Когато времето полудя
Тайм фантастика

От издателството

Времето е болезнена тема за мнозина. Неговият неумолим ход дълбае страшна рана в душата на Хомо сапиенса. Защото е ясно, че Миналото е нещо, в което вече не може и прашинка да се промени, а Бъдещето — да се узнае.

С тази аксиома Бунтуващият се Разум не може да се примири. Разумът не търпи твърдите, 100 % ограничения, които стандартните подходи налагат. И най-напред някои писатели-фантасти започват Бунта на Разума, като още през 19-ти век дръзват все по-свободно и безпардонно да подмятат, разкъсват, спират и дисектират Времето, смесвайки епохи, променяйки Историята и, в крайна сметка, обърквайки местата на Следствието и Причината. Заемеш ли се с Времето неизбежно стигаш до Парадокса на Времето — ако пътуването във Времето би било възможно, то тогава ти — човекът от Бъдещето, Следствието от много Причини, можеш да унищожиш тези Причини, които са те породили… но пък как тогава можеш да сториш това, след като самото Следствие без Причината не съществува? Странното е, че този парадокс изобщо не стряска фантастите, а сякаш ги настървява все повече и повече да измислят нови и нави начини за надхитрянето му, да изследват безкрайните въображаеми пътища, които разкрива преодоляването му или пък непреодолимостта му, да плодят кръстоски между фантастичната и приключенската, криминална, хумористична, философска или историческа литература.

Може би не пръв, но най-впечатляващ със своя истински шедьовър „Един янки в двора на Крал Артър“ е Марк Твен. Веднага след него Хърбърт Уелс с псевднонаучнотехническата Машина на Времето, ремонтирана многократно до днес, затвърждава пробива в жанра, а днес никой уважаваш себе си фантаст не би си позволил да не опита силите си в борба с неумолимите закони на Времето, в което всички ние пътуваме засега само в една посока — Бъдещето — с досадно постоянната скорост от 60 сек. в минута…

С Трилър–2 ви предлагаме четири новели, които от четири съвсем различни посоки атакуват свещеното пространство на Времето и Вечността — ако Бредбъри и Де Камп променят Настоящето чрез агресия в Миналото, или Бъдещето чрез агресия в Настоящето, то Уили и Камери буквално подлудяват Времето, смесвайки в един казан десетина епохи, а пък Никълс ни потапя в една тъй необичайна хипотеза, че от нея никога не можем да излезем такива, каквито до този момент сме били…

Фредерик Пол, Фредерик Арнолд Камер-младши
Когато времето полудя

БЛИЗНАК ОТ ДРУГОТО ВРЕМЕ

 — Аз те търсих много дълго — произнесе непознатият.

Уеб Хилдрът затвори вратата зад себе си, тръгна към креслото, седна в него и напрегнато се вгледа в човека, който се криеше в полумрака. Уеб се протегна към ключа, но непознатият размаха ръце и го помоли:

— Не включвай ярката светлина.

— Как попадна тук — поинтересува се Уеб.

— Във всеки случай не през вратата — отговори непознатият и направи такъв забавен жест с показалеца, сякаш свиваше рамене. — Доколкото се досещам, това устройство се нарича... ключалка, нали? ... Та именно тя не е препятствие за мене. Просто се оказах тук. Тебе те нямаше и аз те изчаках.

Стопанинът имаше от какво да се обърка. Макар че беше доста по-голям и явно по-силен, безпокойството, което го беше обхванало, не бързаше да го напусне. Дребосъкът, който се беше намъкнал в жилището му, изглеждаше нелепо — атлазени шорти, фланелка с къси ръкави, въобще като постоянен посетител на бермудския плаж. Само че къде ти тук пясъци... Хилдрът със съжаление си спомни, че трофейният пистолет беше скрит вътре в спалнята...

— Казвам се Рон Дайнин.

— Не познавам човек с такова име — отсече Уеб. — Какво ти е нужно?

Рон Дайнин се усмихна и повтори интересното движение с пръста си.

— Представи си просто, че много съм искал да се срещна с тебе.

— Дотук добре. Аз съм пред теб. Какво следва?

Неканеният гост се настани на табуретката. Едва сега пролича напълно колко е нисък.

— Точно такъв си те представях — каза Дайнин и съвсем бащински се усмихна на Хилдрът.

— Гледай ти! — учуди се Уеб. — Мен ли?

— Разбира се, че теб — отговори Рон и радостно се усмихна, — носиш странни дрехи и гласът ти е доста груб. Но най-важното — приликата е къде-къде по-силна, отколкото се надявах.

— Хей, ти! По-внимателно! — възмути се Уеб. — Тези дрехи струват цели шестдесет долара и после — за каква прилика непрекъснато дрънкаш?

— Нима ти още не си забелязал? — удиви се Дайнин. — Ти изглежда виждаш зле в тъмнината, нали? — той се замисли. — Е, включи тогава светлината, но, моля те, съвсем за малко.

Уеб завъртя ключа на лампата и веднага погледна госта си — очите му бяха здраво стиснати.

Та, за каква прилика говориш? — продължи да настоява Уеб. — Всичко, което виждам, е... — той се запъна и изумено се втренчи в събеседника си. — Боже господи! — почти извика. — Та ние си приличаме като две капки вода!

— Светлината... — примоли се Рон и закри с длани здраво стиснатите си очи. — Моля те, светлината...

Уеб веднага изпълни молбата.

Ужасно усещане — обясни Дайнин, след като въздъхна с облекчение. — Повече от година не съм попадал на такава силна светлина, а тогава... да, тогава бях почти здрав.

— Искаш да кажеш, че светлината ти вреди?

— Точно така — отговори Рон. — Нокталопия — страх от светлината, струва ми се така я наричате. Ние й казваме просто Недъга.

Аз трябва да знам всичко — поиска Уеб. — Разказвай! Откъде дойде?

— Не казвай откъде, а откога — усмихна се Рон. — Ти се намираш в Хиляда Деветстотин Четиридесет и Девета. Аз дойдох от Три Хиляди Петстотин и Четвърта. След като ме налегна Недъга, трябваше да ме подложат на евтаназия, но аз не исках да умирам, откраднах Хрончо и... ето ме при тебе. Мечтаех да те видя, откакто узнах за твоето съществуване.

— Надявам се, че не се шегуваш — възкликна Хилдрът — Впрочем какви ти шеги. Какво е това „Хрончо“?

— Машината, с която пристигнах. Тя е в съседната стая.

— Извинявай, трябва да погледна... — каза Уеб, скочи рязко от мястото си, но на вратата замря като вкаменен. Кухнята му бе изпълнена почти изцяло от някаква голяма „круша“, която проблясваше в полумрака.

— Това ли е машината на времето? — попита Уеб, без да посмее да пристъпи прага. — Истинска машина на времето?

— Да — отговори Рон, — наричаме я Хрончо.

Уеб искрено се възхити на удивителното устройство, което в неговата кухничка приличаше на огромен скъпоценен камък и съвсем не й подхождаше.

— Трябва веднага да я махнем от тука — разтревожено извика Хилдрът. — Зданието е старо и няма да издържи тежестта на тази...

— Глупости! — възрази Рон и се промъкна през вратата край Уеб, спря до машината, вдигна ръка, допря длан до корпуса и лекичко спусна Хрончо на пода.

Уеб буквално опули очи.

— Тя просто плава — объркано установи той и запита: — С твърд хелий ли е заредена?

Сега бе ред на Дайнин да се удиви.

— Ха, излиза, че ти знаеш за Хрончо? Вътре наистина има твърд хелий. Бобините са направени от него — така се намалява съпротивлението. А лекият е за антигравитация.

— Достатъчно, достатъчно! — замоли се Уеб. — Все едно, не разбирам нищо.

Дайнин отново повдигна рамене.

— Добре, спирам. Аз съм беглец и идвам при тебе за помощ.

— Беглец?

— Повече не съм пригоден за живот там — каза Рон, след като помисли малко. — Поне така гласи законът на моето време. Кодексът предвижда смърт за болните от Недъга. Винаги, ама винаги съм бил неприспособим към живота. Още от раждането ми ме пазеха от всичко — от работата, която ми се харесваше, от любовта и женитбата, от всичко, което ЖЕЛАЕХ да върша. Дори ме възпитаваха в специално училище — тук той погледна Хилдрът. — Разбираш ли, аз съм жив, ходещ анахронизъм. Поне така си мисля, повече подхождам за двадесетия век. Затова, щом ми се удаде да избягам, веднага се насочих насам.

Уеб почука по млечнобелия крушовиден корпус. Раздаде се кристално чист вибриращ звук.

— Нима — Хилдрът поклати глава — в твоето време не намери място, където да се скриеш? Например в някоя друга страна?

— В моето време, драги Уеб, съществува само една държава — разсмя се Рон. — Светът се превърна в едно цяло. След Общата Война нямаше друг начин да се спаси планетата. Управлява ни едно правителство. Мен ще ме открият, където и да се крия. Принудиха ме да избягам от времето си. Откраднах Хрончо и се отправих при тебе. Защото ти си ми близнак.

— Двойник — уточни Хилдрът. — Ти сигурно имаш предвид, че аз съм някой от твоите пра-пра-прадеди или нещо друго от този род?

— Няма нищо общо с това. Двойници са нашите разуми. Въпреки че и телата ни притежават определени прилики. Но това, разбира се, е естествено, щом сме така сходни. Наложи ми се да изследвам много времена, преди да открия твоя разум — двойника на моя. И поех към теб. Не мисля, че те ще ме преследват и тук. В противен случай... — лицето на Рон стана сиво и изморено, — в противен случай — повтори той, — аз съм те обрекъл на гибел.

Хилдрът се закашля и едва сега си спомни за лулата. Запали клечка кибрит, но веднага духна огънчето — Дайнин бе раздрусан като от силна болка и направо се сгърчи.

— Разкажи ми каква гибел ме очаква?

— Аз вече ти казах. — осъден съм на смърт — отговори Дайнин. — И понеже толкова много си приличаме, и мозъците ни са почти еднакви, те ще убият заедно с мен и тебе. Разбира се, аз взех някои мерки — побърза той да добави и посочи машината на времето. — Включих, докато се премествах, интерференционното поле, така ще затрудня локализацията ни. Но те имат средства да открият Хрончо.

— Стига празни приказки — произнесе Уеб и уморено тръсна глава. Приближи машината, погледна вътре през кръглия отвор и видя мъничка кабина, в която имаше място точно за двама души, големи колкото Рон. Пред светещия екран бяха разположени две кресла, тапицирани с материя, напомняща кожа. По широките дръжки бяха накацали множество бутони и лостчета. На екрана замига тревожно червена лампичка.

— Какво означава това мигане? — запита Хилдрът. Рон приближи машината, погледна вътре и застена така, сякаш го замъчи силна болка.

— Това са скенерите! — възкликна той. — Търсят ни! Дръпни се назад, Уеб! Те се мъчат да променят настройката на вибратора!

Той сграбчи Хилдрът за кръста и с неочаквана за такъв слаб на вид човек сила го задърпа настрани от машината. Така отстъпиха в съседната стая. И тогава ярко синкаво избухване запълни кабината на Хрончо.

— Изгоря! — простена човекът от бъдещето. — Те дадоха на късо интерференционния вибратор! Сега с нищо не можем да ги спрем!

— Пистолета ми... в спалнята — объркано предложи Уеб. — Веднага ще го взема.

— Пистолет ли?! — разсмя се истерично Рон. — Няма да ни помогне. Уеб! Погледни натам! — и посочи с пръст към ъгъла на стаята. Мазилката се напука, появиха се разкъсвания и в стената зейна широк отвор, през който започна да се излива гъста синкаво сива мъгла, а вътре в нея се замятаха отблясъци на светлини, разноцветни лъчи... Постепенно хаотичната маса се сгъсти, доби някаква форма и се превърна в огромна конструкция — част от нея се намираше в стаята на Уеб, част — зад отвора в съседния апартамент. По този паралелепипед с височина около десет фута като змийчета просвятваха нишки на непокорни пламъчета. Точно в средата на корпуса се разтвори кръгъл люк и през него в стаята влязоха две същества с външност като на горили албиноси. На китките им се полюшваха някакви жезли.

— Усмирителите! — завика отчаяно Дайнин. Уеб за миг се обърка, но веднага се съвзе.

— Дръж се, Рон! — възкликна той.

Време за размишляване нямаше, хвърли се в спалнята, измъкна трофейния люгер и се върна обратно. Горилоидите бяха повалили Рон на пода и деловито го омотаваха със странни ленти, които мъждукаха в полумрака със синкава светлина. Хилдрът погледна от вратата с крайчеца на окото си, но и онези твари не лапаха мухи. Раздаде се електрическо пращене и към него стремително полетя светещо кълбо, голямо колкото орех. На няколко сантиметра от дрехите му се пръсна и зарядът просна Уеб на пода. За миг се оказа оглушен, сляп и парализиран.

Двамата усмирители, които продължаваха да се въртят около Дайнин, се обърнаха към него с възгласи на удивление. Уеб дръпна затвора и патронът се настани в цевта. От машината излетя второ кълбо, бързо се насочи към човека, но по средата на пътя се отклони и се разреди на металическия лампион.

Хилдрът изсумтя нещо нечленоразделно, обърна се на левия си хълбок и стреля право в зиналия люк. Раздаде се див крясък на смъртоносно ранено същество. Викът се примеси с металическо скърцане, повърхността на машината се обви с разноцветни пламъчета и... тя изчезна.

Но двамата албиноси в черна униформа останаха в жилището. Уеб скочи на крака и се хвърли върху по-близкия, като го удари с всичка сила с дръжката на пистолета точно в основата на носа. Горилоидът падна на пода и излезе извън играта, но и човекът остана без оръжие — изпусна пистолета. Срещу него се насочи вторият албинос. Противникът бавно вдигна жезъла си, прицели се право в корема и същевременно устните му се свиха в някакво подобие на усмивка. Появи се поредното огнено кълбо. Хилдрът отскочи настрани и зарядът премина край него. И почти едновременно с това сабленият удар попадна в лакътя на врага, а след секунда Уеб го хвана за китката, изви му ръката зад гърба и рязко нагоре, но тя не се счупи, само горилоидът завика с тъничък гласец и от изненада изпусна оръжието си. Изглежда това същество нямаше кости — бе гъвкаво като гумена кукла и прекалено подвижно. То се изви и прицели кривите си пръсти в лицето на Уеб, но не достигна очите и само успя да раздере бузата му. Това разяри Хилдрът и той започна да нанася мощни отсечени удари по масивното тяло. Здравенякът се отдръпна с пронизителен рев. Да се продължава схватката по правилата на ръкопашния бой беше невъзможно. Съперникът не умееше да се бие, но и не искаше да се предава. И въпреки точната канонада яростно отговаряше и непрекъснато се стремеше да му бръкне в очите. Уеб се задъха. Проявяваше се превъзходството на горилоида в теглото.

Така че грешката не закъсня — пропусна съкрушителен удар в сърдечната област и направо се залепи за стената. Почти загуби съзнание. Мъгла премрежи очите, но с последно усилие на волята си той не изпускаше от полезрението грубото безформено лице, което не изразяваше никакви емоции.

Сега на свой ред горилоидът допусна грешка, като се приближи прекалено до Уеб, който събра остатъците от силите си и ритна противника с носа на обувката си. Уцели слънчевия възел — усмирителят се сгъна на две, издаде продължително бълбукане и без признаци на живот се строполи на пода. Хилдрът бавно се изправи, като се подпираше на стената и за да бъде сигурен, ритна поваления противник в главата зад ухото, та по-дълго да бъде в безсъзнание. Дълбоко си пое дъх и се огледа: люгерът и двата жезъла се въргаляха на земята. Той вдигна оръжието и повика Рон.

Отговори му тихо скимтене — чуждовременникът лежеше цял и невредим, но така обвързан, че не можеше да помръдне дори пръст. Блестящите ленти, които така много приличаха на метални, нямаха възли. Уеб ги разгледа и се замисли.

Потърпи, Рон — едва успя да произнесе през подутите си устни. Отиде в кухнята, заобиколи крушовидния корпус на тревожно бръмчащия Хрончо и след минута се върна обратно, стискайки в ръка масивна ножица.

Но не успя да пъхне острието под лентите — от улицата се разнесе вой на полицейска сирена. Точно под прозорците заскърцаха спирачки.

Това... вашите Усмирители ли са? — напрегнато запита Рон и очите му се разшириха от страх.

— Да — кимна Уеб. — Само че ние ги наричаме полицаи.

Най-после успя да постави ножиците и ги налегна с цялото си тяло. Лентите изхрускаха с електрически трясък. Рон размърда ръцете си. Стълбата отчаяно заскърца под ударите на тежките подковани ботуши. Ножицата сякаш сама попадна в джоба на Уеб. — Хрончо може ли да ни побере и двамата? — запита той.

Рон кимна утвърдително и зачака да му освободят и краката, но Хилдрът го вдигна на рамо.

Хрончо, както и преди, невъзмутимо се извисяваше в центъра на кухнята. Двамата се добраха до него, Рон се протегна и допря с длан корпуса и отстрани се появи достатъчно широк отвор вътре да влезе човек.

Полицаите разговаряха шумно на площадката пред апартамента.

Уеб направо натика Дайнин в отвора.

Входната врата излетя от пантите и в стаята нахълтаха полицаите.

Хилдрът ги видя да се навеждат над неподвижните тела на Усмирителите. И веднага пропълзя в машината на времето.

Отворът се затвори...

ДЪЛБИНИТЕ НА ВРЕМЕТО

Шумът и виковете на полицаите затихнаха и тясната кабина на Хрончо се изпълни с гнетяща тишина. Уеб внимателно докосна вътрешната стена и се опита да открие дали има междина между люка и корпуса.

Рон не откъсваше очи от екрана.

— Тук сме в безопасност — каза той. — Те никога няма да успеят да проникнат вътре. По-добре ми освободи краката.

Шумно проклинайки липсата на свободно пространство, Уеб извади от джоба си ножиците и ги пъхна под лентите, после силно и рязко натисна — чу се характерното щракване и се посипаха искри.

Пръстите на Рон светкавично пробягаха по клавишите на дръжките на креслата.

— Отиваме в миналото — поясни той. — Колкото по-дълбоко се закопаем, толкова по-трудно ще ни открият.

Уеб се просна в мекото кресло и опита да се отпусне, но измъчените мускули отвърнаха с болка. Попипа си лицето и се зарадва, щом се убеди, че костите са цели. „Впрочем не за първи път попадам в сбиване — помисли си Уеб. — Но затова пък в машина на времето досега не ми се бе случвало да седя!“

Рон натисна някакъв педал и машината леко затрептя. Над екрана се разполагаше голям циферблат, приличащ на скоростометър — цифрите по него бързо се сменяха. А по матовата повърхнина на екрана пробягваха призрачни видения — силуети на сгради, които ту се разклащаха, ту се удължаваха нагоре, ту се сплескваха. Накрая той съвсем опустя и това изглежда означаваше, че са стигнали много далеч в миналото, когато хората дори не са знаели какво представлява това „сграда“. На втория екран вниманието на Уеб бе привлечено от някакви избухвания, приличащи на хаотично пулсиращи точки, а след това светенето сякаш се вглъбяваше и се превръщаше в лъкатушна линия с удебеление в центъра. Тази линия известно време трепкаше на екрана, после се разпадаше отново на мъждукащи точки. И всичко това се съпровождаше от тих мелодичен звън.

— Какво е това? — запита Уеб.

Рон мрачно изгледа трептящата линия.

— Това са тези, които ни преследват. Детекторът показва, че друга машина на времето се опитва да се синхронизира с нас. Щом забие звънчето, те са някъде наоколо. — На лицето му се изписа отчаяние. — Догонят ли ни, ще изстрелят електрически заряди. Ако успеят, Хрончо ще спре и те ще ни изпратят обратно по времената ни, като животни, избягали от зоологическата градина.

Поредната змия не само пробяга през екрана, а се превърна в размазано изображение на масивна машина. Хрончо се разклати така, че хората бяха захвърлени към стените.

Преследвачите преминаха съвсем наблизо.

— Уеб — чу се гласът на Рон, — как си?

— Сякаш всичко е наред — отговори Уеб. — Поне така ми се струва.

— Дръж се здраво! Ще се опитам да се откъсна от тях. Опасно е, наистина, но... — той изведнъж се разсмя, — да попаднеш в ръцете им е още по-опасно.

Маневрата бе рязка. Подът стремително се килна като палубата на мощен скутер.

— Това ще ги обърка — тихо се усмихна Рон. — Движим се скокообразно...

Уеб мълчеше. Подсъзнателно усещаше приближаването на бедата.

Преследвачите изскочиха от пустотата и оставиха на екрана следата на траекторията си. Кабината се освети от припламването и подът отново се разклати. Избухванията следваха едно след друго и мълнии ги обвиваха. Хрончо се мяташе на различни страни и... един изстрел го улучи. Завъртяха се около оста, а от механизмите се разнесе пронизителен звук, сякаш бе полудял звуковият генератор.

Всички прибори мигновено излязоха от строя. Свръхздравите стени на Хрончо заподскачаха и корпусът на машината на времето се разпука с пукота на разкъсвано платно. Входният люк се разтвори и двамата спътници се превърнаха в играчки на разбушувалите се слепи сили. Антигравитационното поле се неутрализира и те излетяха като семки на портокал през отвора.

От удара Уеб загуби съзнание.

Щом дойде на себе си, разтърси глава да прогони настанилата се вътре мъгла и се огледа: на няколко ярда от него стоеше Хрончо. Ръбовете на люка бяха изкорубени, а корпусът — обгорял и черен, вече не светеше. Въздухът край машината трептеше като при мараня — изглежда тя не беше изразходвала изцяло запаса си от енергия.

— Уеб! — долетя гласът на Рон, изпълнен докрай с болка.

Хилдрът неуверено се изправи. Намираше се на горска поляна, заобиколена с високи дървета. Духаше лек вятър, листата шумоляха, а въздухът бе свеж и прохладен. Но небето бързо се покриваше с плътни облаци.

Човекът от бъдещето лежеше в тревата по лице и притискаше длани към очите си — дневната светлина бе непоносима за тях. Капки кръв бяха разпръснати около него.

— Дай да ти помогна — ласкаво произнесе Уеб.

— Уви, на това тяло вече не можеш да помогнеш — отговори Рон и гласът му трепереше. — То е съвсем осакатено.

— Не! — възкликна Уеб.

— Така е, повярвай ми! — спря го Дайнин и застена от болка. — Но не мисли, че съжалявам за него. Недъгът... все едно, би ме убил след няколко месеца... Това тяло е безполезно. — Плещите му се напрегнаха от прекомерно усилия и след като се претърколи на хълбок, опря гърба си о грапав пън, закашля се конвулсивно и продължи да прикрива очите си. — Длъжен съм да ти кажа нещо важно — продължи той с усилие. — Спомняш ли си, че споменах за нашата прилика? Ние си приличаме не само външно, Уеб! Разумите ни са близнаци! Мозъкът ти е точно копие на моя. Мозъчни близнаци. Намерих те, защото имах нужда от тебе. Сега ще ти обясня всичко...

— Рон, моля те, сега помълчи. Трябва да си починеш. И щом събереш сили...

— Никога вече няма да събера сили. Изслушай ме, Уеб, Хрончо още работи, макар да не се подчинява на управлението. Излъчва с пълна мощност интерференционно поле. За съжаление нямам голям опит и не знам до какво ще доведе това... Но предполагам, че за известно време ще ни предпазва от Усмирителите. То ще бъде достатъчно да направиш това, което те помоля.

— Какво да направя?

— Ах, Уеб — простена Рон и след като пое дълбоко въздух, продължи: — В моето време ме наричаха „чувствителен“. Тази способност... Благодарение на нея намерих мозък, идентичен с моя, твоя... Тялото ми умира... Но ако ми помогнеш, аз няма да загина... Ако ме пуснеш в...

— Какво имаш предвид... — произнесе Уеб.

— Няма да загина, ако ме пуснеш в твоя мозък. Нашите разуми не само си приличат, те са напълно идентични... Приликата им... — Дайнин говореше объркано, бързайки да обясни. — За съжаление във вашия език не съществува терминът, който определя това сходство. Но то ни дава възможност да се преселя в твоя мозък, ако, разбира се, ме пуснеш... Разбираш ли, там, вътре, могат да съжителстват два разума, две съзнания едновременно... и след време ще се слеят в едно цяло. Твоето съзнание ще всмуче моето и ти ще станеш притежател и на моите знания и опит. Естествено сливането ще бъде продължително. Мозъкът ти трябва да се приспособи към двата разума, да създаде нови нервни връзки... Но това ще стане...

— Ти искаш да те пусна в моя мозък? — промърмори съвсем обърканият Уеб.

— Точно така, приятелю. Моля те! Съгласи се! Само така ще успеем да го направим. Ако си съгласен. И... обещавам, че тялото ти, както и преди, ще си остане твое. Ти няма да си загубиш личността и — как го наричахте? — душевността. Затова пък ще прибавиш към нея и част от моята.

Хилдрът кимна и със състрадание погледна измъчения умираш човек.

— Какво трябва да се направи? — попита той.

— Благодаря ти, Уеб — каза Рон и се закашля. По пръстите, притиснати към челото, потекоха струйки пот. Успя да се успокои и продължи: — Трябва ти някакъв предмет, на който да съсредоточиш погледа си. Трябва да е блестящ — например метална тока или нож.

— Лупата ще свърши ли работа?

— Напълно — гласът на Рон отново затрепера. — Гледай в нея! Открий блестяща точка! Съсредоточи се! Мисли за нея! Само за нея! За блестящата точка!

Уеб завъртя лупата и се опита да хване зайче от криещото се слънце. В ушите му звучеше слабият глас, който непрекъснато повтаряше:

— Мисли за светлината. Мисли, че наоколо няма нищо друго, освен светлина. Само тази искрица светлина...

Като наклони глава настрани, Уеб успя най-после да хване зайчето, ръката му трепна, лъчът намигна, но той продължаваше да гледа. Гласът премина в шепот, а след миг почти не се чуваше... Не виждаше нито лупата, нито умиращия до него човек, нито... нищо... Само нарастващият шум на листата, тласкани от вятъра, който постепенно се усили до буря и го понесе като есенно листо, далеч от обкръжаващия свят, в пустотата на вселенската бездна. Безтелесното му „аз“ се сви в непрогледната тъма — изплашено, удивено, изгубено.

Разнесе се дружелюбен глас и го върна към живота.

— Всичко е наред, Уеб! — възкликна Дайнин.

— Къде... къде си ти... къде сме... ние?

Вместо отговор — беззвучен смях. Както и предишният възглас не се донасяше от външното пространство, а възникваше непосредствено в мозъка.

— Ние сме тук — отговори Рон и гласът му се измени, стана сериозен и силен. — Уеб, ти се опитваш да хванеш мисълта, но това е невъзможно. Сърцето ми престана да бие. Аз трябва да побързам. Аз преминавам в теб! ТИ ще го усетиш, но не се противи — процедурата на преминаването е безопасна. Знай още нещо — скоро няма да ме откриеш в себе си, честна дума. Но, моля те, не забравяй, че съм вътре. Готов ли си!?

Хилдрът мислено се съгласи и веднага го изпълни приятна топлина, разля се по цялото тяло и възникна усещане за двойственост, сякаш двама души едновременно се гледат в огледало. Болка прониза душата му, собственото „аз“ стремително се разшири, разлетя се на отделни атоми и в най-далечните кътчета на Галактиката. Усети първичния студ на космическото пространство и набирайки скорост, полетя надолу, надолу, надолу...

Съвзе се, отвори очи и се огледа. Нищо не беше се изменило. Вятърът, както преди, шумеше в листата, както преди, гонеше облаците по небето... А в краката му лежеше Рон!

Рон Дайнин беше мъртъв.

Уеб с мъка се изправи. Въздъхна, наведе се над слабото ъгловато тяло, докосна го и побърза да се махне. И преди пред очите му умираха приятели, когато се придвижваха от Нормандия към Рейн. Животът продължаваше само за живите...

Уморено изгледа почернелия корпус на Хрончо. Маранята край него се уплътняваше и образуваше мъждукащо ядро. Уеб не знаеше какво го предизвиква. Даже не се удиви — за последните два часа се сблъска с такова количество необясними факти, че...

Тръгна към машината. Едва успяваше да си мести краката. Ако Хрончо не беше съвсем повреден от Усмирителите, би могъл с него да се прибере вкъщи. Вятърът налетя на Уеб, в лицето му се заблъскаха студени дъждовни капки, сякаш се намираше в самия център на бурята. Почти се преви до земята и въпреки това не успяваше да помръдне. Пречеше не само вятърът, но и... антигравитацията на Хрончо.

Дълго и мълчаливо Уеб седеше, поклащаше се насам-натам и размисляше. Едва ли през цялата история на човечеството е имало по-самотен човек от него. Гората, обкръжила поляната, нямаше нищо общо с Ню Йорк, въпреки уверенията на Рон, че Хрончо се движи само във времето, но не и в пространството. Понеже липсваха многобройните небостъргачи, Уеб допусна, че се намира в много древна епоха, далеч преди да започне тяхното строителство.

Машината на времето само на ръка разстояние продължаваше да го дразни. За съжаление тя бе така недостъпна, както и най-далечната звезда. Но ако успее да изключи полето... не, дори това едва ли ще го спаси. Той методично прехвърляше в ума си спомените, свързани с Хрончо: първо — не може да влезе вътре; второ — дори да успее да влезе, не знае как се управлява; трето — чудо ще стане, ако заработят осакатените механизми. За съжаление така е.

Уеб Хилдрът няма лесно да се измъкне от тази бъркотия!

Съвсем бе забравил за Усмирителите! Рон споменаваше, че местоположението на машината лесно може да се определи... а още и за тайнственото поле около Хрончо... ако излезе извън контрол, то представлява опасност... Какво ли имаше предвид Рон?

Уеб мислено се обърна към Рон.

„Рон! — замоли се той. — Рон! Чуваш ли ме! Отговори!“

Отговор не последва...

Уеб смътно си спомни думите на Рон, че няма да забележи никакви следи от присъствие на чужд разум, поне отначало... Наистина се оказа така — самичък си седеше в непознатата гора, където само вятърът се разхождаше свободно в короните на дърветата.

Сам ли? Не! Грешеше! Сред дърветата различи неясни мургави човешки фигури, които се приближаваха към поляната. Уеб се развика толкова силно, че надвика вятъра. Размаха приветствено ръце и тръгна срещу криещите се зад дърветата хора.

ИЗГУБЕНИ ВЪВ ВРЕМЕТО

От гората се разнесе вик-отговор и на поляната излезе бакъреночервен човек и се спря на известно разстояние от Уеб. Почти веднага примера му последваха и останалите туземци, всички облечени в закърпени панталони, дълги до коленете, и въоръжени с къси копия и тежки лъкове. Издаваха резки гърлени викове. Наобиколиха го и с нескриван интерес, съвсем като деца се заеха да го разглеждат.

— Индианци! — изуми се Хилдрът. — Божичко! Впрочем, помисли си той, така би трябвало да бъде: попадна в миналото на Америка, а тогава са я населявали индианци. Трябва да бъде благодарен на съдбата, че не го отнесе в епохата на неандерталците или динозаврите.

Червенокожият вожд се приближи плътно до пришълеца и го обля с поток непознати думи. Уеб поклати глава, повдигна рамене и запита:

— Нима никой не говори английски?

Тълпата му отговори с дружно ръмжене. Един индианец посочи на останалите лицето на Уеб, успяло достатъчно да обрасне за тези два дни. Тълпата дружно заговори и без никаква враждебност започнаха да опипват дрехите му, да докосват с пръсти бялата кожа и брадата. Възторжените и наивни действия доказаха, че на стотици мили около тази полянка не е имало ни един бял човек. И е напълно възможно Хилдрът да е първият бледолик, стъпил на Американския континент. Ролята на първооткривател не го зарадва, напротив, той все по-силно осъзнаваше в каква бездна на времето го е захвърлила съдбата... Направи знак на вожда, за да привлече вниманието му, потупа се по гърдите, а после, колкото се може по-изразително, посочи мъждукащия корпус на Хрончо.

Отговори му такъв вой, че косата му направо се изправи.

„Боже мой — помисли си той, — какво направих?“

Но се оказа, че не той се явява причина за воя. Над полянката надвисна някаква сянка. Вдигна очи и видя... как над гората кръжи планер, с оттенък на сребрист метал, а крилата му почти докосват върховете на дърветата. По време на поредния завой рязък порив на вятъра вдигна нагоре едно от крилата. Апаратът затанцува във въздуха, пилотът отчаяно се опита да го хоризонтира, но се оказа късно, изгуби височина и машината се вряза в дърветата.

Уеб съвсем се обърка. Току-що се бе убедил, че се намира в доколумбова Америка и хоп — летящото блестящо доказателство на технологична цивилизация прави изводите му невалидни. Изненадата го вцепени, замръзна на мястото си и като втрещен наблюдаваше катастрофата. Индианците бягаха където им видят очите.

В мига, когато и последният изчезна в мрачните горски гъсталаци, краката му отново придобиха способността да се движат. Уеб нададе вик и се спусна към планера. На половината път над главата му се разнесе особено свистене и зад гърба му се раздаде взрив. Инстинктивно оцени и съпостави звука с врязалата се в мозъка минометна атака при Сен-Ло и светкавично и професионално се просна на земята, като се постара направо да се слее с нея. — Гледай ти, каква среща! — ядосано провлече той и приготви люгера за стрелба. Отново последва свирене и взрив. „Запази хладнокръвие, Хилдрът — зашепна на себе си, — не му давай да те хване на мушка и го залови жив!“

Започна бавно и внимателно да пълзи през гъстата трева. Дишаше тежко и на пресекулки. Щом се оказа под разлистените клони на дърветата, се изправи и сгънат на четири, се запромъква крадешком... Останалото беше просто техника — мълниеносен скок и се облегна с гръб към обезобразения корпус на планера, като държеше пистолета готов за стрелба.

— Хвърли оръжието! — изкряска Уеб. — Излез с вдигнати ръце!

Отговорът бе упорито мълчание.

— Добре де, стой си вътре! — възкликна Уеб и натисна спусъка. Куршумът проби тънката метална обвивка и излезе от другата страна. — Сега ще излезеш ли?

Кратката пауза бе последвана от още по-кратко проклятие и на земята, съвсем до краката му, се търкулна тежък пистолет. Над отломките се показаха главата и плещите на пилота. Човекът се извърна с лице към Уеб и той едва не подскочи от удивление:

— Виж ти! Каква девойка! Готова да утрепе първия срещнат! — възкликна той. — Говориш ли английски?

Последва едносричен отговор, тих и разбираем.

— Много красноречиво — усмихна се Уеб и добави: — Обясни ми за какъв дявол започна да хвърляш по мене тези гадории?

— Защо пък не? — девойката го оглеждаше съвсем невинно. — Ти не си от нашата банда. Щях да те пречукам, ако вътре не беше изпочупено всичко. Трудно ми беше да се движа, камо ли да се целя.

Хилдрът прибра пистолета и се приближи до девойката, която го очакваше, застинала на място.

— Няма да ти сторя нищо лошо — заговори Уеб с намерение да предложи мирни отношения. — Аз, както и ти, дяволски се нуждая от помощ... Охоо!

Тя се нахвърли върху него и в ръката й блесна острие. Той ловко избяга от нападението, хвана я за китката и рязко я завъртя. Девойката падна на земята. Ножът падна от разтворените пръсти и Уеб го затисна с крак.

— Съветвам те да се държиш прилично! — кресна той. — Или ще стане лошо. Поискам ли да се разправя с тебе, ще го сторя без разговори.

Тя мълчаливо се изправи.

— Сега слушай внимателно — спокойно продължи мъжът. — Нуждая се от помощ. Доколкото мога да съдя, и ти също. Затова не се дърпай, а ми обясни съвсем нормално, защо трябва да ме убиваш, щом не съм от твоята банда?

— Ти си странен човек — каза девойката и го изгледа с любопитство. — Щом няма да ме убиваш, то поне да се скрием от дъжда.

Уеб кимна и напъха оръжието й по джобовете си. Арсеналът му, състоящ се до този момент от два жезъла и люгера, се попълни с нож и още един пистолет.

— Да се скрием в планера — предложи той и първи пропълзя в смачканата кабина. Подаде ръка на момичето и му помогна да се качи. Свободното пространство бе малко, но те успяха да се настанят достатъчно удобно.

— Всичко изглежда на ред — усмихна се мъжът. — Сега вече можем и да поговорим на спокойствие.

Неволната му спътница безразлично повдигна рамена и се зае да разтрива ударената си при падането ръка. Въздъхна и започна да разправя:

— Аз съм от бандата на Бруклинците, мотаехме се отвъд реката... — тя се замисли, — възможно е да съм оцеляла само аз. Нападнаха ни момчетата от бандата на Вратите на Ада, успях да се измъкна,... но не мисля, че още някой от нас е успял да се спаси. Край на нашата банда. Сигурно и с мен е свършено... Между другото, наричат ме Маги, въпреки че едва ли ще ти стане по-леко.

Уеб пребърка джобовете си и измъкна кутия цигари. Отвори я и предложи на Маги. Тя взе една и започна да я разглежда с удивление.

— Какво е това?

— Цигара — отговори Уеб, — нима не знаеш?

Той запали, дълбоко дръпна и протегна димящата цигара на девойката, която изкопира действията му и неумолимо пое дима — веднага се разкашля, толкова силно, че едва не се задуши. Лицето й почервеня. От очите й потекоха сълзи. Като си възвърна дъха, тя изплашено се отдръпна от Хилдрът, доколкото й позволяваше теснотията, и подозрително започна да го следи, особено след като той вдигна падналата цигара и с нескривано удоволствие продължи да пуши.

— Не искам повече — хрипливо предупреди тя, — всъщност, ти от коя банда си? Нещо не съм виждала подобни чудеса досега. И револвер, като твоя, не съм виждала у никого. Ти си ми доста странен.

— Нима е толкова важно откъде съм, а Маги? — Уеб печално се усмихна. — Дори да ти кажа, ти няма да ми повярваш. Въпреки че аз съм готов да ти отговоря на въпроса, ако ми кажеш от коя година си.

— Това пък какво е?! От две хиляди двеста и петдесета, коя друга? — изръмжа Маги.

— А аз — въздъхна тежко Уеб, — само преди два часа се намирах в хиляда деветстотин четиридесет и девета... Нима при вас в две хиляди двеста и петдесета още се намират индианци? Така като ги гледам те са примерно от деветстотинте години на нашата ера, плюс-минус някой и друг век. Интересно, имат ли някаква представа за летоброенето?

Маги неопределено сви рамена. Уеб хвърли фаса далеч извън планера и запита:

— Ти можеш ли да познаеш тези места, приличат ли на родните...

В този миг корпусът заскърца и заплашително се наклони. Двамата побързаха да излязат навън и отново се оказаха под дъжда. Небето бе натежало като олово. Мощен гръм разтърси земята.

— Огледай се, Маги — повтори Уеб, — познато ли ти е това място? — Водата течеше от него като ручей.

— Не! — девойката се изплаши и го хвана за ръката. — Аз прелетях над стария Ню Йорк, насочих се към Уолстрийт, а после някак си изведнъж се озовах в тази гора. И нещо много странно, на запад има някакъв град. Забелязах го преди катастрофата. Истински град. Такива са изглеждали градовете преди голямата война — сгради, подпиращи облаците и съвсем неразрушени. Аз никога досега не съм виждала подобно нещо, въпреки че прекрасно познавам целия район наоколо.

— Град? — Уеб сграбчи грубо рамената й. — Веднага отиваме там! Възможно е там да ни помогнат. Най-вероятно това е наистина Ню Йорк.

— Те ще ме убият! — Маги се освободи от прегръдката му и се дръпна назад. — Аз знам, че рано или късно това ще се случи, но сама да си надявам примката — много благодаря!

— Не, не, Маги, те няма да те убият — разсмя се Уеб и настроението му значително се подобри. — Казвам ти, това няма да стане! Тръгваме заедно, а по пътя ще ти разкажа как живеят хората в двадесетия век.

Докато проливният дъжд не престана, те стояха под дърветата и едва когато започна да ръми, тръгнаха право на запад. Мъжът вървеше отпред и пробиваше път през храсталаците, а момичето го следваше уморено. Понякога се обръщаше назад, казваше по някоя дума да я ободри и тя, независимо че едва се движеше, винаги се усмихваше в отговор. Какъв шанс, помисли си той, че до мен, по волята на съдбата, се оказа тази силна и мъжествена девойка. При това тъй привлекателна... Жалко, че не съм я срещнал при други обстоятелства... тогава бихме могли да си поговорим спокойно и... Замисленият Уеб едва не се срина в една урва. Маги се блъсна в гърба му.

— Това пък какво е? — попита той и с кимане посочи предмета на въпроса.

На крачка от тях започваше стръмен склон или разлом, явно образуван от неотдавнашното земетресение. Земната стена изглеждаше съвсем свежа, сякаш току-що бе изкопана с коша на огромен багер. Гигантската траншея бе нагизнала от дъжда. Два дебели дъба, расли дълги столетия на равна почва, сега бяха на самия ръб и корените им се подмятаха като въжета из въздуха. На другия бряг на урвата се простираха непроходими блата, а над тях кълба белезникава пара.

— Изглежда тези блата едва сега са се появили — отбеляза Уеб. — Интересно, откъде са се взели?

— Навярно ти си ги домъкнал със себе си — каза Маги.

— Преди никога не съм виждала подобно нещо.

— Боже господи! Каква воня! — намръщи се Уеб. — Отвратително. — Знаеш ли, тази смрад изглежда е на милиони години — каза той бавно, припомняйки си отдавна забравени лекции, — ако нашият професор по геология е бил прав, то именно така е изглеждала земята в доисторическите времена. Дълго преди да се появят млекопитаещите и човекът...

— Кажи ми, какво имаш предвид?

— Дори не ми се иска да мисля, камо ли да говоря... — уморено произнесе Уеб, но се сепна и побърза да уточни: — Старо или не, това блато ни прегражда пътя.

— Погледна наляво, после надясно и се намръщи.

На север местността се повишаваше и те тръгнаха в тази посока. Отдясно шумеше гората, отляво се простираха блатата и тресавищата. Дъждът почти престана. Въздухът бе тежък и влажен поради близостта на блатните изпарения.

Какво блатище! Никога през живота си Уеб не беше виждал нещо по-добро. Хвърли камък и той проби еднообразната зеленикава покривка на повърхността и за миг се показаха мъртвочерни води. Наоколо всичко беше застинало и освен тях нищо друго не се движеше.

Дърветата, растящи право в безкрайното тресавище, накараха Уеб да се замисли. Заразглежда масивните дънери, високи стотици футове и увенчани с фини корони, после се прехвърли на гигантските палми. Стволовете се покриваха от груби люспи, а дългите тесни листа се събираха на групи на края на клоните.

Папратите представляваха истински дървени чудовища! В сравнение с гигантските дървета приличаха на джуджета, въпреки че достигаха на височина почти шестдесет фута. Уеб поклати глава: това блато може и да е американско, но в никакъв случай не е от двадесетото столетие. Старо е милиони години. Най-вероятно това блато от палеозоя по тайнствен начин е прехвърлено в бъдещето.

— Дръж се далеч от края на урвата — предупреди мъжът. — Дявол знае какво се крие в тези дълбини. Ако паднеш, едва ли ще успееш да се измъкнеш.

— Не се безпокой за мене — уверено каза Маги и се усмихна, но буквално в следващата секунда очите и се разшириха от ужас и тя закрещя: — Уеб, погледни зад себе си!

Ниско над дърветата летеше същество с кошмарен вид и издаваше пронизително бръмчене. Вретенообразното туловище потрепваше в такт с махането на четирифутовите крила. То стремително се приближаваше и жуженето му все повече напомняше буботенето на мощен двигател. А самото то представляваше чисто и просто едно водно конче, но с грамадни размери. По-рано такива животинки не се въдеха в околностите на Ню Йорк.

Хилдрът посегна за люгера, но чудовището го изпревари. Маги се просна на земята, а той като по чудо се отдръпна и сграбчи голям здрав клон. Челюстите изщракаха съвсем наблизо и за щастие хванаха само влажния въздух. Завоят след разминаването подсказа, че това бе само малка разгрявка преди хапването. Водното конче се завъртя на място и с рев на пикиращ изтребител се хвърли обратно, право към лежащата девойка.

Уеб завъртя тоягата над главата си и завика с всички сили като див индианец. Животинчето се отклони, вдигна се нагоре, обиколи хората и отново атакува. Отчаяно размаханата тояга попадна в търбуха на летящата твар.

Кончето се наклони на една страна и така се заби в храстите. Крилата му злобно скърцаха и удряха клоните. Уеб подскочи и като вложи всичките си сили в тоягата, размаза главата му. Жуженето се прекрати, но още дълго чудовището продължи да се гърчи.

Хилдрът рязко се обърна.

— Маги!... — въздъхна с облекчение, приближи се към нея, подаде й ръка да се изправи. — На ред ли си?

— Добре, че не ти попаднах под ръцете — усмихна се Маги. — Между другото, тази твар сигурно има роднини. Така че, ако не се страхуваш, дай ми пистолета. С него се чувствам по-спокойно.

— Права си — без колебание отговори Уеб и цял се превърна в усмивка. — Почакай само да си взема дъх.

Той се настани удобно, като прилепи гръб към дънера на едно паднало дърво, а Маги възседна голям камък, целия обрасъл с мъх. Извади от джоба си неголемия реактивен пистолет и внимателно го заразглежда: ако не се смята прекалено дългия ствол, той бе изработен направо изящно и безупречно, като прецизен часовников механизъм.

— Уеб — извика Маги и гласът й бе обтегнат като струна.

Той веднага вдигна глава към небето и видя нещо, което не предполагаше, че ще види, въпреки очакването на всякакви изненади. Над тях премина островръх предмет, като разсече на две сивите облаци и водопадите дъжд, а след него се мяташе огнена опашка. Проехтя грохот като от стотици експресни влакове едновременно. Ракетен кораб летеше в посока към града!

ГРАДЪТ НА ЖИВИЯ УЖАС

Уеб забрави дори момичето, стоеше изправен, гледаше мрачното небе и не обръщаше внимание на дъжда, който се изливаше върху вирнатото лице.

— Какъв кораб! — прошепна той. — Боже господи, какъв кораб! — и си помисли, че на него може да се полети към Луната, а може би така постъпват хората на бъдещето...

Съвзе се, когато студът го прониза и зъбите му затракаха. Обърна се към Маги, но нея я нямаше.

— Хей, Маги! Къде си? — завика той.

Храстите се размърдаха и от тях се появи девойката.

— Защо се скри там? — попита Уеб.

— Заради ракетата — каза девойката и напрежението в гласа й обясняваше всичко.

Уеб примижа и продължи да стиска в ръката си пистолета й, после се сепна и объркано й го подаде.

— Прибери го — каза той и попита: — Защо те е страх от ракетата?

Тя мълчаливо взе пистолета и го пъхна в кобура. — До днес съм виждала тези ракети два пъти — каза тя. — Старците в нашата шайка разправяха, че те са последните на света. Първата прилетяла, когато съм била съвсем малка. Тогава изтребили почти цялата банда, оцелелите се измъкнали в гората, а ракетата отлетяла нанякъде. Втората се появила след десетина години. Имаше бомбардировка и пожари. Но екипажът й изглежда не умееше да я управлява и ние успяхме да я съборим. Оттогава не съм виждала ракети.

— Във всеки случай — каза Уеб — ракетата се насочи към града. Може в нея да летят хора със същата униформа, като тези, които са ви бомбардирали. Може да не говорят на разбираем за нас език, но те представляват единствената цивилизация, която ни е известна. Така че продължаваме по същия път. Ако нещо наистина ме тревожи, то е, че тази ракета не е нито от моето, нито от твоето време. Едно е сигурно, индианците не са я построили! — Уеб въздъхна. — Какъв извод би следвало да направим?

Маги сви рамена.

— Изводът е следният — продължи Уеб — с времето е станало нещо неразбираемо. Какво точно — не мога да определя, но фактите са очевидни: ние се сблъскахме с четири, по точно с пет различни епохи, — ако прибавим към сметката и онова страшилище, което преди десет минути се нахвърли... а, да прибавим и тези интересни дръвчета.

— Нещо не разбирам — каза Маги, — за какво става дума.

— Ти дума по дума повтори моя отговор на Рон Дайнин — усмихна се Уеб. — Смятах за безсмислица това, което ми разправяше, а ти по същия начин се отнасяш към моите разсъждения... Беше ми споменала, че с машината на времето са свързани своеобразни ефекти. Като че ли излъчване на някакво поле, като че ли... нещо прилично и струва ми се...

Девойката доверчиво го гледаше и бе уверена, че той непременно ще намери решение на всички загадки.

— Не си спомням — тръсна глава Хилдрът. — Мисля, че това ще изясним в града. Готова ли си да вървиш?

Тя кимна без въодушевление и оптимизъм. Мълчаливо извади пистолета си, провери дали е зареден и го пъхна обратно в кобура. Изправи се и тръгна след Уеб, като хвърляше подозрителни погледи към блатото.

Когато успяха да заобиколят обширното тресавище, дошло като подарък от палеозоя, вече бе успяло да се стъмни. Само редица ниски и плоски хълмове ги деляха от града. Когато се изкачиха на един от тях, видяха своята цел — разляла се в долината и криеща се в настъпилия мрак. В светлината на избухващите мълнии се виждаха очертанията на колоните на здания, стигащи почти до небето и свързани помежду си с тънката паяжина на преходите. Такова нещо Уеб не бе виждал през живота си. Град от друг свят или от приказките. Като не откъсваше очи от вълшебните видения, Маги се отпусна на земята и уморено отметна покрилите челото й мокри коси.

— Ти как мислиш, Уеб, дали ще ни помогнат?

— Трябва да рискуваме — отговори той — заслужава си. Ех, ако знаехме към кого да се обърнем? — Той прокара длан през наболата си брада и с отвращение погледна дрехите си с полепналата по тях кал. — Нищо не ни пречи да се измием, преди да зададем въпросите си на местните жители. Уверен съм — те ще ни помогнат. Кой друг освен ангели биха построили такава красота.

Бързо се отправиха и започнаха да се спускат по хълма, като се спъваха на всяка крачка. Дъждът спря, но облаците останаха плътни и закриваха Луната. След десет минути се оказаха на някакъв път с необикновена форма — вдлъбнат, сякаш широка тръба е била разрязана по дължината и равните половинки са били вбити в земята. Прав като стрела той водеше към града, без да прави завой или да има разклонения. Двамата неволни пътешественици във времето бързо вървяха по равната пружинираща повърхност, готови всеки момент да се скрият в случай на опасност сред дърветата край банкета.

Докато вървяха по него не чуха нито един звук, освен далечното писукане на нощните птици. И влязоха в града съвсем неочаквано за себе си. Обкръжиха ги грамадни здания. Едноетажни предградия, с каквито бе свикнал Хилдрът, въобще липсваха. Навсякъде бе тъмно като в гроб. И тишина!

Черните грамади на зданията се различаваха само защото бяха по-черни от обкръжаващата ги нощ. В зловещата тъмнина те приличаха на безформени сенки, които се простираха до самите небеса. Подметките на Уеб затракаха по паважа, а отчетливото ехо на тези стъпки се отразяваше от стените. Той се спря и прошепна:

— Маги!

Девойката се прилепи към него и той усети как тя трепери.

— Дръж се близо до мен — каза й той. — Гледай да не изоставаш, каквото и да се случи.

— Добре — прошепна тя.

— Уеб!

— Какво?

— Струва ми се — зад нас някой дебне.

Вслуша се в тъмнината — тишина, ако не се смятат неясните далечни шумове.

— Няма никой — каза той и улови ехото на въздъхването.

— Сигурно ми се е сторило — каза и още по-плътно се притисна.

Така изминаха още почти четвърт миля, без да виждат и да чуват. Чу се шум — някой се приближаваше. Или нещо. То се движеше, като забавно сумтеше. Мигновено люгерът се оказа в ръката на Уеб. Притисна се към стената и с дланта си заопипва. Откри някакъв отвор и влезе в него, като вмъкна и девойката. Обкръжи ги абсолютна тъмнина. Пъхтенето се приближи, стана гръмко и отчетливо, премина край тях и се отдалечи. Можеше да се различат извитите очертания на голямото костенуркоподобно тяло, което бързо премина по улицата. Напълно бе възможно това да е някаква машина, но Уеб се съмняваше, че подобни звуци могат да се издават от механизми.

Уеб се върна обратно в тъмнината и потърси девойката.

Тя беше изчезнала...

— Маги — тихо повика той. — Маги! — и от пристъпа на див ужас дишането му секна. — Къде си! — и започна трескаво да я търси, като се блъскаше само в грапави стени. На улицата се раздадоха неясни звуци, но той не им обърна внимание.

— Маги! — завика с пълен глас и заудря с юмруци по стените, като се надяваше, че така ще успее да разтвори тайната врата, която бе погълнала девойката. Щом пристъпът на гняв премина и се убеди, че нищо няма да постигне, се обърна към улицата. Звуците се приближиха и се оказаха добре различими гласове — тихи, предпазливи, но разбираеми.

— Там вдясно има врата и в нея стои някой.

— Сам е. Светни. Ако не е гражданин, стреляй!

Уеб не изчака изстрела. Усети докосването на топлина и се удиви, но си спомни за инфрачервените прицели, с които се бе запознал на войната и реши да действа. Топлината бавно се движеше по тялото, лицето и ръцете. Бързо се измъкна от нишата. Зад гърба му се чу изумен вопъл. Побягна по улицата. Блесна светлина. Плясък на електрически заряд прониза тъмнината и Удари стената до него. От проядената дупка се показаха парчета арматурно желязо, а разтопени капки метал изгориха тялото му. Тъмнината отново се събра, а след избухването стана още по-непроницаема. Уеб се метна към един страничен проход, който бе успял да забележи, очаквайки следващия изстрел, той наведе напред глава и побягна нагоре по безкраен спираловиден спусък. От двете страни го притискаха каменни стени, а той бягаше и бягаше... Краката се напълниха с олово, а изкачването продължаваше. Преследвачите го следваха наблизо. Чуваше гласовете им, а от изстрелите го пазеха стените. Когато пътят го изведе на открито и равно пространство, той падна от неочакваност, но веднага скочи и продължи да бяга.

Този път щастието го напусна... Раздадоха се викове. Пореден изстрел. Избухването бе съвсем близко. Взривната вълна го пое и заедно с капките разтопен камък го хвърли на земята. Паважът се разтвори под него, той трескаво зашари с ръце да се задържи за нещо, за секунда успя и...

— Каква гадост! — изруга, пръстите се разтвориха и полетя в черната бездна.

Свести се под купол на зловещо червено небе. Лежеше по гръб. Мъчително искаше да пие. Огън прегаряше тялото му, а съзнанието се подмяташе от вълните на кървава мъгла. От палещите небеса към него се протегна изкривен уродлив пръст, с научна цел го натисна по гърдите, а писклив глас посъветва:

— Пребъркай му джобовете, Тим. И не се бой, мъртъв е като дядо ми, бог да го прости.

Бълнуванията се пръснаха като сапунен мехур. Застена и отвори очи. Над него, зяпнало се бе навело грозно джудже. Удивлението на лицето скриваше глупостта на алчните му очи.

— Вода! — изстена Уеб. Джуджето се дръпна.

— Та той е жив, Кронер — промълви то и в гласът му се настаниха нотки на обвинение.

Сбръчканото лице на спътника му се мярна пред замъгления поглед на Уеб. Още един чифт очи се впиха в него.

— Гледай ти, сякаш е наистина жив? — подозрително каза вторият.

— Вода! Моля, вода! — прошепна Уеб. — Помогнете ми.

— Да има да вземаш! — заскърцаха джуджетата и от страх се дръпнаха настрани. — Както виждаме ти си трог. Ако те спасим, ще ни се отплатиш със зло. — И те побързаха да избягат, шумейки с дребните си криви крака като мишки.

Цветът на небето беше направо непоносим. Затова пък слънцето наистина се виждаше. Уеб се закашля тежко и същевременно забеляза, че се намира в дълбок ров. Колко време бе пролежал така, не успя да прецени. Потърси с очи двамата дребни парцаливци, но и от тях нямаше и следа.

Очите сами се затваряха, когато чу познатите стъпки — джуджетата се връщаха, а до тях някой мощен и едър уверено вървеше. Върху лицето на Уеб падна сянка. Той извърна глава. В полезрението влязоха груби ботуши, явно част от военна униформа. Над тях мек и неизразителен глас благоволи да произнесе:

— Ти си много издръжлив трог?

Уеб откъсна очи от ботушите и погледна нагоре — над него се извисяваше човек във военна униформа, запасан с ремък, на който се поклащаше манерка.

— Вода! — хрипливо помоли Уеб и си облиза устните.

— Искал да пие — разсмя се високият мъж. Приседна до Уеб и поднесе манерката към устата му. Водата бе топла, но вкусна. Уеб пи жадно, докато човекът каза: — По-бавно! Ще се убиеш. Остави тази работа на нас.

Джуджетата пискливо захихикаха.

— Така, войниче, и ние ще се погрижим за това. — Ние ще се погрижим, а? — тихо произнесе високият. — Така, плъхове нещастни, крадци на гробове, гадни лешояди! Хайде, изчезвайте, докато не съм насъскал по вас този трог!

Джуджетата зачирикаха ужасени и като с махване на вълшебна пръчица, изчезнаха с тихо шумолене. Високият гръмко се разсмя.

— Ама че сган! Е, след време, в един прекрасен ден, ние ще очистим от тях града.

Като въздъхна тежко, Уеб се откъсна от манерката. — Благодаря — каза той. — Ти войник ли си?

— Може и така да се нарека — човекът сви рамена. — Иначе казано, аз съм Изкоренител. Основно занимание — изкоренявам троговете, трог!

— Аз не съм трог — протестира Уеб — и не зная дори какво означава това!

Човекът помълча и по изражението му не можеше да се разбере какво мисли за признанието на Хилдрът.

— Погледни — Уеб се отпусна отново на тревата, — моля те, какво ми е на крака, не го чувствам. Разбира се, ако си е на мястото. Не мога да се надигна.

— Приятел, не се вълнувай, краката ти са в ред. Впрочем, имаш ли ги или не, голяма роля не играе. След като те убием, повече няма да ти трябват. И въобще — каза дружелюбно той и го обгърна с поглед. — Пробита ти е дупчица на бедрото. Трябва да извикам кола. Ще издържиш ли без мене няколко минути?

Уеб кимна. Съобразяваше трудно — тялото му просто стенеше, а ушите му бръмчаха. Болката обтягаше дори мускулите на корема. Не можеше дълбоко да поеме въздух, затова реши, че освен раната на бедрото, му са счупени няколко ребра. Опита се да разбере това и се опита да повдигне ръка. Дясната не му се подчини. Остави я на мира и се съсредоточи на лявата. Размърда пръстите й. Премести я на гърдите си. Колкото и бавно да беше това движение, човекът в униформа отскочи настрана. Мигновено извади от широкия си пояс пистолет с дълго и разширено накрая дуло.

— Лежи и не мърдай! — гласът му беше отровно зъл.

— Нищо лошо не искам да правя, приятелю — замря на място Хилдрът. — Ти щеше да повикаш линейка — напомни той раздразнено.

— Бъди спокоен — войникът се отпусна и на устата му се появи усмивка. — Бързата помощ скоро ще пристигне.

Уеб се извърна — трогове, джуджета, ракети — мрачно запресмята. Пред очите му зеленееше трева, малко по-далече стърчаха криви дървета, а зад тях блестяха под лъчите на ранното слънце островърхите покриви на градските здания. Във въздуха бе застинала вълшебната плетеница на висящите преходи.

Къде и кога бе виждал всичко това? Миналата вечер, тук. Нима от мига, когато с Маги се добраха до града, изминаха само няколко часа?

МАГИ! Болката го бе потопила в собствената му душа и бе забравил за девойката. Но сега си спомни... Името й се отрони от устните му съвсем непроизволно. Като поразмисли известно време, реши да не пита войника за нея — най-малкото би било непредпазливо. Изкоренител на трогове! Ако Маги е жива и не са я хванали досега, то най-добрата помощ за нея ще бъде мълчанието му.

„Трог“ — спомни си.

— Всъщност какво е това трог? — заинтересува се Уеб и погледна войника.

Усмирителят изкриви тънките си устни и се усмихна.

— Разиграваш ли ни, трог, а? Е, давай, давай. Все едно, казвай, че не си трог, но си знаеш какви са трогите. Моля, да кажем така: или ти си гражданин и живееш в града, или си трог и се гушиш в някаква воняща пещера. Ти не си гражданин. Следователно ти си трог. А с тях разговорът ни е съвсем кратък, прост и разбираем. А ти разбра ли?

— Не съвсем — измърмори Уеб. — Какво стана с бързата помощ?

— Потърпи малко, трог — ласкаво произнесе войникът. — Сега ще се появи катафалката.

ОТСРОЧКА НА ЕКЗЕКУЦИЯТА

Когато дойде на себе си, Уеб осъзна, че е съвършено здрав. В първия миг не повярва на усещанията си и едва не се заби в истериката. Домъкнаха го тук умиращ и го хвърлиха на бялата маса. Осветиха го стотици лампи. Изгуби съзнание — сякаш за секунда — и се осъзна... абсолютно здрав човек. Болката изчезна някъде, а ръката му, счупената дясна ръка, сега свободно се огъваше. Изгореното място на бедрото бе покрито с розова млада кожа. И което беше най-удивителното, той беше обръснат и вчесан.

До масата се приближи мрачна грозна жена.

— Всичко ти е наред — каза тя. — Ставай и следвай куриера. Той знае къде да те заведе.

Широкоплещестият войник крачеше до Уеб и едва придържаше с ръка клатещото се на гърдите му оръжие. Уеб случайно се закашля и по бързината, с която стражът насочи към него дулото, разбра как би завършил всеки опит за бягство. Мълчаливо се спускаха по безкрайни наклонени коридори, минавайки край странични отклонения, водещи някъде в неизвестността.

Спряха пред една врата и войникът вкара Уеб в ярко осветена стая. Няколко души с атлетическо телосложение прекъснаха разговора си и погледнаха на влезлите. Помещението се изпълни с истински военен дух.

— Това е Отбранителният център — кратко обясни куриерът, с което потвърди досещането на Уеб и го заведе при една маса, на която седеше девойка, облечена във военна униформа. — Трог — кратко доложи куриерът.

Без да иска, Уеб погледна тавана и си спомни, че през цялото време се спускаха в подземията на града. Налягането на милионите тонове земни маси почти не се усещаше, но въздействаше на душата.

Девойката кимна и без да откъсва поглед от изписания лист, отсечено произнесе:

— Влизайте! Капитан Оркат ви чака отдавна.

Следващата стая се оказа удивителен хибрид между кантора и лаборатория. Набит мъж в зелен халат, с прическа на зрелостник на Хайделбергския университет, се приближи до тях и хвана ръцете си зад гърба. Малко встрани, изправен като струна, стоеше същият войник, който го бе намерил.

Кратка пауза и високият мъж запита:

— Как го преценяваш, Оркат?

— Съвсем нормално, наистина е трог. Да седне в креслото, Симънс.

— Сядай — каза Симънс и блъсна пленника към креслото.

Седалката се оказа толкова мека, колкото облачетата, на които весело яздеха рисуваните ангелчета.

Високият се приближи до Уеб и насочи към очите му тънък сноп светлина, излизаща от конусообразен прибор. Веднага зажумя от изненада, но след това широко отвори очи. Дявол да ги вземе, си помисли той. Измериха му пулса, кръвното налягане, прикрепиха по слепите очи и дланите металически датчици и дори му пъхнаха един в устата под езика.

— Така удобно ли е? — запита с безпокойство Симънс и отстъпи крачка назад.

Уеб кимна и ехидно забеляза:

— Не изглежда това да те тревожи много.

— Агресивна реакция, Симънс. Обърнете внимание на това. Аз дори бих добавил — съвършено нормална — полугласно произнесе Оркат.

— Ако на света има въобще нормални трогове — съгласи се Симънс.

— А сега, трог, облегни се назад. И не се бой, няма да те нараним — той докара до креслото стойка, на която бяха закрепени два реда отражатели.

Оркат натисна някакво копче и отражателите започнаха да се въртят, като всеки следващ в реда си се въртеше в обратна посока. Безброй блясъци преминаваха пред очите на Уеб и той просто не можеше да отмести поглед. Не загуби съзнание, но беше като хипнотизиран. Дори не можеше да помръдне. Виждаше ясно как хората в стаята се движат напред назад, усещаше леките убождания по местата, където бяха прикрепени датчиците, а в устата си вкус на мед. Чуваше приглушените и пронизителни звуци, но така и не можеше да помръдне...

Отражателните лампи забавиха въртенето си и Уеб успя след доста усилия да откъсне очи от тях. Струваше му се, че е прекарал в това кресло стотици години. Главата му бръмчеше ужасно, но болката бързо премина и той се усмихна мило на своите мъчители.

— Е, убедихте ли се сега, че не съм трог?

Симънс се разсмя гръмко.

— Какво всъщност — разтревожи се Уеб — открихте?

— Само това, че ти си трог — разпери ръце Оркат.

— Какво! — зарева Уеб. — Щом това е изводът на вашата глупава машина, то тя е неизправна!

— Типично поведение на трог — отбеляза Симънс — Само те си позволяват да припишат на неодушевен предмет враждебна предубеденост.

Оркат кимна в знак на съгласие.

— Изслушайте ме! — замоли се Уеб. — Аз не съм трог! Аз съм човек от двадесетия век!

— О, да, — потвърди Оркат и изключи машината. — Това е най-трудно да се разбере. Ти не ни заблуждаваш, когато говориш за двадесетия век. На екрана липсват следи от лъжа. Ментографът не може да се излъже. Което за пореден път доказва колко лошо познаваме миналото си. Аз никога не бих си помислил, че още в онези времена са съществували троги, досега считах, че са се разплодили след Световната катастрофа.

— Изслушайте ме, преди да разкриете картите си — грубо каза Уеб. — Аз най-добре зная трог ли съм, или не. Дайте ми възможност и непременно ще ви го докажа!

— Слушай, трог, думите ти са странни, но ти ми харесваш, — в гласа на Симънс се усети неочаквана топлина. — Ти си истински боец! Но, нали разбираш, в ръцете ни се намират неопровержими доказателства, така че не подскачай. Погледни сам! — и разтвори на масата няколко енцефалограми със записите на мозъчната електрическа активност. — Снети са от твоя мозък — поясни снизходително. — А това е енцефалограмата на трог. А тук — посочи трета лента, закрепена на стената, — е енцефалограмата на нормален човешки мозък. Сравни ги сам и се убеди.

Уеб нервно преглътна. Това, което показваше Симънс, беше направо невероятно. Записът на дейността на нормален мозък представляваше плавна синусоида. Записът на трог — прекъснати начупени линии на места с резки връхчета. Грешка нямаше — неговата крива съвпадаше с кривата на трога!

— Но... — започна той.

Оркат го прекъсна с рязък жест.

— Аз съм гладен — обърна се той към Симънс. — Хайде, да отидем да видим какъв обяд са приготвили днес. Не се грижи за него — и презрително се намръщи, като видя, че колегата му объркано гледа към пленника. — Никъде няма да избяга. Ще го предадем на Дедал, нека той се заеме с този трог. Симънс без желание тръгна към вратата. Когато капитанът излезе от стаята, той се обърна рязко.

— Много съжалявам. Но с нищо не мога да ти помогна. — И му протегна ръка.

Уеб машинално я стисна и отбеляза, че Симънс му кимна леко на сбогуване, като че ли в знак на уважение и побърза да излезе. Вратата се хлопна и прекъсна посред дума изречението на Оркат, в което се казваше, че тази година градът изпитва трудности с продоволствието.

Задуши го безсилна злоба, изруга гневно и седна направо на пода. Остана му щастието да гадае, какво ще прави с него този Дедал. Явно — нищо добро! Спомни си Маги и затрепера. Беше й обещал, че хората от града няма да я убият... а излезе обратното. Зад вратата се разнесе груб възглас. Инстинктивно се огледа за някакво оръжие, но успя да се опомни. Ако тук нещо успееше да го спаси, едва ли това бе силата. Извади измачканата кутия цигари — останали му бяха съвсем малко — и непринудено запуши.

В този миг вратата се отвори и се появи висок човек, облечен в зелен военен мундир. Лицето му се набръчка от раздразнение, когато разбра, че Уеб е без охрана в стаята.

— Каква небрежност — избоботи той, — каква само небрежност! Ако този трог имаше поне малко мозък в главата си, досега щеше да избяга.

— Аз не съм трог — машинално отбеляза Уеб, въздъхна и се надигна.

— Затваряй си устата, трог мръсен — военният прекрачи прага и влезе в стаята. Зад него в коридора група добре въоръжени войници очакваха Уеб. — Следвай подразделението за особени задачи — заповяда той. — И не мисли да се съпротивляваш. В Отбранителния център е безсмислено да се вдига шум.

Уеб дръпна за последен път и старателно размаза с тока си големия фас.

— Троговете имат отвратителни привички — намръщи се един от войниците. — Наистина по-рано не съм забелязал да имат такава привичка, въпреки че съм виждал много трогове през живота си. Все едно, тази привичка е отвратителна.

— Троговете не го правят — забеляза Уеб. — Впрочем това са дреболии. И така, къде отиваме?

— Хайде, да вървим — разсмяха се войниците и заблъскаха пленника си към вратата. Подразделението се строи в каре край него и тръгнаха на път.

Доколкото успя да разбере, трогове наричаха някакви полуразумни същества, които обитаваха подземните пещери. Ако това е така, защо, по дяволите, енцефалограмите се оказаха неверни? „АЗ НЕ СЪМ ТРОГ“ — убеждаваше се сам себе си. И веднага изстена — кривите бяха идентични с тези на Троговете.

Раздразнението му беше толкова силно, че той ядно тропаше с крака по пружиниращия под. Спряха се пред някаква врата и зачакаха, а когато тя се отвори, войниците го блъснаха вътре и веднага влязоха след него, чу как вратата се блъсна и подът изненадващо пропадна... Уеб глътна конвулсивно въздух. Коремът заедно с цялото си съдържание подскочи към гърлото му. За пръв път през живота си се оказваше в бърз асансьор, приличащ си като роден брат със свободното падане. На пазачите им нямаше нищо — бяха свикнали. Един от войниците бутна съседа си в хълбока и кимна към Хилдрът.

— Трог! — каза той и се усмихна.

Асансьорът спря и охраната излезе. Приближи се часовой с дълга пушка и внимателно ги изгледа.

— Документите!

Командирът на подразделението в недоумение вдигна вежди. — Документи ли? — запита той. — Та ние чисто и просто водим този трог в ямата, където ще изпълним присъдата. За това не се изискват някакви документи.

— От днес се изискват — часовоят се изплю. — Тази зона е под карантина. Заповед на Отбранителния център!

— Ха, ето какво било то... — с неприязън процеди командирът. — Не се ежи, службо, аз командвам тук! Отдръпни се настрана и ни остави да минем! Или ще ти скъсам нашивките!

— По-скоро се погрижи за своите! — наежи се часовоят и си поглади оръжието. — Обръщайте се кръгом и да ви няма!

— Ти прекрасно знаеш, че тази обида няма да я оставя така! Ще доложа на началството! — и очите му се свиха на тънки цепки.

— Докладвай си където искаш! Тук сега е зоната на Хрончо. Днес, рано сутринта, Отбранителният център я реквизира.

Командирът бе готов да се взриви, но в този момент се намеси Уеб.

— Вие казахте: Хрончо? — запита той. — Не е ли това машината на...

Реакцията на войниците се оказа непредсказуема — не успя да мигне и дулата на оръжието им се опря о гърдите му. Командирът направо се олюля, докато извади пистолета си. А след миг още десетина цеви се насочиха към Уеб. Възцари се напрегнато мълчание. Часовоят пръв се обади.

— Аз мислех, че този е трог — изрева той. Командирът с тревога в гласа потвърди:

— Такъв е. Дявол да го вземе. — И страшно изгледа затворника. Какво знаеш ти за Хрончо? — изкряска той.

Уеб се опита да се усмихне.

— Не чак толкова много — примирително каза той.

— Аз просто поисках да разбера какво означава тази дума и това е всичко.

— Лъже — каза един от пазачите. Командирът кимна, сурово погледна Уеб и каза:

— Смятай, че спечели известна отсрочка на екзекуцията, гаден трог! Сега няма да те разстрелям, докато в Отбранителния център не те разпитат както се следва. Щом сте разбрали и за Хрончо, какво тогава вие, трогите, не знаете? Отговаряй веднага!

Уеб мълчеше, тези хора от бъдещето с идиотските им заблуждения направо вселяваха ужас в душата му.

— Слушайте — започна той неуверено, но командирът рязко го прекъсна.

— Не — каза той и присви очи. — Не, няма да те водя обратно в Отбранителния център. Ти си предаден в мое разпореждане и аз сам ще ти развържа езика! Обещавам ти, че моят способ и наполовината няма да бъде толкова приятен, колкото хипноскопът в центъра.

Пленникът печално въздъхна и отново се повлече по коридора. Зад него, в дъното на коридора, бе възникнало алено зарево, което преди го нямаше. Уеб се заинтересува и се заоглежда. Един войник го забеляза, също се обърна и веднага нададе тревожен вик, който разкъса тишината.

— Проникване на трогите! — раздра гласа си той. — Сигнал за опасност. Тревога! Трогите са проникнали в града!

УЖАС ПОД ЗЕМЯТА

Положението на Уеб като новоизпечен трог беше ужасно, но сега забележимо се влоши.

— Наглеждайте го! — заповяда командирът. — Възможно е трогите да се опитат да го освободят. При най-малкото подозрение го застреляйте!

Цялото подразделение се хвърли в посока на аленото сияние. Уеб остана под охраната на един войник и се почувствува изключително неуютно: показалецът на пазача му танцуваше върху лостчето на спусъка. Не му оставаше нищо друго, освен да се моли на бога.

Вратите на асансьора се разтвориха и в коридора нахлу разгорещена тълпа войници, които бързаха към звуците на битката.

Пазачът дръпна подопечния си до стената, иначе и двамата биха се оказали под колелата на масивно устройство, приличащо на оръдие, което трима юначаги, пъхтейки и ругаейки, влачеха след себе си.

Зад вратата, над която светеше страшният сигнал, се долавяше шум на престрелка. Викаха хора, глухо тътнеха взривове, тънко писукаха лъчеви карабини. Войникът до Уеб изръмжа някакво проклятие и се загледа в него.

— Троги! — процеди през зъби. — Мръсни копелета, способни са да нападат само в гръб! Подли къртици, излизат от блатата си, като смятат да ни изненадат! Гнусотии вонящи... — ругатните му продължиха дълго, но Уеб не ги слушаше. Боят явно се приближаваше към тях. Зад вратата пробляскваха оранжеви избухвания и той започна да преценява как да постъпи, ако схватката се пренесе в коридора. „Странно сражение — помисли той, — сражение в дълбините на гигантски град!“ Очевидно трогите, обитаващи пещери и тунели, правят подкопи, през които извършват набезите си.

Сражението се приближаваше. Нападателите изтласкваха защитниците на града. Уеб настръхна. Вратите на асансьора зад него се разтвориха и в коридора влетя поредната порция въоръжени хора. Лицата им бяха обхванати от боен ентусиазъм и те, без да се бавят, се насочиха към предните линии.

— Презрени троги! — отново се раздаде грубият глас на пазача до самото му ухо. Уеб неволно се отдръпна и въпросително погледна викащия си съсед. Лицето му бе изкривено, диво скърцаше със зъби и успяваше заедно с това да изригва потоци от хули и ругатни. Пламтящите очи се бяха налели с кръв. — Трогови изчадия! — прописка той. — Струва ми се, че те нападат единствено да те освободят. Ако е така, ще те изгоря, преди да се мръдна от това място!

— Няма нищо такова — примирително каза Уеб и безпомощно се сви под силата на погледа, излъчващ безпределна злоба.

Лицето на пазача се изкриви от злоба и аха от дулото да излети електрически заряд.

— Хей, ти! — възкликна пазачът, след като се отказа да стреля. — Слушай! Отивам да помогна на своите в схватката, а ти, ако се опиташ да изчезнеш, мисли му, ще ти откъсна главата, щом се върна!

— Н-нно... — започна да заеква Уеб и не успя нищо друго да каже. Пазачът го сграбчи за рамото и с маниакална ненавист го заблъска пред себе си към една от многочислените врати на коридора, с ритник я разтвори и силно го блъсна вътре.

Стаята бе съвсем слабо осветена.

— Съветвам те да не се показваш навън — заплаши пазачът и да усили въздействието на думите си, удари Уеб така с юмрук, че той се завъртя като пумпал, направи няколко неориентирани крачки — и се вряза в издигащата се в средата на стаята метална конструкция. Удари главата си в извита тръба, от очите изскочиха сноп искри и въпреки че беше почти напълно заглушен, чу как вратата се хлопна. Повдигна се на лакти и объркано разтърси глава. Зад гърба му се чу шумолене, обърна се и видя да го доближава дребно човече с дълга сива брадичка.

— Ти повреди Хрончо! — завика то. — Кой си ти и с какво право нахълтваш като хвърлен камък от ръката на пълен идиот!

ХРОНЧО! Да вярва ли на ушите си. Тази дума върна Уеб към живота и прогони мъглата от главата му. Впери очи в съоръжението. То с нищо не напомняше яйцевидната капсула, в която бе пътешествувал заедно с Рон Дайнин, но и тази конструкция би могла да се окаже машина на времето.

Главата продължаваше да го боли, повдигаше му се. Стана и все още полюлявайки се, заоглежда бобините, навити от сребърен проводник, редицата лампи, част от които бе разбил, и разбра, че неочаквано всичко се беше променило. По-точно, окръжаващият свят бе останал същият, но мислите му се оцветиха с други краски. От безпорядъчната купчина прибори и устройства мозъкът му започна да изгражда цялостна картина на машината. Той разбра предназначението на отделните възли и детайли и тяхната взаимна връзка. Сега той знаеше, а не правеше догадки, откъде научи, че върху полето на времето действува изкривено статукво, създавано от бобините...

Далечен непознат глас го прекъсна, но не успя да разбере думите.

— Отговаряй! — гласът бе съвсем наблизо и Уеб, намирайки се почти в безсъзнателно вцепенение, погледна сивобрадия. — Отговаряй! — повтори човекът. — Кой си ти?

Устата на Уеб почти се отвори да произнесе: „Наричат ме...“, но навреме се усети, че вместо привичното „Уеб Хилдрът“, без да се колебае, шепти „Рон Дайнин“. Стисна зъбите си и замълча.

Човекът не изчака отговора, приближи се до машината и застена, като видя повредите. В очите пробляснаха огънчета на ненавист, а дребните юмручета се свиха в безсилна злоба.

— Безмозъчен селяндур! — възкликна той. — Ще видиш ти какво ще ти се случи, щом Отбранителният център научи! Сега ще правим цял месец ремонт! Слава на Всевишния, че извадих контролера за настройката, преди да влетиш, иначе и година не би ни стигнала да се оправим.

Уеб изпита странно вътрешно съпротивление и без да сваля очи от машината, забеляза нещо, на което преди не беше обърнал внимание. Дори не се опита да разбере откъде възникна в главата му това удивително знание. Просто отбеляза, че в грубата конструкция липсва една важна част. Тогава заоглежда стаята, без да обръща внимание на викащото човече, и... на една лавица, долепена до стената, забеляза плосък предмет, пробляскващ с всички цветове на дъгата. Краката сами го понесоха, а сивобрадият подтичваше след него, ругаеше и хвърляше обилни капки слюнка:

— Ей, ти! Спри се! Какво правиш?

Достатъчен бе един по-силен тласък и дребосъкът отлетя настрани. Уеб докопа предмета и го вдигна. Човечето се опита да го измъкне от ръцете му, но силите бяха прекалено неравни. Тогава то се дръпна, като дишаше тежко, и викайки, се хвърли към вратата.

— Помощ! — зави то и се гмурна в самия център на боя. — Помощ! Къде е караулът? Грабят Хрончо!

Но със същия успех можеше да шепти. Никой не му обърна внимание. Уеб изчака, докато то се скрие зад вратата, излезе навън и пое в обратна посока. Близо до асансьора се спря. Намираше се още във властта на странния паралич, който го бе завладял и го заставяше да прави това, което въобще не смяташе да върши. В другия край защитниците на града се биеха в ръкопашен бой с превъзхождащ ги по численост противник. Нападателите нахлуваха на вълни и напомняха на морски прибой. Из бъркотията на битката изскочи някакъв войник и бегом се насочи към асансьора.

— Те са прекалено много — дишайки тежко, каза той и с треперещата си ръка трудно натисна копчето за повикване на кабината, което се оказа безсмислено действие. Сигналът за пристигане звънна и вратата се отвори. Войникът погледна вътре и мигновено отскочи назад.

— Троги! — зави с пълен глас той. — Обкръжени сме!

Войникът се опита да вдигне оръжието си, но противникът се оказа доста по-бърз. От кабината удариха десетина лъча едновременно, които направо го насякоха и той падна, без да издаде нито стон.

Уеб също се обърка от страх и кой знае защо се протегна да вземе оръжието на убития войник, но не успя да го стори. Удар по главата предизвика истински звездопад, а след избухването на свръхновата потъна в пълен мрак...

— Доубийте го и точка! — каза някой над ухото на Уеб с необикновено тънко гласче. — Надземник! Какво да се занимаваме с него! Убийте го!

Той застена. Изглежда, хората, жадни за неговата кръв, бяха изпълнили цялото свободно пространство. С труд отвори очи да погледне новите си врагове, но безуспешно. Обкръжаваше го пълна и непроницаема тъмнина.

— Ослепях — диво се развика Уеб. — Какво направихте с очите ми, проклети дяволи?!

Почти до самото му ухо се разнесе възглас на удивление:

— Какви ги дрънка този? Какво значи „ослепях“?

— Обикновено дърдорене на надземниците — произнесе друг глас, по-нисък и по-отдалечен. — Хайде да гласуваме. Аз предлагам да го довършим.

Уеб изруга и се опита да скочи на крака.

— Изслушайте ме поне вие — започна той, но не успя да завърши. Щом се размърда, от всички страни на тъмнината върху него наскачаха дребни меки телца, залепиха се и го притиснаха към земята.

Изуменият Уеб се опита да се съпротивлява, но те бяха прекалено много и освен това в тъмнината бе безпомощен, докато на противниците му тя не пречеше. Движенията им се отличаваха с точност и увереност: очевидно виждаха в тъмнината или... Замига отчаяно и когато различи наоколо смътни силуети, въздъхна с облекчение. Или мъглата в очите се разсейваше, или отнякъде започна да прониква светлина... Уфф! Господи блажени — не е сляп.

Една от тайнствените тъмни фигури го пусна и се изправи на крака, но без да престане да го следи.

— Дайте му да си поеме въздух — заповяда тя. — Той повече няма да се дърпа.

— Вие сте абсолютно прав — съгласи се Хилдрът. — Повече няма да се дърпам. Но какво означава всичко това? Кои сте вие?

— Ние сме троги — обяви фигурата, която стоеше малко по-далеч. Смиг твърди, че ти също си трог, затова не те убихме веднага.

— Да, той е трог, той е трог — уверено произнесе друг глас. — Нима сами не виждате? Надземниците го държаха под ключ, а ние го освободихме. Разбира се, ако искате — убийте го, все ми е едно, но той наистина е трог.

— Млъкни, Смиг! — пресече го непознат глас. — Ти ни подлъга така. Нали следеше за надземниците и твърдеше, че съвсем не са готови за нападението. Заради теб се заблудихме. По-добре за теб ще бъде да мълчиш!

— Но ние не сме се заблудили! — възмути се Смиг. — Ние...

— Млъкни! Ей, ти! — последните две думи се отнасяха за Уеб. — Кажи ни какъв си: трог или надземник?

Запитаният въздъхна тъжно и някак си безучастно изчисти ръцете си от няколкото дребни твари, които се бяха полепили по тях. Седна на земята и се загледа. Зрението му се възвръщаше, въпреки че още различаваше трудно детайлите. Около себе си наброи половин дузина троги и всички те бяха въоръжени и се тълпяха в дълъг тесен тунел, на края на който мъжделееше светлина. Ако сражението още продължаваше, то те сега се намираха далеч от него, изстрели и викове не достигаха дотук.

— Как да ви кажа... надземниците твърдяха, че аз съм трог — бавно произнесе той, стараейки се да спечели време. — Това е всичко, което знам. Въпреки че преди няколко часа въобще нямах понятие какво означава тази дума.

— Чухте ли го! — провикна се Смиг. — Той е трог! Така са казали надземниците!

— Млък! — изкряска властен глас. — За чуване, го чухме, а ти? Той заяви, че понятие си нямал за трогите? Какъв трог е тогава?

— Те имаха предвид, че аз повече приличам на трог, отколкото на надземник. — И Уеб се изкашля. — В действителност не съм нито трог, нито надземник. Аз съм човек от миналото!

— А аз мислих, че е трог — разочарова се Смиг. — Може би наистина е по-добре да го убием?

— Почакайте — побърза да каже Уеб. — Какъвто и да съм, трог или не, мога да ви бъда полезен. Зная над какво работят надземниците, нали бях досега в града. Вие сигурно сте чули, че те конструират Хрон?

Тишина. По едно време предводителят Им с недоумение запита:

— Какво?

— Хрон — повтори Уеб. — Нима не знаете? Наистина ли? Това е машина, която може да пътешества във времето. Надземниците ще я използват в борбата против вас!

Отново тишина. Но сега Уеб забеляза, че Смиг и предводителят нещо си шептят, след което предводителят с отвращение възкликна:

— Ама че си бил глупак, Смиг! Ти нещо да не полудяваш? Отначало викаше да не го убиваме, после — да го убием, а сега — да го пуснем!

— Но той е полудял — възрази Смиг. — Каза „пътешествие във времето“.

— И какво, като го е казал! Да го заведем при шефа, а там ще решат, нали ме разбра, Смиг?

— Тогава не ме обвинявайте във всичко — възмути се Смиг.

Предводителят натисна пръст в ребрата на Уеб.

— Ставай — каза той. — Отиваме при шефа. Той ще се оправи с теб.

Не му остана нищо друго, освен да се надигне. Тъжно и с умиление си спомни как прекрасно си живееше в двадесетия век, където никой не го подритваше като скитник напред-назад. Най-малкото преди да се появи Рон Дайнин и да домъкне след себе си тълпа Усмирители. Бедният, помисли си, съдейки по всичко, отчаяният опит да удължи живота си, като се пресели в неговия мозък, е пропаднала.

Или не е пропаднала? Не би ли могъл разумът на Рон да бъде онази вътрешна сила, която го завладя в стаята при Хрон? Възможно е именно той да оглеждаше грубата машина с неговите очи и да вниква в принципа на действието й, а после го застави да приближи до пъстрия предмет на лавката и да го вземе?

Като си спомни за него, потърси в джоба си. Нещо тежко, плоско, топло и пулсиращо се намираше там. Не се реши да го извади и да го разгледа пред враждебните троги, но въздъхна с облекчение — контролерът се намираше при него.

Мозъкът му отказваше да възприеме факта, че от мига на появата на Рон в малката му квартирка измина не повече от денонощие — ако не се смятат столетията между основните събития. А през тези часове се случиха невероятно много неща: отначало — Усмирителите, после — лудешкият полет през вековете, сега — градът и трогите... и Маги, особено Маги... Уеб усети убождане в сърцето. Безспорно тя е дива и необуздана, но какво тогава заставяше сърцето му при спомена за нея да бие силно и трепетно? Интересно къде се дяна? Дали ще успее още веднъж да я види?

Подгонван от ниските троги, Уеб се наведе и се пъхна в тясното гърло на тъмния тунел и пое в посока на светлината. Колкото тя се усилваше, толкова повече трогите се вълнуваха. По едно време предводителят спря и недоволно запита:

— Какво става, Смиг? Ти ни поведе по друг път.

— Надявам се, че всичко е наред — отговори той и от съмнение гласът му затрепера. — През живота си досега не съм виждал толкова светлина, но мога да се закълна, че вървим правилно.

— Ще ти е добре, ако си прав! — произнесе предводителят прекалено спокойно, та да се усети заплахата.

Трогите завиха в един глас, но началникът им веднага ги укроти.

— Затваряйте си устата! — извика грубо. — Заповядвам да си сложите защитните очила. Нека приближим още малко и тогава ще се ориентираме.

Трогите трескаво заизваждаха големи тъмни очила, надянаха ги и се строиха в боен ред. Тромавите късокраки фигурки с големи петна, вместо очи, не напомняха на въоръжен отряд. Високият човек сякаш бе съпровождан от глутница подземни мечки, облечени за смях като хора.

С всяка крачка светлината ставаше по-ярка. Сред трогите се разнесоха възгласи на изумление. Но когато се добраха до края на тунела, шепотът и възгласите затихнаха и трогите замълчаха, обхванати от ужас.

— Ето че сме тук! — разсвирепя предводителят. — Както се разбрахме, Смиг. Тук ще си разчистим сметките!

Беднягата се сви от страх и дори на Уеб, който наблюдаваше отстрани, му стана жал за мъничкото човече. Сега, при светлината на слънцето, трогите не изглеждаха като смъртни врагове, а приличаха на малки елфи, изплашени до смърт. Та тунелът, по който те стотици пъти се бяха връщали в централната си пещера, сега се прекъсваше в пустотата. Те не вярваха на очите си. Като се приближи до самия край, Уеб видя, че подът на тунела се подава навън под открито небе, а пропастта под него е тридесет фута и преминава в безжизнена пустиня, нажежена от лъчите на древно червено слънце.

ПРИЛИВНАТА ВЪЛНА

Предводителят обърна към Смиг непроницаемите си тъмни очила-очи и той още по-силно се сниши. Така го гледа известно време, после даде знак на подчинените си. Петима души се приближиха до него и го заобиколиха. Възникна разгорещен спор. И въпреки че се виждаше как разпалено жестикулират, сочейки Смиг, нито една дума не можеше да се чуе.

— Какво става? — запита Уеб.

Смиг изтри с длан побилата пот по бледото си чело, така характерно за обитател на пещери, обърна се към него и треперейки с долната си челюст, произнесе:

— Ти вярваш ли в ада, надземнико? Сега ще ни изпратят там!

Уеб отново се опита да преглътне и със същия успех — устата му беше абсолютно суха. Събитията се развиваха прекалено бързо, и то не в посоката, която би желал. Погледна Смиг, съзерцаващ безкрайния пустинен пейзаж, после спорещите троги и взе решение. Направи няколко крачки към края на тунела, спря се, повика самотния Смиг и когато той дойде неохотно до него, му каза:

— Смиг, ти искаш ли да живееш?

— Млъкни, надземен изкусител — мрачно отговори трогът и се обърна. — По-лошо не може да стане.

— Не те питам от любопитство. Погледни надолу, брегът на урвата е стръмен, но не и отвесен. Ако успеем да се спуснем, сме спасени!

Смиг ужасен се обърна.

— Там, на слънце? — възкликна той. — Но то ще ме убие. Та аз съм трог!

— Ти си знаеш най-добре — равнодушно произнесе Уеб и запита: — Какво ще ти сторят приятелчетата, ако останеш тук?

Смиг го гледаше през тъмните очила. Човекът от двадесетия век се приближи към него и меко, но рязко го бутна. Трогът загуби равновесие, изписка и като се претърколи, се запързаля по склона. Но успя благополучно да се приземи. Разнесоха се диви викове. Уеб се обърна и видя трогите да се хвърлят към него. Тогава и той скочи, като се опитваше с ръце и крака да забави падането. Урвата беше почти отвесна, наклонът й не надхвърляше петнадесет градуса, но и те бяха достатъчни да смекчат падането. Усети остри камъни да разкъсват дрехите и тялото, но щом се приземи, скочи на крака и веднага побягна.

— По-бързо! — извика на Смиг. — Трябва да се скрием някъде!

Трогът се надигна и се понесе след него. Уеб бе запомнил, че устата на тунела се издаваше напред върху някакъв склон и е достатъчно да пробягат двадесетина ярда и да се окажат зад извивката на склона, в пълна безопасност извън обсега на оръжията им. В този миг съвсем близо се метна фонтан нажежен пясък и камъни. Прегъна се на две и побягна на зиг-заг. Още един лъч удари мястото, където бе секунда по-рано. Зад него се чу болезнен вик. Той заобиколи издатината и се оказа в безопасност. До него на земята се въргаляше Смиг. Треперещата му ръка стискаше рамото, а лицето му бе изкривено от болка.

— Улучиха ли те, Смиг? — развълнува се Уеб, Трогът изригна поток неразбираеми проклятия.

— Те!? Да ме улучат! Хайде де! Отгоре падна някакъв камък и едва не ме смаза. А тези некадърници... те не биха уцелили дори отвесна стена пред себе си.

— Камък ли? — Уеб погледна нагоре и загуби дар слово: от върха на скалата ги гледаше Маги и стискаше пистолет в ръката си. Тя беше още по-изумена, но успя първа да проговори:

— Уеб, скъпи — възкликна тя, — откъде се взе?

А той въздъхна с облекчение.

— Спускай се долу! — извика, но поканата му се оказа съвсем излишна, плъзгайки се и прескачайки от камък на камък, Маги бързаше към него.

Тя сякаш летеше и се приземи до него. Уеб я подхвана да не падне, а тя се притисна и устните им се сляха...

Уеб я пусна скоро и без желание, но внимателно я постави на земята. Маги се отдръпна крачка назад и деловито го изгледа.

— Слава богу, че те намерих, Уеб — гласът й бе удивително нежен. — Направо съм щастлива!

— Аз също — призна си Уеб и се закашля, — но ти къде изчезна?

— Въобще търсих те — усмихна се Маги. — От момента, в който избягах от мръсните троги, тези подли и презрени твари... — Спри се! — извика Уеб и спокойно добави: — Запознайте се. Маги — това е Смиг. Смиг — това е Маги.

— Здравей — каза Смиг. — Аз съм трог, надземнице — гордо произнесе той.

Маги го изгледа изразително.

— Така е — каза тя накрая. — Успях да се срещна с трогите. Шестима твои сънародници ме нападнаха отзад и отмъкнаха, като едва не ме удушиха с примките си. Не зная какво си въобразяваха, но успях да ги надхитря и за секунда се освободих от въжетата. Трябва да се благодаря на това нещо — и тя се потупа по кобура, гледайки Смиг. — Ако ми възразиш нещо, веднага съм готова да се справя с тебе — предизвикателно произнесе тя. — Аз съм бруклинка, от най-твърдата банда по реката.

— Смиг не възнамерява да ти възразява — побърза да се намеси Уеб. — Той е на наша страна. По-добре разкажи какво се случи, след като те похитиха?

Лицето на Маги като в калейдоскоп мигновено се измени.

— Търсих те, Уеб — ласкаво произнесе тя. — Разтършувах целия проклет град, но когато стана прекалено горещо, запътих се към моя планер. Защо? Сама не зная, но какво друго ми оставаше... Дори да го бях намерила, как бих го поправила?

— Станало прекалено горещо? Ти имаш предвид, че са те преследвали гражданите? — прекъсна я Уеб.

— Гражданите! — презрително каза тя. — Не, горилите албиноси, онези, облечените в черни атлазени шорти, щом се появиха, реших да изчезна. Последното нещо, което видях, бе това, как гражданите пъхтяха и се отбраняваха от трогите отдолу и от горилите — отгоре. Изстрели, лъчи и тем подобни гадости. Играта загрубя.

— Горили в атлазени шорти — замислено повтори Уеб, докато се вслушваше в думите й като към нещо до болка познато и изведнъж спомените се взривиха в него като бомба. — Боже милостиви! — възкликна той. — Та това са Усмирителите!

— Точно така се наричаха и те — равнодушно потвърди Маги. — И усмиряваха, трябва да ти призная, великолепно.

Уеб се напрегна, щом Усмирителите са тук някъде, значи и опасността го следва по петите. Рон го бе предупредил, че те няма да го оставят на мира и ще продължат преследването до дупка. Помисли си за пострадалите граждани от атаката им и въздъхна. Очевидно убийците от бъдещето възнамеряваха да избият хиляди невинни хора от това време, само и само да докопат Дайнин. Или, забиха камбани вътрешна тревога, те не преследват Рон? Не би ли могло да се случи така, че заблудени от приликата на мозъците им, да са по неговите следи? Конвулсивно преглътна и едва тогава съобрази, че Маги продължава да разказва:

— ... не успяха да дойдат по-близо, тогава оставиха машината извън турболентната зона и тръгнаха към Хрончо пеша — тя се спря и удивена повдигна вежди, като видя изражението на събеседника си. — Какво ти е, Уеб? — разтревожи се Маги.

Той небрежно махна с ръка.

— Та какво спомена за Хрончо?

— Аз казах — повтори Маги, — че тези Усмирители търсят някакъв си Хрончо. Нужен им е пилотът на машината. Те знаят, че се крие някъде в града. — Тя се разсмя. — Честно казано, радвам се, че не съм аз на мушката. Прекалено са настойчиви. Далеч по-упорити от стария Хългейтс.

— Трябва им Хрончо? — притвори очи Уеб. — Колко интересно! А тази турболентна зона... не знаеш ли какво представлява?

— Дори понятие си нямам.

— За съжаление и аз. Но ми се струва, че около нея се събират много факти. И блатото, което видяхме, и индианците, и града, и ти дори... Един с друг тези факти са безсмислени, но свързани с Хрончо — машината на времето, излязла извън контрол, представляват вече хармонично цяло. Така е! — от вълнение Уеб се изправи. — Ако Хрончо им е нужен, то на нас ни е още по-нужен. Маги, ние трябва да се доберем до него, преди Усмирителите. Играта не е на живот, а на смърт и ние ще ги надиграем, ако ги изпреварим. Ти ще намериш ли пътя към твоя планер?

— Разбира се — каза тя. — Наистина, всичко се е смесило. Откъде се взе тази пустиня? Но планера ще намеря!

— Аз пък зная пътя от планера до Хрончо. Да тръгваме, Маги.

— И аз идвам с вас! — изви глас Смиг. — Не ме захвърляй, надземнико!

— Какво ти става, Смиг — усмихна се Уеб. — Дори не си помислих такова нещо. Да вървим!

* * *

Докато те се движеха през пустинята, аленото слънце неподвижно висеше на небето. Маги се спря и като прикри с длани очите си, погледна към него.

— Защо слънцето не се движи, Уеб? Той повдигна вежди.

— И мен ме удивлява — отговори той. — Аз... измислих хипотеза, безумна наистина, но ако се огледаш наоколо, светът, който ни обкръжава, не може да се нарече нормален.

— Каква ти е теорията?

— Ти имаш ли си понятие от астрономия, Маги?

— Не повече от това, което сама съм разбрала. Ние, бруклинците, не се занимаваме с такива неща.

— Но ти сигурно знаеш, че Земята се върти около оста си. Разбира се, ако се вярва на астрономите, приливите някога ще забавят и дори ще спрат това движение. И тогава планетата ще бъде обърната към светилото само с едната си страна, така както Луната е обърната към нас. От това следва — най-малкото човек на Земята би го виждал така, — че слънцето е престанало да изгрява и залязва.

— Ти за това слънце ли говориш?

— Разбира се — кимна Уеб. — Забавянето изисква време, много време. Не някакви си стотина или хиляди, а милиони години — той внимателно наблюдаваше за реакцията й. — Аз мисля, че пустинята е попаднала тук от много далечното бъдеще — бавно завърши извода на хипотезата. — Каква й е възрастта, не знам, но външният й вид ми дава възможност да предположа, че тя е отдалечена в бъдещето така, както палеозойската гора в миналото.

— Но аз не бях в машината на времето! — запротестира Маги.

— Няма значение! Откраднатият Хрончо се развали и стана нещо непредсказуемо. Аз мисля, че енергията, която използва, се е разтекла на всички страни, както ударната вълна при взрив. Отделни части на различни епохи са захванати от машината и са притеглени към нея. Тя още действува, но доста нестабилно. Ах, само да знаех какво ще стане с нас, ако частта, в която се намираме, се откъсне от влиянието на Хрончо?

— Надземнико, защо говориш така? — нервно произнесе Смиг. — Какво означава това, да се откъснеш от влиянието?...

Уеб се намръщи.

— Преди тази пустиня я нямало — поясни той. — Струва ми се, че вчера тук вонеше блато и растяха папрати. За теб, Смиг, на това място се прекъсна тунелът и ти сега си в друго време, въпреки че родната ти пещера е някъде наблизо. В пространствен смисъл. — а във времето — на милиони, дори на стотици милиони години. Да предположим, че докато още тъпчем този пясък, машината се изключи. Пустинята ще се окаже много стара и слънцето също. То е много по голямо от това, с което сме свикнали, но доста хладно. Това е угасваща звезда. Пустинята е измъкната от дните преди края на света. И ако тя се освободи от влиянието на Хрончо, ние ще се превърнем в пленници на далечното бъдеще.

Маги объркано замига, погледна Уеб, после пустинята.

— Нищо не разбирам — призна си тя.

Мъжът недоволно се намръщи, отвори уста да обясни още нещо, но девойката го прекъсна.

— Уеб, аз нищо не искам да разбера — възкликна тя, — погледни по-добре какво става с планината, към която се отправяме!

Напред, приблизително на около пет мили, се издигаше островърха планина, която до този миг им служеше за прекрасен ориентир. Сега тя бе изчезнала. Вместо нея, пред тях се откри далечната линия на хоризонта, трептяща във вълните на нажежения въздух.

— Изчезна и половината пустиня — зави ужасеният Смиг. — Какво става?

— Още едно изместване на времето — процеди през зъби Уеб. — Част от частта се върна в своето време. А остатъкът може да я последва всеки миг!

— Гледайте! — Маги посочи хоризонта. Аленото сияние се разсея и те видяха как през пустинята се движи тайнствен сив вал.

— Какво е това? — възкликна Маги.

— Не зная — обърка се Уеб.

Пелената се разсея напълно и започна да се вижда как валът се мени — нараства главоломно. Гребенът му побеля и на всички страни се разлетя пяна.

— Вода! — развика се Смиг. — Приливна вода!

— Троги, ти си напълно прав — изруга Уеб, — да бягаме! Ако се насочим наляво, където би трябвало да е планерът, ще успеем да се доберем до възвишението. Въпреки че и там може да се окаже прекалено ниско. Но тук, на пясъка, сигурно ще се удавим.

Те побягнаха с пълни сили. Напред излетя Уеб, по петите му го следваше Маги, а колоната завършваше трогът, чиито къси и криви крака не бяха добре приспособени за бягане. До мястото на съприкосновение между двете епохи, където започваха възвишенията, оставаше приблизително четвърт миля, но на Уеб се стори, че им предстои да тичат цяла вечност. Въпреки че се носеха като подгонени, приливната вълна ги настигаше. Шумът се превръщаше в непрекъснат рев, а водата мачкаше под себе си сухотата на пустинята като гигантско стадо диви животни. Той се обърна през рамо, като рискуваше да падне, и прецени, че ако им провърви, ще успеят да достигнат хълма.

— По-бързо! — завика той и Маги мълчаливо кимна и започна да се откъсва напред. Горещият въздух изсушаваше дробовете му и всеки удар на сърцето отекваше в ушите като взрив на бомба. Силите го напускаха, спъна се в купчина пясък и едва не падна, но по чудо се задържа на крака и продължи да бяга.

Разнесе се рязко електрическо пукане и върха на купчината, в която се бе спънал, изпусна ярък пламък. Неочакваното събитие накара Уеб да извика от уплаха и да се метне встрани.

Група черни точки пълзяха нагоре по пресечения склон. Една от тях, мъничка фигурка, стоеше на върха и се прицелваше в тях с дебела, прилична на жезъл тръба, която предизвика в Уеб неприятен спомен. От края на жезъла нещо проблясна и през нажежения въздух на пустинята към него се понесе огнена точка, носеща със себе си смърт.

— Усмирителите! — завика той. — Пазете се!

МЕЖДУ СЦИЛА И ХАРИБДА

 — Наистина! Те са! — изписка Маги. — Същите бледи дяволи, които видях в града.

Хвърлиха се по очи на пясъка. Над главите им изсвистя електрическият заряд и се взриви на стотина крачки зад тях. Маги мигновено скочи и побягна още по-бързо, ту на зиг-заг, ту снишавайки се до земята. Бегълците губеха ценно време, за да избягват изстрелите, а неумолимият вал заличаваше следите им. Те успяха да достигнат възвишението, когато разпенената стена ги покри. Дребосъкът трог едва не се задави от морската вода, но Уеб вкопчи пръсти в дрехите му.

Приливът се разби в брега и нагоре се метнаха фонтани от пяна и пръски. Заслепените и почти задушени хора се измъкнаха от водата и се търколиха на земята. Но почивката им продължи само няколко мига.

— Прекрасно е така! — издиша Уеб и се обърна по гръб. — Трябва да ставаме и да бягаме по-далече от тука. Усмирителите не ни виждат, но прекрасно знаят, че сме на този хълм. Те бързо ще довтасат.

— Остави ме, надземнико — жално застена Смиг. — Дай ми да умра спокойно. Очилата ми се изцапаха и не виждам нищо. Умирам от умора. Страх ме е. Остави ме тук!

Маги се усмихна на човечето.

— Нали си още жив, троге — каза тя. — Знаеш ли какво, затвори си очите и ми дай очилата си. Ще ги почистя. А после... ще бъде наистина добре, ако се съгласим с предложението на Уеб.

Хилдрът се изправи — заобикаляше ги елхова гора. Високите дървета със стройни клони не намекваха за възрастта на тази част, в която бяха попаднали, нито пък дали в тази епоха има или не хора.

— Маги, ти сигурна ли си, че ще ни заведеш при планера?

Девойката дъхна на стъклата, изтри ги с носната си кърпичка така, че заблестяха, и подаде очилата на трога.

— Разбира се — отговори тя. — Ако само твоите познати не ни попречат. Струва ми се, и те се движат в същата посока.

През това време Смиг побърза да надене очилата.

— Ох, какво облекчение — каза той и се усмихна. — Добрата стара тъмнина!

— Е, и сега си доволен? Тогава, да вървим! — изкомандва Уеб. — В тази посока ли? — попита той Маги и тя му отговори утвърдително.

Те побягнаха между дърветата, като се стараеха да не вдигат шум. След като изминаха стотина ярда, девойката ги спря. На мястото, където ги бяха изхвърлили вълните, сега стояха Усмирителите. Огромните горилоиди като хрътки се оглеждаха на всички страни и се опитваха да уловят миризмата на следите.

— Сега ще ни забележат — едва доловимо прошепна Маги.

Уеб кимна и се намръщи, даде знак на девойката и трога да залегнат, след което се прегъна на две и започна да наблюдава внимателно преследвачите им. Само минута по-късно получи отговор на въпроса, който го безпокоеше.

— Идват насам — прошепна той на другарите си. — Няма да успеем да ги изпреварим. Тези синковци имат само мускули. Ще се наложи да се бием!

— Така си и знаех! — застена Смиг. — Трябваше да си остана в тунела.

— Престани да хленчиш, Смиг! Все още си жив и имаш пушка.

Трогът мълчаливо кимна.

— А ти, Маги, пазиш ли пистолета? Отлично! Едва ли двата останали патрона в люгера, ще ни спасят, но трябва да извлечем максимума от тях. Ще направим засада. Смиг, качвай се на това дърво. Маги, скрий се в храстите и се постарай да уцелиш последния Усмирител в колоната. Съвсем не желая да получа като „подарък“ нещо от твоето пушкало. Аз ще се скрия зад онези камъни. Пръв ще стрелям аз.

Маги мълчаливо зае своето място. Трогът недоверчиво изгледа Уеб, но като се обърна и забеляза бързащите Усмирители, безпрекословно се изкачи на дървото.

Усмирителите се приближаваха мрачно и мълчаливо. Те само външно наподобяваха груби копия на живи същества, а всъщност представляваха обикновени бойни машини.

Уеб залегна на земята и насочи люгера в посоката, откъдето след миг ще се появи първият враг. Ето го! Прицели се в широките гърди и аха да натисне спусъка, но... се поколеба. Подсъзнанието гръмогласно запротестира: „Не!“ И по никакъв начин не успяваше да се пребори с вътрешния глас.

Усмирителите не са хора, та да играят по правилата. Те не ще изискват и от него да ги спазва. Горилоидни зверове! Не заслужават нищо друго, освен да бъдат застреляни от засада. И все пак не можеше да натисне спусъка.

Раздаде се лек шум. От дървото падна една шишарка. Първият Усмирител удивено погледна нагоре и засече Смиг, който седеше на един клон. „Аха...“, — въздъхна с облекчение Уеб и докато Усмирителят вдигаше оръжието си, той старателно го простреля в сърцето, а след миг пусна и втория куршум в появилия се зад дърветата втори Усмирител. Отгоре се донесе звук, напомнящ писък — заработи излъчвателят на трога. Блестящият лъч се заби в тъмния силует зад дърветата.

Усмирителят, в когото изстреля втория куршум, бе само ранен. Парченцето олово попадна в рамото му, но то не бе достатъчно да спре стокилограмовата планина от мускули, нужно бе нещо значително по-солидно. С вопъл на ярост гигантът се хвърли към Уеб и в движение се прицели с жезъла. Човекът скочи на крака и хвърли безполезния люгер право в лицето на врага. Чу се тъп удар. Горилоидът се заклати. Нов удар го повали на земята.

Но гигантът продължаваше да се съпротивлява, един от яките му крачища се метна нагоре и удари силно Уеб право в сляпото око. Пред зрящите очи затанцуваха звезди и комети. Гората заподскача: Човекът се удържа на крака с усилие на волята и се зае да обработва лежащия противник. Но той ловко се извърна, хвана го и го повали върху себе си. Яките ръце се стегнаха като менгеме. Усещането бе все едно, че е попаднал в гърлото на действуващ вулкан. После полетя във въздуха — Усмирителят го отхвърли настрани и се изправи. Уеб се разяри, метна се върху врага, стисна го за гърлото и въпреки жестоките удари не отслабваше мъртвата хватка. Тъмнината го всмука в себе си заедно с болката...

Когато се съвзе, Маги силно го разтърсваше.

— Ръцете, разтвори си ръцете, глупачето ми! — молеше го тя. — Той отдавна е мъртъв!

Уеб успя с усилие да отвори едното си око. Лежеше по гръб и отгоре му тежеше огромното тяло на горилоида. А когато пусна шията му, гнусната муцуна на врага безволно се отпусна надолу.

Маги застана на колене до него.

— Ама че характер имаш! — произнесе тя и Уеб с удивление забеляза, че тя плаче. — Отначало ни заповядва да не стреляме близо до него, после се впуска в ръкопашен бой с най-якия бабаит. Защо не го остави на Смиг? Той щеше да се погрижи за него не по зле от тебе?

Уеб бутна от себе си мъртвото тяло и заопипва собственото си. Не откри нито една счупена кост, което бе просто невероятно, но радостно откритие.

— Смиг ли? — запита той. — Та неговата работа бе толкова много. Да очистите всичките тези горили на вас със Смиг ви е нужно цяло денонощие.

Маги учудено го изгледа.

— Какво значи — всички? — недоумяващо запита тя. — Бяха само четирима. С един се справи Смиг, с още един — аз, а ти с двама.

— Четирима? — не повярва на ушите си Уеб. — Тогава защо... — и се запъна, земята под краката му се разлюля.

Той залитна и се хвана за Маги, която сама едва успя да запази равновесие.

— Спокойно, девойчето ми — каза той.

— Какво беше това?

— Нямам понятие, може би земетресение — предположи Уеб и се огледа. — Не, не е земетресение! — възкликна той и посочи към пустинята, откъдето преди малко бяха избягали. — Погледнете?

Над върховете на елхите се издигаше огромен бял облак и бързо си увеличаваше размерите — стремително се превърна в истинска планина и запълваше цялото небе. Като стигна височина около пет хиляди фута, върхът му започна да се разпълзява, да се разтваря, по подобие на гигантски чадър и на повърхността му избухна изкуствено слънце.

— Може би това е буря? — предположи Маги.

— Много по-лошо, много по-лошо — с труд промълви Уеб и поклати тъжно глава. — Стана поредното изместване на времето. Това, което виждаме, е истински атомен взрив.

Маги изумена зяпна.

— Мръсна работа — каза тя. — Старият главатар на бруклинците понякога ни разправяше за атомните бомби. И не ми се иска да имам нищо общо с тях... Уеб, не ти ли се струва, че изместванията прекалено много зачестиха?

— Така е, и ако не греша, съвсем не са случайни. Според мен отрядът усмирители се състоеше поне от петнадесетина парчета. Запомнете го и се съобразявайте с това.

Каза тези думи и загрижено разтърка челото си. Събитията следваха едно след друго и се наслояваха. Усещаше лека отчужденост, сякаш всичко, ставащо с него, е някак си далечно и нереално. С труд си събра мислите и продължи:

— Мисля, че останалите Усмирители са се насочили право към Хрончо. Те ще се постараят да го спрат, нали им пречи на работата с апаратурата за времето, но за това ще им се наложи да се понапрегнат.

— Да се понапрегнат ли? — повтори като папагал Маги. — А какво ще стане с нас?

. — Там е разковничето — кимна Уеб. — Засега още не съм уверен, но ми се струва, че частите на времето ще се размесват, докато продължава работата над Хрончо. Но когато се справят с него, частите ще се върнат в своето време, колкото и да е далече. Това място не изглежда зле, но представете си, че завинаги останем в тази златиста гора или безводна пустиня?

— Престани! — възкликна Маги. — Не желая да слушам това. Какво да правим?

— Какво да правим ли? — мрачно се отзова Уеб. — Трябва да намерим Хрончо и колкото по-бързо, толкова по добре.

В небето, където се разпадаше атомната гъба, се появиха множество тъмни точки, виеха се загадъчно, правеха сложни фигури, докато накрая една от тях не се понесе към земята и остави след себе си пухкава димна опашка. Уеб се досети, че наблюдава въздушен бой над града, който преди малко бе подложен на атомна бомбардировка... Но изведнъж и самолетите, и гъбата изчезнаха. Мястото им зае прозрачно синьо небе. Мозъкът му отказваше да възприеме видяното.

— Само Бог знае какво пък е това — прошепна той. — Изглежда там е много студено.

— Там пък струва ми се, е много горещо — прекъсна го Маги и посочи вдясно.

На това място небето придоби меден оттенък и се покри с кълба виещ се дим.

— Като че ли горски пожар?

— Може и да е пожар, но по-вероятно е ад — кратко отговори Уеб. — За нас няма никаква разлика. Да не губим напразно време. Да вървим — след тези думи се спря. — Чувате ли? — и на висок глас повтори: — Чувате ли?! — от което нямаше никаква нужда.

Съвсем наблизо се раздаде рев, приличащ на грохота на локомотив, изпълнен докрай с първобитна ярост и направо биещ по тъпанчетата. Гигантското същество се носеше към тях направо през гората, без да подбира пътя си. Ревът се повтори. Приближаваше се нещо грамадно, с циклопски размери, ужасен външен вид и с височина поне десетина метра. То разтвори огромната си паст и на червения пламък пробляснаха несъразмерно големи зъби.

„Тиранозавър“ — изплува някъде от глъбините на паметта на Хилдрът, а Смиг извика от ужас и застина като вкаменен.

— Замълчете! — просъска Уеб, въпреки че никой, дори Маги, не произнесе нито дума повече. — Може да не ни забележи. — Тази надежда умря, преди да се роди.

Маги инстинктивно измъкна пистолета от пояса. Гигантският гущер долови това движение и главата му се извърна към тях, дребните зелени очички, изпълнени докрай с бяс, се впиха в хората. Чудовището набра скорост и се нахвърли върху появилата се плячка.

Мощният пистолет на Маги прогърмя два пъти и изстрелите разпръснаха храстите на няколко ярда от главата на чудовището. Смиг продължаваше да бъде неподвижен и да стиска безпомощно пушката си. Уеб трескаво манипулираше с жезъла на Усмирителите, въртеше лукообразната ръкохватка и се проклинаше, че не намери по-рано време да изучи това оръжие. Неочаквано краят на жезъла изпусна електрически заряд, който се понесе към животното и попадна в хълбока му. Тиранозавърът бе хвърлен върху стволовете на дърветата. Задните му лапи се разтвориха, а предните безразборно заудряха въздуха. Раздаде се такъв вопъл, сякаш хиляди сирени бяха полудели. След като Уеб съобрази как действа жезълът, пусна още един заряд в гущера и после се провикна:

— Да бягаме!

Приятелите му се хвърлиха към просеката и накрая и се спряха, държейки готово оръжието си. Те чуваха как агонизиращият тиранозавър мачка дърветата около себе си. Гигантските елхи се разлюляваха като перца на вятър, ревът бе като от стадо лъвове сред арената на Колизея.

— Бедното същество — въздъхна Маги. — Аз разбирам, че нищо хубаво не ни очакваше, но зрелището беше така мъчително...

Уеб се съгласи и кимна, докато Смиг ги изгледа изумен.

— Какво ви става, надземници? — попита той. — Стана ви мъчно за тази гадина? Уф, колко сте мекосърдечни! — направи презрителна гримаса и се обърна. Но веднага очите му се разшириха от удивление, а тънката ръка се стрелна към излъчвателя на пояса.

В същия миг Уеб чу стъпки зад гърба си и видя извиващата се нишка на синьобял пламък. Зарева от изумление и гняв. В гората поляните са стотици, какъв дявол го накара да избере тъкмо тази, на която Усмирителите ремонтираха Хрончо! Той се обърна да посрещне опасността с открито лице, но беше прекалено късно!

Дузина чудовища с изопачен човешки вид тичаха към него с насочени жезли, а в свободните им лапи се подмяташе плъзгавата синкава лента, с подобна на която бяха вързали Рон Дайнин. Уеб се опита да избяга, но не беше достатъчно ловък. Краят на лентата се залепи за ръката му и предизвика усещане на докосване на сух лед. После лентата стремително се обви около тялото му, силно стегна ставите, когато се помъчи да докопа своя жезъл, втора лента го обви, трета...

Скоро той бе стегнат като пеленаче и като се заклати, падна на земята. Двамата му спътници също бяха завързани, а Маги гледаше към него и в очите й не се четеше нищо.

СЪЕДИНЕНОТО ВРЕМЕ

Безпомощният Уеб лежеше в подножието на едно хълмче близо до Хрончо. Някъде наблизо, както предполагаше, се намираха Маги и Смиг, но не можеше да помръдне и да ги види. Повика ги, но вместо отговор, се чу виенето на вятъра.

Усмирителите не му обръщаха внимание. Като гигантски марионетки, направлявани от невидима ръка, те се суетяха около сияещия корпус, нагласяваха различни механизми и ги насочваха към Хрончо. Така работеха почти час и слънцето започваше да залязва, осветявайки в небето нежните перести облачета. Изместванията във времето непрекъснато се ускоряваха и ускоряваха. От мястото си плененият Уеб виждаше небеса с разнообразни цветове и оттенъци — тропически, технологически, изпълнени с бръмчащи апарати, дори безмълвни, чиято шир не се пресичаше и от птици. Веднъж над него увисна червеникава луна с назъбени краища и — сърцераздирателен миг — на фона на далечния хоризонт пробягаха върховете на грамадни здания, небостъргачите на родния му Ню Йорк!

Границата, която не пресичаха изместванията на времето, явно бе краят на поляната. Изглежда енергията, която излъчваше Хрончо, предизвикваше изменения на незначително разстояние. Но се забелязваше, че тази граница постепенно се приближава. На фона на редките елхови дървета пробягваха фантастични сцени: огромни кули от черен лед, блестящи коли, носещи се по разкошни магистрали, безжизнени пясъчни равнини, гигантски морски вълни, но всеки път картината възникваше все по-близо и по-близо.

— Ти трябва да побързаш, Уеб!

Гласът се раздаде някъде до него, Уеб настръхна. Той не принадлежеше нито на Усмирител, нито на Маги, нито на Смиг. Нима...

— Рон, ти ли си? — избърбори прегракнало Уеб. — РОН!

— Прав си, Уеб! Моля те само, говори тихичко.

Говори без думи!

— Значи — стисна Уеб устни и заговори беззвучно — аз съм бил прав, когато чувствувах, че ме зовеш?

— Разбира се, Уеб. Казах ти, че ще се заселя в мозъка ти. Но ще ми бъде трудно да се свържа с тебе. Това напомня, как да го кажа... като да учиш да управляваш ракета. В кабината си, приборите са на мястото си, апаратът е готов за полет и ти започваш да се учиш. И аз се научих! Понякога успявах да се появя, веднъж дори съумях да взема властта над тялото ти, когато ми се наложи...

— Това в града ли стана, когато отмъкнах този предмет?

— Тогава. И още няколко пъти. Аз, отчасти съм... — гласът му за миг се прекъсна, — отговорен за това, че целуна девойката, там, в пустинята. Сигурно това ти би направил и сам. А сега, слушай, времето е скъпо, Усмирителите скоро ще укротят Хрончо. Удаде ли им се, за нас всичко е загубено. Те ще се свържат с времето си и тогава не ни остават никакви шансове да победим. Но те са глупави, въпреки че владеят мощна наука. Докато са предоставени сами на себе си, докато не ги ръководи истински разум, който сега е на милиони години оттук, все още можем да се надяваме.

Надежда изпълни Уеб, но той се опита да я разруши с помощта на логиката.

— Рон — произнесе отчаяно, — ти не знаеш всичко! Аз така съм завързан, че не мога да помръдна, но дори да се освободя, те са осем, а аз сам. Те са до един въоръжени.

— В случая оръжието няма значение. Дори да убиеш Усмирителите, няма да ни помогне. Докато съществуват телата им, може да се проследи къде във времето се намират.

— Тогава какво ще правим?

— Довери ми се, Уеб — високопарно произнесе гласът. — Аз трябва временно да завладея твоето тяло. Бъди така любезен и не се съпротивлявай.

Уеб се отпусна и усети как в мозъка му се разпространява вълна на странно онемяване, сякаш през отвор в черепа му „наливаха“ гъста сладка течност. Тя го успокояваше, обезволяваше, но не приспиваше. Пръстите му машинално се сгънаха и размърдаха. Самостоятелно, без негово участие, размърда пръстите на краката. После мускулите се напрегнаха и отпуснаха. Рон преценяваше възможностите да управлява тялото му.

— Между другото, Уеб, ти не си разбрал досега най-важното — въжетата са живи. Да, става дума за тези ленти, които те стягат така силно. Те представляват примитивна форма на електрически живот и притежават единствен закрепен рефлекс да се обвиват около всичко, което се съпротивлява. Ако успееш напълно да се отпуснеш и останеш в това състояние няколко минути, те постепенно ще те отпуснат. Тогава ти просто, но много внимателно, ще ги свалиш от себе си, предупреждавам те още веднъж, внимателно, и ще си свободен!

Очите на Уеб се опулиха при вида на собствената му ръка, която бавно се повдигна и допря студените ленти, намотани около тялото му. Тя с лекота ги свали и захвърли настрани.

— Боже господи! — пламенно произнесе Уеб. За свой ужас усети как краката му го отделят от земята, със скок го изправят и той вече бяга презглава право към Хрончо и мотаещите се край него Усмирители. Чу как гърлото му изригва пакет от непонятни фрази, които изглежда бяха на изопачения английски, с който горилоидите си приказваха. Още почувствува, че тялото му се навежда, ръцете му събират купчина камъни и започва да ги хвърля по занемелите Усмирители. А после разбра, че бяга към края на поляната.

Не се движеше прекалено уверено, понякога се спъваше, изглежда Рон все още не можеше да управлява свободно чуждото тяло. Зад гърба му отекна тропотът на преследвачите. В дървото отдясно попадна електрически заряд. Но не се реши да се обърне назад и да погледне какво става на поляната.

След миг се оказа под закрилата на дърветата и още повече ускори ход. Но зад един дънер все пак се спря и се заслуша. По лицата на преследващите го усмирители бе застинал комическият израз на пълно удивление. Отново се зае да бяга, а в главата прозвуча спокойният глас на Рон:

— Те се приближават. Макар и не много бързо. Сега слушай внимателно!

Уеб виждаше как бягащото му тяло се провира през храстите, как над него избухват празничните салюти на електрическите разряди, опита да се изтръгне от плашещия го транс, в който го удържаше досега Рон. Но не успя или по-точно казано, не се осмели да напрегне достатъчно силите си. Напълно разбираше от кого зависи всичко.

— Аз съм готов! — потвърди той.

— Прекрасно! В дадения момент зоната пулсира и се сменя много бързо. Цикълът е постоянен и затворен. Дълго се взирах в него и струва ми се, че реших задачата. Но за съжаление не съм в състояние да управлявам тялото ти с нужната скорост. Затова ти връщам контрола върху него.

— Благодаря ти, какво трябва сега да правя? — запита Уеб и продължи да бяга, като безпомощно наблюдаваше как край него преминават дървета и храсти.

— Ти трябва да се приближиш към района на изменящите се зони. Бягай и не спирай. Скачай в съседната част, но не повече от половин минута, а още по-добре само няколко секунди. Измини пълен кръг, така че да пресечеш няколко сегмента, и се връщай обратно при Хрончо. Разбра ли?

— Да, но...

— Не спори! Няма време! Краят на първата част е право пред тебе. Завий после надясно и помни, че трябва бързо да изскочиш от него! Разбра ли? Прекрасно, приемай тялото си!

В главата на Уеб нещо трепна и тялото му отново оживя. Клоните, които до преди миг наблюдаваше като страничен наблюдател, изведнъж придобиха сила и немилосърдно го заудряха по лицето. Провирайки се през храстите, той разсичаше бодливата им хватка и чувствуваше, че дробовете му са обхванати от огъня на продължителното бягане. Дишайки тежко, рискува и се огледа. Усмирителите се носеха след него, като бяха прибрали жезлите си в кобурите. Сега те бързо го настигаха. С пълна скорост Хилдрът налетя на дебела елха, тръсна глава, съвзе се и заобиколи дънера... И се вмъкна в непроницаема нощ. Въздухът бе необикновено студен, под краката му зашляпа нещо меко и податливо, съвсем не приличащо на елхова настилка от изпадали иглички. Гъстата тъмнина го скри от настигащите го Усмирители. Зави надясно и усили ход. Отпред възникна слабо светене. Уеб изкачи някакъв каменен хълм, спъна се и падна. Изправи се с усилие от топлите камъни и побягна, като с мъка преодоляваше неравностите. Над главата му бе надвиснало синьо небе, изпълнено с ярки и големи звезди. Поиска му се да спре и да ги съзерцава, но нямаше време, защото отпред отново се показа гора... Но не тази, в която започна преследването. Влетя в него и веднага затъна до глезените в топла рядка кал. Заплете се в стеблата на дълги и тънки растения, а пространството наоколо се изпълни със странни звуци. Всеки мускул на тялото протестираше против непосилното физическо натоварване, но той упорито продължаваше...

— А сега — прозвуча в главата му тихият глас и затрепера от едва сдържано вълнение, — тръгни надясно и бягай обратно назад към Хрончо. Побързай!

Уеб застена, изруга и с труд се постара да изпълни заповедта на Рон сякаш от столетия се провираше през лианите и топлата тиня. Накрая усети твърда почва под краката си и излетя на поляната, където стоеше Хрончо, изправен в цялото си сияйно великолепие, заобиколен от пръстена механизми, захвърлени от Усмирителите. Кракът му се закачи за някакъв корен и той се просна по лице на земята и не изпита никакво желание да се изправи.

— Всичко е наред, Уеб! — успокои го гласът. — Ние спечелихме! Погледни!

Дишайки тежко и с отворена уста, Уеб повдигна глава и погледна машината на времето. Приборите край него бучаха и трептяха, набираха мощност. Цветът на Хрончо постепенно се изменяше. Бледото бисерно светене се сгъсти и стана аленочервено. После избухна и с грохот изчезна. А небето, накъдето и да погледнеш, стана привичното познато небе, като никога друг път родно и осеяно със звезди, облачета, вместо призрачните кули и непознатите летателни апарати.

Разкъсаната тъкан на времето отново се сля в едно цяло.

— Къде са те? — запита Уеб.

— Кои? Усмирителите ли? — иронично запита Рон. — Те сега са разпръснати в различни епохи и ги разделят милиони години. Няма причина за безпокойство, Уеб! Свършено е с тях, особено ако отчетем, че някои от тези епохи не са прекалено дружелюбни и гостоприемни.

Уеб се изправи на крака и пое дълбоко въздух. Луната освети две фигури, които лежаха завързани на земята. Маги и Смиг. Той се отправи към тях. Гласът на Рон продължаваше да звучи в мозъка му.

— Ние не бихме могли да ги победим в открита схватка, където силата надвива. Затова ни се наложи да ги надхитряваме. Ако те не бяха последвали след тебе или... след мене... или след нас, тогава бихме претърпели поражение. Но те ни подгониха. А, ето и девойката!

— Маги! — Уеб се наклони над нея и възкликна със страх в гласа: — Маги, какво ти е?

— Те са парализирани, Уеб — отговори му спокойно Рон. — Но бързо ще им мине, ако ми подадеш ръката си.

Уеб мълчаливо се съгласи, ръката му занемя, после се изправи по заповедта на чуждата воля и пръстите и докоснаха шията на момичето. Те бързо откриха необходимата точка, където нервните краища излизат под кожата, и се заеха ловко да я масажират. Маги се размърда и въздъхна.

— След минута ще дойде на себе си — произнесе Рон.

— Усмирителите бяха решили да ги премахнат. Мисля, че щяха да ги оставят тук да умират. Естествено ти имаш други планове за тях!

— Мога да се закълна, че е така — каза Уеб и се обърна към крехкото телце на Смиг. — Какво ще стане с тях?

— Дай ми още един път ръката си — и докато пръстите натискаха нужното място на шията на Смиг, гласът на Рон произнесе: — Знаеш ли, това човече ми е много интересно. Народът му е предшественик на моя. Във войната между гражданите и трогите. победиха именно трогите. Човечеството на моето време произлиза от тях. Когато гражданите те обследваха в лабораторията, аз разбрах, че те са абсолютно прави, когато те нарекоха трог. Та моето съзнание неотделимо присъствуваше в твоето. А мозъкът ми е мозък на трог, макар и повече развит.

— За минутка само — прекъсна го Уеб. — Искам да те запитам за нещо, Рон. Ти си ми много симпатичен и не искам да те обидя... Но ми се иска да знам през цялото ли време ще бъдеш в мозъка ми?

Настъпи мълчание, след което отново зазвуча гласът на Рон, спокоен и дружелюбен.

— Разбирам за какво мислиш, Уеб — каза той. — Но... не трябва да се боиш, аз ще се потопя дълбоко в твоя мозък, където нито ще чувам, нито ще виждам, нито ще чувствувам, докато не ме повикаш и само в този случай ще се върна. Ти имаш в себе си контролера от града. Монтирай го в машината на времето. Сам ще се справиш. И тогава, Уеб, времето е на твое разположение!

Маги неспокойно се размърда, сякаш се събуждаше от дълбок сън. Уеб се приближи до нея и я прегърна. — Всичко е наред, Рон — каза той. — Ти ме разбираш, нали? Нали?

Отговор не последва, но в дълбините на съзнанието прозвуча тих сподавен смях.

— Уеб се усмихна и каза високо: — Просто искам да бъда уверен, че когато целувам Маги, това е само моя идея.

Някой за последен път захихика тихо и много-много далече.

А после настъпи тишина.

Л. Спрег Де Камп
Аристотел и оръжието

Очевидно хората биха живели много по-добре, ако развитието на науката бе започнало, да кажем, хиляда години по-рано.

Очевидно…

 

 

От Шерман Вивера,

библиотекаря, Дворец,

Пауманоки, Севанхаки,

Сахемат Линейпа,

Трета цветна Луна 3087 г.

 

До Месир Маркос

КОКИДАКИС,

Консулство на страните

от Балканското съдружество,

Катаапа,

Съюз на мускоките

 

Дълбокоуважаеми г-н консул!

До вас сигурно са дошли съобщения, че в сражението при Птаксите нашият доблестен Сахем, с помощта на отреди копиеносци и стрелци с лъкове, унищожи окованите в броня рицари на мингите и постигна славна победа. (Да извърши това го съветвах още преди години, но да не се връщаме към предисторията…) Савойавата и почти всичките му сенеки са разгромени, а онеидите се предадоха, преди да им връчим ултиматума. Утре сутринта пристигат посланиците на Големия Съвет на Дългия Дом. Докато продължават преговорите за мир, пътищата на юг са отново свободни и аз Ви изпращам отдавна обещания разказ за събитията, които ме пренесоха от моя свят в този.

Ако по време на последното Ви пътуване се бяхте задържали за по-дълго, мисля, че бих успял да Ви обясня всичко, независимо от лингвистическите трудности и недочуването, от което страдам. Но е възможно истината да се разбере дори ако Ви изложа просто събитията в хронологически ред.

Сигурно вече знаете, че съм се родил в свят, който на картата по нищо не се отличава от Вашия, но в който обществените отношения са съвсем различни. Аз Ви разказвах за успехите на науката ни, за механизмите и откритията, направени от нас. Вие, така предполагам, сигурно сте решили, че аз съм просто още един измамник, въпреки че вежливостта не Ви позволи да ми го кажете направо.

Трябва да ви уверя, че разказът ми е истина от начало до край, въпреки че по причини, които ще разберете по-късно, не съм в състояние да дам доказателства. Аз съм натурфилософ и ръководех група млади учени, участващи в така наречения проект „Брухуейн“, наречен по името на учебния център, разположен на брега на Севанхаки, на двадесет парасанги на изток от Пауманок. Този остров носи името Бруклин и е част от огромния град Ню Йорк. Моят проект бе свързан с изучаването на пространството и времето. (Какво означава това, не е важно, четете по-нататък.) В този център се научихме да добиваме огромни количества енергия от морската вода и го извършвахме с помощта на тъй наречената термоядрена реакция. Благодарение на това можехме да концентрираме на малък участък такова количество енергия, че ни даваше възможност да изкривяваме единството, наричано пространствено-временно, и да преместваме обекти във времето така, както другите наши механизми се преместват в пространството.

Когато изчисленията ни доказаха теоретическата възможност за преместване на обекти в миналото, ние започнахме да създаваме устройство, което да извърши проверка на тази хипотеза. Отначало изградихме малък опитен образец и с негова помощ изпращахме в миналото дребни предмети за кратък срок. Започнахме с обекти от неживата природа, а после открихме, че без никаква вреда преместваме зайци или мишки. Вещта, преместена в миналото, не оставаше завинаги там, по-скоро се държеше като една от гумените топки на хесперидите: оставаше за определен срок, в зависимост от масата си и количеството енергия, използувана за преместването му, а след това внезапно се връщаше в същото място, по време и пространство, откъдето бе започнал движението си.

* * *

Ние редовно съобщавахме за резултатите от изследванията, но началникът ми бе зает с други дела и няколко месеца не бе чел докладите ни. Но когато получи отчет, че се занимаваме с машина, която би могла да премества във времето човек, той се заинтересува, прочете натрупаните папки с материали и ме повика при себе си.

— Шърм — каза той, — консултирах се с Вашингтон по отношение на този проект и се боя, че не им се харесва.

— Защо? — удивих се аз.

— Причините са няколко. Първо, смятат, че има преразход на фондовете. Те имат интерес към проекти за усвояването на Антарктида и биха желали да се прехвърлите на него. Освен това, трябва да призная, в известна степен се боят от машината ви. Да предположим, че се отправите във времето например на Александър Македонски и го застреляте в началото на кариерата му. Това би изменило цялата следваща история и ние можем да изчезнем като дим.

— Ама че глупости — казах аз.

— Добре де, а какво ще стане?

— Изчисленията ни не дават окончателни резултати, но съществуват няколко възможности. Както е посочено в отчет №9, това зависи от кривината на пространство-времето, отрицателна или положителна. Ако е втората, то всяко вмешателство в миналото се изглажда в хода на историята. Ако е първата — то различията ще се увеличават. Доколкото може да се разбере от същия този отчет, шансовете са за това, кривината да е положителна. Но ние ще вземем всички предпазни мерки и ще извършим първите опити с минимален…

— Достатъчно — каза шефът ми и махна с ръка. — Това, което разказахте, е много интересно, но не ние ще решаваме.

— Какво имате предвид?

— Изследванията по проект А-237 трябва да бъдат прекратени, а вие незабавно трябва да напишете заключителния отчет. Машината трябва да се демонтира, а сътрудниците да се привлекат по други проекти.

— Какво — завиках аз. — Но вие не може да прекратявате изследванията сега, когато се намираме на прага на…

— Простете ми, Шърм, но мога всичко. Комисията по атомната енергия издаде вчера съответното постановление. То все още не е публикувано официално, но ми дадоха указания да прекратя работата веднага щом се върна тук.

— Ах, тези невежествени кариеристи…

— Съчувствам ви, но нямам друг избор.

Загубих самообладание и започнах да го заплашвам, че ще продължа сам изследванията си. Това бе голяма глупост, защото би могъл веднага да ме уволни за неподчинение. Но аз си знаех, че той цени способностите ми, и разчитах, че поради тази причина няма да пожелае да се раздели с мен. Но той реши да уцели два заека едновременно.

— Щом сте толкова разстроени, то въпроса бихме могли да считаме за приключен. Групата ви се разпуска, хората ще бъдат разпръснати по други лаборатории, за вас запазваме досегашната заплата и длъжността консултант, после, след като започнете да разсъждавате по-трезво, ще се опитаме да ви намерим подходяща работа.

Треснах вратата и избягах от кабинета. Отидох направо вкъщи да обмисля всичко на спокойствие. Може би тук се налага да кажа няколко думи за себе си. Смятам, че съм достатъчно възрастен да бъда обективен, а и бъдещето ми се очертава доста кратко, за да има смисъл да се преструвам.

По рождение съм мизантроп, склонен към уединение, не обичам хората и не се интересувам много от тях, а те ми се отплащаха по същия начин. В обществото се чувствувах доста неудобно. Успявах винаги да кажа това, което не трябва, и редовно ставах за смях. Никога с никого не намирах общ език. Дори когато следях внимателно за всеки свой жест или дума, никога не успявах да предугадя реакцията на обкръжаващите ме. Аз смятах, а и сега смятам, че хората са глупави и опасни обезкосмени маймуни, чието поведение не може да се предскаже. Ако си държах езика зад зъбите, следях за всяка своя дума и така избягвах да извършвам неуместни постъпки, то това също не им се нравеше. Казваха ми, че съм бил студен, надменен и недружелюбен, и това в момент, когато се стараех никого да не обидя и да се държа вежливо.

Никога не се ожених, а сега, когато Ви пиша, навлизам в зрялата възраст, без да имам нито един приятел, дори познатите ми не са много повече, отколкото е необходимо за работата ми. Бих си намерил оправдание на възгледите си, като Ви напомня за греховността и порочността на човечеството, но не го правя, защото и Вие сами знаете достатъчно за това.

Единственото ми занимание извън работата бе интересът към историята на естествознанието. За разлика от другите ми колеги, тази ми склонност бе подсилена от известно, макар и повърхностно хуманитарно образование. Член съм на историческото общество и статиите ми по историята на естествознанието се появяваха в печата.

В малката си къща се върнах, чувствувайки се като Галилей. Този учен преди няколко столетия в моя свят е бил преследван от църковните власти за създаване на астрономическа теория, така както в този свят са преследвали Георг Шварцхорн. Усещах, че съм се родил прекалено рано. Ако науката в моя свят се бе развивала много по-бързо, мен биха ме ценили по способностите ми и всички трудности биха изчезнали от само себе си.

Но, замислих се, науката не се развива с по-бързи темпове? Обърнах се към ранните периоди. Защо Вашите съотечественици, които преди две-две и половина хиляди години са направили първата крачка в храма на науката, не са продължили пътя си в тази посока, докато науката не е станала поне това, което е в моя свят, независима от никого, саморазвиваща се? Аз знам какъв отговор дава на това историята на науката.

Една от причините е било робството, при което се е смятало за недостойно за свободен човек да работи, а също и да се занимава с изследователска дейност и изобретателство, които външно приличат на работа, и поради това не предизвиквали в никого интерес. Другата причина е била невъзможността да се създадат точни измервателни прибори и чисто стъкло. Третата причина — елините създавали космологически теории, които не се опирали на фактите, и повечето от тях се оказали грешни.

Би ли могъл, зададох си въпроса, един човек да се отправи в онези времена и да приложи определени усилия на нужното място и в нужното време и да насочи в правилно русло развитието на науката?

Съществуват множество фантастични разкази на тази тема как пътешествениците във времето внушавали благоговеен ужас на хората, като им показвали открития, направени по-късно. Но почти всеки такъв пътешественик свършвал зле. Или го убивали като магьосник, или ставал нещастен случай, но винаги нещо му попречвало да направи промени в историята. Като зная за тези опасности, аз успях да ги предотвратя, обмисляйки внимателно всичко. Аз не бих постигнал нищо, ако бих пренесъл в миналото някакво изобретение, например печатен стан или автомобил, и да го предам на нашите прадеди с надеждата, че те ще повлияят на културата им. Не бих успял за кратко време да ги науча да се ползуват от тях, а ако се счупи или повреди нещо, те не биха успели да го поправят.

Това, което имаше смисъл да се направи, бе да се намери известен мислител и да му се вдъхне уважение към точните науки. Към мнението на такъв човек биха се вслушали. Като се порових в Сартон и другите историци, се спрях на Аристотел. Чували ли сте за него? Във Вашия свят също е съществувал. Фактически до онова време, когато е живял Аристотел, нашите светове съвпадат.

* * *

Аристотел бе един от най-великите умове на всички времена и народи. В моя свят е бил първият енциклопедист, първият, който се е опитал да знае всичко, да пише за всичко и всичко да обясни. Занимавал се е също и със самостоятелни изследвания, главно в областта на биологията. Но той се е опитал да обхване необятното и прекалено често е възприемал доверчиво най-различни брътвежи, така че колкото е ускорил развитието на науката, толкова и е забавил. Защото, щом греши човек с такъв интелект, то той тегли след себе си поколения умове, не толкова дарени, които се позовават на него като на непогрешим авторитет. Аристотел никога не е признавал необходимостта да проверява хипотезите си. Така например, въпреки че е бил два пъти женен, той е твърдял, че мъжете имат повече зъби от жените. И нито веднъж не му дошло на ум да помоли някоя от жените си да си отвори устата и да й преброи зъбите. Той никога не е разбирал защо трябва да се правят опити и нещо да се изобретява.

Следователно, ако бих могъл да се добера до Аристотел в определен период на дейността му, може би щях да успея да го подтикна в нужната посока.

Кога трябваше да го направя? Очевидно, докато е млад. Но през младостта си той е слушал в Атина лекциите на Платон. Съвсем нямах намерение да се състезавам с Платон, човек с такъв могъщ интелект, че най-вероятно би ме надспорил. Мирогледът му бе мистичен и антинаучен и затова именно не исках Аристотел да усвои неговите възгледи. Влиянието на Платон бе причината за много от заблужденията на Аристотел. Истинска глупост би било да се появявам в Атина както по време на обучението на Аристотел при Платон, така и по-късно, когато е оглавявал собствена школа. Аз не бих могъл да се представя за елин, а както знаем, в онези времена те са презирали чужденците и са ги наричали „варвари“. Аристотел е бил съвършено нетърпим към варварите. Недостатък, разбира се, но атинските интелектуалци са били така настроени. Освен това по време на завръщането му в Атина възгледите му биха били прекалено затвърдени, че да се повлияе върху тях.

Така стигнах до извода, че най-добре ще бъде да се срещна с него, когато е обучавал младия Александър, сина на Филип II, македонския цар. Той би трябвало да счита тази страна за изостанала, въпреки че при двора са говорели на атически диалект. Възможно е македонските земевладелци да са му станали досадни и да тъгува за учени събеседници. А тъй като той вероятно е смятал македонците за варвари, запознанството с още един варварин не би могло да бъде толкова неприятно, колкото в родната по дух Атина. Разбира се, каквото и да бих постигнал, резултатът щеше да зависи от кривината на пространството-време. Аз не казах цялата истина на шефа. Изчисленията наистина сочеха, че кривината е най-вероятно положителна, но не даваха сто процента сигурност. Възможно е усилията ми почти да не повлияят на хода на историята, а възможно е последствията, подобно на кръговете по водата, да се разпространяват все по-далече и далече. В този случай съществуващият свят ще изчезне, както се изрази шефът ми, като дим.

В този миг ненавиждах съществуващия свят и дори не бих мигнал, ако наистина изчезнеше. Гласях се да създам друг свят, много по-добър, и да се наслаждавам на живота, като се върна от миналото.

Проведените опити доказваха, че мога да се пренеса в древна Македония, като избера времето с точност до два месеца, а мястото — с точност до половин парасанга. Машината на времето имаше устройство, позволяващо да пренася пътешественика във всяка точка на земното кълбо и същевременно да го предпазва от попадане в точка, заета от твърдо тяло. Изчисленията показваха, че ще престоя там около девет седмици, преди да бъда изхвърлен обратно в настоящето.

Щом взех решение, веднага се залових за работа. Първо позвъних на шефа си по телефона (спомняте ли си какво е това телефон?) и се помирих с него.

— Фред — казах му, — признавам си, че прекалих, но трябва да ме разберете добре, това мое детенце е единственият ми шанс да стана велик световноизвестен учен. За това откритие бих могъл да получа Нобеловата награда.

— Разбирам те, Шърм, напълно те разбирам — каза той. — Кога ще се върнете в лабораторията?

— Ааа, как… ще бъде със сътрудниците ми?

— Решението отложих, в случай че премислите. Така че, ако се върнете, всичко ще бъде направено, както се договорихме.

— Доколкото разбрах, необходим Ви е отчет по Проекта А-237? — казах, като се постарах гласът ми да не трепне.

— Разбира се!

— Тогава нека механиците не пипат оборудването, докато не напиша отчета.

— Добре, аз още вчера заключих лабораторията.

— Прекрасно. Аз бих желал да заседна в нея и никой да не ме безпокои, преди да Ви предам отчета.

— Договорихме се — отговори той.

* * *

Започнах да се готвя за преместването. Първата ми работа бе да купя от костюмерната на един театър дрехи на античен пътешественик. Туниката или хитонът ми стигаше до коленете. На раменете щях да нося къс плащ-хламида, какъвто са предпочитали конниците. Главата ми щеше да пази широкопола шапка. Престанах да се бръсна, въпреки че нямах достатъчно време да си пусна прилична брада.

Успях да се снабдя с монети от онази епоха. Част от тях бяха истински, като ги купих от една фирма, търгуваща с антична нумизматика, част, и то по-голямата, излях сам през една нощ в лабораторията. Погрижих се да взема достатъчно пари за безгрижен живот в продължение на девет седмици. Това не беше никак трудно, защото покупателната способност на скъпоценните метали в древността бе десетина пъти по-голяма, отколкото в наше време.

Надянах тежкия пояс с кесията направо на голо тяло. На този пояс имаше също и метателно оръжие, за което вече Ви разправях. Ние го наричаме пистолет. Аз нямах намерение да убивам никого и щях да го ползувам само в краен случай.

Взех също и няколко дребни прибора, да направя впечатление на Аристотел. Джобен микроскоп, лупа, малък телескоп, джобно фенерче, компас, хронометър, малък фотоапарат, а също и известно количество лекарства. Тези предмети щях да показвам само с големи предпазни мерки. Когато разпределих това богатство по чантичките на пояса си, се оказа, че съм тежко претоварен. На другия пояс над туниката висеше малка кесийка с дребни пари за всекидневни разходи и ножче за пера.

Аз свободно четях древногръцки и се опитах чрез магнетофон да се усъвършенствувам и говоримо, като прослушвах разнообразни записи. Разбирах, че ще говоря с акцент, но за съжаление никой не знаеше как точно е звучал атическият диалект. Никой не би повярвал, че съм елин. Затова реших да се представям за индийски пътешественик. Ако кажа, че съм от север или запад, нито един елин не би разговарял с мен, защото европейците са били считани за войнствени, но глуповати диваци. Ако взема да спомена, че съм пристигнал от Картаген, Египет, Вавилон или някоя друга известна цивилизована страна, съществуваше опасност да срещна някой запознат с тези страни и тогава измамата ми щеше да бъде разкрита. Да съобщя откъде наистина съм пристигнал бе във висша степен неблагоразумно и щях да го направя само в краен случай. Това би привело към това, че биха ме сметнали за лъжец или луд, в което, осмелявам се да предполагам, и Вие, Ваша милост, неведнъж сте ме подозирали.

Но напълно бе възможно да се нарека индиец. В онези времена елините нищо не са знаели за тази страна, освен нелепи слухове и това, което бе написал в своята книга Ктезий от Книда, преразказал персийски легенди. Гърците са знаели, че Индия е страна на философите. Затова мислещите елини биха могли да приемат индиеца като почти равен на себе си.

Какво име да приема? Реших да бъде Зандра, като преправих по елински маниер Чандра. Знаех, че те така ще го произнасят, тъй като в техния език нямаше звука „ч“. Много ме безпокоеше това, че костюмът ми е прекалено нов и чист. Реших, че ако това предизвика въпроси, ще казвам, че съм го купил в Гърция веднага щом съм пристигнал, защото не съм искал националният ми костюм да предизвика подозрения.

През деня, ако не тичах из Ню Йорк да търся необходимите ми вещи, се затварях в стаята, където се намираше машината. Колегите ми мислеха, че подготвям отчета или разглобявам машината, а аз през това време се подготвях за пътешествието.

Така изминаха две седмици. Веднъж шефът ми изпрати бележка, в която питаше как вървят работите. Отговорих му, че отчетът е почти готов.

През нощта се върнах в лабораторията. Преди го правех често и охраната не ми обърна внимание. Влязох при машината на времето, заключих се отвътре и извадих костюма и снаряжението.

Бях настроил машината така, че да се окажа близо до Пела, столицата на Македония, през пролетта на 340 година преди нашата ера (976 година по алгонкинския календар). Включих машината, влязох в нея и затворих вратата.

* * *

Невъзможно ми е да опиша чувствата си по време на пътуването. Болката, която изпитах, бе остра, мъчителна, но толкова кратка, че дори не успях да извикам. Същевременно ме притисна чудовищно претоварване, сякаш ме изстреляха като снаряд от оръдие в неизвестна посока. После седалката под мен се изхлузи. Раздаде се трясък и от всички страни в мен се впиха остри клони. Бях попаднал право на върха на едно дърво.

Хванах се здраво за първия попаднал ми пред очите клон. Устройството, което ме изпрати в Македония, бе открило твърдо тяло на мястото, където трябваше да се материализирам, бе ме вдигнало високо над върховете на дърветата и оттам ме бе пуснало. Паднал бях на стар дъб, започнал да зеленее през пролетта.

Когато се хващах за клона, изпуснах ……, той падна и се удари тежко в земята. Най-малкото удари нещо. Раздаде се изплашен вопъл.

Дрехите на древните елини не бяха пригодени за катерене по дърветата. Клоните ту закачаха шапката ми, ту дърпаха и късаха плаща ми, ту се забождаха в нежната ми кожа на краката, незащитена от панталоните ми. Най-после успях да скоча долу от доста високо и паднах в дълбока кал.

Повдигнах глава. Видях, че до мен стои чернобрад мъж, облечен в мръсна туника, навежда се, а в ръката си държи нож. Наблизо чифт волове бяха впрегнати в дървен плуг и търпеливо размахваха опашки. До ствола бе подпряна стомна с вода. Орачът, изглежда, бе завършил браздата си и бе полегнал да си почине, когато аз се бях стоварил върху него.

Достатъчен ми бе един миг да се огледам. После овчарят отново привлече вниманието ми. Той нещо ми приказваше, не схванах нито дума. Всъщност би трябвало да говори на македонски и всъщност, макар и да го считат за гръцки диалект, се отличаваше толкова много от атическия, че нищо не успях да разбера. Без съмнение този човек би искал да знае какво правя на неговото дърво. Аз изобразих нещо като приветлива усмивка и като се запъвах, бавно произнесох на гръцки:

— Здравей, човече! Аз се заблудих и затова се качих на дървото и се опитвам да намеря пътя.

Той отново заговори, аз не знаех какво да отговоря, той го повтори по-високо и размаха при това ножа. Опитвахме се да се обясним с думи и жестове, но беше съвсем очевидно, че абсолютно не се разбираме. Орачът завика силно, както постъпват всички невежи хора, щом се сблъскат с езиковата бариера. Тогава посочих отдалечения хълм, издигащ се над езерото, където бях забелязал петното, и бавно и внимателно запитах:

— Това Пела ли е?

— Най, Пела! — изражението на лицето му стана не толкова заплашително.

— Аз отивам в Пела. Как да намеря философа Аристотел? — повторих името няколко пъти, но по израза на лицето му разбрах, че за никакъв Аристотел не е чувал. Затова си вдигнах шапката и тоягата, поопипах под туниката снаряжението си, като проверих дали е на мястото си, подметнах на туземеца едно „Хайре“ за сбогом и се впуснах по пътя.

Когато пресякох разкиснатото поле и излязох на селския път, вече бях решил проблема какво да правя, че да изглеждам закален пътешественик. От спускането по дървото дрехите ми се покриха със зелени и кафяви петна, плащът ми бе разкъсан на няколко места, по лицето си имах драскотини, а краката до коленете бяха покрити с кал. Заедно с това разбрах, че костюмът ми е в известна степен непълен.

Обърнах се назад и видях, че орачът стои изправен, държи се за плуга и гледа след мен озадачено. Бедният, така и не разбра никога откъде съм и какъв съм. Продължих да се движа по разбития селски път, на който между двата коловоза се редуваха камъни, кал и висока трева.

По едно време край мен премина колесница, впрегната в два коня и управлявана от набит мъж с превръзка на челото и високи обуща с навуща. Като чу вика ми, той спря.

— Какво има? — атическият му диалект беше почти като моя.

— Търся философа Аристотел от Стагира. Къде мога да го намеря?

— Той живее в Миза.

— Къде е това място?

Той посочи.

— Не вървиш натам. Върни се обратно по същия път. На брода през Ботия завий надясно и така ще стигнеш Миза и Китион. Разбра ли?

— Струва ми се, че да — отговорих аз. — Колко е далече?

— Около двеста стадия.

Веднага паднах духом. Двеста стадия са цели пет парасанги, или два дни път. Помислих да си купя кон или колесница, но нали не умеех да яздя и да управлявам коне, кой би могъл за кратко време да ме научи в тази непозната страна. Наистина бях чел, че Аристотел е живял в Миза, но понеже това място не беше означено на картата, бях решил, че то е предградие на Пела.

Аз благодарих на любезния си събеседник, той подкара конете си в тръс, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да го последвам пеша. Няма да ви изморявам и отегчавам с подробности за пътешествието ми. Не знаех къде са разположени селата и нощта ме завари под открито небе. На няколко пъти трябваше да се браня от кучета. Изядоха ме пълчища комари и разни други насекоми.

Пътят се извиваше край огромни блата, които се простираха по Емафианската равнина и на запад стигаха до Лудийското езеро. Няколко малки рекички се стичаха по склоновете на Бермион и се губеха в блатата.

Най-после се оказах близо до Миза. С последни сили се изкачвах по стръмния склон на Берион, когато шест момчета, яхнали ниски гръцки коне, препускаха долу по пътя. Аз отстъпих настрана, но те вместо да продължат, спряха конете и ме обкръжиха.

— Кой си ти? — запита ме невисоко момче на петнадесет години на чист атически диалект. Косата му бе руса и би бил много красив, ако не бяха пъпките по лицето.

— Аз съм Зандра от Паталипутра — отговорих им аз, като нарекох град Патну с древното му име. — Търся философа Аристотел.

— Аха, варварин! — завика пъпчивият. — Е, момчета, какво ще кажете, ние знаем колко Аристотел обича варварите!

Спътниците му завикаха оскърбления и започнаха да се хвалят, че ще избият всички варвари или ще ги превърнат до един в роби. Аз направих грешка, като се ядосах. Знаех, че е неразумно, но такъв ми е характерът.

— Щом не искате да ми помогнете, то поне ми направете път да продължа.

— Той не е просто варварин, а още и нагъл простак! — завика едно от момчетата и насочи коня си право към мен.

— Отдръпнете се настрана, деца! — казах им.

— Трябва да му дадем урок — каза пъпчивият.

Останалите се разсмяха.

— По-добре ме оставете на мира — казах аз и стиснах тоягата с двете си ръце.

Високото и красиво момче ми събори шапката.

— Така ти се пада, страхлив азиатец — завика то.

Без да му мисля много, изругах на английски и замахнах с тоягата. Дали момчето избягна удара, или конят се дръпна, но аз не улучих. Тоягата изсвири край целта и удари един от конете по муцуната. Той изрева и се изправи на задните си крака. Ездачът беше без стремена и затова направо се пързулна по гърба и се просна в калта. И шестимата завикаха в един глас. Светлокосият, чийто глас бе необикновено пронизителен, започна да сипе заплахи. Миг по-късно конят му се понесе право към мен. Преди да успея да се дръпна, бях съборен на земята, навирих крака, а животното ме прескочи. За щастие конете се стараят да не стъпват на меко, иначе ми се пишеше зле. Едва успях да се изправя и видях, че останалите момчета също насочват конете си към мен.

Наблизо растеше елха. Успях да се гмурна под долните й клони, преди конете да налетят върху ми. Конниците се въртяха край дървото и пронизително виеха. Аз с труд ги разбирах, но чух как пъпчивият каза:

— Птоломей, иди вкъщи и вземи копията и лъковете!

Тропотът на копитата замлъкна в далечината. Почти нищо не виждах от клонките, но се досещах какво става. Момчетата нямаха намерение да ме атакуват пеша, първо, защото повече им се харесваше да яздят, второ, защото, докато бях опрян на дървото, не бе така лесно да се доберат до мен през преплетените клони, а освен това щях да се браня с тоягата. В моя свят не изглеждах едър, но тук бях къде по-висок от тези деца.

Това сега съвсем не ме вълнуваше. Бях чул името „Птоломей“ и разбрах, че това момче е един от съратниците на Александър, който в моя свят бе станал цар на Египет и основател на знаменитата династия. Тогава пъпчивият би трябвало да бъде самият Александър. Забърках се в неприятно положение. Ако остана на място, ще им послужа като добра мишена за стрелба. Разбира се, бих могъл да застрелям няколко момчета, което временно би ме спасило. Но в страна като тая, където властта на царя е неограничена, трудно можеш да разчиташ, че ще доживееш до старини, щом убиеш един от приятелите на престолонаследника, да не говоря за самия принц. Докато обмислях положението си и се вслушвах в гласовете им, през клоните прелетя камък, удари се в дънера и отлетя настрани. Мургавото момче, което падна от коня, бе го хвърлило и сега подканяше приятелите си да последват примера му. Видях как останалите се спешиха и започнаха да събират камъни, а известно е, че в Гърция тази стока е предостатъчно.

Камъните полетяха. Разхвърчаха се клончета и иглички. Един по-голям, колкото юмрук, ми засегна глезена. Момчетата се приближиха, та по-добре да се целят. Аз се опитах да се скрия зад дървото, но те забелязаха маневрата ми и ме обкръжиха от всички страни. Удариха ме в главата, кожата ми се разкъса, потече кръв и от болката ми притъмня пред очите. Дали да не се кача на дървото? Но се отказах, защото елхата нагоре се стесняваше и там щях да бъда доста по уязвим.

Така продължи, докато отново се разнесе тропот на копита. Помислих си, че е време да предприема нещо. Птоломей се връща с оръжието. Дори да използувам своето, пак не бих се спасил с бягство, но бе глупаво да стоя и да чакам да ме изподупчат…

Бръкнах под туниката, напипах закрепващото ремъче, откопчах го, измъкнах пистолета и дръпнах затвора.

* * *

Мъжки глас се намеси във виковете. Долових думите: „…оскърбявате безобиден пътешественик… Откъде знаете, че не е княз в страната си? Ще трябва да разкажа на царя… Може да се помисли, че сте роби, току-що получили свобода, а не знатни юноши от благородни семейства…“

Аз се промъкнах към края на завесата от елхови иглички. Набит чернобрад конник се разправяше с момчетата. Пъпчивият каза:

— Ние просто се позабавлявахме малко.

Измъкнах се изпод клоните, приближих мястото, където лежеше шапката ми, вдигнах я и после се обърнах към непознатия:

— Радвайте се! Добре, че пристигнахте навреме, иначе играта щеше да загрубее — аз се усмихнах, като реших да се държа приветливо, независимо от чувствата ми. Само желязното самообладание би ме извадило от тази ситуация.

Конникът изръмжа:

— Кой си ти?

— Зандра от Паталипутра, който се намира в Индия. Търся философа Аристотел.

— Той ни оскърби… — започна едно от момчетата.

Чернобрадият не му обърна внимание.

— Аз съжалявам — каза той, — че твоето запознанство с царския дом бе толкова неприятно. Това дръзко момче — и посочи пъпчивия, — е Александър, синът на Филип, наследник на престола.

После представи останалите:

Хефестион бе този, който ми събори шапката, а сега държеше конете.

Неарх бе падналият от коня.

Птоломей — този, който отиде за оръжието.

А също — Харпал и флот.

— Когато Птоломей се втурна в къщата — продължи непознатият, — го попитах закъде бърза толкова. Разбрах за схватката и реших да тръгна с него. Добре, че слушат учителя си. Те не трябва да се държат недостойно дори с тебе, варварино, защото, постъпвайки така, те самите изпадат до положението на варварите. Аз се връщам в дома на Аристотел. Ти можеш да ме следваш.

Конникът обърна коня си и тръгна към Миза ходом. Шестте момчета се заеха да ловят коня на Неарх. Аз поех след него, въпреки че на места ми се налагаше да подтичвам. Пътят се изкачваше в планината и скоро започнах да се задъхвам.

— Кой си ти… о, господине? — пророних аз.

Ездачът подметна брадата си и удивено вдигна вежди:

— Мислех, че знаеш. Аз съм Антипатър, управителят на Македония.

Преди да стигне селото, Антипатър зави надясно и пое през поддържана територия, напомняща съвременен парк, където бяха издигнати доста статуи. Изглежда това бе така наречената градина на Нимфите, където Аристотел провеждаше уроците си. Ние минахме през този парк и се спряхме пред къщата.

— Аристотел — загърмя гласът на Антипатър. — Един човек иска да те види.

Излезе мъж, приблизително на моя възраст, около четиридесет години, сурово лице и тънки устни, прошарена късо подстригана брада, облечен бе в пищен химатий, голям плащ, украсен с разноцветни спирали, а на пръстите си имаше златни халки.

Антипатър ме представи, като се запъваше:

— Приятелю мой, това… е… как го наричат, от… е… някъде от Индия.

Той му разказа как ме е спасил от Александър и неговите приятели и добави:

— Ако ти скоро не научиш тези кученца да се държат както трябва, то после ще стане късно.

Аристотел внимателно ме погледна.

— Винаги е приятно да се запознаеш с човек, дошъл отдалече. Какво те е довело тук, приятелю мой?

Аз се представих и казах:

— В моята страна ме считат за философ и си помислих, че пътуването ми из Запада не бива да завърши, преди да поговоря с най-великия философ на Запада. Когато попитах кого да търся, всички назоваха Аристотел, сина на Никомах.

Аристотел промърка:

— Аз ше радвам, че ша ме посочили. Хм. Влеж вкъщи и изпий ш мен едно вино. Ти ще ми ражкажеш за чудешата на Индия.

— Разбира се, че съм съгласен. А ти на свой ред ще ми разкажеш за откритията си, които са още по-голямо чудо.

— Тогава, влижай, влижай. Ти можеш да оштанеш няколко дни. Имам жа какво да те ражпитам.

* * *

Така се срещнах с Аристотел. Ние, както се казваше в моя свят, се разбирахме от половин дума. Между нас имаше много общо. На някого може да не се понрави това, че Аристотел фъфли, или педантичността и прекалената съсредоточеност, или това, че всяка тема разнищваше до умопомрачение.

В това утро, в къщата, построена от цар Филип за придворна школа, Аристотел ми подаде чаша гъсто вино и запита:

— Ражкажи ми жа шлона, това огромно животно, което има опашка и отпред, и отжат. Действително ли съществува?

— Да, действително — отговорих аз и започнах да разказвам всичко, което знаех за слоновете, а Аристотел записваше на лист папирус.

— Как в Индия наричат шлоновете?

Въпросът ме изненада и обърка, съвсем не ми бе минало през главата, че освен всичко, което знаех, в моето пътешествие ще ми потрябва и знание на древните хиндустани. Отпих бавно от виното, като се постарах да проточа времето. Аз никога не съм обичал спиртните питиета и тази течност ми се стори отвратителна, но за постигането на целта си ми се налагаше да се преструвам. Не се съмнявам, че бих измислил някаква безсмислица, но тук паметта ми извърши внезапен скок и си спомних разказите на Киплинг, които бях чел в детството си.

— Наричаме ги хатки — казах аз. — Но в Индия говорят на най-различни езици.

— А какво жнаеш за дивите магарета в Индия, жа които пише Ктежий. Имат ли рог на челото?

— Правилно е да ги наричаме носорози, защото рогът им в действителност е на носа и приличат не на магарета, а на големи свине…

Наближаваше обяд и аз няколко пъти намекнах предпазливо, че трябва да си намеря подслон в Миза, но за моя радост Аристотел не пожела да ме чуе. Той настоя да отидем направо в школата и не обърна внимание на това, че от вежливост се възпротивих.

— Ти ши длъжен да оштанеш тук няколко месеца — каза той. — Друг път няма да имам въжможношт да науча повече жа Индия. Не ше бешпокой жа ражходите. Плаща царят. Ти ши първият умен… е-е… варварин, който познавам, а аж отдавна мечтая жа учен и шериожен шъбешедник. Теофрашт ше върна в Атина. Оштаналите ми приятели рядко ше вештяват в този пуштош.

— А македонците?

— Ахой! Някои, като моя приятел Антипатър, не ша лоши хора, но повечето ша бежможъчни като першидшките велможи. А шега ми ражкажи за Патал, нали така ше наричаше родният ти град?

По едно време влязоха Александър и другарите му. Стори ми се, че се пообъркаха, като ме видяха да беседвам насаме с учителя им. На лицето ми се изписа радостна усмивка и казах:

— Хайре, приятели мои! — сякаш нищо не бе се случило.

Момчетата се спогледаха и започнаха да си шептят нещо, но не се решиха нищо да предприемат. На следващото утро, когато се появиха на занятия, Аристотел им каза:

— Аж шъм много жает ш ражговора ш тожи доштопочтен пътешештвеник от Индия, та да ши губя времето с ваш. Няма шмишъл да ви наливам ненужни жнания във вашите жалки умове. Вървете където ши ишкате, на лов ша шайци или риболов, но ишчезвайте.

Момчетата се усмихнаха, а Аристотел каза:

— Штрува ми ше, че и от варварина може да има полжа. Надявам ше, че ти ще оштанеш тук жавинаги, доштопочтени варварино.

Щом юношите си отидоха, да се сбогува с Аристотел влезе Антипатър. Той грубовато, но добродушно ме попита как съм, излезе и се отправи към Пела.

* * *

Времето преминаваше неусетно и докато гостувах на Аристотел, се появиха първите пролетни цветя. Ден след ден беседвахме, разхождахме се из градината на Нимфите или ако валеше дъжд, седяхме в къщата. Понякога бяхме сами, а понякога ни следваха момчетата и ни слушаха. Те често се опитваха да се шегуват с мене, но въпреки че изпадах почти в ярост, си давах вид, че техните закачки ме забавляват, и така избягнах сериозни неприятности.

Научих, че в другата половина на къщата живееше жената на Аристотел с дъщеря му, но той не ми я представи. Само няколко пъти я видях отдалече.

В течение на нашите беседи внимателно се опитах да се прехвърля от чудесата на Индия към фундаменталните въпроси на науката. Спорихме за природата на математиката и какво представлява Слънчевата система. Постарах се да разбере, че при нас, в Индия, астрономията, физиката и другите науки се развиват в съвременно направление, като имах предвид съвременното на моето време. Разказах му за откритията на видните паталипутрански философи: постиженията на Коперник в астрономията, на Нютон във физиката, на Дарвин в теорията на еволюцията и на Мендел в генетиката. (Аз забравих, че тези имена на Вас нищо не ви говорят, но всеки образован човек в моя свят би ги познал независимо от маскарада, към който бях принуден да се придържам.) Постоянно му внушавах колко важно е да експериментира и да изобретява нови неща, че всяка теория трябва да се проверява.

Аристотел бе самоуверен човек и обичаше да спори, но умът му бе като попивателна и мигновено поглъщаше новите сведения, хипотези и възгледи, независимо дали бе съгласен с тях, или не. Опитах се да намеря компромисно решение между това, което знаех, и това, в което той би могъл да повярва. Затова не му разказах за летателните апарати, огнестрелните оръжия, високите по хиляда фута здания и другите чудеса на техниката. Въпреки това веднъж забелязах, че малките му черни очи внимателно ме гледат.

— Изглежда, ти не ми вярваш, Аристотел?

— Нее, нее — каза замислено. — Но ако вие, индийците, бяхте такива жабележителни ижобретатели, както ни уверяваш, те биха ижготвили крила като на Дедал и тогава ти би могъл да прелетиш направо в Македония, беж да търпиш лишенията, когато ши минал на камила преж цяла Першия.

— Такива крила са се опитали да направят, но мускулната сила на човека е недостатъчна.

— Аха. Ти донешъл ли ши нещо от Индия, което би могло да потвърди майшторштвото на твоя народ?

Отдавна очаквах този въпрос.

— Донесъл съм някои дребни приспособления — казах аз, бръкнах под туниката и измъкнах лупата. Показах му как се използува. Аристотел поклати глава.

— Жащо не ми го покажа по рано?

— Човек често си навлича нещастия, когато се опита изведнъж да измени възгледите на хората.

— Прав ши, прав ши. А какво друго ши донешъл?

Аз възнамерявах да му показвам приборите постепенно, не изведнъж, но той бе така настойчив, че трябваше да отстъпя, преди да се разгневи. Малкият телескоп не беше достатъчно мощен да види с него спътниците на Юпитер или пръстените на Сатурн, но и това, което забеляза, бе достатъчно да го убеди във възможностите на прибора.

Една от дискусиите ни в градината на Нимфите бе прекъсната от леко въоръжен конник. Без да ни обръща внимание, заговори направо на Александър:

— Приветствам те, о, престолонаследнико! Царят, твоят баща, ще бъде тук още преди залез слънце.

Настана суматоха. Всички се хвърлиха да подреждат. Ние се бяхме строили пред големия дом, когато със звън и тракане пристигна царската кавалкада. Всички носеха шлемове, украсени с гребени и развяващи се наметала. Веднага познах Филип по едното му око. Той бе висок мъж, изключително як и строен, целият покрит с белези. Гъстата му черна брада бе започнала да посивява. Той скочи от коня, прегърна сина си, небрежно поздрави Аристотел и каза на Александър:

— Ти искаш ли да вземеш участие в обсада на градове?

Александър зави от възторг.

— Тракия е покорена. Но подтиквани от атиняните, Византий и Перинт се надигнаха срещу мен. Виждаш ли, те не се нуждаят от даровете на Великия Цар. Време е, момчето ми, да помиришеш кръв. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се! А приятелите ми? Могат ли и те да дойдат?

— Стига да поискат и ако родителите им позволят.

— О, царю! — каза Аристотел.

— Какво ти трябва, философе?

— Аш ше надявам, че ш това обучението на прештолонашледника няма да жавърши. Той трябва още много неща да научи.

— Учението му ще продължи. Веднага ти го изпращам обратно, щом градът падне. Но момчето навлиза в онази възраст, когато е нужно да се захваща вече за работа, а не само да слуша твоите мъдри и възвишени слова. Кой е този? — единственото око на царя се впи в мен.

— Шандра от Индия, филошоф-варварин.

Филип дружелюбно се усмихна и ме потупа по рамото.

— Радвай се! Ела в Пела и разкажи на военачалниците ми за Индия. Кой знае? И там може да стъпи крак на македонец.

— Много по-важно е да получим сведения за Персия — каза един от военачалниците на Филип, красив юначага с червеникава брада. — Той неотдавна е минал оттам. Какво ще ни кажеш? Този дявол Артаксеркс още ли се държи здраво на трона си?

— Аз почти нищо не зная — казах и усетих, че сърцето ми пропада към петите при мисълта, че сега ще ме разобличат. — Минах през северните владения на Великия Цар и почти не съм влизал в големите градове. Съвсем не зная каква политика водят.

— Наистина ли? — запита червенобрадият и ме погледна подозрително. — Ние ще продължим този разговор.

По знак на царя те шумно влязоха в голямата къща, където се суетяха готвачът и прислугата. Насядахме и аз се оказах между Неарх, малкия критянин, приятеля на Александър, и воина, който не говореше на гръцки. Затова почти не пророних дума, а и почти нищо не разбрах от общия разговор. Попитах Неарх да ми назове военачалниците.

— Високият, отдясно на царя, е Парминион — каза той, — а червенобрадият — Атал.

Когато изнесоха храната и започна разпивката, до мен се настани Атал. Воинът му отстъпи мястото си. Атал бе изпил много вино, но макар и да се поклащаше леко, главата му беше ясна.

— Та ти каза, че си преминал през владенията на Великия Цар? — запита той. — Какъв ти беше маршрутът?

— Казах ти вече — покрай северната граница.

— Тогава е трябвало да спреш в Орха.

— Аз… — започнах и веднага спрях. Възможно бе Атал по такъв начин да се опита да ме улови. Какво ще стане, ако кажа „да“, а този град се намира много по на юг? Или той е бил там и го познава? Много гърци и македонци са били наемници на персийския цар. — Аз преминах през различни градове и не си спомням имената им.

Атал мрачно се усмихна в брадата си.

— Изглежда пътешествието ти е било много полезно, щом не помниш, къде си бил. Кажи, да си чул за бунтове или смутове в северните провинции?

Напълних устата си с вино, така се отклоних от отговора и се помъчих да скрия объркването си. Отпивах от чашата, докато Атал накрая не каза:

— Добре, да предположим, че действително нищо не знаеш за Персия. Тогава ми разкажи за Индия.

— За какво да разказвам? — и хлъцнах, виното започна да ми действува.

— Аз съм войник и бих желал да науча за индийското военно изкуство. Как си обучавате бойните слонове.

— О, ние измислихме нещо къде-къде по-добро.

— И какво именно?

— Ние разбрахме, че слоновете от плът и кръв са ненадеждни в бой, независимо от големината си, защото често се плашат и побягват, при което тъпчат собствената си войска. Затова философите на Паталипутра създадоха механични стоманени слонове със скорострелни катапулти на гърба им.

Така в замъгления ми мозък се трансформираха бронираните машини на моя свят. И досега не знам защо наговорих на Атал тези глупости. Известна част на вината е антипатията, която изпитвах към него. От историята ми бе известно, че той не е лош човек, въпреки че понякога върши безразсъдни и глупави постъпки. Но най ме дразнеше това, че се надяваше да изтръгне сведения с хитрите си въпроси, а цялата му хитрост бе съшита с бели конци. Гласът, изражението на лицето казваха ясно: ти си лукав, ти си потаен, ти си… въобще трябва да те следим с четири очи.

Той беше от този тип хора, които, щом получат заповед да следят врага, веднага се маскират с фалшива брада, загръщат се с дълъг черен плащ и посред бял ден вървят, душейки насам-натам, и привличат всеобщото внимание. Освен това той ме разтревожи, като прояви такъв интерес към миналото ми.

Но основната причина за безразсъдството ми бе силното вино. В моя свят пиех малко и не бях свикнал на такива пирове.

Атал при споменаването на механическите слонове веднага наостри уши.

— Какви ги говориш?

— О, ние имаме и по-страшни неща. Ако сухопътните сили на врага отразяват атаките на стоманените ни слонове, ние изпращаме летящи колесници, впрегнати в грифони, и отгоре обсипваме врага с копия. — струваше ми се, че съм изобретателен както никога преди.

Атал зина от изумление.

— И какво още?

— Ха… е… имаме мощна флота и с нея контролираме Ганг и крайбрежието на океана. Корабите ни нямат нужда нито от платна, нито от гребла. Движат ги специални машини.

— Всички ли индийци владеят подобни чудеса?

— Почти, но паталипурците са най-изкусни. Когато в морските сражения врагът ни превъзхожда, изпращаме питомни тритони, които продупчват дъната на неприятелските кораби.

Атал се намръщи.

— Варварино, кажи ми защо, като имате такова силно оръжие, Паталала… Патапут… е, де, жителите на вашия град не са завоювали целия свят?

Аз се разсмях гръмогласно и потупах пиянски събеседника си по рамото:

— Та ние, приятелю, отдавна сме го завоювали. Вие, македонците, просто не сте забелязали, че се намирате под наше владичество.

Той трудно смля тази глупост и страшно се намръщи.

— Ти, варварино, нещо ме будалкаш! И кого? Мен! Кълна се на Херакъл, че ще те…

Атал се изправи и замахна да ме удари с юмрук в лицето. Вдигнах ръка да се защитя.

— Атал! — викнаха му от другия край на масата. Цар Филип ни беше следил.

Военачалникът Атал отпусна юмрука си и измърмори нещо като:

— О, богове! Летящи колесници, питомни тритони! — и като се люлееше, се запъти към компанията си.

От историята знаех, че не го очаква щастливо бъдеще. Съдено му бе да ожени племенницата си за Филип, а след време младата жена и бебето й ще убият по заповед на Олимпиада, първата жена на македонския цар, който сам ще падне пронизан от ръката на вероломен убиец. Скоро по нареждане на Александър ще се разправят и с Атал. Сърбеше ме езикът да му намекна за това, но се сдържах. И без това бях привлякъл прекалено много вниманието към себе си.

В самия разгар на пира пристигна Аристотел и изгони момчетата. После ми предложи:

— Штани, Шандра, да ше ражходим, да ни лъхне швеж ветрец и да ши лягаме да шпим. Тежи македонци ша като беждънни бъчви. Не мога да ги наштигна.

Като излязохме в градината той ми каза:

— Атал мишли, че ши першийшки шпионин.

— Какво? Да съм шпионин? Но, божествена Хера, защо? — и докато възклицавах, вътре в себе си проклинах глупостта си, поради която си бях спечелил сериозен враг. Кога най-после ще се науча правилно да се държа с представителите на човешкия род?

— Той шмята, че никой не може да мине преж цяла штрана и да оштане в неведение, какво штава в нея. Шледователно ти жнаеш жа Першия повече, отколкото кажваш, но не ишкаш, да мишлим, че ши швържан по някакъв начин ш нея. А ако не ши перш, то жащо ще криеш, шлед като не ши дошъл при наш ш враждебни намерения?

— Персиецът би се страхувал, че елините ще се отнесат враждебно към персиеца. Въпреки че аз не съм персиец — побързах да добавя.

— Не си прав. В Елада спокойно живеят много персийци. Спомни си Артабас със синовете си, който избяга от царя си и сега живее в Пела.

На това място от разговора ни ми хрумна как мога да докажа невинността си.

— В действителност аз минах много по на север, отколкото казах, край бреговете на Каспийско и Евсксинско море, а едва след това през владенията на персийския цар, но не през Бактрийската пустиня.

— Наиштина ли? Жащо мълча дошега? Ако това е така, то ти би дал отговор на въпроша на нашите географи дали Кашпийшко море е вътрешно или е чашт от Шеверния океан.

— Боях се, че няма да ми повярвате.

— Аж не жнам на какво да вярвам, Шандра. Ти ши штранен човек. Не мишля, че ши першиец — те никога не са били филошофи. Добре е, че не ши першиец.

— Защо?

— Жащото ненавиждам Першия — просъска той.

— Наистина ли?

— Да, и мога да ижброя нещаштията, донешени ни от царя на царете. Но доштатъчно е да ти кажа, че те предателшки хванаха прекрашния ми тъшт и пошле го рашпънаха. Някои, като Ишократ, кажват, че ние трябва да ше обединим и да жавоюваме Першия. И ако Филип бъде жив, въжможно е да ше опита. Но — продължи с друг тон, — аж ше надявам, че той няма да въвлече в тажи война градовете на Елада. Твърдината на цивилижацията няма работа до хапането между тираните.

— У нас, в Индия — казах надменно и нравоучително — считат, че значение имат само личните качества на човека, а не неговата народност. Хората, независимо от нацията, са или добри, или лоши, или никакви.

Аристотел повдигна рамена.

— Пожнавах и доштойни першийци. Това е чудовищно раждута държава. Не може да бъде цивилижована държава с нашеление повече от няколко хиляди души.

Нямаше смисъл да му разказвам какви държави в бъдещето ще станат неотменима част на планетата. Аз се стараех да променя научните методи на Аристотел, а не неговите изостанали възгледи за междудържавните отношения.

* * *

На следващия ден, малко преди обяд, цар Филип с хората си и шестте ученици на Аристотел запрашиха към Пела, а след тях потегли цял керван товарни мулета и личните роби на момчетата.

— Да ше надяваме — каза Ариштотел, — че шлучаен камък от прашка или штрела няма да улучат Алекшандър в главата, преди да е показал на какво е шпошобен. Притежава много дарби и далеч може да штигне, въпреки че ако ше заинати, трудно би ше шправил някой ш него. А шега, мой шкъпи Шандра, да ше върнем на въпроша жа атомите, жа които ти ражкажваш явни глупошти. Първо, трябва да прижнаеш, че щом шъщештвува цялото, то трябва да шъщештвува и чашта му. Шледователно няма неделими чаштици…

Три дни по-късно, когато още се блъскахме над атомния проблем, тропот на копита прекъсна беседата ни. Пристигна Атал с цял отряд конници. До него яздеше мургав висок мъж с дълга сива брада. Дрехите му, шапка, куртка и панталони, ме накараха да помисля, че той е от моето време. И това ме изпълни с тъга, въпреки че, докато бях живял в него, изпитвах само ненавист.

Наистина дрехите му по нещо се различаваха от нашите. Шапката представляваше цилиндричен калпак с наушници. Кафявата куртка бе дълга до колената, а панталоните имаха същия цвят. Целият костюм бе стар и износен, навсякъде се виждаха кръпки. А самият мъж бе едър, кокалест, с огромен орлов нос, широки скули и мънички очички, скрити под надвисналите вежди.

Всички скочиха от конете и няколко коняри подхванаха поводите, да не се разбягат. Войниците ни обкръжиха и като се опряха на копията си, застанаха неподвижно. На гърбовете им висяха кръгли бронзови щитове. Копията им бяха обикновени шестфутови пики на гръцките хоплити, а не сарасами — тежките петнадесетфутови копия на фалангистите.

Атал каза:

— Аз искам да задам на твоя гост още няколко въпроса по философия, о, Аристотел.

— Питай!

Атал се обърна, но не към мене, а към сивобрадия и му каза нещо. Непознатият обърна очи към мене и заговори на непознат език.

— Нищо не разбирам — казах аз.

Той отново заговори, този път, както ми се стори, на друг език. Така няколко пъти се обръщаше към мене и винаги думите му звучаха различно и аз трябваше да отговарям, че не го разбирам.

— Ето, виждате ли? — каза Атал — той се прави, че не разбира нито персийски, нито мидийски, нито арменски, нито арамейски. Той не би могъл да мине през земите на Великия Цар, без да е научил поне един от тези езици.

— Кой си ти, о, господине? — запитах сивобрадия.

Старецът горделиво се усмихна и заговори гръцки с гърлен акцент.

— Аз съм Артавазд или Артабаз, както ме зоват гърците. Някога бях управител на Фригия, а сега съм беден наемник на цар Филип.

Значи това бе знатният персийски бежанец, за когото ми спомена Аристотел.

— Хващам се на бас, че той дори не говори индийски — каза Атал.

— О, разбира се — отговорих му и започнах на английски: — Настана време всички добри хора да помогнат на своята партия. Преди осемдесет и седем години нашите прадеди поставиха…

— Какво ще кажеш за това? — попита Атал Артавазд.

Персиецът повдигна рамене.

— Досега не съм слушал нищо подобно. Но Индия е обширна страна и там говорят на най-различни езици.

— Аз не… — започнах, но Атал ме надвика.

— На кой народ принадлежи?

— Не зная. Индийците, които съм виждал, са много по-мургави, но зная, че има и светлокожи.

— О, Атал, изслушай ме и всичко ще ти обясня — казах аз. — Почти целият ми път премина извън пределите на Персия. Пресякох Бактрия и заобиколих от север Каспийското и Евксинското море.

— И какво още ще ни разкажеш? — каза Атал. — Та всеки образован човек знае, че Каспий е залив, врязал се навътре в сушата и открит на север към океана. Затова не си могъл да преминеш оттам. Така че ти още повече се оплете в лъжливите си конци.

— О, Атал, чуй ме! — възрази Аристотел. — Шъвсем не е така. Още Херодот, и други шлед него, е шчитал, че Кашпий е вътрешно море…

— Дръж си езика зад зъбите, професоре — сряза го Атал. — Става дума за сигурността на държавата. Нещо с този мним индиец не е наред и аз се опитвам да изясня какво именно.

— Какво подожрително има в това, че човекът е дошъл от далечна штрана и ни ражкажва ражни небивалици жа пътешештвието ши?

— О, съвсем не е толкова просто. Аз разбрах, че за първи път се е появил на върха на едно дърво в полето на свободния селянин Дикт, син на Писандър. Този човек помни, че преди да полегне за почивка, е погледнал дървото да види дали няма врани. И ако Зандра е бил наистина горе, той е щял да го види, защото листата тогава са били още малко. А само след миг се раздал шумът от падащото тяло. Простосмъртен не може да падне от небето направо на клоните.

— Може би е прилетял от Индия — защити ме Аристотел. — Кажвал ми е, че имали чудешни машини.

— Нека тогава ми направи чифт крила, ако остане жив след разпита в Пела — каза Атал. — А още по-добре — и за коня ми, че да изпревари Пегас. А сега… Хванете го! Вържете го!

Войниците се спуснаха към мен. Не рискувах да се предам. Сигурно щяха да ме обискират и да ми вземат оръжието. Тогава щях да бъда съвсем беззащитен. Дръпнах туниката си и посегнах да извадя пистолета. Скъпи секунди отидоха, докато откопчея ремъчето, но въпреки това оръжието бе в ръката ми, преди някой да ме е докоснал.

— Назад! — извиках аз. — Или ще ви удари мълния!

В моя свят хората знаят колко опасно е това оръжие и биха се изплашили, но македонците не го бяха виждали досега и продължиха да се приближават. Атал бе съвсем близо. Първо стрелях в него, после във войника, който се опита да ме хване.

Изстрелът се съпровожда с бляскане на светлина и оглушителен грохот, приличен на паднала наблизо гръмотевица. Македонците се развикаха. Атал падна ранен в бедрото.

Аз се обърнах и, докато се опитвах да пробия веригата войници, през главата ми мина мисълта дали ще успея да завладея някой кон. Силен удар в хълбока прекъсна дишането ми. Опитаха се да ме пронижат с копие, но поясът ме спаси. Стрелях по нападателя, но в бързината не уцелих.

— Не го убивайте! — развика се Аристотел.

Една част от войниците се дръпнаха назад, сякаш се канеха да побягнат, а останалите размахваха копията си. Десети от секундата се колебаха, или се бояха от мен, или се колебаеха, или ги обърка викът на философа. При други условия те биха послушали командира си, но той сега лежеше на тревата и разглеждаше изумено раната си.

На земята падна копие и един войник побягна, но в този миг свитки ми излетяха от очите и почти в безсъзнание паднах. Друг войник бе употребил дръжката на копието си като тояга и ме халоса по главата. Преди да се съвзема, тълпата се нахвърли. Бутаха ме и ме ритаха. Някой изтръгна пистолета от ръката ми. Изглежда изгубих съзнание, защото помня само, че лежа в калта, а силни ръце дърпат туниката ми. Атал се подпираше на един войник и стоеше над мен с окървавена превръзка на крака си. Изглеждаше бледен и уплашен, но достатъчно решителен. Вторият, в когото бях стрелял, не мърдаше.

— Тук значи е крил дяволските си приспособления! — посочи Атал пояса ми. — Свалете го.

Хората му дълго се занимаваха с токата, преди един от тях да се досети да употреби кинжала си. Златните монети в кесията ми предизвикаха див възторг.

Аз се размърдах, опитах се да стана, но двама войници стъпиха на ръцете ми, като се опитваха по този начин да ме удържат. Непрекъснато мърмореха нещо.

— Той е прекалено опасен — каза Атал, като гледаше пояса, — че да го оставим жив. Кой знае дали дори вързан не може да се вдигне във въздуха и да изчезне с помощта на някое вълшебство.

— Не го убивайте! — замоли се Аристотел. — Той би могъл да ни научи на много полежни неща.

— Няма нищо по-полезно от безопасността на държавата.

— Но той шъш пожнанията ши ще принеше полжа на държавата — обърна се Аристотел към перса. — Нали е така?

— Моля те, не ме забърквай в тази работа — отговори Артавазд. — Не е за моя ум.

— Ако той представлява опасност за Македония — каза Атал, — следва веднага да го унищожим.

— Почти е невероятно, че сега би могъл да ни причини някаква вреда — възрази Аристотел, — но е много вероятно, че би могъл да ни бъде полезен.

— Зандра притежава предостатъчно възможности да ни навреди — упорствуваше Атал. — Само вие, философите, може да си позволите търпимост към интересуващите ви чужденци, но ако от него замирисва на беда, то за работа се захващаме ние, войниците. Нали е така, Артавазд?

— Аз казах това, което ме помолиха, и няма да добавя нито дума повече — отвърна персиецът. — Аз съм простодушен велможа от чужда страна и са ми недостъпни вашите гръцки хитрини.

— Мога да ти увелича мощта на армията! — завиках към Атал.

— Не се съмнявам, не се съмнявам, че можеш, а също и в това, да превръщаш хората в камъни чрез заклинания, както погледът на Горгоната.

След тези думи той извади меча си и изпробва острието му с палеца си.

— Ти ще го убиеш наистина, невежествени човече — закърши ръце Аристотел. — Нека поне царят да каже присъдата си по това дело.

— Съвсем не е по невежество — възрази Атал. — Той е убиец! — и посочи мъртвия войник.

— Аз идвам от друг свят! — продължих да викам. — Аз съм от друг век! — но Атал изглеждаше непоколебим.

— Време е да свършваме с това — каза той. — Поставете го на колене. Главк, вземи меча ми, аз няма да се справя, едва се държа на краката си. Склони главичка, скъпи мой варварино…

Атал не успя да довърши, когато той и всички останали, и всичко около мен изведнъж изчезна. Изпитах същата онази болка и същото усещане, че са ме изстреляли от гърлото на чудовищно оръдие.

Осъзнах се да лежа върху миналогодишни листа, заобиколен от високи тополи. Свеж вятър разлюляваше короните им и клоните свенливо показваха сребристата си повърхност. За човек, облечен като мен само със сандали, бе прекалено студено.

Времето ме бе изхвърлило обратно в 1981 година. Но къде съм? Трябваше да се намирам недалече от Националния институт в Брукуайн, в света, където всичко е подчинено на високоразвитата наука. Но тук наоколо нямаше и следа от нея. Въобще освен тополи, не се виждаше нищо друго.

Заохках, с мъка се изправих и се огледах. Целият бях покрит със синини, от устата и носа ми течеше кръв. Можех да се ориентирам само по шума на далечния прибой. Като треперех от студ, се запромъквах през гората. След стотина крачки излязох на песъчлив бряг. Вероятно това е крайбрежието на остров Севанхаки или Лонг-Айлънд, както го наричахме, но ми бе трудно да определя. Наоколо — никакви следи от хора, само брегът се извиваше в далечината и изчезваше в далечината на хоризонта, от едната страна океан, от другата — девствен лес.

Какво бе станало? Недоумявах. Може би науката се е развивала така бързо, следствие на намесата ми, че човечеството се е изтребило в кръвопролитна война? Философите допускаха такава възможност, но аз никога не се отнасях сериозно към нея.

Започна да ръми. Отчаян се хвърлих на пясъка и заудрях с юмруци по него. Изглежда отново изпаднах в безсъзнание.

Първото нещо, което възприех, щом се свестих, бе познатият ми тропот на копита. Вдигнах глава и видях, че конникът е над главата ми. Нищо не бях чул досега, защото пясъкът заглушаваше ударите на копитата. Не повярвах на очите си.

За миг ми се стори, че отново съм в Македония. Ездачът бе воин с доспехи и оръжие, напомнящи античните. Отначало шлемът му ми заприлича на гръцки. Когато се приближи, оказа се, че не е съвсем така — гребенът бе направен от пера, а не от конска опашка. Наличникът скриваше почти цялото лице, но забелязах, че е мургаво и безбрадо. Човекът бе облечен в куртка, обшита с метални пластинки, кожени панталони и ниски обувки. На седлото му бяха окачени лък и малък щит, на гърба му на ремък се поклащаше тънко копие. По стремето на коня разбрах, че не съм в древния свят.

Докато изумен и вцепенен гледах конника, той насочи копието си към мен и заговори нещо на непознат език. Аз станах и вдигнах ръце над главата си, като помолих да ме пощади. А той като размаха копието си, заповтаря въпроса си все по-високо и по-високо. Успях само да кажа:

— Нищо не разбирам! — на всичките ми известни езици, но се оказа, че нито един от тях не му бе познат.

Накрая той изгуби търпение, обиколи ме, изръмжа някаква заповед, посочи към гората и ме подтикна с дръжката на копието си. Тръгнах по пясъка и накуцвах, а дъжд, кръв и сълзи течаха по лицето ми.

Останалото Вие знаете повече или по-малко. Аз не успях да разкажа нищо свързано за себе си и затова сахем Линейпа Вейотан дебелият ме направи свой роб. Четиринадесет години се трудих в имението му, храних свине и събирах съчки. Когато той умря и избраха нов вожд, аз бях прекалено стар за такава работа, а освен това достатъчно осакатен от побоищата на сахема и надзирателите му. Приемникът му разбра, че в известна степен съм грамотен, независимо от нещастната си съдба се научих да говоря и чета по анголкински, освободи ме от предишните ми задължения и ме назначи за библиотекар.

Теоретически можех да ходя където си поискам, но не успях да се възползувам от това си право. Бях прекалено стар и слаб, да понеса тежестите на пътешествие в този свят, а съдейки по всичко и другите страни не са по цивилизовани от тази. Освен това няколко души посещават лекциите ми по естествознание и се старая да им внуша мисълта за достойнствата на научния метод. Възможно е да запаля в душите им мъничка искра, независимо че не успях да направя това през 340 година преди Раждането на Христос.

* * *

Веднага щом започнах новата си работа, се заех да разбера какво бе довело света в съвременното му състояние. Предшественикът на Вейотан бе събрал значителна библиотека, която сега беше запустяла. Част от книгите бяха пострадали от влагата, част — изгризани от мишки и плъхове. Но и останалото ми даде достатъчна представа за литературата на този свят от античните времена до наши дни. Тук бе дори „Историята“ на Херодот и „Диалозите“ на Платон, напълно идентични с тези, които бяха съществували в моя свят.

Срещнах и лингвистични трудности. Европейските езици, макар и не много, се различаваха от това, което бях знаел в моето време. Например английският е по-близък до немския, тъй като Англия не е била завоювана от нормандците.

Трудно ми бе да чета без очила. За щастие повечето манускрипти бяха написани с едър отчетлив почерк. Преди няколко години успях да си намеря очила, внесени от Китай, където изобретяването на печатния стан спомогна за развитието на занаятите. Но това е неотдавнашно изобретение и те не са така съвършени, както в моя свят.

Прочетох всички книги по история, да открия кога са започнали измененията, и разбрах, че различията са се изявили доста бързо. Александър тръгнал за Индия, но не умрял на тридесет и две години. Преживял още петнадесет години и загинал в битка със сарматите. Не зная как краткото ми запознанство с мен му е помогнало да избегне маларийния комар. Възможно е да съм събудил по-жив интерес към тази страна, отколкото е било без моето вмешателство, а това е предопределило оставането му там за по-продължително време, което е изменило течението на живота му. Създадената от него държава не се разпаднала след смъртта му, а просъществувала повече от столетие.

Римляните покорили Средиземноморието, но всичките им войни, които са водели, и имената на известните личности са различни. Две от основните религии — Християнството и Ислямът — така и не възникнали. Вместо тях се появили Митраизмът, Оденизмът и Сотеризмът. Последната е гръко-египетско учение, основано от пламенен пророк, чиито последователи го наричат с гръцката дума, означаваща „спасител“.

Но древната история като цяло следвала пътя, подобен на моя свят, въпреки че действуващите лица носели други имена. Римската империя също се разпаднала, но подробностите са други. Императорът на хуните управлявал в Рим, а на готите — в Антиохия.

Основните различия започват след падането на Римската империя. В моя свят преди около деветстотин години започва възраждането на научната мисъл, а след четири столетия следва техническата революция. В сегашната история възраждането става столетия по-късно, а революцията едва започва. Компасът и платноходните съоръжения на корабите не са били изобретени, а това предопределило, че Северна Америка била открита и заселена от Север през Исландия и значително по-бавно. Огнестрелното оръжие не било познато, което означавало, че аборигените не били унищожени от европейците, запазили независимостта си и постепенно се научили да обработват метали, да тъкат и други подобни неща. Сега повечето европейски селища са асимилирани, въпреки че представителите на управляващите династии на абнаците и мохиканите често се раждат със сини очи и носят имена като Ерик и Свен.

* * *

Нямах търпение да се добера до работите на Аристотел, да погледна какво влияние съм му оказал и разбера какво отношение има това към последвалото развитие на събитията. По споменаването на произведенията му в други книги разбрах, че много от тях са дошли до наши дни, въпреки че имената им са различни. Единствените оригинални негови съчинения в нашата библиотека бяха три есета: „За правосъдието“, „По въпроса за образованието“ и „За страстите и гнева“. В нито едно от тях нямаше и следа от мое влияние.

Прерових почти цялата библиотека на сахема, докато не намерих ключа към разгадката. Това бе превод на иберийски език на книгата „Биография на великите философи“, написана от Диомед от Мазаки. Аз не бях срещал този автор в литературните източници на моя свят и е възможно той там никога да не е съществувал. Както и да е, но една голяма глава е посветил на Аристотел, откъдето си позволявам да цитирам следния откъс:

„И така, докато пребивавал в Мителин, Аристотел прилежно изучавал естествените науки. Както свидетелствува Тимотей, той се канел да напише серия работи, в които искал да поправи грешките на Емпедокъл, на Демокрит и на други свои предшественици. Но след като се заел с възпитанието на Александър, сина на Цар Филип, и заминал за Македония, при него се появил пътешественикът Санд из Палиботра, мъдър индийски философ. Той осмял опитите на Аристотел да води научни изследвания и му казал, че в неговата страна вече е открито всичко онова, за което елините дори не се досещат, но въпреки това не им се удало да създадат удовлетворителна картина на Вселената. Нещо повече, той твърдял, че е невъзможно да се постигнат успехи в натурфилософията, докато елините не престанат да пренебрегват физическия труд и не се заемат с провеждането на измерителни опити с различни механизми, като тези, които правят хитроумните египетски и азиатски занаятчии.

Цар Филип разбрал за пребиваването на този чужденец в страната си и като подозирал, че той може да се окаже шпионин на чужда държава, изпратен да причини някаква вреда на младия принц, отишъл с войниците си да го арестуват. Но на заповедта на царя да го последва в Пела Санд отвърнал като поразил с мълнии всичките му войници. После скочил на колесница, в която били впрегнати крилати грифони, и отлетял към Индия. Но други източници споменават, че човекът, който искал да арестува Санд, бил управителят Антипатър. Санд го обвил с мрак заедно с Аристотел, а когато завесата се разсеяла, индиецът бил изчезнал.

Аристотел бил упрекнат от царя, че е дал подслон на такъв опасен гост, и потресен от кървавата развръзка, решил да изостави заниманията си с науката. Защото, както пояснил в знаменития си трактат «За греховността на естествените науки», нито един добропорядъчен елин не трябва да си запълва главата с подобни предмети, първо, защото за създаването на такива обосновани теории е необходимо да се обработят такова количество данни, че дори всички гърци да се занимават само с това в продължение на векове, те пак не биха успели. Задачата е неизпълнима. Второ, развитието на науката изисква провеждането на опити и изобретяването на механизми, а такава работа, въпреки че презрените азиатци имат склонност към нея, унижава достойнството на свободния елин. И накрая, някои варвари са надминали вече гърците в тази дейност и не подобава на елините да се съревновават с низши народи в занаяти, в които те са по рождение по-изкусни. Елините трябва да се грижат за непоколебимостта на моралните основи, възпитанието на патриотизъм, лична доблест, развитие на политическото мислене и естетическия вкус и да предоставят на варварите изкуствените средства, които им позволяват да водят спокоен и добродетелен живот, който осигурява бъдещите научни открития.“

* * *

Ето какво било. Авторът безспорно нещо е объркал, но това следва да се очаква от един античен историк. Уви! Наставленията ми бяха възприети прекалено добре. Аз не оставих дори камък от сградата на наивната самоувереност на елинските философи и ги накарах да изпитват отвращение от заниманието с наука. Трябваше да помня колко е привлекателно създаването на блестящи теории и обширни обобщения, дори когато са погрешни. Възможността да казваш истини е стимулът, който заставя учените с години усърдно да събират факти, дори да им се струват невзрачни и обикновени. Ако античните учени бяха осъзнали колко е трудно да се събират данни, те биха се ужасили и биха изоставили научните занимания. Което именно е станало!

По ирония на съдбата тук съм абсолютно безсилен да изменя нещо. Ако се бях върнал в общество с развита наука и техника, бих могъл да построя нова машина на времето, да се отправя в миналото и някак си да поправя сторената грешка. За съжаление нищо подобно не може да се направи в свят, който не е изобретил неща като цялостни ниобиеви тръби… Единственото, което доказах със злополучното си пътуване, беше, че пространство-времето притежава отрицателна кривина, но кой сега се интересува от това?

Ако Вие още помните, когато Ви посетих за последен път, Вие ме попитахте какво означава девизът, изписан на стената на килията ми. Аз Ви казах, че ще го разкрия пред Вас, когато Ви разкажа цялата тази фантастична история. Девизът гласи: „От добро добро не търсят“, и най-добре бе през целия си живот да го следвам.

 

Искрено Ваш

Шърман Уивър

Рей Бредбъри
Бъдеще предварително

Денят не се различаваше от който и да е друг ден от живота му. Мотаеше се из улиците на Лос Анжелос, търсейки работа, която не можеше да намери, гледайки по витрините храни, които не можеше да купи, и се питаше защо навикът да се живее е толкова силен, че не може да се преодолее дори тогава, когато липсва всякакво желание за живот.

Всичко това не беше чак толкова страшно, докато имаше своята пишеща машина, която го чакаше у дома. Излизаше за няколко часа навън, а след това сядаше и измисляше нови светове — блестящи и безгрижни, в които той беше красив младеж, пръв във всичко и никога не изпитваше глад. Можеше дори да си представи, че един ден ще бъде известен на всички писател, който рине парите с лопата.

Би се разделил по-скоро с десния си крак, отколкото с пишещата си машина. Но никой вехтошар не дава пари за десни крака, а човек трябва да яде и да си плаща наема.

— Е, добре, — изръмжа той на вратата. — Кажи поне две възможности…

Не можа да измисли дори една. Все пак отвори вратата, светна лампата и понечи да свали шапката си.

Не довърши жеста си. Забрави, че има шапка и дори, че има глава под нея. Замръзна на мястото си с широко отворени очи.

На земята имаше една пишеща машина.

Това беше неговата стая — пропукан таван, мръсна разхвърляна хартия, остатъци от сутрешното кафе, пижама на сини райета, висяща на ръба на неоправеното легло.

Това не беше неговата пишеща машина.

И нищо не можеше да обясни присъствието и в стаята. Този факт изглеждаше толкова странен, колкото например да намериш в банята си камила. При това една обикновена камила все пак би могла да се възприеме, а това, което истински ще ви обезпокои, е зелена крилата камила.

Пишещата машина му подейства точно така. Беше голяма и изработена от материя, подобна на излъскано сребро, блестеше като риба във вода. Очертанията и бяха меки и издължени като че ли непрекъснато се въртеше около оста си. Беше със странни виолетови клавиши и имаше хубав бял лист на валяка.

Той затвори очи, тръсна глава и погледна отново — машината си беше все там. Изрече на висок глас:

— Не съм пил, името ми е Стийв Темпъл, живея на Девета улица №221. Не съм вечерял и дължа наем за три седмици.

Гласът му беше съвсем нормален и това, което каза, имаше смисъл, но пишещата машина си остана все там. Пое дълбоко въздух и внимателно я заобиколи. Изглеждаше съвсем истинска, стоеше спокойно върху изтъркания килим и чудно извитите й линии продължаваха да създават илюзия за въртене. Като че ли бе поникнала тук заедно със сградата.

— Е добре — каза той на машината. Вие сте тук и ме карате да се страхувам ужасно. И сега?

Както си беше насред стаята, машината започна да печата сама.

Той не помръдна. Не можеше да помръдне. Наблюдаваше вцепенен как лъскавите клавиши потъват един след друг и печата, без да ги докосва никаква ръка:

— Викам миналото! Викам миналото! Викам миналото!

Потта избиваше и се стичаше по него като по мокро стъкло. Дрънна звънчето и тогава видя думите. Нямаше кабел, нямаше оператор, но машината работеше. Може би чрез радиовълни — една телеуправляема машина.

Той я повдигна внимателно като че ли беше нажежена и я постави на масата.

— Викам миналото! Викам миналото! Натиснете бутона с надпис „Предаване“ и напечатайте отговора.

След това Стийв усети как ръката му посегна сама. „Натиснете бутона!“

Той се подчини.

Машината спря. Настъпи тишина — дълбока и внезапна. Стийв усети как кръвта нахлува в лицето му, как парят ушите му. Беше толкова тихо, че трябваше да направи нещо. Тогава напечата:

— Всички са добре. Всички са добре. Настъпи денят, когато всеки човек, достоен за това име, трябва да се притече на помощ на страната си.

Удряше с всички сили по клавишите. Машината се тресеше. Звънчето пак дрънна.

— Добър ден! — написа машината. — Живи ли сте вие там! Страхувах се да отида по-далеч от ерата на пишещите машини… Значи Хитлер не ви е убил? Имате късмет!

— Слава богу! — отвърна Темпъл на глас. — Хитлер умря преди повече от двадесет години.

Давайки си сметка, че е безсмислено да говори, той напечата на листа:

— Сега сме 1967-а. Хитлер е мъртъв.

Клавишите на машината отново се раздвижиха, като хвърляха хиляди отблясъци:

— Кой сте вие, бързо! Къде живеете? Темпъл отговори:

— Мога ли да ви задам същия въпрос? Това шега ли е? — Изпука с пръсти и въздъхна дълбоко. — Хари! Ти ли си Хари? Само ти можеш да бъдеш! Не съм те виждал от 47-а. Ти, с твоите лоши шеги!

Бутонът с надпис „Предаване“ изчатка студено, показвайки се:

— Съжалявам. Не е Хари. Името е Елен Абот. Женски пол. Двадесет и шест години. Един метър и седемдесет и четири сантиметра. Руси коси, сини очи. Експерт по семантика. Годината е 2442-а. Съжалявам, не е Хари.

Стийв Темпъл затвори очи. Машината трепна — бутони, лостчета, платина и виолетови клавиши се стопиха като разтворени в киселина. Тя изчезна, но след секунда отново беше тук, блестяща и твърда под пръстите му. Върна се, за да напечата с пълна скорост като че ли обзета от паника:

— Имам съвсем малко време, за да ви запозная с моето съобщение, а трябва да ви дам куп разяснения. Но всяка дума в повече е загубена секунда и под диктатура като тази на Кракен може да е фатална. Затова ще ви дам фактите в суров вид. Но най-напред ми дайте сведения за вас, точната дата и други полезни подробности. Аз трябва да знам. Ако не можете да ми помогнете, ще се опитам да наглася машината за друго време… Отговорете, моля ви!

Стийв обърса потта от челото си.

— Име: Стийв Темпъл. Професия: писател. Възраст: двадесет и девет години. Дата: понеделник, вечер, десети януари 1967 година. Трябва да съм луд.

Машината веднага отговори:

— Чудесно! Попаднала съм точно на критичната линия. Много може да се направи преди вторник, 14 януари от вашата година. Но сега трябва да спра. Пазачът идва с Кракен. Отвеждат ме на съд. Смятам, че вечерта ще произнесат присъдата. Утре вечер отново ще вляза във връзка с вас. Бъдете тук!

Това беше всичко.

Машината си стоеше все така блестяща и мълчалива. Темпъл се опита да натисне клавишите — те не помръднаха. Стана, лапна последната цигара, но забрави да я запали. Потърси шапката си, откри, че все още е на главата му, и обзет от внезапна паника, излезе от стаята.

Разходи се из парка. Има нещо успокояващо в това, просто да гледаш звездите, хората, корабите във водата. Вървя, докато почувства, че ще падне от умора. Страхът го напусна и той се прибра у дома си.

Съблече се, без да пали лампата и се мушна в леглото. Стар номер.

„Съжалявам, не е Хари. Името е Елен Абот. Година 2442. Съжалявам, не е Хари.“

Потръпна. Сякаш без никаква причина някой го беше халосал по главата, с такова чувство се събуди на другия ден. Стаята изглеждаше пълна с живот, с движение като че ли някой беше влязъл, навел се над него, казал думите и изчезнал точно в момента, когато Стийв отвори очи.

Докато се обличаше и оправяше стаята си даваше вид, че се интересува от всичко друго, но не и от машината. Не беше лесно. Мота се колкото може повече време, накрая излезе неохотно да търси работа. Спря отвън и се ослуша. Никакъв звук, освен неговото собствено дишане.

Трябва да бе вървял много, краката му се бяха подули. Беше говорил на стотици хора и стотици пъти му отказваха…

Странно, за първи път бързаше да се прибере в тази или в коя да е друга стая. Отвори външната врата и с наведена глава се заизкачва по паянтовите стълби. Изведнъж, по средата на пътя се спря и повдигна глава, напрягайки слух. Чу се звукът от клавишите на машината и едно съвсем леко иззвънтяване, бързо като ударите на сърцето му.

От години не беше взимал стълбите по четири, сега отново го направи.

Затвори след себе си вратата и бавно, като сомнамбул, прекоси стаята. Замря пред машината, слушайки равномерното й потракване.

— Добър ден, Стийв Темпъл!

Вкамени се, стиснал зъби до болка. Пръстите му нерешително докоснаха клавишите. След това се отпусна и всичко стана лесно.

— Добър ден, Елен. ДОБЪР ДЕН, ЕЛЕН!

След като контактът беше осъществен, Темпъл описа в основни линии живота си. Както при много хора, следваха една след друга мъчителни и бедни години: нощи, прекарани в очакване някой да отвори вратата, да влезе и стане негов приятел. Никой никога не идваше, освен хазяина, хленчещ за наема. Единствените му приятели живееха в книгите, някои от тях бяха изскочили от неговата пишеща машина. Това беше всичко.

— Стийв, вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам, за да променя бъдещето. Ако решите да ми помогнете, ще получите подробни разяснения. Моят баща беше професор Абот, сигурно сте чували за него. О, колко съм глупава! Как ще сте чували за него, та нали сте умрял преди 500 години.

Стийв преглътна.

— Благодаря, чувствам се съвсем жив. Продължавайте.

— Това е парадоксът. За вас аз още не съм се родила, а за мен вие сте мъртъв и погребан от пет века. Но бъдещето на целия свят зависи от нас двамата и най-вече от вас, ако, разбира се, се съгласите да действате в наша полза. Стийв Темпъл, трябва да ми вярвате на всяка дума. Не мога да очаквам, че ще ми се подчинявате сляпо, но на вас ви остават не повече от три дни, за да се решите. Ако се откажете в последната минута, всичко, което бих ви казала, ще е напразно. Уверявам ви, че говоря сериозно. Трябва да ви поверя изпълнението на една задача.

Темпъл прочете изречението, което последва, и всичко в него помръкна. В стаята стана студено. Стоеше неподвижен и гледаше оформящите се думи.

— Трябва да ви поверя една задача — не за мен, а за всички нас в бъдещето…

* * *

…Отвори вратата и пое гъстата, студена мъгла.

Мислеше за някои неща и се страхуваше да не ги забрави! Елен, машината, бъдещето. Не трябваше да забравя. Никога. Там на стената висеше снимката на Ж. Х. Маккракен — добре гледано лице, розови бузи, бяла коса. От фамилното име щеше да изчезне „мак“. „Момчето“ имаше приятен вид на човек, който обича жена си и децата си, Маккракен беше човекът, когото той трябваше да убие. Ето това не биваше да забравя.

Спомни си и нещо друго — първите думи, които той, макар и несъзнателно, напечата предната нощ на машината:

„Настъпи денят, когато всеки човек, достоен да носи това име, трябва да се притече на помощ на…“

Бъдещето!

Мъглата се разпръскваше бързо, повличайки мрака. Разсъмваше се.

Един автобус, промъквайки се между меките очертания на хълмовете Грифит, откара Стийв Темпъл до просторните зелени поля, описани така живо от Елен Абот.

Вървеше самотен. Там горе, където годините се губеха в мъглата, ще идват хора, говорещи и живи, в огромния дворец на един диктатор. Сгради с прозрачни стени ще издигат към небето въздушните си извивки. Навсякъде ще се чува музика, нежна и мелодична, излъчвана от високоговорители, разпръснати по дърветата из хълмовете и долините; междупланетни кораби ще прелитат във въздуха, подобни на съновидения.

Това — след 500 години…

Темпъл се изкачи на върха на най-високия хълм и затваряйки очи, се остави да проникне в него спокойствието на природата. Точно тук една жена, наречена Елен Абот, ще бъде затворена на последния етаж на кристален дворец. Виолетови клавиши тихо потракваха под пръстите му и неговото послание преминаваше през пет века, за да стигне до нея.

Бъдещето беше толкова осезаемо, че той протегна ръка, почти докосвайки го. В ръката му, мачкан от вятъра, беше листът хартия от техния недовършен среднощен разговор.

Над това лъчезарно бъдеще тегнеше заплахата на Кракен, унищожаващ всичко по своя път. Кракен, четвъртият от династията, човекът с бледо и меко лице, който държеше здраво света в ръцете си и не желаеше да го освободи.

Стийв се замисли — беше стигнал дотам, да ненавижда човек, когото не познава, с когото можеше да се срещне само косвено. По дяволите! Това беше най-невероятното нещо — да се бориш срещу един човек, да се опитваш да го премахнеш през вековете! Кой би предположил, че на един затворен, саможив човек като него ще се предостави възможността да спаси света?

Елен му беше разказала много неща. Стийв прочете отново текста:

— Татко и аз работихме като луди над идеята за времето, защото ни се струваше, че това е единствената сила, способна да изкорени диктатурата на Кракен. Ние се опитахме да стигнем във времето до критичната точка, когато е било най-лесно да се унищожат неговите предшественици. Кракен създаде закон, забраняващ изследванията в областта на времето, с право страхувайки се от тях. Той разбра с какво се занимава баща ми. В деня, когато го екзекутираха, аз бях арестувана, но нашата работа беше завършена. Взех машината в килията си под претекст, че ми трябва за описание на изобретението.

Стийв се намеси:

— Защо точно пишеща машина?

Тя му обясни:

— Татко искаше лично той да се върне в критичната точка, за да е сигурен, че работата… че убийството ще бъде извършено наистина. Но опитите с плъховете бяха… да речем, неприятни. Няколко плъха се върнаха разкъсани, някои без глава, без тяло, а някои въобще не се върнаха. Така и не разбрахме защо, но във всеки случай беше ясно, че не можем да рискуваме да замине баща ми. Пътуването във времето не беше възможно. Някой от миналото трябваше да изпълни задачата вместо него безвъзмездно, вярвайки ни на всяка дума.

— Някой, който се казва Темпъл?

— Да. Ако може да го направи, ако иска да го направи, ако е твърдо убеден, че бъдещето зависи от него. Убеден ли сте, Стийв?

— Не знам. Струва ми се, че съм, но…

— Опитахме се да се свържем с вас по радиото, Стийв. Щеше да ми е по-леко да ви убедя, говорейки с вас. Но четвъртото измерение разрушава херцовите вълни, така че не можеше да става и въпрос за това. Металът е много по-устойчив от плътта или вълните. И именно от този факт се роди идеята за пишещата машина. Това беше последната възможност, която можехме да използваме.

Стийв знаеше останалото наизуст. Тази машина, автоматична и компактна, беше точно копие на нейната. Тя отново му говори за Кракен. Масови убийства на невинни хора, заробване на милиарди. Страниците завършваха с думите:

— Вие можете да съживите мъртвите, Стийв. Вие можете да върнете баща ми, да убиете Кракен и да ме освободите от затвора. Вие можете да направите всичко това. А сега трябва да спра до следващата нощ.

Стийв сгъна листовете, вдигна очи и погледна небето там, където трябваше да се намира замъкът на един диктатор и Елен на най-горния етаж. Видя само облаци.

„…да съживиш мъртвите“

Прибра се на автостоп.

Да съживиш мъртвите. Добре. Да убиеш Кракен и от само себе си един друг, по-добър свят ще стане реалност. Хората, които Кракен е убил, ще живеят. Ще оживее и бащата на Елен.

Светът на възможните АКО. АКО се задоволяваше само с това, да гледа машината през останалите дни на седмицата, без да я докосва, Елен Абот щеше да бъде осъдена на смърт; АКО убиеше Маккракен, тя щеше да живее.

Имаше много АКО в живота. Много неща, които можеше да направи, ако решеше да ги направи. Можеше да отиде в Ню Йорк, Чикаго или Сиатъл. Можеше да живее или да умре от глад в някой от тези градове. Изборът му принадлежеше. Можеше да извърши едно убийство, да открадне или да се самоубие. Да избере. Много АКО. Всяко от тях водеше до различен живот, до едно съществуване, различно от другите, от момента, в който го избереше.

Съществуването на Елен и Кракен беше несъмнено. Елен живееше в света на условните АКО. Тя продължаваше да живее там и щеше да бъде екзекутирана във вторник вечерта, ако той не отстранеше някой от този свят. АКО. АКО. АКО.

АКО той се заемеше с това. АКО той успееше. АКО някой не му попречеше. АКО беше все още жив. Утрешният свят представляваше противопоставяне на възможности, които трябваше да бъдат обединени чрез точни и определени действия.

Тази вечер Елен и той си говориха за музика и живопис. Той научи за нейната страст към Бетовен, Дебюси, Шопен, Глиер и някой си Мурден, роден през 1987 година. Нейните любими книги бяха съчиненията на Дикенс, Чосър, Кристофър, Мърли…

Нито веднъж не споменаха името на човека, наречен Маккракен. Нито на друг, наречен Кракен.

По време на разговора Темпъл нямаше насреща си нито тяло, нито глас, нищо материално, а само едно горещо и живо присъствие. Стаята му беше променена под действието на особен аромат, идващ от все още несъздаден свят. Това беше като слънчев лъч, проникващ през високите прозорци на катедрала и къпещ в прозрачна светлина сивотата на света от 1967 година.

Не се чувстваше сам с тази слънчева светлина на лицето и в сърцето си.

— Всичко трябва да ви е напълно ясно, Стийв. Ако искате да повярвате в моя свят такъв, какъвто е, и такъв, какъвто ще стане, след като го промените, трябва всичко да знаете. Не съм очаквала да ме разберете веднага, за да вземете решение.

Полунощ минаваше, когато те все още говореха — за мода, религия, надежди и дори за любов.

— Съжалявам — напечата Елен. — Все нямаше време за любовта… Бях толкова заета в продължение на години, търчейки от град на град, работейки, окуражавайки баща си. Преди живеех само за него. Съжалявам. Ако имах време…

— Ще имате време — отговори Стийв спокойно. — Ако това, което казвате за възможността да се промени бъдещето, е истина, то вие ще имате време. Повече, отколкото ще можете да използвате. Обещавам ви!

— А ако не успеете?

Той не искаше да мисли за тази възможност, не искаше да я предвижда.

Стаята изведнъж му се стори много тиха. И сред тишината Стийв чу ускорените удари на сърцето си. Ръцете му с мъка се помръднаха и напечатаха:

— Бих искал, бих искал да ви видя, Елен. Само един път.

— Колко сте галантен, Стийв Темпъл. Времето носи малко промени в областта на чувствата. Слушайте, има съвсем слабо енергетично поле около машината. Опрете пръстите си на нея, наведете се над нея и се съсредоточете. Може би за няколко секунди нашите образи ще влязат във връзка. Приближете се, Стийв!

Той се подчини веднага. Устните му бяха полуотворени от очакване. Нещо експлодира в гърдите му, пречейки му да диша.

Тя беше там.

Размитите и подвижни контури все по-ясно се очертаваха. Беше седнала срещу него, разделени от 500 години. Косите й бяха слънчеви, сините й очи изглеждаха сериозни, устните й беззвучно оформяха думите: „Здравей, Стийв“.

След това картината изчезна. Още малко разговаряха чрез машината, очите му бяха пълни със сълзи. Това беше всичко за тази вечер. Тя си замина. Стийв седеше, гледаше мястото, където тя се беше появила, а стаята бавно изстиваше.

Тази нощ мечта преди да заспи. Той, който никога не беше използвал насилие, открадна пистолет, хубав, добре излъскан пистолет от един оръжейник на Девета улица. Трябваше му половин ден, за да събере смелост, пет минути да извърши кражбата и остатъка от деня, за да се успокои и забрави. Така дойде четвъртък, когато на „разстояние“ 500 години оттук една жена седна да пише мемоарите си. Говориха си за онова мрачно нещо, което скоро ги очакваше. Това видение, появяването на образа й предишната вечер, го беше убедило. За една толкова строга, толкова нежна, толкова праволинейна и толкова красива личност като нея можеше да се пожертва.

Тя му изложи в общи черти плана за действие. Утре вечер Ж. Х. Маккракен щеше да бъде в бюрото си в Лос Анжелос, за да уточни подробности преди отлитането си за Вашингтон. Той не трябваше да излезе жив от кабинета. Синът му, който щеше да го придружава, също не биваше да излезе жив оттам. Те трябваше да умрат.

— Добре ли ме разбрахте, Стийв?

— Да. Имам пистолет.

— Има ли нещо, което да не ви е ясно?

— Елен, от време на време имам моменти на амнезия. Първата нощ спах и когато се събудих, бях забравил. Не искам да ви забравям, Елен. Защо става така?

— О, Стийв, вие още не сте разбрали всичко. Времето е нещо твърде странно за вас. Бъдещето се оформя от обстоятелствата така, както мъглата пада или се вдига в зависимост от вятъра. Има две Елен Абот, но само едната познава Стийв Темпъл. Когато става нещо, което я заплашва, вие я забравяте. Контактът с времето, макар и минимален, предизвиква колебания в течението му, затова имате внезапни пристъпи на амнезия.

Той повтори:

— Не искам да ви забравям. Аз направих това досега, надявайки се, че ако убия Кракен, ще спася живота ви, но…

— Стийв, ако Кракен бъде отстранен, автоматично ще се роди един нов, свободен свят. Там ще живеят същите хора, но те ще пеят. За тях името Кракен няма да означава нищо. И милионите, които той е унищожил, ще възкръснат за нов живот. В този свят аз няма да си спомням за вас, Стийв, няма никога да съм ви срещала. Ще забравя, че сме говорили до късно през нощта и въобще, че някога съм искала да конструирам подобна пишеща машина. Това ще стане утре вечер, Стийв, когато убиете Маккракен.

Тези думи го ужасиха.

— Но… Аз мислех…

— Не искам да ви лъжа, Стийв. Мислех, че си давате сметка какво ще стане утре и че това ще бъде краят.

— Надявах се, че ще намерите някакъв начин да дойдете при мен в 1967 година или да ми помогнете АЗ да дойда във вашето време — ръцете му трепереха.

— О, Стийв, Стийв…

Усети, че му прилошава. Нещо стягаше гърлото му, задушаваше го.

— Стана късно и пазачът пристига за проверка. Най-добре е сега да си кажем за последен път довиждане…

— Не, моля ви, Елен. Чакайте! Утре…

— Утре ще бъде много късно, ако убиете Маккракен.

— Имам план. Ще стане, знам, че ще стане. Ще мога да говоря още веднъж с вас, Елен.

— Добре. Знам, че е невъзможно, но до утре вечер. Дано успеете. Дано успеете и лека нощ.

Машината спря. Тишината сграбчи Стийв. Стоеше оглупял пред масата, клатеше се на стола, подиграваше се със себе си.

Е, добре, винаги можеше да се върне и се разхожда в мъглата. Имаше много мъгла. Тя се движеше до него, зад него, пред него и никога не говореше. Погалваше го от време на време, като че ли го разбираше. Щеше да се разхожда цяла нощ, да се прибере у дома, да се съблече в тъмнината и да легне, мислейки да не се събуди никога. Никога.

„Ще забравя, че сме говорили толкова неща. Няма да си спомням за вас, Стийв.“

Петък, 14 януари следобед. Стийв Темпъл прибра пистолета във вътрешния джоб на изтърканото си яке и закопча ципа.

Останеше ли Маккракен жив, Елен Абот щеше да изчезне — очакваше я газовата камера.

Трябваше така да убие Маккракен, че да може още веднъж да влезе в контакт с нея, преди Времето да се е променило завинаги. Повтори още веднъж думите, които щеше да й каже.

Тръгна с бързи стъпки.

Имаше чувството, че тялото, с което се придвижва, не е неговото, а нечие чуждо. Като че ли носеше нов костюм, тесен, дебел за топлото време. Очите му, устата, всичките му мускули бяха опънати. Но когато тръгна, всичко се разтопи.

Той изправи рамене, което не беше правил от години, и сви ръцете си в юмруци. Оръжието в джоба му го караше едва ли не да се самоуважава, знаейки, че ще промени хода на времето. Дишаше с пълни гърди. Сърцето му се мяташе, готово да експлодира. Вървеше с гъвкава и бърза крачка. Вече беше четири часът следобед. Непознати сгради се сменяха пред него, но той следеше само номерата им. Продължаваше да върви механично, чувствайки, че ако спре, краката му няма да се подчиняват повече.

Ето я най-сетне и улицата.

Почувства се зле, мозъкът му се блъскаше в стените на черепа, нещо стягаше гърлото му. Денят беше спокоен, но бурята като че ли беше надвиснала във въздуха. Помисли си, че не бива да се случва нищо, което да попречи на плана му. Нищо. Свърна в уличката до един сервизен вход, отвори вратата и влезе.

Изкачи се по вътрешните стълби. Слънцето, краката му, които бавно изкачваха стълбите, и лудо биещото сърце изглеждаха единствено истинските неща в този луд кошмар. Не срещаше никой. Искаше му се някой да му каже, че става въпрос за шега и той може да хвърли пистолета. Никой не го спря. Изкачи четирите площадки на стълбата, окъпани в слънчева светлина.

Мозъкът му отчаяно търсеше гласа на истината. Все пак той трябваше да действа, не може да се допусне повторение на историята с Хитлер. Хитлер, младежа — без никой да го спре, да напълни ужасното му тяло с олово. Маккракен… Човека, когото щеше да убие, имаше невинен вид. Всички казваха, че е свестен човек. Окей! Но неговите синове, но техните синове!

Елен. Устните му промълвиха безшумно: Елен. Сърцето му се сви. Елен. Направи крачка напред. Стигна до врата. На нея със сребърни букви беше написано:

Ж. Х. МАККРАКЕН. ПРЕДСТАВИТЕЛ НА КОНГРЕСА НА САЩ

Блед и мълчалив, Стийв отвори вратата и видя млад мъж, седнал зад орехово бюро. На зелен метален триъгълник пишеше УИЛЯМ МАККРАКЕН. Това беше синът на конгресмена.

Квадратно учудено лице, широко отворена уста, ръце, които се вдигат, за да отблъснат неизбежното.

Натисна спусъка. Пистолетът в ръката му едва помръдна. Всичко продължи една секунда, един миг. Един удар на сърцето. Беше много лесно и много трудно да убиеш човек. Зареди отново пистолета.

От съседния кабинет се чу спокоен глас:

— Уил, би ли дошъл за момент.

Понякога е трудно да отвориш една врата дори когато не е заключена.

Още по-напрегнат, Стийв отвори втората врата и се оказа съвсем близо до конгресмена.

— Намери ли ги? Никакви затруднения, нали?

Стийв гледаше широкия гръб на Маккракен и отговори:

— Никакви затруднения.

Маккракен, държейки запалена цигара в едната си ръка и писалка в другата, завъртя стола и се обърна с лице към посетителя. Очите му бяха сини. Те не виждаха пистолета.

— О, добър ден — каза той, като се усмихваше. След това видя пистолета и усмивката му изчезна.

Стийв каза:

— Вие не ме познавате. Вие не знаете защо ще умрете. Винаги сте се старали да играете лоялно, нито веднъж не излъгахте. Аз също. Но това не означава, че някой друг няма да излъже след 500 години. Вие сте осъден от Времето. Жалко, че нямате вид на мошеник, щеше да ми бъде по-лесно.

Маккракен отвори уста да каже нещо. Пистолетът отново изпя своята песен. Не много мощно, точно колкото да отслаби сърдечния мускул. Нямаше повече думи. Стийв се приближи, наведе се и напипа под сивата жилетка все още биещо сърце.

— Не умирайте още! Останете жив, докато успея да говоря още веднъж с Елен.

Трепереше толкова силно, като че ли тялото му щеше да се разпадне. Зъбите му тракаха, повръщаше му се. Изтърва пистолета, след това го вдигна отново. Трябваше да стигне до стаята си, до пишещата машина, до Елен.

Трябваше да стигне. Трябваше да измами бъдещето. Щеше да намери някакъв начин да запази Елен.

Той потисна страха си, свря го в един ъгъл на съзнанието си, за да попречи да го завладее. Като отвори вратата, се намери очи в очи със занемелия персонал на Маккракен. Три жени и двама мъже се бяха навели над тялото на сина.

Темпъл затръшна вратата, изскочи през прозореца и се спусна по пожарната стълба. Над него някой отново отвори прозореца и завика, някой започна да слиза, обувките му отекваха с металически звук върху стъпалата.

Скачайки на земята, Стийв хукна към ъгъла на уличката, почти изкърти вратата на първото срещнато такси, скочи вътре и изкрещя адреса си. Двама от мъжете на Маккракен изскочиха зад ъгъла, като викаха. Таксито бързо се отдалечи.

Темпъл се отпусна на облегалката. Устата му все още беше пълна със слюнка, която не успяваше да преглътне, затова се изплю. Въобще не се чувстваше като герой от роман. Беше се смразил от страх, беше се свил и се чувстваше съвсем нищожен. Той беше променил бъдещето. И никой друг, освен той и Елен Абот, не знаеше това.

И ТЯ ЩЕШЕ ДА ЗАБРАВИ.

„Чакай, Елен. Моля те, почакай!“

Значи така се чувства човек, който е спасил света! Вътрешности, свити на топка, горещи сълзи на лицето и ръце, които треперят страшно, ако не ги стискаш между коленете си. Елен!

Таксито спря пред жилището му. Олюлявайки се, излезе. Измърмори някакво извинение. Чу шофьорът да вика нещо след него, но продължи. Влезе във входа и хукна по стълбата нагоре.

Завъртя ключа и остана там, страхувайки се да отвори вратата и да погледне в стаята. Шофьорът, като псуваше, се качваше по стълбите след него. А ако беше вече много късно…?

Задържайки дъх, Стийв отвори вратата.

Тя беше там! Пишещата машина си стоеше все така!

Стийв затръшна вратата, заключи я и се хвърли към машината, като викаше и печаташе едновременно:

— Елен! Елен Абот! Елен, направих го! Свърши. Още ли сте там?

Тишина. Гледаше белия лист, ужасно белия лист и кръвта му биеше до болка във вените. Стори му се, че е минал цял век, докато клавишите на машината най-после се задвижиха.

— О, Стийв, вие успяхте! Вие го направихте за нас. Не знам какво повече да кажа. Вие дори няма да получите благодарността, която заслужавате. Не мога дори да ви помогна, а така искам да го направя! Нещата вече се променят, топят се като восъчни фигури, отнасяни от течението на Времето…

— Останете още малко във връзка, Елен, моля ви!

— Преди времето беше наше, Стийв. Сега не мога да спра материята и Времето, които се променят. Това е все едно да се опиташ да спреш звездите.

На окъпаната от светлина улица спря една кола. Чуха се викове, затръшна се някаква врата. Хората на Маккракен идваха да търсят Стийв Темпъл. Може би с пистолети…

— Елен, едно последно нещо. Тук, в моето време, някъде живее ваша родственица. Къде, Елен?

— Не си причинявайте болка, Стийв. Нима не разбирате, че това няма да ви послужи!

— Моля ви, отговорете ми. Някой, на когото ще мога да говоря, някой, когото ще мога да виждам. Отговорете ми, къде?

— Синсинати. Името й е Елен Ансон. Но…

В коридора отекнаха тежки стъпки. Чуха се приглушени гласове.

— Адресът е: 6687, улица К…

Времето им почти свършваше. В другия край на града Маккракен постепенно издъхваше, а тук всеки слаб удар на сърцето му се пренасяше върху Елен и Стийв.

— Стийв, Стийв, аз…

Тогава той изпрати своето последно съобщение. Това, което искаше да й каже от толкова много време, то извираше от дълбочината на цялото му същество. Вратата се огъваше от ударите, но все пак успя да го изпрати в отчаянието на последните секунди:

— Елен! Елен! Аз ви обичам! Слушайте, Елен! Аз ви обичам! Не си заминавайте сега! Не си заминавайте!

Той продължи да печата, повтаряйки непрекъснато същите думи и плачейки като дете. Гърлото му отказваше да говори, но той продължи да печата…

…Докато клавишите омекнаха, разтвориха се и изчезнаха, докато прекрасната, бляскава и твърда машина изчезна, а пръстите му пропаднаха през пространството върху празната маса…

И когато разбиха вратата, той продължаваше да плаче…

Николай Близнаков
Времето не е пари

Двамата с Мак влязохме последни — другите членове на съвета вече бяха в заседателната зала и разговаряха по двойки.

— А, ето ви и вас — прекъсна за малко разговора си с един непознат едроглав мъж, нашият председател, — сядайте, сега започваме. Дневният ред е на масата.

Първата отляво бе Дени — сигурен съм, че сте срещали подобни същества и ще ме разберете — имат навика винаги да крякат, вместо да говорят нормално, пъхат си носа навсякъде и са ужасно нетърпими към всичко, което поне мъничко се отличава от простия модел за света, набит в главицата им. На това отгоре въпросната особа имаше нещо тъмнеещо се над горната устна, което подозрително напомняше недоразвити мустачки, а коленете й бяха толкова остри, че почти разкъсваха чорапогащника й.

Чувствата ни бяха взаимни. Разбира се, избрах мястото до нея — сигурно се досещате, че никога не съм харесвал особено жени с много остри колене. Тя ме стрелна, както ми се стори, със задоволство — сигурно си помисли, че жертвата сама каца при нея, а истината всъщност бе доста по-различна.

Когато председателят откри заседанието, вече се бях уверил, че съм успял да я спипам. Първата точка от дневния ред предвиждаше да изслушаме предложение на някой си д-р Г. С. — изключително ерудиран, брилянтен специалист и много отговорен учен (при тези думи едроглавият се поклони дълбоко), който ще ни запознае с някои свои изненадващи изводи. Нека те не ни смутят със своята необичайност и запазим обективността си и чувството за реалност.

След това многообещаващо въведение д-р Г. взе думата. Беше едър, с торбички под очите и проницателен поглед, а темето му лъщеше така, че си помислих не на шега дали не хипнотизира с него пациентите си.

— Уважаеми членове на съвета — започна той, — много съм благодарен за възможността да изкажа пред вас някои свои наблюдения и изводи и да предложа план за изследвания в една област, който може би малко ще ви зачуди. Знаете, че от Айнщайн насам времето вече не се възприема така опростено, както в предишните спокойни епохи. Може да се каже, че Айнщайн не ни обясни какво е то, но ни разкри, че ние съвсем не сме наясно що е време. Появиха се много теории, няма да ги изреждам, във всеки случай няколко хипотези постулират такива странни свойства на времето, каквито са неговата дисперсност, нееднаква скорост, обратно или перпендикулярно течение и плурализация. Интересно е, че математически тези хипотези са съвсем коректни — тоест, ние имаме по-големи основания да вярваме, че се намираме в една такава странна Вселена, отколкото, че сме във Вселена, близка до привичните ни представи. От изброените теории особено бих искал да подчертая тази, според която Вселените са безбройни и всеки човек има свое собствено време. Но нашите времена някак си са уеднаквени, приспособени към общ знаменател и това е резултат от влиянието на цялата система, в която се намираме — от времето на нашата Вселена. Донякъде както гравитацията на Земята практически напълно обезличава притеглянето между самите нас. Другите Вселени не са някъде далеч, те са просто в нас, преплетени с нашата, но изместени някак си в по-друга плоскост — моля специалистите да ме извинят за непростимото опростяване на моделите, което правя. Това бе първото напомняне — второто е, че всеки от нас е имал периоди, в които му се е струвало, че времето просто е прелетяло, и други, в които то едва се мъкне. У някои хора това чувство достига такива размери, че те стават наши пациенти — на психоклиниките имам предвид. Психолозите имат опит да обяснят тези тъй различни усещания за времето, но тези опити никак не са убедителни. Оставаме с впечатление, че индивидуалното време на хората може много да се различава — при това разликите са както между индивидите, така и по отношение на един човек в различни периоди. Напоследък се сблъсках с няколко пациента, при които това бе изразено особено остро — 2–3 часа за тях отминаваха като десетина минути. Моите подробни и много скрупульозни изследвания, при които бяха приложени съвсем нови методики, разработени от нас, ме доведоха до категоричния извод, че тези хора не са ненормални, че са здрави като всички нас тук и че следователно заключението може да бъде само едно — тяхното време наистина някъде изтича! Къде?… Не зная. Ще ви напомня само, че има хора, които успяват да свършат в някои години от живота си куп неща, докато други със същите или дори по-добри дадености като че ли не успяват почти в нищо. Аз търся една обща причина за всичко това — и я намирам в обяснението, че някой или по-вероятно някои хомосапиенси са овладели изкуството да крадат и присвояват индивидуалното време на други!

Той замълча малко, за да попие ефекта от нашата реакция и тихо добави:

— Моето предложение за нови средства е за сериозна работа именно в тази област.

Бях малко смутен от това, което чух. Другите членове на съвета реагираха различно — едни бяха потресени, други се усмихваха иронично, а трети трепереха от възбуда.

— Искате да кажете, че тези… тези вампири на време просто ни изсмукват? — викаше нахалната ми съседка.

— Да, те просто засмукват времето. Не зная при какви условия, как, в продължение на колко време става това, но подробностите по моите доказателства можете да прочетете в писменото приложение, което оставям.

Някой се изсмя гърлено.

— Това са само фантазии, драги мой — беше чичо Джи, разбира се. — Вие не можете да докажете не само че някои ни граби, но и че въобще съществува време — във вашия смисъл, де!

— Не, не! — истерично пискаше до мен Дени. — Така е, чувствам го по себе си! Чувствам, че времето ми изтича някъде, самата аз изтичам… може би нещо ме засмуква!…

Малко остана да вметна нещо не дотам прилично, но се въздържах. Думата взе Мак:

— Вие споменахте, д-р Г., че всеки от нас е имал периоди, когато времето просто лети, както и обратните. Но нали това има своето убедително обяснение? Нали времето минава бързо, когато е запълнено с интересни занимания и едва-едва се влачи, когато правим нещо скучно, неприятно, мъчително?

— Така ли мислите? — засмя се снизходително д-р Г. — Наистина, поради липса на друго обяснение някои психолози се опитваха така да нагласят нещата. Но нека приемем, че този месец за Вас е бил наситен с много интересни и приятни изживявания, да кажем — пътуване в чужди страни. Какво ще забележим? Че месецът ни се струва не кратък като ден (както е по теорията), а напротив — дълъг като цяло шестмесечие, нали? Така ли е?… Има примери в полза и на едното, и на другото твърдение, но общ принцип няма, т.е. „законът“, измислен от психолозите, всъщност не съществува!

И той огледа всички ни с поглед, който трябваше да ни накара да сведем очи пред неговата изключителност. Това не ми хареса и смятам, че му го показах ясно. Този самоуверен доктор вече се държеше тъй, сякаш стиска съдбите на всички ни в шепата си и от изпросването на неговото благоволение зависи едва ли не бъдещето на цялото човечество, не само нашето. При това той реално не бе привел никакви доказателства — само косвени факти…

— Докторе — закряка кокошката до мен, — а как ще обясните, че сега годините летят много по-бързо, отколкото на времето? Сигурна съм, че ме изсмукват, че ме крадат, но защо сега това става по-интензивно от преди?

— Минутите пълзят, дните си вървят, месеците тичат, годините летят — промърмори някой до Мак и въздъхна.

— Знаете ли — започна нашият благодетел и кандидат-спасител на човечеството и запали цигарата, която някой вече услужливо бе успял да му поднесе, — знаете ли, изглежда, колкото и странно да звучи, че тези тайм-пирати имат, така да се каже, свой морал.

— Морал?!

— Морал или някакви принципи, към които се придържат, някакви правила или предпочитания. Не действат безразборно. Дълго обмислях ситуацията и дойдох до заключението, че ако действаха безразборно, отдавна щяха да предизвикат пълен хаос и сгромолясване на нашия свят. Но светът продължава да се движи, защото действат със сметка. Доят си ни като кравички, това е, планомерно и без да пилеят утрешната жътва заради една днешна суперреколта!

— Интересно… но защо все пак като… 17-годишна, да речем (е, не можеше да и се пречупи езикът да каже „като по-млада“, де, времето течеше нормално?

— Нали Ви казах, вероятно такива са моралните им норми. Сигурно имат за принцип да не смучат време от децата (затова е тъй дълъг детският ден) — нали не се знае от кое дете какво ще излезе и изчакват неговото израстване. Едва след като се изяви, решават дали могат, или не, да смучат времето му. Не се обиждайте, няма защо това да предизвиква у Вас чувство за малоценност (Ха-ха!) — вероятно защитени са само единици, отделни гении…

Всички се умъдриха — още малко и да повярват напълно на един… един психиатър ли, що ли… Време бе да се намеся.

— Д-р Г. — започнах аз, — д-р Г., имам един въпрос, който смятам, че ще ви затрудни, а без да отговорим на него, другите ни разсъждения са безсмислени.

— Моля? — той вдигна веждите си с лека досада.

— Какъв е смисълът? Откъде-накъде някой ще краде от индивидуалното време на други, след като не може да го използва? Защото, ако го взема за себе си, ще стане столетник, че и повече и бързо ще влезе в очите на околните, нали?

— Прав сте. Точен отговор не мога да дам — наистина те не могат да го прибавят към своето време тук. Но предполагам, че могат да го прехвърлят другаде и там да се ползват от него…

Това бе нова изненада за членовете на съвета.

— Къде другаде? Какво имате предвид?

— Мога само да предполагам. Един от вариантите е да прехвърлят откраднатото време в друга Вселена, паралелна на нашата, може би една от многото алтернативни Вселени, които съществуват. Донякъде като чужда валута — тук не можете да я харчите, но ако я прехвърлите в друга страна, там можете да си накупите сума неща!

— Е? И какво си купуват оттам нашите „тайм-пирати“?

— Знам ли? Може би разменят времето с местни „жители“ срещу някакви други ценности — да кажем, информация. Или пък… или пък са намерили начин да се прехвърлят и да живеят толкова, колкото време са донесли със себе си, за колкото имат „купон“. Нещо като двоен живот.

— И какво — изчезват ли от тукашния свят?

— Не, разбира се. В тукашната система, в нашия континуум са изминали части от секундата, а в това време те прекарват в другата Вселена, да кажем, няколко дни!

— Елегантно! Още малко и ще ме убедите!… Та това са пълни фантазии, това е дори отвъд фантастичното!

— Остава да ни кажете и как става това „прехвърляне“ в дублиращата ни Вселена — подкрепи ме ироничният чичо Джи. — Това е нещо, което едва ли лесно ще узнаем…

— Хайде, хайде, изплюйте камъчето… дайте хипотезата си…

— Е, добре… само като предположение… не е изключено това да става при някои по-особени психофизиологични състояния… при екстаз, да речем… или при оргазъм… може би…

Няколко души се разсмяхме дружно, а Дени прие със стоицизъм и стиснати устни този удар, още малко и щеше да намрази новоизпечения гуру… но не, вярата й надделя, тя си възвърна самообладанието и пак съучастнически се наведе напред.

— Председателю — казах аз решително. — Смятам, че това е достатъчно. Дори твърде много. Беше ми любопитно да слушам д-р Г., развличах се, надявам се, както и повечето от колегите, но да губим повече време с тези фантазии няма смисъл. Да благодарим на доктора за хубавия виц и да си продължим работата.

— Смятате ли… смятате, че…

— Естествено, не бих гласувал да се отпуска такъв сериозен кредит за толкова несериозна тема. И сигурно не съм сам. Мак?

— Мда… аз… аз също…

— Двамата с Мак сме на едно мнение. Чичо Джи?

— Да си призная, познавам мнозина, които ми пропиляват времето, но още не съм намерил начин да се оградя от тях — той се разсмя — Какво да се прави, човещина, не мога да гоня хората само защото не съм си дописал статията! Стигат ми всички тия бивши съученици, непознати съмишленици и амбициозни колежки, та да се занимавам сега с вашите „тайм-пирати“ ли, как беше! Хитро съшито, но абсолютно недоказано. И логически противоречиво. Това мистично време, което уж ни крадат — д-р Г. си го пълни всеки път с каквото съдържание му е удобно! Нека си изследва проблема, но да претендира за средства от нас… много дяволи сме виждали тук, нали?

* * *

Тръгнах си сам — Мак се бавеше някъде на втория етаж. Слязох в гаража и влязох в колата. Пет и петнадесет…

Хм… Този д-р Г. е наистина опасен… Много странна птица. Нещо е надушил… почти го е напипал — с малки неточности. Трябва веднага да съобщя, да вземем мерки срещу него. Интуицията му е чудовищна, но още нищо не може да докаже… Добре, че засмуках здраво тази кокошка — имам поне 3–4 часа на разположение и още тази вечер се прехвърлям във Вселена-бета… Яко се впих в нея, та ще мога да изцеждам по малко кокалестата мома и от разстояние още няколко дни. Виж, с д-р Г. не ми провървя — трябва всеки, който може, по малко да се залепи за него — а нали всички сме заинтересувани, бързо ще го свършим! Инак сме ужасно подозрителни един към друг — всички ние, паралелните екскурзианти с малко запаси трудно припечелено време. Но сега общите ни интереси са застрашени. Впрочем, не е ли застрашено самото ни съществуване? Ако повярват, ако измислят начин да ни познават?

Трябва да бързам… няколко часа на Бета ще ми стигнат да алармирам, все неколцина ще узнаят. Та не е ли неморално да ни спират нас, които така внимателно изсмукваме предимно силата на плевелите в недотам добре поддържаната човешка нива? Нима не е за общо благо изсмукването на такива като Дени? Е, стават и грешки…

…Седем часа… Какво?… Нали… нали току-що беше 5 и 15?!

Не може да бъде…

Дявол да го вземе… нима… нима някой се е залепил за мен?! И таз добра. Всичко друго, но не това… Впрочем… откъде този доктор с изпъкнали очи знае толкова много неща?

Да, откъде?

Не може на нормален човек това да му дойде на ум само̀, не.

Той се правеше, че предполага, а всъщност… всъщност всичко това го знае… Да, да, точно така беше! Всъщност, той не е никакъв откривател, той е само един предател! Почакай, докторе, ще се впием в теб десет… сто! Спокойно, залепил се е за теб, добре. Това не променя нещата. Малко ще те поизсмуче — и толкоз… Ама как яко смуче!

Дали пък не бих могъл да му подхвърля времето на Дени? Да кажем, половината, не повече.

Не повече! Другото ми трябва — довечера преминавам във Вселена-бета…

Авторите

Фредерик Пол — Роден 1919 г. Писателката Джудит Мерил е била негова съпруга, преди да се ожени за Карол Стентън, съвместно с която издава няколко антологии. Член на знаменитата група „FUTURIANS“ (Ню Йорк, 1938–1945 г.), заедно с Азимов, Блиш, Уолхайм, Найт и др. Много от ранните му творби са в съавторство с други писатели. Издава в различни периоди сп. „Галакси“, „Иф“, „Супер сайънс сториз“, „Световете на бъдещето“ и „Интернейшънъл SF“, както и антологиите „STARSF“, с някои от които печели „Хюго“. Автор на трилогията „Звездни деца“ (1946–1969), „Тунел под света“ (1955), „Срещата“ („Хюго“ — 1972), „Плененият кораб“ (1957), „Търговци от Венера“ (1971), на „Човекът-плюс“ („Небюла“ за роман през 1977 г.) и още стотина разказа и повести.

Л. Спрег де Камп — Роден 1907 г. Автор на серията за един интелигентен мечок „Джони Блек“, на серия новели за бъдещия свят, в които Бразилия е господствуваща световна сила, и за романтично-варварския свят на планетата Кришна, в който твърдата SF отстъпва значително място на фентъзито („Планета, наречена Кришна“, „Плаващият континент“, „Ръката на Зей“, „Кулата на Запад“ и др.). Опитва силите си в хумористична фантастика, докато в края на 50-те и през 60-те години потъва в серията за Конан на Хауард — Л.С.К., допринася за издаването и довършването на много от добре познатите днес, като „Завръщането на Конан“, „Конан от островите“ и др. В жанра „Меч и магия“ публикува своя пръв роман „Тритоновият пръстен“ през 1953 г. Най-известните му новели може би са „Отминаващата слава“ и „Оръжие за динозаври“.

Рей Бредбъри — Едва ли авторът на „Марсиански хроники“, „Фаренхайт 451“, „Илюстрованият човек“, „Златните ябълки на Слънцето“, „Лекарство против меланхолия“ и др., може да бъде представян в по-малко от 4–5 страници. Няма и да се опитвам.

Крис Никълс — Един от по-младите автори, който често използва псевдоними. Паралелно с научна, бизнес и политическа дейност, разработва темите за парадоксите на времето, включително „Промяна на историята“ и „Война между различни епохи“ (вж. серията за „тайм-пиратите“, чиято първа част публикуваме тук), еротичната фантастика и авантюрно-катастрофическата НФ. Носител е на SF-награди (но все още не и на „Хюго“), автор на футурологични статии.

Книги на тема „тайм-фантастика“

„Пътуване във времето“, „Парадокси на времето“, „Промяна на историята“, „Войни между различни епохи“ — всички тези подтеми на „тайм-фантастиката“ са преобръщани и допълвани ежегодно от писатели-фантасти от разни страни. Един примерен списък на основните книги — издавани на български и на все още непреведените у нас — ви предлагаме по-долу.

Издавани на български език

Е. Белами — „В края на XX век“

Р. Михаелис — „Един поглед в бъдещето“

И. Йовчев — „Настоящето разгледано от потомството ни и надникване в напредъка и бъдещето“

Ч. Морис — „Новини от никъде“

М. Йокай — „2000 години под ледовете“

Х. Уелс — „Машина на времето“

Х. Уелс — „Най-нов ускорител“

Л. Николов, Г. Георгиев — „Съдът на поколенията“

А. Азимов — „Краят на вечността“

В. Колин — „Капани на времето“

Ю. Греков — „По кръговете на времето“

Л. Дилов — „Атомният човек“

Л. Лилов — „Жестокият експеримент“

Л. Дилов — „Незавършеният роман на една студентка“

Ч. Оливер — „Ветровете на времето“

С. дьо Бовоар — „Всички са смъртни“

Дж. Лондон — „Скитник между звездите“

Дж. Лондон — „Когато човекът не беше“

С. Чех — „Разходката на пан Проучен из XV столетие“

П. Сгънов — „Гласове от вековете“

В. Йемке — „Последният ден на сътворението“

Х. Хагард — „Тя“, „Безсмъртният огън“

М. Твен — „Един янки в двора на крал Артур“

М. Мърнок — „Ето човекът?“

Д. Бранър — „Дванадесет прераждания“

Неиздавани на български език

Л. Мерсие — „2500-та година“

Л. Бусенар — „10000 години в айсберг“

Х. Уелс — „Когато спящият се пробужда“

П. Андерсън — „Тау Зеро“

П. Андерсън — „Патрули на времето“

П. Андерсън — „Коридорът на времето“

Н. Амосов — „Записки от бъдещето“

А. Громова, Н. Нуделман — „В института по време се провежда разследване“

Л. Нивън — „Свят извън времето“

К. Лоупър — „Брегът на динозаврите“

Ф. Фармер — „Събуждането на Каменния бор“

Р. Хайнлайн — „Врата в леглото“

Р. Хайнлайн — „Свободното имение на Фрийхолд“

Д. Холдеман — „Вечната война“

Ф. Дик — „Юбик“

Г. Диксън — „Ураганът на времето“

Д. Уйлямсън — „Легиона на времето“

Х. Уотсън — „Твърде бавната машина на времето“

Х. Харисон — „Фирмовата машина на времето“

Р. Къмингс — „Човекът, който управляваше времето“

Ф. Лейбър — „Голямото време“

А. Болних — „Живял някога крадец“

Д. Финей — „Между две времена“

Д. Биленкин — „Пустинята на времето“

сб. „Пясъци на времето“

Допълнителна информация

$id = 322

$source = Моята библиотека

Издание:

Когато времето полудя (Тайм фантастика)

SF Трилър — ежемесечен алманах, издание на издателска група „Неохрон“ — Универс — Пловдив.

SF Трилър №2

Предпечатна подготовка — „АПЛИМАТ“ — Пловдив

Печат — ДФ „Полиграфия“ — Пловдив.

Редактор-съставители: Николай Странски, Иво Христов, Иван Минков.

Превод: Красномир Крачунов