Джейкъб Стейн се бе втренчил в клиента си с чувство на безизходност.
— Искате ли да бъдете оправдан? — попита той.
— Няма значение — усмихна се мъжът. — Приемам опасността с истинско облекчение. И стигнах по-далече, отколкото можех да се надявам. Никога не съм мислил, че ще се задържа толкова дълго — започна да изчезва усмивката му. — Така че не съм в състояние да кажа нищо, което да помогне да се измъкна и аз го очаквах.
— Не сте ли очаквал да ви хванат?
— Не, бях достатъчно сигурен, имам предвид останалото — появи се отново усмивката му, насочена към Стейн. — Не разбирате за какво говоря — добави той. — Няма начин да разберете.
— Добре, обяснете го — Стейн придърпа поставката за снимки пред него.
— Съвсем честно казано, не знам дали ще мога — замисли се обвиняемият, после разтърси глава и продължи: — Не мисля, че дори бих се опитал.
— Тогава как да помогна, ако не ми обясните нищо? — настоя Стейн.
— О, вероятно ще пледирате пред съда за моята невменяемост. Но предпочитам да отида в лудница, отколкото в затвор.
— Нима забравяте за стария Спарки, мистър Джонс? Ако не представим документ за невменяемост или смекчаващи вината обстоятелства, няма да се разминете с електрическия стол.
— Така ли мислите? — усмивката на мъжа стана неуверена. — Това би представлявало лоша насока на нещата.
— Но в случай, че не ми помогнете, вече сте тръгнали по този път.
— Аз съм стар човек — протестира Джонс. — Наистина ли смятат да ме сложат на електрическия стол?
— Може да се обзаложите, че е така, освен ако не поработите, за да ви предпазя. Вие сте убили хлапе, мистър Джонс, а съдиите и юристите не харесват това.
— Убих едно чудовище, мистър Стейн. През последните седемдесет години фактически убих много чудовища.
— Разгледах снимките и не забелязах тялото. Добре ги разгледах, на тях изглеждаше като обикновено момче.
— То е чудовище — поклати глава Джонс. — Повечето от тях бяха такива. Някои с изродени глави и може би заслужавам да умра за някое от тях, но не и за него.
Стейн се опита да прикрие реакцията си. Той беше видял снимките. Преди Джонс да беше прекарал порция едри сачми през лицето на Тед, хлапето бе изглеждало като съвсем прилично момче. И ако някой в случая беше чудовище, Стейн бе склонен да приеме, че това е неговия клиент, а не жертвата.
— По-добре ще бъде да пледираме за невменяемост — каза той.
— Както желаете — съгласи се Джонс. — Както и да е, възможно е да съм невменяем.
Стейн гневно захапа химикалката, която държеше.
— Не сте твърдо убеден — рече той. — Ако седите там и кротко се съгласявате с всичко, това няма да демонстрира пред съда вашата невменяемост.
— Тогава какво трябва да говоря?
— Защо не започнете с истината? — заяви Стейн и запокити капачката на химикалката в края на стаята.
— Съгласен съм — рече Джонс, кимайки. — Всичко, което следва да направя относно молбата за невменяемост е да кажа истината. Да започнем от началото: роден съм през 1998.
И той замлъкна, сякаш очакваше нещо, докато Стейн примигваше.
— Изглеждате малко по-възрастен — отбеляза.
— Не, не мистър Стейн — усмихна се Джонс отново с нежната си вбесяваща усмивка. — Хиляда деветстотин деветдесет и осма.
Стейн захвърли и останалата част от химикалката.
— Какво родили сте се в бъдещето? Живели сте обратно като Т.Х. Мерлин?
— Авторът е грешен — отбеляза Джонс. — Като Х.Г. Уелс.
— Марсианец ли сте?
Джонс поклати глава.
— Пътешественик във времето — уточни.
— Ааа, разбирам. Да не сте дошли от бъдещето? — попита Стейн, без да скрива сарказма си.
— Точно така.
— Добре, ще го приема — каза Стейн. — Хайде да чуем историята.
— Тя е твърде проста. През 2020 година аз бях студент първокурсник в университета в Бъркли и някой си от физическия факултет беше изобретил машината на времето. Не знаех нищо за принципа и на действие, а изобретателят и също нямаше намерение да го разяснява, тъй като се страхуваше, че ако някой се озове в миналото и отново я конструира, това би афектирало развоя на бъдещите събития. Той се страхуваше да не би този някой да промени историята на науката. Какъв глупак — направи Джонс кисела гримаса.
— Един от студентите му ли бяхте?
— Аз? Не, по дяволите, не. Следвах история, а не физика. А тези физици бяха дали обявление, че търсят доброволец, който има познания по история. Бях натясно и реших да използвам предлаганите сто долара, после платих с тях сметките си и накрая разбрах, че съм се озовал в 1892 година.
— Преди седемдесет години? — попита Стейн.
— Точно така, преди седемдесет. Вече не мисля, че машината беше калибрирана много добре; не мога да си представя защо той беше подбрал 1892-а. Но аз се оказах там и все още се намирах в Бъркли и не бях в състояние да се придвижа никъде другаде освен във времето. Така че се спуснах надолу, към залива на Сан Франциско — не можах да издържа на желанието да го разгледам преди земетресението от 1906 година! Бях историк или поне исках да бъда такъв, както и да е, а моята специалност беше историята на двайсети век. Бе немислимо да пропусна такава възможност и никак не ме интересуваше дали професорът щеше да се разтревожи от моята намеса в миналото. Уредът, който носех със себе си, бе предназначен да ме върне в къщи и след четиридесет и осем часа трябваше да го направи автоматично, а преди този срок можех да натисна алармения бутон и да извърша същото. Така че аз си въобразявах, че се намирам в безопасност, макар да бях облечен чудато. Притежавах куп стари пари, купени от магазин за колекционери и имах възможност да се снабдя с храна и сувенири, като например със стария ми любим Колт, разбира се по онова време пистолетът беше съвсем нов.
Стейн се размърда на мястото си.
— Очаквате ли да взема всичко това на сериозно, мистър Джонс? — попита.
— Не ме интересува толкова.
За момент Стейн се вторачи в него.
— Тогава продължавайте — каза той.
— Добре, както споменах, през 1892 година се бях озовал в Сан Франциско, всичко наоколо бе толкова поразително, а аз бродех по улиците. Бях купил пистолета и никой не ми досаждаше, когато видях как Уилям Рендолф Хърст излизаше от сградата на Контролния Съвет. Бях виждал стари негови снимки и го познах, освен това го знаех по име, така че нямах съмнения относно личността му и не издържах. Беше някакъв невероятен късмет, макар всичко около мене да не изглеждаше напълно реално, разбирате какво искам да кажа, все още не бях уверен дали се намирам в 1892 година. И не мислех за него като за истинска личност, бих помислил за него по този начин само ако се намирах в опасност. Вместо това, в главата ми се въртеше мисълта за испано-американската война, свързана с тогавашните скандали и съсипаният живот на толкова хора, на които не съм могъл да помогна. А пред мен възникваше чудесна възможност. Затова извадих току-що купения пистолет и го застрелях.
— Кого застреляхте? — попита шокиран Стейн.
— Хърст — отвърна Джонс. — Уилям Рандолф Хърст.
— Кой е той?
Преди думите да излязат от устата му, Стейн знаеше, че е задал глупав въпрос, но те вече се бяха изплъзнали. Беше разбрал, че си има работа с убиец, който без причина и предупреждение бе застрелял момчето, ала не очакваше признание за друго убийство, извършено преди седемдесет години.
Джонс продължаваше да се усмихва на ужасения Стейн, който не можеше да разтълкува усмивката му по друг начин, освен като чувство на наслаждение.
— Никой — отвърна Джонс — Поне сега. Иначе беше син на милионер, който издаваше вестник. Но сега не е никой.
— Къде го застреляхте?
— Правилно — отвърна Джонс. — Точно на улицата. И след като видях как падна с окървавено лице, случилото се и всичко наоколо стана реално, после се затичах и успях да избягам — досега не съм сигурен как го направих. После натиснах алармения бутон, но нищо не се случи. Помислих, че се дължи на неподходящото място, на което се намирах и се върнах в Бъркли — там, където през 2020 година физиците щяха да изградят своята сграда. След това отново натиснах алармения бутон, но все още нищо не се случваше. Изчаках да изминат още два дни, но нищо не се случи и трябваше да изхвърля дадения ми уред. Тогава осъзнах какво бе станало — бях променил миналото и бъдещето, от което бях пристигнал, никога нямаше да се върне. Никога нямаше да се озова в него, защото то вече не съществуваше в същия вид.
— Тогава как дойдохте от него? — попита Стейн.
— Ако ме нямаше мен, то щеше да си остане предишното.
— Но…, не, няма значение. Следователно от това, което разказахте, разбрах, че през 1892 година сте застреляли личността Хърст — Стейн се опитваше да събере разсеяните си мисли. — Но каква е връзката с убийството на момчето?
— Никаква — призна Джонс. — Освен, че обясних защо се намирам тук.
— И ако не го бяхте застреляли, щяхте да се върнете в двайсет и първи век?
— Съвсем правилно.
— Не мисля, че съдът ще повярва в това.
— Няма да стане, ще помислят, че съм смахнат — сви рамене Джонс.
— Така ли? Признавате убийството на личността Хърст, а те трябва да ви вземат за луд? Да не си въобразявате, че ще свърши работа?
— А ще помогне ли, ако призная за други убийства? — попита той. — Въпреки че не ми харесва да ги наричат предумишлени. Мислите ли, че това вече ще свърши работа?
Стейн за дълго остана вторачен в него.
— Има и други убийства? — попита развълнувано.
— О, да — усмихвайки се отвърна Джонс. — Доста са. Например на Адолф Хитлер, с което най-много се гордея. След това пречуках Владимир Илич Ленин и Йосиф Джугашвили — все още не го бяха нарекли Сталин, но аз го намерих. Сетих се за Распутин — беше доста трудно да го убия, историята също го потвърждава. Някъде между тях е Гаврило Принсип и Мао Цзе Дун, разбира се. Алберт Фиш, той беше от по-нисък ранг, но все пак имаше някаква стойност. Бих го убил и по-рано, но беше трудно да го открия. След това възможно най-бързо се справих с Х.Х. Холмс. Побързах да го убия едва след като осъзнах, че трябва да го направя. Беше последният след Иди Амин и дълго не можех да го намеря, но после работата потръгна.
— И всички те са били добре известни? — попита Стейн.
— Разбира се — учуди се Джонс. — Трябва да знаете, че никой от тях не беше избран случайно, а докато преследвах точния човек преминах през много затруднения.
— Всички ли бяха мъже?
— Струва ми се, че историческият път е такъв — отново сви рамене Джонс. — Да, всички бяха мъже или момчета. Допускам, че можех да тръгна след Джианг Куинг, вместо след Мао, но защо трябваше да си създавам излишни грижи?
— И вие ги убихте?
— Да, всеки един от тях — гордо кимна с глава Джонс.
Стейн се опитваше да намери здравомислещ отговор на тази противна хвалба.
— Повечето от имената са чужди — отбеляза безпомощно.
— Пръснати са из целия свят — съгласи се Джонс. — Налагаше се много да пътувам.
— Не разбирам защо сте ги убили? Защо точно тези хора?
— Защото знаех какво ще направят, ако не го бях сторил, мистър Стейн. — Поне първоначално го вършех.
— Първоначално?
— Точно така — рече Джонс. — Когато испано-американската война не стана по разписание, аз бях толкова доволен — прехранвах се от няколко патента, които бях продал на Едисон, разбирате ли, а те се оказаха по-трудни, отколкото очаквах, но вече имах много пари и се опитах да открия пеницилина, а не знаех как да стигна до него. И така, след като войната не се обяви, аз помислих дали не мога да направя нещо по-добро в друга област, извън медицината и науката. Познавах историята, но не знаех нищо за формите за пудинги или електрониката. Отидох в Европа и тръгнах по следите на Принсип, Ленин и Сталин, после на останалите, и всичко тръгна по начина, по който го очаквах, но след 1914…, след 1914 година, вече не знаех събитията. Бяха съвсем различни и моите познания по история не бяха в състояние да ми помогнат.
— Аз все още не разбирам. Какво по специално се е случило през 1914 година?
— Тогава започна Световната война.
Стейн въздъхна.
— Мистър Джонс — каза — по това време съм бил бебе, а вие мъж, но дори и да е така, зная, че Световната война е започнала през 1921 година.
— Правилно — съгласи се Джонс. — Скъпо струващи седем години, а не бях сигурен дали останалите бяха все още опасни. Обаче знаех какво са способни да направят, ако историята им позволеше това, така че намерих Хитлер и другите. И Втората Световна война никога не започна.
— Втората Световна война? Твърдите, че убитите от вас мъже са били в състояние да я започнат?
— Някои от тях — да.
— И това е оправдание за убийствата им?
Джон кимна.
— Наистина ли го направихте? — попита Стейн, опитвайки се да го осмисли. Пътешествието във времето беше глупост, но останалото…
— Наистина ли сте обиколили целия свят с цел да убивате хора, за които никога не съм чувал, и то само за да предотвратите започването на войни? — продължи той с въпросите.
— Добре — започна да обяснява Джонс, — беше нужно да бъдат ликвидирани, преди да са добили известност — преди да са наели бодигардове или друг вид охрана.
— Но те все още не са били направили нищо — възрази Стейн.
— Сферата ми на дейност не беше наказания за престъпления, а по-скоро тяхното предотвратяване — заяви Джонс.
— Не можахте да предотвратите Световната война.
— Опитах се, но какво би направил един-единствен човек? А сега не зная какво ще стане, след извършеното от мен. Всичко се промени толкова много!
— При все това, сте убили момчето с ловджийска пушка.
— Аз съм стар човек. Не мога да се прицелвам така добре, както едно време.
— Но този път не успяхте да се измъкнете.
Джонс сви рамене.
— Нима Тед Бънди щеше да стане причина за започване на Втората Световна война?
— Не. Той възнамеряваше да извършва убийства.
— Сигурен ли сте?
— Да — отвърна Джонс. — Съвсем сигурен.
Стейн стана от стола си.
— Ще пледирам за невменяемост — заяви. — Ако разкажа тази история на съдебните заседатели и изтъкна вашата възраст, те могат да ви признаят за кротък. Но остатъка от живота си ще прекарате затворен в психиатрия — това е най-доброто, с което мога да ви помогна.
— Мистър Стейн — каза Джонс, — такава е цената. Даже и да седна на електрическия стол, цената пак ще бъде такава.
Стейн се намръщи.
— Ако всичко е истина, ако сте убили толкова хора, вие ще бъдете запомнен като един от най-големите убийци на двайсети век, мистър Джонс. Каква може да бъде цената тогава?
Джонс едва не падна от гръмогласния смях, в който избухна, а полицаят се обърна, готов да се намеси, но Стейн му направи знак да се отдалечи.
Малко по-късно, Джонс се намести на стола си.
— Мистър Стейн — рече по-въздържано, — ако аз бъда запомнен от историята като един от най-големите убийци на двайсети век, с няколко десетки убийства на моя сметка, именно това ще бъде цената.
Стейн неразбиращо се вторачи в него, докато Джонс продължаваше да се залива от смях.
Беше четири и трийсет и пет на разсъмване, когато то падна. Много автомобилисти, които в този момент се движеха по автострада N-II, го видяха. Забелязаха наклонената блестяща следа, която се спускаше от небето, за да се скрие зад боровата горичка от другата страна на хълма. „Метеорит!“ — помисли един от тях, натискайки педала на газта. Жената на друг кръстоса пръсти в скута си и тихо си пожела нещо. Когато пада звезда е добре да изкажеш желание.
Но не беше падаща звезда. През остатъка от нощта, всички автомобилисти, минаващи край околностите на седемдесет и деветия километър на автострада N, можеха да забележат бледото сияние зад горичката, където малко преди това бе паднал неизвестния обект. Жителите на близкото селище, на около осем километра от нея, не закъсняха да се сдобият с новината за случката. Зареждайки резервоарите на колите, Пако, нощния дежурен на бензиностанцията, разположена в неговото начало, трябваше да я чуе няколко пъти, а няколко шофьори на камиони бяха спрели, за да я съобщят нарочно и докато пиеха чашка кафе и пушеха по цигара, отново разправяха какво са видели. Пако предаде новината на хлебаря, който приготвяше печивото за деня, а той от своя страна я каза на първите ранобудници, които влязоха в хлебарницата, за да си купят хляб за обяд. Докато те се придвижваха към своите ниви, някои от тях срещнаха пътен полицейски патрул и също я съобщиха. Полицаите взаимно се изгледаха, след това решиха да отидат нататък и да видят какво става.
Да, зад горичката имаше някакъв слаб блясък и първата светлина на зазоряване го караше да избледнява. Двамата полицаи оставиха мотоциклетите си на крайпътното платно и осветявайки пътя си с електрически фенери се отправиха към горичката. Приближавайки се към мястото, откъдето струеше блясъкът, те отбелязаха, че околната температура се покачваше бавно, но осезаемо. Беше естествено: отделяне на топлина вследствие на удара… Когато преминаха през горичката, те стигнаха до леко вдлъбната, обширна поляна. Там се намираше нещото, паднало от пространството.
Двамата мъже спряха. Приличаше на голяма сфера, оголена и полирана като билярдна топка, интензивно светеща като слънчев диск. Повърхността й беше нажежена до бяло.
— Огромна е — отбеляза единият от полицаите.
Другият мълчаливо се съгласи, диаметърът й бе около осем метра, формата й не беше съвсем сферична, а по-скоро слабо овална. Външната й повърхност изглеждаше полирана, метална или керамична и по нея не се забелязваха грапавини или някакви несъвършенства.
— Какво да правим? — попита партньора си този, който бе заговорил пръв.
— Няма да се доближаваме — отвърна навъсено другият. — Това нещо пламти като ад. Да тръгваме, ще съобщим случилото се. Други ще решат какво трябва да се направи.
Пресичайки горичката и излизайки на поляната, в ранната сутрин се появиха първите любопитни. Макар че повърхността на обекта все още беше твърде гореща, той бавно губеше своята яркост. Причините бяха две: дневната светлина намаляваше блясъка му, освен това забележимо изстиваше. Цветът му бе станал сиво-бял, сякаш беше направен от алуминий, въпреки че общо взето вече не оставаше впечатлението да е направен от някакъв метал. Един от любопитните, който някога бе прочел „Война на световете“, каза, че случилото се наподобява на началото на романа на Уелс. И почти веднага се разпространи мълвата, че всички се намират пред космически кораб. Наистина, полираната повърхност и геометричната сфероидална форма не даваха поводи да се мисли за него като за метеорит от естествен произход…, освен ако не ставаше дума за такъв с извънредно специални характеристики. Започнаха да се правят догадки относно формата и намеренията на възможния екипаж на сферата, дори някой каза, че би трябвало да предупредят армията, която да докара нужните оръжия за защита. Друг някой бързо добави, че те трябва да бъдат ракети с ядрени бойни глави. Някъде след пладне пристигнаха първите представители на властта: полковник от артилерията, чиято част бе разположена на около шейсет километра от мястото на събитието, и група войници. По това време обектът почти беше изстинал, повърхността му бе хладна. Първото, което направиха, бе да се освободят от любопитните в близката околност. Беше поставен кордон от войници, въоръжени с автоматично оръжие и готови да предотвратят всяка неприятна възможност. След това полковникът, придружен от двама адютанти, започна да изследва обекта от всички страни. Един артилерийски полковник никога не е лишен от достатъчни познания, за да изследва до дъно едно феноменално явление като падане на метеорит, да не говорим за онзи метеорит. Така че той можеше да потвърди потъването му в почвата вследствие на удара, може би на няколко метра…, нещо очевидно, както и липсата на разчупване или разтрошаване…, нещо очевадно, като и двете констатации не се нуждаеха от излишно одобрение. Впоследствие един от адютантите се наведе, взе камък от земята и удари с него повърхността на обекта, с явното намерение да направи извънредно важни заключения. След това си даде сметка, че е постъпил като глупак и се опита да внуши нуждата от пристигането на група военни специалисти, които да изследват обекта. Внушението му се възприе с всеобщо одобрение.
През ранният следобед пристигна първият екип, съставен от четирима мъже, въоръжени с много прибори. Те се разпределиха около голямата маса и започнаха да работят: измериха обекта, изследваха го, изчислиха теглото му, после неговата плътност… Към свечеряване, представиха първият си доклад:
— Диаметърът на обекта в широката му част е осем метра и трийсет сантиметра, а в по-тясната — седем метра и осемдесет и три сантиметра; плътността му е голяма, но без съмнение е кух, дебелината на стените му варира между трийсет и четирийсет сантиметра. Съставът на външната му обвивка… Както и да е, наистина не я знаем. Не е метална, поне няма наличие на метал или метална сплав, срещани в природата и всеобщо познати. По-скоро надделява мнението, че притежава силикатен или варовит произход, макар че без точно изследване на взета проба, не бих се наел да го потвърдя. Материалът е устоял на температура от хиляди градуса и издържа атаката на газовите горелки, които донесохме. Извънредно твърд е, но независимо от констатацията, смятам, че една доста мощна бормашина би пробила в него отвор, тъй като твърдостта на обвивката не се дължи на консистенцията на материала, а на неговата плътност.
Полковникът от артилерията замислено мачкаше брадичката си, в главата му се въртеше една идея, която преди малко се бе появила там.
— Добре — каза той. — И защо не?
Два дена след падането на обекта, пристигна вторият екип от специалисти.
Този път, те търсеха нещо конкретно. Като добър военен, полковникът бе дал доклад на висшестоящите си, а в него детайлно се описваше случилото се и на първо място се изтъкваше, че падането на обекта можеше да представлява опасност от военен характер и не беше за пренебрегване.
Изхождайки от сигурността на страната, охраната в зоната на обекта беше подсилена, дневните и нощни дежурства следваха непрекъснато.
Един от най-любопитните факти около него бе, че откакто бе паднал, беше имал достатъчно време да изстине напълно, но не го бе направил. Температурата на външната му повърхност никога не спадаше под двайсет градуса целзий. Нощите в онази бяха достатъчно сурови и беше съвсем логично обекта да осъмва напълно изстуден и покрит със скреж, поне през този сезон. При все това, не беше така.
— Вие знаете ли какво е пиропорцелан? — попита полковника един от специалистите и преди да получи отрицателен отговор продължи: — Пиропорцеланът е един от специалните порцелани, твърде издържлив на остри промени в температурата. Прилага се при производството на изкуствени спътници, за да ги предпазва от високите температури при обратното им навлизане в атмосферата. Да предположим, че покритието на метеорита представлява разновидност на пиропорцелана, изработен в други мащаби с извънземни материали. Защо да не помислим, че този повърхностен слой изпълнява ролята на огнеупорен и е предназначен да изолира истинския обект от суровите температури на външната среда? По този начин могат да се обяснят много неща.
— Но той нито има някакъв използваем отвор, нито признаци за врати и отвори!
— Не, естествено, тъй като всеки отвор би отслабил съпротивлението на цялата конструкция. Корабът може да остане запечатан, поне до момента, докато пристигне до своето предназначение. Тогава може би отвътре, те биха разполагали със средства, за да разчупят обвивката и да излязат навън.
— Но вече изминаха три дни, откакто обекта падна. Защо не го правят?
— Ааа, това не го зная. Може би проучват мястото, където са паднали. Въпросът не обхваща моята специалност.
Задачата на втория екип от специалисти бе да изследват: а/ дали обектът беше естествен или изкуствен; б/ притежаваше ли екипаж, т.е. във вътрешността му имаше ли живи същества; в/ съществуваше ли някакъв начин да стигнат до тях, ако ги имаше. Бяха набелязани и други крайни цели, като например познанията на хипотетичния екипаж, наличието на неагресивни или агресивни намерения, но последното бе обект на отделно разискване.
Екипът започна своята работа. Много скоро техните уреди започнаха да дават заключителни данни, но някои от тях бяха противоречиви. На първо място, никой от апаратите не отбелязваше нищо метално в обекта, поне в земния смисъл за метал. В действителност той беше кух — външната му повърхност представляваше обвивка, чиято дебелина не надминаваше четиридесет сантиметра, въпреки че вътрешността му не беше празна и там се намираше нещо…
И тук започваха проблемите. Вътрешността бе запълнена от голяма маса, чиято форма и размери не можеха да се уточнят, но в нея оставаха известни празни кухини. Същевременно в нея имаше наличие на части, които се движеха. Апаратите не закъсняха да го отбележат: някаква доста масивна машинария с ритмично биене, което се промъкваше през дебелината на външната обвивка: „тамб — тамб — тамб“, като тиктакането на огромен часовник.
— Това е моят извод — каза полковникът на шефа на специалистите. — Метеоритът не е нищо повече от космически кораб. Не зная защо под първата обвивка или стена не намерихме втора, направена от метал, но дали той се нуждае от нея? Не сме запознати с концепцията на нашите посетители, може би нашите капсули ще им изглеждат толкова абсурдни, колкото тяхната на нас. Без съмнение, във вътрешността на обекта съществува някаква функционираща машина, която ги снабдява с въздух или топлина, или с това, от което се нуждаят. И движещите се неща, открити от нас, би трябвало да представляват техния екипаж. Не ме питайте как изглеждат, нямам понятие. Но те са там!
— Тогава защо не излизат?
— Не знам. Може би смятат, че не е настъпил моментът. Възможно е и да са открили присъствието ни и да се страхуват от нас, а може и да не са в състояние да излязат. Кой знае каква е причината?
— Тогава какво да правим?
Шефът на специалистите изглеждаше твърде замислен.
— Мисля, че най-добре ще бъде — продължи, — да се опитаме да го отворим.
Детайлното изследване на най-фините структури на външната обвивка предостави интересни данни. Микроскопското проучване установи, че въпреки нейната твърдост и плътност, консистенцията й е порьозна, а този факт даваше известна насока в намеренията им да я атакуват. След няколко часова борба, донесената мощна бормашина успя да пробие отвор с дълбочина от два сантиметра, но по-нататък опита трябваше да се прекрати, тъй като с напредването на бургията в масата на обвивката, нейното съпротивление нарастваше. При все това, пътят за атака на обекта бе положен.
По същото време, шефът на специалистите откри вертикална, почти незабележима цепнатина, разположена по цялата височина на обекта. Беше микроскопична, може би породена от разцепване на обвивката след удара в почвата — почти незабележима, но съществуваше.
Така се роди нова идея. След като макар и твърда, обвивката се поддаваше на перфориране, а по цялата й дължина съществуваше цепнатина, тя можеше да бъде разширена. И ако по същата се положеше динамит, който да бъде взривен, съпротивата на материала щеше да бъде много по-слаба. Може би това беше единствения начин да се проникне в обекта.
И работата започна. В продължение на две денонощия, екип от двайсет човека, въоръжени с мощни бормашини, се посвети на задачата да пробива отвори с дълбочина пет сантиметра и диаметър два, равномерно разположени по протежение на цепнатината. След това бе поставен по-мощен от динамита взрив и свързан с общ детонатор. После всички се отдалечиха на необходимото разстояние и околността се разтресе от оглушителен гръм. Над обекта се издигна облак от прах, задържа се няколко секунди и се разпръсна. Обектът стоеше непокътнат.
Шефът на специалистите се приближи към него и започна да изследва ефекта от взрива. Бяха изхвръкнали парчета от материал, отворите бяха станали по-дълбоки… И нищо повече. Макар че да, да, имаше нещо повече. При откриването й, цепнатината бе с ширина от около една стотна от милиметъра, а сега бе станала малко по-широка от милиметър.
Реши се опитът да бъде повторен. В непокътнатите части на цепнатината бяха пробити нови отвори, в които бе положен нов взрив. Два дни по-късно новият експлозивен кръг обгърна обекта. Детонацията произведе класически облак от прах и дим…, и също като предишния път обектът остана невредим.
Полковникът и шефът на специалистите изглеждаха разочаровани. Детекторите показваха слаби изменения във вътрешността на обекта: биенето на машината бе станало по-ускорено, същото се отнасяше и за останалите спазматични движения, сякаш обитателите на вътрешността бяха по-възбудени от всякога.
— Знаят какво правим — отбеляза шефът на специалистите — и това ги възбужда. Може би искат да отворим капсулата, възможно е и да са възбудени, защото са разбрали, че искаме да им помогнем. Не зная, причината може и да е друга, но докато не отворим обекта и не стигнем до вътрешността му, няма да разберем.
— Трябва да го направим! — изгрухтя полковникът с типичната за военните сигурност, която подсказваше, че каквито и да са, заповедите следва да се изпълняват. — Да, по дяволите, трябва да го направим!
Групата от войници, заобиколили обекта, сега беше по-многобройна от всякога. Две артилерийски оръдия от различен калибър бяха докарани за всеки случай, а дулата им бяха прицелени в обекта. Числото на любопитните около войнишкия кордон се бе увеличило и продължаваше да се увеличава, очите им се взираха в необикновения феномен. Журналисти от цял свят бяха разпространили новината, техните събратя заедно с фотографите си пробиваха път с лакти, в търсене на по-добра позиция всред тълпата. Във въздуха витаеше напрегнато очакване.
— Ще заложим всичко на карта — заяви шефът на специалистите. — Ще опитаме още един път!
И този път самият той ръководеше операцията. Макар и непоклатима, цепнатината се бе разширила с почти още един милиметър, което даваше надежди. Търсейки по-слаби места, този път зарядите бяха поставени на всеки десет сантиметра, всеки от тях на възможно най-голяма дълбочина. Когато работата приключи, обектът изглеждаше като опасан с дебел пръстен.
— Този път, да! — рече шефът на специалистите. — Този път ще го постигнем!
Очакването бе по-голямо от никога досега. Най-добрите фотографи бяха пристигнали, за да фиксират миговете на експлозията, и безнадеждно търсеха възможно най-добрите ъгли за снимане. Войниците нервно опипваха своите оръжия, зад тях стотина полицаи се разхождаха между прииждащите любопитни и се опитваха да въведат ред. Ограничителната площ около обекта се бе разширила и много от зяпачите, конкурирайки се с фотографите, се бяха покатерили по дърветата, за да виждат по-добре.
Шефът на специалистите ревизира всичко направено досега. Знаеше, че опитът ще бъде окончателен и не желаеше да се проваля. Когато се почувства по-спокоен, се оттегли към пункта за наблюдение, приготвен по негови указания, който беше добре укрепен и разположен на около сто и двадесет метра от обекта. Там вече се намираше полковникът — нервен и притеснен от присъствието на военноначалника на областта, който беше пристигнал от столицата единствено за да наблюдава развитието на операцията.
— Готов? — попита той полковника.
— Готов — отвърна вместо него шефа на сапьорите.
Докато всички се приготвяха, настъпи тишина. След това един техниците по експлозивите даде знак. Шефа на специалистите погледна полковника, а той от своя страна — военноначалника на областта. Изминаха няколко мигове на очакване, после обектът, паднал от пространството, бе разтърсен от ужасна експлозия. Подобно на пръстените на Сатурн, образувалият се от светлина, прах и дим пръстен се завъртя и издигна, докато се превърна в облак. След това лека-полека започна да се разпръсква.
Задържали дъха си, всички неспокойно опънаха вратове, за да видят какво става. Да, този път зарядът бе изпълнил своето предназначение. Най-сетне пукнатината се бе разтворила, а обектът лежеше разцепен на две части. Във вътрешността му не се забелязваше втора обвивка, но там имаше нещо, което мърдаше.
Тогава всички чуха първото грачене, почти незабавно придружено от грубо и спазматично биене на крила.
Хапливият звук на будилника за четвърти път се промъкна в главата му. Събуждайки се, той неспокойно се размърда между чаршафите. Знаеше, че трябва да се събуди, но същевременно чувстваше клепачите си като тежки мраморни плочи. Въздъхна дълбоко и обонянието му долови мириса на току-що направено кафе. Най-после очите му се отвориха и се взряха в полумрака на спалнята. Все още замътеният му поглед бавно се плъзна през вътрешността на стаята, накрая се спря върху книгата, която почиваше върху нощната масичка. Тон потисна желанието да я вземе със себе си в службата. С нова въздишка отдалечи от себе си тази мисъл, стана и започна да търси изгубените си чехли.
Докато се насочваше към тоалетната дочу повикването на Лаура, собствената му жена — сладка черноока красавица с изваяно тяло, с която беше направил най-голямата грешка в живота си — беше се оженил за нея.
Гласът и прозвуча — остър и далечен:
— Ставай скъпи! Ще закъснееш както винаги! — повтори тя с насмешлив оттенък на думите си.
— Идвам, идвам! — отвърна той и започна да мие лицето си, без да има желание да вижда в огледалото огромните си вежди, надвиснали над зелените му очи. „Кой не би казал, че винаги закъснявам?“ — помисли си и изпадна в лошо настроение.
След това отвори шкафа и потърси чиста риза.
Докато я закопчаваше завъртя лостчето, което отваряше щорите. При скърцащия звук, който се разнесе за кой ли път помисли, че трябва да го смаже, но досега, по някаква неизвестна причина, винаги след завръщане вкъщи, забравяше да го направи. Тон се вгледа навън и в продължение на няколко секунди се наслаждаваше на колекцията си от бонзай. Погледна и термометъра на терасата. „Хммм, четиринайсет градуса, не е зле. Мисля, че днес ще е хубав ден. Пъпките на «селкова серрата» едва се забелязват и както винаги закъсняват, докато родствените й кленове вече са развили листа, най-вече червеният клен, моят любимец, макар листата му да изглеждат посърнали, а това е сигнал, че днес обезателно трябва да го полея“.
Влизайки в кухнята чист и избръснат, видът му вече изглеждаше в съответствие със заеманата от него важна административна длъжност в едно текстилно предприятие. Докато сядаше на масата, той психически се подготви за втората атака на жена си, после бързо започна да преглъща закуската.
— Препечените ти филийки изстинаха — прокоментира с гримаса на неудоволствие Лаура и малките й игриви устни се свиха. — Не трябваше да четеш до толкова късно тези фантастични романи! Винаги си мисля, че накрая ще ти попречат на работата!
Тон отпи глътка кафе и започна да размазва мармалада върху филията. Преди тя да продължи я прекъсна, с намерение да насочи разговора към по-мирни води.
— Знаеш ли Лаура? Мисля си дали през предстоящата отпуска да не си оставя брада.
— Я не се прави на ударен, защо сменяш темата? — отвърна Лаура с още по-висок и остър тон и седна срещу него. — Всеки ден се застояваш да четеш все повече, по-точно казано — всяка нощ! Всяка сутрин няма кой да те накара да станеш! Гледай, вече е почти седем, омръзна ми да те подбутвам! И освен това, напоследък се чувствам доста изоставена от тебе!
Лаура притвори очи с фалшива скромност.
— Боже мой! — прекъсна я бързо Тон, за да спре по-нататъшното изясняване на намеците. — Седем е, ако не побързам ще закъснея — изпи на един дъх той чашата си. — Днес няма да си дойда за обед, разбра ли? Ще се сетиш ли да полееш червения клен, преди до го е огряло слънцето? Струва ми се, че е пресъхнал — добави докато излизаше от кухнята, насочвайки се през вътрешната врата към гаража.
Влезе в него и натисна бутона за отваряне на външната врата. Тя се повдигна и позволи да нахлуе меката светлина на зазоряването. Тон се втренчи в розовите отблясъци, които играеха по автомобила, беше последен модел на „Корвет 24“, боядисан в яркочервено. И всеки път, когато се вглеждаше в него, изпитваше чувство на неподозирана власт — на безгранично доверие в бъдещето.
Той отвори вратата и се настани в тапицираната вътрешност, после дълбоко пое мириса на кожа. Преди да запали, поглади с палци дървения волан от истински дъб. Контактния ключ му отвърна веднага. Почти безшумно премина през градината, дочуваше само лекото скърцане на чакъла под гумите. След това излезе на улицата, ускори и продължи в търсене на пресечката, която щеше да го отведе до аутобана.
Няколко минути по-късно, последният модел „Корвет“ плуваше върху асфалта на „A-II“. В самото купе, осем цилиндровият мотор едва мъркаше, но развиваше пълна скорост. Опиянен от последния прочетен от него роман, през последната нощ, Тон се опита да прочисти мозъка си. И все пак се виждаше облечен в дрехите на Галактическия Герой, преминал през приказни космически приключения, за да спаси човечеството от врагове. Същевременно удобно излегнат на седалката, пресичаше полето по направление към своята работа.
Когато премина край полицейския патрул, слънцето се надигаше над планините. Не мислеше какво става зад него, включените сирени уплашиха ято врабчета, което се вдигна в полет.
Възбуден от острия звук, Тон грубо се измъкна от мечтите си и впери поглед в огледалото на колата.
— Я виж ти, каква досада! И то точно днес! Добре, настана часът да докажа гордостта си и без да мисля, да им оставя подигравателни белези по лицето.
— Лети, заповядвам ти! — произнесе отчетливо и енергично, докато радиото разпространяваше информация за съвременния човек.
И колата се хвърли, отделяйки предните гуми от асфалта, след няколко секунди останалите се отделиха от контакта си с почвата. Без да бърза, „Корветът“ плавно се ориентира към небето, в което проблясваха лъчите на току-що изгряващото слънце.
Без да се безпокои от ускорението, Тон беше толкова сигурен в себе си, съвсем не си даваше сметка, че продължавайки да набира скорост, колата му се бе издигнала на два километра от терена под нея.
Учуденият полицай спря мотора си встрани от банкета, почеса се по тила и след като доложи за станалото по радиото, мълчаливо продължи да наблюдава червената кола. Не му се искаше да излезе глупак и да има проблеми с началството.
Дежурният персонал на „Флангова бдителност и контрол“ на военновъздушните сили със седалище в Росас забеляза, че сякаш от нищото, в центъра радарните екрани се появи неидентифициран летящ обект. За броени мигове, спокойният полумрак на разположеното под земята помещение, в което проблясваха бледите светлинки на детектори и екрани, се превърна в огнище на суматоха, създадена от писъци на сирени и ярко мигащи светлини.
Тон губеше чудесната си позиция на наблюдател. Колата му се беше издигнала на повече от десет хиляди метра, под него се простираше огромно море от бели пухкави облаци и погледът му срещаше чисто небе.
След навременното задействане на френските контролно-алармени инсталации, от военното летище край Тулуза излетяха чифт изтребители.
— Здрасти!
Тон уплашено се огледа около себе си. На около единайсет хиляди метра височина, колата му прелиташе над Женева. Той започна да осъзнава какво става наоколо.
— Хей, не се плаши! — прозвуча топъл и ласкав глас. — Аз съм последният, който може да ти желае нещо лошо.
— Кой си ти? — попита Тон, втренчвайки се с огромни очи в зеленото човече, което удобно облегнато се бе настанило на съседната седалка.
— Ами… аз съм… Ендер! И се намирам тук, за да ти служа!
Тон се взря с по-голямо внимание. Човечето имаше цвят на зелена ябълка, тук-таме изпъстрена с по-тъмни петна. Крачетата му едвам се подаваха извън седалката. Тон напрегна поглед, контурите на чуждия изглеждаха дифузни и неясни.
— Откъде изскочи?
Поради страха, който започваше да изпитва, гласът му се разнесе прекалено висок и остър.
— Как да ти го кажа… по по-прост начин? — отвърна Ендер. — По-скоро съм част от тебе. Аз и ти сме една личност, намирам се в твоята вътрешност.
Тон го изгледа съвсем уплашен — наистина не разбираше нищо. Той прегледа таблото на колата, уредите изглеждаха неподвижни и мъртви. Провери дали контактния ключ е на мястото си, натисна газта и се опита да чуе шума на мотора, но нищо не се чуваше. Искаше му се да смъкне стъклото, ала не се осмели да го направи.
„Намирам се в колата си, а до мен стои някакъв зелен марсианец и твърди, че това съм аз. Не, в никакъв случай жена ми няма да излезе права! Безпокоя се, все по-силно се безпокоя, въпреки че се намирам далече от ракетите, които руснаците ще изстрелят, когато различните преследващи ме изтребители нарушат въздушното им пространство.“
— Истината просто не е изяснена. Как някой би обяснил на слепец съществуването на различни тоналности в цветовете? Или техните отсенки? — проговори Ендер, жестикулирайки с мъничките си ръце, за да вложи повече патос в думите си. — Аз съм твоята същност, твоята истинска същност вътре в тебе. Намирам се в зоната, която наричаш мозък и не излизам на бял свят, докато съзнанието ти не повярва в себе си — докато напълно не осъзнае своите възможности. Аз съм това, което желанията ти искат да направят!
Ендер се ухили от ухо до ухо и го изгледа със странно задоволство.
Руските ракети пристигнаха и обезвредени от защитното поле, което се беше създало около автомобила, паднаха, без да избухнат. В това време шпионските спътници неуморно фотографираха странната червена кола, която пренебрегваше гордата земна техника.
— Искаш да кажеш, че летя поради собственото ми желание? Че колата се държи във въздуха единствено поради желанието да го направя? — попита учудено водачът й.
Във вътрешността на купето се чу странно стържене на метал. Откъснатата броня на колата просветна и полетя някъде нагоре. Без да иска, Тон протегна ръце, за да се предпази от нещо. Стърженето продължи, под седалката се разнесе удар.
Той отново насочи уплашените си очи към малкото чудовище.
Ендер затвори огромните си зелени очи и направи гримаса на неудоволствие.
— Хммм…, може би не трябваше да казвам това, дето го казах!
Стените на луксозния „Корвет“ хлътнаха навътре.
— Нямам въздух, не мога да дишам!
— Съвсем логично. Намираме се на голяма височина и високата скорост предизвиква разлики в налягането…, затова всъщност ти липсва въздух!
Усещайки, че чистачките се откъсват, Тон почти нямаше време да хване здраво кормилото. Предното стъкло изхвръкна, секунда по-късно таванът се огъна и го последва.
В разбитата кола нахлу оглушителен звук. Наведен, Тон сграбчи здравите части на собствената си седалка, разликата в налягането го изсмукваше навън. Човечето се намираше почти под носа му, изглеждаше, че въздушните течения не го безпокоят. Той от своя страна, едва успяваше да държи очите си отворени, но достатъчно, за да го изгледа със злоба.
— Направи нещо! — изрева Тон през рева на вятъра. — Вече останахме без кола!
Една след друга, частите на колата се откъсваха и се носеха из въздуха.
Радарите на Аляска го засякоха и вдигнаха по тревога защитата на западното американско крайбрежие.
— Какво искаш да направя? Този, който трябва да направи нещо, за да помогне, си ти.
Тон не успя да чуе отговора. Гласът на Ендер по-скоро приличаше на въздишка, прозрачното му тяло бе неспособно да придаде сила на гласа му. Той започна да се стопява всред хаоса, който го заобикаляше.
Яркочервените остатъци на „Корвета“ с аеродинамична форма, който все още се движеше с дива скорост, внезапно започнаха да падат като камъни. Дочувайки сухия вопъл при врязването им в пясъка на пустинята, няколко монголски номади извърнаха глави.
Тиктакането на часовника бавно отмерваше секундите. Махалото с форма на осмолъчна звезда плавно изминаваше своя път. На потъмнелия от времето циферблат до тънките римски цифри бяха изобразени знаците на Зодиака. „Интересно, на колко ли е години?“ — помисли си Грег, като разглеждаше с любопитство древния механизъм в дървената кутия. Беше виждал такива само по филмите. Свери информацията на ръчния си хронометър с показанията на стрелките със странна форма. Часовникът вървеше учудващо точно. Явно махалото беше коригирано по изкуственото притегляне в станцията, което бе по-слабо от земното.
Грег се отдръпна и седна в едно кресло. Не обичаше много-много да чака, но нищо друго не му оставаше. Побарабани с пръсти по облегалката и отново заразглежда кабинета, защото идваше тук за пръв път и му беше интересно. И тъй, Грег Милър, пилот първи клас от службата за далечни полети, седеше в кабинета на прекия си началник Джон Майлс в един от секторите на петата транспортна площадка в голямата междинна станция „Джемини“, която се въртеше в геостационарна орбита около Нептун. Той чакаше идването на още един началник, само че с много по-висок ранг от Джон Майлс. А тъй като големите чиновници имат навика да не се отнасят особено внимателно към времето на подчинените си, Грег заразглежда интериора.
Той чувстваше, че му предстои сериозен разговор. Особено щом прекият му шеф говори невероятно мъгляво за пристигането от Земята на представител на централния щаб, който иска да се срещне с теб на всяка цена. И действително, идването на човек от центъра в станцията на самата граница с далечния Космос само за един поверителен разговор е твърде необичайно събитие. Традиционните канали за далечна връзка осигуряваха напълно цялата оперативно-работна информация. И изведнъж — транспортиране само на едно упълномощено лице… Впрочем Грег научи това едва сега, от краткото пояснение на Майлс. А за всички останали този човек беше обикновен пътник в патрулния кораб от Земята.
Майлс откъсна очи от малкия екран върху бюрото си и със стоическо изражение погледна Грег. С целия си вид показваше, че няма какво да се прави, освен търпеливо да се чака — такива птици не кацат всеки ден при нас. Сякаш за да не подлага повече търпението им на изпитание, вратата безшумно се отвори и в стаята с енергична походка влезе висок побелял мъж със сурово и същевременно открито лице. Майлс скочи и се изпъна. Влезлият го погледна с тънка ирония и пръв протегна ръка за поздрав. Сетне се обърна към Грег, който също беше станал.
— Извинете, че ви накарах да чакате. Трябваше да поостана у началника на станцията — какво да се прави, протоколна суета — малко криво се усмихна и към двамата, отпусна се в креслото и с жест покани събеседниците си да последват примера му.
Милър и Майлс седнаха, после Майлс напълни три чаши от сифона на масичката. Гостенинът кимна с благодарност и продължи:
— И тъй, господин Милър и господин Майлс, да започваме. Аз съм Гейбриъл Карпентър, главен специалист в четвърти отдел на централния щаб на Единната световна служба за космически съобщения. Вероятно сте твърде учудени от появата ми, нали? — той пак се усмихна някак сухо, като внимателно наблюдаваше реакцията им.
Двамата мълчаливо кимнаха, без да се докосват до чашите си. Карпентър доволно притвори очи, сякаш не беше и очаквал друг отговор, прехвърли крак върху крак и отново запита:
— Какво ще ми разкажете за случая с Би Джей 86?
Милър и Майлс се спогледаха и след кратка пауза думата по старшинство взе Майлс:
— Би Джей е пилотиран товарен кораб. Преди повече от година и половина стартира от нашата транспортна площадка с товар от редки метали и други суровини. Трябваше да стигне до индустриалната зона на орбита около Марс, но се отклони от курса си и изчезна безследно заедно с екипажа. Делото официално е заведено към случайните катастрофи. — Майлс помълча малко, за да си спомни някои подробности. — Фирмата, която беше наела кораба, и роднините на пилотите получиха пълната застраховка… Май това е всичко.
Карпентър премести проницателния си поглед върху Милър, но Грег само поклати глава:
— Това е, което знаем. По всички телеканали съобщаваха подробно за случилото се. Или има някакви нови подробности?
Карпентър се подсмихна и отговори на въпроса с въпрос:
— Милър, а вие какво знаете за работата на обект РХ—12 в орбитата на Тритон?
Грег се постара да прикрие учудването си и за да спечели време, се зае да разпечатва една тонизираща дъвка. Ами да, това беше най-недостъпният за външни лица научно-технически комплекс в цялата област на големите планети… Той лапна ментоловата плочка, която приятно охлади езика му, улови не по-малко учудения поглед на шефа си и каза, като леко се запъваше:
— За този обект не е известно много… Там действа концернът „Джиазу“. Трийсет процента от капиталите му са собственост на държавни органи. Работи в сферата на издирване на нови свръхмощни енергийни източници… — Грег вдигна вежди и се замисли, ровейки в паметта си, сетне допълни: — Транспортният поток е еднопосочен — за там със специални рейсове се извозват материали и техника през нашата площадка, а оттам не идва нищо. Изглежда засега изследванията им не дават големи резултати. Цялата служебна информация се предава по специален канал. Май това е всичко.
— Не сте осведомен зле, без особени подробности, но в общи линии напълно изчерпателно. — Карпентър почука с пръст по масата. — А не виждате ли връзка между тези два въпроса?
Майлс и Милър отново се спогледаха и едновременно поклатиха глави.
— Правилно, точно така трябва да изглежда за всички непосветени — доволно изрече човекът от центъра.
Той стана, замислено премина през кабинета, няколко минути разглежда старинния часовник, сетне рязко се обърна към двамата.
— А връзка има. Малцина знаят за нея, но тя съществува. Само че нека веднага се разберем — всичко, което ще се каже между тези стени, представлява най-секретна информация и ничии уши не трябва да го чуят. Тук съм в качеството си на пълномощник от моята служба по разследване на делото Би Джей 86.
Двамата се спогледаха с най-сериозен вид.
— И тъй — продължи Карпентър, — истинските обстоятелства са следните: този злополучен кораб трябвало да транспортира първото експериментално количество на най-новия енергоносител с повишена мощност за индустриални цели. Работното му название е „Крокус“[1]. Няколко контейнера вече били натоварени на кораба, когато технолозите на обект РХ—12 установили, че веществото не е достатъчно стабилизирано за такъв далечен преход. Разтоварили контейнерите и корабът тръгнал с най-обикновен товар. — Карпентър замълча и отпи от чашата си. — А сетне по неизвестни причини променил курса си и скоро безследно изчезна. Е, какво — той усмихнато погледна подчинените си, — това май е по-интересно от официалната версия, преразказвана от всички телекоментатори, нали?
Грег погледна Майлс. Неговото лице също беше съсредоточено.
— А сега ще стане още по-интересно. — Карпентър отново се заразхожда из кабинета с ръце зад гърба. — Няколко дни, след като корабът изчезна, получихме съобщение от едно отделение на астрофизическата академия. Телескопът им случайно засякъл слаб, практически неуловим сигнал за бедствие. Толкова слаб и изкривен, че не могли веднага да го идентифицират. Изпратен бил от кораб, чийто номер не бил отбелязан в нито един регистър, нито бил прикрепен към някой стартов комплекс или технологична площадка. Това е още по-интересно, господа, нали? — обърна се Карпентър към събеседниците си, опрял ръце върху облегалката на креслото. — А сега най-любопитното. След като се поизмъчихме с дешифрирането и параметрите на сигнала, установихме следното: координатите на мястото, откъдето е изпратен, са такива, че ако беше с нормална мощност, щяха да го уловят много от нашите станции и кораби. Но тя е била толкова слаба, сякаш източникът на сигнала не е искал да го чуят надалеч. И ако телескопът на астрофизиците не бе минал случайно на аварийна честота, нямаше и да разберем за този SOS. Координатите на източника на странния сигнал сочеха място, съвсем близо до курса на Би Джей 86, който трябваше да пренася свръхмощния енергоносител. Логиката на последвалите събития сочи, че екипажът на транспортния кораб е приел този сигнал, спуснал се е на помощ, променил е курса си и е изчезнал безследно.
Грег се облегна назад в креслото. Всичко, чуто досега, намирисваше на някаква много опасна авантюра. Той изобщо не очакваше такъв развой на събитията.
— На кого ли е потрябвало да поставя този капан? — наруши настъпилото мълчание Майлс. — Ако всичко е така, както разказвате, нещата са много сериозни.
— Точно така — потвърди Карпентър. — И именно затова не поправихме официална версия за нещастния случай — да не подплашим истинските виновници.
— И кои са те? Имате ли някакви предположения? — попита Грег.
— За съжаление… само априорни подозрения и несигурни версии. Нямаме никакви други данни, освен засечения от астрофизиците сигнал SOS. Ето защо сред заподозрените са всички, на които е необходим свръхмощен енергиен източник. А те са предостатъчно и вие сами можете да ги изброите.
— Да — съгласи се Майлс и потърка брадата си, — тук спадат и независимите консорциуми за разработване на полезни изкопаеми на десетки планети, и компаниите за далечни превози на товари, и кой ли още не, та чак и радикалните политически групировки. Ако се придържаме към принципа „кой има полза от това“, няма да стигнем далеч.
— И какво намерение има четвърти отдел на щаба? — направо попита Грег. Той усещаше, че в тази операция ще му бъде отредена важна роля.
— След като бяха разработени безуспешно няколко възможности за залавяне на инсцениралите катастрофата, стигнахме до извода, че единственият начин да засечем злосторниците е вариантът „примамка“.
Сякаш за да чува по-добре, Грег се наклони рязко напред и разля чашата си върху комбинезона. Карпентър светкавично погледна пилота, който отръскваше водата от панталона си, и се усмихна:
— Навярно вече се досетихте за какво ще стане дума… И тъй, обстоятелствата и условията за успех на нашия вариант са следните. Някой иска да получи новия свръхмощен енергоносител. За какво му е — за решаване на някакви технологически проблеми или за създаване на нов тип оръжие, сега не е толкова важно за нас. Този някой се е опитал да се добере до „Крокус“, завземайки кораба, но случайно енергоносителят не се е оказал на борда му. Престъпление е извършено, но целта не е постигната. Последиците само са, че Би Джей 86 официално е обявен за безследно изчезнал и виновен за всичко е нещастният случай. Значи, престъпниците нямат причини за безпокойство. От друга страна, те не са постигнали целта си. Логиката подсказва, че отново ще се опитат да завладеят партидата „Крокус“, още повече че е получено допълнително количество от него. Нашата служба смята, че имаме най-голяма възможност да разкрием престъплението, ако изпратим кораб-примамка. След като се озове в ситуацията, довела Би Джей 86 до гибел, екипажът му трябва да влезе в контакт със злосторниците и според обстановката или да ги неутрализира, или поне да ги идентифицира… Разбирате ли?
— Напълно — отвърна Грег, а Майлс го подкрепи с енергично кимване.
Карпентър доволно помръдна брадичката си и продължи:
— И тъй, технолозите от обект РХ—12 най-сетне окончателно стабилизираха енергоносителя, за да издържи далечния полет, и „Крокус“ трябва да бъде натоварен на един от следващите транспортни кораби. Заинтересованите сигурно го знаят и едва ли нещо ще ги изплаши. Между другото пристигането ми тук не предизвиква подозрения — във всички документи съм записан като обикновен специалист по безопасността на стартовите комплекси на междинните транспортни площадки и извършвам редовната проверка. За истинската ми цел знаят само началникът на станцията и вие двамата. Имаме следния план, в който Грег Милър ще трябва да играе главната роля, а Джон Майлс — ролята на координатор на всички действия. Няколко дни по-късно тук пристига обикновен рейсов кораб. След почивка от четири дни ще замине обратно с „Крокус“ на борда си. Корабът вече е оборудван с всичко необходимо за изпълняване на специална дейност на станцията около Сатурн. Ще го докара наш екипаж и според регламента ще остане тук да си почива. А вие, Милър — ако, разбира се, се съгласите, — ще тръгнете с него обратно. По пътя ще приемете сигнала за бедствие и ще промените курса си, ще се постараете да заловите кораба-примамка, използвайки специалното си оборудване, и да го докарате на нашата база. Ето това е нашия прост и ясен план. — Карпентър замълча за миг и следейки израза на слушателите си, запита: — Е, какво, съгласни ли сте да участвате?
Грег гледаше хладното и същевременно енергично лице на Карпентър, резките му отсечени движения и усилено мислеше: какво да отговори? От една страна, всичко изглеждаше ясно — загадката на изчезналия екипаж, професионалният му дълг и уставът за далечни космически съобщения го задължаваха да се съгласи, без да се колебае. Но, от друга страна, да се впусне презглава в такова рисковано пътешествие… Защото абсолютно неизвестно е какво го очаква в Космоса при този кораб-примамка. Много трудно е човек да си представи по какъв начин пиратите ще се опитат да заловят неговия кораб. Капитан Милър имаше голям опит в далечния Космос и веднага прецени, че рискът е твърде реален, а шансовете за благополучен изход — достатъчно мъгляви.
Грег силно потърка гърба на носа си и погледна представителя на центъра право в очите:
— Не мога да отговоря незабавно на подобно предложение. Трябва да преценя много добре всичко. Освен това налага се да се посъветвам и с втория пилот — той също ще се напъха в тази работа и да решавам вместо него…
— Че работата е извънредно сериозна, нещо повече, много опасна и всичко трябва предварително да се обмисли, няма спор. Но е излишно да уведомявате втория пилот. Както вие решите, така и ще бъде. Ако сте съгласен, ще го информирате чак в открития Космос. Като командир вие вземате решението, а членовете на екипажа само изпълняват заповедите ви. Няма нужда да запознавате повече хора с факта, че се подготвя операция. Всеки допълнителен човек значително намалява шансовете за спазване на най-строга секретност. Така че вие самичък трябва да решите — гласът на Карпентър стана малко по-мек, той седна близо до Грег на крайчеца на масата, сложи ръка върху рамото му и добави: — Помислете си до утре и в осем сутринта ще ми съобщите решението си. Става ли?
Грег се съгласи и се надигна.
— Мога ли да тръгвам?
— Да, разбира се. Но имайте предвид, че трябва бързо да вземете решение, нямаме много време.
— Сутринта ще съм направил избора си. Къде да ви намеря?
— Кажете го на Майлс, а той ще ми предаде.
Грег кратко се сбогува и излезе от кабинета, а двамата началници продължиха да обсъждат многобройните детайли на бъдещата операция.
Ехото отрази във високия таван на залата удара на ракетата и топката се стрелна като мълния във въздуха. Грег не успя да реагира и съперникът му спечели две точки. „Дявол да го вземе“ — изруга наум той. Губеше вече трети сет поред. В главата му през цялото време се въртеше сутрешният разговор и Грег не успяваше да се съсредоточи върху играта. Той с досада замахна с ракетата, отиде до мрежата и протегна ръка на партньора си:
— Извинявай, Иржи, нещо не ми върви, най-добре е да отида да си почина. За днес ми стига.
Иржи с разбиране потупа Грег по рамото и започна да тупка с топката по стената. Обикновено Грег играеше тенис с втория си пилот Станислав. Но за повече от четири години съвместна работа твърде добре се бяха опознали и той веднага би усетил рязката смяна в настроението на приятеля си. А на Грег не му се искаше Стас да подуши, че нещо не е наред. Затова покани да му партнира едно почти непознато момче от екипажа, който бе оставен тук на почивка.
Грег мина през съблекалнята и влезе в банята. Дълго стоя под силните водни струи, като редуваше ту топла, ту почти ледена вода. След малко по тялото му се разля приятна бодрост. Още няколко минути и той вече седеше в празното кафене на спортния комплекс, чакаше автомата да му подаде чай с биотонизатори. Релето щракна и на подноса се появиха чашка, от която се разнасяше приятен аромат на изсушени билки, и чинийка с две сладки. Миризмата му навя спомени за Земята, която Грег беше напуснал още през студентските си години. Неочаквано пред очите му изплува картината на планинските пасища в Швейцарските Алпи, където беше ходил само веднъж по време на една ученическа ваканция. Упойващ аромат на жива зеленина, на наквасена от летния дъжд земя и опияняващ дъх на естествен озон… Колко далеч е от всичко това сега! Дори от жена му и дъщеричката му, които го чакат в голямата орбитална колония около Юпитер, го отделят милиони километри космически вакуум. Повече от три години не ги е виждал. Случиха му се три поредни далечни курса и не можа да си вземе полагащия му се след дълго пътуване отпуск. Потънал в спомени за семейството и за родната планета, Грег автоматично взе от масичката едно ярко списание и го разтвори напосоки. На голямата — върху две страници — снимка на орбитална площадка акостираше транспортен кораб от масовата промишлена серия КЛ—8, същият като онзи, на който летеше самият Грег, същият като безследно изчезналия в междупланетната пустота Би Джей 86…
Отново го заля вълна от противоречиви чувства. Твърде невероятно изглеждаше казаното от човека от четвърти отдел на централния щаб. Не можеше да повярва в него, не се побираше в прецизния ред на всичко наоколо. Ето защо след разговора Грег отиде в спортната зала, да отвлече мислите си и да успокои поне донякъде възбудения си мозък. Искаше чак след като възстанови душевното си равновесие, да се заеме хладнокръвно и съсредоточено с решаването на задачата. И ето че този момент настъпи.
Грег отпи от чашата и погледът му отново попадна върху космическия кораб на снимката. Първата искрена мисъл, пулсираща в мозъка му, бе: ако версията на Карпентър е правилна, всичко това са извършили невероятно долни мръсници. Историята на междупланетните съобщения не познаваше такъв подъл похват — да използват фалшив сигнал за бедствие. Само хора, непризнаващи никакви човешки принципи, можеха да фалшифицират общоприетия сигнал за помощ, който изравняваше и помиряваше екипажите от всички националности, вероизповедания, политически убеждения и всички открито съперничещи си социално-индустриални групировки. Грег беше непоколебимо убеден, че те трябва да си получат заслуженото колкото се може по-скоро, и той с удоволствие би участвал в разплатата. Това по принцип… А конкретно — да воюваш с хора, които са готови на всичко и отдавна, грижливо са се подготвили за нападение, е извънредно рисковано. Той дори не знае какви ще бъдат въоръжението и екипировката му. Ясно е, че някой някъде е подготвил кораб, но да се съгласи слепешката… Грег си спомни Нина и мъничката Кристиана и неволно потръпна. Какво ще стане с тях, ако загине? Разбира се, за пилотите, които не се завръщаха от рейс, застрахователните компании изплащаха много големи суми, но все пак… Той отново отпи от фината порцеланова чаша и се зае със сладките, за да се отвлече от не твърде веселите си мисли. Схруска приятно миришещата на канела коричка и заразглежда морските пейзажи по стените на кафенето. Както и преди, то беше празно… Самичък да вземе решение, да рискува освен своя собствен и живота на втория си пилот… Идиотско положение. През четирите години съвместни полети в един екипаж Грег беше свикнал заедно със Стас винаги да се измъкват сполучливо и от най-трудните ситуации. Затова сега почти физически страдаше, че не бива да разкаже нищо на втория си пилот и да чуе гласа му.
Грег въздъхна и подпря глава на ръцете си. Още по време на разговора в кабинета той почувства дълбоко в душата си, че ще приеме предложението на Карпентър. Но спомените за семейството и мирната обстановка наоколо му пречеха да вземе окончателно решение. По-скоро да се качи на кораба и отново да усети лекото потреперване на корпуса от работата на двигателя. Там, в Космоса, всичко ще си дойде на мястото…
На следната утрин Грег отиде в кабинета на Майлс. Той го погледна с очакване и мълчаливо му посочи креслото. Грег седна и като тупна с длани по облегалките, каза:
— Шефе, съгласен съм да летя с този кораб.
Майлс сдържано се усмихна:
— Честно казано, от теб очаквах точно този отговор.
— Много добро мнение имате за мен. Костваше ми големи усилия, за да се реша…
— Нищо, нищо — прекъсна го Майлс. — Все едно, бях уверен.
— Кога можем да обсъдим подробностите с представителя на центъра?
— Няма нужда, аз знам всичко за операцията. Корабът с цялата необходима екипировка пристига след три дни. Два дни ще отидат за предстартова подготовка, после ще го натоварим — и на път. Ще уведомиш втория пилот, след като стартирате. Всички подробности на тактиката и особеностите на поведението ви ще получите от бордовия компютър по пътя. Ще имате достатъчно време да проучите всичко. А сега върви почивай. Предстои ти сложна операция.
Грег стана и мълком излезе.
Вечерта Грег седеше в бара заедно с пилотите от отряда си и пиеше бира. На екипажите в почивка между два полета им бе разрешено да пият слаби алкохолни напитки. След като бе направил избора си, Грег вече имаше известно душевно равновесие, но не успяваше да се почувства весел и спокоен в навечерието на тежко сражение с нещо незнайно и могъщо. Ето защо пилотът Милър бе решил тази вечер да пие повече от обикновено. Опитваше се да се хили колкото се може по-високо на поредния виц из колекцията случки в открития Космос на знаменития шегаджия Педро Чамес. Наоколо всички вдигаха весела врява и размахваха ръце. Грег седеше с жизнерадостна и безгрижна маска на лицето си, но мислите му през цялото време се връщаха на едно и също. Навярно началниците правилно отсъдиха да не казва нищо на Стас, преди корабът да стартира. Нека поне през тези дни си почине както трябва.
През деня, когато правеха задължителните упражнения на тренажорите, Стас въртеше педалите до него и го попита:
— Е, капитане, кога тръгваме? Има ли вече заповед?
— Да — отвърна Грег, мъчейки се да не наруши ритъма на усилено работещите бели дробове. — Сутринта я получих… Ще тръгнем в рейс след пет дни с Би Джей 90… За Марс с товар полуфабрикати от местните рудници.
— Ясно. Все едно и също. Досадни транспортни рейсове и никаква романтика… Да си умреш от скука — приключи разговора Стас и отново натисна педалите. Грег изгледа покритата му с лунички и капки пот физиономия и тъжно се усмихна: „Ако знаеше каква романтика ни чака!“
И ето сега Стас седеше срещу Грег и от сърце се смееше на измишльотините на Педро, светлорусият му перчем се тресеше в такт с изблиците смях. В бара вече бе доста задушно, въпреки че климатичната инсталация работеше непрекъснато. Автоматът едва успяваше да изстрелва серии кутии с бира. Грег гледаше познатите пилоти и техници от персонала и внезапно гърлото му се сви от яд. Спомни си Сингх и Апулос — изчезналия екипаж на Би Джей 86. Всеки от тези безгрижно смеещи се, пълни с живот пилоти може да стане жертва на неизвестните негодници. Защото всеки от тях, верен на устава, ще се хвърли на помощ при първия звук на сигнала за бедствие. Какво ли се е случило с Апулос и Сингх? Къде ли са сега? Ако е станало така, както предполага Карпентър, телата им летят в скования от космически студ кораб в последния си безкраен път. И ако той, Грег Милър, един от най-опитните пилоти първи клас, не успее да спре безжалостните и хладнокръвни убийци, само Господ знае колко още млади и силни мъже могат завинаги да плуват в безтегловност с широко разтворени ръце над мъртвите пултове в безжизнените, пробити от лъчевите оръдия командни кабини. Грег гневно присви очи и тънката тенекия на бирената кутия се смачка в побелелите му от напрежение пръсти. Сега окончателно разбра, че непременно ще тръгне с Би Джей 90. Макар и да попадне в устата на самия дявол, но непременно ще погледне в очите тези гадове.
Вратата меко се плъзна встрани и Грег стъпи върху матовото, пружиниращо полимерно покритие на пода. Колко пъти е минавал по него? Вече не можеше да ги преброи. Стартовият коридор, по който вървяха командирите на екипажите до пусковата площадка, след като получеха окончателната команда в голямата операторска зала. Грег крачеше и пред очите му все още стоеше лицето на Джон Майлс, който произнасяше официалната заповед полетът да започне. Устна заповед… Естествено, това беше стара традиция. Дан на времето, когато първите бавни кораби с химически двигатели започваха да овладяват непознатия за човечеството Космос. Но навсякъде стриктно спазваха тази традиция. Ритуал, който трябваше да донесе късмет на малкия кораб в огромното враждебно пространство. „Желая ви успешен полет — Майлс стисна ръката на Грег и леко го чукна с юмрук по рамото. — И щастливо завръщане.“ Грег кимна в отговор, обърна се към вратата и забеляза малко встрани от дежурния екип, съсредоточено следящ работата на пусковия комплекс, Карпентър. Той леко му помаха с длан, сякаш му даваше таен знак — всичко ще е наред.
И ето Грег върви към асансьора, който ще го спусне на повърхността на гигантския, непрекъснато въртящ се тор на станцията. След няколко минути той вече беше в огромния хангар на стартовия модул, който на това място заемаше половината от напречното сечение на кръглия корпус на техния космически дом. До готовия за старт кораб стоеше Стас и тихо разговаряше с техниците. Грег приближи, всички престанаха да говорят и погледнаха капитана. Той оправи комбинезона си, хвърли поглед към ръчния си дисплей и късо каза:
— Край. Получих заповедта. Стартираме след петнадесет минути с Би Джей 90. — И махна към техниците: — Останете си със здраве!
Грег тръгна към висящото над пода на хангара, стегнато в силовите полета сребристо тяло на кораба. Той почака Стас в корабния асансьор, като оглеждаше дългата редица от прозорци на техническите служби в стартовия комплекс, гледащи към хангара. Почти навсякъде зад тях се мяркаха силуети на хора, които изпращаха в полет поредния екипаж. В средата на голямата преградна стена проблясваха огромните стъкла на операторската зала и на Грег дори му се стори, че различава силуета на Майлс, а малко по-встрани — и на Карпентър. В кабинката нахълта Стас и асансьорът, засмукан от тялото на кораба, полетя направо към командния сектор.
Когато екипажът още се наместваше в креслата, наслаждавайки се на последните секунди нормална тежест, корабът вече влезе в шахтата на катапулта. Пилотите видяха през големия илюминатор мътно проблясващите шевове на кръгообразните сегменти на тунела, по който Би Джей 90 се движеше към повърхността на станцията. Усещаше се как притеглянето отслабва, а скоростта се увеличава. Гласът на бордовия компютър започна обратното броене от десет и цифрите се появяваха на главния екран на пулта за управление. Осем, седем, шест, пет — редуваха се ярките цифри. Грег облиза внезапно пресъхналите си устни и погледна седящия до него Стас. Той улови погледа на командира и се усмихна. Четири, три, две, едно. „Старт“ — констатира компютърът. Шлюзът на катапулта се разтвори и корабът, изхвърлен от центробежната сила, стремително се отдели от огромния, въртящ се воденичен камък на станцията. През стъкления купол ги обля познатата студена светлина на милиардите светила в открития Космос. Грег за миг стисна очи и спря да диша. Сега вече… напред, само напред!
На големия екран се появи лицето на ръководителя на службата по безопасност на полетите Майлс. „Честито излизане в Космоса! Успешният старт е почти половината от работата… — той се запъна, явно не знаейки какво да добави. — Помни, Грег, всички ти желаем успешен полет и щастливо завръщане.“ Грег отговори нещо стандартно и изображението на Майлс изчезна.
— Нещо дядката днес е много сантиментален — отбеляза Стас. — Интересно.
— Май е така. Пък може и да си има причини — неопределено отговори Грег, като гледаше на екрана как вървят маневрите на кораба.
Корабът се залюля и започна да завива. Малките маневрени дюзи го отблъскваха по-далеч от станцията, за да може там в безопасност да бъде пуснат основният двигател. Сега над кораба бе надвиснала зеленикаво-синята грамада на Нептун, закривайки цялата Вселена.
След няколко часа фотонният двигател влезе в режим. Огромното въртящо се колело на станцията „Джемини“ се превърна в блестяща чаена чинийка и на трептящия фон на повърхността на Нептун вече можеха да се видят няколко съседни технологически площадки от орбиталната колония. Грег по навик следеше работата на компютъра, който ги водеше далеч в междузвездното пространство. Можеше и да не го прави, но уставът за междупланетни съобщения настойчиво препоръчваше на пилотите да контролират при стартиране и кацане работата на бордовите уреди. И навярно именно затова смятаха Грег за един от най-добрите пилоти в участъка Център на системата — Нептун, защото вроденият му талант на космонавт и великолепното познаване на техниката се съчетаваха с безусловно изпълнение на всички нормативни документи. Той попита компютъра за работата на енергийната инсталация на главния двигател и на екрана запълзяха подробни данни за всичките й системи и параметри. Стас седеше до него и също внимателно следеше действията на машината.
Би Джей 90 пое по основния курс и двигателят достигна работните си параметри. Над отражателя разцъфна ослепителната корона на нажежената до температурата на звездите плазма и корабът продължи да набира ускорение. Главният двигател ще работи още няколко дни, докато междупланетният кораб достигне оптималната си скорост от триста хиляди километра в час. После ще замлъкне и Би Джей 90 ще се движи напред с постоянна скорост. Пътят му минаваше през дълбока космическа пустота, затова пилотите със спокойна съвест можеха да поверят грижата за кораба на електронния мозък.
Стас се прозя, протегна се, флегматично погледна командира и стана от креслото:
— Е, капитане, гарантиран ни е година и половина пълен покой. Този път какво ще правим? Ще пишем на четири ръце роман за скучаещи дами, ще играем шахмат до затъпяване или ще изследваме мутацията на дрозофилите под въздействието на фоновата космическа радиация? Или пък веднага да потънем в анабиоза и да се наспим за две години напред, а?
— Не бързай с прогнозите — посъветва го Грег и се подсмихна. — Най-загубената работа в този свят е предсказването на бъдещето.
— Нима имаме основание да се боим от метеоритен дъжд по нашия курс или че пак ще ни се развали охладителната система?
— Не — след кратка пауза отвърна командирът. — Този път ще е нещо по-интересно. Ще има какво да си спомняме после и да разказваме на внуците си.
Макар че и онзи път, когато им се повреди охладителната система на енергийната инсталация, Грег и Стас бяха на косъм от смъртта. Минавайки близо до последния спътник на Уран, корабът им неочаквано се натъкна на ударна вълна, която се бе образувала вследствие сблъсъка на необичаен спираловиден шлейф от магнитното поле на тази планета-чудовище със завихряне на слънчевия вятър. Хиперзвуковата вълна така разтърси кораба, че временно отказаха няколко блока на компютъра, антените за далечна връзка бяха изкривени и слънчевата батерия се откъсна. Но най-лошото бе, че клапанът на основната тръба на охладителната система се задвижи непроизволно и заклини. Работещият на голяма мощност реактор бързо започна да прегрява. Компютърният блок за оперативно управление на тази система все още бе парализиран и се очертаваше възможност корабът да се нажежи до такава температура, че старият собственик на адската пещ Велзевул с всичките си рогати огняри щяха да побелеят от завист. После Грег се сети да използва спомагателната верига и успя ръчно да пусне в действие охладителната система на четвърт мощност. А скоро Стас помогна на компютъра да се окопити и със съвместни усилия деблокираха централната тръба. Но сега…
— Не, приятелю — замислено повтори Грег, вперил празен поглед в илюминатора, през който проблясваха студените искри на далечни звезди. Той се надигна от командирското кресло и увисна под тавана. После бавно се извърна към гледащия го с недоумение втори пилот. — Този път може би ще успеем и да постреляме мъничко. Условията на играта са следните… Само не ме прекъсвай, ще ти се прииска да ми зададеш куп въпроси, но после. — Грег се захвана по-удобно с лакът за скобата на страничната стена. — И тъй, спомняш си, че преди почти две години Би Джей 86 изчезна безследно на един участък от същия маршрут, по който сега се движим и ние…
След малко повече от час Грег си пое дъх и завърши:
— Ето такива ми ти работи, пилот втори клас Станислав Парадей. Преди да поискаме от компютъра подробностите, ще ми се да те попитам нещо като приятел. Много добре разбирам, че въпреки оправданията за спазване на най-строга секретност включването ти в акцията без твоето предварително съгласие изглежда, меко казано, некоректно. Затова се чувствам виновен пред теб.
— Я стига, Грег… — Стас сериозно се усмихна. — Дори да ми предоставеха правото на избор там, на станцията, щях да тръгна с този кораб, без да се замислям.
— Много добре — меко каза Грег. — Значи, не съм сгрешил, когато се съгласих от името и на двама ни.
— Разбира се… Смятай, че всичко е наред — подкрепи Стас командира на екипажа и се обърна към големия екран. — Какви ли неща са натъпкали в този супермозък?
Би Джей 90 се управляваше от една от най-съвършените модификации на съществуващите електронни машини. Освен това интелектуалните възможности на този екземпляр от основния модел Пи Еф 104 бяха значително подсилени от програмистите на четвърти отдел на централния щаб. Компютърът щеше да се справи прекрасно с автоматичното пилотиране на кораба от излитането до самия край на полета и присъствието на екипаж в командния сектор бе продиктувано от необходимостта да се вземат оперативни решения в неординарни и извънредни ситуации. Но екипажите в далечни рейсове изпълняваха главно ремонтна техническа работа. Доста често през многомесечните полети дори в десетократно дублираните системи се случваха повреди и тогава нищо — и най-фината техника, не можеше да замени човешките ръце.
За по-лесно общуване с компютъра в режим на словесен контакт обикновено екипажите го кръщаваха с някакво име. Например машините от серията Пи Еф най-често ги наричаха Пиф. Сега Грег влезе в контакт със специалния блок на техния Пиф, в който бяха вложени секретните данни за полета, и приятелите потънаха в сложната, намирисваща на скорошно сблъскване с реална опасност информация.
След няколко часа Грег изморено разтърка очи и замислено зарови пръсти в косата си:
— Солидно са ни въоръжили. Две помещения са претъпкани… Добре, нека систематизираме всичко, каквото имаме — той се взря в екрана с маршрута на кораба и орбитите на големите и малките планети по пътя им. — А после ще видим какъв план са ни разработили тези тайни агенти…
— Виж какво — прекъсна го Стас, — нека отначало сами се опитаме да нахвърлим операцията, а сетне да сверим нашия план с техния. Може пък да се получи нещо хубаво, а?
— Хайде — усмихна се Грег. — Може и да се получи.
Той харесваше буйния плам на Стас. Капитанът беше много по-опитен и с почти десет години по-възрастен от втория пилот, а опитът и възрастта не оставят място за емоции и лекомислие. Но в открития Космос понякога имаше нужда и от мъничко такива качества.
— Командирът е съгласен и ще започне пръв… — Грег се облегна, помисли малко и захвана да разсъждава на глас, притворил очи. — Най-вероятно ще получим сигнала за бедствие около астероидния пояс. Там ще се наложи да приберем антените за далечна връзка и няма да можем да съобщим на базата за промяната на курса. Пък и последната връзка с Би Джей 86 е била тъкмо когато са се готвели да приберат антените. И тъй — Грег задвижи пръсти по пулта за управление и върху линията на маршрута им се появи ярко кръгче, — имаме предполагаемото място, където ще приемем сигнала. Сега да се опитаме да определим откъде ще дойде и къде ще бъде поставен капанът.
— Ако аз бях на мястото им — започна да мисли на глас Стас, — щях да постъпя така: първо, сигналът не бива да бъде приет от никой друг освен нас, значи ще бъде слаб и тясно насочен. Знаем нашето местоположение и сектора за безопасно разпространение на сигнала…
На екрана около точката се появи област, която се намираше на място, лишено от ярките точки на изкуствените космически обекти.
— Отлично — констатира Стас, — значи техният кораб ще бъде някъде от дясната ни страна и трябва да стигнем до него по вътрешния край на метеоритната дъга. Точно това им е нужно — няма да можем да извадим антените за далечна връзка.
— Добре, да предположим, че сме приели сигнала за бедствие. Какво ще правим после?
— Не бързай, капитане, сега ще изчислим.
Сребристият цилиндър на Би Джей 90, бълвайки светлинен стълб от огледалната чаша, закрепена върху решетеста конструкция, стремително се изтръгваше от притеглянето на Нептун. Вече беше отминал орбитата на първия от шестте му малки безименни спътници. Корабът се бе насочил с цялото си тяло към ярката точка на невероятно далечното Слънце. Отвъд дебелите свръхздрави стени на корпуса се спотайваше безразлично хищният междупланетен вакуум, готов всеки миг да погълне всичко живо. Но двамата в командната кабина сега мислеха за съвсем друго. Те прекрасно знаеха, че за разумните същества няма нищо по-опасно на света от техните подобни. Че никакви гигантски сили на хаоса във Вселената не таят такава смъртоносна заплаха, каквато е концентрирана в хладнокръвно присвитите очи на безжалостния враг и в пръста му, готов да натисне спусъка на оръжието.
След почти едно денонощие работа приятелите седяха уморено, с почервенели от напрежение очи пред пулта за управление. На екрана беше начертан планът им за действие — по часове и с най-големи подробности. Започваше с получаването на сигнала и завършваше с транспортирането на прикачения към Би Джей 90 кораб-примамка до базата. Всичко изглеждаше много убедително.
— А сега да видим какво ще ни посъветват момчетата от четвърти отдел — каза Грег и устно поиска от компютъра плана на щаба.
Компютърът с речеви синтезатор потвърди командата и след две-три секунди на екрана се появи текст, изпъстрен с многобройни знаци. Екипажът само за няколко минути се убеди, че двата плана си приличаха по много неща.
— Отлично — каза доволно Стас, — като се върнем, трябва да се кандидатираме да ни преместят в корпуса на аналитиците на централния щаб.
— Точно тъй — криво се усмихна Грег, — като се върнем. Първо трябва да успеем да се върнем. Че нашият план съвпадна с онзи, нарисувания върху екрана, още нищо не значи. Та ние абсолютно нищо не знаем какво са намислили онези пирати…
— Да, шефе, сто процента си прав — сериозно му отвърна вторият пилот. — Ние си мислим едно, а може да излезе съвсем друго… Не обръщай внимание на глупавите ми шеги. Аз ги дрънкам само така, да си повдигна духа.
Грег извика на дисплея схемата на товарните сектори и каза, без да откъсва очи от изображението:
— Духът ни ще се повдигне, когато изпробваме оръжието и всички защитни системи. Щом зная, че мога да разполагам с дузина добри заряди и лично проверено плазмено оръдие, малко неща ще ме извадят от равновесие. Тъй че утре започваме със сектор номер три. Ще имаме достатъчно време на разположение. А за днес стига. Предавам дежурството на компютъра и обявявам отбой на кораба — и той уморено намигна на втория пилот.
Стас престорено пъргаво се изпъна и козирува. От прибързаното движение изгуби равновесие и заплува към тавана, въртейки се. Грег рязко се наклони напред, хвана втория пилот за крачола и насочи полета му към люка за спалните помещения.
Капитанът съобщи на компютъра, че екипажът отива да спи, но още няколко минути остана в командната кабина. Огледа сърцето на управлението на кораба — всичко тук му беше толкова познато и все пак не можеше да откъсне погледа си. Колко ли години бе прекарал в подобни помещения на най-различни кораби? Не ги бе броил, но навярно много. Почти цялото време на полета командирът на екипажа прекарва именно тук. Грег беше заварил корабите от предишното поколение. Остарелите компютри невинаги можеха да изчислят сложния курс и корекциите на маневрите за скачване без човешка помощ и затова се налагаше часове наред напрегнато да следи пулта за управление, за да подсказва от време на време на машината необходимата оперативна програма. Но това беше отдавна минало. Оттогава — от младостта на Грег, се промениха и корабите, станаха по-съвършени и интелектуалните им системи. Пък и видът на командните кабини стана съвсем друг. Грег отново се огледа, сякаш отдавна не е бивал в кабина за управление. Цялата отсрещна стена представляваше огромен екран, който сега беше разделен на няколко сектора с потрепващи върху тях най-различни данни. Пред него беше главният подковообразен пулт — чрез него ставаше връзката с компютъра или ръчното управление на кораба. По цялата повърхност на голямото операторско табло ярко мигаха разноцветни клавиши, в стройни редове бяха групирани превключвачи и датчици. На Грег често му се присънваше как удивително точно решава на пулта някаква навигационна или инженерно-техническа задача. А отгоре, в предната овална част на тавана, през невероятно здравото многослойно стъкло над пулта надвисваше Космосът. Черна пропаст, обсипана с бликовете на милиарди безкрайно далечни звезди. Грег се отблъсна от креслото и заплува към прозрачния таван. Синият диск на Нептун вече не закриваше цялата Вселена, но все още бе огромен и величествен. Колко пъти е гледал тази планета от най-различно разстояние и всеки път го поразяваше дивото й първобитно великолепие. Ето и сега — лявата слънчева страна на гиганта бе очертана със сребриста дъга, а дясната част се губеше в мрака, постепенно преминаваше в безкрая. От разстояние няколко десетки милиона километра отлично се виждаше Голямото тъмно петно — въртящ се срещу часовниковата стрелка атмосферен циклон, голям колкото земното кълбо. Виждаше се и висящият над екватора голям спътник на Нептун — Тритон. Някъде около него се въртеше тайнствената станция РХ—12, където създаваха енергоносителя с небивала мощност — една партида от него мирно спеше в шести товарен сектор на техния кораб. А някакъв неизвестен беше готов да извърши всякакво престъпление, да натрупа планина от трупове, само и само да завладее това вещество. Навярно сребристата точка на транспортния кораб Би Джей 90 вече пълзи по бледосинята плоскост на оперативната карта в командната кабина на притаилия се до астероидния пояс и готов за атака кораб. И няколко чифта очи търпеливо чакат той, Грег Милър, да достигне нужното разстояние… Той злобно се усмихна, сякаш искаше да каже на незнайните врагове: не, момчета, ще почакате малко… Ще видим кой на какво е способен. И заплува към люка за каютата си.
Следващите дни и седмици от полета на Би Джей 90 външно по нищо не се отличаваха от обикновените транспортни рейсове. Както винаги, корабът редовно се свързваше с базата и докладваше обичайната информация за подробностите на полета и за състоянието на екипажа и товара. Както винаги, в строго установеното време пеленговаше сигналите на далечните маяци и правеше корекции на курса си. Изобщо за страничния наблюдател всичко беше както обикновено. Но в недрата на кораба, скрити от външни очи, през цялото време кипеше напрегната работа. Космонавтите бяха ограничили до минимум времето си за сън и почивка, разконсервираха и монтираха на бойни позиции допълнителна техника, системи за дълбока защита и мощно въоръжение. Дни наред Грег и Стас прекарваха в безкрайни диалози с компютъра, разигравайки почти фантастични ситуации и най-невероятни варианти на отклонение от подробно разработения план.
— И тъй — едва изрече Грег, търкайки уморено слепоочията си, — нека опитаме да открием пропуск в следната ситуация… Добре, да допуснем, че успеем да нанесем такъв удар по техния кораб, че космонавтите изгубят съзнание, а компютърът им временно е неспособен да управлява периферийните системи. След това проникваме в неприятелския кораб, окончателно неутрализираме космонавтите и електронните системи, способни самостоятелно да действат… Да допуснем, че всичко това вече благополучно е извършено. А по-нататък какво? — и капитанът въпросително погледна приятеля си.
— Как какво? Всичко е пределно ясно — отвърна Стас. — Трябва да се скачим с този кораб и — обратно. Ще представим трофея в базата като веществено доказателство за опита да ни нападнат, а по-нататък нека с това се занимават компетентните служби.
— Колко хубаво го подреждаш! — присмя се Грег. — Раз-два и готово — и към базата сме се насочили, и компетентните служби са на мястото си. А как ще се скачим с кораба им? И изобщо ще успеем ли да направим това? Ами ако е някой стар кораб или обратното — свръхсъвременен, с нестандартни възли за скачване? А може би няма да е един, а няколко кораба… Или ще ни посрещнат извънземни на летяща чиния… Тогава какво? — Грег погледна Стас с изпепеляваща ирония.
Но той абсолютно не се смути, спокойно издържа погледа на командира и започна да разсъждава:
— Летящата чиния ще я изпусна като твърде невероятна възможност — за миг се замисли и продължи: — А за нестандартния кораб… Не мисля, че ще бъде така. Корабът-примамка не бива да предизвика ни най-малко подозрение у нас. Същото се отнася и за няколкото кораба. Малко вероятно е ние да повярваме, че няколко кораба наведнъж се нуждаят от помощ. Те прекрасно знаят, че ако при визуалния контакт у нас възникне и най-незначително подозрение, ние ще успеем да насочим големите антени и да предадем съобщение. Ето защо практически съм уверен, че ще ни очаква един-единствен най-обикновен кораб със стандартни възли за скачване.
— Напълно убедително — съгласи се Грег.
— После ще се скачим и ще се получи обикновеният тандем „нос в нос“. Само че хубавичко трябва да изолираме компютъра им и да вземем под дублиран контрол управляващия блок на основните двигатели. Защото може да е автономно мислещ и да реши да пусне двигателите.
— Да — подкрепи го Грег, — не дай, Боже, да се случи така и ще се превърнем в „тегли-бутайче“ — кой двигател ще излезе по-мощен. При всички случаи не бива да допуснем това.
Хронометърът на кораба безстрастно отмерваше секундите, денонощията и месеците на полета. Все по-далеч оставаше станцията „Джемини“, радиосигналите от центъра вече пристигаха след забележима пауза. Дори Нептун с гигантските си размери се виждаше като футболна топка. Настъпи моментът, когато всички приготовления за срещата с неизвестния противник бяха приключени, а предстояха безкрайно дълги три и половина трилиона километра път. Разстояние, равно на вечността, което човешкият мозък просто не можеше да възприеме и да го съпостави с каквото и да било в обикновения живот. И само пилотите на далечни, пресмятани в месеци и години космически рейсове хвърляха предизвикателство на тази бездна. След почти три месеца полет Би Джей 90 едва се бе отделил от орбитата на Нептун и все още се намираше в самия край на планетната система, откъдето нейната звезда-джудже изглеждаше малко по-ярка от другите си сестри по небето. На екипажа на капитан Милър предстоеше повече от една година път до астероидния пояс. Би Джей 90 се готвеше да извърши дълъг скок към центъра на Слънчевата система и да пресече орбитите на три големи планети, а космонавтите се подготвяха да потънат в анабиоза.
Малката ярка звездичка на космическия кораб се носеше в чудовищния студ на междупланетното пространство. Месеците се нижеха бавно. Остана назад траекторията на Уран, който в този момент беше на обратната страна на орбитата си. След четири месеца Би Джей 90 пресече пътя на Сатурн, мина съвсем близо до синьо-червения му диск, опасан с искрящ пояс от разноцветни кръгове и с орбитите на дузина спътници. Още няколко мига по часовника на галактическата история и корабът премина през пътя на блестящата някъде далеч златисто-розова точка на Юпитер. Само с мощен телескоп можеха да се видят плуващите над повърхността му успоредни ивици на облачните пояси. Но екипажът на космическия кораб спеше в анабиозните камери и без да обръща внимание на всички грандиозни, потресаващи с вечното си величие космически красоти, бързаше към едно-единствено събитие — срещата с врага, който се бе притаил някъде напред и също търпеливо чакаше.
Дойде мигът, когато компютърът събуди хората от дълбокия им изкуствен сън и те отново заеха местата си в центъра за управление на кораба. Би Джей 90 скоро трябваше да премине покрай границата на астероидния пояс. Според устава за междупланетни съобщения, за да се избягнат повреди, тук трябваше да се приберат от повърхността на корпуса всички уязвими елементи и уреди.
Грег за последен път се свърза със станцията. На екрана се появи изображението на Джон Майлс, по лицето му пробягваха като бели искри смущенията от фоновото излъчване на Космоса.
— „Джемини“, тук Би Джей 90. Докладвам: полетът е нормален, екипажът и товарът са в ред. Приближаваме астероидния пояс. Като свършим разговора, ще приберем отвън антените за далечна връзка и слънчевите батерии. Следващото съобщение ще получите, след като излезем от зоната на астероидна опасност.
Грег млъкна, за да изчака сигналът да достигне станцията и оттам да дойде отговор. След два часа отново се появи изображението на Майлс и прозвуча гласът му:
— Би Джей 90, тук „Джемини“. Съобщението е прието, полетът минава нормално… Нямаме никакви допълнения. Следващият сеанс за връзка — според регламента. — Майлс помълча малко и добави: — Грег, внимавай, сам знаеш — астероидният пояс е коварно нещо. Отваряй си очите на четири. — И той вдигна ръка за поздрав — старо като света приветствие на пилотите на космически кораби.
— Благодаря, шефе. Приключвам сеанса, защото ни предстои голяма играчка със слънчевите батерии. Поздрави момчетата. Предай им, че ако по пътя успеем да хванем някой малък астероид от чисто злато, ще направим пепелник за каюткомпанията на „Джемини“. — Грег се помъчи да се усмихне колкото може по-непринудено. — А сега край.
Скоро крилата на слънчевите батерии и огромните решетести конструкции на антените за далечна връзка бяха прибрани в специални контейнери, а корабът се носеше все по-далеч в черната празнота на космическото пространство, пресичана от време на време от предвестници за наближаващата граница на астероидния пояс. Това бяха ту невероятно малки частици твърда материя, за чието съществуване само можеха да се догаждат по искрите, проблясващи в илюминаторите, ту гигантски въртящи се късове с неправилна форма и само вечно будният компютър ги спасяваше от сблъскване с тях. Би Джей 90 летеше все по-нататък към срещата с неизвестното и вече нямаше възможност да съобщи за съдбата си на станциите за следене и на радиомаяците.
Сега Грег против волята си прекарваше повече време в залата на командния сектор. Той чакаше. Отначало се опитваше да си внуши, че се навърта тук по някаква работа, и си намираше правдоподобни обяснения. Но скоро си призна, че очаква с мрачно нетърпение момента на срещата. Все по-често прекарваше часове наред в креслото пред пулта, вперил поглед в примигващата невинна информация на големия екран или увиснал под стъкления купол, сякаш се мъчеше да открие в дебрите на звездния свят единствената проблясваща точка, от която идва заплахата.
Корабът оставяше след себе си милиони километри и напрежението на малкия му екипаж нарастваше. Стас също се опитваше да скрие, че е разтревожен, но все по-често идваше в командната кабина и стоеше мълчаливо, стараейки се да не безпокои капитана. Усещането за реална, но засега нематериализирана в някаква конкретна форма заплаха твърдо се беше настанило във въздуха. И двамата пилоти искаха този миг да настъпи по-бързо, по-скоро да видят врага, защото очакването на неизбежния сблъсък винаги е тягостно, особено ако ще бъде среща с жесток и смъртно опасен противник. Най-сетне, когато и двамата членове на екипажа бяха на пилотските си места, това стана.
Екранът избухна в тъмночервено — сигнал за тревога втора степен, и върху него изпъкнаха ярките наситено зелени букви SOS. А отдолу забягаха цифрите на координатите от пеленга. На фона на сирената изкуственият глас на компютъра веднага дублира уловената радиограма: „Приет е сигнал за бедствие, приет е сигнал за бедствие. Си Ай 12 моли за помощ, Си Ай 12 моли за помощ“.
Грег включи дешифрирания сигнал на прослушване. Както и очакваха, той бе извънредно слаб, понякога съвсем заглъхваше. Можеха да се различат само номерът на кораба и координатите му. Причините за аварията и останалата информация се губеха в космическите шумове. Изкривеният сигнал и необичайно слабата му мощност, въпреки че обектът беше относително близо — всичко това напълно отговаряше на работната хипотеза на Карпентър. Версията, че Би Джей 86 е бил унищожен, за да заграбят товара му, започна да се потвърждава.
— И тъй — отсече Грег, тежко изговаряйки думите, — настава най-интересното. Оказахме се добра стръв. Сега остава да им преседнем на тези акули.
Компютърът изчисли параметрите на маневрата и новия курс към обекта. На екрана се появи карта с траекторията на полета.
— Така-а — проточи Стас, съсредоточено разглеждайки маршрута, — ще се наложи да навлезем в горния слой на астероидната мантия.
— Нищо — отвърна Грег. — Граничната област на мантията е по-добре, отколкото средните й слоеве. И още по-добре от центъра на пояса. За по-безопасно ще намалим скоростта и ще минем бавно през нея. — Той се усмихна и добави: — Приятелчетата искат да се презастраховат и на всяка цена да ни принудят да приберем големите антени. Какво пък, ще направим всичко, каквото желаят.
Няколко минути по-късно малката навигационна антена предаде съобщение до кораба-примамка, че Би Джей 90 е променил курса си и бърза на помощ. Корекционните двигатели измениха ъгъла на реактивните струи и корабът в плавна дъга зави на 90 градуса от предишния си маршрут. Главният двигател изстреля къс импулс и Би Джей 90 се отдели от обичайния междупланетен път, навлезе в рядко посещаваната и опасна периферия на метеоритния пояс.
Грег седеше в креслото и нещо съсредоточено мислеше. Вторият пилот наблюдаваше метеоритната обстановка върху големия екран и как компютърът непрекъснато маневрира с рулевите дюзи, прокарвайки сложен, зигзагообразен път между огромните въртящи се късове с неправилна форма. Тежеше му това мълчаливо очакване и той реши да разсее капитана:
— Слушай, Грег, как мислиш, кои са те и за кого работят? Толкова пъти съм си блъскал главата и все не мога да предположа поне едно нормално нещо.
Капитанът откъсна очи от пулта:
— Хайде да не си мътим главите с такива… Когато успешно приключим, тогава всичко ще се изясни. А ако не те сдържа на едно място, върви тестувай още веднъж имитационните системи на лодката и въоръжението. И ти ще се откъснеш от мислите си, и за техниката ще е добре.
Стас леко се раздразни и от командира, и от самия себе си, но скри настроението си, само дълбоко въздъхна и изплува навън. Асансьорът го спусна в утробата на товарните трюмове. Шест от осемте бяха пълни с най-обикновен товар, а според бордовите документи в двата останали имаше транзитен товар, взет на далечната междинна площадка „Делта“. Те бяха пломбирани и по време на товаренето никой дори не се беше приближавал до тях. Именно в тези сектори се намираше всичко необходимо за операцията. Най-напред Стас слезе в хангара за лодки. Там се намираше стандартна, приличаща на летяща чиния космическа лодка. Екипажът си изгуби доста време, за да я натъпче с всичко необходимо, тъй че вече много трудно би могъл да влезе само той, да не говорим за осемте пътници, както се полагаше по документация. Стас обиколи няколко пъти лодката, внимателно я огледа, отблъсна се с ръце от стените на трюма и излетя към възела за скачване. В лодката беше практически невъзможно да се обърне човек и Стас дълго се мъчи, изпробвайки в работен режим отначало автономните системи поотделно, а после пусна бордовия компютър заедно с периферията. Тестовете минаха нормално и той се измъкна навън. „Дяволска черупка“ — изруга наум, като си удари коляното в лоста на люка. Сетне се качи в първи и втори товарен сектор, където беше събрана цялата ударна мощ на командата им. Бликовете на осветителните тела матово се отразяваха в черните тела на два мощни робота от автономно-спасителната серия. Върху продълговатите им правоъгълни корпуси с два манипулатора отпред бяха монтирани лъчеви оръдия, а реактивните им двигатели бяха форсирани до краен предел. След като се полюбува до насита на тези внушителни страшилища и им заповяда да изпълнят няколко команди, за да му мине меракът, Стас отплува във втори сектор през отворения авариен люк.
В средата стоеше тежко плазмено артилерийско оръдие, което можеше да поразява обекти с висока степен на защита на значителни разстояния, но се препоръчваше да бъде използвано само в краен случай, при непосредствена заплаха за живота на екипажа. От удара на този мастодонт обикновеният транспортен кораб за миг се превръщаше в изкорубено разтопено парче метал. Ето защо в предстоящата операция основна роля се отреждаше на модернизираната лодка. Но не пречеше да провери и оръдието, макар че го правеше едва ли не за стотен път. Повече от един час се занимава вторият пилот ту със самото оръдие, ту с механизма за изкарването му на повърхността на кораба. „Кой знае — мислеше си Стас, като машинално даваше заповеди на микропроцесорите и преценяваше реакцията им, — може да се случи като в допотопните уестърни — който пръв извади колта от кобура, той ще победи.“ Сетне заповяда на системата да разиграе бойна готовност.
Натисна копчето и на контролния прибор се замяркаха цифрите на междинните позиции. Стас си представяше как се движат механизмите, подчинявайки се на командите, как се измъква на повърхността платформата с оръдието, как продълговатият, стегнат в ребрата на охладителната система корпус само с няколко движения се закрепва на гърба на междупланетния кораб. Външно всичко би трябвало да изглежда твърде ефектно.
Най-после Стас приключи с проверките и контролните команди. Погледна часовника и подсвирна — незабелязано бяха минали почти шест часа в работа. „Наистина — усмихна се той — слушай съветите на по-възрастните и времето ти ще минава по-бързо.“
След две седмици непрекъснато маневриране сред струпването от астероиди Би Джей 90 премина най-опасния участък от пътя си.
Когато Грег обяви, че са минали най-тежкото, Стас само поклати глава и забеляза:
— Щом толкова трудно преминахме през горния слой на мантията, какво щеше да стане с нас в средната й част?
Грег изхъмка.
— Доколкото зная, само три кораба са успели да отидат там. Първият път е било много отдавна, когато поясът е бил обект за проучване като нещо ново. Някакъв откачен изследовател заради научните си амбиции се напъхал там на лек проучвателен кораб. Върнал се с ценни сведения, с почти разбит кораб и психическо разстройство. Вторият път — преди осемдесет години, при прехвърлянето на станцията „Суну“ избухнал взрив и било установено, че ударната вълна е отхвърлила един фрагмент от жилищния сектор в астероидния пояс. Два спасителни кораба с подсилена конструкция почти месец сновали из горния слой на пояса и дори няколко пъти навлизали в централния слой на мантията. Също си изпатили доста, но не намерили частта. Изглежда се е изгубила по-нататък, към сърцето на пояса… — Грег помълча малко и добави: — Повече никой не си е пъхал носа там. А в граничния слой понякога се навъртат глупаци като нас. Както виждаш, не е толкова опасно.
Колкото междупланетните късове и галактичният прах ставаха по-редки и видимостта се подобряваше, толкова сигналът за бедствие ставаше по-ясен и разбираем. Но още бе твърде опасно да се вдигат големите антени. Най-сетне Грег и Стас успяха да се свържат с катастрофиралия кораб чрез навигационната антена.
На екрана се появи неясно изображение на едно брадато лице.
— Тук Би Джей 90, тук Би Джей 90. Викам Си Ай 12. Приех изображението ви — монотонно повтаряше компютърът, опитвайки се да подобри качеството на връзката. — Отговорете как ме чувате?
Чу се силно пропукване и през него проникна човешки глас:
— Тук Си Ай 12, чувам ви добре. Говори капитан Бруно. Имам нужда от незабавна помощ. Случи ни се авария в двигателя и корабът изгуби маневреност. По инерция преминахме през външния слой на метеоритния пояс. Изгубихме антените за далечна връзка и получихме многобройни повреди. На борда имаме ранен.
— Разбрах ви — включи се в разговора Грег. — Говори капитан Милър. Какво смятате, че трябва да се направи в тази ситуация?
— Смятам за необходимо да се опитам с помощта на вашата енергийна система да възстановя работоспособността на моя двигател. Ако не успея, моля да се скачим и да ме вземете на буксир. На кораба има ценен товар.
— Разбрах — отговори Грег, — предлагам ви следния план за действие: ние ще дойдем при вас на лодка и ще вземем ранения. После ще ви помогнем да подготвите двигателя за пускане. А по-нататък — според обстановката.
— Не е ли по-добре веднага да скачите кораба си към моя? — попита капитан Бруно.
— Смятам, че е твърде рисковано. Наоколо има още много метеорити и ако скачването продължи повече, има голяма вероятност от попадение. Да се маневрира, както сме свързани, е сложно.
— Да, прав сте — съгласи се капитанът.
— Значи, приемаме моя план за действие — потвърди Грег и приключи разговора. — Според изчисленията трябва да достигнем кораба ви след три денонощия. Ако има нещо ново, съобщете ни. Край.
Изображението на капитан Бруно примигна, изрази надежда за скорошна среща и изчезна. Грег многозначително погледна към Стас:
— Какво ще кажеш?
Той поклати глава и рече:
— М-да-а… Всичко се развива така, сякаш изпълняваме роли в отдавна заучен спектакъл.
— Идеално — изкоментира капитанът. — Значи имаме шанс да разиграем финала на пиесата по наш сценарий.
Корпусът на кораба леко потреперваше от импулсите на маневрените двигатели. Компютърът бавно приближаваше Би Джей 90 на разстояние за визуален контакт с другия кораб. Космонавтите мълчаливо наблюдаваха през илюминатора как изплува Си Ай 12. На големия екран това изображение бе многократно увеличено и отлично се виждаха изпочупените антени за далечна връзка и вдлъбнатините по корпуса му от сблъсъка с дребни метеорити.
— Да — констатира Стас, — видът му на претърпял катастрофа кораб е спазен с всички подробности. Може да излъже когото и да било.
— Точно тъй — потвърди командирът. — Време е да включим системата ни за шпиониране.
— Време е — съгласи се вторият пилот и даде съответната команда на компютъра.
На долната част на екрана веднага се появи пълзящ ред с информация.
— Я виж ти! — учуди се Стас. — Ама те вече отдавна ни шпионират!
— А ти какво си мислиш? Този капитан Бруно — или кой знае как се казва в действителност, и момчетата му трябва да работят квалифицирано. Иначе нямаше да успеят да унищожат Би Джей 86 без всякакви следи. Трябва да внимаваме.
Разстоянието между корабите постепенно намаляваше. Би Джей 90 бавно приближаваше към кораба-капан. Той също бе транспортен, само че от по-малка по размери серия от Би Джей 90.
Грег разглеждаше бавно въртящия се около вертикалната си ос корпус и мислеше: налага ли се пръв да влезе във връзка? След като се поколеба, все пак реши, че трябва да започне той — още веднъж да покаже, че не се съмнява в истинността на ситуацията. Няколко секунди след това компютърът вече повтаряше позивните, установи връзка и на екрана се появи брадатото изображение:
— Тук Си Ай 12. Поздравявам Би Джей 90. Идвате съвсем навреме — състоянието на ранения се влошава. Моля ви незабавно да подготвите медицинския блок.
— Всичко вече е готово. Колега, не можете ли да спрете въртенето на кораба, иначе ще ни бъде изключително трудно да се скачим.
Изображението на екрана избледня, сякаш захранването не можеше да поддържа необходимото напрежение на сигнала. Но след миг отново се проясни.
— Ще се помъчим. Наистина за тази маневра ще отиде целият ни енергиен запас. Но да се надяваме — брадатото лице изморено се усмихна, — че няма да имаме нужда повече да я икономисваме.
„Добър артист е този капитан, дяволите да го вземат“ — мислено изруга Грег и едва не заскърца със зъби. Защото точно същите думи бяха чули момчетата от Би Джей 86. Чули са ги за последен път в живота си. И са вярвали на всяка дума, излетяла от тази уста, и с всяка стъпка неумолимо са се приближавали към смъртта си. В последния миг Грег успя да запази безстрастната маска на лицето си и само зениците му се свиха от изгаряща омраза.
Скоро корпусът на Си Ай 12 започна да забавя въртенето си. Виждаше се как все по-бързо се въртяха дисковете на оцелелите външни динамични стабилизатори. Още малко — и корабът спря. Екипажът на Би Джей 90 мълчаливо се спогледа. Стас неочаквано констатира, че по челото му е избила пот, и с усилие я изтри. Край, сега трябва да започне най-опасната част на операцията. Екипажът на Би Джей 90 беше изправен лице в лице с готовия на всичко противник и никой във Вселената не можеше да му дойде на помощ.
Стиснал зъби, Грег дълбоко си пое въздух и като шумно го изпусна, с равен глас произнесе:
— Втори пилот Станислав Парадей, започваме основния вариант на операцията.
Стас официално отговори „Слушам“ и даде команда на компютъра да действа. Изкуственият разум потвърди командата и информационните табла оживяха с десетки променящи се данни и параметри. На големия екран изображението на неприятелския кораб се премести в ъгъла и се смали, а цялата площ на екрана зае палубата на лодката им. Върху корпуса й вече бяха запалени габаритите, показвайки, че е готова за старт. Един по един се откачиха шланговете и различните кабели. Замигаха сини тревожни светлини и шлюзът към Космоса се отвори. Магнитното поле подхвана дискообразния корпус и на екрана се появи надпис: „Лодката е в автономен полет.“ Грег съсредоточено гледаше екрана и промърмори с мрачна възбуда:
— Дали ще повярват на блъфа ни? — и включи едно копче на пулта.
На страничното табло се появи колонка цифри. Това бяха предаваните от лодката характеристики на състоянието на екипажа, който според всички правила трябваше да се намира на борда й. Ако с космонавтите нещо се случи и електронните датчици го отбележат, компютърът светкавично ще започне да действа самостоятелно и да взема решения според обстановката.
— Грег — прехрипнало каза Стас, — апаратурата показва, че те усилено поемат информацията от нашия канал за обратна връзка.
— Отлично — промърмори Грег, — те се готвят да нападнат и когато убият екипажа, ще успеят да излъжат компютъра, като измайсторят показания за нашата жизнена дейност.
През това време по транслатора звучеше разговор между мощната електронна машина, имитираща присъствието на екипажа в лодката, и кораба-капан:
— Капитан Бруно, тук капитан Милър — се носеше в ефира гласът на Грег. — Излизам на линията за скачване. До контакта остават триста метра.
— Разбрах ви, капитан Милър — отвърна гласът на пиратския командир. — Всичко върви отлично. Надявам се скачването да мине леко и скоро да си стиснем ръцете.
— Да, разбира се — съгласяваше се машината, в която бяха вложени всички нюанси на богатия речник на капитан Милър. — Само да не заяде люкът на нашата консервена кутия, че понякога компенсаторът на разликите в температурата нещо изневерява… До скачването остават двеста и петдесет метра.
Грег преглътна буцата в гърлото си и каза повече на себе си, отколкото на втория пилот:
— Само да не използват някой невероятен трик, иначе всичко ще е нормално.
Стас хвърли мълниеносен поглед към шефа си и отново се задълбочи в показанията на уредите:
— Мощни информационни полета опипват лодката. Те записват всичко, каквото могат…
— Правилно. Така и трябва да бъде. След като неутрализират космонавтите, ще се наложи да излъжат компютъра на кораба и от наше име да му дават команди. По друг начин не могат да влязат тук.
Нов разговор между имитиращата машина и противниковия капитан накара хората да замълчат. До скачването оставаха двеста метра. На големия, сияещ с всички цветове на дъгата екран ясно се виждаше картината на развиващия се в Космоса таен двубой. Белият диск на спасителната лодка все повече се приближаваше към очукания синьо-сребрист цилиндър на Си Ай 12. Колко очи са гледали с надежда за скорошно спасение от разбити, задъхващи се, лишени от енергия кораби тези носещи живот дискове. Значи, че сигналът за бедствие е достигнал целта си… Но сега към този посланик на космическото братство гледаха студените очи на убийци, готови да унищожат оногова, който, рискувайки себе си, бързаше да им помогне.
— … остават сто метра — и ефирът отново се изпълни с празното дърдорене на машината с нищо неподозиращия Бруно.
Грег нервно почеса дланта си в ръба на пулта. Всичко ли провериха? Всичко ли предвидиха? Сега мозъкът на командира на екипажа работеше толкова интензивно, колкото и компютърът на кораба. Грег хвърли поглед към Стас, който се беше навел над своя сектор за управление. Какво ли им предстои? За всеки случай капитанът протегна ръка над копчето за привеждане в бойна готовност на плазменото оръдие. Леко поглади повърхността на червения клавиш. Ако натисне по-силно, на гърба на кораба ще се появи такъв коз, който трудно ще бъде надцакан. Само ако натисне по-силно… А трябва да бъдат готови за всичко…
— До скачването остават двадесет и пет метра…
Грег усещаше как сърцето му гръмко бие.
Белият силует на лодката вече закриваше част от корпуса на кораба. Червените й габарити отлично се виждаха на фона на черното пространство и бледосинята светлина на звездите. Лазерните далекомери вече трябваше да направят последните корекции на двигателите и възелът за скачване ще се насочи точно към страничния шлюз на Си Ай 12.
— До скачването остават десет метра…
— Капитан Милър, още не съм виждал такова виртуозно приближаване.
— Дреболия, капитан Бруно… Ако и вие като мен бяхте маневрирали цяла седмица в метеоритната мантия, щяхте да направите този вираж само с една ръка… Остават два метра… Допир… Скачването е извършено!
— Поздравявам ви, капитане, с кадифеното скачване. Започвам да пълня шлюза с въздух.
Грег стисна края на операторския пулт така, че пръстите му побеляха. Сега… трябва да стане… Някъде там, във възела за скачване, започва да се отваря люкът на лодката за преминаване. И неприятелските пилоти също до побеляване на пръстите стискат лостовете за управление, очаквайки кога ще се отвори капакът на шлюза.
— Люкът е отблокиран. Снемам последния фиксатор — великолепно продължаваше да играе ролята си машината. — Капитан Бруно, готов съм да ви стисна ръката…
Грег втренчи очи в екрана. Внезапно стотиците цифри на многобройните табла и сектори на екрана сякаш полудяха. Сред целия този хаос нагоре изскочи нов параметър. „Импулс“ — в един глас след компютъра извикаха пилотите на Би Джей 90. Това означаваше, че през отворения люк в лодката бе насочен силен удар с изкривено биополе. А в следния миг отражателната система на лодката върна импулса обратно заедно с мощен електромагнитен удар, за да порази електронните системи за управление. За секунда цифрите показаха още по-големи величини и веднага всичко се нулира.
Забравил за безтегловността, Грег рязко подскочи и замахна с юмрук в празното пространство, сякаш искаше да разбие челюстта на невидимия противник. От тези движения излетя под тавана, завъртя се като тирбушон и закрещя:
— Стана, Стас! Стана!!! Всичко се оказа вярно! — той се хвана за скобата до прозрачния купол, ревеше като мамонт до пресъхнал водопой и тресеше юмрук: — А, гадове, получихте ли си го!!! Мислеха си, че ще разиграят всичко по ноти! А ние така ги цапардосахме по мутрите… Разбра ли, Стас, с един удар ги повалихме! — и той отново се заизвърта и биеше по въздуха под тавана, изливаше цялата си злоба и омраза, мълчаливо събирани месеци наред.
Стас също възбудено размахваше ръце, плаваше над пулта за управление и безразборно се намесваше в екзалтираните възклицания на капитана:
— Очакваха да ни получат на тепсия, като оскубани пилета… А пък ние ги цапардосахме с тоягата по главата — и той мушна с пръст в редиците с нули. — Така ги цапардосахме, че още дълго няма да се оправят.
През това време Пиф обобщи информацията за състоянието на вражеския кораб, използвайки датчиците на лодката.
— От електромагнитния импулс аварийната блокировка на всички периферийни системи заработи и те се изключиха. Главният компютър на кораба е в шок и вече не е в състояние сам да се включи. По външни признаци екипажът е жив, но е в безсъзнание в сектора за усилена защита.
— Отлично! Всичко е просто отлично! — изкрещя Грег, като жестикулираше повече от обикновено, а очите му блестяха.
От цялата му фигура се излъчваше опиянение от победата:
— Всичко върви от добре по-добре. Старият вълк Карпентър се оказа сто процента прав. Нюхът му не го излъга. — Грег улови възбудения поглед на Стас, озъби се, тръсна глава и заповяда на компютъра: — Пиф, продължаваме операцията съгласно основната диспозиция и започваме скачване на корабите. Ще ги посетим, без да са ни канили, в собственото им корито. Да видим какво крият там — и намигна на втория пилот.
Стас само разтресе юмрук над сгъната си в лакътя ръка.
Огромният Би Джей направи плавен завой и се приближи до неутрализирания противник. Пиф извърши още няколко маневри и двата кораба се скачиха чрез централните си възли. Получи се свързване „нос в нос“. После екипажът трябваше доста да се поизпоти, докато отвори фиксирания отвътре люк на Си Ай 12. Но най-после космонавтите влязоха в чуждия кораб. Люкът към следващия сектор също беше блокирал, помещението се осветяваше от аварийни лампи.
— Да — потвърди Грег, — типична картина на кораб, изпитал силен удар. Явно не са били подготвени за подобен обрат.
— От една страна, безспорно това е прекрасно — замислено отвърна Стас. — С един удар спечелихме боя. Но, от друга страна, здравата ще се поизмъчим, за да поставим всичко тук под свой контрол. И колкото по-дълго се мотаме, толкова по-голяма е вероятността да си имаме неприятности. Представи си, че някоя система се събуди и започне да действа против нас.
— Напълно съм съгласен — мрачно отбеляза капитанът. — Може би най-големите трудности тепърва ни очакват.
— Не би трябвало да е така — възрази вторият пилот, като внимателно се оглеждаше. — Най-главното вече сме направили. А че ще се наложи да пооправим разни железарии — пътят е дълъг, тъкмо няма да скучаем.
— Е, щом смяташ… — изхъмка капитанът — че не е лошо за половин година да се преквалифицираме в ремонтна бригада…
Грег доближи люка към вътрешността на кораба, но той не се отвори автоматично. Тогава натисна копчето за ръчно управление. Люкът остана неподвижен. Капитанът изпсува и довърши фразата си:
— Какво пък… Май ще ни се наложи. Като поемем обратния път, ще хванем отвертките… Добре, да се връщаме, че не се чувствам уютно в тази каруца. Не знаеш какво може да ти сервира.
Космонавтите се върнаха на кораба си и плътно затвориха преходния люк.
След няколко часа Би Джей 90 тромаво зави, работейки с всички рулеви дюзи на пълна мощност, и започна да набира скорост. Твърде трудно беше да се управлява този тандем от кораби с насочени в две противоположни страни огледала на двигателите. Далеч напред като мътна стена се издигаше мантията на астероидния пояс.
Екипажът възложи управлението на компютъра и се събра на военен съвет. Командирът замислено седеше в креслото си. Вторият пилот беше долепил лице до стъклото под тавана и разглеждаше чуждия кораб.
— И тъй — започна да разсъждава на глас Грег, — какви опасности ни чакат? — и въпросително погледна към втория член на екипажа. Стас му хвърли поглед от горе на долу и отвърна:
— Предостатъчно. Скачихме се с вражески кораб, който не можем да контролираме. Нямаме никаква гаранция, че някоя от изключилите системи не ще се събуди и ще ни разиграе бунт.
— И какво следва от това?
— Следва, че колкото се може по-скоро трябва да вземем под контрол целия кораб, започвайки от най-важните и поради това най-опасни системи — с наставнически тон направи извод Стас.
— На думи е много добре — иронично го прекъсна Грег.
— Не ми пречи — с досада махна с ръка Стас и напълно сериозно продължи. — Първо на първо, трябва да проникнем в командния им пункт. Да открием космонавтите, да ги пренесем тук и без да ги свестяваме, да ги пъхнем в анабиозните камери — нека си почиват до края на полета. Второ, трябва да вземем под контрол главния компютър, а сетне автономния блок за управление на двигателите. После — системите за въоръжение, за осигуряване на жизнената дейност и т.н. Не е толкова сложно.
— Да, не е сложно да се начертае план… А да се реализира… — Грег вирна глава, гледайки Стас.
Той пикира и седна в своето кресло.
— Тъкмо сега ще се заемем с реализирането — Стас раздвижи пръсти по клавиатурата на пулта като пианист и обясни на командира: — Проверявам контакта в съединителните клеми на входовете в системата за управление на възела за скачване.
След няколко секунди се получи отговор, че контактите са наред.
— Отлично — промърмори Стас. — Къде първо ще опитаме да нахълтаме?
— За да нахълтаме някъде, трябва да знаем къде изобщо може да се нахълта — поучително каза капитанът. — Трябва ни планът на кораба или схемата на основните вериги и комуникации — тогава нещата ще се изяснят.
— Съгласен съм — Стас отново се наведе над пулта. — Да включим ли и главния компютър в боя?
— Не, почакай — протестира Грег, — не бива да рискуваме. Ами ако заседне в някоя система или внезапно — не дай, Боже — централният им мозък се съживи, ще се наложи Пиф да се бори с него. Тогава в най-добрия случай ще трябва да управляваме кораба ръчно. Не, няма да правим такива непредпазливи стъпки — той помълча малко и добави: — Трюмът ни е пълен с автономни ЕИМ. Напусто ли ги мъкнахме през цялата Вселена? Ще ги включим към мъртвите вериги и постепенно ще разплитаме кълбото. Имаме достатъчно време — и нашият Пиф ще си върши работата, и ние ще бъдем застраховани от евентуални изненади.
— Добре, с капитана не се спори — съгласи се Стас и започна да пуска малките компютри. Предвидливите момчета от четвърти отдел бяха натъпкали с такива машини почти догоре целия втори пломбиран сектор.
Скоро обединените сили на всички електронни мозъци от трюмовете на Би Джей 90 бяха хвърлени да търсят в мъртвите, лишени от енергия технологични и управляващи вериги на неприятелския кораб необходимата информация. Методично се редуваха сигнали на най-различни езици и най-редки кодове, сляпо блуждаейки в безжизнените кабели и логическите схеми на изпадналия в кома Си Ай 12. И компютърът на лодката се включи към цялата интелектуална мощ на екипа на капитан Милър — проникна в нервната система на вражеския кораб през съединителните кабели на страничния възел за скачване.
Стас внимателно следеше върху големия екран напрегнатата работа — появяваха се стотици параметри, в които най-сетне пролича тенденция към някакъв ред.
— Така-а… Май започва да се забелязва нещо смислено. — Той заповяда на цялата система да се концентрира върху открития участък и се обърна към Грег: — Шефе, нека поне за минутка да включим и Пиф. В целия този хаос вече започна да изпъква някаква система. Ако още малко засилим натиска — и тя ще бъде наша… Хайде бе, шефе! — и той почти умолително погледна Грег.
— Добре, от мен да мине — махна с ръка капитанът. — Но наистина за една минута. Не бива да рискуваме по-дълго.
Стас пробяга с пръсти по таблото за управление и внимателно се взря в екрана. Хаотичният бяг на цифри, символи и букви се ускори многократно. А буквално след една минута компютърът произнесе: „Установих логически контакт, идентифицирана е и е взета под контрол противопожарната система на кораба. Какво да правя по-нататък?“
— Пиф, ти си юнак! Като се върнем на базата, ще получиш един ден отпуск допълнително — радостно потърка ръце Стас, — а сега се върни към работата си. С тази система ще се заемат машините от втори сектор.
— Разбрах заповедта — отвърна компютърът, а на екрана се появи конфигурацията на контролираната система.
— Слушай, та на нас веднага ни провървя! — зарадвано каза Грег. — Това е една от малкото системи, които минават през целия кораб. Я да изстискаме от нея всичко, каквото можем.
Изображението примигна и се попълни с многобройни подробности. Отстрани запълзяха колонки плътен текст.
— Ама това е подробното описание на всички сектори ведно с характеристиките на оборудването и товара им — възбудено възкликна Стас. — Най-подробна информация какво, къде и кога може да се подпали.
— Която напълно ни влиза в работа — допълни Грег, който вече се бе задълбочил в информацията на екрана.
След дълга и изморителна работа екипажът се разположи в малката каюткомпания, която им служеше едновременно за столова, за стая за почивка и за спортен салон. Вечерята бе на привършване, пилотите дояждаха десерта си. Над масата плаваше пакет с банани, изфабрикувани от биогенния механизъм.
Грег замислено обели тропическия плод и задъвка традиционния космически десерт.
— За какво мислиш? — попита Стас капитана. След неотдавнашния успех — завладяването на първата противникова система, той беше в отлично настроение.
— През цялото време пред очите ми се върти планът на нашия трофей и, честно казано, все по-малко ми се нрави.
— План като план — с недоумение вдигна рамене Стас. — Главното е, че вече го имаме, че контролираме един работен участък. А скоро ще подчиним и всичко останало. Макар и не толкова бързо, но все пак ще успеем. Рано или късно ще се доберем до всичко, което ни е нужно.
— Е, да, ако човъркаме още дълго, вероятно ще успеем — отвърна Грег, като явно не споделяше оптимизма на приятеля си. — Освен това кодът за пускането на противопожарната и другите спомагателни системи може и да не става за другите жизненоважни структури. Но не това е главното… Боя се, че нямаме време да човъркаме спокойно нашия трофей.
— Защо? — лицето на Стас изразяваше най-искрено изумление.
Грег мълчаливо пъхна обелката от банана в контейнера за отпадъци и извика на екрана чертежа на вражеския кораб, който зае цялата стена на каюткомпанията.
— Ето виж… В кораба има четири товарни трюма. Тъй ли е?
— Тъй — с недоумение се съгласи Стас.
— Много добре. И какво можеш да ми разкажеш за тях?
— Че какво да ти разкажа? Само онова, което и сам знаеш…
— И все пак?
Стас се облегна назад, протегна крака и започна:
— Корабът има четири товарни сектора с изходи към Космоса. Отвътре се обслужват от транспортен асансьор. Обемът им е стандартен — трети клас, според Общия регистър на транспортните средства… — Стас си пое дъх и погледна командира.
Той одобрително кимна и го подкани:
— Много правилно. Продължавай.
— Секторите са пълни с въздух и са пожароопасни. Всички са заети с товар. На най-долната палуба е спасителната лодка. В четвърти сектор има четири робота. Може да се предположи, че са модификация на основния модел БР—8. Сигурно са въоръжени. Във втори сектор има енергийна машина първа категория, която е пожароопасна, но аз предполагам, че това е плазмено автоматично оръдие като нашето. В първи сектор има допълнителна електронна техника и подсилващи системи за информация и връзка. Също като нас и те са се постарали до краен предел да засилят интелектуалната и навигационната мощ на кораба си. Тъй че, шефе, ти беше прав, като се страхуваше да включим Пиф към техните вериги. А изобщо… Изобщо изводът е, че корабът представлява доста опасен обект и ако избухне пожар и системата за гасене откаже, ще изгори за десет-петнадесет минути — пошегува се накрая Стас, като пресилено се усмихна.
— Дълбокомислен извод — съгласи се Грег. — Препоръчвам ти, като завършим полета, да кандидатстваш в противопожарната академия. Или може би предлагаш да откачим кораба им, да го подпалим и нека си гори със син пламък… Но за тази цел ще се наложи да отворим поне няколко люка, а още сме твърде далеч от това.
Грег побарабани с пръсти по коляното си, като съсредоточено разглеждаше екрана. Стас също гледаше контура на кораба с ярко изпъкващи преплетени разноцветни линии и най-различни знаци.
— А не ти ли се струва странно — продължи със същия загрижен глас Грег, — че всички трюмове на кораба са претъпкани с много необходима за екипажа екипировка?
— Не, не ми се струва — недоумяващо проточи Стас.
— В такъв случай къде са щели да натоварят контейнерите с „Крокус“? Онези, дето заемат цял един сектор в нашия кораб? Можеш ли да ми отговориш?
Вторият пилот неразбиращо огледа екрана и само поклати тревожно глава.
— И аз самият не мога да си отговоря — потвърди Грег. — Има две решения — или са имали намерение да освободят един от секторите за нашия товар. Но не ми се вярва — техните са по-малки от нашите и ще трябва да освободят два наведнъж. Освен това малко вероятно е да оставят на местопрестъплението предмети, които в нормална обстановка никой не захвърля. Пък и тези бойни машини и подсилени системи биха могли да им потрябват и на връщане. Да останат без оръжие след такова разбойническо нападение не ми се вярва. И тъй, първото решение не издържа критика. Второто решение е — и аз все повече съм склонен да мисля, че ще е то, — че след като ни завладеят, би трябвало да дойде още един или дори няколко кораба и да вземат товара. Това ще бъде и презастраховане при появяване на евентуални затруднения. Например ако се завърже престрелка и корабът-капан е повреден. Тези разбойници не са толкова глупави, че да не дублират действията на основната си ударна сила — Грег внимателно погледна Стас и намръщил вежди, заключи: — Ето защо смятам, че някъде наблизо се крие най-малкото още един кораб. И той вече с нетърпение чака съобщение от Си Ай 12.
— Да, шефе — разочаровано промърмори вторият пилот, — мозъкът ти щрака, няма що. Макар че знаеш ли… ами ако са искали да се скачат с нашия кораб, след като неутрализират екипажа, и заедно с товара да си заминат?
— Не става — поклати глава Грег. — Първо, при всяка среща с друг кораб или ако ги засекат от пункта за следене, веднага ще привлекат вниманието. Тандемът е сигурен признак за авария или катастрофа и трябва незабавно да бъде съобщено в центъра за безопасност на полетите. Не, такъв риск те явно не са искали да поемат. Освен това сега знаем, че завземайки кораба, не са имали големи шансове да извършат всичко без излишен шум — само ако ние самите не се стремим да стане така. Ами ако с лодката дойде единият от нас, а другият остане на кораба… Или лодката има по-мощна защитна система… Или имитиращата жизнена дейност система откаже… Вариантите са хиляди — най-малката неточност и стрелбата им е в кърпа вързана. Тогава не могат да свършат работата си докрай без кораб-дубльор.
От възбуда Стас изплува от креслото и се хващаше от една скоба на стената на друга, сякаш развълнувано се разхождаше из стаята.
— Слушай, Грег — най-сетне наруши напрегнатото мълчание той. — Ако е така, работата ни е спукана. Не знаем къде се крие дубльорът — зад нас, отстрани или дори отпред.
— Точно така — мрачно се съгласи капитан Милър. — Мина едно денонощие, откакто заловихме този пират… Помощниците им сигурно са чули всичко, когато лодката приближаваше кораба. А после — тишина… Би трябвало да последва сигнал, че всичко е наред. Но повече от денонощие такъв сигнал няма. Вероятно първите осем-десет часа са чакали, смятайки, че приятелчетата им мълчат от съображения за безопасност. Но сега мълчанието става твърде подозрително и те би трябвало да започнат действия, без да се съобразяват с прекомерната предпазливост. — Грег замлъкна за момент и добави: — Ако сметките ни са верни, всеки момент ще се получи запитване.
— Шефе, как смяташ — с глух от вълнение глас попита Стас, — могат ли да пуснат по радиото главния компютър или двигателите?
Грег стисна зъби тъй, че на бузите му се образуваха буци. Не отговори веднага на втория пилот.
— Не мисля, че ще успеят. Те не знаят какво се е случило и в какво състояние е корабът. Отначало ще опитат да установят връзка със слаб сигнал. Ако веднага използват импулси за далечна връзка, ще ги приемат станциите за следене и това ще е равно на провал. Не, сега-засега няма да направят така. А пък системите на кораба няма да заработят от сигнал с малка или средна мощност, твърде силен беше ударът — капитанът отново помълча, сетне решително тръсна глава и каза: — Добре… Нещо се разкиснахме, а не му е времето. Все още не се е случило нищо страшно. Дори да се появи и друг кораб, ще бъде далеч от нас и няма да представлява реална заплаха. А ако успеем бързо да окупираме жизненоважните системи на това корито, хич няма да ни пука от нищо. Тъй че хайде да се залавяме за работа, времето работи за противниците ни.
— Съгласен съм — кимна от тавана Стас. — С какво започваме?
— Да помислим. Първо, трябва да променим курса. Колкото и да ни се иска да заобиколим астероидния пояс, това ще ни отнеме много време. Ще се върнем по същия маршрут, по който дойдохме. Скачени също можем да маневрираме между метеоритите. Пък и дотогава ще проникнем до техния двигател и няма да ни е толкова трудно да лавираме. Във всеки случай познатата и предсказуема заплаха от метеорити е по-добре от непредсказуемата опасност от един притаил се враг.
— Вярно — съгласи се Стас.
— А второ… Ще хвърлим всички сили да щурмуваме, пък ще видим…
В същото време на екрана се запали знак „Внимание“ — три червени удивителни, и гласът на Пиф съобщи: „На нестандартна честота е приет кодиран сигнал до «Зевс» — защо мълчиш, какво се случи? Приемам. Подпис «Кондор». Сигналът е изпратен с импулс с малка мощност и тясна насоченост.“
— Ето че всичко си дойде на мястото — констатира Грег, след като се спогледаха с втория пилот. — Всичките ми страхове се потвърдиха.
Стас загрижено погледна ръчния си хронометър и подхвърли, устремил се към люка:
— Сега не бива да губим време. Щом не получат отговор, те ще се опитат да пуснат някоя система. Трябва незабавно да се доберем до екипажа на този „Зевс“ и до изгасналия му мозък.
Грег мълчаливо кимна в знак на съгласие и космонавтите един по един се измъкнаха от каюткомпанията.
Охладеният почти до абсолютната нула машинен интелект на „Кронос—4“ се опитваше да съживи мъртвите системи на завзетия кораб, боботейки почти незабележимо. Това беше най-мощният от съществуващите портативни суперкомпютри. Сега тази машина беше главната щурмова сила за окупиране на системите за управление на зашеметения „Зевс“. Космонавтите кръжаха из командната кабина и не сваляха очи от „Кронос“, само от време на време си подхвърляха кратки фрази. И двамата вече тихичко нервничеха, макар и да се опитваха да не го показват. Повече от четири часа работеше машината, а резултати още нямаше. „Кондор“ все по-често изпращаше запитвания. Чувстваше се, че там са разтревожени сериозно от мълчанието. Главният компютър съобщи, че източникът на сигнала е започнал да се движи след тях. Това означаваше само едно — скоро „Кондор“ ще достигне точката, където стана срещата, няма да открие нищо там и… „Тогава какво?“ — мрачно мислеше Грег, като от време на време поглеждаше изпод вежди към безуспешно работещият „Кронос“. — Какво ще направят тогава? Когато се захваща рискована работа, непременно трябва да се предвиди някакво средство в случай на неприятен обрат. Но къде ли е скрит техният таен коз? Грег огледа помещението с невиждащ, потънал в дълбок размисъл поглед и внезапно се почувства обкръжен от тясно затворено пространство. Едва успя да се учуди на това необикновено усещане и разбра още по-ясно, че го потиска не ограниченият от титановите стени обем, а самото им мъгляво положение, пълно с неизвестност и скрита заплаха. Те самите се напъхаха в тази опасна ситуация. Сами като глупаво зверче влязоха в капана. Захапаха примамката, а сега страхливо гледат дигнатата вратичка, която при първата стъпка към изхода може да падне. Грег разтърка налетите си сякаш с олово слепоочия: „Да, рано се зарадвахме, когато се скачихме с този кораб. Не се знае дали ще успеем да го вземем под контрол. А друг враг вече настъпва опашката ни…“
Той отново погледна към усърдно работещия „Кронос“, към екрана му, който преливаше в разноцветни светлини, към застиналия до прозрачния купол Стас. Отблъсна се от креслото и заплува към приятеля си. През това време Пиф хладно съобщи, че е пристигнало поредното запитване от „Кондор“.
— Хайде, дяволе, помъчи си мозъка над тази гатанка. Приятно е да знаеш, че не само теб те боли главата — процеди Грег през зъби, като се захвана редом до Стас за скобата близо до големия илюминатор.
Стас обърна към командира съсредоточеното си лице. В зениците му се отразяваше далечната светлина на звездите.
— В интересна ситуация попаднахме — меланхолично каза Грег.
— Да, по-интересна не може и да бъде — съгласи се вторият пилот.
— Понякога дори си мисля: дали да не откачим този дяволски кораб, да вземем само някаква част от него като доказателство и да си оберем крушите. Практически ние изпълнихме цялата задача — потвърдихме версията на Карпентър за нападение срещу Би Джей 86. Имаме запис на всички разговори при скачването. Нека после по нашите следи изпратят бойна група и да се оправят кой го е направил. Никой не може да ни упрекне. — Грег помълча малко, гледайки в черната бездна зад дебелото многослойно стъкло. — А да продължим полета с неконтролируем кораб, който утре може да започне да ни обстрелва, пък и с още един враг зад нас, е много рисковано. Като командир на екипажа не мога да рискувам, без да се посъветвам с тебе.
Стас не отговори веднага. Премести погледа си от далечните светила върху контура на заловения кораб, после се обърна към Грег. Лицето му бе спокойно и уверено:
— Знаеш ли, командире, прав си, че, общо взето, сме изпълнили задачата си и можем със спокойна съвест да захвърлим опасната находка и да си плюем на петите. Но съучастниците на тези мерзавци ще си ги приберат и върви ги търси после. Не се знае дали групата за издирване ще намери някого и колко скоро ще бъде. А през това време тези дръзки момчета могат такива да ги надробят… Не, командире, ние с теб трябва да се държим докрай. Нали имаме оръжие. И нека не ти звучи високопарно, но жестокостта и нарушаването на закона, признат от всички, следва непременно да бъдат наказани. А ако възмездието не бъде бързо и неизбежно, то само ще ги поощри за нови престъпления. Когато всички страхливо ще чакат, подвили опашки, да дойде големият чичко и да оправи нещата, тогава ще започне най-голямата веселба… — Стас погледна командира право в очите и завърши: — Смятам, че още е рано да се предаваме, дори без да сме влезли в бой. Аз никога не бих захвърлил този кораб. А ти ще решаваш окончателно.
Грег погледна компютърното табло и веднага отново вдигна поглед към Стас. На устните му играеше едва забележима загрижена усмивка:
— Каквото и да се случи сега, аз съм спокоен. Съзнателно поемаме този риск… Знаеш ли, през цялото време не ме напускаше чувството за вина. Защото се съгласих на този опасен полет без твоето съгласие. Но сега… Сега всичко е наред.
На големия екран се бяха подредили колонка цифри и гласът на „Кронос“ изпя: „Пусната е системата на телемониторинга на кораба. Контролното въвеждане показва, че всички елементи са в изправност и се подчиняват на командите.“
Космонавтите се хвърлиха към екрана.
— Отлично — зарадва се Стас. — Сега ще можем да наблюдаваме целия кораб отвътре.
— Да, не е лошо. Само дето твърде дълго се тутка с нея. Ако и по-нататък е така… — Грег вече викаше изображението на командната кабина на „Зевс“.
На екрана се появи обикновената картина, подобна на много други — кабина с пулт за управление, пред който, пристегнати с колани за креслата, полулежаха двама космонавти със защитни скафандри.
— Я ги виж — усмихна се Стас, — страхували са се, че ехото от ударния импулс ще засегне и тях…
— Във всеки случай тези черупки са ги спасили. А сега поддържат и живота им. Интересно колко ли време ще е необходимо, за да дойдат на себе си?
— Сами едва ли ще се свестят — Стас увеличи изображението на скафандрите, за да се виждат по-добре външните датчици на показателите за жизнената им дейност. — След като дълго време са били в безсъзнание, скафандрите автоматично поставят хората в състояние, близко до анабиоза. А нас това напълно ни задоволява.
— Виж — Грег бутна с лакът втория пилот, като му показваше страничното табло. Информационният хаос забележимо се систематизираше. — „Кронос“ откри системата от кодове за влизане в управляващата система.
След две-три минути компютърът съобщи, че контролира още няколко периферийни системи, включително и управлението на механизмите на вътрешните люкове.
От радост Стас едва не излетя от креслото:
— Командире, ние победихме!
На екрана се появиха названия на системите, управлявани вече от „Кронос“ — системата за управление и контрол на газовата среда, за регулиране на температурния режим, за контрол над динамичните натоварвания на корпуса и някои други. Всички бяха включени към аварийните енергийни източници и работеха изправно.
— Това вече е нещо — доволно промърмори Грег. — Във всеки случай ще стигнем до космонавтите, сигурно е.
— Само че хайде отначало да разгледаме кораба им, а после да отидем при тях. Все пак поне в някои случаи трябва да изпълняваме изискванията на раздела за извънредни ситуации в устава.
— Добре — съгласи се Грег, като развълнувано потриваше ръце. — Този път ще ги спазим. Само че по-бързо, защото времето не чака.
Стас скоростно прекара през екрана главните помещения и трюмовете на пленения кораб. Мяркаха се изображения ту на машинната зала на главния компютър с безжизнени датчици и индикатори, ту на товарни сектори, където мъждивата светлина на лампите се отразяваше върху свръхздравите корпуси на многофункционални роботи с бойни лазери на гърба. Както Стас беше предположил, в един от трюмовете се оказа мощно артилерийско оръдие.
— Подготвили са се както трябва — поклати глава той, като ускорено променяше изображението. И когато на екрана се показа най-долният сектор на палубата с основните двигатели, заключи: — Сега вече смело можем да се гмурнем в утробата на това чудовище.
Грег се усмихна и се канеше да отвърне нещо, но в ъгъла на екрана се появи знакът „Внимание“ и компютърът съобщи, че корабът приближава границата на метеоритно-прашен облак и скоростта се намалява до минимум.
— О, Господи — вместо да отговори на втория пилот, въздъхна капитанът, — и това ли ще ни се стовари върху главата! Неуспели да се отървем от една неприятност — те ти друга!
— Не се мръщи, шефе — ободри го Стас от люка към сектора за скачване. — Още малко и до края на полета ще ни остане само да се бием с Пиф на вист и да си спомняме скорошните страхове, прозявайки се.
— По-живо, че ще ти настъпя опашката! — промърмори Грег, който вече се държеше за скобата на люка и буташе с ръка гърба на Стас. — Заради твоя идиотски оптимизъм наистина ще загазим.
Малко след това космонавтите преминаха възлите за скачване и на двата кораба и влязоха в шлюзовия сектор на Си Ай 12. Този път люкът се отвори самичък.
— Скоро всичко ще действа както трябва — бърбореше Стас, преминавайки в следващия сектор. Космонавтите минаха през носовата технологическа камера, където бе складирана екипировката за излизане в Космоса и бяха разположени механизмите за управление на скачванията. Следващият люк водеше към командната кабина. Той се отвори автоматично и екипажът на Би Джей 90 влезе в центъра за управление на пленения кораб.
Грег напрегнато се огледа: голям тъмен ситуационен екран, безжизнен пулт за управление, пред него — двама пилоти в скафандри. Сякаш всичко е както обикновено. Но все пак нещо не е наред… Грег тутакси разбра, че са го накарали да застане нащрек непривичният оттенък на аварийното осветление и някак необичайната миризма на чуждия кораб. Мислено се наруга за излишната си впечатлителност и се насочи към мъртвия пулт за управление.
Стас като начало огледа пилотите:
— Тъй си и знаех — живи са. Но са в безсъзнание. Май са си изпатили, когато лодката върна обратно засиления импулс. Ако не бяха скафандрите…
Грег вече тракаше с пръсти по клавишите и терминалите на пулта за управление. Но той беше мъртъв, не показваше признаци на живот и екранът пред него.
— Хайде, капитане, остави замалко това желязо — вдигна глава иззад креслото Стас. Той откачаше системите за осигуряване на жизнената дейност на скафандрите. — Нека отначало поставим двамата господа на дълготрайно съхранение, пък после ще се заемем с другите неща в този пиратски кораб. Капитана ли да измъкнем пръв — от уважение към званието му? — и Стас въпросително протегна врат иззад креслото.
Грег махна с ръка в знак на съгласие и отплува на помощ. Зад прозрачния шлем безметежно спеше брадато лице с правилен нос. С него бе контактувал Грег по време на сближаването със Си Ай 12. То предизвика у него буря от асоциации и Грег остро почувства същото напрегнато очакване на смъртоносна опасност, както когато корабите бавно се сближаваха в черното космическо пространство.
— Гад… — без да иска, изруга капитанът. — Откъде ли се пръкват такива?
— Хайде, Грег, не се ядосвай заради него — успокои го Стас. — Скоро върховният съд ще определи присъдата. А те си знаят работата… Дръж го по-здраво за краката, да не го раздрусаме по пътя — после ще отговаряме, че не сме го пазили при транспортирането.
И двамата приятели внимателно пъхнаха брадатия през люка. На Би Джей 90 освободиха от скафандъра вражеския капитан и го поставиха в анабиозната камера. Веднага и вторият член на неприятелския екипаж последва командира си. Стас доволно наблюдаваше как капакът на камерата се затвори и каза:
— А сега — напред, да се оправяме в командната кабина.
— Не бързай — спря го с жест Грег. — Все още няма какво да правим там. Хайде по-добре да видим дали през това време „Кронос“ не е намерил още нещо.
Но той не ги зарадва с нищо. Машината продължаваше безуспешно да се опитва да открие кодовете за ключовите програми на главния компютър, блоковете за управление на двигателите и въоръжението.
— Да-а — Стас замислено се почеса по главата. — Май кодовете за периферийните системи и за жизненоважните структури нямат нищо общо. Какво да правим?
— Изглежда, е така — потвърди Грег. — Остава ни да изведем „Кронос“ на свръхплътен граничен режим и да засилим възможностите му, като поставим микропроцесори на възловите вериги на блокираните системи. Ако ги свържем както трябва, ако ги съединим в логическа система и ги пуснем паралелно с „Кронос“, шансовете ни ще се увеличат. Мисля, че това е единственият ни изход.
— Може би си прав — съгласи се Стас. — Тогава аз отивам да взема микропроцесорите — и той изчезна в люка.
Грег отново се наведе над пулта, опитвайки се за кой ли път да свърже в едно цяло периферийните възли и вериги — онези, които „Кронос“ случайно беше открил в безжизнените, блокирани структури на компютъра на неприятелския кораб.
Когато дойде Стас с контейнера с микропроцесорите, Грег вече беше определил няколко точки, където би трябвало да се включат.
— Виж — показа той кръгчетата на схемата, — тук ще ги поставим и ще ги съединим в логически блок. Ако през този блок „Кронос“ хубавичко ги напомпи, веригите би трябвало да се възбудят и да заработят непроизволно. Дори може да се получи верижна реакция, а останалото е въпрос на техника…
— Всичко е ясно. Отивам да изпълня задачата — почти безгрижно изкозирува Стас.
— Давай, давай — беззлобно изръмжа Грег. — А аз ще побая на компютъра. Виж там се дръж в обзорното поле на мониторите, да не те изгубя от очи. Вържи попа да е мирно селото.
Стас не отвърна нищо и изчезна в дупката на люка.
Екипажът на Би Джей 90 работи още няколко часа, опитвайки се да завземе крепостта на неприятелския компютър. Определиха линиите на управление от командния мозък към основните системи. На тях поставиха микропроцесорите и „Кронос“ вече напредваше към главните операционни блокове на чуждата машина, опипвайки мъртвите вериги с импулсите си. Но работата вървеше безкрайно бавно и космонавтите все още не можеха да се почувстват господари на положението.
Привършваше второто денонощие, откакто отразеният импулс зашемети Си Ай 12 и започна борбата за подчиняването му. Грег и Стас залитаха от умора, открадваха по един-два часа за сън и отново с упоритостта на египетските строители на пирамиди се захващаха за работа. През това време Пиф непрекъснато маневрираше с рулевите дюзи на Би Джей 90 и бавно водеше тромавата грамада през астероидния пояс. Корабът непрестанно променяше курса, завиваше и се пазеше от прорязващите пространството късове от камък, замръзнал газ и метал. При резките завои космонавтите по инерция се блъскаха в стените и постоянно трябваше да се захващат за скобите, за да не се насинят.
— И тъй, какво имаме насреща — сподавяйки мъчителната си прозявка, уточни Грег. — В ръцете ни е около половината от периферийните обслужващи и спомагателни системи. Най-важното — успяхме да неутрализираме неприятелския екипаж. Овладяването на главния компютър си остава, както и преди, въпрос на неопределеното бъдеще. Както и преди нямаме контрол над двигателите, енергийната система и въоръжението. Между другото — той уморено погледна Стас — не си ли се опитвал да проникнеш в сектора с роботите и да погледнеш как да ги лишим от захранване?
— Опитвах се — виновно отвърна Стас. — Но люковете за секторите и товарният асансьор за двигателното отделение се контролират от специална система, а тя още е блокирана. Засега можем само да наблюдаваме трюмовете през монитора.
— Добре — вяло махна с ръка Грег, — ще пуснем централното управление и ще решим всички проблеми с един замах. Нещо отдавна не се чуват запитвания от „Кондор“. Дали е изостанал, или… — В същия миг корабът направи рязка маневра и командирът заби нос в облегалката на креслото. — Ама че гадост… Или се опитват да ни поднесат някаква изненада. Или…
Стас поиска от системата за непрекъснато следене запис от прослушването на радиочестотите и върху екрана се изписаха заплетени данни.
— Май този „Кондор“ постоянно е разговарял с някого — предположи той, като вникваше в информацията.
— Не разговаря, а дава команди — бавно го поправи Грег. — Слушай… Не ми харесва всичко това.
— Кое по-точно?
— Още не зная. Но никак не ми харесва — поклати глава капитанът. — Е, добре. По-скоро да накараме това сметало да работи за нас и тогава нищо няма да ни заплашва. Значи тъй — Грег уморено погледна втория пилот — под очите на Стас бяха изрисувани тъмни кръгове, — обявявам отбой за екипажа. Засега нищо ново не можем да направим. „Кронос“ работи с пот на челото. Нека воюва, а ние ще се помъчим малко да поспим.
Стас не възрази и скоро вече се бяха завързали направо в креслата си пред пулта. Едва сега Грег усети оловната тежест, която изпълваше всяка клетка от тялото му. Заспивайки, той успя да погледне големия илюминатор — светлината на далечните звезди, проникваща през пелената галактически прах, се отрази в замъглените му от съня зеници.
Тромавият тандем от два скачени кораба упорито си пробиваше път през първобитния хаос на метеоритния пояс. Рулевите му дюзи непрекъснато бълваха огън, избягвайки въртящите се парчета космическа материя. В тъмния, още неподчиняващ се на екипажа на Би Джей 90 корпус на Си Ай 12, зад здраво залостените люкове се бяха притаили смъртно опасни сили. А отзад, невидим зад завесата на метеоритната мантия, се движеше друг кораб и хората в него се подготвяха за решаващ удар.
В скования от съня мозък на Грег прозвучаха тревожният рев на сирената и необичайно силният глас на компютъра: „Приет е опасен сигнал. Приет е опасен сигнал.“ И отново пронизващият цялата метална утроба на кораба вой на сирената. Грег скочи от креслото и триейки очи, се втренчи в залетия от червени удивителни голям екран. Сънен, още не можеше да се оправи в пробягващите цифри. Но гласът на Пиф веднага проясни картината: „От неизвестен източник напред по курса е приет изключително силен сигнал до «Кондор». Големият компютър е блокиран, тъй като е във връзка с антените. Но радиомаякът на спасителната лодка в четвърти трюм оживя и незабавно изпрати отговор на запитването.“
— Казвах ти аз, че не ми харесва тази работа — изръмжа Грег и удари с юмрук по облегалката на креслото.
Пиф учтиво изслуша изблика на човешки емоции и завърши съобщението: „От радиомаяка се съживи и компютърът на лодката и сега в ефира тече подробна информация.“
— Дявол! Сто дяволи! — ревеше Грег. — Незабавно дешифрирай сигнала от лодката!
На екрана мигновено се появи съдържанието на съобщението.
— Така — мърмореше капитанът, изяждайки с очи цифрите и думите. — Тази консервена кутия вече е съобщила всичко, каквото може да се съобщи… Много бих искал да зная — отново повиши глас капитанът — откъде е дошъл сигнал с такава невероятна сила?
Компютърът светкавично изчисли посоката и координатите на източника и нарисува схемата на екрана.
— Ясно — загрижено въздъхна Стас, — пред нас е маяк-ретранслатор, който ни е следил, когато сме идвали насам, а сега отново ни е засякъл. Ето защо „Кондор“ е престанал с преките сигнали към „Зевс“. Целият се е концентрирал, за да насочи по следите ни този шпионин. Гадове… Умно са го измислили. Мощният насочен сигнал е изпратен в област, където никой няма да го засече. А сега през цялото време ще сме им като на длан. Тутакси ще разберат какво се е случило. Виж, тук всичко е написано: корабът се движи с кърмата напред, постоянно маневрирайки, всички основни системи са блокирани, няма връзка с централния компютър, сведения за гибел на космонавтите не са постъпвали… Разкрити сме напълно.
На таблото се появи нова порция информация.
— Това пък какво е? — ядосано кресна Грег и компютърът обясни, че центърът за управление на лодката окончателно е съживен и се опитва да влезе във връзка с корабния компютър. Тази линия обаче е блокирана от микропроцесора.
— Дали микропроцесорът ще издържи? — попита Грег.
— Трябва — успокои го Стас. — Информационният капацитет на този канал е от средна величина. Тъй че би трябвало да издържи.
Стас извика видеоинформация от четвърти товарен сектор и на екрана се появи изображението на лодката. На външен вид нищо не можеше да се определи. Но вътре в този бяло-червен дискообразен корпус вече течеше враждебна машинна мисъл.
— Тъй — ядосано каза Грег, — какво най-лошо може да стори тази дивотия?
— В най-лошия случай ще получи команда или сама ще се досети да излезе в Космоса и да предаде изображение на нашия тандем. А после да даде няколко залпа по огледалото на двигателя на Би Джей 90 — мрачно отвърна Стас.
— Какво е въоръжението й? — Грег включи другата камера, получи изображение отгоре и сам си отговори на въпроса: — Плазмен пулсатор със средна мощност. Напълно достатъчен да повреди отражателя ни и да извади от строя всички рулеви дюзи. Какво ще правим? — и Грег погледна втория пилот право в очите.
— Има само една възможност — с досада се намръщи Стас. — Не можем да проникнем в трюма, значи остава да изкараме нашите роботи на повърхността и да ударим по лодката, когато започне да излиза от кораба.
— Тя е със защита първи клас и с много дебел корпус, нашите MZ не могат да се справят с нея. Лазерите им няма да пробият противометеоритното покритие. Може от близко разстояние да се опитат да повредят купола на лазерното оръдие. Разбира се, бихме могли да използваме артилерията на нашата лодка, но е твърде опасно да рискуваме — сам знаеш какво означава да останем без спасително средство в астероидния пояс… — Грег помълча малко, като прехвърляше в ума си всички варианти, сетне със съжаление добави: — Главното ни оръдие се намира от другата страна на корпуса. Докато маневрираме с кораба, лодката им може такива да ги надроби…
— Шефе, имаме само един вариант. Виж — Стас извика на екрана външните очертания на кораба. — Поставяме роботите до капаците на люковете. Лодката ще излиза от трюма настрани. MZ ще ударят отгоре, където е куполът, и ще се постараят да повредят механизма за насочване на пулсатора. А малко по-далеч от другата страна ще изкараме нашата лодка. Щом целта се отдели от кораба и люкът се затвори, нашата ударна сила може да открие огън. Ако люкът още не е затворен, боя се, че при евентуалния взрив от попадение в двигателния блок парчетата ще нахлуят в кораба и ще пробият преградите към енергийната система. А ако тя експлодира…
— Да, лоша работа — мрачно заключи Грег и отново извика на екрана изображението на четвърти сектор. Малкият автономен кораб продължаваше да си седи неподвижно на палубата. Дискообразният му корпус беше само на някакви си деветдесет метра от командната кабина, но космонавтите нямаха никаква възможност да стигнат дотам. А това бе едва първият оживял враг. Кой знае, може би ще последват и други. Грег прогони мрачните си мисли и каза вече на глас: — Да, навярно това е единствената ни възможност. Пиф трябва да изчисли вариантите и да даде своето заключение.
След две минути Пиф потвърди този вариант като най-целесъобразен за приложение и съобщи: „Компютърът на лодката спря опитите си да установи контакт с главния компютър на кораба и сега трябва да очакваме автономни действия от негова страна.“
— Главното му самостоятелно действие е да излезе в Космоса. Всичко се потвърждава… Пиф, започваме нашия вариант — силно каза капитанът на компютъра и на втория пилот, макар че ушите и на двамата бяха съвсем до него.
— Как мислиш, командире — прехрипналият от недоспиване и напрежение глас на Стас звучеше по-тихо от обикновено, — дали тя ще чака команда от „Кондор“ или ще започне сама да действа?
— Не зная — Грег намръщено гледаше неподвижното изображение върху екрана, — но и в двата случая нямаме много време. Съдейки по разстоянието, сигналът от лодката ще стигне до „Кондор“ за две-три минути. Те няма дълго да го проучват. Ще им отидат десетина минути за всичко и ще решат да пуснат системите на кораба. Сетне ще минат седем-осем минути, докато сигналът стигне радиомаяка, и още две да дойде до нас. Такива ми ти работи — и капитанът меланхолично се усмихна на Стас.
През това време Пиф съобщи, че тяхната лодка и роботите излизат в открития Космос. Това означаваше, че някъде в корпуса на Би Джей 90 се е отворил люкът на товарен трюм N3 и оттам бавно са изплували двата многофункционални робота MZ. Ето те застинаха до разтворения люк и върху телата им пламнаха факлите на реактивните им двигатели. А още по-нататък от последния сектор внимателно се заизмъква бяло-червеният диск на лодката — главната огнева мощ на капитан Милър в този бой.
Минаха няколко минути и ударната групировка зае бойна позиция. MZ се настаниха до самия люк на палубата за лодки на Си Ай 12, като се прилепиха с манипулаторите си към корпуса. Те бяха готови да ударят противника в упор с лазери и с монтажните си плазмени горелки. От другата страна на люка, малко встрани от скачените кораби, висеше лодката, взела на прицел капака му с плазмения си пулсатор. Всичко бе готово за откриване на огън.
Пиф доложи за пълна бойна готовност. Екипажът още веднъж огледа диспозицията на огневите средства около Си Ай 12 и върна на екрана изображението на трюма с лодката.
— Нещо ми се струват много подозрителни тези амбразури по периметъра на корпуса й — недоволно мърмореше Стас, увеличавайки изображението на една от тях. — На стандартните лодки няма такива отвори. Май са ги направили тъкмо за лазери със солидна мощност…
В същия миг на лодката и на стените на трюма светнаха мигащите светлини за стартова готовност и след няколко секунди от корпуса й започнаха да се откачат различни кабели и шлангове.
— Ето че дочакахме — с леден глас заяви Грег неизвестно на кого. Лицето му стана зло и съсредоточено, той рязко каза на компютъра: — Пиф, предай на всички бойни машини — щом се появи целта, незабавно да открият огън.
Машината прие и повтори командата, а на екрана над палубата за лодки капакът на люка вече се отвори. Лодката тръгна към открития Космос.
Екипажът на Би Джей 90 впери немигащи очи в екрана. Сега изображението беше от камерата върху външната страна на кораба зад роботите. Отлично се виждаше как зад правоъгълните тела на MZ се появи и започна да се увеличава дискът на неприятелския обект. А в горния десен ъгъл на екрана добре личеше корпусът на собствената им лодка. Щом след секторите за метеоритна защита се появи централният кръг на неприятелската лодка с купола на плазмения пулсатор, по нея удариха роботите. В целта се врязаха четири енергийни лъча — две тънки сини лазерни стрели и две червени пулсиращи струи на плазмените горелки. Там, където докоснаха корпуса на мишената, избухнаха огнени фонтани с ореоли от йонизирано лъчение. След миг цялата лодка излезе от люка и заработиха всичките й системи. Дулото на пулсатора поиска да се насочи към бълващия огън противник, но долният край на купола вече беше заварен към неподвижната основа на централния кръг. Стволът само конвулсивно потръпваше и безпомощно биеше в една плоскост.
— Ура! Уцелихме! — радостно извика Стас и тупна Грег по рамото.
Но в този момент по периметъра на неприятелския диск пламнаха четири ослепителни точки и четири лазерни лъча се врязаха в тъмните силуети на MZ. Сега йонизиращото излъчване обви техните тела. През това време неприятелската машина се отдалечи на десетина метра от корпуса на кораба и капакът на товарния люк се затръшна. В същия миг по дъното й удари плазменият юмрук от лодката на Би Джей 90. През екрана премина огнена струя и белият силует на противника мигновено потъмня на фона на обвилия го ослепителен облак. Ударът отхвърли лодката настрани, тя се залюля, въртейки се, и като влачеше след себе си димен шлейф, излезе от обектива. Веднага обаче я пое другата камера. Екипажът на Би Джей 90 видя как от разпадащото се на огнени парцали дъно на лодката плисна бяло сияние. От всички люкове и отвори на корпуса избухна заслепяващ пламък и тя се пръсна на десетки парчета. Взривната вълна залюля кораба, а по корпуса му затракаха парчета.
— Край — изморено каза Стас и сведе поглед.
— Да, първият спечелен бой — Грег млъкна за миг, връщайки изображението от първата камера. — И май първите загуби.
На екрана се върна картината на неотдавнашното сражение. Добре се виждаше как тялото на единия робот бе неестествено наклонено. Той се крепеше само с единия си манипулатор, а около него плаваше част от другия. Оцелелият робот се обърна към повредения си събрат и включи камерата си. В едър план се появи разтопената от бойните лазери предна част на многофункционалния автомат. Тук се намираха системите за насочване, ориентация и управление на машината. Те не бяха защитени с мощна броня като останалия корпус. Точно това уязвимо място беше уцелил лазерът. Стана ясно, че няма да могат да възстановят робота.
Грег даде команда на другия да вземе на буксир загиналия си другар и да се връща в трюма. Скоро след него се прибра и космическата лодка.
— И тъй, спечелихме първия рунд — Грег хвърли поглед към покрития със следи от взрива екран и се обърна към Стас: — Но какво ли ще последва?
Гласът на Пиф спаси втория пилот от необходимостта да отговори на този сложен въпрос: „При излизането си от трюма неприятелският обект съобщи: излизам в открития Космос за самостоятелни действия, атакуван съм от няколко източника с малка мощност, откривам ответен огън. Съобщението прекъсна поради разрушаването на обекта.“
— Така… Сега вече окончателно знаят всичко — тежко въздъхна Грег.
— И сега — продължи мисълта на командира Стас — могат да залагат само на едно: да пуснат главния компютър и да включат двигателите. Ако успеят да го направят, ние просто ще спрем и ще се превърнем в неподвижна мишена.
— С колко време разполагаме? — с мрачна решителност тръсна глава командирът, сякаш с това движение се опитваше да отърси от себе си всички неуспешни стъпки и губене на време.
— Петнадесетина минути, максимум двадесет — отвърна Стас. — Но ще бъдем предупредени четири минути предварително, когато уловим ехото на сигнала от „Кондор“ към ретранслатора.
— Добре — кимна с глава Грег. — Макар хич да не е добре… Необходимо е колкото може по-скоро да определим най-голямата опасност и в оставащото ни време да се помъчим да неутрализираме механизма за реализирането й. И тъй, засичам — и Грег тупна с длан по пулта, като се втренчи във втория пилот.
Стас започна, бързо изговаряйки думите:
— Главната опасност е пускането на компютъра. Сетне — механизмите и системите, чрез които ще се постарае да се справи с нас — Стас направи пауза и погледна екрана, където Пиф старателно запомняше и систематизираше всичко, което хората говореха. — Първо, компютърът пуска двигателите. Тандемът ни спира с всички произтичащи от това последици. Второ, съживява бойните си машини в трюмовете и те през Космоса и товарните люкове или през шлюзовата камера проникват в нашия кораб. Третата опасност — компютърът сваля всичките ни блокировки, завладява периферийните системи на кораба, откача го и ни взема на прицел с оръдията си.
— Е, там вече по всички правила на дуела — вмъкна Грег. — Кой кого — или той нас, или ние него.
— И какво от това. Те ще са доволни, ако дори с цената на собственото си разрушаване Си Ай 12 ни обездвижи. Защото зад гърба ни са други врагове. Си Ай 12 в артилерийския дуел ще ни повреди, макар и заплащайки със собствената си гибел. Дори и в този случай ние ще им бъдем поднесени на тепсия.
Стас помисли малко и продължи:
— Разбира се, остава ни един коз — техните космонавти. Но тях можем да използваме само ако нямаме шанс да постигнем пълен успех. Тогава можем да се съгласим на компромис и да им предадем екипажа, ако вторият кораб свали тежкото си въоръжение и преследвачите останат на голямо разстояние от нас. Но кой ще ни гарантира, че нямат скрит още един кораб? Или пък че ретранслаторът не се окаже въоръжен до зъби кораб? Тъй че космонавтите не са кой знае колко силен коз… Сега — какво можем да предприемем… Първо, бързо да хвърлим всички сили за овладяване на компютъра им. Но този вариант практически е обречен — щурмуваме мозъка им повече от три денонощия, а резултатите са нищожни. Второ, да изведем в Космоса останалия ни робот и да се помъчим да отрежем или да отместим от центъра на огледалото на двигателя фотонния реактор. Вариантът не изисква много време и е напълно осъществим технически. Трето, горе-долу си представяме къде минават линиите за управление от компютъра към двигателите. Намерих това място в главната шахта и поставих там микропроцесор. По-дълбоко в трюмовете, както и в машинната зала на компютъра, не сме проникнали. Можем да рискуваме да прережем тези линии и да изолираме двигателя от командите на главния компютър. Но тогава има вероятност от рязката намеса да се съживи автономният логически блок на двигателната система. Тя ще се задвижи непроизволно и ще получим обратен резултат. Четвърто, да се откачим и докато не е късно, да бягаме заедно с техните космонавти, като направим кораба им на решето. Но е възможен и друг обрат — докато се откачаме и се отдалечаваме на безопасно разстояние, да се получи команда за включване на компютъра и ще ни се наложи да водим бой с него. Ще получим повреди и ще станем лесна плячка за преследвачите ни. Тъй че този ход е много рискован.
Стас изброи още няколко варианта и каза, поглеждайки часовника си:
— Какво е мнението ти, шефе?
— Смятам, че вариантът за повреждане на главния им двигател е най-реален. Но в такъв случай какво ще правим с бойните им роботи?
— Има само една възможност — да ги държим по-далеч от себе си. Отвън ще ги задържат нашият въоръжен робот и лодката, а когато повече не ще бъде нужно да контролираме системата за управление на двигателите, можем да хвърлим всички сили на компютрите да удържат затварящата система на вътрешните люкове и шлюзовете. Тогава роботите просто няма да могат да влязат тук и ще си останат в техния кораб, докато стигнем базата.
Грег нервно потърка лице, помълча малко и решително каза:
— Рисковано е… Но не колкото при другите варианти. Аз избирам този начин. А какво ще ни посъветва Пиф?
Компютърът също се спря на предложението на командира.
След няколко минути оцелелият робот излезе от кораба, бавно проплува над тандема и спря до първите носещи конструкции на отражателя на Си Ай 12. Дори такъв голям екземпляр от серията MZ изглеждаше като играчка на фона на исполинския скелет от конструкции и опори, които съединяваха корпуса на кораба с огледалото на основния двигател.
Неволно сдържайки дъха си, Стас и Грег наблюдаваха как роботът, воден от командите на Пиф, се добра до края на отражателя и изчезна в него. Системата на мониторинга веднага включи камерата върху края на огледалото. Виждаше се добре как роботът като мравка в чашката на цвете пълзи по вътрешната повърхност на гигантската сребриста чаша. Най-сетне стигна до проблясващия в студената мъртвешка светлина на галактическите светила купол на фотонния реактор. В щипците му избухна мълнията на плазмената горелка… Отвори техническия люк на купола и потъна в него. Стас облиза пресъхналите си от напрежение устни и срещна погледа на командира. Той конвулсивно преглътна и отново обърна лице към екрана.
Едва Стас съсредоточи поглед в екрана и по него, а и почти на всички табла в залата за управление се понесоха редове с извънредна информация — Пиф съобщаваше, че е прието ехото на сигнал от „Кондор“. Той съдържаше математически кодове и приличаше на команди за съживяване и пускане на централния компютър.
— Така — каза капитанът с особено загрижено лице, обръщайки се към втория пилот. — Значи след три-четири минути усиленият сигнал ще се върне. Така — повтори той и хвърли поглед върху екрана, проблясващ със сребристата светлина на огледалото. — Стас, аз продължавам да контролирам робота, а ти незабавно се свържи с „Кронос“ — има ли някакви новини от окопната му война. И подготви всички наши вериги и подчинени системи за евентуален удар.
— Разбрах — късо отговори Стас и се наведе над пулта за управление.
Оказа се, че през цялото това време „Кронос“ е успял да подчини само няколко спомагателни вериги и да извоюва два-три терминала в безкрайната периферия на големия компютър. Стас му даде команда да се готви за война с оживелия противник. После на допълнителния екран още веднъж бързо прегледа недостъпните вътрешни помещения. В синкавозеления фон на екрана всичко изглеждаше неподвижно и спокойно. Само човешкият разум с умението му да предчувства долавяше скрита заплаха в това безжизнено струпване от машини и механизми на все още безволния и парализиран неприятелски кораб. След като приключи с подготовката, Стас отново се върна към изображението на чашата на двигателя. Роботът още не се появяваше от купола.
— Какво прави там? Защо камерата му не е включена?
— Работи с горелката — обясни капитанът, без да се откъсва от пулта, и веднага уточни: — Всички комуникации са скрити добре и не могат да се повредят. Така че роботът започна да реже болтовете, които фиксират купола. Ако имаме успех, при пускането на двигателя той няма да издържи ударната вълна и ще се откъсне из основи.
— Ясно — кимна с глава Стас.
Минаха още няколко минути в мъчително очакване. Космонавтите следяха цифрите, които показваха колко надълбоко е проникнал роботът в огромните болтове. Бавно, но сигурно MZ откъсваше една по една осемстенните им глави.
В тандем със завзетия кораб Би Джей 90 постоянно маневрираше, избягвайки срещите с блуждаещите космически късове, и се движеше в горния слой от мантията на пояса. Някъде отпред сред целия този хаос се намираше неприятелският ретранслатор, а отзад с упоритостта на хрътка ги настигаше потерята. И от всички страни този незначителен епизод от безкрайната, пронизваща цялата Вселена борба на живота и разума със себеподобните си беше наблюдаван студено и безстрастно от хилядите сини звездни очи на великия и безкраен Космос.
Пилотите трепнаха, когато напрегнатата тишина бе прорязана от отсечения глас на компютъра: „Прието е ехото на идващ насам сигнал. Той ще бъде тук след четиридесет-петдесет секунди. Приблизителната му мощност е около осемдесет киловата.“
— Такъв сигнал може и антена да огъне. Тъй… — Грег впи поглед в цифровите показания.
— Какво, изгубихме ли вече робота? — попита Стас само за да не мълчи. Очакването ставаше вече непоносимо.
— Да, изгубихме го — потвърди командирът. — Само че не е ясно дали се е справил със задачата.
Съдейки по цифрите, машината вече бе отрязала всички болтове от едната страна на купола и сега довършваше половината от другата.
— Куполът вече би трябвало да се откъсне при пускането на двигателя — промърмори Грег. Лицето му приличаше на каменна маска. — Всичко зависи дали компютърът ще се съвземе бързо и кога ще пусне двигателя.
— Трябва вече да започва — тихо като въздишка каза Стас, наблюдавайки хронометъра.
И сякаш чакайки само тази команда, всичко, което можеше да се оцвети с тревожен червен цвят, запулсира с алено сияние. Цифрите на всички датчици напрегнато застинаха. А върху главния екран се появиха мислите и командите на „Кронос“. Сега той стана главният боец и всеки момент трябваше да влезе в ръкопашен бой със силния и опасен враг.
— Най-сетне дочакахме поздрав от приятелчетата — през зъби процеди Стас.
Грег нищо не му отговори и само още по-напрегнато впери поглед в таблото за управление.
След миг „Кронос“ съобщи, че веригата от микропроцесори е регистрирала оживление по наблюдаваните линии. А след още една минута — че всички контролирани системи усещат появата на първите разузнавателни сигнали върху блокираните си входове.
— Така, говедото започва да идва на себе си — злобно проговори Грег, като изтри с ръкав потта от челото си. — Още малко и ще се помъчи да ни набучи на рогата си.
— И тогава ще направим истинска корида — опита се да се пошегува Стас.
— Но къде ли първо ще се нахвърли? Всичко излиза… Той мисли извънредно рационално — лицето на Грег стана почти сиво, когато „Кронос“ съобщи, че процесорът усеща най-голямо напрежение в линията към двигателното отделение.
— А на MZ му останаха още осем болта — бавно каза Стас и веднага бързо допълни: — Време е да скрием камерите за наблюдение зад чашата на двигателя. Дори да не измъкнем робота оттам, поне да не останем без очи.
— Добре — съгласи се командирът.
Изображението на една четвърт от големия екран, където току-що проблясваше параболичната повърхност на огледалото, се смени. Сега камерата върху корпуса на кораба предаваше задната страна на чашата. Решетестите конструкции мътно изпъкваха на мъглявия фон на астероидния пояс.
— На робота му остават осем болта… — Стас млъкна, без да довърши фразата.
Изображението на екрана потрепна. Тъмният контур на чашата внезапно рязко изпъкна от обвилото го бяло сияние. В същия миг стените потрепераха от силен удар. Всички незакрепени предмети по инерция заплуваха към изхода.
— Пускане… — неволно въздъхнаха и двамата космонавти.
Но сиянието продължи не повече от секунда и веднага угасна.
— Успяхме! — диво блещейки очи, закрещя Стас. — Успяхме! Разбра ли, Грег, всичко стана както трябва — и в радостен порив той се хвърли да раздрусва и да тупа командира.
Но Грег само ядно и цветисто изпсува, наведе се към пулта за управление и като трескаво натискаше копчетата, глухо произнесе:
— Край… Нашият MZ вече не отговаря.
— Лоша работа — процеди Стас, тутакси станал сериозен. — Лишихме се и от последния си робот…
Няколко минути след това, когато стана ясно, че няма да има повторно пускане, камерите отново надникнаха иззад края на изстиващата чаша. Колоната с реактора силно, почти на 45 градуса се беше отклонила от оста на параболичното огледало. Държеше се само с единия си край за основата.
— Отлично — прецени Стас. — Поне MZ не загина напразно. Двигателят повече не ще може да работи.
— Добре — уморено кимна Грег. — Тази опасност ликвидирахме. А по-нататък какво?
— Трябва да концентрираме вниманието си в трюма им с роботите. Това е последното, на което могат да разчитат.
— И последното, което много лесно ще ни довърши — капитанът винаги се готвеше за най-лошото. Може би иначе не би станал капитан.
Повече от половин час екипажът на Би Джей 90 съсредоточено наблюдаваше как чуждият компютър се свестява от продължителния шок. Сякаш бе великан, който идваше на себе си след дълга загуба на съзнанието през нощта на бойното поле — ту се опипваше, ту шареше около себе си да намери изгубеното си оръжие, ту се взираше в тъмнината наоколо. Но тъй или иначе, моментът, когато ръката му ще се натъкне на меча или на дебелата чепата тояга, трябваше да настъпи, той ще се изправи на крака и пак ще се превърне в страшен противник.
Половината от площта на големия екран заемаше изображението на трюм N3 на Си Ай 12. Четири неподвижни цилиндрични туловища лежаха върху транспортни платформи. Те бяха от по-малък и не толкова мощен клас като загиналите MZ. Но ако се наложи да се воюва с тях вътре в кораба, по-малките им габарити се превръщаха в безспорно предимство. Те свободно преминаваха през всеки корабен люк и можеха с лекота да се движат и в най-тесния кубрик или шлюз. Лазерите и горелките им не можеха и да се сравняват със стрелковото оръжие на космонавтите… Грег мислеше за всичко това, разглеждайки неподвижните контури на автономните механизми. Рано или късно компютърът ще изиграе асото си — като Наполеон в последния момент ще хвърли в боя старата гвардия.
Забравили за умората, недоспиването и глада, двамата космонавти вече няколко часа стояха до пулта за управление и заедно с Пиф реагираха на всички действия на противника. Сякаш играеха някаква безумна и същевременно абсолютно систематизирана шахматна партия върху огромна дъска със сто хиляди полета. Залогът в тази невиждана, изтощителна игра беше: живот или смърт.
Почти едно денонощие измина, откакто започна нечуваната упорита борба за управлението на кораба. Отначало неприятелският машинен мозък опита да настъпва едновременно на много участъци, но твърдата съпротива на „Кронос“ провали атаките на неприятеля. Тогава той промени тактиката си и концентрира усилията си поред само на няколко места. „Кронос“ не успя бързо да мобилизира силите си от цялата контролирана периферия, за да му противодейства, и Бика — както кръстиха компютъра на Си Ай 12 Стас и Грег — скоро успешно извоюва няколко второстепенни обслужващи системи и тутакси изпрати съобщение до преследващия ги кораб.
— Не бързайте да се радвате… — мрачно процеди Грег, като получи от Пиф дешифрираната радиограма.
Отбраняващата се страна промени тактиката. „Кронос“ се оттегли от всички незначителни системи и създаде мощни огнища на активна съпротива във входовете за най-важните. Това бяха системите за отваряне на люковете, за видеомониторинга, за аварийното електроснабдяване и няколко други. Когато три яростни атаки на Бика срещнаха не по-малко решителен отпор, той за известно време прекрати активността си. Екипажът на капитан Милър чакаше напрегнато: какво ще последва?, и тревожно се взираше в изображението на трети трюм.
— Колкото по-дълго мълчи това говедо, толкова повече съм нащрек — мрачно бърбореше Стас. Глътна незнайно коя поред през това денонощие доза стимулатор и погледна под вежди Грег.
— Да — съгласи се капитанът. — Ненапразно се е задълбочил толкова в размисъл, че дори престана да изпраща вести до господарите си.
Корабът започна маневра, за да се размине с поредния астероид. От резкия завой Грег изпадна от креслото и се наложи Стас да хване капитана за обувката и да го върне на бойния му пост.
— Дявол да го вземе! Всички наоколо сякаш са се наговорили да ни тровят живота! — изруга Грег.
Изображението на големия екран оживя и гласът на главния координатор на бойните действия — Пиф, бързо заговори: „Внимание! Рязко се засили активността в неприятелските системи на трети товарен сектор. Внимание! Рязко се засили активността…“
Трюмът се освети ярко и отлично се виждаше как роботите се освобождават от превръзките за транспортиране и изплуват над платформите. Манипулаторите им откачаха кабелите за стационарно захранване и обективите на управляващите устройства трескаво се заоглеждаха наоколо. На Стас дори му се стори, че чува противното скърцане на сервомеханизмите и лекото потракване на ставите на манипулаторите им.
— Сега вече започва истинската корида — с прегракнал глас каза Грег. — Време е да приготвим берданките си. Дано успеем да уцелим някой от тях в окото…
— Чакай, капитане, може би ще минем и без това…
— Вече няма да минем без това — тежко отрони Грег и продължи: — Какво ще правиш, ако тези механизми излязат отвън и се опитат да заклинят маневрените ни дюзи? Или започнат да режат крепящите конструкции на отражателя? Космическата лодка е твърде тромава, за да ги вземе на прицел, ако рекат да се въртят около корпуса на кораба.
— Но нашите ръчни лазери не са достатъчно мощни, за да пробият стоманата им — уморено възрази Стас.
— Затова казах, че ще се целим в очите.
А в трюма роботите вече бяха в пълна бойна готовност и се разделиха на двойки. Едната се издигна до шлюза към Космоса, а другата се настани до вратата на товарния асансьор.
— Какво ли са намислили? — неразбиращо измърмори Грег, мърдайки пръсти по клавиатурата на пулта.
Но „Кронос“ още не можеше да изясни положението. В това време двата робота изчезнаха в асансьора, а другите през разтворения шлюз излязоха навън. Камерата за външно наблюдение веднага ги хвана в обектива си.
— Май сега ще се опитат да поставят на мястото й реакторната колона — досети се Стас и се обърна към Грег: — Командире, какво ще правим?
— Какво да правим! Да се наслаждаваме на това грандиозно зрелище — намръщено иронизира Грег и заповяда на компютъра: — Пиф, изкарвай лодката. В чашата не могат да ни избягат.
— Ами другите два… Какво да правим с тях?
— Засега нищо… Когато си покажат рогата, тогава ще му мислим — капитан Милър си върна състоянието на упорита студена проницателност, което го обхващаше само в мигове на смъртна опасност. — Все едно до затворените от нас сектори няма да се появят скоро…
Пиф докладва, че лодката излиза в Космоса. А на екрана двата неприятелски робота вече се спускаха към центъра на чашата на отражателя. Застинаха до наведения купол, отново се размърдаха и изчезнаха в отвора на техническия люк.
— Сега ще се помъчат да оправят изкривените крепежи — коментира Грег, — после ще върнат купола в работно положение и ще го закрепят… Нищо, ще ви направим горещо посрещане.
В друг сектор на големия екран белият диск на лодката вече изплуваше от люка и бавно се промъкваше покрай тандема към кърмата на Си Ай 12. На стотина метра от края на отражателя спря и съобщи, че е готова да унищожи неприятеля.
— Отлично — обади се Стас. — Е, Грег, да направим ли пробен изстрел?
Капитанът се съгласи и след секунда от купола на лодката се откъсна къса златиста мълния. Плазмената струя удари свръхздравия материал на колоната, разпръсна се на хиляди бликове и заигра по повърхността на отражателя.
— Отлично — каза Грег. — Тези чайници никога не ще поправят двигателя… Има ли съобщение за онези, дето отидоха навътре в кораба?
Стас поклати глава:
— Не, „Кронос“ още не ги е засякъл.
— Какво ли са намислили? — Грег уморено потърка очи и реши: — Добре, тогава първо да се заемем с тези, а после ще се оправим с другите, които са вътре.
Стас кимна и добави:
— Дори е по-добре да се мотаят по-дълго там и да не ни принудят да се бием на два фронта.
Разнесе се сигналът „Внимание“ и на екрана се отвори техническият люк на колоната. Пиф докладва: „Лодката е готова да открие стрелба.“ Но в същия миг оживя едно от таблата с информация от „Кронос“ и машинният глас съобщи: „Около неприятелския кораб е установено силово противометеоритно поле с максимална мощност.“
— Мръсник!!! — с дива злоба почти зави Грег и впи пръсти в косата си. — А ние като хлапаци се размечтахме, че сега… — В отвора на люка един след друг изплуваха силуетите на роботите и застинаха до основите на купола. Някъде отгоре просветна огнена плазмена струя, но се натъкна на невидимото препятствие и изгубила енергията си, се разпръсна като дъжд от слънчеви пръски и капки. Яркият сноп се отрази във вдлъбнатото огледало. Роботите невъзмутимо се трудеха с горелките си до основата на купола. Лодката даде още един неуспешен изстрел и обърканият Пиф попита хората какво да прави. Не можеше да изпълни задачата и като дете се молеше да му подскажат решението.
— Какво ще правим сега? — с тих спокоен глас попита Грег, дори без да гледа към втория пилот. По-скоро питаше самия себе си.
Не знаейки какво да му отговори, Стас кимна към екрана:
— Виж какви горелки имат… Два пъти по-мощни от стандартните. Навярно са се готвели да отворят кораба ни като консервена кутия.
— Да — пак така тихо каза Грег. Седеше неподвижно, устремил взор пред себе си и опрял ръце на пулта за управление. — Сега ще им свършат работа за разрязване на затворените люкове.
Стас почувства, че за пръв път през този безумен, изпълнен с изтощителна борба с машините и незнайния противник полет е готов да си признае, че положението е почти безнадеждно.
На екрана роботите вече освободиха колоната от изкривените крепежи и се вдигнаха към върха й. Пулсирайки с двигателните си дюзи, започнаха да нагаждат центъра на реактора към оста на отражателното огледало. Колоната бавно се завърташе в нужната посока, после зае правилно вертикално положение. Роботите се спуснаха долу и отново засвяткаха с факлите на горелките.
— След половин час ще прикрепят реактора и двигателят може да бъде пуснат — промълви Грег безизразно, сякаш самият той щеше да го направи.
Стас погледна датчиците на „Кронос“. Силата на защитното поле около неприятеля не бе намаляла нито на йота. Както и преди, нямаха никаква възможност да ликвидират роботите. „Но какво да правим? — трескаво съобразяваше Стас. — Не може окончателно да сме загубили играта… Безизходни ситуации няма…“ В главата му обаче цареше пълен хаос и с големи усилия се мъчеше да се концентрира. И пак, вместо да търси спасителен изход, в мозъка му се мяркаха горчиви съжаления за изгубените от непредпазливост роботи. Вярно, че първият беше унищожен в боя, но вторият… Дали не можеха навреме да обмислят всичко и да изпратят робота към колоната на отражателя, преди да бъде пуснат двигателят… „Стоп — каза си Стас. — Ами ако… ако опитаме сега да пуснем двигателя?“
— Командире! — закрещя той. Сърцето му бясно биеше и му се струваше, че ще изскочи от гърлото му. — Веднага трябва да пуснем двигателя… Стартовият импулс ще изпепели роботите и окончателно ще откъсне колоната…
Грег погледна Стас, както се гледа луд.
— Как ще го пуснем, когато Бика напълно владее пусковата линия?
Вторият пилот само трескаво заклати глава, а после изстреля на един дъх:
— Забрави ли, че на тази линия поставих микропроцесор? Той трябва да е запомнил всички данни за пускането на двигателя… Разбираш ли какво ти казвам?
Грег все още не съвсем уверено кимна и Стас бързо-бързо заприказва:
— Ако с нашия електронен шпионин не се е случило нищо, той вече трябва да знае командите и кодовете за пускане на основния двигател… Ще обединим ведно всички сили на „Кронос“. Чрез този процесор ще блокираме линията към Бика и ще дадем команда за пускане на двигателя… Трябва да стане!
Стас продължаваше да говори, а Грег вече се наведе над пулта за управление и пръстите му пробягаха по клавишите. След няколко секунди на таблото излезе информацията от процесора на линията към двигателя. Командирът и вторият пилот си размениха трескави погледи — процесорът бе запомнил всичко, което бе нужно.
Грег рязко въздъхна и проговори, като злобно сви очи:
— А сега — дръжте се…
След две минути цялата енергийна и информационна мощ на „Кронос“ бе съсредоточена в микропроцесора на линията от неприятелския компютър към управляващия блок на главния двигател. Роботите продължаваха да работят с горелките, заварявайки колоната към основата. Командирът заповяда на лодката да се отстрани и прибра камерите от края на чашата. Последното, което забеляза на угасващия екран, беше бързо отдалечаващият се вдясно диск на лодката. За миг Грег затвори очи. В ухото му неочаквано силно прозвуча учестеното дишане на втория пилот. Капитанът натисна клавиша за пускане. На крайното табло се замяркаха цифри — командата се изпълняваше. Някъде в недрата на чуждия кораб малкият уред блокира най-важната линия за управление и в освободения канал потече програмата за пускане на двигателя. Грег стисна облегалките на креслото и в същия миг целият огромен тандем от двата кораба се разтресе от мощен тласък. Стас не можа да се задържи за облегалката на командирското кресло и доста силно се удари в стената.
— А, гадове, получихте ли си заслуженото!!! — изрева Грег, скачайки от креслото.
От тавана Стас му пригласяше:
— Така ви се пада! Така ви се пада! — и яростно размахваше стиснатите си юмруци.
След няколко секунди камерите отново предадоха изображението на вътрешната повърхност на отражателя. Роботите не се виждаха никъде. А недалеч от центъра от една вдлъбнатина стърчеше основата на колоната. Силата на стартовия импулс я бе откъснала от слабите й укрепления. Тя беше пробила чашата и бе заседнала в огледалото.
— Сърбайте си попарата — каза към екрана Стас и се настани в креслото си.
— Добре ги подредихме — съгласи се Грег и вече загрижено каза: — А какво ще правим с другите?
— Все ще измислим нещо — намръщено обеща Стас, като пробягваше с очи по екраните и таблата. — Само че най-напред трябва да ги намерим.
Чрез камерите на мониторите „Кронос“ най-сетне откри неприятелските роботи. На екрана се появи малък кубрик, чийто люк вече се контролираше от компютъра. Изображението беше много лошо — пламъкът на горелките заслепяваше обектива, но космонавтите скоро свикнаха с фонтаните от искри и плазменото сияние и различиха разкъсания и разнебитен люк зад роботите, които сега по същия начин се мъчеха със следващия. Екипажът на Би Джей 90, мълчаливо съсредоточен, дълго наблюдаваше работата им.
Пръв наруши тишината командирът:
— Да, няма да се отървем, без да прибегнем до ръчните лазери.
Компютърът съобщи, че Бика пак щурмува системата за затваряне на шлюзовете в предната част на кораба.
— Има само една възможност да се добере до нас и той сериозно се е захванал да я използва. — Стас погледна командира и предложи: — Може би е време да включим и главния компютър на помощ на „Кронос“. Ако Бика завладее всички шлюзове, на тези главорези нищо няма да им коства да ни вземат на абордаж.
— Добре, ние ще включим и Пиф — отвърна командирът и изкомандва на компютъра да се присъедини към отбраната на Си Ай 12. — Но това няма да попречи на роботите да се доберат до нас, само дето ще се потрудят повечко.
Внезапно Стас се сети за нещо:
— Капитане, ами ако се откачим и избягаме от този кораб? Нали той вече няма двигател…
— Но му останаха дюзите за ориентиране и мощната артилерия — изпревари мисълта му Грег. — Та ще ни изпрати хубавичък залп.
— Вярно — унило се съгласи Стас.
Той се хвана с ръце за главата, опитвайки се да се съсредоточи. Няколкото безсънни дни и нощи си казваха думата. След толкова дълъг период без почивка организмът катастрофално натрупваше умора и никакви стимулатори вече не му помагаха да възстанови силите си. Пред затворените очи на Стас заплуваха и се завъртяха все по-бързо разноцветни кръгове. Някакво затъпяване все повече обхващаше мозъка му. „Какво да правим?“ — безнадеждно пулсираше в главата му.
— Ами ако се опитаме да подсилим зарядното устройство на ръчните лазери? — започна да разсъждава на глас той.
— И какво ще спечелим? Ударната им сила ще се увеличи с двадесет и пет процента. Това няма да ни помогне — решително поклати глава Грег и продължи: — Имаме още една възможност. Забравихме повредения MZ. Ако снемем от него плазмения пулсатор без тромавото захранващо устройство и го включим в силовата линия, ще получим компактен и мощен уред…
Изтощен, Стас широко се усмихна. Не се налагаше повече да мисли напрегнато за нищо. Командирът беше намерил изход. Вторият пилот вдигна палец и каза:
— Отлично, Грег… Май все пак ще се домъкнем до базата. — Стас с омраза погледна екрана, където сред рояци искри и облаци дим роботите продължаваха методично да разтопяват свръхздравия материал на люковете. — Не се безпокойте, ще си направим гладиаторски бой — подхвърли той към изображението на противниците си и отново се обърна към командира: — Отивам да снемам пулсатора.
Отблъсна се с ръка от пулта и отплува към асансьора за товарните трюмове.
В командната кабина дълго цареше мълчание. Най-сетне главният от четиримата присъстващи с отчетлив, почти механичен глас произнесе:
— И тъй, последните сведения от „Зевс“ показват, че враговете ни много успешно водят борбата. Успели са да елиминират главния двигател и да унищожат два робота. Сега имаме на разположение само два. Те се мъчат да стигнат до командната кабина през затворените люкове — говорещият млъкна замалко. Огледа подчинените си с присвитите си хлътнали очи и след няколко секунди продължи: — Но още не са се сблъсквали с неприятелските. Затова шансовете ни не са кой знае колко големи… Дълбоко съжалявам, че разчитайки на успешния край на операцията, не поставихме на кораба самоликвидатор. Остава една възможност да спрем тези приятелчета, докато не са излезли от астероидния пояс и не са извадили антените си. Трябва да насочим към тях „Фарос“.
— А екипажът на „Зевс“? — попита някой.
Главният от четиримата отвърна с все същия равен глас, без да вдига очи от пулта за управление:
— Нямаме сведения за екипажа. Вероятно вече е загинал. Но дори да не е тъй, ще се наложи да го пожертваме. Разбирате какво ни заплашва, ако този кораб успее да се отскубне или поне да предаде съобщение за всичко.
В кабината за няколко секунди се възцари ледено мълчание.
— Горо — обърна се главатарят към един огромен негър, — виж „Фарос“ в най-скоро време да се насочи към целта. Да открие огън чак когато се доближи на такова разстояние, че улучването да е сигурно. Вярвам, че оръдията му са достатъчно мощни да пробият силовото им поле и защитата на корпуса — говорещият болезнено се усмихна.
Горо само мълком кимна в отговор.
След няколко минути от „Кондор“ към чакащия далеч напред автоматичен кораб се отправи сигнал. Заповядваха на „Фарос“ да се ориентира по сигналите от компютъра на „Зевс“, да тръгне към тандема и да го унищожи с огън от бордовата артилерийска система. Няколко минути след това сигналът достигна до автоматичния кораб. Компютърът му направи нужните изчисления и включи двигателя. „Фарос“ запеленгова целта и тръгна към нея.
Грег седеше в креслото си в командната кабина и нервно гризеше нокти. Преди половин час роботите пробиха капака на втория люк и се заеха с люка към сектора за управление на неприятелския кораб. Ако продължи тъй, след четири-пет часа непрекъсната работа те ще се окажат в преходния шлюз към Би Джей 90. Освен всичко друго Бика се разбесня и „Кронос“ заедно с Пиф трудно удържаха системите от постоянните му атаки. Грег никога не беше стрелял в нещо или в някого от плазмен пулсатор и чувстваше, че колкото се приближава мигът на неизбежния бой с машините, толкова повече се засилва тревожното напрежение в и без това безкрайно изморената му психика.
На големия екран в паузите между експлозиите на плазменото сияние отлично се виждаше как черните силуети на роботите като оковани в броня самураи от историческите филми делово пъплят около люка. Всичко останало — и заплахата от страна на постоянните преследвачи зад гърба им, и притаилият се някъде отпред кораб-ретранслатор, и другите опасности избледняха в сравнение с тези две методично работещи машини. Грег вече няколко часа ги наблюдаваше и прекрасно разбираше, че със същата лекота и безсърдечност боботещите остриета на горелките ще се впият и в човешко тяло. Той си спомни аварията при монтажа на нов модул в една орбитална станция. Тогава видя какво остана от работника, улучен от технологична горелка. Грег тръсна глава, за да прогони тежкия спомен, и се свърза с работещия в трюма Стас:
— Какво става? Скоро ли ще свършиш?
Изображението на втория пилот в ъгъла на екрана вдигна глава:
— Малко търпение, шефе, и всичко ще бъде о’кей… Какво правят нашите торни бръмбари?
— Със завидно упорство продължават да се трудят. Пробиха и втората врата и са се захванали с люка към командната кабина.
— Ама че гадове — Стас изрече една солена псувня и отново напъна гаечния ключ. — След пет минути съм при теб!
И наистина точно след пет минути той доплува в командната кабина, като влачеше дълъг ствол с правоъгълно удебеляване накрая. Без да спира до пулта, продължи към шлюзовата камера и припряно подхвърли към изображението на роботите на екрана:
— Нищо, момчета, още една-две минути и ще видим колко силен заряд могат да издържат корпусите ви.
Грег настигна Стас до самия преходен сектор към преградата и го попита:
— Къде мислиш да го включиш?
— В главния им кубрик — без да се обръща, отвърна Стас. Той внимателно прекарваше през люка ствола на оръдието. — Ще отворим вратата към командната кабина и щом тези чайници се покажат, ще ги опечем. Ако всичко стане бързо, няма да успеят да открият огън.
Краката на Стас вече изчезнаха и Грег също побърза да се гмурне.
Космонавтите си играха почти половин час, докато включиха оръдейния ствол към аварийната енергийна верига. После закрепиха към него ръчен лазер. Най-сетне всичко беше готово. Стас вдигна ствола на рамото си и констатира:
— Сега вече имаме това, което ни трябва. С такова оръдие може да се воюва.
— Енергията във веригата ще стигне ли? — попита капитанът.
— „Кронос“ трябва да осигури минимум две минути работа — отвърна Стас, като местеше ствола в отвора на люка от едната до другата страна. — А за това време тук ще стане огнено море.
Грег надникна в отвора на люка. На отсрещната стена на командната кабина просто заслепяваше нажеженият до бяло преходен люк… Още малко и тук ще започне бой. Сега-засега не можеше да се предвиди кой ще спечели… Капитанът нервно започна да хапе устни:
— Връщам се в кабината за управление. Ще следя Бика и ще ти съобщя веднага щом роботите започнат да пробиват люка.
Стас кимна, заемайки бойна позиция.
На екрана роботите усърдно пъплеха около капака на люка. През пламъка на горелките се забелязваше, че вече са успели да изпарят значителен слой. Още малко и… Рязка промяна в параметрите на работата на компютъра отвлече вниманието на Грег. Изобщо през последния половин час го караше да бъде нащрек някаква непонятна активност на Бика. Всички периферийни датчици и процесори регистрираха усилена дейност в неприятелските главни системи. Но това не беше натиск срещу отбранителната позиция на „Кронос“, а все още бурна подготвителна работа. „Но с каква цел?“ — губеше се в догадки Грег и тук не можеше да му помогне никакъв компютър. Прегрупирал силите си, Бика се впусна в атака. Концентрира цялата енергия на удара си на малък участък по линиите, които „Кронос“ не бе блокирал. Там Бика насочи от три страни поток от мощна информация и енергия. „Кронос“ явно не бе готов за такъв натиск в неочаквано място и много трудно контролираше ситуацията. Грег скърцаше със зъби от ярост и безсилие да помогне с нещо, като наблюдаваше как Пиф бързо хвърля всички сили в засегнатия участък. Но това вече не можеше да промени нещата. Бика усети, че е попаднал в уязвима точка, до краен предел усили натиска и след няколко секунди целият участък премина под негов контрол.
Грег зави от яд, когато на оперативното табло вместо цифрите на параметрите от атакувания блок светнаха нули. А този блок отваряше път до управлението на основните системи на пленения кораб. В този момент на големия екран светна червеният знак за особено внимание. В капака на люка вече зееше дупка колкото юмрук и един от роботите я разширяваше, ловко действайки с горелката.
— Стас, бъди готов! Вече пробиват люка — изкомандва Грег.
Изображението на Стас в ъгъла на екрана помаха с ръка и вдигна пулсатора в бойна готовност.
— Само че веднага трябва да улучиш — с неочаквано прехрипнал глас извика Грег. — Бика ни отне веригата за управление на входа към аварийната енерголиния.
Без да откъсва очи от люка, Стас махна с ръка и притисна бузата си към оръдието. Грег включи изображението от камерата в командния сектор. На екрана се появи голяма зала. Виждаше се как от отвора в люка летят искри и материалът се изпарява на кълба. Ето че капакът отлетя настрани и в отвора се показа черният цилиндър на робота. Стас натисна спусъка. Плазмената струя удари късото туловище в гърба и се пръсна на рой ослепителни искри. Здравото покритие на машината изтъня наполовина, но издържа първото попадение. От силата на удара роботът се стовари по корем върху канта на люка и металическият звук проехтя из залата. Машината светкавично се съвзе, рязко изхвърли назад манипулаторите си, прилепи се с тях към преградата и насочи към неприятеля мощен лазер. Но Стас задейства оръжието си малко по-рано от противника. Плазмената мълния попадна точно в средата на гърдите му, където се намираше блокът с органите за управление и бяха закрепени манипулаторите. Роботът изплува в средата на залата, като бавно се въртеше и оставяше след себе си димна следа. Включеният лазер прорязваше пространството с наситено син лъч, по стените се появиха криви разтопени линии. Част от единия манипулатор така си и остана залепена на стената.
Грег подскочи в креслото и удари с юмрук по дланта на другата си ръка… Внезапно на всички табла се запалиха знаци за тревога. Бика отново се беше хвърлил в атака. Сега се мъчеше да завладее беззащитната система за аварийно енергозахранване. Датчиците показваха, че напрежението в разкъсваната от две управляващи сили линия катастрофално пада.
— Стас! Стас! — бясно завика Грег. — Няма енергия! Изчезвай оттам… Затварям люка!
Но вместо да изпълни заповедта, Стас отново натисна спусъка. Имаше намерение да доубие врага. Ала от гърлото на оръдието излезе само една тънка златна нишка и безсилно се стопи върху масивния корпус. В същия миг затварящият механизъм хлопна капака на люка. Тежкият метал пречупи като сламка ствола на пулсатора. Моментално от отвора на разбития люк от противоположния край на залата блъвна режещ лазерен лъч. Докато все още с недоумение се взираше в остатъка от пулсатора в ръката си, Стас чу как горният слой на покритието свистеше и кипеше от огнената струя.
Когато Грег се убеди, че вторият пилот е жив, той се отпусна в креслото и с отпаднал глас рече:
— Стас… качвай се. Там няма какво да правиш… Бика завладя енергосистемата. Не ми оставаше нищо друго…
— Само че го направи крайно несръчно — прехрипнало му отвърна Стас, като тежко се вдигаше от земята.
— А според теб какво трябваше да направя? — избухна Грег. — Този полутруп шиба с лазера на всички страни, а вторият се цели в теб от люка. Още малко и на мястото ти щеше да остане само купчинка пепел.
— Добре де, добре… — примирително промърмори Стас и вдигна глава към камерата на монитора. — Остава и да се скараме… А по-нататък какво ще правим?
— Първо се качи тук…
Стас безразлично махна с ръка и изчезна от полезрението на камерата.
Екипажът на Би Джей 90 седеше в креслата и тъпо наблюдаваше на екрана как оцелелият робот се съедини с кабел към повредения си събрат, а сетне дълго настройваше нещо в обгорелия корпус. Ето двойката оживя, описа няколко кръга из залата. После двете машини застинаха и в капака на люка удариха иглите на два лазера.
— Тренират се гадовете… — Злобно изкоментира Грег и мръсно изпсува.
На екрана роботите вече се бяха залепили до затворения люк и отново засвяткаха с горелките.
— Какви предложения имаш? — бавно попита Грег.
Стас само вдигна рамене и командирът самичък предложи вариант:
— Май ни остава само едно — да вземем пушкалата си и да се бием… Или да седнем в лодката и да се омитаме, докато не е късно.
Стас мрачно разтърси глава, сякаш се мъчеше да отхвърли цялата нечовешка умора от последните десетки часове, и пряко сили проговори:
— Слушай, капитане, хайде да си поразмърдаме още малко мозъците. Трябва да има изход… Макар само един, но трябва да има.
Той силно стисна устни и изгледа Грег изпод вежди с дълъг непреклонен поглед. Капитанът мълчаливо посрещна този кипящ от зла решителност поглед и дълбоко въздъхна. Стисна до болка очи и в следния момент вече викаше на екрана схемата на неприятелския кораб.
— Тъй… Вече нямаме оръжие, за да се бием с тях. Под наш контрол са едва пет системи на „Зевс“ — и Грег изброи кои именно. — Ето целия ни арсенал и цялата ни армия. Какво ще правим?
Стас хвана главата си с ръце и впери мътен поглед в схемата на кораба. А в ъгъла двата скачени робота упорито и безжалостно прогаряха капака на люка. След час или малко повече те ще пробият тази бариера и ще стигнат до люка към шлюзовата камера. А след нея започва корпусът на Би Джей 90…
— Ами ако напълним камерата с някаква избухлива смес? Например кислород и водород. И когато влязат, да я подпалим — започна на глас да търси изход Стас.
— Не става — поклати глава Грег. — Първо, сместа веднага ще избухне от нажежения капак на люка. Второ, никаква експлозивна смес няма да повреди механизмите на робот с такъв висок клас на защита.
— Тогава… — опита се да измисли нещо друго Стас. — Може да опитаме да направим от нашия супермощен енергоносител мина и да я взривим, когато влязат в камерата.
— Пак не става — рече Грег. — Кой знае, може и частица колкото главичката на кибритена клечка от този „Крокус“ да направи и двата кораба на парчета. А може и цялата партида в трюма ни да експлодира. И ще се превърнем в малка свръхнова.
Стас още няколко минути се мъчеше с упоритостта на обречен да роди най-невероятни версии. Но Грег само клатеше глава и вторият пилот тутакси се съгласяваше с него.
— Почакай — капитанът спря с жест трескавите му опити. — Нека още веднъж огледаме на какво можем да разчитаме — и той започна бавно да наслагва върху контура на кораба всички линии, останали под контрола на „Кронос“:
— Системата за затваряне на люковете, за контрол на газовата среда, на видеомониторинга, на осветлението, на температурата, за напълване с херметик на микротравмите по корпуса, остатъците от аварийната енергосистема… Стоп… — внезапно тихо каза Грег, сякаш това се отнасяше само за него, и в погледа му светна разгарящо се пламъче. — Та нали там минава основната линия… — И той рязко се обърна към Стас и повтори по-силно: — Там минава основната линия… Готви „Кронос“ за атака! — вече почти крещеше капитанът, наведен над клавиатурата на пулта.
— Къде? Защо? — неразбиращо въртеше глава Стас и объркано се вглеждаше в потоците компютърна информация.
— Където и да е — решително отвърна капитанът. Неочакваното откритие го преобрази, в него не бе останало нищо от онзи смъртно изморен от изтощителната борба с машините човек. — Където и да е, само да отвлечем вниманието на Бика и да не му дадем спокойно да мисли.
След десет минути всички сили на „Кронос“ бяха хвърлени в атака срещу изгубената линия на аварийното енергозахранване и Бика затъна в организиране на дълбока отбрана. Грег прецени оперативната обстановка, доволно си мърмореше нещо под носа и започна да подготвя най-мощния блок на Пиф за решаващия удар. Още малко и щеше да дойде ред на хората. Скоро Стас домъкна сваления от загиналия робот реактивен двигател, направиха специален щуцер на дюзата му. Сетне двамата космонавти се промъкнаха в носовия технологичен кубрик на неприятелския кораб. Тук беше нетърпима горещина — зад нажежения до бяло люк глухо и ненаситно боботеха плазмените горелки. Под самия таван минаваше основната линия… Грег и Стас мълчаливо се спогледаха и започнаха. Само да успеят, преди да се пробие капакът на люка… Грег внимателно освободи тръбата и здраво завинти в отверстието щуцера на двигателната дюза. После на същата тръба направи над самия люк дълъг прорез, който отвътре беше отделен с тампон от отверстието с щуцера. Пот обливаше очите им. С всяка изминала минута ставаше по-горещо. В непослушните им, изморени през тези дни пръсти инструментите работеха бавно.
Грег погледна Стас — той оголваше краищата на прореза, от напрежение дори беше изплезил крайчето на езика си. По луничавото му лице блестяха капчици пот… Командирът свърза контактите на двигателя с кабела. Всичко беше готово. Сега трябваше колкото може по-скоро да се омитат оттук. Грег мълком махна на приятеля си и те бързо излязоха от кубрика. Зад гърба им все по-яростно свистяха и виеха плазмените горелки.
В командната кабина запъхтеният капитан погледна диспозицията на компютърния бой. „Кронос“ добросъвестно се сражаваше с Бика и дори беше успял да си върне няколко щепсела и превключвателя в някаква сляпа верига на енергийната линия. В отговор врагът му се канеше да проведе решително контранастъпление срещу самозабравилия се противник.
— Отлично — процеди през зъби Грег. — Нека тези сметала се маризят, а ние ще се заемем с нещо по-сериозно… „Само люкът да издържи“ — се мярна в ума му, докато въвеждаше решаващата команда в Пиф.
Стас се надвеси над рамото на командира и съсредоточено наблюдаваше всяко негово действие. Екранът бе разделен на две. На едната част се виждаха гърбовете на роботите, осветени от плазмата. На другата бе технологичният сектор, където се мъчеха да влязат машините.
— Е, на добър час — промълви Грег със сух глас.
— Хайде, Грег, натискай — подкрепи го Стас и сложи длан върху рамото на командира.
Пръстът на Грег силно натисна клавиша.
За голямо учудване нагрятият до невероятно висока температура механизъм се задейства и нажеженият капак на люка се отвори с лекота. Без абсолютно да се замислят за причините на неочаквания обрат, роботите се втурнаха напред. Само след миг те боботеха с горелките до шлюзовата камера. В същия момент люкът зад гърба им хлопна… Космонавтите затаиха дъх. Със стиснати зъби те впиха поглед в екрана.
Системата за ликвидиране на микротравми по корпуса получи команда: повреда в левия сектор, и някъде по съответната линия се отвориха необходимите клапи. Тутакси под тавана изрева реактивният двигател. В пръстеновидния тръбопровод на системата налягането рязко подскочи. За няколко мига цялото налично количество херметик беше нагнетено в линията и с огромна скорост се втурна към отвора. На екрана се виждаше добре как от тръбата потече водопад от бързо втвърдяващ се материал, напълвайки целия сектор. Роботите все още не разбираха какво става. Отдръпнаха се от люка и тревожно се въртяха сред летящите из пространството парцали пяна. Върху корпусите им слоят втвърдяваща се пяна растеше, както морските рачета облепват дъната на корабите. В несръчните движения на машините вече се долавяше нещо подобно на човешка паника. Единият се опита да изреже с горелката кората от корпуса на другия. Но зрителните им системи бяха ослепени от пяната и пламъкът се движеше хаотично в празното пространство. Пеноматериалът прииждаше и очертанията на роботите малко приличаха на онова, което бяха преди няколко минути. Видимостта на екрана се влоши и скоро образите съвсем изчезнаха — в окуляра на камерата също беше попаднала пяна.
Грег конвулсивно се беше свил в креслото и още дълго, без да мигне, гледаше екрана, където изчезнаха враговете. И едва когато се получи сигнал, че системата е изпратила в носовия сектор всичко, на каквото е способна, капитанът бавно се обърна към втория пилот. Нищо не каза, само се облегна назад и затвори очи. Стас склони лице върху дланта на лявата си ръка и дълго разтърква челото и клепачите си, сякаш се опитваше да изтрие от мозъка си всичкото безумно напрежение на този полет. После насила протегна ръка към клавиатурата и даде отбой на „Кронос“. Компютърът продължаваше боя за завладяване на вече безсмислената цел.
След като изгуби и последните си войници, компютърът на неприятелския кораб изпрати съобщение за положението до „Кондор“ и се оттегли в защита. Сега, когато Бика можеше да води само позиционна война с екипажа на Би Джей 90 за изпълнителните системи и органи на Си Ай 12, космонавтите без никакъв риск включиха цялата мощ на главния бордови компютър на помощ на „Кронос“. По време на активните действия мрежата от микропроцесори-шпиони узна всички кодове и програми за командите и сега електронните сили на Би Джей 90 изгониха врага практически от всички системи на неговия кораб. Като обкръжен терорист Бика се затвори в машинната зала и с упоритостта на осъден на смърт отбраняваше системата за енергоснабдяване и радионавигационния блок. Само от време на време съобщаваше на „Кондор“ координатите и посоката на движение на тандема.
Изтощеният до краен предел екипаж на капитан Милър се подготвяше за последния победен удар — получаване на достъп до системата за вътрешно енергозахранване и елиминиране на неприятелския компютър. По същото време някъде напред противниковият автоматичен кораб се насочи към тандема от кораби. След няколко часа той трябваше да достигне разстояние, осигуряващо ефикасен артилерийски огън дори в това пълно с метеоритни късове пространство. Още малко и сред хаоса от каменни и ледени блокове ще се разиграе артилерийски двубой, още малко и един от двата кораба ще се превърне в подобен къс безжизнена материя, както трилионите отломки от Вселената, кръжащи наоколо.
Вече цял час Стас се мъчеше с херметично затворената врата на тунела към силовия кабел, но механизмът не се поддаваше на нищо. В пръстите му, наранени до кръв, пулсираше тъпа болка. От неудобната поза гърбът му се беше схванал, а пред очите му от пренапрежение плаваха тъмни кръгове. Грег стоеше зад него и вече няколко пъти му предлагаше да го смени, но вторият пилот само мълчаливо клатеше глава и с още по-голямо настървение се залавяше за инструмента.
Внезапно индикаторите за тревога върху комбинезоните на космонавтите записукаха и гласът на Пиф забоботи, че напред по курса са открити следи от електромагнитно поле на изкуствен обект. Приятелите разтревожено се спогледаха.
— Само това ни липсваше — загрижено подхвърли Грег и се запъти към изхода. — Май е онзи радиомаяк, който ретранслираше командите към нас.
— Добре ще е да е само маяк. Ами ако се окаже, че антената се намира на боен кораб? — мрачно добави Стас, догонвайки командира.
Скоро стана ясно, че неидентифицираният кораб е пред тях и не отговаря на запитвания. Беше необходимо дистанцията между тях да се скъси още, за да се определят данните му по характеристиките на работното му излъчване. Но същото разстояние беше и оптималното за ефикасен артилерийски огън.
— Какво ще правим? — наруши продължителното мълчание Грег.
— Ще подготвим оръдието си — отвърна Стас. — Вържи попа да е мирно селото.
— Тогава да послушаме народната мъдрост — измърмори под нос капитанът и набра командата на пулта.
На силуета на кораба върху екрана се появи надстройка с продълговата надлъжна куличка. Това означаваше, че капаците на изхода към Космоса на трети товарен трюм са се разтворили и от него на повърхността на кораба се е издигнала бойната артилерийска система. Тъпата муцуна на оръдието оживя и започна да шари на вси страни. На екрана запълзяха цифри — ориентирането на оръдието по контролните отметки и по пеленгите по време на движение. След няколко секунди всичко замря и гласът на Пиф докладва, че то е готово за стрелба.
— Целта — неотговарящият на запитванията кораб — е точно пред нас по курса — отсечено изкомандва Грег и когато се появи съобщение за готовност, констатира: — Е, сега вече можем да се сближаваме с какъвто и да е неидентифициран обект.
В кабината за управление пак се възцари напрегнато мълчание, прекъсвано от време на време от гласа на компютъра, който дублираше най-важните съобщения. На матовата повърхност на главния операторски пулт подскачаха като слънчеви зайчета отраженията на непрекъснато променящите се показания за курса на кораба — през цялото време лавираха между астероидите.
Грег зашари с пръсти по клавишите и засили до краен предел полето на противометеоритната защита.
— Мислиш, че ще ни помогне ли? — попита го Стас.
— От пряко попадение няма да ни спаси, но в някои случаи може да ни помогне.
Внезапно черната пустота зад изпъкналата леща на големия илюминатор се освети от наситено златист отблясък. Компютърът веднага съобщи, че е зафиксиран плазмен удар по кораба, който се е разсеял в плътната метеоритна маса.
— Хубав фойерверк — злобно присвил очи, процеди през зъби Грег. — А пък ние няма да бързаме…
Корабите неумолимо се приближаваха един към друг. Продължаваха да не се виждат, разделени от непрестанно променящата плътността си материя. Преследвачите на Би Джей 90 прекрасно разбираха, че това е последният им шанс, и бяха заповядали на автоматичния кораб да унищожи целта на всяка цена. Още няколко пъти Космосът около кораба избухваше от слънчево сияние, докато машинният мозък на неприятелския автомат не разбра, че в астероидния пояс е безсмислено да се открива огън на голямо разстояние. Описвайки зигзази и заплетени фигури, корабите продължаваха да се сближават.
На таблото се отчиташе намаляващото разстояние до целта. Сега редом с цифрите непрекъснато светеше яркожълтият знак за сигурно улучване. Това означаваше, че ако пътят на импулса не бъде пресечен от нещо, единият от противниците ще бъде унищожен мигновено. Пред очите на Грег изплуваха кадри от един документален филм — обгорелите обезобразени помещения на сразен от пряко попадение кораб. В един резерват за особено опасни престъпници на отдалечена орбита около Сатурн беше избухнал бунт. Група затворници беше завзела един транспортен кораб и се опитваше да избяга. При залавянето им те оказали съпротива и се наложило да стрелят по кораба. Грег завинаги запомни дупката с разтопени краища в обшивката и изкорубените от свръхвисоката температура помещения. Не беше останало нищо друго освен главните носещи конструкции. Всичко останало мигновено се бе изпарило. Грег разтърси глава, за да прогони неприятното видение, и почти заповяда на Стас:
— Време е да се прехвърлим в лодката. По-добре е да наблюдаваме дуела от безопасно място.
След три минути космонавтите вече бяха закопчали коланите на стартовите кресла в спасителната лодка.
— Готов съм за пускане — късо доложи вторият пилот, като оглеждаше съобщението на бордовия компютър.
— Тогава напред — изкомандва Грег и докосна с пръст клавиша за катапултиране. Трюмът се озари от мигащата светлина на сигналните лампи и лодката тръгна към разтворените капаци на изхода за Космоса.
Грег изравни скоростта и увисна недалеч от кърмата на Би Джей 90. През илюминаторите отлично се виждаше целият тандем — продълговатият цилиндричен корпус на кораба, оръдейната кула отгоре, огромният диск на огледалото и непрекъснато избухващите факли на рулевите дюзи. Напред продължаваше сребристата маса на пленения пират. А по-нататък мътно просветваше плътната мантия на астероидния пояс. Тя беше готова на всичко — или да стане вечен безмълвен гроб за тези двама смели мъже, или да бъде място за последния бой по пътя им към победата.
Пиф съобщи, че след няколко минути между двата кораба ще се покаже зона на относително чисто пространство и ще възникнат условия за започване на стрелба.
— За какво се замисли, командире? — с чужд глас го попита Стас.
— Мисля си какво ще правим, когато изгубим кораба си — безразлично отвърна Грег. Досега толкова пъти беше рискувал живота си, че перспективата отново да се окаже на косъм от смъртта вече не му се струваше нещо, което заслужава емоции.
— Преди всичко трябва да избягаме по-далеч от това старо корито, докато на нашите доброжелатели не им хрумне да се огледат дали наблизо няма спасителна капсула.
Компютърът съобщи, че в оредяващата маса от астероиди вече се вижда целта и че сега той ще открие огън.
— Прекрасно. Ами че…
Грег не успя да довърши мисълта си — заслепи ги огнена мълния. Големият черен къс, който тандемът тъкмо беше избягнал, беше пронизан от люляково-златиста стрела. А след секунда върху астероида зееше огромна дупка и той се въртеше встрани от предишния си път, обвит от облаци па̀ра.
— Ама че гадина… — злобно изруга Грег.
В същия момент от късия ствол на оръдейната кула върху Би Джей 90 се откъсна ярко петно и изчезна сред мътните отблясъци на мантията. Пиф съобщи, че не е регистрирано попадение. Двамата космонавти долепиха съсредоточени лица до илюминатора. Сега трябва да се реши всичко. За да натрупа енергия за нов удар, на артилерийската система й са необходими шест секунди. Но и те им се струваха твърде дълги. Всеки миг корабът можеше да бъде ударен от смъртоносен плазмен юмрук.
Оръдието пак беше готово за стрелба, но целта отново бе заслонена от астероид. Секундите се точеха чудовищно бавно, ала компютърът изчакваше блестящата точка на противника да се появи между блуждаещите скални и ледени късове. Грег чувстваше как сърцето му бие глухо и измъчено, но вече не можеше да овладее трескавото си състояние. Зениците му се бяха впили до болка в мъждеещите скачени кораби. Редом с командира Стас нервно хапеше устни.
За миг корабите врагове се видяха един друг и двете оръдия стреляха едновременно. Разстоянието беше подходящо, линията на удара — чиста, и двата импулса попаднаха в целта. Грег и Стас успяха да видят как контурите им изчезнаха в невероятно ярък взрив. Заслепено от експлозията на свръхплътното енергийно кълбо, човешкото зрение за известно време отказа да действа.
Двамата космонавти се бяха свили в креслата си с чувството, че вътрешностите им са се откъснали. Дори не се опитваха да си върнат способността да гледат. Не желаеха да видят какво ги очаква… Ала внезапно като в някакво библейско чудо гласът на Пиф съобщи, че част от органите на Би Джей 90 аварийно са изключили от силния електромагнитен и механичен трус, но основните системи действат. Ударът е попаднал в кърмата на скачения Си Ай 12. Без да прави пауза, Пиф допълни, че е регистрирано унищожаване на целта — изчезнало е електромагнитното поле на неприятелския кораб, характерно за работещите системи.
Грег бавно отлепи длани от очите си и с диво изражение погледна приятеля си. После, все още без да вярва на компютъра, вдигна очи към илюминатора. Тандемът беше извъртян на 60 градуса от предишния курс и продължаваше бавно да се извърта. Върху корпуса на Си Ай 12 вече се забелязваше обвита в дим зона. Около голяма няколко квадратни метра дупка краищата на обшивката стърчаха сгърчени и изкорубени. От чудовищната температура съседните листове бяха нажежени до червено, а около кораба плуваха по-дребни отломъци и откъснати плочи от топлоизолацията.
Дивашка безумна радост обхвана Грег. Той се опитваше през лудешкия си смях да каже нещо на Стас, но от отворената му уста излитаха само нечленоразделни звуци. Бореше се с безтегловността между илюминатора и креслото и се удряше възторжено по ръцете и бедрата. Стас мълком гледаше мятащия се под тавана в истеричен смях командир, но самият той вече нямаше сили да избухне в такъв лудешки пречистващ смях. Само зарови лицето си в ръце, стисна до болка очи и се заклати в креслото. Все още не можеше да повярва, че са вън от опасност, че по-нататък няма да е нужно да стрелят, да бягат и да се борят за живота си с някаква незнайна, постоянно променяща облика си чудовищна сила.
След няколко минути, а може би след много повече — мозъкът вече бе престанал да се ориентира в изкривеното от изтощителната борба пространство и време — Стас сне длани от лицето си и се облегна в креслото, чувствайки нечовешка умора във всяка клетка на тялото си.
— А по-нататък какво, командире?
Грег бавно се откъсна от стъклото и се обърна към Стас:
— Към базата… Колкото може по-скоро да се връщаме. Вън от това проклето астероидно блато… Или не гарантирам за себе си.
Стас измъчено се усмихна и даде команда на лодката да се връща на кораба. През илюминатора се виждаше как Пиф вече стабилизира тандема в предишния курс, манипулирайки с факлите на рулевите двигатели.
След два дена полет Би Джей 90 направи малък зигзаг и мина недалеч от улучения противник. На екрана изображението бе многократно увеличено — автоматичен кораб от среден клас тромаво се въртеше в пространството. Беше улучен в носовата част, дупката зееше тъкмо където се намираха секторите с елементите на управлението. Корабът беше загинал мигновено.
Грег одобрително поклати глава и добави на глас:
— По времето на кралица Виктория за такова попадение капитанът щеше да подари на Пиф бъчва с ром. Ей Богу, той си я е заслужил.
— Да… — усмихна се Стас на думите на командира. — Интересно колко ли биха дали хората от „Кондор“ за такова попадение в нашия Би Джей 90?
Приятелите само се спогледаха, капитанът сметна, че е излишно да отговаря на подобен въпрос. Те и без това се досещаха колко струва този двубой на живот и смърт.
Астероидната мантия постепенно губеше плътността си. Звездната светлина вече добиваше естествената си синкава прозрачност. Все по-ясно личаха мъглявините на далечните галактики. Корабът по-рядко маневрираше между огромните късове и започна постепенно да увеличава скоростта. Отзад „Кондор“ не даваше никакви признаци на живот. И ето настана моментът, когато над Би Джей 90 като гигантски чадър се разтвориха големите антени за далечна връзка.
Преди няколко часа космонавтите изпратиха сигнал към далечната база и сега съсредоточено чакаха отговор. Най-сетне на прорязвания от смущения екран се появи изображението на оперативния дежурен и през трилиони километри зейнала пустота говорителите пренесоха гласа му: „Би Джей 90… Би Джей 90… Приех съобщението ви. За авария с какъв кораб говорите? Докладвайте по-подробно, защото вече бяхме решили да организираме издирването ви. През следващия сеанс с вас ще говори Джон Майлс. Чакаме подробни сведения… Приемам.“
Грег наведе глава и се усмихна на някакви свои мисли:
— Всички действат точно по легендата… Режим на най-строга секретност — и завърши с по-мрачен тон: — Интересно какво ще кажат, когато разберат какво ни е коствало всичко това.
— Все нещо ще кажат — неопределено вдигна рамене Стас.
— Тук си прав.
След още два часа на екрана се появи лицето на Джон Майлс. Въпреки смущенията в изображението личеше колко е развълнуван началникът на службата по безопасност на полетите на участъка Нептун-Марс.
— Капитан Милър, разбрахме какво се е случило с вас… Наистина ли всичко е наред? Най-важното — на всяка цена докарайте катастрофиралия кораб. Сега това е основната задача. Чакам отговор.
Изображението примигна и застина.
Стас уморено погледна Грег и попита:
— Командире, какво още да съобщим на базата?
Капитанът на Би Джей 90 замислено се завъртя в креслото и отвърна:
— Ще им съобщим, че при нас наистина всичко е наред и че се движим с пълен ход към базата.
Четирите чифта очи тревожно наблюдаваха действията на оператора пред пулта, но както и преди, на екрана се появяваха едни и същи знаци. Човекът пред пулта направи още един опит и ядосано махна с ръка:
— Край, връзка няма, безполезно е да продължаваме. Той не отговаря…
Като по команда всички очи напрегнато се втренчиха в главатаря, сякаш той по някакъв незнаен начин можеше да установи връзка с внезапно замлъкналия обект. На неподвижното като каменна маска лице не трепна нито един мускул и само устните му едва помръднаха. В пълната тишина на командната кабина се разнесоха думите:
— Чакате някой да ви каже, че „Фарос“ е унищожен, нали? Тогава смятайте, че аз вече съм ви го казал.
Върху намръщените, замръзнали лица бръчките около устата още по-рязко се вдълбаха. Стоманеният блясък на очите се затаи още по-дълбоко. Главатарят с раздразнение разкърши плещи и на ръкава на черния му комбинезон проблясна отличителен знак. Огледа останалите с тежък поглед и продължи:
— Този бой загубихме безвъзвратно… Поемаме обратен курс и се връщаме. Разполагаме с около шест месеца. Да се надяваме, че през това време на орбиталната станция ще успеят да заличат следите и да разглобят съоръженията.
След няколко минути човекът в черния комбинезон съобщаваше на далечната база за случилото се. А след около час слаб, тясно насочен лъч донесе отговора: „Информацията е приета. Вземаме спешни мерки за маскиране на обектите и демонтаж на въоръжението на корабите. Надяваме се, че неуспехът на операцията ви само временно ще забави провеждането на главната акция.“
Командирът на кораба прочете съобщението, изтри го от екрана и дълбоко се замисли. Целта, към която той и неколцина негови съратници се стремяха вече много години, си оставаше непостижима. Вдигна лице към илюминатора и ледената светлина на безумно далечните звезди се отрази върху белия метал на оголените от разкривена усмивка зъби.
Като чу за войната с Бобовия, Татко Шимелхорн си купи пакетиран обяд, уви своето тайно оръжие в амбалажна хартия и взе първия автобус направо за Вашингтон. Яви се на главния портал на Бюрото по тайните оръжия малко преди пладне, екипиран с обяд в кутия, брада и фагот.
Точно така — фагот. Свалил бе хартията от тайното оръжие. То приличаше на фагот. Разликата не личеше.
Ефрейтор Джери Коливър, който беше на пост пред портала, не бе наясно, че съществува такава разлика. Знаеше само, че Бюрото по тайните оръжия си е жива шашма и затуй е основано, та смахнатите да не се навират навсякъде, и че охраняването на тоя обект си е гадна работа, и че остава още цял следобед до срещата му с Кейт.
— Топро утро, момче фойниче! — изрева Татко Шимелхорн.
Ефрейтор Коливър смигна на двамата войници, които се препичаха заедно с него на стъпалата на караулното помещение.
— Ела пак по Коледа, дядо Коледа — рече той. — Затворено е за инвентаризация.
— Не! — ядоса се Татко Шимелхорн. — Толкос тълко фреме не моше та си сареша рапотата. И фи нося тука тайно оръшие. Пущай ме фътре!
Ефрейторът сви рамене. Заповедта си е заповед. Смахнати, не смахнати, налага се да ги пускаш. Пресегна се зад себе си и натисна копчето за откачените, та психиатрите да се приготвят за всеки случай. После, като подрънкваше с ключовете, отиде до портала.
— Тайно оръжие, а? — каза той, като отключваше. — Сигурно набързо ще изковеш победата и войната ще свърши за една седмица.
— Етна сетмица? — Татко Шимелхорн се заля в гръмогласен смях. — Момче фойниче, ти само клетай! Фойната ще сфърши са тфа тни! Ас съм кений!
Докато той минаваше през портала, ефрейтор Коливър си спомни правилника и строго го запита дали не носи някакви експлозиви по себе си или у себе си.
— Хо-хо-хо! Няма нушта та носиш ексклосифи, са та спечелиш фойната! Топре токафа, претърсфай ме!
Ефрейторът го претърси. Претърси кутията с обеда, която съдържаше едно бъркано яйце, два сандвича с пресована шунка и една ябълка. Огледа фагота, тръсна го и надникна вътре в него да се увери, че е празен.
— Добре, татенце, — каза той, като свърши. — Можеш да влизаш. Но флейтата си най-добре да я оставиш тук.
— Тофа не ти е никакфа флейта — поправи го Татко Шимелхорн. — Тофа е сфирка са гнъри. И тряпфа та си я нося, сащото тя ми е тайното оръшие.
Ефрейторът, който се бе надявал поне около час да си поналучква „Като вървиш през ръжта“, сви рамене философски.
— Барни — каза той на едно от войничетата, — заведи този човек в седма секция.
Като отмина войникът, повел след себе си Татко Шимелхорн, той още два пъти натисна копчето за откачените, ей тъй за късмет.
Ефрейтор Коливър, разбира се, не знаеше, че Татко Шимелхорн просто бе казал светата истина. Не знаеше, че Татко Шимелхорн наистина е гений или пък, че гнърите ще сложат край на войната за два дни, или че Татко Шимелхорн ще я спечели.
* * *
В един и десет полковник Паухатън Феърфакс Полърд все още милостиво не подозираше за съществуването на Татко Шимелхорн.
Полковник Полърд бе дълъг, мършав и сух. Носеше високо прилепнали ботуши, шпори и риза с цвят на синя слива, от онези, които бяха на мода във форт Хуачука през двайсетте години. Не вярваше в тайни оръжия. Не вярваше дори в атомни бомби и танкове, в безоткатни пушки и щурмова авиация. Вярваше в конете.
Пентагонът го бе извикал отново на действителна служба, за да оглави Бюрото по тайните оръжия и той се бе оказал много подходящ за тази работа. През четирите месеца, откакто заемаше този пост, само един изобретател — човек с невероятно разумни идеи по отношение на седлата на товарните животни — бе препратен към по-висшите ешелони.
Полковник Полърд седеше на бюрото си и диктуваше на русата си секретарка от женския армейски корпус извадки от един разтворен екземпляр на „Съвременният лов на глигани с копие“ от генерал-майор Уордръп. Набираше материал за собствената си творба, която щеше да се нарича „Мечът и копието в бъдещата война“. Сега, насред цитата, очертаващ достойнствата на бенгалското копие, той внезапно спря.
— Мис Хупър! — възвести той. — Хрумна ми една мисъл.
Кейти Хупър изсумтя. Щом ще се държи официално, защо не каже просто „сержант“? Останалите старши офицери винаги се обръщаха към нея с „миличка“ или „душице“, поне когато бяха насаме. Мис Хупър, виж го ти него! Тя изсумтя още веднъж и отвърна:
— Да, сър.
Полковник Полърд изпръхтя, изглежда, за да се проясни мисълта му.
— Може да се формулира като принцип — започна той, — че манията за тъй наречените научни оръжия е сериозна заплаха за сигурността на Съединените щати. В дух на предизвикателство спрямо неизменната наука на войната, ние създаваме едно след друго недоказали себе си оръжия, противооръжия срещу тези оръжия, противо-противооръжия и… и така нататък. Въоръжени до зъби с теории и заблуди, ние скоро може да се окажем импотентни… Чувате ли ме, мис Хупър? Импотентни…
Мис Хупър се ухили и отвърна:
— Да, сър.
— … срещу устрема на някой Атила — изкрещя полковникът, — на някой съвременен Чингис хан, все още нероден, който ще помете като плява нашите чоплещи техници и ще изгради своята империя чрез кавалерията! Един милион мужици на коне биха могли…
Ала не бе съдено светът да узнае точно какво биха или не биха могли да сторят един милион мужици на коне. Вратата се разтвори с трясък. От предверието се чу късо, остро изквичаване. Един закръглен млад офицер катапултира през стаята, удари спирачки пред бюрото на полковника и козирува обезумял.
— Хааааа! — хлъцна Кейти Хупър и се вторачи с огромни сини очи.
Лицето на полковника внезапно се вкамени.
А младият офицер си пое дъх, колкото да извика:
— Боже мой, то… случи се, сър!
Лейтенант Хансън не бе боеви офицер; той бе учен. Нямаше уговорена среща. Влязъл бе, без да почука, съвсем не според устава. И… и…
— МИСТЪР! — ревна полковник Полърд. — КЪДЕ ВИ СА ПАНТАЛОНИТЕ?
Защото лейтенант Хансън очевидно нямаше такива. Нито пък имаше чорапи или обувки. И парцаливите поли на ризата му едва прикриваха окъсаните му шорти.
— ГОВОРЕТЕ! ДЯВОЛИТЕ ДА ВИ ВЗЕМАТ!
Празният поглед на лейтенанта се плъзна по долната част на крайниците му, после отново се спря върху полковника. Започна да трепери.
— Те… те ги изядоха! — изтърси той. — Тъкмо това искам да Ви обясня! Един господ знае как го прави! Някъде към осемдесетте е и е… майстор във фабрика за часовници с кукувички! Но това е идеалното оръжие! И то действа, действа, действа! — той се смееше истерично. — Гнърите „ислясоха търфенията от“! — припяваше той и пляскаше с ръце.
На това място полковник Полърд стана от стола си, прескочи бюрото и се помъчи да успокои лейтенант Хансън като го раздруса здравата.
— Позор! — крещеше той в ухото му. — Обърнете се гърбом! — заповяда той на пламналата Кейти Хупър. — ГЛУПОСТИ! — изрева той, когато лейтенантът се опита да избръщолеви нещо за гнър.
И тогава…
— Кое пило клупости, момче фойниче? — осведоми се Татко Шимелхорн от вратата.
Лейтенантът неуверено посочи полковника.
— Гнърите пили клупости! — захили се той. — Той казва така.
— Ха! — Татко Шимелхорн го изгледа свирепо. — Сека тепе покаша, момче фойниче!
Полковникът изригна:
— Момче войниче? МОМЧЕ ВОЙНИЧЕ? Застани мирно, когато говоря с тебе! МИРНО, ДЯВОЛИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ!
Татко Шимелхорн, разбира се, изобщо не му обърна внимание. Вдигна своето тайно оръжие към устните си и първите тактове на „Ела при църквата вдън горите“ застенаха из стаята.
— Мистър Хансън! — беснееше полковникът. — Арестувайте този човек! Вземете това нещо от него! Аз ще предявя обвинения! Ще…
В този момент гнърите „ислясоха търфенията от“.
Не е лесно да се опише гнърът. Можете ли да си представите твар с цвят и големина на мишка, но с тяло на глиган и някак си блещукаща? С палци по цялата дължина, с гола розова опашка и жълти очи, възголеми като него? И с по три реда остри зъби на муцуната? Можете? Ами гнърът е горе-долу това — само дето никой никога не е виждал отделен гнър. Те така не ходят. Когато гнърите „ислисат търфенията от“, те изскачат навсякъде — като леминги, само че много повече, милиони и милиони гнъри.
Изскачат и ядат.
Гнърите „ислясоха търфенията от“ тъкмо когато Татко Шимелхорн стигна до „църквицата в долината“. Покриха половината под и изядоха половината килим, преди да е свършил „И няма друга гледка, тъй скъпа ми от детинство“. После те настъпиха към полковник Полърд.
Качил се на бюрото си, полковникът зашиба наляво и надясно с дръжката на камшика за езда. Кейти Хупър се покатери върху един шкаф за папки, вдигна поли и запищя. Лейтенант Хансън, тъй като нямаше защо да се безпокои за голата долна част на тялото си, отстояваше позицията си и непочтително се кикотеше.
Татко Шимелхорн спря да свирука, за да викне:
— Не пой се, момче фойниче!
Той започна отново, свиреше нещо съвсем неузнаваемо — нещо, което изобщо не звучеше като мелодия.
Гнърите моментално спряха. Хвърлиха тревожен поглед назад. Доядоха останките от възглавничката върху стола на полковника, заблещукаха ярко, издадоха противен скърцащ звук и, като се обърнаха кръгом, се скриха в ламперията.
Татко Шимелхорн се вторачи в ботушите на полковника, останали поразително непокътнати и промърмори:
— Хмм-м, я клетай!
Той одобрително се захили на Кейти Хупър, която веднага пусна полите си. Удари се по гърдите и възвести:
— Чутесни ми са те, моити гнъри!
— Къ… — полковникът проявяваше признаци на дълбока психическа травма. — Къде отидоха?
— Там, откътето тойтоха — отвърна Татко Шимелхорн.
— И къде е то?
— То е фчера.
— Това… това е абсурдно! — полковникът залитна и се стовари върху стола си. — Вчера ги нямаше.
Татко Шимелхорн го изгледа със съжаление.
— Распира се, че не! Не пяха тука фчера, сащото токафа фчера пеше тнес. Те са тука фчера, кокато фчера е фече фчера. Има раслика.
Полковник Полърд хвърли умолителен поглед към лейтенант Хансън.
— Може би аз ще мога да Ви обясня, сър — каза лейтенантът, върху чиято нервна система второто посещение на гнърите изглежда се бе отразило благотворно. — Мога ли да докладвам?
— Да, да, естествено — полковникът с готовност се вкопчи в сламката.
Лейтенант Хансън придърпа един стол и — докато Татко Шимелхорн прекоси стаята, за да пофлиртува с Кейти — той заговори тихо и много сериозно:
— Сериозно, невероятно — каза той. — Всички обичайни тестове показват, че в най-добрия случай той е във висша степен малоумен. Напуснал училище на единадесетгодишна възраст, изкарал си чираклъка, после работил като часовникар, докато прехвърлил петдесетте. След това станал пазач в женевския Институт по висша физика допреди няколко години. После дошъл в Америка и постъпил на сегашната си работа. Но тъкмо тази история с Женева е най-важното. Те там са съсредоточили усилията си върху по-нататъшното развитие на трудовете на Айнщайн и Минковски. Трябва да е чул много нещо.
— Но щом като е малоумен — полковникът бе чувал за Айнщайн и знаеше, че той наистина бил нещо много дълбоко, — каква полза от това?
— Тъкмо там е работата, сър! Той е малоумен на нивото на съзнанието, а на подсъзнателно ниво е гений. Част от мозъка му някак си е попила материята, усвоила я е, и се е добрала до тази работа с фагота. В него има едно чудновато кристалче с формата на буквата L, то се допира до платиката и, когато надуеш, кристалчето вибрира. Не е ясно как действа, но е факт.
— Имате предвид… хм… четвъртото измерение?
— Именно. Макар ние да сме оставили зад себе си вчерашния ден, гнърите не са. Те са в него сега. Когато денят стане нашето вчера, той става тяхното днес.
— Но… но как успява да се избави от тях?
— Казва, че свири същата мелодия отзад напред и постига обратния ефект.
Татко Шимелхорн, който тъкмо насърчаваше Кейти Хупър да пипне бицепса му, се извърна.
— Ти само клетай! — изсмя се гръмогласно. — Скоро с моята сфирка са гнъри претафам по ратиото на фрака! Ние попетим фъф фойната!
Полковникът не се решаваше.
— Това нещо не е преминало изпитания, не е доказало качествата си. То… ммм… изисква по-нататъшни проучвания… изпитания при полеви условия… категорични доказателства.
— Нямаме време, сър. Ще се лишим от елемента на изненадата!
— Ще докладваме както обикновено по установените канали — заяви полковникът. — Това си е проклета машина, нали така? А те са ненадеждни. Винаги са били. Би било в противоречие с принципите на войната.
И тук лейтенант Хансън бе осенен от вдъхновение.
— Но, сър, — оспори казаното той, — ние няма да се сражаваме с гнър-свирката! Нашето истинско оръжие ще бъдат гнърите, а те не са машини — те са животни! Гнърите не закачат живите същества, но поглъщат едва ли не всичко друго — вълна, памук, кожа, дори пластмаса и броят им е направо астрономичен. На Ваше място щях веднага да се свържа с министъра!
За миг полковникът се поколеба — но само за миг.
— Хансън, — решително каза той, ти си прав… ти си много прав!
И посегна към телефона.
Организацията на операция „Гнър“ отне по-малко от двадесет и четири часа. Министърът на отбраната, след като се съвещаваха с президента и в генералния щаб, лично се завтече да направлява предварителните изпитания на тайното оръжие на Татко Шимелхорн. До падането на нощта стана ясно, че гнърите могат:
а. Изцяло да покрият всичко в радиус двеста ярда от гнър-свирката за по-малко от двадесет секунди;
б. Да съблекат до голо цяла пехотна рота, снабдена с химическо оръжие, за една минута и осемнадесет секунди;
в. Да погълнат съдържанието на пет интендантски склада само за малко повече от две и половина минути; и
г. Да „ислясат търфенията от“, като се свири с гнър-свирката по старателно екранирана късовълнова система.
Стана ясно също, че съществуват само три ефикасни начина да се убие гнър — като се застреля, като се облее с течен огън или като се хвърли върху него атомна бомба — и че броят им е така необхватен, че нито един от тези методи пет пари не струва.
До сутринта полковник Паухатън Феърфакс Полърд — тъй като бе единственият старши офицер, който някога бе виждал гнър и понеже бе известно, че животните са тъкмо по неговата част — бе произведен генерал-лейтенант и назначен за командващ операцията. Лейтенант Хансън, като негов помощник, внезапно се оказа майор. Ефрейтор Коливър бе станал старши сержант, вероятно заради присъствието си, когато падна манната небесна. А Кейти Хупър бе имала кратка, но изтощителна среща с Татко Шимелхорн.
Никой не бе доволен. Кейти се оплакваше, че и Татко Шимелхорн, и неговите гнъри имат наум едно и също нещо и само техниката на изпълнение е различна. Джери Коливър, който преди ходеше с Кейти, схвана, че заради стария мишелов с яките мускули Хупър-рейтингът му е спаднал до нулата. Майор Хансън бе осъзнал възможността някой друг освен врагът да се настрои на вълната на предаването на Татко Шимелхорн.
Дори и генерал Полърд бе нещастен…
— Пред всичко друго бих могъл да си затворя очите, Хансън, — кисело каза той, — освен че ме нарича „момче войниче“. Няма да търпя това! Военната наука не понася липсата на дисциплина. Говорих с него, а той ми казва само: „Нищо де, момче войниче. Ти пък може да ми викаш «татко»“.
Майор Хансън с усилие овладя изражението си и отговори:
— Че защо не го наричате „татко“, сър? В края на краищата, тъкмо от такива човешки щрихи израства историята.
— Е, да… Историята — генералът помълча замислен. — Хмм, може и така да е, може и така да е. Открай време наричат Наполеон „малкият ефрейтор“.
— Онова, което наистина безпокои, господин генерал, е как предаването ще изпълни предназначението си без нашите хора да го слушат. Предполагам, че са измислили нещо във връзка с това, иначе нямаше да насрочат… офанзивата за пет часа. Тоест само след четири часа.
— Добре, че споменахте това — отвърна генералът, отърсвайки се от своя унес. — Вярно, че дойде една докладна… О, мис Хупър, донесете ми оная докладна от Г—1, ако обичате… Благодаря. Ето я. Изглежда са решили да… ммм… забъркат предаването.
— Да го забъркат, сър?
— Да, да. И аз съответно издадох оперативна заповед. Виждате ли, преди няколко седмици разузнаването докладва, че врагът съумява да разгадае всяко кодирано съобщение, което предаваме. Като излъчваме мистър… ммм „Татко“ Шимелхорн, ще го забъркаме, но няма да дадем на нашите хора шифъра. Предполага се, че ще го чуят от пет до петнадесет станции за радиопрехват. Изсвирването на мелодията ще представлява първата фаза. След завършването й микрофоните ще бъдат изключени и той ще я изсвири отзад напред. Това ще бъде втората фаза с цел да се предотврати евентуалното присъствие на гнъри в околността.
— Изглежда разумно — майор Хансън се намръщи. — И е доста хитро, ако всичко върви според замисъла. Ами ако не излезе така? Не е ли най-добре да си подготвим козове за непредвидени случаи?
Той отново се намръщи. После, тъй като генералът изглежда нямаше каквито и да е идеи по въпроса, отиде да си гледа работата. Инспектира за последен път специалната звукоизолирана стая, където щеше да свири Татко Шимелхорн. Разпредели наблюдателните отверстия в нея — едно за президента, за министъра и за генерал Полърд; едно за началник-щаба заедно със съответстващите на ранга му командващи военноморските и военновъздушните сили; едно за офицера за свръзка с разузнаването и последното — за изпълнителските кадри, сред които и той самият. В пет без десет, когато вече бе подготвено, той все още се притесняваше.
— Слушай — пошепна той на Татко Шимелхорн, докато го съпровождаше до съдбовната врата. — Какво ще правим, ако твоите гнъри вземат да върлуват наоколо? Няма да можеш да ги вкараш в „търфенията“ до второ пришествие!
— Не пой се, момче фойниче — Татко Шимелхорн звучно го тупна по гърба. — Имам си ас още етин трик, ама не касфам тепе.
И с това мъгляво уверение затвори вратата зад себе си.
— Готови! — отекна гласът на сержант Коливър.
Напрежението растеше. Секундите изтичаха. Ръката на генерала посегна към дръжката на сабята, която липсваше. Точно в пет…
— В АТАКА! — извика генералът.
Над микрофоните пламна червена светлина.
И Татко Шимелхорн засвирука „Ела при църквата вдън горите“.
Гнърите, разбира се, „ислясоха търфенията от“.
Гнърите „ислясоха търфенията от“ и в жълтите им очи гореше пламъкът на глада. Покриха пода. Започнаха да се трупат. Прииждаха срещу масивните крака на Татко Шимелхорн, дребните им като електрическа самобръсначка зъбчета на няколко реда работеха с всички сили. Панталоните му изчезнаха под надигащата се вълна…, после карираното му сако, връзката му, яката му, крайчетата на брадата му. А Татко Шимелхорн, съвършено невъзмутим, вдигаше големия си фагот, така че гнърите да не го стигнат и продължаваше да свирука. „Ела, ела, ела, ела. Ела при църкфата втън корите…“
Майор Хансън, разбира се, не чуваше гнър-свирката — но бе пял тази песен в неделното училище и сега думите отекваха в главата му. Стих след стих, припев след припев. Хрумна му ужасната мисъл, че Татко Шимелхорн ще бъде надвит, погълнат, удавен от гнърите…
И тогава чу гласа на генерал Полърд, вече не така нетрепващ…
— Г-готови за втора фаза?
— Г-готови! — отвърна сержант Коливър.
Пред погледа на Татко Шимелхорн пламна зелена светлина.
Известно време не се случи нищо. После гнърите се заколебаха. Хвърлиха тревожен поглед назад над косматите си плешки. Заблещукаха. И се заоттегляха. Назад, назад, назад, оттекоха се и Татко Шимелхорн остана сам, тържествуващ и гол-голеничък както го е майка родила.
Вратата се отвори и той се появи — за да го поздравят, да го облекат наново и, за голяма досада на сержант Коливър, да се откаже от поканата за обяд в Белия дом заради срещата си с Кейти. Активните фази на операция „Гнър“ приключиха.
В далечна Бобовия обаче цареше хаос. По-късно стана известно, че единадесет любознателни вражески станции за радиопрехват бяха разшифровали свирукането на гнър-свирката и огромни вълни от гнъри бяха залели единадесетте главни града на врага. В седем и четвърт, с изключение на няколко отдалечени бази, Бобовия прекрати всякакви радиопредавания. В осем бяха прекратени всякакви военни действия по бойните полета от страна на Бобовия. В десет и двадесет удивената преса позна, че капитулацията на Бобовия се очаква всеки момент… Президентът бе получил съобщение от Бобовианския маршалисимо, в което той молеше за разрешение да пристигне във Вашингтон със самолет заедно със своя началник-щаб, членовете на кабинета си и няколко роднини. И дали негово превъзходителство президентът, бе предал по радиото маршалисимото, би бил така добър да поръча на някого да ги посрещне на летището с деветнадесет чифта американски панталони, нови или употребявани?
Това не можеше да се сравни с деня на победата над Германия. Нито с деня на победата над Япония. Веднага щом по улиците се появиха вестниците — БОБОВИЯ КАПИТУЛИРА!… АТОМНИТЕ МИШКИ ПОГЪЛНАХА ВРАГА!… СТРАТЕГИЯТА НА ГЕНИАЛНИЯ ШВЕЙЦАРЕЦ СПЕЧЕЛИ ВОЙНАТА!… — тълпите подлудяха. От щата Мейн до Флорида, от Калифорния до Кейп Код лампите светеха, сирените, камбаните и автомобилните клаксони ечаха в нощта, милиони гърла пресипнаха да пеят „Ела при църквата вдън горите“.
На следващия ден, след като многобройни телевизионни камери направиха цялата нация участник в официалното подписване на пакта за капитулация, на генерал Полърд и Татко Шимелхорн бяха оказани почести на внушителна гражданска церемония.
Татко Шимелхорн получи благодарствен вот от двете камари на Конгреса. Присъдени му бяха академични почетни звания от университетите в Харвард, Принстън, Мичиганския технологически институт и редица колежи от Тексас с най-различен уклон на вероизповеданията. Той говори накратко за часовници с кукувички, за гнърите и за Кейти Хупър.
Генерал Полърд, след като му бяха връчени разнообразни национални и чуждестранни отличия, говори доста надълго за използването на животни във военните действия в бъдеще. Изтъкна, че измежду всички животни най-подходящ за обичайни военни цели е конят и разгледа подробно много от битките и кампаниите, в които той е бил изпробван и е доказал качествата си. Тъкмо навлизаше в темата за мечовете и копията, когато ненадейното пристигане на майор Хансън пресече всичко.
Хансън караше с пълна скорост и с включени сирени. Изостави ескорта си от членове на Конгреса и притича през подиума. Бледен и задъхан, той се добра до президента и, макар че се стараеше да шепне, гласът му бе достатъчно силен, за да стигне до ушите на генерала.
— Ъ — ъ — ъ — … г-г-гнърите! — давеше се той. — В Лос Анджелис са!
Генералът моментално се оказа на висота.
— Моля за внимание! — викна той в микрофоните. — Тази церемония завърши. Можете да се смятате за… ъ-ъ-ъ… ммм… СВОБОДНИ СТЕ!
Преди аудиторията му да успее да реагира, той се бе присъединил към скупчилите се около президента и Хансън набързо ги осведоми какво се бе случило.
— На дъното на всичко е един изследователски колектив. Разработили декодировъчна машина… нещо съвсем ново… По-добра от тази на врага. Не са знаели нищо. Провели изпитанието с предаването на нашия Татко. Направили запис. Днес го прослушали отзад напред. Лос Анджелис гъмжи!
Последваха дълги секунди отчаяно мълчание. След това…
— Господа — тихо каза президентът, — ние сме в същото положени като Бобовия.
Генералът изстена.
Ала Татко Шимелхорн, за изненада на всички, се изсмя, без да се сдържа.
— Ох-хо-хо-хо! Не пой се, момче фойниче! Стар Татко Шимелхорн насреща. Нафсякъте ис Попофия е гнъри! Ний си ки имаме само ф Лос Аншелес, кътето не има сначение! А пък и ас си снам етин трик, ама не съм фи касъл! — Той намигна хитро. — Има етно нещо плаши гнъри…
— За бога — кое е то? — възкликна министъра.
— Коньове — отвърна Татко Шимелхорн, — сарати мирисмата.
— Коне? Коне ли каза?
Генералът риеше земята. Очите му мятаха огън.
— КАВАЛЕРИЯ! — прогърмя той. — Трябва ни КАВАЛЕРИЯ!
Не губиха никак време. За по-малко от час генерал-лейтенант Паухатън Феърфакс Полърд, единственият старши кавалерийски офицер, който имаше понятие от гнъри бе произведен в чин армейски генерал и му бе поверено върховното командване. Майор Хансън стана бригаден генерал ходеше леко зашеметен от тази промяна на служебното си положение. Сержант Коливър получи заповед за присвояване на офицерско звание.
Генерал Полърд предприе незабавни решителни действия. Целокупният бюджет на военновъздушните сили бе реквизиран. Всичко, което макар и смътно напомняше кон, седло, юзда или бала сено, бе превозено в западна посока с мобилизирани влакове и камиони. Бившите кавалерийски офицери и подофицери, незабавно призовани на служба, независимо от възрастта и здравословното им състояние, бяха доставени от намусени пилоти в сборните пунктове в Орегон, Невада и Аризона. Всеки и всички, поне някога виждали кон, бяха призовани на действителна военна служба. Мексико изпрати няколко конни полка, наети по договор.
Пресата пожъна богата жътва. ГОЛИ ХОЛИВУДСКИ ЗВЕЗДИ СЕ СРАЖАВАТ С ГНЪРИТЕ! — крещяха заглавията по многобройните първи страници, запълнени със снимки. Списание „Лайф“ посвети специален брой на армейски генерал Полърд, Джеб Стюърд, маршал Ней, Белизариъс, атаката на леката кавалерия при Балаклава и поделение АР 50—45, школата за невъоръжени кавалеристи. „Джърнъл америкън“ съобщи, позовавайки се на заслужаващ доверие източник, че духът на генерал Кастър бил забелязан да влиза в офицерски клуб във Форт Райли, щата Канзас.
На шестия ден генерал Полърд бе съсредоточил за бойни действия най-крупното кавалерийско формирование, познато на историята. Дисциплината и видът му обаче бяха много под желаното. Степента на владеене на изкуството за езда беше, най-меко казано, твърде разнообразна. Въпреки всичко, бойният дух бе висок…
— Никога повече — каза генералът пред кореспонденти, които взеха от него интервю в главната квартира във Финикс, — не бива да позволяваме на политиците и дългокосите теоретици да ни убедят да се откажем от изпитаните от времето принципи на военното изкуство и да поверим съдбата на нацията… на някакви си машинарии.
Извадил сабята си, генералът посочи към картата на бойните действия.
— Нашата стратегия е проста — обяви той. — Силите на гнърите в обход на пустинята Мохейв от юг нахлуват в Аризона. В Невада те са съсредоточени срещу Рино и Вирджиния сити. Основното настъпление, обаче, изглежда се предприема по посока на границата на Орегон. Както знаете, аз разполагам с повече от два милиона кавалеристи — около триста дивизии. След час те ще преминат в настъпление. Ще изтласкаме гнърите да отстъпят на три основни групи — на юг, в центъра и на север. След това, когато територията под техен контрол бъде ограничена в достатъчна степен, Татко… мммм, тоест мистър… Шимелхорн ще пристъпи към изпълнение на своя инструмент по подвижни радиоуредби.
При тези думи, генералът даде да се разбере, че интервюто е приключило и, яхнал великолепен дорест кон, подарен му от жителите на Луисвил, тръгна, за да бъде превозен със самолет до театъра на бойните действия.
Излишно е да казваме, че като главнокомандващ във Войната срещу гнърите той прояви във висша степен инициатива, енергичност и съвършено разбиране на неизменните принципи на стратегията и тактиката. Макар че определени завистнически елементи в Пентагона по-късно споменаваха за кампанията като за „хайката на Поли“, факт е, че той съумя да извоюва пълна победа за пет седмици — месеци преди Бобовия да се осмели дори да замисли обещанието за набавяне на панталони за населението в близките пет години. Ужасените гнъри бяха безжалостно отблъснати. Противният им цвъркот се носеше на много мили наоколо. Нощем небето се озаряваше от блещукането им. На юг, където пустините им пречеха да се разгърнат, изсвирването на три тона отзад напред бе достатъчно за поражението им. В центъра, където бойните действия бяха по-интензивни, отколкото се предполагаше, бяха необходими седемнадесет. На север за целта бяха нужни една дузина. При всеки отделен случай звукът се разнасяше над площ от няколкостотин квадратни мили с помощта на огромни уредби с високоговорители, качени в обозни коли или пренасяни с денкове. Безчислени бяха проявите на личен героизъм — а Джери Коливър, след като загуби в битка три чифта бричове, бе произведен в по-висш чин на самото бойно поле лично от генерал Полърд.
Естествено, някой и друг гнър успяха да се измъкнат — ала представителите на семейство котки в съответния щат, които дотогава само мяукаха в безсилна злоба, се справиха набързо с тях. Що се отнася до многобройните забавни случаи на недисциплинираност, станали по време на победоносното преминаване на войските през оголените в най-буквалния смисъл градове, те твърде скоро бяха опростени и забравени от щастливото им население.
Тайничко, за да избягнат необуздания ентусиазъм на възторжените тълпи, генерал Полърд и Татко Шимелхорн се завърнаха със самолет във Вашингтон — където се наложи цели три полка с извадени от ножиците саби да им проправят път. Все пак, те най-сетне стигнаха до Пентагона. Вървяха под ръка към кабинета на генерала и се поспряха малко пред вратата.
— Татко, — каза генералът и посочи към гнър-свирката със страхопочитание, — ние с тебе сме творци на историята! И, бога ми, тепърва има да я творим!
— Уа! — рече Татко Шимелхорн и юнашки му намигна. — Само че тофечера, момче фойниче, ний с тепе тфорим феселпа! Ас уретих среща с Кейти. Са тепе тя тофете етна приятелка.
Генерал Полърд се поколеба.
— Няма ли… няма ли да се отрази зле на… мммм… дисциплината?
— Не пой се, момче фойниче! Ний няма кашем никой! — засмя се Татко Шимелхорн.
Вътре си стоеше бюрото на генерала. До него стоеше бригаден генерал Хансън и изглеждаше притеснен. Подпрян на едната страна стена стоеше лейтенант Джери Коливър и се хилеше гадничко, прегърнал с вид на собственик Кейти Хупър през талията. А на генералския стол бе седнала една много строга възрастна дама, облечена в много строга черна рокля, и почукваше с много строг чадър по пресата с попивателна.
Щом видя Татко Шимелхорн, тя престана да почуква и насочи чадъра към него.
— Тъй! — изсъска тя. — Мислиш си, че ти се расмине? Та расфалиш хупафия факот на пратофчета Антон, и та си икраеш с мишоци, и санасяш с шенски момичета фойничета?
Тя се извърна към Кейти Хупър и двете си размениха типично женски поглед, тържествуващ и разбиращ.
— Топре, че ти опати се мене та снам — каза тя. — Ти топро момиче. Ти фишташ пот офчата коша.
Тя стана. Кейти Хупър се изчерви, а жената прекоси стаята и грабна гнър-свирката от Татко Шимелхорн. Преди да успеят да й попречат, смъкна платиката… и стъпка кристала с форма на буквата L.
— Сека — възкликна тя — няма фече гнъри и маймунчулуци с чофеци пес кащи!
Докато генерал Полърд се бе вторачил объркан и изумен, а Джери Коливър се хилеше злорадо, тя здраво хвана нещастния Татко Шимелхорн за ухото!
— Сначи отифаме фкъщи! — заповяда тя, насочвайки го към вратата. — Кътето не има момичета фойничета и къщата тряпфа се поятисфа!
Оклюмал съвсем, Татко Шимелхорн тръгна, без да се съпротивлява.
— Тофиштане! — извика той тъжно. — Тряпфа отифам фкъщи с Мама.
Но като минаваше покрай генерал Полърд, смигна му, както си му беше обичаят.
— Не пой се, момче фойниче! — пошепна му той. — Ас пак исмъкнам — ас кений!
Кевин Манилов се намираше в офиса си на „Мейн стрийт“ и преглеждаше кореспонденция. Рекламни брошури, покани за разплащане и оферти, свързани с дейността на фирмата му — нито малка, нито голяма, позволяваща да поддържа двайсетина души персонал и да си осигурява приличен среден доход. Кевин търгуваше с хранителни стоки и благодарение на умелата си дейност
Бе постигнал зареждането на няколко супермаркета в западната част на града. За десетина години дейност се бе научил да плува във водите на средния бизнес, което беше довело до почти толкова килограми увеличение на телесното му тегло.
Разтревоженото лице на секретарката прекъсна прегледа на кореспонденцията — бе стигнал до син плик от луксозна хартия с твърде особена марка. Масивното му тяло се завъртя заедно със стола и той пое току-що полученото съобщение. С кимване на глава показа на гърдестата блондинка, че е свободна и изумен прочете:
Незабавно отговорете на изпратеното по пощата писмо за уреждане на Вашата спейсфаксова сметка, в противен случай не отговаряме за последствията.
Административен управител на „Интерспейском“
Клон „Алфа Центавър“ /п/
Подписът и печатът бяха с неразбираеми букви, подобни на йероглифи.
„Алфа Центавър! — помисли Кевин. — Що за идиотщина?“ И реши да отвори синия плик. След няколко мига в ръката му се намираше жълтеникав лист от още по-луксозна хартия, изписан с красив текст, вероятно отпечатан на лазерен принтер. И той гласеше:
Уважаеми господин Манилов,
В съответствие с подписания от Вас договор за абонаментно спейсфаксово обслужване по линията „Алфа Центавър“ — „Земя“ ни дължите сумата от 2 000 000 /два милиона/ галактически кредита, платими в банка „Центурион“ — съзвездие „Лира“. Ако в седемдневен срок не погасите задължението си, ние ще пристъпим към разпродажба на елементите на тялото Ви, способни да покрият направения от Вас кредит. При възражение от Ваша страна, обърнете се към адвокатите на „Интерспейском“ — Тррхвг 105 — съзвездие „Орион“, спейсфаксов номер МСР 10605 или Зхмх 16 от съзвездие „Лира“ със спейсфаксов номер КРВ 300206.
С уважение:
Помощник управители: /п/
/ВХХХ/
/п/
/ИООО/
Кевин неволно се загледа в марката върху плика. Представляваше триизмерно изображение на нещо, което не подлежеше на човешко определение, също като безмислените драскулки на подписите върху писмото.
Отново осмисли прочетеното и се усети потресен. Да се повярва в подобна нелепост, която звучеше чудовищно, и все пак…
Докато мисълта му се раздвояваше, дори разтрояваше от безпомощност, в офиса му се телепортира амебовидна разумна структура от планетата 0916, зареяна някъде из съзвездието МСМ, често изпускана от галактическите регистри. Тя /то, той/ се наричаше РТТ 90 и въпреки липсата на пол за по-нататъшно удобство, прието от самата нея, ще се говори в мъжки род. РТТ притежаваше съществен недостатък. Можеше да внушава мисли по телепатичен път на клиентите си, но не можеше да ги приема. Това го принуждаваше да изучава безброй галактически езици, но само в аспект на разбиране, тъй като амебовидната му структура бе лишена от гласови органи.
Тялото му представляваше сива маса, лишена от определена форма.
— Мошеници! — прокънтя в главата на Кевин директно внушение. — Опасни типове! — последва второто и той реши да затвори отворената си от изумление уста и все пак проговори:
— А вие какво сте?
— Този, който ви трябва. Ще ви спася от домогванията им — продължи внушаването.
— Как? — едва успя да попита все още смаяния Кевин.
— Срещу половината от сумата на предявения иск.
— Какво общо имам с тази нелепост?
— Имате! — лаконично предаде РТТ 90.
— Защо?
— Защото съществувате, обитавате някаква тъпа планета и тялото ви съдържа нещо.
— Нищо не разбирам! — почти изкрещя господин Манилов.
— Ще разберете, вие не сте първата жертва на тези гадове.
— Какво предлагате?
— Да сключим договор, а аз да защитавам правата ви.
— Какви права? Какво общо имам с предявените претенции?
— Имате. Защото вече са предявени.
— Никога не съм имал факсова връзка с други планети!
— Трябва да се докаже, но всъщност да сте имали. Нали съществува подписан договор за абонаментно обслужване?
— Нямам такъв! — вече изрева Кевин.
— Но ТЕ имат.
— Това е абсурд!
— Приемете го както искате. Няма да облекчи положението ви.
— И ако не се споразумея с вас?
— Ваша работа — безразлично внуши РТТ 90. — Ще ви разложат на молекули и ще ги продадат. За разлика от обикновените, тези от тялото ви притежават информационно поле и имат пазарна стойност.
— Могат ли да го направят, въпреки очевидната измама?
— Да, освен ако не поема защитата.
— Как ще уредим заплащането?
— Оставете на мен всичко. Първо в указания срок ще предявим насрещен иск в двоен размер — за 4 000 000 кредита. Ще получа хонорара си след спечелването му.
— Къде ще го предявим? — запита Кевин.
— Пред неутрална инстанция, например някъде в центъра на галактиката. Да речем в кълбовидната мъглявина С16, там съдиите винаги са проявявали толерантност. И имат връзки с Върховния галактически съд.
— Какви гаранции поемате за насрещния иск?
— Никакви — отряза РТТ 90 и добави: — Много точен въпрос. Предлагам да не се бавим повече, а да подписваме договора.
— Откъде да зная, какво ще подпиша?
— Нали можете да четете? Ще го предложа, написан на вашия собствен език. В мини- компютъра и принтера, имплантиран в тялото ми, се съхранява информация за над три милиона говорими езици и още толкова шрифтове или символи. Дори и по-говоримите на скапаната ви планета.
Господин Манилов беше трайно потресен. Едва сега доби ясното усещане, ча работата стигна ДОТАМ. Да плаща несъществуващ дълг или да бъде разложен на молекули, които да бъдат продадени. Но генетичните му заложби, създадени от редица трезви поколения преди него, взеха връх и го накараха да заяви пресипнало:
— Приемам.
— И как няма да приемете? — заяви амебовидното същество. — Нали съм пристигнал да ви спасявам, да не говорим за разходите по телепортацията.
Едната от частите на тялото му се поду, после доби млечнобял цвят и през появилата се цепнатина се изнизаха два листа от неизвестна материя, изписани със ситен шрифт. Появилият се псевдопод ги подхвана и ги подаде на Кевин, който веднага се зае с прочитането им. Повечето от точките съдържаха стандартни за един договор положения, само последната будеше известно недоумение.
При възникнали трудности във връзка с насрещния иск юридическият съветник РТТ 90 се отказва от хонорара си в размер на 1 000 000 галактически кредита, но следва да бъде обезщетен с направените от него разноски.
Господин Манилов нямаше голям избор в създадената невероятна ситуация и подписа.
— Довиждане — прокънтя за последен път в главата му мисълта на амебовидната същество, след което авторът й изчезна. — Ще държа връзка по факса — долетя слабо ехо отнякъде.
Изминаха няколко седмици, после няколко месеца. Нищо не се случваше и Кевин бе готов да забрави всичко, както се забравят нощните кошмари, но един ден то се случи. Полученият по факса текст гласеше:
Насрещният иск се провали, изглежда съдиите от кълбовидната мъглявина С16 са били подкупени от ВХХХ и ИООО. Съгласно сключеният между нас договор следва да ми заплатите два милиона галактически кредита за направени разноски. Тъй като не притежавате дори и един кредит, а вашата валута не е галактически конвертируема, единствен изход от създадената ситуация е продажбата на тялото ви за не по-малко от 4 000 000 кредита. По този начин ще се погасят задълженията — към мен и към „Интерспейском“. Търся подходящ купувач, приемете моите съжаления.
С уважение,
Искрено Ваш РТТ 90
P.S. Разлагането на тялото Ви на молекули става мигновено и не боли.
Ударът беше жесток и капките хладна пот не бяха успели да се изпарят от челото на Кевин, когато в кабинета му се материализира някакво плешиво същество с антропоиден вид. В сравнение с предишното амибовидно, то беше много по-приятно за гледане. Нямаше дрехи, бе обрасло с жълтеникава козина и четирите пръста на единия от горните му крайници стискаха нещо като дипломатическо куфарче. Големите му очи гледаха умно и донякъде тъжно.
— Рорик, от Зета 38, втори галактически център. Двуполов съм, но се смятам за мъж — представи се той на напълно разбираем за Кевин език. — Вие сте жертва на банда галактически разбойници и измамници, а един от най-големите от тях е РТТ 90. Моята организация ги преследва и защитава такива като вас. Имате късмет, че ви открихме. Бюджетът ни едва скърпва двата края, но правим каквото можем.
— Как ще ми помогнете — попита Кевин.
— Трудно е, доста е трудно. На първо време ще трябва да ви скрием. ВХХХ, ИООО и РТТ 90 са дребна част от мощен престъпен синдикат, отравящ живота на много нормални същества във вселената. Приомите, с които намират жертвите си са безбройни.
— Достоверна ли е заплахата за разлагането ми на молекули?
— Да, напълно. Целта им е да притежават вашият енергиен двойник. Ще ви превърнат в енергетично зомби, за да ви използуват за мръсните си цели, насочени към енергийните цивилизации от съседната другоизмерна вселена. Целта им включва не само покоряването на реалните светове и въвеждането на нов ред по установени правила. Дори и нашата организация не се е добрала напълно до пъклените им планове. Засега са овладели само три галактически сектора, но кой знае какво ще се случи по-нататък, ако не намерим средство да ги спрем.
— Защо сте избрали точно мен? — запита сякаш себе си Кевин. — На Земята живеят милиарди хора?
— Случайност, скъпи, случайност. След успешен експеримент с вас, останалите не ги очаква по-друга участ.
— Но те са в състояние да го направят и без комичните положения със заплащане на абонамент за спейсфаксове, договори, насрещни искове и така нататък.
— Засега не могат, там е работата. В организираната вселена съществуват непоклатими правни норми, свързани с висок морал. Ако действат неправомерно, с тях ще се заеме Галактическият център за контрол, който решава анихилация или не на всяка корумпирана звездна система, в който и да е сектор на дадена галактика.
— Тогава защо досега не ги е изпарил?
— Там е тънкостта на въпроса. За да го направи, са нужни достатъчно правни основания. Необходимо е да се докаже, че поне едно от съществата, обсебено от тях чрез разлагането му на молекули, е било измамено, а това не е лесно.
— Нима моят случай не е ясен? Какво общо имам със спейсфаксовото обслужване на „Интерспейском“?
— Имате, защото те са ловки измамници. Фигурирате като абонат във всичките им компютри. Фалшифицирали са и молбата ви за абонамент, придружена от матрична идентификация на генетичния ви код. Те са най-големите майстори на фалшификацията във видимия и невидимия свят. Юридически погледнато, няма за какво да се хванем.
— Какво правите, тогава?
— Следим ги. Събираме данни, опитваме се да спасяваме същества от различни светове, попаднали в клопката им.
— И досега не сте се добрали до никаква съществена улика!? Не сте ли уведомили Галактическия център за контрол.
— Не, за жалост — едва не простена Рорик. — Центърът също трябва да се съобразява с установената законност.
— Къде ще ме скриете? — запита Кевин.
— На някоя малка планета, най-добре в сектор, обграден от прахови облаци. Изобщо в някой затънтен край на някоя още по-затънтена галактика.
Перспективата беше отчайваща.
— Какво представляват четири милиона галактически кредита? — попита Кевин и в главата му започна да се оформя някакъв план. — Голяма сума ли е?
— Доста, но не съвсем — отговори Рорик. — Какво имате предвид?
— Дайте ми трийсет милиона кредита и аз ще представя исканите от вас доказателства.
— Не зная дали да ви вярвам — смутено се почеса неочакваният му спасител, но в очите му се появи блясък на надежда. — Какво възнамерявате да направите?
— Как да ви кажа, не смятам да го споделя с вас. Просто ще използувам опита, натрупан от земните жители. Имайте ми доверие, дайте ги! Ще се боря за живота си и за целите на вашата организация. За начало преведете два милиона от мое име в банка „Центурион“ в съзвездие „Лира“ за уреждане на спейсфаксовия ми абонамент и ми открийте сметка за останалите двайсет и осем милиона. Предполагам, че до месец ще получите исканата от вас улика.
— Не са малко пари за нашия скромен бюджет — опита се да възрази Рорик.
— Целта оправдава средствата — настоя Кевин. — Залогът е огромен.
— Имате право, но все пак трябва да се консултирам с колегите.
— Как ще разбера резултата, изобщо как ще поддържаме връзка2
— Ето така — каза Рорик и бързо извади от куфарчето си малък кубичен уред. — Докосвате този сензор и ме повиквате. Веднага се осъществява хиперпространствена връзка. Мисля, че твърде бързо трябва да обсъдим предложението — добави той и изчезна.
Същата нощ кубчето, поставено до леглото на Кевин промърка.
— Съгласиха се — чу се познатият вече извънземен глас. — Уреждането на спейсфаксовите задължения им се стори нещо ново и интересно, разноските по скриването ви на някоя планета щяха да бъдат по-големи. Приеха риска риска да разполагате с исканите двайсет и осем милиона кредита, кодът ви в банката е АСР 2800, запомнете или запишете, АСР 2800. Текстообработката на банковите документи ще се извършва на вашия език.
На следващия ден Кевин тъкмо бе влязал в кабинета си, когато в него се появи и РРТ 90.
— Уредил си сметката със спейсфакса, а моите разноски по иска? — безцеремонно внуши той, изгубил чувство за вежливост.
— Ще уредя и тях, ако направиш малка услуга.
— Каква?
— Да намериш начин да ме изтриеш като абонат от паметта на компютрите в „Интерспейском“, да ми върнеш изфабрикувания договор, да унищожиш записаната матричната идентификация на генетичния ми код и да донесеш базисния носител, в който той се съхранява. После ще намериш друг земен жител и ще му пробуташ номерата си. За тебе е все едно.
— Разбирам, намерил си начин да се отървеш, но това не е лесно. Струва много кредити.
— Колко?
— Да речем два милиона за услугата плюс двата, които дължиш, десет милиона за РРТХ 8, който обслужва компютрите, и поне пет милиона за ППУХА 9, отговарящ за кристалите с матрични идентификации. Забравих, най-малко три милиона за КККРХ 10, за да измъкне договора ти от архивния отдел, това, доколкото мога да смятам прави двайсет и два милиона кредита. Откъде ще ги вземеш?
— Имам ги.
— Нещо ме будалкаш. Внимавай с мен, мога да бъда и опасен — внуши ядосано амебоподобното и едва не се раздели на две части.
— Притежавам ги, не те лъжа. След като уредиш нещата, кажи на кого и къде да ги преведа. За начало ще заплатя твоите два милиона разноски по иска, останалите — както се уговорихме.
Не мина и седмица, а Кевин вече притежаваше кристала с подправената матрична идентификация на генетичния си код, фалшивият договор с „Интерспейском“, подписан от президента му Кххупрейт, и пълното уверение, че е заличен като абонат в компютрите на всички офиси на компанията, разположени в която и да е точка на която и да е галактика. Милионите кредити бяха преведени на всеки от мошениците, включително и на РТТ 90, който повече не се появи.
Рорик отново се намираше в кабинета на Кевин и очите му отново гледаха тъжно.
— Нищо не разбрах — каза той. — Все пак доживотната ти издръжка на скритата планета щеше да излезе по-евтино. Говореше, че ще намериш преки улики?
— Ето! — тържествено ги посочи спасеният земен жител. — Този факс и това писмо. Искат да заплатя два милиона кредита, а нямам договор с „Интерспейском“. Компанията не притежава матрична идентификация на генетичния ми код и липсвам като абонат в компютрите им. Това на земен език се нарича изнудване чрез измама и заплашване. Предполагам, че на всеки друг език, в която и да е част на вселената е същото. Остава подаването на тези данни в Галактическия център за контрол, а докато трае следствието, за всеки случай може да ме скриете.
Кевин и Рорик стояха пред огромния обзорен екран на флагманския кораб на Галактическия център за контрол и следяха цветния хронометър, който в непознати символи отмерваше обратното унифицирано време.
— Пет, четири, три, две едно — поясняваше Рорик. — Гледай атаката!
Светлозащитата на екрана не успя да скрие лумналата неистова светлина в тази част на космоса. Звездите за миг изчезнаха от сиянието, след това отново грейнаха в мастилената чернота.
— Присъдата е изпълнена — обърна се Рорик към Кевин и очите му грейнаха от задоволство. Предполагам, че разбираш каква голяма чест ти беше оказана. — Вече можеш да се завърнеш на Земята, а преди това да подадеш молба за членството й в Галактическия Съюз. Но искам да те попитам нещо: По какъв начин достави валидни доказателства против престъпния синдикат?
— Никога няма да ти кажа — въздъхна Кевин. — А колкото до членството на Земята, мисля, че още е рано.
Беше свикнал да си живее заедно със земните мошеници и съвсем не бе очарован от реалната възможност някой ден да го анихилират заедно с останалите представители на човешкия род.