В Кастера, край брега на Жер, живял в старо време тъкачът Бернар. Тъчал той и си пеел цяла седмица, а в неделя нямало по-весел човек от него: никой не го бил виждал натъжен или уморен. Макар че и той си имал мъки: жена му била бъбрива като воденица. Но щом му дотегнело да слуша непрестанните й приказки, той чисто и просто ходел да лови риба. Затова донасял много риба и я продавал на цялото село. После оставал да тъче до късно през нощта, когато жена му спяла, и така наваксвал загубеното време.
Всички ги знаели — и него, и жена му. Из целия край казвали: „Весел като Бернар Рибаря“ или „бъбрив като жената на Бернар Рибаря“.
Една нощ към три часа тъкачът слязъл до реката да пусне въдиците си. Времето било топло, небето ясно. Като наближил върбите покрай брега, Бернар чул женски гласове и смях.
„Дявол да го вземе — помислил той. — Оставих една бъбрица, дето говори и насън, та налетях тук на сто други. Дали девойки от Кастера не са дошли да се къпят? Трябва да са полудели, за да дойдат толкова рано. Както и да е. Изплашили са сигурно рибата и заради тях ще се върна с празни ръце. Проклети бъбрици! Ще се приближа полекичка да ги уплаша.“
Промъкнал се той безшумно като бялка из високата трева и проврял глава между клоните.
Какво да види! Цяла дружина девойки с дълги светли коси плуват и се гонят из водата под лунните лъчи. Смаял се човекът.
— Гледай ти чудно сборище! Ни една не познавам. А пък хубаво плуват! И такива едни… чудновати!
Гледката била наистина странна и чаровна. Всички девойки били русокоси — нещо рядко за гасконския край, — само че различно: златисто или сребристоруси, пепеляво или огненоруси, въззеленикаво или възчервеникаво руси. Дълги по няколко аршина, леки като перушина, тия коси сякаш не се мокрели от водата.
Бернар Рибаря се мъчел да разбере приказките им, които се кръстосвали, прекъсвани от звънки смехове. Девойките не говорели на някакво наречие, но не било и на френски. Той погледнал на брега — да види какви са дрехите им. Не видял никакви дрехи, само на камъните лъщели златни гребени.
И ето че една девойка излязла наполовина от водата и взела да се вчесва. Голите й ръце се подавали сякаш от златна рокля — толкова гъсти и дълги били косите й. След малко тя се хванала за скалата, понадигнала се и седнала удобно. Тогава Бернар Рибаря видял, че долната половина на тялото й била зелена и луспеста като опашка на риба.
„Проклятие! — помислил той. — Попаднал съм на дружина русалки“.
И се дръпнал назад, за да избяга от опасността. Знаел той, че русалките притеглят мъжете във водата, изсмукват им кръвта и ги удавят.
Като чула изшумоляването, русалката на скалата захвърлила гребена си и се провикнала на гасконски:
— Мъж! Мъж!
Тогава всички русалки протегнали ръце и започнали да го викат:
— Ела, ела да плуваш с нас!
Напразно! Тъкачът мислел само как да офейка. Копнеел да се озове отново при нетърпимата си жена и милите си съседи. Покатерил се тичешком по стръмния бряг, само че русалките запели в един глас и неговите нозе натежнели като олово. Гласовете им били толкова нежни и прекрасни, че никой не би могъл да им устои. Бернар Рибаря си запушвал ушите, но плавната мощна песен се процеждала като дъжд между пръстите му. Русалките пеели:
Идваме от дълбокото море,
преплувахме Жиронда,
преплувахме Гарона,
накрай преплувахме и Жер.
Морето е зелено и горчи,
Жиронда е мека и солена,
Гарона е сладка и лека,
Жер е лек и лютив.
Неговата вода най обичаме.
Вкусвал ли си я, тукашни човече?
Бернар Рибаря слязъл полекичка. И стигнал близо, съвсем близо до реката… Завило му се свят.
По това време камбаните от Кастера започнали да бият за утринна, русалките изпищели, хвърлили се презглава и изчезнали в миг във водата.
Бернар Рибаря останал сам, с разтуптяно сърце. Като се поуспокоил, решил да си тръгне. Тогава именно зърнал на скалата забравения лъскав златен гребен. Прибрал го и се върнал в селото. Жена му го чакала.
— Откъде идваш толкова късно, къде са въдиците ти, къде е рибата, нищо ли не си уловил, чакам те, откато е съмнало, и работата ти изостана през това време, а какво ще сготвя за обяд, като не носиш нищо и ме гледаш като слисан?
Бернар Рибаря се опитал да спре тоя порой от думи, но не успял.
— Палтото ти е цяло в пръст, да помисли човек, че си се търкалял из тревата, дай да го изчистя, хайде, давай го по-скоро, ето, аз държа, събличай го, ах! Я гледай, какво има в джеба?
И за пръв път в живота си добрата женица онемяла, ококорила очи, със златния гребен в ръка. Накрай промълвила:
— Да речеш… гребен на самодива… или на русалка…
Смутил се Бернар Рибаря и, ще не ще, разправил преживелицата си. По-доволен щял да бъде, ако можело да не я разправи. Жена му си възвърнала изведнъж силата и красноречието.
— Аз ще скрия този гребен, разправят, че русалките много държали за всяко свое нещо и тази ще поиска да си върне гребена, аз ще й го занеса и ще й поискам да ми даде повечко пари за него, а тя няма да ми откаже…
— Жено, тия приказки не ми харесват. Да върнем гребена, щом искаш, ама да не искаме пари.
Злополучна дума! Стопанката така се разсърдила, че къщата затреперила и Бернар Рибаря се съгласил на всичко, без да спори повече.
През следната нощ бъбрицата отишла и седнала на видно място край Жер с гребена в ръка. Не чакала дълго. Скоро видяла, че една руса глава се подава из водата и се плъзва към нея. Била русалката.
— Върни ми златния гребен, жено. Много си го обичам.
— Знаех, прелестна девойко, и виж колко съм честна и милостива, не исках да те карам да чакаш, макар да се подвоумих малко, защото ние сме хора бедни, а гребенът е златен…
— Разбрах, разбрах. Какво искаш срещу него?
— За себе си искам руса коса като твоята, а за къщата си искам богатство.
— Добре. Погледни в краката си, ще намериш пет жълтици. Всяка нощ ще намираш по толкова, ако идваш, преди да съмне, и ако не разправяш никому тайната. Помни, че щом научи някой как сме се спогодили, няма да получиш вече ни петак.
Жената обещала, върнала гребена, взела парите и се прибрала тичешком, да погледне по-скоро в огледалото новата си коса. Като я видял, Бернар Рибаря се провикнал:
— Ай, жено, какво е това? Повече ми харесваше чернокоса.
Но тя малко искала да знае и просто лудеела от щастие. А как се радвала и в следващите дни, когато си накупила хубави рокли и чудесна покъщнина.
Работите не вървели все пак съвсем гладко. Особено косата, противно на очакванията, й създала повече неприятности, отколкото задоволство.
Съседките намерили за какво да приказват, селските хлапета й се подигравали и тя самата била принудена да признае, че на нейното потъмняло и доста набръчкано лице тази коса не приличала кой знае колко. Би рекъл човек покрив от слама над къща от червеникавокафяви камъни. Най-мъчното било обаче да опази тайната въпреки досадните разпитвания.
— Торба с пари ли е уловил Бернар в Жер?
— Наследство ли получихте?
— От болест ли ти изсветляха така косите?
— Толкова много ли печели мъжът ти от тъкачеството?
Нея не я сдържало на едно място. А на Бернар Рибаря му било весело, като я гледал. Какво мъчение за такава бъбрица!
Една сутрин женицата гледала в кухнята си петте жълтици, които била току-що донесла от брега на реката.
В това време влязла ненадейно жената на клисаря и рекла:
— Съседке, имаш ли малко жар? Ах, какви хубави нови жълтици! Откъде са?
Зачервена, запъхтяна, жената на тъкача разправила всичко най-подробно и от бързо по-бързо. От край до край. Но помолила гостенката да не разправя никому и тя й дала честна дума, че ще си мълчи. Щом излязла, клисарката отишла на гости у дъщерята на коларя, оттам у годеницата на хлебаря, после при икономката на кюрето, а те пък цял ден след това тичали нагоре-надолу по приятелки и съседки.
Когато жената на Бернар Рибаря отишла пак призори на брега на Жер, вместо пет жълтици намерила само пет почернели костеливи ореха.
Така обеднял отново тъкачът от Кастера, който имал само един-едничък недостатък: прекалено бъбрива жена.
Базен Месечината Приказка от Дофине
Базен не обичал да работи, не печелел пукната пара, а пък бил охранен. Живеел от изкусни грабежи, от дълго обмисляни дребни кражби, но никой не успявал досега да го залови.
— Докажете — казвала жена му Роза. — Докажете, че Базен е крадец.
Невъзможно било да заловят Базен, както бърка в чувала, и това именно дразнело жителите на Коран. Да не била месечината — предполагам, че Базен би разхождал и до днес търбуха си по селските улици.
Понякога Базен открадвал кокошка. Умеел много изкусно да й извие врата, без да я остави да кръкне. После я намазвал с глина, която опичал на жарава от борови съчки. Като разбиел със секирата си тази черупка, перушината оставала полепнала по глината. Заравял чирепите в земята, занасял кокошката на жена си, а тя я нарязвала и я туряла да се вари.
— Много на сладко мирише у вас — казвала лукаво съседката им.
— Да — отговаряла Роза. — Заклахме една кокошка и я турих да къкри на огъня. Искаш ли да ти кажа как я готвя? Научих се от сестра си, дето е омъжена в Морвандио.
Навеждала се Роза над тенджерата и подавала на съседката, която гледала зяпнала, едно парченце от меката трътка, което се топяло в устата. Но тъй като всички кокоши трътки си приличат, съседката не смеела да обвини Базен. Освен това Роза била толкова чистосърдечна и щедра. На драго сърце канела да опитват гозбите й.
— А нашата кокошка сигурно лисица я е отвлякла — казвала съседката на тръгване. — Сигурно е била лисица.
След селския годишен събор Базен бивал всякога пиян. Мислите, че се разорявал пред тезгяха с напитките? Много сте наивни! Докато траел празникът, Базен си седял на балкона към площада, но винаги имал под ръка бучки захар, завързани на дълги светлосиви конци. Щом някой фокусник или шарлатанин отвличал вниманието на хората, нашият Базен пускал въдицата си в чашката с ракия и захарта веднага я попивала.
Когато се връщали на тезгяха, хората виждали, че ракията в чашите се е изпарила.
— Какво слънце! — казвали те и изтривали потта си. — Ще пресуши Изер и Драк[1]!
Базен се усмихвал горе с пълни уста.
В един такъв пазарен ден по пладне, когато продавачите покрили стоките си с платнища и отишли да се нахранят в гостилница „Еднооката сврака“, на Базен му хрумнало да нарами няколко топа сукно и да се втурне в гостилницата с вик:
— Кражба! Кражба! Къде е продавачът на сукното? Ах, тия разбойници! Тия разбойници! Едвам успях да спася това.
Бил запотен, задъхан, хълцал. С килната шапка, с раздърпана блуза, повтарял непрестанно:
— Без малко щяха да ме убият… Разбойници! Разбойници!
Доволен и предоволен, че му е спасена стоката, продавачът нагостил храбрия Базен с чудесен обед и му подарил три аршина елбьофско сукно. От тоя ден Базен и Роза били най-докараните хора в селото.
Базен изучил и кучето си да краде. Дълго и търпеливо го обучавал той с един спечен бут и една развалена наденица.
Щом чуело: „Фаро, господарят е гладен“, животното трябвало веднага да се нахвърли на плячката. Ако донасяло бута непокътнат, получавало за награда захар. Ако отхапвало нещо, ако се бавело или проявявало несръчност, получавало бой и гладуване в зимника. Така Фаро станал най-добрият съучастник на Базен.
Една вечер, както си седели на хлад на балкона, Базен и Роза чули, че съседите шушукат:
— Виконт дьо Сен Лоран няма да покани на сребърната си сватба такива голтаци като нас. Само кастеланите[2] от околността, едрите земевладелци, може би и доктора…
Тъй като и на Базенови идвало ред да празнуват годишнина от женитбата си, по-точно тенекиената си сватба, Базен пошушнал на ухото на жена си:
— И ние ще поканим гостите си в същия ден и ще се нагуляем заедно с ония. — После добавил по-тихичко: — С помощта на Фаро.
На другия ден Базен поканил приятелите си Жозеф Дютю, клисаря Ксавие, Мария, Мартенго, сестрите Жобер, Софѝя, Жан-Пиер и учудил всичките си съседи.
Всеки се питал: „Откъде взема пари тоя Базен? Сигурно е получил наследство.“
Когато в деня на гощавката по случай годишнината нагиздените гости започнали вече да пристигат, Базен се навел към кучето си и му показал замъка.
— Фаро, господарят е гладен! — извикал той.
Животното не било хапнало от предния ден, затова хукнало веднага. Минало като стрела през площада, из нивите и парка Сен Лоран, така че хора и животни се отдръпвали с писък от пътя му.
Щом пристигнал в кухнята на замъка, Фаро бутнал с муцуна вратата. Била затворена. Нищо от това! Прехвърлил се той през прозореца, скочил с трясък върху една маса с чинии, оттам на друга, гдето домоуправителят бил оставил хрускавата златиста баница за трапезата на господарите, и с баницата в уста поел тичешком по същия път.
Три прислужнички припаднали. Един лакей се прекръстил. Домоуправителят, ранен в челото от парчета счупени чинии, изтривал с една покривчица кръвта.
— Това е самият дявол! — викали готвачите, зачервени като жарава. — Самият сатана! Откога ми са разправяли, че се явявал в образа на черно куче с кръвясали очи.
Един лакей отишъл да съобщи на господин дьо Сен Лоран, че сам Луцифер грабнал баницата на господин виконта, затова домоуправителят Селестен ще поднесе направо следващото блюдо, щом се посъвземе от вълнението и нараняването.
— Безсрамник! — отвърнал господин дьо Сен Лоран.
Извинил се той пред гостите си, станал и изтичал в кухнята, гдето цялата прислуга се молела на колене, за да прогони злия дух.
— Да не сте полудели? — креснал господарят. — За такова нахалство ви се падат по хиляда тояги! Вие сте изяли баницата, негодници! И то на сребърната ми сватба!
Но пред раните на домоуправителя и пред искрената уплаха на прислугата господин дьо Сен Лоран трябвало да признае, че в кухнята се е случило нещо необичайно. Той не вярвал в дяволи и духове и разгледал внимателно пакостите, като се надявал да си изясни как са станали. Както се взирал в следите, оставени от животното върху буца масло, в комина се чул страшен трясък и покритият със сажди Фаро, приличен повече от всякога на дяволско видение, отскочил на няколко метра от огнището, като съборил господин дьо Сен Лоран, който паднал по очи върху паница със сметана. Фаро грабнал една патица, захапал я със зъби и изчезнал, този път през открехнатата врата.
Разтреперан, оплескан с прясна сметана, без да иска и да знае колко е смешен, господин дьо Сен Лоран се върнал в трапезарията.
— Аделин! Аделин! — викал нещастникът. — Дяволът е.
Виконтеса дьо Сен Лоран се хвърлила в обятията на мъжа си.
И двамата плачели и се утешавали взаимно. Виконтесата, която много обичала прясна сметана, се нагостила от бузите на виконта.
Гостите наблюдавали с умиление тази гледка. Бирникът, общителен и възпитан човек, предложил на сътрапезниците да си отидат и да оставят семейство дьо Сен Лоран да си отдъхне от тежките вълнения. Сред приглушено шумолене на коприни, с празни стомаси, всички се прибрали у дома си.
У Базен смеховете не стихвали пред хрускавата баница.
— Вие ще се погрижите за вината — била предупредила Роза и всеки гост дошъл кой с буренце, кой с манерка, дамаджана или голяма бутилка.
След като изпил няколко половници, Мартенго взел да се смее за щяло и не щяло, като показвал няколко толкова разклатени и нащърбени черни зъба, че никой не съжалявал за изпадалите.
Тук била Мария, ратайкиня с яки ръце, зачервени от тежкия труд. На горката Мария не се случвало често да почива и тя се радвала страшно, че седи до едрия Леон!
Добър момък бил този Леон! Не би настъпил дори буболечка!
Тук бил Жозеф Дютю, остроумен смешник, който разсмивал всички с игрословиците си. Никой не знаел откъде събира той тия празни приказки. Ласкаел дамите, а Роза Базен наричал „цветето на Коран“.
Тук бил клисарят Ксавие, необикновено кротък и изискан, след като ходил на божи гроб. Той говорел тихо като в черква, ядял много бавно и на драго сърце се отдръпвал от трапезата, за да покаже прасците си в дълги памучни чорапи. И единствен между всички не ядял баницата с ръка.
Тук били сестрите Жобер, близначки, наближаващи четиридесетте, които съжалявали, че още не са си намерили мъже. Имали еднакви остри носове, еднакви късогледи, малко тъжни очи, били еднакво придирчиви към яденето.
Тук бил Жан-Пиер, София и… да не изброявам другите, все любители на хубаво ядене и пиене.
Ксавие Клисарят току-що бил изял изискано баницата си, а Базен отишъл до прага да посрещне Фаро, който носел тържествено патицата.
След патицата имало овнешки бут, дивеч и накрай сладкиши, буфти, пирожки с месо…
Достатъчно било Базен да извика: „Фаро, господарят е гладен!“, и кучето хуквало веднага към замъка Сен Лоран, за да измъкне нова плячка от кухнята, изоставена от прислугата. Задачата му била лесна, дори прекалено лесна…
Когато късно през нощта, преситени от песни и сладки приказки, гостите стигнали, залитайки, по домовете си, всички си повтаряли непрестанно:
— Какви дебри хора са тия Базенови! Ама че бяхме глупци да вярваме каквото се приказваше за тях! Та те са най-почтените хора в Коран!
Доброто разположение към Базенови продължило да расте в село до летния свети Иван.
Тоя ден Роза се опитвала да подкладе огъня със сурови съчки, които пращели и пръскали остра миризма.
— Скоро ли ще се свари чорбата? — извикал Базен. — Гладен съм.
— Мили мъжо — рекла Роза, — нямам вече сухи дърва. Затова чорбата не завира.
Базен станал и загледан в плочите, взел да се разхожда с едри крачки из кухнята.
Когато Базен започвал да размишлява, Роза сядала на ниско столче край огнището. Сгушила глава между ръцете си, с нозе под решетката, прегърнала Фаро, тя се свивала, за да не прекъсва размислите на господаря.
При дванадесетото отиване и тринадесетото връщане на Базен Роза видяла, че лицето на мъжа й се прояснило и той се засмял до уши. Очите му святкали, той заподскачал към гардероба. Откачил Базен панталона, черната рубашка, плаща си. Облякъл се как да е, целунал Роза и тръгнал бързо към планината Сент Ейнар, гдето били струпани съчки за огньовете на свети Иван, които Мартенго трябвало да запали.
След четвърт час Базен стигнал до първите купчини, пазени от овчари. Заобиколил ги безшумно и се покатерил по-нататък с надежда да вземе незабелязано съчките, приготвени за огъня.
Уви! Всички купчини се пазели от овчари, които викали:
Спиш ли, Мартенго?
Долу ли си, Мартенго?
Горе ли си, Мартенго?
Оня ленивец Мартенго сигурно спял из някой елшак.
Тогава овчарите запалили огньовете и приятен мирис на горяща смола изпълнила с уханието си планината.
Не бил осветен само крайният връх на планината Сент Ейнар и Базен побързал да се покатери дотам. По пътя чул ехото да повтаря:
Долу ли си, Мартенго?
Горе ли си, Мартенго?
Базен забързал. При шума от стъпките му на овчарите се сторило, че идва Мартенго и почнали още по-силно да го викат.
Кръглата месечина, току-що изгряла зад планината, сочела пътя на Базен.
— Оттук, Базен, по-скоро ще стигнеш. Ще си вземеш съчки.
Месечината се усмихвала на Базен и Базен й се усмихвал, като вървял, гдето го водели лъчите й.
През това време гласовете все подхващали песента:
Горе ли си, Мартенго?
Долу ли си, Мартенго?
Месечината се навела към Базен и му пошушнала на ухото:
— Обади се! Обади се, Базен! Ще си вземеш съчки. И ще се топлиш през зимата. Ще си вариш кокошчици.
Тогава Базен се обадил:
— Тук съм! — като се постарал да наподоби грубия глас на Мартенго.
А овчарите настоявали:
Долу ли си, Мартенго?
Горе ли си, Мартенго?
— Не отговаряй сега — рекла месечината на Базен. — Побързай, побързай. Качвай се по-скоро. Аз ще ти помогна. Яхни тоя лъч.
Докато Базен се вкопчвал за лъча, овчарите се приближавали, припявайки:
Долу ли си, Мартенго?
Горе ли си, Мартенго?
А луната взела да го дърпа, дърпала го, дърпала и накрай глътнала Базен.
Сгушена на стола си пред огнището, Роза чакала мъжа си, но той не се върнал вече. Така „Базен крадецът“ станал „Базен месечината“.
Лимузинска гатанка
Кой може да прескочи къща веднъж, но не и втори път?
— Яйцето.
Лисицата и котката Гасконска приказка
Имало едно време една гасконска лисица, по-хитра от всичките си провансалски и нормандски посестрими, но и на нея било съдено да си намери майстора.
Една вечер тя си плюла на петите и тръгнала за Ош.
Стигнала до някаква бяла къща. Откъм кухнята се чували гласове и тракане на съдове. Навън било мирно и тихо. Портата била още отворена и лисицата се озовала с един скок в двора. Позатулила се някое време зад кичур жълти подрумничета. Дали ще смогне да схруска някоя заспала кокошка от залостен кокошарник? Мръквало се вече и лисицата усещала, че се вкочанясва. Поразмърдала се полекичка. В същия миг я стреснал един силен глас.
— Ей, разбойнице, махай се веднага, докато не съм забил нокти в червения ти кожух!
Било домашното куче, довтасало с вирната муцуна.
— Добър ден, куче! — рекла мило лисицата. — Никак не си любезно. Нима уморените пътници нямат право да си отпочинат?
— Уморена ли? Никак не си уморена ти. Изпънала си се като струна, муцуната ти души вятъра, ушите ти щръкнали. Знам те аз и тебе, и посестримите ти: намислила си някоя пакост.
— Не съм, миличко. Не съм намислила никаква пакост. Чудя се само къде ще нощувам. Имам ревматизъм и влагата ми вреди.
Кучето я погледнало недоверчиво. Лисицата наистина изглеждала вдървена, като червена дървена играчка, забравена зад жълтите цветя.
— Слушай, Лисо, ако ми направиш едно добро, ще те пусна да спиш в хамбара.
„Работата се нарежда — рекла си лисицата. — Ще сполуча да изиграя тоя глупчо и ще се измъкна призори, щом отворят портата. Кой ще ме зърне! И с пълен търбух пилета мога да тичам.“
И започнала Лиса любезно:
— Какво добро искаш, мило кученце?
— Ти си по-ловка и по-тънка от мене, ще можеш да се провреш през прозорчето на зимника. Там ще намериш в пръстен гювеч голямо парче печено говеждо с червени пиперки. Остави пиперките и гювеча и ми донеси говеждото.
— Пфу! Ама че вкус! Да ядеш печено месо!
— Ех, аз пък така го харесвам. Ако беше по твой вкус, кума, нямаше да те пращам да ми го донесеш! Нямаше да ти имам вяра!
— Право си, все е по-хубаво да си предпазлив. Почакай, ей сега ще свърша тая работа.
Лисицата се вмъкнала в избата. Там нямало нищо за нея; затова въздъхнала и излязла с месото. Кучето й благодарило, завело я в хамбара и й рекло:
— Само да не си се опитала да се измъкнеш оттук. Аз ще те гледам какво правиш. Утре заран можеш да избягаш. Лека нощ.
Лисицата се сгушила до открехнатата врата — да наднича през пролуката. Видяла как кучето изяло месото, как отишло да пие вода на чешмата и как накрай заспало, свито на кълбо. От време на време се стряскало, поотваряло око и се опитвало да погледне към хамбара. Но скоро се укротило съвсем, отпуснало муцуна и заспало с клюмнали уши. Всичко стихнало. Лисицата излязла от скривалището си и поела към кокошарника.
Лисицата се обърнала и видяла коня, подал високомерно глава над ниската вратичка на обора.
— Отивам да пия вода на чешмата, уважаемо конче. Страдам от безсъние и усещам, че гърлото ми пресъхва.
— Ако мръднеш по-нататък, почвам да ритам по вратата, тя ще загърми като двайсет барабана и ще събуди стопанина; но ако се съгласиш да ми направиш едно добро…
— Какво добро, уважаемо конче?
— Прехвърли се в обора и ми домъкни някак торбата с овес от оня ъгъл, защото сам не мога да го стигна. А пък огладнях.
Лисицата въздъхнала. Опака вечер, наистина. Подскочила тя, прехвърлила се през вратичката, отишла да вземе овеса от ъгъла и попитала:
— Мога ли да си отида вече?
— Не можеш, то се знае, защото ще идеш право в кокошарника. Стой тук, докато съмне. Аз ще те гледам какво правиш.
Само че овесът в торбата бил много и като го изял, на коня му се доспало. Опитал се някое време да се бори с дрямката, но накрай заспал. Лисицата се засмяла под мустак и се прехвърлила през вратата навън. Като стигнала до кокошарника, взела да рови пръстта под прага. Била изровила вече доста дълбока дупка, когато един кротичък глас зашепнал:
— Ах, Лисо! Пипнах ли те? Да не вземеш да ми разправяш, че си имала ревматизъм или че си била жадна! Не се опитвай да се оправдаваш!
Приказвала котката, както си седяла и гледала подигравателно от пейката. Зелените й очи святкали като фенери в тъмното.
— Ех, Мацо, и ти не ми разправяй, че ще забиеш нокти в червения ми кожух или ще зариташ по вратата! Не си толкова силна! Остави ме на мира да си гледам работата.
— Не мога нито да хапя, нито да ритам, а пък и стопанинът толкова е свикнал с мяукането ми нощем, та знам, че няма и да се помръдне. Но мога да събудя кучето. По-пъргава съм от тебе — ще стигна първа до къщурката му. Виждаш, че аз излязох отгоре. Затова на твое място бих била по-благоразумна и готова да услужа…
„Няма що! — помислила примирено лисицата. — Тая вечер ми било писано да правя услуги.“
— Виждаш ли оная врата в стената? — продължила кротичко котката. — Оттатък е гюмът с млякото. — Ще бъдеш ли тъй добра да се изправиш и да бутнеш с муцуна резето? Така ще мога да вляза и да си пийна малко млечице.
— Добре, ще ти отворя — рекла лисицата.
— Безкрайно ти благодаря — отвърнала учтиво котката. Скочила леко от пейката и добавила: — Искаш ли да дойдеш и ти с мене да си пийнеш малко мляко?
Поласкана от тази любезност, Лиса отговорила, че на драго сърце ще влезе.
— Мини пред мене — поканила я котката, щом вратата се поотворила.
— Нищо подобно, ти ще влезеш първо! — рекла лисицата, за да покаже, че и тя е възпитана.
— Не, мила, само след тебе! — рекла котката и примижала.
— Щом настояваш! — съгласила се Лиса.
И се провряла доверчиво. Но изведнъж се намерила на пътя. Докато се съвземе от слисването, вратата се затръшнала подире й. Лиса изквичала от мъка и яд и се нахвърлила върху здравата дъбова врата. Напразно. Опитала се да прескочи зида — невъзможно; бил много висок. А портата била затворена преди повече от час. Разбрала Лиса, че е изиграна и ще остане без вечеря.
Откъм двора се чул сладкият глас на котката:
— И така, мила, как ти се струва млякото? Отсега нататък ще знаеш, че трябва да се пазиш от затворени врати и прелюбезни хора! Лека нощ, отивам да спя.
Така котката надхитрила лисицата.
Изабитският змей Гасконска приказка
Някога си, много, много отдавна в долината Аржелес върлувал един звяр, който от година на година ставал все по-грамаден и по-свиреп. Бил такъв едър змей, че за всяко ядене му трябвали по петнадесетина овни и още толкова кози. А често за приядка изгълтвал и овчаря с кучетата.
Но никога не слизал в самата долина. Прострял се по върховете, пуснал глава до половината нанадолнище, той чакал и червените му очи святкали като огньове. Дебнел пръснатите из долината стопанства и щом някое стадо се покажело долу, отварял пъпчивата си паст и поемал дъх с все сила. Нищо не можело да устои на този вятър, който грабвал хора и животни и ги захвърлял в зиналата уста.
Щом опустошел някой кът от долината, змеят пропълзявал полека по върховете и се настанявал другаде. Селяните не смеели вече да се отдалечават от стопанствата си. А онези, които живеели по-близо до планината, напускали домовете си и се преселвали у приятели по брега на пороя.
Един ден змеят се смъкнал до местността Изабит. Малко по-надолу по планинските върхове се намирало селцето Арбуи. Този път змеят изгълтал на един дъх тридесет овни заедно с доста слама — толкова близо били покривите на най-високите къщи. Щом усетили дъха му, жителите на селцето се затворили по домовете си, мъжете взели да ругаят, жените палели свещи. Какво можели да сторят на страшния змей?
Една от пострадалите къщи била на майстор Лабюрт, най-богатия стопанин в селото. Той чакал да се мръкне, сгушен в развалините заедно с жена си и дъщеря си. Точно тогава пристигнал мирандинецът Жуан, като се промъквал тихичко с въжените си подметки покрай стените, за да не го усети змеят.
— Биеб, Биеб — извикал момъкът, — да не си ранена?
— Никой не е ранен, слава богу — изръмжал недоволно майстор Лабюрт. — А много е учтиво от твоя страна да питаш най-напред за дъщеря ми.
Жуан мирандинецът се изчервил. Обичал той Биеб, но бил беден вдовишки син, а при това и от друг край. Майстор Лабюрт отказвал да му даде дъщеря си. И сега дори, клекнал с търбуха си напред, с отломки от покрива по главата, той си бил все така господарски важен. Жуан усетил, че се смущава.
— Много се радвам, майстор Лабюрт, като ви виждам всички живи и здрави. Дойдох да ви кажа, че майка ми ви кани. Нейната къща е най-близо до вашата. Щом се стъмни, ще излезем и ще идем у дома. Бедни хора сме, но ще ви посрещнем с радост. А утре ще отидете у приятелите си в селото.
Догдето живеел охолно, майстор Лабюрт не стъпвал у Тиенета мирандинката, но сега поканата го трогнала и той се съгласил да отиде.
Щом се мръкнало съвсем, четиримата се промъкнали покрай стените на къщата без покрив и скоро стигнали у Жуан. Тиенета посрещнала колкото може по-добре богатите си съседи. Нощните часове минавали бавно, отмервани от тиктакането на часовника. Само Биеб, с провиснала до пода коса, спяла дълбоко в леглото на стопанката.
На заранта майстор Лабюрт отишъл до прозореца. Змеят бил още на Изабит, а влажният му език се мятал и блестял като светкавица от утринните зари.
Майстор Лабюрт се изчервил като резняк.
— Ах ти, дяволско изчадие! — викнал той. — Ще ми върнеш ли къщата и стадата? Ще ме оставиш ли да си ходя на воля по божия свят? Или ще трябва да стоя затворен като плъх с мишката и мишлето си? Готов съм да дам и най-скъпото си благо, само да се отърва от тебе.
— Майсторе — обадил се плахо Жуан, — дали ще дадете дъщеря си на тоя, който убие змея?
— Ех, клето момче! Само нечовешка сила може да го убие него. Не знаеш ли колко нещо е изгълтал, откато е дошъл на тоя свят?
— Ще я дадете ли?
— Ще я дам, то се знае.
Жуан се засмял до уши. Жените скръстили ръце.
— Не се опитвай, Жуан. Смъртта ти е сигурна.
Жуан продължавал да се усмихва. Отишъл под навеса и скоро го чули, че приготвя нещо.
Денят минавал бавно. Слънцето припичало, навред било спокойно, чувала се само песента на щурците, които не усещали каква беда застрашава Арбуи. Вцепенено под погледа на змея, селото чакало нощта, за да си поеме дъх.
Щом се стъмнило съвсем, Жуан излязъл с голям чувал стари железа на гръб. Вмъкнал се в ковачницата, изтеглил тежката наковалня и я завлякъл до над селото. Един здрав гасконец може да носи без умора цяла наковалня. Скрил я до една скала и запалил огън. Цяла нощ селяните чували ударите на чука. През замъглените малки стъкла на прозорците си те виждали как отраженията на пламъка играят, а на стотина стъпки по-нагоре очите на змея святкали като огромни искри. Зверът гледал в тъмната нощ стихналото село и чудното сияние, излъчвано сякаш от самата скала. Но не се и опитвал да разбере какво може да е наистина. Огромното тяло му пречело да се размърда, а бил и толкова сит, та не му се искало много-много да мисли. И заспал.
Събудил се призори от страшен шум. Един мъжки глас викал зад скалата:
— Червена овчице, златна овчице, огнена овчице, не бягай, да не те изяде змеят!
Змеят понадигнал натежнялата си глава и очите му светнали.
— Червена овчице, златна овчице, огнена овчице, стой си при мене, да не те изяде змеят!
Изведнъж из мрака зад скалата се подало огромно пламтящо кълбо. Затъркаляло се то в утринната дрезгавина по нанадолнището към селото, обвито в облаци от искри.
Раззинал змеят грозната си паст и погълнал с хиляди камъчета и стръкчета трева огромното нажежено желязно кълбо, което Жуан изхвърлил от огъня. Но още в същия миг зверът хукнал сред лавина от камънаци и изкоренени дървета, а планинският ек повтарял рева му.
Цял ден го слушали как се търкаля от връх на връх. Планинските поточета пресъхнали, изгълтал той и последната капка вода в последния ручей, за да угаси пламъка, който изгарял снагата му.
Привечер се довлякъл с мъка до Изабит. Дали нямало да се смъкне в долината? Селяните грабнали сърпове и колове да го довършат, но изведнъж видели, че се изправил към небето, строполил се и се пръснал като препълнен мях. Из останките му дълго текла вода. И се събрала в голям планински дол все така чиста и сладка, каквато била и по-рано.
Така изникнало езерото Изабит и така Биеб се омъжила за мирандинеца Жуан.
Лимузинска гатанка
Кой може да се покатери през къща, а не може да мине през вада?
— Мравката.
Лакомата чифликчийка Лимузинска приказка
Това се случило в селото Вайер.
Нанет, дъщеря на богат селски стопанин, се омъжила за един добър момък от близко село, по име Марсиал, който станал приведен зет, както наричат тези, които отиват да живеят у тъста си.
Марсиал — приведеният зет — не се боял от работа.
Нанет била добра домакиня.
Само един недостатък имала тая Нанет: била много лакома.
Една заран мъжът й донесъл две хубави тлъсти яребици.
— Вземи да ги опечеш, жено, поканих на обяд новото кюре.
И наистина в енорията бил пристигнал преди няколко дни един млад свещеник от Оверн на мястото на починалия.
Жителите на Крьоз не се отнасяли с него като с пришелец, както ставало с всеки, който е роден извън пределите на Ла Марш. Защото Оверн не е далеко. Чувствували се един вид братовчеди…
Както и да е, пришелец или земляк, щели да му покажат щедрото гостоприемство на ламаршци.
Нанет запалила пещта.
Грижливо, дори нежно, подредила тя двете яребици в намазана с масло тепсия. Без да се отлъчва от приятното задължение, тя ги обръщала и преобръщала, а от пещта взела да излиза примамлива миризма. Заляла ги тя много внимателно със соса. После дошло ред да ги положи върху изкусно приготвения хляб (днешните гостилничари наричат това нещо яребици на канапе). А уханието им ставало все по-примамливо…
С вилица в ръка, Нанет опитала вещо крехко ли е вече месото. Вилицата потънала в яребицата като в бучка масло…
„Ах, колко вкусни ще бъдат!…“
Нанет не устояла дълго на изкушението, което се промъквало в нея.
„Ще си взема само една хапка… една съвсем малка хапчица… колкото да ги опитам… Мм! Какъв чудесен вкус!“
Но и какво желание още веднъж да опита обзело лакомата готвачка!
„Още една хапчица!… Една съвсем малка хапчица!…“
— Мм!
„Ах! Дали да рязна малко от това позлатено краче и да схрускам кожичката му… Защо не? Ще кажа, че е поизгоряло…“
Като изяла крачето, Нанет решила, че това осакатяване само от едната страна загрозява птицата. По-добре щяло да бъде, ако отреже и второто краче.
Забола вилицата и крачето се отделило, без да става нужда от нож.
Месото било вече така опечено, че просто се топяло в устата.
„А дали и крилцата са се опекли също така добре?“
Нанет побързала да се увери в това.
Едното крило… подир него и другото не се доопекли…
А сега, моля ви се, може ли да се поднесе на трапезата само скелет на яребица? Нанет решила, че учтивостта налага да махне тази огризка, макар че била толкова вкусна…
Да, наистина била вкусна!
Ех, една големичка яребица стига за трима души! Ще каже на мъжа си, че котката е изяла другата.
Докато се гощават с останалата, нито на кюрето, нито на мъжа й ще им дойде на ум, че биха могли да изядат още по една порция. А втората била толкова хубава… Останала с всичкия сос… и продължавала да се пече на тих огън върху наредените филийки хляб… Сигурно никога не са яли по-хубава яребица… Я да видим дали ще се опре на вилицата… Не се опряла. Вилицата влязла и потънала като в бучка масло… Но и на Нанет не се опряла…
Едното краче… после другото…
Едното крило… после другото…
Когато от двете яребици останал само спомен, Нанет се уплашила, че мъжът й ще се разгневи.
Наближавало време за обед!
А кюрето дори поизбързало.
И дошло преди Марсиал.
— О, о! — рекло то и взело да души въздуха. — Много хубаво мирише у вас! А това какво е?
И посочило нанизаните на връв гъби червенушки, които висели от тавана.
— Приличат на сушени уши!
На Нанет просветнало от тия думи.
Взела тя да навива края на престилката си, навела засрамено глава и рекла:
— Уви! Не се измамихте, отче. Мъж ми… не искам да кажа лошо нещо за него… е чудак… прихваща го например да отрязва ушите на гостите си и да ги суши по гредите.
Кюрето не я доизслушало.
Плюло си на петите и дим да го няма.
Марсиал си дошъл в същото време и слисан от тоя луд бяг, попитал какво става.
— Грабна двете яребици! — заявила хладнокръвно жена му.
— Какво?… Двете…
Марсиал хукнал да догони крадеца, като викал:
— Отче! Чакайте да си взема поне едната.
Кюрето недочуло, помислило, че става дума за едното му ухо, обърнало се и отвърнало:
— Не! Не! Не! И двете ми трябват!
Разправят, че и до ден-днешен продължавало да бяга.
Удон върколака Гасконска приказка
Бащата на Удон бил от петнадесетина дни на легло, кожата му посивяла, очите му святкали като жарава, косите му изсъхнали като лоза през януари. Съседите влизали един подир друг на пръсти, съвсем, съвсем тихичко, но болният не познавал никого.
Добрите съседки казвали:
— Вземи, Удоне, нося ти стиска мъжка папрат, пъхни я в сламенника и треската ще мине.
— Вземи, Удоне, тия седем корена омайно биле, размеси ги с девет трохи хляб и пет зърна сол, става чудесен цяр.
— Изгаря от треска, горкият, а разправят, че растяла някъде синя трева, която денонощно пеела и разломявала желязо. Всички болести лекувала. Ама кой я знае где се спотайва…
— В Беарн разтриват болния преди полунощ с бяло разковниче, като казват: „Дива болко, магийо, господ да те убие“. Жената на клисаря е от Беарн и разправя, че така я спасили, като била малка…
Горкият Удон не знаел какво да прави, кой цяр да избере измежду толкова много надонесени от целия край. Постоянното шушукане на старите жени му додявало, сърцето му се свивало от мъка. През това време старият колар охкал и се въртял в постелята си, сякаш лежал на тръне.
Ненадейно дошла Треперка. Тя била стара, сбръчкана, само с два дълги, дълги зъба в устата, като колове пред врата в плетище.
— Удоне, синко — рекла тя, — чувал ли си за магьосника, дето живее във Вълчата пещера? Чувал ли си? И сигурно се боиш от него като всички селски глупци? А пък само той може да спаси баща ти. Вземи едно гърне сметана, една бяла ярка, един пшеничен хляб и му кажи, че аз те пращам. Не бой се, аз ще стоя при баща ти.
Всички в тоя край почитали Треперка, макар че се бояли малко от нея. Затова Удон я послушал, без да каже пряка дума. Целунал горещото чело на баща си и тръгнал на път.
Доста време вървял, догдето стигне до тръстиковата колиба на магьосника. Мръквало се. Чувало се само шуртенето на близко изворче. Магьосникът се показал на прага и извикал:
— Кой ходи по червената ми пръст, по зелената ми трева и по белите ми камъни?
Удон му се поклонил дълбоко, малко разтреперан, защото видът на другия не вдъхвал доверие. Магьосникът бил едър, мургав, със заострени уши. Чорлавата коса стигала до пояса му.
— Нося ти три подаръка, съвсем малки в сравнение с това, за което съм дошъл. Праща ме Треперка. Смили се над мене, баща ми умира.
— Много сърцат трябва да си, щом си се осмелил да дойдеш при мене — рекъл малко по-кротко магьосникът. — Драго ми е, като виждам, че си храбрец. Още повече храброст ще ти трябва, ако искаш да спасиш баща си.
— Казвай, магьоснико, какво трябва да сторя?
— Баща ти ще може да оздравее само ако изяде опашката на вълчия главатар. Но никой не е смогнал досега да я отреже, защото изглежда, че той е неуловим. Ти може и да сполучиш, ама само с моя помощ. Аз ще те преобразя на вълк. Ще вървиш подир глутницата шест дни и шест нощи. Като мине това време, вълците ще те сметнат за свой брат, ако се покажеш силен, безстрашен и кръвожаден. Тъкмо тогава, на свети Силвестър, вълците ще се съберат, както всяка година, в някоя гора. Главатарят им ще се предреши като кюре и ще отслужи литургия. Докато той се намира пред олтара, опашката му придобива сила да лекува всякакви трески; тогава трябва да го издебнеш и да я отрежеш. Съгласен ли си, коларю? — попитал магьосникът.
— Съгласен съм — отговорил Удон, след като помълчал малко.
Било вече съвсем мръкнало. Магьосникът влязъл в колибата си и много скоро излязъл с кръгло глинено гърненце, гдето пазел някаква дяволска мазилка. Накарал Удон да се съблече и го намазал с нея от главата до петите. После запял тихичко:
Вълко, вълко, вълко,
тичай по света,
с празен търбух, с пълен търбух,
тичай навред, само не у мен.
Да душиш овце и овни,
телета, мулета и жребци,
вълко, вълко, вълко,
тичай по света.
Удон забелязал, че в миг му порасла корава гъста козина. И веднага тръгнал на четири крака.
— Хайде, момко, на добър час! — извикал магьосникът.
Удон поел по пътя. Вървял леко, без да се уморява. Очите му виждали в тъмното, ноздрите му усещали разни миризми, каквито не бил усещал досега. Обнадеждил се той.
— Ами! — рекъл си. — Магьосникът преувеличава. Това преобразяване не е толкова страшно. Колко ми е хубаво в новата кожа! Хоп, хоп, хоп!
И прескачал весело шубраките като козле. Но изведнъж някаква нова, тежка миризма на див звяр парнала муцуната му.
— Вълците… — помислил той и лека тръпка пробягнала по гърба му, кое от нетърпение, кое от страх.
Хукнал, подгонен от вятъра, и скоро чул вълчи вой. Наближил…
Видял глутницата, щом излязъл на широката поляна. Вълците били десетина-петнадесет, всичките яки, сиви, едри като магарета. Разкъсвали един умрял вол. Удон се приближил, посрещнат от червеникавите им погледи, и се спрял нерешително.
— Какво ли да сторя — помислил той, — за да заприличам на вълк като тях?
Вълците го наближили и взели някак неспокойно да го душат. Горкият колар потреперал, докосването им го ужасявало.
Оставили го все пак да тръгне с глутницата, но един звяр помислил, че Удон иска да му вземе месото и мълчешката забил зъб в гърдите му. Слисаният Удон извикал и без малко не хукнал на четири крака. Ала щом се сетил за баща си, останал да ближе раната си и да гледа, без да мигне, отвратителната вечеря. Най-едрият вълк като че се възхитил от това скромно държане и започнал приятелски да го блъска и хапе. На тръгване цялата глутница го смятала вече за свой, щом главатарят го приел.
Но през следващите шест дни и шест нощи на нещастния върколак се паднало да изтърпи такива мъки, каквито не бил виждал дотогава, и да разбере колко прав бил магьосникът. Краката му не били заякнали дотолкова, та да издържат адския бяг на глутницата, и много често му се струвало, че ще умре от умора. Целият бил в рани, защото всички го подмятали и хапели заради слабостта му, а приятелството на главатаря се изразявало все по един и същи начин — блъскане, събаряне, хапане.
Но най-голяма мъка за него бил ловът и разкъсването на жертвите. Трябвало да тича с часове заедно с другите подир сърни и елени; трябвало да издебва телета, овце и кози, трябвало дори да изяжда нещастните животни, ако не искал да умре от глад.
Никой не бил виждал досега такъв чувствителен, нежен, страдащ вълк. А за всичко това трябвало да си плаща…
Дошъл най-после и свети Силвестър. Била студена лунна нощ. След като тичала няколко часа из снега, глутницата пристигнала в една голяма гора и спряла сред заледена полянка. В единия й край имало голям камък, който приличал на олтар, и Удон разбрал, че точно там ще се отслужи прочутата литургия, за която му споменал магьосникът.
Главатарят поизровил пръстта под камъка и извадил от скривалището свещенически одежди. Докато той се мъчел да се докара с тях, другите вълци бутали Удон с муцуните си и го тикали към олтара.
„Искат да им служа литургия! Добре, ще изпълня желанието им и дълго ще има да ме помнят!“ — помислил си Удон.
Заел се той да помага на кюрето, което се препъвало в дългите одежди. Наредени чинно, вълците чакали с наведени очи.
Удон пипал така умело, че попът вълк, който само ритал и пръхтял, се видял в един миг омотан и стегнат в одеждите. Само рунтавата дълга опашка останала отвън и ядно се размахвала.
— Хоп, хоп, Кумчо! Хоп, хоп! Я ми дай перчема си!
Отхапал Удон желаното парче и хукнал колкото му силите държали.
Чувал той как зад него главатарят реве от болка, но малко искал да знае! Препускал като стрела и дори не се обръщал да види гони ли го някой. Не усещал никаква умора. До звездите можел да стигне с плячката в уста. Очите му святкали като фенери. Ах, какъв хубав вълк бил той!
Пристигнал запенен пред колибата на магьосника, който го чакал.
— Добре, момко, юнашки потича. Ела сега да те преобразя.
Махнал магьосникът с ръка и вълчата кожа се разцепила от горе до долу. Удон се изправил на два крака, но все още стискал със зъби плячката си.
Магьосникът се разсмял:
— Какво си захапал тая вълча опашка? Хвани я с ръка! Нали стана човек?
Удон се облякъл и благодарил горещо на магьосника, който го изпратил за село.
— Бързай, момко. Треперка сигурно ти се е изпренадявала.
Старата наистина чакала, седнала до нозете на болния. Той изглеждал още по-бледен. Едно котле къкрело на огнището. Без да каже на Удон добре дошъл, Треперка грабнала вълчата опашка и я хвърлила във врялата вода.
След един час супата била готова. Момъкът поддържал баща си, а старата му давала полекичка да пие. Колкото повече канчето се изпразвало, толкова повече болният се съживявал; като изпил всичко, се отпуснал на възглавницата и рекъл:
— Синко, досега не бях ял такава хубава пилешка супа… Ти ли я свари, съседке? Чудесна готвачка си! Само че защо ме оставихте толкова време да спя? Нали трябваше да довърша колелото на Жакен?
Удон не отговорил. Излязъл на двора и взел да пее и да играе.
Баща му го чул.
— Ама че луда глава е това момче! — рекъл той. — Няма да се промени! Все за щуротии мисли. Кога ли ще поумнее най-сетне?
Синята брада Овернска приказка
В овернските планини, на един от непристъпните върхове, чието име никой вече не помни, имало някога необикновено страшен замък. Грамадни неприветливи кули се издигали в крепостната стена. Никакъв изход не се виждал към долината, която се разстилала в подножието на върховете. В замъка се влизало само през подвижен или по-скоро хвърчащ, мост, защото разправят, че той се изправял веднага щом пътникът минел през него.
Разправят също, че нито един пътник, който влизал през зловещата порта зад подвижния мост, не излизал жив от крепостта. Затова жителите на тоя край я наричали прокълнатия замък.
Господарят на прокълнатия замък — досещате се сами! — бил ужасен. По-добре било да не го среща човек. Той излизал впрочем само по мръкнало. Видът му просто смразявал. Стегнат винаги в желязна броня, той яздел кон, от чиито ноздри като че излизал огън. Имал и дълга брада, която изглеждала синкава от последните лъчи на залязващото слънце. Затова този зъл феодал получил прякора Синята брада.
Хората от този край отбягвали да минават покрай прокълнатия замък, а още повече се страхували да не срещнат господаря му. Мъжете се стряскали от неговото появяване. Но най-много се бояли от него жените. Нали се разправяло, че отвличал в замъка си всяка жена, която му харесвала, и никой вече не виждал тия нещастници.
През деня, в който започва нашата приказка, Катерина, щерката на чичо Барие, отишла да събира съчки в гората. Тая Катерина била хубава светлолика девойка, с прекрасни бели ръце, приветлива, засмяна, добре закръглена. И щастлива на всичко отгоре, вярвайте ми. Чичо Барие току-що се бил сговорил с бащата на Жакиу козаря, годеник на Катерина от времето на летния свети Иван. Хубав момък бил тоя Жакиу — не скитал, не пиел, здравеняк бил, а на това отгоре не бил и грозен — значи още по-добре! Каква чудесна двойка щели да видят в черквицата на Монтанак! Всичко било уговорено. Сватбата щяла да стане след жетва. Зарадвана от тия мечти, Катерина весело си пеела.
Без да забележи, че започвало да се мръква, тя се отдалечила из гората до пътеката на Тримата отшелници. Събрала била цял наръч сухи съчки и ги метнала пъргаво на гърба си. Готвела се вече да си тръгне към бащиния дом, когато — за нещастие! — се озовала, както предполагате, пред Синята брада.
Всичко станало за миг. Синята брада грабнал девойката, метнал я на седлото пред себе си и след няколко часа бясно препускане стигнал до зловещия замък, гдето подвижният мост се вдигнал веднага след като конникът и спътницата му минали през него. Слисаната Катерина още не разбирала какво я е сполетяло. Но видът на похитителя я смразявал и тя треперела от глава до пети.
— Не бой се, миличка — рекъл господарят на замъка, като се опитвал да смекчи грубия си глас. — Ей сега ще те заведа в покоите ти.
През лабиринт от ходници той завел девойката в една разкошна стая. Стените били облечени с кадифе. Мебелите — с коприна, злато и сребро.
— Ето ти стаята — продължил господарят. — Всичко, каквото виждаш тук, е твое отсега нататък, защото след три дни ще бъдеш моя жена. Сватбата ще стане в параклиса на замъка. Ще отсъствувам три дни, защото трябва да доведа свещеник да ни венчае. През това време ти ще скроиш и ушиеш роклите, които съм ти отредил. Ето плата. Няма да пестиш нито коприна, нито брокат, защото искам жена ми да бъде хубава на сватбената вечер. Можеш — добавил той — да се разхождаш свободно из замъка. Можеш дори, ако ти се иска — да отидеш и в параклиса.
— Но напразно би се опитала да избягаш — изревал той с обикновения си груб глас. — Подвижният мост е вдигнат. Наведи се през прозореца: погледни колко е висока кулата и не се надявай, че ще можеш да се спуснеш от нея. А пък и да слезеш в двора, моите ловджийски кучета, които ще пусна, преди да замина, ще те разкъсат. Но дори и да им убегнеш по чудо — не разчитай на това, мила! — пак не ще можеш да се върнеш у вас. Моят замък е най-малко на осем дни път от бащиния ти дом. Ти ще умреш от студ и глад, преди да стигнеш дотам, а пък аз съм сигурен, че ще те намеря, преди да стигнеш. И те предупреждавам, че за наказание ще те убия!
Горката Катерина се разплакала. Започнала да моли свирепия похитител да я пусне. Но Синята брада бил човек с каменно сърце. И останал безчувствен към молбите на девойката. А Катерина продължила да плаче, мислейки за своя бащин дом, за отчаянието на майка си и на годеника си. Уви, изглеждала наистина загубена.
Синята брада я оставил. Тя затреперала от страх и тревога. Чувала била, че ужасният господар бил отвличал така и други девойки, за да се жени за тях, но нито една не излязла вече на бял свят. Убивал ги той няколко седмици или месеци след сватбата.
„Загубена съм — мислела си тя. — Няма да видя вече милия си годеник.“
За да събере малко сила, Катерина решила да иде в параклиса да се помоли. Намерила го лесно в края на дългия ходник. Дървеният кръст над една врата й посочил входа. Тя влязла. Олтарът бил осветен. Но кръвта й се смръзнала от ужас, когато зърнала пред високия страничен прозорец три надгробни камъка, голи, без никакъв надпис. Кой ли спи тук последния си сън? Съвсем ясно се досещала тя кой.
Нещастната девойка коленичила на един молитвен стол и започнала да се моли; след малко се просълзила и заридала. Не за сватба се готвела тя, а за смъртта си.
Изведнъж чула един глас да шепне край нея:
— Горката Катерина.
Друг глас повторил:
— Горката Катерина.
Трети добавил:
— Горката Катерина…
Уплашената девойка вдигнала очи. И едва не примряла от ужас. Трите надгробни камъка се понадигнали леко и три прозрачни фигури, едва различими в дългите воали, излезли от гробовете и се приближили към нея. Отмаляла, почти примряла, Катерина прошепнала:
— Какво искате от мене, кои сте и защо толкова ме съжалявате?
Първото видение отговорило за всичките:
— Ние сме първите три жени на господаря Синята брада. Той ни уби една подир друга и за да те спасим от същата участ, дойдохме да те предупредим и да ти кажем веднага да избягаш, ако не искаш да споделиш нашата съдба — да дойдеш при нас под студения камък.
— Уви — промълвила Катерина, — как мога да избягам? Подвижният мост е вдигнат, кулите са високи, рововете са много ниско и много дълбоки. Ако успея да се смъкна в двора, кучетата ще ме разкъсат, а бащината ми къща е толкова далеко, толкова далеко, че и за осем дни няма да стигна дотам. Ще умра по пътя от глад и студ, ако господарят Синята брада не ме улови преди това.
— Слушай, вземи това въже — рекла първата жена. — С него бях погубена, с него Синята брада ме удуши. С това въже ще можеш да се спуснеш от кулата, гдето си затворена.
— Вземи и тоя прах — обадила се втората жена. — Аз умрях от него, Синята брада го бе сипал във вечерята ми. Това е страшна отрова. Хвърли я на кучетата, те ще я глътнат лакомо и веднага ще умрат.
— А от мене — рекла третата — вземи тая тояга — с нея бях пребита от ужасния си мъж. Тя ще ти помага из пътя, ще се подпираш и няма да усещаш умората.
После трите видения избледнели и изчезнали. Трите надгробни камъка отново се затворили. Катерина можела да помисли, че й се е привидял някакъв сън, но въжето, отровата и тоягата, оставени на стола, били доказателство, че не е сънувала.
Годеницата на Синята брада взела тоягата, въжето, отровата и се върнала, залитайки, в стаята си. Отворила прозореца, който бил преграден с железни пръчки. Завързала за една от тях края на въжето и се плъзнала без голяма мъка; въжето било много дълго. Поддържана от свръхчовешка смелост, Катерина се спуснала полека-лека до рова.
Щом стъпила на земята, два грамадни песа се нахвърлили с яростен лай върху нея. Но тя им подхвърлила отровата. Кучетата я изгълтали и веднага се вцепенили.
Катерина се покатерила до брега на рова: била свободна, излязла била вече в полето. Стиснала яката тояга, тя хукнала с все сили към гората, която се виждала в далечината. Стигнала до нея на мръкване. Горката Катерина усетила, че е страшно уморена. „Дали ще мога да продължа по-нататък?“ — се питала тревожно тя. И се подпряла на тоягата.
Сякаш някакво вълшебно питие се разляло в жилите й. Тя усетила как умората й се изпарява. И продължила смело през гората. Вървяла така цялата нощ. Призори едва не заплакала от радост, като видяла къщата на баща си. Бутнала портата. Родителите й плачели и ридаели край огнището, защото мислели, че дъщеря им е загинала, че са я изяли вълци. Тя се хвърлила в обятията им…
Като се върнал в замъка и разбрал, че Катерина е изчезнала, Синята брада страшно се разгневил. Хукнал веднага да я гони, ругаел и проклинал. Разярен бил, че го е изиграла, но се надявал да я улови и се заричал да я убие в най-страшни мъчения.
Разправят, че Синята брада обикалял така из гората цели три месеца, но не можал да разбере как Катерина е успяла да стигне до бащиния си дом.
Най-после, една вечер дървари намерили трупа му. Синята брада лежал на същото място, гдето бил срещнал Катерина. Настигнали го вълци, с които не успял да се пребори. Заровили го в трап като куче, както му се падало. Но хората от тоя край уверяват, че дълги години след тая случка откъм пътеката при Тримата отшелници се чувал страшен вой и стенания, затова избягвали да минават оттам след залез-слънце.
Изоставеният замък се разрушил полека-лека. Кулите се съборили една подир друга. А хубавата Катерина, изкарала толкова страхове, се омъжила за годеника си. Чудесна сватба вдигнали. Младоженците заслужавали щастието си. Затова не се учудвайте, че живеели честито и имали много деца.
Лимузинска гатанка
Кой обикаля дървото и никога не влиза в него?
— Кората му.
Бялата кокошка Провансалска приказка
Живял някога в Авурските планини един беден земеделец с жена си и сина си. Имал той само една нивица с лимец и една градинка. Семейството ядяло по-често варено зеле, отколкото заек с лютив сос или печен свински дроб с хвойна. Затова момчето, което било на петнадесет години, не приличало и на десетгодишно с тесния си гръб и снага като на момиче.
Но било пъргаво като катеричка и издръжливо като вълче. А пък и хитро на всичко отгоре: личало си по огънчетата в сините му очи, които святкали изпод вечно рошавите руси къдрави коси. Казвало се то Гиен.
Баща му често го водел със себе си. Когато трябвало да свърши някоя тежка работа, човечецът не търсел сила в чаша вино като охолните хора, ами откъсвал стрък подъбниче и започвал да го дъвче, а на сина си казвал:
— Подъбничето е горчиво; но ако можеш да изтърпиш горчивината му, ще придобиеш голяма сила!… Ще станеш по-як от дъб и по-безстрашен от мълния!
Един ден баронът от тоя край бил на лов — от заранта гонел някакъв едър елен. Бил разкървавил корема на коня си да го пришпорва и препускал като бесен. Втурнал се той с цялата си дружина и през градинката и нивицата на бедняка, гдето посевът бил вече изкласил. Когато цялата сбирщина кучета, коне, каляски с благородни госпожи отминала, всичко било изпокършено, земята била изтъпкана и разорана, сякаш кръстосвана и прекръстосвана надлъж и нашир с рало и брана.
Нещастният човек отишъл да се оплаче в замъка. Баронът бил страшно сърдит, че не уловил елена. Вдигнал ръка върху безочливия простосмъртен, който дръзвал да си търси правото, праснал го с ловното си копие и го убил на място.
Останала без никаква издръжка, вдовицата се съсипвала от труд и скоро се отчаяла. На лято умряла и тя. Гиен останал сам-самичък, с изпотъпкана нива, без зърно за посев, без храна за до края на годината.
Свързал той една бохчичка, пъхнал в джоба си своята любима свирка, взел секирата на баща си, захапал по-голям стрък подъбниче и тръгнал по света да си търси работа.
Вървял нагоре по течението на рекичката и стигнал до една клисура. Оттам видял необичайна гледка. По всички пътища вървели хора и теглели брани. Вървели и не се шегували! А не било време за брануване — било през юли. Гиен слязъл в долината и минал покрай един старец, който треперел на слънце.
— Добър ден, дядо! — рекло момчето. — Само ти ли си останал в къщи? Къде са отишли тукашните хора? Да не би днес да е празникът на браните?
— Кажи-речи, шегобиецо — отговорил старецът. — Сигурно си чувал за авурския барон, дето ни опустошава всеки добив с дяволския си лов? И налага с бич, ако посмееш да се оплачеш?
— Налага с бич или убива! Знам аз тая работа…
— Така. Накрай отидохме до краля. За наказание кралят разруши до основи замъка му. А за да не остане нито следа от него, нашите хора ще идат да изравнят с брани мястото, както той тъпчеше нивите ни. И аз на драго сърце бих отишъл и, честно слово, много ми е жал, задето съм толкова стар!
— Искаш ли аз да ида да бранувам и за тебе, и за мене си? Дай ми твоята брана; и без това си търся работа.
— Да ти я дам, само трябва да ти кажа още отсега, че ще работиш без пари; не мога и да те поканя у дома, защото съм беден.
— Все едно, тази работа ще ми донесе сполука.
Гиен впрегнал ослицата на стареца и отишъл да изравнява заедно с другите хълма на барона. Попитал този-онзи дали няма някой да го вземе за ратай. Но като го гледали такъв слабичък до едрата ослица, всички отговаряли, че нямат работа за него.
Тръгнал си той пак по пътя и на мръкване стигнал сред една голяма гора, наричана Еуз. Не бил хапвал нищо и си свирел със свирката, за да се подкрепя. Пътят го извел на една просека, гдето се виждала някаква усамотена къща. Той почукал и видял един черен мъж да го гледа със святкащи очи.
— Търся работа — рекъл Гиен. — Искаш ли да ме вземеш?
Не му харесвал много човекът, но все трябвало да опита нещо.
— Аз съм въглищар — отговорил оня, — а младите работници не обичат да работят из горите и да заприличват на разбойници като мене. Но работа не липсва, ако искаш да работиш.
— Какво ще има да върша? — попитал Гиен.
— Ще ми помагаш да сека дърва и да ги натрупвам на купчини, а когато отида по-надалеко с магарето да предавам чувалите въглища, ще пазиш къщата и ще се грижиш за бялата ми кокошка. Ще я храниш с каквото искаш. Само хубаво слушай: не бива никога да я оставяш да изкълве някой охлюв, червей, гъсеница или друго несъзнателно животно. Ако се случи такова нещо, жив ще те изгоря във въглищарницата!
Гиен оставил свирката, секирата и бохчичката си. Настанил се и взел да си гледа добре работата. Господарят не му плащал кой знае колко: по едно медно петаче на ден, сиреч по три дребни сребърни пари на месец. Но му давал да яде колкото си иска.
Един ден пред просеката спряла чудесна карета, която едва-едва се движела. Виждало се, че кочияшът не смее да се изложи на опасност по неравната местност, гдето стърчали пънове и коренища. Един господин и една госпожа слезли от каретата и тръгнали към къщата. Въглищарят рекъл на Гиен:
— Ще посрещнеш учтиво тия хора. Но ще им кажеш, че си сам. Аз съм заминал с товар въглища някъде надалеко оттук!
Гиен се позачудил, но не възразил. Въглищарят излязъл през задната врата, която водела към пристройката, гдето бил кокошарникът. Отъркал подметките си о пръснатите наоколо курешки. После уловил бялата кокошка, прегърнал я с лявата си ръка като дете и й заприказвал тихичко.
Гиен наблюдавал през ключалката. Видял, че въглищарят гали с дясната си ръка кокошката по гърба и тананика:
Нощ пред мене, ден зад мене!
Дано смъртно око не ме види!
В същия миг непознатите хора почукали на входа и Гиен побързал нататък. Господинът му рекъл:
— Добър ден, момче. Самичък ли си тук?
— Да, господарят ми излезе — отговорил Гиен. — Но ако мога с нещо да ви услужа?
— Госпожата е много уморена от пътуването и умира от жажда. Дали ще имаш чашка вода, като няма друго?
Докато Гиен наливал бистрата водица, господинът продължил:
— А можеш ли ни каза дали има насам някой добър колар да поправи едно колело на каретата ни? И някоя странноприемница, гдето да пренощуваме?
— За колар не знам, но ще ви кажат в странноприемницата. Тя е накрай гората, близо до моста.
През това време госпожата не продумвала, а само се въртяла, сякаш я тресе, и направила знак на господина да стане. Той оставил на масата няколко дребни монети, благодарил на Гиен, подал ръка на пътничката и двамата се качили пак в каретата, която потеглила предпазливо. Започвало да се мръква.
Гиен чул стъпки из навеса. Надникнал пак през ключалката, но не видял нищо; само чул гласа на въглищаря, който тананикал:
Ден пред мене, нощ зад мене!
Дано всички да ме видят!
Въглищарят стоял прав в един тъмен ъгъл, гдето Гиен не можел добре да го забележи. Сторило му се, че туря между вързопите нещо тежко и го покрива с клони. Но не бил сигурен дали е така.
Като се върнал в стаята, господарят му го попитал кои били тия хора и какво искали… Гиен му казал каквото знаел. Въглищарят изглеждал в много добро настроение. Събрал сребърните пари, оставени от пътника, дал ги на Гиен, заповядал му веднага да се навечеря и да иде за бяло вино в странноприемницата.
В Еуз не се гощавали често! Зарадваният Гиен грабнал стомната и ръчната количка, минал през гората и пристигнал скоро в странноприемницата. Докато пълнел стомната, гостилничарят му казал, че преди малко пристигнала хубава карета с една полупримряла госпожа и страшно разтревожен господин. Гиен погледнал смаяно гостилничаря, но не продумал. Не бил от бъбривите и обичал да размисли.
Като се прибрал в Еуз, видял, че господарят му пак излиза от навеса. Какво ли майстори там? Доста чудновато изражение имал този въглищар, когато взел стомната с вино. Но не запитал момчето дали не е пило из пътя. Напротив, рекъл му:
— Жъден ли си? Ако искаш да пиеш, ритни ме здраво по задника.
И се обърнал гърбом да чака ритника.
Гиен наистина го ритнал гдето трябва. Въглищарят седнал на трапезата, важен като владика, и много любезно поканил ратая до себе си. Налял му цяла оканица бяло вино и двамата започнали да се тъпчат и да си приказват.
На Гиен се усладило виното, но разбирал, че другият иска да го напие. Затова с голямо съжаление скоро престанал да пие, макар да се преструвал, че гълта половниците една след друга. Щом господарят му поглеждал надругаде, той изливал виното си под масата. А това било лесно, защото въглищарят не се свъртал на едно място. Ставал, почиствал фитила на свещта, турял нова цепеница в огъня, тупвал котката, отивал да провери дали вратата е заключена, въртял се насам-нататък като катерица. Оживлението му не било от виното: личало си, че някаква тайна радост го вълнува. Макар че пак гледал с ония мрачни огнени очи, от които Гиен се стъписал в първия ден.
Момчето се стараело да изглежда развеселено от пиенето, но дебнело господаря си. Смеело се, пеело, удряло с пестник по масата. Въглищарят продължавал да налива като човек, който бърза занякъде. Най-сетне, когато Гиен започнал по-често да примигва и да приказва по-тежко, господарят му рекъл:
— Искаш ли да ми изсвириш някоя песен със свирката си? Не си я пипнал, откато си дошъл тук.
Гиен отишъл да вземе свирката и се опитал да засвири. Само че пръстите му не намирали дупките, а дъхът му бил така натежнял, та не влизал в тръбата. Чудна работа! Личало си, че е препил. Господарят изглеждал възхитен.
— Браво! — извикал той. — Браво, още една!
И за благодарност рекъл на Гиен:
— Не съм толкова богат, та да мога да се отплатя на певец и музикант като тебе, но все пак мога да те науча как да забогатееш. Грабни оная метла зад вратата и удари здраво нощвите с нея!
Гиен станал. Престорил се, че залита и с най-глупешко изражение взел метлата. Застанал пред нощвите, залитнал още веднъж и с все сила стоварил метлата върху дъбовия капак. Едри пъстри искри отскочили от него, завъртели се из стаята и паднали със звън на земята: две жълтици се търкулнали към ъглите.
— Чудесно! Майстор си бил! Опитай да видиш с духалото на огнището!
Гиен ударил по нощвите с духалото: и отлепил още една жълтица, залепена със смола от въглищаря.
— Ами с оная заешка кожа, дето съхне под комина?
Гиен раздрусал коравата кожа. И заекът пуснал две златни бубонки.
— Всички са твои, моето момче — рекъл въглищарят. — Чакай да ти дам една кесия, да си прибереш петте жълтици.
И отишъл да вземе от навеса една платнена торбичка, гдето подскачали някое и друго парче дървени въглища.
— Ето. Прибери си жълтичките, ама остави и въглищата: те запазват за по-дълго златото. Само че слушай, искаш ли да ми върнеш трийсетте петака, дето ти дадох за първия месец? Сега вече забогатя. И нямаш нужда да работиш.
Гиен преровил джебовете си, без да мигне, извадил няколко петачета и ги хвърлил леко на масата. Въглищарят не бил свършил още и му рекъл:
— Изпий сега още една глътка вино, пък вземи секирата и пъртушините си. Ще излезем да се разходим на месечина.
Взел от огнището едно гъше крило, с което измитали пепелта, и го забол като перо в шапката на Гиен. Момчето не разбирало нищо от тази комедия, но все се надявало да я разбере и следяло внимателно всичко. Щом влезли в гората, взело пак да се преструва на пияно и започнало да пее.
— Чудесно! — рекъл въглищарят. — Пей по-високо!
Вървели към странноприемницата. Когато стигнали пред затворената врата, Гиен вече не пеел, а ревял. Господарят му казал да млъкне и прошепнал:
— Време е да се разделим, хубостнико. Благодаря ти за добрата служба. Ще поискаш да пренощуваш тук, а утре ще продължиш да обикаляш Франция. На възраст си вече.
После ритнал здраво два-три пъти вратата.
— Ще поискаш най-хубавата стая. Не забравяй, че имаш цяла кесия жълтици. Изпий още една кана бяло вино за мое здраве. Ако почнат да те разпитват защо не си вече на работа при мене, ще им кажеш, че ще се женя за бялата кокошка и много я ревнувам.
Блъснал още веднъж вратата, извикал:
— Ей, отваряйте!
И офейкал в гората. Било към полунощ. Стопанинът се позабавил, додето се облече. На слизане ругаел пияниците, които не се прибират да спят. През това време Гиен бил вече размислил. И решил да направи тъкмо противното на това, което му подсказал въглищарят. Най-напред измъкнал от шапката хубавото гъше перо.
— Ти ли вдигаше тая врява? — попитал гостилничарят, без да го познае.
— Не. Един пиян, когото едва можах да прогоня: ей го е-е, гдето го е огряла месечината!… Прощавай, готов съм да ти се извиня. Аз, както виждаш, не вдигам врява. Не съм дошъл да пия, а да намеря някое местенце за нощувка.
— Имаш ли да платиш?
— Нямам нито петак, но утре мога цял ден да ти работя. Ще насека дърва, ще донеса вода, ще…
— А-а, сега те познах — рекъл стопанинът. — Ти си ратаят на въглищаря. Защо не си при него?
— Изгони ме. Не бях нагласил хубаво в количката стомната с виното, дето купих от тебе, и разлях малко.
— Според мене, ти си пийнал повечко от стомната, докато се върнеш, та затова те е изгонил!
— Личи ли да съм пил?
— Не личи, ама ще видим. Тая нощ ще те оставя да спиш в плевнята.
Отишли зад сградата, която се издигала по склона на хълма. Като се изкачили на няколко стъпки по доста стръмното нанагорнище, те се озовали срещу тавана на странноприемницата, гдето прибирали сламата. От каменистата пътека до прозорчето се минавало по тясна дъска. Гиен тръгнал без колебание, макар че било доста тъмно. Дъската се огънала доста по средата и го накарала да заиграе като тапа във вода. Но той не се смутил и пожелал със смях лека нощ на стопанина.
— Слушай! — извикал гостилничарят. — Я ела насам! Убедих се, че не си пил. А има да ти кажа важни работи. Още сега можеш да ми направиш голяма услуга. Щом си въглищар, трябва да разбираш от дърварство!
— Иска ли питане!
— Ако разбираш от дърварство, трябва да разбираш и от дърводелство?
— То се знае.
— А като разбираш от дърводелство, трябва да знаеш донейде и коларство?
— Ами че…
— Слушай сега, каретата на ония господари, дето отседнаха тук, не може да върви. А няма кой да я поправи. Вързани са да стоят тук и са просто полудели. Не знам каква важна работа ги мъчи, но искат да заминат веднага и да препускат дяла нощ. Макар че госпожата е доста болна… Искаш ли да видиш колелото?
— Иди да събудиш кочияша — рекъл Гиен. — Той ще ми помага. А ти можеш да си спиш спокойно.
Кочияшът дошъл в навеса и държал свещта, докато Гиен работел. Гиен нямал друго сечиво, освен секирата си. Но бил толкова сръчен, че призори вече бил поправил счупените спици и нащърбената шина. Запалил голям огън, взел да нагрява обръча и чакал да дойда време да стегне с него колелото.
През това време кочияшът, който вече се бил разприказвал, рекъл с възхищение:
— Господарите ми ще бъдат много признателни. Благодарение на тебе може да се измъкнат от голяма беда.
Гиен усетил, че ще чуе нещо интересно. Но бил хитрец и казал само едно:
— Така ли?
— На тебе мога да ти обадя — продължил кочияшът. — Вчера ни откраднаха цяло богатство, все жълтици. Най-чудното е, че никой чужд човек не се е приближавал през целия ден до каретата. Когато тръгнахме призори, четирите торби бяха под седалката за господарите, а като пристигнахме тук, ги нямаше.
— Спирахте ли по пътя? — рекъл Гиен.
— Все едно че не сме. Само половин час, за да закусим в планината. И десетина минути у един въглищар: господарите слязоха да пийнат нещо, но намерили там само някакво хлапе. Аз не видях никого: държах конете и не мръднах нито на стъпка от каретата. Ако беше дошъл някой крадец, щях да го видя, то се знае!
Мисълта на момчето се размърдала. Припомнило си то, че въглищарят се изгубил по едно време, че донесъл нещо тежко, че му дал тия жълтици, паднали сякаш от небето, че побързал да го отпрати, след като го напие…
— Кажи на господаря си, че искам още сега да поприказвам с него! — извикал Гиен.
И докато кочияшът отишъл да събуди господаря си, стегнал колелото с обръча.
— Ще можеш ли сам да го наместиш, като поизстине? — попитал той кочияша, който скоро се върнал.
— Разбира се! А ти върви и не се май — господарят те чака.
Господарят бил в гостилницата, гдето — за да го разсъни — стопанинът му поднасял вино с канела, сварено с бадемови черупки. Гиен поздравил, хвърлил на масата петте жълтици и попитал:
— Познавате ли тия образи?
— Сигурно! — отговорил господинът. — Това е образът на краля. Също като на жълтиците, които ми откраднаха.
— Вземете си ги — рекъл Гиен. — Ще мога да ви обадя, предполагам, къде са отишли и посестримите им… А ти — продължил той, като се обърнал този път към гостилничаря — какво щеше да си кажеш, ако ти бях поискал и ти бях предплатил нощес най-хубавата стая?
— Щях да си кажа, че си откраднал парите — отвърнал стопанинът. — Такива пари не се намират на пътя; а ти не приличаш на господар.
— Така си помислих и аз. Ами ако ти възразях, че съм голям богаташ? И че мога да вадя жълтици, като изтърся заешки кожи или чукна нощвите с метла? Или че щом ми се допие бяло вино, трябва само да ритна, господаря си по задника?
— Щях да кажа, че това са пиянски приказки и сигурно здраво си се натряскал, за да бръщолевиш такива глупости. Щях да ти кажа още, че краден имот добро не донася, щом пиенето те е накарало да се перчиш с откраднатите пари.
— Така си мислех и аз. Сега вече всичко горе-долу ми е ясно.
— Какво ти е ясно? — попитал господинът.
— Ще ви кажа, като ми стане съвсем ясно. А сега елате да видите дали ще ми одобрите работата.
Каретата можела вече да потегли. Господинът ахнал от възхищение. Настоявал Гиен да си вземе жълтиците, но Гиен бил момче с честолюбие и не се съгласил. Тогава господинът го прегърнал и му рекъл:
— Трябва поне да узнаеш каква голяма помощ ни даваш в нашата беда. Аз съм първият кралски шамбелан[3]: а госпожата, която придружавам, е кралицата. Кралят е пленник в планината. Откраднатите торби с жълтици носехме, за да го откупим. Ако не занесем утре откупа на враговете му, ще го убият. Затова кралицата се поболя от мъка, като пристигнахме и видяхме, че парите ги няма. Надеждата й сега е само в баща й — Жубарския крал; само че неговото кралство е отвъд Изгорелите поляни; затова не бива да се бавим нито миг, щом каретата е готова.
— По-скоро ще свършите работа — рекъл Гиен, — ако се върнете в столицата да вземете други пари за откуп.
— Сигурно ще имаме време да идем и да се върнем, но не и да съберем от верните ни поданици толкова много пари, колкото са кралските доходи за дванадесет години! Сиреч всичко, което бе натрупал, откато се роди княгиня Аелис. Той насичаше всяка година тия пари със своя образ, за да готви зестра на княгинката. Не ги е пускал в обръщение из кралството и никъде не могат да се намерят. Но за зла чест авурският барон ги бе видял.
— Авурският барон ли? — извикал Гиен. — Същият, дето кралят заповяда да му изравнят със земята замъка?
— Същият. Решил е да си отмъсти. И се възползува от това, че кралското семейство отива през летните горещини на хлад в един планински замък. Дойде ненадейно с войниците си и ни плени. Мене и кралицата изпрати назад, за да донесем откуп за краля: и то много по-голям, отколкото струва разрушеният му замък. Но той не държи навярно толкова за парите, колкото за смъртта на краля. Закле се, че ако утре до обяд не му донесем парите, ще убие най-жестоко краля и княгиня Аелис.
— И княгинката ли? И как ще ги убие?
— Ще ги набие в земята пред замъка с четири кола и ще прекара през телата им брана, докато ги смеле заедно с пръстта. Поставил е вече браната в двора, под прозореца на краля.
— Гледай ти чудовище! Трябва да се намерят веднага пари или да измислим нещо друго. Аз се досещам донейде как са изчезнали торбите, само че… къде са се дянали после? Може да идете и да поогледате у въглищаря. Но не му казвайте, че съм приказвал с вас. Не се издавайте, че го подозирате, и главно не го заплашвайте: той е страшен човек! За да го уловите, ще ви трябват десет души войници, а вие имате само един кочияш с камшик. Додето вие сте при него, и аз ще се погрижа да направя нещо.
И така, отишли те в Еуз. Било още рано. Въглищарят спял като праведник. Шамбеланът почукал на вратата, а Гиен се скрил в това време зад един храст. Въглищарят се показал много любезен.
— Да, излязъл бях вчера, когато сте минали насам. Според мене, вързопчето ви е било измъкнато от моя ратай. С тия лъскави сини очи много ми прилича на магьосник: страх ме е от него, затова и не пропуснах първия случай да го отпратя.
— О, не е ли вече тук? Много жалко…
— Да, представете си, че снощи се беше напил като свиня: сигурно е купил вино с вашите пари! Като се върнах, го заварих съвсем пиян. Почна дори да ме рита, защото не исках да пия с него. Натряскал се беше, да прощавате, та не можеше да каже две думи свястно, толкова му лепнеше езикът: насмолен като нова лодка! Изгоних го, а той ми каза, че малко го е грижа, защото джебовете му били пълни с жълтици. Сега разбирам откъде!
— Дали може да надникна в стаята му? — попитал господинът. — И тук-там още из къщата? Може да е скрил нещичко от парите. Защото вързопът беше много тежък.
— Надникнете където ви е угодно! Не искам да ме помислите за съучастник.
Въглищарят бил затрупал всичко под дървата и бил съвършено спокоен. Шамбеланът прегледал навред, но не намерил нищо. Отишъл си с празни ръце. Гиен го чакал при завоя.
— Не скърбете — рекъл му той. — Чудно ще бъде, ако бяхте намерили парите. Но в тая кошница имам нещо, с което ще сполуча може би да спася краля и княгинката. Ей сега ще опитаме.
Гиен повдигнал платното от кошницата, гдето била скрита бялата кокошка. Взел я в лявата си ръка, обърнал кошницата и изтърсил курешките на земята. Отъркал в тях подметките си, погалил полека кокошката с дясната си ръка и затананикал:
Нощ пред мене, ден зад мене!
Дано смъртно око не ме види!
— Къде си? — извикал шамбеланът.
И облещил очи. Гиен не се виждал никакъв. Само гласът му прозвучал весело:
— Сполучих! Спасени сме. А сега обратно!
Оставил кокошката на земята и взел да тупа с нозе, както когато човек отърсва сняг или кал, като пеел:
Ден пред мене, нощ зад мене,
дано всички да ме видят!
И се показал пред слисания господар. Без да губят ни минутка, и двамата хукнали към странноприемницата. Като пристигнали, Гиен рекъл:
— Идете веднага да утешите кралицата. После ще ме заведете в кралския замък. Ще ми трябвате.
След половин час Гиен и шамбеланът се качили в каретата. Кочияшът препускал, без да гледа. По пътя Гиен обяснил на спътника си какво ще правят. И оглеждал околността. На доста голямо разстояние от замъка били разставени часови, а при мостовете, кръстопътищата и всички важни преходи имало въоръжена стража. Авурският барон бил взел всички предпазни мерки! Да речеш, че се води война.
Часовите не пуснали каретата да влезе в замъка. Спрели я дори още пред подвижния мост. Шамбеланът слязъл и тръгнал сам, за да докаже, че не идва с лоши намерения. Едва тогава спуснали подвижния мост, но щом той минал, мостът веднага бил вдигнат отново.
— Кажи на господаря си, че идвам за откупа! — заповядал той на вратаря.
Вратарят го оставил да чака под сводестия вход и без да отделя поглед от него, позвънил. Баронът слязъл.
— Къде са торбите? — попитал той.
— Откраднаха ни ги, но ще ви донеса два пъти повече, ако ни дадете три дни време…
— Да се махнеш оттук, благовестнико! Думата ми е дума. Ако утре до обяд не донесеш откупа, кралят и княгинката ще бъдат разсечени на парченца. Сбогом.
Разговорът не траял дълго. Подвижният мост бил спуснат, за да излезе шамбеланът, и пак издрънчал при вдигането. Стражите от бойницата затръшнали вратата на каретата и плеснали с алебардите си конете, които хукнали като бесни.
Но Гиен не бил в каретата. Той станал невидим още преди да наближат замъка, минал заедно с шамбелана през подвижния мост и останал вътре.
Обиколил най-напред навсякъде, за да види как ще трябва да постъпи. Не било мъчно да открие стаите на краля и княгинката. Пред вратите им, в края на дълъг и тъмен каменен ходник, имало само един страж, но други сновели непрестанно из коридорите и двора.
Гиен се приближил неусетно до стража, който стоял като скован в бронята си. Взел му шлема и повеял няколко пъти с него над главата му. Стражът не мръднал. Тогава Гиен извадил от кошницата си стрък бурен с треперещо връхче и го пъхнал полекичка в носа на стража, който кихнал. Гиен пак повеял с шлема. Войникът изръмжал:
— Ще ме хване мене хрема в тая ледница! Вятър влиза, а слънцето не може!
Отишъл той до края на ходника и затръшнал ядосано вратата. В това време Гиен отворил вратата на кралската стая, влязъл и я притворил, като оставил в жлеба под пантата един гвоздей за обуща. Стражът се върнал, мърморейки:
— Ех, дявол да го вземе, ама че течение ставаше в тая колиба!
И дръпнал силно вратата. Стиснат като лешник, гвоздеят се забил в дървото, но главичката му оставала отвън и връщала вратата, която се отворила отново. Стражът я затръшнал още два-три пъти, докато накрай езичето се позадържало някак.
Гиен се приближил на пръсти до краля. И му прошепнал на ухото:
— Приятели! Не се бойте, не мърдайте, дойдох да ви спася!
Кралят зяпнал и взел да си търка очите. Малката Аелис също чула.
И скръстила в унес ръце. Хубава била тая малка княгиня… и хитра…
Гиен продължил:
— Днес дойдох главно да огледам на място какво може да се направи и да се разбера с вас… Но мисля, че още сега ще мога да измъкна княгинчето. А за вас ще дойда утре заран. Тая нощ, към първи петли, ще изпиете в една чаша ей този прах. Не се тревожете за нищо. Целунете дъщеря си, защото тръгваме.
Кралят продължил да гледа наоколо си като замаян. Но Гиен нямал намерение да се бави. Метнал Аелис на гърба си като агне и щом нозете на княгинчето се отделили от земята, и то станало невидимо. Гиен отворил полекичка вратата, сякаш езичето само се отпуснало. Войникът изругал, потърсил по земята камъчето, което навярно пречело вратата да се затвори, и дори коленичил. Тогава Гиен го прескочил и офейкал като призрак.
Носейки внимателно скъпоценния си товар, минал с лъкатушения из салоните и двора, за да не докосне някого. Стигнал до подвижния мост, който бил пак вдигнат. Тук се наложило да чака дълго. Най-сетне един взвод войници се строил, за да смени външните часови. Гиен излязъл с тях и слязъл от планината по малките пътечки.
Аелис не била тежка, но имало много да се ходи, докато излязат от охраняваната зона. Времето било задушно като пред буря. Гиен усетил, че се уморява. От време на време оставял Аелис на земята, за да си поотдъхне, но тя ставала веднага видима. Затова той все повече съкращавал тези почивки.
В това време, щом се изправил, стражът пред кралската стая забелязал, че кралят е сам. И дал тревога. Никой не можел да разбере как е изчезнала Аелис. А трябвало да съобщят все пак на барона. Той побеснял от яд, поставил четирима души пред вратата, четирима под прозореца и четирима пред камината. После слязъл в двора и викнал на стражата:
— Проклятие! Сигурно не сте следили оня негодник шамбелана или пък заедно с него е влязъл съучастник, когото не сте забелязали! Всички ще останете два дни без месо и вино! И да не сте пуснали отсега нататък някого, дори от другарите си, ако мене ме няма! Няма да отделям поглед от вас, изменници!
Устата му пръскала пяна от ярост. Любимото му ловджийско куче го гледало с кръвясали очи; увисналият му език треперел като на зажъднял звяр; моравите ноздри се свивали и оголвали зъбите му. Това куче било дяволът, който завличал барона по адските ловувания: така смятал по-сигурно да го погуби, като стовари още един грях на душата му. Гледало го то с пламнал поглед, който още повече разгарял яростта на барона. Проклинал той и ругаел така ужасно, че не е възможно да се повторят думите му. И накрай извикал:
— А пък оная нещастница Аелис, дяволите да ме вземат, ако не я дам на кучетата си да я разкъсат.
В същия миг в притъмнялото небе се чул тътен на далечна гръмотевица. Баронът продължил като луд:
— Дано гръм да я удари! Тогава ще умра доволен!
Мъките на Аелис и Гиен не били свършили. Стражи имало дори до реката, а момчето усещало, че силите му изневеряват. Продължавал все пак да носи княгинката от храст до храст. Така минали покрай малка квадратна постройка — някоя стара затрупана пералня може би или гълъбарник без покрив — сред която бил израснал между полски цветя един висок кипарис. До зида растяло подъбниче.
Гиен се сетил за баща си, пуснал княгинката на земята, скрил я до стените и си дал пет минути отдих. Небето било вече съвсем потъмняло, гръмотевиците не стихвали. А въпреки всичко трябвало да вървят. Гиен сдъвкал един стрък подъбниче и се приготвил за последното усилие. Но Аелис му казала:
— Почини си още малко, моля ти се. Срам ме е, че толкова се измъчи заради мене. Пък и нали виждаш, бурята ни настигна, няма да ни гонят вече, нека се подслоним зад тия стени.
Така и сторили. Но тътнежите ставали все по-страшни, подгонена от дявола, бурята търсела децата из цялото поле. Светкавицата казвала на гръмотевицата:
— Удари на това място!
И гръмотевицата удряла:
— Готово!
Светкавицата казвала:
— Разцепи ми оня дъб!
Гръмотевицата го разцепвала:
— Готово!
— Удари сега оная скала!
И скалата се разлетявала на късчета.
— Събори оная колиба!
Колибата се катурвала.
Зърнала накрай светкавицата и заслона на бегълците и рекла на гръмотевицата:
— Гледай сега, ей там трябва най-здраво да удариш — по стария зид, гдето се крият две деца.
Но гръмотевицата отвърнала:
— Не мога. Не видя ли какво расте между камъните? Подъбниче. То е по-силно от гръмотевицата, не ми е разрешено да го нападам.
Тогава бурята отнесла яростта си по планините, след това полека-лека се укротила. Гиен пак метнал Аелис на гърба си. Минали под носа на последните часови, чиито шлемове шуртели като капчуци; този, който пазел пред моста, бил наметнат с вехт чувал и стоял с клюмнала глава.
Щом минали реката, Гиен оставил Аелис на земята. Били мокри, но щастливи. Гиен взел пак кокошката от кошницата, изтърсил подметките си, изпял песничката, като милвал бялата перушина, и се явил най-сетне пред очите на Аелис.
Косата му била залепнала по челото, лъсналото мокро палто висяло като кеневирена престилка, нозете му били изпръскани с кал чак до корема, а с кошницата приличал на скитник, тръгнал на лов за охлюви. Но на Аелис той се сторил прекрасен. Изправен, с царствена стойка и чудни, блестящи очи!
Тя скочила на врата му и рекла:
— Като пораснем, ще се омъжа за тебе, ако искаш.
— Искам, то се знае — съгласил се Гиен.
Кралицата много се зарадвала, като видяла дъщеря си. Но се тревожела все още за съпруга си. Гиен рекъл на шамбелана:
— Утре ще бъде по-мъчно, защото сега всички са нащрек. А кралят е много тежък, та не ще мога да го нося на гръб. Освен това да започнем отначало: преди да реша как ще изляза от замъка, трябва да намисля как ще вляза. И намислих вече нещо. Вместо коза ще ми докарате най-напред един тлъст вол. Ако не мога да изкарам коза, все ще успея може би да вкарам един вол! А на шията му окачете пълен мях с вино.
На другия ден Гиен се качил на вола. Сам той бил невидим, защото бил погалил кокошката и бил отъркал подметките си в курешките, но тлъстият вол, стъпил на прашния път, се виждал отдалеко и представял доста приятна гледка.
Като стигнал пред подвижния мост, Гиен смушил вола, който започнал да мучи. Щом видели такова хубаво безстопанствено животно, войниците решили да го приберат. Много добре щяло да дойде на изгладнелите за месо стомаси. И мехът с виното идвал навреме в тоя ден за пост и покаяние! Спуснали те подвижния мост и обедът им влязъл с тържествена походка.
Заклали вола без много врява в един кът на обора, одрали го, нарязали го на късове, занесли месото в кухните и скритом го сварили.
След като ги погледал някое време, Гиен побързал да отиде в покоите на краля. Ходникът бил празен, вратата на стаята зеела широко разтворена. Кралят лежал мъртъв на леглото. Стражите го намерили вече изстинал сутринта. Като разбрал, че не ще може да си отмъсти, баронът едва не полудял от ярост. И заминал на лов, да избие каквото му попадне, та да забрави яда си.
Гиен влязъл в безлюдната тъмна стая, гдето горяла само една жалка восъчна свещ. Вигнал спокойно единия клепач на мъртвеца, погледнал и рекъл:
— Добре.
После се върнал в двора под кралския прозорец, гдето браната стояла на трите си колела. Повечето войници се били изпокрили да плюскат из потайни места, защото се бояли от барона и офицерите си. Гиен изтеглил браната в обора, гдето били останали главата и кожата на вола.
Отишъл пак в стаята при смъртника и взел на гръб краля. Било много мъчно, защото Гиен не бил нито висок, нито едър. Но бил жилав като баща си, а за щастие и пътят бил кратък. Занесъл той с мъка в обора краля, който станал също за някое време невидим. И почакал там час-два.
По едно време пред входа на замъка настанала страшна олелия. Прозвучала тръба, веригите и осите на подвижния мост заскърцали, войниците се събрали сред звън на оръжия и застанали мирно пред барона, който се прибирал от лов. Развълнуваните и възбудени кучета лаели, конете цвилели и ровели с предните си копита.
А сред това празненство се появило изведнъж едно нещо, едно нещо!…
Най-напред се показала заклана волска глава, която вървяла сама, като привидение. Очите й били затворени и подути като олицетворение на страха, устните увиснали, космите й лепнели на едри кичури, почернели от кръв; огромните рога и лепкава муцуна били замърсени с тор.
Тялото на тази глава приличало на някаква дяволска вила, която дращела с едри крачки пръстта и вървяла наведена напред, без да се крепи на нещо. Зад нея, неизвестно как, из въздуха се носели кожени ремъци, които теглели шумно и на пресекулки една необикновено ниска талига.
Тази талига била брана с едри зъбци, покрита с волска кожа, която се влачела в праха: върху тази още лепкава волска кожа бил положен вдървеният труп на краля, с лице към небето. Една восъчна свещ пушела със синкав пламък пред колесницата. Невидима свирка отмервала в такт някаква дяволска музика, която пронизвала ушите и смразявала сърцата.
Множеството изпаднало в ужас. Конете се изправяли на задните си нозе и с всеки ритник разбивали по няколко глави. Кучетата се изтръгвали от веригите си и започвали да разкъсват с вой ловците; за да избягат по-бързо, войниците си проправяли път със сабите и безмилостно се избивали едни други. Баронът бил съборен от седлото и стъпкан от обезумялата тълпа, тялото му било разсечено, както сам той искал неотдавна да разсече пленниците си. А най-едрото куче отнесло душата му в ада.
През това време погребалното шествие с краля минавало тържествено по широката пътека, която войниците му отваряли, притискайки се до стените. Минало през подвижния мост и слязло от планината, все под страшните звуци на тая музика без музикант. Часовите се разпищявали и офейквали един след друг или умирали на място от страх.
След като тялото на краля минало моста, Гиен прибрал свирката си в джеба. Захвърлил в храсталаците волската глава и вилата, която влачел грижливо по земята, за да могат всички да я виждат. Захвърлил кожените ремъци, закачени за пояса му, отърсил нозе и казал весело:
Ден пред мене, нощ далеч от мене!
Сега вече нека всички да ме видят!
И въздъхнал с облекчение.
— Горкият крал! — добавил той. — Ако можеше да види тоя грозен карнавал, щеше наистина да умре! Време е вече да го събудя.
Взел от джеба си няколко листа подъбниче, смачкал ги с малко вода и пъхнал този цяр между зъбите на краля. Мъртвецът потреперал от горчилката, която стоплила кръвта му, изстинала временно от праха, погълнат в полунощ. Кралят отворил очи, видял, че е свободен, и целунал спасителя си.
— Ние с дъщеря ми ти дължим живота си — рекъл той. — А сигурно и жена ми. Каква награда искаш?
— Ще ви кажа, когато възмъжея напълно — отговорил Гиен. — А може и княгиня Аелис да избере това, което ще бъде най-добро за мене.
Близнаците от Синята риба Гасконска приказка
Седял веднъж замислено един рибар край реката и гледал как плувката на въдицата му се носи по водата и никак не потъва.
— Няма полза да си свестен човек — мислел си той. — Злата слука върви по петите ти. Тръгнал съм за риба, а рибата от цял месец вече сякаш е избягала от нашия край. Милата ми женица пък копнее за дете, но и то, напук на молитвите и обетите й, се мярка колкото и рибата… Аха-а! Тоя път плувката потъна!
И зарадваният рибар изтеглил от водата една едра синя риба.
— Ох, рибарю, рибарю! — извикала рибата, като се мятала по тревата. — Пусни ме пак във водата, не съм си направила завещанието и наследниците ми ще се избият помежду си, ако не оправя работите навреме. Пусни ме във водата, а пък аз ще ти кажа едно място, дето ще можеш да уловиш двайсет пъстърви.
Рибарят се съгласил на тая спогодба и се прибрал радостно с двадесетте пъстърви.
След два дни уловил пак едрата синя риба.
— Тоя път, рибарю, съм готова да вървя с тебе! Само че ти ми направи добро. Затова, ако отидеш еди-къде си, под еди-кой си мост, ще наловиш колкото си искаш риба; но ще трябва винаги да постъпваш точно както ти казвам.
— Слушам, синя рибо.
— Ще имаш всеки ден ядене, а освен това и още нещо, за което копнееш… ще видиш! Като се прибереш, кажи на жена си да ме свари в червено вино, разрежи ме после на три и дай главата на кобилата си, опашката на кучката, а корема на жена си.
Така и станало. Кучката родила наскоро две палета, а кобилата два жребчета. Най-после за голяма своя радост и жената родила две близначета, закръглени като стомнички и весели като врабчета.
Близначетата толкова много си приличали, че съседите не можели никак да ги различат, пък и самите родители понякога се двоумели. Но като започнали да растат, разликата в нрава им все повече проличавала. Бернаде бил ту замечтан, ту палав, непредпазлив и щедър. Белтраме бил спокоен, сдържан и предан. Братята се разбирали чудесно и хората из целия край познавали и тях, и неразделните им другари — техните кучета и коне.
Като станали на двадесет години, близнаците се сбогували с родителите си, яхнали конете, подсвирнали на кучетата и тръгнали по света.
Стигнали с песни до един кръстопът, гдето бил побит каменен кръст.
— Братко — рекъл Бернаде, като спрял коня си, — поеми към изгрева, аз ще тръгна пък към залеза. И да се намерим пак тук подир шест месеца. Като пристигнеш, чукни кръста със сабята си. Ако потече кръв, да знаеш, че ме е сполетяло нещастие; инак няма да ме чакаш много.
Белтраме смятал, че ще бъде много по-разумно да продължат пътя си заедно. Пък не му харесали и тайнствените приказки, каквито брат му обичал впрочем да си дрънка от съмнало до полунощ, та и насън дори.
— Слушай, магьоснико — засмял се той, — защо да се разделяме? Нима няма да сме по-силни, ако бъдем двама? Останеш ли с мене, давам ти дума, че няма да те сполети зло.
Но Бернаде бил непреклонен. И така, разцелували се те и тръгнали — единият към изгрева, другият към залеза на слънцето…
Яздил Бернаде няколко дни, догдето стигнал в един град колкото Ажен[4], че и още по-хубав. На площада, на сянка под камбанарията, се били проснали ничком много хора; камбаната проплаквала всяка минута, органът ридаел, а през разтворената врата на черквата долитал горещ молитвен шепот.
Бернаде слязъл от коня и се приближил полекичка до една старица, която мърморела под черната си дантелена шапчица.
— Какво се е случило, добра майко? — прошепнал той.
— Ох, моето момче! Седмоглавият звяр с четиринайсетте рога иска всяка година от нас да му даваме данък. А данъкът е все най-хубавата девойка, току-що навършила двайсет години. Тоя път се случи дъщерята на един богат търговец, невиждана хубавица. Ох, тежко ни!
— Хей вие, гдето се молите и плачете! — провикнал се Бернаде. — Станете да ме чуете. Аз ще убия седмоглавия звяр с четиринайсетте рога. Не бойте се.
Всички го наобиколили в един миг. Едни започнали да му целуват ръцете, други му се подигравали, ругаели го, трети го молели да се пази, блъскали го, милвали го. Той се освободил, яхнал коня, подсвирнал на кучето си и тръгнал към посоченото място, без да се обърне назад. Като наближил градските стени, чул сърцераздирателни ридания. Щом излязъл през крепостната врата, видял вързана за един крайпътен бор разплакана чернокоса девойка с извезана рокля и скъпоценни накити.
— Върви си по пътя, чужденецо! — извикала тя. — Седмоглавият звяр с четиринайсетте рога ще дойде да ме изяде, а ще изяде и тебе, ако не избягаш.
— Няма да избягам, девойко. Ами ще убия седмоглавия звяр с четиринайсетте рога.
Настанил се той здраво на седлото и изтеглил от ножницата дългата си сабя. В същия миг земята се затресла, от всички стъбла на дърветата бликнала смола, листенцата на цветята изкапали и зверът се показал.
— Дръж се, конче! Хапи, куче! — викнал младежът.
И се хвърлил връз чудовището. Цели три часа битката не стихнала. Когато слънцето клоняло да залезе, седмоглавият звяр с четиринайсетте рога се строполил в кърви на земята.
Бернаде скочил от коня си, прерязал въжето, с което била вързана девойката, и я настанил на седлото. А кучето излаяло два-три пъти и задърпало господаря си към трупа.
— Разбирам! — рекъл момъкът. Отрязал седемте езика от седемте уста на звяра, увил ги грижливо в кърпата си и отишъл при дъщерята на търговеца.
Като влезли в града, всички го понесли на ръце. Разплаканият търговец прегърнал Бернаде и го попитал:
— Кажи сега, каква награда искаш?
— Никаква. Или, с ваше позволение, искам да се оженя за дъщеря ви.
Всички започнали да ръкопляскат. Приготвили се набързо за сватба и цели три дни и три нощи яли, пили и се веселили.
Няколко дни след женитбата Бернаде излязъл да се поразходи на кон, като взел отзад на седлото и жена си. Кучето му вървяло както винаги подир него. Минали покрай една къща с дебели стени, без прозорци. Тревата наоколо била изсъхнала, а пръстта напукана.
— Как ми се иска да вляза вътре! — извикал Бернаде и подскочил весело на седлото.
— Не разбирам любопитството ти, мили мъжо, а пък и изгледът на тия стари стени не буди у мен желание да се бавим из тия места. Откажи се от намерението си! Това е Прокълнатата къща, всички в нашия край я знаят. Който е влязъл вътре, не е излязъл вече.
Младежът се престорил, че се е замислил за нещо друго, и продължили разходката си. Само че на другия ден пристигнал пак до тайнствената къща, почукал на вратата и извикал:
— Може ли да вляза?
— Върви си по пътя, нещастнико! Вратата е от дъбова сърцевина, ключалката и пантите от чиста стомана! — обадил се един груб глас.
— Отвори ми, искам да вляза!
— Щом не се боиш от нищо, отскубни един косъм от главата си, пъхни го в ключалката и вратата ще се отвори.
Момъкът си отскубнал един косъм и го пъхнал без колебание в ключалката. Вратата се раззинала безшумно пред тъмна бездна… Бернаде смушил коня, който се дърпал пред входа. Още не влезли, и тримата — конник, кон и куче — били погълнати от земята, която се пропукала ненадейно и също така ненадейно се затворила. Гръмки смехове прокънтели като камбани из целия дом, а вратата бавно се затворила. Слънцето продължило да припича над изсъхналата трева, над напуканата пръст, над слепите стари зидове и всичко потънало отново в тишина.
Младоженката чакала съпруга си отначало с тревога, после с отчаяние. Минали дни, недели, месеци. Облякла тя черно кадифе и скрила косите си под дълго було. Баща й я прибрал у дома си, гдето почти не я виждал, защото тя не се показвала от стаята си.
През това време Белтраме си пътешествувал спокойно. На уречения ден и час, точно след шест месеца, той пристигнал за срещата с брата си.
Било много горещо, момъкът слязъл от коня и седнал на сянка под кръста. Макар че бил спокоен и не особено суеверен, чувствувал, че нещо не е в ред. Какво ли е станало с лекомисления му брат? И наблюдавал замислено кучето, което ръмжало заплашително и обикаляло кръста.
— Какво има, кученцето ми?
То започнало да лае глухо и да тегли господаря си за ръкава, за косите, после се опитало да измъкне сабята от ножницата.
Подвоумил се малко, свил рамене и накрай решил да удари здраво кръста със сабята си. Но пребледнял като месечина, щом видял, че от камъка протекла кръв и започнала да се процежда капка по капка. Яхнал той отново коня със свито сърце и поел пътя, по който брат му тръгнал преди шест месеца.
Когато стигнал града, по улиците играели хлапета. Щом го зърнали, всички се развикали радостно.
— Бернаде си дойде! Жив е, жив!
И повели коня към къщата на търговеца. Белтраме не се противил, защото смятал, че щом познават толкова добре брат му, все ще научи нещо, за да открие дирите му.
Търговецът ахнал от радост и заситнил полека към него, защото му пречел големият търбух.
Чула тая олелия, младоженката излязла от стаята си и застанала на горния край на стъпалата в жалейната си дреха. После притиснала с ръка сърцето си, изтичала долу и се хвърлила в обятията на момъка. Така, със смехове и възклицания Белтраме бил отведен в салона, гдето му поднесли закуска. Баща и дъщеря приказвали безспир, пресичали се, забравяли да ядат. Белтраме не смеел да ги разубеди, като виждал колко са щастливи. Пък и защо да им създава нови страдания, щом нямал доказателство, че брат му е умрял? Но без да пропусне нито хапка, нито глътка, слушал най-внимателно с надежда да научи как и кога е изчезнал Бернаде. И скоро узнал.
— Облякох и жалейни дрехи, както виждаш, мили мъжо. Наистина повярвах, че си умрял.
— Малка ти е била вярата в мене, миличка! Как си помислила, че ще се оставя толкова млад да загина?
— Повярвах, уви! Нали, татко?… Помислих, че си пожелал да влезеш в Прокълнатата къща. Толкова ти се искаше! А всички знаят, че който влезе там, ще го сполети беда. Ти си излязъл, защото си по-умен от другите хора и не се боиш от нищо. Това вече знаех — нали ме спаси от седмоглавия звяр с четиринайсетте рога?
Белтраме прехапал устни, без да продума. После станал, прозинал се и се протегнал.
— Миличка, посред бял ден умирам за сън. Ще ида да подремна малко. След два часа ще дойда пак при тебе.
Булката го завела до стаята му. Той останал да спи, а тя изтичала в кухнята да приготви вечеря, още по-вкусна от закуската.
Но вместо да си легне, Белтраме отворил прозореца и се прехвърлил в градината. След малко препускал стремглаво подир кучето си. Стигнали до една къща с дебели стени, без прозорци. Тревата наоколо била изсъхнала, а пръстта напукана. Момъкът скочил на земята, почукал силно и извикал:
— Мога ли да вляза?
— Върви си по пътя, нещастнико! Вратата е от дъбова сърцевина, ключалката и пантите от чиста стомана!
— Отвори ми, искам да вляза!
— Щом не се боиш от нищо, отскубни един косъм от главата си, пъхни го в ключалката и вратата ще се отвори.
Белтраме поразмислил няколко мига, отскубнал един косъм от коня си и го пъхнал в ключалката. Вратата се раззинала широко пред тъмна бездна. В същия миг почвата се пропукала под нозете на коня и го погълнала. Белтраме извадил сабята си, прескочил прага и извикал:
— Дръж, кучето ми! Хапи и късай каквото ти попадне!
Яростни викове закънтели отвред, тайнствени същества нападнали в тъмното нашия младеж. Удрял той наляво и надясно, подкрепян от верния си другар, който хапел и късал каквото му попадне. Полека-лека тъмнината започнала да се разсейва и той видял неясни фигури, които бягали, провирайки се сякаш направо през стените. Там гдето потъвали, пламвала звездица, вдълбана в камъка като елмаз в метал. Накрай в безлюдната и пуста стая нахлула дневна светлина.
Белтраме изтрил челото си и въздъхнал с облекчение. Като си поел малко дъх, той се заел да вдига настилката на пода. Лъхнала го миризма на влажна изба, а през отвора чул с радост гласа на своя любим брат.
— Дойде най-после! Знаех си аз, че ще дойдеш да ме отървеш, и те чаках, както сухата земя очаква дъжд!
След няколко мига двамата братя били вече навън и се гледали един друг на слънцето… Бернаде не бил никак променен; да не повярва човек, че е прекарал шест месеца в изба. Яхнали освободените си коне, край които кучетата радостно подскачали.
В града стигнали тъкмо пред вечеря. Като видяла Бернаде и Белтраме да влизат в гостната, дъщерята на търговеца извикала:
— Трапезата е сложена!
После облещила очи и изпуснала с вик голямата дървена лъжица.
— Господи! Каква е тази магия? Полудях ли? Двама мъже ли имам? Татко, татко; ела да ми помогнеш!
Бащата, който тъкмо влизал, без малко не глътнал побелялата си брада. Дотичалата прислужница счупила една саксия.
Бернаде и Белтраме се разсмели.
— Не виждаш ли, че аз съм съпругът ти? — рекъл Бернаде.
— Нищо подобно, аз съм! — възразил Белтраме.
Горката жена не знаела кому да хване вяра. Тогава Бернаде извадил кърпата си и показал седемте езика на седмоглавия звяр с четиринайсетте рога. И младата жена се хвърлила в обятията му, всички седнали на трапезата, приказвали едновременно и си честители радостта. Вечерята била отлична, смеховете и виното се леели неспирно.
Когато поднасяли сладкишите, Белтраме заявил, че ще се върне при родителите си, които сигурно очакват с нетърпение вест за своите синове.
— Но често ще ви идвам на гости, а следния път може да дойда и аз с булка, която също така хубаво ще готви! Дотогава бъдете живи, здрави и щастливи. Няма вече Прокълната къща из тоя край, нито седмоглав звяр с четиринайсет рога!
И препуснал с коня си, а кучето хукнало да ги догонва.
Лимузинска поговорка
Виното не се пести, когато бурето е на изпразване.
Безстрашният Туену Овернска приказка
Сигурно си представяте, че надали е имало нещо по-неприветно от един укрепен средновековен замък. Останалите до днес са почти винаги полуразрушени и тези развалини, обрасли в къпини и тръни, гдето се крият само гарвани и нощни зверове, наистина не са никак привлекателни.
Но в Средновековието, когато тези укрепени замъци са били още съвсем нови, не е било така. Главната кула е била, то се знае, от здрав камък, пояс от крепостни стени е заграждал, разбира се, постройките. Но в самия замък никога не пропускали да оставят място за зелени лехи и освен за задния двор, гдето ставали военните обучения, най-голямо внимание отделяли за овощната градина — място за разходка и удоволствие на кастеланите. Така в овощните градини на укрепените замъци се намирали най-хубави цветя, цъфнали храсти, красиви дървета и главно вкусни плодове.
А феодалните господари, които не прекарвали цялото си време на война или в кръстоносни походи, феодалните господари обичали да се разхождат там със своите деца, пажове, красиви дами и госпожици.
Между тия замъци с приятни и прекрасни овощни градини, неотговарящи на строгия им външен вид, никой не бил навярно по-приятен от замъка Роканвел, на една миля от Орийак. Господарят Роканвел се гордеел много с яката кула, която устоявала на всички пристъпи, но още повече се гордеел със своята овощна градина.
Ах, каква овощна градина! Имало там сочни масловки, ябълки, калвили, петровки круши, кумбули, които лъщели на слънцето като златни, мъхнати, едри, сочни праскови — да ти потекат слюнки само като ги видиш. Ах, да, вярвайте ми, градината била наистина несравнима.
Господарят Роканвел обичал да развежда из нея приятелите и гостите си.
Но веднъж, както се връщал, след като изпратил един свой добър съсед, той влязъл загрижен в големия трем на замъка и повикал синовете си, трима хубави момци — единият на двадесет и две, другият на двадесет и третият на осемнадесет години.
— Мили деца — казал той, — много съм ядосан. Като показвах овощната градина на нашия съсед Пейреорад, забелязах, че най-хубавите круши и праскови са изчезнали. Вчера бяха на дърветата. Но днес ги няма. Явно е, че някой смел злосторник се прехвърля през стената в овощната градина и ни краде плодовете. Трябва да го открием. Ти, Пиер, си най-големият, затова тебе натоварвам с тази задача. Ще застанеш тази нощ зад големия дъб пред входа на овощната градина и щом забележиш крадеца, ще го хванеш. Вземи и тази тояга — да ти послужи, ако негодникът те нападне. Но внимавай да не го убиеш. Защото нашият сюзерен, овернският граф, е забранил на своите васали сами да налагат наказания; затова, ако убиеш някого, има опасност и тебе да обесят.
Пиер взел тоягата. Не изглеждал доволен от възложената задача. Трябва да признаем, че най-големият син на господаря Роканвел не блестял с особена смелост.
За да се окуражава, той взел не само тоягата, но и голяма бутилка бурбонско вино и чудесно печено говеждо.
Като му се доспало към полунощ, решил да похапне и да пийне. Отгатвате какво се случило по-нататък. Станало му тежко от яденето, виното го замаяло, той се изтегнал под дъба и след няколко минути заспал и захъркал като ковашки мях.
Крадецът се прехвърлил през стената, плъзнал се по един клон в овощната градина и откраднал най-хубавите круши на роканвелския господар.
На другата заран първородният син отишъл смутено при баща си да разкаже злополуката. Бащата се разсърдил страшно, нарекъл сина си глупак, страхливец, заплашил го с бой и накрай повикал втория си син.
— Брат ти пропусна чудесен случай да пипне крадците. И остави да ни оберат най-хубавите круши. Ако са се усладили на разбойниците, сигурно ще дойдат пак, защото нощите са хубави и има пълнолуние. Разчитам ти да свършиш по-добра работа от брата си. Ето ти тоягата. И на добър час.
Вторият син не бил страхлив като най-големия. Но бил ужасно разсеян. Лекомислен мечтател, той гледал само да чете прекрасните ръкописи от библиотеката на баща си или да се качи в най-горната стая на замъка, за да наблюдава звездите и да гадае по тях бъдещето.
Но приел с готовност поръката на бащата.
„Една нощ на прохлада — казал си той — не е лошо. Ще мога спокойно да разглеждам небето и да открия нови звезди. Ако дойде пак и крадецът, много лесно ще го отупам.“
Щом се стъмнило, той се настанил удобно пред овощната градина, загледал звездите и така дълбоко се унесъл, че още преди полунощ заспал като младенец.
Когато дотичал на сутринта, роканвелският господар трябвало да раздруса сина си, за да го събуди.
— Така ли си пазил, глупав мечтателю? Погледни как си опазил: крадците пак са идвали и от вкусните калвили няма нито следа. Целият им труд е бил само да ги наблъскат в чувала и да го метнат на гърба си. Наистина си прекалил и не зная как още се въздържам да не те набия.
— Синко — добавил той, като се обърнал към третото си чедо, — надявам се ти да се отличиш малко повече от братята си. Ето ти тоягата, разчитам на тебе да уловиш негодника, който опустошава хубавата ми овощна градина.
Третият син на роканвелския господар бил решителен. Взел тоягата и отговорил кратко:
— Бъди спокоен, тате: Нали в околността ме наричат „Безстрашния Туену“? Да му мислят разбойниците!
Той се настанил още от вечерта на пост под една липа. Сгушил се и не мърдал. Минал час, втори, трети, а Туену не забелязвал нищо. Започнал да скучае, да се прозява и дори позадрямал, но изведнъж чул, че ябълки тупат като градушка по земята.
— Пипнах го тоя път — рекъл си той.
Тръгнал дебнешком, взел тоягата и я стоварил с все сила по главата на крадеца, който бил слязъл от дървото да събира ябълките, нападали от раздрусаното дърво. Крадецът се проснал, без да охне. Туену го пребил.
— Нещастнико — извикал бащата на другата заран, — ти си убил човек! А знаеше, че това е забранено от нашия сюзерен! Сега, милото ми дете, трябва да избягаш. Не може да останеш в роканвелския замък, защото ще те заловят и ще те осъдят. Тръгвай веднага. Много ми е жал, защото ти беше най-смелият ми син. Върви по света. Дано не те сполети беда. Но преди да заминеш, вземи тази торба. Тя е вълшебна, доколкото знам (макар че не съм имал никога случай да я изпитам). Завеща ми я прадядо ми. Ако срещнеш по пътя си някакво препятствие, набутай го в торбата и ще се отървеш от него. Сбогом, синко. Надявам се времето и смелостта ти да оправят твоята съдба.
— Не бой се, татко. Нали знаеш, че ме наричат „Безстрашния Туену“!
И тръгнал младият Туену, метнал нехайно торбата на рамо.
Вървял Туену, вървял и на мръкване навлязъл в една гъста гора. Доста уморен от дългия път, той се настанил под един листнат дъб и запалил огън от млади вейки, за да се топли и да се пази от зверове. Хапнал си каквото му бил дал бащата, после се изтегнал на тревата да поспи.
Не бил спал кой знае колко, когато чул, че нещо шумоли в дървото.
„Гледай ти! — рекъл си той. — Това вече не може да е крадец. Кой ли идва да ме безпокои?“
Не бил крадец, а един мъж с огнени очи, облечен в бяло от глава до пети. Туену се изправил. Не се уплашил, само се чудел и маел.
Човекът се спуснал от клон на клон, слязъл на земята и се приближил до огъня на Туену, сякаш искал да се стопли.
— Слушайте, месир[5], кой сте и какво търсите тук? — обърнал се Туену към привидението.
— Ах, клети момко, веднага ще ти кажа. Аз съм призрак. Умрях точно преди десет години в тежък грях. Малко преди да отида на оня свят, извърших грозно злодеяние. Откраднах от черквата на съседното село чашата за причастието и табличката за нафората. Зарових ги дълбоко под дъба, гдето си седнал. И господ ме наказа за това грозно престъпление. Захвърли ме в чистилището, гдето страшно се измъчвам. А ще стоя там, догдето откраднатите вещи бъдат върнати в черквата. Но имам право да търся спасение. Два-три пъти годишно се връщам в полунощ на земята. Скитам из тая гора и щом забележа някой закъснял или заблуден пътник, се втурвам към него за помощ. Само че, виждаш ли, момко, привиденията имат изглежда лоша слава. Щом ме видят, хората хукват уплашено. Само ти през тия десет години се спря да ми заговориш.
— Ще направя и нещо повече — рекъл Туену. — Ще ти помогна. Ще обадя на кюрето и ще изкопая откраднатите вещи.
— Благодаря ти — отговорил призракът и веднага изчезнал.
Туену отишъл веднага в съседното село. Намерил дома на кюрето. Всичко живо спяло. Черковният часовник ударил два.
Туену взел да хвърля камъчета по капаците на прозорците. След малко един прозорец се отворил и кюрето подало глава навън.
— Кой си — попитало то — и какво искаш, като си дошъл да будиш един християнин в такъв час?
— Елате по-скоро, отче — отговорил Туену. — Облечете се и вземете една кирка и лопата. По пътя ще ви обясня защо.
— О! — промълвило вече поуспокоено кюрето. — Кирка и лопата ли? Сега не е време за работа в градината.
— Не се шегувайте, отче. Работата е много важна.
— Не отивайте, отче — викнала събудилата се икономка. — Сигурно е някой разбойник, дошъл да ви убие!
И задърпала кюрето за ръкава, продължавайки да пищи.
— Не слушайте тази луда жена, отче. Нямам никакво намерение да ви убивам, ами трябва да спасим една душа от чистилището, а времето лети.
При тия думи кюрето престанало да се колебае. Без да слуша молбите и вайканията на икономката, то слязло по стълбата, отворило градинската врата, взело от плевнята лопата и кирка и тръгнало подир Туену.
По пътя момъкът му разправил за нещастното привидение.
— Много добре си спомням кражбата на тия черковни вещи — промълвило кюрето. — Аз не бях дошъл още. Но моят предшественик ми е разправял случката.
Стигнали до дъба, гдето бил заспал Туену, и взели да копаят около дървото.
След няколко удара с кирката момъкът открил тежък пакет, завит в грубо платно. Кюрето коленичило и отворило пакета: чашата и таблата заблестели на лунната светлина.
Кюрето не пожелало да пусне Туену току-така. Завело го у дома си, казало на успокоената икономка да го нагости богато и накрай му рекло:
— Ти си наистина най-сърцатият момък, когото съм срещал; заслужаваш прякора си. Но щом си толкова смел, би могъл да ни направиш една голяма услуга. Ето каква: на една левга оттук се издига прекрасен замък, гдето живееше някога един много добър благородник с дъщеря си. За жалост замъкът бе завладян от дявола. Той изгони обитателите му и оттогава настана страшна беда за целия край. Защото главатарят Ропоту, заобиколен от цяла банда рогати и опашати дяволи, устройва там адски оргии. Вярвай ми, ако сполучиш да прогониш тия нежелани гости, всички ще ти бъдат безкрайно благодарни.
— На драго сърце, отче — отговорил Туену. — Никога не съм се боял от дявола и дяволчетата му.
— Сигурно — промълвило кюрето. — Но все пак трябва да ти кажа, че който е дръзвал да отиде в оня замък, не е излизал вече оттам.
— Това да е бедата! Веднага тръгвам да се срещна с главатаря Ропоту.
Взел Туену вълшебната торба, подарена от баща му. И тръгнал към омагьосания замък.
Като повървял около един час, той забелязал сградата. Трябва да признаем, че видът й не бил много насърчителен. Всички прозорци били затворени, а капаците грижливо спуснати. Обаче портата била отворена и подвижният мост бил спуснат. Туену влязъл, без да трепне. Във вътрешния двор било тихо като в гроб. Но имало една отворена вратичка. И нашият юнак влязъл оттам в кухнята.
Чудна била тая кухня. Вътре нямало жив човек, а във високата камина весело пращял запален огън. Една прекрасна гъска се печала на шиш, а около нея били наредени на пиростии тенджери, от които се разнасял приятен мирис.
— Не изглежда чак толкова лошо — прошепнал Туену. — Само че ако не се погрижа, тая гъска ще изгори.
Заел се той веднага да върти шиша, да залива печеното със сос и да поддържа огъня, като хвърлил няколко съчки, които открил в един кът на кухнята.
Седнал на трикрако столче, Туену продължавал да готви, когато изведнъж чул остро изскърцване и вдигнал глава. Един страшен, черен, рогат дявол се спуснал през комина.
— Кой ти е позволил да влезеш тук и какво правиш в кухнята ми? — изревал той.
— Виждаш какво правя. Влязох, защото всички врати бяха отворени. А какво правя, е лесно да отгатнеш: грижа се за гозбата и ти би трябвало да ми благодариш, защото ако не бях аз, печеното щеше съвсем да изгори.
Без повече приказки Туену продължил да върти шиша и да полива гъската.
Дяволът се поразсърдил, но не казал нищо и тръгнал към долапа.
— Добре — рекъл той. — Щом си дошъл, ще обядваш с нас.
Извадил чинии и започнал да нарежда трапезата.
Свършил-недовършил, цяла банда дяволи нахълтали в кухнята. Влизали отвред. Били все такива грозни и черни като дявола готвач. На минаване покрай Туену му се кривели и му се юдели, но той продължавал да си гледа работата.
Най-после се явил и самият им главатар Ропоту. Той не се учудил сякаш, че вижда Туену, и направо му казал:
— На трапезата, на трапезата. Ела да седнеш до мене.
Всички дяволчета се наредили шумно около трапезата. Яденето разпределял готвачът. Туену забелязал, че в чинията, която му поднесъл, дяволът сипал предварително някакъв бял прах, подаден му от Ропоту. Затова не глътнал нито хапка от яденето. Докато всички дяволи лапали усърдно и не му обръщали вече никакво внимание, той хвърлял под масата каквото вземал от чинията.
Но хитруването му било най-после открито. Разсърденият Ропоту станал от трапезата и викнал на цялата дяволска банда:
— Стига сте яли. Ще поиграем сега на кегли в чест на госта. Донесете кеглите.
Едно дяволче побързало да изпълни заповедта: отворило то сандъка за брашно. О ужас! Кеглите, извадени оттам, били от мъртвешки кости. Дяволът ги наредил спокойно на земята, после взел топката и я подал любезно на Туену. Топката била, разбира се, от мъртвешка глава.
Туену трепнал малко, но не се уплашил.
— Аха! — извикал Ропоту. — Виждаш ли тия кегли? Те са останки от всички безумци, дръзнали да ни дойдат на гости.
— Само че аз — отвърнал Туену — няма да увелича броя им и ще те разочаровам. Хайде, рогати дяволе, заповядвам ти да влезеш в торбата! — И разтворил устата на чувала срещу него.
Дяволът се опитал да се противи, но някаква вълшебна сила го повлякла към чувала и Ропоту скоро бил завързан вътре.
— А сега — продължил Туену — ще ти върна свободата само когато подпишеш с кръвта си обещание на пергамент, че и ти, и цялата ти тайфа няма да стъпите вече в тоя замък.
— Никога, никога! — изкрещял сатаната, като ругаел и се мятал.
— Не искаш ли? Добре, почакай малко.
Грабнал Туену нажежения ръжен и започнал да налага безмилостно сатаната.
Като чули, че главатарят им охка и се вайка, всички дяволи се разбягали.
— Съгласен ли си да подпишеш?
— Ще подпиша, ще подпиша. Давай по-скоро нож!
Туену поотпуснал чувала, дяволът грабнал ножа, порязал си пръста, кръвта бликнала и той подписал веднага пергамента, поднесен от Туену.
— А сега да те няма заедно с цялата ти дяволска пасмина! Подписа вече с кръвта си! И се пази да не стъпиш още веднъж в тоя замък.
Дяволът офейкал веднага, като ревял от яд, оставяйки зад себе си огнена диря.
Преди да се върне в селото, Туену (който никак не се уплашил) обиколил целия замък, за да се увери, че не е останал някой дявол.
Но замъкът бил наистина съвсем празен. Всички дяволи побързали да се махнат заедно с главатаря си. Туену разтворил широко прозорците, за да проветри къщата от дяволската миризма, и се върнал при свещеника.
Кюрето не се надявало вече да види смелото момче. Изненадало се и се зарадвало, когато Туену се върнал и разправил случката.
— Ела сега с мене — рекло кюрето, когато Туену си отпочинал както трябва. — Ще те заведа у владетеля на замъка.
Можете да си представите радостта на владетеля, след като влязъл отново в дома на прадедите си. А казах ли ви, че имал очарователна дъщеря? Не съм ли ви казал? Да ви кажа тогава и да добавя, че госпожицата била възхитена от смелостта и хубостта на Туену.
Туену разправил на господаря какви грижи го измъчват и защо е трябвало да избяга.
— У нас — рекъл господарят на замъка — няма от какво да се страхуваш. Не се намираш в земите на овернския граф. Е, ако искаш, можеш да останеш на служба при мене. Ще ми бъдеш оръженосец и другар. Заслужаваш това.
Туену се съгласил с готовност. Бил много щастлив. По-нататък се случило, разбира се, каквото трябвало да се случи: влюбил се в дъщерята на господаря. А пък и тя, както изглежда, не била равнодушна към него.
„Каква чудесна двойка ще венчая скоро“ — мислело си кюрето.
Уви, работата не била толкова лесна. Един ден Туену отишъл при изгората си и й казал:
— Слушай, много съм отчаян. Обичам те, а мисля, че и ти ме обичаш. Много ми се иска да се оженя за тебе, само че има една пречка: преди да напусна бащиния си дом, аз се зарекох да взема само такава жена, която поне веднъж ме е уплашила.
— Това да е грижата, месир — отвърнала с радостна усмивка девойката. — Все ще успеем да надвием някак смелостта ти.
Уви! Не било толкова лесно. Напразно се загръщала тя в бял чаршаф и дрънкала с вериги: Туену бил срещал вече призрак и не се плашел от привидения. Напразно се предрешвала като сатана или крадец. Туену продължавал да не се бои от нищо.
Минало месец, а дъщерята на господаря все още не сполучвала да го уплаши. Но не се отчайвала.
Една заран рекла на Туену:
— Ела с мене в кухнята. Ще правя баница за закуска. Искам да ми помогнеш.
Кухнята си била такава, каквато Туену я видял, когато влязъл за пръв път в нея. Но сега нямало никакви дяволи. Само прислужничките готвели за обед.
Девойката взела да меси. По едно време се обърнала към Туену:
— Я ми донеси солта.
Туену тръгнал към сандъка за сол. Щом вдигнал тежкия капак, и… фррт! Всички гълъби от гълъбарника хвръкнали срещу него. Девойката ги била затворила вътре.
— Ох, че се уплаших! — изтървал се Туену.
— Уплаши се! Уплаши се! — развикали се прислужничките, които знаели заговора.
— Горкият Туену! Уплаши се! Сега ти остава само едно — да се ожениш за мене.
Така и станало. Направили разкошна сватба. И, разбира се, както се полага, живели щастливо и имали много деца.
Нощта преваля,
петел пропя,
приказката свърши.
Лимузинска гатанка
Кой прави сянка в гората, макар че не е там?
— Слънцето.
Неблагоразумните желания Лимузинска приказка
Било есенно време. Вятърът духал здраво по високото плато на Крьоз и вече се здрачавало. На връщане от училище Бригита усетила, че крачетата й отмаляват. Много тичала през междучасията, а сутринта била изминала като всяка заран същия този път. Пет километра. Колкото и да ти са млади нозете, пет километра не са малко.
Но не бивало да спира, майка й нарочно й забранявала такова нещо. Не бивало и да минава през гората. Пътят, по който вървяла, бил просто пътека, но все пак доста широчка, защото в пазарен ден по нея минавали талигите.
Хората казвали, че вълци не се мяркали тъдява, освен когато много изгладнеели.
Всякога, когато минавала оттам, Бригита се питала дали вълците не са изгладнели. Веднъж срещнала вълк, само че го взела за едро куче и не се уплашила, макар че очите му святкали. Той повървял някое време подир нея, после се загубил.
Като се прибрала в къщи, тя разправила на майка си и баща си какво куче срещнала. Оттогава почти цял месец наред майка й я водела до училището… Вечер баща й заобикалял малко, та да я прибере на връщане… Но така не можело да върви. Майката имала работа в къщи с другите три деца — две малки момченца и най-голямото момиче, което било недъгаво. Бащата, надничар из околните стопанства, бил винаги капнал от умора. И малката трябвало, както и по-рано, да изминава сама пътя до училището.
За щастие едрото куче не се мярнало вече. Инак тя щяла да се уплаши много, след като толкова я разпитвали за него и след всички заръки и поръки, с които я отрупвали подир тази среща.
Тя се сещала за него най-вече на връщане. И когато духал вятър, треперела не само от студ.
Но тоя път чула клоните да пукат като от огън. А не било от огън, ами от вятъра. Дали и това страшно хухукане е пак от вятъра? Или е някой необикновен звяр?
— Ху! Ху!
Така вие сигурно едрото куче.
Но защо й е толкова студено? Още е ноември. А тя била минавала и зимно време в сняг през Мон Жуе. Вървяла бързо и се стопляла.
Тази вечер, макар че било още през ноември, не успявала да се стопли.
Вървяла полека и все повече и повече забавяла крачките си. Нозете й тежали като вдървени.
А колко й се искало да побърза! Да изкачи веднъж склона, ще стане по-леко. Първата половина от пътя е всякога най-мъчната.
— Хайде, девойче, хайде, бързай! — казвали сякаш листата и подтичвали пред нея.
— Ху! Ху! — кикотел се и виел вятърът.
За да си даде кураж, Бригита започнала да мисли за майка си, за братлетата, за сестра си, скованата на едно място, която я чакала в бащината колиба. От тавана висели връзки кромид и парчета сланина; но макар че таванът бил нисък, децата можели да видят тия неща чак когато майката запалела свещта, като наближело да се върне баща им. Дотогава стаичката се осветявала само от пламъка в огнището, гдето се варял брежодът[6].
Ху! Ху! Но Бригита се стараела да мисли само за брежода, тая чудесна чорба, която човек може да яде само в лимузинския край.
Ще си поиска пълна паница. И ще се стопли, като я изгълта. Толкова ще се стопли, че очите й ще започнат да сълзят. Сега сълзят от студ.
Ху! Ху!
Дали само от студ?
Ху! Ху!
Дълго ли още този страшен вятър ще й се присмива така?
Ще му покаже тя, че не се бои от него.
Нито от него, нито от внезапно настъпилата нощ. Нито от едрото куче, което ще изникне може би отнейде.
И запяла Бригита с тънкото си гласче песента за брежода:
У нас, у нас брежод варят,
у нас варят го най-добре.
Но като запяла, започнала още повече да се запъхтява и по-бавно да върви. Просто влачела нозете си, сякаш били от олово.
Ху! Ху!
А у тях майка й сигурно отваря вратата и излиза навън, дано я зърне отдалече.
Дали баща й се е прибрал преди нея?
Никога не била стигала толкова бавно до платото. Вятърът бил по-лош от друг път; просто издигал пред Бригита подвижна стена, която я отблъсвала и тя не успявала да мине през нея.
Отмаляло съвсем, вкочанясало от страх и студ, девойчето зърнало седнала на един пън беззъба старица, която й се усмихвала. Бледото лице на старицата се очертавало в непрогледния мрак. Много чудно било това бяло лице в тъмната нощ.
Но все било жив човек. Кой знае, може би и старицата отивала по същия път?
Детето още повече забавило стъпките си.
— Добър ден, бабо! — поздравило учтиво то.
— Добър ден, миличка. Не си ли уморена от толкова ходене? — попитала с треперещ глас старицата.
— Да, бабичко, много съм уморена!
— Поседни тогава… има място и за двете.
И тя се отместила към края на пъна.
— Благодаря, бабо, но не мога да седна. Мама ми е забранила да се спирам.
— Ех, майка ти не върви тоя път! И сигурно няма да се зарадва, ако паднеш от умора. Не ти ли са отмалели нозете?
— Отмалели са, бабичко.
— По-добре ще ти стане, като си починеш малко. А после, ако искаш, ще те заведа до вас.
Ху! Ху!
„Не я слушай, девойче. Върви си по-бързо по пътя! Върви си по-бързо!“ — нашепвали сякаш листата, които се свивали на вихрушка около Бригита, като че искали да я повлекат със себе си, да я тласкат напред.
Но как могат едни сухи листа да се преборят с желанието, което теглело към пъна капналото от умора дете? Да си почине няколко минути! И да продължи пътя с добрата старица…
— Нали съм добра бабичка? — прошепнала старицата с глухия си глас и девойчето не се учудило, че е отгатнала мисълта му. Нали на големите често се случват такива неща?
Не могло да устои то и седнало до добрата бабичка.
Ху! Ху!
Листата се укротили. Клоните продължавали да пращят от вятъра, но той вече не свивал на вихрушка листата и не ги разпилявал.
Умирили се те.
— Ти си много мило, девойче — рекла старицата. — И много ми се ще да те зарадвам. Какво искаш да ти дам?
Бригита усетила, че се задъхва от радост.
Какво да си избере между толкова желания, които често я спохождали и се пробудили отново сега от това вълшебно предложение?
— Може ли да поискам няколко неща?
— Можеш да поискаш толкова неща, колкото косми имаш на главата, защото за всяко пожелание ще ми плащаш с един косъм.
Девойчето се изсмяло и плеснало с ръце.
Какво е един косъм? Или десетина… петдесетина… дори стотина?…
— Най-напред много ми се иска да уча, но да не ходя вече на училище…
— Дай!
Малката си отскубнала без колебание един косъм, а старицата го навила на пръста си.
— Иска ми се болната ми сестра да проходи като всички хора… И всеки ден да има сланина в брежода… Сутрин и вечер да ям черешова пита. Да имам хубави рокли…
— Колко рокли? По косъм на рокля, не забравяй…
— Една от синя коприна… друга от розова… трета от зелено кадифе… четвърта от муселин, като на господарската щерка от замъка…
За всяка давала по един косъм.
И мечтаната рокля се появявала в нозете й…
От голяма радост тя не спирала, поне да ги погледне. Искала все нови и нови…
— Една от зелено кадифе с дантела… една с хермелинова кожа, като в приказката, която четох… една извезана с бисери… друга…
Роклите се трупали с приятно шумолене край Бригита, която съвсем се забравила и взела да иска и палта. Сини… розови… зелени… бели… сиви… подплатени с кожа… целите от кожа.
Не й идвало на ум да облече нито едно от тях.
Не усещала вече студ, не чувала вятъра. Искала… искала… не смогвала да изрече желанията си, те се умножавали, колкото повече се изпълнявали.
Към роклите се прибавили обувки… повече обувки, отколкото били самите рокли! След това поискала шалчета… шапки… какво ли не! И накити, то се знае!
Гривни, огърлици, пръстени, златни чантички, гребени с елмази падали със звън около нея.
А за всяко нещо тя давала по един косъм…
Ах! Какво била чела в приказките за богатствата на княгините?
Хрумванията или по-точно желанията се трупали и огромният куп — платове… злато… сребро… скъпоценни камъни, растял непрестанно… Позлатена каляска с шест коня със златни хамути и украсени с тюркоази кожени поводи, с подкови, заковани със сапфири, застанала на няколко метра от Бригита, а на капрата се мъдрел великолепно облечен кочияш, придружен от също така великолепен лакей. Иска ми се…
И всеки път Бригита давала по един косъм…
Поискала птиче, което да хвръкне право до звездите и да пее самичко по-хубаво от цял хор славеи… И позлатена клетка за него… Поискала овца, бяла като сняг…
Птичката долетяла веднага… позлатената клетка я прибрала още в същия миг. Бялата овчица заблеяла нежно.
И всеки път Бригита давала по един косъм.
Дъхът й пресеквал, желанията не се свършвали, тя започнала да иска пари и те зазвънтели радостно край нея. За да рукнат като златен дъжд, тя започнала да си отскубва цели снопчета коса…
— Иска ми се…
Но не довършила. Тъкмо когато щяла да изкаже едно ново желание усетила, че ръката й не напипва вече нито един косъм!
Нито един косъм! Толкова скоро!
— О, бабичко! Какво ще правя толкова хубави дрехи и накити, като оплешивях?
Старицата се разсмяла зловещо.
— Бабо! Бабо! — викала умолително Бригита. — Къде си? Не те виждам вече!
Била наистина самичка на пъна.
Зазорявало се. Влажни пари плували между клоните.
Бригита седяла самичка на пъна в горския кът. Кочияшът, конете, каляската, всички богатства, които я заобикаляли допреди миг, се изпарили с идването на деня. На тяхно място се виждала само огромна купчина сухи листа.
Сън ли е било? Тя опипала главата си и извикала уплашено. Не било сън, защото главата й била гола!
Разтърсвана от ридания, Бригита се свлякла на земята… Започнала да се търкаля гневно из листата, които й отнели с дяволското си превръщение нейната естествена незаменима украса.
Но чия неочаквана милувка докоснала главата й? Тя се изправила. Прелестно видение било заместило грозната старица.
И с един толкова напевен глас, колкото гласът на магьосницата бил глух, прелестната фея (отгатнахте, че била фея, нали? И Бригита разбрала веднага!) прелестната фея казала:
— Не се измъчвай. Аз не бих могла да разваля магията на най-страшната измежду нас, ако…
Тя замълчала, загледана с умиление в детето, след това продължила:
— Ако между толкова себелюбиви пожелания ти не бе изрекла и едно, което изкупва всички други. Ти поиска да оздравее сестра ти. Само за това пожелание аз измолих от нашата повелителка необичайното благоволение да развали ужасната магия, на която ти беше станала жертва.
Докато говорела, тя милвала главата на Бригита с ръце леки като листенцата на цвете.
— Дано завинаги — продължила добрата фея — да помниш тая нощ, която щеше без малко да ти струва толкова скъпо! Помни през цял живот, че всяко пожелание, изпълнено от съдбата, се плаща… А заплатената цена обикновено надхвърля стойността на получената вещ…
Нежната ръка като че разглаждала коприна. Бригита усетила, че косата й започва да никне и зашепнала, замаяна от радост:
— О, добра фейо! Благодаря! Благодаря!
Тя не съжалявала вече за богатствата, срещу които толкова глупаво я била разменила.
Но една мисъл пронизала изведнъж сърцето й.
— А за сестра ми, добра фейо? Дали… много ми се иска да проходи… а пък искам да запазя и косата си! — заявила чистосърдечно тя. — Но… ако няма друг начин… тогава, за да проходи сестра ми… мога и да я пожертвувам.
— Нашата повелителка предугади искането ти, миличка… И с нарочна молба пред царицата на феите, която, както знаеш, живее далеко оттук, получи позволение да го изпълни… Само че при едно условие… (Казах ти, че нищо не се дава даром.) Сестра ти ще започне пак да ходи, ако се съгласиш да не узнае никога, че дължи това добро на тебе…
— О! На драго сърце! — побързала да се съгласи Бригита. — Приела бих и по-тежко условие.
— Знам, мило дете. И повелителната ни знае, тя прочете това в сърцето ти… А сега погледни!
Бригита вдигнала глава.
Сънува ли пак?
Възможно ли е това?
Сестра й тичала, не — просто летяла като птичка към нея и я притиснала в обятията си.
— Милата ми Бригитка! Мислехме, че сме те загубили вече. И мъката така ме разтърси, та изведнъж проходих. А за какво друго можех да си послужа с нозете, ако не да те търся?
И добавила възхитено:
— Каква чудесна коса имаш, сестричке! Струва ми се, че не съм я виждала досега!
Тя не се мамела. Косата, пораснала изпод пръстите на добрата фея, била по-дълга, по-къдрава и по-мека от предишната.
— Да побързаме! — продължила сестрата. — Ще срещнем мама и татко. Те тръгнаха заедно с мене, но аз ги изпреварих. Оставихме в пещта твоята паница брежод със сланина и, представи си, едно голямо парче черешова пита. А татко си намери толкова добра работа, че всеки ден ще ядем такива неща.
Бригита поискала да благодари на феята.
Но феята била изчезнала.
Също като своята зла роднина от миналата нощ и тя изчезнала, щом си свършила поръчението…
Нужно ли е да ви казвам, че след тази случка Бригита не се застоявала вече никога из горите на Мон Жуе?
Отивала право от къщи в училище и от училище в къщи…
Понякога, като наближавала пъна край пътеката, й се струвало, че вижда седнала старица, която й маха с ръка. Само че старицата не можела вече да спре Бригита, която искала да запази хубавата си коса.
Снежното човече Приказка от Дофине
Живял едно време в селцето Вилар Жоли един богат скъперник, по име Батист Рение. Той имал много имоти, които давал под наем на прекалено високи цени. Между другото имал една къщичка в Кол дьо Фестр, гдето живеело семейство Бюрзе.
Семейството било многобройно — баща, майка, дядо, баба и единадесет деца, най-малкото на три години.
Бюрзетови си били открай време бедни и все повече и повече обеднявали с появяването на всяко ново дете.
Къщата на Рение не била никак удобна. В приземието имало влажен обор, гдето Бюрзетови били наблъскали всичкия си добитък; горе била кухнята и стаята. Прозорецът на кухнята бил толкова малък, че едва пропускал светлина. Още отрано трябвало да палят лампа. Дъските на пода зеели тук-там и децата защипвали крачетата си в тия пролуки. А таванът, почернял от дима на огнището, правел стаята още по-мрачна.
Дядото и бабата спели в кухнята на високо легло, скрито зад басмена завеса на едри цветя, избелели от пране и кърпене.
Родителите и децата спели в единствената стая: едно легло за майката и бащата, второ за големите момичета, трето за големите момчета. Най-малките — на наредени един до друг столове, постлани с чували и вехти одеяла.
Зиме всички се притискали един до друг, за да се стоплят; по малко топлинка идвала и от животните долу.
Бащата бил земеделец. Ставал с петлите и си лягал посред нощ. Когато имало добър добив, успявал да изхрани горе-долу челядта си. Когато добивът бивал лош, тъпчели децата с гъста чорба, която само залъгвала глада и издувала корема.
Децата много обичали и почитали баща си, преди време остарял от прекален труд.
Ако се случело най-голямото момче да не е вързало коня както трябва или да не е спластило добре копата сено, само един поглед на бащата и то свършвало всичко, както му е редът.
Случело ли се петнадесетгодишната Анета да закъснее в неделя на вечеринката във Вилар Жоли, само един знак от бащата и нашата Анета напускала слисания си кавалер насред ригодона[7]…
Разплачел ли се изтърсакът Пиер заради някоя дребна драскотина, бащата го прегръщал и малкият веднага млъквал.
На бащата му било много тежко, че децата теглят от сиромашията.
Още четиринадесетгодишен, раснал-недоизраснал, Жак вече станал секач в гората. Бащата се просълзил, като го видял как се прибрал една вечер капнал от умора и се проснал на леглото, без да има сила да изгълта чорбата си.
По-малките не ходели редовно на училище. Все трябвало да пасат добитъка или да събират съчки. А обичали да се учат и учителят бил доволен от домашните им упражнения.
Като се оставят настрана няколкото нетърпеливо очаквани развлечения, например панаирът и вечеринката във Вилар Жоли, животът им бил много тежък. Но нито хубавите стъклени топчета, които святкали с всички цветове на дъгата и се продавали на панаира, нито високо подскачащите топки били според кесията на малките Бюрзе. Те можели само да кокорят очи, да пристъпват по-наблизо, да поглъщат с поглед тия хубави неща. А през нощта да сънуват чудесни сънища: как се разхождат из панаира с нови престилки и хубави обуща от кожа, как улучват двадесет номера на стрелбището, как пият шумяща лимонада, как ближат едри бонбони, които си менят цвета, докато ги смучеш, как купуват хубава карфица на майка си, а на баща си чудесна лула със старческа глава на огнището. Но щом се събудели, нахлузвали пак вехтите галоши, престилката от разноцветни парчета и отивали безропотно да пасат добитъка и да се надсмиват на сънищата си.
Децата се помирявали с тежкия живот, защото не били виждали никога друг. Родителите и прародителите им живеели така, такава им била съдбата.
Майката вършела мълчаливо непосилния си труд — цялата домакинска работа, и то без да се ядосва или оплаква от умора, без да раздава плесници наляво и надясно. Преглеждала домашните упражнения на по-големичките, мъмрела най-малките, готвела, хвърляла зърно на кокошките, миела копанята на свинете. Когато трябвало да купят кон или да продадат теле, мъжът й обикновено се вслушвал в нейния съвет, който бивал винаги разумен.
Дядото, със схванати крака, не ходел вече по нивите, а седял и поправял това-онова край огнището. Ту намествал пречката на някой стол, ту кърпел дървените обуща, чистел пушката или скалъпвал столче за Пиер.
На лявата си ноздра дядото имал голяма брадавица, която Пиер не бивало да пипа, защото инак дядото го плесвал лекичко. Малчуганът се мотаел все из нозете му — да си играе с гвоздеите и треските. На по-големките дядото разправял за Наполеоновите войни, все едно и също, но никому не дотягало да го слуша.
Бабата по цял ден плетяла. Чудно как при това състарено и уморено лице имала такива младежки ръце. Толкова бързо плетяла чорапи, че просто било невъзможно да се проследи плъзгането на бримките. Само ухото можело да долови тракането на петте метални игли, които често-често се удряли едни в други. Бабата въздишала постоянно от тежките времена, от скъпотията. Трябвало да крият от нея колко струва сукното, житото, свинете, защото можела да се разплаче, ако научи колко са скъпи.
Вечер, когато цялото семейство се събирало около дългата маса, всички се поотпускали и се чувствували щастливи. Малките не преставали да се закачат, майката се преструвала, че се сърди, но очите й се усмихвали. Най-голямата шега била, след като са насядали на пейката, да станат изведнъж, така че шишкото на края да залитне заедно с нея. Тогава всички се заливали от смях.
Животът на Бюрзетови бил съвсем различен от живота на Рение, който имал само една цел — да трупа все повече пари в богатия си дом. Сутрин правел сметки, следобед обикалял имотите си, вечер пишел на нотариуса, адвоката и пълномощника си.
Той се хвалел, че е забогатял със собствен труд и затова презирал бедните. Със своето желязно здраве и страшен усет за печалби той станал постепенно най-големият богаташ във Вилар Жоли. Купувал най-изгодно къщи и земя и също така изгодно ги продавал — винаги с голяма печалба. Бил суров към себе си и към другите. Задоволявал се със скромно ядене и само няколко часа сън. Всички у дома му били длъжни да живеят като него. Веднъж изгонил готвачката си, защото била сложила много масло в пюрето.
— Ще ме разориш — рекъл той, като й съобщил, че я уволнява.
Рение постоянно се страхувал да не би изполичарите и наемателите му да го крадат или мамят. Пристигал ненадейно у тях с надежда да ги улови на място. Не можел да се отърве от мисълта, че го лъжат.
За Рение Бюрзетови били некадърници, щом не смогвали да спестят нито петак. Намирал, че било съвсем глупаво да народят единадесет деца. Самият Рение имал само една дъщеря — Адела, и тя му стигала. Той й втълпил да бъде пестелива, добра домакиня и й взел учителка да я научи да свири на пиано. Омъжил я за богат търговец на вина, който я биел като тъпан.
У Бюрзетови, макар че всички се обичали и децата все се смеели, грижите се нижели една след друга. Първо сушата докарала лош добив и недохранените деца залинели. После умряла бабата и трябвало да харчат за погребение. Следната зима била толкова студена, че воловете измрели. А това било страшна загуба. Най-малкото, дребосъчето Пиер, не растяло и постоянно хленчело. Чудели се как да го залъжат, за да гълта попарата с мляко. И дядо му дори не знаел вече какво да измисли. Дървените фигури, наредени пред паницата като Наполеонови войници, никак не го забавлявали. После започнало да го тресе и то все сочело с пръст болната си главичка.
Викали всички знахари от околността. На бащата не му се ходело вече да работи по полето. Впрегнал не впрегнал воловете, той се връщал в къщи, сядал в някой кът на стаята, скривал глава в ръцете си и мълчал. А детето слабеело, очите му все повече хлътвали.
Полека-лека сиромашията се настанила съвсем в къщата. Фелдшерите не можели да разберат болестта. Трябвало да повикат доктор от Валенция или Гренобл, но откъде пари? Малкият Пиер гълтал хапчета и сиропчета, все така тъжно усмихнат. Нямал вече сили дори да хленчи и да охка.
Майката седяла при него и изоставяла другите деца, които се връщали дрипави от училище. Десетгодишната Маринет престанала да ходи на училище, за да помага в къщи. Парите се свършвали, а наближавало да се плаща наемът на Рение.
При това Рение не бил никак отстъпчив, трябвало да си получи парите непременно преди края на декември, иначе кой знае какво можел да направи.
Но откъде да вземат пари? Не можели да продадат кравата! Нали трябвало мляко за децата? Бащата станал мрачен и свадлив, майката плачела до възглавието на малкия.
Щом Бюрзетови не слезли да му платят наема в края на декември, Рение ужасно се разсърдил.
— Ще ме видят още веднъж да дам под наем имота си в Кол дьо Фестр на многодетно семейство! Тия Бюрзетови са некадърни. Живеят от ден за ден… и мислят, че всичко им е позволено. Много се мамят, ако си мислят, че ще държа толкова свят в имота си за бог да прости!
И изпратил в Кол дьо Фестр Адела — да иска парите.
Загърната в дебели кожи, скрила с воалетка посинелия си нос, Адела пристигнала в кухнята на Бюрзетови тъкмо когато се хранели.
Не споменала веднага, че е дошло време за плащане, а похвалила госпожа Бюрзе за голямата й челяд, потупала от немай-къде по бузата най-малките и дори важно им подала по едно дребно бонбонче от сребърната си бонбониера.
След като раздала бонбоните, които децата премятали в устата си, от едната буза към другата, Адела споменала за наема. Госпожа Бюрзе навела глава и посочила креватчето, гдето лежал малкият Пиер. Адела се приближила, надвивайки с мъка отвращението си, което изпитвала винаги от миризмата на сурово мляко и мокра слама, каквато издават винаги малките деца.
— Ще се оправи след някой и друг ден — рекла тя, взела бастуна си с кучешка глава на дръжката и си отишла, без да добави нито дума.
— Какво направи? — попитал Рение, който чакал дъщеря си на прага. — Взе ли парите?
— Не, тате — рекла Адела. — Знаеш, много са бедни, а най-малкото им никак не е добре. Пък и не можех да стоя повече и да приказвам в оная тъмна кухня, дето миришеше на зеле, на мръсни легла и церове. Не понасям такива ужаси.
Рение започнал да мърмори.
— Всякога съм ти казвал, Адела, че не те бива за работа. Ако беше останало само на тебе да се грижиш за имота ми, чудесно щеше да го оправиш. Добре че баща ти е малко по-кадърен. Ще видиш как ще ги накарам да платят, тия Бюрзетови, и то скоро-скоро.
Взел Рение най-хубавата си писалка и написал на Бюрзетови предупреждение, че ще ги изгони от къщата, ако не му платят още тая седмица.
Седмицата минала, но Рение не получил наема си. Минала втора, трета. Ужасно разярен, отишъл той при своя приятел съдията изпълнител. И тръгнали двамата из снега да се качат до Кол дьо Фестр, за да изхвърлят Бюрзетови.
Влезли в кухнята, без да почукат.
— Идвам за парите си — рекъл рязко Рение. — Или парите, или вън — повторил два пъти той.
Съдията изпълнител, същински дявол в черните си дрехи, загледан някъде разсеяно, като човек, комуто такова нещо не се случва за пръв път, стърчал до Бюрзе.
Госпожа Бюрзе се отделила от леглото на малкия Пиер, коленичила пред Рение и взела да го моли да ги остави още един месец заради болното дете.
— Гледай ти комедия и театър! — изсмял се Рение. — Сега пък ще бием на чувствата! Я вдигнете по-скоро тоя малчуган. Снегът ще му размърда кръвчицата. По-добре ще направите да приучвате децата си на суров живот, както съм бил отгледан аз.
Бащата, не продумал досега, станал с наведена глава и направил три крачки към Рение, който рекъл да се отдръпне, но вклещил крака си между раззиналите дъски на пода. Малкият Жустен не можал да се сдържи и се засмял.
— Нехранимайко! — извикал Рение и го плеснал, щом измъкнал крака си.
— Ако беше поправил, каквото беше длъжен да поправиш, нямаше да ти потъне кракът — рекъл бащата.
— Ти май го прекали! — викнал отново Рение. — Оставил си къщата ми да се събори, а смееш още и да се оплакваш, безделнико!
— Безделник ли? Безделник? Я повтори!
— Да, повтарям, безделник! Не взел дори да измаже кухнята, ами е станала по-тъмна от гроб.
— Ако коминът беше изграден както трябва, та вятърът да не връща дима, кухнята нямаше да е толкова черна — обадила се Анет, макар че майка й повтаряла:
— Мълчи! Мълчи, ти казвам!
— А пък ти си един стар стипца! — рекъл Люсиен.
— Убиец! — добавил бащата и тикнал със стиснати зъби Рение в един ъгъл, готов да го бухне в лицето. И сигурно щял да го повали, но майката разтървала двамата мъже и укротила мъжа си. Децата се разплакали.
— Всички вън! Изнасяйте веднага пъртушините си! — викнал Рение и за да покаже, че не се шегува, хвърлил през прозореца прострените чорапи и окачения по гредите кромид.
— Чакайте поне да дам топъл чай на Пиеро! — рекла майката.
— Стига, стига! Пак лигавене! След чая ще измислиш нещо друго. Аз имам нови наематели, които трябва да се нанесат още тая вечер. Хайде, по-скоро да ви няма!
Докато товарели дюшеците и съдовете на една талижка, гдето дядото бил вече седнал, майката държала в ръце бледичкото, добре завито дете, което хленчело.
Децата тичали насам-нататък, забравяли съдове и най-потребни сечива, дерели си гърлата да викат котката, която не искала да слезе от покрива. Дядото стискал в ръце дърводелското си ренде, сякаш то било най-ценното нещо. Анета стискала кутията, гдето пазела писъмцата от изгората си.
Малкият Пиер хленчел все по-тихо и по-тихо. Бил съвсем пребледнял. По едно време се умълчал, майка му помислила, че е заспал.
— Събуди се, Пиер, събуди се, миличък. Изстинал си. Моля ти се, Пиер.
Пиер не се събудил. Бил умрял.
При тая картина Рение усетил, че съвестта започва страшно да го мъчи. Но не смеел да каже на горките хорица: „Останете“. Късно било вече. Макар че го задавяли, думите не излизали от устата му.
Хукнал той като луд из снега през Аниер. Боял се и от отмъщение: тия Бюрзетови били буйни хора!
Преди да стигне до горичката, чул, че някой вика:
— Рение! Рение!
Затичал той по-бързо, но гласът ставал все по-настойчив, някакъв чудноват, приглушен детски глас, кух, нечовешки. Рение се прекръстил. Ще иде да се посъветва с изповедника си.
Обърнал се и видял на няколко метра зад себе си, яхнало дребна като овца бяла ослица, едно човече, високо три стъпки, облечено в бяла памуклийка, лека и пухкава като сняг.
Рение забелязал с ужас, че човечето прилича на Пиер Бюрзе. Пребледнял той като смъртник, студена пот избила по челото му. Полудява ли?
Човечето застанало пред него и го загледало право в очите:
— Толкова коравосърдечен ли си, Рение, та изхвърли в снега семейство с единайсет деца? Толкова много ли обичаш парите? Ти уби малкия Бюрзе, чуваш ли, и си прокълнат, навеки прокълнат! Ти го уби, ти го уби, уби… уби… уби… уби…
Човечето подкарало ослицата и тя започнала да рови снега с предните си копита. В снежната шир се чувало само глъхнещото в далечината „уби… уби… уби…“
Рение си плюл на петите и догонил човечето.
— Нека си стоят Бюрзетови — рекъл разтреперан той. — Давам им къщата, давам и всичките си пари.
— Какво ще дадеш още? Нима ще върнеш живота на Пиер? — присмяло се човечето. — Късно е вече, ти уби Пиер Бюрзе, чуваш ли, ти го уби… уби… уби.
Човечето пак подкарало ослицата и тя пак започнала да рови снега с предните си копита. Снежни вихрушки се извили в същия миг, заградили Рение, зашибали го по лицето. Той не виждал нищо, въртял се на едно място и викал за помощ. Нозете му се подкосили.
А ослицата почнала да забива още по-дълбоко копита по нанагорнището и вдигнала такава снежна буря, че Рение се строполил. Все повече забивала ослицата копита в снега, все повече бушувала вихрушката. Ледена вода изпълнила носа и ушите на Рение, протекла в ботушите, в гърба му. Той започнал да стене, да се задушава. Ослицата с човечето взела да тъпче корема му, а в ушите му звучал все съшият напев:
— Бюрзетови останаха без дом. Ти си имаш дом, но няма да го видиш вече, защото уби малкия Бюрзе, чуваш ли, ти го уби, уби… уби…
След три дни един овчар, който вървял из тоя край, разпознал трупа на Рение.
— Аха! Скъперникът, дето изхвърли Бюрзетови и уби малкия Пиер.
И си отминал по пътя.
Лимузинска гатанка
Кой отива на чешмата с песен, а се връща с плач?
— Ведрото.
Козата и вълкът Гасконска приказка
Имало едно време една коза. Веднъж, както хрупала ниските клони на лещака, покрай нея минал един вълк с проскубана козина, мършав като скакалец.
— Кумичке — рекъл той дрезгаво, — да си жива и здрава и ти, и челядта ти! За жалост времената са лоши и за козите, както и за вълците. Лещакът е съвсем изсъхнал! А пък агнетата са малко и не можеш да се добереш до тях! Не споменавам за козлетата, защото, честна дума, никога не ям козлета от уважение към породата ви. Слушай, кумичке козичке, хайде да се сдружим, да си купим стопанство и да работим заедно. Ще си делим добива, ти ще ядеш твоя дял, аз ще продавам моя и ще си живеем щастливо. Какво ще речеш?
— Ще река, кумчо, че сигурно си много гладен, щом ми приказваш такива сладки приказки! Но приемам предложението ти. Само да не си помислил да изядеш дечицата ми! Знам, че няма да ти мигне окото да го сториш, стига да ти е на сгода, и дори тъкмо затова искаш да се сдружиш с мене. Прибери си изплезения език, изчеткай о шубраките прашния си кожух и да вървим да си купим стопанство!
Купили стопанството и след някое време се настанили в него.
— Кумчо — рекла козата, — да се разберем както трябва за добива. Ти не разбираш много от земеделие, повечко си бракониер. Ще делим справедливо. Единият ще вземе каквото изникне над земята, другият — каквото остане под нея. Съгласен ли си?
— Съгласен съм, кумичке — ухилил се вълкът, защото се мислел за много умен. — Но предпочитам, ако нямаш нищо против, сам да си избера дела.
— Избери си го, кумчо, избери си го!
— Избирам каквото расте на слънце и ти оставям каквото расте в земята.
Козата си тръгнала, а жълтите й очи святкали от задоволство. Рогцата радостно я засърбели. Посадила тя картофи, ряпа, моркови, лук. Като дошло време да съберат добива, на вълка останали стъблата и листата, които никой не искал да купи, а на козата — вкусните и сочни корени, от които чудесно затлъстяла.
— Бързоножке-козирожке, кълна се в рогатия, втори път няма да ме изиграеш. При следващия добив ще си избера каквото расте във влажната земя, а на тебе ще оставя каквото се пече на слънце!
— Така да бъде, Кумчо Вълчо! — промълвила любезно козата. И се подсмихнала тихичко под мустак.
После изтичала да засее жито, салата, домати.
Когато събрали добива, тя се наяла на воля, а вълкът само скърцал със зъби. Много му се искало да я изгълта на две-три хапки, само че рогата й били остри, а пък от хубавата храна била станала яка като козел. Колкото до тлъстите меки козленца, имало кой да ги пази.
— Бързоножке-козирожке, кълна се в рогатия! Няма да ми се надсмиваш вече!
— Да ти се надсмивам ли, кумчо? Не съм и помисляла. Как ще дръзна аз такова нещо? Хайде, усмихни се! Ела да идем заедно в черквицата Сен Пе. Трябва да се помоля за хубав добив. А то е от полза и за тебе.
Тръгнали двамката през полето и стигнали до черквицата. Видели, че клисарят бил затворил вратата, но това сякаш не разтревожило козата.
— Аз знам и друг вход, кумчо — рекла тя. — Върви подир мене!
И се провряла с мъка през една дупка в зида, защото била вече доста надебеляла. Вълкът влязъл лесно — дори не си отъркал мършавите бутове. Козата се настанила на чина и се унесла в молитви. Но все поотваряла от време на време живите си очи, за да види какво прави вълкът. Той душел и ровел навсякъде. Личало си колко бил гладен, горкият! Като се вмъкнал в дарохранителницата, козата злорадо се засмяла. Знаела тая пакостница какво ще сполети Кумчо Вълчо! Щом влязъл, той зърнал в ъгъла една кошница с пиле, пушен бут, два самуна хляб и пресни смокини.
— Хе, хе — рекъл Вълчо, — клисарят си е забравил обеда. Толкова хубави неща само за един човек не бива. Ще се разболее, горкият. Нека му помогна.
И така му помогнал, че след половин час в кошницата не останало нищо.
— Чудесно, чудесно! — повтарял той, като си разтривал косматия търбух. — Докато кумата си казва молитвите, да видим дали не е останало малко винце от литургията. Бутът беше соленичък. Ха, ето и бурето. Само че… аз ли недовиждам или кюрето не е от въздържателите? Нека си пийна, та да не го оставя да съгреши в лакомство.
И излокал кумчо най-добросъвестно виното до последна капка. После, с надут търбух и замаяна глава, се върнал, залитайки, при козата.
— Закъсняхме, кумчо. Да се прибираме по-бързо. Оттук, оттук! Я гледай, човек би рекъл, че не можеш да вървиш! Не виждаш ли отвора? Стъпвай подир мене!
Като рекла това, тя се провряла с мъка през същата дупка. Вълкът се опитал да я последва.
— Олеле, кумице, какво става? Преди малко този отвор беше по-широк. Моля ти се, не ме изоставяй! Заради старото ни приятелство научи ме как да изляза!
— Не се отчайвай, кумчо! Погледни надясно, виждаш ли едно въже?
— Виждам две.
— Да не би да си препил? Сигурно, щом виждаш нещата двойни. Улови това въже и се покатери по него. То ще те изведе на покрива. Оттам ще скочиш на стария църковен зид, от зида на голямата скала, а оттам на пътеката.
— Благодаря ти, кумице.
Сграбчил вълкът въжето и се заел да се катери. Само че въжето било на камбаната и тя зазвънила оглушително.
— Това вино не ми понася! — мислил си вълкът, докато се покатервал с мъка на няколко пръста и веднага се спускал обратно. — Това вино не ми понася! Ушите ми забучаха.
Но продължавал да се катери, търпелив като всеки пияница. Клисарят, който живеел наблизо, подскочил.
— Жено! Тревога! Кой звъни така в моята черква?
Всички стопани от околността грабнали сопи, сърпове, кофи с вода.
— Пожар ли има?
— Или война?
Втурнали се хората към черквата и през ключалката видели вълка.
— Вълк! Вълк! Пипнахме го този път, последният вълк в нашия край! Изкъртете вратата!
Вълкът заревал от ярост и изведнъж изтрезнял.
— Ах ти, бързоножке, коварна козирожке, кълна се във всички рогати дяволи, веднъж да изляза жив оттук… ще видиш каквото има да видиш и ти, и дечурлигата ти!
Само че, както разправят хората, не излязъл жив.
А козата живяла щастлива и почитана сред рода си до дълбока старост и никакъв вълк вече не се мярнал из тоя край.
Лимузинска гатанка
Колкото повече притурят, толкова повече олеква. Що е то?
— Дупки в дъската.
Дългоносата княгиня Овернска приказка
Югон от Сен-Мар-ла-Дрьой, когото наричали още Югоне, бил най-веселият момък из целия край. По-богат, да речем, с песни и празни приказки, отколкото с пари. Но имал той яки ръце и пъргави нозе. Никога не се обърквал и смущавал, затова всички селяни го ценели и търсили за работа. И никому не се случвало да се разкайва, че го е повикал.
Но Югон бил страшно любопитен. Не го сдържало на едно място. Като загубил родителите и всичките си роднини, той решил да тръгне и да види свят. Отишъл при кюрето да му остави ключа от къщурката си.
— Добре го пазете, отче. Макар че не знам кога ще дойда да си го взема.
— Върви със здраве, Югон: свети Мар ще ти пази ключа.
И така нашият човек заминал. Вървял здраво, минавал отдето искал, спирал гдето му хрумне. Нямал багаж да му пречи. Спял на открито, на тревата; времето било топло, планинските поточета бързали към полето.
В едно прекрасно утро Югон се спрял изненадан пред някаква воденица до реката. Нямало опасност камъкът да го смаже, защото изобщо не се въртял.
— Ах, дявол да го вземе! — рекъл си Югон. — Тоя воденичар губи и време, и пари. Хей, няма ли никой тук?
Заобиколил той къщата и видял едно девойче, което плачело горчиво, седнало на един пън. Щом чуло Югон, то вдигнало глава. Не било хубаво, но имало свежо лице, от което лъхала откровеност и доброта.
— Хайде, хайде! — рекъл му Югон. — Защо плачеш така? И къде е воденичарят?
— Ох, батко, воденичарят, значи баща ми, умря; а умря и майка ми. Останах самичка да карам тая воденица. Досега работата вървеше по малко. Ама снощи голямото колело нещо се развали. А пък аз нито имам сили, нито умея да го поправя. И оставам без прехрана. Какво ще правя?
— Това ли било то? — отвърнал Югон. — Аз отбирам малко от коларство. Ела да видим повредата. Ще я оправим.
Влязъл той във воденицата, намерил каквото му трябвало, съблякъл палтото си и грабнал триона и рендето.
— Само че да ти кажа още отсега, батко, нямам пукната пара да ти платя.
— Фю, фю, фю! — свирукал си Югон и не отговарял. Но вярвайте ми, здраво работел.
След няколко часа колелото било поправено и воденицата заработила както преди.
— Ето — рекъл Югон. — Не беше много мъчно, както виждаш.
— Слушай — казало девойчето. — Ти си добър човек, спаси ми живота. Аз нямам пари, но в сандъка на родителите ми намерих една празна кесия, един кожен колан и една свирка като ония, с които ловците викат кучетата си. Вземи ги. Може да ти свършат работа.
— Много благодаря. Вземам ги за спомен. А ще си взема и една целувчица.
Взел си той целувчицата. И по-добре би сторил да не търси щастие надругаде. Но младостта е безразсъдна, иска всичко да види, да обикаля света, макар най-често да търпи само разочарования и несполуки.
Тръгнал пак Югон и забравил добрата воденичарка. Решил да иде в една страна, за която някакъв старец му бил разправял чудеса. Всички били там щастливи, всички девойки били хубавици. Най-хубавата и най-щастлива наглед била дъщерята на княза.
„Ех — мислел си Югон, докато вървял юнашки, — и на мене ми се иска да видя малко щастие на тоя свят, да се запозная с тая толкова хубава девойка. Защо не? Досега се надявах само на ръцете и нозете си. Сега имам вече кесия, че и кожен колан, на който да я закача. Жалко, дето кесията е празна. Чудесно щеше да е, ако имаше петдесет екюта в нея.“
Рекъл-недоизрекъл това пожелание, усетил, че нещо му натежало от едната страна. Попипал кесията: точно тя тежала. Отворил я и какво да види: Вътре петдесет екюта!
„Какво става? Сънувам ли? Ето и петдесет екюта!“
Броил ги той веднъж, броил ги дваж — няма грешка. Дали не може тогава да опита повторно?
— Искам още петдесет екюта!
И кесията пак се напълнила.
Югон разбрал, че коженият колан е вълшебен. „Честно казано — помислил той, — трябва да го върна на доброто девойче. Ама нека да го използувам още малко“. И екютата взели да се трупат пред него. Скоро станали грамаден куп. Полудял от радост, Югон почнал да пее, да танцува. Ах, какъв глупак!…
Врявата привлякла една банда крадци, които се криели в съседната гора и се нахвърлили върху нашия пътник. Югон се намерил сам-самичък сред тая банда, с цяла купчина екюта, от които скоро не останало нито едно. Добре че го оставили поне жив.
Отчаяният Югон не знаел какво да прави, само извадил свирката и я надул. Кой знае дали се е надявал да прогони враговете си с това жалко рогче. Но ето ти ново чудо: из всички храсталаци изскочили веднага цял рояк стражари, нахвърлили се върху крадците, вързали ги и ги подкарали към затвора: вълшебна била не само кесията, а заедно с нея и коланът, и свирката.
— Гледай ти чудо невидено! — рекъл си Югон. — Ами че с тия три неща аз ще покоря целия свят. А най-напред оная красавица, княжеската дъщеря. Но трябва достойно да й се представя.
Стигнал нашият герой в града. И веднага се заел да размени екютата срещу разкошни дрехи. Купил си лъскава каляска, наел си лакеи. Пред нищо не се спирал. Нали на колана му висяла вълшебната кесия?
Тръгнал Югон да се разходи по главната улица. Не след много минала и княжеската дъщеря. И поискала да узнае, разбира се, кой е този млад благородник, когото не била виждала дотогава. Не мирясала, докато не й го представили. Югон казал, че е чуждестранен благородник.
Той бил наистина заслепен от красотата на княгинята. Никога не бил виждал по-бяла кожа и по-любезни обноски. Бил покорен и замаян. А оная хитрица си знаела работата.
Югон я поканил на гости, поднесъл й закуска, след това я завел на бал. В един салон играели комар на големи суми. Югон губел колкото му хрумне, без да му мигне окото. От кесията, която изглеждала все празна и била все пълна, вадел екю след екю. Княгинята не можела да разбере нищо от тази тайна. А искала непременно да я разгадае. Станала още по-любезна; поканила Югон в каляската си и започнала да го разпитва. Югон бил простичко, добродушно момче, затова сметнал за чест да сподели тайната си с княжеската дъщеря и дори й предложил да опита свирката. Щом взела кесията, княгинята го зарязала, прибрала се веднага в двореца и затръшнала вратата под носа му.
Огорчил се нашият Югон. Започнал да чука с все сили. Отвътре му се изсмели. Дворцовата стража го прогонила. Отчаян, с празни ръце, нашият момък се вайкал цяла нощ. Но на заранта се провикнал радостно:
— Какъв глупак съм. Та аз имам средство да си върна кесията, която оная злодейка ми грабна. Забравих чудесната свирка.
Грабнал той свирката и взел да я надува с все сила. Отвред наизскачали въоръжени мъже и зачакали заповедта му. Югон им заповядал да тръгнат към двореца на княза. Войниците го завзели с пристъп и нашият приятел влязъл в крепостта. Пребледняла и смутена, княгинята се била скрила в стаята си.
— О — извикала тя, — ти ли ни изплаши така? А пък аз се чудех кой ли страшен враг ни е нападнал. И защо е тази олелия?
— Как, негоднице! — викнал Югон. — Ти ми взе вълшебната кесия, изгони ме от двореца и смееш да питаш защо съм побеснял от гняв?
— Това ли било всичко? — отвърнала невинно хитрушата. — Ами че аз не съм и помислила да те ограбвам. Исках просто да покажа кесията на баща си. Ето ти я. Не заслужаваше за такова нещо да вдигаш толкова шум и не допусках, че един благородник с такова високо потекло може да плаши по такъв начин невинните хора.
Започнала тя да се умилква около Югон, да го хвали и пак сполучила да омотае тоя глупак.
Княгинята не допускала, че Югон е обикновен безделник. Един благородник, който има на разположение толкова войска, е сигурно някой преоблечен кралски син. И тя решила да го удостои с ръката си.
— Още тая вечер ще стана твоя жена. Можеш да поискаш от баща ми веднага да ни венчаят. Само че преди това заповядай на войниците си да се разотидат. Каква чудесна войска имаш и колко бързо я свика!
Югон не можал да се сдържи и се разсмял.
— Цялата тайна е в тази свирка — рекъл той. И разправил на княгинята всичките си приключения.
Тя се разтреперала от яд и отчаяние. Ами сега! Врекла се на един простак, на един крепостник, който нямал нито педя земя. Ще стане за смях пред всички, когато научат за чудесната й женитба!
Но не издала мислите си. Напротив, показала се още по-мила и внимателна. Престорила се, че е смаяна от силата на Югон.
— Наистина ли, щом свирнеш с тази свирка, и войниците изскачат? Няма да повярвам, докато не видя с очите си това чудо.
— Опитай сама — предложил Югон. И й подал свирката.
Не чакали много. Княгинята взела да надува вълшебната свирка с все сила и при всяко изсвирване се появявали все нови тълпи въоръжени мъже — цяла войска, два пъти по-силна от войската на Югон. Сами се сещате какво станало по-нататък. Войската на нашия младеж била скоро съборена от седлата, победена и унищожена. Югон успял да се спаси с бягство.
Скрил се той отчаян в полето, като не знаел кое повече го отчайва — дали това, че е изгубил свирката и кесията си, или това, че е бил изигран на два пъти от хубавата и зла княгиня.
Но този път любовта му се била вече изпарила. Отказал се той от женитбата. Искал само да си върне кесията и свирката. В края на краищата тези вещи не били негови. Честно казано, трябвало да ги върне на малката воденичарка. Какво да прави?
Както скитал из полето, Югон стигнал до една овощна градина с цъфнали дръвчета. И както бил уморен от станалото, се изтегнал под едно дърво и дълбоко заспал.
Туп! Една ябълка го чукнала по носа и го събудила. Неприятна работа. Туп! Още две, три, четири, пет ябълки се търкулнали край него. Югон ги загледал. Били едни такива… чудновати. А вкусни в същото време! Нашият човек отдавна не бил хапвал нищо. И както бил гладен, изял и петте ябълки.
Още едно чудо! Носът на Югон взел да се удължава, станал една, две, три, четири, пет стъпки дълъг, растял с по една стъпка от всяка изядена ябълка! И взел да се влачи по земята.
Югон се смутил ужасно. Какво да прави с този суджук, провиснал от носа му? Но не се разтревожил кой знае колко много. Толкова злини го били сполетели от няколко дни насам, та това ново нещастие не го развълнувало дълбоко. Хрумнало му все пак да се покатери на вълшебното дърво и да откъсне още пет ябълки, които скрил в джеба си.
— Нищо не се знае: може да ми послужат.
Тръгнал той, без сам да знае накъде. Не искал да се върне в Сен-Мар-ла-Дрьой с такъв нос! Никой нямало да го познае там.
Но не стигнал далеко. Човек се уморява скоро, ако влачи такъв нос! Легнал Югон да пладнува под друга ябълка. Боял се, то се знае, от плодовете на тая чудна земя, но бил много жаден, а ябълките били златисто-жълти и страшно примамливи.
— Най-после — рекъл си Югон — не виждам какво по-лошо може да ми се случи отсега нататък. Да става каквото ще — ще взема и от тия ябълки.
Ял и от тях. Ново чудо: след всяка ябълка носът му се смалявал с по една стъпка. След петата имал пак обикновената си дължина.
Югон се качил веднага на дървото, откъснал още пет вълшебни ябълки и ги прибрал в друг джеб, за да не ги обърка с първите.
„Сега вече ще си отмъстя“ — помислил той.
Някакъв старец изнесъл кошница с плодове на пазара в столицата. Главата му била наполовина скрита с клашника. Изглеждал немощен и грохнал.
— Хайде на ябълките! — викал той. — Купете си ябълки! По-хубави няма да намерите.
Югон — той бил, разбира се! — знаел какво ще стане. Княгинята била прочута не само с хубостта, но и с лакомията си. Затова на връщане от разходка, минавайки покрай продавача, тя се спряла смаяна от примамливия вид на ябълките.
— Искам от тия ябълки — викнала тя. — По колко ги продаваш, човече?
— За вас, хубава госпожице — рекъл Югон, като си преправил гласа, — за вас ще ги дам само десет су. А тия пет ви подарявам.
И наредил грижливо петте вълшебни ябълки върху другите.
Сещате се какво станало по-нататък. Княгинята се прибрала в двореца, изяла лакомо ябълките (които били най-отгоре) и скоро из салоните се разнесли викове и плач. Носът на княгинята взел да расте, да расте… Скоро стигнал до корема й; повлякъл се и по земята.
— Вървете да намерите оня проклет продавач, дето ме омагьоса с ябълките си…
Само че продавачът бил офейкал.
Свикали всички доктори от града, приготвили те изкусни церове, но лекуването не донесло полза и дългоносата княгиня не искала вече да излиза от стаята си. Бояла се да не й се присмиват. Князът, баща й, бил отчаян. Виждал, че дъщеря му ще умре от мъка.
Пет дни след тази случка съобщили, че някакъв източен мъдрец чакал пред вратата на двореца. Той твърдял, че знаел сигурен цяр за княгинята. Изтичали веднага и го довели. Този път Югон се бил предрешил като негър. Въвели го при княгинята. Той поискал да ги оставят сами.
— Изяжте тази ябълка — рекъл той — и носът ви ще се промени.
Княгинята изяла ябълката. О чудо! Носът сякаш се скъсил с една стъпка.
Изяла още една: този път без успех.
— За да може лекарството да подействува — казал Югон, — на съвестта на княгинята трябва да не тежи никакъв грях. Да не би тя да е задържала някоя чужда вещ?
Княгинята се изчервила и въздъхнала. Но красотата е по-скъпа от могъществото. Извадила тя кесията, която била скрила под леглото си, и я дала на знахаря. Следващата ябълка скъсила носа с още една стъпка.
— Личи си, че ще сполучим — рекъл Югон. — Но дали у княгинята няма и друго чуждо нещо?
— Само ей тази грозна, вехта свирка…
— Добре — заявил Югон с обикновения си глас, — работата е наред, разчистихме си сметките. Сбогом, княгиньо. Щом изядеш още две ябълки, ще се оправиш.
И изчезнал веднага със съкровищата си.
Две и две прави четири. Княгинята изяла само четири ябълки, а Югон бил офейкал. Търсили го напразно; освен това, след като си възвърнал по-раншната сила, по-добре било да не го виждат вече. Така княгинята си останала обезобразена, с нос, дълъг цяла стъпка.
Югон отишъл да върне на добрата воденичарка кесията, колана и свирката. Девойката ги прибрала в един сандък, отгдето те не излезли вече. Но Югон имал две яки ръце, които подарил на воденичарката. Оженили се те веднага. Воденицата започнала да се върти безспирно. А какво повече трябва на човека, за да бъде щастлив?
Лимузинско поверие
Когато гледаме пълнолуние, виждаме на месечината едно човече с вързоп тръни на гърба, следвано от куче.
Тръните са любовта.
Кучето — приятелството.
Момъкът Пипет Овернска приказка
Не бива да мислите, че в Оверн има само глупци. Редом с разни там нехранимайковци и безделници се срещат и момци като Пипет, който живеел в енорията Крест и когото, вярвайте ми, мъчно бихте могли да укорите в нещо. Този юначага не се плашел от нищо и знаел какви ли не хитрини. Господарят му скоро имал случай да разбере това.
Пипет бил вторият син на възрастни и небогати земеделци. По-големият син бил добър момък, но съвсем не така хитър като брата си.
Един ден родителите повикали синовете си и им казали:
— Мили деца, ние вече остаряхме. Не можем да обработваме земята като едно време, а нямаме и достатъчно имот да изхраним и двама ви. Затова единият от вас ще трябва да се глави някъде на работа. Ти си по-голям, Антоан, затова на тебе се пада да се отделиш. А Пипет, като по-малък, ще оставим в къщи да ни помага в стопанството.
Антоан послушал. Чувал бил той, че на около две левги от тях, в чифлика Бесин, имало един богат стопанин, който търсел ратай. И отишъл при него. Взели го веднага, защото имал приятна външност.
Стопанинът бил много зъл човек. Мислел само как да съсипва от работа слугите си, да им плаща малко и да ги храни още по-малко. Давал им само по едно яйце всяка сутрин, а хляб — колкото могат да си намажат с жълтъка. Значи съвсем малко. Но слугите не смеели да се оплачат, защото когато ги приемал на работа, стопанинът правел с тях уговорка, която ги принуждавала да си затварят устата:
— Да се разберем още отсега. Който пръв се оплаче от другия и каже, че не е доволен, ще изяде двайсет тояги.
Двайсет тояги, стоварени по най-дебелите ви меса… ще признаете, че ще ви накарат да се позамислите…
Въпреки това нещастният Антоан не изтърпял дълго реда, който злият господар се стараел да му наложи. След няколко дни той не издържал и се оплакал от гладуването. Последицата не закъсняла: изял боя!… И трябва да ви кажа, здрав бой — след който се върнал в къщи пребит, жалък, без пет пари в джеба, защото господарят му се възползувал, разбира се, от случая и не му платил.
— Мили братко — рекъл Пипет, — никак не ти е провървяло наистина, но и ти не си постъпил хитро! Искаш ли да взема аз твоето място? Заклевам ти се, че тоя човек няма да ме изиграе като тебе и преди да минат две седмици, ще отмъстя както подобава за побоя, който си изтърпял.
— Иди, щом искаш, братко, и дано бъдеш по-честит от мене.
Напуснал Пипет бащиния дом и отишъл „да се глави“ в чифлика на злия стопанин, но твърдо решен да не се остави да го изиграят…
Още на другия ден стопанинът му съобщил условията, които имал навик да подписва с прислугата си. Пипет приел всичко, каквото му предложили. На закуска му дали по обичая едно яйце.
— Намажи си колкото хляб искаш, Пипет. Защото няма да получиш нищо друго.
Добре, но яйцето било сварено много твърдо. Макар че се старал, момъкът едва смогнал да намаже половин филия хляб. Не казал нищо, но си решил какво ще прави.
На другата заран отишъл в кухнята тъкмо когато стопанката се готвела да свари яйцето за тоя ден.
— Чакай, чакай — извикал Пипет. — Спри, моля ти се, защото аз предпочитам сурови яйца!
— Както искаш — рекъл господарят, който бил също там. — Така ще имаш още по-малко хляб.
— Ами! — отвърнал Пипет. — Ще видим.
Взел той една игла и пробил съвсем малка дупчица в черупката. Жълтъкът почнал да тече. Пипет взел да го размазва с паче перо по една филия хляб, после по втора, по трета. Това яйце не свършвало. Всичкият нарязан хляб от самуна се свършил.
— О! — викнал чифликчията. — Ти ще ме опропастиш така.
— Не си ли доволен, господарю? Оплакваш ли се? Чудесно! Знаеш условията, нали? — вдигни си ризата да ти ударя тоягите.
— Не, не, доволен съм, много съм доволен. Нищо не съм казал.
— Добре, отсега нататък всеки ден ще бъде тъй!
Като уредил, както му изнасяло, въпроса за храната, Пипет взел остена, набучил на върха му хляба и се приготвил да тръгне за полето.
„Ще ти платя аз за тая хитрина — мислел си господарят. — Като те съсипя от работа, скоро ще се откажеш от суровите яйца.“
— По кое време трябва да се върна? — попитал Пипет.
— Много просто. Ще вземеш със себе си кучката. Тя познава часовете по-добре от самото слънце. Щом поиска да се върне, и ти ще можеш да се прибереш.
Тръгнал нашият Пипет. Стигнал до нивата, гдето трябвало да копае, и се заел здраво за работа. Копал час, два, три; кучката не показвала, че иска да се върне в колибата си. Слънцето било още високо, а горещината — непоносима.
— Ах, дявол го взел — рекъл си Пипет, — не пладнуват ли в тоя край? Как ми се иска да се поизтегна на сянка в плевнята, върху прясна копа сено.
Кучката стояла на мястото си като побит камък. Пипет се опитал веднъж-дваж да я прогони, тя се поотдалечавала, но не поемала пътя към чифлика.
— Сетих се! — извикал ненадейно Пипет.
Уловил опашката на кучката, пъхнал я между палешника и дръжката на ралото и стиснал здраво. Нещастното животно започнало да вие. След една минута Пипет го пуснал. То не видяло как хукнало и как се прибрало с подвита опашка в колибата си.
Пипет разпрегнал спокойно воловете и също се прибрал в дома на господаря си.
— Какво, идваш ли си вече? Още не е мръкнало. Защо се върна?
— Защото изпълнявам нарежданията ти. Ето виж, кучката се е прибрала в къщичката си.
— Ти сигурно си й сторил нещо.
— Нищо не съм й сторил. И няма защо да ме обвиняваш.
— Я го гледай! Изяжда всичкия ми хляб, а не работи и половин ден! Няма да я бъде тая!
— Оплакваш ли се? Обръщай се веднага…
— Напротив, напротив, доволен съм. Ах, проклетият му ратай! Ще трябва да измисля нещо друго!
Мислил чифликчията цяла нощ. И на другия ден казал на жена си:
— Измислих! Ще заповядам на Пипет да направи нещо, за което не ще се досети как да го изпълни. Тогава ще го изгоня, защото наистина не мога да държа повече такъв ратай.
И така, господарят повикал на другия ден Пипет и започнал:
— Ето ти три вола. Ще ги заведеш на Фушарската ливада. Но предупреждавам те: ливадата е затворена отвред с висок плет и колове. Трябва да въведеш животните в ливадата, без да бутнеш коловете, които са много наблизо един до друг, и без да пробиеш плета. Хайде! Ако не изпълниш точно заповедите ми, не те чака добро.
— Ба! — отвърнал Пипет. — Разбрах. Ще заведа воловете.
А в ума си мислел: „Все ще се оправя някак“.
Всъщност планът му бил вече готов. Щом стигнал до оградата, грабнал един чук и — прас! С по един страшен удар по челото повалил един подир друг и трите вола. Извадил после ножа, който носел на пояса си, нарязал животните на части и ги нахвърлял през плета в ливадата.
След един час се върнал в чифлика.
— Свърших работата, господарю. Воловете са във Фушарската ливада. Направих точно както ми поръча. Нито се докоснах до коловете нито развалих плета.
— Не мога да повярвам! — извикал стопанинът. — Какво си измислил?
Втурнал се той, доколкото можел да тича с големия си търбух, към Фушарската ливада. И ужас! Открил грозното зрелище, което го очаквало — воловете, нарязани на парчета от Пипет. Върнал се той в къщи страшно разгневен, побеснял като хиляди адски изчадия!
— Какво си направил, разбойнико, негоднико, простако! Воловете ми, чудесните ми волове! Унищожил си най-голямото ми богатство!
— Защо се сърдиш, господарю — отвърнал кротко и невинно Пипет. — Направих точно каквото ми заповяда. Не си ли доволен?
— Не съм, то се знае!
— Я се обърни тогава! Знаеш условията, които сам определи. Ще ги изпълниш ли?
— Не, не. Не съм казал… не казвам нищо.
Този ден чифликчията без малко не умрял от яд!
— Хитростта ми не сполучи — рекъл той вечерта на жена си. — Трябва да измисля нещо друго, за да се отърва от това момче, което съвсем ще ни разори. Утре ще го изпратя да варди свинете ни в Дяволската гора.
— Както искаш, мили.
Горкият Пипет не подозирал какво му се крои. В Дяволската гора ходели привидения. Там били избягали Ропоту и всичките му дяволчета, след като Безстрашният Туену ги изгонил от Роканвелския замък. Никой не се връщал от прокълнатата Дяволска гора и всички пътници правели големи заобиколки само за да не минат оттам.
Но Пипет не знаел нищо. Тръгнал той, весел и безгрижен, подкарал пред себе си стадото свини.
Както вървял, срещнал една жена, която отивала на пазара да продава кошница със сирене.
— Къде по тоя път, момче? — попитала жената.
— Нали виждаш — отговорил Пипет, без да се смути, — водя свините да хапнат жълъд в Дяволската гора.
— В Дяволската гора ли? Ох, мило момче, не знаеш ли, че никой не се връща оттам?
— А-а, така ли? — промълвил Пипет. — Ще видим. Не съм вчерашен аз. Но моля ти се, бъди добра да ми дадеш една буца сирене, може да ми потрябва.
— На драго сърце — рекла жената и му дала сирене.
Пипет го взел, пъхнал го в десния си джеб и продължил пътя си, все едно че не съществувал никакъв Ропоту.
Малко по-нататък срещнал друга жена, която отивала в града да продава живи яребици.
— Искам да взема една яребица — казал Пипет. — Защото отивам в Дяволската гора.
— Вземи, моето момче; дано те запази от магиите на сатаната.
Пипет грабнал яребицата и я пъхнал в левия си джеб. Преди да навлезе в прокълнатата гора, той се натъкнал на свой приятел ловец, който вървял покрай гората.
— Дай ми пушката си — рекъл Пипет. — С барут и куршуми. Обещавам да ти ги върна утре.
Другият го погледнал недоверчиво. Но се съгласил да му услужи.
Точно пред гората Пипет зърнал някаква стара вещица, която си подгъвала чаршаф.
— Ще ми дадеш ли едно кълбо?
— На драго сърце, хубаво момче — ухилила се вещицата. — На драго сърце. И добра сполука.
Най-после Пипет навлязъл в Дяволската гора. Тя била много тъмна, с непроходими гъсталаци, с високи дървета, проснали нашироко преплетени клони и вейки. Но някъде към средата се виждала просека. Там именно Пипет завел стадото. Свинете се нахвърлили веднага на камарите жълъди.
За да не попадне в клопка, нашият юнак се покатерил на върха на един дъб. И скоро видял, че Ропоту идва към него. Сатаната бил висок, як мъж, облечен в червени дрехи; очите му святкали, разбира се, като въглени, ръцете и нозете му били извити като куки, от челото се подавали два дълги остри рога като на салерски бикове; грозна усмивка откривала острите му зъби и изкривявала лицето му.
Пипет го наблюдавал как се приближава.
— Ей, ти там — извикал Ропоту, — какво търсиш на моето дърво, в моята гора?
— Нали виждаш, пазя свинете си.
— Да се махаш — викнал сатаната и се изхрачил.
— Лесна работа — възразил Пипет. Грабнал пушката и запратил един куршум право в лицето на дявола.
— Ой! — извикал сатаната, докато се изтривал. — Юнак си бил, както виждам. Я слез от дървото да си премерим силите!
Пипет се спуснал от клон на клон и рекъл:
— Готов съм.
— Ето ти един камък — заявил Ропоту. — Гледай как ще го хвърля по онова дърво!
Дяволът се засилил и хвърлил камъка, който ударил стъблото и го издраскал на безброй места.
— Сега е мой ред — казал Пипет.
Извадил той бялото сирене от десния джеб, ударил дървото и го нашарил, разбира се, много повече, отколкото дяволът с камъка си.
— Не е лошо — съгласил се Ропоту. — Виждам наистина, че не си вързан в ръцете. Умееш да хвърляш далеко, но дали ще можеш да хвърляш и толкова високо, колкото мога аз?
Грабнал той втори камък и го хвърлил към небето.
Камъкът се издигал, издигал, да помисли човек, че няма никога да падне отново на земята; но накрай пак се върнал.
— Сега е твой ред, побратиме.
Пипет се престорил, че се навежда да вземе камък, а всъщност извадил ловко от левия си джеб яребицата и я пуснал във въздуха.
Тоя жив камък също взел да се издига, да се издига. Само че никога вече не се спуснал обратно.
— Ето — рекъл Пипет.
— Дявол! — промълвил Ропоту. — Ти си по-голям хитрец от мене, а това не е малко. Само че, като си толкова сръчен, надали си и толкова як. Я да видим кой от двама ни ще може да вдигне по-тежък товар дърва?
Взел той едно дълго въже и започнал да връзва дървата, приготвени от дърварите за товарене. Един-два-три-четири вързопа наредил дяволът така, извил се, метнал леко на гърба си товара и се изправил гордо.
— Опитай се и ти, побратиме.
— Уф!… — заявил някак презрително Пипет. — Това ли е всичко? Та то не е кой знае какво нещо. Я погледни сега!
Извадил той кълбото, което взел от вещицата, вързал единия му край за едно дърво в края на гората и взел да я обикаля, сякаш искал да върже цялата с конеца и така да я вдигне. Щом видял това, дяволът побързал да се откаже.
— Чакай, чакай — викнал той. — Признавам, че си по-силен от мене. Ясно е. Само не продължавай, защото ако те оставя, можеш да измъкнеш всички дървета от гората ми. А какво ще правя аз тогава? Затова се прекланям. И ти позволявам да храниш свинете си с жълъди в моята гора. Няма да те закачам вече.
Страшно разгневен — както предполагате, — засраменият Ропоту се върнал в своето подземно царство. Не можел да се помири, че е срещнал по-голям хитрец от себе си.
А Пипет не можел да си намери място от радост. Щом решил, че свините са се наяли колкото трябва, той напуснал Дяволската гора. Отишъл на пазара в града и продал на добра цена цялото стадо. Излишно е да ви казвам, че парите турил в джеба си.
После се прибрал в чифлика на своя господар, който зяпнал, като го видял. Защото се надявал, че Ропоту е отвлякъл проклетия ратай.
— Не може да бъде! Ти ли си наистина, Пипет?
— Аз съм, както виждаш, жив и здрав…
— Ама… не ти ли се случи нещо?
— На мене не ми се случи нищо. Чудно ли ти е?
— А-а… не. Ами къде са свинете?
— Свинете ли? Трябва да ти кажа за жалост, че ги взе дяволът. Побесня, дето си ме пратил да паса свинете ти в неговата гора, и ми поръча да ти кажа, че ще идва нощно време да ти дърпа нозете за наказание, щом си дръзнал да се мериш с него. Ако смяташ да търсиш свинете си от Ропоту — твоя работа.
— Стадото си, цялото си стадо да загубя! И то завинаги!…
— Така мисля, за жалост.
— Негоднико! Ти си го направил нарочно! По твоя вина загубих воловете, а сега и свините си!
— Значи не си доволен, господарю?
— Доволен ли? Кажи, че съм побеснял, полудял от яд, и не искам да те видя вече, нехранимайко!
— Добре, но преди да си ида, ще ми позволиш да те запозная с тоягата си.
Грабнал Пипет тоягата и започнал да му налага уговореното наказание.
После си взел бохчичката и се прибрал в бащиния си дом.
А злият господар не се опитвал вече, както разправят, да изиграва ратаите си.
