Роса-сълза
на цвете спи…
Роса съм аз,
а цвете — ти…
Сърна сама
в гора върви…
Сърна съм аз,
гора си ти…
Една вълна
в море шепти…
Вълна съм аз,
море си ти…
Една звезда
в небе блести…
Звезда съм аз,
небе си ти…
Любов-роса
в душа трепти…
Любов съм аз,
душа си ти…
С усмивки изгряват звездите —
сияят безброй светлини…
Изгрява любов във очите.
И песен вълшебна звъни…
Аз пак те прегръщам горещо.
Блещука светулка в нощта…
Сърдечно прошепвам ти нещо.
Намига ни тайно звезда…
Свирукат си нежно щурците.
Ветрецът любовно шепти…
Душите ни волно политат —
с вълшебни крила от мечти…
И нека безкрай продължават
животът, светът, обичта…
От светла любов да се раждат
любими, прекрасни деца!…
За мене запази
на цвете аромата,
от огъня — искрица,
светулка — от тъгата…
От болката — сълзица,
роса — от красотата…
За мене запази
очите на поток.
Цветя — от есен късна.
И от мечтите — сок.
От спомен — лист изсъхнал.
И семена — от плод…
Аз топло ще им вдъхна
любов и нов живот…
Ти си мило, хубаво момиче —
със искрица жива във очите…
Но защо си тъжна, мълчалива?
Любовта ли ти не си открила?
Любовта е лястовица бяла —
светлина, в очите заблестяла…
Тя лекува болки безнадеждни…
Тя лети над пропасти безбрежни…
Ти повярвай — жива Любовта е!
Ти дано да видиш как сияе!…
Ще помилва тя очите росни.
И сърцето нежно ще докосне…
Ти си чудна лястовица бяла…
И мечта, над пътя полетяла…
Който в тебе вярва — ще те зърне…
И скръбта в любов ще превърне…
Топла и добра е твоята душа!
А очите ти светулки са в нощта…
Твоята усмивка лед ще разтопи…
На ръцете ти земята се крепи…
Нужна е усмихната и слънчева душа.
Нужна е сърдечна и приятелска ръка. —
За да прелетим над пропастта от самота,
за да се спасим от злоба, болка и тъга…
Нужни са надежда и добри очи.
И в душите нежна песен да звучи.
Трябва обич и искрица доброта —
за да заблести светът от красота…
Ти си все така красива,
със загадъчни очи…
Светва улицата сива,
щом с усмивка идваш ти…
Ти си дъх на вечер нежна,
сън за вечна красота…
И когато пак те срещна,
ти ми вдъхваш любовта.
И копнея — вместо песни —
в мен гласът ти да звучи.
Вместо стихове чудесни —
да ми шепнеш тихо ти…
Твоят глас е ласка нежна,
твоят поглед — красота.
А в душата ти безбрежна
не пресъхва обичта…
Топли, слънчеви ръце
милват твоето лице.
„Колко си красива ти!“ —
тихо слънцето шепти…
Нежно те целувам аз
и ти шепна с ласкав глас:
„Хей, очите отвори!
И с усмивка ме дари!“
Като капчица роса
свети утро — красота…
Сънено прошепваш ти:
„Още малко ми се спи!…“
Галя твоите ръце
и лицето на дете.
„Хайде, събуди се ти!…
Вече обед е почти…“
Когато се прегънем, топлина във нас трепти.
Когато се целунем, светлина над нас блести.
И гледат ни звезди —
с небесна завист може би…
Те могат ли да се целуват, както аз и ти?…
Когато се обичаме — по-слънчев е светът.
Когато се целуваме — усмихва се денят…
Вървим прегърнати.
И хора срещу нас вървят —
поглеждат ни със завист и очите им горят…
Ала и завист няма да ни спре —
да сме красиви и разлистени…
И обичта ни свежа да расте,
да сме щастливи и пречистени…
Още помня лятото горещо. —
Влюбени, лежахме край морето.
И летяхме нощем към безкрая…
Вярвахме, че любовта звезда е…
Може би във вечер чернокоса
с устни жадни ти ме омагьоса…
После ме поведе по вълните…
И ни се усмихнаха звездите…
Не, не мога, без да те обичам!
Ти си вечна жажда за очите.
Ти си нежен шепот на морето.
С тебе даже през нощта е светло.
Без топлота
душата не цъфти…
И през нощта
аз тайно ти се моля…
Бъди жена
със вярващи очи!
И светлина —
в душата моя…
Повярвай ми! —
Аз нося ти любов.
Повярвай ми! —
Без вяра ще издъхна…
Повярвай в мен! —
И аз ще бъда бог.
Повярвай в мен! —
И ще възкръсна…
Вземи звездица от небето ми!
Вземи и цвете от сърцето ми!
И искрица от очите ми…
Но защо ли всичко искаш ти?…
Не може слънцето в душата ми
да озарява теб единствено…
Аз раздавам се убийствено,
но е скъпа свободата ми!…
Не ме „пленявай“!
Не ме „подкупвай“!…
Любов посявай —
не я погубвай…
На Албена К.
Благословена си, Албена —
със слънчева душа дарена!
Вълшебно слънце те целува —
то с тебе през деня пътува…
Очите ти са пълнолунни…
Гласът ти — със звънливи струни…
В душата ти небесно-земна
е скрита може би вселена…
Благословена си, Албена —
приятелка добра, безценна.
Усмихната и сладкодумна,
жена и хубава, и умна.
И слънчева, и отзивчива,
учителка сърдечна, жива…
И майка, и жена — любима…
Благодарим ти, че те има!
Живях във свят отвъден —
самотен, като бог…
И може би осъден —
да гасна без любов…
Видях във нощ пустинна
очите на дете. —
За Яворов и Мина
напомниха ми те…
Те шепнеха ми нежно…
Блестяха в тях звезди…
Очи — небе безбрежно
от обич и мечти…
Тогава аз повярвах!…
Дете е Любовта.
Аз вече остарявах…
Но ме помилва Тя…
На майка ми
Ти си, майко, тъй добра,
но си тъжна и сама…
Не, недей полива със сълзи
повяхнали цветя!…
Не угасвай ти с тъга —
че за тебе ме боли!
Нека пак да грее топлота
в очите ти добри!
Ето — моята ръка…
Усмихни се, не тъжи!
Погледни красивите цветя
със слънчеви очи!…
Сеем със надежда цвете красота.
Но се ражда злоба… И тъга расте…
И когато грейват нежните цветя —
късат ги в нощта незнайни зли ръце…
Но една добра душа над нас лети —
като блага вест от вечните звезди…
Моли се цветята пак да разцъфтят…
Моли — добротата да спаси света…
Ражда се надежда, щом добра душа
сее красота с ръцете на дете…
В утрото изгряват нежните цветя —
слънцето ги гали с ласкави ръце…
Ако бяхме по-човечни и добри,
нямаше Земята вечно да кърви…
Нека ни целуват слънце и роса!
Да цъфти в сърцето цвете красота!…
Хубаво ухае
родната земя.
Родната земя е
с дъх на топлина…
Свежи са полята,
родните гори…
С роден аромат е
въздухът дори…
Българските песни —
български цветя.
Слънчеви, безбрежни —
с дъх от вечността.
Те далеч отнасят
нашите души…
Те света огласят
с обич и мечти…
Мила земя си! —
С деца сладкогласни,
с богата и топла душа…
Чудна земя си! —
Със песни прекрасни…
Душата ти — песен е тя…
Цвете в градина красива растяло.
Цвете разцъфнало и прецъфтяло.
Цвете въздъхнало —
вече изсъхвало…
Цвета откъснала
цвете заспало…
Цвете сълзица отронило тихо.
Цвете на Цвета продумало тихо:
„Късно откъсна ме —
есен е късна…
И няма във стаята
да ти ухая…“
Цвета погалила тъжното цвете
и го целунала тя по лицето:
„Ти още живо си,
още красиво си.
И не тъгувай,
а слънце сънувай! —
Пролет усмихната пак ще засвети…
Ти ще си имаш деца, мило цвете…
С устни ухаещи
ще украсяваш
градината светла,
детето на Цвета…“
На Бисерка П.
Бисерче — бистро поточе…
Бисерче — чиста роса…
Ти си от ябълка сокче…
Ти си на цвете сълза…
По-скъпа от мъртвия бисер —
безценна и жива си ти.
Очите ти — живи звезди са.
Сърцето ти — цвят от мечти…
Бисерче — бистра вода си…
Светла пътека в нощта…
Ти красота на дъга си…
Слънчева, топла душа…
Край морето се събрали
девет български моми.
И хоро са заиграли
край вълшебните вълни.
От Балкана ги видели
девет български момци.
Песен българска запели,
при момите са дошли.
Българско хоро извили
чудните моми, момци.
Да играят — са решили, —
докато Луна заспи.
Гледа ги Луна красива
със учудени очи.
И Луната не заспива —
с нова светлина блести…
Българско хоро играят
и до днес моми, момци…
Гледат ги с възхита тайна
и сияйните звезди…
Имам пет сестри поробени —
със стрели, в души прободени…
И едничка бедна майчица —
майчица, до гроб страдалница…
Кой ще облекчи съдбата й?
Кой ли ще спаси децата й?…
Имам и земя продадена.
И страна, без жал ограбена…
И баща с уста немеещи,
болен, със очи тъмнеещи…
Кой ще утеши бащите ни?
Кой ще озари очите им?
Имах си звезда — Вечерница…
Но излезе тя неверница…
Имам шепа черни спомени
и мечти — сълзи отронени…
Кой ще утеши душата ми?…
Кой ли ще спаси земята ни?…
„Жътварка пее нейде в полето…“
Майка откърмила три сина мили…
Паднал единият нейде до Пирин…
Вторият скита в чужбина неволен…
Третият — болен — край Дунав се моли:
„Тежка, кървяща е моята рана.
Дай ми ръката си, майко — да стана!…
Виждам земята ни — пуста, чернее…
Няма жътварка в полето да пее…
Виждам, по пътя върви върволица —
старци безпомощни, бедни старици.
Хиляди, молещи за милостиня,
мрачни, отчаяни, като в пустиня…
Майчице скъпа, със черна забрадка! —
Кой ти погубва земята, децата?…
Майчице родна, с душа на орлица,
ти запали и за мене свещица!…“
На ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Велико и славно си, Търново! —
Светило, дори и във тъмното…
Закриля те „Майка България“. —
Усмихнато, слънцето гали я…
Любимо и бляскаво Търново,
с каква красота си обгърнато!
Където да спра и погледна —
разкрива се гледка вълшебна…
Прекрасно и царствено Търново —
носи светлината към бъдното!…
Света гора, Царевец, Янтра
блестят с красотата си златна…
Ах, ти, покоряващо Търново —
в сърцето ми зрънце покълнало…
Светулка от спомени светли
и път към мечти нежноцветни…
„Подай ми своята ръка —
вземи от мене топлота!
Вземи от моята душа
искрица светлина!“
„Жесток и злобен е светът!
И всеки миг живот е смърт…
След мъртъвците с тиха скръб
и живите вървят…“
„Дано тъгата ти заспи!
И болката да се стопи! —
Все още в моите очи
надеждата трепти…“
„Ала пред мен е тъмнина!
Заспива моята душа…
И ще премина през нощта
реката на скръбта…“
„Моля те, недей заспива!
Моля те, недей заспива! —
Нека да са топли твоите ръце!…
Моля те, недей изстива!
Моля те, недей изстива! —
Нека да ме топли твоето сърце!…“
Топла обич подари ми ти…
И за теб сърцето ще тъжи…
Слънцето не ще изгрее пак —
и в душата ще е студ и мрак.
Ако си тръгваш ти завинаги —
вземи със себе си мечтите ни!…
Дори ръцете и очите ми —
вземи ги ти!…
По-добре е да съм без ръце —
щом не галя твоето лице…
По-добре е да съм без очи —
щом не виждам, че до мен си ти…
Ако си тръгваш ти завинаги,
мечтите, любовта — пази ни ги!
А като стигнеш там, отвъд — звънни,
звънни ми ти!…
Със стъпки тихи ти си тръгна…
А аз останах — стая от тъга.
И в тишината страшна, скръбна
душата плаче… Но мълчи нощта…
Само стъпките ти в тишината
ще чуя ясно, даже да заспивам.
Само стъпките ти в тишината
ще ме спасят, дори ако умирам…
Мълчи земята. И небето…
Така е тихо — както във ковчег…
И само чувам как сърцето
тупти — подобно стъпки на човек…
На Христина —
в памет на съпруга й Николай
„Сълза от спомени
в очите ми блести.
Листа отронени,
са нашите мечти…“
„Ветрец повее ли —
аз галя те с ръка…
Зора изгрее ли —
усмихвам се с тъга…“
„Цвят от очите ти
в детето ни цъфти…
Със сълзи питащи
за тебе то тъжи…“
„За мен тъгуваш ли —
детето целуни!…
С очи жадуващи
небето погледни!…“
„Дори смъртта
безсилна е пред Любовта…
Горчи скръбта,
но свети нашата звезда…
И през нощта
ме милва нежно твоят глас…
И след смъртта
по-силно те обичам аз!…“
Ако в самотен миг ти стане тъжно, ми пиши! —
Ще чуя твоя „вик“ — дори далече да си ти…
И нищо, че в нощта изгубените дни тежат…
Светулки от мечта дано все пак те утешат!
И нищо, че с тъга ни се усмихна Любовта…
А можеше сега да ни целува топло тя…
Ако в самотен час ти стане тъжно, ми пиши! —
И нищо че от нас остана спомен от сълзи…
Шептяха ни звезди… Цъфтеше моята душа…
Откъсна цвете ти — умряха другите цветя…
За мене си спомни, пречистена от тиха скръб.
И твоите сълзи във тъмното ще заискрят…
Ако в самотен ден ти стане тъжно, ми пиши! —
И нищо, че над мен земята черна ще тежи…
Господи!
Запази очите ми свежи! —
Да виждам небето безбрежно,
залеза тъжен, звездите…
Запази сърцето ми нежно! —
Да чувствам дъха на земята,
кроткия глас на щурците…
Запази душата ми чиста! —
Да мога пак искрено да обичам —
до края на дните…
Запази мисълта ми бистра! —
Да ме води в нощта светлината
на мъдреците…