Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал. Най-сетне в царството останала жива само една девойка — везирската дъщеря Шехеразада. Когато дошъл и нейният ред да загине, тя се явила при цар Шахриар и започнала да му разправя приказка. Но щом се зазорило, прекъснала приказката на най-увлекателното място. Обзет от любопитство, царят поискал да узнае какво е станало по-нататък. И Шехеразада продължила приказката и като я свършила, започнала друга приказка и на разсъмване пак я прекъснала по средата. В продължение на хиляда и една нощ цар Шахриар чул много приказки, смилил се над Шехеразада и заживял щастливо с нея.
Така според преданието се появили приказките „Хиляда и една нощ“, разнасяни през вековете като живо дихание на звучната арабска реч. В тая пъстра плетеница от сказания, легенди, басни и анекдоти блестят дълбоката мъдрост и свежият хумор на народите от Изтока, открояват се далечните картини на мюсюлманското средновековие с неговите непознати обичаи и суеверия. Пред читателя се разтварят сияйни палати, усмихват се невиждани хубавици, заслепяват го неизброими съкровища, явяват му се добри и зли духове. Читателят навлиза в покоите на белобради султани, царе и халифи, върви по слънчевите улици на Багдад и Кайро и пътува из далечни земи и морета, навсякъде смайван от хиляди чудеса.
Султаните, царете и халифите са привидно добродушни и доверчиви владетели, които изпълняват послушно злонамерените съвети на своите везири и често вършат несправедливости, но понякога те се опомнят и наказват жестоко коварните си съветници. Затова пък малките хора от народа — рибари, хамали, занаятчии, търговци, просяци, роби — са винаги добродетелни и изпълнени с обич към ближния. Такъв е бръснарят Абу-Сир, който прощава на приятеля си всички негови обиди и злини; такъв е бедният дървар Али Баба, който открива на своя богат, но безсърдечен брат съкровищата на разбойниците и после скърби за предивременната му гибел; такава е и вярната робиня Моргиана, която спасява живота на господаря си.
Случайността, неизбежната орис и намесата на свръхестествени сили играят главна роля във всекидневния живот на героите от „Хиляда и една нощ“, направляват техните постъпки и определят съдбата им. В стремежа си към богатство и щастие тия герои минават през многобройни премеждия и извършват невероятни подвизи, докато завладеят легендарните съкровища и пленят сърцата на чародейните хубавици. И както във всички народни сказания, правдата винаги побеждава и доброто възтържествува над злото.
Приказките „Хиляда и една нощ“ са самобитно творчество на народите от арабския свят. Предавани от уста на уста и записвани от незнайни летописци, те са обиколили земното кълбо и са станали любимо четиво на всички народи.
В предлаганото българско издание на „Приказки на Шехеразада“, пригодено за нашата младеж, са преразказани съвсем свободно някои от прочутите арабски приказки от „Хиляда и една нощ“. Следвайки основната сюжетна линия, авторът се е освободил от многоречивата сложност на оригиналния текст, като се е помъчил да запази в простотата на израза вълнуващото повествование на сладкодумната Шехеразада.
Отдавна, много отдавна в далечната китайска земя живял беден шивач на име Мустафа. Той бил честен и работлив човек, но едва можел да изхрани жена си и невръстното си дете, с което аллах ги надарил след дългогодишен бездетен живот. Погълнат от сутрин до вечер в работа, бащата нямал време да се грижи за сина си Аладин и той расъл на улицата между лоши другари.
Когато Аладин поотраснал, баща му решил да го научи на занаят и го взел при себе си в шивачницата. Но шивашкият занаят не бил по волята на момчето, свикнало на свободен и разпуснат живот, и то само дебнело сгодния случай да захвърли иглата и да избяга при другарите си. След дълги и напразни усилия да вразуми сина си и да го вкара в правия път Мустафа най-сетне се отчаял, заболял от тежка болест и скоро починал.
Като останала без подкрепа, майката се заловила да преде прежда и да я продава на пазара, за да спечели някоя и друга пара за насъщния хляб.
Един ден, когато Аладин си играел на улицата, до него неочаквано се приближил някакъв скитник и го запитал дали случайно не познава шивача Мустафа.
— Да, шивачът Мустафа беше мой баща, но той почина неотдавна — рекло момчето.
— Тъй ли? — извикал изненадан непознатият и започнал да се вайка: — Ех, братко, братко, рано е отлетяла душата ти при аллаха! По-добре аз да бях умрял, защото си нямам нийде никого на света!
И от дума на дума Аладин разбрал, че чужденецът е брат на баща му и че цели четиридесет години той се скитал немил-недраг по света, докато най-сетне се намерил отново в родния край.
Като разправил накъсо историята си, скитникът извадил от една голяма торба шепа жълтици и ги дал на момчето да ги занесе на майка си. И Аладин изтичал веднага вкъщи и разказал какво се е случило.
Замислила се майката и си спомнила, че някога Мустафа й говорил за своя брат, който бил отдавна умрял.
— Тук има някаква грешка — рекла старата жена и поклатила недоверчиво глава.
Но на другия ден синът й отново донесъл жълтици и казал, че чичо му обещал да дойде у тях вечерта.
И наистина, привечер тайнственият чичо дошъл с голяма кошница, пълна с най-различни закуски и напитки. Домакинята го посрещнала любезно и цяла вечер гостът разправял надълго и нашироко за своите необикновени пътешествия по Индия, Арабия, Персия, Египет и Африка. По време на разговора той полюбопитствувал да узнае как живее братовото му семейство и изявил желание да вземе Аладин под своя закрила и да го направи търговец.
Зарадвала се бедната майка и с просълзени от благодарност очи уверила госта, че синът й ще оправдае положените за него грижи.
След няколко дни добрият чичо пременил Аладин в нови дрехи и излязъл с него на разходка извън града, дето се издигали прекрасни палати сред цъфтящи градини и многоструйни водоскоци. Дълго вървели двамата, почивали си край водоскоците и пак продължавали пътя си. Унесени в разговор, Аладин и чичо му стигнали неусетно до една долина, оградена с високи скали.
— Сега ще ти покажа такива чудеса, каквито никой човек не е виждал — рекъл чичото. — Ти само събери сухи съчки да накладем огън.
Спуснало се момчето и донесло цял наръч съчки и когато огънят пламнал, чичото хвърлил в него шепа благовонни билки и изрекъл някакво тайнствено заклинание.
Тук трябва да кажем, че чужденецът не бил никакъв брат на шивача Мустафа и никакъв чичо на Аладин, а прочут африкански магьосник, който обикалял света да прави злини на хората.
Щом той изрекъл заклинанието, земята мигом се разтворила и под огъня се показала голяма каменна плоча с желязна халка.
Изплашил се Аладин и хукнал да бяга, но магьосникът го хванал и го ударил тъй силно, че от устата на момчето рукнала кръв.
— Защо бягаш от късмета си? — извикал ядосан чародеят. — Под тая плоча се крият грамадни съкровища. Ако ти я дигнеш и влезеш в подземието, ще станеш господар на несметни богатства, но за това ще трябва да бъдеш смел и да не отстъпваш пред никакви опасности.
Аладин останал смаян от думите на магьосника и посегнал да дигне плочата, която се оказала съвсем лека. Той я отместил настрана и съзрял пред себе си една стълба. Тая стълба водела към дълбоко подземие.
— Когато слезеш долу — рекъл африканският магьосник, — ще видиш една отворена врата, през която се влиза в полутъмна пещера. Самата пещера е разделена на три просторни зали, пълни с големи златни съдове. Щом стигнеш края на третата зала, ще се озовеш пред една градина с вековни дървета, по чиито клони са нависнали пъстроцветни плодове. Като вървиш още по-нататък, ще съгледаш една запалена лампа, която ще изгасиш и ще вземеш със себе си. Но тук трябва да помниш едно: на отиване не бива да се докосваш до скъпоценните съдове и да късаш плодове от градината — това ще можеш да сториш само на връщане.
При тия думи магьосникът снел златния пръстен от ръката си и го дал на момъка, като казал, че тоя пръстен ще му помогне, ако го сполети беда.
Без да се бави, Аладин се спуснал в подземието, минал през трите зали със златни съдове и влязъл в чудната градина. Между дърветата лъкатушела дълга пътека, посипана със ситни камъчета, и момъкът тръгнал по нея. Вървял, вървял и най-сетне стигнал до края на пътеката, дето пламтяла като слънце една запалена лампа. Аладин се приближил до лампата, поогледал я оттук-оттам, после я угасил, излял горивото й и я пъхнал в пазвата си.
На връщане той съгледал по клоните на дърветата най-различни плодове — кристално светли, червени, сини, зелени, — които искрели с чуден блясък. Без да се досеща, че това не са плодове, а скъпоценни камъни, Аладин започнал да ги къса от клоните. Като напълнил дрехите и пазвата си с необикновените плодове, той се върнал при входа на подземието и извикал високо:
— Чичо, помогни ми да изляза.
— Ей сега — обадил се магьосникът, — но преди това дай ми лампата, да не ти пречи!
Опитал се Аладин да извади лампата, но тя била затисната от скъпоценните камъни в пазвата му.
— Ще ти я дам, като изляза! — рекъл момъкът.[10]
— Не, по-напред дай лампата! — заповядал магьосникът.
И двамата дълго се разправяли и препирали, докато най-сетне чародеят се разгневил, хвърлил в огъня няколко билки и пак изрекъл няколко заклинания. Плочата закрила входа на подземието, димът от огъня се пръснал и цялата долина приела предишния си вид. Африканският магьосник помислил, че Аладин иска да остане единствен господар на съкровищата в подземната пещера, затова решил да го погуби.
Така нещастният момък потънал в студената мрачина на подземието и дълго викал за помощ, но никой не му се обадил. По едно време, както бил изгубил вече всяка надежда за спасение, той скръстил ръце да се помоли на аллаха и неусетно натиснал пръстена, който му бил дал магьосникът.
Изведнъж дълбоко изпод земята се чул глас:
— Аз съм роб на пръстена, който е на ръката ти, и съм готов да изпълня всяко твое желание!
— О, непознати благодетелю извикал зарадван Аладин, — помогни ми да изляза от тая пещера!
В същия миг земята се разтворила и той се намерил отново в познатата долина. В далечината се виждали къщите на родния му град и Аладин тръгнал нататък. Но изтощен от глад и умора, клетият момък едва се довлякъл до къщи и се строполил в безсъзнание пред нозете на майка си.
Като се съвзел и отворил очи, той промълвил с отпаднал глас:
— Майко, дай ми да хапна нещо, че умирам от глад. — И майка му донесла каквото имало за ядене, и като похапнал, Аладин разправил патилата си от край до край; как африканският магьосник го завлякъл в долината, как наклал там огън и земята се разтворила, как Аладин се уплашил и побягнал, но магьосникът го ударил и го подмамил да влезе в подземната пещера. До късна нощ момъкът разказвал своето необикновено приключение и на края извадил из пазвата си вълшебната лампа и чудните плодове. Сиромашката стаичка мигом се озарила от блясъка на пъстроцветните камъни, но майката на Аладин не им обърнала внимание, защото никога не била виждала такива скъпоценности.
— Слава на аллаха, който те е закрилял и не е позволил на страшния магьосник да те погуби! — извикала тя със сълзи на очи.
На следната утрин Аладин се събудил радостен и щастлив, че се е избавил от всички мъки, и отново помолил майка си да му даде нещо за ядене.
— Ей сега ще продам малко прежда и ще купя хляб — отвърнала майката.
Но Аладин зърнал лампата, която бил донесъл предишния ден, и рекъл:
— Я по-добре да продадем тая лампа, че тя едва ли ще ни върши някаква работа.
И майката се заловила да почисти лампата, но щом започнала да я трие, стаята се изпълнила с бели кълбета дим, из които се появил един грозен дух.
— Аз съм роб на тая лампа — извикал духът — и изпълнявам всяко желание на нейния притежател! Кажи; какво искаш?
— Донеси нещо за ядене! — заповядал Аладин и тутакси духът сложил пред него една грамадна табла с най-вкусни ястия и напитки в сребърни съдове.
Майката и синът се смаяли от щедростта на незнайния дух и веднага се разположили край богатата трапеза. Като се нахранили до насита, майката прибрала останалите ястия, а Аладин взел един от сребърните съдове и го занесъл на пазара. Там той предложил съда на един търговец.
— Колко искаш за него? — попитал търговецът.
— Ти по-добре знаеш колко струва — отвърнал продавачът.
Хитрият търговец разбрал, че момъкът не знае цената на стоката си, и затова му дал една жълтица.
Аладин пък помислил, че е продал сребърния съд на добра цена, и си отишъл доволен в къщи.
След няколко дни, когато от жълтицата не останало нищо, Аладин занесъл на същия търговец още един съд. Така постепенно той продал всички сребърни съдове и голямата табла, за която получил десет жълтици, защото тя тежала колкото десет съда.
Веднъж, като взел пак за продан един съд, Аладин минал край дюкяна на друг стар търговец, който бил известен[12] като честен и добър човек. Щом търговецът съгледал момъка, повикал го в дюкяна си и му казал:
— Ти, момко, често се вестяваш из пазара, а не се отбиваш при мене. Я да видим каква стока носиш!
Аладин извадил загънатия в кърпа съд и го показал на търговеца, като признал, че досега бил продал много такива съдове на еди-кой си търговец.
— По колко си ги продал? попитал го старият златар, който от пръв поглед оценил тънката и скъпа изработка.
— По една жълтица парчето — отвърнал момъкът.
— Добре те е ограбил проклетият измамник! — възнегодувал старецът и обяснил на госта си, че такъв един съд струва петдесет жълтици.
И той веднага наброил на Аладин петдесет жълтици и му заръчал занапред да не продава другиму съдовете, а да ги носи само нему.
От тоя ден Аладин наистина започнал да продава сребърните съдове само на стария златар и скоро спечелил толкова пари, че той и майка му можели да преживеят охолно няколко години. Но двамата не изменили предишния си скромен живот и майката продължавала да се труди и да преде прежда, както по-рано.
По това време Аладин прехвърлил вече юношеската си възраст и станал снажен и красив левент. Той се сприятелил с най-почитаните и богати търговци и скоро овладял всички тънкости на търговския занаят. Научил се да разпознава коя стока е хубава и коя — лоша, можел да познае колко струва тая или оная скъпоценност. Аладин разбрал, че плодовете, които донесъл от подземната градина, не били прости стъклени топки, а истински брилянти, смарагди, рубини и сапфири. Разбрал той цената на това съкровище, но никому не казвал нито дума за него.
Един ден, когато той минавал из града, насреща му се задал султанският вестител, който разгласявал из улиците да се затварят всички врати и прозорци и хората да се прибират в къщи, защото царкинята Бадрулбудура щяла да отиде на баня.
Но това предупреждение, вместо да накара Аладин да се прибере веднага в къщи, събудило у него силното желание да види царкинята без було. И без да мисли много,[13] момъкът решил да се скрие зад вратата на банята и да почака там идването на султанската дъщеря.
Скоро по близката улица се задало дълго шествие от робини и евнуси начело със самата царкиня. Като наближила вратата на банята, царкинята Бадрулбудура отметнала булото и открила лицето си.
Много приказки за невиждани хубавици бил слушал Аладин, но такава красива девойка като султанската дъщеря той никога не можел да си представи. Бадрулбудура била висока и стройна, с големи черни очи и мургаво лице, а усмивката й откривала бели като бисер зъби.
Царкинята влязла в банята, но Аладин не се помръдвал от мястото си, поразен от нейната хубост. Най-сетне, като се опомнил, той се върнал в къщи и цялата вечер останал мълчалив и замислен, без да се докосне до храната, която майка му сложила на трапезата.
Така прекарал той нощта с отворени очи, омагьосан от сияйния образ на прекрасната Бадрулбудура. И щом се зазорило, момъкът не можал да се стърпи и разправил на майка си за неочакваната среща с царкинята и за нейната омайна красота.
— Цяла нощ, майко, съм мислил и премислял и най-после реших ти да се явиш при султана и да поискаш дъщеря му за моя жена — рекъл синът.
— Какво приказваш! — извикала изумена майка му. — Та ти си син на беден шивач, а тя е султанска дъщеря!
— Ако не се оженя за нея, ще умра — настоявал синът. — Иди, майко, при султана и не ме оставяй да погина от мъка!
Нямало що да прави, отстъпила майката пред молбите и увещанията на едничкото си чедо и се съгласила да отиде в палата. Но как ще се яви при султана с празни ръце? Щом иска дъщеря му за снаха, ще трябва да поднесе по обичая и някои скъпи дарове.
— Все ще се отсрамим някак — успокоил я синът. — Аз ще подаря на султана такива съкровища, каквито той никога не е виждал.
И Аладин донесъл един златен съд, който бил получен по-рано от духа на вълшебната лампа, и го напълнил със скъпоценни камъни от подземната градина. Засвяткали[14] брилянтите, затрептели с разноцветни блясъци рубините, смарагдите и сапфирите.
Пременила се майката в нови дрехи, взела златния съд, обвила го в бяло платно и се запътила към султанския палат. А по това време султанът, великият везир и придворните съветници били събрани на съвещание, та майката на Аладин трябвало да почака в едно широко преддверие. Когато съвещанието свършило, султанът излязъл в преддверието, но докато старата жена успее да му се представи, той се оттеглил в покоите си и повече не се явил.
За голямо огорчение на сина майката се прибрала в къщи, без да изпълни поръката. Тя едва дочакала сутринта и пак се запътила към палата със златния съд в ръце. Ала и тоя път тя нямала късмет, защото отишла в неприемен ден и вратите били заключени. Още шест пъти майката се явявала напразно в палата и най-сетне султанът погладил брадата си и рекъл на великия везир:
— От няколко дни една жена седи смирено в преддверието и държи в ръцете си нещо, увито в кърпа. Какво ли я носи насам?
— Навярно е някоя просякиня, която е дошла да се оплаква и да безпокои с молбите си ваше величество — обяснил великият везир.
— Не ми прилича на просякиня — възразил султанът. — Доведи я утре при мен, да разберем каква е работата.
На другия ден, като съгледал непознатата гостенка, великият везир се приближил до нея и я поканил да влезе в заседателната зала.
Старата жена пристъпила плахо до златния престол и паднала ничком пред всемогъщия падишах.
— Бъди озарена от милостта на аллаха! — благословил я султанът и я накарал да стане. — Кажи ми, благочестива сестро, защо си дошла при мене и с какво мога да ти помогна?
— О, всеблаги господарю — казала жената и смирено се поклонила, — страхувам се да не те разгневя, ако ти изповядам нескромното си желание!
Султанът помислил, че гостенката иска да му повери някаква тайна, и затова заповядал на съветниците си да излязат, като оставил само везира.[15]
— Готов съм да те слушам — рекъл той, когато в залата останали само тримата.
Тогава със смутен и разтреперан глас майката открила на султана горещото желание на своя син, който искал да се ожени за дъщеря му Бадрулбудура. Старата жена обяснила, че клетият момък ще умре от мъка, ако желанието му не бъде изпълнено, и че тя, като майка, решила да се яви пред всеблагия и милостив господар и да го помоли да спаси едничкото й чедо.
Вместо да се разсърди от това дръзко предложение — султанът поклатил благосклонно глава и попитал жената какво държи в ръцете си. А тя, без да продума, отвила златния съд и го сложила пред нозете му.
Заслепен от искрометния блясък на скъпоценните камъни, беловласият падишах се обърнал към великия везир и пошепнал на ухото му:
— Аз мисля, че момъкът, който праща тоя дар, може да ми стане зет.
Но великият везир отдавна искал да ожени сина си за царкинята Бадрулбудура и затова също тъй шепнешком посъветвал султана да не бърза с решението си и да не обещава дъщеря си на незнайния момък.
— Може да се явят по-достойни кандидати, които ще поднесат още по-скъпи дарове — рекъл той.
И султанът послушал съвета на везира и казал на старата жена:
— Твоят син ще трябва да почака три месеца, докато стъкмя чеиза на дъщеря си. А дотогава нека аллах бди над добрите ни намерения.
Доволна и щастлива от думите на султана, майката побързала да си отиде в къщи и да зарадва сина си с хубавата новина. И Аладин наистина се почувствувал най-честитият човек на света и с нетърпение започнал да брои дните до сватбата му с прекрасната Бадрулбудура.
Един следобед към края на втория месец майката на Аладин излязла из пазара и останала много изненадана, като видяла, че дюкяните са затворени и къщите са украсени с цветя и знамена, а по улиците се разхождат конници с нагиздени коне.
— Какъв празник е днес? — попитала тя един познат търговец, който минавал случайно край нея.[16]
— Мигар ти не знаеш, че тая вечер султанът жени дъщеря си Бадрулбудура за сина на великия везир? — отвърнал търговецът. — Царкинята отиде на баня и сега стражата я чака да излезе, за да я отведе тържествено в палата.
Старата жена веднага изтичала у дома си и още от прага извикала запъхтяна:
— Султанът ни измами! Довечера целият град се готви да празнува сватбата на дъщеря му със сина на великия везир!
Като остър нож прорязала тая новина сърцето на бедния Аладин, но той бързо се овладял, отишъл в стаята си и като взел вълшебната лампа, отново я потъркал. И духът изскочил от белите кълбета дим и извикал:
— Аз съм роб на тая лампа и изпълнявам всяко желание на нейния господар!
— Ето каква е молбата ми — рекъл Аладин. — Тая вечер султанът жени дъщеря си Бадрулбудура за сина на великия везир. Когато младоженците се приберат в стаята си и заспят, дигни ги заедно с леглото и ги пренеси тук.
Духът се изгубил и Аладин се притаил и зачакал да види какво ще стане.
А сватбарската веселба продължила до късна нощ и по едно време гостите започнали да се разотиват. Оттеглили се и младоженците в приготвената за тях спалня и тъкмо когато се унасяли в сън, духът ги грабнал заедно с леглото и ги пренесъл в сиромашката къща на Аладин.
— Вземи младоженеца и го затвори в кошарата на двора, а утре рано го върни в леглото и пак го отнеси с жена му в палата! — заповядал Аладин.
И духът дигнал везирския син и го затворил в кошарата.
Щом останал насаме с царкинята, момъкът й признал голямата си обич и започнал да я уверява, че е готов да умре за нея, но султанската дъщеря не разбирала нищо и мислела, че сънува. Цяла нощ тя не мигнала от страх и все очаквала да се случи нещо лошо.
Не по-добре прекарал нощта и везирският син, който, премръзнал и изплашен, се намерил призори в постелята при жена си. Като се развиделило съвсем, духът отнесъл отново младоженците в султанския палат. Те не разбрали какво става, защото не виждали духа и не чували гласа му, а само С ужас забелязали как леглото се движи и ги люлее като люлка.
Когато слънцето озарило с лъчите си палата, султанът отишъл да навести младите съпрузи и да им каже „добро утро“. Но везирският син го усетил още преди той да влезе в спалнята, и избягал посрамен и измръзнал в съседната стая.
Както винаги, бащата целунал дъщеря си по челото и я попитал как е прекарала нощта. Ала Бадрулбудура не казала нищо и от натъжените й очи закапали сълзи. Без да я разпитва повече, старият султан си излязъл озадачен и побързал да сподели с жена си лошото настроение на царкинята.
Разтревожената майка веднага изтичала в спалнята и наистина видяла Бадрулбудура с пребледняло лице и разплакани очи.
— Какво ти е, мила дъще? Да не си болна? — извикала уплашено султанката.
— Ах, майко! — въздъхнала дъщерята. — Ако знаеш само какво ми се случи тая нощ, косите ти ще настръхнат от ужас!
И Бадрулбудура разправила на майка си как през нощта някаква невидима сила отнесла брачното им легло в една бедна стаичка, дето я отделили от съпруга й, а на негово място довели някакъв непознат момък, който й казал, че я обича повече от всичко на света и че е готов да умре за нея. На разсъмване същата невидима сила върнала младоженеца в леглото и ги пренесла пак в палата.
Като чула тая невероятна история, майката помислила, че Бадрулбудура е загубила ума си, и рекла:
— Добре си сторила, че не си казала нищо на баща си. Моля те, недей говори и на другите за това, защото ще те помислят за луда.
— Ако не вярваш на мен, попитай тогава мъжа ми — настояла царкинята.
— Ще го попитам — казала майката. — А сега се приготви да се явиш пред народа, който те очаква на градския площад и още няколко дни ще празнува твоята сватба.
И султанката разпоредила на робините да пременят дъщеря й в най-скъпите дрехи и да я изведат на площада. И когато Бадрулбудура се явила, насъбраният народ я[18] посрещнал с радостни викове, сред думкане на тъпани и свирня на зурни.
На връщане към палата майката на невестата се приближила до младоженеца и го попитала дали е вярно това, което бълнува дъщеря й.
Везирският син се престорил, че не я разбира, и я помолил да му обясни какво иска да каже.
— Бъбря си тъй, да се намеря на приказка — отвърнала весело султанката, като разбрала, че зет й не знае нищо.
И докато веселбата продължавала под игривите звуци на тъпаните и зурните и нощният мрак се озарявал от пъстроцветни огньове и ракети, Аладин повикал духа на вълшебната лампа и му заповядал да доведе двамата знатни съпрузи веднага щом те заспят.
И чудото се повторило: прибрали се младоженците в спалнята и едва затворили очи — духът ги дигнал и ги пренесъл в стаята на Аладин. И везирският син пак трябвало да зъзне в студената кошара, а пред султанската дъщеря отново се явил чудният момък от предишната нощ.
Призори съпрузите се озовали все тъй изплашени в палата. Но тоя път вече султанът решил непременно да узнае тайната и заплашил дъщеря си, че ще й отреже главата, ако тя не му каже какво се е случило.
Тогава Бадрулбудура със сълзи на очи разказала на баща си своите необикновени преживелици през последните две нощи.
Като узнал какво е преживяла клетата му дъщеря, султанът започнал да я милва и дълго се мъчил да я успокои. След това се прибрал в стаята си и повикал великия везир.
— Попитай сина си какво му се е случило тая и оная нощ, за да разберем дали е вярно това, което разправя дъщеря ми — рекъл султанът, когато везирът влязъл при него.
И великият везир намерил сина си и му предал желанието на падишаха.
— Да, тия две нощи се случиха чудни неща — признал смутено синът. — Царкинята е открила на баща си самата истина, но нейните мъки не могат да се сравнят с моите, защото аз изтърпях невиждани унижения.
И като описал най-подробно преживените страдания и обиди, везирският син казал на баща си да помоли султана[19] да разтрогне брака му с Бадрулбудура, тъй като занапред нищо добро не очаквало и двамата.
За да избави сина си от по-нататъшни огорчения и теглила, великият везир отишъл при султана и откровено му разправил каква е работата, като го помолил да разтрогне брака заради доброто и спокойствието на самата царкиня.
Това предложение се понравило на падишаха и той наредил незабавно да се прекъснат всички сватбарски веселби.
Зачудили се хората и започнали да се питат какво се е случило и всякакви слухове се понесли из града. Само Аладин знаел истинската причина и тайно благославял вълшебната лампа.
А по това време ето че настъпил последният ден на третия месец и нетърпеливият момък изпратил майка си в палата, за да напомни на султана даденото от него обещание.
Като съгледал майката на Аладин, старият владетел се приближил до нея и я попитал защо е дошла толкова рано.
— Милостиви господарю — отвърнала старицата, позволи ми да ти напомня обещанието, с което ти зарадва преди три месеца моя син Аладин. Днес е последният ден на третия месец.
И султанът си спомнил за златния съд със скъпоценните камъни и за обещанието, което бил дал. И понеже не знаел как да се избави от неудобното положение, обърнал се към великия везир и го попитал какво да прави.
— Поискай от сина й такива дарове, каквито той не ще може да ти даде — посъветвал го везирът.
Тогава повелителят на правоверните навъсил чело в дълбок размисъл и рекъл:
— Моята дума надве не става и каквото съм обещал, туй ще бъде. Но дъщеря ми е свикнала на богат и охолен живот. За да спечели нейната обич и да я направи щастлива, Аладин ще трябва да й изпрати четиридесет златни съда със също такива скъпоценни камъни, каквито ти донесе неотдавна. Тия дарове ще трябва да се поднесат от четиридесет черни роби, съпроводени от четиридесет бели красиви левенти. Предай на сина си моите условия и ми обади дали ги приема.[20]
Натъжила се майката от тая алчност на султана, защото знаела, че Аладин не ще слезе отново в омагьосаната градина и не ще може да изпрати желаните съкровища.
Но Аладин не се смутил от искането на падишаха и изпратил майка си да купи нещо от пазара. Когато тя излязла, той повикал духа на вълшебната лампа и го помолил за помощ.
— Султанът е съгласен да ожени дъщеря си за мен — казал момъкът — само ако аз му изпратя четиридесет златни съда със скъпоценни камъни, които трябва да бъдат занесени в палата от четиридесет черни роби, а самите роби да се съпровождат от четиридесет бели красиви юнаци! Моля те, помогни ми да се оженя за султанската дъщеря!
И още Аладин неизрекъл желанието си, дворът на тяхната къща се изпълнил с черни роби, всеки от които носел на главата си грамаден златен съд с елмази, рубини, смарагди и сапфири, А покрай черните роби сновели млади хубавци, облечени в най-разкошни дрехи.
В това време майката на Аладин се върнала от пазара и останала смаяна, като видяла пъстрата навалица в техния двор.
Но синът й не я оставил дълго да се чуди и я помолил да заведе събраните роби в палата.
Наредили се робите в дълга върволица и до всеки черен роб се изправил бял момък.
И така, наредени в две редици, пратениците потеглили към султанския палат за почуда и за приказ на минувачите, които прииждали от всички страни и се трупали да гледат това необикновено шествие.
Когато робите и техните придружници стигнали в палата, майката на Аладин се приближила до султана, поклонила му се доземи и казала:
— Всемогъщи господарю, даровете, които ти праща моят син, не могат да се сравнят с добродетелите на прекрасната Бадрулбудура, но все пак Аладин се надява на твоето милосърдие и вярва, че ти ще изпълниш обещанието си.
Дълго стоял султанът като омагьосан пред златните съдове със скъпоценните камъни и после, като се опомнил, попитал великия везир:
— Виждал ли си някога такова богатство и смяташ[21] ли, че момъкът, който ми го изпраща, заслужава да се ожени за дъщеря ми?
— Да — отвърнал везирът, — тоя момък е достоен да стане твой зет, щом притежава такива неоценими съкровища.
При тия думи на великия везир всички съветници и царедворци поклатили одобрително глави и султанът рекъл на майката на Аладин:
— Кажи на сина си да дойде още днес в палата, за да извършим венчалния обред.
И с преизпълнено от щастие сърце старата жена си отишла бързо в къщи и съобщила на сина си, че султанът го очаква в палата.
Пламнал Аладин от радостна възбуда и тутакси повикал духа на вълшебната лампа.
— Работата е наред — казал весело момъкът. — Приготви ми сега най-блестящите царски дрехи, но преди това ме заведи на баня, за да се окъпя, както подобава на султански зет.
И духът грабнал Аладин и го пренесъл в една разкошна баня с мраморни басейни. Из устата на златни дракони бликали бистри струи гюлова вода, а от тавана безброй лампи пръскали обилна светлина.
Щом Аладин се намерил в банята, изведнъж го окръжили невидими слуги, съблекли го и започнали да го къпят. Като го окъпали хубаво и намазали тялото му с благовонни масла, слугите го пременили в златоткани дрехи и духът го върнал в къщи и го попитал дали желае още нещо.
— Доведи ми един бял кон, натъкмен със скъпоценни накити, и четиридесет богато облечени слуги, от които десет да вървят пред мене, десет — след мене, десет — от едната ми страна и десет — от другата. Ще трябват и толкова робини, които ще пременят майка ми като царица и ще я придружават до палата. Приготви и четиридесет торби с жълтици, за да ги раздадем на народа.
Само след миг в двора на Аладиновата къща се появили изневиделица повиканите слуги и робини и когато всички приготовления били завършени, сватовниците се запътили към дома на султанската дъщеря. Начело вървял на бял кон самият Аладин, напет и прекрасен като княз от далечна земя, а робините, които придружавали[22] майка му, хвърляли наляво и надясно шепи жълтици. И народът събирал парите и поздравявал с радостни викове щастливия годеник.
Когато Аладин пристигнал в палата, отвътре излезли да го посрещнат с най-големи почести всички царедворци и сановници. А старият султан, особено очарован от царствената осанка на младоженеца, слязъл три стъпала по стълбата и го прегърнал бащински. После той завел Аладин при престола си и го поканил да седне между него и великия везир.
— Всеблаги господарю — казал Аладин, — прости ми дързостта, че се осмелих да поискам за жена сияйната Бадрулбудура, но ако ти не ме удостоиш с благоволението да ме приемеш за свой зет, аз ще умра от мъка.
Развълнуван от това сърдечно излияние, султанът прегърнал още веднъж Аладин и рекъл:
— Твоят живот, синко, е много скъп за мене и аз ще направя всичко възможно да го запазя.
При тия думи беловласият владетел махнал с ръка и наоколо се разнесли звуците на тържествена музика. И в същото време той станал от престола и завел момъка в празничната зала, дето била сложена богата трапеза. Като се нахранили и пийнали по царски, султанът повикал кадията и го накарал да състави брачния договор на дъщеря му Бадрулбудура с Аладин. После той попитал зетя си веднага ли желае да отпразнуват сватбата.
— Аз не бих чакал нито минута, но преди да се оженя, искам да изградя достоен за Бадрулбудура палат, който да бъде близо до жилището на нейните мили родители — казал Аладин.
— Така да бъде — съгласил се бащата. — Тук има много свободни места — избери си, което ти хареса, и колкото по-скоро направим сватбата, толкова по-добре.
Окрилен от неудържимия копнеж час по-скоро да се ожени за султанската дъщеря, Аладин се прибрал в бедната си къщурка, потъркал чудната лампа и щом духът се явил, казал му:
— Досега ти изпълни всички мои желания и аз съм ти много благодарен. Вярвам, че и тоя път не ще откажеш да построиш за бъдещата ми жена Бадрулбудура такъв палат, какъвто никой не е виждал.[23]
И като казал това и посочил през прозореца мястото за строежа, Аладин си легнал и заспал.
На сутринта още в зори духът го събудил и му рекъл:
— Господарю, палатът е готов. Ела да видиш дали ще ти хареса.
. И духът издигнал момъка и отлетял с него в новия палат.
Гледа Аладин и не може да се начуди. Накъдето се обърнел — блясък и невиждана хубост заслепявали очите му. Той обходил целия палат, минал из прохладните градини с бистроструйни водоскоци, надникнал в конюшнята, дето потраквали копита тънконоги игриви жребци. Съкровищницата била натъпкана с пълни торби жълтици и безброй слуги сновели из разкошните зали и дотъкмявали наредбата. Ала най-смаян останал Аладин от просторната зала на горния кат на палата, която гледала на четири страни с двайсет и четири прозореца, украсени със скъпоценни камъни.
— Такова чудо няма никъде по света! — извикал възхитен Аладин. — Само едно нещо липсва: от султанския палат дотук ще трябва да се постеле килим, по който да мине царкинята Бадрулбудура.
И изведнъж между двата палата се опънал дълъг мек килим, извезан с пъстроцветни рисунки.
Когато слънцето изгряло, Аладин се върнал у дома си, а край новия палат започнал да се трупа хиляден народ и да оглежда прехласнат това невиждано чудо. Скоро новината за неочаквано изникналата постройка стигнала и до ушите на самия султан, но той не се изненадал никак, защото знаел, че бъдещият му зет разполага с несметни богатства и може да изгради за една нощ, какъвто палат пожелае.
И тъй, след като извършил всички останали приготовления за сватбата, Аладин проводил майка си да доведе невестата, както повелявал обичаят, а сам той се изправил в очакване пред вратите на новия палат, заобиколен от телопазители и слуги.
Не минало много време, и в далечината се задала процесия, начело на която вървели султанската дъщеря и Аладиновата майка. Щом шествието минало по мекия килим, и наближило палата, Аладин се отделил от свитата си и посрещнал невестата с дълбок поклон, като й казал:
— Царкиньо, да бъде благословена твоята лъчезарна хубост, която заплени сърцето ми и го озари с неугасима светлина! Добре дошла като дългоочаквана стопанка на моя дом!
— Господарю мой — отвърнала царкинята, — аз изпълнявам волята на баща си и безкрайна е радостта ми да бъда твоя вярна съпруга, защото ти ми приличаш на оня момък, който ми се яви насън и ми се закле във вечна обич!
След това Аладин целунал нежно по челото Бадрулбудура, хванал я подръка и я завел в празнично наредената трапезария.
Щастливите младоженци седнали край богатата трапеза, която била потънала в цветя и блестяла от златни съдове, кристални чаши и белоснежни покривки. Когато и майката на Аладин заела отреденото й място на трапезата, чевръсти слуги и робини се спуснали да поднасят най-вкусни ястия, сладкиши и напитки и в същото време вълшебна музика огласила тържествената тишина на залата.
Гощавката продължила до късно, сред веселби и забави, в които участвували ловки фокусници и кръшни танцувачки със змийска снага. Едва към полунощ младоженците напуснали залата и се прибрали в приготвената за тях спалня.
На сутринта Аладин се измъкнал тихичко от леглото, за да не събуди Бадрулбудура, облякъл се в още по-хубави дрехи и като яхнал най-игривия жребец, отишъл при султана да го покани на угощение заедно с великия везир и най-знатните царедворци.
Султанът приел с удоволствие поканата и потеглил със свитата си за Аладиновия дом. И понеже новият палат се намирал наблизо, султанският кортеж скоро стигнал там.
Старият падишах оглеждал учудено постройката, спирал се на всяка крачка и се любувал на най-малката дреболия. Като разгледал всички кътчета на палата, той забелязал, че един от двадесетте и четири прозореца в залата на горния кат не бил довършен.
— Защо тоя прозорец е останал недоправен? — попитал той озадачено зетя си.
— Нарочно го оставих недовършен, за да те помоля[25] за помощ, та по тоя начин и ти да имаш заслуга в изграждането на палата — отвърнал Аладин.
— Благодаря ти за честта, която ми правиш — казал султанът и заповядал на великия везир да намери най-изкусните златари, за да довършат прозореца.
После всички влезли в голямата зала за угощения и се разположили край разкошната трапеза. Дошли и младоженците с грейнали от щастие лица. Засвирила вълшебна музика, притекли се слугите и започнали да носят в надпревара едно от друго по-вкусни ястия. Звъннали кристалните чаши за наздравица, закипяло невиждано пиршество.
На другия ден повиканите златари се явили при султана и той ги завел да видят недовършения прозорец в новия палат.
Дълго разглеждали майсторите чудните прозорци, обсипани със скъпоценни камъни, размервали ги и се съвещавали и най-сетне главният придворен златар заявил на падишаха, че отникъде не могат да се намерят такива скъпи камъни и материали за довършване на прозореца.
— Елате в моята съкровищница и си изберете, каквото ви трябва — рекъл султанът на златарите, като си мислел, че неговите скъпоценни камъни ще бъдат достатъчни.
Но работата тръгнала бавно и тежко и камъните все не стигали, та трябвало да се събират скъпоценности от везира и от останалите царедворци.
Аладин, който знаел от по-рано, че султанът се е заловил с непосилна за него работа, най-после събрал майсторите и ги накарал да разтурят всичко, що са направили, а скъпоценностите — да върнат на техните притежатели.
И за няколко минути златарите унищожили това, което било постигнато с дълъг и упорит труд, и отишли наскърбени при падишаха, комуто разправили всичко.
Слисан от тая необяснима прищявка на своя зет, султанът заповядал веднага да му приготвят коня, за да отиде и да види с очите си какво е станало. А в това време по молба на Аладин духът на вълшебната лампа довършил прозореца и го украсил като другите прозорци с най-блестящи и редки елмази, смарагди, рубини, аметисти, тюркоази, сапфири.[26]
— Кой направи това чудо? — извикал изумен старият владетел, като съгледал блесналия в многоцветно сияние прозорец.
И когато Аладин му обяснил, че туй е дело на собствените му майстори, султанът останал много доволен и възхвалил аллаха, задето го е надарил с такъв славен зет.
Минали няколко години. Аладин живеел спокойно и щастливо, почитан и обичан от целия народ заради великодушието и щедростта си. И той щял да се радва и занапред на тоя честит живот, ако африканският магьосник не си спомнил за него.
Отначало магьосникът мислел, че Аладин е загинал в подземието, но после се усъмнил да не би момъкът да е открил тайната на вълшебната лампа и чрез нейната сила да е достигнал голямо благополучие. Обзет от това съмнение, злият чародей се заловил да врачува и да гадае и най-сетне отгатнал, че Аладин е жив и здрав и че се е оженил за султанската дъщеря.
Като разбрал това, магьосникът побеснял от завист и извикал разгневен:
— Как е възможно синът на някакъв беден шивач да стане зет на султана благодарение на вълшебната лампа, която трябва да принадлежи на мен! Чакай, ще го науча аз!…
И африканският магьосник яхнал един силен кон и тръгнал да търси Аладин по градове и села. Ден и нощ пътувал той и най-сетне стигнал в Китай. Настанил се в една странноприемница и легнал да си почине от дългия път.
На следния ден магьосникът станал рано и отишъл в близкото кафене, дано научи нещо за Аладин. Поръчал си той чаша студен шербет и наострил уши да чуе какво приказват хората около него. И както си пиел шербета, някой заговорил за палата на Аладин и всички, които го слушали, започнали да ахкат и да превъзнасят необикновената постройка.
— Какъв е тоя палат, за който се носят такива хвалби? — попитал магьосникът, като се обърнал към разговарящите.
— Ти трябва да не си тъдявашен, щом не знаеш нищо за палата на княз Аладин — отвърнал един от събеседниците.[27]
— Да, аз ида чак от далечна Африка, дето още не е стигнала тая новина.
И от дума на дума африканският магьосник узнал къде се намира палатът и как може да се отиде до него. И като се престорил, че уж не се интересува повече от жилището на княза, чародеят излязъл от кафенето и веднага се запътил към чудната сграда. Щом стигнал там, той огледал внимателно палата и още веднъж се уверил, че тая постройка може да се изгради само с помощта на вълшебната лампа.
Но къде е сега лампата — ето кое смущавало и вълнувало магьосника. И той отново потънал в гадание и открил, че вълшебната лампа се намира в палата.
— Да, тя трябва да бъде моя — извикал африканският магьосник и решил да задигне с хитрост лампата.
А по това време Аладин бил заминал на лов и щял да отсъствува няколко дни. Като научил, че той не е в града, магьосникът отишъл на пазара, купил цяла дузина нови и хубави лампи, сложил ги в една голяма кошница и тръгнал из улиците да ги продава.
— Давам нови лампи за стари! Давам нови лампи за стари! — завикал той, а хората го гледали учудено и го мислели за луд, защото не можели да допуснат, че човек със здрав разум ще предлага нови неща срещу вехтории.
И както обикалял той града и се провиквал, сподирян от закачките на уличните хлапета, ето че виковете му стигнали до ушите на царкинята Бадрулбудура и тя изпратила една робиня да узнае каква е тая врява.
— Един луд човек разнася пълна кошница с нови лампи, които разменя за стари, и всички му се смеят — съобщила робинята, като се върнала.
— Тъй ли? — обадила се друга робиня. — Ами че и ние имаме една стара лампа, която се търкаля на тавана и не ни служи за нищо. Я да вземем и да я сменим снова!
А тая лампа била същата вълшебна лампа, която правела чудеса. Когато заминавал надалеч, Аладин я пъхвал в таванския прахоляк, като смятал, че там ще бъде на сигурно място и никой не ще я намери.
И сега, без да знае каква сила крие в себе си вълшебната лампа и колко скъпа е тя за Аладин, Бадрулбудура послушала робинята и поръчала на един евнух да я снеме от тавана и да я замени с нова.[28]
Светнали алчно очите на африканския магьосник, когато насреща му се показало търсеното с години съкровище. Той грабнал тутакси лампата и я скрил в пазвата си, а евнухът избрал от кошницата най-лъскавата лампа и я занесъл доволен в палата.
Като задигнал вълшебната лампа, злият чародей се измъкнал незабелязано от града и привечер стигнал до някакъв храсталак. Той приседнал на земята, извадил лампата от пазвата си и я потъркал с разтреперана ръка.
И изведнъж духът се появил сред бели кълбета дим и извикал:
— Аз съм роб на тая лампа и изпълнявам всяко желание на нейния господар!
— Заповядвам ти още сега да дигнеш палата на Аладин и да го пренесеш в Африка! — извикал магьосникът.
И духът изчезнал и само след няколко минути Аладиновият палат заедно с всички обитатели бил пренесен в Африка, дето се озовал и самият магьосник.
Но нека се върнем при стария султан и да видим какво станало с него, когато на сутринта се събудил и погледнал през прозореца на спалнята си.
— Какво е това? — извикал учудено той, като хвърлил поглед към палата на Аладин, но вместо него съзрял само празно място. — Вай, вай, вай! — завайкал се султанът и започнал да зове на помощ всички светци и пророци.
Притеклият се на виковете му велик везир напразно се мъчел да го успокои.
— Палата! Палата! — повтарял уплашено падишахът и сочел с ръка през отворения прозорец.
Великият везир, който мразел Аладин, задето изместил сина му и станал султански зет, решил да си отмъсти и казал:
— Господарю, за всичко е виновен Аладин. Той е пленник на злите сили и се занимава с чародейство.
— Ах, измамникът! Ах, злодеят проклети! Доведете го да му отрежа главата! — викал обезумял от ярост султанът и заповядал веднага да намерят зет му и да го доведат окован във вериги.
Спуснали се въоръжени конници да дирят султанския зет и скоро го намерили в една гора.
— Млади господарю — казал с поклон началникът[29] на стражата, — негово величество е натъжен от твоето отсъствие и ни праща да те заведем веднага в палата.
Без да подозира нищо, Аладин се присъединил към очакващите го конници и потеглил към престолния град. Но когато стигнали пред градските порти, началникът на стражата се приближил и рекъл:
— Княже, позволи ни да те оковем във вериги, защото такава е волята на негово величество.
И докато Аладин се опомни, неколцина войници преметнали през рамото му тежки вериги и оковали в тях единия му крак и едната му ръка.
Така, опозорен и унижен, влязъл султанският зет в града и от всички страни започнал да се стича към него многоброен народ. Хората разбрали, че техният любимец е обречен на смърт, чули се заплашителни викове, настъпило всеобщо вълнение. Някои се спуснали да търсят оръжие, други взели да замерят войниците с камъни. Изплашена от тоя всенароден бунт, стражата побързала да закара Аладин в палата, дето султанът и всички царедворци очаквали изпълнението на смъртната присъда.
Но тъкмо когато палачът извадил меча си от ножницата и се приготвил да обезглави нещастния момък, великият везир съгледал през прозореца разбунтувания народ, който напирал да нахлуе в палата и разбивал вече вратите.
— Почакай! Спри! — извикал той на палача и като се обърнал към султана, добавил: — Господарю, пощади злодея, защото народът нахлува в палата и ей сега ще избие всички ни!
— Кой се осмелява да влиза без позволение в палата ми? — възпротивил се всемогъщият падишах, но като видял прииждащите тълпи народ, веднага се укротил и заповядал да освободят окования княз.
И народът се успокоил и почнал да се разотива. А Аладин се приближил до султана и го попитал:
— Господарю, какво зло съм ти сторил, та искаше да ме погубиш?
Повелителят на правоверните посочил към отворения прозорец и отвърнал сърдито:
— Погледни навън и ми кажи: къде е новият ти палат?
И Аладин погледнал през прозореца и се вцепенил, като видял, че палатът е изчезнал.[30]
— Защо мълчиш? — укорил го султанът. — Говори: какво е станало с палата ти и къде е дъщеря ми Бадрулбудура?
— Кълна се в аллаха, че аз нямам никаква вина за изчезването на палата и на Бадрулбудура! — оправдавал се Аладин. — Но позволи ми да те уверя, че ако в продължение на четиридесет дни не ти доведа царкинята, сам ще се явя при палача и ще го накарам да ми отсече главата!
— Добре — съгласил се султанът. — Но помни, че ако ме измамиш, нищо не ще може да те спаси!
И Аладин се стегнал за път и тръгнал да дири изчезналата Бадрулбудура, но дните минавали, а от царкинята нямало нито следа.
Една вечер, като стигнал отчаян до някаква голяма река, момъкът решил да се хвърли в буйните й води и да тури край на многострадалния си живот. Ала преди да умре, той се приготвил да поиска от всемилостивия аллах опрощение на греховете си и скръстил ръце за молитва. И в тоя миг, както някога в подземието, натиснал случайно златния пръстен, който му бил даден от магьосника, и пред него се явил духът на пръстена.
— Какво искаш? — попитал го духът.
Аладин веднага познал предишния си спасител и разтреперан от вълнение, извикал:
— Моля те, помогни ми и пренеси изчезналия ми палат на старото му място!
— Безсилен съм да сторя това — отвърнал духът. — Аз съм роб само на пръстена, а палатът ти е във властта на друга сила, която е роб на вълшебната лампа.
— Тогава отнеси ме там, дето се намира сега палатът, и ме остави под прозореца на жена ми Бадрулбудура!
И духът на пръстена дигнал Аладин и го пренесъл чак в Африка. Спуснал го пред собствения му палат и го оставил под разлистените дървета, дето момъкът заспал и прекарал в дълбок сън цялата нощ.
Рано сутринта Аладин се събудил от чуруликането на птичките с необикновена лекота в гърдите си. Той предугадил, че скоро ще види прекрасната Бадрулбудура, и наистина след малко една от робините на царкинята съгледала княза през прозореца и мигом изтичала да обади на господарката си радостната новина.[31]
За да не бъде усетен от магьосника, Аладин бил въведен в палата през една тайна врата и след няколко минути се намерил в прегръдките на любимата си жена.
Предоволни и щастливи, че провидението отново ги е събрало заедно, двамата съпрузи с нетърпение искали да узнаят какво се е случило, докато били разделени. Аладин бил уверен, че палатът е пренесен с помощта на вълшебната лампа, и затова попитал жена си:
— Къде е оная лампа, която оставих на тавана, когато тръгнах на лов?
С присъщата си наивност Бадрулбудура му разправила как един скитник се явил в техния град и предлагал нови лампи за стари, как тя си спомнила за старата и непотребна лампа на тавана и поръчала да я дадат на непознатия, за да получат срещу нея нова. След размяната скитникът се изгубил от очите на царкинята, но тя го видяла пак, след като палатът бил пренесен в Африка, и продължавала да го вижда всеки ден.
— Мигар ние се намираме в Африка? — изненадал се Аладин. — Сега всичко ми е ясно. Ние сме жертва на африканския магьосник и за нещастието, което ни сполетя, виновен съм само аз, защото трябваше да пазя като зеницата на окото си вълшебната лампа. — И като помислил малко, Аладин попитал: — Ти не знаеш ли къде е сега тая лампа?
— Магьосникът я крие в пазвата си и не се разделя с нея — рекла царкинята.
— А как се отнася той към тебе?
— По цял ден ме увещава да му стана жена, защото ти си бил загинал. Но аз знаех, че ти си жив и че ще дойдеш да ме спасиш.
— Да, аз ще те избавя от тоя звяр, но за туй ще ми е потребна и твоята помощ. А сега поръчай на някоя от твоите робини да се навърта около тайната врата, за да ми отвори, когато похлопам.
И като казал това, Аладин отишъл на пазарището и тръгнал по дюкяните да търси някакъв прах, който бил много силна отрова. Дълго обикалял той от дюкян на дюкян и най-сетне намерил у един търговец търсения прах, като дал за него цяла шепа жълтици.
Към пладне Аладин се отбил в една гостилница да[32] похапне нещо, понеже бил много изгладнял, и след това се промъкнал отново в палата и похлопал на тайната врата. Робинята го пуснала да влезе и го завела при Бадрулбудура.
— Ето какво съм намислил — рекъл Аладин. — Когато африканският магьосник дойде при тебе и започне да те придумва да му станеш жена, ти ще се престориш, че приемаш предложението му, и ще го поканиш да обядвате заедно. Щом седнете на трапезата, ще подхвърлиш, че уж много обичаш африканско вино. Магьосникът ще излезе да донесе пожеланото от тебе питие и в това време ти ще сложиш в твоята чаша ей от тоя прах. Като се върне той в стаята, ти ще поемеш съда от ръцете му и сама ще налееш вино първо в твоята, а после в неговата чаша. След туй ще кажеш, че по обичая на твоята страна искаш да си размените чашите. Можеш да бъдеш сигурна, че щом изпие виното, магьосникът ще бъде покосен от смъртта и ние ще бъдем спасени.
Колкото и да ненавиждала злия чародей, Бадрулбудура се съгласила да изпълни Аладиновия съвет, нагиздила се в най-блестящата си премяна и седнала на дивана да чака омразния гост.
В обичайния час магьосникът наистина се явил и останал изненадан от странното държане на царкинята, която го посрещнала любезно и дори прелюбезно и го поканила да седне.
— Не се учудвай на моята промяна — казала тя. — След дълъг размисъл аз се убедих, че мъжът ми наистина е загинал и че няма вече от кого да очаквам подкрепа в живота.
— Е, съгласна ли си да се ожениш за мен? — попитал нетърпеливо магьосникът.
— Да — отвърнала царкинята. — И в знак на моето съгласие аз те каня да ми бъдеш гост на трапезата.
И когато робините натъкмили разкошна трапеза с най-отбрани ястия и напитки и сложили до всеки прибор по една златна чаша, африканският магьосник и Бадрулбудура седнали един срещу друг и царкинята казала:
— Някога в палата на баща ми някой беше донесъл африканско вино. И досега още не съм забравила благоуханния му дъх. Дали не може да се намери малко от това вино?
— Как да не може! — извикал магьосникът и скочил от трапезата. — Аз имам пет бъчви от същото вино и ей сега ще ти донеса да го опиташ.
И чародеят излязъл бързо от стаята и в същия миг царкинята изсипала в своята чаша всичкия прах, който Аладин й бил дал.
Скоро магьосникът се върнал с пълна кана кърваво-червено вино и пресегнал да я сложи на трапезата. Ала Бадрулбудура поела каната от ръката му, напълнила двете чаши с искрящата течност и рекла:
— В моята родина съществува обичай да се разменят чашите, когато двамина си пожелават щастие един на друг.
И при тия думи тя му подала своята чаша, а взела неговата и я поднесла към устните си.
На един дъх магьосникът пресушил подадената му чаша и тутакси се строполил мъртъв на мекия килим.
Тогава робините изтичали и повикали Аладин, който чакал при тайната врата. Той се озовал завчас в стаята на жена си и като съгледал умрелия магьосник, помолил царкинята да излезе за малко навън.
Щом останал насаме с мъртвеца, Аладин измъкнал от пазвата му вълшебната лампа и призовал, както по-рано, духа.
— Веднага дигни палата ми и го пренеси на старото му място в Китай! — заповядал той, когато духът се явил пред него.
И палатът се издигнал неусетно над облаците и след няколко минути се намерил на старото си място в Китай.
— Ето ни пак в нашата скъпа родина! — въздъхнал с облекчение Аладин и завел жена си в спалнята, за да си починат след преживените мъки и премеждия.
На сутринта, когато старият султан надникнал през прозореца на стаята си и видял, че Аладиновият палат се издига все тъй величествено на предишното си място, той едва не припаднал от уплаха и радост. С разтупкано от вълнение сърце султанът се явил при любимата си дъщеря, която смятал за загубена, притиснал я в обятията си и заплакал от умиление.
— Кажи ми, мила дъще, какво означават всички тия чудеса? — промълвил през сълзи той.
И царкинята му разказала от начало до край всичките си патила, като не забравила да спомене, че дължи живота[34] си само на своя мил съпруг, който я изтръгнал из лапите на жестокия магьосник.
Като изслушал с напрегнато внимание нейната чудна история, потресеният баща се обърнал към Аладин и казал виновно:
— Прости ми, синко, че се отнесох така сурово към теб и ти причиних незаслужени огорчения!
— Но ти не можеше да постъпиш другояче, защото и за тебе Бадрулбудура е по-скъпа от всичко на света! — успокоил го великодушният му зет.
След това Аладин завел султана на горния кат на палата и му показал мъртвия магьосник, който все още лежал на пода с изкривено от злоба лице.
— Тъй му се пада на тоя злодей! — рекъл назидателно старият падишах, а зет му заповядал на слугите си да изхвърлят трупа на магьосника извън града, за да бъде разкъсан там от дивите хищници.
Тук приказката би могла да свърши, ако Аладин и сияйната Бадрулбудура не били обречени от провидението да преживеят още едно, последно изпитание.
И тъй, африканският магьосник имал по-малък брат на име Меджнун, с когото рядко се виждал. Двамата братя живеели разделено, на различни краища на света, но това не им пречело да си помагат един на друг, когато станело нужда. От време на време те узнавали чрез гадание кой къде се намира и какво прави.
Един ден, като гадаел да научи нещо за брата си, Меджнун с ужас открил, че той е умрял и че виновник за смъртта му е султанският зет Аладин, който живеел в Китай.
Преизпълнен от неукротима ярост, Меджнун решил да си отмъсти на убиеца и без да се бави, потеглил на път. След някой и друг ден той пристигнал в града на Аладин, и намислил да проникне с хитрост в палата му. А ето как станало това.
На другия край на града живеела сиромахкинята Зюбейда, която народът почитал като светица, защото правела чудеса и умеела да лекува всякакви болести. Когато тя излизала на улицата, многобройна тълпа веднага я окръжавала за благословия и помощ.
Мълвата за тая светица стигнала до брата на африканския магьосник и една нощ той издебнал сгодния случай[35]и се промъкнал незабелязано в нейната къща. А в това време Зюбейда била коленичила върху една рогозка и възнасяла към всевишния благочестива молитва. И както светицата седяла вцепенена в молитвен унес, Меджнун се приближил на пръсти до нея и изведнъж се хвърлил отгоре й и я стиснал с всичка сила за гушата.
Като я удушил, без тя да успее дори да извика, злодеят я съблякъл, взел дрехите й, а тялото й хвърлил в кладенеца на двора.
На другия ден, преоблечен в дрехите на Зюбейда, магьосникът тръгнал из улиците и започнал да благославя народа, който се трупал наоколо. Така той стигнал до Аладиновия палат и Бадрулбудура го забелязала от прозореца на стаята си.
— Коя е тая жена и какво иска тоя народ от нея? — попитала царкинята една от слугините си.
— Това е светицата Зюбейда, която раздава на народа благословия и изцеление от всякакви болести — отвърнала слугинята.
Бадрулбудура отдавна била слушала за тая света жена и сега, като я видяла, изпратила да я повикат в палата.
С дълбок поклон се явил Меджнун пред султанската дъщеря и я благословил с щедри пожелания за здраве и щастие.
— Благодаря ти, света майко, за добродетелните слова. Дано аллах чуе твоята благословия! — рекла смирено царкинята.
— И като заприказвали и се поразговорили, Бадрулбудура поканила светицата да й бъде гостенка за няколко дни. След това тя я развела да разгледа палата и й предложила да поживее в богато наредената гостна стая на горния кат.
Зюбейда приела с радост поканата да остане няколко дни на гости. Тя харесала предложената й стая и казала, че всичко било много хубаво и че само едно нещо липсвало.
— Какво е то? — попитала Бадрулбудура.
— Стаята щеше да бъде още по-хубава, ако насред тавана й беше окачено яйце от птицата Рока — рекла гостенката.
— А тая птица каква е?
— О, тя живее много далече и човек мъчно може да я види! — отвърнала светицата.[36]
Загнездила се в главата на царкинята мисълта за яйцето на чудната птица и вечерта, когато Зюбейда се прибрала да спи и Аладин се върнал от лов, — Бадрулбудура му казала:
— Можеш ли да намериш яйце от птицата Рока, за да украсим с него тавана на гостната стая?.
Без да разпитва жена си отде й е хрумнала тая странна прищявка, Аладин отишъл в стаята си, повикал духа на вълшебната лампа и му заповядал:
— Донеси ми бързо яйце от птицата Рока и го окачи на тавана на гостната стая!
И при тия думи треснал изневиделица страшен гръм — палатът се разтърсил из основи, сякаш го разлюляло силно земетресение.
— Нещастнико! — разнесъл се гласът на разгневения дух. — Не ти ли стигат ония благодеяния, с които те надарих досега, та отгоре на всичко искаш да окачиш на тавана самия могъщ властелин на вълшебната лампа? Добре, че ти не си виновен за това безумно желание, иначе от твоя палат нямаше да остане нито прашинка и всички вие щяхте да бъдете мъртви!
И като изрекъл това, духът обяснил, че в палата се е промъкнал магьосникът Меджнун, предрешен като светицата Зюбейда, която той удушил предишната нощ и хвърлил в кладенеца. Духът казал още, че Меджнун бил дошъл да отмъсти за смъртта на брата си и да погуби Аладин и всички негови близки.
Едва можал да се опомни Аладин от това неочаквано и страшно премеждие и когато при него влязла Бадрулбудура, той рекъл:
— Я повикай знахарката Зюбейда да ми побае, че главата ми ще се пръсне от болка!
И султанската дъщеря пратила да повикат гостенката. И след малко братът на африканския магьосник се явил преоблечен в дрехите на покойната светица.
— Поврачувай ми малко за здраве! — казал Аладин и се престорил, че умира от главоболие.
Меджнун се приближил и посегнал да извади ножа си, но Аладин го изпреварил, сграбчил го за ръката и в същия миг забил с всичка сила в сърцето му своя остър дамаски нож.[37]
— Какво направи, безумецо? Защо уби клетата Зюбейда? — извикала ужасена Бадрулбудура.
— Това не е Зюбейда, а братът на африканския магьосник, който беше дошъл да ни погуби — отвърнал Аладин и открил забуленото с фередже лице на мъртвия чародей. С това последно изпитание се свършили всички беди и злочестини и от тоя ден нататък Аладин и Бадрулбудура заживели щастливо и спокойно, окръжени от многобройна челяд. И когато старият султан умрял, на престола се възкачил достойният му зет Аладин.
И Аладин управлявал дълги години царството с чудотворната помощ на вълшебната лампа и народът го обичал и уважавал заради неговата мъдрост, благочестие и справедливост.
Живял отдавна в Багдад премъдрият халиф — Харун-Ал-Рашид и славата за неговото благочестие и справедливост се разнасяла надлъж и нашир по цялото царство.
Веднъж, като седели с великия везир Джафар и пиели кафе, везирът рекъл на халифа:
— Господарю, струва ми се, че не ще бъде зле да се поразходим между народа и да го видим какво прави и как поминува.
— Ти ми взе думата от устата — казал халифът. — Тъкмо и аз мислех да ти предложа да излезем из града.
И двамата се преоблекли като търговци, за да не ги познаят хората, излезли през задната врата на палата и се запътили към покрайнините на града.
По едно време, като стигнали до един мост, към халифа се приближил някакъв сляп просяк и протегнал ръка за милостиня. Харун-Ал-Рашид му дал една жълтица и поискал да отмине, но просякът го дръпнал и му рекъл:
— Благодетелю мой, удари ми с всичка сила една плесница!
Халифът отново се опитал да продължи пътя си, ала слепецът не го пуснал и повторил молбата си.
За да се избави от досадния натрапник, Харун-Ал-Рашид го ударил леко по лицето и като изминали няколко крачки, казал на везира:
— Тоя човек има някаква тайна, която аз искам да узная. Кажи му кой съм и го покани да дойде утре следобед в палата.
Джафар изпълнил желанието на господаря си и след това те продължили своята разходка.
И както се разхождали, ето че стигнали до един площад, в дъното на който се издигала красива постройка с мраморни колони.
— Чий е тоя палат? — попитал халифът.
Везирът се обърнал към първия минувач и го помолил да му каже кому принадлежи отсрещната къща.
— Името на нейния стопанин е Коджа Хасан, наречен Алхабал — отвърнал минувачът. — Доскоро той беше сиромах човек, но как забогатя изведнъж и издигна тоя дом — никой не знае.[40]
— Нека и той дойде утре при мен — рекъл Харун-Ал-Рашид и везирът предал веднага заповедта на халифа.
На следния ден слепият просяк и Коджа Хасан отишли в халифския палат и се представили на Харун-Ал-Рашид.
Пръв се явил слепецът.
— Как се казваш? — попитал го халифът.
— Името ми е Баба Абдал отвърнал просякът.
— А можеш ли ми каза защо вчера, като ти дадох милостиня, ти поиска насила да ти ударя плесница?
Баба Абдал се поклонил дълбоко и рекъл:
— Повелителю на правоверните, прости ми, че не знаех кой ме е удостоил с честта да бъде мой благодетел. Аз наистина си позволих да бъда дързък, но грехът ми е толкова голям, че дори всеки срещнат човек да ми удря плесница, пак не ще мога да изкупя вината си.
— С какво си се провинил пред аллаха?
— Ей сега ще чуеш моята изповед! — казал Баба Абдал и като седнал на посоченото му от халифа място, продължил: — Аз съм роден в семейството на богат багдадски търговец. След смъртта на родителите ми получих прилично наследство и понеже бях работлив и предприемчив, скоро богатството ми се удвои. Като мислех и премислях каква работа да заловя по-нататък, реших, че най-добре ще бъде да купя със спечелените пари осемдесет камили и да пренасям с тях из разни земи и далечни краища стоката на търговците. И, слава на аллаха, тая работа се оказа много доходна и ми даваше добра печалба.
Веднъж, като се връщах от Балсор, дето бях стоварил много стока за Индия, стигнах до една голяма ливада и пуснах камилите на паша. И както си почивах под едно сенчесто дърво, отнейде дойде някакъв голобрад дервиш[1] и седна при мен на приказка и разговорня.
Та заприказвахме ние за туй, за онуй и ето че се отвори дума за иманярство и за скрити съкровища. Дервишът се огледа предпазливо наоколо и ми пришепна на ухото:
— Недалеч оттук е заровено такова богатство, че още толкова камили да имаш, пак не можеш да го дигнеш и да го пренесеш у дома си.[41]
— Тъй ли? — извиках зарадван аз. — Моля те, покажи ми де е това богатство и аз ще ти подаря една камила, с каквито искаш съкровища!
Но дервишът се усмихна и каза:
— Аз мога да взема всичкото имане и без твоя помощ, но тъй като вече издадох тайната, нека поделим съкровището по равно: четиридесет камили — на тебе, четиридесет камили — на мене.
Нямаше що да правя — трябваше да отстъпя половината богатство, защото дервишът можеше да задигне всичкото.
И тъй, събрах аз камилите и ги подкарах подир стареца, който тръгна напред.
Вървяхме, вървяхме и по едно време се намерихме пред една клисура, която водеше към просторна долина, оградена отвсякъде с високи планини. Тая клисура беше толкова тясна, че камилите трябваше да минат една по една. Като натиках всички камили в теснината, дервишът събра куп сухи съчки, измъкна едно огниво и накладе огън. И тъкмо пламъците лумнаха, той изрече някакво заклинание и хвърли в огъня шепа магьосани билки, от които се дигна на възбог гъст черен дим. В същия миг отсрещната скала се разтвори като свод и през тоя свод се показа един прекрасен палат с мраморни колони и с ослепителна позлата по стените.
Без да се бавя, аз се спуснах в палата, дето бяха натрупани в безреда всякакви скъпоценности, и се нахвърлих алчно върху неизброимите съкровища, последван от белобрадия дервиш.
Но докато аз загребвах само жълтици и ги насипвах в чували, дервишът отбираше най-едрите скъпоценни камъни, които бяха много по-скъпи от златото. Затова и аз изоставих жълтиците и също започнах да събирам скъпоценни камъни.
Като напълнихме всички чували със съкровища и ги натоварихме на камилите, дервишът отиде при един златен ковчег, измъкна отвътре някаква дървена кутийка и я скри в пазвата си. После старецът отново изрече заклинанието, скалата се затвори и ние потеглихме на път.
Аз изведох камилите из клисурата пак една по една и както бяхме уговорили, разделихме ги на два кервана по четиридесет камили. След това ние се сбогувахме сърдечно[42] и аз подкарах единия керван към Багдад, а дервишът се запъти с другия към Балсор.
Но щом отминах няколко крачки, в сърцето ми пламна люта завист и някакъв вътрешен глас ми подшушна: „Защо ли тоя дервиш ми заграби половината съкровища, когато се е отказал от всички земни блага и при това е господар на омагьосания палат, отдето винаги може да си вземе каквито иска богатства?“
И теглен от тая мисъл, аз се върнах назад, повиках стареца и му рекох:
— Слушай, братко, ти си свят човек и си чужд на земната суета. На тебе богатство не ти трябва и тоя керван ще ти създаде само грижи и неприятности. Я по-добре ми дай още десет камили, да се грижа аз за тях!
— Имаш право — отвърна дервишът. — На мене ми стигат и тридесет.
Като избрах десет най-красиви камили, претоварени със съкровища, аз ги присъединих към моите, но в това време ми се стори, че и тридесетте камили са много на стареца.
И аз се приближих до него, паднах на колене и му се примолих:
— Защо ще се мъчиш с тия добичета? Дай ги на мене да ти ги пазя, за услугата пари няма да ти искам.
Белобрадият отшелник помисли малко и отсече великодушно с ръка:
— Вземи ги и бъди щастлив с тях!
Аз прибрах и останалите тридесет камили и тъкмо когато се готвех да тръгна, спомних си за дървената кутийка, която дервишът беше скрил в пазвата си.
— Ами оная кутийка от златния ковчег? — попитах. — Какво има в нея?
— Чудотворен мехлем — отвърна старецът. Усетих, че нещо ме жегна в сърцето, и рекох:
— Моля ти се, подари ми тая кутийка за спомен!
Дервишът ме погледна някак тъжно и като ми подаде кутийката, каза:
— Друго нещо не ти ли трябва? Какво искаш още от мен?
— Не, друго нищо не искам — отвърнах аз. Моля те само да ми кажеш: за какво служи тоя мехлем?[43]
— Тоя мехлем притежава магична сила. Ако намажеш с него лявото си око и веждата, ще можеш да видиш всички съкровища, скрити в земята. Но ако си намажеш дясното око, мигом ще ослепееш и нищо не ще може да те излекува.
Веднага ме обзе силно желание да опитам мехлема и да видя какви богатства има заровени в земята, затова промълвих с развълнуван глас:
— Моля те, намажи ми лявото око, защото ти по-добре знаеш как се прави това!
И дервишът намаза лявото ми око и веждата и пред мен заблестяха в пъстроцветно сияние неизброими подземни съкровища.
„Щом тоя мехлем ми помогна да видя всички тия съкровища, сигурно пак с негова помощ ще мога и да открия де се намират те“ — рекох си и помолих стареца дами намаже и дясното око.
— Що думаш! — извика той. — Мигар ти искаш да ослепееш?
— Не, няма да ослепея — упорствувах аз.
— Човече, опомни се! — увещаваше ме дервишът, като се мъчеше да отклони безумното ми желание, но аз оставах непреклонен, защото си мислех, че той не иска да ми отстъпи несметните подземни богатства.
Най-сетне, като разбра, че не може да ме вразуми, старецът намаза с мехлем и дясното ми око и в същия миг аз потънах в непрогледен мрак.
— Безумецо! — прогърмя сърдитият глас на отшелника. — Твоята ненаситна алчност те погуби и сега вече никой не може да те спаси.
И аз чух как дервишът подкара кервана със съкровищата и замина към Балсор.
А аз останах да си оплаквам дните като сетен сиромах и да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на правоверните, и ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, каквото аз наистина заслужавам!
Покъртен от тия думи на слепеца, Харун-Ал-Рашид се замислил и казал:
— Вярно е, че твоят грях е голям, но понеже разкаянието ти е искрено, аз няма да те оставя да умреш от глад и ще ти помогна.[44]
И халифът заповядал да дават всеки ден на Баба Абдал — до края на живота му — по четири сребърника за прехрана, за да може той спокойно да се моли на аллаха за опрощение на грешната си душа.
Когато Баба Абдал си отишъл, благославяйки щедростта на милостивия владетел, пред халифа се изправил Коджа Хасан.
— Я да чуем сега твоята история и: да видим как си станал богат човек — рекъл Харун-Ал-Рашид на госта си, като го поканил да седне.
Коджа Хасан се разположил на мекия диван и започнал да разказва своята необикновена история.
— Всемогъщи господарю — казал той, — аз дължа богатството си на двама неразделни приятели, които и досега още живеят в Багдад. Единият е голям богаташ и се казва Саади, а другият е средно заможен човек и името му е Саад.
Един ден Саади и Саад се разхождали из багдадските улици, унесени в разговор за човешкото щастие.
— Аз мисля — забелязал Саади, — че ако някой сиромах, но работлив човек получи отнейде пари и ги вложи в търговия, той непременно ще забогатее.
— Аз пък мисля — възразил Саад, — че богатството се постига само с късмет. Ако човек е беден и няма късмет, давай му колкото щеш пари, все сиромах ще си остане.
И както вървели и приказвали тъй, двамата приятели стигнали до нашата улица.
В това време аз седях пред вратата на моята схлупена къщурка и плетях едно дебело въже.
Щом ме съгледал, Саад рекъл на приятеля си:
— Ето един сиромах и трудолюбив човек, който заслужава твоята помощ. Бъди щедър към него и да видим какво ще стане.
Приятелите дойдоха при мен и ме поздравиха.
— Как се казваш, човече, и какво правиш? — попита ме Саади.
— Името ми е Коджа Хасан, по прякор Алхабал — отвърнах аз. — От двайсет години се занимавам с въжарство и сега, както виждате, пак плета въже, за да изкарам прехраната на семейството си.[45]
— Е, като работиш толкова години, не си ли забогатял, та да си вземеш чираци и да отвориш голяма работилница?
— Въжари бяха и дедите, и родителите ми, но никой от тях не забогатя от занаята си. Та и аз каквото изкарам, все за препитание на многобройната ми челяд отива.
— Ами ако някой ти даде сто жълтици, ще можеш ли да се избавиш от немотията?
— Ще мога — рекох, — но де го тоя човек?
Тогава Саади измъкна изпод дрехата си една голяма кесия и ми я подаде.
— Вземи тия сто жълтици — каза той — и гледай да се замогнеш. Ще се радвам много, ако успееш да напреднеш в работата.
— Благодетелю мой! — извиках аз и се хвърлих да целувам нозете на щедрия си покровител.
Когато двамата приятели си отидоха, аз дълго стисках кесията, обзет от радостната мисъл, че вече съм се спасил от сиромашията. „С тия пари, рекох си, ще накупя коноп, ще наема работници и ще си отворя дюкян. Но засега как да опазя жълтиците? Я най-добре да ги зашия в чалмата си — мина през ума ми, — там ще бъдат на сигурно място.“
И без да се бавя, аз влязох в къщи, взех игла и конец и заших скришом в чалмата си деветдесет и девет жълтици, като оставих една за харчене. После навих чалмата около главата си и излязох из пазара.
Понеже у дома отдавна не бяхме яли месо, спрях се пред една касапница и поръчах на месаря да ми отреже някое по-тлъстичко овнешко бутче.
И тъй, с месото в ръка, аз тръгнах към къщи, като си мислех каква вкусна вечеря ще сготви жена ми и как сладко ще си похапнат изгладнелите ми дечица. Но в тоя миг, не щеш ли, отнейде изневиделица се нахвърли отгоре ми един грамаден орел и поиска да ми грабне месото. Аз се развиках и започнах да се браня отчаяно и в борбата наистина успях да спася овнешкото бутче, но, за нещастие, хищникът сграбчи чалмата ми и отлетя с нея към облаците.
Така аз отново станах сиромах, какъвто си бях, и всичките ми надежди за щастливо бъдеще пропаднаха. „Но все пак нали семейството ми си хапна месце, а аз си купих нова чалма“ — помислих си за утешение и се залових пак за работа.[46]
От тая злощастна случка минаха няколко месеца и един ден Саади и Саад дойдоха да ме видят какво правя и как живея.
Като влязоха у дома и се поогледаха наоколо, Саади ми рече:
— Как върви работата, Хасане? Само с тая нова чалма ли ще ми се похвалиш? Няма ли някоя друга промяна у тебе?
— Голямо нещастие ме сполетя, благодетелю мой! — промълвих аз и със сълзи на очи разправих произшествието с орела.
— Недей се опитвай да ме лъжеш! — извика сърдито Саади. — Аз не съм толкова глупав, за да повярвам, че някакъв орел ти е грабнал чалмата! Защо му е на орела твоята чалма? По всичко личи, че ти си прахосал парите, които ти дадох, и сега се мъчиш да ме заблуждаваш!
— Кълна се в аллаха, че ти говоря самата истина, благодетелю мой! — уверявах аз. — Има хора, които видяха с очите си как орелът ми задигна чалмата.
— Възможно е, възможно е! — потвърди Саад. — И аз съм слушал, че орлите обичали да грабят чалми, за да си правят от тях гнезда.
Саади се замисли, почеса се по брадата и каза:
— Добре, аз ще ти дам още сто жълтици, но внимавай да не се случи нещо и с тях!
И като каза това, Саади извади пак една кесия и ми даде още сто жълтици.
Дълбоко трогнат от великодушната постъпка на моя покровител, аз обещах да бъда по-предпазлив и изпратих гостите си с благодарности и благословия.
„Сега ще трябва да скрия парите на такова място, че и дяволът да не може да ги намери“ — казах си и започнах да търся някое потайно кътче за скривалище.
Оглеждах надлъж и нашир цялата къща и най-сетне погледът ми се спря върху една глинена делва, пълна с непотребен овес, който служеше за храна на покойното ми магаре. Тая делва след смъртта на добичето стоеше забравена в един полутъмен ъгъл и никой не се докосваше до нея.
„Ето, тук ще скрия парите“ — реших аз и като отделих една жълтица за харчене, зарових в овеса на делвата кесията с останалите деветдесет и девет жълтици.[47]
Никой не ме видя къде скрих парите, защото по това време жена ми и децата ми не бяха в къщи.
Доволен и предоволен, че съм намерил най-сигурното скривалище, аз излязох да видя къде има по-хубав коноп, та на следния ден да отида направо да го взема. След като обикалях дълго пазара и избрах търсената стока, привечер, се върнах у дома, капнал от умора.
Жена ми се беше вече прибрала и шеташе из къщи.
Още щом прекрачих прага, потърсих с поглед глинената делва. Но делвата бе потънала сякаш вдън земя и от нея нямаше нито следа.
— В оня ъгъл имаше една делва с овес. Да не си я преместила някъде? — попитах аз с разтреперан глас.
— Одеве мина един непознат търговец, който продаваше гюлова вода и сапун за баня — каза жена ми. — Аз взех един сапун и понеже нямах пари, дадох на търговеца делвата с овеса. Нали и без това тая делва беше стара, пък и магарето ни умря, та вече не ни трябва овес! — добави тя.
При тия думи на жена ми усетих, че ме облива студена пот, нозете ми се подкосиха, сърцето ми престана да бие.
— Нещастнице, как можа да сториш това!- извиках аз. — Знаеш ли, че в делвата имаше деветдесет и девет жълтици?
Като разбра какво е направила, жена ми започна да се вайка и да си скубе косите, но нещастието беше вече непоправимо и нищо не можеше да ни помогне.
Разбира се, времето лекува всички злочестини и мъки и след някой и друг ден аз се успокоих и се залових за работа. Понякога само ме обземаше страх, че моят благодетел пак ще ми дойде на гости и ще ме пита какво съм направил с подарените ми от него жълтици. И наистина, не мина много време, и моите опасения се оправдаха.
Един ден двамата приятели отново ме споходиха и аз ги посрещнах със свито сърце.
От дума на дума Саади полюбопитствува да узнае дали съм се избавил от немотията и аз трябваше да разкажа каква нова беда ме бе сполетяла.
— Тоя път вече не можеш ме излъга! — извика гневно Саади. — Ти не заслужаваше моята помощ, защото си един непоправим ленивец и измамник!
— Но аз не съм виновен — оправдавах се аз, — Отде[48] можех да допусна, че жена ми ще излезе толкова глупава, за да даде делвата с жълтиците за един сапун…
— Всичко туй е измислица! — прекъсна ме Саади, като се изправи и тръгна към вратата, последван от своя приятел.
— Слушай, Хасане — рече на излизане Саад и ми подаде едно парче калай. — Вземи това късче калай, което намерих случайно на пътя. Колкото и нищожно да е, може би то ще ти донесе щастие.
За да не оскърбя Саад, аз приех с благодарност подаръка му и го скрих в дрехата си. После двамата приятели си отидоха.
На другия ден призори, когато още спяхме, някой похлопа на вратата ни.
— Кой е? — извиках аз, като се надигнах от леглото.
— Аз съм, Хасане, съседката Мерджана! — обади се жената на съседа-рибар. — Мъжът ми отива за риба и му трябва малко калай за мрежата. Цялата махала обиколих, но никой не можа да ми услужи. Дали у тебе не се намира случайно някое парченце?
— Имала си късмет — рекох, като се сетих за подаръка на Саад. — Търкаляше се тъдява едно парче, ей сега ще го потърся.
И като извадих от дрехата си калаеното късче, открехнах вратата и го подадох на съседката. Тя го прие с радост и обеща да ни подари първата риба, която мъжът й ще хване.
Съседът натъкмил мрежата и отишъл на риболов. Още с първото мятане той уловил една голяма риба, а след второто и третото хвърляне на мрежата хванал и някои по-дребни риби.
От риболов съседът дойде право у дома.
— Хасане — каза той, — за услугата, която ми стори, жена ми ти обрече първата риба от днешния улов. Заповядай!
И рибарят измъкна от торбата си най-едрата риба и ми я подаде.
— Не заслужавах толкова голям дар заради някакво нищожно късче калай — казах аз, като взех с благодарност рибата и я занесох в кухнята.
Когато жена ми разпорила подарената риба и започнала да я чисти, ръката й измъкнала отвътре някакъв камък, който светел с необикновен блясък. Жена ми помислила, че тоя камък е късче стъкло, и го дала на децата да си играят.[49]
Вечерта, като се върнах в къщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче.
— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчваше някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.
Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.
След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.
На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа-златар.
— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.
И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.
Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.
— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.
Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.
Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.
На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари, и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.
— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. Добре, давам ти петдесет жълтици!
Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:
— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.
Жената на златаря ми предложи сто жълтици — аз отказах, даде ми двеста жълтици — пак не се съгласих. Започна[50] да наддава и стигна до петстотин жълтици — аз все отказвах.
В това време дойде и самият златар.
— Е, Хасане, покажи ми да видя какъв камък сте намерили в рибата! — каза той.
Аз донесох камъка и му го показах. Златарят дълго го премята в ръцете си и като го огледа най-внимателно от всички страни, рече:
— Жена ми ти е дала петстотин жълтици, аз ще прибавя още петстотин, та да станат хиляда.
— Не, за по-малко от десет хиляди не го давам — казах аз.
Напразно златарят се опитваше да намали цената — аз не отстъпвах нито жълтица. Най-сетне, като разбра, че е безполезно да се пазари повече, той се съгласи да ми плати десет хиляди жълтици.
— Само че ще почакаш до утре — рече той, — защото сега нямам толкова пари.
На другия ден съседът ми донесе парите и взе брилянта.
Така аз неочаквано забогатях. Изградих си голям и хубав дом, отворих въжарска работилница и предумах другите въжари да работят в нея, а аз станах техен господар. Скоро търговията ми се разшири и почна да ми носи добра печалба.
Веднъж Саади и Саад решили да ме навестят и да видят какво правя. Те ме потърсили в старата ми къща и като видели, че не живея там, попитали съседите какво е станало с мен. Казали им, че сега аз съм един от най-богатите хора в Багдад и съм се преместил в собствен палат на другия край на града.
Изненадани и озадачени от моето внезапно забогатяване, Саади и Саад се запътили към моя дом.
Аз бях полегнал на дивана и си почивах, когато слугата влезе в стаята ми и съобщи, че ме търсят двама непознати мъже. Казах му да ги покани в гостната и след малко бях приятно изненадан от посещението на моите стари приятели.
— Добре дошли в новия ми дом; благодетели мои! Аллах да ви дарува щастие и дълъг живот! — поздравих аз гостите и ги поканих да седнат.
Като ме благословиха и те на свой ред и седнаха, Саади рече:
— Голяма е нашата радост, Хасане, че ти най-после си[51] се избавил от сиромашията и си станал богат човек. Изглежда, че моите двеста жълтици не са отишли напразно и са ти помогнали да забогатееш. Мъчно ми е само, че ти два пъти ни излъга и се опита да ни заблудиш.
— Не, благодетелю мой, аз никога не съм ви лъгал — отвърнах аз. — Туй, което ви казах, е самата истина, както е истина и това, че аз забогатях не от твоите двеста жълтици а от късчето калай, което ми даде Саад.
— Ти пак започваш да се подиграваш с нас — навъси се Саади и ме изгледа недоверчиво.
Тогава аз разказах най-подробно как съм дал калаеното късче на съседа си, за да го върже на мрежата, как след това същият тоя съсед ми подарил една риба, в която жена ми намерила един голям брилянт, и тъй нататък, и тъй нататък.
Двамата приятели ме слушаха внимателно, с широко отворени очи.
Като свърших разказа си, Саади поклати глава и забеляза:
— И все пак цялата тая история ми се вижда съвсем невероятна.
— Защо не, по волята на великия аллах може да се случи и такова чудо — обади се Саад, като поглади замислено брадата си.
Беше почнало да се свечерява и аз поканих гостите да пренощуват у дома, като им предложих да ги поразходя на другия ден до чифлика ми извън града.
Саади и Саад приеха с готовност поканата и след това ние седнахме край трапезата, отрупана с най-вкусни ястия и напитки. Веселбата ни продължи до късна нощ сред музика и песни, при кръшните игри на танцуващи хубавици.
На сутринта аз и моите приятели се отправихме към брега на реката, дето се поклащаше една голяма ладия, приготвена вече за разходка. Ние се настанихме в ладията и водени от неколцина здрави гребци, заплувахме към чифлика.
Като стигнахме на отвъдния бряг, Саади и Саад останаха прехласнати от гледката, която се откри пред очите им.
Насреща се разстилаше просторна градина с цъфнали лимонови и портокалови дървета, край които лъкатушеха бистри поточета. По клоните на дърветата чуруликаха безброй птички, а в дъното на градината, сред високи палми и цветя, се белееше лятната ми къща с голяма сенчеста тераса.[52]
Двама от синовете ми, които вече летуваха тук, излязоха да ни посрещнат и ни придружиха до терасата, после припнаха да играят из градината. Ние се разположихме върху меките пухени възглавници и веднага един слуга сложи пред всекиго по едно наргиле[2] и чаша с леден шербет.
По едно време, както ние пушехме и се разхладявахме с шербет, синовете ми дотичаха при нас.
— Татко, виж какво намерихме! — извика по-голямото момче и ми подаде едно грамадно птиче гнездо.
Аз взех гнездото и за моя най-голяма изненада видях, че то бе направено от една вехта чалма.
— Та това е същата моя чалма, която орелът грабна от ръцете ми! — извиках аз. — Де я намерихте?
— На върха на едно високо дърво — рече момчето.
Саади и Саад останаха смаяни при вида на необикновената находка и не казаха нито дума. Но след малко, като се опомни, Саади подхвърли:
— Ако това наистина е твоята чалма, в нея трябва да са скрити жълтиците, които ти дадох.
Аз измъкнах мигом джобния си нож и с един замах разпрах чалмата, от която се изсипаха скритите жълтици.
— Сега вече няма никакво съмнение, че ти не си ни лъгал — рече примирено Саади.
Цял ден ние почивахме на хладина в чифлика и вечерта решихме да се върнем с коне в града. Моят коняр оседла три врани жребеца и ние потеглихме към Багдад, дето стигнахме късно вечерта.
Като дойдохме у дома, аз изпратих един от слугите да купи отнякъде зоб, защото в моята градска къща не се намираше храна за конете.
Ала тъкмо бяхме седнали да вечеряме, ето че слугата се яви при мен и ми подаде една кесия с жълтици.
— Какво е това? — попитах го.
— Намерих я в делвата с овеса, който купих за конете. Като насипвах зобта в яслите, от делвата се изтърси и тая кесия.
— Я! — учуди се Саади. — Но това е кесията, която аз ти дадох![53]
— Донеси веднага делвата! — поръчах аз на слугата. И щом той донесе глинения съд и го сложи пред нас, аз извиках:
— И делвата е същата, която жена ми продаде на търговеца!
Двамата приятели дълго гледаха изумени ту делвата, ту кесията с жълтиците и не можеха да проумеят тая странна игра на случайността. Най-после Саади наруши мълчанието и забеляза:
— Да, ти беше прав, като каза, че си забогатял не от моите жълтици, а от парчето калай, което ти даде Саад.
— Благодетелю мой — обърнах се аз към Саади, — ти имаше искреното желание да ми помогнеш и аз ти благодаря от сърце за твоята щедрост. Сега нека с подарените ми от тебе жълтици да зарадваме други сиромаси хора и да направим живота им по-честит!
Чудният разказ на Коджа Хасан развълнувал дълбоко премъдрия Харун-Ал-Рашид.
— Понякога човешкото щастие се явява изневиделица — рекъл халифът — и никой не знае къде се крие то. Твоето щастие, Хасане, е било скрито в едно късче калай, а брилянтът, който те направи богат човек, се намира сега в моята съкровищница. Тоя брилянт е най-скъпият ми накит и аз съм доволен, че узнах неговата необикновена история, която ще бъде записана и предавана от поколение на поколение.
От тоя ден Харун-Ал-Рашид и Коджа Хасан станали неразделни приятели и всеблагият халиф канел често в палата си на угощение и разговорка и Саади, и Саад.
Някога, преди много години, живял стар беден рибар, който имал жена и две дъщери. Всеки ден той отивал край морето да лови риба, но никога не хвърлял мрежата повече от четири пъти.
Веднъж рибарят отишъл на морския бряг, снел торбата от рамото си и хвърлил мрежата във водата. Като почакал някое време, той затеглил мрежата към брега, но тя била много тежка и беднякът едва я измъкнал навън. Зарадвал се старецът, че е хванал богат лов, но като погледнал в мрежата, що да види — в нея вместо риба имало един магарешки скелет. Учудил се рибарят, извадил магарешкия скелет, изцедил мрежата и пак я хвърлил във водата. Почакал малко и отново затеглил, но тоя път мрежата била още по-тежка. С голяма мъка я изтеглил рибарят на брега, но и сега вместо риба намерил една голяма делва, пълна с пясък и тиня. Бедният старец въздъхнал и за трети път хвърлил мрежата във водата. Но когато след дълги усилия отново я издърпал, мрежата била пълна с парчета от глинени съдове, камъни и стъкла.
Тогава рибарят дигнал очи към небето и извикал:
— Милостиви аллах. Ти знаеш, че аз хвърлям мрежата само четири пъти на ден. Досега вече три пъти я хвърлих напразно. Помогни ми поне четвъртия път да хвана малко риба!
И като изрекъл тия думи, старият рибар метнал мрежата за четвърти път. Постоял, почакал и пак почнал да тегли. Ала сега вече мрежата била толкова тежка, че не се и помръдвала. Рибарят се съблякъл, гмурнал се във водата и най-сетне успял да измъкне мрежата на брега. Като я раздиплил, той намерил в нея една грамадна медна стомна, здраво запушена с оловна запушалка, върху която бил издълбан печатът на цар Сулейман.
Зарадвал се бедният рибар и си рекъл: „Ще продам тоя съд на някой медникар и все ще взема за него две-три жълтици.“ .
И старецът разклатил стомната и усетил, че е пълна с нещо. „Чакай да видя какво има вътре“ — казал рибарят и като извадил ножа си, изтеглил оловната запушалка. Но за негова изненада от гърлото на съда се извил гъст дим, който се издигнал до облаците. После всичкият дим се събрал,[56] затрептял и се превърнал в исполински великан, чиято глава стигала до небето, а нозете му се опирали о земята. Главата му била като кубе на храм, ръцете — като грамадни вили, нозете — като корабни мачти, устата — като пещера, зъбите — като воденични камъни, носът — като комин, очите — като пламтящи факли.
Като видял това чудовище, рибарят се вцепенил от уплаха: нозете и ръцете му затреперали, зъбите му затракали, пред очите му притъмняло.
А великанът извикал:
— Няма друг бог освен аллах и Сулейман е негов пророк! О, могъщи Сулейман, не ме убивай! Обещавам ти, че няма вече да се противя на твоите заповеди и ще изпълнявам всяко твое желание!
Тогава рибарят му рекъл:
— Нещастни призрако, как се осмеляваш да наричаш Сулейман пророк на аллаха? Нима не знаеш, че са минали вече осемнадесет столетия, откакто Сулейман е умрял, и че ние живеем в друго време? Разкажи ми какво се е случило с теб и как си попаднал в тая стомна!
И страшният дух отговорил:
— Радвай се, рибарю, аз ти нося добра новина!
— С какво ще ме зарадваш? — попитал бедният рибар.
— С това, че ей сега ще умреш от най-ужасна смърт.
— Какво зло съм сторил, та ще трябва да умра? Аз те освободих от стомната и те върнах на земята! — извикал рибарят.
А духът казал:
— Оставям на теб да решиш от каква смърт искаш да умреш.
— Тъй ли ми се отплащаш за добрината ? — промълвил огорчен рибарят.
— Да, ти ще умреш, но преди това чуй моята история! — рекъл великанът. — Аз въстанах против Сулейман и той заповяда на своя везир да ме заведе при него. Като ме видя, Сулейман ми предложи да приема неговата вяра и да го призная за свой господар, но аз отказах. Тогава той разпореди да донесат тая стомна, затвори ме в нея, запои я с олово и я запечата с печата си. После повика покорните си духове и им заповяда да хвърлят медната стомна в морето. Осемнадесет столетия прекарах аз под водата, като повтарях[57] всеки ден, че ще обогатя навеки тоя, който ме освободи. Но времето минаваше и никой не се явяваше да ми помогне. Тогава ме обхвана страшна ярост и аз се заклех, че ще убия своя освободител, като му предложа да си избере каквато смърт иска. И ето ти, рибарю, ме освободи и аз ти предлагам да решиш от каква смърт желаеш да умреш.
— Защо ми трябваше да правя благодеяния? — завайкал се рибарят. — Значи, вярна е пословицата, която казва, че на доброто се отвръща със зло?
— Недей приказва повече! — извикал духът. — Приготви се да умреш!
Като разбрал, че смъртта му е неизбежна, бедният рибар прибягнал до хитрост и рекъл:
— Щом си решил да ме погубиш, заклевам те в името на цар Сулейман да ми отговориш на един въпрос!
Страшният дух затреперал, като чул да се споменава името на цар Сулейман, и отвърнал:
— Добре, питай ме и аз ще ти кажа истината.
И рибарят попитал:
— Как си се побрал в тая стомна, когато само едната ти ръка не може да се вмести в нея?
— Нима ти се съмняваш, че съм бил вътре?
— Да, аз не мога да повярвам, докато не видя с очите си как седиш в стомната.
И тогава великанът потръпнал, превърнал се в дим и се издигнал до небесния свод, а после димът се сгъстил и лека-полека влязъл всичкият в медната стомна.
Без да губи време, рибарят грабнал оловната запушалка с печата на цар Сулейман и като затворил здраво гърлото на стомната, извикал:
— Избери си каквато искаш смърт! Ако не желаеш да умреш, аз ще те хвърля в морето, после ще си направя къщичка на брега и ще разправям твоята история на всекиго, който дойде тук да лови риба. Вярвам, че никой не ще пожелае да те освободи, за да го убиеш заради добрината му.
Като чул тия думи, страшният дух напрегнал всичките си сили, за да се измъкне от стомната, но се оказал съвсем слаб, защото над него тежал печатът на цар Сулейман. Тогава той разбрал, че рибарят го е надхитрил, и му рекъл:
— Милост, рибарю! Аз исках само да се пошегувам с теб![58]
— Няма вече шеги! — отвърнал рибарят и понесъл стомната към морето.
И духът се укротил и тихичко запитал:
— Какво ще правиш с мен?
— Ще те хвърля в морето — казал старецът. — Ти си прекарал на морското дъно осемнадесет столетия и аз ще те оставя да лежиш там чак до деня на страшния съд. Аз те молих да не ме погубваш, но ти не послуша молбата ми и пожела да ми се отплатиш за доброто със зло. Сега аллах те предаде в моите ръце и ти ще бъдеш наказан.
Страшният дух се опитал да умилостиви рибаря и извикал:
— Отвори стомната и аз ще те възнаградя богато!
— Лъжеш, проклетнико! — рекъл рибарят. — Ако те пусна, ти ще постъпиш с мен така, както е постъпил везирът на цар Юнан с лекаря Дубан.
— А какво се е случило с везира на цар Юнан и с лекаря Дубан? — попитал духът. — Разкажи ми за тяхната история.
Разказ за везира на цар Юнан и за лекаря Дубан
— Някога, много отдавна — започнал рибарят, — живял в Персия цар на име Юнан. Той бил богат и имал многобройна войска. Но тялото му било разядено от проказа и нито учени, нито лекари можели да му помогнат. Цар Юнан пиел всякакви лекарства, мажел се с разни мехлеми, но нищо не можело да облекчи страданията му. И ето че веднъж в престолния град пристигнал стар, изкусен лекар на име Дубан. Той бил прочел много книги — гръцки и персийски, латински, арабски и сирийски, — бил изучил медицината, звездобройството и разни други науки и познавал полезните и вредните свойства на всички растения и билки. Като пристигнал в столицата, прочутият лекар узнал за болестта на царя, когото никой не можел да излекува, и прекарал цяла нощ над своите книги. На сутринта, щом слънцето изгряло, той се облякъл в най-хубавите си дрехи и отишъл в царския палат. Явил се пред царя и като му пожелал вечна слава и благоденствие, рекъл:[59]
— Господарю, аз чух, че тежка болест те е сполетяла и че никой от твоите лекари не е намерил цяр за нея. Аз вярвам, че ще мога да те излекувам, без да ти давам да пиеш лекарства и без да те мажа с мехлеми.
Цар Юнан попитал изумен:
— А как ще сториш това? Кълна се в аллаха, че ако наистина ме излекуваш, аз ще те възнаградя богато и тебе, и целия ти род, ще изпълня всичките ти желания и ти ще станеш мой сътрапезник и най-близък приятел.
И лекарят казал:
— Да, аз ще те излекувам, без да усетиш нито болка, нито умора.
Тогава цар Юнан извикал:
— Побързай, сине мой, защото непоносими са моите мъки!
— Слушам и се подчинявам! — отвърнал лекарят. Като излязъл от царския палат, лекарят Дубан отишъл в града и наел една къща,в която пренесъл всичките си книги, лекарства и билки. После взел една тояга, превъртял дръжката й и я напълнил с лекарство, направил една топка и на следната сутрин се явил в палата. Влязъл при царя и му казал да отиде веднага на игрището.
Цар Юнан се запътил към посоченото място, съпроводен от своите емири, везири и царедворци. Като стигнали на игрището, лекарят Дубан подал на царя тоягата и топката и рекъл:
— Господарю, хвани тая тояга за дръжката, тичай по игрището и удряй с всичка сила тая топка, докато пот облее ръката ти и тялото ти. Тогава лекарството ще се попие от кожата на твоята длан и ще се разнесе по цялото ти тяло. Щом се изпотиш добре, върни се в палата, окъпи се в банята и легни да спиш. Тъй ще бъдеш излекуван.
И цар Юнан хванал тоягата за дръжката, яхнал коня си и като хвърлил топката, подгонил я и я заудрял с всичка сила. Когато ръката и цялото му тяло се облели с пот и лекарството се просмукало от кожата на дланта, цар Юнан се върнал в палата и заповядал да приготвят банята.
Слугите се спуснали да изпълнят заповедта на господаря си и натъкмили чисти дрехи за преобличане. След това царят влязъл в банята, окъпал се, прибрал се в спалнята си и веднага легнал и заспал.[60]
На другата сутрин, като се събудил, цар Юнан наистина се почувствувал съвсем здрав. По тялото му нямало нито следа от проказа, кожата му блестяла като сребро. Радостен и щастлив, той отишъл в приемната зала и седнал на престола, окръжен от своите сановници и царедворци.
Тогава в залата влязъл лекарят Дубан, приближил се до царя, поклонил му се и възхвалил неговото могъщество. Цар Юнан го прегърнал, поканил го да седне редом с него и рекъл:
— Тоя човек ме излекува и от днес нататък той ще бъде мой сътрапезник и най-близък приятел!
После царят дал богата гощавка и седнал заедно с лекаря край трапезата. Цял ден яли, пили и се веселили и вечерта след гощавката по заповед на царя лекарят Дубан бил отрупан с най-скъпи дрехи и всякакви дарове. И лекарят благословил великодушния си покровител и си отишъл у дома.
Но цар Юнан имал един велик везир, страшен грозник и човек с черна душа. Зъл, алчен и завистлив, той бил преизпълнен с омраза и злоба. Когато видял, че царят седи рамо до рамо с лекаря Дубан и го отрупва с дарове, везирът пламнал от завист и решил да погуби своя съперник.
Той се приближил до царя и му рекъл:
— Повелителю на правоверните, позволи ми да ти дам един ценен съвет, който нямам право да крия от тебе, защото ще извърша голям грях. Заповядай ми да ти открия тайната и аз ще изпълня твоята заповед.
Смутен от думите на везира, цар Юнан попитал:
— Какъв е тоя съвет? А везирът отвърнал:
— О, велики царю, нашите прадеди казваха: „Тоя, който не мисли за края и за сетнините, на него съдбата не е приятел.“ А аз виждам, чети грешиш, като обсипваш с щедростта си един враг, който иска да те погуби. Аз се страхувам за твоя живот.
Като чул тия думи, цар Юнан се разтревожил и казал с пребледняло лице:
— Но кой е тоя, когото ти наричаш мой враг и когото аз обсипвам с щедрост?
Великият везир отвърнал:
— Господарю мой, ако спиш, събуди се! Говоря ти за лекаря Дубан![61]
— Не е вярно! — казал царят. — Той е моят най-добър приятел. Аз го уважавам повече от всички хора, защото той ме спаси от болестта, която никой лекар не можа да излекува. Друг такъв човек няма в целия свят, нито на изток, нито на запад. Как се осмеляваш да го клеветиш? От днес нататък аз ще му плащам по хиляда жълтици на месец, но и това е малко. Дори половината царство да му дам, пак не бих му се отплатил. Струва ми се, че завистта е свила гнездо в сърцето ти и че ти ме подмамваш да убия лекаря, за да се разкайвам после, както се е разкайвал цар Синдбад, който убил сокола си.
— А как е станало това? — попитал везирът.
Разказ за сокола на цар Синдбад
— Разправят, че някога живял в Персия цар, който обичал всякакви веселби и забави, но най-много обичал лова — започнал цар Юнан. — Той имал един сокол, който сам отгледал и с който не се разделял нито денем, нито нощем. Когато царят отивал на лов, винаги вземал със себе си и сокола и му давал да пие вода от златна чаша, вързана с верижка за шията на птицата.
Веднъж, когато царят седял в палата, дошъл при него главният гледач на соколите и му казал:
— Царю честити, време е вече да излезеш на лов!
И царят се приготвил, сложил сокола на ръката си и отишъл на лов с цялата си свита. Дълго вървели те, докато най-сетне стигнали в една долина и опънали ловните мрежи. По едно време в една от примките попаднала газела. Тогава царят извикал:
— Да знаете, че ще отрежа главата на оногова, който пусне газелата да мине край него, без да я хване!
Ловците започнали да стягат мрежата около плененото животно, но изведнъж газелата изтичала при царя, изправила се на задните си нозе, а предните притиснала до гърдите си, като че искала да се поклони на всемогъщия господар. Царят се навел към нея, а тя скочила през рамото му и избягала в пустинята. Като се обърнал към своите телохранители, царят видял, че те си намигат един на друг, и затова запитал везира си:[62]
— Какво означава това? И везирът отвърнал:
— Те искат да кажат, че ти се закле да убиеш оногова, който изпусне газелата.
Позамислил се царят и рекъл:
— Заклевам се в главата си, че ще я догоня и ще я върна назад!
И той препуснал коня си по дирите на газелата и скоро я настигнал. Тя поискала да се скрие в гората, но соколът започнал да я кълве по очите и я ослепил. Тогава царят замахнал с една тояга, ударил с всичка сила газелата и я повалил на земята. После скочил от коня си, заклал я, одрал я и кожата й вързал за седлото.
А денят бил много горещ и наоколо нямало нито капка вода. Страшна жажда измъчвала царя, а и конят му бил зажъднял. Като се поогледал насам-натам, царят видял едно дърво, от което капела някаква течност като масло. Без да си снема ръкавиците, той откачил чашата от шията на сокола, напълнил я с тая течност и я поднесъл до устните си. Но в тоя миг соколът я ударил с крилото си и я съборил. Царят си помислил, че соколът е жаден, напълнил втори път чашата и му дал да пие. А птицата пак ударила чашата и я разляла. Царят се разсърдил, за трети път напълнил чашата и я поднесъл на коня. Но и сега соколът я съборил с крилото си.
— Бъди проклета, нещастна птицо! — извикал царят.- Ти ми попречи да пия, сама не пи, а и коня ми лиши от вода!
И с един замах на меча си царят отрязал крилете на сокола.
Но соколът подигнал глава, като че искал да каже: „Виж какво има там на дървото!“
Царят погледнал нагоре и съгледал между клоните една грамадна змия, от чиято уста капела змийска отрова.
Разкаял се тогава царят, че отрязал крилете на сокола, яхнал коня и потеглил назад, като взел и убитата газела.
Щом стигнал в палата си, той дал газелата на готвача и му казал:
— Вземи тая газела и я опечи!
После царят седнал на престола си със сокола на ръка.
И изведнъж птицата изпискала и паднала мъртва и царят заплакал от мъка, че е убил своя верен сокол, който го спасил от смърт.[63]
Когато цар Юнан разказал историята за сокола на цар Синдбад, везирът рекъл:
— Всемогъщи господарю, ако ти се довериш на лекаря Дубан, той ще те убие! Макар че ти го възнагради богато и го ощастливи със своята дружба, той те е обрекъл на жестока смърт. Нима не виждаш, че тоя коварен враг те излекува само привидно? Можеш ли да вярваш, че след време неговото лекарство не ще подействува пагубно върху твоето тяло?
Тогава в душата на цар Юнан се загнездило съмнение и той казал:
— Имаш право, верни мой съветнико! Тоя лекар наистина може да се е промъкнал тук като шпионин, за да ме убие. Както ми даде тоягата, така може и да ме подмами да помириша нещо, което ще ме погуби, без да усетя.
И преизпълнен от страх, цар Юнан попитал везира:
— Кажи ми: какво да правя с него?
Везирът рекъл:
— Още сега изпрати да го повикат и щом влезе тук, заповядай да му отрежат главата. Така ще се избавиш от него и ще си възвърнеш спокойствието.
И царят изпратил да повикат лекаря Дубан, който се явил зарадван и засмян, без да подозира какво го чака.
— Знаеш ли защо те повиках? попитал царят.
— Само аллах може да знае това — отвърнал лекарят.
— Повиках те, за да те убия! — казал царят.
Тия думи на цар Юнан паднали като гръм върху лекаря Дубан и той извикал:
— Господарю, защо искаш да ме убиеш? Какво зло съм ти сторил?
А царят рекъл:
— Казаха ми, че ти си дошъл да ме погубиш, но аз ще те изпреваря и ще ти отрежа главата!
И цар Юнан повикал палача и му заповядал:
— Отрежи главата на тоя измамник и ме избави от неговото коварство!
Лекарят разбрал, че богатите царски награди са събудили завистта на придворните, които са го наклеветили пред царя. Той се разкаял, че е излекувал такъв недостоен владетел, но късно било вече да съжалява за своето благодеяние.
— Тъй ли ми се отплащаш, господарю, за доброто, което ти сторих? — извикал нещастникът.[64] Но цар Юнан не обърнал внимание на думите на лекаря и повторил заповедта си към палача.
Тогава палачът пристъпил напред, завързал ръцете и очите на лекаря и извадил меча.
— Смили се, всемогъщи господарю! Не ме погубвай, защото аллах ще погуби и тебе!
И лекарят Дубан заплакал неудържимо и от вързаните му очи потекли обилни сълзи.
При тая покъртителна гледка някои от царедворците се обърнали към царя и казали:
— Повелителю на правоверните, не му отнемай живота! Тоя човек не само не ти е сторил никакво зло,но ние видяхме с очите си как той те излекува от тежката болест.
— Нима вие не знаете защо го убивам? — рекъл царят. — Той ме излекува, като ми даде да държа тоягата, а утре може да ме подмами да помириша нещо и да ме умъртви. Не, той е шпионин, който очаква награда за своето злодеяние, и аз трябва да го убия, за да бъда спокоен.
Като разбрал, че смъртта му е неминуема, лекарят извикал:
— Господарю, щом не желаеш да ме пощадиш, изпълни поне последното ми желание: позволи ми да си отида у дома, за да се сбогувам с близките си и да завещая на приятелите си моите лечебни книги. Между тях има една чудна книга, която аз ще ти подаря, за да я запазиш в твоята съкровищница.
Цар Юнан попитал:
— Каква е тая книга?
А лекарят Дубан отвърнал:
— Тя е пълна с премъдри тайни и най-голямата тайна е следната; когато отрежат главата ми, ти разтвори книгата, обърни първите три листа и прочети първите три реда на лявата страница — тогава главата ми ще отговаря на всички твои въпроси.
Цар Юнан се зарадвал и извикал:
— Значи, твоята отрязана глава ще разговаря с мен?
— Да, господарю — казал лекарят. — И това чудо ще стане!
Тогава царят пуснал лекарят Дубан да си отиде у дома, съпроводен от многобройна стража. И лекарят се върнал в къщи, дал необходимите разпореждания, простил се с близките си и на следния ден се явил в палата. Събрали се[65] всички емири, везири и царедворци, с една дума — целият царски съвет. Лекарят застанал пред царя между двама пазачи, като държал в ръцете си една старинна книга и кутийка с някакъв прах.
— Дайте ми едно блюдо! — рекъл той и седнал на един диван.
Когато му донесли блюдото, лекарят изсипал в него праха, изравнил го с длан и казал:
— Господарю, вземи тая книга, но не я разтваряй, преди да отрежат главата ми. Щом я отрежат, заповядай да я сложат в блюдото и да я натиснат върху праха, за да спре кръвта. А после разтвори книгата.
И цар Юнан взел книгата и заповядал на палача да отреже главата на лекаря. И палачът отрязал главата и тя се търколила в средата на блюдото. После натиснали отрязаната глава върху праха, кръвта спряла, очите се отворили и устата рекла:
— Сега, господарю, разтвори книгата!
Царят разтворил книгата и видял, че листовете й са залепени. Той сложил пръста си в устата, наплюнчил го и обърнал първия лист. По същия начин обърнал и втория, и третия лист, но не видял никакви букви.
— Та тук няма нищо написано! — извикал царят.
— Продължавай да обръщаш листата! — казала отрязаната глава.
И цар Юнан обърнал още три листа, като пъхал пръста си в устата и го плюнчил, докато най-сетне отровата, с която били намазани листата, проникнала в цялото му тяло.
— Аз съм отровен! — извикал царят и започнал да се гърчи от болки.
А отрязаната глава на лекаря Дубан казала:
— Такъв е краят на всички царе, които погубват невинните хора. Такова е възмездието на аллаха за тяхната несправедливост и жестокост!
И след като отрязаната глава изрекла тия думи, цар Юнан издъхнал сред страшни мъки.
Като разказал историята за цар Юнан и за лекаря Дубан, рибарят рекъл на страшния дух:
— Ако цар Юнан не беше отнел живота на лекаря[66] Дубан, аллах навярно би го пощадил. Ако ти се беше смилил над мене, аллах щеше да продължи и твоя живот. Но ти поиска да ме убиеш и затова аз ще те хвърля сега в морето. Тогава духът извикал:
— Не ме наказвай за моята неблагодарност! Бъди великодушен и си спомни пословицата, която ни учи да не отвръщаме на злото със зло!
— Не, аз ще те хвърля в морето, защото ти не заслужаваш никаква милост!
— Пусни ме — замолил отново духът — и аз ти обещавам, че никога вече не ще ти сторя нищо лошо и че ще ти помогна да станеш богат и щастлив човек!
Тия думи съблазнили бедния рибар и умилостивили сърцето му.
— Закълни се в аллаха, че ще изпълниш обещанието си! — казал той.
— Заклевам се! — извикал духът. И рибарят отпушил стомната.
Отново се извил гъст дим, който затрептял и се превърнал в предишния великан. Духът ритнал стомната и я запратил в морето.
Изплашил се рибарят и си рекъл: „Не е на добро това.“
Но духът се засмял и казал:
— Върви след мен!
И той тръгнал напред и рибарят го последвал.
Излезли двамата извън града, изкачили се на една планина, а оттам се спуснали в просторна равнина и спрели пред едно езеро, което се намирало между четири хълма.
— Хвърли мрежата в езерото — казал духът. Рибарят се загледал във водата и видял там много риби с различни цветове: бели, червени, сини и жълти. Той хвърлил мрежата и извадил четири риби: бяла, червена, синя и жълта.
Зарадвал се бедният старец, а духът му рекъл: — Вземи тия риби и ги занеси на султана. Той ще ти даде за тях толкова пари, колкото не си виждал през целия си живот. Ти можеш да идваш тук всеки ден и да ловиш риба, но запомни, че не бива да хвърляш мрежата повече от един път на ден. А сега прощавай! — добавил духът и като ударил с крак земята, тя се разтворила, погълнала го и пак се затворила.[67]
Рибарят се запътил към града, унесен в мисли за чудното си приключение. Като стигнал в къщи, той взел едно ведро, напълнил го с вода и пуснал рибите вътре. После сложил ведрото на главата си и отишъл в султанския палат.
Голямо било учудването на султана, когато рибарят се явил при него, защото никога не бил виждал такива риби.
Той казал на своя везир:
— Дай тия риби на готвачката и й поръчай да ги сготви за обед!
Везирът отишъл при готвачката и рекъл:
— Негово величество получи тия риби и поръча да ги сготвиш. Покажи му твоето готварско изкуство!
След това везирът се върнал при султана и султанът му заповядал да даде на рибаря четиристотин жълтици — за всяка риба по сто жълтици.
Като взел парите, бедният рибар накупил всичко, каквото било потребно за семейството му, и отишъл при жена си радостен и щастлив.
А в това време готвачката изчистила рибите, сложила ги в един тиган и започнала да ги пържи на огъня. Когато рибите се зачервили от едната страна, тя ги обърнала на другата, но тъкмо в тоя миг стената на кухнята се разтворила и от нея излязла стройна девойка с невиждана хубост: дълги мигли се спускали над тъмните й очи, дрехата й била от небесносиня коприна, скъпи гривни и пръстени украсявали ръцете й, а едната й ръка държала бамбукова пръчка. Непознатата хубавица се приближила до огнището, ударила тигана с пръчката и казала:
— О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание?
Като видяла това, готвачката примряла от уплаха, а девойката повторила и потретила думите си и рибите надигнали глави и отвърнали:
— Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
Тогава девойката обърнала тигана и изчезнала в стената, която веднага се затворила след нея.
Когато се съвзела от уплахата, готвачката видяла, че рибите са изгорели и почернели като въглени.
— Горко ми! — завайкала се тя, но в това време влязъл везирът и попитал дали обедът е готов.[68]
Със сълзи на очи готвачката му разправила какво се е случило.
— Това чудо не бива да се крие от султана! — извикал везирът и отишъл при своя господар, комуто разказал необикновената случка с рибите.
Изуменият султан пожелал да види чудото със собствените си очи. Той разпоредил да доведат рибаря и му заповядал да донесе още четири разноцветни риби като първите.
На следния ден рибарят донесъл рибите. Султанът го възнаградил с още четиристотин жълтици и казал на везира:
— Опържи тия риби пред мен!
Везирът изчистил рибите, наредил ги в тигана и ги сложил на огъня.
Тогава изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл един черен великан, който държал в ръката си дебела зелена тояга. Той пристъпил до тигана и попитал със страшен глас:
— О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание? И рибите надигнали глави от тигана и отговорили:
— Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
След тия думи на рибите черният великан ударил тигана с тоягата, съборил го в огъня и всички риби почернели като въглени. После великанът изчезнал в стената, която се затворила след него.
— Няма никакво съмнение, че в тия риби се крие някаква тайна! — извикал султанът и заповядал да доведат рибаря.
— Къде си уловил тия риби? — попитал той.
— В езерото между четирите хълма, зад оная висока планина, която се вижда оттук — отвърнал рибарят.
— Колко път има до това езеро?
— Един ден.
Султанът заповядал на стражата и на свитата си да се приготвят за път. Сам той яхнал коня си и потеглил напред. Нямало как — тръгнал и рибарят с царската дружина.
Изкачили се пътниците на планината, после се спуснали в просторната равнина. Те стигнали до езерото, разположено между четирите хълма, и съгледали във водата разноцветните риби.
Султанът застанал смаян на брега и запитал своите[69] емири и придворни дали някой е виждал някога това езеро и тая местност. И всички отговорили, че никой досега не ги е виждал.
— Кълна се в аллаха, че няма да се върна в столицата, докато не узная цялата истина за езерото и за разноцветните риби! — извикал султанът и заповядал на стражата да обгради четирите хълма. След това той повикал везира си, който бил опитен и мъдър човек, и му рекъл:
— Тая нощ аз ще изляза сам от лагера, за да открия тайната на това вълшебно езеро и на неговите говорещи риби. Ти ще останеш в моята палатка и утре ще кажеш на емирите и на другите придворни, че съм болен и че не искам никой да ме безпокои.
Везирът се опитал да убеди господаря си, че се излага на многобройни опасности, но султанът останал непреклонен. Той се преоблякъл като обикновен пътник, препасал на пояса си меч и се измъкнал тайно от лагера. Султанът вървял цяла нощ, докато се съмнало, и продължил пътя си чак до пладне, когато най-сетне, уморен от жегата, седнал да си почине. После тръгнал нататък и вървял още един ден и една нощ и призори съгледал в далечината някаква черна сграда. „Може би там някой ще ми разкаже историята на вълшебното езеро и на неговите риби“ — рекъл си зарадван той и като се приближил, видял един прекрасен палат от чер мрамор, обкован с желязо. Едната половина на двукрилата входна врата била отворена, а другата — затворена.
Султанът похлопал, но никой не се обадил. Похлопал втори и трети път и понеже пак не последвал отговор, заудрял по-силно вратата. Но навсякъде царувала гробна тишина. Султанът помислил, че палатът е необитаем, влязъл в широкия двор и стигнал до едно преддверие.
— Няма ли тук жива душа да приюти и да нахрани един уморен скитник? — извикал той.
Султанът повторил и потретил тия думи, но никой не отговорил. Тогава той се престрашил и тръгнал към вътрешните покои на палата. Оглеждал се наляво и надясно, но не виждал никого, макар че всички зали били украсени със скъпи копринени килими, завеси и възглавници. В средата на един малък двор имало басейн с четири лъва от чисто злато — из устата на тия лъвове бликала вода, която пръскала бисерни и елмазени капки. Наоколо летели пеещи птици и никоя от тях не можела да избяга, защото над палата била опъната тънка като паяжина златна мрежа. Смаян от тоя разкош и същевременно натъжен, че няма кой да му разкрие тайната на езерото и на чудните риби, султанът седнал да си почине. И като седял, унесен в мисли, до ушите му неочаквано долетели жални човешки стенания и един глас проплакал:
— Животът ми гасне в страдания и заплахи… О, безпощадно провидение, прати ми смърт и ме спаси от мъките!
Като чул тия стенания, султанът станал и тръгнал по посока на гласа. Той отметнал една завеса и влязъл в зала, където на висок, издигнат престол седял прекрасен момък със страдалческо лице. Копринената му мантия била украсена със златна везба, а главата му — увенчана със скъпоценна корона.
Султанът се зарадвал и поздравил момъка, а момъкът кимнал с глава и отвърнал:
— Прости ми, господарю, че не мога да стана от мястото си!
— Прощавам ти — рекъл султанът. — Аз съм твой гост и съм дошъл при теб по важна работа. Открий ми тайната на близкото езеро и на неговите разноцветни риби. Кажи ми: какъв е тоя палат и защо ти живееш тук в такова усамотение, натъжен и отчаян?
От очите на момъка закапали сълзи.
— Как да не съм натъжен и отчаян? — въздъхнал той. — Погледни ме!
И нещастникът разгънал мантията си: от пояса надолу тялото му било превърнато в мрамор.
Поразен от тая гледка, султанът помолил момъка да му разкаже своята история.
Разказ за омагьосания цар
— Моят баща — започнал момъкът — беше цар на Черните острови. Той се казваше Махмуд и цели седемдесет години управлява щастливо царството. След смъртта му се възкачих аз на престола и се ожених за моята братовчедка, която ме обикна тъй силно, че ако ми се случеше да замина[71] някъде, тя не ядеше и не пиеше до моето завръщане. Така прекарахме ние в мир и съгласие пет години.
Един ден жена ми отиде на баня и аз поръчах на готвача да приготви вечеря, после легнах на дивана и заповядах на две робини да ме разхладяват с ветрила. Но отсъствието на жена ми ме безпокоеше и макар че очите ми бяха затворени, не можех да заспя. Тогава робинята до главата ми каза на оная, която седеше до нозете ми:
— Масуда, жалко за нашия господар, който е почернил младостта си с такава невярна жена.
— Да — отвърна другата робиня, — проклети да бъдат от аллаха всички неверни жени! Какъв по-добър мъж от него може да намери тая измамница, която го лъже всяка нощ!
Първата робиня добави:
— Нашият господар е наистина глупав. Мигар той нищо не вижда и не знае?
— Че отде ще знае? — възрази втората робиня. — Всяка вечер тя слага във виното му упоителни билки и той веднага заспива дълбоко. Тогава измамницата скита цяла нощ и се връща чак на разсъмване, като събужда господаря с други някакви билки, които пали над главата му.
Когато чух разговора на двете робини, господарю мой, обхвана ме неукротим гняв. Но аз запазих спокойствие и се престорих, че нищо не съм чул.
Жена ми се върна от баня, наредихме трапезата, хапнахме, поприказвахме, както винаги, после тя поиска да донесат чашата с вино, което пиех всяка вечер преди лягане. Аз поех чашата, но вместо да изпия виното, излях го незабелязано през прозореца, след това легнах и захърках, като се престорих на заспал.
Тогава жена ми каза:
— Заспи и дано никога не се събудиш! Не мога повече да те търпя, проклетнико!
И като каза това, тя се премени в най-хубавите си дрехи, препаса моя меч, разтвори вратата и излезе.
Аз скочих мигом от леглото и тръгнах подире й. Жена ми се измъкна тихичко от палата, мина край пазарището и стигна до градските порти. Там тя изрече някакви неразбрани думи и портите се отвориха. Неверницата пропълзя навън като сянка, а аз — по нейните стъпки. След малко[72] тя наближи една колиба, построена върху купища смет, и влезе вътре. Аз се покатерих на покрива, отдето можех да виждам какво става в колибата.
Жена ми се приближи до един грозен роб, който лежеше върху куп тръстикови пръчки. Мръсни дрипи покриваха разяденото му от проказа тяло. Тя целуна земята пред него, а робът подигна глава и рече:
— Къде закъсня, негоднице? Ей сега тук бяха моите роднини — те пиха и се веселиха, само аз не пих нищичко, защото тебе те нямаше!
— Господарю мой — отвърна жена ми, — нима ти не знаеш, че съм омъжена за моя омразен братовчед, от когото трябва да се пазя? Ако искаш да те уверя в моята обич, аз ще превърна тоя град в развалини, сред които ще живеят само гарвани и кукумявки, а камъните ще пренеса накрай света!
— Лъжеш, проклетнице! — извика робът. — Предупреждавам те, че ако закъснееш още веднъж, няма да ти позволя да идваш повече тук!
След тоя разговор пред очите ми притъмня и разумът ми се помъти. А жена ми продължаваше да се моли, паднала, на колене пред роба, като говореше:
— Смили се над твоята нещастна робиня! Ако ти ме изгониш, какво ще стане с мен?
И тя дълго плака, докато най-сетне сълзите й умилостивиха коравосърдечния роб. Тогава тя засия от радост и каза:
— Господарю мой, ще ми дадеш ли да хапна нещо? И робът отвърна:
— Отхлупи онова блюдо и изяж ястието от миши кости! Пийни си и пиво от оная делва.
Като се нахрани, жена ми се сви като послушно псе в нозете на прокажения.
Аз не можах да се владея повече, скочих от покрива, втурнах се в колибата и грабнах меча на изменницата, която беше вече заспала. После замахнах с всичка сила и ударих роба. Той захърка и аз помислих, че съм го убил, оставих меча на мястото му, прибрах се в палата и си легнах.
На сутринта гледам: жена ми си отрязала косата и се облякла в черна дреха.
— Не ми се сърди — рече ми тя. — Снощи узнах, че[73] майка ми е умряла, че баща ми е убит в сражение с неприятеля, а брат ми е загинал, ухапан от скорпион. Затова съм тъй натъжена и отчаяна.
— Аллах да прости мъртвите и да даде утеха на живите! — отвърнах спокойно аз.
И царицата се затвори в покоите си и цяла година плака и тъжи.
Като измина годината, тя ми каза:
— Искам да изградя в двора на палата гробница и да прекарам в нея остатъка от живота си.
— Прави, каквото искаш — рекох аз.
И гробницата наистина бе изградена и там жена ми пренесе тайно полуживия роб. Всяка сутрин и вечер тя отиваше при него, хранеше го и го лекуваше с разни билки.
Веднъж аз се промъкнах незабелязано в гробницата и се скрих зад един стълб, отдето можех да наблюдавам всичко. Жена ми беше коленичила пред одъра на прокажения, целуваше нозете му и го утешаваше с най-нежни думи.
Тогава аз не се стърпях, измъкнах меча си и се спуснах да отсека главата й.
Но тя скочи мигом на нозете си, закиска се със страшен смях и извика:
— Махни се, омразно куче!
И като промълви някакво заклинание, проклетата вещица превърна половината от тялото ми в мрамор, а после омагьоса целия град с всички улици и градини и го преобрази в езеро. Четирицветните риби са хора от различни народности: белите — мюсюлмани, червените — персийци, сините — християни, жълтите — евреи. Четирите острова също бяха превърнати в тия четири хълма, които сега ограждат езерото. Но туй не е всичко. Всеки ден вещицата ме подлага на непоносими страдания, като ме бие по гърба с кожен камшик. След стотния удар тя нахлузва на окървавеното ми тяло груба конопена риза, върху която слага богатата ми мантия, за да се надсмее над моето царско достойнство.
Дълбоко трогнат от разказа на момъка, султанът рекъл:
— Къде мога да намеря тая проклета вещица и нейния прокажен роб?[74]
— Робът все още лежи в гробницата, а злата магьосница отива всеки ден при него и му носи храна и вино.
— Заклевам се в аллаха, нещастни момко, че аз ще те спася! — извикал султанът. — Аз ще отмъстя за всички твои страдания и ще те възвърна към радостите на живота!
И като минала нощта и настъпило утрото, султанът се преоблякъл, взел си меча и отишъл в гробницата. Наоколо светели безброй свещи и въздухът бил напоен с мирис на тамян. Приближил се тихо султанът до спящия роб, замахнал с меча си и го убил, после измъкнал мъртвото тяло на двора и го хвърлил в кладенеца. И веднага след това се върнал назад, легнал на мястото на роба и се покрил с неговата завивка, като скрил при себе си и голия меч.
След малко вещицата се явила при момъка, съблякла го и започнала да го бие с кожения камшик. Султанът слушал виковете и стенанията на нещастника и едва сдържал гнева си, но продължавал да лежи на одъра. Когато тялото на младия цар се покрило с кървави рани, вещицата му облякла конопената риза, наметнала го с царската мантия и отишла в гробницата.
— Господар ю мой, кажи ми само една думичка! — замолила се тя, като паднала на колене пред одъра и почнала да плаче.
Тогава султанът си преправил гласа и отвърнал тихо:
— Само аллах е всемогъщ и силен!
Щом чула тия думи, вещицата извикала радостно:
— Не е ли сън това? Нима ти си излекуван? А султанът промълвил още по-тихо:
— О, негоднице, ти не заслужаваш да ти отговарям!
— Защо? — попитала тя.
— Защото всеки ден ти измъчваш жестоко твоя мъж. Неговите викове и стенания не ми дават нито минута покой. Освободи го от злата магия и аз ще оздравея!
— Ей сега ще изпълня волята ти! — рекла вещицата и веднага изтичала в палата, взела една чаша, напълнила я с вода и произнесла над нея няколко магични думи. Водата закипяла също като на огън.
Вещицата отишла при младия цар, поръсила го с омагьосаната вода и извикала:
— Приеми предишния си образ!
В същия миг мраморът се превърнал в живо тяло, момъкът[75] се изправил на нозете си и поблагодарил на аллаха за своето избавление.
— Веднага се махай оттук — извикала гневно вещицата — и никога не се връщай, ако ти е мил животът!
И младият цар излязъл бързо навън и се скрил в градината. А вещицата се върнала при султана и му казала:
— Господарю мой, изпълних твоята заповед!
— Не — рекъл султанът, — ти унищожи само едно клонче от злото, но коренът остана. Трябва да изтръгнеш и самия корен!
— Какво искаш да кажеш?
— Не се преструвай, че не ме разбираш! Аз говоря за града, за неговите жители и за четирите острова, които ти омагьоса. Всяка нощ рибите в езерото надигат глави и ни проклинат. Върви и освободи всичко от твоето заклинание и аз ще бъда съвсем здрав!
Като чула тия думи на султана, когото все още смятала за своя роб, вещицата извикала:
— Да бъде, както ти искаш!
И тя отишла при езерото, загребала от неговата вода и отново изрекла магичните думи. И рибите заскачали, надигнали глави над водата и се преобразили в хора. И цялата омагьосана страна се освободила от злото вълшебство — градът се оживил, улиците се изпълнили с народ, хората се заловили за предишната си работа, а голите хълмове се превърнали пак в зелени острови.
Тогава вещицата се явила при султана и му казала:
— Господарю мой, дай да ти целуна ръката! А султанът прошепнал:
— Ела по-близо до мен.
И когато тя се приближила, той измъкнал меча си и го забил с такава сила в гърдите й, че върхът му блеснал зад гърба й. После султанът разсякъл тялото на вещицата на две части, излязъл от гробницата и съгледал младия цар, който го очаквал с нетърпение.
И в изблик на благодарност момъкът целунал ръка на своя спасител, а султанът му рекъл:
— Тук ли ще останеш да живееш, или ще дойдеш с мен в моето царство?
Младият цар го запитал:[76]
— А знаеш ли, спасителю мой, колко път ни дели от твоето царство?
— Два дни и половина — отвърнал султанът.
— Много се лъжеш — рекъл момъкът. — До твоята столица има цяла година път. Ти си стигнал тук за два дни и половина само защото моето царство беше омагьосано. Но ако трябва, аз съм съгласен да те последвам и накрай света.
Султанът се зарадвал и извикал:
— Хвала на аллаха, комуто е било угодно да ме срещне с теб! Аз нямам деца и ти ще бъдеш мой син и наследник на престола ми!
И двамата се прегърнали и отишли в палата. Там младият цар заповядал на своите боляри да се приготвят за път. Когато приготовленията били завършени, дълъг керван потеглил към царството на султана. Сто камили били натоварени със скъпи дарове и редом с камилите вървели конници и телопазители в блестящи дрехи. Цяла година пътувал керванът, докато най-сетне стигнал в султанската столица.
Везирът и войската излезли да посрещнат своя господар, когото смятали за загубен, и целунали земята пред нозете му. И султанът влязъл тържествено в палата, седнал на престола си и разказал какво се е случило. И везирът поздравил младия цар с щастливо избавление, а султанът наградил много хора и заповядал да повикат бедния рибар, който му донесъл рибите.
Когато рибарят се явил в палата, султанът го запитал има ли деца и старецът казал, че има две дъщери. Тогава султанът се оженил за едната дъщеря, а другата дал за жена на младия цар. После той провъзгласил своя везир за владетел на Четирите острова, като го изпратил с много роби и дарове за всички емири в неговото царство.
И бедният рибар станал богат човек, а дъщерите му заживели щастливо като царици.
Живял някога в Египет справедлив и добродетелен султан. Той имал един стар везир, който бил много мъдър и умен човек. Везирът бил надарен от аллаха с двама синове: по-големият се казвал Шамзадин, а по-малкият — Нурадин. Нямало на света по-хубав момък от Нурадин и в Египет постоянно идвали хора от далечни земи, за да се любуват на хубостта му.
По волята на съдбата един ден старият везир умрял. Натъженият султан повикал синовете му и им казал:
— От днес нататък вие ще изпълнявате длъжността на вашия баща.
Синовете целунали земята пред нозете на султана и постъпили на служба в палата. Една седмица бил везир Шамзадин, следната седмица — Нурадин. Когато султанът пътувал някъде, вземал със себе си един от двамата братя.
Веднъж султанът се приготвил за път. През тая седмица ред било на Шамзадин да бъде везир и да замине със султана. Събрали се братята вечерта и Шамзадин рекъл на Нурадин:
— Искам и двамата да се оженим в един и същ ден.
— Както искаш, тъй ще бъде — съгласил се Нурадин. А Шамзадин добавил:
— Ако жените ни родят в едно и също време и ако твоята добие момче, а моята — момиче, ще ги оженим, когато пораснат.
— А какъв откуп ще вземеш от моя син, за да дадеш дъщеря си?
Три хиляди жълтици, три овощни градини и три села — отвърнал Шамзадин.
— Много искаш — извикал Нурадин. — Та нали ние сме братя и сме равни като везири? Ти трябва да отстъпиш даром дъщеря си на моя син и да не мислиш за никакъв откуп. Нима не знаеш, че мъжът стои по-високо от жената и че ако искаме да бъдем справедливи, по-право е ти да дадеш зестра?
Огорчен от тия думи на брата си, Шамзадин възразил сърдито:
— Много се лъжеш, ако смяташ, че синът ти стои по-високо от дъщеря ми. Ти си не само глупав, но и неблагодарен.[79] Говориш, че сме равни като везири, а забравяш, че аз те взех за свой помощник само по милост, за да не те наскърбя. Щом приказваш така, аз няма да дам дъщеря си на твоя син, дори и да ме отрупаш със злато.
— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти — рекъл Нурадин.
Цял почервенял от гняв, Шамзадин извикал:
— Ако не заминавах утре със султана, щях да се разправя с теб, но като се върна, ще си получиш заслуженото!
След тоя разговор двамата братя се разделили и се прибрали в стаите си сърдити и разгневени.
На следната сутрин султанът потеглил към пирамидите, придружен от везира Шамзадин.
А Нурадин след неспокойно прекараната нощ решил, че не може да живее повече с брата си, напълнил една торба с жълтици и заповядал да му приготвят коня, като казал, че отива да се поразходи до Калюбия.
Като излязъл от Кайро, той тръгнал към пустинята и на пладне стигнал в Балбейс, дето спрял да отпочине и да си накупи някои необходими неща. После потеглил отново на път, минал през свещения град Ерусалим и пристигнал в Халеб. Там Нурадин останал три дни, разгледал града и пак яхнал коня и пътувал ден и нощ, без да знае накъде отива, докато най-сетне се озовал в Басра. Той отседнал в един керван-сарай и помолил вратаря да поразходи изпотения му кон, за да го предпази от простуда след дългия път.
Вратарят хванал коня за повода и го повел из улицата. Тъкмо в това време старият везир на Басра седял до прозореца на своя дом и гледал навън. Той съзрял прекрасния кон, нагизден с блестящи накити, и разбрал, че конят принадлежи на някой знатен човек. Везирът заповядал да доведат веднага вратаря, който водел коня. И когато вратарят се явил при него, той го попитал:
— Кой е стопанинът на тоя кон?
— О, господарю мой — отвърнал вратарят, — стопанинът на тоя кон е един момък с невиждана хубост. Ако се съди по скъпите му дрехи, той трябва да е син на богат търговец.
Като чул това, старият везир станал от дивана и тутакси отишъл в керван-сарая. Нурадин го посрещнал с уважение, а везирът го поздравил по обичая и го попитал:[80]
— Кой си ти, момко, и откъде си дошъл? И Нурадин рекъл:
— Аз пристигнах от Кайро, моя роден град. Баща ми беше везир на египетския султан, но аллах го прибра при себе си.
И след това Нурадин разказал цялата си история от начало до край, като добавил:
— Аз съм решил да не се връщам в Египет, докато не обиколя всички градове и страни на света.
При тия думи везирът казал:
— Не се излагай на опасност, момко. Пътешествията по далечни и чужди земи ще те погубят. Бъди мой скъп гост и забрави горчивините, които са те прогонили от родния край!
И старият везир отвел Нурадин в къщата си и го настанил в разкошна стая с богата наредба. И Нурадин заживял при него, окръжен с голямо внимание и почести. С течение на времето везирът толкова обикнал момъка, че веднъж му рекъл:
— Синко, аз съм вече стар и нямам мъжка рожба. Но аллах ме е надарил с дъщеря, която по хубост може да се сравни само с теб. Досега мнозина са я искали за жена, но аз реших да те попитам дали ти не желаеш да станеш неин мъж. Ако си съгласен, аз ще отида при султана и ще го помоля да благослови вашата женитба и да назначи тебе за везир, защото аз искам да се оттегля на почивка.
Нурадин навел глава и казал:
— Съгласен съм.
Тогава везирът се зарадвал и разпоредил да приготвят богата сватбарска трапеза в най-голямата зала, определена за приеми на емирите. После той събрал всичките си приятели и поканил всички велможи и басрийски търговци. И когато гостите се явили, везирът заявил:
— Аз имах брат, който беше везир на египетския султан. Него аллах надари с двама синове, а мене, както знаете, с една дъщеря. Преди смъртта си моят брат ме помоли да омъжа дъщеря си за едного от синовете му и ето, избраникът стои сега пред вас. Аз вярвам, че вие ще одобрите тая женитба и ще вземете участие във веселбата.
Събраните гости поднесли поздравленията си, насядали край сватбарската трапеза и пирували до зори. После[81] според обичая залите били напръскани с гюлова вода и гостите се разотишли.
Тогава старият везир заповядал да отведат Нурадин в банята и когато младоженецът се окъпал, облекли го в най-скъпите везирски дрехи.
И везирът довел дъщеря си, която блестяла от хубост, изправил я до момъка и рекъл:
— Бъдете щастливи!
Така се оженил Нурадин.
Да видим сега какво се случило с брат му Шамзадин.
Както казахме, той тръгнал да пътува с египетския султан. Като се върнал от пътешествието и не намерил брата си у дома, Шамзадин се разтревожил и започнал да разпитва слугите дали не знаят къде е отишъл. Когато разбрал, че брат му е заминал за Калюбия, Шамзадин се натъжил дълбоко и си казал: „За всичко това съм виновен само аз. Моите жестоки думи са го прокудили оттук. Трябва веднага да се пратят хора по дирите му и да го върнат.“
И Шамзадин отишъл при султана и му разправил каква е работата. Султанът заповядал да напишат писма и да ги разпратят с конни бегачи до всички управители на султанските земи, на които се съобщавало да издирят Нурадин и да го върнат. Дълго скитали пратениците по всички краища на царството, но от Нурадин нямало нито следа.
Лека-полека Шамзадин се примирил и утешил и след някое време се оженил за дъщерята на един от най-богатите търговци в Кайро. И по волята на аллаха се случило така, че той се оженил в същия ден, в който празнувал сватбата си и Нурадин. И пак по волята на аллаха жените на двамата братя родили в един и същи час: жената на Шамзадин — момиче, а жената на Нурадин — момче.
Нурадин нарекъл сина си Бадредин и устроил в негова чест богата гощавка. След пиршеството старият везир на Басра и неговият зет се явили при султана. Везирът разказал цялата история на Нурадин и на края рекъл:
— Повелителю на правоверните, аз съм вече стар и искам да се оттегля на почивка. Затова те моля да назначиш за мой заместник зет ми Нурадин, който е много умен човек и винаги ще ти дава добри съвети.
И понеже султанът от пръв поглед обикнал момъка,[82] изпълнил молбата на стария везир и назначил на негово място Нурадин.
На следния ден Нурадин отишъл в султанския палат и заел длъжността на великия везир. Той веднага се заловил за работа и скоро султанът оценил неговия ум, обикнал го още повече и винаги се вслушвал в мъдрите му съвети.
Но покрай грижите за държавата Нурадин не забравял и сина си Бадредин. Той му намерил достоен учител, който го възпитавал на добродетелен живот, посветил го в законите на корана и го обогатил с много знания. След смъртта на стария везир на Басра, който бил погребан с големи почести, Нурадин и синът му отишли да посетят султана, придружени от многобройна свита. Като минавали по улиците на града, хората се спирали да се любуват на снажния петнадесетгодишен момък, надарен с необикновена хубост.
Когато видял младия Бадредин, султанът останал смаян от хубостта му и помолил бащата да изпраща всеки ден сина си в палата. Така Бадредин станал любимец на всемогъщия владетел и негов най-близък приятел.
Но ето че Нурадин заболял и почувствувал, че е настъпил краят на земния му живот. Той повикал сина си и му казал:
— Аз имах брат в Кайро на име Шамзадин. Той е твой чичо и везир на египетския султан. Някога ние се скарахме и аз се заселих тук, в Басра. Вземи лист хартия и пиши каквото ти кажа.
Бадредин взел хартия и перо и почнал да записва думите на баща си. Нурадин му разказал цялата си история от начало до край: как пристигнал в Басра, как се оженил за дъщерята на стария везир и какво се случило по-нататък. Като разказал всичко това, той рекъл:
— Запази тая моя изповед. И ако някога те постигне нещастие, върни се в родния град Кайро, поздрави чичо си и му кажи, че съм умрял на чужда земя с тъга по родината и че преди смъртта си съм имал само едно желание — да се видя с него.
Бадредин зашил грижливо хартията между гънките на чалмата си, целунал ръка на баща си и заплакал горчиво, че остава сам на света. Скоро душата на Нурадин отлетяла при аллаха.[83]
Цели два месеца Бадредин не излизал от къщи, потънал в скръб, и не се явявал при султана.
Без да разбира мъката на момъка, султанът помислил, че той нарочно го отбягва. И повелителят на правоверните се разгневил и вместо да назначи за везир Бадредин, назначил друг везир на негово място. Но султанът не се задоволил само с това, а заповядал да отнемат всичкия имотна Нурадин, да оковат сина му във вериги и да го хвърлят в тъмница.
И новият везир взел със себе си стража и се запътил към къщата на Бадредин, който не подозирал какво го очаква.
Но между стражата имало един роб, който много обичал Бадредин. Когато узнал за заповедта на султана, той изтичал при момъка и го предупредил за надвисналата над него опасност.
— Господарю, бягай по-скоро и се спасявай! — извикал робът.
— Ще имам ли време да се подготвя за бягството? — попитал Бадредин.
— Не, всяка минута е скъпа. Везирът ей сега ще дойде. Няма време за губене.
И без да вземе нищо със себе си, Бадредин се измъкнал от къщи и скоро се озовал накрай града. Той отишъл в гробището и решил да прекара нощта на гроба на баща си. И тъкмо седнал на гроба, насреща му се задал един богат търговец, който бил ходил някъде по работа и сега се връщал в града. Когато се приближил и видял момъка, търговецът го поздравил и попитал:
— Защо си тъй натъжен, момко? Да не би след смъртта на баща ти да те е сполетяло някое ново нещастие?
— Не — отвърнал Бадредин. — Снощи сънувах баща си, който ми се сърдеше, че не идвам на гроба му, та затова дойдох тук да се помоля и да поискам прошка от него.
Тогава търговецът му рекъл:
— Отдавна се каня да те срещна и да поговоря с теб. Твоят баща имаше кораби, които пътуват сега насам и на които ти си наследник. Желаеш ли да ми продадеш стоката от първия кораб, който ще пристигне в нашето пристанище? Ще ти броя веднага хиляда жълтици.
И като казал това, търговецът извадил изпод дрехата си пълна торба със злато и наброил на Бадредин хиляда жълтици. После добавил:[84]
— Напиши ми разписка и я подпечатай с твоя печат. Бадредин взел подадената му от търговеца хартия и написал:
„Подписаният Бадредин, син на покойния везир Нурадин, продадох на търговеца Исхак стоката от първия бащин кораб, който ще пристигне в пристанището на Басра. За тая стока получих хиляда жълтици, нито повече, нито по-малко.
Бадредин, син на везира Нурадин“
После Бадредин ударил печата си върху хартията и я подал на търговеца, който се сбогувал любезно и заминал към града.
Така Бадредин неочаквано забогатял и когато настъпила нощта, легнал на бащиния си гроб и заспал. Луната изгряла и озарила лицето му, което заблестяло с всичката си хубост.
А гробището било сборище на добри духове и в това време една самодива минала край спящия скитник.
— Какъв хубав момък — извикала тя и като му се любувала дълго, литнала към небесните висини. Там срещнала един дух и му казала:
— Ела с мен да видиш най-хубавия момък на света! И двамата се спуснали в гробището и духът, като видял спящия Бадредин, рекъл:
— Наистина, не съм виждал такъв прекрасен човек. По хубост той може да се сравни само с дъщерята на везира Шамзадин от Кайро. Знаеш ли нейната история?
— Не — отвърнала самодивата.
— Тогава слушай — казал духът и продължил: — Везирът на египетския султан, Шамзадин, има дъщеря с ненагледна хубост. Когато тя навърши осемнадесет години, султанът поиска да се ожени за нея, но везирът Шамзадин, вместо да се зарадва, рече смутено: „Всемогъщи господарю, ти познаваш брат ми Нурадин, който заедно с мене беше твой везир. Аз съм дал клетва пред аллаха, че ако ми се роди дъщеря, ще я дам за жена на неговия син. След като дълго време не знаех нищо за Нурадин, неотдавна научих, че той се бил оженил за дъщерята на везира в Басра и че имал от нея син. Моята дъщеря е обречена на сина на Нурадин и[85] аз не мога да погазя клетвата си. За тебе, повелителю на правоверните, има много други хубавици в Египет.“ Разгневен от дръзкия отказ на своя везир, султанът извика: „Аз исках да се сродя с теб, а ти се осмеляваш да отхвърлиш предложението ми. Заклевам се, че въпреки твоето желание аз ще омъжа дъщеря ти за най-нищожния мой роб.“ Султанът има един грозен коняр с двойна гърбица — и на гърдите, и на гърба. Той заповяда да го повикат веднага и без да слуша молбите на нещастния си везир, омъжи насила дъщеря му за гърбавия грозник.
— Нима е истина всичко това? — попитала самодивата.
— Да, сестрице — отвърнал духът. — Аз ей сега видях с очите си как празнуват сватбата на гърбавия коняр с везирската дъщеря. А тя, уверявам те, е още по-хубава от момъка, който спи на тоя гроб. Тя заслужава по-щастлива участ.
— Братко мой — казала добрата самодива, — искаш ли да дигнем момъка и да го пренесем при дъщерята на везира? Те са родени един за друг и ние ще извършим едно добро дело, ако ги съберем заедно.
— Съгласен съм — рекъл духът и като подигнал леко Бадредин, сложил го на гърба си и придружен от самодивата, отлетял в Кайро. Там двамата оставили незабелязано момъка на една пейка пред султанския палат, където се тълпял многоброен народ.
Когато се събудил, Бадредин с изненада видял, че се намира не на гроба на баща си, а в някакъв непознат град. Той се огледал наоколо и поискал да попита де е попаднал, но в това време до него се приближил духът, който го пренесъл от Басра, подал му една свещ и пошепнал на ухото му:
— Вземи тая свещ и върви сред насъбрания народ, докато излезеш най-напред от всички. Щом се зададе гърбавият младоженец, тръгни с него и раздавай на музикантите и на танцувачките по една шепа жълтици, които съм сложил в джоба ти. Пръскай жълтиците наляво и надясно, защото те никога не ще се свършат. Бъди смел и не се бой от нищо!
И Бадредин запалил свещта и отишъл сред народа тъкмо когато се появил гърбавият младоженец. Той излязъл начело на шествието и тръгнал редом с грозника. Хубавият момък носел на главата си разкошна копринена чалма и[86] всеки път, когато музикантите и танцувачките спирали и хората им подавали по някоя монета, той им хвърлял в тъпаните и дайретата пълни шепи жълтици.
Шествието наближило къщата на везира и слугите започнали да разгонват народа. Те не пускали никого вътре освен музикантите и танцувачките, които вървели заедно с младоженеца.
Тогава музикантите и танцувачките казали:
— И ние няма да влезем, ако с нас не дойде и тоя млад човек, който ни възнагради богато.
Нямало що, пуснали и Бадредин във везирската къща. И когато момъкът се изправил до гърбавия младоженец в празничната зала, всички останали прехласнати от неговата хубост.
— Ето кой е достоен да се ожени за дъщерята на везира — разнесъл се шепот от всички страни.
И докато гостите възхвалявали Бадредин и проклинали гърбавия коняр, танцувачките задрънкали дайретата и в залата влязла дъщерята на везира. Като вълшебна луна изгряла тя сред съзвездието на своите робини. Везирската дъщеря била облечена в разкошна дреха, извезана с чисто злато, и на шията й блестяла огърлица от скъпоценни камъни.
Невестата се приближила и гърбавият коняр посегнал да я прегърне, но тя го отблъснала ужасена и се намерила мигом до прекрасния Бадредин, Всички се засмели и окръжили младата девойка, а грозният гърбушко останал сам като безобразна маймуна за посмешище на сватбарите.
Седем пъти дъщерята на везира обиколила залата и след всяка обиколка се явявала в нова, още по-разкошна дреха, заставала до Бадредин и мислено молела аллаха да я омъжи за прекрасния момък. Музикантите свирели, а танцувачките подрънквали дайретата и се носели като лекокрили птички.
Когато везирската дъщеря направила седмата обиколка, сватбената церемония завършила и гостите започнали да се разотиват. Музикантите и танцувачките минавали край Бадредин и му пошепвали да не си отива. Най-сетне робините извели и невестата и в залата останали само младоженецът и Бадредин.
— А ти какво чакаш още? Насила ли искаш да те изхвърлят оттук? — извикал гневно гърбавият коняр.
И Бадредин разбрал, че не може да остане повече, и тръгнал да си върви, но щом излязъл от залата, добрият дух го пресрещнал и му казал:
— Почакай тук. Гърбавият скоро ще отиде в банята и аз ще го задържа там. В това време ти ще влезеш при невестата и ще й кажеш, че ти си нейният истински съпруг и че тя е била омъжена за коняря само на шега, за да се посмеят сватбарите.
И докато духът и Бадредин разговаряли, гърбавият коняр наистина отишъл в банята. Тогава духът се явил пред него в образа на голям плъх и зацвъртял:
„Църрр! Църрр!“
После се превърнал в котарак и измяукал:
„Мяу! Мяу!“
След това се преобразил на куче и излаял:
„Бау! Бау!“
Най-сетне станал магаре и ревнал:
„И-хак! И-хак!“
Конярят се изплашил и завикал:
— Помощ! Помощ!
А духът се превърнал в грамаден бивол и заговорил с човешки глас:
— О, нещастнико, няма ли друга девойка за тебе, та искаш да се ожениш за везирската дъщеря?
Разтреперан от ужас, гърбавият грозник едва промълвил:
— Не съм виновен аз. Насила ме накараха да се оженя.
Тогава духът заповядал:
— Ще останеш тук до изгрев слънце и после ще се пръждосаш, накъдето ти видят очите. Ако посмееш да се явиш още веднъж пред везирската дъщеря, ще ти смажа главата!
И като изрекъл тия думи, духът изчезнал.
А в това време Бадредин се промъкнал в стаята на младата невеста и седнал в един ъгъл. Скоро и самата невеста влязла в стаята и като съгледала прекрасния момък, извикала изненадана:
— Ти ли си, мой любими? — И девойката пристъпила до момъка и казала: — А аз мислех, че ще заваря тук гърбавия коняр. Кажи ми: кой от двамата е мой съпруг?
И Бадредин отвърнал:
— Можеш ли да се съмняваш, че съдбата е отредила аз да бъда твой съпруг, о, господарка на сърцето ми? Твоята женитба с грозния гърбушко беше само една шега, за да се посмеят сватбарите.
И след това обречените един за друг щастливци дълго си шепнали нежни слова и после Бадредин легнал в нозете на везирската дъщеря. Когато и двамата се унесли в сън, добрият дух отишъл при самодивата и й казал:
— Време е вече да свършим това, което започнахме. Сега е твой ред да пренесеш момъка на онова място, отдето го взехме.
И самодивата поела внимателно Бадредин, сложила го на гърба си и полетяла с него към Басра. Но скоро тя се изморила и усетила, че няма повече сили да лети нататък, затова се спуснала към земята и оставила момъка пред една от вратите на град Дамаск.
На разсъмване, когато пазачите отворили градските врати и хората започнали да сноват насам-натам, голямо било учудването на всички, които видели спящия момък само по риза и шалвари.
— Добре си е пийнал, щом и досега не се събужда — рекли някои.
— Позакъснял е снощи някъде и е намерил вратите затворени, та затова е заспал на голата земя — добавили други.
В това време подухнал лек ветрец и Бадредин отворил очи. Изненадан от насъбрания народ, той попитал:
— Кажете, добри хора, къде се намирам и какво се е случило с мен?
Тогава един от тълпата извикал:
— Нима не знаеш, че ти си пред вратите на Дамаск?
— Пред Дамаск ли? — учудил се момъкът. — Как е възможно това? Та нали снощи аз заспах в Кайро?
Хората се разсмели и заговорили:
— Гледай го ти какъв шегобиец!
— Не шегобиец, а лъжец!
— Не, той е луд!
А Бадредин се оправдавал:
— Кълна се в аллаха, че говоря самата истина! Уверявам ви, че снощи бях в Кайро, а миналата нощ прекарах в Басра!
— Помисли си, момко, какво приказваш! — рекъл един[89] старец. — Как е възможно миналата нощ да бъдеш в Басра, снощи в Кайро, а днес да си в Дамаск? Ти навярно още спиш и не можеш да се събудиш!
— Жалко, че е такъв хубавец, а пък говори глупости! — обадил се друг.
— Аз зная много добре какво говоря — извикал Бадредин. — Снощи празнувах сватбата си в Кайро!
— Женил си се насън!
— Не е насън! — препирал се момъкът. — Цяла вечер стоях редом с гърбавия коняр, а после невестата избра мене за свой съпруг. Но кажете ми, добри хора, къде ми е чалмата, къде ми са дрехите и кесията с жълтиците, която ми даде търговецът от Басра?
При тия думи народът вече напълно повярвал, че има работа с луд човек, и още по-яростно започнал да хули Бадредин.
Огорчен и смутен, нещастният момък тръгнал към града и тълпата се спуснала подире му с викове:
— Луд! Луд!
Бадредин съгледал разтворената врата на една баничарница и се вмъкнал вътре, за да се спаси от хулите и подигравките. А стопанинът на баничарницата бил едър здравеняк, познат на целия град като голям побойник — затова никой не посмял да влезе в дюкяна му и скоро тълпата се разпръснала.
Като видял Бадредин, баничарят останал смаян от хубостта му и рекъл:
— Кой си ти, момко, и откъде идеш?
И Бадредин му разказал патилата си с най-малки подробности.
— Твоята история е наистина необикновена! — казал баничарят. — Но аз те съветвам да не я разправяш на хората, защото никой не ще я повярва. Остани при мен, докато аллах те озари с милостта си и те спаси от злочестините. Аз нямам деца и ако искаш, мога да те осиновя.
— На драго сърце — съгласил се момъкът.
И баничарят излязъл на пазара, купил разкошни дрехи и пременил Бадредин. После двамата отишли при съдията и в присъствието на свидетели узаконили осиновяването.
Скоро Бадредин се прочул из цял Дамаск като син на баничаря. Той изучил занаята на новия си баща, продавал[90] банички и сладкиши и баничарницата била винаги пълна с купувачи.
Да се върнем сега в Кайро. Като се събудила на сутринта, дъщерята на везира Шамзадин се видяла сама в стаята и помислила, че Бадредин е излязъл за малко навън. В това време дошъл везирът. Той бил много огорчен от несправедливата постъпка на султана, който омъжил насила дъщеря му за гърбавия коняр. Везирът похлопал на вратата и извикал невестата. Щом чула гласа на баща си, дъщерята скочила, отворила вратата и се хвърлила да целува ръцете на стареца. Засмяното й лице сияело от щастие. Изумен от радостта на дъщеря си, която очаквал да види обляна в сълзи, везирът извикал:
— О, нещастнице, толкова ли си щастлива и доволна, че си се омъжила за гърбавия грозник?
А хубавицата отвърнала:
— Татко, престани да се шегуваш повече! Не стига, че вчера станах за смях на хората, но сега и ти продължаваш да ми напомняш за проклетия гърбушко. Аз съм омъжена не за него, а за един прекрасен момък!
— Какво приказваш? — рекъл бащата, — Твой мъж е гърбавият коняр, такава е волята на султана.
— Не,аз съм вече жена на един невиждан хубавец, който ще се върне ей сега в стаята. Аз зная, че ти и султанът сте ме омъжили само на шега за гърбавия коняр, за да се посмеят сватбарите.
— Ти си полудяла, дъще! — извикал разгневен везирът. — Къде е тоя млад човек, когото ти наричаш свой мъж?
И без да дочака отговор, везирът изскочил мигом навън и започнал да търси незнайния си зет. Той надникнал в банята и видял там свития от страх гърбушко.
— Какво е това ? — креснал сърдито старецът.
— Милост! — промълвил разтреперан конярят, който помислил, че е дошъл духът. — Кълна се, о, всемогъщи предводителю на духовете, че аз прекарах цялата нощ тук, както ми заповяда!
Изумен от думите на гърбавия, везирът казал:
— Аз не съм никакъв зъл дух, а бащата на невестата!
— Ако ти наистина си бащата на невестата, махай се веднага оттук! — рекъл конярят.
— Излез навън, безумецо, и ми разправи какво се е случило! — извикал везирът.
— Аз може да съм безумец, но няма да мръдна от това място до изгрев слънце, защото тъй ми е заповядал духът! Кажи ми само: скоро ли ще изгрее слънцето?
Везирът още повече се озадачил от тия думи и попитал:
— За какъв дух ми говориш?
И гърбавият коняр разказал как снощи влязъл в банята, как му се явил духът в различни образи и как му заповядал да не мърда оттук до изгрев слънце.
Тогава везирът хванал коняря за нозете и го измъкнал от банята, а конярят се развикал:
— Бъдете проклети и ти, и дъщеря ти, и всички ония, които ми причинихте толкова нещастия!
И ужасен от мисълта, че духът може да се яви отново, гърбавият коняр хукнал да бяга, вмъкнал се в палата при султана и му разправил какво премеждие го е сполетяло.
А везирът се върнал при дъщеря си и рекъл:
— Обясни ми, дъще, какво се е случило с теб, защото чувствувам, че разумът ми се помрачава!
И дъщеря му разправила историята с прекрасния момък и на края добавила:
— За да се убедиш, че ти говоря самата истина, ето, погледни на дивана: там са дрехите и чалмата на непознатия.
Везирът пристъпил до дивана, взел чалмата на Бадредин и като я разгледал от всички страни, извикал:
— Точно такива чалми носят везирите в Басра и Мосул! Старецът напипал зашитата хартия, разпрал гънките на чалмата и измъкнал писмената изповед на покойния си брат Нурадин, после бръкнал в джоба на дрехата и оттам извадил кесията с жълтиците. Като разтворил кесията, той намерил вътре следната записка: „Удостоверявам, че аз, търговецът Исхак от Басра, дадох доброволно тия хиляда жълтици на Бадредин, син на везира Нурадин, срещу стоката от първия негов кораб,който ще пристигне в Басра.“
Когато везирът Шамзадин прочел записката, из гърдите му се изтръгнал силен вик и той паднал безчувствен на земята. Но щом се съвзел, той разгънал хартията, намерена в чалмата, и узнал какво е казал брат му Нурадин преди смъртта си.
Просълзен и развълнуван, старецът се явил при[92] султана и му разказал всичко от край до край. И султанът останал поразен от неговия разказ и заповядал на придворните летописци да запишат тая необикновена история.
Дълго чакал старият везир завръщането на Бадредин и най-сетне, като му дотегнало да чака, взел хартия и перо и описал подробно цялата си покъщнина и точното разположение на всеки предмет в своя дом. После събрал чалмата, дрехата и кесията на Бадредин в един вързоп и ги скрил на сигурно място.
Като минали девет месеца, дъщерята на везира родила момче, което по хубост приличало на баща си и било кръстено с името Аджиб. Растял Аджиб в охолство и безгрижие и когато навършил седем години, дядо му, везирът Шамзадин, го изпратил в училището на един известен учител. Аджиб прекарал в това училище пет години и всеки ден се биел с другарите си, като им натяквал: „Никой от вас не може да се мери с мен! Аз съм син на египетския везир!“ Най-сетне учениците не се стърпели и се оплакали на учителя си от Аджиб. Учителят изслушал децата и им рекъл: „Утре през време на почивката ще намислите някаква игра и ще кажете пред Аджиб, че в тая игра ще участвуват само тия, които назоват не само своето име, но и имената на баща си и на майка си.“
На следния ден учениците се събрали в училищния двор и един от тях извикал:
— Измислил съм нова игра, но в нея ще участвуват само тия, които си кажат името и назоват имената на баща си и на майка си. Който не стори това, няма да играе с нас!
Всички се съгласили и започнали да се надвикват. Дошъл редът и на Аджиб и той рекъл:
— Казвам се Аджиб, майка ми се нарича царица на хубостта, а баща ми е Шамзадин, везирът на египетския султан!
Децата запляскали с ръце и завикали:
— Махай се оттук! Везирът е твой дядо, а не баща! Ти не можеш да играеш с нас, защото не знаеш името на баща си!
И децата се разбягали смеешком и Аджиб останал сам, с просълзени от мъка очи.
Учителят се приближил до него и казал:
— Нима ти не знаеш, че везирът Шамзадин не ти е баща, а дядо? Той е баща на майка ти, която султанът искаше[93] да омъжи за своя гърбав коняр, но през нощта след сватбата тя станала жена на някакъв дух. Ти, Аджиб, си дете на неизвестен баща, затова те съветвам да не бъдеш горделив към другарите си!
Без да каже нито дума, Аджиб изтичал разплакан при майка си и се хвърлил на шията й.
— Защо плачеш, синко? — попитала майката, като го целунала.
— Кажи ми, мамо, кой е моят баща? — извикал Аджиб.
— Как? Нали знаеш, че твоят баща е египетският везир? — отвърнала смутено майката.
— Не е вярно! Везирът е твой баща, а не мой! Недей кри истината, мамо, кажи ми: чий син съм аз?
И малкият Аджиб разправил какво му казал учителят.
При спомена за прекрасния момък дъщерята на везира се натъжила и също заплакала.
В това време в стаята влязъл старият везир и като видял дъщеря си и внука си потънали в сълзи, попитал ги разтревожен защо плачат.
Тогава дъщеря му разказала какво се случило с Аджиб в училището.
Замислил се везирът Шамзадин, спомнил си всички преживени беди и съвсем отчаян, отишъл при султана.
— Господарю — рекъл той, — не мога повече да слушам злословия за дъщеря ми. Аз трябва да намеря нейния мъж Бадредин. Нека всички разберат, че той е баща на моя внук, а не някакъв дух, както мълвят злите езици. Позволи ми да замина за Басра, където вярвам, че ще намеря Бадредин.
Султанът изслушал внимателно своя везир и не само изпълнил молбата му, но и заповядал да му се даде грамота до всички владетели и управители на всички земи, за да му окажат съдействие.
Везирът целунал земята пред нозете на султана и веднага потеглил на път с дъщеря си, с внука си и с многобройна свита.
Дълго пътували те, без да спират, и най-сетне стигнали пред вратите на Дамаск, където разпънали шатрите за почивка. Везирът решил да остане два дни на това място и на третия ден да продължи пътуването. Той позволил на[94] слугите си да отидат в града и да разгледат неговите забележителности. Тръгнал да се поразходи и Аджиб, придружен от добрия евнух Саид. Евнухът вървял на няколко крачки след него с дебела тояга в ръка.
Щом Аджиб прекрачил градските врати, хората го наобиколили и тръгнали подире му, да се любуват на хубостта му. Когато евнухът и момчето стигнали до една баничарница, наоколо се струпал толкова много народ, че не можело да се върви нататък.
Аджиб и Саид се намерили неочаквано пред баничарницата на самия Бадредин, бащата на Аджиб. Старият баничар бил вече умрял и Бадредин бил наследил неговия дюкян. Привлечен от насъбрания народ, той се показал на прага и като съгледал момчето, кръвта заговорила в него и едно непознато чувство го развълнувало дълбоко.
— Мило дете — извикал Бадредин, — ти омая душата ми и покори сърцето ми! Ще ми направиш ли честта да бъдеш мой гост и да опиташ моите сладкиши?
Като чул думите на баща си, горделивият Аджиб изпаднал в умиление и рекъл на евнуха:
— Саид, тоя човек сякаш е загубил детето си. Да влезем при него и да опитаме сладкишите му!
Но евнухът възразил:
— Не бива, господарю мой! Не прилича на сина на един везир да влиза в проста баничарница!
Тогава бащата на Аджиб се обърнал към евнуха и му казал:
— Защо не пускаш детето да дойде при мен? Твоята кожа е черна, но душата ти е бяла. Аз мога да направя бяло и лицето ти.
— Тъй ли? — засмял се робът. — А как ще сториш това?
— Слушай — рекъл Бадредин и произнесъл няколко арабски стиха за възхвала на черните евнуси, които служат вярно на своите господари.
Трогнат от тия хвалебствия, евнухът хванал Аджиб за ръка и влязъл с него в дюкяна на баничаря.
Бадредин се зарадвал и ги поканил в отделна стая, определена само за знатни гости. Той напълнил една порцеланова паница с нарови зърна, бадеми и захар и я сложил пред тях на разкошен поднос. Като опитали вкусното сладко, Аджиб рекъл на Бадредин:
— Заповядай и хапни с нас! Може би така аллах ще ни помогне да срещнем тоя, когото търсим.
— Да не си загубил някой близък човек? — попитал Бадредин.
— Да — отвърнал Аджиб, — загубил съм баща си. Аз и дядо ми сме тръгнали да го търсим по всички страни.
Аджиб и евнухът поседели, поприказвали с любезния стопанин, после се сбогували и се запътили към везирския стан.
Щом излезли навън, Бадредин почувствувал, че нещо го затеглило да последва непознатите гости. Той затворил набързо дюкяна си и догонил момчето и евнуха, преди те да стигнат до градските врати. Евнухът забелязал баничаря, спрял се и запитал:
— Защо вървиш подире ни? Какво искаш?
— Нищо — отвърнал Бадредин. Тръгнал съм по работа, та исках да вървим заедно.
— Знаех си аз, че тъй ще стане — казал евнухът на момчето. — Не трябваше да влизаме в неговия дюкян.
— Защо се гневиш, Саид? — рекъл Аджиб. — Пътищата на аллаха са отворени за всички мюсюлмани. Ако той ни последва чак до нашия стан, тогава ще го изгоним.
А Бадредин продължавал да върви след тях и стигнал до онова място, дето били разпънати везирските шатри. Като се обърнали, момчето, и евнухът видели баничаря на няколко крачки след себе си. Разсърден и уплашен, че Саид може да разкаже на дядо му как са отишли в баничарницата, Аджиб грабнал един камък и го запратил с всичка сила към Бадредин. Камъкът ударил нещастника право в челото и Бадредин паднал безчувствен на земята, цял облян в кръв. Но скоро той се съвзел и превързал раната си с къс от своята чалма, като се укорил за неразумната си постъпка. После се върнал в града.
След двудневния си престой в Дамаск везирът Шамзадин заповядал да дигнат шатрите и потеглил към Алеп, минал през Мардин, Мосул и Диарбекир и най-сетне стигнал в Басра. Тук той побързал да се представи на султана, който го приел сърдечно и го запитал какво го е накарало да предприеме такова далечно пътешествие. Шамзадин му разказал цялата си история и добавил, че е брат на неговия бивш везир Нурадин.[96]
— Да, Нурадин наистина беше мой везир, но той умря преди петнадесет години — рекъл султанът. — Синът му Бадредин се загуби някъде след смъртта на баща си и оттогава не сме чули нищо за него. Но тук, в Басра, живее неговата майка, жената на Нурадин, с която можете да се срещнете и да поприказвате.
Без да губи време, везирът Шамзадин помолил да го заведат при жената на брат му и скоро той се намерил пред една богата къща с мраморни колони, на чиято врата било издълбано със златни букви името на Нурадин. Везирът целунал скъпото име и влязъл в къщата. Насреща му се задал един слуга. Шамзадин му казал, че иска да види господарката, и слугата го завел в една отдалечена стая, където самотната вдовица отправяла горещи молитви към всевишния. По цели дни и нощи тая злочеста жена оплаквала загубения си син Бадредин, когото смятала за умрял.
Везирът Шамзадин влязъл в стаята, поклонил се дълбоко на снаха си и като й открил, че той е брат на Нурадин, добавил:
— Твоят син Бадредин се ожени за дъщеря ми, която ти роди внук.
Развълнувана от вестта, че синът й може да е жив и че внукът й се намира наблизо, вдовицата на Нурадин се хвърлила пред везира и започнала да целува нозете у.
И везирът изпратил да доведат Аджиб, който не закъснял да се яви. Баба му го прегърнала и заплакала от радост. Лицето на нейния внук й напомняло скъпия образ на загубения Бадредин, когото тя сякаш отново намерила.
Тогава Шамзадин рекъл:
— Мила сестро, сега не е време за сълзи. Приготви се за път и ела с нас в Египет. Там ще заживеем всички заедно и нека се надяваме, че ще намерим и Бадредин.
Вдовицата на Нурадин приела на драго сърце поканата и почнала да се готви за път. А везирът Шамзадин отишъл да се сбогува със султана на Басра, който го благословил и го изпратил с много дарове за египетския султан.
Отново потеглила везирската дружина и без да спира някъде, се върнала в Дамаск. Там пътниците разпънали шатрите и останали цяла седмица, за да накупят някои потребни неща.
И докато везирът преговарял с богатите дамаски[97] търговци, които му предлагали своята стока, Аджиб казал на евнуха:
— Саид, хайде да се поразходим из града и да видим какво е станало с баничаря, на когото ние зле се отплатихме за неговото гостоприемство.
И двамата отишли в града, минали край старата джамия на Омиадите и се озовали пред баничарницата тъкмо когато Бадредин приготвял своето прекрасно сладко от нарови зърна. Аджиб видял на челото му още незаздравялата рана от камъка, с който го ударил, и изпълнен с умиление, рекъл:
— Бъди благословен, добри човече! Познаваш ли старите си приятели, или вече си ги забравил?
Като зърнал момчето, Бадредин се зарадвал и отвърнал развълнувано:
— Моля, заповядайте! Направете ми честта да вкусите от моите сладкиши!
Но Аджиб казал:
— Ние няма да влезем, докато ти не ни обещаеш, че вече не ще вървиш след нас.
— Кълна се в аллаха, че повече няма да ви досаждам! — извикал Бадредин.
Тогава Аджиб и евнухът влезли в баничарницата и гостолюбивият стопанин им поднесъл не само сладко от нарови зърна, но и цяла кана шербет с гюлова вода и мускус.
Като се наяли и напили до насита, гостите благодарили на Бадредин и побързали да си отидат преди залез слънце.
Те се промъкнали тихо във везирския стан и Аджиб отишъл при баба си и й целунал ръка.
А баба му го попитала:
— Къде ходи, мило дете?
— Бях на пазара в Дамаск — отвърнал Аджиб.
— Тогава ти сигурно си много огладнял — рекла бабата и донесла едно порцеланово блюдо с нарови зърна, бадеми и захар. — Хапни си и ти — поканила тя евнуха Саид.
Но Аджиб и Саид били толкова заситени от гощавката на баничаря, че не могли да вземат нито хапка.
— Не ми е вкусно — намръщил се внукът, като опитал сладкиша, и отместил блюдото настрана.
— Не ти е вкусно ли? — разсърдила се бабата. — Мигар ти не знаеш, че никой на света не умее да прави[98] по-хубави сладкиши от мене и от твоя баща Бадредин, когото аз научих още като малко дете на това изкуство?
— Не, бабо, на тоя сладкиш липсва нещо — рекъл Аджиб и признал на баба си, че като ходил из пазара, случайно се запознал с един баничар, който го нагостил със също такова сладко, само че много по-вкусно.
Бабата изгледала гневно евнуха и извикала:
— Как си посмял да водиш това дете при разни сладкари и баничари?
— Не съм го водил — отвърнал уплашено Саид. — Ние само минахме покрай баничарницата.
Но Аджиб упорствувал:
— Не, ние бяхме при баничаря и ядохме много по-хубаво сладко от твоето!
Тогава бабата обсипала с проклятия нещастния евнух и отишла при везира, комуто разказала всичко.
— Вярно ли е, че сте ходили с Аджиб при някакъв баничар? — попитал везирът, когато Саид се явил.
— Не сме ходили — промълвил разтреперан евнухът.
— Вярно е, вярно е! — злорадствувал Аджиб. — Ах, какво сладко ядохме там! Ах, какъв шербет пихме там!
Разярил се везирът и заповядал на своите роби да ударят сто тояги на лъжеца. Като разбрал какво го чака, евнухът се хвърлил в нозете на господаря си и му признал, че наистина ходили с Аджиб при баничаря, който ги черпил сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода.
— Ама такова сладко и такъв шербет, каквито никой никога не е ял и пил! — облизвал се евнухът.
Възмутена от дън душа, бабата извикала:
— Ти си лъжец! Върви веднага при твоя баничар и ни донеси да видим какво сте яли и пили! — И тя му дала една жълтица.
Саид отишъл при баничаря и му поискал за една жълтица сладко от нарови зърна и шербет с гюлова вода, като го помолил да ги приготви с повече захар и подправки.
— Бъди спокоен — рекъл баничарят и след малко донесъл едно блюдо със сладко и една стомна с шербет.
Когато евнухът се завърнал и бабата опитала сладкиша, силен вик се изтръгнал из гърдите й и тя паднала в несвяст.
Смутен и изплашен, везирът грабнал донесената от[99] Саид стомна и започнал да облива бабата с шербет. Скоро старата жена дошла на себе си и извикала:
— Кълна се в аллаха, че тоя сладкиш е приготвен от моя син Бадредин!
Но везирът искал да провери дали баничарят е наистина загубеният син на покойния му брат и затова изпратил неколцина роби да доведат Бадредин с вързани ръце, без да му причиняват болка.
И робите довели Бадредин в шатрата на везира.
— О, господарю, какво зло съм сторил, та искаш да ме погубиш? — проплакал баничарят.
— Ти не умееш да правиш сладкиши и затова ще бъдеш прикован на позорния стълб! — рекъл строго везирът. — Кой те е учил на сладкарския занаят?
— Моята майка, която беше прочут майстор на сладко от нарови зърна.
— Ще видим кой си ти и коя е била майка ти! — заканил се везирът и дал знак с ръка да изведат Бадредин от шатрата.
Настъпила нощта и везирът Шамзадин заповядал да затворят баничаря в един голям сандък. Когато Бадредин се унесъл в дълбок сън, везирският керван напуснал Дамаск. Дълго пътувал той и най-сетне пристигнал в Кайро.
Когато влязъл у дома си, везирът разтворил шкафа до леглото си и извадил списъка, в който бил описал цялата си покъщнина. Той проверил внимателно дали всеки предмет се намира на старото си място, после отишъл в стаята на дъщеря си и сложил на дивана дрехата и чалмата на Бадредин, в която зашил писмото на покойния си брат Нурадин. В дрехата пъхнал и кесията с хилядата жълтици и записката на търговеца Исхак. На края везирът помолил дъщеря си да се премени и нагизди така, както е била вечерта на сватбата си с гърбавия коняр.
И като огледал още веднъж дали всичко е в ред, везирът Шамзадин разпоредил да извадят от сандъка спящия Бадредин, да го развържат и да го оставят по риза на дивана в брачната стая.
Скоро Бадредин се събудил и с учудване забелязал, че се намира на познато място. Той станал, поразходил се из стаята и изведнъж се вцепенил, като съзрял дрехата и чалмата си.[100]
— Сънувам ли, или сън е било това, което се случи с мен? — извикал той.
Тогава вратата се отворила и в стаята влязла везирската дъщеря в сватбена премяна. Тя се приближила с протегнати към него ръце и казала:
— Къде се губиш толкова дълго, мили мой! Знаеш ли откога те чакам?
А Бадредин се засмял и рекъл:
— Не ми се сърди, хубавице! Аз сънувах, че съм баничар в Дамаск и че съм прекарал там дванадесет години.
И докато той й разправял чудния си сън, везирът Шамзадин прекрачил прага на стаята и рекъл:
— Не, ти не си сънувал. Всичко това беше истина. Прости ми, че се отнесох така жестоко с теб, но аз исках да проверя дали ти наистина си загубеният син на покойния ми брат Нурадин. Сега вече няма никакво съмнение, че ти си Бадредин, когото ние дълго търсихме.
И като казал това, везирът благословил Бадредин и повикал снаха си и малкия си внук. И просълзената от радост майка прегърнала намерения си син и Аджиб целунал ръка на баща си.
И от тоя ден семейството на везира Шамзадин заживяло честито и щастливите съпрузи имали още много деца, които били прекрасни като луната и слънцето.
Отдавна, много отдавна живял велик цар, който имал — три дъщери хубавици и един син. Веднъж, когато царят седял на престола си, дошли трима мъдреци с чудни дарове: първият носел златен паун,вторият — медна тръба, третият — кон от абаносово дърво.
— Какви са тия дарове и каква е ползата от тях? — попитал царят.
Първият мъдрец казал:
— Тоя паун пляска с криле и пее при всеки нов час на деня и нощта.
Вторият мъдрец рекъл:
— Ако тая тръба се постави на градските врати, тя ще бъде като страж и ще затръби, когато в града влезе крадец.
Третият мъдрец продумал:
— Ако човек яхне тоя кон, може да отиде в която страна пожелае.
— Добре, аз ще ви възнаградя, след като проверя дали всичко туй е истина — казал царят.
И след като се убедил, че паунът и тръбата са такива, каквито му ги описали двамата мъдреци, той попитал:
— Каква награда искате?
— Искаме да ни дадеш за жена по една от твоите дъщери — заявили мъдреците.
И царят, ще не ще, изпълнил тяхното желание. Тогава мъдрецът с абаносовия кон се примолил:
— Всемогъщи господарю, награди и мен така, както награди другарите ми!
— Чакай най-напред да видим какъв е твоят жребец — казал царят.
Царският син, който бил наблизо, се обърнал към баща си:
— Татко, нека аз опитам коня!
— Щом искаш, опитай го — съгласил се царят.
И младият княз се метнал на абаносовия кон и размахал нозе, но конят не се помръднал.
— Завърти тоя винт! рекъл мъдрецът и посочил подемния винт на шията на коня.
Князът завъртял винта и изведнъж абаносовият жребец се раздвижил и полетял към облаците.
Смутил се царският син и започнал да оглежда коня[103] дали няма някаква спирачка. И както го оглеждал, съзрял на дясната му страна една ръчка като петльова глава. Обърнал ръчката и жребецът полетял с още по-голяма бързина. Князът погледнал към лявата страна и там видял друга ръчка. Обърнал и нея и тогава вълшебният кон намалил скоростта си и започнал да се спуска надолу.
Зарадвал се царският син, че може да управлява коня, както си иска, и ту го издигал в облаците, ту го спускал към земята.
По едно време той съгледал под себе си някакъв красив град с цъфнали дървета и си рекъл: „По-хубаво място за нощуване няма. Ще преспя тук, а утре призори ще се върна в моето царство и ще разкажа на баща си какво съм преживял и видял.“
И князът обърнал ръчката за спускане над един палат с дебели стени и с високи бойници и след малко кацнал на неговия покрив. Той слязъл от коня и се притаил на покрива, измъчван от глад и жажда. Когато настъпила нощта, князът се спуснал по една стълба, за да потърси нещо за ядене, и се намерил в широк двор, постлан с мраморни плочи.
Позавъртял се царският син насам-натам и изведнъж в дъното на двора заблещукала светлина. Загледал се той нататък и какво да види: насреща му се задала прекрасна девойка, съпроводена от цяла свита робини и слуги и от един евнух с дълъг меч на пояса. Князът се притулил зад един храст и вперил поглед в приближаващото шествие.
Хубавицата била дъщеря на царя на тая страна и всяка нощ идвала тук да се повесели.
Когато слугите разпалили жарници с благоуханни треви и робините започнали да танцуват, князът изскочил иззад храста, хвърлил се върху евнуха и му взел меча. Той разгонил всички и останал сам с царкинята.
Смаяна от хубостта му, царската дъщеря го запитала:
— Ти да не си синът на индийския цар, който дошъл вчера да ме иска за жена, но баща ми го изпъдил заради грозотата му?
— Не, аз съм потомък на царете хосройски и се казвам Хасан — отвърнал князът.
— А аз се казвам Зумуруд — представила се царкинята.
И като поприказвали и се опознали, царската дъщеря[104] поканила момъка в стаята си и започнала да го гощава със сладкиши и шербет.
А в това време евнухът се явил при царя и му разправил как един зъл дух в човешки образ разгонил свитата на царкинята и сега седи и пирува в нейната стая.
Разгневил се царят и се втурнал с гол меч към стаята на дъщеря си.
Като го съгледал, князът скочил и поискал да се хвърли върху нападателя.
Царят разбрал, че непознатият е по-силен от него, сложил меча си в ножницата и попитал любезно:
— Ти, момко, зъл дух ли си?
— Как се осмеляваш да ме наричаш зъл дух, когато аз съм потомък на могъщите царе хосройски! — извикал Хасан.
— Ако ти наистина си царски потомък — рекъл царят, — тогава защо си влязъл без мое позволение в палата и си се промъкнал в стаята на дъщеря ми, за да ме позориш?
— Аз ще се оженя за нея! — заявил князът. — Къде ще намериш по-добър зет от мене?
— Съгласен съм да се ожениш за дъщеря ми, но пред свидетели, а не тайно — казал царят.
— Слушай какво ще ти предложа — рекъл царският син. — Или двамата с теб да излезем на двубой и който победи, той да има власт над Зумуруд, или утре сутринта ти да дигнеш всичките си войски и слуги срещу мен. Какъв е техният брой?
— Петдесет хиляди конници и още толкова роби.
— Добре. Щом настъпи утрото, ще ги изведеш насреща ми и ще им кажеш: „Тоя човек иска да се ожени за дъщеря ми при условие, че ще се сражава с всички вас и ще ви победи.“ Ако те ме убият, твоята чест ще бъде запазена, а ако аз изляза победител — ще ти стана зет.
Царят приел предложението на княза и заповядал на везира си още призори да събере войските за бой. После дълго разговарял с Хасан, докато настъпило утрото.
Тогава владетелят на страната, която се казвала Йемен, разпоредил да оседлаят най-хубавия кон за княза, но Хасан рекъл:
— Не, пеша ще отида да видя войската ти.[105]
И двамата отишли на големия градски площад, дето вече била строена всичката царска войска. Царят излязъл напред и извикал:
— Храбри войници, виждате ли тоя момък? Той иска да се ожени за дъщеря ми Зумуруд, като заявява, че ще се бие с вас и всички ви ще победи. Приемете боя и го набучете на върховете на вашите копия и мечове, щом се е заловил за такава голяма работа!
И като се обърнал към княза, добавил:
— Можеш да почнеш!
— Но как ще се сражавам с тях, когато те всички са на коне, а аз нямам кон? — казал Хасан.
— Нали ти давах кон, но ти отказа да го вземеш? — рекъл царят. — Ето ти коне, избери си който искаш!
— Аз бих желал да яхна коня, с който дойдох в твоето царство.
— Къде е той?
— На покрива на палата.
Царят изгледал учудено княза и извикал:
— Ти вече губиш разсъдъка си, нещастнико! Може ли кон да стои на покрив?
— Може — настоял Хасан.
И царят изпратил двама слуги да се качат на покрива на палата и да доведат въображаемия кон.
След малко, за обща изненада, слугите наистина донесли абаносовия кон. Всички се натрупали да го гледат и да му се чудят. Харесал го и царят.
— Хайде, качвай се! — подканил той момъка, като горял от нетърпение да види какво ще стане.
— Преди това нека войниците се отдръпнат по-далеч — рекъл князът.
Царят заповядал на войниците да се оттеглят на разстояние един полет на стрела и тогава Хасан се заканил:
— Сега ще видиш какво ще стане с твоите войници!
— Прави каквото знаеш и не ги щади, защото и те няма да те пощадят!
Метнал се князът на абаносовия кон и завъртял подемния винт. Конят се разиграл, изправил се на задните си нозе и полетял във въздуха.
— Дръжте го! — извикал царят, като видял, че момъкът се издига все по-високо.[106]
А везирът рекъл:
— Господарю, как може да се хване летяща птица? Благодари на аллаха, че те избави от тоя опасен магьосник.
И царят се върнал в палата и разказал на дъщеря си какво се случило с княза.
Натъжила се царкиня Зумуруд и легнала болна от мъка по прекрасния царски син. Напразно баща й се опитвал да я утеши — тя се обливала в сълзи и не искала нито да яде, нито да пие.
А княз Хасан дълго летял с вълшебния кон и най-сетне стигнал в своето царство.
Като го видял, баща му го прегърнал и го разпитал къде е бил и какво е преживял.
— Бях в град Сана, столицата на Йемен — отвърнал князът и разправил на баща си всичките си преживелици, като на края го запитал къде е мъдрецът, който довел вълшебния кон.
— Затворих го в тъмницата, синко, защото помислих, че ти си загинал и че той е виновен за твоята смърт.
И царският син заповядал да освободят майстора на абаносовия кон и да го наградят богато, но царят не се съгласил да го ожени за дъщеря си. Тогава мъдрецът се заклел да отмъсти не само на царя, задето го измамил, но и на княза, който узнал тайната на коня.
— Съветвам те да не се качваш вече на тоя кон — рекъл бащата на своя син, — защото може да те сполети нова беда.
Но Хасан мислел ден и нощ за прекрасната царкиня Зумуруд и нейният образ го следвал неотлъчно навсякъде. Най-сетне той не се стърпял и една ранна утрин яхнал вълшебния кон и полетял към град Сана.
Когато стигнал там, той се спуснал пак върху покрива на царския палат и слязъл в покоите на царкинята, но наоколо не се виждала жива душа. Князът тръгнал из палата да търси Зумуруд и след дълго лутане я намерил в една далечна стая. Тя лежала на пухено легло, окръжена от бавачки и робини.
Хасан се приближил и я целунал по челото, а царкинята го прегърнала и казала:
— Как можа да избягаш от мен? Ако не беше побързал да дойдеш, аз щях да умра от мъка.[107]
— Искаш ли да отидем в моето царство? — попитал князът.
— С тебе отивам накрай света! — отвърнала царкинята и скочила от леглото си.
И Хасан хванал Зумуруд за ръка и я завел на покрива на палата. Качил я на коня, завързал я здраво за себе си, завъртял подемния винт и абаносовият кон се издигнал във въздуха.
Робините се развикали и обадили на царя за бягството на дъщеря му.
Царят изскочил мигом навън, погледнал нагоре и видял хвърчащия кон.
— Милост, княже! — извикал той. — Не ме разделяй от дъщеря ми!
Князът попитал царкинята:
— Искаш ли да се върнеш при баща си?
— Не — казала девойката. — Ще бъда с теб, където и да идеш!
И царският син препуснал вълшебния кон и по едно време в далечината се откроила родната му страна. Той показал на Зумуруд колко голямо е царството на баща му и като наближили столицата, спуснал се в една градина с красива беседка. Князът оставил коня до беседката и рекъл на царкинята:
— Почакай ме тук. Аз ще отида да предупредя баща ми, че си пристигнала, за да те посрещне с почести. Когато всичко бъде готово, ще изпратя човек да те вземе.
— Довиждане! — казала Зумуруд и влязла в беседката.
А Хасан отишъл при баща си и му разправил, че довел царкинята и я оставил в една градина край града.
— Приготви се да я посрещнеш, както подобава на нейния царски сан — рекъл той.
И царят се зарадвал и заповядал да окичат града с разкошна украса и да приготвят за царкинята най-хубавите стаи в палата, като ги подновят със златовезани завеси и балдахини.
И князът, вместо да проводи пратеник да вземе царската дъщеря, сам отишъл да я доведе. Но като стигнал до беседката, той не видял там нито нея, нито коня. Смутен и[108] изплашен, Хасан се втурнал да я търси из градината, но от Зумуруд нямало никаква следа.
— Не си ли виждал да минава някой насам? — попитал той стария пазач.
— Не съм виждал никого освен персийския мъдрец, който събираше тъдява билки — отвърнал пазачът.
И през ума на княза мигом проблеснала мисълта, че мъдрецът може да е отвлякъл царкинята.
И наистина, когато Хасан оставил Зумуруд в беседката и отишъл в палата, персийският мъдрец влязъл в градината да събира лековити билки и както сновял насам-натам, неусетно се приближил до беседката. Гледа той и не вярва на очите си: конят, направен от собствените му ръце, стои насреща. Като видял, че конят е здрав и невредим, мъдрецът поискал да го яхне и да избяга, но преди това надникнал в беседката. Царкинята го ослепила с хубостта си като сияйно слънце. Персиецът пристъпил до нея и целунал земята пред нозете й.
— Кой си ти? — попитала тя стария грозник.
— Аз съм пратеник на княза. Той ме проводи да те заведа в града.
— Нима князът не намери друг някой, та праща тебе? Мъдрецът се засмял и казал:
— Не се плаши от грозотата ми, господарке! Князът нарочно изпрати мен, защото те обича и няма доверие на другите.
Девойката повярвала на измамника и му подала ръка.
— С какво ще ме заведеш? — попитала тя.
— С коня, на който си дошла тук.
— Но аз не мога сама да го яздя.
— И аз ще се кача с теб — успокоил я мъдрецът и като яхнал абаносовия кон, дигнал царкинята, завързал я за себе си и полетял с нея към облаците. Скоро градът изчезнал от очите им.
— Къде ме водиш? — извикала уплашено Зумуруд. — Нали князът ти е заръчал да ме заведеш при него?
— Проклет да бъде твоят княз! — отвърнал старият персиец. — Той ми отне коня и сега аз ще му отмъстя!
Разбрала царкинята, че е измамена, и заплакала от мъка и отчаяние.
А мъдрецът продължавал да лети и стигнал в страната[109] на румите. Той се спуснал на една зелена поляна с бистри ручеи и големи дървета.
Тъкмо тоя ден румският цар бил излязъл на лов и като минавал случайно край поляната, съгледал стареца, коня и девойката. И още преди мъдрецът да се опомни, робите се нахвърлили върху него и го завели при царя заедно с царкинята и вълшебния кон.
Изумен от красотата на незнайната девойка, царят я попитал:
— Хубавице, какво дириш тук с тоя старец?
— Тя е моя жена — побързал да отговори мъдрецът.
— Не, аз не го познавам! — извикала царкинята. — Той ме отвлече с хитрост!
Като чул тия думи, царят заповядал да ударят на лъжеца сто тояги и да го хвърлят в тъмницата. После отвел девойката в палата си и заръчал на робите да доведат и коня, без да знае, разбира се, какъв е тоя кон.
В това време князът пътувал от град на град, от страна в страна и търсел изчезналата царкиня. Той разпитвал навсякъде дали някой не е виждал царската дъщеря и абаносовия кон, но хората го гледали учудено и го смятали за безумен. След дълго и напразно търсене най-сетне той се озовал в страната на румите и спрял в един хан.
Неколцина търговци седели в хана и разговаряли оживено. Князът се приближил незабелязано до тях и се вслушал в разговора им.
— Да знаете само какво се е случило! Чудо на чудесата! — рекъл един от търговците.
— Какво е това чудо? — попитал друг.
— Отидох в столицата — казал търговецът — и там ми разправиха ей такава история. Един ден царят излязъл на лов и като минавал край някаква поляна, видял един старец, а до него девойка и кон от абаносово дърво. Старецът бил много грозен, но девойката смаяла с хубостта си цялата царска дружина. Царят запитал непознатия коя е тая девойка и той го излъгал, че му била жена. Тогава хубавицата се оплакала, че старецът я отвлякъл насила, и царят заповядал да набият измамника и да го хвърлят в тъмницата, а девойката завел в палата. Какво е станало с абаносовия кон — не можах да разбера.
Зарадвал се князът от тая неочаквана новина и като[110] пренощувал в хана, на сутринта рано-рано потеглил към царската столица. Привечер той стигнал пред градските врати, но пазачите го хванали, за да го предадат на царя, и понеже било вече много късно, завели го да преспи в тъмницата.
По скъпите дрехи и по добрите обноски на чужденеца тъмничарите разбрали, че той не е обикновен скитник, и затова го поканили на своята скромна трапеза.
— Ти откъде идеш? — попитал го един тъмничар.
— От страната на хосроите — отвърнал князът.
— С много хора съм разговарял — рекъл тъмничарят, — но досега не съм виждал по-лъжлив човек от хосроеца, който е затворен в нашата тъмница.
— Какво ви е излъгал? — попитал Хасан.
— Той разправя, че бил мъдрец. Царят го срещнал с една хубавица и с един кон от абаносово дърво. Сега хубавицата лежи тежко болна в царския палат и никой не може да й помогне. Ако хосроецът беше наистина мъдрец, щеше да я излекува. Всяка нощ той плаче и се вайка и не ни оставя да спим.
На сутринта тъмничарите завели княза при царя и му разправили, че той пристигнал вчера вечерта и искал да влезе в града.
— От коя страна идеш, с какво се занимаваш и защо си дошъл в тоя град? — рекъл строго царят.
— Аз ида от страната на хосроите и по занаят съм лекар — казал Хасан. — Пътувам из разни страни и градове и лекувам всякакви болести.
Лицето на царя се озарило от радостна усмивка.
— Ти си дошъл тъкмо навреме! — извикал той и му разправил цялата история с девойката: как я намерил на поляната с мъдреца и с абаносовия кон, как я прибрал в палата си и как тя заболяла и никой не можел да й помогне. — Ако ти я излекуваш — добавил царят, — аз ще те възнаградя богато.
— Най-напред трябва да видя абаносовия кон — рекъл Хасан. — Може би в него се крие тайната на болестта, която е сполетяла клетата девойка.
И царят завел княза в една стая, където бил затворен[111] вълшебният кон. Като видял, че конят е непокътнат, князът рекъл:
— Заведи ме сега при девойката, да видя и нея. Надявам се, че с помощта на коня ще мога да я излекувам.
И те отишли при царкинята, която се мятала в леглото си и не позволявала на никого да се доближи.
— Успокой се! — казал Хасан и пристъпил до нея. Като чула гласа му, Зумуруд веднага го познала и от гърдите й се изтръгнал силен вик. Тя мигом загубила съзнание и царят помислил, че е припаднала от уплаха. А князът се навел на ухото й и прошепнал:
— Бъди търпелива и хитра. Когато царят дойде при теб, посрещни го с кротки думи и му се усмихни. Така той ще повярва, че си излекувана с моя помощ.
— Разбирам — промълвила Зумуруд.
И Хасан се отправил към царя и му рекъл:
— В нея се е вселил зъл дух, който аз ще прогоня със заклинание. Иди при нея и я утеши!
Царят отишъл при девойката и тя станала от леглото и казала усмихната:
— Добре дошъл!
Голяма била радостта на царя, когато видял, че хубавицата се успокоила, и рекъл на княза:
— Благодаря ти, че я избави от тежката болест! Хасан се поклонил и казал:
— За да я излекувам напълно, ти ще трябва да я заведеш на онова място, дето си я намерил. Заповядай на слугите да пренесат там и абаносовия кон.
И всички отишли на поляната и слугите донесли коня. Князът помолил царя и свитата му да се отдалечат и рекъл:
— Аз ще запаля омайни билки, ще прочета заклинание и духът ще избяга завинаги оттук. После ще се кача на коня заедно с девойката и от болестта не ще остане нито следа.
И като казал това, царският син яхнал абаносовия кон, завързал царкинята за себе си и завъртял подемния винт. Конят се издигнал във въздуха и всички го гледали, докато изчезнал в облаците.
Дълго чакал румският цар момъка и девойката и най-сетне загубил всяка надежда, че те ще се върнат, и се запътил натъжен към града.[112]
А вълшебният кон пристигнал благополучно в страната на княза и слязъл в царския палат.
След няколко дни Хасан се оженил за Зумуруд и поканил на богата гощавка всички жители на града. И сватбата траяла цял месец и веселбите нямали край. И за да не се случват вече други беди и премеждия, старият цар заповядал да изгорят на клада абаносовия кон.
И конят пламнал в буйния огън на кладата и от него останала само пепел,която ветровете развели на всички страни.
През царуването на халифа Харун-Ал-Рашид живял в Багдад един човек, когото хората наричали Синдбад. Той бил сетен сиромах и срещу дребно възнаграждение разнасял на главата си различен товар.
Веднъж, когато носел в слънчевия пек някакъв тежък предмет, Синдбад капнал от умора и седнал да си почине пред къщата на един търговец, дето имало пейка. През разтворената пътна врата го облъхнала приятната хладина на градината и до ушите му долетели звуци на лютня и песни на всякакви птици — гугутки, персийски славеи, дроздове, горски гълъби и пойни яребици.
Надникнал Синдбад през вратата и видял в дъното на градината много роби и слуги, каквито имат само царете и султаните.
И носачът отправил поглед към небето и извикал:
— Господи, ти даряваш с богатство, когото си искаш, и обричаш на бедност, когото си искаш! Едни от хората правиш щастливи, а други, като мен, наказваш с непосилен труд и ги подлагаш на унижения!
И Синдбад станал от пейката и поискал да продължи пътя си, но в тоя миг от вратата излязъл един слуга в скъпи дрехи и му казал:
— Ела, господарят те вика!
Отначало носачът не искал да влезе вътре, но после се съгласил. Оставил товара си при пазача и последвал слугата, който го завел в една голяма зала. Посред залата била сложена разкошна трапеза с невиждани ястия, плодове и напитки. Много знатни хора били събрани край трапезата, а на най-лично място седял самият домакин — почтен човек, с благородно лице и с побеляла брада. Наоколо шетали прекрасни робини и отнякъде се разнасяла тиха музика.
Синдбад поздравил пируващите благородници и застанал пред тях с наведена глава.
— Заповядай! — рекъл му стопанинът и му сторил място до себе си.
И когато носачът седнал край трапезата, домакинът го запитал:
— Как се казваш и какво работиш?[115]
— Името ми е Синдбад — отвърнал гостът. — Разнасям на главата си всякакъв товар и с това си изкарвам хляба.
— И моето име е Синдбад — засмял се стопанинът, — само че аз се казвам Синдбад Мореплавателя. — И като помълчал малко, добавил: — Аз те чух, като се оплакваше на бога от бедността си, и затова те поканих да дойдеш. Слушай сега моята история, за да разбереш с каква мъка и след колко премеждия съм станал щастлив и богат човек. Аз съм направил шест пътешествия и всяко пътешествие е един чуден разказ.
И домакинът се обърнал към всички сътрапезници и рекъл:
— Слушайте и вие, драги гости, моята необикновена история!
Първо пътешествие
— Моят баща беше богат търговец и когато умря, ми остави много пари и земя.
Аз живеех безгрижно, обличах се в скъпи дрехи, пирувах с приятели и мислех, че тоя охолен и безгрижен живот ще продължава вечно. Но ето че един ден парите ми се свършиха и разумът ми се върна. Като разбрах, че съм пропилял богатството си, аз си спомних думите на баща ми, който обичаше да казва: „Има три неща, по-добри от три други: денят на смъртта е по-добър от деня на рождението, живото куче е по-добро от мъртвия лъв и гробът е по-добър от бедността.“
Аз продадох това, което ми беше останало, събрах три хиляди жълтици и реших да си търся късмета в далечни страни. Накупих разни стоки и заедно с други търговци заминах за Басра и се качих на един кораб.
Ние пътувахме дни и нощи и спирахме край някои острови, дето продавахме и разменяхме стоката си.
Един ден стигнахме до един остров, който приличаше на райска градина. Капитанът на кораба спусна котва и ние слязохме на брега. Някои запалиха огньове и започнаха да готвят ядене, други се заловиха да си перат дрехите, а трети, между които бях и аз, тръгнаха на разходка.[116]
По едно време капитанът изскочи на палубата и се развика, колкото му глас държи:
— Бягайте по-скоро на кораба! Островът, на който се намирате, не е остров, а грамадна риба! Тя е заседнала в морето и е обрасла с дървета, но вашите огньове я нагряха и раздвижиха! Тя ще се гмурне ей сега във водата и вие всички ще загинете! Тичайте веднага насам и се спасявайте!
При тия тревожни викове на капитана пътниците хукнаха към кораба. Мнозина се спасиха, но други, като мене, не успяха да избягат и островът се раздвижи и потъна в морето. В последния миг аз се добрах до едно голямо корито — от ония, в които някои бяха прали дрехите си, — седнах в него и заплавах из безкрайната водна шир.
Цял ден и цяла нощ се носих из морето и най-сетне вятърът и вълните изтласкаха коритото до един остров с крайбрежни дървета, чиито клони бяха надвиснали над самата вода. Аз се хванах за един клон и с голяма мъка слязох на острова. Бях толкова уморен и изтощен, че веднага паднах на земята и се унесох в дълбок сън.
Събудих се чак на следната утрин и тръгнах да си търся храна. На острова имаше много плодове, с които заситих глада си. По едно време излязох на една зелена поляна и видях един прекрасен жребец, който пасеше трева. И докато аз гледах жребеца и му се любувах, пред мен изскочи изневиделица някакъв човек.
— Кой си ти и какво дириш в нашата страна? — попита ме непознатият.
— Аз съм чужденец — отговорих му. — Пътувах по морето, но корабът ни потъна и аз едва успях да доплавам дотук в едно корито. Кажи ми какъв е тоя жребец и защо той пасе сам в поляната.
— Ти си попаднал в страната на цар Михрджан, а аз съм един от неговите многобройни коняри — рече човекът. — Всеки от нас се грижи само за един кон. Вечер ние извеждаме всички коне на паша в тая поляна, а сутрин ги прибираме в конюшните. Нашият цар много обича чужденците. Да отидем при него, той ще те посрещне любезно и ще ти помогне.
И конярят надяна на жребеца сребърна юзда и ние потеглихме към царската столица.[117]
Когато стигнахме в палата, пазачите ме въведоха при цар Михрджан, който седеше на висок престол.
Аз го поздравих и му пожелах щастие и дълъг живот.
— Добре дошъл! — отвърна царят и започна да ме разпитва кой съм, какъв съм и откъде съм дошъл.
Аз му разправих всичките си преживени патила и той ме ободри с благи думи и ме покани да остана при него в палата.
Скоро цар Михрджан ме обикна като свой син и ме назначи за началник на пристанището. От сутрин до вечер аз обикалях край брега и записвах в една книга корабите, които пристигаха, и стоките, които се разтоварваха.
Но колкото и добре да живеех на тоя остров, мъката по родината свиваше до болка сърцето ми. Щом пристигнеше някой нов кораб, аз отивах при моряците и търговците и ги разпитвах дали не знаят накъде се намира Багдад и дали не пътуват нататък. Но никой не знаеше къде е Багдад и никой не бе чувал неговото име.
Дълго прекарах аз в страната на цар Михрджан и много чудни неща видях в нея. Там имаше риби с глави на кукумявки, имаше крилати тигри и пеещи дървета, но ако почна да разправям за всички тия чудеса, разказите ми няма да имат край.
Един ден към острова се приближи грамаден кораб с много търговци и моряци. Когато корабът влезе в пристанището, моряците спуснаха стълба на брега и започнаха да свалят всякакви стоки. Аз стоях наблизо и записвах в книгата всичко.
— Няма ли друга стока на кораба? — попитах привечер капитана.
— Има още някои денкове — отвърна той, — но техният стопанин потъна отдавна в морето. Ние искаме да продадем стоката му и да занесем парите на неговите близки в Багдад.
— Как се казваше тоя човек?
— Наричаха го Синдбад Мореплавателя.
Като чух това, аз извиках:
— Капитане, аз съм Синдбад Мореплавателя, който слезе от твоя кораб на острова-риба и не можа да избяга! Другарите ми потънаха, но аз оцелях по милост божия. Тия денкове са мои![118]
— Ти искаш да ме измамиш и да вземеш стоката! — рече капитанът. — Ние видяхме как Синдбад потъна заедно с много други търговци. Не те ли е срам да ме лъжеш?
Тогава аз разказах цялата си история с най-малки подробности и капитанът повярва, че пред него наистина стои Синдбад Мореплавателя. Той ме поздрави с щастливото избавление и заповяда на моряците да свалят от парахода всичките ми денкове, на които беше написано моето име. Аз подбрах най-скъпите тъкани и ги занесох на царя, като му разправих какво се е случило. И царят остана смаян от моя разказ и ме възнагради богато.
После аз продадох стоката си и с получените пари накупих много други стоки и ги натоварих на кораба.
След няколко дни отидох при цар Михрджан, благодарих му за гостоприемството и го помолих да ми позволи да се завърна в родината си.
Царят ме благослови, отрупа ме с невиждани дарове и ми пожела добър път.
И нашият кораб пътува много дни и нощи и най-сетне пристигна в Басра. Оттам аз потеглих за Багдад и един ден се намерих в бащината къща, сред моите роднини и приятели. Продадох каквото бях купил и отново заживях в охолство и безгрижие.
Така завърши моето първо пътешествие. А утре, ако сме живи и здрави, ще чуете по-нататъшните ми приключения.
Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача сто жълтици и го изпратил с благословия в къщи.
Носачът си тръгнал и през целия път мислил за чудните прищевки и изненади на съдбата.
На следната утрин той отишъл в къщата на Синдбад Мореплавателя, който го посрещнал сърдечно и го поканил да седне от дясната му страна.
Когато дошли всички гости и се разположили край трапезата, Синдбад Мореплавателя започнал да разказва своето[119]
Второ пътешествие
— Много дни прекарах аз в Багдад и животът ми течеше в пиршества и веселби.
Но един ден ми дотегна да седя все на едно място и реших да тръгна отново по широкия свят.
Накупих стоки и скъпоценни предмети, стегнах се за път и заедно с други търговци се качих на един кораб с лебедови платна. Попътният вятър наду платната и ни понесе из необятната водна шир.
Ние кръстосвахме много морета и една ранна утрин стигнахме до един прекрасен остров с благоуханни цветя, с пеещи птици и с разлистени дървета, по чиито клони висяха непознати плодове. Всички слязохме на тоя остров и тръгнахме да го разглеждаме.
По едно време аз се уединих край един бистър ручей, похапнах каквото носех със себе си и се изтегнах на тревата. Облъхна ме приятен ветрец и ме унесе в сън. Колко съм спал, не помня, но когато се събудих, наоколо нямаше никого. Спуснах се към морето — от кораба нямаше нито следа. Той беше отплавал и мене ме бяха забравили.
Аз останах сам на острова и заплаках от мъка. Кой дявол ме накара да напусна родния си дом, дето живеех щастливо и безгрижно, и да се излагам на нови опасности? При първото пътешествие бях успял да се спася, но сега едва ли можех да се надявам на избавление.
И съкрушен и отчаян, аз се покатерих на едно високо дърво и започнах да оглеждам надлъж и нашир безлюдния остров. И както се взирах на всички страни, изведнъж съгледах в далечината някакъв бял купол. „Това е сигурно палатът на тукашния цар — помислих си зарадван аз. — Я да отида при царя, може би той ще ми помогне да се върна в Багдад.“
И окуражен от тая мисъл, аз скочих от дървото и се запътих нататък. Но когато се приближих до купола, видях с изненада, че той е грамадно кълбо, без врати и прозорци. Поисках да се изкача на върха му, ала стените му бяха толкова гладки и хлъзгави, че постоянно се свличах надолу.
Неочаквано притъммя и аз дигнах очи към небето. Една гигантска птица летеше във висините и закриваше слънцето като тъмен облак.[120]
Бях слушал от скитниците по далечните земи, че на някои острови живее птицата Рух, която храни децата си със слонове. И сега разбрах, че грамадното бяло кълбо е яйце на тая птица. Притаих се и зачаках да видя какво ще стане.
Птицата се спусна върху яйцето, покри го с крилете си, изпъна нозе до земята и заспа.
Тогава аз размотах чалмата от главата си, завързах единия й край за нозете на спящата птица, а другия стегнах за пояса си и си рекох: „Утре птицата ще отлети и може би ще ме отнесе в някоя страна с градове и хора. Дори да падна и да се убия, все пак по-добре е да умра, отколкото да остана на тоя необитаем остров.“
Призори птицата Рух се събуди, разпери криле и със силен крясък се издигна във въздуха. Аз се вкопчих здраво за нозете й и полетях с нея в облаците. Тя се носеше над морета и планини, после започна да се спуска надолу и най-сетне кацна на земята. Аз развързах предпазливо чалмата си и се скрих зад един камък. А птицата грабна нещо дълго и дебело и като хвръкна отново, аз забелязах, че в ноктите й се гърчи грамадна змия.
Огледах се наоколо и видях, че се намирам в дълбока долина, оградена с високи и непристъпни планини. „Спасих се от една беда, та попаднах на друга — помислих си. — По-добре да бях останал на оня остров. Там поне имаше плодове и бистра вода, а тук няма нищо друго освен камъни.“
И аз тръгнах из долината с наведена глава, загубил вече всяка надежда, че ще се върна в Багдад. По едно време слънцето се показа над планините и неочаквано цялата долина засия с ослепителен блясък. От всеки камък искряха сини, жълти и червени пламъци. Долината беше пълна с елмази и земята в нея беше елмазена.
Докато стоях поразен от тая чудна гледка, наоколо се разнесе някакво съскане. Изпод камъните изпълзяваха огромни змии, за да се погреят на припек. Всяка змия беше голяма колкото най-висока палма и можеше да погълне цял слон.
Обхвана ме неизразим ужас и аз поисках да избягам и да се скрия някъде. Тогава съгледах наблизо една пещера, промъкнах се до нея и влязох вътре, като затулих входа й с един голям камък. И тъкмо помислих, че съм се скрил на[121] безопасно място, ето ти нова страхотия: в средата на пещерата лежеше, свита на кълбо, грамадна змия и ме гледаше със студени изцъклени очи.
Вцепених се на мястото си и така останах до сутринта, очаквайки всеки миг да бъда глътнат от змията. Слава на аллаха, че тя не ме докосна. Когато се зазори, аз отместих полека камъка и се измъкнах навън. Съсипан от страх, безсъние и глад, аз закрачих като пиян из долината и не щеш ли — пред нозете ми падна отнякъде половин заклана и одрана овца. Погледнах нагоре и видях само небе и скали. И в паметта ми внезапно изплува една забравена история.
Някога в Багдад разправяха, че долината на елмазите се намирала накрай света и че никой не можел да проникне в нея. Но търговците измъквали с хитрост елмазените камъни. Те нарязвали някоя овца на късове, които хвърляли от планината в долината. Елмазите се залепвали по тия кървави късове, които орлите и ястребите отвличали в ноктите си по планинските върхове. С викове и с хлопане на дъски търговците прогонвали птиците от месото, събирали елмазите, а самото месо оставяли за храна на хищниците.
Когато грамадният къс от закланата овца падна пред мене, аз си спомних тая история, събрах полепените по месото елмази и ги натъпках в дрехите си. После сложих овцата на гърдите си, завързах я за себе си с чалмата и легнах по гръб. Не мина и минута, и в долината се спусна един планински орел, сграбчи в ноктите си тлъстата плячка и полетя нагоре. Той кацна сред една гора в планината и започна да кълве месото, но изведнъж се чу страшен вик и хлопане на дъска. Изплашеният орел остави плячката си и хвръкна, аз развързах чалмата си и се изправих цял изцапан с кръв.
След малко зад дърветата изскочи някакъв брадат човек с тояга и с дървен щит. Той продължаваше да вика и да удря щита с тоягата, за да прогони орела. Като видя овцата, той се спусна и започна да я оглежда от всички страни, но не намери по нея нито един елмаз.
— О, горко ми! — завайка се непознатият. — Половин овца хвърлих в долината, а аллах не ми изпрати нито едно камъче!
Тогава аз се приближих до него — окървавен, прашен, бос, с разкъсани дрехи — и брадатият човек се смрази от[122] уплаха и се закри с дървения щит.
— Кой си ти и как си попаднал тук? — промълви с разтреперан глас той.
— Не бой се — рекох му. — Аз съм почтен търговец и нищо лошо няма да ти сторя. Много препатих, докато стигна до това място, и ако ти ми помогнеш да се измъкна оттук, ще ти дам толкова елмази, колкото никога не си имал.
— И аз съм търговец — рече непознатият, успокоен и зарадван от думите ми.
В това време между дърветата се показаха и други търговци, дойдоха при нас и ни наобиколиха. И аз им разправих необикновените си патила и страдания и подарих на всекиго по една шепа елмази, а на брадатия търговец, който беше хвърлил овцата в долината, дадох две шепи. И за мен оставих още толкова елмази,колкото раздадох на всички.
Търговците ми благодариха, пожелаха ми дълъг живот и ме облякоха в хубави дрехи. Цяла нощ прекарах с тях в приказки и разговорни и научих много неща, които не знаех.
На сутринта ние слязохме от планината и дълго пътувахме през поля и гори, през планини и морета. И навсякъде срещахме безброй чудеса. На един остров видяхме камфорови дървета, всяко от които хвърляше сянка за сто души. Когато забиеш нож в това дърво, и под кората му бликва камфорова вода и се превръща на клей. На същия остров видяхме и животното каркадан с дълъг рог на главата. То пасе трева като нашите крави и биволи и носи на своя рог цял слон, но от силния слънчев пек маста на слона потича в очите на каркадана и го ослепява. Тогава каркаданът ляга на земята и птицата Рух го отнася в гнездото си заедно със слона.
Така обикаляхме ние по белия свят и най-сетне аз се разделих с търговците и заминах за Багдад.
Когато пристигнах у дома, радостта на близките и приятелите ми нямаше край. Аз раздадох на всички скъпи подаръци, продадох елмазите и пак заживях щастливо и безгрижно.
Такава е историята на моето второ пътешествие. А утре, ако сме живи и здрави, ще чуете какво се случи по-нататък.[123]
И Синдбад Мореплавателя извадил кесията си и дал на Синдбад Носача сто жълтици.
Носачът се прибрал в къщи и на следната утрин отишъл отново при своя благодетел.
— Добре дошъл! — посрещнал го любезно Синдбад Мореплавателя и когато се събрали и другите гости, той подхванал разказа за своето
Трето пътешествие
— Както ви казах вчера, аз продадох елмазите и със спечелените пари започнах предишния весел живот.
Но дните минаваха толкова еднообразно, че аз отново реших да напусна Багдад и да поскитам по света.
Речено — сторено. Накупих всякаква стока и един ден заминах за Басра. Там срещнах много други търговци — все добри хора и праведни мюсюлмани. Качихме се ние на един голям кораб и потеглихме на път. Нашият капитан се казваше Бузург и беше дебел човек, с дълга брада.
Отначало духаше попътен вятър и корабът ни се носеше бързо напред. Но една сутрин притъмня отвсякъде и се изви грозна буря. Корабът се замята като черупка из морето, върху палубата връхлитаха разярени вълни. Ние помислихме, че загиваме, и занемяхме от уплаха. Само капитан Бузург беше спокоен. Той стоеше пред кормилото и се бореше смело с развилнялата стихия. Към пладне бурята стихна, вълните се укротиха и небето се проясни.
И тъкмо когато всички мислехме, че сме се спасили, капитанът изведнъж започна да се бие по лицето и да си скубе брадата.
— Нещастие! — развика се той. — Бурята ни изхвърли сред опасно течение, което ни отнася към Страната на косматите хора! Обитателите на тая страна наподобяват маймуни и никой не може да се спаси от тяхната жестокост!
И още неизрекъл тия думи, корабът заседна край някакъв остров и от всички страни заплуваха към нас безброй дребни човечета. Те прииждаха като скакалци — цели обрасли в косми, с жълти очи и черни лица, — катереха се по корабните въжета и ги прегризваха със зъбите си. Маймуноподобните[124] същества изпълниха кораба и се нахвърлиха върху пътниците, като грабеха стоката им.
— Нима ще се изплашим от тия маймуни? — извиках аз и измъкнах меча си.
— Пази се, Синдбад! — предупреди ме капитанът и ме хвана за ръката. — За всяка убита маймуна срещу теб ще излязат сто нови и ще те разкъсат. По-добре е да избягаме на острова и да им оставим кораба.
И ние скочихме на брега, последвани от останалите пътници и моряци, а косматите човечета отвлякоха кораба в морето и се загубиха от очите ни.
Дълго стояхме на непознатия остров и се чудехме какво да правим. Като набрахме плодове от близките дървета и заситихме глада си, ние тръгнахме навътре в острова. И както вървяхме, неочаквано стигнахме до един палат, ограден с високи стени. Черните дървени порти бяха разтворени и ние влязохме в широк двор. Посред тоя двор имаше дълга пейка, а наоколо бяха разхвърляни съдове и оглозгани кости. Тук-там се виждаха жарници с тлееща жарава.
Понеже бяхме много уморени, някои от нас се разположиха на пейката, а други се изтегнаха на земята. Скоро всички се унесохме в сън, но по едно време земята внезапно се разтърси и ние се събудихме. Чу се някакъв особен шум и от палата излезе грамаден чернокож човек, висок колкото палма. Очите му светеха като горящи въглени, устата му беше голяма като кладенчева дупка и от нея стърчаха дълги глигански зъби, ушите му стигаха чак до раменете, а ноктите на ръцете му бяха широки и остри като на лъв.
Великанът пристъпяше бавно и от тежкото му дишане дърветата зашумоляха като пред буря. Той се приближи, наведе се над нас, грабна ме за едната ръка и започна да ме опипва като жертвено агне. Но аз бях слаб и изтощен и затова великанът ме пусна на земята и взе друг търговец. Като го обърна насам-натам, той остави и него и издигна във въздуха капитан Бузург, който беше най-едър и най-тлъст от всички ни.
Людоедът набучи капитана на грамаден ръжен, раздуха един жарник и дълго въртя ръжена над жарта, докато нещастникът се опече. Тогава чернокожият гигант изяде жертвата си, огриза лакомо костите й и ги изхвърли на[125] двора. После легна на пейката и захърка с такава сила, сякаш наоколо забоботи гръмотевица.
Когато разбрах, че великанът е заспал дълбоко, ние решихме да избягаме, за да не ни сполети участта на капитан Бузург.
— Я вижте тия греди — рекох аз и посочих гредите натрупани в дъното на двора. — Да пренесем няколко от тях на морския бряг и да направим сал, с който ще избягаме. Но преди да напуснем острова, ще трябва да убием злодея!
Другарите ми приеха моето предложение и докато людоедът спеше, ние измъкнахме тихичко двайсетина дълги греди и ги пренесохме на брега, дето ги свързахме здраво с въжета от палмово лико. Така направихме един голям сал.
Привечер се върнахме в двора на палата, но за наша най-голяма изненада великанът беше изчезнал. Насядахме около дългата пейка и започнахме да обсъждаме по какъв начин да убием людоеда. И както приказвахме, земята се разтърси и от палата пак изскочи чернокожият исполин. Той дойде при нас и отново си избра един търговец. Като го опече и изяде, той се изтегна на пейката и захърка като заклан.
— Това е последната жертва! — казах аз и дадох знак на другарите си да ме последват.
Ние нагорещихме до зачервяване два ръжена, които намерихме наблизо, примъкнахме се до спящия великан и с всичка сила забихме нажежените шишове в очите му.
Ослепеният людоед скочи със страшен вик и заопипва с ръце наоколо, за да хване враговете си. Но ние хукнахме презглава към брега, качихме се на приготвения сал и заплавахме по морето, като гребяхме водата с две тънки палми.
Великанът викаше и тичаше и на виковете му се притекоха още двама гиганти, също тъй страшни като него. Те откъртиха от крайбрежната скала по един грамаден камък и ги хвърлиха подире ни. Камъните паднаха близо до нас и дигнаха такива високи вълни, че салът се преобърна. Моите спътници се издавиха и потънаха, защото не умееха да плуват. Само аз и още двама по-млади търговци — Ахмед и Хасан — успяхме да се хванем за сала и да се покатерим отгоре му. Вълните отвлякоха палмите, които ни служеха вместо весла, и ние се понесохме по морето, като направлявахме сала с нозе.[126]
Така прекарахме нощта, измокрени и зъзнещи от студ, и призори съзряхме в далечината някакъв бряг. С отчаяни усилия ние се добрахме до сушата и като се нахранихме с корени и ягоди, легнахме под едно високо дърво и заспахме дълбоко.
Събуди ме странен шум, като че някой чупеше орехи със зъби. Огледах се наоколо и недалеч от себе си видях един грамаден змей, който лежеше по корем и лениво хрупаше нещо между челюстите си. От устата на змея се подаваха два човешки крака в сандали и по тия сандали познах краката на Ахмед. Постепенно Ахмед изчезна цял в търбуха на чудовището и тогава змеят запълзя и се скри в отсрещната гора. „Какво ли е станало с Хасан? — помислих си. — Да не би змеят да е изял и него?“
— Ей, Хасан, къде си? — извиках аз.
— Тук съм! — обади се глас отгоре.
Подигнах глава и съгледах Хасан, който се беше сгушил между клоните на дървото, примрял от страх.
Качих се и аз на дървото и там прекарахме с Хасан до вечерта, очаквайки появата на змея. Настъпи нощта, а чудовището все не се явяваше. Най-сетне умората налегна Хасан и той заспа, облегнат на един дебел клон, с провиснали надолу нозе. Скоро задрямах и аз. Когато се събудих, слънцето грееше високо в небето. Наведох се и подирих с поглед Хасан. На клона го нямаше. Само на тревата под дървото се белееше неговата чалма и аз разбрах, че и той е отишъл в търбуха на змея.
Останах сам на острова. Дълго търсех да се скрия някъде, но наоколо не се виждаше нито пещера, нито друго някое потайно място. Седнах на брега и се замислих как да се спася от чудовището. Неочаквано вълните изхвърлиха пред мен няколко дебели и широки корабни дъски. Аз ги свързах с палмово лико и направих нещо като ковчег. Легнах в тоя ковчег, захлупих го отгоре пак със здраво завързани една о друга дъски и зачаках.
По едно време змеят дойде и като подуши мирис на човешко месо, захапа ковчега и се опита да го прегризе и да измъкне плячката. Но дъските бяха здрави и устояха на зъбите му. Той се разгневи и заудря ковчега с опашката си, ала пак не можа да го счупи. Чудовището напразно се силеше[127] да се добере до мен и най-сетне се измори и с яростно съскане се прибра в гората.
Тогава аз развързах дъските, скочих на крака и изтичах на морския бряг. „По-добре е да се удавя в морето, отколкото да загина в устата на змея!“ — рекох си.
Но в тоя миг в далечината се показа един кораб, носен от попътния вятър. Аз съблякох ризата си и я размахах високо във въздуха. Моряците ме забелязаха и насочиха кораба към острова. Аз се хвърлих в морето и след малко двама здравеняци ме изтеглиха с въже на палубата.
Всички започнаха да ме разпитват как съм попаднал на острова на страшния змей и аз им разправих цялата си история. После ме нахраниха и облякоха и корабът продължи пътя си.
След няколко дни ние спряхме край остров Салахит и пътуващите търговци слязоха на брега да продават и да разменят стоката си. Само аз нямах нищо и останах натъжен на кораба.
Но капитанът се приближи до мен и рече:
— Ти си сиромах човек и затова аз искам да ти помогна. С нас пътуваше един търговец, когото загубихме, и сега не знаем дали той е жив, или е умрял. Неговата стока се намира на кораба. Вземи я и я продай и ние ще те възнаградим за труда. А това, което остане непродадено, ще отнесем в Багдад и ще го предадем на роднините на търговеца.
И капитанът заповяда на моряците да извадят стоката на изчезналия търговец.
— На чие име да я запишем? — попита корабният писар.
— Запишете я на името на Синдбад Мореплавателя! При тия думи на капитана аз се зарадвах и извиках:
— Аз съм Синдбад Мореплавателя и съм жив и здрав! Вие ме забравихте на острова, когато бях заспал, и птицата Рух ме отнесе в долината на елмазите!
Като ме чуха какво говоря, моряците и търговците ме наобиколиха. Някои ми повярваха, други помислиха, че приказвам измислици. Тогава един търговец се обърна към капитана и рече:
— Помниш ли, когато ти разправях, че съм хвърлил в долината на елмазите половин заклана овца, която орелът[128] изнесе на планината заедно с един човек. Тоя човек стои сега пред нас и се казва Синдбад Мореплавателя!
И капитанът се убеди, че аз наистина съм Синдбад Мореплавателя, прегърна ме и каза:
— Вземи си стоката и я продай по-бързо, че ще тръгваме!
И аз слязох на брега и продадох всичката стока с голяма печалба и корабът потегли отново на път.
Много морета пребродих и какви ли не чудеса видях. В едно море плуваха риби, които приличат на крави и магарета, в друго море имаше птици, които живеят в раковини и излюпват яйцата си на повърхността на водата, без да излизат никога на сушата.
Със същия кораб пристигнах до пристанището на Басра и оттам се завърнах в Багдад.
Като завършил разказа за третото си пътешествие, Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача сто жълтици и го поканил да дойде на другия ден, за да чуе по-нататъшните му патила и преживелици.
И носачът отишъл на следната утрин в къщата на търговеца, събрали се и другите гости и се разположили край разкошната трапеза.
И Синдбад Мореплавателя погладил брадата си и започнал да разправя своето
Четвърто пътешествие
— Бях се заклел да не пътувам вече и да прекарам спокойно живота си в родния дом, но ето че един ден старата ми скитническа страст се събуди отново и аз напуснах Багдад с много стока.
И тоя път потеглих от пристанището на Басра с един голям кораб заедно с други търговци. Първите дни времето беше хубаво, но после задухаха силни ветрове и една сутрин ни връхлетя яростна буря. По заповед на капитана моряците хвърлиха котва сред открито море, ала нейната верига се скъса и от платната останаха само парцали. Вълните заляха палубата, корабът се разпука и започна да потъва.[129] Едва успяхме да се спасим неколцина пътници — всички други се издавиха и отидоха на морското дъно.
Заловени за една корабна дъска, ние доплувахме с мъка до някакъв скалист остров. Излязохме на брега и като се опомнихме, тръгнахме из непознатата земя. След дълго скитане съгледахме насреща висока постройка, подобна на палат. Когато се приближихме до вратите й, отвътре изскочиха цяла тълпа полуголи хора, които ни хванаха и заведоха при своя цар.
Царят ни покани да седнем и заповяда да ни нагостят. Пред всекиго сложиха блюдо с някакво чудновато ястие, каквото дотогава никой от нас не бе ял. Другарите ми се нахвърлиха лакомо върху поднесената гозба, но аз вкусих само няколко хапки и отместих блюдото настрана.
Владетелят на острова беше людоед. Неговите хора хващаха попаднали в страната чужденци и ги хранеха с това ястие, от което всеки губеше разума си и заприличваше на животно. Царедворците угояваха и мажеха чужденците с кокосово масло, пасяха ги като добитък и след това ги ядяха сурови, а царят — печени.
Когато другарите ми се нахраниха, царските слуги ги напоиха и намазаха с кокосово масло и аз забелязах, че видът на нещастните лакомци се измени и очите им се помътиха от тъп животински поглед.
От тоя ден всяка сутрин един царски пастир извеждаше преобразените ми другари на паша. От страх и глад аз измършавях съвсем и ребрата ми се брояха, затова царедворците ме изоставиха и никой не се сещаше за мен.
Веднъж се изхитрих и тръгнах из острова. Пастирът, който пасеше моите другари, ме видя и като разбра, че аз не съм загубил разума си, повика ме с ръка и рече:
— Върви по тая пътека, докато стигнеш до един кръстопът. Там ще завиеш надясно и ще излезеш на султанския друм, който ще те изведе извън страната на нашия цар.
И аз закрачих бързо по пътеката и вървях седем дни и седем нощи, като се хранех с корени и ягоди. На осмия ден сутринта срещнах добри хора, които ме запитаха отде ида и накъде отивам. Разправих им патилата си и те ме заведоха при царя на тая страна.
Царят ме покани на трапезата си и когато му разказах какво съм преживял, той се смая и извика:[130]
— Досега не съм слушал по-чудна история! Бъди добре дошъл, страннико, и остани да живееш при мен!
И аз останах в палата на царя, който се казваше Тайгамус. Той ме обикна и ме отрупа с благодеяния.
Един ден, когато двамата седяхме и разговаряхме, цар Тайгамус ми каза:
— Синдбад, имам една голяма молба към теб. Обещай ми, че ще я изпълниш!
— Господарю, ти си мой благодетел и аз ще изпълня с готовност всяко твое желание! — рекох му. — С какво мога да зарадвам милостивото ти сърце?
— Остани завинаги при нас — каза царят. — Аз ще ти намеря добра и хубава жена и ти ще бъдеш честит човек.
Думите на цар Тайгамус ме смутиха. Аз все още не бях загубил надежда, че рано или късно ще се върна в Багдад — и сега трябваше да се подчиня на царската воля.
— Да бъде, както си намислил! — съгласих се аз. — Оставам завинаги в твоя град!
И царят ме ожени за дъщерята на своя везир, подари ми къща и пари и аз заживях щастливо. Няколко години прекарах в града на цар Тайгамус и постепенно започнах да забравям Багдад. Сприятелих се с много хора и всички ме обичаха и уважаваха.
Една сутрин при мен дойде съседът ми Абу-Мансур. Лицето му бе посърнало, очите му бяха пълни със сълзи.
— Какво се е случило, приятелю? — попитах го аз.
— Тая нощ жена ми умря — отвърна той.
— Не се отчайвай! — опитах се да го утеша. — Ще мине време и тъгата ти ще изчезне. Ти си млад човек и ще живееш още дълги години.
Но Абу-Мансур се разрида и извика:
— Как ще живея дълго, когато имам само един ден живот? Такъв е обичаят на нашата страна: ако един от съпрузите умре, с него погребват и другия, който е останал жив!
Помъчих се да успокоя съседа си и му обещах да помоля царя за милост. Но когато се явих при цар Тайгамус и му казах молбата си, той поклати глава и рече:
— Искай всичко друго, само не това. Аз не мога да наруша обичая на моите прадеди. Утре Абу-Мансур ще бъде погребан заедно с жена си.
— Всемогъщи господарю — извиках аз? — а ако[131] жената е на чужденец, и нейният съпруг ли ще я последва в гроба?
— Да — отвърна царят. — Но ти не се страхувай за себе си. Твоята жена е още много млада и ти навярно ще умреш преди нея.
Развълнуван и изплашен от думите на цар Тайгамус, аз се прибрах в къщи и от тоя ден мислех само как да предвардя жена си да не заболее от смъртоносна болест. Мина доста време и един ден се случи това, от което се страхувах. Жена ми заболя тежко и след няколко дни умря.
Царят и всички жители на града дойдоха да ме утешат, както повеляваше обичаят. Облякоха и нагиздиха жена ми с най-хубави дрехи и скъпи накити, сложиха я на носилка и я понесоха към близката планина. Там имаше дълбока яма, покрита с тежка каменна плоча. Като отместиха плочата и спуснаха тялото на покойницата в ямата, приятелите ми и роднините на жена ми започнаха да се прощават с мен.
Аз разбрах, че е настъпил смъртният ми час, и завиках отчаяно:
— Аз съм чужденец и не признавам вашите обичаи! Не искам да умра в тая яма!
Но изпращачите не обърнаха никакво внимание на виковете ми, вързаха ме и ме хвърлиха в ямата, после спуснаха вътре седем житни питки и стомна прясна вода, захлупиха отвора с тежката плоча и се разотидоха.
Отначало не виждах нищо, но когато очите ми свикнаха с тъмнината, забелязах, че се намирам в грамадна пещера. Плочата не бе прилепнала плътно върху отвора и през една тясна пролука проникваше слаба светлина.
Цялата пещера беше пълна с мъртъвци, разкошно облечени и накичени със скъпоценности, и навсякъде се белееха кости на отдавна погребани покойници. Обхвана ме мъка и отчаяние и си рекох: „Не ще мога да се спася и тук ще изгният моите кости!“ И като се освободих от въжетата, с които бях вързан, настаних се в един отдалечен кът на пещерата и зачаках смъртта, като пестях питките и водата, за да ми стигнат за по-дълго време.
Веднъж, унесен в мисли за родния Багдад и за моите близки и приятели, бях задрямал, когато наоколо нещо прошумоля и ме събуди. Грабнах една бедрена кост и тръгнах по посока на шума. Внезапно край мен профуча някакво[132] животно и аз се спуснах подире му. В дъното на пещерата заблещука светлинка като звезда и колкото повече се приближавах до нея, толкова тя ставаше по-силна. Най-сетне аз стигнах пред една голяма дупка, издълбана в планинския хребет навярно от дивите зверове, които идваха в пещерата да ядат мъртъвците.
Аз излязох навън и се намерих в полите на планината, край която се разбиваха шумно морските вълни. Зарадвах се и в душата ми отново проблесна надежда за спасение. „Може би ще мине насам някой кораб и ще ме прибере“ — помислих си и седнах на един камък да подишам свежия утринен въздух.
Като поседях на камъка и благодарих на аллаха за щастливото ми избавление, аз се върнах в пещерата, събрах най-хубавите дрехи и най-скъпите накити на знатните мъртъвци, стегнах ги във вързоп и ги пренесох на морския бряг.
Привечер върху гребена на вълните се появи един кораб. Без да се бавя, аз измъкнах от вързопа едно бяло мъртвешко покривало, завързах го за дълъг прът и го развях над главата си. Капитанът ме съгледа и изпрати лодка с неколцина моряци, които ме взеха и прибраха на кораба.
— Как си стигнал до това пусто място? — попита ме капитанът.
— Пътувах по търговия — отвърнах, — но корабът ни потъна и аз едва успях да се спася с тоя вързоп дрехи. — После подадох на капитана един скъпоценен камък и рекох: — Приеми тоя дар от мен, защото без твоя помощ щях да загина.
— Не — каза той. — Наш дълг е да спасяваме корабокрушенците, без да вземаме дарове от тях. Когато умрем и отидем при аллаха, той ще ни възнагради за добрите дела.
И нашият кораб кръстоса много морета и един ден пристигна благополучно в Басра, отдето аз продължих пътя си за Багдад.
Така завърши четвъртото ми пътешествие и утре, ако сме живи и здрави, ще узнаете какви премеждия ме сполетяха по-нататък.
И Синдбад Мореплавателя бръкнал в пояса си, извадил сто жълтици и ги дал на Синдбад Носача, като му напомнил да дойде утре по същото време.[133]
И на следната утрин, когато носачът дошъл и гостите отново се събрали, Синдбад Мореплавателя се изтегнал на дивана и започнал да разказва своето
Пето пътешествие
— И тъй, аз заживях отново в Багдад и скоро забравих миналите си премеждия.
Веднъж отидох по работа в Басра и излязох да се поразходя край пристанището. Като видях спокойното синьо море и яркото слънце, нещо ме затегли към далечния хоризонт. Не можах да устоя на изкушението и тръгнах пак по белия свят с един кораб, на който имаше и други търговци.
Пътувахме два дни и две нощи и на третия ден, докато съм спял, корабът стигнал до някакъв пустинен остров. Другарите ми слезли на сушата и съгледали недалеч от брега грамаден бял купол. Те се приближили до него и без да знаят, че това е яйце на птицата Рух, започнали да го удрят с камъни. Черупката се счупила и отвътре потекла вода. Показали се дълъг клюн, глава и нозе и пътниците извадили скритото пиле, опекли го и го изяли.
В това време аз се събудих и като разбрах какво са направили другарите ми, завиках от палубата:
— Бягайте по-скоро на кораба, че птицата Рух ей сега ще си отмъсти за убитата рожба!
И наистина, в същия миг наоколо притъмня и над острова се спусна изневиделица гигантската птица. Като съзря счупеното яйце, тя нададе грозен крясък, изви се няколко пъти във въздуха и отлетя нанякъде. Търговците и моряците избягаха веднага на кораба, изпокриха се кой където види и след малко корабът се понесе бързо из морето. Но ето че птицата Рух се появи отново, вече придружена от друга, още по-грамадна птица, навярно мъжката. Всяка от тях носеше в ноктите си по един огромен камък, колкото цяла скала.
Едната от птиците хвърли камъка върху нас, но той не ни улучи и падна със страшна сила във водата. Морето се разлюля и ние едва се задържахме на кипналите вълни. Последва втори удар от другата птица и тоя път камъкът се изтърси върху самия кораб, разби го и го повлече към[134] дъното. Вълните погълнаха всички търговци и моряци, само аз успях да се заловя за една корабна дъска и след нечовешки усилия сполучих да изляза на непозната земя.
Съсипан от умора, аз дълго лежах на морския бряг и по едно време, като се опомних, стори ми се, че се намирам в самата райска градина. Наоколо цъфтяха невиждани цветя, шумоляха дървета, отрупани с плодове, чуруликаха весело пъстрокрили птички. Бистри поточета лъкатушеха със сребърен блясък из тревата и край тях подскачаха игриви газели.
Напих се с вода от близкия ручей, изядох една голяма ябълка и се изтегнах под едно дърво. И както съм легнал, тъй съм и заспал. Цял ден и цяла нощ прекарах в непробуден сън и на следната утрин се събудих ободрен и съживен от слънчевите лъчи.
Като подкрепих силите си с плодове, тръгнах да разгледам тая благословена земя, в която бях попаднал. Вървях, вървях, а никъде не срещах жива душа. Най-сетне реших да си почина и влязох в една прохладна горичка.
И тъкмо нагазих в горичката, гледам — край един поток седи някакво старче с дълга бяла брада, наметнато с покривало от листа. Седи старчето до самата вода и ме гледа някак натъжено.
— Да те благослови аллах! — рекох аз. — Защо си седнал край тоя поток?
Старецът не отговори, а само ми направи знак с ръка, като че искаше да каже: „Пренеси ме през потока!“
„Ще го пренеса“ — помислих си и като се приближих до него, качих го на раменете си и го пренесох през потока.
На отсрещния бряг поисках да го сваля, но старецът се вкопча в шията ми и аз видях, че нозете му са черни и твърди като на бивол.
Изплаших се и се опитах да хвърля непознатия, ала той се вцепи още по-здраво в шията ми и започна да ме души. Причерня ми пред очите и аз се строполих като мъртъв на земята. И изведнъж старецът се закиска с всичка сила, заудря ме по гърба и по раменете и ме изправи пак на крака.
И аз тръгнах да го нося, накъдето той пожелае, и вървях с него от сутрин до вечер, а когато лягах да спя, проклетникът продължаваше да седи на гърба ми. После ме събуждаше с ритници и ме караше да го мъкна отново из острова.[135]
Веднъж, когато минавах през един бостан, съгледах много тикви, някои от които бяха изсъхнали. Дигнах една голяма суха тиква, провъртях я с остра пръчка и я изчистих отвътре. След това набрах грозде от близкото лозе, напълних тиквата с гроздов сок и я оставих да се попече няколко дни на слънцето, докато сокът се превърна на вино. Тогава всеки ден си посръбвах от животворното питие, което подкрепяше силите ми.
— Какво е това? — попита ме веднъж старецът.
— Най-чудната напитка! — рекох. — Подмладява човека и развеселява сърцето му.
И аз започнах да скачам, да пляскам с ръце и да пея.
Злият старец грабна тиквата от ръцете ми, надигна я и изгълта всичкото останало вино.
Не мина много време, и той се развесели и се разигра на раменете ми, но скоро виното го замая и го приспа дълбоко. Като разбрах, че той е пиян и че едва се държи на гърба ми, аз го изтърсих леко на земята, взех един голям камък и го убих (аллах да ми прости тоя грях!).
Така се освободих от своя мъчител и прекарах още много дни на острова, докато една сутрин край брега спря кораб от далечен път и ме прибра на палубата. Капитанът заповяда да ме нахранят и да ме облекат в нови дрехи и аз му разказах каква беда ме бе сполетяла.
— Старецът, когото си носил на раменете, е бил самият морски дявол и досега никой не се е спасявал от него! — рече капитанът. — Благодарение на аллаха ти си успял да го надхитриш и да се избавиш от сигурна смърт.
И ние пребродихме още много морета и най-сетне стигнахме до един многолюден град, окръжен с високи гористи планини. По улиците и площадите на тоя град сновяха чернокожи хора с бели зъби и с червени устни, а на градското пазарище хвалеха стоката си търговци от всички страни — персийци, индуси, европейци, турци, китайци.
Колко дълго съм обикалял и разглеждал града — не помня, но по едно време, като се усетих, видях, че корабът ни е заминал.
И както стоях сред пазарището и се чудех какво да правя, край мен мина някакъв човек в дълъг халат и с бяла чалма на главата. Той застана пред едно медникарско[136] дюкянче, купи си тас и медна стомна и тръгна нататък. Аз го приближих, поклоних му се и казах:
— Добър ден, почтени търговецо! Ти не си ли от Багдад?
— Здравей, земляк! — извика радостно човекът с чалмата. — По думите ти изведнъж познах, че си багдадчанин. Вече десет години живея в тоя град и сега за пръв път слушам арабска реч. Ела с мен да си поприказваме за Багдад и за неговите прекрасни градини.
И търговецът ме заведе у дома си, нагости ме и после дълго говорихме и си спомняхме за родния край. Когато се свечери, домакинът ми рече:
— Аз искам да ти спася живота и да те направя богат човек. Тоя град се нарича Градът на чернокожите и всички негови жители са зинджи, сиреч негри. Те живеят в къщите си само денем, а вечер излизат с лодки в морето. Щом настъпи нощта, от горите на околните планини се спускат в града цели стада маймуни, които нападат хората и ги убиват. На разсъмване маймуните се прибират в планините и зинджите се връщат по домовете си. Скоро ще стане съвсем тъмно и кръвожадните зверове ще дойдат. Докато още има време, трябва да бягаме, иначе маймуните ще ни разкъсат.
— Благодаря ти, спасителю — извиках аз. — Кажи ми името си, за да зная как да те наричам!
— Аз се казвам Мансур — отвърна моят земляк. — Хайде да ставаме и да вървим!
И ние излязохме навън и тръгнахме към морето. Улиците и площадите бяха задръстени от народ — мъже, жени и деца тичаха в надпревара и бягаха да се спасят.
Като стигнахме на пристанището, Мансур отвърза лодката си и ние заплавахме навътре в морето.
— Гледай ги! Идат! — рече Мансур и посочи с ръка в далечината.
И изведнъж по планините отсреща заблещукаха хиляди пламъчета, които запълзяха надолу и ставаха все по-големи. Най-сетне тия пламъчета се приближиха към града и на широкия площад се появиха безброй маймуни с горящи факли в лапите.
Маймуните се пръснаха из пазарището, насядаха в дюкянчетата и започнаха да търгуват. Едни продаваха, други купуваха. В гостилниците маймуни-готвачи въртяха овни над жарава, варяха ориз, печаха хляб. Купувачите си[137] мереха дрехи, избираха съдове и тъкани, караха се и се биеха помежду си. Тая неразбория продължи чак до разсъмване. Когато се зазори, маймуните потеглиха към планините и жителите се върнаха по домовете си.
Прибрахме се и ние с Мансур у дома му и седнахме да похапнем.
— Аз живея отдавна в Града на чернокожите и вече съм се затъжил за родината — каза той. — Скоро ние с теб ще заминем за Багдад, но преди това ти ще трябва да спечелиш повечко пари, за да се явиш пред близките си, както подобава на търговец. По отсрещните планини растат палмови гори с прекрасни кокосови орехи. Зинджите много обичат тия плодове и дават за тях злато и скъпоценни камъни. Но палмите са толкова високи, че никой човек не може да стигне до орехите и да ги откъсне. Аз ще те науча как да се добереш до тях. Утре ще отидем в гората и ти ще се върнеш оттам богат човек.
На следната утрин, щом маймуните напуснаха града, Мансур взе от къщи два големи тежки чувала, нарами единия, а другия метна на гърба ми и рече:
— Върви подире ми и каквото правя аз, туй ще правиш и ти!
И ние отидохме в планината и се намерихме сред голяма палмова гора. По върховете на дърветата седяха много маймуни. Като ни видяха, те се озъбиха свирепо насреща ни и закрещяха, колкото им глас държи. Аз се изплаших и поисках да избягам, но Мансур ме спря и каза:
— Развържи чувала си и виж какво има в него!
Аз развързах чувала и видях, че той е пълен с гладки, обли камъчета. Мансур също разтвори своя чувал, загреба оттам шепа камъчета и ги хвърли към маймуните. И маймуните заскачаха с див крясък от палма на палма, започнаха да късат ожесточено орехи и да ни замерват с тях. Ние бягахме и се криехме между дърветата и само два ореха ни засегнаха леко.
Скоро земята наоколо ни се покри с едри кокосови орехи. Когато в чувалите ни не остана нито едно камъче, ние ги натъпкахме с редките плодове и се върнахме в града. После продадохме орехите на пазара и получихме за тях толкова злато и скъпоценни камъни, че едва ги занесохме У дома.[138]
На другия ден пак отидохме в гората и напълнихме чувалите с кокосови орехи. Така за няколко дни цялата къща на Мансур преля от богатство и не можеше да побере повече никакви съкровища.
— Сега можем да наемем един кораб и да заминем за Багдад — рече Мансур.
И ние избрахме най-големия кораб, натъпкахме го със злато и скъпоценни камъни и отплавахме към родната страна. Случи се хубаво време и през целия път не ни сполетя никаква беда.
Когато пристигнахме в Басра, натоварихме съкровищата си на камили и една слънчева привечер нашият керван се озова благополучно в Багдад.
След разказа за петото си пътешествие Синдбад Мореплавателя дигнал наздравица в чест на събраните гости и обещал да им разкаже на другия ден какво се случило по-нататък. Преди да изпрати Синдбад Носача, той не забравил да му даде обичайните сто жълтици.
И носачът си отишъл у дома и на сутринта, като прочел молитвата си, отново се явил в къщата на гостолюбивия домакин.
Дошли и другите гости, насядали край трапезата и Синдбад Мореплавателя започнал чудния разказ за своето
Шесто пътешествие
— Върнах се към предишния си охолен и безгрижен живот в Багдад и не минаваше ден без пиршества и веселби.
Но когато на човек е писано да тегли от главата си, нищо не може да предотврати бъдещите му нещастия.
Веднъж у мен се загнезди мисълта да напусна дом и родина и пак да тръгна по белия свят. Подмамен от тая мисъл, аз взех със себе си много стока, натоварих я на един тримачтов кораб и потеглих от Басра към незнайните далнини.
Слънцето изгряваше и залязваше, а ние все пътувахме и не виждахме никакъв бряг.
Една сутрин капитанът се развика тревожно:[139]
— Нашият кораб е сбъркал пътя и ние сме попаднали в непознато море!
И той се покатери на главната мачта и се огледа на всички страни.
В това време задуха силен вятър и ни залюшка над разярените вълни. Дълго се борихме с урагана и най-сетне корабът ни налетя на някакъв скалист остров и се разби на късове. При това корабокрушение загинаха повечето моряци и пътници и само неколцина от нас оцеляха и се измъкнаха на брега.
Като тръгнахме из острова, стигнахме до една река, на чието дъно блестяха бисери и всякакви скъпоценни камъни. Край бреговете на реката растеше китайско алое[3], а на едно място извираше амбра[4], която от силния слънчев пек течеше като разтопен восък.
Събрахме каквато храна имахме и всеки ден ядяхме по малко от нея, за да ни стигне за по-дълго време. Но дните минаваха, храната ни се свърши и другарите ми започнаха да измират от глад. Така измряха всички и аз останах сам, очаквайки смъртта да грабне и мен. И тъкмо когато се бях примирил, че ще загина на пустинния остров, внезапно ме озари една щастлива мисъл. „Тая река трябва да има начало и край — рекох си. — Ако аз направя сал и заплавам по течението, може би ще изляза в някое населено място.“
И с последните сили, които ми бяха останали, аз сглобих от дъските на разрушения ни кораб малък сал, натоварих го с бисери, скъпоценни камъни, алое и амбра и се впуснах по реката.
Скоро пред мен се изпречи висока планина, в която водата бе пробила тесен проход. Поисках да обърна сала назад, но попаднах във водовъртеж и течението ме повлече под планината. Отначало беше светло, но колкото по-навътре отивах, тъмнината все повече се сгъстяваше, докато ме обгърна пълен мрак. Неочаквано главата ми се удари о камък — проходът ставаше все по-нисък и по-тесен и салът едва се придвижваше напред. Легнах по очи и не смеех да мръдна. Струваше ми се, че всеки миг планината ще се стовари отгоре ми и ще ме смаже. Най-сетне, отпаднал от слабост и умора, аз заспах.[140]
Когато се събудих, наоколо грееше слънце и салът стоеше вързан край реката. На брега се бяха натрупали много хора, които разговаряха оживено помежду си и ме сочеха с ръце.
Един белобрад старец, облечен в скъп халат, излезе от тълпата и ме попита:
— Кой си ти, чужденецо, и как си стигнал дотук?
— А вие кои сте и каква е тая земя? — рекох аз.
— Ние сме мирни селяни — каза старецът. — Бяхме дошли да вземем вода за нивите и като те видяхме, че спиш, вързахме сала ти за брега. Кажи ни: откъде идеш и какво търсиш при нас?
— Дайте ми най-напред да хапна нещо, че умирам от глад, а после ме питайте каквото искате! — помолих се аз.
И старецът ме заведе у дома си и ме нагости богато. Аз прекарах няколко дни при него и му разправих всичките си преживелици и патила по белия свят. После попитах:
— Ще ми помогнете ли да се върна в Багдад?
— Брате мой — рече старецът, — недей мисли за връщане, защото ние няма да те пуснем. Ако ти се завърнеш в родината си и разкажеш къде си бил, вашите хора ще дойдат тук и ще покорят земята ни. Продай каквото си донесъл и остани да живееш при нас в охолство и безгрижие.
И аз останах пленник в чуждата страна. Продадох на пазара скъпоценните камъни и другите съкровища и за тях получих много редки стоки. Но това богатство не ме радваше и тъгата по родината измъчваше непрестанно моето клето сърце.
Много дни преживях на острова и се сприятелих с доста хора. Веднъж, когато излязох от къщи, направи ми впечатление, че по улиците не се вижда никакъв мъж. Само деца и жени сновяха наоколо.
Спрях едно момче и го попитах:
— Къде са мъжете ви? Да не са отишли на война?
— Не — отвърна момчето, — не са на война. Ти не знаеш ли, че всяка година на тукашните мъже израстват криле и те отлитат от острова? След шест дни се връщат отново и крилете им падат.
И наистина, след шест дни всички мъже се завърнаха в града и животът тръгна по старому.
Поисках и аз да полетя по въздуха и на следната година реших да помоля някого да ме вземе със себе си. Но колкото и да се молех, никой не ме искаше. Най-сетне, след дълги увещания, най-добрият ми приятел, който имаше медникарница на градското пазарище, се съгласи да изпълни молбата ми и рече:
— В края на тоя месец ела при хълма край градските врати. Аз ще те чакам там и ще те взема със себе си.
В уречения ден рано сутринта аз отидох при хълма. Медникарят вече ме чакаше. Вместо ръце на раменете му имаше широки криле с блестящи пера.
Той ме качи на гърба си и каза:
— Сега ще полетим над земи, планини и морета. Но докато летим, ти ще трябва да мълчиш и да не си отваряш устата. Ако произнесеш само една дума, и двамата ще загинем!
— Ще мълча — уверих го аз.
И медникарят разпери крилете си и полетя във въздуха. Ние се издигахме все по-високо и по-високо и по едно време земята под нас стана мъничка като чаша, хвърлена в морето.
Аз не можах да се стърпя и извиках:
— Това е невиждано чудо!
И още не бях изрекъл тия думи, крилете на приятеля ми увиснаха безсилно и ние започнахме да падаме бавно надолу.
За щастие, тъкмо в това време летяхме над някаква голяма река и аз паднах във водата, без да се убия. Но крилете на моя приятел прогизнаха от вода, натежаха и го повлякоха към дъното.
Едва успях да се измъкна на брега. Свалих мокрите си дрехи, изсуших ги и когато ги облякох отново, гледам — зад едно дърво отсреща изпълзя грамадна змия, която държеше в устата си някакъв човек с дълга бяла брада. Нещастникът размахваше ръце и викаше с всичка сила:
— Помощ! Който ме спаси, ще му дам половината от богатството си!
Мигом грабнах един голям камък и го хвърлих върху змията. Камъкът я преряза на две и тя изпусна жертвата от устата си. Човекът изтича при мен и извика просълзен от радост:[142] — Кой си ти, незнайни благодетелю? Кажи ми името си, за да знаят децата ми спасителя на техния баща!
— Аз съм Синдбад Мореплавателя — рекох. — А ти кой си и в коя страна се намираме?
— Аз се казвам Хасан Златаря — отвърна човекът. — Ние се намираме в благословената земя египетска, недалеч от славния град Кайро, а тая река е Нил. Ела у дома да те възнаградя за доброто, което ми стори и което аз никога не ще забравя!
И Хасан Златаря ме заведе у дома си и ми даде половината от своето богатство. И аз получих толкова пари и стока, колкото никога не бях имал. Натоварих всичко на един безкраен керван, сбогувах се с щедрия си дарител и потеглих от Кайро за Багдад.
Когато стигнах там, голяма беше радостта на моите близки и приятели, като ме видяха жив и здрав.
И аз отново заживях щастливо в родния си дом и се заклех пред аллаха да не се поддавам вече на изкушения и да остана до края на живота си в Багдад.
Така завършва приказката за Синдбад Мореплавателя, който разправил на събраните гости необикновената история на своите шест пътешествия.
Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Носача още сто жълтици и от тоя ден двамата станали неразделни приятели.
Някога в Искандрия живели Абу-Кир бояджията и Абу-Сир бръснарят. Дюкяните им се намирали един до друг на пазарището. Абу-Кир бил лош човек — лъжец и измамник. Той искал да му предплащат за работата и сетне продавал дадените за боядисване тъкани. Парите пропилявал за ядене и пиене и когато хората идвали да си вземат оставената тъкан, бояджията ги лъжел, че още не бил я боядисал, и на края казвал, че някой я е откраднал.
Имало добри хора, които се помирявали със загубата, но други хулели Абу-Кир и дори се оплаквали от него при съдията.
Най-сетне измамите на Абу-Кир станали толкова многобройни, че той не смеел вече да се явява нито в дюкяна си, нито по улиците и започнал да се крие в бръснарницата на съседа си Абу-Сир.
— Защо мамиш хората и ги ограбваш? — рекъл му веднъж Абу-Сир.
— Какво да правя, като съм сиромах човек — отвърнал Абу-Кир. — Само бедността ми е причина за тоя мой грях.
— Имаш право — съгласил се Абу-Сир. — Ето и аз съм майстор в работата си, но малцина идват да се бръснат при мен, защото съм беден.
Тогава бояджията казал:
— А какво ни пречи да напуснем тоя град и да заминем за някоя чужда страна? И двамата си имаме занаята в ръцете и където и да отидем, все ще живеем по-добре.
И Абу-Кир дълго увещавал бръснаря да си опитат щастието по широкия свят и на края предложил:
— Ние ще станем побратими и който от нас работи, ще се грижи за другия, ако е безработен. А това, което спестим, ще слагаме в едно ковчеже и когато се върнем в Искандрия, ще си го поделим по равно.
— Тъй да бъде! — казал Абу-Сир.
И двамата се приготвили за път, качили се на един кораб и заминали още същия ден. А в кораба освен моряците имало сто и двадесет пътници и между тях — нито един бръснар.
Когато излезли в открито море, бръснарят рекъл на бояджията:[145]
— Храната ни скоро ще се свърши, но може би някой ще поиска да го обръсна и ще ми даде за това хляб и вода. Така ще се прехранваме, докато стигнем на сушата.
— Добре си намислил — казал бояджията, изтегнал се на дъските и скоро заспал.
А бръснарят си взел нещата за бръснене, метнал на рамото си една кърпа и тръгнал между пътниците. Някой му извикал:
— Майсторе, можеш ли да ме обръснеш?
И Абу-Сир го обръснал и пътникът му дал две житни питки, къс сирене и чаша вода. И други пътници пожелали да се обръснат и до вечерта бръснарят събрал доста храна и вода. Най-сетне той обръснал и капитана, който го поканил на вечеря.
— Благодаря, но аз ще вечерям с другаря си — рекъл Абу-Сир.
— Доведи и него — казал капитанът. — И докато вие пътувате с моя кораб, не се грижете за ядене. Идвайте да вечеряме заедно.
Абу-Сир отишъл при бояджията, събудил го и когато Абу-Кир видял донесената храна, посегнал към нея и започнал да яде.
— Чакай! — спрял го бръснарят. — Нека запазим тая храна, че може да ни дотрябва. Капитанът ни кани да вечеряме с него и да бъдем гости на трапезата му, докато пътуваме с неговия кораб.
— Хванала ме е морската болест и не мога да се държа на краката си — оплакал се бояджията. — Ти върви сам на вечеря, а аз ще похапна тук каквото си донесъл.
И Абу-Кир облещил очи като гладен тигър и загълтал лакомо храната, сякаш не бил ял няколко дни.
А Абу-Сир се разположил на капитанската трапеза и обяснил, че другарят му е заболял от морска болест.
— Ще му мине — казал капитанът и нагостил бръснаря с най-вкусни ястия.
Като се навечеряли, капитанът дал на Абу-Сир пълно блюдо с печено месо за болния му другар.
Абу-Сир занесъл блюдото на Абу-Кир, който бил изял вече всичката оставена храна и сега се нахвърлил още по-лакомо върху печеното месо.
На следния ден бръснарят отново отишъл да бръсне[146] пътниците и с получената храна пак нагостил бояджията, като добавил и изпратената от капитана вечеря.
Така минали много дни и Абу-Кир изяждал ненаситно всичко, каквото му носел Абу-Сир.
Най-сетне корабът стигнал до някакъв непознат град и двамата побратими слезли на брега и се настанили в един хан. Абу-Сир купил месо и се запретнал да го готви, а Абу-Кир още с влизането си в хана легнал и заспал. Когато приготвил гозбата, бръснарят събудил другаря си и го поканил на обед. Абу-Кир излапал всичкото ястие в тенджерата и като се оплакал, че още не му е минала морската болест, изтегнал се на одъра и отново заспал.
Всеки ден Абу-Сир отивал в града на работа и вечер се прибирал, будел бояджията и го гощавал по братски.
Но ето че веднъж бръснарят заболял тежко и нямал сили да се дигне от леглото. Той помолил стопанина на хана да им носи храна и ханджията, който бил добър човек, не оставял гостите си да гладуват.
Една ранна утрин, докато Абу-Сир спял, унесен в треска, Абу-Кир претърсил дрехите му и взел каквито пари намерил. После заключил стаята и се измъкнал навън без никой да го види.
Абу-Кир отишъл на пазара, облякъл се в хубави дрехи и тръгнал да разглежда града. И както вървял по улиците, стигнал пред едно бояджийско дюкянче, дето всички тъкани били боядисани синьо.
— Майсторе, колко ще ми вземеш да боядисаш тая кърпа? — обърнал се Абу-Кир към бояджията, като му показал кърпата си.
— Дванадесет сребърника — рекъл майсторът.
— В нашата страна плащаме два сребърника.
— Иди си я боядисай във вашата страна.
— А как ще я боядисаш?
— Синя.
— Но аз искам да бъде червена.
— Не познавам червената боя.
— А зелена?
— И зелената не познавам.
И Абу-Кир започнал да изброява всички съществуващи цветове, но бояджията рекъл:[147]
— В нашата страна има четиридесет майстори и никой от нас не знае друга боя освен синята.
— Аз също съм бояджия и мога да боядисвам във всякакъв цвят — казал Абу-Кир. — Ако ме вземеш да работя при теб, ще те науча как се прави това.
— Ние не приемаме чужденци — възразил бояджията.
— Ами ако аз сам си отворя бояджийница?
— Туй никога няма да стане — отвърнал стопанинът.
Тогава Абу-Кир отишъл при султана и му казал:
— Повелителю на правоверните, аз ида от далечна страна и по занаят съм бояджия. Мога да боядисвам всякакви тъкани в най-различни цветове — зелени, розови, портокалови, лимонови, като папагалски криле, като паунова опашка, — кой какъвто цвят пожелае. В твоя град всички бояджии боядисват само в синьо и нито ме приемат за чирак, нито ми позволяват сам да си отворя работилница.
Султанът се замислил и рекъл:
— Аз ще ти дам пари и ще ти построя бояджийница. И който се опита да ти пречи, ще бъде обесен на вратата на дюкяна си.
И той дал на Абу-Кир хиляда жълтици, двама роби и кон със сребърна юзда. После повикал строители и им поръчал да се заловят за работа.
На следната утрин Абу-Кир излязъл из града заедно със строителите, избрали място за градеж и започнали постройката.
Когато бояджийницата била готова, Абу-Кир получил от султана още четири хиляди жълтици, да си купи бои и други необходими неща. И бояджията накупил всичко, каквото му трябвало, и се заловил за работа. Окачил пред вратата на дюкяна си най-различно боядисани тъкани и хората се чудели и питали:
— Майсторе, как се казват тия цветове? Абу-Кир обяснявал:
— Тоя цвят е червен, тоя е жълт, а тоя — зелен.
И всеки си избирал някой цвят и оставял тъканта си за боядисване.
Абу-Кир боядисал и на султана петстотин тъкани в най-различни цветове и когато падишахът ги видял, обсипал бояджията със злато и от тоя ден бояджийницата била наречена „Султанска бояджийница“.[148]
Другите бояджии отивали при Абу-Кир, целували му ръцете и го молели да ги вземе на работа, но той не приемал никого.
Скоро Абу-Кир забогатял и се оградил с много роби и робини.
Да видим сега какво станало с Абу-Сир.
Когато Абу-Кир му задигнал парите и го изоставил, бръснарят, както казахме, лежал болен. Ханджията забелязал, че стаята е заключена, и си рекъл: „Може би гостите са заминали, без да ми платят, а може и да са умрели.“ И той долепил ухо до вратата и чул охкането на болния. Ключът стоял в бравата и ханджията отворил стаята, влязъл вътре и попитал бръснаря:
— Къде е твоят другар ?
— Не го зная — промълвил с отпаднал глас Абу-Сир. — Моля те, братко, вземи ей там от кесията три петака и ми купи нещо за ядене, че вече трети ден не съм хапвал нито залък.
Ханджията взел кесията и като видял, че в нея няма нищо, рекъл:
— Кесията е празна.
Абу-Сир разбрал, че Абу-Кир го е ограбил, и заплакал от мъка.
Цели два месеца стопанинът на хана се грижел за Абу-Сир, докато той оздравял и се изправил на крака.
Тогава бръснарят излязъл от хана, тръгнал из пазара и по едно време стигнал до бояджийницата на Абу-Кир. Пред вратата били закачени най-пъстри тъкани и хората се трупали да ги гледат.
— Какъв е тоя дюкян, пред който са се събрали толкова много хора? — попитал бръснарят един човек.
— Това е султанската бояджийница, която падишахът подари на чужденеца Абу-Кир — отвърнал човекът.
И Абу-Сир се зарадвал и си рекъл: „Може би Абу-Кир се е улисал в работа и ме е забравил. Някога аз му помогнах, когато беше безработен, сега сигурно той ще ми помогне.“
И бръснарят надникнал в бояджийницата и видял Абу-Кир, който седял на меки възглавници като велик везир и командувал десетина роби да боядисват натрупаните тъкани.
Като съгледал Абу-Сир, бояджията се разгневил и извикал:
— Разбойнико, пак ли стоиш пред вратата да ме позориш пред хората? Дръжте го!
И робите изтичали, хванали Абу-Сир и го повалили на земята, а Абу-Кир взел една тояга и му нанесъл сто удара.
— Ако те видя още веднъж пред дюкяна ми, ще те изпратя при султана да ти отреже главата! — заканил се бояджията.
И Абу-Сир си отишъл оскърбен и унижен и някой попитал Абу-Кир:
— Какво ти е сторил тоя човек?
— Той ми краде чуждите тъкани — рекъл бояджията.- Но аз все му прощавах, защото мислех, че ще се вразуми. Ако се мерне още веднъж пред очите ми, ще накарам султана да го убие.
След тая случка Абу-Сир се прибрал в хана и дълго не излизал никъде. Когато раните му заздравели, той поискал да отиде на баня и тръгнал из града.
— Можеш ли да ми кажеш де е хамамът[5]? — попитал той един минувач.
— Какво е това хамам? — учудил се минувачът.
— Място, дето хората се къпят.
— Ей го морето. И султанът се къпе в него. Абу-Сир разбрал, че в тоя град няма хамам, и затова отишъл при султана и му казал:
— Аз ида от чужда страна и по занаят съм баняджия. В твоя прекрасен град няма нито един хамам, а хамамът е най-великото благо на света.
— Какво ще рече хамам? — попитал го падишахът. Абу-Сир му описал хамама с всички подробности и царят плеснал с ръце и извикал:
— Ето работа за теб!
И той подарил на Абу-Сир три хиляди жълтици, петима роби и кон със златовезана юзда, повикал строители и им заповядал да изпълняват всички нареждания на чужденеца.
На другия ден Абу-Сир и строителите избрали място за банята и започнали работа. Скоро бил изграден невиждан хамам — с басейни и водоскоци и с чудни рисунки по стените. Липсвали само килими и други някои неща, но султанът[150] дал още десет хиляди жълтици и хамамът бил натъкмен с всички удобства.
Насъбрали се хората и почнали да се чудят.
— Какво е това? — питали те.
— Хамам — отговарял Абу-Сир.
Три дни всички се къпали безплатно, а на четвъртия дошъл да се окъпе и самият падишах.
Той се съблякъл и влязъл в къпалнята и Абу-Сир го изтъркал със сламена кесия от главата до петите, измил го хубаво и го потопил в басейн с гюлова вода. Като излязъл от басейна, султанът се почувствувал ободрен и освежен, както не бил никога през живота си.
— Тоя хамам ще бъде гордост за моя град — рекъл повелителят на правоверните и след това запитал: — А колко пари ще вземаш за едно къпане?
— Колкото ти ми дадеш.
И султанът дал хиляда жълтици, но Абу-Сир се засмял и казал:
— Всички хора не са богати като теб. Ако почна да вземам по хиляда жълтици на човек, скоро ще трябва да затворя хамама. Нека всеки ми плаща, колкото може и колкото пожелае.
— Но от моите сановници ще вземаш не по-малко от сто жълтици! — рекъл султанът и се прибрал доволен и весел в палата.
От тоя ден хамамът почнал да се пълни с народ и всеки плащал за къпане според кесията си. Султанът идвал веднъж в седмицата и давал хиляда жълтици, а сановниците, които го придружавали — по сто жълтици. Не минало много време, и Абу-Сир станал богат човек.
Славата на хамама се разнесла по целия град и Абу-Кир решил да види с очите си какво е това чудо. Пременил се той в най-хубавите си дрехи и се запътил с неколцина роби към къпалнята.
Пред вратите на банята той усетил мирис на алое и като прекрачил преддверието, Абу-Сир изтичал да го посрещне.
— Защо не се обаждаш? — укорил го бояджията. — Аз отворих бояджийница, сприятелих се със султана, а ти не се вестяваш да ме видиш какво правя. Съсипах се да те търся, кого ли не съм питал и разпитвал за теб.
Абу-Сир го погледнал и казал:[151] — Но нали аз дойдох при теб, а ти ме обяви за крадец, наби ме и ме опозори пред хората?
— Мигар ти беше това? — учудил се Абу-Кир. — А пък аз те сметнах за оня уличник, който се навърташе около дюкяна ми и крадеше чуждите тъкани. Твоя е грешката, братко, че не ми се обади кой си.
— Било каквото било — рекъл Абу-Сир. — Съблечи се и влез да се окъпеш.
И Абу-Кир се съблякъл и влязъл в банята, а Абу-Сир го окъпал и след това го почерпил с локум и шербет.
Като излязъл от хамама, бояджията поискал да си плати, но Абу-Сир казал:
— Не ме обиждай! Нали сме побратими? Абу-Кир си прибрал парите и рекъл:
— Прекрасен е твоят хамам, само едно нещо му липсва.
— Какво е то? — попитал Абу-Сир.
— Мехлем от мишеморка и вар за смъкване на космите. Направи такъв мехлем и когато султанът дойде да се къпе, намажи го с него.
И Абу-Кир яхнал мулето си, отишъл веднага при царя и му казал:
— Господарю, до ушите ми стигна слух, че ти си построил хамам.
— Да — потвърдил султанът. — При мен дойде един чужденец и аз му построих хамам, както на теб построих бояджийница.
— А ти ходил ли си в хамама?
— Да.
— Слава на аллаха, че още си жив!
— Защо?
— Защото баняджията е твой враг и е намислил да те убие. Ако отидеш още веднъж в неговия хамам, той ще поиска да ти очисти космите и ще те намаже с отровен мехлем. Отровата ще проникне в тялото ти и ще порази сърцето ти. Баняджията е изпратен нарочно от царя на християните, за да те погуби с хитрост.
Като чул тия думи, падишахът се разгневил и извикал:
— Абу-Сир трябва да бъде наказан най-жестоко! И той отишъл в хамама и Абу-Сир му рекъл:
— Приготвил съм мехлем, който унищожава космите. Искаш ли да те намажа с него?[152]
— Донеси го!
Когато Абу-Сир донесъл мехлема, султанът усетил неприятен мирис и се убедил, че това наистина е отрова.
— Вържете убиеца и го доведете в палата! — заповядал той на царедворците и се прибрал в покоите си.
Скоро царедворците довели вързания Абу-Сир и го изправили пред своя господар.
Тогава султанът повикал началника на стражата и разпоредил:
— Ще сложиш тоя злодей в един чувал, ще го посипеш с негасена вар и ще го прекараш с лодка покрай палата ми. Когато ти дам знак, ще хвърлиш чувала в морето, варта ще закипи и ще изгори престъпника, който ще потъне мъртъв на морското дъно.
Началникът на стражата отвел Абу-Сир на отсрещния остров и го попитал:
— Какво зло си сторил на султана, че иска да те погуби?
— Кълна се в аллаха, никакво зло не съм му сторил! — отвърнал Абу-Сир.
— Тогава сигурно някой те е наклеветил — рекъл началникът на стражата. — Аз се къпах в твоя хамам и ти не ми взе пари, затова ще се опитам да ти помогна. Остани на тоя остров и когато насам мине някой кораб, ще те изпратя скришом с него за родния край.
Абу-Сир поблагодарил на своя спасител и началникът донесъл чувал, сложил вътре един голям камък колкото човек, засипал го с негасена вар и завързал чувала. След това дал на Абу-Сир една рибарска мрежа и казал:
— Метни тая мрежа в морето и налови малко риба. Всеки ден аз върша това, но сега нямам време за риболов. Като дойдат слугите на главния готвач, ще помислят, че аз съм хванал рибата, и ще му я занесат да сготви любимото ястие на султана.
И началникът на стражата натоварил чувала на една лодка, минал край султанския палат и като видял, че султанът седи до прозореца, извикал:
— Господарю, да хвърля ли чувала?
— Хвърли го! — отвърнал султанът и направил знак с ръка. В същия миг нещо светнало и паднало в морето.
А това, което потънало в морето, било вълшебен[153] пръстен. Когато султанът искал да убие някого, той махвал срещу него с дясната си ръка и от пръстена му блясвала мълния, която поразявала жертвата и главата й падала като отрязана.
В това време Абу-Сир газел из водата край морския бряг. С голяма мъка изтеглил той хвърлената мрежа и видял, че тя е пълна с риба. И понеже бил много изгладнял, решил да опече най-едрата риба и посегнал да я разпори. Ала ножът му се закачил о нещо твърдо и измъкнал султанския пръстен.
Абу-Сир взел пръстена и го надянал на малкия си пръст, без да знае вълшебните му свойства. И докато той го разглеждал учудено, дошли слугите на главния готвач да вземат рибата и го попитали:
— Къде е началникът на стражата?
— Не зная — отвърнал Абу-Сир, като махнал с ръка, и изведнъж главите на слугите се търколили на земята.
Изплашил се Абу-Сир и както си мислил кой ли е убил султанските слуги — ето че пристигнал началникът на стражата.
— Брате мой — извикал началникът, — не дигай ръката си с пръстена! Ако я дигнеш, ще убиеш и мен!
И той обяснил, че пръстенът крие в себе си смъртоносна сила и че бил паднал в морето, когато султанът му дал знак с ръка да хвърли чувала.
— Рибата, която си хванал, навярно е погълнала пръстена и сега по волята на аллаха ти си негов притежател. Тоя пръстен е омагьосан и благодарение на вълшебната му сила падишахът държи в подчинение цялата си войска.
Като чул това, Абу-Сир се зарадвал и рекъл:
— Върни ме в града. Сега вече не ме е страх от султана, защото и неговата глава може да се търколи на земята.
И двамата се качили на лодката и скоро стигнали в султанския палат. Султанът седял на престола си, дълбоко натъжен от загубата на вълшебния пръстен, и не смеел да повери никому тайната, която го измъчвала.
Като съгледал Абу-Сир, по лицето му се изписала изненада.
— Какво търсиш тук? — извикал той. — Нали те хвърлиха в морето?
И Абу-Сир му разказал как началникът на стражата[154] го спасил и какво се случило по-нататък. И като разправил всичко, снел вълшебния пръстен от ръката си и го подал на султана.
— Вземи си пръстена — рекъл той — и ако аз съм виновен пред теб, заповядай веднага да ме убият!
Трогнат от великодушието на Абу-Сир, султанът го прегърнал и промълвил с разтреперан глас:
— Приятелю, ти си най-добрият човек, когото познавам! Прости ми, че се усъмних в твоята вярност и незаслужено излях гнева си върху теб!
— Ще ти простя само ако ми кажеш: защо искаше да ме убиеш? — рекъл Абу-Сир.
— Бояджията е виновен за това! Той ми обади, че си искал да ме отровиш с мехлем от мишеморка!
Тогава Абу-Сир разказал цялата си история с най-малки подробности: как заминал с Абу-Кир от Искандрия, как се грижел като брат за него, как след това заболял в хана и Абу-Кир го ограбил, а после му ударил сто тояги и как най-сетне бояджията го посъветвал да намаже султана с такъв и такъв мехлем, за който Абу-Сир не знаел, че е отровен.
— Благодетелю мой — рекъл на края Абу-Сир, — повикай ханджията и робите на Абу-Кир и те ще ти кажат, че всичко туй е самата истина.
И султанът скочил разярен от престола си и заповядал да доведат веднага Абу-Кир с вързани ръце и да повикат ханджията и робите.
А в това време Абу-Кир си седял спокойно в къщи и се радвал, че Абу-Сир е вече умрял. И както се бил разположил на дивана и сърбал кафе, в стаята му се втурнали неколцина въоръжени войници, вързали му ръцете и го завели при султана.
Явил се и стопанинът на хана, дошли и робите на бояджията.
— Познавате ли тоя човек? — попитал султанът и посочил Абу-Кир.
— Той ограби болния си приятел и избяга от него! — рекъл ханджията.
— Той му удари сто тояги пред очите ни! — казали в един глас робите.
И падишахът разбрал каква е истината и извикал:
— Прекарайте го през града, а после го сложете в един[155] чувал, посипете го с негасена вар и го хвърлете в морето!
— Всемогъщи господарю, не го погубвай! — примолил се Абу-Сир. — Аз му прощавам всички злини, които ми е причинил!
— Ти му прощаваш — отвърнал султанът, — но аз не мога да му простя. Водете го!
И войниците прекарали Абу-Кир през града и след това го напъхали в един чувал, посипали го с негасена вар и го хвърлили в морето. И Абу-Кир умрял и потънал във водата.
— Кажи сега какво искаш! — рекъл султанът на баняджията.
Абу-Сир целунал земята пред нозете му и продумал:
— Моля те, помогни ми да се завърна в родината!
И султанът му подарил един голям кораб, натоварен със съкровища и роби, и му пожелал добър път.
Когато корабът доплавал до Искандрия и всички слезли на сушата, един от робите домъкнал някакъв чувал и казал на Абу-Сир:
— Господарю, намерих тоя чувал край брега. Не зная какво има в него, но много е тежък.
Абу-Сир се приближил до чувала, развързал го и видял вътре мъртвия Абу-Кир, когото вълните дълго носили из морето и най-сетне го изхвърлили край Искандрия.
— По волята на аллаха той е стигнал дотук, за да намери покой в родната земя! — рекъл Абу-Сир и разпоредил да погребат мъртвеца.
И Абу-Сир живял още много години в благочестие и когато умрял, бил погребан до гроба на Абу-Кир.
И това място било наречено Абу-Кир и Абу-Сир, а сега се казва Абу-Сир, защото времето заличило името на злия завистник и оставило само спомена за добродетелния и праведен син на аллаха.
Живели някога в Персия двама братя: Касим и Али Баба. Когато баща им умрял, те си поделили по равно оставеното им оскъдно наследство, ала съдбата ги обрекла да не бъдат равни в по-нататъшния си живот. По-големият брат Касим се оженил за имотна мома и станал най-богатият човек в града, а Али Баба си взел за жена бедна девойка и едничкото му богатство били трите мулета, с които пренасял дърва от далечната вековна гора.
Една привечер, когато Али Баба седял накрай гората и си почивал от дневния труд, чул тропот на коне. Като се взрял в далечината на широкия път, той съгледал гъст облак прах, сред който се очертали препускащи конници. Изплашил се Али Баба да не би тия хора да са разбойници и бързо се покатерил на близкото дърво, което растяло край една висока скала. Той се притулил зад разлистените клони и скоро в гората наистина се явили четиридесет разбойници със страшни, брадясали лица, въоръжени до зъби. Те слезли от конете си, нарамили донесените тежки чували и тръгнали към дървото, на което се намирал Али Баба. Главатарят нагазил в храсталака, приближил се до една тайна врата в скалата и извикал високо:
— Сезам, отвори се!
И вратата мигом се отворила и насреща зейнала дълбока, тъмна пещера. Разбойниците влезли вътре, последвани от главатаря, и вратата пак се затворила.
Али Баба поискал да скочи от дървото и да избяга с някой кон, но после решил да почака, за да види какво ще стане по-нататък.
По едно време вратата отново се отворила и разбойниците се измъкнали един по един с празни чували в ръцете. Като се уверил, че всички са излезли, главатарят извикал:
— Сезам, затвори се!
И вратата веднага се затворила и разбойниците яхнали конете си и заминали.
Тогава Али Баба слязъл от дървото, изправил се пред скалата и изрекъл чудните думи:
— Сезам, отвори се!
В същия миг тайната врата се отворила и от зиналата скала полъхнала хладина.[158]
Дърварят тръгнал из мрака на пещерата и стигнал до едно място, дето прониквала слаба светлина през един процеп на каменния свод.
За своя най-голяма изненада Али Баба видял наоколо грамади от съкровища — копринени тъкани, пъстроцветни килими, скъпоценни камъни, златни и сребърни монети. Едва сега бедният дървар разбрал, че тая пещера е скривалище на разбойниците, които пазели тук ограбените богатства.
Али Баба разгледал натрупаните съкровища и без да мисли много, напълнил няколко торби със злато, натоварил ги на мулетата и ги покрил с дърва.
— Сезам, затвори се! — рекъл той на края и когато вратата се затворила, потеглил към къщи.
Като се прибрал у дома, Али Баба оставил дървата на двора, а торбите пренесъл в стаята на жена си.
Щом видяла толкова много жълтици, тя се изплашила и започнала да хока мъжа си:
— Какво си направил, проклетнико? Отде си откраднал тия пари?
— Не е кражба да вземеш туй, което другите са откраднали — рекъл Али Баба и й разправил как попаднал в пещерата на разбойниците. — Сега вече и ние ще заживеем в охолство — добавил той и изсипал жълтиците в голяма купчина.
Зарадвала се жена му и поискала да преброи парите.
— Как ще преброиш толкова много жълтици? — възпротивил се дърварят. — Не сме ги спечелили с труд, та да ги броим. Я най-добре да ги заровим в една яма и оттам да вземаме по малко.
— Не — казала жената. — Ние трябва да знаем колко пари имаме. Ти иди да изкопаеш ямата, а аз ще взема отнякъде една крина да измеря жълтиците.
Напразно Али Баба увещавал жена си да не отива никъде и да запази тайната, която й поверил.
Тя не го послушала и отишла у брата на мъжа си да му иска крината. Там заварила само жената на Касим, който не бил в къщи.
— Каква крина искаш — голяма или малка?
— А че по-големичка, ако може.
И жената на Касим изтичала да донесе голямата крина и си рекла: „Какво ли ще мерят с нея?“ И взела, че намазала със смола дъното на съда.[159]
Като си дошла у дома, жената на Али Баба се заловила да пълни крината с жълтици и да ги изсипва на пода, докато измерила цялата купчина. Зарадвана от щедростта на аллаха, тя не забелязала, че върху дъното на съда се залепила една жълтица, и побързала да върне крината на етърва си.
Зачудила се жената на Касим, като видяла залепналата жълтица, и едва дочакала мъжа си да му съобщи новината.
Вечерта, когато Касим се върнал в къщи, тя му рекла:
— Ние мислехме, че твоят брат е сиромах човек, а той си мери парите с крина.
И му разказала какво се случило.
Цяла нощ Касим не можал да заспи от завист и се мъчел да отгатне как е забогатял брат му. На сутринта рано-рано той отишъл при него и го попитал:
— Братко, отде имаш толкова много жълтици, че ги мериш с крина?
— Какви жълтици? — престорил се на изненадан Али Баба.
Касим му показал жълтицата, която била залепнала на крината, и Али Баба, ще не ще, му признал как проникнал в скривалището на разбойниците.
— Ние можем да си поделим всички богатства, ако ми обещаеш, че ще запазиш тайната — предложил му той.
— Бъди спокоен! Никому думица няма да кажа! — уверил го Касим.
И Али Баба разправил подробно къде се намира пещерата и какви са вълшебните думи, които отварят вратата.
Доволен и радостен, Касим се прибрал у дома, обзет от едничката мисъл да измами брата си и да заграби всичките съкровища.
На другия ден още призори той взел много чували и потеглил с десетина мулета към гората. Като стигнал там, скоро намерил скалата, скрита сред храсталаците, застанал пред тайната врата и извикал:
— Сезам, отвори се!
Вратата се отворила и Касим се втурнал в тъмната пещера, навлязъл навътре и се озовал на онова място, дето прониквала светлина от процепа на каменния свод. Изправен пред несметните богатства, които се открили пред очите му, той напълнил бързо няколко чувала със съкровища, изнесъл ги пред входа на пещерата, после се върнал и почнал да пълни и останалите чували. Ала когато поискал да изнесе и тях, от смущение и възбуда внезапно забравил първата дума, която трябвало да изрече, за да отвори вратата. И вместо да извика: „Сезам, отвори се!“ — рекъл: „Сусам, отвори се!“
Но вратата останала затворена и Касим изпаднал в ужас. Дълго напрягал той паметта си и изричал всякакви думи, само истинската дума не идвала на устата му.
И както стоял, обзет от отчаяние, ето че разбойниците се задали и още отдалеч съгледали мулетата и чувалите със съкровища.
Разбойниците скочили от конете си и се спуснали към скалата, а главатарят извадил сабята си и извикал:
— Сезам, отвори се!
И вратата се отворила и всички нахълтали с голи саби в пещерата.
Обезумял от уплаха, Касим се опитал да блъсне главатаря и да избяга, но разбойниците го хванали и веднага го съсекли.
След това те прибрали изнесените съкровища и дълго се питали как е открито съкровището им и кой може да е казал на крадеца вълшебните думи. И като не могли да си обяснят загадката, разбойниците оставили отвътре до входа насечения труп на Касим, за да всеят страх и трепет у всеки, който дръзне да проникне в пещерата. После затворили вратата, метнали се на конете си и тръгнали отново по грабеж.
А жената на Касим седяла и чакала мъжа си чак до вечерта и най-сетне загубила търпение и излязла да пита Али Баба дали не го знае къде е.
Али Баба се досетил, че брат му е отишъл скришом в пещерата, и успокоил снаха си, като й казал, че Касим е разумен човек и знае какво прави.
Но Касимовата жена не мигнала цяла нощ и на сутринта, разтревожена и разплакана, отново отишла при Али Баба и той пак я успокоил.
Ала сега вече и сам Али Баба се усъмнил, че може беда да е сполетяла Касим, затова решил да го потърси и тръгнал с три мулета към гората. Когато наближил скалата,[161] той забелязал наоколо кървави следи и Сърцето му се свило от лоши предчувствия.
— Сезам, отвори се! — рекъл с разтреперан глас той. И вратата се отворила и на няколко крачки зад нея Али Баба съзрял трупа на Касим, насечен на четири къса.
Колкото и да бил обиждан и огорчаван от брата си, Али Баба се натъжил дълбоко, отишъл навътре в пещерата и взел някакво платно, в което увил нарязаното тяло. После напълнил две торби с жълтици и ги вързал за мулетата заедно с трупа на покойника, покрил всичко с дърва и се прибрал по тъмно, за да не събуди подозрение у минувачите.
Щом стигнал в града, той се отбил покрай къщата на Касим, повикал вярната робиня Моргиана и й съобщил тъжната новина, че носи трупа на господаря й, убит от разбойници.
— Само аз и ти ще знаем тая тайна — предупредил я Али Баба. — На другите ще казваш, че Касим е умрял от естествена смърт.
След това Али Баба се явил при снаха си и рекъл с опечалено лице:
— Мила сестро, не се вълнувай от думите ми, каквито и да бъдат те.
— Какво има? Да не би да се е случило нещо лошо с Касим? — извикала тя.
И Али Баба разправил спокойно и предпазливо за смъртта на брата си, без да споменава, че е донесъл трупа му.
— Такава е била волята на аллаха — казал той — и ти ще трябва да се помириш с нещастието, което те е сполетяло. Не се отдавай на пагубни мисли и не почерняй дните си в самота и отчаяние. Ние ще съберем имотите си и ще заживеем заедно. А сега остави на мен и на Моргиана да се погрижим за погребението на Касим и не казвай никому какво се е случило.
Ободрена от думите на Али Баба, жената на Касим приела с готовност предложението му и на душата й олекнало.
Като излязъл от стаята на снаха си, Али Баба поприказвал насаме с Моргиана и се завърнал в къщи.
На следната утрин Моргиана отишла при един билкар и му поискала лек за господаря си, който бил тежко болен.
Търговецът й дал някаква билка и робинята я занесла у дома, но на другия ден пак се явила при билкаря и със сълзи на очи казала:
— Господарят е още по-зле и нито яде, нито пие. Нямаш ли някое друго, по-силно лекарство?
И билкарят приготвил лек против най-тежката болест и го дал на Моргиана.
В това време Али Баба и жена му сновели непрекъснато до къщата на Касимови, натъжени и разтревожени, за да покажат, че Касим е на смъртно легло. И вечерта, когато Касимовата жена и робинята започнали високо да плачат и да нареждат, съседите разбрали, че Касим е умрял.
Още несъмнало, Моргиана изтичала при стария ранобуден обущар Мустафа, пуснала в ръката му една жълтица и го помолила да дойде с нея в къщи, за да зашие нещо.
— Само че ще ти вържа очите — казала тя.
— Не отивам никъде с вързани очи — рекъл Мустафа. Но робинята му дала още една жълтица и обущарят се съгласил, взел си всички потребни неща и се приготвил да върви. Моргиана му превързала очите с кърпа и го повела към къщи.
Когато влезли в стаята с насечения труп на мъртвеца, тя снела кърпата от очите на Мустафа, дала му трета жълтица и му казала да зашие внимателно нарязаното тяло и да не обажда никому какво е правил.
Мустафа си свършил работата и Моргиана отново му вързала очите и го завела в дюкяна му.
Али Баба умил и намазал с балсам тялото на Касим, обвил го в бяло платно и разпоредил да повикат имамина[6], за да прочете упокойна молитва, както повелявал обичаят. После сложили покойника на носилка и го отнесли на гробището, дето го погребали най-тържествено.
Няколко дни след погребението Али Баба и жена му отишли да живеят при вдовицата на Касим, като пренесли там цялата си покъщнина и жълтиците.
Но да видим сега какво станало с разбойниците.
След някой и друг ден те се върнали в пещерата и останали поразени, когато забелязали, че съсеченият труп е изчезнал и че липсват много жълтици. Разбойниците разбрали, че някой е открил скривалището им, и се изплашили[163] да не бъдат заловени и избити. Те дълго се съвещавали какво да правят и най-сетне решили да изпратят едного от тях в града, за да узнае кой е убитият, къде живее и дали има други хора, които са посветени в тайната на скривалището. Пратеникът бил предупреден, че го очаква смърт, ако не изпълни успешно поръката, и той се преоблякъл като търговец и заминал за града.
На разсъмване разбойникът стигнал на градското пазарище и съзрял едничкия отворен дюкян на обущаря Мустафа.
— Много си подранил, старче — рекъл той. — Навярно очите ти недовиждат, та почваш по-отраничко работа.
— Лъжеш се, приятелю — отвърнал обущарят. — Ако ме беше видял преди няколко дни как заших един насечен мъртвец, щеше да се убедиш, че очите ми не са по-лоши от твоите.
Зарадвал се разбойникът, че е попаднал тъкмо на човека, който му трябва, но се престорил, че не разбира нищо, и попитал:
— Мъртвец ли? Отде-накъде ще зашиваш мъртвец?
— Повече нищо няма да ти кажа — рекъл Мустафа, като се сетил, че не трябва да издава никому тайната.
Но разбойникът му предложил една жълтица и поискал да му покаже само къщата, дето е станало това чудо.
— Не зная де е тая къща. Една жена ме заведе дотам с превръзка на очите и ме върна назад пак с вързани очи.
— Нищо, хайде да опитаме. И аз ще ти вържа очите, може пък да налучкаш посоката, като тръгнем по улиците.
Не устоял обущарят на изкушението, прибрал жълтицата и тръгнал с човека, който му вързал очите.
Дълго вървели те из града и Мустафа се спирал на всеки ъгъл и кръстопът, за да си припомни накъде го е водила Моргиана.
По едно време те стигнали до дома на Касим и обущарят казал:
— Май че тая беше къщата.
Разбойникът веднага извадил тебешир и сложил знак върху вратата на Касимовата къща, после развързал очите на Мустафа, поблагодарил му за услугата и се запътил към гората.
Ала ето че след малко се задала Моргиана, която се[164] връщала от пазар, и забелязала тебеширения знак върху пътната врата. „Не ми се вижда чиста тая работа“ — помислила си тя и взела, че издраскала с тебешир същия знак по вратите на всички околни къщи.
Слънцето залязло зад гората, когато пратеникът на разбойниците се завърнал в пещерата. Главатарят го изслушал и рекъл:
— Ще скрием оръжието си под дрехите, и ще отидем един по един в града. Там ще се съберем на големия площад и после ще видим какво ще правим. Утре заран тръгваме!
Призори разбойниците се заточили по широкия път като обикновени пътници и към пладне се озовали в града. Събрали се на уговореното място и пратеникът ги повел към къщата с тебеширения знак.
Но каква била изненадата, когато главатарят и другарите му дошли в Касимовата махала и видели по вратите на всички къщи едни и същи знаци.
— Чудно, кой е сложил тоя знак на всички врати! — извикал пратеникът. — Кълна се в аллаха, че аз белязах само една къща!
След тая несполука разбойниците се върнали в гората, и наказали със смърт другаря си, който се оставил да бъде измамен. Те изпратили друг човек в града и той отишъл пак при обущаря и го склонил да му покаже къщата. Тоя път разбойникът отбелязал вратата на Касимовия дом с червен тебешир и сметнал, че вече никой не може да го надхитри. Но и досетливата Моргиана намерила червен тебешир и написала същите знаци по всички околни къщи. Така разбойниците отново били заблудени и убили и втория пратеник.
Главатарят се убедил, че е безполезно да жертвува повече свои хора, и решил сам да разкрие тайната. Заминал за града и когато Мустафа го завел на определеното място; той дълго разглеждал къщата, докато я запомнил добре. И без да слага на вратата някакъв знак, потеглил назад към пещерата.
Привечер разбойниците се събрали и намислили да вземат тридесет и седем кожени меха за дървено масло, да се скрият в тях и главатарят да ги пренесе в града с мулета, като се представи за търговец.[165]
Както намислили, тъй и сторили. Влезли разбойниците в приготвените мехове и главатарят ги натоварил на мулетата, напълнил за показ и един мях с масло и поел към града.
Когато стигнал до познатата къща, той видял Али Баба, който седял пред вратата и си почивал на хладина. Лек ветрец повявал във вечерния здрач.
— Добър вечер, господарю! — поздравил го пътникът. — Аз ида отдалеч и съм търговец на дървено масло. Ще ми позволиш ли да пренощувам в твоя дом?
Макар че Али Баба бил виждал вече в гората главатаря на разбойниците, той не запомнил лицето му и не можал да го познае.
— Заповядай! — поканил го стопанинът и разтворил широко пътната врата.
И веднага след това той заповядал на слугата си Абдула да заведе мулетата под сайванта и да ги нахрани с ечемик, а на Моргиана заръчал да приготви вечеря.
Гостът също влязъл в двора и поискал да остане там, но Али Баба го придумал да пренощува в къщи.
Като се навечеряли, домакинът пожелал на госта си лека нощ и се прибрал в стаята си.
Към полунощ разбойникът се измъкнал тихичко на[166] двора, обиколил всички мехове и пришепнал на всекиго от другарите си:
— Щом чуете да хвърлям камъчета от прозореца, ще излезете навън и ще ме чакате.
И пак тъй тихичко се върнал в къщата.
А в това време Моргиана все още шетала из кухнята, за да приготви яденето за другия ден. И както готвела, фитилът на лампата неочаквано запращял и пламъкът замигал и угаснал.
— Ами сега как ще работя на тъмно? — рекла робинята и отишла при Абдула да го пита какво да прави.
— Не е голяма беда — успокоил я слугата. — В меховете на двора има толкова масло, че можеш да си налееш малко в лампата.
И Моргиана взела един съд и излязла на двора да налее масло.
Като се приближила до първия мях, отвътре се чул тих глас:
— Време ли е вече да излизаме?
Робинята се изплашила, но мигом се съвзела и отвърнала шепнешком:
— Още не е време.
Тя обиколила и другите мехове и отвсякъде чула същия въпрос, на който отговаряла:
— Още не е време.
Най-сетне Моргиана стигнала до последния мях и като видяла, че в него наистина има масло, донесла от кухнята един голям котел и го напълнила с гъстата течност. После наляла лампата и я запалила, сложила котела на огъня и почакала, докато маслото заври.
Тогава робинята минала край наредените мехове и във всеки мях изляла по малко вряло масло, което било достатъчно, за да попари и умъртви всички разбойници. Така загинали враговете на Али Баба, а вярната Моргиана се скрила зад едно дърво да види какво ще стане по-нататък.
Когато къщата утихнала, главатарят на разбойниците отворил прозореца на стаята си и започнал да хвърля камъчета из двора. Ала меховете стоели неподвижно и никакъв човек не се мяркал наоколо.
Зачудил се злодеят защо другарите му не излизат на[167] уговорения знак и отишъл да види какво се е случило. Още щом се приближил до първия мях, усетил мирис на прегоряло масло и изтръпнал. Надникнал и в останалите мехове и с ужас забелязал, че другарите му са мъртви. Като разбрал, че е останал сам, главатарят се спуснал към дъното на градината, прехвърлил се през оградата и избягал.
На сутринта Али Баба съгледал меховете в двора и останал много изненадан, че техният стопанин още не излиза да ги товари на мулетата и да се стяга за път. Но при него дошла Моргиана и му разправила всичко. Разправила му и за тайния знак на тяхната врата, и за другите знаци, Които тя отбелязала по вратите на околните къщи.
Просълзил се Али Баба, прегърнал добрата Моргиана и й рекъл:
— От днес нататък ти не си ми вече робиня. Аз ти връщам свободата заради твоята вярност и досетливост. Ти ми спаси живота и рано или късно аз ще те възнаградя богато.
И Али Баба повикал Абдула и двамата с него изкопали дълбока яма, в която заровили всички разбойници.
А самият главатар на разбойниците се скрил в пещерата и заживял в самота и в постоянен страх. По цели дни и нощи мислел как да погуби своя хитър враг и да запази съкровищата си. Най-сетне намислил.
Един ден той обръснал брадата си, облякъл се в скъпи дрехи и се заселил в града, дето си наел дюкян, и тайно започнал да пренася скритите съкровища.
Новият търговец се представил под името Хюсеин и се сприятелил с мнозина търговци, между които бил и синът на Али Баба — Ибрахим.
Скоро Хюсеин и Ибрахим станали неразделни приятели и Хюсеин започнал да кани често сина на Али Баба на богати гощавки. Според обичая трябвало и Ибрахим да се отсрами пред приятеля си и да го покани у дома.
И веднъж той завел Хюсеин в къщи и Али Баба посрещнал любезно госта си и му изразил радостта си, че вижда най-близкия приятел на своя син.
— Благодаря ти, че се грижиш за Ибрахим и го напътствуваш с полезни съвети — рекъл Али Баба.
— Ибрахим е умен момък и от него ще излезе добър търговец. — отвърнал Хюсеин.[168]
И като поприказвали и се поразговорили, гостът станал да си върви.
— Мигар не ще ми направиш честта да похапнеш с нас? — обидил се Али Баба. — Трапезата ми е скромна, но гладен няма да останеш.
— Много съжалявам — извинил се Хюсеин. — Аз съм свикнал да ям безсолни ястия и затова ще вечерям у дома.
— Бъди спокоен! — казал домакинът. — В твоето ястие няма да има сол.
И той изтичал в кухнята и поръчал за госта си безсолна гозба.
— Какъв е тоя човек, който не яде сол? — извикала Моргиана и полюбопитствувала да го види.
Тя отишла уж да нареди трапезата и като погледнала Хюсеин, веднага го познала, макар че той си бил обръснал брадата и бил преобразен. В същото време нейното зорко око забелязало, че под дрехата на госта е скрит нож.
И отново Моргиана се досетила, че над господаря й е надвиснала смъртна опасност,и излязла бързо от стаята. Тя се преоблякла като танцувачка, мушнала в пояса си една остра кама и забулила лицето си с тънък воал. След това казала на Абдула да си вземе дайрето, за да повеселят господарите.
Всички били насядали край трапезата, когато Моргиана и Абдула се явили в стаята и помолили Али Баба да им позволи да поиграят.
Домакинът се засмял и ги представил на госта си.
— Ето моята готвачка и моя слуга, които искат да ни повеселят — рекъл той и добавил: — Почвайте!
И Абдула задрънкал дайрето и запял весела песен, а Моргиана закършила плавно стройната си снага.
Но Хюсеин не обръщал внимание на забавата и само мислел как да забие ножа си в гърдите на Али Баба.
Дълго се въртяла танцувачката и се извивала като змия, размахвала над главата си извадената кама и по едно време се приближила до госта и му се поклонила. Абдула ударил силно дайрето и го протегнал за бакшиш. Доволни от веселбата, Али Баба и Ибрахим му подхвърлили по една жълтица, а Хюсеин бръкнал в пояса си да извади кесията.
В тоя миг Моргиана забила камата право в сърцето на разбойника и той издъхнал веднага.[169]
— Какво направи, нещастнице? — извикали ужасени бащата и синът. — Знаеш ли, че ти ни погубваш?
— Не аз, а той искаше да ви погуби! — рекла Моргиана и показала скрития нож в дрехата на злодея.
И Али Баба за сетен път се убедил, че дължи живота си на Моргиана, и продумал развълнувано:
— Помниш ли, че ти бях обещал богата награда за твоята преданост? Сега с гордост мога да те нарека моя дъщеря!
И като се обърнал към Ибрахим, бащата казал:
— Синко, никъде по света няма да намериш по-добра и по-вярна съпруга от Моргиана. Вземи я за своя жена и бъди щастлив с нея!
И Ибрахим на драго сърце се съгласил да се ожени за Моргиана, която отдавна била спечелила сърцето му.
После Али Баба заровил разбойника в градината и след няколко дни направил голяма сватба.
И цяла седмица всички пирували и се веселили, гърмели тъпани и свирели зурни и най-силните пехливани забавлявали с борбата си младоженците и сватбарите.
Така Али Баба останал едничък господар на съкровищата в пещерата. Той поверил тайната на Ибрахим, а Ибрахим я открил на синовете си и тя се предавала на внуци и правнуци и много поколения живели щастливо от тия неизброими богатства.
Живял някога в Кайро беден обущар на име Маруф. Той имал жена, която хората наричали Фатима Вещицата, защото била много зла и свадлива.
Всеки ден Фатима нахоквала и проклинала мъжа си, а понякога го и биела, ако й донесял малко пари. Веднъж тя му казала:
— Довечера искам да ми донесеш банички с пчелен мед. Ако се върнеш с празни ръце, да му мислиш!
— Аллах е всеблаг и милостив — рекъл Маруф и отишъл на работа.
До пладне никой не влязъл в обущарницата на Маруф и той поседял-поседял, па затворил дюкяна си и тръгнал отчаян из града.
Вървял обущарят по улиците и по едно време стигнал до една баничарница. Спрял се пред вратата и очите му се просълзили от мъка, че няма пари да купи не само банички, но и хляб.
Баничарят го съгледал и запитал:
— Защо плачеш, майстор Маруф? Какво зло те е сполетяло?
— Ох! — въздъхнал Маруф. — Моята зла жена иска да й занеса банички с пчелен мед, а до пладне не можах да изкарам дори пари за хляб.
— Не е голяма беда — засмял се баничарят. — Колко банички искаш?
— Пет — казал Маруф.
— Ще ги имаш — рекъл търговецът. — Само че те са подсладени с тръстиков мед, а не с пчелен. Но и тръстиковият мед не е лош. Ами не ти ли трябва хляб и сирене?
— Да — казал обущарят.
И добрият баничар му дал пет банички за десет петачета, хляб за четири петачета и сирене за едно петаче.
— Върви и зарадвай жена си — рекъл той. — Дължиш ми всичко петнадесет петачета. Ще ми ги върнеш, когато имаш повече пари.
Маруф благодарил и си отишъл зарадван в къщи.
— Донесе ли ми банички? — попитала го жена му. Маруф й подал пакета.
Като видяла, че баничките са напоени с тръстиков мед, Фатима извикала:
— Нали ти казах, че искам банички с пчелен мед? Защо не изпълни желанието ми?
И тя се разгневила и започнала да бие мъжа си с юмруци, изкъртила му един зъб и кръв потекла по гърдите на нещастника.
Не можал да изтърпи клетият обущар тая обида и както се отбранявал, ударил леко по главата злата жена.
Тогава Фатима го хванала за брадата и закрещяла с всичка сила:
— Помощ! Помощ!
Насъбрали се съседите, отървали Маруф от жена му и започнали да я упрекват за нейната жестокост.
Най-сетне те помирили двамата съпрузи, но като си отишли, Фатима се заклела да не хапне нито едно млинче.
А Маруф умирал от глад и се нахвърлил върху баничките.
— Дано ти преседнат на гърлото! Дано пукнеш, проклетнико! — извикала Фатима.
— Ами ако пукна, кой ще ти донесе утре банички с пчелен мед? — засмял се обущарят и продължавал да яде все тъй лакомо.
На сутринта Маруф отишъл в дюкяна си и още незапочнал работа, при него влезли двама съдийски пратеници.
— Съдията те вика — рекли те. — Твоята жена е подала жалба против тебе.
Нямало що, явил се обущарят при съдията и гледа — жена му стои там с превързана ръка, плаче и си трие сълзите.
— Защо си бил тая нещастна жена? — запитал пазителят на закона. — Счупил си й ръката, изкъртил си й един зъб!
— Не аз, а тя ми изкърти един зъб! — извикал Маруф и разказал от край до край какво се е случило.
Съдията бил добър човек, извадил десетина петачета и казал на Маруф:
— Вземи тия пари и купи на жена си банички с пчелен мед!
— Дай парите на нея — рекъл обущарят.[173]
И съдията дал парите на Фатима, помирил я с мъжа й и изпратил двамата да си вървят, като им пожелал да живеят в мир и съгласие.
Фатима се запътила към къщи, а Маруф отишъл в обущарницата и се заловил за работа.
Но ето че съдийските пратеници се явили пак и поискали от Маруф да им плати за туй, че са го викали при съдията.
Опитал се бедният обущар да им обясни, че няма пари, но пратениците не искали да го слушат и дори му се заканили, че ще го хвърлят в затвора. Тогава Маруф продал инструментите си, дал им един сребърник и те го оставили на мира, а той навел натъжено глава, защото нямал вече и инструменти за работа.
И както седял така умислен, неочаквано в обущарницата влезли други двама пратеници и рекли:
— Ставай, човече, и върви при съдията, че жена ти се оплаква от тебе!
— Та нали съдията ме помири с нея? — извикал учудено Маруф.
— Ние идем от друг съдия — казали пратениците.
Дигнал се Маруф и отишъл при другия съдия, дето била и Фатима.
— Защо си дошла тук? Нали ние се помирихме? — обърнал се обущарят към жена си.
— Не може да има мир между нас! — казала тя. Тогава Маруф пристъпил напред и разправил на съдията всичките си патила.
И съдията извикал:
— О, неблагодарнице, щом веднъж сте се помирили, защо си дошла да се оплакваш?
— Той пак ме би — излъгала Фатима.
— Я да си вървите и да не се мяркате повече пред очите ми! — рекъл съдията. И като се обърнал към Маруф, добавил: — А ти ще платиш на хората, които изпратих да те повикат.
И Маруф дал на пратениците един сребърник и си тръгнал, огорчен от неправдата.
Но тъкмо прекрачил прага на обущарницата, при него се явил един непознат човек.
— Маруф, бягай по-скоро! — извикал непознатият, — Жена ти се е оплакала от тебе на началника на тъмницата и той иде сега да те затвори!
Скочил Маруф и побягнал към покрайнините на града. С последните пари, които му останали от продажбата на инструментите, той си купил хляб и сирене и решил да не се връща вече при Фатима.
Било привечер посред зима. Валял проливен дъжд. Измокрен до кости, Маруф влязъл да се подслони в една разрушена джамия.
Седнал нещастният обущар на един камък и заплакал от мъка.
— Къде да избягам от тая зла жена? — вайкал се той. — О, всемогъщи аллах, помогни ми да отида в някоя далечна страна, дето никой не ще ме намери!
И както седял и плачел, отсрещната стена се разтворила и пред него застанал един дух-великан.
— Защо ме тревожиш, клетнико? — рекъл духът. — Аз живея тук от двеста години и досега никой не се е явявал да смущава моя покой. Кажи ми какво те измъчва и аз ще се опитам да ти помогна.
— Кой си ти? — попитал Маруф. И духът отвърнал:
— Аз съм стопанинът на тая порутена обител. Тогава Маруф му разправил цялата си история и великанът казал:
— Искаш ли да те заведа в една страна, дето жена ти няма да те намери?
— Искам — съгласил се обущарят.
И духът качил Маруф на гърба си и полетял с него над поля и гори. На разсъмване стигнали до върха на висока планина.
— Слез от тая планина и ще се намериш в околността на един град. Върви там и бъди щастлив.
И като казал това, духът изчезнал.
Маруф почакал до изгрев слънце, после се спуснал в полите на планината и съгледал пред себе си голям град с високи стени и красиви палати.
Обущарят минал през градските врати и излязъл на просторен площад-пазарище. Около него веднага се насъбрали[175] хора и започнали да го разглеждат учудено, защото дрехите му не приличали на техните.
— Ти, пътниче, чужденец ли си? — попитал го един човек.
— Да — отвърнал Маруф.
— Откъде идеш?
— От Кайро.
— А кога си излязъл оттам?
— Вчера вечерта.
Човекът се засмял и извикал:
— Хора, чуйте го какво приказва!
— Какво? — попитали хората.
— Той казва, че иде от Кайро и че е тръгнал оттам вчера вечерта.
Всички започнали да се смеят и някой подхвърлил:
— Ти си луд, щом говориш така. Как може да си тръгнал от Кайро вчера вечерта, а тая сутрин да бъдеш тук? Та между нашия град и Кайро има цяла година път!
— Вие сте луди, а не аз! — отвърнал обиден Маруф. — Това, което ви казвам, е самата истина. Ако не вярвате, ето ви хляб от Кайро, още съвсем пресен
И той показал хляба си и хората заклатили учудено глави, защото тоя хляб не бил като техния.
— Гледайте хляб от Кайро! — чули се гласове наоколо. В това време минал на магаре един търговец, придружен от двама роби. Той си пробил път и смъмрал любопитните:
— Не ви ли е срам да се трупате около тоя чужденец и да му се присмивате?
И търговецът разгонил насъбраната тълпа и рекъл на Маруф:
— Ела с мен, брате мой! Тия хора нямат срам!
И той завел Маруф в една красива къща, поканил го да седне и заповядал на слугите си да донесат най-скъпото облекло. Пременил се Маруф в нови дрехи и сам заприличал на богат търговец.
След това домакинът поръчал да сложат трапеза с вкусни ястия и напитки и като хапнали и пийнали, попитал:
— Как се казваш, брате мой?[176]
— Името ми е Маруф — отвърнал гостът. — По занаят съм обущар и кърпя стари обувки.
— Откъде си?
— От Кайро.
— От кой квартал?
— От Червената улица.
— Кого познаваш на Червената улица?
Маруф назовал имената на мнозина познати.
— А познаваш ли Ахмед аптекаря? — попитал търговецът.
— Той е мой съсед — рекъл Маруф. — Къщите ни са една до друга.
— Как е той със здравето?
— Добре е.
— Колко деца има?
— Три: Мустафа, Мохамед и Али.
— А те какво правят?
— Мустафа е учител, а Мохамед е аптекар като баща си и има аптека редом с бащината. Той се ожени и жена му роди момче, което кръстиха Хасан.
— Да те благослови аллах за добрата новина! — рекъл търговецът.
А Маруф продължил:
Третият син Али беше мой другар. Когато бяхме малки, все заедно играехме и лудувахме. Обличахме се като християнски деца, ходехме по църквите и крадяхме християнски книги, които продавахме, и с получените пари си купувахме сладкиши. Веднъж християните ни видяха и се оплакаха на бащата на Али. Старият Ахмед тегли хубав бой на сина си, но след тая случка Али забягна нанякъде и оттогава никой не го е виждал. Това се случи преди дванадесет години.
— Аз съм Али, синът на Ахмед аптекаря, а ти си моят другар Маруф! — извикал търговецът и радостно прегърнал скъпия си гост.
От дума на дума обущарят разказал необикновените си преживелици: как го измъчвала жена му Фатима Вещицата, как той избягал от нея в джамията, как духът-великан му помогнал да стигне дотук и как хората не му повярвали, че е дошъл от Кайро.[177]
Търговецът също разправил своята история:
— Аз избягах от бащината къща на седемгодишна възраст и след като скитах из разни страни, дойдох в тоя град, който се казва Ихтиян-ал-Хатан. Още на другия ден след пристигането ми разбрах, че тукашните жители са добри и състрадателни хора, че те се отнасят с доверие към бедняка и вярват всичко, каквото той им каже. Тогава се окуражих и рекох: „Аз съм търговец. Дошъл съм да подиря място за стоката си, която иде след мене.“ И хората ми повярваха и ми освободиха място, а аз им казах: „Ще може ли някой от вас да ми заеме хиляда жълтици, докато пристигне моята стока?“ И те ми дадоха хиляда жълтици и с тия пари аз купих някои неща, които продадох на следния ден и спечелих петдесет жълтици. Така купувах и продавах и парите ми се умножаваха. Аз забогатях, върнах дълга си и сега съм щастлив човек. Има една пословица, брате мой, която гласи: „Целият земен живот е самохвалство и хитрост и там, дето никой не те познава, прави каквото искаш.“ Ако ти кажеш, че си беден обущар, че си избягал от жена си и че вчера си дошъл от Кайро, ще станеш за смях на хората. Ако ли пък кажеш, че те е пренесъл тук някакъв дух, пак не е добре, защото всички ще се разбягат от страх да не им се случи някоя беда.
— Тогава какво да правя? — попитал Маруф. И търговецът рекъл:
— Утре ще ти дам хиляда жълтици, едно магаре, което ще яхнеш, и един роб, който ще върви пред тебе и ще те доведе на пазарището. Като дойдеш там, аз ще бъда между търговците, ще те поздравя, ще ти целуна ръка и ще почна да те възхвалявам. И всеки път, когато те попитам дали имаш еди-каква си тъкан, ти ще казваш: „Много.“ А когато другите търговци започнат да ме разпитват за теб, аз ще те представя за много богат и щедър човек и ще им кажа: „Наемете му дюкян и склад за стоката.“ Щом се приближи някой просяк, дай му повечко пари — тогава хората ще повярват, че ти наистина си богат и щедър, и ще те обикнат. После аз ще те поканя заедно с всички търговци у дома, за да се опознаете по-отблизо. Не ще мине много време, и ти ще натрупаш голямо богатство.
На следната сутрин Али облякъл Маруф в разкошни[178] дрехи, дал му хиляда жълтици, едно магаре и един роб и му казал, че ще го чака на пазара.
И Маруф яхнал магарето и робът тръгнал напред и го завел на пазарището. Търговците се били събрали вече и Али седял между тях.
Като видял Маруф, Али се спуснал насреща му, помогнал му да слезе от магарето и му целунал ръка, после започнал да шепне ту на тогова, ту на оногова:
— Няма по-богат от тоя човек, чиято щедрост не познава граници. Той иде от Кайро и има приятели в Индия, Синд и Йемен. Добре ще бъде и вие да се сприятелите с него и да му услужите, ако потрябва.
И Али превъзнасял Маруф дотогава, докато търговците сами започнали да възхваляват помежду си неговите добродетели. Всички наобиколили знатния чужденец и се надпреварвали да му предлагат закуски и напитки. Дори началникът на търговците дошъл при него и го поздравил.
Пристъпил Али към Маруф и му рекъл пред събраните търговци:
— Господарю, дали случайно нямаш такъв и такъв плат?
И Маруф отвърнал:
— Много.
Тогава се обадил и друг търговец:
— Господарю, имаш ли жълто сукно?
— Много — казал Маруф.
— Ами червено като кръв на газела?
— Много.
И всеки път, когато някой го питал за нещо, Маруф отговарял:
— Много.
По едно време се явил един просяк и започнал да събира милостиня. Някой му дал петаче, друг — сребърна пара, но повечето не му дали нищо. А Маруф загребал цяла шепа жълтици и ги изсипал в шапката на просяка.
Смаяли се търговците и си рекли:
— Това е царски подарък. Тоя човек наистина трябва да е много богат.
След малко към Маруф се приближила една бедна жена и той дал и на нея шепа жълтици. Жената го благословила и разказала за щедростта му на други бедняци, които[179] веднага наобиколили незнайния благодетел. Маруф не жалел парите и ги пръскал с шепи.
— Ако знаех, че в тоя град има толкова много просяци и бедняци, щях да напълня дисагите си с пари! — извикал той, когато не му останала нито една жълтица. — Ами ако дойде сега още някой сиромах човек, какво ще му кажа?
— Кажи му, че аллах ще го възнагради — рекъл началникът на търговците.
— Нямам такъв навик отвърнал Маруф. — Ще трябва да заема от някого хиляда жълтици, докато ми пристигнат торбите със злато.
— Не се безпокой — успокоил го началникът на търговците. — Аз ще ти дам! — И той изпратил слугата си да му донесе хиляда жълтици.
Скоро слугата се върнал и донесъл жълтиците, които Маруф започнал да раздава пак тъй щедро.
Когато свършил и тия пари, той заел и от други търговци по хиляда жълтици, като казвал:
— Ще ви ги върна, щом пристигнат торбите със злато. И търговците гледали как Маруф хвърля жълтиците над главите на събрания народ и се учудвали на щедростта му.
Вечерта Али поканил на угощение всички търговци и отредил на Маруф най-почетно място. Гостите пирували и се веселили, а Маруф им разправял само за тъкани и за скъпоценни камъни, като се представял за най-богатия човек на света.
На другия ден той отишъл на пазарището и отново почнал да заема пари и да ги раздава на бедните.
Тъй минали двадесет дни и Маруф успял да заеме от разни търговци шестдесет хиляди жълтици.
А търговците чакали да пристигнат торбите със злато, чакали и най-сетне загубили търпение. Отишли при Али и му казали:
— Няма ги торбите със злато на твоя приятел.
— Ще пристигнат — успокоил ги Али, После той прескочил до Маруф и му рекъл:
— Какво правиш, Маруф? Търговците се безпокоят за парите си. Ти си взел шестдесет хиляди жълтици. Как ще им ги върнеш, като нищо не купуваш и не продаваш?
— Та какво са шестдесет хиляди жълтици! — казал[180] Маруф. — Щом ми пристигнат торбите със злато, ще се разплатя.
— Как? — извикал Али. — Нима ти имаш торби със злато?
— Много — отвърнал Маруф.
— А, значи, ти се осмеляваш да се гавриш и с мен?
— Няма какво да приказваме повече! Като ми дойдат торбите със злато, всеки ще си получи своето!
Разсърдил се Али и възнегодувал:
— О, неблагодарнико, ти не заслужаваш никаква милост! Отговаряй сега сам за делата си и не очаквай вече никаква помощ от мен!
И като казал това, Али оставил приятеля си, дълбоко възмутен от неговата непризнателност.
А търговците се явили отново при Али и го запитали:
— Какво да правим?
— Оплачете се на султана! — посъветвал ги Али. И търговците отишли при падишаха и му разправили как Маруф ги измамил и им взел шестдесет хиляди жълтици, които раздал на бедните. Той обещал да им върне парите, когато получи торбите си със злато, но и до ден днешен нямало никакви торби със злато.
А султанът бил много алчен човек и като чул за щедростта на Маруф, рекъл си: „Ако тоя чужденец не е богат, той не би раздал толкова жълтици на бедните. Добре ще бъде да се сприятеля с него и да взема аз парите, които дължи на търговците. После ще го оженя за дъщеря си и ще притуря неговото богатство към моето.“
Но везирът разбрал какво е намислил султанът и го предупредил:
— Господарю, пази се от измамници!
— Ще го позная аз дали е измамник — казал султанът.
— А как ще го познаеш?
— Много лесно. Аз имам един скъпоценен камък. Ще му го покажа и ще го попитам какъв е тоя камък и колко струва. Ако той ми отговори правилно — значи, е богат човек, ако ли пък не може да отговори, тогава наистина е измамник и аз ще му отрежа главата.
И султанът повикал Маруф, поканил го да седне до него и го запитал:[181]
— Вярно ли е, че си взел от търговците шестдесет хиляди жълтици?
— Вярно е — рекъл Маруф.
— Кога ще им ги върнеш?
— Като ми пристигнат торбите със злато, ще се издължа на всички. На когото дължа хиляда, ще дам две хиляди — ако иска в злато, ако иска в сребро, ако иска в стока.
Султанът извадил един скъпоценен камък колкото лешник, подал го на Маруф и казал:
— Разгледай тоя камък и ми кажи какъв е и колко струва.
Маруф взел камъка, стиснал го с два пръста и го счупил.
— Какво направи? — изплашил се султанът.
— О, всемогъщи господарю, това не е скъпоценен камък, а парче стъкло, което не струва нищо. Какъв султан си ти, щом не можеш да различиш стъклото от скъпоценния камък? Но защо ли те питам: всички вие сте бедняци и нямате истински съкровища. Пък и да ти кажа право, аз се занимавам само със скъпоценни камъни, които не са по-малки от орех.
— А ти имаш ли такива скъпоценни камъни? — попитал падишахът.
— Много — рекъл Маруф.
Полакомил се султанът по невижданите съкровища и казал:
— Ще ми дадеш ли от тия камъни?
— Като ми пристигне керванът, ще ти дам, колкото искаш.
Тогава повелителят на правоверните успокоил търговците и рекъл на везира:
— Поприказвай насаме с Маруф и му предложи да се ожени за дъщеря ми.
Везирът се опитал да вразуми господаря си и пак го посъветвал да не се доверява на непознатия чужденец, който, по всичко изглеждало, бил измамник.
— О, завистнико — кипнал султанът, — ти сам искаше да се ожениш за дъщеря ми и затова сега злословиш срещу търговеца Маруф! Как може той да бъде измамник, когато счупи с два пръста скъпоценния камък и го позна, че не струва нищо? Ти искаш да лишиш дъщеря ми и мене от неговите богатства![182]
Изплашен от гнева на султана, везирът се явил при Маруф и му рекъл:
— Моят господар те е харесал и желае да те ожени за дъщеря си, която е невиждана хубавица. Какво ще кажеш?
— Не е лошо да стана султански зет — отвърнал Маруф, — но засега това е невъзможно. Аз нямам пари, а за сватбата ще трябва да раздам на бедните пет хиляди торби жълтици, да даря невестата със сто скъпоценни камъка и още сто да отделя за нейните робини и евнуси. Нека султанът почака, докато ми пристигнат товарите със злато и с разни други съкровища.
И везирът отишъл при господаря си и му разправил какво му казал Маруф.
— Виждаш ли? — извикал падишахът. — А ти го клеветиш, че бил измамник! По-скоро върви и го доведи да поговоря аз с него!
Везирът довел Маруф и султанът му казал:
— Не се оправдавай, че нямаш пари. Моята съкровищница е пълна със злато и сребро. Ето ти ключовете от нея, вземи каквото ти трябва и го раздай на бедните. А като ти пристигне керванът, тогава ще ми се разплатиш и ще поднесеш дарове и на жена си.
След това султанът заповядал да украсят града за предстоящата сватба и да приготвят разкошна трапеза с всякакви ястия. Засвирили музики, забили барабани, събрали се фокусници, смешници и танцувачки. Всички яли, пили и се веселили, а Маруф обикалял наоколо и хвърлял пълни шепи злато и сребро на бедните.
Сватбата продължила четиридесет дни. На четиридесет и първия ден било устроено шествие начело с невестата. Когато тя дошла, Маруф започнал да пръска щедро жълтици над главите на събраните гости. После той последвал невестата в брачната зала и седнал до нея на високия диван. Сватбарите се разотишли, слугите спуснали завесите и затворили вратите.
Тогава Маруф навел натъжено глава и въздъхнал.
— Защо си угрижен, господарю мой? попитала султанската дъщеря.
— Как да не съм угрижен, когато твоят баща ме накара да се оженя за теб, преди да са ми пристигнали[183] съкровищата — отвърнал Маруф. — Аз исках да ти подаря сто скъпоценни камъка и други сто да раздам на твоите робини и евнуси. А сега не мога да сторя това.
— Не се безпокой — утешила го невестата. — Като получиш товарите със съкровища, ще раздадеш дарове на всички.
Минало доста време, но очакваният керван със злато и скъпоценности все не пристигал. А Маруф продължавал да се разпорежда с чуждото богатство и да го пилее щедро на всички страни.
Един ден пазителят на султанската съкровищница се явил разтревожен при султана и казал:
— Повелителю на правоверните, в твоята съкровищница са останали само няколко жълтици! Скоро тя ще бъде съвсем празна!
Като чул това, везирът не се стърпял и извикал:
— Докога, господарю, ще закриляш тоя лъжец и измамник?
Замислил се старият падишах, почесал се по брадата и рекъл:
— Е, добре, какво да правим?
— Няма мъж, който да скрие някаква тайна от жена си — казал везирът. — Нека твоята дъщеря го разпита подробно и разбере каква е работата.
Султанът послушал везира и повикал дъщеря си.
— Какво искаш, татко? — запитала го тя.
— Поприказвай с везира — рекъл бащата.
И везирът й разказал как Маруф пропилял всичкото богатство на султана, като го излъгал, че очаква товари със съкровища.
— Опитай се да узнаеш тая нощ от Маруф самата истина, като му обещаеш, че ще запазиш тайната и ще го спасиш от гнева на баща си — посъветвал я той.
— Бъдете спокойни — казала султанската дъщеря. — Аз зная как да го изпитам.
И вечерта, когато Маруф дошъл при нея, тя започнала да го уверява в своята голяма обич и го запитала:
— Защо си все замислен, господарю мой? Какво ти тежи на сърцето? Ти постоянно говориш, че си богат търговец и че очакваш товари със съкровища, а досега няма никакъв твой керван. Признай ми чистосърдечно и аз ще[184] се помъча да ти помогна и да те спася от гнева на баща ми, който те смята за измамник и лъжец!
Разчувствуван от думите на жена си, Маруф не можал да се прикрива повече и рекъл:
— Аз не съм търговец и нямам никакви съкровища. В моята родина бях беден обущар и едва изкарвах прехраната си с тежък труд. — И Маруф разправил всичките си патила и теглила с Фатима Вещицата, която го принудила да забегне далеч от родината.
Султанската дъщеря го слушала съчувствено и когато той свършил, казала:
— Ти изигра баща ми със своето самохвалство и пропиля богатството му. Той и везирът ми заръчаха да узная истината за тебе. Ако аз разкажа на султана твоята история, той ще те погуби и сред хората ще се разнесе мълва, че съм се омъжила за измамник и лъжец. Но какъвто и да си, аз те обичам, затова ще се опитам да те спася. Преоблечи се като роб и вземи петдесет хиляди от моите жълтици. Качи се на един кон и избягай в някоя далечна страна. Оттам ще ми проводиш тайно писмо, за да зная къде се намираш. Аз ще ти пиша и ще ти пращам пари. Когато баща ми умре, ще се съберем пак заедно и вече никой не ще ни раздели. А сега ставай и тръгвай веднага, докато още не се е съмнало.
Преоблякъл се Маруф като роб, яхнал най-буйния кон, сбогувал се със султанската дъщеря и скоро излязъл извън града.
На сутринта султанът и везирът повикали младата невеста и я попитали:
— Какво стана?
— Снощи — рекла дъщерята, — още преди да си дойде мъжът ми, при мен влезе Фарадж евнухът и ми съобщи, че десет роби стоели пред вратите на палата. Те му дали това писмо и казали: „Предай го на търговеца Маруф. Ние сме от неговите роби, които придружават кервана със съкровищата. Научихме, че той се оженил за султанската дъщеря, и дойдохме да му разправим какво ни се случи из пътя.“ Аз взех писмото и ето какво прочетох: „Господарю Маруф, след като ти ни остави и замина, ние бяхме нападнати от разбойници, с които започнахме голям бой. Но те бяха две хиляди, а ние — петстотин. Цели тридесет дни се бихме с тях[185] и затова закъсняхме да пристигнем навреме. Разбойниците ни взеха двеста топа тъкани и убиха петдесет роби.“ Когато узна тая новина, Маруф извика: „Защо им е трябвало да се бият заради двеста топа тъкани, които няма да намалят моето богатство? По-добре да ги бяха подарили на разбойниците, но да стигнат навреме. Аз ще отида да видя какво става и сам ще докарам кервана.“ И като каза това, Маруф замина с робите, които му донесоха писмото.
После султанската дъщеря се обърнала към баща си и добавила:
— Ако бях послушала съвета на твоя везир да изпитам мъжа си, щях да се опозоря завинаги пред него и той щеше да ме намрази.
— О, дъще — рекъл бащата, — няма никакво съмнение, че Маруф е честен човек! Дано само той се върне по-скоро, за да напълни опразнената ни съкровищница със своите богатства!
И султанът започнал да успокоява дъщеря си и да хули везира.
А в това време Маруф пътувал през една безлюдна пустиня и не знаел накъде да отиде. Към пладне стигнал до малко селце и видял един селянин, който орял нивата си с чифт волове.
Измъчван от глад, Маруф се приближил до орача и го поздравил.
— Добре дошъл! — отвърнал орачът. — Ти да не си султански роб?
— Да — рекъл Маруф.
— Слез от коня да похапнем! — поканил го селянинът.
— С какво ще ме нагостиш, когато не виждам нищо за ядене?
— Все ще се намери нещо. Ей го де е селото. Веднага щети донеса обед, а на коня ти — торба овес.
— А не е ли по-добре да отида аз дотам и да купя храна, та да обядваме заедно?
— В селото няма пазар и не можеш да купиш нищо. Моля те, почакай ме малко, аз скоро ще се върна.
И Маруф слязъл от коня, а орачът изтичал до селото.
Както седял и го чакал, Маруф си рекъл: „Тоя човек си остави работата заради мен. Я да поора аз малко, докато го чакам да дойде.“[186] И той подкарал воловете и започнал да оре, но не щеш ли — ралото се закачило за нещо и животните спрели. Маруф се навел и съгледал златна халка. Разчистил земята наоколо и видял, че халката е закована върху мраморна плоча, голяма колкото воденичен камък.
Маруф напрегнал всичката си сила и отместил плочата — под нея се открила дълбока яма със стълба. Спуснал се Маруф по стълбата и се намерил в широко подземие с четири стаи. Едната стая била пълна със злато, втората — с изумруди, бисери и корали, третата — с бадахшански рубини и сапфири, четвъртата — с елмази. В средата на подземието имало един сандък от прозрачен кристал, зад чиито стени блещукали невиждани скъпоценни камъни, всеки от които бил голям колкото орех. Върху тоя сандък стояла кутийка от чисто злато.
Маруф пристъпил като омагьосан до сандъка и си рекъл: „Какво ли има в тая кутийка?“ И той отворил кутийката и намерил в нея един златен пръстен, по който били изписани неразгадаеми знаци и заклинания.
Маруф потъркал пръстена и изведнъж се чул глас:
— Тук съм, господарю мой? Какво желаеш?
— Кой си ти? — попитал Маруф.
— Аз съм пазител на тоя пръстен и под моя власт се намират хиляди духове, които ме слушат и ми се подчиняват. Сега съм твой роб. Ако ти потрябвам нещо, дори и да си накрай света, потъркай пръстена. Аз ще се явя веднага пред теб и ще изпълня желанието ти!
— Как се казваш? — извикал развълнуван Маруф.
— Името ми е Абу-с-Саадат, а това подземие е съкровищницата на Шедад, сина на ада. Аз бях негов слуга преди смъртта му и тоя пръстен принадлежеше нему.
Поогледал се Маруф наоколо и рекъл:
— Можеш ли да пренесеш горе на земята всички тия съкровища?
— Веднага — отговорил гласът и в същия миг подземието се разтворило и Маруф се намерил отново сред нивата на селянина. Безброй красиви юноши изскочили изпод земята със златни кошници и започнали да пренасят съкровищата.
След малко при Маруф се явил самият Абу-с-Саадат и казал:[187]
— В съкровищницата не остана нищо, господарю мой! Имаш ли някакво друго желание?
— Сложете всички съкровища в сандъци и ги натоварете на мулета! — заповядал Маруф.
И Абу-с-Саадат плеснал три пъти с ръце и тутакси пред него застанали седемстотин роби.
— Нека петстотин от вас се превърнат в товарни мулета, сто да се преобразят в коне със златни седла и накити, а другите сто да станат слуги и пазачи, облечени в най-хубави дрехи!
И както казал Абу-с-Саадат, тъй и станало. След това той разпоредил да донесат сандъци и да натоварят съкровищата на приготвените за път мулета.
— Абу-с-Саадат — рекъл Маруф, — можеш ли да ми набавиш египетски, сирийски, персийски и индийски тъкани — по сто топа от всяка страна?
— Може, но ще трябва да почакаш.
— Колко време?
— До утре сутринта. Още преди да е съмнало, ще ги имаш.
— Добре — съгласил се Маруф и заповядал да му приготвят една шатра.
Когато слугите разпънали шатрата, Абу-с-Саадат наредил да сложат в нея трапеза с всякакви ястия и казал:
— Почивай си тук, господарю, и не се бой от нищо. Моите слуги ще те пазят.
И като казал това, той изчезнал.
Разположил се Маруф в палатката пред сложената трапеза, окръжен от роби, слуги и пазачи.
А в това време бедният селянин дошъл с пълна паница чорба от леща и с една торба овес. Като видял чужденеца и хората около него, селянинът се смутил и поискал да се върне, но Маруф го съгледал и заповядал да го доведат.
— Какво носиш? — попитал го той.
— Нося ти обед и овес на твоя кон — казал селянинът. — Ако знаех, че ти си самият султан, щях да заколя някоя кокошка и да те нагостя, както подобава.
Маруф се засмял и рекъл:
— Аз не съм султанът, а неговият зет. Бяхме се скарали двамата снощи и сега той е проводил пратеници да ме[188] върнат в града, та да се помирим. А ти, щом си донесъл обеда, сядай да се храним заедно!
И Маруф се нахвърлил лакомо върху лещата, а на орача предложил другите ястия на трапезата.
Като изял всичката леща до последното зрънце, Маруф напълнил паницата със злато, подал я на селянина и казал:
— Върви си сега със здраве и когато дойдеш в града, не забравяй да ми се обадиш в палата!
И орачът си отишъл радостен и щастлив у дома, а Маруф пирувал и се веселил до късна нощ.
На сутринта по пътя се задал керван от шестстотин коне и мулета, натоварени с различни тъкани — египетски, сирийски, персийски и индийски. Начело вървял Абу-с-Саадат и пред него се поклащала богато украсена носилка със златовезан заслон.
Когато керванът стигнал до шатрата, Абу-с-Саадат скочил от коня си, влязъл при Маруф и му казал:
— Господарю, заповедта ти е изпълнена! Тук има и една носилка, на която са сдиплени най-скъпите царски дрехи. Премени се в тях, седни на носилката и ни кажи къде да те водим!
— Ще ме заведете в град Ихтиян-ал-Хатан. Но ти ще отидеш там преди мене, ще се явиш при султана като мой пратеник и ще му връчиш писмото, което ще ти дам.
И Маруф написал писмото и Абу-с-Саадат заминал за султанската столица. Явил се той при султана, пожелал му вечна слава, щастие и дълъг живот и рекъл:
— Аз ида от твоя зет, който ти праща това писмо! Султанът взел писмото, разтворил го и прочел: „Пристигам с кервана. Излез и ме посрещни с войска!“
Зарадвал се повелителят на правоверните и веднага заповядал да украсят града, после отишъл при дъщеря си и казал:
— Нося ти добра новина. Маруф пристига с обещаните съкровища и аз отивам да го посрещна.
А в това време Абу-с-Саадат се върнал при Маруф и му съобщил, че предал писмото на султана.
— Да тръгваме! — рекъл Маруф и като се пременил в царските дрехи, изтегнал се на носилката и керванът потеглил към столицата.[189]
По средата на пътя неочаквано се задала отсреща многобройна войска, предвождана от стария султан. Когато войската се приближила, султанът съгледал Маруф в разкошната носилка, облечен в царски дрехи, спуснал се към него, прегърнал го и го благословил.
И шествието влязло тържествено в града. Маруф отишъл в палата и заповядал на Абу-с-Саадат да разтоварят всички съкровища и да ги пренесат в съкровищницата на султана. След това разпоредил да занесат на султанската дъщеря сандъка със скъпоценните камъни и да наградят богато нейните робини и евнуси. Сам той се явил при нея и я дарил с прекрасни дрехи и с невиждани накити.
— Защо ме излъга, че си бил беден обущар? — засмяла се жена му.
— Исках да те изпитам дали ме обичаш заради богатството — отвърнал Маруф, — но сега се убедих, че твоята обич е искрена.
Като си отпочинал от пътуването, Маруф повикал търговците и щедро им се разплатил — на когото дължал хиляда жълтици, дал две хиляди и по някой топ скъпа тъкан. После събрал просяците и бедняците и започнал да ги обсипва с пари.
Гледал го султанът как пилее богатството и свидливото му сърце се топяло от мъка.
— Какво ще кажеш за тая щедрост? — попитал той везира.
— Не е търговец тоя човек, който не знае цената на парите — рекъл везирът. — Аз ще ти дам един съвет: ще поканиш зетя си на гощавка в градината и аз ще го напия. Когато виното замъти разсъдъка му, той ще ни открие своята тайна.
И двамата се сговорили да повикат Маруф на другия ден в градината.
На следната утрин падишахът влязъл в приемната зала и седнал на престола си.
Неочаквано в залата се втурнали изплашени неколцина коняри.
— Какво има? — попитал султанът.
— О, господарю — извикали в един глас конярите, — тая сутрин, като влязохме в конюшните да нахраним[190] конете и мулетата на Маруф, видяхме, че ги няма! Робите, които ги докараха, са избягали заедно с тях!
— Шестстотин животни и сто роби! Как сте ги изпуснали? Вървете при Маруф и му кажете какво се е случило!
Конярите едва дочакали Маруф да излезе от харема и му разправили за бягството на робите, които отвлекли конете и мулетата.
— Защо дигате такава врява? — засмял се Маруф. — Я си гледайте работата!
Към обед султанът казал на зетя си:
— Искаш ли да обядваме с везира в градината?
— Може — съгласил се Маруф.
И тримата отишли в тихата градина на палата и седнали край сложената трапеза. Наоколо шуртели водоскоци, по клоните на дърветата пеели птици. Слугите носели вкусни ястия, а везирът пълнел чашата на Маруф с омайно вино и възхвалявал неговите добродетели.
По едно време, когато главата на Маруф се замаяла от виното, везирът му рекъл:
— Не съм виждал по-богат и по-щедър човек от тебе. Разкажи ни как си спечелил всички тия съкровища.
И подмамен от лукавото ласкателство на стария хитрец, Маруф разправил цялата си история от край до край, като се похвалил, че притежава вълшебния пръстен.
— Сине мой, покажи ни да видим тоя пръстен! — примолил се везирът.
И Маруф снел пръстена и му го подал.
— Ако го потъркам, ще се появи ли духът?
— Ще се яви.
И везирът потъркал пръстена и изведнъж нечий глас извикал:
— Тук съм, господарю мой! Пожелай каквото искаш, и волята ти ще бъде изпълнена!
Тогава везирът посочил Маруф и казал:
— Грабни тоя негодник и го отнеси в най-далечния край на пустинята, дето той ще умре от глад и жажда!
И духът грабнал Маруф и полетял с него между небето и земята.
— О, Абу-с-Саадат, къде ме водиш? — заплакал султанският зет.[191]
— Тъй ти се пада, щом не съумя да запазиш пръстена! — отвърнал Абу-с-Саадат и оставил Маруф в най-далечния край на пустинята.
А в това време везирът рекъл на султана:
— Увери ли се сега, че твоят зет е лъжец и измамник?
— Имаш право — съгласил се султанът. — Я дай да видя пръстена!
Но везирът се обърнал гневно към него и казал:
— О, безумнико, как ще ти го дам, когато аз съм вече твой господар.
И като потъркал отново пръстена и духът се явил, той заповядал:
— Нека и тоя глупак отиде там, дето е зет му! Тутакси Абу-с-Саадат дигнал султана и го отнесъл в пустинята при Маруф. Събрали се двамата сред безкрайната пясъчна пустош и започнали да се окайват за своето лекомислие и доверчивост.
А везирът погладил самодоволно бялата си брада, свикал придворния съвет и разправил историята с вълшебния пръстен.
— Ако вие не ме изберете за султан — рекъл той, — ще изпратя всички ви в пустинята, отдето никой не ще се върне.
Нямало що да правят — съгласили се придворните съветници и везирът седнал на султанския престол.
На следния ден той разгласил, че ще се ожени за султанската дъщеря, и заповядал да приготвят разкошна сватбарска трапеза.
Събрали се първенците на угощение, засвирили зурни, задумкали тъпани, започнали се веселби.
Към полунощ везирът отишъл в харема и се явил при султанската дъщеря, която била нагиздена в най-разкошната си премяна. Но когато се приближил до нея, тя се отдръпнала назад и казала с просълзени очи:
— Господарю, нима не виждаш човека, който ни гледа?
— Кой човек? — попитал везирът.
— Тоя от пръстена.
Везирът помислил, че невестата говори за Абу-с-Саадат, засмял се и рекъл:
— Не бой се, това е слугата на пръстена и той е под моя власт![192]
— Не, аз се страхувам от духове — промълвила разтреперана султанската дъщеря. — Моля те, свали си пръстена и го остави някъде по-далеч от мен!
Везирът снел пръстена и го оставил на дивана. В същия миг султанската дъщеря се метнала като пантера, грабнала вълшебния пръстен и го потъркала.
Изскочил изневиделица Абу-с-Саадат и попитал:
— Какво ще заповядаш, господарке?
— Хвърли тоя злодей в тъмницата и го окови във вериги! — извикала тя.
И още преди везирът да се опомни и да разбере какво е станало, духът го завлякъл в тъмницата, оковал го и се върнал.
— Къде са баща ми и мъжът ми? — попитала султанската дъщеря.
— На края на пустинята.
— Заповядвам ти веднага да ги доведеш!
И Абу-с-Саадат отлетял в пустинята и намерил султана и Маруф, които окайвали злочестата си съдба.
— Спасени сте! — извикал духът и като им разказал какво се случило с везира, дигнал ги и ги отнесъл.
Скоро султанът и Маруф се върнали в палата. Султанската дъщеря ги посрещнала радостно, разшетала се и ги поканила да си хапнат и пийнат, защото и двамата били изгладнели и ожаднели. После тя сложила пръстена на ръката на мъжа си и му казала:
— Пази го като очите си и не го давай никому, за да не те сполети нова беда!
Като минала нощта и настъпило утрото, султанът седнал на престола си и провъзгласил Маруф за везир. Той заповядал да извадят стария везир от тъмницата и да му отрежат главата на големия градски площад за назидание на народа. И султанската заповед била незабавно изпълнена.
След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благоденствие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник.