Когато Господ-Бог ме е създал,
навярно е отдъхвал край морето.
На ангелите наредил:
скала крайбрежна отсечете
за тялото,
а рижи водорасли
сплетете за коси …
Сърцето да е крехка раковина,
а за очи гребнете
шепа сиво-зелена вода
от океана…
Душата й? —
попитали накрая ангелите притеснени.
Замислил се Създателят,
зареял поглед
сред облаците буреносни,
съгледал
високо горе
предизвикателния кръст
на горда и самотна птица.
Тогава рекъл Господ-Бог —
душата й да бъде буревестник!
И кротко се отдалечил
по пясъка…
Уморих се да бъда различна.
Уморих се да бъда добра.
Уморих се дори да обичам…
Уморих се, уморих се, Душа!
След миражи и пориви тичах.
Давах много, не дирех вина.
Винаги бях мъжко момиче —
уморих се, уморих се, Душа!
Пуста моята маса остана.
Самотна — моята пътна врата.
Като няма камбана съм —
уморих се, уморих се, Душа!
Злият човек винаги е чудовище —
дори да си е присвоил лик на светец.
Нежно шепти, поглъща те благо със поглед,
ръцете му — по-гальовни от кадифе.
Щом открие пролука, се гмурва в душата.
Отровният му дъх обсебва бавно кръвта.
Той живее от злото, посято в сърцата,
щастието му е страхът, смразяващ света.
С годините се научих да го разпознавам.
На гърдите си издълбах кръста Христов.
Кървящи, живите рани не заздравяват.
До гроб са белезите, не от куршум, от любов…
Отломки от времето
песъчинка по песъчинка
безвъзвратно
засипват душата ми
Господи
как едрее пустинята в мен
Бог високо
край мене миражи
светят в мрака
кости на врагове
и приятели
тъмен вятър замита
случайните стъпки
забравена песен
жажда
омагьосва кръвта
и змията в краката ми
не е вече заплаха
а изход жадуван
Песъчинка по песъчинка
изтича времето
заключва душата ми
Само зелените извори
очите
чакат все така този
който ще коленичи
за спасителна глътка вода
в пустинята
в душата ми
Отсякоха дървото под прозореца ми.
Белязали го бяха с кръст зелен —
каква ирония! —
и дни наред безмълвно пита
„защо“ пръстта,
която ще го погребе…
А още имаше корона
дъхава и силна,
в която птиците гнездяха
и корените му,
преливащи от сокове,
лудуваха във майката — земя.
Но тялото му бавно се привеждаше
под непосилния товар
от страсти и тъга.
Ах, тялото —
ковчегът тесен
за всяка скитница — душа…
Душата ми, потресена, се свлече
до шепата трески,
кървящи на пръстта.
Господи,
не позволявай
и мен така да посекат!
В тялото ми есенно
линее
птица пролетна.
Не поглежда трохите.
Водата не докосва.
Тъмнината я плаши.
Пролетни небеса
сънува
птицата
в затвора на тялото ми
есенно…
Ослепях за слънцето.
Оглушах за птиците.
Забравих гласа си.
Престанах да дишам.
Умирам.
Обичам ли?
Мразя ли?…
На тиха маса за двама
в едно ъгълче на света
пием наздравица
за запознаването ни —
аз, ти и госпожа Самота.
Чашите с вино се вглеждат
в самовглъбените ни лица.
Крее на дъното крехка надежда.
Пием бавно, на глътки —
аз, ти и госпожа Самота.
Около нас — свят шумен,
свят — аризонска мечта.
Плахи, крехки са думите.
Една прегръдка път ни дели,
а между нас — госпожа Самота.
Предизвестена развръзка.
Закъсняла глътка красота.
Вятър пустинен блъска,
руши Вавилонската кула —
аз, ти и госпожа Самота.
На тиха маса за двама
в едно ъгълче на света
празни нашите столове останаха.
Сама пие вино замислена
Нейно Величество Самота…
Има един мъж някъде по земята —
не най-красивият,
не най-богатият,
просто един мъж,
само за мен отреден.
Ангел и Дявол в една душа-скитница,
с възходи, падения, често в безпътица,
звездоброец нежен и страшен комита —
всичко това в един мъж,
за мен отреден.
Може би пие и пуши без мярка,
може да е разбил много женски сърца,
но пази в душата си песен и вяра,
само за мен —
една светла сълза.
Ако срещнете този мъж, спрете го,
дайте му знак „още е жива, още те чака —
да я пренесеш през бури и пламъци,
да се полюлеете на дъгата,
миг поне,
миг,
преди да я погълне тъмнината…“
Танцувах цял един живот
със боси крака, по въглени живи.
Над мене строго бдеше Бог,
а във душата — вила-самовила.
Привикнах с болката, успях
очите си да пресуша, зелените…
Сълзите си в юмрук събрах
и пръснах перлите солени.
Сезоните оставяха следи
по тялото — душата пощадиха.
Танцувам още, с огнени коси —
за глътка лудост болката смених…
Почакай, смърт,
не бързай, жива съм —
все още трупам рани,
блянове
и грехове…
Като умра, приятели, не трябва да тъгувате.
Свещица за мен запалете.
Изпейте ми „Руфинкината“ за сбогуване,
изпийте чаша вино, помълчете.
Преди да тръгнете, свалете тежките завеси,
прозорците широко разтворете —
за сетен път да чуя смях и славееви песни,
преди да ме отронят ветровете.
Ала един от вас ще чуе странен шепот,
ще тръгне той със мойта тайна —
в земята родна погребано ще е сърцето ми,
ала душата ми ще е над Андите…
Дългокраки и гъвкави,
високо,
високо в небето
разпиляват
коси зелени.
С вятъра салса танцуват,
а въздишат по слънцето.
Зеленооки.
Грациозни.
Загадъчни.
Душата на земята
калифорнийска
към Бога
възвисяват
тези красавици —
палмите…
Като момиче запрятам
поли до коленете
и нагазвам боса
в разпенената вода.
Господи,
не е остаряло сърцето ми —
чайки вдигат нагоре
запленената ми душа.
Тези синьо-зелени талази
заприиждат в очите ми,
будят кръвта.
Тази вечна вода пази
от безветрие
и безвремие
моята скитница —
душа…
Хиляди овъглени стволове —
трупове от жестока война.
Плаче земята —
отеква в сърцето ми.
Мъртви дървета.
Мъртви птици.
Мъртва земя.
Проклина земята —
проклина сърцето ми —
на въглен да стане този,
който убие гора!
Едно колибри
толкова непредпазливо
във ноздрите на вятъра
се вмъкна любопитно
тази сутрин
той
вятърът
от дързостта му
разгневен
и кихащ
обезумял се мята
сред чаените рози в парка
фиеричните им рокли
сега лежат обрулени
в нозете им
Ах
тези голи рози
покрусени
от тази детска безразсъдност
Оранжево-червени канари
и хълмове,
облизани от вятъра,
понесъл огнения дъх
на пясъците долу,
и причудливите ръце-дървета,
към слънцето
протегнати за милост —
в пустинята открих
душата си разлистена…
Остри шипове
крехки цветове
болезнено изящна
красота
стаена болка
и заплаха
във тяло
от зелена светлина
страхувам се
да го докосна
с любов
ще нараня и себе си
и него
Лилаво синя знойна и хищна
вечер поглъща града
тежък мирис на секс
власт и пари
всеки е никой и ничий
глас на надежда
тръпка за риск и триумф
сладко горчив вкус на живот
Пустинята
на глътки
жадно пие
реката във душата ми
оазисът зелен
възкръснал
сред безвремието
Тази нощ
бяло седефена котка
кълбо от аромати
пропълзя
по голата шия на палмата
и скочи
през открехнатия прозорец
на съня ми
под острите нокти
на спомените
капе кръв
и неясна болка
за нещо
някъде
някого
безвъзвратно изгубени
Неясен копнеж
разцъфтя
със жасмина под прозореца ми
тази нощ
Перо от гарван
кацна на дланта ми —
небето ме докосна…
Такава я запомних
до фонтана
приседнала
сред пъстрата тълпа
от детски смях
отсъстваща
Жената слушаше
с притворени очи
рисуваше я музиката
млада
и красива
във слънчев дом
извира
радост
деца
и птици
хармония от чувства
страсти
музика струи
цветя
под палмите
на двора
сега домът за нея
е една количка детска
останалото
станалото е
в душата й
грижливо скътано
и подредено
Капки от залязващото слънце
се търкалят
по сбръчканите скули
и позлатяват
ръцете й
полегнали
две уморени птици
върху пола
от времето на пилигримите…
Отпуснала клепачи,
озарена
от мекото сияние
на музиката
жената се усмихваше на
миналото
и бе красива
толкова красива
защото беше жива…
Жива?…
Готвачът виртуозно хвърля
живи
омарите в кипящата вода —
по един на секунда.
Аааааааа… —
отеква писъка им
в още живите —
един до друг
в живарника —
обезумели,
в паника…
Доволни,
клиентите по масите
преглъщат лакомо
и купчината мъртъвци
пред тях расте.
Само едно дете
безмълвно плаче
до остъклената стена
на ресторанта —
толкова убийци
толкова смърт —
непосилно е да се поберат
в едно крехко
детско сърце…
Светлината се гмурна
в сърцето на розата —
слънцето целува
спящото дете…
Две гугутки, птички божии,
свиха вчера гнездо
в саксията ни със мушкато
време за любов
пролет е…
Слънце убиец.
Хлъзгави пясъци.
Дебнещи змии.
Подлудяваща тишина.
Измамно спокойствие —
като предателство
от приятел…
„Руфинка болна легнала
на високана планина,
никой до нея нимеше,
сал една стара майчица…“
Юлската нощ трополи
по калдаръма навън,
топла и дъхава.
Далече звъни
изгубен чан —
търси път в тъмнината.
Луната-пастирка
приюти стадата-звезди,
във родопските пазви…
До мен
гайдата плаче,
нарича, разказва.
Плаче гайдата —
На връх планината
Руфинка умира сама…
Мурите свеждат
скръбно глави,
младостта й оплакват.
Плаче гайдата,
акордеонът след нея
въздиша…
Сам не може човек
тази песен
да понесе!…
До мен са приятелите.
Лицата им светят —
фрески от пламък,
думи филигранни,
орфически,
светлина…
Пеят, пият, плачат,
Руфинка сирота
оплакват…
Обгръща ни
вселенска,
библейска самота.
Плаче гайдата,
отеква
в сърцата ни.
През сълзи пеем,
благославяме Родопа,
тази езическа, магическа планина…
В такава звездна нощ
е грях да спиш
разтварят се вселенските врати
и звездните пътеки
душата ми повеждат
във нощта
живи и мъртви
възкръстват
в мен
магическата планина
се влива
в жадните ми вени
напират
спомени
болезнени
прииждат
тъмни желания
светли копнения
изгубвам мярката
за място
време
и пространство
летя задъхана
от звезда на звезда
душата-скитница
търси опора
пристан
бряг
И неусетно идва утрото
по капките роса
остава само
неясен спомен
звезден прах
копнеж
и болка
Под него —
греховната земя.
И облаците даже.
Подкрепят с мощни рамене
скалите под нозете му.
А той — на вечна стража,
се взира в долината
и преброява
оцелелите българи…
Над него светят
само
орлите,
слънцето
и Бог.
Нежното докосване на устните ми
до глинената чаша
пълна с искрящо младо вино
разбуди слънчевия дух
лудувал цяло лято
с кехлибарените гроздове
той кихна
весело разтърси златни къдри
и седна на ръба на чашата
така се сляхме във магическа целувка
аз,
виното
и слънцето
орфическо…
Търново мое,
есенно-златно,
с витата Янтра,
с къщи-усмивки
по скатовете…
И при мен есен е,
но съм далече,
безнадежно далече —
под чуждо небе
тебе сънувам
в самотните вечери…
Търново мое,
епично
и царствено —
баладично,
богоизбрано,
богопомазано…
През вековете —
трън в сърцето
на варвари,
кръстоносци
и османлии…
Търново мое,
призрачно-приказно,
люлка и гроб
на боили, царе
и поети …
Коленича за прошка —
дълго бродих
под чуждо небе,
но само ти остана
в сърцето ми
да светиш…
Българийо на лудите комити,
Българийо на гордите царе,
нима забрави чест и горда слава,
та примирена си сега на колене?
Обезлюдява топлата ти пазва,
отлитат младите без път назад.
Умират старците, унизени и забравени,
преди да легнат кротко във пръстта.
Какъв е този мрачен жребий,
каква е тази българска прокоба,
на свобода да вият вълците,
а агнетата — все да са под ножа!…
Българийо на лудите комити,
за да пребъдеш и след нас дори,
побързай, докато надежда още има —
Авгиевите си обори помети!
Прозорец, цвете и котка
ослепели от взиране
подивели от самота
моят дом далече в България
Йероглифи по пясъка
малки ръчички на птица
изгубила небето си…
Птица в чуждо небе
нощем със сънищата лети
все не достига гнездото си
С малката ми внучка случайно открихме 3 оцелели стръкчета коприва в перфектно поддържания парк на Ървайн, Калифорния.
Рая ме погледна учудено и попита в типично неин стил:
— Бабо, а какво е това?
Аз се усмихнах замислена и отговорих:
— Има я много в България.
— А, България… — разбиращо поклати глава тригодишното дете, родено в Америка.
Грижливо ги извадих от пръстта и вкъщи ги посадихме в саксия. Поливам ги всеки божи ден и сега зеленеят и радват душата ми, една нежна зелена усмивка на моята далечна България…
Парлива и силна,
зелена красавице,
кой вятър те довея
по тези земи?
Пиеш щедрото слънце,
не се страхуваш
от суховеи,
не те плашат есенните мъгли…
Дрипава,
но горда циганка,
смело надигаш главица
сред този разкош…
А нощем,
само нощем тъгуваш,
само с луната
плачеш без глас…
Чужда земя,
чуждо небе,
зелена изгнаннице,
толкова приличаш на мен!
Когато червейчето на съмнението
в душата ти предателски възкръсне
и чувстваш нужда да изхвърлиш
непоносимия баласт на времето,
свали ненужните доспехи
и усмирителните ризи
на страха си
и в светлата река
под свечереното небе
се потопи…
Ще се разтварят бавно дните ти,
и минали,
и бъдещи,
във хладната прегръдка
на реката…
Тръстиките със нежни пръсти
ще галят арфата на мрака.
И ти, останал гол и беззащитен,
до болка ще усетиш
силата
и мъдростта
на вечната вода.
Без да забравя своето начало,
макар и с мисълта за своя близък край,
реката с неподправен оптимизъм
пътува без умора,
всеки миг…
Пътува, вярваща, през прагове
и здрави, сигурни баражи.
От сушата погълната,
покълва във сълза
и нежен цвят…
Повярвай в свечерената река,
дори да е изпълнена със изненади.
В блатата само
страшно е спокойно,
но там асимилацията
е необратима…
Посегнах към изпепеленото огнище
да гребна шепа мъртва от години пепел
главата си със горест да посипя
но между пръстите ми
въглен жив се впи
и пламна в мене огънят неподозирано
сърцето ти открих сред пепелта…
Когато те изгубих,
поведох душата си
в пустинята.
В кръг бродихме
дни, месеци, години,
за да забравят очите ми
извивките на тялото ти,
за да забрави кожата ми
езика на ръцете ти,
за да забрави слухът ми
копнежа в твоя глас…
Господи, това награда ли е
или наказание,
но аз така и не намерих
на забравата
Обетованата земя…
Седемнадесет години, 204 месеца, 6205 дни и още толкова нощи се учих да живея без теб. Така и не можах да се науча!…
Не беше — просто разминаване,
нито — класическа раздяла.
Съдбата хитро ни подмами
и нямаше къде да бягаме.
Със хирургическа педантичност
ножът раздели сърцето ни.
Грешни бяхме — обичахме се.
И ни оставиха на псетата…
Понесохме кръста си с вярата,
че в друг живот ще сме заедно.
Полу-живеем и страдаме
от жестоките разстояния…
Само в сънищата няма закони,
само в тях няма предатели.
Бучи реката на спомените —
спи, любов моя, там чакай ме…
От продрания джоб на нощта
изтъркули се луната.
Звънна сребърната пара
и се гмурна със песен в реката.
Гребнах с шепи, отпих глътка вода.
Омагьосана, звънна душата ми.
Славей ли се пробуди в нощта,
твоят глас ли ме дири във мрака?…
По звездните стъпала на нощта
в унес се изкачих при луната.
Дай ми сребърната си рокля, Луна —
помолих — любимият чака…
Загърната в ефирни вояли,
после танцувах със вятъра —
за отплата ми подари свойте крила…
Тогава потърсих реката.
Дай ми в заем твоята песен, Река —
спи любимият самотен, далече…
Ще го полюлея нежно в съня,
ще сме заедно — красиво обречени…
Тази нощ не можах да заспя —
уморени, странни, но храбри птичета
от обратния край на света
долетяха с едно твое „обичам те…“
Почистих нежно перцата им,
нахраних ги, в шепата ми пиха вода.
Сгушени кротко в душата ми
думите-птици вият пролетни гнезда…
Как заспиваш без мене в Словения?
Откраднах те в сънищата си
да се любим в студените нощи…
Как заспивам без теб във Америка?
Изкачвам смълчаните стъпала на нощта
и с луната бдим над съня ти…
Колко е дълъг пътят между нас?
Колкото една наша целувка
под звездното небе
на България…
Болезнено изхлузих
старата си кожа.
Преродена,
кръвта ми срина
здравите прегради
и сега
голото ми тяло
свети,
озарено,
от допира на нежните ти пръсти
Добре дошъл във Рая!
Но се пази —
и аз сама не зная
дали сега съм Ева
или змията…
Дива луна
се промъква в сънищата —
твоите устни рисуват
тялото ми…
В далечна Калифорния получих
SMS:
Иска ми се да върнем
времето назад
да бъдеме отново млади
и да се преселим
в Нова Зеландия
Знаете ли
по-красиво
обяснение в любов?!…
Ако изгубиш пролетните небеса,
очите си, зелените, без жал ще изтръгна —
небе за теб да станат…
Ако изгубиш пътя си във мрака,
ръцете си за кръст ще отсека —
вяра и надежда да ти светят…
Ако изгубиш сетния си дъх,
душата ми и в Ада ще те чуе —
криле за твоята душа ще стане!…