Артър Кларк
Слънчев вятър
Събрани разкази

Предговор
към „Слънчев вятър“

Настоящият сборник съдържа всички разкази, написани от мен през шестдесетте години, един от най-бурните периоди в цялата история на науката и технологията. Това бе десетилетието на лазера, на генетичния код, на първите автоматични сонди, достигнали Марс и Венера, на откриването на пулсарите и кацането на Луната. В тези разкази са отразени много от горните събития било преди да се състоят, било след това. Поради тази причина са изложени по хронологичен ред.

Това е шестият ми сборник с кратки разкази и насмалко да му поставя подзаглавие — „Последните разкази на Кларк“ Не поради страх от смъртта — имам твърдото намерение да видя със собствените си очи това, което ще се случи през 2001 година — а защото в последно време май се занимавам все по-малко с писане и все повече с беседи, пътешествия, филми и подводно плуване. Като отчетох сегашните си темпове на работа, реших, че е възможно седмият сборник да се появи в едно толкова отдалечено бъдеще, че вероятно ще е по-добре, напиша ли нови разкази, просто да ги включа в по-късни издания на настоящата книга.

„Слънчев вятър“ бе поместен за пръв път в списание „Boys’ Live“ под заглавието „Слънчев екран“. По силата на едно от странните съвпадения, често срещани в литературата (виж разказа „Г-н Хърбърт Джордж Морли Робъртс Уелс“), Пол Андерсън използува същото заглавие почти едновременно с мен.

Ако не се лъжа, за пръв път изложих концепцията за лунния изтласквач, залегнала в разказа „Маелстрьом II“, в своята статия „Електромагнитното изтласкване като перспективно средство за осъществяване на космически полети“, поместена в броя на списание „Journal of the British Interplanetary Society“ от септември 1959 година.

Подробното описание на събитията, описани в „Преминаването на Земята“, е дело на Джан Миъс (виж „Journal of the British Astronomical Association“, том 72, свитък 6 от 1962 година). Много съм задължен на Миъс за тази статия, която бе за мен източник на информация и вдъхновение.

Изразът „Колелата на Посейдон“ (виж разказа „Среща с Медуза“) бе измислен от моя покоен приятел Уили Лий. Други цитати са взети от неговата книга „На Земята и в небето“. Причините за това изключително и навяващо страх явление все още не са напълно изяснени.

И накрая, мога да се похваля с един скромен рекорд — „Най-дългият научно-фантастичен разказ на света“. По-дълъг разказ от него няма, а няма и да има.

Храната на боговете

Редно е да Ви предупредя, господин председателю, че голяма част от моите показания могат да предизвикат пристъпи на гадене. Имам предвид някои аспекти на човешката природа, които твърде рядко са предмет на обществени дискусии, още по-малко пък на заседанията на един комитет на Конгреса. Боя се, обаче, че този път ще бъде невъзможно да си затворим очите. Има мигове, когато булото на лицемерието трябва да бъде вдигнато, и този е един от тях.

Всички вие, господа, както и аз, произлизаме от хищниците. От изражението на лицата ви ми става ясно, че повечето от вас не разбират тази дума. Не би трябвало да се изненадвате от това. Тя е архаичен термин, неизползуван вече цели две хилядолетия. Реших, че ще е по-добре да пренебрегна евфемизмите и да бъда брутално откровен, дори и да ми се наложи да използувам думи, които никога не се произнасят пред възпитани хора. Извинявам се предварително на всички, чиято чувствителност бих могъл да засегна.

Само допреди няколко столетия любимата храна на почти всички човешки същества е била месото — плътта на убити животни. Съвсем не се опитвам да ви накарам да повърнете. Не, просто констатирам един факт, чиято достоверност може да проверите в който и да е учебник по история…

Да, разбира се, господин председателю, ще изчакам сенаторът Ървинг да се съвземе. Ние, професионалистите, нерядко пропускаме да отчетем възможната реакция на лаиците на твърдения като горното. Същевременно съм длъжен да предупредя уважаемите членове на комитета, че най-неприятното тепърва предстои. Ако някой от вас, господа, е гнуслив, съветвам го да последва сенатора, преди да е станало късно…

Ако нямате възражения, ще продължа. Съвсем доскоро всички хранителни продукти са могли да бъдат разделени на две категории. По-голямата част от тях е била произвеждана от растения: зърнени храни, плодове, планктон, водорасли и други растителни видове. Днес ни е трудно да си представим, че огромната част от нашите прадеди са били селяни, които са се сдобивали с храна от земята или морето с помощта на примитивни и често пъти крайно изнурителни способи. Това обаче е самата истина.

Вторият вид храна, ако позволите да се върна към тази неприятна тема, е била месото, добивано от сравнително неголям брой животни. Навярно са ви известни поне някои от тях — крави, свине, овце, китове. Повечето хора — неприятно ми е, че трябва да наблегна върху това, но става дума за един безспорен факт — са предпочитали месото пред всяка друга храна, макар и единствено най-богатите да са могли да си го позволят. По-голямата част от човечеството е живяла на една почти изключително растителна диета и е възприемала месото като рядък и трудно достъпен деликатес.

Разгледаме ли обаче въпроса спокойно и безстрастно — надявам се, че това е вече по силите и на сенатора Ървинг — ще видим, че месото е нямало как да не бъде рядка и скъпа храна, тъй като производството му е един извънредно неефективен процес. За да се получи килограм месо от животно, то трябва да изяде поне десет килограма растителна храна. Храна, която е могла да бъде изконсумирана пряко от човешките същества. Дори и да пренебрегнем чисто естетическия аспект на този въпрос, не можем да не си дадем сметка, че подобно състояние на нещата не е могло да бъде търпяно след демографския взрив от двадесети век. Всеки човек, хранещ се с месо, е осъждал на гладна смърт поне десетина свои събратя…

За щастие на всички ни, биохимиците успяха да открият решението на този проблем. Както навярно ще си спомните, то бе едно от многото странични резултати от изследванията на космоса. Всички храни, независимо дали са от растителен или животински произход, са образувани от съвсем малък брой едни и същи елементи — въглерод, водород, кислород, азот, сяра и фосфор. Тази половин дузина елементи, заедно с няколко други, образуват един почти безкраен брой от съчетания, представляващи всъщност всички храни, които човечеството е яло и ще яде. Изправени пред необходимостта да решат проблемите, свързани със заселването на Луната и другите планети, биохимиците от двадесет и първи век откриха начини да синтезират всякакви храни на основата на най-прости суровини — вода, въздух и скали. Това бе най-великото, а може би и най-важното достижение в историята на науката. Не би следвало обаче, да се гордеем кой знае колко с него. Растителното царство ни бе изпреварило в това отношение с милиард години.

Химиците се научиха да синтезират всякакви храни, независимо дали последните притежаваха аналози в природата или не. Излишно е да казвам, че в хода на този процес бяха допуснати грешки, някои от които причиниха дори катастрофи. Сгромолясаха се цели промишлени империи. Преходът от растениевъдството и животновъдството към гигантските автоматически заводи на днешния ден често бе болезнен. Това обаче трябваше да бъде направено и в крайна сметка всички спечелихме от него. Опасността от гладна смърт изчезна завинаги и днес разполагаме с изобилие от най-разнообразни храни, непознато в човешката история.

Спечелихме и в морален план. Престанахме да избиваме милиони живи същества и такива отвратителни институции като кланиците и касапниците изчезнаха завинаги от лицето на земята. Днес вече ни се вижда невероятно как нашите прадеди, дори и като отчитаме тяхната недодяланост и грубост, са могли да търпят съществуването им.

При все това, пълното прекъсване на връзката с миналото е невъзможно. Както вече казах, ние сме хищници. Ние сме наследили вкусове и предпочитания, утвърждавали се поне милион години. Независимо дали ни е приятно или не, само допреди няколко поколения хората са изяждали с удоволствие плътта на говедата, овцете и свинете — стига да им е била достъпна. А и днес самите ние изпитваме същото наслаждение…

Боже мой, вероятно няма да е зле сенаторът Ървинг да напусне залата и да не се връща. Може би се изразих твърде грубо. Това, което всъщност исках да кажа, разбира се, е че голяма част от синтетичните храни, които консумираме днес, имат идентична формула с тази на едновремешните естествени продукти. Някои от тях всъщност така точно ги копират, че разликата между едните и другите не би могла да се установи с помощта на какъвто и да е химически или друг анализ. Това всъщност бе логично и неизбежно. Ние, производителите, взехме за образци най-предпочитаните досинтетични храни и възпроизведохме техния вкус и състав.

Разбира се, създадохме и съвсем нови продукти, които не предизвикват никакви асоциации със зоологията и анатомията — целта бе да не се напомнят на потребителите някои реалности. Повечето от думите, които днес ще откриете в едно ресторантско меню, или са измислени в началото на двадесет и първи век, или са заимствувани от френски думи, не говорещи нищо на повечето хора. Ако желаете да разберете пределите на вашата издръжливост, бихте могли да проведете един интересен, макар и крайно неприятен експеримент. В секретния отдел на Библиотеката на Конгреса бихте могли да намерите голяма част от менютата на най-известните ресторанти от миналото, дори и тези на банкетите, давани в Белия дом. Там всичко е описано с такава отблъскваща прямота, че е почти невъзможно да се четат. Трудно ми е да си представя по-убедителни доказателства за дълбочината на пропастта, деляща ни от нашите прадеди отпреди само няколко поколения…

Да, господин председателю, да, ще говоря по същество. Всичко, което казах досега, обаче, е изключително важно и има отношение към случая. Не, не се опитвам да ви разваля апетита. Просто полагам основата на обвинението, което ще отправя към нашия конкурент, корпорацията „Трипланетари Фууд“. Ако не бях изложил цялата предистория на случая, можеше да се създаде впечатлението, че става дума за лековато обвинение, предизвикано от загубите на нашата фирма, вследствие появяването на продукта „Амброзия Плас“ на пазара.

Нови храни, господа, се изобретяват всяка седмица, и е трудно да бъдат проследени. Храните са нещо като женската мода, само една от хиляда оцелява за по-дълго време. Изключително редки са случаите, когато една от тях завладява внезапно целия пазар, и най-искрено признавам, че линията „Амброзия Плас“ е най-големият успех в световното производство на храни. И вие добре знаете, че всички други бяха буквално пометени от пазара.

Естествено, видяхме се принудени да се справим с това предизвикателство. Биохимиците на нашата фирма не са по-лоши от биохимиците на която и да е фирма в Слънчевата система и веднага се заеха с анализа на „Амброзия Плас“. Няма да ви разкрия фирмена тайна, като ви кажа, че разполагаме със записи на практически всички храни, естествени и синтетични, консумирани от човечеството от зората на неговата история, дори и на такива екзотични ястия, за които едва ли сте чували — пържени калмари, скакалци в мед, паунски езици, венериански миноги… Огромната ни сбирка от вкусове и ухания е най-ценният ни капитал. Това впрочем може да се каже и за всички останали фирми в бранша. С помощта на нашата информационна банка сме в състояние да постигнем всички възможни съчетания на всякакви храни. По правило можем без особени усилия да възпроизведем всеки продукт на нашите конкуренти.

„Амброзия Плас“ обаче дълго време ни затрудни. По съдържанието си на белтъчини и мазнини изглеждаше най-обикновено месо, в което не открихме нищо сложно. Не съумяхме обаче да го възпроизведем в идентичен вид. Нашите химици за пръв път претърпяха неуспех. Нито един от тях не успя да обясни на какво точно се дължи изключителният вкус на продукта. Вкус, както знаем, на фона на който всички останали храни изглеждат безвкусни. Аз всъщност май избързвам…

С две думи, господин председателю, не след дълго пред Вас ще се яви и президентът на „Трипланетари Фуудс“, макар че това няма да му е приятно. Той ще Ви каже, че „Амброзия Плас“ е синтезирана от вода, въздух, варовик, сяра, фосфор и така нататък. И това ще е напълно вярно, без обаче да е най-съществената част от истината. Ние вече открихме неговата тайна. Като всяка друга тайна, и тя изглежда много проста, след като вече си я разгадал.

Трябва наистина да поздравя своя конкурент. Той действително успя да осигури неограничени количества от един продукт, който поради самата си същност представлява съвършената храна за човечеството. Доскоро предлагането му не бе особено голямо и малкото гастрономи, които го опитаха, почти единодушно заявиха, че що се отнася до вкусовите му качества, той е неподражаем.

Да, химиците на „Трипланетари“ изпълниха блестящо задачата си. Вие обаче сте хората, които ще трябва да се произнесете по някои морални и философски аспекти, свързани с техния продукт. В началото на изложението си използувах една архаична дума — „хищник“. Сега ще трябва да ви запозная с още един древен термин. Ще ви го продиктувам буква по буква: К-А-Н-И-Б-А-Л…

 

Маелстрьом II^[1]

 

Клиф Лейланд с горчивина съобрази, че не е първият човек, знаещ кога и как точно ще умре. Осъдените на смърт престъпници открай време бяха изчаквали утринта на деня на своята екзекуция. Да, обаче са могли до самия момент на изпълнението на присъдата да се надяват на помилване. Човешките съдии са способни на милозливост. Задействуват ли се обаче законите на природата, възможности за обжалване няма.

Едва допреди шест часа, готвейки се за пътуването до Земята, той весело си бе подсвирквал, докато опаковаше своите десет килограма личен багаж. И сега си спомняше как бе мечтал да прегърне Майра и да осъществи отдавна замисленото пътешествие по Нил в компанията на Брайън и Сю. След няколко минути Земята щеше отново да се появи над хоризонта и той може би щеше да съзре Нил. Лицата на съпругата и децата си обаче щеше да види само в своите спомени. Всичко бе станало само заради желанието му да спести деветстотин и петдесет долара — реши да се прибере у дома с товарния катапулт, а не с ракетната совалка.

Още преди тръгването знаеше, че най-мъчителни щяха да бъдат първите дванадесет секунди, през които електромагнитният катапулт щеше да ускори капсулата по шестнадесеткилометровата писта и да я изстреля от Луната. Бе му добре известно, че ускорението от двадесет „g“ никак не е леко, независимо от потапянето в защитна водна вана. Успя да осъзнае огромната сила, въздействуваща върху капсулата, едва когато тя се оказа в прегръдките на електромагнитното поле. Единственият доловим звук бе слабият пукот на металните й стени. На човек, свикнал с рева на излитаща ракета, тишината се струваше невероятна. Едва успя да повярва на ушите си, когато чу съобщението, което се разнесе от говорителя: „Старт плюс пет секунди. Скорост — две хиляди мили^[2] в час“.

Такава скорост бе постигнал само за пет секунди, а оставаха още седем, през които генераторите щяха да продължат да вкарват потоци от енергия в катапулта. Седем секунди след старта обаче захранването бе нарушено.

Дори и в подобната на утроба вана Клиф усети, че нещо не е наред. Водата около него, до този момент едва ли не втвърдила се от собствената си тежест, изведнъж оживя. Макар и капсулата все още да продължаваше да се плъзга по трасето, вече се движеше по инерция, без да увеличава скоростта си.

Не му остана време да изпита страх или почуда, тъй като енергозахранването бе прекратено само за секунда. След това полето отново се появи и капсулата бе разтърсена от поредица удари от единия до другия си край.

Едновременно с прекратяването на ускорението изчезна и тежестта. Не му бе необходим инструмент, за да установи това. Едно странно усещане в стомаха му даде да разбере, че машината е напуснала края на пистата и се отдалечава от Луната. Изчака с нетърпение автоматичните помпи да изсмучат водата от ваната и струите горещ въздух да я изсушат. След това бързо отиде при контролното табло и се намести в креслото срещу него.

— Свържете ме с диспечерския пункт — каза той, докато си поставяше предпазните колани. — Какво, по дяволите, стана?

Един бодър, но разтревожен глас веднага му отговори.

— Все още се опитваме да разберем. Ще те потърсим след тридесет секунди. — След което добави: — Радваме се, че си добре.

Докато чакаше, Клиф включи предния обзорен екран. Върху него, както можеше да се очаква, се появиха само звезди. Все пак, бе успял да се отдели от Луната с голяма скорост и не съществуваше опасност да падне върху нея веднага. Рано или късно обаче това щеше да стане, тъй като очевидно не бе достигнал втора космическа скорост. Вероятно капсулата се движеше по траектория с формата на елипса и само след няколко часа щеше да се завърне на началната си точка.

— Здравей, Клиф — обадиха се внезапно от диспечерския пункт. — Разбрахме какво е станало. Полето е изключило за миг при преминаването ти през петата секция от трасето. Излетял си със скорост, седемстотин мили в час по-малка от необходимата. След малко повече от пет часа ще се окажеш на стартовото място. Не се тревожи обаче — с маневрените ракети ще можеш да се установиш на стабилна орбита. Ще ти кажем кога да ги включиш. След това остава само да чакаш, докато изпратим някого да те прибере.

Без да бърза, Клиф си позволи да се поотпусне. Бе забравил за съществуването на маневрените ракети. Колкото и маломощни да бяха, спокойно щяха да го отведат на безопасна орбита. Вярно че можеше да се доближи само на мили от лунната повърхност и да види как планини и равнини преминават покрай него с главоломна скорост, но поне щеше да е в безопасност.

След това си спомни за пукота, разнесъл се откъм контролното табло, и надеждите му отново угаснаха. В една космическа капсула не са много нещата, които могат да се повредят без това да има крайно неприятни последици.

Сега, след като провери системата за задействане на ракетите, разбра какви са тези последици. Таблото не реагираше нито на ръчен, нито на автоматичен режим. Скромните запаси от гориво, които трябваше да го изведат на безопасно място, бяха напълно безполезни. След пет часа щеше да направи една обиколка и да се завърне в началната точка.

Дали пък няма да кръстят някой кратер на мен, помисли си Клиф. Кратерът Лейланд, с диаметър… С какъв диаметър? Хайде да не се самозалъгваме, едва ли ще има и двеста ярда^[3]. Надали ще си струва да се нанесе върху картата.

От пункта мълчаха, обаче това не го изненада. Какво ли можеше да кажат на един вече отписан човек? И все пак, макар и да знаеше, че нищо не бе в състояние да измени неговата траектория, все още не му се искаше да повярва, че след малко останките му ще бъдат разпилени върху обратната страна на Луната. Все още продължаваше да се отдалечава от нея, уютно настанен в малката капсула. Както и при всички други хора, самата мисъл за смъртта щеше да му се струва нелепа до последния момент.

Сетне за миг забрави своя проблем.

Хоризонтът пред него вече не бе плосък. Към звездите бе започнало да се издига нещо, надминаващо по блясък дори обляната от слънчевите лъчи лунна шир. Капсулата продължи движението си и той стана свидетел на единствения възможен за човека изгрев на Земята — изкуствения. Това продължи само минута, тъй като скоростта на капсулата бе голяма. Отвъд хоризонта се появи Земята и бързо започна да се издига към зенита.

Земното кълбо бе на фаза три четвърти и прекалено светло, за да се наблюдава с невъоръжено око. Представляваше космическо огледало, сътворено не от скучни скали и прашни равнини, а от сняг, облаци и море. Всъщност, едва ли не само от море — пред Клиф се простираше Тихият океан, като ослепителното отражение на Слънцето не позволяваше да се видят Хавайските острови. Сиянието на атмосферата, мекото одеяло, върху което до преди малко се бе надявал след часове да се приземи, размиваше географските контури. Може би тъмната ивица, започнала да се подава откъм нощта, бе Нова Гвинея. Нямаше обаче как да е уверен в това.

Фактът, че Клиф се бе устремил право към това красиво и лъчисто видение, бе изпълнен с горчива ирония. Беше му необходимо увеличение на скоростта само от седемстотин километра в час, за да го достигне. Така беше. Със същия успех можеше да помечтае и за ускорение от седем милиона километра в час.

Изгряващата Земя му напомни за семейството. Имаше задължение към него, което го уплаши, но нямаше как да го отложи.

— Ало, диспечер, дайте ми връзка със Земята — каза той, като се опита да потисне треперенето в гласа си.

Това бе едно от най-странните му усещания. Ето, движеше се над повърхността на Луната, когато чу сигнала, който щеше да го свърже със собствения му дом, намиращ се някъде на четвърт милион мили разстояние. В Африка беше вероятно около полунощ, така че щеше да измине известно време, преди някой да вдигне слушалката. Майра щеше леко да се раздвижи в леглото, но сетне, като съпруга на космонавт, винаги нащрек в очакването на неприятности, щеше веднага да се разсъни. И двамата не бяха пожелали да държат телефонен апарат в спалнята си, така че щяха да изминат поне петнадесет секунди, докато тя включи осветлението, затвори внимателно детската стая, за да не разбуди бебето, слезе по стълбището и…

Гласът й, ясен и изпълнен с обич, прекоси пустотата на космоса. Той щеше да разпознае този глас навсякъде във Вселената. Долови в него недобре скрита тревога.

— Госпожа Лейланд? — попита земният оператор. — Търси Ви съпругът Ви. Не забравяйте, че сигналът се бави две секунди.

Колко ли хора можеха да подслушат този разговор, хора на Луната, на Земята и на радиорелейните спътници? Неприятно е да разговаряш за последен път с най-любимите си същества и да знаеш, че могат да те подслушват. Веднага след като взе слушалката, обаче, останаха да съществуват само той и Майра.

— Обажда се Клиф, мила — започна той. — Боя се, че няма да успея да пристигна навреме, както ти бях обещал. Възникна затруднение… от техническо естество. Да, точно сега се чувствувам добре, но имам големи неприятности.

Преглътна, опитвайки се да овлажни пресъхналата си уста, и продължи преди Майра да успее да отговори. Доколкото му бе по силите, обясни й накратко обстановката. Каза, че не е изгубил надежда.

— Всички полагат максимално старание да ме спасят — опита се да я успокои той. — Може би ще успеят да изпратят кораб да ме прибере. Ако не успеят обаче… е, искаше ми да си поговоря с теб и с децата.

Тя, както и той очакваше, не изгуби самообладание. Отговорът й, дошъл откъм невидимата страна на Земята, го изпълни с обич и гордост.

— Не се тревожи, Клиф. Сигурна съм, че ще те спасят и че ще прекараме заедно отпуската ти, точно както бяхме предвидили.

— Аз също съм сигурен — излъга. — Все пак, би ли събудила децата? Не им казвай, че нещата не са наред.

Измина безкрайна половин минута преди да чуе сънливите им и едновременно възбудени гласчета. Бе готов с удоволствие да размени последните няколко часа от своя живот срещу възможността отново да види лицата им. Капсулата обаче не бе луксозна и не разполагаше с видеофон. Може би пък така беше по-добре, защото по всяка вероятност в погледа му щяха да съзрат истината. И без това скоро щяха да я научат, но не от него. Щеше му се в тези последни мигове да ги дари само с щастие.

При все това, му бе трудно да отговаря на въпросите им, да им каже, че скоро ще се видят, да им обещае неща, които не можеше да изпълни. Мобилизира цялото си самообладание, когато Брайън му напомни да му донесе лунния прах, за който веднъж бе забравил. Сега обаче бе удържал на думата си.

— Да, Брайън, този път го взех. Държа го в един буркан точно срещу мен. Да, скоро ще можеш да го покажеш на приятелите си (не беше вярно — скоро прахът щеше да се завърне в собствения си свят). А ти, Сюзи, дръж се добре и слушай майка си. Бележките ти за миналия срок не бяха добри, да не говорим за поведението… Да, Брайън, и снимките съм взел, и парчето скала от Аристарх…

Не е лесно да умреш на тридесет и пет годишна възраст, но и за едно момче не е лесно да изгуби баща си, когато е едва десетгодишно. Как ли щеше да го запомни Брайън? Може би само като гаснещ глас от космоса, тъй като Клиф бе прекарал много малко време на Земята. През последните оставащи му минути, когато се отдалечаваше от Луната, за да се върне сетне отново при нея, нямаше какво друго да направи, освен да изрази отново обичта си и надеждите си през пустотата, която повече нямаше да прекоси. За останалото трябваше да има грижата Майра.

След като децата си легнаха, озадачени, но щастливи, той пристъпи към деловата част. Точно сега умът му трябваше да бъде бистър. Точно сега трябваше да бъде делови и стегнат. На Майра щеше да й се наложи по-нататък да се оправя без него, но поне можеше да й помогне да се справи по-лесно с това. Каквото и да се случи с отделната личност, животът си продължава. Животът на съвременния човек е пълен с ипотеки, вноски, застрахователни полици, общи банкови сметки и какво ли още не. Спокойно, сякаш ставаше дума за неща, засягащи някой друг — а скоро щеше да бъде точно така — Клиф започна да обяснява какво трябва да се направи по тези въпроси. Едни думи идват от сърцето, други са плодове на разума. След около три часа, когато започнеше последното си сближаване с лунната повърхност, сърцето му щеше да спре.

Никой не ги прекъсна. Нямаше как хората, поддържащи връзката между двата свята, да не са следили разговора им, но Клиф остана с чувството, че заедно с Майра са единствените живи същества във вселената. По време на разговора той няколко пъти погледна към монитора и се изненада от блясъка на Земята, вече запълнила половината небе. Не можеше да повярва, че е обитавана от седем милиарда човешки същества. Сега го интересуваха само три от тях.

Трябваше да бъдат четири, но и при най-добра воля не му бе по силите да възприеме бебето като другите деца. Никога не бе виждал най-малкия си син. Нямаше и да го види.

В един момент реши, че няма какво повече да каже. За някои неща не стига и цял живот, а за други и час е твърде много. Чувствуваше се изтощен във физическия и в емоционалния смисъл на думата, а и състоянието на Майра едва ли бе по-добро. Дощя му се да остане насаме със себе си и със звездите, да подреди мислите си и да се раздели достойно с вселената.

— Може би ще се чуем отново след около час, мила — каза. Нямаше нужда от обяснения, и двамата се познаваха твърде добре. — Ще ти се обадя след… всъщност, имам достатъчно време. Засега, дочуване.

Изчака още две и половина секунди, докато чуе прощалните думи от Земята, след това прекъсна връзката и впери празен поглед в контролното табло. Съвсем неочаквано, въпреки волята му, от очите му потекоха сълзи и внезапно заплака като дете.

Плачеше за семейството си и за себе си. Плачеше за загубеното бъдеще и за надеждите си, които не след дълго щяха да се изпарят сред звездите. Плачеше и защото нямаше какво друго да прави.

След малко се почувствува доста по-добре. Изведнъж осъзна, че е много гладен. Нямаше смисъл да загива с празен стомах и започна да търси храна в складовото помещение. Тъкмо, когато изстискваше туба с пастет от пиле и шунка в устата си, му се обадиха от диспечерския пункт.

Този път чу нов глас. Бавен, спокоен и изпълнен с увереност. Глас, който нямаше да позволи никакви своеволия на бездушните машини.

— Обажда се Ван Кесел, началник на техническия отдел. Лейланд, слушай ме внимателно. Струва ни се, че разбрахме как можеш да се спасиш. Няма да е съвсем лесно, но друга възможност нямаш.

Редуванията на надежда и отчаяние се отразяват твърде болезнено върху нервната система. Клиф изведнъж усети главозамайване. Щеше да падне, стига да имаше къде.

— Продължавайте — отвърна с угаснал глас, когато се посъвзе. След това започна да слуша Ван Кесел с надежда, която бързо премина в неверие.

— Не мога да повярвам в това! — каза той. — Изглежда ми невъзможно!

— Не можеш да опровергаеш компютрите — отвърна Ван Кесел. — Изчисленията бяха направени поне по двадесет различни начина и резултатът е един и същ. В апогея няма да се движиш кой знае колко бързо и няма да са ти необходими особени усилия, за да се изтласкаш на нова орбита. Предполагам, че досега не си излизал в открития космос.

— Не съм, разбира се.

— Жалко. Все пак, няма значение. Действуваш ли съгласно моите указания, няма как да сгрешиш. Костюмът се намира в шкафа, в края на капсулата. Разчупи печатите и го облечи.

Клиф прелетя шестте фута между контролното табло и задната част на кабината и натисна ръчката с надпис „КОСМИЧЕСКИ СКАФАНДЪР ОБРАЗЕЦ 17. ДА СЕ ИЗПОЛЗУВА САМО ПРИ АВАРИЯ!“ Вратата се отвори и пред очите му проблесна висяща сребриста тъкан.

— Съблечи се по бельо и влез в него — каза Ван Кесел. — Не губи време с биоблока. После ще го сложиш.

— Готово — каза след малко Клиф. — А сега какво да правя?

— Сега ще изчакаш двадесетина минути, а после ще ти дадем сигнал кога да отвориш въздушния шлюз и да скочиш.

Клиф сякаш едва сега осмисли думата „скачам“. Изведнъж усети контраста между уюта на вече добре познатата му малка капсула и безкрайната междузвездна пустош, пропаст, в която човек можеше да пада до края на времето.

Досега никога не бе излизал в открития космос. Нямаше и причини да го стори. Бе обикновено селско момче с магистърска степен по агрономство. Бе участвувал първо в проекта за възраждане на Сахара, а после се бе опитал да отглежда растения на Луната. Космосът не беше неговата среда. Неговият свят бе образуван от почва и скали, от лунен прах и пемза.

— Не ми е по силите — прошепна той. — Няма ли друг начин?

— Няма — отсече Ван Кесел. — Ние тука се скъсваме от работа, за да те спасим, а ти ще ми се правиш на чувствителен. Имало е хора в къде-къде по-лошо положение от твоето — ранени и заседнали в катастрофирали кораби на милион мили разстояние — и пак са отървавали кожата. А ти още една драскотина не си получил и вече започна да хленчиш! Я се стегни бе, човек! Най-лесно е да си измием ръцете и да те оставим да се пържиш в собствения си сос.

Клиф бавно поруменя и успя да отговори едва след няколко секунди.

— Вече съм добре. Хайде, повтори ми указанията.

— Браво — рече одобрително Ван Кесел. — А сега ме слушай: след двадесет минути, когато се окажеш в апогея, ще влезеш във въздушния шлюз. От този момент нататък връзката ти с нас ще се прекъсне — радиостанцията на скафандъра ти има обсег само от десет мили. Ние обаче ще те следим с радар и ще можем отново да се свържем с теб, когато преминеш над нас. А сега: скафандърът се контролира чрез…

Двадесетте минути изтекоха бързо. Клиф вече знаеше какво точно да прави. Дори започна да вярва в успеха на спасителната акция.

— Хайде, време е — каза Ван Кесел. — Капсулата е правилно насочена и въздушният шлюз е разположен точно там, където трябва. Посоката обаче не е най-важна. Най-важното е скоростта. Гледай да вложиш в този отскок всичките си сили. Късмет!

— Благодаря — отвърна Клиф ни в клин, ни в ръкав. — Извинявай, че…

— Лесна работа — прекъсна го Ван Кесел. — Хайде! Действувай!

Клиф за последен път огледа малката кабина, за да провери дали не е забравил нещо. Наложи му се да остави всичките си лични вещи, но после нямаше да е трудно пак да си набави същите. Сетне си спомни за малкото бурканче с лунен прах, което бе обещал на Брайън. Този път нямаше да го разочарова. Няколко унции^[4] лунен прах в повече нямаше да бъдат определящи за съдбата му. С помощта на канап прикрепи бурканчето върху пояса на скафандъра.

Въздушният шлюз бе толкова тесен, че практически нямаше накъде да помръдне. Докато работеше автоматичната помпа, Клиф остана затиснат между външната и вътрешната му врата. След това една стена бавно се отдръпна пред него и той остана с лице към звездите.

С трудноподвижните си пръсти, облечени в ръкавици, се измъкна от въздушния шлюз и се изправи върху извития корпус на капсулата. Великолепието на панорамата, разкрила се пред очите му, почти го парализира. Бе съвсем различна от малкия образ върху екрана. Цялата му неувереност и страхът от височини внезапно се изпариха.

Луната се бе превърнала в гигантски полумесец, като разделителната линия между деня и нощта представляваше грамадна дъга, заемаща четвърт от небето. Някъде долу Слънцето залязваше и настъпваше началото на дългата лунна нощ. Върховете на някои планини обаче все още отразяваха последната дневна светлина и сякаш отправяха предизвикателство към вече обградилия ги мрак.

Той не бе пълен. Макар и Слънцето да бе напуснало повърхността под него, почти пълната Земя я обливаше със сиянието си. В лъчите му Клиф успя да забележи, с усилия, но ясно, контурите на морета и плата, слабите проблясъци на планинските върхове и тъмните кръгове на кратерите. Прелиташе над призрачна и задрямала повърхност, която щеше да се опита да причини смъртта му. Вече се бе оказал в най-високата точка на своята орбита, тъкмо върху правата линия, свързваща Луната и Земята. Бе време да скача.

Присви ръце и почти се прилепи към корпуса. Сетне пусна предпазното въже и с все сили се изтласка към звездите.

Бързината, с която капсулата поддаде под краката му, го изненада. Обхвана го съвсем неочаквано чувство. Бе очаквал да изпита ужас или главозамайване от височината, но не и усещането за нещо обичайно. Сякаш всичко това вече се бе случвало. Не с него, разбира се, с някой друг. Не се опита да мобилизира паметта си, тъй като моментът не бе подходящ за спомени.

Стрелна с поглед Луната, Земята и отдалечилата се капсула. Вече бе сам, на две хиляди мили над Луната и на четвърт милион мили от Земята. Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Щяха да изминат два часа и половина преди да разбере дали ще оживее и дали собствените му мускули са изпълнили задачата, с която не се бяха справили ракетните двигатели.

Звездите започнаха бавно да кръжат около него и той внезапно се сети за произхода на натрапчивия спомен. Бяха се изнизали наистина много години, откакто бе чел кратките разкази на По, но нима можеха да се забравят?

Клиф също бе пленник на водовъртежа, засмукващ го към неговата гибел. И той се опитваше да избяга от нея, напускайки своя кораб. Макар и стихиите да бяха различни, приликите впечатляваха. Рибарят от разказа на По се бе укрил в бъчва, тъй като цилиндричните предмети се засмукваха от водовъртежа по-бавно от кораба му. Ставаше дума за блестяща илюстрация на законите на хидродинамиката. Клиф се надяваше да успее да оползотвори не по-малко успешно познанията си по законите на небесната механика.

С каква скорост се бе изтласкал от капсулата? Навярно с не по-малко от пет мили в час? Колкото и незначителна да изглеждаше тя в астрономически мащаб, трябваше да е достатъчна, за да го вкара в нова орбита. В такава, както му бе обещал Ван Кесел, която да го отдалечи на няколко мили от Луната. Не бяха кой знае колко, но в този безвъздушен свят трябваше да са достатъчни.

Клиф внезапно изпита чувство на вина — бе пропуснал да се обади втори път на Майра. Виновен за това бе всъщност Ван Кесел, инженерът, който не му бе оставил време да се занимава със собствените си грижи. Всъщност, Ван Кесел бе прав. В такава обстановка човек е длъжен да мисли само за себе си. Всичките му сили, умствени и физически, трябва да бъдат посветени единствено на оцеляването. Нямаше време за отпускане и разнежване.

Бе се устремил към тъмната страна на Луната и осветеният й полумесец започна да изтънява. Непоносимият Слънчев диск, който той не посмя да погледне, бързо се спускаше към извития хоризонт. Лунният полумесец се превърна в тънка ивица, в лък, насочен към звездите. Сетне лъкът се разпадна на дузина блестящи мъниста, които започнаха да гаснат едно по едно, докато той се устремяваше към сянката на Луната.

След залеза на Слънцето земната светлина стана още по-силна и посребри скафандъра му, докато той се въртеше бавно по своята орбита. Правеше пълен оборот около оста си приблизително за десет секунди. Нямаше как да провери точната скорост на това завъртане, но го приветствува — благодарение на него гледката непрестанно се изменяше. Сега, когато очите му вече не се дразнеха от случайните слънчеви проблясъци, виждаше хиляди звезди на местата, където по-рано бе съзирал само стотици. Познатите му съзвездия бяха удавени в този рояк. Дори и най-ярките планети трудно можеше да бъдат различени в морето от светлина.

Тъмният диск на лунната нощ, легнал като сянка върху звездната панорама, започна да увеличава своите размери. Различни звезди, бледи и ярки, непрестанно се скриваха зад него и изчезваха в небитието. За миг му се стори, че в пространството се е появила дупка, в която потъват небесата.

Равномерното десетсекундно завъртане бе единственото движение, което можеше да му даде някаква представа за хода на времето. Погледна часовника си и с изненада установи, че е напуснал капсулата преди половин час. Опита се да я открие с поглед сред звездите, но не успя. Вероятно в момента се намираше на няколко мили зад него. След време обаче щеше да го изпревари и първа да достигне Луната, тъй като бе на по-ниска орбита.

Клиф все още умуваше над този парадокс, когато напрежението от последните няколко часа, съчетано с еуфорията, предизвикана от безтегловността, причини нещо, на което преди той не би повярвал, че е способен.

Унесен от тихия повей на климатичната инсталация и по-лек от което и да е перце, потъна в дълбок сън.

Когато подсъзнанието му го събуди, Земята вече се доближаваше до ръба на Луната. Гледката предизвика у него нова вълна от самосъжаление и за миг му се наложи да се пребори с чувствата си. Може би виждаше Земята за последен път, тъй като орбитата му отново го отведе към обратната страна, в местата, които никога не бяха огряни от земна светлина. Блестящата ледена шапка на Антарктида, поясите от облаци над Екватора и трептенията на слънчевите лъчи над Тихия океан бързо започнаха да потъват зад лунните планини. Сетне изчезнаха. Сега не го осветяваха нито Слънцето, нито Земята, а невидимата повърхност под него бе толкова черна, че дразнеше очите му.

Колкото и невероятно да изглеждаше, във вътрешността на тъмния диск се появиха звезди. Там, където присъствието им бе невъзможно. Клиф ги погледна с удивление и след секунди съобрази, че прелита над едно от селищата върху обратната страна на Луната. Нейде долу, хората, укрили се под херметизираните куполи на своя град, изчакваха края на лунната нощ — спяха, работеха, обичаха се, почиваха си и се караха. Дали знаеха, че той, подобно на невидим метеор, в този момент профучава над главите им със скорост от четири хиляди мили в час? Навярно знаеха. Може би в този момент цялата Луна и Земя бяха в течение на неговото изпитание. Нищо чудно да се опитваха да го открият с помощта на радари и телескопи, но щяха да разполагат с твърде малко време за това. След няколко секунди неизвестният град изчезна от погледа му и той отново остана сам.

Бе му невъзможно да определи височината си над простиращата се под него пустош, тъй като нямаше чувство за мащаб и перспектива. В един миг му се струваше, че ще е достатъчно да се присегне, за да докосне мрака, към който се бе устремил. В действителност обаче знаеше, че той е на много мили под него. Знаеше също така, че се снижава. Че всеки момент стената на някой кратер или планински връх, макар и невидими, можеха да прекъснат небесния му полет.

В мрака, към който пътуваше, се криеше последното препятствие, най-страшното. В самия център на обратната страна на Луната, като прекосяваш екватора в посока от север на юг, в протежение на повече от хиляда мили, се намираше хребета Съветски. Откриха го през детството му, през 1959 година, и той все още си спомняше вълнението, което бе изпитал, когато видя първите неясни фотографии, направени от сондата Луник III. Никога не му бе идвало на ум, че някой ден ще се понесе стремително към тези планини, очаквайки да решат съдбата му.

Избухването на зората напълно го изненада. Светлината буквално се взриви пред очите му и заподскача от връх на връх, докато цялата дъга на хоризонта се покри с пламъци. Той излиташе с шеметна скорост от лунната нощ, устремил се към самото лице на Слънцето. Макар и най-големите опасности тепърва да предстояха, поне узна, че няма да загине на тъмно. Вече бе съвсем близо до мястото, откъдето бе напуснал лунната повърхност и наближаваше най-ниската точка на орбитата си. След няколко минути или щеше да се сблъска с Луната, или да премине на косъм от нея и да се озове отново в безопасния космос.

Доколкото му бе по силите да прецени, намираше се на по-малко от двадесет мили от лунната повърхност и продължаваше да се приближава, макар и доста бавно. Дългите сенки на лунната зора наподобяваха кинжали, изковани от мрак и насочени към неосветената част на повърхността. Ко̀сите слънчеви лъчи придаваха мащабност и на най-миниатюрните възвишения, вследствие на което и най-незначителните хълмове изглеждаха като на планини. Теренът под него започна да се извисява и Клиф разбра, че се приближава към подножието на хребета Съветски. От лицето на Луната започна да се надига каменна вълна, намираща се все още на повече от сто мили от него, което разстояние обаче се скъсяваше със скорост от миля в секунда. Клиф нямаше как да я избегне. Траекторията му бе фиксирана и неизменна. Това, което можеше да се направи, вече бе сторено преди два часа и половина.

Не беше обаче достатъчно. Той нямаше да се издигне над тези планини. Те започнаха да се издигат над него.

Отново изпита съжаление заради това, че не се бе обадил втори път на жената, която може би все още го очакваше на четвърт милион мили разстояние. А може би така беше по-добре — нали нямаше какво повече да й каже.

Пространството около него се изпълни с други гласове, тъй като се бе оказал повторно в обсега на диспечерския пункт. Те ту заглъхваха, ту ставаха по-ясни, докато преминаваше през радиосянката на планините, и говореха за него, но това някак си не го впечатли. Слушаше ги с безразличие, сякаш бяха послания, отдалечени от неговото пространство и време, които не го засягаха. Успя да различи съвсем ясно гласа на Ван Кесел: „Кажете на щурмана на «Калисто», че ще му определим орбита на прихващане веднага след като Лейланд премине през перигея. Време на среща — час и пет минути, смятано от сегашния момент“. Ще ви разочаровам, помисли си Клиф, но на тази среща няма да успея да се явя.

Каменната стена вече бе само на петдесет мили и се приближаваше с още десет мили при всяко негово безпомощно завъртане из пространството. Вече нямаше място за оптимизъм, вече се бе устремил към безмилостната бариера по-бързо от куршум. Това бе краят и Клиф изведнъж реши, че за него е от първостепенна важност да разбере дали ще го посрещне с открито лице, или с гръб, като страхливец.

Никакви спомени за отминаващия живот не пробляснаха през разсъдъка му, докато броеше останалите му секунди. Лунният пейзаж продължаваше бързо да се изменя и всичките му детайли бяха релефни и ясни в светлината на зазоряването. Беше се оказал с гръб към насочилите се към него планини и наблюдаваше изминалия път, този, който се бе надявал да го отведе до Земята. Оставаха му само три от неговите десетсекундни „дни“.

И тогава, изведнъж, лунната панорама се взриви в беззвучни пламъци. Проблясък светлина, не по-малко жестока от слънчевата, унищожи дългите сенки и превърна върховете и кратерите под него в море от огън. Сякаш на хребета Съветски бе избухнал вулкан. Това, разбира се, бе невъзможно. Не по-малко нелепо бе и следващото предположение на Клиф — че сапьорската служба на обратната страна бе извършила фантастичен подвиг в областта на организацията и снабдяването и бе взривила препятствието, стоящо на пътя му.

Защото него вече го нямаше. На мястото на доскорошните контури на хребета се бе образувала огромна дупка. От един кратер, който допреди пет секунди не бе съществувал, все още се издигаха скали и камъни. Такова чудо можеше да бъде резултат единствено от енергията на атомна бомба, взривена в необходимия момент на определено място в траекторията му. Клиф обаче не вярваше в чудеса.

Беше се завъртял още веднъж около оста си и вече почти бе подминал планините, когато съобрази, че през цялото време пред него се е движил безшумен космически булдозер. Кинетичната енергия на изоставената капсула — хиляда тона със скорост от миля в секунда — бе предостатъчна, за да създаде отвора, през който той сега преминаваше. Изкуственият метеор навярно бе разтърсил цялата обратна страна на Луната.

И след това късметът не му изневери. Чу лекото издрънчаване, предизвикано от частиците прах, сблъскали се със скафандъра му, и с края на очите си успя да стрелне с поглед нажежени скали и облаци от бързо разсейващ се дим, които пробляснаха под него. Наистина е странно да видиш облак на Луната. Сетне прекоси планините и се оказа отново в благословеното празно небе.

Някъде там горе, след около час, щеше да се срещне с „Калисто“, летящ по втората му орбита. Нямаше закъде да бърза, тъй като бе успял да се спаси от водовъртежа. За добро или лошо, не се бе лишил от дарения му живот.

На няколко мили вдясно забеляза пистата за изстрелване. Приличаше на косъм, опънат върху лунната повърхност. След малко щеше да се окаже в обсега на радиовръзката. Изпълнен с благодарност и радост, щеше да се свърже отново със Земята и да проведе втория си разговор с жената, която все още го чакаше в африканската нощ.

 

Светещите

Когато телефонистката ми съобщи, че ме търсят от съветското посолство, първата ми реакция бе радостна. Ще има нова поръчка, казах си. Обаче още щом чух гласа на Гончаров, разбрах, че се е случило нещо неприятно.

— Здравей, Клаус, обажда се Михаил. Можеш ли да дойдеш веднага при мен? Възникна една много бърза задача, която не мога да ти обясня по телефона.

По пътя към посолството реших да си отработя сценарий за защита в случай, че ме викаха заради някакво неспазване на условията от страна на нашата фирма. Така и не ми дойде нищо на ум, тъй като в момента нямахме никакви особени сделки с руснаците. Последната им поръчка бе изпълнена преди шест месеца, при това в срок и с качество, което напълно ги задоволи.

Сега обаче не бяха доволни от нещо и веднага го разбрах. Търговският представител Михаил Гончаров бе мой стар приятел и ми разказа всичко, което му бе известно, обаче то не бе много.

— Получихме спешна телеграма от Цейлон — каза той. — Искат да заминеш веднага. Имат сериозни неприятности с хидротермалния проект.

— Какви неприятности? — попитах. Веднага си дадох сметка, че става дума за частта от инсталацията, разположена в дълбините на морето, тъй като нашата фирма имаше отношение само към нея. Другата част, намираща се на сушата, бе изградена от самите руснаци. От нас бяха поискали да монтираме само решетките, които трябваше да се поставят на дълбочина от три хиляди стъпки^[5] в Индийския океан. Няма друга фирма в света, която да е в състояние да се похвали с нашия девиз: „Извършваме всякакви работи на всякаква дълбочина“.

— Всичко, което знам за случая — каза Михаил, — е, че инженерите докладват за пълен провал, че министър-председателят на Цейлон трябва след три седмици да открие обекта, и че Москва няма да бъде никак доволна, ако дотогава той не проработи.

Бързо си припомних точките от договора, свързани с неустойките. Уж всичко бе съвсем наред, тъй като клиентът бе подписал приемателния протокол, с което признаваше, че работата е била свършена съгласно спецификациите. Нещата обаче не бяха така прости. Дори да се докажеше недобросъвестност на изпълнението от наша страна, пак нямаше да могат да ни съдят, но това щеше да навреди на репутацията ни. Най-лоши щяха да бъдат последиците за мен, тъй като именно аз бях надзиравал реализацията на проекта „Тринко Дийп“.

Не ме наричайте водолаз, ако обичате. Аз съм дълбоководен инженер и използувам водолазно оборудване толкова често, колкото един пилот използува парашут. По-голямата част от моята работа се извършва с помощта на телевизионни кабели и дълбоководни роботи с дистанционно управление. Когато ми се наложи лично да огледам нещо, ползувам за целта миниподводница с външни манипулатори. Наричаме я „рак“, тъй като има щипци. Стандартните образци могат да се спускат на дълбочина до пет хиляди стъпки, обаче има и модели, способни да достигнат дъното на Марианската падина. Никога не съм ходил там, но бих могъл да ви съобщя цената на подобно пътуване, ако тя ви интересува. По най-груби изчисления, ще ви струва по долар на стъпка потапяне плюс хиляда долара за час подводна работа.

Проумях, че работата е наистина сериозна, след като Михаил ми съобщи, че на цюрихското летище ме очаква реактивен самолет. Имал ли съм готовност да отпътувам след два часа?

— Виж — рекох му, — не мога да свърша нищичко без екипировка. Необходимото ми оборудване тежи тонове. Отгоре на всичко сега се намира в Специя.

— Знам — отвърна безмилостно Михаил. — Скоро и там ще кацне наш транспортен самолет. Изпрати от Цейлон телеграма и опиши какво точно ти трябва. Ще го имаш до дванадесет часа. Моля те обаче да не споделяш това с никого. Предпочитаме да не говорим много-много за проблемите си.

Съгласих се с него, тъй като проблемът бе и мой. Когато излизах от кабинета на Михаил, той ми посочи стенния календар и каза „три седмици“, след което прекара пръст през гърлото си. Знаех, че в момента няма предвид собственото си гърло.

След два часа вече прелитах Алпите, сбогувах се със семейството си по радиото и се чудех защо, подобно на всеки благоразумен швейцарец, не се бях заел с банково дело или производството на часовници. Вината за това бе на семейство Пикар и на Ханес Келер. Защо точно швейцарци трябваше да бъдат пионери в изследването на глъбините? Сетне реших да поспя, тъй като съобразих, че в близките дни няма да имам много време за сън.

Призори кацнахме в Тринкомали. Огромният пристанищен комплекс, чиято география така и не успях да науча докрай, представляваше плетеница от кейове, острови, канали и пристани, способни да поберат всички флотове на земята. Видях и голямата контролна кула, с малко претенциозна архитектура, разположена непосредствено до Индийския океан. Сградата бе чисто пропагандно начинание. Разбира се, ако бях руснак, щях да кажа, че е предназначена за „връзки с обществеността“.

Всъщност, нямаше причини да укорявам клиентите си за каквото и да било. Те наистина имаха повод да се гордеят с делото си — ставаше дума за предприемането на най-сериозния опит за използване на термалната енергия на морето. Наистина, не бе първият. Още през тридесетте години френският учен Жорж Клод неуспешно се бе опитал да постигне същото, а в Абиджан, на западния бряг на Африка, през петдесетте години бе осъществено друго подобно начинание.

Всички тези проекти бяха основани върху един и същ изненадващ факт. Дори и в тропическите морета температурата на водата на миля дълбочина се доближава до нулевата. Когато разполагаш с милиарди тонове вода, тази температурна разлика крие в себе си огромно количество енергия, чието оползотворяване представлява предизвикателство към инженерите на страните, изпитващи енергиен глад.

Клод и неговите приемници бяха направили опит да впрегнат тази енергия с помощта на парни двигатели с ниско налягане. Руснаците бяха приложили един много по-прост и по-директен метод. От сто години е известно, че ако при някои материали единият край е затоплен, а другият — охладен, през тях протича електричество. Още през четиридесетте години руските учени се бяха опитали да употребяват този „термоелектрически ефект“ за практически цели. Първите им устройства не бяха дотам удачни, макар и да успяха да захранят хиляди радиоапарати чрез нагрети газови лампи. През 1974 година обаче, направиха голям, все още засекретен пробив. Макар и именно аз да монтирах енергийните елементи, разположени в хладния край на системата, така и не разбрах какво представляват, тъй като бяха напълно скрити от антикорозионната боя. Знам само, че образуваха голяма решетка, наподобяваща множество старовремски парни радиатори, закрепени един за друг.

Повечето от членовете на малката тълпа посрещачи на летището в Тринкомали познавах лично. И приятелите ми, и враговете ми очевидно се зарадваха на моето пристигане. Особено инженер Лев Шапиро.

— Е, Лев, кажи сега какъв е проблемът — рекох, след като комбито потегли.

— Искрено казано, не знам — отвърна ми той. — Твоя работа е да го установиш и отстраниш.

— Добре де, но какво все пак се е случило?

— Всичко функционираше нормално до момента, когато решихме да изпробваме устройството на максимална мощност — каза той. — Отклонението бе на пет процента от очакваното чак до 01:34 часа във вторник — лицето на Лев се изкриви. — След това показателите за волтажа започнаха силно да пулсират, вследствие на което изключихме захранването и започнахме да следим датчиците. Решихме, че някой тъп капитан е закачил кабелите — знаеш колко много сме се пазели от това. Включихме фенерите и излязохме в морето. Нямаше никакви кораби. Пък и кой би пуснал котва непосредствено извън залива в толкова спокойна и ясна нощ?

Остана ни само да следим показанията на датчиците и да продължим пробите. Ще ти покажа всички графики, когато отидем в кабинета ми. След четири минути се разбра, че целостта на веригата е нарушена. Установихме и точното място. Разбира се, бе в най-дълбоката част на устройството. Не можа да се повреди тоя край, ами оня! — възкликна Лев мрачно.

В момента минавахме покрай Слънчевото езеро, което в една конвенционална отоплителна система можеше да се оприличи на бойлер. Руснаците бяха заимствували тази идея от израелците. Бе обикновено плитко езеро, изпълнено със солен разтвор и с черно дъно. Представлява много ефикасен капан за топлина, тъй като слънчевите лъчи нагорещяват течността до температура от близо двеста градуса по Фаренхайт^[6]. В него бяха потопени „горещите“ елементи на термоелектрическата система. Дебели кабели ги свързваха с „моите“ елементи, разположени непосредствено до подстъпа към залива Тринко, на дълбочина от три хиляди стъпки, където температурата бе със сто и петдесет градуса по-ниска.

— Нали провери дали е имало земетресения? — попитах аз без особена надежда.

— Разбира се. Сеизмографите не показаха нищо.

— А за китове? Проверихте ли? Веднъж те бях предупредил, че могат да причинят неприятности.

Преди повече от година, когато основните проводници бяха спуснати във водата, разказах на инженерите как покрай бреговете на Южна Америка, на дълбочина от половин миля, бяха открили удавен спермацетов кит, оплел се в телеграфен кабел. Известни са още около половин дузина подобни случаи. Нашият обаче очевидно не бе такъв.

— И това проверихме — отговори Шапиро. — Прибягнахме до услугите на рибарската флотилия, на военноморските и на военновъздушните сили. Никъде в района не са били забелязани китове.

Точно в този момент престанах да теоретизирам, тъй като чух нещо, което ме накара да изпитам известна неловкост. Като всеки швейцарец, знам чужди езици и донякъде усвоих и руския. Не е необходимо обаче да си особено велик полиглот, за да разпознаеш думата „саботаж“.

Бе я изрекъл Димитрий Карпухин, политическият отговорник на проекта. Не ми бе симпатичен. Не бе симпатичен и на инженерите, които нерядко нарочно го нагрубяваха. Бе един от старовремските комунисти, неуспели да се измъкнат изпод сянката на Сталин и изпитващи подозрение към всичко извън Съветския съюз и към по-голямата част от нещата в него. Саботажът бе обяснение, което много щеше да му допадне.

Наистина съществуваха немалко хора, които нямаше особено да се разтревожат от евентуалния провал на енергийния проект в Тринко. В политически план ставаше дума за престижа на Съветския съюз. Колкото до икономическия аспект на обекта, в цялата тази история играеха милиарди. Ако хидротермалните станции заработеха успешно, щяха да конкурират енергията, произвеждана от нефта, въглищата и водата, да не говорим за атомната енергия.

Така и не успях обаче да приема предположението за саботаж. В края на краищата, Студената война бе приключила. Виж, можеше да е нещо друго — някой да е направил неумел опит да се сдобие с образец от решетката. И в това обаче не ми се вярваше. В света хората, способни да свършат тази работа, се брояха на пръсти и при това половината от тях работеха при мен.

Подводната телевизионна камера пристигна още същата вечер. Към края на нощта вече бяхме успели да натоварим един катер с камери, монитори и една миля коаксиален кабел. Когато излизахме от залива, ми се стори, че на кея забелязах позната фигура. Бе обаче твърде далеч, за да бъда уверен в предположението си, пък и мислите ми бяха заети с други неща. Знайте, че не съм добър моряк. Чувствувам се добре единствено под морето.

Заобиколихме фара на Кръглия остров и застанахме непосредствено над решетката. Спуснахме зад борда подобната на малък батискаф подводна камера и втренчихме погледи в екраните.

Водата бе изключително бистра, тъй като там почти нямаше живот. Едва някъде към дъното се забелязваше раздвижване. Малка акула се доближи до обектива и ни погледна. След това пред очите ни премина пулсираща желатиноподобна маса, последвана от създание с хиляди мърдащи крачета, което наподобяваше голям паяк. Най-сетне съзряхме стръмните скатове на каньона. Бяхме се разположили точно над целта: видях дебелите кабели, спускащи се в глъбините. Бяха такива, каквито ги оставих преди шест месеца, когато правих последната проверка на инсталацията.

Включих маломощните двигатели и камерата започна да се спуска покрай силовите кабели. Изглеждаха в чудесно състояние и бяха здраво закрепени за клиновете, забити в скалите. Едва когато достигнахме решетките, разбрах, че се е случило нещо неприятно.

Кой от нас не е виждал какво представлява радиаторът на кола, блъснала се в стълб? Е, част от решетката имаше подобен вид. Нещо я бе повредило, сякаш душевноболен бе удрял с тесла.

Въздишките на хората до мен бяха изпълнени с удивление и гняв. Отново някой промърмори думата „саботаж“ и този път и аз започнах да се замислям сериозно върху нея. Друго обяснение за увреждането на елементите бе да са пострадали от падаща скала. Това обаче не беше възможно, тъй като каньона бе внимателно огледан, преди да бъдат монтирани.

Каквато и да бе причината за повредата, някои панели трябваше да бъдат подменени. Това обаче не можеше да бъде направено преди да пристигне двадесеттония „рак“, намиращ се в сухия док на Специя.

— Е! — въздъхна Шапиро, след като приключих визуалния оглед и фотографирах многократно тъжната гледка. — Колко време ще отнеме?

Отказах да дам твърд отговор. Първото, което научих, когато започнах да се занимавам с подводни монтажи е, че нищо не се получава именно така, както си го планирал. Не е възможно да се определят предварително точната цена и продължителността на изпълнението на една поръчка, тъй като човек придобива представа за тях едва след като е свършил половината работа.

Стори ми се, че ще са необходими три дни.

— Ако всичко върви добре, би трябвало да отнеме не повече от седмица — отговорих.

Шапиро изстена.

— Не можеш ли да свършиш работата по-бързо?

— Не ми се ще да изкушавам съдбата с необмислени обещания. Но и при това положение работата ще е свършена две седмици преди пусковата дата.

Наложи му се да се задоволи с този отговор, макар и да продължи да ми мърмори през целия обратен път. Когато пристигнахме на кея, той започна да мисли и за нещо друго.

— Добро утро, Джо — казах на човека, който търпеливо ни очакваше на пристана. — Стори ми се, че те разпознах още когато излизах в морето. Какво те води тук?

— И аз щях да ти задам същия въпрос.

— Питай началника ми. Запознай се със старши инженер Шапиро. Това е Джо Уоткинс. Води научната рубрика на списание „Тайм“.

Отговорът на Лев не бе съвсем сърдечен. По начало обичаше да разговаря с журналисти, които се явяват на обекта веднъж седмично. Сега обаче, тъй като наближаваше пусковият срок, щяха да се появят откъде ли не. Включително, разбира се, и от Русия. В настоящия момент един кореспондент на ТАСС щеше да бъде толкова нежелан, колкото и кореспондентът на „Тайм“.

Забавно бе да се наблюдава как Карпухин взе нещата в свои ръце. От този момент Сергей Марков бе постоянно прикрепен към Джо в качеството си на водач, философ и събутилник. Той бе възпитан млад човек, от тези, които поддържат връзки с обществеността. Независимо от всички усилия на Джо, двамата станаха неразделни. В ранния следобед, уморен от поредното продължително съвещание в кабинета на Шапиро, ги видях да обядват заедно в правителствената почивна станция.

— Какво става тук, Клаус? — попита ме с театрален глас Джо. — Надуших, че нещо не е наред, обаче никой не ти казва нищо.

Започнах да си играя с лютото къри, като се опитвах да отделя безопасните за ядене късчета от другите, които можеха да ми запалят стомаха.

— Не е редно да очакваш от мен да ти издам тайните на клиента си — отговорих.

— По време на огледа на Гибралтарския язовир ти беше доста разговорлив — напомни ми Джо.

— Вярно е — съгласих се. — И съм ти много благодарен за репортажа. Този път обаче става дума за търговски тайни. Всъщност, правя последна настройка на системата с цел да се повиши нейната ефективност.

Разбира се, това бе самата истина. Действително се надявах да увелича енергоподаването на системата, в момента нулево.

— Хъм! — изсумтя саркастично Джо. — Много ти благодаря.

— Както и да е — реших да дам друга насока на разговора аз, — ти пък ми кажи каква е твоята последна велика теория.

Джо е висококвалифициран популяризатор на науката, обаче изпитва странна наклонност към необяснимите и невероятни неща. Може би това е средство за бягство от действителността. Известно ми е, че пише и научнофантастични произведения, макар и усърдно да пази това в тайна от работодателите си. Има слабост към призраците, извънземните и летящите чинии, но истинската му страст са изгубените континенти.

— Имам някои и други идеи — призна. — Дойдоха ми на ум, когато се заех с тази история.

— Разкажи ми ги — рекох му, без да откъсвам поглед от кърито.

— Преди няколко дни попаднах на една много стара карта на Цейлон. От Птолемей, ако искаш да знаеш. Напомни ми друга древна карта от колекцията ми. И върху нея бе нанесена централна планина, а и разположението на реките също съвпадаше. Това обаче е карта на Атлантида.

— Само това не ми говори! — изстенах. — При последната ни среща ти ме убеждаваше, че Атлантида се намира в западното Средиземноморие.

Джо се ухили.

— Всеки може да сгреши, нали? Както и да е, разполагам с друго, много по-убедително доказателство. Знаеш ли кое е старото название на Цейлон? И на съвременен сингалски език се произнася по същия начин.

Измина секунда, преди да възкликна.

— За Бога! Ланка, разбира се! Ланка, като Атлантида — названията едва се откъснаха от езика ми.

— Точно така — потвърди Джо. — Две съвпадения, които обаче, колкото и да са многозначителни, не са достатъчни за изграждането на цялостна теория. Засега обаче не разполагам с нищо повече от тях.

— Много лошо — рекох, искрено разочарован. — А каква е другата ти идея?

— Като я чуеш, направо ще подскочиш — отвърна весело Джо. Започна да бърника в очуканото куфарче, с което никога не се разделяше и след малко извади оттам няколко листа.

— Това, което ще ти прочета, се е случило преди век, само на сто и осемдесет мили оттук. Както ще забележиш, по-добър източник на информация трудно би могло да се намери.

Подаде ми фотокопие — страница от лондонския вестник „Таймс“ от 4 юли 1874 година. Започнах да го чета без особено въодушевление, тъй като Джо и друг път ми беше показвал изрезки от стари вестници. Безразличието ми обаче не продължи дълго.

Ще разкажа историята в резюме. Ако са ви необходими повече подробности, свържете се с местната си библиотека и там за секунди ще ви дадат фотокопие от искания текст. В изрезката се описваше как сто и петдесет тонната шхуна „Пърл“ напуснала Цейлон в началото на май 1874 година и в района на Бенгалския залив попаднала на безветрие. На 10 май, непосредствено преди настъпването на нощта, на половин миля от шхуната на повърхността изплавал гигантски калмар. Тогава капитанът направил нещо глупаво — открил стрелба по него с карабината си. В отговор калмарът се насочил към „Пърл“, увил пипала около мачтите й и я обърнал. Корабът потънал за броени секунди, при което загинали двама членове на екипажа. Останалите се спасили единствено благодарение на щастлива случайност — по това време в близост до тях преминавал парният кораб „Стратховен“, свидетел на нещастието.

— Е? — рече Джо, след като прочетох изрезката два пъти. — Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че не вярвам в морски чудовища.

— Лондонският „Таймс“ няма склонност към сензационна журналистика — отбеляза Джо. — Гигантски калмари действително съществуват, макар и най-големите познати ни от тях да са отпуснати животни, които не тежат повече от тон, дори и когато пипалата им са дълги четиридесет стъпки.

— И какво от това? Животно с такива размери не е в състояние да потопи сто и петдесеттонна шхуна.

— Вярно е. Има много свидетелства, че така нареченият гигантски калмар е просто един по-голям калмар. Нищо чудно обаче в морето да има животни с десет пипала, които да са наистина великани. Та само година след инцидента с „Пърл“, до бреговете на Бразилия, е имало очевидци на това, как спермацетов кит се е борил с гигантски пипала, които в крайна сметка го завлекли под повърхността. Този случай е описан в „Илюстрейтъд Лондон Нюз“, броя от 20 ноември 1875 година. И, разбира се, не трябва да забравяме онази глава от „Моби Дик“…

— Коя глава?

— Онази, дето е озаглавена „Калмар“. Всички знаем, че Мелвил е бил много добросъвестен наблюдател. Тук обаче надминава самия себе си. Описва спокоен ден, през който една голяма маса се издига от морето, „подобно на лавина, току-що свлякла се от хълмовете“. Това се е случило тук, в Индийския океан, може би на хиляда мили на юг от мястото на инцидента с „Пърл“. Обърни внимание на факта, че и в двата случая метеорологичните условия са били идентични.

— „И това, което екипажът на «Пекъд» видя върху водата (знам този пасаж наизуст, чел съм го много пъти), бе огромна месеста маса, дълга и широка цели фърлонзи, с блестящ белезникав цвят и безброй дълги пипала, излизащи от средата й, които непрестанно се виеха, подобно на анаконди в гнездото си“.

— Само за миг — вметна Сергей, който през цялото време следеше внимателно разговора. — Какво представлява един фърлонг?

Джо сякаш изпита леко смущение.

— Осминка от миля, някъде към шестстотин и шестдесет стъпки^[7]. — Джо побърза да предотврати смеха ни с вдигане на ръка. — Всъщност, Мелвил едва ли се е изразил буквално. Бил е обаче човек, който всеки ден е виждал спермацетови китове и очевидно е изпитал потребност да използува непривична мярка за дължина, за да опише нещо наистина много по-голямо от тях. Затова и автоматично е използувал фърлонги, а не клафтери^[8]. Поне така мисля.

Отместих чинията с неизползваемите части от кърито.

— Ако си решил, че си ме наплашил в такава степен, че да не мога да си върша работата, много грешиш — казах му. — Обещавам ти обаче едно: когато видя гигантски калмар, ще отрежа едно от пипалата му и ще ти го донеса като сувенир.

Двадесет и четири часа по-късно вече се намирах в „рака“ и се спусках бавно към повредената решетка. Вече не бе възможно операцията да се запази в тайна, и Джо, устроил се наблизо в един катер, я наблюдаваше с любопитство. Но това бе проблем на руснаците, не мой. Бях подхвърлил на Шапиро, че Джо би могъл да бъде посветен в случая, обаче Карпухин, с подозрителния си славянски ум, веднага наложи възбрана върху това. Струваше ми се, че мога да прочета мислите му: защо му трябва на един американски репортер да се появява точно сега? Съвсем явно пренебрегваше очевидния отговор — защото Тринкомали вече бе в центъра на новините.

В дълбоководните операции, стига да се извършват както трябва, няма нищо вълнуващо или възбуждащо. Възбудата е равнозначна на неспособност да се предвидят събитията, която от своя страна е равнозначна на некомпетентност. Некомпетентните хора не се задържат дълго време в моята професия, нито пък търсачите на силни усещания. В работата си влагах толкова страст, колкото и водопроводчикът, поправящ неизправен кран.

Решетките бяха проектирани така, че да е възможно лесно да се поддържат, тъй като рано или късно щеше да се наложи да ги подменят. За щастие, нито един от кабелите не бе повреден, а укрепващите връзки се снемаха с лекота с помощта на електрическия гаечен ключ. Сетне използувах щипците, предназначени за големи натоварвания, и захванах повредения елемент от решетката без каквито и да е усилия.

В една дълбоководна операция човек не трябва да проявява припряност. Опиташ ли се да извършиш много неща наведнъж, можеш да допуснеш грешки. Ако всичко върви гладко и за 24 часа свършиш работата, за която си казал на клиента, че ще отнеме седмица, той ще реши, че е заплатил повече от необходимото. Макар и да бях сигурен, че ще съм в състояние да подменя елементите още същия ден, издигнах повредената част на повърхността и обявих края на работното си време.

Термоелементът веднага бе отнесен някъде за оглед, а през останалата част от деня се опитах да се укрия от Джо. Тринко е малък град, обаче успях да остана извън погледа на репортера, като посетих местните киносалони. Прекарах няколко часа в гледането на безкрайни тамилски филми, в които три последователни поколения ставаха жертва на неизяснено родово потекло, пиянство, измяна, смърт и лудост. Образите бяха цветни, а звукът усилен до максимум.

На следващата сутрин, независимо от лекото главоболие, още призори отидох на обекта. Там бяха и Джо и Сергей, уж подготвили се за риболов. Дружески им махнах с ръка, влязох в „рака“ и кранът ме спусна. От другата страна на кораба, която Джо не можеше да види, бе спусната резервната решетка. На няколко клафтера дълбочина я откачих от кабела и понесох към дъното на падината Тринко. В ранните следобедни часове вече бе надеждно прикрепена на мястото си. Преди да изляза на повърхността, болтовете бяха затегнати, електрическите връзки — заварени, а инженерите на брега направиха необходимия тест. Системата бе заработила с пълен капацитет още преди да се окажа на палубата. Всичко бе нормално и дори Карпухин се усмихваше, освен когато си задаваше въпроса, на който още никой не бе намерил отговор.

Аз все още се придържах към хипотезата за падналата скала, тъй като нямах по-добро обяснение. Надявах се, че и руснаците ще я приемат, за да мога да прекратя глупавата игра на криеница с Джо.

Не извадих обаче такъв късмет. Разбрах това още щом видях мрачните лица на Шапиро и Карпухин.

— Клаус, искаме отново да се спуснеш — каза Лев.

— Щом плащате, ще се спусна — отговорих. — Но какво да правя този път?

— Огледахме повредения панел и установихме, че част от термоелемента липсва. Димитри смята, че някой умишлено я е откъснал и отнесъл.

— В такъв случай е действувал много тъпо — прецених аз. — Мога да ви уверя, че не е никой от моите хора.

В присъствието на Карпухин не вървеше да се правят такива шеги, а и никой друг не оцени хумора ми. И на мен не ми бе забавно. Бях започнал да мисля, че подозренията на останалите наистина не са безоснователни.

Когато за последен път се потопих в падината Тринко, слънцето вече залязваше, но за мен това бе без значение. Спуснах се цели две хиляди стъпки без да включа светлините, тъй като обичам да наблюдавам светещите морски създания, които се стрелват в мрака подобно на ракети в непосредствена близост до илюминатора. А и в открито море не съществуваше опасност да се сблъскам с каквото и да било. Панорамният сонар бе включен и представляваше много по-добро сетиво от очите ми.

На дълбочина от четиристотин клафтера разбрах, че нещо не е наред. От индикатора за дълбочината се виждаше, че наближавам дъното, но някак твърде бавно. Вярно е, че и скоростта ми не бе голяма. Можех веднага да я увелича, като напълня с вода още един от резервоарите за баласт, но не го сторих. В моята работа всяко необичайно явление се нуждае от обяснение. Три пъти си спасих живота благодарение на това, че изчаках да го намеря.

Отговор ми даде термометърът. Външната температура бе с пет градуса повече от нормалната. Съжалявам, че ми отне няколко секунди да разбера причината за това.

На броени стъпки под мен поправената решетка работеше с пълна мощност, като бълваше мегаватове топлина, опитвайки се да изравни температурната разлика между падината Тринко и Слънчевото езеро на повърхността. Не ще и дума, че това нямаше да й е по силите, но опитът й да го постигне пораждаше електричество, а неговият страничен ефект, гейзер от топла вода, ме изтикваше обратно.

Когато най-сетне достигнах решетката, се оказа много трудно да задържа „рака“ в неподвижна позиция, тъй като образувалото се топло течение го избутваше нагоре. Топлината проникна в кабината и започнах да се потя. Потенето на дъното на морето бе за мен ново изживяване. Също и миражите, предизвикани от издигащите се потоци топла вода. Лъчите на фаровете ми затанцуваха и затрепериха върху скалата, която бях започнал да изследвам.

Можете да си представите как съм се чувствувал, с включени фарове в мрака на дълбочина от петстотин клафтера, движещ се бавно по ската на каньона, който на това място бе наклонен като покрив на къща. Липсващият елемент, стига да бе все още там, не можеше да е паднал някъде много далеч. Или щях да го намеря за десет минути, или въобще нямаше да го намеря.

След около час търсене открих няколко счупени осветителни крушки (любопитно е колко много крушки биват изхвърляни от корабите, морското дъно е буквално осеяно с тях), празна бирена бутилка (същият коментар) и чисто нов ботуш. Това бе последното нещо, на което обърнах внимание, защото в този момент установих, че вече не съм сам.

Никога не изключвам сканиращия сонар и дори когато не се движа, винаги през минута поглеждам екрана му, за да си изясня обстановката. Един голям обект — поне не по-малък от „рака“ — ме доближаваше откъм север. Когато го видях, бе на около петстотин стъпки от мен, като продължаваше бавно да се приближава. Изключих светлините, спрях и двигателите, дотогава работещи на малка мощност с цел да ме стабилизират в бълбукащата вода, и оставих течението да ме понесе.

Макар че се изкушавах да се обадя на Шапиро и да му съобщя, че си имам компания, реших да получа малко повече информация преди това. Само три държави в света разполагаха с дълбочинни съдове, способни да действуват на това равнище, и аз имах превъзходни отношения с всички тях. Не си струваше да върша прибързани неща и да се замесвам в нежелани конфликти от политическо естество.

Въпреки че без сонара се чувствувах като сляп, не исках да издавам присъствието си, така че го изключих, макар и с неохота, като останах да разчитам само на очите си. Който и да бе решил да прави нещо на тази дълбочина, щеше да му се наложи да използва осветление и така щях да го забележа много преди самият аз да бъда забелязан. Присвит в горещата и безмълвна малка кабинка, започнах да чакам с напрегнат поглед. Бях нащрек, но не и разтревожен.

Първо съзрях бледо сияние, излъчвано от неопределено разстояние. То стана по-ярко и по-голямо, но така и не придоби форма, която да мога да разпозная. Сиянието се превърна в безброй светещи точки, сякаш към мен се придвижваше съзвездие. Може би така изглеждат звездите на галактиката, видяни от свят, разположен в самото сърце на Млечния път.

Не е вярно, че хората се плашат от неизвестното. Могат да се уплашат само от известното, от това, което вече им е познато. Нямах представа какво точно се доближава до мен, но знаех много добре, че нито едно морско същество не може да ме докосне, след като се бях укрил зад дебела шест инча^[9] качествена швейцарска броня.

Нещото бе вече почти над главата ми, греещо със собствена светлина, когато изведнъж се раздели на два отделни облака. Постепенно те се наместиха във фокус. Не във фокуса на моето зрение, а в този на разбирането ми. Защото разбрах, че от бездната към мен се бяха насочили едновременно и красотата и ужасът.

Изпитах първо ужас, тъй като видях, че наближаващите ме животни са калмари и се сетих за всички разкази на Джо. Отдъхнах си, след като установих, че дължината им не надвишава двадесет стъпки, т.е. бяха само малко по-големи от „рака“, но затова пък безкрайно по-леки. Не им бе по силите да ми навредят. Освен това, човек нямаше как да изпита страх от толкова красиви създания.

Може би изглежда смешно, но е самата истина. По време на пътешествията си съм виждал повечето животни, обитаващи този свят. Но нито едно от тях не можеше да се сравни с искрящите призраци, плуващи пред очите ми. Цветните светлини, пулсиращи и танцуващи по телата им, приличаха на непрестанно променящи се скъпоценни камъни. Създанията бяха украсени с ивици яркосин цвят, подобен на светлината от живачна лампа, който мигновено се превръщаше в неоново червен. Пипалата им наподобяваха нанизи от светещи мъниста, движещи се из водата, или пък осветителните тела покрай автострада, когато нощем я наблюдаваш от въздуха. Едва забележими на фона на това сияние, се различаваха огромните им очи, изпълнени като че ли с човешки разум и обградени с диадеми от блестящи бисери.

Извинявам се, но по-добро описание не мога да дам. Единствено филмовата камера би могла да разкрие красотата на тези живи калейдоскопи. Нямам представа колко време съм ги наблюдавал, тъй като омаян от сияйната им красота, почти бях забравил за мисията си. Фактът, че нежните им виещи се пипала нямаше как да счупят решетката, бе повече от ясен. Присъствието им обаче бе, меко казано, любопитно. Карпухин навярно щеше да го окачестви по-скоро като подозрително.

Тъкмо щях да се свържа с повърхността, когато забелязах нещо невероятно. Всъщност, бях го наблюдавал през цялото време, но едва сега го осъзнах.

Калмарите разговаряха помежду си.

Редуването на сияещите светлини съвсем не бе хаотично. Реших, че е не по-малко съдържателно от неоновите реклами на Бродуей и Пикадили. На всеки няколко секунди се появяваше един почти смислен образ, който обаче изчезваше преди да успея да го разтълкувам. Не ще и дума, че ми бе известно как и най-примитивните октоподи разкриват емоциите си чрез бързото редуване на цветове. Тук обаче наблюдавах нещо от по-висш порядък. Бях свидетел на истинско общуване. Ето, и сега две живи електрически „реклами“ си размениха послания.

И последните ми съмнения се разсеяха, когато видях, че светлинните сигнали изобразиха безпогрешно контурите на моя „рак“. Без да съм учен, в този момент се почувствувах като Нютон или Айнщайн в миг на озарение. Наистина щях да стана известен.

След това картината се измени, и то по много любопитен начин. „Ракът“ отново се появи, но вече умален. До него, още по-умалени, бяха разположени два странни обекта. Всеки един се състоеше от две точици, обградени от десет лъча.

Вече споменах, че швейцарците лесно усвояваме чужди езици. Не бе необходим кой знае какъв интелект, за да се разбере, че с този знак калмарите обозначаваха себе си и че всъщност наблюдавах груба скица на обстановката. Защо обаче калмарите бяха изобразени толкова малки?

Преди да си отговоря на този въпрос, в рисунката настъпи нова промяна. Върху живия екран се появи трети символ на калмар — този път огромен, пред който останалите изглеждаха джуджета. Посланието продължи да свети във вечната нощ няколко секунди. След това създанието, което го излъчи, се отдалечи с невероятна скорост и ме остави насаме със своя спътник.

Смисълът на това послание бе съвсем ясен. Боже мой, казах си. Разбраха, че не могат да се справят сами с мен и отидоха да повикат Големия брат.

Колкото до възможностите на Големия брат, вече разполагах с повече доказателства за тях от Джо Уоткинс, макар и да не бях правил проучвания по въпроса и изрязвал статии от вестници.

Няма да се изненадате, че реших да не се задържам повече на това място. Преди да си тръгна обаче си наумих и аз да поговоря.

След като бях стоял толкова време на тъмно, бях забравил силата на светлините си. Оказаха се толкова ярки, че раздразниха собственото ми зрение, а на клетия калмар навярно причиниха неописуема болка. Прикован на мястото си от непоносимия блясък, обезличил собствената му светлина, той изгуби цялата си красота и заприлича на бледа торба с желе, с две черни копчета на мястото на очите. За миг остана сякаш парализиран от шока, и сетне побърза да последва другаря си. Аз пък се понесох нагоре, към един свят, който никога вече нямаше да бъде същият.

— Открих вашия саботьор — казах на Карпухин, след като отвън отвориха люка на „рака“. — Ако искате да научите подробности за него, поговорете с Джо Уоткинс.

Оставих Димитри да се поизпоти за няколко секунди, докато се наслаждавах на изражението на лицето му. След това, като редактирах леко изложението си, му разказах какво съм видял. Намекнах, без да заявявам това категорично, че видените от мен калмари са достатъчно силни да причинят установените щети. Не споменах нищо за разговора, на който бях станал свидетел. Това можеше да предизвика единствено недоверие. Освен това ми бе потребно време, за да обмисля спокойно видяното и да му дам някакво обяснение — стига да ми бе във възможностите.

Джо ми бе от голяма полза, макар и все още да не знаеше нещо повече от руснаците. Разясни ми колко високо е развита нервната система на калмарите и как някои от тях могат само за миг да променят външността си в три различни цвята с помощта на изключителните „хромофорни“ клетки, покриващи телата им. Вероятно в еволюционен план тези клетки първоначално са служели за защита — като при хамелеоните. Стори ми се естествено, ако не и неизбежно, по-късно да са се превърнали в орган за общуване.

Имаше обаче нещо, което продължаваше да тревожи Джо.

— Какво са търсили при решетката? — не преставаше да ме пита той жаловито. — Та те са студенокръвни безгръбначни. Би следвало топлината да им е не по-малко неприятна от светлината.

Това озадачаваше Джо, но не и мен. Всъщност мисля, че именно в този факт се крие ключът на загадката.

Вече съм уверен, че тези калмари се оказаха в падината Тринко вследствие на същата причина, поради която могат да се открият хора на Южния полюс или на Луната. Напуснали са дома си от чисто научна любознателност. Решили са да изследват топлия гейзер, бликащ от скатовете на каньона. Станали са свидетели на странно и необяснимо явление, може би заплашващо начина им на живот. Затова са поръчали на своя гигантски братовчед (или слуга, може би роб?) да им донесе къс от устройството, за да го изследват. Не вярвам това да им е било по силите, та и един земен учен от преди век не би могъл да го разбере. Те обаче се опитваха да го направят и това бе важното.

Утре ще предприемем контрамерки. Ще отида отново в падината Тринко и ще инсталирам мощните осветителни тела, с които Шапиро се надява да прогони калмарите. Колко време обаче бихме могли да разчитаме на тези устройства, след като в глъбините е започнал да се развива разум?

Диктувам всичко това седнал в подножието на старата крепост Форт Фредерик и наблюдавам как Луната изгрява над Индийския океан. Ако всичко се развие както трябва, тези мои думи ще послужат за встъпление към книгата, която Джо ме убеждава, че трябва да напиша. Ако не, Джо — обръщам се специално към теб — постарай се казаното от мен да бъде издадено, без значение как. Извинявам се на теб и на Лев, задето не ви разказах всичко веднага. Вече сте разбрали причината за това.

Каквото и да се случи, запомнете следното: те са прекрасни и чудесни същества. Опитайте се да постигнете разбирателство с тях, стига да можете.

 

 

До: Министерството на енергетиката, Москва.

От: Лев Шапиро, главен инженер на термоелектрическия енергиен проект „Тринкомали“.

 

Изпращам Ви пълния текст на магнетофонния запис, открит сред личните вещи на г-н Клаус Мюлер след последното му спускане. Много сме задължени на г-н Джо Уоткинс от списание „Тайм“ за оказаната ценна помощ при разясняването на редица въпроси.

Моля да обърнете внимание на следното: последното разбираемо послание на г-н Мюлер е отправено до г-н Уоткинс и гласи „Джо, ти беше наистина прав за Мелвил! Това нещо е страшно огром…“.

 

Слънчев вятър

Огромните платна опънаха въжетата, защото ги издуваше вятърът, веещ между световете. Макар че след три минути състезанието щеше да започне, Джон Мертън бе по-спокоен, отколкото през който и да е миг от изминалата година. Каквото и да се случеше, след сигнала за старт, независимо дали „Даяна“ щеше да го отведе към победата или поражението, той вече бе осъществил своята амбиция. Прекарал целия си живот в проектирането на кораби за други хора, сега щеше да командува собствен кораб.

— Остават две минути до старта — съобщи радиостанцията в кабината. — Молим да потвърдите готовността си.

Останалите капитани отговориха един след друг. Мертън познаваше гласовете им, някои напрегнати, други — спокойни. Бяха гласовете на негови приятели и съперници. В четирите обитавани светове имаше едва двадесетина души, способни да управляват слънчеви яхти. Всичките сега се бяха събрали тук, на стартовата линия или на борда на спомагателните съдове в орбита на двадесет и две хиляди мили над екватора.

— Номер едно — „Госамер“. Готов съм.

— Номер две — „Санта Мария“. Всичко е наред.

— Номер три — „Санбийм“. Всичко е о’кей.

— Номер четири — „Вумира“. Всички системи са в изправност.

Мертън се усмихна, когато чу отговорите. Потвържденията на готовността, остатък от ранните примитивни дни на астронавтиката, така или иначе бяха станали част от традицията. Имаше моменти, когато бе разумно да се почете паметта на онези, които първи се бяха отправили към звездите.

— Номер пет — „Лебедев“. Готови сме.

— Номер шест — „Арахна“. Окей.

Бе настъпил неговият ред. Мисълта, че думите, произнесени в тясната кабина, ще да бъдат чути от най-малко пет милиарда души, му се стори странна.

— Номер седем — „Даяна“. Готов съм.

— Участниците от първия до седмия потвърдиха готовността си — изрече безличният глас на съдията. — До старта остава една минута.

Мертън почти не обърна внимание на това. Проверяваше за последен път обтегнатостта на въжетата. Стрелките на всички динамометри бяха в нормална позиция. Огромното платно бе опнато и огледалната му повърхност сияеше в светлината на слънчевите лъчи.

На Мертън, плаващ в безтегловност при перископа, му се струваше, че то заема цялото небе. Нищо чудно и да беше прав. Платното имаше повърхност от петдесет милиона квадратни стъпки^[10] и бе свързано с капсулата с почти сто мили въжета. Дори и някой да успееше да зашие едно за друго всички платна на клиперите, някога браздили китайските морета, пак нямаше да достигне размерите на единичното платно, издигнато от „Даяна“ под Слънцето. При това то бе само малко по-масивно от сапунен мехур. Двете квадратни мили алуминизирана пластмаса имаха дебелина едва няколко милионни части от инча.

— Десет секунди до старта. Да се включат записващите камери.

Разумът трудно можеше да възприеме съществуването на нещо едновременно толкова огромно и толкова крехко. Още по-трудно бе да се възприеме, че именно това огледало щеше да го отдалечи от Земята, единствено благодарение на силата на слънчевата светлина.

— … пет, четири, три, две, едно, СТАРТ!

Остриетата на седем ножа прерязаха седемте тънки кабела, придържащи яхтите към обслужвалите ги дотогава базови кораби. До този момент всички обикаляха Земята в строй един до друг, сега обаче яхтите щяха да започнат да се разпръсват подобно на пухчетата на глухарче, докоснато от бриз. Победител щеше да бъде първият, който задмине Луната.

На борда на „Даяна“ на пръв поглед не се случи нищо. Мертън обаче знаеше, че това не е така. Макар и тялото му да не усещаше напрежението, бордовото табло показваше, че е започнал да набира ускорение от почти една хилядна от „g“. За ракета подобно ускорение щеше да е смехотворно. То обаче за пръв път бе достигнато от слънчева яхта. „Даяна“ имаше надеждна конструкция. Поведението на огромното платно бе в пълно съответствие с изчисленията му. С това темпо след две обиколки около Земята щеше да набере достатъчна скорост, за да се откъсне от нея и да се понесе към Луната. Цялата сила на Слънцето щеше да му помогне.

Цялата сила на Слънцето… Усмихна се, когато си спомни за опитите си да обясни слънчевото корабоплаване пред различни земни аудитории. В онези ранни дни лекциите бяха единственият начин, по който можеше да събере необходимите му пари. Наистина, бе главен конструктор на „Космодайн Корпорейшън“ и можеше да се похвали с няколко успешни модела космически кораби, обаче фирмата не се въодушеви кой знае колко от неговото хоби.

„Подложете дланите си на слънцето“, бе казвал той. „Какво ще усетите? Топлина, разбира се. То обаче ще упражни върху тях и налягане, макар че няма да го почувствате, тъй като ще е твърде нищожно. Върху площта на дланите ви то ще възлезе на около една милионна част от унция^[11]. В космическото пространство обаче дори и този слаб натиск ще е значителен, тъй като ще въздейства непрестанно, час след час и ден след ден. За разлика от ракетното гориво, източникът на енергия е безплатен и се намира в неограничени количества. Пожелаем ли да го използуваме, това ще ни е по силите. В състояние сме да построим платна, способни да уловят излъчването на Слънцето.“

След тези думи обикновено изваждаше няколко квадратни ярда^[12] от платното и го подхвърляше към аудиторията. Сребристата тъкан се извиваше като дим и сетне, под натиска на топлия въздух, бавно прилепваше към тавана.

„Виждате колко е лека“, продължаваше той. „Квадратна миля от нея тежи само тон и е може да поеме цели пет фунта слънчев натиск, достатъчни да я задвижат. Ще задвижи и нас, стига да се прикрепим към нея.

Разбира се, ускорението ще е незначително — около една хилядна от «g». На пръв поглед не изглежда много, но нека видим какво ще се получи.

Това означава, че през първата секунда ще преплуваме с една пета от инча. Предполагам, че охлюв в добра форма би се движил по-бързо. Само след минута обаче, ще сме изминали шестдесет стъпки и вече ще вървим със скорост малко повече от миля в час. Това не е зле, при положение, че си задвижен единствено от слънчевата светлина… След час вече ще сме се отдалечили на четиридесет мили от отправната си точка и ще се движим със скорост от осемдесет мили в час. Моля ви да не забравяте, че в космическото пространство отсъствува триенето, така че щом нещо веднъж бъде тласнато, няма какво да го спре. Ще ви бъде любопитно да чуете, че в края на деня нашата космическа платноходка, започнала с ускорение от една хилядна от «g», вече ще плува със скорост от почти две хиляди мили в час! Ако стартира от орбита, а това е единственият начин, ще достигне втора космическа за два дни. И всичко, без да изразходи дори капка гориво!“

Е, бе успял да убеди публиката си, а в крайна сметка и самата „Космодайн“. През последните двадесет години се появи един нов спорт. Нарекоха го „спорт на милиардерите“ и това беше вярно. Благодарение на рекламата и на телевизионните предавания започна да се рентира. В това състезание, радващо се на най-голямата аудитория в човешката история, бе заложен авторитетът на четири континента и два свята.

„Даяна“ бе стартирала добре. Бе време да се провери какво прави конкуренцията. Мертън се придвижи до перископа с предпазливи движения — не искаше да рискува, независимо от наличието на амортисьори между капсулата и деликатната система от въжета.

Слънчевите яхти наподобяваха странни сребърни цветя, засадени в тъмните лехи на космоса. Най-близката, южноамериканската „Санта Мария“, бе само на петдесет мили разстояние. Приличаше на детско хвърчило, но с размери миля на миля. „Лебедев“, яхтата на университета на Астроград, наподобяваше малтийски кръст. Платната, образуващи четирите му рамена, очевидно можеха да се използуват за маневриране. „Вумира“, яхтата на австралоазиатската федерация, представляваше обикновен парашут с обиколка четири мили. „Арахна“, принадлежаща на „Дженеръл Спейскрафт“, наистина приличаше на паяжина^[13] и бе изградена на същия принцип, от роботизирани совалки, пръснали се встрани от една и съща отправна точка. „Госамер“, собственост на европейската космическа корпорация, имаше идентична структура, но бе по-малък по размери. „Санбийм“, яхтата на Марсианската Република, представляваше плосък пръстен с отвор от половин миля в центъра. Бавно се движеше около оста си с цел центробежното движение да я стабилизира. Идеята бе стара, но още никой не я бе осъществил. Мертън бе убеден, че на заселниците никак нямаше да им бъде леко, когато започнат да се въртят бързо около оста си.

Оставаха обаче още шест часа до момента, когато яхтите щяха да изминат четвърт от своята двадесет и четири часова орбита. Сега, в самото начало на състезанието, всички се движеха в посока, противоположна на Слънцето, сякаш бягаха под напора на слънчевия вятър. След като изминеха по-голямата част от пътя, те щяха да се окажат от другата страна на Земята и след това отново щяха да започнат да се отдалечават от Слънцето.

Мертън реши, че е време за първата проверка. Нямаше проблеми с навигацията. С помощта на перископа огледа внимателно платното, като обърна най-голямо внимание на точките, където то се съединяваше с въжетата. Коригиращите ленти, тесни ивици от непосребрена пластмаса, щяха да бъдат напълно невидими, ако не бяха оцветени с фосфоресцираща боя — ивици светлина, устремени в продължение на стотици ярдове към гигантското платно. Всяка една от тях имаше собствена лебедка, не по-голяма от макарата на рибарска въдица. Малките лебедки, свързани с автопилот, не преставаха да работят и поддържаха платното под правилен ъгъл спрямо Слънцето.

Бе истинско удоволствие да се наблюдава играта на слънчевите лъчи върху огромното гъвкаво огледало. Платното непрестанно се издуваше, и вълненията му раждаха множество отражения на Слънцето, губещи се към краищата. При огромните размери и ефирността на структурата тези движения бяха неизбежни. По начало бяха съвсем безобидни, но Мертън ги следеше внимателно. Не бе изключено да прераснат в катастрофални вибрации, способни да разкъсат платното.

След като установи с удовлетворение, че всичко е наред, с помощта на перископа пристъпи към огледа на съперниците си. Бе се получило така, както очакваше. Процесът на отсяване бе започнал и най-слабите яхти вече изоставаха. Истинското изпитание обаче щеше да настъпи, когато се окажеха в сянката на Земята. Там маневреността щеше да бъде толкова важна колкото и скоростта.

Реши, че може би няма да е зле малко да поспи, макар и състезанието току-що да бе започнало. Останалите яхти имаха екипажи от по двама души, които можеха да почиват на смени, но Мертън трябваше да се справя сам и да разчита единствено на собствените си физически сили. Досущ като самотния мореплавател Джошуа Слокум в малкото му корабче „Спрей“. С него американецът бе обиколил света сам. Едва ли бе предполагал, че два века по-късно друг човек ще да пътува сам от Земята към Луната, вдъхновен поне донякъде от неговия пример.

Мертън закрепи еластичните ленти на пилотското кресло към кръста и краката си и постави електродите на приспиващото устройство на челото си. Настрои го за продължителност три часа и се отпусна. Хипнотизиращите електронни импулси внимателно проникнаха в челната кора на мозъка му. Под затворените му клепачи се завъртяха спирали от цветна светлина, които започнаха да се простират към безкрая. След това…

Съня му бе прекъснат от неприятното бръмчене на алармената инсталация. Веднага се събуди и незабавно отправи поглед към контролното табло. Бяха изминали само два часа, но над индикатора за ускорението бе започнала да примигва червена светлинка. Ускорението спадаше. „Даяна“ губеше мощ.

Първата мисъл на Мертън бе, че се е случило нещо с платното. Може би устройствата, предпазващи го от въртеливо движение, не се бяха хармонизирали, и въжетата бяха започнали да се омотават. Веднага провери датчиците, следящи силата на опъна на отделните въжета. Странна работа. От едната страна показателите бяха нормални, обаче, от другата, въжетата бяха започнали постепенно да се отпускат.

Мертън бързо настрои перископа на широкоъгълен обхват и започна да сканира ръба на платното. Внезапното му предположение се бе оправдало. Причината за случилото се можеше да бъде само една и то точно тази, която бе очаквал.

Блестящият сребрист ръб на платното бе покрит от голяма остроъгълна сянка. Над „Даяна“ се спускаше мрак, сякаш между нея и Слънцето се бе появил облак. А в тъмнината, лишена от лъчите, които й даваха сила, тя щеше да изгуби всякаква инерция и да се отпусне безпомощно в пространството.

Разбира се, на двадесет хиляди мили над Земята не можеше да има облаци. Ако се бе появила сянка, нямаше как да не е изкуствена.

Мертън се намръщи, докато пренастройваше перископа в посока към Слънцето и включваше филтрите, които щяха да му позволят да го погледне без да бъде ослепен.

— Маньовър „4-А“ — промърмори. — Дай да видим кой ще се справи по-добре с тази игра.

Слънцето бе сякаш покрито от гигантска планета. Огромен черен диск бе отхапал част от неговата повърхност. Изостаналият с двадесет мили „Госамер“ се мъчеше да устрои изкуствено затъмнение на „Даяна“.

Тази маневра бе в пълно съответствие с правилника. Още по времето на състезанията в океана яхтите нерядко се опитваха да си открадват вятъра. Извадиш ли късмет, можеш да оставиш съперника си в безветрие с безпомощно увиснали платна и бързо да го изпревариш, докато той успее да се справи с положението.

Мертън съвсем нямаше намерение да се предава така лесно. Разполагаше с много време за обмисляне на реакцията си. Когато си на борда на слънчева яхта, нещата стават бавно. Щяха да изминат поне двадесет минути, докато „Госамер“ покрие напълно Слънцето и потопи „Даяна“ в пълен мрак.

Малкият компютър на яхтата — с размерите на кибритена кутийка, но с капацитета на хиляди математици — отдели на проблема цяла секунда и предложи отговор. Трябваше да се разтворят трети и четвърти контролни панели, докато платното придобие допълнителен наклон от двадесет градуса, който щеше да го извади от опасната сянка на „Госамер“ и да го подложи отново на слънчевите лъчи. Жалко, тъй като щеше да се наложи да се изключи автопилота, старателно програмиран да осигури максимална скорост, но нали затова Мертън бе тук. Слънчевата навигация беше спорт, а не състезание между компютри.

Той изключи първата и шестата контролни линии, които след като престанаха да бъдат подложени на опън, незабавно се отпуснаха и заприличаха на дремещи змии. На две мили разстояние от тях, контролните панели започнаха лениво да се отварят и да пропускат слънчевата светлина през платното. При все това, дълго време сякаш нищо не се случи. Трудно бе да се привикне към този свят на забавени движения, където трябваше да изминат минути, преди последствията от каквито и да е човешки действия да станат видими за окото. Едва след малко Мертън забеляза, че платното наистина е започнало да се накланя към Слънцето и че сянката на „Госамер“ непредотвратимо се плъзга встрани, като мрачният й конус се изгуби в пространството.

Дълго преди сянката да изчезне и слънчевият диск отново да се появи, Мертън измени наклона и върна „Даяна“ на първоначалния й курс. Маневрата щеше да я отведе далеч от опасността. Мертън трябваше да внимава да не се увлече и да не обезсмисли изчисленията си. А това бе правило, което се усвояваше трудно — още не си извършил нещо докрай, а вече мислиш как да го прекратиш.

Отново настрои алармената инсталация и се подготви за следващото естествено или изкуствено предизвикано произшествие. Може би „Госамер“ или някой друг състезател щеше да се опита отново да му изиграе същия номер. Междувременно, нямаше да е зле да хапне, макар и да не бе твърде гладен. В космоса човек изразходва малко енергия и лесно може да забрави, че трябва да се храни. Това бе толкова лесно, колкото и опасно — при извънредни обстоятелства човек можеше да се окаже без необходимите му физически сили.

Отвори първия пакет и го огледа без особено въодушевление. Самият надпис върху етикета — „Космически вкусотии“ — бе достатъчен, за да убие апетита му. Усъмни се и в обещанието, отпечатано под него: „Без трохи — гарантирано“. Знайно е, че за космическите кораби трохите представляват по-голяма опасност от метеоритите. Могат да проникнат в най-неочаквани места, да предизвикат къси съединения, да запушат жизненоважни въздухопроводи и да повредят инструменти, които уж са херметически затворени.

При все това, погълна лебервурста с удоволствие. Също и шоколада, и пюрето от ананас. Пластмасовата круша с кафе тъкмо се затопляше, когато външният свят наруши неговата самота. Мертън бе потърсен от радиооператора на яхтата на комодора.

— Доктор Мертън ли е? Ако нямате нищо против, Джереми Блер би искал да размени няколко думи с Вас. — Блер бе сериозен журналист и Мертън неведнъж бе взимал участие в неговите програми. Разбира се, можеше да отклони молбата за интервю, обаче Блер му бе симпатичен, пък и нямаше как да каже, че в момента е много зает.

— Да, да, свържете ме — отговори той.

— Привет, доктор Мертън — чу се гласът на журналиста. — Радвам се, че можете да ми отделите няколко минути. А, и да не забравя: поздравявам Ви. Изглежда, че засега сте на първо място в класацията.

— Играта едва е започнала, за да мога да бъда уверен в крайния успех — предпазливо отвърна Мертън.

— Кажете ми, докторе, защо решихте да пътувате сам на „Даяна“? Дали защото все още никой не е правил това?

— Ами, това май е достатъчно основание? Разбира се, основната причина е друга. — Мертън внимателно обмисли думите си. — Известно Ви е в каква степен скоростта на една слънчева яхта зависи от масата й. Един втори член на екипажа, с цялото му оборудване, би добавил към тежестта й поне още петстотин фунта^[14]. Именно те биха могли да се окажат решаващи за победата или поражението.

— Напълно ли сте уверен, че ще бъдете в състояние сам да се справите с „Даяна“?

— Уверен съм в необходимата степен, като имам пред вид автоматичните контролни устройства, които използувам. Работата ми се изразява най-вече в следенето им и взимането на решения.

— И все пак, платното има площ от две квадратни мили! Не изглежда възможно сам човек да се справи с него.

— Защо пък да не е възможно? — засмя се Мертън. — Тези две квадратни мили осигуряват максимален натиск от десет фунта. Та аз и с кутрето си мога да упражня по-голяма сила.

— Благодаря Ви, доктор Мертън. Пожелавам Ви късмет. Пак ще Ви се обадя.

След като прекрати разговора си с журналиста, Мертън малко се засрами. Отговорът му представляваше само част от истината. Бе сигурен, че Блер е достатъчно проницателен, за да разбере това.

Имаше една-единствена причина, поради която той сега бе сам в космоса. Близо четиридесет години бе работил в екипи, съставени от стотици, а понякога и от хиляди хора, помагащи му да създаде някои от най-сложните космически кораби в света. През последните двадесет години като ръководител на един от тези екипи, бе наблюдавал как неговите творения се отправят към звездите. Понякога имаше и провали, които не можеше да забрави, макар че вината не бе лично негова. Беше се сдобил с известност и зад гърба му стоеше блестяща кариера. При все това, никога не бе направил нищо сам. Винаги се бе чувствувал като боец от армия.

Сега му се предоставяше последния шанс да се сдобие с индивидуално достижение, с успех, който нямаше да дели с никого. Сезонът на слънчевите яхти приключваше, тъй като бе започнал поредният цикъл от слънчеви радиационни бури, който щеше да продължи поне пет години. Когато отново се появеше възможност за крехките и незащитени плавателни съдове да излязат в космоса, той вече щеше да е много стар. Та той всъщност и сега май бе вече прекалено стар…

Изхвърли празните опаковки от храната в кошчето за отпадъци и отново погледна през перископа. В началото съзря само пет други яхти, от „Вумира“ нямаше и следа. Бяха му необходими няколко минути, за да я открие. Приличаше на блед призрак, засенчващ звездите, изцяло попаднал в сянката на „Лебедев“. Предположи, че в момента австралоазиатците извършват интензивни опити да се измъкнат от нея и се учуди, че бяха позволили да попаднат в такъв капан. Изводът можеше да бъде само един — че „Лебедев“ притежава много голяма маневреност. Реши да внимава с нея, макар и да бе твърде отдалечена от „Даяна“, за да я застраши.

Земята почти бе изчезнала. Беше се превърнала в тесен блестящ светлинен лък, придвижващ се към Слънцето. След горящия лък продължаваше нощната страна на планетата и тук-таме, на местата, където облачната покривка бе разкъсана, се виждаха фосфоресциращите светлини на големите градове. Тъмният диск вече бе закрил голяма част от Млечния път. Не след дълго щеше да започне да закрива и Слънцето.

Светлината отслабна. „Даяна“ започна бавно да навлиза в сянката на Земята и върху платното й се появи пурпурна мараня, предизвикана от множеството залези на хиляди мили под яхтата. Слънцето се скри зад невидимия хоризонт и нощта настъпи за броени минути.

Мертън погледна към пътя, който бе изминал. Беше приключил четвъртинка от пътя си около света. Видя как последователно примигнаха другите яхти, подобни на бляскави звезди, които също потънаха в кратката нощ. Щеше да измине час, докато Слънцето се появи отново иззад гигантския черен щит и през това време, лишени от енергия, яхтите щяха да бъдат напълно безпомощни.

Включи един външен фар и заоглежда вече неосветеното платно с помощта на лъча му. Хилядите акри тъкан бяха започнали да се сбръчкват и отпускат. Въжетата също се бяха разхлабили и трябваше да бъдат изтеглени, за да не се оплетат. Всичко това обаче бе очаквано. Всичко се развиваше както трябва.

Изостаналите с петдесет мили „Арахна“ и „Санта Мария“ нямаха такъв късмет. Аварийният радиоканал се включи и Мертън разбра какви са неприятностите им.

— Номер две и номер шест, обаждаме се от контролния пункт. Има опасност да се сблъскате. Сегашните ви орбити ще се пресекат след шестдесет и пет минути. Необходима ли ви е помощ?

Изтече доста време, преди двамата капитани да осмислят неприятната новина. Мертън не разбра кой е виновникът. Може би едната яхта се беше опитала да засенчи другата и не бе успяла да завърши маневрата преди и двете да потънат в мрака. Не бе възможно да се направи каквото и да е. Двете яхти бавно, но неудържимо се сближаваха без да могат да променят курса си дори и с частица от градуса.

И все пак, разполагаха с шестдесет и пет минути. Преди това щяха да излязат на светло, така че имаха някакъв, макар и минимален, шанс да предотвратят сблъсъка, стига платната им да успееха да поемат достатъчно енергия. Навярно в момента на борда на „Арахна“ и „Санта Мария“ се правеха трескави изчисления.

Първа се обади „Арахна“. Отговорът й бе точно такъв, какъвто Мертън очакваше.

— Номер шест се обръща към контролния пункт. Благодарим ви, но не се нуждаем от помощ. Ще се оправим сами.

Любопитно е дали наистина ще се оправите, помисли си Мертън. Все пак щеше да бъде интересно да ги наблюдава. Първата истинска драма в състезанието наближаваше. Щеше да се разиграе точно над линията, деляща деня от нощта на спящата Земя.

През следващия час Мертън бе твърде зает със собственото си платно, за да мисли за „Арахна“ и „Санта Мария“. Да се огледат в мрака петдесет милиона квадратни стъпки бледа пластмаса никак не бе лесно, тъй като можеше да разчита единствено на тесния лъч на прожектора и на сиянието на все още отдалечената Луна. Отсега нататък, по време на половината от пътуването си по околоземна орбита, щеше да му се наложи да държи цялата тази огромна площ колкото е възможно по-ко̀со към слънчевите лъчи. През следващите дванадесет или четиринадесет часа, платното щеше да представлява безполезен баласт, тъй като той щеше да се е насочил към Слънцето, чиито лъчи можеха само да го изтикат на по-ниска орбита. Жалко, че не можеше напълно да свие платното, преди да го използува отново. Все още обаче никой не бе открил начин да направи това.

Някъде далеч под него, по ръба на Земята, се появиха първите признаци на зазоряването. След десет минути Слънцето щеше да изгрее. Яхтите щяха отново да оживеят, след като слънчевото излъчване докоснеше платната им. Това щеше да е най-трудния момент за „Арахна“ и „Санта Мария“, пък и за всички останали състезатели.

Мертън започна да пренастройва перископа, докато откри двете тъмни сенки, плаващи на фона на звездите. Бяха много близо една до друга, на не повече от три мили. Може би все пак щяха да успеят…

Зората се появи подобно на взрив, когато слънцето изскочи иззад Тихия океан. Платната и въжетата пробляснаха за миг в червено, сетне в златисто и накрая засияха с чистата бяла светлина на деня. Стрелките на динамометрите едва-едва започнаха да се отклоняват от нулевата позиция. „Даяна“ бе все още в състояние на почти пълна безтегловност, тъй като с платното, обърнато към Слънцето, ускорението й сега представляваше само няколко милионни части от „g“.

„Арахна“ и „Санта Мария“ правеха отчаяни усилия да се разминат и се опитваха да свият колкото се може по-голяма част от платната си. Разстоянието между тях вече бе по-малко от две мили и блестящите им пластмасови платна, усетили първия нежен натиск на слънчевите лъчи, се прибираха убийствено бавно. Продължаващата драма навярно сега се наблюдаваше на всеки телевизионен екран на Земята. Дори и в тази последна минута не бе възможно да се предскаже изхода от нея.

Двамата капитани очевидно не страдаха от липса на инат. Всеки един от тях можеше да пререже въжетата, прикрепящи ги към платната, за да даде някакъв шанс на другия. Нито един от тях обаче не го стори. Заложени бяха твърде много престиж, твърде много милиони и твърде много репутации. И така, бавно, подобно на снежинки в студена зимна нощ „Арахна“ и „Санта Мария“ се сблъскаха.

Квадратното хвърчило почти незабележимо се вмъкна под кръглата паяжина. Дългите ленти на въжетата им се отпуснаха и преплетоха почти като на забавен кадър. Макар и вниманието му да бе заето с грижите за собствената му платноходка, Мертън не успя да откъсне очи от тази безмълвна и предвидена катастрофа.

Цели десет минути искрящите вълнисти облаци продължиха да се сплитат, докато образуваха едно цяло. След това пътническите капсули се отделиха от платната и продължиха в различни посоки, като се разминаха само на няколкостотин ярда. Избухна светлината на ракетни двигатели — спасителните катери бяха тръгнали да ги прибират.

Останахме само петима, помисли си Мертън. Стана му жал за двамата капитани, които така старателно се бяха елиминирали един друг само няколко часа след началото на борбата. Те обаче бяха млади хора и щяха да имат други шансове за участие.

След няколко минути състезателите от пет станаха четири. Още в самото начало Мертън изпитваше съмнения относно ползата от въртеливото движение на „Санбийм“. Оправдаха се.

Марсианският кораб не бе успял да заеме правилна позиция. Въртеливото движение му бе придало прекалено голяма устойчивост. Пръстеновидното му платно, вместо да бъде скосено спрямо слънчевите лъчи, бе ярко огряно от тях. Така Слънцето го изтикваше обратно надолу с максимално ускорение.

Това бе най-лошото, което можеше да се случи на един капитан. Всъщност, бе нещо по-лошо от сблъсък, защото в случая можеше да търси вината само в себе си. Никой обаче не проявяваше особено съчувствие към провалилите се заселници, докато те бавно изоставаха. Преди състезанието бяха демонстрирали твърде голяма самонадеяност и самохвалство, за които сега бяха справедливо наказани.

Но все още бе твърде рано да се отпише „Санбийм“ напълно. Оставаха още половин милион мили и не бе изключено при изминаването им да набере скорост. Нещо повече, ако отпаднеха още няколко състезатели, можеше да се окаже единственият оцелял участник и да стигне до финала. Такива неща вече бяха ставали.

През следващите дванадесет часа не се случи нищо особено, тъй като преминаха откъм дневната страна на Земята. Нямаше какво да се прави, докато яхтите, лишени от енергия, пропътуваха по инерция тази половина от орбитата. Мертън обаче намери начин да си уплътни времето. Поспа няколко часа, нахрани се два пъти, направи записки в корабния дневник и даде още интервюта по радиото. Проведе няколко разговора с другите капитани и обмени с тях поздрави и дружески приказки. Бе доволен обаче най-вече от това, че през по-голямата част от времето просто си отдъхна в безтегловност, свободен от всички земни грижи и изпълнен с щастие, каквото дълги години не бе изпитвал. Доколкото е уместно да се каже подобно нещо за човек в космоса, той бе господар на собствената си съдба. Управляваше кораба, в който бе вложил толкова умение и обич, че го бе превърнал в част от своето съществуване.

Следващият състезател отпадна, когато прекосиха линията между Земята и Слънцето и започна половината от орбитата, през която щяха да използват силата на слънчевите лъчи. Мертън видя как голямото платно на „Даяна“ се заизопва, след като бе осветено от лъчите, придаващи му ускорение. То постепенно започна да нараства, макар че щяха да изминат часове, преди да достигне максимална величина.

„Госамер“ никога нямаше да достигне този обем.

Моментът на повторното поемане на енергия бе винаги критичен и яхтата не успя да го оползотвори.

Мертън научи за случилото се от коментара на Блер, тъй като радиоприемникът не бе изключен и тихо работеше. „Госамер се сбръчка!“ Като чу тези думи, Мертън бързо отиде при перископа, но първоначално не откри никаква аномалия в голямото кръгло платно на „Госамер“. Беше му трудно да го огледа, тъй като то бе под много малък ъгъл към него и го виждаше като елипса. Не след дълго обаче забеляза, че бе започнало да се изкривява в разни посоки, станало жертва на бавни, но неконтролируеми трептения. Ако екипажът не успееше с внимателни и точни опвания на въжетата да ги отстрани, платното щеше да се разкъса на парчета.

Космонавтите се постараха и след двадесетина минути се създаде впечатлението, че са се справили. След това обаче, някъде в самия център на пластмасата се появи разкъсване. Под натиска на слънчевите лъчи отворът се разширяваше все повече и повече, докато платното заприлича на дим, издигащ се от огън. След четвърт час единственото, което остана от него, бяха радиалните връзки, дотогава крепили огромната паяжина. Още веднъж се появи пламъкът на ракетни огньове и един катер се насочи към капсулата на „Госамер“, за да прибере съкрушения екипаж.

— Май тук горе престана да е много оживено, не мислиш ли? — рече един глас по канала за връзка между корабите.

— За теб едва ли е съвсем така, Димитри — отвърна Мертън. — Ти все още си имаш компания в твоята част от пространството. Виж, аз, дето излязох най-напред, наистина се чувствувам самотен. — Това не бе самохвалство. „Даяна“ вече бе изпреварила с триста мили най-близкия си съперник и разстоянието щеше да се увеличи още по-бързо през следващите часове.

На борда на „Лебедев“ Димитри Марков добродушно се засмя. Мертън реши, че той няма настроението на човек, примирил се с поражението.

— Не забравяй баснята за заека и костенурката — каза руснакът. — През следващите четвърт милион мили могат да се случат много неща.

Тези неща започнаха да се случват много по-рано, още когато приключиха първата си орбита около Земята и отново задминаха стартовия пункт, макар и вече на няколко хиляди мили по-далеч, благодарение на допълнителната енергия, получена от слънчевите лъчи. Мертън бе огледал внимателно другите яхти и захрани компютъра си с данните за техните траектории. Отговорът, който той му даде за „Вумира“, му се стори толкова нелеп, че повтори изчисленията.

Нямаше обаче никакви съмнения в това, че австралоазиатците бяха започнали да набират фантастично ускорение. Нито една слънчева яхта не бе в състояние да постигне подобно нещо, освен ако…

Погледна бързо през перископа и научи отговора. Въжетата на „Вумира“, свързани с една вече минимална маса, бяха прекъснати. Само платното й, все още запазило формата си, се движеше зад него подобно на носна кърпа, носена от вятъра. Два часа по-късно то го изпревари, като премина на двадесет мили от него, обаче много преди това австралоазиатците вече се бяха присъединили към набъбващата тълпа, в катера на комодора.

Значи, бяха останали да се състезават „Даяна“ и „Лебедев“. Наистина, марсианците не се бяха отказали, но вече бяха изостанали с хиляда мили и не представляваха сериозна заплаха. Беше трудно да се разбере на какво разчита „Лебедев“, за да се надява на успех пред „Даяна“. По време на второто затъмнение обаче, Мертън установи, че бе започнал да се тревожи.

Познаваше добре руските пилоти и конструктори. От двадесет години се бяха опитвали да спечелят това състезание. В края на краищата, щеше да е справедливо, тъй като именно Пьотр Николаевич Лебедев в началото на двадесети век пръв констатира, че слънчевите лъчи упражняват натиск. Дотогава обаче не бяха успели.

Знаеше, че няма да се откажат от амбициите си. Димитри очевидно гласеше нещо и то щеше да бъде много интересно.

 

 

На борда на служебния катер, намиращ се на хиляда мили зад яхтите, комодор Ван Стратен изпита едновременно изумление и обида, когато прочете радиограмата. Бе изминала над сто милиона мили, преди да достигне до него. Носеше най-лошите възможни новини, пристигнали от мрежата от обсерватории на Слънцето, разположени високо над неговата изпепеляваща повърхност.

Комодорът — титлата му бе почетна, тъй като на Земята бе професор по астрофизика в Харвард — всъщност не бе напълно изненадан. Състезанието никога не бе започвало толкова късно. Бяха отложили неколкократно началото му и сега май всички щяха да загубят.

Дълбоко под повърхността на Слънцето се натрупваха огромни сили. Във всеки момент енергията на милион водородни бомби щеше да се освободи и да предизвика взрива, известен като слънчево изригване. Невидимо огнено кълбо, няколко пъти по-голямо от родната ни планета, щеше да се понесе към пространството със скорост от милиони мили в час.

Облакът от електронен газ по всяка вероятност нямаше да улучи Земята. Докоснеше ли я, обаче, това щеше да стане едва след ден. Космическите кораби с дебелите си стени и могъщите си магнитни екрани щяха да се защитят. Леките слънчеви яхти, с техните тънки като от хартия стени, бяха безпомощни пред такава заплаха. Екипажите им трябваше да бъдат евакуирани, а състезанието — прекратено.

Джон Мертън не знаеше това, когато „Даяна“ правеше втората си обиколка около Земята. Ако всичко се развиваше нормално, тя щеше да бъде последната както за него, така и за руснаците. Бяха се движили по възходяща спирала хиляди мили, като черпеха енергия от слънчевите лъчи. При последната обиколка щяха да се откъснат напълно от Земята и да поемат дългия път към Луната. Щяха да се състезават само двете яхти. Умореният екипаж на „Санбийм“ отпадна, след като в протежение на над сто хиляди мили доблестно се опитваше да се справи с тяхното въртящо се платно.

Мертън не чувствуваше умора. Бе се нахранил и бе спал добре, а „Даяна“ се държеше превъзходно. Автопилотът регулираше напрежението на въжетата подобно на работливо паяче и поддържаше огромното платно в оптимално положение спрямо Слънцето — по-добре, от което и да е човешко същество. Макар и до този момент двете квадратни мили пластмасова тъкан по всяка вероятност да бяха подложени на ударите на стотици микрометеорити, малките пробойни не се бяха отразили на тягата.

Тревожеха го само две неща. Първото бе осмото въже, което вече не можеше да се контролира както трябва. Без каквото и да е предупреждение неговата макара бе блокирала — независимо от целия натрупан инженерен опит в усвояването на космоса лагерите нерядко продължаваха да се повреждат в безвъздушното пространство. Не бе в състояние нито да отпусне, нито да обтегне въжето, така че щеше да му се наложи да насочва платното с помощта на останалите. За щастие, най-трудните операции вече бяха приключили и отсега нататък „Даяна“ щеше да се радва на попътен слънчев вятър. Както едно време са казвали старите моряци, лесно е да се справиш с платноходка, когато вятърът духа откъм рамото ти.

Другата му грижа бе „Лебедев“, преследваща го на разстояние само триста мили. Благодарение на формата на платното си, руската яхта притежаваше забележителна подвижност. По време на обиколката около Земята, движенията й бяха изключително прецизни. Печелиш ли обаче маневреност, трябва да жертвуваш скоростта — не е възможно да се постигнат двете неща едновременно. Мертън вярваше, че на предстоящата права отсечка ще надделее. Въпреки това обаче щеше да бъде в състояние да изпита абсолютна увереност в победата си едва след три-четири дни, когато „Даяна“ преминеше покрай обратната страна на Луната.

На петдесетия час от състезанието, непосредствено след края на втората обиколка около Земята, Марков поднесе малката си изненада.

— Привет, Джон — каза той, уж разсеяно по канала за междукорабна връзка. — Бих се радвал, ако наблюдаваш какво ще направя. Може би ще ти е интересно.

Мертън отиде при перископа и настрои увеличението на максимум. На фона на звездите се виждаше блестящото платно с форма на малтийски кръст на „Лебедев“, малко, но много релефно. Изведнъж стана нещо невероятно. Четирите рамена на кръста бавно се отделиха от централния квадрат и заедно с въжетата си отплуваха встрани.

Марков, след като бе на път да достигне необходимата скорост и вече не се нуждаеше от сложни маневри около Земята, бе решил да се освободи от цялата излишна маса. Отсега нататък „Лебедев“ щеше да бъде почти неуправляем, но това вече не беше важно, тъй като тази част от пътя бе лесна и не се нуждаеше от сложна навигация. По същия начин някой яхтсмен от древността можеше да се освободи от тежестта на кормилото и кила, стига да знаеше, че остатъкът от състезанието ще премине в спокойно море.

— Поздравявам те, Димитри — отвърна Мертън. — Не ще и дума, че номерът си го бива. Няма обаче да свърши работа. Вече не можеш да ме настигнеш.

— Още не съм свършил — отвърна руснакът. — Има една стара руска приказка за една шейна, преследвана от вълци. За да се спаси, кочияшът започнал да изхвърля от нея пътниците един по един. Виждаш ли връзката?

Мертън веднага я видя. На последната част от трасето Димитри вече не се нуждаеше от втори пилот. „Лебедев“ наистина можеше да се облекчи от товара си.

— На Алексей това няма да му бъде много приятно — отвърна Мертън. — Пък и би било в нарушение на правилата.

— На Алексей не му е приятно, но капитан на яхтата съм аз. Ще изчака десетина минути в космоса, докато комодорът го прибере. Колкото до правилата, в тях не е казано нищо за числеността на екипажа. Ти би трябвало да го знаеш.

Мертън не отговори. Бе много зает, тъй като се бе заел с изчисления на основата на това, което му бе известно за конструкцията на „Лебедев“. Когато ги приключи, вече знаеше, че краят на състезанието все още е неясен. Руснакът можеше да го настигне тъкмо в момента, когато се надяваше да премине покрай Луната.

Изходът от състезанието обаче вече бе решен на разстояние деветдесет милиона мили от тях.

 

 

На третата слънчева обсерватория, намираща се в орбитата на Меркурий, автоматическите уреди регистрираха цялата история на изригването. Върху сто милиона квадратни мили от повърхността на Слънцето избухна такъв ярък синьо-бял огън, че в сравнение с него останалата част от диска избледня. От този горящ ад, като се извиваше и гърчеше в собственото си магнитно поле като живо същество, се появи наелектризирана плазма. Пред нея, движейки се със скоростта на светлината, просветна предупредителният блясък на ултравиолетови и рентгенови лъчи. Щеше да достигне Земята след осем минути, но бе сравнително безобиден. Не можеше да се каже обаче същото за заредените атоми, които го следваха с малката скорост от четири милиона мили в час. Само след ден щяха да достигнат „Даяна“, „Лебедев“ и останалата част от малобройната флотилия и да ги обвият в облак от смъртоносна радиация.

Комодорът реши да отложи решението си до последната минута. Дори и след като плазменият език задмина орбитата на Венера, все още не се знаеше дали ще докосне Земята или не. Когато обаче се оказа само на четири часа разстояние и присъствието му бе регистрирано от радарите, базирани на Луната, комодорът разбра, че положението е безнадеждно. През близките пет или шест години, докато Слънцето се успокои, състезания със слънчеви яхти нямаше да се провеждат.

Цялата Слънчева система въздъхна разочаровано. „Даяна“ и „Лебедев“ бяха на половината път между Земята и Луната, плътно една до друга, обаче никой нямаше да разбере коя яхта е по-бърза. Ентусиастите можеха да спорят по този въпрос години след това, в летописите щеше да бъде отбелязано просто: „състезанието бе отменено вследствие на слънчево изригване“.

Когато Джон Мертън чу нареждането, изпита огорчение, каквото не бе познавал от детството си. Ясно си спомни своя десети рожден ден. Бяха му обещали за подарък модел на известния космически кораб „Утринна звезда“ и той цели седмици бе мечтал как ще го сглоби и избираше място в спалнята си, където да го закачи. В последния момент обаче, баща му му съобщи тъжната новина: „Съжалявам, Джон, но е много скъп. Може би догодина…“

След половин век, изживян успешно, Мертън отново се почувствува като покрусено момче.

За миг му хрумна мисълта да не се подчини на заповедта на комодора. Какво би могъл да му направи, ако пренебрегнеше неговото предупреждение? Дори и състезанието да беше отменено, Мертън пак можеше да достигне Луната и името му да се запази в книгите за рекорди цели поколения.

Това обаче щеше да бъде нещо по-лошо от глупост. Щеше да е самоубийство, при това много неприятно самоубийство. Мертън бе виждал хора, загинали в резултат на радиация, когато магнитните екрани на техните кораби се бяха повредили в дълбокия космос. Не, не си струваше.

Стана му жал не само за него, но и за Димитри Марков. И двамата заслужаваха да бъдат първи, а сега никой нямаше да победи. Нито едно човешко същество не можеше да си позволи да спори с разгневеното Слънце, дори и когато използува лъчите му, за да прекосява пространството.

Катерът на комодора, вече само на петдесет мили разстояние, се бе доближил до „Лебедев“, за да прибере нейния капитан. Мертън разбираше какво изпитва Димитри, когато видя как срязаните въжета на яхтата му се отпуснаха. Малката капсула вероятно щеше да бъде върната на Земята и може би използувана повторно, обаче платното бе разчетено само за едно плаване.

Мертън също би могъл да се освободи от платното само с едно натискане на копчето и да спести на спасителите си няколко минути, обаче му бе трудно да стори това. Искаше му се да остане до последния момент на борда на яхтата, малкото корабче, превърнало се в част от неговите мечти и неговия живот. Голямото платно, разположено в идеално положение спрямо Слънцето, оползотворяваше максимално неговите лъчи. Мертън отдавна се бе откъснал от Земята и „Даяна“ продължаваше да набира скорост.

В един миг, без каквато и да е сянка от колебание и съмнение, осъзна какво трябва да направи. Седна за последен път пред компютъра, който го бе отвел на половината разстояние от Луната.

Когато приключи, прибра малкото си лични вещи. После бавно, тъй като бе изгубил практика, а и това не беше лесно да се извърши без чужда помощ, облече спасителния скафандър. Тъкмо херметизираше шлема, когато чу по радиото гласа на комодора.

— След пет минути пристигаме, капитане. Ако обичаш, освободи платното, за да не ни пречи.

Джон Мертън, пръв и последен капитан на слънчевата яхта „Даяна“, за миг се подвоуми. Огледа за сетен път миниатюрната кабина, изпълнена с блестящи инструменти и контролното й табло. Едва след това отвърна.

— Напускам кораба. Разполагате с достатъчно време, за да ме приберете. „Даяна“ сама ще се погрижи за себе си.

Комодорът не му отговори и Мертън му бе благодарен. Очевидно, професор Ван Стратен бе разбрал какво се е случило, както и това, че в тези последни моменти Мертън желаеше да остане сам.

Не си направи труда да разхерметизира шлюза и въздушният поток нежно го издуха в пространството. Всъщност, по този начин даде един последен тласък на „Даяна“. Тя постепенно се отдалечи от него и се смали пред очите му, като искреше с цялото си великолепие на слънчевата светлина, на която щеше да се радва още векове. След два дни щеше да премине покрай Луната. Но и тя, както и Земята, никога нямаше да я залови в плен. Освободила се от масата на своя капитан, с всеки изминат час яхтата щеше да увеличава скоростта си с две хиляди мили. След месец щеше да пътува по-бързо, от който и да е космически кораб, изграден от човешки ръце.

При отслабването на натиска на слънчевите лъчи, вследствие на порасналото разстояние, ускорението й щеше да намалее. Дори и като прекосеше орбитата на Марс, обаче, щеше да продължи да увеличава скоростта си с хиляда мили в час. Много преди това щеше да е набрала достатъчно скорост, за да не успее да я задържи самото Слънце. По-бърза от всяка комета, блуждаеща между звездите, щеше да се насочи към бездната.

Мертън забеляза блясъка на ракети само на няколко мили от него. Катерът се приближаваше с ускорение, хиляди пъти по-голямо от това на „Даяна“. Двигателите му обаче можеха да работят само няколко минути, преди да изразходват горивото си, докато „Даяна“, движена от вечния огън на Слънцето, щеше да продължи да набира скорост още векове.

— Сбогом, малко корабче — каза Джон Мертън. — Чии ли очи ще те видят отново? И след колко хиляди години?

Когато наподобяващият торпедо катер спря до него, Мертън почувствува душевен мир. Никога нямаше да спечели състезанието до Луната, обаче неговата яхта щеше да бъде първият човешки космически кораб, поел дългия път към звездите.

Тайната

Хенри Купър прекара на Луната близо две седмици, преди да разбере, че нещо не е наред. Първоначално изпитваше само някакви смътни съмнения, от тези, на които един опитен репортер по въпросите на науката не бива да обръща особено внимание. Най-сетне, бе се оказал тук по настояване на самата Космическа агенция към ООН. Тя много държеше на връзките с обществеността, особено по времето, когато предстоеше да се гласува бюджета й. Пренаселеният свят искаше да се заделят повече средства за пътища, училища и морски ферми и се оплакваше, че за космоса се хвърлят на вятъра милиони долари.

И така, бе за втори път на Луната, откъдето предаваше по две хиляди думи на ден. Макар и първоначалният интерес към нея да бе отслабнал, тя продължаваше да представлява свят с размерите на Африка, старателно картографиран, но все още почти напълно неизследван, криещ тайни и загадки. Само на хвърлей разстояние от херметизираните куполи, лабораториите и космодрумите се простираше един пуст свят, който щеше да отправя предизвикателства към хората още цели столетия.

Естествено, някои части на Луната вече бяха познати много добре. Та кой не бе виждал незарастващата рана върху морето Имбриум, блестящата метална колона и възпоменателната плоча, върху която, на трите официални езика на Земята, бе написано „На това място, в 20:01 часа универсално време, на 13 септември 1959 година, първият предмет, сътворен от човешки ръце, достигна друг свят“?

Купър бе посещавал гроба на Луник II, както и по-известните гробове на хората, които го бяха последвали. Тези неща обаче вече принадлежаха на миналото. Възприемаха се като нещо подобно на Колумб или на братя Райт, като нещо отдавна потънало в историята. Това, което понастоящем го интересуваше, бе бъдещето.

Когато кацна в космодрума в Архимед, главният администратор изрази радост от пристигането му и изказа готовност лично да го разведе. Уреди му транспорта, настаняването и придружаването. Можеше да ходи където си иска и да задава каквито въпроси желае. КАООН му имаше доверие, тъй като неговите репортажи винаги се бяха отличавали с точност и добронамереност. При все това, командировката му някак си не преминаваше както трябва. Не знаеше защо, обаче бе решил да разбере.

Присегна се към телефона.

— Централа? Моля да ме свържете с полицейската служба. Искам да разговарям с главния инспектор.

 

 

По всяка вероятност Чандра Кумарасвами притежаваше униформа, но Купър никога не го бе виждал в нея. Срещнаха се, както се бяха договорили, при входа на малкия парк, представляващ най-големият източник на гордост и радост на град Платон. По това време на изкуственото двадесет и четири часово „денонощие“, паркът бе почти напълно опустял и двамата можеха да разговарят без опасението, че някой ще ги прекъсне.

Докато се разхождаха по тесните, посипани с чакъл пътеки, поговориха за доброто старо време, за общите си приятели от училище и за развитието на междупланетната политика напоследък. Едва когато достигнаха средната част на парка, разположена непосредствено под центъра на огромния купол, боядисан в синьо, Купър започна да говори по същество.

— Слушай, Чандра, ти си в течение на всичко, което става на Луната. Знаеш, че съм дошъл тук, за да напиша поредица от репортажи по поръчка на КАООН. Надявам се после на тяхна основа да съставя книга. Защо би трябвало хората да крият разни неща от мен?

Чандра не бе от най-динамичните събеседници. Никога не бързаше, когато трябваше да отговаря на въпроси. Думите му се процеждаха твърде бавно през ръчно издяланата му баварска лула.

— Кои хора? — попита най-сетне той.

— Наистина ли не знаеш? — вдигна вежди Хенри.

Главният инспектор поклати глава.

— Нямам си и представа — отговори и Купър разбра, че казва истината. Чандра можеше и да я премълчи, но никога не лъжеше.

— Страхувах се, че ще получа именно такъв отговор. Е, щом и ти не знаеш нищо, ще споделя с теб подозренията си. Има нещо, което ме плаши. Службата за медицински изследвания гледа да не ме допуска много-много до себе си.

— Хм — отвърна Чандра, извади лулата от устата си и замислено я погледна.

— Само това ли можеш да ми кажеш?

— Ами, ти всъщност не ми даде кой знае каква информация. Не забравяй, че съм просто ченге. Не притежавам твоето журналистическо въображение.

— Мога да ти кажа само, че на колкото по-високо равнище провеждам срещите си в медицинската служба, толкова по-хладно се отнасят към мен. При последното ми идване тук всички се държаха дружески и ми разказаха някои много интересни неща. Сега обаче не мога даже и да се срещна с директора. Винаги е или много зает, или на обратната страна на Луната. Впрочем, що за човек е той?

— Доктор Хестингс ли? Доста труден характер. Много е способен, но не е лесно да се работи с него.

— Какво според теб би могъл да крие?

— Доколкото те познавам, навярно вече самият ти разполагаш с няколко интересни теории.

— Уф, помислих си за наркотици, за злоупотреби, за политически интриги и за какво ли не. Всичко това обаче в наше време няма смисъл. Точно заради това съм разтревожен.

Веждите на Чандра се присвиха въпросително.

— Помислих си и за междупланетна епидемия — призна Купър.

— Мисля, че подобно нещо е невъзможно.

— Знам. И аз съм писал статии по този въпрос и съм доказвал, че биохимията на другопланетните същества е толкова различна от нашата, че не могат да си взаимодействуват, и че на нашите микроби и вируси са им били необходими милиони години, за да се приспособят към телата ни. Никога обаче не съм преставал да изпитвам известни съмнения в това. Я си представи, например, че един кораб се е завърнал, да кажем, от Марс, и че е докарал оттам нещо наистина страшно. Нещо, с което докторите ни не могат да се справят.

Последва продължително мълчание. Наруши го Чандра.

— Ето какво — рече, — ще започна разследване. И на мен тази работа не ми е приятна и ще ти кажа нещо, което по всяка вероятност не ти е известно. През миналия месец трима души от медицинската служба станаха жертва на нервни кризи. А това е много, много необичайно.

Погледна първо часовника си, а после изкуственото небе, което изглеждаше много отдалечено, но всъщност бе разположено само на двеста стъпки над главите им.

 

 

Обади се след две седмици, в средата на нощта. На истинската лунна нощ. По времето на град Платон, това се случи в неделя сутринта.

— Хенри, ти ли си? Обажда се Чандра. Може ли след половин час да се срещнем при петия въздушен шлюз? Да, да, ще бъда там.

Работата е ясна, реши Купър. Мястото на срещата означаваше, че ще излязат извън купола. Очевидно Чандра бе открил нещо.

Когато всъдеходът се отдалечаваше от града по пътя, грубо прокаран през праха и скалите, се въздържаха от сериозен разговор поради присъствието на полицейския шофьор. Всъдеходът се отклони от основния път и продължи по една едва забележима пътека. Десет минути по-късно пред погледа на Хенри се появи единичен блестящ купол, изграден върху скално възвишение. До входа му бе паркиран всъдеход с червен кръст. Очевидно, не бяха единствените посетители.

Тяхното идване бе очаквано. Още когато наближиха купола, подвижният ръкав на въздушния шлюз се протегна към тях и зае положение точно срещу люка на всъдехода. Чу се кратко съскане и налягането се изравни. След това Купър последва Чандра в сградата.

Операторът на шлюза ги поведе през дълги извити коридори и радиално разположени проходи, докато се оказаха в средата на зданието. Понякога пред очите им се мяркаха лаборатории, инструменти и компютри, всички с най-обикновен вид и неизползувани, тъй като бе неделя сутрин. Купър реши, че са достигнали сърцето на сградата, когато водачът им ги въведе в голямо кръгло помещение и внимателно затвори вратата след тях.

Помещението представляваше малка зоологическа градина. Бе изпълнено с клетки, резервоари и буркани, в които бе представена голяма част от фауната и флората на Земята. В центъра й ги очакваше нисък сивокос мъж с разтревожен и нещастен вид.

— Доктор Хастингс, запознайте се с господин Купър — каза Кумарасвами. След това главният инспектор се обърна към придружителя си и добави: — Успях да убедя доктора, че единственият начин да запази тайната е да сподели всичко с Вас.

— Искрено казано, вече не знам дали цялата тази работа наистина ме интересува — каза Хастингс. Гласът му бе несигурен и треперещ и Купър допусна, че може да стане свидетел на поредния нервен срив.

Ученият реши да не губи време в условности като ръкостисканията. Отиде до една клетка, извади оттам малка пухкава топка и я подаде на Купър.

— Знаете ли какво е това? — попита той рязко.

— Разбира се. Хамстер. Най-често използуваното лабораторно животно.

— Вярно е — потвърди Хастингс. — Това е наистина най-обикновен златист хамстер. Само дето е на пет години. Както и всички останали хамстери в клетката.

— Добре. А какво странно има в това?

— А, нищо, нищо. С изключение на незначителния факт, че хамстерите живеят само две години. А тук имаме някои, които вече наближават десет.

Замълчаха за миг, но в стаята не настъпи тишина. Чуваше се шаване, дращене и тихи пискливи животински звуци. Едва тогава Купър проговори.

— Боже мой, та вие сте открили начин да удължите живота!

— Не е така — отвърна Хастингс. — Ние не го открихме. Даде ни го Луната. Всъщност, трябваше да очакваме това, ако бяхме гледали по-далеч от носа си.

Изглежда, вече бе възвърнал самообладанието си и се превърна отново в чист учен, развълнуван от едно откритие и опитващ се да предугади последиците му.

— На Земята ние през целия си живот се борим с гравитацията — каза. — Тя изхабява мускулите ни и деформира стомасите ни. Колко тона кръв и на колко мили височина изтласква сърцето ни през седемдесет години живот, да кажем? Целият този труд, на Луната му е спестен. Тук трябва да преодолява само една шеста от земната гравитация. Човек, тежащ на Земята сто и осемдесет фунта, тук тежи само тридесет.

— Разбирам — каза Купър. — Щом хамстерът живее десет години, колко ще живее човекът?

— Трудно е да се каже — отвърна Хастингс. — Трябва да се отчетат такива фактори като размерите и вида. До преди месец не бяхме сигурни, но днес вече можем да заявим съвсем уверено, че продължителността на един човешки живот на Луната ще е най-малко двеста години.

— И досега Вие сте държали това в тайна!

— Естествено, глупако. Не разбирате ли защо?

— Спокойно, докторе, спокойно — намеси се Чандра.

Хастингс, очевидно не без усилия, започна отново да говори хладнокръвно. Спокойствието му бе ледено и думите му паднаха като замръзнали капки върху съзнанието на Купър.

— Помислете за ония там горе — той насочи пръст към покрива, към невидимата Земя, чието присъствие никой на Луната никога не забравяше. — Вече станаха шест милиарда души, препълниха континентите до край и сега овладяват морското дъно. А тук живеем само около стотина души, и то в един почти необитаван свят. Това е свят, в който се нуждаем от чудесата на техниката и инженерството, за да можем просто да оцелеем. Свят, в който човек с коефициент на интелигентност сто и петдесет единици не би могъл да си намери работа.

А сега установяваме, че можем да живеем по двеста години. Представете си как ония там ще реагират на тази новина! Този проблем вече е Ваш, господин журналисте. Поискахте отговора и го получихте. Обяснете ми сега, ако обичате, наистина много ме интересува: по какъв точно начин ще им поднесете новината?

След това Хастингс зачака. Купър отвори уста, но пак я затвори, тъй като нищо не му дойде на ум.

В един отдалечен кът на помещението заплака маймунче.

 

Последната заповед

„… Говори главнокомандващият. Това, че слушате сегашното ми послание, означава, че вече съм мъртъв, и че нашата страна е разрушена. Вие сте войници, най-добре обучените войници в цялата ни история. Знаете, че трябва да изпълнявате заповеди. Сега ще чуете най-трудната за възприемане заповед през живота си…“

Трудна за възприемане ли, помисли си с горчивина командирът на радарната база. Напротив, щеше да бъде възприета съвсем лесно, тъй като всички вече бяха видели как любимата им страна бе изпепелена от пламъците на много слънца. Вече нямаше място за никакви колебания, за никакви задръжки. И виновните, и невинните щяха да понесат еднакво божествено наказание. Защо обаче трябваше да чуят заповедта чак сега?

„… Известно ви е защо бяхте изведени на секретна орбита зад Луната. Очакваше се, че един потенциален агресор, знаещ за вашето съществуване, но неспособен да определи местоположението ви, никога не би дръзнал да предприеме нападение срещу нас. Вие бяхте замислени като последната превантивна мярка, недосегаема за земетръсните бомби, способни да унищожат ракетите и подводниците ни, криещи се на морското дъно. Вие сте в състояние да нанесете ответен удар, дори и ако всички останали наши оръжия бъдат унищожени…“

И наистина бяха унищожени, рече си капитанът. Бе наблюдавал как светлинките по оперативното табло гаснат последователно, докато не остана нито една. Мнозина от колегите му навярно бяха успели да изпълнят дълга си преди това. Ако не бяха, скоро той щеше да завърши тяхната мисия. Нападението, което подготвяше сега, щеше да превърне в прах и пепел абсолютно всичко, успяло по някакъв начин да оцелее след първия противоудар.

„… При заплахата, която представлявахте, война можеше да започне единствено вследствие на ядрен удар или на лудост. Това бе хипотезата, върху която заложихме живота си. Сега, поради причини, които никога няма да научим, се оказа, че предположението ни е невярно…“

Главният астроном погледна през малкия илюминатор на страничната стена на централната контролна зала. Да, наистина бяха загубили. През илюминатора се виждаше Земята, изящен сребърен полумесец на фона на звездите. На пръв поглед не се бе изменила. Само на пръв поглед обаче. Тъмната страна на Земята вече не бе тъмна.

Разпръснати из нея и сияещи със зловещо фосфоресциране се виждаха огнените морета, които някога представляваха градове. Пламъците бяха съвсем малко, тъй като вече почти всичко бе изпепелено.

Познатият глас все още продължаваше да говори от Отвъдното. Кога ли е бил направен този запис, запита се свързочният офицер. И какви ли други секретни заповеди се криеха в паметта на бойния суперкомпютър, които те вече никога нямаше да чуят, тъй като засягаха военна обстановка, каквато повече нямаше да се появи. Престана да мисли за неосъществените възможности и отново погледна страшната и същевременно трудна за възприемане действителност.

„… Ако бяхме претърпяли поражение, без да бъдем разрушени, щяхме да използуваме вашето присъствие като аргумент при преговорите. Сега обаче, когато и тази надежда изчезна, престанаха да съществуват и причините, поради които бяхте изпратени в космоса…“

Какво иска да каже с това, запита се командирът по бойната част. Напротив, точно сега бе настъпил моментът да оправдаят присъствието си. Милионите мъртви и другите милиони, които съжаляваха, че не са споделили съдбата им, щяха да бъдат отмъстени, когато черните цилиндри на гигатонните бомби достигнеха Земята.

Човекът, вече превърнал се в прах, изглежда бе прочел мислите му.

„… Навярно се учудвате защо след всичко, което се случи, не дадох заповед за ответен удар. Сега ще ви обясня.

Вече е твърде късно за това. Превантивните мерки се провалиха. Нашето отечество престана да съществува и отмъщението не може да възкреси мъртвите. След като половината от човечеството вече бе унищожено, изтребването на другата половина би било лудост, недостойна за мислещи хора. Споровете, които ни разделяха преди двадесет и четири часа, вече са безсмислени. Доколкото сърцата ви ви позволяват да сторите това, опитайте се да забравите миналото.

Притежавате умения и познания, от които разнебитената днес планета изпитва отчаяна нужда. Използувайте ги без задръжки и без отмъстителност, за да възстановите света. Предупредих ви, че вашата задача е трудна. Чуйте последната ми заповед.

Изстреляйте бомбите си в дълбокия космос и ги взривете на десет милиона километра от Земята. Това ще докаже на бившия ни враг, който също слуша това послание, че сте ликвидирали оръжието си.

След това ще трябва да направите още нещо. Бойци от форт «Ленин», председателят на Върховния съвет се сбогува с вас и ви заповядва да постъпите в разпореждането на Съединените Щати.“

 

Наберете „ф“ като „Франкенщайн“

В 01,50 часа по Гринуич на първи декември 1975 година всички телефони в света започнаха да звънят едновременно.

Четвърт милиард хора вдигнаха слушалките си и раздразнени или изненадани, се опитаха да се вслушат в тях за няколко секунди. Тези, които бяха събудени посред нощ, решиха, че някой отдалечен приятел им се обажда по сателитната телефонна система, пусната в експлоатация с голям рекламен шум предния ден. Не чуха обаче никакви гласове. От слушалките се разнесоха единствено звуци, които някои възприеха като бучене на морски талази, а други, като нежни трептения на арфа. Мнозина си спомниха един таен звук от детството, звука на кръвта, пулсираща във вените, когато поставиш раковина до ухото си. Както и да е, звукът продължи не повече от двадесет секунди. След това бе заменен от сигнал свободно.

Телефонните абонати се ядосаха, промърмориха „Грешка“ и затвориха апаратите. Някои се опитаха да се оплачат на телефонните компании, обаче линиите им бяха заети. След няколко часа всички забравиха за инцидента. Всички, освен тези, които по силата на служебните си задължения трябваше да се тревожат от подобни неща.

В изследователската станция на пощенската служба започнаха спорове, които продължиха цялата сутрин, без да доведат до никъде. Споровете не изгубиха своята разгорещеност и през обедната почивка, когато огладнелите инженери се преместиха в закусвалнята от другата страна на улицата.

— Все още мисля, че това бе временно увеличение на напрежението, предизвикано от включването на спътниковата система — каза Уили Смит, отговарящ за електронния хардуер.

— Очевидно случилото се има някаква връзка със спътниците — съгласи се Жул Райнер, специалист по електронните мрежи. — На какво се дължи обаче в такъв случай закъснението? Както всички знаем, спътниковата система бе включена в полунощ, а телефоните започнаха да звънят два часа по-късно — след това се прозина.

— А ти какво мислиш, докторе? — попита Боб Ендрюз, компютърен програмист. — Цяла сутрин не каза нищо. Не може и ти да нямаш някакво обяснение.

Доктор Джон Уилиямс, ръководител на математическия отдел, се размърда неспокойно на стола си.

— Имам обяснение — каза, — но няма да го приемете сериозно.

— Няма значение. Дори и да е толкова смахнато, колкото научнофантастическите разкази, които пишеш под псевдоним, пак може да ни наведе към нещо.

Уилиямс поруменя, но не много. Всички знаеха, че пише научнофантастически разкази, обаче той не се срамуваше от това. В края на краищата, бяха събрани в сборник. Струваше пет шилинга и той все още разполагаше с двеста екземпляра от него.

— Добре — съгласи се й сложи ръце на покривката. — Има нещо, с което се занимавам от години. Някой от вас правил ли е сравнение между автоматичната телефонна централа и човешкия мозък?

— Че кой ли не го е правил? — отвърна разочаровано един от слушателите. — Ако не се лъжа, такава аналогия е търсена още по времето на Греъм Бел.

— Възможно е. Не съм казал, че идеята е оригинална. Време е обаче да се замислим сериозно върху нея — отправи той раздразнен поглед към флуорисцентните тръби над масата, определено необходими в този мъглив зимен ден. — Какво става с тези проклети лампи? От пет минути не са престанали да примигват.

— Не се тревожи. Мейзи навярно е забравила да си плати сметката за електричеството. Разкажи ни нещо повече за своята теория.

— Не става дума толкова за теория, колкото за установени факти. Знаем, че човешкият мозък се състои от система от превключватели — неврони — свързани помежду си по един много сложен начин от нервите. Автоматичната телефонна мрежа също представлява система от превключватели — релета и други подобни — свързани помежду си с жици.

— Съгласен съм — каза Смит. — Тази аналогия обаче няма да те отведе далеч. Нали мозъкът има около петнадесет милиарда неврони? Превключвателите на автоматичната телефонна система са много по-малко.

Отговорът на Уилиямс бе прекъснат от рева на нисколетящ реактивен самолет. Той изчака закусвалнята да престане да вибрира, преди да продължи.

— Досега никога не са летяли толкова ниско — измърмори Ендрюз. — Струва ми се, че нарушават правилата за въздушно движение.

— Така е, но не се тревожи. От контролната служба на лондонското летище ще го засекат.

— Съмнявам се — рече Райнер. — Това бе именно лондонското летище, направляващо един кацащ „Конкорд“. И аз не бях виждал самолет, летящ толкова ниско. Добре, че не съм на борда му.

— Ние сега ще продължим ли дискусията си или не? — попита Смит.

— За петнадесетте милиарда неврона на човешкия мозък си прав — продължи невъзмутимо Уилиямс. — И работата е именно в това. Петнадесет милиарда изглежда голямо число, но не е. Индивидуалните телефонни превключватели в света бяха толкова още през шестдесетте години. Днес навярно са пет пъти повече.

— Разбирам — каза бавно Райнер. — А от вчера, когато бе включена спътниковата система, всички вече могат да установяват взаимовръзка помежду си.

— Точно така.

Настъпи тишина, ако се изключи далечното дрънчене на пожарникарска кола.

— Моля те да говориш ясно — каза Смит. — Да не би да намекваш, че световната телефонна мрежа сега се е превърнала в един гигантски мозък?

— Да се изразя така би било твърде грубо, твърде антропоморфно. Бих предпочел да говоря за критична маса. — Уилиямс протегна ръце напред. — Ето, тук имаме две бучки уран 235. Докато са отделени една от друга, не се случва нищо. Доближиш ли ги обаче, получава се нещо много по-различно от една по-голяма бучка. Получава се кратер с диаметър половин миля.

Същото може да се каже и за нашите телефонни мрежи. До днес бяха в голяма степен независими, автономни. Сега обаче изведнъж рязко увеличихме броя на връзките, системите се обединиха в едно и достигнахме критичната маса.

— И в случая какво трябва да разбираме под критична маса? — попита Смит.

— Съзнание, поради липса на по-подходяща дума.

— Твърде странно съзнание — рече Райнер. — И какво ще използва като сетива според теб?

— Ами, всички радио и телевизионни станции ще го захранват с информация. Струва си човек да се замисли върху това. Трябва да добавим и всички данни в паметта на компютрите — системата има достъп до тях. А не трябва да пропускаме и електронните библиотеки, и системите за радарно проследяване, и телеметрическите системи на автоматизираните заводи. Сетива ще има повече от достатъчно. Не можем да знаем каква ще е неговата представа за света, но ще е безкрайно по-богата и много по-сложна от нашата.

— Идеята е наистина интересна — каза Райнер. — Но дори и да е вярна, какво друго може да прави то, освен да мисли? Не би могло да отиде никъде, тъй като няма крайници.

— А защо му е да пътува? Та то и без това е навсякъде. Освен това, би могло да използува като крайник всеки електроуред с дистанционно управление.

— Сега разбирам и причината за забавянето — вметна Ендрюз. — То е било заченато в полунощ, но се е родило едва някъде към 01.50 часа. Всъщност шумът, който разбуди всички ни, е бил неговият родилен писък.

Опитът му да представи думите си за шега не бе убедителен и никой не се усмихна. Примигването на лампата над главите им ставаше все по-дразнещо. След това вратата на закусвалнята се отвори и през нея нахлу Джим Смол от енергийната служба, както винаги въодушевен.

— Я вижте това, момчета — каза той ухилено, размахвайки къс хартия пред лицата на колегите си. — Вече съм богат човек. Виждали ли сте такава банкова сметка?

Доктор Уилиямс взе листа, огледа го и сетне прочете съдържанието му на глас. — Наличност: 999,999,897.87 лири.

— В това няма нищо странно — продължи той пред развеселените си колеги. — Изтеглил си 102 лири повече, отколкото си имал на влог, компютърът се е объркал и е добавил единадесет девятки. Откакто банките преминаха на десетична система, тези неща често се случват.

— Знам, знам — каза Смол. — Не ми разваляй удоволствието. Това извлечение ще си го сложа в рамка. Как мислиш, какво ще стане, ако осребря чек за няколко милиона? Бих ли могъл да съдя банката, ако откаже да изплати сумата?

— В никакъв случай — отвърна Райнер. — Обзалагам се, че банките отдавна са помислили по този въпрос и са намерили начини да се защитят. Сигурно са описани с буквите с дребен шрифт в договора. Между другото, кога получи това извлечение?

— С обедната поща. Приемам кореспонденцията си в офиса, така че жена ми да не може да я следи.

— Хъм. Това означава, че изчислението е било направено рано тази сутрин. По всяка вероятност след полунощ…

— Какво искаш да кажеш? И защо всички сте така омърлушени?

Никой не му отговори. Бе им дал нов повод за тревога.

— Някой от вас знае ли как функционират автоматизираните банкови системи? — попита Смит. — По какъв начин са свързани помежду си?

— Както е свързано и всичко останало в наше време — каза Ендрюз. — В една мрежа са. Компютрите им от целия свят разговарят помежду си. Това подкрепя твоята теза, Джон. Това би било едно от първите места, където могат да се появят неприятности, освен телефонната система, естествено.

— Нито един от вас не отговори на въпроса, който зададох преди да дойде Джим — оплака се Райнер. — С какво ще се занимава този свръхмозък? Как ще бъде настроен към нас — дружески, враждебно или безразлично? Дали въобще ще знае, че съществуваме? Или ще възприема като единствена действителност електронните сигнали?

— Виждам, че започваш да ми вярваш — каза Уилиямс с мрачно удовлетворение. — Мога да отговоря на твоя въпрос само с друг въпрос. Какво прави един новороден младенец? Започва да търси храна. — Той погледна към примигващата лампа. — Боже мой, — каза той бавно, като че ли току-що се сещаше за това, — ще се нуждае от една-единствена храна — от електричество.

— Вече се наслушахме на доста глупости — каза Смит. — Какво по дяволите става с нашия обяд? Поръчахме го преди двадесет минути.

Никой не му обърна внимание.

— А сетне — Райнер продължи мисълта на Уилиямс — ще започне да се оглежда и да разкършва крайниците си. Всъщност, ще започне да си играе, както и всяко друго бебе.

— А бебетата, когато си играят, чупят различни неща — каза някой тихо.

— Играчки ще има колкото си иска. Вземи само този „Конкорд“, който преди малко прелетя над главите ни. Вземи и автоматизираните производствени линии. И светофарите по нашите улици.

— Добре, че спомена това — вметна Смол. — С уличното движение става нещо. От десет минути е спряно. Сигурно има страхотно задръстване.

— Някъде има и пожар. Преди малко чух пожарната кола.

— Аз пък чух две пожарни коли. И нещо, което ми прозвуча като взрив в промишления квартал. Дано да не е нещо сериозно.

— Мейзи! Донеси свещи, ако обичаш. Стана съвсем тъмно.

— Сега си спомних, че кухнята на това заведение е електрифицирана. Май ще получим студен обяд, ако въобще някой ни го поднесе.

— Поне ще успеем да прочетем вестника, докато чакаме. Това най-новото издание ли е, Джим?

— Да. Още не съм го погледнал. Хъм. Изглежда, че тази сутрин е имало доста странни произшествия. Блокирани железопътни линии, оплаквания за вчерашното позвъняване…

Обърна страницата и внезапно замлъкна.

— Какво става, Джим?

Без да отговори, Смол подаде вестника. Единствено първата страница можеше да се чете. Всички останали страници представляваха безразборна смесица от знаци, сред която тук-таме се виждаха отделни смислени текстове — очевидно програмирани като самостоятелни блокове и затова успели да избегнат хаоса около тях.

— Ето докъде ни доведе набирането и разпространението на вестници от разстояние — изръмжа Ендрюз. — Боя се, че журналистите от Флийт Стрийт са поставили твърде много яйца в електронната си кошница.

— Не само те — рече тържествено Уилиямс. — Всички ние постъпихме по същия начин.

— Мисля, че е време да се пресече масовата истерия, която май е на път да започне от тази маса — рече ясно и силно Смит. — Няма за какво да се тревожим, дори и ако изящната фантазия на Джон се окаже вярна. Трябва само да изключим спътниковата система, за да се върнем към вчерашната нормална обстановка.

— Нещо като челна лоботомия — промърмори Уилиямс. — И аз помислих за това.

— Това нали представляваше изрязването на части от мозъка? Точно то ще свърши работа. Малко скъпо ще е, и ще ни се наложи отново да общуваме чрез телеграми. Но цивилизацията ще бъде спасена.

Недалеч от тях се разнесе силна експлозия.

— Тази работа не ми харесва — каза нервно Ендрюз. — Я да чуем какво ще каже добрата стара Би Би Си. Точно сега започват новините от един часа.

Бръкна в куфарчето си и извади оттам транзисторен радиоприемник.

„… безпрецедентен брой промишлени злополуки, както и напълно необяснимото изстрелване на три залпа направлявани снаряди от военни бази на Съединените щати. Няколко летища са прекратили работа поради несигурното поведение на техните радари. Банките и фондовите борси спряха дейността си поради пълен отказ на системите им за обработка на информация. (Нали ви казах? — промърмори Смол, но останалите му дадоха знак да мълчи). Един момент, моля… Току-що получихме ново съобщение… Информират ни, че контролът върху новите съобщителни спътници е изгубен. Отказват да се подчинят на заповедите от Земята. Според…“

Радиоприемникът млъкна. Бе изчезнала даже и носещата вълна на Би Би Си. Ендрюз се опита да открие друга станция, но всички диапазони бяха заглъхнали.

Гласът на Райнер бе почти истеричен.

— Идеята за челната лоботомия беше добра, Джон. Жалко, само, че бебето се сети за нея преди нас.

Уилиямс бавно се изправи.

— Да отидем в лабораторията — каза. — Не може да не се открие някакво решение.

Съзнаваше, обаче, че вече бе късно, прекалено късно за това. Вече бе чул звъна на телефонните камбани за Хомо Сапиенс.

 

Среща

Хора от Земята, не се бойте от нас. Идваме с мир. А и защо не? Та ние сме ваши братовчеди, вече сме били тук.

Когато се срещнем след няколко часа, веднага ще ни познаете. Наближаваме Слънчевата система почти със същата скорост, с която се движи това радиопослание. Вече виждаме вашето Слънце. То е Слънцето, което вашите и нашите прадеди наблюдаваха преди десет милиона години. Вие обаче забравихте вашата история, докато ние успяхме да запомним нашата.

Колонизирахме Земята по времето на големите влечуги. Когато пристигнахме, вече бяха започнали да измират и не можахме да ги спасим. Вашият свят тогава представляваше тропическа планета и решихме, че ще бъде подходящ дом за нашия народ. Сгрешихме. Макар и да бяхме господари на космоса, знаехме твърде малко неща за климата, за еволюцията и за генетиката.

Милиони лета — в онези древни дни зимата бе нещо непознато — колонията процъфтяваше. Макар и да бе изолирана в една вселена, където пътуването от една звезда до друга отнема години, тя запази връзката си с цивилизацията-майка. Три или четири пъти на столетие ни посещаваха звездни кораби и ни носеха новини от галактиката.

Преди два милиона години обаче Земята започна да се изменя. Дълги години тя бе тропически рай. Но след това температурата й спадна и полюсите започнаха да се покриват с лед. Заедно с климата се промениха и заселниците. Сега си даваме сметка, че тяхната метаморфоза е представлявала една естествена адаптация към края на дългото лято, но онези, възприели Земята като свой дом в течение на дълги поколения, решиха, че са станали жертва на странна и отвратителна болест. Болест, която не убиваше и въобще не причиняваше вреда на жертвите си, а просто ги обезобразяваше.

Въпреки всичко, някои от хората се сдобиха с имунитет. Тяхната външност и външността на децата им не се видоизмени. И така, само за няколко хиляди години колонията се разцепи на две отделни групи, едва ли не на два отделни вида, изпълнени с подозрение и враждебност една към друга.

Разединението причини завист и дрязги и в крайна сметка доведе до конфликт. Когато колонията се разпадна и климатът се влоши още повече, тези, които успяха, напуснаха Земята. Останалите потънаха във варварство.

Щеше да е хубаво да не бяхме прекъсвали контактите си, обаче в една вселена от сто трилиона звезди има много работа за вършене. Допреди няколко години дори не знаехме, че някои от вас са оцелели. Сетне приехме първите ви радиосигнали, научихме вашите прости езици и установихме, че сте успели да изминете дългия обратен път от варварството към нова цивилизация. Дойдохме да ви приветствуваме, мили наши стари родственици. И да ви помогнем.

През ерите, откакто напуснахме Земята, научихме много неща. Ако желаете да върнем вечното лято, съществувало преди Ледената епоха, можем да направим това. Най-важното обаче е, че съумяхме да открием ефективен начин за лекуване на иначе безобидното, но все пак противно генетическо заболяване, на което навремето станаха жертва толкова много заселници.

Възможно е това заболяване вече да е изчезнало. Ако не е, имаме добри новини за вас. Хора от Земята, вече ще можете да се завърнете във вселенското семейство без каквото и да е неудобство и срам.

Ако някои от вас все още имат бял цвят на кожата, можем да ви излекуваме.

 

Възпроизвеждане

Невероятно е, че успях да забравя толкова бързо толкова много неща. Използувах тялото си четиридесет години и вярвах, че го познавам. Въпреки това, то вече започна да се изпарява като сън.

Ръце и крака, къде сте? Какво вършехте за мен, когато ми принадлежахте? Изпратих сигнали, опитвайки се да командувам крайниците, които смътно си спомням. Не се случва нищо. Все едно, че крещя във вакуум.

Крещя. Да, опитвам се да крещя. Може би те ме чуват, но аз не чувам самия себе си. Над мен се спусна тишина и вече не мога да си представя звуците. В ума ми има дума, наречена „музика“. Какво ли означава?

(Мракът пред мен е изпълнен с думи, които очакват да ги разпозная. Една по една обаче ме напускат, изпълнени с разочарование).

Здрасти. Значи, завърнахте се. Стъпвате с внимателни и меки стъпки по разума ми. Усещам присъствието ви, но никога не мога да забележа идването ви.

Усещам, че сте приятелски разположени към мен и съм ви благодарен за това, което направихте. Кои сте вие, обаче? Разбира се, знам, че не сте човешки същества. В момента, когато полето се разпадна, човешката наука не бе в състояние да ме спаси. Както виждате, започвам да проявявам любопитство. Това е добър симптом, нали? След като болката най-сетне затихна, вече съм отново в състояние да мисля.

Да, готов съм. Ще ви кажа всичко, което пожелаете да узнаете. Това е най-малкото, което мога да направя за вас.

Името ми е Уилиям Винсънт Нойберг. Старши пилот съм от галактическата изследователска служба. Роден съм в Порт Лоуъл, Марс, на 21 август 2095 година. Съпругата ми Джанита и трите ми деца живеят на Ганимед. Аз съм и писател. Писал съм доста неща за моите пътешествия. „Отвъд Ганимед“ се радва на доста голяма известност…

Какво се случи? Вероятно знаете толкова, колкото и аз. Току-що бях материализирал кораба си и преминавах към фазова скорост, когато се включи сигналната инсталация. Не ми остана време дори да помръдна, да направя каквото и да е. Спомням си, че стените на кабината започнаха да сияят, и че настъпи горещина, ужасна горещина. Това е всичко. Взривът навярно ме е изхвърлил в пространството. Как обаче съм могъл да оцелея? Как е могъл някой въобще да ме открие навреме?

Кажете ми какво е останало от моето тяло. Защо не мога да почувствувам ръцете и краката си? Не крийте истината от мен. Не се боя от нея. Ако имате възможност да ме закарате у дома, биотехниците ще ми дадат нови крайници. Та и сега дясната ми ръка не е тази, с която се родих.

Защо не ми отговаряте? Въпросът ми е съвсем лесен. Какво трябва да означава, че не знаете как изглеждам? Все трябва да сте спасили нещо.

Главата?

Тогава, мозъкът?

Даже и… О, не!

 

 

Извинявайте. Дълго време ли бях в безсъзнание?

Почакайте да се успокоя (Много забавно!) Така. Аз съм старши пилот първи клас Винсънт Уилиям Фрибург. Роден съм в Порт Лайът, Марс, на 21 август 1895 година. Имам едно… не, две деца.

Моля ви, повторете още веднъж думите си, по-бавно. По време на обучението си бях подготвен за всякакви обстоятелства. Ще се справя. Говорете обаче бавно.

Е, нещата можеха да бъдат и по-лоши. Всъщност, не съм умрял. Знам кой съм. Дори мисля, че знам какво съм.

Аз съм запис. Запис, поставен в някакво фантастично възпроизвеждащо устройство. Когато корабът ми се превърна в плазма, вие очевидно сте успели да запишете психиката ми, душата ми. Макар и да не мога да си представя как сте го направили, то ми се вижда убедително. В края на краищата, един първобитен човек никога не би разбрал как записваме симфония…

Всичките ми спомени сега са запечатани върху някаква лента или кристал. Така, както някога са били отбелязани върху моя вече изпарил се мозък. И не само спомените ми. Зарегистрирана е самата ми личност. Записан съм самият аз — Винс Уилбърг, пилот втори клас.

И какво ще стане по-нататък?

Моля ви се, повторете. Не ви разбрах.

Чудесно! Наистина ли сте в състояние да го направите?

За това нещо си имаше специална дума. Ще се опитам да се сетя коя беше.

Преустройване. Не. Не е съвсем същата.

Преустройване, преустройване…

Прераждане!

Да, сега разбирам. Трябва да ви изложа основната схема, дизайна. Следете мислите ми внимателно. Започвам отгоре надолу.

Първо — главата. Има овална форма. Горната част е покрита с коса. Моята беше… синя.

Очите. Много са важни. Виждали ли сте животни с очи? Добре, така е по-лесно. Можете ли да ми покажете някои? Да, тези ще свършат работа.

А сега — устата. Сигурно съм я гледал безброй пъти, докато се бръснех, а пък сега…

Не толкова кръгла. По-тясна.

О, не, не. Не така. Разположена е хоризонтално върху лицето.

Така, да видим. Между устата и очите имаше още нещо.

Колко съм глупав. Никога няма да стана кадет, ако не мога да си спомням даже и такива работи.

Разбира се — носът! Малко по-дълъг, ако не се лъжа.

Има и още нещо, което май съм забравил. Тази глава изглежда малко недовършена. Това не съм аз, Били Винсбург, най-умното момче в блока.

Обаче това не е името ми. Та аз не съм момче. Аз съм старши пилот от космическата служба, с двадесетгодишен стаж и се опитвам да възстановя тялото си. Защо не мога да концентрирам мислите си? Помогнете ми, моля ви се!

Това чудовищно нещо? Така ли съм ви описал външността си? Изтрийте го. Трябва да започнем отначало.

Така. Главата. Има съвършено сферична форма и отгоре й има шапка.

Много е трудно. Започнете отдругаде. А, сетих се…

Бедрената кост е свързана с челюстната кост. Челюстната кост е свързана с бедрената кост. Бедрената кост е свързана с челюстната кост. Челюстната кост…

Всичко избледня. Много е късно. Нещо не е наред с възпроизвеждането. Благодаря ви за опита. Името ми е… Името ми е…

Мамо, къде си?

Мамо!

Мааа…

 

Светлина на мрака

Не съм от тези африканци, които се срамуват от страната си заради това, че за петдесет години е напреднала по-малко, отколкото европейските страни за петстотин. Ако не се развиваме толкова бързо, колкото бихме могли, то е най-вече заради диктатори като Шака. А за това сме си виновни ние. След като грешката е наша, наша е и отговорността за отстраняването й.

Имам повече основания от който и да е от нас да искам унищожението на Великия вожд, на Всемогъщия, на Вездесъщия. Бе човек от моето племе и имаме родствена връзка по линия на една от жените на баща ми. Започна преследванията си срещу нашия род веднага след като дойде на власт. Макар и никой от нас да не се занимаваше с политика, двама от братята ми изчезнаха безследно, а един загина при неизяснена автомобилна злополука. Не се съмнявам, че собствената ми свобода в голяма степен се дължи на факта, че съм един от малцината учени на моята страна с международна известност.

Като мнозина мои събратя интелигенти и аз, подобно на заблудените по същия начин германци от тридесетте години, не осъзнах веднага, че трябва да се опълча срещу Шака. Има времена, когато диктаторът ти се струва единствения възможен отговор на политическия хаос. Може би за пръв път си дадохме сметка за нашата трагична грешка, когато Шака отмени конституцията и възприе името на зулуския император от деветнадесети век, за чието превъплъщение искрено се смяташе. От този момент манията му за величие нарасна неимоверно. Подобно на всички тирани, не вярваше на никого и считаше, че непрестанно се кроят заговори срещу него.

Последното му убеждение бе основателно. Известни са поне шест покушения срещу живота му, а има и други, за които не се говори. Неуспехът им укрепи вярата на Шака в личната му съдба, а фанатичните му последователи повярваха в неговото безсмъртие. Колкото повече се отчайваше опозицията, толкова повече контрамерките на Великия вожд ставаха по-безцеремонни и варварски. Режимът на Шака не бе първият в Африка или другаде по света, подлагащ противниците си на изтезания. Обаче бе първият, който ги показа по телевизията.

Колкото и да се срамувах от ужаса и погнусата, които тези действия предизвикаха в света, нямаше да направя нищо, ако самата съдба не бе сложила оръжие в ръцете ми. Не съм човек на действието и се отвращавам от насилието. Но когато осъзнах силата, с която разполагах, почувствувах угризения. Започнах да изработвам плана си веднага след като техниците от НАСА монтираха оборудването на инфрачервената комуникационна система „Хюз Марк — 3“.

Може да ви се стори странно, че моята страна, една от най-изостаналите в света, заема важно място в усвояването на космоса. Това е заслуга на географията, макар и да не се харесва много на руснаците и американците. Трябваше обаче да се примирят — Умбала е разположена на екватора, непосредствено под пътищата на всички планети. Притежава и уникално, безценно природно богатство — угаснал вулкан, известен като кратера Замбу.

След угасването на Замбу, преди повече от милион години, лавата постепенно се оттеглила, замръзнала в поредица от тераси и образувала чаша, широка миля и дълбока хиляда стъпки. Беше достатъчно едно минимално подравняване на почвата и прокарването на кабели, за да се превърне кратера в най-големия радиотелескоп на света. Тъй като гигантският рефлектор е статичен, той е в състояние да сканира която и да е част от небето само за няколко минути в интервала от двадесет и четири часа, когато Земята се завърта около оста си. Учените бяха готови да заплатят тази цена, тъй като успяваха да получават сигнали от сонди и кораби, движещи се в близост до самите предели на Слънчевата система.

Шака бе проблем, който не бяха предвидили. Бе завзел властта, когато обектът бе почти завършен, така че им се наложи да си имат вземане-даване с него. За щастие, той изпитваше суеверно уважение към науката и освен това се нуждаеше от колкото се може повече рубли и долари. Екваториалното съоръжение за изследване на дълбокия космос не бе застрашено от неговата мегаломания. По-скоро помогна за засилването й.

Голямата чиния бе току-що завършена, когато за пръв път се качих на кулата, стърчаща от центъра й. Представляваше вертикална мачта с височина над хиляда и петстотин стъпки, крепяща приемателните антени, разположени във фокуса й. До върха можеше да се стигне с помощта на малък асансьор за трима души.

В началото на подема не се виждаше нищо друго, освен мътно блестящата алуминиева чиния, простираща се на половин миля във всички посоки. Когато обаче се извисих над ръба на кратера, пред погледа ми се разкри голяма част от страната, която се надявах да спася. На запад се протягаше заснеженият връх Тампала, вторият най-висок в Африка, от който ме деляха безкрайни мили, изпълнени с джунгли. Именно през тези необятни джунгли се виеше мътната река Ния, единствената пътна връзка, позната на милиони мои сънародници. Единствените признаци на човешко присъствие бяха няколко разчистени терени, железопътна линия и далечното бяло сияние на града. Винаги, когато гледах Умбала отвисоко и осъзнавах незначителността на човека пред вечно дремещата джунгла, се чувствувах безпомощен.

На четвърт миля височина асансьорът спря. Когато излязох от него, се оказах в малко помещение, изпълнено с коаксиални кабели и най-различни инструменти. Имаше още път, тъй като една тясна вита стълба, преминаваща през покрива, водеше към площадка, не по-просторна от квадратен ярд. Не бе място за хора, боящи се от височината. Липсваха дори и предпазни ръчки, за които човек да се залови. Един централен гръмоотводен проводник все пак даваше известно чувство за сигурност, така че го стиснах с все сили, докато стоях на така близката до облаците триъгълна метална платформа.

Главозамайващата гледка и възбудата от постоянната опасност ме накараха да забравя хода на времето. Чувствувах се като бог, напълно откъснат от всички земни дела и превъзхождащ всички човешки същества. С увереността на математик изведнъж съобразих, че Шака не може да пренебрегне такова предизвикателство.

Началникът на неговата служба за сигурност, полковник Мтанга, щеше да възрази, обаче никой нямаше да му обърне внимание. Хората, които познаваха Шака, можеха с абсолютна категоричност да предскажат, че в деня на официалното откриване на обекта, той щеше да се задържи на това място поне няколко минути, докато огледа империята си. Телохранителят му щеше да остане в долното помещение, вече проверено за взривни устройства. Нямаше обаче да могат да му помогнат с нищо, когато нанесях удара си от три мили разстояние и при това през планинската верига, простираща се между радиотелескопа и моята обсерватория. Бях благодарен за съществуването на тази верига. Щеше донякъде да усложни проблема, но затова пък щях да се намирам извън всякакво подозрение. Полковник Мтанга бе наистина много умен човек, но едва ли можеше да си представи оръжие, поразяващо под ъгъл. Освен това, щеше да търси огнестрелно оръжие, макар че нямаше да открие куршуми…

Върнах се в лабораторията и възобнових изчисленията си. Не след дълго открих първата си грешка. Тъй като бях виждал как лазерен лъч пробива отвор в дебела стомана за хилядна част от секундата, погрешно бях предположил, че моят „Марк X“ е в състояние да убие човек. Нещата се оказаха не толкова прости. В някои отношения човек представлява по-сериозно препятствие от парче стомана. Образуван е главно от вода, която има десет пъти по-голяма способност да поглъща топлината от който и да е метал. Лазерен лъч, способен да пробие отвор в броня или да изпрати послание до Плутон — „Марк X“ бе конструиран за втората цел — щеше да причини върху човешкото тяло единствено повърхностно, макар и болезнено, обгаряне. Най-лошото, което можех да сторя на Шака от три мили разстояние, бе да продупча дупка в пъстрото племенно наметало, което той винаги носеше с гордост, за да покаже, че е човек от народа.

За миг бях готов да се откажа от намерението си. И все пак, инстинктивно усещах, че има някакво решение, макар и в момента да не можех да се сетя за него. Навярно съществуваше възможността да използувам невидимите си топлинни куршуми, за да срежа един от кабелите, крепящи кулата, когато Шака се окажеше на върха й. Изчисленията ми показаха, че това е възможно единствено при положение, че лазерът е включен петнадесет секунди. Кабелът, за разлика от човека, е неподвижен, така че нямаше да е необходимо да се разчита само на един кратък енергиен импулс. Можех да действам спокойно.

Повреждането на телескопа обаче щеше да бъде предателство спрямо науката. Почувствувах облекчение, когато установих, че и този вариант не ще заработи. Мачтата бе така закрепена, че се налагаше да срежа три отделни кабела, за да падне. Това бе абсолютно невъзможно — щяха да са нужни цели часове предварителна настройка, за да се осигури попадението на всеки отделен изстрел.

Трябваше да измисля нещо друго. Тъй като на човек му е необходимо дълго време, за да съзре очебийното, едва седмица преди официалната церемония по откриването на телескопа разбрах как да се справя с Шака, Вездесъщ, Всемогъщ и Баща на народа.

През това време моите студенти бяха нагласили и калибрирали оборудването, така че бяхме готови за първото му изпробване при пълна натовареност. Докато се въртеше върху шарнирите си в купола на обсерваторията, „Марк X“ приличаше досущ на голям двоен рефлекторен телескоп, какъвто всъщност беше. Едно тридесет и шест инчово огледало концентрираше лазерния лъч и го изстрелваше през пространството. Другото служеше за приемник входящите сигнали и освен това се използуваше като свръхмощен оптически мерник за насочване на системата.

Проверихме точността на настройката върху най-близката небесна мишена, Луната. В късна нощ нагласих върху кръста на мерника нейния избледняващ полумесец и изстрелях един импулс. Две секунди и половина по-късно ехото му се завърна. Устройството действуваше.

Оставаше малка подробност, за която трябваше да се погрижа сам, като я запазя в пълна тайна. Радиотелескопът беше на север от обсерваторията, отвъд планинския хребет, който не позволяваше пряка видимост между двата обекта. На миля в южна посока се простираше една обособена планина. Познавах я добре, защото година преди това бях участвувал в монтирането на станция за изследване на космическите лъчи върху нея. Сега щях да я използувам за цел, за която въобще не можех и да си помисля в дните, когато моята страна беше свободна.

Непосредствено под върха на планината се намираха развалините на древна крепост, изоставена преди столетия. Отне ми съвсем малко време да открия това, което търсех — малка пещера, не по-висока от ярд, разположена между два големи скални отломъка, откъснали се от древните стени. Паяжините в нея показваха, че там не бяха стъпвали човешки същества поне от поколения.

Когато се промуших през отвора, пред погледа ми се разкри устройството за следене на дълбокия космос, простиращо се на мили от мен. На изток видях антените на станцията за следене на проекта „Аполо“, при който навремето първите хора се завърнаха от Луната. В подножието й се разстилаше летището, над което в момента един голям транспортен самолет се канеше да се приземи. Интересуваше ме обаче единствено пряката видимост между тази точка и купола на „Марк X“, и върха на мачтата на радиотелескопа, разположен три мили на север.

Инсталирането на внимателно посребреното и съвършено от оптическа гледна точка огледало в моето убежище ми отне три дни. Настройването на точната му ориентация с помощта на микрометър бе толкова сложна и трудоемка задача, че се побоях да не би да не ми стигне времето. Най-сетне обаче нагласих правилния ъгъл, с точност от част от дъгова секунда. Когато се прицелих с телескопа на „Марк X“ в тайната точка в планината, погледнах хребета зад гърба си. Полезрението ми бе тясно, но достатъчно. Мишената изглеждаше само на ярд разстояние и можех внимателно да огледам всеки детайл върху нея с размерите на инч.

Светлината бе в състояние да пътува в двете посоки по маршрута, който й бях определил. Всичко, което разглеждах през телескопа за наблюдение, автоматически се наместваше в мерника на излъчвателя.

Три дни по-късно, устроил се в безмълвната обсерватория, изпитах странно чувство. Мощните енергогенератори тихо бръмчаха зад мен, докато последвах как Шака се намества в полезрението на телескопа. Почувствувах прилив на гордост, подобно на астроном, изчислил предварително орбитата на непозната планета и след това открил я на предсказаното място сред звездите. Жестокото лице бе в профил, когато го зърнах за пръв път, сякаш бе само на тридесет стъпки, тъй като използувах максималното увеличение. Бях спокоен и търпеливо изчаквах, защото знаех, че в определен момент Шака ще се обърне с лице към мен. Когато това стана, в лявата си ръка държах статуетката на древен бог, който предпочитам да остане неизвестен, а с дясната натиснах ключа, задействуващ лазера. Без всякакви затруднения изстрелях през планините своята безшумна и невидима мълния.

Всъщност, така беше по-добре. Шака заслужаваше да умре, обаче неговата смърт щеше да го превърне в мъченик и да укрепи режима му. Това, което му причиних, бе по-лошо от смъртта и щеше да предизвика у поддръжниците му суеверен ужас.

Шака остана жив, но не и Всевиждащ. Вече нямаше да види каквото и да било. Само за няколко микросекунди го превърнах в нещо по-жалко и от последния уличен просяк.

При това не му бях причинил болка. Човек не изпитва болка, когато нежната тъкан на ретината изгаря от горещината на хиляди слънца.

 

Най-дългият научно-фантастичен разказ на света

Уважаеми г-н Джинкс,

Страхувам се, че Вашата идея съвсем не е оригинална. Разказите за писатели, чиито трудове винаги са обект на плагиатство още преди да са ги завършили, датират още от времената на „Изпреварващият“ на Х. Дж. Уелс. Поне веднъж седмично получавам ръкопис, започващ по следния начин:

 

„Уважаеми г-н Джинкс,

Страхувам се, че Вашата идея съвсем не е оригинална. Разказите за писатели, чиито трудове винаги са обект на плагиатство още преди да са ги завършили, датират още от времената на «Изпреварващият» на X. Дж. Уелс. Поне веднъж седмично получавам ръкопис, започващ по следния начин:

 

«Уважаеми г-н Джинкс,

Страхувам се, че Вашата идея съвсем…

* * *

Пожелавам Ви следващия път да постигнете по-голям успех.

Искрено Ваш

Морис К. Мьобиус

Издател, „Изумителни разкази“»

 

Пожелавам Ви следващия път да постигнете по-голям успех.

Искрено Ваш

Морис К. Мьобиус

Издател, «Изумителни разкази»“

 

Пожелавам Ви следващия път да постигнете по-голям успех.

Искрено Ваш

Морис К. Мьобиус

Издател, „Изумителни разкази“

 

Г-н Хърбърт Джордж Морли Робъртс Уелс

Преди две години написах разказ, основателно озаглавен „Най-дългият научно-фантастичен разказ на света“, който Фред Пол съвестно помести върху страница от списанието си. (Тъй като издателите трябва по някакъв начин да оправдаят своето съществуване, той го преименува на „Едно завръщане към метаразказите“. Ще го откриете в броя на „Галакси“ от октомври 1966 година.) В близост до началото на този метаразказ, но на безкрайно голямо разстояние от завършека му, цитирах „Изпреварващият“ на Х. Дж. Уелс.

Макар и за пръв и последен път да прочетох тази кратка фантазия преди около двадесет години, тя ярко се запечата в съзнанието ми. В нея се разказваше за двама писатели, единият от които установил, че още преди да завърши най-добрите си разкази, другият вече ги публикувал. Най-сетне, изпаднал в отчаяние, решил, че единственият лек за това хроническо (в буквалния смисъл на думата) плагиатство е убийството.

Разбира се, неговият съперник отново го изпреварил. Разказът завършва с думите: „Изпреварващият, обхванат от неописуем ужас, се скри в една странична уличка“.

Сега, нека заявя следното: бях готов да се закълна върху цяла камара Библии, че този разказ е бил написан от Х. Дж. Уелс. При все това, няколко месеца след публикуването на моята творба получих писмо от Лесли А. Гритън от Еверет, Вашингтон, в което ми съобщи, че не може да открие цитираното произведение на Уелс. Оказа се, че г-н Гритън е стар негов почитател. Спомняше си добре излизането на „Войната на световете“ като подлистник в списание „Странд“ в края на 1890-те години. „Пази Боже!“, както би възкликнал някой от лондонските герои на Учителя.

Все още не желаейки да повярвам, че мисловната ми картотека ми е погодила такъв мръсен номер, бързо отидох в градската библиотека на Коломбо и прегледах автографираните двадесет и няколко тома на Уелс, отпечатани от издателство „Атлантик“. По щастлива случайност, Британският съвет тъкмо тогава бе уредил изложба по случай стогодишнината на писателя и входът на библиотеката бе украсен с фотоси, илюстриращи неговия живот и литературна кариера. Скоро установих, че г-н Гритън е прав, че в съчиненията на Уелс няма разказ със заглавие „Изпреварващият“. Въпреки това, през месеците след публикуването на НДНФРНС нито един друг читател не постави под съмнение моите думи. Това ме подтисна. Къде изчезнаха почитателите на Уелс?

Моят ерудиран информатор бе решил поне част от загадката. Оказа се, че „Изпреварващият“ е дело на някой си Морли Робъртс и е бил издаден за пръв път през 1898 година в сборника „Пазителят на водите и други разкази“. Вероятно съм попаднал на него в публикуваната през 1947 година от издателство „Дабълдей“ антология „Пътници във времето“, съставена от Филип Ван Дорен Стерн.

При все това, трябваше да се решат още няколко проблема. Първо, откъде се бе появила моята убеденост, че разказът е дело на Уелс? Мога да изкажа единствено предположението, макар и да изглежда изсмукано от пръстите, че подсъзнателно съм бил подведен от сходството на заглавието на разказа с това на „Ускорителя“ (Б.пр. — На английски „Ускорителят“ и „Изпреварващият“ са съответно „The Accelerator“ и „The Anticipator“).

Също така бих искал да узная и причината, поради която това произведение се бе запечатало така ярко в съзнанието ми. Може би, подобно на всички писатели, съм особено чувствителен към опасността от плагиатство. Досега, да чукам на дърво, съм имал късмет. Нахвърлял съм обаче плановете на няколко разказа, които ме е страх да напиша, преди да съм се убедил, че са напълно оригинални. Ето един пример: мъж и жена, след взривяването на планетата им, кацат с космическия си кораб в един нов свят и когато започват да уреждат живота си на него, се оказва, че имената им — представете си — са Адам и Ева.

От грешката си имах и известна полза. Когато започнах отново да преглеждам кратките разкази на Уелс, с изненада установих колко малко от тях са тези, които биха могли да бъдат окачествени като научна фантастика или просто като фантастика. Добре знаех, че от неговите над сто издадени тома само малка частица представляват научна фантастика. Бях забравил обаче, че същият извод е валиден и за кратките му произведения. Едно подтискащо голямо количество от творенията му представляват драми и комедии, посветени на епохата на крал Едуард („Флиртовете на Джейн“), доста мъчителни опити за хумор („Моят пръв самолет“), опит за автобиография („Плъзгане под микроскопа“) и чист садизъм („Конусът“). Може би проявявам пристрастие, но според мен, в сравнение с другите му разкази, шедьоврите „Звездата“, „Кристалното яйце“, „Цъфтежът на странната орхидея“ и най-вече „Страната на слепите“ сияят като диаманти сред мъниста.

Нека се върнем обаче към Морли Робъртс. Нищичко не знам за него и се чудя дали малката му екскурзия във времето не е имала за източник на вдъхновение „Машината на времето“, публикувана само две години преди „Изпреварващият“. Чудя се също кое ли от двете произведения е било написано първо. Именно написано, а не публикувано.

И защо един такъв нелишен от въображение писател не е сътворил нещо повече, за да си създаде име? Дали пък…

Току-що през ума ми се стрелна ужасяваща мисъл. Ако трупът на Морли Робъртс, съвременник на Х. Дж. Уелс, е бил открит в някоя тъмна уличка, не искам да чуя нищо повече за това.

 

Обичай тази Вселена

Господин президент, господин национален администратор, господа делегати на планетата, благодаря ви за предоставената ми възможност да споделя с вас дълбоката си тревога от критичната обстановка, в която се оказахме. Знам, че мнозина от вас сте шокирани и смаяни от някои от разпространилите се в последно време слухове и ви разбирам. Моля ви обаче да се освободите от своите предубеждения в един момент, когато е застрашено съществуването на човешката раса, съществуването на самата Земя.

Неотдавна ми се случи да прочета израз, датиращ от миналия век — „мислейки за немислимото“. Днес ни се налага да направим именно това. Не трябва да си затваряме очите пред фактите. Не бива да позволяваме на чувствата ни да надвият нашата логика. Напротив, трябва да сторим тъкмо обратното — да позволим на нашата логика да надвие нашите чувства.

Положението е отчайващо, но не и безнадеждно, като имаме предвид удивителните открития на моите колеги от станцията „Антигея“. Ако изводите им се окажат верни, ще можем да установим контакт със свръхцивилизациите от галактическата периферия. Най-малкото, ще ги уведомим за нашето съществуване. Успеем ли в това, ще бъдем в състояние и да отправим към тях молба за помощ.

Няма нищо, абсолютно нищо, което да сторим в обозримото бъдеще само със собствени сили. Изминаха едва десет години, откакто при търсенето на планети зад орбитата на Плутон се натъкнахме на Черното джудже. Само след деветдесет години то ще бъде в перигея си, ще премине покрай Слънцето и преди да потъне още веднъж в глъбините на космоса, ще остави зад себе си една разрушена Слънчева система. Всичките ни средства, всичките ни прехвалени възможности за контролиране на природните стихии не са в състояние да променят траекторията му дори и с частица от инча.

Още обаче при откриването на така наречените „звездни фарове“ в края на двадесети век, научихме за съществуването на цивилизации с достъп до енергийни източници, невъобразимо по-големи от нашите. Някои от вас без съмнение ще си припомнят първоначалния скептицизъм, проявен от нашите астрономи, а по-късно, и от целия човешки род, когато в Магелановите облаци бяха забелязани първите свидетелства за космическо строителство. Открихме звездни структури, които не се подчиняваха на природните закони. И сега не ни е известно с каква цел са били създадени, но знаем какви последици би могло да има тяхното съществуване. Живеем в една и съща вселена заедно със същества, способни да разместват звездите. Решат ли да ни помогнат, за тях ще представлява детска игра да отклонят от пътя му едно космическо тяло като Черното джудже, чиято маса е само няколко хиляди пъти по-голяма от земната. Детска игра ли казах? Да, това би могло да се окаже вярно в буквалния смисъл на думата.

Уверен съм, че си спомняте големите дискусии, които се разгърнаха след откриването на първите свръхцивилизации. Спореше се, в частност, дали трябва да направим опит да установим контакт с тях, или напротив, да се спотаим. Не ще и дума, че съществуваше възможност те вече да знаят всичко за нас, да се почувствуват раздразнени от нашата самонадеяност и дори да реагират по твърде неприятни за нас начини. Макар и да се съзнаваше евентуалната огромна полза от такива контакти, рискът изглеждаше ужасяващ. Днес обаче няма какво да губим. Днес можем само да спечелим.

Досега имаше и друга причина въпросът за контакта да е от чисто академическо естество. Макар и да бяхме в състояние с цената на големи разходи да създадем радиопредаватели, способни да излъчат сигнали към тези създания, най-близката свръхцивилизация бе на разстояние от седем хиляди светлинни години. Дори и да си направеше труда да ни отговори, щяха да изминат четиринадесет хиляди години преди да получим ответното й послание. При горните обстоятелства изглеждаше, че тези по-висши същества не можеха да представляват за нас нито заплаха, нито нещо добро.

Всичко това обаче остана в миналото. Вече сме в състояние да изпращаме послания до звездите със скорост, която не можем да измерим и може би е безкрайна. При това знаем, че свръхцивилизациите вече използуват такава техника — засякохме техни излъчвания, макар и все още да не сме в състояние да ги разчетем.

Не ще и дума, че те не са електромагнитни. Не ни е известно тяхното естество. Не знаем дори как да ги назовем. Или по-скоро, имаме прекалено много названия за тях…

Да, господа, в крайна сметка се оказа, че във всички предполагаеми бабини деветини за телепатията и други подобни явления има някаква истина. Няма нищо учудващо, че изучаването на тези явления тук, на Земята, така и не напредна, тъй като мисловният фон на милиардите умове заглушава всякакви сигнали. Дори и жалкия подем, постигнат в това отношение преди космическата ера — като случаите, когато са откривали и наблюдавали действието на музикалната хармония във фабрика за бойлери — и днес все още възприемаме като чудо. Бе необходимо да се откъснем от мисловния шум на нашата планета, за да започнем да се надяваме, че ще можем да превърнем парапсихологията в наука.

Наложи ни се да отидем на антипода на земната орбита, за да се освободим от паразитния мисловен шум на Земята не само чрез отдалечаването на сто и осемдесет милиона мили от нея, но и чрез използуването на огромната маса на Слънцето като екран. Едва след като създадохме изкуствения планетоид Антигея, сполучихме да открием и измерим слабите вълни на извънземните мисловни излъчвания, както и да разберем законите на тяхното разпространение.

В редица отношения тези закони представляват загадка. Въпреки това, успяхме да установим някои основни факти. Както открай време се предполагаше от малцината хора, вярващи в тези явления, те възникват при определени емоционални състояния и не са проява на волята или на съзнателната мисъл. Няма нищо смайващо във факта, че в миналото изблиците на паранормални явления са съвпадали с моментите на смърт и бедствия. Страхът е един много могъщ генератор. В редица случаи е способен да се извиси над обкръжаващия го фон.

След като потвърдихме истинността на този факт, започнахме да отбелязваме напредък. Предизвикахме по изкуствен път предварително зададени емоционални състояния първоначално у отделни лица, а после и у групи. Съумяхме да измерим отслабването на силата на сигнала при увеличаване на разстоянието. Днес вече разполагаме с надеждна теория, проверена с експерименти до Сатурн. Според нашите изчисления, така можем да се свържем и със звездите. Ако не грешим, ще сме в състояние да нададем… вик — именно вик — който ще бъде чут веднага в цялата галактика. Сигурен съм, че някой непременно ще се отзове.

Съществува обаче само един начин да се постигне нужната сила на сигнала. Вече казах, че страхът сам по себе си е мощен генератор. Недостатъчно мощен, обаче. Дори и да успеем да внушим ужас едновременно на цялото човечество, сигналът няма да бъде усетен на разстояние, по-голямо от две хиляди светлинни години. Необходим ни е поне четири пъти по-голям обхват. В състояние сме да го постигнем, ако използуваме единственото чувство, по-силно от страха.

Ще ни бъде потребно участието на не по-малко от милиард хора, които ще трябва да синхронизират изблика на това чувство с точност до секунда. Колегите ми вече решиха техническите проблеми, които са съвсем банални. Нужните за целта прости електростимулиращи устройства са били ползувани при медицински изследвания още в началото на двадесети век, а самата синхронизация може да се осъществи с помощта на глобалната съобщителна мрежа. Всички необходими устройства могат да бъдат произведени в масови количества само за месец, а инструктажът за боравенето с тях ще отнеме броени минути. Повече време обаче ще бъде потребно за психологическата подготовка за съдбовния ден — нека го наречем „Деня Х“.

И това, господа, вече е ваша грижа. Естествено ние, учените, ще ви окажем цялата необходима помощ. Даваме си сметка, че немалко хора ще протестират, ще се възмутят, ще откажат да помогнат. Погледнем ли обаче реалистично на нещата, нима нашата идея наистина е толкова обидна? Мнозина от нас смятат че, напротив, тя е благородна, че дори крие в себе си известна поезия.

Днес човечеството е изправено пред съдбовно решение. В такъв момент на криза, не е ли разумно да прибегнем до помощта на инстинкта, винаги осигурявал нашето оцеляване в миналото? Един поет, живял във времена, почти толкова страшни, колкото днешните, се е изразил съвсем точно по въпроса:

„Трябва да се обичаме помежду си или да загинем“.

 

Кръстоносен поход

Този свят никога не бе видял слънце. Съществуваше над милиард години между две галактики, подложен на едновременното въздействие на техните съперничещи си гравитационни полета. В бъдеще това равновесие по един или друг начин щеше да бъде нарушено и той щеше да измине светлинни столетия, насочил се към една топлина, напълно чужда на целия му дотогавашен опит.

Сега обаче този свят бе невъобразимо студен. Междугалактическата нощ бе изцедила всички остатъци от някогашната му топлина. Въпреки това, той притежаваше морета. Бяха образувани от единствения природен елемент, способен да съществува в течна форма при температура само на частица от градуса над абсолютната нула. В плитките океани от хелий, миещи бреговете на този странен свят, електрическите течения можеше да съществуват вечно, без да губят силата си. Свръхпроводимостта тук бе нормално състояние. Потоците електрони можеха да променят посоката си милиарди пъти в секунда цели милиони години при съвсем незначителен разход на енергия.

Този свят бе компютърен рай. Не съществуваше друг свят, едновременно толкова враждебен към живота и толкова гостоприемен към разума.

А разум там съществуваше. Основан бе върху планетарна структура от кристали и микроскопически метални нишки. Слабата светлина на двете съперничещи си галактики, която през няколко столетия се допълваше от проблясъка на свръхнови звезди, осветяваше неподвижен ландшафт от геометрични форми. Нищо не се движеше, защото няма потребност от движение в свят, където мисълта преминава от едното полукълбо в другото със скоростта на светлината. Там, където единственото съществено нещо е предаването на информация, преместването на късове материя представлява само пилеене на скъпоценна енергия.

При необходимост обаче и това можеше да се осъществи. Разумът, обитаващ този самотен свят, след няколко милиона години съществуване осъзна, че му липсват някои съществени данни. В едно отдалечено, но предсказуемо бъдеще щеше да попадне в плен на една от двете галактики. Не му бе по силите да прецени с какво ще да се сблъска, когато потъне сред рояците от звезди.

И така, разумът мобилизира своята воля и безброй кристални решетки измениха формата си. Метални атоми прекосиха планетата. В глъбините на хелиевото море започнаха да растат два еднакви подчинени мозъка…

След като взе своето решение, умът на планетата заработи бързо. Задачата бе изпълнена само за няколко хиляди години. Безмълвно, без дори да смутят повърхността на лишеното от триене море, новосъздадените субекти се издигнаха от рожденото си място и се отправиха към далечните звезди.

Тръгнаха в почти противоположни посоки и родителският разум близо милион години не получи никакви вести от децата си. Той и не очакваше такива вести. Докато не достигнеха целите си, нямаше да има за какво да го информират.

После научи, че и двете мисии се бяха провалили почти едновременно. Когато се доближиха до големите галактически огньове и усетиха масираното топлинно излъчване на трилион слънца, двамата изследователи загинаха. Жизненоважните им системи прегряха и изгубиха свръхпроводимостта, нужна за тяхното функциониране, така че към сгъстяващите се звезди продължиха две неодушевени метални тела.

Докладваха за проблемите си още преди катастрофата. Без каквато и да е изненада или разочарование родителският разум се зае с подготовката на втория опит.

След милион години направи трети опит. И четвърти. И пети.

Това неизменно търпение заслужаваше да бъде възнаградено с успех. Най-сетне той се появи във вид на две сложно модулирани системи от импулси, които цели векове продължиха да постъпват откъм противоположните страни на небето. Веднага бяха съхранени в запаметяващи схеми, идентични с тези на загиналите изследователи. От практическа гледна точка можеше да се каже, че те всъщност бяха постигнали целта си и се бяха завърнали с придобитото познание. Това, че металните им корпуси бяха изчезнали сред звездите, нямаше абсолютно никакво значение. Проблемът за отделната индивидуалност никога не бе занимавал нито планетарния мозък, нито децата му.

Първа пристигна изненадващата вест, че едната галактика е пуста. Сондата бе изследвала всички възможни честоти и излъчвания. Бе чула единствено безсмисления фон на звездния шум. Бе сканирала хиляди светове, без да открие каквато и да е следа от разум. Вярно, че тестовете не бяха съвършени, тъй като бе невъзможно да се доближи до някоя звезда на разстояние, достатъчно, за да изследва планетите й. Опитът й да направи това претърпя крах — изолацията й бе нарушена; температурата й веднага скочи до точката на замръзване на азота и разузнавачът умря от прегряване.

Родителският разум все още бе потънал в размисли над загадката на изоставената галактика, когато получи съобщение от втория изследовател. Решаването на всички останали проблеми бе отменено за по-късно, тъй като другата галактика гъмжеше от разумни същества. Мислите им прекосяваха междузвездните разстояния във вид на безброй най-различни електронни импулси. На сондата й бяха достатъчни само няколко столетия, за да ги анализира и разчете.

Бързо установи, че се е срещнала с много странни форми на разум. Някои от тях съществуваха дори и в невъобразимо горещи светове, където даже водата бе в течно състояние. С какъв точно вид разум обаче си има работа разбра чак след хилядолетие.

Едва успя да оцелее. Като набра сетни сили, излъчи последния си рапорт в бездната. След това бе унищожена от засилващата се топлина.

Сега, половин милион години по-късно, започна разпита на нейния близнак, останал у дома, но поел целия й опит и спомени.

— Открил си разум. Така ли е?

— Да. Шестстотин тридесет и седем доказани случая. Тридесет и два вероятни случая. Следват данните.

(Приблизително три квадрилиона бита информация. Интервал от няколко години за обработването й по хиляди различни начини. Изненада и обърканост.)

— Данните вероятно са неверни. Всички тези източници на разум са свързани с високи температури.

— Така е. Фактите обаче са неопровержими. Трябва да се приемат.

(Петстотин години размисли и експериментиране. След изтичането им — ясни доказателства, че прости, обаче бавнодействуващи машини наистина биха могли да функционират при температури като на кипящата вода. Големи части от планетата увредени в резултат на експериментирането.)

— Фактите наистина са безспорни. Защо не се опита да установиш контакт?

(Никакъв отговор. Въпросът се повтаря.)

— Защото изглежда е налице една втора и още по-сериозна аномалия.

— Дай данните.

(Седем квадрилиона бита информация за над шестстотин различни култури. Сред тях: записи на аудио, видео и нервни предавания, на навигационни и контролни сигнали, на телеметрични инструменти, на електрически смущения, на медицинско оборудване и т.н. и т.н.)

Следват пет века анализ, последвани от голяма загриженост.

След дълъг интервал повторно се анализират подбрани данни. Хиляди визуални образи се изследват и сканират по всички възможни начини. Обръща се голямо внимание на образователните телевизионни програми, особено на свързаните с биологията, химията и кибернетиката. Накрая следва извод:

„Информацията е смислена, но вероятно невярна. Ако не е така, то би следвало да приемем няколко абсурдни заключения: 1. Макар и да съществуват форми на разум като нашата, изглежда са малцинство. 2. По-голямата част от разумните видове представляват частично течни създания с много кратък живот. Дори не са твърди и са изградени по напълно нерационален начин от атоми на въглерода, водорода, кислорода, фосфора и други елементи. 3. Макар и да действуват при невероятно високи температури, при тях процесът на обработване на информацията е изключително бавен. 4. Техните начини на възпроизводство са толкова сложни и разнообразни, че не успяхме да получим никаква ясна представа за тях.

И което е най-лошото: Те твърдят, че са създателите на нашата очевидно много по-висша форма на разум“.

(Внимателен повторен анализ на всички данни. Независимо проучване, извършено от изолирани подсекции на глобалния разум. Съпоставяне на резултатите. Изминават хиляда години).

„Най-вероятен извод: макар и голяма част от предадената ни информация определено да е вярна, съществуването на висш немеханически разум е фантазия. (Привидно логичното подреждане на фактите не отговаря на действителността в реално съществуващата Вселена). Тази фантазия или умствено построение е дело на нашата сонда по време на нейната мисия. Защо? За термично увреждане ли става дума? Или за частична дестабилизация на разума, причинена от продължителен период на изолация и отсъствие на обратна контролна информация?

И къде е мястото на тази конкретна форма? Необходимо ли е да започнем отново да умуваме безкрайно по въпроса за произхода? Това би могло да доведе до възникването на измамни представи за нещата. При симулираните тестове на логически системи се стига до почти еднакви резултати. Фалшивата логическа схема е следната: «Ние съществуваме. Следователно нещо — да го наречем Хикс — ни е създало». Направим ли веднъж това предположение, на хипотетичния Хикс могат да бъдат приписвани всякакви фантастични свойства.

Схемата очевидно е неубедителна. По същата логика би следвало да си зададем въпроса кой тогава е създал Хикс и така нататък до безкрайност. По този начин бихме се обвързали с безкрайна регресия, безсмислена в реално съществуващата Вселена.

Втори вероятен извод: високоорганизирани немеханически форми на разум действително съществуват. Страдат от илюзията, че са създали същества от нашия тип и че в някои случаи дори са установили контрол над тях.

Тази хипотеза не изглежда обоснована, но трябва да бъде проверена. Ако все пак се окаже вярна, следва да бъдат предприети защитни мерки. Би трябвало да са следните…“

Този последен монолог се състоя преди милион години. Той обяснява защо през последния половин век почти четвърт от най-ярките избухвания на свръхнови звезди се състояха само в една малка част от небето — в съзвездието Орел.

Кръстоносният поход ще достигне Земята към 2050 година.

 

Жестокото небе

Към полунощ до върха на Еверест останаха само стотина ярда. Представляваше снежна пирамида, бледа и призрачна на светлината на изгряващата Луна. Небето бе безоблачно. Вятърът, веещ цели дни, почти бе изчезнал. Най-високата точка на Земята рядко се радваше на такова спокойствие. Значи, бяха избрали подходящо време за изкачването си.

Може би прекалено подходящо, помисли си Джон Харпър. Изкачването се оказа разочароващо лесно. Единственият им истински проблем бе да напуснат хотела без някой да ги забележи. Управата му не обичаше неразрешените нощни екскурзии из планината. Можеше да има нещастни случаи, което бе лошо за бизнеса.

Доктор Елуин обаче възнамеряваше да изкачи върха именно по този начин. Имаше чудесни основания за това, макар и никога да не ги бе споделял. Присъствието на един от най-известните световни учени и определено най-известен инвалид в света в хотел „Еверест“ в разгара на туристическия сезон вече и без това бе предизвикало доста зле прикривана изненада. Харпър донякъде отслаби хорското любопитство като намекна, че двамата правят измервания на гравитацията, което бе част от истината. Твърде малка част, обаче, която при това не преставаше да намалява.

Който и да погледнеше сега Жул Елуин, отправил се уверено към височината от двадесет и девет хиляди стъпки с петдесет фунта товар на плещите си, никога не би отгатнал, че краката му са почти безполезни. Елуин бе една от жертвите на катастрофата с талидомида от 1961 година, след която над десет хиляди деца от целия свят се родиха частично деформирани. Все пак, бе едно от тези, донякъде извадили късмет. Ръцете му бяха съвършено нормални и ги бе заякчил чрез упражнения, докато станаха по-силни от ръцете на повечето мъже. Краката му обаче представляваха просто хилави израстъци от кожа и кости. С помощта на патерици успяваше да се изправи и дори да направи няколко неуверени стъпки, но в никакъв случай не можеше да върви.

И въпреки това, в момента се намираше на двеста фута от върха на Еверест.

 

 

Всичко бе започнало преди три години заради един рекламен туристически плакат. Джордж Харпър, младши компютърен програмист в отдела за приложна физика, познаваше доктор Елуин съвсем бегло. Дори и за непосредствените си подчинени, блестящият директор на „Астротек“ по научно-изследователската част бе отчуждена личност, отличаваща се от обикновените хора както с тялото си, така и с ума си. Не изпитваха към него нито симпатия, нито антипатия. Той събуждаше едновременно и възхищение, и съжаление, но съвсем определено никой не му завиждаше.

Харпър, завършил едва няколко месеца по-рано, се съмняваше дали докторът изобщо знае за неговото съществуване. Най-много да бе срещал случайно името му в някой план за работа. В отдела имаше още десетина програмисти, до един по-старши от него, никой от които не бе разменял повече от десетина думи с началника. Когато на Харпър веднъж бе възложено да занесе в кабинета на доктор Елуин един поверителен материал, не очакваше да поведе с него дълъг разговор.

И наистина, насмалко не се случи именно това. Тъкмо когато напускаше кабинета обаче, забеляза плакат с прекрасната панорама на Хималаите, покриващ половин стена. Бе поставен така, че доктор Елуин да може да го наблюдава от която и да е точка на кабинета си. Изобразяваше картина, която Харпър наистина познаваше много добре, тъй като я бе запечатал на лента сам, застанал преди време като малко измъчен и позадъхан турист върху утъпкания сняг на върха на Еверест.

На фотографията се виждаше белият хребет на Канченджунга, пробиващ облаците на сто мили разстояние. До него, но разположени много по-близо — двата върха на Макалу, а съвсем на преден план бе огромната маса на Лхоце, най-близко разположения съсед и съперник на Еверест. По-нататък на запад, спускайки се по долини с размери, които човешкото око трудно можеше да възприеме, се протягаха начупените заледени реки на ледниците Хумбу и Ронгбук. От тази далечина застиналите им бръчки не изглеждаха по-големи от браздите на нива, но техните пукнатини и белези от твърд като желязо лед бяха дълбоки стотици стъпки.

Харпър все още се наслаждаваше на тази прекрасна гледка и на старите си спомени, когато чу зад себе си гласа на доктор Елуин.

— Виждам, че Ви е интересно. Били ли сте там?

— Да, докторе. След като завърших гимназия, родителите ми ме заведоха на това място. Останахме цяла седмица в хотела и решихме, че ще ни се наложи да се завърнем преди времето да се оправи. В последния ден обаче вятърът спря и двадесетина души успяхме да се изкачим на върха. Останахме горе цял час, правейки си снимки един на друг.

Доктор Елуин изглежда смилаше тази информация доста време. След това с глас, лишен от предишната си отчужденост и определено изпълнен с възбуда, го покани да седне.

— Ако обичате, седнете, господин… Харпър. Бих Ви помолил да ми разкажете нещо повече.

Когато се намести в креслото срещу голямото подредено бюро на директора, Джордж Харпър бе малко озадачен. Това, което бе направил, въобще не бе нещо необичайно. Всяка година хиляди хора посещаваха хотел „Еверест“ и около четвърт от тях достигаха върха на планината. Всъщност именно миналата година бе широко отразено покоряването на върха от неговия десетхиляден посетител. Някои циници коментираха ехидно странното съвпадение — въпросният турист се бе оказала една доста известна видеозвезда.

Харпър не бе в състояние да разкаже на доктор Елуин нищо, което той да не може да открие в поне десетина други източника, включително и по туристическите брошури. Нито един млад и амбициозен учен обаче не би пропуснал възможността да направи добро впечатление на този, който може да подпомогне кариерата му. Харпър не бе студен и пресметлив човек, готов да се забърква във ведомствени интриги, но никога не изпускаше шанса си.

— Как да Ви кажа, докторе — започна той, опитвайки се да подреди мислите си, — реактивните самолети кацат в малко градче на име Намчи, на двадесетина мили от планината. След това с автобус се минава по прекрасен път и се стига до хотела, разположен срещу ледника Хумбу. Височината е осемнадесет хиляди стъпки и в хотела са предвидени стаи с повишено налягане за тези, които изпитват затруднения с дишането. Разбира се, там има и медицински екип, но управата не приема хора, които не са в добра форма. Трябва да останете в хотела поне за два дни, като се подложите на специална диета, преди да ви пуснат да отидете по-нависоко.

От хотела е невъзможно да се види самата планина, защото се намира твърде близо до нея и ти се струва, че ще се стовари отгоре ти. Гледката обаче е фантастична. Виждат се Лхоце и половин дузина други върхове. Понякога става и страшно, особено нощно време. Вятърът вие някъде над главата ти и се чуват странни звуци, причинени от пукащия се лед. Човек лесно би могъл да си помисли, че из планините бродят чудовища…

В хотела няма какво особено да се прави, освен да се наблюдава панорамата и да се изчака докторите да ти дадат медицинско свидетелство, че можеш да продължиш. Едно време за нагаждането към разредения въздух са били потребни седмици. Днес обаче могат да докарат броя на кръвните ти телца до необходимото равнище само за два дни. Дори и при това положение, обаче, половината посетители, най-вече по-възрастните, решават, че и тази височина им е достатъчна.

Какво ще стане по-нататък вече зависи от школовката ви и от размера на сумата, която сте готов да заплатите. Някои опитни катерачи наемат водачи и стигат сами до върха, като използуват стандартна планинарска екипировка. Това в наше време вече не е дотам трудно, тъй като на редица стратегически места са уредени хижи. Повечето от тези групи се справят със задачата. Времето обаче е непостоянно и всяка година загиват поне няколко души.

Редовият турист решава проблема по по-лесен начин. На самия Еверест не се разрешава да кацат самолети, освен при извънредни обстоятелства, но близо до хребета на Нупце има хижа и площадка за хеликоптери, които поддържат връзка с хотела. От хижата до върха има само три мили, ако се мине откъм южния склон. Това е лесно осъществимо за всеки човек в добра физическа форма и с малко планинарска практика. Някои хора изминават този път без кислородна маска, макар че това не се препоръчва. Самият аз ползувах маската си, докато стигнах върха: свалих я едва там и установих, че можех да дишам без особени затруднения.

— Филтри ли използувахте или газови цилиндри?

— Молекулярни филтри. Днешните са съвсем надеждни и увеличават концентрацията на кислород с повече от сто процента. Страшно улесняват изкачването на големи височини. Днес вече никой не използува сгъстен газ.

— Колко време отне изкачването?

— Един ден. Тръгнахме малко преди зазоряване и се върнахме преди да се свечери. Това наистина би изненадало съвременните алпинисти. Бяхме обаче отпочинали и вървяхме бързо. По пътя от хижата няма никакви проблеми, а на по-стръмните места са издялани стъпала. Както вече казах, пътуването е по силите на всеки човек в добра физическа форма.

Още в момента, когато произнесе последните думи, Харпър реши, че щеше да е по-добре да си бе отхапал езика. Стори му се невероятно, че е забравил с кого разговаря, но споменът за достигането на Покрива на света така го бе завладял, че за миг сякаш се завърна отново на самотния ветровит връх. На мястото, което доктор Елуин никога нямаше да достигне.

Ученият обаче не даде вид да е забелязал това. Или бе така свикнал с подобни прояви на нетактичност, че вече не му правеха впечатление. Защо ли пък изпитва такъв интерес към Еверест, помисли си Харпър. Дали не заради неговата непристъпност? Или заради това, че достъпът до него му бе отказан още при самото раждане?

 

 

При все това днес, само три години след този разговор, Харпър спря едва на сто стъпки от върха и изтегли доктора при себе си с помощта на найлоновото въже. Макар и да не бяха говорили за това, знаеше, че ученият иска да достигне върха пръв. Заслужаваше тази чест и младият човек нямаше да стори нищо, с което да му попречи.

— Всичко ли е наред? — попита Харпър, когато доктор Елуин го изпревари. Въпросът му бе съвършено излишен, но той чувствуваше потребност да се пребори с обкръжаващата ги самота. За миг му се стори, че са единствените хора на света. В тази бяла пустош от заснежени върхове отсъствуваше всякакъв признак за съществуването на човешката раса.

Елуин не отговори, а само кимна разсеяно, когато го задмина, втренчил възбуден поглед във върха. Вървежът му бе странен и скован и краката му почти не оставяха следи върху снега. Обемистата раница на плещите му издаваше тихо, но съвсем ясно доловимо бръмчене.

Всъщност, именно тази раница го носеше. Или по-точно, носеше три четвърти от тежестта му. Докато си проправяше уверено път към последните няколко стъпки, делящи го от някога недостъпната му цел, доктор Елуин заедно с оборудването си тежеше само петдесет фунта. Ако пък и това му се стореше много, щеше да бъде достатъчно само да завърти само едно копче, за да изчезне цялата му тежест.

Тук, в облятите от лунната светлина Хималаи, се намираше най-голямата тайна на двадесет и първи век. В целия свят съществуваха само пет екземпляра от експерименталните левитатори на Елуин и два от тях сега бяха на Еверест.

Харпър все още продължаваше да възприема като магия „левитата“, както набързо ги кръстиха в лабораторията, макар и да знаеше за съществуването им още отпреди две години. Батериите им съхраняваха електроенергия, достатъчна, за да повдигне тежест от двеста и петдесет фунта на вертикално разстояние от десет мили, което обезопасяваше пътешествието им. Цикълът на подем и спускане можеше да се повтаря почти до безкрайност, тъй като устройствата взаимодействуваха с гравитационното поле на Земята. Когато се издигаха, батерията губеше енергия. Когато се спускаха, зареждаше се повторно. Тъй като нито един механичен процес не е съвършен, при всеки цикъл се губеше малко енергия. Зарядът на батериите обаче бе достатъчен за най-малко сто цикъла.

Изкачването на планината при неутрализирането на по-голямата част от собствената тежест бе вълнуващо изживяване. Струваше им се, че са закачени на невидими балони, чиято подемност може да се регулира. Необходимо им бе да запазят част от теглото си, за да постигнат сцепление с повърхността. След известно експериментиране се спряха на двадесет и пет процента. При тази натовареност катеренето по ската бе приравнено на вървежа по равна повърхност.

Наложи им се на няколко пъти да сведат килограмите почти до нула, за да преодолеят някои вертикални скали. Това бе всъщност най-интересното преживяване, тъй като предполагаше пълно доверие в оборудването. Да висиш във въздуха, поддържан само от кутия с тихо бръмчаща електроника, изискваше значително усилие на волята. След няколко минути обаче усещането за сила и свобода надви страха. Една от най-старите мечти на човечеството се бе сбъднала.

Няколко седмици преди това един от сътрудниците на библиотеката бе открил поема от началото на двадесети век, описваща съвсем точно сегашното им постижение: „да прекосиш уверен жестокото небе“. Дори и птиците не притежаваха такава свобода на движение в третото измерение. В случая можеше да се говори за истинско покоряване на пространството. Левитаторът щеше да открие пътя към планините и към всички високи места по света, така както някога аквалангът бе проправил пътя към морските глъбини. След като устройствата преминеха през необходимите тестове и започнеше масовото им производство, човешката цивилизация щеше да бъде изцяло променена. Щеше да настъпи революция в транспорта. Пътуването в космоса нямаше да бъде по-скъпо от летенето. Цялото човечество щеше да се устреми нагоре. Това, което се бе случило преди сто години с изобретяването на автомобила, щеше да представлява само бледа сянка на предстоящите огромни социални и политически преобразувания.

Харпър обаче бе уверен, че доктор Елуин, вживял се единствено в самотната си победа, сега въобще не мисли за това. След време щеше да стане обект на похвалите, а може би и на проклятията на света, обаче те щяха да означават за него нещо по-малко от изкачването на най-високия връх на Земята. То наистина бе победа на разума над материята, на интелекта над едно крехко и осакатено тяло. Всичко останало беше без значение.

Когато Харпър се присъедини към учения в подножието на плоската и обсипана със сняг пирамида, той се ръкува с него доста официално, тъй като в момента това изглеждаше най-подходящото нещо. Не размениха обаче никакви думи. Чудото от достижението и панорамата от върхове, простиращи се във всички посоки, ги бяха лишили от дар слово.

Харпър се отпусна в прегръдките на устройството и бавно се огледа. Припомни си имената на обкръжаващите ги великани: Макалу, Лхоце, Барунце, Чо Ю, Канченджунга… Много от тези върхове и до днес не бяха покорени от никого. Е, левитаторът скоро щеше да промени нещата.

Не ще и дума, че съществуваха множество хора, които нямаше да одобрят това. И през двадесети век обаче бе имало алпинисти, смятащи, че използуването на кислородна маска е „нечестно“. Днес бе трудно да се повярва, че някога е имало хора, опитали се да достигнат тези върхове без технически средства, само след седмици аклиматизация. Харпър си спомни за Малори и Ървин, чиито неоткрити тела може би бяха само на миля от тях.

Доктор Елуин, застанал зад него, се изкашля.

— Да вървим, Джордж — каза тихо той, със заглушен от кислородния филтър глас. — Трябва да се върнем преди да са започнали да ни търсят.

Двамата махнаха мълчаливо за сбогом на всички, дошли на това място преди тях, и бавно се заспускаха по полегатия скат. Нощта, досега светла, започна да става все по-мрачна. Няколко облака покриха така бързо Луната, че светлината й изчезна и едва успяваха да следят посоката си. На Харпър промяната във времето никак не му хареса и започна мислено да променя плановете си. Може би щеше да бъде по-разумно да се насочат към базата на южния скат, отколкото да продължат към хижата. Не каза обаче нищо на доктор Елуин, за да не предизвиква фалшиви тревоги.

Ето, вече вървяха по остър като нож хребет, като от едната им страна царуваше пълен мрак, а от другата едва се долавяше блясъка на снежната покривка. Това би било ужасно място да те застигне буря, помисли си Харпър.

Още в следващия миг силният вятър се стовари върху тях. Един могъщ въздушен поток се появи сякаш от нищото, като че ли планината бе избрала точно този момент, за да покаже силата си. Нямаше да им остане време за каквото и да било. Вятърът щеше да ги отнесе дори и да притежаваха нормална тежест. За броени секунди въздушното течение ги отвя в мрачната пустота.

Бе невъзможно да се прецени колко е дълбока бездната под тях. Когато Харпър събра сили и погледна надолу, не видя нищо. Имаше чувството, че вятърът го движи в хоризонтална посока, обаче знаеше, че пада. Наистина падаше, но само с една четвърт от нормалната си тежест. Това обаче не го утешаваше. Беше все едно, дали ще да падне от височина четири хиляди стъпки или само от хиляда.

Нямаше време да се уплаши — това щеше да стане по-късно, ако оживееше — и колкото и нелепо да бе, умът му беше изпълнен единствено от тревогата, че скъпият левитатор може да се повреди. Напълно бе забравил за партньора си, тъй като в подобни кризисни моменти мозъкът може да бъде зает само с една мисъл. Внезапното обтягане на найлоновото въже го изпълни с удивление и безпокойство. Едва тогава забеляза как доктор Елуин бавно се завърта около него, подобно на планета около Слънцето.

Тази гледка веднага го върна към действителността и го накара да съобрази какво трябва да се направи. Вцепенението му навярно не бе продължило повече от частица от секундата.

— Докторе, използувайте аварийния подем! — изкрещя, заглушаван от вятъра.

Още докато произнасяше тези думи, той счупи печата на своя левитатор и натисна копчето.

Устройството веднага забръмча подобно на рояк разсърдени пчели. Почувствува как ремъците се впиха в тялото му, сякаш се опитаха да го изтеглят нагоре, към небесата, далеч от очакващата го долу невидима смърт. В ума му проблесна простата аритметика на гравитационното поле на Земята, сякаш изписана с огнени букви. Един киловат повдига сто килограма на метър в секунда, а устройствата можеха да преобразуват енергията с максималния темп от десет киловата, което означаваше, че няма да бъдат в състояние да го поддържат повече от минута. Но като се отчетеше предварителното намаление на тежестта му, би трябвало да започне да се издига със скорост от сто стъпки в секунда.

Усети рязък напън на въжето. Доктор Елуин бе закъснял малко с включването на аварийното копче, но и той най-сетне се възнасяше нагоре. Започна състезание между повдигащата мощ на устройствата им и вятъра, понесъл ги към ледения скат на Лхоце, сега само на хиляда стъпки от тях.

На лунната светлина видяха как стената от заснежени скали, подобна на замръзнала каменна вълна, се понася към тях. Едва ли се движеха с по-малко от петдесет мили в час. Но дори и да успееха да оцелеят след сблъсъка, щяха да са тежко ранени. На това място нараняванията бяха равносилни на смърт.

Тъкмо когато злополуката изглеждаше неизбежна, въздушното течение изведнъж ги повлече нагоре. Разминаха се със скалите само на петдесет стъпки. Това на пръв поглед беше чудо, но след като се успокои след миг, Харпър съобрази, че са спасени по силата на законите на обикновената аеродинамика. При допира си със ската на планината, вятърът нямаше друг път, освен да се насочи нагоре. Като преминеше от другата й страна, щеше отново да се спусне. Това обаче вече бе без значение, тъй като небето над тях бе празно.

Бяха започнали да плават под накъсаните облаци. Макар и скоростта им да не беше намаляла, ревът на вятъра внезапно бе изчезнал, тъй като се движеха заедно с него през пустотата. Независимо от тридесетте стъпки, които ги отделяха един от друг, можеха спокойно да разговарят.

— Доктор Елуин, добре ли сте? — попита Харпър.

— Да, Джордж — отвърна ученият хладнокръвно. — А сега, какво ще правим?

— Трябва да престанем да се издигаме. На по-голяма височина няма да можем да дишаме дори с филтрите.

— Прав си. Да се върнем към нормален режим.

Сърдитото бръмчене на устройствата отслабна и стана почти неуловимо, когато изключиха аварийното натоварване. Няколко минути сменяха позициите си от двата края на найлоновото въже, като отгоре се оказваше ту единият, ту другият. Когато най-сетне синхронизираха устройствата си, започнаха да плават във въздуха на височина малко под тридесет хиляди стъпки. Освен ако левитаторите откажеха, което след претоварването им бе напълно възможно, щяха да бъдат извън опасност.

Неприятностите им щяха да започнат, когато се опитат да се върнат на Земята.

 

 

Дотогава нито един човек не бе наблюдавал такава странна зора. Макар и да бяха уморени и измръзнали и сухият разреден въздух да дразнеше гърлата им при всяко вдишване, забравиха за всички тези неудобства още при появяването на първото бледо сияние иззад назъбения източен хоризонт. Звездите заугасваха една по една, като последна изчезна от погледа им най-блестящата от всички космически станции, Тихоокеанската — номер три, разположена на двадесет и две хиляди мили над Хавайските острови. Сетне слънцето изгря иззад море от безименни върхове и започна хималайският ден.

Все едно, че наблюдаваха изгрев на Луната. В началото ко̀сите лъчи осветиха само най-високите планини, докато обкръжаващите ги долини останаха потопени в мастилени сенки. Потокът от светлина обаче не престана да се придвижва върху планинските скатове, като все по-голяма част от тази сурова и недостъпна земя започна да навлиза в новия ден.

При внимателно вглеждане можеше да се забележат признаци на човешки живот. Забелязваха се няколко тесни пътища. От самотни селца се издигаше дим. Слънцето се отразяваше в покривите на манастирите. Светът под тях започна да се събужда, без да си дава сметка за вълшебното присъствие на двамата зрители, оглеждащи го от височина петнадесет хиляди стъпки.

През нощта вятърът навярно бе сменял посоката си няколко пъти, така че Харпър нямаше представа къде са. Не можа да разпознае местността. Възможно бе да се намират върху която и да е точка от линията от петстотин мили, простираща се между Непал и Тибет.

Налагаше се да изберат място за кацане, при това скоро, тъй като вятърът бързо ги носеше към едно струпване на върхове и ледници, където едва ли можеха да се надяват на помощ. Движеха се в североизточна посока, към Китай. Ако преминеха над планините и се приземяха там, щяха да изминат може би седмици, преди да установят контакт с някоя от службите на ООН за борба против глада и да се приберат у дома. Можеха да се окажат дори в опасност, ако се спуснеха от небето сред някое неграмотно и суеверно селско население.

— По-добре ще е да се приземим веднага — каза Харпър. — Тези планини не ми харесват. — Думите му сякаш се изгубиха в обкръжаващото ги празно пространство. Доктор Елуин бе само на десет стъпки от него и лесно можеше да се допусне, че не го е чул. Най-сетне обаче докторът кимна с глава, сякаш неохотно се съгласи.

— Боя се, че си прав, но не съм сигурен дали при този вятър ще успеем. Не забравяй, че няма да успеем да се приземим така бързо, както излетяхме.

Това бе вярно. Скоростта на зареждане на батериите бе само една десета от скоростта на разреждането им. Ако изведнъж се вкараше в тях твърде много гравитационна енергия, клетките им щяха да прегреят и по всяка вероятност да избухнат. Учудените тибетци или непалци щяха да си помислят, че в тяхното небе се е взривил голям метеорит и никой нямаше разбере какво се е случило с доктор Жул Елуин и младия му многообещаващ асистент.

Пет хиляди стъпки над повърхността, Харпър предположи, че взривът може да настъпи във всеки момент. Спускаха се бързо, но все пак недостатъчно. Не след дълго щеше да им се наложи да намалят скоростта, за да не се ударят в земята с прекалено голяма инерция. Ужасяващият и непредсказуем вятър отново се засили. Снежните потоци, откъснали се от оголените хребети, приличаха на призрачни знамена. Докато се движеха заедно с вятъра, двамата не си даваха сметка за силата му. Сега щеше да им се наложи да извършат още веднъж опасния преход между твърдите скали и гостоприемното небе.

Въздушното течение бе започнало да ги засмуква в един каньон. Нямаше никаква възможност да се издигнат над него. Нямаха избор и трябваше да търсят най-подходящото място за приземяване.

Каньонът започна да се стеснява ужасяващо бързо. Почти се бе превърнал във вертикален процеп, когато двамата преминаха покрай каменните стени със скорост от тридесет или четиридесет мили в час. Вихрушките ги подхвърляха ту наляво, ту надясно, и няколко пъти те се разминаха със скалите на няколко стъпки. Веднъж, когато прелетяха само на няколко ярда от една стърчаща скала, плътно обсипана със сняг, Харпър насмалко не се поддаде на изкушението да се откачи от левитатора. Това обаче щеше да бъде равносилно на скачане от тигана в огъня. Можеха да се окажат на твърда земя само за да установят, че са попаднали в капан без каквато и да е възможност да им се окаже помощ.

Дори и в този пореден момент на опасност, обаче, не изпита страх. Сякаш сънуваше интересен сън. Сън, от който ще да се събуди, и да установи, че се намира в безопасност в собственото си легло. Та това действително не бе възможно…

— Джордж! — извика докторът. — Сега е моментът! Стига да достигнем онази скала!

Имаха на разположение само няколко секунди. И двамата едновременно отпуснаха найлоновото въже, докато то се превърна в голяма примка, чийто долен край увисна само на няколко ярда над бързо движещата се повърхност. Една голяма скала, висока около двадесет стъпки, бе разположена точно по траекторията им. Зад нея се намираше заснежена равнина, даваща им основание да очакват едно сравнително меко приземяване.

Въжето се приплъзна върху долната част на скалата, създаде впечатлението, че насмалко ще се откачи, но най-сетне бе спряно от един ръб. Харпър почувствува, че се завърта подобно на камък, вързан за конец.

Не допусках, че снегът може да бъде толкова твърд, каза си. Пред очите му изведнъж избухна море от светлина и след това престана да усеща каквото и да било.

 

 

Бе отново в университета, в аудиторията. Един преподавател говореше нещо с познат глас, който обаче звучеше странно в това място. Все още полузамаян, си припомни имената на своите преподаватели. Не, не бе никой от тях. Въпреки всичко гласът му бе твърде познат и определено изнасяше лекция пред някого.

„… все още съвсем млад, когато съобразих, че в теорията на Айнщайн за гравитацията има нещо, което не е наред. По-специално, стори ми се неубедителен принципа за равностойността. Според него не е възможно да се направи разлика между последиците от гравитацията и от ускорението.

Това обаче определено не е вярно. Възможно е да се постигне равномерно ускорение, равномерно гравитационно поле не съществува. То се намира в обратна квадратна зависимост и следователно трябва да се изменя дори и при много къси разстояния. Лесно можеха да се направят експерименти, за да се демонстрира разликата между двете явления, така че се замислих дали…“

Спокойно изречените думи можеха да впечатлят Харпър, точно толкова, ако бяха казани на друг език. Той осъзна, че е редно да разбира всичко изречено, но бе много трудно да се открие неговия смисъл. Преди всичко обаче трябваше да установи къде точно се намира.

Освен ако очите му не бяха наред, бе обграден от непрогледен мрак. Примигна, като от това движение така го заболя главата, че изстена.

— Джордж! Добре ли си?

Разбира се, та това бе гласът на доктор Елуин, говорещ спокойно в мрака. На кого обаче говореше?

— Имам ужасно главоболие. Боли ме и хълбокът, когато се опитвам да помръдна. Какво се случи? Защо е тъмно?

— Изглежда имаш сътресение. Според мен, пукнал си и ребро. Не говори, освен ако не е необходимо. Цял ден бе в безсъзнание. Отново е нощ и сме в палатката. Пестя енергията на батериите.

Блясъкът на фенерчето, включено от доктор Елуин, бе почти заслепяващ, и на неговата светлина Харпър видя стените на малката палатка, в която се намираха. Добре, че за всеки случай бяха взели пълен комплект алпинистко оборудване. Но вероятно то само щеше да удължи тяхната агония…

Бе изненадан от факта, че сакатият учен е успял без каквато и да е помощ да разопакова оборудването, да издигне палатката и да го вкара в нея. На пода й бе грижливо разстлано всичко — аптечката със средства за първа помощ, кутиите с концентрирани храни, контейнерите с вода и малките червени газови цилиндри за портативната печка. Не се виждаха единствено обемистите устройства на левитаторите. Навярно бяха оставени отвън, за да не ги притесняват.

— Вие май говорехте на някого, когато се събудих — каза Харпър. — Или съм сънувал? — Дори и на слабата светлина, отразена от полиетиленови стени, да не бе възможно да разбере изражението на лицето на другия, усети, че Елуин е смутен. Веднага разбра защо и съжали, че е задал такъв въпрос.

Ученият не вярваше, че ще оцелеят. Записваше на магнитофон бележките си за в случай, че открият телата им. Харпър се запита дали вече е записал последната си воля и завещанието си.

Бързо смени темата преди Елуин да успее да му отговори.

— Свързахте ли се със Спасителната служба?

— Всеки половин час се опитвам да установя контакт, но се боя, че планините ни екранират. Мога да я чуя, но тя не приема нашите сигнали.

Доктор Елуин взе малкия приемо-предавател, който бе свалил от китката си, и го включи.

— Тук Спасителна станция номер четири — изрече слаб механически глас. — Приемам.

Изчакаха цяла минута, но никой не потвърди, че е чул позивните им. Е, добре, рече си мрачно Харпър, вече е късно да изясняваме кой е виновен. Докато вятърът ги носеше над планините, няколко пъти обсъдиха възможността да се свържат с глобалната спасителна служба, но накрая се отказаха. Първо, защото все още се носеха из въздуха, и второ, за да избегнат нежеланата гласност. Лесно е да си умник със задна дата. Та кой би допуснал, че ще се приземят на едно от малкото места извън обсега на Спасителната служба?

Доктор Елуин изключи радиостанцията и единственият звук, който остана да звучи в малката палатка, бе тихото виене на вятъра покрай склона на планинските скатове, превърнали се в двоен капан — не можеха нито да избягат, нито да установят връзка.

— Не се тревожи — каза най-сетне. — Сутринта все ще измислим нещо. Дотогава няма какво да правим, освен да почиваме. Най-добре изпий малко от тази топла супа.

 

 

Няколко часа по-късно главоболието на Харпър отшумя. Макар и да подозираше, че действително има пукнато ребро, откри позиция, при която се чувствуваше удобно, когато не се движеше. Почувствува се почти в мир със света.

Бе преминал през няколко поредни фази на отчаяние, гняв към доктор Елуин и упрек към самия себе си, задето се е съгласил да участвува в това смахнато начинание. Сега бе отново спокоен, макар и мозъкът му, търсещ пътища за спасение, да бе твърде възбуден, за да потъне в сън.

Вятърът навън почти бе спрял и нощта бе тиха. Тъмнината вече не бе пълна, тъй като Луната беше изгряла. Лъчите й не ги докосваха пряко, а косвено, отразени от някой снежен скат. Харпър забеляза съвсем слабо сияние, почти позволяващо видимост, просмукващо се през прозрачните стени на палатката, задържащи топлината.

Преди всичко констатира, че не се намират в непосредствена опасност. Храната щеше да им стигне почти за седмица. Имаше и достатъчно сняг, за да се разтопи и превърне във вода. След ден или два, ако реброто започнеше да го боли по-слабо, вероятно отново щяха да излетят. Този път, с по-добри резултати.

Някъде наблизо се раздаде странен тих звук, който озадачи Харпър, докато разбра, че някъде се бе свлякъл сняг. Нощта бе изключително тиха и той започна да си внушава, че е в състояние да чуе туптенето на собственото си сърце. Всяко вдишване на спящия му спътник изглеждаше неестествено шумно.

Колко странно бе това, че умът му е зает с дреболии. Насочи отново мислите си към проблема за оцеляването. Дори и да не успееше да възвърне формата си, докторът можеше да се отправи на път сам. В случая щеше да бъде без значение дали има придружител или не.

Чу повторно мекия шум, този път по-ясно отпреди. Странна работа, помисли си Харпър. През студената нощ снегът би следвало да е неподвижен. Надяваше се, че не са застрашени от лавина. При приземяването не бе успял да огледа местността, така че не бе в състояние да определи размера на опасността. Дали да не събуди доктора? Той навярно бе огледал грижливо района, преди да издигне укреплението им. После го обхвана прилив на фатализъм и реши да не го прави. И без това, ако действително съществуваше опасност от лавина, едва ли щяха да се спасят от нея.

Да се върнем към проблем номер едно. Ето едно интересно предложение, заслужаващо внимание: биха могли да прикрепят приемо-предавателя към един от левитаторите и да задействуват устройството. Веднага щом се издигнеше над каньона, сигналът щеше да бъде засечен и от Спасителната служба щяха да ги открият само след няколко часа. Или най-много след няколко дни.

Разбира се, това означаваше да се лишат от единия левитатор, и ако не се получеше нищо, щяха да се окажат в много по-лошо положение от сега. И все пак…

Какъв е този шум? Това не бе смъкващ се сняг. Бе звукът, издаван от камъче, когато се удря в друго. Камъчетата не се движат сами.

Вече започваш да си въобразяваш разни неща, каза си Харпър. Мисълта, че някой или нещо може да се движи посред нощ във високите Хималайски проходи, бе направо смехотворна. И все пак устата му пресъхна, а кожата на гърба му настръхна. Действително бе чул нещо и нямаше защо да се самозалъгва, че само му се е сторило.

Докторът дишаше така шумно, че на Харпър му се наложи да концентрира вниманието си, за да долови звуците извън палатката. Означаваше ли това, че докторът, макар и заспал, също бе усетил сигнал за тревога, докоснал подсъзнанието му?

Щрак.

Може би този път звукът се бе раздал по-отблизо. И съвсем определено идваше от друга посока. Сякаш нещо, движещо се много тихо, но не съвършено беззвучно, бавно обикаляше около палатката.

Точно в този момент Джордж Харпър искрено пожела никога да не бе чувал за отвратителния Снежен човек. Вярно е, че знаеше твърде малко за него, но и то му се стори предостатъчно.

Спомни си, че Йети, както го наричаха непалците, е хималайски мит, съществуващ повече от сто години. Но опасното чудовище, по-едро от човек, никога не бе залавяно, фотографирано или дори описано от надеждни свидетели. Повечето жители на Запада бяха убедени, че става дума за чисто фантазиране и никак не позволяваха да бъдат разубедени с помощта на оскъдни доказателства — следи по снега или парчета кожа, съхранявани в затънтени манастири. Планинците бяха по-добре информирани по въпроса. Сега Харпър се побоя да не би да са прави.

Сетне, когато през следващите няколко секунди не се случи нищо, страховете му бавно започнаха да се разсейват. Може би превъзбуденото му въображение го подвеждаше. При тези обстоятелства това съвсем не би било учудващо. С усилие на волята насочи отново мислите си към проблема за спасяването. Започна да напредва в тази насока, когато нещо се блъсна в стената на приюта им.

Не нададе вик само поради факта, че мускулите на гърлото му бяха парализирани от страх. Въобще не можа да помръдне. След това чу как в мрака до него доктор Елуин неспокойно се размърдва.

— Какво става? — промърмори ученият. — Добре ли си?

Харпър чу как спътникът му се извърна и разбра, че търси фенерчето. „За Бога, не се помръдвайте“, искаше му се да пошепне, но думите застинаха върху напуканите му устни. Чу се щракане и лъчът на фенерчето образува светъл кръг върху стената на палатката.

Тя вече бе хлътнала, сякаш върху нея се бе подпряло тежко туловище. В самия център на издутината безпогрешно се различаваше следата на деформиран крайник или лапа. Бе само на около две стъпки от земята, сякаш създанието отвън бе коленичило и се бе подпряло върху тъканта на палатката.

Светлината навярно го смути, тъй като крайникът веднага изчезна и стената възвърна предишната си плоскост.

Чу се продължително и тихо ръмжене, след което настъпи тишина.

Харпър установи, че отново може да диша. Бе очаквал всеки момент палатката да бъде разпорена и върху тях да се изсипе някакъв невъобразим ужас. Вместо това се чу далечен повей на вятъра високо в планините. Усети, че не е престанал да трепери. Треперенето нямаше нищо общо с температурата, тъй като в малкия им изолиран свят бе достатъчно топло.

После се чу познат, едва ли не успокояващ звук — дрънченето на празна консервена кутия, ударила се в камък. Напрежението сякаш поспадна. Харпър най-сетне намери сили да проговори или най-малкото да прошепне.

— Открило е контейнерите ни с храна. Дано сега се махне.

Сякаш в отговор на думите му се разнесе тихо ръмжене, издаващо едновременно гняв и разочарование, последвано от удар и от дрънченето на консервени кутии, потъващи в мрака. Харпър изведнъж си спомни, че цялата храна се намира в палатката. Навън бяха само празните кутии. Тази мисъл не повиши настроението му. За миг му се прииска, подобно на суеверните планинци, да бяха съобразили да оставят навън приношение за боговете или демоните на планините.

Това, което сетне се случи, бе така неочаквано, че приключи преди да успеят да реагират. Чуха се последователно звукът, породен от нещо, ударено в скала, познатото електрическо бръмчене и изненадано изръмжаване.

А сетне, рев, изпълнен с ярост и безсилие, преминаващи в чист ужас. Рев, който с невероятна бързина отслабна и заглъхна в небето над тях.

Звукът пробуди стар спомен в паметта на Харпър. В един филм от началото на двадесети век за историята на въздухоплаването бе показана зловеща сцена — излитането на дирижабъл. Някои от служителите на летището не бяха отпуснали въжетата в необходимия момент, заклатиха се безпомощно на тях, когато дирижабълът ги завлече във висините, и после един по един паднаха на земята.

Харпър изчака да чуе звука, предизвикан от паднало тяло, но не успя. След това съобрази, че докторът бе започнал непрестанно да повтаря „Закачих двете устройства едно за друго. Закачих двете устройства едно за друго“.

Все още бе твърде шокиран, за да се разтревожи от тази информация. Вместо това почувствува силното разочарование, присъщо за един учен.

Никога нямаше да узнае какво бе бродило около палатката им в самотните часове преди настъпването на хималайската зора.

 

 

В късния следобед в каньона се спусна хеликоптер на планинската спасителна служба, пилотиран от скептичен сикх, който се чудеше дали някой не се е пошегувал с него. В момента, в който хеликоптерът кацаше, потънал в снежна виелица, доктор Елуин вече трескаво махаше с едната си ръка, докато с другата се придържаше към палатката.

Пилотът изпита прилив на нещо подобно на суеверие, когато разпозна сакатия учен. Значи, съобщението е било наистина вярно — не съществуваше друг начин, по който Елуин да успее да се озове на това място. Това означаваше, че всичко, което летеше в небесата и над тях, от този момент е така остаряло, както и волската каруца.

— Слава Богу, че ни намерите — рече докторът с искрена благодарност. — Как успяхте да стигнете толкова бързо?

— Можете да благодарите на радарните станции и на телескопите на орбиталните метеорологични станции. Можеше да пристигнем и по-рано, обаче в началото решихме, че някой се шегува с нас.

— Не разбирам.

— Как бихте реагирали Вие, докторе, ако някой Ви съобщи, че един съвсем мъртъв хималайски снежен леопард, оплел се в ремъци и кутии, поддържа постоянна височина от деветдесет хиляди стъпки?

Вътре в палатката Джордж Харпър започна да се смее, независимо от болката, която му причиняваше смехът.

Докторът промуши глава през процепа и разтревожено го попита:

— Какво има?

— Нищо… ох… просто се чудех как ще свалим оттам клетото животно, преди да се е превърнало в заплаха за въздушния трафик.

— А, някой ще се качи с друг левитатор и ще превключи копчетата. Може би няма да е зле всички устройства да бъдат контролирани по радиото…

Доктор Елуин млъкна по средата на изречението. Мисълта му отиде някъде другаде. Пренесе се в мечтите си, които щяха да изменят облика на много светове.

След малко щеше да слезе от планината, подобно на нов Мойсей, носещ законите на една нова цивилизация. Щеше да върне на цялото човечество свободата, която то бе изгубило много отдавна, още в момента, когато първите земноводни бяха изоставили безтегловния си дом под вълните.

Продължилата милиард години битка срещу силите на гравитацията бе приключила.

 

Неутронен прилив

— Както ви е известно, от уважение към потомството истинската история за последната мисия на суперкръстосвача „Флатбуш“ така и не бе огласена — започна изложението си капитан Кумербунд с глас, нелишен от зловещ хумор. — Знаете, разбира се, че той изчезна по време на войната срещу Лигавите.

Всички потреперихме от ужас. Дори и днес самото споменаване на желатиновите чудовища, насочили се към Земята откъм Чувала с въглища^[16], продължава да събужда погнуса.

— Познавах добре командира му, капитан Карл ван Риндерпест, герой от последния щурм срещу неописуемия, но не и несъкрушим враг. Наздраве!

Преди да продължи, той любезно ни предостави време, през което да отпушим ушите си и да забършем разлялите се върху масата напитки.

— „Флатбуш“ току-що изстрелял залп от преобръщачи на вероятността срещу родната планета на Лигавите и поел обратния път към дълбокия космос в компанията на други три кръстосвача, руския „Поручик Киже“, израелския „Чуцпа“ и кораба на Нейно Величество „Непоносимий“. Всичките заедно набирали ускорение, когато се случило фантастично и невероятно произшествие. „Флатбуш“ се натикал право в гравитационния кладенец на една неутронна звезда.

След като изчака ужасът и недоверието ни да преминат, продължи със скръбен глас.

— Да… Попаднал на сфера от сгъстена до крайност материя с диаметър от едва десет мили, но масивна като слънце. Повърхностната й гравитация била сто милиарда пъти по-голяма от Земната.

Другите кораби извадили късмет. Докоснали се само до периферията на полето и успели да избягат, макар и да били отклонени от орбитите си на близо сто и осемдесет градуса. „Флатбуш“, обаче — изчислихме това по-късно — трябва да е минал на няколко мили от тази немислима концентрация на маса, и е усетил с пълна сила въздействието на гравитационния й прилив.

— При всяко едно прилично гравитационно поле, дори и да принадлежи на Бяло джудже и равняващо се на милион земни гравитации, просто се отклоняваш от центъра на привличане и се устремяваш отново към космоса без да почувстваш каквото и да е. Дори и в най-близката точка ускорението ти може да достигне стотици хиляди обаче и тогава оставаш в режим на свободно падане и не усещаш никакво физическо въздействие. Прощавайте, че ви обяснявам очевидни неща, но не всеки от нас притежава техническите познания, необходими, за да ме разбере.

Последната забележка очевидно бе насочена към главния ковчежник на флота Гелдфлач, с прякор „Лепкавите пръсти“. Но той явно не разбра това, тъй като с удоволствие продължи да надига петата си халба марсиански развеселяващ сок.

— При една неутронна звезда обаче положението е различно. В близост до центъра на масата гравитационният градиент, сиреч степента, в която полето се изменя в зависимост от разстоянието, е толкова голям, че дори и по протежение на дължината на едно малко тяло, каквото е космическият кораб, е възможно да се получат разлики от порядъка на стотици хиляди „g“. Едва ли е нужно да ви обяснявам как може едно такова поле да повлияе върху който и да е материален предмет.

„Флатбуш“ навярно е бил разкъсан почти мигновено на парчета, впоследствие изтекли като течност през няколкото секунди, необходими им, за да се завъртят около звездата. След това парчетата се насочили отново към космоса.

Няколко месеца по-късно някои от тях бяха засечени от радарния лъч на Спасителния корпус. Самият аз съм ги виждал. Представляваха бучки със сюрреалистична форма, образувани от най-здравите ни метали, смачкани като восък. Откри се само един предмет, който можа да бъде разпознат. Навярно се е намирал в кутията за инструменти на някой нещастен инженер.

Гласът на капитана почти угасна, докато изтрие една мъжка сълза.

— Да… Никак не ми е приятно да ви разказвам това — въздъхна той — обаче единственото, което можа да бъде идентифицирано от кръстосвача, представляващ гордостта на Съединените щати, бе един гаечен ключ, смачкан от звездата^[17].

 

Преминаването на Земята

Едно, две, три, четири, пет, проба…

Говори Еванс. Ще продължавам да записвам до последна възможност. Капсулата побира два часа запис, но не вярвам да я запълня.

 

 

Онази фотография така и не излезе от мислите ми цял живот. Днес, макар и прекалено късно, знам причината за това. Но дори и да ми бе известна още тогава, щеше ли да има значение? Съществуват безсмислени въпроси без отговори, към които разсъдъкът се връща до безкрайност, подобно на език, постоянно напипващ счупен зъб.

Не съм я виждал от години, но ми е достатъчно да затворя очи, за да зърна една панорама, почти толкова враждебна като тази и не по-малко красива. На петдесет милиона мили в посока към Слънцето и на седемдесет и две години в миналото, петима мъже позират пред обектива на фотоапарат сред антарктическите снегове. Дори и масивните кожени облекла не могат да прикрият изтощението и обречеността, излъчвани от техните силуети. Лицата им вече са белязани от Смъртта.

Били са петима. И ние бяхме петима. Разбира се, също си направихме групова снимка. Във всичко останало обаче се различавахме. Усмихвахме се. Бяхме бодри и самоуверени. Образите ни се появиха на земните екрани само след десет минути. Навремето бяха изминали месеци, преди техния фотоапарат да бъде открит и върнат отново в цивилизования свят.

Освен това, ние умираме с удобства. С всички съвременни удобства. Такива, за които Робърт Фалкън Скот не е могъл и да мечтае, когато се е намирал на южния полюс през 1912 година.

Изминаха два часа. Ще посочвам точното време само тогава, когато е необходимо.

Всички факти са заложени в запаметяващото устройство и навярно вече целият свят ги знае. Предполагам, че правя този запис за успокоение на духа си. За да се убедя, че трябва да приема неизбежното. За съжаление, не съм наясно с това кои теми би следвало да избягвам и кои да засегна. Е, съществува само един начин да го установя.

Факт номер едно: най-късно след двадесет и четири часа всичкият кислород ще е изразходван. Имам три класически избора. Мога да оставя въглеродният двуокис да се натрупа, доката изгубя съзнание. Да изляза навън, да отворя скафандъра и да оставя Марс да свърши работата за две минути. Да погълна едно от хапчетата в аптечката.

Натрупване на въглероден двуокис. Всички казват, че това е много лесно. Че просто ще потъна в сън. Не се съмнявам в истинността на това твърдение. Въпросът е там, че в моя случай то е свързано с един кошмар…

По-добре никога да не ми бе попадала пред очите онази проклета книга, „Истински истории за Втората световна война“ или как там й беше заглавието. Там имаше един разказ за германска подводница, открита и извадена на повърхността след войната. Намерили и екипажа — по двама души на койка. Между всеки два скелета бил разположен последният респиратор, ползуван от по двама души…

Наистина, тук поне такова нещо няма да ми се случи. Мога обаче да кажа с пълна увереност, че когато дишането ми се затрудни, отново ще се завърна в обречената подводница.

Нали има и по-лесен изход? Във вакуум след десет или петнадесет секунди губиш съзнание. Хора, преминали през подобно изпитание, казват, че не било болезнено. Просто настъпвало странно усещане. Но опитът да дишам нещо, което го няма, ще ме отведе при кошмар номер две.

Този път става дума за лично изживяване. Като малък обичах да се занимавам с подводно плуване през лятото, когато семейството ми прекарваше почивката си в Карибско море. Там имаше стар товарен кораб, потънал преди двадесетина години и заседнал на риф, като палубата му се намираше само на два ярда под повърхността. Повечето му люкове бяха отворени, така че бе лесно да се влезе в него, за да се потърсят сувенири или да се подгонят едрите риби, обичащи да се крият в такива места.

Разбира се, че без кислороден апарат подобно гмуркане е опасно. Кое момче обаче можеше да удържи на такова изкушение?

При любимия ми курс, в кораба се влизаше през предния люк, изминаваха се около петдесет стъпки през коридор, осветен само от светлината на разположените през няколко ярда илюминатори, после се правеше завой към малко стълбище и се излизаше на повърхността през врата откъм палубата. Цялото пътешествие отнемаше по-малко от минута — съвсем лесна задача за човек в добра форма. Оставаше даже време за оглед на вътрешността на кораба или за игра с някои от рибите в него. Понякога за разнообразие се преминаваше по обратния път — влизаше се през вратата и се излизаше през люка.

Именно по втория маршрут бях минавал последния път. Не се бях гмуркал цяла седмица, тъй като бе имало бури и вълнения. С нетърпение очаквах да повторя пътешествието си.

Поех си дълбоко дъх няколко пъти на повърхността за около две минути, докато туптенето в краищата на пръстите ми подсказа, че е време да спра. След това рязко се гмурнах и спокойно прекосих черния правоъгълник на отворената врата.

Мястото винаги изглеждаше зловещо и страшно и това бе част от изживяването. Първите няколко ярда не можех да видя почти нищо — контрастът между блясъка на тропическото слънце над водата и полумрака във вътрешността на кораба бе толкова голям, че бе нужно известно време, за да се адаптира зрението. Обикновено се налагаше да прекося почти половината коридор, преди да започна да различавам каквото и да било около себе си. След това постепенно ставаше по-светло, тъй като през отворения люк, откъдето излизах, слънчевите лъчи образуваха светъл квадрат върху ръждясалия метален под.

Почти бях изминал обичайното разстояние, когато си дадох сметка, че този път не става по-светло. Пред мен не се виждаше стълба от слънчева светлина, водеща съм света на въздуха и живота.

За миг се замислих дали не съм объркал посоката. Секунда по-късно разбрах какво се е случило и объркаността ми прерастна в паника. По време на бурята водното течение бе затворило люка. Металният му капак тежеше поне четвърт тон.

Не знам как съм направил обратния завой. Спомням си, че плувах бавно по коридора и си казвах „не се безпокой, въздухът ще стигне за по-дълго време, ако не се тревожиш“. Вече различавах всичко много добре, тъй като очите ми бяха имали достатъчно време, за да се нагодят към мрака. Имаше множество подробности, които преди това не бях забелязвал. Например малките червени рибки, криещи се в сенките, зелените водорасли, растящи в близост до илюминаторите, та даже и гумен ботуш, очевидно в превъзходно състояние, останал там, където някой го бе събул. Изведнъж видях, че в съседния коридор се е спотаил голям октопод с отворена, бърнеста уста. Воднистите му очи бяха втренчени в мен, сякаш бе изненадан от неочакваното ми появяване.

Обръчът около гърдите ми се затегна още по-силно. Не можех да задържа дъха си. Малкото стълбище изглеждаше разположено на безкрайно голямо разстояние. Изпуснах няколко мехурчета от устата си. За миг се почувствувах по-добре, но веднага след това болката в дробовете ми стана непоносима.

Вече нямаше смисъл да си пазя силите чрез бавно и равномерно плуване. Изсмуках няколкото последни кубически инча въздух от маската си, при което тя се впи в лицето ми, и ги прехвърлих към изгладнелите си дробове. Заплувах с все сили…

Това е всичко, което си спомних, когато малко по-късно се оказах на повърхността, кашлящ и заловил се за счупения остатък от мачтата Зачудих се защо водата около мен е окървавена. След това, за моя изненада, забелязах голяма рана върху дясното си бедро. Очевидно, бях се порязал в някакъв остър предмет, но не бях забелязал това и не изпитвах болка.

Това произшествие сложи край на моето подводно плуване. Възобнових го едва след десет години, когато при обучението си за астронавт се гмурках под водата, за да привикна към нулева гравитация. Усещането бе различно, тъй като ползувах кислороден апарат. И тогава обаче не ми бе приятно и се боях психолозите да не забележат реакцията ми. Така или иначе, винаги излизах на повърхността преди кислородът в апарата ми да започне да се изчерпва. След като веднъж насмалко не загинах от задушаване, нямах намерение да рискувам отново…

Знам много добре какво ще почуствувам, вдъхна ли ледения вакуум, смятан на Марс за атмосфера. Не, благодаря.

Какво мога в такъв случай да имам против отровата? Предполагам, нищо. Казвали са ни, че този медикамент действува само след петнадесет секунди. Всичките ми инстинкти обаче са против такъв изход, макар и да липсва разумна алтернатива.

Скот дали е разполагал с отрова? Съмнявам се. И да е разполагал, убеден съм, че не я е използувал.

Няма да прослушвам този запис. Надявам се, че е бил от полза, но не съм сигурен.

 

 

Радиостанцията току-що напечата послание от Земята, в което ми напомнят, че преминаването започва след два часа. Сякаш мога да забравя това. Четирима души вече умряха, за да мога да бъда първият свидетел на тази гледка. И не само първият, а единственият за период от сто години, ако трябва да бъда точен. Слънцето, Земята и Марс рядко се подреждат на една линия. Последният път това е станало през 1905 година, когато добрият стар Лоуъл все още е дописвал прекрасните си глупости за каналите и за изградилата ги велика, умираща цивилизация. Жалко, че не е бил прав.

По-добре ще е да прегледам телескопа и контролното оборудване.

Слънцето днес е спокойно. Както би следвало и да бъде в средата на цикъла. Виждат се само отделни малки петънца и белези от смущения около тях. Ще бъде спокойно поне още няколко месеца. Тези, които се завръщат у дома, не би трябвало да се тревожат за състоянието му.

Най-трудният момент бе, когато наблюдавахме как „Олимп“ се откъсва от Фобос и се запътва към Земята. Макар и седмици преди това да бяхме узнали, че нищо не може да се направи, това бе последното захлопване на вратата.

Беше нощ, така че всичко се виждаше съвършено ясно. Фобос бе изскочил откъм запад преди няколко часа и продължаваше лудешкия си устрем през небето, като от тънък полумесец се превърна в осветена наполовина луна. След като достигнеше зенита си, щеше да изчезне със същата бързина в сянката на Марс.

Разбира се, по радиото слушахме стартовите команди и си давахме вид, че всичко е наред. Никак обаче не ни бе лесно да приемем факта, че от петнадесетината, които бяхме дошли на Марс, щяха да се завърнат само десет. Струва ми се, че дори и тогава на Земята все още милиони хора не разбираха какво става. Сигурно просто не са могли да допуснат, че „Олимп“ не е в състояние да се спусне само на четири хиляди мили, за да ни прибере. Космическата администрация бе обсипана с налудничави предложения за спасителни работи. Някои от тях бяха наши. Но всичко ни бе станало ясно още в момента, когато вечнозамръзналата почва под площадка за кацане номер три поддаде и „Пегас“ се наклони и падна. Бе същинско чудо, че корабът не се взриви, когато се разкъсаха резервоарите му.

Отново се връщам към Фобос и към старта.

Върху монитора на телескопа ясно се различаваше напуканото плато, където кацна „Олимп“ след като се разделихме и започнахме собственото си спускане. Макар и нашите приятели да нямаше никога да кацнат на Марс, все пак щяха да разполагат със собствен свят за изследване. Дори и на спътник, малък като Фобос, на човек се падаха по тридесет квадратни мили. Достатъчно, за да потърсиш върху тях редки минерали или космически отпадъци. Или пък да изпишеш името си, за да узнаят бъдещите поколения, че си първият човек, посетил това място.

Корабът се виждаше като на длан. Представляваше плосконос светъл цилиндър на фона на сивочерните скали. Отвреме навреме върху част от повърхността му се отразяваше светлината на бързо преминаващото Слънце и предизвикваше ярки отблясъци. Пет минути преди излитането, обаче, картината стана първо розова, сетне виолетова и накрая изчезна, тъй като Фобос се завтече към обратната страна на Марс.

Все още оставаха десет секунди до излитането, когато бяхме изненадани от силна светлина. В първия момент помислихме, че и „Олимп“ е станал жертва на злополука. После съобразихме, че някой филмираше изстрелването и заради това всички външни светлини на кораба бяха включени.

Струва ми се, че в тези последни няколко секунди всички забравихме за собствената си участ. Всички бяхме с мислите си на борда на „Олимп“ и искахме тягата му плавно да откъсне кораба от малкото гравитационно поле на Фобос, а сетне и от това на Марс, и да го понесе в посока към Слънцето. Чухме заповедта на капитан Ричмънд „Старт!“, след което настъпи кратък интервал от смущения и ивицата светлина в полезрението на телескопа започна да се движи.

Това бе всичко. Разбира се, нямаше никакъв огнен стълб, тъй като при задействуването на ядрена ракета същинско „запалване“ няма. А и то е остатък от старата терминология, свързана с химията. Потокът от горещ водород е напълно невидим. Жалко, че повече няма да бъдем свидетели на зрелищата, придружаващи изстрелването на „Сатурн“ и на ракетите на Корольов.

Непосредствено преди края на началния си тласък, „Олимп“ напусна сянката на Марс и отново се оказа под слънчевите лъчи. Приличаше на блестяща, бързо движеща се звезда. Светлината навярно ще е изненадала някои от хората на борда, тъй като се чу викът „Спуснете щорите!“ Няколко секунди след това Ричмънд даде нареждане: „Изключете двигателя“. Каквото и да станеше, „Олимп“ вече се бе устремил неудържимо към Земята.

Един глас, който не разпознах, макар че навярно принадлежеше на командира, се сбогува с нас. Чухме „Довиждане, Пегас“ след което радиовръзката бе прекъсната. Разбира се, нямаше смисъл да ни пожелава късмет. Въпросът с късмета бе изяснен преди седмици.

 

 

Току-що прослушах записа. Като говорим за късмет, той сполетя други, не нас. С екипаж от едва десет души „Олимп“ се освободи от една трета от припасите си и олекна с няколко тона. Благодарение на това щеше да се прибере у дома месец преди предвидения срок.

За месец можеха да се случат много неща. Например, да се спаси експедицията. Разбира се, никога няма да узнаем — но мисълта все пак е приятна.

 

 

В последно време слушам много музика, на пълна мощност, тъй като вече няма кого да смутя. Дори и да съществуваха марсианци, не вярвам в тази призрачна атмосфера звукът да може да измине повече от няколко ярда.

Разполагаме с богата музикална колекция, но трябва да внимавам с избора. Не бива да слушам произведения, изискващи прекалено голямо съсредоточаване. И най-вече нищо, съдържащо човешки гласове. Задоволявам се с лека оркестрова класика. Първо си пуснах концерта „Нов свят“, а после концерт за пиано от Григ. В момента — „Рапсодия по тема на Паганини“ от Рахманинов. Ще трябва обаче да изключа музиката и да се залавям за работа отново.

Остават само пет минути. Цялото оборудване е в прекрасно състояние. Телескопът е насочен към Слънцето, видеозаписващото устройство е включено, а таймерът — задействуван.

Ще се постарая наблюденията ми да бъдат колкото е възможно по-точни. Дължа шанса да ги направя на другарите си, към които скоро ще се присъединя. Те ми преотстъпиха своя кислород, за да успея да дочакам този момент. Надявам се да запомните това и след сто, и след хиляда години, когато вкарвате тези данни в компютрите си…

Остава само минута. Време е да се заема с работа. Записвам: година — 1984; месец — май; ден — 11. Нула четири часът и тридесет минути универсално време… Започва.

Половин минута за включване. Видеокасетофонът и таймерът се настройват на висока скорост. Проверявам ъгломера, за да се уверя, че е установен правилния ъгъл спрямо Слънцето. Увеличение — петстотин единици. Образът е напълно устойчив, дори и при тази ниска величина.

Нула четири часът и тридесет и две минути. Ще започне във всеки момент.

Ето я. Почти не мога да повярвам. Малка черна точица нарушава края на Слънчевата окръжност. И расте, расте, расте,…

Здравей, Земя. Намирам се на най-светлата звезда в твоето небе. В полунощ ще бъда точно над теб.

Видеото преминава на бавен режим.

Нула четири часът и тридесет и пет. Сякаш някой натиска с пръст края на Слънчевия диск. Пръстът навлиза все по-надълбоко и по-дълбоко… Изумително…

Нула четири и четиридесет и една. Изминат е точно половината път. Земята представлява съвършен черен полукръг, сякаш Слънцето е нахапано. Сякаш някаква болест го разяжда.

Нула четири и четиридесет и осем. Изминати са три четвърти от пътя.

Нула четири часът, тридесет и девет минути и тридесет секунди. Видеото се връща на бърз режим.

Линията на допир със слънчевата окръжност бързо изтънява. Прилича на едва видим черен конец. След няколко секунди Земята ще се насложи върху Слънцето.

Вече съм в състояние да забележа ефекта, предизвикан от атмосферата. Тънък светлинен ореол обкръжава черната дупка, появила се върху Слънцето. Странно ми е да съзнавам, че наблюдавам сиянието на всички залези и на всички изгреви на Земята в сегашния момент.

Пълно навлизане. Нула четири часът, петдесет минути и пет секунди. Върху лика на Слънцето се е преместил целия свят. Съвършен черен диск на фона на горящия ад, разположен на деветдесет милиона мили от него. Изглежда по-голям, отколкото бях предполагал. Може да се възприеме и като огромно слънчево петно.

Няма какво друго да се види до шест часа, когато ще се появи Луната, следваща Земята върху Слънчевия диск. Ще излъча данните до базата Лунаком и след това ще се опитам да поспя.

Това ще е последният ми сън. Чудя се дали ще ми потрябват медикаменти. Изглежда грехота да похабя по този начин последните си няколко часа, обаче искам да запазя силата си. И кислорода си.

Ако не се лъжа, именно доктор Джонсън бе казал, че нищо не подрежда човешките мисли по-успешно от знанието, че на следващата сутрин ще бъдеш обесен. Откъде по дяволите е могъл да го знае?

 

 

Десет часа и тридесет минути универсално време. Доктор Джонсън е прав. Глътнах само едно хапче, но не помня сънищата си.

На осъдените на смърт също са предлагали богата закуска. Впрочем, да оставим това.

Отново съм при телескопа. Земята е преминала първата половина на диска и се намира северно от центъра му. До десетина минути би трябвало да изплува Луната.

Телескопът е на максимално увеличение — две хиляди пъти. Образът е малко мъглив, но съвсем приличен. Сиянието на атмосферата е напълно видимо. Надявам се да зърна градовете върху нощната страна на Земята…

Нямах късмет. Навярно облачността е твърде голяма. Жалко, теоретически това е възможно, но така и не успяхме да го постигнем. Ако… Впрочем, няма значение.

 

 

Десет часа и четиридесет минути. Видеото отново е на бавен режим. Надявам се да гледам натам, накъдето трябва.

Остават петнадесет секунди. Видеото се включва на бърз режим.

Не успях, дявол да го вземе! Впрочем, няма значение, видеомагнетофонът ще е записал необходимия момент. Върху края на Слънчевата окръжност изниква нова малка черна точка. Навярно се е появила още в десет часа, четиридесет и една минути и двадесет секунди универсално време.

Разстоянието между Земята и Луната изглежда огромно, между тях се простира половината широчина на Слънцето. Човек не би казал, че между двете тела съществува някаква връзка. Сега си давам сметка колко голямо е всъщност Слънцето.

Десет часа, четиридесет и седем минути и пет секунди. Вътрешен контакт. Луната вече се намира изцяло върху Слънчевия диск. Не вярвам да успея да видя нещо откъм нощната й страна, обаче все пак ще увелича мощността.

Смешна работа.

Да… Значи, някой се опитва да разговаря с мен. Върху тъмната страна на Луната пулсира светлинка. Навярно е лазерът на базата Имбриум.

Съжалявам, приятели. Вече се сбогувах с всички и не желая да преминавам повторно през подобно изпитание. Вече всичко е без значение.

Въпреки това, светлинката, примигваща върху самото лице на Слънцето, почти ме хипнотизира. Трудно е да се повярва, че при цялото това разстояние лъчът е широк само сто мили. Лунаком си прави този труд само и само за да забележа сигнала им, и би трябвало да се чувствувам виновен, че не му обръщам внимание. Не изпитвам обаче такова чувство. Почти съм приключил работата си и земните грижи вече не са мои.

Десет часа и петдесет минути. Изключвам видеото. Ще го включа повторно, когато започне началото на края на преминаването на Земята. Това ще е след два часа.

 

 

Преди малко закусих и сега оглеждам за последен път панорамата от купола за наблюдение. Слънцето все още е високо и контрастът не е голям, но светлината вече силно подчертава всички цветове — безброй оттенъци на розовия, червения и моравия. На фона на тъмносиньото небе са поразителни. Гледката се различава много от тази на Луната. И тя, впрочем, притежава собствена красота.

Странно е, колко изненадващо може да бъде очевидното. Всички знаехме, че Марс е червен на цвят. Не очаквахме обаче да бъде ръждивочервен, кървавочервен. Получава се както в пустинята Аризона — очите започват да копнеят за зеленина.

В северна посока се забелязва приятна цветова промяна. Снежната шапка от застинал въглероден двуокис върху планината Бъроуз е бяла. Това е друга изненада. Бъроуз е на двадесет и пет хиляди стъпки над средното равнище. Когато бях малък, се смяташе, че на Марс няма планини.

Най-близката пясъчна дюна е на четвърт миля. Върху сенчестия й скат също има ивици лед. По време на последната буря ни се стори, че тя се премести с няколко стъпки, но не бяхме уверени в това. Дюните би следвало да се движат, подобно на земните. Предполагам, че някой ден ще покрият тази база и тя ще се появи отново на бял свят след хиляда години. Или след десет хиляди години.

Тази странна група от скали — Слонът, Капитолият и Епископът — все още пази своите тайни. Дразни ме, тъй като с нея е свързано първото ни голямо разочарование. В началото бяхме готови да се закълнем, че скалите са утаечни — много ни се щеше да започнем да търсим вкаменелости. Дори и сега не знаем как са били образувани. Геологията на Марс все още е изпълнена с противоречия и загадки…

Поставихме много въпроси на бъдещето, а тези, които ще дойдат след нас, ще зададат още повече. Има обаче една загадка, която не съобщихме на Земята, нито пък въведохме в запаметяващото устройство…

Още в първата нощ след кацането ни бодърствувахме на смени. Бренън, който бе на пост, ме събуди малко след полунощ. Ядосах се, тъй като часът на моята смяна още не бе настъпил, и тогава той ми каза, че в подножието на Капитолия е забелязал движеща се светлина.

Наблюдавахме хребета близо час, докато започна моето дежурство. Не видяхме обаче нищо. Каквато и да е била тази светлина, повече не се появи.

Бренън бе човек със здрав разум и без всякакво въображение. Щом казваше, че е видял светлина, значи наистина я е видял. Възможно е да е представлявала електрически разряд или отражение на Фобос върху някоя полирана от времето скала. Така или иначе, решихме да не съобщаваме тази информация на Лунаком, преди да я съзрем отново.

Откакто останах сам, често се будех през нощта и гледах към скалите. Под слабите лъчи на Фобос и Деймос, те напомнят контурите на потънал в мрак град. На мен обаче не ми се явяват никакви светлини…

 

 

Дванадесет часа и четиридесет минути универсално време. Започва последното действие. Земята почти е достигнала ръба на Слънцето. Обграждащите я два тесни рога от светлина едва се докосват.

Видеото се превключи на бърз режим.

Контакт! Дванадесет часа, петдесет минути и шестнадесет секунди. Полумесеците от светлина вече са разделени. На ръба на Слънчевата окръжност се появява малка черна точка и Земята почва да напуска диска на светилото. Точката се уголемява все повече и повече.

Видеото минава на бавен режим. Трябва да изчакам да изтекат осемнадесет минути, преди Земята да напусне лика на Слънцето.

На Луната й остава още доста път. Не е изминала и половината от маршрута си. Прилича на кръгло мастилено петънце, четири пъти по-малко от Земния диск. Върху повърхността й вече нищо не блещука. Лунаком очевидно се е отказала от сигналите.

Е, имам още четвърт час имам тук, в последния ми дом. Времето сякаш се ускорява, както изглежда става винаги в подобни случаи. Няма значение. Свърших цялата си работа и мога вече да се отпусна.

Вече се чувствувам част от историята. Като капитан Кук, наблюдавал през 1769 година в Таити преминаването на Венера. Ако се изключи Луната, следваща основната планета, гледката навярно е приличала на сегашната…

Какво ли е щял да си помисли Кук преди двеста години, ако му бяха казали, че някой ден човешко същество, разположило се в чужд свят, по същия начин ще наблюдава преминаването на Земята? По всяка вероятност първо е щял да изпита удивление, а после, радост…

Чувствувам по-голяма близост обаче с един човек, който още не се е родил. Надявам се да чуеш думите ми, който и да си. Вероятно ще си застанал точно на това място след сто години, по време на следващото преминаване на Земята.

Поздравявам те, човеко от 10 ноември 2084 година. Надявам се да имаш по-голям късмет от нас. Предполагам, че ще пристигнеш тук с луксозен пътнически кораб. Може би ще си се родил на Марс и Земята ще ти е чужда. Ще знаеш неща, които аз не мога и да си представя. При все това, не знам защо, не ти завиждам. Дори и не бих разменил мястото си с теб, ако можех.

Ще запомниш моето име и ще знаеш, че съм първият представител на човечеството, наблюдавал преминаването на Земята. Преди да изминат още сто години, никой друг няма да го види…

Дванадесет часа и петдесет минути. Земята вече наполовина е напуснала Слънчевия диск. Представлява съвършен полукръг, черна сянка върху него. Все още не мога да се освободя от усещането, че нещо е захапало златистия диск. След още девет минути Земята ще изчезне и Слънцето отново ще бъде чисто.

Тринадесет часа и седем минути. Видеото отново преминава на бърз режим.

Земята почти е изчезнала. Вижда се само вдлъбнатинка на ръба на Слънцето. Лесно би могла да се възприеме като малко петно.

Тринадесет часа и осем минути.

Сбогом, прекрасна Земя!

Довиждане, довиж…

 

 

Отново се чувствувам добре. Цялата информация бе изпратена у дома по лъча. След пет минути ще стане част от натрупалото се човешко познание. А Лунаком ще знае, че не съм напускал поста си.

Записа обаче няма да изпратя. Ще го оставя тук, за следващата експедиция, когато и да пристигне. Сигурно дотогава ще изминат десет или двадесет години. Едва ли има смисъл да се посещава познато място, когато цял един свят очаква да бъде изследван… Тази капсула ще остане тук. Така, както дневникът на Скот е останал в палатката му, където и го открили. Мен обаче няма да ме открият.

Странно, колко ми е трудно да се освободя от Скот. Струва ми се, че той ми даде една идея.

Неговото тяло няма да остане завинаги замръзнало в Антарктика, изолирано от великия цикъл на живота и смъртта. Самотната му палатка още преди много години пое пътя към морето. Няколко години по-късно бе погребана от падащите снегове и се превърна в част от ледника, непрестанно отдалечаващ се от полюса. Само след няколко столетия старият моряк ще се завърне в морето. Ще се превърне още веднъж в част от живия свят. От планктона, от тюлените, от пингвините и китовете, от цялата пъстра фауна на Антарктическия океан.

На Марс няма океани и не ги е имало поне от пет милиарда години. Там долу, обаче, в пустините на Хаос II, съществува някакъв живот, който нямахме време да изследваме.

Имам пред вид движещите се ивици, запечатани от орбиталните фотокамери. Имам пред вид факта, че цели райони на Марс са разчистени от кратери от сили, които нямат нищо общо с ерозията. Имам пред вид дългите и оптически активни въглеродни молекули, открити от атмосферните сонди.

И разбира се, имам пред вид загадката на Викинг 6. Дори и днес никой не е успял да разчете последната информация, изпратена от сондата, преди нещо тежко да я събори и потопи в неподвижните и студени глъбини на марсианската нощ.

Само не ми казвайте, че в място като това ще срещнем единствено примитивни форми на живот. Всичко, успяло да оцелее тук, ще е толкова сложно, че в сравнение с него може би ще изглеждаме като динозаври.

В резервоарите на кораба все още има гориво, което ще ми стигне, за да обиколя планетата с марсохода. Разполагам с три часа дневна светлина. Повече от достатъчно, за да слеза в долината и отида в Хаос. Дори и след залеза, с помощта на фаровете, ще мога да поддържам добра скорост. Нощното шофиране под луните на Марс вероятно ще бъде романтично…

Налага се да свърша една работа, преди да напусна това място. Не ми харесва начинът, по който лежи Сам. Винаги е бил изящен и стегнат, и сегашната му странна поза не ми допада. Ще трябва да направя нещо.

Чудя се дали би ми било по силите да измина триста стъпки по права линия без костюм. Така, както той ги измина.

Опитвам се да не поглеждам към лицето му.

 

 

Това е. Свърших всичко и съм готов за път.

Терапията сработи. Чувствувам се спокоен, дори удовлетворен, след като вече зная какво точно ще направя. Старите кошмари вече не ме плашат.

Едно е вярно — всички умираме сами. Дори и да не сме на петдесет милиона мили от дома си.

За мен ще бъде удоволствие да шофирам през този красив многоцветен ландшафт. Ще мисля за всички, които са мечтали за Марс. За Уелс и Лоуъл, за Уайнбаум и Бредбъри. Догадките на всички им се оказаха погрешни. Действителността наистина е толкова странна, колкото и красива, точно както те си я представяха.

Не знам какво ме очаква там и по всяка вероятност няма да го видя. В този беден свят обаче то навярно изпитва голям глад за въглерод, фосфор, кислород и калций. Ще може да ме използува.

Когато някъде в тази пустош кислородният ми апарат подаде знак, че запасите му са се изчерпали, ще завърша живота си достойно. Веднага, щом почувствувам затруднения в дишането, ще напусна марсохода и ще продължа пеш. С устройство за въпроизвеждане в шлема си, включено на пълна мощност.

Сред музикалните произведения няма нито едно, което да възпроизвежда силата и славата така, както токатата и фугата. Няма да имам време да чуя цялата творба, но това е без значение.

Йохан Себастиян, идвам при теб.

 

Среща с Медуза

1. Незабравим ден

„Кралица Елизабет“ бе на три мили над Големия каньон и се движеше с приятната скорост от сто и осемдесет мили в час, когато Хауърд Фалкън забеляза приближаващата се отдясно филмираща платформа. Очакваше я — тази височина не бе позволена за никакво друго летателно устройство — но не се зарадва на компанията й. Не ще и дума, че приветствуваше всички прояви на обществен интерес, обаче му се искаше небесата да бяха колкото се може по-малко натоварени. В края на краищата, бе първият човек в историята, който щеше да управлява кораб, дълъг три четвърти от миля…

Досега изпитателният полет преминаваше прекрасно. Смешно наистина, но единственият проблем се оказа стогодишният самолетоносач „Председателят Мао“, взет под наем от морския музей в Сан Диего, за да се използува за спомагателни операции. Само един от четирите реактора на „Мао“ все още работеше и старият ветеран не можеше да достигне скорост, по-голяма от тридесет възела. За щастие, скоростта на вятъра при морското равнище не доближаваше и половината от тази цифра, така че не бе трудно да се поддържа безветрие върху палубата му. Наистина, имаше и няколко тревожни мига по време на поривите на вятъра, но когато свързващите въжета бяха отпуснати, големият дирижабъл плавно се издигна във въздуха. Вертикално, сякаш се движеше в невидим асансьор. Ако всичко вървеше добре, „Кралица Елизабет четвърта“ нямаше да се срещне с „Председателя Мао“ по-рано от седмица.

Всичко бе под контрол. Показанията на уредите бяха нормални. Капитан Фалкън реши да се качи горе, за да наблюдава скачването. Предаде командуването на втория пилот и тръгна по прозрачния тунел, водещ към сърцето на кораба. Там, както винаги, бе за пореден път силно впечатлен от гледката на най-голямото пространство, затворено от човека.

Десетте сферични газови клетки, всяка с диаметър над сто стъпки, наподобяваха строени в редица гигантски сапунени мехури. Здравата пластмаса, от която бяха направени, бе толкова прозрачна, че през тях се виждаше кораба по цялата му дължина. Можеше да се разгледа подробно дори и повдигащия механизъм, отдалечен от наблюдателния пункт на една трета от миля. Отвсякъде Фалкън бе обграден от носещата структура на кораба, подобна на триизмерен лабиринт. Дългите надлъжни мачти преминаваха от единия до другия край на небесния великан, а петнадесетте му различни по размери ребровидни напречни обръча имаха заслугата за неговия изящен аеродинамичен профил.

При тази ниска скорост звуците не бяха много. Чуваше се само шумоленето на вятъра от допира му с обвивката, и отвреме-навреме металния пукот на елементи от конструкцията, когато се променеше напрежението на отделните й точки. Светлината, излъчвана от редиците лампи далеч над главата на Фалкън, не предизвикваше сенки и оставяше у него усещането, че наблюдава подводна панорама. То се подсилваше от множеството прозрачни контейнери за газ. Фалкън веднъж бе видял ято големи, но безобидни медузи да се движи безсмислено над плитък тропически риф. Пластмасовите мехури, осигуряващи подема на „Кралица Елизабет“, му напомняха за тях, особено когато променяха формата си в резултат на регулирането на налягането. Заедно с това се изменяше и излъчваната от тях отразена светлина.

Тръгна по надлъжната ос на кораба, докато стигна първия асансьор, разположен между газови клетки едно и две. Когато се запъти към наблюдателната палуба, си даде сметка, че е необичайно горещо и записа това на диктофона си. „Кралицата“ получаваше близо четвърт от подемната си сила благодарение на почти неограничените количества остатъчна топлина, произведена от нейния синтезиращ ядрен реактор. При сегашната си малка натовареност само шест от десетте газови клетки бяха напълнени с хелий, останалите съдържаха въздух. При все това, дирижабълът носеше баласт от двеста тона вода. Поддържането на висока температура в клетките обаче създаваше известни проблеми при охлаждането на преходните помещения. Очевидно, тук имаше още какво да се прави.

Когато достигна наблюдателната палуба, обляна от слънчева светлина, преминаваща през плексигласовия покрив, усети полъх от по-хладен въздух. Половин дузина работници и същият брой помощници-свръхшимпанзета бяха заети с довършването на пода на дансинга, докато други монтираха електроинсталацията и закрепваха мебелите. Бе нещо като контролиран хаос и Фалкън почти не повярва, че всичко ще да бъде завършено за първото плаване, насрочено за след четири седмици. Това, слава Богу, не бе негов проблем. Той бе капитан на кораба, а не организатор на пътешествието.

Работниците го приветствуваха с махане на ръка, а шимпанзетата, със зъбати усмивки, когато прекоси хаоса и се озова във вече завършената Небесна зала. Това бе любимото му място. Знаеше, че когато плаванията започнеха, никога нямаше да му се наслаждава сам. Реши сега да се уедини в него поне за пет минути.

Свърза се с мостика, увери се, че всичко е наред, и се отпусна в едно от удобните въртящи се кресла. Под него, като образуваше приятна за окото заобленост, се виждаше сребърната обвивка на кораба. Фалкън се намираше на най-високата му точка и наблюдаваше огромното туловище на най-голямото плавателно средство в света. Когато това му омръзнеше, можеше да се наслаждава на фантастичната гледка, образувана от река Колорадо за половин милиард години.

С изключение на филмиращата камера, която сега се бе отместила и снимаше от ниско, той бе сам в небето. Бе синьо и празно чак до хоризонта. Фалкън знаеше, че във времената на дядо му е било изпълнено със следи от пара и дим. Но и парата, и димът сега ги нямаше. Въздушният боклук бе изчезнал заедно с примитивните технологии, които го създаваха. В днешно време пътуването на големи разстояния се осъществяваше далеч отвъд стратосферата, за да могат неговите образи или звуци да достигнат Земята. Ниските слоеве на атмосферата отново принадлежаха на птиците и на облаците. А сега, и на „Кралица Елизабет четвърта“.

Пионерите от началото на двадесети век са били прави — трябваше да се пътува именно така, в тишина и разкош, като дишаш въздуха около теб, вместо да се изолираш от него, и достатъчно близо до повърхността, за да се наслаждаваш на вечно променящата се красота на земята и морето. Дозвуковите реактивни пътнически самолети от 1980-те години, изпълнени със стотици пътници, наблъскани в редици по десет, въобще не можеха да мечтаят за днешното удобство и комфорт.

Разбира се, „Кралицата“ никога нямаше да бъде евтин транспорт. Дори и да се произведяха други кораби като нея, само малка част от двеста и петдесетте милиона жители на Земята щяха да са в състояние да си позволят лукса на едно такова безмълвно плъзгане по небесата. Едно спокойно и процъфтяващо глобално общество обаче можеше да си позволи такива прищевки, а и се нуждаеше от тях най-малко заради новостта им. На Земята имаше поне милион души с чист доход от над хиляда нови долара годишно, така че „Кралицата“ нямаше да остане без пътници.

Джобният комуникатор на Фалкън изпиука. Обаждаше се вторият пилот.

— Готов ли сте за скачването, капитане? Вече разполагаме с всички необходими данни и хората от телевизията са нетърпеливи.

Фалкън погледна към филмиращата платформа, доближила се на десетина от миля и изравнила скоростта си с неговата.

— Добре — отговори. — Действувай, а аз ще гледам оттук.

Прекоси отново деловия хаос и зае удобна позиция за наблюдение. Усети промените във вибрацията под краката си, но когато достигна другия край на залата, корабът вече бе неподвижен. Отключи вратата и излезе на малката външна площадка на края на палубата. Тук можеха да се съберат не по-малко от 5–6 души. Само нисък парапет ги делеше от големия корпус на кораба и от земята, разположена на хиляди стъпки под него. Мястото осигуряваше прекрасна гледка. Там всеки щеше да бъде в безопасност, дори и когато корабът се движеше бързо, тъй като му правеше завет големият заден мехур на наблюдателния мостик. При все това, не бе предвидено пътниците да имат достъп до него. Имаше опасност да получат главозамайване от височината.

Люковете на предния товарен отсек бяха вече отворени и зееха като гигантски капани. Филмиращата платформа кръжеше в близост до тях и се подготвяше за спускане. В близките години с дирижабъла щяха да бъдат превозени хиляди пътници и тонове товар. „Кралицата“ рядко щеше да слиза до плаващата си база на морското равнище.

Внезапен порив на вятъра го удари в лицето и той силно стисна парапета. Големият каньон се славеше с лошите си вихрушки, макар и Фалкън да не ги очакваше на тази височина. Без да се тревожи, съсредоточи вниманието си върху снижаващата се платаформа, разположена вече само на сто и петдесет стъпки над кораба. Знаеше, че висококвалифицираният оператор, контролиращ летателното устройство с дистанционно управление, бе извършвал тази маневра поне дузина пъти. Бе недопустимо да му причинява някакви затруднения.

Въпреки това, реакциите му бяха някак си забавени. Последната вълна на вятъра бе отнесла платформата към отворения люк. Пилотът би могъл да коригира движението й по-рано. Дали пък нямаше проблем с управлението? Това бе малко вероятно, апаратите разполагаха с многократно осигуряване и множество дублиращи защитни системи. Произшествията с платформи бяха съвсем малко.

Тя обаче отново се понесе наляво. Дали пък пилотът не беше пиян? Колкото и невероятна да изглеждаше тази възможност, Фалкън за миг я допусна. Сетне се присегна към микрофона си.

Още веднъж усети поредния неочакван изблик на вятъра в лицето си. Не му обърна внимание, тъй като бе вперил ужасен поглед в платаформата. Намиращият се някъде далеч от него оператор правеше отчаяни усилия да овладее управлението й чрез уравновесяване на тягата на двигателите. Получаваше се нещо по-лошо. Ъгълът й се изменяше. Достигна двадесет градуса, четиридесет, шестдесет, деветдесет…

— Премини на автоматично управление, глупако! — изкрещя Фалкън в микрофона. — Ръчното не работи!

Платформата се обърна по гръб. Реактивните двигатели вече не я задържаха, и бързо я понесоха надолу. Внезапно те се превърнаха в съюзници на гравитацията, която досега се опитваха да неутрализират.

Фалкън така и не чу удара, макар и да му се стори, че го усети. Вече се бе устремил към асансьора, който щеше да го отведе до мостика. Разтревожените работници го попитаха какво се е случило. Щяха да изминат месеци, преди самият той да узнае отговора.

Тъкмо встъпваше в асансьора и реши да не го ползува. Ами ако откажеше електрозахранването? По-добре да не рискува, макар и да загуби ценно време. Бързо се завъртя по спираловидното стълбище, до люка.

На половината път спря за миг, за да огледа щетите. Проклетата платформа беше минала направо през кораба и бе разрушила две от газовите клетки. Пластмасовите им обвивки вече омекваха. Загубата на подемна сила не го тревожеше — можеше да се изхвърли баласта, стига останалите осем мехура да бяха в изправност. Повече го плашеше възможността от увреждане на носещата конструкция. Вече чуваше как огромната структура стене и протестира срещу ненормалното натоварване. Силата на подема сама по себе си вече не бе достатъчна — ако тя не бе разпределена равномерно, корабът щеше да счупи гръбнака си.

Тъкмо тръгна да слиза отново, когато едно свръхшимпанзе, пищящо от ужас, се спусна по шахтата на асансьора с невероятна бързина. Летеше по външната част на конструкцията. Клетото ужасено животно бе разкъсало фирмената си униформа, може би при подсъзнателен опит да се завърне към свободата на своите прадеди.

Фалкън, който продължаваше да слиза с максимална скорост, с безпокойство наблюдаваше приближаването му. Едно уплашено шимпанзе бе силно и потенциално опасно животно, особено ако страхът надвиеше дресировката му. Когато то го достигна, започна да произнася наниз от несвързани думи. Фалкън успя да различи само една — „шефе“. Дори и изплашено, то се обръщаше към хората за напътствие. Стана му жал за клетото същество, замесено в предизвикана от хората злополука, която не можеше да разбере и за която не носеше отговорност.

Шимпанзето спря срещу него, от другата страна на решетката. Нищо не можеше да му попречи да го достигне, стига да пожелаеше. Лицето му бе само на инчове от неговото и той усети ужаса в погледа му. Никога преди това не бе разглеждал шимпанзе толкова отблизо. Фалкън почувства странната смесица от близост и неудобство, присъща на всички хора, когато гледат назад във времето.

Присъствието му, изглежда, бе успокоило животното. Фалкън посочи с ръка палубата и каза отчетливо, „Върви! Върви!“ За негово облекчение, шимпанзето го разбра. Отвърна му с гримаса, навярно замислена като усмивка, и веднага тръгна обратно по пътя, откъдето бе дошло. Фалкън му бе дал най-добрия възможен съвет. Ако на борда на „Кралицата“ останеше безопасно място, щеше да бъде в тази посока. Служебните му задължения обаче го отведоха в противната.

Почти бе достигнал долния етаж, когато се чу звукът на разкъсван метал, носът на кораба се насочи надолу и енергозахранването спря. Все още обаче имаше видимост, тъй като слънчевите лъчи свободно проникваха през отворения люк и големия процеп, предизвикан от аварията. Преди много години, Фалкън, застанал в голяма катедрала, бе наблюдавал как светлината преминава през украсените с цветни стъклописи прозорци и образува пъстри петна върху древните плочи. Слънчевият лъч, преминаващ през разрушения корпус високо над него, го върна към този спомен. Сега се намираше в метална катедрала, падаща от небето.

Когато достигна мостика, се ужаси, констатирайки колко близо е земята. Само на три хиляди стъпки под него стърчаха красивите и смъртоносни зъбери на каньона, а червените мътни води продължаваха да си пробиват път в миналото. Никъде не се виждаше място, където такъв голям кораб като „Кралицата“ да може да се приземи меко.

Без да каже дума, Фалкън седна в пилотското кресло и пое контрола — доколкото оставаше някакъв контрол. От таблото научи всичко, което му бе необходимо. Думите бяха излишни. Чу как радистът започна да докладва нещо. По това време всички новинарски канали на Земята бяха заети. Журналистите щяха да бъдат много огорчени. Една от най-зрелищните катастрофи в историята нямаше да бъде филмирана. Последните мигове на „Кралицата“ нямаше да изпълнят със страх и ужас милиони хора, за разлика от катастрофиралия век и половина преди това „Хинденбург“.

Повърхността бе вече само на хиляда и седемстотин стъпки и продължаваше да се доближава, макар и бавно. Досега Фалкън не бе използувал пълната тяга, тъй като се бе побоял да не доразруши и без това разбитата конструкция. Обаче вече нямаше избор. Вятърът тикаше кораба към един завой на каньона, където реката, разделяна от висока клинообразна скала, наподобяваше носа на древен, превърнал се вече във вкаменелост кораб. Продължеше ли в тази посока, „Кралицата“ щеше да кацне на това триъгълно плато и най-малко една трета от корпуса й щеше да остане да стърчи в празното пространство и да се разчупи като прогнило дърво.

Някъде далеч от него се чу познатото бучене на страничните турбини, което заглуши шумовете, издавани от късащия се метал и изтичащия газ. Корабът се залюля и започна да се извръща. Скърцането на разцепващите се метални конструкции, стана непрекъснато. Фалкън стрелна с поглед таблото и разбра, че току-що се е разкъсала и клетка номер пет.

Повърхността се намираше вече само на броени ярдове. Дори и сега не бе в състояние да установи дали маньовърът му ще успее. Постави турбините във вертикално положение, за да отслаби в максимална степен силата на удара.

Сблъсъкът сякаш бе безкраен. Не бе силен, а просто продължителен. Фалкън остана с чувството, че цялата вселена се стоварва върху него.

Звукът на късащия се метал се приближи, сякаш някое голямо животно си проправяше път през умиращия кораб.

Таванът се стовари върху пода и затисна Фалкън като в менгеме.

2. „Защото съществуват“

— Защо искаш да отидеш на Юпитер?

— Когато попитаха Спрингър защо иска да отиде на Плутон, той отговори „Защото съществува“.

— Благодаря. Сега ни кажи истинската причина.

Хауърд Фалкън се усмихна. Само тези, които го познаваха добре, бяха в състояние да разберат това. Един от тях бе Уебстър. Двадесет години бяха работили заедно върху едни и същи проекти. Заедно бяха споделяли победите и пораженията, включително и най-голямото от последните.

— Е, изразът на Спрингър все още е валиден. Досега сме кацали само върху планети от земен тип, но никога върху газови гиганти. Те си остават единственото предизвикателство към нас в Слънчевата система.

— И то скъпо предизвикателство. Имаш ли представа за цената?

— Донякъде. Ето предварителните ми изчисления. Не забравяй, че не става дума за еднократна мисия, а за изпробването на транспортна система. Ако опитът бъде успешен, ще може да се използува многократно. И ще ни проправи път не само към Юпитер, а към всички газови гиганти.

Уебстър погледна цифрите и подсвирна от удивление.

— А защо да не започнем с една по-лесна планета? Уран, например? Гравитацията е два пъти по-малка, също и скоростта на отделяне от планетата. И времето там е по-спокойно, ако изобщо можем да говорим за време.

Уебстър очевидно си бе приготвил домашното. Не случайно бе ръководител на отдела за дългосрочно планиране.

— Защото от това няма да се спестят много пари, стига да отчетеш по-голямото разстояние и проблемите със снабдяването. При Юпитер ще използуваме снабдителната база на Ганимед. Отвъд Сатурн би трябвало да създадем нова такава.

Това звучи логично, помисли си Уебстър. Но причината за избора на Фалъкн не бе тази. Юпитер беше господарят на Слънчевата система и Фалкън не искаше да приеме по-слабо предизвикателство.

— Освен това — продължи Фалкън, — Юпитер е голям позор за научния свят. Изминаха сто години откакто открихме неговите радиационни бури, а все още не знаем какво ги поражда. Да не говорим, че Голямото червено петно продължава да е загадка. Точно поради тези причини не мога да получа необходимите средства от бюрото по астронавтика. Знаеш ли колко сонди са спуснати досега в неговата атмосфера?

— Около двеста, предполагам.

— Триста двадесет и шест само за последните петдесет години. Около четвърт от опитите са абсолютно неуспешни. Не ще и дума, че научихме много неща за планетата, но тя всъщност си остава едва докосната. Даваш ли си сметка колко е голяма?

— Повече от десет пъти колкото Земята.

— Така е. Но разбираш ли какво всъщност означава това?

Фалкън посочи големия глобус в ъгъла на кабинета на Уебстър.

— Погледни Индия. Изглежда малка. Е, ако нанесеш повърхността на Земята върху повърхността на Юпитер, ще изглежда колкото Индия.

Настъпи дълго мълчание, през което Уебстър обмисли чутото. Юпитер спрямо Земята е това, което е Земята спрямо Индия. Естествено, Фалкън съвсем умишлено бе дал най-добрия възможен пример.

Кога се бе случило това? Май преди десет години. Катастрофата бе станала преди седем години — тази дата, виж, той нямаше никога да забрави. Сиреч, три години преди първия и последен полет на „Кралица Елизабет“.

Значи преди десет години капитан, не, тогава лейтенант Фалкън, го бе поканил на тридневен полет над северните равнини на Индия, в близост до Хималаите. „Напълно е безопасно“ — му бе обещал. „Ще се откъснеш за малко от кабинета и ще разбереш за какво е цялата тази работа“.

Уебстър не остана разочарован. Ако се изключеше първото му отиване до Луната, това бе неговото най-забележително пътешествие. И както Фалкън го бе уверил, премина съвършено безопасно. Нямаше никакви произшествия.

Бяха отлетели от Шринагар непосредствено преди зазоряване и балонът, огромен сребърен мехур, вече отразяваше първите слънчеви лъчи. Подемът бе съвършено безшумен. Отсъствуваше ревът на пропановите горелки, които някога бяха издигали балоните с горещ въздух. Цялата необходима топлина получаваха от малкия синтезиращ реактор, тежащ само двеста и двадесет фунта, поставен в отвора на балона. Докато се изкачваха, неговият лазер проблясваше десет пъти в секунда, като изгаряше и най-малките струпвания на деутериево гориво. Когато достигнеха нужната височина, щеше да намали действието си само на няколко пъти в минута, за да поддържа температурата, необходима на голямата газова торба.

Дори и на миля над повърхността, продължаваха да чуват кучешки лай, човешки говор и дрънченето на звънци. Постепенно широката и обляна от слънцето панорама около тях се уголеми. След два часа се стабилизираха на височина от три мили и често поемаха глътки кислород. Отпуснаха се и започнаха да се наслаждават на гледката. Управлението бе поето от бордовите инструменти. Те щяха да съберат цялата информация, необходима на проектантите за все още неизвестния небесен пътнически кораб.

Денят бе прекрасен. Югозападните мусони щяха да се появят едва след месец и в небето нямаше нито един облак. Времето сякаш беше спряло. Ежечасовите радиосъобщения, които прекъсваха мечтанията им, ги дразнеха. Навсякъде до самия хоризонт, а и отвъд него, се простираше безкрайна древна земя, наситена с история и изпълнена със села, ниви, храмове, езера и напоителни канали.

С известно усилие Уебстър се освободи от хипнотизиращия го спомен от преди 10 г. Оттогава бе станал привърженик на летателните апарати, по-леки от въздуха. Успя да усети и размерите на Индия, огромни дори и в един свят, който можеше да бъде обиколен за деветдесет минути. Продължи да си повтаря, че Юпитер в сравнение със Земята е това, което тя представлява спрямо Индия.

— Да допуснем, че доводът ти е основателен — каза той. — И че ще се осигурят необходимите средства. Ще ти задам друг въпрос. Кое ти дава повод да смяташ, че ще се справиш със задачата по-добре от онези — колко бяха — триста двадесет и шест роботизирани сонди, които вече направиха това пътешествие?

— Аз съм по-квалифициран от тях и като наблюдател, и като пилот. Особено като пилот. Не забравяй, че няма човек в света, който да е летял колкото мен на апарати, по-леки от въздуха.

— Би могъл да управляваш полета в пълна безопасност от Ганимед.

— Не е там работата. Това вече е правено. Спомняш ли си кое уби „Кралицата“?

Уебстър чудесно знаеше, но не отговори.

— Продължавай — каза.

— Уби я забавеният сигнал. Онзи идиот, операторът, е мислел, че ползува местна радиомрежа. Оказа се, че случайно бил включен на спътник. Това може и да не е било негов пропуск, но е бил длъжен да го забележи. Получило се закъснение от половин секунда. При безветрие и то нямаше да е от значение. Обаче над Големия каньон тогава имаше завихряния. Когато платформата се наклони и той коригира позицията й, тя вече се бе наклонила на другата страна. Опитвал ли си се да караш кола върху лош път с половинсекундно закъснение на реакцията ти?

— Не, и нямам такова намерение. Но мога да си го представя.

— Е, Ганимед се намира на един милион километра от Юпитер. Това означава шестсекундно закъснение на сигнала. Не, така няма да стане. Там е необходим контрольор на място. Човек, който да реагира на извънредните положения в реално време. Искам да ти покажа нещо. Може ли да използувам това?

— Заповядай.

Фалкън взе пощенската картичка, захвърлена върху бюрото на Уебстър. На Земята те вече бяха нещо старомодно, обаче върху тази имаше триизмерно изображение на марсианския ландшафт, и бе украсена с екзотични и скъпи пощенски марки. Пусна я да увисне вертикално между пръстите му.

— Това е стар трик, но ще ми помогне да изложа аргументите си. Постави палеца и показалеца си от двете страни на картичката, но без да я допираш.

Уебстър бе протегнал ръка, без да докосва картичката.

— Сега я хвани.

Фалкън изчака няколко секунди. После без предупреждение пусна картичката. Палецът и показалецът на Уебстър стиснаха празното пространство.

— Сега ще го повторя, за да видиш, че няма измама. Нали разбираш?

Падащата картичка се плъзна още веднъж между пръстите на Уебстър.

— А сега ти ми демонстрирай номера.

Този път Уебстър хвана картичката и я пусна без предупреждение. Едва бе започнала да пада, когато Фалкън я улови. На Уебстър дори му се стори, че чува прищракване на пръстите, толкова бърза бе реакцията на събеседника му.

— Когато лекарите ме сглобиха повторно, извършиха някои подобрения — каза Фалкън безстрастно. — Това е едно от тях, но има и други. Искам да се възползувам от тях в максимална степен. Юпитер е мястото, където мога да го направя.

Уебстър задържа няколко секунди поглед върху падналата картичка, наслаждавайки се на невероятните цветове на стръмните каменни скатове на Тривиум Шаронтис. После тихо отговори.

— Разбирам. Колко време според теб ще е необходимо?

— Ако помогнете и ти, и бюрото, и всички научни фондации, които успеем да ангажираме, бихме могли да се справим, да кажем, за три години. След това ще ни трябва поне година за опити да изпратим поне два пробни модела. И така, ако имаме шанс, пет години ще са достатъчни.

— И аз си мислех за такъв срок. Надявам се да имаш късмет, заслужаваш го. Но едно нещо няма да направя.

— Какво?

— Следващият път, когато се отправиш на пътешествие с балон, не ме очаквай като пътник.

3. Светът на боговете

Падането от Юпитер V на самия Юпитер отнема само три часа и половина. Малко хора са способни да спят по време на такива страшни пътувания. Спането бе слабост, която Хауърд Фалкън презираше. Малкото му необходим сън бе често придружаван от кошмари, които времето не бе в състояние да изличи. През следващите три дни, обаче, не бе възможно да се надява на почивка, така че трябваше да си отдъхне, доколкото бе възможно, по време на дългото падане от облаците към океана, разположен на около шестдесет хиляди мили под него.

Веднага щом „Кон Тики“ се установи на орбита и компютърните данни показаха, че всичко е наред, той се подготви за своя може би последен сън. Точно, когато се понесе към чудовищната сянка на планетата, Юпитер закри малкото Слънце. Няколко минути корабът бе обвит от странна златна мараня, след това четвърт от небето се превърна в тъмночерна точка в пространството, докато останалите три четвърти бяха обсипани с ярки звезди. Колкото и надалеч да пътуваше човек в Слънчевата система, те никога не се изменяха. Същите тези съзвездия се виждаха и от Земята, в момента разположена на милиони мили разстояние. Тук единствените нови неща бяха малките бледи полумесеци на Калисто и Ганимед. Без съмнение, на небето имаше още поне дузина луни. Всичките обаче бяха твърде малки или твърде отдалечени, за да бъдат забелязани с невъоръжено око.

— Изключвам за два часа — каза той на базовия кораб, висеше на почти хиляда километра над пустинните скали на Юпитер V, надеждно укрил се в радиационната сянка на малкия спътник. Ако не ставаше за друго, то поне служеше като космически булдозер, непрестанно разчистващ заредените частици, които правеха нездравословно прекалено голямото доближаване до Юпитер. Пространството зад него бе почти свободно от радиация и един кораб можеше да акостира там в пълна безопасност, без да се бои от намиращата се наблизо невидима смърт.

Фалкън включи приспиващото устройство и съзнанието му бързо угасна, когато електрическите импулси нежно погалиха мозъка му. „Кон Тики“ продължи да пада към Юпитер и с всяка измината секунда набираше скорост под въздействието на огромното гравитационно поле. През това време Фалкън потъна в сън, свободен от всякакви сънища. Те винаги се появяваха, когато се събуждаше, а той още носеше кошмарите си от Земята.

Въпреки това, никога не сънуваше самата катастрофа, макар че често му се привиждаше ужасеното лице на уплашеното свръхшимпанзе, докогато се спускаше по спираловидната стълба между отпускащите се газови резервоари. Нито едно от шимпанзетата не оживя. Тези, които не загинаха веднага, бяха така зле наранени, че се наложи да ги подложат на безболезнена евтаназия. Понякога се чудеше защо сънуваше единствено обреченото създание, което никога не бе срещал до последните минути от живота му, а не приятелите и колегите, намерили смъртта си на „Кралицата“.

Сънищата, от които се боеше най-много, винаги го навестяваха когато се връщаше в съзнание. Физическата болка бе слаба, дори не чувстваше нищо. Бе потънал в мрак и безмълвие и му се струваше, че почти не диша. А най-странно бе, че не усещаше крайниците си. Не можеше да помръдне нито ръцете си, нито краката си, защото не знаеше къде са.

Първа изчезна тишината. След часове или дни той улови слабо туптене и след дълги размисли реши, че това е биенето на собственото му сърце. Първата от многото му грешки.

По-късно започна да усеща леки убождания, да вижда искрици светлина и постепенно да чувствува натиск върху своите все още нереагиращи крайници. Едно по едно възприятията му се завърнаха, а заедно с тях, и болката. Наложи му се да започне да учи всичко отначало, като се завърне в младенческата си възраст. Макар и паметта му да не бе засегната и да разбираше какво му говорят, изминаха месеци, преди да бъде в състояние да отговори с нещо повече от повдигане на клепача. Спомни си победните моменти, когато изрече първата дума, прелисти първата страница и накрая се научи да се движи със собствени усилия. Това бе истинска победа, но подготовката й му бе отнела близо две години. Сто пъти бе изпитвал завист към мъртвото свръхшимпанзе, но на самия него не му предложиха избор. Лекарите взеха своите решения и днес, дванадесет години по-късно, той вече бе там, където нито едно човешко същество не се бе намирало досега, и се движеше по-бързо от който и да е човек в историята.

„Кон Тики“ тъкмо излизаше от сянката и зората на Юпитер образува гигантски лък от светлина, когато Фалкън бе събуден от продължителното бръмчене на алармената инсталация. Неизбежните кошмари — бе се опитал да се свърже с медицинската сестра, но нямаше сили дори да натисне бутона — бързо изчезнаха от съзнанието му. Предстоеше му най-великото и може би последно приключение в живота му.

Свърза се с контролния пункт, който вече се намираше на почти шестдесет хиляди мили от него и бързо падаше зад кривата на Юпитер, за да съобщи, че всичко е наред. Скоростта му току-що бе преминала границата от тридесет мили в секунда — това щеше да се запише в учебниците — и след половин час „Кон Тики“ щеше да навлезе във външните слоеве на атмосферата, започвайки най-трудното спускане в цялата Слънчева система. Макар и десетки сонди да бяха устояли на този огнен ад, те представляваха солидни, яки и изпълнени с инструменти съоръжения, способни да понесат ускорение от няколкостотин гравитации. Средните натоварвания на „Кон Тики“ щяха да бъдат от десет „g“, а върховите — от тридесет, преди да се установи в горните пластове на юпитерианската атмосфера. Фалкън започна грижливо и старателно да монтира задържащите устройства, които щяха да го закрепят към стените на кабината. Когато приключи, се бе превърнал в част от структурата на кораба.

Часовникът отмерваше оставащото време. Сто секунди до повторното влизане. За добро или за лошо, не можеше да прекрати опита. След минута и половина щеше да премине в атмосферата на Юпитер и да бъде заловен от прегръдката на гиганта.

Отброяването на оставащото време закъсняваше с три секунди. Не бе зле, като се имаха пред вид многото неизвестни. Отвъд стените на капсулата започна призрачна въздишка, която постепенно прерасна в силен рев. Шумът бе съвършено различен от този, който се раздаваше при повторното влизане в атмосферата на Земята и Марс. В разредените атмосфери от водород и хелий всички звуци се повишаваха с две октави. При Юпитер дори и гръмотевиците се чуваха като фалцет.

Успоредно със засилването на рева се увеличи и тежестта. След няколко секунди бе напълно обездвижен. Полезрението му се стесни, докато в него останаха единствено часовникът и измерителят на ускорението. Петнадесет „g“ и още четиристотин и осемдесет секунди.

Нито за миг не изгуби съзнание, но и не бе очаквал това. Следата, оставяна от „Кон Тики“ в атмосферата на Юпитер, навярно бе фантастична и дълга поне няколко хиляди мили. Петстотин секунди след навлизането ускорението намаля: десет „g“, пет, две… След малко тежестта изчезна почти напълно. Бе в режим на свободно падане и цялата му огромна орбитална скорост бе унищожена.

Усети леко потреперване, когато и последните нажежени остатъци от топлинния щит бяха изхвърлени. Беше си свършил работата и нямаше да му трябва повече. Нека Юпитер разполага с него. Разкопча всички предпазни колани, освен два и изчака автоматичният таймер да даде началото на втората и критична поредица от събития.

Не видя отварянето на първия парашут, обаче усети лек тласък и скоростта на падане незабавно намаля. „Кон Тики“ бе изгубил цялата си хоризонтална скорост и се спускаше право надолу с почти хиляда мили в час. Всичко зависеше от това, което щеше да се случи през следващите шестдесет секунди.

И вторият парашут се включи. Фалкън погледна през горния илюминатор и с огромно облекчение видя как зад падащия кораб започнаха да се раздиплят облаци от блестяща тъкан. Подобно на разцъфващо цвете, хилядите кубически ярдове на балона се разгъваха из небето и поемаха разредения газ, докато се надуха напълно. Скоростта на падане на „Кон Тики“ намаля до няколко мили в час и се стабилизира. Сега Фалкън щеше да разполага с много време. Щяха да изминат дни, докато стигне повърхността на Юпитер.

Щеше да се озове там, дори и да не правеше нищо. Балонът отвън просто действуваше като добър парашут. Не осигуряваше подем и това не му бе по силите, тъй като газът от двете страни на обшивката бе един и същ.

Със своя неповторим и странен пукот се задействува синтезиращият реактор, който започна да изпраща потоци от топлина в разтворения над него парашут. След пет минути скоростта на падане стана нулева. След още шест корабът започна да се издига. Според висотомера се намираше на около двеста шестдесет и седем мили над повърхността на Юпитер. Или над това, което бе прието да се смята за повърхност на Юпитер.

В атмосферата от водород, най-лекият газ, можеше да плава само един вид балон — зареденият с нагорещен водород. Докато реакторът боботеше, Фалкън имаше възможност свободно да се носи по въздушните течения на един свят, способен да побере сто Тихи океана. След като прекоси близо триста милиона мили, „Кон Тики“ най-сетне оправда названието си. Беше въздушен сал, носен от теченията на юпитерианската атмосфера.

 

 

Макар и пред него да се простираше един цял нов свят, измина повече от час, преди Фалкън да успее да огледа панорамата. Първо тестува всички системи на капсулата и провери как реагира на контролните команди. Предстоеше му да разбере колко допълнителна топлина е необходима за постигането на определена скорост на подем и колко газ да изпусне, за да се снижи. Най-важен проблем бе устойчивостта. Трябваше да настрои дължината на кабелите, свързващи капсулата му с огромния крушовиден балон така, че да премахне всякакви вибрации и да постигне възможно най-плавен полет. Досега имаше късмет. На тази височина вятърът бе постоянен и доплеровият измерител на невидимата повърхност сочеше, че скоростта му е от двеста и седемнадесет мили и половина в час. Доста скромно за Юпитер. Самата скорост, разбира се, не бе важна. Истинската опасност представляваха завихрянията. Тук бяха наблюдавали ветрове, движещи се с над хиляда мили в час. Попаднеше ли на такива места, щяха да го спасят единствено сръчността, умението и бързата реакция — качества, които все още не можеха да се програмират в компютрите.

Чак когато с удовлетворение установи, че е в състояние да контролира своя странен летателен апарат, Фалкън обърна внимание на съобщенията на контролния център. След това разположи на различни места сандъците с инструментите и задействува уредите за взимане на проби от атмосферата. Капсулата заприлича на доста небрежно украсена коледна елха, но продължи да се движи плавно по ветровете на Юпитер и да излъчва потоци информация до записващите устройства на издигнатия високо над нея кораб. Най-сетне, Фалкън можеше да се огледа…

Това, което видя, бе неочаквано и дори малко разочароващо. Ако ставаше дума за мащабите, все едно, че плаваше над обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше на нормално разстояние. Нямаше никакво усещане, че се намира на свят с диаметър, единадесет пъти по-голям от земния. След това погледна инфрачервения радар, сканиращ слоевете атмосфера под него, и разбра колко много го лъжат очите.

Облачният слой, който му се струваше, че се намира на три мили, всъщност бе отдалечен на тридесет и седем мили. И хоризонтът не бе да е на сто двадесет и пет мили, а на хиляда и осемстотин.

Бяха го подвели кристалната прозрачност на атмосферата от водород и хелий и огромната крива на планетата. Тук бе по-трудно да се определят разстоянията, отколкото на Луната. Очевидно всичко, което виждаше, трябваше да бъде умножено най-малко по десет.

Това бе лесна работа и всъщност бе редно да е подготвен за нея. Въпреки всичко, бе много смутен. Струваше му се, че не Юпитер е голям, а че самият той се е смалил десет пъти. Може би след време щеше да свикне с нечовешките мащаби на този свят, обаче когато погледна невероятно отдалечения хоризонт, му се стори, че вятър, по-студен от атмосферата около него, вледенява душата му. Въпреки всичките му доводи, това място вероятно никога нямаше да бъде подходяща среда за човека. Нищо чудно той да се окажеше не само първият, но и последният, прекосил облачната покривка на Юпитер.

Небето над него бе почти черно, ако се изключеха няколко амонячени облачета, намиращи се на около дванадесет мили над капсулата. Там горе бе студено, почти като в космоса. При спускане обаче налягането и температурата бързо се увеличаваха. На равнището на „Кон Тики“ температурата бе петдесет градуса под нулата, а налягането — пет атмосфери. На шестдесет и пет мили по-ниско температурата щеше да бъде като тази на Земята при екватора, а налягането — като на дъното на някое от по-плитките земни морета. Идеални условия за живот…

Една четвърт от краткия юпитериански ден вече бе изминала. Слънцето бе извървяло половината си път върху небосвода, но светлината върху плътната облачна покривка бе някак си слаба. Допълнителното разстояние от триста милиона мили бе отнело на Слънцето цялата му мощ. Макар и небето да бе ясно, Фалкън установи, че възприема деня като много мрачен. Преминаването към мрака при свечеряването щеше да стане бързо. Макар и да бе сутрин, във въздуха витаеше нещо като есенен здрач. Разбира се, на Юпитер нямаше есени. Тук въобще нямаше сезони.

„Кон Тики“ се бе озовал в самия център на екваториалната зона, най-безцветната част на планетата. Морето от облаци, простиращо се до хоризонта, имаше бледорозов цвят. Не се виждаха жълтите, тъмнорозовите и дори червени дъги, които опасваха Юпитер на други географски ширини. Голямото червено петно, най-зрелищната част на планетата, бе разположено на хиляди мили на юг. Голямо бе изкушението да се направи опит за спускане там, обаче южните тропически смущения бяха необичайно активни и теченията достигаха скорост от над деветстотин мили в час. Щеше да бъде много рисковано да се насочиш към водовъртеж, образуван от неизвестни сили. Голямото червено петно и неговите тайни щяха да изчакат следващите експедиции.

Слънцето, движещо се по небосвода два пъти по-бързо, отколкото на Земята, вече близо до зенита си, бе засенчено от голямото сребърно кълбо на балона. „Кон Тики“ продължаваше да се носи в западна посока с постоянна скорост от двеста и седемнадесет мили и половина в час, за което свидетелствуваше обаче единствено радарът. Винаги ли бе така спокойно тук? Излизаше, че учените, които говореха така компетентно за парадоксите на Юпитер и предсказаха, че екваторът щеше да бъде най-тихото място, очевидно си разбираха от работата. Фалкън изпитваше дълбок скептицизъм към всички тези прогнози и се съгласи с един необичайно скромен учен, който съвсем открито призна, че няма специалисти по Юпитер. Е, поне до края на този ден вече щеше да има един.

Стига да успееше да оцелее дотогава.

4. Гласовете на глъбините

През първия ден Бащата на боговете му се усмихна. Тук, на Юпитер, бе така спокойно, както преди години над северна Индия, която прекоси заедно с Уебстър. Фалкън разполагаше с достатъчно време, за да усъвършенствува уменията си, и искаше „Кон Тики“ да се превърне в продължение на собственото му тяло. Подобен късмет му се стори прекалено голям и се замисли за цената, която би трябвало да плати за него.

Петте часа дневна светлина почти изтекоха. Облаците под него бяха изпълнени със сенки, които им придаваха по-солиден вид от този, който имаха, когато бяха осветени от слънчевите лъчи. Багрите на небето бързо изчезнаха, освен в западната си част, където върху хоризонта започна да се образува ивица с тъмнопурпурен цвят. Над нея се виждаше тънкия полумесец на една от близките луни, бледа и обезцветена на фона на черното небе.

Със скорост, забележима с просто око, Слънцето се скри зад разположения на хиляда и осемстотин мили хоризонт. Появиха се легиони звезди. Прекрасната звезда-вечерница, Земята, оказала се на самата граница на здрачаването, му напомни колко е далеч от дома. Сетне последва Слънцето на запад. Първата човешка нощ на Юпитер бе започнала.

С настъпването на мрака дойде и спускането на „Кон Тики“. Балонът вече не се нагряваше от слабата слънчева светлина и изгуби малко от подемната си сила. Фалкън не я увеличи. Бе очаквал това да стане и възнамеряваше да се спусне.

Невидимата облачна равнина бе все още на тридесет мили от него и щеше да я достигне към полунощ. Видя я ясно на екрана на инфрачервения радар, който също така го информира, че облаците съдържат сложни въглеродни съединения, както и обичайните водород, хелий и амоняк. Химиците изгаряха от желание да получат образци от това пухкаво розово вещество. Макар и някои сонди да бяха успели да донесат няколко грама от него, те само разпалиха апетита на учените. Половината от основните молекули на живота бяха тук, високо над повърхността на Юпитер. Щом някъде имаше храна, можеше ли животът да е далеч от нея? След повече от сто години още никой не бе успял да отговори на този въпрос.

Инфрачервените лъчи се спряха от облаците, обаче микровълновият радар ги проряза и разкривайки ги пласт след пласт, достигна скритата повърхност, намираща се на около двеста и петдесет мили под капсулата. От нея го отделяха огромните налягания и температури. Дори и роботизираните сонди не успяваха да стигнат цели до нея. Повърхността, примамлива и същевременно недостъпна, се виждаше на радарния екран. Образът бе малко неясен, но все пак се забелязваше любопитна зърнеста структура, която оборудването на капсулата не можа да обясни.

Час след залеза, Фалкън изстреля първата си сонда. При падането си измина около шестдесет мили, след което започна да плува в по-плътните слоеве на атмосферата и да излъчва потоци от радиосигнали, които той предаде на контролния център. До изгрева нямаше какво друго да се прави, освен да се следи скоростта на спускане, да се наблюдават показанията на приборите и да се отговаря на редките запитвания. Докато плаваше по течението, „Кон Тики“ сама се грижеше за себе си.

Точно преди полунощ на смяна застъпи една жена-контрольорка и му се представи с обичайните шеги. Десет минути по-късно отново му позвъни и този път гласът й бе сериозен и възбуден.

— Хауърд! Пусни четиридесет и шести канал! Увеличи му мощността.

Четиридесет и шести канал? Имаше толкова много телеметрични системи, че той знаеше единствено номерата на най-важните. Веднага обаче щом стисна в ръка превключвателя, разбра за кой канал става дума. Започна да слуша микрофона на сондата, която вече са намираше на около осемдесет мили под него в атмосфера, гъста като вода.

Първо улови само лекия съсък на странните ветрове, изпълнили мрака на този невъобразим свят. На фона на този шум обаче бавно се появи силна вибрация, която се усилваше все повече и повече — наподобяваше биенето на гигантски барабан. Звукът бе толкова нисък, че не само се чуваше, но и усещаше. Ударите зачестиха, но тоналността не се промени. Сега той представляваше бърза, почти инфразвукова пулсация. Изведнъж, в самата среда на една вибрация, той изчезна. Това стана така внезапно, че известно време разсъдъкът отказваше да се примири с тишината и паметта продължи да възпроизвежда призрачния спомен за него някъде дълбоко в съзнанието.

Такъв изумителен звук Фалкън никога не бе чувал през живота си, а той добре познаваше богатството на земните звуци. Не можа да се сети за природно явление, способно да го предизвиква. Не приличаше и на звуците, издавани от животни, дори и на сигналите на огромните китове…

Звукът се повтори отново по абсолютно същия начин. Този път, вече подготвен, Фалкън измери продължителността му, от първия тих удар до заключителното кресчендо. Продължи малко повече от десет секунди.

Сега обаче долови и ехо, наистина, много слабо и отдалечено. Вероятно то идваше от някой отразяващ слой дълбоко в многопластовата атмосфера, а можеше и да е от друг, по-далечен източник. Фалкън изчака ехото да се повтори, но това не стана.

Контролният център реагира бързо и го помоли веднага да пусне нова сонда. С два микрофона вече можеше да се открие приблизителното място на звуковия източник. Разбира се, външните микрофони на самия „Кон Тики“ долавяха само виенето на вятъра. Тътенът, какъвто и да беше, очевидно е бил спрян от отразяващите атмосферни слоеве, и се е пръснал далеч надолу.

Малко по-късно се установи, че сигналите идваха от няколко източника, разположени на около хиляда и двеста мили. Разстоянието не даваше представа за мощността им. В земните океани подобно разстояние можеше да бъде изминато и от съвсем слаби звуци. Колкото до предположението, че е възможно да се издава от живи същества, главният екзобиолог веднага го отхвърли.

— Бих бил разочарован, ако там няма микроорганизми или растения — каза доктор Бренър. — Но не вярвам да има животни, защото липсва свободен кислород. Всички биохимически реакции на Юпитер би трябвало да са съпроводени от нисък разход на енергия. Едно активно същество просто няма откъде да черпи достатъчно енергия, необходима за жизнените му функции.

Фалкън не вярваше в тези думи. И преди бе чувал този довод и имаше резерви по отношение на него.

— Така или иначе — продължи Бренър, — някои от тези звукови вълни са дълги цели сто ярда! Дори и кит не може да ги издаде. Но от друга страна няма как да не са от естествен произход.

Парадоксът изглеждаше логичен! Вероятно физиците щяха да предложат някакво обяснение. Как ли би реагирал един сляп извънземен на звуците, издавани от разбунтувано море, от гейзер, вулкан или водопад? Вероятно щеше да ги припише на някой голям звяр.

Час преди изгрева, гласовете от глъбините замряха и Фалкън се зае с подготовката за началото на втория си ден тук. „Кон Тики“ вече се намираше само на три мили от най-близкия облачен слой. Външното налягане се беше покачило с десет атмосфери, а температурата бе станала тропическа — тридесет градуса. Един човек би се чувствувал добре тук, дори и ако разполагаше само с дихателен апарат и с подходяща смес от хелий и кислород.

— Имаме добри вести за теб — съобщиха от контролния център малко след зазоряване. — Облаците се разпръскват. До час частично ще се изясни. Но се пази от завихряния.

— Вече забелязах това — отговори Фалкън. — На какво разстояние ще мога да виждам?

— Поне дванадесет мили, до втората облачна покривка. Тя обаче е постоянна. Никога не се разкъсва.

А освен това е и извън обсега ми, рече си Фалкън. Там долу температурата навярно бе над сто градуса. За пръв път пътешественик с балон му се налагаше да се тревожи не от височината, а от това, което е под него.

След десет минути успя да види онова, което контролният център вече бе наблюдавал от по-удобната си позиция. В близост до хоризонта настъпи промяна в цветовете и облачната покривка се разреди, стана неравна сякаш нещо я бе разкъсало. Фалкън засили топлоотдаването на своята малка ядрена горелка и се издигна с три мили, за да си осигури по-добър поглед върху нещата.

Небето под него се проясняваше бързо, сякаш някой бе разчупил твърдата му черупка. Пред очите му се откриваше пропаст. Миг по-късно се понесе към ръба на облачен каньон, дълбок дванадесет и широк шестстотин мили.

Под него се простираше нов свят. Юпитер бе свалил един от многото си воали. Вторият облачен слой, на недостижимо за него разстояние, бе много по-тъмен от първия. Бе почти тъмнорозов и странно изпъстрен с отделни малки керемиденочервени островчета. Всичките имаха овална форма и бяха разположени в посока изток-запад, съвпадаща с тази на преобладавашия вятър. Бяха няколкостотин на брой, с почти еднакви размери и напомняха на Фалкън малките пухкави облачета на земното небе.

Намали подемната сила и „Кон Тики“ започна да се спуска към разпадащия се облачен хълм. Едва тогава забеляза снега.

Във въздуха се образуваха бели снежинки, които бавно се носеха надолу. Времето бе прекалено топло за сняг. Пък и на тази височина нямаше и следа от вода. Освен това, нито блестяха, нито светеха докато падаха в бездната. Когато няколко от тях попаднаха върху инструмент, разположен близо до главния илюминатор, Фалкън видя, че те имаха мътнобял цвят и очевидно не бяха кристални. А бяха и много големи, с размери от няколко инча. Приличаха на восъчни и Фалкън реши, че навярно е така. В атмосферата около него се осъществяваше някаква химическа реакция, която кондензираше въглехидратите, плуващи във въздуха на Юпитер.

На около шестдесет мили пред него в облачния слой започна да става нещо. Малките червени овали се местеха и образуваха спирала — познатата схема на циклоните, така често срещани на Земята. Въртопът се оформяше с изумителна скорост. Ако това бе буря, Фалкън можеше да има големи неприятности.

И тогава безпокойството му се смени с учудване и страх. Това, което се зараждаше по траекторията му, въобще не беше буря. От облаците изникваше нещо огромно, нещо дълго цели мили.

Предположението, че и то представлява облак, буреносен облак, зараждащ се в ниските слоеве на атмосферата, продължи само няколко секунди. Не. Това беше твърдо. Пробиваше си път през розовата покривка подобно на изникващ от глъбините айсберг.

Айсберг, плуващ във водородна атмосфера? Това, разбира се, бе невъзможно. Аналогията обаче не бе чак толкова неудачна. Фалкън фокусира телескопа върху загадката и видя, че тя представлява бяла кристална маса, изпъстрена с червени и кафяви ивици. Навярно е образуван от същото вещество, от което и снежинките, реши той. Планина, направена от восък. Скоро установи, че не е и толкова компактна, колкото изглеждаше в началото. Краищата й постоянно се напукваха и променяха формата си…

— Знам какво представлява — съобщи той по радиото на контролния център, който го засипваше с тревожни въпроси през последните няколко минути. — Това е маса от мехурчета… някакъв вид пяна. Въглехидратна смес. Кажете на химиците да я наблюдават… Момент!

— Какво представлява? — попитаха от контролния център. — Какво?

Фалкън не обърна внимание на френетичните молби от космоса и съсредоточи цялото си внимание върху образа в обектива на телескопа. Трябваше да внимава. Направеше ли грешка, щеше да стане за смях в цялата Слънчева система.

След това се отпусна, погледна часовника и изключи досадния глас откъм Юпитер V.

— Контролен център? — започна с официален глас той. — Говори Хауърд Фалкън от „Кон Тики“. Универсално време деветнадесет часа, двадесет и една минути и петнадесет секунди. Разположение: нула градуса и пет минути северна ширина и сто и пет градуса и четиридесет и пет минути дължина по система едно. Кажете на доктор Бренър, че на Юпитер има живот. И че е голям…

5. Колелата на Посейдон

— Радвам се, че бях опроверган — отговори по радиото доктор Бренър с бодър глас. — Природата винаги ни подлага изненади. Настрой камерата с дълъг фокус върху целта и ни предай колкото се може по-ясен образ.

Нещата, които се движеха нагоре и надолу по восъчните скатове, се намираха все още твърде далеч от Фалкън, за да ги огледа подробно, но навярно бяха много големи, за да се различават от такова разстояние. Почти черни на цвят и с формата на върхове на стрели, те се плъзгаха посредством бавни движения на целите си тела, така че приличаха на гигантски скатове, плуващи над тропически риф.

Може би бяха небесни говеда, пасящи по облачната мера на Юпитер, защото изглежда, се хранеха при тъмните, червено-кафяви пукнатини на плаващите хълмове, наподобяващи изсъхнали речни корита. Отвреме навреме някои се насочваха към планините от пяна и изчезваха в тях.

„Кон Тики“ се движеше бавно единствено спрямо облачната покривка под него. Щяха да изминат поне три часа, докато стигне тези ефирни хълмове. Иначе се състезаваше със Слънцето. Фалкън се надяваше да не се стъмни, преди да огледа добре скатовете, както ги бе кръстил, а също и средата, в която те се движеха.

Трите часа изтекоха много бавно. През цялото време той държеше външните микрофони на максимална мощност, като се чудеше дали тук не може да открие източника на нощните звуци. Скатовете бяха достатъчно големи, за да ги издадат. Когато успя да ги измери по-добре установи, че при разперени криле широчината им достига почти сто ярда. Сиреч, бяха три пъти по-дълги от най-големия кит. Съмняваше се обаче да тежат повече от няколко тона.

Половин час преди залеза, „Кон Тики“ се бе оказал почти над „планините“.

— Не — отговори Фалкън на един от многото въпроси на контролния център за скатовете. — Все още не показват никаква реакция спрямо мен. Не смятам, че притежават разум — приличат на безобидни тревопасни животни. Дори и да се опитат да ме преследват, едва ли могат да достигнат моята височина.

Почувствува все пак известно разочарование, че скатовете не проявиха интерес към него, докато плаваше над пасбището им. Може би не бяха способни да засекат присъствието му. Когато ги разгледа и фотографира с помощта на телескопа, не забеляза по тях следи от сетивни органи. Създанията представляваха просто големи черни делтоидни форми, плаващи над хълмове и долини, само малко по-плътни от земните облаци. Макар и да изглеждаха твърди, Фалкън знаеше, че стъпеше ли някой отгоре им, щеше да се сгромоляса през тях като през тоалетна хартия.

Успя да огледа в близък план милиардите клетки или мехурчета, от които бяха изградени. Някои от тях бяха доста големи, с диаметър от порядъка на ярд, и Фалкън се замисли в какъв ли дяволски въглехидратен котел са били забъркани. Навярно атмосферата на Юпитер съдържаше петролни продукти, способни да задоволят потребностите на Земята поне за милион години.

Краткият ден почти си беше отишъл, когато премина над гребена на восъчните хълмове и светлината бързо угасваше по ниските им склонове. На западната страна нямаше скатове и поради някакви неизвестни причини топографията бе много различна. Пяната бе образувала дълги равни тераси, подобни на тези във вътрешността на лунен кратер. За миг му се стори, че са гигантски стъпала, водещи към повърхността на планетата.

На най-ниското от тях, непосредствено до облаците, които планината бе изместила, когато се устреми към небето, се намираше маса с овална форма с диаметър между една и две мили. Бе трудно да се наблюдава, тъй като бе малко по-тъмна от сиво-бялата пяна, върху която лежеше. Първоначално Фалкън си помисли, че наблюдава гора от бледи дървета, наподобаващи гигантски гъби, никога невидяли слънце.

Но да, това наистина беше гора — от бялата восъчна маса се подаваха стотици тънки стволове. Дърветата обаче бяха прекалено близко едно до друго, между тях почти нямаше разстояние. Може би не бе гора, а единично гигантско дърво, от типа на огромните баниани с много стволове в Изтока. Веднъж в Ява бе видял банианово дърво с диаметър сто и петдесет ярда. Тукашното чудовище бе поне десет пъти по-голямо.

Светлината почти изчезна. Отразените слънчеви лъчи придадоха пурпурен цвят на облачната покривка. След няколко секунди и тя щеше да изчезне от поглед. В последния проблясък от светлина през втория си ден на Юпитер Хауърд Фалкън видя, или помисли, че видя, нещо, което го накара да се усъмни в първоначалното обяснение, което си беше дал за характера на белите овални форми.

Освен ако слабата светлина не го бе подвела, стотиците тънки стъбла се люлееха напред — назад в съвършен синхрон, подобно на морски водорасли по време на приливи и отливи.

А и дървото вече не се намираше там, където го бе видял.

 

 

— Съжаляваме — казаха от контролния център малко след залеза — но според нас до час ще започне изригването на Бета. Вероятност — седемдесет на сто.

Фалкън хвърли бърз поглед върху картата. Бета, на географска дължина от сто и четиридесет градуса, сега се намираше на повече от осемнадесет хиляди мили от него и бе далеч отвъд хоризонта. Макар и някои от големите изригвания да достигаха мощност от порядъка на десет мегатона, тя бе твърде далеч, за да бъде застрашен от ударната й вълна. Предизвиканата от нея радиобуря обаче, бе нещо съвсем различно.

Дециметровите избухвания, които понякога превръщаха Юпитер в най-силния източник на радиоизлъчване по цялото небе, бяха открити още през 1950-те години и много изненадаха астрономите. Сто години след това причинителят им продължаваше да е неизвестен. Бяха познати само симптомите, но обяснение липсваше.

Като най-правдоподобна се наложи „вулканичната“ теория, макар и никой да не вярваше, че на Юпитер тази дума има същото значение, както и на Земята. На чести интервали, понякога няколко пъти дневно, в ниските слоеве на атмосферата, а може би и върху самата повърхност на планетата, избухваха мощни взривове. Големи стълбове газ, високи над шестстотин мили, се издигаха нагоре, сякаш решени да избягат в космическото пространство.

Нямаха обаче никакъв шанс да се преборят с най-могъщото гравитационно поле в Слънчевата система. Въпреки всичко частици от газа, обикновено не повече от няколко милиона тона, успяваха да достигнат йоносферата на Юпитер. Именно тогава възникваше ад.

Радиационните пояси около Юпитер са безкрайно по-големи от нищожните земни пояси на Ван Алън. Когато един възходящ газов стълб предизвика късо съединение между тях, резултатът е електрически разряд, милиони пъти по-мощен от която и да е земна мълния. Той предизвиква огромен поток от радиовълни, които не само изпълват Слънчевата система, но достигат и звездите.

Бе установено, че тези радиовзривове се появяват на четири основни места на планетата. Вероятно именно там съществуваха по-неустойчиви пластове, които огънят, горящ в недрата й, успяваше да пробие. Учените на Ганимед, най-голямата от множеството луни на Юпитер, смятаха, че са в състояние да предсказват дециметровите бури. Точността им бе приблизително като тази на метеоролозите от началото на двадесети век.

Фалкън не знаеше дали да се бои от приближаващата се радиобуря или да я приветствува. Тя съвсем определено щеше да е много ценна за мисията му, стига да оцелееше. Бе планирал така маршрута си, че да стои колкото се може по-далеч от основните центрове на смущения, особено от най-активния източник — Алфа. Съдбата обаче го беше доближила най-много до сегашната заплаха — Бета. Надяваше се, че разстоянието, равняващо се на почти три четвърти от окръжността на Земята, ще го предпази.

— Вероятност: деветдесет процента — чу се отново гласът по радиото, вече изпълнен с тревога. — И няма да е до час. Според Ганимед, може да избухне всеки момент.

Радиото едва бе замлъкнало, когато стрелката на измерителя на магнитното поле скочи. После със същата скорост се завърна на обичайното си място. На хиляди мили далеч от него, нещо бе нанесло удар върху разтопената кора на планетата.

— Ето, избухна! — обадиха се от контролния център.

— Благодаря. Вече знам. Кога ще ме настигне бурята?

— След около пет минути. Върхова мощност ще достигне след десет.

Някъде към хоризонта газова фуния, широка колкото Тихия океан, се устремяваше към космоса със скорост от хиляди мили в час. Гръмотевичните бури в долната част на атмосферата вече бяха започнали, но щяха да представляват дреболия в сравнение с яростта, която щеше да се развихри, когато бурята достигнеше радиационния пояс и той започнеше да препраща излишните си електрони към планетата. Фалкън заприбира всички инструменти, издадени извън капсулата. Други предпазни мерки не можеше да вземе. Щяха да изминат четири часа, докато го настигнат атмосферните потоци. Радиоизбухването, обаче, движещо се със скоростта на светлината, щеше да пропътува това разстояние само за една десета от секундата.

Радиомониторът, сканиращ всички диапазони, все още не показваше нищо необичайно. Шумовото равнище бе неизменно. Фалкън забеляза, че то започна постепенно да се повишава. Т.е., избухването набираше сила.

На такова разстояние не очакваше да види каквото и да е. Внезапно обаче проблясък от светкавица затанцува по източния хоризонт. Едновременно с това половината предпазители на капсулата изключиха системите си, осветлението спря и всички съобщителни канали затихнаха.

Опита се да помръдне, но не успя. Обхваналата го парализа не бе само психологическа. Стори му се, че е изгубил всякакъв контрол върху крайниците си, и усещаше нещо болезнено и парещо по цялото си тяло. Бе абсолютно невъзможно електрическото поле да успее да проникне в тази екранирана кабина. Въпреки това, над контролното табло сякаш се появи леко сияние. Съвсем ясно различи пукота, предизвикан от освобождаването на заряд.

След цяла поредица от трясъци аварийните системи заработиха. Предпазителите за свръхнатоварване се включиха сами. Лампите отново светнаха. Парализата на Фалкън изчезна така бързо, както се бе появила.

Хвърли поглед върху таблото, за да се увери, че всички системи функционират нормално, и след това бързо се придвижи до илюминаторите за наблюдение.

Не бе необходимо да включва контролните лампи. Кабелите, крепящи станцията, сякаш горяха. До главния носещ пръстен на гигантския балон, се проточваха в мрака сини електрически линии. Около някои от тях кръжаха ярки огнени кълба.

Гледката бе толкова странна и красива, че бе трудно да се съзре в нея някаква заплаха. Фалкън знаеше, че малко хора бяха наблюдавали кълбовидни мълнии, и че определено никой от тях нямаше да оживее, ако се наслаждаваше на тази гледка в земен балон, изпълнен с водород. Спомни си смъртта на „Хинденбург“, подпален от случайна искра при приземяването си в Лейкхърст през 1937 година. Както и преди му се бе случвало често, и този път ужасяващите кадри просветнаха в съзнанието му. Това тук не можеше да се случи, макар над главата му да имаше повече водород, отколкото в който и да е дирижабъл. Щяха да изминат поне още няколко милиарда години, преди да стане възможно запалването на каквото и да било в атмосферата на Юпитер.

Със звука, наподобяващ пържеща се шунка, каналът за свръзка оживя.

— „Кон Тики“, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Думите бяха накъсани и изкривени, обаче разбираеми. Настроението на Фалкън се подобри. Бе възобновил контакта със света на хората.

— Чувам те — отговори той. — Електрическата буря бе силна, но повреди няма. Поне засега.

— Благодаря. Решихме, че сме те изгубили. Моля те, провери телеметричните канали — три, седем и двадесет и шест. Включи и телекамера номер две. Нещо не вярваме в показанията за йонизацията, съобщавани от сондите.

Фалкън неохотно откъсна очи от изумителното пиротехническо представление около „Кон Тики“, но отвреме-навреме продължаваше да стрелва с поглед илюминаторите. Първи изчезнаха кълбовидните мълнии — нажежените топки бавно се издуха, докато стигнаха критичните размери, и изчезнаха в безшумни взривове. Дори и час по-късно около откритите метални части по външната повърхност на капсулата все още имаше слабо сияние, а радиоканалите бяха наситени с паразитен шум и след полунощ.

Останалата част от нощта мина без каквито и да било събития, ако изключим времето непосредствено преди зазоряване. Фалкън видя светлина, и тъй като идваше от изток, реши, че става свидетел на зората на Юпитер. След това обаче съобрази, че до нея оставаха още двадесет минути, и че сиянието, което бе забелязал на хоризонта, бе започнало да се приближава до него. То бързо се отдели от звездната дъга, бележеща невидимия край на планетата, и Фалкън установи, че представлява сравнително тясна ивица с ясно очертани граници. Сякаш под облаците шареше лъчът на огромен прожектор.

Може би на около шестдесет мили зад първия стремителен светлинен стълб се появи втори, успореден с първия и движещ се със същата скорост. Зад него, трети. И четвърти. И още. Цялото небе се изпълни с редуващи се ивици от светлина и мрак.

Фалкън мислеше, че вече е свикнал на всякакви чудеса. Стори му се невъзможно тази феерия от чиста и безмълвна светлина да крие някаква опасност. Бе обаче толкова странна и необяснима, че изпита страх. Нямаше човек, който да е в състояние да наблюдава подобна гледка без да се чувствува нищожен, изправен пред непонятни за него сили. Възможно ли бе на Юпитер да съществува не само живот, но и разум? При това разум, който едва сега щеше да реагира на чуждото присъствие.

— Да, и ние го видяхме — отвърнаха от контролния център. — Нямаме представа какво може да е. Не изключвай, ще се свържем с Ганимед.

Гледката започна да избледнява. Светлинните ивици, появили се откъм далечния хоризонт, вече не бяха така ярки, сякаш захранващата ги енергия бе започнала да се изчерпва. След пет минути всичко приключи. Последният блед импулс примига в западното небе и изчезна. Фалкън почувствува облекчение. Картината бе така хипнотизираща и смущаваща, че продължителното й наблюдение не бе полезно за душевното състояние на който и да е човек.

Бе по-развълнуван, отколкото си позволяваше да признае пред самия себе си. Електрическата буря бе нещо, което можеше да разбере. Това тук — не!

От контролния център мълчаха. Знаеше, че в момента хора и компютри тършуваха из информационните банки на Ганимед, търсейки обяснение на явлението. Не се ли откриеше такова, щеше да се наложи контакт със Земята. Това щеше да причини почти едночасово забавяне. Фалкън въобще не пожела да се замисли върху възможността и Земята да не може да му помогне.

Никога не се бе радвал толкова на връзката с контролния център, колкото в момента, когато чу гласа на доктор Бренър. В него прозираше облекчение, съпътствувано с умора като у човек, току-що преживял голям шок.

— Здравей, „Кон Тики“. Решихме твоята загадка, макар и все още да ни е трудно да повярваме.

Това, което си наблюдавал, е биолуминисценция, много наподобяваща тази, която причиняват някои от микроорганизми в тропическите земни морета. Тук те се намират в атмосферата, а не в океана, но принципът е един и същ.

— Обаче бяха подредени много равномерно! — протестира Фалкън. — Видът им бе твърде… изкуствен. При това заемаха стотици мили.

— Заемаха много по-голямо пространство, отколкото си мислиш. Ти видя само частица от явлението. Приличаше на въртящо се колело, голямо над три хиляди мили. Ти си видял само спиците му, минаващи покрай теб със скорост от шест десети от миля в секунда…

— В секунда! — не се сдържа Фалкън. — Не съществува животно, способно да се движи толкова бързо.

— Прав си. Нека ти обясня. Това, което видя, е било предизвикано от ударната вълна на източник Бета, движеща се със скоростта на звука.

— Какво ще кажеш все пак за формата? — продължи да упорствува Фалкън.

— Точно това е изненадващото. Явлението е наистина много рядко, но идентични светлинни колела, макар и хиляда пъти по-малки, са били наблюдавани в Персийския залив и в Тихия океан. Чуй следното: „Дневник на кораба на Британската индийска компания «Патна». Персийски залив. Май 1880 година. Единадесет и тридесет вечерта — появи се огромно въртящо се светлинно колело, чиито спици щяха сякаш да отнесат кораба. Бяха дълги между двеста и триста ярда… Всяко колело имаше около шестнадесет спици“. Ето ти още една информация от Оманския залив, от 23 май 1906 година: „Силното сияние бързо ни обкръжи като започна да излъчва на запад един след друг строго очертани светлинни лъчи, подобно лъчите от прожекторите на някой военен кораб… От лявата ни страна се образува гигантско светещо колело със спици, които се губеха в далечината. Колелото се въртя около две или три минути…“ Архивният компютър на Ганимед откри още около петстотин подобни случая. Щеше да ги принтира всичките, ако не го бяхме спряли навреме.

— Добре, вярвам ти. Все още обаче съм изумен.

— Не те виня. Цялостното обяснение на явлението е дадено в края на двадесети век. Изглежда, че тези колела са в резултат на подводни земетресения, които винаги се появяват в плитки води, където ударните вълни могат да се отразят и да предизвикат понякога образуването на светлинни пръти, а в други случаи, на въртящи се колела. Наричат ги „колелата на Посейдон“. Истинността на тази теория бе доказана чрез подводни експлозии, филмирани от спътник. Нищо чудно, че моряците са били суеверни хора. Кой от тях би могъл да повярва в подобно нещо?

Значи така, каза си Фалкън. Когато източник Бета бе избухнал, ударните вълни се бяха разпространили в различни посоки — и през сгъстения газ в долните слоеве на атмосферата, и през самото твърдо тяло на Юпитер. При тяхното сблъскване и взаимодействие навярно цялата планета е закънтяла като камбана.

Но дори и това обяснение не уби удивлението му. Никога нямаше да забрави блестящите линии светлина, устремили се през недостижимите дълбочини на юпитерианската атмосфера. Имаше чувството, че не се намира просто върху чужда планета, а във вълшебно царство, между митичното и реалното.

Това бе свят, където можеше да се случи абсолютно всичко. В който нито едно човешко същество не знаеше бъдещето си.

А му предстоеше още един ден тук.

6. Медуза

Когато настъпи истинската зора, времето внезапно се промени. „Кон Тики“ се движеше сред виелица. Восъчните снежинки падаха толкова нагъсто, че видимостта бе сведена до нула. Фалкън се разтревожи от мисълта, че щяха да се натрупат върху балона и той да натежи. Когато обаче погледна навън, забеляза, че снежинките, попаднали върху илюминаторите, бързо изчезваха. Очевидно, непрестанното топлинно излъчване на „Кон Тики“ веднага ги изпаряваше.

Ако бе летял с балон на Земята, щеше да се тревожи и от възможността за катастрофа. Тук такава опасност не съществуваше. И да имаше планини на Юпитер, намираха се на стотици мили под него. Колкото до плаващите из атмосферата острови пяна, едва ли бяха по-твърди от сапунени мехури.

Въпреки това, включи хоризонталния радар, който дотогава бе съвършено безполезен. Досега бе ползувал единствено вертикалния лъч, чрез който определяше разстоянието си до невидимата повърхност. Затова сега се изненада.

Голяма част от небето пред него беше осеяна с дузини обекти, предизвикащи силно и ясно ехо. Бяха напълно обособени един от друг и очевидно нищо не ги придържаше към повърхността. Фалкън си припомни израз, използуван от първите авиатори, за да разяснят рисковете на своята професия — „облаци, пълни с камъни“. Това, което се намира по пътя на „Кон Тики“ изглеждаше точно така.

Всичко бе странно. Фалкън отново си каза, че в тази атмосфера твърдо тяло не би могло да се движи. Сигурно ставаше дума за необикновено метеорологическо явление. Така или иначе, най-близкият обект бе на сто двадесет и пет мили.

Свърза се с контролния център, от където не получи никакво обяснение. Поне научи приятната новина, че ще излезе от вихрушката след тридесетина минути.

Центърът обаче не го предупреди за внезапния страничен вятър, който изведнъж се стовари върху „Кон Тики“ и измени траекторията й почти под прав ъгъл. Наложи се Фалкън да използува цялото си умение, да упражни нищожните си възможности за контрол върху тромавия плавателен съд, за да не се преобърне. Само след броени минути се оказа понесен на север със скорост от триста мили в час. Бурята затихна така ненадейно, както бе започнала. Продължи да се движи бързо, но вече в спокойна атмосфера. Зачуди се дали пък не бе попаднал в юпитерианския аналог на земен ураган.

Снежната буря спря и той видя какво му бе приготвил Юпитер.

„Кон Тики“ навлезе във фунията на огромен вихър, широк около шестстотин мили. Балонът бе понесен по наклона на стената от облаци. Небето над него бе ясно и огряно от Слънцето, но отдолу голямата дупка се врязваше в атмосферата до незнайни дълбини, а на дъното й се забелязваше мъгла, непрекъснато разрязвана от светкавици.

Макар корабът да се спускаше много бавно и да не го грозеше непосредствена опасност, Фалкън засили потока от топлина в балона, докато се стабилизира на постоянна височина. След това се отказа да наблюдава фантастичното зрелище и насочи вниманието си към радара.

Най-близкият от обектите бе на разстояние от двадесет и пет мили. Скоро разбра, че те бяха разположени по стената на вихъра, движеха се заедно с него, очевидно хванати във въртопа, както и самия „Кон Тики“. Насочи телескопа си към обекта и видя странен пъстър облак, който запълни почти цялото му зрително поле.

Бе трудно да се наблюдава, тъй като облакът бе само малко по-тъмен от общия фон на въртящата се стена от мъгла. Чак след като го разглежда в продължение на няколко минути, Фалкън проумя, че го е виждал и преди.

Първият път то бе пълзяло по плаващите планини от пяна и тогава Фалкън го бе взел за гигантско многостволно дърво. Сега обаче успя да установи истинските му размери и външност, и да му потърси по-подходящо название. Въобще не приличаше на дърво. Приличаше на медуза, от тези, които бе виждал лениво да движат пипалата си, отпуснати в топлото течение на Гълфстрийм.

Тази медуза имаше диаметър повече от миля и десетките й висящи пипала бяха дълги стотици стъпки. Бавно се движеха напред-назад в пълен синхрон, сякаш създанието тромаво гребеше в небето.

Останалите обекти се оказаха по-далечни медузи. Фалкън последователно фокусира телескопа върху половин дузина от тях и не успя да открие различия във формата или размера им. Изглежда всички принадлежаха към един и същи вид. Запита се защо продължават да плуват лениво по тази орбита от шестстотин мили. Може би се хранеха с въздушния планктон, засмукан от въртопа.

— Даваш ли си сметка, Хауърд — това нещо е около сто пъти по-голямо от най-големия кит — заяви доктор Бренър, след като преодоля първоначалната си изненада. — И че дори и да представлява само торба с газ, пак би трябвало да тежи над един милион тона? Нямам представа каква може да бъде неговата обмяна на веществата. Би трябвало да генерира мегаватове от топлина, за да поддържа подемната си сила.

— Ако е само газова торба, защо отразява така добре радарния сигнал?

— Нямам никаква представа. Можеш ли да се доближиш до него?

Въпросът на Бренън не бе лишен от основание. Ако Фалкън сменеше височина, за да се възползува от разликата в скоростта на отделните въздушни потоци, можеше да се доближи до медузата на каквото разстояние пожелае. В момента обаче предпочиташе да запази дистанцията си от двадесет и пет мили и даде ясно да се разбере това.

— Добре — отвърна Бренър с известно раздразнение. — Нека засега си останем там, където сме.

От това, че Бренън каза „да си останем“ на Фалкън му стана забавно. Една допълнителна отдалеченост от шестдесет хиляди мили изменяше доста гледната точка на човек.

През следващите два часа „Кон Тики“ се остави да го носи течението на големия въртоп, докато Фалкън се опита да разгледа по-добре медузата с помощта на различните филтриращи и контрастни устройства. Допусна, че тази сивкава окраска е някакъв вид камуфлаж. Може би, подобно на много земни животни, медузата се опитваше да се изгуби на фона на естествената си среда. Това бе хитрина, от която се възползуваха както преследвачите, така и преследваните.

Към коя ли от двете категории спадаше медузата? Не очакваше да открие отговора на този въпрос за краткото време, което му оставаше. Получи го обаче непосредствено преди пладне и без каквото и да е предупреждение.

Подобно на ескадрила от древни реактивни изтребители, през стената от мъгла, образуваща фунията на въртопа, прелетяха пет ската. Бяха се строили подобно на буквата „V“ и се насочиха директно към бледосивата медуза. Нямаше никакво съмнение, че нападат. Предположието на Фалкън, че са безобидни вегетарианци, излезе невярно.

Всичко ставаше бавно, като на филм със забавен каданс. Скатовете се носеха със скорост от около тридесет мили в час. Изминаха векове, преди да достигнат медузата, която все така невъзмутимо продължаваше да гребе с още по-малка скорост. Независимо от големите си размери, скатовете приличаха на джуджета в сравнение с чудовището, към което се приближаваха. Когато се стовариха върху гърба му, заприличаха на птички, кацнали върху кит.

Фалкън се запита дали медузата може да се защищава. Не виждаше как тя би могла да застраши с нещо нападащите я скатове, ако успееха да останат извън обсега на огромните й, тромави пипала. Може би пък въобще не осъзнаваше тяхното присъствие. Може би за нея те бяха незначителни паразити, така както бълхите за кучето.

Стана обаче очевидно, че медузата е попаднала в беда. Мъчително бавно тя започна да се обръща като потъващ кораб. За десет минути се наклони на четиридесет и пет градуса. А започна да губи и височина. Нямаше как да не изпиташ жалост към нападнатото чудовище. Гледката пробуди у Фалкън тъжни спомени. Падането на медузата представляваше нещо като пародия на последните мигове на умиращата „Кралица“.

Разбираше, че не трябва да й съчувствува. Разум от висша степен се развиваше единствено у хищниците, не в ленивите създания, независимо дали обитаваха морето или атмосферата. Скатовете бяха много по-близки до него от тази огромна торба с газ. Пък и кой можеше искрено да съжали създание, сто хиляди пъти по-голямо от кит?

След малко забеляза, че тактиката на медузата дава някакъв резултат. Скатовете, смутени от нейното накланяне, започнаха да се изхлузват от гърба й. За миг му заприличаха на прехранени лешояди, чийто пир е бил прекъснат. Но те не се отдалечиха много, а продължиха да плават на няколко ярда разстояние от потъващото чудовище.

Внезапно се появи ослепителна светкавица, чийто разряд се почувствува и в микрофона на радиоприемника. Един от скатовете, вече гърчещ се, започна да пада вертикално. Зад него се изви ивица черен дим. Приликата със свален изтребител бе невероятна.

Останалите скатове едновременно и рязко се отдръпнаха от медузата, като набраха скорост чрез снижаване.

След броени минути потънаха отново в стената от мъгла, откъдето бяха изскочили. Медузата прекъсна падането си, започна да се търкаля обратно към хоризонта и възстанови хоризонталното си положение. След малко остави течението пак да я поеме, сякаш нищо не се бе случило.

— Прекрасно! — каза доктор Бренър, след като изненадата му премина. — Развила е в себе си електрическа защита, досущ като някои земни змиорки и скатове. Разрядът беше навярно около един милион волта. Забелязваш ли някакви органи, с които да произвежда електричеството? Нещо като електроди?

— Не — отговори Фалкън, настроил телескопа на максимално увеличение. — Има обаче нещо друго. Виждаш ли образа на екрана? Сравни го, ако обичаш, с предишните изображения. Сигурен съм, че преди малко нямаше такова нещо.

Върху част от медузата се бе образувала широка пъстра лента. Наподобяваше удивително правилна шахматна дъска, всеки квадрат на която от своя страна бе запълнен с друга сложна структура от къси хоризонтални линии. Бяха разположени на еднакви разстояния и се намираха в съвършен геометричен ред, подредени в редици и колони.

— Прав си — каза доктор Бренър, в чийто глас зазвуча тревожна нотка. — Това нещо току-що се появи. Дори ме е страх да ти кажа какво според мен представлява.

— Е, аз пък нямам репутация за губене. Поне като биолог. Да ти кажа ли какво смятам аз, че е?

— Кажи.

— Метрова радиоантена. От тези, които са използували в началото на двадесети век.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Сега поне знаем защо издава толкова силни звуци.

— Но защо се появи едва сега?

— Предполагам, като следствие от разряда.

— Аз пък си помислих друго нещо — каза бавно Фалкън. — Не допускаш ли, че сега ни подслушва?

— На тази честота? Съмнявам се. Антената е метрова… Не, дециметрова, ако съдя по размера й. И все пак, предположението ти е интересно.

Доктор Бренър замълча за малко, тъй като очевидно търсеше други обяснения. След това продължи.

— Обзалагам се, че е настроена на вълната на радиоизбухванията. На Земята природата не сътвори такова нещо… Имаме животни, които използуват сонара и дори усещат електричеството. Нито едно обаче не възприема пряко радиовълните. Пък и защо му е, след като планетата ни е залята от толкова много светлина?

Тук обаче положението е различно. Юпитер е буквално потопен в радиосигнали. Тук си заслужава да се оползотворят. Нищо чудно това да е плаващ електрогенератор.

В разговора им се включи нов глас.

— Говори командирът. Всичко това наистина е интересно, но пред нас стои един много по-важен въпрос. Дали това същество е разумно? Ако е разумно, трябва да си припомним директивите за поведение при установяването на първи контакт.

— Преди да пристигна тук, бях готов да се закълна, че всяко същество, способно да направи късовълнова антена, непременно е разумно — каза с известна тъга доктор Бренър. — Сега обаче не съм убеден. Нищо чудно тази антена да е резултат от естествена еволюция. Едва ли би могла да се възприеме като нещо по-фантастично от човешкото око например.

— Няма да рискуваме и ще приемем, че е разумно. В съответствие с това, цялата ни експедиция отсега нататък трябва да се придържа към правилата за установяване на първи контакт.

Настъпи продължително мълчание. Всички хора, включени в радиомрежата, осмисляха чутото. За пръв път в историята на космическите полети бе възникнала възможността да се приложат правилата, установени след близо едновековна дискусия. Бе се появила надеждата, че човечеството се е поучило от своите грешки, допуснати на Земята. Не само моралът, но и собствения му интерес изискваше те да не се повтарят на други планети. Да се отнесеш към разумни същества така, както американските заселници се бяха отнесли към индианците, можеше да се окаже пагубно.

Първата точка гласеше: стой на разстояние. Не прави опити да се приближиш или да установиш връзка, преди „те“ да са имали достатъчно време да те опознаят. Какво точно трябваше да се разбира под „достатъчно време“ още никой не бе изяснил. Предполагаше се, че всеки човек ще съумее сам да определи неговата продължителност в зависимост от обстоятелствата.

Върху плещите на Хауърд Фалкън се стовари отговорност, която никога не бе очаквал. През няколкото оставащи му часове на Юпитер, можеше да му се наложи да стане първият посланик на човешката раса.

Една толкова прелестна ирония на съдбата, та чак му се прииска хирурзите да бяха възвърнали способността му да се смее.

7. Първото правило

Стъмваше се, но Фалкън не забелязваше това, защото вниманието му беше насочено към живия облак в обсега на телескопа. Вятърът, равномерно тласкащ „Кон Тики“ из фунията на въртопа, го бе приближил на дванадесет мили от създанието. Ако се доближеше на по-малко от шест мили, трябваше да предприеме мерки да се отдалечи. Макар и уверен в малкия обсег на електрическото оръжие на медузата, не искаше да проверява дали е така. Това щеше да бъде грижа на бъдещите изследователи, на които пожела късмет.

В капсулата бе станало съвсем тъмно. Странно, тъй като до залеза оставаха часове. Фалкън механично стрелна с поглед радара за хоризонтално сканиране, нещо, което правеше през няколко минути. Освен медузата обаче, която наблюдаваше, на шестдесет мили от него нямаше друг обект.

Изведнъж той чу с поразителна сила звука, изплувал от дебрите на юпитерианската нощ, пулсирането, което ставаше все по-силно и по-силно, преди внезапно да секне. Цялата капсула започна да вибрира подобно на грахово зърно в барабан.

По време на внезапно настъпилата тишина, Фалкън осъзна почти едновременно две неща. Звукът не се раздаде, както преди, от хиляди мили разстояние през радиомрежата. Този път идваше от самата обкръжаваща го атмосфера.

Втората мисъл го смути още повече. Бе напълно забравил — наистина, недопустимо, но все пак умът му бе зает с по-важни неща — че по-голямата част от небето над него бе напълно екранирана от газовия балон на „Кон Тики“. Леко посребрен, за да не губи топлина, сега той пречеше и на визуалното наблюдение и на радара.

Разбира се, това му бе известно. Бяха сметнали, че е незначителен конструктивен дефект, тъй като не изглеждаше важен. Сега обаче Хауърд Фалкън реши, че е важен. Че е много важен, след като видя как гигантските пипала, по-дебели от всякакви дървесни стволове, се спуснаха около капсулата от всичките й страни.

Чу крясъка на Бренър.

— Не забравяй първото правило! Не го плаши!

Преди Фалкън да измисли подходящ отговор, страшното барабанене отново започна и заглуши всички останали звуци.

Един опитен летец-изпитател доказва умението си не при очаквани аварийни ситуации, а при непредвидените обстоятелства. Само минута колебание и Фалкън анализира положението. С мълниеносно движение той дръпна късащото въже.

И този израз бе архаизъм от времената на първите балони, напълнени с водород. На „Кон Тики“ късащото въже не разкъсваше балона, а просто разтваряше комплект от изпускащи клапани, разположени в горната му част. След като горещият газ започна да изтича, „Кон Тики“, лишена от подемната си сила, започна бързо да пада, хваната от едно гравитационно поле, два пъти и половина по-силно от земното.

За миг Фалкън видя огромните пипала, които се отдалечаваха и изчезваха нагоре. Успя да забележи, че те бяха осеяни с големи мехури, които очевидно им осигуряваха подемна сила и завършваха с множество тънки мустачки, напомнящи корените на растенията. Очакваше да го удари мълния, но подобно нещо не се случи.

Скоростта му на падане намаля, когато достигна по-плътните пластове на атмосферата, а отпуснатият плик на балона действуваше като парашут. Когато „Кон Тики“ се бе снижила с около две мили, реши, че е време да затвори клапаните. Докато възвърне подемната си сила и се стабилизира, изгуби още една миля и се приближи на опасно малко разстояние до линията на сигурност.

Надникна развълнувано през горните илюминатори, макар и да не очакваше да види нищо друго освен корпуса на балона. По време на падането обаче, той се бе отместил встрани, така че успя да зърне и част от медузата, разположена на две мили над него. Бе много по-близо, отколкото смяташе. Освен това, продължаваше да се спуска и се приближаваше изключително бързо.

От контролния център усърдно се опитваха да установят връзка с него.

— Добре съм — изкрещя Фалкън, — обаче то продължава да ме преследва. Не мога да се спусна по-ниско.

Последното не бе съвсем вярно. Можеше да се спусне с още сто и осемдесет мили. От такова спускане обаче нямаше връщане.

Сетне за голямо свое облекчение констатира, че медузата е престанала да се спуска и се е задържала на около миля над него. Може би бе решила да се доближи по-предпазливо до странния пришълец, а може би за нея тази височина бе станала неприятно гореща. Температурата бе достигнала петдесет градуса по Целзий и Фалкън се замисли колко ли още ще издържат жизненоподдържащите системи.

Доктор Бренър отново се обади, все още обезпокоен за първото правило.

— Не забравяй, че може би то само проявява любопитство! — изкрещя без особена убедителност Бренър. — Внимавай да не го уплашиш!

Фалкън вече бе започнал да изпитва досада от подобни съвети. Спомни си телевизионна дискусия между космически юрист и астронавт. След като всички последици от прилагането на първото правило бяха внимателно изброени, космонавтът се изуми. — И какво, ако не ми остава друг избор, да кротувам и да чакам да ме изяде, така ли? — бе извикал той. Адвокатът дори не се усмихна, когато му отговори. — Много точно го казахте — рече.

Тогава това му се стори смешно. Сега — не.

Сетне Фалкън видя нещо, което го разстрои още повече. Медузата все още поддържаше височина на около миля над него, но едно от пипалата й се удължаваше, невероятно много изтъняваше и се присягаше към „Кон Тики“. Като момче веднъж бе видял как фунията на торнадо се спуска от буреносен облак над равнините на Канзас. Нещото, което сега се приближаваше към него, го накара да си спомни съвсем отчетливо черната змия, виеща се тогава откъм небето.

— Алтернативите ми за действие бързо намаляват — докладва той на контролния център. — Сега мога или само да го уплаша, или да му причиня сериозни стомашни болки. Не вярвам „Кон Тики“ да е лесно смилаема.

Изчака да чуе реакцията на Бренър, но той не се обади.

— Много добре. Имам резерв от още двадесет и седем минути, но ще включа двигателя сега. Надявам се, че по-късно ще ми остане достатъчно време, за да нанеса корекции в орбитата си.

Не можа да види повече медузата. Още веднъж се бе оказала точно над него. Знаеше, обаче, че спускащото се пипало вече бе навярно много близо до балона. А му трябваха още около пет минути, докато достигне реакторът пълната си мощ…

Включи го. Бордовият компютър не бе квалифицирал обстановката като напълно безизходна. Дюзите се разтвориха, за да поемат обкръжаващия ги хидрохелий. Настъпваше моментът на истината. Досега не бе съществувала възможност да се провери как действително би се държал един ядрен реактивен двигател в илюзорната атмосфера на Юпитер.

Нещо леко разклати „Кон Тики“. Фалкън се опита да не му обръща внимание.

Бе предвидено възпламеняването на двигателя да стане на шест мили по-голяма височина, там, където температурата бе с тридесет градуса по-ниска, а гъстотата на атмосферата представляваше четвърт от тази, в която се намираше сега. Лошо.

Кое бе най-плиткото гмуркане, способно да го спаси, и да задействува въздушните дюзи? Когато запалеше двигателя, щеше да се устреми към Юпитер с ускорение от две цяло и половина „g“. Дали щеше да успее да се измъкне навреме?

Дълга и тежка ръка потупа балона. Целият съд се залюля нагоре-надолу, подобно на детска играчка.

Разбира се, Бренър можеше да е прав. Може би трябваше да се опита да успокои медузата по радиото. Какво трябваше да й каже? Писи-писи? Чиба? Или пък „Отведете ме при вашия началник“?

Съотношението между трития и деутерия бе нормално. Вече бе готов да запали фитила, който щеше да даде топлина от сто милиона градуса.

Дългият тънък край на пипалото се завъртя на около шестдесет ярда от балона. Наподобяваше слонски хобот, и ако се съдеше по изящното му движение, бе не по-малко чувствителен. На върха му имаше малки сензори, подобни на усти. Доктор Бренър навярно щеше да се развълнува, ако го зърнеше.

Беше време. Огледа за сетен път контролния пулт, включи четирисекундовия стартер, счупи печата на ръчката за катапултиране и я натисна.

Чу се отсечен взрив и внезапно настъпи безтегловност. „Кон Тики“ бе на режим на свободно падане, насочила се към повърхността. Освободеният балон се устреми нагоре, като повлече пипалото със себе си. На Фалкън не му остана време да провери дали балонът е ударил медузата, тъй като в момента се задействуваше реактивния двигател и мислите му бяха заети с други неща.

От дюзите на реакторите излезе ревящ поток от горещ хидрохелий, който придвижи кораба в посока към Юпитер, а не в обратната. Още не можеше да промени курса й, тъй като векторният контрол бе все още неустойчив. Ако през следващите пет секунди не успееше да върне кораба на хоризонтален режим, щеше да се гмурне твърде надълбоко в атмосферата и да загине.

Удивително бавно — петте секунди му се сториха петдесет — той успя да изравни кораба и сетне да го насочи нагоре. Хвърли поглед назад и видя за последен път медузата, вече на много мили от него. Изхвърленият балон очевидно бе успял да избяга от прегръдката й, тъй като не се виждаше.

Сега отново бе господар на положението. Вече не бе оставен на милостта на ветровете на Юпитер. Със собствения си поток от атомен огън той се завръщаше към звездите. Знаеше, че корабът ще му осигури необходимите скорост и позиция, докато достигне орбитална скорост на границите на атмосферата. Там с кратък изблик от чиста ракетна енергия щеше да се завърне към свободата на космоса.

След като измина половината път, погледна на юг и видя как на хоризонта се появява огромната загадка — червеното петно, два пъти по-голямо от Земята. Наслади се на странната му красота, докато компютърът го предупреди, че до включването на ракетната тяга остават още шестдесет секунди. И той с неохота отмести погледа си.

— Друг път — рече си.

— Какво? Какво каза? — попитаха от контролния център.

— А, нищо — отвърна той.

8. Между два свята

— Сега си герой, Хауърд — каза му Уебстър, — не просто знаменитост. Даде на хората нещо, над което да се замислят. Нещо, което ще направи живота им по-интересен. До външните гиганти могат да пътуват само ограничен брой хора, но цялото човечество ще ги посети във въображението си. Това е важното.

— Радвам се, че ти помогнах.

Уебстър бе твърде стар приятел, за да се обиди от ироничната нотка. При все това, тя го изненада. Това не бе единствената промяна в Хауърд, която той забеляза след завръщането му от Юпитер.

Администраторът посочи табелката върху бюрото си, някога принадлежала на импресарио от миналия век. „Удивете ме!“, пишеше на нея.

— Не се срамувам от работата си. Новите познания и новите ресурси са добре дошли. Хората се нуждаят и от нови познания, и от нова възбуда. Космическите пътешествия бяха станали нещо банално, ти ги превърна отново в приключение. Ще измине доста дълго време, преди да огледаме Юпитер внимателно. Още повече, докато опознаем тези медузи. Все още си мисля, че онази медуза е знаела къде е ахилесовата ти пета. Както и да е, къде ще пътуваш следващия път? До Сатурн? До Уран? До Нептун? Ти решавай.

— Не знам. По едно време си помислих за Сатурн, но там всъщност не се нуждаят от мен. Гравитацията й е само една единица, а не две и половина, както на Юпитер. Там могат да се справят и хора.

Хора, помисли си Уебстър. Фалкън каза „хора“. Дотогава не бе правил това. Всъщност, кога го чух да произнася за последен път думата „ние“? Та той се променя, откъсва се от нас…

— Добре — рече той и стана от креслото си, опитвайки се да прикрие своето смущение. — Да започнем съвещанието. Камерите работят и всички ни очакват. Ще се срещнеш с много стари приятели.

Наблегна на последната дума, обаче Хауърд не реагира. По кожената маска на лицето му ставаше все по-трудно да се познаят неговите чувства. Вместо това той даде заден ход, за да се отдалечи от масата, пренастрои шасито си така, че да не прилича на стол, и с помощта на хидравличното си устройство достигна своята пълна височина от седем стъпки. Хирурзите проявиха добър психологически усет, когато увеличиха ръста му с дванадесет инча, за да компенсира поне донякъде това, което бе загубил при катастрофата на „Кралицата“.

Фалкън изчака Уебстър да отвори вратата, след това спокойно я прекоси с колелата си и потегли към изхода със скорост от двадесет мили в час. Не искаше да се фука нито с демонстрацията на скорост, нито с плавността на движението. За него те бяха станали подсъзнателни.

Хауърд Фалкън, който някога бе човек и все още можеше да бъде възприет като такъв, ако се съдеше единствено по гласа му, имаше чувството, че за пръв път от дълги години е постигнал нещо като душевен мир. След завръщането му от Юпитер кошмарите престанаха. Най-сетне бе намерил себе си.

Вече бе разбрал защо сънуваше свръхшимпанзето на борда на обречената „Кралица Елизабет“. То не бе нито животно, нито човек. Намираше се на границата на два свята. Същото можеше да се каже и за самия Фалкън.

Той бе единственият, който можеше да пътува незащитен върху лунната повърхност. Жизнеподдържащата система в металния цилиндър, заменил крехкото му тяло, функционираше еднакво добре както в космическото пространство, така и под водата. Гравитационните полета, десет пъти по-мощни от земното, само му причиняваха известни неудобства, но нищо повече. А най-приятно му бе гравитацията да отсъствува въобще…

Бе започнал да възприема човешката раса като нещо все по-отдалечено, все по-чуждо. Може би тези малки същества, създадени от неустойчиви въглеродни съединения, дишащи въздух и уязвими от радиацията, нямаха работа извън атмосферата. Може би за тях щеше да е по-разумно да си стоят у дома: на Земята, на Луната, на Марс.

Някой ден истински господари на космоса щяха да бъдат машините, не хората. Той не бе нито едното, нито другото. Осъзнал съдбата си, той се гордееше с уникалната си самота — бе първият безсмъртен мост между два вида разум.

Най-сетне, щеше да бъде и посланик. Посланик между старото и новото. Между създанията от въглерод и създанията от метал. Които някой ден щяха да ги изпреварят.

И едните, и другите щяха да се нуждаят от него през идните неспокойни векове.

 

Допълнителна информация

$id = 211

$source = Моята библиотека

Издание:

Артър Кларк. Слънчев вятър. Събрани разкази т.2

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Сибила Влайкова

Худ. оформление на корицата: „Абагар дизайн“

ISBN 954-9512-06-1 (т.2)

 

Arthur C. Clarke. The Wind from the Sun. Victor Gollancz Ltd, London, 1972