В своите „Френски тетрадки“ големият познавач и ценител на френската литература и култура Иля Еренбург е поместил есеистична статия на Франсоа Вийон, която се нарежда сред най-вдъхновените интерпретации на личността и творчеството на гениалния несретник. Още в началото съветският писател назовава Вийон „най-френският и най-еретичният от всички поети на Франция“. Откъснато от контекста на есето, това твърдение може да звучи малко произволно, но възприето в по-широк план, като една обобщителна метафора за родоначалника на френските „прокълнати поети“, то се оказва натоварено с дълбок смисъл. Повече от половин хилядолетие ни дели от рождената дата на Франсоа Вийон. Повече от половин хилядолетие е изминало и от годината, когато за последен път се чува нещо за обесника и нехранимайкото, който е по-чест гост на кралските затвори, отколкото на княжеските дворци. Краткото време между рождението на поета (1431) и годината, през която следите му се губят завинаги (1463), редица учени са склонни да идентифицират с началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги пъпната връв, свързваща я с литургическите песнопения, и става литература в етимологическия смисъл на думата.
Според някои изследователи херцог Шарл д’Орлеан е последният поет на френското средновековие, а Франсоа Вийон — първият поет на новите времена. Има нещо символично и във факта, че Вийон е сред поетите, участници в поетическите конкурси в замъка на Шарл д’Орлеан в Блоа, където херцогът, брат на краля, се оттегля след десетилетния си плен в Англия, за да се посвети на поезията и на тихи семейни радости. И тъкмо в Блоа Вийон пише знаменитата си балада по зададената от херцога поетическа тема „До извора умирам аз от жажда“.
Малко рисковани са твърдения от типа „последен поет… първи поет“. Шарл д’Орлеан също е бил даровит поет и е завещал на френската лирика няколко шедьовъра. Разликата между него и Вийон не е толкова в близостта им до традицията, колкото в качеството на дарованието. Шарл д’Орлеан е просто талантлив поет, докато Франсоа Вийон е гениален — поет, който вече половин хилядолетие намира естествен контакт с всяко следващо поколение.
Това е така, ала невероятната „отвореност“ на поезията на Вийон към бъдещето не ни освобождава от задължението да потърсим корените на тази изумителна лирическа жизненост. Годината, в която се ражда никому неизвестният парижки бедняк Франсоа Монкорбие (или Дьо Лож),е преломна за продължилата повече от век Стогодишна война между Англия и Франция (1337—1453). През май 1431 г. на кладата в Руан мъченически загива Жана д’Арк, спасителката на Франция, наречена почтително от народа Орлеанската дева. По това време Париж е в ръцете на англичаните и това несъмнено е правило живота в него много по-тежък и несигурен.
Макар времето да не е било подходящо за поетически занимания, когато се ражда Вийон, умират двама от най-значителните средновековни поети — италианската хронистка и поетеса Кристина Миланска и французинът Ален Шартие, авторът на поемата „Красивата немилосърдна дама“ (1424), в която куртоазната лирика, станала прочута чрез канцоните на провансалските трубадури и техните последователи из цяла Европа, достига своя късен апогей. Би трябвало да се добави още, че през XIII в. Франция се сдобива и със своя куртоазен епос „Роман за Розата“ (около 1230—1280), създаден от Гийом дьо Лорис и неговия последовател Жан дьо Мьон. При Йосташ Дешан, съвременник на Петрарка, поезията започва да се измъква изпод опеката на средновековния синкретизъм, в който тя е в подчертана зависимост от музиката, но това са все още наченки, които не предвещават поезията на новото време. Единствено по силите на Вийон се оказва борбата със средновековния алегоризъм от „Роман за Розата“ и с куртоазната традиция, достигнала късния си връх в „Красивата немилосърдна дама“. Когато на дванадесетгодишна възраст Франсоа бива записан във Факултета за либерални изкуства в Париж, той вече носи фамилията на своя настойник и покровител метр Гийом дьо Вийон, професор по право и каноник на църквата „Свети Беноа льо Бетурне“. Бъдещият поет се отнася към своя благодетел с неизменна благодарност за бащинската му снизходителност и обич. Именно благодарение на метр Гийом дьо Вийон той завършва като бакалавър Факултета в 1449 г., а през 1452 г. е вече лисансие й метр по изкуствата.
Следващата година е жалон в историята на зрялото средновековие със събития, отекнали в двата противоположни края на Европа. След като французите отвоюват Нормандия и Гиен, през 1453 г. е сложен край на кръвопролитната Стогодишна война. През май на същата година след многомесечна обсада е сломена съпротивата на императорския Константинопол и след повече от хилядагодишно съществуване Византия изчезва завинаги от картата на Европа.
Но годината на прекратяването на Стогодишната война е паметна за Франция и с вълненията на парижките студенти, които протестират бурно срещу намеренията на краля и на градските власти да ограничат техните стародавни права. Можем да не се съмняваме, че младият магистър е взел участие в тези студентски вълнения. В 138-а станса на „Голямото завещание“ Вийон споменава като свой непристойния „роман“ „Пръднята на дявола“, твърде популярен сред студентите през онази епоха. В този „роман“ е описан един твърде интересен епизод, свързан с преместването на основния камък на Университета, т.е. с посегателство срещу университетската автономия, предизвикало бурната реакция на учащата младеж в неспокойните години около края на Стогодишната война.
Трудно е да се отговори задоволително на въпроса какво е тласнало младия Вийон към „подземния“ свят на скитниците и престъпниците. Макар и онеправдан от съдбата по рождение, той е имал шанса да бъде покровителстван от състоятелен и добър човек, който му дал отлично за онази епоха образование. Вийон е можел да попадне в администрацията на укрепващото се след разорителната война френско кралство. Вместо това той е предпочел да поеме пътя на риска, свързан със скитничеството и грабителството, да стане родоначалник на безсмъртната фаланга на „прокълнатите поети“, както ги назовава в едноименната си книга, издадена в края на XIX в., неговият духовен потомък Пол Верлен. Вероятно пръст в съдбовния избор на младия магистър е имал и фаталният случай. Свадата, противопоставила на 5.VI.1455 г. Вийон на свещеника Филип Сермоаз, е можела да има и по-малко сериозни последствия, но за зла беда кюрето умряло от получената рана, а изплашеният убиец избягал от Париж.
И все пак, без да изпадаме в социологическо опростителство, би трябвало да напомним, че времето на Вийон е една от най-драматичните епохи в историята на Франция. Ето как я скицира Еренбург в споменатото есе „Поезията на Франсоа Вийон“: „Тогава родината на Вийон Представлявала ужасно зрелище. Горели градове. Коне тъпчели нивите. Имало много предателство, много подвизи, много трупове, много победи, но нямало нито хляб, нито спокойствие. Към ужасите на войната се прибавили неплодородните години, рядко суровите зими и най-после чумата. Разбойнически банди кръстосвали страната. Вълци нападали селата. По кръстопътищата се издигали бесилки, олюлявали се тела на обесени.“ Действително човешкият живот е имал твърде малка цена в онова смутно и страшно време и Франсоа Вийон, който сам е живял в очакване на неотвратимата смъртна присъда, имал печалното прозрение за тази страшна истина. Не вродена меланхолия или абстрактни философски размисли са го карали да мисли с мрачно упорство за смъртта, а горчивото съзнание за крехкостта на живота в един увълчен и жесток свят, изграден върху правото на силния. И може би тъкмо изповедността, непозната за средновековната поезия, е онази черта, която прави Вийон и наш съвременник, фокусира така ясно и зримо неговите вълнения и проблеми, че понякога изтръпваме — нима е толкова близо до нас това далечно и мрачно средновековие. Ала нека се вслушаме в самия поет:
И като просяк най-злочест
той търси във смъртта подслон,
че както вчера, тъй и днес
душата му е тъжен стон.
И често, тръгнал по наклон,
се случва да не знае срам —
погазил божия закон,
той себе си убива сам.
Скитническата „епопея“ на Вийон е сравнително добре проучена. Тя обхваща около осем години — от злощастната свада със Сермоаз до загубването на следите на поета в началото на 1463 г. Получил опрощение, в началото на 1456 г, Вийон се завръща в Париж, където води бурен живот в съмнителни притоци с пияници и пройдохи. В края на същата година заедно с още четирима съучастници той е сред грабителите на Наварския колеж. Плячката е значителна — 500 златни екю, и след като получава своя дял, поетът се отправя за Анже. В дните между грабежа — Коледа, и новата 1457 г. поетът завършва своята първа поема, озаглавена простичко „Ле“ („Lais“), но по-известна в литературата под заглавието „Завещание“ (и още по-популярното — „Малкото завещание“).
„Ле“-то е жанр, създаден през втората половина на XII в. от поетесата Мари дьо Франс. При нея той е повествователна поема, докато провансалското „ле“ е лирическа поема с любовно съдържание. Разликата между поемата на Вийон и първообразите на английската придворна поетеса Мари дьо Франс, естествено, не е само в съдържанието, но и във формата. По-популярното наименование на първата Вийонова творба — „Малкото завещание“ (в противовес на т.нар. „Голямото завещание“), насочва към друг средновековен поетически жанр, чиито корени възхождат към Светото писание. През късното средновековие наименованието „Завещание“ е било предпочитано поради ореола на святост, идещ от очевидната конотация Вехт завет (Библията) и Нов завет (Четвероевангелието). Впрочем тук е мястото да отбележим, че думата от латински произход Testament, употребявана във всички романски езици и в тогавашния английски език, се предава на български чрез думата „завет“, в която се долавя оригиналният оттенък на свидетелско показание за бъдещите поколения. В термина „завещание“ този сакрален оттенък е напълно потиснат от правно-юридическата съдържателност и аз не съм убеден, че не е по-правилно и Вийоновите „завещания“ да бъдат превеждани на български език като „Малък завет“ и „Голям завет“.
Основната формална отлика на Вийоновата първа поема от „ле“-то на Мари дьо Франс е в това, че тя е изцяло написана в станси. Стансата (или октава, ottava rima, според италианската терминология) е осемстишие с определена римна схема, устояла чак до прочутия роман на Байрон „Дон Жуан“ — абаббсбс. Началото си стансата води от късносредновековната италианска поезия (все още е спорно дали от канцоната или от сицилианското страмбото) и още Бокачо я популяризира широко чрез своите „романи“ в стихове „Тезеида“ и „Филострато“.
Твърде съмнително е дали Вийон е могъл да се запознае с „романите“ на Бокачо, за да заеме от него стансата като особено гъвкава и изразителна форма. Във всеки случай още в първото си „Завещание“ (1456) той се изявява като оригинален майстор без аналог не само във френската, но и в цялата средновековна поезия. Като всеки гениален творец, и Вийон изпълва традиционните форми и жанрове със съвършено ново съдържание, придава им изразителност, каквато никой не е постигнал не само преди, но и след него.
Четиридесетте станси (320 стиха) на „ле“-то са вдъхновена наброска към „Голямото завещание“, което обхваща повече от 2000 стиха и е най-значителният влог на Вийон в световната поезия. Ала моделът е намерен още в „Малкото завещание“ — това е псевдозавещанието на голтака, който няма какво да остави освен горчивите си слова. Ако съществуваше възможност да тълкуваме „завещанията“ на Вийон като юридически документи, бихме казали, че те са най-знаменитите в своя жанр, а попадналите в тях действителни личности са навеки обезсмъртени от гения на поета. Интимно-изповедният тон в „Малкото завещание“ е съпроводен от сатирично-наплевателски акценти и като цяло това дава един необикновен лирически тон, пленяващ с грубата си откровеност и съвременния читател. Представа за това неповторимо съчетание дава заключителната станса на творбата, резюмираща поетичната идея:
На времето останал верен,
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон
и нямаше дори подслон
да завещае на другар —
без грош под този небосклон,
не доживя да стане стар.
Но не толкова в неповторимото съчетание от интимна изповедност и горчива насмешка е оригиналността на Вийон като поет. (В една или друга степен тези черти се долавят в поезията на най-забележителния старофренски трувер Рютбьоф — втората половина на XIII в.) Вийон съзнателно и демонстративно скъсва с конвенциите на дотогавашната поезия, която в общи линии култивира и доразвива куртоазните концепции за жената и любовта. Едва ли е случайност, че „Малкото завещание“ започва с жалба на поета по изгубената любов. Може да се гадае дали бягството му в Анже няма връзка с непреклонната Катрин дьо Восел, както се намеква в първите станси. Възможно е и легендата за подкупените побойници, чрез които благопристойната дама му дала урок, да е свързана тъкмо с тази драматична Коледа на 1456 г. Но това са подробности. Важното е, че отношението на Вийон към жената и любовта вече няма нищо общо с куртоазното обожание на дамата на сърцето, култивирано от трубадури и трувери цели три столетия. И Вийон страда от несподелена любов, ала не с клишираните образи и думи на провансалските канцони, нито с изящната реторика на Ален Шартие от „Красивата немилосърдна дама“. Неговото страдание е съвсем земно — честолюбиво и непристойно; поетът страда от мисълта, че е бил изигран, че друг се радва сега на прелестите на любимата:
(VII)
Разлялата със любовта
ще ме продъни вдън земята:
нещастен съм от мисълта,
че друг полата и запрята.
И както рибата се мята
на сухо, тъй се мятам аз.
Окаян ми е занаята:
да чуе Господ моя глас.
Това ново, ренесансово отношение към жената и любовта, равноценно на „естествената добродетел“ на Бокачо, е само загатнато в „Малкото завещание“. То е доразгърнато в светоотношение, във философия на любовта в „Голямото завещание“, където се натъкваме на шедьоврите на Вийон — „Балада за някогашните жени“, „Жалбите на хубавата продавачка“, „Баладичен съвет на хубавата продавачка към леконравните момичета“, „Двойна балада за любовта“, „Балада за дебелата Марго“. Но дотогава има още време. Вийон живее своя объркан живот на скитник и крадец, над чийто врат виси сянката на клупа.
В годината след грабежа в Наварския колеж един от участниците — Ги Табари, доверява подробности на някакъв свещеник в Шартр, в резултат от което е арестуван и скоро издава Вийон. Поради това Вийон избягва от Париж. Известно време прекарва при игуменката на манастира в Пор-Роайал, за която споменава в „Голямото завещание“. Към това време (1458—1460) се отнасят и неговите гостувания в замъците на херцозите Дьо Бурон и Шарл д’Орлеан, които освен гостоприемни аристократи са и покровители на поезията. Запазено е стихотворението, посветено на наследницата на херцог д’Орлеан, свидетелстващо не толкова за способността на поета да пише стихове по поръчка, колкото за това, че той е бил узрял психологически за ренесансовия модел на твореца, приемащ меценатското покровителство на богатите аристократи. Но в смутното време около края на Стогодишната война във Франция меценатството едва започва да си пробива път и Вийон не успява да „изплува“ от средата на социално декласираните. През май 1461 г. поетът попада в страшната тъмница на орлеанския епископ Тибо. Именно там, за да съкрати безмилостно влачещото се време, Вийон си припомня своето първо „Завещание“ (в „Голямото завещание“ той твърди, че го помнел наизуст) и е твърде възможно да е започнал да съчинява своя поетически шедьовър. Неслучайно „Голямото завещание“ започва със злобни подхвърляния по адрес на Тибо д’Орлеан, комуто в поемата са посветени няколко станси. Ала съдено му е било да завърши творбата си на свобода. В началото на октомври през Мьонсюр-Лоар, където бил затворен Вийон, минал новият френски крал Луи XI. Милосърдието е било смятано за задължително качество на встъпващите във власт крале. Сред освободените от Луи XI бил и несретникът поет, който споменава новия крал с думи на благодарност в творбата си.
„Голямото завещание“ е създадено следователно през 1461—1462 г. То обхваща малко повече от две хиляди стиха, разпределени в 186 станси, 3 рондо и 16 балади. В сравнение с предходното „Завещание“ то се отличава не само с по-големия си обем, но и с премислената си композиция. Вмъкването на баладите е новаторска черта, постигаща двоен ефект — от една страна, разнообразява ритмическата структура на цялото, а от друга — служи като идейно-съдържателен аргумент, илюстрация на разискваната теза. Вийон е вплитал в поемата вече написани от него балади и все пак не е успял да оползотвори всичките, тъй като очевидно в творбата му има вътрешно движение и саморазвитие на основни философско-лирически мотиви. Антитетично отблъскващи се, но и допълващи се са мотивите на смъртта и любовта. Без съмнение Франсоа Вийон е първият европейски поет на новите времена, у когото мотивът на неизбежната смърт зазвучава с екзистенциална сила и глъбина, които — четири столетия по-късно — ще повтори друг гениален поет, Бодлер. Предренесансовото у дипломирания магистър по изкуствата е в драматичното противоречие между природното жизнелюбие и непреодоляната докрай тревога прел тайнството на смъртта, която с неотменна справедливост премахва всякакви различия между хората. В разсъжденията на Вийон за смъртта се долавя и плебейското задоволство от единствения уравнител на социалните неправди в зле уредения свят:
(XLII)
Щом папа, крал или дофин,
износени в добра утроба,
багажа сдават до един
в житейската си тъмна доба,
че аз ли, скитник чиста проба,
не ще умра? Но моля Бог,
преди да ме натика в гроба,
да ми даде по-дълъг срок.
Един вечно модерен аспект на темата за смъртта, до който именно Вийон се докосва пръв от европейските поети, е екзистенциалното преживяване на умирането като фатална неизбежност за всяко живо същество. Чешкият поет Иржи Волкер писа по този повод в началото на XX век: „А трябва да е всеки сам в смъртта, самотен…“ А ето как интерпретира този момент почти половин хилядолетие преди него Вийон в „Голямото завещание“:
(XL)
Умират Парис и Елена —
обречена е всяка плът.
Човек се гърчи в пот студена
от страх, че ще му спре дъхът.
Приключил с жизнения път,
той си отива от земята —
безпомощни са да го — спрат
детето, братът и сестрата.
Алтернативната свързаност на мотивите за смъртта и любовта е лесно разбираема. У Вийон тя е обагрена с жизнелюбиви хедонистични нотки, които посвоему претворяват ранноренесансовото разбиране на Бокачо за любовта като велико житейско благо, дадено ни от природата. И щом като смъртта не пощадява нито едно живо същество, а човешката пролет е толкова кратка, необходимо е — разсъждава поетът — да се отдаваме пълнокръвно на радостите на плътта. Изложена накратко, тази хедонистична философия на любовната радост звучи твърде познато и елементарно, но не бива да забравяме, че през епохата на френския Предренесанс тя е съдържала смислови нюанси, които съвсем не са били безобидни. Прославата на радостите на плътта е носела не толкова битов или морален елемент, тя е била открито предизвикателство по отношение на Църквата и религията с характерния за тях аскетизъм и морално-осъдително отношение към телесното начало. Вийон направо поема ролята на пъкления изкусител на жената, като й напомня за отвратителната смърт, изразявайки съмнение в библейската легенда за рая. Столетие и половина преди Шекспир да накара своя Хамлет да се обърне към дамите с черепа на шута Йорик в ръка, Вийон вече е формулирал своята категорична философия на насладата преди смъртта като единствен смисъл на съществуването:
(XLI)
Премахва хубавия тен
смъртта — променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.
В такъв контекст прочутата „Балада за някогашните жени“ оркестрира гениално темата за невъзвратимостта отминалото време. Баладата е привлекателна не толкова с припомнянето на прочути любовници от митологията и историята, колкото със знаменития носталгичен рефрен: „Къде си днеска, лански сняг?“ Вече посочихме, че у Вийон темата за любовта рязко се отклонява от разработвания цели три столетия преди него модел на куртоазното обожание на дамата на сърцето. Същественото в тази нова интерпретация е принизяването на любовната тема, свързването и с всекидневието, както и откровеното възвеличаване на грубите плътски наслади. Дори в нещастната любов на поета към Катрин дьо Восел напълно отсъствува куртоазният елемент. В „Жалбите на хубавата продавачка“ лирическият тон е подсилен от първоличната изповед, а еротичните акценти напомнят за откровеното безсрамие на някои фаблио. Всъщност любовната тема е майсторски оркестрирана — Вийон виртуозно преминава от класически exempla (примери) по средновековен образец към лична изповед, като намира нови подстъпи към разисквания от него мотив. В „Балада за парижките жени“ например поетът се изявява в по-друга светлина — като певец на средновековен Париж, който се отнася към градските жени с насмешливо възхищение. Сравнението между парижанките и жените на други европейски градове е осъществено виртуозно, създава ведро оптимистична и същевременно иронично двусмислена атмосфера.
Може би най-показателна за новото отношение на Вийон към любовната тема е „Балада за дебелата Марго“. В нея той е обезсмъртил съдържателката на долнопробна парижка кръчма от онази епоха, която би останала неизвестна за поколенията. Явно и съвременниците на поета са я възприемали като твърде релефна фигура, защото сред илюстрациите към първото издание на стиховете на Вийон, направено в Париж през 1489 г., се среща и нейният въображаем образ. В „Баладата…“ проличава двойственото отношение на Вийон и към самата любов — за него тя е радост, но е и бреме. Насмешката на поета към „дебелата Марго“ е допълнена от самоирония — надсмивайки се над себе си, той се надсмива и над любовта. Българският читател не е свикнал на подобна принизяваща интерпретация на любовната тема и все пак ще си позволя да цитирам третата строфа от тази прочута балада в най-новата интерпретация на В. Сотиров:
Кавгата се изнизва на шега
като пръдня от гащи. И по гръб,
от страх примира, рита тя с крака
и иска още моя образ скъп…
Заспиваме пияни — дъб до дъб,
но съмне ли се, със горещ тумбак
ме яхва тя — и пак, и пак, и пак…
Под нея проснат съм като килим —
от зор душата ми излиза чак
във тази дупка, дето я държим.
Първият известен издател на Вийон, френският ренесансов поет Клеман Маро, който носи у себе си нещо от непримиримия дух на своя предшественик, пише в предговора към изданието, осъществено от него през 1533 г., че за да се разбере поезията на Вийон, е необходимо да се познават „местата, нещата и хората, за които той говори“. Маро е бил безусловно прав, защото сам той вече е чувствал недостатъчността на своите познания за епохата на Вийон, макар че едва половин век е делял неговото издание от първото издание на стиховете на поета. И все пак това е необикновено жива и контактна поезия, макар че за мнозина от споменатите в „завещанията“ лица се знае твърде малко. Днес всяко прилично издание на стиховете на Вийон е придружено задължително от бележки, в които се дават сведения за споменатите от поета негови съвременници. Читателят не може да не полюбопитствува кой е Итие Маршан, Жан Котар, комуто Вийон посвещава „Баладична заупокойна молитва…“, Жак Рагие или Робен Тюржи, съдържателят на пивница „Шишарката“. Но като отдаваме дължимото на многобройни поколения литературоведи, положили паметни усилия за изясняване на някои моменти от биографията на поета, или на личностите, споменати в стиховете му, не бива да се доверяваме прекалено на биографичния пласт в двете „Завещания“, защото в редица случаи той може и да подвежда. Вийон притежава изумителен сатиричен дар, който несъмнено го сближава с най-даровитите автори на фаблио, негови предшественици — Рютбьоф, Анри д’Андели. Но диапазонът на неговата сатира е необикновено голям — от игривата ирония до унищожителния сарказъм. В редица случаи неговите упоменавания имат пародиен характер, но поради това, че битово-историческият контекст на епохата е с помръкнал ореол, нерядко изследователите са в колебание дали пародийното е интенционално, или се появява в резултат от вторични интерпретации.
Пример за преднамерена пародия е споменаването на писаря Фремен и в двете поеми. Въпросният писар е въображаема фигура, чрез която поетът се самопародира. Същия тип пародия представя и споменаването на тримата „сираци“, зад които се крият най-богатите лихвари на Париж. Ала много трудно е да се определи степента на пародийното в „Жалбите на хубавата продавачка“, чийто прототип е известна парижка куртизанка, любовница на висше духовно лице от онази епоха.
Особено костелив орех се оказват за изследователите единадесетте балади на Вийон, написани на жоблен — арготичния език на престъпния свят от Париж през XV век. Макар че повечето от непознатите лексикални единици са уточнени, като цяло интерпретацията на тези балади е несигурна, защото криптограмното в тях е много повече на синтактично, отколкото на лексикално равнище. Едва ли можем да се съмняваме, че баладите на Вийон, писани на жоблен, са били популярни в средите, в които се е движил той, като е твърде вероятно самият поет да ги е рецитирал из кръчми и долнопробни свърталища. „Тайният“ език, на който са написани, е бил своеобразна психологическа реакция на ограждане от останалия свят, проява на независимост и особена апашка гордост. Поради проблематичността на интерпретацията тези балади рядко попадат в полезрението на преводачите. По тази причина те не са включени и в настоящото издание, макар то да е първото по-цялостно представяне на поезията на Вийон на български език. Не бива да пропуснем да отбележим, че Франсоа Вийон е първият велик поет на Париж, който е възсъздал в стиховете си неповторимата атмосфера на средновековния град. Още в изданието си от 1533 г. Клеман Маро го препоръчва като „най-добрия от съществувалите парижки поети“. Макар че пейзажният щрих отсъства от стиховете на Вийон, в тях се отгатва релефът на града с хълма Сент Жьонвиев и бреговете на Сена, с таверните на Сите, затвора Шатле и Гробището на Невинните. Един от днешните изследователи на поета Даниел Поарион, отбелязва находчиво по този повод: „Пътьом той зафиксира стойките на хората, думите и виковете им, кудкудякането на продавачките на риба, цялата възбуда и всичките звуци на града. Така той откроява образи, които после групира в произволен ред, както по-късно правят това Артюр Рембо или Мишел Бютор.“
И все пак, колкото и силен да е Вийон в хумора, иронията, пародията и сатирата, в същината си той е трагичен поет. Природно интелигентен, а и образован благодарение на щедростта на своя настойник, той съзнава, че животът му е тръгнал в невярна и опасна посока, но е безсилен да се противопостави на злата си участ. Поради това неговите изблици на веселост под сянката на бесилката оставят двойствено впечатление. Едва ли ще е пресилено да се каже, че Вийон е предшественик на „черния“ хумор, така скъп на френските символисти и сюрреалисти. Великолепен пример за такъв „черен“ хумор е четиристишието епитафия на Вийон, съчинено по всяка вероятност в затвора в очакване да бъде изпълнена смъртната му присъда. На български тази епитафия е превеждана вече пет-шест пъти, като се започне от Г. Михайлов, и макар че все още не разполагаме с адекватен превод, ще цитирам две от интерпретациите. За да може читателят сам да се убеди в трудността при възсъздаването на поезията на Вийон на чужд език, ще си позволя да приведа епитафията най-напред в оригинал:
Je suis François, dont il me poise,
Né de Paris emprès Pontoise,
Et de la corde d’une toise
Saura mon col que mon cul poise.
В най-стария превод на Г. Михайлов моноримната схема е заменена с нова римна схема от типа абаб, като при това в текста има добавки, по-присъщи за символистичната поетика:
Зоват ме Франсоа, комуто това тегне.
В Париж, карай Понтоаз роден и расъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом застегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник.
Най-новият превод на В. Сотиров е много по-близо до грубовато самоироничния тон на оригинала, макар че в него пък е отпаднал същественият топографски детайл от оригинала за близостта на родното място на поета до Понтоаз:
За вас съм Франсоа и груб е
към мен Париж, а роден кюп е —
ще види моят врат, щом с клуп е,
че аз съм имал яко дупе.
Трагизмът на Вийон е прикрит зад веселието на обречения. Това придава особени измерения на цялата му поезия, прави я твърде двусмислена и нерядко неясна. Сериозният проблем всъщност е в това дали антитетичността е органична черта на Вийоновата лирика, или би трябвало да проследим еволюцията на личността му между 1456—1462 г., намерила отражение и в двете „Завещания“. Един от най-авторитетните изследователи на Вийон през XX век — Итало Сичилиано, е предпочел втория път. Той смята, че „Малкото завещание“ е издържано изцяло в комичен тон, докато в „Голямото завещание“ би следвало да разграничаваме две отчетливо обособени части — един своеобразен пролог от около седемстотин стиха, издържан в тона на меланхоличния размисъл, и останалите около 1300 стиха, в които поетът се връща към комично-издевателската тоналност на първата си творба. Това съображение кара Сичилиано да мисли, че всъщност началото на „Голямото завещание“ е съчинено накрая.
Тезата на изтъкнатия критик е примамлива и тя има свои защитници и до днес, но не бива да се забравя, че антитетичността (а може да се каже — диалогичността) на Вийоновата лирика е една от най-силно въздействащите и черти. Вийон е разпънат на кръст от противоположни чувства, неуютно му е в света, в който му е отредено да живее, и съумява да внуши това по неподражаем начин в някои от своите балади. В „Пословична балада“, „Балада за смисъла на нещата“ и „Балада за обратните истини“ изостреният усет на поета за диалектичност приема необичайната форма на привидната безсмислица. Всъщност това е един от най-слабо изследваните средновековни лирически жанрове, сроден с драматургичното „соти“, чието начало възхожда към неясните пророчества на древните сибили и питии, а последните им образци са от епохата на късния Ренесанс (например „Пророческа поема“, с която завършва първият том на „Гаргантюа и Пантагрюел“ от Рабле, или енигматичната песничка на шута от „Крал Лир“ на Шекспир). Близостта между образците у Шекспир и Рабле (впрочем френският хуманист използува текст на поета Мелен дьо Сен-Желе) и „Балада за обратните истини“ на Вийон е направо респектираща, но тя не се дължи на заимствуване, а на общ метаизточник, по всяка вероятност изгубен завинаги за нас. Ето третата строфа от баладата на Вийон, в която е лесно доловим и игровият елемент, свързан с насладата от оксиморонните съчетания:
Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът — духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш, е почтен занаят,
всеки бъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.
В „Баладичен спор между душата и тялото“, стихотворение, за което изследователите с основание предполагат, че е създадено в тъмницата в Мьон-сюр-Лоар, тази антитетичност вече придобива реално драматични измерения, като се обективира в поетически диалог между „душата“ и „тялото“ на поета. Тоналността в „Баладичен спор…“ е определено трагикомична, защото „душата“ застъпва тезата на каноничното богословие, докато „тялото“ внася самоироничния несериозен тон на неверие в предстоящата смърт и разплата за греховете. И тъкмо с подобни творби Вийон влиза в новото време на Ренесанса, защото въвежда в поезията психологизма, непознат на дотогавашната средновековна поезия. От формална гледна точка и „спорът“ на Вийон възхожда към познат средновековен лирически жанр. Ала гениалността на поета е в това, че съумява да даде нов живот на излинялата форма, превръщайки я в съкровена човешка изповед и равносметка на един пропилян живот. Ето началото на това забележително стихотворение, в което диалогът обективира две същностни черти на поета — драматичното преживяване на света и плебейското пренебрежение към осветените от традицията ценности:
— Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти?
— Душата ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. — Участта
ми те вълнува? — Твойта страст е дива.
— Какво ти пука? — Тя и мен убива.
— Разкарай се, пък ще му мисля аз.
— Кога? — Когато за това ме бива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
Би било невярно да се мисли обаче, че разглежданото изострено чувство за антитетичност е било присъщо единствено на Вийон. Не бива да се забравя, че тъкмо през онази епоха поезията окончателно се откъсва от музиката и този процес на жанрова еманципация е протичал неравномерно и противоречиво, като напредъкът на средновековната музика е оказвал въздействие и върху поезията. Вече цитираният Д. Поарион с основание отбелязва по този повод: „Прогресът на полифонията през XIV в. позволил развитието на една техника, вече забелязана от труверите през XIII в., която цели да срещупоставя регистрите на различни чувства. Така архитектониката на мотетите озвучава радостта на фона на болката или кара да блести надеждата на един литургически тенор върху анализа и разказа на една любовна история от баса и алта. Лишена от тази музикална опора, през XV век поезията попада в ръцете на резоньори и придворни реторици, които разпределят чувствата в диалектически противопоставени тези.“ Диалектиката на противопоставянето следователно е съществен елемент от средновековната поетическа техника. При Вийон обаче тя е нещо много повече от технически похват. Диалектическата срещупоставеност е не само формален белег, но и характеризира природата на изживяването. Тя придобива особена естетическа привлекателност, защото ни приобщава към личността на поета — мъчително раздвоен между епохата и късното средновековие и все още колебливия зрак на настъпващото ново време. „Проклятието“ на Вийон е в това, че той е изгубил опората на теологическия морален ригоризъм, а не е получил нищо в замяна на осъзнатата свобода на личността от всякакви запрети. Или по-точно казано — неговият екзистенциален избор го е изправил пред бездната на смъртта. Християнската теология интерпретира смъртта като освобождаване от бремето на тленното, като приобщаване към блажения вечен живот на духа. Обективно погледнато, религията притъпява по този начин един от най-болезнените проблеми на човешкото битие. За Вийон не съществува тази утеха и тъкмо поради това темата за смъртта не само е средищна в „Голямото завещание“, но и зазвучава с рационалистичност, импонираща на съвременния читател, и твърде далечна от характерните за онази епоха интерпретации. Безкрайно самосъжаление за несретния живот обхваща поета в минутите на равносметка и изправен пред бездната на ужаса при мисълта за смъртта, която е за него физическо тление и разпадане на плътта, той достига до най-покъртителните елегически ноти. Такова мрачно настроение на отчаяние и примирение по всяка вероятност го е обсебило в края на 1462 г. и в първите януарски дни на 1463 г., когато е очаквал изпълнението на смъртната присъда в затвора Шатле. От това време са и двете епитафии на поета — цитираното „Четиристишие“ и „Баладична епитафия на обесените“ (в повечето френски издания тя се помества със заглавие „Епитафия на Вийон във форма на балада“). Всъщност тя е позната на масовия читател под заглавието „Балада на обесените“, тъй като така я онасловява преводачът Г. Михайлов при първата й публикация във в.„Литературен глас“ през 1930 г. Това е може би най-често превежданата творба на Вийон у нас. Почти всички преводачи, посягали към творчеството на гениалния поет, са ни оставили преводи на тази балада (ще спомена само Г. Михайлов, В. Ханчев, П. Симов).
Силата на тази „баладична епитафия“ е в оригиналното хрумване да се обърне към ония, които ще го надживеят, от името на самите обесени, висящи на бесилото за ужас и назидание на живите. Вийон представя процеса на разтлението с такава нагледност, че внушава отврата от смъртта, а същевременно и чувство на състрадание към обесените клетници. Четири столетия след него Бодлер отново се връща към темата за смъртта от същата гледна точка — разпадането на плътта, преди да достигне до своята теория на „странната красота“. В новия превод на В. Сотиров третата строфа на баладата звучи по следния начин:
Пороят ни изми. Изпепели
ни зноят. Вече всеки е безок,
че ни кълваха гарваните зли,
дордето стане тъмно като в рог.
Покой не знаем и от трън на глог
нестихващ вятър (с песен на уста!)
подмята ни безспир като листа,
че никой за обесници не страда…
Не ни корете зарад участта —
молете за душите ни пощада!
Изглежда, че и този път Вийон се е разминал със смъртта, макар че присъдата му е гласяла „да бъде обесен и разчекнат“. Той оспорил присъдата и в началото на януари тя била заменена с десетгодишно изгнание от Париж. Тъкмо тогава поетът написал и последната си творба „Баладична възхвала на Върховния съд“, в която моли за три дена отсрочка на влизането на присъдата в сила. По-нататък следите му се губят. В 1489 г. парижкият книжар Пиер Льове издава първото издание на стиховете му под заглавието „Голямото завещание на Вийон и малкото, неговото допълнение. Стиховете на жаргон и неговите балади“. Някои изследователи са склонни да мислят, че Вийон е доживял до тази година и има пръст в издаването на книгата. Ала предположенията за поета, който се е върнал в пътя на добродетелта, като се е отказал от младежките си лудории и пороци, са в сферата на фантастиката. Известно е, че гениалните поети са и своеобразни ясновидци, нерядко с поразителна яснота рисуват смъртния си час. В „Баладична епитафия на обесените“ Вийон също е предусетил смъртния си час. Твърде вероятно е да го е сполетяла тъкмо такава смърт. Половин хилядолетие след първото издание на стиховете на Вийон българският читател за първи път получава пълния текст на двете „завещания“, с изключение на арготичните балади. Не бих искал да давам предварителна оценка, на преводите на Васил Сотиров, но все пак ще си позволя да отбележа, че на Вийон му е „провървяло“ в (новата) интерпретация. Нямам предвид толкова точността на преводите, колкото вътрешната наслада на преводача, който е успял да долови тона на „завещанията“. Непринуденият разговорен език, вроденото чувство на поета за хумор, гъвкавостта на стиха са се съхранили и в българския превод. Струва ми се, че Вийон на В. Сотиров е по-приземен и по-малко романтичен в сравнение с поета, когото познаваме (за съжаление във всички случаи — частично) от предишните преводи. И това ме кара да мисля, че появата на настоящото издание ще се превърне в културно събитие, ще накара мнозина да преоткрият за себе си един от най-великите европейски поети. А и не е ли събитие да присъединим „своя“ Франсоа Вийон към редицата на великите творци, които приобщават нашия български хоризонт към безкрайните хоризонти на общочовешката култура?
I
През петдесет и шеста[1] аз,
Вийон, прилежен ученик,
на мислите си давам глас,
като пришпорен със камшик,
че да не крием своя лик
от другите — съветва свише
Вегеций[2], римлянин велик, —
защото лошо ни се пише.
II
И точно в мъртвия сезон,
почти в предколедния час,
когато всеки е с подслон
и вият вълците край нас,
обзет от плам сред този мраз,
тъмницата на любовта
ми иде да разбия аз,
защото ме съсипа тя.
III
Реших се, като я видях —
пред погледа ми съкрушен
виновната за моя крах
напразно се яви пред мен;
небето моля всеки ден
да я лиши от зла омая,
та — слава богу! — утешен,
и аз да свържа двата края.
IV
Понеже с милите очи
илюзии ми обеща,
пронизващо във мен звучи
измамната й красота,
че като кон държи ме тя
пред празна ясла в труден час.
И търся другаде врата,
където да почукам аз.
V
Бях взет във вероломен плен
от погледите на жената,
която искаше на мен
да ми извади тъй душата,
та да изчезна от земята.
Ще бягам вече — няма как,
че ще ми счупи тя главата,
тъй както съм немил-недраг.
VI
Пред тягостното дередже
аз предпочитам участта
да кажа: сбогом! Във Анже[3]
отивам, щом заключва тя
пред мене своята врата.
Умирам клан, но недоклан:
така се мъчи в любовта
герой от рицарски роман.
VII
Раздялата със любовта
ще ме продъни вдън земята:
нещастен съм от мисълта,
че друг полата й запрята.
И както рибата се мята
на сухо, тъй се мятам аз.
Окаян ми е занаята:
да чуе Господ моя глас.
VIII
Щом жребият ми е такъв,
че ще се върна ли — не знам
(човек съм аз от плът и кръв,
желязо в мене няма грам;
каквото приживе създам,
смъртта без жал ще изкълве;
далеч отивам и съм сам…),
оставям тези стихове.
IX
Во имя на Отца и Сина,
а също на Светия дух
и Богородица, мнозина
спасили, както подочух,
дарявам всеки пуснат слух
за мене на Гийом Вийон[4] —
настойник, с който се прочух
и си живях като на трон.
X
А пък на тази, дето с мен
жестоко си игра на лов,
така че вечно бях лишен
от радост, сладост и любов,
аз завещавам с благослов
сърце, което не тупти —
срази го тя със жест суров,
но нека Бог да й прости!
XI
А пък на Итие Маршан[5]
(длъжник съм му на тоз герой!)
оставям меча си кован —
за Жан Корню[6] е също той;
заложил съм го при запой
за осем су във някой хан —
да го откупят като свой
и всеки ще е мъж желан!
XII
Дьо Сент Аман[7] със „Муле-хан“[8]
(че ялова му е жената!),
Бларю, златаря, с диамант
(какъвто е на мен ината!)
дарявам. А че през устата
със папски указ чак до гроб
излиза някому душата —
оставям туй на всеки поп.
XIII
Относно пък Робер Вале[9],
нещастник във Върховен съд
и който дама от вале
не различава никой път,
нареждам: да му се дадат
заложените гащи в хана —
снагата те да украсят
на куртизанката му Жана.
XIV
Но трябва тук да се добави,
че той е от добра среда,
макар че Бог го позабрави,
дарявайки ни с мъдростта.
И тъй: понеже за беда
с акъл на чвор в живота случи,
„Изкуството на паметта“[10]
при дървен философ да учи!
XV
Финансово не съм жесток
към споменатия герой
(от завист да ви пази Бог!) —
и бронята, й шлема мой
продайте! И платил във брой,
край църквата „Сен Жак“ във будка
да стане писар той от сой,
котиран като проститутка.
XVI
А пък със „Шапката ми дръж
и чакай круши от върба!“
на Жак Кардон[11], ояден мъж,
оставям страшна веселба:
петел и гъска за чорба
и бъчви с вино, и мезета,
а с тази тлъста тегоба —
и два процеса за диета.
XVII
Три кучета и ловна слава —
на Рение дьо Монтини[12];
Жан Рагие[13] пък получава
сто франка в брой за черни дни.
(Че франкът се обезцени —
това не бива да се крие.
Но правят ли ви добрини,
не връзвайте кусури вие!)
XVIII
Понеже съдят Дьо Грини[14],
му давам стражата в Нижон[15]
и (повече от Монтини!)
шест кучета, а за подслон —
Бисетр, рухнал бастион,
където скрилият се скот
Мутон[16], подобно спънат кон,
да стане пълен идиот.
XIX
От мен да е осигурен
Жак Рагие[17], пияч от сой,
му давам мястото Попен[18],
което е за водопой;
освен това да вземе той
„Шишарка-хан“[19], където бърже,
намерил като поп покой,
човек ще цъфне и ще върже.
XX
Оставям аз на Жан Мотен[20]
и на Пиер Базание[21]
коварството на онзи член,
сразяващ всяко досие;
а прокурорът Фурние[22]
това, с което съм обут,
да вземе и до колене
в снега да гази като луд!
XXI
А пък месарят Жан Труве[23]
да се облажи със „Овена“
(това са кръчми!), с часове
да ръчка „Вола“ със остена
и „Кравата“[24] неиздоена…
Задигне ли такъв товар
човек с душа закрепостена,
да бъде удушен с юлар!
XXII
Началник-стражата[25] от мен
да вземе „Шлема“ (кръчма пак!)
и в рицар да е посветен;
за стражата, която в мрак
се лута, неподвила крак,
откраднах уличен фенер…
(Легло за мене, дам ли знак,
се пази във затвора чер.)
XXIII
Оставям на Перне Маршан[26]
(наричан още Копелдака!)
за туй, че сводничи без свян,
три снопа слама, та трънака
с тях да покрива той във мрака
на часовете за любов…
Не ще ли, сам ще се прецака —
да пукне значи е готов.
XXIV
и патица им давам аз,
по начина общоприет —
задигната във късен час;
и две раса — под тях от вас
да крият кой какво краде;
дърва им давам, свинска мас
и гащи — да ги пълнят те.
XXV
Дарявам аз от все сърце
и три деца на бедността —
с протегнати напред ръце,
сираци в пълна нищета;
и червеят със голота
едва ли толкоз е прочут!
Аз давам нужните неща,
за да изкарат тоя студ.
XXVI
Не искам Госуин[29], Марсо[30] —
лихвари, както и Лоран[31],
сънувайки от глад просо,
на бедността да плащат дан;
с по някой грош във всяка длан
решавам техния проблем,
че да ги храня съм призван,
когато бъда стар съвсем.
XXVII
А силата на моя ценз,
получен в университет,
със правото да съм блажен
отстъпвам по съдебен ред,
за да спася от пълен гнет
бедняци двама в този град —
от милосърдие обзет,
не искам те да мрат от глад.
XXVIII
И тъй: на тях — Гийом Котен[32]
с Тибо, наричан Дьо Витри,[33]
отдали се на дълг свещен,
чада послушни и добри
(запеят ли, иди ги спри!) —
оставям сложния процес
със взимането на пари
от тоя, дето духа днес.
XXIX
На улица Сент Антоан
им давам кръчма най-свещена,
където според своя сан
човек изпива даже Сена,
докато (с блясък подредена!)
затворническата трапеза
се ядва, в мъка потопена,
за тия, дето са в кафеза.
XXX
Дарявам болниците тук
с прозорците си без стъкло,
а с паяжини; и с юмрук
в окото — да не гледат зло
измъчваните на легло,
които зъзнат нощ и ден
в разнищеното облекло
и чакат края си студен.
XXXI
Но никой да не се коси,
аз завещавам на бръснар
остриганите си коси,
обувките — на обущар,
а дрехите — на вехтошар;
желанието ми сърдечно
е да напомня всеки дар,
че нищо ново не е вечно.
XXXII
На разни братя и сестри
(на монахини и монаси)
гощавки давам и пари,
та чувствайки се у дома си,
като пророци беловласи
да ви посплашат с божи съд.
(Макар че язди днес сестра си
монахът-брат под път, над път.)
XXXIII
На Жан, наричан Дьо ла Гард[34],
оставям „Златното черясло“[35]
и там, очукан от хазарт,
да губи той по мед и масло;
това бакалче недорасло,
продало ме за пет пари,
се прави, че трева е пасло —
дано го огън изгори!
XXXIV
Богати още от деца,
Дьо Лувие[36] и Меребьоф[37] —
да мътят пачите яйца!
На Дьо Русвил[38] пък съм готов
(че е пазач най-образцов!)
да предоставя аз парите,
които щедро и с любов
раздава Кралят на глупците[39].
XXXV
Към края, както пишех аз
самин във вечерта смълчана,
напомни ми със своя глас
познат сорбонската камбана,
че време за вечерня стана —
прибрах смирено аз ръце
и бе душата ми призвана
да се помоли от сърце.
XXXVI
Пък със молитвения стих
дойде и пълната забрава,
а не от туй, че вино пих;
но аз усетих как тогава
дълбоко паметта скътава
във своя шкаф това, което
според човешката представа
са истините, общо взето.
XXXVII
Асимилирани, формални,
обект на не един диспут,
от тези истини витални
човек, изпадайки във смут,
периодично става луд
и действа като лунатик.
Това го знам от онзи труд
на Аристотел, грък велик.
XXXVIII
От силно чувство бях обзет
и неговото тържество
разбуди разума ми клет
и цялото ми същество,
докато мойто мъжество
се задушаваше в забрава,
не подозирайки какво
единодействие настава.
XXXIX
Притихна моят дух тогаз
и неподвластен на страстта,
реших да сложа точка аз,
но бе замръзнало в нощта
мастилото, а пък свещта —
угаснала… И в този студ
заспах, обзет от мисълта,
че съм приключил с моя труд.
XL
На времето останал верен,
раздаде своето Вийон:
като лопата беше черен,
изстискан бе като лимон
и нямаше дори подслон
да завещае на другар —
без грош под този небосклон,
не доживя да стане стар.
I
На трийсетте прекрачил прага[40],
преглътнах всякакъв позор.
Мъдрец ли? Шапката ме стяга,
че върху моя кръгозор
поупражни нелек надзор
отец Тибо от Осини[41]…
Той светлост е за нечий двор,
но черен бе за моите дни.
II
Не ми е господ, ни владика,
че аз обора му да рия,
не съм му лика, ни прилика,
ни дивеч в негова кория.
Вода съм газил, без да пия,
аз цяло лято, Боже мил —
да сърба (ама че циция!)
каквото ми е надробил!
III
Потърсят ли теле под вола
и кажат, че кълна на глас,
против съм — истината гола
е в туй, че не злословя аз.
И ето — казвам го без бяс:
ужасно милостив бе той,
но Бог е затова над нас —
да му плати за всичко в брой.
IV
Ако пък бил е по-жесток,
отколкото се премълчава
от мене тук, то нека Бог
му вземе мярка по̀ такава.
Мен църквата ме поучава
да моля милост и за враг,
за туй позорната му слава
е, Господи, пред твоя праг.
V
Два заека с един куршум:
и Жан Котар[42] във този миг
почитам също тъй наум —
алкохолик до католик!
Като фламандски еретик
(във Лил и във Дуе[43] така е!)
държа зад зъбите език —
какво се моля, дявол знае.
VI
Молитвата ми е без мъст,
а щом си трая за злините
и всичко казвам с честен кръст,
ще си затвори той очите.
Псалтирът ми съвсем разшит е,
че пак стиха го вадя тук:
„Дано му бъдат кратки дните
и мястото му вземе друг!“
VII
Сина на Бога моля аз —
дано ми чуе той молбата,
че са във неговата власт
и тялото ми, и душата;
простил ми неведнъж вината,
аз него вечно ще го хваля
ведно със Майката пресвята,
а с тях, разбира се — и краля!
VIII
На Яков[44] челядта безчет
и Соломоновата слава[45]
да има кралят ни напет,
че той това го заслужава;[46]
във свят, осъден на забрава,
да доживее този крал
(напълно ще му подобава!)
до възрастта на Матусал[47].
IX
Деца дванайсет нека има
и всичките — с кръвта на крал;
да бъде той велик за трима,
какъвто бе самият Карл[48];
като светеца Марсиал[49],
епископ първи на Лимож,
накрая в рая този крал
да найде пълния разкош!
X
Безсилен съм, но в този миг
умът ми още е наред.
На Господ само съм длъжник.
И в плен — на моя мироглед.
Да бъде по законен ред
това, което завещая,
е волята ми на поет,
напълно спазил обичая.
XI
Написах всичко през шейсет
и първа. Бях затворник в Мьон.
Спаси ме кралят ни напет
и ме дари със небосклон.
Ще славя неговия трон,
че зная истина една:
дължа му най-смирен поклон —
не се забравя добрина.
XII
И всъщност болка, плач, беда —
ей тъй, листец подир листец —
ведно със мъка, скръб, вражда
на чувствата ми са венец;
в тях има повече живец
от книжни коментари, тоест
каквото пише като спец
към Аристотел Авероес[50].
XIII
Във джоба без ези-тура,
бях се наситил на омраза.
Исус с ръката си добра
(съвсем като в библейска фраза!)
град толкоз хубав ми показа,
изпълнен със надежда свише…
Но вироглаво там да вляза,
аз знам, че лошо ми се пише.
XIV
Че аз съм грешник — знам, но Бог
не би ми пожелал смъртта;
към никой той не е жесток,
а вдъхва само доброта.
Умра ли в грях, на милостта
му се осланям — вярвам в Бога!
А щом ме мъчи съвестта,
на прошка да разчитам мога.
XV
Като в прочутия „Роман
за Розата“[51] и аз с насмешка
да кажа тука съм призван:
докле е младост, няма грешка,
а ако има, е човешка,
че мъдростта е в старостта.
Но аз във тази въртележка
ще стигна ли до мъдростта?
XVI
Да кажем, че смъртта ми може
за вас да бъде като лек,
аз бих умрял, Велики боже,
че все живях на самотек.
Но знам, че жив или в ковчег,
еднакво мен не ме цените —
заради бедния човек
не мести никой планините.
XVII
При Александър, вожд велик,
довели като враг заклет
(и окован, и бит с камшик)
човек на име Диомед.
И ето: като пленник взет,
че е пиратствал по море,
дошъл и неговият ред —
най-строго съден, да умре.
XVIII
Попитал властелинът строг:
„Защо пиратстваш в този свят?“
Отвърнал онзи с глас висок:
„Защо ми казваш ти пират?
С черупка и с попътен глад
кръстосвам целия екватор —
да бях на армии богат,
бих станал също император.
XIX
Но моите шансове какви са,
когато зная, че така
съдбата лошо ме ориса,
а аз на нея съм слуга?
Утеха е за мен сега:
живееш ли мизерно днес,
изчезва всичко по̀ така,
че даже и едната чест.“
XX
А императорът тогаз
приключил спора с апостроф:
„Богат ще те направя аз,
животът ти ще стане нов.“
Така е. Само благослов
човешкото у нас разкрива —
Валерий[53], римски философ,
разправя истини такива.
XXI
Пред император ей такъв
да можех аз да се помоля,
бих имал шанс от плът и кръв —
и ако в новата си роля
реша да грабя и да коля,
правете ме на пух и прах!
Човекът върши зло в неволя,
от глад вълкът не знае страх.
XXII
Тъгувам днес за мойта младост
(за възрастта на любовта,
когато аз изпитвах сладост),
но си отиде младостта.
Дали пеша си тръгна тя,
или на кон — е под въпрос.
Съвсем внезапно отлетя,
оставяйки ме гол и бос.
XXIII
Остави ме да чезна в мрака,
от смисъл всякакъв лишен,
като съвсем ненужна драка,
израснала на чужд терен.
Забравил своя дълг свещен,
готов да ме натика в гроба,
днес бяга ближният от мен,
че нямам пукнат грош във джоба.
XXIV
От упреци не ме е страх:
аз не наддадох на тегло,
продажен приживе не бях
заради някакво легло,
на хора с мойто потекло
не се оказах в тежест много;
а който не е вършил зло,
не трябва да се съди строго.
XXV
Обичах — вярно е това! —
и да обичам съм готов,
но тъжен, с куркащи черва,
щом стане дума за любов,
съвсем отслабва моят зов
и тъй понятно днес това е:
за сития е танцът нов,
че гладна мечка не играе.
XXVI
Да бях прилежен ученик,
несвил по кривата пътека,
днес нямаше да съм длъжник,
бих имал дом с постеля мека.
Но колко му е на човека,
не взел се овреме в ръце?!
Сега е късно, тъй че нека
се къса моето сърце!
XXVII
Мъдрецът, каза ми го той
(и аз му следвах мисълта!):
„Във свойта младост, сине мой,
отдавай се на сладостта!“
Но с туй не свърши мъдростта
очакваше ме друга фраза:
че младостта е суета,
мъдрецът също тъй ми каза.
XXVIII
Минават дни… Като при Йов[54]
в платното нишката подскача.
А щом с платното е готов,
запалил стиска слама в здрача,
започва да гори тъкача
туй, дето тук-таме стърчи…
Не мога аз да се оплача —
смъртта и мен ще заличи.
XXIX
Мъжете где са отпреди,
които бяха в младостта
пред всички със едни гърди
и все със песен на уста?
Отнесе някои смъртта
и няма днес от тях следи —
да им е райска участта,
а Бог над живите да бди!
XXX
Успяха някои дори
да станат важни царедворци,
а други хляба без пари
го гледат само през прозорци,
пък трети — гиздави монаси! —
играят своите игри…
Седяхме уж на общи маси,
а днес иди ни разбери!
XXXI
На господарите ни кръста
от Господа е отреден —
и без да си помръднат пръста,
живеят те живот блажен.
А за бедняци като мен
едно търпение остана…
Докато други всеки ден
го прекаляват със прехрана
XXXII
Че пият вино, си личи,
месото го ядат със сос,
а за яйцата на очи
не го и правя на въпрос.
Не са като зидаря прост,
от помощ дето има нужда —
самички вдигат тост след тост
и плюскат те без помощ чужда.
XXXIII
Изглежда, че разгорещен
отбих от темата встрани —
не ми е писано на мен
да бъда съдник в наши дни
относно чуждите злини…
Да бди Исус Христос над нас
и нека да ме извини:
написаното писах аз.
XXXIV
Ще спра. Шегата настрана.
И даже давам дума мъжка.
Защо да местя планина,
когато може да се кръшка?
Беднякът, дето охка, пъшка,
като че ли му е горещо,
говори често без задръжка.
Или поне ви мисли нещо.
XXXV
Закърмен съм със неохота,
наследник съм на нищетата —
баща ми не видя в живота
и опакото на парата;
на дядо му Орас съдбата
преследва ни като прокоба —
ще ни извади Бог душата,
дордето ни натика в гроба.
XXXVI
Потърся ли за бедност лек,
крещи душата ми: „Позор!
Не се оплаквай, мой човек,
и от богатия Жак Кьор[55]
си по-добре — не, няма спор;
макар облечен в шаяк груб,
си жив, наместо да си тор:
във гроб разкошен — жалък труп.“
XXXVII
Той беше важен господин,
а днес не е дори боклук.
Давид го казва в псалм един:
изстина мястото му тук…
Простете грешника неук,
ако ви дава пак урок —
оставям казаното тук
на всеки срещнат теолог
XXXVIII
Дете не съм (добре го зная!)
на ангел някакъв небесен.
Баща ми свърза двата края
и днес лежи във гроба тесен.
Ще се превърне всичко в плесен.
И мойта майка ще умре.
Синът й в този свят чудесен
едва ли ще е по-добре.
XXXIX
Аз знам, че бедни и богати,
и врагове по мироглед,
и мъдреци, и психопати,
велможи и слуги безчет,
жени с късмет и без късмет,
и с най-различна красота
не ще пропуснат своя ред
в обятията на смъртта.
XL
Умират Парис и Елена —
обречена е всяка плът.
Човек се гърчи в пот студена
от страх, че ще му спре дъхът.
Приключил с жизнения път,
той си отива от земята —
безпомощни са да го спрат
детето, братът и сестрата.
XLI
Премахва хубавия тен
смъртта — променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.
Кажете ми в коя страна
е днеска Флора[56], в Рим ценена,
Таис[57], в чиято слабина
бе много сила изцедена,
и Ехо[58] — с хубост вкаменена, —
от шепот даже уязвена?
Къде си днеска, лански сняг?
А Елоиза[59]? Тя узна
мълвяща край безкраен бряг,
цената си зарад химена —
кастрираха го без вина
и расо Абелар надена…
А тази, с толкоз власт дарена,
че Буридан[60] по неин знак
в чувал да бъде хвърлен в Сена?
Къде си днеска, лански сняг?
И Бланка[61], лилия една
със глас на мамеща сирена,
и Жана[62], храбрата жена,
в Руан на клада изгорена,
Алис[63], за рицаря мишена,
и Берта с мощния си крак[64] —
къде са, Дево пресвещена?
Къде си днеска, лански сняг?
Но, Ваша милост, седем дена
да търсите — и пак, и пак
ще се завръщате с рефрена:
къде си днеска, лански сняг?
Къде е папа Каликст Трети[65],
години четири успял
със ореола си да свети;
Алфонсо[66] — арагонски крал,
бурбонският владетел Шарл[67],
Артюр[68] със острите си пики,
Шарл Седми[69], милости раздал?
Къде си днеска, Карл Велики?
Шотландецът[70] къде ли свети,
лицето си със кръв налял
(на аметист за амулети
той беше заприличал цял!);
къде е кипърският крал[71],
испанският[72]… дали, с вериги,
сега е жив, или умрял?
Къде си днеска, Карл Велики?
Мълча и всеки ще усети —
светът отива на провал.
Умират и крале напети —
и няма лек, и няма жал.
Та питам: кой би разпознал
посред тълпите разнолики
и Ланселот[73], бохемски крал?
Къде си днеска, Карл Велики?
Геклен[74], Беро[75] са вече кал
(сега над тях звънтят мотики!)
и Д’Алансон[76] е без кинжал…
Къде си днеска, Карл Велики?
И папата с одежда свята
(с епитрахил и със стихар)
беля си взима на главата,
подобно всяка земна твар —
и той във този свят, макар
да има вид на чародей,
умира като прост клисар,
че тленното го вятър вей.
И император, цял в позлата —
в Константинопол господар,
и френски крал с душа богата,
в прослава божия със жар
издигнал не един олтар,
дори във своя апогей
не могат да намерят цяр,
че тленното го вятър вей.
И син, получил от бащата
Виена и Гренобъл в дар,
и рицар, с тежък меч в ръката
най-смел бургундски господар,
подобно кой да е коняр
преял и пил като злодей,
ги чака черният кошмар,
че тленното го вятър вей.
Смъртта не гледа кой е цар
и кой е приживе плебей,
а мери със един кантар,
че тленното го вятър вей.
XLII
Щом папа, крал или дофин,
износени в добра утроба,
багажа сдават до един
в житейската си тъмна доба,
че аз ли, скитник чиста проба,
не ще умра? Но моля Бог,
преди да ме натика в гроба,
да ми даде по-дълъг срок.
XLIII
Не е безкраен до разкош,
а преходен е този свят.
Ще минем всичките под нож —
това го знае и богат.
Утеха е, че бил е млад,
за стареца, изпаднал в смут,
но върне ли се той назад,
ще кажат всички, че е луд.
XLIV
И като просяк най-злочест
той търси във смъртта подслон,
че както вчера, тъй и днес
душата му е тъжен стон.
И често, тръгнал по наклон,
се случва да не знае срам —
погазил божия закон,
той себе си убива сам.
XLV
Чаровен бил е той, но днес
до простотия го докара —
не представлява интерес
една маймуна, щом е стара.
Мълчи ли — удрят го в кантара
и му погаждат номера,
обади ли се — му се карат
и викат, че е дал фира.
XLVI
От ревност старите жени
направо ги избива пот,
че младите във наши дни
живеят по-добър живот.
И влизат в спор: защо са плод
на толкоз стари времена?
Но Бог мълчи от своя свод,
да не е губеща страна.
XLVII
И сякаш чувам песента
на хубавата продавачка —
как, жалейки за младостта,
нарежда като оплаквачка:
„О, старост — безнадеждна крачка,
съвсем ще грохна може би…
Съдбата толкова ме смачка —
защо поне не ме уби?
XLVIII
Красива бях, ала живота
направо всичко ми отне.
Търговец или поп с охота
ми падаха на колене,
че всеки мъж със портмоне
таеше някаква надежда.
А днес съм сякаш сред свине —
и просякът не ме поглежда.
XLIX
Отказах аз на не един
(в което нищо умно няма!)
заради онзи кучи син,
с когото исках да сме двама.
Обичах го с любов голяма —
дано го огън изгори
за туй, че гледаше с измама
да пипне моите пари.
L
И даже не обелвах зъб,
започнеше ли да ме рита —
бях вечно просната по гръб,
че той не знаеше насита,
пък аз забравях, че съм бита,
щом трябваше да се отдам…
Но можех ли да съм честита
при толкоз грях и толкоз срам?!
LI
Откакто се помина той,
години трийсет са това —
днес бръчките ми нямат брой,
а имах плът, и то каква!
Краката ме държат едва,
към нищо вече нямам вкус
и аз извръщам с гняв глава —
да се погледна ме е гнус.
LII
Къде ми е добрият тен,
косите — с мирис на поле,
и онзи поглед вдъхновен,
от който да ви стане зле;
къде е милото носле,
къде са нежните ушички
и веждите като криле,
и устните ми — блян за всички?
LIII
Къде са сочната ми плът
и кожата ми от коприна,
ръце и рамене, и гръд,
които можеш ли подмина?
Ала година след година
с мен времето се подигра…
Къде е китната градина
сред прелестните ми бедра?
LIV
Набръчках се и побелях,
а погледът, до вчера жив,
не тласка никого към грях,
защото е съвсем мъглив;
сама със този лайтмотив,
че хубостта ми отлетя,
се гледам днес: носът ми — крив,
беззъба — моята уста.
LV
Човешка хубост е това,
назад не мога да се върна —
трепери моята глава,
гръдта увисна като бърна,
не мога нищо да прегърна
и всички напъни са жалки,
градината съвсем посърна
сред тия пилешки пищялки.
LVI
Тъй за добрите времена,
които винаги ще тача,
подвила кротко колена,
и аз, глупачката, ви плача.
Но както огънят във здрача
ту лумва или пък изтлява,
човек не знае неудача
или пък тъне във забрава.“
Включете в личните си сметки
съвета, който ви се дава,
блондинки или пък брюнетки:
в посока дясна или лява
жената трябва да си шава,
че кой ли вече не разбра —
за нищо старостта не става,
не струва пукната пара.
Помнете, стоки, щом сте редки:
до време всичко се продава.
И най-красивите кокетки
ги чака участ ей такава:
слугини — поп да ги опява!
Излезете ли от игра,
това, което ви остава,
не струва пукната пара.
Катринки мили и Жанетки,
веднъж живота ви се дава —
не късайте след мъж подметки,
щом иска да ви оковава.
Едната хубост си минава,
остава динена кора…
И никаква си стара слава
не струва пукната пара.
Не, няма милост, а забрава.
Животът тъй ме преора —
каквото днес ми се отдава,
не струва пукната пара.
LVII
А пък съвета баладичен
на някогашната жена
записа моят писар личен
Фремен[78] и сам си го призна.
Така че нямам аз вина
за разни мисли тесногръди…
Но зная истина една:
по писаря за мен се съди.
LVIII
Но и за влюбения мъж
едва ли има прокопсия —
безумно хлътнал, неведнъж
го спират с думи като тия:
„Абе направо остави я,
не падай ти на колене —
все ще ти върже тенекия
жена с такова реноме!…“
LIX
Обичат ли те за пари,
не може да е другояче —
ще им е смешно призори,
че твоята кесия плаче.
Щом искаш, с тях бъди, обаче
обичай ги през куп за грош
и знай: едната чест се тачи,
че тя е истински разкош.
LX
Не искам повод за протест
да давам аз във наши дни —
да търси днес едната чест
едва ли някой се свени.
Но да погледнем отстрани:
ще видим, дявол да го вземе,
че и безчестните жени
били се честни преди време.
LXI
Държали са си на честта,
че на честта се е държало —
била им е невинността
на тях присъща поначало,
дорде това невинно тяло
лаик ли, поп ли в страст безока,
ей тъй — за щяло и нещяло,
съвсем го тласне към амока.
LXII
Но както казва Грациан[79]
във прословутия „Декрет“,
ако на страсти плащаш дан,
прави го само под секрет!
А има ли авторитет
една жена под свода син,
любовниците нямат чет,
че тя не може със един.
LXIII
Защо е тъй — се е разбрало.
Не накърнявам женска чест,
но знам, че всяко женско тяло
си гледа своя интерес.
Така е — вижда се и днес:
във Реймс, в Троа и в Лил дори,
ако са майсторите шест,
от трима те са по-добри.
LXIV
До лудост даже уязвим,
мъжът остава с пръст в уста —
жената чезне яко дим,
че си е волна птичка тя.
Убийствен лов е любовта,
така че ясно е защо
нашепва не една уста:
„Една наслада — мъки сто…“
Отдайте се на любовта,
че сладостта й няма мяра!
Но луд до глупост от страстта,
човек накрая сам ще вкара
вълка във своята кошара:
Самсон[80] остана без коси,
а Соломон[81] — лишен от вяра.
Орфей, певец на древността,
свирач на лира и фанфара,
пред ада Цербера видя:
четириглав го чака звяра…
А Нарцис в знойната омара
сред глъбините угаси
на своята любов пожара.
Щастлив е, който се спаси.
Сарданапал[82], със лекота
заграбил Крит, но роб на чара,
във прежда цял се омота —
като жена се издокара;
Давид, пророк от ера стара,
в съблазън (боже опази!)
забрави за едната вяра.
Щастлив е, който се спаси.
Амнон[83] закона на кръвта
Щастлив е, който се спаси.
погази в пристъп на поквара —
насила той отне честта
на своята сестра Тамара;
а Ирод на разврат в разгара
Йоан Кръстител порази —
това е истина прастара.
Щастлив е, който се спаси.
Отварям и за мен уста:
като парцал във мътна бара
захвърлен бях от любовта —
до тази участ ме докара
Катрин[84] със свойта изневяра
(с Ноел[85] понеже ме вбеси,
Ноел ще изяде шамара!).
Щастлив е, който се спаси.
Във възрастта на младостта
не се прощава надпревара,
на тази вещица — страстта! —
не стихва никога пожара;
до лудост завладян от чара
и в плен на женските коси,
тежко му, който хваща вяра!
Щастлив е, който се спаси.
LXV
Ех, тази, на която аз
й служих честно нощ и ден
(и се измъчвах до захлас,
напълно обезобразен!),
да беше казала на мен
какво ли всъщност иска тя,
не бих търпял подобен плен
във мрежите на любовта…
LXVI
Щом исках да й кажа нещо,
готова бе да слуша тя,
но с мен не спореше горещо,
а ми търпеше близостта;
почти докосвах със уста
ухото й във късен час —
говорех хиляди неща
и се самозалъгвах аз.
LXVII
Тя ми втълпяваше каквото
си иска, докато ме сплеска:
че черна пепел е брашното,
а шапка — дамската прическа,
че всяко днеска е нощеска,
а епекът е всъщност дюсе…
(Направо те обзема треска,
ако лъжецът е изкусен!)
LXVIII
Че небосводът е тава,
а облакът — парче джолан,
картофът — лукова глава,
а карфиолът — патладжан;
че е бесилото гердан,
а джепането — шарен боб,
че всеки трезвен е пиян
и офицер е всеки поп.
LXIX
Любов-измама! Неведнъж
изпод носа ми се изниза.
Едва ли може някой мъж
да й надвие на каприза.
По долни гащи и без риза
мъжът е смешен в този свят —
изобщо в сметките не влиза
един любовник непризнат.
LXX
Отрекъл любовта, с омраза
я предизвиквам на двубой.
Смъртта чрез нея ми показа,
че хич, уви, не съм от сой.
Прибран е инструментът мой —
насвирих се и се напях.
Знам: влюбените нямат брой,
но вече аз не съм от тях.
LXXI
Надул се като млад петел,
да чака друг плода на рая!
Преследвайки едната цел,
по тази точка ще си трая.
Попитат ли защо нехая
и хуля разни женски двори,
ще кажа: който вижда края,
е в правото си да говори.
LXXII
Не вярвам вече в чудеса
и в разрез със добрия тон
като монашески раса
са храчките ми. Жанетон[86]
ме има за бракуван кон…
Но как ли да се разберем?
Гласът ми е сподавен стон —
изкукуригал съм съвсем.
LXXIII
С омразата на Так Тибо[87]
бях хвърлен във вода до гуша
от Д’Осини. Свит на кълбо,
проклинах кривата си круша.
Студен за мене беше душа
и да се моля нямам глас —
дай боже Господ да се вслуша
в това, което мисля аз!
LXXIV
На Д’Осини не мисля зло,
ни на наместника му стар,
което е добре дошло
и за добрия му стражар.
Докато ми е господар
Робер[88], палачът най-велик,
на тази Троица със жар
ще бъда предан еретик.
LXXV
Добре си спомням (ха на бас!)
туй, дето с моята ръка
през петдесет и шеста аз
написах просто ей така.
Но „Завещание“ сега
наричат го и млад, и стар…
Не, няма място за шега —
човек не си е господар.
LXXVI
Да ме съзре разколебан
едва ли някой ще дочака —
милея за Перне Маршан[89],
наричан още Копелдака:
на този сводник, свикнал с мрака,
си давам старите рогозки,
че много жули камънака
при сексуалните обноски.
LXXVII
Да вземе някой своя дял,
знам, пътищата са нелеки —
ще трябва да се е разбрал
с наследниците мои преки.
Кои са те? Душици меки:
Моро[90], Провен[91], Робен Тюржи[92] —
зарад паричките ми всеки
от тях до мен се приближи.
LXXVIII
Не искам нищо тук, освен
да завещая всичко аз —
ако не е заспал, Фремен
очаква този важен час.
Ще сторя всичко зарад вас,
без да изпадам в самохвалство
дано се чуе моят глас
из цялото ни френско кралство!
LXXIX
Сърцето слабо бие в мен,
едвам отварям аз уста:
„Седни край моя нар, Фремен,
тъй както сме сами в нощта!
Вземи мастило и листа,
с перото бързай ти безспир —
записвай всичките неща,
че аз започнах най-подир…“
LXXX
Молбата ми под свода син
е към Троѝцата света̀,
че не един човешки син
е бил спасен от гибелта…
Но май е грешна участта
човек да си живее все
със вярата, че след смъртта
в небето ще се възнесе.
LXXXI
Умрем ли, удряме на камък —
започва адът ни жесток:
и тяло, и душа сред пламък
заплащат всеки свой порок.
Но не важи такъв урок
за някой важен душевадник,
че патриарх или пророк
не би опарил своя задник.
LXXXII
Попитат ли ме: „Кой ти дава
да ги разправяш ти такива?
На теолога подобава
подобни тези да развива!“,
разказвам притчата правдива,
изписана във храма наш:
беднякът Лазар си почива,
а ври в казана богаташ…
LXXXIII
Но пламне ли на Лазар пръста,
от жажда повече ще страда
богатият — устата тлъста
ще моли жадно за пощада…
Но който е пропил с наслада
дори и долните си гащи,
не би намерил място в ада
за нуждите си належащи.
LXXXIV
Във името на Господ-бог
и Богородицата свята
да бъде словото урок,
от мен изнесен в нищетата!
Не й е леко на душата,
че не е мъка ден до пладне.
Започвам да редя словата —
на всеки нещо ще се падне…
LXXXV
И тъй: душата си нещастна
аз давам, както си е ред,
на Девата ни най-прекрасна,
прочута с милостта си вред.
Че не един нещастник клет
е вярвал в този ореол
и най-подир е бил приет
с любов край божия престол.
LXXXVI
На майката земя се пада
да завещая мойто тяло,
макар и червеят да страда,
понеже е изпосталяло…
Но тържествува като цяло
тук истината вездесъща:
нали от кал е всяко тяло,
накрая пак в калта се връща.
LXXXVII
За мен бе повече от татко
Гийом Вийон[93], учител мой,
че като майка нежно, сладко
изцяло ме отгледа той.
Спасил ме неведнъж от бой,
при него — ако друго не —
поне се радвах на покой,
когато бях на колене.
LXXXVIII
На него аз оставям в дар
романа си прочут „Пръднята
на дявола“[94], преписан с жар
от Табари[95], раздул нещата.
Надникне ли се във листата,
се вижда, че е труд нелек —
дори на тема най-позната
се сблъсква с трудности човек.
LXXXIX
А мойта майчица нещастна,
подвластна на съдба нелепа,
да моли Девата прекрасна,
че стискайки душата в шепа
(дори да се чернее крепа,
а пък сърцето да се вайка!),
за нас е Девата подкрепа —
за мен и бедната ми майка.
Майко на небето и земята,
в твойта власт е пъклената кал,
имай милост и към мен, горката
отреди ми милосърден дял,
по-далеч от мъки и печал.
Щедростта ти, наша майко, зная,
даже грешница отвежда в рая
(колкото това да ми личи!).
Аз със думите не си играя —
с тази вяра ще склопя очи.
Помоли сина си, майко свята,
и към мене да изпита жал,
както във Египет[96] към жената,
както и към Теофил[97], продал
своята душа и тъй живял
в сговор с дявола. Но не желая
като него горко да се кая —
колкото на мен да ми горчи,
черквата ще славя аз докрая:
с тази вяра ще склопя очи.
Стара съм, неука — в нищетата
даром нищо Бог не ми е дал.
В черквата ме гледат от стената
раят с арфа, лютня и цимбал,
но и пъкълът със вряща кал.
В страх от ада всеки търси рая —
дай ми, Дево, радост като тая,
дето грешника ще насърчи
да избегне всяка зла омая:
с тази вяра ще склопя очи.
Всемогъща, свята Дево, зная:
И Исус е пренебрегнал рая,
йезуитщината най-накрая
от земята ни да заличи;
на колене искам да призная,[98]
даже и горчив да ми е пая:
с тази вяра ще склопя очи.
XC
Какво да дам на мойта Роза[99] —
сърце или пък черен дроб?
Не иска тя такава проза,
а да си плащаш като поп.
Но как ли като предан роб
да пълня нейната кесия,
когато даже в своя гроб
сега лежа на вересия?!…
XCI
Достатъчно си има тя
и хич не ме е грижа мен.
Намъчих се във любовта,
но вече съм съвсем студен,
за да задирям нощ и ден
като Мишо Футер[100] жените —
той бе любовник вдъхновен,
но също днес добре зарит е.
XCII
Дължимото на любовта
отдавам, но съвсем не крия,
че на жената низостта
погуби всичко в мен самия.
(Не знам от нейната магия
да е пострадал някой друг,
но се кълна в света Мария,
че няма нищо смешно тук!)
XCIII
На нея като дар желан
една балада в полумрака
й пращам по Перне Маршан,
наричан още Копелдака —
пък нека той да я причака,
за да й каже с мазен глас,
като я спипа в храсталака:
„При теб, мръснице, идвам аз!“
Фалшива хубост, плащайки ти дан,
разбрах коварството на любовта —
агонията в нейния капан
напълно съответства на страстта;
страдалното сърце го омота
омаята, която носи гнет —
а колко ли ще струва щедростта
да се спаси един нещастник клет?
Макар и другаде да бях желан,
аз се обрекох сам на участта,
робувайки до смърт на своя блян,
терзан да съм до смърт от любовта;
ала сърцето вече възропта —
безславно ли ще дойде моят ред,
или ще ме огрее милостта
да се спаси един нещастник клет?
Във времето безмилостно втъкан,
и твоят цвят ще чезне с младостта —
йеремиада с мирис на тамян
очаква всекиго, а старостта —
не би простила глупостта ти тя
да го изпуснеш тоя луд късмет:
докле е младост и кипи кръвта,
да се спаси един нещастник клет.
От Ваша милост — цар на любовта! —
очаквам аз да въдворите ред
и чул ви Господ златните уста,
да се спаси един нещастник клет.
XCIV
А пък на Итие Маршан[102],
комуто във предсмъртен час
оставих меча си кован,
добавям десет стиха аз,
та да опява с пълен глас
и в музикален съпровод
една любов, която с нас
се подигра за цял живот.
Смърт, ужасно наранен,
че ми грабна любовта,
викам с пяна на уста…
Друго не целиш, освен
да ме видиш тъй сломен,
но какво ти стори тя,
Смърт?
Бяхме двама всеки ден —
в нас едно сърце туптя…
Но лишен от любовта,
няма днес живот за мен,
Смърт!
XCV
Пък Жан Корню[103] желая аз
натясно още да го хвана,
че в дните трудни час по час
е бъркал с пръст във мойта рана.
Една градина ми остана
от прокурора Бобиньон[104]:
вратата къщна — разкована,
съвсем несигурен подслон…
XCVI
Поради липса на врата
живеех като колец гол.
И птичка там не прелетя —
умря ми не един сокол.
Над всичко като ореол
висеше шперцът — знак красив,
та който тук ме е забол,
да знае, че съм още жив.
XCVII
А тъй като в очите с влага
жената на Дьо Сент Аман[105]
ми връчи просешка тояга,
го пращам аз от хан във хан,
че там го чака дар желан:
при „Коня бял“[106] (понеже стар е!) —
една кобила с кръшен стан,
а пък при „Мулето“ — магаре.
XCVIII
Щом на вината ми държи,
оставям на Дени Еслен[107]
във хана на Робен Тюржи
сто бъчви вино с цвят червен.
Но прекали ли някой ден,
сложете в бъчвите вода,
че на вина попаднал в плен,
човек изчезва без следа.
XCIX
Като на Итие Маршан
и на Шарьо[108], защитник пръв,
оставям меча си кован,
пък да му търси той калъф.
Понеже неведнъж със стръв
за мен пледирал е служебно,
прибавям грош (и то какъв!),
изцяло развален на дребно.
C
На прокурора Фурние[109]
оставам предан до захлас
(ще бръкна в мойто портмоне
и ще му кажа „Здрасти“ аз) —
спасявал ме е в труден час
и — слава богу! — доста вещо…
Ще рухне правото у нас,
не го ли подпомогнем с нещо.
CI
А пък „Голямото стаканче“[110]
Жак Рагие[111] от мен да вземе —
това добре познато ханче
ще го лиши от всяко бреме:
и панталона му ще снеме,
с което ще е порицан,
че падаше от свойто стреме
без мене във „Шишарка-хан“.
CII
На Меребьоф с Дьо Лувие[112]
не завещавам крава, вол,
че те са хора с битие,
а не родени в някой дол.
Затуй им давам по сокол —
прииска ли им се рагу,
на лов да идат! Дивеч — бол
при кебапчийката Машку[113].
CIII
Робен Тюржи да дойде сам
при мен, ще му платя във брой
(къде ми е домът, не знам —
дано е ясновидец той!).
Ще му отстъпя поста мой
съветник градски в тези дни…
Да лъжа тъй без миг покой,
научиха ме две жени.
CIV
Със дивна хубост са и двете,
а станът кръшен — прословут
(в Бретан и в Поату мъжете
изпадат постоянно в смут!),
но хич не си правете труд
да ви призная где са днес,
че аз не съм чак толкоз луд
да кажа техния адрес.
CV
Жан Рагие[114], един от тези
дванайсет стражници, които
се подвизават по трапези,
да се оплеска най-честито
с омлетите и малебито
на прокурора Дьо Байи[115],
а от чешмяното корито
на воля да се напои!
CVI
И на глупците Краля наш
почитам, казвайки „Бонжур!“ —
за неговия антураж
му давам аз Мишо дю Фур[116].
Такъв изискан чукундур
се ражда рядко в този свят
и трябва да си трижди щур,
за да го имаш за събрат.
CVII
А ето че на боен ред
сега е стражата парижка —
Дени Рише и Жан Валет[117]
да дойдат във войнишка нишка!
Ще дам на всеки по каишка,
та шапката си тъй да мъкне,
че инак, казано с въздишка,
на всеки шапката ще хвръкне…
CVIII
И пак се връщам към Перне
Маршан, наричан Копелдака —
да вземе той от мен поне
туй, за което толкоз чака:
със картите му давам в мрака
и трите си фалшиви зара…
Но пръдне ли от зор дъртака,
кълна го треска да прекара!
CIX
А пък Шоле[118] като бъчвар
не искам все да се измъчва —
за него си е цял кошмар
да прави бъчва подир бъчва…
Лионска сабя му се връчва,
по-тежка даже и от чук,
с което му се препоръчва
да вдига шум по начин друг.
CX
Льо Лу[119], живял със много чар
сред боклукчийски миризми,
дарявам с куче-кокошкар,
че той нагоре се стреми…
Не спирам аз дотук, ами
прибавям и едно палто —
понеже му е доземи,
ще скрие краденото то.
CXI
На Жан Мае[120], палача мил
и ювелир върху дръвника,
му давам малко джинджифил,
та да го слага под езика
на жертвата, за да не вика,
щом почне да я шиба яко,
че всеки подир сто камшика
си казва майчиното мляко…
CXII
Да включат в своето меню
шест вълка, давам като брат
на капитана Жан Риу[121]
и стрелковия му отряд —
налегне ли ги страшен глад,
да си ги сготвят в този студ,
че на един такъв обяд
ще се зарадва всеки луд.
CXIII
А и обяд с месо такова,
знам, повече ще им се нрави,
отколкото пред служба нова
да вземат те да чакат прави.
Разкъсани от вълкодави,
за вълците не се тревожа,
че знам и как калпак се прави
от хубавата вълча кожа.
CXIV
А Робине Траскай[122], че с мъка
във кариерния процес
не щъка като пъдпъдъка,
а в кариер препуска днес,
дарявам този главорез
с гаванката ми от детинство —
тя представлява интерес
за всяко свястно домакинство.
CXV
Оставям на Перо Жирар[123]
два калайдисани легена —
във Бург на Рейн е той бръснар
и дейността му е ценена.
Там бях със мисия блажена
преди години шест приет —
живях и плюсках седем дена
със абатисата Югет[124].
CXVI
А пък на тази братска сган
от монахини и монаси
(и във Париж, и в Орлеан —
сган тъпа и не знам каква си!),
пред техните добри стомаси
принасям в жертва „поп чорба“,
пък после нека у дома си
да го ударят на молба.
CXVII
Не е от мене всъщност дарът,
но божи дар е за чадата,
които — слава богу! — карат
със името му на устата…
Живее с вярата си свята
монахът в днешния Париж:
щом любиш някому жената,
ти за мъжа й се косиш!
CXVIII
Какво, че Жан дьо Пулию[125]
надигна срещу тях глава —
самичък после се оплю
и публично се разрева!
Какво, че с всякакви слова
в роман осмя ги Жан дьо Мьон[126]?
Да тачим църквата — това
си е за църквата закон.
CXIX
Отстъпвам също примирен
аз, нейният служител верен,
понеже бил съм нощ и ден
към църквата добронамерен.
Но трябва да си доста скверен,
та честни хора от амвон
да обявиш с глас лицемерен
днес вън от всякакъв закон.
CXX
А кармелитът Бод[127] с наслада
най-нужното от мен да вземе —
нелека участ му се пада,
ако без меч е и без шлем е,
че Дьо Тюска[128] ще му превземе
крайманастирския бардак…
Държи ли се на свойто стреме,
е дявол Бод, и още как!
CXXI
А на Ришар дьо ла Палю[129],
понеже с восък е олят,
като че ли муха го плю,
си давам личния печат.
В епархията е признат
Ришар за писар най-чевръст —
дай боже с този занаят
във всичко той да има пръст!
CXXII
На всеки седнал индивид
във счетоводния хамбар
ще облекча със стол пробит
хемороидния кошмар,
ако по обичая стар
се слиса с по-голяма глоба
Масе[130] — онази жалка твар,
която ми опразни джоба.
CXXIII
А Франсоа дьо ла Вакри[131],
това съдебно протеже,
че не един човек затри —
от мен да наследи въже.
Щом той от своето чердже
на кон качи се, почна бясно
и пред жени, и пред мъже
да хули свети Гьорги гласно.
CXXIV
На следователя Лоран[132]
(ах, колко взорът му червен е —
баща му сигурно пиян
е съумял да го зачене!)
чифт гащи давам аз от мене…
Дали са чисти — е въпрос,
тъй както: где ли да се дене
човек, във всичко щом е бос?!
CXXV
На моя съдник Жан Котар,
помагал ми във нищетата,
длъжник съм грош — дългът е стар
(виновна бе една позната!);
та тук е място за отплата:
видял душата му как литва
покой да търси в небесата,
написах следната молитва…
Отче Ной, дарил ни със лозята,
Лот[133], преспал (опит с горчив пелин
с дъщерите си във пещерата,
за да има всяка после син,
виночерпецо Архитриклин[134],
в Кана Галилейска пръв кръчмар,
помолете се като един
за душата на добрия Жан Котар!
Беше той ценител на вината,
познавач изтънчен, много фин —
нямаше значение цената,
тръгнеше ли да избива клин;
не изтръгна даже исполин
чашата му, стискана със жар —
помолете се под свода син
за душата на добрия Жан Котар!
Често да не го държат краката
аз съм виждал този господин,
имаше цицини по главата —
спомням си за случай не един;
във компания и сам-самин
беше той на къркането цар —
да се молим според сан и чин
за душата на добрия Жан Котар!
Ваша милост, вечно с вик един
„Дайте вино да гася пожар!“
във живота нямаше амин
за душата на добрия Жан Котар.
CXXVI
Понеже вече нямам време,
а и представа от живота,
младокът Мерл[135] от днес да вземе
да ми поеме оборота!
На близък и на чужд с охота
кон за кокошка той да дава,
че влюбеният във живота
такава радост заслужава.
CXXVII
Научих аз, че моите трички
деца на бедността[136] без мен
растат пред погледа на всички
и поумняват ден след ден.
Едва ли някой друг, освен
тях, тъй усърдно днес се труди.
И най-големият кретен
не би помислил, че са луди.
CXXVIII
При Ришие[137] ли ще сполучат,
изучил не едно момче?
Ще си дадат ли труд да учат?
Да дават, хич не ги влече…
Умът им, зная, ще сече,
тъй както се секат пари.
Не може да се отрече:
ще са отличници дори.
CXXIX
Да учат ли? Такъв регрес
не мисля, че им пожелах.
На кредит кредото е днес —
в очите детски хвърлен прах.
Разделям плаща си пред тях —
с продадената половина
ще влезе лесно всеки в грях,
тъй както в младостта мнозина.
CXXX
Желая аз — и още как! —
да бъдат в крак с добрите нрави —
и с пръчка да ги бият чак,
ако остават твърдоглави,
ще късат нервите ви здрави
с „Какво? Не съм… Не, аз не бях…“
И хората ще бъдат прави,
че много си ги бива тях.
CXXXI
Не съм забравил Дьо Витри,
не съм забравил и Котен[138] —
на тези две чада добри
отдавна аз съм задължен,
но казах им, че не от мен
паричките (дали ме чуха?)
ще си получат някой ден,
ами от тоя, дето духа.
CXXXII
Макар че палави са те,
от друго нямам миг покой,
че знам: щом минат трийсетте,
ще станат други, боже мой.
Дори с белите си безброй
добри са днес и ще е грях
да вдигнете ръка за бой —
големи хора дремят в тях.
CXXXIII
Дочуят ли монетен звън,
ще бъдат винаги нащрек,
а щом не карат зимен сън,
и джобът няма да е лек…
Добре е младият човек
да бъде буден в младостта —
преди да легне във ковчег,
ще си подремне в старостта.
CXXXIV
За тях и в църквата света
молба от мен ще се открие.
Не оценят ли щедростта,
дръпнете им ушите вие!
Все някой, знам, ще ми натрие
носа, че давам пет пари,
ала такива сме си ние
към непознатите дори.
CXXXV
Мишо Кюл д’У[139] с Шарло Таран[140]
с какво ли аз да ги подхвана?
Сто су да хвърля с щедра длан,
за тях ще е небесна манна…
И чифт обувки ми остана —
обуят ли ги, нямам други,
но нека ходят с тях при Жана[141]
или при своите съпруги.
CXXXVI
На властелина Дьо Грини[142]
(с Бисетр, крепост тъй значима!)
му давам кулата в Бийи,
пък ако тя прозорец има,
да се потруди и за трима,
но да я стегне някой ден —
пари на заем той да взима,
обаче да не търси мен.
CXXXVII
На Дьо ла Гард[143], Тибо… Тибо ли?
Сгреших. Та той се казва Жан.
Какво да дам? Май все неволи
останаха на преден план.
От мен да мине: в „Буре-хан“[144]
дай боже да избегне мрака —
Пиер Жоньовоа[145] пиян
отдавна вече там го чака.
CXXXVIII
Да бъде, както съм решил:
с Мотен[146], а също тъй с Роснел[147],
да цъфне като карамфил
Базание[148] при Дьо Руел[149].
И вече към съда поел,
дарявам тази китка цвете
на Д’Естутвил[150] — добър и смел,
и най-достоен сред мъжете.
CXXXIX
Предлагам му една балада
като любовен еликсир —
това е моята награда
за неговия сватбен пир.
Сразил Рьоне д’Анжу[151] в турнир,
той тъй спечели свойта дама —
такъв герой, такъв кумир
и в митологията няма.
Ален от изгрева, като перце
мощният ястреб високо се вдига;
близо до своя възлюбен с крилце
радостно пърха една чучулига;
обич такава на всеки му стига,
ангелска песен се носи във храма —
знайте, че пише в любовната книга:
„Тъй ни е писано — все да сме двама.“
Дама сте вие на мойто сърце —
ето: готов съм да мъкна верига…
Лавър лазурен е вашто лице,
образ-спасител, щом буря се вдига;
разумът може и да не достига,
екне във мене най-сладката драма —
ревностно служа на тази интрига:
тъй ни е писано — все да сме двама.
Скръб ли разкъса и мойто сърце
в най-съдбоносните няколко мига,
щом като видя аз вашто лице,
всичко изчезва, мъглата се вдига…
С божата помощ до жътва се стига,
хвърля ли семе сред нива голяма —
пее от жажда в полето авлига:
„Тъй ни е писано — все да сме двама.“
Вашата милост напълно ми стига,
бие сърцето ми — няма измама! —
с радост приемам такава верига:
тъй ни е писано — все да сме двама.
CXL
Жан Пердрие и Франсоа[153]
да стиснат празната ми шепа,
че тези братя буржоа
са ми оказвали подкрепа…
Тя бе особено свирепа,
когато пред един владика
чистосърдечно ме наклепа
във Бурж на Франсоа езика.
CXLI
Гийом Тирел[154], готвач велик,
прочут сред всички кулинари,
описва в книга как език
би трябвало да се попари.
А пък свети Макарий Стари[155],
печейки дявол на жарава,
да ми препише даже свари
една рецепта ей такава…
В арсеник, в сяра, в негасена вар,
във лава от олово и силиций,
във лой и луга на продажна твар,
в помия на прокажени старици,
във черна смрад от скапани чепици,
във пикоч и фъшкия на лихвар,
във змийска кръв, кипяла барабар
със жлъчки на чакали и лисици,
във нощното гърне на дърт знахар —
да пържим завистливите езици!
Във пяната на муле със самар,
което е скопено от ритници,
във лигите на котарака стар,
без кьорав зъб, със белнали зеници
(затуй лови наум маймуни с трици!),
и в дъното на запустял бунар,
където хвърлят всяка гадна твар
(влечуги разни, че и разни птици —
от тях повърнал би дори гробар!) —
да пържим завистливите езици!
Във гъст разтвор, за жива плът — кошмар,
в съсирени на пуснати кръвчици
(кръвчица пуска кой да е бръснар,
когато в ужас цъклите зеници!),
връз пъп на непрощаващи змеици,
в огнище на зараза, в гнойна жар,
в кирлива сапунишка, в лют катар,
в гнуслива пот на похотливи цици
(а те придават на бардака чар!) —
да пържим завистливите езици!
Сложи ни, Ваша милост, на кантар
и нека пълни гащи всяка твар
с това, което е било в паници,
но първо във гюбрето на шопар
да пържим завистливите езици!
CXLII
А моят „Спор с Франк Гонтие“[156] —
той за Анри Куро[157] остана,
че съди нашто битие
и сваля шапка на тирана.
Но спор не мисля да подхвана
със който и да е тиран,
че влязъл на тиран в капана,
човек ще бъде жив одран.
CXLIII
Във спор да вляза ми приляга
със Гонтие, че като мен
и той е гол като тояга,
не е със свита обкръжен;
но ми се фука нощ и ден,
че си живеел най-мизерно,
а мен ме смята за блажен.
Кажете ми кое е верно!
На пухен одър в стая подредена,
край огъня седи монах блажен —
на финикийка, за любов родена,
напълно гол се е предал във плен.
За цяр да пият вино нощ и ден,
прегърнати да се заливат в смях
и да лъщят телата им от грях —
през малък процеп зърнах тези двама
и без да се напрягам, проумях:
по-ценно нещо от разкоша няма.
Франк Гонтие със своята Елена
в такъв живот да беше посветен,
едва ли би преживял толкоз дена
кромид със хляб, от камък по-студен.
Безплатно да ми го дадат на мен
гърнето с цвик, добрият ми стомах
ще каже „не“. И как да споря с тях
дали би легнал (че да спи и с дама!)
под розов храст нормален сиромах?
По-ценно нещо от разкоша няма.
Живеят значи на вода студена
със спечен хляб, а хлябът — от ечмен.
От този рай ми иде чак да стена,
че както е красиво сътворен,
не бих устискал в него нито ден;
но след като сред драките видях
да се провират двамата без страх,
не мисля от това да правя драма…
Наясно съм, макар да не орах:
по-ценно нещо от разкоша няма.
Съдете, Ваша милост, мен и тях!
Ще ме упрекнат не един и двама,
но аз това от малък го разбрах:
по-ценно нещо от разкоша няма.
CXLIV
Понеже Библията тачи,
на Дьо Брюйер[158], вдовица стара,
оставям сложните задачи
с отдадените на поквара
жени, излезли на пазара
(продажни донемайкъде!).
Дано във пътя да ги вкара —
в устата цапнати са те.
Минават за красноречиви
влюбчивите венецианки,
седят из древните архиви
на приказки дори спартанки,
а римлянки-републиканки
и флорентинки, умни триж,
ще те побъркат със гатанки,
но най-устати са в Париж.
В устата, знам, че нямат сливи
добрите неаполитанки,
че кудкудякат като диви
за бой готовите германки;
египтянки и атинянки,
че и унгарките ги виж,
наред с прочутите испанки!
Но най-устати са в Париж.
Дори бретонките бъбриви
или швейцарските държанки
са като риби мълчаливи,
щом срещнат наши куртизанки;
знам, могат разни англичанки
или фламандки със престиж
да съскат като пепелянки,
но най-устати са в Париж.
Да славим всички парижанки
(че как ли да им устоиш?!) —
признават го италианки:
но най-устати са в Париж.
CXLV
Две-три присядат в двор на църква,
разстлали дългите си роби —
човек направо се побърква
от веселите им прокоби.
Дори и мъдрият Макробий[159]
във чудо ще се види там,
че тези милинки особи
от нищо май си нямат срам.
CXLVI
На връх Монмартр[160], че за девствен
отдавна той е набеден,
му завещавам връх мъжествен,
наричан връх Валериен;
и нека бъде опростен
от Рим за греховете черни,
та да се види някой ден,
че има монахини верни.
CXLVII
А на слугините чевръсти
във всеки дом (в среднощен час!)
да бъркат във меда със пръсти
от все сърце им давам аз;
и без да повишават глас,
та някой да не ги накаже,
във този много късен час
им давам да се любят даже.
CXLVIII
А за девойки с потекло
(с бащи, със майки и със лели!)
какво ли е добре дошло,
щом за каквото са копнели
слугините са им го взели?…
Но аз ще ги прилъжа тях
със разни врели-некипели,
разправяни им от монах.
CXLIX
А на монасите безчет,
макар и да са мъченици,
все нещичко им е наред
и като някои девици
със ококорени зеници
не гледат те на любовта,
така че тези хубавици
не ще останат с пръст в уста.
CL
А пък Дебелата Марго[161].
това, което й се губи,
да вземе — знае от кого
(дорде съвсем го изкоруби!).
Обичам ласките й груби —
по-долу тя от мен не пада…
Тоз, който иска да я люби,
да каже следната балада.
Ако я любя и съм й слуга,
това доказва ли, че аз съм тъп?
За мене тя е нещо по̀ така,
защото тук е хвърлен моят пъп.
Човек убивам, но ви нямам зъб —
прекрачи ли кракът ви този праг,
ви храня и поя и давам знак
за туй-онуй, дорде се разплатим —
добре ли е, добре дошли сте пак
във тази дупка, дето я държим.
Но легне ли Марго без грош в ръка,
на всичко тя тогава дава гръб —
на мен пък ми е криво, че така
съвсем не виждам образа й скъп
и иде ми да ги изям от скръб
елека, роклята, корсета як —
не дава, „Антихрист!“ ми вика чак…
Духът й се оказва несломим,
дорде й фрасна аз един кривак
във тази дупка, дето я държим.
Кавгата се изнизва на шега
като пръдня от гащи. И по гръб,
от смях примира, рита тя с крака
и иска още моя образ скъп…
Заспиваме пияни — дъб до дъб,
но съмне ли се, със горещ тумбак
ме яхва тя — и пак, и пак, и пак…
Под нея проснат съм като килим —
от зор душата ми излиза чак
във тази дупка, дето я държим.
Във студ и зной развявам тук байрак
и има си гърнето похлупак,
йерархията тачим — мил и драг
отдолу си и трижди по-любим;
но и без капка чест да сме, все пак
живеем си живота (няма как!)
във тази дупка, дето я държим.
CLI
На Жана с Марион[163] девиче
училище им подобава,
защото не едно момиче
уроци може там да дава.
И в Мьон затворът даже става
за място на такъв бардак —
училище с подобна слава
ще мине и без фирмен знак.
CLII
А и Ноел Жоли все пак
не мога аз да го подмина —
сто пръчки жилав ракитак
ще дам от моята градина:
да няма право да проклина
и да се чувства ощетен,
ще го налага до амина
палачът наш Анри Кузен[164].
CLIII
Какво ли мога да им дам
на болниците в този град?
Съвсем е неуместно, знам,
да дразня болен и сакат,
защото не един богат
каквото имах ми прибра,
а моите мощи в този свят
не струват пукната пара.
CLIV
Колен Галерн[165], бръснар проклет
(съсед на Анжело билкаря[166]),
от Марн[167] голяма буца лед
да вземе той да си докара.
И цяла зима да прекара
със този лед на гол тумбак,
а пък на лятото в разгара
от треска да се мята чак.
CLV
Попадналите във приют
деца не са за мене бреме —
да утеша, си давам труд
пропадналите в днешно време.
Какво ли не за тях проблем е
и друго май не им остава —
да слушат, дявол да ги вземе,
урока, който им се дава!
CLVI
Деца, помнете днес от мен:
ако живее крадешком,
човек ще цъфне някой ден,
което си е чист погром.
Загазва яко всеки, щом
маслото някому свети —
Колен Кайо[168] за кражба с взлом
със свойта кожа се прости.
CLVII
На шикалки не се играе —
душа и тяло се залага.
И този, който губи, знае:
въжето почва да се стяга.
Но и спечели ли, на прага
не ще се появи принцеса…
На кой ли свестен симпатяга
такъв залог ще се хареса?!
CLVIII
Аз искам истината стара
да чуете сега от мен:
изпива всичко каруцаря
във зимна нощ и в летен ден;
но както никой грош спестен
не дава плод като овошка,
и за човека непочтен
в живота днеска няма прошка.
Души да вадиш със псалтира
или да ти върви на зар,
със риск да опереш пешкира
да си с фалшив карат златар,
да си апашки главатар,
да даваш клетва, но лъжлива,
къде го виждаш твоя кяр?
По кръчми и жени отива.
Със лютня, с поетична лира
във град и в село с номер стар
душа да си на панаира,
за фарс и подбив пръв другар,
на карти и на кегли цар,
пак истината е горчива,
защото виж го твоя кяр —
по кръчми и жени отива.
Такава гадост те нервира?
Ори, коси, пълнѝ хамбар —
впрегатен кон не знае мира,
пък щом си ти неука твар,
се радвай, имаш ли за цяр,
че виж: като коноп се стрива
наесен целият ти кяр —
по кръчми и жени отива.
Смъкни си панталона стар,
сетрето (и по-лошо бива!)
и нека всичкият ти кяр
по кръчми и жени отива!
CLIX
На вас говоря, тарикати:
добре сте телом, духом — не;
въжето вече се заклати
над яките ви рамене…
Не падайте на колене,
живейте си със лудостта,
но не забравяйте поне,
че неизбежна е смъртта.
CLX
Домът на слепите[169] от мен
да вземе дар като от брат,
че аз съм много задължен
на всички слепи в този град;
със моите очила богат,
дай боже някой ден слепеца
да различи на оня свят
човека честен от подлеца!
CLXI
И не е смешно, да речем.
Ала колцина са успели
да пият вино на корем,
да имат пухени постели
и всичко от живота взели,
да се отдават на наслада?
Но пък кажете ми: не е ли
и тази участ път към ада?
CLXII
Кому да правя реверанси?
Преди да легне в своя гроб,
боравел е един с финанси,
а друг е нямал даже зоб.
Смъртта със своя търнокоп
на всекиго отрежда яма…
Какъв си бил? Хамалин? Поп?
Тук разлика голяма няма.
CLXIII
Над някогашните глави,
проливали различна пот
(едни господстваха, уви,
а други теглеха хомот),
не питайки за произход,
земята общо се затваря,
че във задгробния живот
не тачи никой господаря.
CLXIV
Душите им са на небето.
Телата гният. А сред тях
познавах и такива, дето
се радваха на сит стомах.
Но днес не им е хич до смях —
след толкоз пудра и помада
да се превърнат просто в прах…
Молете Господ за пощада!
CLXV
Умиращите искам аз
да се възползват от благата
на всяка феодална власт
и на Съдебната палата,
че както тръгнаха нещата,
май няма връщане назад,
а инквизицията свята
прощава чак на оня свят.
CLXVI
Не знам с какво на Жак Кардон[170]
ще мога да съм интересен
и затова му давам тон
за следващата волна песен.
С един такъв напев чудесен
(и пят от не една кокетка!)
светът ще му се види тесен
от много обич в крайна сметка.
Този път, след дълги дни
във един затвор студен,
щом съдбата не е с мен,
кой ли ще я обвини?
А след толкоз съсипии
мислех, че съм опростен
този път.
Зла съдба — не се свени
да ме види днес сразен.
Щом е тъй жестока с мен,
Бог дано ме подслони
този път!
CLXVII
Оставям на Пиер Ломе[171]
един почти вълшебен дар:
да бъде вечно насаме
с жени, които имат чар —
понеже той е орех стар,
какъвто се троши със труд,
стократно да ги люби с жар
като герой в роман прочут!
CLXVIII
Освен тъжовните куплети
на онзи Шартие Ален[172]
ще дам на влюбените клети
и пълен със сълзи леген,
а също шипков стрък зелен,
та както си е по канон,
накрая да поръсят мен,
съвсем нещастния Вийон.
CLXIX
Понеже с мръсната си баня
прочу се сводникът Жак Жам[173],
невеста ще му изтъпаня,
каквато не е виждал там.
Чревоугодник е голям
и алчен донемайкъде,
но хубавото — срам, не срам —
прасе такова го яде…
CLXX
На Дьо Брезе[174] какво бих дал?
Понеже ме спаси зимъска,
го произвеждам във маршал,
та да се перчи като гъска;
от скука нека да си блъска
главата в светлия затвор,
че писва и от песен дръзка,
когато е човек на зор.
CLXXI
На храбрия ни офицер[175],
предвождащ нощната ни стража,
ще дам Марке и Филибер —
това са двама стари пажа,
слугували под патронажа
на полицай със дълъг нос…
Не ги ли включи в свойта стража,
направо ще се чувства бос.
CLXXII
А Жан, наричан Капелана[176],
капелата ли да ми вземе?
Едната църква ми остана
наред със голото ми теме.
Но знам, че няма той да дреме,
щом литургията е кратка —
за изповед ще има време
при някоя женичка сладка.
CLXXIII
Макар че тридесет години
на мен не ми е виждал взора,
да спорят близки и роднини
с нотариуса на затвора!
Започне ли веднъж раздора
по завещанието мое,
Жан дьо Кале[177] на всички хора
ще разясни кое какво е.
CLXXIV
Да коментира както ще
и тълкувания да дава,
във частност или въобще
за сроковете да внимава;
преписвайки го до забрава,
да има право и на глас
(включително да съкращава!) —
на всичко съм съгласен аз.
CLXXV
Но ако някой мой наследник
е във задгробния живот,
чрез споменатия посредник
той има право на отвод.
А завещаният имот
ще се даде на други хора
Жан дьо Кале, човек с подход,
по съвест ще решава спора.
CLXXVI
Сложете ме във храма наш
„Сент Авоа“[178], като почина —
там на таванския етаж
да си вися като картина,
рисуван с въглен, че мнозина
ме знаят черен по природа…
Уви, без паметник ще мина,
защото ще издъни пода.
CLXXVII
А пък на гроба ми мизерен
най-скромен надпис поставете,
Писец да няма, въглен черен
ще ви попадне във ръцете.
С големи букви там пишете,
но без излишна суматоха!
Поне с това ме запомнете,
че бях един добър пройдоха.
Почива тука мъченик,
сразен от бога купидон:
един нещастен ученик
на име Франсоа Вийон.
За туй, че нямаше подслон,
но с вас на маса с часове
делеше хляб и небосклон,
опявайте го в стихове…
Дай боже да почива в мир
и даже да блаженства в трапа!
на бедността преглътнал хапа,
той приживе надлъж и шир
чумосван бе като вампир,
до голо стриган като ряпа…
Дай боже да почива в мир!
С тояга бит и на синджир
(та задникът му чак се скапа!),
за милост той не щя да драпа,
а просто пукна най-подир.
Дай боже да почива в мир!
CLXXIX
Да звънне, от стъкло излята,
Жаклин[179], голямата камбана —
отколе на човек душата
му трепва, щом е разлюляна,
че всичко живо за отбрана
е вдигала дори от сън:
врага или пък урагана
е спирала със своя звън.
CLXXX
Дарете моите звънари
с погачи — половин дузина!
(На камък всеки да удари —
Сент Етиен[180] така загина!)
Звънарите ще са двамина:
Волан[181] е свикнал с лоши вести
и иде ли си той мърцина,
Жан дьо ла Гард ще го замести.
CLXXXI
С добре платени храбри войни
ще трябва да съм ограден —
за изпълнители достойни
на завещаното от мен.
Подбирал съм ги ден след ден
(дал бог в Париж голям елит!) —
записвай, писарю Фремен:
шестима имам аз предвид.
CLXXXII
Посочвам първия от тях:
Мартен Белфе[182], съветник смел.
А пък за втори си избрах
колегата му Коломбел[183]
(със радост би се той заел,
свободно време ако има!).
Прибавям и Мишел Жувнел[184].
Достатъчни са тези трима.
CLXXXIII
Откажат ли с мотиви плоски,
обзети, да речем, от страх,
че ще ги вкарам във разноски,
и други трима си избрах.
На първо място аз се спрях
на Дьо Грини, сладур от сой,
тъй както втория от тях —
Жак Рагие се казва той.
CLXXXIV
Жак Жам е третият. Това са
мъже достойни и добри —
едва ли Господ ще сколаса
за нещо да ги укори.
Затуй с наличните пари
да разполагат аз ги моля —
без цербер някакъв дори
да действат все по своя воля.
CLXXXV
Да бъде всичко завещано,
де факто юрнато в галоп,
кюре ми трябва по-отбрано —
Тома Трико[185], другар до гроб.
Понеже плаща като поп,
сърцето ми за комка тупка…
Дано изпразни своя джоб
и той във „Каменната дупка“[186]!
CLXXXVI
Щом моите другари клети
ми метнат черния саван,
със свещ на мене да ми свети
Гийом дю Рю[187] ще е призван.
Пребит съм и онеправдан,
че удря сетният ми час,
но щом мирише на тамян,
за прошка ще помоля аз.
Монаси, плувнали във лой,
и монахини на диета,
кибици, фукльовци безброй,
слугини, знаещи секрета
за свалянето на корсета,
и куртизанки с галещ глас,
и самовлюбени контета —
за прошка моля всички аз.
Жени (и то какви — от сой!)
със напращели деколтета,
мъже, налитащи на бой,
и акробати по гащета,
освирквани и от хлапета,
че ни разсмиват час по час
със глупости на търкалета —
за прошка моля всички аз.
Но ненамерил миг покой
сред развилнелите се псета,
от глад претръпнал в студ и в зной,
какво му пука на поета!
Бих пръднал (мамка им проклета!)
на техния фасон със бяс,
но като дупката девета
за прошка моля всички аз.
Да бъдат бити тия псета
с какво ли не и час по час,
докато станат на парчета —
за прошка моля всички аз.
Дотука всичко завеща
и свърши клетият Вийон.
Разчуе ли се за смъртта,
червете се — достоен фон
е туй на гонен от нагон
любовен и загинал млад, —
че кле се в божия хормон,
разделяйки се с този свят.
Измама няма — любовта
му смачка целия фасон,
далече го прокуди тя
да скита сам и без подслон:
ни храст, ни заек — стръмен склон,
по който той раздра отзад
едничкия си панталон,
разделяйки се с този свят.
Бедняшка бе му участта
под тегнещия небосклон:
пронизан от любов в гръдта,
умря един ездач без кон;
но с порив като скършен клон,
отрупан целият със цвят,
той бе достоен за поклон,
разделяйки се с този свят.
Във разрез със добрия тон
(на Ваша милост тъй познат!)
гаврътна чашата Вийон,
разделяйки се с този свят.
Нещастници, глави без капка ум,
невежество е вашата поквара
(дрънчи на раменете празен гюм!),
наивни луди, жертва на кошмара,
да сърбате противната попара
без угризения на съвестта
и тъй да сте подлога на смъртта,
нима срамът е прокълнато семе?
Но вижте как умира младостта
на ближния си ризата да вземе.
Грехът е винаги едно наум
и няма мъст в смирената ни вяра,
но към затвора води всеки друм,
щом бяга бузата ти от шамара.
Макар че да убиваш — кой те кара?
Да грабиш — не в това е мъдростта.
А който е погазил съвестта
на младини с едно такова бреме,
ръце ще кърши зарад участта
на ближния си ризата да вземе.
Ласкателство, измама, празен шум,
душа за продан, клетва с изневяра,
отровен цяр или боклук с парфюм
и грях, кошмарен като вълк в кошара,
едва ли ще ги издържи кантара…
И тъй — ви казвам: трябва доброта,
да види Бог — сърце тупти в гръдта;
не се ли сетим за това навреме,
и роден брат ще вкараме в беда —
на ближния си ризата да вземе.
Във мир да бъдем. Стига суета.
Искря във младост — огън в старостта.
Йерархия? Апостолски на стреме.
Очаква път човекът да поеме.
Не бива да допуснем глупостта[188]
да тръгне към небесните врата
на ближния си ризата да вземе.
Тъй както знаем две и две
и чупим стомната позната,
а пък желязо се кове,
когато му заври водата,
така от много ум в главата
(наричан сиво вещество!)
обръща камъче колата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както сеем ветрове
и сливи имаме в устата
или с натрити носове
във кърпа връзваме нещата,
така (развяла си полата
напук на нашто мъжество!)
ни води за носа Съдбата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както храним страхове,
че песента ни е изпята,
а хубавите плодове
ги е изяла все свинята,
изстиват ни така местата
(малцината са болшинство!)
и ние си пасем тревата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй както с ризи — ужким две
оставаме и без едната
и брали много ядове,
все гоним дивото в гората,
излиза ни така душата
солено (има за какво!)
и брат съвсем не храни брата,
дори да чукнем на дърво.
Тъй, Ваша милост, с пръст в устата
оставаме по същество —
не ще да ни уври главата,
дори да чукнем на дърво.
Знам, че се лепят мухи на мед,
знам и кой със тога се намята,
знам, че злото има свой разцвет,
знам, че чакат круши от върбата,
знам дървото, видя ли смолата,
знам кое и как да го прахосам,
знам лентяя и потта пролята —
всичко знам, но не и аз какво съм.
Знам на ближен ризите безчет,
знам и колко расов е абата,
знам и монахиня с луд късмет,
знам го господаря по слугата,
знам ги номерата във играта,
знам как лудият заглажда косъм,
знам на много бурета вината —
всичко знам, но не и аз какво съм.
Знам дръглив катър и кон напет,
знам какво е пяна на устата,
знам жените и за мой късмет,
знам кого го бие днес парата,
знам наяве и насън нещата,
знам със ерес как да ви ядосам,
знам, че Рим е пъпът на земята —
всичко знам, но не и аз какво съм.
Ваша милост, блъскам си главата,
знам кое и как виси на косъм,
знам, че песента ми е изпята —
всичко знам, но не и аз какво съм.
На врага се осланя човек
и е петимен всеки за глад,
който спи като пън, е нащрек,
вкус на плява — каква благодат,
колко смел е превитият врат,
нежност има в сърцето от лед
и почтеност във злия пират,
а на влюбен умът му е в ред.
На изгнаника пътят е лек,
чист е, който се къпе в разврат,
изнудвачът — на почит човек,
луда радост — ритникът отзад,
лицемерът е верен събрат,
най-добре е да нямаш късмет,
всичко бяло е в черния цвят,
а на влюбен умът му е в ред.
Всяко бреме е пухен дюшек,
а простакът — духовно богат,
жив е, който лежи във ковчег,
да крадеш е почтен занаят,
всеки пъзльо е смел акробат,
от ядосан се иска съвет,
във бардаците няма разврат,
а на влюбен умът му е в ред.
Вас ви дразни подобен похват?
Изигран, аз съм всъщност богат.
Йезуитът е доблестен гад.
От трагизъм сме смешни наглед,
Няма истини без маскарад.[189]
А на влюбен умът му е в ред.
Жанен л’Авеню[190],
включи и разврата
във свойто меню,
Жанен л’Авеню;
стани парвеню
и с чаша в ръката,
Жанен л’Авеню,
къпи се в разврата!
Като Язон[191] да среща всеки миг
чудовища; да скита с мътен взор
години седем без човешки лик
подобно на Навуходоносор[192];
да е душата му опожарена,
тъй както Троя заради Елена;
до Прозерпина[193] или до Тантал[194]
да го поглъща пъклената кал;
на Йов страданията заслужава
и участта на майстора Дедал
тоз, който мрази френската държава!
Като ранена птица с вик на бик
да цепи дълго блатния простор;
за пукнат грош, превиван от камшик,
ярема си да тегли в турски двор;
да зъзне грешно като Магдалена;
да се удави в хубост[195] отразена;
от сребърниците обезумял[196],
косите на Авесалом[197] развял,
като Симон Магесник[198] с жалка слава
в греха си да намери своя дял
тоз, който мрази френската държава!
Като при Август[199], властелин велик,
преял със злато, да го тръшне мор;
във мелница да бъде мъченик —
такъв, какъвто бе свети Виктор[200];
тъй както бездиханен Йона[201] стена,
да престои в корем на кит три дена;
от бога Феб лъч светъл не видял
(Юнона и Венера — зад воал),
на бога Марс десницата корава
да го срази като Сарданапал
тоз, който мрази френската държава!
Щом, Ваша милост, ветрове е сял,
да жъне бури той — такъв вандал
надежда и покой не заслужава,
че цял живот безчестно е живял
тоз, който мрази френската държава!
До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют —
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? — през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайност ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с „лека нощ“ денят ми бял,
лежа по гръб — над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалост ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик —
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.
На Ваша милост се осланям цял —
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език —
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.
Пресъхна изворът от мойта жажда.
Преял, аз вече мисля със корема.
Покоят сред спокойствие се ражда —
прикрит ли съм, и удар ще приема.
Не се измъчвам с никаква дилема,
направих избор между „не“ и „да“ —
какъвто и да бъде водоема,
се чувствам като риба във вода.
От строя нищо мен не ме изважда —
покоя го намирам и в джендема,
от пътищата с мене се спогажда
все средният — по него ще поема.
Не ща да си навличам анатема,
в гнева не виждам никаква файда —
отстъпвайки с добро на вас ярема,
се чувствам като риба във вода
Каквото и да е, ми се услажда,
ту скръб, ту радост време ми отнема.
Умее ли човек да се нагажда,
добре дошъл е — всеки го приема.
Наложи ли ми се стрела да взема,
аз ще уцеля златната среда —
затуй във разговор на всяка тема
се чувствам като риба във вода.
с молба завършва тази ми поема:
не питайте изпадам ли в беда —
каквото и решение да взема,
се чувствам като риба във вода.
„Потомство ново ни изпраща пак небето.“
I
О, изначална благодат,
зачатие по божи вкус,
издънка тънка с цъфнал цвят,
подарък сякаш от Исус,
и чувствам аз небесен трус,
Мария — име за прослава,
което земния съюз
руши и мирно нов създава!
Покой да найде богаташа,
а пък беднякът да е сит,
с отлъчване подлеца плаша
и искам аз живот честит
за вас, дете с най-хрисим вид,
без първороден грях дошло
сред нас със знака бележит
на височайше потекло.
О, име, с радост всенародна
като спасение прието;
едничка щерка, първородна,
със благородство във сърцето —
създание добро, което
достига земната ни шир,
изпратено ни от небето
да радва и да носи мир!
Зачената със божи плам
от Цезар[205], нейния баща,
за мало и голямо — знам —
е безгранична радостта;
от лоното на любовта
тя идва да даде простор,
което значи свобода
за всеки, хвърлен във затвор.
А някои (без капка ум
и с простотия във запас!)
до бога вдигат страшен шум,
желаейки във този час
момче да дойде вместо вас;
но друго господ днес реши
и туй е щастие за нас.
Да помним: Господ не греши.
От псалма взимайки това,
че славя всеки божи труд,
добавям следните слова:
Дете от род, навред прочут,
небесна манна, изумруд —
сърце, дошло да ни теши,
бъди благословен приют
за вечно грешните души!
II
Макар да четох нейде аз,
че сигурно е враг голям
тоз, който пред самите вас
ви хвали със нестихващ плам,
ще кажа: щом човек е прям,
не може своята любов
да не изтъкне тук и там —
добър е всеки благослов.
Постъпи тъй във онзи час
Йоан Кръстител — като в храм
той славеше със пълен глас
Агнеца божий, пратен нам;
свети Андрей[206], познал едвам
Сина във пратеника нов,
не беше за хвалбите ням —
добър е всеки благослов.
Исус ви прати между нас,
че клетникът е вечно сам,
осъден от такава власт,
която няма капка срам;
какво ме чака — вече знам:
на вашта майка съм готов
едната почит да отдам —
добър е всеки благослов.
И аз признавам тук, пред Бога,
че бях обречен на забрава
подобно твар четиринога,
но точно вашата поява,
която мъртви възкресява
и ги изпълва със любов,
тъй нужния кураж ми дава —
добър е всеки благослов.
На вас да съм покорен мога —
туй разумът ми повелява;
не ме обзема мен тревога
и скука мен не ме сковава,
а точно както подобава,
сега се чувствам ваш и нов
и чувството ме задължава —
добър е всеки благослов.
Дойдохте с милостта на Бога
и мир навсякъде настава —
на всички грешници налога
душата ваша опрощава;
ако не пея за прослава,
на подлост, значи, съм готов.
И пак рефренът се явява:
добър е всеки благослов.
На вас, принцесо величава,
длъжник съм аз и моят зов
на всички хора известява:
добър е всеки благослов.
III
Създание под свода син
със добродетел непозната,
пред вас бледнеят и рубин,
и старо вино, и позлата;
каквото носите в душата,
за другите ще е закон:
„Върви детето след бащата“[207] —
е казал мъдрият Катон.
Като опора сте за нас,
тъй нужна, сигурна и здрава —
убежище във труден час,
а не по детски леконрава.
Да не говори за прослава,
не може моята уста:
детето, знаем, наследява
от свойта майка мъдростта.
Един поет ми даде знак
и аз повтарям вдъхновен,
че праща ни небето пак
потомство ново с дух свещен.
Касандра[208], Ехо, ден след ден,
ведно с Лукреция[209], с Дидона[210],
с Юдита[211], взет от вас във плен,
ви виждам в новата мадона!
С молба пред Бога коленича
да бди навеки той над вас
и този, който ви обича,
дано да няма труден час,
че да ви служа във захлас —
тъй виждам свойто амплоа,
дордето ида в гроба аз,
ваш най-покорен Франсоа.
Смилете се, смилете се над мен,
приятели — бъдете тъй добри!
Във гроб без цвете и чемшир зелен
изгнаник съм — Съдбата ме затри,
че Бог за мен не дава пет пари.
Девойки със чираци в любовта,
танцьори и смешници — трън в пета! —
и вие, с глас камбанен дали тон
за пир и песен (златни ви уста!),
дотук ли беше клетият Вийон?
Певци, в душата бръкнали с ръжен,
та весел огън да се разгори,
пройдохи, проиграли своя ден
за някой грош (и за фалшив дори!),
далеч е той от вашите игри.
Чевръсти стихоплетци, пред смъртта
като гаргара всяка суета
е тъй ненужна — в сетния подслон
е тежък мрак и пълна слепота.
Дотук ли беше клетият Вийон?
Елате и го вижте унижен,
мъже, които никой крал дори
(свидетел ви е Бог и нощ, и ден!)
с десятък не успя да покори,
как пости той не ден, не два, не три
(озъбен преди туй от сладостта)
на хлебец сух и блудкава вода —
червата куркат в празния салон,
че теглена е черната черта…
Дотук ли беше клетият Вийон?
Със Ваша милост имах участта
към вас да се обръщам — милостта
я чакам, както си е по закон,
че знам: разчита даже на сганта
тоз, който моли с пяна на уста.
Дотук ли беше клетият Вийон?
Най-милостиви господарю мой,
достоен син на кралската корона,
днес Франсоа Вийон, пребит от бой
така, че са му смачкали фасона,
на вас се моли като на икона —
кълне се в името на всеки съд,
че ако пак сте щедър, този път
ще върне в срок това, което вземе;
нещастия не ще ви сполетят —
на загуба ще бъдете до време.
Длъжник на друг владетел не е той —
признава само вашата персона.
Взел шест екю[214] навремето във брой
(похарчил ги за хляба и подслона!)
и тях ще ви ги върне по закона.
Понеже покрай всеки горски път
и кестени, и жълъди растат,
той няма намерение да дреме:
ще гледа някак да се осребрят —
на загуба ще бъдете до време.
Да можех при лихваря, плащащ в брой,
бих си заложил даже и нагона,
за да опитам тъй късмета свой,
че нямам пукнат грош във панталона
и дето седна, все се чупи клона.
Пред мене сребърници не блестят —
да чукна на дърво, но всеки път
на камък удрям, дявол да ме вземе! —
ако рекат към мен да потекат,
на загуба ще бъдете до време.
Без Ваша милост лош би бил светът,
че няма как да се осъществят
добрите помисли без грош за семе —
помогнете ли ми и този път,
на загуба ще бъдете до време.
(Послепис на гърба на писмото)
На път, о, мое писъмце,
макар безгласно и безного,
че без пари е тежко много —
спаси злочестото сърце!
— Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти?
— Душата ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. — Участта
ми те вълнува? — Твойта страст е дива.
— Какво ти пука? — Тя и мен убива.
— Разкарай се, пък ще му мисля аз.
— Кога? — Когато за това ме бива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
— Какви ги мислиш? Времето лети…
— На дърта кранта стигнах възрастта.
— Но нищо не научи. — Знам. — Почти
е лудост твойто. — Само лудостта
изцяло ни потапя в сладостта.
Като муха на мед съм аз. И ми отива.
— Защо говориш тъй? — Нима не бива?
Когато зная нещо, слагам бас.
— И губиш. — Но оказвам съпротива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
— Почернена от твоите черти,
скърбя. Невежество и тъпота
все някой може и да ги прости,
а ти нарочно плюеш на честта;
сред грозното едната красота
не щеш да видиш — наглост те опива…
Коя е твоята алтернатива?
— Ще стане ясно, като пукна аз.
— Смили се, Боже! — Ей, че си бъбрива!
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
— Живота си защо опропасти?
— Защото тъй на мен ми предвеща
Сатурн — с покварата да съм на „ти“.
— Безумие! Спомни си мъдростта
на Соломон! Какво гласеше тя?
„На мъдрия, че ум при ум отива,
звездата му е винаги щастлива.“
— Но аз пък вярвам в лошия си час,
което ми е всъщност лайтмотива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
— В живота вярваш ли? — С усмивка крива.
— И измъчвай се, но имай цел красива!
— Йеромонасите за туй ги бива.
— От ум и разум бягаш. — Тук съм аз.
— Науката е като златна нива.[216]
— Така ли? — Ако все на зле отива,
ще млъкна. — Мога и без твоя глас.
Съдба съм и такава съм била,
та ти ли, Франсоа (не те и зная!),
ще ме наричаш мен убийца зла?
И по-добри от теб ядат калая
и свършват в кариерите накрая.
Оплакваш се, а плачеш за бесило —
не си единствен, стъпил днес на гнило.
Най-знатни люде — гледай! — съумях
да ги направя аз на пух и прах,
пред тях си ти като муха пред слон;
да предизвикваш мен е страшен грях,
така че се вземи в ръце, Вийон!
За цар и крал не съм добре дошла,
че аз отколе гибел им вещая:
сразих Приам[218], изчезна сред мъгла
навеки Троя — с участ като тая
и Анибал[219] успях да увенчая,
а Картаген превърнах във мъртвило;
и Сципион опита мойто жило;
предадох Цезар със един замах,
а във Египет пък Помпей[220] заклах;
в море от кръв удавих аз Язон;
запалих Рим[221], жестоко там вилнях…
Така че се вземи в ръце, Вийон!
И Александър колко кръв проля,
загледан към звездата си в безкрая,
а как умря! Сред бойните поля
и Арфаксад[222] реших да закопая…
Такъв ми е на мене обичая —
така да бъде, знай, се е решило
и нищичко не се е променило.
В нещастието Олоферн презрях
и ножа на Юдита не, не спрях,
докато спеше. А Авесалом?
Какви коси! Обесих го на тях.
Така че се вземи в ръце, Вийон!
И чуй ме, Франсоа, какво разбрах:
сама да можех днес да всявам страх,
а не съгласно божия закон,
би ви очаквал всички пълен крах…
Така че се вземи в ръце, Вийон!
Човешки братя, подир нас дошли,
не ни осъждайте със поглед строг,
че който за нещастник го боли,
към него милостив ще бъде Бог.
Пет-шест на брой пред вас висим — жесток
бе жребият ни: скапа се плътта
(а беше ни до вчера скъпа тя!),
на пепел всеки скелет се разпада…
С насмешка не ровете пепелта —
молете за душите ни пощада!
А братът е затуй — да се смили
(че цар — далеко, а високо — Бог).
Не ни презирайте, че сме били
обесени. Във този свят широк
едва ли има някой без порок.
Дано синът на Девата света,
пословичен със свойта доброта,
да ни спаси от пъклената клада…
Не ни измъчвайте и след смъртта —
молете за душите ни пощада!
Пороят ни изми. Изпепели
ни зноят. Вече всеки е безок,
че ни кълваха гарваните зли,
дордето стане тъмно като в рог.
Покой не знаем и от трън на глог
нестихващ вятър (с песен на уста!)
подмята ни безспир като листа,
че никой за обесници не страда…
Не ни корете зарад участта —
молете за душите ни пощада!
Исусе, милостив като баща,
не ни забравяй в свойта доброта,
защото нас какво ни грее ада…
Не се гаврете, хора, със смъртта
молете за душите ни пощада!
За вас съм Франсоа и груб е
към мен Париж, а роден кюп е —
ще види моят врат, щом с клуп е,
че аз съм имал яко дупе.
Очи, уши, уста и нос, и кожа,
на всички вас, петте ми сетива,
такава мисия ще ви възложа —
да изречете следните слова:
„Върховен съд, щастливи сме с това,
че ни помилвахте, но на езика
не е по силите му да извика
самичък всички думи за прослава;
за нас е чест и радост най-велика
да хвалим този, който ни прощава!“
Кърви, сърце, или ще грабна ножа,
недей да си от камък — виж каква
скала в пустинята със помощ божа
под жезъла Мойсеев оживя;
къпи се в сълзи — хлипайки едва,
моли за прошка ти и нека блика
от теб любов към тази най-велика
с Върховния си съд и днес държава,
достойна за едната политика:
да хвалим този, който ни прощава!
Не искам, зъби, вас да ви тревожа
(разклатени сте не един и два!),
но вън от оркестрантската ви ложа
ще бъде музика, и то каква!
Пригласяйте им, дробове, черва —
и както тъне в тинята мръсника,
така смъртта във гроба ще натика
ведно с душичката му мекушава
навеки тялото на мъченика —
да хвалим този, който ни прощава!
Три дена, Ваша милост, и владика
не предоставя даже на длъжника
да се сбогува, както подобава,
че и без грош, прокуден да извика:
да хвалим този, който ни прощава!
Ударя ли го на молба,
ще бъда ли съвсем добре
(кой може всъщност без борба
животно живо да дере?),
а щом въртят го на кутре
закона тъй, че най-накрая
да ме опява мен кюре,
сега ли точно да си трая?
Касапин-крал[227] е със съдба,
достойна да се разбере,
но не и как море успя
устата ми да побере —
изобщо мъчат ме добре.
А щом в съда ще ям калая
(и никой няма да ме спре!),
сега ли точно да си трая?
Ще кажете ли: „Оглупя
и затова душа бере —
въпрос е всичко на молба…“
Нотариус ли? Е, добре —
дошло е време да се мре.
Но щом и без заверка зная
пешкира кой ще опере,
сега ли точно да си трая?
Мълча ли, Ваша милост, зле
ще свърша — с участ като тая:
да плаша гарги сред поле…
Сега ли точно да си трая?