Велимир Петров
Трето полувреме-нно

Ridende

Dicire

Verum!

 

Шегувайки се,

казвам

истината!

Уговорки:

Книгата е своеобразно продължение на предната от същия автор — „Разчоплени сантименти“.

И в тази книга — всяка прилика с отделни лица, случки и места е… неслучайна!

Авторът, бидейки на съответна възраст, си е позволил лукса да назове всичко и всички с техните си имена.

Засегнатите читатели и нечитатели могат да се възползват от правата си — за саморазправа или съдебна — правна такава.

Авторът не отговаря за пропуснати, забравени и недоразчоплени отделни сантименти!

При разчоплянето на сантиментите са спазени някои и други елементарни хигиенни норми, предвид евентуални и неевентуални инфекции.

Птиченцето, неизменно присъстващо в рисунките, е заслужило тази привилегия по причини от твърде личен характер и многообразието на функциите които изпълнява; най-малката от които е, че си споделяме разни работи.

Книгата не е препоръчителна за люде, търсещи под вола теле и светът винаги им е крив; както и за загубилите вяра в себе си и себеподобните.

Авторът моли тия, които посягат към книгата с нечисти намерения, предварително решили да я… хайде, стига толкова уговорки…

И все пак, приятно четене!

Брифинг по никое време

velimir_petrov_58.png

Драги Читателю, обстоятелствата така се стекоха, че се налага пак да се срещнем. И то — по никое време. Належащо било, та друга няма. Ще я проверим ние тая работа и ако има нещо гнило в N-ската държава, ще уведомим своевременно когото и където трябва.

В тази връзка Художникът яхна велосипеда и настъпи педалите. Въртя що въртя, кривна от правата алейка и навлезе в потока си от мисли, като спринтира в най-насрещното от движенията — да не скучаят и дремуцат сетивата му и околните среди.

Засега мислите му се движеха двупоточно или по-точно — освен, че се движеха, а и се прескундеха, каламбуреха и прескамбичваха. Какви ли не пируети и обратни падьодьота, прошарени с двойни аксели насищаха частиците от миликундата, както съобщават периодично следящите отблизо и уважаващи себе си източници.

Ще се опитам да просветля, поне някои моменти от тия мисловни процеси, Драгият Читател — да е информиран и после да не каже, че не знам си какво си и как си било.

Междувременно Художникът включи на втора балканска скорост, да притъпи малко-отмалко болката, скърцането и пукането в левия си коксартрозест, тазов шарнирен болт и плювна символично на едната си длан, няма значение на коя — за контакт с датчиците на кормилото. Модерното возило, освен авангарден дизайн, притежаваше и нещо като мини-компютър, с формат на три персона сапунерка, куха на почукване и с циферблат пълен с подскачащи насам-натам цифри. За който му разбира или поне е инструктиран съответно, това са данни за скорост, натоварване на групи мускули, изразходвани калории, пулс на педалиращия, кръвно налягане и на ставане — ако има такова и прочие; както и една рубинена леблебийка по средата, алармираща ако в радиус от не знам си колко метра отчете евентуална опасност от сексуален тормоз. В интерес на истината споменаваме, че леблебийката с рубинен копнеж потръпваше в предчувствия нон-стоп и Художникът се беше примирил, че сексуалният тормоз, така или иначе, му е в кърпа вързан.

Докато те въвеждам, Драги Читателю (нали сме на ти!), в екстериора на Художника, рубинчето припламна сладострастно. И как няма — току на лакът разстояние отпред, едно дамско гръбче и вадичката на продължението му по-надолу, увлякло се в каланетиката си, просто плачеше да бъде прегазено и после спасявано, поне по метода уста в уста.

Художникът преглътна на сухо едни лоши думички по такива-онакива и повече от професионално задължение, а и по навик, мислено я пошляпна свойски два пръста под четвъртия прешлен, дискретно надничащ между неглиже спорните одежди:

— Мацко! Внимавай, бе Мацко! Дръпни се, че ти връхлитам скоропостижно и без задна умисъл!… И за твое сведение (нали сме на ти!), спорни одежди са тия, за които двама и повече вещи мераклии спорят — има ли ги, няма ли ги! Също като:

Охльо-Бохльо, покажи си рогцата,

да ги видим — бели ли са, черни ли са!

— поучително завърши Художникът.

— Само посмей да ме сгазиш! — глезлаво-мъркащо-подканващо откликна гръбчето, като открехна на половин оборот лицевата си и както се оказа, лицеприятна страна. — Въобще няма да гъкна и ти (на ти сме, разбира се!) ще си понесеш последствията, като едното нищо; като те гътна между Филодендроните Елеганс и Пандуриформѐ; току до Фикус Еластика, с големите тлъсти, тъмнозелени листа, че да видиш ти тогава резил…

— Предпочитам Фикус Религиоза а̀ко и да съм почти атеист; както и Фикус Бенямина Старлайт, с прошарени в бяло листа, да са в тон с брадата ми — примирено доуточни Художникът. — Но ще отложим гътването за неопределено време във времето, че ми предстои брифинг относно настоящето четиво!

— То всички сме за брифинга! И всички сме на ти, ако е въпросът! Нали колежке? — се включи Оня с по двата клетъчни телефона на всяко ухо.

— Да, бе! Дето викаш — аман от тия чуждѝци! Таман попривикнеш с интервю и току ти натресат — брифинг! Станахме на полиглоти и оттатък.

— И на троглодити пещерняци! Какви други да станем из тези Папрати — Птерис Кретика ли не щеш… а и особено Адиантум Хиспидилум или по нашенски — Венерин косъм. Колко е по-романтично, като си е по нашенски окосмено!

— Да, бе! Как пък не! Венерин хълм с Венерини косми… каква ти романтика — чиста еротика!

— Еротика ще рече полова чувствителност! — вмъкна Този, дето все много знае и мре да се вре. — Брифинг, пък е кратко съобщение, което тече в момента… а за Интервю нямаме кратко определение; речникът безпомощно е опитал от английски — предназначен за публична разгласа чрез печата или други медии, разговор на видно лице с журналист, журналистка или журналисти… дълго и широко, тясно и дълбоко — да ти се отще и интервюто и чудото му…

Художникът слушаше благо усмихнат тази мирна препирня, без да спира ритмично да педалира, както пишеше в друг един непопулярен речник. Около него, из екзотичните насаждения подтичваше медийното братство. Опита да кара с една ръка, другата на кръста; после без ръце; не се получи и заби нос в сапунерката, като подлуди скачащите цифри. Намали темпото, отчете пулс осемдесет и пет, скорост едиколко си, калории и прочие; по-чука с пръстена си по една еклива дигитална камера, завряна току незнам си къде и надвика глъчката:

— Докато се изяснят параметрите на отделните термини; било то брифинг, интервю или споделяне на мисли, позволете ми да направя Научно съобщение относно настоящето четиво! Пишете! Нали знаете, заглавие, после нов ред два реда по-надолу, един пръст по-навътре! Диктувам!

Научно съобщение

Следващите текстове са оформени в Нещо като Книга. Освен действащите лица, фактически автори на книгата, има един текстописец, броящ се за писател и един художник, които въдворяват някакъв, макар и съмнителен ред в произведението.

Този творчески тандем работѝ сравнително единно, дори плъзна слух, че така нареченият писател и художникът са идентични, други споменаха, че в по-ранни податки имало факти, че художникът е по-идентичен от писателя; но това са популистки подмятания, целящи единствено разцеплението на иначе сплотения и плодотворен колектив.

Запитани двамата поотделно — какво биха казали в отговор на тия упорити слухове, сякаш се бяха наговорили, отвърнаха, че не виждат къде и какъв е проблемът. Нещо повече — обявиха, че имат еднакви привички, ползват едно бельо, обичат и живеят с една обща жена, карат една кола, почти не се разделят и мислят, че това е добра формула за съществуване и оцеляване в този труден живот. Дори децата и внуците им са общи и не могат да разберат на кого са се метнали, щото има и от музикалния бранш.

Относно избора на име на книгата.

То е леко законспирирано. Ето ключа:

Взето е от спортната терминология, а̀ко и авторите да нямат отношение към запалянковщината. Животът на всеки е един мач, с начало и край, с Рефер — Всевишния. Този — ако може да се нарече Живот, обикновено се състои от две полувремена, като след някой прескочен катаклизъм Реферът, т.е. Всевишният, впечатлен от индивида, му отпуска Трето, извънредно полувреме, за доиграване. Все пак всичко е Временно — и от там тази художествена фигура:

Трето полу-време-нно

като за икономия на мастило, махаме тиретата.

Трета и — дай Боже — четвърта възраст! На нас си ни харесва! А може и при равен резултат да има дузпи! Знаете колко леко Всевишният ни бие дузпата!

 

Относно избора на картинки за кориците:

Художникът има стотици картини; част от тях с еднакъв успех биха паснали за челна на книгата. По интуиция избра Алегория. Представлява една холандска туба Таленс-Рембранд, с маслена боя, изцъркана хоризонтално, като опънато въже и разполовяваща картината. Отдолу е детайл от църковна стенопис — пъкълът-чистилище с грешници врящи в казана; други — чакат ред; делови дяволи стъкват огъня и друг библейски персонаж. Отгоре — въжеиграч, каквито сме всички ние, балансира с творчеството си и а-а да падне в казана, а може и да премине… Алегория! Авторите считат, че се покрива със съдържанието на книжката. За задната корица картинката е ясна — Овации — посланието е, че животът е един цирк, накрая на книгата има и оцелели, разбира се — първо клоуните, които са заслужили овациите…

Междувпрочем — книгата е естествено продължение на предната — „Разчоплени сантименти“, като пак се разчоплят недоразчоплени сантименти и се внимава да не се инфектира разчопленото.

 

Други въпроси има ли? Ако няма…

Нямаше! Нямаше ги вече и медийните представители. Бяхя хукнали да предават първи материалите от…

От кое беше — интервюто ли, брифинга ли или научното съобщение — казва ли ти някой.

Художникът слезе от верния си… велоенергометър, стационарно монтиран до Дървото на живота — Красула Аргентея в Зимната градина на североизточната част от хола на ъгловия апартамент от четвъртия етаж. Мимоходом погали с поглед провиждащото се през щорите, на повече от лакет разстояние, дамско неглиже гръбче с вадичката на два пръста под четвъртия прешлен, с оскъдните дрешки, простиращо пеленки в позата от каланетиката: Горе ръцете, стрелям на месо! — от балкона на съседите. Укроти и въведе порядък в пърхащите и прескундачещи мисли и рече някому:

— Ако има нещо неясно, препрочитайте или предпочитайте! Според както!

Няма как — продължаваме…

Фарково мотане

velimir_petrov_59.png

03:00 часа; 19 ноември 2004

Лошо спя наопаки; то кое ли ми е хубаво като не е на лѝце, та и спането — болят гърдите и трудно дишам.

Сега уж спах нормално — по очи, на дясната буза; левите ръка и крак сгънати под транспортир, на деветдесет и пет градуса — да не си мачкам сърцето; така учеха в казармата. И пак ми е едно — опако.

Спя на половин тухла от Булката.

Четиридесет и кусур години спахме нос до нос и обратно, както и нос връз нос и обратно; отскоро — пак нос до нос, но на половин тухла разстояние. Леглата ни са огледално допрени около стена от половин тухла, между съседни спални, да не си пречим на съня; щото по никое време съм висел пред компютъра, сумтял съм, почесвал съм се незнам си къде; тя пък хрупала ябълки по късна доба; знаем какъв е звукът от хрупана ябълка — като кога зобят кон; будуваме когато нормалните хора спят; спим когато ни се доспи — нали за това се борихме, я! А и съм посягал — таман се била унесла.

Да, бе! Необорими доводи! Добре, че не положи, както го пише в приказките, двуостър меч помежду ни в брачното ложе — половин тухла, колко му е!

Права е — нощем като прелиства вестник, сякаш разтоварват ламаринени листи; таман се унасям и дангър-лангър. Не, че сега не се чуваме; половин тухла колко му е, но е като милувка — едно нежно присъствие; под сурдинка и шумулка приспивно.

 

03:30 часа

Болката става непоносима, изглежда съм си прищафъкнал нещо гръдната кошница… и защо ли ми се натрапи старият виц:

— Салито змряло!

— А, змряло! Ут’ ко, бе!

— Ут фарк!

— Какой туй — фарк, бе?

— Фарк бе — тутун + шафрантия + ракия = фарк!

Нещо моят случай — вятър го вее на бяла кобила — нито тутун, нито шафрантия; ракийка — символично, винцето — уж полезно! Знае ли човек къде му е разковничето.

Цялата работа навярно ще да е, че сме от калпав материал правени-недоправени. Чурук — шуплив, похабен! Де кого срещна все за болести и илачи приказва: тоз починал, оня се канел; мре народът, не си поплюва; и не му пука… че и се будалка:

— Чу ли, Манчо починал!

— Затова ли тъй рядко го срещам напоследък…

Стари вицове! Ние да не сме млади.

Не ми е работа, и то точно сега, да анализирам в детайли творческия процес и евентуалните проблеми, които е имал легитимният Създател, както и да го наричат — конкретно при изработване на модела за възпроизводството на Человечеството. От една страна е бил улеснен — спестил си е творческите мъки в търсене на концепция, стил и ниша в дебрите на дизайна — който навярно още се е лутал в пред-пред-примитивизма. Щото, казано е, че Адам — Първият човек е създаден по образ и подобие Божие… ще рече — чисто занаятчийска работа, копие, а не творчески изстрадан уникат, какъвто е случаят с предните изобретения — слънце, луна, ден, нощ, суша, вода, зверове, плодове и прочие необходимости от първа и втора ръка.

Освен това Дядо Божи бил вече на възраст — тук-таме е изографисан като благообразен старец с дълга бяла брада; не може да не му се е отразила андропаузата. Иначе защо ще тръгне да прави човека от инертни материали, а не по нормалния начин, нали пак опираме до образ и подобие. Не ще му са били чужди тия възпроизводствени манипулации.

Инертният материал — пръст из земята, за който е запознат с технологията, е ясно, че не всяка пръст става за съответното нещо. Има жълтопръстница за тухли, каолинова пръст за порцелан, бокситова — за алуминий, чернозем за ниви, песъкиня за лозя, както и компост за торови саксийки.

В Абисиния, ритуално, дни наред масово ядели някаква сладка бяла глина, копана от свято място — абе, разни чешити пръст има по света.

Тази, с която се вае-скулптира, също е бяла глина (има и кафява), но не е сладка; което не и пречи да извайва нежни и сладки, например, дамски интимности; да не влизам в подробности точно Сега.

Не е така просто — пръст и водица равно на калчица; давай да ваеме.

Правилно подбраната глина се прочиства, меси дълго и грижовно, втасва с дни и тогава чак е готова да се изяви Творецът. Продължителен процес е и имам пълното основание да подозирам, че Господ Бог, с тия форсирани срокове, а и преумора, накрая е претупал изкусуряването на човека. Достатъчно е да се вгледаме и ще видим това човечество как бъка от кусури, болежки разни и дори там където всичко изглежда като супер качество, да го щипнеш по бузките, тъпкано с екстри, отвътре нещо го гризе, избиват скрити дефекти: я камъче ще се окаже където не бива, я мехури разни пълни с какво ли не, я цели гръдни жаби са се завъдили и крякат ли крякат досадно; и раци — какви ли не породи зимуват, че и летуват където най-малко ги очакваш.

 

Това от още во начале, много преди словото!

Все по̀ ми е лошо…

Очи тъмнеят, болка се люшка,

ръка от рамо ми тръпне вдървена —

като, че ли верната пушка —

и тя май на две строшена!?!

Това сега го съчиних; много е оригинално — да не го види Бай Ботьов, да ми завиди! Какво ли имам предвид с пушката!

Симптомите си ги имам — прединфарктно състояние! Без паника, а и много важно! Никой не е забил колец на този свят; шейсет и седем лазарника — да не са малко; колко набори си отидоха и — нищо. На мойта — приятелките й все вдовици.

Вдовиците живеят по дълго от съпрузите си!

И какво от това! Кой ще им го признае.

То зависи и от вдовицата, де! Има вдовици и вдовици. Като овдовеят и мине там един период от кумова срама, по-засуканите от тях започват да си обръщат внимание. Повечко внимание! Това — прически, масажи, маникюри, педикюри, тонизиращи кремове и балсами…

И току виж — някой… да не казвам какъв… мухлю… току се хване на червейчето. А има и тлъсти червейчета. И попови прасенца. По-палавите вдовици и по-заможните го удрят на лайф — на живот.

Гледали сте „Веселата вдовица“, нали? Да са живи и здрави — на когото каквото му е писано. Няма да завиждаме. Малко ли са теглили покрай нас. Полага им се компенсация някаква, да не ставаме чак такива егоисти.

Да видим какво става сега с мене.

Ще се консултирам с ПеКо — персоналният ми компютър, интернетно — да не се обиди ако го пренебрегна в такъв сюмблимен, за мене, момент; щото ми е един обидчив, та чак притеснителен.

Веднъж какво го бях игнорирал, не се допитах за нещо си, ли беше, какво беше. Като се фръцна този ми ти ПеКо; притъмня му гневно монитора, захвърчаха кардиограмести синусоиди и заби нанейде си.

Вместо живописта на Есенния Парижки салон, ми пробутваше руски порносайтове и най-безцеремонно твърдеше, че художникът Барон не е никакъв художник, а всъщност е някоя си твърде популярна в определени среди Настенка, с гръдна обиколка и такава на ханша — едикакви си; и само за петдесет долара изпълнявал пълна програма.

Оттогава се съобразявам с ПеКо, глезя го като редовно му размагнитвам монитора и го лъскам с широка гама ароматизирани стъклоочистители. Още по-редовно изпразвам кошчето с бракувана информация и го прочиствам антивирусно.

В Интернетно отношение си имаме още, макар и дребни, разногласия. Може да ти изкара нервите с глупави шеги; от рода на — да ти прати писмото наполовина натракано До или На съвсем друг адрес, да се чудят що за кукуригу съм. И ми пробутва едни спамове — паразитни писма-реклами с прозрачни компроматни намеци — защо докато бях млад не ми рекламираха разни виагри и прочие втвърдители, а сега ми задръстват пощата с какви ли не примамливи предложения. Както и да е; дано се държи прилично, че окъснявам.

Я виж ти — колко много текстове за инфаркти, прединфаркти, слединфаркти има… и на разни езици. И всичките в един глас, хорово — гракнали: фарк, та фарк! От ясно, та по-ясно! Фарк! Значи и ПеКо така мисли! Какво…

— Мотай се, мотай се и ще ми гледаш екрана от някое облаче, там горе — се святна ПеКо. — Събуждай Булката и звънни на 150! Да видим коя ще дойде по-напред — Бърза помощ или Оная с косата. Ама, ха, пипниви хора, шъ’знайш!

Интензивно отделение

velimir_petrov_60.png

— Съседе, както го пише по книгите — не мръдвам и чакам Бърза помощ — издрънка Всезнайкото в мене. Милена изчислила тракването на врата от първия етаж — младият доктор се прибирал от нощно дежурство и го мобилизирала по спешност.

— Ще Ви закарам с моята кола, щото не се знае коя ще дойде по-първа — Бърза помощ или Оная -кокалестата, с косата — солидализира се с ПеКо съседът, тътрузейки ме като чувал с ланшни картофи от четвъртия етаж надолу по стълбището.

Не, че нямаме асансьор като по-модерните жилищни сгради; можем при добро желание да ползваме този — на Интерхотел Рига — отстои само на някакви си двеста метра от нас, през две улици, но сега бързаме.

След минути ме стовари, вече в почти насипно състояние и предаде като вторична суровина в приемателен пункт, на санитар-рикша. След ралѝ по трети коридори, финиширахме в Интензивното.

Нетърпеливи женски ръце ме съблякоха и вече само по датчици, включен на системи, родната болнична бюрокрация ме заръфа стръвно:

— Дайте си личната карта! Как така не я носите! Без лична карта не може! Не знаете ли, че навсякъде трябва да си носите лична карта! Подпишете тука, че сте съгласни за това и това алтерна-тивно лечение. Ако не сте съгласни изцяло доброволно с експеримента, не отговаряме за живота ви — може и да не осъмнете.

 

…Рандомизирано, двойно сляпо, двойно замаскирано, с паралелни групи, многонационално, клинично проучване за оценка на ефикасността и безопасността на еноксапарин в сравнение с нефракциониран хепарин при пациенти с остър инфаркт на миокарда с елевация на ST — вълните, които получават фибринолитична терапия… и пр. — Вярно с оригинала.

 

Ооо! Това ли било; толкова е ясно и просто разбираемо! Да, бе! Така кажете, де…

— Подпишете и тука, че всичко е на Ваша отговорност… сега и тука подпишете — ако не помогне на Вас, поне ще помогне на други хора в бъдеще…

Все такива едни хубави и обнадеждващи думички, да ти е драго да се ядосваш.

Прикован по гръб към осцилограф, банка с бълбукащи илачи; промушен на най-деликатното място с болезнен катетър и стотина сестри с разни калибри абокат и спринцовки; подписвам с вдигнати ръце в поза — предавам се; подписвам ошашавен, без да разбирам за какво става дума — на юнашко доверие.

Едно рошаво рогато, не толкова симпатично като Ян Бибияновото дяволче Фют; по-черно на белия фон на сестрите, ехидно ми намига:

 

— Падна ли ми в ръчичките; откога те дебна; подпиши тука и тука, че идваш доброволно при нас в пъклото! И там има хора, не бой се! Ще ползваш преференции!

 

И току навира лъснатия си с печатарско мастило задник, зографисан със серни калиграфии.

— Пуснете съпругата, да се сбогуват; няма да издържи дълго — гали ухото ми оптимистична прогноза изпусната на висок глас.

Шепнем си, като за сбогуване, нежни думички и сериозни заръки с любимото момиче — неразделни повече от четири десетилетия. Само наши си думички… толкова сериозни, че да ти се доплаче.

Уточняваме се — на кое облаче по-точно, там горе, ще я чакам, та като и дойде редът, пак да сме си двамцата, ръчица за ръчица. Кои картини за кого да са и кои — дарение за галерии; никакви тъжни ритуали и да ме споменуват с усмивка.         Толкова!

Сбогом!

Колко било просто — висиш на тънка прокъсана паяжинка и… чакаш да се доскъса! Я дочакаш — я не! Мислите ми безсмислено се заплитат в други закъсани паяжинки. Нещо голямо, бяло, хладно и меко се спуска и притиска докато…

Оглушителна тишина. Я…? Нищо не се чува! Татко е замрял в ослушването си: Не тик-така! Мамицата му…- сдъвква последните думи ведно с вкусно препечено агнешко късенце с ориз на фурна — любимата му гозба. По брадата му се стича застиваща шафранена мазнина — негов си патент; не я усеща. Мама се пресяга и я попива с бяла колосана кърпа.

Прекъсваме си обеда. Райко — стенният часовник, пак е спрял! Купил го е отдавна, от разпродажбата на прекратилата дейността си Генерална банка, в която е работил на младини. Часовникът е цъкал над главата му … или той под него — чиновническа им работа и има сантиментална стойност.

Тридесет и седем сантиметра кръг, многоъгълна задна част… ха сега де — шест или осмоъгълна е; в момента не мога да реша — а толкова съм си играл с него, след татко, да го подкарам. С четири пръста стругована на гевречета рамка, с месингов пръстен, тук-таме патиниран в бакърено. Циферблатът е с големи, черни римски цифри, с много дебели и много тънки стволове, на бял, леко жълтеникав целулоиден фон. Цифрата шест е прободена от метално пръстенче, колкото стотинка — отворът за навиване на пружината; а ключът — с формата на тирбушон стои отгоре, до гвоздейчето.

Татко си изува чехлите, с пъшкане се покачва на стол, протяга ръце нагоре — той е висок мъж, но стаите са стар градски стандарт — по три и половина метра. Открехва надолу капаче; лъсва плоското тумбенце на махалото; задвижва го и дълго намества часовника наляво-надясно. Подлага хартийки; по стената има белегчета, драснати с молив, които само той си знае. Пак ослушване — май вече работи!

Мама издебва и между две паузи тишина, невинно вметва, че умните хора такива часовници ги подхвърлят на враговете си, да им разбият спокойствието, да провалят обедите им и само да слухтят — дали работят; щото когато работят, не се чуват; а когато спрат, в стаята настава куха, оглушителна тишина! И всички викват:

 

— Часовникът спря!

 

Ослушвам се. Моят часовник дали още работи; дали хартийките му са подложени както трябва.

Нищо не чувам — значи още работи!

Докога ли?

Между тук и… там

velimir_petrov_61.png

— Имаше един стар виц, дето…

Момент, да обясня!

Хващам се, че в разговор или друго някакво общуване, при всяка тема или ситуация, дори и рехаво далечна, изпълзява на върха на езика ми подходящ, като за илюстрация — виц. Не се стърпявам, засърбява ме същият този език — и го казвам.

Може да е от възрастта, склероза и други такива… ами — и на младини си бях такъв.

От друга страна — не мога да търпя разни цитатчици, дето повтарят като папагали прочетени оттук-оттам готови чужди мисли.

Още повече не мога да търпя, когато някои си са останали с впечатление, че уж могат да разказват вицове. Горкият виц — когато започнат да го лигавят, дъвчат, разпердушинват, мандахерцат, изпускат главното, наблягат на излишното; и в края на краищата от хубавият виц не остава нищо — да се чудиш това пък какво е; изпортена работа. В такива случай имам чувството, че съм на ко̀ла на мъченията и едва изтрайвам до края на вица, а разказвачът се залива от смях — ах колко било смешно, моля Ви се!

Не е хубаво това мое поведение — липса на толерантност и… възпитание; зная си я тази слабост, опитвам се да я туширам — нищо не излиза.

Когато аз разказвам виц, щото много ме бива в тая работа, разговорите секват, всички следят думичките и жестовите ми, сакън да не изтърват някой нюанс или умело скрития капан, какъвто има във всеки уважаващ себе си виц. Майсторлък! Да, бе!

Наистина — събеседниците ми много се смеят; което не е никак лошо, даже е здравословно. Дори — още като ме видят, преди да си отворя устата и започват да се подхилват. Радват ми се. По-добре е, все пак, отколкото — като ме видят — да започнат да плачат. Зная не малко такива хора.

Среща ме веднъж приятел; отдалеко още си разтяга устата от ухо до ухо — много ми се бил зарадвал, таман аз съм му трябвал от спешно, по-спешно. Трябвало немедленно (така каза), да ме заведе и покаже на тъща си; щото инък картинката била неспасяема. От дни, да не кажел — от месеци, била крива като… като… както само тя можела да бъде крива, щото не можел да намери пример по-крив от нея, за да съм разберял колко била крива. Не можело да се доближи човек до нея, в радиус от незнам си колко метра и да не го захапе или оплюе. Не подбирала — дали е зет, снаха, внуче, щерка… Виж, тука спазвала демократичния принцип — всички да са равни пред Бог и Тъща. Та, само да ме погледнела, да съм и кажел някой виц, може и от серията за тъщи; инък разбирала от майтап, ама да е на чуждо дупе. Белким оправя нещата; бил съм им последната надежда.

Отказах! Да, бе!

Рядко ми се случва да отказвам и то на приятел. Слушай, казвам му; ако имаше чалъм, първо моята тъща щях да обработя, в смисъл облагородя. Тъщите са от такава, неизвестна още на учените, смес ли, как да го кажа — правени. Сигурно от нещо хартисало, превтасало, вече плесенясало и омешано. От разните му казани и тенджери, огрибвано, да не става зян. При допир с такава… материя, няма начин да не се получат натравяния, обриви и местни катаклизми. Стайнбек, хем от другата страна на кълбото, е описал подобен на моята тъща индивид, който му приличал на ония коне — дето нищо не им правиш, а все гледат изневиделица да те ритнат, захапят или наплюят. Ако тъща ми, казвам, беше кон, или друго такова, никога нямаше да си я купя. Твоят случай е повече от идентичен, шъ знайш.

Сигурно не съм прав; вината ще да е в мене.

В кого другиго да бъде!

Дефектен съм, признавам си го. Нали все някакъв кусур и аз трябва да имам. То не може да съм пък чак толкова съвършен.

И друго — винаги започвам шаблонно:

— Имаше един стар виц, дето…

Погледнато исторически — стари вицове няма. Няма и нови. Всички нови са отдавна забравени стари. Може малко или много да са актуализирани, пребоядисани, позакърпени, комбинирани и обърнати с хастара отвън; но са си до болка познати.

Има Виц! Добър или лош; добронамерен или злобен; бял, розов или чер хумор… и други разцветки.

Има неща, които помня трудно — например не мога да кажа, че езиците кой знае колко ми се отдават; въпреки, че на някой и друг език се оправям, гладен и жаден няма да остана… а и да си изкарам боя.

Вицове, обаче помня, като компютърна РАМ памет с неограничени мегабайти. Сейфам ли си ги веднъж в съответната си мозъчна гънка-папка, класифицирани по теми, пол, смешност и прочие показатели, си зная, че отзивчиво ще се появят тъкмо навреме или ненавреме, канени-неканени.

Та, и сега — сякаш не си виждам хала, че ми се пече яйце на онази част от гърба, дето е най-близо до земята, ами усещам как изпълзява на върха на езика ми… и не мога да се стърпя:

— Имаше един стар виц, дето… — казвам на екипа лекарки и сестри, суетящи се организирано над мене; а те ме гледат като извънземен и ги чувам — я, пък тоя, животецът му трепка като свраче дупе, а-а да отлети… извънземно; а вицове ще ни разправя. Ами вицове — щото не мога друго на този хал; малко ме позакърпете, пък ще видите вие… както сте с тия прозирни манти… Олелее, за какво си мисли… ще го бъде, ще прескочи; прогнозира оптимистично завоалираща се в нищото бяла мъглявина.

— … дето отишъл Един човек при Свети Петър и ТАМ много му се възрадвали, щото си нямали четвърти за белота. Господ Бог, Свети Петър и Арахангел Михаил се мъчили на три ръце, но белот на три ръце белот ли е…

Играли що играли, Свети Петър се подразнил — абе, Човече, рекъл, що не играеш като хората; току влизаш, излизаш, бавиш се нейде, що така? Ами, смотолевил Човекът, не ми е още изяснен статутът — току съм в Интензивното, току при Вас; пак ТАМ, пак ТУК — неустановеност някаква…

Че и Моята работа — къде съм, казват ли ти!

Мотам се нещо, оплитам се в мен си… а съм научен като подкарам една работа, да я свърша без протакане. Ами така, де! Каквото ще става, да става.

Забавени движения в гъста, лепкава среда; леви-десни; цяла вечност. Въздухът не стига, а кислородът бълбука в банката, съска в маската.

Неистова жажда! Сестро, моля глътчица…

Къде отивам? Напред!

Знам, че ще срещна Някого или Нещо.

Провижда се — аха, някъде зад болницата съм, до контейнерите с разпилян боклук.

Тук ми е мястото! За боклука!

Сюрия кучета с пломбирани уши вяло ровичкат амбулаторни отпадъци. Посока — Дунава. Каква мъгла, не мога я проби — прекалено гъста е и подпира гърдите; облягам и се.

Облягам — познато отнякъде чувство; да бе!

За риба съм в старото устие на Лома — слаба работа, а и въдицата се закачи за миниатюрно островче в туфи с кичести, ароматни люляци — бели, лилави. Ще набера люляк за в къщи, че ей го дей Гергьовден. Водата е ледена, хлапашка му работа — и в по-ранно време съм се се къпал в Дунава. Кога ли?

Рекордът ми е пети март, вече след казармата, закален. Да се изфукам пред едно разкошно гадже… чакай, чакай… пред Милена, три години преди да се вземем. Невероятно топъл мартенски ден след дълга зима. Кацнали са с Чона и Таня на парапета на Кея, срещу Старцеви. Нещо ми стана, пламнах, кръвта ми кипна. Веднага, ама веднага трябва да сътворя героизъм! Долу, в Дунава, по гръб бие водата адвокатът Коста Данев-Късата ръчичка; беше недоразвита, като на дете. Надяваше се от ледената водна терапия да прорасте.

Притичах през двете улици до дома; трескаво затърсих плувките — сини, дочени, с три копченца отляво, да се събуват през крачола. Ето ги, малко са отеснели през годините в казармата; бегом — и дефилирам важно пред мацетата, нали съм си хубавец, а по плувки — още по! Небрежно казвам — ще поплувам малко… ооо, отдавна съм почнал сезона… амчи как!

И поплувах едно двеста метра по течението; водата ледена, сякаш вряла… пресича дъха; със зор издържах до канаричките. Нали съм си фукльо!

Та — за люляка, де — събличам се до голо, няма външни хора да зяпат; с гол в ръката нож — да режа букети. И други нацамбуркаха. Внимателно, опипвайки дъното, запристъпях. Водата — до раменете. Дъното тинесто и в коренища.

Протягам ръка да хвана солиден храст — не мога да мръдна напред; напъвам, пак не ще. Ама ха и работа! Стори ми се цяла вечност, докато ръката ми напипа пред гърдите коренище. От ледената вода кожата на гърдите ми станала като чужда и не отчита бариерата.

Чувството познато; дали и сега гърдите ми са безчувствени; напипах датчиците за кардиоданните; къде съм ги помъкнал и тях.

Мокри, треперейки установяваме, че са ни се свили… като рибарски пишки. Хла̀пешка му работа!

Ама люляк и чудо! Засърбява ме езика и разказвам… вица за Оня дето… си купувал риза — искал непременно да е люлякова на цвят. Не тази, не тази, не тази — и те се свършили цветовете; люлякова, та друга няма. Накрая посочил една на рафта; ама тя е бяла, казват; че нали има и бял люляк!

Хилкотят се хлапетата и както сме голи, посинели и настръхнали, рибата закълва като шантава. Вярно казват хората — сухо дупе риба не яде!

Казах — Трябва да сътворя героизъм! Има и такъв момент — 1959-та; южната граница; селата Горно и Долно Луково. Пролетните води на Бяла ряка беснеят; влачат цели дървета, променят терена; откъснали са граничната застава от цивилизацията. Самотна телефонна жица между два стълба от двата бряга, крепи строшената половина на трети, като долният му край е на метър над средата на реката. Обиколен път е невъзможен — бетонният мост в Мандрица е с пречупен гръбнак и отнесен.

Половината щаб на Тринайсти граничен отряд от Любимец е тук и както писаха на другия ден вестниците Патриот и На боеви пост:

… Командирът на свързочниците, майор Жечев, прехапа от вълнение долната си устна! Струйка ясна кръв обагри бялата му якичка. Гумената лодка с граничарите-свързочници: редник Петров от Русе и редник Атанасов от Силистра, калени дунавски чада, се обърна, заедно с макарата с петстотин метра телефонен кабел и…

… и т.н! Калени дунавски чада или два глупака — нафукани новобранци! На другия бряг местни жители, далеко от зимните водни екстремни спортове, ни посрещнаха с топли гъбини и думите:

— Къде сте хукнали срещу живота си, преди да сте влезли откъдето сте излезли! Първом влезте Там, па тогава хуквайте срещу живота си! Луди глави, ей…

Много съм мислил по тия изпълнени с мъдростта на по-възрастния към по-младия мъж думи. И по сетнешната им грижа за нас двамата, откъснати от поделението си; два подарени свободни дни, докато се оттече стихията. И как нямаше после и една блага дума да се е отронила от прехапаните устни на суровия командир.

Нямам спомен, дали беше студена водата; емоцията на момента можеше да я възври.

Имам спомен от вряща кална чорба, примесена с дънери, камънаци, макара, кабели и две ухилени, стригани, заиграли се големи деца.

Водата завира при сто градуса! По Целзий! Много, бе! Голи идваме от където сме излезли и голи влизаме… пак там!

И сега съм гол — само по датчици. Ооо! Има и пелерина от шумулкащ зеленикав плат, от операционната; тъкмо за парашут. Подпрян съм на насрещния вятър от румънско; на края на пропастта съм. Не е пропаст, а нашият висок бряг на Дунава. Под мене, на петнайсетина метра и още толкова напред са няколко шлепа и среброто на реката. Пелерината се издува и издига плавно като делтапланер. Планирам по корем, с разперени ръце и крака. Нагоре! Нагоре! И още по-нагоре! Задъхвам се. Кислородът не стига! Прилошава ми и вместо да драйфам, ме избива на тъпизми.

Възпявам нахакано-кичозно пернатите под мене:

Водни кокошки, възчерни (Айде, бе!)

люлеят приспивно вълни.

Чифт гларуси суеверни

… ’нам си к’во — сами! (Не думай!)

Гагарките не стават за ядене — миришат на вчерашна риба; и какви са тия шантави мерени речи, че ме задашат. Не ми е до стихоплетство сега.

Джавко стихоплетът,

такъв му бил късметът!

— казваше Татко. Нещо ме тревожи, но какво…

Тревожна тревога трево̀жи тревогите ми…

Тревожна тревого, не тревожѝ — ги!

А стига, бе! Кислородът шипти в маската.

Планирам над бреговата ивица. Ранобудни докери се подкрепят, като закусват с по две двойни ракии пред павилиончето. Румънецът си духа, а водата защо ли не се къдри. Кара-Капитанът стъкмява Мери — лодка за разходка. Чизмите му бляскат като неонова реклама. Ласперът скача, кълве мухички — и той закусва. Всеки според вкуса и навиците си. Дърветата не се полюшват. Странно.

Прекалено дълъг, луксозен кораб се точи, няма свършване, към туристическия понтон. Носът му е вече при огромната табела с обозначен четиристотин деветдесет и петия километър от устието до Интерхотел Рига, а кърмата му — е още в Пасау.

Нещо губя тяга и полетът ми омеква; трябва да кацна някъде, да събера сили. Кацнал на дърво; като Луй Дьо Фюнес; той — с колата, а аз ще кацам пеша. Ало, Клонестото! Как ме чувате? Приемете за кацане полет номер, номер… кой ли ми е номера? Стига с тия номера, бе, да ти кацна на номера!

Посреща ме… Стоян Йорданов — археолог, другарче и запазена марка музеен експерт. Ексдиректор. Гнездял точно на това дърво; било с незнам си каква историческа стойност. Що щеш тука, питам. Чадата му порасли, казва, обаче, не щат да излетят от гняздото; отесняло; нямало място за трудовете които плетял на две куки, едно на лице и две наопъки; а и не можел да се вреди за компютъра.

А̀, такааа!

Стоян Йорданов е рядка птица, от щъркеловите — дълъг, щото слаб; благ и кротък, организиран като творец и човек. Оперението му е прекомерно скромно, но стилно; малко нещо английско, премерено. Ако спуснат средства — ръководи разкопки, предимно в Чѐрвенската крепост; със студентски международни бригади. Какво прави-струва, незнам, но са основно с дамско присъствие и все едни изнежени щерки на Албиона, бледолики, с прегорели и олющени от чѐрвенското слънце нослета и гръбчета; да не говорим за издължените им долни крайници в кремвиршени разцветки Мейд ин Ингланд, панимайш или ферщеен плюс анадъмно! Международна му работа!

Преди има-няма стотина години, идва Стоян в ателието ми, нещо притеснен, угрижен. Не знае откъде да започне по същество. Аз тия работи ги усещам, а и той не е потаен човек. Тръгнал съм, вика, да купя една картина. Опа-ла! Нашего брата художникът като чуе тия вълшебни думички, му става едно благо-благо и започва да гледа стръвно. Когато лично другарят Стоян Йорданов, директор на музеите в Окръга прави такова едно изявление, то приема други очертания, за още по-благи предчувствия. Това, на художника да му се привиди откупка на картина, беше а и сега е още по-рядко явление. Искам, казва, да купя твоя картина — подарък за жена ми… Веднага ентусиазъмът ми спадна под нулата. Заплатите на музейните работници са символични, а и по принцип не продавах тогава на частни лица; което на практика означава дълги и обидни пазърлъци и компромиси. И по какъв повод, казвам, хубавата ти булка Румянка трябва да получи картина. Румянка беше доста по-хубава от средната представа за хубавица; имаха си момченце и момиченце с малка разлика помежду им. Усетих — нещо не е съвсем редовно. Стоян се стегна и вдървено, делово сподели, че съпругата му вече си отивала — последен стадий рак; от химиотерапията станала неузнаваема, косата и опадала, красотата и — само спомен; затворила се в себе си и се надявал с картината поне да живне и подслади последните й дни. Някаква буца задъни всичките ми съображения; избра си нещо малко и рекох — никакво плащане. Горката Румянка!

Имам доста периоди от живота си, свързани с музейното дело. Там има достойни хора, с научни интереси, всеотдайни и като повечето на държавна служба — зле платени. С много от тях сме си симпатични и ни е приятно заедно.

Стояне, казвам, подозирам, че служебно си командирован точно на този клон, ама едно бюро като хората не ще можеш да закрепиш; дори и да можеш, ще те издуха някой вътрешноведомствен вятър, върви после им обяснявай, че сам си си подал оставката заради съмнителна, в нечии очи, научна дейност. Да речем, че лаптоп ще закрепиш — гвоздеи ще се намерят; и канап има! Не знам, ти си знаеш, кое те устройва, сезон ще се отвори — само за разкопки. Ще се появят завистниците, стимул са все пак.

Разбра ли се кои бяха ония бабаити…

Срамна история! Бяха се разхождали с подковани туристически чепици по многострадалния му Вартбург, хем паркиран точно под прозореца на кмета, в идеалния център на Чѐрвен… а един дори се беше… едикакво си отгоре… Тъжна простащина в Родината ни бащина! — би казал Радой.

Кога се е разбрало нещо! Що експонати изтърколиха от крепоста надолу и цопнаха в Лома. Огромно каменно гюлле, колкото клекнал човек, не успяло да се дотърколи и заседнало на метър от реката; едвам го извадихме с тежка селскостопанска техника и въдворихме временно пред кметството…

Мистериозно изчезна. Насила да ги накараш, няма да го пипнат, ама за лошотия — насреща са!

— Много маймуни сте на клона, бе! — закача се ерудитът доцент, доктор Васил Дойков. Като го освободиха от директорството на Вечерната гимназия, все край Дунава го срещам. Размишлява. Вместо да му извадят очи му изписаха вежди — сумата и трудове публикува.

— Да знаете, неправилно наричат острова срещу хижа Приста — Люляка; красиво име но не отговаря на истината. — снася новина Дойков. — Там никога не се е въдил люляк. А е Лелека и означава Щъркелът; турцизъм — и отмина с леко прегърбената си походка към Мага̀зия пристигнали товари с бавна бързина.

Как пристигат с бавна бързина, още ми е загадка… А Мага̀зия бърза бързина така и няма…

Какво ме изби на музейщина, сигурно си има крушка опашка. Запремятаха се откъсляци от исторически, по-исторически. Русофили и русофоби, доскорошни братя по идеи и оръжие, се хванали за гушите, щурат се из мъглявия Дунав с каици, разнасят насам-натам княз Александър Батемберг; ту го абдикират, ту го възцаряват. Русенецът Добри Немиров добре ги описва тия неща. Стрелят се и избиват взаимно; кръщават си улици, взривяват паметника на разстреляните русофили. Падна ми се честта да крепя престарелия му автор, скулптора Атанас Дудулов, под жаркото слънце, на стол всред шосейното кръстовище — запазил калъпите на фигурата на жена с урна. Сочи с бастуна си на каменарите-очуквачи, кое-как! Нашите калъпи дали ще ги съхрани някой и да ни реставрират. А ще има ли защо!

Обикалям из страната по музейни сбирки — да си сверя часовника. Попадам в Казанлък на читалищен деец стъкмил малко музейче — бай Димитър Чорбаджийски. Точно така — Чудомир! Мара Чорбаджийска ни черпи с казанлъшка ракийка под асмалъка. И двамата са позанемарени художници от първия випуск на Рисувалното училище, основано от завършилия в Италия и по италиански тертип, Константин Величков — съратник на Вазов. Чудомир не пише хумор от години. Ракът го беше подгонил яко:

— Ако знаете колко раци съм изловил и изял от рекичката до нас — и с този ще се справя… — самобудалка се бай Чудомир. — И с голямото изкуство се разминах — като деца си ровехме скривалища и съм се разминал на петдесетина сантиметра с Казанлъшката гробница! Ама ха̀ и късмет!

Не си се разминал с голямото изкуство, бай Чудомире! Винаги ще те четат и благославят!

Баба Мара Чорбаджийска надживя съпруга си библейски дълго. Беше я прихванала юбилярската болест. В СБХ, секретарят за провинцията — Зафир Йончев се видя в чудо от постоянните и врънкания, да й устройват все нови и нови юбилейни чествания.

Де устройваха, де не — но бяха доста.

* * *

Драги Читателю, позволявам си да подпъхна на това място и няколко хвалипръцковски думички, да се самопохваля — нещо за което така рядко имаме поводи в този ни напрегнат живот. Тия текстове — от началото на книгата, до тук, съм писал по различно време, безброй пъти препрочитал, поправял, зачерквал, добавял. Иска ми се да добавя и сега няколко реда. Сега е нощта на двайсет и шести септември, две хиляди и седма година. На същата дата, през месец март, с Милена бяхме под същия асмалък в Двора на Бай Димитър Чорбаджийски — Чудомир. Къщата му сега е Музей Чудомир. Казанлъчани много си го тачат и на негово име са кръстили двуседмични културни тържества с всенародно участие.         Казах — капризите на Съдбата ни лашкат по синусоидата си — ту лошотии ни се стоварват, ту някой слънчев лъч, макар и рядко, огрява напъните ни да сътворим нещо. Ту — сивотата на ежедневието се опитва да ни обезличи — не и се даваме, де.         Такъв един слънчев лъч, изневиделица подслади наближаващите ми седемдесет години. Жури към Фондация Сатирик, ме номинирало, заедно с още девет автора, за тазгодишен носител на наградата Чудомир, трийсет и девети по номерация, от създаването на тази награда. Поводът — разказът ми „Плацебо“, отпечатан в Стършел, миналият октомври.

Като рзбрах, че професор Боян Биолчев е председател на журито, в тесен кръг се пошегувах (за да прикрия и смущението си; нали не всеки ден ни се случват такива неща, не съм обръгнал), че професорът е с обратна захапка и няма да ме огрее. После научих, че той най-много е лобирал за мене. Я — каква хубава захапка имал той, значи!

Нагълтах се с тройна доза обезболителни — диклофенак дуо и милгама — да мога да издържа на болките от трите дискови хернии и коксартрозестите ми стави и пришпорих Ровъра, застоял се дълго под прозореца ми. Реших и аз да се отсрамя и взех като Ответен удар, да подаря на казанлъчани една от добрите си картини.

Те — добрите неща не стават добри на сто процента. Предните дни бях изпил, не можах да откажа чаша ледено газирано вино — Албена; хем не обичам сладникави вина от такъв тип, но така се наложи, повод някакъв и гласът ми изчезна. Не ми беше за първи път, след едно разраняване от тръбата на анестезиолог, като ме приспивал и сега продължи месеци наред. На тържеството бях безмълвен. Написах едни нескопосани думички да ги прочете Главният редактор на Стършел — Михаил Вешим; той пък си забравил очилата и в полутъмния салон нищо не се четеше. Малко преди това журналистът Петър Марчев се опита да изстиска интервю, притиснал ме в един ъгъл с едно лепено с тиксо магнетофонче; аз се напъвам да изкарам звук; той уж записва — излезе в Интернет и в тяхния вестник един материал, сякаш от онази игра на телефонче; дето всеки шепне по веригата и накрая не можеш позна кое какво е. Така хората „научиха“, че съм роден 1932 година, а не 1939; хайде — това нищо; ами, че съм бил четиридесет и пет години художник в Русенската опера, а те са само около шест… кой може да издържи в опера толкова години…, че съм имал ранчо и лозе в Америка — ужас, сега ще плъзнат рекетьори… дано да мине за своего рода хумор… и други подобни.         Стършелът Йордан Попов от името на Фондация Сатирик ми връчи плик с паричен еквивалент на наградата и с тъга каза, че по времето когато той получил тази награда, била само сто лева, а сега е десет пъти по-голяма! Късмет, все пак!

Изобщо — дето викам, един слънчев лъч за изтерзаните ми последни месеци и години ходене по болници. Сега да се върна към музейните ми истории отпреди половин век…

Впрочем…

Къде забих из музейните си патила. Ще излезе, че сякаш само с музеи съм се занимавал; но как да прескоча музейните сбирки на Светлоструй в Щръклево, битовата в Копривец; автомобилната в ДАП; големият музей за Освободителната — в Бяла… то там е цяла епопея!

За всичките — работа не за сам човек; привличах колеги, за жалост — вече не всред живите.

Нещо като началство, трябваше да възложа на колеги да отупат спешно музей Тома Кърджиев. Спрях се на Георги Дечев, син на Виолета Дечева, повече от секретарка в СБХ в София; хем да го контролира. Прясно завършил още по-прясната специалност — дизайн. Млад, амбициозен, талантлив! Си мисля! Отворих си рана на едно място! Оказа се безпомощен. Натресе ми някой си Мънев от Сливен, нахакан, арогантен, самовлюбен пишман гений! Безотговорен, а врмето лети — аз ще съм виновен! Подхвърлих им идеи и начин за осъществяването им; конкретно — да освежат художествената страна с месингови пана, с ецвани, т.е. дълбани с киселина, автентични старинни фотографии. Одобриха проектите, ами кой да им ги изпълни, щото те като кокони… само могат хонорари да получават. И — поговорката: Тарикат носи вода на баламите! Главният художник на Окръжния съвет, т.е. аз — уреждам и снабдявам от разни заводи (просия, фактуриране, ходене по канцеларии и складове), в онова нямане — азотна киселина и месинг. Лично ги пренасям на ръце и с личен превоз; намирам им пенсиониран даскал химик да ги ецва; моля ги едва ли не на колене, да дойдат в Русе, да си завършат обекта навреме. Скъсаха ми нервите.

Така е, като си дадеш дъ-то под наем! Затова на вълка му е дебел вратът, че сам си върши работата — мята плячката на него и бегом!

А аз съм взел да им я мятам на техните проскубани вратове; кой как намери. Още ме е яд!

Сигурно имам температура; обикновено тогава такива видения хлуят отвсякъде, като равносметка! Халюцинирам. Затиска ме нещо тежко, въздухът не стига. Още утре ще споходя моето джипи, д-р Рос. Отдавна не сме си пили питието с нея; каквооо, тука ли си; що щеш тука — не искам да ме гледаш в това ми състояние! Еее, нещо се развали картината!

Не съм усетил кога, наверно някой порив, ме е понесъл-отнесъл-пренесъл. Опасно се рея между шишовете на гръмоотводите. Запуснато пристанище.

Кьорцаво кръчме, току до брега, предлага пържен облес и напитки според както. Жега. Как да не му дръннеш една ледена бира. Ще каже само ж-ж-ж! — както кога закаляваш палешник. Сякаш само палешници закалявам — това е литературен шаблон, тази жега на там избива. И ще поръчаш още и още; с пържен, та препържен облес. А той, като солета, хруп-хруп-хруп — на три гризвания се стапя. И пак!

Два гарвана, в строги вечерни костюми, кацнаха на раменете ми; трикратно почукаха с клюнове по черепната ми (съвсем не черна) кутия, взеха отношение по въпроса и отлетяха по делата си:

— И ние Гарррваните сме на това мнение! Никога не си вадим очи помежду си! Грррешка, ама има и прррошка: Гарррван, гарррвану око не вадиии!

Рея си се аз. Градът от тука е като спътникова снимка. И колко смешни неща има!

Някой бил казал, че в Русе хуморът не е на почит.

Ами онова там. И онова. И думичките, смешните, сами се подреждат още по-смешни. Рецептата е ясна: малко историйка, малко географийка, повечко оттук-оттам; секс на вкус, сол — колкото поеме, и два-три вица за цвят. Това май беше за сапунка. Все тая! Я нещо по-сериозно; да видим това; диктувам:

Дунавът си тече ли, тече,

комитски тих — бял или син

— както го пише по валсовете! По десния му бряг се е разчекнал град Русе, предвидливо застроен до Световна забележителност, отразена в авторитетни справочници:

През Великата река, която преди разделяше, а понастоящем свързва двата братски народа, е прехвърлил стройната си снага Дунавмост, рожба на дружбата между страните-членки на СИВ! — нали!?! Умно! Давам нататък: — И да не беше се Русе разчекнал, пак щяха да го разчекнат или разпнат. Кой де мине, все гледа да разчекне, разпне и замине. Чужди и свои! От време оно! А управниците — все ябанджии; идват от Дайнемайната си или от Матьтваясволач, учат се да бръснат на чужда глава, хоп трамплина — и нагоре; а Дунавът си тече ли тече…

Дали се е казвал Сексагинта Приста, Руси, Зорио, Юрюк Ова, Торгио Грандо, Кастела Русико, Русси, Русчук, Русе — и прочие тленни и нетленни имена на гранична крепост и пристан, е бил редовно и регулярно опожаряван, разрушаван и клан; въдворяван в Антични Мизия-кастели, Туна вилает и Шуменска и Разградска области; разселван, населван, подлаган на зверски данъци и самооблаганета; покръстван с огън и меч, сърп и чук; включван в азиатски и европейски просешки програми за уж разкрасяване — обогатяване на по-първи и по-втори управници; вилняли са епидемии, земетресения и обгазявания, данъчни агенти и предизборни агитации; граждански неподчинения, екогласности, бирени фести, а Дунавът си тече ли, тече…

До тук — добре! Момент, моля, да ми вземат кръв; да глътна шепа хапчета, да прелеят пишото ми в мярката — стъклено цървулче; точно двеста и петдесет грама — кой ти ги дава!

Въздушен порив ме изтегля нагоре, плавен завой. Смигвам на две умислени свраки, хвърчащи по маршрута на делата си. Рейтингът ми е спаднал — не ми обръщат внимание. Напират де мои си мисли, де проверени музейни факти. Диктувам! Запис! Клапа!

Шарен свят заварва след Освобождението академик Бай Иречек в Русе и пише най-прилежно:

— … 26 156 жители; от тях 11 342 са българи, 10252 турци, 1943 испански евреи, 841 арменци; останалите са румънци, гърци и други чужденци. В града — разбит от бомби и с изгорели сгради — спомен от братушките, бият в очи безбройни молдовански и на немски евреи дюкяни, невиждани по България; из чаршията арменски надписи като глаголица…

Инък улиците и хората изглеждат доста прилично, щото на 20 февруари 1878 година, с влизането на руските войски, жителите от доскорошната столица на Дунавския вилает захвърлят фесовете и за часове изкупуват от магазина на Василчо Радев всички калпаци и европейски шапки. Символика, срязваща две исторически епохи и добила бързо конкретика: широки улици заменят кривите сокаци; магазини и казина никнат като гъби след дъжд, вместо чаршийските дюкяни и кафенета; европейски архитекти градят барокови домове, банки, фабрики и гимназии. Префасонират се облеклото, вкусовете, оценките, възможностите, манталитетът. Вилаетският Русчук — необратимо се превръща в Русе, най-големият, най-европейският и най-значимият град в Княжеството.

Ако малко-отмалко префасонираме познатата максима на „Който е оцелял, значи се е смял.“, можем да дочуем какъв разноезичен смях е бълбукал по виенските павета и осветените с електрика улици, от чаршафосаните файтони и сепаретата на кафе-шантаните, с мирис на елегантни дами, френски коняци и египетски папироси. И тогава вехти, но повтаряни с удоволствие са вицовете за Киркор и Гарабед, Моше и Такохи, Настрадин Ходжа и Хитър Петър; за Фриц и Дойчо, за Иванушка Дурачок, Чичо Сам и Джон Бул…

Червената мелница смля физически, но не и духовно част от изворите, а мракобесното време роди най-свежите и най-острите вицове, претенденти за престижната Златна решетка!

Русенският филтър, посреща вицовите постъпления още преди митническите и други проверки от Дунавмост, Разпределителна, Речна и Аеро гари и прочие апокрифни източници и стоката прошнурована и пронумерована — поема към УСМИВКАТА!

„Пази Боже сляпо да прогледа“, рекли русенци по повод на изселилите се след девети 30 000 свои съграждани в София, на които първата грижа била да си основат клуб и новите столични другарки заклеймили бившите си съгражданки — как можело в Русе да ходят още с буржоазни шапки и капели! Голям скандал!

Някъде на тавана трябва да са шапките на мама; сещам се в кой сандък са. Какво разнообразие, само… широкополи, засукани, пресукани периферии, с черешки и разни цветя. Контех се с тях. Слагах във вълнените си гети чуканчета от дървения строител, сякаш съм на танкови обувки, наметка от мъхестата кувертюра, капелата и — ето ти я мадам Помпадур! Лично тя!

Няма ли нещо по-приятно да превземе екрана на каквото било-билото ми; дето казват патили, че минавало като на филмова лента, когато душата се отделя от тялото.

Например — когато като хемингуейевия Старецът и морето ловях, привързан с автомобилни колани към нещо като зъболекарски стол, крилати акули в акваторията на Акапулко и моряк на корабчето ми беше абсолютния двойник на Парцалев; а може да е бил и лично той — добрият приятел на художниците — на чашка с добро сухо бяло вино.

Или когато любимото момиче, сгушено дълбоко в пазвата ми, ми прошепна свидното-свенливо-доверчиво-изгарящо: вземи ме!

Или — когато ми връчваха Гранд Прито в Унгария с прекомерно издут плик с петцифрена сума форинти, съпроводени от завистливия поглед на московския ми колега с многото звания пред името.

Или — когато ми подаваха, с интервал от четири години двете вързопчета — свидните ми чада, на рецепцията на родилното; бартерна сделка — бебе с мама срещу торта и букет за персонала.

Или — когато…

— Слушай, Мой човек! Аз съм Твоят Кошмар; поддържам ти искрицата живот след инфаркта. Каквото ти наредя, това ще ми бълнуваш! Важното е да те държа на нокти! Заспиш ли Оня сън, няма събуждане. Ще дежуря Нон-стоп, докато те преместят в Четвърто вътрешно за дозакърпване, че и после пак!

Знам ли докога; ясно?!

От ясно — по-ясно!

Я, тихо, да чуя… тик-така ли татковият часовник, вътре, в мене… не се чува; значи още работи!

Все още! До кога ли? Казва ли ти някой!

Четвърто вътрешно 1

velimir_petrov_62.png

Между Интензивното и Четвърто вътрешно кардиологично отделения я има — я няма и пет метра.

Две стъклени стени с изпопадали букви от дълбоко зашифровани и актуални преди незапомнени времена надписи, обрамчват в компанията на асансьори и стълбище малко фоайенце. Кафе машина-автомат с авангарден дизайн на бензинова колонка и богат асортимент със и без еди-какво си топли напитки, понася безропотно юмруци и ритници, коригиращи безупречната й работа. Замислени и недоспали си доктори и докторици, атрактивни сестрички в златен обков и апетитно-прозрачни хасени мантички, цвърчащи синигерчета-стажантки от медицинското, огрухани санитарки и санитари-бичмета, циркулират по строго фиксирани траектории.

Пациентите, особено почти оживелите, привилегировано се придвижват ведно с леглата си, обкичени с електроники, капещи системи с бълбукащи магии, шофирани от самодиви в бели премени.

Някои се надбягват в кресла-рикши, стискайки на гърдите си папки документи.

Понякога, но рядко, се появява на различни места или странно изчезва, пейка за чакащи ред, нечие благоволение или блага вест.

Веднъж влезли в Четвърто вътрешно, удостоените с тази чест — т.е. прескочилите засега трапа, ги избутват до най-отдалечения край на коридора, откъдето започва номерацията на стъклените клетки-стаи с по едно, две и повече легла, според сложността на заболяването. Започва придвижването им обратно — колкото по-се подобрява състоянието на пациента, толкова по-се приближава до входа, вече изход. Дай Боже — един ден, от последната стая-клетка, да попадне в кабинета за изписване и… по живо, по здраво да си се прибере в къщи… до следващото премеждие.

Лично аз, Драги Читателю, нямам ясен и категоричен спомен кога и как съм превозен в Четвърто вътрешно. По-късно, а и сега — пишейки настоящето, се добрах до някои що годе приемливи данни; което всъщност и не е толкова важно, но имам спомен за комплект санитарки, които по команда хай-хоп, ме изсипват с чаршафа от подвижна платформа в леглото. Вяло отчетох, че съвсем не ми пука, дето съм гол-голеничък и нелицеприятен.

Все пак ще спомена няколко подробности, които ми създадоха душевен комфорт и укрепиха психически. Част от описаните халюцинации, плод на силните животоспасяващи лекарства, са били вече с адрес Четвърто вътрешно. Бил съм неадекватен и… разбрах, че съм се държал дори непристойно — ритал съм, и съм се мятал, и разни детинщини; не съм слушкал, а иначе съм кротко дърто момче. Разни фиксидеи се зараждали из размътения ми мозък. По ясно си спомням как изведнъж реших, че начаса, ама веднага, трябва да се изкъпя, щото не мога да се понасям такъв омърсен! И то — без катетъра. Започнах да го дърпам, ще си разкъсам пишората — не му знаех механизма, че не може така урбулешката. Издърпах абокада с фиксирана във вената ми игла, чрез дебел слой левкопласт; запръска кървава течност. Открих клозет-банята по миризмата. Тя, като всяко уважаващо себе си здравно звено в такова представително заведение, беше надживяла няколкото земетресения от Вранча с минимални поражения — като липсващи плочки и изкъртени ръждиви водопроводи. За сметка на това, имаше компенсираща екстра — няколко популации от нежен, дребен вид хлебарки, в кайсиево-кафеникави одежди, щафъкащи абсолятно навсякъде, по техен си принцип и концепция.

Хванаха ме като блаженствах под душа — водата от запушения канал бе преляла по коридорите и ме издала. Голям скандал и голямо чудо — как съм оживял в промеждутъка на двете раздавания на картите (спомни си вица), в най-Горната инстанция.

Това ми грубо нарушение на вътрешния ред имаше и положителна страна — докладвах, че съм установил силни болки в десния крак; а би трябвало да са в левия, който уж е коксартрозест. Ама силни, казвам — никой не ми обръща внимание. Пак се държах като лошо момче и, хеле — доведоха кардиосъдов хирург, който с чаровна усмивка ме осведоми, че кракът ми изстивал от разни тромби и ще се наложи да го ампутират от коляното. Радост в къщи! Първо щели да опитат, да отпушат тромбите с химикали… за операция — нямало да издържа на упойката.

Впрочем — можело, но ако съм подпишел, че е на мой риск… Подписах, разбързаха се, изписаха ме оттам и ме приеха в кардиохирургията, на десетия етаж, при птиченцата. Помня анестезиолога да ме приспива нежно по позната ми вече процедура.

И сега вижте какво става — ако го чуех от други хора и за другиго, щях да кажа, че е съшито с бели конци, измишльотина от аржентинска сапунка:

Милена дошла да донесе поредното изискване от персонала и… заварила леглото ми разсъблечено от чаршафи и одеало и да го дезинфецират, а дрешките ми сгънати, на камарка. Санитарката и казала, да си ги прибере. А къде е мъжът ми; ами — не са ли ви казали… той е вече Там… рекла санитарката и показала красноречиво с вдигане на глава и сочещи нагоре очи. Имала предвид кардиохирургията на десетия етаж; а Милена, след всичко случило се досега, логично възприела като… Горе, на Небето. С подкосени крака и пресъхнала уста, така ми разказа после, попитала дежурната сестра — как може да ме види. Сега не можело, още е в операционната; като съм излезел от упойката, може да се уреди свиждане.

Ох!!! Божичко!!!

Хирургът, як и едър млад мъж, в разцвета на силите си, ме посрещна пръв при идването ми на мене си. Осведоми ме за двата седемнадесет сантиметрови съсирека, като октоподи били, които извадил от прасеца ми. Не смея да си помисля какво би станало, ако късчета от тях бяха тръгнали нагоре към…

И пак ме върнаха в Четвърто вътрешно.

На два пъти идва сестра от хирургията да ми сменя превръзката и вади конците — през един, през ден. Имал ли съм въпроси, пита. За кока й, казвам имам, много е сложен, като везба върху нещо още по-художествено. Правело се със специална машинка, а други въпроси нямах — не бяха в компетенцията и.

Двадесетината сантиметра разрез беше закърпен душмански, като конски чул.

Анестезистът ми разкъсал гласна струна, месеци наред шептях дискретно; лекувах я, ама нещо…

Питах, разпитвах и още съм в неведение — кое е първичното (не за яйцето и кокошката) — дали тромбовете на кракът ми са следствие на инфаркта или инфарктът е следствие от тромбове.

Не ми казаха — сигурно е Държавна тайна!

Четвърто вътрешно 2

velimir_petrov_63.png

Искам да си призная нещо и то без бой — нещо сбъркан ли съм, извратен тип ли съм, че акълът ми е все в оная работа. Грехота е, знам, но нищо не мога да направя; щото съм безпомощен.

Не зная с другите, дето са на моя хал, като как е, не съм питал, не ми е и работа. Не стига, че бера душа, проснат съм гол голеничък, по-неглиже няма накъде, значи; за срамотиите, с катетър в пишората, а тя се е скрила като в миша дупка, от страх ли, що ли; интересно — как ли са я намерили да ми напъхат това гадно нещо.

Не се знае след час, знае ли се, ами из акъла ми, гледай ми акъла, се въртят едни такива грешни мисли, дето биха били повече и от нормални за здрав човек, отговарящ за възпроизводството на вида. А аз, повтарям — гледай ми акъла и ми крой кюлаф; лежа като труп, шейсет и пет годишна дядка, вече и осем, с разнебичкани разни чаркове и вместо да мълвя смирено молитви до Всевишния, да ми отпусне още малко лимит, си мисля за… на война е, ще знаете! И как да не мисля! Едни такива запъхтени докторици и сестрички надвесили жарки пазви — грижовни, та оттък; и те се поразхвърляли, че е жежко; едни лакти, ви казвам, нежни, бели като симити, щото по-надалеко не виждам, но усещам с всичките си фибри. За къде съм се запътил аз, моля ви се. В най-добрия случай, в Рая, ще е една стерилна скука, ще ходя с крилца непорочни и ще си дрънкам на лютната; като се зная какъв музикален инвалид съм, само ще тормозя другите невинни душици. Тук си ми е мястото на мене, я какви изпуснати от касинките прекрасни коси, я какви бедра и как ме обръщат насам натам като кукла. Ох, трябва да прескоча онова там, черното, бездънното и ще видите вие, вие… а сега де, къде потъвам… може и да се видим… някога… пак, казва ли ти някой!

Мисълта ми се поизбистри и се поогледах. До мене, вляво — легло заобиколено с параван и тежки пъшканици. Вдясно — две легла с колеги по съдба. Непознати и затънали до ушите в своите си проблеми.

Лявата стена — остъклена към коридора, пропускаща надеждите ни за оцеляване — делово забързани, де с парцал и кофа, де с апаратури и илачи. Боц и пак — боц; аман от тия инжекции; ръцете ми целите виолетови от убожданията; отвори устата, глътни това и това. Дишай дълбоко, не дишай, задръж!

Отсрещната стена от метър нагоре е изцяло стъклена, но хитро украсена с множество печатни материали, целящи главно дискретност. Има я.

Дясната стена е прозорци и гугутки чукащи с клюнове по стъклото. Фъррр-фъррр, насам-натам.

Ноемврийски мрачен извънболничен пейзаж. Отсреща — близнак на нашата сграда; помежду — доволно запуснат вътрешен двор с унили кучета. Тяхното поведение е единственото ни зрелище, в тази липса на отклоняващи вниманието от неясните перспективи за още поне малко животец. Нещо като Нейшънъл джиографик за кусурлии.

Забранено е да се дава храна на гугутките, но даваме. Това — доста по-после, когато ще можем да ставаме; засега сме… да не казвам грозната думичка, като какво сме и не можем да ставаме!

Погледът ми е прикован в нон-стоп светещо прозорче отсреща. Кой ли добър и милостив дух бди там. Гледах прозорчето денем; гледах го и нощем; какви ли не мисли цъкаха, като зрънца на броеница.

Аз съм организиран човек — не мога да бездействам. В друга ситуация, все щях да си намеря някакво ръкоделие. На млади години, като ходехме на море — било ли е някога, не можех само да се излежавам и бездействам — проектирах и макетирах разни декорации за търговски обекти, от които и живеехме; живописта не се харчеше, а трябваше да се купуват бои и платна. В Созопол се родиха металопластиките и витража за ресторант Потсдам и подобно — за сладкарница Будапеща; за търговския дом Орел в Разград; махагоновите хъшове на стената пред механа Странджата. И много други, отнели ми време и сили от истинската творческа работа.

Трябва и тука да правя нещо, да не се предавам! Време бол-бол! Ще пиша Книга! Каквото ми мине през ум, ще пиша. Наум! Паустовски ли беше или Валентин Катаев, в мемоарите си описваха кой писател от тяхните, как пишел. Един — така, други — инък; а Аркади Гайдар се разхождал самотно из забутани алеи и наум пишел. С подробности, до запетайката уточнено. После отивал набърже до пишущата машинка и го натраквал абсолютно точно — същото. До запетайката! Защо и аз да не мога. Ето, започвам!… Чакай малко! Нещо става.

Вляво, зад паравана, се разшетаха. Появи се пролука и видях, че това е почти-съседката ми Савка, съпругата на Слави Черния; живеят до Дълбокия път. Слави в нашата младост беше състезател мотоциклетист. Караше в клас сто и двадесет и пет кубика, сравнително малки машини, а той — дългуч, с голям нос и в ученическа униформа; та му викахме Ученика. Стойката му беше някак накриво, все едно, че язди кон странично, по дамски. Коленете му смешно стърчаха встрани. Образ! Сега, гледам, малко се е поизгърбил. Приватизира някаква мелница и на стари години се е развихрил, не му се почива.

Навремето авто-мото клубът беше доста активен. Почти всяка неделя правеха сутрин градски крос по главните улици. После — шосейни до съседни градове, а и на писта и дър-трак. Голяма атракция и целият град се изсипваше да зяпа. Употребих думата зяпа, щото е най-точна. За печелене на мощност мотоциклетите бяха без ауспухите и трещяха гръмовито. Трябваше да стоим с отворени уста, за балансиране налягането при тъпанчетата на ушите, както наскоро преди това, в окопите, през бомбардировките. Това най-вече се отнасяше за тежките любимци на публиката. Гърмежите тътнеха зад слънчевото ни сплитане и не си чувахме приказките.

Бяхме разделени на Митиковци и Йордановци, враждувахме и боготворяхме идолите си. Ние се карахме, едва ли не до бой, а те, след състезанята се черпеха в ресторант Братя Маркови, после прекръстен на Потсдам. Митиката — Димитър Марчев караше сребристо беемве — петстотин кубика, навлечен с домашно плетен дебел пуловер с еленчета отпред. Голям техник и сам си го разглобяваше-сглобяваше, подготвяше и поддържаше. Беше луд карач и поемаше рискове в надпрепускването. Аз бях Митиковец и се гордеех с номера на машината му — шейсет и втори. Шейсет и трети номер беше на Йордан Цветков. Не беше техник, а шофьор на собствените си камион и междуселски автобус. До него, до волана, неизменно стоеше огромен вълчак. Като състезател на Досо, му повериха чисто нова Ява — петстотин кубика, на която бързо и видя сметката, потроши я. За награда му зачислиха и един моден Триумф — същата съдба. Мотоциклетите му поддържаше Бай Тошко — Тодор Захариев. Работилницата му беше, където е сега рецепцията на Интерхотел Рига. Съвсем до нас. Присъствах на един комичен случай. Бай Йордан и чиракът му, решили сами да разглобят и подготвят за кроса бойния му мотоциклет. Какво и как са правили незнам, но на два-три пъти чиракът носи частите в един чувал при бай Тошко, да спасява положението. Така, че да знаете — голяма състезателна машина може да се транспортира и в чували.

Пред работилницата чакаха ред разни и в голямо количество мотори и моторетки. Навъртахме се наоколо и когато бай Тошко отиваше на обяд и след това да подремне, подкарвахме едно архивно декаве с магнетно запалване — бутниш-палиш и трещейки-пръщейки въртяхме ту̀рчета из махлата на втора скорост. Иван Скопаков, като малко по-голям, беше винаги в центъра на идеята и редовно или понякога опираше пешкира.

Сега си приказваме с него за подробностите. Сякаш беше вчера. Сетихме се и за един Петър Кръстев, с пичовски мустачки, куц и пъргав. На ляво и надясно разправяше, че е таен агент и демонстрираше джигитовка на мотоциклет. Засилваше мотора, стъпваше на седалката със здравия крак и с разперени ръце правеше везна. Продължителна и стабилна, докато се свършеше улицата. Още по-пъргаво се мяташе на седлото, наистина като джигит. Благоговейно му носехме бастуна, докато жонглираше.

Бай Тошко караше сто двайсет и пет кубиково моторче — Пух. Ваньо добавя технически данни за Пухчето, че било незнам си как особено — с един цилиндър, пък с две бутала и биелата му била като чатала на прашка; кои клапани как и кога се затваряли и прочие. Луксозна работа; бай Тошко отбираше от тия работи. Виж това — да! Носеше му се славата на прецизен, просветен и сръчен автомонтьор. Беше дребен но сачмалия; жилав, с твърда мускулатура. Запецнати гайки развиваше с голи пръсти!

Трагедията станала на връщане от Текето, до Хиподрума. Гилдията им карала ешмедеме; станало късен следобед, а нямали намерение да спират. Тошката рекъл, че трябва да върне децата, окъснели, майка им ще се кара; ще се върне веднага, да продължават. Бил с някакъв по-голям мотор, едното дете на резервуара, по-голямото — Росито, отзад. Тогава нямаше движение, нито коли като сега. Бай Тошко си пийваше, но не му личеше — не е от това белята.

Внезапно от хиподрума излиза напреки галопиращ, изтърван кон и моторът се врязва под него, разпаря го; става една кървава каша. Росито изхвръква от седалката встрани и това я спасява по чудо. Сега е белокоса баба, копие на майка си.

Работилницата продължи да функционира, докато я събориха заради Интерхотел Рига, с известния техник Гочо Гочев, който в зората на автомобилизма в Русе, се състезаваше с единия от трите открити спортни автомобила Аеро. Помагаше му синът — също Гочо. С дъщеря му — Пенка сме съученици от Електрото на Техническото училище. И тримата носят една особено изявена руменина.

След години, като купих с мерак и заеми първата си кола Шкода 1000MB и се престаравах в поддържането и, бай Гочо ми натри електротехническия нос. Как стана ли! Той извършваше и акумулаторни услуги. Стриктно изпълнявах указанията в книжката за Шкодичката, още повече, че беше написана от познатия ми русенец Емануил Суванджиев, ходил на специализация в заводите Шкода, в Млада Болеслав.

Книжката започваше с крилатата мисъл, че колата е визитната картичка на собственика й! Гледах да ми е изрядна визитната картичка. Като ми намаля нивото на електролита в акумулатора, спрях пред работилницата и с лимонадено шише в ръка, поисках от Бай Гочо малко дестилирана вода, за доливане.

Той ме изгледа особено; вика — ти нали беше съученик на Пенка; да бе, да, казвам. В електрото завърши, нали; ами да, като Пенка. Върви вътре, вика, зад завесата има чебър и си налей колкото искаш.

Влизам, гледам чебъра и нещо ме смъдна. Трябва да беше към стотина литра, а отгоре чешмата, недозатворена, тече на тънка струйка. Не ще да е дестилирана! Бай Гочо, викам, какво ме будалкаш нещо. Подхилква се той; абе, момче, не слушай учените книжни плъхове; гледай ни нас, техниците, дето цял живот това правим. В киселината, на практика, има толкова утайки, че чешмяната вода и години да я доливаш, не ще промени положението. Слушай мене, доливай си от чешмата, не бой се. Ами Суванджията, викам, нали е специалист. Ха, той си я е превел книжката мод-амо от чехите и си се е курдисал сам, за автор. Това е положението. И досега така правя и всичко си е наред. И отзад и отпред.

Като стана дума за неделните кросове, се сетих — имаше такава една работа, че за да обезпечат участие на мотористи, им даваха премия — някакво количество бензин — пак беше дефицитен. Много от състезателите бягаха колкото за бензина. Така им викаше и публиката — бензинаджии.

Любимците се брояха на пръсти.

На Геометрията обиколката в талията му беше колкото от каската до седалката. А седалката беше на един прекрасен мотор. Софиянецът Цоню Ангелов с мотоциклет номер едно имаше слава на бандюга. Мязаше на кръчмар. Говореше се, че е пандизчия и го пускали само за състезанията. Имаше Доктора, Габрото, Големият и Малкият Арбайт — така се казваше работилницата им до градинката, близо до нас — немски възпитаници. Йордан Цонев, Соколов — той пък на дъртрака и колодрума караше с етер, от една консервена кутия, вместо резервуар; Йордан Топлодолски, Паца Манчева — в малките класове — в София карала поливачка, беше сприхава мъжкарана и скандалджийка. Бодрата русенска смяна бяха Лилито и Борко от джинса на колоездачите Братя Цветкови.

Доста се отплеснах заради Слави Черния. Черния — щото имаше и Слави Клечката. Той беше автоинструктор, също мургав, къдрокос симпатяга, с вечна клечка в устата, малко нещо слушалка. Шът! Той си отиде рано-рано. Още — Слави Гумаджията, Слави Пинтето, Слави Казаса…

Докато пишех на ум тия редове, си мислех какви ли не разни работи и категорично реших, за всеобщо удобство, да не цитирам имената на лекуващите ме лекари, сестри и санитари. Първо, че са огромна армия, да са живи и здрави и книгата ми ще заприлича на телефонен указател; а и не дай си Боже да изпусна някого. Голяма конфузия, ще знаете, ще произлезе. Все пак дали… не, не… Като ще е, да е…

Толкова и по този въпрос.

След малко ще мине Визитацията! Санитарката за кой ли път влажно лъсва пода с акациев дезинфектант. Тя е доста възрастна, огрухана женица; какво ли и коства да блъска на тия години тази непривликателна работа — да слага и чисти подлоги, да сменя и мери пишото в уринаторите; нощни уморителни дежурства. Живот! Сестрата ми доподпъхва това-онова — прави ме опрятен, според случая. Виж — тя е лицеприятна — има още хляб у нея. Шкафчето ми е подредено, може да идват. И идват! Кръвно — еди-колко си; дишай — не дишай; пак дишай, пак не дишай. ’Нам какво си мъждене… Това мъждене ще го слушам като констатация години наред. Важното е, че още го слушам, щото Някой вече не могат и да го слушат. Дали пък така не ще е по-добре! Колко инстанции ще въздъхнат облекчено. Здравеопазването ще спести средства — ще ги налее в друг джоб; да не говорим за пенсионния фонд; роднините също, макар и да пунтират, че тъгуват — как пък не! На всички им олеква, най-вече на самият Някой. Отървава се веднъж завинаги от куп неприятности, като ходене по мъките, т.е. по ТЕЛК, джипита; откъде да намери пари за ток, телефон, лекарства и ТиВи. За храна да не говорим. Държавата счита и е уверена в това, че храната е противопоказна за стария и болен човек. И колко е просто — отваряш прозорец или балконска врата от нещо по-височко, че да не страдаш излишно; или намираш нещо да се гръмнеш; Дунавът — и той е спасение. Случаи колкото искаш.

Болничното ми ежедневие, с всичките си плюсове и минуси, се проточи месец и нещо — почти до Бъдни вечер. Леглото ми, с всичките му екстри — повдигане на различни части от него и сгъване, с непослушна команда в ръката, своенравен електромотор под мене, де удобно, де неудобно се местеше от стаичка в стаичка — към заветния изход. И все още имаше накъде да се придвижва. Перспективата — някъде след Нова година да ме изпишат. Трябваше да мина през рехабилилитацията, да съм пълзял по стълбички, разни натоварвания, за да поукрепне разбичканото ми сърце.

Пак се държах лошо, дори се разплаках — казват, сърдечно болните лесно го докарвали на сълзи; как може на Бъдни вечер да не съм си у дома, при жената, децата и внуците… Ще съм тревожен, а това е противопоказно за състоянието ми; още повече, че живея на съседната улица — винаги ще съм под ръка, ако се наложи. Хвана дикиш, изписаха ме с куп препоръки и обещания. И с катетъра — влачих го още дълго, мамицата му мръсна!

Кърпежи

velimir_petrov_64.png

Трябва да се отделиш, дори и малко, от жилището си, за да усетиш, когато се върнеш, колко ти е липсвало. Първо миризмата. Всяка къща мирише различно — на нейно си. Нашата си къща обаче мирише най-хубаво. На какво ли по-точно! Ами — на аромат!

Ароматен купаж-смесица, както му викат специалистите по парфюмите; от много и най-различни аромати. От нежни, та по-хубави. Дъхава симфония от вътрешносемейна любов! На онази омайна, влажно-топла милувка, гушната между вратлето и деколтето, под косите и ушето на любимото момиче. За мене Тя ще е винаги онова дългокрако момиче, с дългата дебела плитка. Момиче на моите години; какво ни има на годините! Годините през които се наслагваха още и още аромати — на деца с щастливо детство, вече изхвръкнали от гняздото, но оставили есенцията на младостта си; внуците — двуметрови пергиши, все още глезени от преситената кулинария на Мимето, едва ли не още търчаща след тях с лъжица поредно лакомство — една лъжичка за баба, една за дядо; една за мама!

Тръпчивата миризма на Приятелите — ту насладняваща, ту нагарчаща, или предизвикваща киселини — уви, на изчезване; всеобщото разделение помете фалшивото, крепящо се само на материални интереси, облаги и изпепеляваща завист. Боли когато загубиш дългогодишно приятелство по биологични причини; но триж боли разочарованието. Животът не ми го спести.

Най-любимата ми миризма, на пресни картини — опияняващият аромат на терпентиново масло, качествени бои и смола-дъвка или дамар. Също и миризмата на затоплена електроника, вентилирана от мъркащия компютър.

Не на последно място — ароматното добро вино и доброто мезе. Наздраве, Миленко, имало още лимит да се чукаме за здраве!

В къщи съм си! Моят дом е моята крепост — е казал някой, кой ли беше, мъдър човек.

Кой де мине, се вторачваше в образа ми — можело, да не казват — би трябвало, да имам некротирали мозъчни клетки. Оглеждах се критично; няма такова тъповато нещо; все съм си умник и красавец. Пък и тъпондерите винаги са на мода; не им завиждат и просперират.

Катетърът не ми позволяваше да сядам пред компютъра, който толкова много ми липсваше. Навихме едно одеало на стегнато руло, усукахме го и оформихме като спасителен пояс. Вече сядах — също на цукало, без да дразня болезнено промушеното от твърдата шлауха. Веднага написах, за проба, разказ от пребиваването ми в Лас Вегас — Казино Беладжио, който излезе след седмица в брой 2 / 2005 на Стършел.

Ще рече — тествах мозъка си, че е непокътнат; от нормален, по-нормален. Значи имало и у мене нещо нормално! Кой ти го дава!

Епопеята с катетъра продължи необичайно дълго и с обществен резонас. Повече от два месеца си беше неотлъчно в мене. Мъки, мъки! Казваха — да се махне, махнаха го една сутрин пробно, но до вечерта не ми протече чешмата и да не получа нещо по-сложно, ми сложиха нов.

След време пак опитахме. Целият състав при моето джипи се вълнуваше, както и близки и далечни приятели и познати — запознати със случая; през час питаха дали поне съм прокапал. От дългата интервенция теренът се беше разранил и — болки и чудо. Клечах до течащата чешма, белким от шуртенето й се сети да протече и моята чешма. Дойде ми на ума — като размразявах в големите студове тръбите с бензиновата лампа, дали и сега няма да се стигне до нещо подобно. Шептях си кандардисващо пиш-пиш-пиш — и накрая — прокапа, засили се и текна боязливо; вече можехме да съобщим в бюлетина за здравословното състояние на принца, че… ура!!! Получих поздравления лично от джипито, както и от хората му. Имаше повод да го полеем. Поляхме го.

Някъде през февруари-март, администраторката на русенското СБХ ми звънна: Вильо, вика, знаем, че си болен, но да ти кажа. Ще правим Пролетна градска изложба, отчет на русенските художници; избутай от тавана нещо, не е лошо да участваш и ти! Браво, бе! И ти! Нещо от тавана! Засегнах се и се навлякох с нещо по-топло, беше още зима; разшетах се в ателието и с голям хъс отупах три нови работи, като едната — от най-големите ми размери, другата — едно голо момиче в естествен ръст и една среден размер. На моето си художествено ниво. Знаех, че се доказвам пред себе си; и — че още съм жив и трудоспособен. Жив съм! Не личи ли!

Когато ме изписваха от Четвърто вътрешно, научих, че след шест месеца имам право, по здравната пътека, да ида в една от двете Софийски болници, за коронарография. Направление съм щял да получа от кардиоложката при която съм диспансеризиран; оказа се същата която ме прие в Интензивното отделение първа и с която и досега сме в добри отношения: лекар — пациент. Та, тя била в контакт с русенеца д-р Александър Доганов и периодично му пращала русенски пациенти. За съжаление, в момента бил в чужбина за месеци. Чукнах Е-майл до Света Екатерина, отговориха веднага, че ми определят еди-коя си дата и час за екипа на д-р Чирков. Имах и сантиментална подбуда. Брат ми Сашо, с десет години по-голям от мене, следваше литература и славянска филология, а на доброволни начала тренираше боксьорите на Академик. Преди следването изпедепца този занаят, като взе диплом за треньор и съдия по бокс.

Той ме запозна със Сашко Чирков, негов състезател, студент, дребничко циганче; казваше, че е талантлив боксьор с рефлекси и с голямо бъдеще, ако се отдаде на бокса; не се отдаде! Чирков е трийсет и осми набор, аз съм трийсет и девети.

Веднъж, на вътрешен мач, му стоях в ъгъла, вях му с пешкира и пръсках с вода. Приказвали сме си за бокс; по него време бях вещ и в течение. С изненада и радост следях израстването му като личност и голям кардиохирург; считах го за мой човек!

През деветдесет и първа влезе в изложбата ми, на Раковска до площад Славейков; живееше през два входа, разменихме общи думички; така и не разбрах — позна ли ме… след трийсет години.

С уведомителното писмо изискваха да нося някои изследвания — ехокардиография, кръвни данни и какво беше — нещо друго, които после не погледнаха, щото не вярвали на провинциални изследвания. Защо ми ги искаха тогава, само затворих пари и време. Пари и за пътни, хотели… там таксѝта и болнични такси… само да повторят тия изследвания и да ми определят дата за коронарографията след месец. Патили ме осведомиха, че ще ме ожулят с дарение, въпреки платената здравна пътека. Да съм се облечел с нещо по-износеничко и да повтарям, че съм инвалид-пенсионер, с мизерна пенсия; което си е баш така. Нямало да ми се размине, но да е по-нежничко.

След месеца не ми се размина, хем бях в стар анцуг и домашно плетени вълнени, различно шарени чорапи — според наличната, многократно плетена и разплитана прежда и изтъркано сабо — инвентар от ателието ми и оплескано с бои. Приемчикът ме огледа с око на ювелир, мерещ каратите, недоволно подсмръкна и рече — най-ниското дарение е триста лева, по-малко не може. Благодарско и на това. Следващият, дочух, го ожулиха шестстотин лева.

Престижна работа е това Света Екатерина!

Още отвън сградата внушава респект — издигната от терена като пантеон; разчупени остъклявания, също шлифован диамант. Помпозни двери и фоайе като в западните списания. Един стъклен буркан до тавана — асансьорът! Плъзга се бавно и без да искаш се заглеждаш под полите на издигащите се дами. Чакащи има, не е като да няма. Столовете за тях са от модерен трактор, комплектовани по няколко, метални, пресовано извити и с големи, колкото петдесет стотинки, дупки — навярно лесно да се оттичат, ако се напишкаш от страх. Разни гишета. Респектира електронно табло — трябва да си завършил специални курсове, за да разбереш кого, кога и къде го викат. Накрая от близка стая изхвръква разлютена оса и устно дублира таблото. На вратите пише Не влизай без повикване, но влизат да питат и то за съвсем друго. Идилия!

В калабалъка умело, като на слалом, жонглират уядени сестри с карминени нокти, нежно придържащи димящи кафета. Много кафета, много нещо. И ухаят. Цялата Света Екатерина ухае на кафе и на предчувствия, че нещо фатално ще ти се случи.

Имате усещането, че сте в елитна картинна галерия. Само, че в галериите няма толкова посетители. Жалко! Всички стени, ъгли, чупки и най-невероятни места, са професионално аранжирани с добро качество картини, графики и декорации. Казват — били дарения. Ще рече, че нашего брата художникът, бая е закъсъл от към сърцата, та благодарен да дари, при безпаричието в гилдията. Културна работа, ще знаете!

Някой и друг още преглед и ме настаняват в стая за двама. Да си даваме кураж. Единият винаги е с ден по-напред в програмата и въвежда другия във вътрешния ред и подробностите на тукашното битие. Уж е пет звездички заведението, а си няма тоалетна хартия, сапун и кърпи. Трябвало да си ги носиш. Поръчвам по джиесема на булката, за утре.

Докато уж това-онова и минава визитацията. Начело с д-р Чирков. След като разпитва отговарящата за мене докторка — кое-що ми предстои, си казвам думичките, напомням му за бокса… другите чинно слушат, а Чирков слядко, слядко (той така говори миеко) ме успокоява, да не се тревожа, утре ще видим, ще погледнем и ще решим какво ще те правим и оправим. После ще си приказваме, нали!

Щом казва, успокоих се, наспах се и рано-рано се окъпах, обръснах където искаха, а то — май навсякъде. Щото ако нещо се случи, екипът е готов, грабват ме и с ъглошлайфа ми отварят гръдната кошница… я — в коридора колко народ се разхожда със закърпени с телбод за кашони гърди юнашки!

И зачаках, нервно, разбира се. Цаката му е да можеш да чакаш, да знаеш да чакаш. И дочаках — късно следобед, като излязла от журнал, сестра ме поведе по разни здрачни коридори — лабиринти. Имах чувството, че иска да си заличим следите и, че дори повтаряме някой и друг коридор. И други чувства, леко страхливо, пропълзяха в уплашеното ми въображение — вървейки на метър пред мен, сестрата ми заприлича на онзи екземпляр-клакьор, от същия вид, който води стадото на заколение и миг преди палача, ще кривне в съседна стая. Съседна стая ли… ами ако иска да ме отведе в съседна стая и каквато е секси ме награби и ми направи нещо… коя ще ме вземе после такъв един, прелъстен и изоставен. Не съм добре, нали, драги ми Читателю; че кой ще е добре, като знае — че след минути ще му бръкнат в сърцето. В окото да ти бръкнат — как ще се чувстваш… а това е Сърце! Разбрицано, но си е мое!

Доизчакахме да изнесат предния пациент, ведно с екипа му. Конвейрът работеше нон-стоп.

Ако Драгият читател е минал вече тази процедура, нека прелисти страница-две. На някой, все пак, ще му е интересно как стават тия работи. Поне на мене ми беше интересно. И друго е интересното — гледах на всичко това, като зрител, като кино; все едно, че не е на мене и в мене, а на чужд човек.

Първо трябва да кажа, че не се усеща нищо; нито болка, нито нещо друго. Предварително знаех, че има два подхода — през слабините или през китката. Екипът беше закачулен и неузнаваем — както при кацането на Луната. Попитах — кой е д-р Чирков; а, че той тази сутрин замина за Берлин. Еее, що ли ми каза — утре ще видим, после ще си приказваме.

Започнаха ме от слабините. Спокоен и уверен глас през цялото време, като диктовка, коментираше какво се прави — всичко се записва на видео. Щяло да ми се допишка при вкарването на контрастното вещество, да съм си пишкал спокойно.

Дишай дълбоко, задръж, пак дишай нормално. Нещо се умълчаха и се огледах. Залата изглеждаше огромна по площ, с надвесени грамадни конструкции, като в атомна електроцентрала. Сложна и тежка апаратура, а-а да се стовари отгоре ми. Раздвижи се безмълвно, дори леко ме притисна; пак се вдигна; ясно, насочва се. Основното осветление загасна, полуздрачи се. Светнаха отляво три почти метрови монитора и приковах поглед в тях. Не съм усетил кога са вкарали, каквото там се вкарва, с миникамерата и нежна светулка започна пътешествието си по кръвоносните ми съдове. Изненада било, че са чисти от към плаки, холестероли и прочие мазнотии; интересно какво е предизвикало инфаркта на миокарда. Обадих се — мисля, че е на психическа почва, преживях силна негативна емоция.

Разказах им:

Американската ни снаха, съпруга на синът ни, подучила петгодишният ни внук да казва, че не обича българските си баба и дядо, щото били лоши. Казаха ми го добри хора. Засмях се, направих се, че е на шега, но после, нощем, преживявах цялата грозота на ситуацията, а имаше и предистория; и — фарк! Нали съм, пусто, емоционален тип!

Следях светулката, накъде се вре из дебрите на проблема. Често противотежестта ми закриваше видимоста и губех представа какво става.

Честно казано, май нищо не разбрах. Увеличението беше многократно; на еднометровия екран се виждаше частица от пулсиращото сърце или така си представях. Гласът даваше команди и искаше различни номера от нещо; мисля че става дума за… как се казва… абе, нещото с което се навлиза навътре; нещо като гъвкава тел… грубо казано.

Видя се запушването, току в сърцето; опитите да го отпушат се проваляха. Стори ми се, че не им достигна дължината на носача; него номер май го използвали при предния пациент. Може и да греша. Съвещаваха се какво да ме правят; изнесоха ме с притискаща тежест върху слабините. Мина без цепене на гърдите. Засега.

Изкарах безсънна нощ, да не би да разместя тежестта и да стане тежък кръвоизлив. Стана ли, не стана ли — слабините ми дълго бяха морави, после сини и накрая зелени от подкожни кръвоизливи.

При изписването ми връчиха епикризата, заедно със стандартна цветна схема на сърцето с кръвоносните съдове и мястото на запушването, както и измененията вследствие на тежкия инфаркт.

Кардиоложката, към която бях прикрепен, ми обясни всичко подробно.

Представете си сърцето, което е голямо колкото юмрука на съответния човек. За захранване с кръв на самото сърце, отгоре има три отвора, които преминават в нещо като три чепки грозде, без зърната. Тая разклонена мрежа покрива цялото сърце.

Най дясната чепка, която храни и митралната клапа, на около два сантиметра от отвора е сто процента запушена. Не могли да я отпушат — била калцирала. Неправилно съм бил лекуван в Русе (!!!), късно съм отишъл при тях; трябвало веднага (!!!), когато съм проходил. И друго: нормално трябвало да съм умрял още при инфаркта, но съм притежавал рядко срещан феномен — естествени байпаси; от съседната лява чепка към запушената, се новообразували съединяващи съдове и захранили поразената страна. Сигурно на младини съм имал претоварвания на сърцето, които са спомогнали за това.

Ами да! Обичах да плувам под вода на големи разстояния; петдесетметровият басейн ми беше малко. На Дунава обичах да се фуклявя, ако имаше заслужаващи внимание мацки; винаги имаше! Поемах дълбоко два чувала въздух и се гмурвах от Влашката канара, напреко на течението. Гребях под вода стръвно, до премала; въздухът се свършва, сърцето ми ще се пръсне от недостиг на кислород, но нали съм фукльо… Течението ме е отнесло далеко и някои си мислеха, че никога няма да се покажа вече. Номера! Тогава именно ще да са се появили тия спасителни съдове. Може и от подводния риболов от Созопол до Аркутино. Или поне така си го обяснявам.

Пораженията са си поражения — митралната ми клапа функционирала едва трийсет процента и в бъдеще ще се наложи ремонт на сърцето със смяна на клапата и отпушване на тромба. Но засега да не сме дърпали дявола за опашката! Ще съм го докарвал от регулиращи и компенсиращи лекарства.

Лекарствата — от ден до пладне. Организмът свикна с тях и ми поставиха диагноза: Развиваща се сърдечна недостатъчност. Краката ми отичаха, станаха като греди от застойна лимфа. Гълтах диуретици с шепите. Запъхтявах се, въздухът не стига.

От Интензивното ми предложиха да се включа в програмата за тестване на новото лекарство Толваптан, било панацея, тъкмо за моя проблем.

Нали е за добро, приех.

Американо-японска фирма, със филиал в Швейцария; всички данни взети от кръвните ми проби, попълнени въпросници, кардиограми и прочие, им се изпращат веднага по Интернет и ДиЕйчЕл. Трябваше, като за начало, да полежа няколко дни в Интензивното при тях. Вече не като пациент — Слава Богу! Тогава ми се случи случка, която многократно предизвикваше смях, между персонала, в иначе не веселото отделение. Следобеда постъпи доста възрастна жена, в тежко състояние. Настаниха я зад остъклената стена, срещу погледа ми. Гледах как се суетяха около нея; тя се съпротивляваше, риташе; дълго я увещаваха. Спомних си как се държах и аз — упоен от силните лекарства. Това продължи дълго, докато я приспаха принудително. През нощта, дълбоко спящ, усетих нечие присъствие близо до мене. Аз имам една придобивка от войниклъка, като граничар на южната граница. Когато дневалният ни събуждаше за наряд по границата, шепнеше на ухото, да не буди другите, капнали за сън. Скачах на секундата. И сега същото усещане. Отворих очи и — бабата, чисто гола, с провиснали датчици и маркучета, се гласи да легне до мене. Представете си едно лице — като на Мишел Симон в ролята на Квазимодо; с проскубана плешивееща бяла косица, тесни рамене и надолу като торба, съдържанието на която е изтърсено — като спарушена круша. Криви тънки крачка и безумен поглед. Не се сдържах и кряснах — сестра, бързо тука!

Светнаха лампи, пристигна екипа — не могат я откопчи от мене. Бил съм нейния мъж и това си е!

Тестването на Толваптана мина; малко досадно с тия безкрайни вземания на кръв, кардиограмите; и то по време не винаги удобно за мене. Какво да се прави — на тия хора дължах живота си; бяха толкова всеотдайни и пак да ме повикат — пак ще се откликна. Като свърши тестването и спряха Толваптана, отново започнаха проблемите със сърдечната ми недостатъчност — задържане на вода.

Тия прцедури ме вдъхновиха за един разказ — „Плацебо“, поместен в Стършел, брой 41 / 2006.

Реакцията на едната докторка, навярно не отчитайки, че този разказ е все пак — хумор и свободно предизборно съчинение, била — сега хората неправилно ще се страхуват от участие в тествания! — Както каже! Може и да е права.

С развиващата се сърдечна недостатъчност трябва нещо да се направи! Кардиоложката ми, ми натякна — аз нали ти казвах да изчакаш д-р Доганов! Сега той може да се направи на обиден, че си предпочел д-р Чирков и да не те приеме; а аз мисля, че той може да ти помогне.

Вечерта седнах пред Пе-Ко, поставих на търсачката Гугъл задача — д-р Александър Доганов и така научих Е — мейла му. На един дъх написах каквото си мислех и му го пратих. На сутринта го препрочетох — установих, че е бая преоразмерено.

Доганови са ни почти съседи; всеки ден минаваме покрай тяхната къща по няколко пъти.

Баща ми (1896–1971) беше набор и приятел със стария Александър Доганов, чието име носи Сашо.

Помня го как, когато ние — децата, го поздравявахме, винаги отлагаше учтиво мека фасонлия шапка. Беше едър и суров наглед човек, с тежък бастун. Вземаха го и го връщаха от болницата с файтон.

На стари години, Докторът се шегуваше:

— На младини хората казваха — мина д-р Доганов! После хората казваха — мина д-р Доганов с файтона. Сега вече казват — мина файтонът на д-р Доганов.

Доганови произхождат от Любен Каравеловия аристократичен род. Всичките — учили по Швейцарията, Австрия и Германия.

Старият Доганов беше един от основателите на съвременната Русенска окръжна болница.

Синът му — Ро̀ман Доганов е основател на кардиологията в тази болница. Кардиологът Слави Попов, съученик на брат ми и от там — мой приятел е най-добрият му ученик и пое щафетата. И той изкара тежки инфаркти, наближава осемдесетте. Сашо пък, е неговият най-добър ученик и той му слага стентове. Приемственост!

През 1976-а година, по линия на СБХ, с много трудности и пресяване, ни организираха специализирана екскурзия до Италия, по галерии и музеи. Първият ден от програмата ни загубиха в музея на милицията, да ни наплашат да не избягаме от България, че инък лошо ни се пише на нас и семействата ни! На една снимка, колкото цяла стена, в цял ръст, беше изтипосан Роман, в момент когата уж предава шпионски материали на брат си в Западна Германия.

Една от дивотиите на Онова време. Чудеха се как да го дискредитират, че нещо им мътеше водата. Нищо не излезе и от този фишек. Мина доста време. Позабравиха се нещата, а Роман почина след четвъртия си инфаркт.

Прилагам писмото ми до Сашо:

От:

Тема: Нестандартно писмо…

Date: Sat, 22 Jul 2006 19:46:01 +0300

До: d-r Al. R. Doganov

 

Драги Докторе,

През лятото на далечната 1953 година, след завършване на VII-ми клас и приемането ми в прочутото Русенско Техническо училище, бях с последна възможност, на пионерски (тогава септемврийчета) лагер в село Балани, Габровско; това беше трудно, почти невъзможно да се вредиш от деца на разни заслужили за новия строй; майка ми използва, че е администратор в Педагогическото училище и… така ставаха тия работи.

Лекар на русенската ни колония (лагер), беше татко ви — Роман, наш почти съсед. Разбира се, с младата си и хубава булка и бебето Сашко.

Докторът го даваше спортно, с къси тиролски мешинени панталонки, с еделвайс на презрамките и караше колело. Сашко беше курдисан в една голяма туристическа раница, пристегната под мишничките му и — на гърба на татко си.

Сега изчислявам, че е бил… пардон — сте бил или малко под или малко над една годинка. Докторът ви носеше така на всичките ни походи, а където велосипедът не можеше да се движи или спукал гума по неравния терен, го тикаше, а раницата с бебето я носехме ние — две момчета, че бяхме вече големи и яки пергиши.

Бате Роман се държеше свойски с нас и възрастовата разлика не личеше; уйдисваше ни на игрите. Шегуваше се, че сега ние носим бебето, а като порастне — то ще ни носи… Дано не ни се случва.

После — в годините, сме бивали с него често по Дунава или на маса при художника Попето и си спомняхме тия епизоди.

Тая история снощи я разказах на д-р Анна и мъжа и, с които и с жена ми отупахме бутилка Титчърс, палнахме и скарата, с каквото и се полага.

Ачо ми е фен по литературно-хумористична линия и знае почти всичките ми разкази едва ли не наизуст. Аз, сигурно знаете, поне от училище са Ви водили по изложби, съм художник, но последните 15 години (човек като остарява деградира — перна ме нещо съчмата и прописах хумор), съм стършелов автор и издадох някоя и друга книги. Докато си тракахме ледчетата в шотландската ракийка, Ачо разказа спомени за съвместните Ви подвизи по тази линия, като съквартиранти през студентството.

Името ви бе на прицел, щото Анна, си е наумила да ме праща при Вас. Тя отдавна ми го разправяше, но аз съм дебела глава. За какво иде реч:

На 19 ноември 2004 година направих масивен инфаркт на миокарда (правилно ли го казах), бяха ме отписали и пуснали жена ми да се сбогуваме… и прочие — това го имам описано в разказ. Прескочих… На петия месец решиха да ме пратят за коронарография — някъде април 2005; Анна уреждаше за Вас; Вие бяхте някъде в чужбина, имало е и двама русенци преди мене. Доктор Чирков ми е набор и се знаем още от младини — брат ми Александър Петров, като студент по литература, беше на доброволни начала треньор по бокс на Академик и Чирков му беше едно от състезателчетата. Аз се въртях около тях и съм стоял в ъгъла му на един-два вътрешни мача и го пръсках с вода и забърсвах с хавлията. Та и по желание на други хора, отидох при него, докато чаках ред при Вас. Направиха ми коронарография с окончателна диагноза:

ИБС. Едноклонова коронарна болест. Състояние след обширен преден МИ — 2004 г. Тежка ЛК-дисфункция. Митрална инсуфиц. — II ст. Аортна инсуфиц. — I ст. Релативна трикуспидална инсуфиц. Нискостепенна БАХ. Хронично предсърдно мъждене. СН-III кл. NYHA. АХ-III ст. Дислипидемия. Обезистас — III ст. Съст. след емболектомия на а. поплитеа декстра.

Но не предприеха нищо за стент или бай пас.

Анна не знае за това ми писмо. И ще Ви търси по моя случай — тя вярва, че при Вас ще може да се отпуши това 100%-во запушване… и, може би, ще спре това оттичане на крайниците;

Междувременно бях опитно зайче за тестване на ТОЛВАПТАН, изглежда не съм вземал плацебо, щото докато го вземах бях се оправил, след края на тестването, пак отичам… лелеее, че дълго писмо стана, сигурно няма да го прочетете… С какво ли око ще погледнете на него.

 

С голямо уважение: Велимир Петров

Прави му чест на д-р Александър Доганов, че още на другия ден получих стегнат джентълментски отговор. Усетих ясни знаци, че е продължител на семейните традиции — за точност, почтенност и професионализъм. Прилагам отговора му:

От: Alexander Doganov

Тема: По-скоро стандартно писмо — отговор

Date: Sun, 23 Jul 2006 18:54:14 +0300 (EEST)

До: velimir.petrov@dir.bg

 

Ще се обадя на Анна в момента в който проработи апаратът ни — чакаме важна част от Виена. Ако мога да направя нещо, ще го направя. Но това след като направя коронарография.

Не съм голям интернетаджия. Съсипваща работа и безкрайни пътувания, само по работа, по света. Миналата година прелетени около 150 000 км.

Сашо.

Само след три дни по телефона ми звъннаха, да се явя на 04.IX.06 в 08:00 часа в Национална кардиологична болница, бивша Трета градска, при екипа на д-р Доганов. Да си нося… тия работи вече ги знаех, не знаех само… колко ще е дарението.

Явих се. Процедурите ми бяха ясни и бързо се оправих. Нямаше картини по стените и петзвездно хотелско обслужване, но имаше тоалетна хартия, сапун и кърпи. Дойде Сашо, с брадичка и мерак да ме отпуши. И на другия ден наистина ме отпуши. Влязоха през китката на дясната ръка. Гледах внимателно и почти разбиращо. Видях светулката като долази до черната точка. Разбиваха я със струи хепарин. При стрелбата се размътваше, май изсмукваха мътилката, избистряше се и пак изстрелваха струя. Така дълго време; не се сетих да броя колко пъти. Не ми беше до това. Радостен глас — проби се! Разчистиха отвора и сложиха дванадесет милиметров стент — тръбичка, която разшириха с балонче, да се опаянти добре в кръвоносния съд. Сложиха ми една лепенка на убоденото място. Като я свалих след ден-два, имаше само едва забележима точица, като от инжекция — деликатна изработка!

На другия ден, като ме изписваше, д-р Доганов — Сашо, ми отдели достатъчно време да се наприказваме, при тая му напрегната програма.

Даде ми напътствия, като как ще е по-нататък. Да не съм се надявал на драстично подобрение, ще проличи след време. Имало и една много добра вест — състоянието на митралната ми клапа било много по-добро, отколкото по времето на прогнозите на чирковите хора. Само да не съм се наемал да преплувам пак Дунава. Посмяхме се, поиска ми се да му целуна златната ръчица и го направих уж на шега; но за мене не беше шега. Казах, че съм длъжен да попитам, какво дължа за всичко това. Реагира остро, ама много остро! Никога в тяхната болница, освен направлението по здравната пътека, не са взимали нищо! И няма и да взимат! Да се знае! Щото хората, нали ги знаем, какви ли не слухове разпространяват.

Мина месец от това: за мене — събитие. Писах му, че всичко е наред, сякаш престана тази развиваща се сърдечна недостатъчност; не задържах застойна вода, не ми се подуваха краката и качвам четиритях етажа на един солук! Все пак се чувствам задължен и какво ще каже, да му подаря моя картина, какъв тип харесва. Ето отговора му:

От: Alexander Doganov

Тема: Re: Относно един месец…

Date: Tue, 10 Oct 2006 06:30:07 +0300 (EEST)

До: velimir.petrov@dir.bg

 

Наистина, страхотно се радвам, че има някакво подобрение. Благодаря за предложението за картина, но аз не съм нито добър познавач, нито ценител. Това по което съм луд е музика и книги.

Ще се обадя при идване в Русе.

Сашо.

Няколко думички…

Драги Читателю, стига съм те занимавал със сърдечните, в анатомичен план, патила на един — в доста напреднала младост, с разбрицано здраве, но в някои отношения — прекалено здрав, художник.

Време е да запиша черно на бяло ония сантименти, които — лежейки в Четвърто вътрешно, написах на ум. Сигурно ще има и други, засега нямам представа какво ще се пръкне на белия лист. И дали вътрешната ми цензура ще го допусне да остане. То — дума дуп… пардон, дума отваря! Ами — да видим какво ще произлезе от добрите ми намерения.

И все пак — приятно четене!

Казино „Беладжио“

velimir_petrov_65.png

— Уаууууа! Лас Вегас! Там е Казино Беладжиооо! Супер! — възкликна невъздържано на родна земя, къделинебродилата г-жа Койнова. — Колкото пъти се отбия до Лас Вегас, няма начин да не снеса някой долар в Казино Беладжио, за кадем! Обещай ми да профукаш десетачка от мое име; ще делим печалбата!

Как пък не! Да делим! А разноските, пътните; ядовете по летищата: съблечете се, събуйте това, стъпете тука, сега там; сменете самолета; не с този, а с онзи; вместо в Хюстън кацнете в Мемфис — да заблудим терористите; в Мемфис Елвис напослдък не посреща; поне Присцила да беше пратил; ами! Мотаме се из въздушните и бездушни пространства между разните щати, докато прихванем ферментиралите усмивки на Гейтове и менте Информейшъни.

Уж всичко вече е окей! Ето ни в една от огромните — колкото няколко еН-ДеКата, зали на Казино Беладжио. И Хасан е хора! Реанимирам от неравностойна схватка, с приложен двоен Нелсон от лъскава машинария, изографисана с черешки, ягодки, звънченца и прочие хазартни знаци, настроена благосклонно, да ми прибира само четвърт долар на удар, да имам за по-дълго. Като рече да ме дооскубе и да се отдам на съзерцание, току мине някой от родата, бдяща за културния ми отдих и подпъхне в касата нова двайсетачка — големите печалби при аджамиите тичали; банерът сочи: джакпотът на залата наближава >$ 985 555 987 907 654 $< — можете ли я изговори тази сума; аз не мога, но горната ми устна излиза от контрол, мрънка си с носа ми на език, говорим само из дебрите на Мъртвата долина и Скалистите планини… о, Невада!

През машина съседката закрещява истерично, събира зяпачи; лавина от жетони задръстват улеите, а оттам и джобовете й — късмет, за стимул на зарибените.

Въртя се по на тридесет градуса, запад-изток, по оста си, на завинтеното за пода бронирано столче; приятно сумрачно, шарениите блещукат в очите на плавно прелитащите на ролкови кънки късополи сервитьорки; три от тях, в матови чорапо-гащи крепят огромен поднос с пакетирани пачки — подкрепления за масата на блек-джака. Между масите и покермашините — неспирен поток от редови, шляещи се зяпачи — по маратонки, шорти, вълнени шапки, идиотки, фракове, полота, костюми разни… Така е! — казва шурека; за това не харесвам аз европейските игрални домове; в Монте Карло — салтанати, превземки, без вратовръзка не пускат; тука е демокрация — важното е да ти приберат парите; а това, така или иначе ще стане; много важно по ходачки ли си. Сякаш жива илюстрация — хашлак на средна възраст, с рапърски доспехи вади от джоба си, някъде откъм коляното, петнайсетсантиметрова ролка едри долари, пристегнати с ластик и буквално възсяда една от игралните маси. Мадам — четвърта възраст, с проходилка, апетитно ме оглежда; мънистената и риба-чантичка е издута като пълнена с орехи; не ще са орехи — не ще е тръгнала тя, на орехи да си играе.

Съвсем семпла леля, натруфена в синя работна манта, също ме оглежда; не ще е син персонал, тя — на джобчето и защипана служебна карта с висок ранг; нека ме заглежда — нали съм си хубав; нещо между Хемингуей и Шон Конъри взети заедно! Лелята стеснява кръга на контакта; гледа ме милно-обещаващо; има нещо да ми каже; да, бе — да беше се обадила преди двайсетина години. Уютно е — няма и помен от пластмасовите легени на летищните проверки, набили се в главата ми. Лелята наднича зад машината ми, прави ми муцка; отключва някакви капаци; чувствам се смътно за нещо виновен. Има, все пак, нещо симпатично между двете й брадавици. Влиза в атака:

— Екскюз ми, сър… бихте ли ми дали, ако обичате, разбира се, някаква Ваша Карт-идентификейшън… или нещо подобно…

Айде, пак проверка… Какво иска тази жена; за терорист ли ме взе; объркването ми е тотално, наоколо рода да ме спасява, не се мярка.

— Нямам такива неща — глупаво и обстоятелствено разяснявам, че съм гост от иистюръп (източна Европа), конкретно Бългерия кънтри; дип, че не не ме слуша — пълна излагация.

— Дайте Нещо, удостоверяващо, че това сте Вие… Драйвърлайсънс?…

— А, шофьорска книжка… имам, също фром иистюръп…

— Окей! Ексълънт! — грабна я стръвно и потъна в здрача.

Ами ако не я върне, ми намига Ганю с мускалите… Или — ония Там за една тъпа ножичка, дето не можеш си фризира космите в ноздрата, дават до две години; колко ли ще ми нахлузят за острите като бръснич ламинирани краища на шофьорската ми БГ книжка, с която при нужда бих транжирал не една стюардеса… в беда си, Шон Конъри!

Хеле, Шурека се мярва, доволно мъркащ — спечелил е! Разбира ги той блек-джаците. Докладвам му произшествието, подхилква се, не споделя тревогата ми; трай си вика, в свободна страна живеем. Да, бе! Лелята и тя изплува от тъмнишавото. Знае тяаа, хитрушата! — право към шурея, че на челото му е изписано кой плаща тука. Подава му шофьорската ми книжка и още една, луксозно ламинирана карта — Членска карта за Казино Беладжио.

Електрониките, монтирани къде ли не, измежду хилядите, си спрели вниманието на Моя милост! Ами, нали съм си хубав! Стоически понасям превратностите на съдбата — правя се, че ежедневно ми се случват подобни неща, дори и по два пъти; нищо особено, даже малко досадно… Лелята тържествено обяснява нещо; хващам крайните фрази: вече не съм гост на комплекса, а част от него; имам право на десет процента отстъпка от всички услуги; при печалба — плюс десет процента; при загуба — минус десет процента; заплащане на нощувки, консумации в ресторанти, барове — десет процента отбивка! Безплатен достъп до някои мероприятия, като концерти, изложби и прочие… много, бе! Много глезят тука; мозъкът ми щрака: бутилка Мерло в ресторанта е 140$; хоп 14$ печалба; една нощувка — около 2000–4000$… луда пара ще икономисъм от отбивките! Не ми говори!

Лелята пъха новата карта горе, вдясно, на машината, в нарочен филигранен процеп; светват лампички, дзънкат звънчета — играйте със здраве и на късмет! Изтегля се почти незабележимо. Яяя! Тя не била чак толкова леля; и къде ги видях тия брадавици; много си е симпатична, даже.

— Имам да черпя! — прави официално съобщение шурека. — Хайде на терасата; по едно суши с отлежало мерло.

Лас Вегас е в стихията си! Бутафорията е толкова искренна, почти като истинска. В края на езерото, през половин час, пиратски кораб взема друг на абордаж, опожарява, изколват се, потъва откъм кърмата и… след минути — пак. Струите на фонтаните се изстрелват шестдесет-седемдесет метра високи — пресукват се, спадат, набират пак височина, люшкат се — танцуват по мелодии от световни шлагери — ово е стандарт!

— Дай картата, да платим, да ти ползваме членската отстъпка; поуморихме се… — нарежда шурека.

— Каква карта? Някой на мене да ми е давал карта; там си остана в машинарията…

Плацебо

velimir_petrov_66.png

Какво е плацебо, Драги Читателю? Оказва се, че плацебо е нещо като нищо. Уж на външен вид е нещо, а на практика е нищо. Има го — няма го! Нещото — фантом! Конспирация. Даже и в разните речници го няма.

Сигурен съм, че голямата част от Драгия Читател не знае значението на думичката плацебо. Аз, дето се вика — толкова образован и културен човек; всестранно развит и преосведомен, че повече не може и да бъде; та и аз, Всезнайкото — доскоро не я знаех стопроцентово. Чувал я бях няколко процента; не е да не съм я чувал; но ми навявяше на коктейл от плацента, Микеле Плачидо без октопода, на плаца китайце плаце до небо, нещо с… ебо…; все едни такива завеяни и крайно недостоверни понятия.

Това — докато не се наложи да прекарам повече от нормалното време из Интензивни отделения с интензивно изучаване на — как да устискам още някой и друг ден на този грешен свят. Оказа се, че медицинският персонал много бил свикнал с мене; като ме изписали им липсвал разсъбличащият ми поглед, тълкуван погрешно като поощрително пощипване по някои изпъкналости, по време на животоспасяващите ме процедури. Казвам погрешно, щото бидейки по професия художник, погледът ми е професионално обременен и несъзнателно търси под дамската дреха точните извивки на конкретната анатомия, конструкцията и прочието, да не се отвличам по подробности от занаята; а и хасените бели одежди са достатъчно прозирни, та и да не си художник, ще забравиш, че си тръгнал към онзи по-съвършен свят и ще се заседиш на този — по-лошия, изведнъж сетил се за недовършени, неотложни, земни дела. Е, има и други причини, да не си правя самореклама.

С други думи — ме привикаха в Интензивното и ми предложиха да подпиша доброволно съгласие да участвам в тестването на някакво ново лекарство, със сложно име — не, че не мога да го произнеса — но не е още на пазара и не е етично; от японо-американска фирма с филиал в Швейцария. То било тъкмо за облекчаване на моите проблеми; хем безплатно ще го ползвам по време на тестването, а то щяло да се проточи година.

Подписах, легнах пак на едно от Онези легла, дето имат тъмна слава — приличат на космически кресла, приковават те като на електрически стол, мандахерцат се насам-натам с копчалъци, отрупани са с осцилографи, стъкленици, звънци и датчици и оттам, някои по-нетърпеливи, катапултират направо във вечността! Лежиш си голичък, не мърдаш; идват ти на краката разните апаратури с прикачения към тях операторски екип — самодиви в бели премени; боцкат те нежно къде ли не; кардиограми през час; и един прекалено красив вампир, жаден за кръв: дай си, вика, най-дойната вена; ха — стискай и отпускай юмрук, задръж… и шурва кипналата ми по естетически съображения кръвчица. Помните ги тия мукавяни масурчета с копринените конци-кунзайт, за везане — ибришими. Такива ибришими, само че стъклени, шестнадесет на брой — напълват ги с мойта си кръвчица, запечатват, турят им санскритски знаци и — фрък, за Швейцария. Викам — то за цяла кървавица ми взехте, остана ли нещо и за мене. Останало било, каза прекалено красивата вампирка.

Така — два дни кръвни тестове; после спане в къщи — денем там; тестове, тестове; разредиха на няколко дни, на седмица; на месец… и така до края. Всеки път — ново шишенце с таблетки под брой; маркирани с цифри; никой не знае какво е. Само в Швейцария знаели, където заминават до няколко часа пробите ми и до още няколко часа — по Интернета съобщават пациент № Аз, кой номер хапчета да вземам до следващия път.

В течение на процедурите, разбрах, че всяко ново лекарство преди да бъде пуснато на пазара по света и у нас, задължително се тества на доброволни опитни обекти. В случая — първо на доброволни хлебарки; ако оцелеят — на доброволни мишки; после на — морски свинчета; после на кучета доброволци. Следват доброволци от по-втора ръка човеци — като изпаднали от незнам си кое племе африканци; на съмнителни азиатци; на български художници преживели социалистическия реализъм в изкуството и борбата с формализма; накрая на западнали западняци — клошари и постсоцстуденти; и чак тогава може да се пуска на пазара. Това го научих поверително, така, че ако нещо там се разчуе, не отговарям.

И ето, че стигнахме най-после до плацебо-то! Цялата тая тайнственост с номера и усуканици — да не се разбере на кой индивид каква субстанция е приложена, се усложнява още и с факта, че според схемата на тестването, има два вида хапчета: истинското лекарство и фалшиво такова — нещо с малко тебеширен прах и захар, пресовано в същата форма и опознавателни знаци. И никой от изпълнителите на тестването, от съответната държава и болница — лекари, сестри и тестван, не знае какво си гълтал… истинският илач или плацебо. Само Ония в Швейцария. То не, че е фалшиво, но не е и истинско; ами е… как да го наречем… едно нищо… само илюзия…

Защо те занимавам Драги Читателю с това плацебо? Ами щото… нали сме пред избори. Ще избираме. Пак! Казва ли ти някой — избори ли ще са това или тестване! Кой е истинският — кой е плацебото!

Дали, поне, от някоя Наша си, вътрешна, свястна Швейцария узнаем отговора.

Плаце ми се с кървави сълзи… то и кръв не остана — барем за една кървавица.

Ах, това красиво човечество

velimir_petrov_67.png

Вече сте се досетили, че това е заглавието на разказ от рано отишлия си от този грешен свят, голям наш белетрист Васил Попов (1930–1980).

Впрочем — я сте се досетили, я не, щото инерцията на тоталитарната критикарска ранглиста, тенденциозно го обви в червеникавата мъглица на мълчанието. Порових из Интернет за нещо илюстриращо мисълта ми и открих топли, верни, честни и почти като химн — думички, от Стоян Вълев. Не открих, обаче, адресни данни за този автор — да му поискам разрешение да цитирам първите няколко реда от текста му. Надявам се да не ме съди, предвид общото ни преклонение пред Васил Попов:

Васил Попов най-модерният български писател на XX век.

Няма друг писател с такава съдба, като неговата, в българската литература.

Той бе един от най-големите майстори на българския разказ през втората половина на XX в.; книгите му „Корени“, „Вечни времена“, „Това красиво човечество“, бяха потресаващи по сила и въздействие… и т.н.

През шейсет и коя година, на хиляда и деветстотната, Васил Попов се скри в Русе, в една, като измислена таванска стаичка на хотел Балкан, да пише на спокойствие романа „Времето на героя“.

Определението спокойствие е само добро намерение, щото от рецепцията, до която се стигаше чрез солидно стълбище — оттам всичко ставаше дървено и все по-дървено — коридори, стаи, пак стълбища; едно денонощно скърцащо чудо, отчитащо дискретно кой къде и защо е в момента.

След години тази стаичка и този таван изгоряха. Пожарната отстоеше на сто и петдесет метра, но първа пристигна румънската й колежка, та спаси хотела. Възстановиха го по архивни снимки. Това няма особено отношение към Васил, но споменът ми се натрапи — щото докато течеше ремонтът, все ми се привиждаше фигурата му между строителите.

Дотогава с Васил се познавахме бегло; имаше отношение към художниците и художничките. По едно време беше съпруг на колежката ми Ваня Дечева, щерка на майстора от предното поколение художници — Данаил Дечев, забравила да се върне от разходка из музеите на Париж. Ако трябвна да съм точен — не била забравила; колебаела се до стълбичката на самолета и когато електрокарът докарал куфарите, да ги товарят, грабнала нейния и се затичала обратно, да не би да я върнат насила — имало такава работа.

Можело е да станем баджанаци — аз пък харесвах палавата и сестричка Веселка, настояща ашлама италианска матрона.

По него време Светлин Русев имаше неприятности с плевенски партийни велможи и също се беше скрил в Русе, предпочитайки по-малкото зло — като заврян зет при властна тъща. В техния двор, съседен на нашия, на крайбрежния булевард, четохме за първи път Теория и функция на Дуендето Лорка, в превод на Васил Попов, от авторския му машинописен екземпляр.

Привлечени от личността, излъчването и моженето в занаята на Светлин, носещо подсказки за нещо (най-после) ново, разчупващо дългогодишна скованост в мислене и форма, бяхме ентусиазиран, разнороден кръжец; основно художници, някой и друг пишещ, един философ — закъснял декадент, както и музиканти. Сигурно е имало, няма как иначе — дежурна слушалка, щото се самоцензурирахме в приказки и поведение. С едно на ум!

Не зная как стана така, че двамата с Васил нещо се харесахме като събеседници и ходехме от заведение на заведение, пиехме всеки според което си и ни беше приятно. Аз съм с девет години по-малък от него, с десет години от брат ми, литератор; с шест от Светлин, но разлика в общуването нямаше.

Много четях и бях в курса на литературните тенденции и клюки, доколкото имах допустимата казионна информация. Имам претенции, че първи забелязах-прочетох и информирах приятелите за ново, впечатлило ме, приятно явление. В Литературен фронт, на последната страница — долу, се появи много свеж, самобитен и непознат автор — някой си Гоце Герасков; който скоро се престраши да се подписва с името си — Йордан Радичков. След години, на една изложба, Светлин ни запозна: — Твой почитател, имате сходни виждания.

В същия брой на Литературен фронт, ако се не лъжа или в съседен, на предпоследна страница, долу в дясно, беше и щекотливата сензационна статия за Богомил Райнов, озаглавена Ветропоказател. Препечатваха се двата варианта на негова рецензия, преди и след някаква партийна оценка за нещо си, за някого си. Мосюто — Богомил в метранпажа на печатницата лично, ръчно, с шило и щипци сменил на сто и осемдесет градуса смисъла на оценката. Вестникът се набираше ръчно от словослагатели и готовите набрани каси били на минути преди печат.

Пловдивските майни — колегите ми Гошо Божилов, Митю Киров, Енчо Пиронков, Христо Стефанов — бяха (вече) обсебили Радичков и когато бивах в София, а това беше често, се включвах в спявките им. Спомням си една ранна закуска, продължила до късно, в ресторант България, с единствено меню: Северно сияние — водка с шампанско; на спуснати завеси, полупразен салон и сладки приказки.

Давах си сметка, че Васил, като доста напреднал в алкохолната разтоварваща наука, след целодневна творческа изнурителна работа, насаме с пишещата машина, търсеше и намираше в мене другарче в разпивките. Ако имаше други, сериозни претенденти за тази роля, сигурно щях да се оттегля.

Оприличавах го — като визия, на Фернан Леже (1881–1955), негов биограф го беше опоетизирал на могъщ, огромен дъб-исполин, устоявал на житейските бури и превратности в живота. И като такъв паднал, като посечен; прав и непреклонен. Да, но Леже живя до седемдесет и четиригодишна възраст, години не твърде много, но сравнени с Василовите петдесет — какви ли шедьоври би натворил за тия двадесет и четири години разлика! Външната прилика между двамата наистина е стряскаща — едри мъже, здраво стъпили на земята; изсечени с длето бразди; рическата — детско бретонче Буби-копф; тежките очи на бизон-единак, ако има такива бизони, с характерните торбички; невероятна усмивка.

Колко е приятно да си пиеш питието с Васил — бавно, тържествено; вкусно, дискретно примляскващо. И чешене на езиците. С вкус към каламбурите, виеватите сравнения и определения-находки.

По него време бях много словоохотлив. Не, че и после не съм бил. Напоследък, след многото физически болки и разочарования, а и от възрастта, се затворих малко-отмалко в себе си и без да искам на моменти си мисля, че все такъв съм бил. Не! Не бях.

Стоенето пред статива, в пълно мълчание по цял ден, изригваше вечер в сладостните разговори между две посръбвания. Не се усещах, как разговорът преминаваше в монолог. Васил умееше да слуша. Да Ме слуша. Заливах го с преживяванията си, с младежките си мечти за художническа реализация, дори и твърде лични неща, ергенски, разбира се. Предполагах и сигурно бе така, че от приказките ми сглобяваше бъдещ персонаж и го складираше до поискване в нишата — словесен портрет на Хикс.

В един особен момент, който никога няма да забравя и който, след доста време, когата Него вече го нямаше, ме караше да се замислям и да го осмислям — ме попита Нещо. И който тогава — през месец или година, се повтаряше. Не, че Васил беше забравил, че сме говорили вече, а щото е искал да ми внуши… Нещо.

Бяхме в Бара на хотел Дунав. Дълбоко под земята; кофти програма с разгологъзени мадамки, пиянска гара-гура, едвам си чувахме приказката. Нещо, вече не помня какво, разказвах възбудено. Васил ме гледаше като трети човек. Изкашля се, като пред изказване; вече добре познавах нюансите на мимиката му. Нагнети паузата, като бавно отпи, нажабури и преглътна. Както беше приведен, облакътен, с претъркалваща недопита чаша коняк в двете ръце, ме изгледа косо и от упор запита:

— Вельо, някога бил ли си изкушен от перото?

Само двама-трима души са ми казвали — Вельо.

Дали съм бил изкушен!

Имаше нещо като литературен кръжок в Техническото училище, май трети курс бях, но не просъществува дълго. Помня една руса-руса Пенка, късо подстригана, от втори курс, напръщяла, да я боцнеш — мляко ще пусне. От съучениците ми само Ефтата — Евтим Ганев, бащата на волейболната ни звезда — Любо Ганев, продължи литературните си занимания — още от втори курс беше кореспондент на вестник Труд. Даскалицата ни по български, Баба Илийца, все казваше — Ганев, по вестниците пишеш, а така грозно псуваш! Също и Димитър Дишев от пети курс — пишеше добре; отби военната си повинност в трудовашкия вестник и остана там. От основаването на най-тиражирания, пенсионерски вестник — „Трета възраст“ е заместник главен редактор.

— Вельо, къде се отнесе, питах те нещо.

— Не съм бил изкушен. Защо?

— Отдавна исках да те питам, щото… знаеш ли колко хора, които се водят за писатели, биха искали да могат да пишат така, както говориш в ежедневието; така да се изразяват. И като разказваш вицове и разни историйки, ги композираш умело, знаеш кое да подчертаеш и кое само да споменеш… Готов текст!

— Ласкаеш ме, но напразно — казвам. — В дома на всички дарби се е гледало с добро око. Баща ми, банков чиновник, на младини е бил влюбен в театъра — замествал, суфлирал, декламирал по вечеринки, рисувал малко. Майка ми, учителка, участвала в балетни продукции, в музея има две снимки на трупата им; пеела и си акомпанирала на китара. Брат ми от ученик го водеха за писател, а мене от дете — за художник. Тази ниша само не беше запълнена, а и ми е голямата любов.

— Мисля, че рано или късно, ще посегнеш към писаното слово, щото устното го владееш. Ще ти стана редактор — ще видиш какво пиле ще се излюпи.

— На Тебе ли да казвам, колко Изкуството е ревниво. Ако му изневеря с Нещо друго, колкото и изкусително да е, ще си отмъсти жестоко — приказката за двете дини под едната мишница. Толкова много имам да се усъвършенствам, все още, че не виждам как ще започна да усещам нещата по друг начин. Аз мисля пластично, обемно; старая се да е по-абстрактно, но нещо не успявам — много съм обстоятелствен. Литературата, си мисля, е да умееш да виждаш и да го споделяш с думички — с незрящи. Много се раздрънках — на краставичар краставици ще продавам!

— Наздраве! За Изкуството! Голямото!

Когато бивах в София, нямаше начин привечер да не се засечем някъде. Сякаш току що сме се разделили и без много уговорки, поемахме в една посока.

Моята гилдия се запиваше в Славянка, на грозданка или водка. Ако не там — в Унгарския, че имаше хубави партиди Тамянка, а и набор мезета. Може и под Галерията на Раковски 125, хем близко и удобно, хем има вити баници и бяло вино „Лопушанска дружина“. Или в Руския клуб, при огромния скопен котарак.

Името ми се спрягаше — че съм поръчвал по сто варени яйца на четвъртинки, в два големи плата, обилно наръсени с чер и червен пипер и зехтин.

Идеалното мезе за дълго и кротко пиене!

По някое време Някой ни поздравяваше с бутилка — Парцалев; зад хилнатата му физиономия с разтегнатите до ушите мустаци, се мяташе в ойларипи, отрупаната му с пръстени и тежък златен часовник, дългопръста китка. След миг и Жорж цъфваше на масата да повдигне тонуса — фин, мил, деликатен. Не ще забравя извинителната му срамежлива усмивка, докато се надигаше по някое време от масата, съпроводена от думите му, станали класика:

— Да направя два тегела, да събера малко правостоящи за довечера!

По повод на Унгарския ресторант — там прекарахме трите скучни дни на един от режисираните конгреси на СБХ, провеждащ се в Сатиричния театър — единство на форма и съдържание; в Сатиричния — конгрес — комедия… думите са излишни.

Винаги се намираше кой да актуализира информацията — като как върви конгресът. Там, покрай масите под тентата, окупирани от Гилдията, досами тротоара, дефилираше Това красиво човечетво!

Все забързан, Климбо — Климен Денчев, още съвсем млад и амбициозен, позираше с двете си бузести трапчинки уж професионален разговор с колеги-художници, по размъкнати фланелка и дънки, с голма четка за рисуване в задния му джоб, побутвана от лакета му — нали снимаше в телевизията рисуване на живо за „Лека нощ деца“. Отсреща, пред входа на ВИТИЗ, му махаше призивно тумба бъдещи театрали, опитващи се да надвикат ревящите коли по Раковска.

Веднъж, необичайно за него, щото беше известен аквалангист и не кусваше алкохол, седна и Сашо Денков. Май първо приказваха, той от тротоара; после прескочи цветарника, служещ за преграда и седна за малко на услужливо подаден му стол.

Правело ми е впечатление, че хора — съвсем в страни от художническите среди, знаеха името Александър Денков, като график и илюстратор. Може би от отличните, нашумели тогава, в античен дух илюстрации на Илиада от Омир, луксозно издание в разкошен превод на Блага Димитрова; а може и от други многобройни негови изяви.

Женски фалцет от тротоара:

— Тия художници пак пиянстват, я тоя там чак си заврял главата в чинията… То бива, бива, ама… — Сашо! Пренесоха го както е със стола; пак прескочи цветарника, да го качат в линейката. Късно!

Сега не си спомням — инфаркт или инсулт. Има ли значение. Отиде си един голям творец в разцвета на силите си.

Красивата му жена, секси варненката — Елисавета, започна работа в секретариата на СБХ. Много колеги се задържаха пред бюрото и с пищни форми. Клюката спрягаше имена, а и, че — Гроздето е кисело! Съди се със сина си за големия им апартамент в центъра, на Дондуков; делиха се, преграждаха го и пак нещо скърцаше. Върна се във Варна.

С Васил се видяхме в Славянка. Гилдията се трудеше на две маси, в стратегическия ъгъл на Раковска и Славянска. Дон Базилио — Васил Цонев, седнал на високо столче пред бара, пробваше да се дърли злобничко — негов патент. Прехвърчаха искрички и… толкова. Какво ми скимна, невинно вметнах нещо за чорапките му. Както беше седнал и стъпил с единия трендафор на никелираната тръба, панталонът му се запършил току до над прасеца и демонстрираше неприятно-риванолено-жълти чорапки, а парадираше по всеки повод, че носи стилно само и само бели. Усъмних се на висок глас в далтонизъм и ситуацията щеше да се усложни, ако Васил Попов не ме измъкна овреме, по спешност. Ходихме къде ходихме и… в Бар Астория. Имал уговорена среща. Там пускат само с вратовръзки, а аз съм без. Докато остроумничех, че въобще не ползвам връзки в живота, слезе в бара и набързо донесе връзка-красавица — взел я от Павел Вежинов (1914–1983).

— Запознайте се, това е… едикойси — млад художник, сега се връщам, поприказвайте си…

За първи път го виждах на живо. Излишно е да казвам, че високо ценях прозата му. Подобно на брат ми — беше дипломиран боксов съдия и авторитет в тях среди. Хоби! Казах на кого съм брат.

— Как е той, пише ли; разказите му на спортна тема са добри… О, радвам се. Поздрави го!

— Гледах ви като рефер на мача… едикойси… — показах осведоменост. — Във втората част на втория рунд простихте на… едикойси… едикакво си…

Павел Вежинов беше около петдесетте, много възрастен в тогавашните ми очи — почти старец! Среден ръст, слабоват, остронос; с редееща, черна косица назад, плътно и влажно прилепнала към деликатния му череп. Заприлича ми на Енчо Багаров, но без сияйната му усмивка. Гледаше проницателно през кристала на преголяма водка. Разправяха, че на Пролетния бал на Художествената академия се уединил с малка компания и пили като каруцари.

Не понасях, а и сега също, вакуум в общуването и подадох реплика:

— Още не мога да свикна с мисълта, че Пейчковски ни лиши от такъв елегантен боксьор като Борислав Андреев. Няма да се оправи никога.

— И аз подочух такова нещо.

Борис Андреев ми беше съсед — къщите на две успоредни улици, а дворовете ни — с общ гръб. Като възраст Борето беше между мене и брат ми. И като много здравеняци от махлата, по време на бума в бокса след петдесета година, тренираха; малко е да се каже — упорито. Брат ми Сашо и другият треньор — Борис Шаханов бяха създали и поделили русенските шампиони, а тогава не бяха малко. Борето беше красавец; леко мургав, с правилни мъжествени пропорции, къдрокос — шумен успех всред хубавиците. Елегантен играч — балет и силен десен. Нещастието му беше, че даянеше на бой. Понасяше удари и до един момент му носеше победи. Стигна до европейска титла. И тука — полският бияч — Пейчковски, които единствени с унгареца Ласло Пап, станаха от соцлагера професионални боксьори, му пресече завинаги… не само боксовата кариера, а и нормалния живот. След много тежък мач, Борис издържал на тежките като чукове удари, издържал и в един момен се похлъзнал на брезента и силно си ударил темето в пода. Казват — повече от седмица бил в кома. Оживя, но не му се разбираше какво говори, походката му беше нестабилна… абе, нищо не остана от хубавото момче. Само една от ухажьорките му остана вярна; взе си го дефектен, роди му момче — Здравко, футболист, другарчета със сина ми, което в какъв бизнес се забърка, та му строшиха краката предупредително. Наскоро Борето, научих — починал.

Сега се отплеснах; а тогава — в Астория, Вежинов деликатно ме изчетка:

— Видях ви картините в ОХИ-то и Ви запомних името. Ясно защо Попов общува с Вас.

Смутих се, не бях свикнал още на четки, какъв дявол ме изкуши-накара, в друг момент, ако бях размислил, сигурно не бих, нали съм бързак, му зададох некоректния, още при запознаване, въпрос:

— Питал съм се — имате ли нещо общо с Е. Брин и Е. Уас; Ваши псевдоними ли са?

Бях подочул такава клюка — горните имена бяха на автори на евтини булевардни ромачета, печатани преди девети, на вестникарска хартия, от по трийсет и две страници — един лист А-1 сгънат на шестнайсет. Първата страница — корица, а последната — разни рекламки. Продавали са се по будките за стотинки. Уж замислени като еднодневки, а просъществуваха години, предавани апокрифно от ръка на ръка; в онази оскъдица на нещо друго, освен партийно насочени книги. Популярна бе и поредицата за тримата италиански скаути — летци: Жан Барт Мария Калега, Раймондо, Мариус и негъра Зомба. Имаше и по-качествени и по-дебели криминални серии, с автори като Едгар Уолес, известен американски журналист; историите за Арсен Люпен, Полен Броке…

Павел Вежинов се сепна, каза механично, че няма такова нещо, дори не бил чувал за такива автори. Оттренирано се загледа някъде през мене, сякаш някой го вика; да, да — сега идвам; припряно се извини — сега се връщам… и повече не го видях. Жалко… като не си зная приказките. Васил се върна, разбра като каква съм я сгафил; уцелил си го точно където не трябва, вика; болезнена тема; ако е истина и се докаже, има да го разнасят и строяват партийнните другари.

Като стана въпрос за партийнните другари, ще споделя една изповед на Васил, характерен щрих, с — вече поне четиридесет годишна давност. С чиста съвест я отупвам от праха на забвението.

Някъде в третата фаза на едно запиване, в среднощен час, когато облъкатени един срещу друг, и главите почти се допират, и думите се чуват само от тия глави, и които глави, междувпрочем, са доста понаправени; се отронват откровения като… нъл’ тъй, а ти уважаваш ли мъ, хлъц… Еее, няма чак такава работа; пиенето ни, както и всичко друго си беше съвсем интелигентна работа. Но предпоставките за откровението бяха на лице. Разговорът прескачаше от тема на тема, нямаше начин да не кацне и на твърде лични неща; и кацна!

— Вельо, пази се от Големите приятелства, после боли, като ти изневерят. Много ми е криво.

Помислих и се приготвих, някоя дамска история — доста. Беше съвсем, съвсем друго.

— Със Светлин и Любо (Левчев) тръгнахме заедно от комсомола. С големи планове! — и замълча.

Чаках, чаках; унесе се нейде в мислите си. Ако бях добро другарче в разпивката, трябваше да съм съпричастен; бях.

— Е, и? Какво стана?

— Какво стана. Нали виждаш! Договориха се нещо зад гърба ми и ме изолираха. Поделиха си разните стратегически постове — при писателите, при вас художниците, Людмила; много ми е криво. А какво сме си приказвали… предадоха ме.

Някакси… някакси… Васил слезе, макар и неохотно, от пиедистала на който си го бях качил. И той, значи, иска власт; и той, значи, е като тях. Такъв творец, а… да, ама Светлин и Любо също са сериозни творци; не е това. Не ги разбирам тия неща; няма и да ги разбера… или не ми се иска.

До осемдесет и девета имаше повече от двайсет-двайсет и нещо години. Средновековие! Каменното сърце на Вилхелм Хауф… Все пак някои неща се усещаха. Не си правех илюзии, че Васил не е от наш’те. Нали сам каза — от комсомола. Но… бащата на Сърдитите млади хора — Олдингтън не му беше чужд. Не е случайна връзка: романът на Олдингтън е Денят на героя, а на Васил — Времето на героя.

Когато говорихме за романа му, без задръжки изтърсих, че последните страници са поклон, превиване на гръб пред партийната ценура; да, каза — иначе нямаше да излезе въобще.

Ама и аз съм един! Какво съм взел да го мисля белетриста Васил Попов; нима художникът Велимир Петров малко верноподаннически творения в нагледни агитации, е сътворил. — Такава беше системата! Ако няма компромис, няма папо; няма ли папо, няма творчество — казваше един по-възрастен колега. Виж цялата История на изкуството — кой голям творец, за когото Изкуството е над всичко, не се е кланял на властимащите, за да твори… тъжна История на изкуствата! Тъжно!

Време е да привършвам тази глава.

Ах, това красиво човечество — достатъчно заето със себе си, бе съвсем неподготвено за това което му дойде до главата. В тази джунгла, в този океан от събития, оцеляха хищниците, акулите.

Често съм си мислил — тия които ни напуснаха, напуснаха този грешен свят твърде млади, какви ли щяха да бъдат, ако бяха останали живи. И за Васил Попов съм си мислил това. И не мога да реша — каква ли житейска позиция би заел сега, когато формула Разделяй и владей важи в пълната си сила.

Много от Драгия читател не е чел разказа Ах, това красиво човечество! С две думи:

Едно дете, ощетено от природата, изрод, който и родителите му и братчето му (а не беше ли сестриче!?) не смеят да гледат в очите грозотата му, откланят поглед; отървали се от него — в дом за недъгави, избягват — разреждат дните за посещения, уж имат неотложна работа… А то, милото, нещастното, така ги обича; те са неговото красиво човечество. Винаги ги оправдава и се надява, надява — кога пак ще дойдат. Има и други внушения, майсторски написани — бъркат направо в сърцето. От този разказ излизаш някак пречистен, смутен и по-човечен.

Намерете го, прочетете го! Както и всичко писано от его. Разходете се мислено из Куба и другаде по стъпките му, из душите си, пийте едно и повече ледени дайкирита — по хемингуейевата рецепта.

Василе, скоро пак ще се видим; много неща има за разправяне; ще ми станеш редактор, както беше пожелал и орисал.

Наздраве, на живите! Бог да прости умрелите!

Шезлонг с кукумбер в Ел-Ей

velimir_petrov_68.png

Часът е единайсет нула-нула; три дни след Коледа. Слънцето се е заболо нейде на връх апогея си и пече ли, пече.

Географически погледнато, шезлонгът е дислоциран в Ел-Ей, както галено наричат Лос Анжелис; където са се изхитрили целогодишно да ползват климатични благини. И прекаляват! Вместо обещаното прохладно, проветриво време — идеалното за стъкмяване на родни BG-суджуци, пече; ще ми сконфузят рецептата. Жалко, тогава, за камарите луксозни телешки и свински филета, флейки и рибици, подбирани от супера; както и за чубрицата, кимиона и пиперите, прекарани през границите и митниците. Жалко за месенето, втасването; пълненето и пердашенето. Тристата подкови висят на дълги нанизи, за радост и скомина на хвъркатите и петите колони на два враждуващи мравуняка. Мобилизирал съм и наличните вентилатори, да им правят вятър, за самочувствие и самосъхранение.

Що ми трябваше да споменавам, че съм професор по суджуците. Калифорнийското Мерло е виновно — след двете бутилки се изявих като хвалипръцко и докато разяснявах научно, че пердашене и плещене със същите тези бутилки, но вече празни, е една и съща манипулация, ми натътрузиха вот на доверие; както и надзора за безопасността им, спрямо гореспоменатите санитари на природата и осъществяван хоризонтално от шезлонга.

А и това ако е шезлонг!

Какви шезлонги си имаме у дома, в BG! От парен бук! И с парен чук да ги бухаш — държат като френски ключ! Платното им яко и ярко раирано като цирково шапито — красота и ергономия! Където и да ги курдисаш, разхубавяват! И гарнирани с маркови дамски тела, все лицеприятни.

А този — алуминиев братовчед на трикатно походно легло, с невзрачен сив брезент, разпнат от кохорта пружинки, чията исконна мечта е да те нащипят най-където не трябва; че и го правят. На всичкото отгоре — в комплект с моето лично зачислено ми тяло, нивелирано по гръб в оскъдни шушлякови гащички, с пресукани крачолки и ластик така, че да се осъществи многопроцентов слънчев огрев.

Портокаловите дръвчета, както и другите, едновременно цъфтят, имат завръзи и зрели плодове. Те са под хоризонта на погледа ми. На хоризонта са двата боси палци на ходилата ми — четирийсет и трети номер, като мерници на далекобойни оръдия; по-скоро като мушки, на които са кацнали плаваща петролна сонда и един, видимо недорасъл, многоетажен презокеански кораб — колкото водни бълхи. Би трябвало да се плацикат в Тихия океан; и онова сребристото, в маранята, ще да е той. От мушките до маранята са проснали поизбеляло кубистично, шарено чердже, дълго няколко десетки мили — разчертаните урбанистики на Ориндж Каунти. Там някъде е моят ориентир: Магистрала-5; на север — към Сан Франциско; на юг — към Сан Диего. Като юноша, попаднал първица в София, Площад Славейков ми беше ориентир; само оттам знаех къде съм и къде отивам. Загубех ли се, питах за Славейков и се оправях. В Лос Анжелис — Славейков ми е Магистрала-5.

Вляво от левия ми палец е Джон Уейн Еърпорт, върху терен завещан от киноартиста.

Надясно от десния ми палец, е Ел-Ей Еърпорт, старото летище; прочуто с това, че са ме глобявали трикратно за неплатен навреме паркинг.

Има и трето, зад гърба ми — нещо съм му сърдит и засега не го броя.

Трасето и за двете летища е едно докъм колената ми; оттам се спуска плавно и се раздвоява към палците. Вдигам очи нагоре, без да извивам глава; между перчема ми изплува, в пълна тишина, сребърната пура на поредния самолет — повечето са Боинги с бели, къдрави опашки. Точно на всеки петдесет и пет секунди — по сребърна пура.

Остър, мигновен писък — колибри, колкото фастъчена шушулка, кацнало окомплектовано с дългата си колкото него човка, на невъобразимо тънка вейка, бучната във веждата ми. Пружинира, стрелва се нагоре, изчезва, пак изкача; миг — и ще се блъсне в сребърната пура. Като скоростна бленда замижвам с лявото око; самолетът отскача вляво, избягва сблъсъка; отдъхвам си. Колибрито невъзмутимо конвоира пурата докъм мушката, предава я на диспетчерската кула, проследява кацането и и доволно, на резки зиг-заги, прихваща следващата.

Стратегически се превъртам по корем — да не прегарям, все пак. Докато трае този полуоборот, нали съм прекалено интелигентен и умен, пъргавата ми изобретателност подсъзнателно и светкавично разработва защитен продукт за слънчеви изгаряния. А именно: поправка-добавка на класическите BG народни медицини — вместо налагане само с краставици на търкалета или само с кисело мляко — направо с енигматичното Лятна супа със седем букви — таратор! Двоен дикиш, но без чесън и счукани орехи!

Видимостта рязко намалява — носът ми, образно казано, се заклещва между стрелките на часовника, услужливо подпъхнат под главата, ведно с ръката. Часовник с вечен двигател; зарежда се от светлината, сверява се от спътник. Часовникът на Делфините — морските десантчици; издържа до деветдесет и два метра дълбочина; ами ако ми се наложи — на деветдесет и три метра… титанов, доста тежичък и суперяк; става за чупене на орехи. Коледен подарък от сина — Ситизън; ще рече Гражданин! Свестен часовник — както се произнася, така и се пише. Щото… има едни… хайде, да не си отварям устата. Отдавна ми е дерт да отделя малко време, да се заема и да оправя този американ инглиш. Не целия; аз и не ги зная всички думички; само тия, дето едно мислиш, друго казваш, трето го пишеш, хептен различно четеш… Само един пример, взет да речем, от гореспоменатия таратор: най-обикновена краставица, си мислиш — кратко и ясно, да те разбере цял свят — произнасяш кюкъмба, а го пишеш кукумбер! Наистина — много по-звучно и характеризиращо си е кукумбер! Лично аз познавам доста кукумбери и кукумберки — от разни разцветки, фасони и калъпи.

Позната USA-снаха: нашенецът я подбирал по негови си критерии; разбира ги той тия работи: заоблености разни, красоти и екзотика; очите и — очи, филмовите звезди — на второ и трето място; ханш и други едни работи, че и две хубави внучета снесла, да радват старите… ама на — излязла кукумберка! Как може, викала, да говорите на този грозен език; не искам в моята къща да го чувам… Нашенецът виновно гледал в земята — да бе, как е могъл толкова години да говори на този грозен майчин език… лоша работа! Добре, че не се наложило, с младите да са под един покрив, ами си били все всред нашенци, дето милеят за грозните ни хубости.

Знайно е — като си смениш позата, лошия сън го сменя хубав; а и гърбът ми, май, ще има нужда от лятна супа със седем букви. Полуоборот и шезлонгът вече е буковият, с пъстрото като цирково шепито платно; двата ми крака вирнали мушките по хоризонта; защо ли са с подпетените вълнени чорапи. На левия е кацнал съседът, а на десния — съседката. Наоколо са проснали бял китеник от преспи дълбок сняг и разрината Магистрална пътека-1 към комшулука. Хайде, викат, че много се заседяхте в тази пуста Америка! Идвайте да караме заедно празниците; камината бумти; направили сме пресни суджуци от дъртата коза и овена; ще ги дялнем на гребенче и — на дилафа! Че да се наприказваме като хората — на звучен български!

По трасето София — Букурещ на всеки три часа, в пълна тишина, прелита сребърна пура с дълга къдрава опашка — гаргите не и обръщат никакво внимание.

— Идваме, комшу! Както е рекъл народът: всеки кукумбер да си знае шезлонга!

33 години таму назад

velimir_petrov_69.png

Великденското чистене разсекрети, поради давност и кръгла годишнина, поредна част от Личния ми архив. 33 (години) изглежда много кръгло, много заоблености има и напомнят де по-горе, де по-долу дамски интимности, твърде тачени от мен — как да не ги разсекретиш!

И аз бях на 33, красив, пък хубав; повече не можеше и да бъде, не кръгъл като сега.

От руския привкус на заглавието, драги Читателю и наближаващият Девети май, ще стане дума за явно Съветско военно присъствие, в лицето на Военното им Аташе, опитало се да ме удуши под екзотичен филодендрон, в центъра на Дамаск, в посолството ни, в присъствието на Техни Превъзходителства — посланици, консули, аташета и прочие дипломати. Районът беше отцепен. Гъмжеше от полиция, създаваща подобаващ тържествен хаос. Зорлем дотътрени, два огромни чебъра впечатляваха с палмите си; помежду им проснат ален килим със златни лампази, за лачените чепици на Дипломатическия корпус. След акцията, единият чебър бе обявен за вседържавно издирване — отпрашил в неизвестна посока.

Съвсем логично Драгият читател ще запита — като какво правя аз там, млад български художник в явно необичайна за мен среда, че и да посяга на живота ми не кой да е — а лично съветското военно аташе. Логика има. И то няколко. Ето ги по хроно-Логичен ред:

Подреждах в София самостоятелна изложба, когато изникна електрикаджия, да откача електромера за неплатена сметка — така си докарвал допълнително от наивни младоци. Логично изгубих контрол, посегнах и вместо да мета улиците по бързата процедура, на жена ми логично излезе огромен херпес на горната устна. За компенсация доведоха делегация худжници от Тунис. Харесаха изложбата и логично ме поканиха, СБХ да я пренесе там. На спешно заседание решили — щом я харесват в Тунис, ще я харесат и в Сирия, за мероприятието на държавно ниво; логично. След време, вестник Народна култура отбеляза колко добре минала изложбата ми в Алжир и кое-как е било. Още по-логично! Но това след време, а за момента изискваха заверен жълт санитарен сертификат с инжекции и ваксини, за вирусоопасния изток. Една от ваксините не пожела да се подуе и да развие красива, гнойна пъпка. Логично и подучен, я щипах, малтретирах, издевателствах над нея и наистина се възпали и то лошо, но вече по време на визитата ми и ми създаде куп неприятности.

Случайно и логично ме потърси набор от казармата, внедрен, както се казваше — донасящ за нас, кой какво мисли, казва и логично — всички знаехме и вземахме съответните мерки; а и той знаеше това, че знаем и — общо взето беше добър човек, помагаше как може. Поиска копие от заповедта за командировката ми; жена ми трябвало да пътува с мене — препоръчвала тяхната служба в МВР. Точно в този отдел продължавал да отговаря за мене, умната, имал ми доверие, да не го изложа и уж на шега размаха пръст, ей така — мах-мах-раз-мах! Така жена ми се сдоби до три дни с паспорт и успя да си обмени законноразрешените двайст и седем лева — равностойността на кашонче стограмови бутилчици питейна вода. Уши си по модели от Бурда, уж арабска мода, няколко ефирни тоалета до земята, без деколте, с голи ръце, та арабите едва ли не я нащипаха — не било прието такова нещо. Аз бях по зле — нямаше летни платове за костюми и ме стъкмиха с полуготова конфекция — два вълнени костюма, от иначе отличен английски корекомски плат от Манчестер; на кенара с извезано: Г. Генев-Габрово; че и с жилетки; специално пригодени да издържат на четиридесетградусови жеги. Добре, че бяха два, та като подгизнеше единият, ги разменях.

Моите документи и билета, по стар обичай и практика, ми ги връчи задъхана куриерка, на стълбичката на самолета. Логично.

Връчиха ми и два тенекиени контейнера — двете серии на филма Зарево над Драва. Храната била в багажното отделение. Каква храна — попитах логично. Оказа се, че миналата година, за същия прием, посолството поръчало коктейла на местна фирма. С извинение за нелицеприятния израз — целият дипломатически корпус се осрал жестоко, без избираемост и изключения. Там климатичните дадености бързо развиват разни нежелателни процеси и стомашни диспепсии токсики. Станал дипломатически скандал, вербални ноти и прочие натягане на международното напрежение, та сега всичко се поръчвало и носело, хем и за по-евтинко, от София. Всички от посолството участвали в доприготвянето, под командването и прякото участие на госпожа-другарката посланиша и щерките и, както и сервирането. Жена ми още с кацането, спала-недоспала се включи в акцията, докато аз подреждах картините и осъществявах контакти с колегите. Логично.

Пусти мои уста, как не млъкнаха, то си ми е логично. Отдавам го на възбудата от факта, че барабар Петко с мъжете, съм хукнал по посолства и коктейли; както и от ухажването на любителите-смехурковци. Където и да мръднех под струите на климатиците, дежурна тумба жадни за пресен виц, като облак виненки кръжаха около ми. Бях камъче, хвърлено в блатото на ежедневието им.

Драги Читателю, всички сте били по посолства, коктейли и прочие дипломации, знаете ги как стават тия работи; да не ви досаждам със скучни подробности, едно и също е навсякъде, пълна досада. Ще спомена само, че по някое време, чужденците от Дипломатическия корпус изтеглиха контингента си и парадните врати хлопнаха. Господин-другарят посланик плясна с ръце, събра ни и направи разбор на занятието. Каза, че няма външни хора, останахме само наши си, вика, комунисти и от съветското посолство. Има ли въпроси. Плахо, като ученичка, вдигнах два пръста, много се извинявам, казвам, ама аз съм безпартиен, как да постъпя. Смути се човекът, така ли… ама как може… добре поне, че не пратиха някой рошав, по дънки, с брада… а и изложбата мина добре; за други път… и размаха пръст, ей така: мах-мах-размах… Така и не ми стана ясно — какво за другия път, ако има такъв. Разрешиха ми да остана, нямало нещо, дето… и това не разбрах.

Да не пропусна да се похваля — най-ревностен мой слушател беше Културното ни аташе, което се извисяваше поне с глава над всички, като уличен лампион, с формата на Неси от Локх Нес. Тази глава странно приличаше на средна по размер стипчава дюля и периодично менеше цвета си и размахваше пръст — мах, мах, размах, според хода на вицовете ми. Диапазонът и беше от жълто-зелено, през охрово, лила, мъртвешко тъмно-бяло, до мораво. Ту се потеше обилно, ту заскрежаваше. Не говореше, но мърдаше красноречиво устни в мимичен монолог. Истинско удоволствие изпитвах да я съзерцавам.

Другият ревностен слушател, беше съветското военно аташе, с когото ще привърша разказа си по здравословни причини. А именно — с почти успелият му опит да ме удуши. Може и да е било заговор, щото правеха, струваха, все до мене го настаняваха или мене до него. Как и защо се случи това ли! Ето фактите:

Съветското военно аташе беше в параден бял кител, с ордени, медали, почетни знаци, аксел-банти; така отрупан, че ако се наложи да получи още нещичко, не зная къде щяха да му го боцнат; да не говорим за кортика, златните галуни и всичко каквото се полага според Правилника за униформите, отличителните знаци и наградите в Съветската армия. Видно — не бяхме в една категория. Странно и поразително копие на маршал Будьони, макар и от различни родове войски; командвали са по различно време, различни военни части. Излъчването им беше еднакво — страховито! Мустаците — по на лакет встрани, навосъчени, носовете червено-морави. Ръст — метър и шейсе на метър и пейсе, според моя фатмак; поясокът — колкото екватора. Примлясваше с Праильня!, което зарази всички ни, под гореспоменатия филодендрон. В опасна близост до диафрагмата ми, при всеки взрив от смях от края на поредния виц, ме ръгаше с лакет — Праильня! Ордените припяваха — дзин-дзин! Дюлята гримасничеше. Идилия. Част от вицовете опитвах да разказвам на руски, или на българосъветски, както ги афиширах; или така си въобразявах; бяха разбираеми, нямаше оплаквания. Гледах да са все творителен падеж, арудия действия, че окончават на ами — фасулска работа.

И фаталния момент: — Тавариш Художник, казва аташето, ну разкажи нещо весьолое за непобедимата Червена армия. Нещо за повод да пийнем за Победата!

Дюлята се вкамени докато асимилираше; люшна се, побледня и без малко да се търкулне. Ако имаше оркестър, би замлъкнал; само барабаните щяха да бият туш… като в цирка, а горе под купола аз правех незная колкоси салтоморталета, без предпазна мрежа. Привидя ми се Бай Дечко (Узунов), мъдро ухилен ми намига — нали си умен, измисли нещо дипломатично ако искаш да правиш изложби; такава е съдбата ни, придворна… а и дума дупка не прави!

Ами добре, казвам; слушайте:

Опашка за билети в Лондон, в Ковънтгардън. Някакъв супер концерт ли, представление ли, световни светила, казвам, огромен интерес. Опашката за билети — като тази пред мавзолея на Ленин. Идва редът на един руснак. (Малка пауза за натягане на драматургичното напрежение; дюлята прежълтява, позеленява; аташето проронва: Праильня!) Дошъл е редът, повтарям, на Нашия човек и започва да избира местата, с явен руски акцент; тия — не, щото са зад колона; тия — не, щото акустиката не е добра, тия не, щото… какво ще рече това, казвам; ще рече, че нашият човек е твърде културен, чест гост в тая прочута зала, знае особеностите и… Праильня! Опашката роптае, че я бавят; стоящият зад него англичанин, уж въздържана нация, се обръща съучаснически към всички и на всеуслушание казва високо: Предпочитам, десет англичани да са пред мене, отколкото един руснак! Нашият човек хладнокръвно, също се обръща към опашката и също високо съобщава: — Точно така мислеха и немските солдати през Втората световна война, джентълмени!

Аташето скочи с учудваща за корпулентноста му пъргавина, сграби ме без предупреждение и ме замачка върху огромния си торс. Започна да ме души. Устата ми беше затъкната от огромните спиртосани мустаки; мляскаше ме страстно, противно на всички алинеи и клаузи от Варшавския договор; всичко по мене пращеше.

После ли? Какво после — половин час отлепях ордени и медали…

Приказка за виенското огледало

velimir_petrov_70.png

Завяхваща дама, с която неувяхващо поддържахме взаимоуважение в напиращата ми младост, ме сюрпризира шармантно. Млади Господинчо, казва, знаете го Онова виенско огледало в будоара ми — от билюрено стъкло, шлифовано по кантовете от амстердамски ювелир, с причудливо резбованата рамка; отдолу с рафтчета за любима козметика от екзотични фирми и компо-ненти; приказни парфюми и подмладяващи омайни кремове-балсами. Какво ли не съм му спо-деляла и доверявала — момински блянове, тайните на зрялата възраст, хитрините на застаряващата ми снага. Разглези се опасно и излезе от контрол. Колкото помъдрявах и узрявах житейски, като прошепвах вълшебните думички: огледалце я кажи, огледалце — не лъжи, разстройваше нарочно опциите си и подчертаваше повехнали пори, кафяви петна и спаружена плът. Взе ме на подбив — наложи се да го респектирам с дъха си, замъглявах го и едва тогава избистряше хубоста ми. А дъхът ми — до време. Паникьосах се; дори му посегнах. Овладях се навреме — в стара книга прочетох рецепта: пакетче английска сол, разбъркано в бутилка бира. При съхнене, огледалото се преобразява в калейдоскоп с кристални снежинки; ликът наднича свеж и пръхкав иззад арабеските на северно сияние. Уви — също до време; докато… изчезна съвсем. Вземете я, млади Господинчо, тази разхайтена, неблагодарна вещ — ако не Ви слуша, строшете я, да не обижда хората; нямам сили за това.

Не помня, благодарих ли на застаряващата дама; впрочем, де факто аз и правех услуга. В първите доста години на съвместното ни общуване виенското огледало се държа прилично, почти нежно, разбираше сал от едина поглед, нали е старо поколение — без звук, само картина, цветна: пал-секам. Братовчедките ми и дружките и по цял ден се въртяха пред него; мереха си това-онова по оскъдно бельо и жартиери. Заставах плътно зад тях; допускаха ме, при условие — ръцете ми да са зад гърба ми. С нос гъделичках и подухвах немирни кичурчета изпрошени къдри; разни прически, разни прищявки. Вълшебното огледало си знаеше работата — някакви други, пак мои ръце, но трескаво влажни, пролазваха под мишците им, защо ли и те тръпни; обгръщаха корсажите и проверяваха шев по шев, тегел по тегел, къде има бастички, къде плохи; всичко си проверяваха. Чоплех си акнето пред него, доверявах му се. Как да го изхвърлиш такова огледало.

След години, вече, в пълна дискретност, отразяваше среднощни красавици, умело цъкащи секретни копченца и премятащи небрежно бутикови одежди о разни облегалки.

Ревниво пазя някой и друг отпечатък жарки, карминени устни по билюрената му по-върхност и се чудя, как да ги овардя от бирата и английската сол, които заръчах на едного млад Господинчо да ми купи по необходимост.

Перверзна кръстословица

velimir_petrov_71.png

Служителят от КАТ — сержант Ралчев не можеше категорично да каже, дали този контролен пост, по негова си преценка — го кефи. От една страна — спокоен, от друга — губи-време. Не, че липсваше движение, напротив — беше под вишката, на края на града и всичката върволица от там се извърволяваше.

Насам и натам имаше по километър видимост. Стряскащата предупредителна хоризонтална и вертикална маркировка за шейсетте километра лимит и колегиалните святкания на водачите на мъпъсътата, караха трафикът да пълзи скромно и невинно като ученичка, с отнесена физиономия, тактуваща си бавен блус с лакет, положен небрежно на прозореца. Само след триста метра, далеко преди отменящия знак, лавината хукваше като държана на въже и отвързана, да гони Михаля; да ги питаш за кои гробища бързат. Така, че работа, в смисъл на актове, за който и да е служител на КАТ, не конкретно за сержант Ралчев, не се очертаваше.

Сянката беше поръчкова, радарът кокетничеше на едно краче на капака на служебната кола; спасението беше в кръстословицата, притисната дискретно под планшета.

Сега пък злобарите ще рекат — айде, бе! Пътен полицай и кръстословица — абсурд! Има! Лично съм виждал — вместо с палката, да си потупват ръкавицата със свита на масур кръстословица или с разперена такава — дори да си веят против мухи и горещници. Някои дори се опитват и да ги решават, както в случая със сержант Ралчев, който в момента дори ползваше жокер — звънеше на Приятел, да го пита знае ли отвесно-десет букви, как се казва на перверзен човек с болезнено влечение към възрастни секспартньори. Приятелят беше страхотно вещ по тия въпроси и го зарина с полезна информация. А и думичката „геронтофил“, отвесно-десет букви, пасна съвсем точно. Айде, да ги нямаме такива!

От тия му крайно полезни мисли го изведе чуруликането на радара; без малко да го изпусне — навярно ще да е самозабравила се мутра в мощен джип Чероки, преодоляваща на слалом пълзящата изнервена колона. Ще види той — на сержант Ралчев такива не му минават. С красиви, плавни ритуални движения, заимствани от художествената гимнастика с бухалки, мъпъсъто с евентуалната мутра, бе отбито и миряса под вишката.

Уви! С ревматично скърцане, на стопирането се отзова трофейно-музейно джипче, кръпка до кръпка, сякаш нарочно камуфлажно боядисвано, дето се вика — пръскано с метлата. Водачът на возилото — невероятен образ: едно дяденце с пилешки гърди и лопатки — сякаш наболи крилца отзад, в похабен потник, зографисан с ремонтни мазни петна, пропълзели по носа и челото му; навсякъде пъхнати и подпъхнати гаечни ключове, гедорета — разни чешити инструменти, гарнитури, маркучи, жици и забърсващи конци.

За набитото катаджийско око картинката бе от ясна по-ясна — изпробване по правата магистрала, след безподобен ремонт, с цел — съживяване на мъртвец. Позната работа. Санкция — грехота е, няма да има; още повече — инвалидния знак и алуминиевите патерици — пенсийката ясно каква е… И този присмехулен поглед, досущ като на родния му дядо, зевзекът на родата. Първо ще му помърмори досадно и превантивно, колкото да си оправдае поста, службата и стопирането; дано да стане интересна приказка, едно разнообразие, все пак. Отдаде чест:

— Сержант Ралчев! Вие пък за къде сте хукнали; по-тарикат от другите ли ще се пишете, а сте в нарушение при лимит шейсет… сега ще се наказваме ли или напротив — изрече в скоропоговорка любимите си миролюбиви фрази.

Нарушителят театрално се сниши в престорена уплаха, огледа наляво и надясно под рошави вежди, преглътна и конспиративно прошепна:

— Младежо, вие телевизия не гледате ли…

— Сержант Ралчев! — натърти. — За Вас не съм Ви Младежо! А Вие сте Нарушител! Така е записано в Наказателния акт който ще Ви съставя.

— Да, де! Да! Телевизия не гледате ли, питам.

— Каквото трябва да гледам… по устав… гледам, разбира се.

— А тази физиономия да Ви е позната, случайно!!! — дядето взе да опъва шия и да се кокори, сякаш се оглежда в огледалото при бръснене — не беше се бръснал отдавна. И двамата едва се въздържаха да не се захилят.

— Не ми е позната и защо да ми е позната! Какво се мъчите да ми внушите.

— Ами щото я показват през час; обявен съм за национално издирване и ако ме идентифицирате, трябва, длъжен сте, да ми щракнете белезниците веднага, а не да водим безполезни разговори за дребни нарушенийца, като лимитчета и тути-кванти, шейсет ’нам кво… Щото съм опасен!

— Какво по-точно ви е опасното…

— Аз мла… Сержант…

— Сержант Ралчев!

— Да… съм педофил-рецедевист, издирван… под дърво и камък… и на други обществени места.

— А, такааа! Нещо друго да си самопризнаете… да сте сгазили някого…

— Нее… даа… ето — това невинно дете, е обект на моите гадни, педофилски, мръсни и разюздани, покварени… — дядето посочи с рамене и глава към задната седалка. Подпъхнатата мека възглавница, между струпаните кутии и кашон се размърда и се оказа, че е всъщност топчесто същество от женски пол, на видима възраст колкото водача на мъпъсъто, срамежливо прикриващо с шепа чейне със златно зъбче и два липсващи такива — горе, ляво — четвърти, пети. Картинката се допълваше от бузи, натрити надве-натри с руж и карминени устни, готови да цъфнат като попреминал гюл, под напора на сдържан смях. Ръцете стискаха конвулсивно, сякаш да не избягат, едновременно алуминиевата патерица, носна кърпа, същата кръстословица и причудлива химикалка с пискюлче.

— И това — с педофилството, от колко време е?

Дядето впери поглед в тавана, замърда беззвучно устни, гръцмулът му подскачаше в ритъма на броенето… пръстите заотмятаха…

— Има-няма около петдесет и две години; постоянен сексуален тормоз от моя страна, разюздан секс; само това бедно дете си знае какво съм му сторил, а е и кръгло сираче отгоре на всичко. Че и го покварих дотолкова, та ми отговаря със същото — и тя стана педофилка! Нали, миличко, си ми долна педофилка. Щото и аз съм и едно детенце, прелъстявано и поругавано денонощно и снощи цяла вечер. Също така съм и кръгло сираче. Това е гу’син Сержант; щраквайте белезниците, че да си гледаме работата, а и бензинът ми беше до тука.

Уж кръстословицата беше затисната под планшета, на капака на дежурната кола, до кокетното краче на радара — как се озова навита на масур и тупкаща по ръкавицата на сержант Ралчев, тепърва ще се изяснява. Засега разпореди:

— Ако вие сте педофили, то аз съм геронтофил! — блясна с новите си познания сержантът. — Усещам как започвам да ви харесвам и заобичвам! Хайде, движение! Да ви няма! Да не стане по-лошо, да ме вкарате в беля!

— Аууу! — изписка запъханата мека възглавница от женски пол — Отвесно-десет букви — геронтофил! Пасва точно в кръстословицата! Божеее, какви полицаи се навъдиха — всичко знаят! Обръщай, миличък, доста работа ни чака! — и прати въздушна целувка, която добре, че сержант Ралчев не видя — на него такива не му минаваха.

Хеллоу, Доли!

velimir_petrov_72.png

— Така се сдобива инфаркт! — рече Дядо Кеси, отчете Точно време и наложи кокетна капитанска фуражка от флот фантом. — Не бива ревност да забулва писаните очички на Роси, съквартирантката ми с върло интимни функции! Чао, Доли!

Дядо Кеси е дядо само по документи, щото по бермуди, нахакани походка и XL-рамене; плюс загар и прочие екстри, а и по лични самопризнания, е пишман плейбой на квадрат. Отличава се от останалиете простосмъртни по това, че отчита всеки кръгъл час и си налага друга шапка. Откъде и как се е сдобил с този — на практика неизчерпаем шапков гардероб, си остава неразгадаема тайнственост и едно от десетте чудеса на света.

Преди (пет ли?) години донесе на задната седалка на Запорожко конче, колкото сърне, да закрепне и очовечи. Избуя гиздава кобилка, отговаряща на секси името Доли — според грациозната гръд на Доли Партън. Припкаше си Доли ведно с волния дунавски вятър по крайбрежната ивица и плажовете на небезизвестния русенски курорт Стълпище, надбягваше се с вълничките, както по златните пътеки на залезите, така и по лунните сребърни полянки. Ако не броим категоричния и отказ за подкови, беше сговорчива; дори споделяше клюки и блянове с опърничавата ялова кобила Сара Бернар на Милю Циганина, който въобще не беше Милю, още повече ром, само табиятите му бяха такива.

Това — на паша; а пасат, казва Дядо Кеси, само квалитетна тревица Шел; в краен случай Кастрол, но никаква-някаква си незнам каква, щото знае ги Той, колко им чинат капите. От капи разбираше — както вече ви натъкнахме на факта, целодневно а и снощи цяла вечер отчиташе Точно време на всеки кръгъл час и си налагаше поредната шапка — с предимство гьонена тексаска и в комплект с каубойски чизми дрезгавееше с гласа на Сачмо: Хеллоу, Доли!

Хрупка си Доли — щото тревица Шел дал Господ; гледа с очи на специалист как се ловят сомища на кльонк, вретенарка при ветровита прогноза, да не говорим за калъч и ласпер на кепче; но в плановете си за бъдещето се вижда как я обяздват все юнак до юнака, в Равадиновското ранчо на Кеси Младши.

— Инфаркт е твърде крайна мярка, ала прединфаркт може да сдобия, като ела ми — цуни ме! — мрънка Дядо Кеси, отчита Точно време и налага жокейка Пленер по живопис. — Писаните очички на Роси облачни: все Доли съм яздел, а нея… към нея — един вял, вял… Скубачите искат двеста лева за превоз на кончето с фургончето; я има — я няма три по сто (км) без салатки. Едно голямо Ами! И решено — до крайния адрес на самоход!

Дядо Кеси актуализира вече скапалия се Запо-рожко, като му тегли ъглошлайфа: без покрива го разполови напреки — до ключалките; двигателя, че беше след основен ремонт накичи с червена фльонга за хеппибърдей-туюто на събрат и от италианско скеле стъкми тегличи за задната половина. Зареди бившето машинно отделение, вече багажник, с: палатка, колосани чаршафи и покривки; колекцията шапки, газово котлонче със съдини, капризни подправки; също буркани със супички, яхнийки, имам-баялдъ, пикантни чушлета и прочие домашен уют. Английски трофеен чадър-столетник, в дискретен рипс — светло черно, увенчал прероденото возило; разбира се, съобразен с допустимите габарити — за преминаване под мостови съоръжения и далекопроводи.

Доли, усети соления полъх на промоцията си за ездитна кобила, прие да е временно впрегатна такава и затропка към морето.

— Така се сдобива инфаркт! — сподели Дядо Кеси, като му се изтърсихме, още ненарадвал се на писаните очички; уточни Точно време и наложи стражарска шапка с отпрана наполовина козирка. — И как да не сдобиеш: Тръстеник — прогърмя; Две Могили — прокапа; Широково — заръмтоля; Острица — запра дъжд, дъжд, дъжд… а не си нося плувки и гумена шапка. Доли като делфин пори вълните, файтончето — цяла амфибия, температурите и настроението паднаха, цопнаха, издавиха се. След Попово хванах хрема и съмнения за обратно. Преди Омуртаг, в Конак ни прибра на конак един Илия, по професия Добър Човек! Грижи се за Доли и мене — сополивия цяла седмица. За Бог да прости! Навсякъде добри хора! Спират, цъкат възхитени — как съм се бил сетил, запорожко файтонче да стане — приказка да стане; дават вода и зоб на Доли, че и на мене. Други пък: към Котел внимавай да заобиколиш Градец, че до голо те ошушкват. Зимно време с огромна снежна топка, лятото събарят дърво да запречат пътя. Нищо си нямам, викам; какво ще ми вземат; ха-ха-ха, ами кончето с файтончето, барабар с чадъра.

Дядо Кеси мярна Точно време и закрепи над челото си отесняла в трикольора червена студентска фуражка, дар от миловидна, превтасала Червена шапчица — студентка ветеран.

— Като се отпуши едно време, голяма усмивка!

Грижовни катаджии дават акъл: знаците изкрадени, има да се луташ из джунглата между селата; избягвай смога, да диша кончето. То пък си изтри копитцата, опитвах партенки, не дава. Хеле, замириса на цаца и нефт, ще рече Бургас — ейгодей! По стария път — да му е меко на добичето. Къщички, дворче и полянка, още незасрана от летовници. Разпъвам палатката за последно; под конец опъвам колосан чаршаф. Доли хрупка Шел. Едни малки, малки прасенца — вълча порода, вият на месечината от глад. Майка им сигурно е хукнала барабар с курортистките по нощѝте, плажната ивица и околовръст, по капаните, да лочат с гларусите… и ще чакат прираст. Гърбът и ще е станал на трион-шаран. Имаше такива триони с две дръжки и двама ги дърпат към себе си, рът-рът. Със зъби като на глиган. Имахме такъв глиган — профпредседател. Директорът и партийният го дърпаха всеки към себе си, рът-рът. В цирка свиреха на такива триони. Абе — голям цирк! И едни видения, все без бели премени и все курортиски… и все на Роси приличат по нещо! После отвързаха комарите…

Дядо Кеси не отчете Точно време и нахлузи по усет сламена гарсонетка с пъдпъдъче перце:

— Тука, вече, едва не сдобих инфаркт! Куцука Доли с двата диагонални крака — морската болест в кърпа вързана. Уж по стария път, а колите — фиут, фиут, като изтребители. Други — нама̀лят, радват ни се, приказваме си; има такива добродушни коли. До две къщички спирам за водичка. Измъчена женица се лепна за Доли, милва й муцунката: хубавото ми конче, вика, този ли лош човек те открадна; намерило си само пътя, върнало си се, ха да си ходим в къщи! Какви ги приказваш, викнах; насъбраха се сеирджии. Есенес ми я откраднахте — пищи; познах ви и другите ги знам! Помо-о-ощ, хора-а-а, крадци-и, убийци-и, милото ми конче-е! Какво ми стана, не съм такъв човек, заблъсках я, не мога я откопчи от Доли. Животното се сащиса, зацвили. Тълпата готова да ме разкъса, гледал съм такива филми. Камионджия с щанга в ръка, ще ме цапардоса… а той кротко — абе, човек, я виж какво си се оцъклил и запенил, ще сдобиеш някой инфаркт, ще пукнеш в тая жега. В болницата няма да ти обърнат внимание — не си чехкиня или нещо по-стока. Твое ли е кончето, мое е; ами какво се косиш тогава, ще се изяснят нещата, кротко бе, човек! Женицата пак писна: Сингапуреее, ела да спасяваме кончето-о, пак го крадат! Знаете Попай Моряка, стогодишен и държан без спанак още сто, с луличка, преплита крачета. Това е Сингапура — с прокъсана матроска и кьорав. Дотътри се, заопипва Доли; пръстчетата му треперят, опощи главата косъм по косъм; през врата слезе по гърба, там нещо запецна, напред-назад, нагоре-надолу, пак към гърба, опашката-под опашката… сепна се! Зафъфли: ам, дей му мандахерото, ма Генофефо; нисто не са мандахерса под опаската; … мър то кобилка ма, насто бесе конце!

— После, ли? — завърши Дядо Кеси, вживян и запъхтян. — Не помня нищо до разклона Созопол — Равадиново. На финалната права Доли закуца и с четиритях крака едновременно, та не и личеше въобще. Финиширах със строителна каска под жокейката. Посрещна ни сестра й Барби — според Барбра Стрейсънд, една дългоноса.

Сняг се сипе на балет

velimir_petrov_73.png

Такава една танцувална словесна красота ми изчука по интернета братовчеда Неделчо П. от Разград. Вместо снежинките танцуват, по-поетично се изразила дъщеричката му, петнайсет години преди да се засели и народи челяд в Гренобъл, където сняг и зимни олимпиади се прескачат. Ще рече — по-поназнайвала кое как се сипе.

Иначе като как съм — не ме бил видял по ТиВи-то да скачам за кръста — Кой не скача е сух!

Сняг се сипе на балет — свежо, бе; дъщеричката ти от малка си била чаровница; тракам в отговор. Да знаеш от прозореца ми какъв балет е: цяла пряспа от балети с балерините, балеринчовците, балетмайсторките, перукерките и гардеробиерките.

Всички, дето са бели-бели, с пачки, без пачки; трупа здравата, ще знаеш! Дебел сняг-голям комат; де да беше голям портфейл! Да не ти казвам колко искат за тока; умувам как да закърпя пъзела със скритите резерви, дето ги няма.

Случайно намерих два лева върху телевизора. Стоп! Били за попа, рече булката, като дойдел да ръси за здраве и календарче. Два дни не е дошъл, може и да ни прескочи… ами! Как ще ни прескочи, като след ръсенето при нас, следва ракийката, туршийката… та до сутринта.

Миналата година, на разсъмване, като закъсахме с него откъм туршийката за ракийката, а булката караше втория сън, грехота да я разбутвам, накълцахме китката му в светена зелева чорбица; пихме и пак пихме и се врекохме — догодина — до амина, пак!

Ето я — и тая догодина!

Двуметров поп, същият, тъмно-черен!

Имахме навремето такава пернишка печка — за горно горене.

Пее от вратата, връщане няма! С по-голямо менче и по-сочна китка. Първооо — пее — да поръъъсииим иконатааа с разпятиeтооо — и ръсна.

Не е икона, пояснявам, а светска картина — Пиета̀! Подобна, голяма, дарих на българската църква в Холивуд — фукливо пояснявам. Там са две Бългериън ортодокс чърч и по стар български обичай, не си приказват. Какво ще рече Пиета̀, пита отчето, вече при ракийката с туршийката. А̀, такааа! Свят човек, а не си знае урока! Дева Мария оплаква Иисус… го открехна булката подозрително.

И го подложихме на кръстосан разпит — по-доброто мезе: като кои са кагебисти и партийни величия от командния състав на българското православие.         -Че коиии не са билиии… — благо пропя отчето — важнотооо еее, че всичкооо е както трябвааа и мир и любооов да царуввааа во веки ве-е-е-ков! Амин! Наздраве!

Драги братовчеде, окъснях ли, подраних ли в това пусто време — сутринта съседът под нас, като си споделяхме, вика — не го ли помниш отчето, бе — беше партиен секретар в комбината… Че кооой не е бииил! Така де…

Сняг се сипе на балет! От прозореца ми — цели преспи от балети, бели, бели; само тук-таме се прескачат черни пернишки печки — за горно горене.

Златна есен златни листи рони
Лирично отклонение

velimir_petrov_74.png

Есента е златна; градът — северен; държавата — наша; булевардът — крайбрежен; отсреща е друга държава; помежду е плавателна река — не е важно коя.

Вървим си — с една мечтателна съчитателка на елитни текстове и ни е едно хубаво, поетично-приглушено; демисезонните ни обувки меко контактуват о току-що окапалите, още девствено ненастъпвани златни листи; а те шумулкат гъвкаво и ухаят на спомени разни!

Това, горното — относно току-що окапалите златни листи, с червени, до ръждиви жилчици, поръсени с девичи интимни лунички и дискретни водни знаци; а за току-що окапващите: някои валсират низходящо-спираловидно, като рейтинг на правителство; други — хванати за дръжцици репетират етюд за крехки балетни лебеди; трети — привидно хаотично се целят в контейнерни търсачи на златно и друго руно.

— О, съчитателко! — казвам с най-романтичното си пресъхнало по разни причини гърло, докато съвсем случайно невинно масажирам хладното и кутле, ведно с безименния. — Да знаеш, как ми се страшно прииска да напиша симфония или соната, най-паче — оратория! На съвременна тема! С това настроение! За начало — адажио-бавно, на плавния ни ход по булеварда и куието — спокойно на меката есен; преминава в модерато-умерено, на зараждащо се предчувствие; прокрадва се скерцо-бързо, весело…

— Ооо! — поема и съчитателката ми. — И палави ранобудни домакини, с пъстри пеньоари, грациозо-леко, нежно насмитат листата, напалват камарите; пращи огънят фуокозо-с жар, пламенно; разнася благоухания на източни подправки и мечти несбъднати, за приказни страни зад девет морета; а богатата на фосфор пепел, за китните си градинки…

— Забръй, ма како! Опщина нище палим огин! — вметна некъпаното гномче с присаден отляво мобифон, пръкнало изпод лакътя ми. — Бате, шъл’ мъ земиш за чалгаджи-музикант, свирим псолютно!

— Аде, стартирай програм’та, бе! — гракна форте-силно, по-некъпаното му подобие в кариран марков балтон — трета употреба.

И произлезе Чудо! На авансцената-предната част, влетя пъстра дамска масовка от влашки циганки, интерджипсита и местни ромки в шарени одежди. Завихриха се пендари, плитки, джувки, гердани, елечета. Изпълняваха танц за метла и фараш-лопата за смет. По петите им граве-бавно, тежко боботеше огромна пътностроителна фадрома; пълнеха кофата й със златни листи, от ония — дето ги златна есен рони. Зад тях — гердан от самосвали чинно чакаха фадромата да дигне тремоло-с вибрации товара и да го стовари грандиозо-величествено в бронираните сандъци…

Програмата „За чист град“ беше стартирала фортисимо-много силно и ад абсурдум-до безсмислие, до глупост.

— Щеше да стане симфония или соната, най-паче оратория, но не познавам всички ноти! — рекох глисандо-плъзгайки се по омърляните, затъпкани листи. Богата държава — мощна боклук програма!

Произшествие

velimir_petrov_75.png

Трансевропейската река, възпята като Тих бял Дунав се вълнува, плакнe мълчаливо и деликатно левия хълбок на спретнатия и съсредоточен в значимостта си град. Пълноводие и регулиран фраш от забързани нагоре и надолу, че и напреки и въпреки, по течението плавателни съдове. Някои се поклащат, вързани към понтонни пристани. Големи или малки, плавателните съдове от най-разна (така е формулирано) националност и водоизместимост са съобразени според изискванията на съответните нормативни бруторегистър тона. Зная го, щото и това така е написано. Много нещо е записано, подписано парафирано, прошнуровано и пронумеровано.

Не съвсем според съответните нормативи — обаче, екипажи-чистофайници делово обливат палуби и надстройки с нефтени и перилни препарати, чегъртат, бришат и зад тях вълничките къдрят красиво пенести цветни дантели, гарнирани с кухненски и след-кухненски субпродукти.

Прекалено свежо ранно утро е и слънцето закачливо трепти и блещука по обкичените от Развигора, като великденска елха — може и да има такава, с пластични екс-опаковки — дървета и храсти саморасляци по отвесния бряг. Коприва, зайчепишчета и пресен, още неидентифициран треволяк, напират между етикети за диетични и холестиролни благини; опаковки от тиквички с мляко и майонеза с шунка; шоколадови крави с и без троен лешник; шаренийки от вафли-трепачи и профилактични дъвки; енергийни напитки и кашу-машу; локуми, тунквани вафли и прочие сладости и солености. Тук-там срамежливо, та чак дискретно, надничат спринцовки и кондоми.

Археологически погледнато, културният пласт, на евентуални бъдещи разкопки, ще да е около десет сантиметра и като се попритъпче от вековете, може да мине за килим с весели ориенталски мотиви.

Актуална и без начало и край тема, при това щекотлива, е това Екологията, по-специално замърсяването на Дунава и бреговете му, но в конкретния случай ще разкажа нещо съвсем друго. За една, ако кажем — епидемия, няма да сбъркаме; чиито боле-стни прояви са подозртелност и шпиономания. Тази епидемия избухва периодично и без предупреждение, не се поддава на лекуване — сама си отзвучава когато тя си реши и никой не знае кога пак ще го нагази.

По тия именно въпроси обменяха мисли, коментирайки разнопосочно, вещи тесни и широки специалисти по крайдунавските проблеми. Двайсетина метра, според Бюлетин об уровни реки Дуная — доксан докуз сантиметър, по-нагоре, в смисъл към небесния свод, на високия бряг, в подножието на Интерхотела, на парапета опасващ крайбрежния булевард, по навик и традиция са се подпряли екземпляри от трите възрасти. Одумват пристаналата по нощите съмнителна моторна яхта с австрийски флаг — не в първа младост и нещо не съвсем както трябва стъкмена.

До тука, Драги Читателю, се опазвах да ползвам в текста си чуждици и им намирах, макар и скучни, дори неточни, заместители. Иде реч за моряшката терминология. Ако в момента моряците под нас, на брега, не бяха залисани да закусват с по двеста-триста грама мастика, водка или грозданка пред павилиончето и бяха надникнали какви ги редя, щяха да ме бухнат, дружески разбира се, по гърба, така, че да ми сецне дъхът — абе, наборе, какви чуждици, бе! Това си ни е на нас майчиния, моряшки език! Какво е това: …вързани към понтони… Корабите да не са говеда или кучета, че да са вързани. Те са шварто̀вани; шварто̀ват се със швартовѝ! Правилно е написано: стъкмена — под това се разбира всичките детайли как са подредени и скрепени — мачта, вантите дето я поддържат, целия такелаж — демек въжетата, разни утки, рими и прочие дреболии. Набитото око на истинския яхтсмен веднага ще отчете ако нещо не е както трябва. И това важи за целия свят, където има дълбока вода, кораби и моряци.

След тази малко суховата лекция по Корабно дяло, Драгият читател, смятам, е вече наясно, че повод за подозрения спрямо австрийската, по нощите пристанала яхта има. Тесните и широки специалисти веднага го откриха, постигнаха консенсус, подозрителността им качи необходимия висок градус, та ако се наложи да се намесят.

По талвега чипонос, плещест тласкач тромаво маневрира и сериозно разклаща акостиралите съдове. Австрийската яхта похотливо се мятка в усилията си да качи понтона, подхлъзва се, пропада, проскърцва и навярно разбълниква екипажа си, който се излюпва за сведение на зяпачите.

Това е двойка в добре поддържана напреднала младост, с разчешитен анцуг: той — с горнището и по маркови шорти провиснали под коленете, но с капитанска фуражка от престижен флот; тя — с долнището и пуловер плетен на две дебели куки. Навярно е парола! Такъв пуловер — в такова време!

Тандемът е с еднакви, някак фалшиво кротки, сякаш виновни усмивки и кецове. Хванати за леерите, зорко се оглеждат по всички посоки, като уж приклякват непохватно, наверно за заблуда — вижте ни, правим утринна гимнастика. Кого ще заблуждават — сто на сто пренасят дрога, валута или свежа моминска плът! Може и оръжие! Знаем ги ние австрийците: Манлихер, че и Рапид, отгоре на всичко…

Аха, поглеждат си часовниците — сигурно е време за явката… опп-палааа, носят ги в пакети, съвсем като пресована синтетична дрога; виждали сме го по филмите!

Двойката с патрава походка поема по бетонния ръб на дигата, към пасарела; някакви си двеста метра и стотина стъпала, като си почиват на всяка площадка; преодоляват ги цяла вечност — чак пък такова престараване, кого ментосват! Пасарелът и той дълъг — над пет реда жепелинии и шосе.

Вече са до одумващите ги три възрастови групи. Личи — имат проблеми с кръста, краката и най-вече с годините! Какво не правят парите — на тия години да се излагат на такива рискове; сигурно става въпрос за милиони.

Спират до контейнера за смет, гнусливо го отхлюпват, запушват нос и… се освобождават от пакетчетата с… боклука от яхтата.

Дълго трият ръце с антисептични кърпички и кимат вежливо:

— Гутен таг!

— Гутен таг…

До Несебър и назад

velimir_petrov_76.png

С Неделчо П. от Разград си разменяме по интернета разни преживелици. Водим се за братовчеди, но фактически майка му ми е братовчедка — поела ме е от купела за Свето кръщение — ще рече, че ми е кръстница. Абе — близки хора.

Та, Неделчо П. е прекалено пресен пенсионер; толкова пресен, че пенсионерството му стои като чужда, не по мярка дрешка на високата му, стегната осанка, окомплектована с меланж грива-брада и пъргави мисъл и тяло. Благоверната му планово заминала на поредния съмнителен, двуседмичен здравословен туризъм и го оставила под строгия надзор на семейната реликва — раирания в модно жълто котарак Мачо, с конкретен списък за домошарски изяви, търпящи отлагане нейде във времето. Зейнали непривични пролуки от свободно време.

Неделчо П. се е обзавел със завидна интернетна мрежа от новинари, деца, внуци и приятели пръснати по света и у нас и рядко отварял хваналата паяжини пощенска кутия във входа на блока; що ли — взел, че я отворил и открил рекламка обещаваща:

… само срещу четиринайсет лв и деветдесет и девет ст. луксозен транспорт, вкусен обяд в уютна обстановка; интимно разглеждане на Стария Несебър — с всичките му архитектурни паметници в уникалния стил на шестнайсти — деветнайсти векове; както и свободно време за разходки!… Ще има и безплатни подаръци!

И свободно време за разходки в цената на билета! Сладка работа, далеч по-малко от петнайсет лева, си рекъл, какво му плащаш! Нови места, нови познанства, нова бизнес-среда! Безплатни подаръци — значи има и платни. Останал приятно замислен.

Пуснал Е-мейл заявка, но — никой, нищо от никъде и лизнал марка върху рекламката — повторна заявка, за черно на бяло!

На датата, в нула седем нула нула, недохранено и недоспало пъпче, с инплантирана дрънкулка, нескопосно втикнато в многоджобни гащи, го настанило в полупразен автобус. Заел две места, нали бил с две заявки. Спътниците били дами от архивна възрастова група, плюс избелял бивш мъжкар, в херметично закопчан бял костюм.

Половин час надхитряне с дупките по асфалта и в Шумен шумно нахлули, все още на собствен ход, двайсетина пъргавелки с видим дълъг пенсионерски стаж; а две от предните в суматохата се изнизали до тоалетната — да изпият по кафенце. Да се върнат, да се върнат — не дай си Боже, да ги е повлякъл трафикът за бели робини; хеле, докуцукали накафеени и изпишкани, под укорните погледи на колежките.

Лепкава поп-култура, почти мелодично, издувала возилото с вопъл:

 

Искам още! Искам още! Искам пак!

 

Не доуточнили какво конкретно иска, явно незадоволената певица; каква е офертата й; и в крайна сметка какво е получила. Навярно за това ще пее в следващата песен.

— Добрутро, драги екскурзианти! — изчуруликало дрезгаво Пъпчето. Мълчание.

— Добрутро… — повторило. Пак мълчание…

— Добрутро!!! — вече заплашило то и хорът отвърнал, като проядено от молци ехо, предвид опасността — добрутването да продължи твърде дълго.

Пъпчето отворило устенца, според задължението си да разяснява на поверената му група детайлите по екскурзията и не ги затворило до Варна; а и по-нататък. Станало ясно, че пътуват на рекламна промоция и шейсет процента от разходите са поети от благодетели, които: наистина ще нахранели и прочее… безплатни стари къщи в свободно време… или нещо такова — каквото си го пишело и е отразено в рекламката.

— Пеете ли? Вицове разказвате ли? — подхванало пак Пъпчето. Бабите се свили като първолаци без домашно. — Тогава аз ще Ви разказвам вицове, подходящи за възрастта Ви! — и не мирясало; добре поне, че не пяло, благодарско за което.

Има-няма два часа друс-друс и обявило:

— Пристигнахме в центъра на Варна, петдесет минути почивка за тоалетна с кафенце и да не кръшкате от представителната част на нашата промоция в ресторанта, известен с историческото посещение на Георги Димитров.

След тази революционна препратка, при пълен кворум, енергичен мъжага с врат обкован в златна верига споделил, че е призван да ги открехне за още по-революционни изобретения, създадени за благото на човечеството.

— Едно от тях е Магнитна постелка! Щото парите безспорно са важни, но още по-важно е да се инвестира в здравето — спестяват се парите за лечение и други такива!

За някакви си два часа лекторът информирал — колко е важно да имаш такава постелка.

— Животът е немислим без магнитна постелка! Здравият не се разболява! Болният, скован от болки — прохожда! Опикаващият се в леглото, върши това вече в движение, в памперс; разбиват се кръвни тромби и чао на инфарктите. Укрепват се нервите! От вицовете знаем, че всички болести са от нервите, само сифилисът — от любовта!

— Боли ли го някого глава? — бабите, спотаени, мълчали като печени ремсистки.

— С магнитното поле се премахва главоболието и около него! А колко е важно, като спим, главата да е на северния магнитен полюс, а краката — на южния такъв! Именно постелката с четири гъвкави магнитни ленти елиминира неправилното спане и обръща полюсите на обратните им градуси в леглото ни! Това е голата истина — както и да легнеш, главата магнитно винаги ще сочи към братска Румъния и оттам към Русия.

— Ползвал ли е някой магнитна постеля?

Обадила се почти млада бабичка, видно подмладена от магнитите; преди ставала по пет пъти до едното място, сега — само три! Триумфът бил пълен; магнитите лекували точно сто трийсет и шест болести — ни по-малко, ни повече! Не станало дума дали лекуват пърхут и зъбен камък. Навярно.

Неделчо П. преглъщал на сухо; вкусният обед се бавел ли, бавел.

— Колко струва постелката? — запитали неколцина, скоро взели пенсиите.

— А, хареса ли ви? — цъфнала в усмивка златната верига — Постелките не са нито за бедни, нито за богати; те са за интелигентни хора! Това е немска фирма, а в Германия, представете си, получават повече евро за месец, отколкото ние за година. Затова там цената е само четиристотин и петдесет евро, а на нас ще ни струва само четиристотин и петдесет лева. Това е отстъпката за по-ниския ни стандарт. Но това не е всичко! Само за Вас, за първите трима, ще направим невероятна отстъпка от сто и петдесет лева. Граби, народе!

Изминали петте минути, през които да се сборичкат пред масата и най-силните, според природните закони, да получат правото с мизерните си триста лева да обърнат земното кълбо в леглото си!

Не сме били борбен народ! Оказало се, че не сме и интелигентен. Все пак двенки си купили магнитни стелки, намалящи умората при ходене. Избелелият бивш мъжкар си взел офертата за домашно проучване. Лекторът спихнал, намусил и прибрал набързо постелките в Аудито си.

Все пак — джипитата не са си загубили хляба!

В интерес на истината — вкусният обед бил приличен… за предястие: таратор, две кебапчета с гарнитура от пържени картофки и сегмент краставица. Нямало преяли, щото било вредно за възрастни. Подаръкът за мъжете бил триметрова рулетка, да си мерят каквото там; за бабите — пъстро платнено несесерче, да си губят и там аксесоарите.

— Това ми е трета екскурзия с тази фирма! — споделило херметично закопчаното сако. — И трета рулетка! Стана ми хоби.

Пътят до Несебър съвпаднал със следобедната дрямка — петнадесет нула нула.

Свободно време — два часа! Градът бил художествено оформен като битак; продавали се спомени, гащи, бродерии, картини-менте, кожено облекло, милиционерски фуражки, каски, ордени и медали; както и дървени змийчета от по четири до осем лева, според дължината и съпругата. Гъмжило от чужденци — едновременно снимали, ближели сладолед, наливали се с бира и купували кич. Играещо и свирещо на гайда дядо, възпламенявало любов към родния фолклор в сърцата на трътлестите туристки.

В седемнадесет нула нула отплували обратно, през Слънчев бряг.

— Бях подготвен за размаха на строителството, но това което е — поразява! Един плътно застроен град, с огромни хотели, прилепени един до друг, без изглед и въздух. Ако се протегнеш от балкона, можеш да потупаш нежно по дупето съседката в отсрещния хотел. Микроскопични тревни площи, асфалт и смазващо много бетон — половината хотели са откровено грозни, кичьозни и претенциозни. За Бога, братовчед, не почивай в Слънчев бряг! — ми изчука интернетно Неделчо П. от Разград, в двадесет и два нула нула, току що завърнал се уморен, прашясъл, жаден, но обогатен духовно от силата на магнитните аномалии!

— Тюх, жалко! — рекох на булката. — Тъкмо разпродадох акциите си в швейцарските банки, колекцията си от Ролс-Ройси и парцелите и хотелите в Монако, за да изкараме поне десетина дни в Слънчев бряг и ето на — братовчеда вика — да не ходим, за Бога, да почиваме там. Ами щом казва — няма да ходим. Тази година е осмата, откак не сме почивали; все по такива причини.

19 февруари 2007

velimir_petrov_77.png

Понеделник е. 19 февруари! Рано-рано съм пред компютъра. Чета Събитиен календар на Dir BG134 години от обесването на Васил Левски. Световен ден за защита на китовете. И вместо да сведа глава пред Апостола и в 02:25 часа да се опитам да навържа, как бяха точно думичките, на — Гарване, и ти черна птицо проклета, защо тъй грозно грачеш… и другото там, дето… виси със страшна сила… ми се проточва пред очите процесията с Кита Голиат!

Щом е Световен ден за защита на китовете, трябва и аз да дам своя принос в това световно начинание. Жив кит нямам под ръка, но жив спомен — да! Поне да го съхраня за поколенията.

Процесия: джип със сирена, говорител и размахващи се палки от прозорците — Вааардааа! Отбий! Дай път! Следва дълга-предълга платформа, с чергило, вътре гушнат Кита Голиат — незнам си колко метра и колко тона! Стража го придружава — сакън да не стане някой сакатлък! Предприемчиви люде го разнасят по Света и у нас да го разглежда народонаселението — левче-кефче. И аз там — къде без нас с жената и децата. Четири левчета — четири кефчета. Народът се тълпи, други кефчета няма. Голямо нещо, хей-бреййй! Че и лакиран, тук там — боядисан. Ето — тая тенекия, дето е закована с ръждиви гвоздейчета, ще да запушва дупката от харпуна! Един предприемчив (тогава още!) индивид, шепне с томление: — Те това, да го напълниш с наркотици и да си ги пласираш по света… Друг дошепва: — Ти какво си мислиш, че не са се сетили ли още…

Китът Голиат преплува българийката, като не пропусна платежоспособно населено място. Мълвата вървеше преди и след него, докато мина Моста и отиде да радва братята румънци. Същата тази мълва премина в румънско и България остана безмълвна. Трябваше да се компенсира с нещо общественото внимание.

Появи се крилатата фраза, щото имаше защо:

Отиде си кита, докараха Никита!

За Хрушчов ставаше дума; който от мавзолея (имаше такъв дзвер, тогава), размахваше ключа на София, с думите:

Етот ключ, ключ к серцем бълхарским народам… — беше прав: бълхарски!

Важното е — заради бълхите, да не изгорим юргана!

Това ли е най-важното?

Чешитите от моя град

velimir_petrov_78.png

Община Хасково, Акъдемия „Каунь“ и КДК Хасково обявяват Литературен конкурс за хумористично произведение — стихотворение, фейлетон, разказ до 30 реда и карикатура (A4) на тема „Чешитите от моя град“. Творбите се приемат до 15 август на адрес: 6300 Хасково, п.к. 52; или имейл haskovskikaun@abv.bg.

Наградите ще бъдат връчени на 9 септември 2006 г. в Хасково.

 

Горният текст е пред мене; меракът да взема награда, че да почерпя по случая — е на лице; остава да свърша само техническата работа — да напиша или нарисувам каквото там се изисква; за моите неограничени възможности — колко му е!

Първо научният подход, да си нямаме това-онова:

Справка: Български тълковен речник: Чешит — м. (пер.-тур.) нар. 1. — Вид стока; артикул. 2. прен. — Особен, своеобразен човек; оригинал.

Разсъждение: Не ще да е първото; как Ви се струва: Стоките (артикулите) от моя град… Тъпо! И в Русе и в Хасково стоките-артикулите са еднааа стокааа! — скъпи и некачествени. И десет конкурса да им спретнеш — все тая! Сега не е като едно време — през миналия век ЦК на БКП куткудяка, куткудяка и снесе Пленум за Качеството и там единодушно решиха: От понеделник всички стоки да са само на световно ниво!… Какво стана ли? Не помня, то беше през миналия век…

Да проверим второто значение: Особените, своеобразните човеци, оригиналите… от моя град, сиреч — Русе…; това по-бива! Значи: Литературен конкурс за хумористично произведение — стихотворение, фейлетон, разказ до 30 реда и карикатура (A4)… Виж ти! Фейлетонът и стихотворението може да са колкото си искаш дълги — например от Русе до Хасково, а разказът само до 30 реда! Че то, само докато ги изброя чешитите и трийсетте реда току хвръкнали… Разказът ще отпадне; ще отупам един фейлетон, с думички колкото си му трябват — да се разгърна като хората.

Чешитите от моя град — значи не става дума за един, а за всичките… ами ако пропусна някой… дали има някой да ги знае колко са… сложна задача!

Русе е голям град, с богато минало и настояще; дай Боже — и бъдеще; какво ли няма в него — и хубостите му много; и нормалностите му много; и дивотиите му много; чешитите — тоже!

От къде да започне човек — най-демократичен е случайният подбор; аз ще казвам азбуката на ум, Вие ще ме стопирате.

Започвам: — А… Стоп! Пъ! Я да видим — Пъ… А… Пантеон! В Русе има Пантеон на възрожденците; дали има чешити между тях? Не може да няма — сигурно е пълен с разни чешити — особени, своеобразни, оригинални; нали са революционери!

Митхад паша е бил умен и хитър държавник — за каузата на султанството. И той чешит — масон; дал равни права на българи и турци, признали върховната власт на падишаха. Данъците еднакви, местата по чаршията за дюгени равни за всички, вилаетският вестник се списвал на турски и български. Целта — постепенно претапяне на българското население. Коварна политика.

Нормалните хора слагат ли си главата в торбата? Трябва да си голям чешит, та да зарежеш кроткото съществуване, занаятчийството, търговийката, семейният уют и да тръгнеш да сваляш царщината, както си го тълкували нашите чорбаджии.

Голям чешит и добър познат на баща ми бил Панайот Хитов, починал през 1918 година на 88 години в Русе. Много е казано за геройствата и чешитлъците му. Раковски го обявява за Главен български войвода; в четите му са били хайдути Хаджи Димитър и Дядо Желю; знаменосец му е бил Левски. Бил е стратег — не подлагал четниците на излишни рискове. Винаги носел торба пари и подкупвал, кога може, засадите, та прекарвал непокътнати четите си до където трябва — да хвърли всички сили в боя. За съмнителни начинания отказвал воеводство. Така отказал на Ботев да води четата, под предлог, че имал дерт — таман купил и щял да сади 4000 лозови пръчки лозя в Банат. И външно бил голям чешит: силяха му (кожения пояс) бил набучкан с цяла колекция ценни оръжия, като музейна витрина, бая тежали. А мустаците му — страховити, по на лакет стърчали встрани, пресукани и крепени с разни конструкции, обилно навосъчени. Като го гледам по снимките, ми прилича на дреднаут — тежко въоръжен военен кораб, настръхнал от далекобойни оръдия. На стари години, вместо да се радва на признанието на потомците, се опълчил срещу режима на Стамболов и бил хвърлен в затвора. Не търпял неправди. Чешит и половина!

Изглежда чешитлъкът се предава по наследство, щото внук му — д-р Панайот (Ото) Хитов, известен венеролог, учил във Виена, заедно с майка си на девети септември четирийсет и четвърта, в знак на протест, заковали прозорците на представителната им семейна къща в центъра на Русе с тежките капаци-жалузи, за да ги отворят само когато комунистите паднат от власт. И така стана — малко късничко, ама Ото дочака. Беше и музиколог, и меломан. От съседната Музикална гимназия преподавателите идваха да се допитват по какви ли не проблеми и засукани професионализми. От чути два-три такта знаеше кое е произведението, от кого е, кога, къде и от кого е изпълнено… Беше бонвиван, събираше разнородни тайфи, попийваха (и аз съм попийвал) и скъса с ергенлъка чак на края на дните си, по битови причини. Чешит!

Да се върна към обитателите на Пантеона:

Например Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). Член на Русенския революционен комитет, чиновник по Баронхиршовата железница. Участва в Старозагорското въстание. Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание. След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив. Бяга! Нелегално отива в освободено Търново. Член на окръжния съд в Търново. Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе. Служи в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия. Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжеството. 1886 е в София — народен представител в Народното събрание, Подпредседател и Председател на НС (1888–1889). Огромно белетристично и биографично творчество; само Записки по българските въстания да бяха… И всичко това за 39 години шеметно и бързо изживян живот. Когато прехвърляха мощите му от поцинкования херметичен ковчег в Пантеона, ги изследваха и откриха причината за тайнствената му и ненавременна смърт по време на депутациите му в чужбинско и по-специално в Париж. За икономисване на държавни средства (почти като сегашните ни депутати!) от дневни, си похапвал само сухари и пастърмица, които си носел в багажа и починал от… хроничен запек. Виж — сегашните депутати, с депутатските кюфтета и коктейлите с чер хайвер и шампанско, не ги грози такава нелепа смърт. Да се смееш ли, да плачеш ли! Това ако не е чешит и отгоре! Бил смугъл и при хайки, като комита и апостол, се преправял на циганин и винаги му минавал номера. Дори Баба Тонка не харесвала боята му, като зет от дъщеря и Анастасия. То коя ли тъща харесва зет си, знам от собствен опит. Този ли циганин си хареса, ма дъще — я корила тя.

Самата Баба Тонка била голям чешит, нестандартна. Мъжкарана. Родена в село Червен, уж от богат джинс — баща овчар с многобройни стада, а злите езици говорили, че… е ходила на школо само три дни, през които будната българка с природен ум научила да пише саде една буква. За сметка на това знаела отлично турски език. След Освобождението злословили, че уж неграмотна, а Русенската елитна девическа гимназия е кръстена на нейно име. За свободното и държание момците се заканвали да намажат портите и с катран. За да им върне, тя се облякла в сейменски дрехи, взети от баща и от познат, заедно с пищови и ятагани. Въоръжена до зъби се появила на една седянка и разпердушинила момците. Любимият и израз бил: Не го бива ни за Хаджи Яковото лайно! Заради делото е трябвало да се представя за не каквато е и да търпи обиди от свои и чужди. Голяма част от парите на мъжът и — търговец, отишли за комитетски разходи. В къщата и Ангел Кънчев основал най-големия за вътрешността на страната таен революционен комитет. Според „Немили недраги“ на дядо Вазов, Левски често отсядъл при нея и синовете и. Била серт, командаджийка, каквото си наумяла го сторвала. И българи и турци се съобразявали с нея — как го правела, само тя си знаела. Пеела и танцувала на заптиетата, поила ги с Бяла Рада — ракия и Червен Герги — вино; правела го артистично, отвличала им вниманието, докато хъшовете се измъквали невредими. От пет сина и две дъщери, за Делото дала четирима сина и една дъщеря. Двама загиват през 1867, двама се връщат от заточение в Диарбекир след Освобождението.

Единият се преправял на артист като нея — Атанас Барабата; имитирал чалнат и минавал през завардени места необезпокояван. Когато Ангел Кънчев се самоубил на Русенското пристанище, някои комити били в зандана, зорко охраняван; Барабата се мотал под отдушника на килията и си каканижел … Ангелчо се уби, Ангелчо се уби… Предал новината.

Съседът ни Никола Обретенов живя до 1939 година. Наверно е чакал да се родя аз. Баща ми често се конущисвал с него. Дядо Колю се припичал на малко столче пред портата на къщата, която построил след Освобождението, сега Музей Баба Тонка и обичал да разказва. Бил сладкодумец. Пред портата му го чакали хора от цяла България, на никого не отказвал да разказва кое-как е било. Излизал с една тава, с черепа на Караджата, съхранен от баба Тонка. Имал тремор и черепът зловещо тракал докато говорел. През 1935-та издал спомени, които често разгръщам. Жива история. Описва и своята версия за последните часове на Ботев. Щото има и други версии — много хора изписаха котли с мастило да очернят този или онзи, в крайна сметка подложиха на съмнение святото име на Ботев. Докато Дядо Колю разказвал, все се намирал някой да пита Кой уби Ботьова? Дразнел се, стискал ядно уста и се прибирал ядосан. Казвал, че Ботев е знаме, като такъв да го запомнят! И да не си измислят глупости. И до ден днешен измислят. Тълпа чакала свещенника, дал последно причастие на Никола Обретенов — казал ли бил нещо пред лицето на смъртта. Не! Обърнал глава и отнесъл тайната, ако има такава, в гроба. Казват — конете на катафалката не искали да тръгнат; какво ли не опитали — не! Трябвало да я бутат на ръце.

Най-страшни от спомените му са последните редове, в които картинно описва съдбата на последните останали от ботевата чета. Как българите — селяни от Шипково, ги предавали, а турци ги приютявали и спасявали. Объркан свят! По този повод разказвал, как и през 1887-а, при кървавата разпра между русофоби и русофили в Силистра и Русе, а той — Околийски началник, си спасил кожата, като пак турчин табанжия (кожар) го крил дълго между волските и биволски кожи, които никой не смеел да доближи заради вонята им.

Ооо, за Никола Обретенов може да се напише цял том…

Сещам се за Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев) — Хвърковатия хайдутин. Прозвището му на турски било Катил — убиец; нещо като сегашните килъри. Не му е много чист косъма по тази част; лежал в румънските затвори с години, за убийства и грабежи, докато прегърнал революционните идеи. Турците треперели само като го видели и бягали панически. Има записани невероятни разкази на уж-очевидци:

Видели го, когато ядел печено ягне под зелено дърво, изгърмели отгоре му неколко пъти, а той пие червено вино с голем котел, който вдигал с едната си ръка, и нищо не искал да знае. Най-после, както си стоял, подхвръкнал от земята, достигнал до върха на високото дърво, откъснал едно клонче и пак се спуснал на местото си!

По друг повод:

Изпразни своята буйлия пушка при Върбовка, и после (след) два месеца време си кривеше вече калпака из ромънските волни кръчми, като че ли не бе ставало нищо.

Тия разкази са плод на вярването, че Филип Тотю е Хвъркат змей…

Ами… за кого по-напред от Великите ми съграждани да пиша. Щом са положени в Пантеона, значи са Особени, Нестандартни и Оригинални — Чешити!

Ще започна фейлетона и докъдето стигне… поне до Хасково! То и там сигурно са едни чешити, щом са измислили такъв чешитски конкурс. Кой ли ще им уйдиса, освен такива чешити като мене!

Чешити от всички страни — съединявайте се!

Наздраве!

* * *

Допълнение: Сега, две години по-късно от написването на горния текст, който впрочем не достигна адреса си, така и подозирах — по причина на тяхна, хасковска, грешка в обявяване на регламента — текстът да е до трийсет реда и по-лековат откъм тълкуване на „чешити“. Та, две години по-късно — виждам, че винаги един и същ исторически материал може да се погледне от различни ъгли и да се провидят през историческата мъгла нови тълкувания. Сега нучих за себе си, то и преди имаше подозрения, че черепът на Караджата съхранен от Баба Тонка, не е истинският — не е Той! В науката няма това-онова! Няма ли твърдо научно доказа-телство за нещо — значи не е то; докато се докаже.

Материалът беше отпечатан в Русе, във вестник УТРО, за Деня на Будителите и посрещнат с голям интерес.

* * *

Горният текст стана и повод за едно симпатично, задочно познанство с една нестандартна и на всичкото отгоре и талантлива, всестранно развита личност: Янко Митев — Kuklara, от Хасково. Той е пенкелер културтрегер на Хасково и съгражданите му само могат да се гордеят с него. Кукловод по професия, автор на пиеси, които сам поставя като режисьор, инициатор на градски мероприятия и прочие будителски дейности. Хасковски чешит! Все се каним да се срещнем на живо, но не би…

Особено мнение

velimir_petrov_79.png

Конкурс обявен от Чешкия център в София и вестник „Стършел“.

Чехите и Черно море

Конкурсът е за хора с чувство за хумор, които могат да разкажат смешно весели истории за случки с чехи край морето. Максималният обем на историите не трябва да е повече от две стандартни машинописни страници.

Краен срок за получаване в редакцията — 30 септември 1998 г. (важи пощенското клеймо). Най-добрите творби ще бъдат публикувани във в. „Стършел“, а наградените ще намерят място в специален брой на вестника през есента.

Ше бъдат връчени следните награди:

I награда — 200 000 лв. II награда — 150 000 лв. III награда — 100 000 лв. Парите — стар курс.

* * *

Имам определено негативно отношение към чехите. Не мога да ги понасям. Като видя чех и се обръщам на другата страна. Не ми импонират и това е… Докато към чехкините… Охооо! Определено позитивно! Много ми импонират — чехкинята е нещо благо, също така — русо, русо и с вретеновидни крайници; че и много фотогенична! Като видя чехкиня — дълго се обръщам след нея. Подозирам, че куклата Барби е от чехкински произход: Барбаркаа или поне — Барбичковаа. И как говори чехкинята само! Миличеек — Виличеек, хубавичкооо, сладичееек. Да ти се скара — пак ще ти е… приятничкооо.

Докато чехът е неприятен тип: заглежда се в жена ми, че и тя в него. Биреното му коремче — модел пупковец, е по-малко от моя винен плондер; бие ме на карти и се радва при това; прави се на възпитан; пее разни песни и ги знае все до края; да не говорим за китарата; и което е най-подло — винаги има резервни части за шкодичката си. Тя пък — една префърцунена, винаги лъсната, накичена с бляскави екстри. Като се спре за малко й покриват гумите с калъфки, да не изгорели на слънцето… Глезотии!

Моята шкодичка — 1000 Малки Болести, е къпана само от преглед на преглед и под настилките и има пясък и мидички от детството на майката на внуците ми.

На пазарчето в Созопол внимавах да не съм между чехи. Колежките ми все при тях се спираха — все едно, че не съществувам. Между чехкини, обаче — колегите ми, все около мене.

И чехът и чехкинята през богатото тоталитарно време, гъмжащо от валутни неограничения и високи лични доходи, пазаруваха едно и също: бутилка олио — за плажно масло и цаца; бутилка ракия — за тонус и една чушка — за мезе и витамини…

Олиото различно им действаше: чехът ставаше крайно нелицеприятен, лъсваше като пехливанин и се белеше като гущер; докато чехкинята добиваше нежен златист загар и ти идваше да я схрускаш…

В морето също така се държаха различно, ще речеш, че не са от една постсоцдържава — чехът с часове разтоварваше и помпаше разни дюшеци и лодки, ползваше ги нафукано, по-зираше преднамерено, докато чехкинята се правеше, че не умее да плува и охотно приемаше уроци, увиснала на врата ми.

Само и само да ме представи в неблагоприятна светлина, чехът ми правеше мръсни номера — водеше децата на сладолед и дискотеки, риболов на Паликарето и Райското заливче; носеше риба от даляна при Чайка… абе долна работа!

Жена ми — и тя да не види нещо; също ми погаждаше номера: тъкмо да намажа гърба на чехкинята от нашето плажно масло Бронзол, ме дръпне и скръцне със зъби… Голяма скръндза е!

 

в. Стършел, бр. 31, 7 август 1998.

Екстремно авто-мото

velimir_petrov_80.png

Неприлично млад, бутнах отворена вратичка: донаборници, завършили Механото, само с кормуване — направо пред КАТ! С дипломата и — в курса. Насрочиха дата за първия урок по кормуване, в 08:00. Едва ли не спях в гаража — гледах и сменях скорости на сухо. Камиони и две разкошни леки коли! Едната — трофейна, камуфлажно зографисана Шкода, с брезентен гюрук, стойка за картечница, и предпазни решетки. Надеждна — можеше да мине няколко км, без да се повреди съществено. Твърда возия и единствен недостатък — при спускане от Саръбаир, изпадаше в делтапланеризъм; предният капак излиташе над главите, планираше аеродинамично и кацваше плавно на километър зад нас без последствия, щото липсваше трафик, а скоростта не надвишаваше твърде космическата. Втората — Опел Лукс. Авангарден дизайн, като на автомобилчетата от въртележките по панаирите — открита и без врати. Предната седалка — капак от ракла; акумулатор без болтчета и на друс-друс трапчинке се откачаше клема. Някой я набутваше, а водачът пъргаво скачаше и завърташе манивелката, постоянно бучната отпред. Двигателчето — часовник, пали от раз. Тапицерията на салона, оскъдна, да не казвам — липсваше въобще. Всичките екстри се свеждаха до две жички, стърчащи току под носа на инструктора; при допир издаваха стиснат за гърлото звук, нещо като — киуик! Инструкторът Златев — злато човек. Аха, ти нали взе изпита за моторист, печен си, сядай карай. Ама аз, за първи… сядай, нали съм до теб. Нещата се развиха светкавично! Летящ старт! Опелчето пъргаво качи тротоара, направи изящен обратен завой и отпраши по още пуст булевард. Добре, добре, натисни тенекийката; това не ти е файтон! Успокоих се — всичко е ОК; докато отпред, от отхлюпена шахта, не се подаде глава. Завих сепнато надясно, по познатия начин се по-хендрих на тротоара, рязко вляво, да не срутим къщата; пресякох булеварда на рали Париж-Дакар, качих левия тротоар, затиках като снегорин количка жар от близката фурна за ръчен хляб; снегоринът пък помете опашката бабички за кисело мляко… и стана микс от жарки бабички в кисело мляко. Тури му пепел, колкото поеме! Златото излезе роднина с всички; натоварихме най-дефектните и къде-къде, в близкото здравно заведение — Родилното. Много им се зарадваха като потенциални родилки. Подписаха, че нямат претенции. Златото ме закле да казвам, че не ми е сефте и — на полигона. За час ме квалифицира! До казармата смучех бензин от камионите и возех инструкторите по селата на сборове и седенки. Опознах Родината и я обикнах! Станах водач на МПС — един път!… Път и половина, близо два!

Сух режим

velimir_petrov_81.png

Драги Читателю, сигурно си забелязал, движейки се по житейските си друмища, че наоколо щафъкът разни себеподобни. Де познати, де непознати, а има и полу-такива. Всичките ние образуваме Човечеството. Често влизаме с другите членове на човечеството във взаимо-отношение, де приятни, де неприятни, а има и безразлични. Когато човек живее по-дълго, се среща с много себеподобни от всички гореизброени видове, а има и разни подвидове и още повече под-под видовчета. Дето разнообразие, че и асортимент. Нека! Нека да има, че инък голяма скука ще настъпи и ще почнем да бягаме по други житейски друмища, с по-богати асортиментни надежди.

Тия дни съм се заел с една на пръв поглед непосилна задача — да се ровичкам из прашасялити си минали и отминали пътища, населени с разни чешити люде, да изтупвам някои от по-интересните от праха на забвението и така да им отдам подобаваща почит и възпоминание; май, че се казваше — помен. После пак ги надиплям в раклата, за идните поколения; нещо като великденско прочистване, но не е; другояче ще да се казва; като се сетя, ще го запиша.

Не е трудна тая задача, щото не ползвам някой скъп метод, като въглеродния например за уточняване на дати, а оня метод — дето хората му викат разплитане на чорап. Хващаш един изпрошнат конец от вълнен, ръчно плетен чорап и дърпаш. Ако искаш да си по-прецизен — на-виваш на кълбо, като отвътре си турил сгъната хартишка за удобство и може да стане чудесно кълбо. Рано починал вуйчо на Татко, ни беше снабдил с вуйна Монка, адвентистка и може би по тая причина навиваше фантастични кълбета. Пъхаше си някак странно палеца, свит почти до дланта, навиваше снопче, повиваше маалко надясно, пак снопче… и така цялото кълбо, което ставаше стегнато и ще речеш, че е купешко, с тая дупка по средата. Запазена марка!

Всяко кълбо съдържа една или повече истории. Информация! Това кълбо има толкова и толкова мегабайта информация… Виж ти, как всичко си отива по местата.

За да съм по-оригинален, пак с метода на разплетения чорап, ще го повидоизменя малко и ще го патентовам като метода на ръкавичката. Същата работа, щото ръкавичката е чорап за ръчичката… и рима си има и благозвучно и хептен мое си е!

Значи, дойде време за Гичка, дето плела ръкавичка…

Първо да довърша една работа, че то — едно почвам, недовършвам, друго почвам… трябва ред да има, да не се разсмете преждата.

Писах що писах — ден, два, че и отгоре и по стар художнически навик, обърнах карти-ната и я подпрях с лице към стената; да постои там известно време, да се позабравим взаимно — автор и произведението му, да си станем малко чужди, щото докато сме интимни, свикваме с грешките си и не ги забелязваме. Методът е безупречен — поколения художници така са вървяли и вървят напред към съвършенството, ако има такова животно; необременени от сантиментални, почти роднински подбуди към творбите си. Също като с зачислената ти от държавата съпруга — едно малко отдалечаване, било командировка, било, че е споходила тъща ти, било по други причини — все хуманни, няколкодневно отдалечаване от съпружеското тяло, душата ти и всич-ките ти фибри закопняват за любимия човек, допреди дни малко (ама съвсем малко) досадил ти и като се видите я възприемаш като чужда; а чуждата жена кусури няма; напротив. Какво беше рекъл Оня, когото жена му питала как намира новата и нощница, експонирана за случая връз нея — чудесна е, жено, чудесна, сега да беше и на балкона на съседите, цена нямаше да имаш!

Та — обърнах картината към стената… Ооо, какви ги говоря… навик, Драги Читателю… Та — сложих писаното в чекмеджето. И ето, два дни по-късно — тази сутрин, докато нормалните хора още спят и последните караконджули и самодиви в поомачкани бели премени, още не са се доприбрали до у тях си, ами си довършват приказките на висок глас, колкото да разбудят мах-лата, изпълзявайки от баровете на Интерхотела, под безстрастните погледи на патрулките със запалени фарове; вече по халат, че есента захладня, курдисах половинлитровата керамична чаша с кафе-трепач да ми диша право в носа и препрочитам писаното. То, моето писано ми прилича на онова стихотворенийце от Веса Паспалеева:

Ръкавички

Седнала на прага

мъничката Гичка,

колко и приляга —

плете ръкавички.

Бримчица уплита,

после две разплита —

дяволската плетка

се излиза редка!

Скоро сняг ще падне,

трябват ръкавички!

Пипайте по бърже,

палави ръчички!

Има доста прилика в тия ни дейности с Гичка, уж отдалечени една от друга във времето. Нейната работа сякаш по-ще стане; ще се изпедепса тя, ще им хване цаката на ръкавичките, докато при мене — за плач работа!

Пиша, пиша — гледам изтървал съм му мярката и единият пръст станал дълъг, дълъг, от тук до Хасково. Не бива така. Разплитам, разплитам, гледам, той сега пък станал мъничек, мъничек, в носа си не можеш да бръкнеш с такъв пръст, ако се наложи. Хайде пак наново; и — така неравномерно върви творческият процес, наречен (дали?) писателстване. Накрая на работния ден, като погледна — в стаята, на земята се разкикерил един петокрак октопод, с различни по дължина и дебелина пипала — за тях няма още открити такива носове за бъркане. Поне са шарени, със стегната оризова плетка на петокуку, да ти е драго да ги съзерцаваш. Дето вика Енчо Мутафов, били в стил СКАЗ и някой ден, с риск да ми досадял, щял да ми го обясни с думи прости… аман от професори-философи; все с прости думи се обясняват с народонаселението и все неразбрани остават. Я ги зарежи тия работи, Енчо, ами налей още по едно от мойто и ще видиш как ще те разберат от раз. РАЗ! СКАЗ! Ааа, аха! Оттам ли произлиза това нещо — разказ. — Кажи му, кажи му — ми намига интимната му, най-интимна и благоверна — Венета Братинова, че не слушка. Ако е въпрос за слушкане, брат ти — Петко Братинов още по-не слушка, казвам. С него служихме в Гранични войски, Тринайсти граничен отряд, аскер-аркадаши, в най-опасния период, тъпкан с диверсанти, престрелки и напомпани героизми. Хиляда деветстотин петдесет и осма, само преди петдесет години. И ни бяха селекционирали — все творческа интелигенция: Симеон Хаджикосев, ако знаете кого именно визирам, даже беше написал и то сполучливо, марш на поделението — мани, мани, работата от сериозна, по-сериозна; Цимпето — Димитър Бакалов, който завърши при проф. Хложник в Братислава престижна графика — за жалост почина преди време от рак… лека ти пръст, Цимпе, мъчно ми е за тебе; Праматаров — скулптура ли, декорации ли специализира; единият от музикантите — Бандараци… Лазар Гатев, все имена.

Заразправях за Петко Братинов — беше едно яко бичме, само за горски; един земен такъв, че и дръпнат; ловец, да не падаш в ръцете му; а ученичките лудеят по стиховете му, нежни били… рецитал след рецитал; само през последните години отупа десетина стихосбирки. И с едни — Обратни мисли… Не това, което си помислихте с болното си подсъзнание… Какво му е обратното да замерваш жабите с камъни:

Обратни мисли

Ти беше обаятелна река

със много здрави бентове пред себе си.

Но те един след друг

се разрушиха

от мътната ти страст

за бързина.

 

И няма ги сега дълбочините

с мистични отражения по дъното.

И няма ги ония звездни риби

във подмолите с властна тъмнина.

 

И ти си окончателно свободна.

 

Свободна си пред мене,

но си плитка.

 

И който иска може да прегази

навсякъде през твоята вода.

 

И аз замервам жабите

със камъни.

 

Не е полезна всяка свобода.

Да, бе! Ако тия, със свободите — мислеха за ползите-нормалните и пропуснатите — Дай да замерваме жабите с камъни! Сух режим! Само сух режим за вас Жабозамервачи!…

Ей, драги ми Петко Необратимов — да не вземеш да се докачиш нещо от това, че те ползвам да си вържа текста… Аз все таквиз ще ги огелпя… ами да взема да го приключа този текст, да не затъна по-надълбоко. А сух режим няма да въвеждаме. Казах го само… така… Спирам!

Каньони, икони и прочие персони
несериозно проучване

velimir_petrov_82.png

Река Русенски Лом прорязва едноименен Природен парк, подобно на Колорадо — прорязващо Гранд Кениън, по нашему — Големия Каньон. Там, обаче, нямат отърване от туристи и фотографски светкавици, а кристалната вода на Колорадо е напъхана в огромни тръби и пои кажи-речи половин Америка, като превръща пустините в оазиси, и все си е така свирепо буйна.

Ние си нямаме подобно гайле, по нашему — грижа; затова пък Ломът е богат на метален скрап, по нашему — метални отпадъци, от археологична елпромска техника, разфасовани москвичи и друг селскостопански инвентар, накиснати в широка гама химии от все неизвесни източници и прочие екологии.

Основното предназначение на скалните масиви, достигащи над шейсет метра, но трийсет ги има всякак, са републиканските и други състезания по скално катерене, както и съхранението на Синята гарга, от Червената книга. Тази кобалтово-синя гарга, както и милионите други птици от Природния парк, гнездят в почти еднакви по калибър дупки, подобно на швейцарско сирене, в горната третина на каньона.

Дълги години беше загадка произходът им, докато забравих кой — открил, че в стари времена, от тях се добивало селитра, важна съставка на барута. Забивали кол, горе на поляната, на метри от ръба на пропастта, спускали с въжена люлка нарочен човек, който с нещо като подострена супена лъжица огрибвал в торбичка селитрата, колкото я има, дар от природата. И така, докато се образувал този природен феномен.

Средната третина от скалния масив, тогавашната Комисия по благоустройството и урбанизацията, отредила за обитаема от Човека; по-специално от монаси-отшелници.

Това не е съвсем така, дълго е за описване; дори не е обект на разказа ни — щото ако трябва да съм точен, трябва да започна отначало; че каньона Природата го е просекла преди повече от сто и двайсет милиона години и съвсем не си е имала на ум републикански състезания по скално катерене и разни гарги, макар и кобалтово-сини… И, че ако Долината на Тракийските царе е край Казанлък, то тази е Долината на българските царе. Това ми е вече съвсем в темата, както ще видите по и най-долу.

Така бил застроен от човешка ръка комплекса от скални църкви, параклиси и килии, повече от триста на брой — Господев дол, около Червенската крепост и Ивановската скална църква, обекти — защитени от ЮНЕСКО. Някога храмовете и монашеските килии били свързани с пътеки и издялани в канарите стълбища. Дупките за греди показват, че са били оформени и дървени конструкции, по които монасите циркулирали.

Прескачам ценен фактически материал — като заселването на монаси-аскети, още в дванайсти век, за Патриарх Йоаким I, че Ктитор е бил лично Цар Асен II; че там се замонашва и е погребан Цар Георги I Тертер, а дарител е бил лично Цар Иван Александър. На стенописите владетелят е показан в тържествени царски одежди, държащ в ръката си скалата с изсечения в нея храм. До него е втората му съпруга, еврейката Сара, покръстена — Теодора. Обителта е посещавана и от Търновския патриарх и водач на исихастите в България Теодосий I.

Когато държавата загива под ударите на османското нашествие, скалната обител — църквите и килиите постепенно са изоставени.

Мълвата поддържа мита, че едни от последните я напускат Цар Иван Шишман и свитата му, а „… тъдява нейде е скрито царското съкровище — хазна, да не им тегне!“

Все там си е Червенската крепост, чиято стражева кула е ползвана като юрнек, по нашему — модел, за Балдуиновата кула на Царевец, която никой не е виждал.

Долната третина, на нивото на реката, е дълбана за облицовъчен русенски варовиков камък, като са образувани дълбоки пещери. Мек за обработка и с приятен, близък до слоновата кост цвят, смлян — е пълнежът за бои и замазки, под името Басарбовска креда. Австрийците упо-рито му викат Винервайс, по нашему — Виенско бяло. Да не ставаме дребнави.

Пещерите ползват овчари за заслон и гъбопроизводители и пивовари. Там Майката-Природа целогодишно поддържа подходяща за тия производства температура и влажност. Ще прескоча по стратегически съображения, ценни данни за шампиньона, наричан още машруумс или по нашемо — култивирана печурка.

 

ВНИМАНИЕ, Драги Читателю!

Моите приятели, съвсем добронамерено, ме иронизират, че от всичко казано от мене трябва да се приспада трийсет на сто — шконто, меко казано — преувеличения. Моето мнение е, че това е художествен похват — хиперболизация или нещо такова. Да се овкуси продукцията. При картините се уголемяват някои атрибути — очи, гърди, ръце… ползват се измислени цветови гами, обратни перспективи и прочие. Разбрахте ме, нали…

Продължавам, може и повече от трийсет на сто да е тази хипер-мипер и т.н.

 

Има случаи, когато сечащите огромните каменни блокове, се натъкват на природни образувания като пещери и подобни, голяма част непроучени, предвид насрещните производствени планове. Често от тях изкачат и зверове, подсказващи за живота в ъндърграунда, по нашему — подземния свят.

Говори се, че от подобна дупка пролазил ръмжейки, стъкмен с меча кожа, цугтромбонистът от Дрезденската филхармония, безследно изчезнал преди години в пещерата Пепелина, отстояща на трийсет километра по шосе. Това — по време на уникален концерт в Голямата пещерна зала, чиито сталактити, сталагмити и сталактони придават невероятна тоналност и акустика. Неприятното е, че лично аз имам пръст в това събитие, по време на Мартенските музикални дни — целодневен запой в проливен дъжд след получаване на хонорар. Съставът на Дрезденската филхалмония, приключил с казионния си скромен обед, гледаше жадно-жално как пресушаваме бутилките, как да не ги напои човек. Сунгуларският мискет струваше лев и четирсет и една бутилката — какво му плащаш… Навярно човекът е искал да източи дискретно… слюнките насъбрали се в мундщука на цугтромбона му и се е прехласнал между природните дадености.

Напоследък се забелязва бум при археологическите находки. Една от тях е именно в Долината на българските царе. Каменоделците попаднали на пещера, пипната явно от човешка ръка. Строг надпис гласял: „Царски покои. Пази тишина!“

Уви — явни следи от набързо организирано бягство. По земята се търкаляли изпуснати дисаги, сапуниери, обувалки, килнато орнаментирано византийско цукало, по нашему — нощно гърне, бутикови сутиени, комбинезони със и без жартиери, разпиляни противозачатъчни… както и по-дребен битов аксесоар. В леко овъгленото сервизно помещение, се разпознавала забравена в бързината включена ютия.

Междувременно всички необходими комисии от БАН, по специално Музеите, МеВеРета и т.н. били вече налице. Оказало се, че находката е вчерашна, но знаете как мудно се уреждат тия работи — телевизия и прочие… има опит и създадена практика.

Трезорът, по нашему — хранилище бил неимоверно плитък, като проект и изпълнение, колкото килия-единочка. Вътре — само двуметров кафез, от ония дето пренасяха яйца. С летви като скара и през тях провиснал талаш.

В кафеза — огромна, в естествен ръст икона на канонизиран за светец владетел.

Средновековният, анонимен зограф, изпреварил стилно и във времето Европейския ренесанс, повлиян от Византийската школа, но не така схоластичен, а по човешки топло-одухотворен, изписал царски пурпурни и златоткани одежди, препасани с пет меча, целите в диаманти. Както се разбира, от прикачения обяснителен хрисовул — пет, според номинациите за пет пъти мъж-властелин на годината. Странна прилика с култов холивудски актьор, свързан със Сицилианската мафия.

Всички тия данни по находката, както аз, така и драгият Читател ги знаем от пресата и телевизията и ако има нещо не съвсем така, вината е в тях. Хрисовулът — шедьовър на калиграфията, на старобългарски и ромейски, вече е в ръцете на специалистите и реставраторите, надлежно пронумерован, прошнурован и облепен с множество гербови марки. В него се проследява царското потекло на канонизирания за светец, от чие по-точно коляно е на самия Борис I, покръстил българите и прочие известни ни исторически факти. Как придворната пророчица го орисала за едикакво си и едикакси и, че следващ Борисов още по-пряк потомък ще е Месия за многострадалния български род. И, че Нему Съдбата е предопределила да подаде ръка на всички от Епицентъра — Вдясно… който поел-поел, после — да няма съжеляващи.

Това всички ние многократно го чуваме от медиите, докато си чоплим носовете политически заангажирани и чакаме… докато атовете се наритат… електоралния добитък… си мълчим… и прочие таквизи ти.

За осми март на патерици

velimir_petrov_83.png

Горното заглавие е и символично и буквално. На осми март от 8:15 имах определена тричасова система, да ми вливат силни съставки за дисковата ми херния. Следобед — пак; няколко дни. С модерните патерици — канадки, се довлякох от колата до амбулаторията на моето джипи. Жената на изпроводяк ми тикна кутия луксозни шоколадови бонбони — празник е, да си кажа думичките пред персонала, че и заслужават за грижите. По всяко друго време — да! — казвам, но не и на тази дата. Знаеш ми мнението по въпроса. Този диалог се повтори в приемната на джипито, с една попреминала, агресивна лелка, която с огромен букет и фалшив патос, олигави и остави мазни отпечатъци от евтино червило по сестри и докторици; а мене дари с най-изпепеляваща ненавист и думички, които не са за пред книга. Защо, казвам, само един ден в годината, да демонстрираме, по задължение, уважението си към жените около нас, жените въобще и международната си солидарност за правата им и борбата за мир. А през другото време — лицемерие и всичко което… знаете за какво говоря. Един ден, в който средният статистически мъж купува цветя и нещо дребно за съпругата и евентуално нещо по скъпо за другата и колежките си, от оскъдния семеен бюджет, който преминава в потриващи доволно ръце на предприемчиви сезонни търговци — осмомартенски доста тлъст бизнес. Финал, залят с още некрасиви думички и с горчевина. Лелята имаше пробивния, добре познат поглед, на бивша, а защо не — и настояща пропагандистка или нещо по-високо в партийната иерархията.

Легнах на твърдата кушетка, с абокат във вената и литрова банка за преливане — три часа можех да скърцам със зъби. Шегата на страна, но аз съм един от първите, може да се каже — учредители на организираното женско движение, веднага след девети в Русе. Не се смейте, ето как стоят нещата.

Майка ми Л. П. е родена в 1903 година. След елитната гимназия е даскалувала по селата, изтървала първо дете, и след брат ми напуска да го гледа. От ученичка, покрай брат си — известен като Стоичко, червения главатар на спартакистите, спортисти със сопи, охранявали митингите на русенската комуна, се сродява със социалистическите идеи и като спортистка също е спартакистка. На стари години по повод някакво честване минаха в строй през града с униформите си. Има я в музея на две снимки — чествания с балетна продукция на кончината на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Разказвам всичко това, щото след девети, виждайки отблизо безобразията и извращенията, а и безследно изчезналите и лагерите на нейните дружки — съидейнички, нещо ентусиазмът и спихна. Дори брат и, с толкова заслуги и ордени, ходи дълго по лагери, отнеха му права, оръжие; през това време му подпалиха работилницата дюкян със чужда стока велосипеди и мотоциклети — беше механик, представител на разни чужди фирми. След време го реабилитираха, върнаха оръжието, ордените, но не и загубените години и нерви. Жена му беше починала от грижи, нещо беше станало с него и от горд и човек се превърна в заядливо старче, което клепаше махлата, че ни си чисти пред дворовете и неправилно държат пясък и керемиди пред строежите. Тъжна работа. Майка не стана партиен член, вече към петдесетте. Но се включи с нейния си неспокоен дух в женското движение. Баба Злата Токушева, жена на Георги Токушев — комунистически деец, от старите идеалисти, една златна жена, ги обедини и създадоха женското дружество „Славянка“. Развиваха шеметна дейност. По цял ден по задачи; нямаше къде да ме оставят и на кого и след училище се мъкнех с тях. На колежките и казвах Моите лели и действително се държаха с мене така. Интересно, но на лелите децата бяха или доста по-големи или по-малки и имаше кой да ги гледа, но аз бях един. И ме глезеха — носеха ми преминали вещи от децата им, сладкиши от онова нямане. Знаех им всичките неволи, проблеми и планове. Бях нещо като куриер: Госпожа Линковааа, мамаа казаа да ти кажаа, в четири часа да сте у леля Кушка — Калушка Христова; или артистката Сийка Русева, или г-жа Попова, Славка Пенкова, Анка Караганчева с красивите каки, танти Петя Николова, Скаричева, Скопакова, леля Зорка, леля Вичи Дашкова, вуйна Олга… много, много. Правеха журове с цел пари за разни дейности. Сами приготвяха сладкиши и аз намазвах, като се молех повече неща да не са сполучливи, тогава си ги поделяхме. Беряхме черничев лист, гледахме буби за коприна. Ходех да навивам изпрани и сушени бинтове в моето училище Любен Каравелов, взето за руски госпитал, носеха ранени от унгарския фронт… каквато мъка съм видял. Лелите дежуреха като санитарки. Там ми устроиха първата изложба с детски рисунки на запалени немски месершмити и фокевулфи от героични якове и лавочкини. Четях им Повест за истинския човек от Борис Полевой и ми разбираха. И досега я зная наизуст. Ние пък учехме в читалище Зора, а големите в кината, по няколко паралелки заедно. Организираха с парите от томболите и от дарения, безплатен ученически стол, в уличката срещу Куба, после стана частна фурна за ишлиме. Посрещахме румънски сирачета дошли с понтон без парапети, теглен от моторница — скелетчета покрити само с вестници, протегнали ръце за мамалига… После поеха шевство над югославски юноши, без родители, загинали титови партизани. Живееха в тогавашното училище Христо Ботев, сега Дом майка и дете. Имаше голям училищен двор, ритахме топка. Веднъж ядох с тях, спомням си странният вкус на десерта след боба — варен картоф колкото яйце, овалян в галета-счукан сухар и малко захар. Уж кнедла. В събота и неделя всякоя от лелите си вземаше за празниците нейното момче. Нашият беше Новак Симич от Валево; на вуйна ми — Драго, на танти Петя — Зоран. Така се привързаха към нас, били сме тяхното семейство, ревяха с глас десет-, дванайсетгодишни деца в униформи на войничета, не могат да ги откъснат от майките ни, когато ги отвеждаха, като развалиха калимерата с Тито. Пееха с патост: Три слънца в небето греят — Сталин, Тито, Димитров. След това стана — Сталин, дупка, Димитров, после — дупка, Димитров, дупка — и накрая три дупки… Правихме после постъпки да търсим Новак Симич от Валево, уж като се уталожиха нещата. Връщаха ни писмата и молбите — нямало такова лице. После ходихме до Югославия, нищо; някои подхвърлиха, че всички които са контактували со бугарите не са живи… Тъжно.

Жените, макар и с различни политически виждания, а много вече бяха и прогледали, нямаше неопарени семейства още се държаха заедно. Като председател на нашия блок, дерибействаше един касапин от халите — Петър. С кожени сако и шапка, по модел от ЧеКа, той казваше кой може да следва и кой не. На референдума за република — видяхме с очите си, как бяха разменени урните. На покрива на стъклената будка изгориха чучелите на царсщината, увесени на бесилки. Тълпата ревеше екзалтирана. Сигурно и без фалшификацията щеше да мине, но не чак 99,99%. После дойде пълното отрезвяване, репресиите, страхът и стиснатите зъби. За дълго, дълго. Жените бяхя неукротими, въпреки, че такива като бай Петър пречеха. Цола Драгойчева идваше често, говореше сладки приказки, фащаха дикиш; после поостаря, спря. Направиха я Горе, шеф на българо-съветската дружба, тя прекръсти Славянка на Осми март и го залепи към нея. Политизира го и с това женското движение фактически заглъхна. Лелите се събираха вече частно по тяхните традициони четвъртъци, петъци, кръжецът „Златна есен“. Не можеха една без друга; вече имаше телефони и нямаха нужда от вестовой, а и аз бях вече голям. Не ме забравяха. Бях вече женен и с деца и все мама, като си тръгвала от кръжеца, ми носеше — бонбон от леля Вичи, курабийки от леля Славка, тиквени семки от еди коя си. И аз ги икрамях.

Та от Тях произлезе тази мисъл, която възприех — уважението трябва да е ежедневно, а не отбиване на номер. И да прощава Клара Цедкин, узаконила през 1910 година Осми март на втората международна конференция на жените социалистки; в България през 1914; а от 1977 и ООН го провъзгласява за ден на защитата на жената и световния мир… всичко това е в услуга на нечии интереси. Използва се, както и впрочем всички добри поводи са още по-добри, като запалителна смес за безредици, де по-малки, де по-големи. Видяхте снощи по ТВ — озверяла тълпа жени от най-различни народи и породи; от полуголи, до маскирани с фереджета, как обръщат и палят коли, крещят животински… това ли е световната солидарност… имаше един стар тъжен виц — Не дай си боже — мир да избухне; такава борба за мир ще пламне, че жив човек няма да остане.

Ние сме по извръщенията. Изтрезвителното е пълно с еманципирани жени, без задръжки, като изтървани от вързани на кол…

Мили ми жени, сестри и дъщери, по-кротко и извинявайте за старческото ми дърдорене. Все пак се смятам за един от основателите на женското движение в Русе. Междупрочем имам и юбилейна значка за това, от стари времена.

Срещи разни-безобразни

velimir_petrov_84.png

Творчески попътен вятър рече да ме отвее в Грузия, по време на Сухия режим ’85, в Кутаиси, втори по големина град на Грузия — както Пловдив за нас. Марицата му се казва Унгури; вместо панаир — завод за камиони-самоделки, с указ раднова Сталина ’35 година, бетер панаир, ама селски. Сглобяват ги право на прашната улица стафидизирани бабички, комсомолки от седемнайста година. С големи нитове и приятно къдрави стъкла от залата на смеха.

Момент, че потокът ми на мисли се раздвои; накъде да поема с повествованието… да доизкарам накратко този случай с очен смешното и да се кажа думичките за това което съм си наумил или да се разпростра на по-голямата черга — за Грузия, в която пребивавах почти три месеца с художници от разни страни и ни се случиха какви ли не работи. Като гледам — никой не ни гони, няма редактор с голяма ножица да каже толкова и толкова реда ти отпускам — кажи си, казвам си, каквото искаш, само гледай да не е скучно, че инък — с него по главата ще те опухам, казва от мое име — Онова, дето все има какво да каже, само и само да напомни, че си имам автоцензура; в случая — художествена, в още по-случая — То-Онова.

В СеБеХато решавали и разпределяли бройки за творчески командировки; западните — сещате се кои са ги налапали, някой ехидно рекъл — я при този сух Горбачовски режим да пратим Велимир в Грузия; разправят с брадви се колели за дето им изкореняват лозята, а той тука на лозар-винар ще се прави. На грузинеца да му запретиш (така бил казал) да пие Ркацители или Кахети, все едно да му… не знам си какво да му направиш и бръкнеш незнам си къде, донадил този — ехидния.

И добре, че го послушали, щото в сух режим се пие най-много, най-добре и най-качествено, сиреч — най-отчаяно, като за последно… Звънят ми по телефона, Този, Същият — извинявай, братче, забравѝ за Париж, друг път ще ти дойде реда, определихме те за международен пленер в Кутаиси, втори по големина град, значи, в справката пише — там била Изба номер адин на государството… и се подхилква ехидно. Аз от Хайнрих Бьол, от романа му Билярд в девет и половина, придобих екстрата — по телефона да долавям и различавам миризми и мимики; не, че нещо съм се старал или научил някой специален чалъм, код или заклинание — просто започнах да ги пробирам из мъглата и излавям тия неща някак си от самосебе си. Гледам го сега, колегата, през кабела и километрите, как смигва на някого, той ми идва странично, не ми стига полезрението, угол точки зрения (хващам се, че почвам да репетирам отсега руския; ама угол и уголь значеха ъгъл и въглища, разликата е само в мяхкия знак, ама кое-на кого… ще ги възстановяваме тия знания допълнително). Ами добре, де, „аз съгласин“ — отговарям като чукчата, щото — ами без хич. Е добре, въздъхват облекчено, избери си тогава от тия колеги един, не е маловажно с кого си… и ми прочитат няколко имена. Ами Христо Панев, казвам; колега от Велико Търново, раждани сме на пети април — овни, той е с няколко години по-млад, пее хубаво родопски песни, пие добре, дори и в сух режим, ще се разбираме. Звънвам му; зарадва се, уточняваме се. Различното от други подобни международни пленери е, че е доста по-дълъг по време…

Ще се пътува през Москва. Имах си хас през другаде! По него време Москва беше като Рим — Всички пътища водят до Рим се подразбираше на Всички пътища водят до Москва и оттам кривваш на една педя мъъничко встрани и си за където са те пратили. Сигурна работа. Аз там имам верни другари — колеги, при които спането е задължително, в комплект със съответните разпивки в доста разширен състав. Семейство Штейман, например. Първо ги мислех за евреи и ги будалках, че не знаят многото езици, което е задължителна екстра при този етнос. Льоша (Алексей Георгиевич Штейман) ми показа семейни снимки; баща му, беше още жив тогава, е православен свещенник, и дядо му също (тука вече той ме избудалка) е персонаж от картината на Вершчагин — На Шипка всичко е спокойно и още по-спокойно ми го показа — бил на педя встрани от рамката и не го хванал кадъра. Произхождали от немците, заселили се по поръчка на Петър Велики да правят металургия и полека-лека станали руснаци. Чудесни хора, всеотдайни приятели, многократно си гостувахме, имаха подобно на нас дъщеря Льоля (Елена — специалистка да се жени все за генералски синове и да ги дарява с генералски внуци) и син Коля (Николай, къдрав и рус красавец, като витяз от прикзките, все с неприятности заради отказа му да членува в Комсомола, че и го афишира непрекъснато, грабва една едноцевка, мешка и потъва в тайгите — върви, че го вкарвай в Комсомола! И все го съпровождат невинни девици, по големи от него и майчински грижовни).

Историята на запознаването ни също е интересна. Бяхме свикнали да ползваме пълноценно базите на СБХ, особено през ваканциите на децата. Карахме пролетната ваканция в Боженци. Чудесна къща, местните хора ни познаваха. Понеже вечерите хладни — огнището работеше нон-стоп, дърва много; а и в съседство бяха къщите на любимите ни приятели и колеги Колю Николов — Дебелия и Иван Кожухаров, лека им пръст и на двамата, с които вечер, след напрегнат работен ден, правехме паметни разпивки. Наближаваше вече да се прибираме в Русе; всяко нещо, колкото и хубаво да е — си има край. Децата засилиха тичането из поляните и горите, да наваксат пропуснатото, а ние приехме по телефона телеграма от СБХ — външния отдел. Текстът беше малко усукан, но в смисъл: — Посрещнете трима московски художници и една жена, един скулптор, двама живописци и шеф от председателството на московските художници, преводач по-късно на дата едикоя си, час и прочие. Смятахме, смятахме — по-малко от осем не ги изкарахме, че и други щели да идват; Ами да идват — ние ще освободим места, щото така и така няма да стигнат стаите. И пристигнаха! Трима, кльощави, проскубани — бетер битници, които тогава бяха на мода. Льоша — в качеството си на живописец, дълъг към един и деветдесет метра и към петдесет кг, с омачкано като крачол лице, но с чаровна усмивка и кожено каскетче с копченце отгоре и кожено якенце, без копченце, албиноски вежди, раницата му два пъти по-голяма от него. Съпругата му Женя — скулпторка, мъжкарана, но на една трета габарита, и шефът — Гришка, дребничък, с толстоевка рубашка, декадентска фуражка, брада до пояса и гласче на козленце-дискант. Мили родни картинки; пардон — международни. Семейството правело декорациите на Дома на… не зная как се казва сега, на улица Шипка, огромна сграда за постиженията в космоса и другите работи… Женя има там в цял ръст скулптура на Гагарин в космически костюм, Льоша има огромни витражи-витрини; дъщеря им Льоля–Елена едни полубитови О-релефни натюрморти по всяко незаето кътче на сградата и прочие и прочие. За онова време — играеха си с пари. Дълго време живяха в подпокривното пространство на тая сграда, в мини-апартаментчета, където и много нещо се изпи.

На него етап, на запознанството ни, бяха изгладнели като вълци, имах в хладилника тесто за мекици, олио, сирене и яйца и им изфабрикувах промишлени количества пражитури, които кой знае защо изяждаха още преди да ги поднеса… и след години все за тях говореха.

Трябвало да бъдат вече на работа в София, шефът бил строг и непреклонен и спонтанно решихме, за по-направо да минат през Русе. Тогава имах една волга М-21, още с еленчето отпред, не си знаеше километрите, но се държеше добре, особено ако се придържаха вратите да не се отварят в движение. Много обичаха, колегите, да скиторят през почивните дни; познаваха България по-добре от нас и в много от случаите по-после, са ни били водачи да опознаем родината си, за да я обикнем. Альоша през войната е бил щурман на бомбардировач, много обичаше да си чертае карти и планчета откъде и как ще мине през следващия ден.

Една година, бяхме натоварили вече колата за летуване в Созопол с децата, носехме си за комфорт и възглавниците, цукала и прочие (катунът се мести) и — най-важното двеста парафиниране при зреждането, преди години, еднолитрови бутилки от Швепс с елитно вино от личния ми държавен резерв, когато се звънна и по телефона ни уведомиха, че току що тръгват от Москва сжигулата си, ще минат през дунавмост на едикоя си дата и се радват, че ще ни гостуват. Ами сега… казахме, че „съжале боку“, в момента тръгваме за Созопол, но им оставяме ключа на къщата на съседа Ангел, живеем до хотел Рига, да стоят колкото искат, ще се чуем по телефона и ще им разчистим терен за палатката до ресторанта на художниците в Созопол. Така и стана, че и още нещо… докато карахме летуването, се обадиха от Общината в Русе, че ще има Дийнас Русес Ригас или обратното…, демек — дни на Русе в Рига, столицата на Латвия, с която сме побратимени и, че аз трябва да нося картини от няколко по-първи русенски художника и да представям гилдията; бях Главен художник в Окръжния съвет. Тука ще вмъкна една справка за тяхната червена жигула. Женя — Евгения Андреевна Деревенко-Щейман, беше оправна и способна скулпторка от техния си тип — социалистически реализъм. Имаше зад гърба си актив — огромен паметник от бетон на защитниците на Москва — Панфиловци; знаеше къде зимуват раците, как да се снабдиш с лека кола, за която нормалните хора чакат по двайсет години и ми разкри под секрет една тайна. Москва огромна, шосетата край нямат и персоналната кола се износва бързо. Тя редовно и по втория и третия начин се снабдявала все с нови коли, избирала ги да са все червени жигулита и ги регистрирала все с един и същи номер… така не се набивала на очи и не будела завист в колегите. Страхотен трик. Альош нямаше право да се доближава до колата, по-специално до волана, щото като истински руснак се напиваше само като погледне алкохол, падаше под масата и изпитваше неистово желание да се блъска с колата в съседните. Нищо особено — сяда и… напред-назад, ги разбутва. Хоби! Но като щурман — ненадминат. Ето го и примера, когато се обадиха да замина спешно за Рига, с голяма група за Дните на Русе в Рига, включая ансамбли, фолклорни групи, артисти от Драмата и Операта… Ще се пътува с влак. Измислихме с поета Здравко Кисьов и колегата Никифор Цонев, че ни е противопоказно и си доплатихме за със самолет. Среща с влака в Москва. Печелим два-три дни в Москва за музеи и изложби. Льоша и Женя вече се бяха присъединили към гилдията в Созопол, адаптирали; дори Льоша имаше актив две три „разместени“ коли по гореописания метод. Ясно, че ще се преспи у тях, на удобно място е апартамента, по линията на Метрото между астановките Со̀кол и Аерофлот; в съседен блок, дето отсядаше Марина Влади, като идваше при Висоцки да… тя е дълга и широка, изселваха се блокове, населваха се с бродяги с китари, камиони с алкохоли и прочие военни приготовления… но това е друг филм. Льоша, като щурман чертае ли чертае… това е летището на Шереметиево… тука това е това, а онова — онова. Тука е червената жигула. На антената „случайно“ е вързана панделка, уж останала от някоя сватба; отдолу под радиатора, вляво, е закрепена телчица от игристое, с резервните ключове на колата. Минаваш оттука, после завиваш и прочие насам… улица Усиевича, номер шестнадцат. Сутринта звъннахме на лифтьоршата тьотка Настя, уведомена е, чака ви. Апатамента е до асансьора. На Гришка Дервиз звънвате на този номер и ви носи 500 рубли, да си имате. На масата има лист от тетрадка, с начертано откъде се пуска газта, кранчето зад тоалетната, водата зад ваната и прочие… Хладилника се включва от тука, ляво. Цветята се поливат с ъс съдове с вода, с провесени бинтове и водата капе… може да долеете вода, нищо друго. Като си тръгвате, по обратния път… малко е да кажа за изумлението на поета Здравко Кисьов, те поетите са бая захлюпени и на другия колега — всичко беше като във криминален филм за тях, а може и така да е било… Щурман да си на ония години…

* * *

Свежа утрин ме доотвя в съседно Багдади, обзаведено с мемориален архитектурен бисер, хибрид между плевенска панорама и мотоциклетна бъчва на братя Соколови; плюс дървена баба-ягина къщичка, не на кокоши, а на бетонни крака, щото мочурливо, но комфортно-отдолу, за прасета и кокошки. Вътре е тапицирана с инкрустирано ловно оръжие, резбовани мебели, ръчно плетени пердета и мильота; и снимки на Маяковски — родната му къща. Гидът Гога — клонинг на вожда и баща на човечеството, въоръжен с мустаките, веждите и пъпчивия му нос; лулата, чизмите и гимнастьорката му, като чу българска реч, зърна български коняк и го вкуси; и го допи. Очите му плувнаха в зехтин — гмурна ме в хронологията. Между експонатите изпъкваше с гипсова белота посмъртната маска на Маяковски, нещо дефектна. Масивна брадичка, волеви скули, смръщени вежди и нос… особено смешно счупен на една страна, изглежда по невнимание на отливчика. Очень смешно! — казвам; не може ли да се поправи; все пак, заради поколенията…

Гога, конякът сякаш го беше хванал, заповтаря като счупена грамофонна плоча — очень смешно, очень смешно; припряно-конспиративно, като фокусник, извади и ми подаде от портфейла си факсимиле — предсмъртните стихове на поета. Смутих се от прочетеното и не мога да си простя, че в объркването си и срамът който ме заля, не го преписах или поне запаметих.

Смисълът беше болката… колко късно е прогледал, проумял, научил; пълното разочарование от всичко, което е възпял, като трибун на революцията; че не може да живее повече в лъжа, а не заслужава да приеме куршума като достоен човек: „… могу только стрелять в глупую жопу свою…!“

Сълзите на Гога, стичащи се по грапавото му лице, не бяха пиянски; сподави — сутринта Лиля Брик го открива паднал — този исполин — по очи, със свлечени до тежките подковани чепици, подгизнали в кръв панталони. И в смъртта си — с патоса на трибуна! Очень смешно?!? Бог да прости!

Напразни думички

velimir_petrov_85.png

Несполучлив опит за лекция за мерака на Лидка, другарче от ученическите години, на тия години — сега е пенсиониран даскал по западни езици — да си обясни Изкуството; даже си водила записки. Даскалска му методика.

Лидке, … глътнах си едните хапове и чакам да стане 6:40, та за следващите Таман време — да ти споделя няколко напразни думички — да ги наречем правила за консумация на изкуство, но не е точно това. Откъде да те подхвана… Хайде, то като тръгне, ще се понареди от самосебе си…

Подходът ти при разглеждане на картина, а оттам и музикално произведение, литература и прочие умствени човешки вкусотии е меко казано претенциозен. Търсиш под вола теле. Нещата са много по-прости и много по-сложни, не зависят от тебе а от твои подсъзнателни натрупвания през годините. Сигурно си се чудила как книжка четена в юношеството, сега прочетена наново е съвсем друга книжка. Ако я прочетеш след още един интервал от време, ще видиш, че е въобще, ама хептен друга книга. Книгата не се е променила, нито мислите на автора, който в повечето случаи отдавна е на пепел, а се променяш ти, с времето и с натрупаните възприятия през годините. Лидка от абитуриентската си вечер няма нищо общо с днешната; даже и молекулите ти са други, подновявани на всеки четири години… четох го някъде.

От моя опит, а аз обичам да разчоплям нещата, съм стигнал до извода, че всички изкуства са едно и също нещо, показано по различни начини. Взаимно се проникват, доближават или отдалечават; дори си взаимстват технически средства, да си кажат каквото са си наумили по-добре, по-пълно и по-изящно. Съществува понятие — размити граници (помежду им).

Има една крилата мисъл, кой я беше измислил?

 

… Ако можеш да се въздържиш, да не пишеш (рисуваш, композираш и пр.), не пиши (рисувай… и пр.), защото светът (бил) е пренаситен от такава сорта човешка дейност…

 

Като лаф е интересно, дори екстравагантно, но е противоестествено. Значи Светът да спре развитието си. От друга страна — има хора, които не са предопределени за творци, но имат тая болна амбиция и си пропиляват живота в търсене на това, което никога няма да намерят. Няма нищо по-нещастно от такива хора — от неуспял художник и пр. В тях — само една гола амбиция, породена по различни поводи. Около мене е пълно с такива колеги, стигнали до някъде в овладяване на техническите средства и… край — онова другото, го няма.

Виждаш, че започнах отдалеко, дано ме разбереш по-ясно.

Творецът чувства сърбел, гъдел или както щеш го наречи… дори с грозното — цирей, няма да сбъркаш. Нещо иска да избие навън… Избива — и се създава творбата. Добра или лоша, ако е творба, добре!, ако не е, значи никога няма да е… И тя — творбата, се отделя от автора и заживява свой си, собствен живот. Ако се получи диалог, т.е. ако се намери някой който да я гледа — ако е картина, да я слуша ако е… и т.н. може да протече ток, а може и да не протече. Зависи вече не от картината, а от зрителя, слушателя… Ако протече ток, може да е положителен — харесва се — това добре; ако не се харесва — пак добре, но ако остане безразличен зрителя — това вече е лошо. Случаи разни… Навремето съм убеждавал разни партийни величия, служебно разбира се, в достойнствата на нечия творба. Сякаш си бяха плюли в устата — „Аз не разбирам, но това така трябва да се нарисува; моето дете по-хубаво ще го направи…“ Народът не харесвал такива работи. Просташко отношение. Бях си измислил едни думички: добре, казвам; излиза, че тутраканските орачи, на които им дадохме трактори и друга техника, трябва да ходят на курсове, да се учат да ги управляват, да ги разбират и подчиняват; ходят по шофьорски курсове, късат ги като не знаят и пак учат, а искате изкуството, което е проява на висшата човешка мозъчна дейност, да се разбира и консумира така, от въздуха… не стават тия работи така… трябва съответна подготовка. И друго: ами защо, вика, слагаш и черна боя, черногледство значи; слагай повече червена… партията и прочие. Добре, бе, казвам — къде си видял таварищ Хрушчов да ходи с червен костюм… ами все с черен… официална работа, а и съветската газета — правда е с черни букви печатана, а не с червени… Мигат на парцали; просташки диалози ми се налагаха, ама нямаше как.

Та… нещата, разбира се, не са толкова елементарни… а са съвсем прости; аде…

В твоя случай, да речем, е протекъл ток между картина и Лидка. По-важната страна не е картината, а Лидка. Ще ли тя да изпита нещо… Както като слуша музика или гледа филм, или чете… или гледа на живо артисти… От нея зависи. И от това дали има в момента нагласата да консумира изкуство. Една огрухана, депремирана личност, тъпкана с негативи няма да види онова, което ще види специално подготвената личност, с нейните евентуални познния и знаеща какво да търси и какво би могла да намери. Връщам се към израза — не търси под вола теле. Не търси непременно да правиш разбор или обяснение на това което виждаш. Защо! Защото трябва да гледаш необременена, заради самото гледане… Нима като слушаш този многообразен, звуков, тонален фон в ежедневието извиращ от радиостанции, площади, кафенета и т.н. правиш непрекъснато разбори и търсиш обяснения. Не. Не е по силите и на професионален критик, от което си вади хляба — а повярвай ми и те така ментосват, според както духа вятъра и поръчката. Бърнард Шоу, помниш тази му мисъл, след вечерната му премиера, на сутринта: — „Да си взема вестник, да видя какво съм имал предвид с това и това…“

* * *

Айде, да посъкратя малко лекцията, че дойде време за илача ми:

Когато художникът (и другите изкуства) рисува, никога не си мисли, тия неща, които ти искаш да го накараш да си е мислил. Той гледа да стане картина. Една и съща вятърна мелница е рисувана от хиляда художника да речем; Рембранд я е нарисувал 2 пъти — вечер и денем… ама — Рембранд!

И то — направил я е искрено — не знае челяк кога ще изкочи зайче от храсталака.

Гледам — упражнявала си се в това, да кажеш тебе какво те е вълнувало при първо гледане на картините.

Гледай си Лидке, картини — която ти хареса, задръж се пред нея… която не, прескочи я… не всичко е за гледане, има и за прескачане. И не си усложнявай живота с преднамерени размисли. Нещата са много, ама много по-сложни; същевременно и много, ама много — прости; но това е за професионалистите.

Приятен ден и извинявай ако съм ти досадил. Щото май исках нещо да ти кажа, но сякаш не се получи.

Александър Дяков
профили

velimir_petrov_86.png

Цитат от Интернет, послучай седемдесет и петата му годишнина:

… Една от най-колоритните фигури на софийската бохема — чешит, бунтар и непукист. Голям скулптор, Сашо Дяков дарява и българското кино с една уникална с изповедалността си роля във филма на Рангел Вълчанов „С любов и нежност“.

Такова е и отношението ни към него днес, на неговата 75-годишнина — любовно-нежно, но и с поклон към едно нестандартно артистично присъствие, което вдъхновява младите творци да бъдат по-хард и по-дръзки в своята освободеност…

Александър Дяков е — а сега де; откъде да започна; какво по-напред е той… Щото е един конгломерат от разни съставки. Всички речници са единодушни в скромните си определения за конгломерат — механична смеска от разни съставни части. Но при Сашо Дяков не е съвсем механична: тя — смеската, е и органична, енциклопедична, дълбоко патетична, крайно симпатична за някои е и алергична, сатирична и комична. Има и — неприлична!

Такааа — Сашо Дяков ми е колега, но скулптор; и то не какъв да е — а от най-талантливите ни родни скулптори. Сега е точно на седемдесет и пет; отдавна не сме се виждали, но знам, че си е жив и здрав. Срещнах го за първи път, преди петдесет и пет години. Като самостоятелен (вече) юноша, ходих с панаирджийски влак от Русе до Пловдив, за Панаира и на връщане минах през София, където брат ми — студент по литература, беше обещал да ме води в зоологическата градина — стар мой мерак. От Панаирджийския влак помня, че билетът струваше само 50 лева — полусребърна монета на изживяване, колкото струваше и едно кино, но в партера. На балкон струваше шейсет лева.

На Софийската гара брат ми, също Сашо, ме посрещна с чифт боксови ръкавици, окачени на врата му като венец чесън (тази асоциация надживя времето, откъде ли ми е хрумнала) и ме помъкна към боксовия салон на Академик; където беше треньор на доброволни начала. Там ме запозна със републиканския шампион по бокс — Александър Дяков!

Страхотно красива атлетична фигура, като античен герой. Преди това ме предупреди на ухо, да не се вързвам на приказките му; щото иначе бил добро момче, но със странна слабост ли, хоби ли, да си измисля разни небивалици и с голям артистизъм, ги пробутвал, заради самото вързване. Абе — бил страхотен на тая тема, чак до откачалка. Стига да му уйдисаш на акъла.

После, в годините, вече като колеги, имахме доста общи моменти. Бяхме в едно постоянно присъствие на стратегическия ъгъл зад витрините на Славянка, на водка или грозданка. Той, вече улегнал автор с международно значение, с барета носена като, а и с видима прилика с Вагнер; прочут и с ловните си подвизи и умението да въди елитни ловни кучета. Въдеше ги като малки в кухнята под ма-сата; на практика се спъваш в кученца навсякъде, за ужас на жена му — небезизвестната оперна критичка Розалиа Бигс — Дякова.

Годините минават, много неща се забравиха, та, ще преразкажа няколко истории от тази му — да я наречем странност, но потърпевшите направо я категоризираха като шашкънии. Тогава, разказвани с удоволствие, бяха отлично мезе за разпивките ни; от десетилетия не съм ги чувал и ще е грехота да се затрият. Все някой трябва да ги запише, защо не и аз. Често на мушката му бе колегата и приятелят му — скулпторът Димитър Бойков — Хесапа; за съжаление вече не е между живите, лека му пръст. Ако нещо пропусна, поизкривя, добавя от мен си — про-щавайте, но основното ще си е то. Започвам:

Имена на улици

— Представи си, Хесапе, както вървим сега с тебе, по тая голяма и красива улица, както ни е потръгнало в занаята и ако все така върви, след години гледаш — улицата променена, разхубавена, огромни магазини, луксозни витрини, сякаш сме в някой огромен западен град.

Хесапът го поглежда подозрително, знае си стоката, сърбал му е неведнъж попарата.

— И… погледът ти се спира на табелата с названието на улицата: УЛИЦА ПРОФЕСОР ДИМИТЪР БОЙКОВ-ХЕСАПА; а, какво ще кажеш!

Хесапът преглъща, той заичаше, особено като се вълнува; а и видимо му харесва тази перспектива.

— Ммможе, ммможе, напппълно е възззммможно — и грейва в усмивка; мята дружелюбно ръка на рамото на Сашо, направо се разтапя. Сашо продължава:

— Вървим нататък, вървим и от кръстовището започва един огромен БУЛЕВАРД АКАДЕМИК АЛЕКСАНДЪР ДЯКОВ!

Хесапът спира като закован, блажената му усмивка се стапя, плюе и процежда:

— Шшшшъ ти иииббб… — по-нататък не му се разбира.

Оглозгана рибена кост

Хесапът се завръща от командировка от Гедерето. С малкото пари които се полагаха, с триста зора успял да си купи модерна кройка дъфелкот; немците имаха водеща конфекция. Хесапът си беше конте, слугуваше му на това си увлечение и не про-пущаше случай да се похвали, както и сега пред доста голяма група колеги, заседнали на разпивка в Клуба на журналистите.

— Скивайте, майни, какъв реглан ръкав и тази дискретна шарка — на рибена кост, направо зашеметяващо! Никой в София няма такова нещо!

— Айде, сядай, да почерпиш по случая!

— Готово, майни, да го оставя на гардероба и идвам.

Сашо Дяков мимоходом чува това и веднага планът му е готов. В Клуба на журналистите всички се познават, като едно семейство са и очакват какво ще стане. Сашо бута два кинта на гардеробиерката, инструктира няколко шашкъна, петимни за зевзеклъци и театрото започва. Влиза, сякаш току-що пристигнал, първият, дигнал зиморничаво яката на дъфела, завърта се окола масата на Хесапа, да го огледа добре и на ужасения му въпрос — оттткккъде ггго кккупи?

— Амчи от ЦУМ, имаше опашка, ама изчаках, какво му плащаш, четирийсе лева.

И така — втори, трети, четвърти. Хесапа онемява и посърва. Накрая влиза Сашо и на него му дошъл реда. Нехайно премята дъфела на облегалката и подклажда:

— Като си купих този дъфел тази сутрин, много му се зарадвах реглан ръкав, рибена кост, малко се усъмних, дето е толкова евтин; ама сега като гледам — половин София с него се е облякла, язък му за фасона!

— Кккакккъв фффасон, бе! Оггглозгггана ррибя кккост; фффасон, кккак пъккк не!

— Абе оглозгана рибя кост, ама един в София! А върви сега си го занеси на гардероба и честито! — успокоява топката Сашо и тупва миролюбиво Хесапа по гърба.

Гаден зелен помияр

През първите години на шейсетте на миналия век, гилдията се събираше в модното тогава уютно заведение Бамбука, на кьоше — кой де мине, все там се закача а сервираха и първите коктейли. Таман беше излязла и друга мода — да се разхождат с декоративни кучета. Много от колегите бяха ловци и си имаха големи зверове, но пуста мода! Хесапа беше събрал любопитна тайфа и им изнасяше лекция, колко специален и расов бил неговия любимец — кокер-шпаньол. Като неговия нямало друг, такива и такива му били достойнствата; голям красавец, каква стойка и прочие прехласвания. Серафим Северняк внезапно показа познание по въпроса и суперлативите литнаха възбог. Хесапа даде два лева на познато момче, зяпащо наоколо, да го разходи из градинката и настана малко затишие. Сашо Дяков се изхули след момчето и после научихме как отишли във фризьорския салон при позната, какви процедури приложили на кучето, префасонирали го, боядисали го в модния тогава цвят — бледозелени водорасли и му вързали няколко фльонги. Намерил се и друг зевзек, доведе кучето и се присъединил към групата, ни лук ял ни лук мирисъл. Кученцето, нали си знае стопанина, взе да му се гали и да иска да му скочи на коленете. Хесапа ужасен, сакън панталонът му — махнето този изрод, махнете този зелен помияр, на нищо не прилича, нито раса, нито достойнства и потекло, зелена фльорца такава! Оплю всички хвалебствия, изречени преди. Само Серо нещо съмнително се подхилква. Острото му журналистическо око надуши нещо. Появи се Сашо и делово подаде на Хесапа сметката от фризьорския салон:

— Помолиха ме да ти предам това нещенце…

Думички от автора

Драги Читателю, иска ми се преди да преразкажа следващите историйки около Александър Дяков, да поумувам малко, а не зная как и — какво поражда просто неистовото му желание и постоянство, да ги желае, търси, обмисля в детайли, съчинява; довежда до край.

Та нали те, тези историйки, както за зяпачите са любопитни, желани и после разнасяни от уста на уста и стават едва ли не народен фолклор; къде верни, къде поукрасени; но също така — за самите потърпевши са конфузни, неудобни, донякъде посрамващи. Сашо от позицията си на силен мъж, изявен боксьор, поне е спокоен, че физическа саморазправа не може да има, да последва, от страна на станалия обект на посмешище.

Но къде са корените, жаждата за търсене на такъв тип хлапашки забави. Сигурно много далече назад във времето. Чели сме, а и слушали — в стари времена, в най-различни обществени формации, как от скука и жажда за развлечения, още от детството се формират такива желания — детинщини; нещо като неизживяно детство. Помня като деца и юноши по лагери, наречени с най-различни имена — колонии, септемврийски лагери, после пионерски, после по разни спортни лагершколи — винаги се намираха зевзеци да тормозят уж безобидно по-поддаващите се деца. Някои преливаха чаши с вода до ушите на заспали другрчета и ги призоваваха с пиш-пиш-пиш, белким се напикаят — много смешно, ама не и за напикалия се. Други мажеха с паста за зъби заспалите. Имаше и едно особено жестоко — слагаха лентички хартия между пръстите на босите крака на заспалия и ги запалваха. Спящия не усещаше до едно време, докато болката, жестоко нахлуваше в съзнанието му и скачаше ужасен от неистова болка, умножена по неведението на още спящия разум.

В казармата също имаше едно жестоко веселие в кавички. Бяхме свързочници, гонеха ни като фашисти и на занятие в залата, затоплени, някои заспиваше. Тихичко му закачаха за петалото на чепиците кабел; тогава ходехме с чепици с по 32 железни кабъра и на тока цяло петало; и с динамото на сто и двайсет линеен номератор, което произвеждаше ток, предназначен да премине стотици километри и да звънне в другата централа и този ток пронизваше цялото ти тяло с конвулсии — да не ви се случва; а в казармата се случваше — смях и чудо за другите…

Спирам с умуванията си, че станах досаден; но мисля, че става дума за едно и също явление.

Пръстът

Хесапът и Сашо Дяков работили в едно ателие. Хесапът майсторял помпозна фигура, може и да е било дипломната му работа, в естествен ръст, с вдигната ръка, сочеща нещо с пръст. Привършили работата за деня, но той не бързал. Любувал се на творението си, заобикалял го, надничал оттук-оттам, от различни ракурси. Търсил съпричастност и одобрението на колегите си. Явно бил доволен от себе си. Хайкали го да тръгват; неохотно започвал да я увива с мокрите парцали и зебло, да е свежа за сутринта, когато ще продължи работата по нея.

Сутринта Сашо, явно е намислил нещо, пристигнал по-рано. С колега затътрили тежката фигурата на Хесапа в един ъгъл, да не се вижда и въпреки, че било хладно се съблякъл гол. Стъпил на станока и колегата го опаковал с влажните парцали, на мястото на отместената фигура. Колко е стоял, историята мълчи. Хесапа пристигнал свиркайки си, явно бил в добро настроение и нетърпеливо започнал да разповива. Започнал откъдето приключил вечерта — от вирнатия пръст. Сашо му направил неприличен кукиш и Хесапа неочаквано, шокиран — припаднл. Когато го свестили, той само можал да каже:

— Пприпппаднах, щото се уппплаших — как съм могъл да наппправя тттакъв гггрозен пппръст, такккова уродливо нещо!

Войничето

Тъща му, майката на Розалия, все му мърморела, че не е къщовник, не се грижел за дома, един хляб не е купил до сега. И това постояно — един хляб, та един хляб не бил купил!

При поредния такъв случай, Сашо Дяков изхвръква ядосан от къщи и на съседната улица видял едно войниче — нещо му пробляснало. Войничето било от интенданството на близкото поделение, ще рече от снабдяването. Карало масивна обозна каруца, боядисана в оръдейно-зелено, с два огромни коня — Владимировски тежковози, дето теглят гаубиците. Каруцата била като закрит сандък със скосени двустранно капаци от-горе. С такива навремето доставяха хляба за поде-ленията. Готова работа. Сашо дал стиска дребни банкноти на войничето да се почерпи и го инструктирал какво да прави.

След малко каруцата спрялаа пред дома им, войничето позвънило и предало на тъщата документ да се подпише, че е приела петстотин хляба, които е поръчала, чрез зет си — който пък заръчал да и предаде — една година да не го безпокоят, да купувал хляб за в къщи.

Пощенска кутия

Съседът — едно изпръщяло вече старче, добило лошия навик да му бърника в пощенската кутия и да му отмъква вестниците. Връщало ги, но след като ги изчетял, а те вече остарели. Каквото и да е, но не е приятно да ти бърникат така. Сашо решил да го отучи. Кутията била голяма, като за списания, окачена на стобора така, че през тарабите, през нарочен прорез да се пускат и по-големи пакети, таман удобство за старческата хилава ръка. Отзад, вече в двора, има вратичка която се заключвала. Уж сигурна работа, ама за находчивото, любознателно за новини старче, нямало непреодолими прегради.

Сашо курдисал зад стобора и кутията малка палатка за скривалище и търпеливо зачакал удобния момент. Минал раздавачът и след малко — ей го и старчето.

Огледало се и провряло нетърпелива и трепереща ръка през прореза. Вътре го посрещнала друга, здрава скулпторска ръка и му направила продължително и яко като керпеден — „здрасти“!

Чехлите

По едно време, рецензиите за оперните спектакли във вестник Народна култура, подписвани досега с — Розалия Бигс-Дякова, започнаха да излизат подписани без последната фамилия. Ами то — не можело повече да се издържа, шушукаха приятелите. Ежедневно Сашо си правел такива шегички и с най-близките си. Капак било последното: скрил се под леглото, дълго не шуквал, той това го умееше; и Розалия като се събудила и провесила крака от леглото да стане, той внезапно и силно едновременно я стиснал за глезените — Бау! и тя — сънена, неочакваща, неразбираща, политнала да падне по очи. Същото го правел и като и заковавал чехлите за пода с гвоздеи, а той се кефел, наблюдавайки я отстрани, как полита.

Шарлето

Историята е интересна, но отделните елементи, замесени в нея, не са твърде лицеприятни, дори само да споменаваме названията им… Моля, твърде чувствителните люде и изнежените госпожички, или да ме извинят, или да се правят, че говоря напълно естествени неща, каквито и са си всъщност. Сашо Дяков даде много от таланта си и от времето си, и на киното като художник на кинопродукции. Сподели несгодите на чергарския живот с нашего брата — кинаджията и с безоблачния си нрав, не на последно място и закаления в спорта стоицизъм поддържаше тонуса във водевилни граници. Това е особено важно, като се знае колко различни чешити са събрани на куп за сътворяване на нещо, което я стане, а не стане. Всеки дърпа чергата към себе си, има си периоди, вкисва се, оправя се, помага на други да се вкиснат или оправят; как дойде. Много си усложних мисълта, а не трябваше чак толкова. Ще се възползвам от разказа на един човек извън нашите среди, чиято сестра — кинематографистка е била свидетелка — Таман ще си спестя неудобството — да говоря с речник, който не ми е много по вкуса. Давам думата на този Астика, появил се в един анонимен форум, преди три години:

— Една много стара история за него, понятие нямам, не знам коя година, снима се някакъв филм на морето. Още няма ни Златни пясъци, ни Слънчев бряг. Режисьор е Шарлето /Шарланджиев, да не се бърка с Шаралиев/ — първият и единствен съпруг на Невена Коканова, той я е открил. Както и да е. Екипът палаткува на брега, там яде, там и всичко прочее, де. А Шарлето много мнителен — склонен към пълнеене и много си коткал здравето. Сашо Дяков бил художник на продукцията, будалкал се с Шарлето и коремчето му и неусетно пуска зловреден слух за появата на непозната болест, че у тежко заболелите хора първият признак е изчезването на лайното. С извинение, ако дами четат. И една вечер Шарлето отива в обичайния си час на брега и кляка. А зад храстчето там или дюната — Сашо Дяков го дебне със сапьорска лопатка. Протяга я, подлага я, издърпва я. Обръща се Шарлето като всеки нормален човек да види резултата от усилията си — нема нищо! Поразкопава малко пясъка, пак нищо, и се връща бледен в палатката. Не спи до сутринта.

На втората, на третата вечер — пак същото. Шарлето линее. Губи апетит, но нарочно се тъпче като прасе. Безрезултатно… Не знам колко е продължило; за негово щастие работата се размирисала — в смисъл разчула се — и на поредната вечер зад Сашо с лопатката, вече се били строили половината кинаджии. Обръща се, примирен с участта си, Шарлето, за да установи за пореден път, че организмът му нищо не произвежда, и го среща вече несдържан смях, а виновно усмихнатият Сашо Дяков му протяга препълнена лопатка…

Ренато Гутузо

Таман се бях уволнил от казармата, през 1960 година и веднага навлязох в живота и динамиката на русенските художници, участвах и в есенната градска изложба. По него време беше голямото размърдване на изкуството, след дълъг сън от съветски приспивателни. Заговори се и за младите пловдивски майни, какви нови тенденции и прочие авангардности. Решихме цялата русенска гилдия да идем до Пловдив — око да види на място. Хем колективно с намаление по влака. Късна есен, настанихме се в Тримонциум, запознахме се с майните. Случихме се за обсъждането на изложбата, имаше и софиянци. Тогава видяхме Димитър Киров, а и други пловдивчани, колко любят и копират италианския художник Ренато Гутузо. Митю още си търсеше физиономия като творец и както Лили Иванова по същото време, имитираше мод а мо Рита Павоне, така и той абсолютно повтаряше Гутузо. Появи се репродукция на момче яде с дървена лъжица — хоп и Киров същата картина… и т.н. Казвам го, щото следващият разказ на този анонимник Астика, е въз основа на обожанието на пловдивските майни към Ренато Гутузо. Давам думата на Астика:

Идва, значи, в София на гости на комшии на Дяков италианец. Той веднага забелязва, че гостът много прилича на Ренато Гутузо. По онова време положението с Гутузо е деликатно. Преди това той дал голяма картина за излагане в България, но нашите за по-евтино възлагат на един тираджия да я докара. Тирът обаче хладилен и пристига с включен хладилник и картината като норвежки айсберг. Става скандал, Гутузо уж комунист пък ситуацията срамна. Оправиха се там, поканиха го за изложба… Сашо говори с италианеца и звъни в Пловдив. Кокорбашии в Пловдив бяха Киров и Йони Левиев. Йони беше препатил от друга, не по-малко забавна история със Сашо (ще я разкажа и нея друг път), та резервиран. Сашо им вика: — Слагайте софрите! Водя ви Ренато Гутузо! Йони намира албуми, запознава се с лика на художника и по-късно одобрява.

Йони претендираше, че знае и италиански — работата сигур. Идва Дяков с Гутузо. Онези сверяват — всичко точ. Сядат по веригата кръчми, и — здраво се подкарват. Гутузо им подарява скици в негов стил (от Дяков) и ги кани да излагат в Италия. Те — в Рая! Така няколко дни. На изпращане, с предплатено такси до София, Йони вика — Сашо, мислех те за идиот, но ти свестен излезе! Хем жив Ренато Гутузо докара в Пловдив!

Сашо се провиква от таксито:

— Другия път Леонардо да Винчи ще доведа!

Стига за сега толкова.

Сашо, братче, ако има нещо — извинявай!

Букетче
профилчета

velimir_petrov_87.png
Перков строи апартаменти

По Татово време, в Русенско се подвизаваше един местен, несменяем шеф на АПеКата, дето при Тато влизал с пищов на кръста и с ръце в джобовете. Казваше се Берков, но му викаха Перков. Груб към слабите и сервилен към големите. Лично съм му сърбал попарата — изпъди ни с изваден пищов — група художници, цял месец зографисвали обори и халета и търпяли маргазлъците му — пихме по една студена вода.

Инициативен, от тези дето с чужда пита помен правят. Наистина — построи разни работи с тежки борчове във валута, по възможно най-незаконните начини, и други му сърбаха попарата. Та, той си наумил да си строи апартаменти за челядта, но да са „Баш в центъра на Русе“. Като казвам Баш, разбирайте го — Баш-баш! Предложили му разни свободни петна — все настрани му се виждали. По него време от Най-отгоре, за да се пресекат местни натиски и ходатайства, туриха за Главен архитект на Генплана — Генерален застроителен план на Русе, архитект Христо Генков, брат на художника Генко Генков. И двамата са много добри в професиите си, но и двамата имат… малко нещо… абе, меко казано нестандартно и неконтролируемо. При художника е съвсем изявено — много си пати, въпреки, че майка им е била нещо ятачка или партизанка… При архитекта е по-дисциплинирано, това нещо — избухливо е, щото не понася дивотии. Затова и го бяха довели от София, по лична заръка от Тато. Така здраво я беше подхванал, че мълвата говореше — Генпланът се казвал така, по името на Генков.

Предупреждават Генков, че Берков ще го посети по такъв и такъв въпрос, да си има едно наум. Той само изръмжал: — Дайте го насам!

Трябва да сте виждали Берков, за да си представите ситуацията — диаметърът му в кръста е почти колкото височината до раменете, а е висок човек. По законите за центъра на тежестта, ходеше силно наклонен назад, а това придава допълни-телно самоуверен вид. Следва диалогът:

— Добър ден, обадиха ли ви се от… (поглежда нагоре), аз съм Берков!

— Да, заповядайте другарю Перков, обадиха ми се, да, разбира се…

— Берков съм!

— Да, чух добре, другарю Перков, обадиха ми се, какво желаехте…

— Берков съм, КАЗАХ, за петното, застроителното, в башцентъра на Централната част.

— Какво току повтаряте: Перков, та Перков! Знам, обадиха ми се, взехме решение, по изключение, щото местата са отдавна блокирани, но за Вас, по изключение! Ето това е петното! — и показва на огромната карта на Генплана на Русе, върху Паметника на Свободата от Арнолдо Дзоки.

— По централно място нямаме за сега, другарю Перков (като натъртва на Пъто); за паметника не се притеснявайте, ще го преместим, щом е за Вас!

Продължението не е за в писмен вид!

Бай Киро Станчев

Сега, ако искам да съм обективен и точен при скициране дори и на някои кюшенца от профила на Бай Киро, да си прилича, трябва да забъркам в един котел черна боя и в едно алуминиево канче — малко бяла. От бялата може и да артиса.

Сравнително добър художник, природно надарен талант и напорист темперамент, за съжаление на обществото, спрял развитието си в средна възраст, поради алкохолна презаетост. Набор на Ненко Балкански, когото несъзнателно или не, имитираше в държане, лула и маниери, сега щеше да е около стоте. Около шестдесетте и кусур, по чудо прескочи трапа и по още по-голямо чудо — на два пъти спира пиенето и накрая — окончателно. За сеирджиите — жалко, щото пиенето му беше атрактивно, с много скандали, публично-нарицателно и повод на родителите на талантливи бъдещи художници, да ги възпират от подобен избор в професията. В тетрадката, изпълняваща функцията на Протоколна книга от заседанията на ръководството на Група на художниците — Русе, е написано от треперещата ръка на тогавашния Председател, с безподобното име Лукан Семков Цоков — каквото име-то, такова и човечето, известно с крилатата фраза, произнесена с тракащо чейне: — Отивам, с извинение, до партията! — без коментар — Та, с неговата трепереща ръка, от емоцията на момента, е записано през 1952 година:

— … заключили сме се по време на заседание в канцеларията, щото Киро Станчев, както винаги пиян-залян се мъчи да разбие секрета. Урината нахлува в помещението.

Уникално, нали, как са се разбивали навремето секретни брави.

От този му период, на Бай Киро му останаха професионалната походка на моряк на люлееща се палуба в бурно море; и кръвясалите очи в огромни торбички. Казват — поради тая червена бленда в погледа, последните му картини са издържани в революционно-пролетарски колорит; както и тематиката — натюрморти с изкормени юрдечки, риби, ножове и черволаци.

Имаше светли промеждутъци, когато беше общителен, духовит и благоразположен.

От тогава е и историята с бурканите; ето я:

 

Отиват да викат Бай Киро да държи лопатите на Божко Василенко — Железария на дребно, докато хвърля серкмето. То си изисква майсторлък — не всеки може да държи лодката в стабилно равновесие с греблата, да я придвижва напред-назад по рибодайните места, докато серкмеджията стъпил бос на мокрото и хлъзгавото, на носа на лодката, манипулира със серкмето. При едно заклащане знаете какво ще се случи; а Бай Киро е спец на тая работа.

— То и Драго Акулата може да му държи лопатите, че по цял ден е по Дунава, ама Киро си е друго! — не пропуска коментар за уменията му Балбузана, характерен артист от Театъра и сподвижник на Тайфата.

— Киро, Киро!

Тук Киро, там — Киро, намират го да реди в коритото на двора, да се киснат буркани с вишни, току що купени от магазина. Каква била работата — леля Сава, жена му, заминавала при децата и му заръчала да обере вишната и да свари компоти за зимата. Само и само да я отпрати по-бързо, обещал. Купил готови компоти и сега ги киснел да паднат купешките етикети, да не разберяла кондиката.

— Ще и правя компоти, аз на нея! Как пък не! Че не мога, сякаш, да свърша нещо по-полезно през това време — например да отупам някой шедьовър! — и отива за риба.

 

Художникът си е художник — Бай Киро се слави с точно око. Колегата Трифон Николов има страх от новото неначенато платно, не смее да го започне, да не осквернявал девствеността му. Мотае се със странични неща, само и само да не ри-сува. В случая — майстори Нютонов телескоп, по указания от юношеско списание; дълъг към два метра и дебел към педя и половина. Лупата шлайфа по метода на грамофонната плоча, за една трета вдлъбнатост, с диамантен прах, на самоделен станок, от дебелото стъкло на корабен илюминатор. Гилдията любопитно следи манипулациите. Бай Киро внезапно отсича:

— Телескопът побира точно осемдесет и два литра вино!

Ентусиасти и неверници правят сложни из-числения — излиза точно осемдесет и два литра!

 

На стари години, прави му чест, се хвана да учи младежи в кръжок по рисуване и много от тях, особено завършилите във Велико Търново са започнали при него. Уважаваха го и търпяха безропотно каруцарския му жаргон и отношение, псувните и обръщенията като „жабо“ и „мърльо“; както и пощипванията и опипванията тук-таме по бъдещите колежки — стари мераци на дърти котараци, вика.

 

Комай, ми се свърши бялата боя в алуминиевото канче.

С черната боя, все пак трябва да спазя известна въздържаност, много черти да премълча или набързо претупам — все пак Бай Киро вече не е между живите и не може да се защити.

Черното може да е различно: тънка, графична, категорична, филигранна линия; или акварелно разлято — прозирно нюансирано; нахвърляния с дебелата четка, както и поливания на едри петна — материал за характеристика бол-бол. Например викаха — му Киро Къркялана. Къркялан е човек — четиридесет лъжи. Много лъжеше; за всичко и безогледно. Нищо свято нямаше за него, стига да е на келепир. Лъже те и те гледа в очите — вода ненапита. Ще те прекара през незнам колко дерета и блата, ще излезе чистичек и непорочен. Някъде по сметка, някъде — просто така, заради самата лъжа.

 

Ето един случай, разказван от Дечко Узунов:

— Туй — Киро, по София, с пиянска компания я били подкарали, та цяла седмица. Свършили парите, а жабчето кряка на сухо, иска още и още, нъл тъй — Киро казва на апапите да го чакат и идва в СБХато, а аз по него време съм Председател. Лее сълзи, уж корав човек, като такъв го знаем; жена му — Сава била умряла. А тя — светица. Киро въобще не я заслужава. Учителка по математика, една кротка такава. Човещина, споминала се. Киро се тръшка, на края на силите си, това — в Съюза се същисахме; даваме му водица да пийне, свестяваме го — Питаме — да помогнем ли с нещо. Нямам пари, да я погреба като хората, вика — чакал от едни картини, нещо се забавили. Какво да го правиш, нали сме хора, колеги, набори, разписах му солиден заем от фонда за из-ложби. Пращаме официална съболезнователна телеграма до децата им — лично Сава я приела — като гръмната, хем си му знае мурафетите! Ситуация!

 

С това пиене, направил бая борчове. Негов патент си беше да продаде една картина на няколко пъти и да не върне парите. Търсеха го и от милицията. Ненко го крил в бараката в градината си. Пуснал си брада да не го познаят и се правел на глухоням. Толкова хора разтревожва, пустия му Киро, прави се на голям артист, смята го за геройство нъл тъй…

 

Какво правеше Бай Киро, как го правеше, беше влязъл под кожата на силните на деня — на партийните велможи. За тях той беше единствения художник. Ето как го характеризира тогавашния първи секретар Петър Данаилов, после мини-стър и посланник:

— Бай Киро е голема работа! Пцувал ме е, как ли не ме е наричал, ама е голем художник! Дума нема!

 

Пенчо Кубадински като идваше в Русе да надзирава как изпълняват разпоредбите му, все при него ходеше. С екскорта от коли, с разни делегации. Няма Галерия, няма изложби, няма изявени русенски художници — само Бай Киро. Гощаваше ги с риба и лакърдии — колко велик художник е и си показваше мазола на дланта — от четките бил; да прощават греблата на лодката.

 

Нямал пари — построиха му ателие на високия бряг на Дунава, в парка; после стана на колоритна къща. Пак нямал пари; ходеше на просия при велможите — телефона и електромера му плащаше общината. Понеже брегът от двора му се свличаше, общината го укрепи с терасовиден зид, висок петнайсеттина метра и бая широк; не можете да се сетите с какво — чак не ми дава сърце да го напиша — с надгробните стотици камъни-паметници от гробището, до съборената църква, за да се построи пантеона — Един зид — като пантеон на варварщината.

Поувлякох се — Бай Кировите истории са от графата за лудия и зелника.

За финал — с чужда пита помен прави:

Бай Киро взема, както е редно, с документи, от Историческия музей красив пищов-реликва, и инкрустирани със седеф старинни пушки, уж да ги рисува, а ги подарява на Първия ловец в НРБ — Пенчо Кубадински. И досега му се водят…

Такива бяха времената, ще кажете. А сега какви са! Не бих се учудил ако кръстят на негово име улица или го направят посмъртно почетен гражданин.

Моногамен

Навремето гледахме едни, още черно-бели, научно-популярни филми и съм запомнил една серия за дивите джунгли на Амазония. Народонаселението там ходеше съвсем голо и в този смисъл се заглеждах като специалист, в подрусващите се първични и вторични полови белези на част от тях. Първобитна работа. Тогава за първи път подочух изказани и печатани мнения на западни люде, че и ние-бълга-рите спадаме към това недорасло-недопасло човечество и ако не били ТЕ с развитата си икономика, култура и разните му помощни следвоенни организации, сме щели да тръгнем също така голи и боси. Беше купонна система и помня, че имаше едни с квадратни точки — по малки за памучни и по-тлъсти за вълнените платове. В джунглата на Амазония, обаче, нямаше кой да им раздава от Комисарството квадратни точки и младежта там си ходеше тибидюс, както се казваше на един майчин език. Интересно — помня пълни подробности, извивки и прегъвки само младите девойчета и по-лицеприятните жени, а на другите, а имаше ли други — нещо ми се губят.

Та тия — младите, до полова зрялост, живеят отделно от старите и основно се занимават с усъвършенстване на конкретна техника за възпроизводство, кой как намери и с когото свари. Прелюбопитно. Дали щото подочух, че и ние-българите сме нещо аборигенесто, но и аз спазвах подобна практика. Докато — хлътнах с двата крака, до ушите, в Кака ви. Та — на връщане от гражданското, за по-направо минахме през N-ския манастир и накрая — помня много добре, брахме проскубан синчец от една още по-проскубана горица. Кака ви — вървеше пред мене, на лакет разстояние и аз умилен от гледката на стегнатото и тогава задниче, си обещах, на мене си — стига толкова хайманлък по чантиите с хорските котаци, вече само и единствено ТЯ! Много ми е мръсен характерът, като се зарека за Нещо, на мене си и съм твърд като — абе, не отстъпвам.

Душеприказчикът ми, той почина отдавна — на младини хайманосвахме заедно; споделяхме си някои неща, знаеше за това ми заричане и уж познавайки ме, не вярваше, че ще го спазвам. Натякваше ми за котката, дето незахлюпено съседско мляко, като се научи веднъж — яде и други такива компромати. Като разбра, че съм кочичка, измисли някак-во проучване на незнам си кои институти, дето установили, че мъжът набира от жените при акт, разни имунитети и тия мъже, ограничили се само с една жена, страдат от всички болести измислени на този свят — ще видя аз, на стари години и прочие. Лошото е, че от сегашната ми изстрадана гледна точка, сякаш имаше право — като ме зачепарастиха разни болести, нямат край! Че и болят, дяволските. Скимтя, чак на плач го удрям от някои от тях, няма отърване. От моногамията е.

Да се променям е късно. Не от друго, ами — хайде да не приказвам. Все по-често ми е пред очите онова задниче, от което и помен няма, за сметка на нещо съвсем-съвсем друго и по-мащабно; и онази кьорцава пътечка, през още по-кьорцавата горичка и си мисля — как може човек, уж умен човек, за толкова кратка пътечка, за толкова кратко време, да изтръска толкова мащабно глупаво обещание.

Младост, неопитна младост!

Apx. Йеротей Петров

Имах едно другарче, архитект, добре сложен мъж, около осемдесетте, доста висок, плещест, малко мършав, но му отиваше. Как няма да е мършав, като откак го помня, още по тъмно, много преди да я измислят тази думичка — джоугинг, той го правеше по крайбрежната улица. Кецовете му, хем на бос крак са бая голям номер и като тича шляпат ли шляпат — не му трябват фарове или звънец, веднага му дават път перушаните като него, тичащи по това никое време, вместо да си топлят булките! Като се поразвидели, като някой факир изважда от ръкава си ли, откъде ли, серкме в кофа и започва дълго и прецизно да прецежда Дунава. Симпатяга. Рисуваше чудесни и точни карикатурни скици с дебел флумастер на приятели; с лек характер — чудесно се работи с него. Има само една негативна екстра — името му е малко странно: Йеротей; че му погажда и номера. Все се каня да го питам на кого е кръстен.

Много бе сладкодумен и ще ви предам две от разказчетата му почти дословно:

 

— Като завърших за архитект, ме разпределиха и постъпих в Проектанска организация — Русе. По навик от студентските години, родителите ми ме поддържаха с колетчета от село, докато се окопитя. Нямах още установен адрес и баща ми адресирал колета, който така и не получих, така: За арх. Йеротей Петров, Проектантска организация — Русе. Тогава селото хранеше чадата си отишли на гурбет в града, с такива колети. Варени пилети, сушенки, селски хляб, курабии; някой и друг суджук, може и ши-шенце. Това — сложено в стара кошница без дръжка, зашито със стар парцал и надписано върху му с нап-люмчен химически молив.

Как го е надписал баща ми, как е изглеждал надписът, незнам, но в Русенската поща го разчели като: За архимандрид Йеротей, от Протестантска организация — Русе. Търсили, търсили… нищо… и върнали колета — Няма такова лице!. И телефон нямах. Обаждат ми се по хора след доста време — Сине, болен ли си, жив ли си, какво става, къде си? Дадох допълнителни адреси, пратили друг колет, оня се развалил по пътя. Откривам разни съобщения от раздавача, лепнати тук-таме. Хеле, намира ме една женица, облъскана, на човек не мяза. От пощата съм, вика, бе момче; да знаеш само къде ли не съм те търсила преди; обиколих всички църкви и по телефона — манастирите в окръга, част от Северо-западна България; няма такъв архимандрид, казват и това си е! Пък нали — Божи човек, не иде току-така да го върнем; архимандрид е това, не е някой прост поп! И друг път са ме бъркали — все с архимандрид. Малко обидно — поне да беше с архиепископ или архиерей… Защо не и с архипелаг. Съгласен съм — дори и с архимилионер!

* * *

— С много връзки уредихме морска екскурзия до Истанбул, Атина и прочие черноморски пристанища. Ерген човек, минават му разни мисли; дипломата — за всеки случай в джоба; кроя вариант след вариант, кой от кой по авантюристичен; претеглям плюсове и минуси. Ще слеза на някое пристанище и ще забравя да се кача. Колко му е. Малко ли колеги направиха така… Ами родителите ми, си викам; няма да го преживеят, аз съм им опората; толкова теглиха докато завърша, лишения какви ли не, заеми, икономисваха си лекарствата. Пъшках, стоях на кърмата, плюех по пенестата диря, през пет минути се отмятах по на сто и осемдесет градуса… и се прибрах заедно с кораба. Първата ми работа — у дома! Да разберат, че съм се преборил с предишни младежки мераци. Баща ми — уж ме гледа, ама сякаш през мене, разсеяно…

— Тате — викам — ето ме, върнах се — и му се усмихвам победоносно. — Той се втренчи тежко в мене и процеди:

— За чий хуй се върна, бе! Какво ще правиш тука? Нали си взе уж и дипломата с тебе…

— Защо не ми каза преди, бе Тате…

— Все аз ли да ти казвам! Голям мъж, баща му да му казва, тегли сега!

Иеротей захапа съчмата, разпери, замахна широко и серкмето бавно потъна; засече — едно минипопче.

— Попче-попче, ама риба! Риба-риба, ама попче! Поне да беше… архимандридче!… Йеротейче…

Нещо като послепис
на сборника „Трето полувреме-нно“

velimir_petrov_88.png

Драги Читателю, по Света и у Нас се срещат и умни хора, макар и рядко. Някой от тия — редките, е измислил и послеписа. Друг, в яда си, че не е той — първоизмислителя, го курдисал като послеслов; с цяла буква по-дълго. И в двата случая става дума за текст с който авторът да се измъкне от някои неудобни положения, които е натръшкал в предидущите страници. Да се оправдае, че можело и по-хубаво да ги напише, подреди и утамъни. Във физиката има много закони, но един е тъкмо за случая — никога не можеш да достигнеш до тавана на намеренията си; коефициентът на полезно действие никога не стига 100%… другото е напразни мераци.

Не съм си и правил илюзии, че ще напиша нещо стопроцентово. Дори като количество, далеч съм под намеренията си. Дълго я мътих тая пущина — в предната книга се зарекох, че ще пиша за занаята (живопистта), за колегите — сакън!), за брат ми Сашо… Наистина писах и то — дори си го харесах, което става рядко. Междувременно братовчедка ми Лиляна, една червена бабичка, вече осемдесет и нещо, но яка… щях да изтърся — кобила… дип, че се въздържах… ми е сърдита от предната книга; а там само харашо пиша за нея и просъветските и изцепки… но сега не ми говори, от което много страдам и не спя денонощно и снощи цяла вечер.

Та, махнах близо една трета текст от книгата; айде да не е една трета — една четвърт; дето го махнах, ами го и унищожих. Още повече, че повечето описани люде не са между живите — мир на праха им. За дълго спрях да пиша, не съжелявам, щото пък нарисувах доста и сравнително хубави картини. Междувременно се нанизаха като синци серия болести и за по-някакси, поживях в болницата.

Резултатът е, че сега съм на инвалиден стол, не съм излизал на улицата втора година; на четвърти етаж без асансьор. На всичкото отгоре — след 3–4 месеца опълвам седемдесетте, юбилей, демек. Конфузно положение.

Сетих се нещо от време оно:

Някъде в трети курс от Техническото училище, вечните реформатори — просветители, измислиха да имаме четири срока-семестъра и след всеки — колоквиални изпити. Напъната работа. Вземах едно чердже и — долу до Дунава, още не бяха заринали окопите от войната и имаше полянка над насипите копана пръст и сянка от салкъмите. С торба записки и учебници.

Баща ми е Георги и преди Гергьовден ме мобилизира рано-рано, преди да иде на работа, да прескочим до селския пазар, за агънце. Традиция!

Избра едно къдраво мерино, кочле, с едва наболи рогца, бяло, бяло и мирише на мляко. Дигнах го пред гърдите си, бях здраво… и аз — кочле. И го понесох към къщи. Трябва да са към три километра, таман с тази прегръдка да се опознаем. На два пъти спирах, оставях го на тротоара, а то — милото, се гушва в мене между чатала ми, притиска се, сакън да не ме загуби. В дома, вече, същата работа — където мръдна — по мене. Заместих майка му, изглежда, да не иска само да суче… Стана ми ясно, че няма да е курбан за Гергьовден. Родителите ми не възразиха, деликатни хора бяха. И друга сметка са си правили. След войната още бяхме, големи липси на пазара и в джоба. Майка разпра от едната страна дюшеците и измъкна една тъмно кафява степана вълна; чепкахме я, носихме я по дараци, бухна. От тавана слезе една хурка, от баба ми, вързаха и къделята и мама се научи да преде. Така се появиха бодливите чорапи сто иглички, като чизми, високи до пишората. Та кочлето, кръстено вече Бечи-Бечи, щеше да произвежда меко мерино. И заедно с него, долу до Дунава, пасяхме и превземахме колоквиалните изпити. Това — магнитни хистерезиси, Роквел, Бринел, Викерс — ряпа да ядат; да не говорим за факторът на мощността — косинус фи… Докато се заглавичквах с Томас-Бесемеровата круша-конвертор, Бе-чи-Бечито пасеше кротко и равномерно. Не можа да свикне само с влаковете, а те профучаваха на около метър и ни засипваха със сажди и отработена пара. Пъхаше си рогцата между чатала ми и ме даряваше със синовна обич. Когато си тръгвахме му казвах: — Хайде, Бечи-Бечи и той засилваше темпото на пасене — да навакса за периода когато няма да я има тая тревица. Ако случайно се заговорим с някого и забавим тръгването — се успокоява и намаля темпото. И обратно. Цяла атракция.

Защо те занимавам, Драги Читателю с тия идилични наблюдения. Защото виждам себе си, сега, на тая възраст, в поведението на кочлето. Усещайки, че си тръгвам… вече… от този свят… точно така, тия престои в болницата и няколкото прескачания на трапа, го доказват… бързам да се напаса — т.е. да нарисувам повечко картини и изпиша повечко листи…

— И какво от това… — казва мой набор и колега… и отминава неразбиращо с ръце със зале пени длани о меките му части…

— Не е така! Не! Не е така… нали!!!

Допълнителна информация

$id = 179

$source = Моята библиотека