Посвещавам на габровското благотворително дружество „Майчина грижа“
Моят свят е, където те има!
Моят дом е, където си ти!
Твойта строгост е моята зима.
Твой подарък са моите дни.
Упорито и дълго те търсих,
без да спра нито миг, нито час.
Слава Богу — открих те навреме.
Есента е далече пред нас.
Тя ще дойде, но още е пролет.
Всичко още е в своя цъфтеж.
Ний сме птици, готови за полет
и в очите ни свети копнеж.
А крилата ни — те от любов са.
С тях се реем в простор от мечти.
Аз към теб! Ти към мен! Тъй се носим
безтегловни, безплътни почти.
1994 г.
Красиво е небето през нощта.
Луната в четири очи се взира
и ни разказва тайнствени неща,
които само влюбени разбират.
И двамата сме в нещо като в транс,
и нощната царица ни омайва.
Вълшебни чувства оживяват в нас —
вълшебни нощи мълком обещават.
Кажи, царице, колко ли сърца
във своя златен дом си приютила?
От тази нощ ний твои сме деца.
Владееш ни със чудодейна сила.
А ако някога си иде любовта
и пак към теб за помощ се обърнем,
аз знам, че ще ни кажеш где е тя,
в опразнения дом за да я върнем.
1994 г.
Някой ден, в някой час монотонен
ти ще дойдеш — красива и бяла.
Не от плът, а от тягостен спомен,
съхранил тъжен миг на раздяла.
И тогава копнеж неугаснал,
ще ме тласне отново към теб.
Твоят принц е отдавна пораснал,
ала ти си остана дете.
Но все още в душата ми страдна
има късче от твойта душа.
Накъдето край мен да погледна,
аз те виждам в стотици неща:
в красотата на залеза вечер,
в неспокойния дъх на нощта…
Много време, любима, изтече,
но те има в стотици неща:
в цветовете, родени напролет,
в тишината и в птичия хор.
Необятните сини простори
съхраниха за мен твоя взор.
Бих желал в някой час монотонен
ти да дойдеш — красива и бяла,
но от плът. Не от тягостен спомен,
съхранил тъжен миг на раздяла.
1994 г.
Поиграхме си с теб на съпрузи.
Стига толкова. Стига лъжа!
Любовта в допир с нас се контузи.
Да ни стопли, уви, не можа.
И студено е, и ни е тъпо.
Двама души, а всеки е сам.
Трябва смелост за следваща стъпка.
Аз я имам. За тебе не знам.
Ще приемем ли края спокойно?
Всичко има начало и край.
Чувства мъртви и думи без стойност —
ето нашия приказен рай.
В него всеки е роб на страха си —
и от нужна раздяла боли.
Но боли и от фразите къси,
и когато се лъжем боли.
1995 г.
Добрич
Душата ми е пленница на тлен,
която я затваря като в рамка.
Душата ми тук пребивава в плен
на земната, несъвършена сянка.
Аз вече зная — ще настане ден,
когато ще се рея сред звездите
и дух ще съм, завинаги освободен,
пътуващ към безкрая, към звездите.
Смъртта е само старт по този път
и аз не се страхувам да я срещна.
Смъртта е избавление от плът —
начало на наслада вечна.
1992 г.
Чудесно е, че сбъдват се мечтите!
Как иначе би имало мечти?
Живецът ни в желанията скрит е
и с тяхната настойчивост пламти.
Понякога бленуваме химери
и в нощите, замаяни, не спим,
но важно е, че устремно живеем:
готови сме до край да устоим.
И често сме излъгани и жалки,
оплакващи късмета си свидлив.
Каквото да постигнем, все е малко
и всеки късметлия ни е крив.
Но хиляди, милиони са мечтите,
зареждащи ни с жажда за живот!
Отстъпват неуспехите ни, свити.
По мъдри сме. Отново сме на ход.
1994 г.
Кому е нужна моята поезия!?
Не е салам, ни хляб, ни маргарин.
Поредица от частни откровения
на някакъв чудак необясним.
Кой от душевни трепети се трогва
в това, до болка, прозаично битие!?
Любов и страст, копнежи и тревоги…
„О, браво! Стихосбирка! О, добре!“
„Благодарим, но просто няма време
за четене. А няма и пари.“
„Затънали сме в битови проблеми.“
„Продавай нещо, дето ще върви.“
Но аз съм упорит. Крещя отново:
„Пакет цигари струва моя труд.“
„Цигари ли, братле? По колко?
О, Боже, стихосбирка! Ти си луд!“
И отминават, бързащи, заети
със свои си проблеми и дела.
„Купете, моля, стиховете на поета!
И ден, и нощ той писа ги за вас.“
И в този миг старица приближава,
с бастун в ръка и тъжно празен сак:
„Я прочети, момче. За четене не ставам.
Не видя веки, пък и иде мрак.“
Така прочетох цялата си книга,
доволен на един слушател свой.
Не каза тя: „Прекрасно!“ или „Стига!“,
а каза ми: „Пиши и се не бой!“
След туй ръка целуна ми и тръгна,
а аз потресен и объркан бях.
И в полумрака, на душата ми разсъмна:
„Успях, за Бога! Хора, аз успях!“
Зарязах аз досадните съветници
и по-добре се чувствам от това.
Не сте ми нужни! Млъквайте, проклетници!
Наслушах се на умнички слова:
„Я стой си в дома! Вън е доста страшно,
и трудно е за хора като вас.
Да имаш покрив и храна е важно.
Добре сте вие. Хранят ви под час.“
„А ние в напрежение живеем.
Дори водата вече стана лукс.
По улиците да вървим не смеем.
Какво ви е? Кротувайте си тук!“
„С хуманитарна помощ от чужбина
обличат ви — не давате пари…“
„От глад старица вчера се помина,
а вий на ден ядете гозби три.“
„На щанда само гледаме месото.
Не сме го помирисвали дори,
а сиренето, кашкавала и маслото…“
„И въздухът ще стане със пари.“
Готов съм да живея като куче,
но вън от този душегубец-дом.
Да съществувам вече се научих.
Това не е проблем дори за хром.
Зарязах аз досадните съветници,
защото вече писна ми от тях.
Съветвайте оставащите клетници,
щом ви е нужно. Аз не ви разбрах.
1994 г.
Габрово
Залагам пак на същите числа —
поредната надежда за късмет.
Съмнението — грапава пила —
по мозъка ми прави пирует.
„Не ще се видиш никога с пари.
За други е, приятел, радостта.
По-доходни вложения прави,
от тези малки, дяволски листа.“
Но, трябва да излязат този път.
Предишния аз просто нямах шанс.
По фишовете кръстчета цъфтят,
дарявайки ми щастие в аванс.
Предчувствието чука по тила —
ще потекат като река пари.
Аз вярвам пак във същите числа.
Не може просо все да не върви.
Така се лутам в този лабиринт.
Съмнения, надежди и печал.
До ТОТО-то опира моя бит…
Кошмар, завършващ винаги с провал.
1994 г.
Дарени с правото да се наричаме —
защо ли, Господи — разумни същества,
планетата на бавна смърт обричаме
и сякаш сме доволни от това.
Нима такава е великата ни мисия —
да погребем един прекрасен свят?
Така ли е земята ни орисана?
Възможно ли е връщане назад?
Тревожни сме и толкова ни стига,
а раснат дупките в озоновия слой.
За себе си гласим „червена“ книга,
а съвестта ни бие все отбой.
А тя, земята, бавничко умира
под „грижите“ на своите деца.
Ти, Господи, защо не ни възпираш,
когато правим свойте „чудеса“?!
1994 г.
И в среброто на моето утре
пак ще има романтика, знам!
Пак ще има вълнуващи утрини
и живецът у мен ще е там.
Ще се влюбвам в красиви момичета,
съчетали и дух, и финес.
В есента, в есента ще обичам
с онзи плам, който нося и днес.
Ще се раждат в душата ми пориви!
Боже мой, ще са дръзки дори!
И в среброто на моето утре
с днешна сила живот ще гори!
1994 г.
Ще дойде лятото и този път,
а мен по плажовете няма да ни има.
Пак слънцето ще жари гола плът,
водата ще е хладно примамлива…
Животът пак „Море“ ще се зове,
но аз ще бъда някъде далече.
Мечтаейки за морски брегове,
в куплети ще ги сътворявам вечер.
1994 г.
Ти бе кумир приживе. Бе любим
на хиляди. На хиляди бе рупор.
И твоят глас хриплив, неумолим,
разстрелваше неправдите от упор.
Китарата бе твоят автомат,
а песните ти — твоите патрони.
В един объркан, неприветен свят,
ти искаше злините да прогониш.
И с глас — камбана, ти донесе смут,
печелейки любов, но и омраза.
Не беше дипломат. Не беше шут.
Ти бе за всички властници проказа.
А за приятелите беше Божи дар,
опора и томителна надежда.
В мъглата на застоя — ярък фар,
към който заблудените поглеждат.
Гласът ти днес пак призивно ехти,
събаряйки представи остарели.
И днес, като преди, живееш ти
в сърцата и душите наболели.
1994 г.
На А. Гръблева
Не те разбрах
(прощавай, че на „ти“ сме),
но в теб видях
един апокалипсис.
Видях кръвта
от болката в душата
и в пропаст как
превръща се земята.
Разстреляни надежди,
самота.
Предчувствие
за края на света.
Видях от мрак
да пъпли скрита злоба.
Животът — враг.
И раждане — прокоба.
Видях мечта,
оплетена във мрежа
и нож — душа
на късове да реже.
Но и надежда в мрачния тунел,
във който твоята безпомощност потъва.
А светлината в края му, е цел,
обсебваща и същество и мисъл.
1994 г.
На габровското
благотворително дружество
„Майчина грижа“
Велик е инстинкта на майката,
създаваща във мъки живот.
Тя — Слънцето, Въздуха, Сянката
и често — през пропасти — брод.
Тя — кротката, нежна закрилница
и рамо, по трудния път,
надеждата наша и съдница!
Най-свиден в сърцето ни кът!
Не стигат понякога думите,
да кажем за нея добро.
Изплъзват се винаги нужните —
остава ни само едно:
да бъдем длъжници за болката,
при първия вдъх кислород.
Поклон пред инстинкта на майката,
даряващ ни щедро живот!
Поклон до земята пред жертвата
и кръста ви, майки, поклон!
За вас любовта си — най-святата —
да пазим, е дълг и закон!
1994 г.
О, само който дръзне да се бори,
ще има този шанс — да победи.
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш.
Тогава всяка пречка е дразнител.
Да я надмогнеш — дълг неотменим.
Роденият да бъде победител
и пречките използва за трамплин.
И даже ад пред теб да се отвори,
вдигни очи и светлината виж!
Не са далечни сините простори,
когато си готов да полетиш!
1994 г.
Зимни месеци — зимни неволи.
Зимна приказка, казват. Ами!
Бели пътища, бели тополи…
Бял кошмар! И неспирно вали.
Красота?! А ръцете — подути
и синеят, лишени от кръв.
Леден вятър на двора се лута,
а във къщи е гостенин пръв.
Ако имах камина — тогава
да си духа проклетникът стар.
Огън страшен на сън се явява…
Не! Нозете изгарят в пожар.
Тази нощ вледенени букети
е оставил художникът Мраз.
Красота за перо на поети,
ала сляп и премръзнал съм аз.
Как да видя красивото в зимата,
хвърлен в треска, останал без глас…
Може би красотата я има,
ала беден и болен съм аз.
1995 г.
На Васил Вълчинов
Приятелю, не ти благодарих
за твърдото, приятелското рамо,
защото чак сега те преоткрих
и тъжно ми е, че до мен те няма.
Благодаря от все сърце, че бях
отдушник за неволите ти тежки!
До тебе, тази чест не проумях
и бе това голямата ми грешка.
Себичен — тайно търсех самота.
Не се замислях колко съм ти нужен.
Измислях си около мен света,
защото в истинския винаги е тъжно,
когато сам си. Ала аз не бях!
Прости ми глупостта, че не разбрах!
1995 г.
На Мариела Ченкова
От снимката ме гледаш с поглед чист
и казваш сякаш: „Чичо, аз пораснах.
На пет години, чичо, съм почти.
Леглото даже вече ми е тясно.
А тук съм на рождения си ден
със патенцето. То се казва Руди.
Виж колко съм красива с тези две
кордели, като сини пеперуди!
Пък детската ми стая отесня
от кукли и играчки най-различни,
но тука има кукличка една,
която, чичо, много си обичам.
Щом вечер Сънчо благ ме навести,
прегърнати заспиваме си двете.
Ела да видиш куклата и ти!
Послушна е и се нарича Бети.“
1995 г.
И мен, като всички, по пътя нелек,
крепят ме стотици надежди.
Стремя се най-вече да бъда човек.
В униние чело не свеждам.
Живея тъй, както разбирам това,
дори да е дяволски трудно.
От своята немощ макар окован,
намирам живота за чуден.
Какво са едни непослушни нозе,
когато душевно съм волен.
Лае срещу ми зло битие,
ала така е отколе.
Аз го подритвам и крача напред,
с твърдия пулс на живота.
Крача с две чужди, не свои нозе,
търсейки своята кота.
1995 г.
Ако последвам своите желания,
които издевателстват над мен,
навярно ще кръстосвам океани,
към краища далечни устремен.
И бих се чувствал атом от безкрая
на необятното, примамливо море.
Щастлив ще съм, макар да зная —
една мечта красива ще умре.
1995 г.
Дадох на ближния своята риза,
както ни учи Христос,
но го видях от Пежо да излиза —
не бе нито гол, нито бос.
Беше доволно загладен и лъскав.
Види се — нов бизнесмен.
Ако му имах поне вратовръзката,
сит ще съм, може би ден.
Мина наблизо. Не ме забеляза.
Гледаше нейде над мен.
„Жалко за ближния!“ — тихо си казах
и се отдръпнах смутен.
Вкъщи си сипах фалшива ракия;
за глупостта вдигнах тост.
Тази, която в мене се крие.
(Нали е безгрешен Христос!)
1995 г.
На свищовлии
Обичам те безкрайно, роден град!
Ти моята любов си и утеха,
че има кътче в този земен свят,
което с нежна ласка ме приема.
Гордея се, че в тебе се родих,
под скъпата ми, бащината стряха!
И майчината обич в теб открих,
и в твойта пазва топла ме люляха.
Далеч живея — ти живееш в мен
и стига ми това, че съществуваш!
Мой роден град, мой пристан най-свещен,
до моя сетен дъх, ще ме вълнуваш!
1995 г.
Искам безпаметно да се напия,
да се изпразни главата ми от мисли.
Грижите, избледнели, да се свият,
мъркащи, безопасни и хрисими.
Хапят душата ми. Ръфат,
като глутница побеснели псета.
Бавно, настойчиво ме разкъсват
грижите, между два куплета.
Страшното е, че съм безсилен.
Какво ли от мене зависи?
Боже, как са нахално ухилени,
докато ги залъгвам с писане.
1995 г.
Уморих се от тежки съвети,
от учтивост да бъда различен,
от партийни и други привети…
Уморих се да бъда безличен.
1990 г.
— С влак към Европа пътуваме.
Движим се точно по графика.
— С влак ли? Европа ли? Плуваме.
Ще ни посрещат във Африка.
Господи, България пази
от днешни псевдо политици!
От глупостта я запази,
и от бутуша на войниците!
Господи, пази я от лъжци,
фалшиви демократи и кретени!
Сложи очи на зрящите слепци,
които хоаса зоват „промени“!
Закриляй я от жадните за власт,
защото те снагата и огризват!
Потъва всичко в ненаситна паст,
а ние кротко си живеем в криза.
За нея „горе“ дружно се винят,
но им е трудно просто да си идат.
Все тъй напразно чакаме деня,
след който краят вече ще се вижда.
Дари ни, Боже, с тази благодат!
Прати ни родолюбци за награда!
Над майчица България да бдят,
от болките ни, до един да страдат.
Бъди премъдър, милостив и благ
към нашата изстрадала Родина!
Да бъде ден, след непрогледен мрак!
Да бъде ден, за хиляди години!
1994 г.
Да беше жив, какво би казал ти
за туй, че твоят лик е по площадите?
За туй, че калят твоите мечти
и с името ти хранят днес омразата?
Ти знаеш кървавия кръст на роба
и мрачните бесилки на тирана,
и писъците женски в тъмна доба,
и не една девица поругана.
Но ти се бори не заради вярата
и не прокълна всеки мюсюлманин.
Живя за всички и умря за правдата!
За святата идея — да сме равни!
8 януари 1990 г.
Ще оцелеем, въпреки застоя,
и въпреки тях — политиците.
Издръжлив ни е — види се — соят
и калени в бедност душиците.
И преди не познавахме лукса.
Той дори бе за нас забранен.
Беше дума и срамна, и гнусна,
от доволни „борци“ заклеймен.
Социалната слабост ни люшка
не от днес, не от вчера дори.
От рождение тя ни е дружка.
под ръка все със нея вървим.
Но сме живи, на пук на съдбата.
Оцеляхме в най страшния мрак.
Кой можа, си запази душата,
който не — Бог е мъдър и благ!
Та, и в днешния хаос е трудно.
Безпарични живеем и днес.
И макар да напредваме мудно,
все е нещо. Все е прогрес.
Зная аз: занапред ще ни има!
Ний сме храбър и силен народ.
Гордостта ни — во век несломима.
Ще намерим през времето брод!
1995 г.
Добрич