Леда Милева
На мама
Задето песни си ми пяла,
край мене ден и нощ си бдяла
и ме научи да се трудя
и рано-рано да се будя,
а в нашата родина свята
да пазя вярно свободата —
три думи ще ти кажа само:
— Благодаря, обична мамо!
Хей, другари
сурвакари!
Хей, юнаци
със калпаци!
Дрян е цъфнал на поляна
с чудно хубава премяна:
всяка клонка позлатена,
всяка пъпка посребрена
с бял варак и мразовина.
Сурва, весела година!…
Едро жито по хамбари,
тлъсти агнета в кошари,
руйно вино по мазите,
мед и восък по пчелите,
пълна къща със имане —
мир и обич да настане,
да живеят като братя
всички хора по земята,
че земята е градина…
Сурва, весела година,
до година, до амина…
Сурва, сурва ви година,
пълна къща със коприна.
мед и масло, вино руйно,
на овчари стадо буйно.
Клас на нива да налее,
плод в градина да узрее…
Сурва, сурва ви година,
да е здрава… до амина!
Сурва, сурва
година!
Давай, татко
гърбина!
Дай, пак аз
с меден глас
ще попея,
ще разсмея
всички вас.
А пък ти
извади
и с пара̀
ме дари.
Сурва, сурва
година!
Давай, татко
гърбина!
Кукуригу, кудкудяк!
Вредом бял покрива сняг.
А пък цялото небе
вчера толкоз ясно бе!
Но в едничка само нощ
той натрупа, трупа ощ.
Как ще ровим ний сега
за храница под снега!
Ех, да пада просо, ръж
на седмицата веднъж!
Кукуригу, кудкудяк!
Дядо боже стига сняг!
С червените ботушки
потропва Дядо Мраз…
— Дечица-веселушки,
шейната спрях пред вас!
Във коша надзърнете:
какво ли няма там? —
Палячовци, мечета,
маймунки, барабан…
За Елка нося книга,
за Спас — акордеон,
а Петльо кукурига:
— Пък аз съм за Антон!
Подаръци ще има
за всички от сърце!
За Новата година
да люшнем ний хорце!
Сняг се сипе на парцали,
бучи буря, свирят хали,
а отвън се чуй врабчето
как се моли на детето.
И кой знае му езика,
той разбрал би що му вика:
— Джив, джив, джив!
Аз бях весел и игрив
и трошици си събирах.
Но земята в сняг потъна.
Бучи буря и фъртуна,
а аз гладно чуруликам
и хорската милост викам.
— Джив, джив, джив!
Да си жив, да си жив —
ако имаш ти душица,
хвърли ми една трошица.
Честита ви Нова година, дечица,
честита за нас нека бъде!
Над вашите мънички светли главици
Бог радост без край да отсъди!
Вас чакат подаръци, сладки, играчки,
елхи с разноцветни свещички,
накичени с шарени книжки сурвачки,
и с орехи пълни торбички.
Бъдете безгрижни, доволни и свежи,
по цял ден играйте на воля,
и нивга сълза ваший взор да не мрежи
на Бога се майка ни моли.
Край вас тя неволи и грижи забравя,
очаква последна утеха,
и второ детинство чрез вас преживява,
и спомня си родната стряха, —
когато и тя като вас бе невинна
във свойте игри и закачки,
и трепетно чакаше Нова година
за нови и чудни играчки.
Сега за себе си нищо не иска.
Пред вас своите радости спира,
и всяка надежда — далечна и близка
във ваште очички намира.
Честита, честита ви Нова година,
дечица безгрижно-игриви, —
от тази, която си вече отмина,
да бъде тя триж по-честита!
Малък Сечко юначина —
сняг натрупа два аршина.
Страх какво е той не знае —
с ветровете си играе.
И на Слънчо светозлати
Малък Сечко стар познат е.
Щом се пролетта задава,
той от Слънчо пръв узнава.
И доде се Марта сети,
той помита снеговете.
Бърза с първото кокиче
първи той да се накичи.
Февруари-ари,
с тебе сме другари —
бодри и сърцати,
всекиму познати.
Ти от рано-рано,
викаш: „Хайде, Ваньо,
чака стръмнината,
грабвай си шейната!“
А тогава-ава
мама шал ми дава,
за да не изстина
в снежната пъртина.
По пързалки-алки
съм с децата малки.
Спускаме се, пеем,
по снега лудеем.
Ти ръцете-ете
ни студиш и двете,
щипеш ни страните
и червиш ушите.
Но това ни прави
пъргави и здрави.
Февруари-ари,
с тебе сме другари!
Малък Сечко,
майстор славен,
с майсторлъка
си прославен;
сутрин седне,
па не става —
шие, кърпи,
прекроява!
Взел кожуха
на земята,
па го реже
и премята.
Реже, реже,
после шие
и под него
пак се скрие,
ту я цяла
разсъблича,
ту отново
я облича.
Денем, нощем
няма мира,
все работи,
все не спира!
Падай, снежко,
колко щеш
няма, няма
нас да спреш!
Ще летиме
ний до мрак,
че ледът е
още як!
Мръкне ли се —
ех, тогаз
ще се върнем
пак у нас.
Ще ни срещант
там със чай,
я с гълчава,
я… кой знай!
Свети в меката зима
февруарският дрян;
и лозницата има
празник свой — Зарезан.
Над лозарите скрежът
от огньове сълзи.
Идват те да подрежат
и асми, и лози.
Режат, вдигат — „наздраве!“ —
пълни бъклици те:
по лозниците прави
грозд до грозд да расте.
От надежда опити,
режат пръчки и здрач.
В смях заплакват лозите
и се смеят през плач.
Слушат: ножица щъка,
шушне в огъня скреж
и трептят не от мъка,
а от майчин копнеж…
Свети в меката зима
февруарският дрян;
и лозницата има
празник свой — Зарезан.
Седнаха децата
всички на софрата
до мама, до татко,
да си хапнат сладко
бобена чорбица,
рибник и халвица.
Със молитви баба
ще начупи хляба,
ще прости на всички,
големи, мънички,
на свои, и гости —
да са леки пости!
Хей, кукурякът
сбира пчелите.
Кукери чакат
в хълмите скрити.
С клоните бели
трепва филизът.
В миг пощурели
кукери слизат.
Звън, чакан вече,
в чанове впримчен,
еква далече
с гърмол пиринчен.
Свири кларнетът.
Огън див бляска.
В тъмното светят
маска до маска.
Кукер за вести
порти удари.
Носят невести
китки и дари.
Земен лъч блесне,
връща го сводът.
С обредни песни
кукери бродят.
Една майка често придумвала малкия си син да става рано, защото — който рано става, бива късметлия.
Една сутрин пред изгрев слънце той сладко спял, а майка му стояла над него и думала:
— И-и, синко, стани да видиш колко е мило, колко е хубаво слънчицето, като изгрява! Стани да видиш как птици и хора бързат по своята работа! Стани и ще бъдеш късметлия. Чичовият ти син стана рано и намери пълна кесия с пари…
— Намерил я зер, защото друг е станал по-рано, та я е загубил — проговорил сънльо и пак заспал.
Имам конче
вихрогонче.
Златна грива
си извива,
през полята
се премята,
мен отнася,
и донася.
Прах се вдига,
дето мине,
не се стига
със години.
Над Родината издига
стан хайдушкият Балкан —
неговия ръст достига
Левски — дивен великан!
Левски — верен вожд народен,
смел Апостол и храбрец,
предан, чист и благороден,
за правдив живот борец.
Той с потайни комитети
вред родината покрил,
в тези комитети светил —
лъч Апостола им бил.
А османските потери,
като кучетата зли,
душели да го намерят
с тъмни помисли-стрели.
Левски с тях се разминавал —
тук търговец, там овчар.
Тук с чалма ефенди ставал,
там с кобила — въглищар.
Със соколов поглед виждал,
крачел със сърце на лъв.
Свободата ни съзиждал —
сред опасностите — пръв.
На бесило бил обесен.
Но безсилен бил врагът.
Възвишил се е до песен
Левски в стръмния си път.
Една жена подкарала козите си да ги пасе в гората, защото сметнала, че е дошла пролетта. Видели я останалите селяни и рекли:
— Къде си тръгнала, мари жено. Сега е Марта, рано е още.
— Аз жена и Марта жена — отвърнала жената и продължила.
Чула Марта, разлютила се. Помолила Малък Сечко: „Братко, дай ми три дни от твойте назаем!“
Дал й Малък Сечко три дни. Марта се разфучала, задухала, посипала сняг и измразила всичко. Три дни не престанала, а на онази жена замръзнала и кобилицата, и козите, и самата тя станала на камък.
Сега в гората има такъв камък, викат му Баба. Отзад тече вода, ала хората от смях не могат да пият.
— Коте, коте — рече вчера
братчето с въздишка, —
откъде да ти намеря
мартеница с мишка?
На зелената морава
Баба Марта днес раздава
мартенички, мартенички
за големи и мънички.
Щом дочуха новината,
в миг дойдоха от гората
Кумчо Вълчо със Лисана,
Заю Баю и Мецана.
Катеричката добричка,
веселата кукувичка,
дългоухото магаре —
всичките отбор другари.
А когато на редици
долетяха всички птици,
със свойте хубави премени
те ги срещнаха засмени.
И на всички, и на всички
подариха мартенички.
Тази пъстра мартеничка
баба ми я върза —
за да съм кат лястовичка
пъргава и бърза.
Както тя е от коприна
бяла и червена,
да съм цялата година
бяла и червена.
Лястовичка като видя
или щъркел — бърже
при трендафила да ида
да му я завържа.
И да стана аз тогава
хубава, голяма,
весела, засмяна, здрава,
също като мама.
Седнала е Румянка
със очички засмени
на слънчева полянка!
С мартенички червени
и цъфнало кокиче
плитките си закичи —
леле, че й прилича!
Баба Марта бързала,
мартенички вързала:
морави, зелени,
бели и червени.
Първом на гората —
да листят листата.
И да дойдат всичките:
щъркелите, птичките,
първият певец,
Косер хубавец.
После на градините —
да цъфтят гиргините
и латинки алени,
и божури шарени.
Ябълки да зреят,
круши да жълтеят.
А пък на дечицата
върза на ръчицата
мартеници чудни
със ресни червени.
да са ранобудни,
да растат засмени.
Трети март! Трети март!
Чакан празник, свята дата.
Трети март! Трети март!
Ден рожден на свободата.
Спомня си Балкана пак
за огньовете хайдушки
и за славните братушки,
тръгнали от Волга чак,
с богатирските си пушки
да прогонят злия враг.
Трети март! Трети март!
В мир народът ни добрува.
Трети март! Трети март!
Днес България празнува.
Откога ни е родила
без умора, всеки час,
денем-нощем майка мила
треперяла е въз нас.
Тя с млеко ни е кърмила,
пяла ни е да заспим,
първа тя ни е учила
сладки думи да мълвим.
Колко нощи не е спала,
кога болни сме били!
Колко често е плакала
бог към нази да смили!
С какви скърби тя посреща
всяка наша тегоба!
Каква радост тя усеща,
щом за нази чуй хвалба!
Толкоз мъки е теглила
и награда тя не ще;
едно иска майка мила:
да я любим от сърце.
Ти живота си ни дала
и от първия ни час
в люлката си ни люляла
и си бдяла върху нас.
В твоята прегръдка топла
раснахме из ден във ден,
всеки детски плач и вопъл
спираше там усмирен.
Ти като орлица мощна
с майчиното си крило
без почивка, денонощно
пазиш ни и днес от зло.
За да бъдем ние здрави,
силни, пъргави, добри,
ти умората забрави,
ти се с грижите бори.
Да сме предани другари,
синове и дъщери,
да обичаме България —
туй в сърцата ни дари.
Затова със обич вечна,
майко, ний ще те дарим
и горещо, и сърдечно
днеска ти благодарим.
Благодаря ти, мамо,
за твоя топъл скут,
за майчиното рамо,
за майчиния труд.
Благодаря ти още
за ясния ми ден,
за грижите ти нощем,
когато бдиш над мен.
За нежната закрила,
за кроткия ти глас,
за всичко, майко мила,
благодаря ти аз!
Малко цвете съм в полето,
аз съм синия синчец,
любя въздуха, небето,
кича полския венец.
Кат небето се синея,
ако ситно и да съм,
с мойта хубост хубавея
всяка нива, слог и хълм.
Аз съм синчец, аз съм радост,
бодил по мен не расте,
аз съм просто, като радост.
Аз съм мило, кат дете.
Бог самичък ме посея
и поля ме да раста,
на свобода аз живея,
на простора си цъфтя.
Малко цвете съм в полето,
аз съм синия синчец,
любя въздуха, небето,
кича полския венец.
1882, Хисар
Най-сладката дума на света е мама! Най-хубавата майка на света е моята!
Аз не мога без мама и мама не може без мене. Мама ме варди от всичките страшни неща. Тя ме държи за ръчичката, когато отиваме в детската градина. Аз не бива да отивам самичка, защото мога да се загубя. Тогава може да ме смачка кола или да ме ухапе куче. А когато се загубя, ще остана без майка и мама ще остане без дете. Колко е страшно това!
Днес е неделя. Мама не отива на работа. Затова сме в парка. Тук е зелено, зелено и пъстро. Има много цветя и много деца. Мама седи на пейката и си почива. Аз си играя на пясъка с децата. Ние правим мост.
Мама ме погледна и лицето й стана засмяно. И цветята станаха засмени. И целият свят се засмя. Колко е хубава мама, когато се засмее. И аз съм засмяна. Също като мама!
Дето си от всички най-добра,
дето те от всичко най-обичам,
научи ме как да те наричам,
научи ме как да избера
най-хубавото, най-чудесно име
и да ти го казвам научи ме!
Че за тебе думи не намирам,
а сърцето ми до днес побира
таз една-едничка дума само:
„Мамо мила, скъпа моя мамо!“
Задето песни си ми пяла,
край мене ден и нощ си бдяла
и ме научи да се трудя
и рано-рано да се будя,
а в нашата родина свята
да пазя вярно свободата —
три думи ще ти кажа само:
— Благодаря, обична мамо!
Кукувица кука
на зелена бука:
Горо ле зелена,
Водо ле студена.
Кога слънце грее,
всичко ти се смее,
есен ли завее,
твоят лист жълтее.
— Лете ми е харно,
зиме пък кахърно:
сърцето ми плаче
като на сираче.
Аз съм, аз съм,
погледни ме,
като лани
посрещни ме.
Дълга пътя
съм вървяла
и от път
съм отмаляла.
Ала нося
дар чудесен:
мила пролет,
сладка песен.
Нарамих си веднъж пушката и тръгнах на лов. Вървях, вървях, стигнах една го-о-оляма гора — три дървета повалени, едното без връх. На върха на това дърво видях един сляп гълъб. Премерих се — уцелих го. После го оскубах, сложих го в торбата и тръгнах пак. Вървях, вървях, стигнах едно го-о-олямо село с три къщи — две съборени, едната без врата. В нея сварих гълъба и го изядох. Ядох, ядох, че като се надух — като връв. Не можах да изляза през вратата, ами се промъкнах през ключалката. Вън ме чакаше кучето ми. И тъй като не можех да вървя, хванах се опашката му да ме влачи, обаче тя стана дълга, дълга като мустаците ми.
Който ще — да вярва.
I
Лазарчице — китчице,
тропни дважди за мене,
да ни станат китчици
двете бузки червени!
Лазарчице — китчице,
тропни дважди за кака,
да й дойдат сватове,
мама да ги дочака!
Лазарчице — китчице,
тропни трижди за мама,
да ме гледа весело
като расна голяма!
II
Изпрати ме кака
лазарка да ходя,
с китчица на чело,
да съм първа в село,
с новата премяна,
да съм все засмяна,
да пея за всички,
големи, мънички,
в кошника да сбирам
яйчица за дари,
мама да ги вапса,
кака да ги шари…
Лаленце се люлее
У зелено ливаде.
Не е било лаленце
Но е било детенце.
Шити поли развява.
Лицето му трендафил.
Очите му звездички.
Паун лети високо,
крила държи широко,
пауница до него:
— „Стой, почакай, пауне,
да ми дадеш ключове,
да отключим сандъци,
да даруваме лазарки
по две, по три ябълки.“
На Румен Цанев
Лазар лазарува,
Лазар весел ходи
и девойка води.
Всяка мома пее
и по-ясно дума
на трева и шума:
„Цветница е утре,
път ни отворете
между синьо цвете,
китка да увием
и венци зелени
за моми, ергени.
И във всяка къща
да цъфти градина,
явор и калина,
между тях Гергьовден
да навърже люлки
за деца и булки.“
Тя е мъничка царица,
златокоса, светлолика.
Сред цветята тя живее,
на лаленце се люлее,
в светъл празник рано пее:
„Хайде, ставайте, дечица!
И от клончета върбица
колелца си изплетете,
на дъсчица ги сложете,
и в реката ги хвърлете.
Туй, що тръгне най-напред
носи най-голям късмет.
На когото то се случи,
ще се радва от сърце!
На Великден ще получи
най-голямото яйце!“
На дядо — жълти минзухари,
да си ги има за другари.
На баба — стръкче от иглика,
за да са лика и прилика.
На мама — тези три кокичета,
че тя си има три момичета.
Така за всекиго — накратко,
накрая идва ред на татко.
Понеже той си няма син —
ще му е син синчецът син!
Набраха китки зелени
с росица росна росени,
набраха млада върбица —
венци да вият дечица.
Па всяха къща дариха
и пътя с шума покриха,
да бъде чисто пред храма,
прашинка утре да няма.
Нали на свята ослица
Христос ще мине, дечица,
на клонка жълта и бяла
затуй е птичка запяла.
Затуй е роса росила
и всичко, всичко измила,
затуй са клони и листи
от рано ясни и чисти.
Великденче цвят люлее,
Зайо-байо му се смее
и му дума на закачка,
че е цвете за играчка.
— Сестро, кой те боядиса,
тъй червено те изписа?
Че кога джуджето свари,
та за присмех те нашари?
Пък отгоре цвят люлееш
и се гордо червенееш.
Не те бива, малко цвете,
ни за пролет, ни за лете…
А великденчето клето,
нажалено сред полето,
цвят към слънцето отвори
и на Зайо отговори:
— На Великден съм родено,
затова съм най-червено.
Затова ме тъй наричат
и децата ме обичат.
Зададе се Великден
през полята зелените.
Гледай радост невидена
по лицата засмените.
Майки месят краваите,
моми стягат премяните.
Щом мръкне, да знаете,
ще забият камбаните.
И ще пеят сред нощите
песни чудни, нечувани.
Хайде, палете свещите,
цели пости сънувани!
Да посрещнем Великдена
със яйцата червените;
с радост чиста невидена —
във сърцата засмените!
Станаха рано децата
да боядисват яйцата.
Мама боите размива,
всекиму в канче налива.
Любка червената иска,
Пешко за синята писка.
Гого се вдига на пръсти,
жълтата грабна чевръсто.
Най-подир за Лиляна
само зелена остана.
Мама им сложи яйцата
и посъветва децата:
— Умни и мирни бъдете,
дрехите чисти пазете!
Но щом тя навънка излезе,
дяволът сякаш че влезе:
Пешко катурна боята
право на Любка в полата.
Тя запищя и с яйцето
шибна го силно в лицето.
Гого при тях се завтече,
но си белята навлече —
двамата, кой където свари
нему яда си стовари.
Бутнаха маси, столове,
цапаха бузи, носове,
викна да плаче Лиляна,
цяло в зелено заляна…
Мама отвори вратата
и що да види горката:
изпотрошени яйцата,
вапсани цели децата!
С бял цвят дърветата покрити
и цъфнали цветя в лехите.
Полъхва лек и ароматен
ветрец априлски над земята.
Нощта е тиха, топла, ясна —
това е пролетта прекрасна!
В небето хиляди звездици,
край храма хиляди свещици.
И храмът цял блести и свети
и пълен е с народ несметен.
Великденска нощ богомолна!
Душа радостна и волна
забравя грижи и умора
и вдига се в небето горе,
където Бог всеблаг царува
и всекиму добро дарува,
и в хор камбанен звън и песен
кънтят, звънят — Христос възкресе!
Чук, чук, яйчице,
имаш ли си сърчице?
Знаеш ли какво е то,
нови дрехи и палто?
Вижда ли ме целий ден
как си ходя пременен?
Чук, чук, яйчице,
ако имаш сърчице,
да му кажеш, нека знай:
днеска цял ден се играй,
а тез шарени яйца
са за всичките деца.
Чук, чук, яйчице,
със сварено сърчице,
чуло ли си блага вест:
Бог Исус възкръсна днес!
Свети, свети,
свещице!
Закривай я
ръчице!
Спри вятърко,
спри не вей
и пламъка
не люлей!
И ти, дъждец,
не роси —
свещицата
не гаси!
В къщи ще я
занеса
и на баба
поднеса:
— Бабо, Христос Возкресе!
Светла радост донесе!
Разискрен ден над малкий град
раздига белите завеси.
Камбани празнични звънят,
и сякаш ангели вестят:
Христос възкресе!
И всеки цвят, и всеки клон
чело на слънцето поднесе.
Поле и лес и небосклон
се сляха във молитвен стон:
Христос възкресе!
Кънти съзвучен благослов
и дух пробуден се унесе.
За правда жаден и любов
във светлий на живота зов:
Христос възкресе!
Сини, сини небеса
бели, бели дървеса!
И от китните им клони
цвят се рони, рони, рони.
Бръмнали пчели навън
над разцъфналия трън.
Пъстрокрили пеперуди
хвъркат палави и луди.
Славей глас извил в гората.
Със тревите и цветята
вятърът засмян играй.
Иде, иде весел май!
Месеците зимни, летни
се събрали на съвет —
себе си да наименуват,
та в света да има ред:
Януари, Февруари,
Март, четвъртият Април,
а пък петият, немирник,
във цветя се цял обвил.
Та извикали неволно:
— Хубавец е! — м, м, м!
Миризмата му: ай, ай, ай!
И от „м“-то и от „ай“
съчетали име: Май!
И в полето, и в гората,
вред се зеленей,
а отгоре на липата
славей сладко пей.
Сладко пее и нарежда,
сякаш че ни дума,
че през май се всичко кити
с цветове и шума.
Че през май е всичко радост
и най-сладка песен —
и света направи Господ
да стане чудесен!
Пей ми, славейо чудесни
пей да те послушам аз.
Любя твойте сладки песни,
любя звънкия ти глас.
Колко пъти съм се гушил
сам из китните гори,
и гласът ти аз съм слушал,
що извиваш от зори.
Пей, напей се ти на воля —
ти си на певците цар;
само не плаши се, моля,
аз на птички съм другар.
Излязъл ми Свети Гьорги
да обхожда посевите:
зимницата, летницата.
Обходил ги и си тръгнал.
В зеленото равно поле
го срещнала сура ламя,
опашата със три глави.
Провикнал се Свети Гьорги:
— Назад, назад сура ламя!
А ламята не го чула.
Разсърдил се Свети Гьорги,
чче извадил остра сабя,
отсякъл и дор три глави,
че потекли дор три реки:
първа река жълто жито,
втора река руйно вино.
Хайде жито — по орачи,
по орачи и копачи.
Хайде вино по лозари,
прясно мляко при овчари.
Наздраве ти, Свети Гьорге!
Хубав Гьорге, цветен Гьорге!
Кой ти каза, кой ти рече,
като лани пак да дойдеш?
Отговаря хубав Гьорге:
— Мен ми рече ден Великден!
— Цветен Гьорге, мили Гьорге!
Скоро бързай да ми дойдеш,
а по тебе трева, шума.
По тревата овчарите,
по овчари сиво стадо.
Агънца мънички,
агънца чудесни,
ще ви пеем скоро
на Гергьовден песни.
Свещи на рогцата
и венци на шии,
в черква ще ви гледат
всичките светии.
Ще ви чакат горе
ангелите Божи
и тревица прясна
всяко ще ви сложи.
От нас ще речете
много, много здраве,
дано никой ангел
да не ни забрави!
Батко люлчица направи
да се люшкаме за здраве.
Люшкай, люшкай! Аз летя
ту надолу, ту нагоре.
Дървесата се въртят,
нещо вятърко говори.
Люшкай, люшкай! По-нагоре,
чак до слънчовите двори!
Че там златни слънчица
срещат палави деца,
златни ябълки им дават,
с мед и масло ги гощават.
Люшкай, люшкай! Аз летя
чак до ведри небеса.
Мед и масло, и цветя
и на теб ще донеса!
Батко люлчица направи
да се люшкаме за здраве.
„Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!
Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден —
и Бог ще те благослови!
Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!
Безвестен беше ти, безславен!…
О, влез в Историята веч,
духовно покори страните,
които завладя със меч!…“
Тъй солунските двама братя
насърчаваха дедите ни…
О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!
България остана вярна
на достославний тоз завет —
в тържествуванье и в страданье
извърши подвизи безчет…
Да, родината ни години
пресветли преживя, в беда
неописуема изпадна,
но върши дългът се всегда!
Бе време, писмеността наша
кога обходи целий мир;
за все световната просвета
тя бе неизчерпаем вир;
бе и тъжовно робско време…
Тогаз Балканский храбър син
навеждаше лице под гнета
на отоманский властелин…
Но винаги духът народен;
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!… През десет века
все жив остана ваший глас!
О, вий, които цяло племе
извлякохте из мъртвина,
народен гений възкресихте —
заспал в глубока тъмнина;
подвижници за права вярна,
сеятели на правда, мир,
апостоли високославни,
звезди върху Славянски мир,
бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!
Нека името ви да живее
във всенародната любов,
речта ви мощна нек се помни
в Славянството во век веков!
Русе, 1882, априлий 15
[сп. „Мисъл“, 1892, кн. IX–X]
Слава вам, творци велики
на славянското писмо.
Вий очите ни разкрихте
за наука и добро.
Славим, славим паметта ви,
братя просветители,
на славянските народи
първите учители.
Имената ви свещени
векове покриват с чест.
Ние, всичките славяни,
с песни ще ви славим днес.
О, учители-творци,
смели войни и светци,
ний с цветя, цветя безчет
китим образа ви свет.
Чутни Солун ви роди,
вие бяхте две звезди,
а над нашата страна
бе безбродна тъмнина.
Вий запалихте лъчи,
вий ни дадохте очи,
пратихте ни братски зов,
пратихте ни благослов.
Слава, слава пеем днес,
вечна слава вам и чест,
ние вием днес венци
вам, о, войни и светци!
Буквите като дечица
тичат, скачат в надпревара:
ту се хващат за ръчица,
ту се крият из буквара.
Не играйте днес на жмичка,
мои буквички добри!
Ще ви събера самичка,
ще ви преброя дори.
Зная: всичките сте трийсет!
К, не крий се!
М, не крий се!
Я, елате най-отпред,
под големия портрет.
С вас започват имената
на двамина славни братя.
КИРИЛ и
МЕТОДИЙ с вас
искам да напиша аз.
Капчици дъждовни
падат от небето —
и орачу трепна
радостно сърцето.
Чу той техний говор
с ветреца пролетен
и на ранний посев
поздрава приветен.
И в мечти честити
видя той отрано
в златен клас израсло
зърното посяно.
И кръстци, и снопи —
дар за труд грижовни…
Святи, благодатни,
капчици дъждовни!
Пеперудо, летуго!
Пеперуда летяла
и богу се молила —
дай ни, боже, дребен дъжд,
да поникне жито, ръж.
Дай ни, боже, росица,
да навадим пшеница,
да направим колаци,
да нахраним сираци.
Облак се вие на сине небе,
нека се вие, дано се свие,
дано се свие, та да завали,
да завали летен дъждец,
да се роди жито, просо…
Пеперуда летела,
над вода се метала
и се Богум молила:
— Дай ми, Боже, дребен дъжд!
Да се стори житото,
по житото ечемика,
по ечемика просото:
от класеца килото,
от лозата ведрото.
Дай ми, бульо, ситото,
да ти й сита годината!
Тъй се случи, че след пладне
над полето изведнъж
току гледаш, че е паднал
краткотраен летен дъжд.
Смаяни стоят житата,
стихва каменния път,
а струите сред листата
на тополите шумят.
Но и час не продължава,
полудява малко тук
и дъждецът отшумява
подир облака на юг.
Пее птица в храста мокър,
грее всеки негов лист,
пак полето е широко
под изчистената вис.
Дъжд полезен, дъжд чудесен
за цветенца и треви,
капката ти като песен
в ширинето ни звъни!
Често падай на земята,
влагата си ти й дай,
та земята цяло лято
все зелена да сияй!
Ето че измина
старата година.
Ще се разделим
с тебе, клас любим!
Като малки птички
трудихме се всички.
Утре от зори
почваме игри.
Лятос на прохлада
в горската ливада
дружно ще вървим
да се веселим!
После двама с Петьо
в лагер край морето
ние ще се спрем
да се попечем.
А на есен
с песен
ще се срещнем с вас
в следващия клас!
Много са цветята
в юнските градини
алени, лилави,
жълти, бели, сини.
Много са децата
в мирен дом родени
бели, жълти, черни,
мургави, червени.
Ласкави цветари
гиздят градовете.
С обич те отглеждат,
всяко нежно цвете.
Смели хора бранят,
пъстрата ни чета.
Ние сме цветята
на една планета.
Когато за пръв път страхливо
аз в класната стая надникнах,
тъй ласкаво ти ме погали,
че в същия миг те обикнах.
Когато с несръчните пръсти
се мъчех да пиша с мастило,
ти, сведена кротко над мене,
ми вдъхваше вяра и сила.
С тебе разбрах, че щом учиш,
урокът е винаги лесен,
че винаги трябва да бъда
с другарите искрен и честен.
Научи ме ти да обичам
от ранните детски години
горите, полята — и всичко,
което наричам „родина“.
Аз много неща ще забравя,
но теб ще забравя ли? — Няма.
В сърцето си твоето име
до името пазя на мама.
Ти ни отвори очите,
ти ни отвори сърцата,
ти ни научи да бъдем
верни другари и братя.
Даде ни ти обичта си,
радостна, светла, честита,
ний ще я вземем и сложим
вътре, в сърцата ни скрита.
Като останем без тебе,
в пътя без твойта закрила,
тя ще ни бъде водача,
твоята обич най-мила.
Сбогом, учителю скъпи!
И лудините прости ни.
Твоите думи, съвети,
ние ще помним с години!
Последният звънец удари.
И ние сме на крак.
Стои сред весели другари
учителят ни драг.
И книгите ни върху чина
отдъхват този час.
Свърши учебната година,
завърших я и аз.
Любимата ни класна стая
от гласове ехти.
Дойде на ученето края,
започват веселби.
И песента като орлица
отново ни събра.
Настъпват вече дни, дечица,
за отдих и игра.
Едни ще идат край морето
и ще издигнат стан,
а други — дружно по полето
и китния Балкан.
А щом наесен, обгорени,
звънецът ни сбере,
отново бодри, закалени
ще учим по-добре.
Славей сладкопоен, славей ранобуден,
наближават вече дните сенокосни —
събуди ме утре в здрача изумруден,
та да се търкулна пръв в тревите росни.
Знам ли кой ме вика, лик над мен надвесил:
жаждата за път ли, жаждата за вис ли;
или е лазурът — да съм с поглед весел,
или е росата — да съм с чисти мисли?
Ах, росата бистра, дето все люлее
в сините си капки слънце, злак и птици;
дето все ме учи — сутрин като нея
слънцето да нося в своите зеници…
Ой, Еньо, Еньо, с енювче цвете
цъфти земята, жетвата свети;
плетем, запели в мащерки
гъсти,
венчета пъстри с дъхави
пръсти:
да бъдем здрави — здравец сме
сплели,
от лайка мели — да сме по-бели;
от две лалета — дваж по-засмени
и от три ружи — триж
по-червени…
Ой, Еньо, Еньо, с енювче цвете
цъфти земята, жетвата свети.
Обичам, горо, обичам
твойте буки зелени,
твойте води студени,
твойте прохладни поляни,
твойте цветя засмени,
твойте овчари сърцати,
твойте певци крилати,
твойте шумливи потоци,
потоци и водоскоци.
Но най-обичам, горо ле,
твойте ягоди червени,
що на трапези зелени
ти от сърце ни раздаваш
и с тях ни сладко гощаваш.
Ето ги ружите, ружите росни.
Всяка — с гердан от сребро.
Вятъра весело щом ги докосне,
люшват край мене хоро.
Свирят им с медени свирки пчелите,
тежки от златния прах,
и пеперудите, слезли в тревите,
кърпи размахват край тях.
Ето ги ружите — в кръг наловени,
с румени, с бели страни.
Сякаш момичета махат край мене:
— Тичай! До нас се хвани! —
Махат ми с китки моми и свирачи:
— Тичай! Хвани се до нас! —
Слънцето лепне по мойте клепачи.
Тичам към ружите аз.
В горите, в горите, в горите зелени,
ах, знам —
тъй много цветя има там,
къпинки и дренки, и гъбки червени,
и птички, и песни,
и ягоди пресни —
тъй много, тъй много са там!
Вървете да идем, да идем! Вървете —
Ура!
В зелената хладна гора…
И там до насита цветя вий берете
и черни къпини,
и сладки малини —
в зелената хладна гора!
Песен пее малка птичка
на вейчица в горичка:
— Волно весело живея,
цял ден пея, пея, пея.
Пеперудка отговаря:
— Аз си хвъркам и играя,
със тревите и цветята
по горите и полята.
Виком виква зелен здравец:
— Аз не пея, не играя.
В бедни хижи и палати
нося свеж дъх от дъбрави.
Дядо Господ ме изпрати
да разнасям свидно здраве,
че без здраве няма песен,
ни игри, ни свят чудесен!
Сладкопойна чучулига
над полето се издига
и с разперени крилца
литна долу над селца.
До градинки се снишава,
над къщята приближава,
над орачи с ясен глас
дума, миличка, тогаз:
— Хей орачи работливи,
погледнете ваште ниви,
клас навел е стъбълца,
пълен с хубави зрънца.
И не стойте, сиромаси,
ни минута у дома си,
а далеч от всяка скръб,
лъскав наострете сърп,
та нивята пожънете,
златно зрънце приберете —
ни един не знай от вас,
що го чака тук до час.
Пофалила се невяста
пред девера си Стояна:
— Каква съм бърза жътварка,
жътварка и песнопойка —
де има нива голяма,
да жъна, да са нажъна,
да пея, да са напея!
Де я зачу свекър й:
— Булне, снахо хубава,
аз имам нива голяма
с девет е рала орана,
със сто е кила засята.
Ако я за ден пожънеш,
ще ти харижа, харижа
най-мъничкото сандъче
със това тежко имане!
Няма облаче в небето,
ясно, топло лято.
Нивите узрели светят,
сякаш чисто злато.
И сред тях жътварки жънат,
с кърпи забрадени,
в житото до пояс тънат,
весели, засмени.
Цял ден жънат те и пеят
песни на припявки,
класовете се люлеят
в техните задявки.
А отгоре във небето
леко се издига
и трепти, трепти с крилете
малка чучулига.
Да отидем в планината!
Стига в този душен град!
Там — простори необятни,
тишина и благодат.
Там поточето игриво
сред цветята лъкати.
Чудни приказки гората
непрекъснато шепти.
Тамо върхове, падини
Бог е щедро наспорил.
Кът за отдих, кът за радост,
вечно свеж и вечно мил!
Да отидем в планината!
Тук е задуха и пек.
От чукарите високи
да погледнем надалек!
Дойде лято. На небето
слънцето припече,
над земята маранята
леко тръпне вече.
Чучулига се издига,
кукувица кука,
а светулка, като булка
гиздава, блещука.
Ей жетварки с паламарки
морни жънат нива
и косачи, и копачи
буен пот облива.
А на сянка сред полянка
тук стада пладнуват,
там децата из реката
къпят се, лудуват.
— Чук-чук! Де ли се е скрила?
Хей, пчелице лекокрила!
— Кой на портичката чука?
Махай се, момче, оттука!
— Моля те, недей ме връща!
Дай да видя твойта къща!
— Надникни, момченце мило,
но помни че имам жило!
— Хей, пчелице тъмноглава,
кой ти тия питки дава?
— Меся си ги аз самата
от прашеца на цветята.
— Ой, пчелице с дрешки златни,
кой ти тоя мед изпрати?
— Мойта майчица, момченце,
ме събужда със звънченце.
Аз се вдигам начаса̀,
па измия се с роса,
грабна в миг паничка злата,
литна с песен над полята.
От горичка на горичка,
от градинка на градинка,
от цветенце по прашенце,
от лехичка по паничка,
от полянка по гаванка —
тъй минавам си навред
сбирам си прашец и мед.
Пясъкът ме пари — все не мога боса…
С моите другари кофичките нося.
Трябва ни водица — правим крепост славна!
Бързайте, дечица, трудим се отдавна!
Ала щом изсъхна, пясъкът се срина.
Тягостно въздъхна наша дружина.
Времето е скъпо, трябва да решим:
Нека се окъпем! После ще строим.
Вихрено цамбурна детското ни ято.
С пояса се гмурнах… Ех, че славно лято!
Весело се кискат на брега децата.
Махат, нещо искат, сочат над водата…
Даже и не питам! Правя въртележка,
но защо ли ритам със краката тежко?
Само за минутка сетих се… Кога ли
влязла бях обута с новите сандали!
Облаче крилато
по небе лети,
бисерно, пернато
облаче блести.
А горите жадни
с трепет го следят —
няма ли да падне
дъжд и тоя път?
Гледай! Изгоряха
билки и цветя,
ручеи запряха,
славей отлетя…
Спира се тогава
облака и в миг
той се отзовава
на сърдитий вик —
гръм земя затресе,
мръкна изведнъж,
облак се надвеси,
рукна порой-дъжд.
И из планината
бликват пак води —
и във миг гората
пак се подмлади.
Ниво, моя ниво,
нива златолива,
зрееш ти на слънце,
клас ти се налива.
А по теб от вятър
както в сине море,
бранове се килкат,
ходят на просторе.
И над тебе с песен,
вий се чучулига,
горе чер и грозен
облак се въздига.
Зрееш ти и спееш,
клас ти се налива,
хорски тежки грижи
ти не знаеш, ниво.
О, разкарай, ветре,
облак градобитен,
запази ти, боже,
нива с плод й житен!
Писмото е най-голямата радост. Не знаеш какво има в него и умираш от нетърпение да го отвориш. А като го прочете кака, вече знаеш, че баба ще дойде на гости от Лясковец. А то значи: пълна кошница с черешки, пресни наденички (много обичам наденички), баница и сушени сливи с орехи вътре. То значи още: приказчици. Ох, бабините приказчици! Нямаме търпение да си легнем рано, баба да седне до леглото и да разправя. Само малкото ми братче, като каже: „Знам тази приказка“ — и заспива. И аз я знам. Слушала съм я от мама и от леля и пак не мога да се наситя на „Житената питка“. Колко пъти баба я разправя, все си променя гласа, сякаш друга приказка разказва. А най-обичам, когато баба сбърка и аз я поправям!
Сега писмо на баба, че я чакаме с нетърпение. А през лятото ние ще й отидем на гости.
Колко ще се радва баба на писмото!
Прелетните птички
с врабчо се сбогуват
— Сивичко другарче,
сбогом! Не тъгувай!
Пъстрият синигер,
лакомата врана,
сипката, кълвача,
тука ще останат!
Маха им с калпаче
в клоните врабчето:
— Чик-чирик! На слона
поздрави носете!
Във ъгълчето над кревата,
от стария наш иконостас,
Исусова майка свята
денем и нощем бди над нас.
Тя ни дарява здраве, сила,
смиреност, кротост, доброта,
от злото черно ни закриля —
а в зло е потънал света.
Най-чиста радост ний изпитваме,
щом всяка привечер със глас
шептиме Божата молитва
пред стария иконостас.
Лятото отмина
с ален мак в косата,
с тежък сноп на рамо,
с огнен сърп в ръката.
Слязоха в полето
стада руйни, гойни.
Сбогом, жарко лято,
сбогом, птички пойни!
Никне по ливади
минзухарът бледен —
той е сред цветята
тъжен цвят последен.
Ето, есен иде
в дреха златошита,
на глава с корона,
от лозини вита.
Кошница тя носи
в ръцете си бели —
с ябълки червени
с гроздове узрели.
Тръгнали за боровинки
три мечета сам-саминки.
Пълни кошнички набрали
и на всичките раздали:
кому двенки, кому тринки
зрели, сочни боровинки.
На щурчето — със паничка,
че е весело, добричко,
че им свири песенчица
за хорце и ръченица!
През гората гордо крачи
малко весело юначе,
хем си крачи, хем си пее,
та гората чак люлее:
— Где сте, горски зверове,
тук юнакът ви зове,
който е юнак роден,
да излезе срещу мен!
Чу го Заю, не дочу,
на петичките си плю —
тръни, суша и вода
как прескочи — не видя.
Вълци, язовци, лисици,
буболечки, мишки, птици —
всичко живо в гъсталака
се изплаши от юнака.
Само Меца от леса
отговори на гласа:
— Хей, ти мъничко юначе,
с черно рунтаво калпаче
зная, че не си ни враг
щом без пушка идеш пак!
Хей ти мъничко момче,
с твойто весело гласче!
Трепна черното калпаче,
но нали си бе юначе,
и момченцето в леса,
пак подкара песента…
Слънцето искало да се ожени и отишло при бога да иска разрешение:
— Искам да се оженя, Господи — казало то, — бива ли?
Едно време Дяволът бил като ортак на бога и работели заедно. Но когато дядо Господ заженил слънцето, поканил всички на сватба, само забравил за Дявола. Разсърдил се той, яхнал един заек и хукнал да бяга. Дядо Господ се сетил какво е направил и пратил една пчела да разбере какво е замислил Дявола. Тя се тикнала в калпака и чула как Дявола нарежда ядосан: „Как не се сеща дядо Господ, че като ожени слънцето, ще се народят слънца и ще изгорят земята. То сега е едно, че пак суша и жега, пък като станат много, съвсем.“
Чула пчелата и отърчала при дядо Господ, обаче Дяволът я видял и погнал. Тя бяга, той подире й, мъчил се да я удари с една пръчка, замервал я с камъни, обаче тя успяла да се измъкне. Отишла при дядо Господ съвсем опърпана и му казала какво чула. Дядо Господ веднага спрял сватбата, а на пчелата рекъл: „За награда от днес ти ще даваш най-сладкото и хубаво нещо на земята.“
Дядо Господ, че е господ се допитва, камо ли човек да не се учи цял живот.
Рано сред полето
млад сеяч застана,
помоли се кротко
и да сей захвана.
С пълни шепи хвърля
той зърната златни,
жадно ги поемат
ниви благодатни.
Редом на широко
сей, сеячо, семе,
че в земята влажна
плодна сила дреме.
Труд те чака днеска,
работа усилна,
но ще бъде лятос
жетвата обилна…
Как да не се радвам,
че вече е есен,
как да не я срещам
весело, със песен.
Всички я одумват
и я мразят всички
и от нея бягат
прелетните птички.
Само наште врани
и врабците сиви,
те стоят, не бягат
и не са страхливи.
Стъпваме по меки
листи във гората,
а пък тя е цяла
алена и златна.
А във къщи дюли,
ябълки с кошове,
сладко, мармалади,
за зимъс готови.
Да ядем наздраве
и да ни е сладко,
да е жива мама,
да са живи с татко!
Сутрин ставам рано
заедно със мама,
в къщи й помагам,
масичката слагам!
Дворчето поливам,
беля и картофки,
радостно подскачам
с новите пантофки!
Чашките измивам
с малките ръчички
и от прах изтривам
всичките полички…
После се залавям
да чета саминка —
буквите познавам,
ако са с картинка!
Радостта ни е голяма!
Ний помагаме на мама!
Аз поличките изтривам,
кака чашките измива…
Храним сивото козленце
с пресни букови листенца,
а и кравичката наша
водим честичко на паша!
Радостта ни е голяма!
Ний помагаме на мама!
Тя от двечките се хвали
и по бузките ни гали!
На нашата малка княгиня Мария Луиза
Малка Богородица
насън ме целунала
и на двете бузички
две трапчинки турнала.
В две трапчинки сладички
две усмивки легнали
и два реда зъбчета
като бисер грейнали.
А косите гладките
чисто злато сложила —
за мен Богородичка
много се тревожила…
С кошница в ръцете,
с весели лица
тръгнаха отрано
старци и деца.
Екнаха в лозята
песни, глъч и шум,
заскриптя колата
по широки друм.
Дали часовникът на Петльо е напред,
та рано вика той от всеки плет,
или избърза Слъчно отзарана
да се покаже румен от Балкана?
Дали нощес на всичките деца
пораснаха крилца,
та литнаха
като крилато ято?
Защо ли от прозорци и врати
за поздрав махат майки и бащи?
Защо градът е чист и пременен?
— За първия учебен ден!
Детенце хубаво,
пиленце любаво!
Къде под мишница
с таз малка книжица?
Отивам, бабичко,
макар и слабичко,
книга да се уча,
добро да сполуча.
Да си първокласник — то не е шега.
Колко много грижи имам аз сега!
По часовник ставам — времето следя.
Мирно на чина си трябва да седя…
Пиша, пиша букви и чета на глас,
и разказвам ясно, и внимавам в час…
Много, много грижи имам аз сега.
Да си първокласник — то не е шега.
Лятото премина,
дойде есента,
утрото с усмивка
поздрави света.
Училищен звън
децата зове,
чуват се навън
вик и смехове.
В улиците бързат
весели деца
и радостно тупкат
малките сърца.
И скоро кат кошер
с работни пчелици
загъмжа школото,
пълно с ученици.
Голямата слънчева сграда
от нашата песен ехти,
училище почваме с радост,
с нови, прекрасни мечти!
Другарче с ръка загоряла
ми носи цветя от Пирин,
гласът на учителя гали,
достига последния чин…
След дългата лятна почивка
следиме урока в захлас,
другарска и топла усмивка
изгрява над целия клас!
За родния край всеотдайно
и сили, и труд ще дадем —
обичам, обичам безкрайно
в училище първия ден!
Във тетрадката грижливо
буквите нарежда,
куклата нетърпеливо
чака и поглежда…
Котенцето се прозява,
мръщи си нослето:
— Кака вече ни забрави,
цял ден е заета!
А петлето кукурига,
перка със крилцата:
— Стига писа букви, стига.
Хайде на играта!
Много му е драго,
много му е мило,
дето се облякло,
дето се измило.
Две очички светят
и косички гладки,
чантата догоре
пълна със тетрадки.
Нищо, че навън е
мокро и студено,
то си е на мама
мъдро и учено!
О, Дядо Господи,
от всички най-добър,
от всички най-голям!
Ти, дето си в небето сам,
а знаеш тук каквото става;
и слънцето отде изгрява,
и де звездичките се крият,
и как тревите сочец пият,
и разцъфтяват, и узряват!
Сега ме гледаш, Божичко, от там,
и знаеш днешния ми грях!
И ме е срам,
и ме е страх!
А мама рече: — Господ е добър,
на всички ни прощава!
Затуй Ти давам
сърцето си и двете си очички,
и двете си ръчички,
да Ти се молят да простиш
на всички братя и сестрички!
И татко да ми се не кара,
и мама да не плаче,
и баба да не е такава стара,
да няма вече по земята
ни едно сираче,
а пък уроците си утре да ги знам.
О, Дядо Господи,
от всички най-добър,
от всички най-голям!
Искам аз да ида
в слънчевите двори,
в приказките както
често се говори.
Слънчевата майка
там ще ме запита:
„Що дириш от Слънча
в есен мъгловита?“
— Диря, — ще й кажа —
сиромашко лято —
за голи и боси
слънчевото злато!
И тя ще помоли
сина златоглави,
и бедняци клети
той не ще забрави!
Дошла пролет. Лозари тръгнали да режат лозята. Повикали и коса да помага.
— Хайде, косе, да режем лозята!
— Сега не мога! — рекъл той. — Сега си правя гнезденце.
Дошло време лозето да се прекопае. Лозарите пак повикали на помощ косето, а то им отвърнало:
— Не мога. Сега мътя яйчицата си, трябва да ги топля, че да ги излюпя. Работа имам много.
Дошло време за връзване, косето пак не пожелало да помогне.
— Хайде, косе, да връзваме!
— Не мога — отвърнал косът. — Малки са ми пиленцата.
Узряло гроздето. Тръгнали лозарите да го берат.
— Хайде, косе, да берем грозде! — извикали му берачите на шега.
— Ей сега, ей-сега! — радостно извикал косът — Чакайте да повикам и малките да помагат!
Ала лозарите му рекли:
— Почакай, косе, почакай! Който не работи, не трябва да яде.
Бърза вкъщи Дядо Ежко,
кошче натоварил тежко:
с грозде, с ябълки-сладкуши,
моркови и зрели круши.
Мармелад, петмез чудесен
ще приготви тази есен.
Сочни ябълки ще имат
ежковците цяла зима!
А за внучето игриво
носи книжка със картинки,
че е много паметливо —
ходи в детската градина!
Навярно натежали от позлата,
окапват на дърветата листата…
Гората, ах, горката — оголява,
без дреха мръзне, плахо се смълчава.
А хорът птичи? Може би замина,
или замлъкна — болен от ангина.
Разнася ехо съскащата песен
на злия вятър: есен, есен, есен…
Препускат гневно облаците сиви,
развели, разпилели тежки гриви…
А нивите сънуват: Иде зима.
Ще падне сняг. Кожух за тях ще има.
Вятърко листи в гората пилей
Косето-Босето вече не пей —
с пойните птички отлитна на юг.
Есен е вече пристигнала тук.
Стихна шубракът, самотен и глух.
Зайко на припека кърпи кожух.
Меца захърка под стария пън,
сладък за нея е дългият сън.
Нека да вее и дъжд да вали,
нека се стелят в гората мъгли!
Зайко си има пак топъл кожух,
Меца ще спи под юрганче от пух.
Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука: — Дай жълто на мене!
А жълтия бук му отвръща: — Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!
И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! — езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!…
През градини лют и гневен бяга
Севернякът с дългата тояга.
Севернякът с калните цървули
де какво застигне, бий и брули.
Свърна там във белите тополи,
дето връх в небето са заболи —
стволи бие, златни листи рони,
златни листи от сребърните клони.
И остаха белите тополи,
и остаха, бедничките, голи.
Ей го после гневно пък забрули
сгушените зад копата дюли
и доде гневът му се насити,
станаха на циганки, горките.
Свела се е като мъченица
там сред двора старата черница,
а до нея клонестата круша
тихите й жалби мълком слуша —
слуша и се в празно гняздо люлка,
като майка, като скръбна булка.
Капят горските листенца,
голи вейките стърчат,
вехнат билки и цветенца
и поточета мълчат.
Птичките са отлетели
вече в топлите страни,
по полята запустели
врани грачат сал едни.
Лютата слана попари
листа, билки и цветя.
Всичко живо, що завари —
клюмна, сви се, улетя…
Сбогом, билки и цветенца,
сбогом, лес, повехнал, драг!
Сбогом, птички и долченца,
чак до нова пролет пак!
Чука зимата на прага,
Любка кукличките стяга
със палтенца и терлички
и със топли ръкавички.
Дългоносото паляче
цял ден весело подскача:
— Идвай, Дядо Мразко, скоро,
трупай пухкав сняг на двора!
Ние вече сме готови,
имаме шейнички нови!
Ще те чакаме на прага —
толкоз, толкоз ни е драго!
Тихо се сипе
първият сняг,
галено щипе
бузките пак.
Де е на двора
старият пън?
Снежко затрупа
всичко навън.
Плевникът има
снежен калпак.
Зимата блъска
къщния праг.
Шаро тревожно
тръска глава —
Как е възможно?
Що е това?
Шаро е още
малко кутре —
може ли Шаро
да разбере?
Колко си глупав,
Шаро, сега!
Колко страхливо
гледаш снега.
Една сутрин кичестата липа в гората се пробуди изтръпнала от студ.
— Какво ли е станало? — помисли тя и разгледа наоколо.
Първите лъчи на слънцето се мятаха през високите върхове и падаха върху гората. И цялата гора изглеждаше сребърна и блещеше, блещеше.
И листата на липата бяха сребърни и също блещяха.
Беше тихо, тихо. Нищо живо се не обаждаше. Само близкият поток шумеше и водите му бягаха надолу, бистри и студени.
— Какво има? — пошушна липата.
— Слана, студена слана падна нощес — обади се един лист. Той искаше да каже още нещо, но се отрони и бавно падна.
Липата чу въздишката му. Скоро след това падна друг лист. По него друг…
— Листенца, какво правите?… Стойте! Защо падате?
— Сбогом, сбогом, мила липо, наша родна майко — зашепнаха листата. — Есента е дошла вече. Нашият живот е свършен. Ние трябва да паднем, но в нашите пазухи ние отгледахме малки пъпки, пълни с живот. Те са облечени хубаво. Техните кафени люспички, макар и тънки, ще пазят сърцата им от студ и мраз. Те всякога ще бъдат готови за новия живот, който ще дойде с пролетта. От тях ще се развият нови листенца и ти пак цяла ще се облечеш с тях, стара майко. Сега сбогом! Сбогом!
— Сбогом! — пошушна липата.
И пожълтелите, попарени от сланата листи почнаха полека едно след друго да падат като златни птички около дънера на своята майка липа.
Спи под храста Дългоушко,
спят бъбривите вранушки,
спят, отпуснали крилцата,
птиченцата във гнездата…
Катеричките игриви
спят на клонките бодливи.
Спят вълчета,
спят мечета.
Спи хитрушата лисица,
спят послушните децица.
Тихо-тихо-тишина…
Спи и кръглата луна!
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.
Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума —
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
Бяла спретната къщурка.
Две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.
Тука, под липите стари
неведнъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях.
Къщичке на дните злати!
Кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!
Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.
Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам —
първа радост е за мене.
Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.
Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
Обичам те, родино, пролет
под накита зелен
и с първите цветя наболи
през първи слънчев ден.
Обичам те, когато лято
житата позлати
и жетва закипи в полята,
и морно дишаш ти.
Обичам те, когато есен
под бистър небосвод
събира плодовете с песен
работният народ.
Обичам те и зиме — бяла,
с дълбоки снегове,
когато пак си разцъфтяла,
но в снежни цветове,
когато, тиха и безбрежна,
до своето сърце
затопляш с майчината нежност
най-малкото зрънце.
Обичам те, родино моя,
и всеки ден и час
готов съм свободата твоя
да браня вярно аз!
Нашата Родина е прекрасна!
Хлебородна — нашата земя.
В нея аз родих се,
в нея — расна,
песни пея, дишам и вървя!
Нашата Родина е свободна!
Животворни — наште планини.
И горите —
като стражи родни
пазят наште тучни равнини!
Нашата Родина е богата!
Всичко има,
всичко ражда тя:
нефт и руда, въглища и злато,
дивни рози, буйнали жита!
Топло грей над нас небето синьо.
Труд и смях,
където и да спрем.
Ние те обичаме, Родино,
и не ще те никому дадем!
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко!
Те за нас се много трудят,
те за нас се рано будят.
Щом очите си отворим,
със кого ще заговорим?
С нашта мама, кротка, мила,
със зората подранила.
Тихо татко да събуди
да отиде да се труди —
да печели и набави
дрехи и обувки здрави,
и тетрадки, и писалки
за дечицата си малки…
Колко мило, колко сладко
е при мама и при татко!
Дядо господи, прости ме,
моля ти се от душа,
с ум и разум надари ме,
да не мога да греша!
Запази ми ти сърцето
от зли мисли и неща,
всичко видиш от небето:
зло до мен недей праща!
Дай на мама, дай на тате
здравье, сила и живот,
мир, любов на всички братя
и добро на наш народ!
Що ми е жалба на сърце,
и жалба, майко, и рана,
да расна, да си порасна,
и голям, майко, да стана.
В равно Загоре да ида,
та на загорски пазари
сиви воловци да купя
със позлатени юлари.
Воловци в рало да впрегна,
зарана рано да стана,
да ора, майко, да сея,
и тебе клета да храня.
Що ми е жалба на сърце,
и жалба, майко, и рана,
да каже мало, голямо,
бащина мила отмяна!
Зимна вечер губер бял размята,
спи ми, малко зрънце под земята,
спи и слушай, как незнайни хали
свирят в мрака с ледени кавали.
Не тъгувай ти за ясно лято,
ни за ниви със коси от злато,
не тъгувай, че е заледено
твойто стръкче свежо и зелено!
Спи и слушай, спи и чакай в мрака
да пристигне с блага вест южняка —
и ще видиш, как ще пръпнат луди
пак пчелици, птички, пеперуди,
и ще видиш как на кон от злато
пак ще дойде огненото лято.
Намаляха доста
коледните пости.
Щом като Никулден
е дошел на гости —
сички да здрависа,
не само с шарана,
но и със покривка
бяла изтъкана,
да покрие вредом
лекичко земята
и от студ да пази
в нея семената
на цветя, на жито
и трева зелена,
та когато дойде
пролетта засмена,
та да я отмахне
със ръце си чисти
и постели свойте
губери цветисти!
Я изгрей, изгрей, месечко,
месечко светлогрейничко,
ти като грееш високо,
високо още широко,
грееш ли вредом селата,
селата и градищата?
Я нагрей гора зелена,
сред гора има манастир,
сред манастира килия,
в килия Света Мария.
Тя е от Бога родила
мъжка е рожба добила,
три дни навън не излезе,
на четвъртия излезе.
С златен се ръжен подпира,
златно корито изнася,
пелени бели простира.
Ниското небе се мръщи,
спусна се мъглата димна.
Вечер бъдна, вечер зимна,
шумно, весело е вкъщи.
Разжарен пъ̀на светлее.
Къса, хвърля сам бащата
в огъня дрянови пъпки
и гадае на децата.
Свири вятъра в комина,
но дочува домакина —
тропа се на порти стари,
идат гостени безвестни,
носят светла радост с песни —
скъпи гости — коледари.
Нея нощ снегът валял, валял,
от снежинки пътят побелял.
Светили в гората посребрени
на елхата клоните зелени,
а на нея мънина, самичка,
чудна песен пяла Божа птичка:
„Нани, нани, моя рожба мила,
мама в пеленки те е повила,
на повои грей звезда-звездица,
грее твойта ангелска душица.
В ранина овчари бор набраха
и зелена люлка ти сковаха.
Света Петка ризка ти оплете,
все от злато и от снежно цвете.
А Света Неделя те люлее
и те милва, гледа и ти пее,
както пеят под стрехи, кошари
тази вечер гости коледари…“
Три дечица си вървели
и звезда видели,
по-голяма, по-светлива,
също като жива.
Гледат сребро-посребрени
всичките пътечки,
а по тях се разпълзели
златни буболечки.
И децата стават злато,
а сребро — косите,
в ясната пътека ходят
и се чудят трите.
Там, където се допира
земята с небето,
ясната звездичка спира
и пада в полето.
Сребърният път отива
право до звездата,
като слънце греят в него
смаяни децата.
Те видели и познали:
Бог Исус се ражда,
а звездата, дето води,
пътя им обажда.
Затова е позлатила,
посребрила всички:
и пчелици, и мушици,
и цветя, и птички!
Рано-рано отзарана
дойде Врабчо през Балкана
и донесе бърза книга:
„Дядо Коледа пристига!
Той в среднощ ще бъде тука,
той по портите ще чука,
ще изходи всички двори,
всички стаи ще отвори,
всеки дом ще благославя
със любов, имот и здраве
и без много шум и врява
ред поредом ще дарява:
на момиченцата малки —
буйки, кукли и дрънкалки,
на момченцата добрички —
книжки, чанти и шейнички!“
Ангели в небето
за Христос — Детето
чудни песни пеят
и крила си веят.
От крила им бели
долу полетели
малки перушинки —
белите снежинки.
И земята цяла
цяла побеляла.
Радват се децата
тупкат им сърцата.
И запяват всички
с алени устички:
— Рождество Христово!
— Рождество Христово!
Ой, Коледо, мой Коледо,
роди ми се боже чедо.
Кравай скача от полица
ври в котлето кървавица.
Запей, бабо, като лани,
весело на нас да стане:
ой, Коледо, мой, Коледо,
роди ми се боже чедо!
Чук… чук… чук, чук, чук.
Дядо Коледа е тук —
до вратата ей го, чака
и с тояга трака, трака.
Стар е, бял е като сняг,
но на гости иде пак.
Подранил е като лани,
носи цял кош армагани.
Хвърляй, дядо, таз лула —
да го срещнем с мен ела!
Твоята лула е лоша,
има новичка във коша.
Хурката ти не преде,
бабо, остави я, де!
Дядо Коледа у нас е,
нова хурка ти донася.
А на мене, кой ли знай,
може би ще е кравай,
или носи питка сладка,
или молив и тетрадка.
Път пътува от зори —
бързай, бабо, отвори!
Иде много от далече
и отколе чака вече!…