Превърнат в себе си едва от вечността…
Поетът никога не е това, което е: той е това, което могат — или искат — да го видят четящите; всеки сам за себе си в уединението на духовното общуване и групово, когато се преследват извънлитературни цели или при едно литературно законодателство, което също в последна сметка си остава извън голямата литература.
Маларме е класик дори само по формалния белег: всички го знаят, но малцина го четат. Един от великите френски поети, за съжаление той е най-слабо познат у нас и сравнително зле познат другаде; по-малко превеждан, повече легенда и почти винаги храна за снобите. Ако потърсим причините за това, не ще се затрудним особено: достатъчно е да се спрем на неговата поетика. Триединството: мисъл — пластика — музика (комбинацията може да бъде в различна последователност, без това да измени същността на нещата или да обедни представите ни за тоя творец) изправя читателя пред отломки, които със своето хладно излъчване в повечето случаи му говорят, че той е в състояние да се докосне само до видимата страна или най-много да усети неземния произход на поезията.
„Поет за поетите“ — в това има много истина, но истина е и фактът, че малцина поети го следват. Той обрича на двадесетгодишно мълчание Валери и доказва, че може да има епигони, но не и последователи. За школа е необходима доктрина, а Маларме винаги е воювал с доктринерството в литературата. Той се бои не само от формулировки, той съзнава, че е обречен на фрагментарност, защото намира за невъзможно написването на Книгата като плод на високите изисквания на голямата поезия. Тук можем да открием корените на Далчевата мисъл — „който търси съвършенство, осъден е да създава само фрагменти“… Съвършенството за Маларме е не само стремеж, той е единствено възможният изход от ситуацията, в която се намира той. На прага на един нов свят не е било възможно той да не съзнава, че изкуството е призвано все повече и повече да върви към себе си, към вътрешното си величие. Защото упадъкът на самото общество диктува и развоя на изкуствата.
Тази диалектична връзка може да ни обясни така наречените „бягство от живота“, „декаданс“, „херметизъм“ и пр., и пр. — все определения, до които прибягваме, когато сме недоволни от това, че изкуството не служи на днешните ни — и следователно преходни! — цели.
Или с думите на самия Маларме: „Позицията на поета във времена като днешните, когато той се бунтува срещу обществото, е да отклони всички порочни средства, които му се предоставят. Всичко, което може да бъде предложено, стои по-ниско от светогледа му и от мълчаливия му труд“… Маларме е знаел истинската цена на подобни действия. Той целѝ нещо много по-трайно — да съхрани свещенодействието, наречено поезия. Той се бои от крайния продукт, защото всяко завършено нещо говори за предлагане и следователно за масова консумация. А това би означавало съобразяване с общия вкус. За Маларме поезията е не цветето, което може да поднесе към носа си буржоата, а уханието на това цвете. От тук и безсилието на твореца да изрази себе си пълноценно, принудата да си служи с посредничество, да предлага не самата същност, а неща, които биха ни довели до нея — с целия риск от нашата неподготвеност или направо неспособност да общуваме с изкуството. Готовото стихотворение е вече едно откъснато цвете. А от тук до литературния хербарий пътят е кратък Стихотворението-ухание, ето какво вълнува поета. Духът, а не плътта, временен носител на тоя дух. И цялата трагедия: да изразиш чрез словото — нещо твърде материално и сковаващо — движенията на душата, извивките на мисълта, скоковете на въображението. Ето защо не бива да ни се струват драстични думите на поета към Дега, когато той споделил с него, че има идея за сонет: „Сонетът, драги Дега, се пише не с идеи, а с думи“. Но кои са думите? И същите ли са те, каквито са били вчера? Ако Маларме имаше отговора, сигурно животът му би протекъл спокойно.
Прави са ония, които виждат Маларме като алхимик, наведен над колбите за добиване на духовно злато, но неговият проблем не се корени в това, че докрая не успява да стигне до магичната формула — и от тук до Книгата като цялост, а в простия факт, че злато не се добива в лаборатория; дори когато е взето от другите (пък ако ще да е и от самата съкровищница на Бодлер), то може там само да бъде обработвано; истинският търсач преобръща пластове човешка руда, за да открие ония зрънца благороден метал, от който се изковават тънките листове на една наистина вечна Книга. А може би вечната Книга не е по силите на един отделен поет. Или нейното сътворяване е безпредметно — в един свят, който се кланя не на златната Книга, а на златния телец. Колко често сме свидетели как пред нас щедро се изсипват чували със звънки литературни скъпоценности, които може и да не ни заблудят, но винаги ще заменят стойностите за ония, които, било поради липсата на достъп до истинското злато, било поради невъзможност да го различат от заместителите, ще предпочиташ да се отрупват с евтините дрънкулки. Продуктите на духовното занаятчийство, шаржирани и от Верлен в неговото „Поетическо изкуство“, са тези, които са ужасявали Маларме и са го карали да се издига над тълпата и да търси магически знаци, за да запечата посланията на духа. Към кого обаче, като имаме предвид, че бъдещето ще води към още по-голямо обезличаване на индивида? Ако поезията не беше отишла толкова далече, сигурно неговата „Игра на зарове“ щеше да остане едно недоразумение за читателите и днес. Явно е, че Маларме е могъл да разчита не на преки следовници, а на поетите въобще, на ония, които ще издигнат нивото до там, че неговата кула от слонова кост да не виси във въздуха, а да се окаже стъпила здраво на земята.
Златното време на поезията настъпва, когато вълненията и въжделенията на поетите са съзвучни с трепетите в душата на съвременника; когато интересът към изящното слово е резултат от духовното израстване на човека.
Ония читатели, които ще искат да надникнат зад видимия пейзаж, да се потопят сред реалността на душата, ще трябва дълго и последователно да общуват с поезията на Стефан Маларме. Допуснати веднъж обаче в неговия свят, те ще станат притежатели на едно рядко богатство: ключа от множество врати, водещи към жадувани предели. Съществуващият духовен опит е недостатъчен. При Маларме този опит трябва да се доизгражда със собствените ни усилия. Да се възприемат не думи. Дори не картини или настроения, а да се улавят и осмислят — доколкото е възможно това — флуиди. Ония, които не са способни на тоя риск, по-добре да не прекрачват прага. Пред тях може да се отвори черна бездна. Защото пътищата на Маларме не са маркирани — няма възможност материалното да остави следи из етера, нито пък целите, към които постоянно се е стремял поетът, имат свое неизменно място. Да — поезията на Маларме е студена като блясъка на звезда: протуберансите на сърцето си той е пропуснал през множество филтри, за да достигне до нас онова сияние, което ще полира видимия свят, с желанието да го отдалечи от нас и може би запази от тлен, уви, всичко извън поезията се разпада. Като й признаем усилията за днешния ден, трябва да бъдем наясно, че основното й усърдие все пак си остава бъдещето. Това са съзнавали редица майстори. От това се е водел и Маларме с една овладяна примиреност. В автобиографията си той формулира това съвсем точно: „Поначало смятам днешното време като междуцарствие за поета, който няма защо да се намесва: то е изостанало и кипи за нещо ново и на поета не му остава нищо друго, освен да работи тайно за по-сетнешното време или за всякога“… В тези няколко само реда са заложени прозрения и принципи, които би трябвало да накарат всекиго да се замисли за някои високопарни устреми напред.
Поет на несъответствията — така бихме могли да наречем Стефан Маларме. Майстор на класическия стих, но и дръзнал да премахне пунктуацията, когато полифонията го изисква, той трудно се свързва в представите ни с нещо, което принадлежи само на антологиите и томовете с литературна история. Виждаме го повече сред онези, които са се обрекли на една неблагодарна сеизмография, защото само със съзнателното ние трудно ще можем да обясним желанията и волята, унинието и стремежа „да бягаш в своя бунт безплоден и порочен“. Отрицател на направленията в изкуството („ужасявам се от школите и от всичко, което прилича на тях“), утре може би ще го видим начело на някое ново, неподозирано от нас течение. Маларме се стреми към вечната хармония, но остава само сред измамния порядък, който ни обкръжава, или по-точно, който сме си създали, само за да си внушим, че сме способни да подчиним хода на нещата на своята власт. Той търси величието на душата, но остава сред житейската низост, която е бил принуден да населява, защото може би величието е само наша идея, стремеж да се откъснем от това, което ни се предлага от грубия свят. Той не си прави илюзии, че може да достигне някакъв предел, защото, постигнал го, само ще докаже, че неосъществимото е заложено в самите нас, за да ни напомня — а по този начин и измъчва, — че за човека са човешките дела. Уви, творецът винаги ще се стреми да разширява тези предели с плахата — и най-важното неосъзната — надежда, че прониква в пространствата на непостижимото, че ги стеснява и може би обяснява.
С нищо от биографията му не ще допълним представите си за Маларме като поет. Той е съзнавал, че само вътрешната биография ще ни вълнува, ако сме истински ценители на поезията, и се е стараел нея да обогатява: живеейки иначе скромно, препитавайки се като учител по английски език. Поезията е източник на доходи само за ония, които са готови да я захвърлят с лека ръка, стига да им се предложи нещо по-съблазнително… Вторниците, които урежда, са по-скоро стремеж към човешка близост сред всеобщата изолация, отколкото желание да влияе. Общува с неколцина литератори. И не само защото е стъпил — както пише — десет години по-рано на земята от сродни млади умове, а защото в тяхно лице вижда обновителите на поезията, тях приветствува и подкрепя тях — несвързаните с нищо предишно. Колко често обаче скъсването със старото в изкуството е било представяно за скъсване с живота! Като че ли животът има само видими измерения. Пъпната връв се къса, за да започне един нов живот — самостоятелен, пълноценен.
Поезията на Маларме е само привидно безстрастна. Това не е студенината, родена от усамотяването на човек, решил да се отвърне от болките и страданията на другите. Едва ли „Несрета“, „Подаяние“ или дори „Звънарят“ преследват само чисто пластични задачи. Маларме не страда за хората изобщо, както сме свикнали да си представяме болката на Поета; той се измъчва за човека, защото в него е заложено стремлението към вечността и в същото време са му отнети всички пътища към нея, отнети са му дори крилата, които биха му дали поне илюзии. И може би с това е още по-човечен.
Хладният блясък в поезията на Стефан Маларме идва от онова сияние на чиста духовност, което подобно на лунната светлина облива всичко, обкръжаващо поета в нощите на размисъл и зачатия — в очакване да връхлети Зората и да възвести още един ден, още едно доказателство за нашата преходност. И ако пристъпим към Маларме с хладния разум на анализатори (при условие, че не сме го интуитивно обикнали и разбрали), не бихме могли да не открием, че светлината, която излъчва неговата поезия, не бива да бъде нито много силна, нито много гореща — защото мълнията заслепява и огънят прегаря рано или късно, а тази поезия пътува навътре в нас, в едно нежно небе от чувства, небе бездънно, което надали някога ще бъде прекосено. Освен със светлина. Трайна и нематериална…
Нищо, само девствен стих и пяна
сочи тази чаша с тих звънтеж;
тъй сирени често ще съзреш
да се гмуркат нейде в океана.
Плаваме, приятели; с копнеж
аз на кърмата ще си остана,
вие пък отпред: тълпа, люляна
от вълни — светкавици и скреж.
Без — пиянство дивно! — да се плаша
от вълните, пак издигам чаша
и вълнението ми расте,
самота, скали, звезди, предели,
все едно е за кого са те —
на платното трепетите бели.
Над стадото противно на плъпналата гмеж
понякога изскачат разчорлените гриви
на божеците, дето света кръстосват пеш.
А прашен вятър стряска хоругви парцаливи,
божествено издул ги — като че морски вал,
изрил следи кървящи из пущинаци диви.
С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял!
Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна,
в уста с лимона кисел на своя идеал.
Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна,
доволни, че в кръвта си ще потопят лице.
Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна.
Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце,
с меч, който хоризонта зловещо озарява.
И пръсва се от гордост доволното сърце.
Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава,
и както къпят в сълзи блажения си лик,
народът коленичи и майката изгрява.
Утеха има всеки, че вече е велик!
Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката,
тъй жалки мъченици на жребия двулик.
И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата,
праха те жадно гълтат, по бузите навян;
но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата.
Те могат тъй да сторят, че с бой на барабан
от хорската надменност да пада милостиня,
на Прометей подобни — от жажда изтерзан.
Не! Те, макар и стари, в безводната пустиня
вървят и чуват скелет как с бич плющи над тях —
Несретата, с усмивка озъбила мнозина.
Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах,
но ето ручей — в локва все някой се събаря
и величав плувец е — изкалян, луд, за смях.
На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра.
Посрещаме с насмешка хлапаците навред,
когато свиват шепи и правят си фанфара.
На нея се осланя, щом с гръд разбита, блед
бере цветя, огрели смрадта на нищетата:
о, жалък, олигавен от охлюви букет.
И този дребен скелет, под мишница с вълмата
от червейчета-косми, с коси от пух сплъстен,
за тях е вече краен предел в горчивината.
А щом го предизвикат — мръсникът извратен! —
той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага,
с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен.
Нещастници, без гордост в несретата, веднага
да отмъстят готови — за своите тегла,
омразата ги тласка, злорадството разлага.
Денгуба за гуслари е пасмината зла —
жени, деца бездомни, от вихъра подети,
и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла.
Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети,
слабаци, малоумни наричат ги без жал,
без болката да чувстват в несретниците клети.
Те могат, без да спират дъха си натежал,
тъй както в буря диша стар бивол и се влачи,
от свежестта всевечна да вкусят своя дял.
Елей ще леем щедро пред Силните — водачи
на тези серафими на Злото! С интерес
край шутовете пъстри стълпяват се зяпачи.
Когато всеки храчи по тях — сами, без чест,
нищожни, жадни всичко от гръм да потрепера,
те — Хамлетовци, пили безгрижна скръб до днес —
отиват и с насмешка увисват на фенера.
Луната тъжна е. И ангели в сълзи
в покоя от цветя, сред който дим пълзи,
бленуват с мъртъв лък в ръка и вопли бели
летят, лазура на цветчетата облели.
Часът благословен на първата ни страст.
Но моят Унес — тъй щастлив, че страдам аз! —
опива се с дъха замайващ на тъгата,
без угризения останал след благата
на Блян, отдавна от сърцето ми обран…
Навел очи, без цел се скитах и — о, Блян! —
внезапно зърнах те на улицата, в здрача,
със слънце в къдрите, помислил, че изскача,
щастлива, феята на детските ми дни
и пак през моя сън, обляна в светлини,
върви, оставила — в ръце с букети бели —
снегът от дъхави звездички да се стели.
Принцесо, как завиждам на Хеба — с жест познат
над чашата, която целувате, превита.
И аз пламтя, но нямам и шанса на абат,
ни гол от порцелана ви гледам сам с възхита.
И тъй като не съм ви любимец голобрад,
бонбон или червило, забава дяволита,
и погледа ви дълго търпях аз, непризнат,
о, руса — с коафьори-златари в дивна свита,
да не мълчим… Усмивки, дъхтящи на малини —
не са ли кротко стадо от агнета невинни,
сърцата като листи погубващо безспир;
да не мълчим… рисува на розово ветрило
Буше овчарска свирка, приспиваща унило.
О, вашите усмивки — кой днес им е пастир?
Очите — езера, и тая жажда люта
по-друг да съм — не клоун, превърнал с весел мах
в пера и саждите в света крилат на шута;
в стената на зеблото прозорец издълбах.
Плувец — предател за ръцете, че се лута
и гмурка на посоки, низвергнал онзи плах,
безволев Хамлет… Сякаш в талазите без страх
аз търся хладен склеп за свойта скръб нечута.
Но сграбчило чинела — чак нервите звънтят! —
в миг слънцето удари по мойта гола плът,
която дишаше в седефена прохлада,
о, нощ за мойта кожа, нощ, минала по мен —
неблагодарният! Това ли ми се пада? —
да тъне мойта маска, на ледовете в плен.
Тя, в плен на демона, решил да я погуби,
детето тъжно тласка да вкуси онзи нов,
но и престъпен плод под дрехите є груби;
за тая лакомия и планът е готов:
изважда свойта гръд с кораво зърно, млада,
високо, да не може да пипне и с ръка,
и в тежки боти мрачно потропва тя с крака —
несръчен израз на доволство и наслада.
Далеч от голата уплаха на газела
като слоница луда — нали страстта расте! —
по гръб се просва и очаква с трепет, взела
на присмех простодушно наивното дете;
между бедрата — там е жертвата невинна! —
отдръпва черна кожа под руното: врата,
отвеждаща в палат на странната уста,
по-розов и по-блед морска раковина.
В зловонния тамян на болницата мръсна,
висящ като завеса от скучна бяла скръб,
щом отегченото разпятие му втръсна,
умиращият трепна и му обърна гръб,
повлече се — не ще съгрее гнило тяло,
но слънцето да зърне, да долепи поне
до топлото стъкло, от светлина преляло,
стърчащи бели косми и сухи рамене.
И с трескава уста, и за лазури жадна —
тъй както в младините щастлива е могла
да гълта девствена безценна плът! — нападна
с лигавеща целувка златистите стъкла.
Опиянен и жив! Забравил в миг кошмара:
светено масло, капки, часовник, хрипкав стон,
разбит креват… А вън и днес денят догаря
над стрехите, опрели до кървав хоризонт;
и вижда той: в река от пурпур и ухания
от лебеди по-дивни галери златни спят,
люлеят диви и съкровищни сияния
и натежава бавно от спомени сънят.
И тъй, покъртен от бездушните, от тия,
които все се валят сред щастие — о, те
засищат свойта сласт и в свойта мръсотия
кърмачката въвличат, с невинното дете! —
побягвам — с кръста си примамват ме стъклата:
отблъснал с яко рамо живота, низостта,
в тях, с вечната роса облени и в позлата
от девствената утрин на Безконечността,
се виждам Ангел чист! И гина, и със стона —
в прозорците изкуство и тайнство да трепти! —
възраждам се, лети мечтата ми с корона
към небеса предишни с цъфтящи красоти.
Ала уви! Светът е господар: с кошмара
ме отвращава в моя подслон — един абсурд! —
и мръсният бълвоч на Глупостта ме кара
носа си да запушвам пред чистия лазур.
О, как ли, щом от гняв душата ми трепери,
как да строша кристала с чудовищна пета,
за да побягна сам с крилете си безпери
и с онзи риск — да падам без край, във вечността?
От стария лазур с лавини златни — сняг,
о, вечен звезден сняг — ти някога подири
и взе за младата, но девствена все пак
земя разкрехнати цветя — като потири:
див гладиол, по-лек от лебед възгордян,
и лавър, за души изгнани дар божествен,
по-чист от пръста на архангел, пламнал в свян,
изгарящия свян на всеки изгрев девствен,
и хиацинт, и мирт като отблясък блед,
и — сякаш женската уханна плът — богата
зла роза: пищната Иродиада сред
градини — в силна и лъчиста кръв облята.
Ти бели стонове на лилии създал,
виж как в морето от въздишки, сякаш пяна,
през синия тамян на хоризонта вял
въззели са се към луната разридана!
Осанна с лютнята, в кадилен дим и мрак,
Мадона сред лъчи, градината проболи!
Да глъхне ехото в божествен полумрак
с екстазни погледи, с блестящи ореоли!
О, Майко, кърмеща с могъщата си гръд
цветчета — бъдещи флакони, и цветята,
огромните цветя с ухаещата Смърт:
за слабия поет, изсмукан от съдбата!
Болнава, тъжна, пак се справи пролетта
със зимата — сезон на чистото изкуство,
и в мойто същество с унила кръв, без чувство,
в прозявка дълга се разтяга леността.
Сред черепа ми здрач безцветен леденее
като в запуснат склеп, с вериги окован,
и скитам натъжен след своя смътен блян
в полето, дето сок се пени и лудее,
и падам, подивял от тръпен аромат,
и легнал ничком, гроб копая за мечтата,
загризал топла пръст под люляк с дъхав цвят,
и чакам повален скръбта да отлети…
Лазурът над плета се смее и зората
от цъфнали ята със слънцето цвърти.
Днес няма твойта плът да победя, о звяр,
обзет от сласт като гмежта; не ще забляска
в порочните коси печална буря — с жар,
с неизлечима скръб след всяка моя ласка:
сред угризения — завеси тежки — там,
където, вкусила от черната наслада,
узна ти повече от мъртвите за ада,
на сън без сънища сега ще се отдам.
Порокът все гризе духа ми благороден,
той иска като теб и аз да съм безплоден,
но щом сърцето ти от камък би могло
и в блесналия нож да не съзре закана,
аз бягам блед, надвит от мисли за савана,
с кошмара — да умра в самотното легло.
Дордето бистър глас камбаната разлива
във въздуха бездънен и чист на утринта
и над детето — сред лаванда миризлива —
пленено и в молитва разтворило уста,
звънарят с гръб, докосван от птичите ята,
е яхнал камъка и сам в скръбта си дива
мърмори на латински, и врязва се в дланта
столетното въже, и звонът го опива.
Това съм аз. Уви! Сред мрака от желания
въжето всуе дърпам — на своя Идеал,
от грехове студени с пера обрасъл цял,
и чувам само глас, накъсан от стенания!
Но някой ден, от Бога щом сам се отвратя,
о, Сатана, ще скоча с въжето на врата.
Под слънце, на брега, ти спиш като след битка;
то златните ти къдри суши с гореща длан,
от бузите ти пие прохладен чист тамян
и смесва сълзите с любовната напитка.
И тъжна шепнеш сред целувки, о, безумия,
под пламъците бели в затишието: Ах,
не ще сме никога една самотна мумия
сред древните пустини с щастливи палми в тях.
Като река прохладна косата ти тече —
душата нека скочи без страх, и нищо че
Небитието е това — за теб загадка!
От клепките ти грима солен ще гълтам аз,
да стане моето сърце — след тази схватка! —
безчувствено, подобно лазур и твърд елмаз.
На вечния Лазур сияйната насмешка
потиска — сред цветята тъй чезнеш отмалял —
поета слаб, проклел и дарбата си тежка
в безплодната пустиня на земната Печал.
Аз бягам — но къде? — и чувствам как в душата
наднича по-досаден, по-страшен в тоя свят
от угризение… Коя ли нощ развята
да хвърля — жалка дрипа — връз присмеха злорад.
Мъгли, настъпвайте! Размятайте парцали;
с унила влажна пепел от студ и мрачина
оловните блата на есента засяли,
схлупете пак над всичко таван от тишина.
И ти — излез навън от Лета с блатна тиня,
о, Скръб, и с тия бледи тръстики и калта,
в небето затъкни отново всяка синя
огромна дупка — дело на злобните ята.
И още! Тъжните комини с всички сили
да бълват дим, да вдигат студен летящ зандан
от сажди, с ужаса си черен ослепили
и слънцето — болника безкръвен, изтерзан!
Небето — мъртво е! О, земна твърд — опора,
забрава дай за всичко — и Грях, и Идеал —
на мъченика клет, потеглил към обора
с човешкия добитък, глава на завет сврял.
А щом и моята глава е пуста — в нея
е кухо като в празен буркан от евтин грим! —
не ще натруфя аз скърбящата идея
и ще зова с прозявка съня невъзмутим.
Уви! Всесилният Лазур — аз чувам — пее
в камбаните. Гласът му кънти, мой дух злочест,
и с живия метал ни стряска и пилее
победата си злобна — о, синя благовест!
Лети в мъглата той и днес, от меч по-точен,
агонията твоя сече; какъв абсурд —
да бягаш в своя бунт безплоден и порочен!
Обсебен съм. Лазурът! Лазур! Лазур! Лазур!
Плътта тъжи, уви! Изчел съм всички книги.
Навън! На път! Навън! Какво ли пиянє ги
ятата между пяна незнайна и простор!
Ни старата градина, стаена в моя взор,
би спряла моето сърце, калено в щорма,
о, нощ, ни лампата самотна, с тъжна форма
над листа чист, примамващ с изконна белота,
нито жената млада с кърмаче на гръдта.
Аз тръгвам! Корабът трепти, за път се готви —
сред приказни земи ще хвърли свойте котви.
Жестоките надежди надвила е Скръбта
и за върховно сбогом ни маха с кърпа тя!
Навярно мачтите, които бури канят,
ще клюмнат и ще ги изтръгне ураганът,
без мачти, сам, без мачти, без пищни брегове…
Но чуй, сърце, как песен моряшка ни зове!
С душа към твойто чело, о,сестро — есента
пъстрее там с лунички и чезне в унес тя, —
към скитащия свод на твоя поглед нежен
политам — сякаш в парк от тиха скръб премрежен
въздиша към Лазура бял предан водоскок.
… Лазурът на Октомври тъй блед и тъй висок
с едно униние безкрайно и агония
на шума в мъртвата вода, където гони я
тих вятър и начупва студения кристал
и жълто слънце тегли лъча си изтънял.
Вземи си, Просяко, торбата! Няма лек —
кърмаче грохнало, не смучеш цица стара,
на капки да цедиш камбанен ек след ек.
От скъпия метал пий странната поквара,
безкрайна като нас, и духай в шепи, щом
ги искаш пълни — о, изгаряща фанфара.
Църковният тамян — така във всеки дом
край голите стени с блестяща синя грация
тютюнът дипли се в молитви мълчешком —
и опият ломят днес всякаква фармация!
Не искаш ли, свалил покрова на плътта,
да гълташ слюнката на кротка екзалтация
и в скъпо кафене да чакаш утринта?
Таванът с нимфите, с воалите опива
бедняка, впил очи в прозрачната врата.
Стар бог, излезеш ли с одежда парцалива,
зората — езеро от златно вино — пак
звездите в жадното ти гърло ще излива!
От труфилата си перце пожертвал — как
и кой ли изчислил би твойто състояние! —
дари светеца със свещица за петак.
Недей мисли, че аз бълнувам в безсъзнание.
Земята пуква се от глад и зейва трап.
Забравата — това за мен е подаяние.
Защото, братко, там не ще ти трябва хляб.
Аз нося ти детето на нощ от Идумея[1]!
През скрежните прозорци, изпречени пред нея,
през мътните от злато и сладък дъх стъкла
с окървавени, бледи, проскубани крила
връз ангелската лампа в миг връхлетя зората.
Щом святия подарък поднесе на бащата,
показал се с враждебна усмивка на уста —
изтръпна тази синя, безплодна самота.
О, люлката! С детето — в нозете ви студени е
невинността! — срещни ти ужасното рождение:
виоли, клавесини в гласа ти се таят,
защо със сухи пръсти не стиснеш свойта гръд,
отдето белотата сибилска са поели
безброй уста, за девствен лазур изнемощели?
I. Въведение
II. Сцена
III. Хвалебна песен на Св. Йоан
Кърмачката
(Заклинание)
Сразена и с крило ужасно, в сълзи цяло,
спи в езерото — глъб на тъмно огледало,
простор, до кръв бичуван от голите злата —
Зората с хералдични пера, но излетя
към кулата ни, в дим от жертвоприношения,
към гроба, птицата обрекъл на гонения,
прищявка в самотата на изгрев чернопер…
Ах, сред страна порочна и тъжна — замък чер!
Ни плисък! Мрачната вода мълчи, гнети я,
че не трептят пера, ни лебед скланя шия —
незабравим; водата оглежда пустота:
там своя гаснещ факел захвърли есента.
И лебедът, съзрял сред храма на мъглата
или сред пуха бял как гмурка се главата,
покрусен от брилянта на някаква звезда,
но някогашна, вече с помръкваща следа.
Престъпност! Клада! И Зора предишна! Страстен
небесен пурпур! Вир от пурпур съпричастен!
И — целият разтворен — прозорец сред кръвта.
Единствената стая, обрамчена с неща
на войнствения век, златарство потъмняло,
на стари снегове изпъстрено начало,
килими със седефен отблясък — в мрачина,
ненужни дипли, скрили в саван очите на
сибили с ноктите на стари Чародейки.
Една от тях с цвета, с разцъфналите вейки
по мойта роба, бяла от слоновата кост
там, в свода птичи, с черно сребро изпъстрен, гост
пристигнал с полет е, тих призрак в цвят облечен —
дъх, който грабва ни, о рози! Дъх далечен,
далеч от ложе в мрака на загасена свещ,
дъх на студено злато над чантичка, горещ
гъст кичур от цветя коварни под луната
(все още восъкът дъхтящ суши цветята),
които тъжни жалби и немощни стебла
топят в самотна чаша, препълнена с тегла.
Зората пак влече крила, в сълзи облени!
Магични сенки с чар на символични сцени!
Гласът, политнал сякаш от древни векове,
не е ли моят, който заклина и зове?
И още, в диплите ни жълти — в мисълта ни —
провлякла се като звезда в мъгли тамянни
над куп от святи чаши, изтлели в здрача блед
през стари дупки, с гънки, втвърдени като лед,
пробити с тръпките на чистите дантели
на дивния покров, разхвърлял дипли бели,
без вяра, че ще литне, забуленият зрак
се вдига: (о, далечност с молби и жалби в мрак!),
забуленият зрак на някой накит странен,
на чезнещия глас, без спътник, неподканен,
дали за сетен блясък ще звънне в злато сам,
той, пригласът — все още — на умоляващ псалм
в часа на мрачен, лют двубой и на агония!
И силен в сенките на мрака, в монотонния
покой, той в свойта древност се връща уморен,
зловещ, еднообразен и вече победен —
като запуснат вир, потънал в блатна леща.
Възпява често тя, несвързано — зловеща
поличба! —
В скъпо ложе с разлистени платна —
не нар на монахиня с излишна здравина!
Кой сън сред диплите им не е бил скрижали,
пустинно моаре, гроб с плочи натежали,
ухание на къдри заспали? О, дете
безстрастно, нека твойта наслада да расте
в зори със зъзнещи цветя, разходки, скука,
щом слезе вечер зла и нарове разпука!
И месецът — самотен на циферблата в чер
часовник — под товара нелек на Луцифер
ранява винаги, о, вечно, бъднината,
с гласа в клепсидрата, на капещ плач излята,
безпомощно тя скита и в сянката — незрим —
до нея стъпва ангел, безплътен като дим!
Не знае той това, той — царят, който плаща —
как съхне гърлото от жаждата пламтяща,
баща, о, той не знае и ледника, изгрял
зловещо по телата, облечени в метал,
когато той над куп от мъртъвци, камара,
сред мирис на смола възправя — над кошмара! —
тръбите среброзрачни на старите ели!
Той от страни далечни ще дойде ли? Или
е рано? Всичко е поличба, сън злокобен!
Между витражите се вдига нокът злобен
със спомена за тези тръби — и свод зловещ
пламти, от завист пръстът топи се като свещ.
И скоро с пурпура на тъжен здрач — о, здрач е! —
ще нарани плътта от восък, който плаче!
О, не на здрач! По-скоро — на слънцето в зори:
последен ден, пристигнал света да изгори,
сред скръб зарите си — щом всичко е замряло —
надига времето пророческо, обляло
в сълзи детето — пленник на чистото сърце,
тъй както лебед крие сред своя пух лице,
тъй както лебед стар през своя пух се вглежда —
пролука вечна — там поне в една надежда
да зърне диаманти, невиждани зари:
звезда умряла вече и спряла да зари.
Кърмачката — Иродиада
К.
Ти — жива! Може би е сянка на принцеса?
В бижута, пръстите на твоите ръце са
на устните ми спрели — в незнаен век…
И.
Но стой!
О, ручеите руси от къдри, чист порой,
когато моята самотна плът сияе
в леда на ужаса и моята коса е
от светлина безсмъртна. Целувка ще смири —
щом хубостта е жива — и мен…
В кои зори
забравени, в кой час пророчески разлива
печални празненства далечината сива —
разбрах ли? Посред зима съзря ме, дойке, ти:
затворът от желязо и камък ме гнети
и мойте лъвове подгонват вековете
да влязат, и вървя фатална, спят ръцете
сред пустошта уханна на древните царе,
но ужаса ми кой ли могъл би да съзре?
Стоя унесена в изгнание и вяла
като пред водоскок, приветстващ ме с възхвала,
а лилиите в мене, додето с влюбен взор
руините печални следят и без простор
увяхват сред мечти — то лъвовете смели
пропъждат леността от мойта роба, спрели
в нозете ми, способни морето да смирят.
Спокойна, с тръпките на старата си плът,
ела и къдрите ми в бъркотия дива,
която стряска те, тъй както всяка грива,
безсилна да ме гледаш сред моя унес вял,
ми помогни да среша пред гладкия кристал.
К.
Щом мирото не щеш, смирено във флакони,
на старите масла от рози благовонни
опитай гибелната упойна миризма,
дете…
И.
Махни ги тия ухания! Нима
не знаеш само как ги мразя, как се дави
главата ми сред тях, видения болнави?
Аз искам пищни къдри — не дъхави цветя,
разпръскващи забрава за мъките в скръбта,
но златни, с девственост без дъх, без аромати,
с жестоки блясъци и бледнини разлати,
стаили хладината безплодна на метал,
с украси на стените рождени блясък дал,
о, брони, урни на самотното ми детство.
К.
Но моля! Времето изтрива — чудно средство! —
в ума ми като в книга забраната…
И.
Седни
пред мен! И огледало ми дай!
О, глъбини!
Вода, застинала от скръб в квадрата леден,
веднъж ли в късен час печална, с образ бледен
от блянове, и взряна към спомените — цвят
до цвят в дълбока яма под лед и студ разлят,
се появявах в теб като далечна сянка.
Но ужас! Виждам аз не гордата осанка,
а голота неясна сред строгата вода.
Красива ли съм, дойке?
К.
Наистина — звезда,
но пада плитката…
И.
Спри в свойто престъпление,
смразило мойта кръв край извора; търпение
и жеста ми безбожен смири: ах, разкажи
кой демон те захвърли и в трепет те държи,
целувки, мириса предложен да погълна,
ръката ти, сърце, със светотатство пълна,
тъй както ти поиска да ме допре — са ден,
обречен да угасне, с нещастие сразен…
Ден, гледан с ужас див от мен — Иродиада!
К.
О, странно време, но небето е преграда!
Ти скиташ — бледа сянка и нов нестихващ бяс,
и рано, страшно зрееш, разглеждана от нас.
Но обожавана като безсмъртна, мило
дете с ужасен чар, и би ли се сравнило
дори…
И.
Нима не искаш да ме докоснеш?
К.
В мен
съдбата твойте тайни да трупа ден след ден!
И.
Мълчи!
К.
Ще идваш ли все тъй?
И.
Звезди прозрачни,
не слушайте!
К.
Ах, как ли, ако не сред мрачни
кошмари ще сънуваш — непримирима, с жар,
но паднала пред Бога, очакващ твоя чар
като съкровище! И за кого опази
и блясък непознат сред мъки и омрази,
и тайната суетна на своя дух?
И.
За мен…
К.
О, тъжен, бликащ цвят, единствено смутен
от свойта сянка сред талазите безгласи.
И.
Добре, с насмешката пази и милостта си.
К.
И все пак обясни ми: О, не, о, не, дете,
презрението властно все тъй ли ще расте?
И.
Но кой до мен ще се докосне — в лъвска свита?
Изваяна, кого да гледам тук с възхита,
ти виждаш моят поглед как търси райски кът,
щом само си припомня за щедрата ти гръд.
К.
О, жалка жертва на съдбата, о, невинна!
И.
За себе си цъфтя, за себе си — пустинна!
Разбрахте го, градини от рядък аметист,
зарити в мъдри бездни, слепящи с блясък чист,
злата незнайни, склад за светлина антична
под онзи мрачен сън на глината първична,
кристали, подарили най-звънките лъчи
на чистите бижута на моите очи,
метали, в младостта на къдрите ми дали
фатален блясък и талази натежали.
А ти, жена родена в лукави времена,
за пещери сибилски, за тяхната злина,
за смъртен пак мълвиш! — чрез който от потира
на роклите ми с дъх на сласт ще заизвира
оная бяла тръпка на мойта голота;
предсказвай, че лазурът на хладните лета,
под който истински разголва се жената,
щом види моя свян, по-тръпен от звездата —
е смърт!
О, как обичам аз ужаса да си
все девствена, в кошмара на своите коси,
та в ложето по здрач изпъната — влечуго —
с ненужната си плът да не усещам друго,
освен студа блещукащ на твоя бледен зрак,
ти, вече мъртва, мъртва, но като девствен сняг,
о, нощ на белота студена, безчовечна!
Самотната сестра ти чуй, о, сестро вечна!
Към тебе ще се вдигне копнежът ми — с една
мечтана от сърцето, тъй рядка бистрина.
Сред моя роден край аз виждам всичко вяло
и всичко кланя се пред мъртво огледало —
о, идол! — отразило сред своя спящ простор,
Иродиада с ясен, елмазно-ясен взор…
О, сетна прелест! Да, сама съм, чувствам вече.
К.
Смъртта ли блазни те, царице?
И.
По-далече
от мен, старице клета, за всичко ми прости,
и затвори спокойно прозорци и врати,
че смее се отвън небето серафично,
а мразя дивния лазур!
Вълни ритмично
полюшват се там, долу, ти знаеш има свят
със свод зловещ, огряван от онзи взор злорад —
Венера, бляскаща по здрач между листата:
аз там отивам, там…
Но запали в палата
светилниците, нека под свещите пълзи
ненужно злато — ручей с най-странните сълзи
и…
К.
Вече?
И.
Сбогом! Ти ме мамиш, голо цвете
на устните ми.
Аз очаквам гласовете
незнайни; или бедно на тайнства — вик след вик —
размятай свойте вопли и онзи стон велик
на детството, че сам усещаш в своя блян ти
как вече пръсват се студените брилянти.
Слънцето с неземна слава
слави отдиха и с лава
гаснещият вече ден
е нажежен
чувствам сякаш по гръбнака
плъзват сенките на мрака
тръпки в унисон с една
студенина
и главата ми изскача
съгледвач самотен в здрача
сред тържествената нощ
с политнал нож
както разрив тя веднага
стъпква го и края слага
на раздора стар с плътта
но в самота
от смирение опита
да упорства да опита
с поглед чист да полети
към висоти
все натам където зима
вечна над света въззима
глетчери от белота
и самота
но в кръщението бяло
озарено от начало
чисто с поздрав съкровен
се взира в мен
Фавнът:
О, тези нимфи — нека са вечни те.
Тъй свеж,
сред здрач да розовее крилатият вървеж —
в шубрака на съня.
Нима съм влюбен в бляна?
Съмнението — мрак античен — ме обхвана,
тъй както остри клонки, сред истински гори
разтворени наяве, уви! А сам дори
представях си триумф на нереални рози.
Но помисли добре…
Не в твойте ли възторзи
кръгът от тия странни жени се извъртя!
Измамата — о, фавне! — струи от извор тя:
на най-смирената очите ледносини.
Но тази, другата, с въздишките, кажи ни,
не е ли топъл вятър, сред руното замрял?
Защо пък не! Със зноя мъчителен и вял,
събарящ ни в несвяст, зората пак е в схватка,
но само с пръските на мойта флейта сладка
в леса от звуци росен; и само вятър плах,
родил се в двете цеви и втурнал се от тях,
преди звукът да ни поръси с дъжд безплоден;
на хоризонта тих, без гънка, неизброден
един изкуствен повей — тъй чист и поривист —
е въздухът, политнал към бягащата вис.
О, сицилийски бряг с мочурища, с лимани,
от мойта суета с убийствен зной терзани,
под цъфналите искри РАЗКАЗВАЙ пак за мен,
как кухите тръстики сечах, въоръжен
с талант, когато сред далечината — злато,
зелено от лозя и с ручеи облято —
потрепва белотата на чар изнемощял:
в прелюдията плавна от флейти в полет вял
се вдигат лебеди… не — втурват се наяди
или се гмуркат…
Сам, под пламъци злоради
не знам какво ги пръсва, от кой изкусен звук
разкъсва се съюзът, така желан оттук:
дали от първата си жажда аз се будя
под древната вълна на светлината луда,
о, лилии! Наивен и девствен като вас.
Далече от устата със сладка шумна страст,
нали целувката със зъби величави
на мойта девствена и бедна гръд остави
една потайна рана, уви — за цял живот.
Но стига! В тази тайна под стихналия свод
бе посветен гласът на двойната тръстика
и той, възпрял срама по бузите да блика,
сънува — в стон протяжен — как всеки бе призван
до края красотата да весели — със свян
фалшив — от нея до наивната си песен;
и горд, че любовта разлива глас небесен,
пак в унес да изпада — гърба ли различи,
или по ханша тръгне с премрежени очи:
безплодно-звънката и монотонна линия.
Ти, инструмент, зовящ към бягства и униния,
о, Сиринкс, в езерата ме чакай разцъфтял!
Със своя глас надменен аз ще зова с печал
богините; и по езически пътеки
ще смъкна пояси от сенките им леки:
от гроздето узряло тъй пиех светлина,
за да пропъдя скърби и чувство за вина,
към лятното небе аз вдигах празна чепка
и кожиците й надул, следях как трепка
през тях до късно здрачът — и още жаден бях.
О, Нимфи, всеки СПОМЕН издуйте с весел смях.
С око тръстиките пронизвам — гледка странна:
безсмъртна шия сред вълните тъне, рана
пламтяща с вик ужасен дано да угаси;
и къпането дивно от пръснати коси
изчезва в тръпки и лъчи, о, изумруди!
И втурвам се, и в миг съм спрял (след буйства луди,
о, тая сладка болка да бъдат само две),
прегръдката съдбовна със сънища зове;
понасям ги, летя с телата прилепени
натам, към сенките прохладни и зелени,
където дъх на рози под слънчев лъч искри
и стопля се тъй както и нашите игри.
Обичам те, о, гняв на девственици, дреме
под теб насладата от свято голо бреме,
изплъзнато от мойта изгаряща уста —
светкавица! Уплаха потайна на плътта:
от стъпкващия крак до трепета в душата,
прощаваща се в миг с невинността, обвята
от тъжни влажни пари, облята от сълзи.
Престъпност ли е бодро страха да се срази
и гъстите коси с ръка да разплетете —
за ласките и за страстта на боговете:
едва успял да скрия пламтящия си смях
под гънките щастливи на първата (държах
я с груби пръсти аз — невинност белопера,
като сестра си в свян да пламне, затрепера,
но малката изчезна с нетрепващо лице),
изпуснал свойта плячка, с отпуснати ръце —
едва ли сенките пак някога ще хвана! —
стоях без жален стон, с душа, все тъй пияна.
Но нека! Чужда радост ще ме влече сега,
увила гъсти плитки край моите рога,
ти знаеш, моя страст, че с пурпур по страните
се пуква всеки нар и се роят пчелите;
и нашта кръв, зовяща с любов, тече за тях:
желанията вечни — рояк, жужащ без страх.
В леса от злато и от пепел, прах безцветна,
избухна празник сред листата сухи: Етна,
да — Етна! Тук Венера и теб те посети,
и лавата беляза с невинните пети,
и екна тъжен сонм, и пламък се замята.
Царицата държа!
О, мъст!…
Но не — душата,
олекнала от думи, и тежката ми плът
в притихналото пладне отпуснати лежат:
ще трябва да заспят, прострени на нагрятия
сух пясък, жадни, но без клетви и проклятия…
И виното небесно ще пия изтощен.
О, сбогом; вече сенки, но пак ще сте пред мен.
Косата с полета на пламък се въззема
и залезът с копнежа да я превърне в жар
отрупва (казал бих угасва диадема)
челото венценосно със своя огън стар
но без въздишки както при този облак жив
при пламъка в гръдта ни нажежен до бяло
самотен винаги бушуващ отначало
в окото скъпоценно засмян или правдив
и голота безстрашна повлякла зла мълва
след тази без звезда без пламъци в ръката
със слава само за да принизи жената
мълниеносно подвиг извършва пак с глава
съмнението си разкъсала и свлякла
като сияеща и благосклонна факла.
Върху витража, потъмнял
с виолата — отдавна в хора
със своя гладък стар сантал
до флейта гряла, до мандора —
Светица бледа в скромен плащ
пред нас разглежда книга стара,
разлистена от химн струящ,
отдавна литнал от олтара;
и в тоя свят витраж дланта
докосва арфа, сътворена
от ангела на вечерта:
за пръста, който — просветлена,
без книгата от древността
и без сантала — по перата
като по струни движи тя,
арфистката на тишината.
О, ти фатален знак за ориста щастлива!
Оставил лудостта над гроба да прелива,
не вярвай, че с магична надежда — най-подир! —
пред теб поднасям златно чудовище в потир.
Видение, недей стремежа ми възпира:
нали самият аз положих те в порфира.
Обрядът иска с пръсти да угасим свещта
пред гробницата с тежка чугунена врата:
от нас поканено на празника, къде е
отсъствието на поета — да запее,
затворено дълбоко сред този скъп палат;
о, то е само слава пламтяща — занаят
до онзи час всеобщ на пепел, който влива
в стъклата пламъка на вечер горделива,
разбрала, че е смъртно и слънцето над нас!
Величествена, цяла, самотна в свойта страст
трепти фалшивата ни гордост, в дим се вие.
О, тая дива гмеж! Тя казва: Всички ние
сме призраците смътни на бъдещите дни.
Но с толкова жалейки по голите стени
презрях аз ужаса сияещ на сълзата,
сам глух за своя стих безшумен, свят в тълпата
от слепи минувачи, и горди, и без свян,
превърнал се — стопанин на своя сив саван —
в героя девствен на посмъртната надежда.
Мъглата в бездната безкрайна пак се свежда
и с думи премълчани, не — вятър раздразнен —
Небитието среща Човека победен:
„О, спомен-хоризонт, не си ли ти Земята?“
Сънят е вой; и чуй — просторът глух подмята
като играчка тоя помръкнал вик: „Не знам!“
А Господарят с поглед суров, изправен, сам
на рая чудото възбудено смирява —
с последни трепети в гласа си то дарява
на Розата и Крина потайни имена.
Какво от този жребий го чака бъднина?
О, вие, вярата си мрачна забравете.
Без сянка е духът, блестящ сред вековете.
За вашите копнежи и аз да бях видял
кой тук припадна вчера в дълга ви — Идеал,
плод от градината на нашето светило,
за да възкръсне за злощастие унило
тържествена възбуда във въздуха подир
дъжда от думи — пурпур пиян и чист потир,
и дъжд, и бисери; щом взорът се разнежи,
остава там — върху цветята, все тъй свежи,
огражда часовете и дневните лъчи.
О, нашите горички — обител са, личи:
там чистият поет, смирен, със щедрост странна
на свойто бреме враг, тъй гони го от бляна,
не утрото на отдих надменен пак да е
смъртта антична, дето — като за Готие[2] —
устата свила и очите святи скрила,
пред нас изпречва — на алеята унила
украса — тежък камък, погребал ред злини
и тишина оскъдна, и плътни мрачини.
На госпожа Маларме
Тъй само словото го може
към небесата трепет тих
от своето изящно ложе
излита следващият стих
крило на вярна служба взето
ако крилото е това
ветрило бляскаво в което
и огледалото едва
зад теб блести (там все ще слита
преследвана до край без жал
най-дребната прашинка скрита
но хвърляща ме все в печал)
ще се възвръща тъй в ръцете
ти бързи трепетни и двете.
На госпожица Маларме
Мечтателко, за да се впусна
в наслада чиста — и без път,
ръцете ти с лъжа изкусна
крилото ми да задържат.
Приижда здрачната прохлада
след всеки трепет в тоя плен,
отдръпва своята преграда
и хоризонтът впечатлен.
Замайване! Далечината
целувка дълга е, но кой
за своя — луда! — ще я смята,
ни изблик знае, ни покой.
Дали в душата с плаха рана
почувства рая, но видях:
край устните от бръчка ранна
се изцеди погребан смях.
И скиптър над реката, дивна
от здрача, в злато запламтял,
към пламъка на тежка гривна
запрати този полет бял.
Нищо призори не би било
някаква гримаса да съзрете
от смеха сред ложе се пазете
смях разтърсил вашето крило
безразлично в мекото легло
спете си далеч от страховете
нищо призори не би било
някаква гримаса да съзрете
ако сепнат сън но не от зло
а от красотата той превзет е
върху бузата не сложи цвете
в поглед диамантно светъл о
нищо призори не би било.
Щом си пожелала любовта
да гори но да мълчи устата
тази роза пак ще властва тя
в тежкия застой на тишината
би ли заменила песента
блясъка в усмивката позната
щом си пожелала любовта
да гори но да мълчи устата
ням е ням в кръга от самота
Силфът в царски пурпур и позлата
чак до връхчетата на крилата
го разкъсва огнена страстта
щом си пожелала любовта.
Щом сянката ме стресне — о, жребий отреден! —
тъй както стар Сън, порив и болка за гръбнака,
че под тавани мрачни горчива смърт ме чака —
това е знак, че той е прострял крило над мен.
О, зала в блясък, който и краля хвърля в плен,
но славните гирлянди висят и гине всяка:
една измамна гордост, запалена от мрака
в очите на самотник, от вяра заслепен.
Да, знам — в далечините на тази нощ Земята
обилен блясък лее от тайна непозната
за вековете грозни, забулващи я в мрак.
Пространството ту расне, ту свива се в съмнения
и пръска в тая скука огньове жалки — знак,
че на звезда сияйна все пак изгрял е гения.
И девствен, и тъй гъвкав, и недостъпно бял,
дали разкъсал би с крило обезумяло
днес езерото на забравата, сковало
в кристален лед копнежа към полета умрял!
Сред спомените вижда, че — някогашен крал —
и днес е величав, но всичко тук е вяло,
и не възпял по-друг простор — ще гърчи тяло
на зимата безплодна в искрящата печал.
Просторът лебеда преследва и гнети го!
Отърсва шия той от свойто бяло иго,
но не и от кошмара, перата хванал в плен.
Бял призрак, сам стои сред блясъка възвишен
и в гордата надменност застинал — сън студен, —
замръзва Лебедът — изгнаникът излишен.
Красивият и девствен, и гъвкав — този ден
опияненото от гняв крило ще вреже
ли в езерото от забрава, в чийто скреж е
кристалът на копнежа, останал нероден!
Един предишен лебед, от спомени гнетен,
величествен, но без надежда днес — понеже
не е възпял юга и от копнеж по-нежен
на зимата безплодна в сияещия плен.
Отърсва шия той в агонията бяла:
днес целия простор е птицата презряла,
но не и този ужас, перата оковал.
Бял призрак, въдворен сред своя бляскав заник
в съня студен на свойто презрение замрял,
бленува Лебедът — излишният изгнаник.
Самоубийството с победен вид страни
от злато, бури, кръв пенлива, факли, слава!
О, как е смешно кръв от пурпур да изтлява
сред мойта гробница с отсъстващи стени.
Какво! Ни дрипа ли от тия светлини
не идва — полунощ е: в сянката мъглява
съкровището на главата разпилява
милувки тъмни и струящи на вълни —
и днес! — от твоята наслада! Само твоя,
която с детски жар изтръгва сред покоя
победа от това небе във вечен бяг
с лъчи, когато на възглавката — о, този
шлем на инфанта! — я полагаш, зърнал как
извайва твоя лек контур дъждът от рози.
Сияе ониксът на ноктите в нощта,
Тревогата държи светилник в будоара
и Фениксът съня предутринен прогаря,
но никой в урна не събира пепелта.
Сред празния салон: кънтене, пустота,
немее масата оголена и стара,
(край Стикс за сълзи е отишъл господаря
с това, което чест въздава на Смъртта).
А тук зад празния прозорец — пуст декор —
издъхва златото, като че в тоя миг са
ликорни скочили и тъпчат гола никса,
и в огледалото — забрава, сън, затвор —
тя вече мъртва е, макар че изумен ти
съзираш блясъка на звънки инструменти.
На вашата скъпа покойница
от приятеля — 2 ноември 1877)
— Щом слезе зимата над голата дъбрава,
ти страдаш безутешно в самотния си плен,
че паметникът, гордост за всеки примирен,
уви, в изсъхнали букети се смалява.
Макар че полунощ звъни и отзвънява,
сънят не те докосва и мислиш все за мен,
додето мойта Сянка не зърнеш някой ден
в старинното кресло край вечната жарава.
Щом Гостенката чакаш да дойде в късен час,
недей с цветя затиска гранита, който аз
повдигам със скръбта на смъртница велика.
Ще седна и ще гледам как огънят гори
и да те съживя, в устата ти ще блика
дъхът на мойто име, шептяно до зори.
Превърната в себе си едва от вечността,
Поетът святка с меч оголен и уплаха
над всички сее той, понеже не разбраха,
че в тоя странен глас ликуваше смъртта!
Не ангел — хидрата в кошмарен скок видяха;
макар на своя род да просветли речта,
без срам вълшебството, изпито в самота,
сравниха с черна смес и тъй го подиграха.
От суша и небе враждебни — мелез клет!
Ако идеите сред блясък и разцвет
не станат барелеф над гроба му мизерен,
отломък паднал тук, сред скръбни мрачини —
да бъде той предел за всеки полет черен
на Светотатството през бъдещите дни.
Погребаният храм разгласян от устата
мъртвешка на главата лигавеща и кал
и бисер сякаш гнусен Анубис див чакал
с муцуна пламнала от вой сред самотата
или с излъхнат дъх обвиваща косата
сплъстена за позора бърсалка груб парцал
Венериният хълм разпалва в тъмнината
като фенера грохнал в безпътство полетял
Коя ли суха шума сред град със залез чер
за сетен благослов напразно ще изгние
върху самия мрамор на мрачния Бодлер
тя покривало без да зърнем тръпки ние
край неговата Сянка отрова всеки път
готова да ни лъхне заплаши ли ни смърт.
Годишнина — януари 1897 г.
Гранитът чер вбесен че вихър го катурна
и пред ръце набожни не ще се преклони
терзан от свойто сходство с човешките злини
не ще благослови дори надгробна урна.
Щом гука гривекът сред тишина безбурна
скръбта безплътна всички край нас ще притесни
о бръчки звездна хубост на бъдещите дни
за гъстата тълпа в слана сребро-лазурна.
Кой търси, без да е надскочил тази слава,
едната външност само на нашия гамен —
Верлен? О той укри се в тревата е Верлен
да изненада просто и своята уста
без капка пиене и без да пресушава
дъха си плитък ручей оклеветил смъртта.
Вкочанясала Зората
стиска с помодрял юмрук
рога с чист лазурен звук
но захапан от устата
на пастира взел чепата
сопа и поел към друг
край далеч-далеч оттук
докато шуми реката
и пред теб се появи
о самотнико Пюви
дьо Шаван[9]
сред самота
Времето опиянява
Нимфата и гола тя
му открива твойта Слава.
С единствена грижа за път
отвъд ослепителна Индия
е поздравът пратеник в идния
век в който все пак ще съзрат
лудуващо в пяна платно
как с цяла една каравела
се гмурва и литва в едно
о птица вестителка смела
чиито унили стенания
кормилото теглят към бряг
с безцелни залежи от мрак
от злато елмази страдания
напев чийто ритъм и гама
посреща усмихнат Да Гама.
Душата във въздишка сбита
отронвана сред тих покой
когато кръгче дим отлита
и чезне в кръгчета безброй
не е ли някаква цигара
макар да тлее бавно тя
с целувка грейнала обжаря
и после пада пепелта
тъй от романса тръгнал волно
от устните да излети
изключвай щом се вслушваш ти
Реалното че твърде долно
зачеркват сетивата груби
речта ти смътна и се губи.
Тъй както голота гнети
потиска ни — базалт и лава —
и както робски стон стаява
тръба без доблестни мечти
какво крушение (о ти
го знаеш — пяна, но слюнява)
с отломките си мачта права
и гола в мрак ще укроти
или пък в ярост безполезна
върховна гибел с цяла бездна
подела всуе да кипи
там сред косата белопенна
скъпернически ще топи
бедрото детско на сирена.
Край пламтящата камина
кротко съм задрямал аз
и отблясък натъкми на
панталона ми лампаз
не за мойте врагове ли
е свещеният ми гняв
с бели гетри в ръкавели
пехотинец величав
пред Тевтонеца за плаха
личност нека мина чак
виждам другаде заплаха
за пагона и смелчак
с меч кося самия бурен
на страстта с растеж тъй бурен
От Пафос в мойте книги пак погледът страни
и се развличам сам: със свойта дарба странна
руини виждам аз в благословена пяна
сред хиацинти — нейде в победоносни дни.
Покой измамен, студ, но аз не ще захвана
заупокойна песен за тия равнини,
че със земята сърпът сребрист ще изравни
измамния пейзаж с честта му поругана.
Едва ли ще засити глада ми днес плодът
на бедната наука: безкраен е гладът
за плът човешка, плът — като уханна клонка!
Змия от фриз настъпил, където нашта страст
разпалва се — за друга безумно мисля аз,
но с обгоряла гръд на древна амазонка.
болно
напролет
мъртво наесен
— това е слънцето
—————
смътната
идея кашлицата
баща и майка
обещали си
да нямат друга
рожба
— изровената от детето яма
животът свършва там
ти можеш с твоите
ръчици да ме отведеш
там, в твоя гроб — ти имаш
право на това —
самият аз, аз, който
те следвам, аз се
оставям да ме водиш,
но ако ти поискаш,
за двама ни, да сторим…
ти ме гледаш
Не мога да ти кажа
все още истината
не смея малък мой
Това което ти се случи
—
все някога ще ти го кажа
— защото мъж
не искам аз
О! Остави
ни гробище
баща
— да си говорим за
това което
и двамата
го знаем
загадка
смъртта — нашепва тихо
— аз съм никоя —
сама не се познавам
(защото мъртвите не знаят
че те са
мъртви — нито че умират
а още
по-малко пък
децата
или
идеалното семейство
уравновесено
майка дъщеря
баща и син
и нарушено —
трима, бездна
между нас,
в търсене…
повече живот за
—
мене
и се виждам
легнал в гроба
редом с теб.
или: Обикновено
стихотворение
Истина е
ти ме съкруши
и наистина добре избра
свойта рана —
— и т.н.
— ела
————
и отмъщение
битка между гений
и смъртта
бащата сам
и майката сама
—
се крият
един от друг
и пак са
—
——————
заедно
човекът и
отсъствието —
духът
близнак, с когото
се свързваме, когато
сънуваме, мечтаем
— отсъствие, подир
смъртта единствено, едно
какво! Смъртта
чудовищната — ах
смъртта ужасна
—
да порази едно
тъй малко същество
—
аз казвам на смъртта коварна
уви! смъртта е в нас
а не наоколо
Ах! Очите на мъртвите
колко по-силни са те
от очите най-красивите очи
на живите
—
как само ще ви привлекат
земята говори —
майка поверена
на земята
чрез изровената от детето
яма — където
тя ще бъде — — —
по-късно —
Притихнал баща
начало на мисъл
—
о тайна ужасна,
която владея
(така да е
—
ще стана аз
сянка
на гроба му
неразгадана —
—
щом трябва
той да умре.
после, ти не ще го
вземеш
Да —
познах я
твойта мощ, о смърт
долу
— ти го взе —
той е само дух останал
в нас — и т.н.
Немощна срещу духа човешки
ала смърт човешка
докато човечеството
време гробница гранит
гробище
потребност да отидеш там
да подновиш
скръбта
разкъсваща —
за любимото ти същество
идеята за <гибел> там
—
когато илюзията
толкова силна че да го има
завинаги с теб
не, ти не си мъртъв
— ти няма да си между тях
мъртвите завинаги в нас
нека никога
бъдните очи
пълни с пръст,
времето
не ги забули
——————
видение
което безкрай се пречиства
чрез моите сълзи
——————
не, повече няма
да хвърлям буцата пръст
на забравата
— — —
(земьо майко
вземи го
в своите сенки
—
и духа му дори
който е в мен)
майката кървя и плака,
в жертва го принесе и боготвори — бащата
животът, където ти ме
зовеш
(раззинал се за нас
свят
на мъртвите)
затвори очи
— не искам
да затворя аз очите —
— дето ще ме гле-
дат винаги
————————
или на смъртно ложе
със склопени очи и т.н.
отново да го видиш болен
как се бори с тая
безпомощност —
Какво, това което казвам,
е истина —
не музика
единствено
и т.н.
букети
човек се чувства задължен
в земята да ги хвърли
която се разтваря пред
детето — най-
красивите букети —
<цветята> най-красиви
родени тук от тая
земя — пожертвани
— да я забулят
битка
за двама
баща и син
единият, за да запази
сина си в мисълта — о, идеал —
а другият, за да
живее, вдигайки се…
и т.н. —
— прекъсвания,
липса
—
изникнала!
— сянка
майко моя
майка и син
чак до +
до деня злощастен
който аз не
подозирах
Париж, понеделник, 16 ноември 1885 г.
Драги мой Верлен,
закъснях с отговора си, защото търсих неиздадените творби на Вилие[11], които бях раздал насам-натам, дявол знае къде. Тук прилагам това, което притежавам, почти нищо.
Но точни сведения за нашата скъпа прелетна птица нямам: дори адреса му не зная. Всяка година на някой уличен ъгъл ръцете ни се срещат, сякаш сме се разделили предната вечер, защото все пак има Бог. Освен това е точен на срещите и в момента, в който вие пожелаете, след като се почувствате по-добре заради Съвременници или заради Прокълнатите поети, да го срещнете у Вание, с когото той ще преговаря по повод публикуването на Аксел[12], няма съмнение, никакво съмнение, познавам го, че той ще бъде там в уречения час. Когато става дума за литература, никой не е поточен от него: значи най-напред Вание трябва да вземе адреса му от г. Дарзан, който досега го е представял пред този любезен издател.
Ако никое от тези начинания не успее, някой ден, някоя сряда по-точно, ще ви потърся привечер и в разговора и двамата ще си припомним подробности от биографията му, които ни убягват сега; не гражданското състояние, например дати и т.н., които единствено знае въпросният човек. А сега за мен.
Да, роден съм в Париж на 18 март 1842 г., на улицата, наричана днес Пасаж Лафериер. От революцията насам семействата по моите бащина и майчина линия представляват непрекъснат низ от служители в администрацията и регистратурата. И макар че са заемали там почти винаги високи постове, аз се отклоних от кариерата, за която бях предопределен от люлката. У мнозина мои прадеди откривах вкус към перото за неща, различни от регистрирането на нормативните актове. Един от тях, вероятно преди създаването на регистратурата, е бил синдик на книжарите при Луи XVI и зърнах името му под кралското разрешително, поместено в началото на оригиналното френско издание на „Ватек“ от Бекфорд[13], което повторно отпечатах. Друг един пишел закачливи стихове в Алманах на музите и Подаръци за дамите. Като дете, сред парижкия семеен буржоазен интериор, срещнах г. Маниен, далечен братовчед, който беше публикувал едно буйно романтично томче, озаглавено Ангел или Демон, появяващо се понякога с висока оценка в каталозите на антикварите, които получавам.
Казах парижко семейство, защото винаги сме живели в Париж, но корените ни са в Бургундия, Лотарингия и даже Холандия. Загубих майка си съвсем невръстен, на седем години. Бях обожаван от една баба, която ме отгледа през първите години. След това смених много пансиони и лицеи и в ламартиновската си душа носех тайното желание да заема един ден мястото на Беранже, понеже го бях срещал в дома на едни приятели. Изглежда беше доста сложно това да бъде изпълнено, но дълго време драсках, доколкото си спомням, стихове в куп тетрадчици, които винаги ми биваха отнемани.
Когато влизах в живота, беше такова време, знаете, че поетът нямаше възможност да се изхранва с изкуството си, дори и да го принизява с много степени. Никога не съжалих за това. Понеже бях научил английски просто за да чета по-добре По, на двадесет години заминах за Англия, за да избягам главно, но също и за да говоря езика и да мога да го преподавам в някое местенце, спокоен и незадължен да търся друга прехрана. Бях се оженил и беше наложително.
Днес след повече от двадесет години и въпреки толкова загубени часове, мисля с малко тъга, че не съм сгрешил. Защото освен работите в проза и младежките ми стихове, и по-късните — техен отзвук, публикувани на много места, всеки път, когато излезе първият брой на някое литературно списание, съм мечтал и опитвал нещо различно, с нетърпение на алхимик, готов да пожертвувам за делото всяка суета и всяка награда, както някога изгаряха покъщнината си и дървения покрив, за да разпалят огъня на Голямото Дело. И какво, трудно е да се каже — чисто и просто една книга, в не един том, книга, която да бъде стройна и премислена, не сборник от моментни вдъхновения, били те и великолепни… Ще отида още по-далеч и ще кажа Книгата, убеден, че в крайна сметка тя е само една, несъзнателен опит на всеки, който е прописал, дори и на Гениите. Орфическото тълкуване на Земята е единственият дълг на поета и литературна работа в най-висша степен: защото самият ритъм на книгата, в случая безличен и пулсиращ дори в номерирането на страниците й, се съизмерва с уравненията на бляна или Одата. Ето, драги приятелю, признанието за порока ми, разголен, който хиляди пъти съм отхвърлял с уморен и болен дух, но съм в негов плен и може би ще успея не да напиша тази творба в нейната цялост (за това трябва да съм не знам кой), а да дам един неин завършен фрагмент, да покажа чрез един къс блясъка на славната й истинност, посочвайки всичко останало, за което един живот не е достатъчен. Чрез завършени части да докажа, че тази книга съществува и че съм познал онова, което не бих могъл да завърша.
Тогава няма нищо по-просто от това, че не съм бързал да събера безбройните известни отломки, които от време на време са ми спечелвали благосклонността на завладяващи и превъзходни умове, вие на първо място! Всичко това имаше за мен само временна стойност, за да укрепне ръката ми; и колкото и успешна да е била понякога някоя от [липсва дума], за всички тях те могат най-много да влязат в един албум, но не и в една книга. Все пак възможно е издателят Вание да ми измъкне тези късчета, но аз само ще ги залепя върху страниците, както се прави колекция от старовремски и скъпи мостри плат. С укорителната дума Албум в заглавието, Албум от стихове и проза, не знам; и ще съдържа много поредици, ще може дори да нараства безкрайно (редом със собствената ми работа, която смятам да бъде анонимна, защото Текстът в нея ще говори сам за себе си, без авторов глас).
Тези стихове, тези поеми в проза, освен в литературните списания могат да се намерят или да не се намерят в луксозни издания, изчерпани като Ватек, Гарванът, Фавнът.
В моменти на затруднения или за да купя разорителни лодки, е трябвало да пиша по поръчка (Антични богове, Английски думи), това е всичко и за него е по-редно да не се говори. Но освен тях отстъпките пред нуждите, както и пред удоволствията не са били чести. Да, в един момент все пак, отчаян от деспотичната книга, изоставена от мен самия след няколко прочетени тук-там статии, се опитах да списвам сам всичко — тоалети, бижута, мебели, дори статии за театър и менюта — един вестник Последна мода, чиито девет-десет излезли броя ме карат дълго да се замислям, когато ги отърсвам от праха им.
По начало смятам днешното време като междуцарствие за поета, който няма защо да се намесва: то е изостанало и кипи за нещо ново и на поета не му остава нищо друго, освен да работи тайно за по-сетнешното време или за всякога и от време на време да изпраща на живите визитната си картичка — стихотворения, сонети, за да не бъде бит с камъни от тях, ако го подозрат, че разбира неосъществеността им. Самотата по необходимост е спътница на този вид поведение и освен пътя ми от къщи (сега улица дьо Рон), до различните места, в които плащах данъка върху моите минути, лицеите Кондорсе и Жансон дьо Саи, на края колежа Ролен, аз малко ходя по работа и пред всичко предпочитам живота сред няколко стари и скъпи за мен мебели, в защитен от близките апартамент и лист хартия, често бял. Голямо приятелство ме свързва с Вилие, с Менде[14] и в продължение на десет години всеки ден виждах скъпия ми Мане, чието отсъствие днес ми се струва невероятно! Вашите Прокълнати поети, драги Верлен, наопаки на Юисманс[15], станаха причина младите поети, които ни обичат (освен малармистите), да се заинтересуват от моите вторници, дълго непосещавани, и някои си въобразиха, че се опитвам да влияя, а ставаше въпрос за обикновени срещи. Много пречистен, аз стъпих десет години по-рано на земята, която сродни млади умове обхождат днес.
Това е целият ми живот, освободен от анекдотичното, обратно на онова, което от много време повтарят големите вестници, в които винаги съм минавал за доста странен. Прехвърлям спомените си и не виждам нищо друго, освен всекидневните грижи и радости, семейните скърби. Отделни появявания навсякъде, където се поставя балет, където свири орган — двете мои страстни увлечения в изкуството, почти противоположни, но чийто смисъл ще стане ясен, и това е всичко. Щях да забравя бягствата си край Сена и в гората Фонтенбло, щом ме притеснеше умствена преумора, в едно неизменно място от години насам. Там се виждам съвсем различен, влюбен единствено в речното плаване. Почитам реката, в чиито води цели дни потъват, без да ни оставят усещането, че сме ги загубили, или следа от угризение. Там съм обикновен любител в махагонов скиф, но яростно полетял, горд с флотилията си.
Довиждане, драги приятелю. Вие ще прочетете всичко това написано с молив, за да създаде впечатление на един от онези приятни разговори между приятели, водени с тих глас, встрани от другите. Ще го обходите с поглед и ще намерите пръснати тук-там няколко биографични подробности, които не е зле човек да види някъде потвърдени. Как съм натъжен от това, че боледувате, и то от ревматизъм. Познавам тази болест. Не вземайте често салицилат и нека бъде от ръцете на добър лекар, проблемът доза е много важен. Преди време чувствах умора и някаква празнина в съзнанието след тази отрова; на нея отдавам и безсънието си. Но някой ден ще дойда да ви видя и ще ви кажа всичко това, като ви донеса сонет и страничка проза, които ще наглася във ваша чест, нещо, което ще подхожда за сборника, в който ще го поместите. Можете да започнете без тези две дреболии. Довиждане, скъпи Верлен. Стискам ръката ви.
Г. Стефан Маларме. Заедно с Катюл Мендес, един от най-обичаните литератори в литературните среди. Среден ръст, заострена посивяла брада, голям прав нос, дълги и остри уши на сатир, подчертано продълговати очи с необикновен блясък, особено фин израз, омекотен от явно добросърдечие. Жестът придружава винаги словото, многобройни, изящни, точни, красноречиви жестове. Гласът се забавя малко в края на думите и постепенно затихва. Мощно очарование се излъчва от човека, у когото долавяме непресъхваща гордост, витаещо над всичко — гордост на бог, или на посветен, пред която, щом я доловим, трябва, незабавно вътрешно да се преклоним.
В настоящия момент сме свидетели, ми каза той, на едно наистина необикновено явление, единствено в цялата ни поезия. Всеки поет се оттегля в своя територия и свири на собствения си инструмент мелодиите, които пожелае. За първи път, откакто съществува поезията, поетите не пеят вече в хор. До днес, за да се получи акомпанимент, беше нужен, нали, органът на официалната метрика. Да, премного свириха на него и ни умориха. Съвсем сигурен съм, че на прага на смъртта великият Юго е бил убеден, че е погребал всякаква поезия поне за един век. При това Пол Верлен беше вече написал Мъдрост. Можем да простим тази илюзия на онзи, който направи толкова чудеса, но в сметката му все пак не стигаше вечният му инстинкт — непрекъснатият и непобедим лирически порив. Преди всичко не му мина през ум една безспорна мисъл: че в разединеното, нестабилно общество, не може да се създаде стабилно изкуство, окончателно изкуство. Необяснената нужда от индивидуалност, чието пряко отношение са настоящите литературни изяви, се поражда от тази незавършена обществена организация, която същевременно обяснява и неспокойството на духовете.
Сега непосредствено онова, което обяснява последните новости, е, че стана ясно, че предишната форма на стиха не е абсолютната, единствената и неизменната форма, а средство за сигурно изковаване на добри стихове. На децата казваме: „Не крадете и ще бъдете честни“. Това е така, но не е всичко. Възможно ли е да се прави поезия извън общоприетите предписания? Смята се, че е възможно и с право, струва ми се. Стихът живее в езика навсякъде, където има ритъм, навсякъде, с изключение на афишите и четвъртата страница на вестниците. В жанра, наречен проза, има понякога чудесни стихове във всякакъв ритъм. Но всъщност проза не съществува. Съществува азбуката и после стихове, повече или по-малко сбити, повече или по-малко разтеглени. Всеки път, когато имаме опит за стил, имаме стихосложение.
Току-що ви казах, че ако сме стигнали до днешния стих, то е защото сме преситени от официалния. И неговите привърженици дори разделят това пресищане. Нормално нещо ли е, когато отваряме която и да било поетическа сбирка, да бъдем сигурни, че от началото до края ще срещнем само еднообразни и общоприети ритми, и то там, където претендират, че ни въвеждат сред естественото разнообразие на човешките чувства! Няма вдъхновение, няма неочакваност, а колко умора! Официалният стих трябва да се използува само в моменти на душевна криза. Днешните поети са го разбрали добре. Те сновяха наоколо му с много деликатна въздържаност, доближаваха го с особена стеснителност, сякаш обзети от някакъв ужас, и вместо да го издигнат в свой принцип и отправна точка, изведнъж с него увенчаха стихотворната творба или отделния период!
Впрочем същата промяна стана и в музиката. Някогашните ясно очертани мелодии отстъпиха пред безкрайно много накъсани мелодии, без да се усеща толкова отчетливо ритъмът.
— Точно от там ли дойде разривът, попитах аз?
— Е, да. Парнасистите, влюбени в пределно строгия стих, красив сам по себе си, не забелязаха, че тук се крие просто друго търсене, подобно на тяхното. Търсене, което същевременно има предимството да създава един вид междуцарствие за изтощения голям стих, който моли пощада. И трябва да се знае, че в опитите на новодошлите няма стремеж към изместване на големия стих. Те се стремят да внесат повече въздух в творбата, да създадат вътре в стиховете — изградени с един мах — флуидност, раздвиженост, които в известен смисъл им липсваха досега. В един оркестър чуваме изведнъж великолепния гръм на медните инструменти. Но разбираме много добре, че ако освен тях нямаше друго, те бързо биха ни отегчили. Младите разредяват тези отделни моменти, за да им дадат възможност да се проявят тогава, когато ще предизвикат цялостно въздействие: по този начин александринът, който никой не е измислил и който сам е кристализирал от езиковата материя, ще бъде занапред по-свободен, по-необичаен, по-обветрен, вместо да остане вманиачен и заседнал, какъвто е сега. Сега ще придобие стойността да бъде използуван само за дълбоките душевни движения. И в томчето на бъдещата поезия ще се вие големият начален стих, обогатен от безкрайно много съзвучия, подарени от всеки индивидуален слух.
Има следователно несъзнателен разрив и от едната, и от другата страна, без да се мисли, че усилията могат по-скоро да се обединят, вместо да се унищожават едни други. Защото, ако от една страна, парнасистите бяха действително безупречни служители на стиха, принасяйки му в жертва и собствената си личност, инстинктът у младите дойде направо от различните музикални форми, сякаш преди това не е имало нищо друго. И те просто разчупват скованата конструкция, парнасовата конструкция и според мен двете търсения могат да се допълват.
Тези възгледи не ни пречат да вярвам лично, че с великолепното овладяване на стиха, на висшето изкуство на цезурата, което владеят майстори като Банвил, александринът може да стане безкрайно разнообразен, може да следва всяко движение на страстта. В Ковачът на Банвил например има безконечни александрини и други, напротив, невероятно сбити. Само че не би било лошо той да си почине малко, нашият тъй съвършен инструмент, с който може би премного сме си служили.
— Това е що се отнася до формата — казах на г. Маларме. — А съдържанието?
— Смятам — ми отговори той, — че що се отнася до съдържанието, младите са по-близо до поетическия идеал, отколкото парнасистите, които още третират сюжетите си подобно на старите философи и ритори, изобразявайки нещата директно. Мисля, че, напротив, трябва да има само загатване. Песента е съзерцанието на нещата, образът, изплувал от мечтанията, предизвикани от тях. Парнасистите вземат обекта цял-целеничък и го показват: това разпръсва магията. Те отнемат на умовете сладката радост да си представят, че творят. Да назовеш един предмет, значи да унищожиш трите-четвърти от насладата от творбата, която идва с постепенното отгатване. Да го внушиш — ето мечтата. Съвършеното използуване на това тайнство е именно символът: да извикаш малко по малко един предмет, за да покажеш едно душевно състояние, или обратно, да избереш един предмет и да откриеш в него душевно състояние чрез последователно дешифриране.
— Тук стигаме до едно голямо възражение, което бих искал да ви отправя — казах аз на Учителя. — Неяснотата!
— Действително това също е опасно — отговаря той, — независимо дали неяснотата идва от нещо, което не достига на читателя или на поета…, но да се стремиш да заобиколиш тази трудност е измама. Ако един човек със средни умствени възможности и недостатъчна литературна подготовка отвори случайно една така написана книга и иска да й се наслаждава, това е недоразумение. Нещата трябва да се поставят на мястото им. В поезията винаги трябва да има загадка и това е целта на литературата — други цели тя няма — да извиква представата за предметите.
— Вие ли, Учителю, сте родоначалник на новото движение?
— Ужасявам се от школите — каза той — и от всичко, което прилича на тях. Противно ми е всичко, което е наставническо, приложено към литературата, която, напротив, е чисто индивидуална. За мен поетът в това общество, което му отказва право на живот, е човекът, който се оттегля, за да извае собствения си надгробен камък. Това, което кара другите да ме смятат за водач на школа, идва най-напред от постоянния ми интерес към идеите на младите. После вероятно от искреното ми признание на новото в приноса на новодошлите. Защото всъщност аз съм самотник и смятам, че поезията е създадена за пищните върховни празници на едно изградено общество, където би намерила своето място и славата, за която хората сякаш са загубили представа. Позицията на поета във времена като днешните, когато той се бунтува срещу обществото, е да отклони всички порочни средства, които му се представят. Всичко, което може да бъде предложено, стои по-ниско от светогледа му и от мълчаливия му труд.
Питам г. Маларме какво място се пада на Верлен в историята на това поетическо движение.
— Той пръв реагира срещу безупречността и безстрастието на парнасистите. Той ни донесе в Мъдрост своя флуиден стих, вече с някои търсени дисонанси. По-късно, около 1875 г., целият Парнас нададе вой по повод на моя Следобед на един фавън с изключение на няколко приятели на Мендес, Диркс[17] и Кладел[18] и творбата беше отхвърлена с пълно единодушие. Там всъщност се опитах да дам заедно с александрина в пълното му снаряжение и нещо като раздвижена импровизация, подобно на музикален акомпанимент (аранжиран от самия поет), който позволява на официалния стих да се проявява само в изключителни случаи. Но бащата, истинският, баща на всички млади, е Верлен, великолепният Верлен, чиято жизнена позиция намирам наистина толкова прекрасна, колкото и позицията му на писател; защото тя е единствено възможната в епоха, в която поетът е извън закона. Да приемем всички болки така гордо и с такава изключителна дързост!
— Какво мислите за края на натурализма?
— Досега се е смятало, и това е литературна детинщина, че да избереш няколко скъпоценни камъка и да ги назовеш върху листа, дори много сполучливо, означава да правиш скъпоценни камъни. А не е така! Поезията е в сътворяването и трябва от човешката душа да се откъснат мигове, искрици абсолютна чистота и изпети и осветени добре, да представляват действителните човешки скъпоценности. Тук има смисъл, има творчество и думата поезия получава своя смисъл. В крайна сметка това е единственото възможно човешко творчество. И ако скъпоценностите, с които хората се кичат, не изразяват наистина едно душевно състояние, те се кичат непозволено… Жените например, тези вечни крадли…
Вижте — добавя с полуусмивка моят събеседник, — възхитителното в луксозните магазини е, че понякога ни разкриват чрез полицейския инспектор…, че жените се гиздят непозволено с онова, чийто таен смисъл не познават и което следователно не им принадлежи…
Но да се върнем към натурализма. Струва ми се, че под това трябва да разбираме литературата на Емил Зола и че тази дума сигурно ще умре, когато Зола завърши делото си. Храня голямо възхищение към Зола. Всъщност той създаде не толкова същинска литература, колкото сугестивно изкуство, служейки си възможно най-рядко с литературните елементи. Той е взел думите, вярно, но това е всичко. Останалото идва от превъзходния му душевен строй и тутакси намира отклик в съзнанието на тълпата. Наистина той има мощни способности — невижданият му усет за живота, масовите му сцени, кожата на Нана, която всички сме милвали, всичко това е работено с необикновени краски, това е творчество на един наистина възхитително устроен ум! Но литературата предполага нещо по-интелектуално: нещата съществуват, ние няма защо да ги създаваме; трябва само да уловим съотношенията им. И тъкмо нишките на тези съотношения изграждат стиха и оркестъра.
— Познавате ли психолозите?
— Донякъде. Струва ми се, че след големите творби на Флобер, на братята Гонкур и Зола, които са един вид поеми, днес се връщаме към френския вкус от миналия век, много по-непретенциозен и скромен, който прави дисекция на душевните мотиви и не заимствува похватите на живописта, за да покаже външната форма на нещата. А между психологията и поезията съществува същата разлика, каквато съществува между един корсет и една красива гръд…
Преди да си тръгна, поисках от г. Маларме да каже имената на тези, които според него представят съвременното поетическо развитие.
— Младежите — ми отговори той, — които, струва ми се, са създали майсторски произведения, т.е. оригинални, не са свързани с нищо предишно и това са Морис, Мореас — един чудесен певец, и най-вече онзи, който засега е дал най-силния тласък, Анри дьо Рение, който като дьо Вини живее някъде далече, в усамотение и тишина и пред когото с възхищение се прекланям. Последната му книга Древни и романтични поеми е чист шедьовър.
— Виждате ли, в крайна сметка — ми каза Учителят, стискайки ми ръка, — светът е създаден, за да се напише една хубава книга.
1891 г.
1842, 18 март — ражда се Етиен-Стефан Маралме, син на Нюма Флоран Жозеф Маларме (1805–1863), заместник-началник в Регистратурата, и Елизабет Фелиси Демолен (1819–1847).
1847, 2 август — умира майката на поета.
1848 — бащата се оженва повторно.
1852 — Стефан е даден в религиозен пансион в Паси.
1854 — първи литературни опити (ученически съчинения): „Златният потир“ и „Ангел-хранител“.
1856 — в пансиона на лицея в Санс.
1857 — умира сестрата на поета Мария (родена 1844).
1858 — Кантата за първото причастие в пансиона в Санс.
1859 — в класа по риторика, пише „Между четирите стени“.
Октомври — в класа по логика.
1860 — Свързва се с Емил Дешан, представител на късните романтици и съсед на семейство Демолен във Версай. Съставя поетическа антология от 8000 стиха и се опитва да превежда Едгар По. През ноември получава бакалавърска степен.
1861 — Семейството се премества в Санс.
Октомври — Еманюел дез-Есар е назначен в лицея в Санс.
1862, януари-февруари — първи публикации: текст върху Парижки стихове от Дез-Есар, стихотворението Писъмце.
Април-май — начало на кореспонденцията с Йожен Льофебюр и Анри Казалис. Публикува заедно с Дез-Есар Кръстопътят на госпожиците — отзвук от разходка до Фонтенбло.
Юни — ухажва една немска гувернантка, Мария Герхард.
Ноември — заминава за Лондон и се установява там заедно с Мария.
1863, април — умира бащата на поета.
10 август — Маларме се жени в Лондон за седем години по-възрастната от него Мария Герхард.
Ноември — получава диплома за преподавател по английски език и е назначен в лицея в Турнон (Ардеш).
1864, лятото — в Авиньон се запознава с провансалските писатели Теодор Обанел, Жозеф Руманий, Фредерик Мистрал.
Октомври — започва Иродиада, малко преди това се ражда дъщеря му Жьонвиев (19 окт.)
1865 — няколко месеца след Иродиада започва Следобедът на един фавън с надеждата да го постави на сцена.
Октомври — след като Банвил и Коклен отхвърлят Иродиада, Маларме се захваща отново с нея, но „вече не като трагедия, а като поема“.
1866, януари-март — работи върху Старото въведение към Иродиада.
Април — престой в Кан, при Льофебюр. Докато работи над Иродиада, у него настават дълбоки интелектуални промени, сблъсква се с проблема за Небитието и човешкото съществувание.
12 май — десет негови стихотворения са отпечатани в Съвременният Парнас.
1867, 14 май — писмо до Казалис, в което съобщава, че не е вече това, което е бил и че е стигнал до Чистата концепция и до идеята за Духовната вселена.
31 август — умира Шарл Бодлер.
Октомври — назначен е в лицея в Авиньон.
1868, април — пише до Франсоа Копе за Мечтата в нейната идеална голота и за чистата творба, както и за тяхната неосъществимост.
Май — писмо до Льофебюр.
18 юли — изпраща сонет на Казалис.
1869 — чете Декарт.
Март — изпраща фрагмент от Иродиада в Съвременният Парнас.
Ноември — първо споменаване на Igitur, начало на преодоляване на кризата, свързана с абсолютното. Интерес към езикознанието.
1870, януари — излиза в отпуска, по негова молба, до септември 1871 и се занимава с лингвистични проблеми.
Август — чете Igitur пред Мандес, Жюдит Готие и Вилие. На връщане от Люцерн — при Вагнер.
1871, юли — ражда се Анатол.
Октомври — след много опити да се откаже от преподавателската дейност е назначен в лицея „Кондорсе“ и се установява в Париж, на улица „Москва“, №29.
1872, юни-октомври — публикува преводите си на осем стихотворения от Едгар По.
23 октомври — умира Теофил Готие.
1873, април — запознава се с Мане.
Октомври — Погребална наздравица в Гробницата на Теофил Готие.
1874, август — първи престой във Валвен, край Фонтенбло.
Септември — започва да излиза Последна мода, изцяло списван от Маларме. Издадени са осем броя от вестника.
1875, януари — установява се на улица „Ром“.
Изпраща на Льомер за трети брой на Съвременният Парнас „Фавнът“, който е отхвърлен от редколегията (Копе, Банвил, Анатол Франс).
1876, януари — големи проекти в областта на театъра.
Април — Следобедът на един фавън, с илюстрации от Мане, издание на Дерен.
Май — предговор към Ватек от Бекфорд.
Септември — „Импресионистите и Мане“ в Дъ Арт Мантли ривю.
Декември — Гробницата на Едгар По във възпоменателен том в Балтимор.
1877, март — последни преводи на стихотворения от По в Ла Репюблик де летр.
Декември — първи впечатления от Мадрид.
1878, януари — Английските думи, издание на „Трюши-Льороа & братя“. Предвижда за същия издател и други подобни помагала по английски език.
1879, октомври — умира синът на поета Анатол, след шестмесечно боледуване.
Декември — Античните богове (с дата 1880), издание на Родшилд.
1880 — За гробницата на Анатол.
1882, октомври — запознава Юисманс, който му отделя място в книгата си „Наопаки“, с личността и делото на Монтескю.
1883, 13 февруари — умира Рихард Вагнер.
30 април — умира Едуар Мане.
Ноември-декември — Пол Верлен публикува в трети брой на Лютес, посветен на Маларме, „Прокълнати поети“, които излизат през следващата година в отделна книга при Вание.
1884, януари — първи алюзии за Мери Лоран, в Кореспонданс, с която се е запознал наскоро чрез Моне.
Май — излиза „Наопаки“ от Юисманс, която с „Прокълнати поети“ на Верлен донася на Маларме неочаквана известност.
Октомври — назначен е в лицея Жансон дьо Сайи.
1885, януари — Проза в Ла Ревю ендепандант, където излиза през март И девствен и тъй гъвкав… и други стихове.
22 май — умира Виктор Юго.
8 август — „Рихард Вагнер, мечтанията на един френски поет“ в Ла Ревю вагнериен.
10 септември — напомня в писма до Едуар Дюжарден и Морис Барес за драмата, която го вълнува, тази „на Човека и на Идеята“.
Октомври — назначен е в колежа „Ролен“.
16 ноември — автобиографично писмо до Верлен, с разсъждения за Книгата, при която „орфическото тълкуване на Земята е единственият дълг на поета и литературно занимание в най-висша степен“.
1886, 8 януари — Посвещение на Вагнер в Ла Ревю вагнериен.
11 април — първи брой на Ла вог, с три стихотворения в проза от Маларме и първа публикация на Озарения от Рембо.
13 юни — публикува първото стихотворение без пунктуация, в същия брой.
18 септември — Манифестът на символизма от Жан Мореас във Фигаро.
22 септември — Трактат за словото от Рьоне Гил с предговор от Маларме.
1 ноември — Маларме започва да води театрална рубрика в Ла Ревю ендепандант (девет публикации до юли 1887).
1887, 1 януари — „Триптих“ в Ла Ревю ендепандант.
Март — окончателен вариант на Следобедът на един фавън, издание на Ла Ревю ендепандант.
12 август — Косата с пламъка… в Л’ар е ла мод.
Октомври — фотолитографско издание на Поезия с фронтиспис от Фелисиен Ропс, издание на Ла Ревю ендепандант (47 екз.)
Декември — Албум със стихове и проза.
1888, януари — писмо до Верхарн, с призив „да се представи пред читателите […] и да покаже нещата си в отделна книга“.
Юли — Стихове от Едгар По, издание на Дьоман, Брюксел, с портрет и винетка от Мане.
1889, 18 август — умира Вилие дьо Лил Адан; Маларме и Юисманс са определени за изпълнители на неговото завещание.
1890, февруари 1890 — изнася цикъл лекции върху Вилие в Белгия.
15 май — Вилие дьо Лил Адан в Ла Ревю д’ожурдюи.
20 октомври — първо писмо от Пол Валери.
15 ноември — Писмо до Уистлър в Дъ Уърлуинд.
1891, 13 март — Умира Теодор дьо Банвил.
24 март — отговаря на въпросите от анкетата на Жюл Юре.
Май — издава Страници при Дьоман, с фронтиспис от Реноар.
10 октомври — Посещава го за първи път Пол Валери, придружен от Пиер Луис.
1892, март — Започва да сътрудничи на Нейшънъл Обзървър (дванадесет хроники до юли 1893).
15 ноември — Стихове и проза, с дата 1893, при Перен, с фронтиспис от Уистлър.
1893, февруари — председателства седмата сбирка на Ла Плюм, където вдига тост, станал първообраз на сонета Поздрав.
15 юли — второ издание на Стихове и проза.
4 ноември — Маларме се пенсионира.
1894, февруари-март — „Музиката и литературата“ — лекция, изнесена в Университетите в Оксфорд и Кеймбридж (публикувана през октомври от Перен).
17 юли — Умира Льоконт дьо Лил. Маларме е избран на негово място за председател на комитета за изграждане на паметник на Бодлер.
8 август — посочен е за свидетел от Феликс Фенеон по време на процеса срещу Тридесетте (свързан с атентатите на анархистите).
17 август — публикация върху „Литературния фонд“ във Фигаро.
12 ноември — изпраща на Дьоман макета за „Поезия“.
22 декември — първо изпълнение на Прелюд към Следобедът на един фавън от Дебюси.
1895, 1 януари — Гробницата на Шарл Бодлер в Ла Плюм.
15 януари — Посвещение на Пюви дьо Шаван в същото списание.
1 февруари — първите десет „Вариации по зададена тема“ в Ла Ревю бланш.
3 август — Душата във въздишка сбита… (Фигаро, в отговор на анкета за свободния стих).
1896, 8 януари — умира Верлен. Маларме произнася надгробна реч.
27 януари — Маларме е избран за Принц на поетите.
15 май — „Артюр Рембо“, писмо до Харисън Роудс, Дъ Чап бук, Чикаго.
22 май — председател на комитета за издигане на паметник на Верлен.
1 септември — „Тайнството на словото“ в Ла Ревю бланш, в отговор на публикацията на Пруст „Против неяснотата“ в същото списание.
1897, 1 януари — Гробницата на Верлен (Ла Ревю бланш).
Май — Игра на зарове в списание Космополис.
1898, 23 февруари — приятелско писмо до Зола след неговото осъждане.
16 април — Възпоменателен албум, съдържащ сонета за Вашку да Гама (С единствена грижа за път…).
10 май — заема се с Иродиада, с която се занимава до смъртта си.
9 септември — Стефан Маларме умира във Валвен в резултат от задушаване. Иродиада остава незавършена и Поезия излиза посмъртно, през 1899 г.