сглобяемата оранжерия. Освен това трябва да монтираме слънчев двигател, телескоп. Има много работа и ние с Ханс и Винклер няма да се справим сами.
— Само това ми липсваше, да се катеря на покрива, зеленчукова градина да монтирам! — сприхаво възкликна Стормър.
— Ще го направят други, по-млади и силни — отговори Цандер. — Но вие чудесно можете да се грижите за оранжерията, да следите работата на апаратурата, да водите дневник, дори да правите някои изчисления. С една дума, всеки ще има определени задължения, план за работата и график на работния ден.
— Продължителност на работния ден, отпуски, заплата, може би и глоба за отсъствия? — попита Стормър.
Цандер сви рамене и отговори:
— Мисля, че нямам пред себе си деца. Помислете, господа, и още днес чакам вашия отговор. Не искам да ви принуждавам, но и няма да се откажа от предложението си.
Той излезе.
Всички се спогледаха озадачени.
— Ще види той как си позволява да ни командва! — ежеше се Пинч.
— Да, положението трябва да се промени — изръмжа Стормър. — Всъщност защо Цандер се държи като някакъв диктатор? Е, да допуснем, той е капитанът. Но нали в доброто старо време сме пътували с презокеански параходи? И знаем правата на капитана. Значи трябва да помислим един вид за формата на управление. Има нужда от върховна власт, която да разрешава всякакви проблеми и конфликти. Защо например аз да не стана президент?…
— Ххх… или аз?
— Или да изберем лейди Хинтън за кралица, а ние да й станем министри? — усмихнато допълни Блотън.
— Не! Не така! Това не е причината! — както винаги неочаквано се обади Шнирер. — Сега вие търсите изход и не можете да намерите — но няма и да намерите. Обвинявате Цандер, че е узурпирал властта. Но вината не е само негова. Виновна е преди всичко машината! Тя е бог, който ни пороби, а Цандер е само върховният й жрец. Откакто влязохте в това чудовище, тая летяща машина, всички станахте нейни роби. Тя ще ви принуди да й работите, да й служите. И всички ние сме като червеи, които пъплят в търбуха й…
— Като митичния Йона в търбуха на кита — пошегува се Стормър.
— Машината осакатяваше хората на Земята, сега ще осакати и вас, ако не я унищожите, когато стигнете на новата земя.
— Е, на новата земя ще накараме други да работят с машините, както правехме и на старата. Нека работят такива като Цандер, Ханс, Винклеровци, Мери, Жак и техните потомци. А ние и там ще си имаме същите доходи от машините, които аз за нищо на света няма да отрека — възрази Стормър.
— О, свещена простота! — фалцетово изписка Шнирер. — Нима още не можете да проумеете, че машините са заплаха не само за онези, които работят с тях? Машините пораждат работници, работниците са носители на революции, а революциите ще унищожат всички ви. Всяка машина е вече ваш потенциален убиец, заредена с вашата смърт. Разбирате ли?
— Но какво предлагате да направим?
— Да се унищожат машините! Да се изтреби тая дяволска напаст, тия чудовища, които ни носят смърт! По-близо до природата, до естествения живот на първобитните хора! Само природата може да направи хората истински свободни и равни.
— Ссс… сега трябва едно: ннн… незабавно да обявим протест, да отидем при Цандер и да му кажем, че ннн… няма да работим! Ние сме пътници, а не слуги! И Цандер да не го забравя. „Ковчегът“ бе построен с наши средства, той е наша собственост и ние ще бъдем господари на него, а не прислуга. Именно това предайте на Цандер, мистър Пинч. Хайде, тръгвайте!…
Една сутрин след чая Пинч се обърна към Цандер:
— Кога ще монтираме огледалния телескоп? Ще трябва да излезем от ракетата…
— Ако искате, още днес — отговори Цандер. — Ще прикрепите към тялото си портативните ракети, но няма да ги включвате, докато ние с Винклер не дойдем. Преди, това трябва да завършим прегледа на двигателите. А вие, Ханс, можете да идете на монтажа. Ще се справим и без вас. Значи първите петима пионери излизат в космоса да изследват космическото пространство, и да монтират телескоп — усмихна се Цандер.
— Обличаме космонавтските костюми, вземаме част от огледалата и тръгваме! — възкликна Пинч.
Проектираният от Цандер огледален телескоп бе най-съвършеният и оригинален рефлектор в света не само по своята конструкция, но и по материалите, от които бе изработен. Огромното огледало с диаметър от няколко десетки метра се сглобява в открития космос от отделни полирани метални листове. То се монтира на неколкостотин метра от ракетата — такова е фокусното му разстояние, — като се съедини с нея чрез леки, тънки тръби, с които астрономът наблюдател да го завърта под желания ъгъл.
Така междупланетните бегълци щяха да имат възможност още повече да разширят границите на видимия от тях свят.
Но това оригинално съоръжение имаше недостатък: при увеличаване или забавяне на скоростта на полета огледалото трябваше да се прибира, иначе можеше да се разпадне и частите му да се изгубят.
След четвърт час Блотън, Амели, Мадлен и Пинч, готови за път, се събраха в малката камера, която едва ги побираше. Обемисти и тежки за Земята, тук костюмите се оказаха извънредно удобни и леки. Четиримата държаха в ръце части от огледалото. На раменете си имаха закрепени като раници портативни ракети. На кръста — дискове за насочване на движението. А на главите — шлемове, свързани с телефонни кабели, за да разговарят помежду си. Освен това всеки имаше на кръста си голяма макара с тънко стоманено въже. Цандер настояваше да се вържат с това въже за бронята на звездолета. Той лично прегледа екипировката, провери изправността на кислородните апарати и пусковия механизъм на портативните ракети и одобрително кимна с глава: вече не можеха да го чуват.
Винклер затвори тежката вътрешна врата на камерата. Забръмча моторът на вакуумпомпата. Колкото повече намаляваше атмосферното налягане в камерата, толкова повече се разширяваха костюмите на пътниците под влияние на вътрешното налягане от две-три атмосфери. Но това разширение продължи до известна граница: освен че имаха неколкопластова мека топлоизолационна подплата, костюмите бяха армирани с гъста метална мрежа, която беше с двойно предназначение: нагрявана от акумулатор, тя отопляваше костюма отвътре и същевременно подсилваше механичната издръжливост на тъканта. Четирите издути фигури наистина изглеждаха като жители от незнайна планета.
Когато вакуум метърът показа, че налягането в камерата е станало по-малко от една хилядна част от атмосферното, Ханс отвори двойната външна кръгла врата.
Един след друг „космонавтите“ излязоха от ракетата и закачиха краищата на предпазните въжета за куките по бронята й. Ханс първи се отблъсна с крак от звездолета и се устреми в пространството. След него скочиха „с главата надолу“ и другите. Той бе започнал вече да се ориентира в този нов свят — тренировките в Стормър сити се оказаха полезни.
Мускулите на краката действаха като пружини, изтласквайки не само пътниците от ракетата, но и ракетата от пътниците; но тъй като масата й бе много по-голяма, ударът по нея причини нищожно отклонение в движението й, докато пътниците получиха значителна скорост. Но на всички се струваше, че ракетата се отдалечава, а те самите са останали на място. Ханс не откъсваше очи от ракетата. Тя ставаше по-малка и по-малка. Но все пак кой от кого се отдалечава? Спомни си за относителността на движението. За тях ракетата отлита, а за пътниците в ракетата — отлитат те, и двете твърдения са верни — всяко за своя наблюдател.
Сега всеки от излезлите в космоса бе станал самостоятелно небесно тяло със свое собствено движение и траектория на полета. Следователно върху тях действуват всички закони на небесната механика.
Летят или стоят на място? И ако летят, накъде? Нагоре? Надолу? Тук няма нито горе, нито долу. Ракетата остана под краката им — значи летят „нагоре“. Но сияещото кълбо на Земята се вижда над главите им. Значи летят към Земята, тоест падат „надолу“. А по отношение на звездите? От милиони звезди те се отдалечават и под всевъзможен ъгъл се приближават към милиони други. Затвори ли очи, има чувството, че изобщо не се движи. Равномерното и праволинейно движение не може да се различи от неподвижността — така май твърдеше Галилей?…
Колко пъти бе обмислял това твърдение, докато летеше „теоретически“ още в Стормър сити, и ето сега, когато действително е „сред звездите“, на практика узнава относителността на движението.
Никой не се обажда. Всички са твърде потиснати и зашеметени, за да говорят.
Човекът и космосът! Никога досега не са били така близо „лице срещу лице“. Човекът е една съвсем нищожна прашинка на мирозданието, но притежава всемогъщ ум и сръчни ръце, които го издигнаха към звездите. Дребните, нелепи фигурки се рееха в безбрежния океан на всемира.
Това бе свят на вечно мълчание, абсолютна тишина и студ. Тук е беззвучен гръмотевичният грохот на всички ракетни дюзи. Тук няма ветрове, облаци и дъждове, няма мъгли, промяна на температурата, „лошо и добро време“, няма ден и нощ, годишни времена…
И най-удивително бе, че вселената поразяваше не със своята грандиозност, а само с необикновеността си.
„Космонавтите“ имаха чувството, че се намират в центъра на някакво огромно черно кълбо. Млечният път опасваше цялата сфера, като я разделяше на две половини. Звездите — зрънца и прашинки — сияеха, без да трепкат, като изумруди, аметисти, диаманти, рубини, топази. С бледа и студена светлина светеха Плеядите, които се открояваха на тъмния фон. Горе се виждаше Земята и до нея — Луната. Едната четвърт на земното кълбо тънеше в мрак. На осветената част се долавяше познатият силует на Африка. Отдясно блестеше Слънцето с ослепително ярка светлина.
Съзвездията имаха познатата си „земна“ форма. По същия начин се простираше по небето Голямата мечка, със същите очертания, както от Земята, се виждаха Касиопея, Андромеда, Пегас, Персей, Орион. Оттук обаче човек можеше да види наведнъж всички съзвездия, които от Земята се наблюдават или над Южното, или над Северното полукълбо.
— Сър, бихте ли ме ощипали по ръката? — пръв наруши мълчанието Пинч. — Сън ли е това или действителност?
— Забавна действителност! — обади се Хенри.
— А на мен ми се струва, че е сън, но без да е особено забавен. Не зная кой измисля сънищата ни или те сами си се измислят, но тая измислица е несполучлива.
— Съветвам ми, мистър Пинч, да измислите по-хубав космос. Може да спечелите добри пари! — каза Амели.
— Ех, какво ли е сега на Пикадили?… Движение, реклами, не е като в космоса! Нощем там е по-светло, отколкото тука през деня!
— Амели и Мадлен не смееха да се отдалечат от ракетата и се оглеждаха с боязлива усмивка.
— Поискайте си от касата парите за билета — обади се Мадлен. — Макар че имате право. И на мен не ми харесва тоя космос, както го нарекохте. Странно, че това мрачно място носи името на един чудесен сапун, с който винаги се къпя. Не го заслужава. Наистина тук има много повече звезди, отколкото по небето над Земята. Но не. Не бих предпочела тоя космос пред витрините на някой парижки бижутер. Пък и тука е толкова пусто, неуютно, безжизнено. Така че съм напълно съгласна с вас… Раул, черноокият поет, ми е показвал Орион и Голямата мечка — други съзвездия не знам. И сега ги гледам като стари познати, които неочаквано съм срещнала в чужбина… Мили Раул, ехо! Къде си? Знаеш ли, че твоята Мадлен е в мрачната бърлога на оная Мечка, която ти й показваше? Аз съм толкова близо до нея, че мога да й стисна лапата.
— Нима ръката ви, госпожице, е дълга стотици милиарди километри? — попита Ханс. А му се искаше да каже: „Нима човешкият гений трябваше да изразходва толкова енергия само за да издигне към звездите земната пошлост?“
Ханс се огледа.
— Как ни мамят сетивата! Пълна илюзия за кълбо, а знаеш, че няма никакво кълбо, никаква граница — каза Пинч.
— И за да прекосим от край до край нашата галактика със скоростта на светлината, ще ни трябват повече от трийсет хиляди години. А ние виждаме и други галактики! — забеляза Ханс. Вече имаше солидни познания по астрономия.
— Господин Фингер, вие казахте „и други галактики“. Нима не виждаме целия свят? — попита Мадлен.
— Казах вече — започна Ханс, — че трябва да летим със скоростта на светлината повече от трийсет хиляди години[16], за да прекосим нашата галактика, тоест Млечния път. Галактиката е звездна система с трийсет милиарда[17] слънца. Предполагам, че на Пикадили няма толкова лампи? Цялата тази грамада има общо въртеливо движение. Това е Малката вселена. Във външната й част са разположени сферични галактични купове — системи с милиони, милиони слънца във всяка една. По-нататък — на разстояние милиони светлинни[18] години — има други млечни пътища, други галактики — вселенски острови. Броят им, изчислен от астрономите, надминава един милион. Над един милион галактики с милиарди слънца във всяка една. Те образуват „галактичните облаци“. Това е най-голямото от познатите в наши дни структурни образувания на вселената. Съвкупността от облаци — галактики — образува Метагалактичната система. А може би и тя е съставна част от някаква още по-голяма единица в мирозданието, която дори е трудно да си представим.
— Ох, стига! Престанете! — помоли Мадлен. — Вашата метавселена е като детските играчки, дървените яйца, които влизат едно в друго.
„Невероятна, способност да превръща в пошлост всяко нещо — помисли си Ханс. — Нямаше смисъл да си хабя думите на вятъра!“
Той продължи:
— Впрочем космосът е вечно движение, вечно съзидание и разрушение. Въртят се спътници около планетите, които се въртят около своята ос и около Слънцето, върти се Слънцето и със скорост милиони километри в година лети към съзвездията Лира и Херкулес. Сноват комети като трансмисионни ремъци, носят се мъглявини и метеори, космически прах пронизва световните пространства във всички посоки.
— Миличък, сега приказвате точно като Раул, черноокия поет! — възкликна Мадлен. — Неразбрано, ама възхитително… — И по капризните закони на своята „логика“ неочаквано запита: — Вярно ли е, че когато пада звезда, някой умира?
— Вярно е — усмихна се Ханс. — Ето каква сметка ще ви направя: всяка секунда на Земята умират не по-малко от двама души. А падането на „звездата“ трае приблизително половин секунда.
Мадлен бе малко разочарована от това статистическо обяснение на поверието.
— Благодарение на съдбата още сме живи — каза Пинч, — макар че се възнесохме като пророк Илия на небето. Ще живеем, а животът значи движение! Сега вече сме „небесни тела“, така че не бива да изоставаме от нашите светещи събратя. Амели, искате ли да ви докажа, че космосът може да се завърти, и то доста бързо?
— Вие? — изумена възкликна Амели.
— Да, аз! — гордо отговори Пинч. — За разлика от Архимед, който е нямал лост да вдигне Земята, аз ще накарам цялата вселена да се върти като пумпал без никакъв лост, само с нашия диск.
— Не подозирах такава ерудиция у вас…
— Жалко! Пинч знае много неща, ама си мълчи — гордо заяви той. — Птоломей е смятал Земята за център на вселената. Сега всеки от нас ще стане център, около който ще се върти цялата вселена. Ало! Гледайте! Направете като мен.
Той отвърза диска от колана си, стисна го с длани като чиния и го завъртя. Всички последваха примера му, разбрали какво има предвид: „всяко действие предизвиква равно на него противодействие“. Завъртането на диска в една посока завъртя телата им в обратна. Стори им се, че и „сферата“ започна да се върти около тях. И колкото по-бързо се въртеше дискът, толкова по-бързо се въртеше „сферата“ наоколо. Слънцето описваше пълен кръг — ту се появяваше отпред, ту изчезваше отзад.
— А сега да завъртим космоса другояче! — командваше Пинч с такъв вид, сякаш наистина бе намерил начин „да върти“ космоса като пумпал с камшик. Обърна диска вертикално на гърдите си и отново му придаде въртеливо движение. Този път „сферата“ се завъртя около тях от горе на долу. Сега виждаха Слънцето ту над главите си, ту под краката си.
— По-добре и от Исус Навин[19], който спрял слънцето — каза Пинч. — Сега космосът е в наши ръце. Можем да правим с него каквото си поискаме, както с времето. Можем по желание да си удължаваме или съкращаваме дните, нощите, годината.
— Да, доста забавно! — обади се Блотън. — Но това е само илюзия, измама на сетивата ни. Невъзможно е вселената да се върти около нас! Защото действителното, истинското движение става с нас, а не с нея!
— Всичко не е толкова просто, както ви се струва — възрази Ханс. — Не забравяйте, че всяко движение е относително. Тялото се движи само по отношение на друго тяло. Онова, което наричате „действително движение“, взето „само по себе си“, изобщо не съществува в природата. И ние с еднакво право можем да кажем както, че небесната сфера се върти около нас, а ние сме неподвижни, така и обратното.
— Добре де, да допуснем следното. Вие въртите диска си надясно, аз — наляво. Мистър Пинч — от горе на долу, фройлайн Амели — отдолу нагоре. Очевидно за всеки от нас сферата ще се върти по различен начин. А по едно и също време тя не може да извършва няколко и дори противоположни едно на друго движения!
— Всъщност сферата няма да я има. По отношение на всекиго от нас тя ще има само едно движение. Другият няма да го види, за другия то не съществува.
— Признавам, че това надминава представите ми! — отбеляза Блотън.
— Само защото не сте свикнали да разсъждавате по друг начин. Законът за относителното движение…
— Имайте милост! — намеси се Пинч.
— Впрочем доста се заплеснахме с тези разговори и забравихме целта на нашето излизане — каза Блотън. — Време е да започваме работа.
Планът за монтирането на телескопа се отличаваше със същата оригиналност, както и неговата конструкция. Първата задача на монтажниците бе да сглобят частите на огледалото, да го поставят на определено разстояние от ракетата и… да се приберат, без да го скачат с нея. Всъщност това не бе фатално: огледалото и ракетата имаха еднаква скорост и разстоянието помежду им си оставаше неизменно.
Не може да се каже, че отначало работата спореше. Частите на огледалото бяха закрепени за коланите им. Петимата трябваше да се държат по-близо един до друг и предпазливо да боравят с механизмите, наподобяващи човешки пръсти — да вземат частите на огледалото и да ги съединяват една с друга. Цандер бе използувал богатия опит на ортопедите и протезистите, за да конструира тези своеобразни ръце към космонавтските костюми.
Талантливият изобретател блестящо бе решил задачата си. Той бе надминал специалистите по протези, бе създал великолепен апарат, който даваше възможност лесно и бързо да се манипулира с механичните пръсти — те се свиваха и разпускаха, отклоняваха се настрани и назад под ъгъл, недостъпен за човешките пръсти от жива плът и кръв.
Участниците в монтажа бяха усвоили боравенето с „пръстите“ още в ракетата. Но въпреки това работата изискваше голямо внимание. Сегиз-тогиз някой правеше непредпазливо движение или натискаше не където трябва — механичният пръст неочаквано се свиваше или рязко се извърташе и парчето огледало рискуваше „да отлети“ в космическото пространство.
След около два часа — земно време — монтажът вече завършваше. Ханс бе сглобил всички части освен една, която беше у Мадлен, „застанала“ до него. Но както я държеше в ръце, Мадлен несъзнателно я притисна до гърдите си, с което натисна и бутона за включване на портативната ракета. Последва взрив, който, разбира се, не бе чут от никого. Ханс се обърна, за да вземе необходимата му част от Мадлен, но на мястото й видя само малко облаче, което мигновено се разсея. Като я търсеше напрегнато с очи, той побърза да съобщи на другите за случилото се. Трябваше да вземат незабавни мерки да я спасят. Ханс бързо се освободи от въжето, което го свързваше с „ковчега“, и натисна бутона на гърдите си. Пинч и Блотън направиха същото. Полетяха в различни посоки. С усещането, че е получил силен удар в гърба, Пинч се преобърна през глава.
— Дявол да го вземе, кой е сложил в тая ракетна раница такъв заряд! С него и слон можеш да убиеш! — ругаеше Пинч, премятайки се в космоса. Усети нов тласък и полетя по-бавно. — Това пък какво, е?… Да не съм се сблъскал с някое небесно тяло?… Но май че нищо ми няма…
— Ало! Ало! Фингер!… Блотън!…
Никой не отговори.
— Ах, ето какво било — скъсал се е телефонният проводник! Трябва обаче да спра някак това премятане…
Но се оказа доста трудно. Продължавайки стремително да лети и да се премята, той видя отляво Ханс, който също се премяташе, а отдясно — Блотън. Най-сетне успя да прекъсне въртеливото движение. Сега вече летеше „прав“.
Мадлен никъде не се виждаше. Бе отлетяла доста надалече. Блотън и Ханс пуснаха в ход дисковете си и също спряха да се премятат.
„Движим се много по-бързо от госпожица Делкро и разбира се, ще я догоним, стига само да я открием. Но лесно ли е да откриеш прашинка в това необятно пространство?… А какво става с Амели?…“
Като се обърна предпазливо с помощта на диска, Пинч съзря едва забележима точка. Стори му се, че тя бавно се приближава към „ковчега“.
„Амели постъпи най-разумно — помисли си Пинч. — Придвижва се по въжето към «ковчега».“
Но в същия миг видя, че при точката блесна пламъче и тя бързо се понесе настрани. „И таз добра! Сега ще трябва да търсим и двете!…“
Но коя по-напред? Пинч не се поколеба. Той не бе равнодушен към Амели. Пък и двама души бяха тръгнали да спасяват Мадлен, а отлитането на Амели бе забелязал само той. И взе да натиска бутоните, за да заработят страничните дюзи на портативната ракета, които да променят посоката на движението му.
Но за жалост нямаше нужния опит и не можеше да контролира полета. Отскачаше ту на една, ту на друга страна като фойерверкова ракетка. На зигзаги се рееше из пространството, без ни най-малко да се приближава към целта си.
„Така май няма да стигна дори и до «ковчега»! — мислеше си той. — Приятна перспектива — да умра сред звездите. Горивото ще свърши и аз ще се превърна в парче лед. Но преди това ще свърши или ще замръзне кислородът в бутилката и аз ще се задуша… Бъррр… По-добре да не мисля за тия работи… Но къде изчезна Амели? Като че ли ракетата й спря. Не се вижда пламъче. Сега вече по-трудно ще я намеря…“
Отново блесна пламъче и угасна.
В същия миг ярък сноп светлина заслепи Пинч. Той не беше страхлив, но му се стори, че изведнъж от дълбините на пространството изскочи Слънцето и полетя към него.
„Някоя комета! Защо не?…“ Той потръпна от ужас, очаквайки сигурна смърт. Но в следващия миг светлината угасна: това беше лъч на прожектор, обърнат в друга посока. Вероятно от звездолета са го забелязали и сега идват на помощ.
Неочаквано вдясно от него блесна и профуча огнен вихър, като остави подире си следа от дим или пара.
Това беше „спасителната лодка“, конструирана от Цандер за такива случаи. Той бе предвидил всичко и бе взел нужните мерки. „Лодката“ имаше вид на кълбо. В безвъздушното пространство формата нямаше значение, но кълбото бе най-удобно за полет; многобройните дюзи на повърхността му правеха „лодката“ изключително маневрена. Тя съдържаше голям запас от гориво и кислород. Беше двуместна, при което седалките бяха обърнати едната „нагоре“, другата — „надолу“. По този начин можеше да се наблюдава цялото пространство наоколо. В „лодката“ се сядаше с космонавтски костюми.
Цандер и Винклер бяха тръгнали да търсят Мадлен. Силният прожектор ги улесняваше. И наистина Цандер я съгледа. След Мадлен „хванаха“ и другите „бегълци“ и вързани за „лодката“, ги закараха обратно на реката.
Когато всички влязоха в звездолета и свалиха костюмите, Мадлен изпадна в истерия. Непрекъснато ридаеше и повтаряше, хълцайки:
— Искам да си ида в къщи! На Земята! В Париж!… Не искам повече да остана тук! Искам в Париж!…
— Чуйте ме — започна Цандер, когато нервната криза попремина. — Всеки се учи от грешките си…
— Но аз бях на косъм от смъртта — прекъсна го Мадлен. — Още малко и щях да падна на Слънцето…
— Е, нямаше чак толкова скоро да паднете, госпожице — възрази с усмивка Цандер. — Дори ако Земята изведнъж реши „да падне“ на Слънцето, ще трябва да лети повече от два месеца. Така че има достатъчно време да ви помогнем. Най-близката опасност за вас бе вероятността да ви се свърши кислородът и да се изтощят акумулаторите на отоплението. Ние обаче ви наблюдавахме и веднага се притекохме на помощ. Цялото ви нещастие бе, че се гмурнахте в космическото пространство като в море, без да умеете да плувате добре. В условия на безтегловност в ракетата все пак свикнахме да живеем. Добихме навици, непознати за хората на Земята. Но космоса все още не сме покорили. Трябва да се учим. От утре откриваме школа за… плуване в празнотата. Трябва до съвършенство да овладеем нашите портативни ракети.
— Добре, че звездолетът си стоеше на място — не можеше да се успокои Мадлен от преживяното приключение. — Ами ако беше отлетял! Тогава нямаше да ме намерите и аз щях да се задуша, да замръзна, от глад да умра, да изгоря… — И тя пак се разхълца.
— Грешите — възрази Цандер. — Нашата ракета лети със скорост осемнайсет хиляди метра в секунда.
— Ами че тя си стоеше на място, докато монтирахме огледалото!
— Да, и така би могло да се каже. Това е законът за относителното движение.
— Тоя закон ще ме побърка. И кой можа да го измисли? Стояла — летяла…
— „Измислил“ го е Галилей. И не е чак толкова трудно да се разбере. Законът гласи, че няма абсолютно движение. Едно тяло се движи само по отношение на друго тяло. Вие излязохте от ракетата и се намирахте до нея в космическото пространство. По отношение на вас ракетата действително стоеше. Но по отношение на Земята тя непрекъснато се движеше от момента, в който я напусна. И намирайки се в ракетата, вие летяхте заедно с нея. Разбирате ли? А когато излязохте, продължихте да летите по инерция със същата скорост и в същата посока. Именно защото скоростта и посоката ви бяха еднакви, сте имали чувството, че и вие, и ракетата неподвижно висите в пространството.
Същата вечер се случи нещо изключително важно. С помощта на Ханс Цандер успя да настрои радиото и като постави в каюткомпанията телевизионен екран и високоговорител, влезе във връзка със Земята. Всички обитатели на „ковчега“ с вълнение чуха гласа на Пучи.
— Ало! Ало! Тук е Земята!… Ало, Цандер! Ало, Ханс! Тук е Земята. Говори „А триста шейсет и осем“, Стормър сити. Обажда се Пучи!
Екранът все още беше тъмен, но думите на италианеца се чуваха съвсем ясно.
— Ало, как ме чува? Отговори! Отговори! Аз не ви чува. Сигурно вие не може да уцели моя радиостанция с насочен лъч? Търси. Засега ще ви съобщи новини. Телевизор ще проработи, щом получи образ.
— Новини ли? Новини?… — изсумтя Стормър.
И той ги чу.
„Положението в Централна Европа се нормализира… Макар че…“
— Няма скоро да я махнат тая проклета съветска…
— Тихо! Слушайте!…
„… Въстания на работници, войници и селяни… Неизвестни лица предизвикват пожари във военните заводи. Рушат железопътните линии. «Мохиканите» приписват това… коит… успява да се организира труд…“
Радиопредаването прекъсна. Стормър, наведен над черния диск на високоговорителя, шепнешком изруга и вдигна юмруци.
— Хайде де, хайде де!
Но когато радиопредаването се поднови, вече ставаше дума за положението в другите страни. Войни, революции…
Черният диск млъкна. В каюткомпанията започна коментар на новините. Пинч препрочиташе записките в бележника си. Отново бе в ролята на вестникар и много съжаляваше, че вече всички знаят съдържанието на неговия „вестник“.
Но какво бе положението на Земята?
Мненията бяха различни. Маршал неуверено забеляза, че общо взето, всичко си е същото. Стормър беше по-оптимистично настроен.
— Но вие забравяте Съветите! Та това е изключително важна новина! Съветите са в центъра на всички събития по света. А сега са пред гибел. Това ми е по-ясно от всеки друг път. И ние скоро ще се върнем на Земята, пак ще продължим работата си. Имайте предвид, че Англия е в навечерието на нов разцвет. Следователно акциите ми ще се повишат. Искам да ви направя едно предложение, бароне. Сигурен съм, че и вие сте поскрили нещичко от своите богатства, хе-хе! Златната руда във Венецуела и Мексико. Сега мога да ви отстъпя част от акциите. Няма значение, че в момента не можем да сключваме сделките с налични средства. Ще отбелязваме с чертички. Ха-ха. Съгласен ли сте?
Баронът се мръщеше и като ловък политик се преструваше, че предложението изобщо не го интересува. Но борсовата страст го загложди. Всъщност нищо не рискуваше. Ами ако наистина се върнат на Земята?
— Ссс… чее… ертички — каза той небрежно. — Да сс… си играем на борса…
Защо да не поиграем, поне ще убием скуката? А? Много по-интересно е от лекциите на Цандер.
Така в ракетата се появи „черна борса“.
След няколко дни Пучи транслира телевизионния образ на събитията, станали на Земята.
Стормър мрачно гледаше екрана: епидемията от банкрути продължаваше. Изоставени дворци, започнали да се рушат, пусти градове, затворени фабрики и заводи с тревясали дворове, ръждясващи кораби по пристанищата, железопътни линии с избити релси, стачки и улични боеве… Познати картини от живота на Земята.
Не бяха по-радостни и съобщенията:
„Евърд Харкинс — банкрутирал. Винсънт Астор — убит в дома си, Едуард Лариман — самоубил се…“
Милиардерите, „цветът на нацията“, най-големите търговци, с мнозина от които Стормър лично се познаваше и сключваше сделки, един след друг си отиваха.
— Тоя Пучи може да е добър инженер и учен — мърмореше Стормър, — ама е калпав информатор и няма понятие от политика. Че нищо друго ли не се е случило на Земята, освен това, което съобщава?
Докато гледаха бързо сменящите се картини, пътниците на ракетата неволно въздишаха и унило свеждаха глави.
Шнирер като библейски пророк отново произнасяше надгробно слово за машинната „цивилизация“ и призоваваше за „живот сред природата“.
Но никой не го слушаше. Всеки се питаше как ли ще завърши всичко това. Играта на борса вървеше вяло. Стормър си мислеше дали да не прекрати тези потискащи „радиотелевизионни сеанси“ и въпреки това първи сядаше пред телевизионния екран.
Имаше само една утеха:
„Колко добре направихме, че напуснахме Земята! Какъвто и да бъде краят, тук сме в пълна безопасност.“
Две събития привлякоха вниманието на пътниците. Едното от тях засягаше лично Стормър.
С известно закъснение Пучи съобщи за едно събитие в Англия, станало малко преди тяхното излитане и произвело сензация из цялата страна: изгорял един от най-хубавите дворци, собственост на мистър Самюъл Стормър, като при пожара загинал и… самият Стормър.
На телевизионния екран се мярнаха няколко филмови кадри — пожарът в двореца, който започва от долния етаж. Огънят с необикновена скорост обхваща цялата сграда. По плоските покриви на близките сгради кацат пожарни вертолети и насочват мощни струи вода срещу пламъците, но сградата гори като купа сено.
На екрана се мяркаха потресаващи картини: обезумели от ужас хора се мятат от прозорците и напразно търсят спасение.
Овъглени трупове… Разкопки след пожара и отново трупове…
Това бе последното престъпление на Стормър. Но никой не знаеше за този умишлен пожар. О, Стормър много хитро го бе инсценирал, както и собствената си „гибел“! Нерон на двайсети век…
Една вечер, когато всичко за пожара бе готово, той покани голям кръг от търговци на съвещание в дома си, под предлог, че е болен. В края на съвещанието спомена, че въпреки своето неразположение ще остане да работи цяла нощ в кабинета си.
През нощта успя незабелязано да се измъкне. По-късно избяга с парахода в южните морета, а оттам отлетя в Стормър сити. Всички следи бяха заличени.
„При пожара на този великолепен дворец — четеше Пучи съобщението от вестниците — загина и неговият собственик, известният милионер Самюъл Стормър, който в злополучната нощ останал да работи в кабинета си. Трупът му не е разпознат сред другите, тъй като по-голямата част са съвсем овъглени. Поради смъртта на мистър Стормър съдебните власти прекратяват всички дела, възбудени срещу него. А за характера на тези дела няма смисъл да се говори. За мъртвите — или добро, или нищо!“ — така завършваше репортажът.
За Стормър бе най-важно това, че делата срещу него бяха прекратени. Дори да се върне на Земята — след няколко години земно време, — те ще потънат в забрава. Ще бъдат затрупани с нови събития, с други злободневни теми. Пък и в края на краищата може да промени името си.
Стормър започна да се смее. Всички въпросително го погледнаха. В очите на умния и хитър Маршал той долови подозрение. Е, има ли значение? Защо да се оправдава пред тях? При всички случаи няма да повярват. Но все пак каза:
— Да не мислите, господа, че аз нося вина за този пожар и за смъртта на стотици хора? Уверявам ви, че пожарът избухна съвсем ненадейно и по неизвестна причина. Спасих се само защото като собственик на къщата бях известен за пожара по-рано от другите и още в самото начало успях да избягам.
Второто съобщение на Пучи засягаше вече барон Маршал дьо Терлонж.
Банките отварят дебелите си бронирани врати и сейфовете са завладени от въстаналите. Дори не е имало нужда да се взривяват с динамит тези най-недостъпни крепости в света. Въстаналите свободно влизат в дълбоките подземия с неизчерпаеми златни запаси. Отварят стоманените сейфове, премятат в грубите си мазолести длани златото и диамантите на Маршал като грах. Те…
Но не, има надежда, не е напълно разорен. Нали му остават скъпоценностите, заровени в планините на Андора? О, той е много прозорлив, предвидил бе дори невероятното. Баронът се усмихна. Не е толкова лесно да го надхитриш.
Но какво е това? Пучи спомена името на Рибо. Същият Рибо, който му помогна да скрие остатъка от богатството си в Андора.
„Ало. Сеньор Рибо моли да се предаде на сеньор Маршал — продължи Пучи своите съобщения — следното писмо, което получих с голямо закъснение по стратопощата. Ало, слушайте, бароне.“
„Уважаеми бароне. Вие ме удостоихте с доверието си, което оправдавах, доколкото ми бе възможно.
Но обстоятелствата се промениха. Дългът, честността и поетата дума при хора от нашата класа сега се котират на Земята не по-високо от които и да било акции, отдавна приравнени с нулата.
Днешният ден засега е наш ден. Но утре със сигурност ни чака гилотината. И аз реших за най-разумно да пусна в оборот златото ви от Андора, че поне с блясък да доживея края на дните си. Да, драги ми бароне, аз изрових златото ви, заминах за Балканите и сега го пилея като отчаян комарджия. Вино и жени. Те ме карат да забравя горчивата истина, даряват ми мигове на щастие. А в момента това е най-ценното…
И тъй в най-скоро време сигурно ще последвам в небитието кралете на кибрита, на стоманата и прочие. Изпращам ви последния си поздрав.
Ваш Рибо.“
— Ххх… еее… пп… по дяволите, ххх… това е чист грабеж. — Баронът стана моравочервен, а след миг — лилав като удавник.
— Голямо нещастие, съчувствам ви — каза Стормър, опитвайки се да изглежда искрен. — В известна степен мъката ви е и… моя мъка. Нали купих доста акции от вас на борсата. Уви, сега те нямат никаква цена. Не се отчайвайте, бароне. Все още имаме нещо, с което да започнем работа след завръщането си на Земята — това са нашите глави. Докато стоят на раменете ни, нищо не е загубено. Ще започнем отначало. Човек никога не бива да се отчайва. Въпреки всичко аз вярвам, че Съветите ще загинат.
— Комунизмът се породи от капитализма и работниците, работниците се породиха от машините, машините… — заграчи Шнирер. — Докато има дори една машина, няма да настъпи мир на Земята. Машините ще надживеят човечеството! Долу машините! Долу техниката!
След като поспориха и потъгуваха всеки за загубата си, пътниците се разотидоха по каютите.
Няколко дни по-късно Цандер нареди всички да прекарат нощта в хидроамортизаторите, тъй като смята да направи опит с новия реактивен двигател.
Този път при ускорението на полета пътниците имаха доста неприятни преживявания. Въпреки че Цандер го направи на няколко етапа, много предпазливо, на „малки дози“, както след това обясни, винаги когато включваше новия атомен двигател, пътниците изпитваха крайно тягостно усещане по цялото тяло. Не помагаше и водата в стабилизатора — ударите на сърцето се забавяха, съзнанието се замъгляваше — може би поради отлив на кръв от мозъка. Най-големите опасения на Цандер бяха именно в това отношение: ако той изгуби съзнание, всички неминуемо щяха да загинат. Ето защо веднага щом усетеше в „саркофага“, че може би ще припадне, изключваше двигателя.
Ракетата се движеше вече със скорост почти сто хиляди километра в секунда — една трета от скоростта на светлината.
Цандер бе победил пространството. Сега „ковчегът“ можеше да излезе от границите на Слънчевата система. Да постигне пределни скорости, близки до скоростта на светлината — именно това беше целта на Цандер.
Но все пак той не искаше да се отдалечат твърде много от Слънцето — източника на живот и топлина за хората и оранжериите: на десет милиарда километра — отвъд орбитата на Плутон — Слънцето ставаше само една ярка звезда.
Венера, Земята и Марс останаха назад. Ракетата прекоси астероидния пояс, орбитите на Юпитер и Сатурн. Междувременно Сатурн със своите пръстени и девет луни[20] бе на доста близко разстояние до „ковчега“ и пътниците имаха възможност да наблюдават това чудо на Слънчевата система. Оказа се, че пръстените му, както всъщност предполагаха и земните астрономи, се състоят от милиарди твърди частици. Те се въртяха около Сатурн, така че неговите луни бяха само най-едрите сред този безчислен брой спътници. Планетата направи толкова силно впечатление на Ханс, че той попита Цандер не може ли да кацнат на нея. Облаците, с които бе забулена, свидетелствуваха за наличие на атмосфера. Въпреки че Сатурн е седемстотин и двайсет пъти по-голям от Земята, силата на тежестта на повърхността му е само малко по-голяма от земната. Но той бе толкова далече от Слънцето, че получаваше почти сто пъти по-малко светлина и топлина от Земята.
— Крайно недостатъчно за нас, земните жители — каза Цандер.
Ханс продължи да настоява.
— Сатурн получава сто пъти по-малко светлина и топлина, но атмосферата му не се е вледенила, за което свидетелствуват облаците. Значи планетата все още има големи запаси от вътрешна топлина.
Обаче всички пътници бяха против кацането на Сатурн: освен че то е придружено с риск, всяко спиране по пътя би забавило хода на времето на Земята.
Въпросът бе решен от спектралния анализ, направен от Цандер: атмосферата на Сатурн се оказа от метан и амоняк… И ракетата остави далече зад себе си това великолепно светило с необикновените му пръстени.
Все по-напред и по-напред! Орбитите на Уран, Нептун, Плутон… краят на Слънчевата система. В полета Цандер се ориентираше по Полярната звезда. При тази необичайна скорост на кораба той трябваше да определя големината[21] й по оптичен метод: с промените в спектъра на Полярната звезда се определяше скоростта на полета, а следователно, изминатото разстояние.
След няколко „дни“ пътешествениците забелязаха странно явление: „нощем“ често се будеха, но после пак заспиваха. А през „деня“ изведнъж задрямваха по за пет-десет минути. Доктор Текер реши, че това е реакция на организма при необичайните условия на живот в ракетата.
— И може би накрая изобщо ще престанем да спим? — попита Блотън.
— Не вярвам — отговори лекарят.
Разговорът им бе прекъснат от странни звуци, които напомняха пукащи се балони: звуците долитаха от кухнята. След миг се чуха възклицанията на готвача.
— Пак е избухнал някой чайник — каза Стормър.
Този път не бе „избухнал“ чайник, нито пък „пукотевицата“ бе причина за възклицанията на Жак.
Той държеше една отворена консерва и я миришеше.
— Какво има, Жак? — поопита го Цандер.
Готвачът му подаде консервата:
— Гърми. Мирише. Съвсем развалени консерви.
— Е, случайно е попаднала и някоя развалена. Вземи друга.
Но и с втората, и с третата, и с четвъртата се случи същото. Щом Жак пробиеше ламарината, консервата изгърмяваше и от процепа изскачаше на пяна сосът.
Работата ставаше сериозна. Консервите бяха основният запас от храна. Цандер нареди на Жак да занесе няколко неотворени кутии в каюткомпанията. След това събра всички пътници и каза на Жак да отвори консервите.
Те „пукаха“ една след друга.
Върху всяка имаше син етикет с надпис:
КОНСЕРВЕН ЗАВОД ХИНТЪН, ЛОНДОН
„Собственицата“ на завода бе смутена. А ядосаният Стормър с обичайната си грубост поднасяше всяка „избухнала“ консерва на лейди Хинтън, като я завираше почти в носа й с думите:
— Помиришете. Харесва ли ви, а? Ваше производство…
— Не разбирам как е възможно да се случи това — отговаряше лейди Хинтън. — Консервите ми се славеха с доброто си качество и се търсеха не само в Англия, но и в много европейски страни.
— Аз не бих дал пукнат грош за тях! — продължаваше Стормър. — Мисля, че и на Венера няма да платят по-висока цена. А сега с какво ще ни посъветвате да се храним…
— Чакайте — внезапно се оживи лейди Хинтън след напрегнат размисъл. — Спомних си. Моите фабрики произвеждаха два вида консерви. Едните — със зелен етикет, а другите — със син. Сините наистина са… Бяха за доставка в различни учреждения, продаваха се на по-ниска цена…
— Добре де, разбирам — продължи Стормър, — и аз сам търговец. Но за какъв дявол, извинете за израза, сте пробутали на „ковчега“ консерви със сини етикети? Искате да ни изтровите ли?
Лейди Хинтън се изправи. Това вече беше прекалено. Как смее някакъв си прост търговец да й държи такъв тон, на дама от висшето общество!
— Моля, подбирайте изразите си. Не забравяйте коя съм аз, мистър Стормър. Не забравяйте, че и аз пътувам с ракетата, следователно ще споделя съдбата на всички. Така че не можете да ме подозирате в намерение да отровя и самата себе си, нали? Вероятно е станала фатална грешка. Но къде, кога и как, не мога да си обясня. Излишно е да ви уверявам, че дадох нареждане да се изпратят в Стормър сити най-висококачествените консерви за „ковчега“. Голяма партида бе пусната по специална поръчка. Директорът ми каза, че никога досега фабриката не е произвеждала по-хубави консерви. Може би при експедицията партидите са били объркани? Да, да. Спомням си, че по същото време, когато се изпращаха консервите за Стормър сити, фабриката ми бе подготвила голяма партида за едно… ведомство…
— Със сини етикети ли?
— Да, със сини.
За пътниците на „ковчега“, освен за Ханс и Винклер, си остана загадка по какъв начин развалените консерви са попаднали в Стормър сити и по-късно са били натоварени на ракетата.
А работата бе такава. На докерите в пристанището бе направило впечатление, че има две партиди консерви: едната малка, със зелени етикети на сандъците, а другата огромна, със сини. Когато разбраха, че консервите със сини етикети са адресирани до военното ведомство и предназначени за военновременни запаси, докерите отказаха да ги товарят на параходите.
— Я да видим с какво са решили да хранят войниците — каза млад докер, нарамил един сандък, и уж случайно го изтърва на земята. Сандъкът се счупи, консервите се разпиляха. Няколко кутии бързо минаха от ръка на ръка. По същия начин „случайно“ бе счупен и един сандък със зелени етикети.
Работниците опитаха и едните, и другите консерви. С погнуса изхвърлиха кутиите със сини етикети и с голям апетит изядоха съдържанието на „зелените“.
— Очевидно това е било приготвено не за хора от нашата черга — каза един докер, вкусил от кутията със зелен етикет.
А когато дойдоха цивилните полицаи със стачкоизменниците, завариха пълен хаос. Документите на партидите бяха объркани.
Такава беше историята на появилите се в „ковчега“ консерви със сини етикети.
— Бих искал да знам с какво ще се храним сега? — отново попита Стормър. Той ядеше най-много от всички и този въпрос тревожеше най-много него.
Започнаха да изчисляват провизиите. Уви, като се изключат консервите, останалите продукти — брашно, сухари, сушени зеленчуци и плодове — нямаше да стигнат за дълго.
— По дяволите! — отново изруга Стормър. — А дали да не намалим скоростта на полета? — продължи той. — Може би тогава ще имаме провизии за повече време.
— Съжалявам, мистър Стормър, не става — отговори Цандер. — Виждам, че все още ви е трудно да разберете относителността на времето и пространството. Нищо не печелим, нито пък губим от ускоряването или забавянето на полета. Денонощията в ракетата винаги ще бъдат едни и същи, независимо от това дали ще се равняват на месец или час на Земята. За нас е без значение дали часовникът в ракетата е ускорил, или забавил хода си в сравнение с часовниците на Земята. Независимо от скоростта, с която се въртят стрелките — когато посочат дванадесет часа на обяд, стомахът ви ще изяви своите претенции.
— Добре де. Разбрах. А не може ли тогава да направим обратното, още повече да ускорим полета и времето на Земята да тръгне с бясна скорост? Да речем, за една седмица да минават петдесет години.
— „Ковчегът“ стигна вече пределна скорост. Не можем повече да „ускоряваме“ земното време.
Стормър така удари с юмрук по масата, че тънката й алуминиева повърхност хлътна.
— Но какво ще ни посъветвате да правим тогава? Да се върнем и попаднем в ръцете на враговете или да продължим напред към неизбежна гладна смърт? Смърт отзад, смърт отпред. Браво, лейди Хинтън, хубаво ни подредихте с вашите „синички“ етикети.
Настъпи мълчание. Всички бяха потиснати.
Цандер не бързаше да прекъсне мъчителната пауза: нека хубаво разберат положението. После спокойно и бавно подхвана:
— Не зная какво ви чака назад, но напред не виждам никаква смърт, стига само да не упорствате както досега. В ракетата имаме всички условия да осигурим храна и кислород за неопределено дълъг срок, като създадем кръговрат на веществата. Взели сме семена от плодове и зеленчуци. И ако бяхте ме послушали, господа, навреме да започнете работа, вместо да… щяхме да разполагаме вече с всичко необходимо. А сега ще трябва да поживеете на дажба, докато уредим оранжерията и получим първата реколта. Имаме твърде малко време — продължи Цандер, — но мисля, че ще успеем. Слънцето ще ни помогне. Тук лъчите му не се отразяват, не се поглъщат от облаци и атмосфера, както на Земята, и действието им е много по-интензивно. С други думи, всичко ще стане с ускорени темпове.
— По отношение на кое време? — попита Маршал. — Един ден да се смята за месец ли?
— По отношение на времето в ракетата. Не забравяйте и едно друго обстоятелство. На земното кълбо има притегляне, което доста силно влияе върху развитието на растенията: на растежа, големината им и прочее. Не забравяйте, че растителната клетка, която се дели в процеса на растеж, непрестанно води борба със земното притегляне, което е „приковава“, дърпа я надолу. Помните ли колко „ненормално“ се развиваха растенията в стъкленото кълбо в Стормър сити? Никнеха хоризонтално, а не нагоре със стъблата и бяха значително по-едри от своите събратя, растящи по лехите. Може би по същата причина в далечните геоложки епохи на Земята е имало толкова буйна растителност: някакви си мъхове и треви са достигнали ръста на съвременните евкалипти и секвои. Тогава земното кълбо се е въртяло по-бързо, голямата центробежна сила е намалявала влиянието на земното притегляне и растенията и животните са имали огромни размери. Земята не ги е „притискала“ както сега. Така че това условие, наред с другите — голяма влажност, топлина, силна концентрация на въглероден двуокис — са предопределяли големия ръст и вероятно бързото деление на клетките. А в нашата ракета всичко е в безтегловност, което ми дава основание да предполагам, че растенията в оранжерията твърде бързо ще поникват, цъфтят, връзват и зреят. Но разбира се, това е само предположение. Все пак мисля, че и този път няма да се излъжа. Такъв е изходът от положението — завърши Цандер. — Вашето спасение е незабавно да се хванете на работа.
— Как, да работя?! — възкликна Стормър. — Аз… Но нали ни остана един петел, една кокошка, две прасета и две кози. Ако не стигнат продуктите до първата реколта, можем да им теглим ножа.
— Изключено! — обади се Шнирер.
Тези животни, взети по негово настояване в „ковчега“, влизаха, така да се каже, във философската му система и бяха неделима част от плановете му за „нов живот на новата земя“, който впрочем по нищо нямаше да се различава от живота през библейските времена на Авраам: натурално стопанство, овчарски идилии — хармония с природата. Шнирер дори вече си представяше мечтаната гледка: стада овце кротко пасат по тучни ливади край бистри ручеи. Той бе имал намерение да вземе като Ной от всички домашни животни — „по седем чифта“, но новият „ковчег“ нямаше фантастичната вместимост на стария, и за жалост Цандер — а неговата дума беше решаваща — се съгласи да вземе само няколко, след като прецени, че без оглед на каквато и да било философия, няма да бъдат излишни.
Този път Цандер подкрепи философа.
За пътниците от „първа класа“ настъпиха тежки дни. „Черната борса“ бе доброволно закрита. На всеки пътник бе възложена конкретна работа.
Графикът на работния ден бе строго разпределен. Сутрин Ханс, Винклер, Пинч, Блотън, Текер и дори епископът обличаха космонавтските костюми и излизаха да монтират оранжерията под ръководството на Цандер. Жените се грижеха за животните, пренасяха частите на оранжерията до двойния люк, подготвяха семената за „небесен посев“.
Оранжерията бе петстотин метра дълга и два метра широка. По цялата си дължина на височина един метър бе остъклена.
Стъклата бяха армирани със здрава метална мрежа, за да не се счупят от вътрешното налягане, макар че всъщност налягането от парите и газовете в оранжерията щеше да е нищожно — само двайсет милиметра живачен стълб.
Освен проходите, които свързваха оранжерията с ракетата, имаше две тръби. Едната бе за изтегляне на въглеродния двуокис от ракетата, а другата за вкарване на кислорода, отделян от растенията.
Вътре, по цялата дължина на оранжерията, бе прокарана широка метална тръба. Тя щеше да бъде напълнена с полутечна почва, обогатявана с тор от човешки изпражнения. Преди монтирането на оранжерията се налагаше тези отпадъци да бъдат изхвърляни с опразнените бидони от горивото. Един тласък и „товарът“ политаше в космическото пространство, но следвайки ракетата. Сега „асенизацията“[22] добиваше друга форма: отпадъчните продукти нямаше да се пилеят напразно в световната бездна, а биохимически преработени от растенията, щяха да се превръщат в храна.
Всъщност тази дълга метална тръба в оранжерията представляваше „лехите“. В нея имаше много дупки, в които се поставяха семената и разсадът. В тръбата се вкарваха с помпи газове и наторяваща течност. Тъй като налягането на парите и газовете в оранжерията бе нищожно, стените на тръбата бяха съвсем тънки — не по-дебели от обикновено стъкло за прозорец.
За равномерно разпределение на светлината почвената тръба можеше да се върти. Подвижността на водните пари в оранжерията бе минимална. Изпаренията от почвата и листата се концентрираха в специални „ръкави“, които постоянно оставаха на сянка и затова температурата в тях бе ниска. Въглеродният двуокис, кислородът, азотът и другите газове също бяха в силно разредено състояние. Ето защо в оранжерията трябваше да се влиза със скафандър.
Въпреки сравнително леката си конструкция и тънки стени, на Земята оранжерията би тежала двайсет тона. В ракетата почти нямаше тегло, така че не се наложи дори епископът да работи „с пот на челото“. Обаче именно безтегловността усложняваше работата. Монтажниците лазеха като мравки по ракетата, пренасяйки огромните части от оранжерията, които превишаваха два-три пъти собствения им ръст и „тегло“.
Те се стараеха да работят без резки жестове, за да не „запратят“ някоя част в космическото пространство. Цандер бе спрял въртеливото движение на ракетата, за да няма центробежна сила, която би отхвърляла частите в пространството. Едва след приключването на някой етап в монтажа или по време на „обедната почивка“ той подновяваше въртеливото движение, за да си отдъхне както лейди Хинтън, така и останалите пътници в ракетата. Лейди Хинтън ужасно мразеше реенето в безтегловно състояние.
Все пак в каютата си тя беше в безопасност. А онези, които работеха горе, на бронята, се излагаха на големия риск „да паднат“ в небето. Наистина всички вече бяха свикнали да управляват портативните ракети. Но след някое неволно „отлитане“ завръщането им костваше доста време и усилия.
„Движението с ракетната раница изисква голямо умение, каквото не може да се постигне на Земята. Трябва да се научиш точно да преценяваш разстоянието до целта, а в празното пространство това никак не е лесно. Според разстоянието — да регулираш скоростта. И разбира се, правилно да определяш посоката“ — така пишеше Ханс в дневника си.
Елен, Амели, Марта Текер и госпожица Делкро, инструктирани от Ханс, започнаха да садят растенията. Момъкът имаше вече опит в растениевъдството — ненапразно бе прекарал толкова време в стъкленото кълбо. Всички обличаха специалните костюми и отиваха на работа в оранжерията. Винклер включваше апарата, който под действието на слънчевите лъчи автоматично завърташе оранжерията под нужния ъгъл към Слънцето.
А в същото време Цандер инсталираше хелиоелектростанцията. Принципът на устройството й беше твърде прост.
— За всяка моя конструкция аз черпя идеи от бездънната съкровищница на Циолковски — започна Цандер обясненията си. — Циолковски е предвидил всичко до най-малката подробност, сякаш много пъти е летял в космоса и споделя опита си.
В космическото пространство може дори без фокусиране на слънчевите лъчи чрез параболични огледала да се получи двестаградусова топлина и същевременно в съседство, съвсем наблизо, на разстояние един метър — температура, близка до абсолютната нула. Именно тази разлика в температурите се използува за получаване на енергия. Двигателят има два еднакви съда с термична изолация помежду им. Единият се намира в сянката на другия, който се нагрява от Слънцето и лицевата му страна е черна, за да поглъща добре лъчите. Ето защо водата в него се загрява до двеста градуса по Целзий. Водните пари, преди да отидат в хладилника — втория съд, намиращ се на сянка, — минават през специална парна турбина.
Когато почти цялата течност премине от „котела“ в „хладилника“, конструкцията автоматично се завърта. През определен час „хладилникът“ става „котел“ и „котелът“ — „хладилник“.
Тъй като няма почти никакви загуби на вода — „парните котли“ с форма на тънки тръби са добре изолирани, — този двигател не изисква разходи. Няма и голямо износване при триещите се части: благодарение на значителното намаляване на притегателната сила триенето е почти нищожно. Така че двигателят може доста дълго време да функционира.
Оранжерията оправда надеждите. Единственото, което Цандер не беше дооценил, бе действието на „тукашното“ слънце върху растенията.
Те избуяха необикновено бързо и станаха почти застрашително пищни. През огромното стъкло Слънцето обливаше цилиндъра с лъчите си. Скоро оранжерията заприлича на същинска джунгла. Тъй като ракетата отново се въртеше, развитието на растенията ставаше по най-чудноват начин.
Те проточиха стъбла към центъра на ракетата. Сякаш се сливаха струите на два зелени фонтана, вдигайки буйна зелена „пяна“. Растенията в центъра на оранжерията заприличаха на безформени кълбета, като главата на Медуза-Горгона. Трябваше да се вземат някакви мерки. Преди всичко да се изравни „силовото поле“ по цялата дължина на ракетата. Но как?
Отговорът дойде при доста неочаквани обстоятелства. Веднъж Цандер и Ханс оглеждаха оранжерията, застанали на повърхността на ракетата. Внезапно Ханс забеляза някакъв приближаващ се предмет. Сякаш от мрака на небесното пространство идваше към тях мъничка планета. Слънчевите лъчи я осветяваха от едната страна и тя приличаше на полумесец. При вида на тази небесна странница Ханс и Цандер изпаднаха в недоумение.
— Дали пък самата Венера не е решила да ни посети? — пошегува се Цандер.
— Вижте! На Венера й порасна ухо!
— Или овчи рог!
— Или… или… Гледайте! Та това е големият бидон, който изхвърлихме! Ами да, разбира се. Накарах Пинч да го изхвърли и вероятно не си е направил труда да го тласне както трябва. Бидонът е описал елипса и под влияние на притегателната сила на „ковчега“ се връща. — Ханс махна с ръка и продължи: — Привет на тебе, първи спътнико на планетата „Ковчег“. Да, сега започвам още повече да уважавам нашата ракета. Привлича телата като истинско небесно светило, макар че всъщност бидонът „пада“ доста бавно на нея. Но щом се приближи, ще го ритна като футболна топка.
— Чакайте, Ханс — спря го Цандер. — Хрумна ми нещо. Няма да играем на футбол. Дойде ми идея за друга игра. Оставете бидона да падне. Донесете още празни бидони, консервени кутии, сандъци и всякакъв боклук, който обикновено изхвърляме. Донесете и кабел около… да, около петстотин метра. Знаете къде е кабелът, нали? Хайде, вървете!
Когато всичко бе донесено, Цандер обясни какво е намислил — пак по идея на своя велик учител Циолковски.
— Трябва да създадем противовес на ракетата: ще направим един огромен „вързоп“ от всички тези кутии, бидони и прочие, ще го скачим чрез кабела с ракетата и ще го отблъснем. Така ракетата и вързопът — независимо от формата си — ще се окажат части от една обща летяща система. След това ще пуснем тази система в движение — ще накараме „вързопа“, скачен с ракетата, да се върти около нея или по-скоро „вързопът“ и ракетата да се въртят около един общ център на тежестта, сякаш гонейки се помежду си. „Премятащата се“ ракета описва с краищата си сравнително малък кръг, поради което и центробежната сила не е голяма. А в центъра на ракетата тя изобщо липсва. При новата система на въртене ракетата ще описва голяма окръжност. Ако се увеличи скоростта при това движение, телата ще получат тегло. А и при такова въртене ракетата сякаш ще бъде вързана към обръча на колело и във всичките и части ще има почти еднаква центробежна сила. Трябва само това „колело“ така да се обърне към Слънцето, че да се осигурява постоянна и равномерна светлина за оранжерията.
Ханс разбра замисъла на Цандер и прецизно го изпълни.
Когато набързо стъкменият „спътник“ бе привързан с кабела за ракетата, Ханс го отнесе или по-скоро скочи с него в пространството, а Цандер даде нареждане внимателно да се пусне в ход задната дюза, която да придаде на звездолета бавно постъпателно движение. В същото време Ханс, седнал на „спътника“, включи портативната си ракета. „Спътникът“ и звездолетът тръгнаха, системата проработи.
Центробежната сила равномерно „се разля“ по цялата ракета и оранжерията.
Сега вече растенията в средата на оранжерията не приличаха на главата на Медуза-Горгона.
Върховете им се насочиха към центъра на масата, с леко отклонение към Слънцето.
В този свят на условност и относителност „горе“ и „долу“ много пъти разменяха местата си.
Пътниците единодушно приветствуваха нововъведението на Цандер. Сега вече във всички каюти по цялата дължина на ракетата човек можеше не само да седи, да стои здраво на краката си, както на Земята, но и да възвира водата почти „по земния начин“, да пуши, да пълни чашата си с чай или вода и да пие — с една дума, Цандер върна на всички пътници обичайните земни условия и усещания, като само остави теглото на телата да е по-малко в сравнение със земното.
Цандер се зае да обучава пътниците. Той не беше от онези, които превръщат в монопол знанията си, и на драго сърце ги споделяше, доколкото му позволяваше времето. Но именно тази добросъвестност не задоволяваше пътниците, най-вече Пинч. Той смяташе, че Цандер прекалено дълго се спира върху теорията за сметка на практиката. Пинч гореше от желание да се добере „до бутоните и лостовете“. По цели часове стоеше в командната кабина и внимателно следеше всяко движение на Цандер.
Зад това упорство на Пинч се криеше цел: той бе разбрал изгодата да бъде „незаменим специалист“. Ако усвои техниката и знанията по космонавтика дотолкова, че да е в състояние да замести не само Винклер и Ханс, но и самия Цандер, тогава много неща ще се променят! Та нали в края на краищата и Цандер може да стане… жертва на нещастен случай. Пинч ще поеме управлението на ракетата. Тогава ще покаже на какво е способен. Като капитан ще спечели сърцето на Амели. А може би и доста пари. Трябва само час по-скоро да научи как се използуват всички тия машинарии.
Например акселерометъра. Уред за определяне на ускорението при полета. Най-обикновено цилиндърче с тежест, окачена на пружина, и писец, който чертае крива линия. Ракетата „дръпне“, тежестта се отклони, пружината се разтегли и писецът, чертае крива. Не е чак толкова сложно! Пинч се научи да разбира какво означават тия криви линии. По-трудно е да използваш записите на акселерометъра за определяне на посоката на движение. Всички тия координатни системи, апарати, диференциални изчисления, небесни координати, еклиптики, зодиакални знаци, паралакси, измервания на ширините, ортогонални проекции, перихелии, афелии, скорости… Дяволски трудно е да се ориентираш в многобройните диаграми. Пък и трябва ли? Нима само практиката не е била достатъчна на древните мореплаватели, за да извършват далечни пътешествия?…
Например тоя лост. С него се пускат да работят страничните дюзи. Не, не страничните, а задните. Макар че… Ракетата сега описва кръгове. Така. Ако позавърти тоя лост наляво, задната дюза ще „подаде ход“ на ракетата. „Ковчегът“ ще почне да се върти малко по-бързо. Съвсем малко. Може би пътниците дори няма да усетят. Цандер го няма. Защо да не опита? Пък и в края на краищата дали караш кола, или ракета няма чак такава разлика. Лост натам, лост насам. Дррр — и готово! Ами да, ще опита! Пинч дръпна лоста.
Стана „дррр“, каквото Пинч можеше най-малко да очаква. По грешка бе дал, така да се каже, „контра пара“.
Внезапно той бе отхвърлен към стената на кабината, а уредите полетяха към противоположната стена; в ракетата настъпи безтегловност.
Пинч или по-скоро безпомощното му тяло, блъскайки се в стените и предметите, залъкатуши из кабината, докато накрая увисна точно в центъра, преди да успее да се хване за някоя дръжка. За нещастие не бе взел със себе си нито ветрилата, нито диска.
След злополучното „дррр“ в средата на ракетата се чу експлозия и необичайно съскане, което премина в пищене.
Пинч усети как в плътно затворената кабина прониква вледеняващ студ…
Нима е предизвикал катастрофа?… Тази експлозия и съскането могат да бъдат само от въздушна струя, която излиза от ракетата и отива в световното пространство. Някъде има дупка. Космическият студ ще изпълни ракетата, космическа „празнота“ ще погълне целия кислород до последния кубически милиметър и всички ще се задушат, не, преди това ще се вкочанят… Ще загинат от смъртта, която подготвяше за Ханс и Винклер!… И за всичко е виновен само той…
Не може да достигне нито лоста, нито вратата. Има по един метър разстояние, ама не може да го преодолее…
От каютата се чуха викове и писъци… Ето гласа на епископа, който зове „цар Давид и цялото му смирение“… Шнирер май крещи нещо за машините… А това е гласът на Амели. Нима и тя ще загине? И то по негова вина. А така мечтаеше да я спаси и за награда да получи ръката й…
Пинч отново се раздвижи, дори тръсна глава. Разбираше колко безполезни са тези движения, но все пак не можеше да виси „със скръстени ръце“…
Ето гласа на Цандер. Дава някакви нареждания на Ханс. Цандер. Нима той ще ги спаси?…
Отново се чу грохот. Съскането спря. След няколко минути Пинч усети, че в каютата става по-топло и по-лесно се диша.
„Изглежда, сме спасени“ — помисли си той.
Сега му се искаше само едно — час по-скоро да се измъкне оттук, незабелязано да избяга. О, той ще отрича докрай! Да бъде изправен пред всички, най-вече пред Амели, като виновник за на косъм разминалото се нещастие — това бе за Пинч втора наближаваща катастрофа. А мечтаеше да стане капитан! Сега кой ще му има доверие?… Всичко отиде по дяволите, разбити мечти!… Но няма ли начин да избяга?…
— Това е ваше дело! Вие сте виновен — неочаквано чу гласа на Цандер, влязъл в кабината. Пинч не можеше дори да обърне глава. Само зарита с крака, като обесен в предсмъртна агония.
— Заслужавате да ви оставя два дни да висите така за наказание! — крещеше Цандер. — Защо сте пипали апаратурата въпреки изричната ми забрана? Отсега нататък няма да стъпите в това помещение! — И Цандер доста безцеремонно сграбчи Пинч за яката и като топка изхвърли безтегловното му тяло в коридора.
— Какво се случи? — попита Пинч, когато влезе в каюткомпанията.
— Ами случи се това, че едва не загинахме — отговори Стормър. — Но защо и по чия вина, още никой не знае. Факт е, че в бронята на ракетата, точно на онова място, където е съединителната тръба с оранжерията, се образува пукнатина, през която започна да излиза въздухът. Ако Цандер не беше взел незабавни мерки, след няколко секунди щяхме да станем на ледени висулки.
— Но коя е причината за тая пукнатина? — невинно попита Пинч.
— Ами вие къде бяхте през това време? — попита Стормър и втренчено го погледна.
— Аз ли… в тоалетната…
— Добре де, ще видим. Причината е, че ракетата внезапно промени движението си и се получи много силен тласък. Настъпи страшна бъркотия. Цандер предполага, че оранжерията е унищожена. Щом пукнатина се е образувала при тръбата, през която се вкарва газ в оранжерията — значи, че самата тръба се е скъсала в основата си, пък и дали само тя? Сега ще излезем да огледаме повредите. Нима нашата реколта е загинала?…
След половин час Цандер, Ханс, Винклер, Стормър, Маршал и Блотън излязоха от ракетата.
Оранжерията беше в окаяно състояние. Главната петстотинметрова тръба, бе увиснала, като се крепеше само на единия си край. В оранжерията бе проникнал космически студ, който тутакси бе унищожил цялата растителност. От зреещите плодове нямаше и помен. Очевидно от вътрешното налягане на газовете ягодите и картофите се бяха пръснали като малки шрапнели. Листата и стъблата на всички растения бяха овъглени и при най-лек допир ставаха на прах.
Така очакваната реколта бе изцяло унищожена. Но нямаше ли начин да се спаси поне оранжерията, някак да се ремонтира?
Огледът доведе до най-неутешителни заключения. Част от оранжерията — стотина метра — изобщо бе изчезнала. Стъклата бяха изпочупени. Все пак оранжерията може да остане по-къса. Но стъклата с нищо не могат да се заменят. А без тях няма топлина, няма живот за растенията.
Върнаха се с потиснато настроение в каюткомпанията. Веднага бе свикано спешно съвещание между всички обитатели на ракетата, без да се делят по рангове и класи. Въпросът бе изключително важен и засягаше абсолютно всички.
Но се оказа, че това всъщност не е съвещание. Никой не смееше да предложи свой план или идея как да се излезе от положението. Времето и обстоятелствата бяха превърнали Цандер в безспорен авторитет и вече без да роптаят от неговия „деспотизъм“, всички впериха поглед в него, очаквайки какво ще каже. Думите му бяха кратки и ясни:
— Тук няма какво да се мисли. Провизиите няма да ни стигнат за дълго. Да се храним със „сините“ консерви, е невъзможно. Остава само един изход: да потеглим, както се казва, с пълна пара към Венера и да кацнем там.
— И все пак какво предизвика тая катастрофа? — попита Стормър.
— Сега за нас е по-важен въпросът как да избегнем опасните и последици — отговори Цандер. — Не е време да търсим виновниците.
Пинч облекчено въздъхна и с благодарност погледна Цандер. Все пак не е толкова лош човек тоя инженер.
Започна нова работа. Цандер се усамоти в командната кабина да прави изчисления. Винклер и Ханс му помагаха, отбелязваха данните, наблюдаваха небесните светила.
В каютите цареше оживление, каквото настъпва в презокеанските параходи в края на пътуването, когато вече се покаже брегът. Такъв бряг за „ковчега“ стана Венера. Никой вече не мислеше за Земята, още повече че връзката с нея отдавна се прекъсна.
Цандер не искаше да създава на пътниците излишни неприятни усещания с промяна на скоростта и затова не спря ракетата, а я насочи към Венера с широк полукръг, без да намалява скоростта.
Наближаваше най-отговорният и рисков момент от междупланетните пътешествия — кацането. Цандер намаляваше скоростта на полета и стигна до единайсет-дванайсет километра в секунда. Венера сияеше в пространството като огромно светло кълбо. „Ковчегът“ се приближаваше по парабола. Още няколко „часа“ полет и ракетата започна да описва елипса около Венера — ту се приближаваше, ту се отдалечаваше от нея. Според изчисленията на Цандер цялото спускане трябваше да стане в рамките на едно земно денонощие. При първата обиколка по елипса ракетата дотолкова се приближи до Венера, че навлезе в стратосферата й, след което започна да се отдалечава. Когато се озова на единия край на голямата полуос на елипсата, разстоянието до най-близката точка бе почти двайсет и пет хиляди километра. Тази първа обиколка продължи почти десет земни часа и пътниците, които все още не бяха легнали в хидроамортизаторите, имаха възможност да наблюдават интересната гледка как Венера ту се уголемява, изпълвайки почти цялото видимо през илюминатора пространство, ту се смалява. При втората обиколка ракетата отново навлезе в стратосферата й, след което се отдалечи само на двайсет хиляди километра. Тази обиколка отне приблизително пет часа. При всяка нова обиколка голямата полуос на елипсата се съкращаваше и елипсата постепенно се превръщаше в кръг. При петата обиколка полетът продължи само един час и десет минути. Оставаше последната обиколка — по кръг — на разстояние седемдесет и пет километра от повърхността, и спускането по полегата линия през атмосферата — около три хиляди и петстотин километра, за което се изискваше малко повече от половин час. Пътниците бяха настанени в хидроамортизаторите си. Цандер, Винклер и Ханс бяха на местата си в командните кабини в предната и задната част на ракетата.
Всеки път, когато ракетата навлизаше в горните слоеве на атмосферата, се чувствуваше силен тласък. Атмосферата забавяше полета.
Когато „ковчегът“ за последен път се вряза в гъстата атмосфера на Венера, за да я прекоси по допирателна и да се спусне на повърхността, скоростта му бе стигнала почти до скоростта на изстрелян артилерийски снаряд.
Цандер можеше по два начина още повече да намали скоростта преди кацането: да използува огромния парашут или да пусне в ход дюзите, обърнати към повърхността на планетата. Излитащите газове ще тласкат ракетата нагоре, което ще забави падането.
Възможна бе и комбинация — и с парашута, и с двигателите. При втория начин се изискваше особено умение. А Цандер бе свикнал да преодолява и най-големите трудности. И той реши да спусне ракетата с помощта на двигателите.
Но преди това трябваше да се направят извънредно сложни изчисления. Никога досега Цандер не бе работил така старателно — по няколко пъти провери всички резултати. Рискът бе изключително голям. Спускането щеше да стане без ориентировка, само според данните от уредите и изчисленията, тъй като Венера бе закрита с гъсти облаци. Пък и всички илюминатори бяха херметически затворени, понеже не можеше с точност да се предвиди на коя страна „ще кацне“ ракетата. С хронометъра и графика на скоростите Цандер трябваше да определи в кой момент да засили или намали работата на двигателите.
Той щеше да бъде съвсем спокоен за благополучния край на кацането, ако при изчисленията си не бе използувал една неизвестна, или по-точно само приблизително известна величина — данните за плътността на атмосферата на планетата. От нея зависеше степента на забавянето, а тази величина внасяше несигурност при пресмятането на другите две сили.
Цандер бе запознат с всички оскъдни сведения за плътността на венерианската атмосфера, с които разполагаха земните астрономи. Знаеше, че тя е почти два пъти по-плътна от земната. А за промените в плътността на различна височина над планетата могат да се правят само предположения.
И легнал в своя хидроамортизатор, Цандер с необикновено вълнение чакаше да изтекат тези минути, всяка от които можеше да струва живота на всички пътници. Той добре виждаше хронометъра и графика на таблото, осветени с електрическа лампичка. Точно в определената секунда ракетата навлезе в атмосферата и започна да се спуска по допирателна. Доста осезаемото засилване на тежестта потвърждаваше, че „ковчегът“ е навлязъл в атмосферата.
Равномерно се местеше секундната стрелка, Цандер я следеше и натискаше съответния лост за управление.
Дори в хидроамортизатора се усещаше каква титанична борба води ракетата в преодоляването на притегателната сила чрез дюзите си. Цандер възприемаше тази борба във вид на формули от механиката и на математически знаци. Дюзите ревяха, бучаха и като малки вулкани изхвърляха огнени пламъци. Цандер ясно си представяше тази гледка. Въпреки дебелата броня и разредения въздух в „ковчега“ този грохот глухо се чуваше дори в хидроамортизатора: гъстата атмосфера на Венера не „поглъщаше“ звуците, както празнотата на космическото пространство.
Наближаваха последните най-мъчителни секунди. Трийсет и седмата минута свършваше. Сега трябва да се усети удар… Трийсет и седем минути, една секунда, две, три… няма удар… Атмосферата е по-плътна, отколкото бе изчислил. Трябва да позабави работата на двигателите.
Започна трийсет и осмата минута… Вероятно ракетата се спуска над някакъв океан… Още няколко секунди… Слаб удар. И внезапно съвсем силен, от който почти изгуби съзнание. Хронометърът, графикът и лампичката изчезнаха нанякъде. Още един удар… Усети как ракетата силно се наклони и спря…
„Ковчегът“ бе кацнал на новата земя — крайната спирка в пътуването на „бегълците от революцията“…
Цандер почувствува, че температурата на водата в хидроамортизатора се повишава.
„Така ще се сварим — помисли си той. — Повече удари няма да има.“
Предпазливо излезе от „саркофага“ и махна водолазния шлем. В лицето го лъхна гореща струя въздух като от горяща печка. Пот изби на челото му и потече по бузите, в очите… Наложи се отново да надене шлема.
„Как не предвидих. Преди кацането трябваше да включа хладилната инсталация…“
И той я включи да работи с пълна мощност. Температурата се понижи, но все още бе твърде горещо. Термометърът показваше четиридесет и три градуса.
„Представяй си как се чувстват нашите пътници…“ Цандер съблече „водолазния костюм“.
Влезе Ханс, бършейки потта от зачервеното си лице.
— Тю-у, същинска сауна! — възкликна той. — Извадих вече всички от хидроамортизаторите. Съвсем са се разкиснали. Лейди Хинтън прилича на желе. Дори не може да говори — съска като сифон. И баронът е прегракнал. Стормър пухти, а от лицето на госпожица Делкро са се измили всички козметики.
След няколко минути пътниците се събраха в каюткомпанията — зачервени, отпаднали. Мадлен извади огледалцето си, с което никога не се разделяше, погледна се в него и изписка. От веждите и ресниците й бяха протекли черни вадички, червилото се бе размазало на брадичката й. Ханс не се сдържа и избухна в смях.
— Защо избрахте толкова гореща планета? — чу се зловещият шепот на лейди Хинтън. По време на полета дори тя бе постигнала някои успехи в астрономията; можеше да различава кометите от планетите по единствения белег: „с опашка или без опашка“. — Нали ви предупредих, че имам нужда от климата на Ривиерата. А тук климатът е африкански.
— Грешите, госпожо — каза Цандер. — Твърде вероятно е навън да е доста студено.
— Тогава, значи, сте решили да ни сварите като раци? — сърдито попита Стормър. С моравочервеното си лице и облещени очи той наистина приличаше на варен рак.
Цандер се усмихна.
— Не, чисто и просто бронята на ракетата се е нажежила от триенето с атмосферата.
— Ннн… но нали и при излитането от Земята пак ссс… се триехме с ааа… атмосферата?
— Точно така, бароне. И тогава температурата не се повиши толкова. Но атмосферата на Венера е по-плътна от земната. Не забравяйте, че това е първият ни полет. Другия път ще знам как…
— Другия път! — прекъсна го лейди Хинтън. — Още веднъж да се подложа на това мъчение? Изпадам в ужас, само като си помисля!
— Трийсет и два градуса — погледна Винклер термометъра. — Температурата бързо се понижава.
Цандер загрижено поклати глава. Дори прекалено бързо. Явно навън бе много студено.
— Трябва веднага да отворим вратата и да проветрим „ковчега“! — обади се епископът, бършейки плешивото си теме.
— Да, разбира се — замислено отговори Цандер. — Ханс, Винклер, елате с мен.
— Позволете и аз да дойда. Може да ви помогна нещо — жално се помоли Пинч.
— Ще ви повикам, ако ми трябвате — отговори Цандер с такъв тон, че Пинч остана на мястото си: откакто злополучно се опита да управлява ракетата, изпитваше страх от инженера.
Винклер, Ханс и Цандер тръгнаха по коридора към камерата, в която беше външната врата. Цандер старателно заключи вратата към коридора, след което каза на помощниците си:
— Положението е сериозно. Съдейки по температурата в ракетата, повърхността на бронята се е нажежила. И вероятно всички жлебове са се стопили. Ако не успеем да отворим вратата, ще се задушим. Остава ни съвсем малко кислород…
— Ще я отворим — спокойно и уверено каза Винклер. — Ако не успеем вратата или някой илюминатор, ще вземем бормашина, оксижен и ще пробием дупка в стената…
— Така ще нанесем опасна рана на ракетата — прекъсна го Цандер. — Едва ли ще имаме материали и инструменти да я запушим така, че да тръгнем обратно към Земята.
— По-добре да останем пленници на Венера, отколкото да загинем в ракетата без кислород — каза Ханс.
— Трябва да отстраним най-близката опасност.
— Точно така, Винклер, прав си, Ханс. Съгласен съм с вас. Но отстранявайки най-близката опасност, няма ли да налетим на друга? Какво ни чака зад тая стена? — Цандер потупа с ръка вдлъбнатата стена на ракетата. — Може би имат основание учените, които твърдят, че на Венера няма кислород.
— Тук ни чака сигурна смърт, а навън — не се знае. Дори шансът да е едно на сто…
— Но защо да умуваме? — намеси се Ханс. — Тая камера се затваря плътно. Трябва първо върху себе си да изпробваме въздуха на Венера. И ако се окаже отровен, ще дадем възможност на нашите пътници да ни надживеят с няколко минути… Да си кажа честно, хич не ми допадат такива траурни разговори. По тоя въпрос всеки от нас е трябвало да си помисли още на Земята, преди да прекрачи прага на ракетата. Предлагам веднага да се хващаме на работа. — Ханс решително отвори вратата и тръгна към склада.
Вътре беше тъмно. Той светна лампата и… почти се сблъска със Стормър, прегърбен под тежестта на голяма бутилка с кислород.
Момъкът веднага разбра, че Стормър е намислил да я отнесе в каютата си.
— Оставете бутилката! — викна Ханс и запречи вратата.
Първоначалното смущение върху лицето на Стормър се смени от гняв.
— Това не е ваша работа! — грубо отговори той.
— Заповядвам ви да оставите бутилката на мястото й!
— Сополанко! — кресна Стормър. — Тук аз съм господар, а не ти. Махай се от пътя ми!
Той свали бутилката от рамото си и като я наклони напред, тръгна с този таран срещу него. Ханс остана неподвижен, но в последната секунда отскочи настрана. Засилилият се Стормър се сгромоляса заедно с бутилката, изрева, изпсува и започна да се изправя на крака. Ханс се метна отгоре му и го събори по гръб. С неподозирана бързина Стормър се извърна по корем, стана и се втурна срещу Ханс, разперил дебелите си квадратни пръсти с явното намерение да го удуши. Ханс пак отскочи настрана и грабна от един рафт тежък чук, с който можеше да му пръсне черепа.
— Мръсна гадина! — изхриптя Стормър, като движеше пръсти, но без да мръдне от мястото си.
— О, господин Фингер? Как сте? Какво правите тука? — На вратата стоеше Пинч и въртеше острия си нос като куче, което души въздуха.
— Дойдох за инструменти, но какво прави тук мистър Стормър, попитайте лично него — отговори Ханс.
Стормър го стрелна с бесен поглед и стъпвайки тежко, напусна полесражението, като грубо изблъска от пътя си неканения свидетел.
Ханс подигравателно се усмихна, подбра нужните инструменти, излезе в коридора и заключи склада. Пинч разтъркваше рамото си и с недоумение гледаше след отдалечаващия се Стормър.
— Мистър Пинч, струва ми се, че ни предложихте помощта си, трябва да отворим външната врата.
— С удоволствие.
— Но ви предупреждавам, че ще се заключим в камерата. Може би въздухът на Венера е отровен…
— Няма значение. Само че вижте, страх ме е да не би навън да е много студено, а аз съм потен и може да хвана хрема… — И като отстъпваше назад и се кланяше, Пинч побърза да изчезне.
— Защо се забави толкова? — попита Винклер.
Ханс накратко разказа инцидента в склада и се зае със заключалките на вратата.
— Чакайте — спря го Цандер. — Предлагам да сложим кислородни маски и да доведем козлето. Нека видим първо по него какво е действието на тукашния въздух.
— Излишна предпазливост — възрази Ханс. — Дори козлето да умре от смъртоносни газове, това няма да промени положението. — Той се опита да завърти колелото на една от винтовите заключалки, после на втората, на третата. Напразно.
Винклер също се опита с яките си като клещи ръце.
— Не помръдват. Очевидно са се стопили… Да видим втората врата, в другия край на ракетата.
Ханс излезе в коридора и се сблъска с Пинч. Той се гушеше зиморничаво, лицето му бе синкавобяло.
— Аз ви чуках — замънка Пинч, — но вие не ме чувате. Лейди Хинтън негодува. Много й е студено. Не усещате ли колко се понижи температурата? Само седем градуса е. И то след такава адска жега. Грип, хрема, пневмония… Всички седят с кожуси и шапки…
— А не се сетихте да изключите хладилната инсталация и да пуснете отоплението!
— Да, но… — запъна се Пинч. — Нали не бива да пипам апаратурата…
Спряха хладилната инсталация и включиха отоплението. Температурата бавно се повиши до дванайсет градуса.
И втората врата не можеше да се отвори.
— Ще трябва да опитаме илюминаторите.
Цандер, Ханс и Винклер обикаляха от каюта в каюта, пробваха да отвинтят болтовете, гайките, но всичко бе напразно. Пинч се мъкнеше подире им и непрекъснато даваше съвети, докато накрая Ханс го изгони. Но след малко Пинч отново се появи — с кожух, кожена шапка, ръкавици и ботуши.
— Температурата е под нулата. Не усещате ли? Вкочанихме се от студ. Сигурно има повреда в отоплението. Май че и въздухът намалява. Но какво става, господин Цандер? По-добре е да замръзнем, отколкото да се задушим. Казват, че бялата смърт била по-лека… Моля ви, проверете отоплението, господин Цандер.
Дойде и Блотън с дебел кожух и кожена шапка.
— Какво става? — попита той. — Чудна работа! В сравнение със Земята Венера е по-близо до Слънцето, а ние мръзнем. Казвахте, че тука телата са малко по-леки, а аз чувствувам такава тежест и умора по цялото си тяло…
— Това е, защото тялото ви се е изнежило от безтегловността по време на полета. Мускулите са се отпуснали. Нищо, ще се стегнат! А умората е вероятно от недостига на кислород. Ханс, идете да проверите отоплението и пуснете още кислород… но по-икономично! — тихо добави Цандер.
Пинч бе преувеличил: температурата вече не спадаше, но и не се повишаваше, макар че отоплението беше в ред. Ханс поотхлаби вентила на нова бутилка с кислород, после си облече кожуха и сложи калпак: „от вредните газове няма да се спасим, ако успеем да отворим някой илюминатор, но виж, от студа — можем и трябва“ — и се върна при Цандер и Винклер.
— Имаме кислород само за пет-шест часа — каза той. — Междувременно трябва на всяка цена да излезем.
Работата беше трудна. Часовете минаваха, а нито една рамка не помръдваше.
Постепенно пътниците започнаха да осъзнават цялата сериозност на положението. За това доста допринасяше и Пинч. Той всяваше паника, като рисуваше с ужасни подробности предстоящото задушаване и замръзване. Винклер, който случайно минаваше покрай каюткомпанията, го чу, извика го в коридора и без да каже дума, го сграбчи за яката и го отведе в каютата му, където го заключи. Но семето бе хвърлено и даваше плод. Госпожица Делкро и Елен плачеха, мъжете безразборно крещяха, обвинявайки за всичко Цандер и болшевиките. Текер тичаше от една пациентка до друга с валериан, амоняк, бром.
— Вие сте мъже! Трябва да предприемете нещо — съскаше лейди Хинтън, изгубила гласа си.
Започнаха да спорят, да се надвикват. Накрая взеха решение. Баронът, епископът и Блотън, предвождани от Стормър, тръгнаха към каютата, в която през това време работеха Цандер, Винклер и Ханс.
Лицата на делегатите не обещаваха нищо хубаво. В такива моменти дори най-трезвият човек губи чувство за реалност и е способен на безумни постъпки. Всеки от делегатите можеше да има скрит пистолет. В егоизма си тези хора не биха се замислили да убият, за да удължат живота си с няколко часа.
Ханс тутакси разбра ситуацията и пронизително изсвири с уста.
По коридора се чуха бързи стъпки. Делегатите се обърнаха и видяха двама души, за които почти бяха забравили: китаеца и Мери. Жак и Мери си размениха многозначителни погледи с Ханс и мълчаливо застанаха на място, сякаш очакваха от него даден сигнал. Пътниците на „ковчега“ бяха разделени вече на две групи, на два враждебни лагера. Петима срещу петима! Но армията на Стормър беше в тясно обкръжение и при случай на конфликт трябваше да воюва на два фронта. Най-лошото бе, че Стормър не успя да изненада „врага“. Ханс спокойно се усмихваше и отмерено размахваше познатия му вече тежък чук.
— Какво обичате, господа? — рязко попита Цандер. — Бъдете кратки. Имайте предвид, че всяка минута, забавила нашата работа, може да ви струва живота.
— В такъв случай ще отложим разговора за друг път, когато ще бъдете по-малко заети — надуто произнесе Стормър и поведе войската си обратно.
— Чакайте малко. Предлагам всички да се приберете в каютите си. Сега ще работим в каюткомпанията и тя трябва да бъде освободена — каза Ханс. — Мери, Жак, придружете пътниците!
Делегатите се спогледаха. След капитулацията победителите започваха да диктуват условия: разпускане на армиите. Налагаше се да приемат и това. Стормър се обърна и с пресилена любезност се поклони на Ханс. Но очите му красноречиво говореха: „Има време, ще си разчистим сметките.“
Когато всички си отидоха, Винклер се разсмя и потупа Ханс по рамото:
— А със свирката добре си го измислил. Предвидливо.
— И за каюткомпанията не беше лошо — добави Цандер. — Сега пътниците наистина трябва да бъдат изолирани един от друг. Лошо си влияят, когато са заедно.
— Впрочем аз вече изолирах Пинч — каза Винклер.
— А аз се чудех защо Стормър е дошъл без своя оръженосец! — забеляза Ханс.
— Жалко, само че Стормър не се изказа. Все пак интересно беше какъв ултиматум искаха да ни поставят. А сега да вървим в каюткомпанията.
Тя беше вече празна. Пътниците се бяха прибрали по каютите си.
— Искам да ви предложа нещо — каза Ханс. — Дори ако успеем да отворим рамката на някой илюминатор, ще срещнем друга пречка: външните защитни капаци навярно са се стопили в жлебовете и няма да можем да ги отместим. Те не са много дебели. Запасни капаци и стъкла имаме. Така че предлагам да счупим стъклото на илюминатора и да пробием дупка в капака. По този начин ще излезем навън, без да причиним големи вреди на ракетата.
Планът беше приет и тримата се хванаха на работа. Доста трудно счупиха дебелото здраво стъкло.
С капака се наложи да загубят повече време. Трябваше да се пробият дупки по цялата обиколка на илюминатора.
По примера на Ханс, Цандер и Винклер облякоха по-топли дрехи, затвориха херметичната врата към коридора и започнаха да пробиват дупките.
От момента на кацането бяха минали вече няколко часа. Може би поради недостига от кислород никой не мислеше за храна. Но и тримата усещаха все по-силна умора. Имаха главозамайване, ушите им пищяха, мисълта бе хаотична.
След неотдавнашната възбуда при пътниците настъпи реакция. Всички седяха умърлушени и безсилни като есенни мухи. Клюмаха глави, движенията им бяха флегматични и вяли. Бяха изпаднали в пълна апатия… Най-добре от всички се чувстваха жената на доктор Текер и бебето му: Ханс незабелязано бе сложил в каютата им бутилка кислород от „неприкосновените запаси“. Вътре се дишаше по-леко. Текер се занимаваше с пациентите си.
А в каюткомпанията бучеше бормашината. По едно време свредлото хлътна. Първата дупка. Ханс извади свредлото и долепи нос до отвора… Цандер и Винклер го наблюдаваха със затаен дъх.
— Е, какво? — не се стърпя Цандер.
— Нищо не мога да разбера. Въздухът в каюткомпанията е по-топъл и излиза навън. За вентилация трябва да се направят поне две дупки. Засега се усеща, че навън е студено и като че ли мирише на сяра — каза Ханс.
Когато направиха втората дупка, нахлу ледена въздушна струя, наситена с миризма на сяра. Ханс, Винклер и Цандер поемаха тоя въздух и с вълнение се споглеждаха. Беше неприятен, но никой не се почувства зле.
Изведнъж Ханс отиде до кислородната бутилка и затвори вентила.
— Защо го затваряш? — попита Винклер.
— Защото дишаме смесен въздух. Трябва да сме в чиста венерианска атмосфера.
С всяка нова дупка в каютата ставаше все по-студено и миризмата на сяра се засилваше.
Тримата задишаха по-ускорено, зави им се свят.
— Има кислород, но е малко — каза Цандер. — Все пак това още не значи, че навсякъде атмосферата е такава. Може да сме кацнали на планински връх.
На вратата тревожно се позвъни. Винклер побърза да отвори. Влезе развълнувана Мери.
— Стормър беснее — каза тя. — Обикаля каютите и крещи, че сте се заключили, за да отворите илюминатор само за себе си, а да оставите пътниците да се задушат.
— Какъв идиот! — възкликна Ханс. — Ами нали и вие двамата с Жак бяхте при тях. Да не сме искали и вас да задушим? Кой го пусна?
— Докторът настоя да отворим каютата. Искаше да го прегледа и той излезе. Защо тук мирише на сяра?
— Такъв е парфюмът на Венера — отговори Ханс.
Дотича Текер:
— Кислород! Дайте по-бързо кислород! Пътниците се задушават. Лейди… — изведнъж той се задави от кашлица. — Какъв е тоя газ?
— Докторе, кажете на всички веднага да сложат противогазовите маски — каза Цандер. — Мери, вие и Жак ще се заемете с тая работа. Донесете и на нас по една маска.
Винклер направи последните дупки. Ханс взе чука.
— Ще се опитам да го избия — каза той, като отстрани Винклер.
Из цялата ракета заехтяха тежките удари на чук. Лейди Хинтън имаше чувството, че заковават капака на ковчега й.
Текер се суетеше около нея, уговаряйки я да си сложи противогазовата маска. Тя капризно отказваше:
— Не искам тая зурла… И как ще ям?
Сложили вече маските си, Блотън и Елен се мъчеха с жестове да я убедят. Чак когато взе да се задъхва от миризмата на сяра, лейди Хинтън отстъпи и позволи да й надянат маската.
Стоманеният капак с глух грохот падна. През отвора лъхна силен студ, пронизващ дори през топлите дрехи. Като сух водопад нахлу снежна вихрушка и за секунди застла с бяла покривка пода, масата, столовете. До илюминатора бързо се натрупа цяла преспа. Черна, непрогледна нощ зееше през отвора. Ханс угаси лампата в каюткомпанията. Когато очите им свикнаха с мрака, всички различиха в дясната страна на черния кръг огненочервен нюанс. Той ту преливаше в черно, ту отново пламваше като зарево от пожар. Сегиз-тогиз подобни отблясъци се появяваха и в долната част на лявата страна.
Ханс, Винклер и Цандер се приготвиха да излязат: взеха стълби, въжета, кирки, електрически фенери, портативни радиотелефони. За всеки случай Ханс пъхна в джоба си пистолет и ловджийски нож.
Пуснаха стълбата, като я закрепиха в някаква пряспа до ракетата. Ханс слезе първи. Вятърът събори стълбата. Момъкът падна в рохкавия сняг, с големи усилия успя да се измъкне и отново я сложи на мястото й. Слязоха Винклер и Цандер. Огледаха се.
Бяха попаднали в област на действуващи вулкани. Навсякъде околовръст зловещо пламваха огнени езици, озарявайки в тъмночервено гъстите облаци и заснежените скали. Сред необгледното пространство святкаха безброй вулкани, като степните огньове на ордата на Тамерлан. По върховете на планините, тук-таме забулени с облаци, също се виждаха действуващи вулкани. Облаците при конусите на кратерите блестяха като нажежени шапки. Огнените стълбове излитаха със страшна сила нагоре. Гъстият черен дим се смесваше с облаците.
Глухият тътен и далечните гърмежи не прекъсваха. Понякога те приличаха на гръмотевици. Но възможно ли е тук, при тази ниска температура, да има буря с гръмотевици?… По едно време Ханс съзря мълния над един от кратерите. Да, това беше мълния и гръм. Вероятно там снежната виелица се превръща в проливен дъжд.
— Верни се оказват предположенията на учените, че на Венера има планини, високи по двайсет-трийсет километра — каза Цандер. — Ракетата е кацнала на високо планинско плато, а над него се издигат върхове, два-три пъти по-високи от нашия Еверест. Сега е обяснима и грешката на учените, заблудени от спектралния анализ, който не показва наличие на кислород в тукашната атмосфера. Този гъст слой от облаци и дим от безбройните вулкани представлява доста плътна броня, прикриваща тайните на Венера.
— Не съвсем подходящ сезон и място за кацане — забеляза Винклер. — Тук има толкова много вулкани, че сме рискували да попаднем в кратера на някой от тях. Нямаше лесно да се измъкнем. Но за това пък дебелата снежна покривка ни послужи като чудесна амортизационна възглавница.
Качиха се в ракетата. Неочаквано полъхна топъл вятър. Ханс дори не повярва — може би се е разгорещил от движението. Свали ръкавиците. Не, въздухът е топъл и влажен. Откъде иде?… Дали пламъците на вулканите не са го нагрели?
По бронята на ракетата имаше вече дебел пласт сняг, който се заледяваше. Трябваше да вземат кирките. Снежната буря премина в градушка, а градушката — в проливен дъжд. И неочаквано пак застудя. Костюмите им се покриха с лед и скърцаха при всяко движение на ръцете и краката. Работата вървеше бавно. Уморяваха се от недостига на кислород. Налагаше се често да почиват.
През една от тези почивки задуха силен вятър, който започна да разсейва облаците. За миг се показа звездното небе.
— Луна. Я вижте, мъничка луна! — възкликна Ханс, като сочеше с ръка. Да, това беше малък спътник[23] на Венера, който изглеждаше не по-голям от вишна. Гъстата атмосфера, блестяща с ярка, отразена слънчева светлина, го беше скривала от очите на земните астрономи.
— Ами къде е истинската, нашата Луна и Земята?… — попита Ханс, който не можеше да ги открие. Цялото небе беше осеяно с едри, блестящи звезди. — Господин Цандер… Къде са те?
Но Цандер го нямаше.
— Цандер отиде за някои уреди — каза Винклер. — Струва ми се, че това е Земята.
Тази синкава, блещукаща точица да е Земята?
За първи път Ханс осъзна простата истина, че Земята е само „звезда между звездите“ и хората на нея са „небесни жители“. Осъзна условността на понятията „голямо“ и „малко“. Земята е нищожна частица, запиляна в бездната на световното пространство, песъчинка, която не можеш да различиш сред милиардите небесни тела.
Цандер донесе астрономически уреди. Бързаше да извърши наблюдения и тъкмо ги приключи, небето отново се покри с облаци.
Изчистиха леда от бронята на ракетата. Тя представляваше тъжна гледка! Какво бе станало с блестящата й лакирана повърхност! Цялата бе осеяна с тъмнокафяви петна, сякаш беше болна от проказа — изгарянията и заледяването бяха оставили незаличима следа. За щастие нямаше големи повреди. Вече към края на работата Цандер, Винклер и Ханс залитаха от умора и им се виеше свят.
Но нямаше време за почивка. Трябваше да се изгребе снегът от каюткомпанията, да се направи временна рамка на илюминатора, да се постави вентилатор на вратата, компресор за въздуха и филтър за пречистване на серните пари. Имаше работа до гуша. Обявиха аврал.
Този път никой от пътниците не протестира срещу трудовата повинност.
И чак когато свършиха работата, осигуриха захранването на ракетата с въздух, побързаха да се приберат по каютите и да си легнат.
На чая Цандер съобщи заключенията си от астрономическите наблюдения и изчисления, които бе направил. Той бе установил, че ракетата е кацнала в екваториалната част на Венера.
Слушателите му бяха поразени.
— Студ, виелици, постоянна нощ на екватора?…
— И докога ще продължава тази екваториална зимна нощ?
— Хубава планета избрахте, няма що!
— Тук зимата свършва. Само няколко дни има до настъпването на пролетта — успокои ги Цандер.
— Зима на екватора?
— Но защо има такава разлика в сравнение с климатичните пояси на Земята?
— Причината е в наклона на оста — поясни Цандер. — Оста на Венера е по-наведена спрямо плоскостта на орбитата. Венера е, кажи-речи, полегнала на една страна.
За пътниците настъпиха тежки, мъчителни часове. Дали от скука, или от връщането им в света на притеглянето, бегълците отново бяха споходени от своите болести. Баронът получи болки в стомаха, Стормър се оплакваше от сърце и обща отпадналост, при лейди Хинтън „се обади“ черният дроб. Блотън пиеше коняк, а Пинч му правеше компания. Текер изцяло се посвети на лекарските си задължения, но болните хленчеха и бавно се възстановяваха: влияеше им както ограничената дневна дажба, така и ниската температура в ракетата.
Само Ханс, Винклер, Цандер, Мери и Жак не страдаха от скука.
Ударите при кацането бяха причинили доста дребни повреди в сложната апаратура. Те трябваше да се оправят. Много грижи им създаде и радиостанцията, чийто приемник Цандер изобщо не можеше да съживи. Повредите бяха отстранени, приемникът изглеждаше в ред, но не можеха да установят връзка със Земята.
През свободното време Ханс учеше. Той дори за секунда не се съмняваше, че отново ще се върнат на Земята, и се готвеше за капитан за междупланетни полети. Винклер и Цандер му помагаха.
— На връщане вие ще управлявате ракетата — казваше му Цандер.
Ханс мечтаеше за това и нощем дори го сънуваше.
След две седмици тежък и упорит труд външната врата на ракетата и капаците на илюминаторите бяха отворени. Но настроението в ракетата не се подобри. От илюминаторите продължаваше да зее непрогледна нощ с огненочервени сияния.
Притиснала с пръсти слепоочията си, Мадлен нервно се разхождаше в каюткомпанията, където пътниците отново започнаха да се събират. Лейди Хинтън мрачно и мълчаливо седеше в троноподобното си кресло.
— Това е ужасно! — говореше като драматична артистка Мадлен. — Тоя студ, тоя вечен мрак… Човек може да се побърка…
— Скучно като на курорт… — тихо се обади от мястото си Елен, седнала както винаги до леля си.
— На курорт ли? О, какво ли не бих дала сега да съм на курорт! — трагично възкликна госпожица Делкро. — Ница, Мантон, Биариц, Лидо… Рай! Вълшебен сън…
— Ззз… загубен рай… — меланхолично вметна баронът.
— Машините погълнаха тоя рай! — злъчно забеляза Шнирер.
— Вижте! Розово петно! — възкликна Амели, сочейки тавана.
— Отблясък от вулканично изригване…
— Не, не. Това е слънце. Слънчев лъч…
Всички се втурнаха към илюминаторите. През облаците между планинските върхове си бе пробил път червеникав слънчев лъч. Точно както на Земята. Пътниците бяха обзети от луда радост. Протегнала ръце към илюминатора, Мадлен извика:
— Слънце, слънце!…
Внезапно лъчът угасна и няколко минути госпожица Делкро стоя като вкаменена с протегнати ръце.
— Слава на всевишния! — чу се гласът на епископа. — Идва краят на зимата и на нашите мъчения.
— Не се знае още какви мъчения ни е подготвил всевишният през лятото — обади се Стормър.
— Навярно такава е била Земята през първите дни на сътворението — каза епископът, застанал до илюминатора.
— Когато още господ-бог не бил разделил сушата и водата — добави лейди Хинтън.
Пролетта настъпваше необичайно бързо. Денят започваше, но Слънцето не се виждаше. Гъста и бяла като памук мъгла закриваше дори най-близките планини. Невидимите облаци изливаха цели океани вода. Мълнии като синя огнена мрежа преплитаха небето и „земята“. Дори през дебелата броня на ракетата глухо се чуваше трясъкът на гръмотевиците. Звездолетът потреперваше от далечни земетресения и срутвания в планините. При блясването на светкавиците се виждаше как бързо се топи снегът и се оголват черните планински склонове.
Буйна река течеше съвсем близо до ракетата, носеше и премяташе огромни камъни и късове лед. Нивото й бързо се покачваше. Тъмнокафявите вълни стигаха вече до илюминаторите. Цандер нареди да затворят капаците: реката течеше под кос ъгъл към ракетата. Камъните можеха да счупят някое стъкло. Но най-голямата опасност не се криеше в това.
— Ако водата закрие илюминаторите, достъпът на въздух отвън ще бъде прекъснат — каза той на Винклер и Ханс.
Да напуснат ракетата? Но това е изключено засега!
— Ще трябва да изведем нагоре една тръба, и то доста нависоко.
— Не е проблем да я направим, има материал. Но как ще я поставим? — поклати глава Винклер. — Как ще излезем навън, водата ще ни отнесе и ще се издавим като мухи… И все пак трябва да опитаме.
— Но ще издържи ли тръбата на тоя бесен напор? — попита Ханс. — Иначе можем да я поставим и без да излизаме. Пък и вече не можем да излезем: само един илюминатор на кърмата още не е залят с вода. Докато направим тръбата, и той ще отиде.
— И какво предлагате? — попита Цандер.
— Да изчакаме.
— Но водата ще ни залее.
— Нека ни залее. Ще превърнем звездолета в „Наутилус“ и ще седим под водата.
— Ще се задушим!
— При полета не се задушихме.
— Да, но имахме запаси от кислород.
— Откъде знаете, че сега нямаме? — засмя се Ханс. — Лош капитан за междупланетни полети би излязъл от мене, ако не бях предвидлив. Вече съм направил запаси на кислород от венерианската атмосфера. Кислородните бутилки са пълни. Дори още сега можем да потеглим към Земята.
Цандер поклати глава:
— Добър урок ми дадохте, Ханс. Но можех ли да допусна, че тук пролетта е толкова дъждовна и водата ще ни залее!
— И аз не съм го очаквал — откровено призна Ханс. — Запасите направих само защото ме изненада случаят със Стормър, когато се опита да открадне бутилката с кислород. Мисля, че трябва да изведем само една тънка тръба, по която да следим нивото на водата, и да преценим кога ще спре тоя потоп, за да отворим илюминаторите. Ей сега ще донеса такава тръба.
Ханс излезе.
Пътниците така и не разбраха на каква нова опасност са били изложени. Ханс, Винклер и Цандер дежуриха при тръбата цяла нощ.
Към два часа сутринта през тръбата потече вода. Това означаваше, че нивото на реката се е покачило най-малко с един метър над звездолета.
— Сега щеше да настъпи адска паника, ако нямахме нови запаси от кислород. Ракетата щеше да заприлича на безнадеждно потънала подводница. Но за щастие всичко мина благополучно и пътниците спокойно спят — каза Винклер.
— Какво е това? Струва ми се, че ракетата се люлее — каза Ханс.
Вероятно пак има земетресение — каза Цандер. — Недрата на Венера дишат.
— Не, не е земетресение. Усещат се не само тласъци, но и люшкане. Дали ракетата не е изплувала?
Полюшването премина в силно люлеене, придружено с резки тласъци. Звездолетът се клатушкаше. Подът ту хлътваше надолу, ту се вдигаше нагоре.
— Стихията се разбесня — нервно каза Ханс. — Какви ли титанични сили повличат ракетата?
— И накъде? Може би към някоя бездна…
— Добре би било, ако е морска бездна. Неприятно е да паднеш върху камъни от стратосферна височина…
Пътниците се събудиха. Полуоблечени наизлязоха в коридора.
— Какво става?
— Летим.
— Накъде летим? Към Земята ли?
Силен удар събори всички на пода. Чуха се охкане и викове.
— Веднага лягайте в хидроамортизаторите! — разпореди се Цандер.
Този път всички безропотно се подчиниха.
Занизаха се мъчителни минути. Но ударът не се повтори. Спря и люлеенето. Може би ракетата бе заседнала в някоя пукнатина или бе изхвърлена на суша…
Ханс първи излезе от хидроамортизатора и отиде при водомерната тръба. От нея не течеше вода. Ракетата бе съвсем неподвижна. Ханс рискува и отвори капака на един илюминатор в каюткомпанията.
Ярък слънчев лъч се плъзна по стената, огря ръцете и лицето на Ханс.
— Дявол да го вземе! Какво слънце, заслепява те като прожектор! — радостно възкликна Ханс, присвивайки очи. — А небето! По-синьо е от земното, но някак по-мътно — сигурно от вулканичната прах. Дали тя не придава тоя червеникавожълт цвят на слънцето и на всичко наоколо…
Изведнъж Ханс високо запя, съобщавайки радостната вест:
— Ставайте! Възкръсвайте от „саркофазите“! Слънцето на Венера ви поздравява… земни мръсници! — добави той по-тихо.
Температурата в ракетата бързо се повишаваше.
Това беше ден на голяма радост — дори Стормър се усмихна любезно на Ханс.
Всички се струпаха до илюминаторите. Пред погледите им се ширеше камениста равнина. Безброй ручеи я браздяха във всички посоки. Само допреди няколко часа тази равнина бе корито на страшната водна стихия, която бе повлякла тежката ракета като тресчица. На хоризонта се виждаха планини със снежни конусообразни върхове. Нямаше нито растения, нито птици и животни… Само камък и вода…
Ханс помоли пътниците да излязат от каюткомпанията и отвори илюминатора, като държеше готова противогазовата си маска. Лъхна го топъл влажен въздух.
— Диша се — каза той на Цандер и Винклер. — И по-слабо мирише на сяра. Въздухът е доста плътен. И наситен с кислород. Иде ти да се смееш, като че си пил вино. Вероятно пролетните води са ни смъкнали по склона далеч от вулканите.
Ханс се качи, седна върху рамката на илюминатора и спусна крака навън.
— Долу има голям камък — съобщи той. — С почти правилна елипсовидна форма. Прилича на голяма лодка, обърната с дъното нагоре. Повърхността му е напластена с шестоъгълни плочки като килийките на пчелна пита.
Винклер се качи на стола, за да надникне.
— Сигурно е от вулканичен произход — продължи Ханс и скочи върху камъка.
Неочаквано камъкът се надигна и бавно запълзя.
Ханс се стресна:
— У, виж! Венерианска костенурка! А аз я помислих за камък.
Внезапно изпод черупката се подаде плоска люспеста глава, голяма колкото глава на бик, с дебела шия като слонски крак. „Костенурката“ се отдалечаваше.
— Хич не е смешно! — възкликна Ханс и скочи от черупката. Когато се обърна назад, уплашено извика.
— Какво има, ново чудовище ли? — попита Винклер.
Ханс поклати глава и каза:
— Били сме на косъм от смъртта. Звездолетът е спрял до ръба на пропаст. Цялата му носова част виси. Ако беше паднал от тая височина, която е хиляди метри, нищо нямаше да остане от нас, а и от него. Затова пък мястото е идеално за старт! Отпред няма планински върхове. Пътят е свободен, семафорът вдигнат. Ако искаме, можем да излетим още сега. Но защо не дойдете при мен, „костенурката“ си отиде, няма нищо страшно.
— Тя си отиде, но се появиха други. Я виж колко „камъни“ оживяха! — каза Винклер.
По равнината бавно се движеха тромавите същества, които може би току-що се бяха пробудили от зимния си сън.
— Интересно с какво се хранят. Сигурно имат слонски апетит. А наоколо се виждат само голи камъни. Във всеки случай човешко месо не са опитвали. Мисля, че не са опасни за нас.
И Ханс се затича към една „костенурка“, която се луташе между камъните, като въртеше глава на дългата си дебела шия.
— Ето, намери си закуска.
„Костенурката“ бе спряла пред нещо издуто и поресто като сюнгер, голям колкото одеяло, дебел половин метър, с неравни, разкъсани краища. „Костенурката“ жадно заръфа крайчеца на „одеялото“. Ханс скочи върху него и тутакси излетя, сякаш изхвърлен от стегнати пружини на матрак. „Костенурката“ се уплаши и заднишком се отдалечи.
След няколко минути при Ханс дойдоха Блотън, Амели, Мадлен и Пинч. Между камъните беше пълно с мъхове. Някои бяха малки колкото възглавница, други — колкото голям килим, тук-таме се сливаха и образуваха цели островчета. Да, за „костенурките“ имаше достатъчно храна. Забравили доскорошните си тревоги, пътниците на ракетата се радваха на слънцето, въздуха, топлината, простора, свободата.
А неуморният Ханс бе заинтересуван вече от друго. Той беше забелязал, че във втвърдения сняг, изостанал в една тясна пукнатина, има множество дупки.
— Какво разглеждате тук така внимателно? — попита го Текер. Примамен от хубавия слънчев ден, и той бе излязъл на чист въздух.
— Вероятно тука живеят някакви „ледникови къртици“ — отговори Ханс. — Виждате ли тия дупки в леда? Това са проходи, тунели и не може да са от естествен произход. Я да видим дали ще се покаже някой от майсторите на тия траншеи.
Не се наложи дълго да чакат. От една дупка изскочи мъничко, съвсем черно същество, подобно на ютия, с остра муцунка, притича по скалата и бързо и леко се пъхна в леда, сякаш влизаше в пухкава мъгла. От новото тунелче изтече вода, която образува голяма локва.
— Трябва да хванем едно такова зверче — каза Ханс.
От леда се появи друго животно, лъскаво и мокро, изпускащо пара. Ханс го сграбчи, но тутакси извика и го хвърли. Животното бързо се скри.
— Ухапа ли ви? — попита Текер.
Ханс мълчаливо показа ръцете си. По дланите и пръстите му имаше големи мехури.
— Хм… прилича на изгаряне — каза Текер.
— Ами то си е изгаряне — отговори Ханс. — Това животинче е като нажежена ютия.
— Интересно, много интересно! — оживи се Текер.
— Хич даже не е интересно — възрази Ханс, като разглеждаше тъжно зачервените си подути длани. — Сега ще загубя два дни да ги лекувам.
— Елате да ви намажа с един мехлем и да ви превържа… И все пак това е доста интересно… Нямам предвид ръцете ви — продължи Текер. — Мисля си… пък и защо не? Та нали част от животните на Земята са станали от студенокръвни топлокръвни, като са запазили постоянна температура около трийсет и седем градуса по Целзий. Някои птици имат дори температура четиридесет градуса. На Венера колебанията в температурата са много по-големи, отколкото на Земята. И очевидно в процеса на еволюцията тук някои животни са добили способност да повишават температурата си, да речем, до седемдесет градуса…
— Сигурно в тая „ютия“ имаше сто!
Текер се усмихна.
— Стига само бегълците тук да имат по-висока топлоустойчивост. Но и с шейсет-седемдесет градуса тия „къртици“ могат да заприличат на живи нажежени ютии. Вероятно са зимуващи животни, които намират храна под снега — мъх, лишеи. При такава висока температура на тялото за тях не са опасни дори неимоверните тукашни студове. А и ледът ги предпазва от външния студ.
— Но как дишат под леда?
— А как дишат нашите къртици? Сигурно и тези си правят в леда дупки за вентилация. — Текер млъкна и погледна небето. — Впрочем време е вече да се прибираме. Вижте какви черни облаци идват откъм планините… И колко бързо! Ето, един закри слънцето… Странно! Не чувате ли шум, сякаш наблизо вали проливен дъжд, макар че не се вижда. Странно! Може би е градоносен облак!
Облакът се приближаваше, глухият шум и плющенето се засилваха и прераснаха в отривисто щракане, напомнящо кастанети, чуха се остри писъци и гърлени звуци, сякаш квакаха гигантски жаби.
— Това са птици. Прелетни птици! — възкликна Ханс, взирайки се в наближаващата плътна маса.
— Или дракони, прилепи… птеродактили…
— Да, виждам ципестите им криле… А опашката е с пера…
— Гледайте как носят малките си, сграбчили са ги с нокти!
— Може да е плячка… Мистър Пинч! Блотън! Шнирер! Елате тук!…
Силно крякане и гъргорене заглуши човешките гласове. Птиците се спускаха все по-ниско. Ханс вече усещаше на лицето си полъха от размаха на гигантските им криле.
Блотън, Пинч, Амели и Мадлен бързаха към ракетата.
В същото време, прибрал полите на расото си, от нея слизаше епископът. Тържественото му слизане бе наблюдавано през илюминатора от лейди Хинтън, Стормър и Елен. Епископът бе решил като стария Ной да благодари на бога и „да освети новата земя“. Някъде отвъд планините на хоризонта валеше дъжд. Двойна дъга с необикновено ярки багри се бе проточила от единия до другия край над планинската верига. Епископът я бе сметнал за особено божие знамение, връзката между небето и земята… А птиците прииждаха все по-близо и по-близо.
Блотън, Пинч, Амели и Мадлен вече бяха стигнали до „ковчега“.
Изведнъж на Ханс се стори, че черен вързоп падна от небето върху тази група хора. Неочаквано вързопът размаха огромни криле. Дълги нокти сграбчиха Блотън и го вдигнаха във въздуха. Птицата започна да набира височина, отнасяйки лорда, който безпомощно риташе и махаше с ръце. Всичко това стана за секунди. От плясъка и свистенето на безброй птичи криле почти никой не чу нито благоговейното мърморене на епископа, нито писъка на Елен, видяла отвличането на годеника си. Тя махна отчаяно с ръка и припадна. Уелър, прекъснал своето богослужение, стоеше с отворена уста. Дъгата избледня. Небето потъмня от дъждовни облаци. Из планинските теснини се разнесе оглушителен трясък на гръмотевица. Черното птиче ято изчезна над облаците. Над долината летеше само птицата похитителка, натежала от плячката си. Човекът в ноктите й напразно се мъчеше да се отскубне. Ханс извади пистолета си, но не се реши да стреля, от страх да не улучи Блотън.
Заваля градушка. Тържественият молебен беше безвъзвратно провален. Забравил своето благолепие, епископът хукна към ракетата, като се препъваше в дългополото си расо и прикриваше с ръце главата си от едрите топчета на градушката. Всички се събраха в каюткомпанията, потиснати от трагичното произшествие. На прекрасната богиня Венера бе принесена първата човешка жертва.
„Добре би било, ако тази жертва е изкупителна за всички… — помисли си епископът. — Но каква жертва! Защо не беше поне оня безбожник Ханс!“
— Упокой, господи, душу новопреставленого раба твоето — произнесе той на глас.
Елен се разрида. Лейди Хинтън се изсекна в дантелената си кърпичка.
— Не опявайте живи хора! — избухна Ханс. — Лорд Блотън е млад и силен мъж, спортист, ловец. Няма лесно да се справи с него тая летяща венерианска жаба. С такъв товар не може да отлети далече. Предлагам да организираме спасителна експедиция. Кой ще дойде с мене?
Изявиха желание Цандер, Амели, Пинч и Текер.
— Твърде много хора за една птица! Мисля, че ще ми е достатъчен само доктора. Пък и Блотън ще има нужда от неговата помощ — каза Ханс.
— А как са ръцете ви? — попита Текер. — Трябва да ги превържем.
— Има време! Вземете чантата си, докторе, и да вървим. Не забравяйте да вземете пистолет и сухари за закуска.
Пътят водеше през една теснина по пресъхналото дъно на „сезонна река“. В скалните пукнатини имаше още сняг и от него, прекосявайки пътя им, течаха малки ручеи.
— Отвратително място! — мърмореше Ханс. — Ако изпълзи някоя гадина от тия пещери, няма къде да избягаш… И тоя проклет дъжд не спира. И мъглата!…
— Вятърът е доста топъл. С дъждовете и мъглите ще трябва да свикнем. Тук очевидно ден не минава, без да вали — забеляза докторът.
Заобиколиха скалите. Вятърът се засили. Мъглата стана по-рядка. Ярък многоцветен лъч, сякаш пуснат през призма, заслепи очите им. Ханс изненадано се огледа.
През облаците се бе показало слънцето. Но не то ги бе заслепило. Подножието на планината искреше със сини, жълти, червени светлини.
— Дъга на земята? Странен феномен! — възкликна Ханс.
Двамата отидоха по-близо до мястото. Пред тях сияеха скъпоценни камъни: изумруди, топази, аметисти, диаманти, рубини…
На Текер дори дъхът му секна.
— Купища, тонове скъпоценности! — потресен възкликна той.
Скъпоценните камъни на гроздове покриваха гранита, блестяха ту като кървава роса, ту с ярка тревна зеленина, ту с небесна синева. По-горе на скалите белееха широки ивици с млечноопалов цвят, по-долу блестеше находище от черен лъскав минерал, още по-долу пъстрееха разноцветни ивици — червена, жълта, зелена. По ръбовете и върховете на острите части на скалите блестяха огромни кристали.
Ханс високо се разсмя.
— Какво ви стана? — с тревога попита Текер, уплашен, че при гледката на такова приказно богатство момъкът е загубил разсъдъка си.
— Спомних си един комичен случай — отговори Ханс. — Веднъж заварих лейди Хинтън да разглежда диамантите си. Тя така ужасено ме погледна и прикри с ръце съкровищата си, че ми заприлича на квачка, която е съзряла ястреб и с криле прикрива пиленцата си. Още от Земята лейди Хинтън навсякъде влачи торбичките си и трепери над тях. Откровено казано, иска ми се да й погодя номер.
Ханс избра няколко едри скъпоценни камъка и ги пъхна в джоба си.
— Да вървим нататък!
Слънцето се скри. Мъглата отново се сгъсти.
— Бло-отън, Бло-отън! — викаше Ханс.
„Отън!…“ — отговаряше планинското ехо.
Неочаквано момъкът се препъна в някакъв камък и падна.
— Що за дяволска работа! — възкликна той. — Тук на всяка крачка срещаш съкровища! — Изправи се, отиде при Текер и му показа огромен къс самородно злато.
— Близо три килограма. Тежък е за носене, но ще го взема. — Ханс прибра златото в торбата. — Колко сме богати с вас, докторе! Имаме цяло състояние в джоба. Бло-отън! Бло-отън!
— Лесно можем да се загубим в тая мъгла — загрижено каза Текер.
— Няма да се загубим. Нося компас.
Склоновете на теснината се разширяваха и най-сетне тя свърши. Излязоха на широка поляна, която полегато се спускаше надолу. Краят й не се виждаше от пелената на дъжда и изпаренията от почвата.
Подухна силен горещ вятър. Ханс се огледа. Високо горе над отвесната скала стърчеше носът на ракетата. По-нататък се виждаха заснежени склонове на планина, забила връх в облаците — гнездо на димящи вулкани. Пелената от дъжд и мъгла се изместваше настрани. Долу синееше ивица море. Гората на брега изглеждаше почти черна.
Когато въздухът се поизбистри, Ханс видя в подножието на планината голям залив с полуостров. По планинските склонове растяха високи и сухи голи дървета, подобни на хвощове. Коленчати и постепенно стесняващи се в горната част дънери. От всяко коляно стърчаха нагоре съвсем гладки клони. Клоните се разделяха на тънки прави пръчки, които напомняха острие на гръмоотвод. По върховете пръчките завършваха със снопчета, дълги като хвойнови иглички. Ханс и Текер се заинтересуваха от плодовете, висящи до снопчетата иглички. Ханс ги оприличи на балонни сонди, толкова кръгли и приблизително толкова големи. Няколко плода бяха паднали на земята…
— Я да ги разгледаме — тръгна Ханс нататък. — Блотън! Блотън! — високо извика той.
Случи се нещо необикновено: сякаш подплашени от вика, няколко от падналите плодове се издигнаха над дървото и литнаха, понесени от вятъра. От клоните се откъснаха и други плодове.
— Интересно. Летящи дини!
Приближиха се до едно дърво. Още няколко балона се откъснаха и бяха отнесени от вятъра.
— Тия мехури се плашат от нас — забеляза Текер. — И това ме навежда на мисълта, че не са плодове, а живи същества.
— Хайде да стреляме по някое от тях.
Ханс се прицели и стреля. Изведнъж „динята“ се набръчка като спукан детски балон и падна долу.
До набръчканата люспа се извиваше тънка, немного дълга „гъша“ шия, която завършваше с кръгла глава и съвсем тесен клюн, остър като игла на спринцовка. Текер извади нож да направи дисекция. В „балона“ откри подобие на сърце, хранопровод, стомах, в който забеляза шишарки и „хвойнови“ иглички; имаше дори черва.
— Бъбреци, черен дроб, далак не виждам — говореше Текер, ровейки във вътрешностите на „балона“. — Интересна птица — засмя се той. — Разбира се, щом лети, значи е птица. Но какъв странен начин за движение! Очевидно организмът й изработва някакъв газ, по-лек от въздуха. Птици аеронавти. Интересно дали могат да управляват полета си?
Ханс подплаши още няколко балона и проследи полета им. Птиците балони летяха по посоката на вятъра. Ту се издигаха почти до облаците, ту слизаха съвсем ниско. Накрая вероятно намериха такова въздушно течение, което ги повлече към гората от гигантски „хвощове“, надалече от непознатите двукраки пришълци.
— Очевидно птиците аеронавти могат да регулират височината на полета си. И тъй като на Венера има твърде много въздушни течения, те леко намират нужната посока. Затова им е напълно достатъчен само един орган за управление на полета по вертикална линия. Този орган изработва някакъв газ, с който птиците се издигат нагоре, а когато искат да слязат надолу, го изпускат. Но какъв ли газ се отделя?
Текер разтвори гънките на мехура и помириса. Тутакси го задави силна кашлица, той започна да върти глава, изкрещя, претича няколко крачки и падна като подкосен.
Ханс се втурна да му помогне.
Лицето на доктора беше мораво. На устните му бе избила синкава пяна, очите бяха отворени, зениците силно разширени.
Нима се е отровил?… Ханс извади от чантата спирт и започна да разтрива посинелите слепоочия на лекаря. Минаваха минути, но Текер не проявяваше признаци на живот. Само моравият цвят започна да избледнява и Ханс не знаеше хубав или лош признак е това. След половин час, когато вече бе изгубил надежда да го съживи, Текер се раздвижи и стана от земята. Лицето му постепенно добиваше нормалния си цвят.
— Но какво стана с вас? — попита Ханс.
Ръцете и краката на лекаря се тресяха. Тракайки зъби, той почти извика:
— Чакайте да се съвзема!…
Най-сетне успя да превъзмогне конвулсивното треперене.
— Не ме питайте! Това е такава гнусотия… Такава гнусотия, за която няма име на Земята.
Продължиха мълчаливо пътя си. Текер се разкиха и тази негова кихавица нямаше край. Наложи се да спрат. При всяко кихане той конвулсивно се гърчеше. Накрая му потече кръв от носа. И чак след това окончателно се съвзе.
На голяма камениста площадка забелязаха някакви възкафяви растения. Листата им, широки трийсетина сантиметра и дълги около петнайсет метра, постепенно се стесняваха към върха и започваха от корена във вид на правилна розетка. От центъра на „звездата“ се издигаше висок дънер, увенчан от „канделабър“ с четири рамена. На всяко рамо имаше продълговати, тъмночервени шишарки. Повърхността на листата беше на брадавички.
— Приличат на смукалцата по пипалата на октопода — каза Ханс, навлизайки между листата. Случайно докосна с гръб едно листо. Тутакси върхът на листото го обгърна и започна да се навива заедно с него. Като крещеше и правеше отчаяни опити да се отскубне, Ханс стигна до центъра на растението. Докоснати от ръцете и краката му, съседните растения също се навиха на руло. Бавно се свиха и всички останали листа. „Звездата“ се превърна в кълбо.
— По-скоро ножа… режете! — задъхваше се Ханс. Растението стискаше тялото му като гигантски питон.
Текер извади ловджийския нож, притича до растението и започна да реже листото.
— Внимавайте… вас самия да не ви хване! — предупреди Ханс. Лицето му бе станало тъмночервено от прилив на кръв.
Повърхностният пласт трудно се режеше. Текер пъшкаше и се суетеше около Ханс.
— Треперят ви ръцете… Дайте на мен! — изхриптя момъкът.
Текер му подаде ножа. Ханс нанесе силен удар, листото изхрущя. Плисна кървавочервена течност. Ужасното пипало бе отрязано.
Ханс падна заедно с листото. Текер го претърколи като буре по-надалече от растението. Опита се да разтвори листото, но не можа. С изтичането на червения сок еластичността на листото започна да намалява и накрая Ханс успя да се освободи.
До него се бе насъбрала огромна локва от течността, която бързо почерняваше и се втвърдяваше.
Ханс въздъхна с пълни гърди:
— Благодаря ви, докторе! Помислих си, че този растителен октопод ще ми смаже гръдния кош. Изглежда, Венера е подготвила по един подарък за всекиго от нас. Трябва да бъдем особено предпазливи. На всяка крачка ни дебне опасност.
Ханс ритна почернелия лист:
— Месоядно растение като нашите мухоловки. Хайде, време е да се връщаме. Скоро ще се стъмни. Дано се доберем до теснината, там няма да изгубим пътя. Бл-отъ-ън! Бло-отъ-ън!…
Не се чуваше отговор.
— Нима е загинал? — тъжно каза Ханс.
И сякаш като доказателство за това, на връщане Текер намери няколко пера, парчета черна кожа — вероятно от крилете на „птеродактила“, и следи от кръв в едно скалисто дере.
— Да не би тук тая летяща гадина да е разкъсала Блотън?
— Но къде са костите му? — озадачи се Текер.
— Тоя крилат хипопотам може да го изгълта заедно с кокалите…
Ханс и Текер се върнаха за вечерята — оскъдна вечеря със сухари.
— Уви, не открихме никакви следи от лорд Блотън — тъжно каза Текер. За перата и кръвта премълча, за да не разстройва повече годеницата му. Очите на Елен и без това бяха зачервени от плач.
В края на вечерята Цандер съобщи, че провизиите им са на свършване. Не бива да се губи нито ден. Трябва да слязат в долината и да започнат да обработват земята, да насадят зеленчуци, да засеят жито, за да си осигурят храна за зимата.
— А ссс… сега с каа… кво ще се храним?
— Ще се наложи да преживяваме с лов и риболов…
— Като си помисля за тукашните летящи гадини, изгубвам всякакво желание за ядене — обади се Стормър.
— Невъзможно е да няма на планетата ядивни растения, животни и риби. Как мислите, докторе? — попита Цандер.
— Смятам, че общо взето, навсякъде растенията и животните са замесени, тъй да се каже, от еднакво тесто. Белтъци, мазнини, въглехидрати… Но може да има непознати за нас вредни съставки. Защото и на Земята има отровни растения. Тук трябва да бъдем извънредно предпазливи. — И макар че беше предупредил Ханс да не споменава за балонните птици, Текер не се сдържа и разказа за своето премеждие. По лицата на всички се изписа ужас и отвращение.
— Но как ще разберем какво се яде и какво не може дори да се помирише? — попита баронът.
Лекарят сви рамене:
— Ами как са се научили първобитните хора да различават ядивните растения от отровните? Чрез опитване. Само чрез опитване.
— С цената на живота си?
— Естествено мнозина са загивали. Ако разполагах с добре обзаведена химическа лаборатория…
— Чудесна ппп… перспектива! Решиш да си откъснеш лук, а той вземе, че те свие на руло; ппп… помиришеш месото — дали става за ядене? — и ще си умреш от едното мирисане.
— Аз няма да мръдна от „ковчега“! — решително заяви лейди Хинтън.
— С лов и риболов можем да преживяваме и тук, в ракетата. Защо да се преселваме в долината? Нали така, бароне? — И Стормър потупа Маршал по рамото.
Банкерът се дръпна, подразнен от тази фамилиарност.
— Разбира се. Ние сме възрастни хора. Във всеки случай лейди Хинтън, мистър Стормър, аз, професорът, епископът… кх… кх…
Цандер използва паузата.
— Невъзможно — прекъсна той усукванията на барона. — Всички, които са трудоспособни, ще работят в долината край морето, никой няма да ви носи тука продоволствия.
— Но аз си имам прислужница — Мери.
— А аз си имам Жак.
— Тук, на Венера, няма лична прислуга. Предстои ни тежка борба със сурова и непозната природа. И трябва да мобилизираме всичките си сили, за да създадем един здрав трудов колектив.
— Коммм… муна?
— Думите не решават въпроса, бароне.
— Ооо… отказвам.
— Няма да пусна Мери!
— А аз отивам! — възкликна професор Шнирер. — Всички трябва да отидем. Да обработваме земята и да живее сред природата. Сред растения и кротки животни…
— Много кротки животни и рассс…
— Да обработваме земята. Да събираме реколта. Да пасем стада. Да се храним от плодовете на земята. Без никакви машини и работнически проблеми, без никакви революции.
— Ннн… няма да тръгна.
— Отказвам — присъедини се лейди Хинтън.
— Колко са тъпи! — тихо каза Винклер на Ханс.
— Чакай, ще видиш как сами ще идат да работят. „Който не работи, няма да яде.“ Имам и сигурно средство да ги изкарам на работа — пак така тихо му отговори Ханс.
По време на най-оживените пререкания той извади един голям диамант и сякаш случайно взе да си го търкаля по масата пред очите на лейди Хинтън.
— Откъде имате това? — с подозрение попита тя, моментално променила тона си.
— Намерих го на пътя, лейди Хинтън.
— Диамантите не се търкалят по пътищата.
— Да не го е изтървала някоя местна дама? — насмешливо попита баронът.
— Може би — отговори Ханс. — Очевидно дамите тук са твърде разсеяни. Такива камъчета намирахме по целия път. Искате ли да им се полюбувате? — Ханс извади от джоба си шепа едри скъпоценни камъни. После измъкна от торбата големия къс злато и небрежно го хвърли на масата. — Търкаля се като павета.
— Злато! Диаманти! Изумруди! — възкликна лейди Хинтън и почти легнала върху масата, протегна ръце към купчината скъпоценни камъни.
Лицето на Стормър пламна, баронът пребледня. Очите на епископа алчно заблестяха. Към скъпоценностите се протегнаха треперещи ръце: дебелите с червеникави косми — на Стормър; бледосинкавите с издути вени — на барона; пухкавите — на епископа; нежните с дълъг розов маникюр — на Мадлен… Дебели, тънки, червени, бели пръсти се преплетоха в живо кълбо. Дишайки тежко, пътниците разграбваха купчината, при което всеки се мъчеше да изблъска нечии чужди алчни ръце.
— Диамант! Шейсет карата!
— Осемдесет карата!
— Дайте на мен!
— Но защо ми го вземате!…
— Само да го погледна!
— Ами тоя! Каква прелест!
— Петдесет хиляди лири!
— Един милион!
Лейди Хинтън стискаше в лявата си ръка великолепен диамант с кристална чистота. Дори Елен, забравила скръбта си, гледаше като омагьосана това неочаквано богатство.
Камъните бързо се разграбиха. За самородното злато избухна голяма кавга.
Ханс се разсмя.
— Не се карайте, господа — каза той. — Уверявам ви, че всеки от вас може да събере по цяла торба камъни и злато. Само че се съмнявам тия стъкълца да ви направят богати.
— Това не са стъкълца, млади момко! — назидателно натърти лейди Хинтън, не разбрала какво иска да каже Ханс. Тя все още живееше в света на земните ценности.
— Къде намерихте всичко това? — попита Стормър, стискайки златния къс в скута си, под полите на сакото.
— Нали ви казах, на пътя. По пътя към залива. И ако се преселим там…
— Естествено!
— И то час по-скоро! Какво ще кажете, лейди Хинтън? Виж ти каква била Венера! Каква планета! Ненапразно са я нарекли с името на богинята на красотата. Не, само заради това си заслужаваше да дойдем тук със звездолета. Дявол да го вземе, ще станем богати като Крез! Абе какъв ти Крез! Той е бил просяк в сравнение с нас…
— Но утре нямаме какво да ядем, мистър Крез — охлади Цандер това всеобщо въодушевление, напомняйки за печалната действителност.
— Долу златото! Долу скъпоценностите! — неочаквано извика Шнирер. — Това е валута! Майка на спекулацията! Борба! Кръв!… — И отново започна да описва идиличния живот сред природата. — Но аз съм против комуните, против групирането на населението.
— Защо не, ще си създадем своя Англия, Франция, Германия — обади се Стормър. — Дори никак не е лошо! — И взе да пресмята наум населението на бъдещите държави. Англия: той, Стормър, лейди Хинтън, Елен, Уелър, Пинч, Мери… Жалко, че Блотън загина, щеше да олицетворява английската армия. Да стане военен министър. И така: Англия — шестима души… Германия: тримата Текерови, Шнирер и дъщеря му, Цандер, Винклер, Ханс. Осем, повече от Англия. Но какво от това?! Германия ще бъде разкъсана от класов антагонизъм. Франция: Маршал, госпожица Делкро, е, и Жак, като френска колония. Франция отива на заден план. „Златните залежи ще принадлежат на Англия, тоест на мен. Какво може да направи лейди Хинтън, една жена, и тоя грохнал старец баронът!“
— Да, не е лошо като идея — продължи вече на глас Стормър. — „Могъща Британия!“ „Боже, пази краля!“ Аз мисля, че един мъдър крал…
— Може и мъдра кралица — величествено възрази лейди Хинтън от троноподобното си кресло. „Иска да сложи ръка на златото!“ — помисли си тя.
— Това ще решат изборите! — отговори Стормър. — И взе да пресмята шансовете: „За мене: естествено моят глас, на Пинч — ще сплаша тоя палаш, като в краен случай му обещая министерска длъжност… хм… толкоз… А за Хинтън: Уелър, разбира се, Елен, ще обработят Мери… Добре, че Блотън изчезна… Как няма да стане кралица! Не, по-добре е без гласуване, а със сила, по наполеоновски.“
— Засега ще оставим настрана тези „важни“ държавнически проекти — иронично каза Цандер. — Гответе се за път. Не вземайте нищо излишно. Помнете, че на Венера няма лична прислуга. Тръгвате призори.
— Ами вие?
— Аз оставам в ракетата да я пазя. Пък и все още се надявам да вляза във връзка със Земята.
Започна нова подготовка за път, ново подбиране на багажа. И този път лейди Хинтън не се раздели с велурената си торбичка, попълнила скъпоценностите си с два едри диаманта.
Призори будилникът иззвъня. Започна „великото преселение на народите“.
Горещ дъжд болезнено шиба лицето. Наоколо се носят облаци от пара и дим, пълзят мъгли. Трещят гръмотевици, боботят вулкани. Трепери, бучи земята от скрити вулканични сили. Страх да те хване… Лейди Хинтън бавно пристъпва, подпирайки се на ръката на епископа. Мократа, камениста почва е хлъзгава. Дългото расо на епископа и широките поли на лейди Хинтън се мотаят в краката им и се закачват по острите камъни. Горещи вадички от дъжд и пот се стичат по лицето, гърба, гърдите. Лейди Хинтън прилича на жертва, поведена на заколение.
— Божичко! Никога не съм мислила, че…
— Моля ви, спрете за малко — обади се епископът, силно запъхтян.
Той пусна багажа — своя и на лейди Хинтън — в локвата до краката си. Вдигна полите на расото и ги върза на кръста си. Лейди Хинтън се извърна. Бе потресена. Епископ с голи крака! Освен че бе неприлично, това бе почти противоестествено.
— Съветвам ви, госпожо, и вие да направите същото.
— Същото? — възмути се лейди Хинтън.
— Да. Тук няма място за етикеция. И без това изостанахме и рискуваме да се изгубим. Никой не ни вижда.
— Не, не. Да вървим! — решително отговори лейди Хинтън.
Епископът изпъшка и вдигна багажа. Бавно продължиха пътя си.
— Хей, епископе! Хинтън!
Що за неуважение! Това май бе гласът на оня касапин, Стормър. Лейди Хинтън застъпи полата си и политна напред. Уелър с усилие успя да задържи едрото й тяло. Той бе измъчен и зъл. Подвикна й грубо и повелително:
— Нали ви казах. Заради вас изоставаме.
— И това ми било епископ, лорд! Какво ли не прави Венера с хората!
От обида, умора, огорчение и яд лейди Хинтън бе готова да се разплаче. Къде останаха онези разходки, когато лакеите я разбираха само от един поглед?…
— А бе мърдайте по-живо, дявол да го вземе. Няма да ви чакаме — извика Стормър.
Лейди Хинтън въздъхна. Наистина толкова бе мъчително.
Ханс вървеше напред и се оглеждаше. Тук намериха перата и локвичката кръв. Сега ги нямаше, дъждът ги бе измил.
А ето и находището на скъпоценни камъни. Е, тук със сигурност щяха да имат почивка.
— Ппп… помогнете ми да стана. Паднах, ссс… струва ми се, че лежа на диаманти… боцкат… — чу се в мъглата гласът на барона.
— Охо! Ето ги находищата! Фию-у! Браво! — изръмжа от удоволствие Стормър.
Лейди Хинтън усети внезапен прилив на сили. Без да мисли вече за приличие, тя високо запретна полите на роклята си и повлече епископа напред.
— По-бързо! По-бързо! — задъхано повтаряше тя. — Няма да остане за нас.
Баронът, Стормър, Уелър, Пинч, Мадлен развързаха торбите и започнаха да ги пълнят със скъпоценни камъни, като изхвърляха отвътре дрехи и бельо. Никога досега не бяха забогатявали така бързо. Едно посягане им носеше купища пари — такова чувство имаха. В торбите се сипеше многомилионно богатство.
Ханс гледаше с усмивка тази сцена, седнал под скалата да си почине. След известно време стана и изсвири с уста: време бе да продължат пътя.
„Милионерите“ нарамиха торбите. Тежък товар! Тръгнаха. Камъните непоносимо ги притискаха към земята. Пътниците пъшкаха, задъхваха се, но продължаваха да носят. Сегиз-тогиз мъглата се разреждаше и долу; в низината се виждаше тъмното петно на залива.
Внезапно теренът под краката им се разлюля. Всички паднаха, съдържанието на торбите се изсипа. Чу се глух подземен тътен, който нарасна, премина в силен грохот и изведнъж се разнесе гръм с чудовищна сила. От скалите полетяха камъни. Мъглата вдясно се наля с огненочервена светлина, избухна ослепителен пламък. Гъст черен дим забули всичко наоколо. Мълнии една след друга браздяха този първобитен хаос от стихии. По главите на пътниците се сипеше пепел, дребни камъни. Да се крият под скалата? Но тя трепереше и всеки миг можеше да рухне. Настъпи паника. Ханс се опитваше да въведе ред, но гласът му не се чуваше. Зарязали торбите си, пътниците хукнаха като пощръкляло стадо надолу по склона. Отдясно през скалите стремително течеше огнена река, озарявайки всичко наоколо с ярка светлина. С Ханс останаха само Винклер, Мери и Жак. Четиримата омотаха торбите около главите си и хукнаха напред.
Намерили отдушник, подземните сили започнаха да се успокояват. Земята все още се люлееше, но силните трусове не се повториха. Само серните изпарения затрудняваха дишането. За щастие теснината свърши и четиримата излязоха на открита долина, която се спускаше към подножието на планината. Тук винаги имаше силен вятър. Той разнасяше мъглата, серните пари и пепелта. Стана по-лесно да се диша.
След малко дойдоха и другите. Всички бяха здрави и читави, като се изключат драскотините.
Скоро се показа тесният полуостров, който навлизаше в залива. В началото му се издигаше отвесна скала от червен пясъчник. Ханс си помисли, че в нея би трябвало да има пещери, образувани в резултат на ерозия. Ето защо именно нататък поведе своите измъчени спътници.
Наоколо бе същинско мъртвило, всичко живо се бе изпокрило от бушуващите сили. Не се виждаха дори балонните птици по „хвощовете“.
Ето го и залива. Отляво прииждаха вълни с височина на многоетажен дом. На Земята няма такива огромни вълни. Само необикновените венериански бури можеха да предизвикат толкова силно вълнение. На всеки двайсет секунди върху полуострова се изливаше по един неколкокилометров водопад. Оглушителният му шум, от който се разтърсваха скалите, ритмично изпълваше въздуха.
Черен поток прегради пътя на преселниците. Миришеше на нещо познато. Ами разбира се, това беше нефт. Колко гориво, колко енергия е концентрирана на Венера! Планинските водопади, прибоите, вятърът, нефтът… Вероятно има и въглища. Венерианските богатства чакат своя ред, когато земните запаси свършат…
От лявата страна на полуострова бушуваше прибоят, от дясната имаше тихо заливче, обрасло с дървета. Те напомняха донякъде мангровите дървета в Индия и Южна Африка, които растат по заблатени места. Но тук въздушните им корени имаха гигантски размери, а в сравнение с тях дънерът и клоните изглеждаха като джуджета. По този начин дърветата се бяха приспособили към силните ветрове. Корените им бяха като нокти, забити във водата и тинестото дъно.
Ниската коренообразна корона на дървото имаше разкривени, извити клони, които завършваха с реснички. Ханс си помисли, че по преплетените въздушни корени биха могли много лесно да стигнат до отсрещната страна на Тихото заливче, както мислено го нарече.
Между корените и до самия бряг стърчаха блатни растения, три-четири метра високи. Стъблата им приличаха на въпросителни знаци. Колко много въпроси предлага Венера за любознателния ум…
На полуострова, тук-таме покрит с кафеникавозелена трева, имаше достатъчно площ за нива и зеленчукова градина. Но теренът не беше еднакъв: имаше заблатени места, пясъчни дюни, гранит. Имаше обаче и плодороден чернозем.
През облаците се показа залязващото слънце и освети хората на фона на червеникавите скали.
Колко жалки изглеждаха тези милионери, които мечтаеха да станат крале на новата земя!
Кралски величествена на Земята, сега лейди Хинтън приличаше на някоя размъкната търговка на пазара със запретнатите поли на мократа си рокля, с мръсните, подути, зачервени крака, с рошавата, побеляла коса. Лорд епископът бе сякаш дошъл на Венера направо от лондонските бордеи. Лика-прилика му беше и баронът.
— Трябва да помислим къде ще пренощуваме, да изберем някоя пещера — каза Ханс.
— Пппп… пещерни хора!… И това ддд… доживяхме!…
Надникнаха в една пещера. Влажно, мокро, тече вода. Не става! В друга е по-сухо, но е малка. Третата всеки миг може да се срути на главите им — вътре виси огромен пясъчник, подяден от водата. Четвъртата е хубава. Просторна, със здрави стени, удобна. Разклонява се на още няколко пещери, ниши, ходове.
— Трябва да разберем какви са тези ходове, дали нямат обитатели — каза Ханс. — Винклер, хайде да влезем, светни фенерчето.
Още щом лъчът на фенерчето проникна в пещерата, отнякъде със сухо шумолене изскочи нещо, което имаше далечна прилика със земна стоножка. Само че беше почти бяло и малко по-тънко от телеграфен стълб. Гигантската сколопендра с необичайна пъргавина прекоси голямата пещера и изчезна в един страничен проход. Последваха я малките й, десетки петметрови сколопендри. Жените изпискаха и избягаха по-далеч от пещерата. Лъчът на фенерчето попадна на „хлебарка“ с двуметрови мъхнати кафяви крака. „Хлебарката“ мърдаше половинметрови мустаци, вперила в пришълците черни очи, големи колкото ябълка. При това тихо свистеше. Винклер побутна Ханс.
— Не е ли по-добре да се махаме? Очевидно на Венера няма празна пещера, празна дупка.
В мрака нещо шаваше и шумолеше по всички ъгли на пещерата.
Ронеха се камъчета. От страничните пещери се чуваха звуци, подобни на конско пръхтене и тежко сумтене на говеда.
— Да — съгласи се Ханс. — Ще трябва да прекараме първата нощ под дъжда. Доста неприятно, но за сметка на това по-безопасно. А утре ще се заемем с изселването на всички тези многокраки квартиранти.
За щастие нощта се случи необичайно тиха. Само в далечината шумеше нестихващият прибой. Беше мъчително задушно и горещо. Въздухът бе толкова плътен и тежък, че бе трудно да се диша, замайваше главата. Час по час припламваха заревата на вулканите. Гореща, кървавочервена нощ…
Ханс спеше леко. Вслушваше се в най-малкия шум и звук. В него се бяха събудили инстинктите на първобитния човек, когото нощта е дебнела с хиляди опасности… Неочаквано през полузатворените си клепки той видя светлина. Поотвори ги… Във въздуха се носеха ослепително ярки балони. От мрака изникваха все нови и нови, малки и големи, колкото ябълки, дини. Те безшумно се рееха — ту плавно се спускаха, ту се издигаха.
Изведнъж един балон експлодира с оглушителен гръм. Всички се събудиха и уплашено извикаха. Играта на светещите балони продължи. Сякаш някакви невидими ръце ги подмятаха.
— Какво е това?…
— Сигурно кълбовидни мълнии — каза Текер. — Тук въздухът е твърде наситен с електричество.
Пясъкът сухо шумолеше, сякаш се пресилваше нанякъде. По дулата на пушките с тихо прашене се плъзгаха синкави искри. Както в охладен, пренаситен с влага въздух, се отделят водни пари, така в тази силно наелектризирана атмосфера се появяваха искри и кълбовидни мълнии. Ханс вдигна ръка, разпери пръсти и по върховете им тутакси заструиха сини пламъчета. Красиво беше, но страшно! Косите бяха щръкнали нагоре и попукваха, сякаш разресвани с невидим гребен.
По склоновете на планината се стичаха потоци огнена лава. Тя постепенно застиваше, сияейки с мътна, кървавочервена светлина.
Във въздуха безшумно летяха рояци едри насекоми. Около тях пак така безшумно се стрелкаха като черни пелерини, понесени от вихрушка, нощни хищници — вероятно тукашните „прилепи“. Всичко наоколо бе тайнствено, необичайно, вдъхващо страх…
Чу се вик в планината, сякаш бе издаден от човешки глас. Отговори му животински рев в горите на отсрещния бряг на залива…
Неочаквано изчезнаха кълбовидните мълнии. Отлетяха насекомите и птиците. Зазоряваше се[24]…
Баронът час по час въздишаше, лейди Хинтън му пригласяше. Стормър шумно се прозяваше. Никой нямаше желание да спи… Ханс и Винклер тихо си приказваха, обмисляха план за изселването на гнусните твари.
Щом се развидели, двамата се хванаха на работа.
Запушиха входовете на малките пещери, пукнатините и дупките — зазидаха, така да се каже, гадините в тях. А обитателите на големите странични пещери решиха да прогонят с пушек. Изкопаха дупка в централната пещера, напълниха я с нефт и го подпалиха. Предупредиха спътниците си да се качат над скалата, защото след малко от всички дупки ще изпъплят „изселници“.
И точно така стана — шествието започна. Хлебарки колкото добре охранени овци. Стоножки със сплескани като на змия глави и огромни щипци, гърбести паяци, четириноги скакалци, кехлибареножълти и прозрачни, с очи като на риба-телескоп, змии…
Излязоха едрите гадини и се изпокриха в съседните пещери, след тях се заизнизваха дребните: сиви мокрици колкото зайци, червени червеи, търкалящи се като колело; муцунести „риби“ с перки, завалящи се като тюлени… Сякаш нямаше свършване това кошмарно шествие. Колко богата бе творческата фантазия на природата! Безброй опити, експерименти! Какво неизтощимо въображение при търсенето на най-сполучливите форми, най-пригодените за живот!…
Хората седяха на скалата, сковани от страх, и със затаен дъх наблюдаваха ужасната гледка. Какво бе това? Сън или плод на разстроено въображение?
Бурята утихна. Отдавна вече бе настъпил денят. Въздухът се беше разведрил, нямаше електричество.
Чак към пладне спря шествието на гадините. Догаряше и нефтът. Едва-едва димеше от ямата. Винклер, Ханс, Текер и Пинч предпазливо влязоха в пещерата. Тя бе осеяна с мъртви животни и насекоми. Някои все още се гърчеха, движеха пипала, ритаха с крака, а „крачето“ на някой паяк бе по-дълго от човешки крак.
Неприятна работа, но криво-ляво разчистиха пещерата и засипаха ямата. Сега вече тук можеше да се живее.
Но жените категорично отказаха.
— По-добре е да нощуваме на открито, под дъжда, отколкото в пещерата. Иначе тъкмо ще заспим и току-виж, допълзят други гадини.
— Няма да допълзят — успокояваше ги Ханс. — Ще изкопаем пред входа ями, ще ги напълним с нефт и нощем ще го палим. Всички животни се страхуват от огъня и няма да припарят.
Жените обаче не се съгласяваха. Но когато през нощта заваля проливен дъжд, те също влязоха в пещерата.
Когато приключиха с уредбата на жилището, започнаха да мислят за храна. Нямаше вече какво да се яде. Трябваше да отидат на брега и да започнат да обработват земята.
— Прибоят е силен — каза Текер, — и сигурно изхвърля на брега голямо количество риба и мекотели. Предполагам, че все ще се намери риба, която може да се яде.
Пинч измайстори въдици.
На риболов тръгнаха Пинч, Ханс, Винклер и Текер. На жените заръчаха да приготвят постели от меки мъхове и лишеи. Имаше ги много по склоновете на планината. Меки, топли, същински пух. И лесно се беряха. Само краищата им трябваше да се подрежат, да се придаде нужната форма, и леглото е готово. Стормър и Уелър, въоръжени с пушки и ножове, останаха да пазят жените и да им помагат.
Пинч не успя да използва въдицата. Имаше купища риба, ракообразни, мекотели. Оставаше само да изберат онова, което още не се беше развалило. Тук процесът на гниене протичаше твърде бързо. Миризмата на гнило се усещаше на цял километър от брега. По линията на прибоя вървяха безкрили птици, подобни на пингвини. Отдалече можеха да се оприличат на хора — пък и на ръст не бяха по-ниски от човека — важно пристъпваха от крак на крак и високо крякаха. Ханс забеляза, че и те избягват мършата — избират току-що изхвърлените, още потрепващи риби. Оказаха се твърде кротки и никак не се плашеха. Хората се приближаваха до тях и ги галеха. А „пингвините“ с интерес ги оглеждаха. Скоро птици и хора вървяха заедно, блъскайки се като на пазар.
Океанът почти не се виждаше от високата стена на прибоя, който се разбиваше о крайбрежните скали. Само от време на време се подаваше над гребена на вълните огромната глава на някой воден гигант.
Трудно се дишаше от миризмата на мърша.
На брега бе изхвърлена плоска раковина, голяма колкото лодка. Нямаше да имат сили да я отнесат. Ето още една — колкото чаен поднос. Изтеглиха я настрани. Грамадна панцерна риба[25] едва не събори Пинч. Тя все още конвулсивно се мяташе. Изтеглиха и нея. Беше със сигурност прясна. Но доста тежка, около двеста килограма… Не, не могат да я носят… Наложи се да изберат по-малка. Винклер и Ханс нарамиха рибата, Пинч и Текер понесоха „стридата“.
— Днес ще имаме за обяд есетра и стриди — каза Ханс, когато стигнаха в пещерата. — Бързо слагайте да заври вода в котела.
Котелът бе сложен на „примуса“ — яма с нефт. Водата вече кипеше, а „готвачите“ все още се суетяха: „стридата“ не искаше да се отвори. Черупките и бяха така плътно затворени, че Ханс дори с брадва не можеше да ги отвори. А панцерната риба се оказа с толкова здрава броня, че никой не можеше да я разсече. Решиха да залеят „стридата“ с вряла вода. Помогна: най-сетне черупките се отвориха и се показа нежно, бледорозово месо.
Стормър обърна „есетрата“ с корема нагоре и започна да я сече с ожесточението на прегладнял човек. Коремът на панцерната риба беше с по-дребни плочки, които според сметките на Стормър трябваше да бъдат и по-крехки. Най-сетне той наистина успя. Разсече рибата и предпазливо я помириса. Добра е. Мирише си на риба, както е редно.
— Ще се наложи да сечем месото на части.
— А със стридата какво ще правим? — попита баронът.
— Ще я сварим. Не сте ли яли стриди, бароне?
— Ттт… трябва лимон!…
— И черен пипер, и бутилка вино. Чудесен обяд! Стриди с вино. Но няма, бароне, това е положението.
От котела се носеше доста апетитна миризма. Но когато месото бе разпределено по блестящите мидени черупки, които Ханс бе събрал на брега, всички, се спогледаха.
— Яжте, моля, заповядайте! — любезно предложи Маршал.
— Вие сте по-възрастен, бароне, така че на вас предоставям честта да опитате първото ястие — отговори Стормър.
— Значи първо най-възрастният да умре, така ли?
Започна спор.
— В края на краищата това не са гъби, а риба, и то прясна риба — даде си кураж Ханс и лапна едно парче. Всички го гледаха, сякаш бе глътнал отрова. Ханс спокойно дъвчеше.
— Ффф… вкусно ли е?
— Ммм, много! — отговори Ханс с пълна уста.
Баронът бе прималял от глад, но търпеше и чакаше: отровата можеше да не подейства веднага. Ала когато Ханс лапна второ парче, той не се сдържа и си откъсна мъничко, за да опита, а след него епископът, Стормър и другите. Скоро всички ядяха с апетита на пещерни хора. И месото на стридата се оказа крехко и вкусно.
Приятното чувство на ситост повиши настроението. Снабдяването с храна бе сигурно поне за през лятото.
— Трябва да се научим да сушим и да опушваме рибата, за да си подготвим зимнина — каза Ханс. — И за Цандер ще трябва да направим сушена риба. Днес ще му занеса от прясната.
Ханс отряза голямо парче и тръгна по обратния път през планината.
Когато на другия ден привечер се върна, завари всички заспали.
На заранта се събудиха сред опалова мъгла.
— Мирише на парфюм! — възкликна Мадлен, поемайки въздух. — Да не сте си разлели парфюма, Елен?…
— Аз нямам парфюм…
— Може би вие, Амели?… Но откъде е тая силна миризма?
Вятърът поразсея мъглата. Сиво-жълт вчера, днес полуостровът бе покрит с ярки разноцветни багри.
— Цветя. Ами разбира се, те миришат така. За една нощ са поникнали и нацъфтели. Изумително, нали?
— В тоя парник — нищо чудно.
— Чудното е друго — замислено каза Ханс. — Земните учени предполагаха, че животът на Венера се намира приблизително в карбона. А ето че тук има толкова цветя.
— Учените могат и да грешат — забеляза Текер. — Дори Венера да е по-млада планета, вероятно тук процесите на развитие протичат с по-голяма скорост, отколкото едно време на Земята. Ние видяхме доста растения и животни, които може да се причислят към така наречения карбонски период. Значи той още не е свършил. Но еволюцията е продължила нататък. Защото преминаването от един период в друг не става изведнъж. Тези хвощове, „птеродактили“, панцерни риби и прочие, които са представители на карбона, ще съществуват още хиляди години заедно с по-късните, по-усъвършенствувани представители от растителния и животинския свят.
— Да, пролетта е в пълен разгар. Не бива да губим нито ден. От пещерите до нашите бъдещи плантации има доста път. Така че ще трябва да се преселим на острова. Ще построим колиби. Следобед тръгваме.
Ханс поведе групата към Тихото заливче, където щяха да бъдат по-далече от оглушителния прибой и тежката миризма на разлагащи се морски животни.
Щом стигнаха на мястото, „пътниците“ започнаха да спорят помежду си кой да вземе най-хубавия участък земя. Всеки искаше да притежава крайбрежната ивица с плодородна тинеста почва. Пък и в съседство имаше сред скалите голям естествен водоем, който постоянно се пълнеше от дъждовете. Нямаше да липсва прясна вода.
Между барона и Стормър избухна кавга. Всеки миг можеше да пламне първата война на Венера. Наложи се Ханс и Винклер да се намесят, за да се ликвидира този конфликт. Но той бе последван от нови спречквания. Стормър се скара с Уелър, Пинч — с барона… Всеки искаше с малко труд да събере богата реколта.
— Омръзнаха ми безкрайните им кавги — каза Ханс на Винклер. — Трябва веднъж завинаги да се сложи край на тая работа.
— Недоволствувате от моя деспотизъм, нали? — обърна се той към „пътниците“. — Добре. Живейте както щете, но и не разчитайте на помощ или че ще ви даваме от нашата храна и реколта. Винклер, Мери, Жак! Елате! Ние ще работим отделно.
Баронът и лейди Хинтън протестираха, че отвежда слугите им. Но на Венера нямаше вече слуги, както нямаше и господари.
„Пътниците“ оклюмаха глави, но скоро се успокоиха! С мисълта, че има достатъчно храна и вода. Гориво също. Какво повече им трябва? Само да си направят една колиба, за да не спят на дъжда.
Стормър презрително нарече групата на Ханс „плебеите“.
„Пътниците“ отдалече наблюдаваха как „плебеите“ строят колиби и криво-ляво успяха и те да си построят. След това поискаха от „плебеите“ семена, тъй като набързо бяха изяли всичките си запаси, оставени за семе.
Единствен Шнирер си ги пазеше. Осъществяваше се мечтата му за нов живот на нова земя. И той сериозно се зае със земеделската работа. Но още първия ден се увери, че му е по-лесно да гради философски системи, отколкото да разкопава лехи. След един час физическа работа той се почувствува капнал, взе да пъшка, да охка, дори не можа да заспи и потъна в мисли. Във философската му система имаше някаква грешка, която не можеше да открие. Откри я едва призори: за щастливия живот на новата земя му липсваха… роби, които да вършат всичко вместо него, докато той се отдава на сложни философски размисли. Уви, Ханс завинаги бе провалил философската му система. На сутринта философът мрачно каза на дъщеря си:
— Изсуши житото на слънце, стрий го с камъни и изпечи питки.
— А наесен какво ще ядем, татко? — попита Амели.
— „Погледнете птиците небесни — те нито сеят, нито жънат, а пълнят житници догоре. Забравете грижата за утрешния ден“ — изрецитира той вместо отговор.
Дори епископ Йов Уелър нямаше да намери по-хубав отговор.
Не се осъществи и мечтата на Шнирер за самостоятелните чифлици, в които „чифликчиите“ да седят като лалугери в дупките си. Самият живот ги принуди да предприемат социално рискована стъпка към концентрация на населението: дори „вечните врагове“ — Англия и Франция — в лицето на Маршал и Стормър се решиха на съжителство в една колиба. Лейди Хинтън се настани с Елен, Шнирер с дъщеря си. Ханс и Винклер — с Жак. Мери зае съседната колиба. „Пътниците“ имаха свое селище, а „плебеите“ — свое. Но във всяко селце колибите бяха плътно една до друга.
Ханс, Винклер, Мери и Жак работеха в дъжд и в пладнешка жега: разкопаваха плодородната почва, ограждаха колибите си от неканени гости — най-различните опасни гадини.
Един ден на Ханс му дойде остроумната идея да направи „пингвините“ домашни животни. Той върза два „пингвина“ за ралото — поодялан корен с чудновата форма — и ги подкара. Птиците се оказаха доста силни и послушни и вършеха добра работа.
Женската половина от „пътниците“ се оказа по-трудоспособна от мъжката. Най-тежко бе на лейди Хинтън и Елен, които никога през живота си не бяха работили. Но малко по малко Елен свикна. Жените събираха риба, „стриди“, готвеха, перяха бельото и дрехите, които бяха започнали да се превръщат в жалки дрипи.
Ханс реквизира расото на Уелър за бебето на Текер и епископът доби съвсем мирски вид. Заедно с дългите одежди сякаш отнеха и авторитета на духовния му сан. Вече не водеше душеспасителни разговори с лейди Хинтън и отбягваше укорителния й поглед. Един ден тя не се сдържа и му каза:
— Не мога да ви позная, стари приятелю. Струва ми се, че започвате да пренебрегвате бога.
— Преди всичко аз изобщо не съм стар — възрази той, засуквайки порасналите си мустаци. — А що се отнася до бога, то всяка планета има свой бог.
— Или може би богиня? — хапливо попита лейди Хинтън.
— Точно така. Венера е богиня на любовта.
— И вие доста ревностно започвате да й служите…
След богохулствените думи на Уелър лейди Хинтън разбра, че бог навеки е загубил епископа, епископът — бога, а тя — един приятел…
Пинч усилено ухажваше Амели. Стормър все по-често и изразително се заглеждаше в Мери, която обаче не му обръщаше никакво внимание.
Лейди Хинтън опита да се оплаче на племенницата си, но и Елен се беше променила, отвръщаше й сопнато, пък и нямаше желание за разговори. Нежните й ръце отдавна бяха загрубели от работа. Тя бе намразила всичко и всички.
Стормър и Маршал все още мечтаеха за връщане на Земята. Често си шушукаха и всяка сутрин ходеха на разходка в планината.
Един ден, когато отиваше на обичайното си посещение при Цандер и гледаше да не сбърка пътя в мъглата, Ханс неочаквано чу познати гласове. Баронът и Стормър си приказваха колко богати ще се върнат на Земята.
Момъкът разбра, че двамата ходят да събират злато и скъпоценни камъни, които вероятно крият някъде близо до ракетата.
При всяка среща Ханс и Цандер си разменяха новини.
— Изобилието от влага, топлина, въглероден двуокис, извънредно плодородната почва вършат чудеса — каза Ханс на Цандер този ден. — Зеленчуците добиват чудовищни размери. Картофите наедряха колкото диня, зелето стана по-високо от човешки бой, пшеницата е като бамбукова горичка. Въпреки късото лято тук може да се събират по три-четири реколти. Опушваме и сушим риба. Ще осигурим храна и за зимата, и за обратния полет… А какво става с радиото, мълчи ли?
— Мълчи — тъжно отговори Цандер. — Може би сигналите ми стигат до Земята, но не мога да установя никаква връзка.
Една нощ се случи неприятно произшествие. От Тихото заливче изпълзяха на брега студенокръвни безформени същества, подобни на гигантски амеби. Дори движенията им бяха същите: от желеобразната маса се оформяха израстъци, които „амебата“ движеше като крака… Тя ту се разтягаше като червей, ту отново се събираше в безформена пихтия. Гнусни същества, лигави, студени, без уста, без очи, без кости.
Една от тези живи пихтии се вмъкна в женската колиба и предизвика ужасна паника. Не причини никакво зло, само дето до смърт изплаши лейди Хинтън със студеното си лигаво докосване.
Този случай ги наведе на мисълта, че може би в Тихото заливче живеят и по-опасни същества.
Винклер предложи да си построят колиби върху въздушните корени на дърветата.
— Това са готови пилони — каза той, — остава само да направим под и покрив.
Предложението бе одобрено. Започна преселването върху дърветата.
Баронът мърмореше:
— Ннн… направо регресираме. От каютите на звездолета — в пещерите, от пещерите — по дърветата… Скоро ще тръгнем голи и нн… ччч…
— … четири крака! — нетърпеливо довърши Стормър. — Много ще ви прилича, бароне.
Лейди Хинтън денонощно трепереше от страх, че при някоя буря ще падне заедно с колибата в Тихото заливче, „където, разбира се, ще я разкъсат крокодилите“.
Ханс често поглеждаше към гората на отсрещния бряг. Съвсем лесно беше да се стигне до там по преплетените въздушни корени. В гората може би щяха да открият плодове или дори птици, които да се ядат. На „нивите“ всичко беше наред: бяха разчистили от плевели всички насаждения. Защо да не направят една експедиция?
На другия ден, въоръжени с пушки, пистолети и ножове, Ханс, Винклер, Текер, Амели и „нейната сянка“ Пинч залазиха по въздушните корени и клоните, както някога са лазили далечните им маймуноподобни предци.
Никой не предполагаше какви приключения ги очакват при това рисковано пътешествие.
— Ето ви и карбонския период — каза Текер. — По какво се различава от лепидодендрона[26] това дърво например? Високо е двеста-триста фута. Вижте, на около четиридесет фута дънерът се разделя на две, всяко разклонение се дели на още две, после на още две и така нататък. По върховете има шишарки. Клоните са покрити с дълги игли. А ето и гигантски папрати… и хвощове…
— Да, отстрани има нещо като палма. Това вече не е от карбона. Палма с плодове. Иска ми се да ги опитам, но са много нависоко.
— Вижте, има един плод в тревата! — възкликна Амели. — И дори с пукната черупка. Ами разбира се, паднал е от такава височина. Вътре е бял и сипкав. Мирише хубаво. Дали да го опитаме? Ммм… Захар с ванилия… и брашно… Ужасно вкусен! И масло…
Всички опитаха.
— Наистина е много вкусен.
— Може би и хранителен. „Нестле — незаменимо за деца и старци“ — пошегува се Пинч.
— Чудесна находка. Само заради това си струваше да направим нашето пътешествие. Рибната диета ни омръзна. Сега си осигурихме великолепно брашно.
— Представям си колко вкусни питки ще станат от него — мечтаеше Амели.
След като ядоха до насита от „кокосовите орехи“, петимата предпазливо навлязоха в гората. Вътре цареше полумрак и тишина. Лекичко просвирваше вятърът между клоните на дърветата. Зеленината беше тъмна, с червеникав оттенък.
— Странно, защо на Венера повечето растения са кафеникави или тъмночервени? — каза Ханс.
— Атмосферата е толкова гъста и облачна, че част от спектъра на слънчевите лъчи се задържа и не стига до повърхността, както до дъната на земните морета. Ето защо обагрянето на листата е с червеникав оттенък. Впрочем това е само мое предположение — допълни Текер.
Под една папрат съгледаха „гъби“.
— Ако се сложат един върху друг пет-шест огромни хляба, ще се получи една венерианска гъба — определи Пинч. — Може би става за ядене. Но най-добре е да се държим далеч от гъбите. Колко наши предци са умрели в страшни мъки, опитвайки коя гъба е годна за ядене и коя отровна!
Нагазиха във вода. Огледаха се да намерят по-сухо място. Недалеч Ханс видя кръгла яма, широка около два метра, пълна с вода. След десетина метра имаше друга подобна яма. После още и още.
— Сякаш гората е бомбардирана.
— При това с необичайна точност на прицела — забеляза Винклер, който бе служил като артилерист. — Обърнете внимание: ямите са разположени успоредно една на друга и през еднакво разстояние.
— Но защо ли е така? — полита Ханс. — Предполагаш, че ямите са изкуствено направени, така ли? Може би капани за зверове? Но кой ще ги изкопае? Не ми се вярва на Венера да има разумни същества, някакви човекоподобни.
— Мисля, че са следи — отговори Винклер. — Следи от гигантско животно.
— Следи ли? Че какво може да е това животно, щом всяка негова крачка е повече от десет метра?! — Амели плахо погледна към ямите. — Не бих искала да срещна такова животно. С нашите пушки нищо няма да направим, те са като детски играчки, ще ни трябват оръдия.
Излязоха на една поляна. Заваля силен дъжд. Падна гъста бяла мъгла, която закри всичко наоколо.
— Дръжте се по-близо един до друг! — викна Ханс.
Движеха се предпазливо, като непрекъснато се ослушваха и оглеждаха. Сегиз-тогиз от мъглата изникваха тъмните очертания на самотни дървета.
Към познатия шум на вятъра, дъжда и гръмотевиците се присъединиха нови необясними звуци, които вдъхваха ужас.
— Сякаш наблизо има локомотивно депо. И десетки локомотиви изпускат пара — развълнувано прошепна Пинч. — А ето че и влакът изсвири. След пет минути заминава…
— Шшт… — предупреди го Ханс.
Вдясно мъглата взе да потъмнява. Петното ставаше все по-наситено, възприемаше очертания на къща и неочаквано „от третия етаж“ се подаде огромна глава на животно със сравнително малки очи.
Проехтя изстрел. На Пинч бе хрумнало да се издокара пред Амели — Бъфало Бил, безстрашният ловец.
Най-мощната сирена на презокеански параход би приличала на свистене на комар в сравнение със звука, който като ураган се понесе из гората. Затрепери земята, зашумоляха листата на дърветата. Хората паднаха като покосени, но тутакси се изправиха — тъмната маса нарастваше от мъглата и прииждаше към тях.
Обадиха се други сирени и започна такъв адски концерт, че ушите пищяха до болка, както при артилерийска канонада. Сякаш тези животни убиваха само със звука, който издаваха…
Отворили уста и запушвайки ушите си с ръце, хората хукнаха да бягат кой накъдето види. Ханс падна в една от ямите. Тя беше толкова дълбока, че когато приклекна във водата, момъкът затъна до ушите. Животното мина, без да го забележи. Единият му крак тежко се стовари до ямата. Нещо силно шляпна Ханс по главата — влачещата се опашка на животното. Ханс потъна във водата. Тази сякаш безкрайна опашка дълго още шумоля по тревата до ямата.
Най-сетне гигантският жив танк се отдалечи. Ханс излезе от ямата, изтръска се и се ослуша.
Започваше ужасна игра на криеница. Дано само вятърът не разпръсне мъглата!
Добре поне, че животните оглушително тръбяха и отдалече предупреждаваха за своето приближаване. И хората бързаха да избягат настрани. Но понякога звуците се кръстосваха, ехото ги повтаряше и тогава бе трудно да се определи откъде идват. Трябваше да се следи от коя страна земята започва по-силно да се тресе от стъпките. А заплеснеш ли се, тогава вече тъмният силует в мъглата бе последното предупреждение. И още нещо спасяваше хората: животните бяха доста тромави… Не беше лесно да придвижват огромното си туловище, понякога връхлитаха в мъглата на някое дърво и с ужасен трясък чупеха клоните му. След известно време взеха да настъпват паузи в адската какофония от сирени, очевидно разтревожените животни бяха започнали да се успокояват. В една от тези паузи се чу далечен глас, който напомняше човешки глас, но не приличаше на гласа на Амели, Пинч или Текер. И отново се разнесе дивият рев на животните…
Преплитайки крака от умора, хората падаха на земята, но тутакси ставаха и с последни сили отново хукваха да се спасяват от своите преследвачи.
След една доста продължителна пауза проехтя самотен и провлечен тръбен звук. Приличаше на отбой. Настъпи тишина. Но дълго още хората не можеха да чуват нито вятъра, нито далечния шум на прибоя — до такава степен бяха заглъхнали ушите им.
Мъгла… Непрогледна мъгла… Къде ли са другите?… Какво е станало с тях? Дали някой не е загинал, смазан или разкъсан от животните?… Предсмъртен вик не можеше да се чуе… Какво да прави?… Накъде да тръгне?… Ханс реши да викне:
— Винклер! Амели! Пинч!
Никой не се обаждаше. Но и животните не подновиха своя рев — очевидно си бяха отишли, сякаш се бяха стопили в мъглата.
Ханс отново извика. Високо, още по-високо… Навярно и другите бяха оглушели и не чуваха виковете му… Ами животните? Те може би дори не долавят звука на човешкия глас.
— Винклер! Винклер!
Пред Ханс се появи тъмно петно. Момъкът уплашено отскочи.
— Аз съм — обади се Винклер сякаш иззад някаква стена.
Скоро двамата чуха тънкия глас на Амели, явно слухът им се възвръщаше. Вятърът се бе засилил и разкъсваше мъглата на парцали, която вече се носеше като ниски облаци над поляната. Ханс се огледа. Никой не се виждаше!
— Сигурно така ни се е чуло — поклати глава Винклер.
Изпод листата на висока папрат изскочи Амели.
— Трима оцелели. А къде е Пинч?
— Тук съм — чу се глас някъде отгоре.
Ханс и Винклер вдигнаха глави. Пинч седеше на един клон и им махаше с ръка — само от страх бе могъл да се качи на такава височина по гладкия дънер на хвоща.
— Но защо не се обадихте, когато ви виках? — попита Ханс.
— Ами чаках дали чудовищата няма да се обадят преди мене. — Като пъшкаше и охкаше, Пинч започна да слиза от дървото.
— Не е толкова трудно да се качиш — каза той. — Кората на дънера е малко грапава и с толкова едри люспи, че можеш да стъпваш на тях. Впрочем, ако не бяха чудовищата, едва ли щях да се кача. Те ми помогнаха — призна той.
— Накъде ще тръгнем? — попита Амели.
Всички се огледаха.
— Шумът на прибоя идва оттам — посочи Ханс. — Натам трябва да вървим.
Те бързо прекосиха поляната и навлязоха в гората.
Все повече се сгъстяваше гората от хвощове и папрати, сгъстяваше се и мракът. Сегиз-тогиз се шмугваха в храсталаците подплашени малки гущери, премина и безкрайно дълга и дебела черна змия. Гигантски паяци плетяха паяжини като рибарски мрежи, които бяха толкова здрави, че трябваше да се режат с нож. Попадналите в тях необикновено месести насекоми, едри колкото гъски, се мятаха и квичаха като прасета.
— Тук се чувстваш като Гъливер в страната на великаните — каза Амели, доволна, че е тръгнала на това пътешествие. Баща й дълго не искаше да я пусне, госпожица Делкро и Елен се опитаха да я предумат, но Амели настоя на своето.
Някъде отзад се чу писклив вой и нечленоразделна реч. Пътниците спряха в недоумение. Някой идваше. В гъсталака попукваха сухи хвощови клонки. Пинч вдигна пушката, готова за стрелба.
В синкавата горска мъгла от папратите изникнаха неясните очертания на огромен космат човек. Пинч стреля.
— Ее… оа… ое… — дрезгаво изписка дивакът и избяга.
— Ще ви взема пушката! — ядоса се Ханс. — Сега остава и цяла сган диваци да ни нападне, както ония чудовища.
— Нима това е венериански човек? — учуди се Амели. — Значи тук има хора?
— Вместо да ми се карате, трябва да ми благодарите — взе да се оправдава Пинч. — Ако не бях подплашил навреме водача, сигурно щяха да ни нападнат. Но сега избягаха, уплашиха се от изстрела.
— Може би Пинч има право — подкрепи го доктор Текер.
— Кой би помислил, че на Венера има хора? И най-удивителното е, че по телосложение са твърде сходни със земните. Само че са доста окосмени. И по-високи. Но това е напълно обяснимо, нали тук гравитацията е по-слаба от земната. Жалко, че не успях да разгледам тоя венерианец. Интересно беше да се запознаем с него.
— Има време, ще се запознаете, когато започнат да ни ядат — каза Винклер.
— Трябва час по-скоро да се измъкнем от гората. Ускорете крачките.
Но не беше толкова лесно да ги ускорят. Всеки миг се налагаше да спират, за да си проправят път през лианите и гъстите паяжини.
— Отвратителни животни! — мърмореше Пинч и с погнуса гледаше дебелите космати паяци. — Може би се хранят не само с насекоми, но и с дребни птици и зверчета. Пък и струва ми се, не само дребни. Тия мрежи ще удържат цяло теле.
Излязоха на една горска поляна, където по-лесно се вървеше. Тук имаше високи, разклонени дървета с дебели дънери като на дъб. „Това вече не е карбонски период“ — помисли си Ханс. По клоните висяха големи гнезда и до тях нещо като вързопи. Пътниците недоумяваха: нима това бяха гнезда на оси?
Отзад нещо изпращя. Чу се тихо, провлачено „ъррр“, след което сякаш зачаткаха кастанети. Пътниците се обърнаха. При гъсталака, от който току-що бяха излезли, се появи плътна верига от шесторъки същества — нещо средно между маймуна и кенгуру: те тичаха както на шест, така и на четири крака, стояха и подскачаха на два, сядаха като кенгуру и тогава отпускаха средния чифт ръце пред косматите си гърди, а с горния жестикулираха, сякаш разговаряха като неми, при което издаваха гърлени звуци и шумно мляскаха. Те бяха с черни и облещени очи в дълбоки очни кухини. С огромни крушообразни синкави носове… Хората изтръпнаха. Трябва да бягат! Час по-скоро да избягат!
Дотичаха до групата дървета, които приличаха на дъб. Неочаквано от клоните наскачаха също такива шесторъки същества. Шесторъки отдясно, шесторъки отляво, отзад, отпред — същинска обсада. Нямаше накъде да се бяга. Оставаше само да си пробият път с бой. Сега вече не само Пинч, но и Ханс вдигна пушката. Шесторъките приклекнаха, сякаш се уплашиха. Изведнъж замълчаха, злобно кокорейки очи. Сините им крушообразни носове започнаха да почервеняват и бързо да се издуват. Крушите се закръглиха и наедряха като дини. Чу се съскане, сякаш едновременно бяха пуснати стотици сифони. От носовете на шесторъките излитаха като от пулверизатор ситни пръски. Ханс стреля. Пинч извика и се строполи на земята. Ханс усети някаква тръпчива и сладникава миризма, която го замая. Писнаха му ушите. Той успя само да забележи, че Амели и Винклер паднаха, след което загуби съзнание…
Ханс имаше чувството, че седи на висока мачта по време на силно морско вълнение. Той дълбоко въздъхна и отвори очи. Влажен вятър духаше в лицето му. Момъкът усети как тялото, му равномерно се люлее — това вече не беше сън…
Ханс се помъчи да си спомни какво се беше случило… Нападението на шесторъките, „газовата атака“, припадъка… До ухото му шумоляха листа. Значи виси на някакво дърво. Поиска да вдигне ръка или крак, но не можа. Сякаш бе стегнат в пелени. През разкъсаните облаци блещукаха звезди. Нима е нощ? Но когато загуби съзнание, беше залез-слънце. Очите му посвикнаха с мрака. Недалеч от себе си видя тъмни люлеещи се тела.
Извика.
— Ти ли си Ханс? — чу се приглушеният от вятъра глас на Винклер. — Май че лошо се накиснахме. Не мога да се мръдна…
— И аз. Ами къде са Амели и Пинч.
— Висят до мене. Не се обаждат. Или още не са се свестили, или са мъртви.
— Ами шесторъките?
— Не се виждат.
След няколко минути Пинч и Амели дойдоха в съзнание. Очевидно при всички вече действието на газовете бе преминало. Започнаха тъжно да си приказват. Опитаха да се освободят, но напразно. Можеха само леко да помръднат раменете и стъпалата си. Ръцете им сякаш бяха сраснали с тялото, а краката — един с друг.
— Като че ли някакъв магьосник ни е превърнал в дървета — каза Амели, без да хленчи и да изпада в истерия.
Започна да се развиделява и пленниците видяха шесторъките. Едни висяха на ръцете или на опашката си по дърветата, а други стояха прави, опрени на дънерите им. Всички бяха неподвижни като статуи. Но щом първите слънчеви лъчи огряха вкаменените им фигури, те оживяха. При пленниците започнаха да се събират с гърлени викове безброй шесторъки. Те се разполагаха по клоните, спорейки за места. Очевидно всеки искаше отблизо да разгледа необикновената плячка. Въздухът се изпълни с чудновати звуци, сякаш тракаха кастанети — може би шесторъките щракаха с пръсти или цъкаха с език. Всички оживено гъргореха и жестикулираха с шестте си ръце. Прехвърляха се от клон на клон с изумителна ловкост, но по земята предпочитаха да вървят на шест или да подскачат на два крака.
Един от шесторъките с посивяла козина се настани най-близо до пленниците. Очевидно това беше водачът на стадото. Той изщрака.
Няколко младока се втурнаха да изпълнят заповедта му.
— Май че краят наближава — тихо каза Ханс на Винклер.
— Така изглежда. Няма да се измъкнем. Направи ли ти впечатление, че дрехите ни лъщят? Сигурно са ни намазали с някакъв клей. Затова сме заприличали на пашкули. Готвят ни нещо…
Ханс наблюдаваше шесторъките, които бяга тръгнали да изпълняват нареждането на стария. Те бързо се качиха на най-горните клони. Там имаше окачени от малките „вързопи“. Сега вече Ханс разбра, че това беше храна, с която шесторъките се запасяват.
Като си служеха пъргаво с четири ръце, младоците откачиха две „торбички“ и ги свалиха долу.
Старият взе едната. Това беше паяк намазан с клей. Шесторъкият откъсна парче от месото му и го приближи до устата на Ханс. Момъкът стисна устни и замуча с отвращение. Шесторъките изненадано защракаха, загъргориха, а водачът предложи друго ястие, като предварително облиза клея от един голям синкавобял червей. Ханс пак отказа да яде. Без да губи търпение, шесторъкият продължи да му поднася ту едри листни въшки, ту хлебарки, ту гигантски водни кончета…
Някои от „ястията“ още шаваха. Ханс разбра, че шесторъките не убиват веднага жертвите си, а ги пазят живи и очевидно дори ги хранят. Сигурно затова с такова внимание и търпение водачът се мъчеше да отгатне с какво се хранят тези редки двуноги същества. След многократни опити да ги нахрани с „месо“ той реши, че не са месоядни, и отново изщрака. След няколко минути покорните слуги донесоха „кокосов орех“. Ханс беше гладен. Тая закуска му идваше тъкмо навреме. При това какъвто и да бъде краят, трябваше да набира сили. Но той се колебаеше дали изобщо да приема храна. Щом като шесторъките не ядат трупове, то когато се убедят, че пленниците им отказват всякаква храна, може би веднага ще ги убият? И Ханс реши да яде. Отвори уста и старият одобрително защрака. Другите подхванаха новината: „Ядат“! И щракането се понесе от клон на клон, от дърво на дърво.
Пленниците бяха нахранени. Но това не промени положението им.
— Угояват ни като коледни гъски — каза Амели.
— Ох, дано само тяхната Коледа не е много скоро — обадя се Пинч от своя клон.
След като се погрижиха за „плячката“ си, шесторъките загубиха всякакъв интерес към нея и се пръснаха в различни посоки. Текер имаше възможност до насита да наблюдава тези странни същества: как ловят насекоми, птици, влечуги с „газова атака“, как после ги облизват с език — очевидно „клейните жлези“ се намираха в устата, и как окачват по клоните живата си плячка… Така мина денят.
Когато лъчите на слънцето падаха вече съвсем косо, шесторъките станаха неспокойни. Тичаха, скачаха от клон на клон, тревожно кряскаха и очевидно всеки бързаше да се намести в плетеното си гнездо, преди да се стъмни. Щом слънцето залезе, те веднага заспаха в позата, в която ги бе сварил сънят. Най-учудващо бе, че това стана светкавично и едновременно при всички. Дори един от тях, който бе закъснял да се качи на дървото си, така и застива до него с вдигнати нагоре ръце. На поляната все още пареше полумрак. Изведнъж Ханс видя как огромен гущер бързо притича до шесторъкия, налапа го и го повлече към гората. Шесторъкият не се съпротивляваше, дори не извика. А и никой от другите не му се притече на помощ. Очевидно този необяснимо дълбок сън беше най-уязвимото място на шесторъките в борбата им за съществуване. Сигурно затова живееха по дърветата и бързаха преди залез-слънце да се приберат по гнездата си. За пленниците това бе първото утешително откритие: поне тази нощ нямаше да бъдат изядени.
Настъпи пълен мрак. Можеха да разговарят, без да се страхуват, че ще събудят шесторъките.
— У тебе ли е ножът? — попита Винклер.
— Да, но не върши работа — отговори Ханс. — Както и пушката, която е долу до дървото. Ех, дано Стормър, епископът и Жак са тръгнали да ни търсят! Но сигурно няма да ни намерят… Дали да не извикаме за всеки случай…
— Жак! Стормър! Жак!…
— А!… А!… А!…
— Ехото отговаря.
— Не, май че не е ехо.
— Какво сте се развикали, а на мен се карахте одеве, ще съберете всички диваци от гората — недоволно измърмори Пинч. — Отекоха ми краката, ръцете… Ами да… Просто не ги усещам — продължи тон след известна пауза. — Я вижте, никой тича през поляната.
Наистина в мрака се движеше някаква сянка, по очертанията приличаше на човек…
— Ееяие аъ!
— Ломоти нещо като „Не стреляйте, аз съм“ — каза Пинч.
— Какви ги измисляте!
Човекът бързо се покатери по дънера на дървото. Хвана се за клона, на който висеше Ханс.
— Сега пък двуногите ще ни отвлекат! — каза Пинч. — От трън, та на глог. Я го ритнете, Ханс.
— Не мога.
— Еое!
Към Ханс се наведе тъмно космато лице. Съвсем близо. Дори се усещаше дъхът. Долната устна бе дебела и цепната… Когато дивакът ломотеше, от устата му се подаваше крайчеца на дебел език.
Ханс напрегнато се вглеждаше в лицето. Нещо познато имаше в чертите на венерианския дивак…
— Но това е Блотън! — изведнъж възкликна Ханс.
— Да, да, аз съм — опита се членоразделно да каже Блотън, но успяваше да изговори само гласните.
Ханс продължаваше да го разглежда, като просто не вярваше на очите си. Тялото на Блотън бе увито в някакво подобие на дреха от лико и листа…
— Откъде идвате? Какво се е случило с вас? Защо не можете да говорите? Блотън, наистина ли сте вие?
— После, после. („Ое, ое“ — се получаваше при Блотън.)
Постепенно Ханс започна да го разбира. Значи по-късно ще им разкаже всичко. Сега трябва час по-скоро да бягат. Къде е ножът?… Блотън измъкна от ножницата ловджийския му нож и започна внимателно да разрязва слепените дрехи. Нима дойде спасение, и то така неочаквано?
След няколко минути всички пленници „се излюпиха от черупките си“, както каза Амели, слязоха от дървото, прибраха пушките и побързаха да изчезнат.
Преди изгрев-слънце трябваше да са колкото може по-далече от шесторъките. А през нощта не беше лесно да се тича през гората.
Ако не беше Блотън, пътниците нямаше да се оправят. Той бе станал истински дивак — така умело се ориентираше в гората, заобикаляше препятствията, откриваше пътеки в блатата.
А и листата, с които се беше увил, го защитаваха от бодлите и тръните, докато бегълците бяха останали само по бельо. Добре, че облеклото не бе познато при шесторъките. Пленниците нямаше да могат да избягат, ако ги бяха разсъблекли и намазали с клей телата им. Блотън така и не можа да отлепи от дланта си зацапаната дръжка на кожа.
Най-сетне гората свърши. Ето го залива. „Мангровите“ дървета. Дано само успеят да се доберат до тях! Хукнаха по откритата местност.
Слънцето изгря. Навярно шесторъките вече са се събудили и са открили изчезването на пленниците. Може би вече са тръгнали по петите им…
— По-бързо, по-бързо! — подканяше Пинч.
Изведнъж отзад се чу зловещото щракане и гърленото „ъррр…“ „ъррр…“. Догонваха ги…
До Тихото заливче оставаха стотина крачки. Ето че ги минаха и залазиха по въздушните корени на дърветата. Вероятно маймуните на Земята не биха могли по-бързо да се движат. Наближиха средата на заливчето. В същия миг шесторъките стигнаха на брега и решително щракайки, така бързо се понесоха по корените, че за бегълците стана ясно: успеят ли да се доберат до колибите, значи са спасени.
— Ще трябва да се бием — каза Ханс. — И най-важното, да не ги допускаме наблизо. Иначе пак ще ни замаят и ще паднем във водата.
Затрещяха изстрели. Някои от шесторъките бяха повалени, но другите упорито продължаваха да настъпват. Ето че започнаха да сумтят и да пръскат със своите „пулверизатори“. За щастие заваля силен дъжд, който провали газовата атака. Бегълците отчаяно стреляха, но шесторъките не се отказваха от плячката. Останалите в „лагера“ чуха стрелбата. На помощ излязоха епископът, Стормър, Жак и Мери. Те също започнаха да стрелят. Шесторъките не издържаха и побягнаха.
— Колкото и да са вкусни „кокосовите“ орехи — каза Ханс, — ще трябва да се откажем от тях и да разрушим нашия въздушен мост, за да се предпазим от други нападения на шесторъките.
Част от въздушните корени бяха отсечени, мостът през Тихото заливче бе унищожен.
При вида на Блотън Елен високо възкликна. Трудно бе да се определи кое чувство надделяваше в това възклицание — радостта или ужасът.
— О, Хенри…
Без да обръща внимание на Елен и на лейди Хинтън, Блотън се втурна към котела с вчерашна риба и като късаше с двете ръце едри парчета, започна лакомо да ги поглъща, при което се мръщеше и сумтеше.
— Нима сте вие, Хенри?…
В отговор се чу само глухо ръмжене. Лейди Хинтън се прекръсти, като шепнеше някаква молитва…
Наложи се доктор Текер доста време да се занимава с Блотън. Устните на лорда бяха страшно подути и почернели. Долната бе разцепена на две и приличаше на „заешка“. Езикът бе набъбнал и кървеше. Текер се чудеше как всички тези рани не са се инфектирали. Едва след няколко дни упорито лечение отоците спаднаха, раните зараснаха и Блотън можеше вече ясно да говори.
И той разказа своите приключения.
Гигантският прилеп — „а може да е била летяща тигрица?“ — го сграбчил с нокти и го вдигнал във въздуха. Ето, по раменете и гърба му още има белези от ноктите… Да, доста се уплашил! Но ненапразно е бил страстен ловец, ходил е на лов за диви зверове по всички краища на света. Пък и в такъв момент човек не бива да губи самообладание — това е най-важното. „Докато лети — помислил си — няма да ме изяде. Имам време да обмисля положението.“ Все пак бил тежка плячка за птицата, тя изостанала от ятото и скоро започнала да се спуска.
— Да, видяхме…
Птиците изчезнали над облаците, за да се спасят от дъжда. А похитителката, без да изпуска Блотън от ноктите си, навлязла в някаква теснина.
Блотън имал нож, но не можел да го извади: раменете и ръцете му били стиснати като в менгеме.
С нетърпими болки — при всяко движение ноктите се впивали все по-дълбоко в раменете и гърба му — той поосвободил дясната си ръка, извадил ножа и го забил в корема на птицата. Тя яростно заграчила, но не го изтървала. „И добре стана, иначе щях да се пребия. Дори бях готов, ако реши да ме пусне, сам да се хвана за краката й.“
Птицата се опитвала да го клъвне, но макар че имала дълга шия, не могла да го стигне с клюна си, пък и започнала да губи сили. Блотън целият бил залят с кръг, клепките му лепнели, не можел да вижда и това било най-лошото. Затворил очи, но по едно време усетил, че единият му крак се ударил в някакъв камък. Птицата паднала на една скалиста площадка, захлупвайки го с тяло, и отчаяно заблъскала криле, при което се открила главата на Блотън и проливният дъжд тутакси измил кръвта от лицето му. Започнал да вижда. Изтощената птица разтворила нокти и Блотън побързал да се измъкне, оставяйки доста голямо парче кожа от рамото си. При това един нокът се забил в устната му и я разцепил, като наранил и езика. Блотън започнал да мушка птицата с ножа. Обезумяла от болка, тя зарязала плячката си и тежко прелетяла на една скала, където вероятно е издъхнала.
— Това е най-интересният случай в ловния ми живот — завърши Блотън.
— Да, но този път не сте били вие ловецът — обади се Стормър. — И какво стана после?
— Намирах се в някаква каменна вдлъбнатина, дълбока като вана и догоре пълна с гореща кръв. Мислех си, че жив ще се сваря. Температурата на тая кръв трябва да е била, кажи-речи, петдесет градуса. Наоколо бе осеяно с пера.
— Видях това място! — възкликна Ханс. — Търсихме ви там, но напразно.
— Аз побързах да се скрия в една пещера — отговори Блотън. — А крилата на тоя летящ разбойник са гладки като кожа, само опашката е переста. Бях прибрал няколко пера и едно парче от крилото, но съм ги изтървал някъде.
Блотън дълго лежал при скалата, изтощен от загубата на много кръв. Бил почти в безсъзнание, не можел да се ориентира. И вместо да тръгне нагоре по каньона, към реката, тръгнал надолу, стигнал до залива, свърнал надясно и… се заблудил в гората.
Дрехите му били изпокъсани и висели на парцали. Никак не било лесно да върви полугол из гората: острите листа го драскали, тръни се забивали в тялото му. Трябвало да се пази и от всевъзможните отровни насекоми, затова си направил „дрехи“ от нещо като лико. Опасно било да броди из тия джунгли и се качил на едно дърво.
Хранил се с „кокосови орехи“, пил дъждовна вода, която се събирала по листата и хралупите на дърветата. Така и не могъл да намери пътя към реката. Викал, но никой не се обаждал.
— Ние също ви викахме.
Какви чудовища е срещал, какви премеждия е имал!…
Виждал е гори с толкова високи дървета, че от началото ги помислил за планини.
— Всяко дърво беше по неколкостотин метра. Долу имаше трева, висока колкото нашите дървета. Над тревата висеше мрежа от лиани, дебели като корабна мачта. Тук-таме белееха гъби с огромни шапки, същински църковни куполи. Гората беше толкова гъста, че приличаше на гигантско кълбо с объркани конци. И беше някак на етажи. Всеки етаж си имаше своеобразна растителност, своеобразен животински свят. По средните етажи не проникваше нито дъжд, нито слънце, нито дори свирепите венериански ветрове. Там цареше полумрак и тишина като в морски дълбини. Само от време на време се чуваше страшен грохот от рухването на стари и прогнили исполински дървета. Дори птиците и животните от „средните етажи“ бяха мълчаливи. А по „горните“ беше по-светло, по-шумно и оживено. Доста удобно можеше да се спи в чашките на цветята, но бяха страшно ароматни и ми замайваха главата. Листата на най-високите дървета бяха толкова големи, че едно листо би могло да покрие цяла къща. Често излизах на „терасата“ на този зелен небостъргач и се разхождах по някое листо, любувайки се на околностите. Имаше „мъхести“ листа, чиито власинки бяха високи почти един метър и дебели колкото човешки пръст. А аз стъпвах между тях като сред степни треви.
— Има ли животни, птици, растения, насекоми? — попита любопитният Пинч.
— Гората е препълнена с тях. Ако не бях видял с очите си, трудно бих повярвал, че силата на живота може да бъде толкова голяма. Да, Венера е млада планета, неизтощимо плодородна. Така пълна с жизнени сокове, че растенията избуяват като нефтени фонтани от сондажни дупки. Раждането и смъртта се сменят необичайно бързо. Просто не мога да си обясня как оцелях сред всички тези опасности. Почвата, тревата, горите буквално гъмжат от живи същества. В полумрака, сред вечната мъгла летят гигантски насекоми, пъплят всякакви гадини, които непрекъснато се изяждат една друга. Челюстите им не спират да дъвчат. Това е някаква мелница, конвейер на живота и смъртта. В тази гора забравяш земните мащаби. Нашите питони са големи колкото тукашните водни змии. Нашите насекоми в сравнение с венерианските са направо микроскопични… Веднъж трябваше да бягам от мравки, всяка от които беше по-висока от мен. Един ден пък издържах същинско сражение с мухи. Откровено казано, по-лесно бих се справил с най-едрия орел на Земята. Можех да възседна хлебарка като гигантска земна костенурка. Ами птиците! Да бяхте видели бой между птици! Битка между два изтребителя. Срещнах и старите си познати — „прилепите“. Те живеят по короните на дърветата и заемат хиляди хектара горска площ. Невъзможно е да се разкаже всичко, което видях, макар че видях само едно кътче от Венера — завърши Блотън.
— А кои зверове смятате за най-опасни? — попита Ханс.
— Шесторъките — отговори Блотън. — Доста време ги наблюдавах и си мисля, че това не са вече животни. Това са „хората“ на Венера. Поне най-висшите по своето развитие същества на планетата. И ако загиват в борбата за съществуване, то е само защото имат необяснимо дълбок сън. Но може би в процеса на еволюцията ще преодолеят и този вроден недостатък.
— Във всеки случай този недостатък ни спаси.
Когато свърши разказа си, Блотън излезе от колибата, седна на един стол и пусна крака над водата. Елен като пепелносива маймуна предпазливо се прехвърли по въздушните корени при него и превъзмогвайки гордостта и срамежливостта си, каза:
— О, Хенри! Толкова тъгувах за вас, така страдах и ви чаках…
Той я погледна по-равнодушно от всеки друг път и отговори:
— Напразно! Хубавото на Земята е лошо на Венера. И обратно, Елен. Обратно. — И сухо се засмя.
Дребничката бледолика пепелносива маймуна не разбра смисъла на думите му, но усети тона, с който бяха казани. Олюля се и едва не падна в Тихото заливче, гъмжащо от венериански крокодили и „амеби“.
А бившият годеник с маймунка ловкост, придобита в горите, заскача по въздушните корени към брега, притича до водоема, където Мери плакнеше пране, грубо изблъска Стормър и с усмивка на обезобразените си устни се приближи до девойката.
— И на Земята есента е противна, но на Венера е ужасна. Живееш като в баня. Тю-у! За един ден времето се промени сто пъти. Горещият вятър става леден, топлият дъжд преминава в градушка, затишието — в ураган, и мъгли, безкрайни мъгли — говореше Блотън, седнал до пещерата.
На Земята има къде да избягаш от есента. Ница, Алжир — въздъхна Мадлен. — Там с парите си можеш да живееш във вечна пролет.
— Сега на Венера има пролет, ама не можем да стигнем до тия места: не са прокарани още железопътни линии, не са построени курортите — иронично отговори Блотън. — Да, трябва да помислим за зимата.
За голямо разочарование на Стормър лорд Хенри без всякакви избори и допитване узурпира кралската власт, стана вожд и диктатор на „пътниците“. Той доста се бе променил след приключенията си в горите. В държанието му се бе появила някаква грубост и злобно упорство. Не търпеше да му се възразява и скоро подчини всички „пътници“ без изключение. Наистина Стормър дълго не се предаваше. Но след като Блотън го нагости с един юмрук по зъбите, той капитулира и се укроти.
„Пътниците“ отиваха да спят в пещерата, където беше по-топло. „Плебеите“ довършваха полската работа и все още живееха в колибите на дърветата.
— Време е да помислим за зимата, да помисли за бъдещето. Имаме три възможности. Първата — да презимуваме в ракетата…
— Това би било най-добре — каза лейди Хинтън, сетила се за уютната каюта и „земното“ си кресло.
— Ако позволи другарят Фингер — с неприятна усмивка забеляза Стормър.
— Изобщо няма да го питаме — небрежно отговори Блотън.
— Да, но не сме си подготвили никаква зимнина. А онова, което те събраха…
— Ще стигне за всички… Втората възможност е да презимуваме в пещерата.
— Това вече не е много хубаво.
— Имаме гориво — ще ни бъде топло. „Кокосови орехи“ открихме и на полуострова. Има риба, зърно, зеленчуци…
— Ако даде другарят Фингер.
— Мистър Стормър! Ако ми пречите да говоря, ще бъда принуден лекичко да ви тупна с тоя камък по главата. И така, на второ място е проектът да презимуваме в пещерата. Третата възможност е „да търсим лятото“.
— И да се изложим на всякакви случайности… Хм… Млъквам.
— Да, така излагаме живота си на хиляди опасности. Това, разбира се, е крайна, рискована мярка. Ракетата е най-удобна. Нека тоя Ханс и другарите му мъкнат като мравки зърното в ракетата, „кокосовите орехи“, рибата, зеленчуците. В негово отсъствие ние просто ще влезем в ракетата и ще я завладеем.
— Без бой няма да мине — каза Стормър.
— Да, без бой, дори жесток бой, няма да мине. И колкото по-рано, толкова по-добре. Това трябва да свършва час по-скоро. Двувластието е недопустимо. Или ние, или те…
— Тогава защо спасихте Ханс и Винклер от шесторъките?
— Освен тях двамата имаше и други. А без Ханс и Винклер и другите можеха да загинат от шесторъките. Сега мостовете са разрушени, шесторъките не могат да минат залива. Ние сме осигурени с всичко необходимо и изобщо няма да имаме нужда от „плебеите“. Ако не пожелаят да ни служат, трябва да бъдат унищожени.
— Да убием всички плебеи? Кого по-точно?
— Ханс Фингер и Винклер.
— Ами Жак, Мери, пък и Цандер?
— Трябва да помислим не само за зимата, но и за по-далечното бъдеще. Без Ханс и Винклер другите не са опасни за нас. Цандер е полезен със знанията си. Ето например дрехите ни. Всички са износени. Ще се наложи да създадем тъкачно производство…
— Само че без машини! — извика Шнирер.
— Жак ще стане роб…
— А Мери? — попита Стормър.
— Мери ще ми стане жена — спокойно отговори лорд Блотън.
Елен изписка като мишка. Лейди Хинтън се олюля и шумно въздъхна. Пинч двусмислено изхихика, но Блотън така го погледна, че той потръпна и се измести по-навътре в пещерата.
— Време е вече да се отърсите от земните предразсъдъци. Има голяма вероятност да останем на Венера до края на живота си. Тук борбата с природата е изключително трудна. Ние не бива да намаляваме — нямам предвид вредни елементи като Ханс, — а да умножаваме нашите сили. Трябва да имаме жени и деца. Здрави, жизнеспособни. Не бива да разваляме расата с физически неравностойни бракове. Аз ще се оженя за Мери. Струва ми се, че мистър Уелър — той вече не е епископ — харесва госпожица Делкро. Вие, Стормър, сте още здрав мъж. На вас ще ви подхожда Амели.
— Но… — викна Пинч и се сви.
— Аз нямам намерение да се омъжвам — каза Амели.
— На Венера това не е наша лична работа, а обществено задължение. Мистър Пинч може да се ожени за Елен, но тази двойка едва ли ще има здрави деца. Е, а вие, бароне, ако искате, можете да вземете лейди Хинтън за жена. — Блотън гръмко се засмя.
Всички мълчаха като зашеметени. Очевидно само Уелър бе доволен от съдбата си и с прикрита радост поглеждаше своята „официална годеница“.
Заваля градушка. След известно време спря. Силният вятър разнесе мъглата. Слънцето се показа и започна да припича както през лятото. На полуострова при хамбарите със зърно се суетяха Ханс, Винклер, Мери, Жак и семейство Текер, свързало съдбата си с „плебеите“. Те насипваха зърното в чували, за да го пренесат в „ковчега“.
— Тия хора са родени само да се трудят — насмешливо каза Блотън.
— И Текерови са с тях!
— Може би заради бебето — застъпи се лейди Хинтън: лекарят продължаваше да я навестява.
— Гледайте! Гледайте! Какво есенно шествие! — възкликна Амели.
Цялото небе бе почерняло от ята прелетни птици. На отсрещния бряг, покрай гората, се нижеха стада от всевъзможни видове животни. Те се движеха с поразителна бързина. Климатичните особености на Венера бяха създали тези „сезонни бързоходци“.
— Какви странни същества! — продължи Амели. — От пръв поглед можеш да ги помислиш за някакви гигантски крака. Или хора на кокили. С два крака. Дебели, огромни. Ще прекрачат двуетажна къща. С късо туловище, доста мъничка глава, отпред се мяткат малки израстъци — „ръконоги“…
А ето полукамила-полуслон. С огромни мехове от двете страни! Вероятно в тях има натрупани запаси от мазнини и вода за всяко пътешествие. Каква скорост! Почти не се виждат краката им. Дори състезателен кон не може да ги стигне. Търкалят се змии, навити на гигантски обръчи, със стометрови крачки мерят земята сини „земемери“, като дълги експресни влакове се нижат стоножки.
Тича полуживотно-полуптица с дълги и тънки крака, помагайки си с „аеропланни криле“. Задминава го четиринога кавалерия животни с къса месеста опашка, глава на тапир и трикопитни предни крака, може би родоначалници на венерианските коне… Най-бързо се движат, задминавайки всички, някакви черни „вързопи“ — отдалече не може да се разбере що за животни са това. Скачат като бълхи. Всеки техен скок е стотина метра. Очите на Блотън пламнаха! Каква скорост! На подобна „сколопендра“ могат да се сместят всички „пътници“… Уви, няма такива ласа, няма такива здрави ръце, които да удържат тези живи автомобили със стотици конски сили…
— Есенен карнавал на зверовете — обади се Мадлен. — В Париж би направил същински фурор.
Наблюдаването на „карнавала“ бе прекъснато от оглушителен гръм. Скалите потрепериха, посипаха се камъни, на площадката пред пещерата плъзнаха пукнатини. С бесен грохот изригна огнен стълб. Огнени реки потекоха към Тихото заливче. Ханс и другарите му захвърлиха чувалите и хукнаха към пещерите. От земетръса можеше да се вдигне вълна, която да залее целия полуостров. Изригването продължи няколко часа. Ако не беше силният вятър, както и при предишните земетръси щяха да се задушат от серните пари. Цяла нощ се разтърсваше земята. Тътенът на вулкана заглушаваше и гръмотевиците, и шума на прибоя. Призори лавата започна да застива, но от нея все още лъхаше горещина. Ханс и другарите му, увили главите си с мъх, изтичаха при „хамбарите“. След един час застудя. Лавата бе изстинала. Тихото заливче вече не съществуваше. Дърветата бяха изгорели от потоците лава. Сега шесторъките лесно можеха да отидат на „плантациите“. Но гората беше пуста и безмълвна. Бяха изчезнали и ятата прелетни птици, и преселващите се животни, и шесторъките. Животът в тази част на планетата замираше.
Наближаваше зимата…
Всяка сутрин след закуска Цандер се опитваше да установи радиовръзка със Земята. Методично изпробваше всевъзможни комбинации по дълги, къси, ултракъси вълни — но напразно. Космосът мълчеше. Цандер обаче не спираше да се обажда, дори ядосано крещеше в микрофона. „Ало! Ало! Тук е Венера. Говори Цандер!“ Отговор нямаше.
Понякога радиоприемникът попукваше, пищеше. Цандер дори нощем скачаше от леглото и тичаше при него. Но освен пращене нищо друго не се чуваше. Вероятно това беше от гръмотевиците в наситената с електричество венерианска атмосфера.
Втори час вече Цандер се занимаваше с радиоприемника и накрая ядосано стана. Безнадеждна работа.
Но ето че говорителят запука, изхриптя и неочаквано се чу скърцащ звук, който приличаше на „ало“. Цандер трепна, сякаш по тялото му мина електрически ток. Долепи ухо до радиоприемника и с треперещи ръце, внимателно, за да не изгуби вълната, започна да го настройва.
— Ало! Ало! Тук е Марс. Цандер, отговорете! Тук е Марс! Чувате ли? Цандер! Ало!
— Ало! — диво изкрещя Цандер в микрофона и дори не позна гласа си. — Да, да, да! Чувам. Кой се обажда?
От момента на излитането от Земята той не бе изпитвал такова вълнение.
— Но защо „Марс“? Това името на радиостанцията ли е?
— Не, истинският Марс. Планетата — обясни басов глас. — Говори марсианецът Крукс.
По челото на Цандер изби студена пот. Халюцинация, безумие или мистификация?…
— Говорете сериозно! — извика Цандер.
Очевидно непознатият събеседник беше весел човек. В гласа му се доловиха смеещи се нотки.
— Не се шегувам, марсианецът Крукс, капитан на звездолет…
— Чий звездолет?…
— Чий може да бъде? Разбира се, не от Стормър сити. Колко сте изостанали от събитията, Цандер! — чу се кратък смях. — Много се радвам, че сте живи и здрави. Вече бяхме загубили надежда да ви намерим…
— Кои сте вие? Марсианци ли?…
Отново се чу смях.
— Хора от Земята, другарю Цандер. Преди три часа кацнах на Марс и следователно сега съм марсианец, както вие сте венерианец. Говорите от Венера, нали? Така и предполагахме. Значи няма нужда да претърсваме Марс. Аз оглавявам група от експедицията, изпратена от Земята да ви търси из Слънчевата система, ако се наложи, и извън нея.
От напрежение Цандер плуваше в пот. Сърцето му така силно биеше, че той усещаше пулса си в ушите и не можеше да чува. Страхуваше се връзката да не прекъсне, преди да е узнал всичко необходимо. А тоя Крукс говореше така спокойно и весело.
— В какво състояние е звездолетът ви, Цандер? Има ли повреди от кацането? Дори да има, няма страшно. Ще дойдем да ви приберем.
— Чуйте! — викна Цандер и млъкна, задъхан от вълнение. Искаше му се за толкова неща да попита, толкова неща да разкаже, че не знаеше откъде да започне. — Дано само връзката не прекъсне! — изказа на глас опасенията си.
— Не се бойте, няма да прекъсне — засмя се веселият му събеседник.
— Но защо Земята толкова дълго мълча? Връзката се загуби още по време на полета.
— Защото на Земята нямаше време за подобни неща. Вашата станция в Стормър сити беше разрушена, Пучи загина. На Земята вилняха такива бури, каквито дори на Венера не сте виждали. Тепърва ще узнаете за тези събития. Когато всичко утихна, сетихме се за вас, за другарите Фингер и Винклер. Надявам се, те са живи и здрави?…
— Да, да.
— От дълго време чуваме вашите сигнали, гласа ви.
— И не ми отговаряхте?
— И не ви отговаряхме. По-точно отговаряхме, но вие не ни чувахте.
— Защо?
— Не можете ли да отгатнете? Спомнете си колко труд положи Пучи, за да пробие с радиолъч слоя на Хевисайд. Той успя „да го простреля“ и по време на полета вие чувахте радиопредаването. Но когато стигнахте на Венера, връзката прекъсна. Сигурно венерианската атмосфера има не един, а десетки слоеве на Хевисайд. Тя е доста плътна и силно йонизирана. С какви ли не „радиоснаряди“ я обстрелвахме, но не можахме да пробием тази атмосферна броня. Очевидно е отразявала нашите радиовълни.
— И как разрешихте тоя проблем?
— Доскоро ни се струваше почти неразрешим. Но група наши млади учени се справи с него. Това стана точно преди да излетя. В полета до Марс нямах възможност да изпробвам новото изобретение, но веднага щом пристигнах, поднових радиовръзката, както виждате. Добре ли се чува?
— Идеално. Всъщност има леко пращене, но за това вече са виновни моята радиостанция и атмосферата на Венера. А вие как ме чувате?
— С пращане. Да, остаряла е радиотехниката ви, Цандер!
— Какъв е звездолетът ви? С какъв двигател? До каква скорост стига?
— Ще узнаете. Дори ще летите с него. Ако искате, още сега можете да го видите. Жалко, че и телевизионната ви техника е остаряла. Но все някак ще се ориентирате. Гледайте. Ще пусна картината с допълнително осветление, на Марс Слънцето свети доста мъждиво.
Цандер видя осветена от прожектор фигура на мъж с блестящ скафандър. Мъжът седеше на походно столче до малка сгъваема маса. Отзад се виждаше голям звездолет, който по форма приличаше на сом. В ивицата светлина се виждаше още червеникава пясъчна пустиня, а в далечината — водна повърхност с тъмни купчинки нискостеблени растения.
От скафандъра излизаха проводници, които го свързваха с една голяма кутия с антени, оставени на пясъка.
Очевидно Крукс имаше микрофон в скафандъра.
— Приличам ли на марсианец? — попита той.
От звездолета излязоха двама души, попаднаха в лъча на прожектора и проблеснаха с костюмите си като риби на слънце.
Екранът угасна. Крукс продължи:
— Трябва да говорите с началника на експедицията Голуб. Сега той е на стратосферната станция. Ще му съобщя, че връзката е установена. А ние с вас пак ще си поприказваме и надявам се, скоро ще се запознаем лично. Поздравете другарите си!
Радиоприемникът замълча. Цандер го гледаше почти с ужас: Току-виж, неочаквано се повреди?…
— Ало, Цандер! Говори Голуб! Здравейте! Радвам се да ви чуя. Решавайте с Ханс и Винклер дали ще се върнете на Земята с вашия звездолет, или да изпратя Крукс да ви вземе. Той е на Марс. Земята ви очаква.
— А какво става на Земята?
— Когато се върнете, ще разберете! Беше създадена обща Световна федерация.
— Къде се намирате сега?
— Аз съм на малка изкуствена луна — нов спътник на Земята. Оттук изследваме космоса и стартират звездолетите… Чакам отговора ви, Цандер.
Радиоприемникът отново млъкна. Задъхан от вълнение, Цандер с усилие се изправи. Беше зашеметен от тези новини.
Тъй като не очакваше Ханс да дойде, той се втурна към вратата и забравил дори да я затвори, хукна гологлав надолу през каньона, без да обръща внимание на плющящия дъжд и градушката.
Цандер стигна до пещерите. Заслепен от дъжда, той се блъсна в нещо меко и тъмно, чу недоволно „ква“ и бързо отскочи настрани. Когато се обърна, едва не се разсмя въпреки силната възбуда.
Насреща му идваше куриозна процесия от черни „капуцини“. Най-отзад гордо пристъпваше Ханс. На гърба на всеки „капуцин“ имаше вързан по един чувал. За да облекчи и ускори пренасянето на хранителните запаси в ракетата, Ханс бе решил да използува „пингвините“ — тези кротки и послушни птици. Цандер извика на Ханс: „Говорих със Земята!“ Вятърът отнесе вика му настрани. На Блотън, който бе надникнал от пещерата, се стори, че Цандер извика: „Гори Земята!“ Какво ли можеше да означава това?…
— Говорих със Земята! — вече по-ясно извика Цандер.
Ханс развълнувано изтича при него. Задъхвайки се, Цандер набързо предаде разговора си с Крукс и Голуб. Блотън, който подслушваше, чу всичко.
Ханс хукна по нанагорнището така бързо, сякаш го бяха подгонили всички зверове на Венера. Умореният Цандер едва успяваше да го следва. Останали без „пастир“, „пингвините“ тъпчеха на едно място и квакаха в недоумение. През това време дойде Винклер.
— Хоп-хоп! — подкара той пернатите носачи…
А Ханс, като прескачаше локвите, препъваше се и падаше, тичаше ли, тичаше и имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне в гърдите. Едва стигнал в ракетата, падна без дъх, полежа няколко минути, докато се съвземе, след което се втурна към радиостанцията.
Говори с Марс, с космическата станция, със Земята!…
Какви изумителни новини! Какви грандиозни промени на Земята!… На екрана се появяваха картини, от които спираше дъхът му… В сребристи редици бяха строени готови за старт ракети — торпеда, щурмуващи небето. Около Земята се въртеше новият й спътник, на който се извършваше научна работа.
По океаните сновяха цели плаващи градове с хиляди пътници на борда. Имаше плаващи фабрики и заводи с различни производства, за които изходните суровини се вземат от морето.
На сенчестата страна на Земята, където беше нощ, светеха огнени ленти — пътят на стратопланите…
Покрай северните брегове на европейско-азиатския континент бързо се движеха кервани с ледоразбивачи, пробивайки ледените планини също като венерианските нажежени „ютии“…
Гледани от изкуствения спътник, най-северните части на Сибир сияеха с безброй електрически слънца — прожектори, фабрики, заводи… Тундрата и тайгата блещукаха като звездно небе в ясна нощ…
Директни влакове се носеха от Европа към Америка по бента на Беринговия проток…
Многомилионни армии от работници, въоръжени с най-модерна техника, атакуваха ледовете на Гренландия, тропическите джунгли на Африка, подобряваха климата, освобождаваха нова площ за хората…
Взривяваха и разбиваха ледовете на Антарктида, добиваха несметни подземни богатства от южнополярната съкровищница…
Гигантски „виадукти“ с още неизвестно на Ханс предназначение се проточваха на хиляди километри върху тристаметрови конструкции…
В Атласките планини, на Памир, Кордилерите се извисяваха фуниите на „изкуствени циклони“ за използване на безплатна енергия от вятъра…
Изкуствени острови — летища, бяха пръснати по Атлантическия и Тихия океан…
Много планини — на Колския полуостров и Урал — сякаш се бяха стопили наполовина, други изобщо бяха изчезнали, а по равнините бяха израснали изкуствени планини за защита на нивите и градините от ветровете. Реки с коригирано течение и нови канали покриваха земното кълбо като сребриста мрежа от прави линии…
Цялата Земя бе преобразена заедно с цялото човечество — бодро, жизнерадостно, свободно.
„Но кога са успели да направят всичко това? — с недоумение си помисли Ханс. — Или времето на Земята е отишло много напред? Или може би това е проява на «социалния закон за относителността на времето», при който неизтощимите запаси човешка енергия се освобождават от оковите на войната и класовата борба?…“
… Разбира се, те ще се върнат със своята ракета. Той сам ще я управлява. Ще издържи изпита си за капитан на междузвездни полети. Всъщност кой ще се върне на Земята? Цандер, Винклер, Мери, Текер със семейството си… Може би и Шнирер с дъщеря си. Нека види философът какво се прави с машините, когато не се използуват във вреда на човека. Останалите са излишни на Земята. Искаха да отидат на нова земя, така че нека останат на Венера.
— И тъй, до скоро виждане!
Ханс изскочи навън с пламнала глава. Към звездолета идваше Винклер със своите „капуцини“. Момъкът се втурна да го посрещне и с бясна радост го сграбчи в прегръдките си, след което със смях започна един след друг да прегръща и „пингвините“. Птиците само квакаха в недоумение. Нямаха никаква представа от световна политика.
— Луд човек! — проговори полузадушен Винклер. — Какво те е прихванало…
Ханс притисна ръце до гърдите си, после ги вдигна към небето и възкликна:
— Земята! Новата Земя…
Дими и пращи нефтеното газениче, издълбано в скалата. Фитилът е от разнищено лико… Червеникавият потрепващ пламък осветява трима души, седнали на дюшеци от мъх. Бледо, изпито лице с торбички под очите и побеляла брада. Квадратно лице с яки челюсти, обрасли с рижа четина. И до тях загоряло продълговато лице с черни мустаци и брада, обградено с рошава дълга коса до раменете. Мръсни дрипи висят по телата. Диваци ли са това? Бандити? Или пустинници?…
Това е кралят на френската борса барон Маршал дьо Терлонж.
Това е фабрикантът, земевладелец и търговец Самюъл Стормър, „държал в малкото си джобче половин Европа“.
Това е възпитаникът на Итънския колеж лорд Хенри Блотън, лондонски лъв, член на аристократически клуб, безделник от Пикадили, спортен шампион, кумир на кандидатките за женитба…
От съседната пещера — женското отделение — се чува тежкото хъркане на лейди Хинтън.
Мръщейки се гнусливо, Блотън пуши саморъчно направена пура от „венериански тютюн“ и час по час плюва.
— Положението се промени — заговорнически шепне той. — Трябва да решим на Венера ли ще останем, или ще се върнем на Земята…
— Х… х… х… Ако ни фф… земат…
— Първо ще решим това за себе си, а после ще видим кой ще лети. За жалост на Земята има коренна промяна. Там ни чака тежък живот…
При светлината на огъня Стормър брои скъпоценните си камъни.
— Може би това не е загубило цената си там?
— Дори да не е загубило, просто ще ви го вземат.
— Естествено.
— Но дали ще ни убият, или ще ни оставят живи? Това е въпросът. Мисля, че няма да ни убият, само ще ни изолират. А като ни оставят живи, какъвто и да бъде животът ни там, няма да е по-лош от тукашния.
— Зз… значи сте за връщане?
— Да, за връщане.
Блотън предварително бе обмислил нещата. Той можеше най-малко от всички да се опасява за живота си. Никой не знаеше за намерението му да убие Ханс и Винклер. Та нали именно той ги спаси от шесторъките. Значи имаше заслуги. А на Земята беше безобиден и лекомислен спортист, който не се интересуваше от политика поне докато не засягаше интересите му. Положението на Стормър беше по-сложно.
— Някои няма, но други може да бъдат убити — възрази Стормър.
Той си представи пристигането им на Земята. Разбира се, връщането на първата ракета за междупланетни полети ще предизвика сензация. Ще бъде пълно с журналисти и посрещачи, ще има предавания по телевизията, снимки в печата… Ще ги отрупат с въпроси: кой сте, откъде сте, с какво се занимавате?… И някой може да го познае…
Той дори потрепери и тръсна глава:
— Аз няма да летя. Добре сте вие, Блотън. Не сте имали отношения с работниците. Баронът също. Движил се е във висшите банкерски среди и никой не го познава. А моето лице им е познато. И то добре познато. Не, предпочитам да остана тук и да си имам работа с шесторъките.
— Вашето мнение, бароне?
Маршал замънка. Да, наистина малко хора го познават. Но всъщност ролята на банковия капитал е добре известна… И той смята, че Венера е по-безопасна от Земята, ако…
— Не бяха шесторъките? — попита Блотън.
— Ако хората не можеха да дойдат тук. Но те ще дойдат…
— А и Ханс ще успее да ни наклевети — обади се Стормър. — Излиза, че и там, и тук няма спасение от тях.
Дали бе подслушвал разговора, или сънуваше, бившият епископ изведнъж забърбори псалм за божия гняв, от който не може да се избяга нито под земята, нито в морската бездна, нито на най-високата планина.
— Последната нощ на осъдения — измърмори Уелър.
Настъпи мълчание.
— Да речем, че Венера е голяма — продължи Блотън. — Ще минат години, докато я завладеят. Дали да отидем в горите?…
— И да попаднем в лапите на шесторъките? — изтърси Стормър. — Тук има много дупки и ходове, ама няма къде да избягаме… Може би на Земята все някак ще отървем кожата, ако не бяха тия проклетници Ханс и Винклер…
— Шшт!…
Блесна лъч на електрическо фенерче.
Пред пещерата стояха с оръжие в ръце Ханс, Винклер, Жак и Мери.
— Събудете семейство Текерови и Шнирер — каза Ханс.
— Толкова ли е спешно, че да ги будим посред нощ? — с потреперващ глас попита Блотън. Не бе очаквал, че така бързо ще минат в настъпление.
— Аз ще ги събудя, другарю Ханс. Ей сега ще ги събудя — засуети се Пинч.
Той само се бе преструвал, че спи, и сега услужливо се втурна да изпълни заповедта, при което, уж без да иска, събуди всички. Настъпи паника.
Блотън се овладя. С привидно равнодушие стана, поглеждайки към дъното на пещерите, където бяха пушките.
— Седни на мястото си, Блотън! — заповяда Ханс и красноречиво прехвърли ръчната граната от едната си ръка в другата. Блотън скръцна със зъби и седна.
Текерови, Шнирер и Амели с недоумение и уплаха бързо се облякоха и излязоха от пещерата.
— Вървете след нас!
Лъчът на фенерчето заподскача по каменистия път. Чуха се отдалечаващи се стъпки.
Пинч бързо се измъкна от пещерата и изчезна в мрака.
— Ппървата ппартида за разстрел… — глухо произнесе Уелър, заеквайки като барона.
— Мъченици… Боже! В твои ръце предавам душата си! — изстена лейди Хинтън. — След като ги разстрелят, ще дойдат и нас да приберат…
И сякаш за потвърждение на думите и проехтя изстрел. Жените ужасено изпискаха. В настъпилата пауза се чу шумолене на камъчета под нечии стъпки. Дотича Пинч, пребледнял и побеснял от гняв.
— Мръсник! Искаше да ме застреля, ама не улучи в тъмнината. Кой ли? Ханс, разбира се. Сигурно той. Бях тръгнал след тях, без да ме забележат. Исках да разбера какво ще правят и ги подслушвах… Чух, че Ханс каза: „Не бойте се. Водя ви в ракетата, незабавно излитаме за Земята“. „Ами другите?“ — попита Шнирер. „Другите ще останат на Венера.“ Шнирер се развика, че и той щял да остане, „последен на поста си при затрупването на Помпей“. Цивилизацията била загинала и той не искал да се връща на Земята, където царували машините… Амели взе да го увещава и струва ми се, че той се съгласи да тръгне. Тогава заговори Ханс. Исках да отида по-наблизо, за да чуя какво казва, но закачих с крак някакъв камък и той се изтъркаля. „Кой е? — извика Ханс. — Ще стрелям!“ И веднага стреля. Няма да оставя така тая работа. Ще си разчистим сметките.
Изведнъж Блотън решително скочи. Приличаше на луд.
— Смърт тук! Смърт там! Смърт навсякъде! Като животни в капан сме… Обречени! Да! Ние ще загинем, но и те ще загинат! — И той се втурна да вземе пушката си.
— Закъснели сте, лорде — мрачно каза Стормър. — Много са далече и преди нас ще влязат в ракетата. А с пушка не можете да пробиете бронята на „ковчега“. Звездолетът е готов за излитане. И те ще заминат, да, ще заминат… О, изроди! Отнеха ни всичко, сега ни отнемат и живота.
Баронът се гърчеше като епилептик. От доста време се мъчеше да каже нещо. Но колкото повече се вълнуваше, толкова по-трудно му бе да говори. И затова само хриптеше и кривеше уста.
Загубил търпение, Пинч го сграбчи под мишниците и силно го раздруса, сякаш искаше да изтърси думите му, заседнали като кост в гърлото. И това сякаш помогна. Баронът изрече на един дъх:
— Да запушим дюзите с камъни!
— Браво! Чудесна идея! — одобри Блотън. — Ракетата ще експлодира и от тях нищо няма да остане. Нещастен случай. Но трябва да побързаме. Стормър! Уелър! Пинч!… Барона не викам. Той няма сили да тича с нас. Хайде!
Вятърът ги поваляше, развяваше дрипите им. Леден дъжд, примесен със сняг, ги шибаше по лицата, гърдите, ръцете. С ужасен рев се стичаха буйни потоци вода от планината. Зловещо припламваха кървавочервените факли на вулканите. Земята се тресеше. Търкаляха се камъни и със звънки удари подскачаха по скалите. Четиримата тичаха, падаха, разкървавяваха лицата, ръцете си, но без да усещат болка, ставаха и хукваха отново… Дано само не закъснеят!
Горе вече се виждаше ракетата. Цялата й носова част стърчеше от ръба на гладката като стена урва.
Отлично място за старт. И все пак няма лесно да излети. Това не е релсовата площадка на Стормър сити, където да набере скорост. Няма буксирни ракети. Ханс — защото той се готви да управлява ракетата — ще трябва изведнъж да включи на много по-голяма скорост, отколкото при излитането от Земята. И вероятно още в първия миг всички ще загинат в своите хидроамортизатори… А може под влияние на притеглянето на планетата да излети с по-малък ъгъл и да се разбие в някой планински връх… Но най-сигурно е да се запушат дюзите с камъни… Най-сигурно… Така си мислеха заговорниците, наближавайки ракетата.
Всички илюминатори на звездолета ярко светят. В нощния мрак той изглежда като параход, изхвърлен по някакво чудо на този планински връх.
„Да, сега ракетата наистина прилича на Ноевия ковчег, заседнал на Арарат след всемирния потоп — мисли си Уелър с обичайните библейски образи. — Уви, всемирният потоп на Земята свърши, но от него се спасиха не праведните, а нечестивите…“
Задъхвайки се, „праведните“ изкачиха последната част на стръмнината. Отминаха мястото, където Блотън бе отвлечен от птицата.
Един след друг илюминаторите започнаха да гаснат. Явно в ракетата се подготвяха за старта, затваряха капаците. Навярно сега лягаха в хидроамортизаторите… Дано само не закъснеят…
— По-бързо! По-бързо! — крещеше Стормър и буташе Пинч в гърба.
— Не мога… сърцето ми… — задъхано отговаряше Пинч. Досетил се бе, че няколко минути след затварянето на илюминаторите ракетата щеше да излети. Ставаше рисковано да запушват дюзите. Можеха живи да изгорят… И той бе решил да се престори на болен. Дишаше с широко отворена уста, олюляваше се, притискаше ръка до гърдите си…
— Не мога да вървя… ох! Май че си счупих крака. И сърцето…
Блотън се наведе и опипа крака му.
— Лъжеш! — извади той пистолет. — Ако не станеш веднага — ще те застрелям на място!
Пинч заохка, стана и бавно тръгна напред.
Ето я задната дюза… Черна, страшна дупка…
— Събирайте камъни! По-бързо! — изкомандува Блотън.
Но изведнъж лумна ярка светлина, придружена със страшен грохот. Изви се вихрушка…
Заслепени и оглушени, заговорниците хукнаха да бягат, свличайки се надолу по скалите…
Няколко секунди огънят бушува на планинската площадка, като отмяташе надалече огромни камъни и превръщаше в пара студената вода. Ракетата трепна, изчегърта със стоманената си броня по камъни, отлепи се от ръба на урвата и полетя, проточвайки огнена опашка. След миг опашката се разкъса и ракетата изчезна във висините. Известно време облаците продължиха да светят, но скоро и те помръкнаха.
Ханс седеше до командния пулт, следеше уредите и си тананикаше — не можеше да не пее от радост. През стъклото на илюминатора се виждаше аспидночерното небе с едри разноцветни звезди. В далечината с червеникава светлина блещукаше Марс.
Крук вече е напуснал Марс и сега звездолетът му се носи в необятното пространство на път към Земята. Не може да се открие огнената диря от неговата ракета, необятни са космическите простори. Но Крукс и Ханс приятелски разговарят по радиото. Обажда се и Голуб от орбиталната станция, обаждат се и другарите на Ханс от Земята. Ето я, тя сияе в далечината, а до нея проблясва верният й спътник — Луната. Ракетата с бясна скорост се носи напред в пространството. А Ханс има чувството, че тя стои на едно място, и нетърпеливо движи лостовете.
— Хайде, по-бързо лети! Чакат ни другарите, нашата родна планета, синята звезда — най-хубавата сред всички звезди. Нашият свят…
Ханс пее — той не може да не пее от радост.