Заплетената следа
Криминални новели

Борис Миндов
В света на тайнственото

Лъвът пуснал слух, че е на смъртно легло и иска всички животни да дойдат в пещерата му да чуят неговата последна воля. Влезли козата, овцата и телето, а лисицата останала да чака отвън. След време лъвът излязъл от леговището си като по чудо ободрен и попитал: „Защо не влезеш да ми поднесеш почитанията си, Кума Лисо?“ — „Моля ваше величество да ме извини — отвърнала лисицата, — но забелязах следите на някои от вашите поданици, водещи към пещерата ви, а не виждам следи да са излезли оттам. Затова предпочитам да остана навън — да не ви притеснявам.“

Не разсъждава ли лисицата от тази басня на Езоп досущ като Шерлок Холмс? Щом следите показват, че животните са влезли, а не са излезли, значи са станали жертва на лъва-убиец.

Или да вземем друг пример от античността, от „Енеида“ на Вергилий. Един разбойник отвлича стадото на цар Евандър, който праща Херкулес подир похитителя. Разбойникът влачи откраднатите говеда за опашката, с главата назад, тъй че отпечатъците от копитата им да сочат в обратна посока и по тоя начин да заблудят преследвача. Но един от воловете измучава, една крава от стадото на Херкулес отвръща на тоя зов, и престъпникът е открит и унищожен.

Подобен похват за заблуждаване на преследвача е залегнал и в разказа „Случка в интерната“ от Конан Дойл.

Значи още в древни времена хората са умеели да тълкуват следи и логически да стигат до разкриването на престъпления.

Ако вярваме на библията, първата кражба е извършена от Адам и Ева, когато посягат на забранения плод в райската градина, а първият убиец е Адамовият син Кайн, който отнел живота на своя брат Авел.

Но легенда или действителност, истината е, че човек по природа е любопитен, винаги търси обяснение на нещата, случките, постъпките, явленията, на тайнственото и загадъчното — и това негово качество заедно с много други го е издигнало интелектуално, помогнало му е да направи много открития и изобретения.

„Известно е, че за човек, изключително надарен в този смисъл, способността да анализира е източник на най-жива наслада. Както атлетът се радва на своята сила и намира удоволствие в упражненията, които привеждат мускулите му в действие, така и аналитикът се гордее с умението си да разплита. Дори най-незначителното занимание, при което може да разкрие дарбата си, му прави удоволствие. Той обича загадки, главоблъсканици, криптограми, прилагайки в решаването им проницателност, която на обикновения ум се струва свръхестествена. Неговите изводи, резултат от самата същност и душа на метода му, наистина са чудеса на интуицията.“

С това разсъждение, което като че ли обосновава новия жанр и представлява негова апология и програма, започва новелата „Убийствата на улица Морг“ — първата творба на криминалната литература (от латинското crimen — престъпление).

Неин автор е големият американски класик Едгар Алън По, смятан за родоначалник на този литературен жанр. Той е и създател на първия „детектив“ (от латинското detego — откривам) в литературата — Дюпен.

За прототип на Дюпен се смята самият По. Това се потвърждава от разказа му „Тайната на Мари Роже“, основаващ се на действителен случай — убийството на Мери Сесилия Роджърс в околностите на Ню Йорк.

Дълго след отпечатването на разказа, в резултат от самопризнанията на двама участници, се потвърждават абсолютно всички хипотези и изводи на разказвача.

Изпреварил своето време, неразбран от съвременниците си, Едгар Алън По дълго време останал без приемници.

Наистина неговият сънародник и съвременник Джеймс Фенимор Купър попълва донякъде и в известен смисъл тази празнина със серията романи за Кожения чорап, в които показва умение да се откриват следи по отпечатъци от стъпки, счупени клонки, мъхести дънери, паднал лист и т.н. Но това е чисто приключенска литература, в която главни герои са индианци и трапери. Ала тя подтиква други автори да пренесат мястото на действието в заобикалящата ги „цивилизована“ среда и по този начин да стигнат до детектива и детективската история.

Така французинът Емил Габорио (1832–1873) създава първия криминален роман (всъщност цяла поредица романи) с главен герой полицая Льокок, малко по-късно след него идва англичанинът Уилям Уилки Колинз (1824–1889) с романа „Лунният камък“ и детектива чудак Каф. Макар и последователи на По, те не съумяват да стигнат по-далеч.

Едва с Артър Конан Дойл започва същинският разцвет на жанра. Всъщност него смятат за истински създател на криминалната литература с неговия Шерлок Холмс, появил се за пръв път през 1887 г. в романа „Етюд в червено“ който тридесет години по-късно сънародничката му Дороти Сейърз, талантлива авторка в криминалния жанр, нарича „бомба в детективската литература“.

На пръв поглед Шерлок Холмс като че ли продължава със своите мисли и действия Дюпен. Но докато Дюпен е саможив мечтател, отвлечен образ, Шерлок Холмс е по-изразителен, по-жив като човек, със своите „хобита“ и личен живот, със своите недостатъци, дори понякога грешки. И най-важното — с поредицата романи и разкази за него той става популярен герой. Не току тъй повечето читатели при думата „детектив“ ще посочат веднага едно име — Шерлок Холмс.

Живял ли е наистина Шерлок Холмс?

В Единбургския университет като студент Конан Дойл слушал лекциите на доктор Джоузеф Бел — човек, надарен с изключителна наблюдателност, който сам умеел и учел студентите да „разгадават“ хората.

— Какъв е този човек, сър? — питал той разтреперания студент. — Огледайте го добре! Не, не го докосвайте. Служете си с очи, сър, действувайте с мозъка си, със силата на дедукцията!… Пред нас стои рибар, господа! Това може да се забележи веднага, като се вземе пред вид, че дори в такъв горещ ден нашият пациент носи високи ботуши. Никой освен моряк няма да се обуе в такова време на годината с високи ботуши. Загарът на лицето му показва, че е сухопътен, крайбрежен моряк, а не моряк на далечно плаване. Този загар явно се е появил при даден климат — така да се каже, местен загар… Освен това в устата му има тютюн за дъвчене. Всичко дотук навежда на мисълта, че този човек е рибар. За това свидетелствуват и рибените люспи, полепени по облеклото и ръцете му. И, най-после, специфичната миризма позволява да се определи съвсем точно неговата професия.

Не звучи ли това като разсъжденията на Холмс? Наистина в това отношение литературният герой стига до дребнавост, която понякога изглежда смешна.

Така че Холмс също има прототип. Някои дори твърдят, че подобно на По и Дюпен, има някаква близост и в характерите на Дойл и Холмс. И Дойл се отличавал с наблюдателност, аналитичност, добре проучвал и проверявал това, което пишел. И не току тъй, подобно на По, спомогнал за разкриването на едно действително престъпление.

Наистина, за един век криминалният жанр постига неимоверно разностранно развитие, не всякога в правилна насока, но все пак развитие, с претенции за достойно място в художествената литература.

На какво се дължи това?

По това време в литературата се развивал неоромантизмът, който търсел колоритни герои, необикновена обстановка, бурни събития, а същевременно и израз на протест против околната обстановка. А у английските писатели се таи стремеж неочаквано, посред бял ден да открият някаква тайна, изведнъж да намерят „врата в стената“, през която може да се проникне в необикновен свят.

Съветският писател Юлиан Семьонов, широко известен у нас с романите си „Седемнайсет мига от пролетта“, „Бомба за господин председателя“ и др., на въпроса на какво се дължи нарастващият успех на детективската литература, отговаря:

„Струва ми се, че тайната се крие първо в това, че… предполага стремително действие, безупречност на логиката на поведението на героите, висока интелектуална подготвеност. Нашият век е стремителен. Докато по-рано логиката на постъпката можеше да се подменя в литературата с описание на чувствата, сега това вече «не минава». Научно-техническата революция стана «главна заплаха» за ония произведения, които са «морално остарели». Второ, хората, макар и да се прекланят пред никога нестареещата класика, търсят нови форми в литературата, търсят сюжет, който да отговаря на ритмиката на живота, търсят открити стълкновения на доброто и злото. И, най-после, трето, детективското четиво, дявол да го вземе, е интересно!“ Големите творци в криминалната литература на Запад обаче изглежда никак не си правят илюзии за целите и „ефикасността“ на полицейската организация там, защото, общо казано, в тази литература като че ли преобладават частните детективи и детективите-любители. (Така авторите погъделичкват и читателя, като му внушават да се отъждествява с детектива, сиреч: „Това бих могъл да бъда и аз!“).

Именно безпомощността на полицията да се справи с престъплението подтиква пострадалите да се отнасят и до Дюпен на По, и до Шерлок Холмс на Конан Дойл, и до Поаро на Агата Кристи, и до десетки и стотици други тям подобни. В сравнение с полицаите-професионалисти, представяни обикновено като непохватни, недосетливи, мудни, сковани бюрократи и едва ли не некадърници, тези герои-детективи са изобразени като безкористни чудаци, надарени с почти свръхестествена прозорливост, сръчност и вещина. Със способностите си да разгадават и най-заплетените престъпления, те правят полицията за посмешище; често със суетната си самоувереност и Шерлок Холмс, и Поаро предизвикват усмивка, но при все това като „закрилници на слабите“ и „рицари на правдата“ се радват на дълбоките симпатии на читателите.

По времето на Конан Дойл като главно действуващо лице, като „герой“ на криминалната литература се появява противникът на полицая и детектива — престъпникът. Създава го френският писател Морис Льоблан в лицето на „крадецът-джентълмен“ Арсен Люпен (според някои негови биографи, въз основа на действителен престъпник-рецидивист). Този обаятелен, жизнерадостен, духовит, благороден на вид млад човек, пренебрегвайки законите и реда, върши кражби, при които покрай личното си облагодетелствуване се стреми да накаже някакъв друг престъпник, да поправи някаква неправда. Този своеобразен рицар-престъпник е винаги неуловим, прави полицията смешна и жалка, и може би именно затова става толкова симпатичен на читателя, който чрез него си отмъщава на „блюстителите на реда и закона“.

В криминалната литература не липсват обаче и полицаи-професионалисти, макар и нерадващи се на такава популярност. Едно от редките изключения е полицейският комисар Мегре на Жорж Сименон, сънародник на Льоблан. Мегре е спокоен, методичен полицай, който се мъчи да вникне в човешката психика, да разбере каква човешка драма се крие зад престъплението, макар и да не може да прозре добре социалните подбуди и причини.

Всички тези герои на криминалната литература представляват класата на своите създатели, защищават нейните интереси, отразяват нейните проблеми. Защото, да се позовем на един авторитет, „престъплението е социално явление — резултат на противоречие между личността и обществото, брутална и крайна изява на конфликт между порива на отделната единица и интересите на целия колектив“^[1]. Разбира се, има сблъсъци между интересите и на отделни индивиди, но и тук престъплението представлява нарушение на нормите и законите на даденото общество и на общочовешките нравствени норми. При това „собственическият инстинкт почти винаги… е основната подбуда за престъпния акт“^[2] („Случка в интерната“, „Дванайсетте африканки на Бешу“, „Заплетената следа“).

Безспорно „убийства и кражби, макар и значително по-малобройни, се извършват и в социалистическия свят… (но) тези престъпления са именно резултат на старо мислене и на стар морал, рецидиви на едно буржоазно светоотношение“^[3]. Следователно и тук възниква необходимост определен раздел от литературата да поеме ролята на изобличител на престъплението в противовес на социалистическия морал. И такава литература вече съществува, макар и още млада и недостатъчно укрепнала. В Съветския съюз тя напредва със смели крачки и има значителни завоевания.

Днес в съветската литература работят такива даровити творци в този жанр като Аркадий Адамов, братя А. и Г. Вайнер, Павел Шестаков, Василий Ардаматски, Юлиан Семьонов, Николай Сизов, Вил Липатов и др. Съветските криминални писатели изобразяват предимно работата на съветската милиция за разкриване и изкореняване на престъпността („Заплетената следа“), на съветските чекисти — за обезвреждане на враговете на социалистическия строй. Тук рядко се срещат аматьори, а и когато ги има, те фактически помагат на съответните органи. Защото, както изтъква писателят Павел Шестаков, „в нашите условия е практически невъзможно да разкриеш сложно престъпление сам: следователят действува в колектив от хора, с него работят оперативни работници, експерти“. А Аркадий Адамов определя разликата между съветската и западната криминална литература така:

„За нас най-маловажни са сюжетът, интригата, така наричаната «чиста» криминалистика. У нас няма страст към садизма, преклонение пред силата на жестокостта, няма безизходност. И в това е може би коренната разлика между съветското и западното криминално произведение. В центъра на нашите повествования са съдбата на човека, несъвместимостта на логиката на съветския начин на живот с логиката на престъплението. Нашият главен удар е насочен срещу подлостта и лъжата. Традиционните сблъсъци трябва да бъдат изпълнени с голямо обществено съдържание.“

Следователно произведенията с криминална тематика в западната литература също могат да имат полезно действие и обществена стойност, но само ако зачекват в по-голяма или по-малка степен социални, етични проблеми, ако разкриват недъзите на обществото, което поражда престъплението. И, естествено, ако са написани майсторски, ако са художествени произведения, а не изсмукани от пръстите самоцелни, заплетени главоблъсканици, напоени обилно с кръв и ужасии, предназначени само да предизвикват остри усещания и тръпки у читателя.

Оттук и задачата на настоящия сборник: в рамките на малкия си обем да се опита да запознае младия (а и по-възрастния) читател с десет от най-представителните творци в световната криминална литература — както класици, така и съвременници, западни и съветски.

Естествено за такъв сборник най-подходяща е формата на разказа, на новелата. Класици като По, Конан Дойл и Честъртън са се прочули именно благодарение на разказа.

Честъртън посочва, че за криминалното произведение е за предпочитане размерът не на романа, а на разказа: цялата психология и философия на героите се съдържа в последната глава, „тъй че е по-добре първата глава да бъде и последна“. Обаче, добавя той, в разказа трябва да има истина, реален факт от всекидневния живот.

В сборника е представена и една широко разпространена разновидност на криминалния разказ — „трилърът“, т.е. разказът на напрежението („Приключенията на една автоматична писалка“, „Малко момче в безпътица“, „Доктор Мурхед и пациентката“). Докато в класическия си вид криминалното произведение трябва да отговори на три основни въпроса: Кой? Как, Защо! — кой е извършил престъплението, как го е извършил и защо, — то в „трилъра“ първият въпрос липсва. Тук престъпникът е известен на читателя. Напрежението се поддържа с това, че постепенно се разкрива какво е подтикнало престъпника към престъплението, как го е извършил, дали то е успяло или не, как са съумели да го хванат или защо не са го хванали, какви са последиците от това и т.н.

Уместно е да се постави тук и въпросът за „законността“ на криминалния жанр като литература. Мнозина го оспорват, изхождайки от „сивия“, по-право кървав поток в този жанр. Но „сив“ поток има и в „сериозната“ литература, а той съвсем не поставя под въпрос „законността“ й. И в единия, и в другия случай хубавите произведения са тия които „узаконяват“ съществуването на дадената литература. „Да решава социални въпроси, да отразява процесите, които стават в обществото — казва съветският писател Евгений Рис, — е във възможностите на всяка хубава книга, включително и детективската.“ Последната, добавя той, „може да бъде историческа и историко-революционна, социалнопсихологическа и политическа“

В интервю пред съветското списание „Огоньок“ Жорж Сименон казва:

„Всеки литературен жанр, включително и детективският, е добър при условие, че на страниците на книгата присъствуват не манекени, а живи хора с всичките им достойнства и недостатъци, може би пороци, а авторът се старае според способностите и силите си да разбере тези хора, да обясни причините за техните постъпки.“

И тъй…

„Ако сте готов, Уотсън, да повикаме файтон… И ще ви бъда много задължен, ако пъхнете в джоба… револвера си…“

… Да навлезем в света на тайнственото.

За авторите от сборника „Заплетената следа“

Гилбърт Кийт Честъртън (1874–1936), роден в семейство на сравнително обезпечен поземлен агент, следвал за художник, но напуснал художественото училище и почнал да пише във вестниците, увличайки се по социалистите-утописти, на които впоследствие изменил. За 35 години литературна дейност е издал над 100 книги в различни жанрове и на различни теми, заради които е признат за класик на английската литература от първата третина на нашия век.

Но най-известен и най-обичан е Честъртън за разказите си с криминален сюжет, особено тия за любителя-детектив отец Браун (общо 50 разказа в пет сборника, последният от които излязъл посмъртно в 1937 г.). За прототип му послужил католическият свещеник Джон О’Конър, който му направил впечатление със своята наблюдателност и осведоменост за престъпността. Така се родила идеята да напише „комедия, където свещеник изглежда несведущ, а всъщност знае за престъпленията повече, отколкото самите престъпници“. Първият разказ от този цикъл — „Сапфиреният пръстен“ — излязъл в 1911 г. В тези разкази, от цялото творчество на Честъртън най-близо до реалния живот, той описва нравите на хората, с които се сблъсква отец Браун — дълбоко етичен, добродушен свещеник, отличен психолог, посветил се в служба на доброто и борба със злото. Честъртън е един от първите автори, които внасят в криминалната литература политически елемент: в много от разказите си разкрива корупцията във висшите сфери.

Новелата „Небесната стрела“, взета от сборника „Неверието на отец Браун“, е плод на пътуването на автора до Америка и на наблюденията му върху живота и нравите там.

 

 

Морис Льоблан (1864–1941), чиито далечни прадеди били италианци, е роден в Нормандия, където баща му имал малка корабостроителница. Пратен да следва право и езици, за да поеме предприятието, младият Морис останал известно време в бащината си кантора, но скоро се прехвърлил в Париж, където се отдал на литературата.

Отначало написал няколко посредствени разказа и романа, които не го отличавали с особена дарба. Звездата му изгряла през 1906 г., когато сп. „Жьо се ту“ („Аз знам всичко“) му поръчало разказ с криминален сюжет. Макар и без опит в този жанр, Льоблан изпълнил поръчката, но за разлика от дотогавашната традиция създал „антидетектив“, тоест главният му герой бил престъпник. Първият сборник новели с новия герой излязъл в 1907 г. под заглавие „Арсен Люпен, крадецът-джентълмен“. Впоследствие Люпен фигурира в общо двайсетина книги.

Макар и крадец, който се сблъсква със закона, полицията и обществото, героят на Льоблан често влиза в конфликт и с представители на висшите сфери, отличаващи се с не твърде висока нравственост. Тях именно той ощетява, за да поправи някаква неправда или да защити слабите.

В сборника „Агенция Барнет и Сие“ например, откъдето е взета новелата „Дванайсетте «африканки» на Бешу“, Арсен Люпен е вече ръководител на частно детективско бюро под името Джим Барнет, който се мъчи да изкупи предишната си престъпна дейност чрез борба с престъпленията и разкриване на тайни, от които обаче никога не пропуща да се възползува лично.

 

 

Агата Кристи (1890–1976) загубила рано баща си — американец на име Милър. Овдовялата й майка-англичанка я пратила да учи пеене в Париж, но Агата станала медицинска сестра. В 1914 г. се омъжила за Арчибалд Кристи, с когото прекарала цялата първа световна война във Франция.

Като болнична служителка в 1917 г. Агата Кристи написва първия си криминален роман — „Тайнствената афера в Стайлз“, издаден едва в 1920 г., който слага началото на литературното й поприще.

Следвайки традициите на По, Конан Дойл и Честъртън, като всепризната майсторка на интригата и загадката в течение на половин век под нейното перо излизат 87 романа и много разкази, отпечатани в тираж над 80 милиона екземпляра.

Агата Кристи е създала образи на няколко детективи, професионалисти и любители — старата мома мис Марпъл, мистър Куин, Паркър Пайн, но най-популярен е белгиецът Еркюл Поаро, борец за справедливост в буржоазния свят, който обича да пародира, че умее да си служи със „сивите мозъчни клетки“, за да разкрива и най-заплетените престъпления — в което и успява. Той пък дължи славата си на умението на своята създателка да наблюдава живота и да извлича от него своите сюжети, да поддържа напрежението и любопитството докрай. Всъщност интригата у нея представлява състезание между умовете на действуващите лица, между престъпника и детектива.

В новелата „Отвлеченият министър-председател“ от по-ранното й творчество, нещо като политическо-шпионски разказ, авторката не се поколебава да осмее, както впрочем в много свои произведения, „некадърността“ на Скотланд ярд (английската полиция).

 

 

Корнел Уулрич (1903–1968) роден в Ню Йорк, като дете пътувал с баща си, минен инженер, бил очевидец на мексиканската революция в началото на този век. Сцените на жестокост и кръвопролитие при потушаването й повлияли на по-сетнешното му творчество.

Уулрич започнал да пише вследствие на заболяване, което го приковало дълго време на легло. Своя първи роман написал още на 21-годишна възраст, като студент в Колумбийския университет. През 1927 г. с втория си роман — „Децата на Риц“ — спечелил наградата за „студентски хумор“. Едва в 1932 г. обаче „открил“ криминалния жанр и оттогава под истинското си име и под псевдонимите Уилям Айриш и Джордж Хопли издал 13 романа и 16 сборника с разкази и новели (общо около 250 на брой) в този жанр. За приноса си към развитието на криминалния разказ през 1948 г. получил наградата „Едгар Алън По“ на Дружеството на американските криминални писатели.

Корнел Уулрич е един от най-видните представители на „трилъра“ — разказа на напрежението. Произведенията му са наситени с атмосфера на страх, потрес, насилие, понякога с черен хумор, завършвайки обикновено с изненада и често с намеса на съдбата, като например в предлагания тук разказ за „подземния свят“ на американските гангстери. Затова ги наричат „причинители на смразяващи тръпки“, а автора им — „майстор на зловещото и страховитото“. По тази причина някои критици окачествяват Уулрич като „съвременен По“.

 

 

Жорж Сименон (р. 1903 г.), според собствените му думи, принадлежи на три страни — роден е в Белгия, голяма част от живота си е прекарал във Франция, а сега живее в Швейцария.

Той искал да стане лекар, но баща му умрял и 17-годишният Жорж трябвало да мисли за прехраната си. Постъпил като репортер в парижки вестник и от работата си там почерпил много от сюжетите за своите бъдещи произведения, сблъсквайки се с действителни случаи в криминалистиката.

По това време Сименон издал под псевдоним първия си роман. Както признава сам, учил се е да пише от Гогол, Чехов и Достоевски. Според неточни изчисления е написал досега над 250 книги.

В 1929 г. излиза романът му „Питър литовецът“, в който за пръв път се появява полицейският комисар Мегре. Нему Сименон дължи славата си, посвещавайки му десетки романи и новели.

Мегре е професионален полицай, наглед муден, хладен, банален, но умеещ да разкрива престъпленията чрез вникване в психиката на хората, които среща в работата си. В новелата „Отвореният прозорец“ се долавя дори съчувствие към престъпника, жертва на социалните условия и на неправдите в буржоазното общество. Така в криминалната литература Жорж Сименон е създател на психологическата драма.

 

 

Патрик Куентин, или Куентин Патрик, е псевдоним на четирима писатели — двама мъже и две жени, които са си сътрудничили през различни периоди или са работили поотделно.

Пръв започва англичанинът Ричард Уилсън Уеб, преселил се в САЩ и приел американско поданство, който пише заедно с Марта Мот Кели. След като се разделя с нея, сам издава една книга под горния псевдоним, а по-късно написва два романа заедно с Мери Луиз Асуел. Накрая започва да сътрудничи с Хю Калингъм Уилър, роден в Англия, който след като завършва Лондонския университет, се преселва в САЩ и получава американско поданство. С Уилър сътрудничи до началото на петдесетте години, после се оттегля и Уилър остава да пише сам под псевдонима Патрик Куентин.

Четиримата са автори на романи, а също и на разкази, най-хубавите от които са събрани в един том под заглавие „Изпитанието на мисис Сноу“.

Представеният на следващите страници дълбоко психологичен и трогателен разказ за пътя на едно дете към престъплението е взет от този сборник и представлява „трилър“.

 

 

Роман Ким (1899–1967) се родил във Владивосток, а детството и младостта си прекарал в Япония, където учил в колеж. През 1917 г. се завърнал в родината си, завършил източния факултет на Далекоизточния държавен университет и станал преподавател по китайска и японска литература във висши учебни заведения, като едновременно сътрудничел във вестници и списания с очерци и статии. Разкази и памфлети започнал да пише през 30-те години. Обаче е широко известен на съветските читатели и в чужбина, включително и у нас, благодарение на повестите си „Тетрадка, намерена в Сучон“, „Кобра под възглавницата“, „Училище за призраци“ и др.

Повестите на Роман Ким представляват своеобразни памфлети, основаващи се на личните наблюдения на автора и на богат документален материал. Изобразявайки дейността на империалистическите разузнавания, на тайните агенти на монополите и милитаристите, те могат да се причислят и към историческата, и към приключенско-шпионската, и към детективската литература. В същия разобличителен, остросюжетен дух той е автор и на чисто криминални разкази. Такъв е „Доктор Мурхед и пациентката“, който може да се нарече „трилър“, отразяващ американската действителност.

 

 

Николай Сизов е добре известен на съветските читатели с романите си „Трудни години“, „Наследници“, с повестите „Сърца неспокойни“, „Арбат и Селенга“ и др. В тези свои произведения той разкрива живота на съвременниците си, техния вдъхновен труд, преобразяващ света. Сюжетите си Сизов черпи от реалната действителност. При това той често се обръща към трудната и благородна работа на хората, на които е възложено да бдят за законността и справедливостта, да се борят с всичко, което пречи на строителството на новия живот. На тази тематика са посветени редица повести, както и цикълът „Неизмислени разкази“, основаващи се на действителни случаи из дейността на съветската милиция, откъдето е взет и представеният тук разказ, завършващ настоящия сборник. Повестите и разказите на Сизов в този жанр се четат с увлечение не само защото в тях има заинтригуващо „детективско начало“, но и преди всичко защото авторът повдига животрептящи проблеми на науката, на правното и моралното възпитание.

Едгар Алън По
Откраднатото писмо

Nil sapientiae odiosius acumine nimio^[4]

SENEKA

Една ветровита вечер през есента на 18… година, малко преди смрачаване, имах двойната наслада да размишлявам и да пуша с лула от морска пяна в компанията на моя приятел Ш. Огюст Дюпен в малката му библиотека, или по право килер за книги au troisieme, No, 33, Rue Dunot, Faubourg St. Germain^[5], в Париж. Поне един час пазихме дълбоко мълчание, напрегнато и всецяло погълнати, както би се сторило на случаен наблюдател, в съзерцаване на виещите се кълба дим, които правеха въздуха в стаята задушен. Що се отнася до мен обаче, аз обмислях някои въпроси, които бяха тема на разговора ни в началото на вечерта; имам предвид аферата на улица „Морг“ и тайната около убийството на Мари Роже. Ето защо предположих, че е съвпадение, когато вратата на стаята се отвори и влезе нашият стар познат мосьо Г., префект на парижката полиция.

Посрещнахме го сърдечно, защото макар че в някои отношения не ни беше приятен, той беше много забавен човек, а и не бяхме го виждали от години. Тъй като стояхме на тъмно, Дюпен веднага стана да запали лампа, но пак седна, без да направи това, защото Г. каза, че е дошъл да се посъветва с нас, или по-право да иска мнението на моя приятел по някаква служебна работа, която му причинявала големи главоболия.

— Щом въпросът изисква размишление — забеляза Дюпен, който се канеше да запали фитила, — по-добре да го разгледаме на тъмно.

— Още едно от странните ви хрумвания — каза префектът, който имаше навика да нарича „странно“ всичко, което му беше непонятно, и поради това живееше в свят, гъмжащ от „странности“.

— Точно така — отвърна Дюпен, като подаде на госта си лула и побутна към него едно кресло.

— Какво Ви затруднява в момента? — запитах аз. — Надявам се, че не е пак убийство?

— О, не, нищо подобно. Всъщност работата е много проста и не се съмнявам, че ще можем и сами да се справим добре с нея; но после си помислих, че Дюпен ще иска да чуе подробностите около нея, защото е изключително странна.

— Проста и странна — повтори Дюпен.

— Да, така е… но не съвсем. Истината е, че всички сме много озадачени, понеже случаят е толкова прост, а пък съвсем ни е объркал.

— Може би ви се изплъзва именно поради своята простота — каза моят приятел.

— Не говорете глупости — отвърна префектът, смеейки се от все сърце.

— Може би тайната е твърде прозрачна — каза Дюпен.

— О, боже мой! Що за хрумване!

— Твърде очевидна.

— Ха-ха-ха! Ха-ха-ха! Хо-хо хо! — кикотеше се нашият гост, много развеселен. — Ох, Дюпен, ще ме уморите!

— Но в края на краищата каква е работата? — запитах аз.

— Ей сега ще ви я разкажа — отговори префектът, като изпусна замислено дълга, равномерна струя дим и се намести в креслото. Само с няколко думи, но преди да започна, искам да ви предупредя, че тази работа изисква пълна тайна и че по всяка вероятност ще загубя длъжността, която заемам, ако се разчуе, че съм я споделил с някого.

— Продължавайте — рекох.

— Или недейте — обади се Дюпен.

— И тъй, получих поверителни сведения от много високо място, че от кралските покои е откраднат някакъв извънредно важен документ. Крадецът е известен — в това няма никакво съмнение: видели са го, като го взема. Известно е също, че документът все още се намира у него.

— А как е станало известно? — попита Дюпен.

— Проличава ясно — отговори префектът — от естеството на документа и от липсата на някои последици, които биха възникнали веднага, ако излезе от ръцете на крадеца, тоест ако го използува за целта, която си е поставил.

— Говорете по-конкретно — забелязах аз.

— Хм, мога да кажа само, че документът дава на притежателя му известна власт в определена област, където тази власт има огромно значение. — Префектът имаше голяма слабост към дипломатическия жаргон.

— И все пак не ми е съвсем ясно — каза Дюпен.

— Така ли? Вижте какво. Разкриването на този документ на трето лице, чието име няма да споменавам, ще засегне честта на една много високопоставена особа, а това обстоятелство осигурява на притежателя на документа власт над знатната особа, честта и спокойствието на която по този начин са застрашени.

— Но тази власт — намесих се аз — ще зависи от това, дали крадецът знае, че е известен на пострадалата. Кой би се решил…

— Крадецът — каза Г. — е министър Д., който би се решил на всичко, подобаващо или неподобаващо за един мъж. Кражбата е извършена колкото хитро, толкова и смело. Въпросният документ — ще кажа направо, става дума за писмо — бил получен от ограбената особа, когато се намирала сама в кралския будоар. Докато го четяла, изведнъж влязло друго високопоставено лице, от което искала непременно да го скрие. След като безуспешно се опитала да пъхне набързо писмото в едно чекмедже, била принудена да го сложи отворено на масата. То било обаче обърнато с адреса нагоре и тъй като по този начин съдържанието му останало скрито, не направило впечатление. В този момент влиза министър Д. Острият му поглед незабавно забелязва писмото, познава почерка, с който е написан адресът, вижда смущението на получателката и отгатва нейната тайна. След някои служебни работи, които както винаги претупва набързо, той изважда писмо, което много прилича на въпросното, отваря го, преструва се, че го чете, а после го слага до първото. Петнайсет минути разговаря пак по държавни въпроси. Най-после си тръгва, като взема от масата и писмото, на което няма право. Законната му собственица вижда това, но, разбира се, не смее да обърне внимание в присъствието на третото лице, което стои до нея. А министърът излиза, оставяйки на масата своето писмо, което е без никакво значение.

— Ето, значи — обърна се Дюпен към мен, — точно каквото е нужно, за да бъде властта пълна: крадецът знае, че на пострадалата е известен крадецът.

— Да — отвърна префектът, — и придобитата по този начин власт от няколко месеца се използува за много опасни политически цели. Ограбената личност с всеки изминат ден все повече се убеждава, че трябва да си възвърне писмото. Но това, разбира се, не може да стане открито. Накрая, доведена до отчаяние, повери работата на мен.

— А според мен по-проницателен агент — вметна Дюпен сред същинска вихрушка от дим — тя не може нито да желае, нито да си представи.

— Вие ме ласкаете — отвърна префектът, — но не е изключено да има такова мнение за мен.

— Ясно е — рекох аз, — както забелязахте, че писмото е все още у министъра, защото той дължи властта си над въпросната особа на притежаването, а не на използуването на писмото. Използува ли го, свършено е с тази Власт.

— Вярно — съгласи се Г. — и именно от това убеждение изхождам. Първата ми работа беше да претърся основно жилището на министъра, а главната пречка тук се състоеше в това, че обискът трябваше да стане без негово знание. Същевременно ме предупредиха за опасните последици, ако му дадем повод да отгатне намерението ни.

— Но вие сте много аu fait^[6] в такива дирения — казах аз. — Парижката полиция често ги е вършила.

— Е, да, и именно затова не губех надежда. А и навиците на министъра ми осигуряваха голямо предимство. Той често отсъствува по цяла нощ от къщи. Слугите му никак не са многобройни. Те спят далеч от апартамента на своя господар и тъй като са предимно неаполитанци, лесно може да ги напие човек. Както знаете, аз имам ключове, с които мога да отварям всяка стая или кабинет в Париж. От три месеца всяка нощ участвувам лично в обискирането на жилището на Д. Честта ми е поставена на карта и да ви доверя една голяма тайна: наградата е голяма. Ето защо не се отказвах от претърсването, докато не се уверих напълно, че крадецът е по-хитър от мен. Смятам, че съм надникнал във всички кътчета и ъгълчета на помещенията, в които може да е скрит документът.

— Но нима не е възможно — подхвърлих аз, — при все че писмото може да е у министъра, в което няма съмнение, той да го е скрил някъде извън жилището си?

— Едва ли — каза Дюпен. — Сегашното деликатно положение на нещата в двореца и особено интригите, в които, както се знае, Д. е замесен, налагат документът да му е винаги под ръка, за да може всеки момент да го покаже — а това е не по-малко важно от притежаването на писмото.

— Да може да го покаже ли казахте? — повторих аз.

— Тоест да го унищожи — вметна Дюпен.

— Правилно — забелязах аз. — Значи документът явно се намира в дома му. Изключено е министърът да го носи у себе си.

— Точно така — съгласи се префектът. — Два пъти е причакван из засада — уж от разбойници — и грижливо претърсван под мое лично наблюдение.

— Можехте да си спестите този труд — каза Дюпен. — Защото предполагам, че Д. не е толкова глупав и сигурно е очаквал тези разбойници като нещо в реда на нещата.

— Не е толкова глупав — каза Г., — ала е поет, а според мен само една стъпка дели поета от глупака.

— Вярно — произнесе Дюпен, след като смукна продължително и замислено от лулата си, — макар че и аз съм изпадал в тоя грях — стихоплетството.

— Не е зле да ни дадете някои подробности за вашите обиски — предложих аз.

— Е, откровено казано, пипахме бавно и претършувахме навсякъде. Аз имам отдавнашен опит в тия работи. Огледах цялата къща, стая по стая, като отделих за всяка по цяла седмица, и то само нощем. Първо прегледахме мебелите във всяка стая. Отворихме всички възможни чекмеджета, а, предполагам, знаете, че за обигран полицай тайни чекмеджета не съществуват. Само глупак може да пропусне „тайно“ чекмедже при такъв обиск. Това е толкова просто. Всяко писалище си има определена вместимост, пространственост, която трябва да се провери. А се водим от точни правила. Една петдесета от косъма не може да убегне от вниманието ни. След писалищата се заловихме за креслата. Проверихме възглавничките с тънките дълги игли, с които сте ме виждали да си служа. Свалихме горните дъски на масите.

— Защо?

— Понякога човек, който иска да скрие нещо, маха горната дъска на маса или друга подобна мебел, после издълбава крака, слага предмета в кухината и намества отново дъската. По същия начин се използува горната и долната част на краката на креватите.

— Но не може ли кухината да се открие с почукване? — запитах аз.

— Изключено, щом при слагането предметът се увие с достатъчно вата. Пък и в нашия случай се налагаше да действуваме безшумно.

— Невъзможно е обаче да се свалят всички дъски… да се разглобят всички мебели, в които може да се направи скривалище по споменатия от Вас начин. Едно писмо би могло да се направи на тънка навита тръбичка, която няма да се различава много по форма и големина от голяма кука за плетене, и в този си вид да бъде пъхнато в напречника на стол например. Нали не сте разглобили всички столове?

— Разбира се, не, но направихме нещо по-рационално: прегледахме с помощта на мощен микроскоп напречниците на столовете в къщата и освен това сглобките на всички мебели. Ако имаше някакви следи от скорошно разглобяване, веднага щяхме да забележим. И най-малката стърготинка от работа със свредел например би се виждала голяма колкото ябълка. Всяка пукнатинка в лепилото, всяка необичайна пролука би направила впечатление.

— Предполагам, че сте прегледали огледалата между рамката и стъклото и не сте пропуснали леглата и завивките, а така също пердетата и килимите.

— Разбира се, а след като минахме по тоя начин абсолютно всички мебели, огледахме цялата къща. Разделихме цялото и пространство на части, които номерирахме, тъй че да не пропуснем никоя; после проверихме пак с микроскопа всеки квадратен сантиметър от помещенията, включително и двете съседни къщи.

— Двете съседни къщи! — възкликнах аз. — Сигурно доста работа ви се е отворила.

— Вярно, но предложената награда си струва труда.

— Обследвахте и пространството около къщата, нали?

— То е застлано с тухли. Създаде ни сравнително малко неприятности. Прегледахме мъха между тухлите, но го намерихме непобутнат.

— Вероятно сте търсили между книжата на Д. и книгите в библиотеката му?

— Естествено. Отворихме всички пакети и папки; разтворихме всяка книга и не се задоволихме като някои от колегите полицаи само да я отръскаме, а проверихме лист по лист всеки том. Измерихме също с най голяма точност дебелината на всяка корица и я огледахме много внимателно под микроскоп. Ако някой е разпарял наскоро подвързията, немислимо беше това да убегне от вниманието ни. Пет-шест тома, току-що излезли от ръцете на подвързача, грижливо проверихме надлъжно с иглите.

— Прегледахте ли пода под килимите?

— Безусловно. Махнахме всички килими и огледахме дъските с микроскопа.

— А тапетите по стените?

— И тях.

— Надникнахте ли в избите?

— Надникнахме.

— Значи — рекох — нещо сте сбъркали и писмото не е в къщата, както предполагате.

— Боя се, че сте прав — каза префектът. — А вие, Дюпен, какво ще ме посъветвате?

— Наново да претърсите основно стаите.

— Това е абсолютно излишно — отвърна Г. — Повече от сигурен съм, че писмото не е в къщата.

— По-добър съвет не мога да ви дам — рече Дюпен. — Надявам се, че имате точно описание на писмото?

— О, да! — И префектът извади бележник и зачете гласно подробно описание на вътрешния и особено външния вид на липсващия документ. Скоро, след като свърши четенето на това описание, си тръгна в такова потиснато настроение, в каквото не бях виждал дотогава добрия джентълмен.

Около месец по-късно той отново ни направи посещение, като и този път ни завари заети с почти същите занимания, както преди. Взе лула и стол и заговори за най-обикновени неща. Най-после аз подхвърлих:

— Слушайте, Г., а какво стана с откраднатото писмо? Сигурно накрая сте се убедили, че не можете да надхитрите министъра?

— Да, дяволите да го вземат… Обаче направих нов обиск, както ме посъветва Дюпен… но както и предполагах, трудът ми отиде на вятъра.

— Каква награда е предложена, казахте? — запита Дюпен.

— О, много голяма… много щедра награда… не искам да споменавам точно колко, но ще кажа само: не бих имал нищо против да дам лично чек за петдесет хиляди франка на оня, който ми намери въпросното писмо. С всеки изминат ден всъщност това става все по-наложително; а напоследък наградата бе удвоена. Но дори и да я утроят, няма да бъда в състояние да направя нищо повече.

— Вижте какво — заговори провлачено Дюпен между две дръпвания от лулата си, — откровено казано… аз мисля, Г., че не сте направили… всичко възможно по този въпрос. Според мен… имате още една малка възможност, нали?

— Как? По какъв начин?

— Ами… пуф-пуф… бихте могли… пуф-пуф… да се посъветвате с някого по въпроса, нали? …пуф-пуф-пуф. Спомняте ли си историята, която разправят за Абърнети^[7]?

— Не, мътните да го вземат тоя Абърнети!

— Разбира се, да го вземат, така му се пада. Само че веднъж някакъв богат скъперник намислил да измъкне от този Абърнети безплатен лекарски съвет. За тази цел завързал обикновен разговор в частна компания и представил на лекаря случая си като болест на измислено лице. „Да речем — казал скъперникът, — че симптомите му са такива и такива; в такъв случай какво бихте го посъветвали да вземе, докторе?“ „Какво да вземе ли? — рекъл Абърнети. — Ами да вземе съвет от лекар, разбира се.“

— Само че — каза префектът малко смутен — аз съм напълно готов да приема съвет срещу заплащане. Наистина бих дал петдесет хиляди франка на оня, който ми помогне в тази работа.

— В такъв случай — отвърна Дюпен, като отвори едно чекмедже и извади чекова книжка, — можете да ми попълните чек за споменатата сума. Когато го подпишете, ще ви предам писмото.

Аз бях смаян. Префектът изглеждаше като гръмнат. Няколко минути той остана безмълвен и неподвижен, Вторачен недоверчиво В приятеля ми със зяпнала уста и очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите; после като че ли се поокопити, грабна едно перо и като ту се спираше, ту се блещеше, най сетне попълни и подписа чек за петдесет хиляди франка и го подаде през масата на Дюпен. Последният го огледа внимателно, сложи го в портфейла си, после откопча една escritore^[8], извади оттам някакво писмо и го подаде на префекта. Полицейският служител го грабна, сияейки от радост, отвори го с трепереща ръка, хвърли бегъл поглед на съдържанието му, след това скочи, втурна се към вратата и накрая безцеремонно изхвръкна от стаята и от къщата, без да пророни нито дума от момента, когато Дюпен му поиска да попълни чека.

Щом префектът си отиде, приятелят ми се впусна в обяснения.

— Парижките полицаи — каза той — са по своему изключително способни. Те са упорити, находчиви, хитри и подробно запознати с всичко, което изисква служебният им дълг. Затова, когато Г. ни разказваше обстойно как претърсвал помещенията в дома на Д., аз му повярвах напълно, че е извършил диренето както трябва… доколкото е било във възможностите му.

— Доколкото е било във възможностите му ли? — учудих се аз.

— Да — отговори Дюпен. — Взетите мерки са били не само най добрите в случая, но и изпълнени с абсолютна точност. Ако писмото е влизало в обсега на диренията им, тези юнаци несъмнено щяха да го намерят.

Аз само се засмях… ала Дюпен, изглежда, говореше съвсем сериозно.

— Тъй че мерките — продължи той — са били сами по себе си и добри, и добре изпълнени; недостатъкът им е, че са неприложими в случая и спрямо въпросния човек. Префектът има някои извънредно находчиви похвати, нещо като Прокрустово ложе^[9], на което се мъчи да смести проектите си. Но той непрекъснато греши, като или прекалено много се задълбочава, или подхожда твърде плитко към въпросната работа, а доста ученици са по-разсъдливи от него. Познавах един такъв, едва осемгодишен, който предизвикваше всеобщо възхищение с умението си да отгатва в играта „чифт или тек“. Тази игра е много проста и се играе с топчета. Единият играч държи в шепата си няколко от тези дрънкулки и пита другия чифт или тек е броят им. Ако отгатващият познае, печели едно топче; ако сгреши, губи едно. Хлапакът, за когото става дума, обираше всички топчета на съучениците си. Разбира се, той си имаше определен принцип за отгатване, който се състоеше просто да наблюдава и преценява съобразителността на противниците си. Да предположим, че противникът му е кръгъл глупак, който, вдигайки стиснатия си пестник, пита: „Чифт или тек?“ Нашият ученик отговаря: „Тек“ и губи; но втория път печели, защото тогава си мисли така: „Първия път този глупчо имаше чифт, а пипето му стига дотолкова, че втория път да ги направи тек. Затова ще кажа тек“. Казва „тек“ и печели. Ала с глупак, стоящ едно стъпало по-високо, разсъждава така: „Това приятелче знае, че първия път отгатнах, като казах «тек», а втория път инстинктивно ще му хрумне като на първия глупчо просто да замени «тек» с «чифт»; но като разсъди, ще види, че този вариант е твърде прост, и накрая ще реши пак да бъде «чифт». Затова аз ще река «чифт».“ Казва „чифт“ и печели. Та какъв е в последна сметка този начин на разсъждение у ученика, когото приятелите му са кръстили „късметлията“?

— Чисто и просто — отвърнах — отъждествяване на собствения си интелект с интелекта на противника.

— Точно така — потвърди Дюпен, — и когато запитах момчето как постига пълното отъждествяване, на което дължи успеха си, получих следния отговор: „Когато поискам да разбера доколко умен или глупав, или доколко добър или лош е моят противник, или какво мисли в момента, мъча се да изобразя на лицето си по възможност най-точно неговото изражение, а после чакам да видя какви мисли или чувства ще възникнат в главата или сърцето ми, съответствуващи или съвпадащи с изражението ми.“ Този отговор на ученика лежи в основата на цялата лъжлива дълбокомъдрост, която се приписва на Ларошфуко^[10], на Лабрюйер^[11], на Макиавели^[12] и на Кампанела^[13].

— А отъждествяването на собствения интелект с интелекта на противника — казах аз — зависи, ако те разбирам правилно, от точното оценяване на противниковия интелект.

— В практически смисъл действително зависи от това — отговори Дюпен, а префектът и помощниците му грешат толкова често, първо, защото не умеят да се отъждествяват по този начин, и, второ, защото неправилно преценяват или въобще не преценяват интелекта на човека, с когото имат работа. Те изхождат само от собствените си представи за находчивост и когато търсят нещо скрито, си служат единствено с похватите, с които самите те биха го скрили. В едно отношение са прави: че собствената им находчивост е точно отражение на находчивостта на мнозинството; ала когато хитростта на отделния престъпник се различава по характер от тяхната, естествено престъпникът ги надхитря. Това става винаги когато тя превишава тяхната, а много често и когато е под тяхната. Принципът на разследванията им е неизменен; подтиквани в най-добрия случай от някакво изключително положение… от някаква необичайна награда… те разширяват или преувеличават своите стари практически похвати, без да ги изменят по принцип. С какво например в случая с Д. е променен принципът на действие? Какво са всички тези пробивания, сондирания, прослушвания, огледи с микроскоп и деления на повърхността на сградата на маркирани квадратни сантиметри — какво е всичко това, ако не довеждане до крайност на прилагането на един-единствен принцип или съвкупност от принципи за разследване, основаващи се на една–единствена съвкупност от представи за човешката находчивост, с които префектът в резултат от дългогодишна служебна практика е свикнал? Не виждате ли, че за него е напълно естествено всички да крият писмата си ако не в дупка, пробита със свределче в крака на стола, то поне в някаква по-скришна цепнатинка или кътче, подсказани от същия начин на мислене, който би подтикнал човека да скъта писмо в дупка, издълбана в крака на стол? И не виждате ли също, че такива recherches^[14] скривалища подхождат само за обикновени случаи и към тях биха прибягнали само обикновени интелекти; защото във всички случаи на укриване, разполагането на предмета — разполагането му по този recherche начин — се разбира от само себе си и човек може веднага да се досети за него; тъй че откриването му зависи не от съобразителността, а единствено от усърдието, търпението и решителността на търсачите; когато пък случаят е важен — или, което от гледна точка на полицая е едно и също, наградата е голяма, — въпросните качества никога не лъжат. Сега разбирате какво имах предвид, когато казах, че откраднатото писмо е скрито някъде в обсега на диренията на префекта — с други думи, ако принципът на скриването съвпадаше с принципите на префекта, намирането му би било сигурно. Този служител обаче е бил напълно заблуден, и основната причина за поражението му се крие в предположението, че министърът е глупак, понеже се е прочул като поет. Всички глупци са поети, смята префектът и единствената му грешка е в non ditributio medii^[15], поради което заключава, че всички поети са глупци.

— Но той ли е всъщност поетът? — запитах аз. — Доколкото зная, те са двама братя, и двамата спечелили слава в литературата. Мисля, че министърът има научен труд за диференциалното смятане. Той е математик, а не поет.

— Грешите. Аз го познавам добре — той е и едното, и другото. Като поет и математик сигурно разсъждава добре; само като математик изобщо не би могъл да разсъждава и така лесно би попаднал в ръцете на префекта.

— С тези разсъждения, които противоречат на общо разпространените схващания — рекох, — вие ме учудвате. Нима искате да опровергаете потвърдената от векове истина: че математическият ум винаги се е смятал за ум par excellence^[16].

— Il у a a parier — отговори Дюпен, цитирайки Шамфор^[17] — que toute idee publique, toute convention recue, est une sottise, car elle a con venue au plus grand nombre^[18]. Съгласен съм с теб, че математиците са положили немалко усилия да разпространят всеобщата заблуда, за която намеквате и която си остава заблуда, колкото и да я представят за истина. С вещина, която би послужила за по полезна цел, са въвели например термина „анализ“, приложим към алгебрата. Французите са виновни за тази заблуда; но ако терминът има някакво значение, ако думите придобиват ценност при употреба, тогава „анализ“ е равнозначно на „алгебра“, така както латинското „ambitus“^[19] значи „амбиция“, „religio“^[20] „религия“ или „homines honesti“^[21] — почтени хора.

— Чувствувам, че ще се скарате с някой от парижките алгебристи — казах аз; — но продължавайте.

— Аз оспорвам полезността и оттук — ценността на оня разум, който се култивира в някаква специфична форма извън абстрактно логичната. Отхвърлям по-специално разума, развит чрез изучаване на математиката. Математиката е наука за формата и количеството, математическото разсъждение е просто логика, приложена в наблюдения върху формата и количеството. Голяма грешка е да се мисли, че дори истините на така наричаната чиста алгебра са абстрактни или общовалидни истини. А тази грешка е толкова колосална, че ме учудва всеобщото и разпространение.

Математическите аксиоми не са аксиоми на всеобщата истина. Това, което е вярно за науката на отношенията — за формата и количеството, често е дълбоко погрешно, що се отнася до морала например. В тази наука обикновено излиза, че сумата на частите не се равнява на цялото. Тази аксиома не е вярна и в химията. Не е вярна и когато се определя мотивът на действието, защото два мотива, всеки с определена стойност, при събирането им не придобиват непременно стойност, равна на сумата на събираемите. Има много други математически истини, които са истини само в границите на науката за отношенията. Но математикът по навик изхожда от ограничени истини, като че ли те имат абсолютно всеобщо приложение — така всъщност мисли цял свят. Брайънт^[22] в своята научно много издържана „Митология“ споменава за подобен източник на заблуда, като казва, че „макар никой да не вярва в езическите митове, ние все забравяме това и правим изводи от тях, като че са съществували реално“. Алгебристите обаче, самите те езичници, вярват в „езическите митове“ и черпят изводи от тях не толкова от разсеяност, колкото от необяснимо умопомрачение. С една дума, не съм срещал досега нито един математик, комуто да може да се разчита извън съвпадащите корени или който тайно да не вярва, че x2 + px е абсолютно и безусловно равно на q. Опитайте се, ако обичате, да кажете на някой от тези господа, че според бас може да има случаи, когато x2 + px съвсем не е равно на q и след като му обясните какво имате предвид, бягайте колкото се може по-далеч от него, защото положително ще се постарае да ви обори.

— Мисълта ми е — продължи Дюпен, когато аз направо се изсмях на последните му думи, — че ако министърът беше само математик, нямаше да има нужда префектът да ми дава този чек. Аз обаче знаех, че е едновременно и математик, и поет, затова нагодих подхода си към тия негови качества, съобразявайки се при това със заобикалящите го обстоятелства. Знаех също, че е придворен и на всичко отгоре смел интригант. Такъв човек, помислих си аз, не може да не познава обичайните методи за действие на полицията. Не може да не предугади — и събитията доказаха, че е предугадил — устроените му засади. Непременно е предвидил, разсъждавах аз, тайните обиски в жилището си. Честите му отсъствия нощем от къщи, които били добре дошли за префекта, понеже смятал, че му гарантират успех, за мен бяха само хитрости, целящи да дадат възможност на полицията да извърши щателен обиск и така по-скоро да и внушат убеждението, до което Г. фактически стигнал накрая — убеждението, че писмото не е в къщата. Чувствувах също, че целият низ от мисли непременно ще мине през главата на министъра. А това неминуемо ще го накара да се отнесе с презрение към всички обикновени скривалища. Той, разсъждавах аз, не може да бъде толкова глупав да не съобрази, че и най-скришните и потайни кътчета на къщата му ще бъдат отворени като най-обикновен долап пред очите, сондите, свределите и микроскопите на префекта. С една дума разбирах, че ходът на събитията, ако не и разумът, ще го принуди да избере простотата. Сигурно си спомняте как се превиваше от смях префектът, когато при първата ни среща подхвърлих, че може би тази загадка го измъчва толкова само защото е много очебийна.

— Да — рекох, — спомням си добре, че му стана весело. Даже помислих, че ще припадне от смях.

— Материалният свят — продължи Дюпен — изобилствува с пълни аналогии на нематериалния; затова реторичната догма, че метафората или сравнението могат не само да украсят описанието, но и да подкрепят доводите, понякога се смята за чиста истина. Принципът за vis inertiae^[23] например привидно е еднакъв във физиката и метафизиката. Докато в първата може достоверно да се каже, че голямо тяло по-трудно би могло да се приведе в движение от малко и че полученият в резултат от това импулс е пропорционален на тази трудност, също толкова достоверно може да се каже във втората, че интелекти с по-голям капацитет, макар и по-енергични, по-постоянни и по-динамични в своето движение от по-низшите интелекти, все пак по-трудно се раздвижват и отначало са по-смутени и по-колебливи. И още нещо: забелязвали ли сте кои фирми над вратите на магазините най привличат вниманието?

— Никога не съм се замислял — казах аз.

— Има една игра на отгатване — продължи Дюпен, — която се играе над карта. Единият играч кара другия да намери определена дума — име на град, река, държава или империя, — изобщо каквато и да е дума върху пъстрата и заплетена повърхност на картата. Който е новак в играта, обикновено се мъчи да обърка противника си, като го кара да търси имена, отпечатани с най дребен шрифт; но опитният избира такива думи, които с едрите си букви се простират от единия до другия край на картата. Те именно, подобно на прекалено едрите фирми и плакати на улицата, убягват от вниманието тъкмо защото са прекалено очебийни; тук физическата слепота съответствува точно на духовното заслепление, в резултат на което умът пропуска да забележи ония неща, които са прекалено натрапчиво и осезаемо очевидни. Но това е, изглежда, извън интелектуалните възможности на префекта. На него никога не му е минавало през ум, че е вероятно, дори възможно министърът да е сложил писмото точно под носа на всички, смятайки, че така най-добре ще попречи някому да го забележи.

Но колкото повече размишлявах върху дръзката, безцеремонна и изтънчена находчивост на Д., върху това, че документът трябва винаги да бъде под ръка, ако иска да го използува както трябва, и върху безспорните доказателства, получени от префекта, че документът не е скрит в обсега на обичайните дирения на този сановник, — толкова повече се убеждавах, че за да скрие това писмо, министърът е трябвало да прибегне до прост и хитър похват — изобщо да не се опитва да го скрива.

Изпълнен с тези мисли, аз се снабдих със зелени очила и една прекрасна утрин съвсем случайно се отбих в дома на министъра. Заварих Д. вкъщи да се прозява, да се излежава, да се шляе както винаги и да се преструва, че страшно скучае. Той е може би най енергичният човек на днешния свят… но само когато никой не го гледа.

За да му подражавам, оплаках се от слабото си зрение, поради което се налага да нося очила, под прикритието на които предпазливо и внимателно огледах цялата стая, привидно погълнат единствено от разговора с моя домакин.

Особено внимание обърнах на голямото писалище, до което той седеше и на което лежаха в безредие най различни писма и други книжа, един-два музикални инструмента и няколко книги. Обаче след продължителен и много щателен оглед не забелязах тук нищо, което да буди особено подозрение.

Най-после очите ми, обхождайки стаята, се спряха на евтина филигранна картонена поставка за визитни картички, окачена с мръсна синя панделка на малка месингова топка точно под полицата на камината. В тази поставка, която имаше три или четири преградки, бяха пъхнати пет шест визитни картички и едно единствено писмо. Последното беше доста зацапано и измачкано. То бе скъсано през средата, сякаш първоначално са искали съвсем да го накъсат като безполезно, а после, размисляйки, са го оставили. То имаше голям чер печат, на който много ясно личеше монограмът на Д., и беше адресирано със ситен женски почерк лично до Д., министъра. Писмото беше пъхнато небрежно и дори като че ли презрително в една от най-горните преградки на поставката.

Щом съзрях това писмо, моментално се досетих, че е именно търсеното. Разбира се, на вид то се различаваше напълно от писмото, чието подробно описание ни бе чел префектът. Тук печатът беше голям и чер, с монограма на Д.; другото имаше малък червен печат с герба на херцог С. Това беше адресирано до министъра с дребен женски почерк; онова до някаква кралска особа, със смел и решителен почерк; само по размери съвпадаха. Но очебийността на тези различия, която беше прекомерна, замърсеността, оваляният, окъсан вид на писмото, така несъвместим с истинските навици на Д. към методичност и показващ умисъл да се заблуди наблюдаващият, че документът е маловажен — тези неща заедно с прекалената очебийност на документа, сложен така, че всеки посетител да го забележи, което съответствуваше точно на изводите, до които бях стигнал по-рано тези неща, повтарям, не можеха да не събудят подозрение у човек, дошъл тук с намерение да дири нещо подозрително.

Проточих колкото се може посещението си и докато обсъждах най-оживено с министъра тема, която, както знаех, винаги го интересуваше и вълнуваше, съсредоточих вниманието си върху писмото. При този оглед се помъчих да запомня неговия външен вид и мястото му на поставката и накрая направих едно откритие, което разпръсна и най малките ми съмнения. Разглеждайки краищата на документа, забелязах, че са по-протрити, отколкото би било необходимо. Те бяха с оня начупен вид, какъвто има твърда хартия, когато се сгъне веднъж, затисне се с папка, а после се разгъне и прегъне отново по същите ръбове, само че в обратна посока. Това откритие беше достатъчно. Стана ми ясно, че писмото е било обръщано наопаки като ръкавица, преадресирано и запечатано отново. Сбогувах се с министъра и веднага си тръгнах, оставяйки на масата една златна табакера за енфие.

На другата сутрин се върнах за табакерата, при което подновихме много енергично разговора от предния ден. Обаче, докато бяхме увлечени така, точно под прозорците на къщата се чу силен гърмеж, като от пистолет, последван от страшни писъци и от виковете на уплашена тълпа. Д. се завтече до един от прозорците, отвори го и погледна навън. В това време аз пристъпих до поставката за картички, взех писмото, пъхнах го в джоба си и го замених с точно копие (поне по външен вид), което грижливо бях приготвил в квартирата си, като имитирах много изкусно монограма на Д. с помощта на отпечатък от хляб.

Суматохата на улицата бе предизвикана от разюздаността на някакъв човек с мускет. Той стрелял в тълпа жени и деца. Патронът обаче се оказал халосен и оставили човека да си върви по пътя, смятайки го за луд или пиян. Когато онзи изчезна, Д. се дръпна от прозореца, където го бях последвал незабавно, щом се сдобих с нужния предмет. Скоро се сбогувах с министъра. Мнимият луд беше нает от мен.

— Но какво целяхте, като сменихте писмото с факсимиле? — запитах. — Нямаше ли да бъде по добре още при първото посещение да го грабнете открито и да си отидете?

— Д. е корав, хладнокръвен човек — отговори Дюпен. Освен това положително има в къщата си предани хора. Ако бях направил безумния опит, който предлагате, може би нямаше да изляза от там жив. И добрите парижани едва ли щяха да чуят вече за мен. Но освен тези съображения си имах определена цел. Вие знаете политическите ми убеждения. В тая работа аз действувам като защитник на засегнатата дама. Година и половина министърът я е държал във властта си. Сега обаче тя го държи във властта си, защото той, без да подозира, че писмото вече не е у него, ще продължава да я изнудва, като че то е още в ръцете му. Така неминуемо ще си навлече мигновена политическа гибел. При това падението му ще бъде не само стремглаво, но и скандално. Каквото и да разправят за facilis descensus Averni^[24], при всякакъв вид катерене, както е казала Каталани^[25] за пеенето, е много по-лесно да се качваш, отколкото да слизаш. В случая аз не изпитвам съчувствие, нито дори съжаление към тоя, който слиза. Той е monstum horrendum^[26], гений, но безпринципен човек. Признавам обаче, че много би ми се искало да узная какво точно ще помисли, когато тази, която префектът нарича „известна личност“, му се възпротиви и той се принуди да отвори писмото, което аз сложих в поставката.

— Какво? Нима сте написали нещо специално в него?

— Хм… виждаше ми се неприлично да оставям бял лист… обидно би било. Когато веднъж във Виена Д. ми погоди номер, казах му съвсем добродушно, че ще му го върна. А тъй като съм сигурен, че ще полюбопитствува да узнае самоличността на човека, който го е надхитрил, сметнах, че ще е жалко да не му оставя някакво разковниче. Той познава добре почерка ми, затова просто преписах в средата на празния лист думите: Un dessein si funeste, S’il n’est digne d’Atree, est digne de Phyeste^[27].

Това е от „Атрей“ на Кребийон^[28].

Артър Конан Дойл
Случка в интерната

На нашата малка сцена на Бейкър стрийт се бяха разигравали доста драматични епизоди, ала не помня по-неочакван и по-поразителен от първото появяване на д-р Торникрофт Хъкстейбъл, магистър по хуманитарните науки, доктор по философия и т.н. Визитната му картичка, която изглеждаше твърде малка, за да носи тежестта на научните му титли, го изпревари с няколко секунди, а след нея влезе и самият доктор — толкова едър, внушителен и изпълнен с достойнство, че беше истинско олицетворение на хладнокръвие и твърдост. Но още щом вратата се затвори подире му, той се подпря, олюлявайки се, на масата, отдето се свлече на пода, и мощната му снага се просна в безсъзнание на мечата кожа пред камината.

Ние скочихме на крака и няколко секунди гледахме в мълчаливо изумление тази огромна отломка от корабокрушение, която показваше, че далеч някъде в океана на живота внезапно се е разразила гибелна буря. После Холмс бързо пъхна под главата му възглавничка, а аз поднесох до устните му коняк. Пълното, бледо лице беше набраздено от тревожни бръчки, увисналите торбички под склопените очи имаха оловносив цвят, ъгълчетата на отворената уста висяха печално, двойната брадичка беше обрасла с четина. По замърсената яка и риза личеше, че иде отдалеч, а на изящната глава стърчеше невчесана коса. Пред нас лежеше човек, сполетян от някакво голямо нещастие.

— Какво му е, Уотсън? — запита Холмс.

— Пълно изтощение… може би просто от глад и умора — казах с пръст на едва доловимия пулс, по който животът течеше на тънка и слаба струйка.

— Билет за отиване и връщане от Мекълтън, Северна Англия — рече Холмс, вадейки го от джобчето за часовника. — Още няма дванайсет часа. Сигурно е станал много рано.

Набръчканите клепки затрепкаха и в нас се вторачиха безжизнени сиви очи. След миг човекът се изправи с мъка, с почервеняло от срам лице.

— Простете ми за тази слабост, мистър Холмс; от вълнението е. Благодаря ви. Ако е възможно да получа чаша мляко и една бисквита, бързо ще ми мине. Идвам лично, мистър Холмс, за да бъда сигурен, че ще дойдете с мен. Боях се, че с телеграма не ще мога да ви убедя в изключителната спешност на случая.

— Когато се оправите напълно…

— Вече съм добре. Просто не мога да проумея каква е тази слабост у мен. Моля ви, мистър Холмс, да дойдете с мен в Мекълтън още със следващия влак.

Приятелят ми поклати глава.

— Моят колега д-р Уотсън може да ви потвърди, че сега сме много заети. Задържа ме случаят с Феръровите документи, пък и започва делото по убийството на Абъргавени. Само изключително важна работа е в състояние да ме накара в момента да напусна Лондон.

— Важна! — Посетителят ни вдигна ръце. — Нима не сте чули нищо за отвличането на единствения син на херцог Холдърнес?

— Какво?! Бившият министър?

— Именно. Опитахме се да скрием от вестниците, но в снощния „Глоуб“ вече се загатва за това. Предполагах, че е стигнало и до вашите уши.

Холмс протегна дългата си, суха ръка и взе от справочната енциклопедия тома с буквата „X“.

— „Холдърнес, шести херцог, кавалер на Ордена на жартиерата, член на Тайния съвет“… няма край! „Барон Бивърли, граф Карстън…“ — боже мой, какъв списък от титли! „Глава на съдебната и изпълнителната власт в графство Хелъмшир от 1900 г. Женен от 1888 г. за Едит, дъщеря на сър Чарлз Епълдор. Единствен Син и наследник — лорд Солтайр. Собственик на около двеста и петдесет хиляди акра земя. Мини в Ланкашир и Уелс. Адрес: Карлтън Хаус Теръс, Холдърнес хол, Хелъмшир; замък Карстън, Бенгър, Уелс. Лорд на адмирал тейството 1872 г., министър на…“ Да, да, този човек е без съмнение един от най-знатните поданици на короната!

— Най-знатният и може би най-богатият. Зная, мистър Холмс, че сте много вещ в професията си и с охота се залавяте за работа заради самата работа. Трябва да ви кажа обаче, че негова светлост вече е обещал да предаде чек за пет хиляди лири стерлинги на онзи, който му посочи къде е неговият син, и още хиляда на този, който назове похитителя или похитителите.

— Щедра награда — каза Холмс. — Уотсън, мисля, че можем да прескочим с д-р Хъкстейбъл до Северна Англия. А вие, д-р Хъкстейбъл, когато си изпиете млякото, бъдете тъй добър да ми разкажете какво е станало, кога е станало, как е станало и накрая какво общо има д-р Торникрофт Хъкстейбъл от интерната при Мекълтън с тази работа и защо идва цели три дни след събитието — това личи по състоянието на брадата ви — да моли за скромните ми услуги.

Посетителят ни бе изпил млякото и изял бисквитите. И когато се залови много живо и обстойно да обяснява положението, блясъкът на очите му и руменината на бузите му се възвърнаха.

— Трябва да ви осведомя, господа, че интернатът е подготвително училище, на което съм основател и директор. „Мисли на Хъкстейбъл за Хораций“ може би ще ви напомнят кой съм. Интернатът е безспорно най-доброто и най-елитно подготвително училище в Англия. Лорд Левърстоук, граф Блекуотър, сър Кеткърт Соумз — всички тези хора са поверили синовете си на мен. Но мисля, че училището ми стигна върха на славата си преди три седмици, когато херцог Холдърнес прати своя секретар, мистър Джеймз Уайлдър, да ми съобщи, че желае да повери на мен десетгодишния лорд Солтайр, негов единствен син и наследник. Можех ли да предположа, че това ще бъде прелюдия към най-съкрушителното нещастие в живота ми.

Момчето пристигна на 1 май, понеже тогава започва летният срок. То е очарователен юноша, който скоро свикна с нашия ред. Трябва да ви кажа — смятам, че не проявявам недискретност, защото е глупаво да го крия, че в къщи не е бил много щастлив. Публична тайна е, че съпружеският живот на херцога не вървеше гладко и завърши с развод по взаимно съгласие, след който херцогинята се пресели да живее в Южна Франция. Това стана съвсем скоро, а се знае, че детето държи на майката. След заминаването й от Холдърнес хол то се затъжи и по тази причина именно херцогът пожела да го изпрати в повереното ми учебно заведение. За две седмици момчето свикна при нас и явно беше много доволно.

Видели го за последен път вечерта на 13 май, тоест миналия понеделник вечерта. Стаята му беше на втория етаж и се влизаше в нея през друга, по-голяма стая, в която спяха две момчета. Те и двете не видели и не чули нищо, тъй че младият Солтайр сигурно не е минал оттам. Прозорецът му беше отворен, а от него към земята се спуща дебел бръшлян. Долу не открихме следи от стъпки, но няма съмнение, че само оттам може да се излезе.

Отсъствието му бе установено в седем часа сутринта във вторник. Леглото му беше разхвърляно, значи е спал. Преди да излезе, облякъл ученическата си униформа — черна итънска куртка и тъмносиви панталони. Нямаше следи да е влизал някой в стаята, а и да е имало викове или шум от борба, положително щяха да се чуят, защото Контър, по-голямото момче във вътрешната стая, спи много леко.

Когато изчезването на лорд Солтайр бе открито, аз веднага събрах целия интернат — ученици, учители и прислужници. Тогава разбрахме, че лорд Солтайр не е бил сам в бягството си. Хайдегер, учителят по немски, отсъствуваше. Стаята му се намираше в другия край на втория етаж и като тази на лорд Солтайр гледаше към двора. Леглото му също беше неоправено, но явно е тръгнал ненапълно облечен, защото ризата и чорапите му се търкаляха на пода. Несъмнено е слязъл по бръшляна, понеже на поляната, където се е спуснал, видяхме следи от неговите стъпки. И велосипедът му, който държеше в един малък навес край поляната, също го нямаше.

Той работи при мен от две години, дойде с най-добри препоръки, но беше мълчалив, мрачен човек, и учителите, и учениците не го обичаха твърде. Не можа да се намери никаква следа от бегълците, тъй че и сега, четвъртък сутринта, не сме по-наясно, отколкото във вторник. Разбира се, веднага се свързахме с Холдърнес хол. Той отстои само на няколко мили от нас и предположихме, че поради някакъв внезапен пристъп на носталгия синът може да се е върнал при баща си, но и там нямаше вест от него. Херцогът е много разстроен, а колкото до мен, сами видяхте до какво нервно състояние ме доведе тревогата и чувството за отговорност. Мистър Холмс, ако някога напрягате всичките си сили и способности, умолявам ви да сторите това и сега, защото никога в живота ви няма да ви се падне случай, толкова достоен за вас.

Шерлок Холмс бе изслушал много внимателно разказа на злочестия училищен директор. Присвитите вежди и дълбоката бръчка между тях показваха, че не са нужни никакви увещания, за да се отдаде всецяло на тази работа, която, освен че засягаше важни интереси, но и несъмнено допадаше на любовта му към заплетеното и необикновеното. Той извади бележника си й надраска някои неща.

— Много сте сбъркали, като не сте дошли по-рано при мен — каза Холмс строго. — Така разследването ми ще бъде много сериозно затруднено. Немислимо е например този бръшлян и тази поляна да не подскажат нещо на един опитен наблюдател.

— Аз не съм виновен, мистър Холмс. Негова светлост искаше изрично да избегне всякакъв публичен скандал. Страхуваше се да не би семейната му трагедия да послужи за клюки. Той се отвращава дълбоко от такива неща.

— но не е ли предприето официално следствие?

— Да, сър, ала се оказа много разочароващо. Отначало като че ли откриха някаква следа: узна се, че някакво момче и млад мъж били забелязани да потеглят от една близка гара с ранен влак. Снощи обаче ни съобщиха, че ги настигнали в Ливърпул и се разбрало, че нямат нищо общо с тази работа. Тогава именно, отчаян и разстроен, след безсънна нощ, още с първия влак пристигнах право при вас.

— Предполагам, че след като е тръгнала по тази лъжлива следа, местната полиция е продължила следствието вече не така ревностно?

— Дори напълно го прекрати.

— Значи три дена са загубени. Пипано е много неумело.

— Съзнавам и го признавам.

— И все пак в последна сметка задачата е разрешима. С удоволствие ще се заловя с нея. Успяхте ли да установите някаква връзка между изчезналото момче и този учител по немски?

— Никаква.

— Преподавал ли е той на неговия клас?

— Не; доколкото зная, никога не са си разменяли дума.

— Много странно наистина. Имаше ли момчето велосипед?

— Не.

— Липсваше ли някакъв друг велосипед?

— He.

— Уверен ли сте?

— Напълно.

— Хм, нима сериозно мислите, че този германец е избягал с велосипед посред нощ с момчето на ръце?

— Не, разбира се.

— Как си го обяснявате тогава?

— Велосипедът може да е бил за заблуда. Навярно са го скрили някъде и са продължили пеш.

— Изглежда, така е; само че не ви ли се струва този начин за заблуда много плитък? Имаше ли други велосипеди под навеса?

— Още няколко.

— Не е ли по-разумно да скрие два велосипеда, щом иска да внуши, че са заминали с тях?

— Май вие сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Теорията за заблудата отпада. Но случаят с велосипеда е удобна отправна точка за разследване. В края на краищата не е лесно да се скрие или унищожи велосипед. Още един въпрос. Идвал ли е някой при момчето в деня на изчезването му?

— Не.

— Получи ли то някакви писма?

— Да, едно писмо.

— От кого?

— От баща му.

— Отваряте ли кореспонденцията на учениците си?

— Не.

— Отде знаете тогава, че е било от баща му?

— На плика имаше герб и беше адресирано с особения ъгловат почерк на херцога. Освен това и херцогът си спомня, че му е писал.

— Кога преди това неговият син е получавал писмо?

— От няколко дни не беше получавал.

— А от Франция?

— Не, никога.

— Предполагам, разбирате какво имам пред вид с въпросите си. Или момчето е било отмъкнато насила, или е тръгнало доброволно. Във втория случай е бил необходим някакъв подтик, отвън, та толкова малко дете да стори такова нещо. Щом никой не го е посещавал, подтикът трябва да е дошъл с писма. Затова искам да разбера с кого е кореспондирало.

— Боя се, че тук не мога да ви бъда особено полезен. Доколкото ми е известно, кореспондираше единствено с баща си.

— И той му писал точно в деня на изчезването. Достатъчно дружелюбни ли бяха отношенията между баща и син?

— Негова светлост към никого не е особено дружелюбен. Той е всецяло погълнат от важни държавни въпроси и е почти недостъпен за обичайни човешки чувства. Но винаги е бил по своему внимателен към момчето.

— Обаче симпатиите на момчето бяха на страната на майката?

— Да.

— Казваше ли това?

— Не.

— Тогава херцогът?

— Пази боже, не!

— А отде знаете тогава?

— Имах поверителен разговор с мистър Джеймз Уайлдър, секретаря на негова светлост. Той именно ме осведоми за чувствата на лорд Солтайр.

— Разбирам. Впрочем последното писмо на херцога… сигурно сте го намерили в стаята на момчето след бягството му?

— Не; беше го взело със себе си. Мистър Холмс, струва ми се, че е време да тръгваме за Юстън.

— Ей сега ще поръчам файтон. След четвърт час ще бъдем на ваше разположение. Ако възнамерявате да телеграфирате до къщи, мистър Хъкстейбъл, добре ще бъде да накарате тамошните хора да помислят, че следствието все още се води в Ливърпул или дявол знае къде е завела лъжливата следа вашите полицаи. В това време аз ще мога да работя спокойно пред самите ви врати; може би следата е още прясна, та двама стари копои като нас с Уотсън ще могат да я надушат.

Същата вечер дишахме студения, освежителен въздух на високата равнина Пийк в графство Дарби, където се намираше прочутото училище на д-р Хъкстейбъл. Беше вече тъмно, когато се приближихме до него. На масата в преддверието лежеше визитна картичка и училищният прислужник прошушна нещо на своя началник, който тутакси се обърна към нас с развълнувано лице.

— Херцогът е тук — каза той. — Херцогът и мистър Уайлдър са в кабинета ми. Елате, господа, да ви представя.

Аз, разбира се, познавах именития държавник по снимките му, но той се оказа не такъв, какъвто го изобразяваха. Беше висок, с величествена осанка, изискано облечен, с продълговато, мършаво лице и дълъг, причудливо извит нос. Лицето му беше смъртно бледо и тази бледост се подсилваше още повече от дългата, оредяваща яркорижава брада, която падаше върху бялата му жилетка, а през нея проблясваше верижката на джобния часовник. Такава беше достопочтената особа, която ни гледаше студено от килима, застлан пред камината в кабинета на д-р Хъкстейбъл. До тази особа стоеше много млад човек, както се сетих, частният секретар Уайлдър — дребен, нервен и жив, с умни светлосини очи и подвижно лице. Той именно подхвана веднага разговора, и то с рязък и решителен тон:

— Идвах тази сутрин, д-р Хъкстейбъл, но закъснях и не можах да попреча на заминаването ви за Лондон. Научих, че целта ви е била да поканите мистър Шерлок Холмс да се занимае с разследването на този случай. Мистър Хъкстейбъл, негова светлост е учуден, че сте предприели такава стъпка, без да се посъветвате с него.

— Когато разбрах, че полицията не е успяла…

— Негова светлост съвсем не е убеден, че полицията не е успяла.

— Но нали, мистър Уайлдър…

— Вие, д-р Хъкстейбъл, много добре знаете, че негова светлост иска на всяка цена да избегне всякакъв публичен скандал. Той предпочита колкото се може по-малко хора да узнаят за случая.

— Това може лесно да се оправи — отговори уплашеният доктор. — Мистър Шерлок Холмс би могъл да се върне в Лондон със сутрешния влак.

— Едва ли, докторе, едва ли — проговори Холмс с най-ласкав глас. — Този северен въздух е толкова ободрителен и приятен, че смятам да прекарам няколко дни в тази равнина и да се забавлявам както мога. Разбира се, вие ще решите къде да се подслоня — под вашия покрив или в селската странноприемница.

Виждах, че нещастният доктор е крайно объркан, но го избави плътният, звучен глас на рижебрадия херцог, който проехтя като гонг, канещ на трапеза.

— Съгласен съм с мистър Уайлдър, че вие, доктор Хъкстейбъл, трябваше да се посъветвате с мен. Но тъй като вече сте се доверили на мистър Холмс, разбира се, ще бъде глупаво да не се възползуваме от неговите услуги. Няма да ходите в странноприемницата, мистър Холмс, а ще ми направите удоволствието да гостувате в Холдърнес хол.

— Благодаря на ваша светлост. Но мисля, че в интерес на моето разследване ще бъде по-благоразумно да остана на местопроизшествието.

— Както обичате, мистър Холмс. Разбира се, ако ви потрябват някакви сведения, мистър Уайлдър и аз сме на ваше разположение.

— Вероятно ще се наложи да ви потърся в Холдърнес хол — каза Холмс. — А сега, сър, само ще ви попитам как си обяснявате тайнственото изчезване на вашия син.

— Никак, сър.

— Ще ме извините, че засягам болезнен за вас въпрос, но не може другояче. Мислите ли, че херцогинята има някакъв пръст в тази работа?

Високопоставеният министър явно се поколеба.

— Не мисля — отговори той най-после.

— Тогава най-вероятното обяснение е, че детето е било отвлечено с цел да се поиска откуп. Не ви ли е отправяно такова искане?

— Не, сър.

— Още един въпрос, ваша светлост. Научих, че сте писали на сина си в деня на нещастието.

— Не, писах му предишния ден.

— Точно така. Ала го е получил на другия ден?

— Да.

— Имаше ли в писмото ви нещо, което би го разстроило или подтикнало към такава стъпка?

— Не, сър, абсолютно нищо.

— Сам ли подадохте това писмо?

Отговорът на благородника бе изпреварен от неговия секретар, който се намеси малко раздразнено.

— Негова светлост има навика да подава сам писмата си — каза той. — Това писмо беше сложено заедно с други на писалището в кабинета и аз лично ги поставих в чантата за кореспонденция.

— Сигурен ли сте, че то беше между тях?

— Да; видях го.

— Колко писма написа ваша светлост тоя ден?

— Двайсет или трийсет. Аз водя широка кореспонденция. Но има ли това нещо общо с въпроса?

— Не съвсем — отговори Холмс.

— Аз лично — продължи херцогът — посъветвах полицията да насочи вниманието си към Южна Франция. Както вече казах, не вярвам херцогинята да е подтикнала сина ми към такава чудовищна постъпка, но при неговото своенравие възможно е да е избягал при нея, подпомогнат и насъскван от този немец. А сега, доктор Хъкстейбъл, ще трябва да се връщаме в Холдърнес хол.

Чувствувах, че Холмс иска да зададе още въпроси, но последните резки думи на благородника даваха да се разбере, че разговорът е приключен. Изглежда, че това обсъждане на интимните му семейни работи с външен човек не допадаше на неговия строг аристократизъм и той се страхуваше да не би всеки нов въпрос да хвърля все по безмилостна светлина в дискретно затъмнените кътчета на частния му живот.

Когато благородникът и неговият секретар си отидоха, моят приятел с присъщата си енергичност веднага пристъпи към разследване.

Огледа внимателно стаята на момчето, но не откри нищо, само можа да се убеди окончателно, че то е могло да избяга единствено през прозореца. Стаята и вещите на учителя по немски също не разкриха нищо ново. Бръшлянът под прозореца не бе издържал на неговата тежест и при светлината на фенерче видяхме следа от тока му на поляната, където е скочил. Тази вдлъбнатина в ниската зелена трева беше единственото веществено доказателство за това необяснимо нощно бягство.

Шерлок Холмс излезе сам и се върна чак след единайсет. Той си бе набавил голяма военно-топографска карта на околността, която внесе в стаята ми, разстла я на леглото и като нагласи лампата в средата, запуши и се надвеси над нея, сочейки от време на време с димящия кехлибарен мундщук на лулата си интересуващите го места.

— Тая работа започва да ме увлича, Уотсън — каза той. — Несъмнено в нея има някои любопитни факти. Искам още от началото да ви обърна внимание на някои географски подробности, които може да се окажат много важни за нашето разследване. Погледнете тази карта. Този тъмен правоъгълник е интернатът. Ще го забода с карфица. А тази линия е шосето. Както виждате, то минава край училището от изток на запад; забележете също, че на разстояние една миля нито от едната, нито от другата страна няма отклонение. Ако двамата са избягали по някакъв път, той е именно това шосе.

— Правилно.

— По някаква странна щастлива случайност можем до известна степен да проследим какво е станало по тоя път въпросната нощ. На това място, където сега е лулата ми, от дванайсет до шест е имало местен полицай на пост. Както виждате, тази е първата пресечка от източната страна. Човекът там заявява, че нито за момент не се е отлъчвал от поста си, и е сигурен, че ни момче, ни мъж не биха могли да минат оттам, без да ги забележи. Тая вечер говорих с този полицай и той ми се видя човек, комуто може напълно да се вярва. Така че можем да отпишем тоя край на шосето. Сега да видим другия. Там има странноприемница — „Червеният бик“, чиято съдържателка е болна. Тя повикала лекар от Мекълтън, но той дошъл едва на сутринта, понеже бил зает при друг болен. Хората в странноприемницата стояли будни цяла нощ да го чакат и вероятно един или друг непрекъснато е държал под око шосето. Заявяват, че никой не е минавал. Ако се вярва на думите им, значи можем спокойно да отпишем и западната страна на шосето и да твърдим с положителност, че бегълците изобщо не са използувани този път.

— А велосипедът? — възразих аз.

— Правилно. След малко ще стигнем и до велосипеда. Но да продължим разсъжденията си: ако двамата не са минали по шосето, тогава трябва да са прекосили местността северно или южно от училището. В това няма съмнение. Да съпоставим тези две посоки. Южно от училището, както виждате, има обширно пространство обработваема земя на малки парцели, всеки отделен с каменна ограда. Оттам според мен велосипед не може да мине. Тъй че трябва да изключим и това предположение. Сега да видим местността на север. Там има горичка, отбелязана като Дивия гъстак, а от другата й страна на десет мили се простира голяма блатиста равнина, която постепенно става все по-вълниста и хълмиста. Тук, от едната страна на този пущинак, се намира Холдърнес хол, до който по шосето е десет мили, а през тресавището — само шест. Равнината е необикновено пуста. Неколцина фермери имат тук малки стопанства, в които отглеждат овце и говеда. Освен тях, дъждосвирецът и калугерицата са единствените обитатели на тази местност чак до Честърфилдското шосе. На него, както виждате, има църква, няколко къщи и една странноприемница. Зад шосето хълмовете стават стръмни. Несъмнено тук, на север, трябва да насочим диренията си.

— Ами велосипедът? — настоявах аз.

— Добре де, добре! — тросна се Холмс нетърпеливо. — На добрия велосипедист шосе не му трябва. Равнината е пресечена от пътеки, а тогава е имало пълнолуние. Охо! Какво е това?

На вратата се почука тревожно и след миг в стаята влезе д-р Хъкстейбъл. В ръката си държеше синьо спортно кепе с бяла нашивка около козирката.

— Най-после имаме улика! — извика той. — Слава богу, най-сетне сме по следите на милото момче! Това е неговото кепе.

— Къде го намерихте?

— Във фургона на циганите, които бивакуваха на равнината. Те си заминаха във вторник. Днес полицията ги издирила и обискирала каруцата им. И открила това.

— Как го обясняват?

— Извъртали и лъжели… разправяли, че го намерили в равнината във вторник сутринта. Тези негодници сигурно знаят къде е момчето! Добре, че всички са вече под ключ. Страхът от закона или кесията на херцога положително ще ги накарат да изплюят камъчето.

— Досега всичко върви добре — каза Холмс, когато най-после докторът излезе от стаята. — Във всеки случай потвърждава предположението, че именно откъм равнината трябва да очакваме резултати. Тукашната полиция всъщност не е направила нищо, ако не се смята арестуването на тези цигани. Гледайте тук, Уотсън! През равнината минава поток. Вижте го тук на картата. На места той се разширява и заблатява, особено между Холдърнес хол и училището. В това сухо време няма смисъл да търсим следи на друго място, а тук несъмнено са останали някакви дири. Утре сутринта ще дойда да ви взема рано и двамата ще се опитаме да хвърлим светлина върху тази загадка.

Събудих се тъкмо когато се пукваше зората и видях до леглото си дългата, мършава фигура на Холмс. Той беше напълно облечен и личеше, че вече е излизал.

— Огледах поляната и навеса за велосипеди — каза той. — Поразходих се и в Дивия гъстак. Хайде, Уотсън, какаото е готово в съседната стая. Ще ви помоля да побързате, защото днес имаме много работа.

Очите му блестяха, а бузите му руменееха от въодушевление, като у ревностен труженик, който вижда, че го чака работа. Това беше друг Холмс — деен, енергичен, съвсем различен от вглъбения в себе си блед мечтател от Бейкър стрийт. И като гледах тази гъвкава, кипяща от нервна енергия фигура, чувствувах, че наистина ни предстои напрегнат ден.

Но той започна с най-горчиво разочарование. Изпълнени със светли надежди, поехме по кафеникавата торфена равнина, пресечена от безброй овчи пътечки, докато стигнахме широката светлозелена блатиста ивица, която ни делеше от Холдърнес хол. Ако момчето се е върнало в къщи, то трябва непременно да е минало оттук и при това не може да не е оставило следи. Но не се виждаше никаква диря нито от него, нито от немеца. С мрачно лице приятелят ми вървеше по края на тресавището и жадно се вглеждаше във всяко кално петънце по мъхестата му повърхност. Следи от овце имаше много, а на едно място, няколко мили по-нататък, крави бяха оставили отпечатъци от копитата си. Но нищо повече.

— Първата пречка — каза Холмс, оглеждайки навъсено вълнистата равнина пред нас. — Оттатък има друго блато, а помежду — тесен проход. Охо, охо, охо! Какво е това там?

Бяхме стигнали черната лента на една пътечка. Точно по средата й на влажната земя личаха ясни отпечатъци от велосипедни гуми.

— Ура! — провикнах се аз. — Ето го!

Но Холмс клатеше глава, а лицето му изразяваше по-скоро учудване и очакване, отколкото радост.

— Вярно, велосипед, но не същият — каза той. — Аз познавам четиридесет и два различни отпечатъка от велосипедни гуми. Тези, както виждате, са от марката „Дънлоп“, и то с лепенка отвън. Гумите на Хайдегер са били от марката „Палмър“, които оставят надлъжни ивици. Значи Ейвлинг, учителят по математика, е прав. Това не са следи от велосипеда на Хайдегер.

— Тогава на момчето?

— Може би, ако успеем да докажем, че е имало велосипед. Но нямаме никакво доказателство в този смисъл. Тези следи, както виждате, са направени от велосипедист, който е идвал откъм училището.

— Или е отивал натам?

— Не, не, драги ми Уотсън. По-дълбокият отпечатък е, разбира се от задното колело, върху което пада тежестта. Както виждате, на няколко места то е минало върху по-плитката следа от предното и я е заличило. Няма съмнение, че идва от училището. Може да има, а може и да няма никаква връзка с нашето разследване, но така или иначе ще го проследим в обратна посока, преди да продължим понататък.

Така и сторихме и след няколкостотин ярда^[29], когато се измъкнахме от заблатената част на равнината, следите се загубиха. Но продължавайки обратно по пътеката, стигнахме друго място, през което струеше поток. Тук отново имаше следи от велосипед, макар и почти затъпкани от копитата на кравите. След това дирята пак изчезна, а пътеката навлизаше в Дивия гъстак — горичката зад училището. Велосипедът несъмнено t3e излязъл от тази горичка. Холмс седна на един голям камък и подпря брадата си с ръка. Докато стоеше така неподвижен, изпуших цели две цигари.

— Хм, хм — промърмори той най-после. — Разбира се, съобразителен човек би сменил гумите на велосипеда си, за да остави неузнаваеми следи. Но бих се гордял да имам работа с престъпник, способен на такова хрумване. Да оставим този въпрос нерешен и да се върнем в блатото, защото имаме още много да изследваме там.

Продължихме системния оглед по края на мочурливата част от равнината и скоро настойчивостта ни бе щедро възнаградена.

Долната част на мочура беше пресечена от кална пътечка. Холмс извика радостно, когато я приближи. Точно през средата й се точеха тънки като телеграфни жици отпечатъци. Те бяха от гуми „Палмър“.

— Не ще и дума, това е хер Хайдегер! — възкликна Холмс ликуващо. — Разсъжденията ми изглежда са били правилни, Уотсън.

— Поздравявам ви.

— Но ни предстои още много. Моля не газете по пътеката. А сега да проследим дирята. Опасявам се, че тя няма да ни заведе далеч.

По-нататък обаче видяхме, че тази част от равнината е пресечена от мочурливи пътеки и макар че често губехме следата, винаги успявахме да я налучкаме отново.

— Забелязвате ли — рече Холмс, — че тук велосипедистът вероятно е увеличил скоростта? В това няма никакво съмнение. Погледнете този отпечатък, на който се виждат ясно и предната, и задната гума. И двете следи са еднакво дълбоки. Това може да значи само едно: че велосипедистът е прехвърлил тежестта си върху кормилото, като човек, който спринтира. О, господи, тук е паднал.

На пътеката имаше широко, неправилно петно, дълго няколко ярда. По-нататък личаха стъпки и гумата се появяваше отново.

— Плъзнал се е настрана — предположих аз.

Холмс вдигна прекършена клонка от цъфнал прещип. С ужас забелязах, че жълтите цветчета бяха целите опръскани с червено. На пътеката и между пирена също имаше тъмни петна от съсирена кръв.

— Лошо! — промърмори Холмс. — Лошо! Дръпнете се, Уотсън! Внимавайте да не стъпите където не трябва! Какво ми говори това? Той е паднал ранен, изправил се е, качил се отново на велосипеда и продължил. Но други следи няма. От тая страна на пътеката е минал добитък. Да не би да го е промушил бик? Не, невъзможно! Ала не виждам ничии други следи. Да караме нататък, Уотсън. Щом имаме кървави петна и дири от велосипед, по които да се водим, сега вече не може да ни се изплъзне.

Търсенето не продължи дълго. Отпечатъците от гуми почнаха да криволичат причудливо по мократа, лъскава пътека. Изведнъж, когато погледнах напред, сред гъстите прещипови храсти очите ми доловиха метален блясък. Оттам измъкнахме велосипед. Гуми „Палмър“, единият педал — — изкривен, цялата предница — страшно — омацана с кръв. От едната страна на храстите стърчеше обувка. Когато заобиколихме, видяхме проснат нещастния велосипедист — висок, брадат мъж с очила, едното стъкло — на които бе счупено. Причината за смъртта беше страхотен удар по главата, който разбил черепа му. Щом е могъл да върви след такова раняване, значи е бил изключително жизнен и твърд. Носеше обувки, но без чорапи, а под разкопчаното сако се виждаше пижама. Нямаше съмнение, това беше учителят по немски.

Холмс обърна почтително тялото и го огледа много внимателно. После седна и известно време потъна в размисъл; по набръчканото му чело виждах, че тази зловеща находка според него не бе тласнала твърде напред нашето разследване.

— Трудно ми е да реша какво да правим, Уотсън — проговори той най-после. — Лично аз съм склонен да продължим разследването, защото вече сме загубили толкова много време, че не можем да си позволим да пропилеем нито час повече. От друга страна, трябва да уведомим полицията за тази находка и да се погрижим за трупа на този нещастник.

— Бих могъл да занеса бележка.

— Но аз имам нужда от присъствието и помощта ви. Почакайте малко! Ей там някой реже торф. Повикайте го тук, той ще доведе полицията.

Доведох селянина, и Холмс прати по уплашения човечец бележка за д-р Хъкстейбъл.

— И тъй, Уотсън — продължи Холмс, — тази сутрин намерихме две следи. Едната е на велосипеда с гуми „Палмър“ и виждаме докъде ни докара тя. Другата е на велосипеда с лепена гума „Дънлоп“. Преди да се заловим с втората, нека се опитаме да направим разбор какво знаем, тъй че по възможност да отделим същественото от случайното. Най-напред искам да ви изтъкна, че момчето положително е избягало доброволно. То се е спуснало от прозореца на стаята си и побягнало или само, или с някой друг. В това няма съмнение.

Кимнах в знак на съгласие.

— А сега да видим този нещастен учител по немски. Момчето е било напълно облечено, когато тръгвало. Значи бягството му е било предвидено. Но германецът излязъл без чорапи. Сигурно е бързал, понеже не бил предварително подготвен.

— Несъмнено.

— Но защо е тръгнал? Защото е забелязал от прозореца на спалнята си бягството на момчето. Искал да го настигне и да го върне. Грабнал своя велосипед, подгонил хлапака и при преследването намерил смъртта си.

— Така изглежда.

— А сега опирам до най-важната част от моята теза. Човек, който преследва малко момче, естествено ще се завтече подире му. Защото знае, че неминуемо ще го настигне. Но немецът постъпва другояче: грабва велосипеда си. Казаха ми, че бил отличен велосипедист. И се решил на това, понеже видял, че момчето също има бързо средство за бягство.

 

 

— Тоест другия велосипед.

— Да си представим какво е станало по-нататък. Немецът намира смъртта си на пет мили от училището — забележете, не от куршум, който и дете би могло да изстреля, а от жесток удар на силна ръка. Следователно момчето е имало спътник при бягството си. И са бягали бързо, защото опитен велосипедист можал да ги настигне едва след пет мили. Оглеждаме земята около мястото на трагедията. И какво намираме? Следи от крави и нищо повече. Претърсвам широк периметър и на петдесет крачки наоколо не намирам никаква пътечка. Друг велосипедист не може да има нищо общо със самото убийство. А и липсваха следи от човешки стъпки.

— Холмс — извиках, — това е невъзможно!

— Браво! — похвали ме той. — Съвсем правилна забележка. Ако се съди по обяснението ми, невъзможно е, значи трябва да съм сбъркал някъде. Ала сам видяхте всичко. Къде греша според вас?

— Дали не си е пукнал черепа при падане?

— Сред блато ли, Уотсън?

— Не зная вече какво да мисля.

— Хайде, хайде, и по-заплетени загадки сме решавали. Поне имаме достатъчно материал, само трябва да умеем да го използуваме. Елате. След като изчерпахме въпроса с Палмъровите гуми, да видим какво ще ни кажат Дънлоповите с лепенката.

Тръгнахме по следата и известно време вървяхме по нея, но скоро мочурливата равнина премина в продълговат, обрасъл с пирен хълм, а потокът остана зад нас. Не можехме да разчитаме вече на велосипедни следи. От мястото, където видяхме за последен път дирята на гума „Дънлоп“, тя можеше да води или към Холдърнес хол, чиито величествени кули се възправяха на няколко мили отляво, или към едно прихлупено, невзрачно селце точно пред нас, край което според картата минаваше Честърфилдското шосе.

Когато се приближихме до неприветливата и мръсна странноприемница с изображение на петел-борец пред входа, Холмс изведнъж изпъшка исе улови за рамото ми, за да не падне. Беше си изкълчил глезена, а в такива случаи човек е безпомощен. Едва успя да стигне куцешком вратата, където един тантурест, мургав човек в напреднала възраст пушеше черна глинена лула.

— Как сте, мистър Рубин Хейз? — заговори го Холмс.

— А вие кой сте и отде знаете точното ми име? — отвърна селянинът с подозрителен блясък в хитрите очи.

— Нали е написано на фирмата над главата ви. А стопанин лесно се познава. Нямате ли случайно някоя карета в оборите си?

— Не, нямам.

— Не мога да стъпвам с единия крак.

— Е, не стъпвайте.

— Ама не мога да вървя.

— Е, тогава подскачайте на един крак.

Държането на мистър Рубин Хейз никак не беше любезно, ала Холмс го търпеше с възхитително добродушие.

— Вижте какво, уважаеми — каза той. — Зле съм из патил, а искам на всяка цена да продължа, все едно по какъв начин.

— И на мен ми е все едно — промърмори намръщеният ханджия.

— Работата ми е много важна. Давам една златна лира, ако ми услужите с велосипед.

Ханджията наостри уши.

— Къде искате да отидете?

— В Холдърнес хол.

— Да не би да сте приятели на херцога? — полюбопитствува ханджията, като оглеждаше насмешливо окаляното ни облекло.

Холмс се засмя добродушно.

— Така или иначе той ще ни посрещне с радост.

— Защо?

— Защото носим вест за изчезналия му син. Ханджията видимо се сепна.

— Какво, да не сте му хванали дирята?

— Има сведения, че е в Ливърпул. Всеки момент очакват да го намерят.

По грубото, брадясало лице пак премина бързо нещо като сянка. Ханджията изведнъж стана любезен.

— Аз повече от всеки друг имам причина да мразя херцога — каза той, — защото едно време му бях главен кочияш, а се отнесе безчовечно с мен. Повярва на лъжите на един житар и ме уволни най-позорно. Но се радвам, че са издирили младия лорд в Ливърпул, и ще ви помогна да занесете тази вест в Холдърнес хол.

— Благодаря ви — рече Холмс. — Но по-напред да хапнем. А след това можете да докарате велосипеда.

— Аз нямам велосипед. Холмс показа една златна лира.

— Нали ви казвам, човече, нямам. Ще ви дам два коня да стигнете до Холдърнес хол.

— Добре, добре — каза Холмс, — ще говорим пак, след като ни нахраните.

Когато останахме сами в настланата с каменни плочи кухня, изкълченият глезен удивително бързо се оправи. Вече се свечеряваше, но тъй като не бяхме хапвали нищо от сутринта, задържахме се доста време на трапезата. Погълнатият в мислите си Холмс веднъж-дваж се приближи до прозореца и надзърна любопитно навън. През стъклото се виждаше мръсният двор. В дъното му имаше ковачница, където работеше един оцапан със сажди хлапак. От другата страна беше конюшнята. След една от тези разходки Холмс седна отново, но изведнъж скочи от стола си с гръмко възклицание.

— Бога ми, Уотсън, мисля, че открих! — извика той. — Да, да, не може да бъде другояче. Уотсън, спомняте ли си днешните следи от крави?

— Да, от няколко.

— Къде?

— Ами навсякъде. И в блатото, и по пътеката, и около мястото, дето клетият Хайдегер е намерил смъртта си.

— Точно така. А кажете ми сега, Уотсън, колко крави видяхте в равнината?

— Доколкото си спомням, нито една.

— Странно, Уотсън: навред по пътя си виждаме следи, а нито една крава в цялата равнина. Много странно, нали, Уотсън?

— Да, странно.

— А сега, Уотсън, понапънете се, върнете се мислено назад! Представяте ли си тези следи по пътеката?

— Да, представям си.

— Спомняте ли си? Понякога дирите бяха такива, Уотсън — той нареди няколко хлебни трошици по следния начин: — ::::: — а друг път такива: — :˚:˚:˚: и от време на време така: .˚.˚.˚ — Спомняте ли си?

— Не, не си спомням.

— А аз си спомням и мога да се закълна дори. Ала в удобно време ще се върнем там и ще проверим. Сляп ли бях, та не си направих извод!

— А какъв е вашият извод?

— Един-единствен: чудна е тая крава, дето може да се движи и бавно, и в лек галоп, и в бесен кариер. Ей богу, Уотсън, такава хитрост не е за главата на селски ханджия! Пътят ни е чист, ако не се смята оня хлапак в ковачницата. Хайде да се измъкнем и да видим каквото е възможно.

В порутената конюшня имаше два несресани, непочистени коня. Холмс вдигна задния крак на единия от тях и се разсмя с все гърло.

— Стари подкови, а отскоро сложени… стари подкови, а нови гвоздеи. Този случай заслужава да бъде причислен към класическите. Да се отбием в ковачницата.

Хлапакът продължаваше работата си, без да ни поглежда. Забелязах, че очите на Холмс шареха насам-натам сред железните отпадъци и треските, пръснати по пода. Но изведнъж чухме отзад стъпки и се показа ханджията, гъстите му вежди бяха сключени над свирепите очи, мургавото лице — изкривено от злоба.

Той държеше в ръка къса тояга с метална глава и пристъпяше към нас с такъв заплашителен вид, че страшно се зарадвах, когато напипах револвера в джоба си.

— Мръсни шпиони! — крясна той. — Какво търсите тук?

— О, мистър Рубин Хейз — отвърна Холмс невъзмутимо, — май ви е страх да не би да намерим нещо.

С голямо усилие човекът се овладя и суровата му уста се отпусна във фалшива усмивка, по-страшна от присвитите вежди.

— Заповядайте, каквото намерите в ковачницата ми, вземете го — каза той. — Но вижте какво, сър, аз не обичам чужди хора да ми бърникат където им скимне без мое разрешение, затуй колкото по-скоро си уредите сметката и се изметете оттук, толкова по-добре.

— Добре, добре, мистър Хейз… ние съвсем нямахме лоши намерения — отвърна Холмс. — Просто разглеждахме конете ви. Но в края на краищата мога да стигна и пеш. Предполагам, че не е далеч.

— До вратите на Холдърнес хол има не повече от две мили. Ето пътя, отляво. — Той ни проследи с мрачен поглед, докато напуснахме заведението му.

Не вървяхме дълго по пътя, защото щом първият завой ни скри от очите на ханджията, Холмс се спря.

— „Напечено“ беше, както казват децата, в тази странноприемница — проговори той. — И колкото повече се отдалечавам от нея, все по-хладно ми става. Не, не, не бива толкова рано да си вървя оттук.

— Убеден съм — подхвърлих аз, — че този Рубен Хейз знае всичко. Личи, че е голям негодник.

— Аха, такова впечатление ли ви направи? Конете, ковачницата… Да, интересно кътче е този „Боен петел“. Не е зле да му хвърлим тайно още един поглед.

Зад нас се простираше дълъг, полегат склон, осеян със сивкави камъни от варовик. Когато свърнахме от пътя и заизкачвахме нанагорнището, погледнах по посока на Холдърнес хол и видях приближаващ се бързо велосипедист.

— Залягайте, Уотсън! — извика Холмс и сложи тежката си ръка на рамото ми.

Едва успяхме да се скрием и човекът префуча край нас по пътя. Сред облака прах ми се мярна бледо, развълнувано лице — лице, всяка чертица на което изразяваше ужас, със зинала уста, с безумно вторачен напред поглед. Това беше някаква странна карикатура на елегантния Джеймз Уайлдър, с когото се бяхме срещнали снощи.

— Секретарят на херцога! — възкликна Холмс. — Елате, Уотсън, да видим какво ще направи.

Скачайки от камък на камък, след няколко секунди стигнахме място, откъдето главният вход на странноприемницата се откриваше добре. Велосипедът на Уайлдър беше подпрян на стената до входа. Никой не се движеше из къщата, никакви лица не се виждаха през прозорците. Слънцето потъна зад високите кули на Холдърнес хол и бавно се спусна здрач. Изведнъж в полумрака в конюшнята на странноприемницата се запалиха странични фенери на двуколка и скоро чухме тропот на копита, колата изскочи на пътя и препусна с бясна бързина по посока на Честърфилд.

— Какво ще кажете за това, Уотсън? — прошушна Холмс.

— Прилича на бягство.

— Доколкото успях да видя, в двуколката имаше само един човек. Ала положително не е мистър Джеймз Уайлдър, защото ето го на вратата.

От мрака се бе откроил ярко осветен правоъгълник. В средата се чернееше силуетът на секретаря, който с протегната напред глава се взираше в тъмнината. Явно очакваше някого. Най-после по пътя се чуха стъпки, за миг в светлото пространство се мярна втори силует, вратата се затвори и всичко потъна отново в непрогледен мрак. Пет минути по-късно в една стая на първия етаж се запали лампа.

— Интересна клиентела има този „Боен петел“ — каза Холмс.

— Кръчмата е от другата страна.

— Точно така. Тези са тъй да се каже, лични гости на домакина. Но какво търси мистър Джеймз Уайлдър в тази бърлога в такъв късен нощен час и с кого е дошъл да се среща тук? Елате, Уотсън, каквото ще да става, ще се опитаме да видим малко по-отблизо тая работа.

Спуснахме се крадешком на пътя и се залромъквахме към вратата на хана. Велосипедът още стоеше подпрян на стената. Холмс драсна клечка, приближи я до задното колело и когато светлината падна върху гума „Дънлоп“ с кръпка, чух го как изхихика. Над нас беше осветеният прозорец.

— Трябва да надникна там, Уотсън. Ако се наведете и се облегнете на стената, мисля, че ще успея.

След миг краката му бяха на раменете ми. Но едва се качи и веднага скочи обратно.

— Да вървим, приятелю — каза той, — стига толкова за днес. Мисля, че научихме всичко, каквото можахме. До училището има доста път, тъй че колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

Докато се мъкнехме изморени по равнината, той почти не пророни дума, а когато стигнахме училището, не влезе там, а свърна към Мекълтънската поща, отдето подаде няколко телеграми. Късно същата нощ го чух да утешава д-р Хъкстейбъл, потресен от трагичната смърт на своя учител, а после влезе в стаята ми бодър и енергичен както сутринта, когато започваше разследването.

— Всичко върви добре, приятелю — каза той. — Обещавам до утре вечер да разгадаем тази тайна.

В единайсет часа на другата сутрин крачехме с моя приятел по прочутата тисова алея на Холдърнес хол. Преведоха ни през разкошния портал от времето на кралица Елизабет I в кабинета на негова светлост. Там заварихме мистър Джеймз Уайлдър, сдържан и любезен, но в играещите му очи и по трепкащото от леки спазми лице още се долавяше снощният безумен ужас.

— Дошли сте да се видите с негова светлост? Съжалявам, но херцогът се чувствува зле. Много е разстроен от трагичната вест. Вчера следобед получихме телеграма от д-р Хъкстейбъл, който ни уведомяваше за находката ви.

— Искам непременно да се срещна с херцога, мистър Уайлдър.

— Но той е в покоите си.

— Тогава ще се наложи да вляза в покоите му.

— Мисля, че е на легло.

— Ще говоря с него там.

Студеното, неумолимо държане на Холмс убеди секретаря, че е безполезно да спори с него.

— Много добре, мистър Холмс; ще му доложа, че сте тук.

След като се бави половин час, най-после великият благородник се показа. Лицето му беше още по-бледо от преди, раменете му бяха отпуснати, сякаш за едно денонощие бе остарял. Поздрави ни с учтив поклон и когато седна, рижата му брада се разстла върху писалището.

— Какво има, мистър Холмс? — запита той.

Но очите на приятеля ми бяха впити в секретаря, който стоеше прав до креслото на своя господар.

— Ваша светлост, мисля, че ще мога да говоря по-свободно в отсъствието на мистър Уайлдър.

Секретарят леко пребледня и хвърли на Холмс злобен поглед.

— Щом ваша светлост желае…

— Да, да; най-добре да излезете… И тъй, мистър Холмс, какво имате да ми казвате?

Моят приятел изчака да се затвори вратата зад оттеглилия се секретар.

— Ваша светлост — заговори той, — моят колега д-р Уотсън и аз имаме уверението на д-р Хъкстейбъл, че за случая е предложена награда. Бих искал да потвърдите това със собствените си уста.

— Разбира се, мистър Холмс.

— Ако съм правилно осведомен, ще платите пет хиляди лири стерлинги на оня, който ви каже къде е вашият син?

— Точно така.

— И още хиляда на човека, който ви назове лицето или лицата, които го държат в плен.

— Точно така.

— Във второто условие несъмнено са включени не само похитителите, но и тези, които са се наговорили да го задържат в сегашното му положение?

— Да, да — извика херцогът нетърпеливо. — Ако свършите работата си добре, мистър Шерлок Холмс, не ще имате причина да се оплаквате от моята свидливост Приятелят ми потри мършавите си ръце с очебийна алчност, която ме учуди, тъй като знаех, че е скромен човек.

— Предполагам, че това на масата е чековата книжка на ваша светлост — каза той. — Ще ви помоля да ми попълните чек за шест хиляди лири стерлинги. Добре ще бъде също да го барирате. Имам текуща сметка в клона на „Кепитъл енд каунтиз банк“ на Оксфорд стрийт.

Като се изправи строго на креслото си, негова светлост изгледа смразяващо моя приятел.

— Шегувате ли се, мистър Холмс? Въпросът едва ли е за шега.

— Ни най-малко, ваша светлост. Аз говоря съвсем сериозно.

— Какво искате да кажете тогава?

— Искам да кажа, че съм заслужил наградата. Аз зная къде е синът ви и познавам най-малко един от тия, които го задържат.

Рижата брада на херцога се открояваше още по-ярко на смъртно бледото му лице.

— Къде е синът ми? — произнесе той задъхан.

— Той е, или по-право снощи беше в странноприемницата „Бойният петел“, на около две мили от вратите на вашия парк.

Херцогът се отпусна на креслото си.

— А кого обвинявате?

Отговорът на Шерлок Холмс ме смая. Той пристъпи бързо напред и докосна херцога за рамото.

— Обвинявам вас — каза той. — А сега, ваша светлост, ще ви помоля за чека.

Никога няма да забравя изражението на херцога, когато скочи и разпери ръка да се улови за нещо, сякаш се плъзгаше в пропаст. После със свръхчовешко усилие да възвърне самообладанието си на аристократ седна и закри лице с длани. Минаха няколко минути, докато проговори.

— Какво знаете? — запита той най-после, без да вдига глава.

— Снощи ви видях заедно.

— Известно ли е това на друг освен на приятеля ви?

— Никому не съм говорил.

С треперящи пръсти херцогът взе писалка и отвори чековата си книжка.

— Аз ще удържа на думата си, мистър Холмс. Веднага ще ви напиша чек, колкото и неприятни да ми са сведенията, с които сте се сдобили. Когато предлагах наградата, съвсем не мислех, че събитията ще се развият така. Но предполагам, че вие и вашият приятел сте дискретни хора, нали, мистър Холмс?

— Не ви разбирам, ваша светлост.

— Ще бъда откровен, мистър Холмс. Ако само вие двамата знаете истината, не е нужно тя да получава гласност. Мисля, че сумата, която ви дължа, е дванайсет хиляди лири стерлинги, така ли?

Но Холмс се усмихна и поклати глава.

— Опасявам се, ваша светлост, че работата не може да се уреди така лесно. Някой трябва да отговаря за смъртта на този учител.

— Но Джеймз няма нищо общо с нея. Не бива да го държите отговорен. Тя беше дело на тоя звяр, на този негодник, когото имал нещастието да използува.

— Според мен, ваша светлост, когато човек се репи на едно престъпление, той носи морална отговорност за всяко друго престъпление, произтекло от него.

— Що се отнася до моралната, мистър Холмс, безспорно вие сте прав. Но не и в очите на закона. Не може да бъде съден човек за убийство, на което не е присъствувал и от което се отвращава и възмущава не по-малко от вас. Щом научи за него, той ми направи пълно признание, толкова беше ужасен и изпълнен с угризения. Без да губи нито час, скъса окончателно с убиеца. Ох, мистър Холмс, вие трябва да го спасите… трябва да го спасите! Моля ви, спасете го!

Неспособен повече да се владее, херцогът крачеше назад-напред из стаята със сгърчено лице, размахвайки из въздуха стиснати пестници. Най-после се оправи и седна отново до писалището си.

— Благодаря ви, че дойдохте тук, преди да говорите другиму — каза той. — Така можем поне да обмислим как да потулим този ужасен скандал.

— Именно — рече Холмс. — Според мен, ваша светлост, това може да стане само при абсолютна и пълна откровеност помежду ни. Готов съм да помогна на ваша светлост според възможностите си; но за тази цел трябва да зная всички подробности за случая. Доколкото разбрах, думите ви се отнасяха за мистър Джеймз Уайлдър, в смисъл, че той не е убиецът.

— Да, убиецът избяга.

Шерлок Холмс се усмихна хладно.

— На ваша светлост изглежда не са известни способностите ми, иначе нямаше да си въобразите, че е толкова лесно да се отървете от мен. Снощи в единайсет часа по мое донесение в Честърфилд бе арестуван мистър Рубин Хейз. Преди да изляза от училището тази сутрин, получих телеграма от началника на местната полиция.

Херцогът се облегна на креслото си и се вторачи смаяно в моя приятел.

— Вие изглежда имате свръхчовешки способности — каза той. — Значи Рубин Хейз е задържан? Това може само да ме радва, стига да не навреди на съдбата на Джеймз.

— Вашия секретар?

— Не, сър, моя син.

Този път беше ред на Холмс да се учуди.

— Трябва да ви призная, ваша светлост, че това е нещо ново за мен. Ще ви помоля да ми обясните по-добре.

— Няма да крия нищо от вас. Съгласен съм, че в безизходното положение, до което ни докара безумната ревност на Джеймз, за предпочитане е пълната откровеност, колкото и мъчителна да е за мен. Когато бях млад, мистър Холмс, аз обичах с такава страст, на която човек е способен само веднъж в живота. Предложих на любимата си брак, но тя отказа от страх да не би той да навреди на кариерата ми. Ако беше жива, уверявам ви, нямаше да се оженя за никоя друга. Но тя умря и ми остави това единствено дете, което заради нея обичах и се грижех за него. Не можех да призная официално, че съм му баща, но му осигурих най-доброто образование и когато възмъжа, остана при мен. Но ненадейно узна тайната ми и оттогава използува правата и възможностите си да предизвика скандал, който би ме опозорил. Присъствието му е отчасти причина за злополучния край на брака ми. Но най-лошото е, че още отначало намрази дълбоко моя малък син и законен наследник. Може би ще запитате защо при тези обстоятелства продължавах да държа Джеймз под своя покрив. Ще ви отговоря: защото виждах в лицето му неговата майка и заради нея, милата, страдах толкова време. С обноските си той непрекъснато ми напомняше и втълпяваше скъпия й образ. Нямах сили да го изгоня. Но се страхувах да не направи нещо лошо на Артър, тоест лорд Солтайр, и за да предпазя детето, го пратих в училището на д-р Хъкстейбъл.

Джеймз успял да се свърже с тоя човек, Хейз, понеже ханджията беше един от арендаторите ми, а Джеймз — управител на моите имоти. Този човек е негодник по рождение, ала кой знае защо Джеймз се сприятелил с него. Той винаги е имал влечение към такива типове. Във всеки случай, когато Джеймз решил да отвлече лорд Солтайр, той си осигурил съдействието на този човек. Спомняте си, че тоя последен ден писах на Артър. Но Джеймз отворил писмото и пъхнал бележка, с която молел Артър да се срещне с него в една горичка близо до училището, която наричат Дивия гъстак. Накарал момчето да дойде, като си послужил с името на херцогинята. Вечерта Джеймз пристигнал с велосипед — разказвам ви това според собствените му признания — и казал на Артър, с когото се срещнал в гората, че майка му се е затъжила за него, че го чака в равнината и че ако в полунощ дойде пак в гората, ще намери човек с кон, който ще го заведе при нея. Горкият Артър се хванал в клопката. Дошъл на срещата и заварил този тип Хейз, който водел пони. Артър го яхнал и потеглили. Изглежда — Джеймз разбрал това едва вчера, — някой ги преследвал, Хейз ударил преследвача с тояга и човекът умрял от раните си. Хейз закарал Артър в странноприемницата си „Бойният петел“, където го заключил в една стая на горния етаж и оставил да го пази мисис Хейз, иначе добра жена, но послушна робиня на тоя звяр, мъжа й.

Ето, мистър Холмс, такова беше положението, когато преди два дни ви видях за пръв път. Тогава имах представа за истината не повече от вас. Ще попитате: какво е подтикнало Джеймз да постъпи така? Ще ви отговоря: в омразата му към моя наследник имаше нещо крайно безразсъдно, фанатично. Той е разчитал сам да наследи всичките ми имоти и не можел да се примири със законите в този смисъл, които му пречели. Но имал и по-тънка сметка. Искал е да анулирам завещанието, смятайки, че това зависи от мен. Възнамерявал да се споразумее с мен — да ми върне Артър, ако анулирам завещанието и му припиша имотите си. Много добре е знаел, че никога няма сам да поискам съдействието на полицията. Казвам, че е имал намерение да ми предложи такава сделка, но в действителност това не стана, защото събитията го изпреварили и нямал време да изпълни плановете си.

Всичките му коварни замисли рухнали, щом вие открихте трупа на Хайдегер. Тази, новина ужаси Джеймз. Научихме я вчера, когато седяхме заедно в този кабинет. Д-р Хъкстейбъл бе пратил телеграма. Джеймз беше толкова съкрушен и развълнуван, че смътните подозрения, които изпитвах през всичкото време, изведнъж се превърнаха в увереност, и направо го разобличих. Той направи пълно самопризнание. После ме помоли още три дни да пазя тайна, за да може гнусният му съучастник да спаси жалкия си живот. Отстъпих — както винаги съм отстъпвал — пред молбите му и Джеймз моментално се завтече към „Бойният петел“ да предупреди Хейз и да му помогне да избяга. Не можех да отида там по светло, защото щях да предизвикам сплетни, но щом се мръкна, забързах нататък да видя моя скъп Артър. Намерих го жив и здрав, но неизразимо ужасен от страшното злодеяние, на което е бил очевидец. За да изпълня обещанието си, неохотно се съгласих да го оставя още три дни на грижите на мисис Хейз, защото ако уведомях полицията къде се намира, трябваше непременно да кажа и кой е убиецът, а този убиец не можеше да бъде наказан, без да повлече със себе си и моя нещастен Джеймз. Поискахте откровеност, мистър Холмс, позволете ми сега да поискам от вас същото, след като ви разказах всичко, без да се опитвам да увъртам или да крия нещо. Бъдете и вие на свой ред откровен с мен.

— Ще бъда — отвърна Холмс. — Най-напред, ваша светлост, трябва да ви кажа, че в очите на закона вие сте в много сериозно положение. Укрили сте углавно престъпление и сте съдействували в бягството на убиеца, защото не се съмнявам, че Джеймз Уайлдър е взел пари от ваша светлост, за да помогне на съучастника си да избяга.

Херцогът кимна утвърдително.

— Това е наистина много сериозен въпрос. Но според мен още по-осъдително е отношението на ваша светлост към малкия ви син. Оставили сте го три дни в тази бърлога.

— Тържествено ми обещаха…

— Какво струват обещанията на такива хора? Никой не ви гарантира, че няма да го отвлекат отново. За да угодите на престъпния си по-голям син, вие излишно сте изложили вашия невинен по-малък син на неминуема опасност. Това с нищо не може да се оправдае.

Гордият господар на Холдърнес хол не беше свикнал да го мъмрят така в аристократичните му покои Кръв нахлу във високото му чело, но съвестта го караше да мълчи.

— Ще ви помогна, но само при едно условие: да повикате лакея си и да ми позволите да му дам нужните разпореждания.

Без да пророни дума, херцогът натисна електрическия звънец. Влезе слуга.

— Сигурно ще ви бъде приятно да чуете — каза Холмс, — че вашият млад господар е намерен. Херцогът желае незабавно да замине екипаж за странноприемницата „Бойният петел“, за да прибере лорд Солтайр… А сега — продължи Холмс, когато зарадваният лакей изчезна, — след като осигурихме бъдещето, бихме могли да си позволим да бъдем по-снизходителни към миналото. Тъй като не съм служебно лице, не смятам за нужно да разгласявам всичко, каквото зная, щом правдата е възтържествувала. Що се отнася до Хейз, не мога нищо да гарантирам. Него го чака бесилка, а аз няма да помръдна пръста си да го спася от нея. Какво ще разкрие, не мога да кажа, но несъмнено ваша светлост е в състояние да го накара да проумее, че е в негов интерес да мълчи. В полицията ще го обвинят, че е отвлякъл момчето с цел да получи откуп. Ако не разберат сами каква е работата, не виждам причина да им внушавам по-широко тълкувание. Но искам да предупредя ваша светлост, че по-нататъшното присъствие на мистър Джеймз Уайлдър във вашия дом може да ви причини само неприятности.

— Съзнавам това, мистър Холмс, и вече се разбрахме да се махне завинаги оттук и да отиде да си търси щастието в Австралия.

— В такъв случай, ваша светлост, тъй като сам заявихте, че всички неблагополучия в брачния ви живот се дължали на неговото присъствие, предлагам, доколкото ви е възможно, да поправите грешката си спрямо херцогинята и да се опитате да възстановите така злополучно прекъснатите предишни отношения.

— И за това съм се погрижил, мистър Холмс. Тази сутрин писах на херцогинята.

— В такъв случай — каза Холмс, като стана, — мисля, че аз и приятелят ми можем да се поздравим за щастливите резултати от краткото ни посещение в Севера. Искам обаче да изясня още един малък въпрос. Този тип Хейз е заковал на конете си подкови, имитиращи следите на крави. От мистър Уайлдър ли е научил тази хитрост?

Херцогът помълча; на лицето му беше изписано силно учудване. После отвори вратата и ни покани в една голяма стая, подредена като музей. Заведе ни до стъклената витрина в ъгъла и ни посочи надписа.

„Тези подкови — гласеше той — са намерени при разкопките в крепостния ров на Холдърнес хол. Те са предназначени за коне, но отдолу са изковани във формата на раздвоено копито, за да заблуждават преследвачите. Изглежда, че са принадлежали на някой от владетелите на Холдърнес хол през средните векове, който се е занимавал с разбойничество.“

Холмс отвори витрината и като наслюнчи пръста си, прокара го по една от подковите. По кожата му остана тънък слой отскорошна тиня.

— Благодаря ви — каза той и пак намести стъклото.

— Това е второто интересно нещо, което виждам на Север.

— А кое е първото?

Холмс сгъна чека и го сложи внимателно в бележника си.

— Аз съм беден човек — каза той, като потупа нежно бележника и го пъхна колкото се може по-дълбоко във вътрешния си джоб.

Гилбърт Честъртън
Небесната стрела

Струва ни се, най-малко сто детективски разказа започват с разкритието, че е убит някакъв американски милионер — събитие, което, кой знае защо, се представя като бедствие. Щастлив съм да заявя, че и настоящият разказ непременно ще започне с убит милионер, всъщност в известен смисъл с трима убити милионери, което някои може да сметнат за embarrass de richesse^[30]. Но главно поради това съвпадение или последователност целият случай излиза извън рамките на обикновените углавни престъпления и придобива изключителен характер.

Навред се говореше, че и тримата са станали жертва на някакво отмъщение или проклятие във връзка с притежаването на една реликва, много ценна от финансова и историческа гледна точка — нещо като бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни и наричан просто Коптската чаша. Произходът й беше неясен, но се предполагаше, че се е употребявала в религиозни обреди, и някои приписваха съдбата, сполетяла нейните притежатели, на фанатизма на някой християнин от Изтока, потресен, че чашата минава през такива кощунствени ръце. Но тайнственият убиец, независимо дали беше или не такъв фанатик, представляваше вече фигура, събудила зловещо и сензационно любопитство в света на журналистиката и сплетните. На това безименно същество се прикачваше име и дори прякор. Но тук ни интересува само историята на третата жертва, защото именно в разследването на нейния случай има възможност да се прояви някой си отец Браун, предмет на тези бележки.

Когато отец Браун слезе от трансатлантическия пътнически параход на американска земя, подобно на много други англичани се убеди, че е много по-важна персона, отколкото е предполагал. Ниската му фигура, късогледата и невзрачна физиономия, доста протритите му черни свещенически одежди биха могли да минат през всякаква тълпа в родината му, без да направят някакво особено впечатление, освен може би, че са изключително банални. Но Америка има дарбата да прави човека прочут, а участието му в разкриването на едно-две интересни престъпления и продължителната му дружба с Фламбо, бивш престъпник и детектив, му бяха спечелили в тази страна слава, която в Англия едва ли беше нещо повече от мълва. Кръглото му лице изразяваше смут и смайване, когато се видя заобиколен на кея от група журналисти, подобни на шайка разбойници, обсипващи го с въпроси, на които се смяташе за най-малко компетентен да отговори, като например за детайлите на женския тоалет и статистическите данни за престъпността в страната, на които едва що бе имал възможност да хвърли око. Може би контрастът с обграждащата го плътна черна човешка стена открояваше още по-рязко един друг силует, застанал по-настрана, който също се чернееше сред ослепително бялата дневна светлина на това сияйно място и това хубаво време, но съвсем сам. Когато журналистите свършиха, този висок човек с жълтеникаво лице и големи очила го спря с жест и каза:

— Извинете, но може би търсите капитан Уейн.

Отец Браун също би трябвало да бъде извинен, на което той лично беше искрено склонен. Защото никога досега не бе виждал Америка и най-вече никога досега не бе виждал такива очила с рамки от черупка на костенурка, тъй като по това време модата им още не беше се разпространила в Англия. Отначало имаше впечатление, че гледа някакво морско чудовище с огромни очи и нещо като водолазен шлем. Иначе човекът си беше изрядно облечен и на простодушния Браун се струваше, че очилата обезобразяват до уродливост един елегантен джентълмен. Сякаш някой денди се бе украсил с дървен крак, за да придаде допълнителен щрих на своята елегантност. Въпросът също го смути. Наистина един американски авиатор на име Уейн, приятел на някакви негови приятели във Франция, фигурираше в дългия списък от хора, с които се надяваше да се срещне при посещението си в Америка, ала никак не бе очаквал да чуе толкова скоро за него.

— Моля да ме извините — произнесе той колебливо, — да не би вие да сте капитан Уейн? Вие… вие познавате ли го?

— Хм, зная само едно: че не съм капитан Уейн — отговори очилатият със студено лице. — Това ми стана напълно ясно, когато видях, че той ви чака ей там в колата. Но другият въпрос е малко по-труден. Смятам, че познавам Уейн, а също и чичо му, и стария Мъртън. Аз познавам стария Мъртън, но старият Мъртън не ме познава. А си въобразява, че ме познава, а аз не го познавам; аз пък си въобразявам, че го познавам, а той — не. Разбирате ли?

Отец Браун не разбираше напълно. Той погледна, премигвайки, лъсналото море и високите здания на града, а после — и очилатия. Не само скритите очи на непознатия създаваха впечатление за нещо непроницаемо. В жълтеникавото му лице имаше нещо почти азиатско, дори китайско, а речта му като че ли представляваше разпределена на пластове ирония. Такъв тип можеше да се намери тук-там сред това сърдечно и общително население; това беше загадъчният американец.

— Казвам се Дрейдж — рече той, — Норман Дрейдж, и съм американски поданик, от което всичко става ясно. Мисля, че поне вашият приятел Уейн ще пожелае да обясни останалото, затова ще отложим Четвърти юли^[31] за друга дата.

Отец Браун бе помъкнат малко замаян към една кола наблизо, в която седеше някакъв млад човек с разчорлена руса коса и твърде тревожно, изпито лице, който го поздрави отдалеч и се представи като Питър Уейн. Докато се усети, натикаха го в колата, която полетя с голяма скорост през града, а после и извън него. Отец Браун не беше свикнал на тази бързина в действията на американците и се чувствуваше така зашеметен, като че ли колесница, теглена от змейове, го е понесла към страната на приказките. В тази объркваща обстановка сред продължителните монолози на Уейн и късите фрази на Дрейдж той за пръв път чу историята на Коптската чаша и двете престъпления, свързани вече с нея.

Изглежда, че Уейн имаше някакъв чичо на име Крейк, чийто съдружник пък се наричаше Мъртън — третият от поредицата богати бизнесмени, на които принадлежала чашата. Първият от тях, Тайтъс П. Трент, кралят на медта, получавал заплашителни писма от някого, подписващ се Даниел Дум^[32]. Това име навярно беше псевдоним, ала бе станало синоним на много прочут, макар и ползуващ се с недобро име герой, нещо като съчетание от известния Робин Худ^[33] и Джек Изтърбушвача^[34]. Защото скоро се изяснило, че авторът на заплашителните писма не се ограничавал само да заплашва. Във всеки случай като краен резултат от това една сутрин старият Трент бил намерен с глава, натопена в собственото му изкуствено езеро с лилии, а нямало никаква следа. За щастие чашата се намирала на сигурно място в банката и заедно с останалото имущество на Трент станала притежание на братовчеда му Брайън Хордър, също много богат човек и също заплашван от безименния враг. Брайън Хордър пък вдигнали мъртъв от подножието на една скала извън крайморската му резиденция, където била извършена кражба с взлом, този път в голям мащаб. Защото макар че чашата явно и тоя път се отървала, били откраднати толкова облигации и други ценни книжа, че цялото финансово състояние на Хордър се объркало.

— Вдовицата на Брайън Хордър — обясни Уейн, — предполагам, се е принудила да продаде повечето от скъпоценностите му и Брендър Мъртън трябва да е купил чашата по това време, защото когато се запознахме, тя беше вече у него. Но сам може да се сетите, че не е много удобно човек да притежава такова нещо.

— Получавал ли е мистър Мъртън заплашителни писма? — запита отец Браун след кратко мълчание.

— Предполагам, да — каза мистър Дрейдж и нещо в гласа му накара свещеника да го изгледа с любопитство; най-после разбра, че очилатият се смее беззвучно, така че тръпки побиха новодошлия.

— Сигурен съм, че е получавал — обади се Питър Уейн, като свъси вежди. — Не съм виждал писмата; само неговият секретар вижда кореспонденцията му, защото е много потаен в служебните си работи, както и подобава на големи бизнесмени. Но съм го забелязвал много разстроен и ядосан от писмата; виждал съм и да къса писма, преди дори секретарят му да ги е прегледал. Самият секретар е станал нервен и казва, че сигурно някой гласи капан на стария, с една дума — ще ви бъдем много признателни, ако ни дадете съвет по въпроса. Всички знаят вашата голяма слава, отче Браун, затова секретарят ме помоли да ви попитам ще се съгласите ли да дойдете веднага в жилището на Мъртън.

— Аха, разбирам — каза отец Браун, започнал най-после да прозира целта на това явно отвличане. — Но, откровено казано, не зная дали ще мога да направя нещо повече от вас. Вие сте на мястото и сигурно имате стократно повече данни за научен извод, отколкото един случаен посетител.

— Да — промърмори мистър Дрейдж хладно, — нашите изводи са научни, но не и верни. Според мен, ако нещо е сполетяло човек като Тайтъс П. Трент, то е дошло от небето, без да чака научно обяснение. Както се казва, гръм от ясно небе.

— Да не би да искате да кажете — извика Уейн, — че тук има нещо свръхестествено?!

Трудно беше изобщо да се разбере какво говореше мистър Дрейдж; във всеки случай, щом се произнесеше за някого, че е умен, по всяка вероятност това значеше, че е глупак. Мистър Дрейдж остана неподвижен като ориенталец, докато най-после колата спря, явно стигнала целта си. Мястото беше твърде необикновено. След пътуване през рядка гора излязоха в просторна равнина и изведнъж точно пред тях изникна някаква постройка, състояща се от една-единствена стена, или много висока ограда, заобикаляща я като римски лагер^[35], вътрешността на който приличаше по-скоро на аеродрум. Преградата явно не беше нито от дърво, нито от камък, а при по-внимателно вглеждане се оказа, че е от метал.

Всички заслизаха от колата и след известни манипулации, наподобяващи отваряне на сейф, в стената много бавно и предпазливо се открехна една вратичка. За голямо учудване на отец Браун обаче човекът, който се наричаше Норман Дрейдж, не прояви никакво желание да влезе, а се сбогува със зловеща веселост.

— Няма да влизам — каза той. — Мисля, че такова удоволствие не е по силите на стария Мъртън. Той толкова ме обича, че като ме види, ще умре от радост.

И се отдалечи, докато в същото време отец Браун, който все повече изпадаше в недоумение, бе въведен през стоманената врата, която мигновено се затръшна подире им. Вътре имаше голяма, грижливо подредена градина в ярки и разнообразни цветове, но без никакви дървета, храсти или цветя. В средата й се издигаше къща с красива, дори поразителна архитектура, но толкова висока и тясна, че приличаше по-скоро на кула. Пламтящото слънце се отразяваше тук-там от стъкления й покрив, но долната част явно нямаше прозорци. Всичко тук се отличаваше с оная безупречна и блестяща чистота, която изглеждаше неразделна от свежия американски въздух. Когато влязоха през портала, озоваха се сред мрамор, метал и емайл, сияещи с ярки цветове, но без стълба. Имаше една-единствена шахта за асансьор, която минаваше по средата между масивните стени, а пред нея стояха на стража едри, силни мъже, приличащи на цивилни полицаи.

— Според мен отлична охрана — каза Уейн. — Може да ви се види малко смешно, отче Браун, че Мъртън е принуден да живее в такава крепост, без дори едно дръвце в градината, зад което човек би се скрил. Но не знаете с какви трудности се сблъскваме в тази страна. И може би не знаете точно какво значи името Брендър Мъртън. Наглед той е спокоен човек, когото всеки би отминал неусетно на улицата, макар че напоследък не можете да го видите често навън, защото излиза само от време на време със закрита кола. Но ако се случи нещо на Брендър Мъртън, ще стане земетресение от Аляска чак до Карибско море. Предполагам, че не е имало крал или император с такава власт над народите като него. В края на краищата, мисля, ако ви поканят при английския крал, няма да се лишите от удоволствието да утолите любопитството си. Самите крале и милионери може да не ви интересуват особено; интересна е властта, която притежават. Затова се надявам, че няма да нарушите принципите си, ако посетите съвременен император като Мъртън.

— Ни най-малко — отвърна отец Браун спокойно. — Мой дълг е да спохождам затворници и всякакви други нещастници, откъснати от света.

Настъпи мълчание. Младият човек бе смръщил мършавото си лице, придобило странно, почти лукаво изражение. После каза внезапно:

— Впрочем не забравяйте, че не само обикновени мошеници или Черната ръка^[36] са против него. Този Даниел Дум е същински дявол. Имайте пред вид, че издебнал Трент в собствената му градина, а Хордър — извън жилището му, и офейкал.

Най-горният етаж на сградата между страшно дебелите стени се състоеше от две стаи: външна, където влязоха, и вътрешна, която беше неприкосновеното убежище на големия милионер. Влязоха във външната стая точно когато от вътрешната излизаха двама други посетители. Единия от тях Питър Уейн поздрави с обръщението „чичо“. Той беше дребно, но много енергично и жилаво човече с бръсната глава, която изглеждаше плешива, и толкова мургаво лице, че наглед едва ли някога е било бяло. Това беше старият Крейк, наричан фамилиарно Хикъри Крейк, в памет на прочутия Олд Хикъри^[37], тъй като се бе прославил в последните военни акции срещу индианците. Спътникът му представляваше пълна противоположност на него — много елегантен джентълмен с черна като катран коса и широка черна панделка на монокъла си — Барнард Блейк, адвокат на стария Мъртън, който бе обсъждал със съдружниците работите на фирмата. Четиримата се срещнаха в средата на външното помещение и преди едните да излязат, а другите да влязат, се спряха да си разменят любезности. През време на всички тези влизания и излизания в дъното на стаята, до вратата на вътрешната, седеше друг силует, масивен и неподвижен под мъждивата светлина от вътрешния прозорец — човек с огромни плещи и негърско лице. Той беше, както обича да се изразява шеговито склонната към саркастично самобичуване Америка, Главореза, когото приятелите му биха нарекли телохранител, а враговете му — наемен убиец.

Този индивид никога не помръдваше да поздрави когото и да било, ала като го видя във външното помещение, Питър Уейн зададе плахо първия си въпрос:

— Има ли някой при шефа?

— Не се безпокой, Питър — изкикоти се чичо му. — Уилтън секретарят е при него и смятам, че това е достатъчно. Предполагам, че Уилтън не мигва, за да бди над, Мъртън. Този човек струва повече от двайсет телохранители. И на всичко отгоре действува бързо и тихо като индианец.

— Е, трябва да имаш право — засмя се племенникът му. — Спомням си индианските хитрости, на които ме учеше, когато бях малък и обичах да чета разкази за червенокожите. Но в тези разкази червенокожите като че ли винаги биваха побеждавани.

— А в действителност не беше така — промърмори навъсено старият изтребител на индианци.

— Нима? — възкликна иронично мистър Блейк. — Аз пък мислех, че те са били почти безсилни пред нашето огнестрелно оръжие.

— Виждал съм индианец да противостои на сто пушки само с малък нож за скалпиране и при това уби един бял, който стоеше до мен на кулата на форта — каза Крейк.

— Как е съумял да го стори? — запита другият.

— Запрати ножа — отвърна Крейк, — запрати го светкавично, преди някой да успее да даде изстрел. Не зная къде е научил този фокус.

— Хм, дано ти да не си го научил — засмя се племенникът му.

— Струва ми се — произнесе отец Браун замислено, — че в тази история се крие поука.

Докато разговаряха, мистър Уилтън, секретарят, излезе от вътрешната стая и зачака. Той беше блед, русокос мъж с квадратна брадичка и пронизителни очи, с които гледаше като пес; човек би го помислил за едноокия Цербер.

Уилтън съобщи само: „Мистър Мъртън може да ви приеме след десетина минути“, но това послужи като знак за разтуряне на бъбрещата група. Старият Крейк каза, че трябва да си върви; с него излязоха племенникът и юридическият му съветник, оставяйки за малко отец Браун сам със секретаря, защото чернокожият великан в другия край на стаята едва ли можеше да се смята за човек, а камо ли за жив — така неподвижно седеше, обърнал им широкия си гръб и вторачен към вътрешната стая.

— Според мен мерките тук са добре обмислени — каза секретарят. — Сигурно сте чули историята с този Даниел Дум и защо е опасно да оставяме шефа сам.

— Но дали в момента е сам? — забеляза отец Браун.

Секретарят го изгледа сериозно със сивите си очи.

— За петнайсет минути — отговори той. — По петнайсет минути на двайсет и четири часа. Това е единственото му действително усамотение и настоява за него по една много специална причина.

— А каква е тази причина? — полюбопитствува посетителят.

Уилтън секретарят продължаваше да гледа вторачено, но устата му, която досега изразяваше само сериозност, изведнъж стана сурова.

— Коптската чаша — каза той. — Може би сте забравили за Коптската чаша, но мистър Мъртън не е забравил нито нея, нито нищо друго. Никому от нас няма доверие, що се отнася до Коптската чаша. Заключил я е кой знае как някъде в онази стая, тъй че само той може да я намери, и я вади, когато няма никого при него. Затова рискуваме да го оставяме сам тоя четвърт час; тогава й се кланя като на божество; предполагам, че тя е единственият му бог. Не че има някаква реална опасност, защото след като съм направил това място истински капан, мисля, че и самият дявол не може да се промъкне… или най-малкото да се измъкне. Ако този сатанински Даниел Дум ни посети, заклевам се, че ще остане за вечеря и дори малко повече. Петнайсет минути аз стоя тук като на живи въглени и чуя ли изстрел или шум от боричкане, мигновено ще натисна това копче и по инсталацията, вградена в градинската стена, ще протече електрически ток, тъй че да я прекосиш или прескочиш означава смърт. Разбира се, невъзможно е да се стреля, защото трябва първо да се мине оттук, а единственият прозорец, пред който седи Мъртън, е на върха на кула, чиито стени са гладки като огледало. Но така или иначе, естествено всички тук сме въоръжени и дори Дум да се промъкне в другата стая, ще бъде мъртъв, преди да успее да се измъкне.

Отец Браун премигваше, загледан в килима с кафяви шарки. После каза внезапно, сякаш се стресна:

— Ще извинявате за откровеността, но тъкмо ми хрумна нещо. То засяга вас.

— Така ли? — рече Уилтън. — Ас какво ме засяга?

— Струва ми се, че мислите едностранчиво — отвърна отец Браун, — и ще прощавате, но според мен мислите повече как да уловите Даниел Дум, отколкото как да защитите Брендър Мъртън.

Уилтън се сепна малко и продължи да гледа вторачено своя събеседник; после на суровата му уста много бавно се изписа някаква странна усмивка.

— Как познахте… какво ви кара да мислите така? — запита той.

— Вие казахте, че ако чуете изстрел, сте способен моментално да убиете с електрически ток бягащия враг — забеляза свещеникът. — Навярно имате пред вид, че изстрелът може да бъде смъртоносен за вашия работодател, преди електрическият удар да се окаже смъртоносен за неговия враг. Далеч съм от мисълта, че няма да предпазите мистър Мъртън, ако това ви е възможно, но ми се струва, че тази ваша мисъл стои по-назад. Мерките са наистина добре обмислени, както казвате, и, изглежда, вие сте ги обмислили. Но ми се струва, че целят по-скоро да хванат убиец, отколкото да спасят някого.

— Отче Браун — произнесе секретарят, който бе възвърнал спокойния си тон, — много сте проницателен, но има и нещо друго освен проницателност. Вие ми се струвате човек, комуто с готовност бих казал истината и навярно така или иначе ще я чуете, защото в известен смисъл тя е станала повод за шеги по мой адрес. Всички разправят, че съм бил маниак, като искам да пипна този голям мошеник, и може би е така. Но ще ви доверя нещо, което никой не знае. Пълното ми име е Джон Уилтън Хордър. — Отец Браун кимна, сякаш всичко му беше напълно ясно, но събеседникът му продължи:

— Човекът, който се нарича Дум, уби баща ми и чичо ми и разори моята майка. Когато Мъртън потърси секретар, аз заех тази длъжност, защото смятах, че там където е чашата, рано или късно може да бъде и престъпникът. Но не знаех кой е престъпникът и ми оставаше само да го чакам, затова реших да служа вярно на Мъртън.

— Разбирам — каза отец Браун кротко — и не е ли впрочем време да му обърнем внимание?

— О, разбира се — отвърна Уилтън, пак като че ли изтръгнат от размишленията си, тъй че свещеникът помисли, че за момент го е обзела наново манията му за отмъщение. — Моля, заповядайте.

Отец Браун влезе направо във вътрешната стая. Но не последваха приветствия, а само гробна тишина и след малко свещеникът се показа пак на вратата.

В същия миг мълчаливият телохранител, седнал до вратата, изведнъж се раздвижи, сякаш някакъв огромен мебел бе оживял. Като че ли нещо в самото държане на свещеника му послужи за сигнал, защото главата му беше осветена от вътрешния прозорец, а лицето му оставаше в сянка.

— Ще трябва да натиснете онова копче — каза той почти с въздишка.

Уилтън сякаш внезапно се откъсна от трескавите си мисли и скочи, загубил за миг гласа си.

— Но нямаше изстрел! — извика той.

— Хм — промърмори отец Браун, — зависи какво разбирате под изстрел.

Уилтън се втурна напред, и тримата нахълтаха едновременно във вътрешната стая. Тя беше сравнително малка и мебелирана просто, но изискано. Срещу тях един страничен прозорец, който гледаше към градината и гористата равнина, зееше отворен. Точно до прозореца се виждаха кресло и масичка, сякаш затворникът тук бе искал през краткото усамотение, което можеше да си позволи, да има колкото се може повече въздух и светлина.

На масичката под прозореца стоеше Коптската чаша; притежателят й вероятно я е разглеждал по на светло. А и заслужаваше да се гледа, защото бялата, ярка дневна светлина превръщаше скъпоценните й камъни в разноцветни пламъци, тъй че приличаше на Свещения граал^[38]. Заслужаваше да се гледа, само че Брендър Мъртън не гледаше нея. Защото главата му беше отметната назад на гърба на креслото, бялата му грива — провиснала към пода, островърхата прошарена брада — вирната към тавана, а от гърлото му стърчеше дълга, боядисана в кафяво стрела с червени пера от другия край.

— Безшумен изстрел — промълви отец Браун. — Тъкмо си мислех за новоизобретените приспособления за заглушители на огнестрелни оръжия. Но това е много старо изобретение и не по-малко безшумно.

А след малко добави:

— Боя се, че е мъртъв. Какво ще направите сега?

Бледият секретар се надигна с внезапна решителност.

— Ще натисна копчето, разбира се — отговори той, — и ако това не види сметката на Даниел Дум, ще го гоня по целия свят, докато го намеря.

— Гледайте да не видите сметката на някой от приятелите ви — забеляза отец Браун. — Те едва ли са далеч; я най-добре да ги повикаме.

— Всички те знаят за стената — отвърна Уилтън. — Никой от тях не би се опитвал да я прескача, освен ако някой… не бърза много.

Отец Браун се приближи до прозореца, през който очевидно бе влязла стрелата, и погледна навън. Градината с плоските лехи лежеше далеч долу като изящно оцветена карта на света. Цялото пространство изглеждаше така обширно и празно, кулата — забита толкова високо в небето, че докато я гледаше, си спомни един особен израз.

— Като гръм от ясно небе — произнесе той. — По какъв повод беше казал някой тора за гърма от ясно небе и смъртта, дошла от небесата? Погледнете колко далечно изглежда всичко; трудно би прелетяла стрела такова разстояние, освен ако не е стрела от небето.

Уилтън се бе върнал, но не отговори, и свещеникът продължи сякаш на себе си.

— Напомня за авиация. Трябва да разпитаме младия Уейн… за авиацията.

— Тук се въртят доста самолети — каза секретарят.

— Избор между много стари и съвсем нови оръжия — забеляза отец Браун. — Предполагам, че някои са добре познати на стария му чичо; трябва да го разпитаме за стрелите. Тая прилича на индианска стрела. Не зная от де я е изстрелял индианецът, но сигурно си спомняте какво разправяше старият. Аз подхвърлих, че историята му крие поука.

— Ако крие някаква поука — произнесе Уилтън разпалено, — тя е единствено в това, че истински индианец би изстрелял такова нещо по-далеч, отколкото предполагате. Глупаво е да правите такова сравнение.

— Струва ми се, че не сте схванали правилно поуката — каза отец Браун.

Макар че на другия ден дребният свещник като че се стопи в милионното нюйоркско гъмжило, явно стараейки се да остане само цифра на номерирана улица, всъщност през следващите две седмици той беше тихомълком зает с възложената му поръчка, защото много се страхуваше да не би съдебните власти да объркат цялата работа. Без да си дава вид, че ги предпочита пред другите си нови познайници, той лесно завърза разговор с двама-трима, посветени отскоро в загадката, и особено с Хикъри Крейк, с когото води занимателна, интересна беседа. Тя се състоя на една пейка в Централния парк, на която старият ветеран седеше, подпрял костеливите ръце и продълговатото си, сухо лице на причудливата дръжка на бастун от тъмночервено дърво, напомнящ томахавка.

— Да, може да е стреляно отдалеч — каза той, клатейки глава, — но не бъдете толкова сигурен в далекобойността на индианската стрела. Виждал съм стрели, които наглед вървят по-право и от куршум и улучват изумително точно целта, като се има пред вид какво разстояние изминават. Разбира се, сега е почти немислимо да видиш червенокож с лък и стрели, а още повече червенокож да се навърта тук. Но ако в ония дървета, на стотици ярда от Мъртъновата външна стена, случайно се е крил някой от старите индиански майстори-стрелци с едновремешен индиански лък — хм, не е изключено тогава славният дивак да е способен да запрати стрела над стената чак до най-горния прозорец на Мъртъновото жилище, даже до самия Мъртън. Виждал съм едно време и такива чудеса.

— И не се съмнявам — каза свещеникът учтиво, — че не само сте виждали, но и сте вършили такива чудеса.

Старият Крейк се изкикоти, а после произнесе дрезгаво:

— Е, всичко това е стара история.

— Някои изучават по своему старата история — рече отец Браун. — Надявам се, че в миналото ви няма нищо, което да накара някои да говорят лошо във връзка с тази работа.

— Какво искате да кажете? — запита Крейк и за пръв път очите му помръднаха рязко на студеното червендалесто лице, което приличаше по-скоро на глава на томахавка.

— Ами щом сте толкова добре запознат с изкуствата и занаятите на червенокожите… — подзе отец Браун полека.

Седнал с подпряна на чудноватия бастун брада, Крейк изглеждаше прегърбен и някак сгърчен. Но след миг се изправи на пътеката — същински настървен разбойник, стиснал бастуна си като тояга.

— Какво? — извика той и гласът му прозвуча като прегракнал крясък. — Какво говорите, дявол да го вземе! Да не искате да кажете, че аз може да съм убил шурея си?

От десетина пейки, пръснати тук-там по алеята, някои погледнаха към спорещите, застанали един срещу друг насред пътеката — плешивото енергично дребно човече, което размахваше екзотичния си бастун като сопа, и черната, пълна фигура на малкия свещеник, който го гледаше, без да помръдне мускул, само клепачите му премигваха. За миг им се стори, като че пълната черна фигура ей сега ще бъде цапардосана по главата и повалена с наистина индианска сръчност и бързина; дори забелязаха в далечината тромавото, едро туловище на полицай-ирландец, устремил се право към двамата. Ала свещеникът съвсем спокойно, сякаш отговаряше на най-обикновен въпрос, каза само:

— Аз съм си направил известни изводи в това отношение, но не искам да ги споменавам, докато не изготвя донесението си.

Дали стреснат от стъпките на полицая или от очите на свещеника, но старият Хикъри с ръмжене пъхна бастуна си под мишница и намести отново шапката си. Свещеникът му каза спокойно „довиждане“ и като излезе бавно от парка, закрачи към фоайето на хотела, където знаеше, че ще намери младия Уейн. Младежът скочи и го поздрави; той изглеждаше още по-посърнал и объркан от преди, сякаш го глождеше някаква тревога, и свещеникът помисли, че младият му приятел току-що се е мъчил с очебиен успех да заобиколи последното допълнение към американската конституция^[39]. Но щом стана дума за неговото хоби или любимата му наука, той наостри уши и се съсредоточи. Защото отец Браун го бе запитал с някак небрежен, разговорен тон мяркат ли се често самолети наоколо и призна, че първоначално помислил кръглата стена на мистър Мъртън за аеродрум.

— Странно, че не сте виждали досега самолети — отговори капитан Уейн. — Понякога бъкат като мухи; тази открита равнина е много подходяща за тях и не бих се учудил, ако в бъдеще тя стане главният развъдник, така да се каже, на птици от моята порода. Разбира се, аз лично много съм летял тук и познавам повечето от местните хора, които са участвували като авиатори във войната, но сега сума народ се занимава с тая работа, та не съм и чувал за тях. Май скоро ще стане като с автомобилите — всеки в Щатите ще си има самолет.

— Щом творецът — произнесе отец Браун с усмивка — му е дал правото да се радва на живот, свобода и автомобилизъм, какво остава за въздухоплаването. Следователно можем да допуснем, че ако по някое време над тази къща мине неизвестен самолет, едва ли някой ще го забележи.

— Естествено — отвърна младият човек, — така мисля и аз.

— Дори и човекът да е известен — продължи свещеникът, — предполагам, че може да се сдобие с машина, която ще помислят за чужда. Ако вие например летите нормално, мистър Мъртън и приятелите му ще могат да разпознаят машината ви; но бихте могли нарочно да минете съвсем близо край оня прозорец с друг модел самолет или как му викате там.

— Да, разбира се — подзе младият човек почти машинално, но изведнъж млъкна и се вторачи в свещеника със зяпнала уста и облещени очи. — Боже мой! — възкликна той тихо. — Боже мой!

После стана от мястото си във фоайето, блед и разтреперан от глава до пети и все тъй вторачен в свещеника.

— Луд ли сте? — каза Уейн. — Да не би да бълнувате?

Настъпи мълчание, след което заговори пак бързо, със съскащ глас:

— Сигурно сте дошли тук с някакво хрумване…

— Не, само да чуя хрумвания — каза отец Браун, като стана. — Може да съм си направил някои временни изводи, но предпочитам засега да ги премълча.

И като се сбогува със събеседника си със същата студена учтивост, излезе от хотела да продължи своите интересни странствувания.

До края на деня те го преведоха през мръсните улици и стълбища, които се спущаха тук-там към реката в най-старата и най-занемарена част на града. Точно под цветния фенер, който бележеше входа на един китайски ресторант със съмнителна външност, срещна човек, когото вече бе виждал, но този път той се представяше пред очите му в съвсем друг вид.

Мистър Норман Дрейдж все тъй мрачно гледаше света иззад големите си очила, които сякаш закриваха лицето му с тъмна стъклена маска. Но като се изключат очилата, за един месец, изтекъл от убийството, външността му бе претърпяла странна промяна. Тогава, както бе забелязал отец Браун, той беше издокаран дотолкова, че започваше почти да няма разлика между денди и манекен на шивашка витрина. Но сега всички тези външни белези по някакъв загадъчен начин бяха променени в лошия смисъл на думата, като че шивашкият манекен се бе превърнал в плашило. Цилиндър все още имаше, само че той беше протрит и омачкан, дрехите му бяха оръфани, верижката на часовника и по-малоценните украшения липсваха. Отец Браун обаче се обърна към него, така, като че ли са се срещали вчера, и нямаше нищо против да седне с него на една скамейка в евтината гостилница, за която се бе запътил. Не той обаче подхвана разговора.

— Значи — промърмори Дрейдж, — успяхте да отмъстите за вашия свят и благочестив милионер? Знаем, че всички милионери са свети и благочестиви; ще го прочетете във вестниците още на другия ден — как живеели под светлината на семейната библия, която четели в майчиния си скут. Само че ако прочетат на глас някои неща, дето ги има в семейната библия, бая ще уплашат майка си. А и милионера, предполагам. Тази стара книга е пълна с възвишени, пламенни вехти мисли, които не са на мода днес — нещо като мъдростта на каменната епоха, погребана в пирамидите. Ако някой блъсне стария Мъртън от върха на кулата му и го остави долу да го ядат кучетата, участта му няма да бъде по-лоша от тая, която сполетяла Йезавел^[40]. Нима Ейгъг^[41] не бил насечен на парчета, макар и да внимавал много. Мъртън цял живот внимаваше, дяволите да го вземат… докато най-сетне стана толкова внимателен, че на нищо не беше способен. Но божията стрела го намери, както се е случвало в старата книга, и го порази на върха на кулата му, тъй че всички да го видят.

— Във всеки случай стрелата е била веществена — каза събеседникът му.

— Пирамидите са напълно веществени и добре пазят мъртвите фараони — усмихна се ехидно очилатият. — Според мен има много интересни неща в тези древни материалистични религии. Съществуват стари, издълбани в камък изображения, оцелели хилядолетия, на които боговете и императорите им са показани с опънати лъкове, а ръцете им са такива, като че наистина биха могли да опънат лъкове от камък. Веществено, разбира се — но какво вещество! Не сте ли стояли някога захласнат пред тези древни ориенталски образи и изделия, които ви карат да мислите, че старият господ бог все още препуска като страшния Аполон и хвърля черните лъчи на смъртта^[42]?

— Ако е така — отвърна отец Браун, — бих му дал друго име. Но се съмнявам дали Мъртън е умрял от черен лъч и дори от каменна стрела.

— Сигурно си го представяте като свети Себастиян^[43], убит от стрела — усмихна се иронично Дрейдж. — Милионерът не може да не бъде мъченик. Отде сте сигурен, че не го е заслужил? Струва ми се, че не познавате достатъчно този милионер. Тъй че позволете ми да заявя: той стократно го беше заслужил.

— В такъв случай — запита отец Браун кротко — защо вие не го убихте?

— Искате да знаете защо? — каза събеседникът му, като го гледаше вторачено. — Хитър свещеник сте вие.

— Ни най-малко — рече отец Браун, сякаш отбиваше комплимент.

— Предполагам, с това искате да кажете, че аз съм го убил — озъби се Дрейдж. — Е, докажете го в края на краищата. Колкото до него, мисля, че не е голяма загуба.

— Напротив — произнесе отец Браун рязко. — За вас беше загуба. Затова не сте го убили вие.

И излезе от заведението, оставяйки очилатия загледан подире му със зяпнала уста.

След около един месец отец Браун посети отново къщата, където третият милионер бе сполетян от отмъщението на Даниел Дум. Тук имаше нещо като съвещание на най-заинтересованите лица. Старият Крейк седеше на председателското място, племенникът му — отдясно, а адвокатът — отляво; великанът с африканските черти, който изглежда се казваше Харис, бе удостоил съвещанието с внушителното си присъствие, макар и само като веществен свидетел; един индивид с рижа коса и заострен нос, към когото се обръщаха с името Диксън, навярно беше представител на Пинкертън^[44] или на някаква друга частна агенция от тоя род, и отец Браун се примъкна незабелязано към едно свободно кресло до него.

Всички световни вестници бяха пълни с подробности за гибелта на финансовия колос, на великия организатор на големия бизнес, който е яхнал съвременния свят. Но съвсем малко можеше да се научи от хората, намирали се най-близо до него в самия момент на смъртта му. Чичото, племенникът и обслужващият ги адвокат заявяваха, че били далеч от външната стена, когато се вдигнала тревога; а при разпита официалните пазачи при двата входа, общо взето, потвърдиха това, макар че отговорите им бяха доста объркани. Само една подробност като че ли заслужаваше по-особено внимание. Изглежда, че около времето на смъртта — преди или след нея — забелязали около входа да се върти тайнствено някакъв непознат, който искал да се срещне с мистър Мъртън. Слугите не можели да разберат добре какво казва, защото говорел много неясно, а впоследствие им се сторил дори подозрителен, тъй като подхвърлил нещо за някакъв лош човек, който щял да бъде унищожен по волята на небето.

Питър Уейн се наведе напред с блестящи очи на изпитото си лице и каза:

— Във всеки случай се обзалагам, че е Норман Дрейдж.

— А кой е този Норман Дрейдж, дявол да го вземе? — попита чичо му.

— Тъкмо това искам да разбера — отвърна младият човек. — Всъщност го запитах, но той има един хитър похват, като ловък фехтовач, да отбягва всеки прям въпрос. Започна да го увърта с приказки за летящия кораб на бъдещето, но аз никога не съм му вярвал твърде.

— Но какъв човек е Дрейдж? — попита Крейк.

— Мистагог^[45] — побърза да вметне простодушно отец Браун. — Има ги много на тоя свят; нещо като светски хора, които ви разправят из парижките кафенета и кръчми, че били вдигнали булото на Изида^[46] или че знаят тайната на Стоунхендж^[47]. Те положително биха намерили някакво мистично обяснение на случай като настоящия.

Пригладената чернокоса глава на мистър Барнард Блейк адвоката се наклони учтиво към говорещия, но усмивката му беше леко враждебна.

— Не мога да повярвам, сър — каза той, — че сте против мистичните обяснения.

— Лъжете се — отговори отец Браун, като мигаше добродушно. — Именно затова съм против тях. Всеки адвокат-шарлатанин може да ме изиграе, но вас не може, защото вие самият сте адвокат. Всеки глупак може да се предреши като индианец и аз да го помисля за единствения истински Хаяуата^[48], ала мистър Крейк веднага ще разбере мистификацията. Измамник може да ме убеди, че знае всичко за самолетите, но не и капитан Уейн. Същото е и в случая, разбирате ли? Тъкмо защото имам известно понятие от мистика, не вярвам на мистагози. Истинските мистици не крият тайните, а ги разкриват. Правят нещо посред бял ден и когато го видиш, пак си остава тайна. А мистагозите обвиват делата си в мрак и тайнственост и като ги разкриеш, виждаш, че са банални. Но признавам, че в случая с Дрейдж има и друга, по-практична мисъл, когато говори за огън от небесата или гръм от ясно небе.

— А каква е тази мисъл? — попита Уейн. — Впрочем, каквато и да е, според мен заслужава внимание.

— Ами — отговори свещеникът бавно — иска да ни убеди, че убийствата са чудеса, понеже… хм, понеже знае, че не са.

— Аха — изсъска Уейн, — така и очаквах. С други думи, той е престъпникът.

— С други думи, престъпникът, който не е извършил престъплението — отвърна отец Браун спокойно.

— Така ли мислите? — запита Блейк учтиво.

— Ще речете, че сега аз съм мистагогът — каза отец Браун малко сконфузено, но с широка усмивка, — ала това е чиста случайност. Дрейдж не е извършил престъплението… имам пред вид въпросното престъпление. Единственото му престъпление е, че е изнудвал някого и с тази цел се е навъртал тук, но едва ли е искал тайната да стане обществено достояние или на цялата работа да се сложи край със смърт. За това можем да поговорим после. На първо време искам само да го отстраним.

— От какво да го отстраним? — попита Блейк.

— От пътя на истината — отвърна свещеникът, като го гледаше спокойно, без да мигне.

— Да не искате да кажете — заекна събеседникът му, — че вие знаете истината?

— Мисля, че да — отговори отец Браун скромно.

Изведнъж настъпи мълчание, след което Крейк внезапно, ни в клин, ни в ръкав, извика прегракнало:

— Но къде е тоя секретар? Уилтън! Трябваше да бъде тук.

— Аз поддържам връзка с мистър Уилтън — произнесе отец Браун сериозно. — Всъщност го помолих да ми се обади по телефона след пет минути. Трябва да призная, че заедно работихме, така да се каже, върху въпроса.

— Щом сте работили заедно, предполагам, че всичко е наред — промърмори Крейк. — Зная, че Уилтън е като копой по следата на този вечно изчезващ злодей, затова, мисля, добре е човек да ходи на лов с него. Но щом истината за тая работа ви е известна, отде сте я научили, дявол да я вземе?

— Научих я от вас — отговори свещеникът спокойно, все тъй загледан кротко във вторачения свирепо ветеран. — Тоест първата догадка ми подсказа една ваша история за някакъв индианец, който хвърлил нож и улучил човек на върха на крепостна кула.

— Няколко пъти вече споменавате това — каза Уейн озадачен, — но не мога да разбера каква връзка има със случая, освен че сегашният убиец е хвърлил стрела и е улучил човек на върха на къща, която много наподобява крепост. Но, разбира се, стрелата не е била хвърлена, а изстреляна и не би стигнала далеч. Безспорно е изминала необикновено голямо разстояние, но не проумявам по какъв начин това ни приближава до истината.

— Боя се, че не сте разбрали смисъла на тази история — каза отец Браун. — А смисълът не е, че щом нещо може да стигне далеч, друго пък може да стигне още по-надалеч. Смисълът е, че неправилното използуване на едно оръжие е като медал с две страни. Защитниците на форта, за които разправя Крейк, смятали, че ножът е предназначен за ръкопашен бой, а забравяли, че той може да бъде метателно оръжие като копието. Други, които познавам, пък си представят копието единствено като метателно оръжие, а забравят, че в краен случай то би могло да се използува и за ръкопашен бой. С една дума, поуката от тази история е, че щом кинжал може да се превърне в стрела, то и стрела може да се превърне в кинжал.

В тоя момент всички бяха впили очи в свещеника, но той продължаваше със същия небрежен и машинален тон.

— Естествено ние много се чудехме и гадаехме кой е изстрелял тази стрела през прозореца, дали е дошла отдалеч и тъй нататък. А истината е, че никой изобщо не е изстрелвал стрела. Тя изобщо не е идвала от прозореца.

— Тогава как е стигнала тук? — запита чернокосият адвокат със свъсено лице.

— Предполагам, че някой я е внесъл — каза отец Браун. — Не е трудно да се пренесе или скрие. Някой я е държал в ръка, когато се е намирал с Мъртън в Мъртъновата стая. Някой е промушил с нея гърлото на Мъртън като с кинжал, а после му хрумнала много умната идея да я сложи на такова място и под такъв ъгъл, та всички веднага да помислим, че е долетяла през прозореца като птица.

— Някой — повтори старият Крейк с твърд като камък глас.

Телефонът зазвъня с пронизителна и ужасяваща настойчивост. Той се намираше в съседната стая и отец Браун се стрелна натам, преди някой друг да успее да помръдне.

— За какъв дявол е всичко това? — извика Питър Уейн, който изглеждаше много развълнуван и разстроен.

— Каза, че чакал да му се обади Уилтън секретарят — отговори чичо му със същия мъртвешки глас.

— Дали е наистина Уилтън? — забеляза адвокатът, сякаш колкото да наруши мълчанието. Но никой не отговори на въпроса му, защото отец Браун се върна внезапно и безшумно в стаята, носейки отговора.

— Господа — подзе той, когато седна отново на мястото си, — вие ме помолихте да разбера истината около тази загадка; и след като открих истината, ще трябва да ви я кажа, без да се опитвам да смекчавам удара. Боя се, че човек, който си пъха носа в такива работи, не може да си позволи да бъде деликатен с другите.

— Според мен — обади се Крейк, прекъсвайки настъпилото мълчание, — това значи, че някои от нас са обвинени или заподозрени.

— Всички сме заподозрени — отвърна отец Браун. — Аз също мога да бъда заподозрян, защото намерих трупа.

— Разбира се, че сме заподозрени — тросна се Уейн. — Отец Браун има добрината да ми обясни как бих могъл да обсадя кулата с летяща машина.

— Не аз — възрази свещеникът с усмивка, — а вие ми описахте как бихте могли да го сторите. Това именно беше интересното.

— Изглежда си въобразява — изръмжа Крейк, — че съм го убил аз с индианска стрела.

— Сметнах, че е невероятно — каза отец Браун, като направи кисела физиономия. — Извинявам се, ако съм сгрешил, но не можех да измисля друг начин за проверка. Според мен би било абсолютно неправдоподобно капитан Уейн да прелети с огромна машина край прозореца точно в момента на убийството и никой да не го забележи; а може би някой почтен стар джентълмен си е играел на индианци с лък и стрела, скрит зад храстите, за да убие някого, когото би могъл да убие по двайсет много по-прости начина. Но трябваше да разбера дали имат нещо общо с тая работа, така че се наложи да ги обвиня, за да докажа невинността им.

— А как доказахте невинността им? — попита Блейк адвокатът, като се наведе жадно напред.

— Единствено чрез вълнението, което показаха, когато ги обвиних — отговори другият.

— Какво точно имате пред вид?

— Ако ми позволите да се изразя така — забеляза отец Браун хладнокръвно, — смятах за свой безспорен дълг да подозирам и тях, и всеки друг. Подозирах и мистър Крейк, и капитан Уейн в смисъл, че допусках възможността или вероятността да са виновни. Казах им, че съм си направил изводи за случая, и сега ще ви изложа тези изводи. Уверих се, че са невинни, от начина и момента, в който преминаха от равнодушие към възмущение. Докато не знаеха, че са обвинени, те продължаваха да ми дават доказателства в подкрепа на обвинението. Фактически ми обясниха как биха могли да извършат престъплението. После изведнъж с ужас и гневен вик разбраха, че са обвинени, и то много по-рано, отколкото очакваха, но дълго преди да ги бях обвинил. Ала виновни хора не биха постъпили така. Такъв човек още отначало ще бъде нервен и мнителен или докрай ще се прави на наивник, който не разбира нищо. Но няма още отначало да влошава положението си, а после да скочи изведнъж и да вземе яростно да отрича хипотезата, за чието лансиране сам е спомогнал. Това може да стане само, ако наистина не е разбрал какво подсказва сам. Гузността на убиеца винаги ще бъде толкова болезнено изострена, че няма да му позволи още отначало да забрави причастността си в това дело, а после да реши да я отрича. Затова по причини, на които няма да се спирам сега, изключих и вас двамата, и останалите. Например секретаря…

Но засега да оставим това. Трябва да ви кажа, че току-що чух по телефона от Уилтън една много сериозна новина, която той ми разреши да споделя с вас. Предполагам, всички вече знаете кой е Уилтън и каква цел преследва.

— Зная, че преследва Даниел Дум и не ще миряса, докато не го пипне — отговори Питър Уейн. — Чувал съм освен това, че е син на стария Хордър, затова играе ролята на семеен отмъстител. Във всеки случай няма съмнение, че търси човека, който се нарича Дум.

— Да — каза отец Браун — и го е намерил.

Питър Уейн скочи развълнуван.

— Убиеца ли?! — възкликна той. — В ареста ли е вече убиецът?

— Не — произнесе отец Браун тържествено; — казах, че новината е сериозна, по-сериозна от тази. Опасявам се, че клетият Уилтън се е нагърбил със страшна отговорност. Опасявам се, че ще стовари и върху нас страшна отговорност. Той търсел престъпника и тъкмо когато най-после го притиснал до стената… е, сам изиграл ролята на съдия и палач.

— Искате да кажете, че Даниел Дум… — подзе адвокатът.

— Искам да кажа, че Даниел Дум е мъртъв — рече свещеникът. — Станала е някаква жестока борба и Уилтън го убил.

— Така му се пада — промърмори мистър Хикъри Крейк.

— Не можем да съдим Уилтън загдето се е справил така с един злодей, особено като му има зъб — подкрепи го Уейн. — Все едно да смачкаш усойница.

— Не съм съгласен с вас — каза отец Браун. — Струва ми се, че всички произнасяме произволно високопарни фрази в защита на линчуването и беззаконието, ала мисля, че ако загубим законите и свободите си, ще съжаляваме. Освен това според мен е нелогично да обвиняваме Уилтън в убийство, без дори да се запитаме дали Дум не го е извършил. Всъщност се съмнявам дали Дум е бил просто вулгарен убиец; той може да е бил нещо като разбойник, който си е втълпил, че трябва да притежава чашата, искал я със заплахи и убивал само при съпротива — и двете жертви са захвърлени точно пред домовете им. Лошото е, че след като Уилтън е свършил тази работа, няма никога да чуем дори какво би казал Дум.

— Ох, не мога да слушам такива сантиментални пледоарии за оневиняване на кръвожадни мерзавци, които не заслужават това — провикна се Уейн разпалено. — Ако Уилтън е пречукал престъпника, той просто е свършил една много полезна работа и нищо повече не е нужно.

— Правилно, правилно — закима енергично чичо му.

Когато отец Браун огледа бавно полукръга от лица, собственото му лице изглеждаше още по-сериозно.

— Наистина ли всички мислите така? — запита той. При тези думи съзнаваше, че е англичанин и пришълец. Съзнаваше, че е между чужденци, макар и сред приятели. По този кръг от чужденци преминаваше неспокоен огън, несвойствен за хора като него — жестокият дух на тази западна нация, която може да се бунтува, да линчува и най-вече да се обединява. Знаеше, че те вече са се обединили.

— Значи — въздъхна отец Браун, — както подразбирам, вие категорично прощавате престъплението на този нещастник, тоест влизате в ролята на частно правосъдие, или как му казвате тук. В такъв случай няма да му навредя, ако ви съобщя още нещо.

Той се изправи внезапно и макар да не разбираха смисъла на това движение, то като че ли някак промени, или по-право охлади самия въздух в стаята.

— Уилтън е убил Дум по твърде странен начин — подхвана той.

— Как? — запита Крейк рязко.

— Със стрела — отговори отец Браун.

В продълговатото помещение настъпваше здрач, и светлината, проникваща от големия прозорец на вътрешната стая, където бе умрял големият милионер, вече едва-едва мъждееше. Почти машинално очите на всички се извърнаха бавно към него, но все още не се чуваше никакъв звук. Изведнъж прозвуча гласът на Крейк — дрезгав, писклив, старешки, като крясък на гарван.

— Какво искате да кажете? Какво искате да кажете? Брендър Мъртън беше убит със стрела. И този мерзавец е бил убит със стрела…

— От една и съща стрела — каза свещеникът — и в един и същ момент.

Пак настъпи някак задушаващо, ала напрегнато, напиращо да избухне мълчание, и младият Уейн подхвана:

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че вашият приятел Мъртън е бил Даниел Дум — произнесе отец Браун твърдо — и единственият Даниел Дум, когото ще намерите. Вашият приятел Мъртън така лудеел за тази Коптска чаша, че всеки ден й се кланял като на идол, а в буйната си младост дори убил двама, за да се сдобие с нея, макар че все още съм склонен да смятам тези убийства в известен смисъл за злополуки при обира. Във всеки случай се сдобил с нея, а тоя човек, Дрейдж, знаел тази история и го изнудвал. Ала Уилтън го преследвал със съвсем друга цел; предполагам, че едва когато проникнал в тая къща, разбрал истината. Но така или иначе в тази къща и в тази стая именно завършила гонитбата, и той убил убиеца на баща си.

Дълго време никой не отговори. Най-сетне се чу как старият Крейк забарабани с пръсти по масата и промърмори:

— Брендър трябва да е бил луд. Трябва да е бил луд.

— Но, боже мой — избухна Питър Уейн, — какво можем да сторим? Какво можем да кажем? Ох, тук случаят е по-друг! Какво ще кажат вестниците, хората на големия бизнес? Брендър Мъртън е нещо като президента или като римския папа.

— Съгласен съм наистина, че и той е по-друго — подзе Барнард Блейк адвокатът полугласно. — Разликата засяга цял…

Отец Браун тупна по масата така, че чашите върху нея иззвънтяха, и този звук им се стори като призрачно ехо от загадъчната чаша, която все още се намираше в съседната стая.

— Не! — крясна той с глас като пистолетен изстрел. — Не бива да има разлика. Аз ви дадох възможност да съжалите нещастника, когато го мислехте за обикновен престъпник. Тогава не искахте да слушате; тогава всички държахте за лично отмъщение. Всички бяхте готови да оставите да го заколят като див звяр без разпит и публичен процес и заявявахте, че така му се падало. Много добре тогава; щом Даниел Дум си е получил заслуженото, Брендър Мъртън също си е получил заслуженото. Щом това е справедливо спрямо Дум, в името на всичко свято то е справедливо и спрямо Мъртън. Приложете вашето своеволно правосъдие или нашата глупава законност; но в името на всевишния нека има или еднакво беззаконие, или еднакви закони.

Никой не отговори, обади се само адвокатът с нещо подобно на ръмжене:

— Какво ще каже полицията, ако заявим, че сме готови да простим едно престъпление?

— Какво ще каже, ако доложа, че вече сте го простили? — отвърна отец Браун. — Уважението ви към закона е много закъсняло, мистър Барнард Блейк.

След кратка пауза той продължи, но с по-мек тон:

— Що се отнася до мен, аз съм готов да кажа истината, ако съответните власти ме попитат, а вие можете да постъпите както желаете. Но фактически това много малко ще промени положението. Уилтън ми се обади, за да ми съобщи само, че сега съм свободен да ви изложа самопризнанието му, защото когато го чуете, той ще бъде вече недосегаем.

Отец Браун влезе бавно във вътрешната стая и застана там до масичката, край която бе умрял милионерът. Коптската чаша още си беше на мястото, и известно време той остана загледан в събраните в нея всички цветове на дъгата, а и отвъд нея, в синята бездна на небето.

Морис Льоблан
Дванайсетте „африканки“ на Бешу

Първата грижа на мосю Гасир, когато се събуди, беше да провери дали пакетът ценни книжа, който бе донесъл снощи, е наистина на нощната масичка, където го бе оставил.

Успокоен, той стана и пристъпи към тоалета си.

Никола Гасир, нисък шишко с изпито лице, упражняваше в квартала на Инвалидите^[49] професията борсов посредник, привличащ клиентела от сериозни хора, които му поверяваха спестяванията си, а той им осигуряваше добри доходи чрез сполучливи операции на борсата и тайна лихварска дейност.

На първия етаж на една тясна и стара къща, чийто собственик беше, той заемаше апартамент, състоящ се от антре, стая, столова, която му служеше и за кабинет, друга стая, където работеха трима служители, и накрая кухня.

От пестеливост не държеше слугиня. Всяка сутрин в осем часа портиерката — тромава, но много енергична и приятна жена, му качваше пощата, почистваше и слагаше на бюрото му кифла и чаша кафе.

Тази сутрин жената си излезе в осем и половина, и мосю Гасир, както всеки ден, докато чакаше служителите си, закуси спокойно, разпечата писмата и прегледа вестника. Ала изведнъж, точно в девет без пет, му се счу някакъв шум в съседната стая. Спомняйки си за пакета ценни книжа, който бе оставил там, той се завтече. Видя, че пакетът с акциите го няма, и в същото време вратата на антрето към стълбището се затръшна шумно.

Помъчи се да отвори. Но бравата се отваряше с ключ, а мосю Гасир бе оставил ключа на бюрото си.

„Ако отида да го търся — помисли си той, — крадецът ще избяга, без да го видя.“

Затова мосю Гасир разтвори прозореца на антрето, който гледаше към улицата. В този момент бе невъзможно някой да успее да излезе от сградата, без да бъде видян. И наистина, улицата беше пуста. Макар и уплашен, Никола Гасир не нададе вик за помощ. Но когато след няколко секунди забеляза главния си писар, който идеше от съседния булевард към къщата, той му махна с ръка.

— Бързо, бързо, Сарлона! — извика той, като се наведе от прозореца. — Влезте, заключете външната врата и не пускайте никого. Ограбиха ме.

Щом изпълниха нареждането му, побърза да слезе, задъхан и страшно развълнуван.

— Е, Сарлона, никого ли не видяхте?…

— Никого, мосю Гасир.

Притича до портиерската стаичка, която се намираше между долния край на стълбището и едно мрачно дворче. Портиерката метеше.

— Ограбиха ме, мадам Ален! — възкликна той. — Идвал ли е някой тъдява?

— О, не, мосю Гасир — смотолеви слисана пълната жена.

— Къде държите ключа на апартамента ми?

— Тук, мосю Гасир, зад стенния часовник. Във всеки случай никой не може да го вземе, защото от половин час не съм мръдвала от стаята си.

— Значи, вместо да слезе, крадецът се е качил по стълбата. Ах, ужасно!

Никола Гасир се спря отново пред външната врата. Другите му двама служители пристигнаха. Задъхан, с няколко изречения той им даде бързо съответните разпореждания. Докато се върне, не бива да пускат никого нито да влиза, нито да излиза от къщата.

— Е, разбрано ли е, Сарлона?

Веднага след това се качи на горния етаж и се втурна в стаята си.

— Ало — зарева той, грабвайки телефонната слушалка. — Ало! Полицейската префектура… Но, мадмоазел, не ви искам полицейската префектура! Искам да ме свържете с кафенето на префектурата… Кой номер ли е? Че отде да зная… Бързо… Направете справка… По-скоро, мадмоазел.

Най-после успя да влезе във връзка със съдържателя на кафенето и произнесе:

— Там ли е инспектор Бешу? Повикайте го… Веднага… Бързо… Той е от клиентите ми… Нямам нито секунда за губене. Ало! Инспектор Бешу? Мосю Гасир ви се обажда, Бешу. Да, добре съм… по-право не съм… Откраднаха ми акции, цял пакет… Чакам ви. А? Какво? Не можете ли? Заминавате в отпуска? Но пет пари не давам аз за вашата отпуска! Елате веднага, Бешу… веднага! В пакета бяха и вашите дванайсет акции от „Африканските мини“!

Мосю Гасир чу от другия край на жицата едно гръмогласно: „Тю да се не види!…“, което го убеди напълно в намеренията и бързината на инспектор Бешу. И наистина, след петнайсет минути инспектор Бешу долетя като вихър, с разстроено лице, и се нахвърли върху борсовия посредник.

— Моите „африканки“!… Всичките ми спестявания! Къде са те?

— Откраднати! Заедно с акциите на другите ми клиенти… с моите акции!

— Откраднати!?

— Да, от стаята ми, преди половин час.

— Дявол да го вземе! Но какво търсят моите „африканки“ в стаята ви?

— Вчера взех пакета от сейфа си в „Креди лионе“, за да го депозирам в друга банка. За по-удобно. Ала сбърках…

Бешу стовари желязната си ръка върху рамото му.

— Вие отговаряте, Гасир. Ще трябва да ме обезщетите.

— С какво? Аз съм разорен.

— Разорен ли? А тази къща?

— Ипотекирана е изцяло.

Двамата мъже заскачаха и закрещяха един срещу друг. Портиерката и тримата служители също бяха загубили самообладание и препречваха пътя на две млади момичета, наемателки от третия етаж, които искаха да излязат от къщата на всяка цена.

— Никой няма да излиза! — крещеше Бешу извън кожата си. — Никой, докато не се намерят дванайсетте ми „африканки“!

— Май не е зле да повикаме някого да ни помогне — предложи Гасир. — Чиракът на месаря… бакалинът… това са все надеждни хора.

— Дума да не става! — произнесе Бешу. — Ако ни потрябва помощ, ще се обадим в агенция „Барнет“ на улица „Лаборд“. А после ще подадем оплакване. Но това значи загубено време. Трябва да действуваме веднага.

Той се опита да се овладее, тъй като положението му на полицейски началник изискваше да запази спокойствие. Но нервните жестове и изкривената уста издаваха крайното му смущение.

— Хладнокръвие! — каза той на Гасир. — В края на краищата положението е в ръцете ни. Никой не е излизал оттук. Следователно трябва да намерим моите дванайсет „африканки“, преди да са ги измъкнали. Това е най-важното.

Той разпита двете момичета. Едното, машинописка, преписваше в стаята си циркуляри и доклади. Другото даваше уроци по флейта, също в стаята си. И двете искаха да направят покупки за обед.

— Много съжалявам — отговори неумолимият Бешу, — но тази сутрин пътната врата ще остане затворена. Мосю Гасир, двама от вашите служители трябва да стоят непрекъснато там. Третият ще изпълнява поръчки на наемателите. След обед те ще могат да излизат, но с мое разрешение, и всички пакети, кутии, мрежи за покупки и съмнителни вързопи ще бъдат внимателно претърсвани. Ето това са разпорежданията ми. А ние, мосю Гасир, да се залавяме на работа! Портиерката ще ни води.

Разположението на стаите улесняваше обиска. Сградата беше на три етажа. На всеки етаж имаше по един апартамент, тоест общо четири с партера, който в момента беше незает. На първия живееше мосю Гасир. На втория — мосю Туфемон, депутат, бивш министър. На третия, разделен на два малки апартамента — мадмоазел Льогофие, машинописка, и мадмоазел Авлин, учителка по флейта.

Тази сутрин депутатът Туфемон бе тръгнал в осем и половина за камарата, където председателствуваше някаква комисия, и тъй като жилището му се почистваше от една съседка, която идваше чак към обед, трябваше да го почакат да се върне. Но квартирите на двете госпожици бяха грижливо претърсени. След това огледаха всички кътчета на тавана, където се качиха със стълба, после дворчето, а накрая и апартамента на самия мосю Никола Гасир.

Не намериха нищо. Бешу мислеше с тъга за своите дванайсет „африканки“.

 

 

Към обед депутатът Туфемон се прибра. Сериозен парламентарист, носещ тежката си чанта на бивш министър, той беше уважаван от всички партии за голямото си трудолюбие, а от редките му, но решителни интерпелации трепереха всички правителства. С отмерена стъпка той се запъти да вземе кореспонденцията си от портиерската стаичка, където Гасир го посрещна и му разказа за кражбата, на която бе станал жертва.

Депутатът Туфемон го изслуша със съсредоточеното внимание, което изглежда отдаваше и на най-незначителните неща, обеща съдействието си в случай, че Гасир реши да подаде оплакване, и настоя да претърсят апартамента му.

— Кой знае — рече той, — някой може да е влязъл с шперц.

Направиха обиск. И пак нищо. Работата явно не вървеше на добре; Гасир и инспекторът се мъчеха да повдигнат взаимно духа си с успокоителни фрази, но те звучаха фалшиво.

Решиха да се подкрепят в едно малко кафене, разположено, разбира се, отсреща, тъй че да могат да държат къщата под око. Но Бешу не беше гладен: дванайсетте „африканки“ му тежаха на стомаха. Гасир се оплака от виене на свят. Тъй че двамата се заловиха да разглеждат въпроса от всички страни, за да търсят някакъв лъч на надежда.

— Много просто — каза Бешу. — Някой се е промъкнал у вас и е откраднал акциите. Но тъй като този „някой“ не е могъл да се измъкне, значи е още в къщата.

— Така е, тю да му се не види! — съгласи се Гасир.

— А щом е в къщата, моите дванайсет „африканки“ също са там. Та не могат, дявол да ги вземе, дванайсет „африканки“ да изхвръкнат през покрива!

— А още повече цял пакет ценни книжа! — додаде Никола Гасир.

— Следователно — продължи Бешу, — стигаме до безспорния извод, че…

Той не се доизказа. Изведнъж в очите му се изписа ужас. Гледаше към другата страна на улицата, отдето с весела стъпка към къщата приближаваше някакъв индивид.

— Барнет! — Промърмори инспекторът. — Барнет!… Но отде е разбрал?

— Вие ми споменахте за него, за агенция „Барнет“ на улица „Лаборд“ — призна Гасир малко смутен, — та реших, че в такова затруднено положение не е зле да се обадя там.

— Но това е идиотщина! — смотолеви бързо Бешу. — Кой ръководи следствието? Вие или аз? Барнет няма нищо общо с това! Барнет си пъха носа където не му е работа и трябва да се пазим от него. Дума да не става, по-далеч от Барнет!

Съдействието на Барнет му се стори изведнъж най-опасното нещо на тоя свят. Да влезе Джим Барнет в къщата, да се намеси Джим Барнет в това дело, значеше, ако следствието завършеше успешно, пакетът с акции и най-вече дванайсетте „африканки“ да изчезнат като дим.

Ядосан, инспекторът прекоси улицата и когато Барнет понечи да почука на вратата, застана пред него и произнесе тихо, с треперещ глас:

— Пръждосвайте се. Нямаме нужда от вас. Погрешно са ви извикали. Веднага си вдигайте чукалата.

Барнет го изгледа учудено.

— Ах, тоя Бешу! Но какво има? Ти не изглеждаш на себе си!

— Кръгом!

— Значи това, което ми казаха по телефона, е наистина сериозно? Задигнали са ти спестяванията? Нямаш ли в такъв случай нужда от малко помощ?

— Омитай се — скръцна със зъби Бешу. — Зная я аз твоята помощ. Минава през чуждите джобове.

— Страх те е за твоите „африканки“, а?

— Да, ако ти си пъхнеш носа в тази работа.

— Е, тогава да не говорим повече. Оправяй се сам.

— Отиваш ли си?

— Напротив. Имам работа в къщата.

И се обърна към Гасир, който в момента се бе приближил до тях, държейки вратата притворена:

— Извинете мосю, тук ли живее мадмоазел Авлин, учителка по флейта, получила втората награда на консерваторията?

Бешу кипна.

— Аха, питаш за нея, понеже видя името й на табелката…

— Че какво от това? — отвърна Барнет. — Нямам ли право да вземам уроци по флейта?

— Но не и тук.

— Съжалявам, ала страстно обичам флейтата.

— Аз категорично забранявам…

— Втасахме я!

Барнет влезе спокойно, без никой да посмее да го спре. Бешу гледаше разтревожен как изкачва стълбата. Изглежда се бе разбрал с мадмоазел Авлин, защото само след десет минути от третия етаж се чуха колебливите звуци на флейта.

— Подлец! — изсъска Бешу, който все повече се тревожеше за своите дванайсет „африканки“. — Няма отърване от това говедо!

Той отново се запретна трескаво за работа. Претърсиха незаетия партер, а също и портиерската стаичка, където в краен случай биха могли да подхвърлят пакета акции. Напразно. И на всичко отгоре цял следобед флейтата свирука досадно и насмешливо от третия етаж. Как да работиш при такива условия? Най-после, когато удари шест часа, се показа Барнет, който подскачаше и си тананикаше, с голяма картонена кутия под мишница.

Картонена кутия! С възклицание на възмущение Бешу я сграбчи и вдигна капака. Вътре имаше стари калъпи за шапки и проядени от червеи кожи.

— Тъй като няма право да излиза, мадмоазел Авлин ме помоли да изхвърля тия неща — произнесе Барнет сериозно. — Знаеш ли, бива си я тая мадмоазел Авлин! И каква талантлива флейтистка! Казва, че съм имал изумителни дарби и че ако постоянствувам, ще мога да заема мястото на слепец върху стъпалата на някоя църква.

Цяла нощ Бешу и Гасир стояха на пост, първият — вътре, вторият — отвън, за да не би някой съучастник да подхвърли пакета през прозореца. А на сутринта пак се заловиха за работа, но и този път усилията им останаха невъзнаградени. Дванайсетте „африканки“ на единия и ценните книжа на другия упорито продължаваха да се крият.

В три часа след обед Джим Барнет се появи отново с празна кутия под мишница и като поздрави учтиво с вид на човек, чието време е абсолютно запълнено, влезе направо.

Урокът по флейта започна. Гами. Упражнения. Фалшиви ноти. И изведнъж настъпи продължителна необяснима тишина, която много озадачи Бешу.

„Какво ли може да прави, дявол да го вземе?“ — питаше се той, представяйки си Барнет зает в ония системни издирвания, които неизменно завършваха с някакво необикновено откритие.

Той се изкачи на третия етаж и се ослуша с У преподавателката по флейта — нито звук. Ала от стаята на съседката й, мадмоазел Льогофие, стенографка-машинописка, се чуваше мъжки глас.

„Това е неговият глас“ — помисли си Бешу, чието любопитство се бе съвсем разпалило.

Неспособен да се сдържа повече, той позвъни.

— Влезте! — извика Барнет отвътре. — Ключът е на вратата.

Бешу влезе. Мадмоазел Льогофие, много красива брюнетка, седеше до пишещата машина на масата си и стенографираше на хвърчащи листчета това, което й диктуваше Барнет.

— Идваш на обиск, а? — каза той. — Не се стеснявай. Мадмоазел няма какво да крие. И аз също. Диктувам мемоарите си. Позволяваш ли?

И докато Бешу надничаше под мебелите, Барнет продължи:

— „Днес инспектор Бешу ме завари у очарователната мадмоазел Льогофие, на която ме препоръча младата флейтистка, и се залови да търси дванайсетте «африканки», които все му бягат. Под канапето намери три прашинки, под гардероба — пета от чорап. Инспектор Бешу не пропуска и най-дребната подробност. Какъв занаят!“

Бешу се изправи, показа на Барнет юмрук и го изруга. Другият продължи диктовката си. Бешу си излезе.

Малко по-късно Барнет заслиза със своята кутия. Бешу, който стоеше на пост, се поколеба. Но страхът взе връх и той отвори кутията. В нея имаше само стари вестници и парцали.

Животът на злочестия Бешу ставаше нетърпим. Присъствието на Барнет, насмешливите му подмятания и закачки все повече го вбесяваха. Барнет идваше всеки ден и след всеки урок по флейта или всяка диктовка показваше картонената си кутия. Какво да се прави? Бешу подозираше, че това е някаква нова дяволия и че Барнет му се подиграва. Ами ако все пак Барнет този път случайно изнася ценните книжа? Ако бяга с дванайсетте „африканки“? Ако се възползува от случая, за да измъкне плячката си? Тогава, ще не ще, Бешу се принуждаваше да претърсва, да изпразва кутията, да рови трескаво с ръка между най-различните предмети — скъсани кърпи, парцали, метлички с оскубани пера, счупени метли, пепел от огнището, обелки от моркови. А Барнет се превиваше от смях.

— Тук са! Няма ги! Намери ги!… Не ги намери!… Ах, какъв си дявол, Бешу, как ме разсмиваш!

Така продължи една седмица. Бешу пропиляваше цялата си отпуска в тази отчаяна борба и на всичко отгоре ставаше за смях на квартала. Всъщност Никола Гасир и той не можеха да попречат на наемателите да си гледат работата, макар че позволяваха да ги опипват и претърсват. Носеха се клюки. Разчу се за нещастието, сполетяло Гасир. Уплашените клиенти се втурнаха към кантората му да си искат парите. От своя страна мосю Туфемон, депутат и бивш министър, който четири пъти на ден при влизане и излизане беше свидетел на тоя кипеж и при това чувствуваше привичките си нарушени, посъветва Никола Гасир да се обърне към полицията. Това положение не може да продължава повече.

Една случка ускори развръзката. Веднъж привечер Гасир и Бешу чуха врява от ожесточен спор, която идеше от третия етаж. Тупане с крака, женски крясъци — работата изглеждаше сериозна.

Изкачиха бързо трите етажа. На най-горната стълбищна площадка мадмоазел Авлин и мадмоазел Льогофие се биеха свирепо; дори Барнет, когото впрочем тази сцена забавляваше много, въпреки усилията си не можеше да ги усмири. Коковете бяха разчорлени, блузите — разкъсани, разменяха се проклятия.

Най-после успяха да ги разтърват. Машинописката получи нервна криза, та се наложи Барнет да я пренесе до стаята й, докато учителката по флейта продължаваше да излива яда си.

— Заварих ги двамата, нея и него — крещеше мадмоазел Авлин. — Барнет, който първо ухажваше мен, я целуваше. Голям измамник е тоя Барнет. Трябва да го запитате, мосю Бешу, защо се върти тук от осем дни, непрекъснато ни разпитва и си пъха носа навсякъде. Мога да ви заявя например, че той знае кой е крадецът. Портиерката е, да, мадам Ален. Защо тогава ми забрани да не ви казвам нито дума? А и за акциите знае истината. Съдя от думите му: „Те са в къщата и все пак извън нея; извън къщата и все пак в нея“. Пазете се от него, мосю Бешу.

Джим Барнет, който бе свършил с машинописката, улови мадмоазел Авлин и бързо я заблъска към стаята й.

— Хайде, скъпа моя учителко, стига врява и не говорете това, което не знаете. Гледайте си флейтата и не дрънкайте много-много.

Бешу не го дочака да излезе. Разкритията на мадмоазел Авлин за това, какво мислеше Джим Барнет, моментално му бяха изяснили цялата работа. Да, мадам Ален беше виновницата. Как не се бе сетил! Подтикван от това убеждение, той се втурна яростно по стълбата, следван от Никола Гасир, и нахълта в портиерската стаичка.

— Моите „африканки“! Къде са те? Вие сте ги откраднали!

Никола Гасир влезе подире му.

— А акциите ми? Какво си направила с тях, крадло?

Двамата друсаха пълната жена, всеки я бе уловил за по една ръка и я обсипваше с въпроси и ругатни. Тя не отговаряше. Изглеждаше зашеметена.

За мадам Ален настъпи кошмарна нощ, последвана от два не по-малко мъчителни дни. Нито за миг Бешу не допускаше, че Джим Барнет може да е сбъркал. Впрочем в светлината на това обвинение всичко се изясняваше. При почистването на апартамента портиерката навярно е забелязала необикновения пакет на нощната масичка, а тъй като единствено тя имаше ключ и знаеше навиците на методичния мосю Гасир, могла е да влезе в апартамента, да грабне ценните книжа, да избяга с тях и да се скрие в стаичката си, където Никола Гасир я бе намерил.

Бешу започна да се отчайва.

— Да, няма съмнение — казваше той, — тази мошеничка е свършила работата. Но загадката пак си остава. Не е толкова важно кой е виновният — портиерката или някой друг, щом не знаем какво е станало с моите дванайсет „африканки“. Допускам, че ги е замъкнала в стаята си, но по какво чудо са излезли оттам между девет часа и времето, когато я претърсихме?

Въпреки заплахите, въпреки душевния тормоз, на който беше подложена, пълната жена отказваше да обясни тази загадка. Тя отричаше всичко. Не видяла нищо. Не знаела нищо. И макар че нямаше никакво съмнение във виновността й, остана непреклонна.

— Трябва да приключим тази работа — каза една сутрин Гасир на Бешу. — Знаете, че снощи депутатът Туфемон свали правителството. Журналистите ще го интервюират. Имаме ли право да ги обискираме?

Бешу призна, че са в безизходица.

— Но след три часа ще зная всичко — заяви той.

Подир обед почука на вратата на агенция „Барнет“.

— Аз те чаках, Бешу. Какво искаш?

— Твоята помощ. Не мога да се оправя без теб.

Отговорът беше искрен, постъпката — достойно оценена. Бешу молеше за прошка.

Джим Барнет се засуети около него, улови го приятелски за раменете, стисна му ръката и с подкупваща деликатност му спести униженията на поражението. Това не беше среща между победител и победен, а помирение между двама другари.

— Право да ти кажа, драги ми Бешу, малкото недоразумение помежду ни ме измъчваше безкрайно. Двама приятели като нас — врагове! Колко жалко! Просто бях загубил съня си.

Бешу свъси вежди. Съвестта му на полицай го упрекваше жестоко за неговите приятелски отношения с Барнет и се възмущаваше, че съдбата го бе направила сътрудник и длъжник на този човек, когото смяташе за ловък крадец. Но, уви, има обстоятелства, при които и най-честните се огъват, и едно от тях е загубването на дванайсет африкански акции!

Превъзмогвайки скрупулите си, инспекторът промърмори:

— Портиерката е, нали?

— Тя е, между другото и защото само тя може да бъде.

— Но как е способна на такова нещо тази доскоро толкова почтена жена?

— Ако си бе направил поне малко труд да събереш сведения за нея, щеше да узнаеш, че тази нещастница има син, който е най-големият нехранимайко и й измъква всичките пари. Заради него се е поддала на изкушението.

Бешу подскочи.

— Значи е успяла да му прехвърли моите „африканки“? — възкликна той, разтреперан.

— О, не, не бих допуснал такова нещо. Твоите дванайсет „африканки“ са нещо свято.

— Къде са тогава?

— В твоя джоб.

— Не се шегувай, Барнет.

— Аз не се шегувам, Бешу, когато се отнася за такива важни неща. Провери.

Бешу пъхна плахо ръка в посочения джоб, попипа и извади един голям плик, украсен със следния надпис: „На моя приятел Бешу.“ Разпечата го, видя своите „африканки“, преброи, че са дванайсет, пребледня, олюля се и се наложи да помирише едно шишенце с амоняк, което Барнет му поднесе под носа.

— Вдъхни, Бешу, и гледай да не припадаш.

Бешу не припадна, но обърса скришом няколко сълзи. Не можеше да продума от радост, от вълнение. Разбира се, никак не се съмняваше, че Барнет още с влизането си и по време на излиянията им бе пъхнал плика в джоба му. Но дванайсетте африкански акции бяха в треперещите му ръце и не смяташе вече Барнет за крадец.

Ободрен изведнъж, той заскача и заигра някакъв испански танц, акомпанирайки си с въображаеми кастанети.

— Те са пак мои! В кошарата, „африканки“! Ах, Барнет, колко славно момче си ти! Няма двама Барнетовци на тоя свят, има само един, спасителят на Бешу! Барнет, ти заслужаваш да ти се издигне паметник! Барнет, ти си герой! Но как успя, дявол да го вземе? Разказвай, Барнет!

Начинът, по който Барнет се бе справил с работата си, за сетен път озадачаваше инспектор Бешу. Подтикван от професионално любопитство, той запита:

— Е, какво ще кажеш, Барнет?

— Какво искаш да знаеш?

— Ами как разплете тази загадка? Къде се намираше пакетът? „В къщата и все пак извън нея“ — казал си ти.

— И извън къщата, и същевременно в нея — засмя се Барнет.

— Разказвай! — умоляваше Бешу.

— Предаваш ли се?

— Както пожелаеш.

— И обещаваш да не се отнасяш към малките ми прегрешения с такъв укорителен вид, който ме огорчава и понякога ме кара да мисля, че съм се отклонил от правия път?

— Разказвай. Барнет.

— Ах — възкликна приятелят му, — каква чудна история! Уверявам те, драги ми Бешу, няма да останеш разочарован. Никога не съм преживявал нещо по-красиво, по-неочаквано, по-спонтанно и по-хитро скроено, по-човешко и едновременно по-фантастично. И толкова просто, че ти, Бешу, макар и добър, талантлив полицай, не можа да се сетиш.

— Но кажи най-после — кипна Бешу, — как пакетът с акциите излезе от къщата?

— Пред собствените ти очи, незаменими Бешу! И не само излезе от къщата, но и се върна! Два пъти на ден я напущаше и два пъти на ден се връщаше пак! И то пред очите ти, Бешу, пред твоите наивни, благосклонни очи! И десет дни ти му се кланяше и го поздравяваше най-почтително. Край теб минаваше това, което търсеше! Още малко и щеше да коленичиш пред него!

— Я не ме занасяй! — извика Бешу. — Това е абсурдно, защото претърсвахме всичко.

— Претърсвахте всичко Бешу, само не и това! Пакетите, картонените кутии, ръчните чанти, джобовете, шапките, консервните кутии и кофите за боклук… да, но не и това. На граничните гари претърсват пътниците, но не и дипломатическите куфари. Тъй че ти си претърсил всичко, само не и това!

— Какво именно? — крясна Бешу, загубил търпение.

— Бас държа, че не се сещаш.

— Но кажи, дявол да те вземе!

— Чантата на бившия министър!

Бешу скочи от мястото си.

— А? Какво говориш, Барнет! Нима обвиняваш депутата Туфемон?!

— Ти си луд! Как бих си позволил да обвиня един депутат? Преди всичко един депутат, бивш министър, стои над всякакво подозрение. И от всички депутати и всички бивши министри — а бог знае колко много са те! — според мен Туфемон най-малко може да бъде заподозрян. И въпреки това той е служил за укривател на мадам Ален.

— Значи, съучастник? Депутатът Туфемон — съучастник?

— Ни най-малко.

— Кого обвиняваш тогава?

— Кого обвинявам ли?

— Да.

— Чантата му.

И полека, с усмивка Барнет започна да обяснява:

— Чантата на един министър, Бешу, е важна персона. В случая имаме мосю Туфемон и неговата чанта. Те вървят винаги заедно и съществуването на единия зависи от съществуването на другия. Не можеш да си представиш мосю Туфемон без чантата му, но не можеш да си представиш и чантата на мосю Туфемон без мосю Туфемон. Те не се разделят никога. Случва се обаче понякога мосю Туфемон да сложи чантата до себе си, например за да се нахрани, или да спи, или да направи нещо друго. В такива моменти чантата на мосю Туфемон заживява сама и може да се поддаде на постъпки, за които мосю Туфемон не носи никаква отговорност. Именно това се е случило сутринта при кражбата.

Бешу гледаше Барнет. Накъде бие тоя?

Барнет повтори:

— Именно това се е случило сутринта, когато откраднали твоите дванайсет „африканки“. Портиерката, уплашена от престъплението си, разтревожена от неминуемата опасност, като не знае как да се отърве от плячката, която ще я погуби, изведнъж съзира на камината си — о, чудо! — чантата на мосю Туфемон, съвсем сама! Преди малко мосю Туфемон е влязъл в стаичката й да вземе кореспонденцията си. Той е сложил чантата си на камината и разпечатва писмата си, докато Никола Гасир и ти Бешу, му разправяте за изчезването на ценните книжа. Тогава една гениална идея — да, не може да се нарече другояче, освен гениална — осенява мадам Ален. Пакетът с акциите също е на камината, до чантата, скрит под вестници. Още не са обискирали портиерската стаичка, но неминуемо ще е претърсят и ще намерят пакета. Няма нито минута за губене. Бързо, с няколко движения, гърбом към другите, които в това време разговарят, портиерката отваря чантата, изважда книжата от една от преградките и пъха на мястото им пакета акции. Готово. Никой нищо не е забелязал. И когато мосю Туфемон си тръгва с чанта под мишница, той излиза с твоите дванайсет „африканки“ и с всички ценни книжа на Гасир.

Бешу не възрази нищо. Когато Барнет говореше с абсолютно убеждение, Бешу се прекланяше пред необоримата истина. Вярваше. Имаше доверие.

— Наистина — каза той — същия ден забелязах купчинка книжа и доклади, ала не обърнах внимание. А тя сигурно е върнала тези книжа и доклади на мосю Туфемон.

— Едва ли — отвърна Барнет. — По-скоро ги е изгорила, за да не събуди подозрение.

— Но той трябва да ги е потърсил?

— Не.

— Какво! Нима не е забелязал изчезването на цял куп документи?

— Не, както не е забелязал и наличието на пакет ценни книжа.

— А когато е отворил чантата си?

— Изобщо не я е отварял. Той никога не я отваря. Чантата на Туфемон, както чантите на много политически дейци, е само привидност, показ, заплаха, напомняне. Ако я беше отворил, щеше да поиска своите документи и да върне акциите. Но нито е поискал своите, нито е върнал чуждите.

— Ами когато работи?

— Той не работи. Притежаването на чанта не те задължава да работиш. Достатъчно е дори да имаш чанта на бивш министър, за да не работиш. Чантата олицетворява работата, силата, властта, всемогъществото, всезнанието. Когато снощи в Камарата на депутатите — аз бях там, тъй че говоря като очевидец — Туфемон сложи на трибуната чантата си на бивш министър, правителството разбра, че е загубено. Колко ли съкрушителни документи трябва да има в чантата на този велик труженик! Колко цифри! Колко статистически данни! Туфемон я отвори, но не извади нищо от двете й претъпкани преградки. Докато говореше, от време на време натисваше с длан чантата, сякаш искаше да каже: „Всичко е тук.“ Ала там нямаше нищо освен дванайсетте „африканки“ на Бешу, ценните книжа на Гасир и стари вестници. А това беше достатъчно. Чантата на Туфемон предизвика падането на правителството.

— Но отде знаеш това?…

— Защото когато в един часа след полунощ излезе от камарата и си тръгна пеш към къщи. Туфемон бе блъснат грубо от някакъв човек и се просна на тротоара. Друг субект, съучастник на първия, грабна чантата и успя да пъхне връзка стари вестници на мястото на ценните книжа, които задигна. Има ли нужда да ти казвам името на втория субект?

Бешу се разсмя от все сърце. Усещайки в джоба си дванайсетте „африканки“, тази история му изглеждаше още по-смешна, приключението на Туфемон — още по-забавно.

Барнет се завъртя на един крак и се провикна:

— Ето това е цялата тайна, стари другарю, и именно за да открия тези интересни неща, да подишам атмосферата на къщата и да събера улики, диктувах мемоарите си и вземах уроци по флейта. Каква приятна седмица! Флирт на третия етаж и различни развлечения на партера. Гасир. Бешу, Туфемон… марионетки, на които дърпах конците. И знаеш ли кое ме измъчи най-много? Да разбера, че Туфемон не знае престъпната тайна на своята чанта и че несъзнателно е мъкнел насам-нататък твоите дванайсет „африканки“. Не можех да допусна това. Ами портиерката? Колко ли се е изненадала! Сигурно в дъното на душата си мисли Туфемон за най-големия мошеник на света, защото е убедена, че той е задигнал дванайсетте африкански акции и останалите ценни книжа в пакета. Ама че каша е забъркал тоя Туфемон!

— Да му кажа ли? — запита Бешу.

— Каква полза? Нека продължава да разнася стари вестници и да спи на чантата си! Никому нито думица за това, Бешу.

— С изключение на Гасир, разбира се — рече Бешу, — защото и без това, като му върна ценните книжа, ще трябва да го посветя в работата.

— Какви ценни книжа? — учуди се Барнет.

— Ами неговите ценни книжа, които си намерил в чантата на мосю Туфемон.

— А, така ли? Но ти не си с всичкия си, Бешу! Нима си въобразяваш, че мосю Гасир ще получи обратно акциите си?

— И още как!

Изведнъж Барнет удари ядно с юмрук по масата.

— Знаеш ли какво представлява твоят Никола Гасир? Мошеник като сина на портиерката. Да, мошеник! Той, Никола Гасир, ограбваше клиентите си! Играеше на комар с парите им! Нещо повече, готвеше се да си ги присвои! Ето, виж първокласния му билет за Брюксел, за същата дата, когато изтеглил от сейфа си пакета ценни книжа, не за да ги вложи в банка, както твърдеше, а за да избяга с тях. Е, какво ще кажеш сега за твоя Никола Гасир?

Бешу не продума нищо. Откакто бяха откраднали неговите дванайсет „африканки“, доверието му към Никола Гасир бе чувствително намаляло. Но въпреки това забеляза:

— Все пак клиентите му са честни хора. Справедливо ли е да бъдат разорени?

— Само това няма да стане! Бога ми, не! Аз лично никога не бих допуснал такава неправда!

— Тогава?

— Гасир е богат.

— Той няма вече пукнат грош — каза Бешу.

— Грешиш! Имам сведения, че може не само да обезщети клиентите си, но и да остане нещичко за него. Бъди сигурен: щом не е подал оплакване още първия ден, значи не иска правосъдието да се бърка в частните му работи. Но заплаши го със затвор и ще видиш как ще офейка. Пари ли? Твоят Никола Гасир е милионер, и злото, което е причинил, трябва да оправи той, а не аз!

— Значи, възнамеряваш да задържиш?…

— Да задържа ценните книжа? За нищо на света! Те са вече продадени.

— Да, но задържаш парите за себе си…

Барнет бе обзет от благонравно възмущение:

— Дума да не става! Не задържам нищо!

— Какво правиш тогава с тях?

— Раздавам ги.

— На кого?

— На приятели в нужда, за благотворителни начинания, които подпомагам финансово. Ех, не бой се, Бешу, парите на Никола Гасир ще отидат за полезни цели!

Бешу не се съмняваше. И този път приключението завършваше с това, че Барнет слагаше ръка на „плячката“. Барнет наказваше виновниците и спасяваше невинните, но не забравяше и сам да се облажи. Когато ще вършиш добро, започни от себе си.

Инспектор Бешу се изчерви. Да не възрази, значи да стане негов съучастник. Но, от друга страна, той усещаше в джоба си скъпоценния пакет с дванайсетте африкански акции и знаеше, че без намесата на Барнет щеше да се прости завинаги с тях. Уместно ли беше тъкмо сега да се сърди и да се противи?

— Какво става? — запита Барнет. — Не си ли доволен?

— Напротив, напротив — побърза да го увери злочестият Бешу. — Много съм доволен.

— Е, щом няма нищо лошо, усмихни се.

Бешу направи кисела усмивка.

— Ха така те искам! — провикна се Барнет. — Приятно ми беше, че успях да ти услужа, и ти благодаря, че ми даде такава възможност. А сега, драги мой, да се разделим. Сигурно си много зает, а пък аз чакам една дама.

— Сбогом — каза Бешу, запътвайки се към вратата.

— До скоро виждане! — подвикна Барнет.

Бешу се усмихна, доволен, както казваше, но гузен и решил занапред да избягва този опасен човек.

Навън, на ъгъла на съседната улица, забеляза хубавата машинописка — несъмнено дамата, очаквана от Барнет.

А след два дни видя Барнет на кино, придружен от не по-малко хубавата мадмоазел Авлин, учителката по флейта…

Агата Кристи
Отвлеченият министър-председател

Сега, когато войната^[50] и нейните проблеми принадлежат към миналото, струва ми се, че мога спокойно да разкрия на света ролята, която моят приятел Поаро изигра в момент на национална криза. Тайната бе добре запазена. Нито думица не стигна до печата. Ала днес, когато тайнствеността е вече излишна, мисля, че е справедливо Англия да узнае какво дължи на моя чудат, дребен приятел, чийто изумителен мозък така изкусно предотврати голяма катастрофа.

Веднъж след вечеря — няма да посочвам точната дата; достатъчно е да кажа, че това ставаше по времето, когато „Мир чрез преговори“ беше девиз, повтарян папагалски от враговете на Англия — седяхме с моя приятел в апартамента му. След като ме освободиха от действителна военна служба поради инвалидност, назначиха ме в наборната комисия и ми стана навик винаги след вечеря да се отбивам при Поаро и да беседвам с него за интересните дела, които имаше в момента.

Опитах се да завържа разговор за сензацията на деня — атентата срещу мистър Дейвид Макадъм, министър-председателя на Англия. Информациите на вестниците явно бяха грижливо цензурирани. Не се даваха никакви подробности; съобщаваше се само, че министър-председателят се спасил по чудо, като куршумът леко одраскал бузата му.

Смятах, че нашата полиция трябва да е проявила неокачествима небрежност, за да допусне такова престъпление. Знаех добре, че германските агенти в Англия са готови на голям риск, за да постигнат целта си. „Бойкият Мак“, както го наричаха в собствената му партия, се бореше усилено и непримиримо с пацифисткото влияние, което започваше да се шири.

Той беше не само министър-председател на Англия, но и самата Англия, и би било съкрушителен и парализиращ удар за Великобритания да бъде отстранен от своята сфера на влияние.

Поаро усърдно чистеше един сив костюм с малка гъбка. Никога не е имало конте като Еркюл Поаро. Спретнатостта и редът бяха неговата страст. Сега, когато въздухът миришеше на бензин, той не беше в състояние да ми посвети цялото си внимание.

— След минутка съм с теб, приятелю. Почти привърших. Мазното петно… той е лош^[51]… аз го отстранявам… ето! — И размаха гъбичката си.

Усмихнах се и запалих нова цигара.

— Нещо интересно? — запитах след минута-две.

— Помагам на една — как й казвате — чистачка да намери мъжа си. Трудна работа, изисква се такт. Защото смятам, че когато го намеря, няма да се зарадва. Какво мислиш ти? Лично аз му съчувствувам. Щом се е изпарил така, значи е бил умен човек.

Засмях се.

— Най после! Той, мазното петно, изчезна! На твое разположение съм.

— Запитах те какво мислиш за покушението срещу Макадъм?

— Enfantillage!^[52] — побърза да отговори Поаро — Несериозна работа. Да стреляш с пушка никога не дава резултат. Тя е оръжие на миналото.

— Но този път без малко щяло да бъде резултатно — напомних му аз.

Поаро поклати нетърпеливо глава. Той се канеше да отговори, но хазяйката провря глава през вратата и до ложи, че долу има двама джентълмени, които искат да поговорят с него.

— Не казват имената си, сър, ала викат, че било много важно.

— Нека се качат — рече Поаро, сгъвайки грижливо сивите си панталони.

След няколко минути хазяйката въведе двамата посетители, и сърцето ми подскочи, когато познах в лице то на първия не друг, а самия лорд Естер, водач на правителственото мнозинство в Камарата на общините; спътникът му, мистър Бърнард Додж, също беше член на военния кабинет и, доколкото знаех, близък личен приятел на министър председателя.

— Мосю Поаро? — произнесе лорд Естер въпросително. Приятелят ми се поклони. Големият държавник ме изгледа и се поколеба — Работата ми е поверителна.

— Можете да говорите свободно пред капитан Хейстингс — каза моят приятел и ми кимна да остана. — Той не притежава всички дарования, разбира се! Но аз отговарям за неговата дискретност.

Лорд Естер продължаваше да се двоуми, ала мистър Додж внезапно се намеси:

— Хайде да не се бавим повече, да кажем каквото имаме за казване! Опасявам се, че скоро цяла Англия ще разбере как сме я оплескали. Нямаме време за губене.

— Моля седнете, господа — произнесе Поаро учтиво. — Настанете се на голямото кресло, милорд.

Лорд Естер леко трепна.

— Значи ме познавате?

Поаро се усмихна.

— Естествено. Нали чета малките вестници с картинки. Как може да не ви позная.

— Мосю Поаро, дошъл съм да се посъветвам с вас по един крайно спешен въпрос. Ще ви помоля да запазите пълна тайна.

— Имате честната дума на Еркюл Поаро… нищо повече не мога да ви обещая! — произнесе тържествено моят приятел.

— Отнася се за министър-председателя. Ние сме в сериозно затруднение.

— В безизходно положение! — вметна мистър Додж.

— Значи раната е сериозна? — запитах аз.

— Каква рана?

— Раната от куршума.

— А, за това ли мислите! — извика мистър Додж презрително. — То е стара работа.

— Както казва моят колега — продължи лорд Естер, — този въпрос е приключен. За щастие не успяха. Не мога да кажа същото за второто покушение.

— Значи е имало и второ покушение?

— Да, макар и не от същия характер. Мосю Поаро, министър-председателят е изчезнал.

— Какво?

— Отвлечен е!

— Невъзможно! — извиках смаян.

Поаро ми хвърли усмъртителен поглед, от който разбрах, че ме умоляваше да си държа устата затворена.

— Колкото и невероятно да изглежда, все пак за нещастие е вярно — продължи лордът.

Поаро погледна мистър Додж.

— Преди малко казахте, мосю, че няма време за губене. Какво имате пред вид?

Двамата мъже се спогледаха, после лорд Естер отговори:

— Сигурно сте чули, мосю Поаро, за предстоящата съюзническа конференция?

Приятелят ми кимна утвърдително.

— По очевидни причини не се дават подробности кога и къде ще стане тя. Но макар и да не се издава на вестниците, разбира се, датата е добре известна сред дипломатическите кръгове. Конференцията ще се състои утре вечер — четвъртък — във Версай. Сега, предполагам, разбирате страшната сериозност на положението. Няма да скрия от вас, че присъствието на министър-председателя на конференцията е крайно необходимо. Пацифистката пропаганда, подхваната и подклаждана от германските агенти сред нас, е много дейна. По всеобщо мнение повратна точка на конференцията ще бъде силната личност на министър-председателя. Отсъствието му може да има най-съдбоносни последици — вероятно преждевременен и катастрофален мир. А нямаме кого да пратим на негово място. Единствен той може да представлява Англия.

Лицето на Поаро бе станало много сериозно.

— Значи смятате отвличането на министър-председателя за пряк опит да се осуети присъствието му на конференцията?

— Точно така, фактически тогава той беше на път за Франция.

— А кога се открива конференцията?

— Утре вечерта в девет часа.

Поаро извади от джоба си един огромен часовник.

— Сега е девет без четвърт.

— Остават двайсет и четири часа — промърмори мистър Додж замислено.

— И петнайсет минути — поправи го Поаро. — Не забравяйте петнайсетте минути, мосю — те може да се окажат полезни. А сега подробностите. В Англия ли стана отвличането или във Франция?

— Във Франция. Тази сутрин мистър Макадъм пристигна във Франция. Трябваше да пренощува у главнокомандуващия, а утре да продължи за Париж. Разрушител го прехвърли през Ламанша. В Булон един от адютантите на главнокомандуващия го посрещнал с кола на главната квартира.

— Eh bien?^[53]

— Е, после тръгнали от Булон… но въобще не пристигнали.

— Какво?

— Мосю Поаро, автомобилът и адютантът били лъжливи. Истинската кола била намерена на един страничен път, шофьорът и адютантът — здраво вързани и със запушена уста.

— А лъжливата кола?

— Все още не може да се намери.

Поаро направи нетърпелив жест.

— Невероятно! Сигурно не ще остане дълго незабелязана, нали?

— Така мислехме и ние. Смятахме, че просто трябва да търсим по-внимателно. Тази част от Франция е във военно положение. Бяхме убедени, че колата не може да стигне далеч, без да бъде забелязана. Френската полиция, нашият Скотланд ярд и военните полагат всички усилия. Наистина невероятно, както казвате… но нищо не открихме!

В този момент на вратата се почука и влезе млад офицер с добре запечатан плик, който подаде на лорд Естер.

— Тъкмо го получихме от Франция, сър. Донесох го тук, както ми бе наредено.

Министърът го разпечата жадно и нададе възклицание. Офицерът си излезе.

— Най-после вест! Току-що са дешифрирали тази телеграма. Намерили втората кола, а също и секретаря Даниелс, упоен с хлороформ, със запушена уста и вързан, в една изоставена ферма близо до С. — Не си спомня нищо друго, освен че прилепили изотзад нещо до устата и носа му, а той се помъчил да се отскубне. Полицията смята, че казва истината.

— И нищо ли друго не са намерили?

— Не.

— Нито дори трупа на министър-председателя? Тогава има надежда. Но чудно. Защо си правят сега толкова труд да запазят живота му, след като тази сутрин са се опитали да го застрелят?

Додж поклати глава.

— Едно е напълно сигурно. Че са решили на всяка цена да осуетят присъствието му на конференцията.

— Ако е в човешките възможности, министър-председателят ще присъствува. Дано да не бъде късно. А сега, господа, разкажете ми отново всичко — от самото начало. Трябва да науча подробности и за атентата.

— Снощи министър-председателят, придружен от един от секретарите си, капитан Даниелс…

— Същият, който го придружавал и във Франция?

— Да. Както казах, стигнали с кола до Уиндзорския дворец, където министър-председателят имал аудиенция. Рано тази сутрин се върнал в града и по пътя именно станало покушението.

— Момент, ако обичате. Кой е този капитан Даниелс? Имате ли досието му?

Лорд Естер се усмихна.

— Предположих, че ще ме запитате. Нямаме много сведения за него. Не е от знатно семейство. Служил е в английската армия и е извънредно способен секретар, тъй като е изключително добър лингвист. Мисля, че говори седем езика. По тази причина именно министър-председателят го избра да го придружава във Франция.

— Има ли роднини в Англия?

— Две лели. Някоя си мисис Евърард, която живее в Хампстед, и мис Даниелс — тя пък недалеч от Аскот.

— Аскот ли? Той е близо до Уиндзор, нали?

— Не пропуснахме и тази подробност. Но не доведе доникъде.

— Значи, според вас капитан Даниелс е извън всякакво подозрение?

В гласа на лорд Естер прозвуча горчива нотка, когато отговори:

— Не, мосю Поаро. Тия дни бих се поколебал да обявя когото и да било извън всякакво подозрение.

— Tres bien^[54]. Доколкото разбирам, милорд, редно е министър-председателят да се намира под строга полицейска охрана, за да го предпази от каквото и да било нападение, нали?

Лорд Естер кимна.

— Точно така. Непосредствено след колата на министър-председателя се движеше друга с цивилни детективи. Мистър Макадъм не знаеше нищо за тези предпазни мерки. Лично той е безстрашен и своеволно би ги отменил. Но естествено полицията си взема свои мерки. Всъщност шофьорът на министър-председателя, О’Мърфи, е човек на Скотланд ярд.

— О’Мърфи? Това име е ирландско, нали?

— Да, той е ирландец.

— От коя част на Ирландия?

— Мисля, че от графство Клер.

— Tiens!^[55] Но продължавайте, милорд.

— Министър-председателят тръгнал за Лондон. Автомобилът бил закрит. Той и капитан Даниелс се настанили вътре. Втората кола, както е обичаят, се движела отзад. Но за нещастие, кой знае защо, колата на министър-председателят се отклонила от главния път…

— На място, където има завой? — прекъсна го Поаро.

— Да… но от де разбрахте?

— О, c’est evident!^[56] Продължавайте!

— Кой знае защо — продължи лорд Естер, — колата на министър-председателя се отлъчила от главния път. Полицейската кола, която не била осведомена за това отклоняване, продължила по главното шосе. След като изминал известно разстояние по пустата уличка, автомобилът на министър-председателя внезапно бил спрян от група маскирани хора. Шофьорът…

— Тоя храбрец Мърфи! — промърмори Поаро замислено.

— Шофьорът, за момент смутен, ударил спирачките. Министър-председателят подал глава от прозорчето. Мигновено екнал изстрел… после друг. Първият го одраскал по бузата, вторият за щастие минал далеч от целта. Шофьорът, който вече разбрал опасността, моментално подкарал колата напред и разпръснал шайката.

— Били на косъм от смъртта — възкликнах, потръпвайки.

— Мистър Макадъм не искал да се вдига шум заради леката рана, която получил. Заявил, че била само драскотина. Спрял при една малка селска болница, където го превързали… разбира се, не разкрил самоличността си. После продължил, както беше предвидено, право към гара Черинг крос; там го чакаше специален влак за Дувър, и след като капитан Даниелс разказал накратко за случилото се на обезпокоените полицаи, както му е редът, заминал за Франция. В Дувър се прехвърлил на чакащия го разрушител. В Булон, както знаете, го чакала лъжливата кола с английско знаме и всички полагаеми се отличителни знаци. Това ли е всичко?

— Да.

— Не сте ли пропуснали някакъв факт, милорд?

— Хм, има още нещо твърде странно.

— А именно?

— Колата на министър-председателя не се прибра, след като го оставила на Черинг крос. Полицията искаше да разпита О’Мърфи, затова веднага почна дирене. Намерили колата оставена пред един съмнителен ресторант в Сохо^[57], известен като свърталище на германски агенти.

— А шофьорът?

— Няма помен от шофьора. Той също е изчезнал.

— Значи — каза Поаро замислено, — изчезнали са двама: министър-председателят във Франция и О’Мърфи в Лондон.

Той погледна изпитателно лорд Естер, който махна отчаяно с ръка.

— Мога да ви кажа само едно, мосю Поаро: ако вчера някой ми беше подхвърлил, че О’Мърфи е предател, щях да се изсмея в лицето му.

— А днес?

— Днес не зная какво да мисля.

Поаро кимна сериозно. Той погледна пак „солника“ си.

— Да смятам ли господа, че имам картбланш… във всяко отношение? Аз трябва да мога да ходя където си искам и както си искам.

— Абсолютно. След един час за Дувър заминава специален влак с нов контингент от Скотланд ярд. Ще ви придружават офицер и цивилен полицай, които ще бъдат изцяло на ваше разположение. Задоволява ли ви това?

— Напълно. Още един въпрос, преди да си тръгнете, господа. Какво ви накара до дойдете при мен? Аз съм неизвестен, непопулярен в този ваш голям Лондон.

— Потърсихме ви по изрична препоръка и желание на един ваш много виден сънародник.

— Comment?^[58] Моят стар приятел префектът…?

Лорд Естер поклати глава.

— По-високостоящ от префекта. Човек, чиято дума някога беше закон в Белгия… и пак ще бъде! Англия обещава това!

Поаро вдигна бързо ръка и изкозирува тържествено.

— Дай боже! Всевишният не ни забравя… Господа, аз, Еркюл Поаро, ще ви служа вярно. Само дано да бъде навреме. Но тази работа е тъмна… много тъмна… Нищо не виждам.

— Е, Поаро — извиках нетърпеливо, когато вратата се затвори подир министрите, — какво мислиш?

С бързи, сръчни движения приятелят ми приготвяше един малък куфар. Той поклати глава замислено.

— И аз не зная какво да мисля. Мозъкът ми изневерява.

— Защо, както каза ти, трябва да го отвличат, когато същата работа могат да свършат с едно чукване по главата? — разсъждавах аз.

— Ще прощаваш, mon ami^[59], но не съм казвал точно такова нещо. Сигурно са сметнали за много по-изгодно да го отвлекат.

— Но защо?

— Защото несигурността създава паника. Това е едната причина. Ако министър-председателят беше умрял, това щеше да бъде страшно бедствие, ала положението — овладяно. А сега имате парализа. Ще се появи ли министър-председателят или не? Мъртъв ли е или жив? Никой не знае и докато не се разбере, нищо определено не може да се направи. А както ти казвам, несигурността поражда паника, а именно това целят les Boches^[60]. Второ, ако похитителите го държат тайно някъде, те имат това предимство, че могат да налагат условията си и на двете страни. Германското правителство по правило не е щедър платец, но несъмнено могат да го накарат да си развърже кесията за такава работа. Трето, не ги заплашва въже. О, няма съмнение, отвличането е тъкмо работа за тях.

— В такъв случай защо най-напред се опитват да го застрелят?

Поаро махна гневно с ръка.

— Ах, точно това не мога да проумея! Просто необяснимо… глупаво! Извършили са всички приготовления (и то много добри приготовления!) за отвличането, а заплашват да провалят цялата работа с едно мелодраматично нападение, подходящо за филм, но и като филм нереално. Просто не може да го повярва човек, с тая шайка маскирани хора, и то на по-малко от двайсет мили от Лондон!

— Може да са били две съвсем отделни покушения, извършени независимо едно от друго — подхвърлих аз.

— О, не, това съвпадение е много неправдоподобно. Но има и друг въпрос: кой е предателят? Положително има предател… поне в първия случай. Но кой е той — Даниелс или О’Мърфи? Трябва да е един от двамата, иначе защо колата ще се отклони от главния път? Немислимо е министър-председателят да е съучастник в собственото си убийство! По своя инициатива ли О’Мърфи е завил с колата или по внушение на Даниелс?

— Сигурно е било работа на О’Мърфи.

— Да, защото ако е било на Даниелс, министър-председателят щял да го чуе да дава съответното нареждане на О’Мърфи и да попита за причината. Но в тази афера изобщо има твърде много „защо“, които взаимно си противоречат. Ако О’Мърфи е почтен човек, защо се е отклонил от главния път? Ако пък е бил нечестен, защо подкарал колата отново, когато били дадени само два изстрела — като по този начин по всяка вероятност е спасил живота на министър-председателя? И пак, ако е бил честен, защо, след като тръгнал от Черинг крос, подкарал незабавно към известно свърталище на германски шпиони?

— Работата май е лоша — рекох аз.

— Нека да разгледаме случая методично. Какво говори „за“ и „против“ тези хора? Да вземем най-напред О’Мърфи. Против: че поведението му при отклоняването от главния път е подозрително; че е ирландец от графство Клер; че е изчезнал по твърде показателен начин. За: че като подкарал бързо колата, спасил живота на министър-председателя; че е човек на Скотланд ярд и ако се съди по длъжността му, надежден детектив. А сега Даниелс. „Против“ него няма много: само дето не се знае нищо за произхода му и говори твърде много езици, което е неприсъщо за един добър англичанин! (Ще прощавате, mon ami, но не ви бива за лингвисти!) А сега „за“: намерен е със запушена уста, вързан и упоен с хлороформ, което навежда на мисълта, че няма нищо общо с тази работа.

— Може сам да се е вързал и да е запушил устата си, за да отклони подозрението от себе си.

Поаро поклати глава.

— Френската полиция не би направила такава грешка. Освен това, щом веднъж О’Мърфи постигне целта си и министър-председателят бъде благополучно отвлечен, почти няма смисъл да остава. Разбира се, съучастниците му може да са го вързали и упоили, но не виждам какво са целели с това. Сега той не им е особено полезен, защото докато не се изясни случаят с министър-председателя, неизбежно ще бъде следен внимателно.

— Може би се е надявал да насочи полицията по лъжлива следа?

— Тогава защо не я насочи? Казва само, че притиснали с нещо носа и устата му и не помни нищо повече. Това не е лъжлива следа. Звучи напълно правдоподобно.

— Е, мисля, че не е зле да тръгваме за гарата — казах, като погледнах часовника. — Във Франция може да намериш повече следи.

— Възможно е, mon ami, но се съмнявам. Не ми се вярва министър-председателят да се намира в този ограничен район, където много мъчно може да бъде укрит. Щом военните власти и полицията на две страни не са го открили, какво да кажем за мен?

На Черинг крос ни посрещна мистър Додж.

— Да ви представя детектив Барнс от Скотланд ярд и майор Норман. Те ще бъдат изцяло на ваше разположение. Желая ви успех. Задачата е трудна, но не съм загубил надежда. А сега да вървя. — И министърът се отдалечи бързо.

Побъбрихме това-онова с майор Норман. Сред малката групичка на перона забелязах едно дребно човече с лице на пор, което разговаряше с някакъв висок блондин. Дребосъкът беше стар познат на Поаро — детектив-инспектор Джап, смятан за един от най-способните служители на Скотланд ярд. Той се приближи и поздрави весело моя приятел.

— Чух, че и вие се занимавате с тази работа. Костелив орех наистина. Засега ни се изплъзват с трофея си. Но мисля, че не могат да го крият дълго. Нашите хора претърсват Франция надлъж и нашир. Французите — също. Чувствувам, че е вече въпрос само на часове.

— Разбира се, ако е още жив — забеляза високият детектив мрачно.

Лицето на Джап посърна.

— Да… Но кой знае защо имам чувството, че е наистина жив.

Поаро кимна.

— Да, да, жив е. Но ще го намерим ли навреме? И аз като вас не вярвам да могат да го крият дълго.

Локомотивът изсвири и всички минахме в салон-вагона. После с бавен, ленив тласък влакът излезе от гарата.

Беше интересно пътуване. Скотландярдовците се събраха на съвещание. Разгънаха карти на Северна Франция и зашариха жадно с пръсти по пътища и села. Всеки си имаше любима теория. Поаро не проявяваше обичайната си бъбривост, а седеше вторачен пред себе си и изражението на лицето му напомняше дете пред мъчна задача. Аз разговарях с Норман, който ми се стори много забавен човек. Когато пристигнахме в Дувър, държането на Поаро много ме озадачи. Щом се качихме на парахода, малкото човече се вкопчи отчаяно в ръката ми. Вятърът духаше здравата.

— Mon Dieu!^[61] — прошепна той. — Това е ужасно.

— Кураж, Поаро — извиках. — Ще успееш. Ще го намериш. Уверен съм.

— Ах, mon ami, ти неправилно тълкуваш вълнението ми. Измъчва ме това проклето море! Le mal de mer^[62] е ужасно страдание!

— А, такава ли била работата! — стъписах се изненадан.

Усети се първият трепет на машините; Поаро изпъшка и затвори очи.

— Майор Норман има карта на Северна Франция, ако искаш, можеш да я разгледаш.

Поаро поклати нетърпеливо глава.

— О, не, о, не! Остави ме, приятелю. Нали знаеш, между стомаха и мозъка трябва да има хармония. Лавергие знае отличен способ за избягване на mal de mer. Вдишваш и издишваш бавно, ето така — въртиш главата си отляво надясно и между всяко вдишване броиш до шест.

Оставих го да се занимава с гимнастиката си и отидох на палубата.

Когато влизахме бавно в булонското пристанище, Поаро се появи спретнат и усмихнат и ми съобщи шепнешком, че системата на Лавергие се оказала „чудо“!

Джап все още чертаеше с показалец въображаеми пътища по картата си.

— Глупости! Автомобилът е тръгнал от Булон… тук се е отклонил. Убеден съм, че са прехвърлили министър-председателя в друга кола. Разбираш ли?

— Хм — промърмори високият детектив, — аз ще претърся морските пристанища. Обзалагам се десет към едно, че са го измъкнали с кораб.

Джап поклати глава.

— Много е очебийно. Веднага наредихме да се затворят всички пристанища.

Когато слязохме на брега, тъкмо се разсъмваше. Майор Норман докосна Поаро за ръката.

— Тук ви чака военна кола, сър.

— Благодаря ви, мосю. Но сега не възнамерявам да напущам Булон.

— Какво?

— Ще влезем в този хотел тук, до кея.

Както рече, така и стори. Поиска отделна стая и му дадоха. Тримата го последвахме, учудени и озадачени.

Той ни стрелна бързо с поглед.

— Добрият детектив не постъпва така, а? Отгатнах мисълта ви. Той трябва да кипи от енергия. Да тича насам-нататък. Да се просне на прашния път и да търси с лупа следи от автомобилни гуми. Да събира фасове, изтървани клечки? Такъв си го представяте, нали?

Очите му ни гледаха предизвикателно.

— Но аз — Еркюл Поаро — ви казвам, че не е така! Истинските разковничета са вътре… тук! — Той се почука по челото. — Знаете ли, нямаше нужда да напущам Лондон. Достатъчно беше да седя спокойно в апартамента си там. Най-важното са сивите клетчици вътре. Скришно и безшумно те си вършат работата, докато изведнъж поискам карта, сложа пръст на някое място — ето така — и кажа: министър-председателят е тук! И толкова! С метод и логика се постига всичко! Това бясно препускане из Франция беше грешка — като игра на криеница. Но сега, макар че може да е късно, аз веднага ще се заловя за работа отвътре. Ще ви помоля, приятели, за тишина.

И цели пет часа малкото човече седя неподвижно, премигвайки като котарак; зелените му очи блещукаха и постепенно ставаха все по-зелени и по-зелени. Човекът от Скотланд ярд явно се отнасяше с презрение към него, майор Норман беше отегчен и нетърпелив, а на мен ми се струваше, че времето минава уморително бавно.

Най-после станах и се промъкнах колкото се може по-безшумно до прозореца. Тази работа се превръщаше в комедия. Скришом се безпокоях за приятеля си. Ако се провалеше, по-добре бе да не се проваля по такъв смешен начин. Гледах небрежно от прозореца парахода с отпускари, който бълваше кълба дим, закотвен до кея.

Изведнъж ме стресна гласът на Поаро близо до рамото ми.

— Mes amis^[63], да тръгваме!

Обърнах се. Приятелят ми беше странно преобразен. Очите му святкаха от възбуда, гърдите му се издуваха до пръсване.

— Какъв глупак бях, приятели! Но най-после прозрях.

Майор Норман забърза към вратата.

— Ще поръчам кола.

— Няма нужда. Не ми трябва. Слава богу, че вятърът отслабна.

— Да не възнамерявате да вървите пеш, сър?

— Не, млади приятелю. Аз не съм свети Петър. Предпочитам да прекося морето с параход.^[64]

— Да прекосите морето ли?

— Да. За да работи човек методично, трябва да започне от самото начало. А началото на тази афера е в Англия. Затова се връщаме в Англия.

 

 

В три часа стояхме пак на перона на гара Черинг крос. Поаро остана глух за всички наши възражения и все повтаряше, че да започнеш от началото не само не е губене на време, но е и единственият изход. По пътя той бе говорил полугласно с Норман, който изпрати от Дувър цял сноп телеграми.

Норман разполагаше със специални пропуски, тъй че навсякъде минавахме за рекордно кратко време. В Лондон ни чакаше голяма полицейска кола с няколко цивилни полицаи, един от които подаде на приятеля ми лист, изписан на пишеща машина. На изпитателния ми поглед Поаро отговори:

— Списък на селските болници в определен радиус западно от Лондон. Изисках го телеграфически от Ду-вър.

Полетяхме като вихрушка по лондонските улици. Озовахме се на пътя за Бат. Продължихме през Хемърсмит, Чизуик и Брентфорд. Започвах да се сещам къде отиваме. През Уиндзор за Аскот. Сърцето ми подскочи. В Аскот Даниелс имаше леля. Значи търсехме него, а не О’Мърфи.

Спряхме чинно пред пътната врата на една спретната вила. Поаро изскочи и натисна звънеца. Видях как жизнерадостното му лице се помрачи и навъси от недоумение. Явно не беше доволен. Най-после се отзоваха на позвъняването. Въведоха го вътре. След няколко минути се показа отново и скочи в колата, като поклати кратко и рязко глава. Започнах да губя надежда. Вече минаваше четири. Дори и да намереше улики, доказващи вината на Даниелс, каква полза от тях, ако не узнаеше от някого точното място във Франция, където беше задържан министър-председателят?

На връщане към Лондон няколко пъти се отклонихме от главното шосе и от време на време спирахме пред някоя малка сграда — не ми беше трудно да позная, че е селска болница. Поаро се задържаше само броени минути във всяка от тях, но при всяко спиране лицето му все повече възвръщаше жизнерадостния си вид.

Той пошушна нещо на Норман, който отговори:

— Да, ако свърнете наляво, ще ги намерите при моста — чакат там.

Завихме по един страничен път и в сгъстяващия се здрач забелязах втора кола, която чакаше край пътя. В нея имаше двама цивилни полицаи. Поаро слезе и поговори с тях, после поехме в северна посока, следвани отблизо от втората кола.

Известно време карахме така; целта ни явно беше някое от северните предградия на Лондон. Най-после спряхме пред пътната врата на една висока къща, разположена в двор малко по-навътре от пътя.

Норман и аз останахме в колата. Поаро и един от детективите се приближиха до входа и позвъниха. Отвори ни спретната камериерка. Заговори детективът:

— Аз съм полицейски служител и имам разрешение да обискирам тази къща.

Момичето изписка тихо и зад него в преддверието се показа висока, красива жена на средна възраст.

— Затвори вратата, Едит. Предполагам, че са крадци.

Но Поаро бързо пропъхна крак в пролуката и в същия миг наду свирка. Другите детективи моментално притичаха и нахълтаха в къщата, като затвориха подире си.

Близо пет минути двамата с Норман проклинахме принудителното си бездействие. Най-сетне вратата се отвори наново и изскочиха агентите, които водеха трима арестанти — една жена и двама мъже. Закараха жената и единия от мъжете във втората кола. Лично Поаро настани другия мъж в нашия автомобил.

— Трябва да замина с другите, приятелю. Но пазете добре този джентълмен. Не го ли познавате? Eh bien, позволете ми да ви го представя — мосю О’Мърфи.

О’Мърфи! Гледах го със зяпнала уста, когато потеглихме отново. Той не беше окован в белезници, но едва ли би се опитал да избяга. Седеше вторачен пред себе си, като замаян. Във всеки случай двамата с Норман лесно можехме да се справим с него.

За мое учудване продължихме в северна посока. Значи не се връщахме в Лондон! Това много ме озадачи. Изведнъж колата намали скорост и познах, че сме близо до Хендънския аеродрум. Моментално съобразих какво целеше Поаро. Той възнамеряваше да се добере до Франция със самолет.

Идеята беше смела, но явно неосъществима. Телеграма щеше да стигне по-бързо. Нямаше време за губене. Трябваше да отстъпи на други личната заслуга за спасяването на министър-председателя.

Когато наближихме, майор Норман слезе и мястото му зае цивилен агент. Той се съвещава няколко минути с Поаро, после бързо се отдалечи.

Аз също слязох и улових Поаро за ръката.

— Моите поздравления, стари приятелю! Значи ти казаха скривалището? Но виж какво, ти трябва веднага да телеграфираш във Франция. Ако отидеш сам, ще закъснееш.

Минута-две Поаро ме гледа особено.

— За съжаление, приятелю, има неща, които не могат да се пращат с телеграма.

В тоя момент майор Норман се върна, придружен от един млад офицер в униформа на военновъздушните сили.

— Това е капитан Лайъл, който ще ви закара със самолета си до Франция. Готов е да тръгне веднага.

— Облечете се по-дебело, сър — каза младият пилот. — Мога да ви услужа с палто, ако желаете.

Поаро гледаше огромния си часовник.

— Да, имаме време — промърмори си той, — точно колкото ни трябва. — После вдигна глава и се поклони на младия офицер. — Благодаря ви, мосю. Но не съм аз пътникът ви. Ето, този джентълмен ще бъде.

Говорейки, той се дръпна настрана и от мрака изскочи някакъв силует. Беше вторият арестант, който бе пътувал с другата кола, и когато светлината падна на лицето му, зяпнах от изненада.

Той беше министър-председателят!

— За бога, обяснете ми всичко — извиках нетърпеливо, когато поехме с Поаро и Норман към Лондон. — Как са успели да го промъкнат наново в Англия, дявол да го вземе?

— Не е било нужно да го промъкват — отговори Поаро хладно. — Министър-председателят изобщо не е напущал Англия. Той е бил отвлечен по пътя от Уиндзор за Лондон.

— Какво?

— Ей сега ще обясня всичко. Министър-председателят бил в колата си, секретарят му — до него. Изведнъж в лицето му бил притиснат тампон, напоен с хлороформ…

— Но от кого?

— От талантливия лингвист капитан Даниелс. Щом министър-председателят загубва съзнание, Даниелс грабва рупора и заповядва на О’Мърфи да завие надясно, на което шофьорът се подчинява, без да подозира нищо. Няколко ярда по-далеч по този пуст път се намира наглед повредена кола. Шофьорът дава знак на О’Мърфи да спре. Последният намалява скоростта. Непознатият се приближава. Даниелс се навежда от прозорчето, и навярно с помощта на някаква бърза упойка, като например етилов хлорид, номерът с хлороформа се повтаря. След няколко секунди двамата безпомощни мъже са измъкнати и прехвърлени във втората кола, а местата им заемат други двама.

— Невъзможно!

— Pas du tout!^[65] Не си ли виждал във вариететата с каква изумителна точност имитират знаменитости? Няма нищо по-лесно от това да се дегизираш като видна личност. Много по-лесно е да дублираш министър-председателя на Англия, отколкото например мистър Джон Смит от Клепъм. Колкото до „дубльора“ на О’Мърфи, никому няма да направи впечатление, преди да е заминал министър-председателят, а дотогава той ще е офейкал. От Черинг крос този човек кара право към свърталището на приятелите си. Влиза като О’Мърфи, а излиза като съвсем друг човек. О’Мърфи е изчезнал, след като е оставил подире си желаната подозрителна следа.

— Но всички видели човека, дегизиран като министър-председателя!

— Никой, който го познава лично или отблизо, не го е видял. А Даниелс се мъчел по възможност да го пази от досег с когото и да било. Нещо повече, лицето му било превързано и ако има нещо особено в държането му, ще си го обяснят с душевно сътресение — последица от покушението. Мистър Макадъм е с чувствително гърло и винаги се старае да пази гласа си пред важна реч. Измамата можела да се поддържа много лесно чак до Франция. Но там тя щяла да бъде практически невъзможна — затова министър-председателят изчезва. Полицията на тази страна се втурва през Ламанша, но никой не си прави труда да вникне в подробностите на първото покушение. За да подхранват илюзията, че отвличането е станало във Франция, по много убедителен начин запушват устата на Даниелс и го упояват с хлороформ.

— А човекът, който изпълнявал ролята на министър-председателя?

— Маха дегизировката си. Той и мнимият шофьор може да бъдат арестувани като подозрителни, но никой не би се сетил за действителната им роля в тази драма, и накрая ще ги освободят поради липса на улики.

— Ами истинският министър-председател?

— Него и О’Мърфи откарали право в къщата на „мисис Евърард“ в Хампстед, така наречената „леля“ на Даниелс. В действителност тя е фрау Берта Ебентал, която полицията търси отдавна. Какъв ценен подарък им направих аз… да не говорим за Даниелс! Ах, колко хитър план, ала не е взел пред вид, че и Еркюл Поаро е хитър!

Смятам, че моят приятел трябва да бъде извинен за този изблик на суетност.

— Кога най-напред започна да прозираш истината?

— Когато подхванах работата отдето трябва — отвътре! Не можех да проумея каква връзка има между атентата и отвличането… но като разбрах, че в резултат от атентата министър-председателят е заминал за Франция с превързано лице, започна да ми просветлява! А когато обходих всички селски болници между Уиндзор и Лондон и установих, че въпросната сутрин никому, отговарящ на моето описание, не са превързвали лицето, вече бях сигурен! Останалото беше детинска игра за мозък като моя!

На другата сутрин Поаро ми показа една телеграма, която току-що бе получил. Не беше обозначено нито откъде е, нито от кого е. Съдържаше само една дума:

„Навреме“.

По-късно същия ден вечерните вестници поместиха информация за съюзническата конференция. Те наблягаха по-специално на бурните овации, оказани на мистър Дейвид Макадъм, чиято вдъхновяваща реч бе оставила дълбоко и трайно впечатление.

Корнел Уулрич
Приключенията на една автоматична писалка

Намираха се в някакъв сутерен, точно трима, през късна нощ. Мястото беше пълно със сенки, и със сенките си те ставаха шестима, по един повече за всеки.

Бяха Мойлън, познат преди всичко като Шефа, Хемънд, един от помощниците му, и някакъв индивид, известен просто като Бурмата — прякори, каквито в престъпния свят често се прикачват с безпогрешна точност.

На кука, забита в мертеците на сутерена, висеше манекен, наподобяващ играч на ръгби, направен с подръчни материали като за витрина. Горе, от лявата му страна, там, където би било горното джобче на обикновен костюм, беше пришита кръпка, нещо като джоб.

Шефа, надвесен над една маса, оглеждаше под лампата два предмета. Те бяха две автоматични писалки, досущ еднакви, с нашарени като мрамор тела, с три златни ивици, които постепенно се стесняваха, а от двата края, отгоре и отдолу, завършваха с украшение във вид на малко златно маймунско лице.

— Точни копия на тая, която Келър винаги носи със себе си — увери Хемънд Шефа. — Узнах отде е купена неговата, поръчах две като нея, после му ги донесох да ги преправи.

Шефа изгледа накриво Бурмата.

— Много се пипкаш — изръмжа той.

— Исках да ги изпипам както трябва — възрази Бурмата с писклив, треперлив глас. — Ти нали каза да не бързам.

— Може и така да е, но не искам междувременно тоя тип да умре от старост. Не е това целта.

— Няма да умре от старост — обеща Бурмата. — Няма, докато не опита някоя от тези. Подай ми едната да ти покажа на какво са способни.

Мойлън бързо размени местата на писалките в ръцете зад гърба си.

— Почакай малко. Не искам да рискувам да се провали работата поради това, че не са еднакви. Избери си една, без да гледаш.

— И двете са еднакви — каза Бурмата. Той потупа Мойлън по дясната ръка, и Мойлън му подаде тази, която беше в нея, а задържа другата.

Бурмата се приближи до манекена, пъхна внимателно писалката в пришитата кръпка, тъй че да стои изправена като в горното джобче на сако.

После грижливо отмести работната маса до най-далечната стена, на колкото се може по-безопасно разстояние.

— Дръпнете се и вие там, до стената — посъветва той.

— Ами другите квартиранти? — попита Мойлън, поглеждайки към тавана. — Да не чуе някой?

— В сградата няма никого освен мен… тя е празна. Затова работя тук. Държа сутерена под наем.

Бурмата показа в ръцете си нещо, което не се виждаше.

— Това е примка от конски косъм — обясни той. — Ще я провра през помпичката, ето така. Тук е опасната част. — Тази работа му отне няколко секунди. — Е, не се тревожете, готово е — успокои ги той.

После извади от джоба си дълъг навит конец. За разлика от конския косъм той беше достатъчно дебел, за да го виждат ясно от мястото си.

— След това връзвам конеца за конския косъм. Нужно е, защото е много дебел и не може да се увие около помпичката, без да я отвори. Готово, вързан е.

Бурмата се заотдръпва заднешком от манекена, като внимателно развиваше конеца, отдалечавайки се, докато се озова почти на същото разстояние, като останалите, в другия край на продълговатия сутерен.

— Много просто — каза той. — Работи на същия принцип, както обикновена запалка за цигари. От вътрешната страна на писалката, където е експлозивът, за помпичката е прикрепено малко колелце от кремък. Дръпнеш ли помпичката, за да вкараш мастило в писалката, се получава искра. Бум. Не остават нито ръце, нито лице. Не остава и туловище, поне като нещо цяло. Помпичката е единственият детонатор. Натискай колкото си искаш с върха на перото — нищо няма да стане. Можеш дори да пуснеш писалката, стига да не се удари много силно — пак нищо. Само когато измъкнеш помпичката от гнездото й…

Пискливото му, ликуващо кикотене и потриването на ръцете бяха безпогрешен симптом на латентна лудост. Но поне за Шефа тя не беше пречка, щом получаваше това, за което си плащаше.

— Остави нотациите — тросна се той. — Важното е действува ли или не.

— Гледайте и ще се убедите. — Бурмата понечи да дръпне конеца, за да повдигне помпичката. — Пазете очите си. Тялото на писалката може да…

Двамата вдигнаха прегънати през лактите ръце като щит, притиснаха се плътно до стената. Бурмата дръпна силно и рязко. Лумна пламък с нетърпим блясък, който озари целия сутерен. Внезапно разтърсеният въздух ги плесна по лицата и за минута запуши ушните им тъпанчета.

След това, едва след това се чу тъп, пулсиращ тътен, който като че ли продължи необикновено дълго, като заглъхваща гръмотевица. За няколко секунди навред притъмня от пушек, който бавно и постепенно се разреди дотам, че да могат отново да се виждат.

За миг се гледаха замаяни през мъглата. Манекенът бе изчезнал напълно. Частици от него се бяха полепили по стените. Куката, на която беше окачен, се люлееше празна. Част от мазилката бе изпадала от тавана, точно оттам, където бе висял манекенът.

Бурмата пръв заговори.

— Доволни ли сте? — запита той тържествуващо. — Има мощност почти колкото на ръчна граната, само че двойно по-сгъстена.

Хемънд кашляше, като че щеше да се задуши, и бършеше кървавото петънце на бузата си, по която го бе пернало едно от парченцата на писалката.

— Да се измъкваме оттук — промърмори Мойлън задавено. — Дай му петстотинте долара и да си вървим!

— И другата ли рита така силно? — запита Хемънд Бурмата.

— И за двете експлозивът е в същите пропорции. Сами видяхте преди малко. А какво положение заема човек, когато пъхне писалката в шийката на шише мастило например и дръпне ръчката на помпичката, за да поеме мастило? Естествено, държи лицето си точно над нея, съвсем наблизо, за да следи поема ли мастило. Е, тогава гръмва. Както ви казах, нищо повече не е нужно…

— Да вървим — подкани Мойлън нетърпеливо. Той вече бе отворил вратата.

Хемънд подаде пачка пари на Бурмата.

— Това е цялата сума. А сега никому нито думица за тая работа. — Той затвори вратата на сутерена, изкачи стълбата подир шефа си и излезе в нощния мрак.

Закрачиха по осеяно с чакъл пустеещо място, където до края на един неравен, незастлан път ги чакаше кола. Качиха се. Хемънд извади ключовете и понечи да запали мотора.

Мойлън го спря, като го тупна тежко с ръка.

— Не бързай. Първо нека поседим тук една минута.

Минута-две стояха мълчаливо и нащрек, взирайки се в мрака наоколо.

— Дано никой да не е чул.

— Никой наоколо не е чул. Навред е само пустош и купища смет.

Размениха си безмълвно поглед, който показваше, че напълно са се разбрали. Хемънд отвори вратичката и пак слезе.

— Послужи си с твоя — посъветва го Мойлън спокойно.

Хемънд изчезна в посоката, отдето бяха дошли преди малко. Мойлън зачака на мястото си, като барабанеше леко с пръсти по волана.

По едно време някъде отдалеч се чу приглушен трясък. Като че ли някой бе изпуснал по невнимание тежък сандък или каса, и толкова.

Изведнъж Хемънд се появи пак до колата, запазил пълно самообладание.

— Чу ли се? — запита той, качвайки се отново.

— Слабо. Нищо особено.

— Затворих вратата на избата, за да се потули. Ето ти обратно петстотинте долара.

Мойлън спокойно ги прибра във вътрешния си джоб.

— Не умря веднага — подхвърли Хемънд небрежно. — Падна и се разкикоти. Попитах го защо се смее. Но само продължи да се кикоти, а накрая хвърли топа.

Хемънд натисна педала за газта и полетяха — двама мъже, току-що купили автоматична писалка.

* * *

Колата пак стоеше неподвижна. Същата кола със същите двама. Бе съмнало вече. Слънчевите лъчи падаха полегато на тротоара, до който беше паркирана колата.

— Ето го, влиза — прошепна Хемънд.

Никой не мърдаше. Очите им бяха вперени в огледалото за гледане назад.

— Нали ти казах, че ще влезе — отвърна Мойлън. — Редовно всяка сутрин отива там да се бръсне.

— Как мислиш, дали няма със себе си телохранител?

— Той ме е забравил. Предполагам, дори не знае, че вече са ме пуснали. Но което е по-важно, не знае, че съм научил кой свидетелствува против мен. Както ти е известно, криеха това. Научих го от агенция „партенка“ чак когато ме опандизиха.

Гледаха в тясното клиновидно огледалце с търпеливостта на котка, която дебне пред миша дупка. Далеч от другия край на улицата в него се отразяваше малка фирмичка на бръснарница, умалена до размерите на пакетче ментова дъвка в червено и бяло.

— Ще трябва да влезеш там след него. Аз не мога… познава ме. Теб не те е виждал.

Хемънд кимна.

— Ще ти направя тази услуга, шефе. — Той посегна към дръжката на вратичката.

Мойлън го спря с небрежно движение на ръката.

— Не бързай. Бръсненето започва. Остави го първо да се завре под горещите кърпи, тъй че да не може да те вижда добре.

Зачакаха в спокойно мълчание — двама, които убиваха времето си в кола.

След малко Мойлън запита:

— Огледа ли го добре, когато влизаше? Видя ли как е облечен?

— С тъмносин костюм.

— Хайде, карай тогава, Хемънд. Вече трябва да е готов за кърпите.

Хемънд отвори вратичката и слезе. Размениха си кратък поглед през прозорчето на колата, после Хемънд пое по улицата с походка, нито много забързана, нито много ленива — просто походка на обикновен човек, който се е запътил към бръснарницата.

Зави край фирмичката и влезе в малко, спретнато на вид помещение с четири стола. Вътре имаше двама бръснари и двама клиенти. Единият седеше изправен, подстригваха го. Краката му в сиви памучни панталони бяха кръстосани под огромната кърпа, в която беше загърнат.

Другият клиент се бе излегнал с увито в дебели димящи кърпи лице. Чифт нозе в тъмносини панталони бяха проснати с цялата си дължина върху наклонената подложка за крака.

Майсторът-бръснар погледна небрежно при влизането на Хемънд. Той подхвърли професионалното: „Вие сте следващият“ и продължи да работи.

Хемънд свали сакото си и го закачи до тъмносиньото на стената… толкова наблизо, че едното почти покриваше другото. После седна на стола точно под двете.

Мина малко време. Човекът под кърпите заговори приглушено през малкия отвор, оставен му да диша.

— Побързай, Анджело. Предстои ми труден ден.

„В ада“ — вметна Хемънд безмълвно.

И двамата бръснари бяха гърбом към него. Единият клиент не се виждаше под втория и последен пласт кърпи. Другият беше закрит от изпречилата се фигура на бръснаря, който го обслужваше. Беше игра между четирима, която едва ли щеше да се повтори до края на деня.

Хемънд се изправи неусетно и непринудено, сякаш току-що бе решил да попуши, докато чака. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си за пура. С едно движение извади два предмета — пура и автоматична писалка. Те бяха стояли една до друга — готови да влязат в действие.

Със свободната си ръка забоде един за друг реверите на двете сака, тъй че докато привидно държи единия — на своето сако, — в действителност да държи и двата. Съседното тъмносиньо сако служеше за нещо като хастар на неговото. Сега вътрешният му джоб беше обърнат към Хемънд. Показа се главата на автоматична писалка, която се крепеше за клипса си.

Хемънд я извади, сложи на мястото й тази, която вече държеше в ръка, и пусна ревера на долното сако да се върне на мястото си. После пъхна първата писалка в собствения си джоб, прегъна сакото си обратно до стената и отново седна.

Всичко бе свършено сръчно и бързо. За тези кратки една-две минути другите четирима бяха останали в същото положение. Никой от тях не бе погледнал към него. Смяната стана незабелязано.

Отхапа крайчеца на пурата си, поднесе към него клечка кибрит. Позволи си едно-единствено продължително смукване.

После пак се изправи, сякаш току-що се бе сетил за нещо — за някаква поръчка, която трябваше да изпълни, или посещение, което да направи. Майсторът го погледна и видя, че си навлича сакото.

— Ей сега ще ви взема — обеща той.

— Връщам се след минута — отговори Хемънд. — Пазете ми реда.

Излезе само миг преди бръснарят да започне да отвива кърпите от лицето на човека с тъмносините панталони.

Навън се чу приглушен шум на отдалечаваща се кола, стояла наблизо незабелязана от четиримата в бръснарницата. Сигурно отиде в обратна посока, защото не мина край заведението.

В този момент калфата държеше огледало зад главата на подстригания клиент, за да чуе мнението му. След секунда последният стана и взе небрежно да закопчава яката си.

Почти едновременно и другият клиент беше готов. Бръснарят свали кърпата му.

Когато отиваха за дрехите си до стената, пътищата им се кръстосаха. Човекът с тъмносините панталони се насочи към оръфания, избелял пуловер, увиснал небрежно на една от средните куки. Човекът със сивите памучни панталони закрачи към тъмносиньото сако. Облече го и излезе.

Бръснарят прокара метличка по раменете на другия клиент.

— Костюмът ви днес не пасва, мистър Келър — забеляза той с приятелско съчувствие. — Как така?

— Много бързах, та не обърнах внимание. Жена ми трябва да е сложила сакото ми на такова място, че не мога да го намеря. Прескочих само да се обръсна и веднага се връщам пак, тъй че няма значение.

Той си навлече пардесюто, с което прикриваше несъответствието в облеклото си, и също излезе.

* * *

Човекът със сивите памучни панталони и синьото сако беше нервен. Три пъти мина край входа на банката в едната и другата посока, докато се престраши да влезе. Беше петък, затова трябваше да бъде тук.

Всеки петък идваше по този начин тук и осребряваше малък чек от името на своя работодател — личен чек за покриване на разходите на работодателя му в края на седмицата. Но днес работата щеше да се развие по-другояче.

Най-после влезе и застана на опашката. Опашката беше доста дълга. Така беше добре — дори по-добре за него. Касиерът ще бърза и няма да забележи. Само нанасят чека в картотеката и сравняват подписа.

Няма защо да се безпокои в това отношение — подписът беше автентичен. Всичко беше автентично — всичко, с изключение на двете допълнителни нули в края на сумата. А е ужасно трудно да различаваш нули — всички те си приличат.

Не могат дори да се обадят по телефона в кантората и да направят справка. Началникът му няма вече да бъде там. Началникът му е на гарата, чака да му занесе веднага парите. Началникът му е извън града в края на всяка седмица — от петък до понеделник. Това е хубавото; затова е толкова лесно. А до понеделник сутринта самият той ще го е изпреварил с три дни. Сума разстояние можеш да изминеш за три дни.

Опашката пълзеше напред. Стоящият зад него бързаше много. Пристъпяше от крак на крак. Ръмжеше: „Хайде, стреснете се, мърдайте.“

Човекът със сивите панталони не се обърна да види кой е. Поне сега не искаше да влиза в спор с никого.

Пред него до гишето вече имаше само един. Все още разполагаше с време да се оттегли, да напусне опашката. Остани честен, за да останеш спокоен. Но знаеше, че вече не може да стори това. Беше твърде близо до изпълнението на плана си. Сякаш магнит го дърпаше напред. Нямаше връщане. Нищо не можеше да го спаси.

Човекът зад него го побутна нетърпеливо. Който и да беше той, несъмнено бързаше. Но пак се въздържа да го погледне.

Идва редът му — той е пред гишето.

Касиерът му кимна. Касиерът го познаваше по физиономия от други петъци. Подаде му чека. Готово.

Касиерът гледаше учуден. Двете допълнителни нули. Думицата „сто“, която бе сложил на втория ред, където преди нямаше нищо — дори тази дълга черта, която се тегли през лицевата страна на чека, за да не стават такива неща. Когато бързаш да хванеш влак, когато имаш на ум едновременно цяла дузина други неща, ставаш небрежен; нямаш време да слагаш знака за центове непосредствено след сумата или дългата черта след нея. Ето така се раждат идеи в чуждите умове, щом всеки петък вършиш това.

След сверката на подписа касиерът се върна с чека. Не можеше още да реши какво да прави. Човекът в сивите панталони се потеше там, където не се виждаше — под яката. А този зад него пристъпяше от крак на крак и ругаеше под нос.

Изведнъж касиерът му пъхна обратно чека с лицевата страна надолу.

— Смятам, че е редовен — каза той, — само го парафирайте под подписа на началника си. Този път сумата е по-голяма от обикновено.

До стената имаше писалки и мастилници колкото щеш. Но ако отидеше там, щеше да загуби реда си. Знаеше, че ако стори това, няма да има смелост да продължи по-нататък.

Бръкна в джоба си за своята автоматична писалка, стараеше се ръката му да не трепери. Извади писалката, махна капачката. После се спря и я погледна учудено.

Никога досега не бе виждал такава особена писалка. Как ли е попаднала в джоба му?

Нямаше повече време за губене. Човекът отзад изведнъж пристъпи към него, с тласък на рамото и хълбока си го изблъска настрана и застана на мястото му до гишето, без да го чака да довърши. На всичко отгоре препречи гишето, като се наведе толкова близо до него, че нищо не се виждаше вече освен темето на касиера.

От неочаквания тласък човекът в сивите панталони политна две-три крачки назад, загубил равновесие. Той изпусна писалката, която държеше хлабаво, и тя остана безстопанствена на стъклената подставка. Всъщност сега тя беше здраво притисната под тежкия лакът на нападателя, без той да я забележи. Частица от нея — само върхът и нищо повече — се подаваше изпод ръкава му. Той се бе облегнал властно с две ръце на подставката, сякаш се чувствуваше неин собственик, и същевременно напълно закриваше това, което вършеше.

Чекът, понеже беше лек, доколкото може да тежи хартия, бе останал в ръката на притежателя си, когато го блъснаха и политна настрана. Той продължаваше да го държи между два пръста.

Но се случи нещо, което отклони вниманието му и от писалката, и от чека. Като че ли нещо ставаше около него, току пред очите му, а не знаеше точно какво. Но се вършеше много тихо, много незабележимо и го бе хипнотизирало, сковало от изумление.

Виждаше част от лицето на касиера над рамото на човека пред себе си. Тази част му се струваше необикновено бледа. Очите на касиера бяха изцъклени.

Хората на опашката зад въпросния човек, свикнали да чакат дълго в тези цветущи времена, хрисимо мълчаха, поглеждайки лениво насам-натам с безстрастни лица. А и преградата от матирано стъкло, покрай която се бяха наредили, им пречеше да виждат вътре. От мястото си изобщо не можеха да видят касиера.

Човекът в сивите панталони гледаше изкосо, тъй като се намираше отпред и малко навън от гишето. Бяха почти прилепени, застанали един зад друг.

В другия край на помещението имаше банков пазач, но вместо да се приближи да види какво става, стоеше до стената като закован. Някой бе споял пред него, сякаш да го запита нещо. Но запитването като че се протакаше безконечно. Никой от двамата не мърдаше. Просто стояха така, очи срещу очи.

Човекът в сивите панталони непредпазливо направи крачка напред, за да се опита да се приближи пак до гишето, от което така грубо бе изблъскан преди малко. Мигновено до лакътя му застана някакъв човек, който по-рано не беше тук. Не бе стоял и на опашката. Отде се е домъкнал, човекът в сивите панталони нямаше представа.

Новодошлият държеше небрежно едната си ръка във вътрешния джоб, като че посягаше за цигара. Но цигара не излезе. Просто ръката му остана така.

— Чакай си реда, драги — каза той глухо. Устните му почти не се движеха.

— Но беше моят…

— Не възразявай, драги. Сега не е време за възражения. Казвам го за твое добро. — Ръката, пъхната под ревера му, стоеше съвсем неподвижна. И всичко около него стоеше съвсем неподвижно.

Човекът със сивите панталони не възрази. Нещо му подсказа да мълчи. Навред във въздуха около себе си усещаше мислени вълни на смъртта и се чудеше отде идат. Наглед никой нищо не вършеше. Тъкмо време да си стоиш спокойно и да не движиш нито ръце, нито крака, нито челюстта си, само да стоиш на едно място, дори да не дишаш повече, отколкото е нужно.

Не се виждаха ръцете нито на касиера, нито на клиента — бяха много ниско. Но раменете им се повдигаха трескаво, показвайки скрито движение. Раменете на касиера потрепваха, сякаш пъхаше нещо през гишето на равнището на ръцете. Раменете на клиента се свиваха и разтягаха, като че дърпаше нещо към себе си и всяка минута се връщаше за още. После се чуваше приглушен пляскащ звук, както когато нещо пада в брезентова чанта или торба, която държат отворена, за да го поеме.

Върхът на автоматичната писалка изведнъж изчезна изпод ръката, която я притискаше, сякаш някакъв поток я бе подхванал и помел от мястото й.

Из цялата банка цареше странна тишина. Нещо като затишие. И по-рано не се чуваше звук, ала в тоя момент още по-малко.

Клиентът, който бе преградил гишето, сега се обърна и тръгна към изхода, а ниско до хълбока му се полюляваше малка брезентова торбичка с двойна дръжка.

После изведнъж като че се отприщиха всички сили на ада.

Цялата сграда бе огласена от дрезгавия глас на алармен звънец. Екна изстрел, втори, трети. После — цяла градушка.

Чакащата опашка се пръсна като пясък. Хората се втурнаха да бягат, после променяха посоката и се връщаха обратно, блъскайки се в тези, които продължаваха в предишната посока.

Човекът със сивите панталони се бе снишил, като че искаше да си върже обувките, опрял коляно о пода, но стоеше така с наведена глава, без да прави нищо.

После всичко свърши тъй внезапно, както и бе започнало. Налягалите по пода се изправиха и се огледаха като ударени от гръм. Цялото помещение беше изпълнено с тънка димна омара. Имаше полицаи и всяка минута прииждаха все повече.

Човекът, който бе притискал банковия пазач толкова време, сега стоеше на свой ред гърбом към стената, прав и вцепенен, а револверът в ръката на един полицай го задържаше в тази поза.

Човекът, който толкова време тършуваше за цигари, най-после извади ръката си. Но цигари не се виждаха. А изпод ръкава му по цялата ръка струеше нещо червено.

Брезентовата торбичка си стоеше кротичко на пода, на не повече от пет крачки от изхода. Човекът, който я носеше, сега се бе проснал по гръб до нея, изпънат като черта, прокарана с линия. Пръстите на едната му ръка все още бяха прегънати през двойната дръжка. Ала бе отменил напълно решението си да се измъкне с нея.

Когато след около четвърт час най-после излезе от банката, човекът със сивите панталони беше пребледнял и целият трепереше. Автоматичната писалка продължаваше да лежи до брезентовата торбичка, сложена вътре на пода. Дори не бе си я поискал обратно. Нека си стои там. И без туй не е негова.

А и чекът не беше осребрен. Излязъл бе с него; още го стискаше в ръката си.

Щом се озова благополучно навън, накъса го на парченца. После тези парченца накъса на още по-малки. Ще каже на началника си, че в бъркотията го е загубил. За работодателя му това няма голямо значение. Чекът беше само за двайсет и пет долара — без двете допълнителни нули.

Побърза да се махне по-скоро, без да поглежда назад. Какво гласеше старата поговорка? „Не си струва да вършиш престъпление“. Така е наистина. До края на живота си ще бъде честен.

* * *

Пазачът влезе и сложи автоматичната писалка върху бюрото на банковия директор.

— Намерили това до торбичката на бандитите — каза той. — Инспекторът ми нареди да ви го донеса.

— Трябва да е на касиера.

— Не, сър, вече го питаха.

— Тогава някой от клиентите я е изпуснал в суматохата. Оставете я тук. Ще я задържа, докато си я потърсят.

Пазачът затвори вратата и излезе. Директорът още не беше се съвзел напълно от уплахата. Той глътна един аспирин, обърса челото си, после седна и с разтреперана ръка прегледа бегло няколко книжа. Взе една от перодръжките на бюрото си, натопи я да подпише книжата.

Вдигна я суха. Писалищната му мастилница не беше напълнена.

Видя изоставената там автоматична писалка, посегна към нея. Но и тя нямаше мастило.

Нервите му бяха опънати. Захвърли ядно писалката и натисна звънеца.

Под яката още му беше притеснително горещо. Обърна се и щракна едно копче. Електрическият вентилатор, насочен от ъгъла към бюрото му, забръмча.

Всички книжа на писалището се повдигнаха леко от края, отместиха се един-два инча^[66]. Един лист побутна писалката. Тя се претърколи лениво, само веднъж. После външният клипс я спря, действувайки като спирачка.

Едно момиче отвори вратата.

— След всичко това бъдете така добра да се погрижите да има мастило на писалището ми всеки ден, преди да дойда.

Течението от отворената врата, прибавено към въздушната струя, идеща от вентилатора, образува над писалището истинска вихрушка.

Писалката се раздвижи, преобърна се отново, като направи жабешки скок над клипсът си. Клипсът пак щеше да подействува като спирачка… само че този път нямаше вече повърхност на писалище, която да я задържи.

Писалката падна. Тупна в зейналото точно под нея кошче, претъпкано с хартия, като се удари съвсем леко, тъй че шумът бе заглушен от бръмченето на вентилатора.

* * *

Тя дойде, след като всички си бяха отишли. Винаги правеше така. Беше болезнено слаба, много уморена на вид жена.

Стъпките й отекваха зловещо в тишината, но това не я плашеше. Бе свикнала на пусти помещения. Такава беше работата й — в пусти помещения. Понякога тя оставаше единствената жива душа в цялата сграда.

Извади секретния си ключ, отвори вратата и запали лампите. После внесе кофата и метлата си, коленичи и затърка пода.

Обиколи бюрото на директора, пъхна се отдолу. Мислите й кръжаха в такт с безкрайното въртене на уморената ръка. Днес Томи завършваше училище. Той й беше всичко на тоя свят. Затова вършеше тази работа — заради него. Трябваше да му купи подарък. Без това не можеше.

Вдигна кошчето да го обърне и изпразни. Тогава забеляза, че в него, над всички хартии лежеше нещо. Посегна и го вдигна. Изглеждаше почти съвсем ново.

Автоматична писалка. Точно такива неща им дават; това беше най-подходящият подарък за випускник.

Огледа я и не се излъга. Веднага се познаваше, че се намира тук случайно. Трябва да е паднала по погрешка. Хората не хвърлят току-тъй такова нещо, с три златни ивици. Дори и да не работи както трябва, ще я дадат на поправка.

Но няма право да я взема. Тя е чужда. Трябва да я сложи обратно на бюрото или на излизане да я предаде на портиера. Никога досега не бе вършила такова нещо.

Ала днес Томи завършваше училище. А тя нямаше подарък за него. Собственикът на този кабинет навярно е богат. Какво е за него една автоматична писалка? Пък и нали беше в кошчето за смет? Тя има право на всичко, което се намери в това кошче.

Бръкна под престилката си и автоматичната писалка изчезна.

След това продължи да търка навъсено. Вярно, взе нещо чуждо. Но днес Томи ще получи подарък по случай годишния акт. Докато работеше, тя тихичко си тананикаше.

* * *

Хемънд доведе момчето на Мойлън в кантората веднага след годишния акт на училището.

— Е, ето го младият професор — обяви той. — С диплома в ръка и така нататък.

Мойлън се гордееше със сина си.

— Обзалагам се, че сега знае повече от двама ни — каза той на Хемънд. — Аз зарязах учението, когато стигнах четвърти клас.

— Защо не дойде, татко? — попита детето с жален глас.

— Бащите на всички други деца бяха там.

Мойлън усети, че се изчервява и че яката го стяга. Не знаеше какво да отговори.

— Защото беше на онова място ли, татко?

— Млък — сряза го Мойлън. Той изведнъж се засуети, зарови книжата на бюрото си. — А сега се омитай оттук. Имам работа. Заведи го в къщи, Хемънд.

— Хей, татко, подпиши се първо в тетрадката ми за автографи. — Момчето отвори малък албум за автографи, даден му от кой знае кого. — Тук имам имената на всички, само твоето нямам… имената на всичките ми съученици и на всички учители. Чакай първо да взема мастило.

То се наведе от външната страна на Мойлъновото бюро и се помъчи да стигне вградената в него мастилница с някаква автоматична писалка, която бе извадило от един от джобовете си.

Мойлън изведнъж се скова на място, неестествено скован. Кръвта започна да се отдръпва от лицето му, сякаш беше скачен с апарат за преливане на кръв. Очите му наедряха и се изцъклиха. Устните му се разтвориха безмълвно; гласът, който трябваше да дойде оттам, се заклещи някъде навътре. Когато най-после успя да си пробие път, излезе дрезгав, скърцащ като пясък.

— Отде си взел тази писалка? Същата е! Три златни ивици и маймунско лице отгоре и отдолу. Сложи я тук!

В момента момчето я бе пъхнало като харпун в мастилницата, но за да я стигне, трябваше да вдигне крака от пода. Бюрото беше колкото маса за билярд.

— Задигнах я от едно хлапе на училище — каза то. — Подарък от майка му по случай завършването. Даже не ме усети, като му я отмъкнах. Защо си така уплашен, татко?

— Хемънд! — изпищя баща му. — Вземи я от ръцете му.

Мойлън не можеше да го стигне през бюрото, пък и нямаше как да се измъкне от въртящия се стол, който го бе заклещил от двете страни — момчето го бе поставило в безизходно положение. Имаше едничък начин да се помести — назад.

Хемънд хвърли само един поглед. После се сви, отдръпна се. Когато ставаше дума например да застреля невъоръжен луд в сутерен, беше храбрец. Но сега нямаше достатъчно смелост да рискува да се хвърли върху един хлапак, преди помпичката за пълнене да се е вдигнала.

Вместо това Хемънд вдигна ръка да закрие лицето си и като приклекна, заотстъпва назад. Стигна до прага, прекрачи го и излезе в коридора пред кабинета. Продължи да върви заднешком, докато отсрещната стена го спря.

Момчето имаше опърничава жилка. Навярно бе наследило тази черта от самия Мойлън. Забеляза, че нещо в тая писалка накара баща му да си глътне езика. Никога преди не бе виждало баща си уплашен.

Извади писалката от мастилото и скочи към баща си с нея, с перото насочено напред.

Мойлън се прилепи в гърба на креслото, махайки панически с ръце. Гласът му сега беше като вой. Креслото беше от тия, дето се въртят във всички посоки. Когато тежестта се изместеше назад, креслото също се наклоняваше назад. И то изведнъж политна рязко назад, като че оста му се бе пречупила.

Зад него имаше прозорец. Той беше затворен, но остъклен.

Чу се разтърсващ трясък — не от писалката, а трясък на прозоречно стъкло. Навред из стаята се посипаха стъкълца като градушка.

Нямаше го вече прозорецът. Имаше само рамка с нащърбени краища, от вътрешната страна на която стърчаха безброй назъбени парченца от стъкло. Креслото се люлееше назад-напред празно.

Някъде навън се носеше надолу писък, който заглъхна от само себе си поради скоростта на падането, дълго преди да се бе ударил в нещо, за да спре.

Кабинетът се намираше на двайсет и втория етаж.

* * *

Келър и неговата банда бяха насядали около обичайната си маса в ресторант „Динти“ късно същата нощ, когато дойде новината. Ресторантът беше редовното им място за вечерни сбирки. Винаги можеше да ги намериш тук от полунощ до два-три сутринта.

Тази вечер присъствуваше нов член — някой си, който се присъединяваше към групата. Той искаше много да се хареса на новия си шеф и да се покаже достоен за привилегията да бъде приет в кръга на приближените.

Франки, слепият вестникар, който продаваше стоката си в „Динти“, влезе с вързоп от първото сутрешно издание под мишница. Франки се радваше на покровителството на Келър. Последният винаги купуваше толкова вестници, колкото членове на бандата му седяха около масата. Всеки път плащаше на Франки с петдоларова банкнота и после отказваше да вземе рестото.

Тази вечер на масата освен него имаше още шестима.

— Шест, Франки — каза той и му подаде обичайната банкнота.

— Благодаря, мистър Келър! О, много благодаря! — смотолеви вестникарят и след като обиколи масата и раздаде шест вестника, се помъкна нататък.

Всички зачетоха — по-право, всички с изключение на самия Келър. Той се бе облегнал удобно и пуфкаше пура с впити в тавана очи.

— Хей, шефе, тук има нещо, което ще ти хареса — възкликна някой.

— Така ли? Какво? — попита Келър благосклонно.

— Помниш ли Мойлън? Тук пише, че вече не е на тоя свят.

Келър се наведе над масата, засмя се презрително.

— Не ме ли баламосваш? Я ми го прочети. Такива некролози обичам да слушам аз.

— Пише, че изхвръкнал от прозореца на кантората си на двайсет и втория етаж.

Новият член сметна, че сега му се удава възможност да спечели благоразположението на своя шеф. Цяла вечер бе търсил нещо подобно. Със светкавична бързина той стана от мястото си и предложи през масата на Келър своя вестник.

— Ето, шефе, вземи моя — каза той любезно.

Отначало Келър изглежда не го чу. Всъщност той дори като че ли не забеляза, макар че вестникът сочеше право към гърдите му.

За минута се възцари тягостно мълчание. Като че ли никой не знаеше какво да каже. Някой се прокашля неловко.

Новакът обаче нямаше усет към нюанси. Той повтори предложението си.

— Хайде, шефе, заповядай — подкани той. — Прочети моя. Той не ми трябва.

Този път имаше резултат. Сякаш буреносен облак затъмни доскоро приветливото лице на Келър.

— Млъкни — изръмжа той, — зелен келеш такъв!

Някой ритна провинилия се по пищялката под масата, и той седна така внезапно, както бе станал.

Напрегнатата пауза в разговора продължи. Най-после Келър се изправи със зачервено от гняв лице.

— Ще се върна след малко, приятели — отсече той. — Искам да отида да взема кибрит за пурата си.

Още щом излезе, въпросът, който напираше в гърлото на новака, изскочи навън.

— Какво съм му направил?

— Идиот такъв — бе унищожителният отговор. — Никога не му предлагай вестник или списание пред всички, както преди малко. Не са ли ти казвали? Той не може нито да чете, нито да пише! Не умее дори да се подпише. И се дразни, когато някой разбере това.

Виновникът остана със зяпнала уста.

— Но… но той носи в джоба си автоматична писалка. Видях я с очите си само преди минута, когато седеше тук.

— Разбира се — отговориха му. — От години я носи така. Но никога досега не си е служил и никога няма да си послужи с нея. Тя е просто за замазване на очите. Както ти казах, не обича да схванат номера. Много е чувствителен на тази тема, ясно ли ти е? Хора, които не го познават добре… се излъгват.

* * *

— Не умря веднага — бе казал Хемънд на Мойлън. Падна и се разкикоти. Попитах го защо се смее. Но само продължи да се кикоти.

Жорж Сименон
Отвореният прозорец

Беше дванайсет без пет, когато тримата се намериха отново пред улица „Монмартър“ № 116-а, почти на ъгъла на улица „Постници“.

— Тръгваме ли?

— Ще сръбнем по чашка и тръгваме…

Взеха аперитива си в близката пивница, после с вдигнати яки и с ръце в джобовете на пардесютата, понеже беше студено, се вмъкнаха в двора на къщата, потърсиха стълбище С, намериха го най-после и изкачиха двата етажа. На всяка врата на тази объркана стара сграда имаше емайлирани или медни табелки, на които пишеше за някой производител на изкуствени цветя или за някое кинематографско дружество. На втория етаж, в дъното на тъмен коридор, на табелката бяха написани думите „Френска търговия“, и сержант Люка мина пръв, отвори вратата, докосна периферията на шапката си.

— Тук ли е Оскар Лаже?

В чакалнята, зад маса със зелена покривка, седеше мъж на петдесетина години и облепваше пликове с марки. Той заклати отрицателно глава, после някаква подробност в държането на посетителите сигурно му направи силно впечатление, защото ги огледа по-внимателно, види се, разбра, изправи се.

— Сутрин никога не е в кантората — обясни той. — За какво го търсите?

— Имам заповед за арестуване — отговори Люка, показвайки листа, който се подаваше от джоба му. — Къде можем да го намерим по това време?

— Положително няма да го намерите… Той трябва да е в борсата или в някой ресторант наоколо. Ще се върне в четири часа…

Люка се спогледа с колегите си.

— Позволете ми да надникна в кабинета му…

Човекът го поведе покорно, прекара го през тесен коридор, отвори една врата и показа наистина празен кабинет.

— Добре! Ще дойдем пак в четири часа…

Ако този път Мегре наистина се намеси още от началото в аферата, той дължеше това единствено на случайността. В три часа беше в кабинета си на Ке де-з-Орфевр, когато съобщиха, че имало сбиване с ножове между алжирци около Италианската порта. Обаче алжирците спадаха към ресора на сержант Люка.

— Не мога да отида там, шефе. В четири часа трябва да бъда на улица „Монмартър“ за един арест…

— Чий арест?

— Лаже… Не знаете ли?… Оня от „Френска търговия“… Заповедта е подписана от финансовия отдел на прокуратурата…

— Тичай при Италианската порта… Аз ще отида на улица „Монмартър“…

Мегре работи до четири без десет, метна се с двамата инспектори на едно такси, вмъкна се под свода, после в двора, запита машинално, като видя тоя лабиринт от разнебитени стълби:

— Няма ли втори изход?

— Мисля, че не…

В края на краищата това беше без значение! Банално арестуване на един подозрителен дребен финансист!

— На втория етаж, шефе… Завийте вдясно…

Всичко това беше неприятно служебно задължение. Петдесетгодишният човечец Ернес Дешарно пак седеше на масата си, но този път не лепеше марки, а надписваше адреси на пликове. Пред него в чакалнята киснеха четирима-петима души.

— Пристигна ли Оскар Леже? — запита Мегре, без да изпуща лулата си.

— Още не… Не би трябвало да се бави повече… Тези господа също го чакат…

Един поглед към въпросните „господа“, очевидно кредитори, хора повече или по-малко нещастни, които бяха тук от час-два с надежда да измъкнат от Лаже няколко гроша. Мегре имаше време да напълни една лула, след като я изпразни на земята, защото подът беше и без това мръсен.

— Тук става течение! — изръмжа той, вдигайки велурената яка на пардесюто си.

Ернес Дешарно се наклони малко настрана, наостри ухо, промърмори:

— Мисля, че е той, връща се…

— Защо? Не влиза ли през тази врата?

— Влиза винаги отзад… Ще ида да му съобщя…

После, докато произнасяше последната сричка, ставайки, откъм кабинета на Лаже екна гърмеж. Дешарно понечи да се втурне, но Мегре го отстрани със жест и мина пръв.

Коридорът завиваше. В дъното един отворен прозорец — този, който предизвикваше течението! — гледаше към малко дворче, и Мегре, чувствителен към студа, мимоходом го затвори. Той очакваше да намери вратата на Лаже заключена, но не беше. В кабинета ниският и пълен гешефтар седеше на мястото си, отметнат назад, на дясното му слепоочие зееше рана; на килима, малко под увисналата му ръка, лежеше револвер.

— Не пущайте тук никого! — изръмжа Мегре, като се обърна.

От тоя момент нататък нещо го смущаваше, но още не можеше да определи какво. Той душеше, наблюдаваше всичко наоколо, все с ръце в джобовете, с малко кипната назад шапка, в присъщата си поза. Накрая погледът му се спря на две женски обувки, които се подаваха изпод пердето на прозореца, и промърмори:

— Ей, вие, какво правите там?

В същото време една жена, още млада, облечена в кожено манто, излезе от скривалището си, огледа с тревога тримата мъже и промълви:

— Кои сте вие? За какво сте дошли тук?

— А вие?

— Аз съм госпожа Лаже!

Инспекторът, който се бе навел над тялото, най-после се изправи и обяви невъзмутимо:

— Мъртъв!…

 

 

На инспектор Жанвие бе възложено да уведоми кварталния комисар, прокуратурата и службата за установяване на самоличността, докато Мегре обикаляше намръщен полутъмната стая.

— Отдавна ли сте в този кабинет? — запита той внезапно, поглеждайки с крайчеца на окото си госпожа Лаже.

— Пристигнах почти едновременно с вас… Когато чух стъпки, скрих се за всеки случай зад пердето…

— Защо?

— Не зная… Исках най-напред да разбера…

— Да разберете какво?

— Какво става… Сигурен ли сте, че е мъртъв?

Тя не плачеше, но беше изплашена, и Мегре реши да не настоява, а отиде да говори долу с втория инспектор.

— Стой в кабинета и я следи да не пипа нищо…

После влезе в чакалнята, където още се намираха клиентите.

— Никой да не си отива!… Може да имам нужда от вас…

— Умрял ли е?

— По-умрял не може и да бъде… А с вас — обърна се той към Дешарно — бих искал да си поговорим на четири очи…

— Можем да отидем в кабинета на госпожата… Стига тя да не е там…

Кабинетът беше срещу тоя на Лаже. За да не го безпокоят, Мегре заключи вратата, дръпна машинално скарата на печката, която не теглеше, показа стол на придружителя си.

— Седнете… Име… Възраст… Разкажете ми всичко, каквото знаете…

И насила накара човечеца да седне, а той остана прав, обикаляйки по навик стаята.

— Казвам се Ернес Дешарно, петдесет и четири годишен, бивш търговец, запасен лейтенант…

— И понастоящем разсилен? — промърмори Мегре.

— Не съвсем — поправи го Дешарно с нотка на горчивина. — Но имате право: приличам на такъв.

Макар и да носеше овехтели дрехи, той беше грижлив към външността си, а в обноските му имаше достойнство, онова мрачно достойнство, присъщо на хора, които са преживели несполуки.

— Преди войната държах магазин на булевард „Курсел“ и работите ми не вървяха съвсем зле.

— Магазин за какво?

— За оръжие, муниции и ловни принадлежности… После заминах за фронта като прост войник, а на третата година от войната станах лейтенант в артилерията…

Изведнъж Мегре забеляза на ревера на сакото му червено петънце. Долови също, че говорейки с малко трескава припряност, човекът не преставаше да дава ухо на шумовете из апартамента.

— В Шампан се запознах с Оскар Лаже, който ми беше подчинен…

— Прост войник?

— Да… По-късно стана сержант… След демобилизацията намерих магазина си затворен, а жена си — болна… Оставаха ми малко пари и имах нещастието да ги вложа в едно предприятие, което след година фалира… Жена ми умря…

Чуха се стъпки и Мегре разбра, че това беше кварталната полиция, но продължи спокойно работата си. Седнал на ръба на писалището, той запита:

— После?

— По това време Лаже беше основал дружество за търговия с химикали и аз отидох да го навестя… Канторите му бяха на булевард „Осман“ и той ме взе за агент… Щом сте дошли да го арестувате, сигурно знаете какъв човек беше?

— Все пак разказвайте!

В някои моменти като че ли Мегре не слушаше.

— „Химикалите“ просъществуваха три години, и аз спестих малко пари… Един прекрасен ден Лаже завъртя ключа на вратата и аз отново се намерих на улицата… Оттогава се заговори за съдебни искове, което не попречи на Лаже година по-късно да открие с много шум нова фирма: „Френска търговия“…

Дешарно се колебаеше да продължава ли по-нататък, питайки се дали Мегре се интересува от речта му, от другите стаи не преставаха да се чуват стъпки и гласове.

— По едно време служителите му бяха стигнали до шейсет, а канторите му заемаха три етажа в една модерна сграда на улица „Бобур“. Лаже издаваше вестници по отрасли — „Месарски вестник“, „Посреднически бюлетин“, „Кожарски вестник“ и други…

— Вие какъв бяхте?

— Когато го навестих пак, той ме взе при себе си, без точно определен пост, ала бях нещо като дясната му ръка… Тогава ме направи пълномощник на повечето фирми, които основаваше, и дори понякога администратор…

— Тъй че сега ще предявят искове и към вас?

— Възможно е — промърмори Дешарно. — Не можете да си представите как стана това… Даже когато имахме шейсет служители, ни се случваше да тичаме за две хиляди франка… Лаже разполагаше със собствена кола, госпожа Лаже — също… Построиха си вила за осемстотин хиляди франка, ала слугите по три месеца не получаваха заплата… Запушиш една дупка, отвори се друга… Лаже изчезваше за два-три дни, връщаше се възбуден през малката вратичка и ме караше да подписвам документи… „Бързо… Този път богатството ни е в кърпа вързано!…“ Не знаех дори какво подписвам… Когато се двоумях, той ме упрекваше в неблагодарност, напомняше ми, че, тъй да се каже, ме измъкнал от тинята… В някои моменти беше щедър… Когато имаше пари, без никакъв повод ми даваше двайсет или трийсет хиляди франка, а подир ден-два си ги искаше обратно… След много подеми и провали стигнахме до тоя хал… Госпожа Лаже пожела сама да се занимава с работата и всяка сутрин идва в кантората…

Мегре извади лулата от устата си и внезапно зададе един въпрос, който въпреки простотата си накара Дешарно да подскочи.

— Къде обядвахте?

— Кога?… Днес ли?… Чакайте… Излязох за малко да потърся хляб и салам… Ще намерите кожиците и трохите в кошчето ми за смет…

— Никой ли не е идвал?

— Какво искате да разберете? В два часа, както винаги, пристигнаха кредитори… Затова Лаже вече не смееше да се качва по главното стълбище… Има изход към улица „Постници“… Трябва да се прекосят няколко здания и коридори, да се направи цяла обиколка през двете сгради, но той предпочиташе така…

— А жена му?

— И тя също!

— Значи, тя има навик да идва в кантората в четири часа?

— Не! Обикновено идва в два… Но днес сме първата сряда на месеца, затова отиде в министерството да получи пенсията си… Вдовица от войната е, омъжена повторно…

— Смятате ли, че е способна да убие мъжа си?

— Не зная.

— А считате ли, че Лаже е способен да се самоубие?

— Не зная… Казах ви всичко, каквото знаех… Мисля си какво ли ще стане сега с мен…

Мегре отвори вратата.

— Ще се видим след малко…

 

 

Когато влезе в кабинета на Лаже, завари вътре десет-петнайсет души, които сновяха насам-натам; електрическите лампи бяха запалени. Фотографът от службата за установяване на самоличността, който до преди малко бе работил с апаратите си, сега ги прибираше. Съдия-следователят и един млад заместник-прокурор разговаряха тихо, докато госпожа Лаже с посърнало лице седеше в един ъгъл, сякаш зашеметена от всичкия този шум и движение.

— Открихте ли нещо? — попита полицейският комисар, обръщайки се към Мегре.

— Още не. А вие?

— Намерихме гилзата, която вероятно е била изстреляна от този револвер… Госпожа Лаже твърди, че това е оръжие на нейния съпруг, който го държал винаги в чекмеджето на бюрото си…

— Госпожо Лаже, ако обичате, елате за малко.

И Мегре я отведе в кабинета, където бе разпитвал Дешарно.

— Моля да ме извините, че ви безпокоя в такъв момент… Имам да ви задам само два-три въпроса… Първо, какво мислите за Дешарно?

— Моят мъж направи за него всичко по силите си… Измъкна го от мизерията… Смяташе го за свой доверен човек… Защо питате? Дешарно ви каза лоши неща за него, нали?… Той е способен на това… Озлобен е…

— Втори въпрос — отсече Мегре. — Кога за последен път дойдохте в кабинета?

— В два часа, за да взема документите си за самоличност, преди да отида в министерството… Напоследък не исках да тегля пенсията си като вдовица от войната… Но като се има предвид положението…

— В колко часа след обед имаше навик да се връща вашият съпруг?

— В действителност в три часа… Ще разберете защо… Заради работата си той беше принуден да дава на клиентите богати и твърде обилно полети обеди… Тъй като нощем страдаше от безсъние, свикна да подрямва един час в кабинета си…

— И днес ли?

— Не зная… В два часа Дешарно ми каза само, че мъжът ми ще ме чака точно в четири часа по някаква важна работа…

— И не ви спомена нищо за полиция?

— Не!

— Благодаря ви.

Изпровождайки я до вратата, Мегре все още се мъчеше да определи чувството, което бе изпитал, когато влизаше в кабинета на Лаже. В някои моменти му се струваше, че постига целта си, но след миг споменът пак потъмняваше.

Сега му беше топло и все така с шапка на тила и лула в уста влезе в чакалнята с вид на човек, който не знае какво да прави. Четиримата, които преди малко чакаха Лаже, за да му искат пари, бяха още там; Мегре ги изгледа един по един и окото му се спря на висок, мършав младеж с протрити дрехи.

— Откога сте тук?

— От два и десет или два и четвърт, господине…

Дешарно, който бе заел отново мястото си на масата, слушаше.

— Никой ли не е идвал оттогава?

— Само тия господа…

И посочи другарите си, които кимнаха утвърдително.

— Никой ли не е излизал?… Не?… Чакайте!… Разсилният през всичкото време ли остана на мястото си?

— През всичкото време.

Но тутакси младежът като че ли размисли.

— Момент!… Веднъж само тръгна към коридора, понеже телефонът звънеше…

— В колко часа?

— Не зная!… Може да е било четири без четвърт… Да, малко преди да пристигнете…

— Кажете ми, Дешарно, кой се обаждаше?

— Не зная… Беше грешка…

— Сигурен ли сте?

— Да… Попитаха ме… попитаха ме зъболекарският кабинет ли е тук…

Но преди да произнесе последните думи, той сведе очи към пликовете, наредени на масата, с вид на човек, който търси да се улови за някаква мисъл. Това бяха циркуляри, които Лаже разпращаше на хиляди хора. Мегре проследи машинално погледа на разсилния и прочете на последния плик от купчината: Г-н. Йожен Деври, зъболекар-хирург, улица…

Той направи усилие да сдържи усмивката си!

— Е, какво? — запита комисарят, когато се върна при съдия-следователя и заместник-прокурора.

— Самоубийство! — потвърди последният. — Според лекаря изстрелът е даден на по-малко от петнайсет сантиметра от лицето… Лаже трябва да е имал много силно желание да сложи край на живота си, щом…

Двамата вдигнаха глави, когато Мегре отсече:

— Или да заспи!

— Мислите ли, че…

И погледът на съдията се насочи към госпожа Лаже, на която тъкмо вземаха отпечатъци от пръстите. Тя стоеше надменно изправена.

— Не зная още — призна Мегре. — Ако е престъпление, във всеки случай е добре скроено престъпление… Защото забележете: ние, така да се каже, присъствувахме на него… Сякаш убиецът нарочно е чакал присъствието на полицията…

Когато минаваше съдебният лекар, Мегре го спря.

— А вие, докторе, не забелязахте ли нещо ненормално?

— Бога ми, не… Несъмнено смъртта е настъпила моментално…

— А друго?

— Какво имате предвид?

— Нищо… Лаже трябва да е бил по-зиморничав и от мен… Забележете: облегалката на креслото му опира в радиатора…

Съдия-следователят и заместник-прокурорът се спогледаха. Мегре изчука още веднъж лулата в тока си. От благоприличие бяха закрили лицето на Лаже с кърпа, откачена от мивката. С една дума, следователите бяха свършили работата си и чакаха само знак да се разотиват.

— Я вижте, комисарю — обърна се неочаквано Мегре към кварталния комисар. — Забелязвам на бюрото два телефона: единият е свързан с централата, а другият — вътрешен… Той сигурно има връзка с чакалнята… Ще бъдете ли тъй добър да отидете да ми позвъните оттам?

Комисарят излезе. Зачакаха, наблюдавайки Мегре, който изглеждаше разсеян. Минаха минута-две. После полицейският комисар се върна учуден:

— Не чухте ли нищо?… Аз непрекъснато звънях…

Тогава Мегре:

— Ще благоволите ли да дойдете за малко с мен, господин съдия?

И го поведе към кабинета, където вече бе приел Дешарно и госпожа Лаже.

Мегре стоеше прав, с гръб към огъня, в любимата си поза, и говореше с небрежен глас, сякаш да се извини, че действува толкова експедитивно, и да не оскърбява много съдията.

— Съдбата пожела да пристигна тъкмо навреме и да наблюдавам разсилния…

— Нима той?… Но това е невъзможно, защото…

— Чакайте! И физически, и морално, вие познахте в негово лице един от тия следвоенни несретници, които са може би най-жалкото наследство, оставено ни от войната, във всеки случай най-окаяните й жертви, нали?… Човек, който е бил лейтенант Дешарно, човек, когото тогава положително са ценили високо!… След примирието той не заварва нищо от предишния си живот… Магазинът му е фалирал, жена му умира… И Лаже, чиято безочливост и безскрупулност прави чудеса в тия смутни времена, е човекът, който го спасява…

Мълчание. Мегре пълнеше за четвърти път лулата си.

— Това е всичко! — въздъхна той. — Лаже си служи с Дешарно, както всеки човек като него може да си послужи с един честен човек… А честността на последния много пъти ту се възпротивява, ту заспива, сепва се, бунтува се, така че в края на краищата чувството на Дешарно към тоя, който се представя за негов благодетел, се превръща в омраза… Омраза, подсилена от обстоятелството, че Лаже се сгромолясва на свой ред, тъй че в последна сметка Дешарно е продал честността си за паница леща…

— Не разбирам накъде…

— Накъде бия ли? И аз не зная. Поне до преди малко не разбирах. Представях си само двамата, работодателя и служащия, бившия сержант и бившия лейтенант, които са сменили ролите си… Представях си тая кантора, щурмувана от бедно облечени кредитори и от съдебни пристави, после — търсенето на изход, непогасените полици и чековете без покритие, целия жалък съпровод на подобни банкрути…

— Такъв именно е мотивът на заповедта за арестуване…

— Ще позволите ли за момент?

Мегре отвори вратата, повика Дешарно, който изглеждаше доста изплашен.

— Кажете ми, Дешарно… Колко пъти досега са били подавани съдебни искове срещу Лаже?

— Не зная… Пет или шест пъти…

— И всеки път той се отърваваше, нали?

— Да… Имаше връзки…

— Свободен сте! Благодаря!

И когато разсилният излезе, Мегре се обърна отново към съдията.

— Ето на! Дешарно не е искал оня да се отърве и този път… Както забелязахте, той е болен… Обзалагам се, че има язва, ако не и рак в стомаха… Не е в състояние отсега нататък да си създаде отново положение… Ако Лаже беше арестуван, утре Дешарно щеше да стане несретник, когото рано или късно щяхме да видим пред безплатните кухни за бедняци… Обаче, право или криво, Дешарно смята, че именно Лаже го е направил такъв несретник…

— Но как е могъл?…

— Ще ви изложа личното си мнение, което после ще докажа само за няколко минути… Днес по обед един сержант и двама инспектори идват да арестуват Лаже, който отсъствува, и Дешарно ги кара да дойдат пак в четири часа… Не забравяйте, че по цели дни, по цели месеци нашият човек няма какво друго да прави в чакалнята, освен да лепи марки и да надписва адреси, и че е имал време да обръща и преобръща в главата си хиляди планове за отмъщение, един от друг по-сложни… Той ми призна, че противно на навика си днес не ходил да обядва, и подозирам, че се е заловил тук с грижлива работа, чиито следи дирим в момента… Защото това е благоприятен случай, какъвто рядко се удава!… През другите дни в два часа мадам Лаже е в кантората като служителка… Само през първата сряда на месеца тя отива в министерството на финансите, за да получи пенсията си. Когато минава, за да вземе документите си за самоличност, Дешарно й заявява, че мъжът й ще я чака в кабинета си точно в четири часа, и тя няма причина да не му вярва… От тоя момент нататък всичко е лесно, почти прекомерно лесно… Чакалнята, както всеки следобед, се напълва с кредитори, които могат да свидетелствуват, че Дешарно не се е отлъчвал от тях… С изключение на един-единствен момент… В четири без четвърт, забележете времето!… Чува се иззвъняване, което е тъй нареченото иззвъняване на телефона, но Дешарно заявява, че уж случайно имало грешка, и измисля някакъв неловък отговор. След малко ще видим дали под масата в чакалнята няма копче, с което може да се задействува някакъв звънец… Това е твърде възможно, като се има предвид, че разсилният е трябвало да има начин да предупреждава работодателя си за твърде досадни визити…

— Лесно може да се провери — рече съдията.

— Както и всичко останало. И тъй, в четири без четвърт Дешарно се вмъква в кабинета на работодателя си, където преди половин час е чул влизането на Лаже. Както винаги, Лаже спи… Дешарно, бивш оръжеен специалист, без особен труд се снабдява със заглушител, който монтира на револвера в чекмеджето и стреля в упор…

— Но…

— Чакайте! Той прибира заглушителя отново в джоба си или по-вероятно го захвърля в тоалетните… Връща се в чакалнята, чака отново и ние пристигаме на свой ред… Тогава ни заявява, че Лаже скоро ще се върне… Ние чакаме като другите… Дешарно, като се ослушва, чува мадам Лаже, която идва тъкмо когато удря четири часът, и докато тя е още на задното стълбище, той натисва копчето на вътрешния телефон…

— Не разбирам…

— Нима не можете да разберете, че е нужен гърмеж, за да се създаде впечатление, че тъкмо в тоя момент Лаже е убит или се самоубива?… Преди малко кварталният комисар се опита да си послужи с вътрешния телефон, но не успя… Обзалагам се, че жицата е била свързана с някакъв фишек, поставен върху перваза на прозореца в коридора, защото, забравих да ви кажа, когато пристигнахме, този прозорец беше отворен… Така в наше присъствие, под носа ни… Втурваме се и несъзнателно изплашваме госпожа Лаже, която се скрива зад пердето.

Мегре се усмихна.

— Когато влязох в кабинета, направи ми впечатление, че има нещо ненормално… Сега разбирам какво е било… Аз, стар пушач на лула, мога да различа топъл пушек от изстинал пушек… В кабинета на Лаже наистина миришеше на барут, но на изстинал барут… Колкото до съдебния лекар, с когото ще поговорим пак по въпроса, той се е заблудил за състоянието на вкочанясалост на трупа, тъй като тялото беше облегнато на един радиатор, поради което…

Върху перваза на прозореца намериха остатъци от фишека и парче медна жица, свързана с вътрешния телефон.

— Не е вярно! — крещеше Дешарно първия ден.

Но на другия го намериха обесен в килията му с ленти от платно, които бе накъсал от ризата си.

Патрик Куентин
Малко момче в безпътица

Бренсън Фостър запомни деня, когато умря баща му, главно по това, че му позволиха да спи в малкия будоар до спалнята на майка си. Така бе сложен край на нощуването в мансардата на четвъртия етаж, където малкото момче лежеше упорито будно, тъй като се боеше от враждебния мрак и сърцето му се късаше от несправедливостта на възрастните, разделяща го от неговата майка, която го боготвореше и глезеше. Баща му беше виновен за това заточение, но сега вече го нямаше неговото мъчително присъствие, чиито черни мустаци миришеха на вода за зъби и на яйца за закуска.

Смъртта на бащата донесе на Бренсън не само удобство, но и отърсване от страха, който го преследваше от осмия му рожден ден. Въпросът за пращането на момчето в пансион бе отпаднал. Майката на Брени със сълзи на очи потвърди това, когато го целуваше за лека нощ и го загръщаше под приятната топлота на пухения юрган.

— Сега ти си стопанинът на къщата, миличкото ми. Трябва да останеш да помагаш на бедната си майка в управляването на това глупаво старо девическо училище.

На обърканата, зашеметена Констанс Фостър сигурно и през ум не й минаваше, че това страстно боготворене може да навреди на нейния почти деветгодишен син. През 1915 г. в малките английски курорти не бяха чували за болезнена любов между майка и син. Дори името на д-р Зигмунд Фройд^[67] не беше известно в Оуклонското девическо училище в Литълтън-он-Сий. След загубата на съпруга си на мисис Фостър й изглеждаше съвсем естествено майка и син, споделящи една и съща скръб, да се привържат още повече един към друг.

След погребението, на което хриптящият глас на свещеника предаде мустаците на вечен покой, настаниха леглото на Брени за постоянно в малката стаичка до тази на майка му. Мансардите, твърдеше мисис Фостър, са опасни във военно време. Оттогава лягането стана вече удоволствие, а не ужас за Брени. Той можеше да чете докогато си искаше и щом майка му се качеше горе, чуваше тихите й движения през леко открехнатата врата и се унасяше в блаженство, успокоен от топлата й близост. А когато майка му се чувствуваше неразположена, което често се случваше, защото мисис Фостър се смяташе за жена с крехко здраве, и безпокойството му за нея ставаше болезнено нетърпимо, той се вмъкваше на пръсти в стаята й, за да се увери, че слабото, скъпо тяло в леглото наистина е живо и диша.

Почти всеки ден от този нов живот му носеше някаква голяма или малка радост. След смъртта на баща му по-големите момичета се отнасяха много внимателно към едничкия син на тяхната директорка, а по-малките му станаха почтителна аудитория, пред която той можеше да се перчи като единствения мъж в цяла къща жени. И като символ на важността му получи разрешени, да ползува неограничено главната стълба, строго забранена за слугините, за ученичките и дори за учителките на долните класове.

Всеки блажен ден стигаше връхната си точка вечерта, когато, вместо да вечеря с всички в училищната трапезария, пиеше лек чай, усамотен с майка си в някогашния кабинет на баща му. Оскъдната военновременна дажба често се подсилваше с варено яйце, кутия сардели или някакъв подобен деликатес.

Гледайки го с полуумилна, полугузна усмивка как лапа всички тия лакомства, майка му си мърмореше:

— Зная, че във военно време това е неприлично от моя страна, но момче, което расте, има нужда от такива неща.

За щастие на финансите на Оуклонското училище тя не мислеше същото за четиридесетте или петдесет момичета, които растяха под нейните грижи.

Средата на третия срок мина за майка и син като идилия. Мисис Фостър изглеждаше по-хубава от всякога във вдовишкия си траур, който придаваше печален вид на кротките кестеняви очи и подчертаваше неземната бледост на нежната й кожа. От благоприличие тя се стараеше да се показва пред хората опечалена. Но вътрешно, като сина си, от години не се бе чувствувала така щастлива. Нямаше я вече ръката на съпруга й, тежка като мустаците му, да потиска естествената й жизнерадост. Брени я глезеше така, както и тя глезеше него. Със сина си имаше възможност да се отдава на своите прищевки с почти детска веселост. Можеше също спокойно да „боледува“ — склонност, която мистър Фостър така безсърдечно бе обезкуражавал. Когато отговорностите на положението й станеха непосилни за нея, колко приятно й беше, оправдавайки се с лека мигрена, да лежи в затъмнената си стая, докато Брени я обсипваше с внимание и одеколон.

Като единствена директорка на Оуклонското училище мисис Фостър страшно бъркаше сметките, позволяваше на слугите и доставчиците да я водят за носа и дисциплината в заведението й да отслабва.

Но колкото и щастливо да беше това време, все пак то таеше в себе си, без Брени да знае, семето на собствената му гибел. Покойният Джордж Фостър бе купил Оуклонското училище с парите на жена си и я бе направил помощник-директорка. Но две трети от това заведение принадлежеше лично на него и тъй като познаваше своята Констанс, бе предвидил, че тъкмо така ще стане. Понеже обичаше училището и го бе издигнал със собствения си труд, в завещанието си бе предвидил мерки за неговото запазване.

Те се изразиха в нахълтването на лелите. Това стана, както биха казали през Втората световна война, чрез „проникване в неприятелските позиции“.

Първа дойде леля Нели. В пристигането й нямаше нищо особено застрашително, защото тя се появи към края на третия срок с тъмни очила — резултат от посещението й у очен лекар в съседния град Бристол. Брени бе виждал леля Нели само веднъж преди това и я свързваше с приятен спомен за ягоди с крем за закуска на моравата и със „сребърно пени“ по случай заминаването й за Индия. В далечното минало един влюбен касиер-домакин на презокеански параход я бе нарекъл „страшно хубава жена“ и това название й остана, макар че отдавна вече не отговаряше на истината.

Един ден точно преди обед Брени завари леля си Нели в гостната. Майка му рече:

— Влез, миличък, и поздрави с „добре дошла“ хубавата си леля.

Брени изгледа леля си Нели мрачно. Тя каза, като се кикотеше:

— Не съм хубава с тези ужасни очила, Констанс. Ето, ще ги сваля.

Но Брени пак остана равнодушен. Той виждаше пред себе си дебелана с бухната червеникава коса, огромно количество бижута, светли кръвясали очи и румени бузи. И тъй като беше влюбен в дребна брюнетка с големи очи и бузи от слонова кост, имаше всички основания да остане равнодушен. Когато леля му свали очилата си, той заяви сериозно:

— Дори и сега не сте кой знае колко хубава, нали?

Леля Нели се разсмя отново и рече:

— Прилично ли е да говори така един малък пъка сахиб?^[68]

И тъй като беше жена, никога не му го прости.

Този път нямаше сребърно пени… нито заминаване.

Сега леля Нели беше без професия и жилище. Войната й бе послужила като претекст да напусне Индия, където остави съпруга си — полковник, страдащ от лошо храносмилане — на неговите къри^[69] и метреси. Но изоставяйки Индия, тя не изостави нейния речник. Всичко около Оуклонското училище стана „пъка“ или „непъка“. Обедът стана „тифин“^[70]. Мисис Фостър беше за нея „мемсахиб“^[71], и леля Нели едва не влудяваше прислужничките, като ги наричаше „ая“^[72] и им даваше своенравни разпореждания на развален хиндустани^[73]. Освен това поради сложния си тоалет се бавеше неприлично дълго в банята.

Но отначало посещението на леля Нели беше за Брени по-скоро нещо като шега. Бъбривото й натрапчиво присъствие на вечерята, когато той пиеше чай насаме с майка си, му беше досадно, ала то криеше и някои изкупващи удоволствия. Например откри радостите, които му носеше изучаването на спалнята й, след което караше по-малките ученички да го зяпат недоверчиво, когато им разправяше какво е намирал там. Веднъж, мислейки, че леля Нели е в банята и няма никаква опасност да го завари, се нацапа с нейните мазила, навлече си атлазения й пеньоар, сложи си на главата нещо като червеникава перука и се спусна тичешком в стаята на втори клас, където цяла сюрия момиченца се запревиваха от смях.

Но той плати скъпо за този кратък спектакъл. Леля Нели го дебнеше иззад вратата на банята, когато той се изкачваше крадешком по стълбите. Тя връхлетя като плешив разярен кондор и го сграбчи. След като измъкна собствеността си, раздруса Брени така, че зъбите му затракаха, плесна го няколко пъти по гримираното лице и заблъска главата му в стената на банята така силно, че мисис Фостър, привлечена от писъците на своя любимец, напразно се въртеше около нея и крещеше:

— Pas sa tete,^[74] Нели. Pas sa tete.

Но наказанието на Брени не свърши с това. Цяла седмица леля Нели категорично отказва да се храни на една маса с него и седем дни той бе принуден да се прости да пие чай с майка си и да се задоволява отново с дебели порязаници хляб макар без сладко на „хлапашката“ маса в училищната трапезария.

Тези патила обаче не смутиха особено Брени, защото в края на краищата, въпреки продължителния си престой, леля Нели беше само гостенка и след време положително щеше да си отиде. Скоро той и майка му пак ще бъдат сами и животът ще си възвърне непомраченото сияние.

Той писа на леля Нели учтиво извинително писмо, което бе прието хладно. Не мина много време и редовният чай се възобнови.

На втората вечер след реабилитирането си Брени почна да подозира, че леля Нели всъщност не е гостенка. Тя и майка му говореха на чаша чай за френската мадмоазел, повикана с телеграма в родния си Париж.

— Време е, Констанс — забеляза леля Нели, — да започна да помагам с нещо за войната, n’est-ce pas?^[75]

И наистина, когато на другата сутрин дойде редът на урока по френски, предаде го леля Нели, която изискваше от ученичките си прекалено изтънчено френско произношение и ставаше за смях, като пееше френски песнички, които никой не разбираше.

От тоя ден нататък леля Нели заряза хиндустани и започна да изпъстря всяка фраза с някаква френска дума или израз, украсявайки ги с изящни френски жестове.

Но англо-индийка или англо-французойка, от нея като че ли нямаше отърване.

Когато наближи краят на третия срок, Брени почна час по час да моли майка си да осуети подобна ужасна възможност, но тя се оправдаваше с „доброто“ на училището, което за него не значеше нищо.

Истинският удар дойде чак към средата на лятната ваканция. От няколко дни майка му непрекъснато пишеше писма. Бяха започнали нападенията от цепелини над Лондон и родителите бързаха да пратят децата си от изток в по-безопасни училища на запад. Тъй че се налагаше да се отпечатат нови проспекти.

Докато чакаше майка си да довърши едно писмо. Брени взе небрежно един от тези проспекти. Вниманието му бе привлечено от първата страница. Под надслова:

ОУКЛОНСКО ДЕВИЧЕСКО УЧИЛИЩЕ

на мястото на познатите му директори, мистър и мисис Джордж Х. Фостър, прочете:

Директорки: мисис Джордж Х. Фостър

мисис Джон Делани

мис Хилда Фостър.

Мисис Джон Делани беше всъщност леля Нели. При други обстоятелства това би било достатъчно страшно А мис Хилда Фостър пък беше леля Хилда, баснословната, почти митична леля Хилда, само споменът за която всяваше ужас.

И сега пристигаше тук, в Оуклон, за да стане съдиректорка заедно с леля Нели и майка му. Тази мисъл сама по себе си беше невъобразима.

— Но, мамо — простена той, — тя не може да дойде тук. Това училище е твое. На теб и на татко.

Мисис Фостър го целуна малко тъжно и обясни, че такова е било желанието и завещанието на баща му.

— Ще видиш, Брени — заключи тя, — че когато лелите ти са тук, ще имаме повече време да бъдем заедно. Време за разходки из околността, за пикници.

Но Брени чувствуваше мъка, като камък под лъжичката. Заключи се в тоалетната и плака до прилошаване.

Леля Хилда пристигна през първите дни на септември, около две седмици преди началото на новата учебна година. Тя беше дори по-страшна, отколкото си я спомняше Брени.

Преди да долети в Оуклон, тя се бе грижила за една титулувана дама с труден характер и дочакала смъртта й и оставената й от нея малка рента. И веднага показа, че няма по-голяма тиранка от жена, която сама е била подложена на тирания.

По външност беше кажи-речи пълна противоположност на леля Нели. У леля Хилда нямаше нищо изкуствено нито в буквален, нито в преносен смисъл. Ниска, дебела жена, тя носеше прошарената си коса винаги сресана назад. Държеше се с тежестта на екскаватор. А и скърцаше като екскаватор, когато се клатушкаше тромаво наоколо и одумваше недостатъците на заведението. Мърмореше над училищните сметки, над фактурите на доставчиците. Мърмореше за разпуснатостта на прислужничките, а някои от приятелките на Брени между кухненския персонал — особено онези, на които можеше да разчита да му подхвърлят някакво лакомство в забранените часове — уволни въпреки сълзите им. Леля Хилда мърмореше укорително и за мисис Фостър, отхвърляйки смирените й възражения с рязкото:

— Глупости, Констанс.

Когато в резултат от мърморенето й по-важните неща в заведението бяха докарани до състояние на скучен порядък, леля Хилда насочи вниманието си към Брени, който, обяви тя, е ужасно глезено дете. Най-напред го прогони отново да спи в пропитата със страх мансарда. Но тъй като мисис Фостър нямаше нито силна воля, нито съответния език, за да се противопостави на своята зълва, тя се опита поне да смекчи този удар за сина й, като му даде свещ. Ала леля Хилда отсече:

— Глупости, Констанс, стига си глезила детето. Пък и е непатриотично да се хаби лойта във военно време.

Явно беше непатриотично да се хаби това или онова за Брени. Чайовете спряха почти незабавно и диетата му бе строго прекроена. Почти му се забрани месо, което обичаше. Вместо топли порязаници пресен селски хляб с масло или сладко трябваше да се задоволява с дебели филии вчерашен хляб, намазан собственоръчно от леля Хилда с тъничък пласт маргарин. А за закуска дори през ваканцията, когато нямаше ученички, за които да се грижат, трябваше да се измъчва с овесена каша на бучки, плаващи в горещо мляко, докато лелите му — и двете големи лакомници — се тъпчеха колкото си искат с шунка, наденици или яйца на очи със сланина.

Една сутрин, когато Констанс пъхна скришом наденичка от своята чиния в тая на Брени, възмутената леля Хилда произнесе следните страшни думи:

— Констанс, ти си непоправима с това дете. Има само един изход. Трябва да го пратим в пансион. Той се нуждае от дисциплината на връстниците си. Ти съвсем го разглези.

Последва разгорещен спор, в резултат на който Констанс се разплака, а Брени, излязъл вече от кожата си, нарече своите лели „дебели дърти свини“.

Колкото и да е чудно, леля Нели беше тази, която предложи разрешение на безизходицата, повече или по-малко приемливо за всички заинтересувани. Няколко часа по-късно тя влезе в спалнята, където Констанс се бе оттеглила със своята болест и с Брени след кратката буря. Леля Нели си послужи с кротка убедителност. Разбира се, никой не иска да отстранява милия Бренсън, но Констанс трябва да признае, че не е прилично той да бъде единственото момче в девическо училище. Впрочем, леля Нели е писала на приятелите си в Майсор; тя всъщност се гордее, че е създала на училището добри англо-индийски връзки. Някои родители не искат да разделят децата си поради войната и отдалечеността на Индия, тъй че училището може да привлече още няколко момичета, при условие че и братчетата им бъдат приети. Постъпването на момчета в училището не само ще разреши проблема с Брени, но и ще донесе на сестрите допълнителни парични доходи.

Това последно съображение получи одобрението на леля Хилда и още в началото на новата учебна година Брени започна да дели своята мансарда — сега претенциозно наречена „момчешка спалня“ — с първото постъпление на мъжкия контингент.

Брени все едно се намираше в пансион, толкова беше откъснат от майка си. Те трябваше да устройват срещите си като гузни влюбени. Тъй като Брени не можеше да стори нищо, мисис Фостър се принуди да си послужи с хитрост. Тя убеди една от младите учителки, че не е достатъчно „силна“, и я замести като разводачка на по-малките деца при следобедната им разходка. Измисляше болести за самотния пансионер от мъжки пол, за да може да се промъкне в ученическата спалня и да стисне скришом ръката на Брени преди угасянето на лампите.

Това бяха обаче оскъдни трошици на утешение за Брени. Животът му стана по-мрачен дори и от върха на властвуването на мустаците. И с упоритото опростителство, присъщо на най-младите, Брени разгледа причините за този нов режим и хвърли цялата вина за него върху леля Хилда.

От тоя момент нататък той намрази леля Хилда с ненавист, още по-дълбока поради това, че нямаше с кого да я дели.

Макар че приемането на момчето в Оуклонското училище не му донесе изгоди, то му донесе приятел и съюзник, който имаше дълбоко влияние върху него. Той беше първият пансионер, хлапак на възрастта на Брени, когото бяха кръстили със смешното име Мармадюк Кетърмоул. Баща му беше някакъв под на нещо си в Индия, а синът — олицетворение на Подлостта и Двуличието. Изродено дяволче, както го нарече по-късно леля Хилда, не много далеч от истината.

Брени се поуплаши, когато видя за пръв път това дете с ангелски лик. Всъщност всички се плашеха от Мармалад, както сам той предпочиташе да му викат. Леля Хилда, забелязвайки неземната му бледост и спомняйки си отличителните инициали след името на баща му, нареди на обед да му се слага допълнителна покривка и чаша мляко.

Това мляко, отпуснато от леля Хилда като знак на особена благосклонност, имаше неочакван резултат. Защото Мармалад изпитваше дълбока и своенравна омраза към млякото и когато се разбра, че волю-неволю ще трябва да го пие, тази омраза се пренесе върху самата леля Хилда като виновница за неговите страдания. За късо време ненавистта му надмина и надхвърли дори тая на Брени.

Всъщност леля Хилда стана фикс-идеята на Мармалад. От него непрекъснато лъхаше злоба към нея и тъй като имаше талант и на художник, и на стихоплетец, караше Брени да се превива от смях на карикатурите и хумористичните му стихчета. Външно беше пред нея кротък като агънце, ала зад гърба й ангелът се превръщаше на чудовище. Измисляше й какви ли не прякори, между които единствените прилични за печатане бяха „черна хлебарка“, „адска вещица“ и „горила.“

Няма нищо. Което да вдъхва омраза у другите така, както самата омраза Брени и Мармалад се насъскваха взаимно до вбесяване и този нов съюз с негов връстник против най-големия враг накара Брени да забрави донякъде копнежа по майка си.

Постепенно и неусетно Мармалад подтикна по-плахия Брени към действие. Започна се със страшен разузнавателен набег на пръсти в спалнята на леля Хилда. Реколтата не беше така богата, както в стаята на леля Нели. Имаше няколко строго черни рокли с яки с банели, които Мармалад побърза да свали: кесийка за кърпички с корона, несъмнено подарък от титулуваната дама, чиито последни години бе развеселявала; няколко чифта изумително дебели кюлоти, които разсмяха двете момчета; и няколко чифта огромни корсети.

Единственото нещо, което напомняше донякъде за женски финес, беше шише одеколон Вземайки пример от Мармалад, Брени дълго плю и се лигави над него.

Най-заинтригуващият предмет се оказа един ключ, скрит в малко чекмедже. След усилен детективски труд установиха, че с него се отваря малка аптечка, поставена на етажерка над леглото на леля Хилда. Съдържанието й също ги разочарова. Освен няколко обикновени лекарства имаше една тръбичка за иригатор, чието предназначение беше неизвестно дори за опитния Мармалад, и малка бутилка с етикет „коняк“.

Мармалад я посочи зарадван:

— Гледай, драги Хващам се на бас, че старата хлебарка цяла нощ лока коняк Ей богу, сигурно се натрясква като свиня.

Това твърдение, макар и привлекателно, в случая беше съвсем неоснователно. Леля Хилда беше най трезвата простосмъртна и държеше малък запас от коняк като спешно средство за хора с не чак толкова желязно здраве.

Мармалад посочи развълнуван друго шише с горе-долу същите размери и форма. То имаше етикет: „ЙОДОВА ТИНКТУРА — ОТРОВНО“ — с червен череп и кръстосани кости.

— Слушай, драги, я да налеем малко от това в коняка — предложи той смело, — тъй че следващия път, когато дъртата вещица си сръбне.

— Ох, недей, драги! Ще те тикнат в дранголника или ще те обесят. — В гласа на Брени звучеше страхопочитание. Той изпитваше ужас и благоговение пред силите на закона и правосъдието.

Мармалад изсумтя презрително:

— Пет пари не давам за келявата полиция! Ако дъртата хлебарка беше в Индия, лесно щяхме да й видим сметката, драги. Един от слугите на татко блъснал жена си от една скала в реката и я изял крокодил. Разбраха тая работа чак когато някой убил крокодила и намерил вътре гривната й. Но нищо не направиха на убиеца — Ангелското лице на Мармалад се изкриви от маймунска усмивка. — Съжалявам клетия крокодил, дето излапал дъртата вещица.

Но тъй като около Оуклонското училище нямаше нито скали, нито крокодили, нищо полезно не можеше да се извлече от този страшен спомен Задоволявайки се да се изплюят за последен път в шишето с одеколона, двете момчета се измъкнаха крадешком от това опасно място.

Изглежда, че никой в нищо не се усъмни, и всеки път, когато леля Хилда извадеше кърпичката си и лек лъх на одеколон погъделичкваше ноздрите им, двамата заговорници си разменяха ликуващи погледи.

Но богатото въображение на Мармалад, което не се задоволяваше с минали победи, скоро измисли нов план за атака. Под претекст, че ще прави научни опити, той сключи тайно споразумение с миячката Руби — с нея най-лесно можеше да се разбере, — по силата на което срещу сумата половин пени на парче тя щеше да му предава всяка мишка, уловена в кухненските капани Така скоро се сдобиха с цяло многолюдно семейство, което държаха в кутия от бисквити и хранеха с трохи от вечерята си.

Най-после часът за действие удари. Единственото удоволствие, което леля Хилда си позволяваше, беше да „мигне“ един час след чая. Това беше неотменим закон, на който можеше напълно да се разчита. Тъй че те съгласуваха плановете си с него. Брени щеше да стои на пост в подножието на главната стълба, а Мармалад — да се промъкне с бисквитената кутия през задния вход и да пъхне мишките в леглото на леля Хилда.

Брени зачака със затаен дъх на поста си. Той чуваше звъна на чашите, от които майка му и лелите пиеха чай. Всичко вървеше гладко. Мармалад се показа, руменото му лице сияеше от предвкусваното удоволствие.

— Точно между чаршафите, драги. И четирите. Хващам се на бас, че дъртата…

— Внимавай! — прошушна Брени, защото в тоя момент вратата на директорския кабинет се отвори и се показа леля Хилда. Те се свиха в едно тъмно кътче, където не можеха да ги видят, но имаха възможност да следят широкия чер гръб, изкачващ се тромаво по стълбищната пътека, закрепена с метални пръчки.

Двете деца чакаха в тъмното, не смеейки да дишат.

Най-после долетя… слаб писък, който беше може би най-женствената постъпка, извършена досега от леля Хилда. Чуха как вратата се отвори, видяха я, че се появи на горната стълбищна площадка, облечена в сив вълнен пеньоар.

После, въпреки пълнотата си, леля Хилда заприпка надолу по главната стълба с бързината на млада кошута, крещейки, без да се обръща специално към някого:

— Бързо котката! Мишка в леглото ми!

Донесоха котката, както му е редът, и я затвориха в леля Хилдината стая; а после разправяха, че тя оставила под леглото полуизяден труп.

Макар че двете момчета се въртяха наоколо, те така и не узнаха за участта на другите мишки. Дали ги е смазало туловището на леля Хилда или са избягали, за да я тормозят и в бъдеще — това остана завинаги забулено в тайна.

Но причината за присъствието на мишки в леглото й не остана дълго тайна за прозорливата леля Хилда. Истината се разкри след строг кръстосан разпит на миячката Руби, и Брени и Марми получиха заслуженото наказание.

Заповядаха им да прекарат до края на деня заключени в стаята си и да напишат сто пъти краснописно поучителната сентенция:

„Не прави другиму това, което не искаш да направят на теб.“

И няма да получават никаква храна, докато леля Хилда не заяви, че е доволна от наказанието.

Загубиха доста време, опитвайки се да вържат две пера за една писалка, тъй че да могат да пишат едновременно два реда. Накрая се отказаха от това и се запретнаха за работа, която завършиха около един час преди обичайното време за обед. Разбира се, бяха огладнели като вълци, но гордостта не им позволяваше да издават страданието си. Но си имаха човек в къщата, който да се грижи за тях, защото вниманието им бе привлечено от леко шумолене под вратата и видяха как под пролуката се появиха две тънки блокчета млечен шоколад. Грабнаха ги веднага и ги излапаха лакомо, без да гадаят кой им ги е дал.

Характерно за любовта на Брени към майка му беше това, че никога впоследствие не я поставяше в неудобно положение чрез открито изразяване на благодарност. В някои отношения той се проявяваше вече като много тактичен и галантен джентълмен.

Тъй като следобедът минаваше, а още нямаше помен от тъмничарката им, сатаната неминуемо се намеси, за да отвори работа на скучаещите. Той започна съвсем невинно, като подтикна Мармалад да напише няколко стихотворения, в началото на всяко от които сложи изречението, наложено им като наказание.

Но след известно време това го отегчи и поетът стана художник. Тъй като бяха изхабили всичката хартия, Мармалад изпъстри празните листа в началото и края на „Черният красавец“^[76], собственост на Брени, с карикатури на мощната фигура на леля Хилда, която постепенно ставаше все по-анатомична. Когато чуха стъпките на леля Хилда по стълбището, празните листа на невинната малка творба на мисис Сюъл бяха в такова състояние, че бузите на авторката й биха станали тъмночервени. „Черният красавец“ бе бързо скрит между другите книги на етажерката и забравен.

Макар че Мармалад си остана единственият пансионер от мъжки пол, Оуклонското девическо училище процъфтяваше финансово — неоспорим факт, от който лелите правеха капитал, приписвайки го, разбира се, на своята кадърност, без да вземат пред вид географското положение и хронологичното развитие на нещата.

Брени, все тъй разделен от майка си, мечтаеше за ваканцията, за която тайно кроеше с нея пътешествие до Уестън-сюпър-Меър.

Но когато дойде ваканцията, мечтите му бяха разбити, тъй като англо-индийските връзки на леля Нели се оказаха прекалено успешни и няколко бездомни момичета, които никой не искаше и нямаше къде да отидат, трябваше да бъдат приютени в училището.

Затова се наложи Констанс да стои в къщи, с нея остана и Брени, който продължаваше да яде същата безвкусна храна, както през учебната година, лишен дори от възможността да използува главното стълбище.

Но все пак животът не беше толкова непоносим — поне до деня, в който леля Хилда, без да пита никого, се залови да събира разни неща за местна църковна разпродажба в полза на Белгийския бежански фонд. При тършуванията си тя стигна до книгите на Брени и скоро откри „Черният красавец“. За нещастие книгата беше в два екземпляра и леля Хилда взе именно тоя, на който Мармалад, прекарващ в момента ваканцията си у една леля в Чепстоун, бе направил твърде недвусмислените си рисунки.

Екземплярът отиде в свещеническия дом заедно с други книги, един избелял абажур, два счупени слънчобрана, две избледнели басмени пердета и чифт непотребни железни подставки за дърва в камина.

На другия ден, когато дойде жената на свещеника, Брени се намираше в градината С непогрешимия инстинкт на децата, още преди да забележи „Черният красавец“, притиснат до възмутените гърди, той разбра, че го очаква беда.

Брени я дари с една от най-кротките си, най-сладки усмивки. Тя почти не му се отзова. После сърцето му подскочи като видя какво носи.

Въведоха я в гостната, където поговори с леля Хилда и скоро повикаха майката на Брени и леля Нели. Брени се въртеше наоколо, но акустиката на гостната беше лоша… поне за хора, които подслушват от вратата. Затова не чу нищо, но по-късно, когато жената на свещеника излезе и съвещанието се пренесе в директорския кабинет, подслушването му се оказа по-успешно.

— Само ти си виновна, Констанс — говореше леля Хилда. — Възпитала си това дете, без да го научиш на елементарна дисциплина.

— Има нужда от хубав пердах — изказа се леля Нели.

— Той не е виновен и няма да го закачате — чу Брени майчиния си глас, треперещ от сълзи, но решителен После долови, че споменаха името на Мармалад.

— Това изродено дяволче… трябва да се маха… ако не беше мисис Джексън… пред всички скандал… разорение за училището… разбира се, и Брени трябва да се махне.

За Брени това вече минаваше всякакви граници. Той блъсна вратата и влезе.

Трите жени седяха около масата в средата на кабинета. Майка му притискаше до лицето си носна кърпичка. Ръцете на леля Хилда бяха скръстени на широката й непримирима гръд. Леля Нели барабанеше с отрупани с пръстени пръсти. На масата лежеше „Черният красавец“, отворен на празните страници, така че да се виждат добре неприличните карикатури.

Очите на Брени се впиха в тях с ужас, като хипнотизирани. После някакъв странен импулс го накара да се разсмее истерично, неудържимо.

— Бренсън Фостър! — прогърмя из стаята гласът на леля Хилда. Но окичената с пръстени ръка на леля Нели беше тая, която плесна силно момчето по лицето.

— Престани… веднага!

Смехът на Брени секна така внезапно, както бе избухнал.

Той се приближи до майка си, потърси лицето й. Но то беше скрито зад кърпичката.

Леля Хилда запита:

— Бренсън, ти ли… ъ-ъ… направи тези… тези…?

Бренсън продължаваше да гледа майка си, без да обръща внимание на леля Хилда.

— Говори, лошо дете! — тросна се леля Нели.

Но Брени не отговори. Двете лели забъбриха едновременно. Брени бе уловил ръката на майка си и я стискаше. Докосването му като че ли й вдъхна кураж, защото най-после тя проговори.

— Хилда, Нели — заекна тя, — моля ви, оставете ни сами.

— Много добре. Констанс. Той си е твой син — Леля Хилда се изправи тежко — Ако установиш, че е невинен… в което не вярвам…

— Невинен — изсумтя леля Нели — Трябва му един хубав пердах.

Леля Хилда взе от бюрото една линия и я подаде през масата на Констанс. Двете лели излязоха.

Останал сам с майка си, за момент Брени беше безмълвен. Очите му отново се насочиха към страшната книга на масата. После изведнъж, почти яростно, я грабна и хвърли в огъня. Изпитваше странно задоволство, като гледаше пламъците, виещи се около образите на леля Хилда.

Големите кестеняви очи на майка му бяха вторачени въпросително в него.

— Ох, Брени, нима ти… Ох, не зная какво да правя… да беше жив баща ти…

Със сведени очи Брени отговори:

— Не съм го направил аз… ала искам те да не разберат, че не съм аз.

— Но, Брени…

— Готов съм да понеса боя. — Той взе линията от масата и я подаде.

— Но, Брени… щом си невинен…

— Готов съм да понеса боя — повтори той упорито.

— Ох, Брени, разбирам те. Не искаш да издадеш Марми.

Ала Констанс все тъй не помръдваше. Големите й кестеняви очи бяха пълни със сълзи. С внезапна решителност Брени изскубна линията от десницата й и заудря силно, болезнено лявата си длан. След всеки удар изпищяваше непресторено. После смени ръцете — заудря дясната. На шестия удар нададе продължителен вой, който, макар и пресилен, беше почти искрен.

След това изхвръкна от стаята и префуча край подслушващите лели, които се спогледаха и кимнаха със задоволство. Счу му се да казват:

— Не допусках, че клетата Констанс е способна на това.

Изтича по главното стълбище в стаята си и престоя там почти цял ден.

Когато след това се видя пак с майка си на четири очи, узна, че леля Хилда държи следващата учебна година непременно да го пратят в мъжки пансион. Марми също трябваше да си отиде.

А като се качи да си легне в самотната мансарда, леля Хилда отново му забрани да ползува главното стълбище. Тая нощ той сънува индийския крокодил на Марми, ала жената, която падаше от скалата в устата на влечугото, не беше жената на слугата, а леля Хилда. А когато се събуди, трепереше от някаква странна възбуда. Ако леля Хилда изчезне, животът пак ще стане прекрасен. Случват се нещастия. Защо да не се случи нещастие и на леля Хилда?

Щом разсъдъкът му прескочи това страшно препятствие, тази мисъл вече не излизаше от главата му Той я лелееше като тайна радост. Случило се нещастие с жената на слугата на Мармиевия баща и нищо не му направили. Така бе казал Марми. Силното влияние на Марми върху него започваше да се проявява. На плахия, нерешителен Брени никога не би му дошло на ум това, което мислеше сега, ако другарят му не бе го научил, че човек може да надвие дори най-силния си враг.

Отначало мечтите му бяха вълнуващи, но неясни. Спомняше си синьото шише с йод в стаята на леля Хилда, с червения череп, отбелязано с думата „ОТРОВНО“, и се питаше какво ще стане, ако случайно попадне малко от него в нейния коняк. Йодът има лош вкус. Брени знаеше това, защото бе близнал малко веднъж, когато си мажеше порязания пръст. Сигурно леля Хилда ще усети йода и няма да пие коняка. Не, нещастието не става така.

Брени мислеше непрекъснато и с умиление за разказа на Марми за нежеланата жена, скалата и крокодила. И денем, и нощем със злорадство си представяше как леля Хилда пада от някакво високо място, а долу, със зинала уста, готова да приеме плячката си, я причаква чудовищен крокодил-съучастник. В тайния, изпълнен с мечти свят на Брени леля Хилда постепенно престана да бъде човешко същество. Тя се превърна в символ на Неправдата. Ако й се случеше нещо, то нямаше да се случи на действителна личност от плът и кръв.

Той се отдаваше все повече и повече на бляновете си, жадувайки за предишните дни на близост и покой със своята любима майка. От тези мечти толкова пребледня, че майка му започна да се безпокои за него. Обаче тя си обясняваше болезненото му състояние със страха от отиването на пансион, защото то беше вече уредено с едно елитно, но евтино заведение в Кент, а заминаването му — определено за началото на великденския срок.

Германците, тези изпечени специалисти в убийствата, бяха тия, които пренесоха тайното желание на Брени от сферата на мечтите в действителността. Нападенията с цепелини сега се засилиха и се говореше, че те няма да бъдат съсредоточени единствено върху Лондон, а че целта им е да унищожат индустриалните градове на Централна Англия, дори съседния Бристол. Тези слухове се потвърдиха от официалното посещение на свещеника, който в ролята си на цивилен полицай отговаряше за спазването на всички правила, осигуряващи безопасността на литълтънци.

Англия не беше още затъмнена, както стана през по-късната фаза на войната, и уличните лампи още не бяха боядисани в онова мораво-синкаво, което, макар и живописно, направи градовете и селата толкова мрачни нощем. Заплахата от въздуха — особено на запад — никъде не стигна мащабите, каквито имаше през втората световна касапница. Все пак всяко градче в Англия започваше да се смята сериозно за мишена, избрана специално от самия кайзер, и черният плат много се търсеше за пердета.

Заплахата, колкото и незначителна да беше, съществуваше. А свещеникът, находчив и съзнателен човек, се чувствуваше отговорен за сигурността на паството си и по-специално за младите агънца, поверени на грижите на директорките на Оуклонското девическо училище.

Затова той изработи план и посети мисис Фостър и лелите, за да се съвещава сериозно с тях.

Местните власти бяха наредили приближаването на цепелините да се известява с биене на църковната камбана. Още при първия звън всеки трябваше да угаси светлините и да се скрие в избата. Но свещеникът добре разбираше, че в къща с шейсет-седемдесет обитатели — предимно млади хора — може да възникне паника или объркване, което да причини сериозни нещастия.

Той предложи трите директорки да си поделят отговорностите или да ги прехвърлят на заместничките си и като си разпределят бойните постове, да провеждат всеки ден по една-две пробни тревоги. По този начин ученичките и учителките ще свикнат на установения ред и когато удари съдбоносният час, бързо ще се скрият в избата като обучени войници, при минимум безредие. Предложи също всичко това да минава като забава или шега, тъй че децата да не се плашат и тревожат излишно.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо — заключи той кротко, — разчитайте на мен.

Но това беше все едно да налива вода в морето. Леля Хилда бе разбрала много добре всичко. И с отличните си качества на командир щеше достойно да се справи със своята задача. Всъщност това беше работа тъкмо за нея.

На другия ден след обеда тя говори пред цялото училище, включително преподавателския персонал и прислугата, и всекиму възложи определено задължение.

Напразно се опита да придаде на всичко това вид на празненство или игра, специална забава, замислена лично от нея за развличане на цялото училище. В усилията си да омаловажи евентуалната опасност тя успя да направи така, че речта й да заприлича на „Надгробното слово“ на Перикъл.

Ученичките и учителките се усмихваха неловко, когато излизаха от трапезарията.

Все пак пробната тревога се оказа по-весела, отколкото бяха очаквали. Леля Хилда я насрочи за втория следобеден учебен час. Тя я организира с точност, която направи впечатление. Нареди на ученичките, учителките и дори прислугата да се качат в стаите си, да се съблекат и веднага да си легнат, както биха постъпили при нормални обстоятелства. Щом се чуе свирката, тревогата започва.

Това беше далеч за предпочитане пред алгебрата или френския в следобедните часове.

То се хареса на ученичките, особено на малките. А как се кикотеха, когато след прозвучаването на свирката леля Нели се появи по вишненочервен пеньоар и като запали свещ посред бял ден, ги предупреди на английски с френско произношение:

— Внимавайте, деца, и се пазете.

От всички стаи се чуваха весели писъци и кискане, особено от спалнята на най-големите, където мис Ърл, надарена с артистични способности, се бе явила в японско кимоно и накичила цялата си глава с хартийки за къдрене.

Брени също намери това за много забавно. Като единствен притежател на електрическо фенерче той имаше специална задача: да стои най-горе на задната стълба, да свети при нужда и да отбива всеки, който рече да кривне към главното стълбище. Той се забавляваше, като святкаше с фенерчето си в очите на момичетата, когато бягаха надолу по стълбата, като им викаше: „У-у-у, гледайте цепелините!“, или скришом пощипваше тия, с които знаеше, че може да си позволи такава волност.

След като и последната ученичка, и последната учителка слязоха в избата, Брени остана на поста си, гледайки като омагьосан как леля Хилда изскочи от стаята си по пеньоар в тютюнев цвят и добросъвестно се залови да имитира гасене на незапалените газени лампи във всеки коридор. После с горяща свещ в ръка заслиза тържествено по главната стълба да угаси газовата горелка в хола. Тя пристъпяше бързо и решително, но на предпоследното стъпало се спъна и изтърва свещта.

Докато Брени тичаше да се присъедини към другите в избата, изведнъж разбра какво ще стане.

След минута, когато леля Хилда също слезе долу, той я чу да казва на Руби:

— Една от пръчките на главната стълба е разхлабена. Погрижи се веднага да я оправиш, че някой може да си счупи главата.

Като чу тези думи от тъмния ъгъл на избата, където държеше ръката на майка си, Брени усети, че сърцето му се разтупа.

Металическата пръчка за прикрепване пътеката на стълбището е разхлабена… някой ще си счупи главата…

Следващия път може да не бъде денем. Вместо в подножието на стълбата разхлабената пръчка може да бъде горе. Тогава някой, който слиза бързо в тъмното, лесно би могъл да се строполи отгоре и… да си счупи главата…

Тази нощ, когато повтаряше обичайната си молитва: „И благослови майка ми и всички добри приятели и ме направи послушно момче. Амин“ — Брени добави:

— И те моля, боже, прати по-скоро цепелините.

През следващите дни, докато чакаше молитвите му да се сбъднат, той беше примерно момче. Толкова добър и послушен, че всички си мислеха: трябва да страда от някаква заразна болест.

Особено учтив стана към леля Хилда, след като огледа много внимателно главната стълба. Върху килима беше застлана пътека от пъстра дебела ленена материя. Придържаха я метални пръчки, запъхнати от двата края в халки. Като извади пръчката един-два инча от халката й откъм перилата и поразхлаби пътечката, видя, че се получава плъзгава повърхност, опасна почти като пързалка. Можеш да се спасиш, само ако се уловиш мигновено за перилата с дясната ръка. А по време на пробната тревога леля Хилда бе държала свещта в дясната си ръка. След падането, когато пътечката от само себе си ще се разхлаби още понеже, никой няма да разбере, че пръчките са били нарочно извадени от халките им.

Той реши да разхлаби пръчките на две стъпала — третото и четвъртото отгоре — и го повтори няколко пъти, като дори го правеше със затворени очи, понеже последната операция трябваше да стане на тъмно.

С присъща на децата упоритост се упражняваше да върши тази работа грижливо и хладнокръвно като партизанин, но без да съзнава в действителност какво върши. Щеше да стане злополука. А това беше достатъчно.

Очакването беше мъчително, особено нощем, когато лежеше буден в леглото и всичките му сетива бяха изострени, за да чуят църковната камбана. Дори и през ум не му минаваше, че може да има някаква истинска опасност от страна на цепелините за него или за майка му. Брени не се страхуваше от никаква пряка заплаха.

Той спеше, когато в два часа една мразовита нощ в началото на декември най-после прозвуча църковната камбана. Скочи от леглото разтреперан, навлече си панталоните и фланелката, грабна фенерчето и се запъти към определеното си място между главната и задната стълба.

От спалните на момичетата се чуваше хихикане, не толкова весело и безгрижно сега, когато всичко ставаше наистина. Брени следеше как учителките сноват от спалня на спалня със свещи в ръце. После се промъкна в стаята на майка си и я придружи до крилото за прислугата, откъдето тя щеше да отведе слугините по кухненската стълба на безопасно място в далечната изба.

Трябваше да действува точно преди началото на процесията. Много бързо и съвсем спокойно изтича до главната стълба и разхлаби пръчките и пътечката на третото и четвъртото стъпало.

Скоро след това ученичките и учителките започнаха да излизат от спалните си. Повечето от децата изглеждаха уплашени и объркани. Този път Брени не ги закачаше и не се правеше на цепелин, а, както подобава на единствения мъж в къщата, подхвърляше весели и окуражителни закачки.

— Старите цепелини няма да стигнат дотук До един ще ги свалим над Лондон. Ще видите…

После, когато всички се пръснаха — включително и леля Нели във вишненочервения си пеньоар, по задната стълба Брени слезе в дъното на хола, откъдето можеше да държи под око главното стълбище.

Той не искаше непременно да бъде очевидец на падането на леля Хилда. В засадата му нямаше нито помен от садизъм или злорадство. Подтикваше го просто свирепо желание да види резултата от усилията си, да се увери, че нещастието е станало.

Църковната камбана спря да бие и минутите изглеждаха безкрайни. В полумрака чуваше как големият часовник до него отмерва с махалото си секундите, като че биеше барабан.

После една врата на горния етаж се отвори и позна тежката походка на леля Хилда, която обикаляше коридорите да гаси лампите. Докато чакаше със затаен дъх, долови и друг звук. Някой изкачваше с лека, бърза стъпка задната стълба. Трябва да е някоя от учителките, забравила нещо, помисли си той. Чу гласа на леля Хилда, която казваше:

— Забравили сте връхната си дреха? Добре, тичайте бързо горе да я вземете. В избата е много студено и дано никое от момичетата…

Леките припкащи стъпки заглъхнаха Някаква врата се отвори и затвори. Секунда-две нямаше никакъв друг звук освен отмереното тиктакане на часовника и тупането на сърцето на Брени.

После — пак стъпки, и докато се взираше в мрака горе, без да вижда нищо. Брени усети, че някой приближаваше главната стълба откъм горния етаж Сигурно идеше леля Хилда, но без свещ.

Сега той различаваше смътно движенията й. Тя бе стигнала малката площадка в началото на стълбата.

Заслиза. Той я следеше с някак ужасен захлас.

После се чу метален звън на стълбищни пръчки. Писък… тропот… тя падна напред, претърколи се надолу по стълбата и се строполи на плочите в предверието.

Леко стенание после тишина.

За миг Брени остана неподвижен. Някакъв импулс го подтикваше да се приближи, друг го възпираше. Чувството на тържество се бореше с чувство на страх от постъпката му.

При мъжделивата светлина на газената лампа до главния вход различи силует, който лежеше неподвижен — напълно неподвижен — в подножието на стълбата.

Не чувствуваше нищо само увереност, че леля Хилда е там… мъртва.

После чу звук, който смрази кръвта му. Над него прозвучаха тежки стъпки и от горната стълбищна площадка долетя глас:

— Боже мой…, какво се е случило? Нещо лошо ли?

Гласът беше страшно познат. Гласът на леля Хилда! Той разбра, че леля му, държейки свещта високо над главата си, слиза по стълбата, заобикаляйки опасните трето и четвърто стъпало.

Леля Хилда слизаше по стълбата. Значи тази която лежеше там, като тъмно петно върху плочите в предверието, не можеше да бъде леля Хилда.

Сред агонията на разкаянието и ужаса Брени чу отново гласа на леля Хилда:

— Констанс, Констанс, ранена ли си?

Не беше нужно Брени да идва по-близо. Под приближаващата се светлина от свещта на леля му той можа да различи съвсем ясно очертанията на тялото, проснато там, да види ореола от тъмна коса, обграждащ любимото лице, сега по-бледо от лице на смъртник.

— Мамо!

Думата излезе като мъчителен стон. После Брени се обърна и изчезна в тъмнината.

 

 

Страданието има граница, която човешкият ум не е в състояние да прекрачи, дори в детинство, когато страданието е толкова силно. Тази граница опира до здравия разсъдък, до прага на оня мрак, зад който вече няма нито мисъл, нито разум.

За щастие на Брени той стигна незабавно състоянието на упоен човек. Единственото му инстинктивно чувство беше сляпо желание да се скрие… някъде далеч, да изчезне и да забрави всичко. На мансардата имаше гардероб, чиято врата можеше да се заключва отвътре. Там миришеше на мухъл и прах, но това нямаше значение за него. Нали беше тъмно и колкото се може по-далеч от преддверието.

С часове се гушеше той там, в тъмното, с жестоко празен мозък. Дори и да му идваше някаква съзнателна мисъл, тя беше просто, че е убил майка си и че ако остане скрит тук достатъчно дълго, също ще умре и всичко ще свърши.

Някъде в къщата се чуваха гласове и стъпки — ученичките се прибираха от избата в спалните си. А после някой завика името му:

— Брени… Брени…

Но той не помръдна. Никога няма да излезе от скривалището си… никога… а когато го намерят, ако изобщо го намерят, ще бъде мъртъв и ще могат да го погребат с майка му.

Стоеше там със сухи очи и неподвижен като скала. Вече нямаше представа нито за време, нито за място Спеше. Смътно разбра това, когато се събуди. Смътно усещаше също, че през пролуките на вратата се процежда слаба светлина, което показваше, че е ден После пак се смрачи. Никак не му минаваше през ум, че може да бъде гладен. Дори не усещаше, че цялото тяло го боли От време на време идваха шумове, безкрайно далечни Чуваше ги, но не се и опитваше да ги тълкува Заспа наново и пак се събуди с неизлечимата си мъка.

По едно време — като че ли след цяла вечност — чу гласа на леля Нели и разбра, че тя е наблизо, в самата мансарда…

— Гардеробът, мис Снелгроув. Когато мис Фостър търси вчера тук, не се сети за гардероба. Възможно е.

А после сълзливия глас на мис Снелгроув:

— Ох, мисис Делани, няма ли нищо ново от полицейския участък?

— Абсолютно нищо, и няма надежда Претършували са навсякъде, цялата околност Убедена съм, мис Снелгроув, че момчето е…

В тоя момент дръжката на вратата на гардероба се разтърси силно.

— Виждате ли? Заключено е Брени! — Гласът на леля Нели беше благ, но напрегнат от безпокойство — Брени, зная, че си там Моля те, излез, бъди добро момче.

Брени се сгуши още по-навътре в гардероба и се загърна с някакви плесенясали пердета. Нямаше да го измъкнат оттук с престорената си доброта или тревога.

Двете жени дърпаха вратата, но тя не помръдваше.

— Трябва да е вътре. Ох, Брени, излез…

Най-после си отидоха. Стори му се, че мина дълго време, преди да дойде отново някой, после се чуха стъпки и мъжки глас. Брени тутакси позна гласа на доктора, който се бе грижил за баща му при боледуването, което го отнесе в гроба.

— Брени… — Този път говореше леля Хилда. — Д-р Бери е тук, иска да си поприказвате. Има да ти каже нещо. — И добави бързо: — Отивам си, за да можете да си поговорите насаме.

Брени чу тежките й отдалечаващи се стъпки, а после гласа на доктора:

— Бренсън, мое момче, няма ли да излезеш? Искам да ти поговоря за майка ти.

Брени не отвърна. Сега му говореха кротко и благо, ала щом го измъкнат, ще станат груби. Сигурно са се сетили какво е направил със стълбата и ще го пратят в затвора.

После доктор Бери заговори отново.

— Бренсън — каза той спокойно, — искам да дойдеш с мен да видиш майка си. Тя те вика. Има голяма нужда от теб, мое момче.

Сърцето на Брени замря за миг. През всички тия дълги часове на тъмно никога не бе помислял, че майка му може да е още жива.

Ръката му се вдигна бавно към ключалката. После пак я отдръпна. Не, може да е клопка да го подмамят навън, за да го пипнат.

— Бренсън, тя е долу, чака те в гостната. Не искаш да й причиняваш болка, нали? Случи й се страшна злополука…

Брени не можеше да търпи повече. Отвори с трясък вратата на гардероба и застана срещу д-р Бери. За миг лекарят се взря учудено в детето. Брени беше покрит с нечистотии и прах. В косата му бяха преплетени паяжини, а бледото му лице изразяваше цялата мъка на тоя свят.

 

 

Д-р Бери се почувствува странно развълнуван и колкото и мръсен да беше Брени, го притегли към себе си. Момчето не устоя на тази доброта на чужд човек, и сдържаните досега сълзи рукнаха в неудържим поток.

Известно време д-р Бери не каза нищо. Само притискаше разтрепераното дете до гърдите си и го милваше по главата, докато Брени изплакваше своята мъка. После лекарят извади от джоба си кърпа, обърса очите на Брени и каза весело:

— А сега да вървим, момчето ми. Ти трябва да се държиш като мъж. Майка ти има нужда от мъж, който да се грижи за нея, а както знаеш, ти си единственият в къщата.

След това, в отговор на неизказан въпрос, добави:

— Тя ще живее, Бренсън, но никога вече няма да може да ходи. Затова ще има нужда от мъж като теб да се грижи за нея.

Той улови Брени за ръката и го изведе от мансардата.

— А сега слез долу да се измиеш добре, пък после ще отидем да я видим. Хайде да видим чистото ти, усмихнато личице и бодър поглед.

Леля Хилда и леля Нели го чакаха на долния етаж. Те го целунаха, а леля Хилда, подавайки му най-хубавия и най-ароматен сапун, каза: „Горкото момченце!“ Леля Нели извади празничния му костюм и си послужи със собствения гребен и собствената си четка, за да очисти праха и паяжините от косата му.

А след това, когато придоби чист и спретнат вид, леля Хилда рече:

— Майка ти е в гостната, миличък. Сега леглото й е долу, а ти можеш да се настаниш самичък в малкия кабинет до стаята й. За да ти е по-лесно да се грижиш за нея. И занапред ще се храните винаги заедно.

— А след няколко седмици — вметна леля Нели, опитвайки се безуспешно да се покаже весела, — когато майка ти се пооправи, ще има нужда да й буташ количката. Тъй че в крайна сметка няма да отидеш следващия срок на пансион…

После д-р Бери го въведе в гостната, където до прозореца беше поставено леглото на майка му. Тя лежеше на него, крехка и красива; копринената коса обграждаше лицето й.

— Е, ето ви новия болногледач, мисис Фостър.

Брени пристъпи към леглото на майка си и улови нежната ръка, която тя му протегна. Дълго се гледаха в очите, като влюбени.

— Брени — прошепна тя. — Ох, Брени, миличък…

Когато докторът си излезе, останаха така, с преплетени пръсти. Навън валеше ситен сняг и през отворената врата Брени виждаше леглото си в малката стая, приготвена за него. Дори гореше огън.

Скоро влезе леля Хилда, носейки поднос само с две чаени чаши. Имаше варено яйце за Брени и кифли, които трябваше да се препекат.

— А сега, болногледачо Бренсън — каза тя, — ще те оставя да се занимаваш с поверената ти болна.

Брени усещаше, че сърцето му ще се пръсне от радост.

Роман Ким
Доктор Мурхед и пациентката

Тя вдигна ръце към лицето си и с треперещ глас произнесе:

— Умолявам ви, спасете ме. Цялата ми надежда е във вас…

Случаят беше действително труден. Доктор Мурхед имаше голяма практика, смяташе се за най-добрия психотерапевт в града, но никога досега не бе попадал на такава пациентка.

Стела Бриш — жена на собственик на два универсални магазина и два хотела — беше много красива. Висока, с тъмно-бронзова коса и продълговати очи с изумруден цвят — никой не й даваше повече от тридесет, макар че бе навършила вече тридесет и седем. Имаше фигура като на двайсетгодишна кънкьорка.

Тя посети Мурхед за пръв път преди пет месеца — след като през нощта бе блъснала край аеропристанището един пешеходец — мексиканец — и раздробила главата му. Тя умееше да кара добре кола, и адвокатът убедително доказа, че е виновен мексиканецът, който се защурал пред колата, — заслепила го светлината на фаровете. При това в джоба на работния му комбинезон бяха намерени цигари с марихуана.

Смъртта на мексиканеца бе нарушила равновесието на Стела. След като няколко пъти поред той й се явяваше на сън, тя дойде при Мурхед.

— Страх ме е да легна да спя. Страх ме е да заспя, той ме чака и пак ще вика. Не биваше да слизам тогава от колата и да го гледам. Не мога да забравя как се гърчеше. А не можех да откъсна очите си…

Мурхед й предписа успокоително лекарство, млечни бани и почивка на морския бряг. Тя замина за Палм бийч, после за Остенде, накрая за Ямайка, и това й помогна — престана да сънува мексиканеца. Но след известно време страшните сънища се възобновиха, сега вместо мексиканеца почнаха да се явяват други хора, понякога познати, но повечето съвсем непознати, и тя ги убиваше по различни начини — стреляше ги, душеше ги или ги премазваше с колата. Изпърво й беше противно, защото жертвите крещяха отчаяно, но после взе да свиква — убийствата не й се струваха вече толкова ужасни, тя спокойно слушаше предсмъртните викове на жертвите, престана да се страхува. И ето че настъпи деня, по-право нощта, когато поредното убийство на сън й достави удоволствие — сякаш умъртвяваше не човек, а сърна или заек. И когато се събуди, почувствува неудовлетвореност, някаква липса, като че й бяха дали нещо и веднага й го бяха отнели.

Доктор Мурхед бе принуден да признае, че болестта прогресира — нужни са по-сериозни мерки.

Той живееше в уютна вила недалеч от града, на малък хълм, обрасъл с пинии. Наблизо нямаше нито една къща; на края на гората, на десетина минути път с кола, имаше бензинова станция. Но тя работеше само денем — никой не пътуваше нощем по това тясно шосе, което водеше до селището между каменоломната и гробищата. Докторът се наслаждаваше на усамотението — пациентите си приемаше денем в хотел в центъра на града и само на някои определяше визита в къщи през вечерните часове. Злите езици говореха, че с такава чест се удостояват само най-богатите пациентки, лекуващи се за развлечение. Приятно беше на жените да имат работа с доктор, притежаващ хипнотизиращи очи и красиви устни.

Стела Бриш спадаше към пациентките, които Мурхед приемаше във вилата си. Но Стела се лекуваше не за флирт, а защото действително имаше нужда от медицинска помощ.

Патентовани успокоителни препарати, японски магнетичен пояс, озонна възглавница, лечебен дюшек, напълнен с ароматни треви от Бирма и Мадагаскар, магнетофонни ленти, на които бе записано шумолене на дъжд и приглушено цвъртене на жътвари — всичко това помагаше отначало, но скоро престана да действува. Малка беше ползата и от специалните масажи на гърдите и корема, които правеше лично докторът, намокряйки пръстите си със смес от розово масло и джин. Но сънищата с убийствата продължаваха и тези убийства ставаха все по-изтънчени.

След поредния масаж Стела, излетната на кушетката в гостната със запалена цигара, напоена със слаб опиев разтвор, каза:

— Сега не само убивам, а преди това и се забавлявам. Връзвам ръцете и краката на жертвата, вземам щипки за лед и… приятно ми е, когато жертвата надава сърцераздирателни писъци, просто нечовешки. И докато върша главното, дълго гледам как мърдат ръцете и краката, като на оня мексиканец. А после се събуждам и изпитвам разочарование — че това е само сън. Сякаш съм поднесла до устата си чаша с вино и изведнъж то се е изпарило…

Докторът прокара ръка по рамото й.

— А какви са жертвите ви? Мъже или жени? Кои са повече?

— Мъже. И все интересни. Такива… като вас.

— И не ви ли е жал за тях?

— Не. Нали зная, че е само сън и нищо няма да ми направят за това. Като с оня мексиканец. Кажете, докторе…

— Наричайте ме Бен, така ще бъде по-уютно, по-интимно. Вие трябва да се отнасяте към мен не като към лекар, а като към близък приятел. Тогава ще мога по-лесно да ви лекувам. И най-важното, не се стеснявайте, говорете всичко… не се срамувайте. В наше време ние, психотерапевтите, изпълняваме ролята на пастори-изповедници. Нали някога жените казвали на изповедниците си буквално всичко, признавали всичките си грехове, дори и най-срамните…

Стела въздъхна.

— Те получавали опрощение на греховете и излизали от изповедалнята с пречистена душа, с напълно възстановено душевно равновесие. А аз… докато съм тук, добре ми е, но върна ли се в града, в къщи… започвам да мисля какво ще бъде през нощта, как на сън пак ще… Но се плаша, докторе, — извинявайте, Бен — че вече не мога без тези сънища, те са като морфин или хероин. Сякаш съм станала наркоманка. И когато се свечери, изведнъж забелязвам, че си мисля: чака ме удоволствие. Като че ли се готвя да отида на гости у интересни хора или на хубав концерт. Изглежда постепенно се побърквам?

— Не бива да мислите така — произнесе Мурхед със заповеднически тон. — Избийте тези мисли от главата си. У вас няма нищо ненормално, можете да ми вярвате. Вече ви казах, че у всеки човек е вложен агресивен инстинкт, инстинкт на жестокостта, това е пренатална черта…

— Пре… натална?

— Това, което е вложено у човека преди раждането. И тези подсъзнателни инстинкти управляват човека, той им е изцяло подчинен.

— И вие ли?

— И аз, и вашият съпруг, и вашите слугини, и всички ваши познати, всички без изключение. Всички нас ни управляват две главни влечения — влечението към агресия, рушене, убийство, и половото влечение…

— И пастор Уейд ли?

— Да. Те са главните движещи сили на подсъзнателното.

Стела се протегна бавно.

— Значи, е напълно нормално… че това ми е приятно на сън…

Той кимна мълчаливо с глава и я погали по крака. Тя погледна картината, закачена над електрическата ками на.

— Тази картина също ми прави удоволствие. Главата на жената е разместена, ръцете и краката също, и улицата отзад… всички къщи са изкривени на различни страни, като при голямо земетресение.

Мурхед взе цигарата на Стела и я хвърли в пепелницата.

— Да, в тази картина очевидно се е проявило пренаталното влечение към рушене. Този художник загина преди пет години при лов в Африка. И всичките му картини могат да служат за илюстрация на учебници по дълбочинна психология. Ходили ли сте в музея „Гугенхайм“ в Ню Йорк?

— Да, много пъти.

— Там е окачена картина на Делоне — изобразена е кула, която се руши, цялата разкривена, вият се облаци, сякаш е станал взрив, земята е настръхнала… Тази картина доставя наслада, защото отговаря на подсъзнателното ни влечение. Не бива да се учудваме, че децата чупят кукли и измъчват котенца. И че когато се целувате, иска ви се да ухапете, да причините болка. Това е проява на амбивалентността на емоциите — любовта се съчетава с желанието за измъчване, чупене, рушене.

— На мен ми харесват картините на де Коонинг — каза Стела, — наскоро купих две за петнайсет хиляди. Там всички плоскости са разместени, линиите са накъсани, дисониращи петна, красота. Обичам и Полок с пръските му по цялото платно. Той също загинал под кола, като моя мексиканец. Пикасо е вече много академичен, прилича на Джото или на Чимабуе. А наскоро изпитвах огромна наслада, когато слушах фрагменти от опера на Меноти, особено на онова място, където жена-медиум души глухоням, там има такива немислими септакорди, тремоло и фиоритури, че тръпки те побиват, та едва ли не извих главата на кученцето си Хиндемит и Стравински ми се струват сега съвсем блудкави, като някакъв Вивалди или Чимароза…

Докторът прокара ръка по гърба на пациентката:

— Цялата работа е там, че ние, живеещите в условията на цивилизацията, трябва непрекъснато да потискаме истинските си желания и страсти, да ги затваряме в клетка, наричана сфера на подсъзнателното. И там те се обединяват с демоните — инстинктите на разрушението и сексуалността. Задушаването на тези демони, бушуващи в дълбините на нашата психика, се отразява пагубно върху цялата ни нервна система. Оттук и нашата потиснатост, мъчителна неудовлетвореност, невроза и други недъзи, които тормозят цивилизованото човечество. Така че това, което става с вас, е напълно естествено. То е закономерно и нормално.

Стела се засмя тихо.

— Значи, няма от какво да се страхувам? Мога да продължавам да убивам на сън?

— Можете. Трябва да сублимирате, тоест да преобразувате вроденото влечение, което бушува в дълбините на вашата психика и иска да изскочи навън. Тази сублимация става у вас под формата на сънища…

Стела сложи крака на кушетката и взе да оправя косата си.

— Но сублимацията вече не ме задоволява. Сънищата само разпалват апетита на моите демони. Сънищата са като дим, а с дим трудно се насищаш.

— Правилно, моя умнице. Затова трябва да се отърсите от потиснатостта, угнетеността, иначе ще стигнете до опасно положение…

— Какво? Ще почна да правя същото не на сън, а наяве?

— Не, инстинктът за самосъхранение няма да ви позволи това. И ще се наложи да сдържате с всички сили рушителната енергия, и в края на краищата тя ще се стовари върху вас. Това е най-страшното.

— Ще се убия ли?

— Да. Но това трябва да се избягва, и аз ще ви помогна.

— Някой ми разправяше, че едни малки животинчета — май леминги — се хвърлят в морето на огромни тълпи, с десетки хиляди. Завършват със самоубийство. И скорпионите също. Те сами се жилят и умират — Стела се усмихна. — Затова не им трябват психотерапевти.

— Ние помагаме на човечеството според силите си — каза Мурхед.

Стела помириса облегалото на кушетката.

— Това не е моят парфюм. Сигурно е на тази крива хиена… Гленда Гру. Впрочем аз веднъж я убивах на сън, смазах я… като оня мексиканец.

Мурхед я погледна вторачено в очите и рече:

— Кажете ми. Стела, като на лекар, като на свой изповедник… не бойте се, няма да злоупотребя. Ние пазим свято професионалната тайна.

— Колко пъти съм изменяла на Фред ли?

— Не. Оня мексиканец лежал на пътя, а имало негова кръв на тротоара, при телефонната будка. Къде го блъснахте?

Стела запали цигара и изпусна дим нагоре.

— Искаше да прекоси, сигнализирах му, тогава той отскочи назад… а аз, вместо да ударя спирачка, завъртях остро кормилото и се озовах на тротоара, а мексиканецът изведнъж падна, и ме обзе такава злоба, че подкарах машината по-нататък, и той завика. И едва тогава се опомних… Слязох от колата и го отместих на пътя… вече му беше все едно къде ще лежи.

Мурхед щракна запалката на масата и като духна, угаси я.

— Така и предполагах. Говорихте ли за това на мъжа си?

Тя повдигна рамене.

— Не, та той не е лекар.

— Никому никога ни дума. — Той направи пауза и заговори високо: — Моят лечебен метод ще се състои в това, че ще дам отдушник на демоните, които ви гризат отвътре. Трябва да ги пускате, тоест да си правите психическо разтоварване, но така, че да се запазите. Ако цивилизованото човечество не си правеше такива разтоварвания, отдавна да беше престанало да съществува, щеше да се самоубие, както постъпват лемингите. Само защото човечеството от време на време дава отдушник на натрупалите се у него стремежи към рушене и убийства, то продължава да съществува. Ето защо историята на човечеството е низ от кръвопролития, жестокости, войни, престъпления, бунтове, погроми, масови екзекуции — всичко това е психическо разтоварване. И аз ще ви лекувам почти така, както се лекува човечеството — ще правя профилактика на взривовете на рушителните влечения, ще ги отклонявам, сублимирам…

— И ще ми олекне?

— Ако урегулираме вътрешнопсихкческия конфликт, възникнал У вас поради задържащото влияние на средата, морала и законите, и намерим разумен отдушник на агресивната енергия, тогава у вас ще настъпи разтоварване, удовлетворение, умиротворяване.

Стела поклати глава.

— Нещастните жени на цивилизования свят. А у нецивилизованите сигурно няма такива… вътрешнопсихически конфликти?

— Не, и у тях ги има Констатирани са случаи на масови пристъпи на истерия и ярост у жените от някои примитивни народности. У айносите тези изблици на истерия се наричат иму, у филипинците — маримари, а у бирманците — яуандачин.

— А у нас това се нарича…

— Невроза на натрапчивите състояния.

Стела се облече и като извади от чантата си чекова книжка и автоматична писалка, попълни чек — хонорар за визитата. Мурхед небрежно пъхна чека в джоба на жилетката си.

От този ден нататък той започна да прилага така наречена ускорена профилактика на неврозата — да дресира демоните на Стела. Посъветва я да си купи пушка със сгъстен въздух и да стреля по врани, гълъби, врабци и други птици. После да излиза от града и да гърми по котки и кучета. И да съчетава тези действия с активен спорт, свързан с риск — да играе голф с големи парични залози и да прави нощни автомобилни разходки с голяма скорост — не по-малко от седемдесет мили в час. Специално за тези разходки Стела си купи две коли — „крайслер“-баракуда и спортен „олдсмобил“. Скоро премаза двата исландски дога на вдовицата на полковник Хейтс и рани раздавача, наложи се да плати големи глоби.

Но сънищата, предизвиквани от демоните, продължаваха. Сега след събуждане Стела често получаваше изблици на гняв, като филипинските маримари — успокояваше се едва след като видеше сметката на няколко порцеланови сервиза или обстрелваше с пушка папагалите и златните рибки.

Една нощ мъжът на Стела се обади по телефона на Мурхед да му съобщи, че когато се събудил, видял в своята спалня жена си, която стояла до леглото му откъм главата с кухненски нож. Обезоръжил я и я накарал да изпие голяма доза приспивателно. Какво да прави?

Мурхед го успокои. Ако действително е искала да си послужи с ножа, щяла да направи това веднага, а не да стои до леглото. Инстинктът за самосъхранение я сковава. Но трябва вечер да заключва всички чекмеджета, в които има режещи и мушкащи предмети, и да слага някъде на масата дървен нож. И като си ляга да спи, да заключва спалнята си.

След две седмици в кабинета на Мурхед в хотела дойде мъжът на Стела и каза, че сега тя има ново развлечение — да хвърля стрелички. Научила се да улучва точно целта. А през последните дни започнала да връзва кукли за креслата и да хвърля стрелички право в тях, целейки се в сърцето.

— А как се чувствува след това? — попита докторът. — Има ли пристъпи на ярост?

— Откакто почна да хвърля стрелички, пристъпите престанаха. Сънищата продължават, но станаха по-редки.

— Отлично — каза Мурхед — Лечението ми помага. Нека си хвърля стрелички и се разтоварва. Ще измисля и друго. Нещо като масаж в гореща вода по ацтекски.

Една вечер след няколко дни Стела се обади по телефона в дома на Мурхед.

— Утре отлитам за Лас Вегас за една седмица, ще поиграя на рулетка. Искам да ви видя. Нали никого не чакате?

— Не, съвсем сам съм.

— А прислугата?

— Вече я освободих.

— Ей сега ще дойда.

След двайсет минути Стела пристигна. Извади от пътната си чанта малка бутилка испанско бренди и я сложи на масичката до кушетката, а самата тя седна на килима. Мурхед се разположи в креслото.

— Хайде да сръбнем. Премръзнала съм.

Пресушиха цялата бутилка. Тя потръпна.

— У вас е студено.

Той се приближи до термостата и премести стрелката на 75, под пода забръмча моторче. Тя стана от килима и като пристъпи към прозорците, дръпна пердетата.

— Говорил ли ви е Фред за стреличките?

— Да. Аз одобрих това. Олеква ли ви?

Тя кимна с глава.

— Искам да ви покажа как върша това. Ще ги предписвате и на други. Дайте ми моливи, те ще заместват стреличките.

Мурхед донесе от кабинета си неподострени моливи. Тя извади от чантата си няколко кълбета телефонна жица.

— Вие ще ми бъдете кукла. Ще ви вържа за креслото и ще хвърлям стрелички, тоест моливи. Ще ги хвърлям съвсем лекичко, да не ви боли. Ще видите как става, не бойте се.

Той се засмя и като налапа пура, запали.

— Не се страхувам. Вие сте моята любима пациентка.

Тя извади пурата от устата му, целуна го по устните, после му върза ръцете и краката и го привърза за креслото. Направи това много старателно. И провери здраво ли е завързан.

— Също като във филм на Хичкок — каза Мурхед.

Телефонът иззвъня. Тя трепна, погледна към прозореца, после вдигна слушалката и пак я сложи на вилките.

— По-бързо започвайте — помоли Мурхед. — Много сте ме стегнали, крайниците ми скоро ще почнат да изтръпват.

— Потрайте минутка, драги.

Тя взе един стол, сложи го срещу Мурхед и седна.

— Моливите са ей там, зад бутилката.

— Ох, едва не забравих. — Тя порови в чантата си, извади тебешир и нарисува кръгче върху малкото джобче от лявата страна на сакото му.

— Много близо сте седнали — каза той. — Ще ви бъде неудобно да хвърляте.

— Не се безпокойте. — Ъгълчето на устата й трепна. — Слушайте ме внимателно, Бен. Миналата седмица ходих при доктор Нюджънт, той също е психотерапевт, дошъл е отскоро тук от…

— Знам — прекъсна я Мурхед. — Патентован мошеник.

— Ако се съди по всичко, много е умен. И с приятна външност. Той ми заяви, че развлеченията с пушка със сгъстен въздух и стрелички и всичко друго са палиативни мерки. И че цялото ваше лечение е чисто шарлатанство. Казах му, че за всяка визита ми вземате по стотарка. Дори когато ми правите масаж, не спадате от сумата, макар че той доставя удоволствие повече на вас. Доктор Нюджънт ми даде да разбера, че трябва да направя истинско психическо разтоварване, само то ще ме спаси. Иначе сънищата ще ме доведат до гибел. И реших…

— Да се прехвърлите при Нюджънт?

— Не само това. Реших да го направя наистина.

Тя извади от чантата си пистолет. Мурхед се задърпа в креслото.

— Вие сте побъркана! — извика той. — Не бива да се шегувате.

Стела поклати глава.

— Аз не се шегувам.

— Пълен ли е пистолетът?

— Разбира се. — Тя погледна вратата към кабинета. — Къде ви е тайната каса, зад коя етажерка?

— В библиотечката до прозореца, зад Пруст на втората етажерка — изрече той бързо. — А ключът е на третата етажерка отляво, зад Цвайг.

— Ще взема само парите, които ви платих без полза.

— Вземете колкото искате, ще ви трябват в Лас Вегас.

— После ще ги взема. — Тя тръсна глава. — Жал ми е за вас, Бен, но какво да правя. Трябва да се освободя от демоните, иначе наистина ще се побъркам или ще посегна на живота си…

— Ще ви дам всички пари и чековата си книжка — изхриптя той, — вземете всичко.

— Не ми трябват вашите пари, и с моите не зная какво да правя. — Тя въздъхна късо. — Много ми е жал, че стана така, но няма как. Пък и неволно се изпуснах пред вас за мексиканеца…

— Никога никому няма да кажа, кълна се в паметта на майка си…

Тя вдигна пистолета и свали предпазителя. Докторът се замята на креслото.

— Моля ви, не мърдайте — каза Стела, — иначе няма да улуча кръгчето и напразно ще се мъчите. Защото за пръв път стрелям в жив човек.

Тя сложи пръст на спусъка и замижа с дясното око.

Николай Сизов
Заплетената следа

Бюлетинът за произшествията през денонощието беше относително спокоен. Като го прочете, майор Корнеев стана и тръгна към сейфа: трябваше внимателно да проучи делото, което бе постъпило вчера в отдела. Но го спря зумерът на селектора. Полковник Волков, началникът на криминалния отдел, питаше знае ли майорът за случая на „Азовска“.

— Не, още не зная.

— На номер четири е убито момченце. Изглежда, обир. Свържете се с дежурния за града и веднага идете на мястото.

— Слушам — отговори Корнеев и натисна копчето за пряка връзка с дежурната част. — Какво има на „Азовска“?

Дежурният повтори вече чутото от Корнеев и завърши:

— Тръгваме. Ще дойдете ли с нас?

— Не се бавете, ще ви настигна.

След двайсет и пет минути майор Корнеев и капитан Агапов бяха вече на „Азовска“.

Въпреки сериозността си този случай не учуди особено оперативните работници от „Петровка“. Макар и рядко, в огромния град се срещат и такива престъпления. Ще минат няколко дни и убиецът ще бъде открит, изолиран и изправен пред съда.

Никой не можеше да предположи тогава, че този случай е първият от серия тежки престъпления, които ще бъдат извършени едно след друго…

На пътечката в антрето лежеше дванайсет-тринайсетгодишно момче. Убийството беше извършено с остър, сечащ предмет. Квартирата — ограбена. Но престъпникът очевидно е бързал: малко неща е взел.

След внимателен оглед Корнеев и Агапов едва успяха да установят какво е изчезнало. Майката и бащата на убития не искаха да слушат за никакви вещи, а непрекъснато повтаряха едно и също:

— Кой, кой може да е направил това? Кой? Защо именно нашето дете?

Съседите по вход, хора, които цял ден били на двора, не забелязали никого, който да събуди подозрение у тях.

Семейство Соловиеви беше обикновено московско семейство. Родителите работеха, синът учеше. Нямаха широк кръг познати. Ще дойде понякога съседът с жена си, в празници ще прескочат роднини. Толя бил спокойно момче, прекалено съсредоточен и сериозен за годините си. Приятелите му — досущ като него, гледали да стоят по-далеч от буйни, свадливи деца.

Тези сведения бяха много важни, преди всичко защото вратата на квартирата беше здрава, бравата — непипната. Значи, убиецът е бил пуснат там от самото момче. А щом то е било внимателно и предпазливо, излиза, че е познавало човека, комуто е отваряло вратата.

— Но можели да го измамят, да го надвият с хитрост? Нали така? — отговори на тези доводи Корнеев.

— Да, разбира се. Но как? С какво са могли да заблудят детето?

— С някаква уловка, измама, която не буди съмнение. Например с глас, който прилича на гласа на баща му…

— Едва ли. Стопанинът на къщата отсъствувал и го очаквали чак на другия ден. И въобще… Гласа на баща му… Синът му непременно би го познал. Не, момчето сигурно щяло да усети, че има нещо нередно.

— Тогава може би представител на училището? — Предположението бе изказано не много уверено, но Корнеев не го отхвърли:

— Е, ще трябва да проверим и това.

Преподавателите и обществениците в училището често посещаваха домовете на учениците в извънучебно време. Наистина малка беше вероятността някой да е навестил Толя, тъкмо когато се готвел сам да отиде на занятия. Установи се, че тоя ден действително никой от училището не е идвал у Соловиеви.

— Престъпникът може да се е вмъкнал в квартирата, като се е представил за служител от домоуправлението?

Няколко дни преди това в семейство Соловиеви станало дума, че трябва да повикат майстор да поправи крановете в банята и в кухнята. Но от домоуправлението отговорили, че никого не са пращали у Соловиеви.

Разпитът на обитателите на сградата показа, че тоя ден из квартирите обикалял… представител на Мосгаз. Отбил се в една квартира, във втора, в трета. Обитателите го посрещали радушно. Кой го черпел с кафе, кой го канел да поседне да закуси. Но след като проверявал горелките на газовите печки, оглеждал бегло апартамента и подушвал дали не мирише на газ, майсторът си отивал. Хората не се обиждали. Бърза човекът. Апартаменти колкото щеш, а трябва да се позанимае с всеки…

Обиколката на апартаментите от служители на газоснабдяването е нещо обичайно. Но защо домоуправлението не е знаело за това?

Агапов отиде в кантората на Мосгаз, обслужваща този микрорайон. Корнеев го чакаше с нетърпение да се обади по телефона. След един час Агапов съобщи, че никой от работниците на кантората не е работил на „Азовска“. Но в системата на стопанисването на жилищата влиза не само топлоенергийното управление, не само междурайонните кантори на Мосгаз, но и много други най-различни служби. Може да е бил представител на газовата инспекция? А не е изключено и работник от строителното управление? Сградата е предадена за експлоатация отскоро и строителите биха могли да се заинтересуват как работят различните инсталации на новата постройка, включително и газовата. Ето защо след обаждането на Агапов всички работници от оперативната група тръгнаха по организациите, които биха могли да имат отношение към обслужването на сградата. Те разпитаха десетки хора, провериха стотици пътни листове, командировъчни, наряди, които се издават на ремонтните групи, на шлосерите-контрольори от отоплителните инсталации, на водопроводната мрежа и т.н. На другата сутрин стана напълно ясно, че на „Азовска улица“ не са ходили представители на комуналните служби. Следователно човекът, който е обикалял апартаментите, представяйки се за служител на Мосгаз, е евентуалният престъпник.

Обитателите съобщиха белезите, запомнени от тях: облечен в дълъг кафяв балтон, с ушанка. Косата му е май червеникава, носът — гърбав. Тези черти помогнаха на художника да направи приблизителен портрет на предполагаемия престъпник. По същите белези бе създаден и фотопортрет. Надвечер рисунката и фотороботът бяха вече разпратени на работниците във всички градски поделения на милицията и гарите, на постовите милиционери, на участъковите инспектори.

Пред оперативната група, занимаваща се с търсенето на престъпника, се поставяха много въпроси. Защо престъпникът се е нарекъл представител на Мосгаз, а не на строителния тръст, на водопроводната служба или на радиофикацията например? Какви са били причините за това? Изглежда, той добре знае, че представител на тази градска служба влиза безпрепятствено в московските апартаменти.

В системата на топлоенергоснабдяването на града, включително и на Мосгаз, се трудеха хиляди хора. Строителите на газови магистрали са дошли наскоро от близките села и градове, прехвърлени от различни московски предприятия. Работниците от експлоатационните служби — шлосери, електротехници, контрольори, обикалящи жилищата — са в мнозинството си потомствени комунални служители на столицата или работили преди в московски заводи и фабрики. Но между работниците на газоснабдяването има и такива, които в различни години са изтърпявали наказание — за злоупотреба, за хулиганство… Наистина, те не бяха много. Оперативните работници проверяваха особено грижливо този контингент.

Павел Б., шлосер в една от канторите на аварийната служба на Мосгаз, в миналото бил съден за обир и кражба. В деня на убийството два пъти ходил на „Азовска“… по собствена инициатива. Нямал поръчки от бригадира, по график не се предвиждало да се посещава този район. И външно като че ли приличаше на диреното лице. Но подозренията към него скоро отпаднаха. Да, действително два пъти идвал на „Азовска“. Но по чисто лична работа.

Попадна под наблюдение и плановият работник от геотръста Борис К. Точно тоя ден почти до вечерта той също се намирал на „Азовска“. Отначало К. отричаше да е бил в този микрорайон, но когато няколко граждани потвърдиха, че са го виждали, и стана безполезно да опровергава, К. рече:

— Да, бях на тази улица. Предната вечер ходих на гости у един приятел. И разбирате ли, оставих при него папка с план на един геоучастък. А сякаш напук планът потрябва на началството.

— Защо сте се въртели там цял ден? Да бяхте взели папката и — на работа.

К. обори глава:

— Разбирате ли, бях забравил адреса. Толкова много къщи са построили. И всички като близнаци. Запомних апартамента — седемнайсети, а сградата пети ли, седми ли, девети ли номер беше. Затова обикалях.

Разговорът с приятеля, наличието на папка с геоплан потвърдиха алибито на гражданина К.

В това време външната служба на милицията проверяваше целия жилищен комплекс, разположените около „Азовска улица“ пазари, магазини, хотели. Във всички градски приемни пунктове за химическо чистене изследваха получените там дрехи. Но нищо подозрително не можаха да открият.

Не спеше началникът на московския криминален отдел Волков, не спяха Корнеев и Агапов, както и цялата оперативна група, служителите от близките до криминалната милиция служби, милиционерските поделения, участъковите. Наглед всичко беше направено за незабавното задържане на престъпника, щом се появи на московските улици. Но изминаха вече три дни, а човекът, извършил престъплението в квартирата на Соловиеви, беше на свобода.

Корнеев докладва на началника на криминалния отдел Волков:

— Ако се съди по това, че в квартирата всичко е преровено, разхвърляно, престъпникът е търсел пари или ценности. И възможно е момчето да е загинало по-скоро като евентуален свидетел. Известно е, че грабителят не е намерил нито много пари, нито ценности. А щом се е решил на убийство, изглежда, че парите са му били крайно нужни. И не е изключено да се опита да си ги набави от друго място и по друг начин. Трябва да се засили наблюдението в новите микрорайони. Ако престъпникът се прояви, това ще стане именно там: хората току-що се събират, никой никого не познава. Прави впечатление и още един факт: престъпникът не е московчанин… Защо мисля така? Преди да извърши престъплението, се показал пред няколко души. Значи, не се страхувал, че после ще го познаят, следователно не е възнамерявал да остане дълго в столицата. И още една подробност: подчертан южен акцент. Разбира се, в Москва пристигат сума външни хора. Но ако човек живее тук, акцентът постепенно се смекчава, става по-незабележим.

Волков забеляза недоволно:

— Аргументите ви са интересни и убедителни. Обаче къде е той, престъпникът? Включихме в групата най-опитните хора, а резултати няма.

— Навярно изчаква някъде или е запрашил към друг град. Търсим, другарю полковник. Но според мен трябва да се усили охраната в новите микрорайони.

Вечерта по улиците на града и краймосковските градове се появиха допълнителни милиционерски патрули, наряди от дружинници.

Минаха още два дни.

— Е, какво ще кажете, криминалисти? Къде може да се е дянал убиецът? — обърна се Волков на следващото заседание към работниците от оперативните служби, които водеха следствието.

— Ако престъпникът е в Москва, няма къде да отиде — обади се уверено един от оперативните работници.

— А аз се страхувам, че вече е отишъл. Пет дни не са малко време.

Съвещанието още не бе завършило, когато телефонът иззвъня. Волков вдигна слушалката:

— Слушам, другарю комисар…

Внезапно полковникът пребледня и всички разбраха, че съобщението на комисаря е извънредно сериозно.

Когато завърши разговора с комисаря, Волков съобщи на присъствуващите:

— Днес в Иваново между десет и дванайсет часа са извършени няколко убийства. Непознат се представял за работник от градското газоснабдяване. От няколко апартамента са задигнати облигации от държавните заеми, различни вещи, а също паспортът на майката на един от пострадалите. А вие уверявате: няма къде да отиде. Както виждате, отишъл. И успял да свърши толкова работа! — възкликна раздразнено началникът на московската криминална милиция.

Всеки ден с автомобили, влакове, самолети в Москва пристигат стотици хиляди хора. Приблизително толкова напущат столицата на път за различни краища на страната. Невъзможно е да се провери всеки пътник. И все пак недоволството на полковника беше обяснимо. Характерните подробности, „почеркът“ на престъплението на „Азовска“, които се повтаряха точно в Иваново, даваха основания да се предположи, че действува един и същ престъпник.

Група работници от криминалния отдел незабавно отлетяха за Иваново.

Тук вече бяха взети оперативни мерки. На железопътните и автобусните гари, в аеропристанището се проверяваха всички подозрителни лица, наблюдаваха се всички пътища за влизане в областния център и за излизане от него.

Подробните разговори с обитателите на сградите, където бяха извършени престъпленията, убедиха окончателно всички, че в Иваново се е подвизавал същият човек. Същият похват, за да се вмъкне в апартаментите, същите цели: търсене на ценности и пари.

Престъпникът си е служил с всевъзможни хитрости, за да се подсигури, да не остави следи. Не свалял ръкавиците си, когато „проверявал“ горелките на газовите, печки и пишел нещо в тетрадките. Не бил приказлив, стараел се да говори тихо: страхувал се да не запомнят гласа му. Не си свалял шапката: косата е много характерен белег.

В квартирата на Петровски бе намерен лист, откъснат от общата тетрадка на квадратчета, с презимената на гражданите, чиито апартаменти обходил „представителят на газоснабдяването“. Престъпникът бе оставил две улики едновременно: почерк и неясни отпечатъци от пръстите. Това не беше без значение за следствието. Но нито един от стотиците работници на московските и ивановските газификационни служби, на десетките домоуправления, на водопроводните, телефонните и радиофикационните служби, на пощенските клонове нямаше почерк, идентичен със запечатания на листа. Огромният труд на служителите от милицията още не даваше резултати…

Най-грижливата проверка на контролните картони в криминалната милиция на Москва, Московска област и Иваново също не ги обогати с нищо: човекът, който бе оставил отпечатъци от пръстите си на този лист, не беше регистриран.

Между многото версии, които влязоха в плана за оперативно-следствените мероприятия, имаше и предположения, че действува психически непълноценен човек. В Москва, Иваново, Ярославл и някои други градове се проверяваха всички психически болни — както намиращите се на стационарно лечение, така и зарегистрираните в медицинските учреждения. Именно по това време от една подмосковска лечебница за душевноболни и от болницата в Ярославл избягаха трима пациенти. Те причиниха много главоболия на оперативните работници…

Не можеше да се открие следа от престъпника. Нито самият той, нито вещите, взети от квартирите, не се мяркаха пред очите на оперативните работници. Нищо подобно не се появяваше в оказионните магазини, в изкупвателните пунктове, по пазарите на Москва, Иваново и съседните градове. Наистина престъпникът бе задигнал от апартамента на Петровски доста голяма сума в пари и облигации. Но какво е направил с вещите? Със себе си ли ги носи? Това е и рисковано, и обременително. Значи има някъде сигурно скривалище, където се укрива и пази плячката си.

Кога и къде ще се появи отново престъпникът? Какво крои? Работниците от криминалната милиция разбираха, че са нужни спешни, максимално действени мерки за неговото издирване и изолиране.

На оперативно съвещание в московската криминална милиция настойчиво се предлагаше да се покаже условният портрет на бандита по телевизията, да се отпечата във вестниците, да се апелира към населението, тъй че всеки московчанин, всеки ивановчанин да търси престъпника… Мнозина смятаха това за единствено правилното. Но се чуваха и други, по-сдържани гласове. Защо да се безпокоят хората? Защо да се засилва тревогата?

През този период в системата за опазване на обществения ред влязоха много млади работници, органите преустройваха дейността си според новите изисквания. Помощта на широката общественост се сочеше като едно от решаващите условия за засилване на борбата с престъпността. И, разбира се, това беше правилно, но в разумни граници, при условие, че се спазва чувство за мярка. Някои увличащи се ръководители на милиционерски служби се опитваха да прехвърлят върху гърба на обществеността едва ли не цялата си работа, заявявайки, че уж административните органи скоро щели да си изиграят ролята и народните дружини всеки момент ще ги заместят във всички сфери на опазването на реда.

Ето защо това съвещание в московската криминална милиция беше необичайно развълнувано и бурно. Един от ръководните работници на управлението говореше безапелационно:

— Смятам за грешка, че населението не е привлечено досега в диренето на убиеца. Няма защо да се страхуваме от такива мерки. Така се прави в Америка, Франция, Италия и други страни. Ако ръководителите на следствието сторят това, ако отхвърлят излишните опасения и съмнения „да не би нищо да не излезе“, престъпникът отдавна щеше да бъде в килията. Защото той се е отбивал в много апартаменти. Ако обитателите им знаеха, че милицията търси именно този „представител“, сигурно щяха сами да задържат престъпника.

Началникът на московската криминална милиция Анатолий Иванович Волков слушаше тези спорове внимателно и спокойно. Той, човекът, отговорен за издирването на убиеца, трябваше да решава: да предприеме ли такава мярка или не?

— В нашата работа както никъде другаде крайностите са вредни. Ето казвате — Америка. Да, там се прилагат широко подобни форми на дирене. Но зад океана такива престъпления са нещо обикновено. Нима ще учудиш американец с портрета на някакъв си там гангстер, убиец или грабител? У нас е съвсем друго. Наистина имаш възможност да покажеш портрета на убиеца по телевизионните екрани и това може да улесни задачата ни. Но не забравяйте, че широката гласност е предупреждение за престъпника. Той ще бъде ориентиран, ще приеме друга външност и ще се постарае да се изплъзне. А най-важното е, че неизбежно ще разтревожим московчани. И не само тях. Цялата страна гледа телевизионните предавания на Москва. Московските вестници също се четат навсякъде. Ние може сериозно да усложним работата на най-важните градски служби. Ще се взират във всеки монтьор, шлосер, бояджия: дали не е убиец? Не, до такава крайна мярка ще стигнем едва когато използуваме всичките си възможности.

— Умуваме, а в това време престъпникът се разхожда безнаказано и по всяка вероятност си избира нова жертва.

Началникът на московската криминална милиция погледна спорещия с него полковник и потвърди:

— Да, засега се разхожда. И може наистина да се реши на ново престъпление. Това ни тревожи не по-малко от вас. Но да вдигаме на крак цял многомилионен град не значи още, че ще предотвратим нещастието. — И като помълча, добави: — Въпреки всичко някои направени днес предложения трябва да се приемат. Ще осветлим населението на новите микрорайони. Ще въоръжим с фоторобота народните дружини, оперативните комсомолски отреди, портиерите, дежурните на входовете. По линията на нашите служби ще вземем следните допълнителни мерки… Моля да се запише и незабавно да се пристъпи към изпълнение. — Той започна кратко и ясно да излага, почти да диктува точка по точка.

Търсачески групи работеха сега в седем нови микрорайона на Москва, във всички подмосковски градове, в Иваново, Шуя, Ярославл, Владимир.

Проучваха се хора, съдени в миналото и отново живеещи в Москва: поведението им на работното място, в ежедневния живот, връзките им. По няколко пъти се връщаха към някои работници от Мосгаз, Мосенерго, Московския телефонен възел, пощенските линии — такива, които будеха известни съмнения.

Обследваха се всички места, където би могъл да се укрива криминално-престъпен елемент: железопътни паркове, мазета, тавани, нови строежи, подготвени за събаряне сгради. Под още по-усилено наблюдение бяха поставени всички пунктове за химическо чистене, оказионни и изкупвателни магазини, пазари, ресторанти, входове, изходи и коридори на станциите на метрополитена, спирките на градския транспорт.

Столицата живееше трудеше се. Улиците й бяха пълни с народ. Чуваше се радостен смях на деца в училищните дворове, звънтеше ледът по пътеките на парковете и стадионите, скиори претъпкваха до краен предел подмосковските влакове, хиляди московчани и гости пълнеха театрите и кината. А на „Петровка“ 38 — напрегната, тревожна атмосфера, загрижени, уморени лица, бързи кратки съвещания, непрекъснат звън на телефони. Наистина тук изобщо рядко има спокоен и тих ден. Но тези три седмици бяха особено трудни.

Отдавна нямаше случай престъпникът да не бъде намерен толкова време от служителите на криминалната Милиция. Наглед беше направено всичко, абсолютно всичко, за да бъде открит и задържан. Но за учудване дори на най-вещите и опитни майстори на диренето, бандитът се изплъзваше като рибка през рядка мрежа. Каква беше причината? Може би престъпникът не действува сам? Може това да е добре организирана група рецидивисти, владееща до съвършенство изкуството на маскировката? Ами ако в Москва и Иваново „работят“ различни хора, а отличителните белези и методите са просто съвпадение? На подобни въпроси, които си задаваха оперативните работници, засега още нямаше отговор.

Предполагаше се, че убиецът се е втурнал към някой друг, далечен град, за да замаже следите си. Но нали и тамошните оперативни работници са нащрек. Не, по-вероятно е да се крие в Москва. Тук е далеч по-лесно да изчезнеш между милионите хора.

И ето че в столицата се извършва ново престъпление…

На всички входове в току-що заселената сграда на „Останкинска улица“ № 71 беше окачено обявление: „Домоуправлението моли обитателите да съобщят претенциите си към строителите, изградили този дом…“ И у никого не будеше подозрение „техническият ръководител“, който обикаляше апартаментите с тетрадка и молив в ръка, разпитва и записва какви недовършени работи са останали след предаването на зданието в експлоатация. Работничката от един московски завод Гаврилова също не подозираше нищо нередно. Тази възрастна жена бе останала сама: мъжът и двамата й сина току-що бяха отишли на работа…

Когато милицията пристигна в жилището й, откри на масата лист хартия, на който Гаврилова с неравен почерк изброяваше недовършеното в апартамента: да се поправи паркетът в коридора, да се поизглади вратата на столовата — не се затваря добре…

В апартамента всичко беше обърнато с главата надолу: разтворени шкафове и сандъци, разровени легла, разхвърлени книги. Престъпникът е търсил пари и ценности. Но не се е отказвал и от вещи. Задигнал ръчен часовник и телевизор „Старт–3“.

Няколко души видели нея сутрин мъж с някакъв тежък сандък под мишница. Никой не отдал значение на това — сградата току-що се заселвала, пристигали и заминавали камиони, „пикапи“, леки коли, идели хора с багаж, разтоварвали и пак тръгвали. Човекът, който излязъл от входа на сградата със сандък под мишница, спрял на шосето самосвал, седнал в шофьорската кабина и заминал.

Участъковият пълномощник на милицията Е. И. Малишев обикалял в това време района си. Той проследил с поглед колата, забелязал цифрите отзад: „96“. След един час, когато обходил района си, доложил за видяното на началника на поделението.

— Може да е дребна работа, но все пак е нещо — добавил той сякаш за оправдание.

Когато в края на деня престъплението бе открито, този факт придоби особено значение.

Към приблизителния фотопортрет и словесните характеристики на отличителните белези се прибавиха веществени улики — телевизор „Старт–3“ с деветцифрен номер и часовник „Мир“.

В Москва има Десетки хиляди бордови камиони и самосвали. Трябваше да се установи на кого, на коя организация принадлежи самосвалът с цифра 96. Къде му е базата?

Сътрудници на Държавната автомобилна инспекция с помощта на обществени инспектори, комунисти и комсомолци от автотранспортните бази през остатъка от вечерта и цяла нощ проверяваха колите, в чиито номера имаше цифрата 96. Установиха кои са извършвали през тоя ден превози в северозападния район на столицата. Издириха всички шофьори, работещи с тези машини. Изясни се един въпрос: превозвал ли е някой мъж с телевизор? Отговорите бяха отрицателни. Един прекарал дори няколко души с разни вещи, но с телевизор нямало. Друг возил две жени, едната наистина с телевизор. Но не от „Останкинска“, а обратно — на „Останкинска“. Трети карал цяло семейство и също имало телевизор. Но те седели в каросерията — и също отивали на „Останкинска“, в нова квартира. Много шофьори се обиждаха: „Ние не сме леваци, тъй че тези въпроси, драги другари, меко казано, са излишни…“

Оставаха непроверени няколко коли, включително и един самосвал. Тоя ден с него бе работил шофьорът от 36-а база на Московския автомобилен транспорт Борисов.

Обяснимо беше нетърпението, с което отиваха при него служителите от криминалната милиция. И какво бе разочарованието им, когато не намериха шофьора в къщи. Жена му обясни, че заминал за Ногинск при някакъв приятел. Щели да ходят на лов. Адреса не знаела. А кога ще се върне? Смята, че утре вечер…

Да чакат до утре! Сега всеки час е скъп. Оперативна кола на московската криминална милиция се понесе към Ногинск. С помощта на местни служители още в дълбока нощ най-после намериха Борисов.

Той разказа:

— Когато минавах по „Останкинска“, някакъв човек с телевизор под мишница, застанал на банкета, вдигна ръка. Спрях, настаних го в кабината. Как изглеждаше ли? Лице слабо, остронос, говори с акцент… Това е май всичко. Не, има още нещо. Носи шапката си особено, ушите са вързани отзад. Не по нашенски, по московски… Как се държеше ли? Обикновено. Каза, че купил телевизора от някаква роднина. Пренасяла се в нова квартира и решила да смени това-онова от вещите си. После пътникът слезе, плати за услугата и си отиде.

— Много ли плати?

— Нищо особено. Осемдесет копейки.

— Защо толкова?

— Ами не зная. Рови, рови в някаква, ще извинявате, женска мънистена чантичка, ала не можа да намери там нищо повече.

Оперативните работници се спогледаха. Между откраднатите на „Азовска“ вещи имаше и мънистена чантичка.

Според думите на Борисов мъжът слязъл в района на Еснафските улици. Значи скривалището му е някъде там или в покрайнините. Наблизо е Рижката гара.

Разпитаните служители от гарата и от влаковите бригади казаха, че през това денонощие като че ли никой с телевизор не е заминавал. Тогава бе взето решение, без да се прекратява наблюдението на гарата и по спирките в Рижко направление, да се концентрират оперативно-следствените мероприятия в района на Еснафските улици.

Московски микрорайон. Стотици сгради, десетки хиляди жители.

В зоната на Еснафските улици и на „Трифоновска“ още имаше доста много стари къщи и къщурки от преди революцията, дворове без изход и с два изхода, затънтени места, бараки, гаражи, гълъбарници. Това усложняваше сериозно работата. Ето защо в проверката бяха включени най-опитните милиционерски служители.

Между участниците в тази операция беше и заместник-началникът на 87-и милиционерски участък Н. И. Билюченко. Той работеше тук отдавна, добре познаваше тези улици и затънтени места, познаваше и обитателите им. Методично, сектор по сектор, къща по къща капитанът обходи територията. Зорко наблюдаваше всичко, което би могло да предизвика подозрение. Колите, които сновяха непрестанно от улица на улица, бавните тролейбуси, боят на децата със снежни топки, блъсканицата в магазините и пред сергиите. При третата или четвъртата обиколка срещна позната преподавателка във вечерно училище. Заприказваха, размениха новини. Билюченко искаше вече да се сбогува, предстоеше му да обиколи още веднъж поверения му участък, но размисли и се спря:

— Нюра, имам един въпрос. Строго поверителен.

— Какъв?

— Не си ли забелязвала случайно тук мъж с телевизор? Нехранимайко, разбираш ли, търсим го.

Момичето наостри уши, изгледа Билюченко втренчено.

— Слушай, попадна точно където трябва. Право казват: който търси, намира. Днес тъкмо ми предлагаха да купя телевизор. И знаеш ли, насмалко не го купих, само не се разбрахме твърде за цената. Купи го съседът, ходи при брат си за пари.

— Разкажи, разкажи по-подробно.

— Че какво да разказвам? На Коренкова, дето живее над мен, гостува племенницата й с мъжа си. Леля им подарила телевизор, а той не им трябва — заминават нанякъде. Затова и го продават.

— Как изглежда мъжът на племенницата?

— Защо те интересува мъжът? Не е ли по-добре да разкажа за племенницата?

Но на Билюченко не му беше до шеги.

— Сериозно, Нюра. Разбираш ли, много е важно!

— Виждала съм го само веднъж, и то за две-три минути. Външност обикновена. Висок, с червеникава коса, изглежда не е руснак.

— Червеникава коса, неруснак, така, така… Кой номер е апартаментът на Коренкова?

— Двайсет и шести.

Билюченко се замисли за някаква си част от секундата, а после бързо се сбогува.

— Благодаря ти, Нюра, благодаря. И те моля — никому нищо за нашия разговор. Разбрано, нали?

Жената погледна Билюченко учудено и проговори:

— Добре. Нали сам каза: поверително.

— Точно така, после ще ти обясня всичко — подхвърли Билюченко вече вървешком и тръгна полека към милиционерския участък.

Съобщението на Билюченко моментално бе доложено на ръководителите на московската криминална милиция и буквално след няколко минути до Първа Еснафска улица се приближиха две оперативни коли.

Евдокия Василевна Коренкова — пълна жена на петдесетина години, с малки бегливи очички на закръглено лице — посрещна оперативните работници недоумяваща и обидена:

— Какво съм направила, че ми идва милиция? Мъжът ми загина на фронта, държавата, ми дава пенсия, и ето изведнъж… С какво съм прегрешила?

Корнеев пристъпи към вратата на стаята, до която стоеше стопанката.

… Телевизорът лежеше на един стол до кревата, покрит с парче плат.

— Разправят, че сте продавали телевизор?

— Ама той е вече продаден. Скоро собственикът му ще дойде да го вземе.

— Нима го продадохте вече? Много бързо.

Корнеев обърна телевизора откъм задната страна, взе лампата от масата и потърси на фибролитовата плоча номера.

— Всичко е наред. А сега, Агапов — обиск. И то най-внимателен! А ние ще поговорим със стопанката. Евдокия Василевна, я разкажете какви ви са квартирантката и квартирантът? Имената им? Отде са дошли? Кога? Какви ви се падат?

— Това е моята племенница, Алевтина. Тия дни пристигна. С годеника. Е, с мъжа си значи. Само дето още не са направили сватбата. Тя ще дойде скоро, запитайте нея.

Всеки предмет, който оглеждаха оперативните работници, Коренкова вземаше в ръце, издухваше или обърсваше праха от него, слагаше го както му е редът, оправяше го.

— Не може иначе, нещата струват пари. А то никой не жали чуждото.

Под кревата лежаха два обемисти куфара. Агапов попита Корнеев:

— Да ги отворим ли?

— Разбира се.

След минута Агапов се изправи стремително, държейки в ръце часовник и електрическа самобръсначка „Харков“.

— Другарю майор, това е бърлогата му. А самобръсначката е от Иваново.

— Бърлогата му, но где е звярът?

— Нима няма да се появи?

— Мисля, че не. — И се обърна към Коренкова: — А къде отидоха вашите гости?

— Не зная. Приготвиха се и излязоха. Обещаха да се върнат довечера.

В десет часа вечерта на вратата се позвъни. Агапов отвори. Пред него стоеше момиче на двайсетина години в черно палто с кожена яка и сива пухена кърпа. Белезникав, причудливо вчесан кичур закриваше челото.

— Влезте, влезте. Чакаме ви.

— Но какво има? Лельо Дуся, какво става у нас?

Стопанката сви устни:

— Търсят нещо. Може би ще ти обяснят?

— Къде е вашият мъж? — попита Корнеев.

— Не зная.

— Как така не знаете?

— Ей така, не зная.

— Кога ще дойде?

— Обеща — скоро.

— Прегледахме единия ви куфар. Втория отворете сама.

— Че защо? Какво съм направила?

Корнеев я прекъсна нетърпеливо:

— Отваряйте.

На дъното на куфара лежеше голяма фотография, залепена на дебел картон. Агапов я подаде на Корнеев. Продълговато, мършаво лице, остър поглед изпод веждите, гърбав нос.

— Е, какво ще кажеш, Агапич, нашият портрет не е далеч от оригинала.

— Точно копие, другарю майор. Както и ла го увърта… Сега няма къде да отиде.

Върху обратната страна на фотографията с неравен почерк дарителят бе написал: „На Альонушка — от вечно предания и вечно любещ В. Йонесян…“

Дори бегъл поглед убеди Корнеев, че редовете на листа, изтърван в квартирата на Петровски, и този текст са написани от една и съща ръка.

От документите, открити в същия куфар, личеше, че Владимир Михайлович Йонесян е артист от Оренбургския театър за музикална комедия. Между вещите на Йонесян намериха карта на железопътните линии, а на обратната й страна — списък на градове: Казан, Куйбишев, Рязан, Ярославл, Шуя, Кострома, Горки, Ереван, Коломна, Калинин. Закъде ли е заминал сега опасният престъпник?

— Е, къде е Йонесян? — за кой ли път вече питаха Алевтина Дмитриева.

— Не зная. Каза, че ако не дойде до един час, значи е заминал.

— Закъде?

— Изглежда… за Шуя или за Ярославл.

Коренкова също „нищо не знаеше“.

Ясно беше, че нарочно протакат.

Корнеев се обади по телефона в московската криминална милиция да съобщи списъка на градовете, закъдето може да е запрашил престъпникът. Във всички тези градове бяха вдигнати на крак оперативните служби на милицията, народните дружини. Но нито в Шуя и Иваново, нито в Ярославл и Ереван, нито в Куйбишев и Горки нямаше помен от Йонесян.

— А може да е все още в Москва?

И този вариант не беше изключен. Не можеше да не се признае находчивостта на престъпника. Оперативните служби от „Петровка“ пак взеха да проверяват най-внимателно всички гари, аеропристанища, пазари, магазини, всички места, където се струпваха много хора. Завардиха изходните магистрали на града, не пущаха без проверка нито една лека или товарна кола.

Оказа се, че в Москва има петдесет и двама Йонесяновци и почти толкова в Подмосковието. Значителен брой съименници се намериха и в други градове. Трябваше да се запознаят с тях, но така, че да не ги обидят, да не навлекат необосновани подозрения.

А колко сили и време отне работата с хора, които външно приличаха на дирения!

В това време Йонесян престъпникът сякаш беше в земята потънал.

Между пунктовете, които се канеше да посети, беше Казан — родното място на Дмитриева. Този град стоеше начело в списъка му. В Казан възнамеряваха да отпразнуват сватбата.

Повикаха Дмитриева още веднъж на разпит.

— Кога смятахте да отпразнувате бракосъчетанието си?

— Когато Владимир се върне от пътуване.

— Пътуване закъде? За Шуя, Иваново, Казан?

— Вече обясних, че не зная. Само не в Казан. Там трябваше да отидем заедно.

Тя ту разправяше, че нямала нищо общо с Йонесян, ту се наричаше негова жена, наистина бъдеща, а засега просто така… Уверяваше, че нито той, нито тя са били в Иваново. Притисната до стената от уликите, накрая каза, че ходил там, но самичък, а тя останала в Москва. После призна, че го придружила и тя.

Коренкова също упорито повтаряше нещо нелепо: че Йонесян заминал за Оренбург или може би за Ереван. Канел се именно там да ходи. За Казан не искаше и да чува:

— Не, не. В Казан трябваше да отидат заедно с Алевтина.

Този настойчив стремеж да ги убеди, че Йонесян е отишъл навсякъде другаде, само не и в Казан, подсказваше на служителите от криминалната милиция, че Йонесян е заминал именно за родното място на своята съжителка.

Това предположение на оперативните работници бе потвърдено от „случайно“ обаждане по телефона. В квартирата на Коренкова позвъниха от бюрото за обслужване на Казанската гара. Интересуваха се защо гражданката Новикова не взема запазения билет за Казан.

Запитаха Коренкова:

— Защо пък Новикова? Коя е тази Новикова?

— Никаква Новикова не познавам.

От гаровите каси съобщиха, че билетът бил поръчан преди три дни. Гражданинът, който поръчал билета, дал телефонния номер на Евдокия Василевна и помолил да й съобщят за билета на Новикова.

… Същия ден вечерта за Казан замина оперативна група. В един от вагоните на влака пътуваше млада жена. По ръст, външност и облекло тя много приличаше на Дмитриева. На спирките жената стоеше все на прозореца на вагона.

Ако Йонесян и Дмитриева са си определили среща някъде на междинна гара, той веднага ще я забележи…

Срещата стана в самия Казан, на гаровия перон.

Няколко минути преди пристигането на московския влак между тълпата посрещачи се появи човек със среден ръст, кафяв балтон и кожена шапка, прихлупена ниско над челото. Гърбав нос, рижи вежди, малки бдителни очи. Той видя застаналата на прозореца „Дмитриева“ и тръгна бързо към вагона. От стъпалата слязоха двама души и закрачиха насреща му. Отзад върху рамото му легна тежката ръка на милиционерския комисар Сапеев. Мъжът понечи да се отскубне, опитвайки се да разкопчее балтона си, но право в него гледаше окото на пистолет.

— Безполезно е, Йонесян.

Разбрал, че действително е безполезно да предприема каквото и да било, Йонесян отпусна ръце…

Йонесян отдавна вече бе почувствувал, че обръчът се затяга. По улиците на Москва и други градове, където сновеше тия дни, виждаше групи оперативни работници, усилени наряди на народните дружини, забелязваше колко внимателно се проверяват влаковете, автобусите, автомобилите. И затова обмисли бягството си до най-малките подробности. Три пъти се преоблича и гримира. Движеше се по заобиколни пътища, заличаваше следите си. Напущайки Москва, взе такси, стигна до гара Голутвин, прехвърли се в електрическия влак за Рязан, после с крайградски влак пристигна на гара Рузаевка. И чак там се качи на влак за Харков-Казан. Пресметна времето си така, че в крайния пункт на маршрута си — Казан да пристигне половин час преди идването на московския влак. С този влак трябваше да дойде Дмитриева…

И ето, Йонесян е на първия разпит. Той се бе подготвил за борба. Напрегнат, целият наежен, готов да лъже, да извърта, макар че беше безсмислено и глупаво да рита срещу фактите и неопровержимите улики.

— Вие ли сте Владимир Михайлович Йонесян?

— Да, аз съм Йонесян.

— Работили сте в Оренбургския музикален театър?

— Артист от музикалната комедия.

— Признавате ли се за виновен за убийствата в Москва и Иваново?

— Какви убийства? Никого не съм убивал. Това е недоразумение. Искам среща с прокурора.

— Пред вас стои представител на прокуратурата. Можете да изявите претенциите си.

— Е, изявявам. Искам да ми обясните защо съм арестуван.

— Вижте какво, хайде да се разберем. И тъй, повтаряме въпроса. Признавате ли се за виновен в убийствата, извършени в Москва и Иваново през периода от дванайсети декември до осми януари?

— Отново повтарям: това е недоразумение.

— Добре, тогава да караме поред. При обиска след задържането ви от вас е иззето ей това портмоне.

— Не зная, не помня.

— Това беше вчера. Ето вашия подпис под списъка на иззетите от вас вещи. Така ли е? Ваш ли е този подпис?

— Да, мой.

— Значи, това портмоне е било у вас?

— Изглежда, че е било.

— На дванайсети декември то изчезнало от квартирата на Соловиеви, когато там бил убит Толя Соловиев. Можете ли да обясните как е попаднало у вас това портмоне? Мълчите, а? Тогава следващият въпрос. Тази снимка ваша ли е?

— Моя.

— Вие ли сте написали, че я подарявате на Алевтина Дмитриева?

— Да, аз. Подарих я на Алевтина в деня на отпътуването ни от Оренбург.

— Значи, лично сте писали това.

— Да, лично.

— В квартирата на Петровски в Иваново бе открит списък на няколко обитатели на тази сграда, ето този списък. Съдебно-графологичната експертиза установи, че въпросният списък и текстът на фотографията са дело на една и съща ръка. Какво ще кажете по този повод?

— Следващият въпрос. Експертизата установи, че всички убийства, за които става дума, са извършени с туристическа брадвичка, точно такава брадвичка е иззета от вас при задържането. Как ще обясните всичко това?

— Н-не знам. Може да е съвпадение. И експертите грешат.

— Да допуснем, че грешат, макар и рядко. Но тук специфичните щърбини по острието на брадвата съвпадат точно със следите по жертвите. Пак ли мълчите? Тогава обяснете следното: при обиска у вас е намерен паспортът на гражданката Петровска, майка на смъртно ранена ученичка. Какво търси у вас този паспорт? По-нататък: от квартирата на Снегиреви след убийството на Пеня Снегирев е била открадната самобръсначка „Харков“. Тя е намерена между вашите вещи. От квартирата на Гаврилови е изчезнал телевизор „Старт-3“ № 309355234 и часовник „Мир“ № 17172. И телевизорът, и часовникът са открити в квартирата на Коренкова, където сте живели. Какво можете да кажете за това? Е, защо мълчите, Йонесян?… Накрая още един въпрос. Вие сте човек грамотен, трябва да разбирате какво е дактилоскопия. В Министерството на вътрешните работи на Армения е образувана дактилоскопична карта за вас, съден навремето за неотбиване на военната служба и злоупотреба с държавно имущество. Ето я. Отпечатъкът от пръстите, открит върху списъка на квартирантите в Иваново, е идентичен с отпечатъка от пръстите върху вашата дактилоскопична карта. Това е потвърдено от експертизата. Какво ще измислите сега?

— Трябва да се съсредоточа…

Следователят спокойно и неумолимо продължи разпита.

— Ще се съсредоточите, ще имате време за това. Но сега отговорете: признавате ли се за виновен?

Йонесян дълго мълча и накрая с мъка изрече:

— Признавам се.

Настъпи пауза. И изведнъж Йонесян замънка нещо за Разколников^[77], за неподчиняващите се на съзнанието импулси на неговата душа. От следващите му отговори стана ясно, че Йонесян знаеше за Разколников само това, което бе чул от чужди разговори…

Гласът на следователя звучеше враждебно и студено:

— Да оставим Достоевски на мира. Отговаряйте: с каква цел сте извършили убийствата?

Йонесян като че ли се учуди на въпроса.

— Трябваха ми вещи, пари… Без свидетели.

— Сега разказвайте всичко подробно.

Впил поглед в пода, Йонесян започна да разказва. Говореше цинично, спокойно, сякаш за нещо обикновено, а не за чудовищни престъпления.

Материалите, събрани от служителите на криминалната милиция в Москва, Иваново, Ереван, Оренбург, и протоколите от разпита на Дмитриева бяха пресъздали ясна картина на събитията, предшествуващи престъпленията на Йонесян. Собственият му разказ представляваше само допълнение и уточнение…

В училище се учел лошо. Но още тогава искал от живота повече, отколкото можел да очаква. Едва свършил училище и решил да живее „самостоятелно“. Често сменял местоработата си — нито една не му допадала: навсякъде трябвало да се труди, да се старае, да напряга усилия. А не бил свикнал на такова нещо. Повикват го на служба в армията. Отклонява се от военна служба. Прехвърля се от място на място. Комбинациите му свършили със съдебна присъда. Наистина присъдата била мека… Скоро Йонесян е уловен в кражба. И пак съд. Вярвайки в клетвените му обещания „да почне нов живот“, го осъдили условно. Този урок също не донесъл полза. Йонесян се стремял към „весел“ живот, с пиянски оргии, гуляи, безделие. Някой го подкокоросал:

— Я стани актьор. Много умееш да пееш, да играеш.

Йонесян действително имал известни гласови данни. Но за да ги развие, трябвало пак труд, старание. Не, това не е за него. Той посягал на чуждото: със самоувереност и нахалство.

Прекалената самонадеяност, заядливост и лекомисленост на характера го правели нетърпим във всякакъв колектив. Той смятал, че всичко наоколо е бездарност и сивота, а него, способния, го потискат, не му дават път. На събранията на театралната трупа, в която все пак влязъл, Йонесян крещял, че трябва да се ценят и подпомагат талантите, сипел високопарни думи, специални термини, философствувал върху законите на вокала и пластиката. Не било трудно да се забележи, че Йонесян е просто лентяй и нахалник. А на Алевтина Дмитриева й се струвало, че той е прав във всичко. Сближавали ги много неща. И неуспехите на сцената, и завистта към всички и всичко, и неоснователните претенции за специално положение…

Запознали се преди две години. Оренбургци били на гастроли в Казан. На вечерта — среща на труда и изкуството изнасял програма любителски хореографски ансамбъл на едно от градските училища. Дмитриева — примабалерина на този ансамбъл — имала успех. Оренбургци похвалили момичето, някой дори му предсказал бляскаво бъдеще.

Гостите си заминали за Оренбург, забравяйки за тази среща. Но Дмитриева не я забравила и довтасала в Оренбург. Мислили, кроили какво да я правят. Решили да я вземат в кордебалета. Нека се учи. Може да излезе нещо. Но скоро с огорчение се убедили, че било грешка: само хубава фигура и стройни крака още не значат балет.

А Йонесян съзрял в общото мнение нещо друго: „пренебрегване на таланта“, „подтискане на младите“. Свадата, която отдавна разпалил в театъра, пламнала с нова сила. Пишел изложения до разни инстанции, говорел на събрания, заплашвал ръководителите на театъра, че „ще им изкара кирливите ризи“. Дмитриева станала за него нещо като щит, зад прикритието на който се самоизтъквал и бранел.

Пет или шест комисии — районни, областни, републикански — разгледали конфликта. Изводът обаче бил един: на Дмитриева й липсва не само дарба, но и минимална професионална подготовка. И второ: Йонесян е вредно явление в театъра. Той и творческият театрален колектив са несъвместими. Уволнили злополучния „борец за правда“. Тогава той разиграл пошла комедия: горчиво плакал пред колектива, молел да го възвърнат, признавал, че е сгрешил, обещавал да се поправи…

Йонесян трогнал — за кой ли път! — своите колеги. А когато постигнал целта си, всичко почнало отначало. Скоро целият театър истински се разбунтувал. Йонесян решил да се махне от Оренбург. Освен събитията в театъра си имал и лични причини. Жена му отдавна искала да прекратят изложенията, да заживеят като хора: „Срам ме е да се покажа в театъра заради твоите дрязги“. Не знаела тя, че Йонесян отдавна вече бил решил да си намери спътница, по-подходяща за него.

Той убедил Дмитриева, че напразно си погубват талантите.

— Наоколо само бездарници. Ние нищо няма да постигнем тук. Трябва да поемем друг, широк път. Художественият ръководител на музикалния театър в Иваново ми е приятел. Отдавна ме вика. Да отидем, Алевтина. Честна дума, струва си трудът. Та оттам и Москва е по-близо — увещавал я той.

— Но как? Нямам даже пари за път.

— Не се безпокой. С всичко се нагърбвам аз. До Москва ще ни стигнат — Йонесян се потупал по джоба, — а освен това имам вноска в спестовната каса. И то големичка. Над двайсет хиляди. Пък и в столицата живеят две мои лели.

— А Дея, жена ти? — попитала Дмитриева.

— С нея пътищата ни се разделят.

Йонесян разгънал пред Дмитриева примамлива картина на бъдещите им съвместни бляскави успехи, позовавал се на огромни връзки не само в Иваново, но и в Ленинград, в Киев и дори в Москва. Под строга тайна й съобщил, че е почти завършил написването на музикална комедия. И музиката, и либретото вече са одобрени от ръководството на Съюза на композиторите. Изобщо пред тях се откривали такива перспективи, че дъхът на Дмитриева секнал.

Вечерта били на гарата. Толкова бързали, че Йонесян си забравил паспорта.

Във влака обаче станал мрачен. Трябвало да обмисля много неща. Приятелят в Иваново не му бил особено близък. В Москва такива изобщо нямал — един-двама случайни познати. Лели в Москва също не съществували, както нямало и парична вноска в спестовната каса. А на лъжата си за музикалната комедия сега сам се учудвал.

— Какво има, Володя, защо си се замислил? — попитала Дмитриева.

— Ами преценявам у коя от лелите да отседнем. Не искам да обиждам нито едната, нито другата.

— Тогава защо да не отидем у моята роднина? Тя ще се зарадва. Само че ще трябва да й купим някакъв подарък.

— Е, и това ще стане.

Йонесян се развеселил. Прескочил във вагон-ресторанта, донесъл бутилка вино. Вечерята станала интимно-тържествена. А Йонесян мислел, кроял, пресмятал…

Именно тая нощ в стремглаво летящия влак, в купето, където безгрижно спяла Алевтина Дмитриева, у Йонесян се родил сатанински план — как да се сдобива с пари в Москва.

Евдокия Коренкова алчно огледала обемистите куфари на новопристигналите и приела племенницата си и нейния годеник радушно, предоставила им стаята си, а сама се преместила в съседната, холна стая. Вечерта в тесен домашен кръг се състоял тържествен пир. Йонесян красноречиво чертаел планове: най-напред трябва да се навестят лелите, те с нетърпение чакат племенникът да ги удостои с посещението си и да ги освободи от бремето на многото вещи, които имат. Дмитриева и Коренкова слушали Йонесян със затаен дъх. Стопанката слагала на масата все нови и нови лакомства: и пача, и гъби, и печена кокошка. Тя просто излизала от кожата си, за да угоди на гостите, защото и на нея положително ще се падне нещо от богатството, което скоро ще притежават.

На сутринта Йонесян излязъл рано. Дълго се шлял из града, докато най-после видял от прозореца на тролейбуса новите жилища. Районът бил още незаселен, а там сновял много народ.

„Така е удобно, чужд човек не е толкова забележим“ — помислил си Йонесян и слязъл от тролейбуса. Като минал две спирки, отбил се в спортен магазин. Купил туристическа брадвичка и навлязъл в „Азовска улица“.

Към първия апартамент вървял с отчаян страх. Спазми го душели за гърлото, ръцете му треперели, когато натискал копчето на звънеца.

Но приветливостта на хората го успокоила…

Прибрал се в квартирата на Коренкова неестествено оживен. По пътя купил две бутилки вино и мезета. Тримата пак стояли дълго и се гощавали. Йонесян разказвал за „лелята“, у която бил, подмигвайки многозначително на жените:

— Бива си я, държелива бабка. Ще ни приготви това-онова. Като отидем в Иваново, пак ще се отбия при нея.

— В Иваново ли? Нужно ли е да ходим пак? — учудила се Дмитриева.

— Да, Алевтиночка, ще прескочим за ден-два и ще се върнем. Нали приятелят ме чака.

Разбира се, Йонесян не казал, че съвсем други причини го подтикнали към това внезапно решение. Когато излизал от магазина, дечурлигата, насъбрали се в двора, го изгледали подозрително и взели да си шепнат нещо. Това било достатъчно, за да му се свие сърцето от страх, и тутакси помислил, че трябва да се махне за няколко дни…

Тази двойка — прилично облечен мъж с малък куфар и младата му спътница в скромно палто с кожена яка — не будела никакви подозрения нито по московските улици, нито на гарата, нито във влака. Във вагона завързали разговор със съседката си по купе — старата добродушна женица Федотова. Донесли й чай, черпили я с московски бонбони. Разказали, че са артисти, вероятно ще работят в някой от ивановските театри. Спътницата им се ласкаела от такова запознанство. Като научила, че съпрузите нямат къде да отседнат на първо време, радушно ги поканила у дома си: „Ще прекарате няколко дни у нас, ние сме само двама с мъжа ми, а апартаментът е голям.“

На сутринта Йонесян и Дмитриева тръгнали за театъра на музикалната комедия. Познатият на Йонесян се учудил на тази среща, но се съгласил, макар и не много охотно, да види артистичната двойка. Те пели заедно и поотделно някакви куплети, потанцували. Дмитриева се опитала дори да демонстрира кабриол, само че тутакси се препънала.

Дръпвайки художествения ръководител настрана, Йонесян попитал:

— Е, как е?

Той смотолевил с наведени очи:

— Сега бързам за репетиция. Намини утре, ще поговорим…

Но Йонесян вече се досещал за отговора. Той изпратил Дмитриева до квартирата и тръгнал да поскита из града, „да се срещне с някой и друг от познатите си“. Но не скитал безцелно, а проучвал — къде да отиде, къде да намери, на всяка цена да намери пари.

Прибрал се в къщи надвечер. Прибрал се, след като извършил тежки злодеяния.

В квартирата на Федотова бъбрел весело и се шегувал. Наметнал на раменете на Дмитриева мека вълнена кърпа. Предложил да подари на домакинята някакъв шал.

— Минавах край пазаря, та го купих евтино, вземете го.

Тя благоразумно отказала:

— Благодаря, имам си всичко, което ми е нужно.

Йонесян не настоял, захвърлил шала в куфара си. Вечерял с апетит, пил водка. Само че често закривал очите си с ръка, страхувайки се да не би домакинята или приятелката му да забележат неговото състояние. След вечерята дръпнал Дмитриева в антрето, обяснил й, че трябва незабавно да заминат за Москва:

— Викат ме по спешна работа. Ще се върнем тук. По всичко личи, че са ни харесали в театъра.

До най-близката крайградска гара вървели пеш. Йонесян пратил Дмитриева да вземе билети от касата. Седнали в различни вагони. Всичко това учудвало Дмитриева, но Йонесян многозначително й обяснил:

— Така е по-добре. Изглежда, че имам врагове.

Това „обяснение“ било достатъчно, за да успокои Дмитриева.

И ето, Йонесян и Дмитриева са отново в Москва. Те рядко напущали своето убежище, почти не излизали на улицата, не използувани метро, автобус, тролейбус. Но когато спаднел човешкият поток по московските улици, работниците застанели пред струговете, учените се наведели над приборите, студентите заемели аудиториите, Йонесян нахлупвал шапка ниско над челото си и обикалял къща след къща, вход след вход, набелязвал си ту една, ту втора, ту трета квартира.

Една вечер той с тайнствен вид обяснил на Дмитриева, че му се наложило да прибегне до „принудителна мярка“ — да се отърве от един от тия, които преследвали неотстъпно него — Йонесян. Приятелката му усърдно изпрала в банята окървавените ръкавици на Йонесян, измила туристическата брадва. Тя не можела да не се сети, че Йонесян е извършил с тази брадва убийство, че не току тъй се крие от хората. Дмитриева чувала, че в Москва се търси бандит…

Коренкова също знаела. Като видяла изпраните ръкавици, тя сигурно си помислила, че има нещо нередно в нейните квартиранти. Но надделяла оная, предишната мисъл — да не се излъже, да не се мине, да измъкне повече вехтории от своите квартиранти.

Например тази блуза, дето е на Дмитриева. Ще трябва май да я изпроси. А и шалът е хубав. Пък и Йонесян е обещал да донесе скоро и по-ценна стока. Днес например домъкна почти нов-новеничък телевизор, значи и тя ще има какво да намаже.

Обедът бил празничен. Съседът донесъл аванс за телевизора, и Коренкова вече два пъти прескачала до най-близкия гастроном ту за водка, ту за мезета. Тя изпадала в умиление, като гледала колко обича Володя Алевтина, как я глези, носи я на ръце из стаята.

Вечерта изпращали Йонесян. Той напущал Москва за няколко дни. Най-напред ще се отбие в един град, изглежда в Шуя, за да получи от някакъв приятел пари, които му дължал, а после — в Казан. Там именно ще се срещнат с Алевтина.

Планът бил изработен общо и обмислен в подробности, с всички предпазни мерки.

На раздяла Йонесян наставлявал жените:

— Само да не се изпуснете пред някого къде съм. Иначе това ще ми навреди. А с теб, Алевтина, ще се срещнем в Казан.

Алевтина Дмитриева изясни всичко. Колкото до лъжа, тя се оказа още по-способна от Йонесян.

— Знаехте ли с какво се занимава Йонесян?

— Как така с какво? Ходеше в Москва при лелите си, а в Иваново щяхме да постъпим на работа в театъра.

— Защо сте се измъкнали от Иваново скришом, качили сте се на влака от крайградска гара?

— Володя каза, че някой го преследва.

— Кой може да го е преследвал?

— Някакви негови врагове.

— А какво мислехте за нещата, които носеше?

— Нали ви казвам, носеше ги от лелите си.

— Това е в Москва. Ами пухената кърпа, шалът в Иваново?

— Купил ги на път към къщи.

— Но нали знаехте, че почти няма пари?

— Володя навсякъде има приятели. Казваше ми да не мисля за пари. И не мислех.

Не ще и дума, тя е разбирала с какъв занаят се занимавал приятелят й. Ако не веднага, ако не през първите дни от престоя им в Москва, то поне в Иваново това й станало напълно ясно. Обаче Дмитриева спокойно криела в куфарите донесените вещи, и те заедно делово пресмятали колко ще успеят да измъкнат за тях. Мислела, че ще може да живее с Йонесян весело и безгрижно. Не трепвала, когато сядала на масата с убиец, докосвана от ръцете му, едва измити от човешка кръв. Чувство на отвращение предизвикваше тази жена.

 

 

Присъдата — смъртно наказание за Йонесян, продължителен затвор за Дмитриева и изселване от Москва за Коренкова — бе посрещнато с всеобщо одобрение. Но развълнуваните обаждания по телефона до съдебните инстанции престанаха едва когато вестниците поместиха съобщение, че присъдата срещу Йонесян с крайна наказателна мярка — разстрел — е изпълнена.

Допълнителна информация

$id = 230

$source = Моята библиотека

Издание:

Заплетената следа. Криминални новели

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Съставител: Борис Миндов

Художник: Лиляна Ангелова

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов