Посвещавам на Петьо
В зеления смях на дървета
гмурка се палаво, тича —
ту близне с опашка небето,
ту хитро от клони наднича.
Ту слънчево снопче прегризе,
ту вейчица някъде люшне.
Изкачи се, после заслиза
и пак до зелено се гушне.
Тъй с танца си цял ден люлее
зеления смях на дървета.
Додето звездици над нея
залюшкат хорце по небето.
На Цветан Ангелов
И нищо, че снегът тъче
по клоните му дълга прежда
и босоного, на едно краче
сред студ живее. То с надежда
усмивката на светъл ден
очаква скоро да изгрее,
та цялото във цвят зелен
на облаците да се смее.
И слънцето да изтъче
по клоните му рой цветчета.
И да танцува на едно крачета
със своите звънчета.
Слънчо вече се не смее,
вън самотен вятър скита.
И небето сее, сее
сняг с огромно сито.
С панделки сребристобели
пак дърветата се кичат.
Към пързалката поели —
със шейни децата тичат.
Спускат се по стръмнината
с бузки — алени божури.
Гледайте — един с шейната
в пряспата се прекатури.
Бели хора
накъде ли
в утрото вървят?
Бели птици,
докъде ли
стига всеки път?
Колко ли нощи снегът е вървял.
ето го вече до прага ни спрял!
В утрото бяло заглеждаш се ти —
сняг ослепително силно блести.
Сякаш светът е огромен бял лист,
той на земята полегнал е чист.
И ти се струва — децата вървят,
буквички ситни по него редят…
Викаше го път далечен —
то при нас, до нас стоеше.
Всяка сутрин, всяка вечер
с дрешка жълта беше.
— С дрешка жълта то си беше —
мама с топла грижа рече. —
Пред очите ни стоеше
всяка сутрин, всяка вечер.
А сега какво се случи —
дрешката му кой съблече?
Трябва бързо да науча —
мама тихо рече.
Чуди се и гледа в мрака —
сипе сняг небето сиво.
Значи — студ и мраз ни чака,
зърното заспива.
— Вижте, вижте — мама рече, —
Баба Зима го облича
с нощничка от сняг далечен,
в утрото дотичал.
Зимен сън започва вече
малкото дърво, което
всяка сутрин, всяка вечер
с дрешка беше под небето.
Бавно облачета малки
спряха на върха едвам.
По невидими пързалки
полетяха в бяг насам.
А след тях мъгли прозрачни
се разстлаха над града.
И децата още в здрача
спряха своята игра.
Колко светло бе небето,
колко шумно бе в града!
Но не щеш ли, от полето
свирна вятър за беда.
Той навярно бе дотичал
от далечни ширини —
дето глъхне песен птича,
дето падат зли слани.
И разлютен той догони
стадо облаци над нас.
Втурна се в смеха на клони,
грабна жълтия им глас.
Но когато ниско спряха
облаците — рукна дъжд.
Вятърът се скри под стряха
нейде изведнъж…
Бавно се отрониха
последните листа.
Грабна ги поточето
и полетя
като дете
с откраднато хвърчило.
Сякаш бели гонени стада —
по дрипавото било
хукнаха мъгли.
А долу —
в дрямката унесен —
градът станува
като керван
замръкнали коли…
Сетна алена вълна
плисна по небето
слънцето.
Като опитен моряк
вдигна за далечен път
платна
и отплува,
без да се сбогува
с тихата самотна вечер.
Хоризонтът —
изоставен бряг —
спи на хребета
на планината
и сънува,
че пътува
надалече…
Със реки и езера
цяло лято другарувам.
Искам да ви уверя —
тъй почивам и спортувам.
Ни от дъжд се аз боя,
ни от вятър се страхувам.
Край реката ням стоя —
с въдицата риболувам.
Где ли са тревичките,
где ли са цветчетата?
Где ли са и птичките
с песенни звънчета —
дето сутрин рано
или вечер късно
във поточето засмяно
гмуркаха се непрекъснато.
Няма го поточето
в цветен танц да пламне —
камъните да прескочи,
зайче слънчево да хване…
Поспрели навръх на баира,
с брадички за поздрав ни махат.
С рогцата си сякаш подпират
небесната слънчева стряха.
И сянка на облак подгонят
надолу по пътя, където
жълт шепот изтихичко ронят
пшеници, узрели в полето.
Тъй дните им летни минават —
безгрижно палуват, играят.
Но гладни за миг не остават,
сами да се хранят те знаят.
Повдигат крачета, затупкат,
заровят в тревата брадички.
Изправят се, после захрупкат
и скришом намигат с очички
на тези от лагера, дето
по цял ден лудуват, играят,
и гладни остават, задето
сами да се хранят нехаят.