Дафни дю Морие

Птиците

На трети декември вятърът се обърна и за една нощ зимата дойде. Дотогава есента бе топла и мека. По дърветата все още имаше златисто червени листа, а живите плетове зеленееха. Земята лъщеше сочна там, където плугът я бе обърнал.

Нат Хокън беше инвалид от войната, получаваше пенсия и затова не работеше всеки ден. Зает бе във фермата три пъти седмично и не го товареха кой знае колко: подкастряше плетовете, кърпеше сламените покриви, оправяше едно-друго по постройките. — Макар и женен, с деца, той не бе общителен човек; най-много обичаше да си работи сам. С удоволствие се захващаше да издигне насип или да поправи някоя порта в далечния край на полуострова, където морето обграждаше от две страни земите на фермата. По пладне спираше да почине и да изяде баничките с месо, които жена му бе приготвила, и седнал на ръба на някоя скала, наблюдаваше птиците. Най-доброто време за това бе есента, по-добро дори от пролетта. Напролет птиците летяха към сушата устремени, напрегнати; те знаеха накъде са тръгнали, ритъмът на техния живот не допускаше забавяне. През есента същият властен порив обхващаше тези, които не се преселваха на юг, а оставаха да прекарат зимата тук и лишени от правото да отлетят, живееха по свой собствен закон. Прииждаха на полуострова на големи ята и тревожни се хвърляха в изтощителен полет; ту се виеха и кръжаха из небето, ту накацваха да търсят храна по разорания чернозем, но и това правеха някак унило като че ли не са гладни. Възбудата ги теглеше отново към небесата.

Черни и бели, гарги и чайки, те се смесваха в чудноват съюз и диреха някакво освобождение, все недоволни, все неспокойни. Обхванати от същия порив, ята скорци прошумоляваха във въздуха като коприна, търсеха ново пасбище, а по-малките птички, сипки и чучулиги, току прехвръкваха от дърветата на плетовете, сякаш нещо ги тласкаше към полет.

Нат ги наблюдаваше, наблюдаваше също и морските птици. Долу в заливчето те чакаха отлива. Бяха по-търпеливи. Стридояди, големи свирци, малки водобегачи стояха на пост край водната ивица; когато ленивото море дълбаеше брега и после се отдръпваше, като оставяше след себе си водорасли и разпилени камъчета, морските птици се устремяваха и накацваха на пясъка. Тогава ги обхващаше пак този порив да полетят. Разпищяваха се, свиркаха, зовяха, размахали крила досами морската повърхност, и напускаха брега. Хайде, бързайте, no-скоро, не спирайте, отлетете; но накъде и защо? Събираха се на ята, кръжаха и огласяха небесата с писъците си, омагьосани от неспокойния напор на есента, който ги изпълваше с неудовлетворение и тъга; та нали трябваше да летят до изнемога, преди да дойде зимата?

Може би, мислеше си Нат, който дъвчеше обяда си на ръба на скалата, птиците получават някакво послание през есента, някакво предупреждение. „Зимата иде.“ Много от тях ще загинат. Дали и те не са като онези хора, които отрано започват да се боят от смъртта и затова се впускат в изтощителна работа, просто полудяват?

Тази есен птиците бяха по-неспокойни от всякога, а вълнението им бе по-забележимо, защото дните бяха тихи. Ето там на запад тракторът следваше своя път нагоре-надолу по хълмовете, фигурата на тракториста се открояваше на седалката и от време на време голям облак от виещи се и пискащи птици закриваше за миг човека. Бяха много повече от всеки друг път, Нат бе сигурен в това. Винаги през есента те следваха плуга, но не и на такива големи ята, нито пък с такава глъчка.

Същия ден, след като подкастри плета, Нат заговори за птиците с тракториста.

— Да — каза трактористът, — птиците са повече от обикновено. И аз забелязах. Пък и нямат страх, даже от трактора не се плашат. Днес следобед една-две чайки прелетяха толкова ниско над главата ми, че за малко не ми отнесоха шапката! Пречкат ми се, пък и слънцето ми блести в очите, не мога да виждам. Изглежда, става нещо с времето. Май зимата ще е тежка, затуй птиците са неспокойни.

Докато крачеше бавно през полето и после надолу по пътеката към къщи, Нат отново видя над хълмовете на запад птиците, които все още летяха на ята под отблясъците на залязващото слънце. Нямаше вятър, сивото море бе спокойно и гладко. Плюскавичето цъфтеше още по плетовете, въздухът бе топъл. Все пак трактористът излезе прав и точно тази нощ времето се обърна. Спалнята на Нат гледаше на изток. Той се събуди малко след два часа и чу вятъра в комина. Това не беше ревът на югозападния буреносен вятър, който носи дъжд, а източен вятър, студен и сух. Свиреше глухо в комина и една незакрепена плоча на покрива взе да трополи. Нат се ослуша и чу тътена на морето в залива. Дори въздухът в малката спалня бе изстинал: от пролуката под вратата ставаше течение и духаше точно срещу леглото. Нат се зави по-добре с одеялото, намести се по-близо до гърба на жена си, която спеше, и остана буден, нащрек, обхванат, кой знае защо, от лошо предчувствие.

Тогава чу тропането. По стените на къщата нямаше пълзящи растения, та да речеш, че някое клонче драска по стъклото. Наостри слух, тропането продължи, докато най-сетне, раздразнен от шума, той стана и отиде до прозореца. Щом го отвори, нещо го перна по ръката, бодна го няколко пъти по кокалчетата на пръстите, одраска кожата му. Тогава видя пърхащите крила, които в миг изчезнаха над покрива, зад къщата.

Беше птица, но каква, той не можеше да каже. Навярно вятърът я бе принудил да потърси подслон под стряхата.

Нат затвори прозореца и си легна, ала усети влагата по ръката си и облиза драскотината. Имаше кръв. Уплашена и объркана, птицата вероятно търсеше подслон и ненадейно бе налетяла на него в мрака. Нат отново се приготви да спи.

Скоро чукането започна пак, този път по-силно, по-настойчиво. Сега и жена му се събуди от шума, обърна се в леглото и каза:

— Затвори по-добре прозореца, че хлопа.

— Затворих го вече — отговори той, — има някаква птица, която се опитва да влезе вътре. Не чуваш ли вятъра? Духа от изток и птиците търсят да се скрият на завет.

— Разгони ги — рече тя, — не мога да спя от този шум.

Нат отиде за втори път до прозореца и когато го отвори, на перваза вече имаше не една птица, а няколко; те се спуснаха към него и връхлетяха право в лицето му.

Той се развика, взе да ги удря с ръце, за да ги разпъди; както първата, така и тези литнаха над покрива и изчезнаха. Нат затвори бързо прозореца и го залости.

— Разбра ли какво стана? Нападнаха ме. Щяха да ми изкълват очите. — Нат остана до прозореца, взря се в мрака, ала не можеше да види нищо. В просъница жена му измърмори от леглото. — Не си измислям — ядоса се той. — Птиците бяха на перваза, наистина се опитваха да влязат.

Изведнъж от стаята на децата долетя уплашен вик.

— Това е Джил — рече жена му, разбудена от вика, и седна в леглото. — Иди да видиш какво става.

Нат запали свещта, но когато отвори вратата на спалнята, за да прекоси коридора, течението угаси пламъка.

Отново се разнесе ужасен писък, този път викаха и двете деца. Препъвайки се, той нахълта в стаята им. Край него в мрака пляскаха крила. Прозорецът бе широко отворен. Птиците нахлуваха вътре, удряха се най-напред в тавана и в стените, а сетне се завъртаха ниско в кръг и се насочваха към леглата на децата.

— Спокойно, тук съм! — изкрещя Нат и децата се хвърлиха с писъци към него, а в тъмнината птиците литнаха към тавана и пак се спуснаха да го нападат.

— Какво има, Нат, какво става там? — провикна се жена му от спалнята, а той бързо избута децата в коридора, затвори след тях вратата и остана сам в стаята с птиците.

Грабна едно одеяло от най-близкото легло и взе ожесточено да го размахва наляво-надясно из въздуха. Чувствуваше как тупват тела, чуваше пърхането на крила, но птиците все още не бяха победени, защото отново и отново се хвърляха в нападение, кълвяха ръцете му, главата, забиваха в него малките си човки, остри като вилица. Одеялото можеше да му служи само за отбрана; уви го около главата си и после, вече обгърнат в пълен мрак, взе да размахва голи ръце срещу птиците. Не смееше да си проправи път до вратата и да я отвори, да не би те да го последват.

Не можеше да каже колко е продължила битката в мрака, но най-сетне плясъкът на крила позаглъхна, накрая утихна и през одеялото се процеди светлина. Ослуша се, почака; не се чуваше нищо освен нервния плач на едно от децата в спалнята. Пърхането и плясъкът на крилата бяха спрели.

Нат свали одеялото от главата си и се огледа. Студената сива утринна светлина бе проникнала в стаята. Зората и отвореният прозорец бяха призовали живите птици; мъртвите лежаха на пода. Той се втренчи в малките трупове ужасен, потресен. Бяха все дребни птички, нямаше ни една по-голяма; по пода лежаха може би петдесетина. Червеношийки, сипки, врабчета, синигери, чучулиги и званки — птички, които по закона на природата летяха на отделни ята и си имаха отделна територия, а сега, съюзени в настървената битка, сами се бяха погубили, удряйки се в стените на спалнята. Той също бе успял да повали немалко. Едни лежаха с проскубани пера, други имаха кръв по човките си — неговата кръв.

Отвратен, Нат отиде до прозореца и се взря в широкото поле отвъд малката градинка.

Беше свил лют студ и измръзналата земя бе скована и черна. Не се виждаше скреж, онзи скреж, който блести бял на утринното слънце, а черна мразилка, донесена от източния вятър. Кипнало в пяна, настървено, още по-разбунено от настъпващия прилив, морето разбиваше ожесточено вълни в залива. От птиците нямаше и следа. Ни един врабец не чирикаше на плета отвъд градинската порта, нито пък се виждаше някой подранил дрозд или кос, който да кълве за червеи из тревата. Не се чуваше нищо друго освен вятъра и морето.

Нат затвори прозореца и вратата на малката стая и прекоси обратно коридора към спалнята. Жена му седеше в леглото, едното дете спеше до нея, а по-малкото, с превръзка на лицето, се бе отпуснало в ръцете и. Завесите закриваха плътно прозореца, свещите горяха. На жълтата светлина лицето и изглеждаше, червено. Тя му направи знак с глава да мълчи.

— Най-сетне заспа — прошепна жена му, — току-що. Трябва да се е порязал на нещо, в единия край на окото му имаше кръв. Джил каза, че е от птиците. Каза, че като се събудила, видяла птиците в стаята.

Погледът на жена му търсеше у него някакво потвърждение. Тя изглеждаше ужасена, объркана и Нат не искаше да се издаде, че също е смаян, почти зашеметен от случилото се през последните няколко часа.

— Там наистина има птици — заяви той, — петдесетина мъртви птици. Червеношийки, мушитрънчета, всякакви от тукашните птички. Като че ли са пощурели от източния вятър, обхванала ги е сякаш някаква лудост. — После седна на леглото до жена си и взе ръката и. — От времето е — рече и, — от това трябва да е, времето е лошо. Може пък и да не са тъдявашни тия птички. Може и да са прогонени насам от по-високите места.

— Добре де, Нат — прошепна жена му, — че то времето се развали едва тая нощ. Не е валял сняг, та да ги прогони. Пък и е рано още да са изгладнели. Из нивите има толкоз храна за тях.

— От времето е — повтори Нат. — Казвам ти, само е от времето.

И неговото лице бе изопнато и уморено като нейното. Известно време те се гледаха, без да продумат.

— Ще сляза долу да направя чай — рече той. Видът на кухнята му вдъхна увереност: чашите и чиниите, подредени върху бюфета, масата и столовете, плетката на жена му, сгъната на нейния стол, играчките на децата в ъгловия шкаф.

Той клекна, изгреба пепелта и запали отново огъня. Пламтящите дърва възвърнаха обичайното му състояние, кипящият чайник и кафявата каничка за запарка създаваха чувството за уют и сигурност. Нат изпи чая си и качи една чаша на жена си. После се изми на мивката в нишата, обу ботушите си и отвори задната врата.

Небето бе надвиснало, оловносиво, а кафявите хълмове, които довчера блестяха облени от слънце, сега изглеждаха мрачни и голи. Източният вятър минаваше като бръснач и оголваше дърветата, а изсъхналите листа трепереха, и се разпиляваха с вихъра. Нат тропна с ботуш по земята. Беше твърда, замръзнала. За пръв път му се случваше, времето тъй бързо и неочаквано да се промени. Само за една нощ бе настъпила мрачна, безснежна зима.

Децата вече бяха будни. Джил бъбреше горе, а малкият Джони пак плачеше. Нат чу гласа на жена си, ласкав, утешителен. Ето че слязоха долу. Той бе приготвил закуската и денят започна както обикновено.

— Изпъди ли птиците? — попита дъщеря му, успокоена от огъня в кухнята, от деня, от закуската.

— Да, няма ги вече — отвърна Нат. — Източният вятър ги е довел. Бяха уплашени и объркани, търсеха подслон.

— Те искаха да ни кълват — каза Джил. — Нахвърлиха се право срещу очите на Джони.

— Изплашени са били, затуй — обясни Нат. — Попаднали са в тъмната стая, не са знаели къде се намират.

— „Дано да не дойдат пак — рече Джил. — Може би ако им сложим хляб отвън на прозореца, те ще го изядат и ще отлетят.

Щом закуси, тя отиде да си вземе палтото и качулката, после си подреди чантата. Нат не каза нищо, но жена му го погледна през масата. Разбраха се безмълвно.

— Ще я заведа до автобуса — заяви той. — Днес нямам работа във фермата.

А докато детето се миеше, Нат поръча на жена си:

— Дръж прозорците затворени, вратите също. За всеки случай. Аз ще отида във фермата. Ще разбера дали са чули нещо нощес. — После тръгна с дъщеричката си нагоре по пътеката. Тя, изглежда, бе забравила нощната случка. Подскачаше пред него, гонеше листата, а леденият, вятър шибаше лицето и, поруменяло от студа.

— Ще вали ли сняг, тате? — попита детето. — Студено е.

Нат погледна към мрачното небе, усети как вятърът пронизва гърба му.

— Не — отговори и, — няма да вали. Тая зима ще е черна, без сняг.

През цялото време той търсеше с очи птиците: оглеждаше плетовете, взираше се над тях към ширналите се нататък поля, обърна поглед и към горичката от другата страна на фермата, където обикновено се събираха гарги и врани. Не видя нито една птица.

Другите деца чакаха на автобусната спирка, увити, с качулки на главите като Джил, с побелели, свити от студа личица.

Джил махна с ръка и изтича при тях.

— Баща ми казва, че няма да вали сняг. Зимата ще бъде черна.

Тя не съобщи нищо за птиците. Започна да се бута и да се боричка с едно момиченце. Автобусът се зададе и бавно се заизкачва по хълма. Нат качи детето, после се обърна и се запъти към фермата. Днес нямаше да работи, но искаше да се увери, че всичко е наред. Джим, краварят, тракаше със съдовете из двора.

— Шефът тука ли е? — попита Нат.

— Отиде на пазара — отвърна Джим. — Нали е вторник?

Той изтрополи с тежките си обувки и сви зад един навес. Сега нямаше време за Нат. Говореше се, че Нат бил нещо повече от другите. Книги четял и тям подобни. Нат бе забравил, че е вторник. Ето как бяха разбъркали главата му събитията от предната нощ. Той отиде до задната врата на къщата и чу гласа на мисис Триг, която пееше в кухнята на фона на някаква музика от радиото.

— Тука ли сте, госпожо? — извика Нат.

Тя приближи до вратата — усмихната, лъчезарна. Мисис Триг бе много блага жена.

— Здравейте, мистър Хокън. Можете ли да ми кажете отде се взе тоя студ? Такова време не знам, откакто се помня. И щяло да продължи, така казаха по радиото. Било свързано нещо с Полярния кръг.

— Днес не сме пускали радиото — рече Нат. — Тъй да се каже, имахме неприятности тая нощ.

— Да не би дечицата да са нещо болни?

— Не… — Просто не знаеше как да обясни. Сега, през деня, битката с птиците би прозвучала неправдоподобно.

Нат се опита да разкаже на мисис Триг какво се бе случило, ала от погледа и личеше, че взима разказа му за кошмарен сън.

— Сигурен ли сте, че бяха истински птици? — попита с усмивка тя. — С пера и всичко останало? Да не са били от ония пиленца, дето се привиждат на мъжете, след като затворят кръчмата в събота вечер?

— Мисис Триг — каза Нат, — по пода на детската стая са пръснати телата на петдесетина червеношийки, мушитрънчета и други подобни. Те се нахвърлиха върху мен. Опитаха се да изкълват очите на малкия Джони.

Мисис Триг го гледаше с недоверие.

— Тъй, тъй, успокойте се — рече тя, — навярно времето ги е довело. Влезли са в спалнята, не са знаели как да се измъкнат. Може да не са били тукашни, а някакви птички там от Полярния кръг.

— Не — рече Нат, — това бяха птичките, които виждаме тук всеки ден.

— Чудна работа — възкликна мисис Триг, — наистина няма как да се обясни. Напишете писмо до «Гардиан» и питайте. Все нещичко трябва да знаят. Е, аз да побързам, че работа ме чака.

Тя кимна с усмивка и се върна в кухнята.

Недоволен, Нат тръгна да си върви. Ако не бяха тези трупове по пода на спалнята, които сега трябваше да събере и да погребе някъде, той също би сметнал историята за преувеличена.

Джим стоеше до портата.

— Имаше ли си някакви главоболия с птиците? — попита Нат.

— С птиците ли? Какви птици?

— Снощи нахълтаха при нас. Десетки птици в стаята на децата. Пък и едни настървени!

— Оо! — За да проумее, за какво става дума, на Джим винаги му трябваше време. — Не съм чувал птиците да са чак толкоз настървени — каза най-сетне той. — Ами че те понякога дори се опитомяват. Виждал съм ги как сами си идват на прозореца за трохи.

— Снощните птици съвсем не бяха такива.

— Тъй ли? Студено им е било или пък са били гладни. Ти им сложи навънка трохи.

И Джим, подобно на мисис Триг, не прояви особен интерес. Получава се, помисли си Нат, както при бомбардировките през войната. И тогава никой в този край не знаеше колко нещо са видели и изстрадали хората в Плимут. За да вземе нещо присърце, човек трябва да го изпита на гърба си. Нат пое обратно по пътеката, мина по стъпалата на прелеза и се отправи към дома. Жена му бе в кухнята с малкия Джони.

— Говори ли с някого? — попита тя.

— С мисис Триг и с Джим. Като че ли не ми повярваха. Във всеки случай при тях не е имало нищо.

— Защо не махнеш оттук тия птици — рече жена му. — Не смея да вляза в стаята да оправя леглата. Страх ме е.

— Няма от какво да те е страх — каза Нат. — Нали са мъртви.

Отиде в стаята. Носеше чувал и взе да пуска едно по едно втвърдените телца в него. Този път ги преброи — наистина бяха петдесет. Все най-обикновени птички, от тези, които обитаваха живите плетове наоколо. До една бяха дребни, сред тях нямаше дори и дроздове. Уплахата трябва да ти е накарала да се държат така. Синигери, мушитрънчета — да не повярва човек как са могли да сберат толкоз сила в малките си човки, че тъй бодяха лицето и ръцете му през нощта. Той изнесе чувала в градината, ала сега изникна нова трудност. Земята се оказа много твърда и не можеше да се копае. Бе се вкочанила, макар че нямаше сняг — всъщност нищо не се беше случило през последните часове, освен дето се появи източният вятър. Невероятно. Направо да се чудиш. Познавачите на времето навярно бяха прави. Тази промяна сигурно имаше нещо общо с Полярния кръг.

Вятърът го пронизваше до костите, докато стоеше изправен, обхванат от колебание, с чувала в ръка. От мястото си виждаше как разпененото море разбива вълните си долу в залива. Реши да занесе птиците на брега и да ги зарови.

Когато стигна носа и слезе долу на плажа, вятърът бе толкова силен, че той едва се задържа на крака. Поемеше ли дъх, изпитваше болка, а голите му ръце бяха посинели. Не помнеше такъв студ дори и през най-тежките зими. Имаше отлив. Нат тръгна по морските камъчета, които хрущяха под краката му и когато стигна до по-мекия пясък, застана с гръб към вятъра и с тока на ботуша си изкопа дупка. Искаше да пусне в нея птиците, ала щом отвори чувала, мощният вятър ги понесе, издигна ги като че ли отново в полет и ги запрати надалеч: петдесет вкочанени птичи телца, подмятани като пера, разпръснати и разпилени по брега. Имаше нещо отвратително в това. Противно му беше да гледа как вятърът отнася мъртвите птици.

— Морето ще ги прибере с прилива — каза си той.

Загледа се в огромните вълни с обагрени в зелено гребени. Те се надигаха, подгъваха се и се разбиваха. Тъй като имаше отлив, тътенът бе по-далечен, по-слаб, лишен от бученето и грохота на прилива.

Тогава ги видя. Чакайте. Далеч в морето, накацали по вълните.

Това, което първоначално бе сметнал за морска пяна, бяха чайки. Стотици, хиляди, десетки хиляди… Те се издигаха и снижаваха с ритъма на вълните, извърнали глави към вятъра, като могъща флота, която очаква на котва идването на прилива. На изток и на запад, все чайки. Белееха се, додето стигаше погледът му, наредени една до друга в плътни редици. Ако морето бе спокойно, те биха покрили залива като бял облак, глава до глава, тяло до тяло. Ала сега източният вятър, който шибаше морето и надигаше огромните вълни, ги скриваше от брега.

Нат се обърна и тръгна нагоре по стръмната пътека към дома си. Все някой трябваше да знае за това. Редно беше да уведоми някого. Вероятно от източния вятър и от промяната във времето ставаше нещо, което той не можеше да си обясни. Дали да не отиде до телефона при автобусната спирка и да се обади в полицията? Но какво щяха да направят те? Нима някой можеше да направи нещо? Стотици, хиляди чайки се носеха по морската повърхност в залива, защото имаше буря, защото бяха гладни. В полицията ще го помислят за луд или за пиян или пък ще приемат съобщението съвсем спокойно. «Благодарим ви. Да, уведомиха ни вече. Поради студа много птици се отправят навътре към сушата.» Нат се огледа. Все още нямаше и следа от друга птица. Може би студът ги бе тласнал насам от по-високите части? Когато приближи към къщата, жена му излезе да го посрещне на вратата. Тя се провикна развълнувана:

— Нат, казаха по радиото. Току-що прочетоха извънредно съобщение. Записах го.

— Какво казаха по радиото?

— За птиците. Не е само тук, навсякъде е. В Лондон, в цялата страна. Нещо става с птиците.

Влязоха заедно в кухнята. Нат прочете листчето, оставено на масата.

«Бюлетин на Министерството на вътрешните работи. Единадесет часът сутринта. От цялата страна ежечасно постъпват съобщения за големи ята от птици, които кръжат над градове, села и по-отдалечени райони, като създават затруднения, нанасят вреди и дори нападат хора. Предполага се, че птиците мигрират на юг поради въздушната маса от Арктика, която покрива в момента Британските острови. Смята се, че гладът може да принуди тези птици да, нападат и човешки същества. Наложително е гражданите да укрепят прозорците, вратите и комините на домовете си и да вземат необходимите мерки за сигурността на своите деца. Очаквайте нов бюлетин.»

Нат бе обхванат от някаква възбуда. Той погледна тържествуващо към жена си.

— Най-после! Да се надяваме, че във фермата ще чуят това. Мисис Триг ще разбере, че не съм си измислял. Значи е вярно. В цялата страна. От сутринта ти разправям, че нещо не е в ред. А преди малко долу на брега погледнах към морето, цялото е покрито с чайки, хиляди, десетки хиляди, глава до глава, топлийка не можеш пусна между тях. Накацали по вълните и чакат.

— Какво чакат, Нат? — попита жена му.

Той се взря в нея, после сведе поглед към изписания лист.

— Не знам — отвърна замислено. — Тук казват, че птиците са гладни. — После отиде до чекмеджето, където държеше чука и другите инструменти.

— Какво ще правиш, Нат?

— Ще се погрижа за прозорците и за комините, нали така препоръчват?

— Мислиш, че могат да нахълтат вътре дори когато прозорците са затворени? Разни врабци, червеношийки и други такива? Ами, не е възможно!

Той не отговори. Не мислеше за червеношийките и врабчетата. Мислеше за чайките…

Качи се горе и работи там цялата сутрин, като закова дъски на прозорците на спалните и запуши отдолу комините. Добре, че имаше почивен ден и не трябваше да бъде във фермата. Спомни си за едно време, в началото на войната. Тогава не беше женен и приготви дъските, с които трябваше да затъмнят прозорците на майчината му къща в Плимут. Направи и скривалище, макар че то сетне се оказа безполезно. Чудеше се дали във фермата ще вземат такива предпазни мерки. Съмняваше се. Твърде безгрижни хора бяха Хари Триг и жена му. Може би щяха да се изсмеят на всичко това и да отидат на танци или на турнир по вист.

— Обядът е готов — извика го жена му от кухнята.

— Добре, слизам.

Доволен бе от свършената работа. Дъските лягаха добре върху стъклата и в основата на комините.

Когато се нахраниха и жена му започна да мие съдовете, Нат пусна радиото, за да чуе новините в един часа. Повториха съобщението, което тя бе записала сутринта, но имаше и някои допълнения. «Навсякъде птичите ята предизвикват смут — прочете говорителят, — а в Лондон те така плътно покриха небето в десет часа тази сутрин, че над града сякаш бе надвиснал огромен черен облак. Птиците тук са накацали по покривите, первазите на прозорците и комините. Косове, дроздове, обикновени домашни врабчета и както може да се очаква в такъв голям град, много гълъби и скорци, включително и честите гостенки по Темза — черноглавите чайки. Гледката е толкова необичайна, че на много оживени улици движението бе спряно, хората напуснаха магазините и канцелариите и на големи тълпи изпълниха улиците и тротоарите, за да наблюдават птиците.» Описаха няколко произшествия, изтъкнаха отново предполагаемите причини за студа и глада и повторно отправиха предупреждение към населението. Гласът на говорителя беше сдържан и равен. Нат остана с впечатлението, че този човек гледа на цялата работа като на добре измислена шега. Навярно ще има и други като него, стотици, които не знаят какво е да водиш борба с птиче ято в мрака. А може би довечера в Лондон ще има и веселия, също като след избори. Хората ще наизлязат, ще викат и ще се смеят, някои ще се напият. «Хайде да гледаме птиците!» Нат изключи радиото. Стана и се зае да заковава кухненските прозорци. Жена му го наблюдаваше, а малкият Джони вървеше по петите и.

— Какво, и тук ли ще слагаш дъски? — попита тя. — Ще трябва да паля свещите още преди три часа. Мисля, че тук долу няма нужда от дъски.

— По-добре тъй, отколкото да съжаляваме после — отговори Нат. — Не искам да рискувам.

— Знаеш ли какво трябва да направят? Трябва да съберат войската и да започнат да стрелят по птиците — рече жена му. — Ще ги изплашат и скоро те сами ще избягат.

— Ами да опитат — каза Нат. — Само че как ще го направят?

— Когато докерите стачкуват — отвърна жена му, — изпращат войници на доковете и те разтоварват корабите.

— Да — заяви Нат, — но населението на Лондон е над осем милиона. Помисли си колко сгради има, апартаменти, къщи. Смяташ ли, че има достатъчно войници, за да плъзнат по всички покриви да стрелят по птиците?

— Не знам, но нещо трябва да се направи. Те са длъжни да вземат мерки.

Нат си помисли, че «те» несъмнено обсъждат проблема точно в този момент, но каквото и решение да вземеха, то щеше да се отнася за Лондон и за големите градове и нямаше да помогне на хората тук, отдалечени на близо петстотин километра от столицата. Всеки трябваше да се погрижи за себе си.

— Как сме с храната? — попита той.

— Стига де, няма ли да измислиш още нещо?

— Спокойно, какво имаме в килера?

— Утре е ден за покупки, сам знаеш. Не обичам да държа вкъщи много храна, разваля се. Месарят идва вдругиден. Но утре, като изляза, мога да донеса нещо.

Нат не искаше да я плаши. Помисли си, че е съвсем вероятно утре тя да не може да отиде до града. Погледна в килера за храна и в бюфета, където жена му държеше консервите. Щяха да им стигнат за няколко дни. Ала хлябът бе на привършване.

— А хлебарят?

— Той също идва утре.

Нат видя, че имат брашно. Ако хлебарят не дойде, имаше колкото за една пита.

— Добре са си били едно време — отбеляза той, — жените са месили два пъти седмично, имали са солени сардини и всяко семейство е било тъй запасено, че ако се наложи, да преживее цяла обсада.

— Давала съм на децата риба от консерви, но те не я обичат — рече жена му.

Нат продължи да зачуква дъските по прозорците. Сети се за свещи. И те бяха на привършване. Сигурно е имала предвид, че утре трябва да купи. Е, какво да се прави. Ще си легнат рано тази вечер. Да, но ако…

Той се изправи, излезе през задната врата в градинката и се загледа към морето. Целия ден нямаше слънце и сега, макар да бе едва три часът, вече се беше спуснала някаква тъмнина. Небето бе свъсено, надвиснало, безцветно като морска сол. До ушите му долиташе яростният грохот на прибоя. Тръгна надолу по пътеката към морето и някъде по средата спря. Приливът бе дошъл. Скалата, която тази сутрин стърчеше край брега, сега беше скрита под водата. Ала не морето прикова погледа му, а чайките. Те се бяха вдигнали и кръжаха — стотици, хиляди чайки, опънали криле срещу вятъра. Небето бе притъмняло не от друго, а от тях. Бяха мълчаливи. Не издаваха никакъв звук. Само се виеха, кръжаха, издигаха се нависоко и се спускаха, изпитваха силата си срещу вятъра. Нат се обърна и затича по пътеката обратно към къщи.

— Отивам да взема Джил — каза той на жена си. — Ще я чакам на спирката.

— Какво има? — попита тя. — Пребледнял си.

— Не пускай Джони навън. Затвори вратата. Запали свещи и спусни пердетата.

— Че то е още три часът.

— Няма значение. Прави, каквото ти казвам.

Той надникна в бараката за инструменти, отвън до задната врата. Не видя нищо, което можеше да му послужи. Лопатата бе тежка, а вилата не вършеше работа. Взе мотиката. Май бе най-подходяща, пък и нямаше да му тежи.

Тръгна по пътеката — нагоре към спирката, като от време на време хвърляше поглед назад. Сега чайките летяха по-високо, а кръговете, които правеха, бяха по-големи, по-широки и редиците им се разгъваха по цялото небе.

Нат крачеше бързо, макар и да знаеше, че автобусът няма да се появи на върха на хълма преди четири часа. Трябваше да бърза. Не срещна никого по пътя. Това бе добре. Нямаше време за излишни приказки.

Застана на хълма и зачака. Поизбързал беше. Имаше още половин час. Вятърът, който идеше откъм високото, брулеше нивята. Нат потрепваше с крака и дъхаше в ръцете си, за да ги стопли, В далечината на фона на небесния сумрак се открояваше, бяла и чиста, глинестата плът на могилите отсреща. Иззад тях се надигна нещо черно, отначало приличаше на мръсно петно, после се разшири, уголеми се и се превърна в облак; облакът се раздели, образуваха се пет други облака, които се разпростряха на север, на изток, на юг и на запад… Пък и това въобще не бяха облаци. Бяха птици. Той ги гледаше как летят в небето и когато част от тях минаха над него, на стотина метра над главата му, разбра по скоростта им, че бяха поели към вътрешността. Хората тук на полуострова не ги интересуваха. Врани, гарвани, гарги, свраки, сойки — все птици, чиято обичайна плячка бяха дребните животинки; ала днес следобед бяха поели на път с друга задача. На тия са им се паднали градовете — помисли си Нат — и знаят какво трябва да вършат. Ние тук не сме важни за тях. Нас ще ни оправят чайките. Тия са тръгнали към градовете.“ Той влезе в телефонната кабина и вдигна слушалката. Централата щеше да свърши работата. Щеше да предаде съобщението.

— Обаждам се от магистралата — каза Нат — при автобусната спирка. Искам да съобщя, че големи ята птици летят навътре към сушата. Чайките в залива също са се надигнали.

— Добре — отговори гласът, лаконичен, изморен.

— Нали ще предадете съобщението, където трябва?

— Да… да… — Сега гласът стана нетърпелив, изпълнен с досада. Отново прозвуча сигналът свободно.

„И тя нехае — рече си Нат, — все и е едно. Може би цял ден е отговаряла на позвънявания. Надява се довечера да отиде на кино. Ще стисне ръката на някой мъж, ще посочи нагоре към небето и ще каже: «Виж колко много птици!» Все едно и е.“ Автобусът се зададе бавно по хълма. Слезе Джил, след нея още три-четири деца. Автобусът продължи към града.

— За какво ти е мотиката, тате?

Децата го наобиколиха, смееха се, сочеха с пръсти.

— Взех я просто така — отговори той. — Хайде да си вървим у дома. Студено е, не бива да се бавим. Ей, вие, ще гледам да видя колко бързо можете да тичате през нивите.

Той говореше на другарчетата на Джил, чиито семейства живееха в жилища на общината. Ако минеха напряко, щяха да излязат точно при домовете си.

— Искаме да си поиграем малко — обади се едно от децата.

— Не, никаква игра. Тръгвайте веднага към къщи, иначе ще кажа на мама.

Те си зашушукаха с ококорени очи, после побягнаха през нивите. Свила устни, Джил гледаше озадачено баща си.

— Ние винаги си играем, преди да се приберем — каза тя.

— Тази вечер няма да може — отсече той. — Хайде, не се помайвай.

Сега вече чайките се виждаха ясно. Те кръжаха над нивите и навлизаха все повече към сушата. Все още безмълвни. Все още, без да издават звук.

— Виж, татко, виж ей там, виж чайките.

— Да, хайде, побързай.

— Накъде летят? Къде отиват?

— Сигурно към вътрешността на страната. Там, където е по-топло.

Той я сграбчи за ръката и я повлече след себе си по пътеката.

— Недей да бързаш толкова. Не мога като тебе.

Чайките се държаха също като враните и гарваните. На ята от хиляди, те се бяха пръснали по цялото небе и се устремиха към четирите посоки.

— Татко, какво е това? Какво правят чайките?

За разлика от гаргите и гарваните те, изглежда, бяха решили да не отлетят, а продължаваха да кръжат на място. Нито пък бяха тъй високо. Сякаш очакваха някакъв сигнал. Сякаш трябваше да се вземе още някакво решение. Заповедта не беше ясна.

— Искаш ли да те нося, Джил? Хайде, ела на конче.

Така може би щяха да се движат по-бързо, реши той, ала се излъга. Джил беше доста тежичка. Непрекъснато се изхлузваше назад и плачеше. Неговата припряност, страхът му се бяха предали на детето.

— Искам тези чайки да се махнат. Не ми харесват. Защо летят толкова ниско?

Нат свали Джил от гърба си и започна да тича, като я теглеше зад себе си. На завоя към фермата видя, че мистър Триг изкарва колата си от гаража.

— Можете ли да ни откарате? — извика му Нат.

— Какво има?

Мистър Триг се извърна на седалката и ги загледа учудено. После на веселото му червендалесто лице се появи усмивка.

— Ще се позабавляваме — рече той. — Видяхте ли чайките? Джим и аз ще си изпробваме силите с тях. Всички са пощръклели покрай тия птици, вече за нищо друго не се говори. Чух, че снощи сте имали неприятности. Да ви дам ли пушка?

Нат поклати глава.

Малката кола беше претъпкана. Място имаше само за Джил, при това трябваше да седне върху тубите за бензин на задната седалка.

— Не ми трябва пушка — рече Нат, — но ще съм ви благодарен, ако закарате Джил у дома. Птиците я плашат.

Друго не каза, не искаше да подхваща този разговор пред детето.

— Готово — съгласи се фермерът, — ще я закарам. Защо не останете с нас да си постреляме малко? Ще има да хвърчи перушина.

Джил се напъха в колата, а мистър Триг завъртя волана и автомобилът профуча нагоре по пътя. Нат тръгна след тях. Триг май се бе побъркал. Какво щеше да направи с една пушка срещу цяло небе от птици?

Сега, като не трябваше вече да мисли за Джил, Нат можеше да хвърли поглед наоколо. Птиците все още кръжаха над нивите. Най-много бяха гларусите, но имаше и черноглави чайки. Обикновено те летяха на отделни ята. Ала сега се бяха съюзили. Нещо ги караше да се обединят. Той бе чувал, че точно тази, черноглавата чайка, напада по-малки птици и дори новородени агнета. Но никога не бе виждал това с очите си. И ето, че сега, вперил поглед в небето, си спомни нещо такова. Птиците явно се насочваха към фермата. Виеха се ниско, а черноглавите чайки бяха най-отпред, те водеха. Ясно, значи се канеха да нападнат фермата. Затуй се носеха насам.

Нат закрачи по-бързо към къщи. Колата на фермера се показа иззад завоя, пресрещна го на пътеката и закова до него.

— Детето се прибра — каза мистър Триг. — Жена ви я чакаше. Е, какво ще кажете за това, дето птиците уж били отровени с нещо?

— Не знам. И как пък ще ги отровят?

— И на мен не ми се вярва, но какво ли не разправят хората. Ще дойдете ли с нас да постреляме?

— Трябва да се прибирам. Иначе жената ще се разтревожи.

— А моята казва, че хич нямало да е зле, ако чайките ставали за ядене — рече Триг, — печена чайка например, яхния от чайка, че и в буркани нещичко да затвориш. Ще им духна аз под опашките на тия гадове с някоя и друга сачма. Не може да не се изплашат.

— Заковахте ли дъски на прозорците? — попита Нат.

— Ами! Това са глупости. По радиото обичат да сплашват. Днес имах толкова работа, как ли пък не ще си заковавам прозорците.

— На ваше място бих ги заковал сега.

— Ама и вие като сте си пъхнали в главата тая муха! Защо не дойдете да спите у дома?

— Не, благодаря ви все пак за любезността.

— Добре тогава. До утре сутрин. Ще ви предложа чайка за закуска.

Триг се засмя и подкара колата към фермата. Нат продължи пътя си, като ускори крачка. Покрай горичката, покрай старата плевня — оставаше му да прехвърли прелеза, да прекоси нивичката и щеше да си е у дома.

Когато скочи от стъпалото на прелеза, чу плясък на крила. Една черноглава чайка се прицели и се спусна стремглаво. Не можа да го улучи, ала веднага изви нагоре, издигна се високо, готова отново за нападение. В миг към нея се присъединиха и други — шест, седем, десетина чайки и гларуси. Нат хвърли мотиката. Оказа се ненужна. Покри с ръце главата си и се затича към къщата. Те започнаха да го нападат мълчаливо, чуваше се само пляскането на разперените ям крила. Тези ужасни, пърхащи крила. Усещаше кръвта по ръцете си, по китките си, по врата си. При всеки удар настървената човка късаше плътта, му. Трябваше само да опази очите си. Другото сега не беше важно. Не биваше да ги допуска до очите. Все още не се бяха усетили, че могат да се вкопчват в рамо, да късат дрехи, да връхлитат по няколко наведнъж върху главата, върху тялото. Но с всяко спускане, с всяка нова атака ставаха по-смели. И въобще не мислеха за себе си. Понякога се прицелваха много ниско и като не успяваха да го улучат, се забиваха в земята, ранени, целите натрошени. Нат тичаше, препъваше се и подритваше обезобразените им тела.

Добра се до вратата и започна да тропа с окървавените си ръце. Не се виждаше никаква светлинка нали беше заковал прозорците — къщата бе потънала в мрак.

— Отвори! — извика той. — Аз съм. Отвори ми! Викаше с пълно гърло, за да заглуши плясъка на крилата.

Тъкмо тогава видя рибояда, сякаш замрял високо над главата му, готов да се стрелне надолу. Чайките закръжиха, размахали крила срещу вятъра, и една по една се оттеглиха. Остана само рибоядът. Един-единствен рибояд в небето над него. Крилата му изведнъж се прибраха към тялото. Той полетя надолу като камък. Нат нададе писък и точно тогава вратата се отвори. Препъна се на прага и се озова вътре, а жена му се хвърли с цялата си тежест към вратата, блъсна я и я затисна с гръб.

В следващия миг чуха как тялото на птицата тупна на земята.

Жена му почисти и превърза раните. Не бяха дълбоки. Най-много бяха пострадали китките и ръцете му. Добре, че беше излязъл с каскет, иначе щяха да докопат и главата му. Ами рибоядът?… Та рибоядът можеше да пробие черепа му.

Децата, естествено, плачеха. Те бяха видели кръвта по ръцете на баща си.

— Хайде, вече всичко е наред — успокои ги Нат. — Нищо ми няма, само няколко драскотини. Джил, я си поиграй с Джони. Мама сега ще ми почисти раните.

Той притвори вратата на нишата, за да не гледат. Жена му бе бяла като платно. Тя пусна чешмата.

— Видях ги — каза му шепнешком. — Започнаха да се събират още, когато мистър Триг доведе Джил. Затворих здраво вратата и тя взе, че се залости. Затова не можах да ти отворя веднага.

— Слава богу, че това се случи с мен — рече Нат. — Ако беше Джил, щяха да я съборят веднага. Една птица само, и край.

Говореха съвсем тихо, за да не разтревожат децата. В това време тя бинтоваше ръцете му и закрепяше марлята на врата му.

— Летят навътре към сушата — каза той, — хиляди птици. Врани, гарвани, че и разни други по-големи. Видях ги от автобусната спирка. Отправят се към градовете.

— А какво ще правят там, Нат?

— Ще нападат. Първо ще се заемат с хората по улиците. После ще се опитат да чупят прозорците, да нахълтват през комините.

— Защо властите не предприемат нещо? Ами да съберат войската, да стрелят с картечници или с Друго!

— Всичко стана внезапно. Нямат готовност. Ще чуем все пак новините в шест часа, може да кажат нещо.

Нат се върна в кухнята, следван от жена си. Джони играеше тихичко на пода. Ала Джил бе неспокойна.

— Птиците — промълви тя. — Чуй ги, татко, отвън са.

Нат се заслуша. Откъм прозорците и вратата се долавяха приглушени шумове. Птиците удряха с крила, жулеха, дращеха, мъчеха се да преодолеят преградата. Това бе шум от многобройни тела, притиснати едно до друго, явно скупчени по первазите. От време на време се чуваше как нещо тупва, удря се о земята — поредната птица се бе стрелнала надолу и бе паднала. „Някои ще се убият така — помисли си Нат, — но това няма да помогне. Къде ти! При толкова много птици!“

— Не се бой, Джил — каза той на глас. — Нали съм заковал дъски на прозорците? Птиците няма как да влязат.

Нат отиде да огледа всички прозорци. Добре се беше потрудил. Не бе оставил и цепнатинка. Все пак реши да ги подсили още. Намери летвички, ламарина, парчета дърво, метални ленти и за по-здраво закова дъските отстрани и напряко. Ударите на чука заглушаваха птичите шумове — търкането на телата, тропането на човките и нещо още по-зловещо, което той не искаше жена му и децата да чуят — трясъка oт счупени стъкла.

— Пусни радиото — каза Нат, — да послушаме малко радио.

Това също щеше да притъпи шума. Качи се горе в спалните да подсили и там прозорците. Чуваше птиците по покрива — драскане на нокти, шум от плъзгане и боричкане.

Реши, че трябва да спят в кухнята и да поддържат огъня. Ще свалят дюшеците и ще ги сложат на пода. Боеше се от комините в спалните. Дъските, с които ги бе запушил отдолу, можеха да поддадат. Виж, в кухнята ще бъдат на сигурно място, заради огъня. Само трябва да обърне цялата работа на шега. Да се престори пред децата, че са уж на палатка. Ако се случи най-лошото и птиците успеят да влязат през комините на спалните, ще минат часове, дори дни, преди да могат да разбият вратите. Птиците ще останат затворени в спалните. Там не можеха да навредят никому. Натъпкани вътре, те ще се задушат и ще умрат. Нат започна да сваля дюшеците. Когато се появи с тях долу, очите на жена му се разшириха от уплаха. Тя помисли, че птиците вече са проникнали на горния етаж.

— Измислих нещо — рече той с бодър глас. — Тази нощ ще спим в кухнята, всички заедно. Тук край огъня е по-уютно. Пък и какво ще слушаме тия досадни тъпи птици, дето ни тропат по прозорците и само ни безпокоят.

Заедно с децата разместиха мебелите, а после с помощта на жена си примъкна бюфета и го долепи до прозореца. Стана добре. Това бе допълнителна предпазна мярка. Сега можеха да сложат и дюшеците, един до друг, на мястото на бюфета.

„Така вече сме в безопасност — помисли си Нат, — подредихме се досущ като в противовъздушно скривалище. Ще издържим. Само какво ще правим с храната? Храна, пък и въглища за огъня. Имаме колкото за два-три дни, не повече. А дотогава…“ Безполезно бе да мисли толкова надалеч. И по радиото вероятно щяха да дадат указания. Щяха да кажат на хората какво да направят. Покрай залисията около всичките тези проблеми той едва сега осъзна, че откакто бе пуснал радиото, наоколо звучеше само танцова музика, А вече трябваше да е почнал детският час. Нат погледна скалата. Не, не бе сбъркал станцията, слушаше едно от редовните предавания за провинцията. — Превъртя на забавната програма. Отново танцова музика. Сега вече му стана ясно. Обичайните предавания бяха отпаднали. Това се случваше само при изключителни обстоятелства. Избори и други подобни. Опита се да си спомни, как бе през войната, по време на големите бомбардировки в Лондон. Ами да! Тогава Би Би Си не се помещаваше в Лондон. Програмите се излъчваха от други, временни предаватели. „Тук в кухнята сме все пак по-добре — помисли си Нат, — далеч по-добре от онези в градовете. Прозорците и вратите ни са заковани. Слава богу, че не живеем в някой град.“ В шест часа музиката спря. Прозвуча сигналът за точно време. Дори и децата да се уплашат, той трябваше да чуе новините. След сигнала имаше пауза. Сетне се чу гласът на говорителя — тържествен, сериозен. Съвсем различен, не като на обяд.

„Говори Лондон — започна той. — Днес в четири часа следобед бе обявено извънредно положение в цялата страна. Предприемат се мерки за запазване живота и собствеността на населението, но трябва да стане ясно, че тяхното незабавно осъществяване се затруднява поради непредвидените обстоятелства около тази небивала по своята същност криза. Наложително е обитателите на всеки дом да вземат предпазни мерки за обезопасяване на помещенията, а там, където в една сграда живеят повече семейства, трябва с общи усилия да се направи всичко възможно птиците да не бъдат допуснати вътре. Абсолютно задължително е тази вечер хората да останат по домовете си, никой да не се движи по улиците, шосетата или където и да било. Събрани на големи групи, птиците нападат всеки, когото видят. Започнали са вече да атакуват и сгради. Ако гражданите положат необходимите усилия обаче, достъпът на птици в домовете ще е невъзможен. Умолява се населението да запази спокойствие и да не изпада в паника. Поради особената природа на бедствието всички радиостанции ще прекъснат предаванията си. Ще ни чуете отново утре в седем часа сутринта.“ Изсвириха химна. После настъпи тишина. Нат изключи радиото и погледна към жена си. Тя също впери очи в него.

— Защо говориха така? — попита Джил. — Какво казаха по радиото?

— Съобщиха, че тази вечер няма да има предавания — отвърна Нат. — Станала е някаква повреда в Би Би Си.

— Птиците ли са виновни? — продължи Джил. — Птиците ли са направили нещо?

— Не — каза Нат, — просто сега всички са много заети, пък и отгоре на това трябва да се справят с птиците. Те са объркали всичко в градовете. Е, една вечер можем да минем без радио.

— Сега да си имахме грамофон — рече Джил. — По-добре грамофон, отколкото нищо.

Извърнала бе лице и гледаше към бюфета, долепен до прозорците. Колкото и да се опитваха да не обръщат внимание на шума, те долавяха движението отвън, чукането на човките, непрекъснатото пляскане и пърхане на крилата.

— Защо да не вечеряме по-рано? — предложи Нат. — Ще хапнем нещо вкусно. Попитай мама. Какво ще кажеш за топли сандвичи със сирене, а? Нали всички ги обичаме.

Той смигна на жена си. Искаше да разсее ужаса и уплахата, изписани на лицето на Джил. Помогна да приготвят вечерята, подсвиркваше, тананикаше, тракаше колкото може повече със съдовете и сега дори на него му се струваше, че движението отвън и чукането са не тъй силни, както в началото. После се качи горе в спалните и се ослуша. Боричкането за място върху покрива вече не се чуваше.

„Не са лишени от разум — рече си, — разбрали са, че тук няма да могат да влязат. Ще опитат другаде. Не щат да си губят времето с нас.“ Вечерята мина без произшествия, ала когато взеха да прибират масата, изведнъж чуха нов звук — едно бръмчене, което добре познаваха и веднага различиха.

Жена му вдигна очи към него, лицето и просветна.

— Самолети — заяви тя, — пращат самолети срещу птиците. И аз през цялото време си казвах, че точно това трябва да направят. Сега вече ще ги изпотрепят. Май стрелят по тях? Не чуваш ли?

Може би наистина стреляха с оръдие някъде навътре в морето. Нат не бе сигурен. В открито море големите бордови оръдия биха могли да се справят с чайките, но сега чайките бяха на сушата. Оръдията не можеха да обстрелват брега заради хората.

— Добре е, нали — рече жена му, — в такъв момент да чуваш самолетите.

Ентусиазмът и се предаде на Джил и тя започна да подскача насам-натам с Джони.

— Самолетите ще избият птиците. Самолетите ще стрелят и ще ги избият.

Точно тогава чуха далечен трясък, после втори, трети. Бученето стана по-приглушено, после съвсем изчезна.

— Какво беше това? — попита жена му. — Дали пък не бомбардираха птиците?

— Не знам — отвърна Нат. — Едва ли.

Не искаше да и каже, че шумът, който чуха, бе от разбил се самолет. Несъмнено властите се, бяха опитали да изпратят разузнавателни части, но нима не знаеха, че този риск е равен на самоубийство? Самолетите се бяха разбили — как можеха да се справят те с птиците, които се хвърляха срещу перките и корпусите им, за да намерят така смъртта си? Нат предположи, че тази акция е подета из цялата страна. И на каква цена! Някой по върховете, изглежда, си бе загубил ума.

— Къде отидоха самолетите, татко? — попита Джил.

— Върнали са се в базата — обясни той. — Хайде, време е вече да се приготвим за спане.

Така вниманието на жена му ще бъде заето — трябваше да съблече децата пред огъня, да натъкми постелите, да свърши едно-друго, докато той обиколи къщата и провери дали всичко е наред. Бученето на самолетите вече не се чуваше, гърмежи също нямаше. „Сума ти човешки живот и усилия отиват на вятъра — рече си Нат. — Така не можем им насмогна. Цената е твърде голяма. Със задушлив газ сигурно ще свършат по-добра работа. Може би ще опитат с иприт. Ще ни предупредят, разбира се, ако решат да го правят. Едно е сигурно, тази, вечер най-умните глави в страната ще се заемат с този въпрос.“

Тази мисъл някак си му вдъхна увереност. Представи си съвет, в който участвуват видни учени, естественици, технически лица и всички онези, чиито изследвания се пазят в тайна; сигурно вече работеха по проблема. Това не бе задача, с която правителството или разни там началства могат да се справят — те просто щяха да изпълняват нарежданията на учените.

„Ще се наложи да пипат здраво — помисли си той. — Там, където положението е най-тежко, рискът за живота на хората ще бъде по-голям, ако използуват газ. Добитъкът също ще загине, а и почвата ще се зарази. Дано само, да не се създава паника. Това вече ще е много лошо. Като се паникьосат хората, като обезумеят! Добре, че ни предупредиха по радиото.“ Горе в спалните всичко беше спокойно. Драскането и чукането по прозорците бяха спрели. Временно затишие. Прегрупиране на силите. Нали така се казваше в бюлетините по време на войната? Ала вятърът не бе утихнал. Все още го чуваше как свири в комините. И вълните все тъй шумно се разбиваха долу на брега. Тогава Нат изведнъж се сети, че сигурно има отлив. Може би затишието бе свързано с отлива. Птиците явно се подчиняваха на някакъв закон и той бе свързан с източния вятър, с приливите и отливите. Погледна часовника си. Наближаваше осем. Морето трябва да бе започнало да се оттегля преди час. Така можеше да се обясни затишието. Птиците вероятно нападаха с идването на прилива. Това може би не се отнасяше за вътрешността на страната и за високите места, но тук на крайбрежието, изглежда, бе така. Той пресметна времето, което оставаше. Предстояха още шест часа покой. Когато около един и двадесет през нощта отново започне приливът, птиците ще се върнат…

Можеше да направи две неща. Първото бе да легне с жена си и децата, да поспят колкото могат до ранните часове на следващия ден. Второто — да излезе, да види какво става във фермата, да провери дали телефонът там все още работи и да позвънят в централата, откъдето можеха да научат нещо ново.

Повика тихичко жена си, която току-що бе оправила децата. Тя изкачи няколко стъпала и Нат взе да и обяснява шепнешком.

— Няма да ходиш никъде — отсече жена му, — не може тъй да излизаш и да ме оставяш сама с децата. Няма да издържа.

В гласа и прозвучаха истерични нотки. Той я успокои.

— Добре, добре — каза и. — Ще изчакам до сутринта. Ще чуем и новините в седем. Но когато отново дойде отливът, ще се опитам да отида до фермата. Може би ще ни дадат хляб, картофи, а също и мляко. Пак започна да крои планове — предстояха още изпитания. Естествено, не са могли да издоят млякото тази вечер. Кравите сигурно чакат на двора, събрани край портата, а хората са се скрили вътре, барикадирали са се зад закованите прозорци, както бе направил той тук. Ако са имали време да вземат предпазни мерки, разбира се. Спомни си как Триг се хилеше от колата. Тази вечер ловът явно не се бе състоял.

Децата спяха. Жена му, все още облечена, седеше на дюшека. Наблюдаваше го с неспокоен поглед.

— Какво ще правиш? — прошепна тя.

Нат и даде знак с глава да мълчи. Внимателно, крадешком отвори задната врата и погледна навън.

Беше тъмно като в рог. Вятърът бе станал още по-силен и духаше напорист откъм морето. Нат замахна с крак. Стъпалото пред вратата беше затрупано с птици. Навред бе пълно с мъртви птици. Под прозорците и покрай стените лежаха изпотрошени телата на самоубийците. Накъдето и да обърнеше глава — все мъртви птици. От живите нямаше и следа. Те се бяха изтеглили към морето заедно с идването на отлива. Чайките сигурно плуваха сега по вълните, така както ги бе видял следобед.

В далечината, на хълма, където преди два дни бе работил тракторът, се издигаха пламъци. Гореше един от самолетите, които се бяха разбили там, и раздухан от вятъра, огънят бе подпалил купа сено.

Нат погледна мъртвите тела и си помисли, че ако ги струпа по первазите на прозорците, това ще бъде допълнителна защита при следващото нападение. Може би нямаше да помогне много, но все пак беше нещо. За да се доберат до первазите и да започнат да трошат стъклата, живите птици трябваше най-напред да дерат с нокти труповете, да ги кълват, да ги махнат някак си. Той се залови за работа в тъмното. Изпитваше някакво отвращение — противно му беше да ги докосва. Телата бяха все още топли и кървави. Кръвта бе полепнала по перата им. Почувствува, че му се повдига, но продължи да работи. Стана още помрачен, когато забеляза, че стъклата до едно са изпочупени. Само дъските бяха попречили на птиците да нахлуят в къщата. Започна да запушва дупките с кървящите птичи тела.

Когато свърши, Нат се върна обратно в къщата. Барикадира кухненската врата, за да я подсигури още по-добре. Свали си бинтовете, лепкави не от собствените му рани, а от птичата кръв, и си сложи чист лейкопласт.

Жена му беше сварила какао и той го изпи жадно. Беше много изтощен.

— Не се безпокой — каза и с усмивка. — Ще се оправим.

Легна на дюшека и затвори очи. Заспа веднага. Сънят му беше неспокоен, защото непрестанно го гнетеше мисълта, че нещо е пропуснал да направи. Трябвало е да свърши някаква работа, пък той е забравил. Знаел е, че може да предприеме още нещо, но не го е сторил. И макар че в съня си не бе в състояние да го назове, самият факт го мъчеше. Като че ли това беше свързано някак си с горящия самолет и сеното на хълма. И все пак продължаваше да спи. Събуди се най-сетне, когато жена му го разтърси за рамото.

— Пак започнаха — изхлипа тя, — дойдоха преди час, не спя, само ги слушам. Повече не мога. Има и някаква лоша миризма, нещо гори.

Тогава Нат се сети. Бе забравил да подсили огъня — сега той тлееше, беше почти изгаснал. Стана бързо и запали газената лампа. Чукането по прозорците и вратите бе започнало, но не това го притесняваше, а миризмата на опърлени пера, която изпълваше кухнята. Веднага разбра каква е причината. Птиците бяха започнали да влизат през комина, да си проправят път надолу.

Нат взе подпалки и хартия, сложи ги върху въглените и след това се пресегна към тенекията с газта.

— Дръпни се! — извика на жена си. — Трябва да поемем този риск.

Той плисна газ върху огъня. Пламъкът избухна нагоре в кюнеца и долу изпадаха опърлени, почернели птичи тела.

Децата се събудиха, разплакаха се.

— Какво има? — извика Джил. — Какво става?

Нат нямаше време да и отговори. Ръчкаше в комина, изгребваше телата и ги хвърляше на пода. Огънят продължаваше да бушува и той не трябваше да допусне коминът да се подпали. Пламъците щяха да прогонят живите птици. Трудността идваше обаче от долната свивка. Запушили я бяха тлеещите безжизнени тела на птиците. Той почти не забелязваше атаката по прозорците и вратата; нека да бият с криле, да трошат човките си, да се погубват при опита да нахлуят в дома му. Няма да могат да влязат. Благодари на господа, че къщата му беше от старите — с малки прозорци и дебели стени. Не приличаше на домовете, построени от общината. Бог да ги пази онези, които живееха в новите къщи по-нагоре по пътя.

— Стига сте плакали — извика Нат на децата. — Няма от какво да се плашите, стига сте плакали.

После продължи да изгребва горящите, тлеещи трупове, които падаха в огъня.

„Това ще ги пропъди — каза си той. — Тягата и пламъците ще ги прогонят. Всичко ще бъде наред, ако коминът не се подпали. Заслужавам да ме застрелят за тази небрежност. Аз съм си виновен. Трябваше непременно да подсиля огъня. Знаех си, че има нещо.“, Сред дращенето и думкането по дъските, заковани на прозорците, изведнъж се разнесоха успокоителните удари на кухненския часовник. Оставаха малко повече от четири часа. Нат не беше много сигурен кога точно трябва да започне отливът. Предполагаше, че няма да е преди седем и половина — осем без двадесет.

— Запали примуса — каза той на жена си. — Направи чай, а за децата какао. Няма защо да седим и да бездействаме.

Ето това бе най-разумното: да им търси занимания — не само на нея, но и на децата. Нека да се движат, да ядат, да пият. Най-доброто за случая беше да се прави нещо.

Той зачака до огъня. Пламъците гаснеха, а от комина не падаха вече почернели трупове. Завря машата докъдето можеше да стигне — не намери нищо. Нищичко. Коминът не бе запушен. Чак тогава изтри потта от челото си.

— Хайде, Джил, донеси ми още съчки. Сега огънят ще гори както трябва.

Тя обаче не искаше да се приближи до него. Стоеше, вперила поглед в купчината опърлени птичи тела.

Опасността с комина бе преминала. Нямаше да се повтори, ако можеха да поддържат огъня денонощно.

„Утре ще трябва да взема още въглища от фермата — помисли си Нат. — Тези в никакъв случай няма да ни стигнат. Все пак ще се оправя. Ще свърша всичко по време на отлива. Нещата ще са наред, ако успея да донеса каквото ни трябва.“ Пиха чай и какао и ядоха филии, намазани с пастет. Нат забеляза, че им остава само половин хляб. Нищо, ще се справят.

— Стига! — развика се малкият Джони, като сочеше с лъжицата си към прозорците. — Спрете, лоши птици такива!

— Тъй де — усмихна се Нат, — не ги щем тия хубостници тук, нали? До гуша ни дойдоха.

Взеха дори да се развеселяват, когато чуваха как птиците-самоубийци тупват с глух удар на земята.

— Още една, тате! — изкрещя Джил. — Край, преби се.

— Така и се пада — отвърна Нат. — Туп и тази. Разбойници такива.

Ето как трябваше да приемат нещата. Само тъй щяха да се справят. Ако можеха да запазят това настроение до седем часа, до първите новини, съвсем нямаше да е зле.

— Дай една цигара — каза той на жена си. — Димът ще прогони миризмата на пърленото.

— Останали са само две — отговори тя. — Мислех да ти купя няколко кутии от магазина.

— Ще изпуша едната — рече Нат, — другата да стои за всеки случай.

Нямаше смисъл да кара децата да почиват. Каква почивка можеше да има, докато чукането и драскането по прозорците продължаваха. Той седна на дюшека сред струпаните одеяла, прегърна с една ръка жена си, която държеше на скута си малкия Джони, а другата сложи на рамото на Джил.

— Да им се възхитиш направо на тия хубостници — обади се Нат. — Какви са упорити само! Казваш си: ето най-сетне ще се уморят, но нищо подобно.

Трудно им беше да се възхищават. Чукането продължаваше с все сила и Нат долови нов стържещ звук като че ли вече някаква по-остра човка бе поела щафетата от своите събратя. Опита се да си спомни имената на птиците, напрегна мисълта си. Искаше да отгатне коя точно би могла да бъде новата птица. Не бе кълвачът. Неговите удари бяха по-леки и по-чести. Това беше по-сериозен противник и ако караше все така, дъските скоро щяха да се нацепят, както се бяха счупили стъклата. Тогава си спомни за ястребите. Дали пък те не бяха заместили чайките? Дали на первазите нямаше и мишелови, които използваха не само човките си, но и ноктите си? Ястреби, мишелови, керкенези, соколи — как не се бе сетил досега за хищните птици? Беше забравил каква страшна сила крият ноктите им. Оставаха още три часа и през това време щяха да чуват как се цепи дървото, как дращят ноктите по него. Нат се огледа наоколо, за да види какво още може да се използува от покъщнината за подсилване на вратата. Прозорците бяха защитени с шкафа, ала вратата го безпокоеше. Качи се горе, но на площадката спря и се ослуша. По пода в детската стая се чуваше някакво топуркане. Птиците бяха нахлули… Той допря ухо до вратата. Не грешеше. Чу пърхането на крилата и шума от движението им по пода, В другата спалня нямаше нищо. Влезе вътре и започна да изкарва навън мебели. Трупаше ги на площадката — опасяваше се, че вратата на детската стая може да поддаде. Трябваше да се подготви. Макар че вероятно нямаше да има нужда. Вратата се отваряше навътре и затова нямаше как да я затисне с мебелите. Единствената възможност бе да ги струпа на площадката.

— Слез долу, Нат, какво правиш там? — провикна се жена му.

— Ей, сега, просто трябва да съм сигурен, че всичко е тип-топ.

Не искаше жена му да се качи; не биваше тя да чуе шума от птичите крака в детската стая, плясъка на крилата, които удряха вратата.

В пет и половина предложи да закусят — бекон с филийки, пържени в масло, — само и само да спре растящия ужас в очите на жена си и да успокои хленченето на децата. Тя не бе разбрала за птиците на горния етаж. За щастие спалнята не се намираше над кухнята. Иначе жена му непременно щеше да чуе шума от човките, кълвящи горе по дъските, както и глухите халосни удари на птиците-самоубийци — същински търсачи на посмъртна слава, които разбиваха главите си в стените. Това бяха сребристите чайки, добре ги познаваше той. Въобще нямаха мозък в главата. Черноглавите бяха различни, знаеха какво правят. Като тях бяха и мишеловите, ястребите…

Нат усети, че не сваля поглед от часовника — вторачил се бе в стрелките, а те се движеха съвсем бавно по циферблата. Ако теорията му е невярна, ако нападението не спре с идването на отлива, бяха загубени. Не можеха да изкарат дългия ден без въздух, без почивка, без топливо, без… Умът му работеше трескаво. Знаеше, че за да издържат обсадата, се нуждаят от много неща. Не се бяха осигурили добре. Нямаха готовност. Може би все пак в градовете бе по-безопасно. Дали щеше да успее да се обади на братовчед си по телефона от фермата? С влака съвсем не беше далече. Или пък можеха да наемат кола? Естествено, с кола беше по-бързо — по време на отлива…

Гласът на жена му пропъди неочакваното, отчаяно желание за сън. Тя го извика.

— Какво има? Какво пак? — попита я рязко.

— Да пуснем радиото — аз следя часовника. Вече е почти седем.

— Недей да въртиш копчето — каза бързо Нат, като за първи път прояви нетърпеливост, — точно си е на станцията.

Зачакаха. Кухненският часовник удари седем. Никакъв звук. Никакви сигнали, никаква музика. Чакаха до седем и петнадесет и след това завъртяха на забавната програма. Резултатът беше същият. Не предаваха никакви новини.

— Грешно сме чули — каза той, — преди осем няма да има предаване.

Оставиха радиото включено. Нат си помисли за батериите — колко ли още могат да издържат? Обикновено ги сменяха, когато жена му отиваше да пазарува в града. Ако се изтощят, няма да чуят какви са указанията.

— Развиделява се — прошепна жена му, — не виждам, но го усещам. И птиците вече не се чуват толкова силно.

Тя беше права. Стържещият звук на ноктите, цепенето на дъските намаляваха с всяка следваща минута. Както и шумоленето, блъскането за място върху стъпалата и первазите. Отливът бе започнал. Около осем не се чуваше вече нищо. Само вятърът. Успокоени от тишината, децата най-сетне заспаха. В осем и половина Нат изключи радиото.

— Какво правиш? Ще изпуснем новините — обади се жена му.

— Няма да има новини — рече Нат. — Трябва да разчитаме на себе си.

Отиде до вратата и бавно размести всичко струпано. Вдигна резето, изрита труповете от стъпалото и вдъхна студения въздух. Предстояха му шест часа работа и той знаеше, че е длъжен да пази силите си, а не да ги прахосва без нужда. Храна, светлина и гориво — това бяха необходимите неща. Ако можеше да ги осигури в достатъчно количество, щяха да издържат още една нощ.

Излезе в градината и тогава видя живите птици. Чайките бяха отлетели към морето — сигурно търсеха морска храна, искаха да починат, понесени от вълните на отлива, преди да се върнат за следващото нападение. Ала не беше тъй със сухоземните птици. Те чакаха и дебнеха. Нат ги видя по плетищата, по земята, скупчени по дърветата и по-нататък в полето, накацали една до друга в плътни редици. Замрели, неподвижни.

Отиде до края на градинката. Птиците не помръдваха, продължаваха да го наблюдават.

„Трябва да набавя храна — каза си Нат, — трябва да отида до фермата.“ Върна се в къщата. Прегледа прозорците и вратите. Качи се на горния етаж и отвори детската стая. Беше празна, само мъртвите птици лежаха по пода. Живите бяха навън — в градината, из полето. Слезе долу.

— Отивам във фермата — съобщи Нат.

Жена му се вкопчи в него. Видяла бе живите птици, когато той отвори вратата.

— Вземи и нас — помоли го, — не можем да останем сами. По-добре да умра, отколкото да стоя тук сама.

Той се замисли, кимна.

— Добре. Хайде, донеси кошниците и количката на Джони. Ще пренесем нещата с нея.

Облякоха се топло с ръкавици и с шалове, за да се предпазят от хапещия вятър. Жена му сложи Джони в количката, Нат хвана Джил за ръката.

— Птиците — захленчи тя, — ей ги там, в полето!

— Няма да ни сторят нищо — успокои я той. — Нали е светло.

Тръгнаха през нивите. Птиците не помръдваха. Чакаха, обърнали глави към вятъра.

Когато стигнаха до завоя при фермата, Нат спря и каза на жена си да се подслони с двете деца край плета и да го чака.

— Искам да видя мисис Триг — възпротиви се тя. — Ако вчера са ходили на пазар, можем да вземем на заем толкова много неща. Не само хляб, ами и…

— Чакай тук — прекъсна я Нат. — Ще се върна веднага.

Погледна напред към фермата. Кравите се движеха неспокойно из двора и мучаха. Видя, че овцете са пробили дупка в оградата и сега бродеха без надзор из градинката пред къщата. От комините не излизаше никакъв пушек. Обхванаха го лоши предчувствия. Не биваше жена му и децата да идват с него там.

— Не искам да ми възразяваш сега — рече Нат грубо. — Прави каквото ти казвам.

Тя се прислони с количката на завет до плета.

Нат тръгна към фермата сам. Проправи си път сред стадото от мучащи тъжни крави, които се бутаха на-сам-натам, с пълни вимета. Видя, че колата е оставена до портата, а не е прибрана в гаража. Прозорците на къщата бяха изпочупени. Из двора лежаха много мъртви чайки. Живите птици бяха накацали на групи по дърветата зад фермата и по покрива на къщата. Не помръдваха. Само го наблюдаваха.

Тялото на Джим лежеше проснато насред двора, онова, което бе останало от него. След като птиците си бяха свършили работата, кравите го бяха стъпкали. Пушката му бе до него. Вратата на къщата беше затворена и залостена, но тъй като прозорците бяха изпотрошени, не бе трудно Нат да ги отвори и да прескочи вътре. Видя тялото на Триг близо до телефона. Сигурно се е опитвал да се свърже с централата, когато птиците са го връхлетели. Слушалката висеше, апаратът бе изтръгнат от стената. От мисис Триг нямаше и следа. Вероятно бе на горния етаж. Имаше ли смисъл да се качва? Призля му. Представи си какво ще намери там.

„Слава богу — каза си той, — че нямаха деца.“ Надви неохотата си и пое нагоре, но насред пътя внезапно се спря и бързо слезе. Видя краката и които се подаваха от отворената врата на спалнята. Наоколо и имаше тела на черноглави чайки, съзря и един счупен чадър.

„Вече нямат нужда от помощ — помисли си Нат, — безполезно е. Остават ми само пет часа, дори по-малко. Те не биха се сърдили. Трябва да взема оттук, каквото мога.“ Върна се при жена си и децата.

— Ще използвам колата — каза и. — Ще я натоваря с въглища и газ за примуса. Ще ги закараме вкъщи и ще се върнем пак за другите неща.

— Ами семейство Триг? — попита жена му.

— Сигурно са отишли при някои приятели.

— В такъв случай да дойда ли да ти помогна?

— Не. Там е голяма бъркотия. Кравите и овцете са се пръснали навсякъде. Чакай тук, ще докарам колата. Можете да седнете в нея.

Несръчно изкара колата от двора и все на заден ход продължи надолу и спря на пътя. Оттук жена му и децата не можеха да видят тялото на Джим.

— Елате — нареди им Нат, — оставете количката, тя не ни трябва. По-късно ще я приберем. Сега ще натоваря колата.

Жена му го гледаше непрекъснато в очите. Сигурно бе разбрала всичко, иначе би поискала да му помогне да намерят хляба и продуктите.

Три пъти ходиха до фермата и се връщаха обратно вкъщи и чак тогава той реши, че имат всичко, от което се нуждаят. Изненада се, когато се замисли колко много неща им бяха необходими. Като че най-важни бяха дъските за прозорците. Наложи се да се разтърси из фермата за дървен материал. Искаше да поднови дъските на всички прозорци в къщата. Свещи, газ, гвоздеи, консерви — списъкът се оказа безкраен. Освен това издои три крави. А другите, горките, щяха да продължат да мучат.

Когато последния път се връщаше към къщи, спря колата при автобусната спирка и влезе в телефонната кабина. Постоя няколко минути; заудря по вилната. Напразно. Линията беше прекъсната. Изкачи се по един насип и се огледа наоколо, но нямаше никакъв признак за живот — навред из полето бяха птиците, които чакаха и наблюдаваха.

„Човек би помислил, че поне ще искат да се нахранят — рече си той, — а няма просто да стоят така.“ После се сети. Птиците бяха преситени. Взели си бяха своето през нощта. Затова не се помръдваха тази сутрин…

Комините на общинските къщи не пушеха. Нат се замисли за децата, които побягнаха през полето предната вечер.

„Трябваше да се досетя — укори се той, — трябваше да ги заведа у нас.“ Вдигна лице към небето. Беше безцветно и мрачно. Оголените дървета наоколо изглеждаха почернели н превити от напора на източния вятър. Студът май не пречеше само на птиците, накацали в очакване наоколо.

„Ето това е моментът да се справят с тях — каза си Нат, — сега са като неподвижна мишена. Така е сигурно из цялата страна. Защо не пратят самолетите да ги напръскат с империт? Какво мислят още там по върховете? Не виждат ли, не им ли идва наум?“ Върна се в колата и седна зад волана.

— Карай по-бързо — прошепна жена му. — До онази врата там лежи пощальонът. Не искам Джил да го види.

Нат натисна газта. Малката кола заподскача и запърпори по пътя. Децата се заливаха от смях.

— Хвър — кац, хвър — кац — развика се Джони. Беше един без петнадесет, когато се прибраха у дома си. Оставаше им още един час.

— По-добре е да не готвиш — отбеляза Нат. — Стопли някаква супа за теб и за децата. Аз нямам време да ям сега. Трябва да разтоваря целия багаж.

Вкара всичко вътре. Можеше да го подреди по-късно. Така щяха да имат какво да правят през дългите часове, които им предстояха. Първо трябваше да се погрижи за прозорците и за вратите.

Обиколи цялата къща, огледа внимателно всеки прозорец, всяка врата. Качи се също на покрива и затвори с греди всички комини освен кухненския. Студът бе толкова силен, че едва издържаше, но работата трябваше да се свърши. От време на време вдигаше очи към небето да види дали няма самолети. Не се появи нито един. Работеше и проклинаше некомпетентността на властите.

— Винаги е така — мърмореше си той, — никога не можем да разчитаме на тях. Бъркотия, бъркотия от самото начало. Никакъв план, никаква организация. Ние тука нямаме никакво значение за тях. Хората от централните райони са винаги с предимство. Така си е то. Там сигурно използуват отровни газове, пратили са им и всички самолети. А ние сме оставени на произвола на съдбата.

Когато привърши с комина на спалнята, спря и погледна към морето. Нещо се движеше там. Нещо сивкаво бяло сред огромните вълни.

„Славната флота — каза си Нат, — не ни изоставя. Ето ги корабите, идват към пролива и сега ще влязат в залива.“ Зачака. От вятъра очите му, вторачени в морето, се насълзиха. Ала грешеше, това не бяха кораби. Не беше флотата, а чайките, които се надигаха с вълните. С проскубани пера, струпаните из полето птици политваха на големи ята и прилепени крило до крило, се извисяваха в небето.

Настъпил бе отново часът на прилива.

Нат се върна долу в кухнята. Жена му и децата обядваха. Минаваше два часът. Той залости вратата, барикадира я и запали лампата.

— Стъмни се — обади се малкият Джони.

Жена му отново бе пуснала радиото, но то не издаваше никакъв звук.

— Въртях по цялата скала — заяви тя, — търсих и по чуждите станции. Нищо.

— Може и те да са изпаднали в същото положение — рече Нат, — може из цяла Европа да е така.

Тя му сипа една чиния от супата на семейство Триг, отряза голяма филия от хляба им и я намаза с маслото, което също бяха взели от тях.

Започнаха мълчаливо да се хранят. По брадичката на Джони се стече мазнина и капна на масата.

— Храни се по-прилично, Джони — обади се Джил, — трябва да се научиш да си бършеш устата.

Чукането започна — по прозорците, по вратата. Шумоленето, блъскането, бутането за място на первазите. Чуха се и първите глухи удари на птиците-самоубийци по стъпалата отвън.

— Щатите няма ли да ни помогнат? — запита жена му. — Нали са ни съюзници? Сигурно ще направят нещо.

Нат не отговори. — Прозорците бяха заковани здраво с дъски, комините също. Имаха достатъчно запаси, въглища и всичко, което можеше да им потрябва през следващите няколко дни. Щом се нахранят, той ще прибере нещата, ще ги подреди както трябва, да са им подръка. Жена му ще помогне, децата също. По този начин ще се изморят и после в девет отново ще дойде приливът. Тогава ще ги сложи да легнат на дюшеците и ще се погрижи да се наспят добре до три през нощта.

Хрумна му нова идея за прозорците, а именно да опъне бодлива тел пред дъските. Бе купил едно голямо руло от фермата. Лошото е, че трябва да я поставя в мрака, когато между девет и три настъпи затишието. Жалко, че не се сети за това по-рано. Все пак най-важното бе, че жена му и децата ще могат да поспят.

По-малките птички се бяха струпали сега на прозореца. Той разпозна лекото чукане на човките им, тихото шумолене на крилата им. Ястребите не обръщаха внимание на прозорците. Те атакуваха вратата. Нат ги слушаше как цепят дървото и се запита колко ли милиони години памет са запечатани в тези малки мозъци зад пробождащите човки и пронизващите очи, която беше пробудила сега инстинкта им да унищожат човечеството с изкусната сръчност и точността на машини.

— Ще изпуша последната цигара — рече той на жена си. — Какъв глупак съм. Как можах да забравя да взема от фермата?

Пресегна се, взе цигарата и включи мълчащото радио. После хвърли празния пакет в огъня и продължи да го гледа, докато изгоря.

Ябълковото дърво

Той обърна внимание на ябълковото дърво едва три месеца след смъртта и. Разбира се, знаеше за съществуването му. То си растеше редом с другите дървета на ливадата пред къщата, а нагоре отвъд склона се ширеше полето. Ала никога преди не бе забелязвал, че точно това дърво е по-различно от останалите — всъщност то бе просто третото отляво и стоеше малко встрани от другите, наведено към терасата.

Беше ранна пролет и утрото бе свежо и ясно. Той се бръснеше до отворения прозорец и когато с насапунисано лице и бръснач в ръката се наведе навън да вдъхне от уханието на въздуха, погледът му се спря на ябълковото дърво. Дали не бе просто измама, шегичка някаква на слънцето, което се показа иззад гората и лъчите му точно в този миг огряха дървото, ала приликата беше очевидна.

Остави бръснача на перваза на прозореца и се загледа. Дървото беше изпосталяло и угнетително тънко, нямаше и помен от чепатата здравина на заобикалящите го събратя. Редките му клони, които растяха високо на ствола като тесни рамене на източено тяло, се простираха с мъченическо примирение, сякаш бяха измръзнали от свежия утринен въздух. Телта, която ограждаше дървото от основата докъм средата на ствола, приличаше на сива карирана пола, покрила кльощави крайници; а най-високият клон, макар и щръкнал над другите, бе леко увиснал и напомняше клюмнала глава на изтощен човек.

Колко често бе виждал Мидж да стои така — унила. Където и да беше — в градината, в къщата или дори когато пазаруваше в града, — тялото и имаше все тази изгърбена стойка, която трябваше да подскаже, че животът е суров към нея, че тя е избрана измежду себеподобните си да носи някакъв непосилен товар, ала въпреки това ще издържи докрай, и то, без да се оплаква. „Мидж, изглеждаш преуморена, за бога, седни и си почини!“ Но тези думи се приемаха с неизбежно свиване на раменете, последвано от въздишка: „Някой все пак трябва да върши всичко това.“ Сетне отново се заемаше със скучните еднообразни и никому ненужни задължения, които сама си налагаше. И тъй ден след ден, безкрайни, с нищо не променящи се години.

Той продължи да се взира в ябълковото дърво. Мъченическата стойка, наклоненият връх, няколкото изсъхнали листа, които вятърът и дъждът на отминалата зима не бяха отнесли и сега потрепваха от пролетния ветрец като рядка коса — с всичко това дървото като че ли кореше собственика на градината като че ли искаше да му каже: „Изглеждам така заради теб, заради твоето нехайство.“

Той се извърна от прозореца и продължи да се бръсне. Нямаше смисъл да дава воля на въображението си и да съчинява разни измислици точно сега, когато най-сетне започваше да живее свободно. Изкъпа се, облече се и слезе долу да закуси. На котлона цвърчеше бекон с яйца. Отнесе тигана в трапезарията, където на масата бяха сложени прибори за него. Сгънат, непипван още, го очакваше и броят на „Таймс“. Докато Мидж беше жива, той по навик даваше вестника най-напред на нея. Тя му го връщаше след закуска, преди да е влязъл в кабинета си, ала страниците бяха винаги разбъркани и небрежно сгънати, така че част от удоволствието да прегледа новия вестник му биваше отнета. А и новините вече му се струваха остарели, защото тя бе свикнала да чете на глас най-неподходящите пасажи, като при това винаги добавяше по някоя пренебрежителна забележка.

Родеше ли се в семейство на познати дъщеря, тя цъкаше с език, поклащаше глава и казваше: „Горките хора, защо им е момиче — само да се мъчи!“ Ако пък беше син, заявяваше: „Няма да им е лесно, днес не е шега работа да дадеш образование на едно момче.“ Тъй като самите те бяха бездетни, отначало той смяташе, че злъчта и към всеки появил се на белия свят е психологически обяснима, но с течение на времето Мидж започна да се отнася така към всичко светло и весело, сякаш по принцип в жизнерадостното настроение се гнездеше някакво лошо начало.

„Тук пише, че тази година е имало незапомнен брой курортисти. Да се надяваме, че са прекарали хубаво, това е най-важното.“ Но думите и не звучаха добронамерено, а пренебрежително. После, след закуската, тя отместваше стола назад и с въздишка казваше: „Е, няма как…“ Никога не завършваше изречението, но-въздишката, свиването на раменете, мъчителната стойка на издълженото сухо тяло, когато се навеждаше да прибере чиниите от масата — смяташе, че по този начин облекчава труда на прислужницата, — съдържаха в себе си непрестанния и укор към него, който бе помрачавал живота им в продължение на години.

Мълчаливо, педантично и отваряше вратата, за да отиде към кухнята, а тя минаваше с отруден вид покрай него, наведена под тежестта на пълната със съдове табла, която въобще нямаше защо да носи, и след малко той чуваше шуртенето на водата в мивката. Тогава се връщаше обратно на мястото си и сядаше, а смачканият „Таймс“, изцапан с конфитюр от портокали, лежеше подпрян на поставката за препечените филийки; и отново, с неизменна настойчивост, в съзнанието му се набиваше въпросът: „Какво съм сторил?“ Не че натякваше. Не бе от свадливите жени — тези съпруги, свекърви или тъщи, с които се шегуват в оперетите. Той не можеше да си спомни Мидж да е загубвала някога самообладание или да се е карала. Просто неизречените упреци, примесени с достойно носено страдание, помрачаваха атмосферата на дома му и пораждаха у него чувството, че се спотайва, че е виновен за нещо.

Веднъж, когато валеше, реши да се усамоти в кабинета. Реотаните на електрическата печка светеха, димът от лулата, която бе запалил след закуска, изпълваше малката стая и седнал на бюрото си, той се преструваше, че пише писма. Всъщност просто искаше да се скрие, да усети уюта и сигурността на четирите стени, в които бе затворен един негов собствен свят. Ала много скоро на вратата се появи Мидж — обличаше шлифера си, нахлупила широкопола филцова шапка ниско над челото си. Тя спря за миг и сбърчи нос с отвращение.

— Пфу! Отвратителна миризма.

Той не каза нищо, а се размърда леко на стола и премести лакътя си, за да скрие романа, който от нямане какво да прави бе взел от лавицата.

— Ще ходиш ли в града? — попита го Мидж.

— Нямах такова намерение.

— Е, нищо тогава. — Тя тръгна обратно към вратата.

— Защо, има ли нещо, което искаш да свърша?

— Само рибата за обяд. Нали знаеш, че в сряда няма доставки по домовете. И аз мога да ида, ако си зает. Просто си помислих…

Излезе от стаята, без да довърши изречението.

— Не се тревожи, Мидж — провикна се той. — Ще се кача на колата и ще отида. Няма смисъл да се мокриш.

Реши, че може да не го е чула, и надникна във вестибюла. Тя стоеше на дъжда пред отворената входна врата. Носеше продълговата кошница с плоско дъно и си слагаше чифт градинарски ръкавици.

— Тъй или инак, ще се намокря — каза Мидж. — Виж тези цветя, всичките са полегнали. Трябва да се завържат. След като ги оправя, ще ида за рибата.

Нямаше смисъл да спори, щом бе решила. Той затвори входната врата и се върна в кабинета си. Стаята не му се струваше вече така уютна, а когато малко по-късно вдигна глава към прозореца, видя, че Мидж отново се е забързала нанякъде — шлиферът и не бе закопчан до долу, полите му се развяваха, в периферията на шапката и се бе насъбрала вода, която се стичаше пред лицето и, а градинската кошница бе пълна с увехнали хризантеми. Почувствува, че съвестта го гризе, наведе се и изключи единия реотан.

Имаше и други случаи — през пролетта или, да речем, през лятото. Той се разхожда гологлав из градината, с ръце в джобовете, с едничката цел да усети топлината на слънцето по гърба си и да зарее поглед отвъд, към гората, към полето и бавно лъкатушещата река, и изведнъж, без да ще, наостря слух. От спалнята горе се чува как прахосмукачката започва да се задъхва, пронизителният и вой заглъхва и най-сетне замира. Той стои на терасата, а Мидж се провиква отгоре.

— Имаш ли намерение да правиш нещо? — пита го тя.

Не, той няма такова намерение. Просто дъхът на пролетта или ранното лято го е накарал да излезе в градината. Приятно му е да се наслаждава на мисълта, че сега, като е пенсионер и не ходи на работа в Сити, времето е нещо без значение, което може да пилее както пожелае.

— Не — отговаря и той, — в такъв прекрасен ден не ми се прави нищо! Защо питаш?

— Е, само тъй — казва тя. — Мислех си, че оная водосточна тръба, дето извива под кухненския прозорец, пак е извън строя. Съвсем се е запушила. Така е, като никой не се сеща да я погледне навреме. Следобед ще се опитам да я отпуша сама.

Лицето и изчезва от прозореца. Чува се познатото гъргорене, което постепенно преминава във вой, и прахосмукачката пак поема работата си. Колко е нелепо, всъщност, че подобна дреболия може да помрачи хубостта на деня. Причина за това не бе, че от него искат нещо, нито самата работа — да прочистиш една водосточна тръба, е дори забавно, просто ровиш с ръце в тинята като хлапе, — а нейното изпито и бледо лице, надвесено над сгряната от слънце тераса, ръката, която се вдига изтощено да дръпне назад падналия кичур, и неизбежната и въздишка, преди да се отдалечи от прозореца, неизреченото: „И аз бих искала да имам време да си стоя така на слънце и да не правя нищо. Е, няма как…“

Веднъж се бе осмелил да попита защо е необходимо да се чисти толкова много къщата. Защо трябва стаите непрекъснато да се преобръщат, столовете да се поставят един връз друг, килимите да се навиват и украшенията да се струпват върху вестник. И най-вече защо коридорът на горния етаж, и то незастланата му част отстрани, където никой никога не минава, трябва да се лъска усърдно на ръка, при което Мидж и прислужницата обикновено се редуваха, пълзейки на колене по цялата му безкрайна дължина подобно на някогашните роби.

Мидж впери неразбиращ поглед в него.

— Та ти пръв ще започнеш да се оплакваш, ако къщата се превърне в кочина — каза му тя. — Обичаш удобството си.

Живееха в различни светове, между които нямаше допирни точки. Така ли е било винаги? Тъй и не можеше добре да си спомни. Бракът им просъществува почти двадесет и пет години, но докрай си останаха просто двама души, които по силата на навика живеят под един покрив.

Когато ходеше на работа, всичко изглеждаше малко по-друго. Тогава не забелязваше някои неща. Прибираше се вкъщи само да яде и да спи, а на другата сутрин се качваше отново на влака. Но след като се пенсионира, присъствието и взе да му се натрапва, да го завладява и ден след ден усещането за нейното негодувание и укорът и ставаха по-осезаеми.

Накрая, последната година преди смъртта и, той се почувствува до такава степен впримчен, че започна да прибягва до какви ли не дребни хитрини, за да се измъкне от нея. Казваше и че отива в Лондон — да се подстриже, на зъболекар или да обядва със стар приятел от службата, а в действителност сядаше край прозореца в клуба, най-сетне сам, необезпокояван от никого.

Болестта, която я отнесе от този свят, бе милостиво бърза. Грип, сетне пневмония и само след седмица Мидж не бе между живите. Той почти не разбра как стана, освен че както обикновено беше преуморена, настина и не пожела да легне. Една вечер, връщайки се у дома с късния влак от Лондон, след като през деня се бе вмъкнал в едно кино и бе потърсил разтуха сред тълпата дружелюбни, приятни хора, които умеят да се забавляват — беше суров декемврийски ден, — я свари в мазето, наведена над котела за парното, да ръга и да разравя буците въглища.

Погледна го, пребледняла от умора, с изпито лице.

— Какво има, Мидж, какво правиш, за бога? — извика той.

— Не гори — отвърна тя, — цял ден се мъчим с това парно, все гасне. Утре ще трябва да извикаме майстори. Самичка не мога да се справя.

Бузата и беше изцапана със сажди. Пусна машата на пода и взе да кашля, а тялото и се сви от болка.

— Трябва да си легнеш — каза и той. — Що за глупости правиш? Какво си се захванала с това пусто парно?

— Мислех, че ще се прибереш рано — рече Мидж. — Може би, ако беше тук, щеше да се справиш. Толкова беше студено целия ден, че не ми е ясно какви занимания си намерил в Лондон.

Приведена, тя се заизкачва бавно по стъпалата на мазето и когато стигна на площадката, застана там трепереща, с полузатворени очи.

— Ако не възразяваш, ще ти приготвя вечерята веднага, за да свърша и с това задължение. Аз самата няма да ям нищо.

— По дяволите вечерята — рече той, — ще хапна, каквото намеря. Качи се да си легнеш. Ще ти донеса нещо горещо за пиене.

— Нали ти казах, не ми се яде — отвърна Мидж. — Мога сама да си напълня термофора. От тебе искам само едно — да не забравиш да изгасиш всички лампи, преди да легнеш. — И отпуснала рамене, тръгна към вестибюла.

— Все пак да ти донеса топло мляко? — предложи той, докато събличаше палтото си. Ала тъкмо тогава останалата половина от билета за кино изпадна от джоба му. Тя погледна към пода. Не каза нищо. Разкашля се пак и се затътри нагоре по стълбите.

На следващата сутрин изгаряше от температура. Дойде лекарят и заяви, че е пневмония. Тя попита дали може да получи самостоятелна стая в най-близката болница, защото една сестра в къщи много би усложнила нещата. Беше вторник сутрин. Приеха я веднага, а в петък му съобщиха, че едва ли ще преживее нощта. Същата вечер, изправен до леглото и, той се загледа в нея. Тя лежеше на високия обикновен болничен креват и сърцето му се сви от мъка, защото явно и бяха напъхали под главата твърде много възглавници, бяха я подпрели прекалено високо и така сигурно и беше неудобно. Бе донесъл цветя, но сега нямаше смисъл сестрата да ги подрежда, защото Мидж беше толкова болна, че едва ли щеше да ги забележи. От деликатност той издебна удобен момент и ги остави на масата до паравана, когато сестрата се беше навела над нея.

— Има ли нужда от нещо? — попита той. — Искам да кажа, че мога веднага… — Не довърши изречението, като се надяваше сестрата да го разбере. Бе готов да отиде където трябва с колата, да донесе каквото е необходимо.

Сестрата поклати глава.

— Ще ви се обадим по телефона — каза му тя, — ако настъпи някаква промяна.

Каква промяна би могла да настъпи, чудеше се той, когато излезе навън. В изпитото, бяло като платно лице на възглавницата вече нямаше искрица живот; то беше ничие.

Мидж почина в ранните часове на съботната утрин. Той не беше религиозен, не вярваше в безсмъртието на душата, но когато погребението свърши и Мидж бе вече под земята, мисълта за нещастното и самотно тяло, положено, в ковчега с месингови дръжки, го изпълни с печал. Имаше нещо много недостойно в начина, по който се разделяш с човека. Смъртта трябва да бъде друга. Като сбогуване с някого на гара, преди да отпътува за дълго, но да го няма напрежението. Струваше му се неприлична бързината, с която хората заравяха онова, което само поради злощастие не бе вече жив, дишащ човек. И както бе разстроен при спускането на ковчега в зиналия гроб, стори му се, че чува Мидж да казва с въздишка: „Е, няма как…“

Тъй силно му се искаше да повярва, че все пак съществува някакъв невидим рай и че горката Мидж не подозира какво правят с тленните и останки, защото сега се разхожда нейде из зелени поля. Но с кого ли, чудеше се той. Родителите и бяха умрели в Индия преди много години. С тях сега надали щеше да намери общ език, ако речеха да я посрещнат пред небесните порти. Изведнъж си я представи как чака реда си на опашка, застанала доста в края, както винаги и се случваше по опашките, с онази голяма сламена пазарска чанта, която носеше навсякъде, и с познатия търпелив мъченически израз на лицето. Ето, най-сетне минава през въртящата се врата, за да влезе в рая, и го поглежда с укор.

Тези видения — с ковчега и с опашката — го преследваха около седмица, но избледняваха с всеки отминал ден. После я забрави. Радваше се на свободата, на слънчевата празна къща, на ясното небе и здравата студена зима. Сега сам определяше ритъма на живота си. Нито веднъж не се бе сетил за Мидж до онази сутрин, когато погледна ябълковото дърво.

По-късно същия ден излезе да се разходи из градината и усети, че някакво любопитство го тегли към дървото. Ама наистина как се бе поддал на глупавите си фантазии? Нищо особено нямаше в това дърво.

Ябълка като ябълка. Тогава си спомни, че точно то се развиваше винаги по-лошо от останалите, че по едно време бе почти загинало, дори говореха, че трябва да го отсекат, но си останаха само с приказките. Ето, сега ще има какво да прави в събота или в неделя. Да се понапънеш с брадвата, е здравословно, пък и сетне, като гори ябълково дърво, мирише хубаво. Удоволствие е да запалиш с него камината.

За съжаление след този ден времето беше дъждовно почти цяла седмица и не можа да изпълни задачата, която си бе поставил. Нямаше смисъл да се мотае навън в такова време, а отгоре на всичко можеше и да се простуди. Дървото все така привличаше погледа му, щом обърнеше глава към прозорците на спалнята. Взе да го дразни с вида си — застанало там под дъжда превито, изпосталяло, тънко. Не беше студено и в градината ръмеше. Нито едно от другите дървета не излъчваше подобно униние. Едно младо дръвче, което растеше вдясно от старата ябълка — добре помнеше, че го засадиха само преди няколко години, — стоеше изправено и силно, устремило към небето младите си гъвкави клони, сякаш се радваше на дъжда. Той се загледа в него и се усмихна. Защо, по дяволите, си спомни ненадейно онази случка по време на войната — толкова години минаха оттогава — с момичето, което бе дошло да поработи за няколко месеца в съседната ферма?

Толкова отдавна не се беше сещал за нея. Пък и нищо особено не бе имало, че да се вълнува. В почивните дни бе помагал във фермата — по време на война това е съвсем естествено — и тя беше винаги жизнерадостна, хубава и усмихната. Имаше тъмна къдрава момчешка коса, а лицето и бе свежо като сочна ябълка. Той очакваше с нетърпение съботата и неделята, за да я види; за него това бе нещо като лек срещу непрекъснатата атака на новините по радиото, което Мидж слушаше цял ден, и непрестанните разговори за войната. Обичаше да наблюдава това дете — та тя бе още дете, някъде около деветнадесетгодишна, облечена с момчешки панталони и пъстра блузка, а когато се усмихваше, сякаш прегръщаше света.

Така и не разбра как се стигна до онази случка, пък и не беше нещо сериозно. Просто един следобед поправяше трактора под навеса, беше се навел над мотора, а тя стоеше до него, съвсем близо до рамото му, и двамата се смееха. Обърна се, за да вземе парцалче да изчисти един болт, когато неочаквано тя се озова в прегръдките му и той я целуна. Беше щастливо преживяване, спонтанно и непринудено, момичето — сърдечно и мило, устните и — свежи и млади. После продължиха да се занимават с трактора, но между тях вече имаше някаква близост, която им носеше радост и същевременно ги успокояваше. Когато дойде време тя да нахрани прасетата, тръгна с нея, сложил ръка на рамото и — небрежен жест, който всъщност нищо не означаваше, дори не можеше да се нарече милувка. Излязоха на двора и той видя Мидж, която стоеше и ги гледаше втренчено.

— Трябва да отида на събрание на Червения кръст. Не мога да запаля колата. Викнах няколко пъти, но ти, изглежда, не чуваше. — Лицето и бе добило каменно изражение. Тя гледаше момичето. Изведнъж го обхвана чувство за вина. Момичето поздрави весело Мидж и тръгна през двора да си върши работата.

Той отиде с Мидж при колата и успя да запали с манивелата. Тя му благодари с равен глас. Усети, че не може да я погледне в очите. Значи това наистина бе изневяра. Беше грях. За подобни случаи редовно пишеха на втора страница в неделните вестници: „Съпруг прелъстява селско момиче. Съпругата случайно става очевидка“. Ръцете му трепереха, когато се прибра у дома и се наложи да си налее нещо за пиене. Не размениха нито дума по въпроса. Мидж никога не спомена за случилото се. Някакъв инстинкт, малодушие някакво го възпря да отиде в края на следващата седмица във фермата, а после чу, че майката на момичето се разболяла и я повикали да се прибере.

Повече не я видя. Защо, чудеше се той, си спомни така неочаквано за нея в този ден, и то тъкмо сега, когато се бе загледал в ябълковите дървета под дъжда? А колкото до онова изсъхнало дърво, то непременно трябваше да се отсече, ако не за друго, поне за да има повече слънце за малката, пълна с живот фиданка. Не беше справедливо да я остави да расте толкова близо до другото.

В петък следобед отиде до зеленчуковата градина да плати надниците на градинаря Уилис, който идваше три пъти седмично. Отби се и в бараката за инструменти да види дали брадвата и трионът са наточени. Уилис поддържаше изряден ред там — така го бе научила Мидж, — тъй че брадвата и трионът висяха на обичайните си места на стената.

Плати на градинаря и точно си тръгваше, когато той неочаквано му каза:

— Чудна работа става със старото ябълково дърво, сър, нали?

Забележката бе толкова ненадейна, че му подейства като шок. Усети, че лицето му променя цвета си.

— Ябълково дърво ли? Какво ябълково дърво?

— Ами онова в края, близо до терасата — отвърна Уилис. — Не е раждало, откакто работя тук, а вече минаха доста години. Ни един плод не е дало, нито пък цветове е имало. Щяхме да го отсечем, ако си спомняте онази студената зима, ала, а тъй и не се наканихме. Ето че сега е взело да се съживява, не сте ли забелязали? — Градинарят го наблюдаваше с многозначителна усмивка.

Какво имаше предвид? Нима бе възможно и Уилис да се е поддал на тази необикновена, измамна прилика? Не, изключено — това е направо нелепа мисъл. И той самият я беше прогонил от съзнанието си.

— Не съм забелязал нищо — рече той, сякаш наистина се съмняваше.

Уилис се засмя.

— Елате на терасата, сър, ще ви покажа.

Тръгнаха заедно към ливадата и когато стигнаха до ябълката, Уилис протегна нагоре ръка и придърпа един близък клон. В знак на упорство клонът леко изпращя, сякаш не искаше да се подчини, а градинарят почисти с пръст сухия лишей по него и отдолу се показаха заострени връхчета.

— Вижте, сър, има пъпки. Погледнете ги, пипнете ги сам. Тук има живот, я колко пъпки. Такова нещо досега не ми се е случвало. Ами онзи клон! — Той пусна първия и подскочи да хване друг.

Уилис беше прав. Пъпки имаше много, но бяха толкова малки и кафяви, че трудно можеха да се нарекат така — no-скоро приличаха на някакви болезнени израстъци по клона.

Мушна ръце в джобовете си. Изпитваше странно нежелание да ги докосне.

— Едва ли ще се получи кой знае какво — отбеляза той.

— Не знам, сър — рече Уилис, — мисля, че има надежда. Дървото издържа зимата и ако няма повече слани, може и да ни изненада. Хубава шега ще бъде да видиме старата ябълка разцъфтяла. Пък като ще ни роди и плод… — Със свободната си ръка градинарят потупа дънера някак свойски и същевременно нежно.

Собственикът на ябълковото дърво обърна гръб. Нещо в поведението на Уилис го дразнеше. Сега всички щяха да си мислят, че в проклетото дърво има живот, и намерението му да го отсече в края на седмицата щеше да пропадне.

— Засенчва малкото дръвче — каза той. — Не е ли много по-разумно да го махнем и да дадем повече простор на фиданката?

Приближи се към младото дърво и докосна един клон. По него нямаше никакви лишеи. Кората му беше гладка. Отрупано бе с неразпукнати пъпки. Когато пусна клона, той отскочи гъвкаво.

— Защо да го махаме, сър — обади се Уилис, — когато в него все още има живот? О, не, сър, не бих направил такова нещо. То не пречи на младото дръвче. Нека да дадеме на старата ябълка една възможност. Ако не роди плод, идната зима ще я отсечеме.

— Добре, Уилис — съгласи се той и бързо се отдалечи. Не му се искаше да говори повече по този въпрос.

Вечерта, преди да си легне, както обикновено отвори широко прозореца и дръпна настрани пердетата — не обичаше да се събужда сутрин с усещането, че е в затворена стая. Имаше пълнолуние и светлината, призрачно бледа и неподвижна, обливаше терасата и ливадата пред нея. Нямаше никакъв вятър. Всичко бе притихнало. Той се облегна на прозореца, наслаждавайки се на тишината. Младото ябълково дръвче беше цялото огряно от луната. На тази светлина то като че ли бе обгърнато от приказно сияние. Малко, гъвкаво и стройно, дръвчето приличаше на танцьорка, застанала на пръсти с прострени нагоре ръце, готова за полет. Каква волност, колко щастие и изящество имаше в него. Прекрасно младо дръвче. Вляво от него стоеше другото, все още наполовина в сянка. Дори лунната светлина не можеше да го направи красиво. Какво, за бога, му имаше, че трябваше да стои така превито и клюмнало, вместо да се изправи нагоре към светлината! То помрачаваше настроението на тихата спокойна нощ, загрозяваше гледката. Колко глупаво направи, че отстъпи пред Уилис и се съгласи да пощадят дървото. Тези уродливи пъпки няма никога да разцъфтят, а дори и да…

Мислите му се зареяха и за втори път тази седмица той си спомни за селското момиче с онази жизнерадостна усмивка. Зачуди се какво ли е станало с нея. Вероятно вече имаше семейство, деца. Щастливец бе онзи, за когото се беше омъжила. Е, няма как… Стана му смешно. Нима сега и той щеше да започне да използува този израз? Горката Мидж! Изведнъж се сепна и остана неподвижен, хванал с ръка пердето. Ябълковото дърво, онова отляво, не беше вече в сянка. Луната огряваше изсъхналите клони и те приличаха на ръце на скелет, протегнати умолително нагоре. Замръзнали ръце, неподвижни, сковани от болка. Нямаше никакъв вятър и другите дървета не помръдваха; ала там, в най-високите клони на старата ябълка, нещо току трепваше и прошумоляваше, някакъв слаб ветрец — идеше кой знае откъде и замираше отново. Внезапно един клон от ябълковото дърво падна на земята. Беше ниският клон с малките кафяви пъпки, който той не пожела да докосне. Никакво шумолене, ни най-малък знак за движение не идеше от другите дървета. Той продължи да се взира в осветения от луната клон. Клонът лежеше проснат напряко, досами дръвчето, сочеше сянката му и сякаш отправяше обвинение.

За пръв път в живота си, доколкото можеше да си спомни, той спусна пердетата, за да закрие лунната светлина.

Задълженията на Уилис бяха сведени до това да поддържа зеленчуковата градина. Когато Мидж беше жива, не се мяркаше много пред къщата. Тя се грижеше за цветята сама. Дори и тревата косеше — буташе проклетата машина нагоре-надолу по склона, превила гръб над дръжките и.

Това бе едно от задълженията, които сама си бе измислила, както и непрестанното чистене и лъскане на спалните. Сега, когато Мидж я нямаше да се грижи за цветята н да му нарежда какво точно да работи, Уилис все се появяваше отпред. Тази промяна му се харесваше. Караше го да се чувствува отговорен.

— Не мога да разбера как тъй е паднал този клон, сър — рече той в понеделник.

— Кой клон?

— Ами онзи, от ябълковото дърво. Дето го гледахме, преди да си тръгна.

— Сигурно е бил нещо гнил. Нали ти казах, че дървото е сухо.

— Нищо му няма на клона, сър. Ей на, вижте. Просто се е отчупил.

Отново господарят трябваше да последва своя работник нагоре по стръмнината към терасата. Уилис вдигна клона. Лишеят по него беше мокър и приличаше на сплъстена коса.

— Ако сте идвали през почивните дни да го разглеждате, сър, може от дърпането надолу да се е отчупил — заяви градинарят.

— Изобщо не съм идвал — отговори той раздразнено. — Впрочем чух, когато клонът падна през нощта. Точно тогава отварях прозореца на спалнята.

— Чудна работа. Нощес нямаше вятър.

— Такива неща често стават със старите дървета. Не мога да разбера защо се вълнуваш толкова. Човек ще си помисли… — Замълча, не знаеше как да довърши изречението. — Човек ще си помисли, че става дума за някое кой знае колко скъпоценно дърво — каза най-сетне той.

Градинарят поклати глава.

— Не не че е нещо скъпоценно. И за миг не съм помислял, че тая ябълка е кой знае каква. Просто много дълго време я смятахме за мъртва, а ето че сега взе да идва на себе си, да дава признаци на живот, така да се каже. Шега на природата, тъй му викам аз на това. Да се надяваме, че няма и други клони да паднат, преди да разцъфти.

По-късно, когато господарят излезе за следобедната си разходка, той видя, че градинарят коси тревата под дървото и опасва дънера с нова тел. Стори му се доста нелепо. Не му плащаше голяма надница, за да си губи времето с едно полуизсъхнало дърво. Трябваше да си гледа зеленчуците в задния двор. И все пак не си струваше да се разправя с него.

Върна се у дома към пет и половина. След като Мидж почина, той се бе отказал от следобедния чай и сега с нетърпение очакваше момента, в който сядаше на креслото си край огъня със запалена лула и чаша уиски със сода, наслаждавайки се на тишината.

Камината беше запалена скоро и коминът връщаше дим. Дневната бе изпълнена с някаква необичайна, доста противна миризма. Отвори широко прозорците и се качи горе да събуе тежките си обувки. Когато се върна, стаята бе все тъй одимена, а миризмата беше станала още по-силна. Не можеше да определи точно тази сладникава, съвсем непозната миризма. Запъти се към кухнята и извика прислужницата.

— Някаква особена миризма има в къщата. От какво е?

— Миризма ли, сър, че каква миризма? — попита тя, готова да се защити.

— В дневната мирише. Ей, сега, като влязох, стаята беше пълна с дим. Какво има в огъня?

Лицето и се проясни.

— Трябва да са онез дърва — отвърна тя. — Уилис ги наряза специално за вас, сър. Каза, че ще ви харесат.

— Какви дърва?

— Той каза, че били от ябълка, сър, от един клон, дето изрязал с триона. Ябълковото дърво гори добре, тъй съм чувала. Някои хора го харесват много. Аз самата не усещам никаква миризма, ама съм малко настинала.

И двамата погледнаха към огъня. Уилис бе нарязал клона на къси дръвца. В желанието си да му достави удоволствие жената ги бе натрупала едно връз друго, че като тръгне огънят, да не изгорят много бързо. Голям пламък нямаше. От тях се точеше едва-едва тънък зеленикав пушек. Можеше ли тя да не усеща тази противна задушлива миризма?

— Дървата са мокри — отсече той. — Уилис е трябвало да съобрази. Погледни ги. Въобще няма да се разпалят.

Лицето на жената придоби неподвижно, доста начумерено изражение.

— Много съжалявам — каза тя. — Не забелязах да им има нещо, когато дойдох да запаля камината. Разгоряха се добре. Винаги съм знаела, че ябълковото дърво гори много хубаво, а и Уилис каза същото.

Поръча ми непременно да сложа и тия дръвца, като стъкмяван огъня за вечерта — заради вас се бил постарал да ги нареже. Мислех, че знаете и тъй сте се разпоредили.

— Добре, добре — отвърна рязко той. — Сигурно все пак ще изгорят. Вината не е твоя.

Обърна и гръб и взе да разбутва огъня с машата, като се опитваше да раздели тлеещите дърва от останалите. Нищо не можеше да направи, преди тя да си тръгне. Щеше да предизвика приказки, ако изнесе влажните пушещи дърва и ги хвърли някъде отзад, а после запали отново огъня със сухи съчки. Нали трябваше да мине през кухнята към задния коридор, където държаха подпалките? Представи си как ще го погледне изумено, ще пристъпи напред и ще каже: „Дайте на мене, сър. Мигар огънят изгасна?“ Не, трябваше да изчака след вечеря — след като разчисти масата и измие съдовете, тя щеше да си тръгне. Междувременно трябваше да се примири и да изтърпи миризмата на ябълковото дърво.

Наля в чашата си питие, дръпна от лулата и се взря в огъня. Той не излъчваше никаква топлина и понеже вече не палеха парното, в дневната бе направо студено. От време на време дървата отделяха тънка струйка зеленикав дим и заедно с него като че ли се разнасяше противната, сладникава миризма, която не му напомняше нито една от познатите миризми на горящо дърво. Този глупак градинарят, който се бъркаше, където не му е работата… Защо бе нарязал клона? Не беше ли погледнал, че е мокър? Просмукан от влага. Наведе се напред, за да види по-отблизо. Все пак влага ли бе това, което сълзеше, стичаше се на тънка струйка и капеше от белезникавото дърво? Не, беше сок, неприятен, лигав.

Той грабна машата и обхванат от раздразнение, я мушна между дървата, като се опитваше да ги разпали, да превърне зелената димилка в нормален пламък. Напразно. Те не искаха да се разгорят. И през цялото време сокът продължаваше да капе върху решетката и сладникавата миризма изпълваше стаята, от което му се повдигаше. Взе чашата и книгата, отиде в кабинета, пусна електрическата печка и се настани там. Каква идиотщина! Напомни му за ония дни, когато се преструваше, че пише писма, и отиваше в кабинета, защото Мидж бе в дневната. Вечер, след като приключеше с домакинската работа, тя имаше навика да се прозява — правеше го съвсем неволно. Настаняваше се с плетката на канапето, а иглите и потракваха бързо и ожесточено; и точно тогава като изневиделица започваха тези нейни тягостни безкрайни прозевки, които сякаш се изтръгваха от дълбините на душата и — едно проточено „Ааахх!… Ееехх!“, последвано от неизбежна въздишка. Сетне настъпваше тишина, нарушавана само от Иглите за плетене. Скрил лице зад книгата си, той продължаваше да седи в напрегнато очакване, защото знаеше, че не след дълго предстои нова прозявка и после пак въздишка.

У него се надигаше гняв, едно силно желание да хвърли книгата и да каже: „Виж какво, ако си толкова уморена, не е ли по-добре да си легнеш?“

Вместо това се овладяваше, изчакваше известно време и когато вече съвсем не можеше да издържа, ставаше, излизаше от дневната и намираше убежище в кабинета. И ето, сега отново бе принуден да прави същото заради тези проклети тлеещи дърва. Заради противната им миризма.

Докато изчакваше да му приготвят вечерята, продължи да стои на стола зад бюрото. Сетне прислужницата разчисти масата, оправи леглото му и когато си тръгна, вече наближаваше девет часът.

Той се върна в дневната, където не бе влизал, след като се премести в кабинета. Огънят беше изгаснал. Явно бе правил някакви опити да се разгори, защото цепениците бяха изтънели и някак се бяха свили върху решетката на камината. Пепел почти нямаше, но затова пък остатъците от гаснещата жар все още изпускаха противната миризма. Отиде в кухнята, намери една празна кофа и я занесе в стаята. Сетне прибра дървата и пепелта в нея. Изглежда, в кофата бе останала някаква вода или пък дървата все още не бяха изсъхнали, защото когато ги сложи вътре, те като че ли потъмняха и сякаш се покриха отгоре с някакъв мръсен слой. Свали кофата в мазето, отвори вратата на котлето за парното и я изсипа вътре.

Едва след това се сети, но вече твърде късно, че от две-три седмици не ползваха парното, тъй като с пролетта времето се затопли и че ако не го запали сега, проклетите дърва ще останат там непокътнати до следващата зима. Намери хартия, кибрит и тенекия с газ и ги запали, после затвори вратата на котлето и се заслуша в бумтенето на пламъците. С това въпросът се разрешаваше. Почака минута, после се качи горе, за да стъкми отново огъня в дневната. Тази работа му отне време, трябваше да намери подпалки и въглища, но с търпение успя да запали отново камината и най-накрая се настани в креслото пред нея.

Зачете се, ала не бяха минали и двадесет минути, когато чу някакво хлопване: Остави книгата и се ослуша. Отначало — нищо. Но ето че след малко шумът се появи отново. Някъде се блъскаше незатворена врата, най-вероятно при кухнята. Стана и отиде да я затвори. Беше вратата на стълбището, което водеше към мазето. Можеше да се закълне, че я бе затворил. Езичето на бравата, изглежда, се бе разхлабило. Запали лампата на стълбищната площадка и се наведе да провери. Наред си беше. Точно щеше да затвори плътно вратата, когато отново усети миризмата. Сладникавата, противна миризма на димящото ябълково дърво: Тя идеше откъм мазето и се изкачваше нагоре към коридора.

Изведнъж, без сам да знае защо, го обзе някакъв страх, едва ли не паника. Ами ако през нощта миризмата изпълни цялата къща, ако проникне от задната част към горния етаж и докато той спи, стигне чак до спалнята? Ако вземе да го души, тъй че да не може да диша? Мисълта беше нелепа, налудничава и все пак…

Принуди се отново да слезе в мазето. Никакъв звук не идеше откъм котлето, никакво дращене на огън. През затворената му вратичка се процеждаха струйки дим, тънки и зелени. Именно тях бе усетил горе в коридора.

Приближи се, дръпна рязко вратичката и погледна вътре. Хартията бе изгоряла, стърготините също, но дървата, нарязаните ябълкови клони, въобще не се бяха запалвали. Лежаха си тъй, както ги бе метнал, едно връз друго — черни, като овъглените кости на изгорял човек. Доповръща му се. Задави се и затисна устата си с носна кърпа. После, почти, без да съзнава какво прави, изтича горе, донесе обратно празната кофа и взе да връща дървата в нея, като се мъчеше да ги достигне с машата и лопатата през тясната врата на котлето. Червата му се обръщаха, докато го правеше. Най-сетне кофата се напълни, той я изнесе горе, мина през кухнята и стигна до задния вход.

Отвори вратата. Тази вечер нямаше луна и валеше. Вдигна яката на сакото си и се взря в непрогледния мрак наоколо, като се чудеше как да се отърве от дървата. Бе твърде влажно и студено, за да ги завлече чак до зеленчуковата градина и да ги хвърли върху купчината смет, но на ливадата зад гаража тревата беше гъста и висока и там можеха да си лежат, без да се виждат. Тръгна по, алеята, покрита с дребен чакъл, който хрущеше под краката, му, и като стигна до мястото, хвърли товара си през оградата, където щеше да остане скрит. Сега дървата можеха да си гният, да се разкапват от влага на дъжда и накрая щяха да се превърнат в част от рохкавата пръст. Все едно му беше. Неговата работа свършваше дотук. Бяха извън дома му и нямаше значение какво ще стане с тях.

Върна се в къщата и този път провери внимателно дали вратата към мазето е добре затворена. Въздухът беше отново чист, миризмата я нямаше.

Отиде пак в дневната да се стопли край огъня. Краката и ръцете му се бяха намокрили на, дъжда, чувството за гадене от острия вкус на пушека все още не бе преминало. Усети как хлад завладява цялото му тяло и седна, обхванат от тръпки.

През нощта спа лошо н сутринта се събуди неразположен. Имаше главоболие и езикът му бе обложен. Остана си вкъщи. Май беше закъсал и с черния дроб. За да му поолекне, повиши тон на прислужницата.

— Премръзнах снощи — каза и той, — изобщо не можах да се стопля. Добре ме наредихте с това ябълково дърво. Разбърка ме целия, разболях се от миризмата. Можеш да кажеш и на Уилис, когато дойде утре.

Тя го погледна с недоумение.

— Повярвайте ми, много съжалявам — рече му. — Снощи, като се прибрах, разказах на сестра си за дървата и за това, че не сте ги харесали. И тя се чуди. Всички смятат, че да се използува дървото на ябълката за отопление, е голям лукс, а при това то гори много добре.

— Дървата снощи не горяха. Какво повече има да се говори? — ядоса се той. — Да не виждам такива дърва вкъщи. А пък миризмата… все още я усещам, повдига ми се от нея.

Жената сви устни.

— Съжалявам — рече тя.

А сетне, на излизане от трапезарията, погледът и се спря на празната бутилка от уиски върху бюфета. Поколеба се за миг, след това я сложи на таблата.

— Това вече не ви трябва, нали, сър? — попита го.

Разбира се, че не му трябваше. То се виждаше — бутилката беше празна. А тя всъщност искаше да му намекне, че приказките за пушека от ябълковото дърво, който му подействувал зле, са само измишльотина, че просто добре се е натряскал. Какво нахалство, дявол да го вземе!

— Да — отговори той, — можеш да донесеш нова. В края на краищата тя трябваше да си знае мястото.

Няколко дни се чувствуваше доста зле, повръщаше му се и имаше световъртеж. Наложи се да повика лекар. Историята за тлеещите дърва от ябълковия клон прозвуча глупаво, когато я разказа, а и лекарят съвсем не му се стори обезпокоен, след като го прегледа.

— Простудата се е отразила на черния ви дроб — заяви, той, — краката ви са били мокри и освен това може би сте яли нещо по-особено. Смятам, че няма никаква връзка с пушека. Добре е да се движите повечко, щом слабото ви място е черният дроб. Играйте голф. Не знам аз самият как бих се чувствал, ако през почивните дни не играех голф. — Лекарят се засмя и прибра слушалката си в чантата. — Ще ви предпиша нещичко, но ако питате мен, спре ли дъждът, веднага бих тръгнал да се разхождам на чист въздух. Времето е доста меко и всичко ще се покрие с цвят, само да се покаже слънцето. Вашата градина е набрала преднина пред моята. Овошките ви ще цъфнат много скоро. — И после, преди да излезе от стаята, добави: — Не бива да забравяте, че само преди няколко месеца претърпяхте силен шок. Трябва време, за да се превъзмогнат тези неща. Нали съзнавате, още страдате за жена си и това не може да не се отрази. Най-добре е да излизате, да се срещате с хора. С една дума, трябва да помислите за себе си.

Пациентът се облече и слезе долу. Несъмнено лекарят искаше да му помогне, но от прегледа му нямаше никаква полза. „Нали съзнавате, още страдате за жена си…“ Колко малко разбираше докторът. Горката Мидж… Поне имаше доблестта да си признае, че тя въобще не му липсва и че едва сега, когато я нямаше, можеше да си поеме въздух, беше свободен. Като се изключи неразположението с черния дроб, от години не се е чувствал тъй добре.

Прислужницата се бе възползувала от няколкото дни, които той прекара на легло, за да направи пролетно почистване във всекидневната. Ненужна работа, която според него бе част от наследството, оставено от Мидж. Стаята изглеждаше излъскана, стъкмена и прекалено подредена — книгите и вестниците грижливо събрани на спретнати купчинки, всичките му боклуци разчистени. Направо отвратително се чувствуваше от това, че някой се грижи за него. Всъщност какво му пречеше да я уволни и да се справя сам както може. Възпираше го едно — щеше да се притеснява с неща като готвене, миене на съдове и пране. Виж, идеален живот бе този на мъжете, които отиваха в Далечния изток или към Южните морета и си взимаха жени от местното население. Те нямаха проблеми. Тишина, добро обслужване, отлично приготвена храна, никаква нужда от разговори; а ако пък човек иска нещо повече от това, жената е винаги на негово разположение — млада и любвеобилна, отлична компаньонка за нощните часове. Никога никаква критика, послушание на животно към господаря му и безгрижен смях на дете. Да, наистина бяха мъдри онези мъже, които не зачитаха условностите. Заслужаваха си да бъдат щастливи.

Отиде до прозореца и погледна навън към ливадата. Вече почти не валеше — на другия ден времето щеше да бъде хубаво и той щеше да излезе, както му препоръча лекарят. Този човек беше прав и за овошките. Онова дръвче близо до стъпалата бе отрупано с цвят и една от клонките му леко се полюшваше под тежестта на кацналия кос.

Дъждовните капки блестяха и разтварящите се пъпки бяха силно накъдрени и розови, но утре, когато слънцето изгрееше, те щяха да избледнеят, да се откроят нежно на фона на небесната синева. Ще трябва да намери стария си фотоапарат, да го зареди и да снима дръвчето. През следващите няколко дни и другите ще цъфнат. Колкото до старото дърво, там вляво, то не даваше никакви признаци на живот; или пък така наречените пъпки бяха толкова кафяви, че отдалеч не можеха да се различат. Сигурно с откършването на клона е дошъл и краят му. Толкова по-добре.

Отдалечи се от прозореца и започна да пренарежда стаята по свой вкус, като разхвърляше нещата си наоколо. Обичаше да се разтакава, да отваря чекмеджета, да вади вещи от тях и после пак да ги прибира. На една от малките масички видя червен молив, който сигурно се бе търкулнал някога зад купчина книги и сега при чистенето бе излязъл наяве. Подостри го и изтъненият му графит лъсна. В едно чекмедже намери нов филм и го извади, за да зареди фотоапарата си на другата сутрин. В чекмеджето имаше и куп документи, стари портрети и десетина любителски снимки, наблъскани безразборно вътре. Навремето Мидж се грижеше за тях и ги подреждаше в албуми, но през войната, изглежда, бе изгубила интерес или пък имаше да върши много други неща.

Тези боклуци можеха наистина да се разчистят. Колко хубаво щяха да горят те онази вечер, а и дървата може би щяха да се разпалят. Не си струваше да пази такива вехтории. Например ужасната снимка на Мидж, направена бог знае преди колко години — навярно скоро след сватбата им, ако се съдеше по модата. Нима е била с такава прическа? С такава бухнала коса, прекалено гъста за нейното лице, издължено и слабо още тогава? Дълбоко остро деколте, висящи обици и твърде широка усмивка, от която устата и изглеждаше по-голяма, отколкото бе в действителност. В левия ъгъл бе написала: „На моя скъп единствен Грухчо от неговата любеща Мидж“. Съвсем беше забравил стария си прякор. Никой не бе го наричал тъй от години, а и доколкото си спомняше, никога не беше обичал особено това обръщение. Звучеше му смешно, караше го да се чувствува неудобно и дори я бе гълчал, че го използува пред хората.

Скъса снимката на две и я хвърли в огъня. Гледаше я как се огъва по краищата, докато гори, и последното нещо, което изчезна, бе онази широка усмивка — „На моя скъп единствен Грухчо…“. Изведнъж той си спомни вечерната рокля от фотографията. Беше зелена — цвят, който никак не и отиваше, защото я правеше бледа; купила я бе за някакъв специален случай, за една голяма празнична вечеря — честване на годишнина от няколко сватби. Идеята бе да се поканят всички приятели и съседи, сключили брак горе-долу по същото време, поради което именно Мидж и той бяха там.

Настроението беше празнично, имаше много шампанско, една-две речи, смях и шеги — наистина някои от шегите бяха доста просташки, а когато вечерта приключи и вече се качваха в колата, за да си вървят, домакинът каза, заливайки се от смях: „Когато уважаваш дамите, трябва да си с цилиндър, братко, разправят, че нямало грешка!“ Спомни си как го притесни тогава усещането, че Мидж е до него. Облечена в онази зелена вечерна рокля, тя седеше в колата изпъната и неподвижна, със същото изражение от току-що унищожената снимка — онази широка и все пак несигурна усмивка, в която прозираше съмнение относно значението на шегата, подхвърлена от леко пийналия домакин в края на тържеството, и същевременно желание да не изглежда старомодна, да бъде в тон с останалите и най-вече непреодолимата и, отчаяна жажда да бъде привлекателна.

Сетне, като остави колата в гаража и се прибра в къщата, я свари да го чака без всякакъв повод в дневната. Свалила бе палтото си, за да покаже вечерната си рокля, а на лицето и бе изписана същата несигурна усмивка.

Той се прозя, взе наслуки някаква книга и се настани на един стол. Тя почака малко, после бавно, вдигна палтото и се качи горе. Вероятно скоро, след това бе отишла да си направи тази снимка. „На моя скъп единствен Грухчо от неговата любеща Мидж“. Хвърли в огъня цял наръч сухи, подпалки. Те запращяха, запукаха и превърнаха фотографията в пепел. Нямаше ги влажните зелени дърва тази вечер…

На другия ден времето беше приятно и топло. Слънцето грееше, птиците пееха. Неочаквано му се прииска да отиде в Лондон. Ден, подходящ за разходка по Бонд Стрийт, където щеше да наблюдава минувачите. Ден, в който можеше да отиде при шивача си, да се подстриже, да яде до насита стриди в любимото си ресторантче. Ето че се бе излекувал от простудата. Предстояха му приятни часове. Можеше дори да отиде на някое дневно представление.

Денят мина без произшествия, спокойно, без умора, точно както го бе предвидил. Едно разнообразие в монотонния ритъм на живота извън града. Когато се прибираше с колата към седем часа, вече с нетърпение очакваше питието и вечерята си. Беше толкова топло, че нямаше нужда от палто дори сега, след като слънцето бе залязло. Махна с ръка на селянина, който мина покрай портата точно когато той вкарваше колата в двора.

— Прекрасен ден — провикна се.

Човекът кимна, усмихна се.

— Такива ще са повечето дни отсега нататък — извика в отговор селянинът. Симпатичен човек. Двамата се бяха харесали още от онова време през войната, когато караше трактора.

Прибра колата в гаража, изпи едно уиски и после реши, докато чака вечерята, да се разходи из градината. Как се бе променило всичко през тези слънчеви часове. Бяха цъфнали няколко нарциса — жълти и бели, живият плет се бе разлистил. А пъпките на ябълките се бяха отворили и те бяха отрупани с цвят. Приближи се към любимото си дръвче и докосна листенцата. При допира те нежно погалиха пръстите му. Внимателно разтърси една клонка. Цветовете се държаха здраво и не падаха. Уханието им все още едва се долавяше, но след ден-два с малко повече слънце и може би някой и друг дъждец то щеше да се разнесе от всеки цвят и да изпълни въздуха — нежно, ненатрапчиво. Ухание, което човек сам трябваше да открие, както правеха пчелите. Веднъж откриеш ли го, то остава с теб завинаги, съпровожда те навсякъде, примамливо, успокояващо и нежно. Той погали дръвчето, слезе по стъпалата и се прибра в къщата.

На следващата сутрин, докато закусваше, на вратата на трапезарията се почука и прислужницата каза, че Уилис е отвън и иска да говори с него. Той покани Уилис да влезе.

Градинарят изглеждаше притеснен. Значи пак някакви неприятности.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — каза той, — но тази сутрин имах разговор с мистър Джаксън. Оплаква се.

Джаксън бе фермерът, който притежаваше съседните ниви.

— От какво се оплаква?

— Казва, че съм хвърлил дърва през оградата в неговата нива и оттам минала кобилата с жребчето и то се осакатило. В живота си не съм хвърлял дърва през оградата, сър. Доста неприятно се държа, сър. Говореше за цената на жребчето и че това можело да му попречи да го продаде.

— В такъв случай ти, надявам се, си му казал, че това не е вярно?

— Казах му, сър. Но работата е там, че някой наистина е хвърлил дърва през оградата. Той ми показа самото място. Точно зад гаража. Отидох с мистър Джаксън и те бяха там. Видях ги, сър. Помислих си, че е най-добре да дойда при вас, преди да говоря по този въпрос в кухнята, защото иначе нали знаете как става, ще се получат неприятности.

Той усети настойчивия поглед на градинаря. Не можеше да се измъкне, разбира се. А и поначало грешката беше на Уилис.

— Не е необходимо да говориш за това в кухнята, Уилис. Аз хвърлих дървата. Ти ги донесе, в къщата, без да съм те молил, и от тях взе, че ми загасна огънят в камината, стаята се изпълни с дим и това ми опропасти цяла една вечер. Бях направо вбесен и ги изхвърлих през оградата. А ако жребчето на Джаксън се е осакатило заради тях, извини му се от мое име и му кажи, че ще му платя обезщетение. Искам само да не носиш повече от тези дърва в къщата.

— Няма, сър. Разбрах, че не сте ги харесали. Ала все пак и през ум не ми мина, че ще ви ядосат толкова много, та чак да ги изхвърляте.

— Изхвърлих ги, и точка.

— Да, сър. — Той се канеше да си тръгне, но преди да излезе от трапезарията, спря и каза: — Все пак, не мога да разбера защо тез дърва не са искали да се разпалят. Занесох едно, малко дръвце на жената и то така хубаво се разгоря в нашата кухня, направо пламтеше.

— Тук обаче не горяха.

— Е, затова пък старата ябълка си наваксва за откършения клон, сър. Видяхте ли я тая сутрин?

— Не.

— Това слънце вчера я е съживило, сър, а и нощта беше топла. Каква приятна гледка е сега ябълката, цялата е в цвят. Трябва да я видите.

Уилис напусна стаята и той продължи да закусва. След малко излезе на терасата. Отначало не тръгна нагоре към ливадата, зае се уж с други, неща, реши да извади навън тежката градинска пейка, тъй като времето вече се оправяше. После взе ножици и подкастри розите под прозорците. И все пак най-накрая нещо го привлече към дървото.

Бе точно така, както каза Уилис. Дали от слънцето, от топлината или от меката спокойна нощ, той не знаеше, но малките кафяви пъпки се бяха пукнали, бяха се разтворили и, сега образуваха над главата му необикновен облак от бели, влажни цветове. Той ставаше все по-плътен към върха на дървото, а цветовете бяха така притиснати един до друг, че напомняха на топки подгизнал памук. Цялата корона на дървото — от най-високите клони до най-ниските — имаше все този блед, болезнено бял цвят.

То въобще не приличаше на дърво — човек би казал, че е забоден в земята овехтял и съдран чадър за слънце, забравен на дъжда от туристи, които са си отишли, или пък омотан на пръчка парцал за дъски, гигантски парцал, чиято шарена повърхност е избеляла на слънцето. Дървото бе тъй гъсто отрупано с цвят, че тънкият дълъг ствол едва издържаше товара, а и от полепналата влага клоните му ставаха още по-тежки. Дори долните цветове, тези, които бяха най-близо до земята, сякаш изтощени от прекалено голямото усилие, вече започваха да потъмняват; а всъщност въобще не бе валяло.

Тъй или инак, Уилис се бе оказал прав. Ябълката бе цъфнала. Но вместо да цъфне, за да даде живот, красота, нещо идещо от самата и природа я бе объркало и я бе превърнало в недомислица, в нелепост. Нелепост, която нямаше нито същност, нито форма, но не съзнаваше това и смяташе, че трябва да я харесват. Дървото като че ли казваше самоуверено и доволно: „Погледни ме, радвай ми се.“

Неочаквано той чу стъпки зад себе си. Беше Уилис.

— Хубава гледка, сър, нали?

— Съжалявам, но на мен не ми харесва. Прекалено много цветове.

Градинарят го погледна и не отговори нищо. Мина му през ум, че Уилис сигурно го смята за много труден човек, много неотстъпчив и дори ексцентричен. Сигурно ще отиде и ще го одумва в кухнята.

Насила се усмихна на Уилис.

— Виж какво — каза му той, — не искам да ти развалям настроението, ала цветовете на това дърво не могат да ме развълнуват особено. Харесвам ги, когато са малки, нежни и обагрени като на младото дръвче. Но от тези клони можеш да занесеш у дома на жена си. Отрежи колкото искаш, нямам нищо против. Ще се радвам, ако си вземеш.

Той махна щедро с ръка. Щеше му се сега Уилис да изтича за стълбата, да си отреже клони и да се пръждоса с тях.

Градинарят поклати глава. Изглеждаше направо изумен.

— Не, благодаря ви, сър, не бих посмял в никакъв случай. Дървото ще се повреди. Ще изчакам плода. На това залагам аз, на плода.

Нямаше какво повече да каже.

— Добре, Уилис, тогава недей.

Върна се на терасата. Но когато седна на слънце и вдигна очи към наклонената ливада отпред, младата ябълка с нежните, устремени към небето цветове, изправена скромно и смирено над стъпалата, почти не се виждаше. Тя сякаш се бе смалила, скрита, засенчена от старото дърво с неговия огромен нелеп облак от клюмнали цветове, които вече капеха мръсно бели на тревата отдолу. Накъдето и да въртеше стола си, в която и посока да гледаше, струваше му се, че не може да избяга от дървото. То стоеше там над него, изпълнено с укор, неспокойно, жадуващо за онзи възторг, който не можеше да предизвика у него.

От години не бе почивал тъй дълго. При възрастната си майка в Норфък постоя само десет дни вместо месец, както бе свикнал, когато отиваха там с Мидж, а останалата част от август и целия септември беше в Швейцария и Италия.

Тръгна с колата, тъй че можеше спокойно да пътува от едно място до друго според настроението си. Забележителностите и екскурзиите не го интересуваха много, а и не беше голям планинар. Най-приятно му бе да пристигне в някое градче в прохладната вечер, да отседне в малък, но удобен хотел и после, ако му харесва, да остане там два-три дни, да не прави нищо, да се шляе.

Обичаше да седи по цяла сутрин на слънце в някое кафене или ресторант на открито и с чаша вино пред себе си, да наблюдава хората. Млади, жизнерадостни хора, тръгнали да пътешестват. Приятно му бе да чува край себе си техния брътвеж, щом никой не очакваше самият той да каже нещо. От време на време срещаше нечия усмивка или някой от гостите в хотела го поздравяваше с една-две думи, но нищо не го обвързваше, чисто и просто усещаше, че е турист, който разполага изцяло с времето си.

В миналото, когато отиваха на почивка с Мидж, той се дразнеше от навика и да завързва познанства, с някоя друга двойка например, която и изглеждаше „приятна“ или, както тя казваше, „от нашия тип“. Подхващаше разговор на чашка кафе, който сетне прерастваше в общи планове за прекарване на времето и разходки с кола за четиримата — това той направо не можеше да понася и почивката му се проваляше.

Сега, слава богу, такова нещо не го застрашаваше. Правеше каквото си поиска. Нямаше я Мидж да каже: „Е, не е ли време да тръгваме вече?“ Точно когато той си седи доволен пред чашата вино. Или пък да реши, че трябва да разгледат някоя стара църква, която никак не го интересува.

По време на почивката понапълня, но не се притесняваше. Сега нямаше кой да предложи след обилното ядене една хубава дълга разходка за поддържане на формата и по този начин да го лиши от приятната сънливост, която го обземаше след кафето и десерта; нямаше кой да го погледне с изненада, когато изведнъж му хрумнеше да се наконти с пъстра риза и по-шарена връзка.

Разхождаше се гологлав, запалил пура, из малките градчета и селца, сред веселите младежи, които сновяха наоколо и се усмихваха — чувствуваше се като волна птичка. Виж, това вече можеше да се нарече живот — без тревоги, без грижи. Без „трябва да се върнем на петнадесети заради сбирката на дружеството в болницата“ или „как така ще оставим къщата затворена повече от две седмици, нещо може да се случи“.

Вместо това — ярки празнични светлини, панаир в някое селце, чието име дори не си правеше труда да научи, музика, смеещи се момчета и момичета, а сред тях самият той, вече на бутилка от местното вино. Покланяше се пред някое младо същество, вързало на главата си шарена кърпа, и го отнасяше на дансинга под напечената от следобедното слънце шатра. Нищо, че стъпките му не съвпадаха с нейните — от години не бе танцувал, — но пък се чувствуваше доволен, най-сетне имаше онова, което тъй дълго му бе липсвало. После, когато музиката спираше, освобождаваше момичето, а то се кикотеше, изтичваше обратно при своите млади приятели и продължаваше да се смее — несъмнено на него. Какво от това? Нали се бе забавлявал.

Напусна Италия в края на септември, когато времето взе да застудява, и се завърна у дома през първата седмица на октомври. Оказа се, чe и в това няма нищо сложно. Изпрати телеграма да прислужницата с вероятната дата на пристигането си, и толкова. Завръщането с Мидж дори и след кратка почивка бе винаги свързано с усложнения. Безкрайни списъци какво да се купи — продукти, мляко и хляб, нареждания да се проветрят леглата, да се запалят камините, напомняния за получаването на сутрешните вестници. Цялата почивка се превръщаше в досада.

Той сви в алеята към гаража в една мека октомврийска вечер. От комините излизаше пушек, предната врата бе отворена — домът му го очакваше приветлив и уютен. Сега не се налагаше да се втурва към задната част на къщата, за да разбере дали случайно не го е сполетяло някакво бедствие — повреда в канализацията, спиране на водата или затруднения с храната. Прислужницата си знаеше работата и не тръгна да го притеснява с такива неща. Каза само: „Добър вечер, сър. Надявам се, че сте прекарали добре. В обичайното време ли ще вечеряте?“ И нищо повече. Можеше спокойно да изпие едно питие, да запали лулата си и да се отпусне; малката купчинка писма не беше важна. Нямаше да започне отново трескаво разкъсване на пликове и после звънене по телефони, следвано от безкрайни откъслечни разговори с разни приятелки: „Е, как е? Наистина ли? Боже мой… И ти какво и каза? Ама сериозно, тъй ли и отговори? Не, няма да мога в сряда…“ Скован от пътуването, той се протегна доволно, отпусна се на удобното кресло и заоглежда веселата, празна дневна. Беше огладнял след прехода с колата от Доувър и пържолата му се стори доста мизерна, като си спомни за богатите блюда с чуждестранни специалитети. Но какво пък, нямаше да му навреди, ако отново мине на по-обикновена кухня. След пържолата имаше сардина върху препечен хляб и ето че стигна до десерта.

Върху бюфета бе поставена чиния с ябълки. Взе я и я сложи пред себе си на масата. Малки, сбръчкани, кафеникави ябълки. На нищо не приличаха. Отхапа една, но щом усети вкуса и на езика си, изплю парчето. Беше гнила. Опита друга. Същата работа. Огледа по-внимателно купчината ябълки. Кората им беше плътна, груба и твърда — човек би помислил, че са още зелени. Напротив — бяха кашкави, меки, с жълта сърцевина и отвратителен вкус. Едно парченце се бе завряло между зъбите му и той го извади. Жилаво. Позвъни и прислужницата влезе откъм кухнята.

— Имаме ли някакъв друг десерт?

— Боя се, че не, сър. Спомних си колко много обичате ябълки и Уилис донесе тези от градината. Каза, че били особено хубави и напълно узрели, точно за ядене.

— Уилис нещо греши. Тези ябълки направо не се ядат.

— Съжалявам, сър. Не бих ги поднесла, ако знаех. Навън има още много от тях. Уилис донесе цяла кошница.

— И всичките ли са от този сорт?

— Да, сър. От малките тъмночервени ябълки. Само такива са.

— Добре, както и да е. Утре сутринта аз сам ще ги погледна.

Той стана от масата и отиде в дневната. Наля си чаша портвайн, за да премахне вкуса от ябълките, но това не помогна, макар че изяде и един бисквит. Вкусът на гнило не напускаше устата му и накрая се принуди да се качи в банята и да си измие зъбите. Направо го хващаше бяс, само като си помислеше, че една наистина хубава здрава ябълка щеше да му се отрази добре след доста невзрачната вечеря. Мечтаеше си за ябълка с гладка, лъскава кора, не много сладка, леко киселичка. Ех, какви ябълки имаше! И хрупкави. Разбира се, трябваше да знаеш точно кога да ги откъснеш.

През нощта сънува, че е отново в Италия и танцува под шатрата, опъната на малкия калдъръмен площад. Когато се събуди, в ушите му още звучеше музиката, но не можа да си спомни лицето на селското момиче. Бе изчезнало и приятното усещане от допира, докато се препъваха и настъпваха. Лежеше буден със сутрешната чаша чай и се опитваше да възвърне спомена, ала той му убягваше.

Надигна се и отиде до прозореца, за да види какво е времето. Не беше лошо — въздухът леко пощипваше.

Тогава забеляза дървото. Втрещи се, гледката беше толкова неочаквана. Веднага му стана ясно откъде бяха дошли ябълките предната вечер. Дървото бе отрупано с плод, клоните му се бяха огънали от товара. Дребните кафяви ябълки се притискаха една до друга и към върха тъй се смаляваха, че недоузрелите, недорасли плодове най-горе приличаха на орехи. Дървото се измъчваше от това бреме, изглеждаше обезформено и превито, а в долната му част клоните почти се допираха до земята. По тревата наоколо имаше още много, много ябълки. Това бяха първо зрелите, обрулени от вятъра или съборени от своите напористи сестри. Земята бе покрита с тях, повечето бяха смачкани, гнили, нападнати от осите. Никога в живота си не бе виждал тъй отрупано с плод дърво. Цяло чудо, че не беше паднало под тежестта си.

Излезе, преди да закуси — любопитството, му бе твърде голямо, застана край дървото и се загледа в него. Не грешеше, това бяха същите ябълки, които опита снощи в трапезарията. Дребни като мандарини, а някои дори още по-малки, те растяха така нагъсто по клоните, че искаш ли да откъснеш една, без да щеш, събаряш още няколко.

Имаше нещо чудовищно в гледката, нещо наистина отвратително. Все пак бе жалко, че изтеклите месеци бяха довели дървото до такава агония — защото това беше агония, другояче не можеше да се нарече. Плодовете измъчваха дървото, то страдаше от тежестта им и най-ужасното беше, че ни една ябълка не ставаше за ядене. Всичките бяха прогнили. Той тъпчеше обрулените плодове по тревата — просто нямаше как да ги избегне, — а те веднага се превръщаха в слузеста каша, която се лепеше по подметките му. Принуди се сетне да изчисти тази мръсотия, да я бърше с трева.

Щеше да е много по-добре, ако дървото бе умряло, докато си беше съвсем сухо и голо, още преди това да се случи. Каква полза имаше той, пък и който и да било друг, от безбройните гниещи плодове, които се търкаляха навред и замърсяваха земята? Да не говорим за самото дърво — почти можеше да се закълне, че макар прегърбено и изкривено от болка, то направо злорадствуваше.

Сега бе същото както през пролетта, когато мъхнатите цветове, белезникави и лепкаво влажни, го принуждаваха въпреки неохотата му да отмества погледа си от другите дървета и да вижда само тях. Ябълката с нейния товар от плодове направо се навираше в очите му. Всички прозорци от предната част на къщата гледаха към нея. Вече знаеше какво ще стане. Плодовете щяха да си стоят, вкопчени в клоните, щяха да очакват да бъдат обрани. Тъй щеше да мине октомври, после ноември, а всъщност нямаше да бъдат обрани, защото никой не би могъл да ги яде. Представи си как цяла есен дървото ще го притеснява. Излезе ли на терасата, щеше да го вижда — клюмнало, противно.

Изпитваше необикновена неприязън към това дърво. То непрекъснато му напомняше, че… по дяволите, направо не знаеше какво… непрекъснато му напомняше за всички неща, които най-много мразеше и бе мразил, без точно да може да ги назове. Изведнъж му хрумна, че трябва да накара Уилис да обере плода и да го отнесе нанякъде, да го продаде, да го хвърли — да направи с него, каквото ще, стига той да не яде от тези ябълки и да не бъде принуден да наблюдава ден след ден цяла есен това огънато под товара си дърво.

Обърна му гръб и с облекчение забеляза, че нито едно от останалите дървета не бе обезобразено до такава степен от това прекалено, чак уродливо изобилие. Родили бяха доста плод, но не прекомерно, и както можеше да се очаква, младото дръвче, вдясно от старото, бе показало на какво е способно. Ябълките му бяха средни на големина, розови, с не много наситен цвят, приятно зачервени там, където ги бе пекло слънцето. Реши да си откъсне една и да я изяде заедно със закуската. Огледа ги и щом протегна ръка, избраният плод, едва докоснат, падна в нея. Ябълката изглеждаше толкова хубава, че той с охота я захапа. Ето, това се казваше ябълка — сочна, сладко ухаеща, леко кисела, покрита с капчици роса. Повече не погледна към старото дърво. Прибра се изгладнял, за да закуси.

Мина близо седмица, докато градинарят обра най-сетне дървото, и беше ясно, че го върши против волята си.

— Не ме интересува какво ще правиш с тези ябълки — каза му той. — Продай ги и задръж парите или пък ги занеси вкъщи за храна на прасетата. Не мога да ги гледам, и толкова, няма какво повече да говорим. Вземи една висока стълба и се захващай веднага.

Струваше му се, че Уилис се разтакава просто от упорство. Като го наблюдаваше от прозорците, имаше чувството, че гледа забавени кадри от филм. Най-напред поставяше стълбата. После мудно започваше да се изкачва и също тъй мудно да слиза, уж да я закрепи по-добре. След това се захващаше да бере плодовете, като ги пускаше един по един в кошницата. И така ден след ден. Погледнеше ли към ливадата, Уилис бе там със стълбата си под дървото — клоните пъшкаха, а тревата наоколо бе покрита с кошници, ведра, легени и какво ли не още, с всичко, в което можеха да се слагат ябълки.

Най-сетне работата приключи. Стълбата бе махната, кошниците и ведрата също и ето, че дървото беше обрано. Същия ден вечерта той го погледна със задоволство. Вече ги нямаше, гниещите плодове, които тъй бодяха очите му. Не бе останала нито една ябълка.

Ала вместо да си отдъхне, освободено от товара, сега дървото имаше още по-измъчен вид отпреди. Клоните все тъй висяха, надолу, а повехналите листа се свиваха и трепереха в студената есенна вечер, „Това ли е моята награда? — сякаш казваше то. — След всичко, което направих за теб?“

Смрачаваше се и сянката на дървото действуваше още по-потискащо в настъпващата нощ. Зимата щеше да дойде скоро, а заедно с нея късите, сиви дни.

Той никога не бе обичал есента. Навремето, когато ходеше всеки ден на работа в Лондон, това означаваше пътуване с ранния влак в щипещия студ на утринта. Да не говорим, че чиновниците запалваха лампите още преди три часа следобед и много често пъплеха мъгли, потискащи и сиви. И пак изнурителното пътуване с влака — този път към дома. Седеше редом с такива като него, мъже, които всекидневно си изкарваха прехраната, наредени един до друг по петима на всяка седалка, някои от тях с натежали от простуда глави. После идеше дългата вечер, Мидж седеше срещу него пред камината, а той слушаше или се преструваше, че слуша как е протекъл денят и, с какви неприятности е трябвало да се справи.

Ако не бе изнесла на плещите си поредното домакинско бедствие, тя подхващаше разговор за някое текущо събитие и то неизбежно добиваше твърде мрачни краски. „Виждам, че цените на пътните билети пак се увеличават, ще се отрази и на картата ти“ или: „Тази история в Южна Африка, не ми харесва, не е на добро, щом и отделят толкова време в новините“, или пък: „В инфекциозното отделение има три нови случая на полиомиелит. Загубена работа е тая медицина, не ги знам какво мислят да правят…“

Сега поне ролята на слушател му бе спестена, но споменът за онези дълги вечери все още не го напускаше и когато лампите бяха запалени и завесите спуснати, той сякаш чуваше тракането, на иглите за плетене, безцелните приказки и неизбежните ахкания и охкания, които придружаваха прозевките. Започна да се отбива в „Грийн Мен“ — старата кръчма, която се намираше на около половин километър от главното шосе. Понякога отиваше преди вечеря, друг път след това. Там никой не го притесняваше. Поздравяваше с „добър вечер“ дружелюбната мисис Хил, съдържателката, и сядаше в някой ъгъл. Поръчваше си уиски със сода, запалваше цигара и наблюдаваше местните хора, които влизаха да изпият халба бира, да поиграят на стрелички или да поклюкарствуват.

В известен смисъл това бе продължение на лятната му почивка. Напомняше му някак си за безгрижната атмосфера на кафенетата и ресторантите; имаше нещо уютно в ярко осветения, задимен бар, претъпкан с работници, които не се интересуваха от него, и всичко това му действуваше приятно и успокояващо. Тези посещения разнообразяваха малко дългите мрачна зимни вечери и ги правеха по-поносими.

Една настинка в средата на декември прекрати излизанията му за повече от седмица. Принуден беше да си стои вкъщи. Учуди се колко много му липсва кръчмата и как го отегчават часовете, прекарани з дневната или в кабинета, където нямаше какво друго да прави, освен да чете и да слуша радио. От простудата и скуката стана мрачен и раздразнителен, а и принудителното заседяване, изглежда, се отразяваше зле на черния му дроб. Имаше нужда от движение. В края на един от поредните студени и неприветливи дни реши, че независимо от времето на другата сутрин ще излезе. Небето бе навъсено още от следобеда и по всичко личеше, че ще вали сняг. Въпреки това той не можеше да си представи как ще остане затворен вкъщи още цели двадесет и четири часа.

Върхът на раздразнението му дойде с плодовия сладкиш за вечеря. Той все още не бе оздравял напълно, беше в едно от онези състояния, когато на човек не му е вкусно, няма апетит, но същевременно чувствува стомаха си празен и иска да хапне нещо по-специално. Птиче месо например. Да речем, половин пъдпъдък, чудесно изпечен, а след, това суфле със сирене. Но това бяха направо мечти. Лишена от въображение, прислужницата му бе поднесла камбала — всъщност най-безвкусната и най-сухата, от всички риби. След като изнесе неизядената вечеря — по-голямата част тъй си остана в чинията му, — жената, се върна със сладкиша и понеже гладът му далеч не бе задоволен, напъха в устата си една щедра хапка.

Това бе напълно достатъчно. Като се давеше и чак се задъхваше, той изплю съдържанието на лъжицата си обратно в чинията. Стана и натисна звънеца.

— Какво, по дяволите, е това?

— Сладкиш с конфитюр, сър.

— Какъв конфитюр?

— От ябълки, сър. Аз съм го варила.

Той хвърли салфетката си на масата.

— Така си и мислех. Сигурно от онези ябълки, за които още преди месеци казах, че не ми харесват. Не ви ли стана ясно и на теб, и на Уилис, че не искам да ги виждам в къщата!

Лицето на жената се изопна и придоби каменно изражение.

— Вие казахте, сър, да не ви поднасям ябълките за десерт. Но не забранихте да се прави конфитюр. Мислех, че като конфитюр ще имат добър вкус. Сварих малко, за да опитам. Чудесен конфитюр стана. Направих няколко бурканчета от ябълките, които Уилис ми даде. Тук винаги сме варили конфитюр, госпожата и аз.

— Е, съжалявам за напразните усилия, но не мога да го ям. На мен тези ябълки ми бяха противни още през есента и не мога да ги понасям, независимо от това дали са сварени на конфитюр, или приготвени другояче. Отнеси сладкиша и повече да не виждам нито него, нито конфитюра. Кафето ще пия в дневната.

Излезе от стаята разтреперан. Странно беше, че такава дребна случка можеше да го разгневи силно. Боже! Какви глупаци! Нали тя знаеше, а и Уилис също, че той не може да понася ябълките, че са му противни вкусът им, миризмата им? Вероятно просто от скъперничество бяха решили да спестят нещичко с този домашен конфитюр, при това конфитюр, сварен от ябълките, които той така много ненавиждаше.

Изпи едно уиски, без да го разрежда, и запали цигара.

След малко прислужницата се появи с кафето. Постави таблата, но не си тръгна веднага.

— Мога ли да поговоря с вас, сър?

— Какво има?

— Мисля, че ще е най-добре, ако напусна.

Сега отгоре на всичко и това. Какъв ден, каква вечер!

— Коя е причината? Защото не мога да ям ябълков сладкиш ли?

— Не е точно това, сър. Някак си имам чувството, че всичко е по-различно отпреди. Няколко пъти исках да говоря с вас.

— Надявам се, че не съм ти създал много грижи?

— Не, сър. Само че, преди когато госпожата беше жива, усещах как работата ми се цени. Сега като че ли е все едно каквото и да правя. Никога нищо не казвате и колкото и да се старая, все не съм сигурна дали ще ви хареса. Мисля, че ще ми бъде по-добре, ако отида в семейство, където има жена, която ще забелязва какво върша.

— Разбира се, ти най-добре ще си прецениш. Съжалявам, че напоследък тук не си се чувствала добре.

— А и това лято толкова дълго ви нямаше, сър. Когато госпожата беше жива, никога не се е случвало да отсъствате повече от две седмици. Всичко е толкова различно. Съвсем като на чуждо място — и Уилис казва същото.

— Значи и на Уилис не му харесва?

— Не бива аз да говоря от негово име, разбира се. Знам само, че беше разстроен заради ябълките, но оттогава мина време. По-добре той сам да говори с вас.

— Естествено. Въобще не съм подозирал, че причинявам такова безпокойство и на двама ви. Добре, разбрахме се. Лека нощ.

Жената излезе от стаята. Той се загледа мрачно пред себе си. Прав им път и на двамата, след като така искат. Всичко било по-различно отпреди. Врели-некипели. А Уилис пък бил разстроен заради ябълките — ама че наглост! Нима можеше да му се държи сметка какво прави със собственото си дърво? Да вървят по дяволите и простудата, и това отвратително време. Не можеше повече да седи пред камината и да мисли за Уилис и за готвачката. По-добре да отиде в кръчмата и да забрави всичко.

Облече си балтона, сложи си шала и старата шапка и пое с бърза крачка по шосето. След двадесет минути вече седеше в любимия си ъгъл, мисис Хил му наливаше уискито и изразяваше радостта си, че го вижда отново. Един-двама от постоянните посетители му се усмихнаха и го попитаха как е.

— Настинка ли имахте, сър? Ех, тия настинки. Всички се изпоразболяха.

— Да. И мойто беше настинка.

— Пък и сезонът си е такъв.

— То си е в реда на нещата. Само че, когато засегне и гърдите, е много неприятно.

— Абе какво му е по-доброто, като вземе да те удари в главата, тъй де.

— Вярно. И в двата случая е лошо. Неприятна работа.

Тези хора му бяха симпатични, такива едни дружелюбни. Няма да ти досаждат, да те притесняват с приказки.

— Още едно уиски, ако обичате.

— Ей, сегичка, сър. Добре ще ви подействува. Най-ефикасното средство против настинка.

Мисис Хил сияеше зад бара. Блага жена с широка душа. През димната завеса до него достигаха хорският брътвеж, гърленият смях и ударите на стреличките, веселата шумотевица, когато попадаха в центъра на кръга.

— … а ако завали и сняг, вече не знам как ще се оправим — чу той гласа на мисис Хил. — Ама наистина, много закъсняха с доставката на въглищата. Поне да имахме една кола дърва, щяхме да спасим положението, но знаете ли колко искат? Две лири, моля ви се.

Той се наведе напред и думите му прозвучаха някак далечни, дори и за самия него:

— Аз ще ви дам малко дърва.

Мисис Хил се обърна. Всъщност тя разговаряше за дървата с някакъв друг човек.

— Моля?

— Ще ви дам малко дърва — повтори той. — Имам едно старо дърво в градината, което отдавна трябваше да се отсече. — Утре ще се заема с тази работа. — Усмихна се и и кимна.

— О, не, сър. Че как ще ви създавам такива грижи. Те въглищата ще пристигнат, няма страшно.

— Какви грижи? Това ще ми достави удоволствие. Ще ми бъде приятно да го направя заради вас, пък и ще се пораздвижа. Ще ми се отрази добре. Напълнял съм нещо. Разчитайте на мен.

Стана и посегна с несигурно движение към палтото си.

— Дървото е ябълка — каза и той. — Имате ли нещо против ябълковото дърво?

— Разбира се, че не — отговори тя, — то всяко дърво става за горене. Ама как ще се лишите от него, сър?

Той кимна загадъчно. Това, че му бе добре дошло, си беше негова лична тайна.

— Утре вечер ще ви го донеса с ремаркето.

— Полека, сър — викна му тя, — внимавайте, там има стъпало.

Тръгна към къщи в студената снежна нощ — вървеше и се усмихваше. Не помнеше как се е съблякъл и кога си е легнал, но щом се събуди на другата сутрин, първото нещо, за което се сети, бе обещанието, дадено предната вечер.

Установи със задоволство, че този ден Уилис е в почивка. Не можеше да му се меси. Небето беше прихлупено и през нощта бе паднал сняг. Щеше още да вали. Но засега нямаше нищо тревожно, нямаше какво да му пречи.

След като закуси, мина през зеленчуковата градина и отиде в бараката за инструменти. Взе триона, клиновете и брадвата. Всичко това можеше да му потрябва. Прокара палец по остриетата да види дали са добре наточени. Бяха както трябва. Нарамил инструментите, той се отправи обратно към градината отпред. Стана му смешно — помисли си, че сигурно прилича на едновремешен палач, тръгнал да обезглавява някоя нещастна жертва в Тауър.

Стовари инструментите под ябълката. Всъщност това щеше да бъде no-скоро жест на състрадание. Никога не бе виждал по-окаяно, по-унило нещо от това ябълково дърво. Та в него нямаше и искрила живот. Ни едно листо. Изкривено, грозно, наведено, то разваляше гледката на ливадата. Махнеше ли го, градината щеше да се промени изцяло.

Една снежинка падна на ръката му, после втора. Погледна към прозореца на трапезарията. Жената слагаше масата за обяд. Той тръгна надолу по стъпалата и влезе в къщата.

— Можеш да оставиш яденето във фурната. За останалото ще се погрижа сам. Ще имам доста работа и не искам да се съобразявам с часове. А и ще вали. Гледай да се прибереш по-рано вкъщи, да не би да-излезе буря. Аз ще се справя прекрасно. И за мен ще е по-добре.

Може би тя си мислеше, че взима такова решение, защото се е обидил снощи заради намерението и да напусне. Да си мисли — все едно му беше. Щеше му се да бъде сам. Неприятно му бе някой да го наблюдава от прозореца.

Прислужницата си тръгна към дванадесет и половина и той веднага извади яденето от фурната. Искаше да обядва набързо, за да посвети и без това късия следобед, на отсичането на дървото.

Нов сняг не беше навалял, прехвърчаха само снежинки, които още във въздуха се топяха. Съблече си палтото, нави ръкави и грабна триона. С лявата ръка отскубна телта около основата на дървото. После допря назъбеното острие на около педя и половина от земята и започна да реже — напред, назад.

В началото потръгна добре. Трионът захапа дървото, зъбите му се забиваха все no-дълбоко. Но след няколко минути той взе да се огъва. Стана точно това, от което се бе страхувал.

Опита се да го измъкне, ала срезът все още не беше достатъчно широк — дървото бе заклещило триона здраво и, никак не щеше да го пуска. Опита се да го освободи с клин — напразно. После вкара втори, при което срезът зейна малко, но не толкова, че да може да извади триона.

Взе да тегли, да дърпа, ала без резултат. Започна да губи самообладание. Хвана брадвата и взе да маха с нея по дървото. Захвърчаха трески и тресчици, запосипваха се по тревата.

Е, така вече работата щеше да потръгне. Не биваше да си губи времето с триона.

Размахваше нагоре-надолу тежката брадва, а тя ту дялкаше, ту отцепваше части от дървото. Кората падна и под нея се бялна грубата и жилеста дървесина. Удряй, кълцай, дълбай упоритото дърво, хайде, стига с брадвата, вкопчи се с голи ръце в жилавата плът. Не, не си напреднал много, трябва още, продължавай.

Ето че трионът излезе, измъкна се и клинът. Сега отново с брадвата. Замахвай с все сила, тук жилите са най-яки. Ябълката вече стене, тялото и пука, ето, че се поклаща, олюлява се — та тя едва се крепи, увиснала, кажи-речи, на една сълзяща тресчица. Ритни я де! Точно така, ритай! Ритни я пак, още един път, и край, ето я пада… Стовари се най-сетне, дяволите да я вземат, повали се с такъв трясък, че чак въздуха разцепи, а клоните и се проснаха край нея. Той отстъпи крачка и взе да бърше потта по челото си и около устните. Около него беше като след погром, а долу в краката му се зъбеше, белезникав и щърбав, обезобразеният пън на отсеченото дърво. Заваля сняг.

Първата му задача, след като повали дървото, бе да отсече всички клони, да ги подреди после на купчини, което щеше да го улесни при пренасянето.

По-дребните парчетии и клечки трябваше да се вържат на снопове — те можеха да се използуват за подпалки. Мисис Хил несъмнено щеше да се зарадва и на тях. Докара колата с ремаркето до градинската порта, досами терасата. Нарязването на клоните се оказа проста работа и ставаше много лесно, дори само с овощарската ножица. Истинската умора дойде, когато започна да се навежда, да връзва дървата сетне сноп подир сноп да ги вдига и да ги пренася до ремаркето, а за да излезе навън пред портата, трябваше всеки път да прекосява терасата. При по-дебелите клони на помощ му идваше брадвата, после ги разцепваше по дължина на три или четири парчета. Така можеше също да ги върже и да ги, завлече едно по едно до ремаркето.

Денят преваляше и трябваше да бърза. Започнало бе да се смрачава, а към четири и половина щеше да е вече тъмно. Снегът продължаваше да вали. Натрупало беше и когато за миг се спря, за да изтрие потта от лицето си, дребните ледени снежинки накацаха по устните му и взеха ловко да се вмъкват през яката, напъхаха се във врата му, стигнаха до тялото му. Вдигнеше ли очи към небето, те веднага го заслепяваха. Заваля по-силно, снежинките кръжаха над главата му н сякаш небето се превърна в балдахин от сняг, който непрекъснато се снижаваше като че ли се канеше да похлупи земята. Снегът засипваше отсечените и нарязани клони и затрудняваше работата му. Спреше ли дори за секунда, за да си поеме дъх и да възстанови силите си, снегът мигом простираше защитната си пелена, мека и бяла, и тутакси скриваше купчината дърва.

Не можеше да си сложи ръкавици. Щяха да му пречат да държи здраво ножицата и брадвата или пък да стяга с въже клоните и да ги влачи. От студа пръстите му бяха станали безчувствени, скоро нямаше да може да ги свива. Докато влачеше дървата към ремаркето, от напъването започна да усеща болка под сърцето; а работата сякаш въобще не намаляваше. Всеки път, когато се връщаше при поваленото дърво, купчината му се виждаше все така голяма. Изпод бялата пелена се подаваха забравени клони — дълги и къси, имаше и едно снопче подпалки, скрито в снега. Трябваше всичко да се натъкми, да се върже, а после да се пренесе и примъкне до ремаркето.

Минаваше четири и половина и беше почти тъмно, когато свърши с клоните и му оставаше само да завлече дънера — вече сцепен на три — до чакащото ремарке.

Издъхваше от умора. Крепеше го само желанието да се отърве от това дърво. Вече и въздух си поемаше с болка, а снегът не преставаше да се пъха в устата и в очите му, с което му пречеше да вижда.

Взе въжето, вмъкна го под заледения, хлъзгав дънер и яростно затегна възела. Колко грубо и неподатливо беше това оголено дърво, как се опъваше само, а грапавата кора разраняваше вкочанените му ръце.

— Дойде ти краят — промърмори той, — свърши се с теб.

Едва се държеше па краката си. Прехвърлил въжето през рамо, залитайки, потътри тежкия дънер през терасата към градинската порта — дум… дум… дум. Дънерът бавно го следваше надолу по стъпалата. Тежки, безжизнени, оголените недоотсечени крайници на ябълката се влачеха подире му по мокрия сняг.

Най-сетне край. Можеше да каже, че си е свършил работата. Дишаше тежко, подпрян с едната ръка на ремаркето. Сега не оставаше нищо друго, освен да закара дървата в кръчмата, преди снегът да затрупа пътя. Предвидил беше и това — бе взел вериги за колата.

Прибра се вкъщи да съблече залепналите за тялото му мокри дрехи, а трябваше и да пийне нещо. Нямаше намерение да пали камината, нито да пуска завесите или пък да си приготвя вечеря — с онова, за което обикновено се грижеше прислужницата, той щеше да се оправя по-късно. Сега само ще си изпие питието и веднага ще закара дървата.

Не можеше и да мисли, всичко в него бе сковано и изтощено подобно на ръцете и на тялото. Отпусна се в креслото със затворени очи и за миг си помисли, че би могъл да довърши работата и утре. Не, не биваше. По всичко личеше, че дотогава ще навали още много сняг, който съвсем ще затрупа пътя. Пък и ремаркето не можеше да седи тъй пред градинската порта, с купчината замръзнали дърва, засипани от снега. Трябваше да направи още едно усилие и тази вечер да свърши работата докрай.

Допи си чашата, преоблече се и излезе навън да запали колата. Все още валеше, но със спускането на мрака самият въздух бе започнал да замръзва и бе станал някак си по-чист. Сякаш замаяни, снежинките падаха сега по-бавно, по-отмерено.

Моторът забръмча и, колата потегли надолу по хълма, с ремаркето отзад. Заради тежкия товар трябваше да кара бавно и много внимателно. Непрекъснато се взираше през стъклото, бършеше го, а след изморителната работа следобеда тази снежна завеса отпред създаваше допълнително напрежение. Когато спря в малкия двор, стори му се, че никога досега светлините на кръчмата не са блестели по-весело.

Запремига, застанал на прага, и се усмихна,.

— Е, донесох ви дървата — рече той.

Изправена зад бара, мисис Хил впери поглед в него, един-двама души вдигнаха глави, а играчите пред мишената се умълчаха за миг.

— Ама вие сериозно ли… — започна мисис Хил, но той кимна с глава към вратата и взе да се смее.

— Идете и вижте — каза и, — само не ме карайте да ги разтоварвам тази вечер.

Запъти се към любимия си ъгъл, като се подсмихваше. Ето, че край вратата се струпаха хора, взеха да възклицават — всички говореха и се смееха. Чувствуваше се почти като герой. Наобиколиха го, започнаха да го разпитват, а мисис Хил му наля уиски. Благодареше му, смееше се и клатеше глава:

— Тази вечер ще пиете за сметка на заведението.

— И дума да не става — отвърна и той, — днес аз черпя. Налейте на всички и щом чашите се изпразнят, повторно догоре. Хайде, приятели!

Беше празнично, някак задушевно и весело, а той току се провикваше, пожелаваше щастие на всички, специално на мисис Хил, и на себе си, всъщност на целия свят. Нали идеше Коледа? Кога, следващата седмица, по-следващата? Трябваше да пийнат и за нея, да е весела Коледа. Та какво от това, че валеше сняг и времето беше студено? За първи път не седеше самичък в ъгъла, а се чувствуваше един от всички тях. За първи път пиеше с тях, смееше се, дори поигра на стрелички. В приятната атмосфера на топлия, душен, изпълнен с цигарен дим бар той усети, че го харесват, че го приемат, че вече не е „господинът“, който живее в онази къща горе на пътя.

Часовете минаваха, някои си отидоха, други дойдоха, а той все си седеше там, замаян, приятно отпуснат, обгърнат от наситения с дим топъл въздух. Всичко, което чуваше или виждаше, беше замъглено, но това като че ли нямаше значение. Веселата, пълничка, добродушна мисис Хил се грижеше за него и грейнала го поглеждаше иззад бара.

Мярна му се и познатото лице на един селянин от фермата, с когото някога по време на войната се сменяха на трактора. Наведе се напред и потупа човека по рамото.

— Какво стана с момиченцето? — попита той.

Мъжът сложи халбата на масата.

— Извинете, сър, не ви разбрах.

— Не си ли спомняте? Онова девойче, селянчето. Доеше кравите, хранеше прасетата във фермата. Хубаво момиче с тъмна, къдрава коса. Все се усмихваше.

Мисис Хил, която обслужваше друг клиент, се обърна.

— Да не би господинът да говори за Мей?

— Да, точно тъй се казваше, малката Мей — рече той.

— Нима не сте чули за случая, сър? — възкликна мисис Хил и му напълни чашата. — Толкова бяхме потресени тогава, всички говореха само за това, нали Фред?

— Точно тъй, мисис Хил.

Човекът избърса уста с опакото на ръката си.

— Загина — заяви той, — казват, че изхвърчала от задната седалка на някакъв мотор. Щяла скоро да се омъжва. Четири години минаха оттогава. Ужасна история, а? Мило момиченце беше.

— Ние оттук изпратихме венец — добави мисис Хил. — Майка и ни отговори, беше много трогната. Изпрати ни и изрезка от местния вестник, нали, Фред?

Голямо погребение направили и много цветя имало. Горката Мей. Всички толкова много я обичахме.

— Тъй си беше — потвърди Фред.

— Чудно как вие не сте чули, сър — рече мисис Хил.

— Не, нищо не знам, никой не ми е казал. Колко жалко. Наистина много жалко.

Той заби поглед в полупразната чаша пред себе си.

Хората около него продължаваха да разговарят, ала вече му бяха чужди. Отново беше сам, смълчан в своя ъгъл. Значи онова хубаво момиче го нямаше вече, бедничкото. От три-четири години. Да изхвръкне от мотор. Какъв безразсъден, отвратителен негодник — взел е завоя по-бързо, а момичето е било зад него, вкопчено за колана му, и може би е говорело нещо, смеело се е… Тряс… и край! Вятърът нямаше-вече да развява къдравата и коса. Тя вече никога нямаше да се смее.

Мей, точно тъй се казваше, сега си спомни ясно. Бе пред очите му: някой я вика, а тя се усмихва през рамо, чува се едно звънливо „ида“, оставя потракващото ведро на двора и тръгва, подсвирквайки си, с големите шляпащи ботуши. Един моментен порив го бе накарал да сложи ръка на кръста и и да я целуне. Мей, селското девойче с усмихнати очи.

— Тръгвате ли си, сър? — попита го мисис Хил.

— Да. Мисля, че е вече време.

С несигурна крачка се добра до входа и отвори вратата. През последния час студът бе стегнал здраво и вече не валеше. Тежкият снежен похлупак бе изчезнал, небето беше осеяно с блещукащи звезди.

— Имате ли нужда от помощ за колата, сър? — предложи някой.

— Не, благодаря, мисля, че ще се оправя сам. Откачи ремаркето и пусна теглича. Ремаркето се наклони и част от дървата се катурнаха напред. Това утре. Утре, стига да има настроение, щеше да дойде пак и да помогне да разтоварят дървата. Но не и тази вечер. Достатъчно се бе потрудил. Сега наистина беше изморен, направо изтощен.

Отначало колата не можа да запали, а сетне някъде по средата на пътя — едно странично пътче, което го отвеждаше направо у дома — той разбра, че е направил грешка, че не е бивало да я подкарва изобщо. Всичко наоколо бе затрупано със сняг и следата, която беше оставил на идване, сега бе напълно заличена. Колата залитна, подхлъзна се, изведнъж дясното колело пропадна и целият автомобил легна на една страна. Беше се набутал в някаква пряспа.

Измъкна се навън и се огледа. Колата бе затънала дълбоко и нямаше да може да я помръдне без чужда помощ. И дори ако, да речем, се върнеше да потърси някого, какъв смисъл имаше да се опитва да кара по-нататък, след като и напред снежната покривка бе също тъй дълбока? По-добре да остави колата. Да се опита да я подкара отново сутринта, когато щеше да е отпочинал. За какъв дявол да виси тук до среднощ и само да се мъчи, да бута, да тика? Нямаше смисъл. Тук на страничното пътче нищо не можеше да и се случи, по него тази нощ никой нямаше да мине.

Закрачи нагоре към дома си. Жалко, че вкара колата в тази пряспа. Вървеше по средата на пътя и това не бе особено трудно, тъй като снегът стигаше само до глезените. Мушна ръце дълбоко в джобовете на балтона си и се заизкачва по хълма. Навред се простираше снежна пустиня.

Спомни си, че бе отпратил прислужницата на обяд, и си представи как ще го посрещне къщата сега, печална и студена, камината ще бъде изгаснала, а вероятно и котелът на парното. Прозорците, останали с отдръпнати завеси, щяха да зеят мрачно срещу него и свободно да пропускат вътре черната нощ. Отгоре на всичко трябваше да си приготви вечеря. Е, грешката си беше негова. Само себе си можеше да вини. Ето в такъв момент трябваше да има някой, който да го чака, някой, който да изтича от дневната в антрето, да отвори входната врата и да го посрещне в грейналата от светлина къща: „Добре ли си, скъпи? Започнах да се тревожа.“

На върха на хълма спря да си поеме дъх. Оттам виждаше дома си, зад дърветата, в дъното на алеята за колата. Къщата бе тъмна и неприветлива и нито един от прозорците не светеше. Стори му се по-приятно да стои навън — звездното небе и рохкавият бял сняг бяха по-дружелюбни от тази мрачна къща.

Забравил бе страничната порта отворена — мина през нея, затвори я и се отправи към терасата. Каква тишина цареше в градината! Не се долавяше и звук.

Сякаш тук бе идвал някакъв дух и бе омагьосал мястото, потапяйки го в белота и покой.

Тръгна внимателно по снега към ябълковите дървета.

Сега фиданката стоеше сама, над стъпалата, и вече нищо не можеше да я загрози; със своите разперени клони, бели и блещукащи, тя бе част от приказния свят, свят на вълшебства и чудеса. Поиска му се да застане до нея и да погали клонките и, да се увери, че е все още жива, че снегът не и е навредил и през пролетта отново ще се покрие с цвят.

Бе стигнал почти до нея, когато се препъна и падна — кракът му се захвана, заклещи се в нещо скрито под снега. Опита се да го измъкне, но това отдолу го стискаше здраво, остра болка пронизваше глезена му и той изведнъж разбра. Нащърбеният, разцепен пън на ябълковото дърво, което бе отсякъл днес, го бе хванал като в капан.

Подпря се напред на лактите си с намерението да се издърпа, лазейки по снега, но при падането ходилото му тъй се бе извъртяло, че с всеки нов опит да пропълзи напред дънерът още по-здраво го заклещваше. Започна да опипва земята под снега, ала навсякъде ръцете му се натъкваха на малките откършени клонки, които се бяха разпилели, когато дървото рухна, а сетне снегът ги бе покрил. Извика за помощ, макар дълбоко в себе си да знаеше, че никой няма да го чуе.

„Пусни ме — развика се той, — пусни ме“, сякаш това, което го държеше в плен, можеше да се смили над него и да го освободи, и докато викаше от безсилие и страх, по лицето му започнаха да се стичат сълзи. Трябваше да лежи тук, цяла нощ, хванат в клопката на старата ябълка. Нямаше никаква надежда, никакъв изход, докато не го намерят на сутринта. Ами ако е вече твърде късно, когато дойдат, ако е вече мъртъв, проснат вкочанен върху ледената земя?.

Отново се опита да освободи крака си, като не преставаше да проклина и да хлипа. Напразно. Не можеше да помръдне. Изтощен, скри глава в ръцете си и заплака. Потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в снега. От време на време някаква клечица, студена и влажна, случайно докосваше устните му, сякаш нечия ръка, нерешителна и плаха, го търсеше пипнешком в мрака.

Сини лещи

Този ден трябваше да свалят превръзката и да поставят сините лещи. Марда Уест сложи ръка на очите си и опипа бинта, под който имаше много пластове памук. Най-сетне търпението и щеше да бъде възнаградено. Ден след ден, вече седмици наред, тя лежеше след операцията, без да изпитва физическо страдание — мъчеше я само неизвестността на мрака, потискащото чувство, че животът, който кипи наоколо и, просто я подминава. През първите няколко дни имаше болки, все пак поносими благодарение на лекарствата, сетне и това постепенно отмина — остана само безкрайното изтощение, което според уверенията на докторите бе реакция след преживения шок. А самата операция бе, както твърдяха, успешна. Никой не се съмняваше в това. Напълно успешна.

— Ще виждате — каза и хирургът, — ще виждате по-ясно от всякога.

— Откъде знаете? — попита настойчиво тя, тъй като огънчето на надеждата и бе тъй плахо, че без да го подсили някой, можеше и да угасне.

— Прегледахме очите ви, когато бяхте под упойка — отвърна той, — а и след това още един път, когато отново ви упоихме. Ние няма да ви лъжем, мисис Уест.

Отначало и бе нужно да чува тези уверения два-три пъти на ден, но с течение на времето се въоръжи с търпение и повдигаше въпроса не повече от веднъж в денонощието, и то по заобиколен път, така че да не се усетят. Ще се обърне например към сестрата:

— Не изхвърляйте розите. Бих искала да ги видя. В такива случаи отговорът просто се изплъзваше от устата на сестрата.

— Надали ще можете да ги видите. Те дотогава ще увехнат.

Значи до края на седмицата нямаше да стане.

Конкретни дати никога не се споменаваха. Никой не казваше, да речем: „На четиринадесети този месец вече ще виждате.“ И тъй играта продължаваше — тя се преструваше, че и е все едно, че няма нищо против да чака. Дори Джим, съпругът и, сега влизаше в категорията „те“, тоест персоналът на болницата. За нея вече той не беше доверено лице.

Някога, много отдавна, споделяше с него всяко свое терзание, всяко опасение. Така бе преди операцията. Тогава, обзета от страха пред болката и ужаса от слепотата, тя се държеше здраво за него и все го питаше:

— Ами ако ослепея завинаги, какво ще стане с мен? И си представяше колко безпомощна ще бъде тогава.

А Джим, който се притесняваше не по-малко от нея, отговаряше:

— Каквото и да се случи, ще го посрещнем заедно. Сега без видима причина, с изключение на това, че може би тъмнината бе изострила чувствителността и, тя изпитваше неудобство да говори с него за зрението си. Докосването на ръката му беше същото както преди, и целувката му, и топлината в гласа му; но винаги през тези дни на очакване у нея се таеше страхът, че и той, и болничният персонал са прекалено любезни. Може би това бе любезността, с която посветените в нещо обграждат човека, от когото трябва да се пази тайна. Ето защо, когато най-после по време на вечерна визитация хирургът съобщи: „Утре ще ви поставим лещите“, изненадата и беше по-голяма от радостта. Не можа да каже нищо — лекарят излезе от стаята, а тя не успя дори да му благодари. Значи беше вярно. Край на дългата агония. Марда си позволи за последен път да подпита дневната сестра, която се готвеше да си тръгне.

— Сигурно ще мине време, докато свикна с тях, и в началото ще ме дразнят, нали? — заяви тя под формата на небрежен въпрос.

Но гласът на жената, която се бе грижила за нея през тези отегчителни дни, я успокои:

— Няма да ги усещате, мисис Уест.

Какъв благ, приятен глас и колко внимателно нагласяше възглавниците и поднасяше чашата към устните на пациента, а от ръката и се улавяше свежо ухание на сапун — тези неща и вдъхваха доверие, подсказваха и че такъв човек не би могъл да лъже.

— Утре ще ви видя — каза Марда Уест.

Сестрата жизнерадостно се засмя, този смях понякога идеше чак от коридора, сетне отговори:

— Да, аз ще бъда първата изненада.

Чудно защо спомените, свързани с постъпването и в клиниката, бяха тъй избледнели. Персоналът, който я прие, бе оставил в съзнанието и не образи, а сенки и стаята, където все още лежеше, бе нещо като дървена кутия — клетка. Дори хирургът, жив и енергичен по време на онези две спешни консултации, когато препоръча незабавно да я оперират, сега беше по-скоро глас, отколкото присъствие. Той даваше нареждания, нарежданията се изпълняваха — сякаш тази прелетна птица нямаше нищо общо с човека, който само преди няколко седмици я бе накарал да му се довери напълно и всъщност бе извършил чудо, бе възстановил увредената тъкан, спасил бе очите и.

— Не се ли вълнувате? — чу Марда тихия, благ глас на нощната сестра, която най-добре от всички разбираше през какви изпитания е преминала. Денем за нея се грижеше сестра Бранд. Тя излъчваше светлина, носеше слънцето, дневните багри. Слагаше във вазата свежи цветя, въвеждаше посетителите. За времето навън говореше, сякаш то е нейно собствено творение. „Страхотна жега“ — казваше, като отваряше широко прозорците и макар че отвън нахлуваше горещина, Марда усещаше някаква прохлада, идеща от униформата и, от колосаната шапчица. Друг път се чуваше равномерният ритъм на дъжда и въздухът ставаше малко по-студен, а сестрата обясняваше: „Градинарите сигурно ще се зарадват, но пък женският празник край реката ще се провали.“

Така беше и с храната — думите и превръщаха и най-безвкусните обеди в някакво специално лакомство. „Парченце калкан с, масълце?“ — предлагаше с жизнерадостен глас тя, тъй че човек и да нямаше апетит, ще не ще, трябваше да изяде и най-блудкавата риба, защото в противен случа сестра Бранд, която я бе препоръчала, можеше и да се натъжи. „Панирани ябълки, сигурна съм, че ще изядете две“, и ти се струваше, че ябълката е вече в устата ти — хрупкава, с подсладена корица, нищо че след това трябваше да погълнеш някаква несмилаема гадост. Нейният жизнерадостен оптимизъм не допускаше никакво недоволство — да се оплачеш от нещо, значи да я обидиш, а да си признаеш: „Оставете ме просто да полежа. Не искам нищо“, би било чисто и просто неблагодарност.

С нощта идеше утехата, — носеше я сестра Ансъл. Тя не очакваше да проявяваш храброст. В началото, когато се измъчваше от болки, не друг, а сестра Ансъл и предписа успокоителните хапчета. Тя именно оправяше възглавниците и поднасяше чашата към изсъхналите и устни. А когато с течение на времето Марда взе да губи кураж, нежният глас я успокояваше: „Скоро всичко ще мине. Очакването е най-тежкият период.“ Нощем, щом пациентката докоснеше звънеца, сестра Ансъл заставаше до леглото и. „Не можете да заспите? Знам, много е мъчително. Ще ви, дам нещичко и нощта няма да ви се види толкова дълга.“

Колко състрадателен беше този спокоен, кадифен глас. Принудена да лежи и да бездейства, Марда често даваше воля на въображението си. Пак е със сестра Ансъл, извън болницата, разбира се — някъде в чужбина може би. И Джим е с тях, но играе голф (партньорът му е просто партньор, не определен човек), а Марда и сестра Ансъл се разхождат. Тя вършеше всичко безупречно и никога не досаждаше. Нощем дребните поводи да проявят внимание една към друга създаваха особена атмосфера на близост между сестра и пациентка, но щом нахлуеше денят, тази атмосфера изчезваше. Когато в осем без пет сестра Ансъл си тръгваше и прошепваше: „До довечера“, в думите и звучеше очакване, сякаш в осем вечерта нямаше да поеме поредното си нощно дежурство, а се уговаряше за приятна среща. Бе от хората, на които можеш и да се оплачеш. Когато Марда Уест въздъхваше: „Много дълъг ми се видя този ден!“, тя и отговаряше: „Май наистина беше дълъг“, с което даваше да се разбере, че денят е бил безкраен и за нея, че там в общежитието си напразно се е опитвала да заспи и сега именно се надява да се ободри.

Когато съобщаваше, че Джим е дошъл за вечерното си посещение, в тона и се прокрадваше нещо като тайно съучастническо: „Ето, че човекът, когото най-много искате да видите, дойде, и то по-рано от обикновено“ — сякаш Джим не и бе съпруг от десет години, а трубадур, неин любим, застанал под балкона с букет цветя, откъснати от омагьосаната градина. „Разкошни лилии!“ При това възклицание дъхът на сестра Ансъл спираше, сетне преминаваше във въздишка, а Марда Уест си представяше някаква екзотична прелест, приказни цветове-великани, които се докосват до небесата, и под тях нежната фигура на сестра Ансъл — жрица, паднала на колене. После, срамежливо, гласът прошепваше: „Добър вечер, мистър Уест. Мисис Уест ви очаква.“ Тя чуваше как вратата се затваря лекичко, сестрата се отдалечава на пръсти с лилиите и после пак почти безшумно се връща — сетне уханието на цветята изпълваше стаята.

Някъде през петата седмица Марда Уест загатна предпазливо, най-напред пред сестра Ансъл, а после и пред мъжа си, че няма да е зле, ако нощната сестра може да поживее у тях малко, за да се грижи за нея, когато се прибере вкъщи. Оказа се, че времето съвпада с отпуската на сестра Ансъл. Пък и ставаше дума за една седмица само. Просто докато Марда Уест попривикне с домашната обстановка.

— Бихте ли искали да дойда? — Гласът бе въздържан и все пак в него звучеше обещание.

— Да. В началото ще ми бъде много трудно. — Без сама да знае какво точно има предвид под трудно, пациентката си представяше, че въпреки новите лещи, ще е все тъй безпомощна и ще се нуждае от закрилата и увереността, които до този момент получаваше единствено от сестра Ансъл. — Какво ще кажеш, Джим?

Отговорът му бе някаква смесица от изненада и снизхождение. Изненада от факта, че жена му се отнася с такова уважение към една медицинска сестра, и снизхождение към каприза на една болна. Поне Марда Уест го прие така. По-късно, когато той си отиде, тя каза на нощната сестра:

— Не можах да разбера, допада ли му идеята, или не?

Отговорът бе изречен тихо, но убедително;

— Не се безпокойте. Мистър Уест е склонен да приеме.

А какво всъщност беше склонен да приеме? Да му се разбърка редът вкъщи? Трети човек на масата, необичайни разговори, някаква особена гостенка, на която трябва да се плаща затуй, че прави компания на жена му? (Макар че за възнаграждение нямаше да се говори, а в края на седмицата просто щеше да и се връчи един плик.)

— Не се ли вълнувате? — Ръката на сестра Ансъл докосна превръзката. Застанала до главата на Марда, тя и говореше с нежен топъл глас. Тъкмо този глас и увереността на сестра Ансъл, че само след няколко часа пред пациентката и ще се разкрие жадуваният свят от образи и багри, най-сетне сложиха край на спотайващия се дълго време страх, че всичко е било напразно. Значи операцията бе сполучлива и утре Марда щеше да вижда отново.

— В известен смисъл се вълнувам — каза Марда Уест, — това е все едно да се родиш повторно. Забравила съм как изглежда светът.

— Светът наистина е прекрасен — промълви сестра Ансъл, — а и вие проявихте голямо търпение.

Съчувствената ръка на сестрата отново я докосна. Този път тя сякаш искаше да каже, че всички онези, които през дългите седмици на очакване са настоявали да не се свалят превръзките, всъщност са се престарали. Ако сестра Ансъл имаше магическа пръчица и нещата зависеха от нея, тя не би допуснала такова нещо.

— Чувствувам се много особено — каза Марда Уест, — утре вие няма да бъдете за мен само глас, а цял човек.

— Че сега не съм ли човек?

В думите и имаше лека закачка, нещо като престорен укор — всичко това бе част от общуването помежду им и действуваше успокоително на пациентката. Дали когато зрението и се възвърне, нещата щяха да се променят? Несъмнено отношенията нямаше да бъдат същите.

— Е, разбира се, и все пак ще е различно.

— Аз пък не виждам защо.

Макар и да знаеше, че е мургава и дребна — такова описание бе направила самата сестра Ансъл — Марда Уест трябваше да се подготви и за изненади: може би държеше главата си някак особено или пък имаше нещо във формата на очите, или може би нещо неочаквано в чертите на лицето, като, да речем, голяма уста или огромни зъби.

— Ето, опитайте се да си представите… — И не за първи път сестра Ансъл взе ръката и и опипа с нея собственото си лице — това точно сякаш я притесняваше малко, защото ръката и трябваше безропотно да се подчини, превръщаше се в пленник. Марда Уест се отскубна и се засмя:

— Не, не мога да си представя.

— Тогава поспете. Утрешният ден ще дойде много скоро. — Последваха обичайните приготовления. Звънецът бе поставен тъй, че да и бъде подръка, чашата, хапчето за сън, нежният глас. — Лека нощ, мисис Уест. Натиснете звънеца, ако ви потрябвам.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Винаги, когато вратата се затваряше и тя излизаше, Марда изпитваше някакво чувство като след раздяла, сякаш и отнемаха нещо, оставяха я самотна. Обземаше я и някаква ревност, защото знаеше, че има и други пациенти, на които сестра Ансъл носи утеха, че и те, ако имат нужда, ще и позвънят. Когато се събуждаше — а това често се случваше малко след полунощ, — Марда вече не си представяше Джим самотен в своята половина на леглото, а сестра Ансъл, приседнала край нечие легло, снишила глава към лицето на нуждаещия се от успокоение пациент. Тогава някаква непреодолима сила я караше да се пресегне и да натисне звънеца, а щом чуеше отварянето на вратата, казваше:

— Да не ви събудих?

— Аз никога не спя на дежурство.

Значи в такива случаи бе в остъклената стаичка по средата на коридора — пиеше чай или вписваше данните от картоните в някакъв дневник. Или пък стоеше край леглото на някой пациент, както сега бе застанала край нейното легло.

— Не мога да си намеря носната кърпичка.

— Ето я. Винаги е под възглавницата ви. Потупваше я по рамото (това също само по себе си беше някакво внимание), Марда я задържаше при себе си още няколко минути и тя излизаше — може би звънецът вече я викаше в друга стая, може би някой друг също имаше нужда от нея.

— Е, не можем да се оплачем, днес времето ще е чудесно! — Най-сетне денят бе дошъл, а сестра Бранд влезе тъй, сякаш бе първият утринен полъх, който дава знак, че барометърът сочи хубаво време. — Готови ли сме за радостното събитие? — попита тя. — Да побързаме, трябва да посрещнете съпруга си с най-хубавата нощница.

Всичко бе както при операцията, само че в обратен ред. Този път беше в стаята си, нямаше го и инструмента, с който тогава и държаха очите отворени — усещаше само сръчните ръце на хирурга и докосването на сестра Бранд, която му помагаше. Най-напред изчезна горната превръзка, след нея бинтовете, марлята, сетне почувствува съвсем леко убождане — инжекцията за обезболяване. Хирургът направи нещо на клепачите и. Не усети болка. Той сякаш сложи там нещо студено, сякаш сега на мястото на превръзката имаше лед — беше приятно, успокояващо.

— Сега не бива да се разочаровате — каза хирургът. — Ще почакате около половин час още и едва тогава ще усетите разликата. Първо ще виждате като в мъгла. После постепенно образите ще станат ясни. През това време обаче трябва да лежите спокойно.

— Да, разбирам, няма да се движа.

Оказваше се, че дългоочакваното щастие няма да дойде, отведнъж. Всъщност, това и се стори съвсем обяснимо. Тъмните лещи, които и поставиха, бяха временни, само за първите няколко дни. След това щяха да ти сменят с други.

— Какво ще виждам? — най-сетне набра смелост да допита тя.

— Ще виждате всичко, но в началото няма да се открояват цветовете. Представете си — слънчев летен ден и вие с тъмни очила. Много е приятно.

Бодрият му смях и вдъхна увереност и когато, следван от сестра Бранд, той излезе от стаята, Марда отново се отпусна в леглото и зачака мъглата да се вдигне. Зачака пред очите и да се появи слънчевият летен ден, пък макар и прецеден през лещите и лишен от ярките си цветове.

Мъглата малко по малко взе да се разрежда. Очерта се първият предмет — нещо с прави ръбове, гардероб. После стол. Сетне завъртя глава и постепенно се очертаха прозорецът, вазите на перваза, цветята, които и бе донесъл Джим. Шумовете, идещи от улицата, се преливаха с формите и докато преди те я дразнеха, сега допринасяха за общата хармония. Помисли си: „Дали ще мога да плача? Дали лещите няма да спират сълзите?“ И омаяна от щастие, че отново притежава благословения дар да вижда, тя усети, че страните и се навлажняват. Нямаше от какво да се срамува — търкулнаха се няколко сълзици, които тя веднага изтри.

Сега всичко си дойде на мястото. Цветята, мивката, чашата с термометъра, халатът и. Учудването и облекчението бяха толкова големи, че тя не можеше да мисли за друго.

„Не са ме лъгали — повтаряше си Марда. — Ето, вярно е.“ Вече можеше да види одеялото, което толкова често бе опипвала. Не се смущаваше, че не различава цвета. През сините лещи предметите изглеждаха някак загадъчно осветени, но това всъщност омекотяваше очертанията им и придаваше още по-голямо очарование на всичко. Бе тъй захласната от прекрасния свят, от обеми и форми, че и се струваше, че и занапред цветовете няма да са от значение. Имаше време, тази подробност спокойно можеше да почака. Сега единственото нещо, което я вълнуваше, бе потопената в нежносиньо хармония пред погледа и. Това, което виждаше, и това, което възприемаше с другите сетива, се сливаха в едно. Тя сякаш повторно се роди и откри наново един свят, от който дълго време бе лишена.

Сега вече нямаше за какво да бърза. Да оглежда внимателно стаята и да задържа поглед на всяка мъничка подробност — това бе истинско богатство. Спокойно би прекарала така часове — само да гледа и да се наслаждава. Стаята, предметите наоколо, сетне прозореца и през него прозорците на отсрещните къщи.

„Дори един затворник — реши тя — ще намери утеха в килията си, ако е влязъл там сляп и след това е прогледнал.“ Чу гласа на сестра Бранд отвън и се обърна към отварящата се врата.

— Е… щастливи ли сме? Отново виждаме!

Марда се усмихна. Появи се фигура, облечена в бяла престилка — носеше табла, а на таблата имаше чаша мляко. Ала погледът и се спря на главата и колкото и нелепо и абсурдно да бе, главата с униформената шапчица съвсем не беше глава на жена. Това, което се приближаваше към нея, беше крава… — крава с женско тяло. Шапчицата с къдрички беше кацнала върху едри рога. Очите, големи и нежни, бяха кравешки очи, а ноздрите — широки и влажни. Застана кротко край леглото и — дишаше точно като крава на пасбище, приемаща безропотно всичко — доволна, невъзмутима.

— Сигурно се чувствате малко особено?

Засмя се — и смехът и беше женски. Всъщност — смехът на сестра Бранд. Сетне постави таблата върху шкафчето до леглото. Пациентката не промълви нито дума. Затвори очи, после пак ги отвори. Кравата в сестринска униформа стоеше все още до нея.

— Хайде, кажете си сега — рече сестра Бранд, — щяхте ли да познаете, че са ви поставили лещи, ако не виждахте малко по в синьо?

Трябваше да печели време. Пациентката внимателно протегна ръка към чашата с мляко. Започна да отпива бавно. Маската сигурно бе сложена нарочно. Може би я подлагаха на някакъв експеримент, свързан с поставянето на лещите — макар че съвсем не и беше ясно защо им е нужно да го правят. Пък и подобна изненада несъмнено криеше доста голям риск. За хора по-слаби от нея такова нещо би било направо жестокост.

— Виждам много ясно — проговори тя най-сетне. — Поне така си мисля.

Сестра Бранд стоеше със скръстени ръце и я гледаше. Едрата фигура с бяла престилка изглеждаше почти така, както Марда си я бе представяла, но наклонената кравешка глава, смешните къдрички на шапчицата, надяната върху рогата… къде се свързваше главата с тялото, ако това наистина беше маска?

— Гласът ви не звучи много уверено като че ли криете нещо — заяви сестра Бранд. — Не казвайте, че сте разочарована след всичко, което направихме за вас.

Смехът бе както винаги ободрителен, но с тези челюсти, които бавно се движеха, тя сякаш преживяше трева.

— Самата аз нищо не крия — отвърна пациентката, — но не съм много сигурна, че вие не криете нещо от мен. Това да не е някаква шегичка?

— Кое да е шегичка?

— Това, дето изглеждате така… главата ви. Сините лещи не замъгляваха толкова зрението и че да не забележи промяната. Челюстта на кравата съвсем видимо увисна.

— Нима изглеждам толкова ужасно, мисис Уест! — Този път смехът не беше много сърдечен. Изненадата и беше очевидна. — Та това е божа работа, мисис Уест, макар че в моя случай господ е могъл и повечко да се постарае.

Сестрата, тоест кравата, се отдалечи от леглото. Отиде до прозореца и дръпна завесите докрай, така че в стаята стана съвсем светло. Не се виждаше докъде стига маската, не се забелязваше никакъв ръб — главата просто се сливаше с тялото. Марда Уест дори си представи как, ако кравата се ядоса, ще насочи рогата си напред.

— Не исках да ви обидя — каза тя, — но наистина е малко странно. Знаете ли…

Не се наложи да обяснява нищо, защото вратата се отвори и в стаята влезе хирургът. Познатият глас и каза: „Здравейте! Как се чувствате?“ И фигурата му в тъмно сако и карирани панталони съвсем подхождаше на един прочут хирург, но главата… тази глава на териер, щръкналите уши, любопитният, шарещ поглед? Очакваш всеки миг да изджавка и да замаха енергично с опашка.

Този път пациентката се разсмя. Това вече беше не само нелепо, но и комично. Разбира се, че бе шега. Не можеше и не биваше да бъде друго. Но кому беше нужно всичко това — то бе свързано с разноски и усилия — и какво в края на краищата целяха с този маскарад? Тя изведнъж спря да се смее, когато видя, че териерът се обръща към кравата и двамата мълчаливо се споглеждат. Сетне кравата повдигна широките си рамене и каза:

— Мисис Уест ни намира малко смешни.

— В това няма нищо лошо — заяви хирургът. — Виж, ако не ни харесваше, щеше да е много неприятно, нали?

Тогава той пристъпи, протегна ръка към пациентката и се наведе да види очите и. Тя лежеше, притаила дъх. Не, и това на неговите рамене не беше маска. Поне не се познаваше, че е маска. Ушите бяха наострени, издължената муцуна сякаш душеше. Той си имаше белег — едното му ухо беше черно, другото бяло. Марда веднага си го представи как завира нос в някоя лисича дупка, после, надушил миризмата, се пъхва вътре.

— Трябваше да се казвате Джак Ръсъл^[1] — рече Марда.

— Моля?

Той се изправи. Продължаваше да стои до леглото и — едното му ухо щръкна, а погледът беше доста проницателен.

— Искам да кажа… — Марда Уест се опитваше да се измъкне — помислих си, че това име повече ще ви приляга.

Изведнъж се притесни. Мистър Едмънд Грийвс от Харли Стрийт, с всичките там титли и заслуги, изписани след името му… Какво ли щеше да си помисли за нея?

— Познавам един доктор Ръсъл, Джеймс Ръсъл — каза и той. — Само че е хирург-ортопед. Троши кости. Нима си мислите, че съм направил с вас нещо такова?

Гласът му бе енергичен, но звучеше малко учудено. Точно така бе реагирала и сестра Бранд. Очакваха благодарността, която са заслужили, а ето, че не я получаваха.

— Не, разбира се, не — побърза да отвърне пациентката, — нищо такова, аз дори не изпитвам болка. Виждам съвсем ясно. Всъщност прекалено ясно.

— Така трябва и да бъде — заяви той и смехът, който последва, приличаше на остро излайване.

— Сестра — продължи лекарят, — при това положение пациентката може да прави всичко в границите на разумното, но не бива да сваля лещите. Предупредили сте я, предполагам.

— Тъкмо щях да я предупредя, сър, и вие влязохте.

Мистър Грийвс обърна острата си муцуна на териер към Марда Уест.

— Ще дойда в четвъртък — обясни той, — за да сменя тези лещи. Междувременно ще е необходимо просто три пъти дневно да промивате очите си с разтвора. Всъщност вие няма да имате грижа и за това. Най-добре е да не ги пипате. И най-важното — не се опитвайте да махате лещите. Веднъж така един пациент не ни послуша и окончателно загуби зрението си. След туй вече не можахме да му помогнем.

„Опитате ли се да направите това — сякаш и казваше териерът, — ще си получите заслуженото. По-добре пробвайте. Зъбите ми са остри.“

— Разбирам — отвърна бавно пациентката. Бе изпуснала удобния момент и сега не можеше да иска обяснение. Инстинктът и подсказваше, че той няма да я разбере. Териерът говореше на кравата, даваше и нареждания. Изджавка нещо, а глупавата кравешка глава в отговор само кимна. Мухите сигурно я тормозеха в горещините, а може би пък шапчицата с къдричките я предпазваше от насекоми?

Когато двамата тръгнаха към вратата, пациентката направи последен опит.

— Постоянните лещи като тези ли ще бъдат? — попита тя.

— Точно като тези — излая хирургът, — но няма да са оцветени. Ще виждате естествените цветове. Довиждане до четвъртък.

Той излезе, последван от сестрата. Марда чуваше шепота им пред вратата на стаята. Какво ли ставаше сега? Ако това наистина беше някакъв опит, дали не бяха свалили маските си веднага? Струваше и се, че е извънредно важно да разбере истината. Имаше нещо нечестно в цялата тази работа, злоупотребяваха с доверието и. Тя се измъкна от леглото и се приближи до вратата. Чу как хирургът казва: „Доза и половина. Малко е преуморена. Това е просто реакция.“ Без да се колебае, Марда смело отвори вратата. Те стояха в коридора, все още с маските. Обърнаха се към нея, острият блестящ поглед на териера и огромните очи на кравата се изпълниха с укор като че ли с появяването си пред тях пациентката бе нарушила нормата за благоприличие.

— Желаете ли нещо, мисис Уест? — попита сестра Бранд.

Без да им обръща внимание, Марда Уест огледа коридора. Целият етаж беше включен в измамата. Дребничката санитарка, която излизаше от съседната стая с лопата и метла, имаше глава на невестулка. Сестрата, която приближаваше от другия край, беше малко игриво котенце, шапчицата и стоеше закачливо върху пухкавите къдри, а лекарят до нея беше горд лъв.

Дори на раменете-на портиера, появил се в този момент от отсрещния асансьор, се мъдреше глава на глиган. Той изнесе някакъв багаж, като изръмжа заплашително.

Едва сега Марда Уест изпита ужас. Откъде можеха да знаят, че тя ще отвори вратата точно в този миг? Как всички бяха успели да се наговорят да се появят, с маски по коридора — сестрите, другият лекар, санитарката, която излезе, от съседната врата, портиерът? Страхът, изглежда, се бе изписал на лицето и защото сестра Бранд, кравата, я хвана за ръката и я върна обратно в стаята.

— Да не би да ви е зле, мисис Уест? — попита тя загрижено.

Марда Уест се вмъкна бавно в леглото. Ако това беше заговор, какво целяха с него? Дали измамата беше предназначена и за другите пациенти?

— Доста съм изморена — отвърна Марда. — Ще ми се да поспя.

— Правилно — рече сестра Бранд, — възбудата ви дойде множко.

Тя смеси някакви лекарства в чашата и този път, когато Марда Уест я поемаше от нея, ръката и трепереше. Можеше ли да разчита за лекарствата си на една крава? Ами ако сбъркаше нещо?

— Какво ми давате? — запита тя.

— Успокоително — обясни кравата.

Лютичета и теменужки. Тучна зелена трева. Не беше нужно много въображение, за да си представи всичко това, пък и сместа си миришеше така. Тръпки побиха пациентката. Отпусна се на възглавницата и сестра Бранд закри прозорците със завесите.

— Сега си починете — рече тя, — а когато се събудите, ще се чувствате много по-добре. — Огромната глава се изпъна напред, сякаш всеки миг щеше да отвори челюстите си и да измучи.

Приспивателното подействува бързо. Крайниците и натежаха.

Много скоро тя се успокои и светът край нея потъна в мрак, но когато се събуди, вместо всичко вече да е нормално, както се бе надявала, в стаята влезе котенцето с обяда. Работният ден на сестра Бранд бе приключил.

— Колко време ще продължава тази работа? — попита Марда Уест. Тя се бе примирила с мисълта, че това е някакъв трик. Беше спала дълбоко, без дори да сънува, и това донякъде и бе възвърнало енергията и увереността. Ако по този начин и помагаха да възстанови напълно зрението си или дори ако го правеха по някаква своя необяснима причина, то си беше тяхна работа.

— Какво искате да кажете, мисис Уест? — учуди се усмихнатото котенце. То бе такова едно лекомислено малко същество с вирната муцунка, което дори докато говореше, кокетно оправяше с ръка шапчицата на главата си.

— Този експеримент с очите ми — каза пациентката, като в същото време се залови с вареното пиле в чинията си, — кому е нужно това? Ами всички изглеждате ужасно. Каква е целта в крайна сметка?

Котенцето, доби сериозен вид, доколкото едно котенце можеше да има сериозен вид, разбира се, и взе да я гледа изпитателно.

— Извинете, мисис Уест — рече то, — не ви разбирам. Казахте ли на сестра Бранд, че все още не виждате добре?

— Че аз виждам добре — отвърна Марда Уест. — И то много добре. Столът си е стол, масата си е маса. Сега ще ям варено пиле. Но защо вие сте като котенце, при това котенце с тигрови шарки?

Това може би звучеше неучтиво, но тя едва се владееше. А сестрата, сестра Суийтинг — Марда Уест помнеше гласа и, — се отдръпна от масичката на колелца, с която носеше храната.

— Съжалявам — каза тя, — че все още не съм започнала да драскам. Досега никой не ме е наричал котка.

Да драска значи. Добре. Тя всъщност вече си бе показала ноктите. Да върви да си мърка там на лъва, в коридора, но пред Марда Уест нямаше да мине с този номер.

— Не си измислям — заяви пациентката. — Казвам ви какво точно виждам. Вие сте котка, не знам това харесва ли ви, или не, а сестра Бранд е крава.

Този път обидата прозвуча преднамерено. Сестра Суийтинг имаше тънки, мустачки. Мустачките щръкнаха.

— Сега си яжте пилето, мисис Уест — каза тя, — а после позвънете да ви донеса следващото ядене.

Тя излезе от стаята с гордо вдигната глава. Ако имаха и опашки, помисли си Марда Уест, сестра Суийтинг щеше да си я подвие сърдито, а мистър Грийвс би я размахвал весело. Нe, невъзможно бе това да са маски. Изненадата и негодуванието на котенцето бяха съвсем истински. А и болничният персонал не би могъл да организира подобно нещо за един пациент, само за Марда Уест — разноските щяха да бъдат много големи. В такъв случай причината беше в лещите. Вероятно самите лещи имаха някакво особено свойство, понятно само за специалиста, което променяше така човека.

Хрумна и неочаквана мисъл и като бутна масичката настрана, тя стана от леглото и отиде до тоалетката. От огледалото я гледаше собственото и лице. Тъмните лещи скриваха очите, но лицето си беше нейното. „Слава богу“ — каза си тя, но това отново я накара да се замисли — мамеха я нещо. Фактът, че лещите не променяха собственото и лице, потвърждаваше предположението за заговор и доказваше, че е права за маските. Но защо? Какво печелеха по този начин? Възможно ли беше да са влезли в конспирация, за да я докарат до лудост? Веднага отхвърли идеята — беше твърде фантастична. Това бе частна лондонска болница с добро име и лекарите бяха известни. Хирургът бе оперирал членове на кралското семейство. Освен това, ако искаха да я подлудят или дори да я убият, можеха да го направят лесно с по-голяма доза успокоителни. Или като я упоят малко повечко. Това можеше да стане още по време на операцията — упояват я и просто я оставят да умре. Защо ще тръгват по такъв заобиколен път, защо им беше да маскират персонала и лекарите като животни?

Трябваше и още едно доказателство. Застана до прозореца и притаи дъх зад завесата. В този момент улицата беше пуста. Бе точно по обяд и почти нямаше движение. По едно време на пресечката в другия край на улицата се мярна такси, но то бе твърде далеч и тя не можа да види главата на шофьора. Зачака. Портиерът излезе от болницата, застана на стъпалата и се заоглежда. Глиганската му глава се виждаше ясно. Той обаче не влизаше в сметката — можеше да е участник в заговора. Зададе се някакъв камион, но шофьорът не се виждаше… да, ето го; когато минаваше покрай болницата, той намали скоростта и, подаде главата си навън — това бе глава на тумбеста жаба с изпъкнали очи.

Съвсем обезсърчена, Марда се отдръпна от прозореца и си легна. Вече нямаше апетит и бутна настрани чинията с недояденото пиле. Не позвъни, но след малко вратата се отвори. Не беше котенцето, а дребничката санитарка с глава на невестулка.

— Какво желаете, госпожо? Сладкиш със сливи или сладолед? — попита тя.

Марда Уест поклати глава, като продължаваше да лежи с полузатворени очи. Невестулката пристъпи срамежливо напред, за да прибере таблата.

— Да ви донеса тогава сирене и след това кафе?

Главата се свързваше с врата съвсем естествено.

Не можеше да е маска, освен, ако някакъв конструктор, гений някакъв, не бе измислил маски, които се сливат с тялото — сякаш материалът, от който бяха направени, срастваше с кожата.

— Само кафе — отговори Марда Уест.

Невестулката изчезна. Отново някой почука и на вратата се появи котенцето, цялото настръхнало, наежено. Остави демонстративно кафето и без да каже дума, тръгна да излиза, а Марда Уест, този път наистина ядосана, защото, ако някой имаше право да се дразни, то това естествено беше тя, и каза троснато:

— Да ви налея ли малко млечице в чинийката?

Котенцето се обърна:

— Шегата си е шега, мисис Уест, и аз нямам нищо против да се посмея с този или онзи, но грубости не търпя.

— Мияуу — отвърна Марда Уест.

Котенцето излезе от стаята. Никой, дори и невестулката, не дойде да прибере кафето. Пациентката явно бе изпаднала в немилост. Какво от това? Персоналът на болницата грешеше, ако смяташе, че може да спечели битката. Тя отново отиде до прозореца. Портиерът с глиганската глава помагаше на някаква възрастна риба треска, която се подпираше на две патерици, да се качи в една кола. Не можеше да бъде заговор. Те нямаше как да знаят, че ги наблюдава. Марда вдигна телефона и помоли в централата да я свържат с кантората на съпруга и. Миг по-късно си спомни, че Джим вероятно е все още на обяд. Въпреки това изчака да я свържат и за щастие той се оказа там:

— Джим… Джим, скъпи?

— Да?

Какво облекчение бе да чуе милия познат глас. Тя се отпусна в леглото, долепила слушалката до ухото си.

— Скъпи, кога можеш да дойдеш тук?

— За съжаление чак довечера. Кошмарен ден, имам да върша куп неща. Е, как мина? Всичко наред ли е?

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш? Не виждаш ли? Да не би Грийвс да е оплескал нещо работата? Не вярвам.

Как да обясни какво и се бе случило? По телефона щеше да прозвучи толкова глупаво.

— Да, всъщност виждам. Виждам отлично. Само че… всички сестри изглеждат като животни. Грийвс също. Той е фокстериер. От онези малките, дето ги пускат в лисичите дупки.

— За бога, какви ги говориш?

В слушалката се чуваше как обяснява нещо на секретарката си за някаква предстояща среща и от тона му Марда разбра, че е наистина много зает. Бе избрала най-неподходящото време да му се обади.

— Какво искаш да кажеш, какъв фокстериер? — попита отново той.

Марда вече знаеше, че няма смисъл да говори. Трябваше да изчака, докато Джим дойде. Тогава щеше да се опита да му обясни всичко и той щеше сам да разбере в какво се състои работата.

— Нищо, няма значение — рече тя. — После ще ти разкажа.

— Извинявай, но наистина ужасно бързам. Кажи там, ако нещо с лещите не е наред. Кажи на сестрите, на старшата.

— Да — отговори Марда, — добре.

Сетне постави обратно слушалката и бутна телефона настрани. Взе едно списание, оставено вероятно от Джим при някое посещение. С радост установи, че очите не я болят от четенето. Освен това лещите не променяха нищо — на снимките мъжете и жените изглеждаха нормално. Сватбени церемонии, приеми, млади момичета, които влизат в обществото — нищо не се бе променило. Хората бяха различни само тук в болницата и отвън на улицата.

Много по-късно следобед старшата сестра дойде да си поприказва с нея. Марда я позна по дрехите. И никак не се изненада, като установи, че главата и е глава на овца.

— Надявам се, че се чувствате добре, мисис Уест? От гласа и който напомняше блеене, се усещаше, че лекичко я подпитва.

— Благодаря, добре съм.

Марда Уест говореше предпазливо. Не биваше да се държи грубо със старшата. Дори и да се окажеше, че цялата история е някакъв отвратителен заговор, по-добре беше да не я предизвиква.

— Удобни ли са ви лещите?

— Много удобни.

— Така се радвам. Операцията беше доста сложна и макар че се наложи дълго да чакате, вие се държахте прекрасно.

„Ето — помисли си пациентката. — Сега ме ласкае. Несъмнено това е част от играта.“

— Мистър Грийвс казва, че след няколко дни ще ви махнат тези лещи и ще ви сложат постоянните.

— Да, и на мен така ми каза.

— Сигурно ви е малко неприятно, че не различавате цветовете?

— При сегашното положение тъй е по-добре.

Отговорът се изплъзна от устата и без да се усети. Старшата оправи престилката си. „Само да знаехте — помисли си пациентката — как изглеждате с тази панделка под овчата ви брадичка, щяхте да разберете какво искам да кажа.“

— Мисис Уест… — Старшата се почувствува неудобно и извърна овчата си глава. — Мисис Уест, надявам се, че няма да възразите на това, което ще кажа, но сестрите тук се справят отлично със задълженията си и ние всички ги уважаваме за това. Те, както знаете, имат удължен работен ден и наистина не е много учтиво да остават с впечатление, че им се подигравате, макар и да съм убедена, че сте искали да се пошегувате.

„Бее… Бее… Блей колкото си искаш.“ Марда Уест стисна устни.

— Това, дето нарекох сестра Суийтинг котенце, ли ви безпокои?

— Не знам как сте я нарекли, мисис Уест, но тя беше доста разстроена. Дойде при мен в кабинета почти разплакана.

„Искаш да кажеш, че е съскала. Съскала е и е драскала. Тези нейни чевръсти ръчички са всъщност лапички с остри котешки нокти.“

— Това няма да се повтори.

Бе твърдо решила да не се оправдава. Че тя нямаше никаква вина. Не бе поискала да и слагат лещи, които деформират, нито пък бе дошла тук да и правят номера и да я мамят.

— Сигурно е доста скъпо да се поддържа такава болница.

— Права сте — отбеляза старшата, всъщност овцата. — Не бихме постигнали всичко това, ако нямахме такъв отличен персонал и не разчитахме на съдействието на пациентите си.

Забележката бе съвсем преднамерена. Значи и една овца може в някои случаи да стане агресивна.

— Сестра — рече Марда Уест, — защо не спрем с тази игра на криеница? Какъв смисъл има всичко това?

— Кое, мисис Уест?

— Тази палячовщина, този маскарад. — Каза го най-сетне. И за да е по-убедителна, посочи към шапчицата, на старшата сестра. — Защо сте се маскирали по този начин? То дори не е и смешно.

Настъпи тишина. Старшата сестра, която тъкмо се бе наканила да седне, за да продължи разговора, явно се отказа и тръгна бавно към вратата.

— Ние, възпитаниците на „Сейнт Хилда“, се гордеем с този символ, мисис Уест — заяви сестрата. — Надявам се, че когато ни напуснете след няколко дни, ще си спомняте за нас с по-голямо уважение от това, което проявявате сега.

Тя излезе от стаята. Марда Уест взе списанието, което бе захвърлила, но в него нямаше нищо интересно. Затвори очи. После отново ги отвори. Пак ги затвори. Ако столът се бе превърнал в гъба, а масата в купа сено, тогава можеше да вини лещите. Защо само хората се бяха променили? Какво бе станало с тях? Тя не отвори очи, когато и донесоха чая, не ги отвори и когато гласът каза мило: „Донесоха ви цветя, мисис Уест“, а изчака притежателната на гласа да излезе от стаята. Бяха карамфили, с визитната картичка на Джим.

На картичката пищеше: „Горе главата. Не сме толкова лоши, колкото изглеждаме.“ Марда се усмихна и зарови лице в цветята. В тях нямаше нищо лъжовно. Познатият мирис. Карамфилите си бяха карамфили, уханни, изящни. Дори дежурната сестра, която влезе, за да ги сложи във вода, не я подразни с главата си на пони. Пък и това беше кокетно малко пони с бяла звезда на челото. Би изглеждало много добре на манежа.

— Благодаря ви — усмихна се Марда Уест. Този тъй необичаен ден се точеше бавно и тя едва изчакваше да стане осем часът. Изми се, смени нощницата си, среса се. Сама дръпна завесите и запали нощната си лампа. Неясно защо, бе я обзело безпокойство. Изведнъж установи, че вече цял ден не се е сетила за сестра Ансъл — такъв особен ден. Милата, благата сестра Ансъл, която я омайваше с присъствието си. Сестра Ансъл трябваше да поеме дежурството в осем часа. Ами ако и тя участваше в конспирацията? В такъв случай Марда Уест щеше да поиска да си разкрият картите. Сестра Ансъл нямаше да я излъже. Марда щеше да отиде при нея, да сложи длани на раменете и, да хване маската и с две ръце и да и каже: „Хайде, свалете я. Вие не бива да ме мамите.“ Но ако бяха виновни лещите, ако през цялото време причината беше в лещите, как щеше да и обясни? Седнала пред тоалетката, мажеше лицето си с крем. Вратата трябва да се бе отворила, без Марда да усети, защото чу добре познатия глас, мекия, гальовен глас, който и каза:

— Исках да дойда по-рано, но не посмях. Реших, че ще ви се види смешно. — Ала това, което се появи в огледалото, по-точно бавно изплува над рамото й, бе продълговата змийска глава. Източеният врат се виеше, а тънкият раздвоен език се стрелкаше навън-навътре.

Марда Уест не помръдна. Само ръката и механично продължи да размазва крема по бузата. Змията непрекъснато се движеше: въртеше се и се извиваше, сякаш разглеждаше кутийките с крем, парфюма, пудрата.

— Как се чувствате сега? Ето, че отново можете да се видите в огледалото.

Това, че змийската глава говореше с гласа на сестра Ансъл, бе още по-нелепо и ужасно, а самият факт, че докато думите излизаха от устата, езикът непрекъснато се стрелкаше, просто парализира Марда. Взе да и се повдига, задави се и усети, че няма да издържи и ще повърне. Наведе се настрани, но в този миг здравите ръце на сестрата я сграбчиха. Марда се остави да я завлекат до леглото. Отпусна се, затвори очи и гаденето постепенно премина.

— Бедничката, с какви ли лекарства са ви натъпкали? Дали не е от приспивателното? Видях, че е вписано в картона ви.

Нелепият глас, тъй успокояващ и мил, можеше да принадлежи само на някой, който проявява съчувствие. Пациентката не отвори очи. Не смееше. Лежеше в леглото и чакаше.

— Наистина, много ви се насъбра — каза гласът. — Не биваше да ви позволяват да говорите първия ден. Имахте ли посетители?

— Не.

— Независимо от това трябваше да почивате. Изглеждате бледа. Как ще допуснем мистър Уест да ви завари в това състояние? По-добре да му се обадя да не идва.

— Не… моля ви, искам да го видя. Трябва да го видя.

Страхът я накара да отвори очи, но в същия миг отново усети, че ще повърне, защото змийската глава, сякаш по-дълга отпреди, бе проточила врат и се виеше над яката на престилката, а окото — тя за първи път го видя — се спотайваше забучено в хлътналата част отстрани, като главичка на топлийка. Сложи ръка на устата си, за да спре вика, който неволно се изтръгна от гърдите и.

Сестра Ансъл също издаде някакъв звук, който изразяваше безпокойство.

— От какво ви стана толкова зле? — попита тя. — Не може да е от приспивателното. Не го взимате за първи път. Какво ви дадоха за вечеря?

— Варена риба. Изядох я насила.

— Може да е от рибата, ако не е била прясна. Ще проверя дали и друг не се е оплакал. А вие не ставайте, скъпа, лежете си, не бива да се вълнувате.

Вратата се отвори тихо и пак се затвори. Противно на това, което току-що и бяха поръчали, Марда Уест се измъкна от леглото и грабна първото оръжие, което и попадна — ножичката за нокти. После легна отново с разтуптяно сърце и скри ножичката под завивката. Изпитваше такова отвращение, че ако змията речеше пак да се приближи към нея, тя трябваше да има с какво да се защищава. Сега бе сигурна, че тук наистина става нещо ужасно, не можеше да е шега. Някаква черна сила властваше над болницата и нейните обитатели, старшата сестра, другите сестри, лекарите, хирургът, който я бе оперирал — всички те бяха обладани от злото, бяха съучастници в някакво невиждано престъпление, чиято цел оставаше необяснима. Коварният план бе влязъл в действие, и то именно тук, на Уолтинг Стрийт, а Марда Уест бе просто пионка, която използваха по някакъв начин.

В едно обаче беше съвсем сигурна. Не биваше да им показва, че ги подозира. Трябваше да положи усилия и да се държи със сестра Ансъл както досега. Един пропуск, и край. Трябваше да се преструва, че е по-добре. Не биваше да допуска това с гаденето — инак сестра Ансъл можеше да се наведе над нея със змийската си глава, с този стрелкащ се език.

Вратата се отвори и сестрата влезе. Марда Уест стисна ръце под завивката. Направи усилие н се усмихна.

— Ужасна съм, сигурно ви притесних — рече тя. — Виеше ми се свят, но сега съм по-добре. Змията се носеше плавно. В ръката си държеше някакво шишенце. Тя отиде до мивката, взе чашата и отмери в нея три капки.

— С това лекарство ще сложим край на всичко, мисис Уест — каза тя, а пациентката отново изтръпна от ужас, защото и самите думи несъмнено криеха заплаха. „Ще сложим край на всичко.“ Кое всичко? Може би край на живота и. Течността беше безцветна, но това не означаваше нищо. Тя пое подадената чаша и набързо скрои хитър план.

— Бихте ли ми дали чиста носна кърпичка? Там са, в чекмеджето на тоалетката.

Змията обърна глава и Марда Уест изля течността от чашата на пода. После впери хипнотизиран, погнусен поглед в тази виеща се глава, която изследваше съдържанието на чекмеджето. Змията намери кърпичката и я донесе. Марда Уест затаи дъх, този път забеляза, че вратът и не е гладък и лъскав, както и се бе видял при първата среща, а целият покрит с люспи, подредени на зигзаг. Чудно — шапчицата не и седеше лошо. Не се мъдреше нелепо на главата и като шапчиците на котенцето, овцата и кравата. Марда взе кърпичката.

— Смущавам се — обади се гласът, — като ме гледате така настойчиво. Да не се опитвате да прочетете мислите ми?

Марда Уест не отговори. Въпросът можеше да е уловка.

— Кажете ми — продължи гласът, — разочаровахте ли се, като ме видяхте? Как изглеждам? Както очаквахте или по-различно?

Пак уловка. Трябваше да внимава.

— Мисля, че сте както очаквах — отговори бавно тя. — Но с шапчицата е трудно да се прецени. Не виждам косата ви.

Сестра Ансъл се засмя — същият тих, ненатрапчив смях, който тъй я очароваше през онези дълги седмици, когато не виждаше. Тя вдигна ръце към шапчицата си и след миг Марда видя цялата змийска глава с плоската, широка горна част и издайническия белег на пепелянката.

— Одобрявате ли ме?

Марда Уест се дръпна назад и се залепи за възглавницата. Въпреки всичко отново направи усилие и се усмихна.

— Много сте хубава, наистина сте много хубава. Шапчицата се върна на мястото си, дългият врат се изви и после, без да заподозре измамата, змията взе чашата от ръката на пациентката и я сложи на мивката. Ето че не знаеше всичко.

— Когато дойда у вас — каза сестра Ансъл, — няма да съм с престилка. Е, в случай че вие самата не настоявате, разбира се. Всъщност тогава ще сте частна пациентка, а аз — домашната ви медицинска сестра. Една седмица ще бъда само на ваше разположение.

Марда Уест изведнъж усети, че я полазват хладни тръпки. Толкова объркано беше всичко през деня, че съвсем бе забравила за тези планове. Сестра Ансъл щеше да живее при тях една седмица. Всичко бе уговорено вече. Ала най-важното сега беше да не показва страха си. Да се държи, сякаш нищо не се е променило. А после, когато дойде Джим, тя щеше да му разкаже всичко. Ако той не можеше да види змийската глава — и наистина, най-вероятно нямаше да я види, причината за деформираните образи бе в лещите, — просто трябваше да разбере, че тя има основания, и то много сериозни, да не вярва вече на сестра Ансъл, но не може да му обясни своите основания; тъй или инак, не би понесла присъствието и в дома им. Планът трябваше да се промени. Марда не искаше някой да се грижи за нея. Искаше само час по-скоро да си бъде у дома, само с него.

Телефонът върху масичката до леглото иззвъня. Марда Уест грабна слушалката и се вкопчи в нея така, както човек се вкопчва в избавлението. Беше той.

— Извинявай, че закъснях. Вземам такси и веднага идвам. Адвокатът ме задържа.

— Адвокатът ли?

— Да. Нали си спомняш, че за попечителството, във връзка с финансовите въпроси, се обърнахме към „Форбс и Милуол“?

Бе забравила за това. Толкова много финансови въпроси обсъждаха преди операцията. Както можеше да ре очаква, дадоха им куп противоречиви съвети. И накрая Джим повери цялата работа на „Форбс и Милуол“.

— Да, да. Нещата вървят ли?

— Мисля, че да. Като дойда, ще ти разкажа.

Той затвори телефона. Марда вдигна очи и видя, че змийската глава я наблюдава. „Разбира се — помисли си Марда Уест, — няма съмнение, че и се иска да знае какво си говорехме.“

— Обещайте ми, че няма да се вълнувате много, когато дойде мистър Уест. — Сестра Ансъл бе застинала до вратата с ръка на дръжката.

— Не се вълнувам. Просто искам no-скоро да го видя, това е всичко.

— Гледам, че лицето ви пламна от възбуда.

— А, не, просто ми е топло.

Вратът се изви, проточи се нагоре, после главата се обърна към прозореца. За първи път Марда Уест забеляза, че змията е неспокойна. Несъмнено усещаше напрежението. Беше и ясно, не можеше да не и е ясно, че нещо в отношенията им се е променило.

— Ще открехна само горния прозорец.

„Ако беше от горе до долу змия — помисли си пациентката, — можех да те изхвърля навън. Дали пък тогава нямаше да се увиеш около врата ми и да ме удушиш?“ Змията отвори прозореца, поспря за миг, позавъртя се край леглото, може би в очакване на признателна дума. Сетне вратът и се отпусна в яката, езикът се стрелна няколко пъти и тя с плавни движения излезе от стаята.

Марда Уест се ослушваше да чуе шума на таксито на улицата. Чудеше се дали ще може да убеди Джим да преспи в болницата. Като му обясни какъв страх, какъв ужас изпитва, сигурно ще и влезе в положението. Тя ще разбере веднага, ако и той е усетил нещо нередно. Ще позвъни уж да попита нещо сестра Ансъл и тогава по изражението и по гласа му ще и стане ясно дали и през неговите очи хората изглеждат такива.

Най-сетне таксито пристигна — спря, после вратата се хлопна и, слава богу, от улицата долетя гласът на Джим. Таксито потегли. Сега той сигурно се качваше с асансьора. Сърцето и се разтупа и тя впери поглед във вратата. Чу стъпките му отвън и после отново гласа му — изглежда, говореше нещо със змията. Веднага щеше да разбере дали е видял змийската глава. Очакваше го да влезе в стаята стъписан, невярващ на очите си; а може би гледката щеше да го разсмее, щеше да реши, че е просто шега, че разиграват пред тях пантомима. Но защо се бавеше толкова? Какво се мотаеха двамата навън и защо си шепнеха?

Вратата се отвори — най-напред се показа чадърът му и бомбето, после познатата едра фигура, но… божичко!… Не, само това не!… Господи!… Нима и Джим бе надянал маска! Нима и той бе въвлечен в този сатанински заговор, нима и той бе лъжец!… Та Джим носеше глава на лешояд. Истински лешояд, позна го веднага — зловещия поглед, човката, оплескана с кръв, провисналите торбички. Докато тя лежеше онемяла от ужас и изпълнена с погнуса, той опря чадъра в ъгъла и остави бомбето и сгънатия си балтон.

— Разбрах, че не си се чувствала много добре — каза той, като обърна към нея главата си на лешояд и я прониза с поглед, — отпаднала си и не си в настроение. Затова няма да стоя дълго. Сега трябва да си отспиш и ще се оправиш.

Тя бе онемяла от ужас. Тъй се бе вцепенила, че дори не помръдна, когато той се приближи до леглото и и се наведе да я целуне. Човката на лешояда беше остра.

— Според сестра Ансъл всичко се дължи на сътресението, на това, че изведнъж си взела да виждаш. Всеки човек реагира по свой начин. Тя казва, че ще бъдеш много по-добре, когато си те приберем у дома.

„Когато си те приберем у дома…“ Значи сестра Ансъл и Джим не се бяха отказали от плана.

— Не знам — промълви с немощен глас Марда, — мисля, че не искам сестра Ансъл да дойде у нас.

— Не искаш сестра Ансъл? — Той сякаш бе изненадан. — Не друг, а ти предложи тя да дойде у нас. He може тъй изведнъж да отсечеш — хрумва ти нещо и хоп, отсичаш.

Марда не успя да отговори — нямаше време. Не бе позвънила, а сестра Ансъл се появи на вратата и влезе.

— Чаша кафе, мистър Уест? — Тя задаваше този въпрос всяка вечер, но сега въпросът прозвуча някак особено, сякаш се бяха уговорили навън пред вратата.

— Благодаря, сестра, с удоволствие. Какво чувам? Нямало да идвате у нас.

Лешоядът се обърна към змията, а тя се сгърчи и докато Марда ги наблюдаваше — змията със стрелкащия се език и лешояда с глава, затъкната между мъжките рамене, — разбра, че всъщност не тя е взела решението за идването на сестра Ансъл в дома им. Сега си спомни, че сестра Ансъл първа бе загатнала за това. Именно сестра Ансъл бе споменала, че Марда Уест ще се нуждае от грижи, докато се възстанови. Предложението бе направено точно онази вечер, когато Джим се смееше и шегуваше нещо със сестрата, а Марда ги слушаше с бинтовани очи, щастлива, че чува гласа му. Сега, като гледаше гладката змийска глава, чийто език на пепелянка бе скрит под шапчицата, тя си обясни защо сестра Ансъл искаше да дойде в дома им и защо Джим не се бе възпротивил. Той всъщност се бе съгласил с плана веднага, дори го бе приел с одобрение.

Лешоядът разтвори окървавената си човка:

— Хей, да не би да сте се спречкали нещо?

— Не, как можете да си помислите! — Змията изви врата си, погледна настрани към лешояда и добави: — Мисис Уест е поизморена тази вечер. Имала е напрегнат ден. Нали така, скъпа?

Трябваше да прецени добре какво да отговори. Нито един от двамата не биваше да узнае тайната и. Никой не биваше да се досети — нито лешоядът, нито змията, нито пък другите зверове, наоколо които я държаха в своя непрекъснато затягащ се обръч.

— Нищо ми няма — рече тя. — Малко съм объркана, това е. Но както казва сестра Ансъл, до утре сутринта и то ще мине.

Двамата се спогледаха — очевидно се разбираха и без думи. Сякаш това най-много уплаши Марда Уест. Та нали всички животни, птици и влечуги общуваха помежду си, без да си говорят. Движеха се, наблюдаваха и винаги, знаеха как да постигнат целта си. Но тя нямаше да им се даде. Макар и объркана, обзета от ужас, Марда не искаше да се прощава с живота.

— Няма да те занимавам с документите тази вечер — обади се лешоядът. — Не е и чак толкова бързо. Ще ги подпишеш, като се прибереш вкъщи.

— Какви документи?

Тя гледаше настрани — така не виждаше главата на лешояда. Гласът беше на Джим, спокоен, вдъхващ сигурност.

— Документите за попечителството, днес ги получих от „Форбс и Милуол“. Те предлагат да ми бъдат дадени права на изпълнител.

Тези думи и припомниха нещо, в паметта и изплуваха някакви разговори, водени седмици преди операцията. Нещо, свързано със зрението и. Ставаше дума, че ако операцията е неуспешна, ще и бъде трудно да подписва документи.

— Защо? — попита тя с треперещ глас. — В края на краищата парите са мои.

Той се засмя. Марда Уест несъзнателно се обърна и видя как човката се отвори, разчекна се и зина като капан, сетне пак се затвори.

— Разбира се, че са твои — каза и той. — Не става въпрос за това. Нали някой трябва да може да подписва вместо теб, ако си болна или просто те няма.

Марда Уест обърна очи към змията, а тя, като усети погледа и, се сви в яката си и се плъзна към вратата.

— Не се застоявайте, мистър Уест — прошепна сестра Ансъл. — Нашата болна трябва да си почине добре тази нощ.

С плавни движения тя се измъкна от стаята и Марда Уест остана сама със съпруга си. С лешояда.

— Нямам намерение да заминавам или да се разболявам — рече Марда.

— Сигурно е така. Но в случая няма значение. Това е работа на адвокатите, държат да се предвиди всичко. Е, сега не бива да те отегчавам.

Дали не бе доста преднамерен свръх небрежния му тон? Дали пръстите, които пъхнаха документите в джоба на балтона, не бяха всъщност грабливи нокти? Вероятно и този ужас и предстоеше. Телата на всички край нея щяха да се променят, ръцете и краката им щяха да се превърнат в крила, грабливи нокти, копита, лапи и тогава у тези същества около нея нямаше да остане нищо човешко. Последен щеше да изчезне човешкият глас. А изчезнеше ли и човешкият глас, значи край — щеше да се озове в същинска джунгла, сред всевъзможни животински звуци и крясъци, изтръгващи се от стотици гърла.

— Сериозно ли говореше това за сестра Ансъл? — попита Джим.

Тя вече хладнокръвно наблюдаваше как лешоядът пили ноктите си. Той винаги носеше пиличка в джоба си. Досега не и бе идвало наум защо — просто я смяташе за една от вещите, с които Джим никога не се разделя, като писалката и лулата. Но ето, вече разбра, че това не е случайно: за да може да разкъсва жертвата си, лешоядът трябва да е с остри нокти.

— Не знам. Струва ми се доста глупаво да взимаме вкъщи сестра, след като вече виждам.

Не и отговори веднага. Главата се сви между раменете и изгърбушен в тъмния официален костюм — сякаш че бе покрит с пера, — той целият приличаше на голяма настръхнала птица.

— Та тя като сестра е цяло съкровище — заяви Джим. — Пък и в началото ще си изтощена. Според мен не бива да се отказваме от това решение. В края на краищата, ако не върви, нищо не ни пречи да я отпратим.

— Може и да си прав — каза жена му.

Тя се мъчеше да се сети за някой, на когото все още би могла да се довери. Семейството и се бе разпръснало. Брат и бе женен и живееше в Южна Африка. Имаше приятели в Лондон, ала с никого не беше достатъчно близка. Никому не би могла да каже, че медицинската сестра се е оказала змия, а собственият и съпруг е истински лешояд. Тази пълна безизходица я караше да се чувствува обречена на вечни мъки. Сякаш я бяха хвърлили в ада. Бе с ясното съзнание, че е съвсем сама и накъдето и да се обърне, ще среща само ненавист и жестокост.

— Какво смяташ да правиш тази вечер? — попита го тихичко тя.

— Сигурно ще вечерям в клуба. Взе да ми доскучава. Остана малко, слава богу. Още два дни, и ще си бъдеш у дома.

Да, но у дома, с лешояда и змията, и се струваше по-страшно и от тук. Та те можеха да правят с нея каквото си поискат.

— Грийвс твърдо ли обеща за четвъртък? — попита Марда Уест.

— Така каза, когато му телефонирах сутринта. Тогава щели да ти сложат другите лещи, онези, с които ще различаваш и цветовете.

Цветовете, а може би и телата. Тъй било значи? Със сините лещи се виждаха само главите. Те бяха първият експеримент. Естествено, че и хирургът Грийвс бе замесен в заговора. Той дори играеше ръководна роля — въвлекли го бяха, вероятно с подкуп. Марда Уест се опита да си спомни кой пръв бе предложил операцията. Дали не беше семейният лекар, и то след като Джим говори нещо с него насаме? Май двамата дойдоха при нея и и казаха, че това е единствената възможност да спаси очите си. Самото злодеяние, изглежда, бе замислено отдавна, подготвяше се от месеци, а може би от години. Но какво целяха, за бога? Тя взе да рови трескаво в паметта си, за да си спомни някой поглед, знак или дума, които биха и помогнали да си изясни целта на този ужасен заговор, да разбере защо искат да я унищожат или най-малкото да я лишат от разсъдък.

— Изглеждаш ми бледа — рече ненадейно той. — Да извикам ли сестра Ансъл?

— Не… — Това бе почти вик, който неволно се изтръгна от гърдите и.

— Мисля, че е по-добре да си вървя. Сестрата каза да не оставам дълго.

Едрата му мрачна фигура се надигна от стола и Марда Уест затвори очи, а той се наведе да я целуне за лека нощ:

— Приятни сънища, миличко котенце, и не се притеснявай.

Въпреки страха си тя се вкопчи здраво в ръката му.

— Какво има? — попита я Джим.

Добре познатата целувка би могла да я успокои, но не и това — то бе удар от човка, издадената напред окървавена човка на лешояда. Когато той си отиде, Марда Уест започна да стене. Главата и се мяташе върху възглавницата.

— Какво ще правя? — ридаеше тя. — Боже мой, какво?

Вратата се отвори отново и Марда сложи ръка на устата си. Не биваше да чуят, че плаче. Не биваше да я видят така. С огромно усилие успя да се овладее.

— Как се чувствате, мисис Уест?

Змията застана по-надалеч, към другия край на леглото. Водеше със себе си заместник-главния лекар. Той от самото начало и беше симпатичен — бе млад, приятен мъж и макар че като другите имаше глава на животно, това не я уплаши. Главата му бе кучешка, като на абърдийн, а кафявите очи сякаш я гледаха с насмешка. Много отдавна, като дете, тя самата имаше такъв абърдийн.

— Мога ли да поговоря с вас насаме? — попита го Марда.

— Разбира се. Сестра, бихте ли ни оставили? — Той кимна с глава към вратата и змията веднага се измъкна.

Марда Уест седна в леглото и хвана ръцете си една в друга.

— Ще си помислите, че съм много глупава — започна тя, — но искам да ви кажа нещо за лещите. Не мога да свикна с тях.

Бе усетила, че може да му се довери. Абърдийнът приближи, вдигнал съчувствено глава.

— Съжалявам — каза той. — Не вярвам да ви причиняват болка.

— Не, аз дори не ги усещам. Само че с тях всички ми се виждат много особени.

— Не се учудвам. Нали разбирате, че с тези лещи не можете да различавате цветовете? — Гласът му звучеше бодро, приятелски. — Освен това съвсем естествено е човек да преживява някакъв шок, след като толкова дълго е бил с превързани очи. А вие не трябва да забравяте, че операцията беше доста сериозна. Очните нерви са все още много чувствителни.

— Да — съгласи се тя. Гласът му и дори главата му и вдъхваха доверие. — Познавате ли и други хода, на които е правена такава операция?

— Разбира се. Познавам десетки случаи. След няколко дни всичко ще е наред. — Той я потупа по рамото. Такова дружелюбно куче. Можеш да му се довериш, пък и с весел нрав: досущ старият Ангъс. — Знаете ли какво? — добави лекарят. — Може би ще виждате по-добре отпреди, имам предвид по-ясно от другите хора. Една пациентка сподели с мен, че се чувствала тъй, сякаш по-рано, когато уж зрението и било нормално, всъщност, е гледала през очила, а след операцията взела да вижда всичките си приятели и семейството си такива, каквито са в действителност.

— Каквито са в действителност? — повторя тя думите му.

— Точно така. Оказа се, че е имала някакъв дефект от рождение. Мислела, че косата на съпруга и е кафява, а в действителност той бил с червена коса, яркочервена. Отначало се стреснала малко, но после страшно и харесало.

Абърдийнът се отдалечи от леглото, като потупваше със слушалката по сакото си и кимаше с глава.

— Мистър Грийвс свърши чудесна работа с тази операция. Направо чудесна — рече той. — Успя да възстанови един нерв, който смяташе за напълно загубен. Никога преди той не е изпълнявал функцията си. Така че кой знае, може би ще влезете в историята на медицината. Но сега най-важното е да поспите. Всичко хубаво. Ще се видим утре сутринта. Лека нощ. — Той изприпка навън от стаята. Марда Уест го чу да казва лека нощ на сестра Ансъл, сетне стъпките му се отдалечиха по коридора.

С тези думи той несъмнено искаше да я успокои, но всъщност я хвърли в нова тревога. Те наистина донякъде я облекчиха, защото от това, което и каза, можеше да заключи, че срещу нея няма никакъв заговор. Напротив, подобно на онази пациентка, която взела да вижда по-ясно цветовете, тя всъщност бе започнала да вижда истинските образи. Спомни си думите му. Сега тя виждаше хората такива, каквито са в действителност. Оказваше се, че онези, които бе обичала и на които бе вярвала най-много, в действителност са лешояд и змия…

Вратата се отвори и сестра Ансъл влезе в стаята. Носеше приспивателното.

— Готова ли сте за сън, мисис Уест?

— Да, благодаря ви.

Дори и да нямаше заговор срещу нея, тя вече беше загубила чувството за сигурност, онова, в което бе вярвала досега, се бе оказало измамно.

— Оставете чашата с лекарството, ще го взема по-късно.

Проследи с поглед змията, която постави чашата на нощното шкафче и оправи завивката и. После виещият се врат се източи напред и спотайващите се очи забелязаха крайчето на ножичките за нокти, подало се изпод възглавницата.

— Какво е това?

Езикът се стрелна и се скри. Ръката и се протегна да вземе ножичките:

— Можехте да се нараните. За по-сигурно ще ги махна оттук. Не възразявате, нали?

Тя не постави ножичките обратно на тоалетката, а направо си ги прибра — отне едничкото и оръжие. Всъщност сестра Ансъл бързо пусна ножичките в джоба си с жест, който подсказваше, че добре знае за какво са трябвали те на Марда. Змията искаше да я остави беззащитна.

— Не пропускайте да ми позвъните, ако се нуждаете от нещо.

— Да, разбира се.

Гласът, който някога и се струваше нежен, сега бе отвратително мазникав и фалшив. Колко измамно е това, което достига до нас чрез слуха, помисли си Марда Уест. Ушите ни извършват същинско предателство. И за първи път осъзна, че притежава нова скрита сила, силата да различава истината от лъжата, доброто от злото.

— Лек нощ, мисис Уест.

— Лека нощ.

Марда Уест обмисли нов план за действие. Остана будна, часовникът до главата и тиктакаше, отвън долитаха познатите улични шумове. Изчака така до единадесет — сега бе сигурна, че от един час насам всички пациенти са в леглата си и вече спят. После загаси лампата. Това щеше да заблуди змията, ако рече да дойде и надзърне вътре през малкото прозорче на вратата. Змията щеше да си помисли, че и тя спи. Марда Уест се измъкна от делото. Взе дрехите си от гардероба и започна да се облича. Обу се, сложи си палтото и върза шала на главата си. Когато бе напълно готова, отиде до вратата и внимателно натисна дръжката. В коридора не се чуваше никакъв шум. Тя затаи дъх. После прекрачи прага и погледна наляво, където обикновено седяха дежурните сестри. Змията беше там, наведена над някаква книга. Лампата на тавана хвърляше светлина върху главата и. Нямаше съмнение, че е тя. В спретната униформа, с бяла колосана престилка и твърда яка, а от яката, източен нагоре, се виеше вратът на змията, който преминаваше в тази зловеща сплескана продълговата глава.

Марда Уест се скри и зачака. Готова беше да чака часове. Скоро чу звука, на който се надяваше — някой от пациентите бе натиснал звънеца. Змията вдигна глава от книгата и погледна към червената лампичка на стената. После надяна ръкавелите си и се понесе плавно по коридора към стаята на болния. Почука и влезе. Щом тя изчезна, Марда Уест излезе от стаята и изтича до площадката на стълбището. Бе съвсем тихо. Ослуша се внимателно и тръгна надолу. Етажите бяха четири и на всеки етаж имаше площадка, но самото стълбище не се виждаше от остъклената стаичка, където седяха нощем дежурните сестри. Късметът и работеше.

Долу в централното фоайе осветлението не беше толкова силно. Постоя на края на стълбището, докато се увери, че никой не я наблюдава. Виждаше гърба на нощния портиер, но не и главата му — той се бе навел над бюрото си, ала когато се изправи, забеляза широкото му рибешко лице. Марда Уест сви рамене. След като беше поела целия този риск, бе срамота да се уплаши от една нищо и никаква риба. Смело прекоси фоайето. Рибата я гледаше втренчено.

— Желаете ли нещо, госпожо?

Той наистина бе глупав, както предполагаше. Марда поклати глава.

— Тръгвам си. Лека нощ — каза тя, мина покрай него, сетне през летящата врата, спусна се по стълбата и се озова на улицата. Бързо пое наляво. Отсреща се задаваше такси, тя вдигна ръка и го повика. Таксито намали и спря. Когато понечи да се качи, видя черната маймунска глава на шофьора. Маймуната се ухили. Някакъв инстинкт я предупреди да не се качва в таксито.

— Извинявайте, всъщност не съобразих…

Усмивката изчезна от лицето на маймуната.

— Трябва да знаете какво искате, госпожо — извика той, включи на скорост и се отдалечи.

Марда Уест продължи да върви по улицата. Сви надясно, наляво, пак надясно и в дъното видя светлините на Оксфорд Стрийт. Ускори крачките си. Животът в далечината я привличаше като магнит — светлини, движение, мъже и жени. Ала когато стигна до Оксфорд Стрийт, изведнъж спря, чудейки се къде да отиде, при кого да потърси убежище. И отново и стана ясно, че не може да се обърне към никого, към абсолютно никого. Нима от двойката, която минаваше покрай нея в момента — жабешка глава върху късо черно тяло, хванала здраво под ръка една пантера, — можеше да потърси защита? Или от полицая на ъгъла — песоглавец, който разговаряше с някакво нагиздено прасенце? Не виждаше нито един човешки образ, никому не можеше да се довери. Мъжът, който вървеше на една-две крачки зад нея, беше като Джим — лешояд. На отсрещния тротоар видя още лешояди, а срещу нея се задаваше един кискащ се чакал.

Тя се обърна и побягна. Тичаше и се блъскаше в тях — чакали, хиени, лешояди, кучета. Бяха завладели света — в него не бе останало нито едно човешко същество. Като видяха, че тича, те започнаха да се обръщат и да я зяпат, сочеха я с пръст, сетне заквичаха и заджавкаха, подгониха я. Бяха по петите и, а Марда Уест продължаваше да тича по Оксфорд Стрийт — обгърна я мрак, останаха сенките, вече не виждаше светлина. Бе сама в този животински свят.

— Лежете спокойно, мисис Уест. Едно малко убождане, и край. Няма да ви причиня болка.

Разпозна гласа, на хирурга мистър Грийвс и през замъгленото и съзнание мина мисълта, че са я заловили. Намираше се отново в болницата, но това вече нямаше значение — беше, и все едно дали ще е тук или някъде другаде. В известен смисъл тук в болницата беше по-добре, бе свикнала с главите на животните.

Отново бяха бинтовали очите и, слава богу. Тази тъмнина я успокояваше, тя скриваше всичко, дори нощта и пъплещото в нея зло.

— Ето, мисис Уест, сега вече няма за какво да се безпокоите. С тези лещи няма да имате никакви болки и ще виждате съвсем нормално. Светът отново ще е в цветове.

През бинтовете взе да прониква светлина — сваляха ги пласт по пласт. И изведнъж всичко край нея се виждаше ясно, беше светъл ден, а до леглото и стоеше мистър Грийвс и и се усмихваше. До него бе застанала някаква пълничка, също усмихната сестра.

— Къде са маските ви? — запита пациентката.

— За такава дребна работа не слагаме маски — отговори хирургът. — Само свалихме временните лещи. Така е по-добре, нали?

Очите и шареха наоколо. Всичко изглеждаше нормално. Стаята, тоалетката, гардеробът, вазите с цветята. Нещата вече нямаха синкав оттенък, тя ги виждаше в естествения им цвят. Може би щяха да се опитат да я заблудят, че е сънувала, но шалът, който бе сложила на главата си, преди да се измъкне навън в нощта, лежеше на стола.

— Нещо се е случило с мен, нали? — попита тя. — Аз се опитах да избягам.

Сестрата погледна към хирурга.

Той кимна с глава:

— Да, точно така. И откровено казано, не ви обвинявам. Виня себе си. Лещите, които ви поставих вчера, са притискали един мъничък нерв и това ви е изкарало от равновесие. Сега всичко е наред.

Усмивката му и вдъхваше увереност. А големите топли очи на сестра Бранд — защото това сигурно бе сестра Бранд — я гледаха дружелюбно.

— Беше ужасно — каза пациентката. — Трудно ще ви обясня колко ужасно беше.

— Не се и опитвайте — рече мистър Грийвс. — Обещавам ви, че това няма никога да се повтори.

На вратата се появи младият лекар, който също се усмихваше.

— Напълно здрава ли е пациентката? — попита той.

— Мисля, че да — отговори мистър Грийвс. — А вие какво ще кажете, мисис Уест?

Марда Уест погледна тъжно към тримата — мистър Грийвс, заместник-главния лекар и сестра Бранд — и се зачуди какъв ли трябва да е бил този мъничък, раздразнен от притискането нерв, че да превърне трима души в прототипове от животинското царство, каква е тази клетка, която можеше да свърже даден мускул с въображението.

— Мислех, че сте кучета — каза тя. — Мислех, че, вие, мистър Грийвс, сте ловен териер, а вие — абърдийн.

Заместник-главният лекар докосна слушалката си и се засмя.

— В моя случай не сте много далеч от истината — рече той. — Абърдийн е родният ми град. Преценката ви не е била съвсем погрешна, мисис Уест. Поздравявам ви.

Марда Уест не се разсмя.

— С вас нямах никакъв проблем, но другите хора не бяха много приятни. — Тя се обърна към сестра Бранд: — Мислех, че сте крава, кротка крава. Ала рогата ви бяха остри.

Сега пък мистър Грийвс се разсмя:

— Видяхте ли, сестра? Колко пъти съм ви казвал точно това! Време е да ви изведат на ливадата и да ви оставят да хрупкате теменужки.

Сестра Бранд не се разсърди. Тя оправи възглавницата на болната и се усмихна благо:

— От време на време ни наричат с разни смешни имена. Но сме свикнали.

Лекарите тръгнаха към вратата. Те все още се смееха. Непринуденото им държане, в което нямаше и следа от напрежение, даде кураж на Марда Уест и тя попита:

— Все пак кой ме намери? Какво се случи? Кой ме доведе тук?

Застанал до вратата, мистър Грийвс извърна очи към нея.

— Не сте успели да стигнете много далеч, мисис Уест, и сте имали късмет, защото иначе може би нямаше да сте тук. Портиерът е вървял след вас.

— Важното е, че свърши добре — обади се заместник-главният лекар. — Всичко е траяло само пет минути. Преди да се случи нещо наистина, вие се озовахте на безопасно място тук в леглото и аз се погрижих за вас. Това е цялата история. Всъщност най-голям ужас е преживяла нещастната сестра Ансъл, когато открила празното легло.

Сестра Ансъл… Отвращението от предишната нощ не можеше да се забрави толкова лесно.

— Не казвайте, че и нашата малка кинозвезда също е била животно — усмихна се заместник-главният лекар.

Марда Уест усети, че се изчервява. Значи отново трябваше да лъже.

— Не — отговори бързо тя, — разбира се, че не.

— Сестра Ансъл е тук — заяви сестра Бранд. — Когато дежурството и свърши, бе толкова разстроена, че не пожела да се прибере в общежитието да спи. Бихте ли искали да си поговорите с нея?

Марда изтръпна. Какво ли бе казала на сестра Ансъл в ужаса и паническата треска, които я бяха обхванали нощес? Преди да успее да отговори, младият лекар отвори вратата и се провикна в коридора:

— Мисис Уест иска да ви каже добро утро. — Лицето му бе озарено от усмивка.

Мистър Грийвс махна с ръка и излезе, последван от сестра Бранд, а заместник-главният лекар вдигна слушалката си за поздрав и с шеговит поклон отстъпи към стената, за да пропусне сестра Ансъл. Марда Уест се втренчи, на устните и се появи несигурна усмивка и тя протегна ръка.

— Извинявайте. Нали ще ми простите?

Как е могла да види сестра Ансъл като змия! Светлокафяви очи, гладка матова кожа, тъмна коса, прибрана спретнато под шапчицата. И усмивката — тази спокойна, изпълнена със съчувствие усмивка.

— Да ви простя, мисис Уест? — учуди се сестра Ансъл. — Няма какво да ви прощавам. Вие преминахте през ужасно изпитание.

Държаха ръцете си и се усмихваха една на друга, Боже господи, какво облекчение, мислеше си Марда Уест. Всичко в нея ликуваше, бе благодарна, че отново вижда и че се е освободила от непоносимото състояние на съмнение и отчаяние.

— Все още не разбирам добре какво точно стана — промълви пациентката, без да пуска ръката на сестрата. — Мистър Грийвс се опита да ми обясни, каза нещо за някакъв нерв.

Сестра Ансъл кимна към вратата и направи гримаса.

— Самият той не знае — прошепна тя, — а и да знае, няма да го каже, защото ще си навлече неприятности. Просто е поставил лещите по-дълбоко, отколкото трябва. Много близо до някакъв нерв. Чудя се как не умряхте.

Сестрата погледна към пациентката си. Очите и се усмихваха. Беше толкова красива, толкова нежна!

— Забравете това. Отсега нататък ще мислите само за хубави неща. Обещавате ми, нали?

— Обещавам — отговори Марда Уест.

Телефонът звънна, сестра Ансъл пусна ръката на пациентката си и се пресегна към слушалката.

— Вярвам, че се досещате кой се обажда. Горкият ви съпруг — каза тя и подаде слушалката на Марда Уест.

— Джим… Джим, ти ли си?

От другия край чу любимия глас. Колко тревожно звучеше!

— Добре ли си? Два пъти се свързвах със старшата сестра, а тя само казва, че щяла да ме уведоми. По дяволите, какво става?

Марда Уест се усмихна и подаде слушалката на сестрата:

— Разкажете му.

Сестра Ансъл сложи слушалката на ухото си. Кожата на ръката и бе гладка, матова, на ноктите и проблясваше светлорозов лак.

— Вие ли сте, мистър Уест? Нашата пациентка ни поизплаши. — Тя се усмихна и кимна към леглото. — Е, вече няма за какво да се тревожите. Мистър Грийвс смени лещите. Те притискаха някакъв нерв, но сега всичко е наред. Тя вижда отлично. Мистър Грийвс каза, че утре можем да я приберем у дома. — Нежният глас хармонираше с приятния тен на кожата, със светлокафявите очи.

Марда Уест взе отново слушалката.

— Джим, прекарах отвратителна нощ. Едва сега започвам да разбирам какво е станало. Някакъв нерв в мозъка…

— Да, ясно — каза той. — Колко ужасно. Слава богу, че са го открили. Какво е гледал този Грийвс, нали това му е работата!

— Такова нещо повече не може да се случи — рече Марда Уест. — Поставиха ми постоянните лещи и вече няма опасност да се повтори.

— Надявам се, инак ще го съдя. А ти самата как се чувствуваш?

— Чудесно, малко съм объркана, но се чувствувам чудесно.

— Браво, моето момиче! Не се вълнувай. По-късно ще дойда.

Той затвори телефона. Марда Уест подаде слушалката на сестра Ансъл и тя я постави върху вилката.

— Мистър Грийвс наистина ли каза, че утре мога да се прибера у дома? — попита тя.

— Да, само трябва да слушате. Сигурна ли сте, че все още искате да дойда у вас? — Сестра Ансъл се усмихна и потупа пациентката си по ръката.

— Естествено — рече Марда Уест. — Нали така сме се разбрали?

Тя седна в леглото. Слънцето, което влизаше през прозореца, обливаше със светлина розите, лилиите, високите гладиоли. Шумът от движението, който идеше отвън, звучеше дружелюбно с познатите си приглушени звуци. Марда се замисли за градината, която очакваше нейните грижи, за собствената си спалня, за вещите си, за всекидневните домашни задължения, които сега, след като зрението и бе възстановено, щеше отново да поеме, забравила завинаги тревогите и страха, преживени през изтеклите месеци.

— Най-ценното нещо в живота — обърна се Марда Уест към сестра Ансъл — е зрението. Едва сега разбирам това. Едва сега разбирам какво можех да загубя.

Опряла на гърдите си хванати една в друга длани, сестра Ансъл и кимна съчувствено.

— Това, че виждате отново, е наистина чудесно. Сега вече няма опасност да загубите зрението си. — Ти тръгна към вратата. — Ще се върна в общежитието да почина малко. Като знам, че сте добре, ще мога да заспя спокойно. Ще ми поръчате ли нещо, преди да тръгна?

— Подайте ми, ако обичате, крема и пудрата — каза пациентката. — Да, и червилото, четката и гребена.

Сестра Ансъл донесе нещата от тоалетката и ги сложи върху леглото. Донесе и също огледалцето и парфюма, помириса съучастнически запушалката му и прошепна:

— Чудесен парфюм. Подарък ви е от мистър Уест, нали?

„Ето, че започвам да свиквам със сестра Ансъл“ — помисли си Марда. Представи си как си е у дома и слага цветя в малката гостна, избира книгите, които биха се харесали на сестра Ансъл, и и дава транзистор, за да не и е скучно вечер.

— Ще бъда при вас в осем часа.

Познатите думи, които в продължение на много дни и седмици бе чувала всяка сутрин, сега прозвучаха като любима мелодия. Най-сетне те се сляха в едно с човека, с лицето, което се усмихваше, с жената, чийто очи обещаваха приятелство и вярност.

— До довечера.

Вратата се затвори. Сестра Ансъл вече я нямаше. Болницата се бе съвзела от нощната паника и всичко си вървеше постарому — болнично всекидневие. Само за нея мракът се бе сменил със светлина. Отрицанието — с живот.

Марда Уест свали запушалката от шишенцето и се напарфюмира зад ушите. Уханието, което се разнесе, сякаш се сля с топлия светъл ден. Тя вдигна огледалцето и погледна в него. Стаята си беше същата, отвън нахлуваха уличните шумове, а след миг влезе дребничката санитарка, която вчера и приличаше на невестулка. Каза добро утро, но пациентката не отговори. Може би беше изморена. Санитарката избърса праха и си отиде.

Тогава Марда Уест отново вдигна огледалото и погледна в него. Не, не бе сгрешила. Широко отворените очи, които я гледаха, бяха очи на кошута, уплашени като пред жертвоприношение, а боязливата, покорна глава на сърната бе вече сведена смирено.

1

Фентънови правеха обичайната си неделна разходка по Имбанкмънт. Стигнаха до Албърт Бридж и както винаги спряха, за да решат дали да прехвърлят моста и да тръгнат към парковете, или да продължат пътя си покрай живописните шлепове-жилища. Като си мислеше за нещо, от което Фентън бе твърде далеч, жена му изведнъж каза:

— Напомни ми, щом се приберем, да се обадя по телефона на семейство Алхюсън. Ще ги поканя да пийнем по нещо. Техен ред е да дойдат у нас.

Фентън бе вперил безразличен поглед в движението по улицата. Машинално регистрира камион, който профуча твърде бързо по моста, спортна кола с трещящ ауспух и една детегледачка в униформен костюм, която пое наляво към Батърси — тя буташе количка с близнаци, чиито личица бяха еднакви и кръгли като питки холандско сирене.

— Сега накъде? — попита жена му, а той я погледна безучастно, сякаш нямаше нищо общо с нея, обхванат от непреодолимото и наистина отвратително чувство, че както тя, така и всички останали хора, които вървяха по Имбанкмънт или по моста, са малки кукли на конци. Дори крачките им бяха отсечени; те подскачаха и се клатушкаха, сякаш не бяха истински, а гротескна имитация на онова, което трябваше да бъдат. Ами лицето на жена му — сивкавите очи, силно начервените устни, с новата пролетна шапка, килната наперено над едната вежда, — то не беше нищо друго, а маска, нарисувана набързо от нечия ловка ръка, ръката, която управляваше куклите, закачени на дървена летвичка. И самите кукли бяха измайсторени от същото това мъртво дърво, дърво за кибритени клечки.

Фентън бързо отмести поглед от лицето на жена си и сведе очи към земята, прокара припряно бастуна си по очертанията на един квадрат, образуван от плочите на уличната настилка, и заби върха му в някакво петно; точно в центъра. Сетне чу собствения си глас:

— Не мога да вървя нататък.

— Какво има? — запита жена му. — Да нямаш пак бодежи?

Веднага му стана ясно, че трябва да бъде нащрек. При всеки опит да обясни, тези големи озадачени очи щяха да се втренчват в него с недоумение и последвалите въпроси щяха Да бъдат също тъй настоятелни и изпълнени с недоумение. Щяха да тръгнат обратно по омразния булевард — за щастие вятърът този път духаше в гърбовете им, но затова пък още по-неумолимо щеше да ги тласка към безсмислието на предстоящите часове, тъй както реката край тях, която носеше плаващи дървета и празни кутии, неизбежно запращаше товара си във вонящата тиня край някой от отсрещните докове.

Той ловко извъртя думите си, за да я успокои:

— Исках да кажа, че щом подминем шлеповете, по-нататък няма къде да вървим. Пътят свършва там. И твоите токчета… — Фентън погледна обувките и — не са удобни за тази дълга обиколка из Батърси. — Имам нужда от движение, а ти не можеш да вървиш бързо. Защо не се прибереш у дома? Пък и днес следобед времето, не е много приятно.

Жена му извърна очи към небето. То бе натежало от облаци, мрачно, а и за щастие в този миг духна силен вятър, който я накара да потрепери под тънкото палто. Тя вдигна ръка, за да задържи шапката си.

— Мисля тъй да направя — рече му и после продължи с колебание в гласа: — Наистина ли нямаш бодежи? Изглеждаш бледен.

— Не, добре съм. Сам ще вървя по-бързо.

В този миг видя свободно такси и побърза да махне с бастуна.

— Качвай се — подкани я той, — няма смисъл да настиваш.

Преди да успее да му възрази, Фентън вече бе отворил вратата и бе съобщил адреса на шофьора. Време за спорове нямаше. Набута я вътре и докато таксито се отдалечаваше, видя как тя се опитва да смъкне прозореца, вероятно, за да му извика да не закъснява и да не забрави за Алхюсънови. Таксито се скри от погледа му надолу по Имбанкмънт и докато го гледаше, имаше чувството, че наблюдава онзи период от своя живот, с който е приключил завинаги.

Обърна гръб на реката и на Имбанкмънт, остави зад себе си шума и движението и потъна в плетеницата от тесни улички и площадчета, която се простираше между него и Фулам Роуд. Вървеше с единствената цел да заличи всичко, с което го бе белязал досадният живот, и да изтрие от съзнанието си мисълта за неделния ритуал. Този ритуал го караше да се чувствува като пленник.

Досега не бе му хрумвало, че може да избяга. Сякаш нещо прищрака в мозъка му, когато Една заговори за Алхюсънови. „Напомни ми, щом се приберем, да им се обадя по телефона. Техен ред е да дойдат у нас.“ Най-сетне можеше да разбере как се чувствува един удавник, пред чиито очи лъсва целият му скучен живот миг преди морето да го погълне. Звъни се на входната врата, чуват се веселите гласове на Алхюсънови, питиета са подредени на бюфета, кратка суетня, всички се настаняват — това бяха само частици от онова, което превръщаше съществуването му в доживотен затвор. Всеки ден започваше с дърпането на завесите и сутрешния чай, с отгръщането на вестника, закуската, сервирана в малката трапезария, където газовата камина гореше с нисък син пламък (намален за икономия), после идеше ред на пътуването с метрото до Сити, на дългите часове в службата с досадното прехвърляне на книжа, сетне обратно с метрото, където, притиснат от тълпата, разгръщаше вечерния вестник, и отново у дома — оставяше шапката, балтона и чадъра, а откъм дневната идеше шумът на телевизора, примесен може би с гласа на жена му, която говореше по телефона. Дали беше зима или лято, пролет или есен, се разбираше по това, че със смяната на сезоните калъфките на столовете и на канапето в дневната се изпираха и на тяхно място се появяваха други, а дърветата на площадчето отвън бяха ту разлистени, ту голи.

„Техен ред е да дойдат у нас.“ И като гримасничеха и подскачаха на конците си, Алхюсънови идваха, покланяха се и изчезваха, а домакините, които ги бяха приели, на свой ред ставаха гости, поклащаха се, усмихваха се престорено — сякаш бяха две двойки, играещи старинен танц.

Сега, когато спряха край Албърт Бридж и Една заговори, времето внезапно престана да тече. Или по-точно то продължаваше да си тече по същия начин, но за нея, за Алхюсънови, които щяха да вдигнат телефона, за другите участници в кукления танц. Ала за него всичко се бе променило. Имаше чувството, че е обладан от някаква вътрешна сила. Сега той командваше. Негова беше сръчната ръка, която движеше тези кукли. А Една, горката Една, която таксито отнасяше в този момент към къщи, за да изпълни предопределената и роля — да подреди питиетата, да оправи възглавничките, да напълни чинийките със солени бадеми от кутията, — нямаше и представа за това, че той се е измъкнал от зависимостта и с една решителна крачка се е озовал в ново измерение.

Неделна апатия владееше улиците. Къщите бяха затворени, смълчани.

„Тези хора вътре не знаят — помисли си той — как само един мой жест ей сега, в този миг, би могъл да промени живота им. Едно почукване на вратата, някой ще отвори — прозяваща се жена, старец с плюшени чехли, дете, изпратено от раздразнени родители — и цялото им бъдеще ще зависи от това, което аз пожелая да направя. Размазани мутри. Неочаквано убийство. Кражба. Пожар.“ Всичко бе толкова просто.

Погледна часовника си. Три и половина. Реши да действува по своя система, свързана с имената на улиците и с номерата. Ще повърви още три преки нататък и тогава в зависимост от името на третата улица, от броя на буквите, съдържащи се в него, ще определи номера на къщата, с която ще започне.

Усети как интересът му расте и ускори крачка. „Каквото се падне, няма да хитрувам“ — рече си. Можеше да се случи жилищна кооперация или магазин за млечни продукти — все едно. Оказа се, че третата улица е дълга, от двете и страни се редяха мрачни викториански къщи, които напълно бяха загубили фасона си отпреди петдесетина години и сега отделни апартаменти или стаи от тях се даваха под наем. Улицата се казваше Боултинг. Осем букви, значи номер 8. Закрачи уверено, като оглеждаше входните врати, без да се смущава от стръмните каменни стъпала пред всяка къща или пък от боядисаните порти, тъмните сутерени и мрачната атмосфера, която лъхаше на нищета и разруха — пълен контраст с излъсканите врати и сандъчетата с цветя по прозорците около площад Риджънси, където той самият живееше.

Номер 8 не се различаваше от останалите къщи. Портата бе дори по-занемарена и като че ли увисналите дантелени пердета на грозния продълговат партерен прозорец навяваха още по-голяма тъга. Тригодишно дете, момченце, седеше на площадката на стълбите — бледо, с безизразен поглед, то бе вързано по някакъв особен начин за желязната стъргалка за обувки, явно, за да не тръгне нанякъде. Вратата бе само притворена.

Джеймс Фентън изкачи стъпалата и се огледа за звънеца. Върху него бе залепено листче хартия с думите: „Не работи.“ Отдолу висеше старовремска камбанка, закачена на канап. Можеше, разбира се, да се справи с плетеницата от възли, да освободи детето — въпрос на секунди, и да го понесе под мишница надолу по стъпалата, а сетне да реши как ще го ликвидира в зависимост от настроението си, от онова, което ще му хрумне. Но моментът за такова насилие все още не бе дошъл. Той не го желаеше сега, защото чувството за неограничена власт над всичко, което го изпълваше, му подсказваше, че няма нужда от припрени действия, че времето е пред него.

Дръпна канапа на камбанката. Слабото подрънкваме отекна в дългото преддверие. Неподвижните очи на детето го наблюдаваха равнодушно. Фентън се обърна назад и погледна към улицата — чинарът на края на тротоара се разлистваше, кафявата му кора бе нашарена с жълтеникави петна, а една мършава черна котка лижеше ранената си лапа. Мигът на очакването го опияняваше, тъй като в него се криеше някаква тайна.

Чу как открехнатата врата зад гърба му се отвори и някакъв женски глас с чужд акцент попита:

— С какво мога да ви услужа?

Фентън свали шапката си. Много му се искаше да каже: „Дойдох, за да ви удуша. Заедно с детето ви. Не изпитвам никакви лоши чувства към вас. Изпраща ме просто съдбата, натоварен съм да извърша това.“ А всъщност се усмихна. Жената бе бледа като детето на площадката, със същите безизразни очи, със същата права коса, някъде между двадесет и тридесет и пет. Вълнената жилетка, която носеше, бе твърде голяма, а тъмната, силно набрана пола, провиснала до глезените и, я правеше трътлеста.

— Давате ли стаи под наем? — попита Фентън.

В тъмните и очи проблесна светлинка, някаква надежда. Сякаш бе копняла за този въпрос с чувството, че никога няма да и го зададат. Миг след това лицето и отново помръкна и погледът и стана безизразен като преди.

— Къщата не е моя — обясни тя. — Преди хазаинът даваше стаи под наем, но сега се говори, че ще събарят всичко наоколо, за да строят блокове.

— Значи хазаинът не дава вече стаи под наем?

— Не. Каза мм, че не си струвало, тъй като заповедта за събаряне се очаквала всеки момент. Аз живея в сутерена.

— Разбирам — рече той.

С това разговорът като че ли приключи. Но Фентън продължи да стои там. Момичето или, да речем, жената — защото тя можеше да бъде и едното, и другото — погледна към детето и му заповяда да мълчи, макар че то само похлипваше едва чуто.

— Всъщност — подхвана Фентън, — дали пък няма да можете да ми дадете под наем една от стаите в сутерена? Бихме могли да уредим въпроса помежду си. Хазаинът няма нужда да знае.

Видя я как напряга ума си. Едно такова предложение изневиделица, при това от човек с неговия външен вид, и звучеше тъй невероятно, че просто главата и не можеше да го побере. И тъй като изненадата е най-добрата форма за настъпление, той побърза да се възползува от преимуществото си:

— Трябва ми само една стая за няколко часа на ден. Няма да спя тук.

Явно не бе по силите и да го претегли — костюм от туид, от онези, които се виждат често из улиците на Лондон, пък и по други места, мека шапка, бастун, поддържано лице, възраст между четиридесет и пет и петдесет. Забеляза как безизразните и очи се разшириха още повече, докато се опитваше да намери някаква връзка между външния му вид и неочакваното предложение.

— За какво ви трябва стаята? — попита колебливо жената.

„Там е работата, че ми трябва много, драга моя. За да убия и теб, и детето ти, да разкова дъските на пода и да ви напъхам там. — Но засега ще почакате.“

— Трудно ми е да ви обясня — рече бързо той. — Аз съм служител и работният ми ден е дълъг. Но напоследък настъпиха някои промени и се нуждая от стая, където да прекарвам по няколко часа съвсем сам. Нямате представа колко е трудно да се намери нещо подходящо. Това тук ми се вижда идеално за целта. — Фентън премести поглед от празната къща към детето и се усмихна. — Ето например вашето, момченце. Възрастта му е толкова подходяща. Няма да ми създава никакви неприятности.

По лицето и премина нещо подобно на усмивка.

— Не се безпокойте, Джони е послушен. Седи тук с часове, няма да ви пречи. — После усмивката изчезна и на нейно място отново се появи колебливото изражение. — Не знам какво да ви кажа… Живеем в кухнята и в спалнята до нея. Отзад има една стая, където съм струпала някакви мебели, но едва ли ще я харесате. Нали разбирате, зависи какво ще искате да правите…

Гласът и се сниши и тя замлъкна. Тъкмо тази нейна апатия му беше нужна. Дали спеше тежко? Или лък бе наркоманка? От тъмните сенки под очите и можеше да се допусне подобно нещо. Още по-добре. Освен това беше и чужденка. Такива като нея се бяха навъдили доста.

— Покажете ми стаята и веднага ще преценя — каза той. За негово учудване жената се обърна и без да се бави, тръгна навътре през тясното мръсно преддверие. Запали една лампа при стълбата над сутерена и поведе Фентън надолу, като през цялото време мърмореше нещо за свое извинение. Някога в тази част на къщата естествено са се помещавали слугите. Кухнята, стаичката с мивката и килерът сега служеха за дневна, кухничка и спалня на жената и при тази промяна те бяха станали по-неугледни и мръсни. Може би грозните тръби, ненужният сега бойлер и старата печка навремето са имали претенции, че служат за нещо — тръбите са били боядисани в бяло, печката — лъщяла. Бюфетът, който все още заемаше почти цялата дължина на една от стените, сигурно е бил ползван преди петдесетина години — по рафтовете му са били подредени лъснати медни тенджери, официален сервиз за хранене с орнаменти, а наоколо се е суетял готвач с престилка и брашнени ръце и е подвиквал нещо на момичето край мивката оттатък, което сигурно не само е задявал и по-щипвал. Сега мръсната, пожълтяла от времето боя се лющеше, изтритият линолеум бе съдран, а бюфетът беше празен, ако не се смятат. някои вехтории по него, които нямаха нищо общо с първоначалното му предназначение — разнебитен радиоапарат с откъсната антена, купища разпокъсани списания и вестници, недовършена плетка, счупени играчки, парчета кекс, четка за зъби и няколко чифта обувки. Жената се огледа безпомощно.

— Не е лесно — рече тя, — като имаш и дете. Човек непрекъснато трябва да разтребва.

Очевидно бе, че тук никой никога не разтребваше, че жената вече е вдигнала ръце пред житейските проблеми. Но Фентън не каза нищо, само кимна учтиво и се усмихна. През една полуотворена врата зърна неоправено легло — това потвърждаваше предположението му, че тя обича да си поспива. Сигурно я бе събудил. Жената забеляза погледа му, затвори бързо вратата и почти несъзнателно понечи да се пооправи, като закопча жилетката си и приглади косата си.

— А къде е стаята, която не ползвате? — попита Фентън.

— Да-да, ей сега, разбира се — отвърна тя уклончиво и несигурно като че ли бе забравила за какво са слезли в сутерена. Поведе го обратно по коридора покрай едно помещение за въглища. „Това тук ще ми влезе в работа“ — помисли си той. По-нататък имаше клозет — отворената му врата бе подпряна с детско гърненце, до което се въргаляше скъсан брой на „Дейли Мирър“, и накрая спряха пред една стая, чиято врата беше затворена.

— Мисля, че няма да ви хареса — въздъхна жената, вече примирена.

И наистина, стаята можеше да свърши работа само на човек като него, човек, в когото напира безмерна сила, насочена към определена цел. Тя отвори със замах вратата, прекоси стаята и дръпна опърпаната завеса, скалъпена от онзи плат, с който през войната затъмняваха прозорците. В този миг отвътре го удари миризма на влага, и то тъй силно, както понякога те блъсва в лицето крайречна мъгла. Заедно с това обонянието му безпогрешно различи мириса на изтичаща газ. Двамата сбърчиха носове и взеха да душат едновременно.

— Да, лоша работа — рече жената. — Трябваше да дойдат някакви майстори, но все ги няма.

Когато дръпна завесата, за да влезе въздух, корнизът падна заедно с плата, и през счупеното стъкло на прозореца в стаята скочи същата черна котка с ранената лапа, която Фентън бе видял под чинара пред къщата. Жената лекичко я подритна. Свикнала с обстановката, котката се изниза към ъгъла, скочи върху някакъв сандък и се настани да спи. Фентън и жената се огледаха наоколо.

— Тук ще ми бъде много добре — заяви той. Едва ли неща като тъмните мърляви стени, неприветливият вид на стаята с форма на буква „г“ и ниският таван можеха да му направят впечатление. — Виж ти, има дори и градинка. — Отиде до прозореца и погледна навън към запустялото, покрито с камъни парче земя, някогашна градина, край която е имало и настилка. Както стоеше изправен в сутеренната стая, тази гледка бе на равнището на главата му.

— Да — каза тя, — да, има градина. — И се приближи до него, за да погледне пустошта, за която и двамата бяха избрали толкова неточна дума. После, като сви леко рамене, жената продължи: — Спокойно е, както виждате, но няма много слънце. Северно изложение.

— Обичам стаите със северно изложение — рече разсеяно Фентън и вече виждаше във въображението си тесния трап, който щеше да изкопае за трупа и — нямаше нужда да бъде много дълбок. Обърна се към нея, огледа я, преценявайки размерите и, но срещна погледа и в който се четеше силно желание да постигне разбирателство, и бързо се усмихна, за да и вдъхне увереност.

— Художник ли сте? — запита тя. — Художниците обичат светлината да е от север.

Изведнъж изпита огромно облекчение. Художник. Разбира се. Точно такова обяснение му трябваше. Ето как щеше да се измъкне от затруднението.

— Отгатнахте тайната ми — отвърна Фентън закачливо и се засмя тъй истински, че сам се изненада. Заговори много бързо: — Всъщност между другото и художник. Затова ми е нужно да се уединявам по няколко часа на ден. Сутрините ми са заети с делови задължения, но след това съм свободен. Тогава започвам истински да работя. За мен това не е просто хоби, а страст. Възнамерявам да подготвя изложба докъм края на годината. Така че вие разбирате колко важно беше мен да намеря нещо… като това.

Той посочи с ръка обстановката, която би могла примами само котката. Увереността му беше заразителна, тъй че съмнението и недоумението, които преди се четяха в погледа и, тутакси изчезнаха.

— В Челси има много художници, нали? — обади се тя. — Поне така се говори, самата аз не знам. И все си мисля, че ателиетата трябва да са нависоко, да може вътре да влиза светлината.

— Не е задължително — заяви Фентън. — Това е плод на придирчивост. И бездруго в по-късните часове не можеш да разчиташ на светлината отвън. Предполагам, че имате електричество.

— Да… — Жената отиде до вратата и завъртя ключа. Една гола крушка на тавана се оцъкли през булото на прахоляка, който я покриваше.

— Отлично — зарадва се той. — Друго не ми трябва. Погледна усмихнато към нещастното безизразно лице.

Горкичката, колко по-щастлива ще бъде, когато потъне във вечен сън. Също като котката, която спеше сега. Всъщност щеше да и стори истинска добрина, като я избави от тази несрета.

— Мога ли да се нанеса още утре? — попита я. Отново надежда в погледа и веднага след това някакво смущение, объркване или може би неудобство бе забелязал тази бърза промяна още, когато за първи път застана на вратата, търсейки квартира.

— Не попитахте за… наема — отговори тя.

— Колкото решите — заяви Фентън и махна отново с ръка, за да покаже, че парите не са пречка.

Жената преглътна, очевидно, без да знае какво му отговори, бледото и лице се покри с червенина и сетне се престраши:

— Най-добре ще бъде да не съобщавам на хазаина. Ще кажа, че сте приятел. Бихте могли да ми давате по една-две лири всяка седмица, колкото сметнете за нужно.

Тя го гледаше напрегнато. Естествено, реши Фентън, трета страна в уговорката не бива да се намесва.

— От днес нататък всяка седмица ще ви плащам по пет лири в брой.

Извади от портфейла си шумящи, нови банкноти. Жената протегна плахо ръка и не свали очи от тях, докато той ги броеше.

— Нито дума на хазаина — предупреди я, — а ако някой ви пита нещо за наемателя, кажете, че е ваш братовчед, художник, дошъл за известно време на гости.

Тя вдигна очи и за първи път се усмихна като че ли шеговитите му думи и връчването на банкнотите бяха скрепили с печат някакъв съюз между тях.

— Не приличате на мой братовчед, нито пък на художниците, които съм виждала. Как се казвате?

— Симс — отвърна той веднага, — Маркъс Симс. — И се зачуди защо инстинктивно бе произнесъл името на тъста си, отдавна починал адвокат, когото при това ненавиждаше.

— Благодаря ви, мистър Симс. Сутринта ще ви изчистя стаята. — И за да потвърди своето намерение, тя вдигна котката от сандъка и я избута навън през прозореца, сетне попита: — Утре следобед ли ще си донесете нещата?

— А, нещата ли? — повтори той.

— Ами това, което ви трябва за работата. Нямате ли бои и там всичко останало?

— Да… да, разбира се — рече Фентън, — трябва да си донеса принадлежностите. — Отново огледа стаята. Не, нямаше да ги коли, и дума да не става. Никаква кръв. Никаква цапаница. Трябваше да ги удуши, докато спят, и двамата — жената и детето. Така беше много по-благородно.

— Ако ви трябват бои, няма да ви се наложи да ходите далеч — поясни тя. — На Кингс Роуд има няколко магазина за художници. Минавам покрай тях, когато ходя за покупки. На витрините им са изложени разни картони и стативи.

Фентън сложи ръка на устата си, за да не го види как се усмихва. Това, че го приемаше по такъв начин, беше наистина трогателно. Показваше, че не го подозира в нищо, че му се доверява.

Тя отново го поведе обратно по коридора и нагоре по стълбата към преддверието.

Обърна се и за втори път му се усмихна през рамо.

— Аз бях в такова положение… Ако не се бяхте появили… Не знам какво щях да правя.

Застанаха заедно на горната площадка на стълбището. Направо изумително. Нима и тя самата не казваше, че неочакваната му поява е божия воля? Потресен, Фентън впери поглед в нея.

— Значи сте били изпаднали в беда?

— Беда? — Жената вдигна ръце и безпомощността и отчаянието се изписаха отново на лицето и. — Каква по-голяма беда от това да си чужденка в тази страна, пък и бащата на детето се измъкна и ме остави без пари, без дори да знам към кого да се обърна. Честна дума, мистър Симс, ако не бяхте дошли днес… — Тя не довърши изречението си, обърна очи към момченцето, завързано за стъргалката, и сви рамене. — Горкичкото дете! Та ти за какво си виновен, Джони?

— Да, горкичкото дете — повтори след нея Фентън, — само страда. Пък и вие. Е, ще направя, каквото ми е по силите, за да сложа край на тия страдания. Повярвайте ми, ще го сторя.

— Много сте добър. Наистина, благодаря ви.

— Напротив, аз ви благодаря. — Той се поклони лекичко, наведе се и погали детето по главата. — Довиждане, Джони, до утре. — В отговор жертвата му впери в него все тъй безизразния си поглед.

— Довиждане, мисис… всъщност как ви е името? Мисис…

— Казвам се Кауфман, Ана Кауфман.

Докато слизаше надолу по стъпалата и сетне излезе през портата, тя не преставаше да го следва с поглед. Прогонената котка мина покрай краката му и се отправи отново към счупения прозорец. Фентън вдигна шапката си и с елегантен жест махна за довиждане към жената, към детето, към котката, към цялата тази смълчана, неприветлива къща.

— До утре — провикна се той и закрачи самоуверено по Боултинг Стрийт като човек, комуто предстои голямо приключение.

Въодушевлението не го напусна дори когато застана пред вратата на собствения си дом. Отключи със секретния ключ и заизкачва стълбите, тананикайки си някаква песен отпреди тридесет години. Една както обикновено беше на телефона — до ушите му достигнаха реплики от познат безконечен разговор, естествено между две жени. Бяха извадени повече чаши, което означаваше, че очакват гости. Една закри с длан мембраната на слушалката и съобщи:

— Алхюсънови ще дойдат. Поканих ги на вечеря.

Той и се усмихна и кимна. Много преди обичайното време си наля глътка шери, за да се почерпи за успешния край на конспирацията, която тъй съвършено бе изпипал през изминалия час. Разговорът по телефона приключи.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза Една. — Разходката те е ободрила.

Наивността и му се видя толкова забавна, че едва успя да скрие напушилия го смях.

2

Наистина късмет, че жената спомена за статива и другите принадлежности. Щеше да изглежда пълен глупак, ако на следващия ден се бе появил там с празни ръце. Наложи се да излезе по-рано от работа, за да си набави необходимите вещи. Беше във вихъра си. Разбира се, статив, платна, туби с бои, четки, терпентин — уж смяташе да направи няколко дребни покупки, а в крайна сметка пакетите се оказаха толкова огромни, че май се налагаше да вземе такси. Това само увеличи ентусиазма му. Трябваше да изиграе ролята си докрай. Междувременно, решил да се възползува от неочаквано пламналата страст у клиента си, продавачът непрекъснато прибавяше нови бои към списъка, а самият Фентън разглеждаше тубите, четеше наименованията им и го обземаше някакво блажено чувство и истински възторг от покупките. Позволи си да е безразсъден, разточителен. Самите думи — хром, сиена, ултрамарин, охра — го опияняваха, действаха му като вино. Най-сетне успя да надвие изкушението и заедно с всичките покупки се натовари в едно такси. Боултинг Стрийт № 8 — самото изговаряне на този необичаен за него адрес вместо името на познатия площад, където живееше, сякаш внасяше нов загадъчен елемент в приключението.

Чудно защо, ала когато таксито навлезе в квартала, редицата от почти еднакви сгради вече не му подейства толкова тягостно. Вярно, вчерашният вятър бе утихнал, слънцето проблясваше от време на време, във въздуха, макар и едва-едва, вече се усещаше, че наближава април, а с него и дните щяха да станат по-дълги, но всъщност не това бе причината за особеното усещане, което изпита. Някаква атмосфера на очакване витаеше край № 8. Когато плати на шофьора и изнесе пакетите от таксито, той видя, че тъмните опърпани завеси на прозорците долу ги няма и на тяхно място са закачени набързо скалъпени пердета от твърде ярък оранжев плат. Точно в този момент някой дръпна пердетата и жената, вдигнала на ръце детето, цялото омазано с конфитюр, му махна. Котката скочи от перваза, приближи се до него, взе да мърка и да отрива извития си гръб в крачола на панталона му. Таксито потегли, а жената вече слизаше по стъпалата да го посрещне.

— Джони и аз ви чакаме цял следобед. Това ли е всичко, което носите?

— Всичко. Не е ли достатъчно? — засмя се Фентън.

Тя му помогна да свалят нещата в сутерена и когато хвърли поглед към кухнята, Фентън отбеляза, че жената не само бе сменила пердетата, а бе се постарала да сложи и някакъв ред. Обувките и детските играчки бяха напъхани под бюфета, а масата бе застлана с покривка и подредена за чай.

— Не можете да си представите колко прашна беше вашата стая — рече тя. — Чистих я до полунощ.

— Не биваше да правите това — заяви Фентън. — Не биваше да си губите времето.

Жената спря до вратата и очите и отново се впериха в него с онзи безизразен поглед.

— Значи няма да е за дълго? — заекна тя. — От думите ви вчера предположих, че ще останете няколко седмици.

— Не заради това — отвърна бързо Фентън. — Исках да кажа, че и бездруго ще изпоцапам всичко с боите, та няма смисъл да се чисти.

Тя явно си отдъхна. Усмихна се и отвори вратата.

— Заповядайте, мистър Симс.

Той не можеше да не го признае — бе се потрудила. Стаята имаше съвсем друг вид. Миришеше другояче. Въздухът, който преди вонеше на газ, сега лъхаше на карбол — във всеки случай дезинфекциращо средство. Вехтото парче плат бе изчезнало от прозореца. Дори бе извикала някой да смени счупеното стъкло. Изчезнало бе леговището на котката, сиреч сандъкът. Сега до стената се мъдреше маса с два малки разнебитени стола, появило се бе и кресло, покрито със същия ужасен оранжев плат, който бе видял на кухненските прозорци. Над полицата на камината, където вчера нямаше нищо, висеше „Мадоната с младенеца“ — репродукция в ярки цветове, с календар отдолу. Очите на Мадоната, мечтателни и скромни, гледаха усмихнато към Фентън.

— Е… ама наистина… — понечи да каже нещо, но за да скрие вълнението си, защото всичко това бе наистина много трогателно. Тази нещастница бе положила огромни усилия в един от своите може би последни земни дни. Той се обърна я започна да разопакова багажа си.

— Дайте да ви помогна, мистър Симс — обади се жената и преди да успее да и възрази, тя вече бе коленичила сред пакетите.

Взе да развързва възлите, да маха амбалажната хартия, нагласи статива му. После заедно извадиха тубите с боите от кутиите, подредиха ги на масата и подпряха платната на стената. Беше забавно, сякаш играеха на някаква абсурдна игра, и колкото учудващо да бе, тя се включи в тази игра, като през цялото време остана съвсем сериозна.

— Какво ще нарисувате най-напред? — попита жената, когато всичко беше подредено и дори върху статива бе поставено платно. — Сигурно си имате нещо наум, нали?

— Да, имам нещо предвид, разбира се. — Той се усмихна на безграничното и доверие към него и неочаквано, жената също се усмихна.

— Аз отгатнах темата ви — каза тя.

Фентън почувствува, че пребледнява. Как бе отгатнала? За какво намекваше?

— Какво сте отгатнали? Какво искате да кажете? — попита я той рязко.

— Ще започнете с Джони, нали?

Как така да убие детето преди майката? Какво чудовищно предложение! И защо се опитваше тя да го подтикне към това? Време имаше достатъчно, а и плана си все още не бе изработил…

Жената мъдро клатеше глава. Постепенно и не без усилие Фентън се върна към действителността. Всъщност тя му говореше за картината, която ще рисува. Ами разбира се.

— Умна жена сте вие — рече Фентън. — Точно така, ще рисувам Джони.

— Той ще слуша, няма да мръдне. Ако го вържа, ще седи при вас с часове. Ще ви трябва ли сега?

— Не, не — отвърна раздразнено Фентън. — Аз никак не бързам. Най-напред трябва да обмисля всичко.

Лицето и помръкна. Явно бе разочарована. Огледа още веднъж стаята, която тъй ненадейно се бе превърнала в истинско, според нейните представи, ателие на художник.

— Тогава да ви предложа чаша чай — каза жената и за да избегне пререканията, той я последва в кухнята. Настани се на стола, който тя му предложи, пи чай и яде сандвичи, докато мърлявото момченце го гледаше, без да мига.

— Та… — промълви неочаквано детето и протегна ръка.

— Той на всички мъже вика Та — обясни жената, — макар че собственият му баща не му обръща никакво внимание. Не така, Джони. Недей да безпокоиш мистър Симс.

Фентън направи усилие и се усмихна любезно. Децата поначало го дразнеха. Продължи да яде сандвича си, посръбвайки от време на време и от чая.

Жената също седна на масата и взе да разбърква разсеяно чая си, докато той навярно толкова изстина, че надали можеше да се пие.

— Хубаво е, когато човек има с кого да си поговори — отбеляза тя. — Знаете ли, мистър Симс, преди да дойдете, бях толкова самотна… С тая празна къща отгоре. Да имаше поне работници, да сноват напред-назад, а то никой не се мярка. Пък и кварталът е един такъв… нямам никакви приятели.

Значи всичко се нарежда, помисли си той. Никой няма да забележи отсъствието и когато изчезне. Щеше да му бъде трудно да се измъкне, ако в къщата живееха хора. А при това положение можеше да действува по всяко. време и никой нямаше да разбере. Нещастна хлапачка, надали бе на повече от двадесет и шест-седем години, а изглежда, много бе изпатила.

— … отиде си, без да каже дума — говореше тя. — Само три години бяха минали от пристигането ни в тази страна, ама непрекъснато се местехме, все без постоянна работа. По едно време бяхме и в Манчестър, Джони се роди там, в Манчестър.

— Отвратително място — отбеляза съчувствено Фентън. — Вечно вали.

— Казвам му: „Трябва да си намериш работа!“ — продължи жената и удари с юмрук по масата, пресъздавайки отново момента. — „Така не можем да продължаваме, казвам. Това не е живот, нито за мен, нито за детето ти.“ Че ние, мистър Симс, нямахме пари дори за наема. Какво да обясня, когато дойде хазаинът? А пък нали сме и чужденци, винаги си имаме разправии с полицията.

— Каква полиция? — стресна се Фентън.

— За документите — обясни тя, — толкова неприятности си имаме с документите. Нали знаете как е — трябва да се регистрираме. Мистър Симс, моят живот е нещастен от много години насам. В Австрия известно време бях прислужничка при един отвратителен човек. Просто трябваше да избягам. Бях само на шестнайсет години, а когато се запознах с мъжа си, ама той тогава още не ми беше мъж, струваше ми се, че най-сетне виждам някаква надежда и ако заминем за Англия…

Тя продължи да нарежда, като през цялото време го гледаше и разбъркваше чая си, а гласът и който звучеше много приятно и напевно, може би поради това, че говореше по-бавно и с немски акцент, му действуваше някак си успокоително и заедно с тиктакането на будилника върху бюфета и ударите на детската лъжица по чинията бе нещо като приятен акомпанимент на собствените му мисли. Оглеждаше се и с огромно задоволство установяваше, че не е нито в службата си, нито у дома си, а е Маркъс Симс, художникът — безспорно голям художник, може би недотам майстор, що се отнася до багрите, но затова пък истински талант в областта на предумишленото престъпление. А жертвата седеше срещу него и сама слагаше живота си в ръцете му, гледаше го почти като спасител — всъщност то така си и беше.

— Чудно нещо — рече тя бавно, — вчера не ви познавах, днес ви разказвам живота си. Вече сте ми приятел.

— И то искрен приятел — потупа я той по ръката. — Уверявам ви, така е. — Усмихна се и се надигна от стола.

Жената се пресегна, взе чашата, остави я в мивката, после изтри устата на детето с ръкава на жилетката си.

— Е, сега, мистър Симс — рече тя, — какво бихте предпочели най-напред? Да си легнем или да рисувате Джони?

Той впери в нея недоумяващ поглед. Да си легнат? Добре ли беше чул?

— Не можах да ви разбера — каза Фентън.

Тя стоеше и търпеливо го чакаше да тръгне.

— Както желаете, мистър Симс. За мене е все едно. Аз съм на ваше разположение.

Усети как вратът му взе да гори и лицето му пламна. Нямаше място за съмнение — нейната недвусмислена усмивка и погледът, и това кимване с главата в посока към спалнята. Нещастното момиче явно му правеше предложение, убедена, че той наистина го очаква… иска го… Отвратителна работа.

— Вижте какво, мадам Кауфман — обърна се към нея с „мадам“, защото му звучеше по-добре от мисис и като че ли повече прилягаше на чуждата и националност, — страхувам се, че има някаква грешка. Вие, струва ми се, криво ме разбрахте.

— Моля? — рече тя, объркана от неговите думи, и отново опита да се усмихне. — Не се бойте. Тук никой няма да дойде. Ще завържа Джони.

Всичко звучеше толкова нелепо. Да завърже детето… Не бе казал нищо, което би могло да я накара да направи такова обидно заключение. Ала ако дадеше воля на естествения си гняв и речеше да напусне къщата, това би означавало край на всичко, край на безупречно скроените му планове. Щеше да се наложи да започва някъде всичко отначало.

— Много любезно… извънредно любезно е от ваша страна, мадам Кауфман — каза той. — Благодаря ви за предложението. То е наистина великодушно. За нещастие работата е в това, че всъщност аз от години съм напълно негоден… още от войната, една стара рана… Много отдавна трябваше да се простя с подобни радости в живота. Впрегнах всичките си усилия в изкуството, отдадох се изцяло на картините си. Затова така се радвам, че най-сетне намерих това малко убежище. То е от огромно значение за мене. И ако отсега нататък ще сме приятели…

Търсеше думи, за да се измъкне. Жената сви рамене.

Лицето и не показваше нито облекчение, нито разочарование. Явно и беше все едно.

— Не се притеснявайте, мистър Симс — рече тя, — аз просто си мислех, че може би сте самотен. Знам какво е самотата. А сте толкова мил. Ако някога почувствувате, че бихте искали…

— О, веднага ще ви кажа — прекъсна я бързо Фентън. — Непременно. Но уви, боя се, че… Е, да оставим тези неща. Работа, работа ме чака… — Той се усмихна отново, давайки си вид, че бърза, и отвори вратата на кухнята. Слава богу, че междувременно бе закопчала жилетката си, че както бе започнала да я разкопчава, току-виж, всичко свършеше злополучно. Тя вдигна детето от стола и тръгна след него.

— Винаги съм искала да видя как работи истинският художник — заговори жената — и ето на, усмихна ми се късметът. Джони ще оцени този шанс, когато поотрасне. Как ще обичате да го сложа, мистър Симс? Прав ли да стои, или по-добре да седне? В каква поза ще поискате да го рисувате?

Е, прекаляваше вече. От трън, та на глог. Ами че тя взе да му се качва на главата. Да не мисли, че ще я остави да му се мотае наоколо. За да може да се справи с отвратителния малчуган, майката не биваше да му се пречка.

— Позата е без значение — солна и се Фентън. — Аз не съм фотограф. И ако има нещо, което не мога да понасям, то е да ме наблюдават, когато работя. Сложете Джони там, на стола. Предполагам, че ще седи мирно.

— Ще донеса въжето — каза жената и се запъти обратно към кухнята, а той унесено се загледа в платното, опънато на статива. Очевидно трябваше да направи нещо с това платно. Чист провал, ако го остави празно. Ще и се види подозрително. Ще вземе да си мисли, че нещо не е наред. Би могла дори да повтори ужасното си предложение отпреди пет минути…

Фентън взе една-две туби и изстиска по малко боя върху палитрата. Натурална сиена. Неаполитанска жълта… Хубаво ги бяха нарекли. Бяха ходили веднъж в Сиена, той и Една — беше преди години, малко след сватбата. Спомни си ръждиво розовата зидария и онзи площад — как му беше името?… — където провеждаха прочутите конни състезания. Неаполитанска жълта. Така и не стигнаха до Неапол тогава. Виж Неапол и умри. Жалко, че не обиколиха повече места. Сетне по навик все отиваха в Шотландия, защото Една искаше да бяга от горещините. Лазурносиня… човек би помислил, че трябва да е най-наситеното или пък може би най-чистото синьо. Лагуни покрай Южните морета, летящи риби. Колко прекрасни бяха боите върху палитрата…

— Започваме… И да слушаш, чуваш ли, Джони.

— Фентън вдигна очи. Жената бе сложила детето на стола и го галеше по главичката.

— Ако се нуждаете от нещо, трябва само да ме повикате, мистър Симс.

— Благодаря ви, мадам Кауфман.

Тя се измъкна от стаята и внимателно затвори вратата. Художникът не трябваше да бъде обезпокояван. Художникът трябваше да бъде оставен насаме с творението си.

— Таа — обади се неочаквано Джони.

— Мълчи — сряза го Фентън. Точно разчупваше един въглен на две. Бе чел някъде, че художниците най-напред скицират главата. Намести счупеното парче между пръстите си, сви устни, очерта върху платното един кръг, огромна луна. После отстъпи и присви очи. Сам се зачуди, но кръгът наистина напомняше на заоблено лице, само че още не личеше физиономията… Джони го наблюдаваше, ококорен срещу него. Фентън разбра, че ще му трябва много по-голямо платно. Това върху статива щеше да побере само главата на детето. Много по-сполучлив щеше да стане портретът, ако можеше да сложи и рамене под главата, защото тогава и лазурносинята боя щеше да влезе в употреба. С нея щеше да оцвети жилетката на детето.

Смени платното с по-голямо. Да, този размер беше много по-добър. Сега предстоеше да скицира лицето отново… очите… две точици там, където трябваше да бъде носът, и една чертичка за устата… две отвесни линии за врата и още две — приличаха на закачалка — за раменете. Ето че се получи лице, човешко лице. Засега не точно като на Джони, но по-късно… Важното бе да нанесе боя върху платното. Непременно трябваше да използува част от боята. Взе трескаво да си избира четка, топна я в разредителя, после боязливо мацна няколко пъти в лазурносиньото и в снежнобялото, за да ги размеси, и се нахвърли със замах върху платното.

Яркият цвят, блестящ, сияещ, го гледаше настойчиво, сякаш искаше още и още. Жилетката на Джони не беше точно такъв син цвят, но какво от това? Той набра смелост и нанесе още от боята, при което цялата долна част на платното се покри с енергично намацани сини ивици, а това по свой начин създаваше своеобразен вълнуващ контраст с лицето, скицирано с въглен. Сега то вече беше истинско лице и стената зад главата на детето, която не бе нищо повече от стена, когато за първи път влезе в стаята, изведнъж придоби цвят, розово зеленикав. Той трескаво грабваше туба след туба и изстискваше по малко от всяка, избра друга четка, за да не цапа четката със синьото… по дяволите, тази загоряла сиена нямаше нищо общо с града, в който беше ходил, а no-скоро приличаше на кал. Трябваше да я изтрие, трябваха му парцали, нещо, с което да я махне… Тръгна бързо към вратата.

— Мадам Кауфман! — извика той. — Мадам Кауфман! Можете ли да ми дадете някакви парцали?

Жената се появи веднага, като разкъсваше една долна дреха. Фентън дръпна парчето плат от ръцете и и започна да чисти четката от кафеникавата боя, която го дразнеше. Обърна се и я видя, че наднича в платното.

— Недейте! — сопна и се той. — Никога не бива да се гледа творението на художника, когато то е още в съвсем начална фаза.

Жената отстъпи разочарована.

— Извинете — каза му, сетне колебливо добави: — Много е модернистично, нали?

Той се взря в нея изпитателно, после премести поглед към платното и от платното към Джони.

— Модернистично? Да, разбира се. Какво, си въобразявате, че ще бъде? Нещо такова? — И посочи с четката глуповато усмихнатата Мадона над полицата. — Аз съм съвременен човек. Имам собствено виждане. Сега ме оставете да работя спокойно.

На една палитра нямаше достатъчно място за всички бои. Слава богу, че бе купил две. Изстиска останалите туби на втората палитра и взе да ги размесва. Богатство от пищни цветове — невиждани залези и зори, които го омайваха с ненадминатата си прелест. Венецианската червена не беше като червеното в двореца на дожите, а малки капчици кръв, които сякаш се разпръскваха и се запечатваха в мозъка, за да си останат завинаги там, цинквайсът не бе белият цвят на смъртта, а излъчваше някаква девствена хубост. Ами светлата охра… светлата охра носеше изобилието на живота, възраждането, пролетта, тръпката на април дори когато не бе пролет, и не само тук, а и на което и да било друго място…

Какво от туй, че се смрачаваше и трябваше да запали лампата. Детето бе заспало, но той продължаваше да рисува. След малко жената дойде и му каза, че е осем часът. Иска ли да вечеря?

— Това няма да ме затрудни, мистър Симс — рече тя.

Изведнъж Фентън осъзна къде се намира. Осем часът, а те винаги вечеряха в осем без петнадесет. Една вероятно го чакаше и се чудеше какво се е случило с него. Остави палитрата и четките. По ръцете и сакото му имаше боя.

— Ами сега какво ще правя? — не можа да скрие паниката си Фентън.

Жената разбра. Грабна разредителя и някакво парцалче и взе да трие сакото му. Той отиде с нея в кухнята и настървено започна да търка ръцете си на мивката.

— Занапред трябва винаги да си тръгвам в седем.

— Да. Ще ви подсещам. Утре ще дойдете ли?

— Разбира се, — отвърна с раздразнение Фентън, — разбира се. Не пипайте нещата ми.

— Няма, мистър Симс.

Той изкачи бързо стълбите на сутерена, излезе от къщата и се затича по улицата. По пътя започна да обмисля какво ще каже на Една. Отбил се е в клуба и там са го склонили да поиграе бридж. Не искал да прекъсва играта, пък и не разбрал как е минало времето. Звучеше правдоподобно. И утре пак щеше да каже същото. Една трябваше да свикне с тези отбивания в клуба след работа. Той не можеше да измисли по-добро прикритие за очарователните мигове от двойствения си живот.

3

Дните се изнизваха с невероятна скорост, тези дни, които преди сякаш се влачеха и изглеждаха безкрайни. Разбира се, във всичко това се намесиха и някои нови обстоятелства. Налагаше се да лъже не само пред Една, но и в службата. Измисли си някаква неотложна работа, която уж трябваше да се върши в ранния следобед, нещо свързано с нови клиенти, нов семеен бизнес. Каза им, че засега можел да работи само половин ден. Естествено разбирал много добре, че ще се отрази върху заплатата му. Ако пък шефът смятал, че това ще пречи на работата… За негова изненада те се хванаха на въдицата. И Една също — за клуба. Всъщност той не винаги се оправдаваше с клуба. Понякога казваше, че има допълнителна работа, някъде из Сити, а от време на време говореше загадъчно, че уреждал някаква голяма сделка, твърде деликатна и сложна, за да бъде обсъждана. Една изглеждаше доволна. Тя си живееше постарому. Само животът на Фентън се бе променил. Сега редовно, всеки следобед около три и половина, той прекрачваше дворната врата на № 8 и хвърляше поглед към кухненския прозорец на сутерена, където се виждаше лицето на мадам Кауфман, която надничаше иззад оранжевите пердета. После тя се появяваше на задната врата, откъм градинката, и му отваряше. Решили бяха да не използуват предния вход. Влизането отзад им се струваше по-малко подозрително.

— Добър ден, мистър Симс.

— Добър ден, мадам Кауфман.

Беше глупаво да и вика Ана. Можеше да си помисли нещо… Без такива работи. Обръщението „мадам“ я държеше на разстояние. Тя наистина му помагаше много. Чистеше ателието — двамата винаги говореха за стаята му като за ателие, — грижеше се за четките, приготвяше всеки ден нови парцали и с пристигането му поднасяше чаша чай, съвсем пресен, а не като този, който запарваха в службата. А момченцето… момченцето му бе станало направо симпатично. След като завърши първия портрет, Фентън започна да проявява по-голяма търпимост към детето. Сякаш чрез него момчето се бе възродило. Сега то беше творение на Фентън.

Вече бе средата на лятото и Фентън бе нарисувал много портрети на детето, което продължаваше да му вика „Таа“. Ала той не се бе задоволил само с този модел. Рисуваше и майката. А това му носеше още по-голямо удовлетворение. Чувствуваше се направо всемогъщ, когато я пренасяше върху платното. Не заради очите, чертите на лицето или пък кожата и — боже опази, та нейната кожа почти нямаше цвят, — а някак си заради формите и, заради самия факт, че е в състояние да пренесе върху едно празно платно цял-целеничък жив човек, и то не просто човек, а жена. Не се вълнуваше от това, че творението му няма никаква прилика с жената от Австрия на име Ана Кауфман. Той не се и стремеше към подобно нещо. Естествено първия път, когато му позира, тя с цялото си простодушие очакваше нещо от рода на картинките върху кутиите за шоколадови бонбони. Той обаче бързо и затвори устата.

— Наистина ли ме виждате така? — попита го печално.

— Защо, какво има?

— Ами…, ами защото, мистър Симс, гледам си устата, такава една зейнала, като на голяма риба.

— Като на риба? Глупости! — Та тя да не си въобразява, че устата и е изящна и изписана като лък на купидонче. — Грешката ви е, мадам, че никога не сте доволна. И вие сте като всички останали жени.

Той гневно започна да размесва боите. Жената нямаше право да критикува работата му.

— Не бива да ми говорите така, мистър Симс — рече тя след една-две минути. — Та аз съм много доволна от петте лири, които ми давате всяка седмица.

— Нямах предвид парите.

— Ами какво имате предвид тогава?

Фентън се обърна към платното и нанесе едва забележимо розова боя, за да даде плът на ръката.

— За какво ставаше дума? — попита той. — Ето че забравих. Не беше ли нещо за жените? Наистина не си спомням. И ви казах да не ми пречите.

— Прощавайте, мистър Симс.

„Точно така — помисли си Фентън. — Какво си вреш носа, дето не ти е работата? Трябва да си знаеш мястото.“ От всичко на света най не можеше да понася жени, които спорят и се опитват да се налагат или пък все нещо мърморят и си търсят правата. Нима не знаеха, че не са създадени за това? Бог бе определил за тях по-друга роля — трябваше да се подчиняват, да са сговорчиви, нежни, слаби. Но те за жалост рядко биваха такива. Всъщност жената изглеждаше такава, каквато трябва да бъде, и живееше истинския си живот сякаш само в мечтите или зърната мимоходом, зад някой прозорец, или облегната на някой балкон, или, да речем, затворена в рамка и окачена на стената — той смени четката си с друга, ставаше все по-сръчен, — естествено и нарисувана върху платно като това пред него. А тази тук взела да плещи, че бил направил устата и като на риба…

— Като по-млад — заговори Фентън — бях изпълнен с амбиции.

— Да станете голям художник ли?

— Не, не точно това — отвърна той, — но смятах да стана голям човек. Известен. Да постигна нещо наистина забележително.

— Все още има време, мистър Симс — отбеляза жената.

— Може би… може би… — Кожата не трябваше да бъде точно розова, а малко по-мургава, в по-топъл цвят. Всъщност бащата на Една бе виновен за всичко с безкрайните си забележки към начина им на живот. От момента, в който се сгодиха, нито веднъж не каза, че Фентън е постъпил правилно. Старецът все роптаеше, все беше недоволен. „Ще се вдигнете да живеете в чужбина! — бе възкликнал той. — Човек не може да живее свястно в чужбина. А и Една няма да издържи. Далеч от приятелите си и от всичко, с което е свикнала. Главата ми не го побира.“

Той умря, и слава богу. От самото начало се навираше между тях. Маркъс Симс… Виж, Маркъс Симс, художникът, бе съвсем различен човек. Сюрреалист. Модерен художник. Старчето сигурно сега се обръщаше в гроба си.

— Седем без петнайсет е — промълви жената.

— По дяволите… — Той въздъхна и се отдръпна от статива. — Мразя така да си прекъсвам работата, пък и сега вечер е толкова светло. Бих могъл да продължа още час и дори повече.

— Ами защо не продължите?

— Ех! Домашни задължения — поясни Фентън. — Майка ми, горката старица. Ще припадне от притеснение.

Това със старата си майка го бе измислил през изтеклите седмици. Била прикована на легло. Обещал и бил да се прибира всяка вечер в осем без петнадесет. Ако не се появявал навреме, лекарите не отговаряли за последствията. А той бил много привързан към нея.

— Бих искала да я доведете да живее тук — рече моделът му. — Толкова е пусто, след като си тръгнете вечер. Знаете ли, говори се, че тази къща може и да не я разрушават. Ако е вярно, защо да не наемете апартамента на партера, тъй и за майка ви ще има място.

— Тя вече за нищо на света не би се преместила — заяви Фентън. — Знаете, като прехвърли човек осемдесетте. Тепърва няма да си промени тя навиците. — Стана му смешно, като си представи физиономията на Една, ако вземеше да и каже, че ще бъде по-удобно да продадат къщата, в която бяха живели почти двадесет години, и да наемат квартира на Боултинг Стрийт №8. Каква шеметна буря щеше да настъпи. Ами Алхюсънови, ако някоя неделя ги поканят на вечеря в тази къща!

— Освен това — рече той на глас — всичко туй не би имало никакъв смисъл.

— Какъв смисъл, мистър Симс?

Фентън премести поглед от многоцветното петно на платното, което му бе станало тъй скъпо, върху тази жена с рядка права коса и безизразен поглед, седнала да му позира, и се опита да си спомни какво го бе накарало преди толкова месеци да изкачи стъпалата на мрачната къща и да потърси стая. Сигурно някакво моментно раздразнение, предизвикано от горката Една и ветровития сив ден. с разходката по Имбанкмънт, а може би и фактът, че Алхюсънови щяха да им идват на гости. Вече беше забравил какво точно бе имал наум през онази отдавна отминала неделя — знаеше само, че оттогава насам животът му се беше променил, че в тази малка уединена стая в сутерена най-сетне го бяха оставили на мира, а жената на име Ана Кауфман и детето Джони се бяха превърнали в символ на анонимността, на спокойствието. Тя само приготвяше чая му и чистеше четките. Бе част от обстановката, подобно на котката, свита на перваза, която, щом го видеше, почваше да мърка, макар че досега не бе и дал ни една троха.

— Няма значение, мадам Кауфман — рече Фентън. — Скоро ще направим изложба и целият град ще заговори за вашите портрети и за портретите на Джони.

— Това е май нещо като да броим листенцата на маргаритките: тази година… догодина… някога… никога.

— Вие съвсем не ми вярвате — възрази той. — Аз ще ви докажа. Почакайте и ще видите.

Тя подхвана отново дългия, отегчителен разказ за мъжа в Австрия, от когото избягала, и за съпруга, който я изоставил в Лондон — Фентън вече знаеше всичко толкова добре, че можеше да и подсказва, но думите и не му пречеха. Те бяха част от обстановката, от тъй желаната анонимност. „Какво толкоз, нека да си дрънка, щом така се успокоява“ — мислеше си той. Това съвсем не му пречеше съсредоточено да рисува портокала, който тя ядеше и от който неохотно оставяше на скута си парченца и за Джони — рисуваше го по-голям от истинските, в — по-наситен цвят, по-кръгъл, огромен, ярък.

А когато вечер се прибираше към дома си по Имбанкмънт — всъщност пътят вече съвсем не му напомняше за онази неделя, а бе свързан с новия му живот, — Фентън хвърляше в реката скиците, направени с въглен, и подготвителните рисунки към картините. Сега те бяха претворени в цветове и вече не му трябваха. Заедно с тях политаха надолу и празните туби, мръсните парцали и четките, премного зацапани с боя. Хвърляше ги от Албърт Бридж и ги поглеждаше за миг как първо плават, а сетне водата ги поглъща или пък течението ги понася надолу, за да се превърнат в примамка за някоя проскубана, мърлява чайка. Сякаш и грижите му изчезваха заедно с изхвърления боклук. Всичко, което го гнетеше, потъваше в реката.

4

Бе се договорил с Една да отложат годишната почивка за средата на септември. Така щеше да има време да завърши автопортрета, върху който работеше и с който според него щеше да приключи настоящия цикъл. Очакваше го приятна почивка в Шотландия. Приятна за първи път от години насам, защото имаше за какво да се завърне в Лондон.

Вече почти не обръщаше внимание на кратките сутрини в службата. Надве-натри позакърпваше нещата и никога, не се връщаше след обяда. На колегите си казваше, че имал много други задължения, които от ден на ден ставали по-неотложни и че всъщност бил решил през есента да се раздели с досегашната си работа.

— Ако не ни бяхте предупредили — заяви сухо старшият съдружник на фирмата, — ние щяхме да ви предупредим.

Фентън сви рамене. Изглежда, се готвеха да му създават неприятности, тъй че по-добре бе да избърза и да напусне. Можеше да уреди това с едно писмо от Шотландия. Тогава цяла есен и през цялата зима щеше да се отдаде на рисуване. -Щеше да си наеме и прилично ателие. Това тук в края на краищата беше само нещо временно. Едно голямо ателие с подходящо осветление и кухненски бокс — само през няколко улици в момента се строяха подобни — щеше да разреши въпроса му за през зимата. Там наистина щеше да твори и да постигне нещо голямо. Нямаше да се чувствува повече като аматьор, който краде оттук-оттам време за работа.

Изцяло бе погълнат от автопортрета. Мадам Кауфман изнамери огледало и го закачи на стената, така че началото не беше трудно. После разбра обаче, че му е невъзможно да нарисува очите си. Примижа, сетне пробва как ще излезе, ако ги нарисува затворени, и тогава се получи портрет на спящ мъж. Може би болен. Видът му будеше безпокойство.

— Значи не ви харесва? — отбеляза Фентън пред мадам Кауфман, когато тя влезе да му каже, че часът е вече седем.

Жената поклати глава.

— Като го погледна, тръпки ме полазват. Не, мистър Симс, това съвсем не сте вие.

— Доста е напредничав портретът за вкуса ви — каза и с усмивка той. — Мисля, че най-точно ще е, ако го нарека авангарден.

А самият Фентън бе направо очарован. Автопортретът беше истинско произведение на изкуството.

— Е, засега толкова — допълни той. — Следващата седмица заминавам на почивка.

— Заминавате?

В гласа и прозвуча такава тревога, че той се обърна и вдигна очи към нея.

— Да, ще трябва да заведа старата си майка в Шотландия. Защо?

Тя впери тревожен поглед в него, цялото и изражение се промени. Човек би помислил, че и е нанесъл непоносим удар.

— Но аз нямам другиго освен вас. Ще остана съвсем-сама.

— Ще ви платя, бъдете спокойна — отвърна бързо той. — Ще си получите парите предварително. Ще отсъствам само три седмици.

Жената продължи да се взира в него, а после изведнъж очите и се наляха със сълзи и започна да плаче.

Прекаляваше. Какво, по дяволите, искаше да каже? Какво щяла да прави и къде щяла да се дене. Нали обеща да и даде парите! Ще продължи да си живее както досега. Наистина, ако тя смяташе да се държи така, за него щеше да е по-разумно да побърза да си намери ателие. За нищо на света не би позволил мадам Кауфман да се превърне в бреме за него.

— Скъпа мадам Кауфман, та вие знаете, че аз не съм тук за постоянно — рече натъртено той. — След време, тъй или инак, ще се преместя. Вероятно още тази есен. Нужно ми е по-голямо пространство. Естествено ще ви уведомя предварително. Но трябва да помислите за бъдещето, да настаните Джони в детска градина и да си намерите някаква работа. В края на краищата така и за вас ще бъде по-добре.

Сякаш и бе зашлевил шамар. Стоеше като попарена, бе напълно съкрушена.

— Ами сега какво ще правя? — повтори тя глупаво и после, като че ли все още не можеше Да повярва на ушите си, попита: — Кога заминавате?

— В понеделник. Потеглям за Шотландия. Ще прекараме там три седмици. — Изрече последните думи много категорично, за да не остави място за съмнения.

Бедата е в това, че е неинтелигентна, реши той, докато миеше ръцете си на кухненската мивка. Бива я да ти свари чаша хубав чай и да почисти четките, но само толкова.

— И вие трябва Да си починете — предложи весело Фентън. — Разходете Джони по реката до Саутенд или до някое друго място.

Думите му увиснаха във въздуха. Само един тъжен взор и безпомощно свиване на раменете.

Следващият ден — петък — бе краят на работната му седмица. Сутринта той осребри един чек, за да и предплати за трите седмици. Добави още пет лири за собствено успокоение.

Когато пристигна на № 8, Джони бе вързан на старото си място до стъргалката пред входа. От доста време не бе постъпвала така с момчето. Фентън влезе през задната врата в сутерена; радиото не свиреше и кухнята бе затворена. Отвори и погледна вътре. Вратата към спалнята също беше затворена.

— Мадам Кауфман! — извика той. — Мадам Кауфман!…

Тишина, сетне жената отговори, но гласът и бе глух и изнемощял:

— Кажете.

— Какво ви е?

Отново пауза и след това:

— Не се чувствувам много добре.

— Съжалявам. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не.

Ето, че си показваше рогата. Нима досега бе изглеждала добре? Но поне си мълчеше. Не се опита да му свари чай, дори не беше приготвила подноса. Фентън остави плика с парите на кухненската маса.

— Донесох ви парите — извика и. — Двайсет лири. Защо не излезете да си купите нещо? Такъв прекрасен следобед. Въздухът ще ви ободри.

Наистина, трябваше малко да я стресне. Нямаше да и позволи да проси от него съчувствие с такива номера.

Той влезе в ателието, като си подсвиркваше високо. Стресна се, когато откри, че всичко бе така, както го беше оставил, предната вечер. Четките, неизмити, сплъстени от засъхналата боя, лежаха върху изцапаната палитра. Стаята непипната. Е, това вече наистина бе прекалено. Мина му през ум да си прибере плика от кухненската маса; Кой го би по главата въобще да споменава за почивката. Трябваше в края на седмицата да и изпрати парите по пощата заедно с бележка, че е заминал за Шотландия. А сега какво? Ще го вбесява с тия свои цупеници, при това занемарила задълженията си. Ами чужденка, от тях не може друго да се очаква, не можеш да им се довериш. В края на краищата ще ти изиграят някакъв номер.

Отнесе, в кухнята четките си, палитрата, терпентина и няколко парцала и колкото може по-шумно взе да пуска крановете и да действува наоколо, за да и покаже, че е принуден да се заеме с нейната работа. Разтрака се с чашата и чинийката за чая, разтърси кутията, в която тя държеше захарта. Ала от стаята не се чуваше и звук. „По дяволите — помисли си той, — нека да се цупи…“

Върна се в ателието и без особен ентусиазъм се зае да доизкусурява автопортрета, но му беше трудно да се съсредоточи. Нищо не се получаваше. Платното сякаш не искаше да оживее. Тази жена бе опропастила днешния му ден. Накрая реши да си върви — час и повече преди обичайното време. Не можеше да разчита, че тя ще изчисти, след като снощи бе постъпила така. Ами ако се заинатеше да не пипне нищо през целите тези три седмици?

Преди да подреди платната едно върху друго, Фентън ги вдигна, строи ги покрай стената и се опита да си представи как биха изглеждали, окачени в изложбената зала. Веднага се набиваха на очи, несъмнено. Човек не можеше ей тъй да ги подмине. Имаше нещо… носеха нещо в себе си картините в цялата тази колекция! Не знаеше какво е то. Естествено не можеше той сам да преценява творбите си. Ето… главата на мадам Кауфман например, онази, която тя бе оприличила на риба… може би наистина имаше такъв момент, във формата на устата… или пък в очите, твърде изпъкналите очи? И все пак беше прекрасна картина. Убеден бе, че е направо изключителна. Ами автопортретът, този спящ мъж — макар незавършено, произведението имаше своя стойност.

Усмихна се, като си представи как влизат заедно с Една в някоя от малките галерии из уличките край Бонд Стрийт и той и казва между другото: „Някакъв нов художник, има изложба тук. Голям шум се вдигна около него. Критиците не могат да решат гений ли е или луд.“ А Една, естествено: „Ти сигурно за първи път посещаваш подобно място.“ Какво усещане за надмощие, какъв триумф! Сетне, когато и разкриеше истината, тя щеше да го погледне другояче, В очите и щеше да се чете уважение. Щеше да разбере, че макар и след много години, съпругът и все пак си е извоювал слава. Нали всъщност това му се искаше най-много от всичко. Да изненада хората наоколо, да ги смути.

Фентън огледа за последен път познатата стая. Платната бяха вече събрани, стативът разглобен, четките и палитрата изчистени, избърсани и опаковани. Ако решеше да се изнесе след връщането си от, Шотландия — а той беше напълно сигурен, че това се налага при идиотското поведение на мадам Кауфман, — всичко беше готово за преместването. Трябва само да извика такси, да изкара навън нещата и да потегли.

Затвори прозореца и вратата и като понесе под ръка седмичния си пакет, съдържащ, както той ги наричаше, отхвърлените варианти — ненужни рисунки, скици и други боклуци, — отиде отново в кухнята и се провикна през затворената врата на спалнята:

— Аз си тръгвам. Надявам се, че до утре ще се оправите. Ще се видим след три седмици.

Забеляза, че пликът бе изчезнал от масата. Значи не беше чак толкова болна.

После я чу, че ходи из стаята, сетне вратата се открехна малко и тя се показа през тесния процеп. Потресе го. Изглежда ужасно — бяла като платно, с мазна права коса, която не бе видяла нито гребен, нито четка. От кръста надолу се беше увила с одеяло и въпреки горещия душен ден се бе навлякла с дебела вълнена жилетка.

— Ходихте ли на лекар?

Тя поклати глава.

— На ваше място бих отишъл. Не изглеждате добре. — Спомни си за момченцето, което продължаваше да стои завързано за стъргалката. — Да ви доведа ли Джони?

— Ако обичате.

Очите и напомняха очи на страдащо животно. Изпита безпокойство. Беше отвратително да си тръгне и да я остави така. Но какво пък можеше да направи? Изкачи стълбите на сутерена, мина през пустото преддверие и отвори вратата. Детето седеше отвън свито. Изглежда, не бе мръднало, откакто Фентън влезе в къщата.

— Хайде, Джони — подкани го. — Ще те заведа долу при мама.

Момченцето се остави да го развърже. То бе също тъй унило и безразлично, както и жената. Колко безпомощни са и двамата, помисли си Фентън. Някой наистина трябваше да се погрижи за тях, трябваше някаква социална служба да ги поеме. Вероятно имаше места, където се занимават с подобни хора. Фентън свали детето долу и го настани на обичайното му място до масата.

— Няма ли да хапне нещо?

— Сега ще приготвя чай — отговори мадам Кауфман.

Тя се измъкна от стаята все така увита с одеялото и се дотътра до него. В ръцете си държеше някакъв пакет, загърнат в хартия и вързан с канап.

— Какво е това? — запита я Фентън.

— Боклук. Бихте ли го хвърлили заедно с вашия? За сметта ще дойдат чак другата седмица.

Фентън взе пакета и се спря за миг, като се чудеше с какво друго би могъл да и помогне.

— Да си кажа право — рече той неловко, — доста съм неспокоен. Сигурна ли сте, че от нищо друго нямате нужда?

— Не. — Не го нарече мистър Симс. Не се опита да се усмихне или да му подаде ръка. В очите и дори не се четеше укор. Гледаше го безмълвно.

— Ще ви изпратя картичка от Шотландия — заяви Фентън и погали Джони по главата. — До скоро виждане. — Глупав израз, не обичаше да го използува.

Измъкна се от задната врата, заобиколи къщата, мина през портата и закрачи по Боултинг Стрийт. Нещо го гнетеше, някакво чувство, че не се е държал добре, не е проявил човещина. Може би трябваше да поеме инициативата и да я накара да отиде на лекар.

Септемврийското небе бе прихлупено я по Имбанкмънт се вдигаше прахоляк, бе някак мрачно. Дърветата отсреща в Батърси, в парковете отвъд реката, бяха унили и посърнали съвсем като в края на лятото. Изгубили свежия си цвят, потъмнели. Хубаво бе, че заминаваше за Шотландия, където щеше да диша чист, прохладен въздух.

Той разтвори пакета си и започна да се разделя с „отхвърлените варианти“, като ги мяташе един по един в реката. Глава на Джони, много слаба работа наистина. Несполучлив опит с котката. Платно, което бе изцапал с нещо и вече не можеше да използува. Те полетяха от моста, сетне се понесоха по течението. Платното заплава като кибритена, кутийка, бяло, безпомощно сред водите. Натъжи се, като го гледаше как изчезва.

Тръгна обратно по Имбанкмънт към дома си и точно щеше да пресече, когато се усети, че все още носи увития в хартия пакет, който му бе дала мадам Кауфман. Беше забравил да го хвърли заедно с другите неща. Увлякъл се бе да наблюдава как изчезват собствените му боклуци.

— Понечи да метне пакета в реката, ала видя, че един полицай го гледа от отсрещния тротоар. Почувствува някакво неудобство — не беше редно така да се хвърлят боклуци — и погледна през рамо. Полицаят все още зяпаше след него. Кой знае защо, нещо го караше да се чувствува виновен. Може би силната ръка на закона. Продължи, като полюшваше безгрижно пакета и си тананикаше. По дяволите, защо пък точно в реката — ще пусне пакета в едно от кошчетата за боклук в парка на болницата „Челси“.

Сви към парка и пусна пакета в първото кошче, там имаше два-три вестника и куп портокалови кори. Това вече не бе нарушение. Видя как глупавият полицай го наблюдава през парапетите, но умело се престори, че не го е забелязал. Човек би помислил, че се опитва да се отърве от бомба. После пое бързо към къщи и докато се качваше по стълбите, си спомни, че Алхюсънови бяха поканени на вечеря. Традиционната вечеря, преди да заминат на почивка. За разлика от друг път сега това не му се стори толкова досадно. Щеше да им приказва за Шотландия, без да си мисли, че са го хванали в капан и не може да диша. Как би се опулил Джак Алхюсън, ако можеше да узнае по какъв начин Фентън прекарва следобедите си! Нямаше Да повярва на ушите си!

— Здравей, подранил си — рече Една, която нареждаше цветя в дневната.

— Да. Успях навреме да приключа всичко в службата. Рекох си: защо да не взема да обмисля маршрута? Нямам търпение, ще ми се час no-скоро да тръгнем на север.

— Радвам се — отбеляза жена му. — Боях се, че след като ходим там толкова години, в Шотландия ти е вече скучно. Но въобще не изглеждаш отегчен. Отдавна не си изглеждал тъй добре.

Целуна го по бузата, а той, успокоен и доволен, отвърна на целувката и. С усмивка се захвана да разглежда картата. Та Една не знаеше, че е омъжена за гений.

Алхюсънови пристигнаха и точно сядаха да вечерят, когато някой позвъни на предната врата.

— Кой може да бъде? — възкликна Една. — Да не се окаже, че сме поканили и други хора и в залисията сме забравили за това?

— Не съм платил сметката за електричеството — обади се Фентън. — Сега ще ни прекъснат тока и няма да ядем суфле.

Той спря да разрязва пилето и Алхюсънови се разсмяха.

— Аз ще отворя — рече Една. — Мей има важна работа в кухнята. Вече знаете гвоздея на вечерята — суфле.

Върна се след няколко минути, развеселена, но и доста изненадана.

— Не е инкасаторът, ами направо полицията.

— Полицията? — повтори Фентън.

Джак Алхюсън му се закани с пръст:

— Знам те аз теб, ама този път те пипнаха, братко.

Фентън остави ножа.

— Наистина ли, Една, какво искат?

— Нямам понятие — отвърна тя. — Един униформен полицай и някакъв друг човек, вероятно също полицай, но в цивилни дрехи. Искат да говорят със собственика на къщата.

Фентън сви рамене.

— Ти оправи пилето — каза той на жена си. — Ще се опитам да ги отпратя. Вероятно са сбъркали адреса.

Излезе в антрето, но щом видя човека в униформата, лицето му се промени. Това бе точно този полицай, който го зяпаше на Имбанкмънт.

— Добър вечер — поздрави ги. — С какво мога да ви бъда полезен?

Цивилният пое инициативата.

— Днес, късно следобед, да сте минавали през парка на болницата „Челси“?

И двамата го гледаха настойчиво и Фентън разбра, че е безполезно да отрича.

— Да, минах оттам.

— Носили сте някакъв пакет?

— Всъщност да.

— И сте оставили пакета в кошчето за боклук край входа откъм Имбанкмънт, така ли, сър?

— Да.

— А бихте ли ни казали какво съдържаше пакетът?

— Нямам представа.

— Ще ви задам въпроса другояче, сър. Бихте ли ни казали откъде взехте пакета?

Фентън се поколеба. Какво всъщност искаха от него? Начинът, по който го разпитваха, не му се харесваше.

— Не разбирам какво ви засяга тази работа — заяви той. — Нима има нещо нередно в това човек да си хвърли боклука в някое кошче?

— Нищо нередно, ако става дума за обикновен боклук — рече другият. Лицата им бяха много сериозни.

— А мога ли аз да ви задам един въпрос?

— Да, сър.

— Искате да кажете, че този полицай тук, спомням си, че минах покрай него, когато патрулираше, всъщност ме е проследил и е взел пакета, след като съм отминал?

— Точно така.

— Не можех да си представя, че един полицай ще се занимава с такива работи. Според мен би било по-добре, ако изпълняваше съвестно редовните си задължения:

— Редовните му задължения изискват да наблюдава хора, които се държат подозрително.

Фентън започна да се ядосва:

— В моето поведение нямаше нищо подозрително. Днес следобед ми се наложи да разчистя това-онова в службата и имам навика на път за дома да хвърлям ненужните неща в реката. Много често храня и птиците. Днес точно се канех да хвърля пакета, когато забелязах, че този полицай тук гледа към мен. Мина ми през ума, че е може би нередно да хвърлям боклук в реката и затова реших да го пъхна в кошчето.

Двамата мъже продължиха да го гледат настойчиво.

— Току-що заявихте — започна цивилният, — че не знаете какво е имало в пакета, а сега твърдите, че вътре имало ненужни неща от службата. Кое е вярното?

Фентън усети, че го хващат натясно,

— И двете твърдения са верни — рече троснато той. — Хората в службата увиха пакета и аз не знаех какво са сложили в него. Понякога слагат и стари бисквити, а после по пътя аз го отварям и както вече ви казах, храня птиците.

Личеше, че и това не минава. Изписано бе на сериозните им лица. Усети, че обяснението му звучи доста неубедително — мъж на средна възраст ще събира боклук, за да може на път за вкъщи да го хвърли в реката. Да не искаше да го вземат за хлапе, от тия, дето мятат клечки от моста и наблюдават как ще доплават до другия бряг. Но това беше най-доброто, което му хрумна, и сега трябваше да държи на него. В края на краищата не бе извършил престъпление — в най-лошия случай щяха да го обявят за чудак. Цивилният само каза:

— Прочетете записките си, сержант.

Мъжът с униформата извади бележника си и зачете на глас:

— „В шест и пет днес вървях по Имбанкмънт и на отсрещния тротоар забелязах човек, който, изглежда, се готвеше да хвърли един пакет в реката. Той видя, че го гледам, и продължи бързо нататък, после се обърна, за да разбере дали все още го наблюдавам. Поведението му беше подозрително. Насочи се към входа на парка край болницата «Челси» и след като се огледа и реши, че наоколо няма никой, пусна пакета в кошчето и отмина. Отидох, извадих пакета и проследих мъжа, докато той влезе в дома на Анърсли Скуеър номер четиринайсет. Занесох пакета в участъка и го предадох на дежурния. Отворихме го заедно. В него бе завито мъртво, преждевременно родено бебе.“

Полицаят с рязко движение затвори бележника.

Фентън изведнъж се почувствува безкрайно отпаднал. Някаква смесица от ужас и панически страх го затисна, обви го като в гъст облак и той се строполи на един стол.

— Боже мой! Божичко, какво може да е станало?…

През облака видя Една, която го гледаше, застанала до отворената врата на трапезарията. Алхюсънови стояха зад нея. Цивилният казваше:

— Налага се да дойдете с нас в участъка и да дадете показания.

5

Фентън седеше в кабинета на полицейския инспектор — самият инспектор беше зад бюрото си, а в стаята бяха още цивилният, униформеният полицай и някакъв друг човек, медицинско лице. Една също. Той изрично бе помолил жена му да присъства. Алхюсънови чакаха отвън, но като че ли нямаше по-ужасно нещо от изражението на лицето на Една. Личеше, че тя не му вярва. Нито пък полицаите.

— Да, това продължава вече шест месеца — повтори той. — Когато казвам „продължава“, имам предвид, че от шест месеца рисувам, нищо друго, нищо друго въобще… Изпитвах непреодолимо желание да рисувам… Не мога да го обясня. Никога няма да мога. Ей тъй, желанието просто ме обхвана. И без да се замислям, прекрачих прага на Боултинг Стрийт номер осем. Жената излезе и аз я попитах дали дава стая под наем. Поговорихме няколко минути и тя каза, че имала стая в сутерена — нейна била, нямала нищо общо с хазаина. Споразумяхме се да не казваме нищо на хазаина. Нанесох се и от шест месеца ходя там всеки следобед. Не споделих това с жена си. Мислех, че няма да ме разбере…

Той се обърна отчаяно към Една, а тя просто седеше и го гледаше настойчиво.

— Признавам, че излъгах — продължи Фентън. — Излъгах всички. Излъгах у дома, излъгах в службата. Съобщих им, че имам контакти с друга фирма и ходя там следобед, а на жена си казвах… моля те, потвърди това, Една… казвах и, че оставам да работя до късно или пък, че играя бридж в клуба. А всъщност всеки ден отивах на Боултинг Стрийт номер осем. Всеки ден.

Та той не бе сторил нищо лошо. Защо го гледаха така? Защо Една се бе вкопчила в креслото?

— На колко години е мадам Кауфман ли питате? Не знам. Около двайсет и седем… може би трийсет, трудно е да се каже точно… има малко момченце, Джони… австрийка е, животът и е една много тъжна история… съпругът и я напуснал… Не, никога не съм виждал други хора в къщата, никакви мъже… Hs знам, казвам ви, не знам… Ходех там, за да рисувам. Не за друго. Тя ще ви каже. Ще ви каже истината. Смятам, че е много привързана към мене… По-точно не, нямам предвид това, привързана в смисъл, че е благодарна за парите, които и плащам…, тоест за наема, петте лири, които и давам за стаята. Между нас нямаше абсолютно нищо друго, не би могло и да има, и дума не можеше да става за друго… Да, точно така, разбира се, че нищо не знаех за нейното положение. Аз не съм много наблюдателен… обикновено не забелязвам такива неща. И тя не е споменавала нищо, нито дума. Фентън се обърна отново към Една:

— Ти ми вярваш, нали?

— Никога не си ми казвал, че искаш да рисуваш — рече тя. — Откакто сме женени, не си говорил нито за рисуване, нито за художници.

Сините и очи го пронизваха с леден поглед и това той наистина не можеше да понесе. Попита инспектора:

— Не може ли да отидем на Боултинг Стрийт сега, веднага? Горката женица, сигурно е много отчаяна. Трябва да я прегледа и лекар, някой трябва да се погрижи за нея. Не можем ли да отидем там заедно, и съпругата ми също, тъй че мадам Кауфман да обясни всичко?

Слава богу, съгласиха се. Решиха да отидат на Боултинг Стрийт. Извикаха полицейска кола, в която се качиха той, Една и двама полицаи. Алхюсънови ги последваха със собствената си кола. Чу ги как обясняват на инспектора, че не искали да оставят мисис Фентън сама, и то след такъв удар. Много любезно от тяхна страна, разбира се, но всъщност нямаше от какво да се опасяват — нали щом се приберат у дома, той щеше тихо и спокойно да и обясни всичко. Нещата изглеждаха така ужасно заради атмосферата в полицейския участък, която го караше да се чувствува виновен, направо престъпник…

Колата спря пред познатата къща и те слязоха. Фентън ги поведе през портата, зави към задната врата и я отвори. Щом се озоваха в коридора, усетиха миризмата на газта.

— Пак изпуска отнякъде — поясни Фентън. — От време на време е така. Тя вика майстори, но те все не идват.

Никой не реагира на думите му. Той тръгна бързо към кухнята. Вратата беше затворена и тук миризмата на газ бе още по-силна.

Инспекторът прошепна на подчинените си:

— По-добре ще е мисис Фентън да остане в колата при приятелите си.

— Не — рече Фентън, — искам жена ми да чуе истината.

Но Една тръгна обратно по коридора с един от полицаите. Алхюсънови я чакаха със сериозни изражения на лицата. После като че ли всички наведнъж влязоха в спалнята на мадам Кауфман. Вдигнаха транспаранта, за да влезе въздух, но това не разсея непоносимата миризма на газ. Наведоха се над леглото. Тя спеше там заедно с Джони. И двамата спяха дълбоко. Пликът с двадесетте лири лежеше на пода.

— Не можете ли да я събудите? — попита Фентън. — Не можете ли да я събудите и да и кажете, че мистър Симс е тук? Мистър Симс.

Един от полицаите го хвана за ръката и го изведе от стаята.

Когато съобщиха на Фентън, че мадам Кауфман е мъртва, Джони също, той поклати глава и промълви:

— Ужасно е… ужасно…, ако ми беше казала, ако знаех само какво да направя… — Но като че ли първоначалният шок бе тъй голям (полицаите в дома му, внезапното разкритие, съдържанието на пакета), че сега самото нещастие не му подействува със същата сила. То сякаш бе нещо неизбежно.

— А може би така е най-добре — рече Фентън. — Тя, беше съвсем сама на света. Тя и детето. Нямаха си нийде никого.

Не му беше ясно какво чакат всички. Линейка може би или там нещо друго, за да отнесат бедната мадам Кауфман и Джони. Попита:

— Ние с жена ми можем ли да си вървим?

Инспекторът се спогледа с цивилния и после каза:

— Боя се, че не, мистър Фентън. Вие ще трябва да се върнете с нас в участъка.

— Но аз ви казах всичко, цялата истина — рече уморено Фентън. — Друго няма. Аз нямам нищо общо с тази трагедия. Абсолютно нищо. — После се сети за картините си. — Не погледнахте картините ми. Те са всички тук, в съседната стая. Моля ви, нека жена ми се върне заедно с приятелите ни. Нека да ги видят. Освен това след случилото се искам да изнеса вещите си оттук.

— Ще се погрижим за тях — заяви инспекторът. Изрече го с безразличен, но нетърпящ възражения тон. „Държи се неприветливо — помисли си Фентън. — Важничи, представител на закона.“

— Смятате да се погрижите, добре — рече Фентън, — но те са моя собственост и са ценни. Не виждам какво право имате да се разпореждате с тях.

Той погледна инспектора, сетне колегата му с цивилните дрехи. Лекарят и другите полицаи бяха все още в спалнята и от неподвижните им лица ставаше ясно, че всъщност не проявяват никакъв интерес към творчеството му. Смятаха, че то е само оправдание, трябвало му е за алиби, и единственото нещо, което искаха сега, бе да го върнат в полицейския участък и да продължат да го разпитват за тази жестока, ужасяваща трагедия в спалнята, за мъртвото недоносено дете.

— Готов съм да дойда с вас, инспекторе — рече примирено Фентън, — но имам една молба — да ми позволите да покажа картините на жена си и на приятелите отвън.

Инспекторът кимна на подчинения си, той излезе от кухнята и групичката се отправи към ателието. Фентън сам отвори вратата и ги покани да влязат.

— Трябва да имате предвид — рече той, — че работя при окаяни условия. И светлината, както виждате, е лоша. Нямам никакви удобства. Чудя се как се задържах тук толкова време. Впрочем възнамерявах да се изнеса, щом се върна от почивката. Казах го на бедната женица и тя сигурно много се е притеснила от това.

Запали лампата и докато те стояха и оглеждаха наоколо — разглобен статив, платна, внимателно опрени на стената, — мина му през ум, че тази очевидна подготовка за изнасяне оттук сигурно им се струва подозрителна, сякаш наистина е знаел какво се е случило в спалнята зад кухнята и е имал намерение да избяга.

— Естествено бях наел това само временно — каза Фентън, продължавайки да се извинява за малката стая, която никак не приличаше на ателие, — но се оказа, че ми върши работа. В къщата нямаше никой друг, нямаше кой да ме разпитва. Тук бяха само мадам Кауфман и момченцето.

Забеляза, че Една е влязла заедно с Алхюсънови и другите полицаи и всички го гледат със същите неподвижни, сериозни лица. Защо се държеше така Една? Пък и семейство Алхюсън. Нима платната, опрени на стената, не им правеха впечатление? Нима не, разбираха, не всичко, което бе сътворил през изминалите пет месеца и половина, е тук, в тази стая, подготвено за изложба? Той прекоси стаята, взе първото платно, което му попадна, и го вдигна да го видят. Беше портретът на мадам Кауфман, който най-много харесваше — онзи, дето тя, горката, бе казала, че приличала на риба.

— Това не е традиционно изкуство — обясни Фентън, — знам, че картините ми не приличат на илюстрациите по книгите. Но са силни. Самобитни. — Грабна друго платно. Отново мадам Кауфман, този път с Джони на скута. — „Майка и дете“ — каза той полу усмихнат, — най-старата тема. Поглед назад, там, откъдето сме дошли. Първата жена, първото дете.

Вдигна глава нагоре, опитвайки се за първи път да види платното, както биха го видели те. Потърси с очи одобрението на Една, нейната почуда, но се сблъска със същия безучастен, леден поглед, изпълнен с неразбиране. После лицето и сякаш се сбърчи, тя се обърна към Алхюсънови и каза:

— Това не са картини, това са цапаници, направени надве-натри. — Една вдигна премрежен от сълзи поглед към инспектора: — Нали ви казах, че той не може да рисува. Никога в живота си не е рисувал. Искал е просто да има алиби, за да влезе в къщата при тази жена. Фентън видя как Алхюсънови я повеждат навън. Чу ги, че излизат от задната врата, сетне минаха през градината пред къщата.

— Това не са картини, а цапаници — повтори Фентън, остави платното на пода с лице към стената и каза на инспектора: — Сега мога да тръгна с вас.

Качиха се в полицейската кола. Фентън седна между инспектора и цивилния. Колата излезе от Боултинг Стрийт. Прекоси две други улици и тръгна по Оукли Стрийт в посока към Имбанкмънт. Светофарът превключи от оранжево на червено. Фентън си мърмореше:

— Не ми вярва — тя никога няма да ми повярва. После, когато светлините се смениха и колата потегли, той извика:

— Добре, ще призная всичко. Бях и любовник, разбира се, и детето беше мое. Аз пуснах газта тази вечер, преди да изляза от къщата. Аз ги убих. Щях да убия и жена си, когато отидем в Шотландия. Искам да призная, че аз го направих… аз… аз го направих.

Сега не гледай

— Сега не гледай — каза Джон на жена си, — но имай предвид, че срещу мен, малко по-нататък, седят две възрастни госпожици и се опитват да ме хипнотизират.

Лора реагира бързо и като се прозя съвсем истински, изви глава, сякаш диреше в небесата някакъв въображаем самолет.

— Точно зад гърба ти са — добави той. — Затова не бива да се обръщаш сега — ще бъде много очебийно.

Лора изпълни известния от памтивека номер — изпусна салфетката, после се наведе, за да я измъкне изпод краката си и когато се изправяше, хвърли светкавичен поглед назад през лявото си рамо. Страните и хлътнаха — пак този тик, при който ги захапваше със зъби — знак за сподавена истерия. Сетне тя сведе глава и рече:

— Не са никакви възрастни госпожици, ами близнаци, облечени в женски дрехи.

И изведнъж застрашително замлъкна, а това означаваше, че всеки момент може да избухне в необуздан смях. Джон бързо наля още червено вино в чашата й.

— Ако се престориш, че си се задавила — каза той, — няма да се усетят, че ги разглеждаш. Сега ми е ясно какви са — престъпници, които обикалят из Европа и щом спрат на някое ново място, се предрешват ту като мъже, ту като жени. Днес в Торчело са близначки. А утре във Венеция ще бъдат близнаци или дори още тази вечер ще се появят хванати под ръка на площад Сан Марко.

— Крадци на бижута или убийци? — попита Лора.

— Убийци, разбира се. Но защо, питам се аз, са се вторачили точно в мене?

Келнерът ги разведри за малко, като донесе кафето и прибра плодовете, а това даде време на Лора да преодолее истерията и да се овладее.

— Не мога да си обясня — заяви тя — защо не ги забелязахме, когато дойдохме. Те правят толкова силно впечатление. Човек няма как да ги пропусне.

— Онази група американци привличаше вниманието на всички — обясни Джон, — също и подозрителният брадат мъж с монокъла, който приличаше на шпионин. Едва сега, след като си тръгнаха, забелязах близначките. Боже мой, онази с белите коси отново впери поглед в мене.

Лора извади пудриерата от чантата си и я нагласи пред лицето си така, че да вижда в огледалото какво става отзад.

— Мисля, че гледат мене, а не тебе — заяви тя. — Слава богу, че оставих перлите си при управителя на хотела. — После замълча и напудри носа си. — Струва ми се — продължи след малко, — че сме на погрешен път. Те не са нито убийци, нито крадци, а две трогателни учителки пенсионерки, тръгнали на обиколка из света. Пестили са цял живот, за да посетят Венеция. Вероятно са от някое градче в Австралия с име от рода на Уалабанга. И се казват Тили и Тини.

За първи път, откакто пътуваха, в гласа й прозвуча онази приятна звънливост, която той така обичаше, и тревожната свивка между веждите й изчезна. „Най-сетне — помисли си, — най-сетне започна да се съвзема. Ако успея да поддържам това настроение, ако започнем отново да се шегуваме, както някога по време на почивка или у дома, да се забавляваме, като съчиняваме смешни историйки за хората от съседните маси или за гостите в хотела, да обикаляме из художествени галерии и църкви, тогава всичко ще си дойде на мястото, животът ще стане такъв, какъвто беше преди, раната, ще заздравее, тя постепенно ще забрави.“

— Знаеш ли — каза Лора, — обядът беше настина много хубав. Услади ми се.

„Слава богу — помисли си Джон, — слава богу…“ После се наведе напред и прошепна заговорнически:

— Едната, или единият, отива да чишка. Смяташ ли, че ще си смени перуката?

— Чакай малко — пошушна Лора. — Ще я последвам и ще разбера. Може да е скрила някой куфар в тоалетната и сега да се преоблече там.

Тя започна да си тананика, което означаваше, че е доволна. Ето, че кошмарът бе временно прогонен, и то само благодарение на познатата ваканционна игра, изоставена твърде отдавна, която сега за щастие подновяваха, и то съвсем случайно.

— Тръгна ли вече? — попита Лора.

— Сега ще мине покрай нашата маса — каза й той.

Всъщност, гледаше ли я човек отделно от другата, у нея нямаше нищо толкова забележително. Беше висока, кокалеста, с орлови черти и късо подстригана коса. Прическата й му припомни модата от времето на майка му, а и самата жена носеше отпечатъка именно на това поколение. Според него беше около шестдесет и пет годишна, облечена в мъжка риза с яка и връзка, спортно сако и вълнена пола от сив напръскан плат, която стигаше до средата на прасците й. Сиви чорапи и черни обувки с връзки. Бе виждал този тип жени по игрищата за голф или на кучешки изложби, където винаги участвуваха с мопсове, а не с ловни породи; ако пък се случеше някъде на гости да кавалерства на подобна дама, той, обикновеният мъж с кутия кибрит в джоба, никога не успяваше да изпревари нейната запалка. Общото схващане, че такива дами обикновено живеят с някое нежничко, натруфено женче, не беше винаги вярно. Твърде често те си имаха съпруг, който играеше голф, гордееха се с него и го обожаваха. Всъщност поразителното в случая бе това, че бяха две. Близначки, излезли от един калъп. Единствената разлика беше, че онази на масата имаше по-бяла коса.

— Ами ако вземе да се съблича в тоалетната? — прошепна Лора.

— Зависи какво ще видиш — отвърна Джон. — Ако е хермафродит, хуквай да бягаш. Представи си, че е скрила някоя спринцовка и реши да те просне в безсъзнание, преди да си стигнала до вратата?

Бузите на Лора хлътнаха отново и тя започна да трепери. После се изпъчи и стана от стола.

— Просто не трябва да се смея — заяви Лора. — Каквото и да се случи, не се зазяпвай в мен, когато се връщам, особено, ако излезем двете заедно. — Тя взе чантата си и с притеснен вид се отдалечи от масата в преследване на неочакваната плячка.

Джон наля остатъка от червеното вино в чашата си н запали цигара. Малката градина на ресторанта се къпеше в слънце. Американците си бяха отишли, както и мъжът с монокъла, семейството, което бе чествало някакъв празник — също. Наоколо цареше спокойствие. Другата близначка седеше на стола си със затворени очи. Все пак да благодарим на небесата, помисли си той, за този миг на отдих и за това, че Лора се впусна в своята глуповата, безобидна игра. Почивката, току-виж, се превърнала в лечебното средство, от което тя тъй много се нуждаеше, измъквайки я, макар и временно, от смазващото отчаяние, настъпило след смъртта на детето.

— Ще излезе от кризата — бе казал лекарят. — В подобни случаи хората се възстановяват с течение на времето. Освен това нали имате и син.

— Да — отвърна му тогава Джон, — но това дете, момиченцето, бе всичко за нея. Така беше от самото начало, не мога да си обясня защо. Вероятно се дължеше на разликата в годините. Едно голямо момче, ученик, при това своенравно като възрастен човек, си има собствени възгледи. Не може да замени детенцето на пет годинки. Лора буквално обожаваше малката. Джони и аз все едно не съществувахме.

— Трябва да мине време — повтаряше лекарят, — трябва да мине време. И двамата сте млади. Ще имате още деца. Може би дъщеричка.

На думи всичко изглежда просто… Как тъй ще заместиш любимото дете, което си загубил, с мисълта за друго? Той твърде добре познаваше Лора. Друго дете, дъщеря — та нали тя ще има свои собствени качества, ще иска да утвърди личността си? Даже би могла да породи враждебност точно заради този факт. Как ще си присвоява люлката, креватчето, които принадлежаха на Кристин? Да речем, някое топчесто, светлорусо копие на Джони вместо тъмнокосото, изваяно като восъчна фигурка духче-пакостниче, което си бе отишло.

Джон вдигна очи и погледна напред — жената отново се бе втренчила в него. Това съвсем не беше случайният, блуждаещ поглед на човек от съседната маса, който очаква нечие завръщане, а нещо по-дълбоко, по-съсредоточено — ясносините очи изведнъж му се сториха тъй проницателни, че той изпита неудобство. По дяволите, ужасна жена! Добре, зяпай си, като толкова искаш. Само че в тази игра могат да участвуват и двама. Джон изпусна облак цигарен дим във въздуха и й отвърна с усмивка, надявайки се, че с това ще я засегне. Тя сякаш не забеляза. Сините очи бяха все така вперени в неговите, така че той се принуди да отмести поглед — изгаси цигарата си, извърна се и извика келнера. Плащането на сметката, прибирането на рестото и няколкото обичайни думи за отличното качество на храната го поуспокоиха, но по темето му продължаваха да лазят тръпки и необяснимото тревожно чувство не го напускаше. После това усещане изчезна така ненадейно, както се бе появило, и той хвърли крадешком поглед към другата маса. Видя, че жената отново, бе затворила очи и спеше или no-скоро дремеше както преди. Келнерът се отдалечи. Настъпи пълна тишина.

„Лора ужасно се забави — помисли Джон, като погледна часовника си. — Минаха най-малко десет минути.“ Така да е, поне щеше да има повод да я закачи. Започна да обмисля шегата и сам взе да се вживява. Разсъблякла се значи, дъртата кукличка, и накарала Лора да направи същото. Сетне нахълтал управителят и се развикал ужасен, че позорят името на ресторанта — намекнал и за неприятните последици, заплашил ги, че… Накрая какво? Ще се окаже, че цялата работа била нагласена, някакъв изнудвачески номер. Току-виж, ги откарали — него, Лора и близначките, с полицейския катер във Венеция на разпит. „Е, стана вече четвърт час… Какви са тия щуротии?…“

По дребния чакъл захруптяха стъпки. Лорината близначка премина бавно, сама. Отправи се към своята маса и застана там за миг, при което високата й кокалеста фигура се изпречи между него и сестра й. Каза нещо, но той не можа да долови думите й. Все пак особен акцент — дали не беше шотландски? Тя се наведе, подавайки ръка на седналата близначка, и двете се отдалечиха през градината. Близначката с пронизващия поглед сега се подпираше на ръката на сестра си. Той отново забеляза, че се различаваха. Тази не беше толкова висока и бе по-приведена — може би имаше артрит. Отдалечиха се, а Джон, вече изгубил търпение, стана и точно щеше да влезе обратно в хотела, когато Лора най-сетне се появи.

— Е, няма що, добре се забавляваш — започна той и замълча, стъписам от изражението на лицето й. — Какво има, какво се е случило?

Веднага му стана ясно, че нещо не е в ред. Тя не беше на себе си, бе загубила ума и дума. Запъти се с невиждащ поглед към масата, която той току-що бе освободил, и седна. Джон придърпа един стол до нея и взе ръката й.

— Какво има, Лора, миличка? Кажи ми, да не ти е зле?

Лора поклати глава, обърна се и го погледна. Вцепенението, което Джон бе забелязал първоначално, бе отстъпило място на някаква внезапно появила се увереност, едва ли не екзалтация.

— Да знаеш какво хубаво нещо — изрече бавно тя, — най-хубавото, по-хубаво не може и да бъде. Разбираш ли, въобще не е мъртва, все още е с нас. Затова близначките ни гледаха така. Видели са Кристин.

„Боже мили — помисли си Джон. — Тъкмо от това се страхувах. Тя наистина се побърква. Ами сега? Какво да правя?“

— Лора, скъпа — започна той, като направи усилие да се усмихне, — хайде, искаш ли да си вървим? Платих сметката, можем да тръгваме веднага. Ще имаме време да разгледаме катедралата, ще се поразходим наоколо и точно ще успеем да хванем катера обратно за Венеция.

Тя, изглежда, не слушаше, във всеки случай думите не стигаха до нея.

— Джон, миличък — рече Лора, — чуй сега какво се случи. Последвах я в тоалетната, както говорихме. Тя се решеше, аз влязох в клозета, после излязох и взех да си мия ръцете. Тя беше на съседната мивка. Изведнъж се обърна към мен и ми каза с подчертан шотландски акцент: „Не се измъчвайте повече. Сестра ми видя момиченцето. Засмяно, седнало между вас и съпруга ви.“ Мили, помислих си, че ще припадна. Чудя се как се задържах на крака. За късмет наблизо имаше стол и успях да седна, а жената се наведе и ме погали по главата. Не мога да ти повторя какво точно каза, но беше нещо горе-долу такова: че истината и радостта в един миг пронизвали човека като със сабя, но аз не бивало да се страхувам, всичко било наред, освен това видението подействувало на сестра й толкова силно, че решили да ми кажат, убедени били, че трябва да ми съобщят, защото и Кристин искала това. О, Джон, не ме гледай така. Кълна се, че не измислям нищо, тя ми го каза, всичко е истина. Сърцето му се сви от отчаяната настойчивост в гласа й. Трябваше да се преструва, да се съгласява с нея, да я утешава, трябваше да направи всичко възможно нещата да се поуталожат.

— Лора, скъпа, разбира се, че ти вярвам — каза й той, — само че това е така неочаквано и аз естествено се разстроих, като виждам, че ти си разстроена…

— Не съм разстроена — прекъсна го тя. — Щастлива съм, толкова съм щастлива, че не мога с думи да го изразя. Знаеш ли какво ми беше през всичките тези седмици и у дома, и по време на пътуването ни, макар че се опитвах да го скрия от тебе. Сега е друго, защото вече знам, просто знам, че е точно така, както разправи жената. О, господи, как можах да им забравя фамилията — тя ми я каза. Знаеш ли, всъщност тя е лекарка пенсионерка, от Единбург са, а тази, която е видяла Кристин, ослепяла преди няколко години. Цял живот изучавала окултни теории и самата била с телепатични способности, ала едва след като ослепяла, започнала да има тези видения и да общува с тях като медиум. Тъй че сестрите са преживели какви ли не вълнуващи неща. А как пък сляпата описала Кристин на сестра си, дори и рокличката й в синьо и бяло с ръкавите буфан, която носеше на рождения си ден! Казала също, че Кристин се усмихвала, била доволна… Джон, миличък, да знаеш само колко съм щастлива. Мисля, че ще се разплача.

Никакви признаци на истерия. Никаква лудост. Тя извади книжна кърпичка от чантата си и избърса носа си, като не преставаше да се усмихва.

— Съвсем добре съм, нали виждаш, няма защо да се тревожиш. Сега вече и двамата няма за какво да се тревожим. Дай ми една цигара.

Джон извади една от пакета, поднесе й я запалена. Жена му наистина изглеждаше съвсем добре, такава, каквато си беше. Треперенето вече го нямаше. И ако с тази така неочаквано появила се илюзия щеше да се чувствува щастлива, той не биваше в никакъв случай да й се противопоставя. Но…, но… някак въпреки всичко му се искаше това да не бе ставало. В четенето на мисли и в телепатията имаше нещо много тайнствено. Учените не можеха да го обяснят, никой не можеше, а изглежда, между Лора и сестрите се бе получило точно това. Значи онази, която го бе гледала тъй втренчено, е сляпа. Ето обяснението за вперения й поглед. Сам по себе си неприятен, дори противен. „По дяволите — помисли той, — по-добре да не бяхме идвали да обядваме тук. Чиста случайност, хвърляш монетата, ези или тура, и вместо да поемеш за Падуа, се пада Торчело. Ето ти Торчело.“

— Не си се уговаряла да се срещнеш пак с тях или нещо подобно, нали? — запита Джон уж между другото.

— Не, миличък, защо да се уговарям? — отвърна Лора. — Всъщност сестрите ми казаха всичко. Имала е това чудесно видение, и толкова. Впрочем те заминават. Какво смешно съвпадение, доста неща сме налучкали в първия вариант на играта. Те наистина обикалят света, чак след това ще се завърнат в Шотландия. Само че аз тогава казах Австралия, нали? Милите старици… Как можахме да го измислим — дето били убийци или крадци на бижута.

Лора вече се бе съвзела напълно. Стана и се огледа.

— Хайде — подкани го тя. — Щом сме дошли в Торчело, трябва да видим катедралата.

Излязоха от ресторанта, прекосиха площада, където бяха подредени сергии с шалчета, най-различни дрънкулки и пощенски картички, и поеха по алеята към катедралата. Едно от корабчетата бе току-що изсипало тълпа туристи и много от тях вече се разхождаха из „Санта Мария Асунта“. Лора съвсем спокойно поиска от мъжа си пътеводителя и както правеше някога в по-щастливите времена, започна да обикаля бавно из катедралата — вървеше от ляво на дясно и разглеждаше мозайките, колоните, витражите, докато Джон, който, обезпокоен от случилото се, проявяваше по-малък интерес, я следваше, търсейки с неспокоен поглед близначките. От тях нямаше никаква следа. Може би бяха отишли в църквата „Санта Фоска“, която се намираше наблизо. Една неочаквана среща би ги поставила в неудобно положение, да не говорим за въздействието, което можеше да има върху Лора. Колкото до непознатите, щъкащи насам-натам туристи, дошли да се нагълтат с култура — те нямаше как да й навредят, макар че според него самото им присъствие не позволяваше никому да изпита истински възторг от изкуството. Джон не бе в състояние да се съсредоточи — хладната, безупречна красота на онова, което виждаше, не успяваше да го докосне и когато Лора го подръпна за ръкава и му посочи мозайката, изобразяваща Мадоната с младенеца, точно зад фриза с апостолите, той кимна в знак на съгласие, ала всъщност остана безучастен. Издълженото тъжно лице на Мадоната му се стори безкрайно далечно. Неочаквано нещо го накара да се обърне — погледът му се плъзна над главите на туристите, подмина фреските с изображенията на праведни и грешни, очакващи присъдата на всевишния, и се закова на входа.

Близначките стояха там, сляпата все още държеше ръката на сестра си, а невиждащите й очи бяха втренчени точно в него. Джон целият изтръпна, вцепенен, неспособен да помръдне. Облада го неясно чувство за обреченост, за неизбежна гибел. Като че ли цялото му същество бе обзето от някакво безразличие и той си помисли: „Ето, това е краят, от него, тъй или инак, не може да се избяга, всичко е свършено.“ После сестрите се обърнаха и излязоха от катедралата, а заедно с тях и усещането сякаш се изпари, заместено от възмущение и надигащ се гняв. Как смееха тези две стари глупачки да опитват своите номера на медиуми върху него! Та това беше равно на измама, съсипваше нервите. Те вероятно преживяваха по този начин — обикаляха света и притесняваха всеки, който им попаднеше. Ако им се удадеше някаква възможност, сигурно биха измъкнали пари от Лора, пък може и нещо друго.

Усети, че жена му отново го дърпа за ръкава.

— Нали е красива? Толкова щастлива, спокойна.

— Кой? Какво? — запита Джон.

— Мадоната — отвърна тя. — Направо те грабва, омагьосва те. Усещаш ли?

— Сигурно си права. Не знам. Нищо не ме вълнува, когато наоколо има толкова много хора.

Тя го погледна с изненада.

— Какво ти пречат хората? Чуден човек си. Добре де, да се махаме оттук. И бездруго искам да си купя картички.

Лора усети липсата на интерес у него и разочарована започна да си проправя път към вратата, разбутвайки тълпата от туристи.

— Хайде — прикани я той рязко, щом излязоха навън, — ще имаме достатъчно време за картички, нека да поразгледаме наоколо. — И тъй като не искаше да тръгне по алеята, която щеше да ги изведе обратно в центъра с къщичките, сергиите и шумната хорска тълпа, Джон кривна по една тясна пътечка през не застроена земя. В далечината се виждаше някакъв изкоп, нещо като канал. Водата, безцветна и прозрачна, му подействува успокоително — такъв контраст с ослепителното жарко слънце над главите им.

— Този път едва ли ще ни отведе до нещо интересно — заяви Лора. — А и е малко кално, не можем да седнем. Освен това според книжката има още много неща, които трябва да видим.

— Стига с тази книжка — рече припряно Джон, Дръпна я да седне до него на насипа край водата и я прегърна. — Този пек не е най-подходящото време за разглеждане на забележителности. Виж, ей там, от другата страна, плува един плъх.

Той взе камък и го хвърли във водата. Животното потъна или просто се скри, а отгоре се появиха мехурчета.

— Недей така — каза. Лора. — Това е жестоко. Горкото животинче! — После неочаквано, като, сложи ръка на коляното му, запита: — Мислиш ли, че Кристин седи сега тук до нас?

Джон не отговори веднага. Какво можеше да й каже? Нима и занапред щеше да бъде все така?

— Сигурно е както ти си мислиш — рече той бавно, — щом усещаш, че е с нас, значи е тъй.

Представи си Кристин. Какво дете беше тя преди онзи фатален менингит! Не би седяла мирно тук, щеше да тича възбудено по насипа, да си събуе обувките, да поиска да гази из водата. Лора щеше да се изплаши: „Внимавай, милинка, върни се…“

— Жената каза, че е изглеждала много щастлива, седяла между нас и се усмихвала — заяви Лора. Тя стана, отупа с ръка роклята си и обхваната отново от безпокойство, го подкани: — Хайде, да се връщаме вече.

Джон я последва със свито сърце. Знаеше, че не иска да купува картички, нито пък да разглежда онова, което все още не бяха видели — всъщност нещо я караше да търси отново жените, не непременно, за да разговаря, просто да бъде близо до тях. Когато стигнаха до площадчето със сергиите, туристите се бяха разотишли. Тук-там се мяркаха групички от по няколко души, но сестрите не бяха сред тях. Вероятно бяха тръгнали с голямата група, дошла в Торчело с корабчето. Изпита облекчение.

— Виж, на втората сергия продават най-различни картички — обади се бързо той. — Има и хубави шалове. Искам да ти купя един шал.

— Скъпи, имам толкова много! Това е само пилеене на пари.

— Как тъй пилеене? — В такова настроение съм. Ще ми се да купя нещичко. Какво ще кажеш за една кошница? Знаеш, че кошниците все не ни достигат. Или дантела. Искаш ли дантела, а?

Лора взе да се смее и се остави той да я заведе до сергията. Докато ровеше из стоката, изложена пред тях, и приказваше нещо на любезната продавачка, чиято усмивка се разтегна още повече, щом Джон заломоти на комичния си италиански, той прецени, че е минало доста време и вероятно туристическата група е успяла да стигне до малкия пристан и вече се е качила на корабчето. И така, най-сетне се бяха отървали от близначките, които се опитваха да се набъркат в живота им.

— Никога — отбеляза Лора двадесетина минути по-късно — една малка кошница не е побирала толкова много боклуци.

Смехът й бе съвсем искрен и той вече не се и съмняваше, че всичко е наред, че не трябва да се тревожи, че лошият час е отминал. Катерът, с който бяха дошли от Венеция, чакаше на пристана. Пътниците сред тях и американците, и мъжът с монокъла, се бяха вече събрали. В началото, преди да тръгнат, цената, включваща обяда и пътуването в двете посоки, му се бе видяла доста висока. Сега това изобщо не го вълнуваше. Знаеше само, че идвайки в Торчело, бяха направили грешка, една от основните грешки по време на тазгодишния им престой във Венеция. Качиха се, настаниха се отвън на палубата и скоро катерът запърпори по канала и навлезе в лагуната. Редовното корабче бе вече потеглило към Мурано, а те минаваха покрай Сан Франческо дел Дезерто направо за Венеция.

Джон я прегърна отново, притисна я към себе си и за първи път от много време насам тя отвърна с усмивка и склони глава на рамото му.

— Прекрасен ден — каза Лора. — Никога няма да го забравя, никога. Знаеш ли, скъпи, сега най-сетне изпитвам удоволствие от тази почивка.

Сякаш огромен товар падна от плещите му. Идеше му да изкрещи от радост. Всичко ще се оправи, реши той, нека вярва, в каквото си иска — няма значение, щом така се чувствува щастлива. Пред тях бе Венеция, красива, откроена рязко на пламтящото небе. Предстоеше им да видят още толкова много неща, щяха да се скитат заедно и всичко щеше да бъде тъй прекрасно сега, когато Лора бе отново весела, когато не бе останала и сянка от онова, което преди я гнетеше. Той започна да обсъжда на глас плановете си за вечерта. Ще отидат да хапнат някъде — не в ресторанта до театър „Фениция“, където обикновено се хранеха, а на друго, ново място.

— Да, но не трябва да е много скъпо — добави тя в тон с неговото настроение, — защото днес доста се поизхарчихме.

В хотела им край Канале Гранде цареше спокойна и приветлива атмосфера. Администраторът се усмихна, когато им подаваше ключа. С нещата на Лора, подредени грижливо на тоалетната масичка, стаята излъчваше познат, домашен уют, и същевременно създаваше малко необичайно, празнично обаяние, вълнуващо, присъщо единствено на хотелската стая по време на отпуск. Да, казваш си, това тук е наше, но само сега, не и после. В тази стая има живот, докато ние сме в нея. Щом си отидем, тя все едно не съществува, потъва някъде, става ничия. Джон отвъртя и двата крана в банята, водата бликна и изпускайки пара, започна да пълни ваната. „Ето — помисли си малко по-късно, — сега най-сетне дойде мигът да се любим.“ И когато се върна обратно в стаята, тя сякаш бе разбрала, протегна ръце към него и се усмихна. Какъв благословен миг — душата му най-после се отпусна след напрежението през всичките тези седмици.

— Да си кажа право — рече Лора по-късно, докато слагаше обиците си пред огледалото, — всъщност аз не съм много гладна. Какво пък, ако не държим на шумните развлечения, можем да вечеряме и тук, долу.

— Господи, в никакъв случай! — възкликна той. — Да гледаме тези досадни двойки по съседните маси? Освирепял съм от глад. А ми е и весело. Искам да се понапия.

— Да не ме замъкнеш на някое място със светлини и гърмяща музика?

— Не, не, ще се заврем в забутано полутъмно ресторантче, където в задушевна и малко тайнствена обстановка разни мъже се срещат с чужди жени.

— Хм — изсумтя Лора, — не ми е трудно да отгатна какво означава това. Ще мернеш там някоя шестнайсетгодишна италианска хубавица, цялата вечер ще й правиш знаци, а аз ще си остана на сухо и ще съзерцавам гърбината на някое мъжище пред мен.

Когато излязоха в топлата мека нощ, те още се смееха, а наоколо им всичко бе като във вълшебен сън.

— Да походим — предложи Джон, — да походим, за да имаме апетит за огромното плюскане.

Така неизбежно се озоваха край кея, където гондолите разплискваха малки вълнички и танцуваха по водата, а блещукащите навред светлинки сякаш пробождаха мрака. Имаше и други двойки — разхождаха се напред-назад безцелно, водени единствено от желанието да прекарат приятно, независимо къде. Моряци вървяха на групи, разговаряха шумно и ръкомахаха, тъмнооки момичета си шепнеха и почукването на високите им токчета отекваше в нощта.

— Белята е в това — подхвана Лора, — че тръгнеш ли из Венеция, разходката някак си задължително се удължава. Следващият мост само, казваш си и ето, че другият след него те приканва. Сигурна съм, че там надолу няма никакви ресторанти, ние почти стигнахме до парковете, в които провеждат биеналето. Да се връщаме, а? Спомням си, че имаше ресторант някъде край църквата „Сан Дзакария“. Наблизо има една малка алея, която трябва да ни изведе направо там.

— Виж какво — отвърна Джон, — ако сега се спуснем надолу покрай Арсенала и пресечем онзи мост в дъното, а после свием наляво, ще стигнем до „Сан Дзакария“ от другата страна. Нали онази сутрин вървяхме по същия път?

— Да, но тогава беше светло. Можем да се изгубим, доста е тъмно.

— Не се безпокой. Имам инстинкт за тези неща.

Отправиха се към малкия мост досами Арсенала, след което продължиха покрай църквата „Сан Мартино“. Пред тях имаше два канала — единият водеше надясно, другият наляво, а наоколо бе квартал с почти еднакви тесни улички. Джон се поколеба. Покрай кой от каналите бяха вървели предишния ден?

— Видя ли — възнегодува Лора, — ще се загубим точно както ти казах.

— Глупости — отговори решително Джон. — Тук наляво е, спомням си малкия мост.

Каналът беше тесен и къщите, надвиснали от двете му страни, сякаш го затваряха в тунел. През деня беше друго — слънцето се отразяваше във водата, прозорците бяха отворени, по балконите бяха изнесени спални завивки, спомни си, че отнякъде долиташе дори песен на канарче, и тогава у тях бе останало чувството, че това е едно приятно, закътано кварталче. Сега, при слабото осветление — наоколо бе, кажи-речи, пълен мрак, — със затворените капаци на прозорците и наситения с влага въздух край водата, сцената изглеждаше съвсем различна. Усойно, неугледно, мизерно място. Дори продълговатите тесни лодки, закотвени за хлъзгавите стъпала на приземните входове, приличаха на ковчези.

— Кълна се, че не си спомням този мост — каза Лора, като спря и се хвана за парапета, — и онази малка алея там не ми харесва.

— Малко по-нагоре има лампа — обясни й Джон. — Знам точно къде сме, — намираме се недалеч от гръцкия квартал.

Минаха по моста и тъкмо щяха да навлязат в алеята, когато чуха писъка. Сигурни бяха, че той идеше някъде от къщите на отсрещната страна, но точно от коя, бе невъзможно да се определи. С тези затворени капаци всичките изглеждаха необитаеми. Обърнаха се и се взряха в посоката, от която бе дошъл викът.

— Какво беше това? — прошепна Лора.

— Някакъв пияница — побърза да отговори Джон. — Хайде.

Ала това не приличаше на пиянски крясък — по-скоро бе сподавен вик на човек, когото душат.

— Трябва да извикаме полицията — каза Лора.

— За бога, я не се занасяй! — възкликна Джон. Ама къде си въобразяваше, че се намира? На Пикадили?

— Тръгвам, тук е ужасно, побиват ме тръпки — отвърна Лора и забърза напред.

Джон се поколеба, съзря дребна фигура, която неочаквано изпълзя от избената вратичка на една от отсрещните къщи и после скочи в най-близката лодка. Беше дете, малко момиченце — на около пет-шест годинки, с късо палтенце, под което се подаваше поличка, и с качулка, завързана под брадата. До къщата бяха закотвени една до друга четири лодки и момиченцето продължи да скача по тях с учудваща пъргавина, сякаш бягаше от нещо. В миг се подхлъзна и Джон изтръпна, защото тя изгуби равновесие и за малко не падна във водата. Все пак успя да се задържи и с един скок се озова в най-крайната лодка. Наведе се, разклати въжето, при което далечният край на лодката се олюля и се завъртя напречно на канала, като почти докосна отсрещната страна, досами входа на едно мазе на десетина метра от мястото, където Джон стоеше и я наблюдаваше. Тя се затича отново, скочи, озовавайки се на стъпалата, и изчезна в къщата, а лодката остана да се клатушка по средата на канала. Целият епизод едва ли продължи повече от четири минути. След това той чу нечии бързи крачки. Лора се беше върнала. Добре, че не бе видяла детето, при това малко момиченце, което едва беше избягнало опасността. Отгоре на всичко тя непременно щеше да заподозре, че сцената, на която той току-що стана свидетел, е свързана по някакъв начин с онзи тревожен вик. А при нейните изопнати нерви само това липсваше.

— Какво правиш? — извика Лора. — Не смея да вървя нататък без теб. Тази проклета алея се разделя в две посоки.

— Извинявай. Идвам.

Придаде си уверен вид, а всъщност сега точно увереност му липсваше, хвана я под ръка и двамата забързаха по алеята.

— Викът не се повтори, нали? — попита тя.

— Не, не се чу нищо. Казах ти, беше някакъв пияница.

Алеята ги изведе на занемарена ливада зад някаква църква, която той досега не бе виждал. Пресякоха, тръгнаха по една друга улица, после прехвърлиха още един мост.

— Чакай малко — обади се Джон. — Мисля, че трябва да завием тук надясно. Точно така ще стигнем до гръцкия квартал. Църквата „Сан Джорджо“ е някъде там.

Лора не отговори. Джон започваше да губи кураж. Мястото беше като лабиринт. Можеха да се въртят безкрайно и току-виж, се озовали отново близо до моста, там, където бяха чули вика. Той продължаваше да я води настойчиво напред и изведнъж сякаш неочаквано и за самия него въздъхна с облекчение — напред се мяркаха някакви хора, които вървяха по внезапно появила се осветена улица. Виждаше се и църковна кула. Вече знаеше къде се намират.

— Ето, нали ти казах — заговори Джон. — Това е „Сан Дзакария“, намерихме я. Твоят ресторант трябва да е тук наблизо.

Е, дори и да не го открият, все щеше да се намери къде да хапнат. Тук лампите блещукаха весело, имаше движение, канали, покрай които вървяха хора, изобщо туристическа атмосфера. От една уличка вляво ги примамваше като маяк синият светлинен надпис на някакъв ресторант.

— Този ли имаше предвид?

— Вече не знам — каза тя. — Има ли значение? Важното е да се нахраним.

И изведнъж ги обля вълна от топъл въздух, носеха се гласове, миризма на спагети, на вино. Келнери, много посетители, смях. „За двама? Ето тук, моля.“ Защо, помисли си Джон, където и да идеш, веднага познават, че си англичанин? Тясна масичка, менюто, надраскано нечетливо със синя химикалка. Келнерът се върти нетърпеливо край теб, иска да поръчаш веднага.

— Две тройни кампарита със сода — каза Джон. — После ще прегледаме менюто.

Нямаше да позволи да го притесняват. Подаде картата с менюто на Лора и се огледа. Посетителите бяха предимно италианци — това означаваше, че поне храната ще е добра. И изведнъж ги видя. В другия край на помещението. Да, близначките, които сигурно бяха влезли в ресторанта миг след тях двамата, защото тъкмо сега се настаняваха и сваляха палтата си, а келнерът вече беше край масата. Дойде му безумната идея, че това не е случайно съвпадение. Сестрите са ги съзрели вън на улицата и са ги последвали в ресторанта. Защо, по дяволите, от цяла Венеция ще изберат точно това място, освен, ако…, ако в Торчело самата Лора е предложила да се видят отново или пък онази близначка й е подметнала нещо — „има едно ресторантче близо до църквата «Сан Дзакария», понякога вечеряме там“. Нали преди, разходката именно Лора бе споменала „Сан Дзакария“…

Тя все още разглеждаше менюто, не бе видяла сестрите, но всеки момент щеше да избере това, което искаше да яде, и естествено щеше да вдигне глава. Дано да донесат пиенето. Да можеше този келнер някак да побърза, Лора не биваше да остава тъй, без нещо, с което да се занимава.

— Знаеш ли, мислех си — занарежда бързо Джон, — защо наистина утре не вземем колата, от гаража? Да отидем най-сетне до Падуа. Можем да обядваме там, да разгледаме катедралата, да видим надгробния камък на свети Антоний и фреските на Джото и да се върнем обратно покрай Брента и онези вили, дето ги превъзнасят в справочника.

Не си струваше да продължава. Вдигнала очи, Лора вече оглеждаше ресторанта и само след миг тихичко ахна. Искрено се изненада. В това той можеше да се закълне.

— Виж — каза тя, — колко невероятно! Ама наистина, нима е възможно!

— Какво? — попита сопнато Джон.

— Ето ги, там са. Моите симпатични възрастни близначки. Знаеш ли, те ни видяха. Сега гледат към нас. — Махна им с ръка, сияеща, доволна. Онази, е, която бе говорила в Торчело, кимна и се усмихна.

„Лицемерна стара кучка — помисли си той. — Сигурен съм, че са ни проследили.“

— Мили, трябва да отида и да им кажа няколко думи — рече нетърпеливо Лора, — просто да им съобщя колко бях щастлива целия ден, и то само благодарение на тях.

— За бога! Ето виж, носят кампарито. Пък и не сме поръчали нищо за ядене. Не можеш ли да изчакаш поне да се навечеряме?

— Само минутка — настояваше Лора. — Освен това не искам да се тъпча. — Тя дръпна картата с менюто. — За мен поръчай нещо малко. Ето това. Казах ти, че не съм гладна. После стана, размина се с келнера, който носеше питиетата, и се запъти право към масата в отсрещния край. Държеше се, сякаш бе видяла най-близки дългогодишни, приятелки. Надвеси се над масата, ръкува се и с двете, настани се на празния стол до тях, като говореше нещо и се усмихваше. Сестрите не изглеждаха изненадани. Познатата на Лора кимаше и й отговаряше, а сляпата седеше безучастна.

„Добре — помисли Джон, вече освирепял, — аз пък ще се натряскам тогава.“ И взе да се налива с кампари. Поръча си още едно и заедно с онова, което бе избрала Лора, посочи нещо съвсем неразгадаемо от картата с менюто.

— И бутилка „Соаве“ — добави той, — с лед, моля.

Вечерта, тъй или инак, бе опропастена. Очакваното задушевно празненство сега щеше да мине под знака на тягостни спиритуалистични видения. Горкичката малка Кристин, онези пак щяха да я насадят на масата до тях. Каква нелепост! Че нали ако беше жива, отдавна щеше да спи, капнала от умора. Горчивият вкус на кампарито подхранваше внезапно обхваналото го самосъжаление. Той не сваляше очи от групичката на масата в отсрещния ъгъл. Лора очевидно слушаше, а по-енергичната сестра ораторстваше. Сляпата седеше мълчаливо, извърнала към него ужасните си невиждащи очи.

„Измамница — помисли ей той, — тя изобщо не е сляпа. И двете са мошенички, а може би ще излезе, че наистина са преоблечени мъже, както първоначално се шегувахме в Торчело. Те просто следят Лора.“

Отпи от второто си кампари със сода. На празен стомах, и то едно след друго, двете питиета веднага то замаяха. Погледът му се замъгли. Лора все още продължаваше да седи на другата маса и от време на време задаваше въпроси, а енергичната сестра говореше. Келнерът се появи с яденето за Лора, помощникът до него носеше поръчката на Джон — някакво неизвестно нему блюдо, полято със сиво синкав сос.

— Синьората няма ли да се храни? — запита първият келнер, а Джон поклати мрачно глава и с треперещ пръст посочи масата отсреща.

— Кажете на синьората — изрече той внимателно, — че яденето й ще изстине.

Джон заби поглед в това, което бяха сложили пред него, и предпазливо го побутна с вилицата. Сосът се стече, откривайки две огромни кръгли парчета месо, по всяка вероятност варено свинско, подправено с чесън. Той сложи една хапка в устата си и започна да дъвче. Да, беше свинско, хубаво, сочно, пикантният сос леко сладнеше. Остави вилицата си, бутна настрани чинията и чак тогава видя, че Лора бе прекосила ресторанта и сядаше до него. Не му каза нищо. И по-добре, помисли си той, защото така му се повдигаше, че трудно би могъл да отговори. Не беше само от алкохола, а и от целия кошмарен ден. Лора започна да се храни, все още без да промълви. Изглежда, не забелязваше, че той не яде. Келнерът се позавъртя край стола му, явно обезпокоен, че гостът, изглежда, е направил грешка в избора си, и прибра дискретно чинията.

— Донесете ми зелена салата — измърмори Джон и дори тогава Лора не прояви учудване, нито пък го обвини, че е пил много, което би направила при по-нормални обстоятелства. Чак накрая, когато приключи с храната и само посягаше от време на време към виното си, а Джон, който вече не можеше да пие, като болен заек преживяше по малко от салатата, тя проговори:

— Мили, знам, че няма да повярваш, то наистина е малко страшно. Нали сестрите излязоха от ресторанта в Торчело, а после отишли като нас в катедралата, макар че в тълпата не сме ги забелязали. Там сляпата имала още едно видение. Кристин се опитвала да й каже нещо за нас, че ще бъдем в опасност, ако останем във Венеция. Кристин искала да заминем колкото може по-бързо.

„Това било значи — помисли си той. — Въобразяват си, че могат да ни командват както си искат. Оттук нататък ще имаме и този проблем. Да ядем ли? Да ставаме ли? Да си лягаме ли? Ще се допитваме до близначките. Те ще ни казват какво да правим.“

— Е? — обади се тя. — Защо мълчиш?

— Защото — отговори той — ти съвсем добре си преценила, че не им вярвам. Честно казано, според мен твоите две дърти сестрички са, най-меко казано, шантави. Очевидно нещо не са в ред и извинявай, сигурно ще ти стане криво, но истината е, че в твое лице те си намериха жертва.

— Не си справедлив — възрази Лора. — Те са искрени, усещам го. Сигурна съм, че е така. Напълно чистосърдечни бяха в това, което казаха.

— Добре. Приемам. Те са искрени. Но не значи, че са здравомислещи. Наистина, мила, срещаш тази старица за десет минути в тоалетната и тя ти казва, че сестра й видяла как Кристин седи с нас на масата. Ами че всеки човек с телепатични способности би могъл за секунди да разгадае подсъзнанието ти. Сетне, въодушевена от успеха си и естествено горда с качествата си на медиум, тя изпада във възторг от себе си и пробва дали не може да ни изрита от Венеция. Е, извинявай, но стига толкова.

Вече не му се виеше свят. Гневът му бе подействувал отрезвително. Ако нямаше да притесни Лора, той щеше да стане, да отиде до масата на старите глупачки и да им каже да се пръждосват.

— Знаех, че ще го приемеш така — рече Лора тъжно. — Казах им го. А те ме успокоиха. Ако утре напуснем Венеция, всичко щяло да бъде наред.

— О, за бога! — възмути се Джон. И както уж нямаше да пие повече, си наля чаша вино.

— Всъщност — продължаваше Лора — ние вече видяхме най-хубавото от Венеция. Нямам нищо против да отидем някъде другаде. Ако останем… знам, че звучи глупаво, но все ще ме тормози някакво неприятно чувство и все ще си мисля, че миличката Кристин е нещастна и се опитва да ни каже да заминем.

— Добре — отговори Джон с леден, преднамерено спокоен глас, — това решава нещата. Щом е тъй, ще заминем. Предлагам да се върнем веднага в хотела и да предупредим, че утре сутринта напускаме. Добре ли се нахрани?

— О, боже — въздъхна Лора, — не го приемай така. Хайде, нека да отидем да се запознаеш с тях и те ще ти разкажат за видението. Може би тогава ще го възприемеш сериозно. Особено след като то засяга най-много теб. Кристин е по-разтревожена за теб, отколкото за мен. И необикновеното е това, че според сляпата сестра ти си медиум, а не го знаеш. Ти си някак си във връзка с неизвестното, а аз не съм.

— А, значи това било? — рече Джон. — Аз съм медиум, така ли? Ами добре. Моята интуиция на медиум ми казва да напуснем този ресторант сега, незабавно, а кога ще отпътуваме от Венеция, можем да решим, след като се приберем в хотела.

Той даде знак на келнера и изчакаха сметката, без да си говорят. Покрусена, Лора въртеше чантата в ръцете си, докато Джон, хвърляйки крадешком поглед към масата на близначките, забеляза, че те усилено мушкат с вилици в огромните си порции спагети по един доста неподобаващ за медиуми начин. Щом уредиха сметката, Джон стана.

— Хайде. Готова ли си?

— Най-напред ще се сбогувам с тях — отсече Лора.

Изведнъж нещо го прободе. Тъй нацупена, със свити устни, тя му припомни малката Кристин, която така ненадейно си бе отишла.

— Както желаеш — отговори той и веднага тръгна към изхода, без да поглежда назад.

Навън времето не бе както преди — леко влажно, прохладно, така приятно за разходка. Обърнало бе на дъжд. От туристите нямаше и следа. Един-двама души крачеха забързано под чадърите си. Това виждат тукашните хора, помисли си той. Това е истинската Венеция. Празни улици нощем и усойни мъртви алеи край застоялата вода, надвиснали над каналите къщи със затворени капаци. Останалото е бляскава фасада, изложена на показ, но тя може да те подмами само докато има слънце.

Лора го настигна и двамата тръгнаха мълчаливо. Не след дълго се озоваха зад двореца и излязоха на площад Сан Марко. Вече валеше силно и заедно с неколцината случайни минувачи те се подслониха под колонадата. Оркестрите бяха прибрали инструментите си. Масите бяха празни. Столовете — обърнати.

Прави са, като казват, че Венеция потъва, помисли си той. Целият град бавно умира. Един ден туристите ще минават оттук с лодки, ще се взират във водата и ще виждат отдолу потъналите дълбоко стълбове, колони и мрамор, а от време на време сред тиня и кал ще се подават останките от един загубен подземен каменен свят.

Почукването на токовете им по паважа отекваше в нощта, дъждът шуртеше от олуците. Няма що, хубаво свършваше тази вечер, а началото бе тъй обнадеждващо. За случилото се после те нямаха вина.

Когато се прибраха в хотела, Лора пое направо към асансьора, а Джон свърна към рецепцията, за да вземе ключа от нощния портиер. Човекът му подаде и една телеграма. Джон се спря за миг — Лора вече беше в асансьора. После отвори плика и прочете текста. Беше от директора на училището, където учеше Джони.

Джони под наблюдение в градската болница със съмнение за апандисит. Няма причина за тревога, но хирургът сметна, че е добре да ви уведомим.

Чарлс Хил

Прочете текста два пъти, после тръгна бавно към асансьора, където Лора го чакаше. Подаде й телеграмата.

— Получили са я в наше отсъствие. Новината никак не е приятна.

Докато тя четеше телеграмата, Джон натисна копчето за втория етаж.

— Това вече решава нещата, нали? — запита Лора, когато асансьорът спря и излязоха. — Ето доказателството. Трябва да напуснем Венеция, защото се връщаме обратно у дома. Джони е в опасност, а не ние. Кристин сигурно се е опитвала да каже това на близначките.

Първото нещо, което Джон направи на следващата сутрин, бе да поръча разговор с директора на училището. После уведоми администратора, че заминават, и докато чакаха разговора, прибраха багажа си. Никой от тях не спомена за събитията от предния ден, сега не бе необходимо. Джон знаеше, че пристигането на телеграмата и предчувствието за опасност от страна на сестрите бяха чисто и просто съвпадение, но беше безсмислено да спори за това. Лора пък бе убедена в обратното, но интуицията й подсказваше, че е по-добре да си замълчи. Тъй като беше началото на сезона, сигурно щяха да успеят да вземат специалния влак, пътуващ от Милано до Кале, на който можеха да натоварят и колата. Дори и да срещнеха някаква пречка, нали директорът бе казал, че не е толкова спешно.

Когато ги свързаха с Англия, Джон беше в банята. Лора вдигна телефона. Той влезе в стаята няколко минути по-късно и тя още говореше, но от погледа й Джон веднага разбра, че има нещо тревожно.

— Мисис Хил е — каза Лора. — Мистър Хил е в час. От болницата съобщили, че през нощта Джони не се е чувствал много добре и може би ще трябва да го оперират, но хирургът бил против, освен, ако не се окажело съвсем наложително. Гледали го на рентген и апандиситът бил труден за опериране. Не е много ясно как точно стоят нещата.

— Чакай, дай на мене — прекъсна я Джон. Успокоителният, но леко сдържан глас на съпругата на директора прозвуча в слушалката.

— Съжалявам, че може би сме развалили плановете ви — каза тя, — но Чарлс и аз сметнахме, че трябва да ви съобщим и че може би ще се чувствате по-добре, ако сте тук. Джони се държи смело, но разбира се, има температура. Според хирурга това е нормално при такива обстоятелства. Оказва се, че понякога апандиситът може да се измести и тогава операцията е по-сложна. Тази вечер той ще реши дали да оперира.

— Да, разбира се, ясно ни е — отбеляза Джон.

— Моля ви, кажете на съпругата си да не се безпокои много — продължи мисис Хил. — Болницата е отлична, лекарите са много добри и ние имаме пълно доверие на хирурга.

— Да — каза Джон, — да. — И замълча, защото Лора му правеше някакви знаци.

— Ако не успеем да натоварим колата на влака, мога да замина със самолет. Сигурно ще ми намерят едно място. Така поне единият от нас може да бъде там тази вечер.

Той кимна в знак на съгласие.

— Благодаря ви много, мисис Хил — заговори Джон. — Ще успеем да се върнем. Да, сигурен съм, че Джони е в добри ръце. Благодарете от наше име на съпруга си. Довиждане.

Той постави обратно слушалката и се огледа. Неоправени легла, куфари на пода, разпилени хартии. Кошници, карти, книги, палта, целият багаж, който бяха взели със себе си в колата.

— Божичко — въздъхна Джон. — Ужасна бъркотия. Колко много боклуци.

Телефонът иззвъня отново. Беше портиерът, който съобщи, че е запазил места в спалния вагон за следващата нощ, също и за колата.

— Вижте — Лора грабна телефона, — можете ли да ангажирате едно място за днешния обеден самолет Венеция-Лондон? За мене. Налага се единият от нас да се прибере тази вечер вкъщи. Съпругът ми ще тръгне утре с колата.

— Чакай, остави — прекъсна я Джон. — Не е необходимо да изпадаш в паника. Двайсет и четири часа не са чак от такова голямо значение.

От тревогата лицето й бе станало като платно. Обърна се към него почти обезумяла.

— За тебе може би, но не и за мен. Изгубих едно дете, няма да рискувам и другото.

— Добре, скъпа, добре…

Той протегна ръка към нея; но Лора нервно я отблъсна и продължи да дава нареждания на портиера. Джон се зае с багажа. Нямаше смисъл да говори. По-добре да е тъй, както тя иска. Разбира се, можеха и двамата да заминат със самолет и после, след като всичко се оправи и Джони се почувствува по-добре, той щеше да дойде и да се прибере с колата през Франция, както сега на идване. Всъщност изморителен и ужасно скъп вариант. Не, по-добре беше Лора да замине със самолет, а той да се качи с колата на влака в Милано.

— Бихме могли и двамата да вземем самолета — започна Джон предпазливо, обяснявайки неочакваното си хрумване, но тя не искаше и да чуе.

— Това наистина ще бъде глупаво — прекъсна го нетърпеливо Лора. — Какъв е смисълът? Аз ще бъда там още тази вечер, а ти просто ще ме последваш с влака. А и ще имаме нужда от колата, като ходим до болницата. Ами багажът? Не можем да си заминем и да оставим всичко тук.

Разбира се, че доводите й бяха разумни. Това беше глупава идея. Но нали и той се безпокоеше за Джони, и то не по-малко от нея, макар че нямаше да си го признае.

— Слизам долу при портиера — съобщи Лора. — Винаги се стараят повече, когато човек им седи на главата. Всичко, от което се нуждая тази вечер, е прибрано. Ще си взема само пътната чанта. Останалото ще докараш с колата.

Пет минути след като излезе от стаята, Лора му позвъни по телефона.

— Скъпи, нещата се наредиха чудесно. Портиерът ми е запазил място в някакъв чартърен самолет, който излита от Венеция след по-малко от час. След десетина минути специален катер ще вземе пътниците направо от Сан Марко. Някой се бил отказал. Ще бъда на летище Гетуик след по-малко от четири часа.

— Веднага слизам — каза й Джон.

Тя стоеше на рецепцията. Вече не изглеждаше тревожна и измъчена, а излъчваше решителност. Бе тръгнала към целта. На него все още някак му се щеше да заминат заедно. Непоносимо му бе да остане във Венеция, след като нея вече нямаше да я има. Мисълта, че ще трябва да шофира до Милано, да прекара една тъжна нощ сам в някой хотел, а после пък следващата нощ да дреме часове наред във влака — всичко това го потисна изведнъж, да не говорим за тревогата му около Джони. Отидоха заедно до пристана на Сан Марко. Кеят блестеше, светнал след дъжда. От лекия ветрец по сергиите пощенските картички, шалчетата и сувенирите потрепваха. Туристите бяха в стихията си. Разхождаха се доволни, предстоеше им един прекрасен ден.

— Ще ти позвъня тази вечер от Милано — каза й той. — Предполагам, че семейство Хил ще те подслонят. А ако си в болницата, ще ми съобщят новините. Ето това там сигурно е групата за чартърния полет. Побързай, те ще се радват, ако им окажеш някакво внимание!

Пътниците вървяха по пристана към чакащия катер. По ръчния им багаж имаше лепенки с британския флаг. Повечето бяха на средна възраст и както изглеждаше, ги водеха двама методистки свещеници. Единият от тях пристъпи към Лора, подавайки й ръка, и усмивката му разкри блестящ ред изкуствени зъби.

— Вие вероятно сте дамата, която ще лети заедно с нас обратно към дома. Добре дошли на борда сред членовете на нашето братство. Всички много се радваме да се запознаем с вас. Жалко, че нямахме място и за половинката ви.

Лора се завъртя бързо и целуна Джон. Едно потрепване в края на устните й издаваше, че я напушва смях.

— Има голяма опасност да запеят химни — прошепна тя. — Грижи се за себе си, половинката ми. Обади ми се довечера.

Кормчията даде знак с някаква смешна тромбичка, закрепена за сирената. Миг след това Лора слезе по стъпалата, качи се на катера и застанала сред тълпата от пътници, му замаха с ръка. Червеното й палто се открояваше като весела кръпка на фона на облечените в по-тъмни дрехи хора край нея. Катерът изсвири още веднъж и се отдели от пристана, а Джон стоеше и гледаше, усещайки как сърцето му се изпълва с чувство за огромна загуба. Обърна се и тръгна към хотела. И макар че денят бе прекрасен, той вървеше мрачен, дори не го забелязваше.

Няма нищо по-тъжно от една току-що напусната стая, помисли си Джон, когато се прибра и се огледа, особено, ако в нея все още не са изчезнали следите от доскорошните обитатели. Куфарите на Лора на леглото, другото палто, което бе оставила. Прах от пудра върху тоалетката. Книжна салфетка, изцапана с червило, хвърлена в кошчето за боклук. Дори една стара докрай изстискана туба от паста за зъби, захвърлена на стъклената полица над мивката. През отворения прозорец пак долиташе шумът от движението по Канале Гранде, ала Лора я нямаше, за да се вслуша в него или да се надвеси навън от малкия балкон. Удоволствието от тези мигове се бе изпарило. Животът наоколо не го вълнуваше вече.

Джон прибра багажа и слезе долу да плати сметката. Администраторът приемаше нови туристи. На терасата отвън седяха хора и четяха вестници — предстояха им куп преживявания през новия слънчев ден. Реши да обядва рано, тук, в познатата обстановка на хотелската тераса, и след това да каже на портиера да отнесе багажа до едно от корабчетата, които пътуваха директно от Сан Марко до Порта Рома, където бяха оставили колата. Готов бе да се нахвърли върху количката с ордьоври — нали предишната вече не беше успял почти нищичко да хапне. Но дори тук имаше промяна. Главният келнер, с когото се бяха сприятелили, бе в почивка, а масата, на която обикновено сядаха, бе заета от някакви новодошли — младоженци, каза си той с раздразнение, съдейки по това колко са весели и какви усмивки си разменят. Заради тях го настаниха на някаква странична масичка с един стол, скрита зад сандъче с цветя.

Сигурно вече лети на път за дома, помисли си Джон и се опита да си представи как, седнала между двамата свещеници, Лора несъмнено им обяснява за Джони и за болницата и кой знае още какво. Eто, че най-сетне близначките медиуми, пожънали такъв успех, щяха да покротуват малко. Желанията им щяха да се сбъднат.

Обядът свърши и той реши, че няма защо да стои на терасата с чаша кафе. Искаше да се махне колкото може по-бързо, да вземе колата и да тръгне за Милано. Сбогува се със служителите от рецепцията придружен от носача, който бе натрупал багажа на една количка, се отправи отново към пристана. Когато се озова на корабчето с багажа, струпан до него сред тълпата блъскащи се хора, той за миг изпита болка, че напуска Венеция. Кога и дали въобще някога щяха да дойдат отново тук? Догодина… след три години… За първи път я бяха зърнали през медения месец преди близо десет години, после дойдоха повторно, просто минаха оттук преди да отплават на едно пътешествие с кораб, и сега тези провалени десет дни, приключили тъй ненадейно.

Водата блестеше на слънцето, сградите просто грееха, облени от светлина, туристи с тъмни очила се разхождаха тържествено напред-назад по бързо отдалечаващия се кей. Терасата на техния хотел се изгуби от погледа му, а корабчето цепеше срещу течението и пенеше водите на канала. Колко много впечатления трябваше да запечати паметта — познатите интересни фасади на сградите, балконите, прозорците, почти залетите от водата долни стъпала на рушащите се дворци. Ами малката червена къща, където е живял Д’Анунцио, и градината край нея — „нашата къщичка“, така я бе нарекла Лора и наистина си представяше, че е тяхна. А ето че много скоро корабчето щеше да завие наляво по прекия път към площад Рим и той няма да може да види най-хубавата част от канала — Риалто, другите дворци.

Срещу тях надолу по течението се движеше друго, претъпкано с пътници корабче. В кратък миг на безразсъдство му се прииска сега да е в него, сред щастливите туристи, които тепърва се отправят към Венеция и им предстои да видят всичко онова, което бе оставил зад себе си. И в този миг, там, на другото корабче, той я видя. Лора. Бе облечена в червеното си палто, близначките до нея, енергичната сестра й говореше сериозно, а Лора, с развята от вятъра коса, ръкомахаше с печален израз на лицето. Втренчи се изумен; това бе толкова невероятно, че от объркване не се сети нито да извика, нито да махне, ала те тъй и не биха го чули или видели, защото неговото корабче беше вече отминало и се отдалечаваше в противоположната посока.

Какво, по дяволите, се бе случило? Ако са отложили чартърния полет и самолетът просто не е отлетял, защо Лора не му бе телефонирала в хотела? И какво общо имаха с тази работа близначките, дявол да ги вземе? Съвпадение ли беше? Дали пък не ги бе срещнала на летището? И защо изглеждаше толкова разстроена? Той никак не можеше да си обясни всичко това. Може би въобще са отменили полета? Лора, разбира се, би се върнала веднага в хотела, предполагайки, че ще го намери там — естествено с намерението в края на краищата да пътува с него до Милано и да се качи на влака на следващата вечер. Каква ужасна бъркотия! Единственото нещо, което можеше да направи, бе да се обади в хотела, щом корабчето пристигне на площад Рим, и да й каже да чака — той щеше да се върне и да я вземе. А тези отвратителни сестри, които си пъхаха носа навсякъде, наистина да вървят по дяволите.

Когато корабчето стигна до пристана, настъпи обичайното безредие. Трябваше да намери носач, който да му свали багажа и да го изчака, докато сам той търси телефон. Взе да рови за дребни пари, после се забави още повече, докато намери номера. Най-сетне успя да се свърже и за щастие от рецепцията му отговори администраторът, когото познаваше.

— Вижте, получи се някакво неприятно объркване — започна Джон и се опита да му обясни, че в този момент Лора се връща обратно в хотела, че я е видял с две приятелки на едно от корабчетата. Помоли администраторът да й предаде, че трябва да го изчака, понеже той ще се върне да я вземе веднага с първия транспорт. — Във всички случаи я задръжте — каза Джон. — Ще бързам колкото мога.

Администраторът разбра всичко много добре и Джон затвори телефона.

Слава богу, че Лора не се бе появила, преди той да се обади по телефона, защото щяха да й кажат, че тръгнал за Милано. Носачът чакаше с багажа и най лесното бе да отиде с него до гаража, да предаде всичко на дежурния там, с уговорката, че до един час ще пристигне с жена си да приберат колата. После Джон отиде пак на пристана и зачака следващото корабче за Венеция. Минутите течаха бавно и той продължаваше да се чуди какво ли е станало на летището и защо Лора не е позвънила по телефона. Какъв смисъл имаше да налучква сега? Тя ще му разкаже всичко в хотела. Едно беше сигурно: нямаше да позволи на сестрите да им се качват на главите и да ги забъркват в своите щуротии. Дори си представи как Лора казва, че те също са изпуснали самолета си, предлага да ги закарат с колата до Милано.

Най-накрая моторът на корабчето изпухтя край пристана и Джон се качи. Какво неочаквано развитие на нещата — щеше да мине наново покрай познатите места, с които тъй носталгично се бе сбогувал току-що! Само че този път дори не се оглеждаше наоколо, така бе погълнат от мисълта да стигне колкото може no-скоро. Никога не бе виждал толкова много хора на Сан Марко, следобедните тълпи едва се разминаваха, личеше си, че всеки е изпълнен с желание за приятно прекарване.

Когато стигна до хотела и мина през летящата врата, той очакваше да види Лора, а може би и сестрите във фоайето наляво от входа. Ала тя не беше там. Отиде до рецепцията. Служителят, с когото бе говорил по телефона, приказваше с управителя.

— Съпругата ми пристигна ли? — попита Джон.

— Не, сър, все още не.

— Необяснимо наистина. Дали пък не е минала, без да я видите?

— Невъзможно, сър. Стоя тук, откакто ми се обадихте по телефона в два без петнайсет. Не съм напускал рецепцията.

— Просто не разбирам. Тя беше на едно от корабчетата, които минават покрай Академията. Пристигнала е на Сан Марко пет минути по-късно и трябва да е дошла тук.

Служителят изглеждаше смутен.

— И аз не знам какво да ви отговоря. Казвате, че синьората била с приятелки?

— Да. Познати. Две дами, с които се запознахме вчера в Торчело. Изненадах се, когато я видях с тях на корабчето, и разбира се, предположих, че полетът е отменен, а тя случайно ги е срещнала на летището и е решила да се върне тук с тях, за да ме свари, преди аз пък да потегля.

По дяволите, какво ставаше с Лора? Минаваше три. От Сан Марко до хотела пътят бе само няколко минути.

— Може би синьората е отишла с приятелките си в техния хотел. Знаете ли къде са отседнали?

— Не — отговори Джон. — Нямам и представа. Освен това не знам дори имената на тези дами. Те бяха сестри, всъщност близначки, изглеждаха съвсем еднакво. Но както и да е, защо няма да дойде тук, а ще отива в техния хотел?

Вратата се отвори — не беше Лора. Двама души, пребиваващи в хотела.

Управителят се намеси в разговора.

— Вижте какво мисля да направя. Ще телефонирам на летището и ще проверя какво е станало с полета. Тогава поне нещо ще разберем — предложи той и се усмихна, с което искаше да се извини. В работата им с туристите обикновено не ставаха грешки.

— Да, моля ви — настоя Джон. — Добре е да знаем какво се е случило там.

Запали цигара и закрачи напред-назад из фоайето. Каква отвратителна бъркотия. И колко неприсъщо за Лора да не съобрази. Нали знаеше плановете му да отпътува за Милано веднага след като обядва — ами че той можеше да тръгне и по-рано. Но ако полетът е бил отменен, тя естествено щеше да телефонира още щом пристигне на летището. Стори му се, че управителят говори страшно дълго по телефона. Изглежда, трябваше да го свържат с някакъв друг номер, толкова бързо ломотеше на италиански, че Джон нищичко не можа да разбере. Най-сетне човекът остави слушалката.

— Не мога да си обясня какво е станало, сър. Чартърният самолет е излетял по разписание с всички предвидени пътници. Доколкото можаха да ми кажат, не е имало никаква пречка. Вероятно синьората просто е променила решението си. — Сега той се усмихна още по-смутено.

— Променила решението си — повтори Джон. — Но защо го е направила? Тя толкова искаше да се прибере у дома още тази вечер.

Управителят вдигна рамене.

— Знаете какви са жените, сър. Вашата съпруга може да е помислила, че в края на краищата е по-добре да вземе с вас влака за Милано. Уверявам ви, че пътниците за този полет бяха много порядъчни хора, а и самолетът е „Каравел“, съвсем сигурна машина.

— Разбирам — прекъсна го нетърпеливо Джон. — Ни най-малко не виня вашата работа. Просто не мога да си обясня какво я е накарало да промени решението си. Дали пък причината не се крие в срещата с тези две дами?

Управителят мълчеше. И той се чудеше какво да каже. Администраторът изглеждаше не по-малко загрижен.

— Възможно ли е — позволи си да запита той — да сте направили грешка, да сте се припознали, а всъщност синьората да не е била на корабчето?

— Не, невъзможно — отвърна Джон — жена ми беше, напълно съм сигурен в това. Беше с червеното си палто, без шапка, точно както тръгна оттук. Видях я тъй ясно, както сега виждам вас. Готов съм да се закълна в това.

— Жалко — отбеляза управителят, — че не знаем нито как се казват двете дами, нито пък името на хотела, в който са отседнали. Казвате, че вчера сте се видели с тях в Торчело?

— Да… съвсем за малко. Но те не бяха отседнали там. Поне аз така си мисля. Всъщност след това ги видяхме още веднъж, когато вечеряхме във Венеция.

— Извинете… — Пристигаха нови туристи с багаж, които трябваше да бъдат настанени, и се налагаше администраторът да се занимае с тях.

Съвсем отчаян Джон се обърна към управителя:

— Смятате ли, че има смисъл да телефонираме в Торчело? Може би хората в хотела знаят как се казват дамите или къде са отседнали във Венеция.

— Да опитаме — отговори управителят. — Надеждата е малка, но все пак да опитаме.

Джон отново закрачи нервно, като през цялото време не изпускаше от поглед вратата, надявайки се, молейки се да зърне червеното палто и във фоайето да нахълта Лора. Последва втори, безкрайно дълъг телефонен разговор — този път между управителя и някакъв служител от хотела в Торчело.

— Обяснете им, че става дума за две сестри — рече Джон, — две възрастни дами, облечени в сиво, съвсем еднакви. Едната е сляпа — добави той.

Човекът кимна. Очевидно даваше подробно описание. Сетне затвори телефона и доста скептично поклати, глава:

— Управителят в Торчело каза, че добре си спомня двете дами, но те били там само за обяд. Не е разбрал как се казват.

— Значи това е. Не ми остава нищо друго, освен да чакам.

Джон запали трета цигара, излезе на терасата и там отново взе да снове напред-назад. Вперил очи в канала, той се взираше в хората по палубите на минаващите корабчета, в моторните лодки, дори в носещите се бавно гондоли. Ръчният му часовник отмерваше минутите, но от Лора нямаше никаква следа. Започна да го тормози едно ужасно предчувствие, че това някак си е било предварително уговорено, че Лора въобще не е имала намерение да пътува със самолета, че снощи в ресторанта се е споразумяла със сестрите. „О, боже — помисли си той, — та това е невъзможно, почвам да полудявам…“ И все пак защо, защо? Не, по-правдоподобно бе срещата на летището да е била случайна. С някакъв невероятен довод те са успели да убедят Лора да не се качва на самолета, направо са й попречили, разбъркали са й главата с някое от своите видения, да речем, че самолетът ще катастрофира, че трябва да се върне с тях във Венеция. И в неуравновесеното състояние, в което се намираше, Лора е решила, че са прави, безусловно е повярвала на всичко.

Но ако не грешеше в тези предположения, защо не се бе върнала в хотела? Къде се беше дянала? Стана четири часът, четири и половина, по водната повърхност вече не играеха слънчеви отблясъци. Джон се върна пак в рецепцията.

Служителят бе сериозно загрижен.

— Наистина, сър — каза той, — сигурно се тревожите много. Може би ще е по-разумно тази вечер да преспите тук.

Джон махна безпомощно с ръка:

— Сигурно, да, не знам. Може би…

Излезе навън и тръгна към площад Сан Марко. Надзърна във всеки един от магазините под колонадите, прекоси десетина пъти площада, мина между масите пред „Флориан“ и пред „Куадри“, с мисълта, че червеното палто на Лора и забележителната външност на сестрите не могат да убягнат от погледа дори сред тази движеща се тълпа. Ала от тях нямаше и следа. После се смеси с купувачите на Мерчерия, като едвам се разминаваше с хората, които се шляеха безцелно, бутаха се или зяпаха по витрините, и през цялото време инстинктът му подсказваше, че това е безсмислено, че те няма как да бъдат тук. Лора не би изпуснала нарочно самолета, за да се върне във Венеция с тази цел. И дори да го бе направила поради някаква причина, която въображението му беше безсилно да отгатне, тя естествено би трябвало да се върне най-напред в хотела, за да го намери.

Не му оставаше друго, освен да опита да открие сестрите. Хотелът им можеше да бъде един от стотиците хотели и пансиони, разпръснати из цяла Венеция, можеше дори да се окаже от другата страна в Дзатере или още по-нататък — в Джуидека. Последните две места изглеждаха по-малко вероятни. Сигурно са отседнали в малък хотел някъде около „Сан Дзакария“, близо до ресторанта, където вечеряха снощи. Сляпата едва ли би ходила на дълги разстояния, при това вечер. Колко глупаво е, че не се бе сетил по-рано. Отдалечи се бързо от ярко осветения търговски център по посока на малкия квартал с тесни улички, където се бяха озовали предната вечер. Веднага откри ресторанта, ала все още не бе отворено и келнерът, който нареждаше масите, му беше непознат. Джон поиска да говори с шефа, келнерът потъна в задната част на ресторанта и след минута-две се върна заедно със собственика — несресан, по риза, явно обезпокоен в неудобен момент, преди да е успял да се спретне както подобава.

— Снощи вечерях тук — заобяснява Джон. — Имаше две дами, които седяха ей на онази маса. — Той посочи към ъгъла.

— Искате да запазите масата за тази вечер? — попита собственикът.

— Не — каза Джон. — Не, там имаше две дами снощи, две сестри, due sorelle, близначки, gemelle. — Дали така бе на италиански близначки? — Две дами, sorelle vecchie.

— Да, да — рече мъжът, — si, si, signore, la povera signоrina. — Той сложи ръце на очите си, за да му подскаже за сляпата. — Да, спомням си.

— Знаете ли как се казват? — попита Джон. — Къде са отседнали? Непременно трябва да ги намеря.

Собственикът разтвори безпомощно ръце.

— Съжалявам много, синьор, не знам имената на дамите, идваха тук един-два пъти, но не казаха къде са отседнали. Може би, ако вие дойдете тази вечер, и те ще бъдат. Искате ли да запазите маса?

Той започна да предлага една след друга различни маси с надеждата, че някоя ще се хареса на евентуалния клиент, но Джон поклати глава.

— Благодаря ви, не. Не съм решил още къде да вечерям. Извинете за безпокойството. Ако случайно дамите дойдат… — Джон замълча, после добави: — Всъщност може би ще се върна по-късно. Не съм сигурен.

Собственикът се поклони и го придружи до входа.

— Венеция е мястото, където се срещат хора от цял свят — каза той усмихнато. — Може би ще намерите приятелките си тази вечер.

Какви ти приятелки! Джон излезе на улицата. По-скоро похитителки… Безпокойството се бе превърнало в уплаха, в страх. Нещата съвсем не бяха в ред. Тези жени са пипнали Лора, използвали са това, че се поддава на внушения, и са я предумали да отиде с тях или в хотела им, или някъде другаде. Дали да не се обади в консулството? Къде ли се намираше то? Какво да каже, като отиде там? Тръгна напред безцелно и се озова също като предната вечер на улици, които, не познаваше. Изведнъж застана пред висока сграда с надпис: „Questura“. „Точно това ми трябва — рече си той. — Какво чакам още, нещо се е случило, ще вляза!“

Вътре сновяха полицаи в униформа, по всичко личеше, че тук не стоят без работа. Джон се обърна към един служител, седнал зад стъклена преграда, и го попита дали има някой, който говори английски. Човекът посочи стълбите насреща. Той се качи и влезе в една врата отдясно. Вътре видя мъж и жена, които седяха и чакаха. С облекчение отбеляза, че са сънародници — туристи, очевидно съпрузи, изпаднали в някакво затруднение.

— Елате да седнете — покани го мъжът. — Чакаме от половин час, крайно време е да ни обърнат внимание. Каква страна! У нас не биха ни оставили така!

Джон взе предложената цигара и седна на един стол до тях.

— Какви неприятности имате?

— Откраднаха чантата на жена ми в един от магазините на Мерчерия — обясни мъжът. — Тя я остави само да погледне нещо, и няма да повярвате, в миг просто чантата изчезна. Аз мисля, че ще е някой джебчия, а тя твърди, че било момичето от щанда. Ама кой знае? Тия макаронаджии всичките са от един дол дренки. Както и да е, убеден съм, че няма да я видим вече. Вие пък какво сте загубили?

— Откраднаха ми куфара — излъга бързо Джон. — Имах някои важни документи в него.

Какво да им обясни? Че е загубил жена си? Дори не знаеше откъде да започне…

Мъжът кимна съчувствено.

— Нали ви казах, всичките са от един дол дренки. Лошото е, че те няма да си дадат труд да мислят за нашите ядове, докато онзи убиец е на свобода. Нали сега него се опитват да хванат.

— Убиец ли? Какъв убиец?

— Нима не сте чули? — Мъжът го погледна изненадан. — Във Венеция не говорят за нищо друго. Пише във всички вестници, съобщават по радиото, има го дори и в английските вестници. Ужасна работа. Миналата седмица била намерена една жена с прерязано гърло, после един турист, а тази сутрин открили някакъв старец, убит с нож по същия начин. Предполагат, че е някой маниак, защото както изглежда, няма никакви подбуди. Отвратително е, че се случва точно във Венеция, и то през туристическия сезон.

— С жена ми никога не четем вестници, когато сме на почивка — заяви Джон. — А и много-много не даваме ухо на клюките в хотела.

— Съвсем разумно постъпвате — засмя се мъжът. — Бихте могли да си развалите почивката, особено ако съпругата ви е нервна. Всъщност за нас вече няма значение, утре си тръгваме. Не може да се каже, че раздялата с това място ще ни натъжи, нали, мила? — обърна се към жена си той. — Венеция е западнала, откакто бяхме тук последния път. А изчезването на чантата пък вече прехвърля всички граници.

Вратата на вътрешната стая се отвори и един полицейски служител с по-висок чин покани събеседника на Джон и неговата съпруга да влязат.

— Бас държа, че няма да направят нищо — промърмори туристът, като намигна на Джон, и влезе заедно с жена си в стаята.

Вратата се затвори след тях. Джон изгаси цигарата си и запали нова. Обладан бе от странно усещане за нереалност. Запита се какво прави тук, каква полза има от това. Нещо го караше да мисли, че Лора не е вече във Венеция, че е изчезнала, може би завинаги, с тези отвратителни сестри. Никога нямаше да я открият. И както двамата уж бяха просто съчинили фантастичната история за близначките, когато за първи път ги видяха в Торчело, така щеше да се окаже, по силата на някаква кошмарна логика, че измислицата се подкрепя с факти; тези жени наистина бяха прикрити мошеници, вероятно мъже с престъпни намерения, конто примамваха доверчиви хора и сетне издевателстваха над тях. А може би бяха дори убийците, които полицията сега диреше напразно. Би ли могъл някой да заподозре две възрастни жени с почтена външност, които живеят кротко в някой второкласен пансион или хотел? Той угаси цигарата си недопушена. „Това — помисли си Джон — трябва да са първите симптоми на някаква лудост — мания за преследване. Ето как хората окончателно се побъркват.“ Погледна часовника си. Беше шест и половина. По-добре да сложи край на всичко, на безсмисленото висене тук в полицейското управление и да се хване за мъничкото здрав разум, който му е останал. Трябваше да се върне в хотела, да поръча разговор с училището в Англия и да попита какви са последните новини за Джони. Въобще не се бе сещал за горкия Джони, откакто съзря Лора на корабчето.

Но бе твърде късно. Вътрешната врата се отвори и съпрузите излязоха.

— Ала-бала, както и очаквах — каза мъжът тихичко на Джон. — Щели да направят каквото могат. Не дават голяма надежда. Толкова много чужденци имало във Венеция и видите ли, до един крадци! За местните и дума да не става. Нямали те сметка да крадат от клиентите. Е, дано вие имате повечко късмет!

Той кимна, жена му се усмихна и си тръгнаха. Джон последва полицейския служител.

Неизбежните формалности. Име, адрес, паспорт. Продължителност на престоя във Венеция и т. н., и т. н. После дойде ред на конкретните въпроси и Джон, по чието чело бе избила пот, се впусна в своята безкрайна история. Запознанството със сестрите, срещата в ресторанта, душевното състояние на Лора след смъртта на детето им и податливостта й на внушения, телеграмата за Джони, решението да пътува с чартърен самолет, заминаването й и нейното неочаквано, необяснимо връщане. Когато свърши, се чувствуваше така изтощен, сякаш бе шофирал десет часа, без да спира, непосредствено след тежък грип. Човекът, който го разпитваше, говореше отлично английски, но със силен италиански акцент.

— Казвате — започна той, — че съпругата ви е била неуравновесена в резултат на тежкото сътресение и това се е забелязвало по време на пребиваването ви тук, във Венеция?

— Хм, да — отговори Джон, — всъщност беше доста зле. Почивката, изглежда, не й подействува особено благоприятно. Едва след като вчера се запозна с тези две жени в Торчело, настроението й се промени. Напрежението като че ли изчезна. Тя беше готова, струва ми се, да се хване и за сламка, а убеждението, че нашата дъщеричка я закриля като че ли поне външно я върна към нормалното й състояние.

— Естествено — отбеляза полицейският служител, — при тези обстоятелства. Но несъмнено снощната телеграма е донесла допълнителна тревога и на двама ви.

— Да, разбира се. Точно затова решихме да се върнем у дома.

— Някакви спорове? Различия в становищата?

— Никакви. Бяхме напълно единодушни. Аз само съжалявах, че не можем да тръгнем заедно с чартърния самолет.

Полицейският служител кимна.

— Представете си, че съпругата ви внезапно е изпаднала в амнезия, а срещата с дамите е била нещо като просветление и тя е потърсила подкрепа от тях. Вие ги описахте с голяма точност и аз мисля, че няма да бъде трудно да ги открием. Междувременно е добре да се върнете в хотела си, а ние ще се свържем с вас веднага щом научим нещо.

„Поне ми повярваха — помисли си Джон. — Не ме сметнаха за откачен, който е съчинил всичко и просто им губи времето.“

— Вие разбирате — каза той, — че съм ужасно разтревожен. Тези близначки могат да имат и престъпни намерения спрямо жена ми. Носят се какви ли не слухове…

Едва тогава полицейският служител се усмихна.

— Моля ви, не се безпокойте. Убеден съм, че всичко ще се изясни.

„Дотук добре — помисли си Джон, — но какво ще се изясни, за бога?“

— Простете — рече той, — че ви отнех толкова много време. Особено сега, когато полицията е тъй заета със залавянето на вилнеещия из града убиец.

Каза го нарочно. Нямаше нищо лошо в това да даде на този човек да разбере, че независимо от догадките и разсъжденията на хората в полицията между изчезването на Лора и онази ужасна история може и да има някаква връзка.

— А, онзи убиец ли имате предвид? — каза полицейският служител, като стана. — Надяваме се, че ще бъде хванат много скоро.

Увереността му трябваше да вдъхва чувство за сигурност. Ето на — убийци, изчезнали съпруги, загубени чанти — за всичко това имаше кой да се погрижи. Ръкуваха се за довиждане. Джон излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Може би, мислеше си той, докато вървеше бавно към хотела, човекът е прав. Лора внезапно е изпаднала в амнезия и сестрите, които са се случили на летището, са я върнали обратно във Венеция, естествено в техния хотел, защото не е могла да си спомни къде тя и Джон са отседнали. Може би дори сега и те се опитваха да разберат нещо. Добре, че полицията бе уведомена. Господи, дано най-сетне да разрешат загадката. В този момент той искаше само да се стовари на някое легло с чаша уиски и да позвъни в училището на Джони. Пиколото го качи с асансьора и го въведе в скромна стая на четвъртия етаж в задната част на хотела — гола, невзрачна, със затворени капаци, пропита с миризмата на кухня, идеща от вътрешния двор.

— Поръчайте да ми донесат голямо уиски — каза Джон на момчето. — И нещо газирано.

Когато остана сам, мушна лицето си под студения кран на мивката и с облекчение забеляза, че малкото хотелско сапунче му действува освежително. Захвърли обувките си, метна палтото на гърба на стола и се просна на леглото. От нечие радио гърмеше стара, вече поизтъркана песен, която преди години Лора харесваше много. „Обичам те, любов моя…“ Той се пресегна към телефона, вдигна слушалката и поиска да го свържат с Англия. После затвори очи, а през това време упоритият глас повтаряше: „Обичам те, любима моя… За теб непрестанно мисля аз…“

Ето, че на вратата се почука. Беше келнерът с питието. Ледът бе малко, едва ли можеше да го освежи, но той отчаяно се нуждаеше от алкохола. Изгълта го без газираната вода и след няколко минути дойде облекчението, гнетящото го чувство бе притъпено, заместено макар и за кратко от някакво успокоение. Телефонът иззвъня. „Ето — помисли си, подготвяйки се за съкрушителния удар, — това е краят — Джони умира, а може и да е вече мъртъв. Ами ако наистина е така, значи край на всичко. Проклета Венеция, да потъне дано…“

Телефонистката му каза, че има връзка, и след миг той чу гласа на мисис Хил на другия край на линията. Вероятно й бяха съобщили, че звънят от Венеция, защото тя вече знаеше с кого говори.

— Ало? О, толкова се радвам, че позвънихте. Всичко е наред. Джони е опериран, хирургът реши по обяд, че е по-добре да го оперира, вместо да чака, и всичко мина успешно. Джони скоро ще бъде съвсем здрав. Не бива да се безпокоите повече, спете спокойно.

— Слава богу — отговори той.

— Разбирам какво ви е. И ние тук едва сега си отдъхнахме. Момент, почакайте да говорите със съпругата си.

Джон седна зашеметен на леглото. Какво, по дяволите, искаше да каже тя? После до него долетя гласът на Лора, спокоен и ясен:

— Миличък, чуваш ли ме?

Думите не излизаха от устата му. Усети как ръката, с която държеше слушалката, започна да лепне от внезапно облялата го студена пот.

— Чувам те — едва прошепна той.

— Връзката не е много добра — каза Лора, — но няма значение. Нали мисис Хил ти каза, всичко е наред. Хирургът е много добър, сестрата на етажа на Джони е страшно мила и аз наистина съм щастлива, че всичко свърши така. Дойдох тук направо от летището. Пътувах чудесно, но пътниците между другото бяха много смешни. Ще се побъркаш от смях, като ти разкажа за тях. Когато стигнах в болницата, Джони точно се съвземаше от упойката. Беше много замаян, разбира се, но така се зарадва, като ме видя. Семейство Хил са чудесни хора, настаниха ме в стаята си за гости. Знаеш ли, пътят с такси от тях до болницата е съвсем кратък. Ще си легна веднага след вечеря, защото съм малко изтощена, нали разбираш, самолета, пък и притеснението. Как пътува до Милано? Къде си отседнал?

Гласът на Джон в слушалката бе неузнаваем и за самия него. Сякаш не беше човешки глас, а идеше от някакъв компютър.

— Аз не съм в Милано. Все още съм във Венеция.

— Във Венеция? Защо, за бога? С колата ли имаш проблеми?

— Не мога да ти обясня. Получи се нещо много глупаво. Объркване някакво…

Изведнъж се почувствува така изтощен, че едва не изпусна слушалката, и за срамотите усети как сълзите напират в очите му.

— Какво объркване? — В гласа й се прокрадваше подозрение, дори враждебност. — Да не си катастрофирал?

— Не… не… няма такова нещо.

За миг настъпи тишина, после тя рече:

— Нещо заваляш думите. Да не би да си отишъл някъде и да си се натряскал?

О, боже! Какво знаеше тя! Джон действително имаше чувството, че ще се стовари всеки момент, но не уискито бе виновно.

— Стори ми се — започна той бавно, — стори ми се, че те видях в едно корабче заедно с онези сестри.

Какъв смисъл да обяснява? Нямаше надежда да го разбере.

— Че как е възможно да ме видиш със сестрите? — изненада се Лора. — Нали тръгнах за летището. Наистина, скъпи, това е идиотщина. Нещастните мили старици, не можеш ли да си ги избиеш от главата? Надявам се, че не си казал нищо такова на мисис Хил.

— Не съм.

— Е, какво смяташ да правиш? Утре ще вземеш влака от Милано, нали?

— Да, разбира се — отговори й той.

— Все още не мога да разбера какво те е задържало във Венеция — продължи Лора. — Всичко това ми звучи доста странно. Както и да е, слава богу, че Джони ще се оправи и че аз съм тук.

— Да — каза той, — да, така е.

После чу далечните удари на гонга, идещи от гостната на директора.

— Хайде, върви — рече той. — Предай моите поздрави на семейство Хил и целуни Джони от мен.

— Добре, пази се, миличък, и за бога, гледай да не изпуснеш утре влака. Карай внимателно.

Телефонът припука и отсреща вече нямаше никой. Джон си наля останалата глътка уиски в празната чаша и като я разреди с газирана вода, я изпи на един дъх. Стана, прекоси стаята, отвори капаците и се надвеси през прозореца. Беше зашеметен. Огромното облекчение, дошло по такъв изумителен начин, бе примесено с някакво особено усещане за нереалност, сякаш гласът, който бе чул в слушалката, всъщност не беше гласът на Лора, а отново измама и тя бе все още във Венеция, скрита в някой потаен пансион. с двете сестри.

Нали той ги, видя и трите на корабчето. Нали бе сигурен, че жената с червеното палто беше Лора. Сестрите бяха там, заедно с нея. Е, как можеше да се обясни това? Че започва да си губи разсъдъка? Или нещо по-лошо? Сестрите са го видели, когато двата плавателни съда се разминаваха, и с тази тяхна невероятно мощна сила на внушение по някакъв необясним начин са го накарали да повярва, че Лора е с тях. Но защо, какво целяха с това? Нищо не разбираше. Единственото обяснение беше, че е сгрешил, че цялата случка е била халюцинация. В такъв случай трябваше да се обърне към психоаналитик, тъй както за Джони бяха потърсили помощта на хирург.

И какво трябваше да направи сега? Да слезе долу и да каже на управителя, че е станала грешка и че току-що е говорил с жена си, която е пристигнала благополучно в Англия с чартърния самолет? Обу се и прокара пръсти през косата си. Погледна ръчния си часовник. Беше осем и десет. Ако прескочеше до бара и изпиеше нещо набързо, щеше да му бъде по-лесно да отиде при управителя и да признае какво се е случило. Тогава може би от хотела щяха да се свържат с полицията. Куп извинения, че е създал толкова големи грижи на всички.

Смъкна се до партерния етаж и влезе направо в бара, ужасно притеснен, с чувството, че всички знаят неговия случай. Представяше си как го поглеждат и си казват: „Ето го този, дето жена му изчезнала.“ За щастие заведението бе пълно и не видя нито едно познато лице. Дори мъжът зад бара беше един от помощниците, който досега не му бе сервирал. Джон пресуши чашата с уиски и хвърли поглед към главното фоайе. В момента на рецепцията нямаше никой. Видя гърба на управителя, който бе застанал на прага на една от служебните стаи и говореше с някого. Без много да мисли, като подгонен от страх, Джон прекоси фоайето, изниза се през вратата и се озова на улицата.

„Ще вечерям — реши той — и после ще се върна и ще ги потърся. По-лесно ще ми бъде, като сложа нещо в стомаха.“

Влезе в близкия ресторант, където един-два пъти се бяха хранили с Лора. Вече не биваше да се отдава на мрачни мисли. Нали тя беше в безопасност? Кошмарът бе останал зад него. Сега можеше да се нахрани с удоволствие, макар че нея я нямаше, и да си мисли как тя прекарва вечерта — малко скучно, но и спокойно — в компанията на семейство Хил, как ще си легне рано и на другата сутрин ще отиде в болницата, за да бъде при Джони. Джони бе също в безопасност. Край на тревогите. Оставаха само тези неудобни обяснения и извинения пред управителя на хотела.

Имаше нещо приятно в това да седи сам, непознат, на ъгловата маса в малкия ресторант, поръчал телешко по марсилски и половин бутилка „Мерло“. Ядеше бавно и с удоволствие, но всичко беше някак си като в мъгла, усещането за нереалност не бе го напуснало. Разговорът на хората от съседната маса му действуваше успокоително, подобно на тиха музика.

Когато те станаха и си тръгнаха, видя, че стенният часовник показва почти девет и половина. Нямаше смисъл да отлага повече нещата. Изпи кафето си, запали цигара и плати сметката. Всъщност, мислеше той, докато вървеше обратно към хотела, управителят би трябвало да почувствува голямо облекчение, като разбере, че всичко е наред.

Първото нещо, което забеляза, щом влезе, бе едни мъж в полицейска униформа. Той стоеше на рецепцията и разговаряше с управителя. Администраторът също беше там. Те се обърнаха и по лицето на управителя се изписа облекчение.

— Ето го! Убеден бях, че синьорът не е отишъл далеч. Нещата се придвижват, синьор. Двете дами са намерени и са били така любезни да се съгласят да отидат с полицая в управлението.! Ако тръгнете веднага за там, този господин ще ви придружи. Джон се изчерви.

— Създадох толкова неприятности на всички — каза той. — Исках да ви съобщя, преди да изляза да вечерям, но ви нямаше на рецепцията. Работата е в това, че се свързах със съпругата си. Тя все пак е пристигнала в Лондон със самолета, говорих с нея по телефона. Оказа се, че е станала голяма грешка.

Управителят бе озадачен.

— Синьората е в Лондон? — повтори той. После спря и заговори бързо на италиански с полицая. — Както разбирам, дамите твърдели, че тази сутрин са излизали само за малко, отишли да си купят някои неща — обърна се отново към Джон управителят. — Тогава кого е видял синьорът на корабчето?

Джон вдигна рамене и поклати глава.

— Много необяснима грешка от моя страна. И аз все още не мога да разбера. Очевидно не съм видял нито жена си, нито двете дами. Страхотно съжалявам.

Отново заговориха на италиански, още по-бързо, Джон забеляза, че администраторът го наблюдава с любопитство. Управителят явно се извиняваше на полицая от името на Джон. Полицаят изглеждаше раздразнен и повиши глас, от което управителят се притесни. — Цялата история несъмнено бе създала грижи на много хора, да не говорим за двете нещастни сестри.

— Вижте — подхвана Джон, прекъсвайки потока от думи, — бихте ли казали на полицая, че ще отида с него в управлението и ще се извиня лично на полицейския инспектор и на дамите?

Управителят явно се поуспокои.

— Ако синьорът си направи труда — каза той. — Разбрах, че дамите били много разстроени, когато полицаят ги разпитвал в хотела, и предложили да го придружат до участъка само защото се разтревожили за синьората.

Джон се почувствува още по-неудобно. Лора не биваше да научи нищичко за това. То щеше да я наскърби. Дали не съществуваше някакъв параграф, по който могат да му търсят отговорност за подвеждане на полицията с неверни сведения, отнасящи се до трети лица? Сега, като премисляше отново нещата, грешката му придобиваше престъпни измерения.

Той пресече площад Сан Марко, гъмжащ от хора, едни — излезли да се поразходят след вечеря, други — седнали отвън пред кафенетата. Трите оркестъра свиреха с все сила в хармонично съперничество, а спътникът му вървеше дискретно на две крачки вляво от него и не проронваше дума.

Стигнаха до полицейското управление, качиха се по стълбите във вече познатата му стая, Той веднага забеляза, че зад бюрото на мястото на предишния инспектор седи друг мъж с бледо лице и кисело изражение. Двете сестри, очевидно развълнувани, особено по-енергичната, бяха настанени на столове близо до него, а зад тях стоеше някакъв служител в униформа. Придружителят на Джон се отправи веднага към инспектора н заговори бързо на италиански, докато Джон след кратко колебание пристъпи към сестрите.

— Стана ужасна грешка — каза той. — Не знам как да ви се извиня. Грешката е моя, изцяло моя, полицията няма никаква вина.

Енергичната сестра като че ли понечи да стане, но той я възпря. Устата й потрепна нервно.

— Ние не знаем как да си обясним това — заяви тя със силен шотландски акцент. — Сбогувахме се снощи със съпругата ви и оттогава не сме я виждали. Преди около час в нашия пансион дойдоха полицаи и ни съобщиха, че съпругата ви е изчезнала и вие сте подали оплакване срещу нас. Сестра ми е с разклатено здраве. Тя много се разстрои.

— Стана грешка. Страхотна грешка — повтори Джон.

Той се извърна към бюрото. Инспекторът му заговори на английски, но явно не владееше езика тъй добре, както колегата си. На бюрото му бе поставено. изявлението на Джон и той почука с молив по него.

— Е? Този документ, всичко лъжи? Вие не говорите истина?

— Тогава бях убеден, че е тъй — каза Джон. — Можех да се закълна пред съда, че днес следобед съм видял жена си с тези две дами на едно корабче по Канале Гранде. Сега разбирам, че съм сбъркал.

— Днес въобще не сме се приближавали до Канале Гранде — възрази сестрата, — дори и пеша. Сутринта купихме някои неща и следобед не сме излизали. Сестра ми не се чувствуваше добре. Колко пъти вече се опитвам да обясня това на полицейския инспектор, а и хората от пансиона ще потвърдят думите ми. Той не желае да ме изслуша.

— А синьората? — намеси се сърдито инспекторът. — Какво става със синьората?

— Синьората, жена ми, е здрава и читава и се намира сега в Англия — обясни търпеливо Джон. — Говорих с нея по телефона малко след седем. Тя е отпътувала с чартърния самолет и е отседнала при приятели.

— Тогава кого видял вие на корабчето с червено палто? — запита вече вбесен полицейският инспектор. — И ако не били тези синьорини тук, тогава кои синьорини?

— Заблудил съм се, очите излъгали — отговори Джон, съзнавайки, че и той започва да говори на развален английски. — Аз мисля, че виждам жена ми с тези две дами, но не, не било така. Жена ми в самолета, тези дами в пансиона през цялото време.

Имаше чувството, че се прави на китаец. Дали след малко нямаше да вземе да се кланя с ръце, мушнати в ръкавите?

Инспекторът вдигна очи нагоре и удари по масата.

— Така цяла тази работа за нищо — каза той. — Ние претърсили всички хотели и пансиони за синьорини и изчезнала английска синьора, а тук има много, много неща да върши. Вие направи грешка. Може пили — много вино на обяд и вижда синьори с червено палто на сто корабчета. — Стана и смачка листата, лежащи на бюрото му. — А синьорини? — обърна се той към сестрите. — Може синьорини желае оплакване срещу това лице? — Говореше на енергичната сестра.

— О, не — възрази тя, — не, моля ви се. Ясно ми е, че е станала грешка. Нашето единствено желание е да се върнем веднага в пансиона.

Полицейският инспектор изръмжа. После посочи към Джон.

— Вие с много късмет. Тези синьорини можела да подаде оплакване срещу вас — много сериозно нещо.

— Разбирам — рече Джон. — Ще направя всичко, което е по силите ми…

— Моля ви, не мислете за това! — възкликна сестрата ужасена. — И дума да не става. — Сега беше неин ред да се извини на инспектора: — Не бива да отнемаме повече от ценното ви време.

Той махна с ръка, за да покаже, че въпросът е приключен, каза нещо на италиански на подчинения си и отново се обърна към сестрите.

— Този човек — посочи служителя — върви с вас до пансиона. Buona sera, signorine. — Сетне, без да обръща внимание на Джон, седна на бюрото си.

— Ще дойда с вас — каза Джон. — Искам да обясня точно какво се случи.

Заедно слязоха по стълбите и напуснаха сградата. Сляпата сестра се подпираше на ръката на близначката си и щом се озоваха навън, обърна невиждащите си очи към Джон.

— Вие наистина сте ни видели — каза тя, — нас и жена си. Но това не е било днес. Вие сте ни видели в бъдещето.

Гласът й беше по-благ от този на сестра й, по-бавен. Тя, изглежда, имаше някакво затруднение в говора.

— Не ви разбирам. — Джон изпадна в недоумение.

Той се обърна към енергичната сестра, а тя поклати глава и му даде знак да замълчи, като сбърчи вежди и сложи пръст на устните си.

— Да вървим, скъпа — рече тя на близначката си. — Знаеш, че си много изморена, и искам да те заведа у дома. — После шепнешком взе да обяснява на Джон: — Тя е медиум. Предполагам, че вашата съпруга ви е казала, но не искам да изпада в транс тук на улицата.

Пази боже, помисли си Джон и групичката се понесе бавно по улицата, отдалечавайки се от полицейското управление. От лявата им страна имаше канал. Напредваха бавно заради сляпата сестра. Минаха през два моста. След първия завой Джон съвсем обърка посоките, но сега това никак не го вълнуваше. Освен това с тях вървеше полицай, а и сестрите знаеха къде отиват.

— Трябва да обясня — заговори тихичко Джон. — Жена ми никога не би ми простила, ако разбере, че не съм го направил.

И докато вървяха, той разказа отново цялата необяснима история. Започна с телеграмата, получена предната вечер, и разговора с мисис Хил, сетне решението да се върнат в Англия на следващия ден — Лора със самолет, а той самият с колата и с влака. Историята вече не изглеждаше така драматична, както при първия му опит да я изложи пред полицейския инспектор. Тогава, вероятно поради убеждението му, че става нещо наистина тревожно, описанието на двете корабчета, разминаващи се по Канале Гранде, звучеше някак зловещо, внушавайки мисълта, че сестрите са извършили похищение и държат обърканата Лора като пленница. Сега, когато явно никоя от тях нямаше да му стори нищо лошо, той говореше по-естествено, съвсем откровено, и почувствува, че те всъщност изпитват симпатия към него и ще му влязат в положението.

— Разбирате ли — Джон се опита за последен път да се оправдае за отиването си в полицията, — съвсем сигурен бях, че съм ви видял с Лора, и си помислих… — тук се поколеба, защото това бе предположение на инспектора, не негово — помислих си, че Лора внезапно е загубила паметта си, срещнала ви е на летището, вие сте я върнали във Венеция и сте я настанили във вашия хотел.

Бяха пресекли голям площад и приближаваха към някаква къща в единия му край, над чиято врата имаше надпис „Pensione“. Придружителят им спря на входа.

— Това ли е? — попита Джон.

— Да — каза сестрата. — Знам, че отвън не изглежда кой знае как, но вътре е чисто и удобно. Препоръчаха ни го приятели. — Тя се обърна към придружителя. — Grazie — каза му, — grazie tanto.

Мъжът кимна леко, пожела им „Buona notte“ и изчезна през площада.

— Ще влезете ли? — запита сестрата. — Сигурно ще можем да ви направим кафе, или чай, ако предпочитате?

— Благодаря ви за любезността, но няма да мога — отвърна й Джон. — Трябва да се върна в хотела. Утре сутринта тръгвам рано. Само искам да се уверя, че добре разбирате какво се случи и ще ми простите.

— Няма какво да ви прощаваме — отговори тя. — Това е един от многото примери за виденията, които неведнъж сме имали със сестра ми, и аз много искам да го запиша в нашата документация, ако вие нямате нищо против.

— Е, да, колкото до това, естествено — каза й той, — но на мен самия ми е трудно да го разбера. Досега не ми се е случвало.

— Може би не сте могли да го осъзнаете — заяви тя, — случват се толкова много неща, които ние не осъзнаваме. Сестра ми почувствува, че вие също можете да бъдете медиум. Сподели го със съпругата ви. Освен това в ресторанта снощи тя й каза, че ще ви се случи нещо неприятно; че ще изпаднете в беда, че трябва да напуснете Венеция. Е, сега не вярвате ли, че телеграмата е била един вид доказателство? Синът ви е бил болен, може би сериозно болен, и ето че се е наложило да се върнете незабавно у дома. Слава богу, че съпругата ви се е върнала със самолет и е могла да бъде покрай него.

— Да, така е, но защо тогава я видях на корабчето с вас и сестра ви, след като в това време всъщност е пътувала за Англия?

— Някакво предаване на мисли вероятно — отговори тя. — Съпругата ви може би е мислила за нас. Дадохме й адреса си, в случай че пожелаете да ни се обадите. Ще бъдем тук още десет дни. А тя знае, че ние с удоволствие ще ви предадем всяка вест, която моята сестра би могла да получи от духа на дъщеричката ви.

— Да — рече Джон неловко, — да, разбирам. Много мило от ваша страна. — И изведнъж си представи, с не много добро чувство, как двете сестри седят в стаята си със слушалки на главите в очакване на кодирано послание от бедната Кристин. — Ето, това е нашият адрес в Лондон — заяви той. — Знам, че Лора ще се зарадва, ако й се обадите.

Джон надраска адреса на листче, което откъсна от джобния си бележник, като в знак на голямо благоволение добави телефонния номер, и й го подаде. Представи си какъв ще е резултатът. Някоя вечер Лора ще го изненада с новината, че „милите старици“ минават през Лондон на път за Шотландия, и ще заяви, че са длъжни да проявят гостоприемство, най-малкото да им предложат стая, за да преспят. Ще последва сеанс в гостната с разни сигнали, долитащи от небитието.

— Е, трябва да вървя — заяви Джон. — Лека нощ и още един път ме извинете за всичко, което се случи тази вечер. — Той се ръкува с първата сестра, после се обърна към сляпата близначка. — Надявам се — каза й, — че не сте много изморена.

Невиждащите очи отново го смутиха. Тя стисна здраво ръката му и я задържа в своята.

— Детето — рече сляпата. Гласът й звучеше особено, някак насечено. — Детето… виждам детето. — И тогава за негов ужас в ъгъла на устата й се появи пяна, главата й се дръпна рязко назад и тя се отпусна почти в несвяст в ръцете на сестра си.

— Трябва да я вкараме вътре — каза сестрата припряно. — Не е страшно, тя не е болна, това е началото на транс.

Заедно й помогнаха да влезе в къщата — тя просто се бе вдървила, и я сложиха да седне на най-близкия стол, като сестра й продължаваше да я крепи. Дотича някаква жена. От задната част на къщата се носеше силна миризма на спагети.

— Не се безпокойте — рече сестрата, — ние ще се оправим сами. Мисля, че е по-добре да си вървите. Понякога след такова състояние тя повръща.

— Ужасно съжалявам — започна Джон, но сестрата вече му бе обърнала гръб и заедно с другата жена се суетеше, наведена над близначката си, която издаваше странни задавени звуци. Той очевидно пречеше. Реши за последен път да прояви учтивост и като не получи отговор на „Мога ли да помогна с нещо?“, се завъртя, излезе навън и тръгна през площада. След няколко крачки се обърна и видя, че вече са затворили вратата.

Какъв завършек на вечерта! И всичко по негова вина. Горките старици, най-напред ги замъкват в полицейското управление, подлагат ги на разпити, накрая пък този припадък. Вероятно епилепсия. Не беше лек животът на здравата сестра, но тя, изглежда, се справяше. Ами ако това се случеше в някой ресторант или на улицата? А как ли биха се почувствували те с Лора, ако в такъв момент сестрите се окажат в дома им, приютени под техния покрив — това последното той се молеше никога да не се случи.

Огледа се. Къде, по дяволите, се намираше? Площадът, един от многото площади, с неизбежна църква в единия край, бе съвсем пуст. Не можеше да си спомни по кой път бяха дошли от полицейското управление. В паметта му изплуваха безброй пресечки и завои.

Момент, църквата му изглеждаше позната. Джон се приближи, като търсеше името, което понякога бе изписано на табелата пред входа. „Сан Джовани в Брагора“ — това му говореше нещо. Бяха влезли тук една сутрин с Лора да видят стенописа на Чима да Конелиано. Разбира се, това беше на една крачка от Рива дели Скиавони, а оттатък би трябвало да се откриват водите на лагуната Сан Марко с ярко блесналите светлини на цивилизацията и разхождащите се туристи. Спомни си, че бяха тръгнали по една къса уличка откъм Скиавони и се озоваха край църквата. Не бе ли именно тази уличка пред него? Тръгна по нея, но по средата на пътя се разколеба. Изглежда, не беше това, макар че, необяснимо защо, мястото му изглеждаше познато.

После осъзна, че не бе уличката, по която бяха вървели онази сутрин, когато ходиха в църквата, а онази, по която минаха предната вечер, само че той идваше от другата й страна. Да, тя беше. В такъв случай щеше да стигне по-бързо, ако продължи и мине по малкия мост над тесния канал и тогава отляво щеше да е Арсеналът, а отдясно улицата, водеща към Рива дели Скиавони. Това бе по-лесно, отколкото да се върне обратно и да се изгуби отново в лабиринта от задни улички.

Беше стигнал до края на алеята и пред него вече се очертаваше мостът, когато отново видя детето. Същото малко момиченце с шапчицата, което предната вечер скачаше по завързаните лодки и после изчезна в приземието на една от къщите. Този път то тичаше откъм другата страна на църквата по посока на моста. Тичаше така, сякаш от това зависеше животът му, и след миг Джон разбра защо. Преследваше го някакъв мъж и когато момиченцето, без да престава, да тича, хвърли поглед назад, мъжът се прилепи до стената, смятайки, че е останал незабелязан. Детето търчеше към Джон по моста и за да не го изплаши още повече, той отстъпи и се шмугна в един вход, който водеше към малко дворче.

Спомни си пиянския вик от предната нощ, дошъл от една от къщите, близо до които сега мъжът се криеше. „Така значи — помисли си той, — този пак гони детето“, и светкавично направи връзката, — ужасът на момиченцето тогава и сега имаше нещо общо със съобщенията за убийствата във вестниците, които по всяка вероятност бяха дело на някой луд. Можеше н да е съвпадение — дете, подплашено от пиян роднина… И все пак, и все пак?… Сърцето му затуптя с все сила, инстинктът му го тласкаше да избяга, да хукне веднага обратно по алеята, от която беше дошъл, но какво щеше да стане с детето? Какво щеше да се случи с това дете?

Тогава чу стъпките. Момиченцето профуча през дворчето, където стоеше той и без да го види, се стрелна към задната част на къщата, в отсрещния край. Там, изглежда, имаше стъпала, които водеха към черен вход. Тя тичаше и хълцаше, но това не бе обикновеният плач на изплашено дете, а примесено със стон задъхано дишане на безпомощно същество, изпаднало в отчаяние. Дали имаше родители в къщата, който да я защитят, които той би могъл да предупреди? Поколеба се за миг, сетне я последва надолу по стъпалата и нахълта след нея през вратата в дъното, която миг преди това широко се бе отворила в резултат на удара от летящото напред детско тяло.

— Спокойно! Няма да му позволя да те докосне, спокойно — извика Джон, проклинайки неспособността си да говори на италиански. Но може би няколко английски думи щяха да я поуспокоят.

Никакъв ефект; Без да спира да хлипа, тя се затича по витата стълба, която водеше на горния етаж. Джон чу стъпките на преследвача в дворчето отзад, но вече бе късно да бяга. Някой викаше на италиански, залая куче. „Ето — помисли си, — сега и двамата сме в опасност, не само детето, а и аз. Ако не успеем да залостим някоя врата горе, той ще ни пипне.“

Изтича нагоре по стълбата. Детето се бе стрелнало в една стая отстрани на малката площадка, Джон го последва и затръшна вратата. Сякаш бог най-сетне се бе смилил… Вратата имаше резе и той го щракна. Момиченцето се беше свило долу до отворения прозорец. Ако извикаше за помощ, някой сигурно щеше да чуе, някой сигурно щеше да дойде, преди преследвачът да напъне вратата и да успее да я разбие. В стаята нямаше никой друг освен тях, никакви родители — бе съвсем празна, с изключение на дюшека, сложен върху едно старо легло, и купчинката дрипи в ъгъла.

— Спокойно — каза задъхано Джон, — спокойно. — И протегна ръка, опитвайки се да се усмихне.

Детето с мъка се надигна и се изправи. Шапчицата падна от главата му. Той впери поглед в лицето му и първоначалната изненада отстъпи място на ужас, на панически страх. Та това съвсем не бе дете, а малка набита жена-джудже, не по-висока от метър, с огромна четвъртита глава, на възрастен човек, несъразмерна с тялото, и сиви къдрици, които стигаха до раменете й. Тя вече не плачеше, а люшкаше напред-назад противната си глава и се хилеше насреща му.

Сетне Джон чу стъпки на площадката отвън, някой взе да тропа по вратата. Последва лай на куче и не един глас, а няколко завикаха: „Отворете! Полиция!“ Отвратителното същество затърси нещо в ръкава си, в миг извади нож и със зверска сила го заби в гърлото му. Джон се олюля и падна, ръцете му, понечили да се отбраняват, се покриха с лепкавата течност.

После видя корабчето на Канале Гранде с Лора и двете сестри на борда. Но това не бе днес, не и утре, а вдругиден, и Джон разбра защо трите бяха заедно и по какъв повод идваха. Отвратителното същество ломотеше вещо в ъгъла. Тропането и гласовете и лаят на кучето се чуваха все по-слабо. „О, господи — помисли си той, — каква жалка, нелепа смърт…“

Не след полунощ

По професия съм учител. Всъщност бях учител. Връчих оставката си на директора преди края на последния срок, за да изпреваря неизбежното уволнение. Посочената от мен причина не беше измислена — лошо здравословно състояние, предизвикано от отвратителна зараза, която ме повали по време на почивката ми в Крит и заради която можеше да се наложи да постъпя за няколко седмици в болница, да се проведе лечение с разни инжекции и тъй нататък. Не уточних същността на заразата. Но той я знаеше и останалите учители я знаеха. Учениците също. Моето заболяване е известно на хората от векове. То открай време е повод за подмятания и подигравки, докато човек не прекрачи границата и не се превърне в заплаха за обществото. А тогава го изритват в канавката, тъй да се каже. Минувачът отвръща очи от него и той трябва сам да изпълзи от тая канавка, инак си остава там, докато умре.

Ако думите ми звучат ядно, то е, защото нямам никаква вина, че се заразих. Много от хората, които страдат от моето заболяване, могат да се позоват на предразположение, лоша наследственост, на семейни неприятности или на това, че животът ги е пренаситил… Та просват се те на кушетката на психоаналитика, изплюват това, което ги мъчи, разтоварват се и по този начин се излекуват. А в моя случай не се получава. Лекарят, комуто се опитах да обясня какво се е случило, ме изслуша със снизходителна усмивка, после измърмори нещо за разрушителна емоционалност с потиснато чувство за вина и ми предписа лечение с хапчета. Може би щяха да ми помогнат, но аз се отказах да ги вземам. Вместо това ги хвърлих в канала и оставих загнездилата се в мен зараза да проникне още по-дълбоко и накрая целия Да ме обладае. Положението се влоши, разбира се, от злощастния факт, че момчетата се бяха досетили за какво става дума. Вярвах, че са ми приятели, а сега, като влизах в час, те се подбутваха или със сподавен кикот свеждаха подличките си главички над чиновете — докато най-сетне дойде един момент, в който разбрах, че повече така не мога, и реших да почукам на вратата на директора.

Сложих значи край на това, напуснах, приключих с тази история. Преди да постъпя в болница обаче или да изпадна в пълно умопомрачение, което е една втора възможност, искам да изложа тук какво преживях. Тъй че каквото и да се случи с мен, това писание ще остане и читателят ще може сам да реши дали, както лекарят предположи, някаква липса на вътрешно равновесие ме е превърнала в лесна жертва на суеверен страх, или, както аз самият вярвам, моето падение е било причинено от стародавна магия, коварна и зла, чийто произход се губи някъде в зората на историята. Достатъчно е да знаем, че онзи, който пръв е направил магията, се е смятал, да речем, за безсмъртен и с нечестива радост е заразявал други, а техните наследници по целия свят са пренасяли през вековете посетите семена на самоунищожението.

Но да говорим за по-скорошни неща. Беше април, великденската ваканция. Преди това бях ходил два пъти в Гърция, но никога на остров Крит. Преподавах класически езици и литература на момчетата в основното училище, но посетих Крит не за да изучавам старините на Кносос и Фестос, а за да се отдам на едно мое хоби. Имам някакъв талант да рисувам с маслени бои и това поглъща цялото ми време през почивните дни или когато съм в отпуск. Един-двама приятели от средата на художниците похвалиха работата ми и аз се амбицирах да събера достатъчно картини, за да направя малка изложба. Нито една от тях да не се продадеше, все пак организирането на частна изложба щеше да бъде радостно постижение.

Тук му е мястото да кажа няколко думи за личния си живот. И така, накратко. Неженен. Възраст — четиридесет и девет години. Родители — починали. Образование — Шърборн и Брейзноуз, Оксфорд. Професия, както вече знаете, учител. Играя крикет и голф, бадминтон и доста слабо бридж. Интереси извън преподавателската дейност — изобразително изкуство, както вече споделих, и пътувания, когато мога да си го позволя. Пороци — досега буквално никакви. От последното не бива да вадите заключение, че съм самодоволен, истината е, че в живота нищо особено не ми се е случвало, от която и страна да го погледна. Но това не ме е карало да страдам. Може би съм скучен човек. Усложнения от любовен характер не съм имал. На двадесет и пет години се сгодих за едно хубаво момиче, съседка, но тя се омъжи за друг. Навремето ме позаболя, но ми мина доста бързо, за по-малко от година. Един мой недостатък, ако приемем, че е недостатък, разбира се, може би обяснява еднообразието в досегашния ми живот. Това е нежеланието ми да се сближавам с хората. Имам приятели, но ги държа на разстояние. Принципът ми е да не задълбочавам отношенията си — сближиш ли се с някого, неизбежно ще си навлечеш неприятности, а може и беда да ти се случи.

Тръгнах за Крит през великденската ваканция — сам, с един неголям куфар и принадлежностите за рисуване. Като казах на чиновника от туристическата агенция, че не се интересувам от археологическите забележителности, а искам да рисувам, той ми препоръча хотел на източния бряг на залива Мирабело. Връчи ми брошура, според която мястото в общи линии отговаряше на изискванията ми. Приятна местност, хотел близо до морето и вилички на самия бряг. Освен това заможни курортисти — макар да не се смятам за сноб, не понасям наоколо ми да се въргалят книжни кесии и портокалови кори. Парите от две картини, нарисувани предната зима: едната — катедралата „Сейнт Пол“ в снежен ден, а другата — кътче от Хампстед Хийт, които моя братовчедка бе тъй любезна да купи, щяха да покрият разноските ми за пътуването. Задоволих още една своя прищявка, въпреки че всъщност това не бе наложително — при пристигането си на летището в Ираклион наех малък Фолксваген.

Полета (с кацане и преспиване в Атина) понесох добре и всичко мина без премеждия. Пътуването с колата — около седем-десет километра — бе малко отегчително, защото съм предпазлив шофьор и карах бавно, а когато шосето взе да се извива по хълмовете, стана направо опасно. Едни коли ме задминаваха, други изникваха право срещу мен и клаксоните им звучаха свирепо. Освен това беше страшна жега и бях гладен. Синият залив Мирабело и прекрасните планини на изток съживиха унилия ми дух и след като пристигнах в хотела, който имаше възхитително разположение, и обядвах на терасата, макар часът да бе вече два — отбележете колко различно от Англия, — аз реших, че е време да си почина, и поисках да ми покажат къде ще живея. Последва разочарование. Младият портиер ме поведе надолу по градинската пътека, засадена от двете страни с великолепно мушкато, и след това към една виличка, сгушена между две други от същия тип, но с изглед не към морето, а към част от градината, приспособена за мини голф. Обитателите на съседната вила — някаква жена, явно англичанка, с цялото си домочадие — ме поздравиха с усмивки от балкона, изпъстрен с проснати на слънце бански костюми. Двама мъже на средна възраст играеха мини голф. Все едно, че бях в Мейдънхед.

— Това не ме задоволява — обърнах се аз към придружителя си. — Дошъл съм тук да рисувам. Държа да имам изглед към морето.

Той сви рамене и измърмори, че всички вили край морето били заети. Вината, разбира се, не беше негова. Накарах го да се върне с мен в хотела и се обърнах към служителя на рецепцията,.

— Станала е някаква грешка — казах му аз. — Исках вила с изглед към морето и преди всичко възможност да се уединя.

Служителят се усмихна, извини се, започна да рови из документи и квитанции и последваха неизбежните оправдания. От туристическата агенция не били ангажирали конкретно вила с изглед към морето. Тези вили много се търсели и до една били заети. Но знае ли човек, можело пък в следващите дни някой да откаже резервацията, а междувременно той бил сигурен, че ще се чувствувам много удобно във вилата, която са ми дали. Мебелировката била същата, щели да ми сервират там закуската и т. н., все в този дух.

Бях непреклонен. Толкова път съм бил, рекох си, пари троша, и то немалко, и няма да им позволя да ме заврат там при английското семейство и мини голфа. Цялата тази история ми досади, почувствувах се изморен и доста раздразнен.

— Преподавател съм по изобразително изкуство — заявих аз на служителя. — Поръчани са ми няколко картини, които възнамерявам да нарисувам тук, и за мен е особено важно да имам изглед към морето и съседите наоколо да не ми пречат.

(В паспорта ми пише, че по професия съм преподавател. Това звучи по-добре от учител и обикновено изпълва с уважение хотелиерите.)

Човекът изглеждаше сериозно загрижен н повтори същите извинения. Сетне отново се зарови в документите пред себе си. Бях направо вбесен. Пресякох огромното фоайе, отидох до вратата, от която се излизаше на терасата, и огледах залива.

— Не мога да повярвам — казах му аз, — че всички вили са заети. Сега е началото на сезона. Да е лято, разбирам, но не и по това време. — Посочих с ръка към западната част на залива. — Онези там например над водата. Нима искате да кажете, че до една са заети?

Мъжът поклати глава и се усмихна:

— Обикновено не ги отваряме преди средата на сезона. Освен това те са по-скъпи. В тях има не само душ, а и вана.

— Колко по-скъпи? — запънах се аз.

Каза ми. Пресметнах бързо. Можех да си го позволя, ако съкратя всички други разноски. Вечерям в хотела например, но не обядвам. Нищо допълнително от бара, лишавам се дори от минералната вода.

— Тогава няма никакъв проблем — казах му аз с важен тон. — Винаги съм готов да платя повече, стига това да ми осигурява спокойствие. И ако не възразявате, бих искал сам да си избера най-подходящата вила. Първо ще отида долу да ги огледам. После ще се върна за ключа и момчето ще ми отнесе багажа.

Не му дадох време Да отговори, обърнах се и излязох на терасата. Успях само благодарение на твърдостта си. Един миг да се бях поколебал, и той щеше да ме прати в онази забутана вила с изглед — игрището за мини голф. Можех да си представя последствията. Децата квичат на съседния балкон, майката пък сигурно обича да ги наставлява, а онези попрехвърлили годините играчи на голф настойчиво ме канят да се присъединя към тях. Нямаше да го понеса.

Поех през градината надолу към морето и настроението ми веднага се подобри. Точно това, което се откриваше пред мен сега, ме бе примамило на онази брошура, заради него именно бях прелетял толкова километри. Значи не беше само реклама. Малки варосани къщички, дискретно отдалечени една от друга, а морето мие скалите отдолу. Имаше и плаж, където в разгара на сезона хората несъмнено плуваха, но сега той беше празен и дори да се появеше някой, вилите бяха разположени доста вляво, защитени от хорското натрапничество, уединени. Огледах една по една всички къщички — изкачвах стъпалата, заставах на балкона. Чиновникът явно бе казал истината, че никоя от тях не се ползува преди сезона, защото прозорците им бяха затворени с дървени капаци. Само една правеше изключение. Щом се изкачих по стъпалата и застанах на балкона, разбрах, че това ще е моята вила. Морето се плискаше долу в скалите, а пред мен се откриваше целият залив — тук брегът правеше широка дъга, сетне извиваше и отиваше навътре, а в далечината се открояваха планините. Прекрасна гледка. Спокойно можех да не обръщам внимание на вилите, разположени на изток от хотела, а самият хотел, тъй или инак, не се виждаше. Една от вилите, кацнала над малко полу островче, се отделяше напред от другите: сякаш бе поставена там на пост, имаше си и собствен кей отдолу. Ала точно тя щеше само да обогати картината, която имах намерение да нарисувам. За щастие едно възвишение скриваше останалите. Обърнах се и през отворените прозорци погледнах в спалнята. Обикновени варосани стени, каменен под, удобно легло-диван, покрито с одеяло. Имаше и нощна масичка с лампа и телефон — без тях помещението приличаше на скромна монашеска килия и това напълно ме задоволяваше.

Чудех се защо от всички вили наоколо само тази е отворена и като влязох вътре, чух откъм банята шум от течаща вода. Нима ми предстоеше ново разочарование и дали нямаше да се окаже, че точно тази вила е заета? Вратата на банята бе отворена и аз надникнах вътре. Една дребничка прислужница гъркиня старателно миеше пода. Тя се стресна. Опитах се да и обясня появяването си със знаци, посочих мястото и попитах: „Заета ли е?“ Тя не ме разбра и каза нещо на гръцки. После грабна парцала и кофата и явно изплашена, се шмугна покрай мен и се измъкна навън, като остави работата си по средата.

Върнах се в спалнята, вдигнах слушалката и след миг чух любезния глас на администратора.

— На телефона е мистър Грей — казах аз, — мистър Тимоти Грей. Преди малко говорих с вас, исках да ме настаните в друга вила.

— Да, мистър Грей — отвърна той озадачен. — Откъде се обаждате?

— Почакайте за минута. — Оставих слушалката, прекосих стаята и излязох на балкона. Номерът бе поставен над отворената врата. Номер 62. Върнах се на телефона. — Говоря от вилата, която избрах — съобщих му аз. — Оказа се, че е отворена. Една от прислужничките чистеше банята и се боя, че я поизплаших. Вилата е точно такава, каквато искам. Вила номер шейсет и две.

Служителят не ми отговори веднага; сетне чух неуверения му глас:

— Номер шейсет и две ли? — Поколеба се за миг и добави: — Боя се, че няма как да ви я дадем.

— Е, стига вече! — Не можах да скрия раздразнението си. Чух го, че говори на гръцки с някого от рецепцията. От тона на репликите личеше, че е възникнало някакво затруднение, и това ме накара да бъда още по-категоричен.

— Чувате ли ме? — попитах аз. — Какво има?

Пак припрян шепот, сетне той отново се обади:

— Няма нищо, мистър Грей. Просто смятаме, че ще ви бъде по-удобно в номер петдесет и седем. Тя е малко по-близо до хотела.

— Глупости! — ядосах се аз. — Предпочитам тази, харесва ми изгледът оттук. Какво не и е наред на номер шейсет и две? Водопроводът ли е развален?

— Естествено водопроводът е в изправност — уведоми ме служителят и чух как отново взеха да си шепнат. — Всичко във вилата е наред. Ако сте се спрели на нея, ще изпратя да ви донесат багажа и ключа.

Той затвори телефона вероятно, за да довърши разговора си, с човека, който шепнеше до него. Помислих си, че ще решат да вдигнат цената, и отново бях готов да се разправям. Вилата не се различаваше от незаетите къщички наоколо, но бе тъй разположена, обгърната от морето и планините, че това, което ми предлагаше, надминаваше и мечтите ми. Застанах на балкона и усмихнат се загледах към морето. Каква гледка, какво прекрасно място! Реших да разопаковам багажа си и да поплувам, а сетне да извадя статива и да направя подготвителна скица, за да мога да започна сериозната си работа на сутринта.

Чух гласове и видях, че младата прислужница е застанала насред градинската пътека, все още с парцал и кофа в ръка, и ме гледа втренчено. После, когато портиерът приближи с куфара и принадлежностите ми за рисуване, тя вероятно разбра, че ще се настаня в номер 62, защото го спря, взеха да говорят нещо, пак шепнешком. Очевидно бях предизвикал объркване, нарушил бях установения ред на хотела. Няколко минути по-късно те изкачиха заедно стъпалата на вилата — портиерът остави багажа ми, а прислужничката естествено се бе върнала, за да доизмие пода в банята. Нямах никакво желание да си развалям отношенията с тях и като се усмихнах весело, пъхнах им в ръцете по една монета.

— Прелестна гледка — заявих аз високо и посочих към морето. — Ще отида да поплувам. — И за да съм сигурен, че ще ме разберат, направих съответните движения с ръце, стил бруст, надявайки се да срещна отзивчивата гръцка усмивка, тъй като се знае, че обикновено хората в тази страна с радост откликват на всеки доброжелателен знак.

Портиерът избягна погледа ми и сдържано се поклони, но все пак прие бакшиша. А лицето на младата прислужничка ясно показваше, че е разстроена, и забравила за пода на банята, тя забързано тръгна след него. Чух ги, че си говорят нещо, докато се отдалечаваха по пътеката нагоре към хотела.

Реших, че това не ме засяга. Персоналът и управата трябваше да разрешават възникналите недоразумения помежду си. Получил бях, каквото искам и нищо повече не биваше да ме интересува. Извадих вещите си от куфара, подредих ги и създадох уют. После обух плувки. Слязох до скалата под балкона, стъпих на ръба и се престраших да потопя пръста си във водата. Бе изненадващо студена въпреки горещото слънце, което я огряваше цял ден. Трябваше да пренебрегна този факт, да докажа, че имам воля, пък макар и пред самия себе си. Гмурнах се и дъхът ми секна. Впрочем аз и инак съм предпазлив плувец, особено в непознати води, тъй че започнах да плувам в кръг като тюлен в басейна на зоологическата градина.

Това несъмнено ме освежи, но не биваше да прекалявам и когато след няколко минути се покатерих отново на скалите, видях, че портиерът и прислужницата през цялото време са ме наблюдавали от пътеката, скрити зад един цъфнал храст. Надявах се, че не съм се изложил. Учудих се все пак на какво дължа този особен интерес. Хората от другите, вили сигурно плуваха всеки ден. Това личеше и от проснатите по балконите бански костюми. Останах да се суша на балкона и се загледах в пъстроцветните отблясъци върху водата, които отразяваха лъчите на снишилото се на запад, зад вилата ми, слънце. Рибарските лодки се прибираха на малкото пристанище и моторите им приятно пърпореха.

Облякох се, като преди това за всеки случай си взех топла вана, защото първото плуване за сезона крие опасност от простуда, после нагласих статива и веднага се вглъбих в работата си. Дошъл бях тук тъкмо затова и всичко останало нямаше значение. Поработих няколко часа и когато светлината взе да избледнява, а цветът на морето стана още по-наситен и планините се обагриха в пурпурно синьо, с радост си помислих, че на другия ден ще мога да уловя вечерното сияние вече не с въглен, а с бои и картината ми ще започне да оживява.

Време беше да спра. Прибрах принадлежностите си и преди да се преоблека за вечеря и да затворя капаците — сигурно тук имаше комари и нямах никакво желание да ме нахапят, — видях как една моторна лодка с тихо бръмчене полека се приближава към намиращия се на изток и вдясно от мен кей. В нея имаше трима души — двама мъже и една жена. Реших, че са рибари ентусиасти. Единият от тях — местен човек — завърза лодката и скочи на кея, за да помогне на жената да слезе… После и тримата впериха очи в посока, към мен, а мъжът, който, преди това седеше на кърмата, вдигна бинокъла си, за да ме разгледа. Държа го така няколко минути — явно ме изучаваше подробно — и това ме озадачи, тъй като външният ми вид е съвсем незабележителен. Кой знае още колко щеше да продължи, но аз изведнъж се ядосах, влязох в спалнята и захлопнах капаците. А не мога ли да бъда и още по-груб, попитах се аз. После си спомних, че от вилите в западната част моята е първата, отворена за сезона. Реших, че може би на това се дължи и засиленият интерес, който бях предизвикал сред членовете на персонала, а сега ето и сред гостите. Значи скоро щяха да престанат да се интересуват от мен. Не бях нито естрадна звезда, нито милионер. А усилията ми в изобразителното изкуство, колкото и приятни да са, за мен, едва ли щяха да привлекат тълпа от поклонници.

Точно в осем поех по пътеката към хотела и влязох в трапезарията за вечеря. Посетители имаше, но не твърде много и на мен ми дадоха маса в ъгъла, подходяща за сам човек, близо до паравана, който отделяше служебния вход от кухните. И това нямаше значение. Дори предпочитах да съм по-встрани, а не в средата на помещението, където се бе скупчила цялата хотелска клиентела — веднага се сетих за една приказка на майка ми — като в центъра на футболно игрище, където всеки се боричка да докопа топката.

Ядох до насита, позволих си го въпреки високия наем, който щях да платя за вилата, та дори си поръчах и половин бутилка домашно вино. Вече си белех портокала, когато от другия край на стаята се разнесе, страхотен трясък и това предизвика всеобщо вълнение. Келнерите се втурнаха натам. Всички глави се обърнаха в една и съща посока, моята също. Прегракнал глас с американски акцент, типичен за южняците, извика високо: „За бога, разчистете тая проклета бъркотия!“ Гласът принадлежеше на широкоплещест мъж на средна възраст, чието лице бе цялото подуто и покрито с мехури от слънчево изгаряне, ще речеш, че е бил нападнат от цял кошер пчели. Подутините скриваха очите му, а от двете страни на голото му теме стърчеше гъста посивяла коса. Тъмно розовата кожа на темето лъщеше силно опъната, подобно на обвивката на кренвирш, който всеки миг ще се пукне. Чифт огромни уши с големината на гигантски миди деформираха още повече тази глава, а увисналите мустачки тъй и не скриваха издадената му долна устна, издута и влажна като медуза. Рядко съм срещал по-непривлекателен човек. Една жена, навярно съпругата му, седеше като глътнала бастун, без да помръдва, и гледаше невъзмутимо натрошените стъкла по пода, повечето, от които бяха, оказа се, от бутилки. Тя също беше на средна възраст, с разрошена русолява коса, започнала да побелява, и лицето и бе също тъй изгоряло от слънцето, но не се червенееше, а бе добило махагонено кафяв цвят.

— Да се измитаме оттука и да идем в бара! — Прегракналият глас отново раздра въздуха.

Хората от другите маси дискретно обърнаха глави към чиниите си и продължиха да се хранят и най-вероятно единствено аз съм проследил двойката, която с несигурна крачка се отправи към бара. Когато минаха покрай мен, забелязах, че жената има в ухото си слухово апаратче, което отчасти обясняваше защо съпругът и е свикнал да кряска. А той не вървеше, ами буквално се премяташе — люшкаше се като гемия, теглена от порещ вълните кораб. Мълчаливо отбелязах експедитивността на персонала, който за кратко време разчисти и заличи пораженията от бурната случка.

Трапезарията се изпразни.

— Кафето се сервира в бара, сър — изломоти келнерът.

Тъй като се боях, че вътре ще е претъпкано и шумно, пък и запознанствата в хотелските барове винаги са ме отегчавали, аз се поколебах, преди да вляза, но от друга страна, не обичам да се лишавам от кафето след вечеря. Вътре установих, че напразно съм се безпокоил. Барът бе всъщност празен, като изключим бармана, в бяло сако, и американеца, който бе седнал със съпругата си на една от масите. Двамата мълчаха. Пред него вече имаше три празни бутилки от бира. Звучеше тиха гръцка музика — грамофонът не се виждаше, беше скрит зад бара. Настаних се на един висок стол и поръчах кафе.

Барманът говореше английски отлично и ме попита дали съм доволен от деня. Отговорих утвърдително. Обясних му, че в самолета съм пътувал добре, но че пътят от Ираклион ми се е сторил опасен и още, че дори съм пробвал да плувам, но водата е била доста студена. Той се съгласи с мен за водата и каза, че обикновено е така в началото на сезона.

— Това не ме тревожи — заявих аз, — дошъл съм да рисувам, а плуването остава на второ място. Вилата ми е точно на брега. Номер шейсет и две. Гледката от балкона е прекрасна.

Много се учудих. Изражението на бармана, който в това време лъскаше една чаша, изведнъж се промени. Той като че ли понечи да каже нещо, но сетне размисли и продължи да си лъска чашата.

— Махнете тая отвратителна плоча!

Прегракналият, нетърпящ възражение глас изпълни празната стая. Барманът веднага се извърна към грамофона и вдигна мембраната. След миг прозвуча нова команда:

— Донесете ми още една бира!

Ако аз бях на мястото на този барман, нямаше да се церемоня, а с назидателен родителски тон щях да настоявам първо да ми каже „моля“. Вместо това грубиянинът получи бирата си веднага и аз точно допивах кафето си, когато гласът от масата прокънтя отново:

— Ей, вие там, вила шейсет и две. Не сте ли суеверен?

Извъртях се на стола си. Той ме наблюдаваше втренчено, с чаша в ръка. Жена му гледаше право пред себе си. Вероятно бе свалила слуховото апаратче. Спомних си максимата, че човек не трябва да се гневи на лудите и пияниците, и му отговорих съвсем учтиво:

— Не. Не съм суеверен. Защо да съм суеверен?

Той прихна и разкривено от смеха, червеното му лице се покри със стотици бръчки.

— Брей, дявол да го вземе, аз пък на ваше място щях да съм суеверен. Само преди две седмици гост от същата вила се удави. Нямаше го два дни и после един от местните рибари донесе тялото му в мрежа, изпоядено от октоподите.

Мъжът се затресе от смях и взе да удря с ръка по коляното си. Толкова бях отвратен, че му обърнах гръб и въпросително вдигнах вежди към бармана.

— Имаше такъв нещастен случай — измърмори той. — Мистър Гордън. Извънредно мил човек. Интересуваше се от археология. Онази нощ, когато изчезна, беше много топло и навярно е отишъл да поплува след вечеря. Естествено извикахме полиция. Всички в хотела бяхме ужасно разстроени. Но нали разбирате, сър, тук не се говори много за това. Ще се отрази на клиентелата. Повярвайте ми, къпането е напълно безопасно. Това е единственият ни нещастен случай.

— Разбирам — казах аз.

Все пак… не ми беше много приятно. Фактът, че този злочест човек последен е използвал моята вила, ми действуваше потискащо. Макар че все пак нали не бе умрял в леглото? А и аз не бях суеверен. Сега разбирах защо не са искали непосредствено след това да настаняват хора във вилата и защо младата прислужница бе тъй объркана.

— Ще ви дам един съвет — изгърмя противният глас. — Недейте да плувате след полунощ, защото октоподите ще ви спипат и вас. — Това изявление бе последвано от нов пристъп на смях. Сетне се обърна към жена си: — Хайде, Мод. Да си лягаме вече. — И шумно бутна масата настрани.

Когато те се измъкнаха навън и останахме сами, аз най-сетне си поех спокойно дъх.

— Какъв противен човек! — възкликнах. — Няма ли начин управата да се отърве от него?

Барманът сви рамене:

— Бизнесът си е бизнес. Какво да се направи? Семейство Стол имат много пари. Идват тук вече втори сезон, а тази година пристигнаха още щом отворихме, през март. Изглежда, вече не признават друго място. Всъщност мистър Стол се пропи едва тази година. Ако продължава с това темпо, ще хвърли топа. Налива се така всяка вечер. През деня обаче живее здравословно. Излиза в морето за риба от ранно утро до залез слънце.

— Предполагам, че бутилките, хвърлени през борда, са повече от уловената риба — отбелязах аз.

— Може би — съгласи се барманът. — Никога не носи рибата в хотела. Сигурно лодкарят я прибира.

— Жал ми е за жена му.

Барманът сви рамене.

— Парите са нейни — рече той тихичко, защото в бара току-що бяха влезли няколко души — и според мен мистър Стол невинаги прави точно това, което му се иска. Изглежда, глухотата е понякога дори удобство за нея. Забелязал съм, че никога не го оставя сам, така си е. Всеки ден отива с него за риба. Заповядайте, господа, какво ще обичате?

Барманът се обърна към новите си клиенти и аз се изнизах. „Свят широк, хора всякакви“ — тогава ми дойде наум точно тази приказка. И слава богу, рекох си, че в този свят си имам свое местенце, а що се отнася до мистър Стол и глухата му съпруга, да си се пържат колкото си щат на слънцето, да чупят бирени бутилки всяка вечер — тяхна си работа. Та те дори не ми бяха съседи. Това, че онзи последен нещастен обитател на номер 62 се беше удавил, бе неприятен факт, но пък поне осигуряваше известно лично спокойствие за следващия наемател.

Тръгнах по пътеката към моята вила. Бе ясна звездна нощ. Въздухът ухаеше, изпълнен с аромата на цъфналите храсти, засадени гъсто един до друг в червената пръст. Застанах на балкона и се загледах към забулените планини в далечината отвъд залива и светлините на малкото рибарско пристанище. Отдясно блещукаха прозорците на другите вили — бе почти като в приказка, no-скоро приказна театрална постановка с изкусно направен декор. Мястото бе чудесно и аз бях искрено благодарен на туристическия агент, който ми го препоръча.

Отворих защитената с капаци врата, влязох и запалих нощната лампа. Стаята изглеждаше приветлива и уютна. Наистина бях случил с квартирата. Съблякох се и преди да легна, си спомних, че книгата, която исках да прегледам, остана на балкона. Отворих капаците и я взех от лежащия стол, където я бях захвърлил, а после, преди да се прибера, погледнах отново към морето. Много от приказните светлинки бяха угаснали, но балконската лампа на уединената вила, разположена над полуостровчето, все още гореше. На лодката, завързана за кея, светеше сигнална лампичка. Секунди по-късно забелязах, че нещо се движи покрай скалите под моята вила. Видях шнорхел — някакъв човек плува под вода. Тръбичката на шнорхела ми заприлича на миниатюрен перископ, който уверено цепи спокойната тъмна повърхност на морето. Движеше се наляво, сетне се изгуби от погледа ми. Затворих капаците и се прибрах.

Не знам защо, но този движещ се обект някак си ме смути. Накара ме да си спомня за онзи нещастник, моя предшественик, който се бе удавил по време на среднощното си плуване. И той може би бе поел в приятна, мека вечер като тази с надеждата да попадне на подводна археологическа находка и ето, че бе загинал. Нормално е да си помисли човек, че изплашени от този нещастен случай, останалите посетители на хотела няма да плуват нощем сами. Твърдо реших да се къпя само през деня, и то единствено там, където имам дъно — и бездруго съм от по-плашливите.

Прочетох няколко страници от книгата и щом усетих, че ми се приспива, се обърнах, за да загася лампата. Изглежда, невнимателно съм се пресегнал, защото бутнах телефона и той падна на пода. Наведох се, вдигнах го — за щастие не беше счупен — и видях, че малкото чекмедже до леглото, се е отворило. В него имаше някакво листче, по-точно визитна картичка с името Чарлс Гордън и адрес в Блумсбъри. Гордън — веднага се сетих, че това е името на моя предшественик. Очевидно младата прислужница не бе сметнала за нужно да отвори чекмеджето при почистването на стаята. Обърнах картичката от другата страна и видях, че там е надраскано нето. Прочетох: „Не след полунощ“. И после, като че ли допълнително написана, се мъдреше цифрата 38. Оставих картичката обратно в чекмеджето. Вероятно бях преуморен от пътуването, защото видях, че минава два часът, а аз още дълго не можах да заспя. Лежах буден, без да мисля за нещо определено, и слушах водата, която се плискаше в скалите под балкона ми.

Три дни рисувах без почивка. Напусках вилата само сутрин, за да поплувам, и вечер, за да се нахраня в хотела. Никой не ме безпокоеше. Един любезен келнер ми носеше закуската, от която си отделях кифли за обяд, младата прислужница оправяше леглото ми и си вършеше работата, без да ми пречи, а когато на третия ден следобед завърших импресионистичната си картина, бях напълно убеден, че това е едно от най-добрите неща, които някога съм рисувал. Щеше да заеме централно място в замислената от мен изложба. Чувствах се удовлетворен. Сега вече можех и да си почина. Реших, че на другия ден ще пообиколя брега, за да открия някоя нова гледка, която също тъй ще ме вдъхнови. Времето беше великолепно. Топло, ще речеш, че е юни — ако си в Англия, разбира се и ако юни се случи топъл месец. Но най-хубавото нещо тук бе, че наоколо ми не се навъртаха съседи. Всеки от гостите си имаше своя територия и като се изключат някой и друг поклон или кимване, с които хората от съседните маси отбелязваха влизането ми в трапезарията, никой не се опитваше да завързва познанства. Правех всичко възможно да изпия кафето си, преди противният мистър Стол да се е запътил към бара.

Вече знаех, че лодката, която бях видял закотвена до скалата, е негова. Когато ставах сутрин, тях вече ги нямаше, но обикновено ги забелязвах, когато се връщаха късно следобед — широкоплещестата, по-прегърбена фигура на мистър Стол се разпознаваше лесно, а и прегракналият му глас, който от време на време подвикваше на лодкаря, ме караше да обърна поглед към кея. Тяхна бе и уединената вила над полуостровчето и аз се питах дали тоя господин не я бе избрал нарочно, за да се потопи в забрава далеч от очите и ушите на евентуалните си съседи. Е, мислех си, да си живее както намира за добре, стига да не ми натрапва нахалното си присъствие.

Тъй като чувствах нужда от малко раздвижване, реших да прекарам остатъка от следобеда в разходка из източната част на хотелския парк. Отново се възхитих от себе си, задето успях да избягам от струпалите вили в този пренаселел район. Курортистите захласнато играеха мини голф и тенис, а малкият плаж бе претъпкан с проснати тела, заели всяко местенце по пясъка. Но скоро гъмжилото от хора остана зад мен и аз се озовах на полуостровчето с кея. Лодката все още не беше там, пито пък се виждаше в залива.

Неочаквано ме обзе непреодолимо желание да надникна във вилата на неприятния мистър Стол. Пропълзях боязливо нагоре по пътечката с чувството, че съм крадец, когото дебнат, и се взрях в покритите с капаци прозорци. Вилата не се различаваше от останалите, беше досущ като моята, само дето в един ъгъл на балкона издайнически се търкаляха куп бутилки. Погнусих се от това животно… Изведнъж нещо друго привлече погледа ми. Забелязах чифт плавници и шнорхел. Как ли се осмеляваше да вкара това спиртосано туловище под водата? Може би изпращаше онзи грък, когото бе наел за лодкар, да му лови раци. Спомних си шнорхела, който видях край скалите още първата нощ, и сигналната лампичка на лодката.

Отдалечих се, защото ми се стори, че чувам стъпки по пътеката, а не исках да ме хванат както надничам, по преди това погледнах към номера на вилата. Тридесет и осем. В момента самата цифра не ми направи никакво впечатление, но по-късно, когато се обличах за вечеря и посегнах да взема карфицата за вратовръзката си от нощната масичка, изведнъж нещо ме накара да отворя чекмеджето под телефона, за да погледна отново визитната картичка на моя предшественик. Да, така си и мислех. Надрасканата там цифра беше 38. Просто съвпадение, разбира се, и все пак… „Не след полунощ“. Думите изведнъж придобиха значение. Първата вечер Стол ме бе предупредил да не плувам през нощта. Дали не беше предупредил и Гордън? Гордън е записал набързо думите му върху картичката си и сетне под тях номера на вилата на Стол. Стори ми се логично, но защо горкият Гордън не се е съобразил със съвета? А очевидно и някой от обитателите на вила 38 пренебрегваше този съвет.

Облякох се и вместо да върна картичката в чекмеджето, я прибрах в портфейла си. Притесних се, взех да се боря с чувството, че е мой дълг да я предам на рецепцията, в случай че тя може да хвърли светлина върху обстоятелствата около смъртта на моя злочест предшественик. Тази мисъл ме занимаваше, докато вечерях, но не взех никакво решение. Всъщност боях се, че ще си създам излишни грижи и ще започнат да ме разпитват в полицията. А и доколкото знаех, разследването на случая бе приключено. Пък и не виждах какъв смисъл има неочаквано да се появя там с някаква визитна картичка, забравена в чекмеджето, която най-вероятно беше без значение.

Случи се така, че хората, които седяха от дясната ми страна в трапезарията, си бяха отишли и сега виждах масата на семейство Стол отсреща в ъгъла, без да е необходимо да си обръщам главата. Можех да ги наблюдавам незабелязано и останах поразен от факта, че той не и каза нито дума. Двамата представляваха странен контраст. Опъната като струна, надута, със смразяващ вид, тя поднасяше вилицата към устата си подобно на учител от неделно училище на излет, а той, по-червен от всякога и издут като варен кренвирш, почти не ядеше, буташе настрани онова, което келнерът поставяше пред него, и протягаше дебелата си космата ръка, за да изпразни отново чашата.

Навечерях се и отидох в бара за кафето. Подранил бях и там още нямаше никой. Разменихме си с бармана обичайните любезности и след като поговорихме за времето, посочих с глава към трапезарията.

— Нашият приятел мистър Стол и съпругата му както обикновено прекараха целия ден в морето — казах аз.

Барманът сви рамене.

— Това им е програмата. Всеки ден едно и също — отговори той. — И гледам, че почти не сменят посоката, все тръгват на запад и се губят някъде далеч, почти в открито море. Понякога се случва и лошо време, но те като че ли не обръщат внимание.

— Чудя и се как го търпи — отбелязах аз. — Наблюдавах ги на вечеря: той въобще не проговори. Не знам какво мислят за него другите гости тук.

— Стоят настрана, сър. Вие сам го видяхте какъв е. Отвори ли си устата, сипе само грубости. Така е и с персонала. Момичетата не смеят да отидат да почистят вилата, преди да са сигурни, че е излязъл. А как вони при него! — Барманът направи гримаса и се наведе напред съзаклятнически. — Момичетата казват, че си вари бира. Палел огън в камината и държал там едно гърне, пълно с гниещо зърно, нещо като помия за прасета. И после се наливал с нея. Представете си в какво състояние е черният му дроб, при това знаете какви количества изпива на вечеря, че и после тук, в бара!

— Сигурно, затова лампата на балкона му свети до късно — отбелязах аз. — Пие си помията до след полунощ. А случайно да знаете кой от почиващите тук плува под вода?

Барманът явно се изненада.

— Доколкото знам, никой. Пък и след онзи нещастен случай. Бедният мистър Гордън обичаше да се къпе през нощта, поне така предположихме. Сега се сещам, че той бе един от малцината, които съм виждал да си приказват с мистър Стол. Една вечер тук в бара проведоха доста дълъг разговор.

— Така ли?

— Но не ставаше дума за плуване, нито пък за риболов, а обсъждаха музейните експонати. Тук в селото има малък музей. Много е интересен, но сега е в ремонт. А мистър Гордън беше специалист, работата му беше свързана с Британския музей в Лондон.

— Чудя се наистина — рекох аз — как точно това може да интересува нашия приятел Стол.

— Грешите. Мистър Стол не е глупак. Сигурно ще ви учудя още повече, като ви кажа, че миналата година той и мисис Стол се качваха на колата и обикаляха къде ли не, наистина всички забележителности — Кносос, Малия, че и други не толкова известни места. Тази година нещо ги прихвана с тая лодка. Всеки ден са на риболов.

— А мистър Гордън — продължих да разпитвам аз — излизал ли е с тях за риба?

— Не, сър, доколкото знам, не е излизал. И той като вас беше наел кола и пътуваше из околността. Каза ми, че пишел книга за археологическите находки в Източен Крит и връзката им с гръцката митология.

— Митология ли?

— Да, сър. Чух, когато разговаряше с мистър Стол, но тия неща не са много за мойта глава, както можете да предположите, пък и долових само туй-онуй от приказките им — същата вечер имахме доста работа в бара. Мистър Гордън беше скромен джентълмен, моля да ме извините за сравнението, сър, но по държане приличаше на вас. Видя ми се много заинтересован от това, за което говореха. Беше нещо свързано с древните богове. Приказваха повече от час.

Хм… Помислих си за картичката, която носех в портфейла. Дали да я предам на рецепцията? Казах лека нощ на бармана и минах обратно през трапезарията към фоайето. Семейство Стол току-що бяха станали от масата и вървяха пред мен. Поизостанах, за да се отдалечат, и се изненадах, че дори не погледнаха към бара, а се отправиха към фоайето. Спрях се до стойката с илюстрованите картички, за да не излезе, че се шляя безцелно. Те не ме виждаха. Мисис Стол свали палтото си от закачалката до входа, а неприятният и съпруг отиде в тоалетната. После двамата излязоха през предната врата, която водеше точно към паркинга. Реших, че ще се разходят с колата. Как щеше Стол да седне зад кормилото в такова състояние?

Поколебах се. Администраторът говореше по телефона. Сега не беше моментът да му предам картичката. Смешно е наистина човек на моите години да си играе на детектив, но тогава внезапно изпивах неудържимо желание да ги проследя. Отправих се към колата си и когато задните светлини на Стол се скриха от погледа ми — той караше мерцедес, — потеглих подире му. Движехме се на изток, друг път нямаше към селото. Когато стигнах до малкото пристанище, естествено загубих обекта си, защото инстинктивно се насочих към кея, срещу който имаше някакво кафене. Реших, че това трябва да е главното заведение тук и че той най-вероятно е тръгнал към него. Паркирах фолксвагена и се огледах. Нямаше и следа от мерцедеса на Стол. Видях само няколко туристи като мен и местни жители, които се разхождаха или пиеха пред кафенето.

Нищо, казах си, ще седна, ще се полюбувам на гледката, ще изпия една лимонада. Трябва да съм седял там повече от половин час. Наслаждавах се на тъй наречения „местен колорит“ и ми беше приятно да наблюдавам движещата се тълпа. Гръцки семейства, излезли на разходка, хубавички стеснителни девойчета, които хвърлят по някой плах поглед към ергените, ергените пък струпани на едно място, сякаш да покажат, че нямат нищо общо с моминския свят. На съседната маса един брадат православен свещеник пушеше цигара след цигара и играеше на зарове с още двама старци. Не липсваше, разбира се, и обичайната група хипита, мои сънародници, които се отличаваха не само с това, че косите им бяха значително по-дълги от на всеки друг, ами и самите те бяха по-мръсни и много по-шумни от останалите. Когато пуснаха един транзистор и наклякаха по калдъръма зад мен, реших, че е крайно време да ставам.

Платих лимонадата и се разходих до края на кея и обратно. Помислих си, че редиците от рибарски лодки са навярно много живописни денем и може би си заслужава да дойда тук някой път да рисувам. Сетне пресякох улицата, защото нещо като крайбрежно езеро привлече погледа ми. До него отиваше някакво странично шосе, всъщност то свършваше точно там. Това вероятно бе Бездънният вир, споменат в пътеводителя като интересен туристически обект, много посещаван и фотографиран в разгара на сезона. Бе по-голям, отколкото очаквах — едно немалко езеро. Водата беше покрита с мръсна пяна и плаващи боклуци и аз се зачудих на тези, които имаха дързостта денем да скачат от трамплина, поставен в далечния край.

Тогава видях мерцедеса. Бе паркиран срещу слабо осветено кафене и аз безпогрешно различих на една от масите попрегърбената фигура. Пред него имаше бирени бутилки, а отстрани седеше жена му, с познатата изправена, стойка. За моя почуда, бих добавил — и отвращение, той не се наливаше сам, а по всичко личеше, че споделя гуляя си с група шумни рибари от съседната маса.

Чуваха се подвиквания и невъздържан смях. Те очевидно му се подиграваха, удавили в алкохола гръцката си вежливост, а в същото време някой от по-младите членове на компанията се мъчеше да запее. Неочаквано Стол протегна ръка и помете празните бутилки от масата, тъй че те, естествено с трясък, се изпотрошиха по паважа и това предизвика одобрителни възгласи от страна на групата. Очаквах, че местната полиция всеки момент ще дойде и ще разгони компанията, но така и не се появи представител на властта. Към Стол не изпитвах никакво съчувствие — една нощ в ареста може би щеше да му помогне да изтрезнее, — но си помислих, че за съпругата му това изпитание ще е ужасно. Все пак не беше моя работа. Точно когато се обръщах, за да се върна към кея, той се изправи, залитна и насърчаван от рибарите, взе една празна бутилка, останала на масата, и я завъртя над главата си. После с умението на диско хвъргач и с учудваща ловкост за човек в неговото състояние я запрати в езерото. Бутилката за малко не ме улучи и той видя как се навеждам, за да я избягна. Това вече беше прекалено. Приближих се към него, пламнал от гняв.

— По дяволите, къде се намирате?

Стол се изправи пред мен, като се олюляваше. Смехът в кафенето утихна, приятелите му ни загледаха любопитно. Очаквах, че ще ме обсипе с ругатни, но вместо това подутото му лице се изкриви в усмивка, той залитна, хвана се за мен и взе да ме тупа по ръката.

— Знаеш ли какво? Ако не ми беше попречил, щях да я цопна точно в средата на тая смрад. Никой от тези тук, местните, не може да го направи. Сред тях няма ни един потомък на едновремешните критяни. Всичките са калпави турци.

Опитах се да го отблъсна, но той не ме пускаше, вкопчил се бе за мен точно като разплут закоравял пияница, който неочаквано е намерил или си въобразява, че е намерил приятел за цял живот.

— Ти си от хотела, нали? — рече Стол и хлъцна. — Не отричай, мойто момче, не отричай. Аз много помня лица. Ти си оня, дето по цял ден рисува на мизерната си веранда. Моите почитания. И аз малко отбирам от това изкуство. Трябва да видя, може пък и да я купя тая твоя картина.

Начинът, по който уж проявяваше добра воля, беше оскърбителен, а опитът му да се държи покровителствено — направо непоносим.

— Съжалявам — отговорих сдържано. — Картината не се продава.

— Хайде де, на мен ли ще ми ги говориш? — рече той. — Всички художници сте една стока. Правите фасони, докато някой не ви предложи по-високичка цена. Чарли Гордън например… — Стол млъкна, като се взря лукаво в лицето ми. — Чакай, ти май не успя да се запознаеш с Чарли Гордън, а?

— Не — отговорих троснато аз, — било е, преди да дойда.

— Точно тъй, точно тъй — съгласи се Стол, — умря горкичкият. Удави се в заливчето под твоите скали. Е, там поне го намериха.

Подутото лице почти затваряше дръпнатите му очи, но аз знаех, че ме наблюдава, за да види как ще реагирам.

— Да — казах, — чух за този случай. Но той не е бил художник.

— Художник? — Стол повтори думата, после избухна в смях. — Не, той беше познавач, а за моя милост дали ще е художник или познавач, все е напаст. Чарли Гордън, голям познавач. Добре де, ама помогна ли му това в края на краищата? Не му помогна.

— Очевидно не — отбелязах аз.

Той се опитваше да се стегне и олюлявайки се, измъкна от джоба си пакет цигари и запалка. Запали цигара и поднесе към мен пакета. Поклатих глава и казах, че не пуша. После събрах кураж и заявих:

— Аз и не пия.

— Браво! Аз също не пия — отговори Стол, с което много ме изненада. — Това, дето го продават тук, не е бира, а пикня, виното им пък е отрова. — Той погледна през рамо към групичката в кафенето и като ми смигна заговорнически, ме повлече към стената до вира.

— Нали ти казах, че тия гадове тук са турци? Истински турци. Пият вино и кафе. От пет хиляди години не са варили истинска бира. Тогава хората са знаели как да я правят.

Спомних си какво ми говореше барманът за помията, която приготвял във вилата си.

— Интересно — рекох аз.

Стол ми смигна отново и малките му очички се разшириха. Видях, че всъщност те са изпъкнали, белезникаво кафяви, а бялото им е покрито с червени петънца.

— Знаеш ли какво? — прошепна той с пресипнал глас. — Това, дето го пише по книгите, не е вярно. Тук в планините хората са пиели бира, варели са смърч и бръшлян много преди да познават виното. Тия проклети гърци са го открили векове по-късно.

Той запази равновесие, подпирайки се с едната ръка на стената, а с другата на мен. После, се наведе напред н започна да повръща във вира. Самият аз едва не повърнах.

— Така е по-добре — рече Стол, — освобождавам се от отровата. Човек не трябва да задържа отровата в организма си. Виж какво, сега ще се върнем в хотела и ти ще дойдеш в нашата вила да си пийнем преди лягане. Харесваш ми, мистър… как ти беше името? Разсъждаваш правилно. Не пиеш, не пушиш и рисуваш картини. Какво работиш?

Невъзможно ми беше да се освободя и се оставих да ме повлече към колата. За щастие групата пред кафенето се бе разпръснала, очевидно разочарована, че не се сбихме, а мисис Стол се беше качила в мерцедеса и седеше на мястото до шофьора.

— Не и обръщай внимание — заяви той. — Глуха е. Тъпани да бият, не чува. Трябва да и се крещи в ухото. Отзад има достатъчно място.

— Благодаря, но на кея съм паркирал собствената си кола.

— Е, както искаш. Хайде, мистър Художник, кажи ми поне какво работиш. Май нещо с наука се занимаваш?

Можех и да си замълча, но в мен заговори някакво чувство за превъзходство, което ме накара да кажа истината. Щукна ми безумната идея, че ще ме сметне за много тъп и ще се откаже да ме образова.

— Учител съм — заявих аз, — в начално училище за момчета.

Стол се закова на място, влажната му уста се разтегна в доволна усмивка.

— Боже мой — извика той, — колко забавно, наистина забавно. Че ти, дявол да те вземе, си бил просто даскалче бе! Бавачка на дечурлига и кърмачета. От моята черга си, приятелчето ми, от моята черга. И ще ми разправяш, че никога не си варил смърч и бръшлян.

Стана ми ясно, че Стол е напълно луд, но това, че най-неочаквано взе да се тресе от смях, най-сетне ми позволи да освободя ръката си. Той продължи пред мен към колата си, като клатеше глава, а тежкото му тяло подскачаше върху несигурните крака в странен тръс — едно-две, едно-две, като тромав кон.

Изчаках го, докато се намърда в колата до жена си, и после бързо се отдалечих, устремен към кея, където най-сетне щях да съм в безопасност, но той обърна колата с учудваща бързина и ме настигна, преди да се добера до ъгъла на улицата. Подаде глава от прозореца, все тъй захилен.

— Ела ни на гости, мистър Даскал, когато си поискаш. Винаги си добре дошъл. Кажи му и ти, Мод. Не виждаш ли, че човекът е срамежлив?

Дрезгавият му заповеднически глас кънтеше из улицата. Няколко минувачи погледнаха към нас. Студеното, невъзмутимо лице на мисис Стол се виждаше над рамото му. Тя изглеждаше съвсем спокойна, сякаш всичко беше наред, сякаш нямаше по-нормално нещо от това да се возиш в колата на пияния си съпруг из едно чуждо село.

— Добър вечер — обади се мисис Стол с равен глас. — Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Даскал. Непременно ни елате на гости. Не след полунощ. Вила трийсет и осем…

Стол махна с ръка и колата изръмжа нагоре по улицата, сетне пое по пътя към хотела. Потеглих след тях — пътят бе няколко километра само. Мислех си, че никога не бих се отзовал на подобна покана, дори животът ми да зависеше от нея.

Ще си изкривя душата, ако кажа, че срещата е помрачила почивката ми и ме е лишила от възможността да се възхищавам на мястото. Всъщност имаше нещо такова, но за кратко. Бях ядосан на семейство Стол и отвратен, но само от тях. Наспах се добре и се събудих освежен — очакваше ме още един прекрасен ден. Сутрин човек не вижда нещата в толкова лоша светлина. Единственият ми проблем бе да избягвам малоумния Стол и неговата не по-малко малоумна жена. Цял ден бяха с лодката в морето, така че това бе лесно. Реших, че ако вечерям рано, мога да не ги срещам и в трапезарията. Никога не се разхождаха из градината и беше малко вероятно да налетя на тях. Ако се случеше да съм на балкона, когато се връщат вечер от риболов, и той насочеше бинокъла си към мен, веднага щях да се прибера във вилата. Можеше пък да се окаже, че за мой късмет той съвсем е забравил за съществуването ми — много ми се искаше да е така, но си знаех, че едва ли ще имам чак такова щастие. По-скоро можеше в главата му да не е останал и спомен от онзи разговор. Случката бе неприятна, бих казал дори — обезпокоителна, ала аз нямаше да позволя тя да помрачи остатъка от почивката ми.

Когато излязох на балкона да закуся, лодката вече не беше на кея. Възнамерявах да осъществя плана си, като взема принадлежностите за рисуване и тръгна да разглеждам брега. Бях сигурен, че отдам ли се веднъж на това занимание, тутакси ще ги забравя. Нямаше смисъл да предавам на управата визитната картичка на бедния Гордън, Сега вече се досещах какво се е случило. Без да осъзнава докъде може да го доведе разговорът му в бара, нещастникът е бил заинтригуван от дилетантските бръщолевеници на Стол за митологията и древния Крит и като археолог е решил, че един по-нататъшен разговор може да се окаже полезен. Приел е поканата да посети вила 38 — между другото поразителното съвпадение между думите на картичката и тези, изречени от мисис Стол, все още ме преследваше, — макар че защо е предпочел да плува дотам, вместо да заобиколи по пътеката покрай скалите, си оставаше за мен загадка. А може би му се е искало да покаже храброст? Кой знае? Във вилата на Стол нещастникът е станал жертва на изкушението да пийне от дяволското пиво, предложено от домакина, и в резултат е бил лишен от всякакви чувства и способности за преценка. Когато гуляят е приключил, той е решил и на връщане да поплува и оттук нататък нещастието е било неизбежно. Дано само да е бил толкова пиян, че да не е усетил нищо и да е потънал веднага. Стол не е сметнал за нужно да даде показания и това обясняваше всичко. Наистина теорията ми за станалото се основаваше само на интуиция, на случайни съвпадения и на моето предубеждение. Беше време да освободя съзнанието си от тези неща и да се съсредоточа върху това, с което ми предстоеше да се занимавам през деня.

Или по-точно — през следващите дни. Експедицията, която предприех по крайбрежието, в западната, противоположна на пристанището посока, се оказа по-успешна, отколкото очаквах. Поех по виещия се път, наляво от хотела. В продължение на няколко километра той вървеше все нагоре, а сетне, като превали хълма, взе да се спуска към морето. Изведнъж отдясно земята сякаш хлътна и нататък пред мен се ширна нещо прилично на огромно пресъхнало тресавище с маджунен цвят, което водата облизваше от две страни. Контрастът с ослепително синьото море бе прекрасен. Като приближих с колата, видях, че това съвсем не е тресавище, а солници, разделени с тесни бордюри и оградени с ниска стена, прекъсната на места от канали, през които да се оттича морската вода, а солта да остава. Тук-там се мъдреха запустели порутени вятърни мелници, чиито заоблени стени напомняха крепостни кули, а по-нататък, на около километър от мястото, близо до морето се виждаше неравно парченце суша и кацнала на него църквичка — малкият кръст на покрива и проблясваше на слънцето. После солниците изведнъж свършваха и отново се появяваше хълмиста ивица земя — началото на дългия и тесен провлак Спиналонга.

Подкарах фолксвагена и той се задруса надолу към пътеката, която водеше до солниците. Наоколо бе съвсем пусто. Това, реших аз, след като огледах пейзажа, ще бъде моето местенце през следващите няколко дни. На преден план порутената църквичка на фона на запустелите вятърни мелници, отляво солниците и отдясно синята вода, която се къдри и разбива вълнички по брега на провлака.

Нагласих статива, сложих си старата филцова шапка и се отдадох на съзерцание. Прекарах три дни на солниците — естествено направих същата екскурзия и през следващите два дни, — това бе най-прекрасният период от моята почивка. Пълно уединение, абсолютен покой. Не срещнах жива душа. От време на време по извития крайбрежен път в далечината се мяркаше кола и изчезваше. Прекъснах работата си, за да изям сандвичите и да изпия лимонадата, които си носех, и после точно когато слънцето бе най-силно, почивах край порутената вятърна мелница. В хотела се връщах чак надвечер, по хладно, хапвах раничко и сетне си четях във вилата, докато стане време за сън. За такова пълно уединение някой отдал се на молитви отшелник би могъл само да мечтае.

На четвъртия ден, след като вече бях завършил две отделни картини — един и същи пейзаж, погледнат от различни ъгли, — усетих, че не ми се ще да напускам тъй сполучливо избраното от мене място. Сякаш бях започнал да го чувствувам свое — нещо като запазена територия. Прибрах принадлежностите си в колата и тръгнах пеша към хълмистата част на провлака — исках да видя къде ще рисувам на следващия ден. Мислех си, че един поглед от височината ще ми даде допълнителни възможности. Взех да се катеря по хълма, като непрестанно си веех с шапката, защото беше жестока горещина, а когато стигнах до върха, с изненада установих, че провлакът е много тесен — приличаше на дълъг насип. Морето бушуваше под мен. Там, при солниците, които бях оставил зад гърба си, водата спокойно плакнеше брега, а тук, вън от тихия залив, прииждаха мощни вълни, които пенеха високи гребени. Пришпорваше ги северният вятър, който за малко не отнесе шапката от ръката ми. Мина ми през ума, че само един гений би могъл да улови движението на цветове и нюанси и да увековечи това море върху платното — тюркоазеното преливаше в тъй типичното за Егейско море наситено синьо, а под повърхността играеха сенки с оттенъци на виолетово и виненочервено. Но аз естествено не съм някакъв гений, а просто любител. Освен това едва се крепях изправен и бях сигурен, че вятърът веднага ще отнесе платното и статива.

Спуснах се към няколко храста зановец, които ми предлагаха завет и едновременно с това възможността да съзерцавам бушуващото море. Тъкмо тогава видях лодката. Бе закотвена край малко скално заливче — там брегът описваше дъга и водата бе по-спокойна. Бях напълно сигурен, че не греша — това беше тяхната лодка. Гъркът, когото бяха наели, седеше на носа. Крепеше някаква въдица, но всъщност тъй мързеливо се бе облегнал, че едва ли го вълнуваше риболовът. Според мен той си почиваше. Беше сам в лодката. Погледна надолу към брега. Точно под мен, зад малка пясъчна ивица, се виждаше долепена до скалите груба полуразрушена каменна постройка, вероятно някога използвана като заслон за овце или кози. До входа бяха оставени раница, кошница за храна и едно палто. Навярно семейство Стол бяха слезли по-рано от лодката и сега си почиваха някъде на завет, макар че, право да си кажа, се учудих на смелостта им — струваше ми се доста рисковано да се добереш до брега в това бурно море. Представих си как Стол сега вари своята тайнствена смес от смърч и бръшлян, а може би с доза кози изпражнения в добавка — реших, че това самотно място на провлака Спиналонга е най-вероятно неговата „пивоварна“.

Изведнъж мъжът в лодката се изправи, нави въдицата си и отиде на кърмата. Застана там и се загледа във водата. Някакво тяло се движеше под повърхността. След малко то се показа — първо се появи маска, сетне неопренов костюм, акваланг и всичко останало. Мъжът от лодката се наведе да помогне на плувеца да свали част от екипировката си и тъй застана, че го скри от погледа ми. Тогава отново се взрях в разрушения заслон на брега. Нещо се бе изпречило на входа. Казвам „нещо“, защото първоначално — явно светлината ми бе погодила този номер — то ми заприлича на космато, рошаво жребче, вдигнало високо предните си крака. Всичко — краката, дори и задницата — бе покрито с косми. И изведнъж го познах. Това беше самият Стол, гол-голеничък и целият окосмен — по ръцете, по гърдите, а и навсякъде другаде. Личеше си, че е именно той, само по червеното подпухнало лице и огромните уши-чинии, щръкнали от двете страни на плешивата му глава. До този момент не бях виждал по-отблъскваща гледка. Той излезе на слънцето, погледна към лодката и с вид на човек, предоволен от себе си и от собствения си свят, закрачи наперено напред-назад по пясъчната ивица пред порутения заслон. Особената му походка не за първи път ме озадачи, бях я забелязал още онази вечер в селото. Той не се олюляваше като пиян човек, а пристъпваше важно с вид на тромав кон, който се движи в бавен тръст — ръцете му бяха подпрени на хълбоците, гърдите излъчени, издадени много напред, докато щръкналият му задник значително изоставаше.

Междувременно плувецът се бе освободил от маската и акваланга и се бе устремил към пясъчната ивица — ръцете му със спокойни ритмични движения загребваха вода, а плавниците от време на време припляскваха, сякаш там се мяркаше опашката на огромна риба. След като излезе на брега и захвърли плавниците на пясъка, плувецът се изправи и макар че в неопреновия си костюм все още бе като маскиран, аз с изненада разпознах в него мисис Стол. На врата и висеше нещо като торба и когато тръгна по пясъка, за да пресрещне своя наперено крачещ съпруг, тя я измъкна през главата си и му я подаде. Не си размениха нито дума, тръгнаха към заслона и изчезнаха вътре. Мъжът се бе върнал на носа на лодката, за да продължи ленивото си занимание с въдицата.

Легнах зад прикритието на храстите и зачаках. Надявах се, че до двадесетина минути или, да речем, половин час ще си тръгнат и тогава аз можех да поема обратно към солниците, където си бях оставил колата. Ала не се наложи да чакам дълго. Не бяха минали и десет минути, когато някой долу се провикна. Взрях се през храсталака и видях, че двамата стоят на пясъчната ивица с багажа в ръце — раницата, кошницата и плавниците. Гъркът вече припалваше мотора. Сетне вдигна котвата и на бавен ход насочи лодката към брега. Допря я до една скала, на която семейство Стол междувременно бяха застанали, и щом се качиха, направи завой, бързо се измъкна от малкото спотаено между скалите заливче и пое курс към просторните води на големия залив. Когато подмина носа, лодката изчезна от погледа ми.

Изгарях от любопитство. Смъкнах се до долу на четири крака и като се озовах на пясъка, тръгнах направо към порутения заслон. Както предполагах, това си бе място за кози — разкаляният под вонеше и нямаше къде да стъпи човек от изпражнения. В един ъгъл беше неразчистено и имаше нещо като полица, направена от дъски. Под нея видях струпани небезизвестните бирени бутилки, но не можех да кажа какво точно са съдържали — местно пиво или отровата, произвеждана от Стол. На полицата имаше парчета от глинени съдове, сякаш някой се бе ровил из купчина смет и бе извадил оттам всякакви жалки останки от изпочупени и изхвърлени от кухнята грънци. По тях нямаше полепнала пръст. Бяха покрити с морска зеленина, а тук-там се виждаха вкаменелости и изведнъж ми стана ясно, че това са тъй наречените чирени, които археолозите вадят от морското дъно. Ето каква била работата, рекох си, значи мисис Стол търси нещо, и то под водата. Не знаех дали търси миди, или има друга, по-интересна цел, но онези парчетии там бяха явно ненужни, след като нито тя, нито съпругът и си бяха направили труда да ги приберат. Не съм познавач в тази област и след като се поогледах и не открих нищо интересно, си тръгнах.

Това бе фатална грешка. Тъкмо се бях обърнал, за да се покатеря по скалата, и чух шум от мотор. Оказа се, че лодката се е върнала и ако се съдеше по курса, който бе поела, пасажерите и искаха да огледат още веднъж брега. И тримата бяха обърнали глави към мен, а онзи, който бе клекнал на кърмата, естествено бе насочил и бинокъла си. Боях се, че няма да му е никак трудно да разбере кой е този, който току-що се е измъкнал от порутения заслон и сега драпа нагоре по скалата.

Продължих да се катеря, без да поглеждам назад, нахлупил шапка до вежди с напразната надежда, че тази шапка някак си ще ме скрие. В края на краищата можеше и да съм обикновен турист, който случайно се е озовал точно на това място, точно по това време. И все пак боях се, че няма как да не ме познаят. Довлякох се до солниците, където бях оставил колата, изморен, останал без дъх и крайно изнервен. По-добре никога да не бях тръгвал из тази част на полуострова. Сигурен бях, че Стол и жена му ще си помислят, че ги шпионирам, което си беше и самата истина. Такъв чудесен ден, и всичко се развали. Реших да се прибера в хотела. Късметът ми не работеше, защото тъкмо обърнах колата покрай тресавището към шосето, и забелязах, че една от гумите ми е спукана. Тъй като съм скаран с техниката и всички сродни на нея дейности, докато сложа резервната гума, минаха четиридесет минути.

Лошото ми настроение естествено не се подобри, когато с пристигането си видях, че семейство Стол ме е изпреварило. Лодката им вече бе закотвена на кея, а самият Стол седеше на балкона с бинокъл, насочен към моята вила. Заизкачвах тежко стъпалата, ужасно притеснен. Имах чувството, че към мен са насочили телевизионна камера, и още с влизането си затворих капаците. Когато телефонът иззвъня, вече се къпех в банята.

— Да? — Бях увил една хавлиена кърпа около кръста си, а от ръцете ми капеше вода. Едва ли някой би могъл да позвъни в по-неподходящ момент.

— Ти ли си, Даскалче?

Грубият, хриптящ глас не можеше да се сгреши. Но не ми се стори пиян.

— Тимоти Грей е на телефона — отговорих студено.

— Тимоти-Тинтиримоти, на мен ми е все едно — каза той. Гласът му бе неприятен, враждебен. — Ако не се лъжа, днес следобед те видях на Спиналонга. И да не вземеш да отричаш?

— Разхождах се из полуострова. Не разбирам защо ви вълнува това.

— Я не ги приказвай врели-некипели — отвърна Стол. — Какво си тръгнал да ме заблуждаваш? И ти си като оня другия. Шпионин. И нищо повече от това. Само че виж какво ще ти кажа. Останките от оня потънал кораб са разчистени, ехе, още преди векове.

— Не ви разбирам. Какъв е този потънал кораб?

Последва кратка пауза. Той взе да мърмори нещо под нос, но не знам дали на себе си или на жена си, а когато заговори отново в слушалката, вече бе посмекчил тона и дори се опитваше да внесе познатата нотка на мазникава доброжелателност:

— Окей, окей, Даскалче. Няма да спорим по въпроса. Да кажем, че ние с теб сме хора с общи интереси. Това учители, преподаватели, лектори, всичките са от едно тесто, то понякога си и личи. — Кикотеше се тихичко, ехидно. — Не изпадай в паника, няма да те издам — продължи той. — Харесваш ми, казах ти го още снощи. Признай си сега, че искаш да отмъкнеш вещо там за мизерния си училищен музей, нали така? Нещо, с което да се изфукаш пред ококорените момченца и колегите си, а? Добре де. Готово. Имаш го. Заповядай при нас по-късничко тази вечер и направо ще ти го подаря. Не ти искам пършивите пари… — Отново се закикоти, но мисис Стол, изглежда, му каза нещо, защото той млъкна и добави: — Тъй, точно тъй. Ще си прекараме чудесничко, толкова приятно празненство ще си направим, само тримата. Жена ми много те харесва.

Хавлиената кърпа, която бях омотал около кръста си, се плъзна на пода и останах гол. Почувствувах се уязвим, не знам защо. А покровителственият глас и непрекъснатите намеци на Стол ме вбесяваха.

— Мистър Стол — казах му аз, — не събирам никакви експонати за училища, колежи или музеи. Антиките не ме интересуват. Дошъл съм на почивка, за да рисувам за собствено удоволствие, и откровено казано, нямам намерение да посещавам нито вас, нито пък някого другиго. Дочуване.

Треснах слушалката и се върнах в банята. Отвратително нахалство. Какъв противен човек. Питах се само дали ще ме остави на мира, или ще продължи да наблюдава балкона ми с бинокъла и щом види, че тръгвам да вечерям, ще ме последва заедно с жена си, за да ме пресрещне в трапезарията. Не ми се вярваше да посмее да поднови разговора в присъствието на келнерите н другите посетители, и все пак… Доколкото разбирах, той имаше намерение да ме накара да си мълча, като ме залъже с някакъв подарък. Тези целодневни екскурзии, уж за риба, служеха за прикриване на подводните му експедиции — затова бе намекнал за някакъв потънал кораб. А всъщност той се надяваше да открие, може би вече бе открил, ценни предмети. Сигурно възнамеряваше да ги изнесе тайно от Крит — предната година несъмнено бе успял в това си начинание. А местният лодкар вероятно получаваше достатъчно, за да си държи езика зад зъбите.

Това лято обаче плановете му се бяха пообъркали. Моят нещастен предшественик във вила-62, Чарлс Гордън, както разбрах, се е занимавал с антики и е взел естествено да подозира нещо. Самият Стол ми бе намекнал за това: „И ти си като оня другия. Шпионин.“ Ами ако Гордън бе получил покана да посети вила 38 не за да пие фалшивата бира, а за да разгледа колекцията на Стол, и за да си мълчи, му бяха предложили подкуп? Дали пък не бе отказал подкупа, заплашвайки Стол, че ще го издаде? Дали наистина се бе удавил случайно, или жената на Стол го бе последвала, облечена в неопреновия си костюм, с маска и плавници, и сетне, под водата…

Въображението ми се развихряше. Ей тъй, без каквито и да било доказателства. Знаех само, че за нищо на света не бих отишъл във вилата на Стол, а ако той отново се опиташе да ме притеснява, щях да се принудя да съобщя всичко на управата.

Преоблякох се за вечеря, после открехнах капаците и застанах зад тях, за да хвърля поглед към неговата вила. На балкона светеше, защото вече се бе здрачило, но самият той бе изчезнал. Излязох, като затворих капаците, и тръгнах през градината нагоре към хотела.

Тъкмо бях минал през терасата и вече прекрачвах входа към рецепцията, когато видях, че Стол и жена му са седнали на два стола вътре — всъщност бяха завардили коридора към фоайето и трапезарията. За да отида да се нахраня, трябваше да мина покрай тях. Добре тогава, рекох си аз. Стойте си тук цяла вечер и чакайте. Обърнах се, прекосих обратно терасата и ката заобиколих хотела отзад, откъм кухните, стигнах до паркинга и се качих във фолксвагена. Нищо, че ще ми излезе по-скъпо, казах си, това е то, ще вечерям в селото. Бях направо вбесен. Намерих една затънтена кръчма далеч от пристанището и тъй както бях много гладен след деня, прекаран на открито — бях хапнал само един скромен сандвич, — вместо трите блюда, които се предвиждаха за хранещите се на пансионни начала в хотела, трябваше да се задоволя с омлет, портокал и чаша кафе.

Минаваше десет, когато се прибрах. Паркирах колата, минах отново покрай кухните и заслизах плахо по градинската пътека към вилата си. Отворих капаците и се вмъкнах вътре като крадец. Лампата все още светеше на балкона на Стол и той вероятно отдавна се наливаше. Реших, че ако на другия ден отново имам неприятности с него, вече ще се обърна към управата на хотела.

Съблякох се, легнах и взех да чета. Към полунощ ми се приспа. Загасих осветлението и станах, за да отворя капаците, защото в стаята бе душно. Вилите вече не светеха, с изключение на една — тази на Стол, разбира се. Лампата на балкона му хвърляше жълта ивица светлина върху водата край кея. На едно място водната повърхност се накъдри, макар че вятър, нямаше. Тогава го видях — имам предвид шнорхела. Малката тръбичка попадна за миг в жълто осветената ивица и преди да се изгуби от погледа ми, вече знаех, че се е насочила към скалите под вилата ми. Зачаках. Нищо. Пълна тишина. А и водата повече не се раздвижи. Може би тя плуваше така всяка вечер. Може би в това нямаше нищо необичайно и докато съм лежал, погълнат изцяло от това, което чета, тя е била във водата близо до скалите. Представих си как редовно след полунощ мисис Стол оставя пияния си съпруг, заспал над дяволското си пиво от смърч и бръшлян, облича неопреновия си костюм — с него тя приличаше на черен тюлен, — слага маската и плавниците и идва да наблюдава вила 62. Тази мисъл, меко казано, ме разтревожи. Особено сега, след телефонния разговор и отказа ми да ги посетя, пък и след като бях съчинил новата теория за съдбата на моя предшественик. Фактът, че тя е някъде съвсем наблизо, бе за мен нещо не само противно, ала и сякаш опасно.

Изведнъж точно там, където върху водата проблясваше тънка ивица светлина, идеща от собствения ми балкон, се мярна тръбата на шнорхела — тя изплува за миг от неподвижната тъмница вдясно и изчезна. Но аз знаех, че сега се намира точно под мен. Изпаднах в паника. Обърнах се, втурнах се в стаята и затворих здраво капаците. Загасих лампата на балкона и взех да слухтя, залепен до стената между банята и спалнята. Усещах прохладата, която проникваше през капаците до мен. Сякаш мина цяла вечност, преди да доловя шума, който очаквах и от който се боях — някакъв съсклив звук от отриване в балкона, опипване с ръце и тежко дишане. Не виждах нищо от мястото си до стената, но по това, което се чуваше през процепите на капаците, разбрах, че тя е там. Знаех, че се държи за скобата и от прилепналия по тялото и неопренов костюм се стича вода. Съобразих, че дори и да извикам: „Какво търсите тук?“, нямаше да ме чуе. Слуховите апаратчета не могат да се ползват под водата, а не знам да има други средства специално за глухи плувци. Тъй че по време на нощните си походи тя трябваше да се ръководи само от това, което вижда или може да пипне.

Започна да удря по капаците. Не реагирах. Тя заудря отново. После намери звънеца и пронизителният му звън разцепи въздуха, заби се в мозъка ми, сякаш някаква зъболекарска машина чегърташе върху оголен нерв. Натисна го три пъти. После настъпи тишина. Нямаше удряне по капаците. Не се чуваше и дишане. Но знаех, че може да е все още на балкона — представих си я как клечи там в неопреновия си костюм, от който се стича вода, и чака да изгубя търпение, да се появя.

Отдръпнах се от стената и седнах на леглото. Откъм балкона не се чуваше нищо. Запалих смело нощната лампа, почти сигурен, че отново ще започне удрянето по капаците или ще се разнесе пронизителен звън. Нищо не последва. Погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. Седях свит на леглото. В главата ми, доскоро замаяна и натежала за сън, сега пъплеха какви ли не страшни мисли и цялото ми съзнание бе изпълнено с някакво лошо предчувствие. Ужасът ми от лъскавата черна фигура растеше с всяка минута и усещах, че здравият разум ме напуска. А този ужас ставаше още по-голям и ме хвърляше в още по-безумна паника само при мисълта, че човекът в неопреновия костюм е жена. Какво искаше тя?

Седях тъй повече от час и малко по малко започнах да идвам на себе си. Реших, че сигурно си е отишла. Станах от леглото, примъкнах се до капаците и се ослушах. Нищо не се чуваше. Само водата се плискаше долу в скалите. Леко, много леко вдигнах райбера, открехнах вратата и се взрях навън. Нямаше никой. Отворих я по-широко и излязох на балкона. Огледах залива — на балкона на вила 38 вече не светеше. Малката локва пред капаците, беше достатъчно доказателство, че тя преди час е стояла там, а мокрите следи по стъпалата, които водеха към скалите, подсказваха, че си е отишла, и то пак с плуване. Въздъхнах с облекчение. Вече можех да заспя спокойно.

Едва тогава забелязах предмета. Той бе в краката ми — оставен съвсем до прага. Наведох се и го взех. Беше малко пакетче, увито в някакъв импрегниран плат. Внесох го вътре, седнах на леглото и започнах да го разглеждам. Първоначално ме обхванаха нелепи подозрения, че може да е някаква бомбичка, но пък, помислих си, пренесена под водата, тя несъмнено е загубила смъртоносния си ефект. Пакетчето бе завързано с връв, омотана на кръст. Спомних си старата класическа поговорка: „Пазете се от данайците, когато идват с дарове“. Но Стол и жена му не бяха гърци, освен това до каквото и да се бяха докопали дори и някоя потънала Атлантида да бяха открили, сред съкровищата и надали щяха да се намерят точно експлозиви.

Срязах връвта с ножичките от несесера, после внимателно я махнах и разгънах импрегнираната обвивка. Предметът бе омотан в тънка мрежа и едва когато я разкъсах, го сложих на дланта си и спокойно го разгледах. Беше малък, червеникав на цвят глинен съд с дръжки от двете страни. Виждал бях подобни предмети и преди това. Срещат се по музейните зали. Мисля, че точното име е ритон. Нечия изкусна майсторска ръка бе придала на този ритон формата на мъжко лице — ушите стърчаха като раковини, очите бяха изпъкнали, носът — месест, а мустаците се увиваха около цинично захилената зейнала уста и висяха чак до заоблената брадичка, която служеше за основа на съда. Горе между дръжките имаше три наперени мъжки фигури. Всъщност човешкото у тях се свеждаше до това, че лицата им бяха подобни на лицето върху съда, инак ръцете и краката им нямаха китки и стъпала, а копита, и задните части на косматите им тела завършваха с по една конска опашка.

Завъртях каната. От другата страна ме гледаше и ми се хилеше цинично съвсем същото лице, а горе се перчеха същите три фигури. Не видях никаква пукнатина или увреждане, като се изключи едно съвсем леко чукнато местенце по ръба. Погледнах вътре и на дъното съзрях бележка. Отворът бе твърде тесен, за да пъхна ръката си, тъй че обърнах съда и бележката падна. Обикновено бяло картонче, а текстът, написан на машина, гласеше: „Сатирът Силен, роден от Земята като получовек, полукон, не можел да различава истината от лъжата и затова отгледал в една критска пещера Дионис, бога на виното, и после станал негов вечно пиян възпитател и другар.“

Това беше всичко. Пуснах обратно бележката, а самия съд поставих на масата в другия край на стаята. Ала похотливото лице продължаваше да ме преследва с циничната си усмивка, а фигурите на трите наперени кентавъра ми се натрапваха с нахалните си пози. Бях тъй-изтощен, че не намерих сили да увия съда отново. Покрих го със сакото си и легнах. Смятах на сутринта да се заема с тягостната задача да приготвя пакета и да накарам моя келнер да го занесе във вила 38. Нямах нужда от подаръците на Стол. Да си взима ритона — бог знае каква беше стойността му, и на добър му час. Не му щях нито жилото, нито меда.

Заспах изтощен, но защо, господи, не се потопих в забрава? Сънищата, от които напразно се опитвах да се отърва, ме отнасяха в някакъв неизвестен свят, който по ужасен начин се преплиташе с моя. Срокът бе започнал, но училището, където преподавах, се намираше на планински връх, опасан с гора, а сградите си бяха същите, дори и моята класна стая беше същата. Учениците ми — лицата им до едно ми бяха познати, защото това бяха момчетата от моя клас — бяха окичили главите си с венци от лозови листа и в красотата им имаше нещо особено, неземно нещо, едновременно привлекателно и покварено. Те се втурнаха към мен усмихнати, аз ги прегърнах и удоволствието, което изпитах, бе коварно и сладостно, непознато, недокосвало въображението ми дори. Мъжът, дето лудуваше и играеше с тях, сякаш не бях самият аз, а някаква моя демонична сянка, въплътила в себе си образа от глинения съд, наперено пристъпяща със същата походка, с която Стол се бе разхождал по пясъчната ивица край Спиналонга.

Събудих се с усещането, че са минали векове, и наистина през капаците се процеждаше ярка дневна светлина, а часът беше десет без петнадесет. Главата ми се пръскаше. Чувствах се зле, напълно изтощен. Поръчах по телефона да ми донесат кафе и погледнах към залива. Лодката си стоеше там закотвена. Семейство Стол не бяха отишли за риба. Обикновено тръгваха преди девет. Измъкнах ритона изпод сакото и с неловки движения взех да го увивам, първо с мрежата, сетне в импрегнирания плат. Тъкмо успях криво-ляво да го опаковам, и на балкона се появи келнерът с таблата. Носеше ми закуската. Каза добро утро с обичайната си усмивка.

— Бихте ли ми направили една услуга? — запитах го аз.

— С удоволствие, сър.

— Ще ви помоля да предадете нещо на мистър Стол. Мисля, че той е във вила тридесет и осем, от другата страна на залива. Обикновено по това време вече е отишъл за риба, но виждам, че днес лодката му е все още на кея.

— Не се изненадвам, сър — усмихна се келнерът. — Мистър и мисис Стол потеглиха тази сутрин с колата.

— А, тъй значи. А съобщиха ли кога ще се върнат?

— Няма да се връщат тук, сър. Те си заминаха окончателно. Тръгнаха с колата към летището, за да вземат самолета за Атина. Може би искате да наемете лодката, сигурно е свободна.

Той заслиза по стъпалата към градината, а импрегнираната опаковка остана да лежи до таблата за закуска.

Слънцето сега изпичаше безжалостно балкона ми. Предстоеше зноен ден и горещината щеше да ми попречи да рисувам. Пък и нямах настроение. Чувствах се изтощен, направо изтерзан от събитията през изтеклата нощ. Обзе ме някакво безсилие, което се дължеше не толкова на посещението на неканения гост, колкото на мъчителните сънища. Семейство Стол ме бяха освободили от присъствието си, но не бях успял да се отърва от наследството, което ми оставиха.

Развих пакета и отново взех да разглеждам съда. Ухиленото, присмехулно лице ме отвращаваше — приликата му със самия Стол не беше само плод на въображението ми, тя бе натрапчива, зловеща. Несъмнено точно заради това ми го беше пробутал — спомних си как се изкиска по телефона. Ако той имаше и други съкровища със стойността на този ритон — подозирах, че притежава и по-ценни предмети, — да се лиши от някакъв си там съд, не бе за него голяма жертва. Знаех, че няма да му е лесно да ги прекара през митницата, особено в Атина. За подобно нещо глобите бяха огромни. Той несъмнено имаше връзки и знаеше какво да направи.

Взрях се в танцуващите кентаври и отново бях поразен от приликата им с наперения Стол, който се разхождаше по брега на Спиналонга — спомних си онова голо, окосмено тяло с щръкнал задник. Получовек, полукон, сатир… „Силен, пияният възпитател на бог Дионис.“

Самият ритон излъчваше нещо противно, гнусно. Защо се чудех толкова, че сънищата ми са тъй извратени, напълно чужди на същността ми? Но не е изключено, помислих си, именно това да е същността на Стол. А може би и той бе осъзнал нелепата гадост, но твърде късно? Барманът бе казал, че едва тази година Стол се е запуснал и е започнал да пие. Дали нямаше някаква връзка между неговия алкохолизъм и намирането на този предмет? Едно бе ясно — трябваше да се отърва от него. Ала как? Ако го занесях на управата на хотела, щяха да ме разпитват. Можеха да не повярват на разказа ми, че е бил оставен на балкона ми предната нощ; можеха да заподозрат, че съм го взел от някакви археологически разкопки с намерение да се опитам да го изнеса тайно от страната или да го оставя някъде на острова. Е, и какво да правя тогава? Да тръгна с колата и да го захвърля някъде — да унищожа един ритон, запазен през вековете, а може би и безценен?

Завих го внимателно, сложих го в джоба на сакото си и се отправих през градината към хотела. Барът беше празен, барманът бършеше чаши. Седнах на един от високите столове пред него и си поръчах минерална вода.

— Днес няма ли да излизате, сър?

— Засега не, може би по-късно.

— Най-добре е да се топнете в морето, за да се поразхладите, а сетне да полежите на балкона — рече той. — А между другото, сър, имам нещо за вас.

Барманът се наведе и извади малка бутилка с метална капачка, пълна с някаква течност като лимонада.

— Мистър Стол я остави снощи тук и помоли да ви поздравя. Той ви чака в бара почти до полунощ, но вие не дойдохте. Тъй че аз обещах да ви я предам, когато се появите.

Погледнах бутилката подозрително.

— Какво е това?

Барманът се усмихна.

— Малко от неговото домашно питие. Съвсем безобидно. Мистър Стол остави една бутилка и за мен. Според жена ми това е лимонада. Няма я оная миризма, изглежда, е махнал от рецептата някоя билка. Опитайте го. — И преди да мога да го спра, той наля от течността в минералната ми вода.

Колебливо, внимателно потопих пръст в чашата и го облизах. Приличаше на ечемичната отвара, която майка ми вареше, когато бях малък. И бе също тъй блудкаво. Но все пак… по езика и небцето ми остана някакъв привкус. Нямаше сладката жилка на меда, нито пък беше тръпчив като гроздето, но бе приятен и напомняше на миризмата на сушени на слънце стафиди, с някакъв особен примес от ухание на зрели житни класове.

— Е, добре — казах аз, — за здравето на мистър Стол. — И изпих лекарството си до дъно.

— Едно е ясно — заяви барманът, — загубих най-добрия си клиент. Заминаха си рано тази сутрин.

— Разбрах, каза ми келнерът.

— Мисис Стол ще направи добре, ако го накара да постъпи в болница — продължи барманът. — Той е болен човек, нямам предвид само пиенето.

— Какво искате да кажете?

Той потупа с ръка челото си:

— Нещо тук не е в ред. Вие сам видяхте как се държеше. Нещо му тежи. Някаква налудничава идея. Едва ли ще ги видим отново догодина.

Продължих да отпивам от минералната вода, която безспорно бе станала по-приятна от ечемичния вкус.

— Какъв е той по професия?

— Мистър Стол ли? Каза ми, че е преподавател по класически езици и литература в някакъв американски университет, но не можах да разбера дали говори истината, или не. Мисис Стол плащаше сметките, тя нае лодкаря — сама уреждаше всичко. Макар че все я ругае пред хората, изглежда, е зависим от нея. Все пак понякога ми беше чудно…

Барманът замълча.

— Какво ви беше чудно? — попитах аз.

— Ами… Налагаше и се да преглъща много неща. Забелязвал съм я как го гледа понякога. Не бих казал, че с любов. Жените на нейната възраст имат нужда от някаква радост в живота. Може би тя я намира другаде, докато той се отдава на страстта си към алкохола и антиките. Посъбрал е доста предмети в Гърция, около островите и тук, в Крит. Това не е трудно, стига да си добре ориентиран.

Келнерът ми намигна. Аз кимнах и поръчах още една минерална вода. От топлината в бара бях ожаднял.

— А тук, по крайбрежието има ли някои по-закътани, неизвестни места? Искам да кажа, места край брега, до които да стигнат с лодката?

Може и да съм си въобразил, но ми се стори, че барманът избягва погледа ми.

— Самият аз не знам такива места, сър. Вероятно ги има, но във всеки случай смятам, че там непременно са поставили пазачи. Предполагам, че няма места, които да не са известни на властите.

— А няма ли останки от кораби? — продължих настойчиво да го разпитвам аз. — Кораби, потънали преди векове, които сега лежат на дъното на морето.

Барманът сви рамене.

— Носят се разни слухове — рече той небрежно, — разни истории, които се предават от поколение на поколение. Ала повечето са суеверие. Аз самият никога не съм им вярвал, пък и не смятам, че някой образован човек ще се поддаде на такива приказки.

Замълча за миг, без да спира да бърше една чаша. Чудех се дали не се бях разприказвал множко.

— Всички знаем, че от време на време се намират разни малки предмети — измърмори барманът, — случва се да открият и нещо много ценно. Пренасят ги тайно през границата или ако това е много рисковано, ги продават още тук на специалисти, които плащат доста добра цена за тях. Един мой братовчед, който живее в селото, има връзки в местния музей. Казва се Папитос. Държи кафенето срещу Бездънния вир. Мистър Стол имаше вземане-даване с него. Впрочем лодката, която бе наел мистър Стол, е собственост на братовчед ми. Той я дава под наем на посетителите в хотела.

— Аа, не знаех.

— Е, да не ви занимавам… Вие не сте колекционер, сър, и не се интересувате от старинни предмети.

— Не, не съм колекционер.

Станах и му казах довиждане. Чудех се дали малкото пакетче не издува джоба ми.

Излязох от бара на терасата. Любопитството ме глождеше и затова тръгнах към кея под вилата на семейство Стол. Тя очевидно бе почистена и подредена, на балкона нямаше нищо, капаците бяха затворени. От последните обитатели не бе останала и следа. Представих си как още същия ден тук ще се настани някое английско семейство и навсякъде ще нахвърлят бански костюми.

Лодката стоеше закотвена и гъркът я чистеше. Погледнах към моята вила, която беше на отсрещната страна на залива, и за първи път видях нещата през погледа на Стол. Представих си как е стоял и ме е наблюдавал с бинокъла и ми стана съвсем ясно, че в неговите очи наистина съм бил натрапник, шпионин — може би дори човек, специално изпратен от Англия, за да разследва обстоятелствата около смъртта на Чарлс Гордън. Дали с ритона, който ми бе подарил в нощта преди да замине, не се подиграваше с мен? А може би искаше да ме подкупи? Или да ми даде знак, че ще ме преследва някакво проклятие?

Гъркът в лодката се изправи и обърна лице към мен. Не беше познатият лодкар, а друг. Не бях разбрал това, докато той стоеше гърбом. Онзи, който придружаваше семейство Стол, беше млад и чернокос, а този мъж бе по-възрастен. Спомних си как барманът ми каза, че лодката е собственост на братовчед му Папитос, който държи кафенето до Бездънния вир.

— Извинете — провикнах се аз, — вие ли сте собственикът на лодката?

Мъжът се прехвърли на кея и се изправи. пред мен.

— Николай Папитос ми е брат — отвърна той. — Искате да се разходи в залив? Навътре много има риба. Море спокойно.

— Не искам да ловя риба, но бих се поразходил около час. Колко ще ми струва?

Мъжът ми каза някаква сума в драхми, пресметнах бързо и установих, че таксата е под две лири на час, което значеше, че за да заобиколя носа и да стигна до пясъчната ивица на провлака Спиналонга, трябваше да платя два пъти повече. Извадих портфейла си, за да видя дали имам достатъчно пари, или ще ми се наложи да се върна на рецепцията да осребря един чек.

— Вие на хотел — изпревари ме той, очевидно разбрал какво ме тревожи. — Цената може включва в сметка.

Това сложи край на всякакви колебания. По дяволите, стига икономии, рекох си. До този момент допълнителните ми разноски бяха скромни.

— Чудесно — казах аз. — Наемам лодката за два-три часа.

Моторът запърпори. Чувствах се много особено при мисълта, че сега и аз също като семейство Стол прекосявам залива — правя това, което те бяха правили толкова много пъти. Зад мен оставаше редицата от вили, отдясно бе пристанището, а отпред синята морска шир. Не бях наясно защо предприемам тази разходка. Просто по необясними причини нещо ме теглеше към заливчето, край което лодката бе пуснала котва предния ден. „Останките от оня потънал кораб са разчистени още преди векове…“ Това бяха думите на Стол. Дали пък не ме бе излъгал, защото точно там е съсредоточил диренията си? Представих си как всеки ден жена му се е гмуркала и е измъквала разни съкровища от морското дъно, за да ги напъха в алчните му ръце. Заобиколихме носа и излязохме в открития залив. Естествено бризът се усили, надигна се вълна — носът цепеше през пенестите зайчета и лодката взе силно да се люлее.

Дългият провлак Спиналонга се виждаше вляво от нас. Трудничко ми бе да обясня на моя кормчия, че не искам да се насочим към брега край солниците, където морето бе сравнително спокойно, а да продължим по-нататък към онази част от провлака, която ни извеждаше почти в откритото море.

— Риба ли искате да лови? — провикна се той, за да го чуя независимо от шума на мотора. — Ей там най-хубаво за риба. — И посочи мястото при солниците, покрай което се бях разхождал предния ден.

— Не, не — извиках аз, — по-нататък, към онзи бряг.

Той сви рамене. Не можеше да повярва, че не искам да ловя риба, и аз се чудех какво обяснение ще му дам, когато стигнем целта и го накарам да пусне котва. Освен, рекох си, да му приплача, че ми е прилошало от вълнението, то и без туй нямаше да е далеч от истината.

Хълмовете, които бях изкачил предния ден, вече се виждаха и после, като изобиколихме едно полуостровче, се озовахме край малкия залив с пясъчната ивица и порутения овчарски заслон досами брега.

— Ей, там — посочих аз. — Пуснете котва близо до брега.

Явно смутен, той впери в мен невярващ поглед, поклати глава и извика:

— Тук не добре. Много скали.

— Глупости — изкрещях аз. — Вчера видях тук едни хора от хотела. Точно на това място бяха пуснали котва.

Междувременно той бе намалил оборотите на мотора и последните ми думи отекнаха глупашки във внезапно настъпилата тишина. Лодката, която сега само лекичко пърпореше, се залюля нагоре-надолу в ритъма на вълните.

— Тук не добре за котва — упорстваше мъжът. — Тук разбит кораб, дъното не чисто.

Значи наистина имаше кораб… Усетих, че вълнението ми нараства, и вече знаех, че нищо не е в състояние да ме разколебае.

— Не съм запознат с обстановката — отвърнах аз с топ, който не търпеше възражения, — но точно тази лодка бе хвърлила котва тук, до протока, видях я с очите си.

Мъжът измърмори нещо и се прекръсти.

— А ако загуби котва? После какво да казва на брат ми Николай?

Завъртя леко лодката и много внимателно я насочи към протока. Сетне тихичко изруга, отиде към носа и метна котвата през борда. Изчака я да се забие, после се върна и спря мотора.

— Ако иска да иде до брега, трябва да вземе гумена лодка — рече той начумерено. — Да приготвя, да?

Отново отиде към носа и измъкна една от онези надуваеми лодки, които се използуват при спасителни операции в морето.

— Чудесно — казах аз. — Ще взема гумената лодка. Впрочем тя беше по-удобна за целта. Можех да се добера до брега с гребане, при това сам, без той да ми виси над главата. Все пак не се въздържах и го настъпих лекичко за туй, че не си владее занаята.

— Мъжът, който обслужваше лодката вчера, успя да хвърли котва доста по-близо до брега — съобщих аз.

Моят кормчия спря да надува лодката.

— Ако иска да чупи лодка на мой брат, негова работа — отсече той. — Днеска аз отговаря за нея. Онзи не дошъл на работа тази сутрин и загубил работата. Аз не иска да загуби моята.

Не отговорих. Ако другият бе рискувал работата си, вероятно срещу това беше прибрал доста бакшиши от Стол.

Щом наду лодката и я пусна във водата, аз скочих пъргаво в нея и загребах към брега. За щастие по пътя не срещнах никакво препятствие и успях без произшествия да се добера до пясъчната ивица, след което изтеглих лодката на брега. Забелязах как моят кормчия, вече успокоен, че е пуснал котва на безопасно място, ме наблюдава с интерес. Сетне, като се увери, че няма да повредя надуваемата лодка, ми обърна гръб, клекна на носа и в знак на протест сви рамене. Вероятно се отдаде на размишления относно налудничавостта на английските туристи.

Държах да сляза на брега, защото исках да преценя оттам точно къде бе хвърлила котва лодката предния ден. Както предполагах — това беше на няколко метра от мястото, където ние хвърлихме котва, още по-близо до брега. Морето бе съвсем спокойно и аз щях лесно да се придвижа дотам с гумената лодка. Погледнах към заслона и видях, че още личат стъпките ми от предния ден. Ала имаше и други стъпки. Съвсем скорошни. По пясъка пред заслона имаше дълга следа. Сякаш някой бе лежал там, а сетне го бяха влачили до самия бряг, където стоях. Реших, че козарят е идвал със стадото си рано сутринта.

Отидох до колибата и погледнах вътре. Интересно… Купчинката от изпочупени глинени съдове бе изчезнала. Празните бутилки все още стояха в ъгъла и личеше, че три от тях са сложени там съвсем скоро, едната не бе дори доизпита. Вътре беше задушно и от мен течеше пот. Бях пътувал близо час, гологлав, изложен на безмилостните слънчеви лъчи — като глупак бях оставил шапката си във вилата, защото не предполагах, че ще тръгна с лодката, — и сега ме измъчваше нетърпима жажда. Падаше ми се — човек винаги си плаща за необмислените постъпки. Та аз тогава можех и да се спомина, организмът ми можеше да се обезводни напълно, че и слънчев удар можех да получа. Сега, като се връщам назад, съм съвсем наясно, че това е било пълна идиотщина. Погледнах недопитата бутилка бира — все пак беше нещо.

Не ми се щеше да допра устни до гърлото, като си представих, че преди мен може би е пил козарят, ако наистина бирата беше негова. Тези хора не ми изглеждаха особено чистоплътни. После си спомних за подаръка на Стол, който носех в джоба си. Ето, рекох си, най-сетне ще ми влезе в работа. Разопаковах съда и си налях бира в него. Едва след като глътнах известно количество, разбрах, че това съвсем не е бира. Беше ечемична вода. Онова питие, което Стол бе. оставил за мене в бара; Нима и местните хора, пиеха от него?

Знаех, че е съвсем безвредно. Бях се убедил в това. Нали и барманът го бе опитал, жена му също.

След като изпих течността, отново разгледах съда. Не знам защо, но ухиленото лице вече не ми изглеждаше похотливо. То дори излъчваше някакво достойнство, което преди сякаш ми бе убягнало. Брадата например. Съвършена брада, отдолу заоблена, тъй че да оформи основата на съда; майсторът, който я бе правил, явно е владеел занаята. Помислих си, че може би Сократ е изглеждал точно тъй, когато се е разхождал с учениците си из атинската агора и е излагал философските си мисли за живота. Напълно възможно. Пък и учениците му може да не са били непременно млади мъже, както твърди Платон, а в по-крехка възраст — юноши например като моите момчета в училище, като онези дванадесет-тринадесетгодишни малчугани, които ми се усмихваха в сънищата от предната нощ.

Опипах ушите, прилични на раковини, месестия нос и големите плътни устни на възпитателя Силен — очите като че ли не бяха тъй оцъклени, а ме гледаха въпросително, умоляващо и дори фигурките на голите кентаври бяха придобили известно изящество. Сега ми се струваше, че не се перчат самонадеяно, а танцуват в захлас, хванати за ръце, безгрижни, отдадени, на веселието, обзети от опияняваща буйна радост. Сигурно уплахата от среднощния натрапник ме бе накарала да възприема съда с такова отвращение.

Прибрах го в джоба си, излязох от заслона и тръгнах по пясъчната ивица към гумената лодка. Защо да не отида при Папитос, рекох си, той има връзки в местния музей, мога да го попитам каква е стойността на този съд. Ами ако се окаже, че струва стотици, хиляди, че той може да го пласира вместо мен или да ме насочи към някой подходящ човек в Лондон? Стол сигурно действуваше по този начин и досега не се бе провалил. Всъщност барманът бе намекнал за това… Качих се в лодката, хванах греблата и докато се отдалечавах от брега, разсъждавах колко голяма е разликата между мен и такъв богаташ като Стол. Гледаш го грубиян, дебелокож, такъв безскрупулен, но затова пък домът му в Щатите сигурно е натъпкан с плячка. А аз… Даскалче някакво, което се занимава с малчугани срещу мизерна заплата. И каква е ползата от това? Помислих си колко грешат моралистите с техните проповеди, че парите не носели щастие. Че аз, ако имах само четвърт от парите на Стол, можех да напусна работа, да живея в чужбина, например на някой гръцки остров, а през зимата да наемам ателие в Атина или в Рим. Можех да започна съвсем нов живот, да не говорим, че в моя случай — тъкмо преди да съм навлязъл в средна възраст — такава промяна щеше да бъде много подходяща.

Отдалечих се от брега и се насочих към мястото, където по моя преценка лодката бе хвърлила котва предния ден. Спрях да греба, прибрах веслата и се взрях във водата. Беше бледо зеленикава, прозрачна, ала морето тук несъмнено бе дълбоко, защото когато се загледах в златистия пясък отдолу, морското дъно излъчваше спокойствието на един свят, твърде далечен от този, в който се намирах. Под водата проблеснаха риби, целите сребристи, и се стрелнаха към пищна грива от коралово червени коси, които биха могли да красят главата на Афродита — всъщност просто водорасли, поклащащи се леко в ритъма на отдъхващите тук на завет вълни. Камъчетата, на които никой не би обърнал внимание на сушата, сега придобиваха скъпоценен блясък. Бризът, който разпенваше зайчетата в залива отвъд закотвената лодка, на това място само къдреше повърхността на водата — той никога нямаше да може да докосне тези дълбини. Моята гумена лодчица се поклащаше и макар че тук почти нямаше вятър, нито пък морски течения, тя продължаваше бавно, от само себе си да завива и да се отдалечава от брега. Чудех се дали глухата мисис Стол не се бе пристрастила към подводното плуване, увлечена именно от това непрестанно движение. Може би, казах си, тя тръгва уж на лов за съкровища само да задоволи алчността на съпруга си, а там долу, в подводния свят, намира убежище от един живот, който сигурно е непоносим за нея.

Погледнах към височината зад отдалечаващата се пясъчна ивица. Нещо проблесна — слънчев лъч, отразен от стъкло. Лъчът потрепваше и се местеше. Някой ме наблюдаваше с бинокъл. Подпрях се на греблата и се взрях. Видях две фигури, които бързо се скриха зад склона, но аз веднага ги познах. Това бяха мисис Стол и онзи грък, когото бяха наели за лодкар. Хвърлих поглед през рамо към закотвената лодка. Моят кормчия все още съзерцаваше хоризонта. Значи не бе видял нищо.

Сега ми бе ясно чии са стъпките пред заслона. Повела след себе си лодкаря, мисис Стол бе дошла за последен път в колибата, за да поразчисти боклука. Вече бяха изпълнили задачата си и щяха да продължат с колата, за да вземат следобедния самолет за Атина — отклонението покрай брега ги бе забавило, тъй като бе удължило пътя им с няколко километра. А къде беше Стол? Реших, че докато ги е чакал, е заспал на задната седалка на колата, която най-вероятно са паркирали при солниците.

Щом видях мисис Стол, отново изпитах дълбока неприязън към себе си, задето предприех това пътешествие. За какъв дявол, рекох си, съм се довлякъл дотук? А и опасенията на кормчията ми се оказаха верни — гумената лодка, плаваше над една скала. Изглежда, това бе някакъв подводен риф, който започваше от брега. Тук пясъкът бе по-тъмен, доста различен, сив. Наведох се, заслоних с ръце очите си и се вгледах, във водата. Изведнъж видях огромната ръждясала котва, цялата покрита с миди и раковини, трупали се там от незнайни времена. После, докато гумената, ми лодка продължаваше бавния си ход, се появи и скелетът на потъналия преди столетия кораб — обезобразен, без мачти, с отдавна изпотрошени и унищожени палуби, ако това, което виждах, можеше да се нарече палуби.

Значи Стол е бил прав, от тоя кораб не бе останало нищо — само един гол скелет. Никакви съкровища не можеше да има тук. Никакви ценни предмети, никакви ритони, никакви блестящи монети, В миг се появи ветрец и накъдри водата, а когато тя отново се успокои и стана прозрачна, видях втората котва при носа и едно тяло — ръцете му бяха протегнати, а краката неподвижни, захапани между челюстите на котвата. От движението на водата тялото изглеждаше живо, сякаш все още отчаяно се мъчеше да се освободи, но капанът, в който бе уловено, го държеше тъй здраво, че то никога нямаше да се измъкне. Представих си как ще минат много дни и нощи, месеци, години — плътта бавно ще се разлага и ще остане само голият скелет, забучен на котвата.

Тялото беше на Стол. Главата, трупът и крайниците се полюляваха по волята на течението и в това имаше нещо гротескно, нечовешко.

Погледнах отново към ръба на височината, но двете фигури отдавна бяха изчезнали; и изведнъж с поразителна, яснота интуицията ми пресъздаде ужасната картина на онова, което се бе случило. Надигнал до половина изпитата бутилка, Стол се е разхождал наперено по пясъчната ивица и тогава онези двамата са го ударили с нещо, дотътрузили са го до брега, а после не друг, а естествено жена му го е удавила, дърпайки го след себе си под водата, и го е оставила да почива вечно там долу, набоден на ръждясалата котва. Аз бях единственият свидетел на неговата съдба и независимо от това с какви лъжи тя щеше да обясни изчезването му, щях да запазя мълчание. Нямах нищо общо с тази работа — знаех, че дори и чувството за вина да ме преследва до гроб, не бива да се намесвам.

Чух сподавен стон — сега като си мисля, трябва да съм изстенал самият аз, от ужас, от панически страх — и заудрях с весла по водата. Гребях в посока към закотвената лодка и постепенно се отдалечих от потъналия кораб. Несъзнателно докоснах с ръка джоба, в който бях сложил подаръка на Стол, и в паниката си го извадих и го хвърлих през борда. Още докато замахвах, знаех, че правя нещо напълно безсмислено. Съдът не потъна веднага, а известно време се полюшваше на повърхността, сетне бавно се напълни със зеленикава морска вода, полупрозрачна, прилична на ечемичната течност с примес от смърч и бръшлян. Това съвсем не безвредно, а направо пагубно, потискащо съзнанието, притъпяващо разсъдъка дяволско питие на усмихнатия бог Дионис, което превръщаше последователите му в закоравели пияници, не след дълго щеше да вземе поредната си жертва. Подпухналото лице ме гледаше с втренчени очи и това не бяха само очите на сатира Силен и на удавения Стол, а и моите, такива, каквито щях да ги видя скоро в огледалото. Сякаш те знаеха всичко и това ги изпълваше с отчаяние.

Особняк

Баща и спеше. От десетина минути, не повече. Допреди малко Шийла го забавляваше с няколко стари албума, които нарочно бе донесла от кабинета. Смяха се и ги разглеждаха заедно. Баща и беше много по-добре. Сестрата дори сметна, че може да си вземе половин ден отпуск, и следобеда излезе да се поразходи, като остави пациента си на грижите на дъщеря му, а междувременно мисис Мъни се бе измъкнала с колата — отишла бе до селото на фризьор. Лекарят ги бе уверил, че кризата е преминала и че на болния не му трябва друго, освен да си почива и да не се притеснява за нищо.

Шийла стоеше до прозореца и гледаше към градината. Щеше, разбира се, да остане у дома, докато баща и се нуждае от нея — наистина не можеше и дума да става да отпътува, преди да е сигурна, че той е съвсем добре. Смущаваше я само едно — отхвърли ли сега предложението на театъра да поеме главни роли в предстоящите постановки на няколко Шекспирови пиеси, друг подобен шанс можеше вече и да не и се удаде. Розалинда… Порция… Виола — Виола несъмнено бе най-вълнуващият образ сред тях. Копнежът, скрит зад преструвка, цялата тази интрига, в която измамата изостря жаждата за любов.

Тя се усмихна несъзнателно, прибра косата си зад ушите, отметна глава, с ръка на хълбока — Виола, която се представя за Цезарио, — и точно тогава долови шум от някакво раздвижване в леглото, сетне видя, че баща и се мъчи да седне. Гледаше я, сякаш не можеше да повярва на очите си. Ужас и неверие бяха изписани на лицето му. Извика:

— Не, не… Джини… О, боже!

А когато тя изтича до него и го попита: „Какво има, миличък, какво ти е?“ — той се опита да я отблъсне, като клатеше глава. После изнемощял се отпусна на възглавниците и Шийла разбра, че е мъртъв.

Изхвърча от стаята и взе да вика сестрата, после се сети, че тя е на разходка. Можеше да е поела и през полето, кой знае къде бе отишла. Шийла се втурна към долния етаж да търси майка си, но къщата беше празна, а вратите на гаража стояха широко отворени — майка и явно бе тръгнала нанякъде с колата. Защо точно сега? За какво? Не бе и казала, че ще излиза. С разтреперани ръце Шийла грабна телефона и набра номера на лекаря, ала отсреща отговори не самият лекар, а автоматът-секретар, от който звучеше записът на неговия глас, безизразен, механичен: „Говори доктор Дрей. Ще отсъствам до пет часа. Ако имате да съобщите нещо, заповядайте моля…“ Последва пиукане, сякаш се бе обадила на службата за „точно време“ и ей сега щеше да чуе: „Ще бъде два часът, четиридесет и две минути и двадесет секунди…“

Шийла тресна слушалката и взе припряно да търси в указателя номера на колегата на д-р Дрей, започнал неотдавна да работи при него — млад човек, когото тя не познаваше. Този път отговори истински глас, глас на жена. Чуваше се детски плач, гърмеше радио и жената нервно сгълча детето да мълчи.

— На телефона е Шийла Мъни от Уайтгейтс, Грейн Марсдън. Моля ви, кажете на лекаря да дойде веднага. Баща ми току-що почина. Сестрата излезе и аз съм сама вкъщи. Не мога да намеря доктор Дрей.

Сякаш отстрани чу как собственият и глас секна и когато жената отсреща отговори бързо и съчувствено: „Ще се свържа веднага със съпруга си“, тя не бе в състояние да каже нищо повече. От устата и не можеше да излезе и звук. Шийла се отдалечи слепешката от телефона и изтича, отново горе в спалнята. Баща и лежеше, както го бе оставила, ужасът все още бе изписан на лицето му. Тя приближи, коленичи до него и целуна ръката му, а по страните и се стичаха сълзи. „Защо, боже мой? Какво точно стана? Какво направих?“ Когато я извика, тъй както и викаха на галено, Джини, той нямаше вид на човек, който се е събудил от внезапна болка. Съвсем не изглеждаше така. По-скоро в гласа му звучеше някакво обвинение, сякаш бе извършила нещо толкова възмутително, че то слагаше край на доверието му в нея. „Не, не… Джини… О, боже!“ После, когато се втурна към него, той се опита да я отблъсне и мигом издъхна.

„Какво направих, какво, боже мой, направих? — питаше се тя. — Не мога да го понеса.“ Стана с все още премрежени от сълзите очи, изправи се край отворения прозорец и отново надзърна през рамо към леглото, но то вече изглеждаше другояче. По лицето на баща и нямаше и следа от онзи напрегнат поглед. Той бе спокоен. Вече си бе заминал оттук. Мигът, който разкри пред него истината, беше изчезнал завинаги и тя никога нямаше да я узнае. Нещо се бе случило, ала кога? Някакво неясно „тогава“, минало някакво, останало в друго измерение на времето, а това „сега“, настоящето, бе всъщност и част от едно бъдеще, в което той нямаше да има дял. Настоящето, бъдещето — неговото място в тях щеше да остане празно като страниците в албума за снимки до леглото, които чакаха да бъдат попълнени. „Дори и да е отгатнал за какво си мислех, а той често успяваше да направи това, в никакъв случай не би се засегнал — разсъждаваше Шийла. — Нали знаеше, че искам да играя тези роли, насърчаваше ме дори, радваше се. Не съм имала намерение да се измъкна и да го изоставя… Защо на лицето му се изписа такъв ужас, такова неописуемо разочарование? Защо? Защо?“

Шийла се взря навън през прозореца. Изведнъж духна силен вятър, натрупаните тук-там по поляната есенни листа се вдигнаха във въздуха като птици, разхвърчаха се във всички посоки и миг след това започнаха да падат бавно. Тези безжизнени листа, които всъщност не чак толкова отдавна бяха напъпили, силни, здраво хванати за дървото, готови всеки миг да се разтворят, за да блестят сетне цяло лято с пищната си зеленина, бяха вече мъртви. Дървото се бе отрекло от тях и сега те служеха само за забавление на всеки случайно духнал вятър. Дори златистата им лъскавина не бе друго, а отразена слънчева светлина, която изчезваше със залеза, тъй че на сянка те изглеждаха сбръчкани, безплътни, кухи.

Шийла чу, че към къщата се приближава кола, излезе от стаята и застана на площадката. Не беше лекарят, а майка и. Появи се на предната врата — подръпваше пръстите на ръкавиците си, а накъдрената и коса, вдигната високо на главата, блестеше. Без да съзнава, че дъщеря и я наблюдава, мисис Мъни се завъртя за миг пред огледалото и оправи с ръка една паднала къдрица. После извади червило от чантата си и се начерви. Откъм кухнята хлопна врата и това я накара да се обърне.

— Вие ли сте, сестра? — извика тя. — Какво става с чая? Можем да го пием горе.

Погледна се отново в огледалото, вдигна глава, после попи излишното червило с кърпичка.

Сестрата се появи от кухнята. Без униформа изглеждаше по-различно. За разходката бе поискала едно спортно палто на Шийла и косата и, друг път безупречно сресана, сега бе разчорлена.

— Прекрасен следобед — каза тя. — Доста дълга обиколка направих през полето. Толкова се освежих. Успях да се разтоваря. Да, а сега нека веднага да пием чай. Как е моят пациент?

Те живеят в миналото, помисли си Шийла, в онзи миг от времето, който вече не съществува. Сестрата, със засияло от разходката лице, нямаше да седне пред очакваните кифлички, намазани с масло, а когато по-късно майка и се погледнеше в огледалото под натруфената прическа, щеше да види едно по-старо, по-измъчено лице. Сякаш тъгата, дошла тъй неочаквано, бе изострила сетивата и. Шийла си представи как сестрата се е настанила вече до леглото на следващия пациент — някой сприхав инвалид, съвсем различен от баща и който се заяжда и подхвърля злобни шегички, а майка и, облечена специално за случая в черно и бяло (пълният траур би и седял твърде строго), отговаря на съболезнователните писма, най-напред на тези от по-важните хора.

В следващия миг и двете жени я видяха, че стои на площадката.

— Той почина — рече Шийла.

Вдигнали към нея лица, те я гледаха слисани, изумени като него, само че без ужаса и обвинението в очите, а когато сестрата — тя първа дойде на себе си — изтича нагоре към стаята, Шийла видя как грижливо поддържаното и все още хубаво лице на майка и се разкриви, взе да се сбръчква като гумена маска.

„Не трябва да виниш себе си. Не може ти да си причина за това. То щеше да се случи, рано или късно… Да — мислеше си Шийла, — все пак беше по-добре да е по-късно, защото когато един баща умира, остава толкова много недоизречено. Ако знаех, докато седях край него през този последен час и говорех за незначителни неща и се смеех, че някъде близо до сърцето му се образува съсирек, подобно на бомба с часовников механизъм, готова да избухне всеки миг, сигурно бих се държала другояче, щях да бдя над него, да му благодаря най-малкото за тези деветнадесет години, през които ме е дарявал с щастие и обич. Нямаше да обръщам страниците на албума със снимките и да се присмивам на остарялата мода, нямаше да се прозявам, за да не му дам да усети отегчението ми, и той нямаше да пусне албума на пода с думите: «Не се безпокой за мене, миличката ми, ще подремна.»

— Винаги е така — когато се среща със смъртта, човек има чувството, че е могъл да направи нещо — каза и сестрата. — Това ме измъчваше много по време на обучението. И разбира се, с близък роднина е още по-тежко. Преживяхте голям удар, но сега се опитайте да се съвземете, заради майка си…

«Заради майка си? Майка ми не би се противила, ако реша още тозчас да замина — за малко не и отговори Шийла. — Че нали тогава цялото внимание, съчувствието на хората ще бъдат насочени към нея, ще говорят колко чудесно се държи, докато моето присъствие ще и отнеме част от всичко това.» Дори д-р Дрей, който най-сетне пристигна малко след колегата си, потупа най-напред нея, дъщерята, по рамото и и каза:

— Той много се гордееше с вас, скъпа моя, често споделяше тези чувства с мен.

Оказваше се, че смъртта подтиква хората към ласкателство, към размяна на любезности, които инак не им идва наум да изрекат: «Оставете, аз ще изтичам догоре… Не се безпокойте, аз ще вдигна телефона… Да сложа ли чайника да ври?» Премного учтивост, сякаш мандарини в кимона се въртят и се кланят, а едновременно с това всеки се опитва да се оправдае, че не е бил там в онзи трагичен миг. Сестрата (към младия лекар):

— Нямаше да изляза на разходка, ако не бях напълно сигурна, че той се чувствува съвсем добре. Мислех, че мисис Мъни и дъщеря и са вкъщи. Да, дадох му хапчетата, разбира се… — Поток от думи.

«Като свидетелка на разпит — помисли си Шийла, — но всъщност положението на всички ни е такова.» Майка и (пак към младия лекар):

— Съвсем бях забравила, че сестрата ще излиза. Имах да мисля за толкова неща, бях ужасно притеснена и реших, че ще се поразсея, ако отида набързо да си направя косата. Пък и той беше много по-добре, всъщност изглеждаше напълно здрав. И през ум не би ми минало да излизам от къщи, дори да напускам стаята му, ако само за миг си бях помислила…

— Не е ли в това именно белята? — избухна Шийла. — Защо никога не си помисляме, нито един от нас не се замисля? Нито ти, нито сестрата, че и доктор Дрей, а най-вече аз, защото аз единствена видях какво се случи и докато съм жива, няма да забравя онзи поглед.

Тя се втурна по коридора към стаята си. Хълцаше истерично, което не и се бе случвало от години — последният път беше, когато пощенската кола връхлетя върху първия и автомобил, паркиран в началото на алеята, и в резултат лъскавата като нова играчка кола се превърна в купчина нагънат метал. «Поне им го казах в очите, да се позамислят малко — рече си Шийла, — ще ги отуча аз от старанието им да се държат толкова добре, да се кичат с благородство пред лицето на смъртта, да доказват, че тя е милостиво избавление и иде едва ли не за добро.» А в действителност на нито един от тях не му бе станало мъчно, никой не се бе разтревожил, че един човек си е отишъл завинаги. Ала това завинаги…

Късно вечерта, когато къщата утихна, тъй като смъртта бе изтощила всички с изключение на покойника, Шийла се промъкна в стаята на баща си и намери албума със снимки — сестрата тактично го бе поставила на една ъглова масичка — и го отнесе в спалнята си. Днес следобед снимките си бяха просто снимки и нищо повече, познати като стари коледни картички, измъкнати от някое чекмедже, но сега те бяха добили някаква особена посмъртна документална стойност, редяха се една след друга като неподвижни кадри от телевизионен филм, излъчван в знак на почит към покойника.

Натъкмено бебе, цялото в дантели, сложено на някакво одеялце — бебето явно пищи, а встрани родителите му играят крикет. Един от чичовците, убит в Първата световна война. Отново баща и, но съвсем не натъкмено и поставено на одеялце бебе, а вече обул бричове и хванал бухалката за крикет, все още твърде голяма за него. Къщите на отдавна починали баби и дядовци. Серия дечурлига на плажа. Пикници. После Дартмът и много кораби. Групови снимки — момчета, младежи, мъже. Като дете тя се гордееше, че може да го открие веднага. «Ето, това си ти.» Отначало най-малкото момче в края на предната редица, сетне по-слаб, застанал на втория ред, а след това вече висок и неочаквано възмъжал, разхубавен. На това място Шийла обикновено бързо обръщаше страниците, защото започваха снимки не на хора, а на места — Малта, Александрия, Портсмут, Гринич. Кучетата му, преди тя да се роди. «Ето го и стария Пънч…» (Разправяше как Пънч винаги знаел кога ще се завърне неговият кораб и го чакал на един от прозорците на горния етаж.) Следваха морски офицери на магарета… по-нататък играят тенис… състезават се -някакво надбягване. Това бяха все снимки отпреди войната и когато стигаше до тях, си мислеше: «Бедните жертви не съзнават, че са обречени.» На следващата страница изведнъж ставаше много тъжно — корабът, който винаги бе заемал особено място в сърцето му, бе вече взривен и много от засмените млади мъже бяха загинали. «Горкият Мънки Уайт, щеше да е адмирал, ако бе останал жив.» Тя все се опитваше да си представи как захиленият Мънки Уайт от снимката се превръща в адмирал, оплешивял може би, надебелял, и сякаш дори се радваше, че не е доживял до тази възраст, пък макар и смъртта му, както твърдеше баща и, да е била загуба за военноморските сили. Пак офицери, пак кораби и голямото събитие — Маунтбахън пристига на кораба, баща и отдава чест, командва тържественото му стъпване на борда. Отново той, пред Бъкингамския дворец, накичен с ордени, застанал доста смутен — снимка по случай събитието.

«След малко ще се появиш и ти» — казваше баща и когато обръщаше страницата с онази доста глуповата снимка на майка и в цял ръст, облечена във вечерна рокля, лепнала добре познатото сантиментално изражение на лицето си. Той много се възхищаваше на цветущия вид на съпругата си, която никога не призна, че го дължи и на него. Като дете Шийла не можеше, да проумее какво е накарало баща и да се влюби. Защо все пак, когато мъжете се влюбват, не си избират по-друг тип жени — загадъчни, задълбочени, ами въздишат по някое най-обикновено същество, което вечно се муси и се сърди, когато човек закъснее за обяд.

Моряшката сватба — майка и победоносно усмихната. Шийла познаваше и това изражение. То се изписваше на лицето и винаги, когато постигаше своето, а обикновено така и ставаше. Усмивката на баща и бе толкова различна, не победоносна, а просто щастлива. Нацупените шаферки, облечени в рокли, които ги правеха по-дебели, отколкото бяха — може и нарочно да ги бе избрала такива, да не би някой да я засенчи, — и кумът Ник, приятел на баща и който съвсем нямаше фасон, особено в сравнение с младоженеца. Ник изглеждаше по-добре на една от по-ранните снимки на кораба, но тук имаше вид на надменен, отегчен човек.

Меденият месец, първата им къща и после собственото и появяване, снимките от детството — те вече бяха част и от нейния живот, — на коленете на баща си, на раменете му, сетне цялото и детство и вече като девойка — до миналата Коледа. «Ако умра сега, този албум ще бъде и за мен документ, запечатал жизнения ми път — помисли си тя. — Той е на двама ни и завършва със снимките, които си направихме един на друг — аз на снега, после той, както ми се усмихва от прозореца на кабинета.»

Ето, след миг щеше да се разплаче от самосъжаление. Сега точно взела да оплаква себе си — ако ще плаче, да поплаче за него. Опита се да си припомни онзи момент от следобеда, когато, усетил отегчението и, той бутна албума настрана. Говореха за любимите си занимания. Той я укори, че не прави физически упражнения, че е малко ленива в това отношение.

— Достатъчни са ми упражненията в театъра — каза му тя, — непрекъснато се правя на някой друг.

— Не е същото — възрази баща и. — От време на време трябва да се отделяш от хората, били те измислени или истински. Имам една идея — щом се надигна и оздравея напълно, ще отидем в Ирландия и тримата ще ловим риба. На майка ти това ще се отрази много добре, а пък аз не съм ходил на риба от години.

Да ходи да лови риба в Ирландия? Обхвана я паника, някакво себично начало в нея се възпротиви. Това щеше да обърка плановете и в театъра. Непременно трябваше да го разубеди.

— На мама обаче никак няма да и се хареса. Тя винаги ще предпочете да отиде в Южна Франция при леля Бела. (Бела бе сестрата на майка и. Имаше вила на Кан д’ Ай.)

— Боя се, че това не съвпада с моите представи за възстановителна почивка — рече с усмивка той. — Освен това май си забравила, че съм наполовина ирландец. Родът на дядо ти е от графство Антрим.

— Не съм забравила, но дядо почина преди много години: и го погребахте в Съфък. Пет пари не струва твоята ирландска кръв. Пък и там нямаш никакви приятели, нали?

Баща и не отговори веднага.

— Всъщност Ник е там, горкият Ник.

Горкият Ник… Горкият Мънки Уайт. Горкият Пънч… За миг тя обърка приятели и кучета, които никога не бе познавала.

— За кума ти ли става дума? — сви вежди Шийла. — Не знам защо си мислех, че е умрял.

— За обществото той все едно е мъртъв — отсече баща и. — Преди няколко години претърпя много тежка автомобилна катастрофа и загуби едното си око. Оттогава насам живее като отшелник.

— Тъжно наистина. Затова ли никога не ти изпраща картичка за Коледа?

— Отчасти… Горкият Ник. Смел, със замах, но току го прихваща нещо и става направо луд. Особняк. Сметнах, че не бива да го предлагам за повишение, и се боя, че той не може да ми прости това.

— Тогава в поведението му няма нищо чудно. И аз не бих простила на близък приятел, ако постъпи с мен така.

Баща и поклати глава.

— Приятелството и дългът са две различни неща я аз поставям на първо място дълга. Ти си от друго поколение, не можеш да разбереш. Постъпих правилно, сигурен съм, но тогава не беше никак приятно. Понякога човек се чувствува изигран и от това се озлобява. А той все си търсеше белята. Не исках аз да съм виновен за кашата, в която можеше да се забърка.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Тези неща са далеч от теб. Това е отдавнашна история. Но понякога ми се иска…

— Какво ти се иска, татенце?

— Да стисна още един път ръката на този стар приятел и да му пожелая всичко хубаво.

Прехвърлиха още няколко страници от албума, скоро след това тя се прозина и взе да шари с поглед из стаята, а той, усетил отегчението и, заяви, че ще подремне. Нима човек можеше да умре от сърдечен удар, защото дъщеря му се е отегчила?… Но пък ако онова е било кошмар, в който и тя е била действащо лице? Ако изведнъж се е озовал отново на онзи потъващ кораб по време на войната заедно с Мънки Уайт, Ник и всичките удавници и незнайно как тя също се е оказала с него във водата? Знае се, че сънищата ни поднасят най-невероятни неща. А в това време тромбът е набъбвал подобно на излишната смазка в часовниковия механизъм. Всеки момент стрелките ще спрат, часовникът ще престане да тиктака.

Някой почука на вратата и.

— Да? — обади се Шийла.

Беше сестрата. Продължаваше да се държи с професионален маниер, макар че бе облякла пеньоар.

— Просто исках да разбера дали сте добре — рече тихичко тя. — Видях светлината под вратата ви.

— Благодаря. Добре съм.

— Майка ви спи дълбоко. Дадох и успокоително. Притесняваше се, че утре е събота. Ще бъде трудно да се даде съобщение в «Таймс» и в «Телеграф» преди понеделник.

Дали в думите и не се прокрадваше някакъв укор, че Шийла не се е сетила да се погрижи за това? Нима утре ще е късно? На глас Шийла каза:

— Един кошмарен сън може ли да убие човека?

— Какво искате да кажете?

— Възможно ли е баща ми да е сънувал ужасен кошмар и да не е издържал на силното вълнение?

Сестрата се приближи до леглото и оправи пухената завивка.

— Вече ви казах, а и лекарите го потвърдиха — това щеше да се случи независимо от всичко. Наистина, престанете да си внушавате такива неща. Безполезно е. Мисля, че и вие трябва да вземете успокоително.

— Не ми трябва никакво успокоително.

— Простете, мила, но вие се държите, бих казала, детински. Скръбта е нещо естествено, ала баща ви едва ли би искал да жалите за него по този начин. Всичко е свършено вече. Сега той почива в мир.

— Откъде пък знаете? — избухна Шийла. — Откъде знаете, че точно в този миг духът му не витае тук край нас, че той не е ужасно разгневен за това, че сме го оставили да умре? И може би иска да ми каже: «Тази проклета сестра ме натъпка с прекалено много хапчета!»

«Какво направих — помисли си тя, — та аз не исках да я нагрубя, понякога хората са много уязвими, не могат да се защитят.» Жената бе потресена, не бе останала и следа от професионалното и спокойствие — просто се смали в пеньоара си, посърна пред очите и и с треперещ глас отвърна:.

— Колко грубо, колко нечестно е да говорите така! Знаете, че не съм направила подобно нещо.

Шийла бързо скочи от леглото и я прегърна.

— Простете ми, разбира се, че не е вярно. Той много ви харесваше. Вие чудесно се грижехте за него. Това, което исках да кажа — тя се мъчеше да намери някакво обяснение, — всъщност това, което ме безпокои, е, че ние не знаем какво точно става, когато един човек умре. Дали не чака на опашка да се представи пред свети Петър заедно с всички хора, които са починали в този ден, или пък, увлечен от тълпата, се озовава в някакъв подобен на чистилище нощен клуб наред с онези, които са обречени да идат в ада. А може би просто се носи, витае в някаква мъгла и едва по-късно, когато тя се разсее, всичко става ясно. Права сте, ще взема успокоително, но е добре и вие да вземете, тъй че и двете да бъдем бодри утре сутринта. И моля ви, не мислете повече за това, което казах.

Лошото е, помисли си Шийла, след като взе успокоителното и си легна отново, че наранят ли думите човека, сетне от раната остава белег. Оттук нататък всеки път, когато дава хапчета на пациентите си, сестрата щеше да се съмнява някъде дълбоко в себе си, да се пита дали постъпва правилно. Въпрос, подобен на онзи, който тормозеше съзнанието на баща и, задето не е предложил приятеля си Ник за повишение и с това го е накарал да се чувствува изигран. Лошо е да умреш, когато нещо ти тежи на съвестта. Би било редно някак си да те предупредят, тъй че поне да можеш да изпратиш на всеки, към когото си съгрешил, телеграма с едно «Прости ми». Така ще можеш да зачеркнеш, да заличиш несправедливостта. Затова именно някога хората са се събирали край леглото на умиращия не за да получат нещо в завещание, а за да си простят взаимно, да сложат край на неприязънта, да отделят доброто и да забравят злото. Всъщност по този начин се изразява и обичта.

Шийла бе взела решението импулсивно. Тя знаеше, че винаги така ще постъпва. Това беше черта на характера и, а семейството и приятелите и трябваше да я приемат такава, каквато е. Тъй че едва след като напусна Дъблин и потегли на север с взета под наем кола, пътуването, което бе предприела набързо, придоби смисъл. Всъщност неин свещен дълг бе да изпълни поверената и мисия. Тя носеше послание от отвъдния свят — съвсем тайно и никой не трябваше да знае за него. Ако беше споменала някому, щяха да и задават въпроси, да я разубеждават. Затова след погребението и дума не обели за плановете си. А решението на майка и да замине при леля Бела на Кап д’ Ай ни най-малко не я учуди.

— Чувствувам, че трябва да се махна незабавно — заяви тя пред дъщеря си. — Не знам дали можеш да ме разбереш, но боледуването на татко ти ме изтощи напълно. Отслабнала съм с три килограма. Ще ми се само да затворя очи, да се опъна на слънчевия балкон на Бела и да се опитам да се отърва от спомена за изминалите мъчителни седмици.

Звучеше като реклама за луксозен сапун: «Защо не се погрижите за себе си?» Гола жена във вана сред Облачета от пяна. Всъщност, след като се съвзе от първия шок, майка и вече изглеждаше добре и Шийла знаеше, че слънчевият балкон скоро ще приюти твърде разнородната компания на леля Бела — представители на хайлайфа, некадърни художници, досадни стари хомосексуалисти. Баща и ги наричаше «напудросана паплач», но те забавляваха майка и.

— А ти? Защо не дойдеш и ти? — Предложението, макар и с половин уста, все пак бе направено.

Шийла поклати глава:

— Репетициите започват другата седмица. Реших, преди да отида в Лондон, да се поразсея, да изчезна някъде сама с колата. Без определен план. Просто ще карам.

— Защо не вземеш някого за компания?

— Точно сега всеки би ме дразнил. Сама се чувствувам по-добре.

По-нататъшното им общуване се свеждаше само до практически въпроси. Нито една от тях не каза на другата: «Сигурно ти е много мъчно. Какво ще стане от тук нататък?» Вместо това обсъждаха дали градинарят и жена му да не се преместят в къщата, дали да отложат посещенията при адвокатите до връщането на майка и от Кап д’ Ай, говореха за писма, които трябваше да се изпратят… Седяха една до друга, безучастни като две секретарки, четяха съболезнователните писма и им отговаряха. «Ти поеми от А до К. Аз ще взема от Л до Я.» На всички пишеха, кажи-речи едно и също: «Дълбоко сме трогнати… в такъв момент съчувствието ви ни помага да преодолеем болката…» Сякаш пишеха коледните картички през декември, само че текстът беше различен.

Прехвърляйки стария бележник на баща си, тя попадна на името Бари. Капитан трети ранг Николас Бари, о. з. от Кралската флота (следваха инициалите на ордена за особени бойни заслуги) — Балифейн, Лох Тора, Ейре. И името, и адресът бяха зачеркнати, което обикновено означаваше, че човекът е умрял. Шийла хвърли поглед към майка си.

— Чудя се защо «онзи стар приятел на татко капитан трети ранг Бари не изпрати съболезнованията си — подхвърли тя. — Той е жив, нали?

— Кой? — Майка и сякаш се разсейваше. — А, да не би да говориш за Ник? Мисля, че е жив. Преди години претърпя някаква ужасна автомобилна катастрофа. Но той и преди това не поддържаше връзки с баща ти. Не ни е писал от години.

— Чудно защо.

— Не знам. Бяха се скарали, така и не разбрах за какво. Видя ли какво изключително мило писмо ни е пратил адмирал Арбътнот? Бяхме заедно в Александрия.

— Видях. А какъв човек беше той? Не адмиралът, Ник.

Майка и се облегна назад и се замисли.

— Откровено казано, никога не съм можела да го разбера. Той или беше, най-забавният от всички и проявяваше прекомерна любезност, най-вече на обществени места, или не обръщаше внимание на никого и подмяташе злобни забележчици. В него имаше нещо диво. Спомням си, че когато дойде да ни гостува, след като с татко ти се оженихме — той ни беше кум, ти знаеш, — преобърна всички мебели в гостната и страшно се напи. Глупава история. Аз побеснях.

— Татко ядоса ли се?

— Мисля, че не, не си спомням. Те се познаваха много добре, служили са заедно, младежките си години изкарали заедно в Дармът. После, когато Ник напусна флотата и се върна в Ирландия, те някак си се отчуждиха. Всъщност тогава имах чувството, че не напусна по собствена воля, но не исках да питам. Знаеш как татко ти не обичаше да говори по тези въпроси.

— Да…

(Горкият Ник. Изигран… Озлобен… Ще ми се да му стисна ръката и да му пожелая всичко хубаво…)

Няколко дни по-късно Шийла изпрати майка си на летището и реши да замине за Дъблин. Вечерта, преди да тръгне, когато ровеше из документите на баща си, намери лист хартия, изписан с няколко дати и отстрани името на Ник с въпросителна, но обяснение за какво се отнасят датите нямаше: 6 юни 1951; 25 юни 1953; 12 юни 1954; 17 октомври 1954; 24 април 1955; 13 август 1955. Листът нямаше никаква връзка с останалите документи в папката и вероятно бе мушнат там случайно. Преписа ги, сложи ги в плик и ги пъхна между страниците на пътеводителя за туристи.

Всъщност това бе всичко и ето, че сега тя пътуваше с намерение да… И какво възнамеряваше да направи? Да се извини от името на покойния си баща на един капитан трети ранг от запаса, който не е бил предложен за повишение? Дето на млади години бил необуздан? Най-забавният в компанията? Тъй изграденият образ не можеше много да разпали любопитството и и тя започна да си представя някакъв позастарял мъж, който се киска като хиена, зарежда капанчета и слага фишеци по вратите. Може би се е опитал да направи същото и с адмирала и затова са го изгонили, а след автомобилната катастрофа е заживял като отшелник. Значи какво? Някогашният клоун, по думите на баща и (храбър човек, който по време на войната се е хвърлял в покритите с машинно масло води на океана да спасява давещите се моряци), сега седеше озлобен и си гризеше ноктите в някаква голяма къща в григориански стил или в нещо като гротеска на замък, пиеше ирландско уиски и тъгуваше за моряшките койки.

Бе мек октомврийски следобед. На около седемдесет мили от Дъблин местността започна да става все по-зелена и ливадите — по-тучни, макар че наоколо, изглежда, живееха малко хора. Откъм запад все по-често проблясваха водни повърхности и ето че ненадейно се откриха безброй вирове и езерца, разделени от ивици земя. В този миг предположението на Шийла, че и предстои да дръпне камбанката на някаква внушителна къща, отпадна. Тук нямаше високи стени, затворили нечии огромни владения, а само мочурливи ливади от двете страни на пътя и през тях човек едва ли можеше да стигне до сребристите езера в далечината.

В книжката за туристи описанието на Балифейн не бе многословно: „Селото е разположено на запад от Лох Тора и е заобиколено с многобройни по-малки езера.“ Отбелязано бе, че странноприемницата „Килмор Армс“ разполага с шест спални, но за удобствата, които предлага, не се споменаваше нищо. В краен случай би могла да се обади по телефона на Ник — дъщерята на стария му приятел се намира в затруднено положение, би ли и препоръчал някой удобен хотел наоколо, освен това ще бъде ли така любезен да я приеме на другата сутрин? Ще и отговори икономът, който от дълги години е на тази служба: „Капитанът ще се радва, ако приемете гостоприемството му тук, в замъка Балифейн.“ Лаещи ирландски хрътки на домакина, който се появява на стъпалата, подпрян на своя бастун…

На билото се очерта църковна камбанария — Балифейн. Селската улица криволичеше нагоре по хълма, а от двете и страни се редяха мрачни къщи и няколко магазина, над чиито врати се мъдреха дъсчени табели с имена като Дрискол и Мърфи. Странноприемницата „Килмор Армс“ се нуждаеше главно от варосване, но от невените в едно сандъче на прозореца, които храбро се опитваха да цъфнат втори път, можеше да се предположи, че тук се набляга най-вече на багрите.

Шийла паркира своя „Мини остин“ и огледа обстановката. Вратата на „Килмор Армс“ бе отворена. Преддверието, което служеше и за фоайе, бе скромно подредено и съвсем празно. Стопаните ги нямаше наоколо, но затова пък една камбанка върху тезгяха вляво от входа подсказваше, че могат да бъдат повикани. Тя я разклати енергично и когато от някаква вътрешна стая се появи мъж с тъжно изражение на лицето, който носеше очила и накуцваше, Шийла си помисли с ужас, че това може и да е самият Ник, за когото вероятно са настанали тежки времена.

— Добър ден — рече тя. — Ще мога ли да получа чаша чай?

— Да. А закуска искате ли?

— Всъщност по-добре да е със закуска — каза Шийла, като си представи горещи кифлички и конфитюр от череши. На лицето и се изписа онази лъчезарна усмивка, която обикновено, отправяше към портиера в театъра.

— Трябва да почакате десетина минути — уточни мъжът. — Трапезарията е вдясно, три стъпала надолу. Отдалече ли идвате?

— От Дъблин.

— Пътят е приятен. Аз самият бях в Дъблин преди седмица. Жена ми, мисис Доуърти, има роднини там. В момента съм сам, защото е болна.

Шийла се чудеше дали трябва да се извини за притеснението, но мъжът вече бе изчезнал да приготвя закуската и тя слезе в трапезарията. Там бяха подредени шест маси, ала изглежда, от доста време никой не се бе хранил на тях. Един стенен часовник нарушаваше тишината с натрапчивото си тиктакане. Скоро някъде отзад се появи задъхана млада прислужничка с табла, върху която имаше кана с чай и вместо очакваните кифлички и черешов конфитюр — чиния с две пържени яйца, три дебели парчета бекон и цяла камара пържени картофи. Значи това се разбираше под закуска с чай… Трябваше да я изяде, иначе мистър Доуърти щеше да се обиди. Прислужничката изчезна и котката на бели и черни петна, която се бе появила заедно с нея, взе да се търка в краката на Шийла и замърка. Шийла и даде скришом бекона и едното яйце и се зае с останалата храна. Чаят беше много горещ и силен и докато го пиеше, усещаше как я изгаря отвътре.

Прислужничката се появи отново.

— Харесва ли ви? — попита я тя загрижено. — Бих могла да ви изпържа още едно яйце, ако сте гладна.

— Не, благодаря. Нахраних се много добре. Ще ми услужите ли с телефонния указател? Искам да се обадя на един приятел.

Момичето донесе указателя и Шийла започна да прелиства страниците. Абонати с името Бари колкото щеш, но нито един не живееше в този район. Нямаше и капитан трети ранг с такова име. Николас Бари, о. з. не фигурираше в този указател. Нима пътуването и се оказваше напразно? Вълнението, очакването и дързостта в този миг я напуснаха и тя изпадна в униние.

— Колко ви дължа?

Малката прислужничка смутолеви някаква скромна цифра. Шийла и благодари, плати, прекоси преддверието и оттам през отворената врата излезе на улицата. Пощата беше на няколко крачки. Реши да попита още веднъж и ако отново не и провърви, да запали колата и да си потърси хотел по обратния път за Дъблин — поне щеше да се потопи в гореща вана, да си поотпочине и да преспи удобно. Тя изчака търпеливо една стара жена, която си купуваше марки, сетне някакъв мъж, който разпитваше как се пращат колети до Америка, и на свой ред се обърна към началника на пощата, седнал зад гишето:

— Извинете, бихте ли ми помогнали? Да знаете случайно дали капитан Бари живее някъде в този район?

Мъжът я погледна изпитателно:

— Да, той живее тук от двайсет години.

Ето, че щастието и се усмихна! Най-сетне! Значи мисията щеше да продължи. А тя точно се беше отчаяла, че всичко е загубено.

— Бях решила, че няма да го намеря — взе да му обяснява Шийла, — защото не открих името му в телефонния указател.

— Нищо чудно. На остров Лам няма телефонна връзка.

— Остров Лам? Искате да кажете, че той живее на остров?

Мъжът я погледна така, сякаш бе задала глупав въпрос.

— Островът се намира в южната част на Лох Тора, по права линия е на около четири мили оттук, но човек не е птичка, та да прехвръкне. Дотам може да се отиде само с лодка. Ако искате да се свържете с капитан Бари, най-добре е първо да му пишете. Той не приема много хора.

Ами да. Озлобен… Отшелник…

— Разбирам — каза Шийла. — Нямах представа. А островът може ли да се види от пътя?

Мъжът вдигна рамене.

— Като тръгнете обратно и излезете от Балифейн, на около два километра има отбивка за езерото. Но това е черен път. С кола не може да се мине. Имате ли удобни обувки, няма да ви бъде трудно. Най-добре е да вървите по светло. Ако се смрачи, ще загубите пътя, а и вечер над езерото се образува мъгла.

— Благодаря ви — отвърна Шийла, — много ви благодаря.

Тя излезе от пощата с чувството, че началникът продължава да я следи с настойчивия си поглед. Сега какво? По-добре да не рискува тази вечер. По-добре да се задоволи криво-ляво със съмнителните удобства на „Килмор Армс“ и да изтърпи едно преяждане. Тръгна обратно към хотела и на входа едва не се сблъсква с мистър Доуърти.

— Боя се да не ви затрудня, но ще можете ли да ми осигурите стая за тази нощ?

— Разбира се… Радвам се, че мога да ви окажа гостоприемство — рече и той. — Сега тук няма хора но повярвайте ми, в туристическия сезон при нас рядко остава свободно легло. Веднага ще ви внеса багажа. Съвсем спокойно можете да оставите колата на улицата.

Мистър Доуърти се разтапяше от любезност. Куцукайки, той се дотътри до багажника, извади куфара и, въведе я в „Килмор Армс“ и се заизкачва пред нея по стълбите. Сетне отвори вратата на малка двойна стая с изглед към улицата.

— Ще платите само едното легло. Двайсет и два шилинга заедно със закуската. В края на коридора има баня.

Всъщност беше доста забавно — та това заведение предлагаше и модерни удобства. А надвечер местните хора вероятно ще изпълнят бара. Пък ако се и разпеят… Тя ще пие „Гинес“, цяла халба, и ще ги наблюдава, може и да се присъедини към тях.

Шийла отиде да огледа банята. На подобни места бе попадала по време на турнетата. Единият кран капеше — под него имаше ръждиво петно — и когато го-завъртя, водата забушува и загърмя като Ниагарския водопад. Все пак топла вода. Извади нощницата си и тоалетните принадлежности, изкъпа се, облече се пак и слезе долу. По коридора долитаха гласове. Тръгна натам, откъдето идеше глъчката, и се озова в бара. Зад тезгяха стоеше самият мистър Доуърти. Щом влезе, всички млъкнаха и обърнаха очи към нея. „Всички“ бяха всъщност неколцина мъже, сред които тя позна началника на пощата.

— Добър вечер — поздрави ги Шийла ведро.

Смутолевиха по нещо в отговор — пълно безразличие. Сетне продължиха да приказват помежду си. Шийла си поръча уиски и изведнъж, седнала на високия стол, се почувствува неловко. Наистина смешно, защо, след като по време на турнетата бе свикнала да влиза във всякакви барове, а този с нищо не беше по-особен.

— За първи път ли сте в Ирландия? — запита я мистър Доуърти, докато наливаше уискито, все тъй изпълнен с желание да и угоди.

— За първи път. Направо се срамувам, че досега не съм идвала тук. Дядо ми беше ирландец. Сигурно околността е красива. Утре трябва да се поразходя край езерото.

Тя хвърли поглед към насядалите мъже и усети, че началникът на пощата я наблюдава.

— Значи ще останете още няколко дни при нас? — попита мистър Доуърти. — Ако искате, мога да уредя да отидете и на риба.

— Всъщност… Не знам. Зависи.

Как се открояваше на този фон високият и глас, подчертаният английски акцент — това и напомни за майка и. Приличаше на известна личност, излязла от страниците на някое лъскаво списание. А местните хора веднага спряха да разговарят. Очакваното ирландско добродушие липсваше. Нямаше изгледи някой от присъствуващите да грабне цигулката, да рипне и да изтанцува една джига, да запее. Вероятно се отнасяха с подозрение към момичетата, които стоят вечер сами по кръчмите.

— Когато пожелаете, можете да вечеряте — съобщи и мистър Доуърти.

Тя се възползува от предложението, смъкна се от високия стол и тръгна към трапезарията. Изведнъж се почувствува като малко момиченце. Супа, риба, говеждо печено — колко труд си бяха направили, а всъщност тя с удоволствие би хапнала само тънко парченце шунка, но сега бе неприлично да остави нещо в чинията си. За десерт — фруктова салата, полята с шери.

Шийла погледна часовника си. Беше само осем и половина.

— Във фоайето ли ще изпиете кафето си?

— Да, благодаря.

— Има и телевизор. Ще ви го включа.

— Младата прислужничка придърпа едно кресло близо до телевизора и Шийла седна там с кафето, макар че кафе никак не и се пиеше. Картината на екрана трепкаше и подскачаше — даваха някаква американска комедия от 1950 година. Откъм бара все още долитаха далечни гласове. Шийла наля обратно кафето в каничката и се качи горе да си вземе палтото. Сетне излезе на улицата, като остави телевизора да гърми в празното фоайе. Наоколо нямаше никой. Всички вече спяха или се бяха прибрали. Подкара колата през празното село и се озова на пътя, който я бе довел тук следобед. Отбивка на около два километра от Балифейн, така бе казал началникът на пощата.

Трябва да е това, тук вляво. Фаровете и осветиха изкривена табела с надпис: „Към Лох Тора“. Пътеката се спускаше надолу тясна и криволичеща. Не беше разумно да тръгва без фенер — месецът още не бе достигнал пълнолуние и само от време на време се подаваше иззад бързо движещите се облаци. Все пак… Можеше да повърви малко — ако не за друго, то просто за да се поразходи.

Остави колата близо до табелата и тръгна. Обувките и, за щастие без токчета, зашляпаха в калта. Щом зърна езерото — помисли си тя, — ще се върна, а утре ще стана рано, ще си взема нещо за обяд и ще дойда отново тук, за да обмисля добре как ще атакувам острова.» Но ето, че пътеката стана по-широка и изведнъж пред очите и се откри голямата водна повърхност, заобиколена от земни издатини, на-ръфали брега. В средата беше самият остров, забулен от дървета. От него се излъчваше нещо зловещо и мрачно. Когато луната се показваше за миг през облаците, водата изведнъж ставаше сребърна, но островът продължаваше да стои там като черна гърбица, като туловище на кит.

Остров Лам…Кой знае защо, в съзнанието и изплуваха легенди, не за храбри ирландски герои от миналото или за племенни вражди, а легенди, в които се разказва за жертвоприношения в чест на древни праисторически богове. Представяше си жертвани олтари от камък сред някоя горска поляна. Агънце с прерязано гърло, хвърлено в жарта. Всъщност колко далеч бе островът от брега? Сега през нощта беше трудно да се каже. Отляво някакво поточе си пробиваше път през тръстиките и се вливаше в езерото. Тръгна към него, като се опитваше да стъпва по камъчетата, за да не се навре в калта. Тогава видя лодката, завързана за един пън. До нея стоеше някакъв мъж. Мъжът гледаше към Шийла. Обхвана я безумна паника и тя се дръпна назад. Не трябваше да го прави. Мъжът закрачи бързо през калта и застана до нея.

— Търсехте ли някого? — попита я.

Беше млад, як мъж, облечен с моряшка фланелка и дочени панталони. Говореше с акцента на местните хора.

— Не — отговори Шийла, — не, аз съм туристка.

Вечерта ми се стори приятна и реших да се поразходя.

— Мястото е доста диво, не е за разходки. Отдалече ли идвате?

— От Балифейн. Отседнах в «Килмор Армс».

— Аха — рече мъжът. — Сигурно сте тук, за да ходите на риба. Но от другата страна на Балифейн има по-добри места за риболов.

— Благодаря ви. Ще го имам предвид.

Настъпи мълчание. Шийла се чудеше дали да кажа още нещо, или да се обърне и да си тръгне, като му пожелае весело лека нощ. Мъжът гледаше над рамото и, взираше се отзад в пътеката и тогава тя чу нечии стъпки, които шляпаха в калта. От сянката изплува още една фигура — човекът вървеше към тях. Беше началникът на пощата от Балифейн. Шийла се чудеше да съжалява ли, или да се радва.

— Добър вечер, днес май за втори път — поздрави тя. Усети, че е попрекалила със сърдечната нотка в гласа. — Не изчаках до сутринта и ето че благодарение на вашия съвет успях да намеря пътя.

— А пък аз — отвърна началникът на пощата — забелязах, че колата ви е паркирана на шосето до отбивката, и реших да тръгна подир вас да не би да ви се случи нещо.

— Много мило от ваша страна — отбеляза Шийла. — Но не биваше да си правите труда.

— А, няма нищо. Аз за всеки случай, после да не съжалявам. — Той се обърна към младия мъж с моряшката фланелка: — Хубава вечер, нали, Майкъл?

— Хубава е, мистър О’Райли. Младата дама е дошла тук на риболов. Обясних и че оттатък Балифейн мястото е по-добро.

— Прав си, само че ако наистина е дошла заради риболова — заяви началникът на пощата и за първи път се усмихна, но усмивката му беше неприятна, сякаш си имаше нещо наум, — Младата дама дойде при мен тази вечер в пощата, питаше за капитан Бари. Бе изненадана, че го няма в указателя.

— Я виж ти! — възкликна младият мъж, поколеба се, после извади от джоба си фенерче и светна право в лицето и. — Позволявам си да отбележа, мис, че нямам удоволствието да ви познавам. Ако благоволите да ми кажете по каква работа търсите капитана, аз ще му предам.

— Майкъл живее на остров Лам — намеси се началникът на пощата, — Той е нещо като пазач — доверено лице на капитана, и тъй да се каже, негово задължение е да не допуска там нежелани гости.

Той изрече тези думи със същата онази многозначителна усмивка, която и беше крайно неприятна. Прииска и се да се махне оттук, да не стои край това зловещо езеро с тези непознати мъже, а да се върне обратно в спретнатата малка стая в «Килмор Армс».

— Боя се, че не ще мога да предам съобщение по вас — отбеляза Шийла. — Въпросът е личен. Може би ще бъде по-добре да пиша на капитан Бари от хотела. Всъщност той не ме очаква. Всичко е доста сложно.

И за двамата мъже бе ясно, че тя губи самообладание. Видя, че се споглеждат. После младият кимна глава на началника на пощата и го дръпна настрана, но Шийла не можеше да чуе какво си говорят. Тревогата и растеше.

Младият мъж се обърна към нея.

— Вижте какво — усмихна се той малко цинично. — Смятам да ви закарам до острова с лодката и капитанът сам ще реши дали ще ви приеме, или не.

— Не, не — възпротиви се Шийла, като направи крачка назад, — не тази вечер. Много е късно. Ще дойда утре сутринта и тогава можете да ме закарате.

— По-добре е да приключим с въпроса още сега — заяви Майкъл.

Да приключим с въпроса сега? Какво искаше да каже? Преди няколко месеца след една премиера тя се бе похвалила пред приятели, че никога не и се е случвало да изпитва страх и че единственото, от което се бои, е да не изчерпи таланта си. А ето че сега се бе изплашила.

— Ще ме чакат в хотела — отвърна бързо Шийла. — Ако не се прибера сега, мистър Доуърти ще се обади в полицията.

— Не се притеснявайте — намеси се началникът на пощата. — Аз съм с един приятел, той остана горе на шосето. Ще откара колата ви до «Килмор Армс», а пък това за Тим Доуърти го оставете на мене.

Преди да може да се възпротиви, те я хванаха от двете страни и я поведоха надолу към лодката. «Нима всичко това е истина? — помисли си Шийла. — Нима сега ще се случи най-лошото?» От гърдите и се изтръгна сподавен стон на обхванато от панически страх дете.

— Шт! И таз добра! — обади се Майкъл. — И косъм няма да падне от главата ви. Вие сама казахте, че вечерта е прекрасна. Ще ви се стори още по-прекрасна във водата. Ще видите и как рибите скачат.

Той и помогна да се качи в лодката и с рязко движение я накара да седне на мястото при кърмата. Началникът на пощата остана на брега. «Така е по-добре — помисли си Шийла, — поне е само един.»

— Довиждане, мистър О’Райли — подвикна тихичко Майкъл, палейки мотора, и сетне освободи въжето.

— Довиждане, мойто момче — отвърна началникът на пощата.

Лодката се плъзна покрай тръстиките и пое навътре в езерото, моторът пърпореше тихо, приглушено. Началникът на пощата махна с ръка, после се обърна и закрачи нагоре към пътеката.

Пътуването до острова не продължи повече от пет минути, но погледнат от езерото, брегът изглеждаше тъмен, далечен, а от неясните очертания на хълмовете в далечината се излъчваше нещо зловещо. Светлините на Балифейн биха и вдъхнали малко успокоение, но те не се виждаха. Никога не се бе чувствала толкова уязвима, тъй сама. Майкъл не каза нищо, докато лодката не се приближи до малкия кей, който свързваше водата с тесния бряг. Дърветата растяха нагъсто досами водата. Той завърза лодката, после протегна ръка към нея.

— Ето какво — заяви Майкъл, докато и помагаше да стъпи на кея, — истината е, че капитанът е на събрание от другата страна на езерото и сигурно ще се върне някъде към полунощ. Ще ви заведа в къщата и стюардът ще се погрижи за вас.

Стюардът… Замъкът Балифейн и голямата къща в григориански стил изникнаха отново и я върнаха в онзи свят на фантазията, който ги бе създал, но към думата «стюард» се прибавяше някакъв елемент от средновековието — Малволио, двама-трима слуги, каменни стъпала, които водят към огромна зала. Хрътки, застанали на стража пред вратите. Това запали у нея искрица доверие. Майкъл, нямаше да я удуши тук под дърветата.

Неочаквано на по-малко от стотина крачки се появи и къщата, разположена на поляна сред дърветата. Дълга, ниска едноетажна постройка, изградена от дървен материал. Заприлича и на болница за туземци, като онези по картинките, дето мисионерите са ги строили в джунглата. По цялата дължина на къщата имаше веранда и когато Майкъл я поведе по стъпалата и спря пред вратата с надпис: «За камбуза», отвътре се разлая куче, но това съвсем не беше лай, излизащ от гърдите на настървена хрътка, а по-скоро джавкане, пискливо и по-остро. Майкъл се изсмя, обърна се към нея и каза:

— Когато Скип е тук, аз няма защо да пазя. Подушва непознатите още преди да се доберат до брега.

Вратата се отвори. Пред тях застана нисък, набит мъж на средна възраст, облечен в униформа на морски стюард.

— Отваря ти се малко работа, Боб — заяви Майкъл. — Тази млада дама обикаляше по тъмно край езерото, освен това стана ясно, че разпитвала мистър О’Райли за капитана.

Върху лицето на стюарда не помръдна нито един мускул, само очите му зашариха по дрехите на Шийла, най-вече към джобовете на сакото и.

— Не носи нищо — съобщи Майкъл, — чантата и е сигурно в колата, оттатък, на шосето. Всъщност младата дама е отседнала в «Килмор Армс», но ние решихме, че е най-добре да я доведем направо тук. Знае ли човек?

— Заповядайте, мис, влезте — обърна се стюардът към Шийла с любезен, но твърд глас. — Доколкото разбирам, идвате от Англия?

— Да — отговори тя. — Пристигнах днес в Дъблин със самолет и после с колата дойдох направо тук. Работата ми с капитан Бари е съвсем лична и не желая да я обсъждам с друг.

— Разбирам — каза стюардът.

Дребното кученце с щръкнали уши и умни, интелигентни очи внимателно душеше глезените на Шийла.

— Бихте ли ми подали горната си дреха? — попита стюардът.

Безумна идея. Тя беше с вълнено сако в тон с полата и. Свали го и му го подаде. Той пребърка джобовете и го остави на облегалката на един стол. Сетне — наистина отвратително — с резки, професионални движения опипа тялото и, а в това време Майкъл следеше процедурата с нескрит интерес.

— Не ми е ясно защо вършите това — каза Шийла. — Та нали вие ме отвлякохте, а не аз вас?

— Така постъпваме с всеки посетител, когото не познаваме — каза стюардът. — Да си спестим някои неприятности; по-нататък. — Той кимна с глава към Майкъл. — Добре направи, че доведе младата дама. Ще обясня всичко на капитана, когато се върне.

Майкъл се захили, намигна на Шийла, вдигна на шега ръка, имитирайки военен поздрав, и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Последвайте ме, моля — каза стюардът. Шийла взе да съжалява, че Майкъл го няма — сега той изведнъж и се стори съюзник, а не възможен похитител. Тя тръгна след стюарда Боб (той вече съвсем не и приличаше на Малволио), който я поведе по коридора към една стая в дъното, отвори със замах вратата и я покани да влезе.

— Цигарите са на масата до камината — заяви Боб. — Позвънете, ако имате нужда от нещо. Ще искате ли кафе?

— Да, моля ви — каза Шийла. Ако се наложеше да бодърствува цяла нощ, кафето щеше да и помогне.

Стаята бе просторна, удобна, застлана от край до край със син килим. Канапе, няколко дълбоки кресла, голямо бюро край прозореца. Снимки на кораби по стената. Главните пращяха весело в камината. Обстановката и напомняше за нещо, нещо от детството и, тя като че ли бе виждала подобна стая. После се сети. Наредбата бе точно копие на капитанската каюта на «Екскалибур», каютата на баща и. Разположението, мебелировката бяха същите. Имаше нещо необичайно в това да се озовеш сред такъв познат декор. Сякаш прекрачваше обратно в миналото.

Шийла започна да обикаля из стаята, опита се да възприеме атмосферата. Отиде до прозореца и дръпна завесите — за миг и се стори едва ли не, че пред нея ще се открие палубата, а отвъд в далечината ще има и други кораби, пуснали котва в пристанището на Портсмут. Но нямаше нито палуба, нито кораби. Виждаха се само дългата веранда, неясните очертания на дърветата и пътеката към езерото, което сега блестеше, сгряно от луната. Вратата отново се отвори и стюардът донесе кафето на сребърен поднос.

— Капитанът ще се върне скоро — съобщи той. — Току-що ми предадоха, че катерът му е тръгнал преди петнайсет минути.

Катер… Значи нямаха само тази лодка. Току-що му предали. Не бе чула никакво позвъняване, а и нали в къщата нямаше телефон. Стюардът излезе и затвори вратата. Шийла отново изпита страх, пък и бе наникъде без чантата си, която остана в колата. Нямаше гребен, нямаше червило. За последен път се бе пооправила, преди да слезе в бара на «Килмор Армс». Тя се взря в огледалото, закачено на стената зад бюрото. Влажна коса, пребледняло и изпито лице — имаше безумен вид. Зачуди се кое е по-добре: дали той да я свари как спокойничко си пие кафето, отпусната в едно от креслата, или може би трябваше да се изправи наперено до камината, с ръце в джобовете на сакото. Имаше нужда от напътствие, от режисьор като Адам Вейн, който да и каже какво да направи, къде ще е най-добре да застане, преди още завесата да се е вдигнала.

Шийла обърна гръб на огледалото и както бе застанала с лице към бюрото, погледът и се спря на една снимка, поставена в синя кожена рамка. Та това бе снимката на майка и като булка с отметнат назад воал и онази победоносна усмивка, която винаги я дразнеше. Ала тук нещо не беше наред. Младоженецът, застанал до нея, не бе бащата на Шийла. Беше Ник, кумът, вчесан нагоре, надменен, отегчен. Слисана, тя се взря по-отблизо и разбра, че фотографията е умело фалшифицирана. Главата и раменете на Ник бяха поставени върху тялото на баща и, докато главата на баща и, с пригладена коса и щастлива усмивка, бе пренесена върху длъгнестата фигура отзад при шаферките. Шийла откри веднага този трик само защото знаеше оригиналната снимка, която стоеше върху бюрото на баща и у дома — и самата тя я имаше, прибрана в някакво чекмедже. Всеки друг би сметнал снимката за истинска. Но защо, боже мой? Кого е искал да измами Ник? Може би самия себе си?

Шийла се почувствува неудобно и се отдръпна от бюрото. Самоизмамваха се обикновено душевноболните. Какво бе казал баща и? Ник винаги е бил особняк… Тя се бе изплашила, когато двамата мъже я разпитваха на брега на езерото, но то беше физически страх, естествена реакция при мисълта, че може да стане жертва на насилие. Това сега беше друго — изпитваше отвращение и не беше наясно от какво точно се бои. В началото стаята и се бе сторила уютна и позната, но сега всичко изглеждаше необичайно, налудничаво. Чувствуваше, че не бива да остане тук.

Отиде до прозореца, от който можеше да се излезе на верандата, и дръпна завесите. Беше заключен. Значи нямаше начин да избяга. После чу гласове в коридора. «Ето — каза си тя — вече няма връщане назад. Трябва да лъжа, да измислям, да импровизирам.» Сама — в къщата освен нея бе само стюардът — с един болен човек, с един луд. Вратата се отвори и той влезе в стаята.

В първия миг и двамата се стъписаха. Той всъщност отвори вратата буквално в секундата, в която тя понечи да предприеме нещо. Завари я в неловко положение, полу наведена между креслото и масичката за кафе — в позата и нямаше никакво достойнство. Шийла се изправи и впери очи в него. Капитанът също. Ни най-малко не приличаше на кума от истинската снимка, освен по фигурата — бе също тъй слаб и длъгнест. За алаброс и дума не можеше да става, тъй като косата му бе доста оредяла, а с черната превръзка върху лявото око приличаше на Моше Даян. Дясното му око я изучаваше — то бе наблюдателно и съвсем синьо. Устните — тънки. Стоеше, приковал поглед върху нея, а кученцето, което се бе втурнало в стаята след него, подскачаше наоколо. Без да сваля очи от Шийла, той извика на стюарда:

— Операция Б може да започва, Боб.

— Да, ясно, сър — отговори стюардът от коридора. Вратата се затвори, Ник пристъпи и каза:

— Виждам, че Боб ви е донесъл кафе. Боя се, че е студено.

— Не знам. Още не съм го пила.

— Добавете му малко уиски, ще се почувствувате по-добре.

Той отвори един бюфет, вграден в стената, и извади табла с гарафа, сифон и чаши. Постави я на масата между двете кресла, сетне се отпусна в креслото срещу нея и кученцето скочи на скута му. Шийла си наля малко уиски в чашата с кафето — усещаше, че ръката и трепери. Отгоре на всичко чувствуваше, че се облива в пот. Гласът му беше ясен, говореше доста отсечено, властно, напомняше и за един режисьор, който преподаваше в театралното училище и докарваше до сълзи половината от студентите си. Всички се стъписваха, но не и тя. Една сутрин Шийла се възмути и напусна класа, а той се принуди да и се извини.

— Добре е да се отпуснете малко, да се успокоите — заяви домакинът. — Цялата сте като струна. Съжалявам за отвличането, но вината си е ваша. Много неразумно сте се разхождали край езерото посред нощ.

— На табелата пише само «Към Лох Тора» — отговори Шийла. — Никъде не видях предупреждение, че влизането е забранено. Би трябвало още на летището да препоръчват на гостите да не ходят никъде след залез слънце, но вероятно не го правят, защото с това ще прогонят всички туристи.

«Изгълтай това» — рече си тя и изля в гърлото си примесеното с уиски кафе. Мъжът я погледна с лек присмех и започна да гали гладката лъскава козина на кученцето. Погледът му я смущаваше. Шийла имаше чувството, че лявото му око под превръзката е съвсем здраво.

— Как се казвате?

Отговорът и дойде инстинктивно.

— Джини — отвърна бързо тя и добави: — Блеър. Дженифър Блеър беше псевдонимът и в театъра.

Струваше и се, че Шийла Мъни не звучи добре за актриса. Ала никой освен баща и не бе я наричал точно Джини. Как можа да го изстреля? Сигурно от нерви.

— Брей, брей, значи Джини. Хубаво име — отбеляза той. — И защо искахте да ме видите, Джини?

Импровизирай. Хващай репликата, сетне усетът ще ти подскаже. Адам Вейн винаги казваше така. Ето ситуацията, включи се в нея. Хайде, започвай…

На масата имаше кутия с цигари и запалка. Шийла се наведе и взе една цигара. Той не направи опит да и запали.

— Аз съм журналистка. Редакцията ни се готви напролет да излезе с нова рубрика, която ще проследи как се отразява излизането в пенсия върху военно-служащите. Харесва ли им, не им ли доскучава… С какво се занимават, хобита и така нататък. Знаете какво се пише. Та мен натовариха с тази задача, мен и още трима души. Вие бяхте в моя списък и ето ме — дойдох.

— Значи това било.

Много и се искаше поне за миг да отмести окото от нея. Кученцето се бе размазало от удоволствие под галещата ръка и лежеше по гръб, с вдигнати във въздуха лапи.

— Какво ви накара да решите, че бих могъл да представлявам интерес за вашите читатели?

— Аз всъщност нямам нищо общо с избора на хората — отговори тя. — Други се занимават с тази работа. Бяха ми дадени само кратки данни. Военен, бойни отличия, пенсиониран, живее в Балифейн. Поемам задачата оттук нататък. От мен се иска да се върна с материал. Да се докосна до човека, да заинтригувам читателите…

— Наистина любопитно — отбеляза Ник, — защо вашите началници са се спрели точно на мен, когато наоколо живеят много по-изтъкнати военно служащи от запаса? Генерали, контраадмирали, с лопата да ги ринеш.

Тя сви рамене.

— Да си кажа правото, те не избират специално този или онзи, ами слагат имената в една папка и който се падне. Освен това подметнаха ми, че сте живеели като отшелник. Подобни неща будят любопитство. Поръчаха ми непременно да разбера кое ви е накарало да се отдръпнете от света.

Той наля уиски в чашата си, после отново Се облегна назад.

— И как му е името на вашия вестник?

— Не вестник, а списание. От онези новите, с лъскавите корици — смята се за много перспективно. Излиза два пъти в месеца. «Сърчлайт», може би сте го виждали.

Всъщност имаше такова списание, бе започнало да излиза неотдавна. Попадна и един брой сега на идване в самолета.

— Не, не съм го виждал, но това не бива да ви изненадва. Когато човек живее като отшелник, мисля, че такива пропуски са му простени.

— Моля ви се, нормално е да се предположи.

Окото бе нащрек. Тя пусна облак дим във въздуха.

— Значи професионално любопитство. То ли ви накара да се запътите към езерото по тъмно, вместо да изчакате и да се свържете с мен на другия ден?

— Естествено. При това живеете на остров. Островите винаги са криели загадки. Особено нощем.

— Значи не сте от плашливите.

— Изплаших се, когато вашият приближен Майкъл и доста неприятният началник на пощата ме притиснаха от двете страни, и ме принудиха да се кача в лодката.

— Какво помислихте, че ще направят?

— Очаквах побой, изнасилване, убийство, нещо такова.

— Ето какво става, когато човек чете английски вестници и пише за лъскави списания. Може и да ви се вижда чудно, ала ние тук в Ирландия сме кротки хора. Това, дето открай време се стреляме едни други, то си е традиция. Но изнасилване? Такова нещо няма. Ние не прелъстяваме жените. Те ни прелъстяват.

Сега вече Шийла не можа да не се усмихне. Увереността и се възвръщаше. Отблъсквай и настъпвай. Тя можеше да поддържа такъв разговор с часове.

— Разрешавате ли да цитирам това ваше мнение?

— Бих предпочел да не го правите. Накърнява националния образ. По ни е драго да се оприличаваме със сатаната. Така и другите ни уважават повече. Налейте си още уиски.

— Благодаря, ще си налея.

«Ако това беше репетиция — помисли си Шийла, — режисьорът щеше да ми каже да не стоя на едно място. Да си налея от гарафата, да се изправя, да огледам стаята. Не, всъщност по-добре е да не ставам.»

— Сега е ваш ред да ми отговорите на няколко въпроса — рече тя. — Има ли вашият лодкар навика да отвлича туристи?

— Не, вие сте първата отвлечена. Трябва да се чувствате поласкана.

— Казах му — продължи Шийла — същото, което казах и на началника на пощата, че е твърде късно да ви се изтърсвам на гости и че ще дойда отново на сутринта. Те не искаха и да чуят. А когато пристигнах тук, стюардът ви ме претърси, препипа ме, както се изразяват моряците.

— Боб е много съвестен. Старо моряшко правило. Едно време препипвахме така местните момичета, когато се качваха на кораба. Това беше част от забавлението.

— Лъжа е — отбеляза тя.

— Не е, уверявам ви. Сега, доколкото знам, се забранява. Забранили са и дневните дажби ром. После се чудят защо младежите не остават във флотата. Ето това можете да го цитирате, ако искате.

Шийла го наблюдаваше над ръба на чашата си.

— Съжалявате ли, че напуснахте службата?

— Ни най-малко. Взех всичко, което можеше да ми даде.

— А не можеха ли да ви повишат?

— За какво, по дяволите, ми е повишението? Кой е заритал да командва кораб в мирно време? Днес корабите остаряват още преди да ги пуснат във водата. А съвсем пък не се виждам как бих подпирал с гръб облегалката на някое кресло в Адмиралтейството или в друго учреждение на брега. Освен това тук у дома имах да върша много по-смислени неща.

— Какви?

— Да опозная собствената си страна. Да чета история. Нямам предвид Кромуел и други подобни, а древната история, която е много по-пленителна. Написал съм стотици страници, които никога няма да бъдат отпечатани. От време на време публикуват мои статии в научните издания, повече не ми трябва. Не го правя за пари. Не съм като вас, журналистите от списанията.

Той се усмихна отново. Този път в усмивката му имаше нещо приятно. Всъщност на нея и подействува така, а в общоприетия смисъл на думата под «приятно» хората не разбират това. Усмихваше се приканващо, по-точно предизвикателно. («Беше най-забавният от всички.») Дали бе дошъл моментът? Набрала ли бе достатъчно смелост?

— Кажете ми… — започна Шийла. — Въпросът е личен, но моите читатели ще се интересуват. Без да искам, видях снимката на бюрото ви. Значи сте имали и жена?

— Да, преживях една трагедия. Тя загина при автомобилна катастрофа няколко месеца след като се оженихме. За съжаление само аз се спасих. Тогава именно загубих окото си.

Шийла онемя. Импровизирай… импровизирай.

— Каква жестока съдба — прошепна тя. — Наистина ви съчувствам.

— Не се притеснявайте. Това се случи преди години. Разбира се, трябваше да мине време, докато се съвзема, но човек се научава да живее със скръбта, приспособява се някак си. Какво друго може да стори. Тогава вече се бях уволнил, но от това нещата не се облекчаваха. Все едно, каквото било — било. Но нали ви казах, много вода изтече оттогава.

Значи той си вярваше? Наистина вярваше, че е бил женен за майка и и тя е загинала при катастрофа? Вероятно нещо беше станало с главата му, не бе загубил само окото си. А кога ли е фалшифицирал снимката? Преди катастрофата или след това? И защо? Колебанието и недоверието я обзеха отново. Точно бе взел да и става симпатичен, бе престанала да се притеснява от него и ето, че отново загуби почва под краката си. Ако беше луд, как трябваше Да се държи с него, какво трябваше да направи? Тя стана и отиде до камината. Сама се учуди колко естествено бе сега това движение, то не беше плод на актьорските и способности, нито пък на режисьорска намеса — нямаше вече театър, всичко бе истина.

— Вижте какво — каза Шийла, — имам чувството, че не бива да пиша този материал. Не е честно спрямо вас. Преживели сте достатъчно много. Аз всъщност не знаех, тези неща. Сигурна съм, че и редакторът ще се съгласи с мен. Нямаме навика да се ровим в хорските страдания. «Сърчлайт» не е списание от този род.

— А, значи тъй било? Направо съм разочарован. Аз пък с нетърпение очаквах да прочета всичко за себе си. Имам доста високо самочувствие и се лаская, нали разбирате?

Капитанът отново започна да гали кучето, но нито за миг не свали поглед от лицето й.

— В такъв случай — Шийла се колебаеше какво точно да отговори — бих могла да разкажа нещичко за това как живеете тук сам на острова, колко сте привързан към кучето си и още, че се интересувате от древна история… в тази светлина.

— Ще е доста скучно и едва ли си заслужава да бъде отпечатано.

— Не, грешите.

Изведнъж той се засмя, пусна кучето на пода и застана до нея пред камината.

— Не ще се отървете с тази скалъпена история, ще трябва повечко да се потрудите — каза капитанът. — Нека оставим разговора за утре сутрин. Тогава може и да сте по-склонна да ми кажете коя сте всъщност. Ако сте журналистка, в което се съмнявам, то в никакъв случай не са ви изпратили тук да пишете за това на какви занимания съм се отдал или пък за любимото ми куче. Чудна работа, приличате ми на някого, ама по дяволите, как никак не мога да се сетя на кого.

Той се усмихна, изправен над нея — излъчваше самоувереност, въобще не изглеждаше луд. Напомняше и… нещо свързано с баща и но какво? Че е в каютата му на борда на «Екскалибур»? Че баща и я хвърля високо нагоре, а тя пищи — нещо между възторг и страх? О, как ухаеше одеколонът му, същият като на този мъж тук, съвсем различен от вонящите тоалетни води, с които днес всички се поливат…

— Хората все ми казват, че им приличам на някого — отбеляза Шийла. — Излиза, че нямам собствен образ. Вие пък ми напомняте на Моше Даян.

Капитанът докосна превръзката на окото си.

— Ние с него прибягваме до един и същ номер. Ако носехме белезникави превръзки например, никой нямаше да ни обръща внимание. Номерът е в черния цвят. Действа на жените точно както черните чорапи на мъжете.

Той прекоси стаята и отвори вратата.

— Боб!

— Какво има, сър? — долетя гласът на стюарда откъм кухнята.

— Надявам се, че Операция Б е в ход?

— Да, сър. Очакваме Майкъл, той е вече при кея.

— Отлично! — Капитанът се обърна към Шийла: — Елате да ви разведа из къщата.

Тя не разбираше точно за какво си говорят, но все пак от казаното извади заключение, че Майкъл ще я съпроводи с лодката до сушата. Щеше да има достатъчно време, след като се прибере в «Килмор Армс», да реши дали да дойде отново на другата сутрин и да разкрие всичко, или да се откаже от мисията си и да изчезне. Капитанът я водеше по коридора — отваряше една след друга разни врати, върху които имаше надписи: «Апаратна»… «Лазарет»… «Салет»… «Ето какво било — каза си тя. — Той си въобразява, че живее на кораб. Измислял е тези неща за утешение и тъй се е преборил с разочарованието, с мъката.»

— Организацията ни е безупречна — поясни капитанът. — Нямам нужда от телефон — използвам радио на къси вълни. Когато човек живее на остров, трябва да е независим. Тук сме като на кораб в открито море… Започнах от нищо. Когато дойдох на остров Лам, нямаше дори и колиба, а това, което виждате сега, е истински флагман. Оттук бих могъл да ръководя цяла флотилия.

Капитан Бари се усмихна победоносно. «Той наистина е луд — помисли си Шийла, — напълно луд, и все пак е привлекателен, всъщност много привлекателен. Човек би могъл лесно да се подведе, да повярва на всичко, което казва.»

— Колко души живеете тук?

— Десет, заедно с мене.

Стигнаха до някаква врата в дъното на коридора. Той мина напред и я поведе към отделно крило, което се състоеше от три стаи и баня. На една от вратите бе нaписано: «Капитан Бари».

— Аз живея тук — заяви капитанът, като отвори широко вратата и пред очите и се разкри типична капитанска каюта, в която обаче нямаше койка, а легло. Наредбата и бе позната и Шийла изведнъж бе обхваната от мъчителна носталгия.

— Тук са и стаите за гости — допълни той. — Номер едно и две. От номер едно изгледът към езерото е по-добър.

Капитанът влезе в стаята и отдръпна завесите. Луната се бе вдигнала високо и осветяваше водната повърхност отвъд дърветата. Беше много спокойно, много тихо. Сега остров Лам съвсем не изглеждаше зловещ. Точно обратното — сушата в далечината се открояваше призрачна и мрачна.

— Дори и на мен ще ми се прииска да стана отшелничка, ако можех да живея тук — заяви Шийла. Сетне, като се отдалечи от прозореца, добавя: — Не трябва да ви задържам. Може би Майкъл чака там, за да ме отведе.

Той вече бе запалил нощната лампа.

— Няма да се връщате. Операция Б е в ход.

— Какво искате да кажете?

Окото я наблюдаваше, лукаво развеселено.

— Когато ми съобщиха, че една млада дама иска да ме види, аз веднага разработих план за действие. Операция А означаваше, че лицето не представлява интерес и трябва Да бъде върнато в Балифейн. Операция Б означаваше, че посетителката ще бъде моя гостенка, багажът и трябва да бъде донесен от «Килмор Армс», като се обясни положението на Тим Доуърти. Той е много дискретен.

Отново обзета от тревога, Шийла го гледаше с изумление.

— Не си оставихте много време за размисъл. Вие дадохте нареждане за Операция Б веднага щом влязохте в стаята.

— Точно така. Свикнал съм да взимам бързи решения. Ето, Боб вече идва с нещата ви.

Някой се изкашля, после почука тихо на вратата Стюардът влезе с багажа и. Очевидно бяха прибрали всичко обратно в куфара и — дреболиите, които бе разпиляла из хотелската стая. Боб носеше и пътеводителя с картите заедно с чантата и от колата. Бяха се погрижили да не забравят нищо.

— Благодаря ти, Боб. Мис Блеър ще позвъни, когато реши да закусва.

Стюардът постави нещата и на един стол, каза тихичко: «Лека нощ, мис» и се оттегли. «Това е, нямам избор — помисли си Шийла, — ами какво ще правя оттук нататък?» Той все още я наблюдаваше, личеше, че му е забавно. «Ако не знаеш какво да правиш — каза си Шийла, — прозявай се. Дръж се непринудено. Преструвай се, че подобни неща ти се случват едва ли не всяка вечер.» Тя взе чантата си, намери гребена, прокара го през косата си и същевременно тихичко си тананикаше.

— Не е трябвало да се пенсионирате — заяви Шийла. — Такива организаторски способности да отиват на вятъра. Вие бихте могли да командвате Средиземноморската флота. Да провеждате учения или нещо подобно.

— Точно това и правя. Ще получите точни инструкции, щом този кораб предприеме акция. Сега имам работа, тъй че се налага да ви оставя. Всъщност… — той замълча за миг, сложил ръка на дръжката на вратата — няма нужда да се заключвате, вие сте в пълна безопасност.

— Не би ми дошло и наум да се заключвам — отвърна Шийла. — Като журналистка аз не се стряскам от изненади, попадала съм в най-необичайни ситуации, свикнала съм и да дебна посред нощ из непознати коридори.

«Тук добре го изиграх — помисли си тя. — Ще те науча аз. Сега изчезвай, а ти струпай мебелите и затисни вратата…»

— А, такава била работата значи. Като че ли аз ще трябва да си заключа вратата, а не вие. Благодаря все пак, че ме предупредихте.

Чу го, че се смее, докато се отдалечаваше по коридора. Завеса. По-дяволите. Пак я надхитри, запуши и устата.

Шийла отиде до куфара и го отвори. Малкото дрехи, бельото, гримовете — всичко бе грижливо подредено. Чантата не беше докосвана. Слава богу, че документите за взетата под наем кола бяха попълнени с театралния и псевдоним. По нищо не личеше, че се казва Шийла Мъни. Само картата и туристическият пътеводител бяха разтваряни и сгънати по друг начин. Е, това нямаше значение. Бе заградила Балифейн и Лох Тора със син молив, но всеки журналист би направил същото. Все пак нещо липсваше — изчезнало бе червеникавото листче. Тя обърна пътеводителя със страниците надолу, тръсна го, но нищо не изпадна. Плика го нямаше. Пликът, в който бе сложила листа с датите, преписани от папката в кабинета на баща и, бе изчезнал.

Когато Шийла се събуди, слънчевите лъчи огряваха стаята. Тя погледна към пътния си часовник, поставен до леглото. Девет и петнадесет. Бе спала непробудно близо десет часа. Стана, отиде до прозореца и дръпна завесите. Стаята и, изглежда, се намираше в края на сградата. От прозореца се виждаше тревиста ливада, която се спускаше надолу към дърветата, а едно тясно сечище сред тях водеше към езерото. От мястото си зърна искрящо синята вода. Вълнички, гонени от лекия бриз, диплеха повърхността, която снощи беше така спокойна. Ник бе казал на стюарда, че тя ще му позвъни за закуската. Шийла вдигна слушалката на телефона до леглото. Боб отговоря веднага:

— Да, мис. Сок от портокали? Кафе? Кифли? Мед?

— Ако обичате…

«Това се казва обслужване — помисли си тя. — В „Килмор Армс“ нямаше да бъде същото.» След четири минути Боб постави таблата до леглото и. Върху нея бе и сутрешният вестник, грижливо сгънат.

— Капитанът ви поздравява, мис. Той се надява, че сте спали добре. Ако желаете още нещо, просто трябва да ми кажете.

«Кой ли може да е взел плика? — мислеше си Шийла. — Мистър Доуърти от „Килмор Армс“ или мистър О’Райли от пощата? А може и да си ти, Малволио? Никой не би му обърнал внимание, ако не бях написала отгоре: „Н. Бари. Дати, които могат да се окажат важни“.»

— Благодаря ви, Боб. Това е достатъчно. Нямам нужда от нищо.

Тя закуси, облече пуловер и джинси и след като се гримира — с по-голямо старание от положеното вчера, — се почувствува готова да посрещне изненадите, които несъмнено и готвеше Ник. Тръгна по коридора, мина през летящата врата и се отправи към дневната. Вратата и беше отворена, но него го нямаше. Кой знае защо, очакваше да го види зад бюрото. Шийла направи няколко крачки, погледна крадешком през рамо и отново се взря в снимката. Сега Ник изглежда по-добре, отколкото тогава, помисли си тя. Вероятно като млад е бил досаден, самодоволен.

Имаше чувството, че косата му е била червена. Истината може би се криеше в това, че и двамата са били влюбени в майка и, но баща и се е оказал победител и това е била първопричината за огорчението на Ник. Ето така е започнал да се озлобява. Чудно защо майка и не бе споменавала този факт. Обикновено се хвалеше със старите си обожатели. Постъпила е нечестно, Шийла не се съмняваше в това, но пък какво толкова бяха видели в нея и двамата мъже освен кукленското лице, на което е изписана само суета? На снимката бе с много червило, както, изглежда, е било модерно навремето. Да не говорим, че беше такъв сноб, непрекъснато споменаваше имена на известни личности. Шийла и баща и не пропускаха да си намигнат, когато манията я прихващаше пред чужди хора.

Едно дискретно покашляне я предупреди, че стюардът я наблюдава от коридора.

— Ако търсите капитана, той е на едно от сечищата, мис. Мога да ви покажа пътя.

— Благодаря ви, Боб.

Излязоха заедно.

— Обектът, на който работи капитанът, е на десетина минути път оттук — рече Боб.

Обектът… Сечище вероятно. Тя пое сама през гората. Пътеката се провираше през буйна зеленина — наоколо бе гъста кичеста дъбрава. Езерото въобще не се виждаше. Ако някой рече да се отклони от пътеката, помисли си Шийла, и тръгне сред дърветата да търси езерото, ще се загуби веднага, ще се върти в кръг. Вятърът свистеше в клоните над главата й. Никакви птици, никакво движение, никакъв плясък на вода. В този гъсталак биха могли да погребат човек и никой нямаше да го намери. Дали не беше по-добре да се върне обратно в къщата, да каже на стюарда, че предпочита да изчака там капитан Бари? Тя се поколеба, но бе твърде късно. Майкъл крачеше между дърветата, вървеше към нея. В ръката си държеше лопата.

— Капитанът ви чака, мис. Иска да ви покаже гроба. Току-що го разкрихме.

О, боже, какво бе пък това, чий гроб? Шийла усети, че пребледнява. Майкъл не се усмихваше, само посочи с глава към сечището точно пред тях. Тогава тя видя и другите. Разсъблечени до кръста, наведени над нещо в земята. Шийла почувствува, че краката и се подкосяват и сърцето и се разтупа.

— Мис Блеър е тук, сър — съобщи Майкъл.

Ник обърна глава и се изправи. Облечен бе като другите с фланелка и джинси. Вместо лопата в ръката си държеше малка брадвичка.

— Ето, че настъпи дългоочакваният миг — каза той. — Елате тук и се наведете. — Сложи ръката си на рамото и и я притегли към дупката, която зееше пред нея.

Шийла не можа да промълви и дума. Видя само кафявата пръст, натрупана от двете страни на дупката, опадалите листа, клоните, разхвърляни наоколо. Инстинктивно, като клякаше, скри лице в ръцете си.

— Какво правите? — прозвуча изненадан гласът му. — Със закрити очи не можете да видите нищо. Та това е истинско събитие. Вие сте може би първата англичанка, която присъства на разкриването на долмен в Ирландия. Тези мегалитични гробници са истински паметници, така ги и наричаме. Седмици наред работим с момчетата тук.

Когато дойде на себе си, тя разбра, че седи, опряла гръб на едно дърво, свела глава между коленете си. Вече не и се виеше свят, съзнанието и постепенно се проясни. Цялата бе обляна в пот.

— Мисля, че ще повърна — каза Шийла.

— Направете го — успокои я Ник. — Не се притеснявайте.

Тя отвори очи. Мъжете бяха изчезнали и Ник бе клекнал до нея.

— Така става, когато човек пие само кафе на закуска — заяви той. — Доста е опасно да се започва деня на празен стомах.

Ник се изправи и се върна при дупката.

— Възлагам големи надежди на тази находка. Тя е по-добре запазена от много други, които съм виждал. Натъкнахме се на нея случайно преди няколко седмици. Разкрихме преддверието и част от това, което според мен е галерията. Там са полагали тялото. Не е докосвано от около хиляда и петстотин години преди новата ера. Няма да допусна да се разчуе, защото ще ни нападнат разните там археолози, ще искат да снимат и ще налеят такова масло в огъня… По-добре ли се чувствате сега?

— Не знам — отговори немощно Шийла. — Мисля, че да.

— Тогава елате да погледнете.

Тя се завлече до дупката и се взря в дълбините и. Много камъни, нещо като арка, стена. Невъзможно и бе да прояви ентусиазъм — ясно, че криво бе разбрала, но все още беше объркана и ужасът не бе я оставил напълно.

— Много интересно — измънка Шийла и без да иска, вместо да повърне, направи нещо още по-срамно — зарида. Той я погледна втренчено, за миг смутен, после я хвана за ръката и я поведе бързо през гората, без да говори, само подсвиркваше през зъби. След няколко минути дърветата вече ги нямаше и те застанаха на брега на езерото.

— Балифейн е отвъд, на запад. Не се вижда оттук. От тази страна езерото се разширява на север и ту нахълтва в сушата, ту я заобикаля. Прилича на лъскава кувертюра, съшита от разноцветни парченца плат. През зимата патиците прелитат насам и се настаняват сред тръстиките. Никога не стрелям по тях. През лятото идвам тук да поплувам преди закуска.

Шийла бе дошла вече на себе си. Той и даде време да се съвземе — това сега и беше най-необходимо, не можеше да не му е благодарна.

— Трябва да ви се извиня — започна Шийла, — но откровено казано, когато видях Майкъл с лопатата и той заговори нещо за някакъв гроб, помислих, че е дошъл последният ми час.

Капитанът впери в пея учуден поглед. После се усмихна.

— Не сте чак такъв дявол и смелчага, за какъвто се представяте. Цялото това перчене е за заблуда.

— Донякъде сте прав — призна Шийла, — но пък помислете, за първи път ме отвличат на остров с отшелник. Съвсем необичайна обстановка. Сега всъщност разбирам защо ме отвлякохте. Не искате да се съобщава във вестниците за находката ви. Добре, няма да съобщя. Обещавам.

Капитанът не отговори веднага. Стоеше и поглаждаше брадичката си.

— Хм, това е голям жест от ваша страна — отбеляза той след малко. — Сега ще ви кажа какво ще направим. Ще се върнем в къщата, ще накараме Боб да ни приготви суха храна за обяд, ще я вземем и ще обиколим езерото. И обещавам, че няма да ви хвърля във водата.

Чисто и просто е луд, помисли си Шийла, на едно място дъската му хлопа. Като се изключи снимката, във всяко друго отношение е нормален. Всъщност, ако не беше снимката, Шийла веднага щеше да му обясни всичко, да му каже истината за себе си и причината за идването си в Балифейн. Но при това положение трябваше да изчака.

Разлика от небето до земята, реши Шийла няколко часа по-късно. Онзи Ник, описан от баща и — озлобен, недоволстващ срещу света, огорчен, разочарован, — нямаше нищо общо с този човек тук, който се бе заел да я забавлява и правеше всичко възможно да и угоди, да и е приятен всеки миг от разходката им. Двумоторният катер, с малка каюта в предната част — не пърпорещата лодка, с която Майкъл я бе довел на острова предния ден, — се плъзгаше плавно по езерото, лавираше из тесните заливчета, а самият Ник, седнал на мястото на кормчията, и показваше различни забележителности от сушата. Далечните хълмове на запад, порутен замък, кулата на един прастар манастир. Капитанът ни веднъж не намекна за причината на нейното посещение, нито пък настоя да научи нещо за личния и живот. Обядваха твърдо сварени яйца и студено пиле, седнали един до друг в малката каюта, и тя непрекъснато си мислеше как баща и щеше да се радва на всичко това, колко му се е искало да прекара един ден точно така, един ден от онази почивка, до която всъщност не доживя. Представяше си как той и Ник се шегуват, как се ругаят и се перчат — естествено, защото Шийла е с тях. Но без майка и. Тя би развалила всичко.

— Знаете ли — заяви Шийла в изблик на откровение, резултат от глътката уиски преди бирата, — капитанът трети ранг Бари, когото си представях, няма нищо общо с вас.

— Какво си представяхте?

— Ами тъй като ми обясниха, че сте отшелник, аз си представях човек, който живее в замък, пълен със стари слуги и лаещи хрътки. Дядка някакъв. Мрачен такъв и много груб, от тия, дето непрекъснато крещят на слугите, или пък преливащ от сърдечност и пълен с идеи за досадни шегички.

Той се усмихна.

— Мога да бъда много груб, когато реша, и често навиквам Боб. Що се отнася до досадните шегички… Правил съм ги навремето. И сега продължавам. Още една бира? — Шийла поклати глава и се облегна на перилото. — Лошото бе в това — продължи Ник, — че шегичките, която правех, забавляваха предимно мен самия. Както и да е, сега вече не са на мода. Предполагам, че никога не сте слагали бели мишки в бюрото на главния редактор например?

«Вместо бюро на главен редактор, в моя случай — гримьорна на примадона» — помисли си тя.

— Бели мишки точно не съм слагала — отговори Шийла, — но веднъж заредих вонящ фишек под леглото на шефа си. Наложи му се доста бързичко да скочи… и по-добре да не ви разказвам по-нататък.

Това се случи в Манчестър и Брус май никога нямаше да и го прости. Тъкмо бе решил, че помежду им работата върви към дискретна връзка, и в решителния миг всичките му надежди гръмнаха и отлетяха, обвити в пушек.

— Точно това имах предвид — рече Ник. — Най-хубавите шеги носят удоволствие само на автора си. Все пак доста рисковано е било да се заяждате с шефа си.

— Самозащита — каза му тя. — Ужасно ми досаждаше, особено при мисълта, че очаква да спя с него.

Ник се разсмя от сърце, после се овладя.

— Простете ми. Взех да преливам от сърдечност. Имате ли много такива неприятности с шефовете?

Шийла се престори, че мисли.

— Ами зависи. Понякога са много настоятелни и ако човек е амбициозен като мен например, може доста лесно да направи кариера. И аз ги приказвам едни, да се намирам на работа. В действителност не съм от отстъпчивите.

— Какво искате да кажете?

— Ами че не се събличам, щом ми дадат знак. Трябва да е някой, когото харесвам. Това шокира ли ви?

— Ни най-малко. Един дядка като мен се интересува от живота на младите.

Тя си взе цигара и този път Ник и я запали.

— Всъщност… — Шийла си представи, че точно така щеше да разговаря и с баща си след неделната вечеря, когато майка и е вече на безопасно разстояние, в другата стая, само че сега и беше по-забавно — аз мисля, че сексът се надценява. Мъжете вдигат много шум около тази работа, направо е отблъскващо. Да не говорим за тия, дето после ридаят. Какъв смисъл има всичко това? Да се похвалиш може би с поредния скалп, все едно, че си играеш на индианци. Според мен няма никакъв смисъл. Да де, но все пак аз съм само на деветнайсет години. Имам много време, може и да поузрея.

— Не бих се осланял на това. Деветнайсет е вече сериозна възраст. Да не се окаже късничко? — Домакинът стана от сандъка, отиде до мястото на кормчията и включи мотора. — Изпитвам огромно удоволствие — добави след малко той, — като си помисля за всички тези глави, които сте скалпирали, и за стенанията, разнасящи се по Флийт Стрийт. Трябва да предупредя приятелите си журналисти да бъдат нащрек. Тя го погледна стреснато.

— Какви приятели?

— Капитанът се усмихна.

— Имам там някои познати.

Той обърна катера в посока към остров Лам. «Току-виж, поискал журналистическата ми карта — помисли си Шийла — и като разбере, не нямам…» Колкото до Дженифър Блеър, щеше да му се наложи да се свърже с доста театрални агенти, докато попадне на някой, който да каже: «А, имате предвид онази изключително млада актриса, която театърът в Стратфорд се опитва да ангажира за следващия сезон.»

Шийла се озадачи как тъй неочаквано скоро се озоваха досами владенията на капитана — почти се бяха изравнили с пристанчето, към което имаше и навес, за катера. Мястото бе притулено, умело скрито зад гъсто засадени дървета. Майкъл ги очакваше и тя си спомни уплахата, която бе изпитала сутринта при вида на полу разкрития долмен насред гористия остров.

— Заради мен си провалихте деня — обърна се Шийла към Ник. — Вие всички работехте на онзи обект и ако не бях аз, щяхте да продължите.

— Не е задължително. Човек си почива по различни начини. Разкопките могат да почакат. Някакви новини, Майкъл?

— Получиха се някои съобщения. Иначе всичко е наред.

Докато стигнат до къщата, със спътника и настъпи пълна метаморфоза. Стана напрегнат, рязък — явно мислеше за неща, които не бяха свързани с нея. Отблъсна дори кученцето, което, щом чу гласа на господаря си, се втурна към него и скочи в ръцете му.

— След пет минути всички в апаратната за указания, Боб — нареди капитанът.

— Сър?

Ник се обърна към Шийла:

— Трябва да се забавлявате сама, ако нямате нищо против. Книги, радио, телевизия, плочи — всичко е в стаята, в която бяхме снощи. Ще бъда зает няколко часа.

Няколко часа… От шест нататък? Дали тази работа каквато и да беше тя, щеше да го задържи до девет или десет? Шийла се бе надявала на нещо по-различно — една дълга вечер насаме с него пред камината, вечер, в която всичко би могло да се случи.

— Добре — отвърна тя, като сви рамене. — Аз съм в ръцете ви. Бих искала да знам между другото колко дълго възнамерявате да ме държите тук. Имам известни задължения в Лондон.

— Не се и съмнявам. Но скалпирането ще трябва да почака. Боб, погрижи се за чая на мис Блеър.

Той изчезна по коридора, кучето го следваше по петите. Намръщена, Шийла се отпусна на канапето. Каква досада! А денят бе минал тъй добре. Нямаше никакво желание да чете или да слуша плочи. Вкусът му сигурно бе като на баща и — старите романи на Питър Чейни и Джон Бъкан, която непременно се препрочитат. И музиката му вероятно е такава.

Стюардът донесе чая. Този път имаше конфитюр от череши и кифлички, при това току-що извадени от фурната. Тя се нахвърли лакомо и омете всичко. После започна безцелно да обикаля стаята и спря поглед на рафтовете с книги. Нищо от Питър Чейни, нищо от Джон Бъкан, а безброй книги за Ирландия, което само по себе си не я изненада — Йейтс естествено, А. И. Синдж, имаше и един том за «Аби Тиътър». Това последното можеше да се окаже интересно, но… «Не съм в настроение — помисли си тя, — не съм в настроение.» Повечето плочи бяха с класика — Моцарт, Хайдн, Бах, — цели купища. Ако той бе тук и ги слушаха заедно, не би имала нищо против. Опитваше се да не обръща внимание на снимката върху бюрото. Погледнеше ли я дори и за миг, тутакси я обхващаше ужасно раздразнение. Как е могъл? Какво е харесал в нея? Ами баща и? Нали и той по същия начин се е заблудил? И все пак случаят с Ник и се струваше по-необясним. Той очевидно бе по-интелектуален тип от баща и. Как при това положение е могъл да залитне по жена като майка и, дори и някога да е минавала за красива?

«Сетих се какво трябва да направя — каза си Шийла.» — Ще отида да си измия косата.“ — Това често облекчаваше нещата, щом нищо друго не помагаше. Тръгна по коридора и мина покрай вратата, на която пишеше „Апаратна“. Отвътре се чуваше приглушен говор. После Ник се изсмя и тя забърза напред от страх да не отворят вратата и да помислят, че се опитва да ги подслушва. Вратата наистина се отвори, но Шийла вече бе достатъчно далеч. Хвърли поглед през рамо и видя, че излиза едно момче от онези, които помагаха при разкриването на гробницата сутринта. Позна го по рошавата руса коса. Едва ли бе на повече от осемнадесет години. Замисли се — излизаше, че всичките са млади, с изключение на Ник и Боб. Мина през летящата врата, влезе в стаята и седна на леглото. Бе поразена от ненадейно хрумналата и идея. Ник беше хомосексуалист. Всички тук бяха такива. Ето защо го бяха изхвърлили от военноморската флота. Баща и е разбрал, не е могъл да го предложи за повишение и затова Ник се е озлобил срещу него. Може би и онези дати бяха свързани със случаите, когато Ник се е провинявал. Снимката трябваше да му служи за параван — подобни хора често се опитваха да се прикрият, преструвайки се, че са женени. Защо точно Ник?… Това бе ужасно. Не можеше да се помири с тази мисъл. Защо трябваше единственият привлекателен мъж, когото бе срещнала в живота си, да се окаже… Съблечени до кръста около прастарата гробница — да вървят всичките по дяволите. Вероятно на това му викаха работа, там в апаратната. Сега вече нищо нямаше смисъл. Мисията и беше безпредметна. Колкото по-бързо напусне острова и се добере до дома, толкова по-добре.

Шийла отвори крановете на мивката и мушна яростно главата си под струята. Дори сапунът, който ползваше, бе твърде екзотичен за дома на един нормален мъж. Изсуши косата си, зави хавлиената кърпа като тюрбан, смъкна джинсите си и нахлузи други. Не, не биваше да е в джинси. Облече полата, с която бе пътувала. „Трябва да разбере, че нямам никакво желание да се правя на момче.“ На вратата се почука.

— Влезте! — извика тя свирепо.

Беше Боб.

— Извинете, мис, но капитанът ви очаква в апаратната.

— Съжалявам, ще трябва да почака. Току-що си измих косата.

Стюардът се изкашля.

— Бих ви посъветвал, мис, да не карате капитана да ви чака.

— Много добре — отвърна Шийла. — Много добре, капитанът ще трябва да ме приеме в този вид.

Тя го последва и наперено закрачи по коридора. С тюрбана на главата приличаше на бедуински шейх.

Очакваше да види какво ли не. Млади мъже, налягали по койките. Изпускащи екзотичен мирис димящи свещи. Ник в ролята на церемониалмайстор — главна фигура в отвратителните сеанси. Вместо това видя седем млади мъже, насядали около една маса. В ъгъла имаше още един със слушалки на ушите. Ник заемаше челното място край масата. Седмината я погледнаха изпитателно, после отместиха очи. Ник повдигна за миг вежди, после взе лист хартия. Тя го позна — това беше списъкът с датите, който бе изчезнал от туристическия пътеводител.

— Извинете, че ви прекъснах в момент, когато си правите прическата — започна той, — но тези господа тук, пък и аз самият бихме искали да знаем какво означават датите, които носехте в пътеводителя си.

Не забравяй добре изпитаната максима. Нападението е най-добрата форма на защита.

— И аз бих искала да ви попитам за същото, капитан Бари, точно този въпрос щях да ви задам, ако ми бяхте дали възможност да ви интервюиран. Но смея да отбележа, че вие бихте избягнали отговора. Очевидно тези данни имат голямо значение за вас, иначе господа приятелите ви нямаше да ми ги свият веднага.

— Правилно разсъждавате — отбеляза Ник. — А кой ви даде списъка?

— Беше сред другите документи, които получих, когато ми поставиха задачата. Те са просто част от предоставената ми информация.

— Имате предвид редакцията на „Сърчлайт“?

— Да.

— И задачата ви беше да напишете статия за един офицер от флотата, който е излязъл в пенсия, тоест за мен. Да опишете как си прекарвам времето, имам ли някакво хоби… Такива неща?

— Точно така.

— И други членове на колектива ми трябваше да напишат подобни статии за бивши офицери от военноморската флота?

— Да. Идеята изглеждаше добра. Все пак нещо ново.

— Е, съжалявам, че сега ми се налага да ви разоблича, но ние проверихме при главния редактор на „Сърчлайт“ и те не само, че нямат намерение да публикуват подобни статии, но и в редакционния им колектив няма никаква мис Дженифър Блеър, няма такава дори и сред най-младите сътрудници.

Естествено, трябваше да съобрази. Нали бе споменал за връзките си сред хората от печата. Жалко наистина, че не беше журналистка. Ако това, което той се опитваше да скрие, бъде публикувано в някой от неделните вестници, щеше да донесе цяло състояние.

— Вижте какво — започна Шийла, — въпросът е деликатен. Бих ли могла да говоря с вас насаме?

— Много добре щом тъй предпочитате.

Седмината се изправиха. Внушителна групичка — изглежда, бяха от тези, дето много не си поплюват. Сигурно точно това му харесваше.

— Съжалявам — добави Ник, — но радистът трябва да остане на поста си. Непрекъснато пристигат съобщения. Тор няма да чуе какво си говорим.

— Разбирам — каза Шийла.

Столовете заскърцаха и седемте млади мъже се изнизаха от стаята. Ник се облегна назад. Будното синьо око нито за миг не се отклони от лицето и.

— Сядайте и започвайте — заяви той.

Шийла седна на един от празните столове и едва тогава се сети, че главата и е увита с кърпа. Това едва ли и придаваше по-горда осанка. Все едно. Сега тя се надяваше на друго — да го разтърси, да нарани неговата гордост! Ще му каже част от истината, после ще импровизира, в зависимост от това как той реагира.

— Главният редактор на „Сърчлайт“, е напълно прав — започна тя, като си пое дълбоко дъх. — Никога не съм работила при тях, нито пък в друго списание. Не съм журналистка, актриса съм; и засега в театъра също малко хора ме познават. Играя в една нова театрална трупа. Пътуваме много и съвсем наскоро успяхме да си извоюваме собствена сцена в Лондон. Можете да проверите, ако искате. „Ню Уърлд Тиътър“, Виктория. Там всички познават Дженифър Блеър. Ще играя една от главните роли в предстоящите постановки на няколко Шекспирови комедии.

Ник се усмихна.

— Това звучи по-правдоподобно. Моите поздравления.

— Можете да си запазите поздравленията за премиерата, която ще бъде след около три седмици — отговори Шийла. — Режисьорът, както и другите от трупата не знаят нищо за тази работа, те дори не подозират, че съм в Ирландия. Дойдох тук, защото се хванах на бас.

Шийла замълча. Сега вече ставаше трудно.

— Един мой приятел, който няма нищо общо с театъра, познава хора от вашите среди. Попаднали му тези дати и до тях било написано вашето име. Беше сигурен, че те означават нещо, но не знаеше какво. Една вечер пийнахме повечко и той се хвана с мен на бас за двадесет и пет лири плюс разноските. Твърдеше, че не съм достатъчно добра актриса, нямало съм да мога да се представя за журналистка и да вя убедя да ми дадете интервю. Добре, нека да се обзаложим, казах му аз. Та затова съм тук. Трябва да си призная, не очаквах, че ми предстои да бъда отвлечена на остров. Снощи малко се разтревожих, когато видях, че сте взели листа от туристическия пътеводител. Виж ти, помислих си, значи датите са свързани с нещо, за което не трябва да се пише. Въртят се все около петдесетте години, някъде по времето, когато сте се пенсионирали. Това знам от списъците на военноморската флота, които успях да изровя в една обществена библиотека. Да си кажа правото, тези дати изобщо не ме интересуват, но както вече отбелязах, те очевидно значат много за вас и аз съм почти уверена, че то е нещо доста съмнително, да не кажа незаконно.

Ник наклони стола си и взе да го поклаща леко напред-назад. Окото шареше, оглеждаше тавана. Той очевидно не знаеше какво да отговори, а това и подсказваше, че стрелата и е попаднала точно в целта.

— Зависи — рече капитанът кротко — какво наричате съмнително. И незаконно. Съществуват различни мнения. Вас могат доста да ви стреснат някои действия, които моите млади приятели и аз напълно оправдаваме.

— Не се стряскам лесно — отговори Шийла.

— Така е, вече разбрах. Трудното обаче е да убедя моите съмишленици, че случаят е именно такъв. Онова, което се е случило през петдесетте години, няма нищо общо с тях, тогава те са били деца, но това, което вършим заедно днес, засяга извънредно много всички ни. Ако някакви сведения за нашата дейност излязат оттук навън, ние, както правилно предположихте, ще се окажем извън закона.

Той стана и започна да подрежда документите върху бюрото си. „Така значи — помисли си Шийла, — и тук, в Ирландия, Ник все още се занимава с незаконната дейност, в която баща ми го е подозирал някога.“ Може би контрабанда на археологически находки в САЩ? Дали пък онова нейно подозрение не беше вярно? Дали Ник и приятелите му не бяха хомосексуалисти? В Ейре вдигнаха такава шумотевица за нравствеността, че подобно нещо би могло да се смята и за противозаконно. Ясно и бе, че пред нея той няма да разкрие тази тайна.

Ник стана и се изправи зад мъжа със слушалките, който записваше нещо в един бележник. Съобщение, предположи тя. Ник го прочете и сам надраска нещо в отговор. После се обърна към Шийла:

— Не искате ли да видите на място какво точно вършим?

Шийла се изуми. Тя всъщност очакваше да види какво ли не когато влизаше в апаратната, но да и го кажат така направо…

— Какво имате предвид? — попита Шийла предпазливо.

Кърпата, с която бе увила косата си, падна на пода. Той я вдигна и и я подаде.

— Такова преживяване едва ли ще имате друг път. Вие няма да участвате. Ще наблюдавате от разстояние. Много е вълнуващо. И всичко е обмислено съвсем внимателно.

Той се усмихваше, но в усмивката му имаше нещо, което я смущаваше. Шийла отстъпи към вратата. Изведнъж си представя как седи насред гората, някъде край праисторическата гробница, да речем, без да може да избяга, а в това време Ник и младежите извършват пред нея някакъв безсрамен древен обред.

— Да си кажа откровено… — започна Шийла, но той я прекъсна все така усмихнат:

— Аз пък, откровено казано, настоявам. Това, което ще видите, ще ви е от полза. Ще тръгнем с лодка и след това ще продължим с кола.

Ник отвори вратата. Мъжете чакаха строени в коридора. Боб също беше там.

— Всичко е наред — съобщи Ник. — Мис Блеър няма да ни създава неприятности. Да започваме.

Те тръгнаха в редица по коридора. Ник хвана Шийла за ръката и я поведе към летящата врата — оттатък вратата бе и неговата стая.

— Вземете си палтото и шал, ако имате. Може да е студено. Побързайте.

Той изчезна в стаята си. Когато Шийла излезе отново в коридора, Ник вече я чакаше, облякъл поло и отгоре яке. Гледаше часовника си.

— Хайде — каза и той.

Мъжете вече ги нямаше, останал беше само стюардът. Стоеше пред вратата на кухнята с кученцето на ръце.

— Желая ви успех, сър.

— Благодаря, Боб. Не давай на Скип повече от две бучки захар.

Поведе я по тясната пътека през дърветата, която водеше до навеса за лодки. Моторът на катера пърпореше приглушено. На борда имаше само двама души — Майкъл и рошавият младеж.

— Влезте в каютата и стойте там — нареди и Ник. Самият той отиде при уредите.

Катерът се плъзна по езерото и взе Да се отдалечава от острова. Седнала в каютата, Шийла скоро загуби представа за посоката. Сушата се мержелееше в далечината, понякога се приближаваше, после пак чезнеше, но нито веднъж не се очерта ясно под тъмното небе. От време на време, като се взираше през малкия люк, Шийла забелязваше как минават толкова близо до брега, че катерът почти докосва тръстиките, и миг след това наоколо нямаше нищо друго освен вода, черна и неподвижна. Белееше се само пяната, която се образуваше при носа на порещия повърхността катер. Моторът едва се чуваше. Никой не говореше. Скоро лекото пърпорене спря — Ник вероятно бе извел катера в плитчината край някакъв бряг. Той влезе с приведена глава в каютата и и подаде ръка.

— Оттук. Ще си измокрите краката, но няма как. Шийла не виждаше нищо друго около себе си освен вода, тръстики и небе. Без да пуска ръката му, тя се запрепъва след него по мочурливата земя, усещайки как калта влиза в обувките и. Русокосото момче вървеше точно пред тях. Водеха я към някаква пътека. От мрака изплува нещо — приличаше на пикап, а до него стоеше мъж, когото Шийла не познаваше. Мъжът отвори вратата, Ник влезе пръв и я дръпна след себе си. Русото момче седна отпред до шофьора, пикапът се заклати, потегли бавно нагоре по пътеката и след като преодоля някакво възвишение, излезе на равно. Това вероятно бе шосе. Шийла се опита да седне по-изправена, но удари главата си в някаква полица, отгоре. Нещо изхлопа и се разклати.

— Не се въртете така — каза Ник. — Няма да бъде приятно всичкият този хляб да изпопада върху нас.

— Хляб ли?

Това бе първата дума, която изрече, откакто напуснаха острова. Капитанът щракна запалка и Шийла се огледа. Бяха сами — купето между тях и шофьора беше преградено. Наоколо им имаше хлябове, наредени грижливо на полици, кексове, сладкиши, бонбони, консерви.

— Вземете да хапнете нещо — каза и Ник. — Това ще е последното ви ядене за тази вечер.

Той се протегна, смъкна един хляб и го разчупи на две. Загаси запалката и отново ги обгърна мрак. „Дори в катафалка да ме бяха напъхали, едва ли щях да се чувствувам толкова безпомощна“ — помисли си Шийла и попита:

— Пикапът краден ли е?

— Краден? Защо, по дяволите, ми е притрябвало да го крада? Взех го в заем от бакалина в Мълдона. Той самият е на волана. Хапнете си малко сирене. И глътка от това. — Ник поднесе до устните и бутилка. Силният алкохол почти я задави, но в същото време я загря и и вдъхна смелост. — Краката ви са почти мокри. Събуйте си обувките. И подложете сакото си под главата. Ето сега наистина можем да започваме.

— Да започваме какво?

— Ами остават ни около петдесет километра, докато стигнем границата. И пътят оттук нататък е равен. Възнамерявам да ви скалпирам…

Тя бе на прозореца на спалния вагон, тръгваше обратно за пансиона в Северна Англия. Баща и махаше от перона. „Не си отивай — провикна се Шийла, — не ме изоставяй така.“ Сетне спалният вагон се превърна в гримьорна и тя стоеше пред огледалото, облечена като Цезарио от „Дванайсета нощ“. И изведнъж всичко изчезна, сякаш се взриви. Спалният вагон, гримьорната…

Шийла се надигна и удари главата си в полицата с хлябовете. Ник вече го нямаше. Пикапът бе спрял. Все пак нещо трябва да я бе пробудило от тази пълна безпаметност — сигурно бяха спукали гума. Тя не можеше да види нищо в мрака, дори циферблата на часовника си. Времето сякаш не съществуваше. „Това е то, всичко иде от тайнствената химия на тялото — каза си Шийла. — От нещо, което е в кожата на хората. Или се получава взаимодействие, или не. Плътта на двама души или се слива и образува обща тъкан, разтопява се и се обновява, или нищо не става, като при повредени контакти, изгорели бушони, претоварени разпределителни табла. Понякога ще се получи, както бе с мен тази вечер, тогава стрели ще разцепят небесата, гората ще лумне, ще бъде Азенкур. Ще живея до деветдесет и пет години, мъжът ми ще бъде добър и симпатичен, ще имам петнадесет деца, ще печеля театрални награди и Оскари, но никога вече светът няма да се разпадне на безброй частици, да изгори пред очите ми. По дяволите, пада ми се…“

Вратата на пикапа се отвори и вътре нахлу струя студен въздух. Рошавото момче се захиля насреща и. — Капитанът каза, ако обичате фойерверки, да дойдете и да погледате. Наистина е красиво.

Замаяна, Шийла се измъкна от пикапа и го последва, като търкаше очите си. Паркирали бяха до някаква канавка, а отвъд канавката започваше поле, сигурно течеше и рекичка, но наоколо бе тъмно. Тя не виждаше почти нищо, само някакви неясни очертания край завоя на шосето — вероятно на селскостопански постройки. В далечината съзря оранжеви отблясъци, сякаш, вместо да залезе преди часове, слънцето ненадейно бе изгряло от север, ей тъй, напук на всичко. В същото време към небето се издигаха огнени езици и стълбове черен дим. Ник стоеше до мястото на шофьора и заедно с него гледаше напрегнато към небето. От един радиоприемник, закрепен до контролното табло, се чуваше приглушен говор.

— Какво става? — попита Шийла. — Какво се е случило?

Шофьорът, мъж на средна възраст с много бръчки по лицето, се обърна усмихнат към нея.

— Гори Арма, всъщност голяма част от града. Но катедралата няма да пострада. „Свети Патрик“ ще остане да стърчи сред пепелта.

Рошавият младеж бе прилепил ухо до радиото. После се изправи и хвана Ник над лакътя.

— Докладваха за първата експлозия при Ома, сър — каза той. — След три минути трябва да получим съобщението за Страбейн, а за Енискилън след пет.

— Значи всичко върви добре — отговори Ник. — Да тръгваме.

Той вкара Шийла обратно в пикапа, качи се и седна до нея. Пикапът потегли изведнъж, направи пълен завой и подкара отново по шосето.

— Как не се сетих — каза тя. — Трябваше да ми дойде наум. Но вие ме заблудихте с вашите гробници в гората и цялата тази маскировка.

— Не е маскировка. Всъщност разкопките са моята страст. Но си падам и по експлозиите.

Той и предложи глътка от бутилката, но Шийла поклати отрицателно глава.

— Вие сте убиец. Ето сега там изгарят в леглата си беззащитни хора, може би умират стотици жени и деца.

— Глупости, умират — отговори Ник. — Излезли са по улиците и се радват. Въобще не вярвайте на Мърфи. Той обича да си фантазира. Град Арма едва ли ще усети нещо. Един-два склада ще се подпалят, да речем, и казармите.

— А другите места, които момчето спомена?

— Фойерверки. Много ефектни.

Сега всичко и стана съвсем ясно, припомни си и последния разговор с баща си. Той явно е усетил нещо, знаел е за това. И е поставил дълга пред приятелството. Верността към родината на първо място. Нищо чудно, че двамата бяха престанали да си изпращат картички за Коледа.

Ник взе една ябълка от полицата и започна да яде.

— Значи така, вие сте обещаваща актриса.

— Е, обещаваща просто звучи по-професионално от начинаеща.

— Хайде, хайде, не бъдете толкова скромна. Ще направите кариера. Измамихте ме почти толкова умело, колкото и аз вас. Но все пак ми е малко трудно да повярвам за приятеля, който имал връзки във флота. Та как му е името?

— Няма да кажа. Да ме убиете, няма да кажа. Трябваше да благодари на бога за Дженифър Блеър.

Шийла Мъни не би имала никакви шансове.

— Е, добре — съгласи се той, — няма значение. Всичко това е минало.

— Ясно, не е било трудно да се досетите какво означават онези дати.

— Разбира се, че не. Всъщност тогава бяхме още любители: 6 юни 1951, нападение на ебрингтънските казарми, Дери — доста успешно; 25 юни 1953, Офицерската школа във Фелстед, Есекс — лека бъркотия; 12 юни 1954, госките казарми, Арма — нищо особено, но полезно за повдигане на бойния дух; 17 октомври 1954, омаските казарми — успяхме да завербуваме някои хора; 24 април 1955, Военноморската въздушна база в Еглингтън, Дери — хм, по-добре да не приказвам; 13 август 1955, складът за боеприпаси в Абърфийлд, Бъркшир — тръгна добре, но след това се провалихме. После всички трябваше да си вземем поука и доста да поработим над себе си.

Спомни си една ария от опера на Пучини: „О, мой любими татко!“ На това място тя винаги се разплакваше. „Нищо не може да се промени — помисли си Шийла. — И където и да си, мили мой където и да витае твоят дух, не ме вини за това, което сторих и което може би ще сторя отново още тази нощ. Това бе един от начините да изпълня последната ти молба, макар че ти не би одобрил моите методи. Да. Но ти имаше високи идеали, а аз нямам никакви. Пък и случилото се навремето е много далеч от мен. Моят проблем е много по-пряк, много по-дълбоко ме засяга. Взех, че се влюбих до уши, безумно, — безутешно, в твоя някогашен приятел.“

— Политиката не ме вълнува — заяви Шийла. — Какъв е смисълът да се хвърлят бомби и да се обърква животът на хората? Сигурно таите надежди за обединена Ирландия?

— Да — отвърна той, — и това важи за всички нас тук. То в края на краищата един ден ще стане, макар че тогава за някои ще настъпи скука. Да вземем Мърфи например. Нима не е скучно по цял ден да разкарваш бакалски стоки и вечер да си лягаш в девет часа? Виж, тези вълнения непрестанно го подмладяват. Ако бъдещето му в обединена Ирландия се ограничи в обслужване на пикапа, той няма да доживее до седемдесет години. Когато миналата седмица дойде на острова да получи инструкции, му казах: „Джони е много млад, да стои настрана.“ (Джони е синът му, момчето отпред до него.) Та казах му значи: „Джони е много млад. Може би все още не трябва да го излагаме на рискове.“ — „По дяволите, за какви рискове говорите? — отвърна Мърфи. — Та това е единственият начин да запазиш едно момче в тоя объркан свят.“

— Вие всички сте безумци — отбеляза Шийла. — Ще се почувствувам no-сигурна едва когато се върнем, като прехвърлим границата.

— Границата? — повтори капитанът. — Та ние не сме минавали границата. Наистина, за какъв ме мислите? Доста щуротии съм извършил в живота си, но никога не бих се тръскал с бакалски пикап из вражеска земя. Исках просто да се позабавлявам, това е всичко. Всъщност мен вече ме използуват главно за съветник. „Попитайте капитан Бари — подхвърля някой, — той може би ще предложи нещо“ — и тогава оставям разкопките или историческите си писания и се включвам без всякаква подготовка. Така поддържам млад духа си, като Мърфи. — Той започна да сваля хлябове от полицата и да ги нарежда под главата си. — Така е по-добре. Подпирам си врата. Веднъж се любих с едно момиче, опрян на купчина ръчни гранати, бях по-млад тогава. Момичето се държа добре. Смяташе, че са репи.

„О, не — помисли си тя. — Да не започваме отново. В момента не мога да поема повече. Битката свърши, той спечели. Свивам знамената. Сега искам само да лежа така, с крака върху коленете му и глава на рамото му. Това ми вдъхва сигурност.“

— Недейте — каза Шийла.

— О, така ли? Изтощена ли сте?

— Какво ти изтощена. — Аз просто не съм на себе си. Ще тлея дни наред като вашите казарми в Арма. — За сведение, по потекло принадлежа към протестантския Север. Дядо ми е роден там.

— Наистина ли? Това обяснява всичко. Значи нас ни свързват едновременно и любов, и омраза. Винаги е така с хора, разделени от обща граница. Смесица от взаимно привличане и антагонизъм. Получава се много особено.

— Мисля, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Когато пострадах с окото си при катастрофата, получих десетки съчувствени писма от хора, живеещи отвъд границата, а те в много случаи биха изпитали удоволствие да ме видят мъртъв.

— Колко дълго бяхте в болница?

— Шест седмици. Достатъчно време, за да поразмисля. Да си изработя план.

„Сега — каза си тя. — Сега е моментът. Предпазливо, внимателно.“

— Онази снимка — започна Шийла, — онази снимка на бюрото. Монтаж е, нали?

Той се изсмя.

— Е наистина, само една актриса би могла да забележи измамата. Тя ме връща към времето, когато си правех шегички. Усмихвам се всеки път, когато я погледна, затова я държа на бюрото си. Никога не съм се женил, набързо съчиних историята заради вас.

— А всъщност какво?

Той се намести тъй, че да е по-удобно и на двамата.

— Истинският младоженец е Джак Мъни, мой близък приятел. Прочетох, че е починал онзи ден, много ми е мъчно. Не поддържахме връзка години наред. Както и да е, аз му бях кум. Когато след време получих сватбената снимка, размених главите и пратих новия вариант на Джак. Той много се смял, но Пам, жена му, решила, че шегата не е забавна. Направо побесняла. Той после ми каза, че накъсала снимката и я хвърлила в кошчето.

„Разбира се — помисли си Шийла, — че тя какво друго може да измисли. Готова съм да се обзаложа, че дори не се е усмихнала.“

— Не и останах длъжен — продължи Ник, като махна един от хлябовете изпод главата си. — Веднъж се отбих неочаквано у тях. Джак го нямаше, бил отишъл на някаква официална вечеря. Пам ме прие доста нелюбезно, пък аз взех, че приготвих две чаши мартини, доста силнички ги направих, и я понатиснах и туй-онуй на канапето. Отначало тя се кикотеше, после заспа като пън. Разбутах всички мебели, да си помислят, че през къщата е минал циклон, пренесох я горе в спалнята, тръснах я в леглото и я оставих. Сама, бих искал да добавя. На другата сутрин не помнеше нищо.

Шийла седеше облегната на рамото му и гледаше втренчено в тавана на пикапа.

— Знаех си — отбеляза тя.

— Знаели сте какво?

— Че вашето поколение е вършило ужасно гадни неща. Много по-гадни от нас. В дома на най-добрия си приятел. Повдига ми се, като си помисля.

— Какво необикновено изявление — изненада се той. — Хората винаги са си били едни и същи, така че какво, по дяволите? Аз бях привързан към Джак Мъни, макар че скоро след тази случка той провали шансовете ми за повишение, но по съвсем друга причина. Просто постъпи според разбиранията си. Допускаше, предполагам, че мога да сложа пръст в проскърцващото колело на военноморското разузнаване, а и беше прав, по дяволите.

„Сега не мога да му кажа. Просто няма как. Или се връщам в Англия разгромена и победена, или въобще не заминавам. Той е измамил баща ми, измамил е майка ми (така и се пада), измамил е тази Англия, за която е воювал толкова много години, опетнил е униформата си, осквернил е чина си, сега се забавлява, всъщност от цели двайсет години се забавлява с опити да разедини още повече родината си, а ето че на мене ми е все едно. Да се борят там. Да се взривяват. Ако ще и целият свят да изчезне в пушеците. Ще му напиша от Лондон едно порядъчно писъмце. «Благодаря за разходката» — и ще се подпиша Шийла Мъни. Или пък… или пък ще лазя на четири крака като кученцето, което върви по петите му и скача в скута му, и ще го моля да остана при него завинаги.“

— След няколко дни започвам да репетирам Виола — каза Шийла. — „Единствената дъщеря, която баща ми имаше, обикна страстно.“

— Ще изиграете ролята много добре. Особено Цезарио. „Тя крие докрай дълбокото си чувство и тайната, подобно таен червей в млада пъпка, бавно и подточи руменината. Тъй си тя остана, с усмивка тъжна, меланхолично бледа…“

Мърфи направи отново пълен завой и хлябовете изтрополиха. Колко ли още оставаше до Лох Тора? Не биваше да свършва.

— Белята е в това — рече тя, — че не искам да се върна вкъщи. Там вече няма да се чувствувам у дома. Нито пък ме е грижа за театралната трупа или за „Дванайсета нощ“, за нищо не ме е грижа. Ето, можете да вземете Цезарио.

— Това и сега няма да ме затрудни.

— Не… Искам да кажа, че съм готова да зарежа сцената, да стана ирландка, да пратя по дяволите всичко, свързано с миналото, и заедно с вас да хвърлям бомби тук.

— Какво, да заживеете като отшелничка?

— Моля ви се, нека да остана.

— Глупости. След пет дни ще се побъркате от скука.

— Няма… Знам, че няма да е тъй…

— Помислете за аплодисментите, които ви очакват. Виола-Цезарио, най-чудесната роля. Вижте какво, за премиерата няма да ви изпратя цветя, а тази превръзка от окото. Можете да я окачите в гримьорната си да ви носи късмет.

„Искам твърде много — помисли си Шийла. — Искам всичко. Искам ден и нощ, стрели и Азенкур, сън и събуждане, един свят без край. Веднъж и казах, че да признаеш любовта си пред един мъж, е фатално. Веднага ще те изрита от кревата.“ Може би Ник щеше да я изрита от пикапа на Мърфи.

— Това, което всъщност искам дълбоко в себе си — каза тя, — е покой, сигурност. Чувството, че винаги ще бъдете до мен. Обичам ви. Мисля, че цял живот съм ви обичала, без да го знам.

— Хубава работа! — възкликна той. — Я да видим кой ридае сега?

Пикапът забави ход и спря. Ник пропълзя напред и отвори вратата. Мърфи се появи — набръчканото му лице сияеше в усмивка.

— Надявам се, че не съм ви раздрусал много. Капитанът знае, страничните-пътища не са от най-равните. Главното е младата дама да е доволна от излета.

Ник скочи на пътя. Мърфи протегна ръка и помогна на Шийла да слезе.

— Заповядайте пак — рече той. — Елате, когато пожелаете. Казвам го на всички английски туристи. Тук е много по-приятно, отколкото на другия бряг.

Шийла се огледа в очакване да види езерото и неравната пътека до тръстиките, където бяха оставили Майкъл с лодката. Но вместо това се оказа, че се намират на главната улица на Балифейн. Пикапът бе паркирал пред „Килмор Армс“. Мърфи чукаше на вратата на хотела.

— Пътувахме двайсет минути повече, но си заслужаваше — отбеляза Ник. — Поне за мен, а надявам се, и за вас. Сбогуванията трябва да бъдат кратки и сладки, не сте ли съгласна? Ето, Доуърти е на вратата, така че — хайде. Трябва да се връщам в базата.

Обзе я отчаяние. Той сигурно се шегуваше. Не можеше да се сбогува с нея тъй насред улицата пред очите на Мърфи и сина му. Собственикът също стоеше на входа.

— Ами нещата ми — каза тя, — куфарът ми? Те са там на острова, в спалнята.

— Нищо подобно. Операция В ги е върнала в „Килмор Армс“, докато ние се забавлявахме на границата.

Шийла отчаяно се опитваше да спечели време. От гордостта и не бе останала и следа.

— Защо? — попита го. — Защо?

— Защото е така, Цезарио. „Аз ще пожертвувам агнеца си мил, но ще се гърчи от дълбока рана сърцето ми на врана.“ Доколкото си спомням, така беше в текста…

Той я побутна напред към вратата на хотела.

— Грижи се за мис Блеър. Тим. Учението мина добре във всяко едно отношение. Само мис Блеър малко пострада.

Отиде си, вратата се затвори зад него. Мистър Доуърти я гледаше съчувствено.

— Капитанът умее да действува бързо. Винаги е тъй. Знам какво е да си в неговата компания, просто не се спира. Сложих термос с горещо мляко до леглото ви.

Той закуцука по стълбите пред Шийла и отвори вратата на спалнята, която тя бе напуснала преди две нощи. Куфарът и беше върху стола. Чантата и картите — на тоалетката. Все едно, че никога не бе излизала оттук.

— Колата ви е измита и резервоарът е пълен — продължи мистър Доуърти. — Оставихме я в гаража на един мой приятел. Ще я докара сутринта. И сметката ви е уредена. Капитанът се е погрижил за всичко. Легнете си сега и поспете. Лека нощ.

Каква ти лека нощ… Очакваше я дълга тъжна нощ. „Ах, ела, ах, ела, смърт, загърни ме в мрачен покров.“ Тя отвори прозореца и погледна на улицата. Спуснати завеси и щори, капаци по прозорците. Котката на черни и бели петна мяукаше от отсрещната канавка. Нямаше го езерото, нямаше я лунната светлина.

„Лошото при тебе, Джини, е, че не искаш да пораснеш. Живееш в свой си въображаем свят. Именно затова избра и сцената.“ — Сякаш чуваше гласа на баща си, снизходителен, но твърд. — „Някой ден внезапно ще се събудиш от този сън и ще се стъписаш.“

На сутринта валеше, беше мъгливо, сиво. „Може би така е по-добре — помисли си тя, — а не като вчера — слънчево, обляно от златиста светлина. Ще тръгна с взетата под наем кола, пред мен чистачките ритмично ще се движат, пък може и да ми провърви, може да се занеса някъде по пътя и да катастрофирам. Тогава ще ме закарат в болница, ще бълнувам, ще стена, че искам да го видя. А Ник, коленичил до леглото, ще държи ръката ми и ще каже: «Аз съм виновен за всичко, не биваше да те пращам да си вървиш.»“

Младата прислужничка я чакаше в трапезарията. Пържени яйца с бекон. Каничка с чай. Котката се бе прибрала и мъркаше в краката и. Може би телефонът ей сега ще звънне и ще и предадат съобщение от острова. „Започва Операция Г. Лодката ви чака.“ Може би ако се позабави във фоайето, нещо ще се случи. Ще се появи Мърфи с пикапа или началникът на пощата О’Райли с няколко думи, написани набързо на лист хартия. Но багажът и бе вече долу и колата я чакаше на улицата. Мистър Доуърти протягаше ръка да се сбогува.

— Надявам се, че ще имам удоволствието да ви посрещна отново в Балифейн. Риболовът ще ви хареса.

Когато стигна до табелата, която сочеше към Лох Тора, тя спря колата и тръгна под проливния дъжд по разкаляната пътека. Знае ли, може би лодката бе там. Стигна до края на пътеката и постоя за миг, вперила взор в езерото. Мъглата плътно го покриваше. Очертанията на острова едва се виждаха. Една чапла се размърда в тръстиките и запляска с крила над водата. „Бих могла да се съблека и да доплувам дотам — помисли си Шийла. — Ще се добера до острова със сетни сили, изтощена, почти като удавник, ще се довлека до къщата през гората и ще падна в краката му на верандата. «Боб, ела бързо. Това е мис Блеър. Мисля, че умира…»“

Тя се обърна, закрачи нагоре по пътеката и се качи в колата. Запали мотора и чистачките се замятаха яростно наляво-надясно.

Човек, когато е момче, хей-хо, пълзят мъгли, мъгли, играта само го влече, а пък дъждът вали, вали.

Когато пристигна на летището в Дъблин, все още валеше. Най-напред трябваше да върне колата, после да си вземе билет за първия възможен самолет до Лондон. Не се налагаше да чака дълго — имаше полет след половин час. Седна във фоайето и впери очи във вратата. Дори и сега можеше да се случи чудо — да се появи там една слаба фигура, един мъж без шапка, с черна превръзка върху лявото око. Ще разбута служителите и ще дойде право при нея. „Край на шегичките. Тази беше последната. А сега върни се с мен на остров Лам.“

Обявиха нейния полет. Шийла се надигна неохотно и тръгна с останалите пътници, като оглеждаше внимателно всеки един от тях. На няколко крачки от самолета тя се обърна и впери поглед в изпращачите, които махаха за довиждане. Висок мъж с мушама държеше кърпичка в ръката си. Не беше той — човекът се наведе и вдигна едно дете… Вътре мъже, с палта сваляха шапките си, слагаха чанти на мястото за ръчен багаж над главите си. Всеки от тях би могъл да се окаже Ник, но не, бяха други хора. Ами ако докато закопчава колана си, една ръка се протегне от седалката пред нея, откъм пътеката, и тя познае пръстена с герба на малкия му пръст? Ако мъжът, свит на най-предната седалка — тя виждаше само леко оплешивялото му теме, — се обърне изведнъж и черната превръзка върху окото му лъсне? Ще я потърси с поглед и след това ще се усмихне…

— Извинете.

Един закъснял пътник се намърда на мястото до нея и без да иска, я настъпи. Очите и светкавично отбелязаха: мека черна шапка с широка периферия, бледо, пъпчиво лице, догаряща пура между устните. Някъде някоя жена вероятно обичаше или щеше да обича този противен охтичав грубиян. Взе да и се повдига. Той разгърна широко вестник, като бутна лакътя и. Заглавията привлякоха погледа и:

„Експлозии отвъд границата. Да очакваме ли още?“

Обля я приятна топлина, тайничко изпита задоволство. „Още много, разбира се — рече си тя, — и надявам се, успешни. Аз ги видях, бях там, участвах. Този идиот до мен обаче не знае.“

Лондонското летище. Митническа проверка. „На почивка ли бяхте, за колко време?“ Въобрази ли си, или митничарят наистина я изгледа изпитателно? Сложи знак на куфара и и се обърна към следващия пътник.

Автобусът умело си проправяше път в движението. Профучаваха коли, над главата и бучаха самолети, пълни с хора, които отлитаха надалеч, махаха се от тази лудница тук. Мъже и жени с посивели, изморени лица чакаха по тротоарите зеления светофар. Шийла бе обзета от негодувание, като едно време, когато се връщаше в училище. Само дето сега нямаше да застане сред момичетата, които се кикотят, скупчени пред дъската за съобщения в студения неприветлив салон, а щеше да се спре пред друга дъска, съвсем подобна, окачена на една стена до сцената. Нямаше да каже: „Ама наистина ли са ме сложили в една стая с Кати Матюс този срок? Кошмар!“ А после с лицемерна усмивка: „Здравей, Кати, прекрасна стаичка, направо бомба!“ Вместо това щеше да се завре в онази мизерна дупка, наречена гримьорна, до стълбата, за да налети на досадницата Олга Брет, която цапоти огледалото, награбила собственото и червило или нечие друго, и се лигави, като говори. „Здравей, скъпа, ти май закъсня за репетиция. Адам си скубе косите, още малко ще оплешивее. Буквално един косъм…“

Нямаше смисъл да звъни вкъщи и да моли мисис Уордън, жената на градинаря, да и приготви леглото. Без баща и домът бе неуютен, празен. А и духът му сигурно още витаеше там — никой не бе прибрал нещата му, книгите му стояха на нощното шкафче. Споменът, сянката бяха там, но не и той самият. По-добре да отиде направо в апартамента, подобно на куче, което се завръща в колибата си, защото там мирише само на неговата слама, недокосната от ръцете на господаря.

Шийла не закъсня за първата репетиция в понеделник сутринта, а отиде по-рано.

— Някакви писма за мен?

— Да, мис Блеър, една картичка.

Само картичка? Тя я грабна. Беше от майка и, от Кап д’ Ай. „Времето е прекрасно. Чувствувам се много по-добре, наистина отпочинала. Надявам се, и ти, скъпа. Пътуването с колата навярно е било приятно, където и да си се разходила. Не се изтощавай на репетициите. Леля Бела сърдечно те поздравява, също и Реджи и Мей Хилсбъро, които са с яхтата си в Моите Карло. С обич, мама“. (Реджи беше петият виконт Хилсбъро.)

Шийла хвърли картичката в едно кошче за отпадъци и слезе на сцената да се види с колегите си.

Заточиха се седмица, десет дни, половин месец — никаква вест. Вече не се и надяваше. Той никога нямаше да и се обади. Сега театърът трябваше да стане всичко за нея — да утолява глада, жаждата, любовния копнеж, да и даде всичко най-насъщно. Тя вече не бе нито Шийла, нито Джини, а Виола-Цезарио и бе длъжна да се движи, мисли и мечтае като в пиесата. Това бе единственият лек, трябваше да зачеркне всичко останало. Опита се да хване Радио Ерин, но не успя. Надяваше се, че гласът на говорителя би могъл да и напомни за Майкъл, за Мърфи, да запълни поне малко тази празнота. Ясно, че трябваше да продължава с проклетата шутовщина и тъй да дави отчаянието.

Оливия: Цезарио, къде?

Виола: След тоз, когото със страст, като зеница на окото обичам.

Адам Вейн, свит като черна котка отстрани на сцената, закрепил очилата си с кокалени рамки над челото, върху несресаната си коса:

— Тук няма пауза, скъпа. Нататък. Много добре, чудесно.

В деня на генералната репетиция Шийла излезе навреме и по пътя към театъра взе такси. На ъгъла на Белгрейв Скуеър бе станало задръстване, свиреха клаксони, на тротоара се бяха струпали хора, имаше конна полиция. Шийла отвори прозорчето към шофьора.

— Какво става? — попита го. — Аз бързам. Не бива да закъснявам.

Той се усмихна през рамо.

— Демонстрация пред, ирландското посолство. Не чухте ли новините в един часа? Нови експлозии по границата. Имам чувството, че всички ирландци в Лондон са се изсипали тук. Сигурно хвърлят камъни по прозорците на посолството.

… „Глупаци — помисли си Шийла. — Губят си времето. Добре ще е конната полиция да им смачка фасона.“ Тя никога не слушаше новините в един часа, пък и не бе погледнала сутрешния вестник. Представи си експлозии на границата, Ник в апаратната, младежа със слушалките, Мърфи с пикапа, а тя се вози на такси, на път за своя собствен спектакъл, своя фойерверк. и когато свърши, приятелите ще я наобиколят и ще кажат: „Чудесно, скъпа, направо чудесно!“

Задръстването я забави. Атмосферата, която свари в театъра, бе смесица от възбуда, объркване и паника — последни минути. Нищо, ще се справи. Щом свърши втората сцена, тя се втурна в гримьорната — Виола трябваше да се облече като Цезарио. „Не можеш ли да излезеш? Искам да бъда сама.“ „Виж, така е по-добре — помисли си, — нали и без това от мен зависи всичко. Сега аз съм шефът тук, или поне много скоро ще бъда.“ Бързо!. Трябваше да свали перуката на Виола, да пооправи собствената си къса коса. Сетне бричовете, чорапите. Пелерината на раменете. Кинжала в колана. На вратата се почука. Какво, по дяволите, точно сега?

— Пакетче за вас, мис Блеър. Бърза поща.

— Метнете го някъде тук.

Минутите са броени. Да поправи грима на очите. Само още един поглед, крачка назад, малко по-отдалеч — ето, че се получи, не може да не се получи. Утре вечер всички ще крещят от възторг. Тя премести поглед и съзря пакетчето на масата. Имаше квадратна форма. От Ейре. Сърцето и подскочи. Секунда-две остана неподвижна, с пакетчето в ръце, сетне разкъса опаковката. Изпадна писмо, а вътре имаше и нещо твърдо, сложено между картони. Най-напред грабна писмото.

„Скъпа Джини,

Утре сутрин заминавам за САЩ. Имам среща с един издател, който най-сетне прояви интерес към моите научни писания за каменните гробници, крепостите, ранния бронзов век в Ирландия… мисля да не изброявам, тъй като се боя да не ви отегча. Вероятно ще отсъствам няколко месеца и в тукашните лъскави списания ще можете да прочетете за един бивш отшелник, който със страст излага тезите си пред американската университетска младеж. Впрочем за мен е добре дошло известно време да съм извън страната — имам предвид едно-друго, сигурно се досещате.

Преди да тръгна, се заех да изгоря някои лични документи и открих приложената снимка — сред куп боклуци в най-долното чекмедже на бюрото си. Сметнах, че може би ще ви се стори забавна. Навярно си спомняте — първата вечер ви казах, че ми напомняте на някого. Сега виждам, че това съм бил аз самият. «Дванайсета нощ» е ключът на загадката. Успех, Цезарио, и щастливо скалпиране.

С обич, Ник“

Америка… От нейна гледна точка това бе все едно Марс. Шийла извади снимката от картоните, погледна я и се намръщи. Отново шегичка? Че тя никога не се бе снимала като Виола-Цезарио, как е могъл да направи монтажа? Дали не я бе щракнал, без тя да разбере, после е сложил главата на други рамене? Невъзможно. Обърна снимката. Отзад пишеше: „Ник Бари като Цезарио в «Дванайсета нощ». Дартмът. 1929“.

Шийла погледна отново снимката. Нейният нос, нейната брадичка, дръзкото изражение, главата, вдигната нагоре. Че дори и позата с ръката на хълбока. Гъстата, късо подстригана коса. Внезапно гримьорната изчезна — тя бе в спалнята на баща си, стоеше до прозореца, чу го, че се движи, и се обърна. Погледът му — на лицето му бяха изписани ужас и неверие. Не обвинение е трябвало да прочете тя в този поглед, а внезапно осъзнаване на истината. Той се бе пробудил не от кошмар, а от сън, продължил двадесет години. Умирайки, бе открил измамата.

Отново почукаха на вратата и.

— След четири минути се вдига завесата за трета сцена, мис Блеър.

Тя лежеше в пикапа, ръцете му я бяха обгърнали. „Отначало Пам се кикотеше, после заспа като пън… На другата сутрин не помнеше нищо.“

Шийла вдигна очи от снимката, която държеше, и се взря в огледалото.

— Не, не… — възкликна тя. — Ник… О, боже! Извади кинжала от колана си, промуши лицето на момчето и съдра снимката, сетне хвърли парчетата в кошчето. А когато застана отново на сцената, вече не си представяше двореца на княза на Илирия, не се движеше сред декори, не стъпваше по боядисани дъски, а се намираше навън на улицата, някаква улица, където можеше да чупи прозорци и да подпалва къщи, да подава камъни, тухли и бензин, където имаше причини да изпитва ненавист, имаше мъже, които да мрази, защото само чрез омразата човек може да заличи любовта, само със сабя и огън.

Миг

Мисис Елис беше спретнат, подреден човек. Това да не се отговори на писмо, да не се плати навреме някоя сметка или пък да се търпят разпилени документи, ненужни хартийки и изобщо бъркотия по писалищната маса бяха неща, които ненавиждаше и не допускаше в своя дом. А днес, сякаш по-неудържимо от друг път, у нея напираше желанието да сложи всичко в ред — едно състояние на духа, което покойният и съпруг наричаше „домакинска треска“. То я обзе още щом отвори очи, не я оставаше на мира по време на закуската и я държа в напрежение цяла сутрин. Освен това бе първо число на месеца и когато откъсна страницата на календара и от стената я погледна красивата стройна единица, стори и се, че този знак е символ на безукорно начало.

Мисис Елис твърдо реши, че няма да допусне каквато и да било немарливост — нито един миг оттук нататък не биваше да петни непокътнатата чистота на новия календарен ден.

Най-напред прегледа спалното бельо. Белите гладки чаршафи лежаха един връз друг на рафтовете, до тях на отделна купчинка, бяха наредени калъфките за възглавници, а по-встрани един комплект, чисто нов, недокосван, вързан със синя панделка, очакваше някой гост, който все още не бе дошъл.

Сетне дойде ред на бюфета. Бурканите с домашен конфитюр, на чиито етикети, написани саморъчно, тя бе поставила и дати, я изпълниха със задоволство. Имаше и компоти, консервирани домати и лютеница по собствена рецепта. Тя държеше точна сметка за тях; пазеше ги за Сузан, когато си идваше у дома през ваканциите, ала гордостта, с която тогава ги поставяше на масата, основателна гордост, тъй като това бяха истински лакомства, се помрачаваше от тайничко разочарование. Това означаваше още едно празно място на полицата.

Когато затвори бюфета и скри ключа (никога не можеше да се довери изцяло на готвачката си Грейс), мисис Елис отиде в дневната и веднага се настани на писалището. Този път бе решила да действува смело. Прерови до едно чекмеджетата и изхвърли всички онези стари пликове, които бе запазила, тъй като не бяха повредени и можеха да се използуват (разбира се, не за писма до приятели, а за делова кореспонденция). Реши, че е по-добре да купи от евтините пликове.

Квитанции отпреди две години. Трябваше да ги унищожи. Какъв смисъл имаше да ги пази? Виж, по-новите тя внимателно подреди и опаса с лента. Едно малко чекмедже, което отвори с мъка, бе претъпкано с кочани от употребени чекове. Само заемаха място, а чекмеджето можеше да се използува за друго. Важни писма — написа тя с четливия си почерк. Ето за какво щеше да и служи занапред.

Позволи си лукса да подмени хартията на попивателната преса. Избърса праха от поставката с принадлежностите за писане. Подостри и един нов молив. И като превъзмогна колебанията си, хвърли в кошчето остатъка от стария молив с вече съвсем изхабена гумичка.

Подреди списанията на ниската масичка, издърпа напред книгите, тези от полицата до камината — Грейс я вбесяваше с навика си да ги бута назад, — и смени водата на цветята във вазите. Оставаха цели десет минути до момента, в който очакваше Грейс да мушне глава през вратата и да каже: „Обядът е готов“. По-задъхана, мисис Елис седна пред камината и доволно се усмихна. Тази сутрин наистина бе свършила добра работа. Щастлива, плодотворна сутрин.

Мисис Елис огледа дневната (Грейс упорито я наричаше салон, а мисис Елис все я поправяше) и си помисли колко удобна и светла е тази стая и колко неразумна стъпка са щели да направят със смяната на жилището — горкият Уилфред бе предложил такова нещо няколко месеца, преди смъртта си. За малко да се преместят в една къща извън града, защото той не беше добре със здравето и все капризничеше, че трябвало да ядат пресни зеленчуци, което значеше да си ги отглеждат сами. Ала за щастие — всъщност какво ти щастие, то беше такъв удар за нея, такова тъжно и ужасно нещо — тъкмо когато щяха да подписват договора за наема, Уилфред получи инфаркт и почина. Тъй че мисис Елис остана в дома, с който бе свикнала и който обичаше, дома, чийто праг бе прекрачила преди десет години като младоженка.

Хората говореха, че кварталът запада, че е станал по-неприятен и от предградията. Глупости. Високите жилищни блокове горе на пътя не се виждаха от прозорците и, а къщите наоколо, масивни като нейната, бяха до една с цветни градинки отпред и изглеждаха много спретнати.

Освен това животът тук и харесваше. Обичаше сутрините, когато с кошница в ръка тръгваше да пазарува. Продавачите я познаваха и се отнасяха любезно с нея. В единадесет часа отиваше в кафенето срещу книжарницата — малко удоволствие, което си позволяваше в студените дни, защото Грейс така и не можа да се научи да прави хубаво кафе. През лятото пък там продаваха сладолед и възбудена като дете, понесла хартиения плик със сладоледа, мисис Елис бързаше да се прибере. Това бе десертът и на обяд. Така не се налагаше да приготвят сладки.

Тя смяташе, че е много здравословно човек да се поразтъпче следобед, а съвсем близо до дома и се простираше паркът, тъй че все едно се разхождаше сред природата. Вечер пък четеше или шиеше, или пък пишеше на Сузан.

Всъщност, ако мисис Елис се позамислеше, ала тя не бе човек, който се отдава на дълбоки размисли, тъй като те нарушаваха душевното и спокойствие, несъмнено би си дала сметка, че целият и живот се върти около Сузан. Сузан беше на девет години — единствено дете.

Поради това, че Уилфред бе с разклатено здраве и, честно казано, доста раздразнителен, изпратиха Сузан още съвсем малка в пансион. Мисис Елис прекара много безсънни нощи, преди да вземе това решение, но накрая разбра, че то ще е за доброто на Сузан. Момиченцето беше здраво и жизнерадостно. Не можеше непрестанно да я кара да не вдига шум и да мирува в едната стая, за да не дразни Уилфред, който нервничи в другата. Трябваше да я праща долу в кухнята при Грейс, а това според мисис Елис не беше редно.

Не и бе по сърце да се разделя със Сузан, но най-сетне избраха и училището — намираше се на петдесетина километра. Дотам се отиваше с автобус, около час и половина път, децата изглеждаха щастливи, личеше, че за тях се грижат добре, а директорката бе отзивчива жена с прошарени коси и според рекламната листовка пансионът осигуряваше на възпитаниците истинско „второ домашно огнище“.

Когато заведе Сузан за първия учебен ден и я остави там, мисис Елис се разкъсваше от терзания, но честите телефонни разговори с директорката през първата седмица я убедиха, че Сузан е приела новата обстановка спокойно.

След като съпругът и почина, мисис Елис реши, че дъщеря и ще поиска да се върне у дома и да се запише в обикновено училище, но последва разочарование, тъй като за нейна изненада Сузан прие предложението с тревога и дори със сълзи.

— Защо, аз си обичам училището — каза и детето. — Толкова е забавно, имам си много приятели.

— И на новото място ще си намериш приятели — -увещаваше я майка и, — при това, представяш ли си, всяка вечер ще бъдем заедно.

— Да — отвърна Сузан колебливо, — но какво ще правим?

Мисис Елис се почувствува засегната, ала не се издаде.

— Може би си права — рече тя. — Важното е да си доволна и щастлива. Пък нали и без туй през ваканциите ще бъдем заедно.

Ваканциите заемаха почетно място и в деловия бележник на мисис Елис — оградени с цветен молив, датите се открояваха като весели мъниста и обезличаваха останалите дни и седмици, които сякаш тънеха в мрак.

Колко мудно се точеше февруари въпреки своите двадесет и осем дни; колко тъжен и безкраен беше март, независимо от, ежедневните разходи до кафенето, посещенията в библиотеката за нови книги и ходенето с приятелки в кварталното кино или дори до центъра на града, за да гледа някое сутрешно представление.

Но ето, че идваше април и с пъстроцветието си омайваше календара. Великден, нарциси и Сузан, с поруменели от свежия пролетен вятър бузи, отново бе в обятията и; чай с мед и кифличкн с масло, приготвени от Грейс („Ах, колко си пораснала!“), следобедни разходки в парка и онази фигурка, която все тичаше напред и изпълваше сърцето и с топлина и радост. Май беше спокоен, а юни приятен, защото прозорците бяха широко отворени и в градината цъфтяха грамофончетата — всъщност през юни човек можеше да се поотпусне. Пък и тогава по случай края на годината учениците представяха пиеса. Сузан нямаше реплики, но очите и блестяха и играеше направо чудесно — тя несъмнено бе най-хубавата от всички.

Юли се влачеше до двадесет и четвърто число и после настъпваше славно време, чак до края на септември. Сузан на море… Сузан на село… Сузан в Дартмур… Или просто у дома, ближе сладолед, облегната на прозореца.

„Тя плува доста добре за възрастта си — току подмяташе мисис Елис на някоя жена, седнала до тях на плажа. — Все иска да се къпе, дори и когато водата е студена.“

„Да си кажа правото — обръщаше се друг път към Грейс, — мен си ме беше страх да мина през оная поляна с воловете, но Сузан пет пари не дава. Тя се разбира с всички животни.“

Голи, изподраскани крачка, обути в сандали, окъсели летни роклички, избеляла шапка за слънце, захвърлена на пода. Изтръпваше при мисълта, че иде октомври… Но пък в края на краищата в една къща си има толкова много работа. Трябваше да изтърпи някак и ноември, с дъжда и мъглите, които се стелеха ниско и потопяваха в млечен облак пустеещия парк отвъд къщите. Тя пускаше завесите, разбутваше с машата огъня в камината и вземаше някое списание — „Седмичник за домакинята“, „Мода за най-младите“. Розова рокличка, не, по-добре тази зелената, горе цялата в къдрички и с широк колан на кръста — точно като за Сузан, да е наконтена за коледните празници. Декември… Коледа…

Коледата беше най-вълнуваща, наистина връх на семейните радости. Щом мисис Елис видеше първите елхички, изложени пред цветарницата, и познатите оранжеви кутии с фурми на витрината на бакалина, сърцето и се разтуптяваше от възбуда. Още три седмици и Сузан ще си дойде. Чуваше смеха и, веселото и гласче. А те с Грейс току се споглеждаха многозначително и си кимваха със загадъчна усмивка. Ами вълнението, с което тайно увиваха подаръците!

И всичко свършваше за един ден, като надут балон, който изведнъж се пукаше: хартиената панделка, разноцветните бонбони и другите малки изненади — всичко, дори подаръците, избрани с толкова любов, се захвърляха. Но какво от това. Заслужаваше си все пак. Мисис Елис поглеждаше спящата Сузан, както винаги прегърнала някоя кукла под завивката, загасваше лампата и напълно изтощена се довличаше до леглото си. Шапчицата за яйце, съшита набързо от Сузан в часовете по ръкоделие, стоеше на нощното и шкафче. Мисис Елис никога не ядеше варени яйца, но не пропусна да се възхити пред Грейс от майсторството, с което е изработен подаръкът. Шапчицата представляваше глава на кокошка, и наистина, колко настроение имаше в избродираните от двете страни очи.

Ами треската, суетнята около Нова година. Имаше цирк, че и пантомима. Мисис Елис сякаш не гледаше изпълнителите, а само Сузан. „Трябваше да я видите как се смееше, когато тюленът наду тромпета. Не познавам друго дете, което тъй да умее да се забавлява.“

Зелената рокля, русите коси, сините очи — как се отличаваше Сузан сред всички останали, когато отиваха някъде на гости. В сравнение с нея децата бяха направо недодялани. Фигурките им тромави или пък устните им големи и безформени. Тръгваме си, а тя казва: „Благодаря ви за приятното прекарване!“ Повечето деца не се и сещат да кажат нещо. Пък и е голяма умница, все тя познава на „Пускам, пускам кърпа!“

Естествено имаше и тежки моменти — неспокойни нощи, треска, зачервено гърло, висока температура. Мисис Елис с трепереща ръка държеше телефонната слушалка. Успокоителният глас на лекаря. Сетне стъпките му по стълбите — какъв сериозен човек, на него можеше да се разчита. „Няма да е зле да вземем секрет, за всеки случай.“ Секрет. Значи се опасяваше за дифтерит или скарлатина? Да понесат надолу по стълбите детенцето и, увито в одеяла — линейка, болница?

Слава богу, оказа се, че е възпалено гърло. Децата го прихващат едно от друго. Празници, тържества — трябваше някой и друг ден да си остане вкъщи. Да, докторе, разбира се. Облекчение след ужасната тревога, сетне започваше да чете на Сузан приказка след приказка — досадни, все едни и същи: „Тъй че Ники Нод все пак накрая загубил съкровището, и така му се пада, нали, деца?“

„Всяко нещо идва и си отива — рече си мисис Елис, — тъй е и с удоволствието и болката, с радостта и страданието. Вероятно приятелите ми смятат, че живея скучно, еднообразно, но аз съм благодарна на живота, доволна съм, и макар понякога да чувствувам, че не направих всичко, което бе по силите ми за горкия Уилфред — той беше труден характер, добре, че Сузан не прилича на него, — поне смятам, че успях да осигуря на дъщеря си един истински щастлив дом.“ В този първи ден от месеца тя хвърли поглед наоколо и всички дреболии из къщата, мебелите, картините по стените, украшенията на камината — всичко, което бе събирала през десетте години на брачния си живот — я изпълниха с умиление и признателност. Те бяха част от нея самата, те бяха нейният дом.

Канапето и двата стола, останали от цяла стилна гарнитура — личеше им, че са поовехтели, но затова пък бяха удобни. Погледна табуретката до камината — сама бе ушила калъфката и. А машите и лопатките за камината не бяха лъснати добре — ще трябва да каже на Грейс. Портретът на Уилфред в тъмния ъгъл над етажерката за книги — той изглеждаше меланхоличен, добре, че поне имаше изисканост в позата. „В него и инак си имаше нещо изискано“ — рече си мисис Елис, но веднага отпъди мисълта. Виж, картината с цветята над камината бе по-различна. Листата. им бяха в тон със зеленото палто на мъжката фигурка от порцелановата статуетка „Кавалер и дама“, която стоеше до часовника.

„Имам нужда от нови калъфки и завеси, но по-нататък — помисли си мисис Елис. — Сузан тъй се е издължила през последните месеци. Трябват и нови дрехи и това сега е по-важно. Доста височка е за възрастта си.“

Грейс надникна през вратата.

— Обядът е на масата.

„Нима не може да отвори вратата и да влезе като хората в стаята? — рече си мисис Елис. — Сто пъти съм и го казвала. Току си мушне главата, толкова е неприятно. Ами ако съм поканила някого на обяд?…“

Докато се хранеше (Грейс бе сварила пъдпъдък, а за десерт имаше ябълков сладкиш), тя си мислеше как в пансиона може би пропускат да дават на Сузан допълнително мляко и сироп за подсилване — домакинката имаше навика да забравя.

Изведнъж без каквато и да било причина, мисис Елис остави лъжицата си в чинията — налегна я ужасна, направо непоносима меланхолия. Усети тежест в гърдите. Гърлото и се сви. Не можеше да сложи и хапка в устата си.

„Нещо става със Сузан — помисли си тя. — Това трябва да е знак, че има нужда от мен.“

Мисис Елис позвъни за кафето и влезе в дневната. Отиде до прозореца, застана там и се загледа в най-близката къща. От един отворен прозорец се подаваше грозно червено перде и се виждаше закачена на пирон четка за клозет.

„Прави са хората, кварталът бездруго запада — рече си мисис Елис. — Скоро в къщите наоколо не ще остане ни един порядъчен човек. Ще ги дадат на квартиранти.“

Тя изпи кафето си, ала тревогата и опасението не я напуснаха. Най-накрая отиде до телефона и позвъни в училището.

Обади се секретарката, изненадана и очевидно малко раздразнена. Сузан се чувствала прекрасно. Току-що се наобядвала добре. Не, нямало никакви признаци за настинка. Всички деца били здрави. Ще иска ли мисис Елис да говори със Сузан? Тя играела навън, но ако трябва, биха могли да я извикат.

— Не — каза мисис Елис, — просто изведнъж, без причина ми хрумна, че Сузан може би не е добре. Моля да ме извините за безпокойството.

Тя остави слушалката и отиде в спалнята да се преоблече. Явно трябваше да се поразходи. Загледа се в снимката на Сузан върху тоалетката и се изпълни със задоволство. Фотографът бе уловил най-типичното в израза на очите — чудесна снимка. А колко хубаво падаше светлината върху косата и.

Мисис Елис се поколеба. Дали всъщност наистина имаше нужда от разходка? Дали пък онова смътно усещане за нещо лошо не бе знак, че е преуморена и ще е по-добре да си почине? Пухената завивка върху леглото и бе доста примамлива. Колко му е да напълни термофора, закачен до умивалника? Ще разкопчае корсета си, ще свали обувките и ще полегне за един час на топличко. Не. Реши да прояви твърдост. Отиде до гардероба, извади палтото от камилска вълна, върза си шал на главата, надяна чифт кожени ръкавици и слезе долу.

Отби се в дневната, разпали огъня и сложи предпазната решетка. Грейс все забравяше да го наглежда. Отвори горния прозорец, тъй че, когато се върне, вътре да не е задушно. Сгъна вестниците да са и подредени за после и сложи в книгата от библиотеката лентичката, с която отбелязваше докъде е стигнала.

— Излизам за малко. Няма да се бавя — извика тя на Грейс, която беше долу, в сутерена.

— Добре, госпожо — долетя отговорът.

Мисис Елис подуши цигарения дим и се начумери. Грейс можеше да прави, каквото си иска долу, но като че ли не беше много редно една прислужничка да пуши. Тя затвори входната врата зад себе си, слезе по стъпалата и се озова на пътя. Зави наляво и тръгна към парка. Денят бе неприятен, сив. Времето бе меко за сезона, но мрачно, потискащо. По-късно сигурно щеше да падне и мъглата, която обикновено идеше откъм Лондон. Пълзеше като огромна стена, и пропиваше с влага въздуха.

Мисис Елис пое по „късия маршрут“ — тъй беше нарекла разходката на изток покрай езерцата.

Следобедът бе неприятен и разходката не и достави удоволствие. Непрекъснато си повтаряше, че иска да се прибере у дома и да си легне с термофора или да пусне завесите, да седне край камината и да не вижда тежкото, свъсено небе. С бърза крачка, мина покрай няколко жени, които бутаха колички, две-три от тях се бяха скупчили и бъбреха, а питомците им тичаха напред. Край езерцата лаеха кучета. Самотни мъже, облекли мушами, се взираха нанякъде с невиждащ поглед. Старица, седнала на една пейка, хвърляше трохи на цвърчащите врабчета. Небето ставаше, все по-тъмно, постепенно добиваше мастилен цвят. Мисис Елис ускори крачка. Лунапаркът изглеждаше мрачен, въртележките бяха покрити с платнища и две мършави котки се дебнеха около оградата. Един млекар си подсвиркваше — носеше метална кошница с дрънчащи бутилки. Той я натовари в каручката си и подкара понито в тръс.

„Трябва да купя велосипед на Сузан за рождения и ден — помисли си ни в клин, ни в ръкав мисис Елис. — Девет години е подходяща възраст за едно дете да се качи на колело.“

Представи си как избира колелото, как се съветва, как опипва дръжките. Може би трябваше да е червено. Или наситено синьо. С малка кошничка отпред и кожена чантичка за инструментите, закачена отзад на седалката. Спирачките — здрави, но да не спират много рязко, защото Сузан би могла да полети с главата напред и да си ожули лицето.

Жалко, че колелата с пръчка вече не бяха на мода. Когато мисис Елис беше дете, нямаше нищо по-забавно от хубавото, скокливо колело — удряш го умело с малката пръчка и то си се търкаля пред тебе. Искаше си майсторлък. Сузан и с него би се справила отлично. Мисис Елис стигна до кръстовището и пресече; тя живееше на втората пряка, а къщата и бе последната на ъгъла.

В този миг видя как пикапът на службата за пране лети към нея с голяма скорост. Видя го как рязко завива, чу скърцането на спирачките му. Видя изненадата, изписана на лицето на момчето, което разнасяше прането. „Трябва да поговоря с шофьора, когато дойде следващия път — каза си тя. — Някой ден ще стане катастрофа.“ Сети се за Сузан и за колелото и изтръпна. Може би едно писъмце до управителя на пералнята щеше да свърши по-добра работа. „Ако ви е възможно, поговорете с шофьора, ще ви бъда много благодарна. Той взима завоите с опасна скорост.“ Щеше да помоли да не споменава името й. Иначе онзи можеше да се оплаче, че всеки път носи сам тежкото пране.

Вече бе стигнала до дома си. Бутна дворната врата и установи с раздразнение, че е увиснала и едва се държи на пантите. Вероятно онези от пералнята я бяха напънали нещо и я бяха разкривили. Значи писъмцето до управителя щеше да бъде по-остро. Реши да го напише веднага след чая — докато все още не й бе минал ядът.

Мисис Елис извади ключа си и го мушна в ключалката на входната врата. Но защо не можеше да го завърти? Колко неприятно. Натисна звънеца. Грейс трябваше да дотърчи горе от сутерена, което не обичаше на прави. Всъщност по-добре бе да и викне и да и обясни какво е станало. Мисис Елис се наведе от стълбите и извика към прозореца на кухнята:

— Грейс, аз съм, ключът ми нещо запъна. Можеш ли да дойдеш да ми отвориш?

Мисис Елис млъкна. Долу беше съвсем тихо. Грейс сигурно бе излязла някъде. Значи я мамеше, не спазваше уговорката. Разбрали се бяха, когато мисис Елис не е вкъщи, Грейс да не излиза, но мисис Елис подозираше, че Грейс хитрува понякога. Ето го и доказателството.

Тя извика още един път, и то доста по-високо:

— Грейс!

Чу как долу се отваря прозорец и някакъв мъж подаде глава от кухнята. Беше по риза, небръснат.

— Какво сте се развикали?

Мисис Елис бе направо поразена и не можа да отговори. Значи такива работи ставаха, когато нея я няма. Грейс, уж почтена жена, прехвърлила тридесетте, и да си покани мъж в къщата. Мисис Елис се задъхваше от възмущение, но все пак успя да се овладее.

— Ще имате ли добрината да помолите Грейс да се качи и да ми отвори?

Естествено сарказмът беше напразен. Мъжът примигна озадачен.

— Коя е Грейс? — попита той.

То бива-бива, ама чак пък такова нахалство! Значи Грейс се представяше с друго име. Нещо по-префърцунено, разбира се — Шърли или, да речем, Марлин. Сега всичко и стана ясно, Грейс бе отскочила до близката кръчма да купи бира на този човек. Той просто се мотаеше из кухнята и я чакаше. Нищо чудно и да си е похапнал едно-друго от запасите в килера. Ясно защо преди два дни шунката направо се бе стопила.

— Щом като Грейс е излязла — каза мисис Елис с леден глас, — бъдете тъй добър вие да ми отворите. Не обичам да влизам през задния вход. Трябваше най-сетне да го сложи на място.

Мисис Елис трепереше от гняв. Тя рядко се ядосваше — беше кротка, уравновесена жена. Но поведението на този простак, застанал по риза на прозореца на собствената и кухня, бе направо нетърпимо. Предстоеше и много неприятен разговор с Грейс — тя най-вероятно щеше да и каже, че напуска. Ала има неща, които не могат да се отминават, ето това безобразие например.

Мисис Елис чу нечии мързеливи стъпки в коридора. Мъжът най-сетне се бе дотътрил догоре. Той отвори вратата и застана на прага, като я гледаше настойчиво.

— Кого търсите?

Някакво кученце яростно джавкаше откъм дневната. Значи гости… Това вече бе капак на всичко. Какво безобразие, да я поставят в такова неудобно положение! Някой бе дошъл и Грейс го бе поканила или дори още по-лошо — отворил бе мъжът в този си неприличен вид, без сако. Какво щяха да си помислят хората?

— Знаете ли кой е в дневната? — попита тя шепнешком.

— Мисля, че мистър и мисис Болтън са там, не съм сигурен. Чувам, че кучето джавка. Вие тях ли търсите?

Мисис Елис не познаваше никакви мистър и мисис Болтън. Тя припряно съблече палтото си, напъха ръкавиците в джобовете и се запъти към дневната.

— А вие по-добре слезте долу — обърна се тя към мъжа, който продължаваше да я гледа втренчено. — Кажете на Грейс да не носи чая, докато не и позвъня. Тези хора може би ще си тръгнат скоро.

Мъжът изглеждаше съвсем объркан.

— Добре, слизам долу. Но ако друг път търсите мистър и мисис Болтън, звънете два пъти.

Той неохотно тръгна по стълбите, Несъмнено беше пиян. И се държеше направо нахално. Ако по-късно се окажеше, че е трудно да се справи с него, щеше да и се наложи да позвъни в полицията.

Мисис Елис се вмъкна във вестибюла, за да си закачи палтото. Нямаше време да се качва горе, щом като в дневната я чакаха външни хора. В тъмнината напипа ключа за лампата, но изглежда, крушката бе изгоряла. Нова неприятност. Сега не можеше да се поспретне пред огледалото.

Препъна се в нещо и се наведе да види какво е.

Беше мъжки ботуш, до него се търкаляше още един, имаше и чифт дамски обувки, а до тях куфар и някакво старо чердже. Ако Грейс бе позволила на този мъж да си остави нещата в нейния вестибюл, щеше да я изпъди още тази вечер. Това бе твърде сериозно провинение. Край. Чашата вече бе преляла.

Мисис Елис отвори вратата на дневната и независимо от огромното и усилие да изглежда приветлива, усмивката и не беше твърде сърдечна. Едно малко кученце се стрелна към нея, лаейки ожесточено.

— Тихо, Джуди — успокои го мъж с прошарена коса и очила с рогови рамки. Той седеше край камината и чукаше на пишеща машина.

Нещо бе станало със стаята. Навсякъде имаше книги и разпилени листове. По пода се въргаляха всякакви боклуци. Един папагал в клетка подскокна на пръчицата си и кресливо я поздрави. Мисис Елис се опита да каже нещо, но от гърлото и не излизаше глас. Грейс, изглежда, бе съвсем полудяла. Пуснала бе онзи мъж в къщата, че и този тук, за да направят тази ужасна бъркотия — всичко бе обърнато наопаки. Бяха се наговорили и съзнателно, злонамерено се бяха заловили да унищожат вещите й.

Не. Още по-лошо. Това беше организиран заговор, грабеж. Тя бе чувала за подобни неща. Банди, които с взлом нахълтват в домовете. Може би Грейс нямаше нищо общо с тази работа. Може би лежеше в сутерена — завързана, с кърпа в устата. Сърцето на мисис Елис заби лудо. Усети, че и прекалява.

„Трябва да запазя спокойствие — каза си тя, — каквото и да става, трябва да запазя спокойствие. Само да се добера до телефона и да се обадя в полицията — друга надежда няма. Но този човек не бива да разбере какво съм решила да правя.“

Кученцето продължаваше да души краката й.

— Извинете — започна неканеният гост, като вдигна очилата с рогови рамки на челото си, — желаете ли нещо? Съпругата ми е горе.

Колко дяволски коварен бе този заговор! С какво хладнокръвие само се опитваше да я заблуди — седнал, сложил машината на колене. Сигурно бяха внесли всички тези неща през задния вход. Вратата към верандата бе леко отворена. Мисис Елис хвърли бърз поглед към полицата над камината. Опасенията и се потвърдиха. Порцелановите фигурки бяха изчезнали, нямаше я и картината с цветята. Вероятно някъде на улицата чакаше кола или цял камион. Умът и заработи трескаво. Може би този мъж не се бе досетил коя е тя. Сега и двамата щяха да се надлъгват. В съзнанието и просветнаха спомени от любителски спектакли. Трябваше да заблуди някак си тези хора поне докато полицията дойде. Бяха действали много чевръсто. Бюрото и беше изчезнало, шкафовете за книги също, креслото го нямаше… Мисис Елис не сваляше очи от непознатия — той не биваше да я забележи, че крадешком оглежда стаята.

— Значи съпругата ви е горе? — рече мисис Елис. Гласът и бе напрегнат, но тя все пак успяваше да се въздържа.

— Да, — отвърна мъжът, — ако ви е определила час, ще ви приеме. Тя е в ателието. Първата стая.

Със спокойна, сигурна крачка мисис Елис излезе от дневната, но досадното кученце я следваше по петите.

В едно бе сигурна — мъжът не бе разбрал коя е. Изглежда, мислеха, че собственичката няма да се прибере цял следобед и затова непознатият я бе взел за гостенка, която лесно ще заблудят и разкарат с лъжи за уговорени часове.

Тя застана в преддверието, до вратата на дневната, и с разтуптяно сърце, притаила дъх, се заслуша. Мъжът бе започнал отново да трака на машината. Мисис Елис се учуди на хладнокръвието, с което той изпълняваше ролята си в сложните ситуации, явно предвидени и обмислени при заговора. Напоследък във вестниците нямаше съобщения за организирани грабежи. Това бе нещо ново, нещо различно. Чудно защо бяха избрали точно нейната къща. Явно знаеха, че е вдовица и живее сама с прислужница. Телефонът бе изчезнал от масичката в преддверието. Вместо него там беше оставен един хляб и още нещо, вероятно месо, увито във вестник. Значи си бяха донесли и храна… Може би все още не бяха махнали телефона от спалнята и и не бяха прекъснали жиците. Мъжът каза, че съпругата му била горе. Това сигурно също бе измама или пък той си имаше жена съучастничка. Може би сега, в този момент, жената ровеше из гардероба на мисис Елис, беше грабнала коженото и палто и пъхаше в джоба му гердана и от изкуствени перли. На мисис Елис и се стори, че чува стъпки откъм спалнята. Гневът се оказа по-силен от страха й. Тя нямаше кураж да се бори с мъжа, но смяташе, че ще има сили да се изправи срещу жената. В края на краищата, ако се случи най-лошото, ще изтича до прозореца, ще се развика. Съседите щяха да чуят. Или пък някой минувач.

Мисис Елис безшумно тръгна нагоре по стълбите. Кученцето вървеше уверено пред нея. Тя спря пред вратата на спалнята. Вътре наистина някой се движеше. Кученцето застана там, вперило в нея очакващ поглед.

В този миг вратата на спалнята на Сузан се отвори и отвътре надникна дебела възрастна жена — чорлава, с червендалесто лице. Под мишницата си държеше сива котка. Щом видя котката, кученцето ожесточено заджавка.

— Втасахме я! — извика жената. — Защо сте помъкнали кучето горе? Ще си издерат очите. Видяхте ли дали пощата е минала? О, извинете. Мислех, че е мисис Болтън. — Жената измъкна празна бутилка за мляко изпод другата си ръка и я остави на площадката. — Дявол да го вземе, днес май няма да мога да сляза по стълбите — рече тя, — ще трябва някой да свали бутилката вместо мен. Мъгливо ли е навън?

— Не. — Мисис Елис бе тъй стресната, че отговори най-естествено, а сетне, като усети, че жената я оглежда, се поколеба дали да влезе в спалнята, или да се върне надолу по стълбите. Тази злобна старица явно бе от бандата и можеше да извика мъжа отдолу.

— Имате ли час? — попита старицата. — Няма да ви приеме, ако не ви е дала час.

Мисис Елис се опита да се усмихне.

— Благодаря, имам час.

Бе изненадана от собствената си увереност — та тя се справяше с положението направо блестящо. Дори и някоя известна актриса да бяха сложили тук на нейно място, надали би могла да изиграе ролята по-добре.

Старицата намигна и като се приближи, дръпна мисис Елис за ръкава.

— Обикновена снимка ли ще ви прави или нещо по-фантазе? — прошепна тя. — Мъжете си падат по такива работи. Нали ме разбирате? — Тя сръга мисис Елис и пак и намигна. — Имате халка, значи сте омъжена. Колкото и да ви е чудно, дори и най-кротките съпрузи обичат палавите снимки. Послушайте ме и няма да сгрешите. Накарайте я да ви направи една малко по-такава снимка.

Старата жена — тя все още държеше котката под мишница — се шмугна обратно в стаята на Сузан и затвори вратата.

Мисис Елис усети, че отново и премалява. „Възможно е — помисли, си тя — тези хора тук да са избягали от лудницата и да са нахълтали в къщата не за да грабят или да унищожават покъщнината ми, а чисто и просто са изпаднали в умопомрачение и с цялата си идиотщина са решили, че се намират у дома си.“

Представи си ужаса, който ще последва, ако всичко това получи гласност. Сензационни заглавия във вестниците. Сигурно щяха да отпечатат и снимката й. Как ли щеше да се почувствува Сузан? Отгоре на всичко онази противна старица се бе намърдала в спалнята на горкото дете.

Мисълта за Сузан я изпълни с категоричност и тя смело отвори вратата на собствената си спалня. Един поглед бе достатъчен, за да се убеди, че се е случило най-лошото. Стаята беше празна, направо оголена. Видя няколко лампи, монтирани на най-невероятни места, и фотоапарат, поставен върху триножник. Отсреща, залепена до стената, се мъдреше една кушетка. Млада жена с къдрава, късо подстригана коса бе коленичила на пода и подреждаше някакви листове.

— Кой е? — попита тя. — Не приемам никого без предварителна уговорка. Как си позволявате да влизате тук?

Обхваната от решителност, мисис Елис прояви хладнокръвие и не отговори. Бе успяла да забележи, че телефонът, макар и изчезнал от мястото си като всички останали вещи, беше все още в стаята. Отиде до него и вдигна слушалката.

— Не пипайте телефона! — извика момичето с къдравата коса и се надигна.

— Моля, свържете се с полицията, — каза мисис Елис с твърд глас на телефонистката от централата. — Съобщете им да дойдат на Елмхърст Роуд седемнайсет. Случаят е спешен, намирам се в опасност. Моля ви, веднага предайте съобщението в полицията.

Момичето бе вече до нея и дърпаше слушалката от ръката й.

— Кой ви е изпратил тук? — попита то. Лицето му, под бухналата, къдрава коса, изглеждаше съвсем безцветно. — Да не си мислите, че някой ще ви позволи да си пъхате носа тук и да шпионирате! Не можете да се захванете за нищо. И полицията не може да се захване за каквото и да било. Имам си официално разрешително, не върша нищо незаконно.

Момичето беше повишило глас и от уплаха кученцето взе да джавка неудържимо. Господарката му отвори вратата и се провикна към долния етаж:

— Хари! Ела тук, моля те, и изхвърли тая жена!

Мисис Елис запази пълно спокойствие. Облегна се на стената и скръсти ръце. Телефонистката бе приела съобщението й. Полицията всеки момент щеше да дойде. Чу, че се отваря вратата на дневната и отдолу долетя гласът на мъжа, изпълнен с досада, ядосан:

— Какво има? Знаеш, че съм зает. Не можеш ли сама да се оправиш с жената? Да не би да иска да я снимаш в по-специална поза?

Момичето присви очи и изгледа изпитателно мисис Елис.

— Какво ви каза мъжът ми, като дойдохте?

„Аа, тъй значи — рече си мисис Елис победоносно, — подплашиха се. Ама няма да им се размине лесно.“

— Не съм разговаряла със съпруга ви — отвърна тя спокойно, — той само ми каза, че мога да ви намеря на горния етаж, в тази стая. Не се опитвайте да ме заблуждавате. Късно е вече. Виждам с какво се занимавате. — Мисис Елис посочи с ръка стаята.

— Момичето я гледаше втренчено.

— Не можете да ми припишете никакви незаконни дейности. Студиото е напълно порядъчно и това го знаят всички. Снимам главно деца. Имам куп клиенти, които могат да ме защитят. С какво ще докажете, че върша нещо непочтено? Щом сте решили да ме плашите, покажете ми някой негатив, че да ви повярвам!

Мисис Елис се чудеше кога най-сетне ще дойде полицията. Дотогава трябваше да поддържа играта. Сетне може би щеше да изпитва съжаление към това нещастно, умопомрачено създание, което беше опустошило спалнята и, въобразявайки си, че е фотографка. Ала сега най-важното бе да запази спокойствие.

— Добре де, и какво ще кажете, като дойде полицията? — попита момичето. — Я да видим каква историйка сте съчинили!

Нямаше защо да спори с луд човек. Мисис Елис знаеше, че с лудите трябва да се говори кротко. Тъй че, докато дойде полицията, тя не биваше да дразни момичето.

— Ще им кажа, че живея тук, и толкоз — отговори учтиво мисис Елис. — Оттам нататък смятам, че няма да има проблеми.

Момичето я погледна изумено и запали цигара.

— Значи, ако правилно ви разбирам, искате от по-специалните снимки — рече то. — А това обаждане по телефона е било просто блъф. Само че защо са тия номера, ами не си кажете направо за какво сте дошла тук?

Изглежда, говореха доста високо и това беше привлякло вниманието на старицата, която се бе настанила в спалнята на Сузан. Тя почука, след като вече-бе отворила вратата, и застана на прага.

— Неприятности ли имаш, миличка? — В тона на старата жена се прокрадваше нещо лукаво.

— Изчезвай! — извика момичето, явно раздразнено. — Какво си пъхаш носа, дето не ти е работа? Гледай себе си! Аз не ти се бъркам, значи и ти ме остави на мира.

— Не, не ти се бъркам, миличка. Исках само да разбера дали не мога да помогна. Трудна клиентка, а? Да не би да иска нещо много специално?

— Оо, я си затваряй устата!

Съпругът на момичето, Болтън или нещо такова — мъжът с очилата, — се качи горе и нахълта в спалнята.

— Мога ли да знам какво става тук? — попита той. Момичето вдигна рамене и погледна към мисис Елис.

— Не ми е ясно, мисля, че е изнудвачка.

— Има ли негативи? — попита припряно мъжът.

— Струва ми се, че не. Никога не съм я виждала.

— Може да се е добрала до нещо чрез друга клиентка — обади се старицата, която продължаваше да стои там и да наблюдава.

Тримата се взряха в мисис Елис. Ала тя вече не се боеше. Знаеше, че нещата са в нейни ръце.

— Мисля, че всички сме с поизопнати нерви — заяви мисис Елис. — Най-добре ще направим да слезем долу, да седнем спокойно край камината и да си побъбрим. Защо не ми разправите нещо за вашата работа? Кажете, и тримата ли сте фотографи?

Говореше и не преставаше да си мисли къде ли са успели да скрият покъщнината. Сигурно бяха натикали леглото и в стаята на Сузан. Гардеробът беше двукрилен и се разглобяваше лесно, тъй че най-вероятно го бяха изнесли на части. Ала къде бяха дрехите й… бижутата? Трябва да ги бяха скрили в някой камион, спрял, да речем, на съседната улица или заминал отдавна — откаран надалеч от неизвестен член на бандата. Тя знаеше, че полицията има опит в издирването на крадени вещи, а и всичко бе застраховано. Само че каква бъркотия бяха направили в къщата! Застраховката надали покриваше подобни разноски, освен, ако не съществуваше някаква клауза, някакъв специален параграф за щети, нанесени от душевноболни. Пък и това не можеше да мине за природно бедствие… Умът и продължаваше да работи трескаво: ужасяваше се от мръсотията, от безпорядъка, който бяха създали тези хора, чудеше се колко ли дни и седмици ще са им нужни — на нея и на Грейс — отново да сложат ред в тази къща.

Горката Грейс. Тя бе забравила за Грейс. Сигурно я бяха затворили някъде в сутерена с онзи ужасен мъж по риза, който съвсем не бе ухажор, а един от бандитите.

— Е — подхвана мисис Елис, като се довери на онази своя неподозирана дарба, с която се представяше тъй блестящо, — приемате ли предложението ми да слезем долу? — Без да чака отговор, тя тръгна и за нейна изненада мъжът и съпругата му я последваха. Отвратителната старица остана горе, облакътена на перилата.

— Повикайте ме, ако имате нужда от мен — провикна се тя.

Мисис Елис потръпваше при мисълта, че ако старицата остане в малката спалня горе, ще вземе да бърника из нещата на Сузан.

— Защо не дойдете с нас? — попита я мисис Елис с възможно най-любезен тон. Долу няма да скучаете.

Старицата се ухили лицемерно.

— Мистър и мисис Болтън трябва да ме поканят. Не обичам да се натрапвам.

„Ако успея да ги вкарам всичките в дневната — разсъждаваше мисис Елис, — да заключа някак си вратата и с огромни усилия, да съумея да поддържам разговор, вероятно няма да могат да се измъкнат, докато полицията пристигне. Остава вратата към градината, но ако побягнат през нея, ще трябва да прескачат оградата и ще паднат върху цветарника на съседите. Старицата пък съвсем няма да се справи.“

— Хайде сега — рече бодро мисис Елис, като същевременно сърцето и се свиваше при вида на превърнатата в кочина дневна — да поседнем, да дойдем на себе си и сетне ще ми разкажете за снимките, които правите.

Почти едновременно с последните и думи се чу и звънецът на предната врата. Последва настойчиво чукане. Най-сетне! От силното вълнение на мисис Елис и се зави свят. Залитна и се подпря на вратата. Беше полицията. Мъжът погледна въпросително към младата жена.

— Най-добре да ги пуснем, тя няма никакви доказателства — рече той и отиде да им отвори. — Заповядайте, влезте и двамата.

— Получихме сигнал по телефона — чу мисис Елис гласа на полицая. — Доколкото разбрах, тук е възникнала някаква неприятност.

— Мисля, че е недоразумение — обясни Болтън. — Една жена дойде тук преди малко и, изглежда, изпадна в някаква истерична криза.

Мисис Елис се появи на вратата. Не познаваше инспектора, нито младия полицай. Жалко, но, това всъщност нямаше значение. И двамата бяха яки мъже и имаха представителен вид.

— Съвсем не съм истерична — заяви тя твърдо. — Повече от нормална съм. Аз ви повиках чрез централата.

Инспекторът извади бележник и молив.

— Искам да чуя всичко подред. Първо ми кажете името си и адреса.

Мисис Елис се усмихна спокойно. Надяваше се, че инспекторът няма да се окаже някой глупак.

— Едва ли е необходимо, тъй като навярно ви е известно, че се казвам мисис Уилфред Елис и живея на този адрес.

— Под наем ли сте тук? — запита инспекторът.

Мисис Елис се намръщи.

— Не, това е моята собствена къща. — И тъй като в този миг видя как Болтън хвърли бърз поглед към съпругата си, разбра, че е крайно време да изясни нещата. — Трябва да говоря с вас насаме, инспекторе. Въпросът не търпи отлагане. Мисля, че не разбирате за какво става дума.

— Мисис Елис — рече инспекторът, — ако искате да подадете някаква жалба, редно е да я донесете в полицейското управление в рамките на работното време. На нас ни е съобщено, че някой, който е на квартира тук, на номер седемнайсет, е в опасност. Вие ли сте лицето, което е предало това съобщение?

Мисис Елис вече не можеше да се владее.

— Разбира се, че аз съм това лице. Прибрах се вкъщи и виждам, че в дома ми са нахълтали крадци — ето тези хора тук. Дали са опасни крадци или луди, не знам, но вещите ми са изнесени, цялата къща е обърната наопаки, всичко е разбъркано, цари пълно безредие. — Тя говореше тъй бързо, че заваляше думите.

Мъжът от сутерена също се бе качил горе и с ококорени очи зяпаше полицаите.

— Видях я, че стои пред вратата — взе да обяснява той. — Помислих просто, че дъската и хлопа. Нямаше да я пусна, ако знаех каква беля ще ни докара.

Леко раздразнен от това, че му се намесват в разговора, инспекторът се обърна към мъжа:

— Кой сте вие?

— Името ми е Ъпшоу, Уилям Ъпшоу. Ние с жена ми държим жилището в сутерена.

— Този човек лъже — намеси се мисис Елис, — той не живее тук. И той е от бандата на крадците. В сутерена живее само моята прислужница, по-право главна готвачка. Казва се Грейс Джаксън и ако претърсите сградата, вероятно ще я намерите някъде завързана, сигурно със запушена уста. Направил го е тоя обесник. — Вече напълно бе загубила самообладание. В гласа й, обикновено нисък и тих, сега тя самата чуваше истерични нотки.

— Ама на тая наистина дъската и хлопа — обади се мъжът от сутерена.

— Тишина, моля — каза, инспекторът и се обърна към младия полицай, който се приближи и му прошепна нещо на ухото.

— Да, да — отвърна той, — справочникът е в мене.

Инспекторът извади друг тефтер и взе да го прелиства.

Мисис Елис го наблюдаваше с трескав поглед. Подобен кръгъл глупак в живота си не беше виждала. Как можеха да пращат от полицията такива, ама направо олигофрени?

Инспекторът вдигна глава и се обърна към мъжа с очилата:

— Вие ли сте Хенри Болтън?

— Да — отговори мъжът припряно, — а това е съпругата ми. Ние държим партерния етаж. Тя е фотограф, и използува една от горните стаи за ателие. Нали разбирате, художествена фотография.

От стълбите се чу шум и отвратителната старица се появи на площадката.

— Казвам се Бакстър — рече тя, — навремето, като играех в театъра, всички ме знаеха, Били Бакстър. Нали бях актриса. Държа задната част на първия етаж, тук на номер седемнайсет. Мога да потвърдя, че тази жена се вмъкна в къщата като хитра лисица и явно си беше наумила нещо да пакости. Видях я как наднича през ключалката в ателието на мисис Болтън.

— Значи тя не е наемателка тук? — попита инспекторът. — Така и предположих. Името й го няма в справочника.

— За първи път я виждаме, инспекторе — обади се Болтън. — Мистър Ъпшоу я е пуснал в къщата погрешка. Първо нахълта в дневната, а сетне нахално се напъха в ателието на жена ми. Заплашвала я, изпаднала в истерия и се обадила в полицията.

Инспекторът погледна към мисис Елис.

— Имате ли да кажете нещо?

Мисис Елис преглътна. Да можеше само да запази спокойствие, пък и това сърце да не тупаше тъй бясно. Трябваше да овладее и непреодолимото желание да изкрещи.

— Инспекторе — рече тя, — станала е някаква ужасна грешка. Вие навярно сте нов в този район, младият полицай също. Не си спомням да съм ви виждала, но ако си направите труда да се свържете с управлението, оттам ще ви кажат всичко за мен. Живея в тази къща от години. Прислужницата ми Грейс работи при мене доста отдавна. Вдовица съм. Съпругът ми Уилфред Елис почина преди две години. Имам деветгодишна дъщеря, която е в пансион. Днес следобед излязох да се поразходя и докато ме е нямало, тези хора са се вмъкнали в къщата ми и не знам какво са направили с покъщнината, дали са я разграбили, или унищожили, но всичко тук е нагоре с краката. Моля ви, свържете се веднага с управлението…

— Добре, добре — прекъсна я инспекторът и прибра бележника. — Сега ще отидем в участъка и ще поговорим за всичко това спокойно. Някой от вас тук ще подаде ли жалба срещу мисис Елис за това, че е нахълтала в къщата?

Настъпи тишина. Известно време никой не проговори.

— Не бихме искали да причиняваме комуто и да било неприятности — обади се плахо Болтън. — Жена ми и аз предпочитаме да оставим въпроса без последствия.

— Трябва отсега да ви е съвсем ясно — намеси се момичето, — че всичко, което тази жена каже за нас в полицията, ще е чиста лъжа.

— Не се тревожете — отвърна инспекторът. — Ако имаме нужда от вас, ще ви извикаме, но както гледам, едва ли ще се наложи. Хайде, да тръгваме, мисис Елис. — Тонът, с който се обърна към нея, в никакъв случай не беше груб, но звучеше доста властно. — Колата ни чака отвън. Ще ви закараме до участъка и там ще ни разкажете всичко. Имате ли палто?

Мисис Елис се запъти безропотно към вестибюла. Тя много добре знаеше къде е полицейският участък. На не повече от пет минути. Наистина най-добре бе да отиде там. Да се срещне с някой отговорен служител и да не се занимава повече с този кръгъл глупак. Но междувременно тия престъпници тук щяха да се измъкнат безнаказано. Докато тя се върне с полицаите, от тях нямаше да има и следа. Мисис Елис затърси слепешката палтото си във вестибюла и отново се препъна в ботушите и куфарите.

— Инспекторе — каза тя тихичко, — елате за минутка.

Той пристъпи към нея.

— Какво има?

— Ето на, махнали са и крушката — занарежда шепнешком мисис Елис. — Днес следобед всичко беше наред. А сега виждате ли тези ботуши, тези куфари! Донесли са ги и са ги захвърлили тук. Куфарите може би са пълни с мои неща. Най-настойчиво ви моля да оставите полицая да пази, докато се върнем, за да не би тези хора да избягат.

— Разбира се, мисис Елис — отвърна инспекторът. — Готова ли сте вече да тръгваме?

Тя забеляза, че инспекторът и младият полицай тайничко се споглеждат. Младият полицай се опитваше да скрие усмивката си. Мисис Елис вече беше сигурна, че инспекторът няма никакво намерение да остави полицая в къщата. В съзнанието и се прокрадна ново подозрение. Дали инспекторът и неговият подчинен не бяха маскирани като полицаи? Може би те също бяха членове на бандата? Тогава нямаше защо да се чуди, че лицата им не са и познати, а и това, че съвсем очевидно взимаха неподходящи мерки, бе напълно обяснимо. В такъв случай сега ще я отведат някъде, в някаква бърлога, ще я упоят, а може дори и да я убият.

— Няма да тръгна с вас — побърза да каже тя.

— Хайде, мисис Елис — подкани я инспекторът, — не ни затруднявайте. В участъка ще ви направим чай, няма да ви се случи нищо лошо.

Той я хвана за ръката. Мисис Елис се опита да се отскубне. Младият полицай застана срещу нея.

— Помощ — извика тя, — помощ, помощ!

Все някой щеше да я чуе. Може би хората от съседната къща, макар че тя почти не ги познаваше, но… Ако се развика достатъчно високо…

— Горката жена! — обади се мъжът, който се бе появил от сутерена. — Тъжна работа. Как ли се е докарала до това състояние?

Като видя изпъкналите му очи, в които се четеше съжаление, мисис Елис едва не се задави от кипналия в нея гняв.

— Хулиган такъв, как смееш само, как си позволяваш!

Ала тъкмо тогава я поведоха надолу по стълбите, завлякоха я на улицата и я напъхаха в колата. На волана имаше още един полицай. Инспекторът седна до нея на задната седалка, като не преставаше да я държи. Колата потегли, спусна се надолу покрай парка, сетне зави. Тя се опита да види от прозореца накъде отиват, но едрата фигура на инспектора и пречеше. Колата отново свърна и спря за нейна голяма изненада пред полицейския участък. Значи мъжете бяха наистина полицаи. Значи не бяха членове на бандата. В първия миг, стъписана от това откритие, мисис Елис изпита облекчение и благодарност. Залитайки, тя слезе от колата. Инспекторът, който все още държеше ръката й, я въведе в участъка.

Помещението и беше познато. Спомни си, че бе идвала тук преди години, когато се загуби рижавата котка. Както винаги имаше дежурен, седнал зад гишето, и цялата обстановка беше съвсем делова. Мисис Елис си мислеше, че разговорът ще се проведе именно тук, но инспекторът прекоси помещението и я вкара в една стая в дъното. И тук, зад голямо бюро, седеше полицейски служител — той имаше по-висок чин и слава богу, изглеждаше интелигентен. Мисис Елис бързо съобрази, че в никакъв случай не бива да допуска инспекторът да вземе първи думата.

— Стана една много объркана работа — рече тя. — Името ми е Елис и живея на Елмхърст Роуд седемнайсет. Някакви хора са влезли с взлом в къщата ми и в момента там се извършва организиран грабеж. Според мен крадците действуват безогледно и са изключително хитри. Те дори успяха да заблудят инспектора и другия полицай…

Това, че служителят зад бюрото не я погледна, бе направо възмутително. Той вдигна въпросително вежди към инспектора, а инспекторът, който бе свалил шапката си, се изкашля и се приближи до бюрото. Изникнала изневиделица, една жена в полицейска униформа застана до мисис Елис и я хвана за ръката.

Инспекторът и този с по-високия чин разговаряха тихо. Мисис Елис не можеше да долови какво си казват. От вълнение краката и се бяха подкосили. Усети, че и се завива свят. Добре, че жената примъкна един стол и мисис Елис се отпусна на него. Скоро и поднесоха и чаша чай. Тя обаче отказа чая. Губеше се ценно време.

— Настоявам да ме изслушате — заяви мисис Елис и полицайката я хвана още по-здраво за ръката. Служителят зад бюрото й направи знак да се приближи напред. Предложиха и друг стол, а жената застана зад гърба й.

— Кажете сега, какво искате да ми обясните?

Мисис Елис нервно стисна длани. Обзета бе от предчувствието, че този мъж, независимо от по-солидния си вид, ще се окаже точно толкова глупав, колкото и инспекторът.

— Казвам се Елис, Уилфред Елис, адресът ми е Елмхърст Роуд седемнайсет. Можете да проверите в телефонния указател. В квартала ме познават много добре, тъй като живея на Елмхърст Роуд от десет години. Вдовица съм и имам дъщеричка на девет години, в момента е в пансион. При мен работи като прислужница Грейс Джаксън, тя готви и ми помага в домакинската работа. Днес следобед излязох да се поразходя из парка и минах покрай езерцата. Когато се прибрах, видях, че в къщата ми са нахълтали някакви хора. Прислужницата беше изчезнала. Вещите ми вече бяха изнесени от стаите, крадците се бяха настанили в дома ми и тъй умело разиграваха театъра, с който прикриваха коварните си кроежи, че по-късно успяха да заблудят дори инспектора. Помолих телефонистката от централата да се свърже с вас. Това изплаши крадците и аз трябваше да положа огромни усилия да ги задържа в дневната, докато ми се притечете на помощ.

Мисис Елис спря, за да си поеме дъх. Тя видя, че полицейският служител не сваля очи от нея и я слуша много внимателно.

— Благодаря ви, мисис Елис — каза той, — вашите показания ще ни бъдат от полза. Но преди да продължим, можете ли да ми покажете някакъв документ, с който да удостоверите самоличността си?

Тя го погледна стреснато. Документ, с който да удостовери самоличността си? Разбира се, че имаше такива документи. Но в момента не носеше нищо със себе си. Беше излязла без чанта, визитните и картички бяха в писалището, а паспортът и — потрябва и паспорт, когато пътуваха с Уилфред до Диеп — се намираше, ако не я лъжеше паметта, в лявата преграда на малкото писалище в спалнята й.

Ала изведнъж тя си спомни безпорядъка в къщата. Сега там не би могла да намери нищо…

— За голямо съжаление — обърна се мисис Елис към служителя — аз не си взех чантата, когато днес следобед излязох, да се разходя. Оставих я в скрина в спалнята. Визитните ми картички са в писалището в дневната, а паспортът ми, който не е презаверен, защото ние със съпруга ми не пътувахме много, е в писалището, също в спалнята ми. Но сега там всичко е обърнато наопаки и крадците са отнесли вещите. В къщата е пълен хаос.

Служителят записа нещо в бележника си.

— Не можете ли да ни покажете личната си карта или купонната си книжка? — запита той.

— Обясних ви — заяви мисис Елис, като с труд сдържаше гнева си. — Визитните ми картички са в писалището. Не знам какво разбирате под купонна книжка.

Мъжът продължи да пише в бележника си. Той погледна полицайката и тя започна да опипва джобовете на мисис Елис. Правеше го съвсем професионално. Мисис Елис взе да премисля на кои нейни приятели биха могли да телефонират, кой би могъл да поръчителствува за нея, да дойде веднага с кола и да отвори очите на тези идиоти тук, пълни глупаци. „Трябва да запазя спокойствие — повтаряше си тя. — Трябва да запазя спокойствие.“ Семейство Колинс щяха да свършат най-добра работа, ала бяха в чужбина. Но Нета Дрейкот най-вероятно си бе у дома, по това време обикновено стоеше вкъщи заради децата.

— Помолих ви — каза мисис Елис — да проверите името и адреса ми в телефонния указател. Ако не желаете да си направите труда, попитайте в къщата или пък се обадете на моя банков агент, местният клон се намира на Хай Стрийт. В събота осребрих там чек. И накрая бих ви помолила да позвъните на мисис Дрейкот, моя приятелка, живее в блока на Чарлтън Авеню, адресът и е Чарлтън Корт двайсет и едно. Тя ще потвърди това, което ви казах.

Мисис Елис се отпусна на стола. Беше напълно изтощена. И най-ужасният кошмар не би могъл да се сравни с този ужас, с потискащата безнадеждна участ, която я бе сполетяла. Едно след друго лоши съвпадения.

Поне чантата да си беше взела, в нея имаше визитни картички. Като си помислеше само, че докато се мотае тук, онези крадци, онези обладани от злото люде, върлуваха из дома й, грабеха ценностите й, вещите й…

— Вижте какво, мисис Елис — заяви служителят, — вашите думи не се потвърдиха. Няма ви нито в телефонния, нито в адресния указател.

— Моля ви се, това е невъзможно — отвърна тя с възмущение. — Дайте ми указател и ще ви покажа.

Инспекторът, който все още стоеше прав, постави двете книги на бюрото пред нея. Тя отвори телефонния указател на „Елис“, прокара пръст по колонката отляво и спря точно на мястото, където знаеше, че е вписано нейното име. Пак Елис, но собственото име беше друго. Адресът и телефонният номер също бяха други. Сетне погледна в адресния указател и видя, че срещу Елмхърст Роуд 17 са записани имената Болтън, Ъпшоу, Бакстър… Мисис Елис бутна настрани и двата указателя и впери озадачен поглед в полицейския служител.

— Нещо не е в ред — рече тя, — данните са може би стари или пък фалшиви. Указателите, които имам у дома, съдържат верни данни и са съвсем различни от тези.

Мъжът не обърна внимание на думите й, само затвори указателите.

— Вижте какво, мисис Елис, вие сте изморена и една почивка ще ви се отрази добре. Ще се опитаме да намерим приятелите ви. Сега си вървете, а аз ще се свържа с тях колкото може по-бързо. Ще пратя при вас лекар, ще поговорите с него, ще ви даде успокоително. Починете си и утре сутринта ще се чувствате по-добре, а вероятно ще можем да ви съобщим и нещо по-конкретно.

Полицайката и помогна да се изправи.

— Да вървим.

— А какво ще стане с къщата ми? — възпротиви се мисис Елис. — Ония крадци са там, там е и прислужничката ми Грейс. Грейс навярно лежи вързана в сутерена. Нима ще оставите къщата така? Нима ще им позволите да се измъкнат след това чудовищно престъпление? Вече загубихме много ценно време, ето, половин час, откакто сме тук…

— Не се тревожете, мисис Елис — рече полицейският служител, — оставете всичко на нас.

Полицайката я поведе, а тя продължаваше да говори, да протестира. Сетне тръгнаха по някакъв коридор и полицайката взе да я успокоява:

— Хайде, стига вече! Не се тревожете. Тук нищо лошо няма да ви се случи.

И мисис Елис се озова в някаква стаичка с легло. Господи!… Та това беше килия, затворническа килия… Полицайката и помагаше да си свали палтото, махаше иглата, с която бе забола шала, след като го бе увила около главата си. Мисис Елис се почувствува тъй зле, че полицайката я сложи да легне, покри я с грубо сиво одеяло и натъкми малка твърда възглавница под главата й.

Мисис Елис сграбчи ръцете й. Лицето на жената и се стори приветливо.

— Моля ви, позвънете на Хампстед четири хиляди седемдесет и две, това е номерът на моята приятелка мисис Дрейкот. Помолете я да дойде тук. Инспекторът отказва да ме изслуша. Не иска да чуе какво му обяснявам.

— Успокойте се, всичко ще бъде наред — отвърна жената.

Някой влезе в стаята, по-точно в килията. Гладко избръснат мъж, много сериозен, с чанта в ръка. Той поздрави полицайката и отвори чантата. Извади слушалка и термометър и се усмихна на мисис Елис.

— Разбрах, че нещо сте разтревожена, така ли? Спокойно, скоро всичко ще се оправи. Хайде, дайте ми сега ръката си.

Мисис Елис седна на твърдото тясно легло и придърпа одеялото към себе си.

— Докторе, аз съм съвсем здрава. Вярно е, че преживях нещо ужасно, толкова ужасно, че едва ли има човек, който не би си разстроил нервите при такова положение. В къщата ми са нахълтали крадци. Тук никой не ми вярва, но аз съм мисис Елис, мисис Уилфред Елис и ако ви е възможно да убедите органите на властта.

Той не я слушаше. С помощта на полицайката сложи термометъра под мишницата й, не в устата — държеше се с нея като с дете. Сетне и премери пулса, дръпна долните и клепачи, за да погледне в очите й, прислуша гърдите й…

Мисис Елис продължаваше да говори:

— Разбирам, че практиката е такава. Вие сте длъжен да ме прегледате. Но искам да ви предупредя, че откакто ме доведоха тук, още, откакто полицията дойде в дома ми, с мен се държат отвратително скандално. Не познавам лично нашия депутат, но искрено вярвам, че когато чуе всичко това, той ще се заеме с въпроса и някой ще отговаря за последствията. За нещастие аз съм вдовица, нямам близки роднини, а дъщеричката ми е в пансион. Най-близките ми приятели — мистър и мисис Колинс, са в чужбина, но банковият ми агент…

Той триеше ръката и със спирт, после вкара иглата. Мисис Елис изхлипа от болка и се отпусна на твърдата възглавница. Лекарят не пускаше ръката й, а тя отначало мяташе глава, сетне я обзе някакво вцепенение, докато течността от спринцовката се вливаше във вената й. По лицето и се стичаха сълзи. Вече не можеше да се бори. Беше тъй омаломощена.

— Как сте сега? — попита лекарят. — По-добре, нали?

Гърлото и бе пресъхнало, в устата и нямаше слюнка. Значи това беше опиат, от онези опиати, които те парализират, правят те безпомощен. Но ето, че възмущението, което доскоро бушуваше в нея, се уталожи, замря. Гневът, страхът и отчаянието, опънали докрай нервите й, сякаш изчезнаха. „Вероятно — помисли си тя — не съм успяла да обясня нещата както трябва. Пък и голяма част от недоразуменията се дължат на това, че излязох без чанта.“ Сети се за крадците — колко отвратителни, зли и коварни бяха те. „Сега не трябва да мисля за това — рече си тя. — Трябва да се успокоя, да си почина.“

— Е — обади се лекарят, като пусна ръката й, — искате ли да ми разправите всичко отначало? Твърдите, че се казвате мисис Елис.

Тя въздъхна и затвори очи. Трябваше ли това мъчение пак да започва? Нима не записаха всичко в бележниците си? Какъв смисъл имаше, след като неспособността им да се справят с положението бе тъй очевидна? Тези указатели бяха пълни с грешни имена и адреси. Нищо чудно, че ставаха толкова много грабежи, убийства и всякакви други престъпления, след като всичко в полицията бе наопаки — корумпирана работа. Как се казваше депутатът? Знаеше името му, но точно сега не можеше да се сети. Един такъв русоляв — приятен човек, снимката му от плаката вдъхваше доверие. Пък и той разчиташе на избирателите от Хампстед и непременно щеше да се заеме с този случай…

— Мисис Елис — обади се лекарят, — мислите ли, че сега можете да си спомните истинския си адрес?

Тя отвори бавно очи и го погледна изтощена.

— Живея на Елмхърст Роуд седемнайсет. — Мисис Елис говореше като автомат. — Вдовица съм, съпругът ми почина преди две години. Имам деветгодишна дъщеря, която е в пансион. Днес следобед излязох да се поразходя и когато се върнах…

— Да — прекъсна я той, — това ни е известно. Знаем какво се е случило след разходката ви. Сега искаме да ни разкажете какво се е случило преди това.

— Обядвах. Спомням си много добре какво ядох. Пъдпъдък и ябълков сладкиш, сетне пих кафе. Канех се да подремна, защото не се чувствах много добре, но изведнъж реших, че ако взема малко въздух, ще се оправя.

Веднага съжали за това, което току-що бе казала. Лекарят я гледаше изпитателно.

— Така значи — рече той, — не сте се чувствували много добре. Бихте ли ми казали какво точно ви имаше?

Мисис Елис разбра какво цели с този въпрос. Той бе в съюз с онези полицаи и искаше да я обяви за душевноболна. Щяха да измислят, че е имала нервен припадък и в умопомрачение е съчинила цялата история.

— Нищо ми нямаше — побърза да отговори тя. — Бях само малко изморена, защото цяла сутрин се занимавах с домакинство. Подредих бельото, разчистих бюрото в дневната. Тези неща отнемат доста време.

— А можете ли да ми опишете къщата си, мисис Елис? — запита лекарят. — Опитайте се да опишете мебелите в спалнята например или в дневната.

— Разбира се, но не трябва да забравяте, че крадците, които нахълтаха днес следобед, са нанесли огромни и, боя се, непоправими щети. Разграбили са нещата ми, отнесли са всичко. В стаите е страхотна мръсотия, а в спалнята ми на горния етаж една млада жена се представя за фотографка.

— Разбирам — каза лекарят, — не се безпокойте за това. Просто ми опишете -мебелите, кое къде стои у вас, такива неща.

Сега той и се стори по-отзивчив, отколкото в началото. Мисис Елис взе да описва подробно всяка стая. Изброяваше украшенията, картините, уточняваше мястото на столовете и масите.

— Готвачката ви се казва Грейс Джаксън, така ли?

— Да, докторе, Грейс е при мен от няколко години. Когато излязох днес следобед, тя беше в кухнята. Спомням си добре, че се провикнах, за да я предупредя, че отивам да се поразходя. Казах й, че няма да се бавя. Много се тревожа за нея, докторе. Онези крадци сигурно са я заварили там и най-вероятно са я отвлекли.

— Ще се погрижим и за това — успокои я лекарят. — Мисис Елис, вие ни казахте много важни неща и така добре описахте дома си, че няма да ни е трудно да го открием. Ще намерим и близките ви. Тази нощ ще останете тук, а утре сутринта, надявам се, ще можем да ви съобщим приятна новина. Казвате, че дъщеричката ви е в пансион. Помните ли адреса?

— Естествено. Мога да ви кажа и телефонния номер. Хай Клоуз, Бишъпс Лейн, Хачуърт, номерът е Хачуърт двеста и две. Само че не разбирам защо трябва да търсите дома ми.

— Не се тревожете — каза и лекарят. — Ясно е, че не сте болна и не лъжете. Получили сте временна загуба на паметта, а това често се случва и може да сполети всекиго. Освен това бързо преминава. Досега сме имали много такива случаи. — Той се усмихна и се изправи с чантата в ръка.

— Не е вярно — възпротиви се мисис Елис, като се опита да се надигне от възглавницата. — Продължавам да имам отлична памет. Разказах ви всички подробности, не мога да си представя, че съм пропуснала нещо. Казах ви името си, къде живея, описах ви дома си, съобщих адреса на дъщеря си в пансиона.

— Разбира се — прекъсна я лекарят. — Хайде сега, успокойте се. Опитайте се да се отпуснете и да поспите. Ние непременно ще намерим приятелите ви.

Той прошепна нещо на полицайката и излезе от килията. Полицайката се приближи до леглото и подпъхна одеялото.

— Хайде, усмихнете се. Нали чухте какво ви поръча докторът? Поотдъхнете си. Ще видите, че всичко ще се оправи.

Да си поотдъхне…, но как? И защо я съветва точно сега да се отпуска при положение, че в този момент плячкосваха из къщата, грабеха вещите й, опразваха стаите? Защо? За да могат крадците да офейкат с плячката? Щяха естествено да вземат със себе си и Грейс, тъй че горката Грейс нямаше да може да свидетелства в участъка. Надяваше се все пак, че съседите, семейство Фърбър, ще проявят разбиране. Това, което искаше, не беше чак толкова сложно… Мисис Елис си даде сметка, че е трябвало да бъде по-внимателна с тях — да им се обажда от време на време, да се държи по-дружелюбно, да ги кани на чай. Но пък нали в градовете хората отдавна не поддържаха такива отношения, смятаха ги за отживелица. Ако полицейският служител не бе успял да открие Нета Дрейкот, трябваше веднага да се влезе във връзка със семейство Фърбър…

Мисис Елис дръпна жената за ръкава.

— Семейство Фърбър, съседите, които живеят на номер деветнайсет, ще ви кажат за мен. Не сме близки приятели, но те много добре ме знаят. Близо шест години живеем в съседни къщи. Моля ви, обадете се на семейство Фърбър.

— Непременно — рече полицайката, — но сега се опитайте да поспите.

Мисис Елис отпусна глава на възглавницата.

„Ох, миличката Сузан! Ами ако това се беше случило през ваканцията? Щеше да е още по-страшно. Какво щяхме да правим? Връщаме се от разходка и намираме тия злодеи в къщата… Ами онази отвратителна фотографка и мъжът и — те можеха да си харесат Сузан, такава хубавичка, русичка, и да решат да я отвлекат… Поне детето е в безопасност и не знае нищо за това, което става тук. Да можеше някак да се потули тази ужасна история, поне да не пишат за нея във вестниците и тогава Сузан нямаше да научи за случилото се. Какъв позор, какво унижение, да ме накарат да преспя в затворническа килия, и то заради безкрайната глупост на тия тук, заради грешките им…“

— Добре ли спахте? — попита я полицайката и и поднесе чаша чай.

— Не знам какво имате предвид — рече мисис Елис. — Аз не съм дремнала.

— Ааа, подремнахте си хубавичко. — Жената се усмихна.

Мисис Елис я погледна озадачено и седна на тясното легло. Та нали само преди миг говори с полицайката? Главата я болеше страхотно. Отпи от чая — беше безвкусен, направо блудкав. Копнееше за леглото си у дома. Представи си как сутрин Грейс влиза безшумно и отдръпва завесите.

— Трябва да се измиете — обади се жената. — Аз ще ви среша и после ще говорите отново с лекаря.

Мисис Елис преживя унижението да се измие пред чуждия поглед и после да я срешат. Сетне и дадоха шала, палтото и ръкавиците и я изведоха от килията. Минаха отново по коридора и влязоха в стаята, където я бяха разпитвали предната вечер. Този път зад бюрото имаше друг служител, но тя позна инспектора и лекаря.

Лекарят пристъпи към нея с познатата ласкава усмивка.

— Как се чувствате днес? Успяхте ли да дойдете на себе си?

— Тъкмо обратното — отговори мисис Елис. — Не се чувствувам никак добре и няма да се оправя, докато не разбера какво става у дома. Може ли най-сетне някой от вас да ми каже как се развиват нещата от снощи насам? Охранява ли се по някакъв начин собствеността ми?

Лекарят не отговори, само я поведе към стола до бюрото.

— Ето, полицейският служител иска да ви покаже една снимка във вестника — заяви той.

Мисис Елис седна. Служителят и подаде един брой от „Нюз ъв дъ Уърлд“ — вестник, който Грейс купуваше в неделя. Мисис Елис никога не го четеше. Зърна снимка на някаква жена с топчесто лице, облечена в светло палто и с шал на главата. Снимката беше заградена с червен кръг и отдолу пишеше: „Изчезнала, Ейда Луис, 36-годишна, вдовица, живуща Албърт Билдингс 115, Кентиш Таун“. Тя сложи вестника на бюрото.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна. Не познавам тази жена.

— Името Ейда Луис нищо ли не ви говори? — запита служителят. — Ами Албърт Билдингс?

— Не, абсолютно нищо.

Изведнъж разбра защо и задават тези въпроси. Мислеха, че е изчезналата Ейда Луис от Албърт Билдингс. Просто защото беше облечена в светло палто и носеше шал на главата си. Мисис Елис стана от стола.

— Това е нелепост. Казах ви името и адреса си, а вие упорито продължавате да не ми вярвате. Задържането ми тук е истинско беззаконие. Държа да говоря с адвокат, с моя адвокат… — В този миг се сепна. Та тя не бе ползвала адвокатски услуги, откакто Уилфред почина, а и кантората май беше преместена или друг адвокат я беше поел. По-добре да не споменава имена, ще си помислят, че пак ги лъже. По-сигурно беше да даде името на банковия си агент…

— Почакайте, момент — прекъсна я отново служителят, защото в стаята влезе някакъв човек. Беше опърпан простоват мъж в овехтял кариран костюм и държеше меката си шапка в ръка. — Познавате ли тази жена? — попита го служителят. — Не е ли това сестра ви Ейда Луис?

Мисис Елис наистина едва обузда гнева си, когато мъжът пристъпи и се взря в лицето й.

— Не, сър, това не е Ейда. Ейда не е толкова едра, и зъбите на тази жена май не са протези. На Ейда са протези. Никога не съм виждал тази жена.

— Благодаря ви — каза служителят, — това е всичко. Можете да си вървите. Ще ви уведомим, щом открием сестра ви.

Опърпаният мъж излезе от стаята. Мисис Елис се обърна победоносно към служителя зад бюрото.

— Е, сега вече може би ще ми повярвате?

Той се замисли за миг, сетне погледна към лекаря и се зачете в някакви бележки върху бюрото си.

— Колкото и да ми се иска да ви вярвам, защото това би ни спестило много неприятности, за съжаление не мога. Фактите, които изложихте, се оказаха до един неверни. Поне засега,

— Какво искате да кажете? — запита мисис Елис.

— Първо, адресът ви. Вие не живеете на Елмхърст Роуд седемнайсет, защото там има наематели, които ние познаваме. Къщата е разделена на апартаменти и етажите са дадени под наем на различни хора. Вие не фигурирате сред тях.

Мисис Елис стисна дръжките на стола. Служителят не сваляше упорития си и невъзмутим поглед от нея.

— Грешите — отвърна тя спокойно. — На номер седемнайсет няма никакви апартаменти. Това е частна къща. Моята собствена къща.

Мъжът отново сведе очи към бележника си.

— На номер деветнайсет не живеят хора с името Фърбър. Там също има апартаменти. Вашето име не е вписано нито в адресния, нито в телефонния указател. Такова име няма и в банковия клон, за който говорихте снощи. Освен това в този район не можахме да открием лицето Грейс Джаксън.

Мисис Елис погледна към лекаря, към инспектора, към полицайката, която все още стоеше до нея.

— Нима това е някакъв заговор? Защо всички сте против мен? Какво съм направила?… — Гласът и секна. Трябваше да издържи. Не биваше да рухва. Трябваше да прояви храброст, заради Сузан. — Свързахте ли се с приятелката ми в Чарлтън Корт? Мисис Дрейкот, живее в големия блок.

— Мисис Дрейкот не живее в Чарлтън Корт, мисис Елис — заяви полицейският служител, — по простата причина, че Чарлтън Корт вече го няма. Разрушен беше от бомба.

Миене Елис се взря в него ужасена. Бомба? Какъв ужас! Кога? Как? Нощес ли? Нещастие след нещастие!… Кой е могъл да го стори — анархисти или може би бандити като онези, които са настанени в къщата й? Горката Нета, ами мъжът й, ами децата й? Мисис Елис усети, че главата и се замайва…

— Простете — рече тя, като правеше всичко възможно да не проявява малодушие, да се държи достойно. — Въобще не знаех за този страшен атентат. Бандитите най-вероятно участвуват в един и същи заговор с онези хора в моята къща…

Тя млъкна, защото изведнъж осъзна, че я лъжат, всичко беше лъжа — тези тук не бяха полицаи. Завзели бяха сградата, всъщност бяха шпиони. Сигурно имаха намерение да свалят правителството, но защо тогава се занимаваха с една най-обикновена и съвсем безобидна личност като нея? След като водеха гражданска война, защо не изнасяха картечници по улиците, защо не бяха тръгнали към Бъкингамския дворец? Защо стояха тук и разиграваха тия сцени?

Влезе един полицай, удари токове и застана пред бюрото.

— Проверихме във всички болници и приюти за душевноболни в района и в радиус от десет километра, сър. Няма изчезнали.

— Благодаря. — Без да обръща внимание на мисис Елис, полицейският служител се обърна към лекаря: — Не можем да я държим тук. Ще трябва да ги убедите да я вземат в „Мортън Хил“. Управителката да намери стая. Кажете й, че е временно. Жената е с амнезия.

— Ще направя, каквото мога — отговори лекарят.

„Мортън Хил“. Мисис Елис веднага разбра какво имаха предвид. „Мортън Хил“ беше известен приют за душевноболни недалеч от Хайгейт. Говореше се, че не го поддържали добре, било някакво кошмарно място.

— „Мортън Хил“? — повтори тя. — Да не би да искате да ме отведете там? Всички знаят, че „Мортън Хил“ е ужасно място. Сестрите непрестанно напускат. Отказвам да отида там. Настоявам за адвокат… не, по-добре повикайте моя домашен лекар, доктор Годбър, живее на Паркуел Гордънс.

Служителят я погледна загрижено.

— Изглежда, наистина е от този район. Не бърка имената. Но нали Годбър се премести в Портсмут? Аз си го спомням Годбър.

— Ако е в Портсмут — прекъсна го мисис Елис, — трябва да е заминал само за няколко дни. Той е много съвестен. Секретарката му ме знае. Миналата ваканция водих там Сузан.

Никой не я слушаше, а служителят отново, препрочиташе нещо в бележника си.

— Впрочем — заяви той — името на училището, което ми дадохте, е вярно. Телефонният номер е друг, но училището е същото. Смесено училище. Снощи се свързахме с тях.

— В такъв случай боя се, че сте попаднали на друго училище. Хай Клоуз е девическо училище и ако беше смесено училище, никога не бих изпратила Сузан там.

— Хай Клоуз — повтори служителят, като четеше от бележника си — е смесено училище, което се ръководи от мистър Фостър и съпругата му.

— Грешите, ръководи се от мис Слейтър — заяви мисис Елис, — мис Хилда Слейтър.

— Искате да кажете, че преди години го е ръководила някаква дама на име Слейтър — уточни служителят. — Да, наистина навремето училището е било поверено на нея, но след като се пенсионирала, ръководството му поели мистър и мисис Фостър. Там нямат ученичка, която да се казва Сузан Елис.

Мисис Елис седеше на стола неподвижна. Вгледа се в лицето на всеки един от тях. На нито едно лице не видя безчувствено изражение. Нито едно не излъчваше враждебност. Полицайката и се усмихна ведро. Всички я наблюдаваха внимателно. Най-сетне тя заговори:

— Не се опитвате нарочно да ме заблудите, нали? Ясно съзнавате, че съм разстроена, че безкрайно много се тревожа от това, че не разбирам какво става? Ако всичко е игра, някаква игра-изтезание, моля ви се, кажете ми. Трябва все пак да разбирам какво искате от мене.

Лекарят я хвана за ръката, а служителят зад бюрото се наведе към нея.

— Опитваме се да ви помогнем — каза и той. — Правим всичко възможно да открием приятелите ви.

Мисис Елис се вкопчи в ръката на лекаря. Сега той бе единствената и надежда.

— Не разбирам какво става — рече мисис Елис. — Ако страдам от загуба на паметта, защо си спомням всичко така ясно? Помня името си, адреса, хората, пансиона… А къде е Сузан? Къде е милото ми момиченце? — Тя се заоглежда, обезумяла от ужас. Опита се да стане от стола. — Казвате, че Сузан не е в Хай Клоуз, къде е тогава?

Някой я тупаше по рамото. Подадоха и чаша вода.

— Ако мис Слейтър се е пенсионирала и на мястото и е дошло семейство Фостър, аз щях да знам за това, щяха да ми съобщят — повтаряше мисис Елис. — Нали вчера говорих по телефона? Сузан беше добре и играеше навън.

— Искате да кажете, че сте разговаряли със самата мис Слейтър? — запита служителят.

— Не, позвъних и се обади секретарката. Позвъних, защото имах… някакво предчувствие, че Сузан може, да не е добре. Секретарката ме увери, че детето е обядвало и в момента играе. Не си измислям нищо. Това беше вчера. Не мога да повярвам, че секретарката няма да ми съобщи, ако мис Слейтър наистина е предприела нещо такова.

Мисис Елис се взираше в озадачените лица на хората, които също не сваляха очи от нея. В този миг вниманието и привлече голямата цифра 2, изписана на календара върху бюрото.

— Знам, че беше вчера — заяви тя, — днес е втори, нали? Съвсем ясно си спомням как откъснах страницата от моя календар и понеже беше първо число на месеца, реших сутринта да разчистя бюрото си, да подредя всички документи.

Полицейският служител се отпусна и се усмихна.

— Вие наистина говорите много убедително и по всичко личи, че живеете някъде наблизо. Ето, тръгнали сте без пари и обувките ви са съвсем чисти. Не идвате отдалече. Но че вчера не сте тръгнали на разходка от Елмхърст Роуд седемнайсет е напълно сигурно. По някаква причина, която се надяваме да открием, този адрес, заедно с някои други адреси, се е запечатал в съзнанието ви. Обещавам ви, че ще направим всичко възможно да ви помогнем да се почувствувате отново добре. Не бива да се страхувате от „Мортън Хил“. Аз познавам обстановката. Сигурен съм, че ще се грижат за вас добре.

Мисис Елис си представи как стои затворена зад сивите неприветливи стени, чиито мрачни очертания се виждаха чак от езерцата. Колко пъти бе минавала покрай тези стени, съжалявайки хората, които живеят зад тях. Преди време жената на бакалина полудя — мисис Елис си спомни как една сутрин Грейс дойде и започна да и разправя цялата история: „… и той каза, те я пратили в «Мортън Хил».“ Мисис Елис знаеше, че веднъж вкарат ли я там; никога няма да излезе. Хората от полицейския участък нямаше да се сетят повече за нея. А ето че възникна и това ужасно недоразумение за Сузан и за онези Фостърови, които поели ръководството на училището.

Мисис Елис се наведе напред, стиснала здраво ръцете си една в друга.

— Повярвайте ми, не искам да ви създавам неприятности. Винаги съм била тих, кротък човек. Не съм избухлива, нито пък сприхава и ако наистина съм загубила паметта си, ще направя всичко, което ми поръча лекарят, готова съм да взимам всякакви лекарства, стига той да смята, че ще ми помогнат. Но се тревожа, ужасно се тревожа за момиченцето си след всичко това, което ми съобщихте за училището и за мис Слейтър, която казвате, се пенсионирала. Моля ви, направете ми една услуга. Позвънете в училището и ги попитайте как мога да се свържа с мис Слейтър. Не е изключено тя да е взела къщата край пътя и да се е преместила там с част от децата, и сред тях да е и Сузан. Този, с когото сте се свързали по телефона, е сигурно отскоро там на работа и не е съобразил да ви даде по-пълна информация.

Мисис Елис говореше ясно, а в гласа и нямаше и нотка на истерия — тя успяваше да прикрие дори вълнението си. Най-сетне трябваше да разберат, че работата е сериозна и че молбата и не е вятърничава приумица.

Полицейският служител погледна към лекаря, сетне сякаш нещо размисли.

— Добре, ще позвъним. Ще се опитаме да се свържем с мис Слейтър, но вероятно това няма да стане веднага. Междувременно ще е най-добре да почакате в някоя друга стая.

Мисис Елис се изправи, този път без помощта на полицайката. Решила бе да им покаже, че се чувствува добре, както психически, тъй и физически и че се оправя и без чужда помощ, стига да и се даде възможност. Жалко, че не беше с шапка, а с този шал на главата. Инстинктът и подсказваше, че шалът не е подходящ за такива случаи. Освен това нали нямаше чанта, непрестанно се чудеше къде да си дене ръцете. Добре, че поне имаше ръкавици. Да, но само ръкавици. Тя кимна енергично на полицейския служител и на лекаря — бе решила на всяка цена да се държи любезно — и тръгна с полицайката към чакалнята. Този път и спестиха унижението да я напъхат в килията. Отново и поднесоха чай.

„Не си гледат работата, ами дай им да пият чай“ — рече си тя.

Изведнъж си спомни за нещастната Нета Дрейкот и ужасната трагедия с бомбата. Може би тя и семейството и бяха избягали и се бяха настанили някъде при приятели, но това не можеше да се разбере веднага.

— Сутрешните вестници пишат ли за нещастието? — обърна се мисис Елис към полицайката.

— Какво нещастие?

— Пожарът на Чарлтън Корт, за който съобщи инспекторът.

Жената я погледна озадачена.

— Не си спомням да е казал нещо за пожар.

— Моля ви се — рече мисис Елис, — каза, че Чарлтън Корт бил разрушен от някаква бомба. Бях потресена, защото там живеят мои приятели. Сигурно всички вестници пишат за това.

Лицето на жената просветна.

— А, сега се сещам. Мисля, че инспекторът говореше за някаква бомба по време на войната.

— Как тъй по време на войната? — прекъсна я припряно мисис Елис. — Чарлтън Корт бе построен много след войната. Спомням си, че блокът се строеше, когато с мъжа ми се преместихме в Хампстед. Не, нещастието очевидно се е случило нощес. Каква ужас-яа история!

Полицайката сви рамене.

— Мисля, че грешите — рече тя. — Тук не е ставало дума за никакво произшествие или изобщо за нещастие.

„Какво невежество, глупачка — помисли си мисис Елис. — Чудно как е изкарала изпита, за да работи в полицията. Нали жените, които назначават тук, уж трябва да са много умни.“ Тя продължи мълчаливо да отпива от чая си. Нямаше никаква полза от този разговор. Стори и се, че това мълчание е траяло много дълго, когато най-сетне вратата се отвори и на прага застана лекарят с усмивка на лицето.

— Е — рече той, — мисля, че понапреднахме. Успяхме да се свържем с мис Слейтър.

Мисис Елис стана, очите и блестяха.

— О, докторе, слава богу… Научихте ли нещо за дъщеря ми?

— Първо се успокойте; Не бива да се вълнувате, инак отново ще изпаднете в снощното състояние. Тъй доникъде няма да стигнем. Доколкото разбирам, като казвате „дъщеря ми“, имате предвид лице, което се нарича или се е наричало Сузан Елис?

— Да, да, точно тъй — побърза да отговори мисис Елис. — Добре ли е тя? При мис Слейтър ли е?

— Не, не е при мис Слейтър, но се чувствува прекрасно. Самият аз разговарях с нея по телефона и си записах сегашния и адрес. — Лекарят потупа горния джоб на сакото си и отново се усмихна.

— Казвате, че не е при мис Слейтър? — Мисис Елис гледаше втрещена и объркана. — Значи е вярно това, че училището е минало в други ръце. Вие говорихте ли с онези хора, семейство Фостър? А тя някъде в съседство ли е? Надалеч ли са се преместили? Какво се е случило?

— Лекарят взе ръката й, поведе я към стола и и помогна да седне.

— Сега — рече и той — искам да си помислите спокойно и да се опитате да си припомните съвсем ясно някои неща. И много ви моля, не се вълнувайте. Така недоразумението ще се изясни и всичко ще се избистри в съзнанието ви. Вероятно си спомняте, че снощи ни съобщихте името на своята прислужница, Грейс Джаксън? —

— Да, докторе.

— Само не бързайте. Просто ни разкажете нещичко за Грейс Джаксън.

— Намерихте ли я? У, дома ли е тя? Добре ли е?

— Засега оставете това. Опитайте се да опишете Грейс Джаксън.

Мисис Елис изтръпна при мисълта, че те може да са намерили горката Грейс убита и ще я накарат да идентифицира тялото.

— Грейс е едро момиче — започна мисис Елис. — Всъщност какво ти момиче, на години е горе-долу колкото мене, но нали знаете, свикнали сме да наричаме прислужничките момичета. Има голям бюст, доста дебели глезени, кестенява коса и сиви очи. Облечена е… чакайте да преценя с какво може да е облечена… Когато са нахълтали крадците, тя надали е била с престилчицата и бонето. Вероятно се е мотаела все още в работната роба. Обикновено се преоблича привечер. Колко често и говоря по този въпрос! Некрасиво е да отваряш вратата в работно облекло, показва немарливост. Все едно, че влизаш в пансион! Грейс има хубави зъби и приятна усмивка, но ако нещо и се е случило, тя едва ли… — Мисис Елис млъкна. Ако я бяха убили или претрепали, Грейс едва ли щеше да се усмихва.

Лекарят сякаш не бе чул последните и думи. Гледаше я съсредоточено.

— Знаете ли, вие много точно описахте себе си.

— Себе си ли?

— Да. Фигурата, цветовете и други неща… Според, нас е възможно амнезията ви да се изразява в това, че бъркате личността си и вероятно вие сте Грейс Джаксън, която си мисли, че е някоя си мисис Елис. Затова полагаме усилия да открием роднините на Грейс Джаксън.

Той наистина прекаляваше. Мисис Елис преглътна. Оскърбената и гордост се надигна.

— Докторе — заговори тя бързо, — позволихте си малко повечко, отколкото е редно. Грейс Джаксън и аз никак не си приличаме и ако вие някога откриете нещастното момиче, тя веднага ще се съгласи с мене. Грейс работи у нас от седем години. Родом е от Шотландия, мисля, че родителите и са шотландци. Всъщност сигурна съм, че са шотландци, защото тя прекарваше отпуските си в Абърдийн. Грейс е добро, много работливо и ще ми се да вярвам, честно момиче. Е, имали сме и разправии, ама нищо сериозно. Тя проявява твърдоглавство, пък и аз държа на своето. То кой ли не държи на своето?… Но…

Какво искаше да каже лекарят с тази своя снизходителна усмивка?

— Виждате ли — рече той — колко много неща знаете за Грейс Джаксън.

На мисис Елис и се прииска да го удари. На какво отгоре беше толкова уверен, толкова самонадеян! „Трябва да се владея, в никакъв случай не бива да избухвам“ — помисли си тя, а на глас каза:

— Докторе, знам толкова много за Грейс Джаксън, защото както май обясних, тя работи вече седем години при мене. Ако се окаже болна и изобщо ако и се е случило нещо лошо, ще държа отговорна полицията, задното въпреки настойчивите ми молби не вярвам през нощта да са оставили къщата ми под наблюдение. Сега вероятно ще бъдете тъй добър да ми кажете къде мога да намеря детето си. Тя поне със сигурност ще ме познае.

Мисис Елис реши, че се е държала много въздържано и независимо от ужасното предизвикателство не е загубила самообладание.

— Казвате, че сте на трийсет и пет години — рече лекарят, като явно искаше да смени темата. — Грейс Джаксън rope-долу на същите години ли е?

— Аз навърших трийсет и пет през август. Мисля, че Грейс е с една година по-млада, не съм съвсем сигурна.

— В никакъв случай не изглеждате на повече — усмихна се лекарят.

Не можеше да си представи, че в такъв момент той ще се опитва, да я успокоява с комплименти.

— Като имам предвид, телефонния разговор, който току-що водих — продължи той, — Грейс Джаксън сега трябва да е най-малко на петдесет и пет-шест години.

— Вероятно има не една, а повече жени на име Грейс Джаксън, които работят като домашни прислужнички — отвърна мисис Елис хладно. — Ако сте решили да ги издирите всичките, това ще ви отнеме много време. Съжалявам, че се налага да бъда настойчива, но преди всичко трябва да знам къде се намира дъщеря ми Сузан.

Той явно започваше да отстъпва. Усети това в погледа му.

— Трябва да ви съобщя — рече лекарят, — че за щастие мис Слейтър успя да ни свърже с бившата си ученичка. Ние говорихме по телефона с нея. Тя се намира недалеч от тук, в Сейнт Джонс Уд. Не е съвсем сигурна, но мисли, че ще познае Грейс Джаксън, ако я види.

За миг мисис Елис остана безмълвна. Какво търсеше Сузан в Сейнт Джонс Уд? И какво безобразие — да викат детето на телефона и да го разпитват за Грейс. Естествено е в такъв момент да се обърка и да каже, че „мисли“, че ще познае Грейс, макар да бяха минали само два месеца, откакто Грейс и махаше за сбогом, когато след ваканцията я изпращаха отново в училище.

После мисис Елис се сети за зоологическата градина. Ако се е наложило тези промени в училището да се решат много набързо, може би някоя от по-младите учителки е завела част от децата някъде, за да облекчи нещата. Завела ги е или в зоопарка, или в „Мадам Тюсо“.

— Знаете ли откъде ви се обади тя? — попита много делово мисис Елис. — Искам да кажа, знаете ли при кого е тя, кой се грижи за нея?

— Адресът и е Халифакс Авеню две-А, а що се отнася до грижите, според мен вие сама ще се убедите, че тя съвсем няма нужда от грижи. По гласа и личи, че е човек, който чудесно се справя сам. Чух я да вика на някакво момченце на име Кийт да мълчи и да не вдига толкова шум, защото и пречи да говори.

Устните на мисис Елис потрепнаха в усмивка. Хубаво, че Сузан е успяла да покаже колко е съобразителна и енергична. Но това не биваше да я изненадва — нали си знаеше, че Сузан е надраснала възрастта си. Макар и малка, беше и като приятелка. Но кой пък бе този Кийт… Сякаш наистина училището изведнъж бе станало смесено. Изглежда, в групата, която бяха повели в зоопарка или в „Мадам Тюсо“, имаше и момчета. Дали пък не бяха завели децата да обядват на Халифакс Авеню при роднини на мис Слейтър или на Фостърови? И все пак всичко това бе направо непростимо. Предприемат сериозни промени, и то съвсем ненадейно, разкарват децата от Хай Клоуз до Лондон и обратно и въобще не се опитват да уведомят родителите. Мисис Елис реши, че ще напише на мис Слейтър много остро писмо и ако ръководството на училището се бе сменило и възнамеряваха класовете да бъдат смесени, тя щеше да премести Сузан веднага след свършването на срока.

— Докторе — каза тя, — само да ми разрешат, готова съм да тръгна веднага за Халифакс Авеню.

— Много добре. За съжаление няма да мога да ви придружа, но въпросът е уреден и сестра Хендерсън, която е запозната със случая, ще дойде с вас.

Той кимна към полицайката, която отвори вратата на чакалнята и покани вътре една строга жена на средна възраст в бяла престилка. Мисис Елис не каза нищо, но стисна устни. Сигурна бе, че сестра Хендерсън е повикана от „Мортън Хил“.

— Заповядайте, сестра — рече бодро лекарят. — Ето я дамата, вие знаете къде да я заведете и какво да направите. Надявам се, че на Халифакс Авеню ще свършите бързо, а после, сигурен съм, всичко ще се оправи.

— Да, докторе — отвърна сестрата и хвърли бърз професионален поглед към мисис Елис.

„Да бях си сложила шапка — мислеше си мисис Елис, — да не бях излязла с този никакъв шал! Кой знае как изглеждам сега, с тия провиснали коси, без пудра, без гребен… Сигурно изглеждам отвратително — такава една мърлява, съвсем никаква…“

Тя се изопна и понечи да сложи ръце в джобовете си, но реши, че не е добре. Тръгна решително към вратата, придружена от лекаря, сестрата и полицайката. Колата чакаше отвън. Мисис Елис с облекчение установи, че шофьорът е униформен, и се качи, следвана от медицинската сестра.

Изведнъж се притесни, защото и мина през ум, че може би е трябвало да плати за пренощуването в килията и за чая. Ами дали не е било редно да даде нещичко и на полицайката? Но нали нямаше пари — тъй или инак, не можеше да направи нищо. Кимна ведро на полицайката, като с това искаше да и покаже, че не изпитва лоши чувства към нея. Отношението и към лекаря беше по-различно. Поклони му се официално и доста хладно. Колата потегли.

Мисис Елис се чудеше дали да подхване разговор със сестрата, която седеше до нея решителна и мрачна, или е по-добре да си мълчи. Каквото и да каже, те сетне можеха да го обърнат в доказателство, че страда от душевно разстройство. Мисис Елис гледаше право пред себе си, а ръцете и — в ръкавици — кокетно се перчеха на скута й. Движението по улиците беше ужасно — навсякъде задръствания. Досега не беше виждала такова нещо. Сигурно бяха организирали някаква изложба на коли. Имаше много американски автомобили. Дали пък това не беше рали?

Халифакс Авеню никак не и хареса. Занемарени къщи, прозорци с изпочупени стъкла. Колата спря пред малка постройка. Отпред на табелката пишеше 2-А. Интересно кой бе решил точно тук да доведат децата за обяд. По-добре да бяха отишли в някоя закусвалня.

Сестрата слезе от колата и помогна на мисис Елис.

— Няма да се бавим — каза тя на шофьора.

„Ти така си мислиш — рече си мисис Елис, — аз пък ще остана при Сузан толкова, колкото искам.“

Минаха през градинката и се изправиха пред входната врата. Сестрата натисна звънеца. Мисис Елис видя, че някой погледна от прозореца и след това бързо изчезна зад завесата. Боже мой… Та това беше Дороти, по-малката сестра на Уилфред, която бе учителка в Бърмингам; разбира се, че беше тя, изглежда… Нещата започнаха да се изясняват. Фостърови сигурно познаваха Дороти, най-вероятно покрай учителската професия — колко неприятно, досадно бе това. Мисис Елис никога не бе обичала Дороти, а от известно време дори беше престанала да и пише. Дороти се бе държала твърде противно след смъртта на бедничкия Уилфред. Твърдеше, че писалището е нейно, както и едно красиво бижу, а мисис Елис знаеше, че майката на Уилфред е оставила бижуто не на дъщеря си, а на нея. Фактически следобедът след погребението премина в неприятни спорове и разговори и мисис Елис с радост изпрати Дороти да си върви с бижуто, с писалището и с един чудесен килим, за който зълва и въобще нямаше право на претенции. Дороти беше, последният човек, когото мисис Елис би искала да види, особено при тези тежки обстоятелства, когато до нея седеше медицинската сестра, а и самата тя изглеждаше толкова зле — неспретната, без шапка и без чанта.

Нямаше време да обмисли как да се държи, защото вратата се отвори. Не… не беше Дороти, слава богу, но… колко странно, жената тъй много приличаше на нея. Същият тънък нос и неприветлива физиономия. Като че ли беше малко по-висока и косата и беше по-светла. Във всеки случай приликата беше поразителна.

— Вие ли сте мисис Дру? — попита сестрата,

— Да — отвърна младата жена и понеже в този момент някакво детенце се обади отвътре, тя се обърна и извика раздразнено:

— Тихо, Кийт, ама не ме ядосвай, моля ти се.

В коридора се появи около петгодишно момченце, което влачеше играчка на колела. „Горкичкият — помисли си мисис Елис, — с такава досадна и свадлива майка. Но къде са децата, къде е Сузан?“

— Това е жената, за която се обадихме. Може би ще я познаете? — рече сестрата.

— По-добре влезте вътре — каза мисис Дру доста намусено. — Съжалявам, че е толкова разхвърляно. Но нали знаете какво е без прислужница.

Мисис Елис, в чиито гърди отново бе започнал да се надига гняв, прескочи внимателно една счупена играчка върху килимчето пред вратата и влезе в някаква стая — вероятно дневната на мисис Дру. Сестрата вървеше след нея. Вътре наистина беше много разхвърляно. Неразчистени остатъци от закуска (или може би обяд?), разпръснати по пода играчки н някакъв плат, разгънат на масата край прозореца, явно подготвен за кроене.

Мисис Дру се засмя малко притеснено.

— Ами какво да правя с тия играчки на Кийт и платовете, нали в свободното си време работя като шивачка, пък се опитвам и да сготвя нещичко за мъжа ми, да хапне, като се върне, от работа. Животът не е само цветя и рози. — Гласът и беше също като на Дороти. Мисис Елис не можеше да свали очи от нея, Същият хленчещ глас.

— Не искаме да ви отнемаме време — прекъсна я сестрата учтиво, — просто ви моля да ни кажете да ли тази жена е Грейс Джаксън, или не.

Младата жена, мисис Дру, погледна съсредоточено мисис Елис.

— Не — отвърна тя най-сетне, — сигурна съм, че не е. Отдавна не съм виждала Грейс, откакто, се омъжих. Преди това от време на време я навестявах в Хампстед. Не, Грейс не изглеждаше тъй, беше по-пълна, по тъмнокоса и по-възрастна.

— Благодаря ви — рече сестрата, — значи вие сте сигурна, че никога досега не сте виждали тази дама?

— Не, никога не съм я виждала.

— Благодаря — рече сестрата, — не бива да ви отнемаме повече време.

Тя се обърна с намерение да си тръгне, ала мисис Елис нямаше да позволи да я залъгват с глупости.

— Извинете — обърна се мисис Елис към мисис Дру, — получи се ужасно недоразумение, но доколкото разбирам, вие сте говорили тази сутрин с лекаря от полицейския участък в Хампстед, вие или някой, от вашия дом… Казали сте, че тук има група деца от Хай Клоуз, сред които е и моето дете. Тук ли са все още? Някой от училището ли ги доведе?

Сестрата щеше да се намеси, но мисис Дру не разбра намерението й, защото точно в този момент, влачейки някаква играчка, в стаята нахълта момченцето.

— Кийт, казах ти да не влизаш — измърмори тя. Мисис Елис се усмихна на хлапето. Тя обичаше децата.

— Какво хубаво момченце имате — каза мисис Елис и протегна ръка към него. То я хвана и я стисна здраво.

— Обикновено се смущава от непознати хора — обясни мисис Дру, — много е стеснителен. Понякога побеснявам, стои с наведена глава и не иска дума да обели.

— Аз също бях срамежлива като дете — отвърна мисис Елис.

Кийт я погледна доверчиво. Тя усети как се изпълва с умиление, но изведнъж се стресна — бе забравила за Сузан…

— Ставаше дума за децата от Хай Клоуз — върна се на темата мисис Елис.

— Да — отговори мисис Дру, — но онзи полицай се оказа голям глупак, объркал е всичко. Всъщност моето моминско име е Сузан Елис и аз наистина съм учила в Хай Клоуз. Вероятно това е причината за недоразумението. Тук няма никакви деца от това училище.

— Какво невероятно съвпадение — усмихна се мисис Елис, — защото аз също се казвам Елис, а дъщеря ми се казва Сузан, и още по-странно е, че вие приличате много на сестрата на покойния ми съпруг.

— Тъй ли? — рече мисис Дру. — Всъщност това име се среща често. Кварталният месар също се казва Елис.

Мисис Елис се изчерви. Забележката не беше много тактична. Обзе я внезапно безпокойство — сестрата вървеше към нея и като че ли се готвеше да я хване за ръката и да я поведе към изхода. Мисис Елис бе решила да не напуска тази къща. Във всеки случай нямаше да тръгне заедно със сестрата.

— Според мен Хай Клоуз е хубаво училище — заговори тя бързо, — но аз съм доста смутена от промените, които стават там, и се боя, че в бъдеще нещата ще бъдат доста по-различни.

— Не мисля, че се е променило толкова — заяви мисис Дру. — Децата са ужасни зверчета и е по-добре да не виждат много често родителите си, отрано да опознаят хората и живота.

— Боя се, че няма да се съглася с вас по този въпрос — възрази мисис Елис и отново се сепна от тона и от изражението на тази жена. Все едно гледаше Дороти.

— Разбира се — продължи мисис Дру, — аз съм благодарна на старата Слейтър. Тя е голям сухар, но пък има златно сърце, и в интерес на истината, направи много за мен. Оставяше ме в пансиона и през ваканциите, след като майка ми загина при катастрофа.

— Колко мило от нейна страна — отбеляза мисис Елис — и какво ужасно нещастие за вас.

Мисис Дру се засмя.

— Аз не бях много чувствително дете — каза тя. — Позабравила съм доста неща. Но си спомням, че майка ми беше много благ човек. И беше хубава. Мисля, че Кийт прилича на нея.

Момченцето все още държеше ръката на мисис Елис.

— Време е да тръгваме — намеси се сестрата — и да благодарим на мисис Дру за полезната информация.

— Не искам да си тръгвам — рече спокойно мисис Елис — и вие нямате никакво право да ме принуждавате.

Сестрата и мисис Дру се спогледаха.

— Съжалявам — прошепна сестрата, — ще трябва да извикам шофьора. Поисках да пратят с мен още един човек, но казаха, че нямало нужда.

— Не се тревожете — отвърна мисис Дру. — Напоследък има толкова много смахнати, че един повече или по-малко не променя нещата. Но може би е по-добре да прибера Кийт в кухнята, да не вземе тази да го отвлече.

Кийт, въпреки съпротивата си, бе изведен от стаята, Сестрата отново се обърна към мисис Елис:

— Хайде, бъдете разумна.

— Не — отвърна мисис Елис и с бързина, която изненада самата нея, се пресегна към масата и сграбчи шивашката ножица на мисис Дру. — Ако се приближите, ще ви намушкам.

Сестрата се обърна, изхвърча от стаята и хукна-надолу, като викаше шофьора. Сетне всичко, се разви много бързо и все пак мисис Елис в един миг успя да си даде сметка, че тактиката и е блестяща, дори по-добра от тази па героите в криминалните романи. Тя прекоси стаята и отвори вратата на верандата, която гледаше към задния двор. Прозорецът на спалнята бе отворен. Чу шофьора, който крещеше:

— Задната врата не е заключена! Сигурно е излязла оттам.

„Нека да се щурат насам-натам — помисли си мисис Елис, като се облегна на леглото. — Нека, на добър им час. Защо пък да не потичат малко? Тъкмо сестрата да поотслабне. Личи си, че в «Мортън Хил» не се преуморява много. — По цял ден пият чай със сладки, а на пациентите дават хляб и вода.“

Суетнята продължи известно време. Някой въртеше телефона. Говореха нещо. По-късно — мисис Елис бе почти задрямала върху кувертюрата на леглото в спалнята — тя чу колата, която потегли. Настъпи тишина. Мисис Елис се ослуша. Чуваше се само как момченцето си играе на долния етаж. Тя отиде до вратата и пак се ослуша. Детето търкаляше играчката си напред-назад в коридора. Долетя и някакъв нов звук от дневната. Шевната машина тракаше ожесточено. Мисис Дру работеше.

Сестрата и шофьора вече ги нямаше. Бе минал повече от час, откакто си бяха тръгнали. Мисис Елис погледна часовника върху полицата. Беше два часът. Каква разхвърляна стая! Чифт обувки на пода, палто, метнато на един стол, че и креватчето на Кийт още не беше оправено, и одеялата не бяха сгънати както трябва.

„Това е то лошото възпитание — помисли си мисис Елис, — пък и не знае да се държи. Горкото момиче, нали е расло без майка…“

Огледа за последен път стаята и за миг изпадна в недоумение. Не стигаше другото нехайство, ами и календарът на мисис Дру бе с печатна грешка. На него пишеше 1952 вместо 1932. Наистина, каква небрежност…

Стъпвайки на пръсти, мисис Елис се добра до стълбищната площадка. Вратата на дневната беше затворена. Шевната машина тракаше неуморно. „Какво ли работи съпругът й? — питаше се мисис Елис. — Сигурно не са добре с парите, щом тя трябва и да шие.“ Сетне тихичко заслиза по стълбите. Движеше се съвсем безшумно. А дори и да не беше тъй, шевната машина би заглушила стъпките й. Когато минаваше покрай дневната, вратата се отвори. Момченцето стоеше там и не сваляше очи от нея. Не и каза нищо. Усмихваше и се само. Мисис Елис също му се усмихна. Просто не можа да се сдържи. Беше убедена, че детето няма да я издаде.

— Кийт, чуваш ли, затвори вратата! — сгълча го майка му отвътре.

Вратата се хлопна. Сега шумът от шевната машина бе по-далечен и приглушен. Мисис Елис отвори външната врата, и излезе… Тръгна в северна посока — като животинче, което души диря, — защото натам бе домът й.

Скоро уличното движение я погълна. Вървеше по Финчли Роуд, а край нея профучаваха автобуси. Започнаха да я болят краката. Беше много уморена, но не можеше да се качи на автобус или да вземе такси, защото нямаше пари. Никой не я поглеждаше, никой не и обръщаше внимание. Вглъбени в грижите си, хората излизаха от домовете си или се прибираха и докато крачеше с мъка по стръмната улица към Хампстед, мисис Елис за първи път в живота си усети, че е сама и няма никакви приятели. Копнееше за къщата си, за дома си, за успокоението, което щеше да и донесе познатата обстановка. Искаше да заживее нормално, да се върне към ежедневието, което тъй жестоко бяха прекъснали. Сега толкова много неща трябваше да се изяснят, толкова много работа трябваше да се свърши, а мисис Елис не знаеше откъде да започне и кого да помоли за помощ.

„Искам всичко да бъде както преди вчерашната разходка — каза си мисис Елис. — Искам да съм си у дома. Искам Сузан да е при мен.“ Гърбът я болеше, ходилата и се бяха подули от умора.

И ето отново се озова край парка. Точно тук бе застанала вчера, преди да пресече пътя. Дори си спомни за какво си мислеше тогава. Мислеше си как ще купи червено колело на Сузан. Лекичко, но солидно, не таратайка.

Споменът за колелото я накара да забрави грижите и умората. Веднъж да се оправи тази ужасна каша, и тя веднага щеше да купи червеното колело на Сузан.

Но защо, когато пресичаше пътя, чу отново скърцането на спирачка и защо пак онова момче от пералнята я погледна със същото глупаво изражение?

Допълнителна информация

$id = 350

$source = Моята библиотека

Издание:

Дафни дю Морие. Птиците. Психофантастични разкази

Подбор и превод: Мариана Шипковенска

Народна култура, София, 1987

Дафни дю Морие
Птиците
Психофантастични разкази

Птиците

Ябълковото дърво

Сини лещи

Алиби

1

2

3

4

5

Сега не гледай

Не след полунощ

Особняк

Миг

Дафни дю МориеПтицитеПсихофантастични разкази

Птиците

Ябълковото дърво

Сини лещи

Алиби

1

2

3

4

5

Сега не гледай

Не след полунощ

Особняк

Миг

Дафни дю Морие
Птиците
Психофантастични разкази