Сто мъдрости съпреживяла,
Една ми стига в цяла папка —
Към всяка цел вървя изцяло
Със собствено скроена шапка.
Случи се ведъж, че казах
Нещо много остроумно,
От ефекта очевидно
Първа се закисках шумно.
Тъжно-смешно до тавана —
Не разбраха, завидяха
И смехът ми сам остана.
Тъжно-смешен до тавана…
„Светът е оцелял,
Защото се е смял.“
— Но по-напред се е наял!
След лъжливо „Осанна“,
грешки и омерзения,
истинновярна остана само
таблицата за умножение.
С едничка цел да го спасявам
поех света върху гърба си.
Но чувам глас: „Така не става!
Я чакай, бе, ти пък коя си!“
Зад семейния стобор
ни звук весел, нито спор.
Те си имат вяра —
и при всяка изневяра
гущерно-зелена гама
нежно звучи между двама
в до-ла-ре мажор.
Таз главица дребна
шапката я стяга,
че с език разпрегнат
сам се само-впряга.
Вчера беше с тази Вяра,
след това дойде Любов,
но и с нея днес се скара
чул един Надеждин зов:
Той за всички е готов.
Не му трябват пътни знаци —
и през кривите сокаци,
цепи все направо.
Де, бре, височайшо право!
И през каменната ера
царството на портиера
свършва до вратата.
Тя ордите врази
прегази
до крайната редица —
превърна се дребната пешка
в царица.
— Е, хей, хубавице
от бялата каста —
извика и черният кон, —
каква си царица
с дървяста[1] главица,
по щом си всевластна —
Поклон.
Депутатът обеща
и в панелката джакузи,
Но след четири лета
бе направил само бузи.
Сега не ми е до шега — та
той обърка ми света:
вратът ли пречи на главата
или главата на врата?
„И вкупом съгрешихме!“ —
той каза патетично.
Но грешките платихме
съвсем поединично.
Въпрос тревожен ме тормози
и Бог не може ми помози —
как да бъда права
в кривата държава.
Нашенска ли орисия
гатанка ревниво крие —
по света да си талант,
а при свои — тра-ла-лант.
Не е с цървули —
с маратонки обут е,
но си остава
неверний Вуте.
Като свидетел в този техно-век,
с коли-стрели с неземно измерение,
аз супер благодарен съм човек,
че още съм в движение.
Желая те, бъди ми вързан в кърпа,
дори посмачкан,пораздърпан.
Живот без теб! О, няма как,
любими мой житейски знак —
стотак.
Преходът ще свърши,
когато ни довърши.
Ако не беше Ева да те просвети,
още да си в Рая ти.
Истина като всяка
Посечен дъб — готова драка.
На магарето интереса
достига до овеса.
Мерната му едЕница
е голямата лъжица.
Дайте да дадем,
да се оядем.
Премлада журналистка пищна,
с чужбински бос в хотел „Бел-вю“,
за пресата проблем ще нищи
в едно голямо ТИНТЕРВЮ.
Както веселяшки си върви,
нежно чука, ако се навие,
щом навит е и се настърви,
може и да бие.
Вредни са и безогледни
страховете ми от два дни —
той нямал мисли предни,
аз го обвинявам в задни.
За жената наша
вдигам пълна чаша —
да бъде възпята,
щом е налята.
Болна съм, говорят фактите —
слаба съм в лактите.
Земя и неби, звяр и природа
да са ми рода.
Как равнодушно да настъпя
патриотичния си глас —
щом всеки втори е престъпник,
до първия заставам аз.
Вземам мерки спешни —
по-скъпи за да са
яйцата днешни,
утре ще снеса.
Куфарчето си завързал,
нашенецът чака влак по гарите,
сигурен в едно — набързо
да оплюе на Европа тротоарите.
Хока ме ги гласно
хората на власт,
но сме си наясно —
те са Ти и Аз.
Сигурна съм и го зная —
щом му се изгуби края,
ръгом започват борбите,
кой да дърпа конците.
На какво прилича
случка като тази —
аз да го обичам,
той да не ме мрази.
На овчия бял фон
по-тъмна и от грях
овцата черна бях.
Но вече остарях
и поумнях навярно —
сега съм бяла,
но сред черни.
Захвърлил поредния фас от балкона,
човекът от панелната зона
докара Европа с пълно съзнание
на една угарка разстояние.
Говорят хората за вас —
ослушай се поне за малко —
че джипът ти от супер клас,
символизира катафалка.
С логика е подкрепена,
в сенчесто да се скатава —
колкото е по-зелена,
толкова е по-корава.
Затъвайки из тази цветна тиня,
водач ни трябва ей такъв:
най-синият да е с червена кръв,
а пък червеният — със синя.
А, бре, Кольо, гледай Вера
как факирства у тефтера —
Вера взела, дала Вера,
ала все на далавера.
От пирамидите другарите
ни забърсаха парите —
ние пък по тротоарите
им избърсваме колите.
На надеждата семето,
само трови ни душите —
кой ще ни върне времето,
както и парите?!
Даже да е крива,
за менте не е приета —
но е супер лъжлива,
щом е на търкалета.
Знае го и кабинета…
Видях в една градина
покосена четирилистна
детелина.
Уж жаля за нея — горката,
а ми е ведро на душата —
четирилистна, четирилистна,
но
не се опази от косата.
Кой може ред такъв да сложи —
съдбата ми подложи крак:
спънах се, о, мили Боже,
в кофа пълна със спЪнак.
О, как тежи на шнура
абажура,
но мъдро го търпи, защото,
ако виси на крушка гола,
премижави ще бъде в хола —
ще дразни някому окото.
Я по-добре ще да е шнур
на достолепен абажур.
Имам си боя,
можех и аз
точно в този час
към върха да се втурна,
ако беше и моя
неговата майка
номенклатурна.
Всеки труд си прави,
прав да го изправи.
Двунога Европа ни чака,
а ние в гьола на батака
още сме на чет’ри крака.
Жаба някаква изквака:
— Ще ги питам тия как, а,
ще избягат от батака?
Отговори жаба друга,
жаба мъдра със заслуга:
— За големия батак
нужен е голям кривак.
Ква-а-а-к!
И преди,
и днес дори,
философът прав е —
намаш ли пари,
имаш много здраве.
Тя била голяма
яма,
миличката ми Родина —
падаме двеста години —
дъното още го няма.
Нашенски диалог
— Отче Матее,
не ни се живее
в Райска градина —
щем у пустиня!
Отроци Божи,
що ви тревожи —
както седите,
натам вървите.
В неканен час ръка незнайна
пресрещна нашите тела,
в очите ти съдбовна тайна
креши чрез моето „Ела!“
Докоснах твоя водород
чрез молекули кислородни —
ефирни, млади и свободни,
прежадни за любов и род.
И чудото добро и дръзко
в химичен код ни заплени —
закономерната ни връзка
до атомче ни разводни.
Два се Ата ритом ритат,
па ги гледа млад конярин,
па ги гледа, па се пита:
„Ой ви, вази, двама Ата,
двама Ата на заплата —
имате ли ум в главата,
че копита си трошите,
че си ръфате ушите?
Що ви трябва да шумите,
та рахат да развалите?
Тебе крина, тебе крина —
дават ви ги на дузина.
Една ясла двама храни,
ха бъдете си акрани —
някой да не се закани
за работа да ви хванИ.“
Цъфти земята. Слънце грее
и клоните се кършат в плод —
повярвай, лесно се живее
със затварачка за компот.
Морето голо се показва
с процентите полезен йод —
ти не заничай в чужда пазва —
дръж затварачка за компот.
Животът с риковия фактор,
цеди от нас сълзи и пот —
ти нямаш „Форд“ или пък трактор,
а затварачка за компот.
Но щом задуха Северняка
ще видиш как ще ти е гот —
в мазето щастие те чака
до отварачка за компот.
Веднъж мухата,
както си летяла,
неволно връхлетяла
на паяк в мрежните обятия:
— Проклятие!
За милост няма да те моля,
изслушай ме, пък твоя воля —
кръвта ми ще изпиеш безвъзмездно,
но
жива ще ти бъда по-полезна.
— Е, казвай да те чуя!
— Когото искаш, ще оплюя.
Зад стобор с овощен двор
разцъвтя красива слива,
а до нея в храст до гуша
гърбавее дива круша.
Сливата се кипром-кипри
рой цветчета бели дипли —
гледа тя с усмивка крива
крушата дивачка-дива.
И когато сянка просва,
дебне да не я доксва.
Вярно, тя е слива млада,
но я чака изненада,
щом узнае — ще е слисана,
че е круша ашладисана.
Отсекли ниския бор,
издигнали го в чин „Топор“,
а истината ще рече —
безслънчевата злоба
ще му стигне
братята си да загроби
и сече,
без окото му да мигне.
Жалко!
Псувни много — деца малко.
Фатална е грешката,
защото е на колежката.
— Може да съм круша скапана,
но нали не съм нахапана.
— Водите ми са славни —
всички глави правя равни.
След много труд
и много яд,
изобретихме
крава-автомат.
Вярно е,
че тази крава
мляко и месо не дава,
но от друга страна
не приема храна.
Към главния Въпрос практически
подходих супер стратегически.
Но бях шутирана физически
от под-Въпросчета мръснически.
Посред разцъфналата ръж
снага протегна Ева:
— Какъв ти рай, Пресвята Дево —
същински ад с единствен мъж.
Що е рекъл пък Адам
— Това от всички се разбира —
в охолство райско Ева измутира.
И щом върти любов със злото,
обратно искам си реброто.
Модната обувка
— Може да съм тъпа,
но съм скъпа.
Жилетката
Чак и изпукаха ставите:
— Дайте да запретнам ръкавите.
Кантарът:
— И този бакалин я кара
без чувство за мяра.
Огледалото:
— Имам само един дефект —
показвам външния ефект.
Басня за зъба
Облечен със злато кътният зъб,
на другите зъби обърна гръб,
но кучешкият смигна на верев:
— Е, златен си, но нямаш нерв.
Щом бърка в мед, ще ближе пръсти —
това по право му е кяр,
но как човек да се не кръсти —
изял меда с качето барабар.
Корабът обичан,
тъй демократичен,
до брега заседна —
ах, Родино бедна,
глътна те морето.
Бре, да се невиди —
в хоризонта, ето,
нещо се провиди.
Господи, благати,
помощ май че иде.
Идваха пирати.
Ни луда крава, нито луд овен
за износ можем днес пробута,
от свои сме ошущкани — освен
залежите от завистта ни люта.
Одумват ни тормозно, че била
опасен вирус от балканеца
и кръсти се Европа, че беля
такава може да прескочи граница.
На падналите
от нападналите.
Вятърна, вятърна, но
мели брашно.
— Жената днес така е равноправна,
че отдавна е главна.
— Но горе-долу,
все е отдолу.
Влудяващ дъх и повей без следи,
уханен вихър преди лягане…
Къкъвто искаш ти бъди,
но не и въздух под налягане.
За всякакви световни драми
и революции разбрах,
но по-голяма, Боже, няма
от тази в празния стомах.
Търнето,
на лична длъжност бе прието,
че важната особа — щърка,
удобно в него с клюн да бърка.
Кархицата рече:
— О, прави Боже,
кой ли може
да ме утеши —
роден за власт,
мушник съм аз,
но без уши.
Удари катърат
с юмрук по масата:
— Аз съм
за чистотата
в расата!
Захапалият едра пита
за мене, дребния, не пита.
Колкото да се надуна,
една карфичка струва.
Звучно кихна простак —
какво нахалство,
— Наздраве, началство,
кихни пак.
Страх ме хваща
в дъжд и лошо време,
(сякаш нямам друг кахър),
срещу мен върви ли
дявол да го вземе,
някой с български чадър.
Не завиждай на богатите —
ланци златни — златен звън,
както са богати те,
всичко имат — нямат сън.
— Каква проказа —
Стъклото за Елмаза
каза —
нацепва ми снагата.
А блогородният Елмаз
виновно проговаря:
— Такъв съм аз,
щом на Стъкларя
съм в ръката.
Слънцето догаряше в немара.
Вълкът долази до Овчаря —
на две се сви пред неговия праг:
— Овчарю драг,
недей ме съди,
омръзна ми самин да бъда —
вземи ме ти на служба
в една човеко-вълча дружба —
и звярът клетва ще положи.
Овчарят рекъл:
— Може,
но ако тук заложиш
пред мен и пред кошарата,
кожата си — старата.
Работата с тока
никак не е стока —
скочихме на нож,
че нощта ни стана ден,
а денят ни нощ.
Ако питат мен,
иде Видов ден,
даже вече е довтасал
за народа вампирясал.
— И пак отиди в първа глуха,
системата ти дългоуха!
Не хвърляй къч
със злъч —
ти магаре си богато,
с цели три товара злато.
— Не ме мислете толкоз прост —
запъвам се, че съм на мост.
Колкото и да тежиш,
не задълбавай на дълбоко —
ти лек бъди, това важи
да се издигнеш на високо.
Щом ровиш тук и там,
в епицентъра не влизай —
да не се препънеш сам
в собствена кирлива риза.
Отелен до вола
езстрадах въпроса —
истината гола
била чисто боса.
Новият ни идеал —
взел-дал,
стигна до там
салам-килограм.
Не съм по вицовете лански,
но не понасям мъж по бански
и не защото ми звучи брутално —
не се познава как е материално.
Морски плясък,
топъл пясък,
аполони и бикини,
силикони, монокини —
да изгубиш чак ума си.
… А пък аз съм до мъжа си.
Луната
в лунната пътека,
пилее
златната си сгур —
стоя измамно
меко-лека,
над острия си маникюр.
Ако се усещаш лош
и те стряска нечий смях,
ако виждаш всяка нощ
утрото да сипе грях —
повече от сянка тих
нахрани със своя стих
и врабчето босоного —
в мир изпратено от Бога.
Таз книжка тънко-анемична
за гладно време е типична,
но истина вековна знам —
талантът не върви на килограм.