На майка ми[2]
За ранените сърца — усамотение и покой.
В една прекрасна пролетна утрин на 1829 година някакъв мъж наоколо петдесет години яздеше по един планински път, водещ към неголямо селище близо до Гранд Шартрьоз[3]. Селището е център на гъсто населен кантон, разположен в дълга, тясна долина. Поток с каменисто, често пресъхнало корито, но тогава препълнено поради топенето на снеговете, напоява притиснатата между две планински вериги долина, над която от всички страни се извисяват острите зъбери на Савоя и Дофине[4]. При все че гледките, които се разкриват между двете Мориенски вериги[5], са нещо обичайно и познато, кантонът, през който минаваше непознатият пътник, предлага причудливи земни форми и светлинни ефекти, каквито напразно бихте търсили по други места. Долината неочаквано се разширява и разкрива пред погледа ту неравен зелен килим, свеж и приятен за окото през всички годишни времена поради постоянно оросяващите го планински потоци, ту скромната живописна постройка на някоя дъскорезница — виждат се запасите й от дълги обелени борови стволове и водата, отклонявана от потока по големите квадратни дървени улеи, през чиито тесни процепи тя се процежда и образува пелена от тънки струйки. Тук-там се забелязват колиби сред градини с цъфнали овошки, които навяват мисли за отрудената бедност на техните стопани. По-нататък се издигат къщи с червени покриви от кръгли, плоски като рибешки люспи керемиди, които пък говорят за благополучие, постигнато с дългогодишен труд. Над вратата на всяка къща виси кошница, в която съхнат различни сиренета. Навсякъде по плетовете и оградите също като в Италия се увиват лози, заплетени в малки брястове, с чиито листа хранят добитъка. На места своенравната природа дотолкова е доближила хълмовете, че няма място нито за фабрики, нито за ниви, нито за колиби. Двете високи гранитни стени, разделени единствено от бучащия по праговете поток, са покрити с черни борове и буки, високи по сто стъпки[6]. Всички тези стройни дървета с разнообразни корони и стволове, тук-там странно прошарени от мъх, образуват величествени колонади, отделени от долната и горната част на пътя с неравен жив плет от къпини, калини, чемшир и шипкови храсти. Този ден силните аромати на храстите се смесваха с благоуханието на дивата планинска природа, с упоителния дъх на младите филизи на лиственицата, тополите и смолистите борове. Няколко облака се плъзгаха край канарите и ту забулваха, ту откриваха сивкавите върхове, безплътни като мъглите, които разкъсваха на пухкави парцали. Природата на този край се менеше всеки миг, изменяше се и небесният светлик. Планините променяха цветовете си, склоновете — нюансите, а долчинките — формата си: повтарящи се гледки, които благодарение на някой неочакван контраст — проблясващ между стволовете на дърветата слънчев лъч, тучна полянка или сипей, се превръщаха в очарователни картини сред безмълвието в сезона, когато всичко е младо, а слънцето възпламенява чистото, синьо небе. С една дума, това бе прекрасен край, това бе Франция!
Високият пътник бе облечен в синя дреха, изчеткана със същата грижа, с каквато, изглежда, се отнасяше всяка сутрин към гладкия косъм на коня, който яздеше изправен, сраснал се с него като стар кавалерийски офицер. Макар черната му вратовръзка, фините кожени ръкавици, пистолетите, издуващи кобурите на седлото, и здраво закрепеният на задницата на коня куфар да не издаваха, че е военен, то загорялото му, с белези от дребна шарка, но правилно и безгрижно лице, решителните му движения, увереният поглед, напетата стойка разкриваха полкови навици, от които един войник не може да се освободи никога, дори и след като се е върнал към цивилния живот. Всеки друг на негово място би се възхитил от красотите на планинската природа, особено приветлива там, където се слива с просторните полета на Франция; но офицерът, навярно обиколил земите, в които, понесена от вихъра на Наполеоновите войни, се озоваваше френската армия, се наслаждаваше на пейзажа и ни най-малко не изглеждаше учуден от честите хрумвания на природата. Удивлението е чувство, което Наполеон като че ли изкорени от душите на своите войници. Затова спокойствието, изписано на лицето, е сигурен признак, по който могат да бъдат разпознати войниците, воювали под краткотрайните, но безсмъртни орли[7] на великия император.
Този мъж наистина бе от военните, които днес все по-рядко се срещат, пощадени от снарядите, ако и да са пребродили всички бойни полета, където е командувал Наполеон. Животът му не бе забележителен с нищо. Беше се сражавал като прост войник, изпълнявайки предано дълга си и денем и нощем, независимо дали е близо или далеч от главнокомандуващия, без нито веднъж да замахне със сабята си напразно и неспособен да удари по-силно, отколкото е необходимо. На ревера си носеше розетката на „Почетният легион“, защото след битката при Москва[8] неговият полк единодушно го посочи като най-достоен да получи ордена в този велик ден. Той беше от онези рядко срещани хора, външно сурови, а всъщност стеснителни, живеещи в мир със съвестта си, за които дори само мисълта да молят за каквото и да било бе унизителна. Затова и повишаването му в чин ставаше бавно според мудните правила на прослужените години. През 1802 година бе произведен младши лейтенант, а през 1829 година бе стигнал едва до ескадронен командир въпреки посивелите си мустаци; но животът му бе толкова неопетнен, че всеки военнослужещ, бил той дори генерал, неволно се обръщаше към него винаги с уважение — безспорно предимство, което неговите началници, изглежда, не можеха да му простят. Но пък за сметка на това обикновените войници изпитваха донякъде чувството, което децата изпитват към добрата майка, защото той умееше да бъде с тях и снизходителен, и строг. Някога войник като тях, той добре познаваше скръбните радости и радостните скърби, простимите или наказуемите простъпки на войниците, които винаги наричаше моите деца, и им разрешаваше, когато бяха на поход, да си взимат продукти или фураж от богатите. А що се отнася до личния му живот, за него се пазеше пълно мълчание. Като почти всички военни от онова време той беше видял света само през пушека на топовете или в моментите на затишие, толкова редки през европейската война, водена от императора. Дали някога бе мислил за брак, или не? Въпросът оставаше без отговор. Макар да не се съмняваха в успехите на командира Жьонеста сред жените при местенията от град на град, от страна в страна, когато е присъствувал на празненствата, организирани от полковете или в тяхна чест, никой не можеше да каже нищо сигурно по този въпрос. Без да бъде лицемерно добродетелен, без да отказва да участвува в гуляите, без да обижда военните нрави, той или мълчеше, или отвръщаше със смях, когато го питаха за любовните му приключения. При думите: „А вие, командире?“, отправени му от някой офицер, след като са си пийнали, той отвръщаше: „Да пием, господа!“
Напомнящ Баяр[9], но без неговата шумна слава, у господин Пиер-Жозеф Жьонеста нямаше нищо поетично, нито пък романтично, с една дума, той бе съвсем обикновена личност, която не блестеше с нищо особено. Обличаше се като заможен човек. Въпреки че единственото му богатство беше заплатата, а пенсията — единственото му бъдеще, подобно на изпечените търговци, чийто дългогодишен опит в бедите граничи с твърдоглавие, този ескадронен командир винаги имаше да получава заплатата си за две години и никога не изхарчваше месечните си възнаграждения. Хазартът не го влечеше и когато някой от компанията поискаше в негово присъствие да влезе нов играч или да се покачи залогът на екарте[10], Жьонеста навеждаше глава и гледаше ботуша си. Не си позволяваше никакви разточителства, но и никога не се лишаваше от необходими за всекидневието неща. Неговите униформи издържаха по-дълго, отколкото на останалите полкови офицери, благодарение на непрестанните, станали механични грижи, каквито мизерните доходи обикновено налагат. Може би биха го упрекнали в скъперничество, ако не развързваше напълно безкористно, дружески и без колебание кесията си, за да услужи на някой лекомислен младеж, разорил се при игра на карти или от друго някое неблагоразумие. Изглежда, навремето самият той бе изгубил големи суми на комар, защото бе много тактичен, когато даваше назаем. Не смяташе, че има право да се меси в работите на своя длъжник и никога не му споменаваше за дълговете. Дете на армията, сам на света, за него армията бе отечеството, полкът — семейството. Затова и другарите му рядко се питаха за подбудите на тази добросъвестна пестеливост, приписваха я на съвсем естественото желание да си осигури спокойни старини. Когато предстоеше да му бъде присвоено званието подполковник от кавалерията, можеше да се предположи, че целта му е да се оттегли някъде на село с пенсията и нашивките на полковник. След акция, когато младите офицери разговаряха за Жьонеста, те го причисляваха към хората, които в колежа са били отличници, а после цял живот си остават изпълнители, честни, без увлечения и стремежи, полезни и блудкави като белия хляб; но сериозните хора го преценяваха по съвсем друг начин. Нерядко някой поглед или многозначителен израз, каквито са често словата на саможивеца, разкриваха у този човек душевни бури. При внимателно вглеждане ведрото му чело издаваше силен характер, способен да потисне страстите, да ги погребе дълбоко в душата — способност, скъпо заплатена и придобита от всекидневните опасности и неочакваните нещастия на войната. Новопостъпил в полка син на пер[11] на Франция се бе изразил един ден за Жьонеста, че би могъл да бъде най-съвестният свещеник или най-честният бакалин. „Добавете: и най-лошият ласкател сред маркизите!“ — обадил се Жьонеста, измервайки с поглед младия фукльо, който си мислел, че командирът му не го чува. Всички се разсмели, тъй като бащата на младия лейтенант бил ласкател на всички режими, лесноприспособим човек, свикнал да изплува при всички революции, и синът приличал на бащата. Във френската армия се срещаха личности като Жьонеста, величествени в битката, превръщащи се в обикновени хора след сражението, безразлични към славата и пренебрегващи опасностите. Може би такива характери се срещат много по-често, отколкото нашите собствени слабости ни позволяват да предполагаме. Но въпреки това другарите на Жьонеста се лъжеха, смятайки го за идеален. Мнителен, склонен лесно да избухва, докачлив в спор, той често искаше да се наложи дори когато не бе прав, и беше изтъкан от национални предразсъдъци. От войнишкия живот бе запазил слабостта си към хубавото вино. Когато си тръгваше от някое пиршество в парадната си униформа, изглеждаше сериозен, вглъбен, но с никого не искаше да сподели мислите си. Наистина Жьонеста добре познаваше нравите на висшето общество и законите на учтивостта, които за него бяха като заповед, изпълнявана с войнишка изрядност. Беше природно интелигентен, здравомислещ, добре запознат с военната тактика, маневрирането, теорията на фехтуването на кон и особеностите на ветеринарното изкуство, но образованието му бе невероятно занемарено. Знаеше смътно, че Цезар е бил консул или римски император, Александър — грък или македонец: би се съгласил с която националност или качество му посочите, без да спори. Затова в разговорите на историческа или научна тема ставаше сериозен и участвуваше само с одобрителни кимвания, като вглъбен човек, достигнал до откровенията на пиронизма[12]. Когато в бюлетина до Великата армия[13], господарка на Виена, писан на 13 май 1809 година в Шонбрун[14], Наполеон съобщава, че също като Медея, австрийските принцове със собствените си ръце удушиха своите деца[15], Жьонеста, който наскоро бе произведен капитан, за да не подрони авторитета на чина си, не попита коя е тази Медея. Довери се на гениалността на Наполеон, убеден, че императорът говори на Великата армия и на австрийския двор само официални неща; той си помисли, че Медея е някоя ерцхерцогиня със съмнително поведение. Но все пак, тъй като мисълта можеше да се отнася до военното изкуство, той бе неспокоен за значението на тази Медея от бюлетина до деня, в който госпожица Рокур[16] възкреси на сцената Медея[17]. След като прочете афиша, капитанът не пропусна още същата вечер да отиде в Театр Франсе[18], за да види прочутата актриса в ролята на митологичната героиня, за която се осведоми от съседите си. Така или иначе, един мъж, обикновен войник, който е имал волята и енергията да се научи да чете, да пише и да смята, добре съзнаваше, че щом е капитан, трябва да се образова. И оттогава той жадно четеше романи и нови книги, от които получи половинчати знания, обаче добре се възползуваше от тях. В своята признателност към учителите си Жьонеста дори стигна дотам да поеме защитата на Пиго-Льобрьон[19], като заявяваше, че намира книгите му за поучителни и често — за задълбочени.
И така, този офицер, който благодарение на придобитата си предпазливост не предприемаше никакво безполезно начинание, бе тръгнал от Гренобъл и се движеше по посока на Гранд Шартрьоз, след като предния ден бе получил от своя командир, полковника, осемдневен отпуск. Жьонеста нямаше намерение да изминава голямо разстояние без почивка, но заблуждаван всеки път от неверните обяснения на селяните, които разпитваше, реши за всеки случай да не продължава, без да е сложил нещо в уста. Въпреки че вероятността да завари някоя селянка в дома й, когато полските работи са в разгара си, бе малка, той все пак спря пред няколко колиби, които образуваха нещо като неправилно квадратно площадче, отворено за всеки минувач. Земята пред тази семейна територия бе добре утъпкана и преметена, но на места прорязана от вади за оборски тор. Покрай напуканите стени бе избуяла висока трева, растяха трендафил и бръшлян. В началото на този селски кръстопът имаше мизерен храст френско грозде, върху който бяха проснати да съхнат парцаливи дрехи. Първият обитател, когото Жьонеста срещна, бе едно прасе, което се въргаляше в сламата и при шума от стъпките на коня изгрухтя, вдигна глава и изплаши голямата черна котка. Неочаквано се появи млада селянка с голям вързоп билки на главата, следвана на разстояние от четирима дрипави, но наперени малчугани, шумни, с дръзки очи, красиви, загорели, истински дяволчета, които приличаха на ангелчета. Слънцето сияеше и сякаш пречистваше всичко — въздуха, колибите, вадите с тор и раздърпаната детска групичка.
Военният попита дали може да получи чаша мляко. Вместо отговор селянката нададе дрезгав вик. Ненадейно на прага на една от колибите се появи стара жена. Младата селянка влезе в обора, но преди това посочи на Жьонеста старицата. Той тръгна към нея, като държеше здраво коня и внимаваше да не нарани децата, които вече се мотаеха в краката му. Повтори молбата си, която жената категорично отказа да удовлетвори. Не искала, казваше, да обере каймака от гърнетата с мляко, от което трябвало да се прави масло. Офицерът отвърна, че добре ще заплати щетите, завърза коня си за гредата на една врата и влезе в колибата. Четирите деца изглеждаха на една и съща възраст и това странно обстоятелство удиви командира. Имаше още едно дете — пето, което почти бе увиснало на фустата на старата жена — слабичко, бледо, болнаво, то навярно изискваше най-големи грижи. Явно бе любимецът, най-малката рожба.
Жьонеста седна до висока студена камина, на която бе закачена Богородица от рисуван гипс, държаща в ръцете си младенеца. Възвишен символ! Голата земя служеше за под на къщата. С течение на времето грижливо утъпканата пръст бе станала неравна и макар да бе чиста, приличаше на пъпчива портокалова кора, гледана през лупа. Над огнището бяха закачени дървена обувка, пълна със сол, тиган и котле. Дъното на стаята бе изцяло запълнено от легло с колони, украсено в горната част с поръбена по края хоризонтална завеска. Освен това имаше трикраки столчета, направени от пръчки, забити в обикновена букова дъска, ракла за хляб, голям дървен черпак за вода, кофа и гърнета за млякото, върху раклата — чекрък, няколко цедилки за сирене, опушени стени, проядена от червеи врата с висок праг и прозирки между дъските; това бяха мебелите и украсата на този беден дом.
А ето на каква драма стана свидетел офицерът, който се забавляваше да удря по пода с нагайката си, без да подозира какво щеше да се разиграе пред очите му. Когато старата жена, следвана от келявия изтърсак, излезе от стаята, за да отиде до избата с мляко, четирите деца, след като проучиха най-подробно военния, почнаха да гонят прасето. Животното, с което те обикновено играеха, бе застанало на прага; дечурлигата се спуснаха към него така настървено и започнаха да го шляпат тъй яко, че то бе принудено бързо да избяга. След като неприятелят бе прогонен, децата се нахвърлиха върху една врата и под техния натиск езичето на износената ключалка поддаде. После се втурнаха в нещо като килер и командирът, който се забавляваше от тази сцена, ги видя как ръфат сушени сливи. В този момент влезе старата жена с лице като пергамент, облечена в мръсни дрипи, понесла гърненце мляко за госта. „Ах, негодници!“ — извика тя. После сграбчи всяко дете за ръката и го вкара обратно в стаята, без да му отнеме сливите, като грижливо затвори вратата на склада на изобилието. „Тук стойте, миличките ми, бъдете послушни. Ако не си отварям очите, тези проклетници ще изядат всичките сливи!“ — обърна се тя към Жьонеста.
После жената седна на трикрако столче, примъкна най-малкото между краката си и започна да го реши, миейки главата му с женска сръчност и майчинска грижовност. Четиримата малки крадци — едните седнали, другите прави, облегнати на леглото или раклата, сополиви и мръсни, ала здрави, мълчаливо гризяха своите сливи и гледаха чужденеца лукаво и присмехулно.
— Тези деца ваши ли са? — попита военният старата жена.
— О, не, господине, това са деца от сиропиталището. Дават ми три франка месечно и либра[20] сапун за всяко дете.
— Но, стрино, те сигурно ви струват двойно повече.
— Да, господине, така ни казва и господин Бьонаси; но щом други вземат деца за същата цена, значи, трябва и аз като другите. И пак не дават деца на всеки, който поиска! Бая зор е, докато ги получиш. Дори даром да им даваме млякото, то и без това нищо не ни струва. Пък и, господине, три франка не са малко. Това прави петнайсет франка, които ти идват наготово, без да смятам петте либри сапун. А знаете ли колко трябва да се блъскаш, за да изкараш десет су[21] на ден в нашите кантони!
— А имате ли земя? — попита командирът.
— Не, господине. Имах, когато мъжът ми беше жив. Но след смъртта му толкова се намъчих, че се принудих да я продам.
— Ами тогава как успявате да приключите годината без дългове, като единственото ви занимание е да храните, перете и гледате децата за две су на ден? — запита Жьонеста.
— Ех, скъпи ми господине, на Свети Силвестър[22] съвсем не сме без дългове — отвърна старата жена, като продължаваше да реши малкия. — Какво да се прави, Бог не се гневи. Имам две крави. Освен това по жътва паберкуваме[23], зимата събираме дърва, а вечер предем. Ох, дано само не се случва като миналогодишната зима. За брашното дължа седемдесет и пет франка на воденичаря. Слава богу, че е воденичарят на господин Бьонаси. А господин Бьонаси, това се казва истински приятел на бедните! Никога не е поискал дължимото му се от никого, няма от нас да започне я. Пък и нашата крава роди, което ще ни помогне поне малко да се издължим.
Четирите сирачета, които познаваха човешката грижовност единствено от обичта на тази стара селянка, вече бяха изяли сливите. Те се възползуваха от вниманието, с което майка им гледаше офицера, докато разказваше, и се събраха в стегната редица, за да натиснат вратата и резето, което ги делеше от вкусната купчина сливи, да отскочи. Тръгнаха не както френските войници вървят в атака, а мълчаливи като немците, подтиквани от непресторена и животинска лакомия.
— Ах, дяволи недни, няма ли да престанете най-сетне?
Старата жена стана, хвана най-силния от четиримата, леко го плесна по задника и го изхвърли навън. Той не заплака, а другите останаха като заковани.
— Доста грижи ви създават.
— О, не, господине, просто надушват сливите, миличките ми. Ако ги оставя за малко сами, ще им се подуят коремите.
— Обичате ли ги?
При този въпрос старицата вдигна глава, погледна войника леко насмешливо и отвърна:
— Дали ги обичам! Вече съм върнала три — добави тя и въздъхна, — гледам ги само до шестгодишна възраст.
— А свое дете нямате ли?
— Почина.
— На колко сте години? — попита Жьонеста, за да заличи въздействието на предишния си въпрос.
— На тридесет и осем, господине. Догодина на Свети Йоан ще станат две години, откак почина мъжът ми.
Тя приключи с обличането на болнавото дете, което сякаш й благодари с посърнал, нежен поглед.
„Какъв живот на саможертва и труд!“ — помисли си конникът.
Под този покрив, достоен за яслата, в която се е родил Исус Христос, весело и скромно се изпълняваха най-тежките задължения на майчинството. Какви благородни души, предадени на пълно забвение! Какво богатство и каква бедност! Войниците най-добре от всички могат да оценят какво величие се крие в добротата, обута в дървени обуща, и в Евангелието в дрипи. На други места човек може да види Библията подвързана с бродирани моаре, атлаз или сатен, с изпъстрен с плетеници и рисунки текст; обаче тук, в тази къща, витаеше духът на свещеното слово. Просто беше невъзможно човек да не повярва в Божията намеса, като виждаше тази жена, станала майка така, както Исус Христос стана човек, и която паберкуваше, страдаше, задлъжняваше заради някакви изоставени деца, объркваше сметките си и не искаше да си признае, че с това майчинство се разорява. Наблюдавайки тази жена, човек неволно можеше да допусне, че съществува негласно разбирателство между добрите люде на земята и висшите сили там горе; затова командирът Жьонеста я погледна и поклати глава.
— Господин Бьонаси добър лекар ли е? — попита той след малко.
— Не знам, драги ми господине, но лекува болните даром.
— По всичко изглежда — каза на себе си военният, — че този мъж действително е човек.
— О, да, господине, и то добър човек! Затова тук всеки го споменава в молитвите си и сутрин, и вечер!
— Майко, това е за вас. — Жьонеста й подаде няколко монети. — А ето и за децата — и добави едно екю[24]. Има ли още много път до дома на господин Бьонаси? — попита той, яхнал коня.
— О, не, скъпи господине, най-много една левга[25].
Командирът тръгна, убеден, че има поне още две левги. Но скоро зад редките дървета забеляза първите къщи, а после и покривите на селището, скупчени около островърха камбанария от плочи, закрепени по ъглите на постройката с тенекиени пластинки, които блестяха на слънцето. Този оригинален покрив е доказателство за близостта на Савоя, където често се среща. На това място долината се разширява. Няколко къщи, кокетно накацали в малката равнина или покрай водопада, оживяват този добре обработван край, укрепен от всички страни с планини и сякаш без видим излаз. Малко по-далеч от селището, издигнато посред южния планински склон, на една улица с брястове Жьонеста спря коня пред група деца и ги попита за къщата на господин Бьонаси. Децата първо се спогледаха, а после започнаха да оглеждат пришълеца така, както децата гледат всяко ново нещо: колкото деца — толкова различни физиономии, изразяващи почуда, толкова различни чувства и мисли. После най-дръзкото и най-засмяно хлапе от групата, с живи очи и изцапани боси крака, повтори, както правят децата: „Къщата на господин Бьонаси ли? — И добави: — Ще ви заведа.“ Хлапето тръгна пред коня отчасти за да си придаде важност, придружавайки непознатия, но и от типичната за децата услужливост или пък подтиквано от неудържимата вътрешна необходимост от движение, която на тази възраст направлява духа и тялото. Офицерът премина по цялата главна камениста и криволичеща улица, от двете страни на която се издигаха къщи, строени според приумиците на техните собственици. На едно място насред улицата се вдаваше пекарна, на друго я препречваше островръх дом, а пресичащото я планинско поточе бе оставило тук-там локви. Жьонеста забеляза няколко покрива от почернели дъсчици, много повече бяха сламените, имаше няколко къщи, покрити с керемиди, а седем или осем с етернитови плочи — навярно това бяха къщите на свещеника, на мировия съдия и на местните буржоа. Във всичко се чувствуваше безгрижие, сякаш отвъд селото не съществуваше друга земя и то като че ли никъде не свършваше и с нищо не бе свързано. Жителите му образуваха едно останало настрана от социалното развитие семейство, което само бирникът и незабележими нишки приобщаваха към останалия свят. След няколко крачки Жьонеста видя по билото на склона над селото широка улица. Навярно имаше старо и ново селище. И наистина, на едно място, откъдето се разкриваше простор за погледа, офицерът забави хода на коня и можа хубаво да разгледа солидните постройки, чиито нови покриви освежаваха старото село. От тези нови къщи покрай улица с млади дървета Жьонеста дочу песните, които пеят работниците, когато се трудят, шумовете от работилниците, стърженето на големи пили, тракането на чукове, грохота на различни производства. Той забеляза тънкия дим, който се виеше от комините на къщите, и по-гъстия пушек от огнищата на коларя, на ключаря, на ковача. А в края на селото, накъдето го водеше момчето, Жьонеста видя разпръснати ферми, добре обработени ниви, отлично поддържани насаждения, сякаш бе кътче от Бри[26], сгушено в голяма чупка на местността, чието съществуване между селището и планините, с които завършва този край, не би могъл на пръв поглед да предположи.
Скоро детето спря.
— Ето вратата на неговата къща — каза то.
Офицерът слезе от коня и наниза юздата на ръката си. После, смятайки, че всяко усилие изисква възнаграждение, извади няколко гроша от джоба на жилетката си и ги подаде на детето, което ги взе учудено, ококори очи, без да благодари, и остана да наблюдава какво ще прави военният.
„По тези места цивилизацията не е много напреднала, трудът е на почит и просията все още не е проникнала“ — помисли си Жьонеста.
По-скоро от любопитство, отколкото от някакъв действителен интерес, водачът на военния се облегна върху ограждащата двора на къщата стена, висока до лакътя, в която от двете страни на порталните колони бе вградена почерняла дървена решетка.
Вратата, някога боядисана в сиво, в долната си част бе от плътно дърво, а в горната завършваше с жълти пречки, издялкани на края като върхове на копия. Краищата на украсяващите я олющени пречки описваха полумесец над всяко крило на вратата, която, като се затвори, образува огромна борова шишарка. Тази порта, разядена от червеите, с петна от мъх, е почти напълно разрушена от въздействието на слънцето и дъждовете. Увенчани от няколко саморасли алое и пълзящи растения, подпорните греди на вратата скриваха стеблата на две засадени в двора акации без бодли, чиито пищни зелени корони приличаха на пухчета за пудрене. Състоянието на портата издаваше нехайство у собственика, което не се понрави на офицера. Той смръщи вежди като човек, принуден да се прости с някаква илюзия. Свикнали сме да съдим за другите по себе си и ако охотно им прощаваме собствените си недостатъци, то строго ги осъждаме, ако не притежават нашите достойнства. И наистина, командирът си представяше господин Бьонаси грижлив или методичен човек, а вратата на неговия дом издаваше пълно безразличие към собствеността. Затова военен, влюбен в домашния порядък, какъвто бе Жьонеста, при вида на портала веднага щеше да направи заключение за живота и характера на неизвестния собственик. И въпреки предпазливостта си той направи именно това. Вратата беше открехната — поредното нехайство!
След като стопаните проявяваха такова простодушно доверие, офицерът, без да се стеснява, влезе в двора, върза коня за пречките на оградата и докато стягаше юздата, от конюшнята се чу цвилене — конят и ездачът неволно извърнаха глави. Вратата се отвори и оттам надникна стар прислужник. Носеше червена вълнена шапчица, типична за този край и досущ прилична на фригийската шапка, с която изобразяват Свободата. Тъй като в конюшнята имаше място за няколко коня, прислужникът попита Жьонеста дали идва при господин Бьонаси и му предложи да се погрижи за коня, любувайки се умилено на красивото животно. Командирът тръгна след коня си, за да види как ще бъде настанен. Конюшнята беше чиста, имаше слама в изобилие и двата коня на Бьонаси изглеждаха щастливи, по което винаги можете да разпознаете коня на свещеника сред други коне. Една прислужничка беше излязла на площадката пред вратата на къщата и като че ли очакваше непознатият официално да я запита за господаря й, но конярят вече бе съобщил на военния, че господин Бьонаси е излязъл.
— Нашият господар отиде на воденицата — каза му той. — Ако искате да го намерите там, трябва просто да вървите по пътеката, която стига до ливадата, а воденицата е накрая.
Жьонеста предпочете да разгледа околността, вместо да чака неопределено време завръщането на Бьонаси, и тръгна по пътя за воденицата. Когато премина неравната линия, която селището очертаваше по планинския склон, той видя ливадата, воденицата и един от най-красивите пейзажи в живота си.
Планините препречват пътя на реката и тя образува езерце, над което стъпаловидно се извисяват планинските върхове, а различните оттенъци на светлината или пък слънчевите и тъмните петна по техните хребети, обрасли с черни борове, подсказват, че зад тях се гушат немалко долини. Воденицата, построена неотдавна край водопада на малкото езерце, излъчва очарованието на самотната къща, спотайваща се сред водите, между короните на няколко водолюбиви дървета. От другата страна на реката, в подножието на склон, леко почервенял от лъчите на залязващото слънце, Жьонеста съгледа двадесетина изоставени колиби без врати и прозорци; по техните разпадащи се покриви зееха големи дупки, но околните земи представляваха отлично обработени и засадени ниви. Някогашните дворове на колибите бяха превърнати в ливади, напоявани от изрядно разположени системи, също както в Лимузен[27]. Офицерът несъзнателно спря и се загледа в развалините на селото.
Защо хората обикновено наблюдават разрушенията, дори останките на мизерните постройки с дълбоко вълнение? Навярно защото за тях те олицетворяват нещастието, чиято глъбина всеки чувствува различно. Гробищата ни навяват мисли за смъртта, а изоставените села ни карат да се замислим за житейските несгоди; смъртта е предвидимо нещастие, а житейските несгоди са безкрайни. А не се ли крие именно в безкрайността тайната на дълбоката печал?
Офицерът стигна до каменистата пътека, която водеше към воденицата, но все още не бе успял да си обясни защо селото е било изоставено. Той попита едно воденичарче, седнало пред вратата върху чували с пшеница, къде е Бьонаси.
— Господин Бьонаси отиде там — отвърна воденичарчето и посочи една от порутените колиби.
— Това село е изгоряло, така ли? — попита военният.
— Не, господине.
— А защо е в такова окаяно състояние? — продължи Жьонеста.
— О, защо ли? — отвърна воденичарчето, вдигна рамене и тръгна да се прибира. — Господин Бьонаси ще ви каже.
Офицерът мина по нещо като мост, направен от големи камъни, между които течеше потокът, и скоро стигна до посочената къща. Сламеният покрив на колибата си стоеше, целият в мъх, но без дупки, а ключалките изглеждаха здрави. Жьонеста влезе и видя, че в огнището гори огън; край него до един болен, седнал на стол, бе коленичила стара жена, а прав, с лице към огъня, стоеше мъж. Този дом се състоеше от една-единствена стая, осветявана от малък прозорец с опънато на него платно. За под служеше утъпкана пръст. Цялата мебелировка се състоеше от стол, маса и одър. Никога преди това офицерът не беше виждал толкова примитивен и гол дом, дори и в Русия, където колибите на мужиците приличат на бърлоги. Тук нищо не напомняше за обикновените неща от живота, дори нямаше никакъв съд или прибор, необходим за приготвянето и на най-проста храна. Сякаш бе кучешка колибка, но без паничка. Ако не бяха одърът, закачената на пирон шаячна дреха и дървените обувки със слама по тях — единственото облекло на болния, — колибата би изглеждала също така пуста, както и останалите. Коленичилата доста стара селянка се мъчеше да задържи краката на болния във ведро, пълно с кафява вода. Като долови необичайния за ушите, привикнали към монотонните стъпки на селяните, шум от шпори, мъжът се обърна към Жьонеста с изненада, споделена и от старицата.
— Излишно е да питам дали вие сте господин Бьонаси. Аз съм пришълец и нямам търпение да се срещна с вас, затова бъдете така любезен, господине, да ме извините, че дойдох да ви търся на вашето бойно поле, вместо да ви чакам в дома ви. Не ми обръщайте внимание, вършете си работата. Когато приключите, ще ви кажа за какво съм дошъл.
Жьонеста приседна на крайчеца на масата и млъкна. Огънят осветяваше колибата по-силно, отколкото слънцето, чиито лъчи, пречупени от планинските върхове, очевидно никога не достигаха до този кът от долината. На светлината на яркия огън, поддържан от няколко смолисти елови клонки, военният се взря със скрит интерес в лицето на мъжа, което искаше добре да огледа, да го изследва и опознае. Господин Бьонаси, лекарят на кантона, изслуша Жьонеста безстрастно, с кръстосани пред гърдите ръце, отвърна на поздрава му и отново се обърна към болния, без да знае, че е обект на много сериозно изучаване от страна на военния.
Бьонаси беше среден на ръст, но с широки рамене и гърди. Свободен зелен редингот, закопчан до врата, попречи на офицера да забележи характерните за личността или нейното поведение подробности. Но от друга страна, сянката и неподвижността на лекаря даваха възможност да изпъкне лицето, добре осветено от отблясъците на огъня. Този човек имаше лице на сатир: същото леко изпъкнало, но цялото в малко или повече изразителни издатини чело; същият чип нос със закачлива трапчинка на върха; същите изпъкнали скули. Устата му бе зигзагообразна, устните — месести и червени. Брадичката му рязко стърчеше нагоре. Кафявите, живи очи с блестящо, седефено бяло изразяваха укротени страсти. Посивелите, някога черни коси, дълбоките бръчки на лицето и побелелите вежди, топчестият нос, покрит със сини жилки, жълтеникавият, тук-таме с червени петна тен, всичко издаваше петдесетгодишната възраст на този човек и неговата трудна професия. Офицерът можеше само да се догажда за обема на главата, покрита с каскет; но дори и скрита под тази шапка, тя му се стори от главите, които хората наричат дебели.
Привикнал от общуванията си с енергични люде, каквито Наполеон търсеше, да отличава хората, призвани за велики дела, Жьонеста съзираше някаква тайна в загадъчния живот на този човек и наблюдавайки лицето му, си помисли: „По каква ли случайност е останал селски лекар?“ След което внимателно разгледа физиономията на доктора, която въпреки приликата си с всички човешки лица издаваше вътрешно съществуване в разрез с грубата външност на Бьонаси, офицерът също като лекаря насочи вниманието си към болния, чийто вид напълно промени хода на мислите му.
При все че като дългогодишен кавалерист се бе нагледал на какви ли не неща, той се изненада и ужаси, когато видя човешко лице, което никога не е било озарявано от мисъл; бледа физиономия с изписано на нея наивно, мълчаливо страдание, както на лицето на дете, което все още не може да говори, а вече няма сили да вика: това бе животинското лице на умиращ стар кретен. Кретенът бе единственият човешки вид, който офицерът все още не бе срещал. Кой ли при вида на дебелата нагъната кожа на челото, на окръглените като на варена риба очи, на немощната, безчувствена глава, покрита с редки, хилави косици, не би изпитал също като Жьонеста неволно отвращение към това създание, което не притежаваше нито красотата на животното, нито преимуществата на човека, което никога не е имало разум и инстинкт и никога не е чувало, нито говорило някакъв език. Трудно е да изпиташ съжаление към това нещастно същество, защото за него приключваше нещо, което не можеше да се нарече живот. Въпреки това обаче старата жена го наблюдаваше с трогателно безпокойство и прокарваше ръце по онези части на краката му, до които не достигаше горещата вода, с толкова обич, сякаш бе неин съпруг. Самият Бьонаси, след като наблюдава известно време това мъртво лице и тези угаснали очи, внимателно взе ръката на кретена и му премери пулса.
— Горещата баня не действува — поклати глава лекарят, — да го сложим отново в леглото.
Той сам вдигна тялото, пренесе го на одъра, където навярно бе лежало, внимателно го положи, опъвайки почти изстиналите крака, оправи ръцете и главата така грижливо, както би постъпила майка със своето дете.
— Нищо не помага, ще умре — добави Бьонаси, застанал прав до леглото.
Старицата, с ръце на кръста, погледна умиращия и от очите й капнаха сълзи. Дори Жьонеста стоеше безмълвен и не можеше да си обясни защо смъртта на едно тъй безлично същество му правеше такова силно впечатление. Неволно и той споделяше безграничната жалост, която тези нещастни създания внушават на хората в лишените от слънце долини, където природата ги е захвърлила. Не произтича ли това чувство, превърнало се в религиозно суеверие у семействата, където има кретени, от най-висшата християнска добродетел — милосърдието, и от най-благотворната за обществото вяра, от мисълта за бъдещото възнаграждение — единствената, която ни помага да приемем несгодите на този свят? Надеждата, че ще заслужат вечното блаженство, помага на близките на тези нещастни същества и на онези, които ги заобикалят, постоянно да полагат изключителна майчинска, закрилническа грижа към бездушното същество, което отначало не я разбира, а по-късно я забравя. Изумителна вяра! Тя поставя сляпото милосърдие редом със сляпата злочестина. Там, където има кретени, населението вярва, че присъствието на такова същество носи щастие на семейството. Тази вяра облекчава живота на кретена, който в града би бил подчинен на строгите правила на мнимата филантропия и на дисциплината в някой приют. В долината над Изер[28], където често се срещат, кретените живеят на открито заедно със стадата, които са научени да пазят. Така поне са свободни и уважавани, както би трябвало да се отнасяме към нещастието.
На равни промеждутъци проехтя далечният звън на селската камбана, която известяваше правоверните за смъртта на техния ближен. Отеквайки в пространството, тази религиозна мисъл достигаше отслабена до колибата и още повече увеличаваше тъгата. По пътя се чуха многобройните стъпки на мълчалива тълпа. После църковните песни отведнъж екнаха, събуждайки в душите неясни мисли, които вълнуват и най-невярващите и ги принуждават да се поддадат на затрогващата хармония на човешките гласове. Църквата идваше да подкрепи това същество, което не я познаваше. По пътя се показа свещеникът, пред него вървеше дете от черковния хор и носеше кръста, а зад него — клисарят със светената вода и още петдесетина жени, старци, деца, дошли да присъединят молитвите си към тези на църквата. Лекарят и военният се спогледаха мълчаливо и се отдръпнаха в един ъгъл, освобождавайки място за хората, които коленичиха в колибата и извън нея. Докато продължаваше утешителната церемония на предсмъртното причастие, отслужвана за това същество, което никога не бе грешило, но с което християнският свят се сбогуваше, повечето от тези недодялани хора се разчувствуваха искрено. Сълзи се стичаха по загрубелите, набраздени от слънцето и загорели от работа на открито страни. Това чувство на доброволно сродяване бе съвсем непосредствено. Нямаше човек в общината, който да не жалеше това бедно създание, който да не бе му дал дневната дажба хляб. Та нали то бе срещнало баща у всяко дете, майка у най-безгрижното момиченце?
— Умря — промълви свещеникът.
Тази дума предизвика всеобща, неподправена скръб. Запалиха свещите. Няколко души пожелаха да прекарат нощта край тялото. Бьонаси и военният излязоха. На вратата няколко селяни спряха лекаря, за да му кажат:
— Ех, господин кмете, щом вие не го спасихте, значи, Господ сигурно е искал да си го прибере.
— Направих всичко, което можах, деца мои — отвърна докторът.
— Не можете да си представите, господине — обърна се той към Жьонеста, когато се бяха отдалечили от изоставеното село, чийто последен обитател бе издъхнал, — каква истинска утеха крият за мен думите на тези селяни. Преди десет години едва не бях разкъсан в това село, сега пустеещо, но тогава обитавано от тридесет семейства.
Изразът на лицето и жестът на Жьонеста изразиха такава почуда, че лекарят му разказа историята, за която загатна с първите си думи.
— Господине, когато дойдох да се заселя тук, в тази част на кантона заварих двадесетина кретени — започна лекарят и се обърна да покаже на офицера полуразрушените къщи. — Разположението на махалата в дол без въздушни течения, край поток, чиито води идват от разтопяването на снеговете, и лишена по този начин от благодатта на слънцето, което огрява само върховете на планината, всичко благоприятствува разпространението на тази ужасна болест. Законите не забраняват съпружеството на тези нещастници, закриляни тук от някакво суеверие, чието влияние ми бе непознато и в началото го осъждах, но на което после се възхитих. И така, кретенизмът се е разпространил от това място чак до долината. Нямаше ли да им окажа голяма услуга, ако успеех да спра тази физическа и духовна зараза? Въпреки крайната наложителност на това начинание то можеше да струва живота на онзи, който го предприемаше. И тук, както и в останалите социални сфери, за да направя добро, трябваше да засегна не някакви интереси, а нещо по-опасно — религиозни вярвания, превърнали се в суеверия — най-трудноизкоренимите мисли на хората. Но от нищо не се уплаших. Първо ходатайствувах за мястото на кмет на кантона и го получих, после, след като имах устното одобрение на префекта, през нощта наех за пари хора, които пренесоха тези нещастни създания далеч към Егбел[29] в Савоя, където има много кретени и там щяха добре да се грижат за тях. Веднага след като се разчу за този мой хуманен акт, цялото население ме намрази. Свещеникът проповядваше срещу мен от амвона. Въпреки усилията ми да обясня на най-мъдрите от селището колко важно беше да се махнат кретените, въпреки безплатното лечение за обитателите на този край веднъж от една гора стреляха по мен. Отидох при епископа на Гренобъл и го помолих да смени свещеника, негово преосвещенство бе така добър и ми разреши сам да избера свещеник, който да подкрепи моето дело. Имах късмет да срещна един от онези хора, сякаш пратени от небето. Продължих начинанието си. След като подработих духовете, една нощ пренесох още шестима кретени. При този втори опит вече ме защитиха няколко души, които ми бяха задължени, и членовете на общинския съвет, за които знаех, че са стиснати, а аз им доказах колко скъпо струва издръжката на тези бедни създания и колко изгодно би било за селището земите, които те притежават без актове за собственост, да станат общински, каквито липсваха на селото. Така на моя страна застанаха богатите, но бедните, старите жени, децата и няколко опърничави селяни продължаваха да бъдат враждебно настроени към мен. За нещастие не успях да преселя всички кретени. Кретенът, когото видяхте, не се бе прибрал у дома си, не бе хванат и на другия ден остана единствен в селото, обитавано само от няколко семейства, чиито членове бяха почти слабоумни, но все още не бяха стигнали до пълен кретенизъм. Исках да довърша начинанието и един ден пристигнах в селото официално, за да извади този нещастник от дома му. Моето намерение веднага стигна до жителите и приятелите на кретена ме изпревариха. Когато стигнах до колибата му, там се бяха събрали жени, деца, старци, които ме посрещнаха с ругатни и градушка от камъни. Сред тази врява може би щях да загина от опиянението, обхванало тълпата, възбудена от виковете и общия изблик на чувства, но ме спаси кретенът! Клетото създание се показа от колибата си, издаде гърлен звук и мигом се превърна във вожд на тези фанатици. При неговото появяване виковете секнаха. Тогава ми хрумна мисълта да предложа сделка и благодарение на настъпилата тишина успях да я изложа. Навярно при подобни обстоятелства моите съюзници не биха се осмелили да ме подкрепят, помощта им щеше да бъде определено пасивна, тъй като тези суеверни хора щяха да бдят най-енергично за запазването на последния си идол и аз разбрах, че ще бъде невъзможно да им го отнема. Затова обещах да оставя на спокойствие кретена в дома му, при условие че никой няма да се приближава до него, че семействата от това село ще преминат оттатък реката и ще се установят в селището, на другия бряг, в нови къщи, които аз се наемам да построя, като добавя и земи, които по-късно общината трябваше да ми изплати. Въпреки това, драги ми господине, бяха необходими шест месеца, за да пречупя съпротивата срещу изпълнението на сделката, колкото и тя да бе изгодна за семействата от това село. Привързаността на селяните към техните съборетини е необяснима. Колкото и да е нехигиенична колибата му, селянинът се привързва към нея много повече, отколкото банкерът към разкошния си дом. Защо? Не знам. Може би колкото чувствата са по-редки, толкова са по-силни? Може би човек, който по-малко живее чрез мисълта, живее повече чрез вещите? И колкото по-малко притежава, толкова повече ги обича. Може би селянинът е като затворника?… Той изобщо не разхищава душевните си сили, съсредоточава ги върху една-единствена мисъл и тогава чувствата му достигат апогея си. Простете тези разсъждения на човек, който рядко споделя мислите си. Всъщност, господине, недейте да смятате, че съм си губил времето с празни разсъждения. Тук трябва да се залага изключително на практичността и действието. За жалост, колкото по-малко мисъл има у тези бедни хора, толкова по-трудно е да ги накараш да прозрат истинските си интереси. Затова аз се заех с всички подробности около начинанието. Всеки от тях ми казваше едно и също нещо и в думите им имаше толкова здрав смисъл, че нищо не можех да възразя: „Ех, господине, та вашите къщи още не са построени!“ — „Добре — отвръщах аз, — обещайте ми обаче, че щом бъдат готови, веднага ще се преместите в тях.“ За щастие, господине, успях да прокарам решение, че нашето селище е собственик на цялата планина, в подножието на която се намира изоставеното сега село. Цената на горите, разположени по склоновете, бе достатъчна да се изплатят парцелите и къщите, които бях обещал да построя. Когато първото вироглаво семейство бе настанено в нова къща, останалите бързо го последваха. Благоденствието, което настъпи след тази промяна, бе почувствувано твърде осезателно, за да не бъде оценено дори и от онези, които най-суеверно държаха на своето село без слънце, все едно без душа. Успешният завършек на тази история, придобиването на общинско имущество, чиято собственост Държавният съвет потвърди, издигнаха авторитета ми сред обитателите на кантона.
Но, господине, колко много грижи бяха необходими! — възкликна лекарят, спирайки, и вдигна ръката си, а после я отпусна с красноречив жест. — Само аз знам разстоянието от селището до префектурата, откъдето нищо не излиза, и от префектурата до Държавния съвет, където нищо не влиза. Но, мир на земните власти, в крайна сметка те се огънаха пред моите досадни настоявания, а това е вече много. Ако знаете какво добро върши понякога един безгрижно сложен подпис!… Господине, две години след като се опитах да направя толкова дребни, но значими неща и ги осъществих, всички бедни семейства от общината притежаваха по две крави и ги изпращаха на паша в планината, където, без да дочакам разрешението от Държавния съвет, бях прокопал напречни напоителни канали, подобни на тези в Швейцария, Оверн[30] и Лимузен. За голяма изненада на селяните там станаха прекрасни ливади и те получаваха много повече мляко благодарение на по-добрата паша. Резултатите от тази придобивка бяха огромни. Всеки селянин започна да подражава на моите напоителни системи. Ливадите, добитъкът, цялата селскостопанска продукция многократно се увеличиха. Вече можех спокойно да започна да облагородявам запуснатите земи на селището и да цивилизовам техните обитатели, тънещи в невежество. Да-а, господине, ние, самотните хора, сме твърде приказливи; зададат ли ни въпрос, никога не се знае къде ще свърши отговорът. Когато пристигнах в тази долина, населението наброяваше седемстотин души; сега са две хиляди. След случая с последния оцелял кретен всички вече се отнасят с уважение към мен. Постоянно проявявах към съселяните си едновременно добрина и твърдост и се превърнах в оракул на кантона. Направих всичко възможно, за да заслужа тяхното доверие, без да моля за това, нито пък да изглежда, че го желая. Чисто и просто се стараех да вдъхна уважение към собствената си особа благодарение на упорството, с което изпълнявах всичките си обещания, дори и най-лековатите. След като дадох дума, че ще се погрижа за съществото, което умря пред очите ви, бдях над него по-самоотвержено и от предишните му покровители. Беше хранено и гледано като осиновено дете на общината. По-късно селяните разбраха каква услуга им бях направил въпреки тяхното нежелание. И все пак още са запазили остатъци от предишното си суеверие; далеч съм от мисълта да ги упреквам за това — та нали често използувах техния култ към кретена, за да накарам по-просветените да помагат на нещастните.
— Ето че пристигнахме — прекъсна своя разказ Бьонаси, когато зърна покрива на дома си.
Лекарят съвсем не очакваше от своя слушател ни най-малка похвала и благодарност, разказвайки този епизод от административния си живот; той по-скоро се бе поддал на наивната необходимост да сподели вълненията си, както често се случва с хора, оттеглили се от цивилизования свят.
— Господине — обърна се към него офицерът, — позволих си волността да вкарам коня си във вашата конюшня, но вие навярно ще бъдете така добър да ме извините, когато научите целта на моето пътуване.
— А, да, и каква е тя? — сепна се Бьонаси, отърсвайки се от някаква угриженост и припомняйки си, че неговият спътник не е тукашен.
Със своя открит и сърдечен характер докторът бе посрещнал Жьонеста като стар познайник.
— Господине — отвърна военният, — чух за почти чудотворното изцеление на господин Гравие от Гренобъл, който е живял у вас. Идвам с надеждата да получа същите грижи, без обаче да имам същото право на благоразположение от ваша страна. Може би ще го заслужа! Дълги години съм в армията и вече ме мъчат стари рани. Навярно ще са ви необходими поне осем дни, за да прецените състоянието ми, тъй като болките се обаждат само от време на време и…
— В такъв случай, господине — прекъсна го Бьонаси, — стаята на господин Гравие е винаги готова, елате…
Влязоха в къщата, а лекарят така енергично бутна вратата, че Жьонеста си го обясни с удоволствието от появата на наемател.
— Жакот! — извика Бьонаси. — Господинът ще вечеря с нас.
— Но, господине — продължи военният, — не би ли било добре да се разберем за цената…
— За каква цена? — попита лекарят.
— За някаква такса. Не можете да храните мен и моя кон без…
— Ако сте богат — отвърна Бьонаси, — ще си платите; в противен случай нищо не искам.
— Нищо — възрази Жьонеста, — това ми се вижда твърде скъпо! Но богат или беден, задоволяват ли ви десет франка дневно, без да включвам грижите ви като лекар?
— Нищо не ми е по-неприятно от това да ми се плаща каквато и да била сума за удоволствието да бъда гостоприемен — продължи лекарят, смръщвайки вежди. — Що се отнася до моите лекарски грижи, ще ги получите само ако ми допаднете. Богатите не могат да купят времето ми, то принадлежи на хората от тази долина. Не ламтя за слава и богатство, не искам от моите болни нито хвалебствия, нито признателност. Парите, които ще ми дадете, ще отидат при аптекарите от Гренобъл, за да платя лекарствата за бедните от кантона.
Който и друг да бе чул тези изречени рязко, но без горчивина думи, би си казал също като Жьонеста: „Какъв човек!“
— Господине — заяви военният с привичното си упорство, — ще ви давам десет франка на ден, а вие правете с тях каквото искате. Сега, когато уредихме това, ще се разбираме по-добре — добави той и със затрогваща сърдечност стисна ръката на лекаря. — Въпреки моите десет франка ще видите, че не съм стиснат.
След този спор, при който у Бьонаси не прозря ни най-малко желание да изглежда щедър или пък филантроп, мнимият болен влезе в дома на лекаря, където всичко бе в унисон със занемарената врата и с небрежното облекло на неговия собственик. И най-незначителните вещи издаваха пълна небрежност към всичко, което не бе от първа необходимост. Бьонаси преведе Жьонеста през кухнята — най-краткият път до трапезарията. Опушената като на хан кухня беше пълна с всякакви готварски принадлежности в достатъчно количество — този разкош бе дело на Жакот, бившата прислужничка на свещеника, която казваше ние и управляваше като пълновластна господарка домакинството на лекаря. Върху камината бе поставена добре излъскана грейка за легло — навярно Жакот обичаше зиме да си ляга в затоплено легло, а очевидно сгряваше и постелята на своя господар, който по думите й за нищо не се сещал. Но Бьонаси я беше взел в дома си заради нещо, което за друг би било нетърпим недостатък. Жакот искаше да се разпорежда в къщата, а лекарят търсеше именно жена, която да господствува в дома му. Жакот купуваше, продаваше, шиеше, променяше, разместваше, подреждаше и разваляше всичко както й хрумнеше; господарят никога не бе й направил никаква забележка. Затова Жакот безнаказано властвуваше в двора и конюшнята, над коняря, в кухнята и къщата, над градината и господаря. По нейно нареждане се сменяше спалното бельо, переше се и се попълваха хранителните запаси. Тя преценяваше кой и кога може да влезе в къщата, тя насрочваше клането на прасетата, тя порицаваше градинаря, определяше обедното и вечерното меню, сновеше от мазето на тавана, от тавана в мазето, почистваше всичко както тя си знаеше и нищо не можеше да й се опре. Бьонаси държеше само на две неща: да вечеря в шест часа и да се изразходва определена сума месечно. Жена, на която всичко се подчинява, винаги пее; затова и Жакот се смееше, чуруликаше по стълбите, винаги си тананикаше, когато не пееше, и пееше, когато не си тананикаше. По природа спретната, тя поддържаше дома чист. Ако вкусът й бил друг, то господин Бьонаси щял да бъде много нещастен, казваше тя, защото бедният човечец до такава степен не обръщаше на нищо внимание, че можеше вместо яребици да му дадеш да яде зеле; ако не била тя, то той цяла седмица щял да ходи с една и съща риза. Но Жакот бе неуморима, непрестанно подреждаше изпраното и изгладено бельо, същинска чистница, благоговееща пред изрядната, ослепителната, уютната чистота. Враг на прахта, тя постоянно тупаше, миеше, избелваше. Сърцето я болеше при вида на външната врата. От десет години насам на първо число всеки месец успяваше да измъкне от господаря си обещанието да постегне вратата, да пребоядиса стените на къщата, всичко да бъде приветливо, но господинът все още не бе удържал думата си. Затова, когато се оплакваше от пълното нехайство на Бьонаси, тя почти никога не забравяше да добави и дежурното изречение, с което завършваше всички възхвали на своя господар: „Не може да се каже, че е глупав, защото направо чудеса върши в нашия край, но все пак понякога изглупява, ама така изглупява, че трябва всяко нещо да му слагаш в ръката като на дете!“
Жакот обичаше дома като свой. Всъщност след като бе живяла в него двадесет и две години, може би имаше право да се заблуждава? Когато Бьонаси пристигнал в този край и видял, че къщата се продава поради смъртта на свещеника, той купил всичко: стените и земята, мебелите, съдовете, виното, кокошките, стария стенен часовник с фигури, коня и прислужничката.
Жакот имаше вид на типична готвачка, гърдеста, така увита и пристегната в неизменния корсаж от кафява басма на червени точки, че очакваш всеки момент платът да се скъса при най-малкото движение. На главата си носеше кръгло плисирано боне, под което бледото й лице с двойна брадичка изглеждаше още по-бяло, отколкото бе всъщност. Ниска, подвижна, с пъргави закръглени ръце, Жакот говореше високо и безспир. Ако за момент млъкнеше и повдигнеше като триъгълник края на престилката си, то този жест предвещаваше обвинителна тирада, отправена към господаря или коняря. От всички готвачки в кралството несъмнено Жакот бе най-щастлива. За да бъде пълно щастието й, доколкото това е възможно тук на земята, селището непрекъснато ласкаеше суетата й, като я приемаше за авторитет — нещо средно между кмета и полския пазач.
В кухнята господарят не намери никого.
— Къде, по дяволите, са отишли всички? — възкликна лекарят. — Извинете ме — обърна се той към Жьонеста, — че ви въвеждам през кухнята. Парадният вход е откъм градината, но понеже нямам навика да посрещам гости… Жакот!
При почти заповедническото произнасяне на това име от вътрешността на къщата се отзова женски глас. След малко Жакот мина в настъпление, като на свой ред извика Бьонаси, който веднага отиде в трапезарията.
— Ах, ето ви най-сетне, господине! — скара се тя. — Все такива ги вършите. Винаги каните хора за вечеря, без да ме предупредите, и смятате, че като сте извикали: „Жакот!“, всичко е наред. Да не би да искате да посрещнете този господин в кухнята? Не трябваше ли да отворим салона, да запалим камината? Никол вече е там и ще направи каквото трябва. Сега поразходете малко госта си из градината; ще му бъде интересно, ако обича красивите неща; покажете му габрака на бившия ми господар, през това време ще успея да приготвя вечерята, да сложа масата и да затопля салона.
— Да, но, Жакот, този господин ще остане у нас. Така че не забравяй да огледаш и стаята на господин Гравие, спалното бельо, изобщо всичко, да…
— Сега пък да не започнете да се месите за чаршафите? — прекъсна го Жакот. — Щом ще спи тук, аз си знам работата. Та вие от десет месеца изобщо не сте влизали в стаята на господин Гравие. Няма нищо за гледане, чиста е като зеницата на окото ми. Значи, този господин ще остане у нас? — попита с по-благ тон.
— Да.
— За дълго ли?
— Ами не зная. Но какво значение има това за теб?
— А-а, така значи! Какво значение имало за мен! Ама че работа! А продуктите и всичко друго, а…
Без да довърши словесния поток, с който при друг случай би заляла господаря си, за да го обвини в липса на доверие, тя го последва в кухнята. Като разбра, че става дума за квартирант, Жакот се показа нетърпелива да види Жьонеста, пред когото направи раболепен поклон, а в същото време внимателно го оглеждаше от главата до петите. Лицето на военния изразяваше тъга и размисъл, които изостряха чертите му; струваше му се, че диалогът между прислужничката и господаря разкрива безличието на доктора, а това принуждаваше Жьонеста да се откаже неохотно от високото мнение, което си бе създал, възхищавайки се на упорството на лекаря да спаси този малък край от бедите на кретенизма.
— Този човек хич не ми харесва — сподели Жакот.
— Господине, ако не сте уморен — обърна се докторът към мнимия болен, — ще се поразходим из градината преди вечеря.
— С удоволствие — отвърна командирът.
Те прекосиха трапезарията и излязоха в градината през нещо подобно на вестибюл, който разделяше трапезарията от салона. От това помещение с голяма остъклена врата се излизаше на голямото каменно стълбище — украса на фасадата откъм градината. Алеи с чемшири по края се пресичаха накръст и разделяха на четири големи еднакви квадрата градината, която завършваше с гъст габрак — гордостта и радостта на предишния собственик. Военният седна на проядена от червеи пейка, без да забележи нито асмите, нито плодните дръвчета, заобиколени от решетести оградки, нито зеленчуците, за които Жакот по навик се грижеше усърдно още от времето на лакомия духовник, чието дело бе тази безценна градина — твърде безразлична на Бьонаси.
Изоставяйки баналния разговор, който бе повел, офицерът попита лекаря:
— Господине, как сте успели за десет години да увеличите три пъти населението на тази долина, в която сте заварили седемстотин души, а днес, както казвате, са над две хиляди?
— Вие сте първият човек, който ми задава този въпрос — отвърна лекарят. — Целта ми беше този къс земя да процъфтява, но в запълненото ми всекидневие не остана време да се замисля как. В общи линии и аз като просещ монах направих от нищо нещо. Дори господин Гравие, един от нашите благодетели, на когото успях да услужа, като го излекувах, не помисли за теорията, докато тичаше заедно с мен по планините, за да видим резултата от практиката.
Настъпи кратко мълчание, при което Бьонаси се замисли, без да забелязва пронизващия поглед, с който неговият гост се опитваше да надникне в душата му.
— Питате как стана това? — продължи Бьонаси. — Ами съвсем естествено и съгласно обществения закон за привличането между потребностите, които сами си създаваме, и начините за тяхното задоволяване. Това е обяснението. Народи, които нямат потребности, са бедни. Когато се установих в това село, то наброяваше сто и тридесет семейства, а долината — около двеста домакинства. Местната власт, в тон с всеобщата нищета, се състоеше от кмет, който не знаеше да пише, и помощник-кмет — чифликчия, чийто дом беше далеч от общината; имаше още мирови съдия, беден човечец, който живееше само от заплатата си и насила караше своя секретар — друг нещастник, който едва схващаше същността на служебните си задължения — да държи при себе си актовете за гражданското състояние. Свещеникът бе починал на седемдесетгодишна възраст и неговото място бе заел викарият, човек без образование. Това бяха мъдреците на района и те го ръководеха. Сред прекрасната тукашна природа жителите тънеха в кал и се препитаваха с картофи и млечни продукти: сиренетата, които повечето от тези хора носеха в малки кошници да продават на пазара в Гренобъл или околността, бяха единствената стока, от която можеха да изкарат малко парици. Най-богатите или работливите сееха елда за нуждите на местното население, понякога ечемик или овес, но не и пшеница. Единственият индустриалец беше кметът, който притежаваше дъскорезница и купуваше на безценица отсечените дървета, за да прави от тях дървен материал. Поради липса на пътища през лятото той пренасяше стволовете един по един, с големи усилия конете му ги влачеха чрез верига, закрепена на оглавника им и завършваща с желязна кука, която се забиваше в дървото. За да може човек да отиде до Гренобъл на кон или пеш, трябваше да използува широка пътека по билото на планината, тъй като долината бе непроходима. Вместо хубавия път до първото село, по който навярно сте дошли, идвайки към кантона, навремето имаше тресавище. До този затънтен край не бе достигнало нито едно политическо събитие, нито една революция, тук хората живееха извън социалния кипеж. Единствено Наполеон е оставил по тези места името си и се е превърнал в кумир благодарение на двама или трима завърнали се в родните си домове стари войници, които вечер разказват по седенките на тези прости хорица за невероятните приключения на императора и на неговата войска. Всъщност завръщането на войниците е необяснимо явление. Преди моето идване младите момчета, които отивали в армията, не се завръщали. Сам по себе си този факт е красноречиво доказателство за бедността на този край, така че не е нужно да ви я описвам. Ето, при такива условия аз се заех с кантона, от който зависят няколко добре развити общини отвъд планините, където хората живеят щастливо и почти богато. Да не ви говоря за колибите, истински конюшни, в които се тъпчеха заедно животни и хора. Минах през този край на връщане от Гранд Шартрьоз. Тъй като не намерих хан, бях принуден да преспя у викария, който временно живееше в тази къща, тогава обявена за продан. От дума на дума добих повърхностна представа за жалкото състояние на областта, чиито прекрасен климат, плодородна земя и природни дарове ме бяха очаровали. По онова време, господине, разочарован от всичко, аз исках да заживея живот, различен от предишното ми мъчително съществуване. Тогава ми хрумна мисъл, каквато обикновено Господ ни праща, за да можем по-лесно да приемем нещастията си. Реших да преобразя този край така, както наставникът — детето. Не ми бъдете признателен за благотворителността; за мен тя бе изгодна, защото изпитвах нужда от занимание за разтуха. И така, реших да посветя остатъка от дните си на трудноосъществимо начинание. Промените, които трябваше да се извършат в този природно богат, но напълно занемарен от хората кантон, можеха да запълнят цял един човешки живот; те ме изкушаваха и поради препятствията, които трябваше да преодолея за тяхното осъществяване. След като се уверих, че ще получа евтино къщата на свещеника и много безплодни и пустеещи земи, с жар се отдадох на призванието си на селски хирург — последният занаят, който някой би се сетил да осигури в своя край. Исках да стана приятел на бедните, без да очаквам от тях и най-малката награда. О, не се поддадох на никакви илюзии нито по отношение нрава на селяните, нито на спънките, които възникват, когато човек се опитва да облагороди хората или нещата. Съвсем не идеализирах тези хора, приех ги такива, каквито са — нито много добри, нито много лоши, бедняци, на които постоянният труд не позволява да се отдават на чувства, но понякога могат болезнено да преживяват. А най-важното разбрах, че мога да им въздействувам само чрез изгодата и незабавното благополучие. Всички селяни са рожби на свети Тома Неверни и винаги искат делата да подкрепят думите.
— Навярно ще се смеете на моето начало — продължи след кратко мълчание лекарят. — Започнах трудното дело с производство на кошници. Бедните хора купуваха в Гренобъл цедилките за сиренето и изобщо кошничарските изделия, необходими за мизерната им търговия. Дадох на един буден младеж идеята да вземе под аренда близо до потока голям участък земя, който всяка година наносите естествено напояват и наторяват и където ракитата би трябвало добре да вирее. След като пресметнах количеството кошничарски изделия, употребявани в кантона, отидох в Гренобъл да потърся някой млад и сръчен, но безпаричен работник. Когато открих такъв човек, лесно го убедих да се пресели тук, като му обещах, че ще му услужа със сумата, необходима за закупуване на ракитата за неговото производство, докато моят плантатор на ракита започне да го снабдява. Убедих го да продава своите кошници по-евтино от тези в Гренобъл, като ги изработва по-добре. Той ме разбра. Ракитата и кошничарството представляват сделка, чиито резултати могат да се видят едва четири години по-късно. Вие навярно знаете, че ракитата става добра за рязане след три години. През първата година запасите от ракита носеха печалба на моя кошничар. Скоро се ожени за жена от Сен Лоран дю Пон, която имаше малко парици. Тогава си построи дом, просторен, с хубаво местоположение и разпределение на стаите съобразно моите съвети. Каква победа, господине! Бях успял да създам първата промишленост в селището, бях довел производител и няколко работници. Вие навярно бихте окачествили радостта ми като детинщина!… През първите дни след като моят кошничар се нанесе, винаги колчем минавах покрай неговата работилница, сърцето ми учестено забиваше. А когато в новата къща със зелени капаци на прозорците, пред чиято врата имаше пейка, асма и наръчи ракита, видях спретната, хубаво облечена жена, кърмеща едро бяло-розово бебе сред весели работници, които пееха и сръчно плетяха кошници, ръководени от някога бедния и мършав, сега излъчващ щастие съпруг, трябва да ви призная, господине, че не можех да устоя на желанието за малко и аз да стана кошничар. Влизах в дюкянчето, за да разбера как вървят работите, седях и изпитвах доволство, което не мога да ви опиша. Наслаждавах се на радостта на тези хора и на моята собствена. Домът на човека, който пръв без колебание повярва в мен, олицетворяваше цялата ми надежда. Не бе ли това, господине, бъдещето на този край, което вече носех в себе си така, както жената на кошничаря първата си рожба?…
За много неща трябваше да действувам безпощадно, противопоставих се на много закостенели представи. Срещнах яростна съпротива, подклаждана от невежия кмет, чието място бях заел, а влиянието му се стопяваше пред моето. Тогава реших да го направя свой помощник и съучастник в добродетелното начинание. Да, господине, именно най-твърдата от всички глави се опитах първа да просветля. Въздействувах на този човек, подклаждайки честолюбието му и наблягайки на облагите. В продължение на шест месеца вечеряхме заедно и наполовина го посветих в плановете си за подобрения. Мнозина биха видели в това необходимо приятелство най-досадните страни в моето начинание; но нали този човек щеше да ми служи като инструмент, и то най-ценният от всички? Горко на онзи, който презира своята секира или безгрижно я захвърля. А и щом искам да облагородявам земята, бих бил твърде непоследователен, ако се откажех от мисълта да облагородя един човек! Най-бързият начин за забогатяване на общината бе построяването на път. Ако успеехме да издействуваме от общинския съвет разрешение да свържем селището с главния път за Гренобъл, то моят помощник щеше пръв да се възползува от него, тъй като, вместо да влачи по такъв скъпо струващ начин дърветата през пътеки и урви, той би могъл при хубав общински път лесно да ги превозва, да развърти голяма търговия с дървен материал и вече да печели не жалките шестстотин франка годишно, а големи суми, които постепенно ще го направят богат. Най-сетне помощникът ми се убеди и стана мой пламенен привърженик. Цяла една зима бившият кмет се чукаше със своите приятели в кръчмата и успя да докаже на нашите управници, че един хубав коларски път е извор на богатство за областта и дава възможност на всеки да търгува с Гренобъл. Когато общинският съвет гласува построяването на път, издействувах от префекта сума от благотворителните фондове на окръга, за да платим превоза, който общината не можеше да осигури, тъй като не разполагаше с каруци. И накрая, за да приключим по-бързо това голямо дело и невежите по-скоро да почувствуват резултатите, тъй като те непрекъснато мърмореха срещу мен, че съм искал да възстановя ангарията, през първата година на управлението ми всяка неделя извеждах доброволно или насила населението — жените, децата и дори старците, на билото на планината, където собственоръчно бях очертал върху превъзходен терен пътя, който води от нашето село до широкия път за Гренобъл. За наше щастие строителен материал се намираше в изобилие около трасето. Това продължително начинание изискваше от мен много търпение. Ту едните, без да познават законите, отказваха тази повинност на открито, ту пък другите, които нямаха хляб и действително не можеха да губят нито един работен ден. Така че се наложи на бедните да раздаваме пшеница, а другите пък да успокоявам с приятелски слова. Все пак, когато привършихме две трети от пътя, който е около две тукашни левги, жителите вече бяха убедени в неговите предимства до такава степен, че последната трета бе завършена с изненадващ за мен плам. Подсигурих бъдещето на общината, като посадих двойна редица тополи от всяка страна на пътя. Днес тези дървета вече са цяло богатство и нашият път, който винаги е сух поради разположението си и така добре е направен, че поддръжката му ни струва годишно едва двеста франка, изглежда като царски друм. Ще ви го покажа, тъй като не сте могли да го видите: за да дойдете до селото, вие навярно сте тръгнали по красивия долен път, който пък жителите сами решиха да построят преди три години, за да имат връзка със заселниците в долината. Така, господине, преди три години здравият обществен разум на селото, някога напълно лишено от знания, възприе идеи, които пет години по-рано някой пътник навярно отчаяно би се опитвал да му втълпи.
Но да продължим нататък. Предприятието на кошничаря беше плодоносен пример за нещастното население. Ако пътят трябваше да се превърне в непосредствено условие за бъдещото благоденствие на селото, то сега бе необходимо да подтикна към създаване на основните занаяти, за да бъдат подхранвани първите два кълна на благоденствието. Едновременно с помощта, която оказвах на селянина да отглежда ракита и на кошничаря, със строежа на пътя незабележимо продължавах делото си. Имах два коня, а търговецът на дървен материал, моят помощник, имаше три и можеше да ги подковава само в Гренобъл. Затова убедих ковач, който разбираше малко и от ветеринарна медицина, да се засели в селото, като му обещах, че ще има много работа. Същия ден срещнах един загрижен за съдбата си стар войник, на когото цялото състояние бяха стоте франка пенсия. Той знаеше да пише и да чете. Назначих го за секретар в кметството. По щастливо стечение на обстоятелствата му намерих и съпруга и неговите мечти за щастие се сбъднаха. Но, господине, за тези две нови семейства, за семейството на кошничаря и за двадесет и двете домакинства, които напуснаха селото на кретените, бяха необходими къщи. Още дванадесет домакинства, чиито глави на семейство бяха работници, производители и консуматори, се установиха в нашето село: зидари, строители, майстори, препокривачи, дърводелци, ключари, стъклари, на които за дълго време осигурихме работа. Не беше ли правилно, след като са построили къщи за другите, да построят и за себе си? Та нали водеха и работна ръка? През втората година на моето управление в общината бяха издигнати седемдесет къщи. Едно производство води след себе си друго. Многолюдното селище наложи и нови потребности, непознати дотогава на тези нещастници. Нуждата раждаше производство, производството — търговия, търговията — печалба, печалбата — благополучие, а благополучието — полезни идеи. Различните работници поискаха да купуват готов хляб и ние се сдобихме с хлебар. Но елдата вече не можеше да бъде храна на население, изтръгнато от покваряващото бездействие, станало истински дейно: заварих го да се храни с черна пшеница, а сега исках да го приуча първо към ръжта или към смес от пшеница и ръж, а по-късно и у най-бедните да видя късче бял хляб. За мен интелектуалният напредък бе изцяло свързан с по-високите здравни изисквания. Във всеки край месарят е доказателство както за по-голяма култура, така и за богатство. Който работи — яде, а който яде — мисли. Предвиждайки деня, когато отглеждането на пшеница ще стане необходимост, внимателно проучих качеството на почвите. Бях убеден, че ще мога да спомогна за процъфтяване на земеделието и за удвояване на населението, щом то започне да се труди. Моментът за това бе назрял.
Господин Гравие от Гренобъл притежаваше в общината земи, от които не получаваше никакви доходи, но те можеха да бъдат превърнати в житни ниви. Както знаете, той е началник на отдел в префектурата. От една страна, поради привързаността си към родния край, а от друга, отстъпвайки пред моите натрапчиви досаждания, той на няколко пъти вече доброволно се бе съгласил с моите искания. Успях да го убедя, че неволно е работил за себе си. След няколкодневни настойчиви молби, преговори, обсъждане на сметки, след като заложих собственото си състояние като гаранция срещу евентуалните рискове на начинанието, от което ограничената му жена се опитваше да го ужаси, той се съгласи да построи тук четири ферми по сто арпана[31] и обеща да отпусне необходимите суми за разораване на земята, за закупуване на зърно за посев, на земеделски сечива, на добитък и за построяването на пътища, улесняващи експлоатацията на земите. Аз пък построих две ферми, първо, за да не пустеят моите земи и най-вече, за да дам личен пример за полезните методи на модерното земеделие. За шест седмици в селището се установиха още триста жители. Шестте ферми, в които трябваше да се настанят семейства, огромните пространства за разораване изискваха работна ръка. От всички страни заприиждаха колари, копачи, калфи, надничари. Пътят за Гренобъл беше задръстен от каруци, от пътници и в двете посоки. Цялата област се оживи. Движението на парите породи у всички желанието да печелят, апатията бе изчезнала, селото се бе пробудило. Още две думи, и приключвам историята на господин Гравие, един от благодетелите на този кантон. Въпреки напълно естественото недоверие на провинциалния гражданин, на чиновника, уповавайки се на моите обещания, той вложи повече от четиридесет хиляди франка, без да знае дали ще си ги възвърне. Днес всяка от неговите ферми е наета за хиляда франка, а фермерите му така добре организираха работата, че сега всеки от тях притежава поне сто арпана земя, триста овце, двадесет крави, десет вола, пет коня и наема повече от двадесет души работници. Но да се върна към онова, което преди ви разказвах.
На четвъртата година фермите бяха завършени. Реколтата от пшеница се стори на селяните пословично богата, както би трябвало да се очаква при девствена почва. Колко пъти през годината треперих за съдбата на делото си! Дъждът или сушата можеха да провалят начинанието ми и да подкопаят доверието, което вече внушавах. Отглеждането на пшеница пък наложи построяването на воденицата, която видяхте и която ми носи около петстотин франка годишно. Затова селяните казват на своя език, че ми върви, и вярват в мен така, както в своите светини. Тези нови строежи, фермите, воденицата, насажденията, пътищата създадоха работа за всички занаятчии, които бях привлякъл. Въпреки че нашите постройки наистина добре представят похарчените шестдесет хиляди франка, тези пари ни бяха възвърнати многократно от доходите, създавани от потребителите. Усилията ми продължаваха да насърчават зараждащата се промишленост. По мой съвет в селото се засели градинар-пипиниер и аз подканих най-бедните да отглеждат плодни дръвчета, за да могат един ден да поемат монопола върху продажбата на плодове в Гренобъл. „Вие носите да продавате в града сиренета — казвах им аз, — защо да не носите и птици, яйца, зеленчуци, дивеч, сено, слама и т.н.?“ Всеки мой съвет бе източник на печалба за онзи, който го послуша. И така се създадоха множество работилнички, чието развитие, отначало бавно, от ден на ден се ускоряваше. Сега всеки понеделник от селото тръгват за Гренобъл повече от шестдесет каруци, пълни с нашите разнообразни продукти. Тук се отглежда повече елда за изхранване на птиците, отколкото преди — за хората. Тъй като търговията с дървен материал значително се разрасна, тя бе разделена на няколко бранша. Още през четвъртата година на нашата промишлена ера в селото се появиха търговци на дърва за горене, на греди, на дъски, на дървесна кора, после дойдоха въглищарите. Освен това в селото бяха построени четири нови дъскорезници за дъски и греди. Като се понаучи да търгува, бившият кмет почувствува нужда да се научи да чете и пише. Той съпостави цените на дървения материал в различните селища и забеляза такива разлики в полза на своето предприятие, че успя, обикаляйки от място на място, да си създаде нова клиентела и днес снабдява с дървен материал една трета от департамента. А превозните ни средства се увеличиха толкова рязко, че в селото вече работят трима колари, двама сарачи и всеки от тях има поне по трима чираци. Освен това потребяваме толкова много желязо, че в селото ни се засели ковач — майстор на сечива, и е много доволен. Желанието за печалба амбицира моите производители и ги подтикна да разпрострат търговията си от селото върху целия кантон, от кантона в департамента, за да увеличат печалбите, увеличавайки продажбите. Вече само с една дума им посочвах новите пазари, а техният здрав разум свършваше останалото. Четири години бяха достатъчни, за да се промени обликът на селището. Навремето, когато минах оттук, не чух никакъв вик, а в началото на петата година навсякъде кипеше трудово оживление. Веселите песни, шумът от работилниците и острите или приглушени удари на инструментите кънтяха приятно в ушите ми. Виждах как населението дейно се трудеше, събрано в ново село, чисто, хигиенично, с много зеленина. Всеки жител съзнаваше своето благоденствие и лицата изразяваха задоволство, което човек изпитва от полезно запълнен живот.
— Според мен тези пет години представляват първата ера от разцвета на нашето село — продължи след малко лекарят. — През това време бях успял да разора всички земи, всичко покълна — и в главите на хората, и на полето. Увеличаващото се движение на населението и занаятите вече не можеше да бъде спряно. Подготвяше се втора ера. Скоро хората поискаха да се обличат по-хубаво. При нас се засели пасмантерист, а заедно с него обущар, шивач и шапкар. Това начало на по-луксозен живот привлече месар и бакалин; после дойде акушерка, която ми ставаше все по-необходима, тъй като губех много време за израждания. Разораните терени родиха отлична реколта. Освен това по-високото качество на нашите земеделски произведения се поддържаше и от повечето естествени и животински торове, резултат от увеличения брой на населението. Сега моето дело можеше да се разгърне докрай. След като оздравихме домовете и постепенно накарахме хората да се хранят и обличат по-добре, вече исках и домашните животни да почувствуват наченките на цивилизацията. От грижите за животните зависи красотата на породите и на отделните видове, а оттам и качеството на получаваните продукти. Именно поради това започнах да убеждавам селяните да подобрят санитарните условия в оборите. Чрез сравнението между изгодата от добре настанено и тимарено животно и слабата продуктивност на лошо гледаното чувствително промених отглеждането на добитъка в общината: вече нито едно животно не боледуваше. Кравите и воловете бяха тимарени като в Швейцария и Оверн. Кошарите, конюшните, краварниците, мандрите, плевните бяха построени отново по образец на моите и тези на господин Гравие, които са просторни, добре проветриви — с една дума, здравословни. Нашите фермери бяха моите апостоли, те бързо убеждаваха недоверчивите, като с непосредствени резултати им доказваха колко добри са предписанията ми. Що се отнася до безпаричните, аз им давах назаем, като облагодетелствувах предимно бедните работливи хора: те служеха за пример. Вслушвайки се в съветите ми, селяните бързо продадоха болните, хилави или негодни животни и ги замениха с добри породи. По този начин след известно време нашите продукти спечелиха на пазара борбата с продуктите от другите общини. Създадохме отлични стада, а в резултат и хубави кожи. Този напредък беше изключително важен. И ето защо в селската икономика нищо не е без значение. Преди нашите дървесни кори се продаваха на много ниски цени, а кожите ни нямаха особена стойност; но след като ги подобрихме, реката ни даде възможност да построим работилница за щавене, надойдоха кожари и тяхната търговия бързо се разрасна. Докато преди виното беше непознато в селото, пиеше се само тънко джиброво вино, сега то стана естествена необходимост и се появиха кръчми. По-късно най-старата от тях се разшири, стана хан и започна да осигурява магарета за пътниците, които вече минаваха по нашия път, за да отидат до Гранд Шартрьоз. От две години насам търговията ни значително се разшири и сега има работа за двама ханджии. В началото на втората ера от нашия разцвет почина мировият съдия. За наш късмет неговият наследник, бивш нотариус от Гренобъл, се бе разорил при неуспешна сделка, но все още имаше пари да бъде богат на село. Господин Гравие го убеди да се засели при нас. Построи си красива къща, подпомогна усилията ми, присъединявайки своите. Построи ферма, разчисти земи, обрасли с диви полски растения. Днес притежава три хижи в планината. Има многобройно семейство. Той освободи бившия секретар и бившия пристав и ги замени с много по-образовани и най-вече много по-работливи хора. Тези две нови домакинства построиха спиртоварна, преработваща картофи, и даракчийница за вълна, две твърде полезни предприятия, които мъжете ръководят, като едновременно изпълняват и служебните си задължения. След като вече осигурих приходи на общината, без да срещна съпротива, ги използувах за построяването на ново кметство, в което уредих безплатно училище и отредих жилище за първоначален учител. За тази важна длъжност избрах един нещастен, отхвърлен от целия департамент свещеник, който намери при нас убежище за старините си. Учителката е благородна жена, разорена и объркана, на която осигурихме средства; неотдавна тя организира пансион за момичета, където богатите фермери от околността започват да изпращат дъщерите си. Господине, дотук имах право да ви разказвам историята на това земно кътче от свое име, но идва момент, когато господин Жанвие, новият свещеник, истински Фенелон[32], но ограничил се само в рамките на една енория, започна да участвува в обновяването наравно с мен: той съумя да придаде на нравите в селото другарски, мирен дух, който сякаш сплоти населението в едно семейство. И господин Дюфо, мировият съдия, макар че дойде по-късно, също заслужава признателността на жителите. Ще ви обрисувам накратко нашето положение с цифри, които са по-изразителни от описанията ми: сега общината разполага с двеста арпана гори и сто и шестдесет арпана ливади. Без да издребняваме до сантимите, общината осигурява допълнително на свещеника сто екю, двеста франка на полския пазач, също толкова на учителя и учителката. Общината разполага и с петстотин франка за поддръжка на пътищата, също толкова за ремонт на кметството, на дома на свещеника, на църквата и за някои други разходи. След петнадесет години общинските гори за сечене ще носят сто хиляди франка и общината ще може да плаща данъците си, без това да струва на жителите нито грош. Така ще станем една от най-богатите общини във Франция. Но, господине, навярно ви отегчавам — обърна се Бьонаси към Жьонеста, като забеляза, че гостът му имаше толкова замислен вид, сякаш не го слушаше.
— О, съвсем не — отвърна командирът.
— Господине — подхвана лекарят, — търговията, промишлеността и нашето потребление бяха с местно значение. Напредъкът ни можеше да спре до едно определено равнище. Наистина издействувах да се построи поща, магазин за тютюн и цигари, за барут и за карти[33]; след едно приятно прекарване в нашето селце и благодарение също на новото ни общество убедих бирника да напусне общината, в която предпочиташе да живее дотогава, и да се пресели в центъра на кантона; когато се явяваха благоприятни условия и необходимост от ново производство, веднага го организирах. Заселих предприемчиви домакинства и хора, у всички възпитах чувство за собственост. По този начин колкото повече пари печелеше населението, толкова повече земи се разораваха и обработваха; малките стопанства, дребните собственици завладяваха и постепенно разораха и парцели по планинския склон. Нещастниците, които заварих тук да мъкнат пеш до Гренобъл малко сирене, сега отиваха дотам с каруца, носеха за продан плодове, яйца, пилета, пуйки. Неусетно всички се бяха замогнали. Най-зле беше онзи, който имаше само градина, зеленчуци, плодове, както и ранни плодове и зеленчуци. И накрая друг признак за благоденствие бе, че вече никой не печеше сам хляба си, за да не губи време, а децата започнаха да пасат стадата. Но, господине, трябваше непрестанно да подклаждам това промишлено огнище, като не спирам да го подхранвам с нови неща. Селището още не притежаваше преработвателна промишленост, която да може да поддържа търговската продукция и да доведе до сключването на големи сделки, до изграждането на складове, на пазар. Не е достатъчно дадена област да не губи нищо от паричната маса, която притежава и която съставлява капиталът й; вие изобщо не бихте увеличили нейното благосъстояние, ако благодарение на взаимоотношението производство-потребление само прекарате ловко или не толкова ловко тази сума през възможно най-голям брой ръце. Не това е проблемът. Ако един край има висока производителност, а стоките, които произвежда, и потреблението са в равновесие, то за да се създадат условия за нови печалби и за увеличаване на общественото богатство, е необходимо да се търгува с други селища, за да има постоянно активно салдо. Тази мисъл винаги е карала държавите без териториална база като Тир[34], Картаген, Венеция, Холандия и Англия да държат монопола над транспорта. Исках да измисля нещо подобно за нашата малка сфера на действие, за да стигнем до третата търговска ера. Този напредък, едва забележим за минувача, тъй като нашият кантонален център прилича на всички останали във Франция, бе учудващ единствено за мен. Жителите, струпали се постепенно в селището, участвуваха в това развитие и не можеха да преценят цялостния резултат. На седмата година срещнах двама чужденци, истински благодетели на селището, което може би ще превърнат в град. Единият е тиролец, изумително сръчен, който прави такива обувки за селяните и боти за елегантния свят в Гренобъл, каквито никой обущар дори в Париж не би могъл да изработи. Беден пътуващ музикант, един от онези изобретателни германци, които се трудят и сами произвеждат оръдието на своя труд, създават и музиката, и инструмента. Той отседна в селото ни на връщане от Италия, която бе прекосил, пеейки и работейки. Попита дали някой няма нужда от обувки; изпратиха го при мен. Поръчах му два чифта ботуши, чийто калъп направи сам. Изненадан от сръчността на този чужденец, аз го поразпитах и установих, че е точен и ясен в отговорите си. Маниерите, лицето му, всичко потвърди доброто мнение, което вече си бях създал за него. Предложих му да се засели при нас и обещах да облагодетелствувам неговото производство с каквото мога, и наистина му предоставих значителна парична сума. Той се съгласи. А пък аз си имах нещо наум. Кожите, които произвеждахме, вече бяха станали по-качествени и известно време можехме да ги използуваме само за нас, като произвеждаме обувки на умерени цени. Исках да повторя историята с кошниците, но в по-голям мащаб. Случайността ми предоставяше изключително сръчен и трудолюбив човек, когото трябваше да наема, за да се създаде в селището доходна и стабилна търговия. Обувките са стока, която ще се потребява винаги, това е производство, на което клиентът бързо оценява и най-незначителните предимства. Имах късмет, господине, че не сбърках с този човек. Днес разполагаме с пет кожарски работилници; те оползотворяват всички кожи, произвеждани в департамента, понякога дори закупуват кожи чак в Прованс[35], а всяка от тях притежава и дъбилия. Но представете си, господине, тези работилници вече не успяват да набавят необходимата кожа на тиролеца, който има четиридесет работници… Другият човек, чиято история е не по-малко любопитна, но която може би ще ви се стори отегчителна, е обикновен селянин, намерил начин да произвежда по-евтино от всички останали шапките с големи периферии, които се носят по нашия край. Той ги изнася във всички съседни департаменти, чак до Швейцария и Савоя. Тези две производства, които са непресъхващ извор на благоденствие, ако кантонът успее да поддържа доброто качество на стоките и техните ниски цени, ми подсказаха идеята всяка година да организирам тук три панаира. Префектът, изненадан от промишления напредък на кантона, ми помогна да издействуваме кралско разпореждане за правото да ги организираме. Миналата година се състояха и трите панаира. Те вече са известни чак в Савоя като панаирите на обувките и шапките. Научавайки за тези промени, главният писар на един нотариус в Гренобъл, беден млад човек, но начетен и много работлив, който е сгоден за госпожица Гравие, отишъл в Париж да ходатайствува за откриване на нотариална кантора. Молбата му бе удовлетворена. Тъй като неговият пост не му струваше нищо, той можа да си построи къща точно срещу дома на мировия съдия, на площада на новото село. Сега вече има пазар един път седмично, сключват се твърде големи сделки за животни и пшеница. Догодина навярно ще дойде аптекар, после часовникар, търговец на мебели и книжар, с една дума, представителите на необходимия житейски разкош. Може би в крайна сметка ще заприличаме на малък град и ще имаме истински градски къщи. Образованието толкова се повиши, че не срещнах никаква съпротива в общинския съвет, когато предложих да постегнем и украсим църквата, да построим дом за свещеника, да очертаем хубава панаирна площ и да посадим дървета, да определим строителните линии, за да можем по-късно да имаме хубави, просторни и прави улици. Благодарение на всичко това, господине, сега имаме хиляда и деветстотин домакинства вместо сто тридесет и седем, три хиляди глави рогат добитък вместо осемстотин и вместо седемстотин души население — две хиляди в новото селище, а общо три хиляди, като прибавим и населението от долината. В общината има дванадесет богаташки къщи, сто заможни семейства и двеста преуспяващи. Останалите работят. Всички знаят да четат и пишат. Имаме седемнадесет абонамента за различни вестници. Все още ще срещнете бедни хора в кантона, дори според мен са твърде много, но никой не проси, има работа за всички. Сега изтощавам два коня дневно, за да обиколя болните си; вече мога по всяко време да се разхождам спокойно в радиус от пет левги и ако някой стреля в мен, десет минути по-късно ще бъде мъртъв. Мълчаливата обич на жителите е всичко, което лично аз спечелих от тези промени, като изключвам удоволствието хората, които срещам, весело да ме поздравяват: „Добър ден, господин Бьонаси!“ Вие разбирате, че състоянието, което неволно спечелих от образцовите стопанства, е за мен средство, а не резултат.
— Ех, ако в общините всеки последва вашия пример, господине, Франция би била велика и би могла да се надсмива над Европа! — възкликна Жьонеста въодушевено.
— Но вече ви държа половин час в градината — каза Бьонаси, — тъмно е, хайде да сядаме на масата.
Откъм градината фасадата на къщата има по пет прозореца на всеки етаж. Състои се от приземие и първи етаж; покривът й е от керемиди с издадени мансардни прозорчета. Боядисаните в зелено капаци на прозорците изпъкват върху сивите стени, по които единственото украшение е лозата, виеща се като фриз между двата етажа. Долу покрай стената едва креят няколко храста бенгалска роза, полузалети от водата, която капе от покрива, тъй като няма водосточна тръба. Като се влезе от главния вход, стълбищната площадка образува вестибюл, а вдясно се намира салон с четири прозореца, два от които гледат към двора, два — към градината. Подът на този салон, който за починалия свещеник е бил предмет на немалко икономии и на много надежди, е с паркет, стените в долния край са облицовани с дърво, а нагоре са украсени със стенни килими от миналия век. Големите широки кресла, тапицирани с китайска копринена дамаска, старите позлатени свещници на камината и завесите с големи пискюли подсказваха, че свещеникът е живял охолно. Бьонаси беше допълнил тази стилна обстановка с две дървени масички с резбовани гирлянди по края, поставени една срещу друга в нишите между прозорците, и със стенен часовник, изработен от черупка на костенурка, инкрустирана с мед, който красеше камината. Лекарят рядко влизаше в тази стая, от която лъхаше влага — типично за постоянно затворените помещения. В салона като че ли още се долавяше присъствието на покойния свещеник и дори специфичният мирис на неговия тютюн сякаш идваше от ъгъла при камината, където обичал да седи. Две дълбоки кресла бяха симетрично разположени отстрани на огнището, в което не бе горял огън, откак тук бе пребивавал господин Гравие, когато искряха светлите пламъци на борината.
— Вечерите все още са студени — обади се Бьонаси — и огънят доставя удоволствие.
Жьонеста се бе замислил. Той започваше да си обяснява безгрижието на лекаря към обикновените житейски неща.
— Господине — обърна се той към Бьонаси, — вие сте човек с истинско гражданско съзнание и се учудвам, че след като сте направили толкова много за този край, не сте се опитали да осведомите правителството.
Лекарят се засмя, но тихичко и някак тъжно.
— Какво, да напиша изложение за начините да бъде цивилизована Франция, така ли? Преди вас и господин Гравие ми бе казал същото, господине. За жалост правителството не може да бъде поучавано, а от всички правителства е най-трудно да бъде просветено онова, което си въобразява, че сее знания. Вероятно това, което ние направихме за този кантон, всички кметове във Франция би трябвало да направят за своите кантони, общинският началник — за своя град, околийският управител — за околията, префектът — за департамента, министърът — за Франция, всеки в сферата, в която действува. Там, където убедих да се построи път от две левги, в своя район на действие някой ще довърши път, друг — канал; ето например аз поощрих производството на шапки за селяните, а министърът би могъл да освободи Франция от чуждестранното промишлено иго, като насърчи работата на няколко часовникарски ателиета, като подпомогне усъвършенствуването на нашите железарски и стоманени изделия, на нашите инструменти или високите ни пещи, като развие производството на коприна или отглеждането на синилниче[36]. В търговията поощряване не означава протекционизъм. Стремежът на истинската държавна политика трябва да бъде да освободи страната от всякаква чуждестранна зависимост, без да прибягва до срамните митнически ограничения и разните забрани. Спасител на промишлеността е единствено самата промишленост, на нея й е жизнено необходима конкуренцията. Ако е покровителствувана, изпада в летаргия; тя умира както от монополизирането, така и от протекционистките такси. Страната, която превърне останалите държави в свои длъжници, е тази, която ще ратува за свободна търговия, тя ще притежава необходимата противодействена мощ, за да поддържа цените на своите стоки по-ниски от тези на конкурентите. Франция може по-успешно от Англия да достигне тази цел, защото притежава достатъчно обширна територия, за да определя такива цени на земеделските продукти, които да запазват заплатите в промишлеността: към това трябва да се стреми френското правителство, защото там е живецът на съвременната икономика. Драги ми господине, подобно изследване не бе целта на моя живот. Задачата, която късно си поставих, възникна случайно. Пък и подобен род неща са твърде обикновени, за да ги превръща човек в наука, те не блестят с нищо, нито пък имат някаква теоретична стойност — бедата е, че те чисто и просто са полезни. Освен това работата в тази насока не напредва бързо. За да постигне някакъв успех, човек трябва всяка сутрин да се събужда с едно и също необикновено и на пръв поглед леко постижимо мъжество — рядко възнаграждаваното мъжество на преподавателя, който постоянно повтаря едни и същи истини. Ние почтително се прекланяме пред човек като вас, който е проливал кръвта си на бойното поле, но напълно пренебрегваме човека, който бавно изхабява живота си да повтаря едни и същи думи на деца на една и съща възраст. Доброто, извършвано тихомълком, в сянка, не блазни никого. Ние напълно сме лишени от гражданската добродетел, с която в миналото великите люде са служели на отечеството, заставайки в последната редица, когато не са ръководели. Болестта на нашето време е манията за величие. Светците са повече от нишите за статуите им. И ето защо. При монархията изгубихме достойнството, с религията на нашите бащи — християнската добродетел, а с безплодните си опити да управляваме — патриотизма. Вместо да вдъхновяват масите, тези принципи вече съществуват само частично, тъй като идеите никога не умират напълно. За да поддържаме духа на обществото, сега единственото ни помощно средство е егоизмът. Индивидите вярват само в себе си. Бъдещето принадлежи на обществено активната личност; вече не виждаме по-далеч от това. Великият човек, който ще ни спаси от пропастта, към която стремително вървим, навярно ще си послужи с индивидуализма, за да възроди нацията; но засега, очаквайки прераждането, живеем във века на материалните интереси и на рационалното. Тази последна дума е в устата на всеки. Нас ни преценяват не според достойнствата, а според това колко тежим в обществото. Способният човек от народа е удостоен само с бегъл поглед. Това мислене вече е присъщо и на правителството. Министърът изпраща някакво медалче на моряка, който с риск на живота си спасява давещи се, но връчва кръста на Почетния легион на депутата, който му продава изборния си глас. Тежко̀ на така устроена държава. Народите, както и индивидите, дължат енергията си единствено на възвишените чувства. А чувствата на един народ са неговите вярвания. Вместо вярвания ние си имаме лични интереси. Как искате често да срещате хора с гражданска смелост, когато всеки мисли само за себе си и вярва само на себе си, а главното условие за тази смелост е саможертвата? И гражданската, и войнската смелост се основават на един и същи принцип. Вие сте призвани да отдадете живота си изведнъж, а нашият си отива бавно, капка по капка. И в двата случая се водят еднакви битки, но под различна форма. Не е достатъчно да си порядъчен човек, за да цивилизоваш едно земно кътче; трябва и да си образован. А образованието, честността, патриотизмът не значат нищо без непреклонната воля, с която човек трябва да се откаже от всякаква лична изгода и да се отдаде на някоя общественополезна идея. Вярно е, че във Франция живеят немалко образовани хора, не един патриот в община; но съм убеден, че не във всеки кантон има човек, който наред с тези драгоценни качества притежава постоянството и упоритостта на ковача, който неуморно обработва желязото. Човекът, който руши, и човекът, който гради, са две проявления на волята: единият подготвя, а другият довършва делото. Първият изглежда като гений на злото, а вторият като гений на доброто; единият се кичи със слава, а другият потъва в забрава. Злото шуми около себе си, пробужда жалките душици, изпълва ги с възхита, а доброто дълго време е безмълвно. И естествено човешкото самолюбие бързо избира по-бляскавата роля. Затова мирното начинание, извършено без користен умисъл, винаги ще бъде случайно, докато образованието не промени нравите във Франция. Но когато нравите се променят, когато всички ние станем издигнати граждани, няма ли въпреки безметежността и удобствата на живота да се превърнем в най-скучния, най-скучаещия народ, най-прозаичния, най-нещастния на тази земя? Не съм аз този, който може да отговори на подобни възлови въпроси, не аз ръководя тази държава. Освен изброените съображения има и други проблеми, които възпрепятствуват властта да си изгради ясни принципи. По отношение на напредъка и културата нищо не е абсолютно. Идеите, които подхождат за даден край, се оказват пагубни за друг — това се отнася както за умовете, така и за географските условия. Ние имаме толкова много лоши управници, защото управлението, както и добрият вкус изискват много чисто и много възвишено чувство. Дарбата се влияе от определена душевна нагласа, а не от науката. Никой не може да оценява нито действията, нито мислите на един управник; неговите истински съдници са далеч от него, а резултатите — още по-далеч. Затова всеки напълно безопасно може да се смята за управник. Във Франция умът очарова и внушава дълбоко уважение към хората с хрумвания, но идеите са твърде недостатъчни там, където всъщност е необходима воля. Освен това управлението не означава да се налагат на масите идеи или повече или по-малко справедливи методи, а да се даде на лошите или добрите хрумвания на масите правилна насока, която да ги приобщи в служба на общото благо. Ако предразсъдъците и привичките в даден край го изведат на лош път, то жителите сами се отказват от грешките си. Та нали всяка грешка в селското стопанство, в политиката или в бита води до загуби, които стечение на времето се поправят, щом заговори личната изгода? За мой голям късмет, когато дойдох тук, заварих тази община останала извън общественото развитие. По моите съвети земята бе правилно обработена; в земеделието не преминахме през обичайните заблуждения, а и земята е плодородна: така че ми бе лесно да въведа обработката на земята с пет сеитбообращения, да направя изкуствени ливади и да започна саденето на картофи. Моята агрономическа система не се сблъска с нито един предразсъдък. Селяните вече не си служеха с лоши палешници за ралата както в някои области на Франция, а мотиката бе достатъчна за малкото оран, която се извършваше. Коларят беше заинтересован да хвали плуговете ми на колела, за да може да продава коларските си изделия. В негово лице имах съмишленик. Но и тук както навсякъде винаги съм се стремял интересите и на едните, и на другите да съвпадат. Освен това тръгнах от производства, които пряко интересуваха тези бедни хора, към производства, които увеличаваха тяхното благосъстояние. Нищо не съм привнесъл отвън, само подпомагах износа на стоки, който трябваше да обогати населението, защото печалбите от него бяха непосредствени. Хората бяха мои апостоли с делата си, без дори да подозират това. И друго съображение! Нашата община е само на пет левги от Гренобъл, а близо до големия град винаги се намират пазари за стоките. Не всички общини са разположени в такава близост с големи градове. Или: всяко подобно начинание трябва да се съобразява със своеобразието на района, с неговото разположение, природни ресурси, трябва да се изследват теренът, хората и условията, а не примерно да се садят лозя в Нормандия. И така, нищо не е по-променливо от властта, тя има малко общовалидни принципи. Законът е еднакъв за всички, но нравите, почвите, умовете не са, така че управлението е изкуството да прилагаш законите, без да накърняваш интересите на хората и съобразявайки се с местните условия. От другата страна на планината, в подножието на която е разположено нашето изоставено село, е невъзможно да се оре с плугове на колела, тъй като почвите са плитки. И ако кметът на тази община реши да ни подражава, той би разорил подопечните си. Затова го посъветвах да засадят лозя и миналата година този малък край получи отлична реколта. Сега разменя своето вино срещу нашата пшеница. Освен това имах известно влияние над хората, които наставлявах, и бяхме постоянно във връзка. Лекувах селяните от болестите, които лесно се лекуваха, тъй като всъщност винаги главното бе да възвърна силите посредством питателна храна. Дали от пестеливост или от недоимък, но селяните се хранят толкова лошо, че болестите им са резултат само на нищетата; иначе в общи линии те са здрави. Когато окончателно реших да се посветя на това самопожертвувателно, уединено съществуване, дълго се колебах дали да стана свещеник, лекар или мирови съдия. Драги господине, неслучайно народът събира в една поговорка трите черни мантии — на свещеника, на блюстителя на закона, на лекаря: единият лекува раните на душата, другият — на кесията, а третият — на тялото. Те представляват трите основни предпоставки за съществуването на обществото: съвестта, имота, здравето. Някога първият, после и вторият са олицетворявали Държавата. Нашите предци са смятали, може би с право, че свещеникът, който направлява мислите, трябва да олицетворява цялата власт: в онези времена той е бил крал, върховен жрец и съдия. Но тогава всичко се е свеждало само до вярата и съвестта. Днес е съвсем различно, но да приемем обществото такова, каквото е. Е, добре! Смятам, че напредъкът на цивилизацията и благоденствието на масите зависят от тези трима души, те представляват триизмерната власт, която непосредствено въздействува на народа чрез Фактите, Изгодата и Принципите, трите главни последици от въздействието на Събитията, Собствеността и Идеите върху една нация. Времето минава и води до промени, собствеността намалява или се увеличава — всичко трябва да се регулира в зависимост от тези изменения: така се раждат принципите на реда. За да цивилизоваш, за да създадеш производства, трябва да изясниш на масите къде личните интереси съвпадат с националните, олицетворявани от Фактите, Изгодата и Принципите. Затова ми се струва, че тези три професии, пряко свързани с човека, сега са най-силните лостове на цивилизацията; само те могат непрестанно да осигуряват на един благодетелен човек най-ефикасните средства за подобряване съдбата на бедните класи, с които тези професии имат всекидневен досег. Но селянинът по-охотно слуша лекаря, който му предписва лекарства, за да спаси тялото му, отколкото свещеника, който разсъждава за спасението на душата му: единият може да му говори за земята, която обработва, другият е принуден да му говори за небето, от което за жалост днес селянинът твърде малко се интересува. Казвам „за жалост“, защото догмата за отвъдния свят е не само утеха, но и инструмент, с който може да се управлява. Не е ли религията единствената сила, която утвърждава обществените закони? Ние едва неотдавна възстановихме култа към Бога. При отсъствие на религия правителството бе принудено да измисли ТЕРОРА, за да стане възможно прилагането на законите; но това беше човешки терор и той отмина. Та, господине, когато селянинът е прикован болен на одъра или вече е на оздравяване, той е принуден да слуша смислените разсъждения и добре ги разбира, щом са му изложени ясно. Ето, тази мисъл ме накара да стана лекар. Пресмятах заедно със селяните, но за тях; давах им само съвети, в чийто резултат бях уверен, за да ги накарам да признаят правилността на моите разбирания. Никога не трябва да грешите пред народа. Непогрешимостта извиси Наполеон, тя щеше да го превърне в бог, ако светът не бе научил за поражението му при Ватерло. Мохамед създаде религия, след като превзе една трета от земния шар, и то защото спести на света гледката на своята смърт. И за кмета, и за завоевателя важат едни и същи принципи: Нацията и Общината са едно и също стадо. Навсякъде човешката маса е една и съща. Освен това бях неумолим към онези, на които давах пари назаем. Ако не бях твърд, всички щяха да ми се присмиват. И селяните, и благородниците в крайна сметка престават да уважават човека, когото мамят. Нима не е проява на слабост да се оставяш да те изиграват? Само силата управлява. Никога не съм вземал и един грош за лекуване освен от тези, които са явно богати; но не съм премълчавал цената на усилията си. Не пестя лекарствата, освен ако болният тъне в нищета. Селяните не ми плащат, но те много добре знаят какво ми дължат; понякога успокояват съвестта си, като носят за конете ми овес или пшеница, когато не е скъпа. Но дори воденичарят да ми предложи само змиорки като цена за моите грижи, пак ще му кажа, че е твърде щедър за такава дребна услуга. Моята любезност е доходна: зимата ще мога да получа от него няколко чувала брашно за бедните. Знаете ли, господине, тези хора имат сърце, когато не го нараняваш. Днес вече си мисля, че те са по-добри, отколкото смятах преди.
— Доста сте се измъчили — каза му Жьонеста.
— Аз ли? Съвсем не — отвърна Бьонаси. — Не ми е коствало повече усилия да казвам полезни неща, отколкото би ми струвало да говоря празни приказки. Минавайки покрай домовете им, разговаряйки с тях, шегувайки се, аз им говорех за самите тях. Отначало не ме слушаха, трябваше да се преборя с натрупаната у тях ненавист: аз бях гражданин, а за тях всеки гражданин е враг. Тази битка ме забавляваше. Дали вършиш добро или зло, усилията са едни и същи, а разликата е само в чистата или гузна съвест. Истината е, че ако безделниците пожелаят да живеят почтено, биха могли да бъдат милионери, вместо да ги бесят.
— Господине — извика Жакот, влизайки при тях, — вечерята изстива.
— Господине — обърна се Жьонеста към лекаря и го хвана за ръката, — само една забележка имам по това, което чух. Не съм чел нищо за войните на Мохамед и не мога да преценя военните му способности; но ако бяхте видели как императорът действуваше по време на кампанията във Франция, лесно можехте да го сбъркате с бог. А беше победен при Ватерло, защото бе нещо повече от човек, прекалено тежеше на тази земя и земята се вдигна срещу него, това е. Всъщност напълно споделям мнението ви за останалото и, дявол да го вземе, жената, от която сте се пръкнали, не си е губила времето!
— Хайде — подкани Бьонаси, усмихвайки се, — да сядаме на масата.
Цялата трапезария бе облицована с дърво и боядисана в сиво. Мебелировката се състоеше от няколко плетени стола, бюфет, скринове, печка и прословутия стенен часовник на покойния свещеник, а на прозорците висяха бели завеси. Масата, застлана с бяла покривка, не говореше за разкошен бит. Съдовете бяха от печена бяла глина. Супата, приготвена по вкуса на свещеника, бе с най-питателния бульон, който някога готвачка е варила на тих огън. Едва лекарят и неговият гост бяха изяли супите си, и в кухнята нахълта човек, който въпреки протестите на Жакот се втурна в трапезарията.
— Е, драги, какво се е случило? — попита лекарят.
— Ами… такова, господине. Нашата господарка, госпожа Виньо, пребледня като платно, стана толкова бяла, че всички се уплашихме.
— Е, няма как, ще трябва да прекъсна вечерята си — откликна спокойно лекарят.
Бьонаси стана. Въпреки настояванията на домакина Жьонеста захвърли салфетката си и се закле по войнишки, че няма да остане на масата без стопанина, и се върна в салона да се топли край камината, размишлявайки за нещастията, които неизбежно съпътствуват земната орис на хората от всички съсловия.
Бьонаси се върна бързо и двамата бъдещи приятели отново седнаха на масата.
— Преди малко идва Табуро, за да разговаря с вас — каза Жакот на господаря си, като поднесе затоплените ястия.
— Кой е болен у тях? — попита лекарят.
— Никой, господине, иска да се съветва с вас по лична работа и пак ще дойде.
— Добре. Този Табуро — обърна се Бьонаси към Жьонеста — за мен е цял философски трактат. Внимателно го огледайте, когато дойде, сигурен съм, че ще ви бъде забавен. Беше надничар, честен човек, пестелив, ядеше малко и работеше много. Веднага щом спечели няколко екю, умът му взе да сече; той последва движението напред, в което успях да увлека този беден кантон, и се стремеше да се възползува от него, за да забогатее. За осем години натрупа много пари, много за мащабите на кантона. Навярно сега притежава около четиридесет хиляди франка[37]. Обзалагам се хиляда срещу едно, че няма да познаете по какъв начин успя да спечели такава сума. Той е лихвар, закоравял лихвар, и е измислил толкова хитра комбинация, основана на изгодата за всички жители на кантона, че напразно бих си губил времето, ако започна да ги разубеждавам в облагите, които те смятат, че извличат от търговията си с Табуро. Когато този дявол видя, че всеки обработва земята, отиде някъде наблизо в околността да закупи зърно, за да даде на бедните необходимите им семена за посев. И тук както навсякъде селяните, че дори и някои фермери нямаха достатъчно пари, за да платят зърното за посев. На едни Табуро даваше назаем чувал ечемик, за който те му връщаха след вършитбата чувал ръж; на други — сетие[38] пшеница срещу чувал брашно. Сега вече този хубостник разпростря своя странен начин на търговия в целия департамент. Ако нещо не му попречи, може би ще спечели милион. И така, скъпи ми господине, надничарят Табуро, добро момче, услужливо, разбрано, помагаше на всеки, който го помолеше. Но пропорционално на печалбите си господин Табуро заобича съдебните процеси, стана свадлив, високомерен. Колкото повече богатееше, толкова по-порочен ставаше. Щом селянинът премине от простичкото си трудово всекидневие към охолен живот или влезе във владение на поземлена собственост, той става нетърпим. Съществува една полудобродетелна, полупорочна, полуобразована и полуневежа класа, която винаги ще създава неприятности на правителствата. Вие донякъде ще откриете духа на тази класа у Табуро, привидно прост човек, дори невежа, но без съмнение мъдър, когато става дума за личните му интереси.
Шум от тежки стъпки предупреди за пристигането на заемодателя на зърно.
— Влезте, Табуро! — извика Бьонаси.
Предупреден от лекаря, офицерът внимателно огледа селянина. Табуро бе слаб, полуприведен мъж с изпъкнало, силно набръчкано чело. Това изпито лице бе сякаш пробито от две малки сиви очички, изпъстрени с черни точици. Лихварят имаше тънки стиснати устни, а острата му извита брадичка като че ли се стремеше да достигне смешно изгърбения нос. Изпъкналите му скули, набраздени звездообразно, издаваха скитническия живот и лукавството на мошеника. Косите му вече сивееха. Беше облечен в синьо, доста чисто сако, квадратните му джобове подскачаха върху бедрата, а отпред то се отваряше и показваше бяла жилетка на цветчета. Той остана прав, опирайки се на тояга с дебел край. Въпреки че Жакот го пъдеше, едно малко къдраво кученце последва търговеца на зърно и легна в краката му.
— Какво се е случило? — попита Бьонаси.
Табуро изгледа недоверчиво непознатия, който седеше на масата заедно с лекаря, и отговори:
— Не става дума за заболяване, господин кмете, но вие умеете еднакво добре да лекувате болките на кесията и на тялото. Дошъл съм да се посъветвам с вас за едно малко затруднение между мен и един човек от Сен Лоран.
— Защо не отидеш при мировия съдия или при неговия секретар?
— А, не, ваша милост е по-ловък и ще бъда по-спокоен за моята работа, ако имам одобрението ви.
— Скъпи Табуро, на драго сърце давам безплатни лекарски съвети на бедните, но не мога да разглеждам даром делата на такъв богат човек като теб. Знанието се заплаща скъпо.
Табуро взе да мачка шапката си.
— Ако искаш моето мнение, а то ще ти спести бая пара, която щеше да бъдеш принуден да броиш на правосъдието в Гренобъл, ще изпратиш една торба овес на бедната госпожа Мартен, онази, дето отглежда сама децата от приюта.
— Боже, господине, на драго сърце ще го сторя, щом това ви се вижда необходимо. Мога ли да разкажа случая, без да отегча господина? — добави той, като посочи Жьонеста. — И така, господине — започна той след утвърдителното кимване на лекаря, — един човек от Сен Лоран преди два месеца дойде при мен и ми каза: „Табуро, можете ли да ми продадете сто тридесет и седем сетие ечемик?“ — „Защо не — отвърнах му, — такъв ми е занаятът. Трябват ли ви веднага?“ — „Не, ще ми трябват за сеитбата напролет“ — отвръща ми той. „Добре!“ И така, споразумяхме се за цената и след като си изпихме виното, се разбрахме, че ще ми ги плати по цената на ечемика на последния пазар в Гренобъл, а аз ще му ги доставя през март, то се знае без фирата. Но, драги ми господине, цената на ечемика расте ли, расте и ето че моят ечемик се надига и надига, като кипващо мляко. И тъй като бях на зор за пари, продадох ечемика. Това бе съвсем естествено, нали, господине?
— Не — отвърна Бьонаси, — твоят ечемик вече не ти е принадлежал и ти просто си го съхранявал. Ами ако цената на ечемика беше спаднала, нямаше ли все пак да принудиш купувача да го купи на договорената цена?
— Но, господине, той може би изобщо нямаше да ми плати. На война като на война! Търговецът трябва да печели, когато има такава възможност. В края на краищата една стока е ваша, когато сте я платили, нали така, господин офицер? Личи си, че господинът е служил в армията.
— Табуро — заговори сериозно Бьонаси, — някой ден ще си изпатиш. Рано или късно Бог наказва лошите постъпки. Как е възможно един толкова способен, образован човек като теб, който търгува почтено, да дава на кантона примери за недобросъвестност? Ако водиш подобни дела, как ще искаш после бедните хора да бъдат честни и да не те мамят? Тогава твоите калфи ще крадат част от работното време, което ти дължат, и всички в общината ще се покварят. Ти си виновен. Твоят ечемик е трябвало да бъде доставен на купувача. Ако човекът от Сен Лоран си го беше взел, нямаше да можеш да си го върнеш обратно, нали? Значи, ти си разполагал с нещо, което вече не ти е принадлежало, тъй като ечемикът е бил обърнат в пари според вашата уговорка. Но разказвай нататък.
Жьонеста погледна многозначително лекаря, за да му обърне внимание върху неподвижността на Табуро. По време на мъмренето ни едно мускулче по лицето на лихваря не трепна; челото му не бе се зачервило, а погледът му си остана спокоен.
— Значи, господине, длъжен съм да доставя ечемика на цената, на която се продаваше през зимата. Но аз мисля, че изобщо не му дължа този ечемик.
— Слушай, Табуро, бързо доставяй ечемика, или не разчитай повече на ничие уважение. Дори и да печелиш подобни дела, за хората ще бъдеш човек без съвест, без достойнство, без чест…
— Хайде, не се бойте, кажете ми, че съм мошеник, измамник, крадец. В деловите отношения тези неща се казват, господин кмете, и никой не се обижда. Нали знаете, в търговията — всеки за себе си.
— Не разбирам защо умишлено постъпваш така, че да заслужиш подобно отношение?
— Но, господине, ако законът е на моя страна…
— Но законът няма да бъде на твоя страна.
— Напълно ли сте сигурен в това, господине, ама съвсем, съвсем сигурен? Защото, нали виждате, работата е сериозна.
— Разбира се, че съм сигурен. Ако не вечерях, щях да ти прочета Наказателния кодекс. Но ако има процес, ти ще го загубиш и повече никога няма да стъпиш в моя дом — не желая да посрещам хора, които не уважавам. Ясно ли ти е? Ще загубиш делото.
— А, съвсем не, господине, няма да го загубя — заяви Табуро. — Разбирате ли, господин кмете, всъщност човекът от Сен Лоран ми дължи ечемика; аз го купих от него, а той отказва да ми го достави. Исках, нали така, да съм съвсем сигурен, че ще спечеля делото, преди да отида при съдебния пристав и да вляза в разноски.
Жьонеста и лекарят се спогледаха, прикривайки изненадата си от остроумната комбинация, която този човек бе измислил, за да разбере истината за съдебния случай.
— Е, драги Табуро, твоят партньор е недобросъвестен и не трябва да сключваш сделки с подобни хора.
— Да, господине, ама тези хора разбират от търговия.
— Сбогом, Табуро.
— Ваш покорен слуга, господин кмете, моите почитания, господа.
— Как ви се струва? — заговори Бьонаси, след като лихварят си отиде. — Не смятате ли, че в Париж този човек може бързо да стане милионер?
След като се навечеряха, лекарят и неговият гост се настаниха в салона, където разговаряха за война и политика до края на вечерта, докато стана време за лягане. По време на този разговор Жьонеста изрази яростната си омраза към англичаните.
— Господине — попита Бьонаси, — мога ли да узная кого имам честта да приема в дома си?
— Казвам се Пиер Блюто — отвърна Жьонеста — и служа като капитан в Гренобълския гарнизон.
— Добре, господине. Желаете ли да следвате режима на господин Гравие? Сутрин, веднага след закуска, той обичаше да ме придружава в обиколките ми из общината. Не съм сигурен дали ще ви харесат твърде прозаичните ми занимания. В крайна сметка вие не сте нито собственик, нито кмет на селото и в кантона няма да видите нещо невиждано на други места — всички колиби си приличат. Но просто ще глътнете чист въздух и разходката ви ще има някаква цел.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това предложение, а аз самият не смеех да ви го направя, да не би да ви досаждам.
Командирът Жьонеста, когото ще продължим да наричаме така въпреки умишлено избрания от самия него псевдоним, бе изпроводен от домакина си до стаята на първия етаж над салона.
— Да, виждам, че Жакот е напалила огън — одобри лекарят. — Ако нещо ви липсва, над леглото ви е шнурът на звънеца.
— Не мисля, че може да ми липсва каквото и да било! — възкликна Жьонеста. — Има дори събувалка. Човек трябва да бъде стар пехотинец, за да знае стойността на тази принадлежност! На война, господине, има моменти, в които си готов да изгориш къща, само и само да намериш събувалка… След продължителен поход и особено след акция има случаи, когато подутият крак въпреки всички усилия не помръдва в мокрия ботуш; затова неведнъж ми се е случвало да си лягам с ботушите. Когато си сам, бедата все пак се търпи.
Командирът хитро намигна, за да придаде на последните си думи нужния подтекст. После заразглежда изненадан удобната, чиста и почти богаташки подредена стая.
— Какъв разкош! — възкликна Жьонеста. — А при вас навярно е прекрасно обзаведено?
— Елате да видите — покани го лекарят, — аз съм ви съсед, разделя ни само стълбището.
Жьонеста с почуда се озова в гола стая; единственото украшение по стените беше старата, на места избеляла жълтеникава хартия на кафяви розетки. Леглото бе желязно, грубо лакирано, подобно на затворническо, над него на дървена греда бе окачена завеса от сиво хасе, която се разделяше на две. Пред леглото бе постлано тясно изнищено килимче. До възглавницата имаше нощно шкафче на четири крака, което се отваряше и затваряше с шум, наподобяващ тракане на кастанети. Три стола, две плетени кресла, шкаф от орехово дърво, върху който бяха поставени леген и старинна кана за вода с оловен обков на капака, допълваха мебелировката. Камината беше студена и всички необходими принадлежности за бръснене бяха сложени направо върху боядисания й каменен корниз, пред старо огледало, окачено на връвчица. Плочките на пода бяха добре изметени, но захабени, напукани и издълбани на много места. На двата прозореца висяха пердета от сиво хасе със зелени ресни по края. Всичко, дори кръглата маса, върху която бяха разпръснати няколко листа, мастилница и пера за писане, всичко в обикновената обстановка, на която изрядната чистота, поддържана от Жакот, придаваше известно благородство, подсказваше, че обитателят на тази стая води почти монашески начин на живот, равнодушен към вещите и изпълнен с духовни изживявания. През отворената врата офицерът видя кабинет, в който лекарят очевидно рядко влизаше. Кабинетът беше в същото състояние като спалнята. Няколко прашни книги се валяха върху прашни полици, а лавиците бяха заети от шишета с етикети — признак, че тук фармацията заема повече място от науката.
— Сигурно ще ме попитате защо има такава разлика между вашата стая и моята, нали? — заговори Бьонаси. — Вижте, винаги съм се срамувал заради хора, които, настанявайки гостите си, им дават такива огледала, в които човек изглежда по-нисък или по-висок, отколкото е всъщност, болен или получил удар. Не сме ли длъжни да направим временното жилище на приятелите си колкото е възможно по-приятно? За мен гостоприемството е едновременно добродетел, щастие и разкош; но под какъвто и ъгъл да погледнете гостоприемството, дори в случаите на користни подбуди, не смятате ли, че домакинът трябва да бъде безкрайно радушен и ласкав към своя гост или към своя приятел? Затова във вашата стая са хубавите мебели, дебелият килим, драпериите, стенният часовник, свещниците и нощната лампа. За вас са свещта, грижите на Жакот, която навярно ви е донесла нови пантофи, мляко и своята грейка. Надявам се, че никъде няма да ви се случи да седите така удобно и приятно, както в мекото кресло, което покойният свещеник е открил и донесъл отнякъде; вярно е, че за да намериш образците на доброто, красивото и удобното във всяко нещо, трябва да се обръщаш към Църквата. Надявам се, че във вашата стая всичко ще ви се понрави. Ще намерите хубави бръсначи, отличен сапун, изобщо дреболиите, които създават домашния уют. Но, драги господин Блюто, все пак мнението ми за гостоприемството не обяснява напълно разликата между нашите стаи. Вие навярно прекрасно ще разберете защо моята стая е гола, а в кабинета ми цари безпорядък, когато утре станете свидетел на непрекъснатата върволица от хора. Първо, не водя живот на домашар, винаги съм навън. Ако съм си вкъщи, по всяко време идват селяни да говорят с мен; на тях принадлежат и тялото ми, и духът ми, и стаята ми. При това положение мога ли да се грижа за етикета или да се притеснявам от неизбежните щети, които неволно ще ми причинят тези хорица? Луксът е само за богатските къщи, дворците, будоарите и стаите за приятели. Освен това аз се прибирам тук само за да спя — за какво ми са на мен скъпите парцали? Не можете да си представите колко безразлично ми е всичко тук на земята!
Двамата приятелски си пожелаха лека нощ, стиснаха си сърдечно ръцете и се прибраха да си легнат. Преди да заспи, офицерът се замисли за този човек, който с всеки изминал час се издигаше все повече в очите му.
Кавалерийските навици още в ранни зори отведоха Жьонеста в конюшнята и той остана доволен от тоалета, който Никол бе направил на коня му.
— Вече сте станали, командир Блюто? — извика Бьонаси и се запъти към госта си. — Наистина сте военен, навсякъде чувате тръбата за утринна проверка, дори и на село!
— Как се чувствувате? — запита Жьонеста, подавайки му приятелски ръка.
— Както винаги не съвсем добре — отвърна полутъжно-полушеговито Бьонаси.
— Господинът спа ли добре? — обърна се Жакот към Жьонеста.
— О, дявол да го вземе, хубавице, та вие бяхте приготвили легло като за млада булка.
Жакот, усмихвайки се, последва господаря си и военния.
След като седнаха на масата, тя каза на Никол:
— Все пак бива си го господин офицера.
— И аз така мисля, вече ми даде четиридесет су.
— Първо ще посетим двама покойници — каза Бьонаси на своя гост, когато излизаха от трапезарията. — Макар че лекарите не обичат да се озовават често лице в лице с предполагаемите си жертви, аз ще ви заведа в две къщи, където бихте могли да направите доста любопитни наблюдения върху човешката природа. Ще видите две сцени, които ще ви докажат колко много планинците се различават от жителите на равнината в изразяването на чувствата. Онези обитатели на нашия кантон, които са в планината, са запазили обичаи с малко древен оттенък, напомнящи донякъде библейски сцени. В нашите планини природата сякаш е теглила черта, от двете страни на която всичко е различно: над чертата е силата, под нея — ловкостта; горе са широките души, долу — непрестанното спогаждане с материалните интереси. Като се изключи долината в Анжу[39], чиято северна страна е населена от кретени, а южната — от нормални хора, две групи население, разделени само от един поток, но различни във всяко отношение: ръст, походка, черти на лицето, нрави, поминък, никъде другаде не съм срещал по-очебийна разлика, отколкото тук, при нас. Този факт би трябвало да принуди местните власти да предприемат големи локални проучвания във връзка с прилагането на законите към съответното население. Но да вървим, конете са готови!
Двамата ездачи бързо стигнаха до една къща в онази махала на селището, която гледаше към планините на Гранд Шартрьоз. Пред вратата на чисто поддържания дом видяха ковчег, покрит с черен плат и поставен върху два стола, заобиколен от четири големи свещи, а върху трикрако столче бе сложен меден поднос със светена вода и клонка чемшир. Всеки минувач влизаше в двора, коленичеше пред тленните останки, казваше „Отче наш“ и поръсваше ковчега с няколко капки светена вода. Над черния плат се извисяваха буйните зелени листа на жасмин, засаден покрай вратата, а върху горния й праг се увиваше стъблото на вече разлистила се лоза. Едно момиче доизмиташе пред къщата, подчинявайки се на инстинктивната необходимост да се придаде тържественост, каквато налагат церемониите, дори най-тъжната от всички. Големият син на покойния, млад двадесет и две годишен селянин, стоеше неподвижно, облегнат на рамката на вратата. Очите му бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите, без да падат, а може би от време на време той скришом ги избърсваше. В момента, когато Бьонаси и Жьонеста влизаха в двора, след като завързаха конете си за една от тополите, растящи покрай ниския зид, над който бяха видели горната сцена, вдовицата излезе от обора, придружена от някаква жена с гърне мляко.
— Дръжте се, бедна ми Пелтие — говореше й тя.
— Ех, драга съседке, много е тежко да се разделим, след като сме живели заедно двадесет и пет години! — отвърна вдовицата и очите й се насълзиха. — Ще платите ли двете су? — добави тя след малка пауза и протегна ръка към съседката си.
— О, щях да забравя! — възкликна жената и й подаде монета. — Хайде, успокойте се, съседке. А, ето и господин Бьонаси.
— Е, мила жено, по-добре ли сте? — попита лекарят.
— Господи, скъпи ми господине — каза тя, плачейки, — все някак трябва да я карам. Казвам си, че моят вече няма да страда. Толкова се намъчи! Но, господа, влизайте. Жак, дай столове на тези господа. Хайде, размърдай се, дявол да те вземе! И сто години да стърчиш така, пак няма да съживиш баща си! А сега ще трябва да работиш за двама.
— Недейте, недейте, стрино, оставете сина си на мира, няма да седнем. Имате си момче, което ще се грижи за вас и може напълно да замести баща си.
— Жак, иди се облечи — извика вдовицата, — ще дойдат да го вдигат.
— Е, довиждане, майко — сбогува се Бьонаси.
— Господа, на вашите услуги.
— Нали виждате — продължи след малко лекарят, — тук на смъртта се гледа като на неизбежно нещастие, което не спира хода на живота в семейството, и те дори няма да носят траур. В селата никой не иска да прави такива разноски било поради бедност, било от пестеливост. На село траурът не съществува. Но забележете, господине, траурът не е нито обичай, нито закон: той е нещо повече, той е институция, свързана с всички закони, чието спазване зависи от един и същ принцип — моралът. Въпреки нашите усилия обаче нито аз, нито господин Жанвие успяхме да убедим селяните колко важна е показността за поддържане на обществения ред. Тези добри хора, отскоро освободени от старите си възгледи, още не могат да схванат новите отношения, които трябва да ги свързват с общите идеи; засега те са проумели само идеите за ред и физическо благополучие; по-късно, ако някой продължи делото ми, ще осъзнаят и принципите, които служат за запазване на обществените устои. Наистина не е достатъчно да бъдеш честен човек, трябва и да изглеждаш такъв. Обществото не живее единствено с нравствени идеи; за да съществува, то има нужда от действия, съзвучни с тези идеи. В повечето селски общини на около сто семейства, останали без главата на фамилията, само няколко души с изострена чувствителност ще запазят дълго време спомена за тази смърт. Другите ще я забравят напълно още същата година. Тази забрава не е ли дълбока обществена язва? Религията е душата на един народ, тя изразява неговите чувства и ги възвисява, подчинявайки ги на една цел. Но без открито почитан бог религия не съществува и следователно човешките закони нямат никаква сила. Ако съзнанието принадлежи единствено на Бога, то тялото попада под ударите на обществения закон. Следователно не е ли начало на безбожие, щом се заличават признаците на една религиозна скръб, не се втълпява на децата, все още неспособни да разсъждават, и на всички, които се нуждаят от примери, необходимостта да се подчиняват на законите, както се покоряват на волята на провидението, което наказва и утешава, дава и отнема благата на земния живот? Признавам, че след като в началото гледах на всичко това с насмешка и недоверие, тук разбрах стойността на религиозните обреди, на семейните тържества, значението на обичаите и празниците в домашното огнище. Семейството винаги ще бъде основата на човешките общества. Именно в него първо започва действието на властта и закона, поне в семейството би трябвало да се научим на послушание. Като се имат предвид всички последици от тях, то трябва да кажем, че семейният дух и бащината власт са два все още твърде слабо разработени принципа в новата ни законодателна система. А всъщност семейството, общината, департаментът — това е цялата ни страна. Затова би трябвало законите да се основават на тези три основни величини. Според мен бракът, раждането на децата, смъртта на бащите трябва да бъдат много по-пищни церемонии. Силата на католицизма, това, благодарение на което така дълбоко се е вкоренил в нравите, е именно великолепието, с което обгражда тържествените житейски мигове, тази толкова трогателна и величава празничност, особено когато свещеникът е на висотата на задълженията си и съумява да съчетае своето свещенослужене с възвишеността на християнския дух. Някога гледах на католическата религия като на сбор от ловко използувани предразсъдъци и суеверия, с които едно просветено общество трябва да се саморазправи. Сега тук разбрах нейната политическа необходимост и морална полза; тук проумях нейната сила, ако щете дори поради значението на думата, която я назовава. Религия означава ВРЪЗКА[40] и наистина култът или другояче казано, практикуваната религия е единствената сила, която може трайно да сплоти обществените слоеве. Най-после тук аз вдъхнах балсама, с който религията успокоява житейските рани; и без да я оспорвам, почувствувах, че тя отлично хармонира с буйния нрав на южните народи.
Тръгнете по стръмния път — прекъсна разсъжденията си лекарят, — трябва да стигнем до платото. Оттам ще видим двете равнини и ще се възхитите на прекрасна гледка. Ще се изкачим на около три хиляди стъпки над равнището на Средиземно море и ще се полюбуваме на Савоя и Дофине, планините на Лионе, както и на Рона[41]. Ще се озовем в друга община, планинска, където в една от фермите на господин Гравие ще присъствувате на сцената, за която ви говорех — естественото великолепие, отговарящо на моите представи за големите събития в живота. В тази община траурът се носи с набожно благоговение. Бедните събират помощи, за да могат да си купят черни дрехи. При подобни обстоятелства никой не им отказва подкрепата си. Много често вдовицата говори през сълзи за своята загуба. Дори десет години след сполетялото я нещастие нейните чувства са така дълбоки, както на другия ден. В този край нравите са патриархални: властта на бащата е неограничена, а думата му е закон; той се храни сам, седнал в единия край на масата, жена му и децата го обслужват, всички се обръщат към него почтително, в негово присъствие всеки стои прав и гологлав. Възпитавани по този начин, мъжете имат съзнание за своето величие. Според мен именно подобни обичаи са в основата на порядъчното възпитание. Затова и хората тук обикновено са честни, пестеливи, работливи. Всеки баща има обичай по равно да дели своя имот между децата си, когато възрастта вече не му позволява да работи. Хранят го децата му. През миналия век един деветдесетгодишен старец, след като поделил имуществото си между четирите си деца, живеел по три месеца в годината при всяко от тях. Веднъж, когато си тръгвал от големия син, за да отиде при най-малкия, един от неговите приятели го попитал: „Е, как, доволен ли си?“ — „О, да — отвърнал старецът, — гледаха ме като свое дете!“ Тези думи се сториха толкова забележителни на един офицер на име Вовнарг[42], известен моралист, тогава на служба в Гренобълския гарнизон, че ги повторил в много парижки салони, където ги чул писателят Шамфор[43]. А тук, при нас, се изричат къде по-забележителни думи, но липсват историци, достойни да ги чуят…
— Виждал съм моравските братя, лолардите[44], в Бохемия и Унгария — обади се Жьонеста. — Те са християни, които много приличат на вашите планинци. Тези хорица понасят несгодите на войната с ангелско търпение.
— Господине — отвърна лекарят, — простичките нрави вероятно си приличат във всички страни. Истината има само една форма. Всъщност животът на село убива много идеи, но той отслабва пороците и развива добродетелите. Колкото по-малко хора са събрани на едно място, толкова по-рядко има престъпления, закононарушения, коварни намерения. Чистият въздух в голяма степен допринася за непорочността на нравите.
Конете се изкачваха с равен ход по каменистия път и излязоха на платото, за което бе говорил Бьонаси. То е разположено около много висок, напълно оголен връх без признаци на каквато и да е растителност; върхът е сив, насечен, стръмен, недостъпен; плодородната земя, обградена от скали, се шири под този връх и го обикаля на неравни ивици, широки около стотина арпана. По обед през огромна пролука между канарите взорът стига чак до френската част на Мориенските планини, Дофине, скалите на Савоя, а в далечината — върховете на Лионе. Жьонеста съзерцаваше този облян от пролетното слънце пейзаж, когато до тях достигнаха жални викове.
— Да вървим — подкани го Бьонаси, — оплакването започна. То е част от погребалната церемония.
Едва тогава военният забеляза западно от върха къщите на голяма ферма, които образуваха съвсем правилен квадрат. Сводестият гранитен портал поразяваше с величието си, подсилвано и от старинния градеж, от вековните дървета и от поникналите по стените растения. Главната жилищна постройка е в дъното на двора, от двете й страни са разположени плевните, кошарите, конюшните, оборите, сайвантите, а по средата в голяма яма гният естествените торове. Дворът, който в богатите и многолюдни ферми обикновено е оживен, сега бе тих и безлюден. Вратата към задния двор беше затворена, добитъкът и птиците — прибрани, така че гласовете им едва се чуваха. Оборите, конюшните, всичко беше грижливо затворено. Пътеката, която водеше до жилището, беше изметена. Безупречният ред в място, където обикновено цари безпорядък, мъртвилото и тишината тук, където иначе е толкова шумно, величественото спокойствие на планината, сянката, хвърляна от върха, всичко навяваше тъга.
Колкото и да бе свикнал със силните усещания, Жьонеста потръпна, когато видя двадесетина мъже и жени, които плачеха, наредени пред вратата на големия салон, и всички два пъти извикаха ужасяващо единогласно: „ГОСПОДАРЯТ Е МЪРТЪВ!“, докато военният и лекарят извървяха разстоянието от портала до жилището на стопанина. След като този вик затихна, отвътре се чуха ридания и през прозорците до тях достигна женски глас.
— Не смея да се намесвам в тази скръб — промълви Жьонеста към Бьонаси.
— Винаги посещавам опечалените семейства, за да видя дали някому не е прилошало при тази голяма мъка, или да установя смъртта. Можете да ме придружите без угризения на съвестта, пък и зрелището е внушително, освен това ще бъде пълно с хора и дори няма да ви забележат.
Жьонеста последва лекаря и действително се оказа, че първата стая бе пълна с роднини. Двамата преминаха през това множество и застанаха близо до вратата на спалня, разположена до голям салон, който служеше за кухня и за трапезария — в него се събираше цялото семейство, би трябвало да кажем колонията, тъй като дължината на масата показваше, че обикновено тук сядат не по-малко от четиридесет души. Пристигането на Бьонаси прекъсна излиянията на висока жена, облечена скромно, с разпуснати коси, която изразително стискаше ръката на покойника. Той беше облечен с най-хубавите си дрехи и лежеше вдървен на легло с вдигнат балдахин. Това спокойно лице, което излъчваше небесно блаженство, и особено белите коси създаваха драматичен ефект. От двете страни на леглото бяха застанали в строг ред децата и най-близките роднини на съпрузите: родът на съпругата от лявата, а родът на съпруга от дясната. Всички бяха коленичили и се молеха, повечето плачеха. Около леглото горяха големи свещи. Енорийският свещеник и останалите местни духовници стояха в средата на стаята около отворения ковчег. Мъчително бе да се гледа зеещият ковчег, който щеше да погълне завинаги главата на семейството.
— Ах, скъпи ми господарю — проплака вдовицата, посочвайки лекаря, — щом науката на най-добрия човек не можа да те спаси, значи, горе е било писано, че ще ме изпревариш в гроба! Да, ръката, която с толкова топлота стискаше моята, е вече студена! Загубих завинаги моя скъп другар, а нашият дом изгуби неоценимия си пастир, защото ти наистина бе наш пастир. Ех, всички, които сега плачат за теб заедно с мен, добре познаваха милостивото ти сърце и твоите достойнства, но само аз знаех колко благ беше и търпелив! Ах, съпруже мой, мъжо мой, трябва да се сбогувам с теб, с теб, нашата опора, с теб, мой добри господарю! А ние, твоите деца, защото ти обичаше еднакво всекиго от нас, ние изгубихме баща си!
Вдовицата се хвърли върху тялото, прегърна го, обля го в сълзи, стопли го с целувки, тогава прислугата извика: „Господарят е мъртъв!“
— Да — продължи вдовицата, — той е мъртъв, нашият мил, любим човек, който ни даваше хляба, който сееше, жънеше за нас и бдеше над нашето щастие, като ни водеше в този живот с благите си напътствия; сега мога да кажа в негова хвала, че никога не ми е причинил и най-малкото огорчение, беше добър, силен, търпелив; и когато ние го измъчвахме, за да му върнем скъпоценното здраве, той, тази кротка овчица, ни казваше: „Оставете ме, деца, всичко е безполезно!“ със същия глас, с който няколко дни по-рано ни говореше: „Всичко е наред, мили мои!“ О, Велики Боже! Само за няколко дни радостта напусна този дом и животът ни помръкна, защото склопи очи най-добрият мъж, най-честният, най-почитаният, който нямаше равен в орането, който безстрашно денем и нощем обикаляше из планините и който, като се завръщаше, винаги се усмихваше на жена си и децата си. Ах, наистина всички го обичахме! Когато го нямаше, къщата ни опустяваше, хранехме се без желание. А сега, какво ще стане сега, когато сложат нашия ангел-хранител в земята и повече никога няма да го видим! Никога, приятели мои, никога, скъпи близки, никога, деца мои! Да, моите деца изгубиха добрия си баща, нашите роднини изгубиха добрия си родственик, моите приятели изгубиха добър приятел, а аз, аз изгубих всичко, както нашият дом изгуби своя господар!
Тя взе ръката на покойника, коленичи, за да може по-добре да допре лицето си до нея, и я целуна. Прислугата три пъти извика: „Господарят е мъртъв!“ В този момент големият син се приближи до майка си и й каза:
— Майко, идват хората от Сен Лоран, трябва да им предложим вино.
— Сине — отвърна тя тихо, сменяйки тържествения и плачевен тон, с който изразяваше чувствата си, — вземете ключовете, от днес нататък вие сте господарят; гледайте да ги посрещнете така, както правеше вашият баща; за тях всичко трябва да бъде постарому.
— Скъпи мой, достойни съпруже, как искам още веднъж да ти се порадвам! — продължи тя. — Но за жалост ти вече не ме чувствуваш, вече не мога да те сгрея! Всичко, което бих желала, е за сетен път да те утеша, като ти кажа, че докато съм жива, ти ще останеш в сърцето, на което доставяше радост, и аз ще бъда щастлива със спомена за дните на своето блаженство, твоят скъп образ ще остане да живее в тази стая. Да, твоето присъствие все така ще я изпълва, докато Господ ме повика при себе си. Чуй ме, мили! Кълна се да запазя постелята ти такава, каквато е сега. Никога не съм си лягала без теб, затова нека остане празна и студена. С твоята загуба аз всъщност губя това, което прави от жената жена: господар, съпруг, баща, приятел, другар, мъж, с една дума, всичко!
— Господарят е мъртъв! — извикаха прислужниците. При този вик, който бе подет от всички, вдовицата взе ножицата, която висеше на колана й, отряза си косите и ги сложи в ръката на своя съпруг. Стана съвсем тихо.
— Тази постъпка означава, че тя няма да се омъжи повторно — обясни Бьонаси на офицера. — Много от роднините чакаха решението й.
— Вземи, господарю мой! — извика тя тъй прочувствено, че трогна всички. — Отнеси в гроба обета, който ти дадох. Така завинаги ще бъдем свързани, а аз ще остана сред твоите деца от любов към потомството, което подмладяваше сърцето ти. Дано можеш да ме чуеш, съпруже, ти, моето единствено богатство, и да разбереш, че дори мъртъв, ти ми даваш сили да живея, за да изпълнявам свещената ти воля и да почитам паметта ти!
Бьонаси стисна ръката на Жьонеста, за да го последва, и те излязоха. Първата зала беше пълна с хора, дошли от друга община, също планинска; всички стояха мълчаливо и вглъбено, мъката и траурът, които се носеха из къщата, вече им бяха подействували. Когато Бьонаси и командирът прекрачиха прага, чуха един новопристигнал да пита сина на покойника:
— Кога почина?
— Ох — извика големият син, около двадесет и пет годишен младеж, — не бях при него, когато е умирал! Той ме извикал, а аз не бях вкъщи.
Риданията прекъснаха думите му, но после продължи:
— Предния ден той ми каза: „Момчето ми, ще отидеш в селото да платиш данъците, тъй като церемониите по моето погребение ще ви попречат да си спомните за това и ще закъснеем с плащанията, което не ни се е случвало никога.“ Изглеждаше по-добре и аз отидох. През време на моето отсъствие той починал, без да съм се простил с него! В сетния си час не ме е видял край себе си както всеки друг ден!
— Господарят е мъртъв! — проехтя отново.
— За жалост той почина, без да ме е погледнал за последен път, без да видя последното му издихание. И трябваше ли да мисли за данъците в този час? По-добре да бяхме изгубили всичките си пари, отколкото да напускам дома! Може ли да се заплати последното му сбогом? Не. Боже мой! Жан, ако баща ти е болен, не го оставяй сам — после цял живот ще имаш угризения.
— Приятелю — обърна се към него Жьонеста, — виждал съм хиляди мъже да умират на бойното поле и смъртта не чакаше децата им да дойдат да се сбогуват; така че успокойте се, не сте единствен.
— Не, драги господине, такъв баща — отвърна момчето, избухвайки в плач, — такъв добър баща!
— Оплакването — започна да обяснява Бьонаси, насочвайки Жьонеста към помощните постройки на стопанството — ще продължи, докато сложат тялото в ковчега, и през цялото време словата на опечалената ще стават все по-скръбни и образни. Но за да има право да говори пред такова внушително множество, жената трябва да е водила безупречен живот. Ако вдовицата е извършила и най-малкия грях, то тя не би посмяла да изрече и една думичка; в противен случай ще трябва сама да съди себе си, да бъде и обвинител, и съдия. Не е ли възвишен този обичай да се съди и умрелият, и живият? Траурът ще бъде официално произнесен едва след осем дни в присъствието на целия род. През това време те ще останат при децата и вдовицата, за да им помогнат да уредят работите си и за да ги утешават. Това роднинско присъствие оказва голямо влияние върху духовете, то потиска долните страсти благодарение на взаимното уважение, което се ражда у хората, когато са заедно. В деня на траура се слага тържествена трапеза и след това роднините се сбогуват. На цялата церемония се отдава голямо значение и ако някой не изпълни задълженията, които му налага смъртта на главата на семейството, но на неговото оплакване няма да присъствува никой.
Стигнаха до обора и лекарят въведе офицера да му го покаже.
— Вижте, капитане, всички обори в общината бяха направени по този образец. Не е ли прекрасен?
Жьонеста се възхити на просторното помещение, в което кравите и воловете бяха настанени в два реда с глави към средата на обора, в който влизаха по достатъчно широка пътека покрай стените; през пролуките на дъсчените прегради се виждаха рогатите глави на животните и блестящите им очи. Така собственикът можеше всеки ден лесно да оглежда добитъка си. От сеновала фуражът падаше леко и без загуби направо в хранилките. Между двата реда ясли имаше голямо, чисто и проветриво павирано пространство.
— През зимата — продължи Бьонаси, разхождайки се с Жьонеста в средата на обора — вечер всички се събират тук да работят или да си почиват. Слагат се маси и по този начин хората се отопляват евтино. И кошарите са изградени на същия принцип. Не можете да си представите колко лесно животните свикват с порядъка; често съм им се възхищавал, когато се прибират от паша. Всяко знае на кой ред стои и пропуска пред себе си другото, което трябва да мине първо. Ето вижте: между животното и стената има достатъчно място, за да могат да го доят или чистят; освен това подът е под наклон, за да се изтичат по-лесно водите.
— От този обор може да се съди за всичко останало — обади се Жьонеста. — Не че искам да ви хваля, но резултатите ви са отлични!
— Бяха постигнати с много усилия — отвърна Бьонаси, — но пък вижте какви расови животни!
— Наистина, чудесни са, ненапразно ми ги хвалехте — съгласи се Жьонеста.
— А сега — продължи лекарят, след като се качи на коня и премина през портала — ще прекосим новите ни целини и житните ниви, това малко кътче в общината, което нарекох нашата Бос[45].
Близо час двамата конници яздиха през поля с жито, за чиято прекрасна реколта военният поздрави лекаря. После по билото на планината стигнаха до селището, като ту разговаряха, ту мълчаха, в зависимост от шума на конските копита.
— Вчера ви обещах — обърна се Бьонаси към Жьонеста, когато преминаха през тесен проход и излязоха в голямата равнина — да ви покажа един от двамата войници, завърнали се от армията след падането на Наполеон. Ако не се лъжа, ще го открием на няколко крачки оттук да копае отново запълнения от наносите естествен резервоар, в който се събират планинските води. А за да би стане интересен този човек, трябва да ви разкажа за живота му. Казва се Гондрен — продължи лекарят, — по време на голямата мобилизация през 1792 година[46] го взели в армията на осемнадесет години и го изпратили в артилерията. Участвувал като редник в походите в Италия под командуването на Наполеон, последвал го в Египет, върнал се от Изтока след подписването на мирния договор в Амиен[47]. Сетне по време на Империята[48] е прехвърлен в мостовата рота при императорската гвардия и служил в Германия. Накрая нещастникът се озовал в Русия.
— Значи, сме събратя по оръжие — обади се Жьонеста, — бил съм по същите места. Бяха нужни железни тела, за да устоят на прищевките на толкова различни климати. Честна дума, Бог е дал някакъв патент за оцеляване на онези, които все още се крепят на краката си, след като са обходили Италия, Египет, Германия, Португалия и Русия.
— Действително ще видите истински здравеняк — продължи Бьонаси. — Вие добре знаете какво е разгром, няма смисъл да ви обяснявам. Моят човек е един от мостоваците при Березина[49], участвувал е в строителството на моста, по който е минала отстъпващата армия. И за да закрепи първите подпори, нагазил до кръста във водата. Генерал Ебле, командуващ мостоваците, успял да намери само четиридесет и двама истински юначаги, както се изразява Гондрен, за да свършат тази работа. Дори самият генерал влязъл във водата, окуражавайки ги, успокоявайки ги и обещавайки на всеки по хиляда франка пенсия и ордена на Почетния легион. Голямо парче лед отнесло крака на първия, който влязъл в реката, а след това и самия него. Но най-добре можете да съдите за трудностите на начинанието по неговите резултати: от четиридесет и двамата мостоваци днес е жив само Гондрен[50]. Тридесет и девет души загинали при преминаването на реката, а другите двама свършили мизерно в болниците на Полша. Този нещастен войник се завърнал от Вилна[51] едва пред 1814 година, след идването на Бурбоните[52]. Генерал Ебле, за когото Гондрен говори винаги със сълзи в очите, вече бил покойник. Оглушал, осакатял, мостовакът, който и без това не знаел да чете и пише, не намерил подкрепа, нито закрилник. Когато пристигнал в Париж, просейки прехраната си, направил постъпки в канцелариите на Министерството на войната, за да получи не обещаните хиляда франка пенсия, нито кръста на Почетния легион, а най-обикновена пенсия, на която имал право след двадесет и две годишна служба и безброй походи; но не получил нито просрочената си заплата, нито пътните разноски, нито пенсията. След едногодишни напразни молби, когато протягал ръка на всички, които е спасил, мостовакът се завърнал тук, отчаян, но примирен със съдбата си. Този неизвестен герой копае канавки за десет су на тоаз[53]. Свикнал да работи в блатисти местности, той се заема, както сам казва, с работа, с която никой работник не се захваща. Пресушава блатата, прокопавайки ровове в наводнените ливади, и може да спечели около три франка дневно. Глухотата му придава печален вид, по природа не е много разговорлив, но е с богата душевност. Ние сме добри приятели. Вечеря с мен в дните на битката при Аустерлиц, на рождения ден на императора, в деня на поражението при Ватерло, а по време на десерта му давам по един наполеон, за да може да си плати виното в края на всяко тримесечие. Чувството на уважение, което изпитвам към този човек, се споделя от цялата община, готова винаги да го храни. Но той работи от гордост. Във всяка къща, в която влиза, го почитат по мой пример и го канят на вечеря. Успях да го накарам да приеме монетата от двадесет франка само защото на нея е ликът на императора. Несправедливостта, извършена спрямо него, дълбоко го е огорчила, но той съжалява повече за кръста на Почетния легион, отколкото за пенсията. Само едно нещо го утешава. Когато генерал Ебле представил на императора оцелелите мостоваци, Наполеон прегърнал бедния Гондрен, който без тази прегръдка може би вече щеше да е мъртъв. Той живее единствено с този спомен и с надеждата, че Наполеон ще се върне. Нищо не може да го убеди, че не е жив; вярва, че е пленен от англичаните; мисля, че е готов да убие при най-безобиден повод и най-почтения олдърмен[54], който пътува за собствено развлечение.
— Да вървим, по-бързо да вървим! — възкликна Жьонеста, отърсвайки се от съсредоточеността, с която слушаше лекаря. — Да побързаме, искам по-скоро да видя този човек!
Двамата ездачи подкараха конете си в силен тръс.
— Другият войник — подхвана отново Бьонаси — също е от онези железни хора, обиколили света с армията. Живял е като всички френски войници — куршуми, удари, победи; много е страдал, а винаги е носил само „чисти“ пагони. По характер е весел, фанатично обича Наполеон, който му е окачил кръста на Почетния легион на бойното поле при Валутина[55]. Като истински дофинец, той се е погрижил всичко да му бъде наред. Затова има пенсия за прослужени години и месечно възнаграждение заради удостояването му с кръста. Бил е пехотинец, казва се Гогла, а през 1812 година е преминал в гвардията. Той е нещо като домашната прислужница на Гондрен. И двамата живеят при вдовицата на амбулантен търговец, на която връчват всичките си пари; женицата им дава подслон, храни ги, облича ги, грижи се за тях като за свои деца. Гогла е пощенски раздавач. В това си качество разпространява новините в кантона и навикът да ги разказва направи от него постоянен оратор по вечерните седенки, всепризнат сладкодумец; затова и Гондрен го смята за духовит, за шмекер. Когато Гогла говори за Наполеон, мостовакът като че ли отгатва думите само по движението на устните му. Ако тази вечер дойдат на седянката в една от моите плевни и ни се удаде да ги наблюдаваме, без те да ни виждат, ще присъствувате на любопитно зрелище. Ето ни близо до изкопа, но не виждам моя приятел мостовака.
Лекарят и командирът внимателно се огледаха, но видяха само лопатата, мотиката, количката и военния сюртук на Гондрен край купчина черна кал; но по каменистите пътеки или по-точно затулените от храсталаци криволичещи вадички, по които се стичаха планинските води, нямаше и следа от самия човек.
— Трябва да е някъде наблизо. Ехоо! Гондрен! — извика Бьонаси.
Тогава Жьонеста забеляза между листата над едно свлачище дим от лула и го показа на лекаря, който повторно извика. След малко старият мостовак подаде глава, позна кмета и слезе по една пътечка.
— Е, стари приятелю — извика Бьонаси, като направи фуния с ръце пред устата си, — ето един твой събрат; бил е в Египет и пожела да се запознае с теб.
Гондрен рязко вдигна глава към Жьонеста и го изгледа с дълбок, изучаващ поглед, който старите войници са си изработили от опита си бързо да преценяват опасностите. След като видя червената лента на командира, той мълчаливо поднесе опаката страна на ръката си към челото.
— Ако Малкия капрал[56] бе жив — извика му офицерът, — щеше да получиш кръста и хубава пенсия, защото си спасил живота на всички, които носят пагони и са се озовали на отсрещния бряг на реката на 1 октомври 1812 година. Но, приятелю — добави командирът, като слезе от коня и в сърдечен порив стисна ръката на войника, — аз не съм министър на войната.
Като чу тези думи, старият мостовак старателно изтръска пепелта от лулата си, прибра я, изпъна се и каза, накланяйки глава:
— Аз просто изпълних дълга си, капитане, но другите не изпълниха своя към мен. Поискаха ми документи! Документи ли?… — отвърнах им аз. — Двадесет и девети бюлетин[57] — това са моите документи.
— Трябва отново да направиш постъпки, приятелю. С ходатайства днес справедливостта не може да не възтържествува.
— Справедливостта! — възкликна старият мостовак с тон, от който лекарят и офицерът потръпнаха.
Замълчаха, а двамата конници гледаха тази отломка от железните войници, които Наполеон бе отбрал сред три поколения. Наистина Гондрен бе личен екземпляр от онази неразрушима грамада, която рухна, без да бъде сломена. Старецът бе висок едва пет стъпки, гръдният кош и раменете му бяха невероятно широки, изпитото му почерняло лице бе набраздено от бръчки, но все още мускулесто и със следи на войнственост. Видът му издаваше суровост: челото му бе като скален отломък, а редките му сиви коси падаха немощно, сякаш животът вече едва тлееше в уморената му глава; косматите му ръце и гърди, част от които се виждаше през разкопчаната груба риза, издаваха необикновената сила на мъжа. Освен това бе стъпил здраво на кривите си нозе като върху непоклатима основа.
— Справедливост! — повтори Гондрен. — За нас никога няма да има справедливост! Нямаме си адвокати, които да поискат полагащото ни се. А тъй като трябва да си пълним търбуха — тупна се той по корема, — нямаме време да чакаме. И понеже думите на хората, които прекарват живота си на топло в канцелариите, не могат да заменят зеленчуците, аз се върнах тук да си взимам заплатата от общинските фондове — завърши той и удари с лопатата по калта.
— Драги приятелю, това не бива повече да продължава! — възмути се Жьонеста. — Дължа ти живота си и ще бъда неблагодарен, ако не ти помогна! Аз си спомням, че съм преминал по мостовете над Березина, познавам и други юначаги, чиято памет е все така свежа, и те ще ми помогнат отечеството да те възнагради, както заслужаваш.
— Те ще ви нарекат бонапартист! Не се набърквайте в тази работа, господин офицер. Всъщност аз вече се изтеглих в тила и си направих гнездо, както неизбухналото гюле — дупка. Просто не очаквах, че след като съм пътувал с камили през пустинята и съм пил вино край горяща Москва, ще умра под дърветата, които баща ми е посадил — завърши той и отново се залови за работа.
— Горкият старец — обърна се офицерът към лекаря. — На негово място и аз бих постъпи така, няма го вече нашия баща. Господине — продължи Жьонеста, — примирението на този човек ми причинява дълбока печал; той дори не се досеща колко ме интересува съдбата му и си мисли, че и аз съм един от онези оядени мошеници, безчувствени към нещастията на войника.
Офицерът неочаквано се върна назад, хвана мостовака за ръката и му извика в ухото: — Заклевам се в ордена, който нося и който някога означаваше достойнство, че ще направя всичко, което е в човешките възможности, да ти издействувам пенсия, дори и десет отказа да получа от министъра. Ще моля краля, дофина[58] и цялата им сган!
Като чу тези думи, старият Гондрен трепна, погледна Жьонеста и го попита:
— Значи, сте били обикновен войник?
Командирът кимна. Тогава мостовакът избърса ръката си, стисна от все сърце десницата на Жьонеста и му каза:
— Генерале, когато там влязох във водата, вече бях пожертвувал живота си за армията, така че все пак съм спечелил, щом все още се държа на кокилите си. Да ви мажа честно, откакто онзи[59] го махнаха, всичко ми е безразлично. В края на краищата — добави той весело, посочвайки земята — тук са ми отпуснали двадесет хиляди франка и аз си ги взимам на части, както казваше нашият човек!
— Е, приятелю мой — рече Жьонеста, развълнуван от великодушната прошка на войника, — тук поне ще имаш единственото нещо, което не можеш да ми забраниш да ти дам.
Командирът се удари по гърдите, където туптеше сърцето му, вгледа се в мостовака, качи се на коня си и продължи да язди редом с Бьонаси.
— Подобна административна безчовечност подклажда войната на бедните срещу богатите — обади се лекарят. — Хората, на които временно е поверена властта, никога не са се замисляли за неизбежните последици на несправедливостта, извършена спрямо човек от народа. Вярно е, че бедняк, който е принуден всекидневно да печели хляба си, не се бори дълго време. Но той говори и намира отклик у всички страдащи души. Едно-единствено беззаконие се умножава по броя на тези, които се чувствуват засегнати от него. И семето покълва. Но това все още не е нищо. Жестокосърдечието води до още по-голямо зло. Неправдите подклаждат у народа глуха омраза към висшестоящите. Буржоата става завинаги враг на бедния, поставя го извън закона, мами го и го краде. При това положение за бедняка кражбата вече не е нито закононарушение, нито престъпление, а отмъщение. След като някой администратор, вместо да бъде справедлив към обикновените хора, се отнася лошо с тях и погазва правата им, как тогава да изискваме от гладуващия нещастник да се примири с лишенията и да уважава чуждата собственост?… Изтръпвам при мисълта, че всъщност някой дребен чиновник, чиято работа е единствено да изтупва прахта от преписките, си е присвоил хилядата франка пенсия, обещана на Гондрен. А после хора, които изобщо не знаят какво е страдание, обвиняват народната мъст в крайности! Но в деня, когато правителството стане причина за повече лични нещастия, отколкото благополучия, то свалянето му вече ще бъде само въпрос на случаен повод; сваляйки го от власт, народът по свой начин си разчиства сметките. Държавникът би трябвало винаги да си представя бедните в краката на правосъдието, защото то е било създадено само за тях.
Като влязоха в селото, Бьонаси забеляза по пътя двама души и каза на офицера, който от известно време се движеше замислен:
— Видяхте мизерията на един примирен ветеран от армията, сега ще видите сиромашията на стар земеделец. Това е човек, който през целия си живот е копал, орал, сял, събирал за другите.
Жьонеста видя окаян старец, който вървеше редом със стара жена. Мъжът вероятно страдаше от ишиас, придвижваше се мъчително, обут в груби дървени обуща. На рамо носеше дисаги, в единия им джоб се поклащаха няколко инструмента, чиито дръжки, почернели от продължителна употреба и от потта на ръцете, леко потракваха; в другия джоб държеше хляба, няколко глави лук и орехи. Краката му бяха изкривени. Превитият му от непосилен труд гръб го принуждаваше да ходи съвсем прегърбен и за да запазва равновесие, се подпираше на дълга тояга. Белите му като сняг коси се развяваха изпод вехта шапка, поръждавяла от дъждовете и ветровете, изкърпена тук-там с бял конец. По дрехите му от грубо платно имаше десетки разноцветни кръпки. Той бе истинска човешка развалина с всичките й отличителни белези, която трогваше с вида си. Жена му, малко по-изправена от него, но също облечена в дрипи, на главата с неугледна шапчица, носеше на гръб тумбеста глинена делва, вързана с каиш през двете дръжки. Като чуха тропота на конете, те вдигнаха глави, познаха Бьонаси и се спряха. Двамата старци, единият скован от многогодишен труд и вярната му спътница, също съсипана, със заличени от бръчките черти на лицето, с почерняла от слънцето и загрубяла от работата на открито кожа, бяха тъжна гледка. Дори и историята на техния живот да не бе изписана на лицата им, поведението им щеше да я подскаже. И двамата бяха работили през цялото време и през цялото време бяха страдали заедно, споделяли бяха много беди и малко радости; изглежда, бяха привикнали с лошия си късмет така, както затворникът свиква с килията си. И двамата бяха самото простодушие. Лицата им изразяваха някаква весела непринуденост. Ако човек внимателно ги разгледаше, започваше да му се струва, че техният еднообразен живот — участ на толкова много бедни същества, е за завиждане. Наистина по лицата им личаха следи от болките, но нямаше тъга.
— Е, драги ми бай Моро, все така ли държите непременно да работите?
— Да, господин Бьонаси. Мисля да разчистя още някой и друг пущинак, преди да пукна — весело отвърна старецът и черните му очи заблестяха.
— Жена ви вино ли носи? Като не искате да си починете, поне си пийвайте винце.
— Да си почивам ли? Каква скука. Когато съм на открито и разчиствам, слънцето и въздухът ме съживяват. А що се отнася до виното, господине, това наистина е вино и много добре знам, че благодарение на вас си го набавяме почти даром от кмета на Куртей. Както и да хитрувате, нас не можете измами.
— Е, майко, сбогом. Навярно днес отивате на пущинака при Шанферлю?
— Да, господине, започнахме работата снощи.
— Лека работа! — сбогува се Бьонаси. — Понякога, когато гледате планината, която почти изцяло сами разчистихте и прекопахте, сигурно ви става много драго.
— Боже, ами разбира се, господине! — отвърна старицата. — Това е наше дело! Заслужили сме си хляба.
— Виждате ли — обърна се лекарят към Жьонеста, когато си тръгнаха, — трудът, обработването на земята, ето това е евангелието на бедните. Този човек би се почувствувал опозорен, ако отиде в болница или ако проси. Той иска да умре с кирката в ръка, насред полето, под слънцето. Бога ми, какво достойно мъжество! Трудът се е превърнал за него в живот, а освен това той не се бои от смъртта! Без да подозира, е цял философ. Старият Моро ми даде идеята да основа в кантона старопиталище за селяните, за работниците, изобщо за жителите на селото, които, след като цял живот са се трудили, достигат почтена, но бедна старост. Господине, изобщо не разчитах на състоянието, което натрупах тук и което не ми е необходимо. Малко е нужно на човек, изгубил всичките си надежди. Единствено животът на безделниците струва скъпо, може да се каже, че той дори представлява обществена кражба, щом като те потребяват, без нищо да произвеждат. Като научил за споровете по въпроса за пенсията му, възникнали след неговото сваляне, Наполеон казал, че има нужда само от кон и едно екю дневно. Когато дойдох тук, се отказах от парите. По-късно разбрах, че парите предлагат възможности и са необходими, за да може човек да прави добро. Затова в своето завещание давам къщата си за създаване на старопиталище, където нещастните старци без подслон, които няма да са толкова горди, колкото е Моро, ще могат да прекарат старините си. Освен това част от деветте хиляди франка рента, която ми носят земите и воденицата, ще бъде определена за подпомагане на истински нуждаещите се по домовете през много суровите зими. Това заведение ще бъде под надзора на свещеника и общинския съвет. Така състоянието, което случайно събрах в този кантон, ще остане в него. Правилата за използуване на дарението са определени в завещанието ми; излишно е да ви отегчавам с него, достатъчно е да ви кажа, че всичко съм предвидил. Определям дори и резервен фонд, който трябва един ден да позволи на общината да осигурява няколко стипендии за деца, проявили заложби в изкуствата или науките. Така моето просветителско дело ще продължи и след смъртта ми. Виждате ли, капитан Блюто, когато човек предприема някакво начинание, нещо непрестанно го подтиква да не го остави незавършено. Стремежът към ред и съвършенство е един от най-очевидните белези на по-доброто бъдеще. Но сега да пришпорим конете, трябва да приключа обиколката си, а ми остава да прегледам още петима-шестима болни.
След като известно време пътуваха мълчешком, Бьонаси се обърна засмян към своя спътник:
— Ех, капитане, карате ме да бърборя като сврака, а вие нищо не ми разказвате за вашия живот, който сигурно е любопитен. Военен на вашата възраст е видял много неща и сигурно може да разкаже за не едно приключение.
— Какво да ви разкажа? Моят живот — това е животът на армията — отвърна Жьонеста. — Всички военни си приличат. Тъй като никога не съм командувал и винаги съм бил в бойните редици, където съм получавал или раздавал удари със сабя, правех и аз като всички. Бях навсякъде, където ни водеше Наполеон, и съм участвувал във всички сражения на императорската гвардия. Тези събития са добре известни. Да се грижиш за конете си, понякога да изпитваш глад и жажда, да се биеш, когато е нужно, това е животът на войника. Ясно като бял ден, нали? Има битки, които за нас преминават изцяло под знака на окуцяването на коня, което създава затруднения. В крайна сметка видях толкова много страни, че те престанаха да ми правят впечатление, и толкова много мъртви, че накрая вече не броях за нищо и собствения си живот.
— Но вие навярно сте преживели опасни за живота мигове и би било интересно да разкажете за подобни премеждия.
— Може би — отвърна офицерът.
— Ами тогава разкажете ми нещо, което най-много ви е развълнувало. Хайде, по-смело, разказвайте! Няма да си помисля, че ви липсва скромност дори и да ми опишете някоя героична постъпка. Когато един мъж е уверен, че ще бъде правилно разбран от тези, на които се доверява, той би трябвало да изпита известно удоволствие, казвайки: аз извърших това.
— Добре тогава. Ще ви разкажа един особен случай, заради който понякога ме гризе съвестта. През всичките петнадесет години на сражения нито веднъж не съм убил човек освен в случаите на законна самоотбрана. Строили сме се в редица, атакуваме; ако ние не застреляме онези, които са срещу нас, то те няма да ни поискат разрешение, за да ни пуснат кръвчицата. Така че трябва да убиваш, за да не бъдеш унищожен, и съвестта ти е спокойна. Но, драги господине, случи ми се да претрепя един боен другар при необичайни обстоятелства. Сега споменът за това ми причинява мъка и разкривеното лице на този мъж понякога се мярка пред очите ми. Впрочем сам ще прецените… Беше по време на отстъплението при Москва. Приличахме повече на изнемощяло стадо биволи, отколкото на Великата армия. Сбогом, дисциплина и знамена! Всеки си беше господар, а императорът тогава разбра къде свършва властта му. Когато стигнахме до Студянка, малко селце край река Березина, открихме плевни, полусрутени колиби, заровени картофи и малко цвекло. От известно време не бяхме виждали нито къщи, нито храна и армията си устрои пиршество. Естествено, както се досещате, първите бяха изяли всичко. Аз пристигнах с последните. За мое щастие бях петимен единствено за сън. Виждам плевня, влизам, забелязвам двадесетина генерали, висши офицери, все мъже, без да ги хваля, с големи заслуги: Жюно, Нарбон[60], адютантът на императора, с една дума, големите пълководци. Имаше и обикновени войници, които не биха отстъпили сламеното си легло дори и на някой маршал на Франция. Едни спяха прави, облегнати на стената, тъй като нямаше място, други бяха налягали по земята и се бяха притиснали един до друг, за да им бъде топло, а аз напразно търсех някое ъгълче, където да се свия. И ето че вървя по този под от тела: едните изръмжават, другите нищо не казват, но никой не се помръдва. Не биха се поместили дори за да избягнат гюле. Тук не бяхме задължени да спазваме правилата на показната и общоприета вежливост. Най-сетне забелязах в дъното на плевнята нещо като вътрешен покрив, на който никой не се бе сетил или не бе имал сили да се покатери. Качвам се там, настанявам се и когато се изтегнах, заразглеждах долу хората, налягали като волове. Напуши ме смях от тази тъжна гледка. Едни гризяха замръзнали моркови и на лицата им бе изписано животинско удоволствие, а генерали, загърнати в протрити шалове, хъркаха като бурии[61]. Запалена борова клонка осветяваше плевнята и дори да я подпалеше, никой нямаше да се надигне да я изгаси. Лягам по гръб и преди да заспя, поглеждам случайно нагоре и виждам, че носещата греда, на която се крепи покривът и се държат подпорите, се клати от изток на запад. Дяволската му греда яко се клатеше. „Господа — казвам аз, — навън някое другарче иска да се стопли запаша сметка.“ Гредата скоро щеше да се сгромоляса. „Господа, господа, ще загинем, вижте гредата!“ — извиках достатъчно силно, за да събудя другарите си по спалня. Господине, те погледнаха гредата, но онези, които спяха, продължиха да спят, а тези, които ядяха, дори не ми отговориха. Като видях това, разбрах, че трябва да сляза от мястото си с риск някой да ми го вземе, защото трябваше да спася този куп величия. И така, излизам, заобикалям плевнята и виждам един вюртембергски[62] юначага, който дърпаше гредата с известно въодушевление. „Ей, ти!“ — извиках му аз, като му дадох да разбере, че трябва да прекъсне заниманието си. „Gehe mir aus dem Gesicht, oder ich schlag dich todt! — извика той. «А, така ли? Que mire aous dem guesit»[63] — отвърнах му аз, — как ли пък не!“ Взимам пушката, която бе оставил на земята, чупя му гръбнака, прибирам се и заспивам. Ето това е всичко.
— Но това е случай на законна самоотбрана, приложена спрямо един човек в полза на мнозина, така че няма в какво да се упреквате — заяви Бьонаси.
— Останалите в плевнята — продължи Жьонеста — помислиха, че ми се е привидяло. Но привидяло или не, много от тези хора днес си живеят охолно в разкошни домове и сърцето им съвсем не прелива от признателност.
— Да не би да сте извършили доброто единствено заради безценната лихва, наречена признателност? — попита, смеейки се, Бьонаси. — Би било голямо сметкаджийство от ваша страна.
— Да, да, знам — обади се Жьонеста, — едно добро дело се обезценява и при най-малката полза, която се извлича от него: да разкажеш за постъпката си, означава да си създадеш рента от себелюбие, равносилна на признателността. Но ако почтеният човек винаги си мълчи, то онези, които са му задължени, никога няма да споменат за благодеянието. При вашата система народът има нужда от примери. Но къде ще ги намери при едно повсеместно мълчание? А, и още нещо! Ако бедният мостовак, който е спасил френската армия, но никога не е имал случай да разказва за това от користни подбуди, бе останал без ръце, щеше ли тогава съвестта му да го храни?… Отговорете ми на това, философе!
— Навярно в морала няма нищо безусловно — отвърна Бьонаси, — но тази мисъл е опасна, тя позволява на егоизма да тълкува в полза на личната изгода случаите, които се решават по съвест. Слушайте, капитане: нима човек, който стриктно съблюдава принципите на морала, не е по-издигнат от онзи, който се отклонява от тях дори и по необходимост? Нямаше ли нашият мостовак, съвсем парализиран и умиращ от глад, да е също толкова велик, колкото е Омир! Човешкият живот навярно е последното изпитание както за добродетелта, така и за таланта — еднакво необходими за един по-добър свят. Добродетелта и талантът ми се струват двете най-съвършени форми на пълното и постоянно самопожертвуване, на което Исус Христос е дошъл да научи хората. Талантът си остава беден, просвещавайки света, а добродетелта пази мълчание, жертвувайки се за общото благо.
— Съгласен съм, господине — отвърна Жьонеста, — но земята е населена с хора, а не с ангели, ние не сме безгрешни.
— Прав сте — продължи Бьонаси. — Аз самият твърде много съм се възползувал от правото да греша. Но не трябва ли да се стремим към съвършенство? Добродетелта не е ли за душата красив идеал, който трябва непрестанно да съзерцаваме като образец Божи?
— Амин — обади се офицерът. — Съгласен съм, добродетелният човек е нещо прекрасно; но признайте също, че добродетелта е божество, което може да си позволи лукса малко да се разбъбри — разбира се, без задни мисли.
— Ех, господине — усмихна се с горчивина и тъга лекарят, — вие притежавате снизходителността на хората, които живеят в мир със собствената си съвест. А аз съм строг като човек, който иска да заличи немалко петна от живота си.
Двамата конници стигнаха до колиба край потока. Лекарят влезе. Жьонеста остана пред къщата, като ту се любуваше на свежата природа, ту поглеждаше към вътрешността на колибата, където лежеше някакъв мъж. След като прегледа болния, Бьонаси неочаквано възкликна:
— Драга стопанко, няма смисъл да идвам тук, щом като не следвате предписанията ми. Дали сте на съпруга си хляб. Искате да го убиете ли? По дяволите! Ако му давате друго освен отварата от троскот, кракът ми повече няма да стъпи у вас и ще си търсите друг лекар където искате.
— Но, скъпи ми господин Бьонаси, горкият старец беше много гладен, а когато един мъж не е сложил нищо в устата си петнайсет дни…
— Ще ме слушате ли, или не? Ако дадете на мъжа си дори една хапка, докато не му разреша, ще го убиете, ясно ли ви е?
— Нищо няма да му даваме, драги господине. По-добре ли е? — попита тя и тръгна след лекаря.
— Ами не, разбира се, вие сте влошили състоянието му, като сте му дали да яде. Защо не разбирате, дебела главо, че не трябва да се храни човек, който е на диета? Селяните са непоправими! — добави Бьонаси, като се обърна към офицера. — Когато болен не е хапвал нищо няколко дни, те мислят, че умира, и го тъпчат със супа или вино. Ето една нещастна жена, която за малко не е уморила мъжа си.
— Да уморя мъжа си заради някаква жалка попарка с вино!
— Точно така, драга жено. Дори съм учуден, че го заварвам жив след тази попарка. Не забравяйте да изпълнявате съвсем точно това, което ви казах.
— О, драги господине, предпочитам да умра, отколкото да не спазвам вашите предписания.
— Е, ще проверя. Утре вечер пак ще дойда да му пусна кръв. — Сега трябва да вървим покрай потока пеш — обърна се Бьонаси към Жьонеста, — тъй като от тук до къщата, в която трябва да отида, няма път за коне. Момченцето на този човек ще пази конете ни.
— Полюбувайте се на красивата ни долина — продължи лекарят, — не прилича ли на английски парк? Сега отиваме у работник, който е безутешен след смъртта на едно от децата си. Големият му син тогава бе още малък, поискал при последната жътва да работи наравно с мъжете, но горкото дете се пресилило и умря от слабост в края на есента. За първи път срещам толкова силно развито бащинско чувство. Обикновено селяните жалят за умрелите си деца като за загубата на нещо полезно, което е част от състоянието им, и жалят за тях с оглед на възрастта им. Защото, когато детето порасне, то вече се превръща в капитал за баща си. Но този човечец истински обичаше сина си. „Нищо не може да ме утеши за тази загуба!“ — ми каза той веднъж, когато го видях на ливадата, прав, неподвижен, забравил за работата си, облегнат на косата, а в другата ръка с точилото, което явно му бе излязло от ума. Оттогава не ми е говорил повече за мъката си, но се затвори в себе си, залиня. Сега пък е болно едно от момиченцата му…
Докато разговаряха, Бьонаси и неговият гост стигнаха до къщичка, построена върху насипа на дъбилня. Под една върба забелязаха около четиридесетгодишен мъж, който ядеше прав комат хляб, натрит с чесън.
— Е, Гание, по-добре ли е малката?
— Не знам, господине — отвърна той мрачно, — ще я видите, жена ми е при нея. Въпреки грижите ви, страхувам се, че смъртта отново е влязла у дома, за да ми отнеме всичко.
— Смъртта у никого не се заседява, Гание, тя няма време. Не падайте духом.
Бьонаси влезе в къщата, следван от бащата. Половин час по-късно излезе, придружен от майката, на която каза:
— Не се безпокойте, правете това, което ви препоръчах, тя е спасена.
— Ако всичко това ви отегчава — обърна се лекарят към военния, докато се качваха отново на конете, — мога да ви изпратя до пътя за селото и да се приберете.
— О, съвсем не, честна дума, не скучая.
— Но навсякъде ще видите колиби, които си приличат, на пръв поглед няма нищо по-еднообразно от селото.
— Да вървим — отсече военният.
Няколко часа те обикаляха областта, прекосиха надлъж кантона и надвечер се върнаха в онази част, която бе в съседство с новото селище.
— Сега трябва да отида ей там — показа лекарят на Жьонеста едно място, където се издигаха брястове. — Тези дървета може би са на двеста години — добави той. — Там живее жената, заради която вчера по време на вечерята дойде да ме извика едно момче и каза, че пребледняла като платно.
— Беше ли нещо опасно?
— Не — отвърна Бьонаси, — от бременността е. Жената е влязла в последния месец. Често през този период някои жени имат спазми. Но за всеки случай трябва да ида да я видя, да не би да има нещо тревожно. Аз сам ще израждам тази жена. Всъщност ще ви покажа едно от новите ни производства — тухларната. Пътят е хубав, искате ли да препуснем в галоп?
— Вашият кон ще може ли да ме следва? — попита Жьонеста и извика на коня си: — Дий, Нептун!
За миг офицерът се отдалечи на стотина крачки и изчезна сред облаци прах; но въпреки голямата скорост, с която препускаше, той неизменно чуваше коня на лекаря до себе си. Бьонаси викна нещо на своя жребец и изпревари командира, който го настигна едва при тухларната, когато лекарят спокойно завързваше коня си за кола на плета.
— Дяволите да ви вземат! — извика Жьонеста и погледна коня на лекаря, който не беше нито потен, нито запъхтян. — Що за животно е това?
— Аа — засмя се лекарят, — вие го взехте за кранта. Засега историята на този хубав кон ще ни отнеме много време. Достатъчно е да знаете, че Рустан е истински берберски кон от Атласките планини[64]. Северноафриканският кон струва колкото арабският. Моят изкачва планините в тръс, без да се изпотява, и се движи със сигурна стъпка покрай пропасти. Всъщност той ми е подарък, при това напълно заслужен. Така един баща реши да ми се отплати за живота на дъщеря си, една от най-богатите наследнички в Европа, на която се натъкнах по пътя за Савоя. Момичето си отиваше и ако ви кажа как го излекувах, ще ме помислите за шарлатанин. О-хо-хо, чувам конски звънчета и шум от каруца по пътеката. Я да видим дали случайно не е самият Виньо и ако е той, добре огледайте този мъж.
Скоро се зададоха четири огромни коня с всички амуниции като конете на богатите земеделци от Бри. Вълнените пискюли, звънчетата, кожените ремъци бяха чисти и богатски. В тази широка каруца, боядисана в синьо, седеше бузесто момче, загоряло от слънцето, и си подсвиркваше, държейки камшика като пушка за почест.
— Не, не е собственикът на каруцата — каза Бьонаси. — Полюбувайте се как промишленото благоденствие на господаря се отразява върху всичко, дори върху неговия впряг! Не е ли това признак на твърде рядко срещана в дълбоката селска провинция търговска предприемчивост?
— Да, да, всичко е стегнато и гиздаво — потвърди военният.
— Та Виньо притежава два такива екипажа. Освен това си е взел малко яздитно конче, за да си върши работата, тъй като сега търговията му се разпростира твърде далеч, а преди четири години този човек нямаше нищо. Не, бъркам, имаше дългове. Да влизаме ли?
— Момчето ми — попита Бьонаси каруцаря, — госпожа Виньо сигурно си е у дома?
— Господине, тя е в градината, току-що я зърнах над живия плет, ще я предупредя за вашето идване.
Жьонеста последва Бьонаси, който го преведе през голямо пространство, заградено с жив плет. В един ъгъл бяха струпани бяла пръст и глина, необходими за производството на керемиди и плочки. На друго място имаше купчина наръчи от дива метла и дърва за поддържане на огъня в пещта; по-нататък върху оградена площ няколко работници трошаха бял варовик или мачкаха глината за тухлите. Точно срещу входа под високите брястове се намираше работилницата за кръгли и четвъртити керемиди — голям цех на открито, в дъното на който се виждаха навесите на сушилнята, а близо до нея — дълбоката паст на пещта, лопатите с дълги дръжки, издълбаният черен улей. Успоредно на тези постройки имаше схлупена къщурка, която служеше за жилище на семейството, и там бяха сайвантите, конюшните, оборите, плевнята. По двора се разхождаха птици и свине. Чистотата, която цареше във всички тези места, и доброто им поддържане доказваха бдителността на собственика.
— Предшественикът на Виньо — заразказва Бьонаси — беше един нещастник, мързеливец, който обичаше само да пие. Някога е бил работник, знаеше да пали пещта и да плаща за изработката, това бе всичко; не беше нито деен, нито имаше търговски нюх. Ако някой не дойдеше да купи стоката му, тя се рушеше и разпиляваше. Затова умираше от глад. В резултат на неговото лошо отношение жена му бе почти слабоумна и тънеше в мизерия. Тази леност, непоправимата глупост ми причиняваха такава болка, видът на работилницата ми бе толкова неприятен, че избягвах да минавам оттук. За щастие той и жена му бяха възрастни. Един ден тухларят се парализира и аз веднага го изпратих в старопиталището в Гренобъл. Собственикът на тухларната без разправии се съгласи да си я вземе обратно въпреки окаяното й състояние, а аз започнах да търся нови наематели, които да участвуват в планираните от мен подобрения на всички кантонални производства. Съпругът на една прислужничка на госпожа Гравие, беден работник, който печелеше твърде малко при някакъв грънчар и не можеше да издържа семейството си, послуша съвета ми. Този човек прояви смелост и нае тухларната без пукнат грош. Настани се в нея, научи жена си, възрастната майка на жена си и своята собствена да правят керемиди и ги превърна в свои работници. Да ви кажа право, не знам как се оправяха! Навярно Виньо е вземал назаем дърва, за да пали пещта, навярно нощем е носел суровините с кошове, а през деня ги е обработвал; с една дума, мълком разгърна безмерна енергия и двете дрипави стари майки му работеха като роби. По този начин Виньо успя да изпече няколко пещи керемиди и първата година ядяха скъпо заплатения с потта на цялото семейство хляб; но издържа. Мъжеството му, способностите му, търпението му привлякоха вниманието на хората и той се прочу. Бе неуморим: сутрин тичаше до Гренобъл, продаваше керемидите и тухлите; по обед се връщаше, а през нощта отново отиваше в града; сякаш бе вездесъщ. Към края на първата година взе две момчета да му помагат. Като видях това, му дадох пари назаем. И така, господине, с всяка изминала година участта на семейството все повече се подобряваше. Още на втората година двете стари майки престанаха да правят тухли, не трошаха камъни: те започнаха да обработват малки градинки, готвеха, кърпеха дрехите, вечер предяха, а през деня ходеха в гората. Младата жена, която знае да чете и пише, се занимаваше със сметките. Виньо си купи конче, за да обикаля околността и да търси пазари за стоката си; после изучи тънкостите на тухларското изкуство, намери начин да произвежда красиви бели плочки и ги продаваше по-евтино от пазарната цена. На третата година си купи каручка и два коня. Когато стъкми първия си впряг, жена му започна да се облича кокетно. С увеличаването на печалбата в домакинството му всичко потръгна добре, но той продължи да поддържа реда, пестеливостта, чистотата — принципите, донесли неговото малко състояние. По-късно можеше вече да си позволи четирима работници, на които плащаше добре. Нае каруцар, стегна всичко и поддържаше имота на висота; с една дума, постепенно, проявявайки изобретателност, разширявайки своята дейност и търговия, той заживя заможно. Миналата година откупи тухларната, а догодина смята да построи друга къща. Сега цялото му домочадие е здраво и добре облечено. Жена му, която беше слабичка и бледа, защото споделяше грижите и безпокойствата на господаря, сега отново е закръглена, свежа и красива. Двете стари майки са много щастливи и се занимават с доизкусурявания в къщната работа и търговията. Трудът донесе пари, а парите, давайки спокойствие, възвърнаха здравето, изобилието и радостта. Наистина за мен това домакинство е живата история на общината и изобщо на младите търговски нации. Тази някога запусната, празна, мръсна, непроизводителна тухларна сега е в пълен разцвет, обитаема, богата и добре продоволствувана, в нея кипи живот. Ето, вижте дървен материал за немалка сума и всички суровини, необходими за работа през сезона; защото сигурно знаете, че тухлите се произвеждат само през определен период на годината, между юни и септември. Нали тази активност доставя удоволствие? Моят тухлар участвува във всички строежи в селото. Винаги с буден ум, винаги в движение, винаги деен, хората от кантона го нарекоха Неуморимия.
Едва Бьонаси бе завършил думите си, и една добре облечена млада жена с красиво боне на главата, бели чорапи, копринена престилка, розова рокля, облекло, напомнящо някогашната й униформа на камериерка, отвори дървената портичка към градината и доколкото позволяваше състоянието й, бързо се насочи към гостите, но двамата ездачи тръгнаха насреща й. Наистина госпожа Виньо бе хубава и доста пълна жена, мургава, но явно кожата й е била бяла. Макар че по челото й личаха няколко бръчки, следи от някогашната мизерия, лицето и бе приятно и излъчваше щастие.
— Господин Бьонаси — обърна се тя гальовно към него, като видя, че спира, — ще ми окажете ли честта да отпочинете за малко у дома?
— С удоволствие — отвърна той. — Минете, капитане.
— На господата навярно им е много топло. Искате ли малко мляко или вино? Господин Бьонаси, опитайте виното, което съпругът ми бе така мил да купи за деня на раждането. Ще ми кажете дали е хубаво.
— Имате добър мъж.
— Да, господине — отвърна тя спокойно, — наистина съм много облагодетелствувана.
— Нищо няма да пием, госпожа Виньо, дойдох да видя дали се чувствувате добре.
— Нищо ми няма — каза тя. — Ето, нали виждате, прекопавах градината, колкото да не стоя без работа.
В този момент двете майки дойдоха да поздравят Бьонаси, а каруцарят остана насред двора, обърнат така, че да може да гледа лекаря.
— Я сега да видим, дайте ми ръката си — обърна се докторът към госпожа Виньо.
Той опипа пулса на младата жена мълчаливо и вглъбено, с изключително внимание. В това време трите жени разглеждаха военния с непрестореното любопитство на селяните, които не се срамуват да го изразяват.
— Много добре! — възкликна весело лекарят.
— Ще роди ли скоро? — извикаха двете майки.
— Навярно още тази седмица! Виньо на път ли е? — попита Бьонаси.
— Да, господине — отвърна младата жена, — милият ми мъж бърза да приключи делата си, за да може да остане вкъщи по време на раждането!
— Е, хайде, деца мои, благоденствувайте! Продължавайте да увеличавате състоянието си и да се множите.
Жьонеста се изпълни с възхищение от чистотата, която цареше вътре в почти порутената къща. Като видя удивлението на офицера, Бьонаси отбеляза:
— Само госпожа Виньо може да поддържа домакинството толкова чисто. Иска ми се повече хора от селото да се поучат от нея.
Жената на тухларя се изчерви и обърна глава, но лицата на двете майки грейнаха от огромното удоволствие, което им доставяше похвалата на лекаря. И трите го изпратиха до мястото, където бяха оставили конете.
— Е — обърна се Бьонаси към двете възрастни жени, — ето ви напълно щастливи! Искате ли да станете баби?
— О, не ми говорете — обади се младата жена, — подлудяват ме. Двете ми майки искат момче, мъжът ми иска момиченце, мисля, че ще ми бъде трудно да задоволя всички.
— А вие, вие какво искате? — засмя се Бьонаси.
— О, господине, аз искам дете.
— Виждате ли — обърна се лекарят към офицера, когато хвана коня си за юздата, — тя вече е майка.
— Довиждане, господин Бьонаси — сбогува се младата жена. — Когато научи, че сте идвали, съпругът ми ще съжалява, че не е бил тук.
— Нали не е забравил да изпрати моите хиляда керемиди в Гранж о Бел?
— Много добре знаете, че ще зареже всички други поръчки на кантона, за да ви услужи. Ами че на него му е най-тежко, когато трябва да взима пари от вас, но аз му казвам, че вашите екю носят щастие, и това е така.
— Довиждане — сбогува се Бьонаси.
Трите жени, каруцарят и двамата работници, излезли от работилниците да видят лекаря, останаха скупчени около плета, който служеше за врата на тухларната, за да могат да се порадват на неговото присъствие до последния момент, така както постъпваме с близки и скъпи гости. Не е ли естествено поривите на сърцето навсякъде да бъдат еднакви? И затова милите, непринудени обичаи на приятелството са еднакви във всички страни.
След като погледна слънцето, Бьонаси каза на своя спътник:
— Имаме още два часа до залеза и ако не сте много изгладнели, ще посетим едно прелестно създание, за което почти винаги запазвам времето, което ми остава между последните визити и вечерята. В кантона я наричат моята мила приятелка; но не мислете, че този израз, употребяван тук за бъдещата съпруга, прикрива или допуска и най-дребното злословие. Въпреки че грижите ми за това нещастно дете предизвикват напълно понятна ревност, мнението, което всеки тук си е създал за характера ми, изключва злобните приказки. Никой не може да си обясни прищявката ми да отпусна на Фосьоз рента, за да живее, без да бъде принудена да работи, но всички вярват в нейната добродетелност. Те знаят, че ако моята нежност премине границите на приятелската закрила, то аз нито за миг не бих се поколебал да се оженя за нея. Обаче — добави лекарят с тъжна усмивка — за мен не съществува жена нито в този кантон, нито където и да било другаде. И все пак, драги господине, един твърде чувствителен човек изпитва непреодолима потребност да се привърже към нещо или към някого сред всички предмети и хора, които го заобикалят, особено когато в живота му е пусто. Затова, повярвайте ми, трябва винаги да съдим благоприятно човек, който обича кучето или коня си! Сред страдащото стадо, което случайността ми повери, тази бедна болнава девойка за мен е като слънцето на моя роден Лангдок[65], като любимото агънце, което овчарките окичват с избелели панделки, на което говорят, което оставят да си пасе покрай житата, а кучето никога не стряска ленивата му походка.
Бьонаси говореше прав, държеше се за гривата на коня, готов да го яхне, но продължаваше да стои до него, сякаш чувството, което го вълнуваше, изключваше резките движения.
— Е, хайде — извика той, — да вървим да я видите! Щом ви водя у нея, смятам, не е необходимо да ви обяснявам, че за мен тя е като сестра!
Когато двамата ездачи възседнаха конете, Жьонеста попита лекаря:
— Ще бъде ли нескромно, ако помоля да ми разкажете нещо за вашата Фосьоз? Измежду съдбите, които ми описахте, нейната едва ли е най-скучната.
— Господине — отвърна Бьонаси и спря коня си, — може би вие няма да споделите интереса ми към Фосьоз. Нейната участ прилича на моята: неосъществено призвание. Чувството, което изпитвам към нея, и вълнението, което ме обхваща, когато я виждам, се дължат на сходното ни положение. Веднъж отдал се на военното поприще, вие сте следвали наклонностите си или пък с течение на времето тази професия ви е харесала; иначе не бихте останали до тази възраст под тежкия хомот на военната дисциплина. Затова не бихте могли да разберете нито нещастната душа, в която непрестанно се раждат копнежи, но никога не се сбъдват, нито постоянната мъка на създание, принудено да живее извън своята естествена среда. Тези страдания са известни единствено на самите създания и на Бог, който им изпраща подобни огорчения, защото само те познават въздействуващата сила на житейските събития върху душите им. Но дори вие, преситен свидетел на толкова нещастия, предизвикани от продължителната война, не сте ли почувствували някога сърцето ви да се изпълва с тъга при вида на дърво с пожълтели листа, на вехнещо, умиращо посред пролет дърво само защото не е било посадено в благодатна за пълното му разцъфване почва? Още на двадесетгодишна възраст сърцето ми се свиваше, като гледах скръбното примирение на някое креещо растение; и досега извръщам глава при такава гледка. Моето детско страдание е било смътно предчувствие за по-късните ми мъжки страдания, нещо като привличане между настоящето и бъдещето ми, което аз инстинктивно съм предугаждал в живота на преждевременно клюмналото растение, отиващо към своя край, еднакъв и за дърветата, и за хората.
— Когато видях колко сте добър, разбрах, че сте страдали!
— Виждате, господине — продължи Бьонаси, без да отвърне на Жьонеста, — че когато говоря за Фосьоз, все едно че говоря за себе си. Фосьоз е точно такова присадено на чужда почва растение, човешко растение, непрестанно разкъсвано от скърби или дълбоки мисли, които взаимно си влияят и се множат. Това клето момиче винаги страда. При нея душата убива тялото. Можех ли да гледам хладнокръвно това слабо създание, жертва на най-голямото, но и най-пренебрегваното в нашия егоистичен свят нещастие, след като дори самият аз, каленият в страданията мъж, се изкушавам всяка вечер да захвърля товара на подобно нещастие? И може би наистина бих го захвърлил, ако не беше религиозното чувство, което притъпява мъката ми и разпръсква в душата ми сладки надежди. Дори ако всички ние не бяхме чада на един Бог, Фосьоз пак щеше да бъде моя сестра в страданието.
Бьонаси сръга коня в хълбоците и увлече напред Жьонеста, сякаш се боеше да продължава разговора в този дух.
— Господине — продължи лекарят, когато конете се изравниха, — природата е създала, ако може така да се каже, това нещастно момиче, за да страда, както е създала други жени за удоволствие. Когато виждам подобни предопределености на съдбата, не мога да не повярвам, че има и друг живот. На Фосьоз всичко й влияе: ако времето е мрачно и сиво, тя е тъжна и плаче заедно с небето; това са нейни думи. Пее заедно с птиците, успокоява се и настроението й става ведро ведно с небето, разхубавява се в хубав ден, нежният аромат е за нея безгранично удоволствие. Виждал съм я как цял ден се наслаждава на уханието, което резедата изпуска след дъждовна утрин, даряваща живот на цветята и свежест и блясък на деня; Фосьоз също бе разцъфнала заедно с природата, с всички растения. Ако времето е задушно, наелектризирано, Фосьоз има припадъци, които не минават от нищо, ляга си и се оплаква от хиляди различни болежки, без да знае какво й е; когато я разпитвам, тя ми отговаря, че костите й омекват, а плътта й сякаш се топи. През тези безжизнени часове тя усеща живота само чрез страданието. Сърцето й е вън от нея, както тя се изразява. Понякога съм заварвал горкото момиче да плаче, съзерцавайки някои пейзажи в нашите планини при залез-слънце, когато многобройни и величествени облаци се събират над позлатените върхове. „Защо плачете, дете мое?“ — питам я аз. „Не знам, господине, стоя тук, гледам глупаво нагоре и от продължителното взиране накрая загубвам представа къде съм.“ — „Но какво виждате?“ — „Не мога да ви кажа, господине.“ Колкото после и да я разпитвате през цялата вечер, няма да изкопчите нито една думица. Но ви поглежда замислено или стои така с овлажнели очи, почти безмълвна, явно вглъбена в себе си. Тя така дълбоко потъва в мислите си, че ги предава на другите; поне на мен в такъв момент ми действува като натежал от електричество облак. Един ден я притиснах с настойчивите си въпроси, исках на всяка цена да я накарам да се разприказва и й казах някои по-остри думи; и какво мислите, господине? Тя се разплака. В други моменти Фосьоз е весела, приветлива, засмяна, чевръста, остроумна; разговаря с охота, изразява нови, оригинални мисли. Тя не е в състояние да се занимава с някаква постоянна работа: когато отиваше да се труди на полето, по цели часове стоеше и се любуваше на някое цвете, на течащата вода, разглеждаше живописните чудеса под прозрачните и спокойни води на поточетата — красивите мозайки от камъчета, пръст, пясък, водни растения, мъх, кафява тиня, чиито цветове са толкова нежни, а тоновете им създават причудливи контрасти. Когато дойдох в този край, бедното момиче умираше от глад; срамуваше се да приеме чуждия хляб и прибягваше до общественото милосърдие едва когато някакво крайно силно страдание я принуждаваше. Често срамът й даваше сили и няколко дни тя работеше на полето; но бързо се изтощаваше и болест я принуждаваше да изостави започнатата работа. Едва възстановила се, тя влизаше в някое стопанство в околностите и предлагаше да се грижи за животните; но след като вещо се справяше със задачата, напускаше, без да каже защо. Навярно за нея всекидневната работа бе твърде тежък ярем, защото Фосьоз е олицетворение на независимостта и женското своенравие. Тогава тя започваше да бере трюфели или други гъби и отиваше да ги продава в Гренобъл. В града се изкушава от разни дреболийки и след като е спечелила няколко дребни монети, тя забравя бедността си, купува си панделки, дрънкулки, без да мисли за утрешния хляб. Освен това, ако някое момиче от селото хареса нейното медно кръстче, позлатеното сърчице или кадифената й панделка, тя му ги дава, щастлива, че може да достави удоволствие, защото Фосьоз живее със сърцето си. Затова ту я обичат, ту я съжаляват, ту я презират. Нещастното момиче се измъчваше от всичко — от леността си, от добротата си, от суетността си; тя е суетна, лакома, любопитна; с една дума, тя е жена, оставя се на чувствата и на вкусовете си с детинска наивност: разкажете й за някое добро дело, тя потръпва и се изчервява, сърцето й забива учестено, плаче от радост; разправете й история за крадци, ще побледнее от уплаха. Тя е самата непринуденост, най-откритата душа и най-чувствителната и честна натура, които могат да се срещнат; ако й поверите сто златни монети, ще ги зарови в някой ъгъл и ще продължава да проси прехраната си.
Гласът на Бьонаси трепна, когато изрече тези думи.
— Веднъж реших да я изпитам, господине — продължи той, — и после съжалявах за това. Нима да изпиташ човека не означава да го шпионираш или най-малкото да проявяваш недоверие към него?
Лекарят млъкна, вглъбен в съкровените си мисли, и не забеляза, че думите му притесниха неговия спътник, който, за да не издаде своето объркване, започна да оправя поводите на коня си. Бьонаси продължи:
— Бих искал да омъжа милата Фосьоз, на драго сърце бих дал една от моите ферми на някое добро момче, което ще я направи щастлива, и тя наистина би била щастлива. Да, бедното момиче ще обича децата си до полуда и всички чувства, които напират в него, биха се излели в едно-единствено, което при жената обема всички останали: в майчинството; но досега нито един мъж не й е харесал. А чувствителността й е опасна за самата нея; тя знае това и когато видя, че съм го забелязал, сподели с мен предразположението си към нервни депресии. Фосьоз е от онзи род жени, у които и най-незначителният досег предизвиква опасни трепети; затова трябва да сме й признателни за нейната сдържаност и женска гордост. Тя е недостъпна като лястовица. Ех, ако знаете, господине, каква дълбока многообразна душевност! Била е сътворена, за да бъде богата и обичана; щеше да бъде благодетелка и вярна. А сега, на двадесет и две години, тя вече изнемощява под бремето на собствената си душа и полека гасне, жертва на изострената си чувствителност, на своята твърде силна или твърде изнежена природа. Пламенна, но несподелена страст ще доведе до лудост клетата Фосьоз. След като изучих нейния темперамент, след като разбрах същността на нейните пристъпи и на трескавите й въжделения, след като бях свидетел на хармонията между нейното състояние и промените в атмосферата, след като установих, че тя се влияе от фазите на луната — факт, който внимателно проверих, аз се погрижих за нея, господине, като за създание, различно от другите, чието болнаво съществуване може да бъде разбрано единствено от мен. Както ви казах, за мен тя е агънцето с панделките. Но сега ще я видите, ето нейната къщичка.
Двамата ездачи бяха изкачили с равен ход около една трета от планината по стръмни, оградени с храсталаци пътеки. На един завой Жьонеста забеляза къщата на Фосьоз. Домът бе разположен на голям планински рид. Красива наклонена зелена полянка, приблизително три арпана, с дървета и няколко водопадчета, бе заградена от достатъчно висок зид, за да служи като ограда, но не и прекалено висок, та да закрива изгледа към околността. Тухлената къща с плосък покрив, с няколко стъпки широки стрехи, бе очарователна сред планинския пейзаж. Тя се състоеше от приземие и етаж с боядисани в зелено врата и капаци на прозорците. Къщата беше с южно изложение, но не толкова просторна, че да има други прозорци и врати освен на фасадата, чиято изрядна чистота й придаваше някаква селска кокетност. Издадените части на стрехите бяха облицовани по немската мода с боядисани в бяло дъски. Около къщата се издигаха няколко цъфнали акации и други благоуханни дървета, шипкови храсти, пълзящи растения, голям орех, пощаден от секирите, а в потоците растяха няколко плачещи върби. Зад нея имаше букова и елова гора — широк тъмен фон, на който красивата сграда ярко се открояваше. В този час на деня въздухът бе пропит от разнообразните аромати на планината и градината на Фосьоз. Чистото ведро небе бе облачно чак при хоризонта. В далечината върховете вече аленееха, обагрени от лъчите на залязващото слънце. От тази височина като на длан се виждаше цялата долина от Гренобъл чак до скалния пояс, а в подножието му се намираше езерцето, край което Жьонеста бе минал предния ден. На доста голямо разстояние над къщата се мяркаше редицата тополи, която ограждаше големия път от селото за Гренобъл. А самото село, огрявано косо от слънчевите лъчи, блестеше като диамант и от всичките му прозорци струяха отразените червени зари.
Тази гледка накара Жьонеста да спре коня си и да посочи работилниците в равнината, новото селище, къщата на Фосьоз.
— След победата при Ваграм[66] и завръщането на Наполеон в Тюйлери[67] през 1815 година — въздъхна той — този пейзаж ме е развълнувал най-силно. На вас, господине, дължа тази наслада, защото вие ме научихте да вкусвам красотата, която човек може да открие във всяко кътче.
— Да — усмихна се лекарят, — по-добре е да се строят градове, отколкото да се превземат.
— Ех, господине, не можете да си представите какво означава превземането на Москва и Мантуа[68]! Нима то не носи слава на всички нас? Вие сте доблестен човек, но и Наполеон беше такъв; ако не беше Англия, вие двамата бихте се спогодили и нашият император нямаше да падне. Сега, когато е мъртъв, мога да призная, че го обичам! Освен това — огледа се офицерът — тук няма шпиони. Какъв владетел! Проникваше в душите на всички! Щеше да ви назначи в Държавния съвет, защото бе ръководител, и то велик ръководител, знаеше дори колко патрона са останали в паласките след битка. Горкият човек! Докато ми разказвахте за вашата Фосьоз, си мислех, че той, именно той умря на Света Елена[69]. Какво ще кажете! Е, това ли бяха мястото и жилището, които можеха да удовлетворят човек, свикнал да живее с крака в стремената и задник на трон? Казват, че там се е занимавал с градинарство. По дяволите! Та той не бе създаден да сади зеле! Сега трябва да служим на Бурбоните, и то честно, господине, защото в края на краищата Франция си е Франция, както вие сам казвахте вчера.
При тези думи Жьонеста машинално слезе от коня и повтори движенията на Бьонаси, който завързваше коня си за едно дърво.
— Да не би пък да не си е у дома? — запита се лекарят, като не видя Фосьоз на прага на къщата.
Те влязоха и не завариха никого в стаята в приземието.
— Навярно е чула тропота на двата коня — усмихна се Бьонаси — и се е качила да си сложи шапчица, коланче, някакво парцалче.
Той остави Жьонеста сам и отиде да потърси Фосьоз. Военният заразглежда стаята. Стената бе облепена със сиви тапети на розички, а на пода вместо килим имаше сламена рогозка. Столовете, креслото и масата бяха от необелено дърво. Нещо като жардиниери, направени от обръчи и ракита, пълни с цветя и мъх, красяха тази стая, а на прозорците висяха бели памучни перденца с червени ресни. Върху камината имаше огледало, а между две лампи бе поставена ваза от едноцветен порцелан; до креслото стоеше табуретка от борово дърво; на масата лежаха разкроено платно, няколко готови джобчета, започнати ризи, всички принадлежности за шивачка на бельо: кошничката й, ножиците, конците, иглите. Всичко беше чисто и свежо като раковина, която морето е изхвърлило на пясъчния бряг. От другата страна на коридора, в дъното на който имаше стълбище, Жьонеста забеляза кухня. Вероятно и първият етаж също като приземния се състоеше само от две стаи.
— Не се плашете — говореше Бьонаси на Фосьоз. — Хайде, идвате ли?…
Като чу тези думи, Жьонеста бързо се върна в стаята. Скоро се появи зачервено, срамежливо и стеснително младо момиче с хубава фигура, облечено в рокля от розова батиста на ситно райе с бял нагръдник. Лицето й бе забележително единствено с известна плоскост на чертите, по което напомняше лицата на казаците и русите, които имаха твърде печална слава във Франция след разгрома през 1814 година[70]. Наистина Фосьоз също като северняците имаше чип и дълбоко разположен нос; устата й бе голяма, а брадичката малка, ръцете й червени, краката яки, с развити стъпала като на селянките. Макар че лицето й беше изложено на вятър и слънце, то бе бледо като на попарено цвете, но тази бледност придаваше някакво своеобразие на нейната физиономия и я правеше привлекателна от пръв поглед. Сините й очи изразяваха такава нежност, движенията й бяха толкова грациозни, гласът й издаваше тъй дълбока чувствителност, че въпреки външното несъответствие на чертите с качествата, които Бьонаси бе хвалил пред офицера, той разпозна във Фосьоз своенравното и болнаво създание, измъчвано от неосъществените пориви на душата си. След като разпали в камината силен огън от брикети и сухи клони, Фосьоз седна в креслото и продължи да шие започната риза; така, външно спокойна, седеше пред очите на офицера полузасрамена, без да смее да вдигне поглед; но учестеното повдигане на гръдта й, която с красотата си порази Жьонеста, издаваше уплаха.
— Е, мило дете, напредвате ли? — попита я Бьонаси, като си играеше с разкроените парчета плат за ризи.
Фосьоз погледна срамежливо и умолително лекаря.
— Не ми се карайте, господине — отвърна тя, — днес нищо не съм шила, въпреки че вие сте ми ги поръчали, и то за хора, които много се нуждаят от тях. Но времето беше толкова хубаво! Разхождах се, събрах за вас гъби и бели трюфели, които занесох на Жакот; тя остана много доволна, защото имате гости за вечеря. Бях ужасно щастлива, че съм отгатнала това. Нещо ми подсказваше да отида да набера.
И тя отново започна да боде с иглата.
— Госпожице — обърна се към нея Жьонеста, — имате много красив дом.
— Съвсем не е мой, господине — отвърна Фосьоз и отправи на непознатия поглед, който, ако можеше, би се изчервил. — Той е на господин Бьонаси. — И тя нежно погледна лекаря.
— Вие добре знаете, дете мое — заговори той, хващайки я за ръката, — че никога няма да ви изгонят оттук.
Фосьоз рязко стана и излезе.
— Как я намирате? — обърна се докторът към офицера.
— Тя наистина е трогателна — отвърна Жьонеста. — А вие сте й подредили тук прекрасно гнезденце!
— Ами! Тапети за петнадесет или двадесет су, но добре подбрани, това е всичко. Мебелите не са нищо особено, направи ги моят кошничар, който искаше да ми засвидетелствува признателността си. Фосьоз сама уши пердетата от няколко она[71] хасе. Нейното жилище и съвсем обикновената покъщнина ви се струват красиви, защото ги виждате в планинска къщичка, в затънтен край, където не сте очаквали, че ще попаднете на нещо хубаво и спретнато; но тайната на това изящество е в хармонията между дома и природата, която е събрала тук поточета, китка дървета, посяла е на тази поляна най-хубавите си треви, ароматни ягоди, прелестни теменужки.
— Какво ви стана? — поинтересува се Бьонаси, когато Фосьоз се върна.
— Нищо, нищо — отвърна тя, — стори ми се, че една от кокошките не се е прибрала.
Тя лъжеше, но само лекарят забеляза това и й прошепна на ухото:
— Вие сте плакали.
— Защо ми говорите такива неща пред друг човек? — запита тя.
— Госпожице — обади се Жьонеста, — грешите, като стоите тук самичка. Колкото и очарователна да е клетката ви, на вас ви трябва съпруг.
— Така е, господине — отвърна тя, — но виждате ли, аз съм бедна и с труден характер. Не ми се ще да нося ядене на нивата или да карам каруца, да усещам гнета на сиромашията над онези, които бих обичала, без да мога да я премахна, да се грижа по цял ден за децата и да кърпя дрехите на някой мъж. Господин свещеникът ми казва, че тези мисли не са християнски; знам това, но какво да направя? Някои дни предпочитам да изям парче сух хляб, отколкото да си сготвя. Защо трябва да досаждам на някой мъж с моите недостатъци? Той може би ще се претрепва, само и само да задоволява прищевките ми, а това не би било справедливо. Е, няма как, такава ми била орисията и ще трябва да си я търпя сама.
— Всъщност клетата ми Фосьоз се е родила мързелива — обади се Бьонаси — и човек трябва да я приеме такава, каквато е. Но това, което сега ви каза, означава, че все още не е обичала никого — добави той, смеейки се.
После стана и излезе за малко на поляната.
— Вие сигурно много обичате господин Бьонаси — заговори я Жьонеста.
— О, да, господине! И много други хора от кантона също като мен са готови в огъня да се хвърлят за него. Но той, който лекува другите, страда от нещо, което нищо не може да излекува. Вие сте негов приятел, нали? Може би вие знаете какво го измъчва? Кой е могъл да причини мъка на човек като него — земно олицетворение на Бога? Познавам мнозина в нашия край, които вярват, че пшеницата им расте по-добре, когато е минал сутринта край тяхната нива.
— А вие, какво мислите вие?
— Аз, господине, когато го видя… — Тя сякаш се поколеба, после добави: — Тогава през целия ден съм щастлива. — Фосьоз наведе глава и започна да шие с необичайна пъргавина.
— Е, как, разказа ли ви капитанът нещо за Наполеон? — попита лекарят, връщайки се в стаята.
— Господинът е виждал императора? — възкликна Фосьоз, като се взря в лицето на офицера със страстно любопитство.
— О, по дяволите, повече от хиляда пъти.
— Ех, колко ми се иска да чуя нещо военно.
— Утре може би ще дойдем да пием кафе с мляко при теб. И тогава ще ти разкажем нещо военно, дете мое — обеща Бьонаси, като я притегли към себе си за врата и я целуна по челото. — Знаете ли, това е моята дъщеря — добави той, като се обърна към офицера, — ако не я целуна по челото, през целия ден нещо ми липсва.
Фосьоз стисна ръката на Бьонаси и му каза тихо:
— Колко сте добър!
Те си тръгнаха, но тя ги последва, за да види как се качват на конете. Когато Жьонеста възседна коня си, тя попита шепнешком Бьонаси:
— Кой е този господин?
— Охоо! Може би съпруг за теб — отвърна лекарят, слагайки крак в стремето.
Тя остана да ги гледа как слизат по склона и когато вече минаваха отдолу, покрай градината, я видяха, покатерила се на купчина камъни, за да ги зърне още веднъж и да им кимне за последен път.
— Господине, в това момиче има нещо необикновено — обърна се Жьонеста към лекаря, когато вече бяха далеч от къщата.
— Нали? — възкликна той. — Десетки пъти съм си казвал, че от нея ще излезе очарователна съпруга, но аз не бих могъл да я обичам другояче освен като сестра или дъщеря; сърцето ми е мъртво.
— Тя има ли родители? — попита Жьонеста. — Какви са били баща й, майка й?
— О, това е дълга история — продължи Бьонаси. — Вече няма нито баща, нито майка, нито роднини. Интересувал съм се от всичко, свързано с нея, дори от произхода на името й. Фосьоз е родена в селото. Баща й, надничар от Сен Лоран дю Пон, се е казвал Фосьор, навярно съкратено от фосоайор[72], защото от незапомнени времена тяхното семейство се занимавало с погребването на мъртвите. От това име лъха цялата печал на гробищата. По силата на един римски обичай, все още запазен тук, както и в някои други френски области, жените приемат името на мъжете си с добавка на окончание за женски род и затова момичето е било наречено Фосьоз по името на баща си. Надничарят се оженил по любов за камериерката на не знам коя си графиня, чиито земи се намират на няколко левги от селото. А тук, както изобщо на село, чувството играе много малка роля при браковете. Обикновено селяните търсят жена, за да им ражда деца, за да имат вкъщи домакиня, която да им готви, да им носи храна на полето, да им тъче платно, да шие ризи и да им кърпи дрехите. Отдавна не бе имало подобно приключение в този край, където много често младеж изоставя годеницата си заради по-богата с три или четири арпана земя. Съдбата на Фосьор и жена му не била достатъчно щастлива, че да отучи жителите на Дофине от користните им сметки. Фосьоз била красива жена, но починала при раждането на дъщеря си. Съпругът така тежко преживял тази загуба, че умрял още същата година и завещал на детето си само крехкия и естествено твърде несигурен живот. Малката била милостиво прибрана от съседка, която я отгледала до деветгодишна възраст. Но тъй като изхранването на Фосьоз се превърнало в твърде тежко бреме за тази женица, тя изпратила своята питомка да проси в сезона, когато по пътищата е най-оживено. Един ден сирачето отишло да моли за хляб в замъка на графинята, където го оставили да живее в памет на покойната му майка. Възпитавали я така, че да може един ден да стане камериерка на дъщерята на семейството, която пет години по-късно се омъжила. През цялото това време малката била жертва на всевъзможните прищевки на богатите, повечето от които са непостоянни и непоследователни в щедростта си: благодетели на настроение или по приумица — ту покровители, ту приятели, ту господари, те още повече подсилват лъжовността на и без това неестественото положение на облагодетелствуваните от тях нещастни деца, играят си с чувствата, живота или бъдещето им съвсем безгрижно, защото не гледат на тях като на хора. Отначало Фосьоз почти се сприятелила с младата наследничка; научили я да чете, да пише, а бъдещата й господарка понякога се забавлявала да й дава уроци по музика. Последователно компаньонка и камериерка, те я превърнали в непълноценно същество. Там тя придобила вкус към разкоша, към гизденето и възприела маниери, несъвместими с действителното й положение. Оттогава нещастието доста брутално преобразило душата й, но не могло напълно да премахне смътното чувство, че е предопределена за по-възвишена съдба. Един твърде пагубен за бедното момиче ден младата графиня, вече омъжена, сварила своята камериерка Фосьоз, пременена с една от балните й рокли, да танцува пред огледалото. Шестнадесетгодишното сираче било безмилостно изгонено; леността отново довела Фосьоз до мизерия, тя пак заскитала по пътищата, започнала да проси, да работи, както вече ви разказах. Често й минавала мисълта да се удави, понякога пък да се предложи на първия срещнат мъж; повечето време лежала на слънце край някой зид, тъжна, унесена, заровила глава в тревата; тогава пътниците й подхвърляли дребни монети именно защото не им искала нищо. Цяла година лежала в болницата в Анси след доста усилна жътва, когато работила единствено с надеждата, че ще умре. Трябва да я чуете как разказва за чувствата, си през този период от живота й — понякога нейните наивни признания са твърде интересни. Накрая се завърнала в селото по времето, когато бях намислил да се заселя тук. Исках да опозная морала на моите бъдещи подопечни и тогава проучих и нейния характер, който ме удиви; по-късно, след като наблюдавах и органическите й несъвършенства, реших да се погрижа за нея. Може би с течение на времето тя ще свикне с шивашкия труд, но за всеки случай съм осигурил бъдещето й.
— Много е самотна тук — обади се Жьонеста.
— Не, една от моите овчарки идва да спи при нея — отвърна лекарят. — Не забелязахте постройките на фермата ми, които се намират над нейната къща, защото са скрити в боровете. О, тя е в безопасност! Всъщност в нашата равнина няма лоши хора; ако случайно се появи някой, пращам го в армията, където от него става отличен войник.
— Горкото момиче — каза Жьонеста.
— Ами! Жителите на общината съвсем не я съжаляват — продължи Бьонаси, — напротив, те смятат, че е много щастлива; разликата между нея и другите жени е, че на тях Господ е дал сила, а на нея слабост, но те не виждат това.
В момента, когато двамата ездачи излязоха на пътя за Гренобъл, Бьонаси, който предвиждаше въздействието от неочакваната гледка, доволен спря коня си, за да се наслади на изненадата на Жьонеста. Два зелени водопада, високи по шестдесет стъпки, ограждаха, докъдето стигаше погледът, широк, изпъкнал като градинска алея път и представляваха такъв природен паметник, със създаването на който човек можеше да се гордее. Короните на неподкастрените дървета приличаха на огромни зелени палми, което именно прави италианската топола един от най-великолепните представители на растителния свят. Едната страна на пътя, вече потънала в сянка, представляваше огромна стена от черни листа; а другата, ярко осветена от залязващото слънце, което позлатяваше вейките, разкриваше пред погледа преливащите контрасти на светлосенките, предизвикани от играта на слънчевите лъчи и бриза върху тази подвижна завеса.
— Навярно тук сте много щастлив! — възкликна Жьонеста. — Всичко ви радва.
— Господине — обади се лекарят, — любовта към природата е единствената, която не измамва надеждите на човека. При нея няма разочарования. Ето, тези тополи са десетгодишни. Виждали ли сте други тополи, които толкова добре да са се хванали както моите?
— Бог е велик! — промълви военният, като се спря насред пътя, чиито край и начало не виждаше.
— Вашите думи са мехлем за душата ми! — възкликна Бьонаси. — С удоволствие слушам как повтаряте същото, което често си казвам на това място. Наистина тук като че ли витае Божи дух. Тук ние сме като две точици и чувството за нашето нищожество винаги ни кара да мислим за Бога.
Те продължиха бавно, мълчаливо, вслушвайки се в стъпките на конете, които отекваха в галерията от зеленина сякаш под сводовете на катедрала.
— Колко вълнения, за чието съществуване гражданите дори не подозират — обади се лекарят. — Усещате ли аромата, който изпускат мъзгата на тополите и смолата на мурите? Каква наслада!
— Послушайте! — извика Жьонеста. — Нека спрем. Тогава някъде отдалеч дочуха пеене.
— Жена ли е, мъж ли е или пък птичка? — попита тихо военният. — Или е гласът на този величествен пейзаж?
— От всичко по малко — отвърна лекарят, слезе от коня и го завърза за клона на една топола.
После даде знак на офицера да направи същото и да го последва. Тръгнаха бавно по пътека, оградена от двете страни с жив плет от разцъфнал глог, който пръскаше силен аромат във влажния вечерен въздух. Слънчевите лъчи заливаха пътеката и сякаш съседството на сянката, която хвърляше стената от тополи, подчертаваше още повече ослепителния им блясък. Ярките снопове къпеха в алена светлина колиба, разположена в дъното на песъчливия път. Върху сламения й покрив, обикновено кафяв като кестенова кора, с позеленели от тлъстига и мъх разкривени краища, сякаш бе нападал златен прах. В светлинната мъгла колибата едва се виждаме; но старите стени, вратата, всичко при този мимолетен блясък бе неочаквано красиво, както се случва понякога с човешкото лице под въздействието на страст, която го сгрява и обагря. В живота на открито, сред природата, се срещат подобни пленителни и мимолетни чародейства, които изтръгват от нас същите думи като на апостола, който в планината казал на Исус Христос: Да разпънем шатъра си и да останем тук.[73] В този момент сякаш пейзажът пееше с чист и нежен глас, какъвто бе и самият той, но глас, тъжен като гаснещия на запад светлик; двусмислен образ на смъртта, божествено предупреждение, което слънцето отправя към небето, както цветята и красивите насекоми-еднодневки — към земята. В този час на деня слънчевите отблясъци са пропити с печал и песента също бе печална; всъщност това бе народна песен, песен за любов и жалба, подклаждала някога националната омраза на Франция към Англия, но Бомарше възвърна истинската й поетичност, като я пренесе на френската театрална сцена и тя зазвуча в устата на един паж, разкриващ признанията на сърцето си пред своята кръстница[74]. Този напев бе изпълняван жално от глас, който покъртваше и разнежваше душата.
— Това е лебедова песен — каза Бьонаси. — За един век човешкото ухо може да чуе подобен глас само веднъж. Да побързаме, трябва да му попречим да пее! Това дете се убива, би било жестоко да продължаваме да го слушаме. — Жак, спри! Хайде, замълчи! — извика лекарят.
Мелодията секна. Жьонеста за миг остана неподвижен и изумен. Облак закри слънцето, пейзажът и песента едновременно замряха. Тъмнина, хлад, тишина замениха нежното великолепие на светлината, топлия полъх на въздуха и песента на детето.
— Защо не ме слушаш? — говореше Бьонаси. — Вече няма да ти давам нито оризови сладкиши, нито супа от охлюви, нито пресни фурми, нито бял хляб. Значи, искаш да умреш и да съкрушиш клетата си майка?
Жьонеста пристъпи в малък, доста чисто поддържан двор и видя петнадесетгодишно момче, слабичко като момиче, русо, но с редки косици и с румено, сякаш начервено лице. То бавно се надигна от пейка под голям жасмин и буйно нацъфтели люляци, които го обгръщаха с клоните си.
— Много добре знаеш — продължи лекарят, — че съм ти казал да си лягаш при залез-слънце, да не се излагаш на вечерния хлад и да не говориш. А ти дори се решаваш да пееш?
— Но, господин Бьонаси, тук беше топличко, а е толкова приятно да ти е топло! На мен все ми е студено. Като се почувствувах добре, без да се замислям, взех да си повтарям за развлечение: Малбру отива на война. И се заслушах в собствения си глас, защото той звучеше почти като свирчицата на вашия овчар.
— Хайде, момчето ми, повече да не правиш така, разбрахме ли се? Дай ми ръката си.
Лекарят опипа пулса му. Очите на детето бяха сини и обикновено гледаха кротко, но сега блестяха някак трескаво.
— Ами да, така си и знаех, целият си в пот — каза Бьонаси. — Майка ти няма ли я?
— Не, господине.
— Хайде, прибирай се и си легни!
Невръстният болен, последван от Бьонаси и офицера, влезе в колибата.
— Запалете свещ, капитан Блюто — помоли го лекарят, който в това време помагаше на Жак да свали грубите си парцаливи дрехи.
Когато Жьонеста освети колибата, се слиса от невероятната кльощавост на детето, което бе само кожа и кости. Бьонаси сложи малкото селянче да си легне и после почука гърдите му и се вслуша в звука; след като внимателно прецени хриповете, които се чуваха със зловещо предзнаменование от гърдите на детето, той зави Жак, отдалечи се на четири крачки, скръсти ръце и го загледа.
— Как се чувствуваш, момчето ми?
— Добре, господине.
Бьонаси приближи до леглото масичка на четири струговани крака, потърси чаша и едно шишенце върху перваза на камината и приготви някаква течност, като към чистата вода прибави от шишенцето няколко капки гъста кафява течност, внимателно отмерени на светлината на свещта, която Жьонеста му държеше.
— Майка ти много се забави.
— Господине, идва си — обади се детето, — чувам стъпките й по пътеката.
Лекарят и офицерът зачакаха, като се оглеждаха. Пред леглото имаше тюфлек от мъх, без чаршафи и завивка, върху който майката вероятно си лягаше облечена. Жьонеста посочи това легло на Бьонаси, който леко кимна, за да покаже, че и той се бе възхитил от майчината саможертва. Като чу шум от дървени обуща в двора, лекарят излезе.
— Майко Кола, ще трябва тази нощ да бдите над Жак. Ако ви каже, че се задушава, ще му дадете да пие от течността, която съм приготвил в една чаша на масата. Внимавайте всеки път да отпива по две или три глътки. Течността в чашата трябва да ви стигне за цялата нощ. В никакъв случай не пипайте шишенцето; а сега преоблечете сина си, целият е в пот.
— Днес не можах да изпера ризите му, скъпи господине, трябваше да продам конопа в Гренобъл, за да имам пари.
— Добре, ще ви изпратя ризи.
— По-зле ли е клетото ми момче? — попита жената.
— Не можем да очакваме нищо добро, майко Кола, постъпил е неразумно и е пял; но не му се карайте, не го нагрубявайте, бъдете търпелива. Ако Жак започне много да се оплаква, изпратете някоя съседка да ме повика. Сбогом.
Лекарят извика офицера и тръгна към пътеката.
— Това малко селянче е охтичаво, нали? — попита Жьонеста.
— Ех, за жалост така е — отвърна Бьонаси. — Науката не може да го спаси, освен ако не стане някакво природно чудо. Нашите преподаватели в медицинския институт в Париж често са ни говорили за явлението, на което току-що станахте свидетел. Някои болести от този род предизвикват в гласните органи изменения и за известно време болните придобиват способността да издават звуци, чието съвършенство не може да бъде достигнато от нито един виртуоз. Днес прекарахте тежък ден, господине — продължи лекарят, след като се качи на коня. — Навсякъде страдания и смърт, но навсякъде също и примирение. Хората на село умират философски, те страдат, мълчат и лягат да мрат като животни. Но да не говорим повече за смърт и да пришпорим конете. Трябва да стигнем в селото по светло, за да можете да видите новия квартал.
— О, вижте! Там нещо гори — посочи Жьонеста планината, откъдето се издигаха пламъци.
— Този огън не е опасен. Нашият варджия навярно приготвя вар. Това новосъздадено производство използува за гориво клони от дива метла.
Изведнъж се чу изстрел, Бьонаси неволно възкликна и заяви с нетърпелив жест:
— Ако е Бютифе, ще видим кой кого ще надвие.
— Стреля се оттам — посочи Жьонеста букова горичка в планината, точно над тях. — Да, да, там горе, доверете се на слуха на стария боец.
— Да побързаме! — извика Бьонаси, който се насочи по права линия към горичката и конят му полетя през ровове и поляни, сякаш участвуваше в бягане с препятствия — толкова много му се искаше да хване стрелеца на местопрестъплението.
— Човекът, когото търсите, бяга — извика му Жьонеста, който едва успяваше да го следва.
Бьонаси бързо обърна коня си, върна се назад и скоро човекът, когото търсеше, се показа на една отвесна скала, на сто стъпки над главите на двамата конници.
— Бютифе — извика Бьонаси, като видя, че онзи държи дълга пушка, — слизай!
Бютифе позна лекаря и отвърна с почтителен приятелски жест, който изразяваше пълно подчинение.
— Приемам — съгласи се Жьонеста, — че подтикнат от страх или друго силно чувство, човек може да се изкачи на върха на тази скала, но не си представям как ще слезе оттам.
— За това не се безпокоя — отвърна Бьонаси, — козите сигурно завиждат на този юначага! Сега ще видите.
Навикнал през войната да преценява присъщите на мъжете качества, офицерът се възхити на невероятната ловкост, на изящната сигурност в движенията на Бютифе, докато той слизаше по издатините на канарата, на чийто връх така смело себе изкачил. Стройното и силно тяло на ловеца грациозно запазваше равновесие във всички положения, които грапавините го принуждаваха да заеме — той така спокойно поставяше крака си на острите камъни, сякаш стъпваше върху паркет, и изглеждаше напълно сигурен, че при нужда ще може да се задържи. Служеше си с пушката като с обикновен бастун. Бютифе бе млад мъж, среден на ръст, но сух, слаб и жилав, чиято мъжествена хубост удиви Жьонеста, когато той застана близо до него. Очевидно ловецът бе от онези контрабандисти, които вършат занаята си без насилие и използуват единствено хитростта и търпението, за да мамят държавната хазна. Изсеченото му лице бе загоряло от слънцето. Светложълтите му очи блестяха като на орел, а приликата допълваше тънък нос, леко закривен на върха като клюн. Скулите му бяха покрити с мъх. Полуотворените му алени устни разкриваха ослепително бели зъби. Брадата, мустаците, дългите рижи, естествено къдрави бакенбарди, които си пускаше, още повече подчертаваха решителния и страховит израз на лицето му. Всичко в Бютифе излъчваше сила. Мускулите на ръцете му, постоянно в движение, бяха необикновено корави и изпъкнали. Гърдите му бяха широки, а очертанията на челото му подсказваха природна надареност. Изглеждаше безстрашен и непоколебим, но спокоен като свикнал да рискува живота си човек, който тъй често е изпробвал силата на тялото или на ума си във всякакви опасности, че вече е напълно уверен в себе си. Беше облечен в изпокъсана от тръни риза, на ходилата си имаше кожени подметки, привързани с ремъци от змиорка. През синия му дочен панталон, закърпен, но отново раздран, се виждаха зачервените му стройни, тънки и жилести като на елен крака.
— Това е човекът, който навремето стреля по мен — каза тихо Бьонаси на военния. — Ако сега поискам да бъда избавен от някого, той би го убил без колебание.
— Бютифе — продължи той, обръщайки се към бракониера, — мислех те наистина за човек на честта и дадох своята честна дума, защото имах твоята. Обещанието ми пред кралския прокурор в Гренобъл бе основано на клетвата ти, че повече няма да ловуваш, ще станеш порядъчен, грижлив, работен мъж. Сега стреля с пушката, а се намираш в земите на граф Лабраншоар. Ами ако неговият пазач бе чул, клетнико? За твоя радост няма да ти съставя акт, защото ще те обявят за рецидивист, а освен това нямаш право да носиш оръжие! Оставих ти пушката, тъй като разбирам твоята привързаност към оръжието.
— Хубаво оръжие — обади се офицерът, разпознавайки, че специалната ловна пушка е изработена в Сент Етиен[75].
Контрабандистът вдигна глава, сякаш искаше да му благодари за добрите думи.
— Бютифе — продължи Бьонаси, — съвестта трябва да те гризе! Ако отново се върнеш към стария си занаят, пак ще се озовеш в парк, ограден с високи стени; тогава вече никакво покровителство не ще може да те спаси от каторгата; ще бъдеш белязан, жигосан завинаги. Още тази вечер ще ми донесеш пушката, аз ще ти я пазя.
Бютифе конвулсивно стисна цевта на оръжието си.
— Имате право, господин кмете — каза той. — Сбърках, потъпках обещанието си, куче съм аз. Пушката се полага на вас — но вземете ли ми я, вие получавате и моето наследство. Последния куршум ще изстрелям в слепоочието си! Но какво да правя! Постъпих, както желаехте, стоях си мирно и тихо през зимата; но напролет кръвта ми кипна. Не мога да обработвам земята, не ми е присърце цял живот да угоявам птици; не мога да се навеждам да прекопавам зеленчуци, нито да размахвам камшика и да карам каруца, нито пък да чеша гърба на някой кон в конюшня. Тогава какво, да умра от глад ли? Добре се чувствувам единствено там, горе — продължи той след малко, посочвайки планините. — Там съм от осем дни, видях дива коза и сега тя е — и той показа върха на скалата — на вашите услуги! Добри ми господин Бьонаси, оставете ми пушката. Слушайте, честна Бютифеска дума, ще се махна от общината и ще отида в Алпите, където ловците на диви кози няма да ми кажат нищо; напротив, ще ме приемат с радост и ще пукна там, на дъното на някой ледник. Вижте, откровено казано, предпочитам да прекарам една или две години по чукарите, без да срещна нито управници, нито митничари, нито пъдари, нито кралски прокурори, отколкото да гния сто години във вашето блато. Само за вас ще ми е мъчно, другите ми играят по нервите! Вие поне, когато сте прав, не изпотрепвате хората заради това.
— А Луиз? — попита го Бьонаси.
Бютифе се замисли.
— Момче! — обади се Жьонеста. — Научи се да четеш, да пишеш, ела в моя полк, ще яздиш кон, ще станеш карабинер. Ако един ден затръбят да оседлаваме конете за някоя малко по-порядъчна война, ще видиш, че Господ те е сътворил да живееш сред оръдията, куршумите, сраженията — и ще станеш генерал.
— Да, ако Наполеон се бе върнал — отвърна Бютифе.
— Нали знаеш нашето споразумение? — попита го лекарят. — Ти ми обеща, че при второто нарушение ще отидеш войник. Давам ти шест месеца, за да се научиш да четеш и пишеш; после ще намеря чий богаташки син да замениш в армията.
Бютифе погледна планините.
— А, не, няма да отидеш в Алпите! — възкликна Бьонаси. — Мъж като теб, човек на честта, с много качества, трябва да служи на отечеството си, да командува бригада, а не да умре, вкопчен за опашката на някоя дива коза. Съществуването, което водиш, ще те закара право на каторга. Твоите изтощителни занимания те принуждават дълго да почиваш; така постепенно ще придобиеш лентяйски навици, които напълно ще унищожат в теб всякаква склонност към ред, ще те приучат да злоупотребяваш със силата си, да станеш единствен свой съдник. Но аз искам дори против волята ти да те вкарам в правия път.
— Значи, ще трябва да пукна от скука и мъка? Задушавам се в града. Когато водя Луиз в Гренобъл, не мога да издържам повече от един ден.
— Всички ние имаме наклонности, с които трябва или да се преборим, или да ги превърнем в полезни за себеподобните ни. Но вече е късно, момчето ми, бързам, утре ще дойдеш у дома и ще ми донесеш пушката си, ще поговорим за всичко. Довиждане. Продай дивата коза в Гренобъл.
Двамата ездачи си тръгнаха.
— Това се казва истински мъж — заговори Жьонеста.
— Да, само че мъж, тръгнал по лош път — обади се Бьонаси. — Но какво да се прави? Нали го чухте. Не е ли жалко да се прахосват такива чудесни качества? Ако неприятел нахлуе във Франция, Бютифе начело на сто младежи би задържал в Мориенските планини цяла дивизия в продължение на месец, но в мирно време енергията му служи само да нарушава законите. Нужна му е някаква сила, с която да се преборва; когато не рискува живота си, Бютифе се бори с обществото, подпомага контрабандистите. Този юначага сам преминава Рона на малка лодка, за да пренесе пратка с обувки в Савоя; побягва тежко натоварен на недостъпен връх, където може да остане два дни, препитавайки се с коричка хляб. Той просто обича опасността така, както някои обичат съня. Привикнал към сладостта на прекалено силните усещания, той вече се е откъснал от обикновения живот. А аз не искам такъв човек, тръгвайки неусетно по нанадолнището, да стане разбойник и да умре на ешафода. Но, капитане, как ви се струва нашето село?
Жьонеста забеляза в далечината голям кръгъл площад с много дървета; в средата му имаше чешма, заобиколена от тополи. Площадът бе ограден от насип, върху който се издигаха три реда различни дървета: първо акации, после японски лакови дървета, а най-горе — ниски брястове.
— Тук става нашият панаир — каза Бьонаси. — А главната улица започва от двете красиви къщи, за които ви говорих — на мировия съдия и на нотариуса.
Те тръгнаха по широка, доста грижливо павирана с големи камъни улица, от двете страни на която се издигаха стотина нови къщи, почти всичките отделени една от друга с градини. В дъното се очертаваше красивият портал на църквата. По средата, напречно на улицата, бяха прокарани две нови улици и там вече се издигаха няколко къщи. Кметството, разположено на църковния площад, се намираше срещу дома на свещеника. Докато Бьонаси вървеше, жени, деца, мъже, чийто работен ден бе завършил, щом го зърнеха, веднага излизаха пред вратите си; едни му сваляха шапка, други го поздравяваха, дечицата викаха и скачаха около коня му, сякаш добротата на това животно им бе известна също както и добротата на неговия господар. Всички изразяваха сдържана радост, някак свенлива, но заразителна, каквито са дълбоките чувства. Виждайки какъв прием оказват жителите на лекаря, Жьонеста си помисли, че предния ден Бьонаси твърде скромно му бе описал обичта на хората от кантона. Това наистина бе най-сладката власт — властта, чиито титли са изписани в сърцата на поданиците, с една дума, най-истинското господство. Колкото и могъща да е славата или властта на даден човек, много скоро душата му започва да оценява правилно чувствата, които пробужда всяко негово действие, и проумява действителното си нищожество, когато установява, че неговата господарска воля нищо не променя, не носи нищо ново, нищо велико. Дори и да владеят цялата земя, кралете, както и всички смъртни, са обречени да живеят в ограничен кръг, на чиито закони се подчиняват, и тяхното щастие зависи от личните им възприятия. А Бьонаси срещаше у всеки в кантона само послушание и приятелско разположение.
— Е, най-сетне си дойдохте, господине — посрещна ги Жакот. — Тези господа ви чакат бая отдавна. Винаги е така. Заради вас развалям вечерята точно когато трябва да е вкусна. Всичко се разкапа от претопляне.
— Ами ето ни — отвърна Бьонаси, усмихвайки се.
Двамата ездачи слязоха от конете и се отправиха към салона, където седяха поканените от лекаря гости.
— Господа — заяви той и улови Жьонеста за ръката, — имам честта да ви представя господин Блюто, капитан от кавалерийския полк в Гренобъл, стар воин, който ми обеща да остане известно време сред нас.
После се обърна към Жьонеста и му показа висок сух мъж с посивели коси, облечен в черни дрехи.
— Това е — каза Бьонаси — господин Дюфо, мировият съдия, за когото вече ви говорих, този, който толкова много допринесе за процъфтяването на общината. Господинът — продължи той — представяйки го на слаб, блед мъж с очила, среден на ръст, също облечен в черно — е Тонле, зетят на господин Гравие и първият нотариус, установил се в селището. — После се обърна към пълен мъж, полуселянин, полугражданин с грубо, пъпчиво лице, но с добродушен израз. — Господинът — каза лекарят — е моят достоен помощник, господин Камбон, търговецът на дървен материал, на когото дължа доброжелателното доверие на жителите към мен. Той е един от създателите на пътя, на който се любувахте. А на този господин — добави Бьонаси, посочвайки свещеника — едва ли е нужно да казвам професията. Пред вас стои човек, когото всички искрено обичат.
Нравствената красота, която излъчваше необикновено одухотвореното, привлекателно лице на свещеника, задържа вниманието на военния. На пръв поглед физиономията на господин Жанвие можеше да се стори недодялана, тъй като чертите му бяха прекалено строги и неправилни. Неговият дребен ръст, кокалестото тяло и стойката подсказваха голяма физическа слабост; но винаги спокойното му лице издаваше дълбокия вътрешен мир на християнина и силата, която душевната непорочност дава. В очите му сякаш се отразяваше небето, те бяха непресъхващ извор на милосърдие, който бликаше в сърцето му. Поведението му бе сдържано и естествено, движенията му изразяваха скромност и свенлива простота като на девойка. Видът му внушаваше уважение и неволно пораждаше желанието да се сближиш с него.
— О, господин кмете! — възкликна той и се поклони така, сякаш искаше да се скрие от хвалебствията на Бьонаси.
Гласът му дълбоко трогна офицера и той изпадна в почти религиозен унес от двете безлични думи, които непознатият свещеник произнесе.
— Господа — оповести Жакот, като влезе и застана насред салона с юмруци на хълбоците, — супата е вече на масата.
Бьонаси покани поотделно всеки от гостите си, за да избегне дежурните любезности за реда на влизане. Всички преминаха в трапезарията и седнаха на масата, след като изслушаха Бенедиците[76], която свещеникът произнесе полугласно, без превзетост. Масата бе застлана с едноцветна покривка от онази добре известна на домакините плътна дамаска на цветя, която сръчните занаятчии братя Грендорж създадоха по времето на Анри IV и я нарекоха на свое име. Покривката и салфетките бяха ослепително бели и миришеха на мащерка, която Жакот слагаше в прането. Сервизът беше от бял фаянс, обточен със синьо. Старинните гарафи бяха осмоъгълни, каквито в наши дни са се запазили единствено в провинцията. Върху роговите дръжки на ножовете бяха резбовани странни фигурки. Всеки намираше, че тези предмети, остатъци от някогашен разкош, но при все това почти нови, хармонират с добродушието и непосредствеността на домакина. За момент вниманието на Жьонеста се задържа върху капака на супника, украсен с релефни зеленчуци, красиво оцветени в стила на известния художник от XVI век Бернар дьо Палиси[77]. Групичката гости бе твърде живописна. Маститите глави на Бьонаси и Жьонеста великолепно контрастираха с апостолската глава на господин Жанвие, както повехналите лица на мировия съдия и на помощник-кмета подчертаваха цветущия вид на нотариуса. Тези толкова различни лица като че ли представяха цялото общество, върху тях се четеше едно и също удовлетворение от себе си, от настоящето и вяра в бъдещето. Само че господин Тонле и господин Жанвие, живели по-малко, обичаха да анализират бъдещите събития, за които чувствуваха, че им принадлежат, докато останалите сътрапезници изглеждаха склонни да насочват разговора към миналото; но всички обсъждаха човешките дела еднакво сериозно и в техните мнения се усещаше някаква двояка меланхолия; едната бе пастелна като вечерния здрач и отразяваше почти избледнелия спомен за невъзвратими радости, а другата като изгрева вдъхваше надежда за хубав ден.
— Навярно много сте се изморили днес, господин свещеник — обади се Камбон.
— Да, господине — отвърна Жанвие. — Погребенията на клетия кретен и на стария Пелтие станаха в различни часове.
— Сега вече ще можем да разрушим останките от старото село — каза Бьонаси на помощника си. — Като разчистим този пущинак от къщите, все ще излезе поне един арпан ливада, освен това общината ще спечели и стоте франка, които ни костваше издръжката на малоумния Шотар.
— Би трябвало в продължение на три години да отпускаме тези сто франка за построяване на мостче при долния път, там, където тече големият ручей — забеляза господин Камбон. — Жителите на селото и долината свикнаха да минават през земите на Жан-Франсоа Пастуро и накрая ще ги утъпчат така, че ще навредят много на горкия човечец.
— Наистина — заяви мировият съдия, — това е най-сполучливото влагане на парите. Според мен се прекалява с прокарването на пътеки през нивите и това е една от големите язви на селото. Всеки десети процес, с който се занимават мировите съдилища, е за несправедливи сервитути[78]. По такъв начин безнаказано се посяга върху правото на собственост в твърде много общини. Зачитането на собствеността и спазването на законите са две качества, твърде често пренебрегвани от французите, и е наложително те да бъдат насадени сред населението. Много хора смятат за позорно да помагат на закона и Бог да те съди!, израз, който изглежда продиктуван от някаква похвална щедрост, всъщност е само лицемерна формула, която ни служи да прикриваме егоизма си. Признайте, че е така, нали?… Липсва ни патриотизъм. Истинският патриот е гражданин, осъзнал важността на законите дотолкова, че е готов да ги прилага дори на своя отговорност. Като оставяш някой злосторник да си отиде необезпокояван, не ставаш ли виновен за бъдещите му престъпления?
— Всички неща са свързани — додаде Бьонаси. — Ако кметовете поддържаха добре пътищата си, нямаше да има толкова много пътеки. После, ако общинските съветници бяха по-образовани, щяха да подкрепят собственика и кмета, когато те се противопоставят на някой несправедлив сервитут; всички биха разяснявали на невежите, че замъкът, нивата, колибата, дървото са еднакво неприкосновени и че ПРАВОТО не става нито по-непреклонно, нито по-отстъпчиво в зависимост от по-голямата или по-малка собственост. Но подобен напредък не би могъл да се осъществи бързо, защото е свързан предимно с духовния облик на населението, който не можем да преобразим напълно без ефикасната намеса на свещениците. Това съвсем не се отнася за вас, господин Жанвие.
— И аз така мисля — отвърна, смеейки се, свещеникът. — Та нали през цялото време се стараех догмите на католическата религия да съвпадат с вашите административни възгледи? Затова в духовните си предписания, свързани с кражбата, често се опитвах да втълпявам на жителите на енорията мислите, които вие току-що изразихте за правото. Господ също не съди кражбата според стойността на откраднатото, той съди крадеца. Такъв беше смисълът на притчите, които се опитах да пригодя за ума на моите енориаши.
— Вие успяхте, господин свещеник — потвърди Камбон. — Мога да преценя промените в съзнанието на жителите, като сравнявам сегашното състояние на общината с някогашното. Наистина малко са кантоните, където работниците се трудят така добросъвестно и без да си жалят времето, както нашите. Добитъкът е добре гледан и пакости само случайно. Горите не се изсичат. И освен това вие много добре успяхте да внушите на тукашните селяни, че охолството на богатите е възнаграждение за пестелив и трудолюбив живот.
— Ами в такъв случай би трябвало да сте доста доволен от вашите пехотинци, господин свещеник? — попита Жьонеста.
— Господин капитан — отвърна свещеникът, — никъде тук на земята не можем да очакваме, че ще срещнем ангели. Навсякъде, където има нищета, има и страдания. Страданието, нищетата са фактори, с които се злоупотребява също както и с властта. Ако селяните, които са извървели две левги, за да отидат на работното си място, и вечер се връщат капнали, видят ловци да минават напряко през нивята и ливадите, за да седнат по-бързо на трапезата, мислите ли, че ще се посвенят да постъпят като тях? От тези, които си проправят път по начина, от който се оплакваха господата преди малко, кой ще бъде виновен? Този, който работи, или този, който се забавлява? Днес и богатите, и бедните еднакво ни създават грижи. Вярата и властта трябва винаги да произлизат от религиозни или обществени висоти; а трябва да признаем, че днес вярата на високопоставените класи е по-слаба, отколкото на народа, комуто Господ обещава един ден рая като награда за търпеливо понесените несгоди. Въпреки че се подчинявам на църковната дисциплина и на схващането на висшестоящите духовни лица, все пак смятам, че през един по-дълъг период не би трябвало да бъдем толкова взискателни по въпросите на култа, а да се опитаме да съживим религиозните чувства в душите на средните класи, където спорят за християнството, вместо да прилагат неговите норми. Псевдофилософствуването на богатия се оказа твърде пагубен пример за бедния и доведе до дълготрайни междуцарствия в империята Господня. Влиянието, което успяваме да упражним върху паството, зависи изцяло от нашия личен авторитет. А не е ли нещастие, че в дадена община вярата се крепи на уважението към определен човек? Когато християнството стане първооснова на социалния ред, а консервативните му доктрини проникнат във всички класи, тогава вече култът към него няма да бъде поставян под съмнение. Във всяка религия култът е нейната форма, а различните общества просъществуват единствено чрез формата. За вас — знамената, за нас — кръста…
— Господин свещеник, бих искал да зная — прекъсна военният Жанвие — защо забранявате на тези бедни хора да танцуват в неделя.
— Господин капитан — отвърна свещеникът, — ние не сме против самия танц; заклеймяваме го като причина за неморалността, която нарушава спокойствието и развращава селските нрави. Та нали, като бдим за чистотата на семейството и за светостта на този съюз, пресичаме злото още в корена му?
— Знам — обади се Тонле, — че във всеки кантон винаги стават някакви произшествия; но в нашия те вече са рядкост. Вярно е, че някои селяни не се притесняват да присъединят към своята нива бразда от нивата на съседа или да си отрежат чужда ракита, когато имат нужда, но това са дреболии в сравнение с греховете на гражданите. Затова намирам, че селяните в тази равнина са много набожни.
— О, чак пък набожни! — засмя се свещеникът. — Тук няма опасност от фанатизъм.
— Но, господин свещеник — продължи Камбон, — ако селяните ходеха всяка сутрин на църква, ако ви се изповядваха всяка седмица, щеше да им бъде трудно да обработват нивите, а тогава и трима свещеници нямаше да бъдат достатъчни.
— Господине — продължи свещеникът, — да работиш, означава да се молиш. Религиозната практика не е достатъчна сама по себе си, а предполага и познаване на верските принципи, които управляват живота на обществата.
— А къде остава патриотизмът? — попита Жьонеста.
— Патриотизмът — отвърна сериозно свещеникът — вдъхва само краткотрайни чувства, а религията ги превръща в постоянни. Патриотизмът е временно пренебрегване на личния интерес, докато християнството е пълноценна система, която се противопоставя на порочните човешки наклонности.
— И все пак, господине, по време на революционните борби патриотизмът…
— Да, по време на революцията ние направихме чудеса — обади се Бьонаси, прекъсвайки Жьонеста. — Но двадесет години по-късно, през 1814 година, патриотизмът ни вече бе мъртъв; докато Франция и Европа, подтиквани от вярата, са се нахвърляли срещу Азия дванадесет пъти за сто години.
— Може би — заяви мировият съдия — е лесно да се отсрочат материалните интереси, които са причина за битките между два народа; докато войните, започнати за защита на догми, чийто обект никога не е точно определен, неизбежно са безконечни.
— Ама, господине, защо не сервирате рибата? — обади се Жакот, която с помощта на Никол бе вдигнала чиниите.
Вярна на своите навици, готвачката поднасяше ястията едно след друго, но неудобството при този обичай е, че лакомите са принудени да ядат много, а умерените гости оставят най-вкусните неща, защото са се наситили още с първите ястия.
— А, господа — възкликна свещеникът, — как можете да твърдите, че религиозните войни са нямали определена цел? Някога религията била толкова силно свързващо звено в обществата, че материалните интереси не са могли да бъдат отделяни от религиозните въпроси. Затова всеки войник много добре е знаел защо се бие…
— Щом като толкова много сме се били за религията — намеси се Жьонеста, — значи, Бог твърде несъвършено е изградил този свят. Нима Божата институция не трябва да спечелва хората със своята истинност?
Всички сътрапезници погледнаха свещеника.
— Господа — заяви Жанвие, — религията е чувство и не може да бъде дефинирана. Ние не можем да съдим нито средствата, нито целта на Всевишния.
— Значи, според вас трябва да вярваме на всичките ви теманета — простодушно заключи Жьонеста, като военен, който никога не е мислил за Господа.
— Господине — отвърна сериозно свещеникът, — католическата религия по-добре от всяка друга успокоява човешките терзания; но дори и да не беше така, бих ви запитал какво рискувате, ако вярвате в нейните истини.
— Нищо особено — съгласи се Жьонеста.
— А не рискувате ли много, като не вярвате в църквата? Но, господине, по-добре да говорим за земните интереси, които повече ви засягат. Ето, вижте колко осезателна е Божията намеса в човешките дела посредством ръката на викария. Хората изгубиха много, отклонявайки се от пътищата, очертани от християнството. Църквата, чиято история много малко хора решават да прочетат и за която съдят по някои погрешни, преднамерено разпространени сред народа схващания, предлага идеален модел на управление, каквото днес хората се стремят да установят. Благодарение принципа на изборност тя дълго време е била голяма политическа сила. Никога не е имало нито една религиозна институция, която да не е била основана на свободата и на равенството. Всички средства са допринасяли за делото. Директорът на лицея, игуменът, епископът, главата на ордена, папата са били съвестно избирани в зависимост от нуждите на Църквата, те са били изразители на нейния дух; затова е било задължение на всички сляпо да им се подчиняват. Няма да се спирам на благотворното въздействие на вярата върху обществото — тя създаде съвременните нации, вдъхнови толкова поеми, катедрали, статуи, картини и музикални произведения, — искам само да ви обърна внимание, че вашите народни избори, институцията на съдебните заседатели и двете камари водят началото си от провинциалните вселенски събори, от епископата и колегиума на кардиналите; разликата според мен е само в това, че съвременните философски идеи за цивилизацията бледнеят пред възвишената и божествената идея за католическата общност — образец на универсална социална общност, постигната от словото и делото Христови, обединени в религиозната догма. Трудно ще бъде на новите политически системи, дори да предположим, че са твърде съвършени, да повторят чудесата, станали по времето, когато Църквата бе опора на човешкия разум.
— Защо? — попита Жьонеста.
— Първо, защото, за да бъде изборността принцип, това изисква избирателите да бъдат абсолютно равни, те трябва да бъдат равни величини, както се казва в геометрията, което съвременната политика никога не може да постигне. Второ, големите обществени дела могат да се осъществяват само благодарение силата на чувствата, която единствена е в състояние да обедини хората, докато съвременното философствуваие основава законите върху личния интерес, който разединява людете. Някога по-често, отколкото в днешно време, сред народите се срещаха благородни хора, движени от самоотвержено, безкористно чувство към тези, чиито права са потъпкани, към страданията на масите. Затова свещеникът, рожба на средната класа, се е противопоставял на грубата сила и е защищавал народите от техните врагове. Църквата е имала поземлена собственост и нейните светски интереси, които е трябвало да я укрепят, в края на краищата са отслабили нейното влияние и мощ. И наистина, щом свещеникът има привилегирована собственост, той изглежда потисник; ако му плаща държавата — той става служител, дължи й времето, сърцето и живота си: тогава гражданите гледат на добродетелите му като на негов дълг, а благотворителността му, лишена от принципа на доброволността, постепенно загива, излинява, изсушава се в сърцето му. Но ако свещеникът е беден, ако драговолно е станал свещеник и единствената му опора е Бог, а единственото богатство — сърцата на вярващите, той отново се превръща в мисионер, проповядващ в Америка, в апостол, в принц на доброто. С една дума, той властвува, докато живее в бедност, а охолството го проваля.
Господин Жанвие бе завладял вниманието на присъствуващите. Всички се бяха умълчали и разсъждаваха върху тези толкова несвойствени за устата на обикновен свещеник думи.
— Господин Жанвие, между истините, които изказахте, има една съществена грешка — намеси се Бьонаси. — Знаете, че не обичам да разисквам общоприетите интереси, поставени под въпрос от съвременните писатели и управници. Според мен човек, който замисля някаква политическа система, трябва, ако чувствува сили да я приложи, да не бъбри много, да вземе властта в свои ръце и да действува; но ако си остане в блаженото неведение, в което живее обикновеният гражданин, не е ли лудост желанието му да убеждава в предимствата на тази система чрез индивидуални спорове? Въпреки всичко ще ви оборя, драги пасторе, тъй като в случая аз се обръщам към добронамерени хора, свикнали да споделят своите знания, за да търсят истината във всяко нещо. Може би моите мисли ще ви се сторят странни, но те са плод на разсъждения, породени от бедствията, сполетели ни през последните четиридесет години.
Всеобщото гласуване, за което днес настояват членовете на опозицията, наречена конституционна, бе чудесен принцип в Църквата, тъй като, както вие отбелязахте, скъпи пасторе, всички индивиди са били образовани, възпитани от вярата в дисциплина, пропити от идеите на една и съща система, които много добре са знаели какво искат и накъде вървят. Но възтържествуването на идеите, с помощта на които съвременният либерализъм неблагоразумно води война срещу процъфтяващото управление на Бурбоните, ще погуби Франция и самите либерали. Ръководителите на левия фланг добре знаят това. За тях тази битка е чисто и просто въпрос на власт. Ако, недай Боже, под знамената на опозицията, буржоазията помете висшите социални класи, срещу които нейното честолюбие се бунтува, този триумф незабавно ще бъде последван от борба на буржоазията срещу народа, който по-късно също ще види в нея своего рода аристокрация, наистина с долен произход, но нейните богатства и привилегии ще му бъдат още по-противни, тъй като ще ги усеща по-пряко. В тази борба обществото, не казвам нацията, отново би загинало, тъй като победата на страдащата маса е винаги краткотрайна и е съпроводена от огромен безпорядък. Битката ще бъде ожесточена, непримирима, защото ще бъде подхранвана от многобройните различия между избирателите, чиято най-невежествена, но най-многобройна част ще има надмощие над висшестоящите в обществото при такава система, която признава броя на гласовете, а не тяхната стойност. Оттук следва, че едно управление е най-здраво организирано, съответно и най-съвършено, когато защищава по-ограничен кръг ПРИВИЛЕГИИ. Това, което в момента наричам привилегия, няма нищо общо с правото, незаконно отстъпено някога на определени хора в ущърб на останалите; не, аз подразбирам по-специално социалната среда, в която се съсредоточава еволюцията на властта. Властта е своего рода сърце на държавата. А във всичките си творения природата е подсилила жизненото начало, за да му придаде по-голяма сила: същото е и с политическия организъм.
Ще обясня мисълта си с примери. Да приемем, че във Франция има сто перове — те ще причинят само сто търкания. Премахнете титлата пер, и всички богати хора ще станат привилегировани. И така, вместо сто ще има десет хиляди и по такъв начин вие задълбочавате язвата на социалните неравенства. Наистина за народа правото да живееш, без да се трудиш, само по себе си вече е привилегия. В неговите очи този, който потребява, без да произвежда, е грабител. Той иска видим труд и изобщо не зачита умствената дейност, която всъщност го обогатява най-много. Затова, умножавайки причините за търкания, вие разпростирате борбата по всички точки на общественото тяло, вместо да я ограничите в тесен кръг. Когато нападението и съпротивата станат всеобщи, разрухата на дадена страна вече е неизбежна. Богатите винаги ще бъдат по-малко от бедните, следователно бедните ще бъдат победителите в момента, в който борбата стане физическа. Историята потвърждава моя принцип. Римската република е дължала победата си над света на създаването на сенаторските привилегии. Сенатът твърдо е отстоявал принципите на властта. Но когато по-низшите благородници и пришълците разширили обхвата на правителството, увеличавайки патрицианското съсловие, това погубило републиката. Въпреки усилията на Сула и след Цезар Тиберий създал римската империя — система на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на един-единствен човек и благодарение на това великото господство е просъществувало още няколко века. Императорът вече не бил в Рим, когато Вечният град паднал в ръцете на варварите. След като нашите земи били завладени, франките, които си ги поделили, измислили феодалната привилегия, за да гарантират частните си владения. Стоте или хилядата сановници, които владеели страната, изградили свои институции с цел да защищават придобитите си при победата права. Затова и феодализмът просъществувал, докато привилегиите са били ограничени. Но когато мъжете на тази нация, истинският превод на думата благородници, вместо петстотин станали петдесет хиляди, избухнала революцията. Тяхната власт е била твърде разпръсната, поради това лишена от замах и енергия и се оказала беззащитна пред разкрепостяването на парите и мисълта, което те не са предвидили. И тъй като победата на буржоазията над монархизма е имала за цел да увеличи в очите на народа броя на привилегированите, то победата на народа над буржоазията ще бъде неизбежна последица от тази промяна. Ако такава промяна настъпи, тя ще се дължи и на даването на право на избор за всички слоеве на населението. Който гласува, спори. А оспорвана власт не съществува. Представяте ли си общество без власт? Не. А властта означава сила. Силата трябва да почива на добре премислени решения. Поради тези причини стигнах до заключението, че принципът на изборност е един от най-пагубните за съществуването на съвременните правителства. Мисля, че достатъчно съм доказал привързаността си към бедната и страдаща класа, не мога да бъда обвинен, че желая нещастието й; но макар да се възхищавам от нейния трудов път, от нейното благородно търпение и покорност, смятам, че тя не е способна да участвува в управлението на страната. Пролетариите ми се струват непълнолетните деца на нацията и винаги трябва да бъдат под опека. Затова, господа, според мен думата избор може да причини почти същите щети, каквито и криворазбраните, неправилно формулирани думи съзнание и свобода, подхвърлени на народа като символи на бунт и призиви за рушене. Поради това мисля, че опеката над масите е справедлива и необходима за запазване на обществата.
— Тази ваша система е коренно различна от всички наши съвременни възгледи и затова донякъде сме в правото си да ви попитаме какво имате предвид — прекъсна Жьонеста монолога на лекаря.
— На драго сърце, капитане.
— Ама че работа, знаете ли какво приказва нашият господар? — възкликна Жакот, влизайки в кухнята. — Ето че милият ни стопанин ги съветва да смажат народа и те го слушат!
— Никога не бих очаквал такова нещо от господин Бьонаси — обади се Никол.
— Аз настоявам да се въведат строги закони за възпиране на невежествената маса — продължи лекарят след кратка пауза, — но същевременно искам социалната система да има по-гъвкава и благосклонна организация, позволяваща от тълпата да се открои този, който притежава воля и чувствува в себе си способности да се издигне до висшите класи. Всяка власт се стреми към самосъхранение. За да просъществуват, както днес, така и вчера, правителствата трябва да привличат в средите си силните индивиди от всички слоеве, за да ги превърнат в свои защитници и да лишат масите от енергичните хора, които ги бунтуват. Предоставяйки на хорската амбиция и стръмни, и леки пътища — стръмни за слабоволевите, леки за истински волевите, — държавата може да предотвратява революциите, предизвиквани от спъването на възходящото развитие на истинските таланти, стремящи се към своето действително равнище. Би трябвало четиридесетте години на сътресения у нас да са убедили всеки здравомислещ човек, че общественият строй поражда великите личности. Тяхното превъзходство се проявява в три неоспорими сфери: мисълта, политиката, богатството. С други думи, това са изкуството, властта и парите или иначе казано: принципът, средството и резултатът, нали? И тъй, да предположим, че имаме равенство, при напълно равни социални единици, еднакви съотношения на раждаемостта и всяко семейство има еднакъв дял земя; за кратко време ще настъпят същите неравенства в благосъстоянието, каквито съществуват днес, така че от тази очевидна истина се налага изводът, че по-голямото богатство, по-висшата мисъл и власт са неизбежен факт, който масата винаги ще счита за потиснически, защото ще смята напълно законно придобитите права за привилегии. Следователно общественият договор[79], изграден на тази основа, винаги ще бъде съюз на имотните срещу безимотните. Според подобен принцип законите ще бъдат създавани от онези, на които те служат, тъй като тези хора трябва да притежават инстинкта за самосъхранение и да предвиждат опасностите. Те са много по-заинтересовани от спокойствието на масите, отколкото самите маси. На народите им е нужно щастие наготово. Като възприемете такава гледна точка за оценяване на обществото и го огледате в неговата цялост, много скоро ще признаете също като мен, че правото на избор трябва да бъде упражнявано единствено от хората, които притежават богатство, власт или ум, и ще признаете също така, че техните пълномощници биха могли да имат само крайно ограничени функции. Господа, законодателят трябва да е надраснал своя век. Той отбелязва тенденцията в общите грешки и уточнява накъде клони народната мисъл; това означава, че той работи повече за бъдещето, отколкото за настоящето, повече за подрастващото, отколкото за отиващото си поколение. А ако поканите масите да законодателствуват, ще могат ли те да надскочат себе си? Не. Колкото по-точно националното събрание представлява мненията на тълпата, толкова по-слабо ще управлява, колкото по-примитивни бъдат неговите възгледи, толкова по-неопределено, по-колебливо ще бъде неговото законодателство, тъй като тълпата е и винаги ще си остане тълпа. Законът предполага подчиняване на известни правила, а всяко правило е в разрез с вкоренените нрави, с интересите на индивида. Мислите ли, че масите ще търпят закони, насочени срещу самите тях? Не. Често се налага тенденцията в законодателството да бъде обратнопропорционална на тенденцията в нравите. Ако трябва законите да се създават съобразно преобладаващите нрави, то това означава в Испания да се дават поощрителни награди за верската нетърпимост и безделието; в Англия — за търгашеството; в Италия — за любовта към изкуствата, призвани да изразяват духа на обществото, но които не могат да представляват цялото общество; в Германия — за манията към йерархии; във Франция — за лекомислието ни, за робуването на модни идеи, за лекотата, с която се делим на фракции, а те винаги са ни изяждали главите. Нали знаете какво стана през последните четиридесет години, откак избирателните колегии се занимават със законодателство! Имаме си вече четиридесет хиляди закона! Народ, който има четиридесет хиляди закона, няма законност. Могат ли петстотин посредствени умове, защото един век не разполага с повече от сто големи умове, да се извисят до подобни прозрения? Не. Хората, дошли от петстотин различни населени места, никога не ще разберат по един и същ начин същността на закона, а законът трябва да бъде един. Но ще отида още по-далеч. Рано или късно народното събрание попада под жезъла на един човек и вместо да имаме кралски династии, ето ви сменящите се и скъпо струващи династии от министър-председатели. След всеки по-голям спор се появява някой Мирабо, Дантон, Робеспиер[80] или Наполеон: проконсули или император. Наистина, необходимо е точно определено количество сила за повдигането на точно определена тежест, тази сила би могла да бъде разпределена върху по-голям или по-малък брой лостове; но в края на краищата силата трябва да бъде пропорционална на тежестта; в нашия случай тежестта, това са невежите и страдащи маси, които съставляват първият пласт на всяко общество. По своя характер властта е репресивна и затова се нуждае от голямо съсредоточаване на силите, за да окаже равна на народното движение съпротива. Това именно е прилагането на принципа, който развих пред вас, когато ви говорих за ограничаването на властта в тесен кръг. Ако допуснете до управлението даровити хора, те се подчиняват на този естествен закон и съответно подчиняват цялата страна на него; ако съберете посредствени хора, рано или късно те ще бъдат победени от по-висшия ум; способният депутат разбира държавните съображения, а посредственият действува в сговор със силата. С една дума, народното събрание отстъпва пред определена идея също както Конвентът по време на Терора[81]; отстъпва пред силата както законодателното тяло при управлението на Наполеон; отстъпва пред система или пари, както става днес. Републиканското събрание, за което мечтаят някои издигнати умове, е неосъществимо; тези, които го желаят, са или глупци, или пък бъдещи тирани. Не ви ли се струва смешно едно събрание, което разисква опасностите, грозящи народа, вместо да подтикне към действие същия този народ? Принципът народът да има свои пълномощници, натоварени със задачата да одобряват или да отхвърлят данъците, е справедлив и съществува открай време както при най-жестокия тиранин, така и при най-мекосърдечния владетел. Парите са неуловими, а данъчното бреме си има естествени граници, отвъд които народът или се надига, за да го отхвърли, или ляга да мре. Когато това изборно тяло, променливо като потребностите и идеите, които представлява, не допуска всеобщо подчиняване на несправедлив закон, то всичко е наред. Но я си представете, че петстотин души, дошли от всички краища на империята, създадат добър закон — не е ли това лоша шега, която народите рано или късно ще трябва да изкупят? Тогава просто сменят тираните. Затова властта и законодателството трябва да бъдат в ръцете на един-единствен човек, който по силата на обстоятелствата е принуден непрестанно да подлага своите действия на всеобщо одобрение. А в основата на промените в упражняването на властта от един човек, от няколко души или от мнозинството могат да бъдат само религиозните институции на един народ. Религията е единственото наистина ефикасно противодействие на злоупотребата с върховната власт. Ако вярата у даден народ се изгуби, той става размирен по убеждение, а владетелят става тиранин по необходимост. Камарите, които са междинно звено между властелините и поданиците, са само полумерки между тези две тенденции. Както вече ви казах, националните събрания стават съучастници или на бунта, или на тиранията. Въпреки всичко управлението на един-единствен човек, към каквото аз клоня, не може да бъде абсолютно съвършено, тъй като резултатите на политиката му ще зависят винаги от нравите и вярванията. Ако една нация е остаряла, ако псевдофилософствуването и склонността към спорове са я разяли до мозъка на костите, то тази нация върви към деспотизъм независимо от съществуващите свободни форми на обществен живот също както мъдрите народи почти винаги успяват да откриват свободата под формите на деспотизма. От всичко това следва необходимостта от голямо ограничаване на избирателните права, необходимостта от силна власт, от всесилна религия, която превръща богатия в приятел на бедния и учи бедния на пълно покорство. С една дума, крайно е наложително ролята на националните събрания да бъде сведена до решаване на данъчните въпроси и до регистриране на законите, без обаче да имат правото да ги създават. Знам, че в много глави се въртят други мисли. И днес както някога се срещат умове, които страстно се стремят да открият най-доброто и биха искали да устроят по-разумно обществото. Но нововъведения, с които се целят коренни социални преобразования, се нуждаят от всеобщо одобрение. Бъдете търпеливи, новатори! Когато си помисля колко време е било необходимо за утвърждаването на християнството — духовна революция, която трябваше да се извърши съвсем мирно, потръпвам, като си представя какви нещастия ще донесе една революция на материалните интереси, и затова стигам до извода, че съществуващите институции трябва да бъдат запазени. Нека всеки си мисли посвоему — учи християнството; нека всеки обработва своята нива — учи съвременният закон. Новото законодателство е съгласувано с християнството. Нека всеки мисли посвоему и утвърждава правата на ума; нека всеки обработва своята нива и утвърждава правото на собственост, придобита с труд. На тази основа се е зародило нашето общество. Природата е изградила човешкия живот върху чувството за самосъхранение, общественият живот е изграден върху личния интерес. Това са според мен същинските политически принципи. Като потиска тези две егоистични чувства посредством идеята за бъдещ живот, религията смекчава остротата в обществените отношения. Бог уталожва страданията, породени от сблъсъка на интересите, благодарение на вярата, която превръща самоотричането в добродетел и която чрез неизвестни нам закони е отслабила търканията в механизмите на неговите светове. Християнството проповядва на бедния да търпи богатия, а на богатия — да облекчава страданията на бедния. За мен тези няколко думи изразяват същината на всички божествени и човешки закони.
— За мен, без да съм държавник — обади се нотариусът, — владетелят е като ликвидатор на някакво акционерно дружество, което е принудено да съществува в състояние на постоянна ликвидация и предава на своя приемник същия актив, какъвто самият той е наследил.
— Аз не съм държавник — живо възрази Бьонаси, прекъсвайки нотариуса. — Нужен е само здрав разум, за да се подобри участта на която и да е община, кантон или околия. А за онзи, който управлява департамент, е нужен и талант; но тези четири административни сфери предлагат ограничени хоризонти, които лесно могат да бъдат обгърнати и от хора с обикновени възгледи; техните интереси са свързани с основното държавно русло чрез видими връзки. Във висшите сфери измеренията са по-други, погледът на държавника трябва да обхваща всичко от мястото, на което е сложен. За да допринесеш за добруването на един департамент, околия, кантон или община, е необходимо да предвидиш резултатите само за десет години напред, но когато става дума за нацията, трябва да се стараеш да предугадиш съдбините й, да ги обмислиш за цял век. Умът на такива като Колбер и Сюли[82] нищо не струва, ако не се обляга на волята, която ражда наполеоновци и кромуеловци.[83] Господа, големият министър, това е мъдростта, оставила своя почерк върху всяка година на столетието, чийто разцвет и благоденствие са били подготвени от него. Постоянството е най-нужната добродетел. Но нима в човешките дела постоянството също не е най-висшият израз на силата? От известно време забелязвам, че твърде много хора се задоволяват само с мисли на министерско равнище, вместо да проповядват общонационални идеи, и затова не можем да не се възхищаваме на истинския държавник като на най-възвишения човешки идеал. Винаги да вижда в бъдещето и да изпреварва съдбата, да се издигне над властта и да остане на власт само заради усещането, че ще бъде полезен, без да се самозалъгва за възможностите си, да се отърси от страстите си и дори от всякаква простосмъртна амбиция, за да бъде господар на способностите си, за да може да предвижда, нарежда и действува без отдих; да бъде справедлив и непоколебим, с размах да управлява и да поддържа обществения ред, да заглушава гласа на сърцето си и да слуша само разума си; да не бъде нито мнителен, нито доверчив, нито лековерен, нито признателен, нито неблагодарен, нито да изостава от събитията, нито да позволява идеи да го сварват неподготвен; да живее чрез чувствата на масите и винаги да господствува над тях с крилата на ума си, с мощния си глас, с проницателния си поглед, да вижда не подробностите, а последствията от всяко нещо. Не означава ли всичко това да бъде нещо повече от човек? Затова имената на великите и благородни бащи на нации трябва вовеки веков да останат в народната памет.
Стана тихо и сътрапезниците се спогледаха.
— Господа, нищо не казахте за армията! — възкликна Жьонеста. — Струва ми се, че военната организация е истинският първообраз на всяко гражданско общество, сабята е покровителката на народа.
— Капитане — засмя се мировият съдия, — един стар адвокат е казал, че империите започват със сабята и свършват с мастилницата; ние вече сме стигнали до мастилницата.
— А сега, господа, след като уредихме съдбата на света, да говорим за нещо друго. Хайде, капитане, ще пийнете чашка вино от Ермитаж[84], нали? — извика лекарят, усмихвайки се.
— По-скоро две — обади се Жьонеста, подавайки чашата си, — и искам да ги изпия за ваше здраве, за здравето на човека, който прави чест на своя род.
— И когото всички ние много обичаме — додаде благо свещеникът.
— Господин Жанвие, нима искате да ме накарате да съгреша от гордост?
— Господин свещеникът каза тихичко това, което целият кантон високо заявява — възрази Камбон.
— Господа, предлагам ви да изпратим господин Жанвие по пътя към дома му и да се поразходим на лунна светлина.
— Да вървим — обадиха се гостите и всички тръгнаха да придружат свещеника.
— Да отидем в моята плевня — каза лекарят и хвана Жьонеста за ръката, след като се бе сбогувал със свещеника и останалите гости. — Там, капитан Блюто, ще чуете да се говори за Наполеон. Има тук няколко веселяци, които сигурно са накарали нашия пехотинец Гогла да се разприказва за този народен бог. Никол, моят коняр, ни е поставил стълба, за да се изкачим през капандурата и да отидем най-горе, при сеното, откъдето ще видим цялата сцена. Повярвайте ми, елате, струва си да послушате седянката. Не ми е за първи път да се крия в сеното, за да чуя войнишки разкази или селски измислици. Но трябва добре да се скрием, защото, ако тези хорица видят чужденец, започват да се преструват и вече не е същото.
— Ех, драги стопанино — обърна се Жьонеста към лекаря, — ако знаете колко често съм се преструвал на заспал на някой бивак, за да подслушвам разговорите на моите кавалеристи! Ето например, никога не съм се смял така искрено, от сърце на представленията в Париж, както на историята за поражението при Москва, разказана от стар сержант пред новобранци, които се страхуваха от войната. Той разправяше, че френската армия се напикавала в завивките, че всичко се пиело с лед, че мъртвите оставали прави насред пътя, че наистина видели Русия бяла[85], че чесали конете със зъби, че тези, които обичали да се пързалят с кънки, добре се позабавлявали, че любителите на желирано месо се наяли до насита, че жените до една били студени и че единственото наистина неприятно нещо било, че нямало топла вода за бръснене. Редеше ги едни такива духовити смешки, че дори старият артелчик с измръзналия нос, по прякор Нерестан[86], също се смееше.
— Тихо — каза Бьонаси, — пристигнахме; аз ще мина пръв, вие ме следвайте.
И двамата се качиха по стълбата и се скриха в сеното, без селяните на седянката да ги чуят, а те се намираха точно над главите им и ги виждаха добре. Скупчени на групи около три-четири свещи, няколко жени шиеха, други предяха, някои си почиваха без работа с протегната шия, с очи и глава, обърнати към стар селянин, който нещо разказваше. Повечето мъже стояха прави или се бяха излегнали върху наръчи сено. Тези притихнали групи хора бяха едва осветени от трепкащите отражения на свещите, заобиколени от пълни с вода стъклени глобуси, които събираха и пречупваха светлинните лъчи и затова около тях бяха насядали жените с ръкоделие. Просторната плевня, чиято горна част тънеше в мрак, някак още повече приглушаваше светлината, която обагряше главите и образуваше причудливи светлосенки. Тук проблясваха загорялото чело и светлите очи на любопитно селско момиченце; там пък светли ивици пресичаха загрубелите чела на няколко старци и рисуваха чудновати плетеници по износените им или избелели дрехи. Неподвижните лица на тези съсредоточени слушатели, застинали в различни пози, изразяваха пълно доверие в разказвача. Любопитна гледка, в която ярко проличаваше необикновеното въздействие на поезията върху всички умове. Селянинът винаги изисква от разказвача прости чудеса или почти правдоподобни измислици. Не показва ли това, че той е приятел на истинската, чистата поезия?
— Макар че този дом изглеждал подозрителен — разказваше селянинът в момента, когато двамата нови слушатели се наместиха, — нещастната гърбава женица била толкова уморена, дето носила конопа на пазара, че влязла, пък и вече се било стъмнило. Тя помолила само да пренощува, защото за вечеря си извадила от дисагите коричка хляб и я изяла. Тогава стопанката, която имала вземане-даване с разбойниците, като не знаела какво са се уговорили да правят през нощта, пуснала гърбушката да спи в горната стая, на тъмно. Старицата си легнала върху някакъв паянтов одър, казала си молитвата, замислила се за конопа си и се готвела да заспи. Но преди още да заспи, чува някакъв шум и вижда да влизат в стаята двама мъже с фенер. Всеки от тях държал нож. Тя се уплашила, защото трябва да ви кажа, че в ония времена благородниците много обичали да ядат пастет от човешко месо и затова специално им го приготвяли. Но тъй като кожата на старицата била съвсем загрубяла, тя се успокоила, мислейки си, че не става за храна. Двамата мъже минали край гърбавата и се приближили до единственото легло в тази голяма стая, където бил легнал господинът с обемистия куфар, който минавал за заклинател на духове. По-високият вдигнал фенера, сграбчил краката на господина, а по-дребният, който преди това се преструвал на пиян, го хванал за главата и хряс! — му я отрязал с един замах. После оставили тялото и главата, облени в кръв, откраднали куфара и си слезли. Ето че женицата се озовала в небрано лозе. Отначало мислела да си тръгне, без някой да я усети, но тя все още не знаела, че провидението я е довело тук, за да възтържествува Божията справедливост и да бъде наказано престъплението. Тя се страхувала, а когато човек се страхува, нищо не го интересува. Но стопанката стреснала двамата разбойници, като ги попитала за старицата, и те отново съвсем полека се качили по дървената стълба. Бедната гърбушка от страх се свила и ги чула как тихо се карат: „Казвам ти, да я убием.“ — „Не трябва да я убиваме.“ — „Убий я!“ — „Не!“ И влезли. Женицата, която не била глупава, затворила очи и се престорила на заспала. Спяла като дете с ръка на сърцето и дишала като херувим. Този, който носел фенера, го отворил и турил светлината съвсем близо до очите на спящата старица, но тя не трепнала — толкова много се страхувала за главата си. „Нали виждаш, че спи като заклана“ — обадил се високият. „Стариците са много хитри — отвърнал малкият. — Ще я убия, така ще бъдем по-спокойни. Дори ще я насолим и ще я дадем за храна на прасетата.“ Старата жена чула тези думи, но не помръднала. „Е, добре, наистина спи“ — казал по-малкият, виждайки, че гърбушката не шавнала. Ето така старицата се спасила. И трябва да кажем, че била смела. Ако си говорим правичката, тук има немалко девойки, които не биха си лежали като ангелчета, ако чуят да се говори за прасетата. Двамата разбойници вдигнали трупа, увили го в чаршафите и го хвърлили в малкия двор, където старицата чула как свинете дотичали, грухтейки, за да го изядат.
На другата сутрин старицата си тръгнала — продължи разказвачът след кратка почивка, — като платила две су за пренощуването. Взела си дисагите, престорила се, че нищо не знае, питала какво ново има по тях и си излязла спокойно, а й се искало да тича. Но не! Пък и за неин късмет страхът й подкосявал краката. И ще ви кажа защо. Едва извървяла една осма левга, и видяла по-хитрия от двамата разбойници, който я следвал, за да се убеди, че нищо не е видяла. Тя се досетила за това и седнала на един камък. — „Какво ви е, добра жено?“ — попитал по-малкият, защото именно той бил по-хитър и я дебнел. „Ех, добри ми човече — отвърнала, — дисагите ми са толкова тежки, а съм толкова уморена, че наистина ще имам нужда да ме крепи някой почтен човек (ама че хитруша, а!), за да си стигна до къщицата.“ Тогава разбойникът й предложил да я придружи. Тя приела. Мъжът я хванал под ръка, за да разбере дали се страхува. А нашата старица въобще не треперела и си вървяла спокойно! Двамата си говорили за земеделие и за това как се отглежда конопът и така чак до крайния квартал, в който живеела гърбушата и където разбойникът си тръгнал, от страх да не срещне някого от правосъдието. Жената се прибрала по обяд и зачакала мъжа си, размишлявайки върху събитията от пътуването си и от нощта. Конопарят се върнал надвечер. Бил гладен, трябвало да му приготви едно-друго за ядене. И докато слагала мазнината в тигана, за да му изпържи нещо, тя му разказала как е продала конопа, бъбрейки надълго и нашироко по женски, но нищо не му казала за прасетата, нито за убития, ограбен и изяден господин. Първо сложила тигана на огъня, за да се сгорещи, че да го почисти по-добре. Дръпнала го, за да го изтрие, а той пълен с кръв. „Какво си сложил вътре?“ — попитала тя мъжа си. „Нищо“ — отвърнал той. Тя решила, че й се е привидяло, и отново сложила тигана на огъня. Пум! И от комина паднала глава. „Виждаш ли? Това е главата на умрелия — казала старицата. — Как само ме гледа. Какво ли иска от мен?“ — „Да отмъстиш за него!“ — изрекъл някакъв глас. „Ама че си глупава — обадил се конопарят; — отново твоите безумни бълнувания.“ Взел главата, която го ухапала за пръста, и я хвърлил на двора. „Направи ми омлета — казал той — и не се тревожи. Котка е това.“ — „Ами, котка! — обадила се жената. — Беше кръгло като кълбо.“ Отново сложила тигана на огъня. Пуф! Пада крак. Историята се повтаря. Мъжът ни най-малко не се учудил на крака, както и на главата, взел крака и го изхвърлил през вратата. В края на краищата другият крак, двете ръце, тялото, целият убит пътник паднал на части. И никакъв омлет. А старият търговец на коноп бил много гладен. „Кълна се в спасението на душата си — казал той, — че ако омлетът ми стане, ще видим някак да угодим на този човек.“ — „А-а, значи, сега признаваш, че беше човек — сопнала се гърбавата. — Защо преди малко ми каза, че това не било глава, а, заядливецо недей?“ Жената чукнала яйцата, приготвила омлета и му го поднесла, без повече да мърмори, защото, като виждала тази бъркотия, започвала да се безпокои. Мъжът й седнал и започнал да яде. Гърбавата, която била уплашена, казала, че не е гладна.
„Чук, чук!“ — почукало се на вратата.
„Кой е там?“ — „Убитият от вчера.“ — „Влезте“ — поканил го конопарят. И така, пътникът влязъл, седнал на малкото трикрако столче и казал: „Не забравяйте, че Бог дава вечен покой на тези, които славят името му! Жено, ти видя как ме убиха, а мълчиш. Изядоха ме прасетата! Пранетата не отиват в рая. Значи, аз, християнинът, ще отида в ада заради една жена, която не иска да говори. Такова нещо не се е чуло и видяло. Трябва да ме спасиш от пъкъла.“ И други такива неща й наговорил. Жената, която все повече я хващало страх, изчистила тигана, облякла празничните си дрехи и отишла да разкаже на правосъдието за престъплението, което било разкрито, а крадците справедливо наказани със смърт на пазарния площад. Заради доброто дело, което извършили, жената и мъжът й винаги имали най-хубавия коноп, който някога сте виждали. А пък това, което най-много ги зарадвало, е, че се сбъднало отдавнашното им желание — родило им се момче, което в по-късни времена станало царски барон.
Ето действителната история за Храбрата гърбушка.
— Никак не обичам тези истории, нощем ги сънувам — обади се Фосьоз. — Предпочитам приключенията на Наполеон.
— Така е — потвърди пъдарят. — Хайде, господин Гогла, разкажете ни за императора.
— Вече е късно — каза пехотинецът, — а пък аз не обичам да скъсявам победите.
— Няма значение, разказвайте! Ние добре ги знаем, защото неведнъж сме ги слушали, но всеки път ни прави удоволствие да ги чуем.
— Разправете ни за императора! — извикаха няколко души едновременно.
— Добре, щом искате — отвърна Гогла. — Но ще видите, че разказът нищо не струва, когато е на бегом. По-добре да ви разправя за някоя битка. Искате ли за Шампобер[87], където се свършиха патроните, но пък се поодялкахме с щиковете?
— Не! За императора! За императора!
Пехотинецът се надигна от наръча сено, огледа седянката с мрачен, натежал от лишения, премеждия и страдания поглед, който отличава старите войници. Хвана сакото си за пешовете, повдигна ги, сякаш искаше да представи раницата, пълна някога с дрипите, обущата, с цялото му състояние; после пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, пристъпи с десния и драговолно се подчини на желанията на събралите се в плевнята. След като отметна посивелите си коси на една страна и откри челото си, той вдигна глава към небето, за да се възвиси до величествената история, която щеше да разкаже.
— Виждате ли, приятели, Наполеон е роден в Корсика, това е френски остров, сгряван от италианското слънце, където всичко ври и кипи като в голяма пещ и където хората се избиват едни други поколения наред за нищо и никакво: някаква си тяхна мания. За да видите как още от самото начало всичко е било необикновено, ще ви кажа, че на майка му, която навремето била най-красивата жена и голяма хитруша, й хрумнало да го посвети на Бога, за да го пази от всякакви опасности в детството и в по-сетнешния му живот, защото сънувала, че в деня на неговото раждане светът горял. Това било знамение! Затова тя се помолила на Господ да го закриля, при условие че Наполеон възстанови светата му вяра, която тогава била потъпкана. И така, речено и, както знаете, сторено.
Сега хубавичко слушайте и ми кажете дали това, което ще чуете, е естествено.
Едно е сигурно: само човек, който се е сетил да сключи тайно споразумение, може да минава през вражеските бойни линии, между куршумите, картечните откоси, които ни поваляха като мухи, а неговата глава пазеха. Самият аз видях това със собствените си очи в Ейлау[88]. И сега си го спомням как се качва на една височина, взима бинокъла, наблюдава битката и казва: „Добре върви.“ Един от ония префърцунени сплетници, който много му досаждаше и го следваше навсякъде, дори, казваха, когато се хранел, се писа много хитър и застана на мястото на императора, когато той си тръгна. И опаа! Няма го контето! Както се досещате, Наполеон никому не издаваше тайната си. Затова всички, които го придружаваха, дори най-близките му приятели, падаха като круши: Дюрок, Бесиер, Лан[89] — все здрави и силни като стомана мъже, които той изковаваше според желанията си. Най-сетне доказателство, че бе Син Божи, създаден да бъде баща на войниците, е, че никой никога не го бе виждал нито като лейтенант, нито като капитан! Ами да, направо стана командуващ. Не изглеждаше на повече от двадесет и три години, а след превземането на Тулон[90] вече беше стар генерал и започна да доказва на останалите, че хич не ги бива да маневрират с топовете. И тогава такъв един слабичък, младичък се яви пред нас като главнокомандуващ армията в Италия, която беше без хляб, муниции, обуща, облекло, жалка армия, гола като пушка. „Приятели — каза ни той, — ето ни заедно. Та набийте си в главите, че до петнадесет дни ще бъдете победители, облечени в нови дрехи, всички ще имате шинели, здрави гетри, отлични обуща; но, деца мои, трябва да отидем да ги вземем от Милано, където има всичко.“ И ние тръгнахме. Смачканият французин, който се влачеше като черво, се изправя. Бяхме тридесет хиляди голтаци срещу осемдесет хиляди надути германци, все яки мъже, добре облечени и въоръжени, които още са ми пред очите. Тогава Наполеон, който още беше само Бонапарт, сякаш с нещо ни напомпва. И ние вървим нощем, вървим денем, бием ги в Монтеноте, тичаме да ги пердашим в Риволи, Лоди, Арколе, Милезимо[91] и повече не ги изпущаме. На войника му се услажда да побеждава. Нашият Наполеон обкръжава германските генерали, които не знаеха къде да се дянат, хубавичко ги напердашва, отмъква им понякога по десет хиляди войници с един замах, като ги обгражда с хиляда и петстотин французи, които сякаш се рояха, което само той умееше. Накрая им взима оръдията, хранителните припаси, парите, мунициите, всичко хубаво, което имаха, натирва ги във водата, бие ги по планините, изтребва ги във въздуха, унищожава ги на земята, налага ги навред, на път и под път. И ето че френските войски се понаперват; защото трябва да ви кажа, че освен всичко императорът беше умен мъж и той привика жителите, на които каза, че е дошъл да ги освободи. Затова цивилните гарги ни настаняват по къщите си и ни коткат, жените също, а те бяха едни такива разсъдливи. И последно, през вантоз[92] 1796 г., както се наричаше по онова време днешният месец март, бяхме притиснати в едно ъгълче на областта на съселите[93], но след кампанията вече бяхме господари на Италия, както Наполеон го бе предрекъл. А през месец март следващата година, ще рече само за една година и с две кампании, стигнахме Виена: всички бяха пометени. Бяхме погълнали последователно три различни армии и затрили четирима австрийски генерали, сред тях и един стар, беловлас, който жив се опече като мишка в горящата слама при Мантуа. Кралете молеха за милост на колене! Мирът бе извоюван.
Можеше ли простосмъртен да направи това? Не. Бог му помагаше, дума да няма. Той се умножаваше като петте хляба от евангелието, денем ръководеше битката, нощем я подготвяше, постовете все го виждаха да ходи напред-назад, нито спеше, нито ядеше. И тогава войникът призна тези чудеса и го прие за свой баща. И — хайде напред! Другите, там в Париж, като виждат всичко това, си казват: „Този хитрец, изглежда, получава заповедите си направо от небето и е много възможно да тури ръка и на Франция. Трябва да го насъскаме срещу Азия или Америка, може би това ще го задоволи!“ И на него му е било писано също като на Исус Христос.
Факт е, че му нареждат да служи в Египет. Ето приликата му със Сина Господен. Но това не е всичко. Събира най-славните си юначаги, тези, които най-много бе подлудил, и им казва следното: „Приятели, дават ни четвърт час, за да глътнем Египет. Но ние ще го налапаме тутакси на две хапки, както направихме с Италия. Обикновените войници ще станат принцове и ще имат своя земя. Напред!“ Напред, момчета, повтарят сержантите. И пристигаме в Тулон на път за Египет. По това време всички кораби на англичаните са в морето. Но когато ние се качваме на нашите, Наполеон ни казва: „Те няма да ни забележат и е добре още отсега да знаете, че вашият генерал притежава звезда на небето, която ни води и закриля!“ Речено — сторено. Пътувайки по море, пътем превземаме Малта, откъсваме я като портокал, за да утолим жаждата му за победа, защото той не можеше да стои без работа. И така, пристигаме в Египет. Това добре. Тук — друга заповед. Виждате ли, египтяните са хора, които, откак свят светува, имат навик да издигат гиганти за свои владетели и да имат армии, многочислени като мравуняци; освен това Египет е страна на духове и крокодили, там са построени пирамиди, големи като нашите планини, под които им скимнало да поставят царете си, за да ги запазят свежи — тяхно любимо занимание. Та като слизаме на брега, Малкия капрал ни казва: „Деца мои, страните, които ще завладеете, тачат един куп богове, които ще уважаваме, защото французинът трябва да бъде приятел на всички и да побеждава хората, без да ги обижда. Набийте си в тиквите, че не трябва нищо да пипате в началото: защото после ще имаме всичко! И — напред!“ Работите са наред. Но всички тези хора, на които боговете са предсказали появата на Наполеон под името Кебир Бонабердис[94] — на техния си диалект, а това означава: султанът, който сипе огън, се уплашиха от него като от дявола. Тогава Велика Турция, Азия, Африка прибягват до магьосничество и ни изпращат един зъл дух, наричан Моди[95], а за него се говори, че уж бил слязъл от небето на бял кон, който също като господаря си бил неуязвим за гюлетата; и двамата живеели от въздуха. Някои са го виждали, но аз нямам причини да ви убеждавам, че е истина. Силите на Арабия и мамелюците[96] искаха да втълпят на своите войници, че Моди е способен да ги запази от смърт в боя, защото уж бил ангел, изпратен да срази Наполеон и да му вземе печата на Соломон[97] — имат си те някаква такава дрънкулка в арсенала и твърдяха, че нашият генерал я бил откраднал. Но както се досещате, ние доста им понатрихме носовете.
Ха, кажете ми де, откъде бяха разбрали за споразумението на Наполеон? Естествено ли е това според вас?
В техните представи той заповядваше на духовете и се пренасяше в миг от едно място на друго като птица. И факт, той беше навсякъде. Освен това мислеха, че идва да им отвлече някаква кралица, красива като зората, заради която бил предложил всичките си богатства и диаманти, големи колкото гълъбови яйца, но мамелюкът, на когото тя била жена, макар че имал и други, твърдо отказал сделката. При това положение нещата можеха да се уредят единствено с много сражения. А виж, те съвсем не липсваха и удари имаше за всички. Тогава се наредихме в боен строй при Александрия, в Гиза и пред пирамидите. Трябваше да вървим под слънцето, по пясъка, където някои имаха привидения — мяркаше им се вода, от която не можеше да се пие, и сенки, от които повече се изпотяваха. Но както си му е редът, помитаме мамелюците и всички се подчиняват на гласа на Наполеон, който завладя Долен и Горен Египет, Арабия, та стигна чак до столиците на царства, които вече не съществуваха, а само стърчаха хиляди статуи — петстотинте дяволии на природата, а и нещо невиждано по други места — безкрайно много гущери; абе страхотна страна, където всеки можеше да си вземе земя, ако му е кеф. Докато той се занимава с делата си във вътрешността на страната, където имаше намерение да направи чудеса, англичаните му изгарят флотата в битката при Абукир[98], защото вече се чудеха какво да измислят, за да ни дразнят. Но Наполеон, тачен и от Изтока, и от Запада, когото папата наричаше „синко мой“, а братовчедът на Мохамед — свой скъп баща, иска да отмъсти на Англия и да й отнеме Индиите, за да си го върне за флотата. Щеше да ни води в Азия през Червено море, в страни, където има само диаманти и злато, та да изплати заплатите на войниците, и където след всеки преход стигаме до дворец, но тогава Моди се сдушава с чумата и ни я праща, за да прекъсне нашите победи. Ресто! И тогава всички ни тръшва това чудо, от което не се изправяш на крака. А умиращият войник не може да ти превземе Сен Жан д’Акр[99], където влязохме на три пъти със самоотвержено и войнствено твърдоглавие. Но чумата беше по-силна; нямаше шега! Всички бяхме много болни. Само Наполеон беше свеж като роза и цялата армия видя как, въпреки че заразата обикаляше около него, си беше здрав-здравеничък.
Какво ще кажете, приятели, смятате ли, че това е естествено?
Мамелюците, като разбраха, че всички сме в санитарните каруци, искат да ни преградят пътя: ама с Наполеон този номер не можеше да мине. И той казва на своите дяволи, на тези с по-яката гърбина: „Идете да ми разчистите пътя.“ Жюно, който беше първокласен фехтувач и негов истински приятел, взима само хиляда души и въпреки това разнищи армията на един паша, който си въобразяваше, че ще ни прегради пътя. И тогава ние се връщаме в Кайро, където бе главната ни квартира. Сега пък друга беля. В отсъствието на Наполеон Франция се оставила да я покварят парижаните, които държаха заплатите на войската, бельото, облеклото и оставяха войниците да умрат от глад, а искаха те да завладяват света, но за нищо да нямат грижа. Глупаци, знаеха само да дрънкат, вместо да си плюят на ръцете. И така, нашите войски бяха разгромени, а границите на Франция погазени: ЧОВЕКА вече го нямаше. Виждате ли, казвам човека, защото така го наричахме, но това беше глупост, защото той си имаше звезда на небето и разни други особености — ние бяхме човеци, а не той! Наполеон научава за положението във Франция след прословутата битка при Абукир, където, без да губи повече от триста души и само с една дивизия, победи голямата турска армия, наброяваща двадесет и пет хиляди души, и буф! — натика в морето бая повече от половината. Това беше последният му страхотен удар в Египет. И като вижда, че всичко там е изгубено, си казва: „Аз съм спасителят на Франция, това е така, трябва да отида там.“ Но да знаете, че армията не научи за неговото заминаване, иначе щяхме да го задържим и насила да го провъзгласим император на Изтока. Затова всички бяхме тъжни, защото сме без него, а той е нашата радост. Наполеон оставя командуването на Клебер[100], голям хитрец, убит от египтянин, на когото пък ние завряхме щик в задника, какъвто е обичаят да се гилотинира в тази страна; но това е толкова мъчително, че един войник се смили над престъпника и му подаде манерката си; щом пи вода, египтянинът оцъкли очи с безкрайно удоволствие. Но нямахме ние време за такива празни работи. Наполеон се качва на някаква черупка, едно малко, никакво корабче, което се наричаше Фортюн[101], и на бърза ръка, под носа на англичаните, които блокираха пътя му с линейни кораби, с фрегати и всякакви други платноходи, стига до френския бряг, защото винаги е имал дарбата да преминава моретата с един разкрач.
Естествено ли е това, а!
Щом е във Фрежюс[102], все едно че вече е в Париж. А там всички го посрещат с почести; но той свиква правителството. „Какво направихте с моите скъпи деца, войниците? — пита той онези празнодумци. — Вие сте банда нехранимайковци, не ви пука за нищо и се ояждате за сметка на Франция. Това е несправедливо и аз говоря от името на всички, които са недоволни!“ Тогава те се разцвърчават и искат да го убият; но… минутка! Той ги затваря в техните си казарми-говорилни[103], откъдето трябва да скачат през прозорците, а после ги зачислява в своята свита, където те онемяват като риби и омекват като кесия за тютюн. Веднага след тази история става консул и понеже най-малкото той имаше основание да се съмнява във Всевишния, решава да изпълни обещанието си към Бога, който твърдо държеше на думата си; Наполеон му възвръща църквите, възстановява навсякъде неговата вяра. Камбаните бият за Бог и за него. И ето че всички са доволни: първо, свещениците, които закриля от преследвания; второ, буржоата, който си върти търговията, без да се бои от хищните лапи на закона, а той бе станал несправедлив; трето, благородниците, които спасява да не бъдат убивани — за съжаление тогава това бе станало нещо съвсем обичайно. Но имаше още врагове за разчистване и бдителността му не бе приспана, защото, видите ли, окото му преминаваше през света като през обикновена човешка глава. И тогава се появява в Италия, все едно че надниква през прозореца, и само погледът му е достатъчен. При Маренго[104] поглъщаше австрийците както кит кротушки! А-ам! Тук победата на французите бе толкова оглушителна, че целият свят научи за нея — и това бе достатъчно. „Повече не участвуваме в играта“ — заявяват германците. „Стига толкова!“ — казват останалите. Резултат: Европа си подви опашката, Англия свири отбой. Настана всеобщ мир, кралете и народите се правят, че се прегръщат. И именно тогава императорът измисли Почетния легион, хубаво нещо, ей! „Във Франция — каза той в Булон[105] пред цялата армия — всички са храбри! И затова гражданската част от населението, която извърши бляскави дела, ще бъде сестра на войника, войникът ще й бъде брат и те ще се обединят под знамето на честта.“ Ние току-що се бяхме върнали от Египет. Всичко се беше променило! Бяхме го оставили генерал, а след нищо и никакво го заварваме император. Бога ми, Франция му се бе отдала като красива девойка на кавалерист. И когато това стана, трябва да признаем, за всеобща радост се състоя свещена церемония, невиждана дотогава под небесния купол. Папата и кардиналите, облечени в златни и алени одежди, преминават Алпите специално за да го коронясат пред армията и народа, които ръкопляскат. Има едно нещо, което би било несправедливо да не ви кажа. В Египет, в пустинята, близо до Сирия, при планината на Мойсей[106] му се явил ЧЕРВЕНИЯТ ЧОВЕК, за да му каже: „Добре върви!“ После в Маренго вечерта след победата пред него за втори път се изправил Червеният човек и му рекъл: „Ще видиш света в краката си, ще бъдеш император на французите, крал на Италия, господар на Холандия, владетел на Испания, Португалия, на илирийските провинции, протектор на Германия, спасител на Полша, първи кавалер на ордена на Почетния легион, с една дума — всичко.“ Та да ви кажа, този Червен човек всъщност бил негова си измислица; бил нещо като куриер, който му служел, както казваха мнозина, за свръзка с неговата си звезда. Аз така и не повярвах на тая работа; обаче това, че Червеният човек му се явявал, е факт и самият Наполеон е говорил за него и казвал, че идвал при него в трудни моменти и оставал в двореца Тюйлери, на тавана. И така, вечерта преди коронясването Наполеон го вижда за трети път и дълго разговарят за много неща. След това императорът тръгва направо за Милано, за да бъде коронясан крал на Италия. И тук започва истинският триумф на войника. Тогава всеки, който знаеше да пише, стана офицер. Заваляват заплати, раздават се херцогства; за щаба се трупат богатства, които не струваха на Франция нищо; а орденът на Почетния легион осигуряваше за обикновените войници ренти, от които аз и до ден-днешен получавам пенсията си. Ето че армиите са поддържани така, както никога дотогава. Но императорът, който знаеше, че трябва да бъде император на всички, помисли за буржоазията и затова нареди да им построят по техен вкус приказни паметници там, където преди беше голо като дланта ми. Ето, представете си, че се връщате от Испания и искате да отидете в Берлин; и какво виждате! Триумфални арки, а върху тях красиви скулптури на обикновени войници, ама направени, все едно че са генерали. За две или три години, без да налага данъци върху всички нас, напълва мазетата си със злато, строи мостове, дворци, пътища, създава учени, закони, организира празненства, изгражда кораби и пристанища; и изхарчва милиони и милиарди, толкова много, че, както ми казаха, можел с тях да павира Франция с монети от по сто су, ако му скимнело. И когато се почувствува свойски на трона и върховен господар на всичко, та Европа чакаше неговото разрешение, за да ходи по нужда, и понеже имаше четирима братя и три сестри, в разговор той ни каза кое сега е на дневен ред: „Деца мои, справедливо ли е роднините на вашия император да просят? Не. Искам и те също като мен да живеят богато и пищно! Затова е наложително да завладеем царства за всеки един от тях, та да може французинът да стане пълновластен господар на земята; нека войниците на гвардията да накарат света да трепери, а Франция да може да плюе където си пожелае и да й казват, както е гравирано на моята монета: Господ да ви пази!“ — „Дадено! — отвръща армията. — Ще идем да ти наловим царства с щиковете.“ Аа, нямаше мърдане, нали разбирате! Дори да му беше скимнало да завладеем луната, и това щяхме някак да уредим, щяхме да си стегнем раниците и да се катерим; слава богу, че нямаше такова желание. Естествено кралете, които си бяха свикнали с удобствата на троновете, се опънаха; и тогава хайде, напред! Вървим, не изоставаме и отново всичко започва да се тресе яката. Ама че хора и обуща изтърка той по онова време! Тогава се бихме толкова свирепо, по нашенски, че ако не бяхме французи, а някакви други, щяхме да се уморим. Но вие знаете, че французинът е философ по рождение и знае, че рано или късно трябва да умре. Затова всички умирахме, без да се оплакваме, защото ни беше драго, като гледахме как императорът прави ей така върху географиите. (Тук пехотинецът пъргаво очерта с крака си кръг върху пода на плевнята.) И казваше: „Ето, това тук ще бъде кралство!“ И то ставаше кралство. Какви славни времена! Докато се обърнеш, и полковниците ставаха генерали, генералите — маршали, маршалите — крале. Има един, който още стои на трона си, за да напомня на Европа, макар че той е гасконец, изменил на Франция, за да запази короната си[107]; но той не се черви от срам, защото, драги мои, короните са от злато! Дори сапьорите, които знаеха да четат, и те ставаха благородници. Самият аз лично видях в Париж единадесет крале и тълпа от принцове, които заобикаляха Наполеон като лъчите на слънцето! Нали разбирате, всеки войник имаше възможност да яхне трон, ако бе заслужил, а на гвардейския капрал се гледаше като на забележителност, на която всички се възхищаваха, когато минаваше, защото всеки имаше в победата свой дял, много добре известен от бюлетина. А колко такива битки имаше! Аустерлиц[108], където армията маневрираше като на парад; Ейлау, където издавихме русите в едно езеро, сякаш Наполеон ги издуха; Ваграм, където се бихме три дни, без да роптаем. Абе, имаше толкова много битки, колкото светии в календара. И тогава стана ясно, че Наполеон носи в ножницата си истинската сабя Господня. И войникът бе уважаван, Наполеон го гледаше като свое дете, интересуваше се дали имаме обуща, бельо, шинели, хляб, патрони, макар че запазваше величието си; какво да се прави, занаятът му бе такъв — да царува. Но това е без значение, щото един сержант или дори войник можеше да му каже „императоре мой“, както вие понякога ми казвате „драги приятелю“. И той изслушваше и отговаряше на съображенията, които му изтъквахме, лягаше в снега като всички нас; с една дума, изглеждаше почти като обикновен човек. Казвам ви, виждал съм го с крака, затънали в джепането, непрекъснато в движение, ни най-малко притеснен, спокоен като вас, дето си седите тук, и наблюдава през бинокъла, винаги на поста си. И като го гледахме, и ние стояхме кротко като Батист[109]. Не знам как го правеше, но когато ни говореше, думите му сякаш ни възпламеняваха и за да му покажем, че сме негови деца, неспособни да отстъпят, крачехме с обикновена стъпка, без да викаме „Варда!“ пред нахалните оръдия, които ревяха и бълваха град от гюллета. Дори умиращите с последни сили успяваха да се надигнат, за да го поздравят и да извикат: „Да живее императорът!“
Това естествено ли беше? Щяхте ли да направите такова нещо за обикновен човек?
След като уреди всички свои близки, той беше принуден да напусне императрица Жозефин, която въпреки всичко беше добра жена и той силно я обичаше, но там нещо не и беше наред, та не можеше да му роди деца. А на него му трябваха наследници заради управлението. Като научиха за тази мъчнотия, всички владетели от Европа се сборичкаха кой да му предложи съпруга. И той се оженил, както ни казаха, за една австрийка от рода на Цезар — древен мъж, за когото навсякъде се говори, не само в нашите страни, където можете да чуете, че той бил направил всичко, но и в Европа. Чиста истина си е, защото самият аз, дето сега ви разказвам, бях на Дунава, където видях останки от мост, построен от този човек, за когото казват, че царувал в Рим и бил роднина на Наполеон, та затова императорът си позволил да вземе наследството му за своя син. И така, след неговата сватба — празник за целия свят, в чест на която той опрости на народа десет години данъци, които по-късно трябваше да платим, защото бирниците хич не се съобразиха с това, жена му роди син, който бе крал на Рим; това бе нещо невиждано на земята, защото никога дете не се бе раждало крал при жив баща. На този ден от Париж излетя балон, за да оповести на Рим, и балонът измина пътя за един ден.
Е, какво ще кажете сега? Някой от вас смее ли да твърди, че всичко това е естествено? Не, всичко това бе написано там горе, на небето! Чумата да тръшне онзи, който отрече, че Наполеон е бил изпратен от самия Господ-Бог, за да тържествува Франция.
Но ето че императорът на Русия, който беше негов приятел, се разсърдва, че не се оженил за рускиня, и се сдушава с англичаните, нашите врагове. А на Наполеон преди все нещо му беше пречило да отиде да им каже две думи на ония там в тяхната бърлога. Така че трябваше да им видим сметката на тия пуяци. Наполеон се ядосва и ни казва: „Войници! Бяхте господари във всички столици на Европа, остава Москва, която се съюзи с Англия. Но за да завладеем Лондон и техните Индии, смятам, че е наложително да отидем в Москва.“ И тогава събра най-голямата войска, която някога е влачила гетрите си на тази планета, и то изненадващо добре построена, така че за един ден той направи преглед на един милион души. „Ураа!“ — викат русите. И ето че цяла Русия, дивите казаци се надигат срещу нас. Страна срещу страна, всеобща олелия, от която трябваше да се предпазим. И стана така, както Червеният човек беше казал на Наполеон: Азия срещу Европа! „Достатъчно — рече той, — ще взема предпазни мерки.“ И наистина, ето че пристигат всички крале да целуват ръка на Наполеон! Австрия, Прусия, Бавария, Саксония, Полша, Италия, всички са с нас, всички ни ласкаят, прекрасно беше! Императорските орли никога не са били толкова наперени, колкото на тези паради, те се издигаха високо над всички европейски знамена. Поляците не ги сдържаше от радост, защото императорът имаше намерение да ги освободи; затова Полша и Франция винаги са били братски страни. Изобщо армията крещеше: „Русия ще бъде наша!“ Навлизаме добре екипирани и вървим, вървим: никакви руси. Най-сетне откриваме тия хитреци на лагер пред Москва. Ето, там получих кръста и имам право да заявя, че това бе люта битка! Императорът беше неспокоен, защото бе видял Червения човек, който му казал: „Дете мое, вървиш по-бързо от маршовата стъпка, няма да ти стигнат хората, приятелите ще ти изменят.“ И тогава Наполеон предложи да се сключи мир. Но преди да го подпише, ни вика: „Да поначешем русите, а?“ — „Дадено!“ — извика армията. „Напред!“ — нареждат сержантите. Обущата ми бяха износени, дрехите изпокъсани от влачене по тези пътища, които хич не са удобни! Но нейсе! „След като това е краят на земетресението — казвам си аз, — ще се бия до насита!“ Пред нас голяма урва; това бяха първите редици! Сигналът е даден и седемстотин артилерийски оръдия започват да разговарят така, че от ушите може кръв да ви зашурти. Тук трябва да отдадем заслуженото на неприятелите — русите умираха като французите, без да отстъпват, и затова не помръдвахме. „Напред — викат ни, — ето императора!“ И наистина, той минава в галоп и ни прави знак, че му е много важно да превземем редута. Въодушевява ни, ние тичаме, пристигам пръв в дола. О, Боже Господи, падаха лейтенанти, падаха полковници, падаха войници! Но няма значение! Така имаше обуща за босите и пагони за интригантите, които умееха да четат. „Победа!“ — вика цялата предна линия. Но, дявол да го вземе, стана нещо невиждано дотогава — на земята лежаха двадесет и пет хиляди французи. Няма шега! Беше като овършана житна нива: вместо класове лежаха мъже! А ние останалите направо изтрезняхме. Пристига Той и ние го заобикаляме. И тогава ни прикотква, защото, когато искаше, беше мил и дори успяваше да ни накара да се нахраним с въздух, въпреки че бяхме изгладнели като вълци. Тогава нашият ласкател лично раздава кръстовете, отдава чест на мъртвите; после ни казва: „Напред, към Москва!“ — „Дадено, към Москва!“ — отвръща армията. Превземаме Москва. Само че не щеш ли, русите запалват града си! С ярък огън горя градът цели два дена в окръжност от две левги: сградите падаха като плочки на домино! Лееше се дъжд от разтопено желязо и олово, който естествено беше ужасен. На вас мога да ви го кажа: изневиделица, като от ясно небе, ни връхлетяха бедите. Императорът каза: „Стига толкова, така ще загубя всичките войници!“ Поотдъхнахме си и полежахме да посъберем силици, защото наистина бяхме капнали. Отмъкнахме един златен кръст, който стоеше върху Кремъл, и всеки войник се сдоби с малко състояние. Но на връщане зимата настъпи месец по-рано, нещо, което учените, пълни глупаци, не са обяснили както трябва, и студът ни сграбчи. И край, няма вече армия, разбирате ли? Няма генерали, дори сержанти няма. Тогава започна царството на мизерията и глада, при което всички наистина бяхме равни] Мечтаехме единствено да видим отново Франция, не се навеждахме дори да вдигнем пушките или кесиите си; всеки вървеше напред със или без оръжие и хич не го беше грижа за славата. Освен това времето толкова се влоши, че императорът вече не виждаше своята звезда. Нещо се мътеше между небето и него. Горкият човек, болеше го, като гледаше своите орли в противоположна на победата посока. Какво да ви приказвам, жестока плесница беше това за него! Но стигаме Березина. Тук, приятели мои, мога да ви се закълна в най-святото, в честта си, че откак свят светува, никога, ама съвсем никога не е имало такава каша от армия, каруци, артилерия, в страхотен сняг, под враждебното небе. Цевите на пушките изгаряха дланите, толкова бяха студени. Точно тук армията беше спасена от мостоваците. Те бяха на своя пост и там отлично се прояви Гондрен, единственият останал жив от тези толкова вироглави хора, че да нагазят във водата и да построят мостовете, по които мина армията и се спаси от русите, а те все още се отнасяха с някакво страхопочитание към Великата армия поради предишните й победи. И — каза той, посочвайки Гондрен, който го гледаше съсредоточено, с присъщия за глухите поглед — Гондрен е превъзходен пехотинец, дори по-скоро почетен пехотинец, който заслужава вашето най-дълбоко уважение. А аз видях — продължи той — императора прав до моста, неподвижен, без изобщо да му е студено. Това естествено ли беше?
Той гледаше гибелта на богатствата си, на приятелите си, на старите си египетски воини. Даа, всички минаха по реда си — жените, колите, артилерията — и всичко бе изхабено, изгнило, разбито. Най-смелите пазеха орлите, защото, нали разбирате, орлите — това беше Франция, това бяхте всички вие, това беше честта на цивилния и на военния, която трябваше да остане неопетнена, и не биваше да свеждаме глава заради студа. Стопляхме се единствено край императора, защото, когато той беше в опасност, ние всички притичвахме премръзнали, ние, които не се спирахме, за да подадем ръка на приятелите. Казват също, че нощем плачел за съдбата на нещастното си войнишко семейство. Само той и французите можеха да се измъкнат оттам; и се измъкнахме, но със загуби, и то с големи загуби, казвам ви! Съюзниците бяха изяли хранителните ни припаси. Всички започнаха да му изменят, както му бе предсказал Червеният човек. Парижките празнодумци, които се бяха спотаили след създаването на императорската гвардия, решават, че е умрял, и замислят заговор, в който привличат и полицейския префект, за да свалят императора. Той научава за тези неща, раздразва се и на тръгване ни казва: „Сбогом, деца мои, не напускайте поста си, ще се върна.“ Обаче генералите се мотаят безпомощно, защото без него не е същото. Маршалите си говорят скудоумия, правят глупости и това беше естествено; Наполеон, като добър човек, ги беше натъпкал със злато, те вече бяха толкова затлъстели, че не искаха да се помръднат. Оттам дойдоха и бедите, защото някои останаха в гарнизоните, без да пердашат неприятелите, в чийто тил се намираха, а нас през това време ни изтикваха към Франция. Но императорът се завърна с новобранци, и то какви новобранци, чийто дух той изцяло промени и ги превърна в бесни кучета, готови да хапят всекиго; водеше буржоа като почетен караул, чудесна дружина, която се стопи като масло на скара. Ние здраво се държим, но всичко е против нас; обаче армията все още върши чудеса от храброст. Тогава се водят планински боеве, народ срещу народ, в Дрезден, Лютцен, Бауцен[110]…
Спомняйте си и вие за тези неща, понеже тъкмо там Франция показа особен героизъм и един добър гренадир не живееше повече от шест месеца.
Ние продължавахме да побеждаваме; но ето че в тила ни се появяват англичаните, които бунтуват народите, като им говорят разни дивотии. Все пак си пробиваме път през тези глутници от народи. Навсякъде, където се появяваше императорът, ние също се промъквахме, кажеше ли той: „Искам да мина!“ — било по суша, било по море, ние минавахме. Най-накрая пристигаме във Франция и не един пехотинец въпреки суровото време започва да се чувствува по-добре от родния въздух. За себе си мога да кажа, че ми светна пред очите. Но тогава най-важното бе да защитим Франция, отечеството, с една дума, хубавата ни Франция, от цяла Европа, която ни имаше зъб, задето искахме да се разпореждаме с русите и сме ги натикали обратно в техните граници, за да не лапнат нас, какъвто си е обичаят на Севера, който се лакоми за Юга — това съм го чул от много генерали. Тогава императорът вижда как собственият му тъст[111], приятелите му, които беше направил крале, и сбирщината, на която беше възвърнал троновете, всички се надигат срещу него. Че дори някои французи и съюзници от нашите редици по заповед отгоре се обръщат срещу нас, както стана в битката при Лайпциг[112]. Не е ли това безобразие, на каквото простите войници не са способни? И това ми било принцове! Изменяха на думата си по три пъти на ден! И тогава вече започна нашествието. Навсякъде, където нашият император показва лъвското си лице, врагът отстъпва и по онова време Наполеон извърши повече чудеса, защищавайки Франция, отколкото когато завладяваше Италия, Изтока, Испания, Европа и Русия. След това пък поиска да погребе всички чужденци, за да им покаже, че трябва да уважават Франция, и ги остави да приближат до Париж, за да ги глътне наведнъж и да се издигне до най-високото стъпало на човешкия ум с една още по-велика битка, отколкото всички останали, накратко казано, с битка на всички битки! Но парижани се уплашват за кожите си, дето две пари не чинят, и за жалките си дюкяни и отварят портите; ето че рагюзадите[113] идват и сполуката ни напуска, досаждат на императрицата и по прозорците се появяват белите знамена.[114] Накрая и генералите, които беше направил свои най-добри приятели, го изоставят заради Бурбоните, а за тях дотогава изобщо не бяхме чували. Той се сбогува с нас във Фонтенбло[115]. „Войници!…“ Още го чувам, всички плачехме като същински деца; орлите и знамената бяха сведени като за погребение, защото мога да ви кажа, че това наистина беше погребението на империята и от нейните напети армии бяха останали само скелети. Та казва ни той от стълбището на своя дворец: „Деца мои, ние сме победени от предателството, но ще се видим отново на небето, в родината на смелите. Бранете моя син, когото ви поверявам: да живее Наполеон II“ Той искаше да умре, за да не го видят победен, и затова глътна отрова, която можеше да убие цял полк, защото също като Исуса Христа преди кръстните мъки той си мислеше, че Бог и неговият талисман са го изоставили; но отровата изобщо не му подействува. И какво става! Разбира, че е безсмъртен. Уверен вече в себе си и в това, че винаги ще бъде император, отива за известно време на един остров да размишлява върху нрава на ония, дето вършат глупост след глупост. Докато той там си караули, китайците и ония зверове от африканския бряг, разните там бербери и тям подобни, които съвсем не са безобидни, го смятат за нещо по-висше, не за обикновен човек, почитат неговата шатра и казват, че който я докосне, ще се е сношил с Бога. Той владееше целия свят, а ония там го бяха изгонили от неговата си Франция. И тогава се качва на същата онази черупка от Египет, минава под носа на английските кораби, стъпва на френския бряг, Франция отново го признава и пустата му кукувица[116] полита от камбанария на камбанария[117] и цяла Франция крещи: „Да живее императорът!“ А по нашия край въодушевлението от това чудо на чудесата беше огромно, дофинецът се държа много добре; а аз бях особено доволен, като научих, че хората плачели от радост, виждайки отново сивия му редингот. На 1 март[118] Наполеон слиза на брега с двеста души, за да завладее кралство Франция и Навара[119], което на 20 март отново стана френска империя. Този ден Той стигна в Париж, след като всичко беше помел по пътя си, беше си възвърнал скъпата Франция и беше събрал своите пехотинци само с две думи: „Ето ме!“ Това е най-голямото чудо, което Бог е извършил! Имало ли е преди него човек, който да завладее империя само като се покаже, а? Всички си мислеха, че Франция е повалена, нали? Но не. При вида на орела отново се възражда национална армия и всички вървим към Ватерло. Но тук императорската гвардия е унищожена отведнъж. Наполеон, отчаян, на три пъти се хвърля срещу неприятелските оръдия начело на останалата войска, но не умира! Ние всички видяхме това! Ето че губим битката. Вечерта императорът повика старите си войници, изгори в едно поле, напоено с нашата кръв, своите знамена и орли; нещастните си орли, винаги победоносни, които в бой крещяха: „Напред!“ и бяха прелетели над цяла Европа. Така те бяха спасени от позора да попаднат във вражески ръце. Всички богатства на Англия не струват дори колкото опашката на един от тези орли. Край, нямаше ги вече орлите! Останалото е добре познато. Червеният човек, подлецът му с подлец, преминава на страната на Бурбоните. Франция е смазана, войника за нищо го нямат, лишават го дори от това, което му се полага, пращат го да си върви вкъщи, та да вземат на негово място благородници, които като ги гледаш как едва кретат, жал да ти стане. Хващат Наполеон с предателство, англичаните го зарязват на един пуст остров в открито море, върху скала, издигаща се на десет хиляди стъпки над света. И той е принуден да стои там, докато Червеният човек му върне властта в името на щастието на Франция. Онези там говорят, че е умрял! Айде де, умрял! Вижда се, че не го познават. Те повтарят тази шарлатания, за да подвеждат народа и той да си кротува в проклетата им държава. Слушайте. Истината е, че неговите приятели са го оставили сам в пустинята, за да се сбъдне едно пророчество за него, защото забравих да ви кажа, че името Наполеон означава лъвът на пустинята. Ето, това е истината, както е истина Светото писание. Всичко друго, което чуете за императора, са измишльотини. Защото, то се знае, Господ не би разрешил на чедото на обикновен смъртен да изпише името си с червени букви, както той написа своето по цялата земя, която винаги ще го помни! Да живее Наполеон, бащата на народа и на войника!
— Да живее генерал Ебле! — извика мостовакът.
— Как не ви убиха при урвата край Москва? — попита една селянка.
— Знам ли? Влязохме един полк, оцеляхме само стотина пехотинци, а само пехотинци можеха да го превземат! Защото, както знаете, пехотата е всичко в една армия…
— Ами кавалерията! — извика Жьонеста, спусна се отгоре по сеното с необикновена бързина и се появи пред тях ненадейно, та чак и най-смелите сред събралите се извикаха от уплаха. — Ей, ветеране, забравяш червените кавалеристи-копиеносци на Понятовски[120], кирасирите, драгуните, цялата тая хала! Когато Наполеон бе нетърпелив, че сражението не напредва към победен край, той казваше на Мюра[121]: „Сир[122], режи по средата!“ Тогава ние първо тръгвахме в тръс, после: раз, два! И разрязвахме вражеската армия на две като ябълка с нож. Абе, драги, една атака на кавалерията е като цяла колона гюллета!
— А мостоваците? — извика глухият.
— Ех, деца мои, какво беше! — продължи Жьонеста, засрамен от втурването си, като се видя заобиколен от мълчаливи и смаяни слушатели. — Тук няма агент-провокатори, нали! Ето ви, да пийнете за Малкия капрал.
— Да живее императорът! — извика в един глас цялата седянка.
— Шшт, приятели! — прошепна офицерът, като се опитваше да прикрие дълбоката си мъка. — Шшт! Той умря с думите: „Слава, Франция и битка“. Деца мои, той трябваше да умре, той — да, но паметта за него… никога!
Гогла направи недоверчив жест, после тихо каза на съседите си:
— Офицерът още е на служба и са им заповядали да казват на народа, че императорът е мъртъв. Не трябва да му се сърдим, защото нали знаете, войникът се подчинява само на заповедите.
Когато излизаха от плевнята, Жьонеста чу Фосьоз да казва:
— Този офицер е приятел на императора и на господин Бьонаси.
Всички хора от седянката се втурнаха към вратата, за да зърнат отново военния, и на лунната светлина видяха как той хвана лекаря под ръка.
— Големи глупости направих — обади се Жьонеста. — Да се прибираме по-бързо! Всички тези орли, оръдия, тези битки!… Вече не знаех къде съм.
— Е, какво ще кажете за моя Гогла? — попита го Бьонаси.
— Господине, с подобни разкази Франция завинаги ще съхрани в утробата си четиринадесетте армии на Републиката[123] и би могла отлично да поддържа с оръдейни изстрели разговора с Европа. Това е моето мнение.
Те бързо стигнаха до дома на Бьонаси и скоро седяха замислени в салона от двете страни на камината, а гаснещият огън все още хвърляше слаби отблясъци. Въпреки доверието, което лекарят му оказваше, Жьонеста все още се колебаеше дали да му зададе един последен въпрос, който може би ще се стори нескромен на Бьонаси; но след като му хвърли няколко изпитателни погледа, се почувствува окуражен от сърдечната приветлива усмивка, която краси лицата на истински смелите мъже и с която Бьонаси като че ли вече отговаряше благоприятно. Тогава той заговори:
— Господине, вашият живот тъй много се отличава от живота на обикновените хора, че няма да се учудите, ако ви запитам какви са причините за усамотяването ви в това село. Ако моето любопитство ви се вижда непристойно, все пак признайте, че то е напълно естествено. Слушайте! Имал съм другари, с които никога не съм говорил на „ти“, дори и след като неведнъж сме воювали заедно; но съм имал и други, на които казвах: „Иди да вземеш заплатите ни от ковчежника!“ три дни след като заедно сме се напили, както се случва понякога и с най-порядъчните хора на неизбежните гуляи. Вие сте именно един от тези хора, на които ставам приятел, без да чакам разрешението им, дори и без да съм съвсем наясно защо.
— Капитан Блюто…
От известно време всеки път, когато лекарят произнасяше измисленото име на своя гост, Жьонеста не можеше да сдържи лека гримаса. Именно в такъв момент Бьонаси изненада върху лицето на военния това изражение на погнуса и загледа втренчено капитана, за да се опита да открие причината; но тъй като би му било твърде трудно да отгатне истинския повод, реши, че тази гримаса е причинена от някаква физическа болка, и продължи:
— Капитане, мразя да говоря за себе си. Вече няколко пъти от вчера насам се насилвах, когато трябваше да ви обяснявам подобренията, които можах да осъществя тук; но ставаше дума за общината и нейните жители, с чиито интереси моите се бяха естествено преплели. А сега да ви разказвам моята история, означава през цялото време да ви занимавам със себе си, а животът ми не е интересен.
— Дори и да е по-обикновен от живота на вашата Фосьоз — отвърна Жьонеста, — все пак бих искал да го опозная, за да разбера какви превратности на съдбата са могли да захвърлят в този кантон човек от вашия калибър.
— Капитане, вече дванадесет години мълча. Сега, когато очаквам на ръба на гроба удара, който ще ме прекатури в него, трябва честно да ви призная, че това мълчание започваше да ми тежи. От дванадесет години страдам, без да съм получил утехата, която приятелството дава на опечалените души. Наистина моите нещастни болни, моите селяни ми дават пример за пълно примирение, но аз ги разбирам и те забелязват това; докато тук никой не може да пресуши моите скрито проливани сълзи, нито пък почтена десница да стисне моята — най-прекрасното възнаграждение, от което никой не е лишен, дори и Гондрен.
Жьонеста подаде спонтанно ръка на Бьонаси, който дълбоко се трогна от този жест.
— Може би Фосьоз би ме изслушала с ангелска благост — продължи той със свито гърло, — но би могла да ме обикне, а това вече би било истинско нещастие. Вижте, капитане, само един стар, снизходителен боец като вас или изпълнен с илюзии млад човек би могъл да чуе моята изповед, защото тя може да бъде разбрана единствено от човек, който добре познава живота, или от дете, което изобщо не знае какво нещо е той. Поради липса на свещеници някогашните капитани, умиращи на бойното поле, са се изповядвали на кръста на сабите си, превръщайки го в доверен посредник между себе си и Господа. Затова може би вие, една от най-добрите саби на Наполеон, твърдият и силен като стомана воин, ще ме разберете най-добре. За да ви заинтересува моят разказ, трябва да навлезете в изтънчения свят на чувствата и да споделите вярвания, присъщи на простодушните сърца, но които биха се сторили смешни на мнозина философи, свикнали да прилагат към личните си интереси максими, предназначени за държавните дела. Ще ви говоря откровено като човек, който не желае да оправдава нито доброто, нито злото в своя живот, нищо няма да скрия от вас, защото вече съм далеч от обществото, безразличен към присъдата на хората и с пълно упование в Бога.
Бьонаси млъкна, после стана и каза:
— Преди да започна разказа си, ще отида да поръчам чай. От дванадесет години Жакот не пропуска да дойде и ме запита дали ще пия чай и навярно ще прекъсне разговора ни. Вие, капитане, ще пиете ли?
— Не, благодаря ви.
Бьонаси се върна бързо.
— Роден съм в едно градче в Лангдок, където баща ми отдавна се бе заселил, и там прекарах ранното си детство. На осемгодишна възраст ме пратиха в колежа в Сорез[124] и излязох оттам едва когато трябваше да отида в Париж да завърша образованието си. Баща ми имал твърде бурна и прахосническа младост, но възстановил пропиляното си наследство и се възмогнал отново благодарение на удачен брак и на бавните, методични спестявания, които правят хората в провинцията, където е гордост да притежаваш състояние, а не да го харчиш, където естествените стремежи на човека угасват и се превръщат в скъперничество по липса на благородни подтици. Богат баща с един-единствен син, той пожела да ми предаде жестокия опит, който бе натрупал в замяна на пропадналите си илюзии: последна благородна грешка на старците, които напразно се стараят да завещаят своите добродетели и разумни сметки на децата си, очаровани от живота и нетърпеливи да му се насладят. Тази предвидливост продиктува плана за моето възпитание, на който станах жертва. Баща ми грижливо скри от мен размера на богатството си и за мое добро ме обрече да търпя лишения и тревоги през най-хубавите си години, когато аз ревностно се стремях към самостоятелност; той искаше да изгради в мен добродетелите, характерни за бедните: търпение, жажда за знания и любов към труда. Горкият ми баща се надяваше, че като ми покаже на каква цена се постига богатството, ще ме научи да пазя наследството си; затова още щом започнах да разбирам неговите съвети, той ме накара да избера и целенасочено да следвам определено професионално поприще. Моите желания бяха насочени към медицината. И така, от Сорез, където десет години бях при полуманастирската дисциплина на ораторианците[125], потопен в самотата на един провинциален колеж, изведнъж без всякакъв преход се озовах в столицата. Баща ми ме придружи, за да ме препоръча на свой приятел. Двамата старци без мое знание взеха старателни предпазни мерки срещу бурните изблици на младостта ми, тогава все още твърде невинна. Издръжката ми бе строго пресметната според действителните житейски нужди и освен това трябваше да получа парите за три месеца само след като представя квитанциите от записването си в Медицинския институт. Това твърде обидно недоверие бе прикрито зад претекста за ред и отчетност. Всъщност баща ми се показа либерален към всички разходи, свързани с учението ми и с удоволствията на парижкия живот. Неговият стар приятел, щастлив, че може да води един млад човек из лабиринта, в който навлизах, беше от онзи тип хора, подреждащи своите чувства също така грижливо, както и книжата си. Винаги можеше да каже какво е правил предната година, в текущия месец, ден и час — достатъчно бе да отвори миналогодишния си бележник. За него животът беше като търговско предприятие, на което стриктно водеше сметките. Иначе човек със заслуги, но хитър, педантичен и недоверчив, той винаги намираше благовидни предлози, за да прикрива предпазните мерки, които взимаше спрямо мен; купуваше ми книгите, плащаше уроците ми; ако исках да се уча да яздя кон, той лично се осведомяваше за най-добрия манеж, завеждаше ме там и предугаждаше желанията ми, като осигуряваше на мое разположение кон за почивните дни. Въпреки тези старчески хитрости, които по-късно, когато имах интерес да му се противопоставя, се научих да осуетявам, този прекрасен човек бе за мен втори баща. „Приятелю — каза ми той, когато отгатна, че ще скъсам поводите, ако не ги поотпусне, — младите хора вършат лудории, към които ги подтиква пламенната възраст, и може да ви се случи да имате нужда от пари — тогава обърнете се към мен! Някога вашият баща любезно ми услужи, така че винаги ще имам на ваше разположение няколко екю; но никога не ме лъжете, не се срамувайте да ми признавате грешките си, аз също съм бил млад и ще се разберем като двама добри приятели.“ Баща ми ме настани в пансион за буржоазни синове в Латинския квартал[126], при почтени хора, където получих доста прилично мебелирана стая. Но тази първа самостоятелност, добротата на баща ми, жертвата, която изглеждаше, че прави за мен, не ме радваха особено. Може би човек трябва да се е наслаждавал на свободата, за да е в състояние напълно да я оцени. А при мен спомените от безгрижното детство бяха почти избледнели под бремето на унинието в колежа, от което съзнанието ми все още не се бе отърсило; пък и с наставленията си баща ми сочеше нови задачи за изпълнение. И най-сетне, за мен Париж бе загадка, човек не може да се забавлява в столицата, без да е опознал нейните удоволствия. Така че не виждах никаква промяна в своето положение освен новия лицей, който просто бе по-голям и се наричаше Медицински институт. Въпреки това отначало упорито се захванах с учението, прилежно посещавах всички лекции; отдадох се всецяло на заниманията си, без да търся развлечения, омагьосан от съкровищата на науката, които изобилствуваха в столицата. Но скоро непредпазливи връзки, особено опасни, тъй като бяха прикрити зад безразсъдното и доверчиво другарство, което очарова всеки младеж, неусетно ме въвлякоха в безгрижния парижки живот. Театрите, актьорите, по които лудеех, започнаха подривното дело на моето развращаване. Спектаклите в столицата са твърде пагубни за младите хора, които всеки път излизат от тях силно развълнувани, срещу което почти винаги се борят безуспешно; затова ми се струва, че тогава обществото и законите стават съучастници на разюздаността на младежите. Нашето законодателство, така да се каже, си е затворило очите за страстите, които терзаят младеж между двадесет и двадесет и пет години; в Париж го атакуват от всички страни, апетитите му са непрестанно възбуждани, религията му проповядва доброто, законите му го налагат, но в същото време обстоятелствата и нравите го подтикват към злото: нима при това положение най-почтеният мъж или най-благочестивата жена няма да се надсмива на целомъдрието? Освен това този голям град сякаш се е нагърбил със задачата да насърчава само пороците, тъй като препятствията пред професиите, при които младежът би могъл почтено да направи състояние, са още по-многобройни дори и от постоянните клопки за чувствата му, за да му измъкнат парите. И така, всяка вечер аз посещавах някой театър и постепенно ставах мързелив. Започнах да правя дълбоко в себе си компромиси със задълженията си, често отлагах за следващия ден и най-належащите си занимания; скоро, вместо да се стремя да се просвещавам, аз извършвах самостриктно необходимата работа, за да достигна до задължителните степени, през които трябваше да се мине, за да стана доктор. На общите лекции вече не слушах преподавателите, които, както ми се струваше, дрънкаха глупости. Започвах да потъпквам кумирите си, превръщах се в парижанин. С една дума, водех нередовния живот на млад провинциалист, който, озовал се в столицата, все още храни истински чувства, все още вярва в някои нравствени правила, но когото лошите примери покваряват, независимо от желанието му да се предпази от тях. Аз се бранех зле, защото някъде скрито в себе си имах съучастници. Да, господине, лицето ми не лъже, преживял съм всички страсти и те са ме белязали. Все пак дълбоко в душата си запазвах някакъв стремеж към нравствено съвършенство, който не ме напускаше в лекомисления ми живот и който един ден щеше чрез преситата и угризенията да върне към Бога човека, чиято младост бе пила от чистите извори на религията. Нима онзи, който най-силно чувствува земните наслади, рано или късно не бива привлечен от вкуса на небесните плодове? Отначало изпитах хиляди блаженства и хиляди разочарования, които в една или друга степен са типични за младостта: ту вземах усещането си за сила за твърда воля и се заблуждавах за обхвата на възможностите си; ту при вида и на най-малкото препятствие, в което можех да се блъсна, падах много по-ниско, отколкото би било допустимо за мен. Чертаех необятни планове, мечтаех за слава, готвех се да работя, но винаги някакво развлечение помиташе тези благородни желания. Смътният спомен за големите ми неосъществени намерения поддържаше у мен измамливи искрици, които ми вдъхваха увереност в себе си, без обаче да ми дадат сила за творчество. Тази самодоволна леност постепенно ме превръщаше в глупак. Та нали глупак е онзи, който не оправдава доброто мнение, което има за себе си? Водех безполезен живот, исках да притежавам цвета на живота без необходимия за неговото разцъфтяване труд. Не познавайки пречките, аз си въобразявах, че всичко е лесно, приписвах на щастливи стечения на обстоятелствата и научните успехи, и успехите на забогатяването. Гениалността ми се струваше шарлатанство. Въобразявах си, че съм учен, защото можех да стана такъв; и без да мисля нито за търпението, което ражда големите творения, нито за съзиданието, разкриващо трудностите на тяхното постигане, предварително се наслаждавах на бъдещата си слава. Удоволствията ми бързо се изчерпаха — театърът не може да забавлява дълго. Така че скоро Париж се оказа пуст и празен за един беден студент, чието общество се състоеше от старец, който вече нищо не знаеше за света, и от семейство, където можеше да срещне само скучни хора. Затова като всички млади хора, отвратени от кариерата, която следват, без да имат точно определена цел, нито изработена ясна система в мисленето, аз по цели дни бродех по улиците, кейовете, в музеите и парковете. Безделието в младостта тежи още повече, защото жизнеността остава неизползувана, а енергията се разпилява напразно. Аз не знаех каква сила дава на младежа твърдата воля, когато той умее да си набелязва цели и да ги осъществява, използувайки всичките си жизнени сили, удвоени от дръзката вяра на младостта. Като деца ние сме наивни и не познаваме опасностите на живота; като юноши откриваме неговите трудности и неговата необятност; при тази гледка смелостта ни понякога отслабва. Все още неопитни в попрището на обществения живот, ние оставаме в плен на някаква простодушна глупост, изпадаме в някакво състояние на вцепенение, сякаш сме без подкрепа в непозната страна. Във всяка възраст неизвестността предизвиква неволен ужас. Младият мъж е като войник, който върви срещу оръдия, а отстъпва пред призраци. Той се колебае коя житейска максима да следва; не умее нито да даде, нито да получи, нито да се защити, нито да нападне, обича жените и ги почита, сякаш се бои от тях; неговите качества му вредят, той е самата щедрост и срамежливост, користните сметки на алчността са му чужди; ако лъже, прави го за свое удоволствие, а не за изгода; посред многото съмнителни пътища неговата съвест, с която все още не прави компромиси, му сочи правилната посока, а той се бави да тръгне по нея. Мъжете, на които е съдено да живеят по зова на сърцето си, вместо да се вслушат в гласа на разума, дълго време се намират в подобно неустановено състояние. Такъв беше и моят случай. Станах жертва на две противоположни състояния. Бях подтикван от младежките си желания и същевременно възпиран от глупавата си сантименталност. Парижките вълнения са жестоки за болезнено чувствителните души: предимствата, които ползват висшестоящите или богатите, възбуждат страстите; в този свят на величие и низост ревността по-често служи като кама, отколкото като остен; сред водовъртежа от амбиции, желания и ненавист е невъзможно човек да не бъде или жертва, или съучастник на това всеобщо движение; и така, неусетно постоянната гледка на щастливия порок и на освирканата добродетел разклаща моралните устои на младежа; парижкият живот много скоро му отнема, така да се каже, непорочния мъх на съвестта; и тогава започва да се извършва пагубното дело на неговото развращаване. Първото удоволствие, което първоначално включва всички останали, е придружено от такива опасности, че е невъзможно да не помислиш и за най-дребните действия, които то налага, и да не пресметнеш всички последствия от него. Подобни сметки водят до егоизъм. Ако някой беден студент, увлечен от бурните си страсти, е склонен да се самозабрави, заобикалящите го със своите съвети му вдъхват такова недоверие, че той неволно започва да го споделя и сам се предпазва от благородните си помисли. Тази битка изсушава, обезверява, животът започва да се подчинява само на разума и в резултат се стига до известната парижка безчувственост, до нравите, при които под най-изисканата лекомисленост, под уж пламенните възторзи се крият пресметливата дипломация или парите. В Париж опиянението от щастието не пречи и на най-невинната жена да запазва винаги здравия си разум. Навярно тази атмосфера е повлияла на моето поведение и на моите чувства. Грешките, които отровиха дните ми, навярно биха били лек товар за душите на много хора; но южняците страстно вярват в Бога, което ги кара да вярват и в католическите истини, и в един друг, по-добър живот. Тази вяра придава на техните чувства голяма дълбочина, а на угризенията им — дълготрайност. По времето, когато следвах медицина, военните бяха господари навсякъде; тогава, за да се харесаш на жените, трябваше да бъдеш най-малкото полковник. Какво представляваше за обществото един беден студент? Нищо. Страстно подтикван от силата на чувствата си, без да мога да намеря отдушник за тях, възпиран на всяка крачка, при всяко желание от липсата на пари, гледайки на учението и на славата като на твърде бавен път за постигане на удоволствията, към които се стремях, мятащ се между вродената си свенливост и лошите примери, срещайки всякакви улеснения за разгулен живот сред парижката паплач, но сблъсквайки се с трудности винаги когато исках да попадна в добра среда, аз преживявах тъжни дни в плен на връхлитащите ме страсти, на безделието, което убива, на унинието, примесвано от време на време с внезапни изблици на въодушевление. Накрая тази криза приключи с твърде обикновен за младите хора край. Винаги съм се отвращавал от постъпки, които помрачават семейното щастие; пък не бях в състояние да скривам необузданите си и непосредствени чувства; затова би ми било физически невъзможно да живея с някоя очебийна лъжа. Удоволствията, изпитвани на бегом, изобщо не ме привличат, аз обичам дълго да се наслаждавам на щастието. Тъй като не бях дълбоко покварен, вече бях безсилен срещу самотата си след безбройните ми безплодни усилия да проникна във висшите кръгове. Там бих могъл да срещна жена, която би се посветила да ми разкрие подводните камъни при всяко начинание, да ме научи на отлични обноски, да ме съветва, без да накърнява гордостта ми, да ме въведе навсякъде, където бих могъл да завържа познанства, полезни за бъдещето ми. Бях съвсем отчаян и можеше да ме съблазни и най-опасното щастие; но на мен не ми вървеше дори и в опасностите! А неопитността винаги ме връщаше към самотата и аз оставах насаме с измамените си чувства.
Най-сетне, господине, започнах връзка, отначало тайна, с една девойка, която преследвах отнемайкъде, докато тя се реши да свърже съдбата си с моята. Скоро това момиче, което произхождаше от почтено, но незаможно семейство, изостави заради мен скромния си живот и без страх повери в мои ръце бъдещето си, за което чистосърдечно вярваше, че ще бъде хубаво. Навярно бедното ми положение й се е сторило най-добрият залог за това. От този момент бурите, които бушуваха в мен, екстравагантните ми желания, честолюбивите кроежи, всичко се уталожи в щастието — щастие на младеж, който все още не познава нравите на обществото, нито неговите ръководни правила, нито силата на предразсъдъците; чисто и просто изпитвах пълно щастие като щастието на дете. А нима първата любов не е второ детство, озарило нашите дни на неволи и труд? Има мъже, които изведнъж опознават живота, преценяват какво представлява, виждат грешките на света, за да се облагодетелствуват от тях, прозират обществените правила, за да ги обърнат в своя полза, и умеят да пресметнат значението на всяко нещо. Прието е да се смята, че такива студени хора са разумни. Освен тях има нещастни поети, нервни същества с изострена чувствителност, които грешат; аз бях от вторите. Отначало първата ми любовна връзка не беше някаква истинска страст, последвах инстинкта, а не сърцето си. Пожертвувах заради себе си едно бедно момиче и измислях превъзходни причини, за да се убеждавам, че не правя нищо лошо. А тя бе самата преданост, имаше златно сърце, бе умна и притежаваше прекрасна душа. Винаги ми е давала само отлични съвети. Отначало нейната любов разпали смелостта ми; после тя внимателно ме подтикна да подновя учението си, вярваше в мен и ми предричаше успехи, слава, богатство. Днес медицинската наука е свързана с всички науки и е трудно да се прославиш на това поприще, но успееш ли, си добре възнаграден. В Париж славата винаги носи богатство. Това добро момиче пренебрегна всичко заради мен, сподели живота ми с всичките му прищевки, а благодарение на нейната пестеливост въпреки оскъдните ни средства можахме да си позволим някои лудории. Сега имах повече пари за прищевките си, отколкото преди, когато бях сам. Господине, това бяха най-хубавите ми дни. Работех усърдно, имах цел, бях насърчаван; обричах мислите и действията си на едно същество, което умееше да вдъхне обич и дори нещо повече — да ми вдъхне дълбоко уважение към благоразумието, което проявяваше дори когато то изглеждаше невъзможно. Но, господине, всичките ми дни си приличаха. Това еднообразно щастие — най-прекрасното състояние в света, което оценяваме едва след като стихнат сърдечните бури, това блажено състояние, когато умората от живота не съществува, когато се споделят и най-съкровените мисли и знаеш, че си разбран, — това щастие за един пламенен мъж, жаден за обществено признание, отегчен да преследва славата, която твърде бавно изгрява, се превръща скоро в бреме. Моите някогашни мечти отново ме обсебиха. Неудържим бе копнежът ми да изпитам удоволствията на богатите и желаех това в името на любовта. Изказвах съвсем наивно тези свои стремежи пред нея вечер, когато приятелският й глас загрижено ме питаше, когато бях натъжен, унесен в наслажденията на въображаемото охолство. Навярно тогава съм измъчвал нежното създание, което се бе жертвувало за моето щастие. Тя най-много страдаше, когато желаех нещо, което не можеше в момента да ми даде. Ех, господине, колко е величава самопожертвувателността на жената! Това възклицание на лекаря изразяваше скрита горчивина, защото той за миг изпадна в унес, който Жьонеста се побоя да смути.
— И така, господине — продължи Бьонаси, — едно събитие, което би трябвало да заздрави нашия млад съюз, го разруши и стана първопричина за моите нещастия. Баща ми почина и ми остави значително наследство; заради формалностите по наследството трябваше да замина за няколко месеца за Лангдок и аз отидох сам. Така отново бях свободен. Всяко задължение, дори и най-приятното, тежи на млади години; трябва да натрупаш житейски опит, за да разбереш необходимостта от иго и труд. Като всеки лангдокец аз се наслаждавах на възможността да ходя насам-натам, без да трябва да давам дори доброволно някому отчет за действията си. Не забравях напълно връзката си, но бях зает с дела, които ме разсейваха, и неусетно споменът за нея избледня. Вече изпитвах тягостно чувство при мисълта, че ще трябва да я подновя при завръщането си, а после се питах защо пък да я подновявам. Междувременно получавах писма, изпълнени с неподправена нежност, но на двадесет и две години младежът си въобразява, че всички жени са еднакво нежни; той още не умее да различава дълбоките чувства от страстите. Взема за любов изживяванията от насладите, които отначало му се струва, че са всичко; едва по-късно, когато опознах по-добре хората и явленията, можах да оценя какво истинско благородство са съдържали тези писма, които изразяваха само чисти чувства, без да се намесва в тях нищо егоистично; в писмата си тя се радваше за моето състояние и съжаляваше, че не може да отговори със същото, в тях не се прокрадваше никакво съмнение, че бих могъл да се променя, защото самата тя бе неспособна да се промени. Но аз вече кроях честолюбиви планове, готвех се да се потопя в удоволствията на богатите, да стана известна личност, да сключа удачен брак. „Тя наистина ме обича!“ — казвах си аз безразлично като същински празноглавец. Вече се чудех как да се освободя от тази връзка. Притеснението и неудобството как да се отървеш водят до жестокост; за да не се черви пред жертвата си, мъжът, който вече я е ранил, я доубива. Размишленията ми за онези изпълнени с грешки дни ми разкриха бездните на човешката душа. Да, повярвайте ми, господине, тези, които най-дълбоко са вникнали в пороците и добродетелите на човешката природа, са хора, които добросъвестно са ги изследвали първо у самите себе си. Винаги отправна точка е собствената ни съвест. Подхождаме от себе си към хората, никога от хората към себе си.
След като се върнах в Париж, наех самостоятелен дом, без да предупредя за промяната в адреса, нито за завръщането си единствения човек, който се интересуваше от това. Исках да играя някаква роля сред модните млади хора. В продължение на няколко дни вкусвах насладите на охолството и вече бях достатъчно опиянен от тях, за да не се поддам на слабостта, тогава навестих нещастното създание, което се канех да изоставя. Благодарение на вродения женски усет тя отгатна скритите ми намерения и ми спести сълзите си. Навярно ме е ненавиждала, но винаги нежна и добра, тя нито веднъж не се отнесе към мен с презрение. Тази нейна благосклонност жестоко ме измъчваше. Светски или обикновени убийци, ние обичаме жертвите ни да се отбраняват — тогава тяхната борба сякаш оправдава смъртта им. Отначало възобнових съвсем почтително посещенията си. Тъй като не бях нежен, полагах усилия да изглеждам мил; после неусетно станах просто учтив, един ден по мълчаливо съгласие тя ме остави да се отнасям с нея като с далечна позната и аз си мислех, че постъпвам съвсем порядъчно. През това време бясно се впуснах в светския водовъртеж, за да задуша в празненствата и малкото угризения, които все още ме измъчваха. Този, който не уважава себе си, не може да живее сам и затова водех разгулния живот, присъщ на богатите млади мъже в Париж. Тъй като бях образован и имах силна памет, правех впечатление на по-умен, отколкото съм, и тогава си въобразих, че струвам повече от другите; нямаше смисъл ласкателите да ми доказват, че превъзхождам другите — аз бях убеден в това. Всички така лесно признаха моето превъзходство, че дори не си дадох труд да го доказвам. От всички светски похвати възхвалата е най-коварният. Особено в Париж, където разни интриганти ловко задушават таланта още в зародиш, затрупвайки люлката му с лаврови венци. И така, аз не се възползувах от доброто си име, от факта, че бях на мода, за да започна някаква кариера и да си създам полезни познанства. Отдавах се на безброй лекомислени удоволствия. Преживях някои от онези краткотрайни страсти — позорът на парижките салони, където всеки търси истинската любов, пресища се от преследването й, изпада в благовъзпитана разпуснатост и дори започва да се учудва на неподправените чувства така, както обществото се удивлява на някоя благородна постъпка. Подражавах на другите, често наранявах чисти и благородни души със същите удари, които скрито нараняваха самия мен. Въпреки измамливите привидности, от които можеше погрешно да се съди за мен, дълбоко в себе си бях съхранил деликатността, на която винаги се подчинявах. В много случаи ме изиграваха, но, право да си кажа, бих се срамувал, ако не беше така, и тази доверчивост понякога накърняваше мнението за мен, но аз вътрешно я приветствувах. Наистина обществото е изпълнено с уважение към ловкостта, под каквато и форма да се проявява тя. За него най-важен е резултатът. И така, обществото ми приписваше несъществуващи пороци, качества, победи и поражения; приписваше ми любовни успехи, за които не знаех; осъждаше ме за действия, на които бях чужд; от гордост не се унижавах да опровергавам клеветите, а от честолюбие приемах благоприятните злословия. Животът ми привидно бе щастлив, но всъщност жалък. Ако не бяха нещастията, които скоро се изсипаха върху мен поради непрестанната игра на чувствата, злоупотребата с наслажденията, изтощаващи тялото, и омразните навици на егоизма, похабяващи душата, постепенно щях да изгубя добродетелите си за сметка на пороците. Аз се разорих. Ето как стана това. В Париж, каквото и да е състоянието на един човек, винаги се среща по-голямо богатство от неговото, с което той иска да се мери и да го надмине. Както толкова други безумци и аз станах жертва на тази борба и след четири години бях принуден да продам няколко недвижими имота, а други да ипотекирам. После върху мен се стовари ужасен удар. Повече от две години не бях виждал жената, която бях изоставил, но при този начин на живот нещастието навярно отново щеше да ме отведе при нея. Една вечер, посред някакво увеселение получих писъмце, написано явно от изнемощяла ръка, което съдържаше приблизително следните думи: Остават ми само мигове живот. Приятелю, бих искала да Ви видя, за да узная съдбата на детето си, да разбера дали ще бъде и ваше, а и за да смекча угризенията, които един ден бихте изпитвали заради моята смърт. Това писмо не вледени, то възроди болките от миналото, а същевременно криеше неизвестностите на бъдещето. Излязох, тръгнах пеш, без да дочакам каляската, и прекосих цял Париж, тласкан от угризенията си, в плен на първото си силно чувство, което вече не ме напусна, щом зърнах жертвата си. Чистотата, с която тази жена прикриваше нищетата си, говореше за житейските й неволи; тя ми спести срама, като ми говореше за живота си с благородна сдържаност, след като тържествено обещах да осиновя нашето дете. Господине, тази жена почина въпреки грижите ми, въпреки всички средства на науката, които безуспешно прилагах. Моето внимание, закъснялата ми самопожертвувателност само намалиха горчивината на последните й мигове. Тя бе работила неуморно, за да отгледа своето дете. Майчиното чувство я бе подкрепяло срещу бедите, но не и срещу най-острата мъка — мъката, че съм я изоставил. Стотици пъти е искала да ме потърси, стотици пъти женската й гордост я е възпирала; само плачела, без да ме проклина, и си мислела, че от златото, което пилеех наляво и надясно, ни една капчица, отклонена от спомена, не ще падне в нейния беден дом, за да подпомогне живота на майката и на детето. Това голямо нещастие й се струвало закономерно наказание за греха й. Помагал й един добър свещеник от „Сен Сюлпис“[127], чието опрощение й възвърнало спокойствието; тя отишла да изтрие сълзите си в сянката на олтарите и там търсила упование. Огромното огорчение, в което съм потопил душата й, постепенно се уталожило. Един ден, след като чула сина си да казва: „Татко“ — дума, която не била го учила, тя ми простила злодеянието. Но в непрестанните сълзи и мъка, в денонощната работа здравето й се разклатило. Религията твърде късно й донесла утеха и й вдъхнала смелост да изтърпи житейските несгоди. Беше болна от сърце в резултат на тревогите и постоянното очакване да се завърна, на непрекъснато възраждащата се, но всеки път измамвана надежда. Накрая, като се почувствувала съвсем зле, вече на смъртно легло, тя ми бе писала без сянка от упреци тези няколко думи, продиктувани от религиозни чувства, но също и от вярата й в моята доброта. Тя знаела, казваше ми, че съм по-скоро заслепен, отколкото порочен и дори стигна дотам да се обвинява за прекалената си женска гордост. „Ако ти бях писала по-рано, сподели тя, може би щяхме да имаме време да узаконим детето си чрез брак.“ Тя желаеше този съюз единствено заради сина си и не би го искала, ако не усещаше, че смъртта вече го разтрогва. Но нямаше време, оставаха й броени часове живот. Господине, край нейното легло проумях стойността на преданата душа и завинаги промених чувствата си. Бях все още във възрастта, когато очите могат да проливат сълзи. През последните дни на този безценен живот моите думи, действия и сълзи свидетелствуваха за разкаянието ми на човек, улучен право в сърцето. Твърде късно открих в нея възвишената душа, която желаех, която търсех, отвратен от дребнавостта на обществото, от суетата, от егоизма на светските жени. Уморен от всички тези маски, от лъжите, бях се стремил към истинската любов, мечтаех за нея, подтикван от заобикалящите ме престорени чувства; а сега стоях и се възхищавах на тази обич, убита от самия мен, без да мога да я задържа, макар че напълно ми принадлежеше. Четиригодишният опит ми даде възможност да прозра истинския си характер. Моят темперамент, природата на моето въображение, религиозните ми принципи — по-скоро приспани, отколкото разрушени, — моята умствена нагласа, непознатите страни на душевността ми: всичко това ме караше от известно време да уредя живота си според въжделенията на сърцето си, да заменя страстите с най-истинските наслади — тези на семейния живот. Картината на семейния живот силно ме вълнуваше, особено след моето празно, безцелно и бурно съществуване, подчинено единствено на непрестанното търсене на удоволствие, лишено от чувствата, които го възвисяват. Затова, макар че преломът в нравите ми се извърши внезапно, той бе траен. Моят южняшки темперамент, покварен от престоя ми в Париж, навярно би ме довел до пълно безсърдечие към участта на някаква нещастна, измамена девойка и бих се смял над нейните страдания, ако ми ги разкажеше някой шегобиец във весела компания; за нас, французите, ужасът от престъплението винаги изчезва зад някое изящно остроумие; но в присъствието на това небесно създание, което в нищо не можех да упрекна, нямаше място за хитрувания: ковчегът беше тук, моето дете ми се усмихваше, без да знае, че убивах майка му. Тази жена умря, тя умря щастлива, защото разбра, че я обичам и че тази нова любов не бе плод нито на състрадание, нито дори на връзката, която принудително ни свързваше. Никога няма да забравя последните думи на агонията, когато възвърнатата любов и удовлетвореното майчинство спомогнаха да заглушат страданията й. Изобилието, разкошът, с които тогава я заобиколих, радостта на детето й, разхубавено в красивите бебешки дрешки, бяха залог за щастливо бъдеще на това малко създание, в което тя се възраждаше. Викарият на „Сен Сюлпис“, свидетел на моето отчаяние, го подсили още повече, като не ме успокояваше с банални думи, а ми изтъкваше тежестта на моите отговорности. Но аз вече нямах нужда от ръжен, моята съвест ми говореше достатъчно високо. Една жена благородно ми се бе доверила, а аз я бях излъгал, уверявайки я в любовта си, когато в същото време я мамех; бях причинил всякакви страдания на това нещастно момиче, което след като бе изтърпяло униженията от обществото, ми бе станало по-скъпо от всичко; но тя умря с прошка на уста, забравяйки всички свои мъки, защото си отиваше с честната дума на мъжа, който веднъж вече не я бе удържал. След като ми се бе врекла във вярност като девойка, сега Агат намираше сили да ми повери и вярата си на майка. Ах, господине! Това дете, нейното дете! Само Бог знае какво бе то за мен. Това мило мъничко създание бе също като майка си изящно в движенията, в думите, в мислите; но не беше ли то за мен повече от дете? Не беше ли то моето опрощение, моята възстановена чест! Обичах го нежно като баща, но исках да го обичам така, както би го обичала майка му, и да превърна угризенията си в щастие, ако успея да му внуша, че не е престанало да бъде на майчината гръд; за мен то олицетворяваше всички човешки въжделения и всички религиозни упования. Затова сърцето ми преливаше от същата нежност, с каквато Господ е дарил майката. Потрепервах от радост, когато чуех гласа на детето, дълго го гледах с неотслабваща радост, когато спеше, и често сълза падаше на челото му; бях го свикнал веднага щом се събуди, да идва на моето легло да си казва молитвата. Колко приятни вълнения съм преживял, слушайки простичката, възвишена молитва Отче наш от свежата и непорочна устица на това дете; но също така колко терзания! Една сутрин, след като каза „Отче наш, който си на небето…“ то се спря и попита: „А защо не майко наша?“ Тези думи ме попариха. Обожавах сина си, а вече бях посял в живота му няколко причини за злочестина. Макар че законите признават грешките на младостта и почти ги закрилят, давайки неохотно законни права на извънбрачните деца, обществото си е изработило непреодолими предразсъдъци, с които е подсилило неблагосклонността на този закон към тях. Именно от онова време, господине, датират сериозните ми размисли за устоите на обществата, за техния механизъм, за задълженията на човека, за морала на гражданите. Геният пръв прозира връзките между човешките чувства и съдбините на обществото. Религията внушава на добронамерените необходимите за щастието принципи, но единствено Разкаянието ги диктува на хората с необуздано въображение: и така, разкаянието ми помогна да се осъзная. Заживях само за това дете и чрез него, започнах да размишлявам върху големите обществени въпроси. Реших лично да го въоръжа предварително с всички средства за успех, за да подготвя неговото сигурно издигане. Затова, за да научи английски, немски, италиански и испански, последователно го заобиколих с хора от съответните страни, натоварени със задачата да му предадат още от ранна възраст правилното произношение на родните си езици. С радост установих, че детето притежава отлично предразположение, от което се възползувах, за да го образовам в процеса на играта. Не исках в съзнанието му да проникне нито една погрешна мисъл, най-вече се стремях отрано да го накарам да свиква с умствения труд, да го науча на бърза и точна обобщаваща преценка и на търпеливо вникване и в най-незначителните подробности на отделните предмети; освен това го приучих да страда и да мълчи. Не позволявах пред него да се произнасят непристойни или дори неуместни думи. Благодарение на моите грижи хората и вещите, които го заобикаляха, допринасяха за неговото облагородяване, за възвисяване на душата му, вдъхваха му любов към истинското, отвращение към лъжата, те трябваше да възпитат у него непосредственост и скромност в думите, в делата, в обноските. Неговото живо въображение му позволяваше бързо да усвоява нагледните уроци, а схватливият му ум лесно възприемаше останалите занимания. Какво удоволствие бе да се отглежда такова растение! Колко много радост изживяват майките! Тогава разбрах как неговата майка е могла да живее и да понася нещастието си. Ето, господине, най-голямото събитие в моя живот, а сега ще ви разкажа за катастрофата, която ме запрати в този кантон. Ще ви разкажа най-незабележителната, най-обикновената история на света, но за мен най-ужасната.
След като в продължение на няколко години отдавах всичките си грижи на детето, от което исках да направя мъж, моята самота ме уплаши; синът ми растеше, един ден щеше да ме напусне. А за моята душа любовта бе жизненонеобходим принцип. Стремях се към обич, ала винаги напразно, така или иначе, копнежът ми се възраждаше с още по-голяма сила и се задълбочаваше с възрастта. По онова време у мен вече бяха назрели всички предпоставки за истинска привързаност. Бях вече подложен на изпитание, разбирах и прелестта на постоянството, и щастието да превърнеш саможертвата в удоволствие; действията и мислите ми трябваше да са подчинени на първо място на обичаната жена. Приятно ми беше да си представям любов, достигнала до онази степен на доверие, при която чувствата така дълбоко са проникнали и в двамата, че щастието става неделимо от всекидневието, от погледите, от думите и вече не предизвиква сътресения. Подобна любов е за живота това, което е религиозното чувство за душата, тя го одухотворява, подкрепя и направлява. Разбирах съпружеската любов другояче, не както я разбират повечето мъже, и намирах, че нейната красота, нейното великолепие се крият именно в онези неща, заради които в много семейства тя угасва. Чувствувах с цялата си душа моралното величие на съпружеския живот, при който двамата споделят дори най-съкровеното, така че и най-прозаичните действия вече не могат да разклатят устойчивостта на чувствата. Но къде са сърцата, чиито удари са в пълен синхрон, простете за научния израз, за да може да се извърши това божествено единение? Ако съществуват такива, то природата или случайността ги захвърлят на толкова големи разстояния, че те не могат да се срещнат или пък се запознават твърде късно, или твърде рано ги разделя смъртта. Навярно тази съдбовност има някакъв смисъл, но никога не съм го търсил. Твърде много страдам от раната си, за да я човъркам. Може пък идеалното щастие да е като рядко чудовище, неспособно да продължи нашия род. Страстното ми желание за подобен брак бе изострено и по други причини. Нямах приятели. За мен светът бе пуст. Има нещо в мен, което пречи на сладостното сливане на душите. Няколко познати ме потърсиха отново, но нищо не ги задържаше при мен, каквито и усилия да полагах. Заради мнозина аз потиснах онова, което обществото нарича превъзходство; движех се като тях, възприемах техните идеи, смеех се като тях, прощавах им слабостите на характера; ако бих се домогнал до славата, щях да им я продам за малко топлота. Тези хора ме напуснаха без съжаление. В Париж е пълно с капани и премеждия за онези, които се стремят към истински чувства. Където и в обществото да стъпеше кракът ми, около мен опустяваше като след пожар. За едни моята благосклонност бе проява на слабост; ако пък си покажех ноктите на човек, който чувствува в себе си сили един ден да ръководи, ставах лош; за други пък очарователният смях, който обикновено секва на двадесетгодишна възраст и по-късно почти се срамуваме да се смеем така, беше повод за подигравки, аз ги забавлявах. В наше време обществото скучае, но в същото време изисква сериозност и в най-вятърничавите изказвания. Отвратително време! Епоха, в която се прекланят пред учтивия, посредствен и студен човек, когото мразят, но на когото се подчиняват. По-късно разбрах причините за тези привидни несъобразности. Господине, посредствеността изпълва всеки миг от живота; тя е всекидневната дреха на обществото; всеки, който излиза от приятната сянка на нищожните хора, изглежда твърде ослепителен; талантът, самобитността са украшения, които крием и пазим и с тях се кичим само в определени дни. И така, господине, бях самотен в Париж, не можех да намеря нищо в обществото, което нищо не ми даваше, докато аз му се раздавах; а и синът ми не бе достатъчен да запълни сърцето ми, тъй като бях мъж! Един ден, когато почувствувах, че животът ми изстива, когато се огънах под товара на скритата си мъка, срещнах жената, която щеше да ми вдъхне пламенна любов, уважение към споделената любов, към нейните плодоносни блянове за щастие, с една дума — просто към любовта! Бях възобновил познанството си със стария приятел на баща ми, който някога се грижеше за моите интереси; именно в дома му видях младата особа, в която се влюбих и това чувство няма да ме напусне до края на живота ми. Господине, колкото повече мъжът остарява, толкова по-ясно той разбира изумителното влияние на идеите върху събитията. Съвсем почтени предразсъдъци, породени от благородни религиозни разбирания, станаха причина за моето нещастие. Девойката произхождаше от изключително благочестиво семейство, което изповядваше католическите принципи на секта, неправилно наричана янсенистка и заради която навремето във Франция избухнаха вълнения. Знаете ли защо?
— Не — отвърна Жьонеста.
— Янсениус[128], епископ от Ипр, написал книга, в която сметнали, че има постановки, противоречащи на догмите на папския престол. По-късно тези положения вече не изглеждали като ерес, а някои автори стигнали дори дотам да отричат материалното съществуване на учението. На основание на тези маловажни прения в галиканската[129] църква се образували два лагера — лагерът на янсенистите и лагерът на йезуитите. И от двете страни се възправили велики мъже. Това била борба между два мощни организма. А янсенистите обвинявали йезуитите, че проповядват твърде свободен морал, и възприели крайна чистота на нравите и принципите, така че янсенистите били във Франция нещо като католически пуритани, ако изобщо тези две понятия могат да вървят заедно. По време на Френската революция вследствие незначителното църковно разцепление, предизвикано от Конкордата[130], се оформи братство от чисти католици, които не признаваха епископите, утвърдени от революционната власт и одобрени от папата. Това паство от вярващи образува тъй наречената Малка църква, чиито правоверни проповядват също като янсенистите образцов начин на живот; изглежда, това бе необходим закон за просъществуването на всички забранени и преследвани секти. Много янсенистки семейства бяха свързани с Малката църква. Родителите на тази девойка бяха възприели и двете еднакво строги проявления на пуританизма, които придават на характера някаква величественост; защото типично за абсолютните доктрини е, че възвеличават и най-обикновените постъпки, свързвайки ги с бъдещия живот. С това се обяснява прекрасната, пленителна чистота на душата, уважението към другите и към себе си, тънкото чувство за справедливост и несправедливост. Освен това те притежават голямо милосърдие, но също и сурова, дори бих казал неумолима безпристрастност, отвращават се от пороците, особено от лъжата, която включва всички останали. Не си спомням да съм преживял по-божествени мигове от онези, когато в дома на моя стар приятел за първи път се любувах на младото момиче, непосредствено, срамежливо, възпитано в пълно послушание, у което блестяха всички свойствени за тази секта добродетели, без обаче тя ни най-малко да се възгордява от това. Гъвкавата, кръшна снага на девойката придаваше на движенията й грациозност, която целомъдрената й строгост не можеше да прикрие; овалът на лицето и изящните й черти издаваха благородническото потекло; погледът й беше и нежен, и горд, челото — спокойно; около главата й се виеха гъсти коси, скромно сплетени на плитки, които й служеха за украса, без тя да подозира. Капитане, за мен тя бе образец на съвършенство, какъвто ние винаги откриваме в жената, по която сме увлечени; нали за да се влюбим, трябва да открием в нея чертите на красотата, която отговаря на бляновете и представите ни? Когато я заговорих, тя ми отвърна простичко, без припряност и без фалшива срамежливост; тя не съзнаваше каква наслада бе за околните съзвучието между гласа и външността й. Всички тези ангели имат едни и същи белези, по които сърцето ги разпознава: благ глас, нежен поглед, бледо лице, някаква красота в жестовете. Тези качества са в пълна хармония, преливат едно в друго и се допълват, за да омагьосват, без човек да си дава сметка къде се крие очарованието. Божественото излъчване на душата се проявява във всяко движение. Бях страстно влюбен. Тази любов пробуди и удовлетвори чувствата, които някога напираха в мен: честолюбиви стремежи, богатство, с една дума всичките ми мечти! Красива, благородна, богата и добре възпитана, тази девойка притежаваше предимствата, които обществото по възможност изисква от жена с високо положение, до каквото исках да достигна; образована, тя се изразяваше остроумно и красноречиво, което хем е рядко срещано, хем е обикновено за Франция, защото у много жени и най-изящните слова са кухи, докато нейните мисли бяха дълбоко съдържателни. И най-важното, във всичко прозираше ясното съзнание за собствено достойнство, което внушава уважение! Какво по-хубаво за една съпруга! Но, капитане, спирам! Винаги твърде несъвършено обрисуваме любимата жена; между нея и нас още от първия момент се появяват загадки, които не се поддават на анализ. Не след дълго аз признах любовта си на моя възрастен приятел, който ме представи на семейството и неговото достойнство и авторитет поръчителствуваха за мен. Отначало бях приет с хладната учтивост, присъща на необикновените личности, които не отдават веднага приятелството си, но затова пък никога не изоставят приятелите си; по-късно успях да ги накарам да ме посрещат като близък човек. Навярно ми засвидетелствуваха това уважение заради подобаващото ми поведение. Въпреки пламенното си чувство не направих нищо, което да ме опозори в собствените ми очи, изобщо не угодничех, не хвалех тези, от които зависеше съдбата ми, показвах се такъв, какъвто съм, и преди всичко човек. Когато те добре опознаха характера ми, моят стар приятел, който не по-малко от мен искаше тъжното ми ергенство най-сетне да свърши, говори на семейството за моите надежди. Те бяха приети благосклонно, но с онази сдържана деликатност, която рядко напуска светските хора; в желанието си да сключа изгоден брак, израз, който превръща този толкова тържествен акт в търговска сделка, като единият от двамата съпрузи се стреми да измами другия, старецът премълча онова, което той наричаше грешка на младостта ми. Според него съществуването на моето дете би предизвикало у семейството на момичето морална отврата, в сравнение с която въпросът за имотното ми състояние би бил без значение и би довел неизбежно до разрив. Той беше прав. „Тази работа, каза ми той, ще уредите чудесно помежду си и вие лесно ще издействувате от съпругата си благородно и добросърдечно опрощение.“ За да заглуши скрупулите ми, той не пропусна да приведе нито един от подлъгващите доводи, които обикновено изтъква обществената мъдрост. Ще ви призная, господине, че въпреки моето обещание, първата ми реакция бе да разкрия всичко честно на главата на семейството; но неговата строгост ме накара да размисля и аз се уплаших от евентуалните последици на това признание; направих подло компромис със съвестта си, реших да изчакам и да получа от моята невяста достатъчно доказателства за обич, за да не може после щастието ми да бъде помрачено от страшното признание. Намерението ми всичко да призная в подходящ момент бе оправдано и от софизмите на обществото и на предпазливия старец. И така, без да разгласяват на приятелите на семейството, мен ме приемаха в дома на родителите на девойката като неин бъдещ съпруг. Отличителна черта на тези набожни семейства е безкрайната дискретност, те премълчават всички неща, дори и маловажните. Не можете да си представите, господине, каква дълбочина придава на чувствата тази блага строгост, с която подхождат и към най-дребните постъпки. В този дом всички занимания бяха полезни; жените използуваха свободното си време, за да шият бельо за бедните; разговорът никога не биваше лекомислен, но смехът не бе прокуден, макар че шегите бяха простосърдечни и безобидни. Отначало словата на тези правоверни ми се сториха странни, лишени от пикантността, която злословието и скандалните истории притурят на светските разговори; единствени бащата и чичото четяха вестници и моята невяста никога не бе поглеждала към тези листове, и в най-невинния от които се разказва за престъпления или за обществени пороци. Но по-късно в тази атмосфера на чистота душата ми започна да изпитва същото усещане, каквото очите от убитите тонове — приятен покой, сладостна отмора. Такъв живот привидно изглеждаше ужасно еднообразен. Обстановката в дома излъчваше хлад: всеки ден виждах всички мебели, дори най-често използуваните, поставени винаги по един и същ начин, а и най-дребните предмети — винаги еднакво чисти. Въпреки всичко този начин на живот силно привързваше. След като превъзмогнах първоначалната си съпротива на човек, привикнал с удоволствията на разнообразието, на разкоша и на парижкия кипеж, аз оцених предимствата на подобно съществувание. То разгръща мислите в цялата им широта и човек неволно изпада в съзерцание; сърцето властвува над всичко, нищо не го разсейва и в някой момент то съзира нещо голямо, необятно като морето. В този дом също както в манастирите, когато непрестанно гледате едни и същи неща, мисълта, ще не ще, се откъсва от вещите и всецяло се насочва към безкрайния мир на чувствата. За толкова искрено влюбен като мен мъж тишината, скромният живот, почти монашеското повторение на едни и същи действия по едно и също време засилиха любовта. При този съвършен покой и най-дребните движения, една дума, един жест придобиваха изключително значение. Не беше необходимо да пресилваме изразяването на чувствата си, защото една усмивка, един поглед рисуваха за сърцата, които се разбират, безброй картини на техните радости и мъки. Едва тогава разбрах, че езикът с великолепието на своите изречени слова не може да се сравни по разнообразие, по красноречие със сходството в погледите и с хармонията в усмивките. Колко пъти се опитвах душата ми да заговори чрез очите или устните, тъй като бях принуден с мълчание да изразя цялата сила на обичта си пред девойка, която винаги стоеше до мен спокойна и на която все още не бяха разкрили тайната на моето присъствие в техния дом. Нейните родители искаха да я оставят свободно да направи своя избор за най-важното събитие в живота й. Но когато изпитваме истинска страст, нима присъствието на любимото същество не утолява и най-буйните ни желания? А когато ни допускат при нея, не прилича ли това на щастието, което християнинът изпитва, когато се възправя пред Бога? Да виждаш, не значи ли да се прекланяш пред своето божество? Макар че за мен повече, отколкото за всеки друг бе наказание да нямам право да изразя сърдечните си пориви, макар че трябваше дълбоко да погреба изгарящите думи, които всъщност бледнееха пред пламенните ми чувства, въпреки че тази принуда оковаваше страстта ми, тя избликваше с още по-голяма сила в дребните неща и тогава и най-незначителните случки придобиваха изключително значение. За мен всякакви дреболии, свързани с нея, се превръщаха в големи събития: с часове да й се любувам и да чакам нейния отговор, наслаждавайки се дълго време на сладостните извивки на гласа й и прониквайки в най-съкровените й мисли; да дебна потреперването на нейните пръсти, когато й подавах предмет, който бе търсила; да си измислям поводи, за да докосна роклята или косите й, за да докосна ръката й, за да я накарам да говори повече, отколкото й се искаше. Когато си изпаднал в такова възторжено състояние, очите, жестът, гласът даряват душата с непознати дотогава доказателства за обич. Такива бяха моите изразни средства, единствените, които ми позволяваше хладната, целомъдрена въздържаност на тази девойка. Нейното поведение не се променяше, тя продължаваше да се държи като сестра с брат си. Само че страстта ми нарастваше и контрастът между моите думи и нейните, между моите погледи и нейните ставаше по-очебиен и накрая аз се досетих, че срамежливото мълчание бе единственият начин, по който девойката можеше да изрази чувствата си. Та нали когато идвах у тях, тя винаги бе в салона, та нали винаги оставаше до края на очакваното и може би предчувствувано мое посещение?! Нима мълчаливата й вярност не издаваше тайната на невинната й душа? Освен това, нали тя слушаше думите ми с удоволствие, което не умееше да скрива? Родителите й вероятно изгубиха търпение от нашите невинни отношения и от меланхолната ни любов и като видяха, че съм почти толкова срамежлив, колкото и дъщеря им, те ме оцениха благоприятно и вече гледаха на мен като на мъж, достоен за тяхното уважение. Бащата и майката споделиха това с моя по-възрастен приятел, казали му най-хвалебствени неща за мен; приемаха ме вече като техен осиновен син, възхищаваха се най-вече от нравствената чистота на чувствата ми. И наистина, тогава отново се почувствувах млад. В тази благочестива и непорочна среда аз, тридесет и две годишният мъж, отново ставах юношата от едно време, изпълнен с надежди и вяра. Лятото си отиваше, а различни задължения бяха задържали семейството в Париж, противно на навиците му; но през септември то се освободи и можеше вече да замине за имението им в Оверн, а бащата ме покани да прекарам с тях два месеца в стария замък, някъде далеч в планините на Кантал[131]. Аз не отговорих веднага на тази приятелска покана. Моето колебание предизвика най-нежния, най-очарователния неволен израз на лицето, с който скромната девойка издаде тайните на сърцето си. Евелина… Боже Господи! — възкликна Бьонаси и дълбоко се замисли.
— Извинете ме, капитан Блюто — продължи той след дълго мълчание. — За първи път от дванадесет години произнасям името, което непрекъснато кръжи в мислите ми и което някакъв глас често крещи в съня ми. Та Евелина, щом вече я назовах, рязко вдигна глава, което контрастираше с вродената мекота на движенията й; тя ме погледна без гордост, но с мъчително безпокойство, изчерви се и сведе очи. Клепачите й бавно, постепенно се повдигнаха, което ми достави неизживяно до този момент удоволствие. Едва успях да отговоря, мънкайки, с пресекващ глас. Развълнуваната ми душа страстно заговори на нейната, а тя ми благодари с нежен, почти влажен поглед. Бяхме си казали всичко.
Заминах със семейството за имението им. От деня, в който нашите сърца се бяха разбрали, нещата около нас започнаха да ни изглеждат съвсем различни; вече нищо не ни беше безразлично. Макар че истинската любов винаги да е една и съща, тя заимствува проявленията си от мислите ни и по този начин е и еднаква, и различна при всяко същество, което е в плен единствено на страстта и на нищо друго. Затова само философът и поетът разбират дълбочината на популярното определение за любовта: егоизъм на двама. Ние обичахме себе си в другия. Наистина, проявлението на любовта е съвсем различно при всяка двойка, която не се повтаря във времето, но въпреки това тя се подчинява на едни и същи начини в изразяването на страстта. Така че девойките, дори и най-набожните, най-непорочните използуват еднакъв език и се различават една от друга само по изяществото на мислите си. Само че, ако за друга девойка невинното споделяне на вълненията си било естествено, то за Евелина това би било отстъпление пред бурните чувства, вземащи връх над обичайния покой на младата й набожна душа, затова като че ли и най-беглият неин поглед бе изтръгнат силом от любовта. Тази постоянна борба между поривите на сърцето и принципите й придаваше и на най-незначителното събитие в нейния живот, толкова спокоен на повърхността, а всъщност бурен в дълбочина, много по-голяма сила от преувеличенията на момичетата, чието поведение светските нрави много бързо подправят. По време на пътуването Евелина откриваше в природата хубости, за които говореше особено възторжено. Когато смятаме, че нямаме право да изразим щастието, предизвикано от близостта на обичаното същество, ние изливаме чувствата, които напират в сърцето ни, върху заобикалящите ни предмети, разкрасявани от потулените ни страсти. Поетичната прелест на селищата, които преминаваха пред очите ни, бе за нас напълно разбираем посредник, а във възхвалите, които сипехме, прозираха тайните на нашата любов. На няколко пъти майката на Евелина хитро, по женски искаше да смути дъщеря си: „Мило дете, вие сте минавали десетки пъти през тази равнина, без да й се възхищавате“ — каза тя след едно твърде приповдигнато изречение на Евелина. — „Майко, навярно не съм била достигнала възрастта, когато умеем да оценяваме такива красоти.“ Простете тази безлична за вас подробност, капитане, но простичкият отговор ме изпълни с неизразима радост, окуражена и от погледа, който ми бе отправен. Затова някое село, огряно от лъчите на изгряващото слънце, или пък развалини, обрасли в бръшлян, които заедно сме съзерцавали, запечатваха по-силно в душите ни чрез спомена за нещо материално сладостните вълнения, от които зависеше бъдещето ни. Пристигнахме в семейния замък, където останах около четиридесет дни. Това време, господине, е единственият период на пълно щастие, с което небето ме дари. Наслаждавах се на удоволствия, непознати за гражданите. Бяхме щастливи като двама влюбени, които живеят под един покрив, сякаш вече се свързали живота си, заедно се разхождат сред полята, понякога остават сами, сядат под някое дърво в китна долинка и наблюдават в далечината стара мелница, взаимно си изтръгват откровения в кратките, сладостни разговори, благодарение на които с всеки изминал ден любящите сърца се сближават малко повече. Ех, господине, животът сред природата, красотите на небето и земята така прекрасно хармонират със съвършенството и блаженството на душата! Нима да си разменяш усмивки с любимата, съзерцавайки небесата, да вплиташ прости думи, изречени под натежалите от роса корони на дърветата, в песента на птиците, да крачим бавно към дома под звъна на камбаната, който винаги прекалено рано зове, да се любуваш на някоя дребна подробност от пейзажа, да следиш прищевките на насекомо, да разглеждаш някоя златна мушица или друго крехко създание, което любимата и непорочна девойка държи в дланта си, не ни възвисяват с всеки ден малко повече към Бога? През тези четиридесет дни щастие натрупах толкова много спомени, които можеха да оцветят цял един живот; наистина това бяха най-красивите и пространни спомени, още повече че след това никога и от никого нямаше да бъда разбран. Днес привидно съвсем обичайни гледки, но за разбитото ми сърце изпълнени с горчив смисъл, ми припомниха отлетялата, но не и забравена любов. Не знам дали забелязахте как играе залязващото слънце върху колибата на малкия Жак. В даден момент природата ярко засия от лъчите на слънцето, а после внезапно притъмня, пейзажът помрачня. Тези два противоположни облика на природата бяха за мен вярно изображение на онзи период от моя живот. Господине, аз получих от нея първото, единствено и върховно признание, което може да си позволи невинна девойка, а то, колкото е по-бегло и мимолетно, толкова повече обвързва, пленително обещание за любов, то сякаш ми припомняше, че съществува друг, по-добър живот! И тогава, вече убеден, че съм обичан, аз се заклех в себе си всичко да й разкажа, да нямам тайни от нея, дори се срамувах, че толкова съм се забавил да споделя огорченията, които сам си бях навлякъл. За нещастие, на другия ден след радостните мигове писмо от възпитателя на моя син ме накара да се разтреперя за живот, който ми бе безкрайно скъп. Заминах, без да разкажа тайната си на Евелина, като само съобщих на семейството, че ме зоват важни дела. В мое отсъствие родителите се разтревожили. Опасявайки се, че може би имам някаква любовна връзка, те писали в Париж, за да съберат сведения за мен. Непоследователни в своите религиозни принципи, те се усъмниха в мен, без обаче да ми дадат възможност да разсея съмненията им; един техен приятел ги осведомил без мое знание за събитията от младостта ми, преувеличил грешките ми, главно наблегнал на съществуването на детето, което според него умишлено съм скрил. Когато писах на бъдещите си родители, не получих отговор; те се върнаха в Париж, отидох у тях, но не бях приет. Обезпокоен, изпратих стария си приятел да научи подбудите за поведението им, което не проумявах. Когато разбрал причината, добрият старец благородно се застъпил за мен, поел върху себе си вината за нечестното ми мълчание, поискал да ме оправдае, но нищо не могъл да постигне. За това семейство материалните и морални основания бяха твърде важни, предразсъдъците му бяха непоклатими и то отказа да промени решението си. Отчаянието ми беше безгранично. Отначало се опитах да предотвратя бурята, но ми връщаха писмата неразпечатани. Когато изчерпах всички човешки средства, когато бащата и майката казаха на стареца, причинил моята беда, че те никога не ще приемат да свържат в брачен съюз дъщеря си с мъж, на чиято съвест тегнат смъртта на една жена и животът на извънбрачно дете, дори и Евелина да ги помоли на колене, тогава, господине, ми остана само една, последна надежда, крехка като върбовата клонка, за която се хваща давещ се нещастник. Аз се осмелих да вярвам, че любовта на Евелина ще се окаже по-силна от бащините решения и че тя ще съумее да сломи непреклонността на родителите си; може би баща й бе скрил от нея мотивите за отказа, който убиваше любовта ни, а аз исках тя да реши съдбата ми, след като узнае всички подробности, и затова й писах. Уви! През сълзи и болка, господине, след мъчителни колебания аз написах единственото любовно писмо в живота си. Днес вече твърде смътно си спомням какво ми продиктува отчаянието; навярно писах на моята Евелина, че ако е била искрена и откровена, тя не можеше, не трябваше никога да обича другиго освен мен; не беше ли вече нейният живот провален, не беше ли тя обречена да мами или бъдещия си съпруг, или мен? Пишех й, че потъпква женските си добродетели, като лишава любимия си, отхвърлен от родителите й, от същата преданост, която би му засвидетелствувала, ако бракът, извършен вече в нашите сърца, бе осветен от закона? А коя жена, питах я аз, не би предпочела да бъде свързана по-скоро с обета на сърцето, отколкото с веригите на закона? Оправдавах грешките си, изтъквайки младежката си непорочност, без да пропускам всичко онова, което би могло да разчувствува едно благородно и великодушно сърце. Но, така и така споделям с вас всичко, по-добре да донеса нейния отговор и моето последно писмо! — каза Бьонаси и отиде до своята стая.
Скоро се върна с овехтяла чанта, от която с дълбоко вълнение извади безразборно пъхнати листа. Те трепереха в ръцете му.
— Ето фаталното писмо — показа го той. — Детето, изписало тези букви, не е знаело какво голямо значение ще придобие за мен листът с нейните мисли. А ето — каза той, показвайки друго писмо — последният вик, изтръгнал се от един страдащ човек. След малко ще можете сам да прецените всичко. Старият ми приятел занесе моята смирена молба, предал я тайно на Евелина и потъпквайки достойнството на белите си коси, я помолил да я прочете и да отговори. Ето какво ми писа тя:
— „Господине…“
Преди бях нейният любим, целомъдрено обръщение, с което тя изразяваше целомъдрената си любов, а сега ме наричаше господине! Само тази думичка изразяваше всичко. Но, чуйте писмото.
„Много е жестоко за една девойка да открие неискреност у мъжа, комуто предстои да бъде поверен нейният живот; и все пак трябва да Ви извиня — толкова сме слаби! Вашето писмо ме трогна, но повече не ми пишете, почеркът Ви ми причинява мъчителни вълнения. Разделени сме завинаги. Обясненията, които ми дадохте, ме спечелиха, те потушиха чувството, което се бе надигнало в душата ми срещу Вас; толкова ми се искаше да сте неопетнен! Но и Вие, и аз се оказахме твърде слаби пред баща ми! Да, господине, аз се осмелих да говоря във Ваша полза. За да моля родителите си, трябваше да преодолея най-големия ужас, който някога съм изживявала, и почти да изменя на житейските си правила. И сега отново отстъпвам пред молбите Ви и съм виновна, че Ви отговарям без знанието на баща ми; но майка ми знае. Нейната снизходителност ми позволи сега да остана за малко насаме с Вас, с това ми доказа колко много ме обича и укрепи преклонението ми пред волята на моето семейство, която бях на прага да не зачета. Затова, господине, Ви пиша за първи и последен път. Прощавам Ви чистосърдечно нещастията, които посяхте в живота ми. Да, прав сте, първата любов не се заличава. Вече не съм предишната невинна девойка и не бих могла да бъда непорочна съпруга. Затова не знам каква ще бъде съдбата ми. Както виждате, господине, годината от моя живот, която Вие запълнихте, ще има дълготрайни отгласи в бъдещето; но съвсем не ви обвинявам. Ще ме обичате вечно! Защо ли трябваше да ми казвате това? Ще смирят ли тези думи смутната душа на нещастното самотно момиче? Нима Вие не погубихте вече и мен и бъдещия ми живот, като ме дарихте със спомени, които винаги ще се завръщат! Сега аз мога да принадлежа единствено на Исус Христос, но дали той ще приеме разбитото ми сърце? Ненапразно ми е изпратил той тези огорчения, има някакви намерения и навярно е искал да ме върне към себе си — към единственото ми убежище днес. Господине, вече нищо не остава на тази земя. За да заглушите мъката си, Вие можете да се отдадете на честолюбивите стремежи, естествени за мъжа. Това съвсем не е упрек, а нещо като религиозна утеха. Мисля си, че ако в този момент и двамата носим болезнено бреме, то на мен се пада по-тежкия дял. ТОЗИ, у когото е цялата ми надежда и от когото не можете да ревнувате, свързва нашия живот; той ще съумее да го развърже според волята си. Забелязах, че Вашите религиозни вярвания не се основават на онази пламенна и чиста вяра, която ни помага да търпим болките си тук, на земята. Господине, ако Бог благоволи да изпълни пожеланията на моята постоянна и гореща молитва, той ще Ви озари със своята светлина. Сбогом, сбогом на Вас, който трябваше да ми бъдете водач, на Вас, когото можех да нарека любими мой без грях и за когото все още мога да се моля, без да се срамувам. Господ разполага с нашите дни, той би могъл пръв Вас от нас двамата да повика при себе си; но ако остана сама на този свят, то тогава, господине, поверете ми Вашето дете.“
— Това писмо, изпълнено с великодушни чувства, не оправдаваше надеждите ми — продължи Бьонаси. — Затова отначало се отдадох само на мъката си, но по-късно вдъхнах балсама, с който тази девойка се опитваше да облекчава раните на душата ми, пренебрегвайки своите собствени; но в отчаянието си аз й писах малко сурово.
„Госпожице, тази дума ви подсказва, че се отказвам от Вас и Ви се подчинявам! Мъжът все пак намира сили да се подчини на обичаното същество с някаква болезнена наслада дори тогава, когато то му повелява да се разделят. Вие сте права и аз самият се осъждам. Някога аз пренебрегнах верността на една девойка, днес моето чувство ще бъде пренебрегнато. Но не вярвах, че единствената жена, на която дарих цялата си душа, ще се нагърби да отмъсти. Никога не бих допуснал, че сърцето, което ми изглеждаше тъй нежно и любещо, таи такава жестокост, а може би всъщност добродетел. Сега разбрах колко безмерна е любовта ми, тя устоя на най-невероятната от всички болки: на Вашето пренебрежение; Вие без съжаление прекъсвате връзките, които ни бяха съединили. Сбогом навеки. Смирен и горд в разкаянието, аз ще потърся начин да изкупя грешките, към които Вие, моята застъпница пред Бога, бяхте безмилостна. Може би Господ няма да бъде толкова жесток, колкото Вас. Моите страдания, изпълнени с мисли за Вас, ще накажат нараненото ми сърце, което ще кърви вечно в самота; за ранените сърца — усамотение и покой. Сърцето ми вече нивга не ще бъде докоснато от любовта. Макар да не съм жена, но аз също като вас разбрах, че изричайки: Обичам те, се вричах за цял живот. Да, тези думи, произнесени на ухото на моята любима, не бяха лъжа; ако бих се променил, нейното презрение би било оправдано. И така, Вие завинаги ще останете кумирът на моята самота. Разкаянието и любовта са добродетели, които трябва да вдъхновяват всички останали; затова, въпреки пропастите, които ще ни разделят, Вие винаги ще направлявате действията ми. Независимо че изпълнихте сърцето ми с горчивина, не ще храня горчиви мисли към Вас: нима не е лошо да започвам новите си дела, преди да съм прочистил душата си от всякакъв плевел? Сбогом, единствено сърце, което обичам на този свят и от което съм прогонен. Никога сбогуване не е преливало от толкова много чувства и нежност; нима това сбогуване не отнася една душа и един живот, които вече никой не ще може да възкреси? Сбогом, вам — мир, а за мен — цялата мъка!“
Когато лекарят прочете двете писма, Жьонеста и Бьонаси се гледаха известно време в плен на тъжни размисли, които обаче не споделиха.
— След като изпратих това последно писмо, чиято чернова, както виждате, съм запазил и което за мен днес е единствената ми, уви, посърнала радост — продължи Бьонаси, — изпаднах в неописуемо униние. Всички връзки, които могат тук, на земята, да свързват човека с живота, бяха събрани в чистата ми, но вече изгубена надежда за щастие. Трябваше да се простя с насладите на позволената любов и да погреба благородните помисли, които покълваха дълбоко в мен. Въжделенията на една разкаяла се душа, която бе жадна за красивото, за доброто, за почтеното, бяха отблъснати от истински набожни хора. Господине, в първия момент бях склонен да взема най-невероятни решения, но благодарение на присъствието на сина ми успешно се преборих с тях. Тогава почувствувах как моята привързаност към него нараства още повече след всички нещастия, за които той бе невинната причина, но всъщност трябваше да обвинявам само себе си. Синът стана моята единствена утеха. На тридесет и четири години все още можех да се надявам да бъда безкористно полезен на страната си и аз реших да стана известна личност, за да мога благодарение на славата или на блясъка на властта си да залича грешката, която петнеше раждането на сина ми. Колко възвишени чувства му дължа, аз възкръснах за нов живот, докато се занимавах с бъдещето му! Ах, задушавам се! — извика Бьонаси. — Минали са вече единадесет години, а аз все още не мога да мисля за тази злокобна година… Господине, загубих детето си.
Лекарят замълча, скри лицето си в шепи и чак след като се поуспокои, свали ръцете си. Тогава Жьонеста развълнуван видя в очите на домакина си сълзи.
— Господине, отначало този ненадеен удар ме изтръгна от равновесие — продължи Бьонаси. — Едва след като се откъснах от обществото и заживях в друг свят, прозрях истините на здравия морал. Едва по-късно разпознах Божията намеса в моите злочестини и съумях да се примиря, вслушвайки се в Гласа Господен. Аз не се примирих изведнъж, в мен трябваше да се пробуди фанатичността; изразходвах сетните искрици жар в последната буря — дълго време се колебаех какъв да бъде единствено верният избор за един католик. Отначало исках да се самоубия. Тъй като всички преживени събития бяха в крайна степен развили у мен меланхолия, аз съвсем хладнокръвно се реших на това отчаяно действие. Мислех си, че ни е позволено да напуснем живота, щом като самият живот ни напуска. Струваше ми се, че самата природа допуска самоубийството. Навярно мъките предизвикват в душата на човека такива опустошения, каквито непоносимата болка — в тялото му; при това положение разумното същество, страдащо от нравствена болест, има право да се самоубие на същото основание, на което овцата, тласкана от въртоглавие, си разбива главата в някое дърво. Нима душевните страдания се лекуват по-лесно от телесните? Все още се съмнявам в това. Между онзи, който все още се надява, и този, който вече е изгубил надежда, не знам кой е по-страхлив. Мислех си, че самоубийството е последната криза на нравствената болест, както естествената смърт е краят на физическото заболяване; но тъй като нравственият живот е подчинен на специфичните закони на човешката воля, то не би ли следвало неговото прекратяване да зависи от повелята на разума? Значи, именно мисълта убива, а не пистолетът. Всъщност случайността, поразила ни смъртоносно в момент, когато животът ни е напълно щастлив, не оправдава ли човека, който отказва да влачи нещастно съществувание? Но, господине, разсъждавайки през тези дни на траур, аз издигнах на по-висша степен умозаключенията си. Известно време споделях великите чувства на езическата древност; но, издирвайки в тях нови права за човека, аз повярвах, че като използувам постиженията на съвременното познание, бих могъл да проникна по-дълбоко от древните във въпросите, които те някога са превърнали в системи.
Епикур[132] е разрешавал самоубийството. Нали това бе допълнението към неговото нравоучение? Според него не може да се живее без чувствени наслади; ако това условие липсва, за живото същество е приятно и позволено да се оттегли сред покоя на мъртвата природа; тъй като според него единствената цел на човека е щастието или надеждата за щастие, то за онзи, който страда и страда безнадеждно, смъртта се превръща в благо. Доброволното приемане на смъртта било последната разумна постъпка. Епикур не възхвалява, но и не осъжда този акт; той се задоволявал да казва, отдавайки дължимото на Бакхус[133]: „Да умреш, не е нито смешно, нито тъжно.“ Зенон и изобщо стоиците[134], проповядващи по-висок морал и по-сериозно отношение към дълга от епикурейците, в някои случаи препоръчваха на стоика самоубийството. Ето как разсъждавал Зенон: човекът се различава от животното, защото пълновластно разполага със себе си; ако му отнемете правото да решава в полза на живота или смъртта, вие ще го превърнете в роб на хората и събитията. Това признато право на живот и смърт представлява успешна противотежест на всички природни и обществени страдания; същото това право обаче, упражнявано от човек над човека, поражда тиранията. Така че силата на човека не може да съществува, ако той няма неограничена свобода на действията си; трябва ли човек да избяга от срамните последици на една непоправима грешка? Простият човек преглъща срама и живее, мъдрият поглъща отрова и умира; трябва ли човек да се бори за последните искрици живот с подаграта, която смазва костите, с рака, който разяжда лицето; мъдрецът преценява сгодния момент, изгонва шарлатаните и казва последно сбогом на своите приятели, които е натъжавал с присъствието си. Попаднал под властта на тиранин, срещу когото си се борил с оръжие в ръка, какво трябва да правиш? Документът за твоето робство е изготвен, остава ти само да подпишеш или да подложиш врат: глупакът подлага шията си, страхливецът подписва, а мъдрецът извършва последния си акт на свободна воля: сам слага край на живота си. „Свободни люде, провикнал се стоикът, бъдете винаги свободни! Свободни от страстите си, като ги жертвувате в името на дълга, свободни от себеподобните си, като им покажете оръжието или отровата, благодарение на които оставате извън техните посегателства, свободни да пренебрегнете съдбата, като сами си определяте границата, отвъд която не й оставяте никаква възможност да ви подчини, свободни от предразсъдъците, като не ги смесвате с дълга, свободни от всички животински страхове, като съумявате да преодолявате просташкия инстинкт, който привързва за живота толкова много нещастници.“ След като извлякох тази обосновка от древната философска неразбория, реших да й придам християнски облик, подкрепяйки я със законите на свободната воля, които Господ ни е дал, за да може един ден да ни изправи пред своя съд. Тогава си казах: „Там ще се защищавам!“ Обаче, господине, тези разсъждения ме наведоха на мисълта какво ни чака след смъртта и се сблъсках със старите си разклатени вярвания. Когато вечността натежава и върху най-незначителното ни решение, тогава всичко в човешкия живот придобива изключителна важност. Нещата необяснимо се променят, когато мисълта за вечността въздействува с цялата си мощ върху човешката душа и те кара да почувствуваш в себе си някаква необятност, която сякаш те приобщава към безкрайността. От тази гледна точка животът е и много възвишен, и много нищожен. Чувството ми за вина не ми позволяваше да мисля за небето, докато все още имах надежди на земята, докато намирах облекчение за мъките си в някои обществени дейности. Нима да обичам, да се посветя на щастието на една жена, да бъда глава на семейство не бе благородна храна за потребността ми да изкупя грешките, които ме измъчваха? Тъй като този опит се провали, тогава пълното отдаване на детето не бе ли също изкупление? Но когато след тези две душевни усилия презрението и смъртта обрекоха сърцето ми на вечен траур, когато всички мои чувства едновременно бяха наранени и за мен повече нищо не съществуваше на земята, аз вдигнах поглед към небето и срещнах Бог. Тогава се опитах да привлека религията като съучастница в моята смърт. Препрочетох Евангелието и никъде не срещнах текст, който да забранява самоубийството; но този прочит ме изпълни с божествената мисъл на Спасителя. Той наистина нищо не казва за безсмъртието на душата, но говори за прекрасното царство на баща си; освен това никъде не забранява отцеубийството, но осъжда всяко зло. Славата на неговите апостоли и доказателството за тяхната мисия са не толкова в това, че са създали закони, колкото че са разпространили на земята духа на новите закони. Тогава ми се стори, че смелостта на човека, който се самоубива, всъщност се превръща в негова собствена присъда: след като чувствува сили да се самоубие, трябва да има сили и да се бори; да отхвърлиш страданието не е проява на сила, а на слабост; прочее да напуснеш живота от отчаяние означава да се отречеш от християнската вяра, в основата на която са върховните слова на Исус: Блажени са страдащите! Самоубийството вече не ми изглеждаше простимо при никаква криза, дори у човек, който поради погрешно разбиране на величието на душата сам избира съдбата си миг преди палачът да го съсече с брадвата си. Нали Христос се е оставил да бъде разпнат, за да ни учи да се подчиняваме на всички човешки закони, дори и когато се прилагат несправедливо. Именно тогава проумях божествения смисъл на думата Примирение, издълбана на кръста, тъй разбираема за онези, които умеят да разчитат свещените писмена.
Тогава притежавах осемдесет хиляди франка и отначало исках да отида някъде далеч от хората, да преживея, вегетирайки, в някое затънтено кътче; но човеконенавистничеството, което е вид суета, прикрита под таралежови бодли, не е католическа добродетел. Сърцето на човекомразеца не кърви, то се свива, а моето кървеше отвсякъде. Мислейки за законите на църквата, за подкрепата, която тя оказва на огорчените, разбрах каква красота крие молитвата в усамотението на манастира и тогава си внуших, че трябва да дам обет, както красиво се изразяват нашите отци. Въпреки че бях твърдо решил да направя това, си запазих правото да изуча начините, които щях да използувам, за да постигна целта си. След като се разпоредих с остатъците от състоянието си, тръгнах си почти спокоен. Мир в лоното на всевишния — тази мисъл ми вдъхваше надежда, която не можеше да ме разочарова. Отначало бях пленен от устава на свети Бруно[135], дойдох до Гранд Шартрьоз пеш, отдаден на сериозните си мисли. За мен този ден бе тържествен. Не очаквах да видя такава величествена гледка покрай пътя, където на всяка крачка се чувствува свръхчовешко присъствие. Надвисналите скали, пропастите, кънтящият рев на водопадите в тишината, безлюдната земя, заобиколена от планински върхове, но въпреки това безпределна, убежището, където достига единствено безплодното любопитство на човека, дивият страх, смекчен от причудливите творения на природата, хилядолетните ели и еднодневните растения — всичко те настройва към задълбочен размисъл. Трудно е да се засмееш, прекосявайки пустинята на свети Бруно, тъй като там имаш усещането за безкрайна печал. Видях манастира „Гранд Шартрьоз“, разходих се под неговите стари, притихнали сводове, слушах, застанал под аркадите, как бавно капеше изворната вода. Влязох в една килия, за да почувствувам цялото си нищожество, вдъхвах дълбокия покой, на който се е наслаждавал моят предшественик, и прочетох с умиление надписа, който той бе издълбал на вратата според манастирския обичай; всички предписания на живота, който исках да водя, бяха обобщени в три латински думи: Fuge, late, lace[136].
Жьонеста кимна, сякаш разбираше.
— И аз се реших — продължи Бьонаси. — Тази килия, облицована с борово дърво, това твърдо легло, това отшелничество, всичко прилягаше на душата ми. Шартрьозките монаси бяха в параклиса, отидох да се моля с тях. И тук моята решимост се изпари. Господине, не искам да съдя католическата църква, аз съм дълбоко вярващ, убеден съм в нейните дела и закони. Но като слушах тези старци, неизвестни и мъртви за света, да пеят своите молитви, стигнах до извода, че в основата на манастирското уединение се крие егоизъм, наистина възвишен, но егоизъм. Това усамотяване е изгодно само за човека и представлява чисто и просто бавно самоубийство, но аз, господине, не го осъждам. Щом църквата е създала тези гробове, навярно те са необходими за някои християни, напълно ненужни на света. Сметнах, че ще постъпя по-справедливо, ако разкаянието ми принесе полза на обществото. На връщане разсъждавах за условията, при които бих могъл да осъществя замислите си за самоотричане. Представях си как живея като обикновен моряк, обричах се да служа на отечеството, заставайки скромно в последните редици, отказвайки се от всякакви духовни изяви; но, макар такъв живот да бе трудов и самопожертвувателен, той не ми се стори достатъчно полезен. Не изменях ли по този начин на Божиите предначертания? След като Бог ме е надарил с някакви умствени възможности, не беше ли мой дълг да ги използувам за благото на себеподобните си? Освен това, ако трябва да говоря откровено, чувствувах потребност от себераздаване, която не можеше да бъде удовлетворена с едни чисто механични задължения. Не виждах как бих могъл да проявя в моряшкия живот добротата, присъща на моята душевна нагласа — всяко цвете изпуска свой неповторим аромат. Бях, както вече ви казах, принуден да преспя тук. През нощта ми се стори, че чувам Божа заповед в духа на състрадателните мисли, които ми навя окаяното състояние на този беден край. Бях изпитал вече мъчителните радости на майчинството и реших изцяло да му се отдам, да удовлетворя това чувство в по-широка сфера на действие от тази на майките, превръщайки се в милосърдна сестра за цял един край, лекувайки непрестанно язвите на бедния. Божият пръст съвсем ясно бе очертал съдбата ми още когато първата ми сериозна мисъл на младини ме бе насочила към лекарската професия и припомняйки си това, аз реших да я упражнявам тук, в този край. Пък и в писмото си бях писал: за ранените сърца — усамотение и покой; сега исках да изпълня това, което се бях заклел да направя. И така, избрах пътя на мълчанието и примирението. Думите fuge, late, lace на отшелника сега са мой девиз, моят труд е действена молитва, моето морално самоубийство е този кантон, в който обичам да сея щастие и радост, да давам това, което нямам. Навикът да живея сред селяни, откъсването ми от обществото истински ме преобразиха. Лицето ми промени своя израз, то свикна със слънцето, от което се набръчка и загрубя. Възприех походката на селянина, неговата реч, дрехи, неговата небрежност и пренебрежението му към преструвките. Моите приятели или кокетките от Париж, които ухажвах, никога не биха познали в мен мъжа, бил известно време на мода в салоните, безделният блудник, свикнал с труфилата, разкоша и парижката изисканост. Днес всичко външно ми е напълно безразлично като на хората, подчиняващи се на една-единствена мисъл. Нямам вече друга цел в живота, освен да го напусна, не искам нищо да правя, за да предотвратя или ускоря края; но ще легна да умра без съжаление в деня, когато дойде болестта.
Това е, господине, разказах ви напълно искрено събитията от живота си, предхождащ този, който сега водя тук. Не скрих нищо от грешките си, те бяха големи и общи с грешките и на някои други мъже. Много страдах и сега всеки ден продължавам да страдам, но в това се крие условието за щастлива бъднина. Все пак, въпреки примирението ми има мъки, срещу които съм безсилен. Днес, без да искам, за малко не се поддадох пред вас на скритата си болка…
Жьонеста подскочи на стола си.
— Да, капитан Блюто, вие бяхте там. Нали ми посочихте леглото на майка Кола, след като положихме Жак на постелята? Не мога да видя дете, без да си спомня за ангела, който загубих. В състояние ли сте тогава да си представите каква болка изпитах, когато сложих в леглото дете, обречено на смърт? Не мога да гледам хладнокръвно децата.
Жьонеста пребледня.
— Да, красивите руси главици, невинните детски главици, които срещам, винаги ми напомнят за моите нещастия и възкресяват мъката ми. Изобщо ужасно е, като си помисля, че толкова много хора тук ми благодарят за малкото добро, което правя, когато всъщност то е плод на моите угризения. Само вие, капитане, знаете тайната на моя живот. Ако бях черпил сила от чувство, по-чисто от съзнанието за моите прегрешения, то бих бил щастлив! Но тогава пък нямаше да има какво да ви разкажа за себе си.
Като свърши разказа си, Бьонаси забеляза върху лицето на военния дълбока загриженост, която го изненада. Трогнат от отзивчивостта му, той почти се разкая, че е натъжил така гостенина си, и му каза:
— Но, капитан Блюто, моите нещастия…
— Не ме наричайте капитан Блюто — извика Жьонеста, прекъсвайки лекаря, и скочи от стола с рязко движение, което издаваше вътрешно недоволство. — Не съществува никакъв капитан Блюто, аз съм един мерзавец!
Бьонаси удивено погледна Жьонеста, а той се разхождаше из салона като случайно попаднала земна пчела, която търси изход, за да излети от стаята.
— Но, господине, кой сте вие тогава? — попита Бьонаси.
— Ами там е работата! — отвърна военният, като застана пред лекаря, без да се осмели да го погледне. Аз ви измамих! — продължи той сконфузен. — За първи път в живота си излъгах и съм наказан, защото вече не мога да ви кажа причината за посещението си, нито за моето проклето шпиониране. Откакто успях, така да се каже, да надникна в душата ви, бих предпочел да ми ударят шамар, отколкото да слушам как ме наричате Блюто! Вие може би ще ми простите измамата, но аз никога не ще си я простя — аз, Пиер-Жозеф Жьонеста, който не би излъгал дори пред военен съд, за да спаси живота си.
— О, вие сте командирът Жьонеста — възкликна Бьонаси и стана. Той много сърдечно стисна ръката на офицера и каза: — Господине, както преди малко твърдяхте, ние вече бяхме приятели, без да се познаваме. Много ми се искаше да се запознаем, когато слушах разказите на господин Гравие за вас. Той ви наричаше Плутархов герой[137].
— Какъв ти Плутархов герой — отвърна Жьонеста, — аз съм недостоен за вас и ще се накажа за това. Трябваше чисто и просто да ви разкрия тайната си. Но не! Всъщност добре направих, че надянах тази маска и дойдох лично да събера сведения за вас. Сега вече знам, че трябва да си мълча. Ако бях действувал открито, щях да ви причиня болка. Опазил ме Бог! Не бих искал да бъда виновен и за най-малката ваша скръб!
— Но, господин офицер, не ви разбирам.
— Да оставим това. Не съм болен, прекарах хубав ден и утре си тръгвам. Когато дойдете в Гренобъл, ще имате още един приятел, и то сериозен, не само за весела компания. Всичко у Пиер-Жозеф Жьонеста е ваше: и кесията, и сабята, и кръвта. Изобщо, вашите слова попаднаха в добра почва. Когато изляза в оставка, ще отида в някое затънтено място, ще стана кмет и ще се опитам да ви подражавам. Ако не ми достигат вашите знания, ще се уча.
— Имате право, господине, земевладелецът, който използува времето си, за да отстрани в общината най-обикновен недостатък в стопанисването, прави за своя край толкова добро, колкото би могъл да направи най-добрият лекар: единият облекчава мъките на няколко души, а другият лекува раните на отечеството. Но вие твърде силно възбудихте любопитството ми. Бих ли могъл да ви бъда полезен с нещо?
— Полезен — въздъхна развълнуван военният. — Боже Господи! Скъпи господин Бьонаси, услугата, за която идвах да ви помоля, е почти неосъществима. Вижте, през живота си наистина съм убивал християни, но можеш да убиваш хора и да имаш добро сърце; така че, колкото и суров да изглеждам, все още мога да разбера някои неща.
— А защо не говорите?
— Не, не искам умишлено да ви измъчвам.
— Ех, капитане, аз мога да изтърпя много неща.
— Господине — обади се разтреперан военният, — става дума за живота на едно дете.
Бьонаси конвулсивно сбърчи чело, но с жест подкани Жьонеста да продължи.
— Става дума за дете — продължи офицерът, — което все още може да бъде спасено с постоянни и усърдни грижи. Къде можех да намеря лекар, способен да се посвети на един-единствен болен? Ясно беше, че в града не мога да открия такъв. Бях слушал, че сте чудесен човек, но се страхувах да не се подлъжа по измамна, преувеличена слава. Затова, преди да поверя детето си на този господин Бьонаси, за когото са ми разказвали такива прекрасни неща, исках сам да го проуча. Сега…
— Достатъчно — прекъсна го лекарят. — Детето ваше ли е?
— Не, драги господин Бьонаси, не. За да ви обясня тази загадка, трябва да ви разкажа една история, в която не играя особено положителна роля; но вие ми доверихте тайните си, така че аз също мога да ви доверя своите.
— Почакайте — обади се лекарят и повика Жакот, която дотича веднага и Бьонаси й поръча чая си. — Виждате ли, капитане, вечер, когато всички спят, аз не спя!… Тогава ме наляга цялата мъка и аз се старая да я забравя, пиейки чай. Тази напитка предизвиква нервно опиянение и сън, без който не бих могъл да живея. Пак ли ще се откажете от чашата чай?
— Предпочитам вашето вино от Ермитаж — отвърна Жьонеста.
— Така да бъде, Жакот — каза Бьонаси на прислужницата, — донесете вино и бисквити.
— Ще се подкрепим за през нощта — обърна се лекарят към госта си.
— Чая навярно ви причинява болки — поинтересува се Жьонеста.
— Причинява ми ужасни пристъпи от подагра, но не бих могъл да се откажа от този толкова приятен навик, благодарение на който всяка вечер прекарвам мигове, когато животът не ми тежи. Е, хайде, слушам ви, може би вашият разказ ще заличи мъчителното въздействие на изплувалите спомени.
— Скъпи господине — започна Жьонеста, поставяйки върху камината празната си чаша, — след отстъплението при Москва моят полк се възстановяваше в малко градче в Полша. Отново закупихме коне на баснословни цени и останахме там на гарнизон до завръщането на императора. Дотук всичко бе наред. Трябва да ви кажа, че тогава имах приятел. По време на отстъплението на няколко пъти грижите на един подофицер на име Рьонар ми спасяваха живота. Той направи за мен такива неща, след каквито двама мъже стават братя, без, разбира, се да нарушаваме военната дисциплина. Бяхме настанени в дървен дом, същинско мишо леговище, в който живееше цяло едно семейство, а вие не бихте настанили дори коня си. Къщурката бе собственост на евреи, които се занимаваха с безбройните си търговийки, и старият евреин, чиито пръсти не бяха премръзнали да държат златото, си бе гледал много добре гешефтите по време на нашето отстъпление. Тези хора живеят в мръсотия, а умират сред злато. Под къщата имаше зимник, разбира се, също дървен, в който бяха натъпкали децата си и по-специално една красавица дъщеря, каквито се срещат сред еврейките, когато са чисти и не са руси. Беше на седемнадесет години, със снежнобяла кожа, с кадифени очи, черни мигли като миши опашки, с лъскави, гъсти коси, които ти идваше да галиш — наистина съвършено създание. И така, господине, аз пръв забелязах тези необичайни припаси една вечер, когато те си мислеха, че съм си легнал, а аз си пушех кротко лулата и се разхождах по улицата. Децата гъмжаха едно връз друго като котило. Беше смешна гледка. Майката и бащата вечеряха заедно с тях. След като дълго гледах, открих в гъстия дим, който бащата стелеше, пуфкайки своя тютюн, млада еврейка, която се открояваше като нов-новеничък, лъскав наполеон, сред петачета. Аз, драги Бьонаси, никога не бях имал време да размишлявам за любовта; обаче, когато видях тази девойка, разбрах, че дотогава само съм се оставял на инстинктите си, а този път целият бях заразен — и главата, и сърцето, и всичко останало. И така, влюбих се до уши, ама здравата. Стоях си на улицата, пушех лула и гледах еврейката, докато духна свещта и си легна. Не можах да мигна! Цяла нощ тъпчех лулата си, пушех и се разхождах по улицата. Никога преди това не съм бил в такова състояние. Тогава за пръв и единствен път ми мина мисълта за женитба. Когато съмна, оседлах коня си и цели два часа препусках в полето, за да се освежа; и без да забележа, крайно изтощих животното… Жьонеста млъкна, обезпокоен погледна новия си приятел и му каза:
— Извинете ме, Бьонаси, не съм оратор, говоря, както ми дойде, ако бях в светски салон, бих се притеснявал, но тук, с вас, на село…
— Продължавайте — обади се лекарят.
— Когато се върнах в стаята си, заварих Рьонар да се суети. Той си мислел, че съм убит на дуел, чистеше пистолетите и си бе наумил да отиде да иска сметка на този, който може би ме е пратил на оня свят… Ах, ама какъв шмекер! Споделих с Рьонар любовта си и му показах котилото деца. Тъй като приятелят ми разбираше техния шантав език, го помолих да ми помогне да направя своето предложение на бащата и майката и да се опита да уреди кореспонденцията ми с Юдит. Тя се казваше Юдит. С една дума, господине, петнадесет дни аз бях най-щастливият мъж, защото всяка вечер евреинът и жена му ни канеха на вечеря с Юдит. Тези неща са ви добре познати, не искам да ви дотягам; обаче, ако нямате отношение към тютюна, не познавате удоволствието на порядъчния мъж, който си пуши спокойно лулата със своя приятел Рьонар и с бащата на момичето и гледа принцесата. Много е приятно. Трябва да ви кажа, че Рьонар беше парижанин, син на заможно семейство. Баща му, който въртеше голяма търговия с бакалски стоки, го готвел да стане нотариус и той имаше понятие от тези неща; но го хванала военната повинност и трябвало да се раздели с писарщината. Всъщност бе добре сложен, сякаш роден да носи униформа, имаше нежно лице на момиче и отлично владееше изкуството да прави мили очи. Именно него обичаше Юдит и се интересуваше от мен колкото кон от печени пилета. И докато аз се превъзнасях и витаех из облаците, гледайки Юдит, моят Рьонар[138], който неслучайно носеше това име, както се досещате, си опичаше работата; предателят се разбрал с момичето, и то толкова добре, че в крайна сметка се оженили според местните обичаи, тъй като разрешителното щяло дълго да се бави. Но той обещал да се венчаят и според френските закони, ако случайно бракът не бъде признат. Фактът е, че във Франция госпожа Рьонар отново станала госпожица Юдит. Ако бях научил това, щях да убия Рьонар с един удар, без да му оставя време да си поеме дъх; но бащата, майката, момичето и моят подофицер, всички те се бяха сдушили и наговорили да ме измамят. Докато си пушех лулата и боготворях Юдит като светото причастие, моят Рьонар си уговарял с нея срещи и чудесно си редил работите. Единствено на вас разказвам тази история, която за мен е просто низост; винаги съм се питал защо човек, който би потънал от срам, ако вземе чужда златна монета, краде без всякакви задръжки жената, щастието, живота на своя приятел. И така, моите веселяци се бяха оженили и бяха щастливи, а аз продължавах да ходя да вечерям и глупаво да съзерцавам Юдит и отвръщах като оперетен герой на гримасите, които тя ми правеше, за да ми замаже очите. Трябва да ви кажа, че твърде скъпо заплатиха за своите лъжи. Честна дума, Господ бди за земните работи повече, отколкото ние си мислим. Ето че русите нападат нашите флангове. Започва кампанията от 1813 година. Притискат ни отвсякъде. Една прекрасна сутрин идва заповед да бъдем на бойното поле при Лютцен в точно определен час. Императорът добре знаеше какво върши, като ни заповядваше да тръгнем веднага. Русите ни бяха нападнали в гръб. А в това време нашият полковник се оплита в дълги сбогувания с една полякиня, която живееше на по-малко от четвърт левга извън града, и точно тогава авангардът на казаците го сгащва и него, и патрула му. Нашата кавалерия едва успя да се метне на конете и да се разгърне в боен строй, за да открием огън, да отблъснем русите и да имаме време да офейкаме през нощта. Нападахме цели три часа и извършихме истински чудеса от храброст. Докато ние се биехме, обозите вече се измъкваха. Имахме артилерийски парк и големи запаси от барут, безумно необходим на императора, и трябваше на всяка цена да му го предадем. Нашата отбрана подлъга русите и те решиха, че ни подкрепя армейски корпус. Но скоро, предупредени от шпиони за грешката си, те разбраха, че пред тях са само кавалерийски полк и резервите на пехотата. И тогава, господине, привечер те предприеха опустошителна атака и битката бе толкова разгорещена, че много от нас останаха на бойното поле. Бяхме обкръжени отвсякъде. Сражавах се на първата линия заедно с Рьонар и виждах как моят приятел стреля и се бие като дявол, защото е мислел за жена си. Благодарение на него успяхме да се доберем до града, който нашите болни бяха превърнали в отбранителен лагер; но картината бе жалка. Аз и Рьонар пристигнахме последни, на пътя ни се изпречи голяма група казаци и ние се нахвърлихме върху тях. Един от тези диваци щеше да ме наниже на пиката си, Рьонар го видя, спеши коня си и застана между двама ни, за да отклони удара; бедното му животно — по дяволите, какъв хубав кон! — бе пронизано и падайки, повлече Рьонар и казака. Убивам казака, хващам Рьонар за ръка, вдигам го и го слагам напряко на коня пред мен като чувал с картофи. „Сбогом, капитане, всичко е свършено, ми казва Рьонар. — Не, отвръщам му аз, има време, ще видим.“ Вече бях стигнал в града, слизам от коня и го слагам да седне върху малко слама, опрян на ъгъла на една къща. Черепът му беше счупен, имаше мозък по косите му, а той говореше. Ех, горд мъж беше! „Сега сме квит, казва той. Аз си дадох живота за вас, но ви взех Юдит. Погрижете се за нея и за детето й, ако тя роди. Всъщност, оженете се за нея.“ Господине, в първия момент го оставих там самичък като куче; но когато яростта ми премина, се върнах… Беше мъртъв. Казаците бяха подпалили града, тогава си спомних за Юдит и отидох да я взема, тя възседна коня зад мен и добре, че беше бърз, та настигнах полка, който вече се бе изтеглил. Що се отнася до евреина и неговото семейство, от тях нямаше и помен! Бяха се изпокрили като мишки. Само Юдит чакаше Рьонар, нищо не й казах поне в началото, нали разбирате. Господине, сред опустошенията на военната кампания от 1813 година аз трябваше да помисля за тази жена, да я настаня някъде, да й осигуря удобства, да се грижа за нея и струва ми се, че тя не разбра в какво положение се намирахме. Намерението ми беше винаги да я държа на десет левги разстояние от мястото, където се намирахме ние, напред, по посока на Франция. Докато се биехме в Ханау[139], тя роди момче. В тази битка бях ранен и отидох при Юдит в Страсбург, после се върнах в Париж, тъй като имах нещастието да бъда на легло по време на военната кампания във Франция. Ако не беше тази тъжна случайност, щях да премина към гренадирите на императорската гвардия, тъй като Наполеон ме бе повишил. И така, господине, бях принуден да издържам жена, дете, което не беше мое, а на всичкото отгоре имах три счупени ребра! А, както се досещате, заплатата ми не беше царска. Старият Рьонар, дърта беззъба акула, не пожела да приеме снаха си; бащата евреин бе потънал неизвестно къде, а Юдит чезнеше от мъка. Една сутрин тя се разплака, докато ме превързваше. „Юдит, казах й аз, положението с вашето дете е безнадеждно. — И моето също, отвърна тя. — Нищо подобно, отвърнах аз, ще осигурим необходимите документи, ще се оженя за вас и ще припозная детето на…“ Не можах да довърша. Ех, господине, човек е готов на всичко, само и само да го стопли благодарния поглед, с който ме дари умиращата Юдит; разбрах, че все още я обичам, и от този ден вече не ми излезе от ума нейното момченце. Докато документите, бащата и майката евреи бяха на път, бедната жена гаснеше. Деня преди смъртта си тя намери сили да се облаче, да се премени, да извърши всички обичайни формалности и да подпише целия куп документи; когато детето й получи фамилия и баща, тя отново си легна, целунах ръцете и челото й, после Юдит умря. Това беше сватбата ми. На следния ден купих няколко стъпки земя, където почива нещастното момиче и се озовах баща на сираче. Дадох го на дойка, докато траеше военната кампания през 1815 година. От този момент аз се грижа за това човече, все едно че е мое, и никой не знае моята история, която не е много за разказване. Дядо му се запиля нанякъде много далеч, разорен е и снове със семейството си между Персия и Русия. Има изгледи да забогатее, защото май разбира от търговия със скъпоценни камъни. Дадох детето в колеж, но напоследък като че ли повечко го попресилих с математиката, за да го приемат в Политехническото училище и да излезе оттам с добро положение, та горкото момче заболя. Дробовете му са слаби. Според парижките лекари все още имало възможност да оздравее, ако тича по планините, ако се намери човек да го лекува както трябва и по всяко време. Затова се сетих за вас и бях дошъл да разузная вашите възгледи, начина ви на живот. Но след това, което ми казахте, не бих си позволил да ви причиня такава мъка, макар че вече сме добри приятели.
— Капитане — обади се Бьонаси след малко, — доведете ми детето на Юдит. Навярно Господ иска да премина и през това последно изпитание и аз ще го изтърпя. Ще принеса тези страдания в жертва на Бога, чийто син умря на кръста. Всъщност, докато разказвахте, ме вълнуваха хубави чувства и мисля, че това е благоприятно предзнаменование, нали?
Жьонеста буйно стисна двете ръце на Бьонаси, без да успее да сдържи няколко сълзи, които навлажниха очите му и се търкулнаха по загорелите му бузи.
— Нека запазим в тайна всичко това — каза офицерът.
— Добре, командире. Но вие не сте пили?
— Не ми се пие — отвърна Жьонеста. — Чувствувам се съвсем глупаво.
— И кога ще го доведете?
— Ами, още утре, ако желаете. От два дни е в Гренобъл.
— Е, тогава тръгнете утре сутрин и се връщайте, ще ви чакам при Фосьоз, където ще обядваме четиримата заедно.
— Разбрано — каза Жьонеста.
Двамата приятели си пожелаха лека нощ и отидоха да си легнат. Като стигнаха до площадката, която разделяше техните стаи, Жьонеста постави свещника на перваза на прозореца и се приближи до Бьонаси.
— По дяволите! — възкликна той въодушевено. — Не мога да се разделя с вас тази вечер, преди да ви кажа, че вие сте третият християнин, който ми даде да разбера, че там, горе, има нещо! — И Жьонеста посочи небето.
Лекарят отвърна с тъжна усмивка и много сърдечно стисна ръката, която Жьонеста му подаде.
На другата сутрин, още преди разсъмване Жьонеста замина за града, а около обед, връщайки се по големия път от Гренобъл за селището, вече бе стигнал до пътеката, която водеше до къщата на Фосьоз. Той караше четириколка, теглена от един кон, каквито се срещат по всички пътища на тези планински райони. Жьонеста водеше със себе си слаб, хилав юноша, който изглеждаше дванадесетгодишен, въпреки че вече започваше шестнадесетата си година. Преди да слезе, офицерът се огледа на всички посоки, за да открие в полето селянин, който да върне четириколката у Бьонаси, тъй като тясната пътека не позволяваше да се стигне с нея до дома на Фосьоз. И тогава съвсем случайно на пътя се показа полският пазач и извади от затруднение Жьонеста, който заедно с осиновения си син тръгна пеш към мястото на срещата.
— Адриен, не сте ли щастлив, че ще можете цяла година да тичате на воля в този красив край, ще се научите да ловувате, да яздите кон, вместо да се терзаете над учебниците си? Ето, вижте!
Адриен, безразличен като всички млади хора към природните хубости, хвърли на долината угаснал, болнав поглед и каза, без да спира:
— Много сте добър към мен, татко.
Сърцето на Жьонеста се сви, стана му някак обидно от това болезнено безразличие и стигна до къщата на Фосьоз, без повече да продума на сина си.
— Капитане, вие сте точен — извика Бьонаси и стана от дървената пейка.
Но отново седна и се замисли, виждайки Адриен. Той бавно огледа жълтото, посърнало лице на момчето, но се възхити на красивите овални линии, които преобладаваха в тази благородна физиономия. Детето, живо копие на майка си, бе наследило от нея мургавия тен и красивите черни очи, умни и печални. В тази гъстокоса глава, прекалено голяма за крехкото телце, можеха да се открият всички отличителни черти на полската еврейска хубост.
— Спите ли добре, момчето ми? — попита го Бьонаси.
— Да, господине.
— Покажете ми колената си, вдигнете крачолите на панталона.
Адриен, изчервявайки се, отпусна ластиците на чорапите и си показа коляното, което лекарят внимателно опипа.
— Добре. Говорете, викайте, силно викайте!
Адриен извика.
— Достатъчно! Дайте ми ръцете си…
Момчето му подаде безжизнени, бели ръце, целите в сини жилки като ръцете на жена.
— В Париж в кой колеж учехте?
— В „Сен Луи“.
— Вашият директор не четеше ли молитвеника си нощем?
— Да, господине.
— Значи, не заспивахте веднага?
Адриен не отговори, а Жьонеста каза на лекаря:
— Този директор е почтен свещеник, той ме посъветва да си взема войничето заради здравето му.
— Е, добре — отвърна Бьонаси и се втренчи с блеснал поглед в боязливите очи на Адриен, — още има надежда. Да-а, ще направим от това дете мъж. Ще живеем заедно като двама приятели, момчето ми! Ще лягаме и ще ставаме рано. Ще науча сина ви да язди кон, командире. След един или два месеца, докато оправя стомаха му с млечна диета, ще му издействувам позволително за носене на оръжие, разрешително за ловуване и ще го предам в ръцете на Бютифе и двамата ще ходят на лов за диви кози. Нека синът ви поживее пет или шест месеца на село и после няма да го познаете. Бютифе ще бъде много доволен! Знам си човека, ще ви заведе, малки ми приятелю, през Алпите чак до Швейцария, ще се катерите по върховете и за шест месеца ще пораснете с шест пръста; бузите ви ще порозовеят, нервите ви ще укрепнат и покрай него ще изгубите лошите си ученически навици. След това ще можете да подновите учението си и ще станете мъж. Бютифе е почтен човек, можем да му поверим необходимата сума за разноските по пътуванията и лова, а отговорността, която ще поеме за момчето, ще го вразуми за половин година; за него и това не е малко.
С всяка дума на лекаря лицето на Жьонеста все повече и повече просветваше.
— Хайде да обядваме. Фосьоз е нетърпелива да ви види — каза Бьонаси и потупа леко Адриен по бузата.
— Значи, не е туберкулозен, така ли? — попита Жьонеста, като хвана лекаря за ръка и го дръпна настрани.
— Колкото ние с вас.
— Но какво му е?
— О-о — отвърна Бьонаси, — просто преживява лоша възраст.
Фосьоз се показа на прага и Жьонеста с учудване забеляза простичкото й, но кокетно облекло. Това вече не беше селянката от предния ден, а пременена и изящна парижанка, на това отгоре го погледна така, че коленете му омекнаха. Военният отвърна поглед към една орехова маса без покривка, но тъй добре излъскана, сякаш бе лакирана, върху нея бяха сложени яйца, масло, пастет, ухаещи горски ягоди. Бедното момиче навсякъде бе сложило цветя, за да покаже, че за нея този ден е празник. При вида на всичко това военният завидя на обикновения дом и на моравата, той погледна селянката с надежда, но и със съмнение; после наведе очи към Адриен, на когото Фосьоз, съблюдавайки доброто възпитание, сервираше яйца и го отрупваше с внимание.
— Капитане — каза Бьонаси, — нали знаете на каква цена ви оказват тук гостоприемство. Трябва да разкажете на моята Фосьоз нещо из военния живот.
— Нека първо оставим господина спокойно да се нахрани, но след като си изпие кафето…
— Разбира се, с удоволствие — отвърна офицерът, — все пак поставям едно условие за моя разказ, вие пък ще ни разкажете някое приключение от миналото си.
— Но, господине — отвърна тя, изчервявайки се, — никога не ми се е случвало нещо, което си заслужава да бъде разказано.
— Искате ли още малко от този оризов пастет, малки приятелю? — попита тя, като видя, че чинията на Адриен е празна.
— Да, госпожице.
— Пастетът е превъзходен — обади се Жьонеста.
— А какво ще кажете за нейното кафе с каймак? — възкликна Бьонаси.
— Бих предпочел да чуя нашата красива домакиня.
— Лошо подхождате, Жьонеста — обади се Бьонаси. — Слушай, дете мое — продължи лекарят към Фосьоз и й стисна ръката. — Офицерът, който виждаш тук, до себе си, крие прекрасна душа под строга външност и ти спокойно можеш да говориш пред него. Ако искаш говори, ако ли не, си мълчи, няма да ти досаждаме. Мило дете, ако изобщо някога можеш да бъдеш изслушана и разбрана, то това ще бъде от тримата души, които в момента се намират тук. Разкажи ни миналите си любовни истории, което съвсем не означава да ни разкриваш сегашните си сърдечни тайни.
— Ето, Мариет ни носи кафето — отвърна тя. — Щом сервира на всички, ще ви разкажа за моите влюбвания. Но господин офицерът няма да забрави обещанието си — добави тя и погледна Жьонеста хем свенливо, хем дръзко.
— Не мога да не изпълня дадената дума, госпожице — отвърна почтително Жьонеста.
— На шестнадесет години — започна Фосьоз, — макар че боледувах често, бях принудена да прося прехраната си по пътищата на Савоя. Спях в Ешел[140], в широка ясла, пълна със слама. Ханджията, който ме подслони, беше добър човек, но жена му не можеше да ме понася и все ме ругаеше. Ставаше ми много мъчно, защото не бях проклета просякиня; молех се на Бога вечер и сутрин, изобщо не крадях, оставях се на Божията воля да ми помогне да преживявам, защото не умеех нищо и наистина бях болна, напълно неспособна да вдигна мотика или да мотая прежда. Но ме изгониха от това убежище заради едно куче. Нямах родители, нито приятели, от рождение никой никога не ме бе поглеждал с внимание, със състрадание. Добрата Морен, която ме бе отгледала, беше починала, тя наистина се отнасяше много добре с мен; но вече не си спомнях нейните милувки. Всъщност, бедната старица работеше на полето като мъж; тя бе нежна с мен, но и ме удряше с лъжицата през пръстите, когато много бързо гребях супата от нейната паница. Клетата старица! Не минава ден, без да я спомена в молитвите си! Дано Бог я дари там, горе, с по-щастлив живот от този на земята, особено с по-удобно легло. Тя винаги се оплакваше от одъра, на който двете спяхме. Не можете да си представите, скъпи господа, как душата ви заболява от постоянните ругатни, от грубите откази и от погледите, пронизващи сърцето като с нож. Бивала съм със стари бедняци, които бяха претръпнали, но аз не бях родена за този занаят. Плачех при всяко не. Вечер се прибирах все по-тъжна и се утешавах едва след като си кажех молитвата. В целия свят, сътворен от Бога, нямаше ни едно сърце, в което да намеря упование! Само небесната синева ми беше приятел. Винаги съм била щастлива, когато небето беше синьо, синьо. Когато вятърът издухваше облаците, аз лягах някъде край скалите и гледах нагоре, в пространството. Тогава си мечтаех, че съм дама от висшето общество. От продължителното взиране имах чувството, че се къпя в тази синева. С мислите си сякаш живеех там, горе, не усещах никаква тежест, издигах се все по-нагоре и нагоре, ставаше ми леко на душата. Но да се върнем към моите влюбвания. Трябва да ви кажа, че кучката на ханджията роди кученце, мило като детенце, с черни петънца по лапите. Още е пред очите ми това ангелче! По онова време единствено бедното малко създание ме е поглеждало приятелски. Запазвах му най-вкусните хапки храна, то ме познаваше, вечер идваше при мен, не се срамуваше от моята бедност, скачаше върху мен, ближеше краката ми; в очите му имаше такава доброта, такава признателност, че често плачех, когато го видех. „Ето единственото същество, което ме обича“, мислех си аз. Зиме си лягаше в краката ми. Толкова много страдах, когато го биеха, че го приучих да не влиза в къщите да краде кокали и то се задоволяваше с моя хляб. Ако бях тъжна, то заставаше пред мен, гледаше ме в очите и сякаш ми казваше: „Тъжна ли си, моя бедна Фосьоз?“ Ако пътниците му хвърляха дребни монети, малкото кученце ги събираше в прахта и ми ги носеше. Когато вече имах този приятел, не бях така нещастна. Всеки ден отделях по няколко су, за да събера петдесет франка и да го купя от татко Мансо. Един ден жена му, като видя, че кучето ме обича, си науми да лудее по него. Трябва да ви кажа, че кучето не можеше да я търпи. Тези животни имат нюх за хората! Веднага усещат кой ги обича. Имах една златна двадесетфранкова монета, зашита високо във фустата, и казах на господин Мансо: „Скъпи господине, имах намерение да ви предложа едногодишните си спестявания, за да купя вашето кученце; но преди жена ви да го е поискала за себе си, макар че хич не й до него, продайте ми го за двадесет франка; ето, вземете ги.“ — „Не, мъничката ми, нека Господ ме опази да взимам парите на бедните! Задръжте кучето. Ако жена ми много вика, вървете си.“ Жена му ми направи такъв скандал за кучето… Ох, Боже Господи! Човек би казал, че къщата гореше. И знаете ли какво измисли? Като видя, че кучето е привързано към мен, че никога няма да го спечели, тя го отрови. Моето бедно кученце умря в ръцете ми, плаках за него, сякаш ми беше дете, и го погребах под една ела. Не можете да си представите какво зарових в тази яма. Седнах там и си казах, че явно винаги ще бъда сама на тази земя, че в нищо няма да ми върви, че отново ще остана както преди, без никого на света, и че вече никой няма да ме погледне ласкаво. Стоях там цялата нощ под ясното звездно небе и се молех на Бога да се смили над мен. Когато излязох на пътя, видях бедно десетгодишно момче без ръце. Помислих, че Бог е чул молбата ми. Никога не бях го молила така горещо както тази нощ. Реших да се грижа за нещастното момченце, заедно да просим и аз да му бъда като майка; двамата може би щяхме да имаме по-голям късмет; мислех си, че заради него ще стана по-смела, отколкото заради себе си! Отначало малкият изглеждаше доволен, пък и как да не бъде доволен, след като изпълнявах всичките му желания, давах му най-хубавото, което имах, с една дума, бях негова робиня, той ме тиранизираше. Въпреки това смятах, че е по-добре така, отколкото да остана сама. Но щом малкият пияница научи, че в роклята си имам двадесет франка, той я разпори и ми открадна златната монета, цената на клетото ми кученце! Исках да ги дам да отслужат литургия. Да го направи дете без ръце! Ужасно е! Тази кражба ме разочарова най-силно от живота. Значи всичко, което обичах, загиваше в ръцете ми. Един ден виждам красива френска каляска, която изкачваше хълма при Ешел. Вътре седяха госпожица, красива като Дева Мария, и младеж, който приличаше на нея. „Я виж какво хубаво момиче!“ — каза младежът и ми хвърли сребърна монета. Само вие, господин Бьонаси, можете да разберете колко бях щастлива от този комплимент, единственият, който бях чувала; но по-добре господинът да не ми бе хвърлял пари. Веднага след това, подтиквана от хиляди необясними неща, които ми завъртяха главата, се затичах по преки пътечки — и ето ме при скалите край Ешел преди каляската, която се изкачваше бавно. Можах отново да зърна младежа, той беше много изненадан, че отново ме вижда, а на мен ми беше толкова хубаво, че сърцето ми биеше чак в гърлото; нещо ме теглеше към него. Когато ме позна, аз отново хукнах, защото предполагах, че той и госпожицата ще спрат да разгледат водопада Куз. Когато слязоха от каляската, отново ме забелязаха под ореховите дървета край пътя и ме заразпитваха, сякаш се интересуваха от мен. Никога през живота си не бях чувала по-нежни гласове от тези на красивия младеж и на сестра му, защото това сигурно беше сестра му; цяла година мислех за тях, все се надявах, че пак ще дойдат. Бях готова да дам две години от живота си, само и само отново да видя този пътник, изглеждаше толкова благ! Ето, това са най-големите събития в живота ми до деня, в който се запознах с господин Бьонаси, понеже, когато моята господарка ме изгони заради жалката си бална рокля, която бях облякла, аз я съжалих и й простих; и ако трябва да бъда откровена, честна дума, почувствувах се много по-добра от нея, макар че тя беше графиня.
— Да, както виждате — обади се след кратко мълчание Жьонеста, — Бог ви е взел под крилото си; тук сте като риба във вода.
При тези думи Фосьоз погледна Бьонаси с дълбока признателност.
— Ех, как бих искал да бъда богат — въздъхна офицерът.
След неговото възклицание се възцари пълна тишина.
— Дължите ми една история — чу се накрая дяволитият глас на Фосьоз.
— Ще ви я разкажа — потвърди Жьонеста.
В навечерието на битката при Фридланд[141] — започна той след малко — бях изпратен с мисия до щаба на генерал Даву[142] и вече се прибирах в моя бивак, когато на един завой се озовах лице в лице с императора. Наполеон ме поглежда.
— Ти си капитан Жьонеста, нали? — попита ме той.
— Да, ваше величество.
— Беше ли в Египет?
— Да, ваше величество.
— Не продължавай по този път — ми казва той, — тръгни наляво, така по-бързо ще стигнеш до дивизията си.
— Не можете да си представите с каква доброта в гласа императорът ми рече тези думи; а той си имаше достатъчно грижи на главата, тъкмо обикаляше областта, за да направи разузнаване на бойното поле. Разказвам ви тази случка, за да видите каква памет имаше той и за да ви кажа, че бях един от онези военни, чиято физиономия му беше позната. През 1815 година положих клетва. Без тази грешка днес може би щях да бъда полковник; но никога не съм имал намерение да изменя на Бурбоните; по онова време за мен бе важна само Франция, която трябваше да бъде защищавана. Станах командир на ескадрон при гренадирите от императорската гвардия и въпреки болките от раната, които още се обаждаха, участвувах в касапницата при Ватерло. След като всичко свърши, придружих Наполеон до Париж; после го последвах в Рошфор[143] въпреки нарежданията му; бях доволен, че бдя над него да не би да му се случи някакво нещастие по пътя. Затова, когато дойде да се разхожда край брега на морето, ме видя на пост на десет крачки от себе си.
— О, Жьонеста — приближи се той към мен, — значи, не сме мъртви?
Сърцето ме заболя от тези думи. Ако го бяхте чули, щяхте и вие като мен да потръпнете от главата до петите. Той ми посочи злодейския английски кораб, който препречваше входа на пристанището, и ми каза:
— Като гледам това, съжалявам, че не съм се удавил в кръвта на моята гвардия!
— Да-а — каза Жьонеста, поглеждайки лекаря и Фосьоз, — това са неговите собствени думи.
— Маршалите, които ви попречиха лично да атакувате — казах му аз — и ви качиха във вашата таратайка, не ви бяха приятели.
— Ела с мен — възкликна той неочаквано, — играта още не е свършила.
— Ваше височество, на драго сърце бих дошъл с вас, но сега на мен чака дете без майка и не съм свободен. Така че заради Адриен не отидох на Света Елена.
— Знаеш ли — каза той, — никога нищо не съм ти дал, ти не беше от онези, на които едната им ръка винаги беше пълна, а другата протегната; вземи моята табакера, която ми служеше през последната военна кампания. Остани във Франция, какво пък, на нея са й нужни смелчаци! Продължавай да служиш и си спомняй за мен. Ти си последният от моята армия, който е воювал в Египет и когото виждам здрав и читав във Франция. — И ми подаде малка табакера. — Гравирай отгоре: Чест и Отечество, каза ми той, това е историята на последните ни две кампании. После тези, които го придружаваха, го настигнаха и аз останах цялата сутрин с тях. Императорът се разхождаше напред-назад по брега, беше спокоен, но понякога свъсваше вежди. На обед качването му на кораб се оказа напълно невъзможно. Англичаните знаеха, че е в Рошфор, и трябваше или да се предаде, или отново да прекоси цяла Франция. Всички бяхме обезпокоени! Минутите ни се струваха часове. Наполеон се намираше между Бурбоните, които на драго сърце биха го разстреляли, и англичаните, които изобщо не са почтени хора; те никога не ще могат да измият позора, с който се покриха, захвърляйки на една скала неприятел, помолил ги за подслон. В тази тревожна обстановка някой от свитата му представи лейтенант Доре, моряк, който му предлагаше да го прехвърли в Америка. Наистина в пристанището имаше американски брик и някакъв търговски кораб. — Капитане — обърна се Наполеон към него, — как смятате да постъпите? — Ваше величество — отвърна човекът, — вие ще бъдете на търговския кораб, аз заедно с предани хора ще се кача на брика с бяло знаме, ще се приближим до английския кораб, ще го запалим, ще скочим, а вие ще минете. — Ще дойдем с вас! — извиках на капитана. Наполеон ни изгледа всички и каза: — Капитан Доре, останете да служите на Франция. Тогава за първи път видях Наполеон дълбоко покъртен. После ни махна с ръка и се прибра. Тръгнах си, когато той се доближи до английския кораб. Беше обречен и знаеше това. В пристанището имаше предател, който със сигнали предупреждаваше неприятеля за присъствието на императора. Тогава Наполеон използува едно последно средство, постъпи така, както правеше на бойното поле. Отиде при неприятеля, вместо да го остави той да дойде при него. Вие говорите за мъка, но с нищо не може да се опише отчаянието на хората, които го обичаха заради самия него.
— Къде е табакерата му? — попита Фосьоз.
— В Гренобъл, в една кутия — отвърна военният.
— Ако ми позволите, ще дойда да я видя. Ех, притежавате нещо, до което са се докосвали пръстите му. Хубава ли беше ръката му?
— Много хубава.
— Вярно ли е, че е умрял? — попита тя. — Но ми кажете истината.
— Да, бедното ми дете, умря.
— През 1815 година бях толкова малка, че успях да зърна само шапката му и едва не ме смазаха в Гренобъл.
— Какво чудесно кафе с каймак — каза Жьонеста. — Е, Адриен, ще ви допадне ли този край? Ще идвате ли на гости у госпожицата?
Момчето не отговори, сякаш се страхуваше да погледне Фосьоз. Бьонаси продължаваше да наблюдава младежа и сякаш четеше в душата му.
— Разбира се, че ще идва — обади се Бьонаси. — Но да се връщаме у дома, трябва да взема един от конете си, защото ме чака дълъг път. Докато ме няма, ще се разберете с Жак.
— Елате с нас — обърна се Жьонеста към Фосьоз.
— На драго сърце — отвърна тя, — имам да връщам разни неща на госпожа Жакот.
Тръгнаха към дома на лекаря и Фосьоз, развеселена от компанията, ги поведе по малки пътечки през най-дивите планински кътчета.
— Господин офицер — обади се тя след кратко мълчание, — нищо не ми казахте за себе си и бих искала да разправите някакво военно приключение. Много ми харесва това за Наполеон, но ми стана мъчно… Бъдете така любезен да…
— Тя е права — подкрепи я Бьонаси, — би трябвало да ни разкажете някое интересно приключение, докато вървим. Хайде, опишете ни някоя случка като тази за гредата при Березина.
— Моите спомени са малко — отвърна Жьонеста. — Има хора, на които все нещо им се случва, а аз никога не съм бил герой на някоя история. А, ще ви разкажа единственото забавно произшествие, което ми се случи. През 1805 година бях още младши лейтенант във Великата армия и участвувах в сражението при Аустерлиц. Преди да превземем Улм[144], трябваше на няколко пъти да се сражаваме и там особено се прояви кавалерията. Тогава служех под командуването на Мюра, който не прощаваше. След едно от първите сражения завзехме област с плодородни земи. Вечерта моят полк бе разквартируван в парка на красив замък, обитаван от млада, хубава графиня; аз естествено отивам да се настаня в замъка и бързам, за да попреча на грабежите. Пристигам в салона в момент, когато моят подофицер бе взел на прицел графинята и грубо искаше от нея да му даде онова, което естествено тя не можеше да му даде — той беше прекалено грозен. С един замах на сабята избивам карабината му, а куршумът разбива някакво огледало. После удрям с опакото на ръката моя човек и той се просва на земята. Чули виковете на графинята и изстрела, всички нейни хора дотичват да ме заплашват. „Спрете, казва тя на немски на тези, които искаха да ме намушкат, този офицер ми спаси живота!“ И те се оттеглиха. Дамата ми даде красивата си бродирана носна кърпичка, която още пазя, и ми каза, че винаги съм добре дошъл в нейните земи и ако ме измъчва каквото и да било, в нейно лице винаги ще имам сестра и вярна приятелка; с една дума — завъртя ми главата. Тази жена беше красива като младоженка, гальовна като котка. Вечеряхме заедно. На другия ден бях лудо влюбен; но на по-другия трябваше да бъда на бойната линия, мисля, че беше при Гюнцбург[145], и напуснах замъка с кърпичката в джоба. Битката започна, а аз си казвах: „Насам, куршуми! Господи, от всички тези куршуми няма ли един за мен“? Но не исках да е в бедрото, защото нямаше да мога да се върна в замъка. Не, не ми беше омръзнал животът, просто исках една хубавичка рана в ръката, за да ме превързва и гали красавицата. Хвърлях се като луд срещу неприятеля. Но нямах късмет, излязох от сражението здрав и читав. И сбогом, графиньо, трябваше да продължаваме напред. Това е.
Бяха стигнали до дома на Бьонаси, който бързо възседна коня и изчезна. Когато лекарят се върна, готвачката, на която Жьонеста бе поверил сина си, вече се бе заела с Адриен и го бе настанила в прословутата стая на господин Гравие. Тя се слиса, когато господарят й нареди да приготви за младежа обикновено сгъваемо легло в неговата стая, и то с такъв заповеднически тон, че Жакот не можа изобщо да възрази. След вечерята командирът замина за Гренобъл, щастлив от новите уверения, които му даде Бьонаси за скорошното възстановяване на детето.
В първите дни на декември, осем месеца след като бе поверил детето си на лекаря, Жьонеста бе назначен подполковник в един полк на гарнизон в Поатие[146]. Той се канеше да съобщи на Бьонаси за своето заминаване, когато получи от него писмо, с което приятелят му го известяваше за пълното възстановяване на Адриен.
„Малкият, пишеше той, порасна и стана силен, чувствува се отлично. Откакто не сте го виждали той така добре се възползува от уроците на Бютифе, че сега е също толкова умел стрелец, колкото самия контрабандист; освен това е пъргав и ловък, издръжлив на ходене и добър ездач. Всичко в него се промени. Момчето, което само преди няколко месеца изглеждаше на дванадесет, а всъщност бе на шестнадесет години, в момента има вид на двадесетгодишен младеж. Погледът му е уверен, горд. Вече е мъж, и то мъж, за чието бъдеще е време да помислите.“
„Ще трябва утре да отида да се видя с Бьонаси и да се посъветвам с него относно професията, към която да насоча момчето“ — помисли си Жьонеста, отивайки на прощалната вечеря, която офицерите даваха в негова чест, тъй като щеше да остане в Гренобъл само още няколко дни.
Когато подполковникът се върна от вечерята, прислужникът му даде писмо, донесено от куриер, който дълго време бе чакал за отговор. Макар че бе позамаян от тостовете, които офицерите бяха вдигали в негова чест, Жьонеста позна почерка на сина си, помисли, че го моли да задоволи някаква младежка прищявка, и остави писмото на масата, откъдето го взе, за да го прочете, на другия ден, когато бе преминало опиянението от шампанското.
„Скъпи татко…“
Ах, малък хитрецо, помисли си той, никога не забравяш ми се умилкваш, когато искаш нещо! После продължи и прочете следното:
„Добрият господин Бьонаси почина…“
Жьонеста изпусна писмото и след дълго мълчание продължи да чете.
„Това нещастие потопи целия край в дълбока скръб и силно ни изненада, тъй като предния ден господин Бьонаси бе съвсем добре и нямаше никакви признаци за разболяване. Онзи ден, сякаш е знаел за смъртта си, посети всичките си болни дори и по най-отдалечените места, разговарял с всички хора, които срещнал, и им казвал: «Сбогом, приятели!». Прибра се както обикновено, за да обядва с мен в пет часа. На Жакот й се стори, че лицето му е малко мораво, но понеже беше студено, тя не му накисна краката във вода, както правеше винаги когато кръвта му се качваше в главата. Затова сега бедната жена, цялата обляна в сълзи, от два дни нарежда: «Ако му бях накиснала краката, щеше още да е жив!» Господин Бьонаси беше гладен, яде много и беше по-весел от обикновено. Много се смяхме, преди това никога не го бях виждал така да се смее. След вечеря, към седем часа един мъж от Сен Лоран дю Пон дойде да го повика за някакъв спешен случай. Той ми каза: «Трябва да отида; обаче още храносмилам и не обичам да яздя в такова състояние, особено пък в това студено време; то си е жива смърт!» И въпреки това тръгна. Към девет часа пощальонът Гогла донесе писмо за господин Бьонаси. Жакот беше уморена от прането и отиде да си легне, като ми даде писмото и ме помоли да приготвя чая на огнището в нашата стая — стаята на господин Бьонаси, тъй като аз продължавах да спя до него на малкото походно легло. Угасих огъня в салона и се качих в стаята да чакам добрия си приятел. Преди да поставя писмото на камината, погледнах от любопитство марката и почерка. Писмото беше от Париж и ми се стори, че адресът е написан от жена. Говоря ви за това поради влиянието, което въпросното писмо оказа върху хода на събитието. Към десет часа чух тропота от коня на господин Бьонаси. Той каза на Никол: «Навън е кучешки студ и не се чувствувам добре.» — «Искате ли да събудя Жакот» — попита го Никол. «Не, не!» И се качи. «Приготвих ви чая» — казах му аз. «Благодаря, Адриен! — отвърна ми той и ми се усмихна така, както само той умееше. Това беше последната му усмивка. После си свали вратовръзката, сякаш се задушаваше. — Топло е тук» — рече и се отпусна в едно кресло. «Донесоха писмо за вас, скъпи приятелю, ето го» — казвам му аз. Бьонаси взе писмото, погледна почерка и извика: «О, Боже, тя може би е свободна!» Отметна глава назад, ръцете му се разтрепериха; сложи свещник на масата и разпечата писмото. Гласът му беше толкова страшен, когато възкликна, че докато четеше, го наблюдавах и видях как се зачерви и заплака. После изведнъж се строполи с главата напред, аз го вдигнах и видях, че лицето му бе съвсем виолетово. «Умирам — изрече той едва чуто и с нечовешки усилия се опитваше да се изправи. — Пуснете ми кръв, бързо, пуснете ми кръв! — извика той и ме хвана за ръката. — Адриен, изгорете това писмо!» И ми подаде писмото, което хвърлих в огъня. Извиках Жакот и Никол; но ме чу само Никол; той се качи и ми помогна да сложим господин Бьонаси на моето легло. Нашият добър приятел вече не чуваше! По-късно наистина отвори очи, но вече нищо не виждаше. Никол яхна коня и отиде за господин Бордие, хирургът, което вся тревога в селището. И само за миг всички бяха на крак. Господин Жанвие, господин Дюфо и останалите, които познавате, дойдоха първи. Господин Бьонаси бе полумъртъв, вече нямаше надежда. Господин Бордие му изгори стъпалото на крака, без да предизвика признак на живот. Беше едновременно пристъп на подаграта и мозъчен кръвоизлив. Предавам точно всички подробности, защото знам, скъпи татко, колко много обичате господин Бьонаси. А аз съм много тъжен и нещастен. Мога да Ви кажа, че освен Вас никого не съм обичал така. За мен разговорите вечер с добрия господин Бьонаси бяха много по-полезни от всичко, което съм научил в колежа. Когато на другия ден в селото се разчу за неговата смърт, стана нещо невероятно. Дворът и градината се изпълниха с народ. То бяха плачове, викове; никой не работи този ден, всеки разказваше какво му бе казал господин Бьонаси, когато разговарял с него за последен път; един разправяше колко добрини му бил сторил; по-спокойните говореха вместо другите; тълпата нарастваше от час на час и всеки искаше да го види. Скръбната новина бързо се разнесе, хората от кантона и дори тези от околностите постъпиха по един и същ начин: всички — мъже, жени, момичета и момчета, надойдоха в селото от десет левги наоколо. Когато се сформира шествието, ковчегът беше занесен до църквата от четиримата най-стари в общината, и то с големи мъки, защото между къщата на господин Бьонаси и църквата имаше около пет хиляди души, повечето от които бяха коленичили като на религиозна процесия. Църквата не можеше да побере всички. Когато литургията започна, плачовете секнаха и настана такава дълбока тишина, че камбанката и пението се чуваха чак в края на голямата улица. Но когато трябваше да пренесем тялото в новото гробище, което господин Бьонаси бе предоставил на селото, без клетият човек да подозира, че ще бъде погребан пръв в него, тогава се понесе страхотен вик. Господин Жанвие четеше молитвите, ридаейки, и на всички, които бяха там, очите им бяха пълни със сълзи. И така, погребахме го. Вечерта тълпата се разотиде и всеки се прибра у дома си, разнасяйки траур и плачове по цялата област. На другата сутрин Гондрен, Гогла, Бютифе, полският пазач и още няколко души се заловиха да издигнат на мястото, където почива господин Бьонаси, нещо като пирамида от пръст, висока двадесет стъпки, която сега затревяват и в това начинание участвуват всички. Такива са, татко, събитията, които се случиха тук през последните три дни. Господин Дюфо намери завещанието на господин Бьонаси отворено в писалището му. Нашият добър приятел така се е разпоредил с имуществото си, че засили още повече, ако изобщо е възможно, привързаността на хората към него и задълбочи тяхната скръб по него. Сега, скъпи татко, чакам по Бютифе, който ви носи писмото, да ми отговорите какво да правя по-нататък. Дали Вие ще дойдете да ме вземете, или аз трябва да дойда при Вас в Гренобъл? Пишете ми как искате да постъпя и бъдете уверен в моето безпрекословно послушание.
Сбогом татко, най-сърдечни поздрави от любящия Ви син.
Адриен Жьонеста“
— Бързо, трябва да вървя — възкликна военният.
Той нареди да оседлаят коня му и тръгна в една от онези ранни декемврийски утрини, когато небето е забулено от сивкав воал, а вятърът не е достатъчно силен, за да прогони мъглата, през която оголените дървета и мокрите къщи изглеждат призрачно. Този ден цареше глуха тишина, за разлика от дните, когато тя е някак звънка. При хубаво време и най-слабият шум весело кънти, но в мрачно време природата не е просто смълчана, тя онемява. Мъглата полепваше по дърветата, обръщаше се на капки, които бавно падаха върху листата, същински сълзи. Всеки шум замираше във въздуха. Душата на Жьонеста се бе свила от мрачни мисли за смъртта и от дълбока тъга, съзвучна с опечалената природа. Той неволно сравняваше ведрото пролетно небе и жизнерадостната долина, която бе видял при първото си пътуване, с печалната гледка на оловносивото небе, на оголените от зелените си премени планини, които още не бяха надянали своите снежни одежди, също нелишени от прелест. Голата земя представлява скръбна картина за човек, който отива да се поклони на нечий гроб; струва му се, че този гроб е навсякъде. Черните ели, които тук-таме красяха планинските върхове, притуряха мрачни краски към дълбоката печал, обхванала офицера; затова всеки път, когато оглеждаше долината, той неволно се връщаше в мислите си към нещастието, което тегнеше над кантона, и към огромната празнота, образувала се след смъртта на един човек. Скоро Жьонеста стигна до мястото, където при първото си пътуване бе пил чаша мляко. Видя дима от колибата, в която растяха децата от приюта, припомни си благодетелния дух на Бьонаси и му се прииска да влезе и в негова памет да даде милостиня на бедната жена. След като завърза коня си за едно дърво, Жьонеста отвори вратата на къщата, без да почука.
— Добър ден, майко — поздрави той старицата, която седеше край огъня, заобиколена от наклякалите деца, — познахте ли ме?
— Че как, разбира се, скъпи ми господине! Вие идвахте у нас през пролетта и ми дадохте две екю.
— Вземете, майко, това е за вас и за децата.
— Благодаря ви, добри ми господине. Бог да ви благослови!
— Не ми благодарете, дължите тези пари на паметта на клетия Бьонаси.
Старата жена вдигна глава и погледна Жьонеста.
— Ех, господине, макар че раздаде имота си на нашия беден край и че всички сме негови наследници, ние изгубихме най-голямото си богатство, защото благодарение на него нашия край процъфтя.
— Сбогом майко, молете се за него! — каза й Жьонеста, след като леко потупа децата с нагайката си.
После, съпроводен от всички дечица и от старицата, отново възседна коня и замина. Следвайки пътя през долината, той попадна на широката пътека, която водеше към дома на Фосьоз. Изкачи се на склона, откъдето можеше да види къщата, но разтревожен забеляза, че вратите и капаците на прозорците са затворени. Тогава се върна по големия път с тополите, чиито листа вече бяха окапали. Когато излезе на равното, той зърна стария копач, облечен като за празник, който бавно вървеше сам и без сечива.
— Добър ден, татко Моро.
— О, добър ден, господине! Познах ви — добави след малко. — Вие сте приятел на покойни ни кмет. Ех, господине, не беше ли по-правилно вместо него Господ да прибере един нещастник като мен, скован от ишиас. Тук аз съм нищо, а той бе радостта на всички.
— Знаете ли защо няма никого у Фосьоз?
Човекът погледна небето.
— Колко е часът, господине? — попита той. — Слънцето не се вижда.
— Десет.
— А, тогава тя е или на църква, или на гробищата. Всеки ден ходи там, тя наследи от господин Бьонаси петстотин франка пожизнена рента и къщата му доживот, но не може да дойде на себе си, откак той се спомина.
— Къде отивате, драги?
— На погребението на клетия Жак, племенник ми е. Това нефелно момче почина вчера сутринта. Изглежда, само нашият непрежалим господин Бьонаси го крепеше. Ама че мрат тези млади хора! — добави полужаловито, полунасмешливо.
При влизането в селото Жьонеста спря коня си, защото забеляза Гондрен и Гогла, и двамата с лопати и кирки.
— Е, стара пехото — извика им той, — какво нещастие ни сполетя с неговата загуба…
— Стига, стига, драги офицере — отвърна Гогла мрачно, — знаем си, току-що извадихме чимове за гроба му.
— Какъв прекрасен живот, има какво да се разказва, нали? — попита Жьонеста.
— Да — продължи Гогла, — като изключим сраженията, той е Наполеон на нашата равнина.
Когато стигнаха до дома на свещеника, Жьонеста видя на вратата Бютифе и Адриен; те разговаряха с отец Жанвие, който навярно току-що беше завършил литургията. Щом Бютифе забеляза, че офицерът се готви да слезе от коня, отиде да държи поводите, а Адриен се хвърли на врата на баща си, който се трогна от тази спонтанна нежност. Но военният не издаде пред сина си своите чувства, а му каза:
— Колко добре изглеждате, Адриен! Ей богу, благодарение на нашия нещастен приятел вие сте станали почти мъж. Не забравям и вашия учител Бютифе.
— Господин полковник — обади се Бютифе, — вземете ме във вашия полк! Откакто господин кметът почина, се страхувам от себе си. Нали той искаше да стана войник. Е, добре, ще изпълня волята му! Той ви е казал какъв бях, надявам се да бъдете малко снизходителен към мен…
— Готово, драги — съгласи се Жьонеста и си удариха ръцете. — Бъди спокоен, ще те зачисля на някоя добра служба.
— Ех, господин свещеник…
— Господин полковник, и аз като всички в кантона съм нажален, но по-силно от тях чувствувам колко е непоправима загубата ни. Този човек беше ангел. Слава богу, че умря, без да страда. Господ с милостива ръка прекъсна нишките на живот, всецяло отдаден в името на нашето благо.
— Мога ли, ако не е нескромно, да ви помоля да ме придружите до гробищата? Искам да се сбогувам с него.
Бютифе и Адриен последваха Жьонеста и свещеника, които вървяха на няколко крачки пред тях и разговаряха. Когато офицерът излезе от селото и тръгна към малкото езеро, той забеляза от другата страна на планината голям каменист терен, ограден със стена.
— Това са гробищата — поясни свещеникът. — Три месеца преди той пръв да почива тук, Бьонаси с учудване откри какви неудобства крие съседството на гробищата и църквата. И за да приложи закона, който повелява те да бъдат премествани на известно разстояние от жилищата, той подари този терен на общината. Днес погребваме там едно нещастно дете: така че новите гробища приютиха най-напред Невинността и Добродетелта. Дали смъртта е възнаграждение? Не ни ли дава Господ урок, като повика при себе си две безукорни създания? Дали пък не отиваме при него само след тежко изпитание — физически страдания на младини и душевни терзания в по-напреднала възраст? Ето, това е скромният селски паметник, който му въздигнахме.
Жьонеста видя пирамида от пръст, висока около двадесет стъпки, още гола, но по края вече бе започнала да се затревява благодарение на работливите ръце на неколцина жители. Фосьоз горко ридаеше, закрила лице с длани, седнала върху камъните, които поддържаха огромен кръст от необелено елхово дърво. На него Жьонеста прочете следния надпис, издълбан с големи букви:
Господи, приеми душата му!
Тук почива
ДОБРИЯТ ГОСПОДИН БЬОНАСИ
баща на всички ни.
Молете се за него!
— Вие ли, отче — попита Жьонеста, — сте…
— Не — отвърна свещеникът, — написахме словата, които хората повтаряха от върха на тази планина чак до Гренобъл.
След като известно време постоя мълчаливо близо до Фосьоз, която не го усети, Жьонеста каза на свещеника:
— Щом изляза в оставка, ще дойда да прекарам остатъка от живота си сред вас.
Октомври 1832 — юли 1833 година
В Долен Лимож на ъгъла на улиците Старата поща и Сите се намираше преди трийсет години едно от онези дюкянчета, в които като че ли нищо не беше се изменило от времето на средновековието. Невнимателният пешеходец рискуваше да се препъне в широките, изпочупени плочи, покриващи неравната и на места разкаляна земя, ако не забележеше навреме всички дупки и издутини на този необичаен паваж. Просмуканите с прах стени представляваха странна мозайка от дърво и тухли, от камъни и желязо, циментирани здраво от времето, а може би и от случая. Повече от сто години насам направеният от огромни греди под, недал нито една пукнатина, се огъваше под тежестта на горните етажи. Построен с гредоред, този дом бе облицован отвън с плочи, образуващи геометрически фигури, и запазваше наивния облик на градски строеж от доброто старо време. Нито един от прозорците, оградени с дървени рамки, украсени някога с резба, която атмосферните влияния бяха унищожили, не стоеше отвесно на мястото си: едни бяха поддали навън, други — навътре, трети заплашваха да се разпаднат на части; а около всеки прозорец от пръстта, взела се Бог знае откъде, в измитите от дъжда пукнатини напролет поникваха бледи цветя, хилави пълзящи растения и рядка трева. Атлазено зелен мъх покриваше тук-там покривите и первазите на прозорците. Ъгловият, така наречен носещ стълб, макар и иззидан от дялан камък, тухли и чакъл, се бе изкривил дотолкова, че ужасяваше погледа с вида си; и сякаш бе готов днес-утре да рухне под тежестта на къщата, билото на чийто покрив се бе снишило вече с около трийсет сантиметра. Ето защо общинските власти и пътното управление, откупили къщата, побързаха да я разрушат и с това да разширят пътя.
Този стълб, издигащ се на ъгъла на двете улици, привличаше вниманието на любителите на лимузенски старини с красиво издълбаната в камъка ниша, където се виждаше статуетка на Богородица, силно пострадала по време на Революцията. Гражданите, претендиращи за археологически познания, съзираха в нея следи от каменна подставка, предназначена за свещници, където благочестиви лимузенци поставяха запалени свещи, цветя и други свои приношения.
В дъното на дюкянчето дървена стълба, проядена от червеи, водеше към двата горни етажа и тавана. Опряла гръб на съседни сгради, къщата бе лишена от дълбочина и светлината проникваше само от прозорците. Всеки етаж разполагаше с две стаи с по един прозорец, едната от които гледаше към улица Сите, а другата — към улица Старата поща. Такива са били жилищата на занаятчийското съсловие в средните векове.
Тази къща очевидно е принадлежала някога на майстори на ризници, на оръжейни майстори, ножари или други занаятчии, чиято работа е могла да бъде извършвана на открито: в ниските помещения не се виждало нищо, ако не се отворят напълно железните капаци на всяка фасада, където от двете страни на стълба имаше врата, както в много магазини, разположени на ъгъла на две улици. При всяка врата веднага след хубавия каменен праг, изтрит вече от времето, започваше ниска стена с издълбан в нея улей; друг улей бе издълбан в горната греда, подпираща стената на втория етаж.
От незапомнени времена по такива именно улеи плъзгаха тежките капаци, които прикрепяха с огромни железни болтове; затворили после по подобен начин и двете врати, стопаните се чувствуваха в домовете си като в крепост.
Разглеждайки помещението, където в първите двайсет години на нашето столетие според уверенията на очевидци се издигали купища желязо и мед, стари пружини, колела, клепала и всякакви металически отпадъци, хората, у които този остатък от стария град извикваше някакъв интерес, определяха мястото, където е минавал кюнецът на ковашкото огнище — подробност, която потвърждаваше предположенията на археолозите за първоначалното предназначение на дюкянчето.
Първият етаж се състоеше от стая и кухня; вторият — от две стаи. Таванът служеше за хранилище на неща, по-ценни от всички други, нахвърляни безредно в магазина.
Тази къща, давана отначало под наем, бе по-късно купена от някой си Совиа, амбулантен търговец, който от 1792 до 1796 година бе прекосил всички села в кръг от петдесет левги около Оверн, предлагайки грънци, тавички, паници, чаши, с една дума, кухненски прибори, необходими за най-скромно домакинство, срещу старо желязо, мед, олово или иначе казано, срещу всякакъв метал в какъвто и да било вид. Овернецът заменяше пръстено гърне от две су за половин килограм олово или за килограм желязо, за счупена кирка или изхабена мотика, за стара продънена тенджера; и винаги като съдия, отстояващ собствените си интереси, теглеше желязото сам. На третата година Совиа започна да изкупува и бакърени изделия.
В 1793 година успя да закупи на държавен търг замък и веднага го разруши до основи и разпродаде, а получената печалба несъмнено удвои, като я пусна в обращение във всички отрасли на търговията си. Впоследствие първите успехи му подсказаха мисълта да постави работата на широка нога с едного от земляците си, живущи в Париж. Ето как идеята за създаване на „Черната банда“[148], толкова известна с опустошителните си набези, се бе породила в мозъка на стария Совиа, амбулантния търговец, когото цял Лимож в продължение на двайсет и седем години можеше да види в жалкото магазинче сред потрошени камбани, боздугани, вериги, железни греди, изкривени оловни водосточни тръби и всякакви железни вехтории. Трябва обаче да бъдем справедливи към него, като подчертаем, че никога не бе подозирал популярността, нито размаха на това съдружие и бе облагодетелствуван от него само съобразно капиталите, които бе вложил в прочутата банкерска къща „Брезак“.
Уморен от непрестанното тичане по панаири и села, овернецът се установи в Лимож, където в 1797 година се бе оженил за дъщерята на един тенекеджия, вдовеца Шампаняк. След смъртта на тъста си той купи къщата, където се настани за постоянно, и продължи да търгува с железни изделия, след като бе обикалял преди това три години заедно с жена си околните села.
Совиа навършваше петдесет години, когато се ожени за дъщерята на стария Шампаняк, но и тя, изглежда, бе на не по-малко от трийсет. Госпожица Шампаняк не беше красива, нито особено привлекателна; родена бе в Оверн и местното наречие, на което се изразяваше, се оказа за жениха непреодолима съблазън; освен това се радваше на могъщо телосложение, което позволява на жените да устояват на най-тежката работа. Носеше на гръб чували с желязо и олово и караше коня, впрегнат в стара бричка, натоварена с грънци — добър параван, зад който мъжът й се занимаваше с прикрито лихварство. Мургава, румена, цъфтяща от здраве, невестата Шампаняк показваше, когато се смееше, бели и големи като бадеми зъби; а гърдите и бедрата й бяха като на жените, които самата природа е създала да бъдат майки. Ако такова здраво момиче не беше се омъжило по-рано, това бе само по вина на бащата, който, макар и нечел никога Молиер, се придържаше строго към принципа на Арпагон „без зестра“. Но отсъствието на зестра ни най-малко не смути Совиа; впрочем на петдесетгодишен жених не прилягаше да бъде много придирчив и освен това тя щеше да му спести разходите за слугиня. Той не прибави нищо ново към мебелировката на стаята си, където от деня на сватбата до прехвърлянето му в новото жилище имаше само креват с гравирани колонки, украсен с фестонирана завеса и покривка от зелен сарж, сандък, скрин, четири кресла, маса и огледало — всичко донесено от различни места. В горната част на сандъка бяха струпани разновидни калаени съдове.
Всеки може да си представи, че кухнята не бе по-различна от спалнята.
Мъжът и жената не знаеха да четат — незначителен пропуск във възпитанието, който не им пречеше да смятат чудесно и да търгуват изкусно. Совиа не купуваше нито една вещ, без да бъде уверен, че ще я препродаде със сто процента печалба. За да си спести неудобството да се занимава със счетоводна книга и сметки, плащаше и получаваше само в брой. Впрочем той притежаваше такава остра памет, че когато някоя стока се залежеше пет години в магазина, жена му и той до стотинка си спомняха покупната й цена, както и увеличаващите я всяка година проценти.
С изключение на часовете, когато се занимаваше с домакинство, майка Совиа винаги седеше на старо дървено столче, подпряно до стълба на магазина; тя плетеше, поглеждайки към минувачите и пазейки железарията си, а когато Совиа тръгнеше за стока, сама теглеше и продаваше желязото.
На разсъмване железарят с шум отваряше капаците, кучето хукваше към улицата, а скоро се задаваше и майка Совиа, за да помогне на човека си да разстеле до естествените подпори, каквито се оказваха ниските стени на улица Старата поща и улица Сите, купа ръждясали пружини, звънци, хлопки, счупени оръжейни дула и всякакви още дреболии, които служеха за табела и придаваха доста жалък вид на магазина, където често се събираха оловни, стоманени и медни отпадъци за повече от двайсет хиляди франка.
Някогашният амбулантен търговец и жена му никога не говореха за богатството си; криеха го, както злодеят крие злодеянието си; дълго време ги подозираха, че нащърбват луидори и екюта. Когато старият Шампаняк умря, съпрузите и не помислиха да съставят опис на имуществото му. С пъргавината на плъх претършуваха всички ъгли на къщата, оголиха я като мъртвец и сами продадоха бакърените съдове в своя магазин.
Веднъж в годината, през декември, Совиа се отправяше за Париж, използувайки пощенската карета. Наблюдателите от квартала предполагаха, че железарят отнася капиталовложенията си в банките сам, за да запази в тайна богатството си. По-късно стана известно, че Совиа, свързал се още на младини с един от най-крупните търговци на метали в Париж, също овернец, внася спестяванията си в банкерската къща „Брезак“, станала опора на прочутото съдружие „Черната банда“, което, както вече казахме, бе създадено по внушение на Совиа.
Совиа бе нисък, пълен мъж с уморено лице, с особено почтен вид, който подкупваше клиента — и това подпомагаше търговията му. Сдържан в увещанията си и видимо безразличен в държането си, той винаги успяваше да доведе докрай замислите си. Здравият руменец едва прозираше през черния металически прах, покриващ белязаното му от ситна шарка лице и къдравите му коси. Челото, нелишено от благородство, напомняше класическо чело, с каквото всички художници рисуват свети Петър, най-земния, най-народния и същевременно най-лукавия от всички апостоли. Той имаше ръце на неизтощим работник с широки, плътни, четвъртити и нарязани с дълбоки пукнатини длани. Гърдите му, яки и мускулести, дишаха здраве. Никога не се раздели с дрехите си на амбулантен търговец: груби подковани обуща, сини, изплетени от жена му чорапи, скрити под кожени гети, кадифени зеленикави панталони, карирана жилетка, на която висеше медният ключ на сребърния му часовник, окачен на излъскана от времето като стомана желязна верижка, къса куртка от кадифето на панталона, а около врата пъстра вратовръзка, захабена вече под брадата. В неделя и в празнични дни Совиа обличаше редингот от кафяво сукно, който пазеше толкова старателно, че не стана нужда да го подменя повече от два пъти за двайсет години.
Животът на каторжниците може да се стори разкошен в сравнение с живота на двамата Совиа. Месо ядяха само в празнични дни. Преди да отдели сумата, необходима за всекидневните нужди, майка Совиа старателно претърсваше двата си джоба, скрити между полата и фустата й, и измъквайки оттам някоя ощърбена монета — екю от шест ливри или от петдесет и пет су, — дълго я гледаше със съжаление, преди да я размени. Обикновено съпрузите Совиа се задоволяваха с херинга, червен боб, сирене, твърдо сварени яйца, прибавени към салатата, зеленчуци, приготвени най-пестеливо. Никога с нищо не се запасяваха, с изключение на няколко плитки чесън или лук, които можеха да траят дълго и не струваха кой знае колко; малкото дръвца, с които се отопляваха през зимата, майка Совиа купуваше направо от дърварите и само от ден за ден. Зиме в седем часа, лете в девет семейството лягаше да спи, затваряше магазина, пазен от огромното им куче, което през деня си търсеше храна из всички кухни в квартала. Майка Совиа не изгаряше свещи за повече от три франка в годината.
Но ето че оскъдният и отруден живот на тези хора бе озарен от радост, въздадена им от самата природа, и по този случай за пръв път си позволиха по-големи разходи. През месец май 1802 година на майка Совиа й се роди момиченце. Роди го без ничия помощ и пет дни след раждането отново се залови с домакинството си. Кърмеше детето си сама, седнала на столче на открито, и докато малкото бозаеше, майката продължаваше да продава железария. Млякото й не струваше пари и тя кърми детето си до две години, което впрочем не му се отрази зле.
Вероник стана най-хубавото дете в долния град и минувачите се спираха да й се любуват. По това време именно съседите забелязаха признаци на нежност у стария Совиа, когото дотогава смятаха за напълно лишен от такава. Докато майка Совиа приготвяше обеда, той държеше малкото на ръце, люлееше го и му тананикаше овернски песнички. Работниците неведнъж го бяха виждали да стои неподвижен, съзерцаващ с любов заспалата на майчиния си скут Вероник. Заради дъщеря си той смекчаваше грубия си глас и изтриваше в панталона ръцете си, преди да я вземе. Когато Вероник проходи, бащата приклякаше на няколко крачки от детето и протягаше ръце към него, като му се усмихваше, което оживяваше дълбоките металически бръчки на грубото сурово лице. Човекът от олово, желязо и мед магически се бе преобразил в човек от плът и кръв. Когато някаква мисъл го приковаваше неподвижен като статуя към неговия стълб, един само вик на Вероник мигом го изтръгваше от това вцепенение; тогава той се хвърляше през купищата железни вехтории, сред които преминаха детските години на Вероник. Тя играеше с металическите отпадъци, натрупани в ъглите на големия магазин, без някога да се нарани; излизаше да играе и на улицата или у съседите, но майката никога не я изпускаше от очи.
Не ще бъде излишно да добавим, че съпрузите Совиа бяха крайно религиозни. В разгара на революцията Совиа съблюдаваше строго неделните дни и празниците. Два пъти вече по чудо се бе спасил от гилотината, задето присъствувал на богослужението на незаклел се свещеник[149]. Но в края на краищата попадна в затвора затова, че бе спасил живота на някакъв епископ и му бе помогнал да се укрие. За щастие амбулантният търговец умееше да борави с пили и с железни решетки и скоро избяга. Осъдиха го на смърт задочно, но право да си кажем, никога не се представи, за да изпълнят присъдата му, и човекът си умря от естествена смърт.
Майка Совиа споделяше благочестивите му чувства. Скъперничеството на тази съпружеска двойка отстъпваше само пред гласа на религията. Старите търговци на желязо щедро заплащаха за освещаване на хляба и пущаха едри монети в църковната купа. Когато викарият от катедралата „Сент Етиен“ идваше при тях за помощ, Совиа или жена му без възражения и гримаси на недоволство веднага предлагаха това, което смятаха за свой дял в милостинята, събирана из цялата енория. След 1799 година нишата в стълба, където стоеше осакатената статуетка на Богородицата, винаги бе украсена с осветен на Великден чемшир. А когато разцъфваха цветята, минувачите често виждаха пред Мадоната свежи букетчета в чашка от синьо стъкло, особено след раждането на Вероник. По време на религиозните процесии съпрузите Совиа грижливо украсяваха дома си с драперии и цветни гирлянди и вземаха участие в издигането на уличния олтар — гордост на техния квартал.
Вероник Совиа бе впрочем възпитана в благочестие и християнско смирение. На седемгодишна възраст бе поверена на грижите на монахиня от Оверн, на която съпрузите Совиа бяха сторили на времето си някакви дребни услуги. Когато се касаеше до самите тях или до времето им, и двамата биваха любезни и услужливи като всички сиромаси, отзивчиви едни към други в нищетата си. Монахинята научи Вероник на четмо и писмо, запозна я с историята на богоизбрания народ, с катехизиса, със Стария и Новия завет, обясни й четирите действия по смятане. И това бе всичко — сестрата намери, че е достатъчно и дори прекалено много.
Към деветата си година Вероник смая квартала с хубостта си. Всеки се възхищаваше от личицето, което обещаваше да стане достойно за четката на художници, стремящи се към прекрасния идеал. В момичето, наричано „малката Мадона“, отсега още можеха да се отгатнат бъдещата стройна фигура и нежната белота на кожата. Златни къдрици подчертаваха чистотата на чертите й. Който е виждал великолепната малка Богородица от прочутата картина на Тициан „Въведение в храма“, ще си представи каква е била в детството си Вероник: същата простодушна невинност, същото ангелско учудване в погледа; същото просто и благородно държане, същата царствена осанка.
Единадесетгодишна, Вероник заболя от шарка и остана жива благодарение грижите на сестра Марта. За двата месеца, когато дъщеря им бе в опасност, съпрузите Совиа показаха на съседите цялата мяра на своята родителска любов. Совиа прекрати търговските си пътувания. Не излизаше от магазина, час по час изтичваше при дъщеря си и нощи наред неотлъчно бодърствуваше с жена си край леглото й. Неговата няма болка изглеждаше толкова дълбока, че никой не се осмеляваше да му заговори; съседите го гледаха със състрадание и се осведомяваха за здравето на Вероник само от сестра Марта. В дните, когато опасността достигна връхната си точка, минувачи и съседи виждаха как от очите на Совиа за пръв и единствен път в целия негов живот се лееха сълзи по хлътналите му бузи; той дори не ги избърсваше и с часове седеше като замаян, с угаснал, невиждащ поглед и несмеещ да отиде при дъщеря си — в такова време твърде лесно можеха да го оберат.
Спасиха Вероник, но хубостта й погина. Това прелестно личице придоби равен червено-кафеникав тен и се покри с множество груби ямички, пробили дълбоко нежната кожа, наранена сякаш с удари от чук. Потъмнялото чело бе също белязано с отпечатъка на жестоката болест. Най-очебиещо бе несъответствието между керемидения цвят на лицето и пепеляворусата коса — то разрушаваше някогашната хармония. Дълбоките, неравни разкъсвания на кожната тъкан развалиха чистотата на профила, нарушиха линията на носа, загубил гръцката си форма, и нежните и фини очертания на някога бялата като фарфор брадичка. Болестта пощади само онова, което не можеше да порази: очите и зъбите. Но Вероник не загуби грацията на тялото си, мекотата на линиите му и гъвкавостта на талията. На петнадесет години тя съвсем не изглеждаше зле и което особено радваше родителите й, стана скромна и добра девойка, енергична, трудолюбива и усърдна къщовница.
Когато Вероник оздравя и прие първото си причастие, родителите й отделиха за нея две стаи на втория етаж.
Суров към самия себе си и към жена си, Совиа прояви тогава изненадваща загриженост за домашния уют на Вероник; той изпитваше смътно желание да утеши дъщеря си за загубата, значението на която тя сама още не разбираше. Загубвайки красотата си, която бе гордост за тези двама хора, Вероник стана за тях още по-скъпа и ненагледна.
Един ден Совиа домъкна на гръб купения случайно гоблен и сам го провеси в стаята на Вероник. При разпродажба на търг на някакъв замък той задържа за нея леглото в червена дамаска на знатната дама, завесите, както и креслата и столовете, облечени със същата тъкан. С тези и други старинни вещи, истинската цена на които така и не научи, Совиа подреди двете стаи на дъщеря си. На прозорците постави саксии с резеда и всеки път, когато излизаше, й донасяше ту розови храсти, ту карамфили, ту други цветя, с които несъмнено се снабдяваше от градинарите или механджиите. Ако Вероник можеше да съди за характера, навиците и невежеството на родителите си, тя би оценила колко любов бе вложена в тези дребни неща, но тя просто ги обичаше от цялата си душа и за нищо не се замисляше.
Вероник имаше най-хубавото бельо, каквото майка й можеше да намери при търговците. Майка Совиа позволяваше на дъщеря си да избира за дрехите си платове по свой вкус. И бащата, и майката не можеха да се нарадват на скромността на дъщеря си, у която нямаше ни най-малка склонност към разточителство. Вероник се задоволяваше със синя копринена рокля за празнични дни, в работни дни и зиме носеше рокля от груба мериносова вълна, а лете — от раирана басма.
В неделя ходеше с родителите си на църква, а след вечерня — на разходка по брега на река Виена или из околностите на града. В делнични дни Вероник си седеше у дома и везеше гоблен, парите от чиято продажба бяха предназначени за бедните. И така, тя бе образец на най-скромна, най-целомъдрена и най-примерна девойка. Понякога шиеше бельо за богоугодни заведения. Редуваше работата с четене и четеше само онези книги, които й предлагаше викарият от църквата „Сент Етиен“, свещеник, когото сестра Марта бе представила на семейство Совиа.
Законите на семейното скъперничество не се отнасяха по никакъв начин до Вероник. Майка й готвеше отделно за нея, щастлива, че може да й осигурява най-доброкачествена храна. Родителите й продължаваха да се задоволяват с орехи, корав хляб, херинга и фасул с подсолено масло, докато за Вероник нищо не им се струваше достатъчно вкусно и прясно.
— Вероник трябва да ви струва скъпичко — казваше на татко Совиа живеещият срещу тях шапкар, който си кроеше планове за своя син и Вероник, изчислявайки състоянието на железаря на не по-малко от сто хиляди франка.
— Да, съседе, да — отвръщаше старият Совиа. — Би могла да ми поиска десет екю и аз на драго сърце бих й ги дал. Тя има всичко, каквото поиска, но сама за нищо не ме е помолила. Кротка е като агънце!
Вероник действително не знаеше цената на нещата; тя никога от нищо не беше се нуждала. За пръв път видя златна монета в деня на сватбата си и никога не бе имала свое портмоне. Майката купуваше и даваше на дъщерята всичко, каквото й се нравеше; дори когато искаше да подаде милостиня на просяк, търсеше стотинки в джобовете на майка си.
— Та тя не ви струва скъпо — забелязваше тогава шапкарят.
— Така ли си мислите? — възразяваше Совиа. — Вие и с четиридесет екю не бихте излезли наглава. Ами стаята й! Само мебелите струват повече от сто екю, но когато човек има една-единствена дъщеря, може да си позволи такъв разкош. В края на краищата малкото, което притежаваме, ще остане само на нея.
— Малкото? Но вие трябва да сте богат, татко Совиа. Ето вече четиридесет години въртите търговия без всякаква загуба.
— Е, няма да ми прережат гърлото за хиляда и двеста франка! — отвърна старият железар.
От деня, в който Вероник загуби нежната си красота, привличаща възхитените погледи на всички жители в квартала, татко Совиа удвои енергията си. Търговията му се оживи дотолкова, че сега той пътуваше до Париж по няколко пъти в годината. Всички разбраха, че иска да изкупи чрез богатството си онова, което на свой език наричаше „недъг“ на дъщеря си. Когато Вероник изпълни петнайсет години, във вътрешния ред на дома настъпиха големи промени. След завършване на трудовия ден майката и бащата се качваха в стаята на дъщеря си и тя цяла вечер им четеше при светлината на лампата, поставена зад пълния с вода стъклен глобус, „Жития на светии“ или „Назидателни писма“ — с една дума книги, които й даваше техният викарий. Старата Совиа плетеше, надявайки се да покрие по този начин разноските за маслото. Съседите можаха да наблюдават от прозорците двамата старци, които, неподвижни като китайски фигурки в креслата си, с възхищение слушаха дъщеря си, напрягайки със сетни сили ума си, хладен за внушения, които не го насочваха към търговия и религия.
Срещали са се несъмнено в света девойки, чисти като Вероник, но нито една от тях не е била по-чиста и по-скромна. Нейната изповед можеше да удиви ангелите и да възрадва светата Богородица.
На шестнайсет години Вероник разцъфна напълно и стана това, което трябваше да бъде. Бе средна на ръст — нито баща й, нито майка й бяха високи; но фигурата й се отличаваше с изящна гъвкавост и с онази пленителна, така трудно отдаваща се на художниците мекота на линиите, които самата природа изрязва с тънкия си резец и чиито хармонични форми окото на познавача забелязва дори през бельото и грубите дрехи, в края на краищата само леко покриващи голото тяло. Чужда на всяко притворство, Вероник подчертаваше своята прелест чрез прости и естествени движения, без да мисли ни най-малко за това. Красотата й придоби пълна сила, ако ни е позволено да заимствуваме от юридическия език това изразително определение. Тя имаше закръглените плещи на овернчанки, пухкавите розови ръчички на хубава кръчмарска прислужничка, пълнички нозе, ала стройни и отговарящи на фигурата й.
Понякога у Вероник се забелязваше възхитително, чудесно превращение, което обещаваше да подари на любовта скритата за всички погледи жена. Може би това именно явление предизвикваше у родителите възторга пред красотата й, която за голямо учудване на съседите те наричаха божествена. Първи забелязаха тази особеност свещениците от катедралата и богомолците, стоящи редом с олтара. Когато Вероник пламнеше от някакво силно чувство — а религиозният възторг, обзел я по време на първото причастие, разбира се, бе за такава невинна девойка едно от най-силните вълнения, — сякаш вътрешно озарение заличаваше със светлината си ужасните следи от вариолата и чистото, лъчезарно личице от детството й отново възкръсваше в някогашната си красота. То сияеше през грубата обвивка, нахвърлена от болестта, както сияе цветето, тайнствено надничащо из осветените от слънцето морски глъбини. Вероник се променяше за няколко секунди: малката Мадона се появяваше и изчезваше като небесно видение. Зениците й, надарени с особена подвижност, в такива минути буквално разцъфваха и небесносиният ирис се превръщаше в едва забележимо кръгче. Това мигновено преобразяване на очите, наблюдавано при орлите, довършваше удивителната промяна във външността на Вероник. Буря на сдържани страсти или сила, идеща от глъбините на душата, разширяваше зениците й посред бял ден, а не в тъмнина, както става с другите хора, и заливаше с тъмно сребро лазура на тези ангелски очи. Така или иначе, никой не можеше без вълнение да гледа Вероник, когато тя след единението си с Бога се връщаше от олтара на мястото си, показвайки се пред цялата енория в някогашния си блясък. В такива минути красотата й затъмняваше красотата на най-очарователните жени. Какво спокойствие обещаваше на влюбения и ревнив мъж този телесен воал, скриващ съпругата му от чуждите погледи, воал, който може да смъкне само ръката на любовта.
Устните на Вероник бяха прекрасно очертани и сякаш изписани с кармин — така играеше в тях горещата й и чиста кръв. Брадичката и долната част на лицето бяха малко натежали в смисъла, който придават на тази дума художниците; но тази пълнота съгласно безжалостните закони на физиогномиката[150] е белег на почти болезнена сила на страстта. Изваяното царствено чело бе увенчано с диадема от блестяща гъста коса, придобила сега кестеняв оттенък.
От шестнадесетата си година до деня на омъжването си Вероник бе тъжна и замислена. Живеейки в дълбока самота, тя подобно на всички самотни души се отдаваше на съзерцание на своя вътрешен мир: развитието на мисълта, причудливото смешение на образи, свободния полет на чувствата, стоплени от чистия живот. В хубав ден минувачите по улица Сите можеха, вдигайки глава, да видят дъщерята на Совиа, която седеше замислена до прозореца и шиеше, бродираше или везеше на канава. Главицата й ясно се открояваше сред цветята, придаващи поетичен вид на стария прозорец с тъмнокафяв пропукан перваз и матови стъкла с оловни рамки. Понякога отражението от червените копринени завеси падаше върху тази и без друго живописна главица; подобна на алено цвете, Вероник грееше във въздушната градинка, така грижливо поддържана от нея върху перваза на прозореца. В този стар, прелестен със своята наивност дом най-примамливото за окото бе образът на младата девойка, достоен за Миерис, Ван Остад, Тербург или Жерар Доу и поставен в една от онези изкривени, потъмнели прозоречни рамки, които така се отдаваха на техните четки. Когато някой чуждоземец, поразен от тази гледка, спираше пред къщата и разтворил уста, устремяваше поглед към втория етаж, старият Совиа подаваше глава на улицата дотолкова, че едва не изгубваше равновесие, уверен, че дъщеря му седи до прозореца. Убедил се в това, той потриваше ръце и казваше на жена си на овернско наречие: „Е, старо, погледни как се любуват на дъщеря ти!“
В 1820 година в простия и безметежен живот на Вероник един най-обикновен случай, който би бил без значение за всяка друга млада душа, оказа пагубно влияние върху цялото й бъдеще. В един от отменените от революцията празнични дни, когато семейство Совиа затваряше магазина си и отиваше на църква или на разходка, макар целият град да продължаваше да работи, Вероник съгледа във витрината на една книжарница книгата „Павел и Виргиния“. Прелиствайки красиво илюстрованото томче, Вероник поиска да го купи и баща й заплати сто су за фаталната книжка, а после я пъхна в обемистия джоб на редингота си.
— Не следва ли да я покажеш на господин викария? — запита майката, за която всяка печатна книга криеше в себе си нещо нечестиво.
— Това си и мислех — отвърна просто Вероник.
Девойката прекара цялата нощ в четене на романа — една от най-трогателните книги, написани на френски език. Рисуващ една почти библейска и достойна за младите години на човечеството взаимна любов, той преобрази душата на Вероник. Божествена или дяволска ръка смъкна завесата, скривала дотогава от нея природата. Спотаилата се в хубавата девойка малка Мадона намери на сутринта цветята по-красиви от вечерта, отгатна символичния им език, устреми възторжен поглед към лазурния небосвод и безпричинни сълзи закапаха от очите й.
В живота на всяка жена настъпва момент, когато разбира участта си, когато цялото й същество, дотогава безмълвно, властно дава да се почувствува присъствието му. Дремещото в жената шесто чувство невинаги го пробужда мъжът, избран от неволния й бегъл поглед. Може би по-често го пробужда някакво неочаквано зрелище, прекрасен пейзаж, четиво, пищно религиозно празненство, съчетание на естествени ухания, чудесна, тиха утрин, окъпана в розови мъгли, галещите звуци на божествена музика, с една дума, някакво внезапно движение в глъбините на нашата душа или тяло. На самотната девойка, затворена в своя мрачен дом, девойката, която никога не беше чула нечиста дума и до чието невинно съзнание не бе стигнала лоша мисъл, на ангелоподобната възпитаница на сестра Марта и на добрия викарии тайната на любовта, съставляваща живота на жената, бе разкрита от тази пленителна книга, от ръката на гения. За всяка друга девойка подобна книга би била безопасна. За Вероник тя се оказа по-страшна от най-непристойните книги. Развращаването е относително понятие. Има възвишени, девствени натури, които една-единствена мисъл може да опустоши, тъй като не подозират необходимостта от съпротива.
На другия ден Вероник показа книгата на добрия свещеник и получи одобрението му — с такава любов и доверие се приемаше тя от хората в онези години. Но горещото дихание на тропиците, упойващата красота на пейзажите и почти юношеската непорочност на една, бих казал, свята любов упражниха дълбоко въздействие върху Вероник. Кроткият, благороден образ на автора й внуши съдбовното човешко вярване — преклонение пред идеала. Тя се отдаде на мечти за възлюблен, подобен на Павел. Нейното въображение й рисуваше сладострастни картини в лесовете на благоуханен остров. В детското си увлечение наименува зеленото островче на Виена, разположено под Лимож, почти срещу предградието Сен Марсиал, остров Ил дьо Франс. Мисълта й насели този остров с фантастични създания, каквито си измислят всички млади девойки, дарявайки ги със собствените си съвършенства. Дълги часове тя преседяваше до прозореца, вглеждайки се в минаващите занаятчии, единствените мъже, за които скромното положение на родителите й позволяваше да мисли. Свикнала с мисълта за брак с човек от народа, тя при все това чувствуваше в себе си дълбоко отвращение от всяка грубост. Ето защо обичаше да си измисля романи, каквито всички девойки съчиняват за себе си. Може би лелееше с жар, естествена за девствено и изтънчено въображение, прекрасната мисъл да облагороди едного от тези хора, да го издигне до висотата, където се рееха мечтите и; може би превръщаше в Павел някой юноша, избран от погледа й само за да въплъти в живо същество безумните си мечти — така обхванатите от мраз изпарения на атмосферната влага кристализират по клонките на крайпътните дървета. Понякога в мечтите си се устремяваше в бездънни глъбини и ако често на челото й след завръщане от надзвездни висоти сияеше отблясък на небесно сияние, още по-често изглеждаше, като че държи в ръце цветя, събрани по бреговете на потока, който бе следвала до самото дъно на пропастта.
При топло време Вероник, уловила под ръка стария си баща, се отправяше на разходка край брега на Виена и там разтваряше душата си за красотата на небето и полята, за пурпурното великолепие на залязващото слънце, за свежото дихание на тихите, окъпани в роса утрини. Цялото й същество дишаше поезия. Старателно сресваше и навиваше къдриците си, които дотогава просто прибираше в плитки и ги увиваше около главата си. В облеклото й неусетно се появи изисканост. Дивата лоза, свободно плъзнала по стария бряст, сега бе пресадена, подрязана и се обвиваше около кокетна зелена решетка.
Една декемврийска вечер в 1822 година при стария, вече седемдесетгодишен Совиа, завърнал се неотдавна от Париж, дойде свещеникът и между другото му каза:
— Помислете да задомите дъщеря си, Совиа! На вашата възраст не бива да отлагате изпълнението на този толкова важен дълг.
— А иска ли Вероник да се омъжи? — запита смаян старецът.
— Както пожелаете, татко — отвърна тя, свеждайки очи.
— Ще я омъжим! — извика с усмивка дебелата майка Совиа.
— А защо ти, старо, не ми каза нищо, преди да замина? — възрази Совиа. — Сега ще трябва отново да се връщам в Париж.
Жером-Батист Совиа, в чиито очи богатството се отъждествяваше с щастието, а любовта и бракът бяха само средство да предаде другиму състоянието си, се бе заклел да омъжи Вероник за богат буржоа. Отдавна вече тази мисъл се бе превърнала у него в решение. Неговият съсед, богатият шапкар, разполагащ с две хиляди ливри доход, бе поискал вече за сина си, комуто възнамеряваше да предаде предприятието си, ръката на Вероник, известна в целия квартал със своето примерно поведение и благочестие. Совиа вежливо отказа, дори не съобщи за това на Вероник. На другия ден след като свещеникът, тачен и уважаван от съпрузите Совиа, заговори за необходимостта да се омъжи Вероник, чийто духовен наставник бе сам той, старецът се обръсна, надяна празничния си костюм и излезе от дома, без да се обади на жена си, нито на дъщеря си. И едната, и другата разбраха, че Совиа бе тръгнал да си дири зет. Старецът се отправи към господин Граслен.
Господин Граслен, богат лиможки банкер, на времето си бе дошъл като Совиа, без грош в джоба, от Оверн да си търси щастието. Станал разсилен при един финансист, той подобно на мнозина други направи кариера благодарение на своята пестеливост, а така също и на щастливите обстоятелства. Касиер на двайсет и пет години, а след десет години съдружник на банкерската къща „Пере и Гростет“, той се оказа господар на кантората, след като бе успял да отстрани двамата стари банкери, оттеглили се в именията си и оставили при невисок процент капиталите си на негово разположение.
Пиер Граслен, тогава четиридесет и седем годишен, притежаваше, ако вярваме на слуховете, шестстотин хиляди франка. Славата за богатството на Пиер Граслен неотдавна се бе разнесла из целия департамент. Всички се възхищаваха от неговата щедрост, изразила се в това, че си бе построил в новия квартал близо до площада Дърветата, предназначен да придаде приятен облик на Лимож, красив дом, стоящ на първа линия и наподобяващ с фасадата си обществена сграда. Пиер Граслен не се решаваше да го мебелира, макар да го бе завършил преди шест месеца; този дом му струваше толкова скъпо, че той под всякакъв претекст отлагаше настаняването си в него. Самолюбието му може би го бе увлякло до пределите на онези мъдри закони, които досега бяха управлявали живота му. Здравият разум на търговец му подсказваше, че вътрешната уредба на дома трябва да бъде в пълно съответствие с ясно изразения характер на фасадата. Мебелите, среброто и останалите неща, необходими за живота в такъв луксозен дом, трябваше съгласно неговите сметки да струват не по-малко от самата постройка. Въпреки одумките на целия град, насмешките на хората от търговските среди и благонамерените увещания на близките, банкерът продължаваше да си живее в приземния етаж на стария влажен и мръсен дом на улица Монтан манин, където бе положил начало на своето богатство. Обществото злословеше, ала Граслен заслужи одобрението на двамата си бивши съдружници, които поощряваха необичайната му твърдост.
Богатството и начинът на живот на човек като Пиер Граслен не можеха да не предизвикат интерес в много семейства на провинциалния град. Не едно предложение за женитба бе получил господин Граслен за последните десет години. Но ергенският живот бе толкова удобен за човек, зает от сутрин до вечер, винаги уморен от пътувания, отрупан с работа, дебнещ изгодните дела, както ловецът дебне дивеча. И затова Граслен не попадна нито в една от уловките, поставени от честолюбиви майки, жадуващи да осигурят за дъщерите си такъв блестящ жених. Граслен, този Совиа във висшите кръгове, отделяше за своите лични нужди не повече от четиридесет су на ден и се обличаше не по-добре от втория си помощник.
Двама писари и един разсилен му бяха достатъчни, за да извършва огромни и сложни сделки. Единият от писарите завеждаше кореспонденцията, другият държеше касата. Душата на всяка сделка бе самият Пиер Граслен. Двамата помощници, издирени измежду роднините му, бяха хора сигурни, благоразумни, приучени на труд като него. Колкото до разсилния, животът му не бе много по-различен от този на тежкотоварен кон.
По всяко време на годината Граслен ставаше в пет часа и лягаше не по-рано от единадесет; ползуваше услугите на една само надничарка, някаква стара овернчанка, която му готвеше. Пръстените съдове и грубото домашнотъкано бельо съответствуваха напълно на заведения в дома ред. На старата овернчанка бе заповядано да не изразходва повече от три франка дневно за всички нужди на домакинството. Младият разсилен изпълняваше също задълженията на слуга. Писарите почистваха стаите си сами. Почернелите дървени маси, продънените сламени столове, пълните с книжа шкафове, жалките дървени легла — цялата мебелировка на кантората и на разположените над нея три стаи не струваше и хиляда франка, включително огромната зазидана в стената желязна каса, останала на Граслен в наследство от неговите предшественици, до която спеше разсилният заедно с две бдящи кучета.
Граслен не се появяваше често в обществото, където така усърдно се занимаваха с неговата особа. Два-три пъти в годината обядваше у главния бирник, с когото го свързваше работата му. Понякога биваше на обяд и в префектурата — за голямо негово съжаление бе избран за член на Съвета на департамента. „Там само си губя времето“ — казваше той. Случваше се, впрочем много рядко, събратята му да го задържат за обяд или вечеря след сключване на някаква сделка. От време на време посещаваше и бившите си господари, които прекарваха зимата в Лимож. Граслен така малко държеше на светските връзки, че за двайсет и пет години не бе предложил никому чашка вода. Когато минаваше по улицата, всички го сочеха и казваха: „Ето господин Граслен!“ С други думи, ето човека, дошъл в Лимож без грош в джоба и притежаващ сега огромно богатство! Овернският банкер бе образец, който не един баща сочеше на сина си, и повод за язвителните бележки, с които не една жена обсипваше мъжа си.
Не е трудно да се досетим поради какви причини човекът, станал ос на финансовата машина в Лимож, решително отхвърляше преследващите го разнообразни предложения за женитба. Дъщерите на банкерите Пере и Гростет се бяха омъжили преди времето, когато положението на Граслен му позволяваше да се ожени за някоя от тях, но тъй като всяка от тези дами имаше малки дъщери, то в края на краищата оставиха Граслен на мира, предполагайки, че старият Пере или проницателният Гростет отдавна са замислили да оженят Граслен за една от своите внучки.
Совиа по-внимателно и по-сериозно от всеки друг следеше неотклонния възход на своя земляк, с когото се бе запознал по време на установяването му в Лимож; но разликата в положението им стана, поне привидно, така голяма, че старото приятелство, и без друго не особено дълбоко, съвсем излиня. Но така или иначе, Граслен не забравяше земляка си и охотно бъбреше с него, когато случайно го срещнеше. Разговаряха си на овернско наречие и бяха, по стар навик, на „ти“.
Когато главният бирник в Бурже, най-младият от братята на Гростет, омъжи в 1823 година дъщеря си за най-младия син на граф Дьо Фонтен, Совиа разбра, че Гростетови оттук нататък не ще искат да приемат в семейството си Граслен.
След разговора с банкера Совиа се върна за обяд много доволен и влизайки в стаята на дъщеря си, каза на двете жени:
— Вероник ще бъде госпожа Граслен.
— Госпожа Граслен? — възкликна майка Совиа изумена.
— Възможно ли е това? — промълви Вероник, която никога не беше виждала Граслен и чието въображение й го представяше толкова недостъпен, колкото Ротшилд за парижката гризетка.
— Да, работата е в кърпа вързана! — тържествено заяви старият Совиа. — Граслен ще обзаведе великолепно дома си; ще изпише за нашата дъщеря най-хубавата каляска от Париж и най-хубавите коне от Лимузен, ще закупи за нея земя за пет хиляди франка, а къщата ще припише на нейно име. С една дума, Вероник ще стане първата дама в Лимож, най-богатата в департамента, и ще води Граслен за носа.
Възпитанието, религиозните убеждения, безпределната любов към родителите и невежеството й попречиха на Вероник да изрече каквото и да било възражение; тя дори не помисли, че се разпореждаха с нея без нейно съгласие.
На следващия ден Совиа отпътува за Париж и отсъствува почти цяла седмица.
Пиер Граслен, както вероятно предполагате, бе човек на практическото дело и знаеше цената на думите. Речено — сторено. През февруари 1822 година необичайна новина порази като гръм от ясно небе целия Лимож: разкошната къща на Граслен се мебелира богато — дни наред коли една след друга пристигаха от Париж и се разтоварваха в двора й. Из града тръгнаха слухове за прекрасните, подбрани с изискан вкус мебели в старинен или съвременен стил, съгласно модата. Прочутият златар Одио изпрати с пощенската кола превъзходни сребърни съдове и прибори. Накрая пристигнаха три екипажа — каляска, купе и кабриолет, увити в слама като драгоценности. „Господин Граслен се жени!“ За една-единствена вечер тези думи се понесоха от уста на уста в салоните на висшето общество, в семействата, в магазините, в предградията, а скоро и в целия Лимузен. Но за коя? На този въпрос никой не можеше да отговори, В Лимож се бе появила тайна.
След завръщането на Совиа от Париж една вечер в девет и половина часа се състоя първото вечерно посещение на господин Граслен. Вероник го очакваше, облякла синята си копринена рокля с дантели и с широко подгъната батистена якичка. Разделената й на път и пригладена до блясък коса беше пристегната отзад в кок. Вероник седеше на мек стол редом с майка си, настанена в ъгъла до камината в дълбоко, облечено с червено кадифе кресло с украсен с резба гръб — остатък от разкоша на някакъв стар замък. Буен огън пламтеше в камината. От всяка страна на перваза й се виждаха старинни часовници, истинската цена на които семейство Совиа, разбира се, и не подозираше, а в двата медни аплика, направени във вид на лозови листа, горяха по шест свещи, осветявайки кафявата стая и Вероник в пълния разцвет на красотата й. Старата Совиа беше облякла най-хубавата си рокля. Прекосил безмълвната в този час улица, а после изкачил се в меката полутъма по старата стълба, Граслен се появи пред скромната и наивна Вероник, все още отдадена на сладостни мечти за любовта, породени в душата й от книгата на Бернарден дьо Сен Пиер.
Дребен и тънък, Граслен имаше гъста, подобна на четка черна коса, изпод която рязко се открояваше червеното му като на алкохолик лице, осеяно с гнойни пришки — кървящи или готови да се пукнат.
Този цъфтеж на възпалената кръв, разгорещена от непрекъснат труд, от грижи, от страст към сделки, от безсънни нощи, от аскетичното безумие на волята му, откъсващо го от живота, приличаше едновременно на проказа и на краста. Въпреки всички настоявания на неговите съдружници и помощници, както и на лекаря, банкерът не намери сили да се подчини на медицинските предписания, които биха предотвратили или забавили развитието на болестта, изостряща се с всеки ден. Той искаше да оздравее, правеше в продължение на няколко дни бани, пиеше предписаното му лекарство, но, повлечен от потока на сделките, забравяше собственото си здраве. Дори беше намислил да преустанови за известно време занятията си, да пътешествува, да предприеме водолечение; но кой ловец на милиони може да се спре?
На това пламнало лице блестяха две сиви очи, изпъстрени със зеленикави жилчици и кафяви точици; две жадни, проницателни очи, проникващи в глъбините на сърцето, две безжалостни очи, пълни с решимост, с прямота и пресметливост. Граслен имаше чип нос, уста с дебели, чувствени устни, изпъкнало чело, бузи на присмехулник и месести уши с плътни краища, проядени от болестта. С една дума, това бе античен сатир, фавън в редингот и черна сатенена жилетка, с бяла връзка около шията. Широките, яки плещи, носили някога тежести, вече се бяха огънали; прекомерно развитият торс се опираше на къси бедра с нескопосно прикрепени към тях нестройни нозе. Мършавите космати ръце завършваха с изкривените пръсти на хора, свикнали да броят златни монети. Бръчките на лицето започваха от слепите очи и се спущаха на успоредни бразди към устата както у всички, вълнувани единствено от материални интереси. Склонност към бързи решения се четеше в острата извивка на веждите. А устните, при все че бяха сурово стиснати, издаваха скрита доброта, прекрасна душа, погребана под купища дела, може би полузадушена, но още способна да се възроди при съприкосновение с женска ръка.
При появяването на този човек сърцето на Вероник трепна, пред очите й внезапно притъмня; стори й се, че извика, но всъщност бе запазила мълчание, не снемайки от него неподвижния си поглед.
— Вероник, ето господин Граслен — й каза тогава старият Совиа.
Вероник стана, кимна с глава, отново седна на стола и погледна майка си, която се усмихваше на милионера и изглеждаше както и Совиа толкова щастлива, толкова щастлива, че бедната девойка намери в себе си сили да скрие обхваналите я ужас и отвращение. В завързалия се разговор стана дума за здравето на господин Граслен. Банкерът се огледа в поставеното в абаносова рамка огледало с олющени краища и простодушно забеляза: „Аз не съм красив, госпожице.“ Обясни червеникавия цвят на възпалената си кожа със своя кипящ живот, разказа как пренебрегвал съветите на лекарите и изрази надежда, че всичко ще се промени, когато в дома му влезе жена и започне да го обгрижва по-добре от самия него.
— Та коя жена си взема мъж заради лицето му! — възкликна старият железар, като тупна силно земляка си по рамото.
Обяснението на Граслен се позоваваше на естествените чувства, с които в една или друга мяра е надарено всяко женско сърце. Вероник си помисли, че и нейното лице бе поразено от ужасна болест, и християнската й скромност я накара да не повярва на първото си впечатление. В този миг от улицата някой изсвири с уста и Граслен изтича навън, последван от обезпокоения Совиа. Двамата скоро се завърнаха. Закъснелият разсилен донесе първия букет. Когато банкерът разгъна огромната връзка екзотични цветя, изпълнили стаята с благоуханието си, и я поднесе на своята избраница, Вероник бе обхваната от чувства, твърде различни от онези, които бе предизвикало в нея първото появяване на Граслен. Стори й се, че се бе пренесла в идеалния фантастичен свят на тропическата природа. Тя никога не бе виждала бели камелии, никога не бе вдъхвала мирис на алпийска ракита, на маточина, на азорски жасмин, на волкамерии, на мускусни рози — цветя с божествен аромат, които, пробуждайки в сърцето нежност, буквално възнасят към него своите химни. Граслен остави Вероник във властта на новите вълнения.
След първото свиждане всяка вечер, когато в Лимож всичко спеше, банкерът тръгваше покрай стените и се добираше до дома на татко Совиа. После тихичко почукваше по капаците, кучето не лаеше, старецът изтичваше навън, отваряше вратата и Граслен прекарваше час-два в кафявата стая до Вероник. Тук Граслен винаги намираше истинска овернска вечеря, приготвена от майка Совиа.
Необичайният поклонник никога не се вестяваше при Вероник без букет от най-редки цветя, набрани в оранжерията на господин Гростет — единственият човек в Лимож, посветен в тайната на предстоящата женитба. Разсилният идваше всяка вечер и старият Гростет сам подреждаше букета. За два месеца Граслен посети дома Совиа петдесет пъти; и всеки път донасяше някакъв скъп подарък: пръстени, часовник, златна верижка, несесер и т.н.
Това толкова невероятно разточителство може да се обясни с няколко думи. Зестрата на Вероник включваше почти цялото състояние на баща й — седемстотин и петдесет хиляди франка. Старецът притежаваше държавни облигации за осем хиляди франка, закупени за шест хиляди ливри в бонове от неговия земляк Брезак. Совиа беше доверил на Брезак тези ценни книжа, преди да попадне в затвора, и Брезак ги бе запазил, убеждавайки го да не ги продава. Тези шестдесет хиляди ливри в бонове представляваха половината от богатството на Совиа в момента, когато го грозеше ешафод. Брезак се оказа при тези обстоятелства верен пазител на останалите седемстотин луидора — огромна сума, която овернецът пусна в обръщение едва озовал се на свобода. За трийсет години всеки от тези луидори се превърна в хилядафранкова банкнота, за което способствуваха също и държавната рента, и наследството на Шампаняк, и печалбите от търговията, и сложните проценти, нарастващи в банкерската къща на Брезак, който изпитваше към Совиа безкористни приятелски чувства, свързващи всички овернци. Ето защо, когато Совиа минаваше край къщата на Граслен, винаги си казваше: „Вероник ще живее в този дворец.“ Той знаеше, че на нито една девойка в Лимож не ще дадат в зестра седемстотин и петдесет хиляди франка и обещаните двеста и петдесет хиляди след сключване на брака. Следователно избраният от него за зет Граслен неизбежно трябваше да се ожени за Вероник.
Вероник всяка вечер получаваше букет, който следващото утро скришом от съседите украсяваше нейния малък салон. Тя се възхищаваше от прелестните украшения, от гривните, от перлите, от брилянтите, от рубините, които се нравят на всички Евини дъщери; накичена с тези редки украшения, тя се намираше за по-малко грозна. Виждайки радостта на майка си, Вероник не скриваше и своята. А и не знаеше нито задълженията, нито целта на брака; накрая чу тържествения глас на свещеника от църквата „Сент Етиен“, възхваляващ Граслен като човек на честта, с когото би живяла достойно. И така Вероник склони да приеме попечителството на господин Граслен.
Когато в такъв затворен и уединен живот, какъвто водеше Вероник, се появява ежедневно един-единствен човек, този човек не може да бъде безразличен: него или ненавиждат и ако при по-близко познанство отвращението не премине, става непоносим; или навикът да го виждаме потулва, така да се каже, за нашите очи физическите му недостатъци. Тогава мисълта се опитва да им потърси равностойни знаци. Лицето събужда любопитство, чертите му се одухотворяват, понякога в тях проблясва мимолетна красота. И в края на краищата излиза наяве скритото под невзрачната форма дълбоко съдържание. С една дума, достатъчно е само да се преодолее първото впечатление, и привързаността започва да расте, а душата я подхранва като собствено творение. Така възниква любовта. В това е обяснението на страстта, каквато понякога изпитват красиви хора към грозни на пръв поглед същества. Чувството заставя да се забрави формата и тогава в човека достойна за възхита е само душата. Впрочем красотата, необходима за жената, придобива у мъжа толкова своеобразен характер, че за жените вероятно е така трудно да стигнат до съгласие относно мъжката красота, както за мъжете — относно женската.
След безкрайни колебания, след продължителна борба със самата себе си Вероник позволи най-после да оповестят публично годежа й. От този момент предстоящата невероятна женитба стана в Лимож клюка номер едно и оживено се разискваше по улиците и по домовете. Никой не знаеше нейното разковниче — огромната зестра. Ако тази зестра беше известна, Вероник сигурно сама би могла да си избере мъж; но може би и тя би се излъгала!
За Граслен провинциалната мълва заговори като за влюбен до самозабрава. Той ползва от Париж тапицери, които украсиха дома му. Сега всеобщото любопитство бе подмамено от разточителството на банкера: пресмятаха стойността на полилеите, разказваха за позлатата на салона, за стенните часовници; описваха жардиниерите, креслата пред камината, разкошните предмети, новостите, невиждани от човешко око. В градината, окръжаваща къщата на Граслен, над ледника[151] бе направен прелестен птичарник и всички зяпльовци, а те биваха немалко, се удивляваха при вида на редките птици: папагали, китайски фазани, необикновени патици.
Господин и госпожа Гростет, възрастни хора, ползуващи се с уважение в Лимож, няколко пъти посетиха семейство Совиа, съпроводени от Граслен. Госпожа Гростет, всеуважавана и почитана дама, поздрави Вероник с щастливия й избор. По такъв начин църквата, семейството, обществото и най-обикновените обстоятелства способствуваха за този брак.
През април всички погнати на Граслен получиха официалните покани. Едно прекрасно утро, около единайсет часа, каляска и купе, запрегнати по английски маниер с лимузенски коне, избрани от самия Гростет, спряха за голяма почуда на квартала пред скромния магазин на железаря. В екипажа седяха бившите господари на жениха и двамата му помощници.
Улицата бе пълна с народ, дотичал да види дъщерята на Совиа, която бе сресал най-прочутият в Лимож фризьор, украсявайки пищната й коса със сватбен венец и воал от най-скъпа английска дантела. Вероник бе скромно облечена в бяла муселинена рокля. Внушително сборище от най-известните дами на града очакваше невестата в църквата, където самият епископ, познаващ благочестието на семейство Совиа, бе склонил да венчае Вероник. Всички намираха младоженката за грозна. Тя влезе в своя царствен дом, където я очакваха изненада след изненада. Официалният обяд предшествуваше бала, на който Граслен бе поканил едва ли не целия Лимож. Обядът, предложен на епископа, префекта, председателя на съда, главния прокурор, кмета, генерала, бившите господари на Граслен и на техните съпруги, бе същински триумф за младоженката, която подобно на всички прости и естествени натури прояви неочакван такт и топлота в обноските си. Никой от двамата младоженци не умееше да танцува и ето защо Вероник продължи да се занимава с гостите и си спечели уважението и разположението на почти всички свои познайници, осведомила се предварително за тях от Гростет, който се проникна от най-добри приятелски чувства към нея. По този начин тя не допусна каквато и да било грешка. Тази вечер двамата бивши банкери разгласиха сумата — нечувана в Лимузен, която старият Совиа бе дал за дъщеря си. В девет часа железарят отиде да спи, оставяйки жена си да го замества до оттеглянето на младоженката. В целия град се шепнеше, че госпожа Граслен е грозна, но с хубаво телосложение.
Старият Совиа ликвидира предприятието си и продаде градската си къща. Междувременно на левия бряг на Виена купи малка селска къща, разположена между Лимож и Клюзо, на десетина минути от предградието Сен Марсиал, където възнамеряваше спокойно да доизживее заедно със своята жена дните си. За двамата старци бяха отделени стаи в разкошната къща на Граслен; веднъж-дваж те обядваха у дъщеря си, а и тя често ги посещаваше по време на разходките си. Но бездейният живот едва не уби стария железар. За щастие Граслен намери начин да запълни времето на тъста си. В 1823 година банкерът неочаквано бе станал собственик на неголяма порцеланова фабрика; бе осъдил собствениците й за голяма сума и те се разплатиха с него, като му отстъпиха предприятието си. Благодарение на своите връзки и на вложените капитали Граслен направи фабриката най-предпочитаната в Лимож; три години по-късно я препродаде с голяма печалба. И тъй, междувременно Граслен предостави ръководството на намиращото се в предградието Сен Марсиал солидно предприятие на своя тъст, който въпреки своите седемдесет и две години допринесе много за процъфтяването му и сам при това сякаш се подмлади. Сега Граслен можеше изцяло да се отдаде на работата си в града и да не се занимава с фабриката, която без енергичното управление на стария Совиа може би би го принудила да вземе за съдружник едното от помощниците си и по този начин да се лиши от част от получените впоследствие печалби.
Совиа умря в 1827 година съвсем неочаквано. Ръководейки описа на фабричните материали, той падна в голям сандък с решетки, предназначен за опаковка на порцелана. При падането нарани леко крака си, но не обърна внимание на това. Появи се гангрена. Старецът за нищо на света не се съгласи да му отрежат крака и умря.
Вдовицата се отказа от двеста и петдесетте хиляди франка, на които възлизаше оставеното от Совиа наследство, задоволявайки се зетят да й изплаща ежемесечна рента от двеста франка, напълно достатъчни за нейните нужди. Тя запази за себе си малката селска къща, където възнамеряваше да живее сама, без прислужничка, и не пожела да се вслуша в увещанията на дъщеря си, поддържайки своето решение с упорството, присъщо на старите хора. Впрочем майка Совиа почти всеки ден навестяваше дъщеря си, както и дъщерята, по стар навик, избираше за разходките си малката селска къща, откъдето се откриваше чудесен изглед към реката Виена. От брега се виждаше любимият остров на Вероник, от който си бе създала някога своя Ил дьо Франс.
За да не нарушим хронологията на разказа за семейство Граслен, трябваше да завършим този за старците Совиа, избързвайки с някои събития, впрочем нужни за обяснението на затворения живот, който водеше госпожа Граслен. Догаждайки се, че скъперничеството на Граслен може да притесни дъщеря й, старата Совиа дълго не искаше да се откаже от остатъка от своето състояние; но Вероник, неспособна да предвиди поне един от случаите, когато жените така много се нуждаят от собствени средства, настоя за това, тласкана от най-благородни подбуди: просто искаше да се отблагодари на Граслен, задето й бе възвърнал свободата от моминските й години.
Необичайният разкош, съпътствувал женитбата на Граслен, бе в разрез с всички негови навици и противоречеше на характера му. Този голям финансист притежаваше ограничен ум. Вероник не можеше веднага да прецени човека, с когото трябваше да прекара целия си живот. По време на своите петдесет и пет посещения Граслен винаги се показваше блестящ търговец, неизтощим банков деятел, който отлично разбира и направлява хода на финансовите сделки, изучава обществените събития, измервайки ги впрочем само с мащаба на банката. Запленен от милиона на бъдещия си тъст, това парвеню прояви щедрост от егоистични съображения; но ако постави нещата на широка нога, то бе, защото се поддаде на пролетната омая на женитбата и на своето, както сам той казваше, безумие — на този дом, който и днес още наричат „двореца“ Граслен.
Осигури коне, каляска, купе и, разбира се, ги използува, за да направи посещенията си след сватбата, отзовавайки се на всички покани за обеди и балове, с които висшите административни кръгове и богатите семейства отвръщаха на сватбения прием на младоженците. Увлечен от течението, което го изтръгваше от обичайния му живот, Граслен назначи приемен ден и си изписа готвач от Париж. Почти цяла година той води начин на живот, какъвто бе длъжен да води притежателят на един милион и шестстотин хиляди франка, който можеше да разполага с още три милиона, ако се смятат поверените му капитали. Тогава той бе най-видното лице в Лимож. През тази година всеки месец великодушно поставяше двайсет и пет монети по двадесет франка в чантата на госпожа Граслен.
Висшите кръгове в града отделяха немалко внимание на Вероник в първите месеци след омъжването й — добра находка за провинциалното внимание, почти винаги лишено от храна. Вероник будеше особен интерес, тъй като в обществото изглеждаше като необикновено явление; но тя се държеше просто и скромно като човек, наблюдаващ непознати нему обичаи и нрави, желаейки да се приспособи към тях. Още в началото я бяха обявили за грозна, но добре сложена, а сега бе решено, че е добра, но глупава. Трябваше да научи толкова неща, нужно й бе толкова да чуе и види, че поведението й, думите й можеха да придадат на подобна преценка известна основателност. Впрочем тя наистина бе потънала в някакво вцепенение, което наподобяваше отсъствие на ум. Женитбата, този тежък занаят, казваше тя, към който и църквата, и законът, и нейната майка й бяха внушавали само най-голямо покорство и безусловно подчинение под страх да престъпи всички човешки закони и да си навлече непоправими беди, я хвърли в дълбоко униние, което понякога се превръщаше в душевна тъпота, в усещане на пустота. Мълчалива, сдържана, тя се вслушваше в себе си така, както се вслушваше в другите. Почувствувала как, по израза на Фонтенел, й е „трудно да съществува“ и как с всеки ден това става все по-трудно, тя се изплаши от самата себе си. Природата въставаше срещу душата, тялото не се подчиняваше на волята. Попаднало в клопка, бедното създание, ридаейки, се хвърли в обятията на великата майка на нещастните и страдащите; потърси упование в църквата, удвои смирението си, разказа на благочестивия си изповедник за дяволските козни, моли се. Никога дотогава не беше изпълнявала религиозните си задължения с такова самоотречение. Отчаянието, предизвиквано от това, че не обичаше мъжа си, я тласкаше към олтара и там божествени, изпълнени със състрадание гласове й говореха за търпение. Тя прояви търпение и кротост и продължаваше да живее с надеждата за щастливо майчинство.
— Видяхте ли тази сутрин госпожа Граслен? — говореха помежду си жените. — Венчилото сякаш не й потръгна добре, толкова е бледна.
— А как не! Вие бихте ли дали дъщеря си на човек като господин Граслен! Не може безнаказано да бъдеш жена на такова чудовище!
Откакто Граслен се бе оженил, всички майки, преследвали го безуспешно в продължение на десет години, го обсипваха със зли насмешки.
Вероник отслабна и наистина погрозня. Очите й хлътнаха, чертите на лицето й загрубяха, изглеждаше посрамена и угнетена. В погледа й се появи печалната студенина, така често вменявана на светците. Излиня и повехна още в първата година след женитбата си, обикновено най-щастливата за младите жени.
И ето как скоро подири утешение в света на книгите, възползувайки се от правото на омъжените жени да четат всичко. Прочете романите на Уолтър Скот, поемите на лорд Байрон, творенията на Шилер и Гьоте, запозна се с новата и с древната литература. Научи се да язди, да танцува, да рисува. Опита акварели, сепия[152], захващайки с жар всичко, което жените противопоставят на убийствената самота. С една дума, претърпя онова духовно съзряване, което почти всички жени дължат на мъжа, а тя стигна до него по свой път, по своя воля. Свободна, смела натура, израснала сякаш в пустиня, но укрепнала чрез вярата, тя притежаваше някакво природно величие и духовни изисквания, които провинциалното общество не можеше да удовлетвори. Всички книги й говореха за любов; тя търсеше живо въплъщение на тази илюзия, но не видя страст никъде. Любовта живееше в сърцето й като кълн, очакващ първия слънчев лъч. Дълбоката тъга, породена от постоянния размисъл за собствената й съдба, по неведоми пътища я възвърна към лъчезарните въжделения на последните й момински дни. Неведнъж си припомняше своите някогашни романтични видения и сама ставаше тяхна героиня. Отново виждаше окъпания в светлина, цветущ, благоуханен остров, където всичко галеше душата й. Угасналият й взор често оглеждаше салоните с мъчително любопитство: тук всички мъже приличаха на Граслен, тя ги наблюдаваше и мислено разговаряше с жените им; но незабелязала върху нито едно лице следи от тайни страдания, завръщаше се у дома мрачна и печална, недоволна от себе си. Авторите, които четеше сутрин, отговаряха на най-възвишените й чувства, умът им я пленяваше, а вечер, в салоните, слушаше банални, глупави и пусти разговори, изпълнени понякога с дребни, лични интереси, нямащи никакво значение за нея. Тя се учудваше на горещите спорове, в които не ставаше и дума за чувство, а според нея чувството бе душата на живота. Често седеше притихнала, с невиждащ поглед, припомняйки си вероятно дните на своята нищо незнаеща, целомъдрена младост, протекла в стаята, изпълнена с прекрасни мечти, разбити, потъпкани като нея. С ужас и отвращение мислеше за страшната бездна на делнична сивота и примирение, погълнала всички жени, с които трябваше да живее. Зле прикритото презрение, изписано на челото, на устните й, бе взето за наглост на новобогаташка.
Госпожа Граслен прочете върху всички лица студенина и долови във всички съждения язвителност, чиято причина така и не отгатна, тъй като досега не бе намерила приятелка, достатъчно близка, за да й отвори очите или да й даде съвет. Несправедливостта, оскърбяваща ограничените натури, довежда възвишените души до самовглъбение и до своеобразно отчуждение. С непозната дотогава страст към самобичуване Вероник започна да се наблюдава и да открива в себе си вина; помъчи се да бъде приветлива — обвиниха я в притворство; прояви великодушие и кротост — нарекоха я лицемерка, а благочестието й само разпали клеветата; разточителствуваше без мяра, по най-незначителни поводи устройваше обеди, балове — обвиниха я в тщеславие. Претърпяла неуспех във всички свои опити, от никого неразбрана, отхвърлена от подлото и оскърбително високомерие на провинциалното общество, където всеки плаща дан на претенциозни стремежи и суетни тревоги, госпожа Граслен се затвори в пълна самота. И с доверие се върна в обятията на църквата. Нейният силен дух, заключен в толкова слаба плът, като че намери в многочислените изисквания на католицизма преградни камъни по ръба на пропастите, зинали на жизнения път, опора, издигната от милосърдни ръце в поддръжка на безпомощния и уязвим човек; и с успокоена и прояснена душа изпълняваше най-ревностно всички религиозни обреди. Тогава либералната партия зачисли госпожа Граслен в редовете на градските благочестивки и я обяви за ултрароялистка. Към различните порицания, които си навлече непровинената в нищо Вероник, духът на партийното пристрастие прибави и своите периодични дрязги. Но тъй като с отлъчването си от обществото Вероник не губеше нищо, тя с радост напусна света, непробуждащ нейната душевност, както правят това книгите или идеите, и се отдаде на четене, което й обещаваше неизчерпаеми наслади. Увлечена в непосилна борба със своето незнание, тя съпоставяше изказаните в книгите възгледи и усещаше в себе си постоянно разширяващите се граници на своята мисъл, подтиквана от прочетеното.
По време на тези упорити занимания, в които религията поддържаше духа й, Вероник си спечели приятелството на Гростет, един от онези старци, които, затъвайки в прозата на провинциалния живот и на неговия груб практицизъм, загубват външното си достойнство, но при среща с просветен ум са способни отново да проявят някогашния си духовен блясък. Гростет горещо се заинтересува от Вероник, а тя го възнагради за нежното, трогателно чувство, пробуждащо се често в сърцето на старците, разкривайки пред него съкровищата на душата си, целия блясък на своя любознателен ум, съзрявал скришом и сега достигнал пълен разцвет. Откъсът от писмото, написано от нея по това време на господин Гростет, показва в какво състояние се намираше тази жена, на която бе съдено да прояви в бъдеще толкова непоколебим и възвишен характер.
„Цветята, които ми изпратихте за бала, бяха прелестни, но предизвикаха в мен мъчителни размисли. Тези събрани от Вас чудесни създания, обречени да умрат на гърдите ми и в моята коса, украсявайки празника, ме наведоха на мисълта за цветята във Вашите лесове, които, едва появили се на света, умират невидени от никого и не дарили никому своите ухания. Запитах се защо танцувам, защо се кича с драгоценности, така както питам Бога защо живея на света. Вие виждате, приятелю мой, за нещастния всичко е уловка, най-безобидни неща напомнят на болния за неговия недъг; но най-голямата беда на упоритите страдания е, че се превръщат в натрапчива мисъл. Нима постоянната болка не довежда в края на краищата до мисълта за Бога? Вие обичате цветята заради тях самите, докато аз ги обичам, както обичам да слушам хубава музика. И така, Вие виждате, че тайната на безброй явления ми се изплъзва. Вие, стар мой приятелю, сте преизпълнен от благородна страст — Вие сте цветар. Когато се завърнете в града, приобщете и мен към Вашето увлечение, направете така, че и аз да се отправя към моята оранжерия с Вашето усърдие и наблюдавайки растежа на цветята, сама да се разтварям и разцъфвам с тях, възхищавайки се, както Вие се възхищавате, когато се появят пред очите Ви нови, неочаквани багри, създадени от Вашия труд! Убийствена тъга терзае сърцето ми. В моята оранжерия живеят само страдащи души. Нещастията, които се опитвам да облекча, опечаляват сърцето ми, а когато се отдавам на благотворителност, когато помагам на млада майка без дрешки за новороденото си или на гладен сиромах, радостта, че ги утешавам в мъката им, не удовлетворява душата ми. Ах, приятелю мой! Аз чувствувам в себе си възвишени, а може би и пагубни пориви, които нищо не може да укроти, които дори най-строгото религиозно благочестие не може да победи. Когато, навестявайки майка си, се озова сама сред полето, обзема ме желание да викам и аз викам. Сякаш тялото ми е тъмница, където зъл дух е заключил нещастно създание, очакващо тайнствените думи, които да разбият непоносимите окови. Но не, това сравнение е невярно. Напротив, моето тяло е угнетено, ако мога да употребя тук този израз. Нима религията не владее душата ми, нима книгите не обогатяват, не хранят непрестанно моя разум? Защо желая страданието, което би нарушило отегчителния покой на моя живот? Ако някакво чувство, някакво увлечение не ме изтръгне от този гибелен покой, ще затъна в тресавището, където всички мисли угасват, където характерът издребнява, където омекват всички движещи пружини, където всички достойнства избледняват, където секват всички сили на душата и където не ще съм това, което природата е поискала да бъда. Ето за какво жадувам! Но нека моите вопли не Ви попречат да ми изпращате цветя. Вашето нежно, благосклонно приятелство за последните няколко месеца ме примири със самата мен. Да, аз съм щастлива при мисълта, че Вие отправяте приятелски поглед към моята опустошена и при все това цветуща душа, че намирате топла дума, за да приласкаете при завръщането й измъчената друмница, яхнала в бунта на мисълта си огнения кон на мечтите.“
Към края на третата година от женитбата си Граслен, виждайки, че жена му не ползува конете, при първия изгоден случай ги продаде. Продаде също каляската и купето, освободи кочияша, преотстъпи на епископа готвача и го замени с евтина готвачка. Пари на жена си повече не даваше, заявявайки, че сам ще изплаща всички сметки. Несрещнал никаква съпротива на волята си у жената, която му бе донесла милион състояние, Граслен бе най-щастливият съпруг на света. Израснала в дома на родителите си, не познавайки парите и не виждайки в тях необходимо условие за живот, госпожа Граслен бе неоценима в своето себеотрицание. В едно от чекмеджетата на писалищната маса Граслен намери недокоснати сумите, които бе дал на жена си, ако, разбира се, не се смята изразходваното за подаяния и за тоалетите й, също неизискващи големи разходи благодарение на богатата й прикя. Граслен започна да хвали Вероник из целия Лимож като образцова съпруга. Но му дожаля за разкошните мебели и нареди да ги покрият както подобава. Само стаята, будоарът и тоалетната стая на жена му бяха освободени от тези предохранителни мерки, които така и не помагат, тъй като и под калъфи мебелите се износват не по-малко, отколкото без калъфи. Граслен се прехвърли в приземния етаж на къщата си, където бяха настанени канторите му, и подхвана изоставените си дела с не по-малко усърдие отпреди. Овернецът си въобразяваше, че е превъзходен съпруг, тъй като винаги си идваше за обяд и закуска, приготвени благодарение грижите на жена му; а той бе толкова неточен, че едва ли повече от десет пъти в месеца сядаше на масата едновременно с нея; ето защо от деликатност помоли никога да не го изчаква. Но Вероник оставаше на масата до неговото завръщане и сама му поднасяше храната, желаейки по някакъв осезаем начин да изпълни съпружеските си задължения. Банкерът, който бе твърде безразличен към простите радости на брачния живот и съзираше в жена си само седемстотин и петдесет хиляди франка зестра, никога не забеляза отвращението на Вероник. И неусетно изостави госпожа Граслен заради комерческите си дела. Когато той поиска да постави легло в съседната на кабинета му стая, Вероник побърза да удовлетвори желанието му. И така, след три години брачен живот тези две толкова различни същества се върнаха всеки към своя предишен начин на живот, изпитвайки еднакво доволство от това. Някогашното скъперничество с още по-голяма сила обхвана финансиста — притежателя на милион и осемстотин хиляди франка, отказал се за късо време от своите навици. Наистина сега неговите двама помощници и разсилният спяха в не толкова лоши стаи и малко по-добре се хранеха; само в това се заключаваше разликата между настоящето и миналото. Жена му се задоволи с готвачка и камериерка — с по-малко от това би било невъзможно да мине; но за домакинството освен най-необходимите разходи банкерът не даваше от касата си нито грош. Щастлива от такъв обрат на събитията, Вероник се стараеше да угажда във всичко на мъжа си и макар и само с това да му благодари за разрива, за който дори не беше настоявала: тя не знаеше, че е така неприятна за Граслен, както Граслен бе отвратителен за нея. Този таен развод изпълваше сърцето й с радост и с тъга; тя все още се надяваше, че майчинството ще й възвърне интереса към живота. Но времето минаваше и макар кротко смирени пред съдбата, съпрузите встъпиха в 1828 година без потомство.
И така, обкръжена от великолепието на дома си и от завистта на целия град, госпожа Граслен позна горчивата самота както някога в дома на баща си, но самота, лишена от надежди и от детските радости на неведението. Тя живееше в развалините на своите въздушни замъци, умъдрена от печалния си опит, опирайки се на своята дълбока вяра и посветила се на бедните, които обсипваше с благодеяния. Шиеше дрешки за новородени, раздаваше тюфлеци и одеяла на ония, които спяха на слама; търсеше нищетата навсякъде, следвана от своята камериерка, която майка й бе издирила за нея — млада овернска девойка, привързала се към господарката си с цялата си душа. Вероник създаде от нея истинска сторонница на добродеянието, натоварена да издирва нещастни люде, угнетявани от всекидневната битка с нищетата.
Тази активна благотворителност, придружавана от най-ревностно изпълнение на религиозния дълг, оставаше в дълбока тайна за всички освен за градските свещеници, с които Вероник се съветваше, преди да предприеме каквото и да било, за да не попаднат в злонамерени ръце пари, толкова нужни да облекчат незаслуженото страдание.
През този период от своя живот Вероник завоюва ново приятелство, толкова горещо, толкова драгоценно за нея, колкото приятелството на стария Гростет. Тя стана възлюблената овчица на един висш духовник, чието огромно морално превъзходство оскърбяваше и дразнеше провинциалното скудоумие, един от старите викарии на епархията на име Дютей. Този свещеник принадлежеше към немногобройната част от френското духовенство, склонна към отстъпки в стремежа си да обедини църквата с народните интереси, за да завоюва отново някогашното си влияние над масите и по този начин отново да ги спечели за монархията. Било защото абат Дютей не вярваше във възможността да убеди римския двор и висшето духовенство, било защото бе подчинил своите становища на становищата на старшите по сан, но той оставаше в рамките на най-строгата ортодоксалност, като при това знаеше, че само разгласяването на неговите принципи ще му затвори завинаги пътя към епископството. Този превъзходен свещеник съчетаваше безграничната християнска скромност с величието на характера. Непроявяващ гордост, нито честолюбие, той стоеше невъзмутимо на своя пост и изпълняваше дълга си, нехаещ за грозящите го опасности. На градските либерали бяха неизвестни подбудите на поведението му, те се позоваваха на неговите възгледи и го смятаха за патриот — дума, която на католически език означаваше „революционер“. Обичан от нисшето духовенство, което не се осмеляваше да възхвалява достойнствата му, вдъхващ страх у равните на себе си, абат Дютей смущаваше епископа.
Добродетелите и широките познания на абата, извикващи може от завист, правеха трудноосъществимо всяко преследване; невъзможно бе да се оплачат от него, макар да порицаваше политическите недомислия, чрез които тронът и църквата взаимно се излагаха; напразно предричаше всички пагубни последствия от такава политика, напомнящ бедната Касандра[153], която еднакво проклинали и преди, и след гибелта на отечеството й. Не пламнеше ли революция, на абат Дютей бе съдено да остане един от скритите в основите крайъгълни камъни, на които почива цялата сграда. Всички признаваха допринесената от него полза, но го оставяха на мястото му, както и мнозинството умни хора, чието идване на власт така плаши посредствеността. Ако подобно на абат Ламене[154] би грабнал перото, върху него без съмнение също биха се изсипали мълниите на папския двор.
Абат Дютей внушаваше неволно уважение. Под спокойната му, невъзмутима външност се таеше дълбока душа. Високият ръст и прекомерната слабост не нарушаваха общото впечатление от неговия облик, очертан от линиите, които обикновено избираха гениите на испанската живопис, рисувайки великите мислители монаси, и които неотдавна Торвалдсен бе приел за своите апостоли. Дългите, почти неподвижни бръчки на лицето и хармониращите с тях гънки на одеждите се отличаваха с благородството, което в средните векове е лъхало от мистичните статуи в порталите на църквите. Дълбочината и сериозността, присъщи на неговите мисли, речи и поведение, бяха сякаш органическа добавка към цялостния образ на абат Дютей. Виждайки дълбоко хлътналите му от пост и въздържание очи, подсенени от тъмни кръгове, виждайки челото, пожълтяло като стар мрамор, главата, съсухрените му ръце, всеки би искал да чуе поучителното слово само от неговите уста. Това чисто физическо величие в съчетание с нравственото величие придаваше на свещеника някакво високомерно, презрително изражение, което веднага се омекотяваше от скромността и от словото му, но не предразполагаше в негова полза. Ако принадлежеше към по-висок ранг, подобни изгодни качества биха му помогнали да придобие влияние над масите, които драговолно се подчиняват на талантливите люде. Но по-високостоящите никога не прощават на подчинените си достойната, осанка и проявлението на толкова таченото в древността духовно величие, което така често не достига на органите на съвременната власт.
По някаква странност, която може да изглежда естествена само на най-лукави царедворци, непознаващи простотата, другият старши викарий, абат Дьо Гранкур, нисък дебел човек със свежо, румено лице и сини очи, чиито възгледи се различаваха напълно от възгледите на абат Дютей, обичаше много обществото на своя събрат, но не изричаше никога нищо, което би могло да го лиши от милостите на епископа, комуто бе безкрайно предан. Абат Дьо Гранкур вярваше в достойнствата на своя колега, признаваше способностите му, приемаше тайно неговата доктрина, но публично я осъждаше, тъй като принадлежеше към онези хора, които величието на духа и привлича, и плаши, които го ненавиждат и при все това не могат да не се прекланят пред него. „Целувайки ме, той ме проклина“ — казваше за него абат Дютей. Абат Дьо Гранкур нямаше приятели, нито неприятели — съдено му бе да си умре старши викарий. Обикновено казваше, че към Вероник го тласка желанието да помогне със съвети на една толкова религиозна и добродетелна жена, и епископът одобри желанието му; но в действителност го привличаше възможността да прекара няколко вечери в обществото на абат Дютей.
Двамата свещеници започнаха доста редовно да посещават Вероник, за да я уведомяват за всички злощастници и да помислят заедно с нея как да се заемат с тяхното нравствено осъзнаване, предлагайки им материална помощ. Но с всяка година господин Граслен все по-здраво затягаше кесията си, тъй като узна, въпреки всички невинни хитрини на жена си и на Алин, че поисканите пари не се изразходват в домакинството, нито за тоалети. И изпадна в ярост, когато пресметна колко много му струва благотворителността на неговата съпруга. Проверил сметките на готвачката до най-дребните разходи, той на дело доказа, проявявайки своя административен талант, че за нуждите на домакинството хиляда екю са предостатъчни. После, интересувайки се само от приходи и разходи, състави с жена си списък за нейната издръжка и й отпусна сто франка месечно, като проява на кралска щедрост. Градината бе изоставена сама на себе си и само в неделни дни разсилният, който обичаше цветята, отделяше грижи за нея. След като уволни градинаря, Граслен превърна оранжерията в склад, където струпваше вещите, предоставени му в залог срещу заеманите от него суми. Той умори от глад всички птици в устроения над ледника птичарник, за да не харчат повече за храна, и накрая, възползувайки се от топлата зима, престана да плаща за превоз на лед. В 1828 година от някогашния разкош не остана и следа. Не срещайки никаква съпротива, скъперничеството се възцари в двореца Граслен.
Лицето на господаря, подобрило значително цвета си благодарение неотстъпните грижи на Вероник, която заставяше мъжа си да съблюдава строго лекарските предписания, сега стана по-червено, по-възпалено и по-пъпчиво отпреди. Комерческите дела на банкера придобиха такъв размах, че се наложи разсилният, както някога неговият господар, да стане касиер, а черната работа в дома Граслен предостави на някакъв млад овернец. И така, четири години след женитбата си жената, притежаваща огромно богатство, не разполагаше с нито едно екю. Скъперничеството на съпруга не отстъпваше на скъперничеството на родителите й. Госпожа Граслен разбра колко необходими й бяха парите едва когато се натъкна на затруднения в благотворителното си дело.
В началото на 1828 година Вероник отново придоби цветущото здраве, което някога придаваше такава прелест на невинната девойка, седнала до прозореца в старата къща на улица Сите; но освен това книгите пробудиха нейната душевност, научиха я да мисли, да говори. Изострената способност да разсъждава вглъби характера й. Усвоила във всички тънкости светския живот, тя носеше с безкрайно изящество модните си дрехи. Когато се случеше да се появи в някой салон, Вероник не без учудване забелязваше, че всички я ограждат с почтително възхищение. За тази промяна тя бе задължена на двамата старши викарии и на стария Гростет. Узнали за нейния скрит от всички възвишен живот, за добрите дела, извършвани с такова смирение и всеотдайност, епископът и други влиятелни лица заговориха за това цвете на истинското благочестие, за тази благоуханна теменуга на добродетелта и неусетно за госпожа Граслен в отношението към нея настъпи бавно назряваща промяна, но затова пък благоприятна и окончателна. Този обрат в общественото мнение укрепи влиянието на салона на Вероник, посещаван сега от най-забележителните лица в града. Как стана това?
Към края на годината в лиможкия съд бе изпратен в качеството му на заместник-прокурор младият виконт Дьо Гранвил, мълвата за когото, както за всеки озовал се в провинцията парижанин, предварително бе обиколила града. Няколко дни след пристигането си по време на приема в префектурата, той бе казал, отговаряйки на някакъв глупав въпрос, че най-приятната, най-умната и най-изящната жена в града е госпожа Граслен.
— Може би ще речете, че е и най-красивата? — запита жената на главния бирник.
— Във ваше присъствие не смея да кажа това — отвърна той. — Но все пак се съмнявам. Красотата на госпожа Граслен не трябва да предизвиква у вас ревност — тя никога не се показва при светлината на деня. Госпожа Граслен е красива само за онези, които обича, а вие сте красива за всички. У госпожа Граслен всяко душевно вълнение, предизвикано от истински чувства, се отразява на лицето й и напълно го променя. Лицето й подобно на пейзаж е тъжно зиме и прекрасно — лете; на светското общество е съдено да я вижда само през зимата. Но когато разговаря с приятели на литературна или философска тема или по занимаващите я религиозни въпроси, тя се въодушевява и пред вас внезапно се възправя никому непозната жена с пленителна красота.
Тези думи, основани на наблюдаваното явление, което някога след причастие правеше Вероник толкова красива, предизвикаха голям шум в Лимож, където новият заместник-прокурор, комуто според слуховете било обещано мястото на прокурор, играеше в този момент първостепенна роля. Във всички провинциални градове човек макар и само малка по-високостоящ над общия уровен се ползува за по-кратко или по-продължително време с всеобщо преклонение, което често заблуждава и самия предмет на този мимолетен култ. С подобни обществени прищевки се обяснява появяването на онези знаменитости, надарени с лъжливите достойнства на непризнати гении и имащи винаги жалка съдба. Човекът, когото жените издигат в мода, обикновено е пришълец, а не местен жител; но по отношение на виконт Дьо Гранвил поклонниците му, колкото и странно да бе това, ни най-малко не бяха се заблуждавали.
Госпожа Граслен бе единствената жена, с която парижанинът можа да размени мисли и да подхване занимателен разговор.
Няколко месеца след пристигането си заместник-прокурорът, привлечен от растящото очарование в разговора и обноските на Вероник, предложи на абат Дютей и на неколцина по-значителни лица в града да се събират за игра на вист у госпожа Граслен. Вероник започна да приема пет пъти в седмицата; два дни, казваше тя, й се искало да останат свободни за нуждите на нейния дом. Когато около госпожа Граслен взеха да се събират всички изтъкнати хора на града, някои и други не се поколебаха, като членове на приеманото от нея общество, да се снабдят с документ, потвърждаващ умствените им способности. Вероник разтвори вратите на салона си и за няколко известни с достойнствата си военни от местния гарнизон и от щаба. Свободата на мнение, с която се ползуваха гостите й, и абсолютната скромност, към която всички самоволно се придържаха, вземайки за образец взаимоотношенията в най-висшето общество, принуждаваха Вероник да бъде свръхвзискателна спрямо хората, домогващи се до честта на нейното общество. Градските дами не без завист установиха, че госпожа Граслен е обкръжена от най-умните, най-изтъкнатите мъже в Лимож. Но колкото повече сдържаност проявяваше Вероник, толкова по-неудържима растеше нейното влияние. Тя прие няколко жени, дошли с мъжете си от Париж и които се ужасяваха от покоя и консервативността на провинцията. Когато в това избрано общество се появяваше случаен пришълец, по мълчаливо съгласие разговорът мигновено се променяше и гостите бъбреха за най-незначителни неща.
Постепенно дворецът Граслен се превърна в оазис, където възвишените умове си отдъхваха от скуката на провинциалния живот, където хората, свързани с правителството, можеха с ръка на сърце да говорят за политика без опасения думите им да бъдат разнасяни от хлевоустата мълва, където тънко осмиваха всичко, достойно за осмиване, където всеки смъкваше професионалната си одежда, за да остане в истинския си вид.
И така, най-невзрачната някога девойка в Лимож, смятана за невежа, грозна и глупава, в началото на 1828 година стана първата особа в града и най-известната от представителките на женското общество.
Никой не посещаваше Вероник сутрин, тъй като знаеха за благотворителните й обязаности и за строгото съблюдаване на религиозните обреди. Почти всеки ден ходеше на ранното утринно богослужение, за да не закъснява за закуската на мъжа си, макар Граслен да не се отличаваше с особена точност. Вероник винаги сама му поднасяше закуска и в края на краищата Граслен свикна с това. Банкерът никога не пропускаше случай да похвали жена си, която смяташе за съвършена; а тя никога нищо не искаше и той несмутимо можеше да трупа екю след екю и да преуспява в света на парите. Установил бе връзка с банкерската къща „Брезак“ и се носеше под всички знамена из океана на меркантилността; напрегнатата гонитба на печалби го държеше в мората на страстите, завладяваща всички комарджии при съдбоносната игра върху зеленото сукно на спекулациите.
В тези щастливи дни и до началото на 1829 година лицето на госпожа Граслен засия пред очите на всички с необикновената си красота, възродена по никога недоизяснени напълно причини. Сините й очи се разтвориха като цветя около стеснилите се кафяви зеници, потопени във влажна, дишаща любовно томление светлина. Челото й, озарено от вълнуващи спомени и от мисли за щастие, белееше като планински връх под лъчите на зората и линиите му се очистиха от пламъка на някакъв вътрешен, огън. Лицето загуби пламтящия си керемиден оттенък, известяващ начало на чернодробно страдание, болест, която поразява хора, надарени с буен темперамент или чиято душа страда в борба с нямата си болка. Бузите й придобиха очарователна свежест и често пред приятели за миг се появяваше божественото, достойно за четката на Рафаело лице, което болестта бе осакатила, както времето бе поразило едно от платната на великия художник. Ръцете на Вероник блеснаха със седефена белота, плещите придобиха очарователна, мека заобленост, а в свободните, пълни с живот движения се долавяше цялата прелест на нейната стройна и гъвкава фигура. Дамите от града я заподозряха в слабост към господин Дьо Гранвил, който действително упорито я задиряше, но срещаше благочестивата съпротива на Вероник. Заместник-прокурорът изпитваше пред госпожа Граслен почтителен възторг, който не заблуждаваше ни едного от посетителите на нейния салон. Свещениците и мислещите хора веднага разбраха, че това чувство, несъмнено любовно у младия прокурор, у госпожа Граслен не излизаше извън границите на позволеното. Уморен от нейната съпротива, макар и подхранвана от религиозни чувства, виконт Дьо Гранвил, както бяха подочули вече членове на този кръг, неведнъж се бе впускал в пикантни авантюри, което обаче не му пречеше да бъде постоянен и възторжен поклонник на прекрасната госпожа Граслен, както в 1829 година я наричаше целият Лимож.
Най-проницателни люде отдаваха промяната във външността на Вероник, направила я още по-прелестна в очите на приятелите й, на скритата радост, която изпитва дори най-благочестивата жена, когато се вижда обкръжена от любов, на удоволствието да живее в среда, отговаряща на духовните й изисквания, на насладата, която получава, обменяйки мисли с благовъзпитани, образовани приятели, чиято привързаност расте от ден на ден. Може би бяха нужни по-далновидни, по-дълбоки или по-подозрителни наблюдатели от постоянните посетители на двореца Граслен, за да отгатнат онова вродено величие, онази могъща земна сила, свойствена само на народа, която Вероник таеше в глъбините на душата си. Ако някой от приятелите й я намереше потънала в размисъл или мрачна, или просто замислена, казваше си, че е заключила в сърцето си чужди болки, че сутринта несъмнено се е докоснала до безутешни страдания, че е надзърнала в свърталища, където порокът ужасява с голотата си. Заместник-прокурорът, станал неотдавна прокурор, я укоряваше за безразсъдната й благотворителност, която в тайните инструкции на органите на правосъдието се окачествяваше като поощрение на престъпността.
— Нуждаете ли се от пари за вашите бедни? — питаше в такива случаи старият Гростет, улавяйки я за ръка. — Аз на драго сърце ще ви подкрепя в добрите дела.
— Уви, невъзможно е да направим всички богати! — отвръщаше тя с въздишка.
В началото на новата година се заговори за събитие, на което бе съдено да промени из основи вътрешния живот на Вероник и да довърши метаморфозата в чудесното изражение на лицето й, направило го още по-интересно в очите на художника. Обезпокоен от здравословното си състояние, Граслен за голямо неудоволствие на жена си отново се прехвърли в съпружеските покои и пожела да го лекуват. Скоро в Лимож се разнесе новината, че госпожа Граслен е бременна. Тъгата й, примесена с радост, подсказа на приятелите й, че въпреки своята добродетелност Вероник се е чувствувала щастлива, живеейки отделно от съпруга си. Може би се беше надявала на по-добра съдба от времето, когато открито задирящият я прокурор бе отказал да се ожени за най-богатата наследница в Лимузен. От този момент любопитните хитреци, които между две партии вист дебнат чуждите чувства и богатства, заподозряха магистрата и младата жена в любовни кроежи, подхранвани от болестното състояние на банкера и почти осуетени от гореупоменатото събитие. Дълбоките тревоги, белязали този период от живота на Вероник, вълненията, които неизменно предизвиква у жената първото раждане, нелишено от рискове, когато вече е преминала първата младост — всичко подбуждаше нейните приятели да й засвидетелствуват повече внимание; всеки я обкръжаваше с хиляди дребни грижи, доказващи колко благородни и дълбоки бяха техните чувства.
Същата година Лимож стана арена на загадъчна драма — процеса Ташрон, в който младият виконт Дьо Гранвил прояви всички свои способности и умение, завоювали му впоследствие поста главен прокурор.
Бе убит някакъв старец, обитаващ самотна къща в предградието Сент Етиен. Къщата бе отделена от предградието чрез обширна овощна градина, а от селото — чрез парк, в дъното на който се намираше стара изоставена оранжерия. Брегът на Виена пред жилището на убития старец се спуска отвесно надолу, откривайки пред погледа течението на реката. Полегатият двор завършва над сипея с ниска каменна ограда, с издигнати на равни разстояния четвъртити колонки, между които, повече за украса, отколкото за защита от крадци, бе поставена решетка от боядисани дървени летви. Известният със скъперничеството си старец, на име Пенгре, живееше заедно с единствената си прислужница — селянка, която извършваше цялата тежка работа в градината. Сам се грижеше за нискостеблените си плодни дървета, подрязваше ги, береше плодовете, отправяше ги за продажба в града, а също така търгуваше и с ранни зеленчуци, в отглеждането на които нямаше равен на себе си. Племенницата на стареца и негова единствена наследница, омъжена за дребния градски рентиер господин Де Вано, неведнъж го бе молила да наеме пазач на къщата, уверявайки го, че с негова помощ би могъл да отгледа множество плодни дръвчета на терена, засяван дотогава само с фураж; но старецът неизменно отказваше. Такова с нищо несъобразено поведение на скъперника даваше повод за много тълкувания и догадки в домовете, където прекарваха вечерите съпрузите Де Вано. Неведнъж най-противоречиви изказвания нарушаваха партията бостон. Пресметливите лукавци допущаха, че някъде из люцерната е заровено имане.
— Ако бях на мястото на госпожа Де Вано — казваше някакъв приятен шегаджия, — нямаше да измъчвам чичо си; щели да го убият — ами че да го убият, ставам наследница, и толкоз.
Госпожа Де Вано се грижеше за своя чичо, както директорите на Италианската опера се грижат за наетия срещу заплата тенор, увещавайки го старателно да увива гърлото си и предлагайки му собственото си палто, ако е забравил своето у дома. Тя подари на Пенгре великолепно куче — дресиран пазач, но старецът го върна по своята прислужница Жан Маласи.
— Вашият чичо не иска нито една уста повече в дома си — обясни тя на госпожа Де Вано.
Събитията показаха колко основателни са били опасенията на племенницата. Пенгре бе убит в тъмна нощ посред люцерновата ливада, по всяка вероятност в момента, когато е притурил няколко луидора в препълното със злато гърне. Събудена от шумната борба, прислужницата бе имала смелостта да се притече на помощ на стария скъперник и убиецът, за да се избави от опасен свидетел, се бе видял принуден да убие и нея. Подобно съображение, заставящо престъпника да умножава броя на жертвите си, е породено от страх пред грозящото го смъртно наказание. Това двойно убийство бе съпроводено от необичайни обстоятелства, които даваха еднакви шансове на обвинението и на защитата.
Когато на утрото съседите не зърнаха в градината нито дядо Пенгре, нито прислужницата му, когато, надничайки през оградата, видяха като никога дотогава прозорците и вратата на къщата затворени, в предградието Сент Етиен се понесе мълва, която стигна до улица Камбаните, където живееше госпожа Де Вано. На племенницата винаги се привиждаха произшествия и катастрофи, тя предупреди полицията, която тозчас разби вратата на дома. На четирите люцернови парцела бяха намерени четири празни ями с разхвърляни наоколо остатъци от изпочупени гърнета, до вчера още пълни със злато. В двете ями лежаха набързо закопани труповете на дядо Пенгре и Жан Маласи. Бедната девойка бе притичала босонога, по риза. Докато кралският прокурор, полицейският комисар и съдебният следовател водеха предварителното следствие, нещастният Де Вано събираше парчета от изпотрошените гърнета и по техните размери пресмяташе откраднатото богатство. Съдиите потвърдиха точността на неговите изчисления, установявайки, че във всяко от изпочупените гърнета са били съхранявани по хиляда монети; но как можеше да се разбере дали тези монети са били четиридесет и осем, четиридесет, двадесет и четири и двадесетфранкови? Всички наследници в Лимож споделяха скръбта на семейство Де Вано. Зрелището на потрошените, някога пълни със злато гърнета порази въображението на лимузенци. Що се отнася до дядо Пенгре, който често сам идваше на пазара да продава зеленчуците си, задоволяваше се с хляб и лук и харчеше не повече от триста франка в годината, но тъй като не бе причинил никому неприятности, нито радости и не бе сторил в предградието Сент Етиен зрънце добро, никой не жалеше за него. А колкото до Жан Маласи, нейният героизъм, който старият вариклечко едва ли би възнаградил, бе сметнат за ненужен и хората, възхищаващи се от нея, бяха далеч по-малко от онези, които казваха: „На нейно място спокойно бих продължил да си спя.“
Представителите на правосъдието не намериха в този мрачен, гол, студен и разнебитен дом дори мастило и перо, за да съставят протокол. Любопитните съседи и наследникът обърнаха внимание върху безразсъдството, присъщо на мнозина скъперници. За невероятното сребролюбие на стареца можеше да се съди по отдавна непоправяния покрив, пропускащ и светлина, и дъжд, и сняг; по обраслите с мъх пукнатини, прорязали стените, по едва държащите се, прогнили врати, по обикновената хартия, заменила прозоречните стъкла. Във всички стаи — прозорци без пердета, камини без огледала и решетки, в голите огнища на които се мяркаше едно-единствено дръвце или само наръч съчки, почернели от сажди; разкривени столове, две тесни и плоски кушетки, попукани гърнета, залепени паници, изтърбушени кресла, завеси, изпокъсани от безжалостните ръце на времето, проядено от червеи писалище, където държеше семената си, натежало от кръпки и шевове бельо и накрая куп дрипи, оцелели само благодарение волята на господаря им и които след неговата смърт се превърнаха в прах, в остатъци от химическо разлагане, в нещо нямащо название, щом само ги докоснаха алчните ръце на наследника или на представителите на властта. Тези вещи изчезнаха, боейки се сякаш от продажбата на търг.
Мнозинството от жителите на лимузенската столица дълго още проявяваше интерес към съдбата на почтените съпрузи Де Вано, отгледали вече две деца. Но когато правосъдието сметна, че е открило следите на предполагаемия престъпник, новото лице привлече към себе си всеобщото внимание и стана герой на деня, а съпрузите Де Вано преминаха на заден план.
Към края на март госпожа Граслен започна да изпитва онези неразположения, предизвиквани обикновено от първата бременност. Правосъдието продължаваше да разследва делото по убийството в предградието Сент Етиен, но убиецът все още не бе задържан. Вероник приемаше приятелите си в своята спалня, където поставиха масите за игра на карти. Вече от няколко дни тя не излизаше от дома, тъй като бе подложена на зачестилите странни усещания, обикновено приписвани на бременността. Майка й идваше при нея почти всеки ден и двете жени прекарваха заедно цели часове.
Беше девет часът. Масите за игра на карти все още бяха празни, всички говореха за убийството и за съпрузите Де Вано. Влезе прокурорът.
— Убиецът на дядо Пенгре е в ръцете ни — заяви той с доволна усмивка.
— Кой е? Какъв е? — раздадоха се гласове от всички страни.
— Работник, известен с безукорното си поведение и дори на път да забогатее. Работил е в порцелановата фабрика на мъжа ви — добави той, като се обърна към госпожа Граслен.
— Как се казва? — запита с глух глас Вероник.
— Жан-Франсоа Ташрон.
— Бедният! — промълви тя. — Да, виждала съм го няколко пъти. Моят баща ми беше казвал, че е много способен младеж.
— Още преди смъртта на Совиа премина на работа във фабриката на господин Филипар, който му обеща големи печалби — забеляза старата Совиа. — Но трябва ли моята дъщеря да слуша всички тези разговори — уплашено додаде тя, гледайки госпожа Граслен, която побледня като платно.
От тази вечер старата майка Совиа напусна дома си и стана въпреки своите шестдесет и шест години болногледачка на дъщеря си. Тя не напущаше стаята й; приятелите на госпожа Граслен по всяко време я намираха на пост до постелята на дъщеря й с неизменното плетиво в ръце. Тя не снемаше очи от Вероник, както в дните, когато дъщеря й страдаше от шарка, отговаряше вместо нея на въпроси и не всякога допускаше посетители. Взаимната любов между майка и дъщеря бе така добре известна в Лимож, че поведението на старата жена не учудваше никого.
Няколко дни по-късно, когато прокурорът, в желанието си да развлече болната, започна да разказва подробности по делото Ташрон, каквито жадно търсеше целият град, старата Совиа рязко го прекъсна, уверявайки го, че такива разкази ще смутят съня на госпожа Граслен. Ала втренчила поглед в господин Дьо Гранвил, Вероник го помоли да продължи. Така приятелите на госпожа Граслен узнаха първи и при това в дома й още непубликуваните резултати от следствието. Ето с няколко думи съдържанието на обвинителния акт, изготвян по това време в канцеларията на прокурора.
Жан-Франсоа Ташрон бе син на обременен със семейство дребен фермер, живеещ в селото Монтеняк. Двайсетина години преди това престъпление, разтревожило целия Лимузен, кантонът Монтеняк бе известен с лошите си нрави. В лиможката прокуратура се говореше, че от сто присъди в целия департамент петдесет се падат на съдебния окръг, към който принадлежи Монтеняк. От 1816 година, тоест две години след пристигането на свещеника Боне, Монтеняк бе загубил печалната си слава и бе престанал да изпраща престъпници в углавния съд. Тази промяна изцяло се отдаваше на благотворното влияние на отец Боне върху общината, някога огнище на злодеи, всяващи ужас в целия окръг. Престъплението на Жан-Франсоа Ташрон изведнъж съживи спомена за мрачното минало на Монтеняк. По необясним каприз на съдбата семейството Ташрон бе почти единственото в този край, съхранило добрите стари нрави и религиозните обичаи, които по уверенията на наблюдателите постепенно изчезват в селата; по такъв начин Ташронови представляваха опорна точка за свещеника, естествено обикнал ги от все сърце. Това дружно семейство, отличаващо се с честността и трудолюбието си, можеше да бъде само стимулиращ пример за Жан-Франсоа. Привлечен в Лимож от похвалния стремеж да се замогне чрез честен труд във фабриката, младежът бе напуснал селото за голямо съжаление на горещо обичащите го родители и приятели. В продължение на двете години чиракуване във фабриката поведението му бе безукорно и нито едно провинение не предвещаваше ужасното злодеяние, което покоси живота му. Жан-Франсоа Ташрон бе отдавал на самообучение времето, което останалите работници пропиляваха в пиянство или в разврат. Най-щателните издирвания на провинциалното правосъдие, разполагащо с достатъчно време за това, не хвърлиха никаква светлина върху тайната на неговото съществуване. Грижливо разпитана, стопанката на бедно мебелираните стаи, в една от които бе живял Жан-Франсоа, заяви, че никога не било й се случвало да има за наемател такъв високонравствен и почтен младеж. По характер бил благ и приветлив, дори весел. Приблизително година преди престъплението навиците му се били поизменили. Често не нощувал у дома си, понякога няколко нощи подред. Къде спял, в коя част на града — това тя не знаеше. Съдейки по вида на обущата му, допущаше, че наемателят й е бивал на село. Но макар да се отправял извън града, вместо подковани обуща винаги обувал леки обувки. Преди да тръгне, се бръснел, парфюмирал и сменял бельото си. Следствието обхвана в мрежите си подозрителните домове и жените, водещи безпътен живот, но се оказа, че там Жан-Франсоа е непознат. Опита се да получи сведения сред работниците и гризетките, но нито една от девойките с леко поведение не беше се срещала с обвиняемия. Престъпление без видими подбуди е едва ли не неразгадаемо, особено когато престъпникът е млад човек, чийто съзнателен стремеж към образование го издига над останалата част от работниците.
Прокуратурата и следователят се опитаха да обяснят извършеното от Ташрон убийство със страст към картоиграчество; но след подробно разследване стана ясно, че обвиняемият никога не бе вземал карти в ръце.
Отначало Жан-Франсоа възприе поведение на пълно отрицание, което в съда не можеше да устои пред съкрушителната сила на доказателствата, но даде ясно да се почувствува скритата намеса на друго лице, дълбоко сведущо в юриспруденцията или надарено с необикновен ум. Уликите, както в повечето от делата за убийство, бяха много тежки и същевременно незначителни.
Ето главните от тях: отсъствието на Ташрон в нощта, когато е било извършено престъплението, и отказът му да съобщи къде е прекарал тази нощ — обвиняемият не благоволи дори да си осигури алиби; намереното на някакво дърво парче от ризата му, очевидно откъснато от бедната прислужничка по време на борбата и отнесено от вятъра; обикалянето на Ташрон вечерта около дома, забелязано от минувачите, живеещи в предградието, които без убийството не биха си и спомнили за това; самолично направеният ключ от водещата към полето врата, доста сръчно заровен в ъгъла на ямата, където случайно копнал земята господин Де Вано, желаейки да провери дали скривалището няма втори етаж. Следствието в края на краищата откри кой бе продал желязото, кой бе предложил менгемето, както и човека, набавил пилата. Този ключ бе първото указание, насочило следствието по следите на Ташрон, който бе арестуван в гората на границата на департамента, където е очаквал дилижанса. Час по-късно младежът е трябвало да отпътува за Америка.
Накрая макар всички следи от стъпки да бяха старателно изтрити както върху обработваната земя, така и върху пътната кал, селският пазач бе открил отпечатъци от нечии обувки. При извършения обиск у Ташрон подметките на обувките му съвпаднаха напълно с намерените отпечатъци. Това фатално съвпадение окончателно потвърди показанията на наблюдателната наемодателка. Следствието приписа извършеното престъпление на чуждо влияние, а не на еднолично взето решение. Невъзможността да се отнесат наведнъж откритите жълтици навеждаше на мисълта за съучастник. Колкото и силен да е човек, сам не би могъл да отнесе далеч двайсет и пет хиляди златни франка. Ако се предположеше, че такава сума се е намирала във всяко гърне, то за да се изпразнят четирите гърнета, би трябвало да се отиде до тях четири пъти. Но случайно обстоятелство помогна да се определи часът, в който бе извършено убийството. Дочувайки виковете на господаря си, Жан Маласи в ужас скочила, катурвайки при това нощната масичка, на която стоял часовникът — единственият подарък, предложен й от скъперника в продължение на пет години. Пружината на часовника при падането се скъсала и той спрял, показвайки точно два часа след полунощ. Към средата на март, когато бе извършено престъплението, денят просветва между пет и шест часа сутринта. Където и да са били пренесени парите, Ташрон, съгласно приетата от следствието хипотеза, не е могъл да ги отнесе сам. Старанието, с което Ташрон бе заличил чуждите следи, не обръщайки внимание на своите собствени, говореше за някакъв тайнствен помощник.
Принудено да премине към догадки, правосъдието започна да търси причините за убийството в любовна страст. И тъй като предметът на тази страст не се намери в нисшите класи, следствието надникна по-нагоре. Може би някоя жена от буржоазното съсловие, уверена в сдържаността на този младеж с характер на сеид[155] бе започнала роман, чиято развръзка се беше оказала ужасна? Обстоятелствата по убийството до голяма степен потвърждаваха това предположение. Старецът бе убит с лопата. Следователно убийството е било нежелано, непреднамерено, случайно. Двамата любовници са замисляли грабеж, а не убийство. Любовта на Ташрон и скъперничеството на Пенгре — две неумолими страсти, раздухвани от блясъка на златото, се бяха срещнали лице в лице в непрогледния мрак на нощта.
В стремежа си да хвърли що-годе светлина върху тази тайна правосъдието се възползува от правата си, като арестува любимата сестра на Жан-Франсоа, надявайки се с нейна помощ да узнае нещо повече за личния живот на брат й. Дьониз Ташрон от благоразумие отричаше всичко и следователят дори допусна, че знае причините за убийството, макар че в действителност нищо не й беше известно. Задържането й в затвора хвърли петно върху името на бедната девойка.
Обвиняемият проявяваше характер, твърде рядък сред хора, произлезли от народа. Той бе объркал най-ловките „парашутисти“[156], които му подхвърляха, без ни най-малко да подозира предназначението им. За проницателните умове в съда Жан-Франсоа бе престъпник, движен от страст, а не от необходимост подобно на мнозинството обикновени убийци, които, преди да стигнат до ешафода, минават през изправителната полиция и каторгата. В това именно направление се водеха упоритите и предпазливи разследвания, но неизменната сдържаност на обвиняемия оставяше следствието без всякакъв доказателствен материал. След като бе възприета твърде правдоподобната версия за роман със светска дама, на Жан-Франсоа бяха устройвани не една коварни уловки; ала неговата устойчивост всякога тържествуваше над моралните изпитания, на които го подлагаше опитният следовател. Когато, прибягвайки до последната уловка, съдията каза на Ташрон, че лицето, заради което бе извършил престъплението, е разкрито и арестувано, той не трепна и иронично отвърна:
— Много бих се радвал да го видя!
Научавайки обстоятелствата по делото, мнозина споделиха предположенията на следствието, които очевидно се потвърждаваха от мълчанието на обвиняемия. Младият човек, станал за всички загадка, предизвикваше най-жив интерес. Лесно е да се разбере колко възбудено бе общественото любопитство, с какво изострено внимание се следяха съдебните разисквания. Въпреки полицейското дознание следствието се спря на прага на хипотезата, не дръзвайки да проникне в тайната, криеща немалко рискове. В някои юридически случаи полуувереността е недостатъчна за съдиите. Оставаше да се надяват истината да излезе на бял свят в съда, където мнозина престъпници сами се разобличават.
Господин Граслен бе назначен в тази сесия за съдебен заседател и по такъв начин било чрез мъжа си, било чрез господин Дьо Гранвил Вероник научаваше най-малките подробности по криминалния процес, който в течение на петнадесет дни държа в напрежение Лимузен и цяла Франция.
Поведението на обвиняемия потвърждаваше легендата, създала се в града на основание на уликите. Неговият поглед неведнъж се насочваше към местата, където седяха дами от нашето общество, дошли да се наслаждават на вълнуващите перипетии на тази истинска драма. Всеки път, когато ясният, но непроницаем взор на обвиняеми се плъзгаше към редиците на елегантните зрителки, те започваха неспокойно да се озъртат: толкова се бояха да не изглеждат негови съучастнички във всепроникващите очи на обвинителя и на съда!
Безполезните усилия на следствието станаха сега известни и всички научиха какви предохранителни мерки бе взел обвиняемият, за да обезпечи пълен успех на своето злодеяние.
Няколко месеца преди фаталната нощ Жан-Франсоа се бе снабдил с паспорт за Северна Америка. А щом са възнамерявали да напуснат Франция, очевидно дамата е била омъжена — бягството с девойка е неоправдано. Може би грабежът е бил замислен с цел непознатата да заживее после в охолство. Следствието не откри в префектурата нито една докладна записка за издаване на американски паспорт на каквото и да било женско име. За всеки случай бяха запитани префектурите в Париж и в съседните департаменти, но всичко се оказа напразно.
Подробностите, изяснили се в съда, говореха за зряло обмислен план, съставен от необикновен ум. Най-добродетелните лимузенски дами обясняваха странния при обикновени обстоятелства избор на леки обувки за ходене из кал и разкопана земя с това, че престъпникът следял стареца Пенгре, а най-сериозните мъже възторжено уверяваха, че такива обувки са особено полезни, когато желаеш да проникнеш в нечий дом през прозореца и скришом да си ходиш из него. Ясно като бял ден бе, че Жан-Франсоа и възлюблената му (несъмнено млада, красива, романтична — всеки рисуваше във въображението си възхитителен портрет) са решили да завършат фалшификацията, като впишат в паспорта „и неговата съпруга“.
Вечерта комарджиите във всички салони за минута преустановиха играта, за да изкажат своите тънки подозрения, припомняйки си коя от жените бе пътувала през март 1829 година до Париж или съобразявайки коя от тях е могла явно или тайно да се готви за бягство.
С една дума, Лимож се наслаждаваше тогава на собствен процес Фюалдес[157], украсен с една неизвестна госпожа Мансон. Никога провинциален град не е бивал жертва на такова любопитство и възбуда, както Лимож всяка вечер след заседанието на съда. В Лимож сънуваха този процес, в който всичко се обръщаше в полза на обвиняемия, чиито отговори — при препредаване изкусно обосновавани, разширявани и тълкувани — предизвикваха бурни спорове. Когато един от заседателите запита Ташрон защо си бе взел паспорт за Америка, работникът отговори, че се готвел да открие там порцеланова фабрика. Така, не променяйки линията на своята защита, той отново прикриваше съучастницата си и по такъв начин даваше ясно да се разбере, че е извършил престъплението единствено от желание да се сдобие със средства, необходими за изпълнение на честолюбивия му замисъл. В един от най-напрегнатите дни приятелите на Вероник, събрали се в нейния салон привечер, когато се бе почувствувала по-добре, неволно се заеха да търсят обяснение на упорития отказ на обвиняемия да говори. Предишния ден лекарят бе препоръчал на Вероник да се разхожда. Уловила майка си под ръка, сутринта тя тръгна по околни пътища към селската къща на Совиа, където си отпочина. Когато се завърна, реши да не ляга, а да дочака мъжа си. Ето защо не можеше да не чуе спора на приятелите си.
— Ако бедният ми баща беше жив — каза Вероник, — щяхме да узнаем нещо повече, а може би този човек и не би станал престъпник… Но струва ми се, че всички сте си втълпили странна мисъл в главата. Смятате, че в дъното на това престъпно деяние се крие любовен роман; съгласна съм с вас. Но защо мислите, че непознатата е омъжена? Може би той обича млада девойка, чиито родители не желаят да му я дадат?
— Младата девойка рано или късно би станала негова жена по законен път — отвърна господин Дьо Гранвил. — Ташрон е човек, комуто не липсва търпение, той би могъл честно да натрупа състояние, изчаквайки момента, когато всяка девойка може да се омъжи против волята на родителите си.
— Не съм допущала, че такъв брак е възможен — забеляза госпожа Граслен. — Но как се е случило така, че у никого не е възникнало ни най-малко подозрение в градче като нашето, където всички се познават, където всеки вижда какво става у съседа му? За да се обичат двама, нали трябва да се срещат? Какво мислите по това вие, представителите на правосъдието? — запита тя, като гледаше втренчено прокурора в очите.
— Ние всички предполагаме, че жената принадлежи към буржоазното или към търговското съсловие.
— А аз мисля обратното — възрази госпожа Граслен. — Жена от тези кръгове е неспособна на такива възвишени чувства.
Тези думи насочиха всички погледи към Вероник и всеки зачака да чуе обяснението на това толкова парадоксално мнение.
— В часовете на нощните ми безсъници или денем, лежейки в леглото, аз неволно се замислях върху това тайнствено дело и ми се струва, че отгатнах подбудите на Ташрон. Ето защо си мисля, че тук е замесена девойка: омъжената жена има свои интереси, ако не чувства, които изпълват сърцето й и й пречат да стигне до пълна самозабрава, способна да внуши такава голяма страст. Не е нужно да бъдеш майка, за да разбереш любовта, в която майчинските чувства се съединяват с любовното желание. Очевидно този човек е бил обичан от жена, която е искала да бъде негова опора. В своята страст непознатата е вложила талант, какъвто виждаме в прекрасните творби на художниците или поетите. У жените талантът се проявява в друга форма: тяхното предназначение е да създават хора, а не вещи. Нашите деца — това са нашите произведения! Децата са нашите картини, книги, статуи! Нима не сме художници, когато ги възпитаваме, когато с любов и търпение извайваме душите им? Ето защо главата си залагам, че дори ако непознатата не е девойка, то във всеки случай не е и майка. На хората от прокуратурата е нужна женска проницателност, за да доловят множеството изплъзващи им се положения. Ако бях ваша помощница — обърна се Вероник към прокурора, — ние бихме намерили виновната, ако непознатата действително е виновна. И аз като абат Дютей предполагам, че двамата влюбени са замислили да бягат, но тъй като не разполагали с пари, за да живеят в Америка, ограбили злочестия Пенгре. Кражбата е довела до убийство по вашата логика, фатална логика, внушавана на престъпниците от грозящата ги смъртна присъда. Така че — добави тя, като хвърли умоляващ поглед към прокурора — вие бихте защитили доброто си име, ако отстранявайки в обвинението всяка умисъл, спасите живота на този окаяник. Очевидно младият човек е благороден независимо от престъплението си и може би ще изкупи вината си с дълбоко разкаяние. Делата, извършени в знак на разкаяние — ето какво би трябвало да занимава мисълта на правосъдието. Нима и днес в изкупление на прегрешенията си можем само да сложим глава на дръвника или както някога да строим Миланската катедрала?[158]
— Госпожо, вашите съждения са благородни и възвишени — възрази прокурорът, — но дори и да отстраним всяка преднамереност, Ташрон и тогава ще бъде заплашен от смъртна присъда по силата на доказаните утежняващи вината обстоятелства: нощното време, използуването на подправен ключ, проникването в чуждия дом чрез взлом и т.н.
— Значи, вие мислите, че той ще бъде осъден? — запита Вероник като сведе очи.
— Уверен съм в това, обвинението ще се наложи.
От хладните тръпки, разтърсили тялото на Вероник, роклята й сякаш зашумоля.
— Студено ми е — рече тя и като се опря на ръката на майка си, се оттегли в спалнята.
— Днес изглежда много по-добре — си казаха приятелите й.
На следващия ден Вероник бе близо до смъртта. Когато лекарят изрази учудване от състоянието й, тя усмихнато забеляза:
— Не ви ли предупредих, че разходката не ще ми подействува?…
По време на заседанието Ташрон се държеше спокойно — без преднамерена афектация и без лицемерно смирение. В желанието си да развлече болната, лекарят се опита да обясни поведението на обвиняемия, използувано от защитата. По думите на лекаря доверието в способностите на защитника заслепило нещастника — той вярвал, че ще избегне смъртта. Понякога на лицето му се появявала надежда за щастие, по-голямо от щастието да живееш.
Целият предишен живот на този двайсет и три годишен младеж дотолкова противоречеше на довършващото го злодеяние, че защитата видя в спокойствието му потвърждение на своите становища. С една дума, съкрушителните обстоятелства в хипотезата на обвинението изглеждаха толкова неубедителни в романа, създаден от защитата, че главата на обвиняемия бе оспорвана от адвокатите не без шансове за победа. За да спаси живота на своя клиент, адвокатът реши да се сражава ожесточено по въпроса за преднамереността: той прие хипотетично преднамереността на кражбата, но не и преднамереността на двойното убийство, предизвикано от неочакваната развръзка. Успехът изглеждаше съмнителен и за обвинението, и за защитата.
След посещението на лекаря Вероник прие прокурора, който я навестяваше всяка сутрин преди съдебното заседание.
— Прочетох вчерашната реч на защитата — каза тя. — Днес започват възраженията на обвинението. Участта на обвиняемия ме вълнува вече дотолкова, че дори бих искала да го видя оправдан. Не можете ли веднъж в живота си да се откажете от победа? Позволете на адвоката да излезе победител. Моля, подарете ми живота на този клетник, и може би някога ще имате моя!… Хубавата реч, която произнесе адвокатът на Ташрон, породи в умовете съмнения и сега…
— Защо така трепери гласът ви? — запита, странно изненадан, виконтът.
— Знаете ли защо? — извика тя. — Мъжът ми току-що забеляза едно ужасно съвпадение, при моето състояние то може да ми коства живота: ще раждам в деня, когато бъде издадена заповед за екзекуцията на Ташрон.
— Но нима мога да изменя кодекса? — възрази прокурорът.
— Оставете ме! Вие не умеете да обичате — промълви Вероник, като затвори очи.
После отпусна глава на възглавницата и с властен жест показа на виконта вратата.
Господин Граслен енергично, но напразно пледира за оправдаване на обвиняемия, привеждайки подсказания от жена му довод, с който се съгласиха още двама заседатели:
— Ако запазим живота на този човек, семейство Де Вано ще намери наследството на стария Пенгре.
Този неопровержим аргумент доведе до разцепление на гласовете на заседателите: седем срещу пет. Наложи се намесата на съда, но той се присъедини към малцинството на заседателите. Съгласно юридическия регламент на епохата това присъединяване предопредели присъдата. Когато съдът произнесе решението си, Ташрон изпадна в ярост, естествена за човек, изпълнен с огненото жизнелюбие на младостта; но съдии, адвокати, заседатели и публика почти никога не бяха наблюдавали подобно състояние у несправедливо осъден престъпник. Никой не смяташе драмата за приключена с произнасянето на присъдата. Както винаги при подобни случаи ожесточената борба в съда породи две диаметрално противоположни мнения относно виновността на героя, у когото едни виждаха оскърбената невинност, а други — престъпник, понасящ заслужено наказание. Либералите отстояваха невинността на Ташрон не толкова защото бяха уверени в нея, колкото от желание да противоречат на властта. „Как е възможно — казваха те — да осъдиш човек само защото кракът му съвпадал с отпечатъка на друг крак, защото не нощувал у дома си, когато на всички е известно, че всеки юноша би предпочел да умре, вместо да компрометира някоя жена, и защото бил заел отнякъде инструменти и купил парче желязо? При това не е доказано, че е подправил ключа! А синьото парцалче, намерено на дървото, може би го е закачил сам Пенгре, за да плаши врабците, и съвсем случайно съвпада с дупката на Ташроновата блуза. Помислете си само от какво зависи животът на човека! И най-после Жан-Франсоа отрече всичко, а обвинението не посочи нито един свидетел, видял убийството с очите си!“
Либералите подкрепяха, развиваха, тълкуваха доводите и защитната реч на адвоката. „Какво представляваше старият Пенгре? Продънен сандък за пари!“ — казваха острите езици. Така наречените напредничави хора, отричайки святите закони на собствеността, които сенсимонистите бичуваха вече в отвлечената сфера на икономическите идеи, отидоха още по-далеч: „Дядо Пенгре пръв е извършил престъпление. Трупайки злато, този човек е ограбвал страната. Колко предприятия можеха да бъдат облагодетелствувани с тези безполезно залежали капитали! Ощетил е промишлеността и е понесъл заслужено наказание.“ Прислужницата? Съжаляваха я всички.
Дьониз Ташрон, която, отгатвайки уловките на правосъдието, не произнесе при разпита нито една необмислена дума, предизвика всеобщ интерес. Тя стана фигура, подобна в друг смисъл на Джени Динс[159], притежаваща нейното очарование и скромност, набожност и красота.
И така, Жан-Франсоа продължаваше да възбужда любопитството не само в града, но и във всички департаменти и някои романтично настроени жени открито изказваха възхищението си. „Ако под всичко това се крие любов към жена, стояща по-високо от него, той е необикновен човек — казваха те. — И ще видите, че ще умре без страх!“ Хората се обзалагаха: ще проговори ли? Няма ли да проговори?
След произнасяне на присъдата, предизвикала пристъпи на ярост, които без намесата на жандармите можеше да се окажат фатални за някои членове на съда и за зрителите, престъпникът продължи с разяреността на див звяр да заплашва всеки, който се приближаваше към него. Наложи се тъмничарят да му надене усмирителната риза, за да му попречи да посегне на живота си и за да се почувствува сам в безопасност. Победен от тази жестокост, Ташрон не можеше повече да прибягва към насилие и изливаше отчаянието си в бесни викове и погледи, ужасяващи пазачите му и които в средните векове биха обяснили с лудост.
Той бе толкова млад, че жените не можеха да не окайват този озарен от любовта живот, на който бе съдено да секне така рано. „Последният ден на осъдения“,[160] този безполезен бунт срещу смъртната присъда, тази мрачна елегия, излязла неотдавна от печат сякаш специално за случая, бе предмет на всички разговори. И най-после, кой не виждаше на екрана на въображението си неуловимата непозната, нагазила до колене в кръв, изправена като върху пиедестал, на сцената на съда раздирана от ужасни терзания, но обречена да пази невъзмутимо спокойствие в семейното си огнище? От нея също бяха готови да се възхищават, от тази лимузенска Медея с непроницаемо лице, с оловно сърце в бялата си гръд. Може би живееше у тогова или у оногова не негова сестра или братовчедка, дъщеря или жена? Какъв страх трябва да е царувал в семействата! В областта на въображението силата на неизвестното е неизмерима — великолепно е казал Наполеон.
Що се отнася до стоте хиляди франка, отнети от господин Де Вано и напразно търсени от полицията, тук упоритото мълчание на престъпника нанесе пълно поражение на обвинителя. Господин Дьо Гранвил, заместващ тогава в Камарата на депутатите главния прокурор, се опита да пусне в ход изпитаното средство — обеща да смекчи присъдата в случай на признание, но когато се появи пред осъдения, той го посрещна с неистови крясъци, с епилептични конвулсии и изпълнени с ярост погледи, в които ясно просветваше желание да му прегризе гърлото. Сега правосъдието можеше да разчита само на църквата. Съпрузите Де Вано неведнъж идваха при затворническия свещеник абат Паскал. Свещеникът не бе лишен от особения дар, без който не би могъл да заставя затворниците да се вслушват в съветите му. И се опита чрез благодатта на религията да обуздае изстъпленията на Ташрон, да разсее с бащински думи бясното помрачение, разтърсващо тази неукротима душа. Но борбата с такива развихрени страсти лиши от сили бедния абат Паскал.
— Този човек е намерил своя рай тук, на земята — казваше старецът с кроткия си глас.
Клетата госпожа Де Вано се посъветва с приятелките си дали да се опита сама да въздействува на престъпника. Господин Де Вано заговори за споразумение. Стигнал до отчаяние, той предложи на господин Дьо Гранвил да измоли от чичо си помилване за убиеца, ако той върне стоте хиляди франка. Прокурорът отговори, че негово кралско величество не ще се принизи до подобни сделки. Тогава съпрузите Де Вано се обърнаха към адвоката на Ташрон, като му обещаха десет процента от откраднатата сума, ако успее да я възстанови. Адвокатът бе единственият човек, при вида на когото Ташрон не загубваше самообладание; наследниците го упълномощиха да предложи на убиеца други десет процента, с които би могъл да разполага в полза на семейството си. Въпреки всички хитрини на наследниците, въпреки красноречието на адвоката, престъпникът не пророни в отговор нито дума. Разярени, двамата Де Вано пустосваха и проклинаха осъдения.
— Той е не само убиец, но и човек лишен от деликатност! — сериозно заяви господин Де Вано, неслушал никога в живота си знаменитата песен за Фюалдес, когато научи за неуспеха на абат Паскал и разбра, че всичко ще пропадне при евентуално отхвърляне на молбата за помилване. — Защо му са нашите пари там, където отива? Убийство — това още мога да разбера, но безцелната кражба е необяснима. В какви времена живеем, щом хора от обществото се застъпват за такива разбойници?
— Това е нечестно — възмутено повтаряше госпожа Де Вано.
— Но ако върне парите, може да изложи приятелката си — казваше някаква стара мома.
— Ние бихме запазили всичко в тайна! — крещеше господин Де Вано.
— Тогава ще ви обвинят в укривателство! — възрази адвокатът.
— О, мошеник! — приключи разговора господин Де Вано.
Една от дамите, приемани в обществото на госпожа Граслен, разказала й със смях за кавгите на съпрузите Де Вано, жена рядко умна, една от онези, които мечтаят за нравствено прекрасното, изказа съжаление, че осъденият се държи като разярен звяр; искаше й се да бъде хладен, спокоен и пълен с достойнство.
— Но нима не виждате — отвърна Вероник, — че по този начин отстранява съблазните и се съпротивлява на изкушенията? Ташрон съзнателно се превръща в див звяр.
— Впрочем той не произлиза от висшето общество — добави изгнаницата парижанка, — това е обикновен работник.
— Човек от висшето общество отдавна би предал непознатата — забеляза госпожа Граслен.
Тези събития, коментирани и в салони, и в семейни кръгове, тълкувани по хиляди начини от най-острите езици на града, предизвикаха жесток интерес към екзекуцията на Ташрон, чието обжалване на присъдата Върховният съд бе отхвърлил. Какво ще бъде в последните минути поведението на престъпника, който заявяваше, че ще окаже отчаяна съпротива и че не ще позволи да го убият? Ще проговори ли най-после? Ще направи ли признания? Кой ще спечели облога? Ще отидете ли? Няма ли да отидете? А как се отива дотам?
В Лимож затворът и мястото на екзекуциите са разположени така, че да избавят престъпниците от ужаса на продължителното пътуване. Ето защо избраната публика винаги бива ограничена. Съдебната палата, където се помещава затворът, се намира на ъгъла на улица Пале и улица Понт Ерисон. Пряко продължение на улица Пале е късата уличка Монт а Рьогре, водеща към поляната Ен или Арен, където се извършват екзекуциите, на което несъмнено и дължи името си. Кратък е пътят дотук, следователно малко са къщите, малко са и прозорците. А кой от обществото би поискал да се смеси с тълпата, обичайна посетителка на такива места?
Но тази екзекуция, очаквана от ден на ден, бе за голямо учудване на града от ден на ден отлагана, и то ето защо. Благочестивото смирение на обречените на смърт е едно от онези привилегировани за църквата тържества, които винаги оказват огромно въздействие върху тълпата. Разкаянието на престъпника твърде ярко свидетелствува за могъществото на религиозните идеи (да не говорим за чисто християнските интереси, представляващи основна цел на църквата), за да не се дразни духовенството от неуспеха си в такъв излизащ вън от рамките на обикновеното случай. През юли 1829 година положението бе особено изострено от духа на партийните борби, отровили целия политически живот. Партията на либералите тържествуваше, виждайки публичното поражение на „попската партия“ — име, измислено от Монлозие, роялист по убеждения, присъединил се към конституционалистите, които го бяха увлекли по-далеч, отколкото сам той желаеше. Партиите вкупом извършват безчестни деяния, които биха покрили с позор отделния човек; ето защо, когато в очите на тълпата някой олицетворява партията, пък бил и сам Робеспиер, Джефри или Лобардмон[161], то той се превръща в своеобразен изкупителен олтар, на който всички съучастници поверяват тайните си.
Действувайки в съгласие с епархията, съдът отлагаше екзекуцията както за да научи за престъплението всичко, което се бе изплъзнало от вниманието на следствието, така и за да способствува за боговдъхновеното тържество на религията. Но властта на съда не беше безгранична и рано или късно присъдата трябваше да бъде изпълнена. Същите либерали, които от дух на противоречие смятаха Ташрон за невинен и се обявяваха срещу присъдата на съда, сега роптаеха, че не се привежда в изпълнение. Когато е последователна, опозицията често стига до подобни нелепости, тъй като за нея не е толкова важно да бъде права, колкото да злепоставя властта.
И така, в началото на август съдът бе принуден да действува под натиска на оная тъй чужда на будната гражданска съвест мълва, наричана обществено мнение. Денят на екзекуцията бе обявен. При тази изострена обстановка абат Дютей се осмели да предложи на епископа едно последно средство и успехът на неговия замисъл въведе в съдебната драма необикновената личност, която, като обедини всички, стана главно действуващо лице на нашия разказ и по неизповедимите пътища на провидението изведе госпожа Граслен там, където добродетелите й се разкриха в пълния си блясък, където се показа върховна благодетелка на човешкия род и смирена, богобоязлива християнка.
Епископският дом в Лимож е разположен на хълм, над бреговете на Виена, и неговите градини, следвайки естествения строеж на стръмните склонове, се спущат на тераси към реката, опирайки се на мощните, завършващи с балюстради стени. Хълмът е толкова висок, че предградието Сент Етиен на отвъдния бряг на реката сякаш лежи в подножието на последната тераса. Накъдето и да тръгнат разхождащите се, от хълма се открива великолепна панорама с виещата се сред нея река, която се вижда ту по дължината на цялото течение, ту само от бряг на бряг, скривайки се зад завоите. На запад, оставила зад себе си градините на епископството, Виена се устремява към града в изящна дъга, опасваща предградието Сен Марсиал. По-нагоре по течението, недалеч от предградието, се възправя красива селска къща, известна под името Кльозо; тя се вижда ясно от ниските тераси и благодарение на някакво изместване на перспективата изглежда свързана с камбанариите на предградието. Пред къщата се намира чаровният, обрасъл в зеленина остров, който Вероник в дните на своята първа младост наричаше Ил дьо Франс. На изток в далечината се издигат амфитеатрално разположени хълмове. Вълшебната прелест на околността и благородната простота на сградата правят от епископския дворец най-забележителния паметник на града — останалите постройки не блестят нито с избора на строителния материал, нито с архитектурата си.
Отдавна вече свикнал с великолепните пейзажи, достойни за вниманието на любителите на живописни кътчета, абат Дютей, придружаван от господин Дьо Гранкур, заслиза от тераса на тераса, не обръщайки никакво внимание на алените цветове, на оранжевите тонове и на виолетовите оттенъци, с които залезът изпъстряше старите стени, каменните огради, къщите на предградието и водите на реката. Той търсеше епископа, който в това време седеше в ъгъла на последната тераса, под сянката на лозовата беседка, където бе наредил да му донесат десерта, и се наслаждаваше на тихата вечер, която неусетно припадаше от хоризонта. Тополите на острова сякаш разсичаха водата с удължените сенки на вече пожълтелите си корони, които на слънцето блестяха като позлатени. Меките лъчи на залеза, различно отразени от зелените талази на дъбовете, от резедата на младите дървета и от атлазено зелените мъхове, създаваха разкошно съчетание на тонове, навяващи печал. В дъното на долината, обгонвана от лекия вечерен бриз, трептеше, сякаш обсипана с пайети, повърхността на Виена, откроявайки кафявите покриви на предградието Сент Етиен. През висящите мрежи на дивата лоза отдалече се виждаха позлатените от слънцето върхове и камбанарии на предградието Сен Марсиал.
Приглушената глъч на провинциалния град, наполовина скрит в резкия завой на реката, галещият ветрец — всичко разполагаше прелата към душевното спокойствие, което препоръчват хората, занимаващи се с въпросите на храносмилането. Неговите очи неволно се обръщаха към десния бряг на реката, където големите сенки на тополите достигаха откъм предградието Сент Етиен стените на градината, в която бяха убити Пенгре и прислужницата му; но в мига, в който краткото блаженство на епископа бе нарушено от старшите викарии, напомнили му за неприятните събития, очите му тутакси придобиха непроницаемо изражение. Двамата свещеници отдадоха неговата хладина на изненадата от неочакваното посещение, а в действителност прелатът — личност духовно извисена до прозрения — съзираше в пясъчните брегове на Виена разгадката, която напусто търсеха съпрузите Де Вано и правосъдието.
— Монсеньор — каза абат Дьо Гранкур, като се приближи към епископа, — всичко е безполезно и за наше прискърбие ще видим клетия Ташрон да умира непокаян; той ще изрече най-ужасни проклятия против религията, ще обсипе бедния абат Паскал с хули, ще оплюе разпятието, ще отрече всичко, дори и ада.
— Ще изплаши народа — добави абат Дютей. — Това скандално произшествие и ужасът, който то ще предизвика, ще свидетелствуват за нашето поражение и безсилие. Ето защо пътем казвах на господин Дьо Гранкур, че подобно зрелище ще изтръгне не един грешник от лоното на църквата.
Развълнуван от тези думи, епископът положи на небоядисаната дървена маса гроздовата чепка, изтри пръстите си и с жест прикани двамата старши викарии да седнат.
— Абат Паскал не подхвана добре тази работа — продума най-после епископът.
— Последната среща с осъдения го поболя — възрази абат Дьо Гранкур, — иначе той би дошъл с нас и би обяснил трудностите, които правят неосъществими повеленията на ваше преподобие.
— Щом само зърне едного от нас, осъденият с цяло гърло запява неприлични песни и заглушава всяка наша дума — каза младият свещеник, седнал близо до епископа.
Този млад човек, надарен с очарователна външност, се беше облакътил на масата и тънката му бяла ръка небрежно обръщаше гроздовете, избирайки узрелите зърна с непосредността на постоянен сътрапезник или любимец. Свързан с Лиможкия епископ чрез семейни и приятелски връзки, младият свещеник, по-малък брат на барон Дьо Растиняк, действително бе и сътрапезник, и любимец на прелата. Тъй като бе избрал духовното поприще само от материални съображения, епископът го беше взел за личен секретар, за да му предостави време и възможност да се издигне. Името на абат Габриел му обещаваше най-високи санове в църковната йерархия.
— А, значи, ти си ходил там, сине мой? — запита епископът.
— Да, монсеньор. Но едва се бях показал, и този окаяник изрече срещу вас и срещу мен най-непристойни хули; държи се така, че за свещеника е невъзможно да остане при него. Ще позволите ли, ваше преподобие, да ви дам съвет?
— Нека чуем мъдростта на децата, понякога от тяхната уста глаголи сам Бог — каза с усмивка епископът.
— Та нали по негова воля проговори и Валаамовата магарица? — весело откликна младият абат Дьо Растиняк.
— Според мнението на други коментатори тя не съвсем добре е знаела какво говори — отвърна, смеейки се, епископът.
Двамата старши викарий на свой ред се усмихнаха; безобидната шега на прелата бе отправена към младия абат, комуто завиждаха всички духовници и честолюбци, обкръжаващи епископа.
— Струва ми се — каза младият абат, — че следва да помолим господин Дьо Гранвил за допълнително отлагане на екзекуцията. Когато осъденият узнае, че дължи няколко дни отсрочка на нашето застъпничество, може би ще си даде вид, че ни слуша, а ако ни изслуша…
— Не ще промени поведението си, виждайки, че то е изгодно за него — прекъсна епископът любимеца си. — Господа — продължи той след кратко мълчание, — известни ли са всички тези подробности в града?
— Няма дом, в който да не се говори за тях — отвърна абат Дьо Гранкур. — А сега говорят само за абат Паскал, съкрушен от безполезната борба с осъдения.
— Кога трябва да бъде екзекутиран Ташрон? — запита епископът.
— Утре, в пазарния ден — продума тихо абат Дьо Гранкур.
— Господа, религията не може да претърпи поражение! — заяви епископът. — Колкото по-голямо внимание предизвиква това дело, толкова по-решително ще се стремя към блестящо тържество. Църквата се намира в трудно положение. Длъжни сме да извършим чудо в този промишлен град, където метежният дух против религиозните и монархическите доктрини е пуснал дълбоки корени, където породената от протестантизма разрушителна мирогледна система, именувана днес либерализъм и готова утре да приеме друго име, е обхванала всяко мислещо същество. Идете, господа, при виконт Дьо Гранвил — той е предан на църквата от цялата си душа, — кажете му, че ние изискваме неколкодневна отсрочка. Аз сам ще отида при злочестия затворник.
— Вие, монсеньор! — учуди се абат Дьо Растиняк. — Но не е ли твърде много онова, което възможният ви неуспех поставя на изпитание? Вие може да отидете там само ако бъдете уверен в успеха си!
— Ако ваше преподобие позволи да изкажа мнението си — намеси се абат Дютей, — надявам се да осигурим духовното тържество на религията в това печално дело.
Прелатът сдържано кимна с глава, което показваше колко малко вярва в здравия разум на старши викария.
— Ако някой може да въздействува върху тази непокорна душа и да я върне в лоното на църквата — продължи абат Дютей, — това е само свещеникът от неговото село, господин Боне.
— Един от щастливците, над които простирате покровителствената си десница — забеляза епископът.
— Монсеньор, свещеникът Боне принадлежи към онези хора, които сами се покровителствуват със своята войнствуваща добродетелност и ангелско усърдие.
Този скромен и прост отговор бе посрещнат с мълчание, което би смутило всеки друг, но не и абат Дютей. Така изреченото възражение се отнасяше до непризнатите люде и тримата пастири видяха в него един от онези смирени, но безупречни и ловко заострени сарказми, с които си служат духовните лица, умеещи да казват именно това, което искат да кажат, без да нарушават най-строгите правила на благоприличието. Но случаят не бе такъв, абат Дютей съвсем не мислеше за сарказми.
— Отдавна вече слушам за този свят Аристид — отвърна с усмивка епископът. — Ако скрия от света такъв талант, това от моя страна ще бъде несправедливост или предубеждение. Вашите либерали хвалят господин Боне като човек, принадлежащ към партията им, но аз искам сам да преценя този селски апостол. Идете, господа, при главния прокурор и го помолете от мое име за отсрочка. Ще почакам отговора, преди да изпратя нашия мил абат Габриел в Монтеняк да доведе светия човек. Ще предоставим на негово свещенство възможност да сътвори чудо.
Изслушал думите на прелата, абат Дютей почервеня, по не показа, че му бяха неприятни. Двамата старши викарии мълчаливо се поклониха и оставиха епископа насаме с любимеца си.
— Тайната на изповедта, до която се домогваме, несъмнено е погребана там — каза епископът на младия абат, като му показа тополите, скриващи самотната къща, запиляна между острова и предградието Сент Етиен.
— И аз мисля така — отвърна Габриел. — Не съм следовател, а не искам да бъда и шпионин; но ако бях съдия, бих научил името на жената, която трепери при всеки шум, при всяка дума и която съумява да запази невъзмутимо външно спокойствие, страхувайки се да не сподели съдбата на престъпника. Впрочем тя няма от какво да се бои: аз видях човека, той ще отнесе в гроба тайната на своята пламенна любов.
— Малък хитрецо — каза епископът, като дръпна ухото на секретаря и посочи озарения от последните лъчи на залеза простор между острова и предградието Сент Етиен, към който бе прикован погледът на младия духовник. — Правосъдието би трябвало да се насочи там, нали така?…
— Аз посетих убиеца, за да проверя подозренията си, но той е обкръжен от шпиони; ако можех да поговоря с него, сигурно бих открил жената, заради която отива на смърт.
— Да мълчим — рече епископът, — ние не служим на земното правосъдие и не на криминални дела сме съдници, а на човешки съвести. Достатъчна е една глава. Впрочем рано или късно тази тайна ще се разкрие за църквата.
Проницателността, с която навикът към размишления дарява свещениците, е значително по-дълбока от проницателността на съдии или полицаи. Съзерцавайки от височината на своите тераси мястото на ужасното престъпление, прелатът и неговият секретар действително в края на краищата проникнаха във все още неразгаданата въпреки всички уловки на следствието и разискванията на съдебните заседатели тайна.
Господин Дьо Гранвил играеше вист у госпожа Граслен и тъй като трябваше да изчакат завръщането му, отговорът на прокурора бе донесен до знанието на епископа едва към полунощ. В два часа след полунощ абат Габриел се отправи с каретата на епископа за Монтеняк. Департаментът Монтеняк, отстоящ от града на около девет левги, е разположен в онази част на Лимузен, която върви покрай Корезките планини и граничи с департамента Крьоз. И така, младият абат напусна Лимож, кипящ от бурни страсти в предвкусване на определеното за сутринта зрелище, на което отново не бе съдено да се осъществи.
Свещениците и благочестивите люде са склонни да съблюдават в паричните дела най-голяма пестеливост. Беднота ли е това, или егоизъм, породен от уединения им живот и способствуващ за развитието на вроденото в човека скъперничество? Или сметка и разумна пестеливост, налагани от нуждите на благотворителността? На различните характери съответствуват различни тълкувания. Понякога нежеланието да бръкнеш по-дълбоко в джоба си се крие под ласкаво добродушие, понякога се показва неприкрито, но по време на пътешествие се проявява особено ярко. Габриел дьо Растиняк, най-красивият от всички млади хора, свеждали глава в олтарите над светите дарове, не даваше на пощальоните за чай повече от трийсет су и затова пътуваше много бавно. Пощальоните возят много почтително епископите, които обикновено само удвояват установеното заплащане, но не причиняват никаква вреда на епископската карета от страх да не си навлекат неприятности. Абат Габриел за пръв път пътуваше сам; при всяка смяна на конете ласкаво приканваше пощальоните:
— Побързайте, господа пощальони.
— Ние замахваме с камшика само ако пътниците замахват с кесията си — му отвърна някакъв стар пощальон.
Младият абат се сви в каретата, така и неразбрал отговора. За да се развлече, той започна да разглежда обкръжаващата го природа и изкачи пеша множество възвишения, по които преминава пътят от Бордо за Лион.
На пет левги от Лимож, след причудливите извивки на Виена и прелестните дъбрави по склоновете на Лимузен — места, особено в Сен Леонар, напомнящи Швейцария, — пейзажът, доскоро ведър и спокоен, става мрачен и печален. Погледът се губи в обширни изоставени земи, в сухи степи без трева и без коне, със сключени над тях хоризонти. Корезките планини не предлагат на окото отвесните сипеи и живописните котловини на Алпите, нито горещите дефилета и голите чукари на Апенините и още по-малко величието на Пиренеите. Техните вълнообразни, заоблени от бавното течение на водите очертания говорят за мъртвешкото спокойствие, настъпило след всемирната катастрофа. Тези меки линии, свойствени почти на всички възвишения във Франция, може би не по-малко от климата са й спечелили в Европа названието щастлива Франция. Но ако плоската равнина, заключена между прекрасните пейзажи на Лимузен, Оверн и Марш, може да извика у мислителя или поета образа на безкрая, толкова ужасяващ за някои души, ако подбужда към мечтателност жената, скучаеща в каретата си, за местния жител природата на този край е сурова, дива и безжалостна. Почвата на необятните посърнали равнини е неплодородна. Само близкото съседство на столичен град би могло да повтори тук чудото, извършено за последните две столетия в Бри. Но тук липсват големи градове, способни да оживят пустини, в които агрономът вижда неблагодарен терен, където цивилизацията е в залез, където пътникът не намира нито гостилница, нито пленяващата го живописност. Възвишените души не ненавиждат тези степи; напротив, съзират в тях сенки, необходими в безбрежната картина на природата. Неотдавна Купър[162], този толкова меланхоличен талант, великолепно показа цялата поезия на глухите необитаеми кътчета в своята „Прерия“. Тези наши равнини, лишени от растителност и покрити с безплодни минерални отломъци, тези мъртви земи, осеяни с камъни, тази пустош, лишена от дъх на свежест, са предизвикателство, отправено към цивилизацията. Франция е длъжна да реши своите нерешени задачи, както англичаните ги решиха за Шотландия, където неизтощимото търпение и неотстъпната борба с природата превърнаха непроходимите буренаци в цветущи ферми. Изоставена в диво, първобитно състояние, тази недокосната обществена целина поражда малодушие, леност, слабост, предизвикана от липса на храна, и престъпност, когато нуждата заговори твърде властно.
Това е с няколко думи старата история на Монтеняк. Какво можеха да сторят хора, живеещи в край, забравен от властта, изоставен от аристокрацията и отхвърлен от промишлеността? Да обявят война на обществото, пренебрегващо своя дълг! Ето защо жителите на Монтеняк до неотдавна съществуваха чрез кражби и убийства както някога планинските шотландци. Вглеждайки се внимателно в тази печална и неприветлива местност, мислещият наблюдател ще разбере лесно защо само до преди двайсет години монтенякци воюваха с обществеността.
Голямото плато, отсечено от една страна чрез бреговете на Виена, а от другите две чрез живописни долини в провинциите Марш и Оверн и заключено чрез веригата на Корезките планини, напомня, като изключим обработваната площ, платото Бос, отделящо басейна на Лоара от басейна на Сена, платото на Турен, на Бери и още толкова други, подобни на тях и достатъчно многочислени, за да създават сериозни грижи на държавното управление. Та това е просто нечувано! Всички се окайват, че народните маси се домогват до висшите слоеве на обществото, а правителството не може да се противопостави на този натиск в страна, където по статистически данни няколко милиона хектара земя са целина, при което в някои места, като например в Бери, тя е чист чернозем. Голяма част от тези земи, които биха осигурили препитание на цели села и биха дали огромни добиви, принадлежи на социално неприспособими общини, отказващи да я продадат на предприематели само за да запазят правото си да пасат на нея стотина крави. Върху всички тези изоставени земи е написана думата „негодност“. Всяка земя е плодородна посвоему. Тук не се касае до отсъствие на работна ръка или на добра воля, а до съзнание и организационен талант. Във Франция до ония времена платата се принасяха в жертва на долините. Правителството насочваше своите грижи, своята помощ там, където изгодата говореше сама за себе си. Голяма част от тези пустеещи земи са лишени от вода — условие от първа необходимост за всяка родитба. Медоносните мъгли, които със своите окиси биха могли да подобрят тези мъртви, сиви земи, не успяват дори да уседнат: вятърът бързо ги разнася, тъй като тук няма дървета, които другаде ги задържат и поглъщат благотворната им влага. Дървесните насаждения тук биха имали неоценимата стойност на евангелска проповед. Откъснати от най-близкия до тях град чрез непреодолима за бедняка пустиня, жителите на тези места не разполагаха с пазар за оскъдната си стока дори когато с много труд и мъка произвеждаха нещо; съседните гори ги снабдяваха само с гориво и с несигурните плодове на бракониерството; зиме биваха обречени на глад. Тъй като земята е непригодна за посеви, нещастниците нямаха нито добитък, нито земеделски сечива и се хранеха с кестени. Този, който, разглеждайки зоологическия музей, е забелязал какво тягостно впечатление прави оцветеният в кафяво животински свят на Европа, ще разбере може би каква тъга навява зрелището на тези сиви плата, напомнящи постоянно за своето безплодие. В тях няма свежест, няма сенки, нито контрасти, няма следа от мисъл, от образ, стоплящи сърцето. Най-жалкото, криво ябълково дръвце тук радва като отколешен приятел.
От разклонението на шосето през равнината тръгваше неотдавна прокараният от департаментските власти път. На разстояние няколко левги, в подножието на неголям хълм, както това подсказваше името му, се намираше Монтеняк[163], център на кантон, влизащ в един от окръзите на департамента Горна Виена. Хълмът също принадлежи към монтенякския кантон, обединяващ равнинната и планинската природа. Със своите възвишения и низини тази община прилича на малка Шотландия. На една левга зад хълма, в подножието на който се е приютило селото, се издига първият връх на Корезката планинска верига. Наоколо се простира безкрайната така наречена монтенякска гора, която започва от монтенякския хълм, спуска се по него, пълзи по урви и отвесни ридове, оставяйки на места големи празнини, обгръща върха и чрез остър набег по крутия скат стига чак до обюсонския път. Този скат господствува над дефиле, по което минава големият път от Бордо за Лион. Често карети, ездачи и пешеходци биваха изненадвани в това опасно дефиле от крадци, чиито злодеяния оставаха ненаказани — мястото бе крайно благоприятно за това: промъквайки се по известни само на тях пътеки, разбойниците се укриваха в непристъпните гъсталаци на гората. Подобен край не може да разполага с правосъдие, способно да тръгне по следите на злодеянието. Тук няма строителство, няма пътища. А без пътни съобщения са неосъществими търговия, промишленост, обмяна на идеи, както натрупване на каквито и да било богатства, тъй като първоначално възниква идеята, а всички физически осезаеми чудеса на цивилизацията са само резултат от нейното приложение. Мисълта неизменно е отправна и крайна точка на всяко общество. Историята на Монтеняк е потвърждение на тази аксиома на социалната наука. Когато властите получиха възможност да се заемат с неотложните материални нужди на Монтеняк, те изсякоха гората в дефилето и възложиха на жандарми да съпровождат пощата до следващата смяна. Но за срам на жандармерията словото, а не мечът, свещеник Боне, а не лесничеят Шервен спечелиха тази гражданска битка, изменила нравствената същност на населението. Преизпълнен от свята любов към злочестия край, свещеникът замисли да го възроди — и осъществи своята цел.
Пътувал около час сред осеяни с камъни и потънали в прах изсъхнали равнини, където мирно бродещи на ята яребици тежко излитаха, дочули шума от екипажа, абат Габриел като всички попаднали тук пътници изпита облекчение, когато отдалеч съгледа покривите на селото.
При влизане в Монтеняк се натъквате на една от онези любопитни пощенски станции, каквито може да видите само във Франция. Вместо фирма над жалката, полусрутена конюшня, където не се мярка нито един кон, се мъдри, закована с четири гвоздея, дъбова дъска, на която честолюбивият пощальон с черно мастило е написал: „Конска поща“. Вместо праг пред отворената врата стърчи, поставена на ръба, друга дъска, за да предпазва от дъждовната вода пода на конюшнята, разположена по-ниско от нивото на пътя. Отчаяният пасажер може да види овехтели, износени впрегатни принадлежности, вече едва ли годни да устоят на първите резки движения на коня. Конете обикновено са в полето, на ливадата, където искате, но не и в конюшнята. Ако случайно се намират в конюшнята, то те ядат; ако вече са се нахранили и са на разположение, пощальонът е на гости у леля си или у братовчедка си, а не е ли там, кара сено или спи; никой не знае къде е; трябва да чакаш, докато някой тръгне да го търси, но все едно — пощальонът идва само след като си е свършил всички работи; когато най-после се появи, минава безкрайно много време, докато си намери жилетката, камшика или впрегне конете. От прага на къщата уплашено наднича дебела жена; тя е загубила търпение повече от пътника и желаейки да го умилостиви, бяга насам-натам, по-бърза от самите коне. Представила ви се като стопанка на пощата, тя ви съобщава, че мъжът й работи на полето.
Епископският любимец слезе от каретата, спряла пред точно такава конюшня: стените й приличаха на географска карта, а сламеният покрив бе обрасъл с треволяци дотолкова, че се огъваше под тежестта им. Абатът помоли стопанката след час всичко да бъде готово за отпътуване и запита за пътя към дома на свещеника; добрата жена му показа между две къщи пътеката, която водеше към църквата, и добави, че зад нея бил домът на отец Боне.
Докато младият абат се изкачваше по оплетената в храсти камениста пътека, стопанката разпитваше пощальона. По целия път от Лимож до Монтеняк всеки предшествуващ пощальон съобщаваше на своя отменящ го събрат за намеренията на епископа, разгласени от градския пощальон.
И така, докато жителите на Лимож, ставайки от сън, подхващаха разговори за екзекуцията, очакваща убиеца на дядо Пенгре, във всички крайпътни села хората се радваха на току-що издействуваното от епископа помилване за невинния човек и подлагаха на преценка и съмнение мнимите грешки на човешкото правосъдие. Когато по-късно Жан-Франсоа бе екзекутиран, навярно е бил превъзнасян като мъченик.
Направил няколко крачки по стръмната пътека, обсипана с червени есенни листа и с черни трънки и къпини, абат Габриел се обърна, подчинявайки се на неволното желание да огледа местността, където бе попаднал за първи път, или на органично вроденото в човека любопитство, свойствено също на кучетата и конете. И той разбра човешката драма на Монтеняк при вида на няколкото оскъдни извора по склоновете на хълма и тясната рекичка, покрай която минаваше департаментският път, съединяващ центъра на окръга с префектурата. Както във всички села по това плато, къщите в Монтеняк бяха построени от неизпечен кирпич. Тухли можеха да се видят само в домове, построени след пожар. Покривите навсякъде бяха сламени. Всичко тук говореше за нищета. Пред селото се простираха извоювани от равнината поля с ръж, ряпа и картофи. По склоновете на хълма Габриел съгледа няколко изкуствено оросявани ливади, където се отглеждаха прочутите лимузенски коне, които, казват, ни били останали в наследство от арабите, дошли през Пиренеите във Франция, за да паднат между Поатие и Тур от секирите на франките, сражавали се под командуването на Шарл Мартел. Върхът на хълма бе поразен от суша. Изгорените, червено-кафеникави петна издаваха безплодна почва, на която расте само непретенциозният кестен. Грижливо събираната вода за оросяване оживяваше единствено обкръжените с кестенови дървета и с жив плет ливади, където растеше онази тънка, рядка, ниска и почти сладка трева, с която изхранват породата горди и нежни коне, не особено издръжливи, но с превъзходни качества в родните си места и предразположени към неблагоприятни промени извън тях. Няколко млади черничеви дървета свидетелствуваха за усилията да се произвежда коприна. Както повечето села в света, Монтеняк притежаваше една-единствена улица, по която минаваше междуселският път. Селото се делеше на Горен и Долен Монтеняк, нарязани от пресечки, съединяващи се с главната улица под прав ъгъл. Над редицата къщи, разположени в подножието на хълма, се открояваха пъстроцветни терасовидни градини; до пътя водеха стъпала, издълбани в земята, както и каменни стъпала, а на тях тук-там седяха старици — коя с плетиво в ръце, коя люлеейки дете — и поддържаха разговора между Долен и Горен Монтеняк, подвиквайки си през обикновено пустия път; по този начин новините не закъсняваха да прелетят от единия край на селото до другия. Всички градини бяха пълни с овощни дървета, със зеленчуци; покрай задната ограда всички имаха пчелни кошери. Под пътя се простираше успоредно друга редица къщи с градини, наведени над реката, чието течение отбелязваха зелените ивици на великолепно израсналия коноп и дървета, обичащи влагата; някои къщи, както и пощата, се намираха в низината, което благоприятствуваше тъкачеството; почти над всички хвърляха сянка могъщи шумнати орехи — дървото на плодородната почва. От тази страна, в отдалечения от равнината край на селото, се виждаше къща, значително по-голяма и по-приветлива от обикновените селски колиби и обкръжена от други, също добре поддържани къщи. Тази махала, отделена чрез градини от останалата част на селото, още тогава носеше наименованието „Ташронови“, запазено и до днес. Сама по себе си общината Монтеняк бе малка, но в нея влизаха трийсетина частни имения. В долината, някъде към реката, пояси жив плет, каквито се срещат в долините на Марш и Бери, очертаваха пътя на пролетните води, сякаш обрамчвайки със зелени ресни селото, запиляно в равнината като кораб в открито море.
Когато семейство, стопанство, село, община преминат от жалко до задоволително състояние, макар и недостигнали още охолство, нито дори заможност, този обновен живот изглежда толкова естествен за създателите си, че страничният наблюдател не може да обхване грандиозните усилия, безкрайно дребни на вид, но велики с упорството си, да отгатне труда, вложен в основите на делото, онези позабравени вече изпитания и отшумялата битка, направила възможни първите доловими за окото промени. Ето защо младият абат не откри нищо забележително, когато съзерцаваше приветливия пейзаж. Нему бе неизвестно състоянието на този край до пристигането на свещеника Боне.
Абат Габриел продължи да се изкачва по стръмната пътека и скоро отново зърна над градините на Горен Монтеняк църквата и дома на свещеника, които бе забелязал още отдалеч, и неясно очертаващите се зад тях величествени, обвити в пълзящи растения развалини на стария монтенякски замък, една от резиденциите на херцог Наварски в дванадесетото столетие. Пред свещеническия дом, очевидно построен някога за главния пазач или за управителя, се простираше дълга, засадена с липи тераса, от която се откриваше гледка на всички страни. За древността на стълбата и поддържащите терасата стени говореха причинените от безжалостното време разрушения. Между каменните плочи на стъпалата, разместени от незабележимия, но постоянен натиск на растителността, бяха изникнали бурени и висока трева. Нисък, стелещ се по камъните мъх покриваше всяко стъпало с яркозелен килим. Разнообразни пълзящи растения, лайка, венерина коса на гъсти туфи надничаха от всички пукнатини, прорязали старите стени въпреки дебелината им. Природата бе нахвърлила върху сивите камъни многоцветно покривало от кичеста папрат, виолетови кученца със златисти плодници, синьо усойниче и висок кафяв хвощ с такова изящество, че камъкът, подаващ се само изрядко под великолепния килим, изглеждаше като второстепенен детайл. На терасата пред самата къща имаше цветна градинка с лехи, оградени с чемшир, а зад къщата се белееше скала, от която бяха поникнали хилави, огънали се като пера дръвчета. Развалините на замъка се извисяваха и над къщата, и над църквата. Здраво построеният от камък и вар двуетажен дом бе увенчан с огромен полегат покрив с два върха над просторен и съдейки по вехтите капандури, празен таван. Долният етаж се състоеше от две стаи, разделени с коридор, в дъното на който дървена стълба водеше към втория етаж, също с две стаи. Малка кухня бе прилепена към къщата откъм двора, в който се намираха конюшнята и оборът, напълно празни, неизползувани, изоставени. Между църквата и дома на свещеника се простираше зеленчукова градина. Полуразрушена галерия водеше от дома до килията, където се съхраняваха църковните одежди.
Когато видя тези четири прозореца със стъкла в оловни решетки, кафявите мухлясали стени, грубо издяланата и пропукана като кибритена кутия врата, младият абат, далеч не разнежен от наивната прелест на това кътче, от този свят, наситен с цветове, с ухания на непознати растения и треви, обхванали покрива и потъмнелите первази, или от лозата, надничаща с листата и с гроздовете си в прозорците, сякаш за да внесе в дома романтиката и свежестта си, се почувствува неизказано щастлив, че му предстоеше да бъде епископ, а не селски свещеник.
Този всякога отворен дом сякаш принадлежеше на всички. Абат Габриел влезе в съседната на кухнята трапезария и намери мебелировката й за твърде оскъдна: стара дъбова маса на четири вити крака, облечено в дамаска кресло, дървени столове и вехт сандък вместо бюфет. В кухнята ни жива душа освен една котка, подсказваща присъствието на жена. Другата стая служеше за гостна. Надниквайки в нея, младият духовник видя небоядисани дървени кресла с меки седалки. Панелите и таванските греди бяха от кестен, почернял като абанос. Обстановката допълваха стенният часовник в зелена, изпъстрена с цветя кутия, маса, покрита с износена зелена покривка, няколко стола и два свещника на камината, а между тях восъчно изображение на младенеца Исус под стъклен похлупак. Камината, украсена с груба дървена резба, бе скрита чрез книжен параван с изрисуван добрият пастир, носещ на плещи агнеца си, несъмнено подарък от дъщерята на кмета или на мировия съдия в знак на признателност за грижите по нейното възпитание. Жалкият вид на къщата будеше съжаление: някога белосаните с вар стени сега бяха изтрити до лъскавина на височина на човешки ръст; стълбата с широки перила и с дървени стъпала, макар и поддържана чисто, се тресеше под нозете. В дъното срещу входната врата имаше друга, също отворена врата, през която абат Дьо Растиняк съгледа миниатюрна зеленчукова градинка, затворена като с крепостна стена в белезникавата и ронлива скала, край която се редяха кичести, ала зле поддържани лози с листи, като че разядени от проказа. Абатът се върна назад и взе да се разхожда из алеите на първата градина, откъдето се откриваше великолепният пейзаж на разположената под селото долина — истински оазис в края на необятните равнини, напомнящи спокойно море, забулено от лека утринна мъгла. А в дъното се виждаха от една страна яркото петно на бронзовата гора, от друга — църквата и развалините на замъка по планинските хребети, като врязани в небесната синева!
Заслушан в скърцането на пясъка под нозете си, абат Габриел бродеше по алеите, образуващи звезди, кръгове и ромбове, и поглеждаше ту към селото, където забелязалите го селяни вече започваха да се събират из улицата на групички, ту към пресичаната от каменисти пътища и лъкатушеща между върбите рекичка зелена долина, която така рязко се отличаваше от безутешните степи. И тук младият абат бе обхванат от чувства, изменили целия ход на мислите му: той се възхити от покоя на тези места, вдъхна с пълна гръд чистия въздух и усети постепенно как го преизпълва безметежността на този живот, прост и велик с библейската си чистота и първичност. И почувствувал внезапно неповторимата красота на този стародавен домашен свят, абатът се върна да разгледа по-отблизо дома на свещеника. Малко момиче, очевидно натоварено да пази дома, но вместо това излязло да похапне нещо в градината, дочу по настлания с плочи под на първия етаж стъпки на човек, чиито обуща скърцаха, и веднага дотича. Смутено, че бе изненадано с една ябълка в ръка и захапало друга, то не можа да произнесе нито дума в отговор на въпросите на този красив младичък абат. Малката и не подозираше, че има такива пременени абати — с белоснежна батистена риза, с подрасник от тънко черно сукно без едно петънце или гънчица.
— Господин Боне — заговори най-после то, — господин Боне служи, а госпожица Юрсюл е в църква.
Абат Габриел не бе забелязал галерията, съединяваща жилището на свещеника с църквата; излязъл отново на пътеката, той се отправи към главния вход. Покритият портал бе обърнат към селото; в църквата водеха изтрити, неравни каменни стъпала, възлизащи над площада, изровен от пролетните води и обграден по волята на протестанта Сюли с кичести брястове.
Тази църква, една от най-бедните във Франция, където те и без друго са бедни, приличаше на огромен хамбар, с издаден над вратата навес, опиращ се на дървени или кирпичени стълбове. Построена както свещеническият дом от камъни и вар, с издигната впоследствие четириъгълна камбанария без връх и с покрив от големи кръгли керемиди, църквата блестеше отвън не с разкошните ваяния на скулптурата, а с играта на светлини и сенки върху орнаменти, замислени, изрязани и украсени от самата природа, която в това отношение знае не по-малко от Микеланджело. По стените около входа пълзяха жилавите стъбла на бръшляна, изпъкващи между листите като вени на анатомически рисунък. Това покривало, нахвърлено от времето, за да прикрие нанесените от него рани, бе изпъстрено: есенни цветя, поникнали из пукнатините, и даваше убежище на множество сладкопойни птици. Прозорецът във вид на розетка над навеса на портала бе обкръжен от сини камбанки, напомнящи първата страница на богато изписан требник. Страничната фасада, обърната към дома на свещеника, не притежаваше такова обилие на цветове: тя гледаше на север и по стената се стелеха само сиви и червеникави мъхове. Но затова пък задната и противоположната странична фасада, които излизаха към гробището, радваха окото с пищен и ярък цъфтеж. В пукнатините между камъните растяха малки дръвчета и между тях бадем — емблема на надеждата. Два гигантски бора зад църквата заместваха гръмоотвода. За главно украшение на гробището, заобиколено с ниска полусрутена ограда, стигнала вече до половин човешки ръст, служеше железен кръст на каменна основа, украсен с осветен на Великден чемшир в изпълнение на един от позабравените в градовете християнски обичаи. От всички пастири само селският свещеник може в деня на възкресение Христово да каже на мъртъвците си: „На онзи свят ще бъдете щастливи!“
Тук-там над обрасли с трева купчини пръст стърчаха полуизгнили кръстове.
Вътрешната украса на храма съответствуваше напълно на поетично смирената външност, украсена единствено от ръката на времето, било някога милостиво. В църквата погледът се насочваше преди всичко към свода, обкован с дъски от кестеново дърво, на което годините бяха придали богатите тонове на благородните дървесни видове в Европа. Сводът лежеше върху здрави, разположени на равни разстояния подпори, почиващи на напречни греди. Нито едно украшение по четирите белосани с вар стени! Нищетата правеше миряните на тази енория иконоборци, без сами да осъзнават това. На настлания с плочи под бяха наредени дървени скамейки, а светлината проникваше в църквата през четири странични прозореца с оловни рамки. Върху олтара, имащ форма на гроб, се виждаха разпятие, дарохранителница от орехово дърво с проста, изящна резба, осем свещника от боядисано в бяло дърво с икономични свещи и две порцеланови вази с изкуствени цветя, които би изхвърлил вратарят на всеки борсов посредник и с които смирено се задоволяваше Бог. За лампа в храма служеше неголямо кандило, поставено в посребрен меден съд за светена вода и повесено на копринени шнурове, попаднали тук от някой разрушен замък. Кръщелният купел бе дървен, както катедрата и някакво подобие на ложа за епитропите, най-почитаните люде в селото. Олтарът на Дева Мария представяше на обхванатите от религиозен екстаз богомолци две цветни литографии в позлатени рамки. Боядисан бе в бяло, украсен с изкуствени цветя в позлатени дървени вази и покрит с фестонирано покривало от грозна сивочервеникава дантела.
Високият тесен прозорец в дъното на църквата, с голямо червено памучно перде, произвеждаше магически ефект. Тази богата пурпурна завеса хвърляше розови отблясъци върху варосаните стени, сякаш божествена мисъл озаряваше олтара и обгръщаше вътрешността на църквата, за да я стопли. В коридора, отвеждащ към килията, където се съхраняваха църковните одежди, висеше дървена нескопосно боядисана статуя на покровителя на селото, свети Жан-Батист с агнеца.
При цялата й бедност църквата не бе лишена от мека хармония, която особено изпъква в боите и винаги трогва добрите души. Топлите кафяви тонове на дървото чудесно открояваха чистата белота на стените и се съчетаваха с тържествуващия пурпур, озаряващ олтара. Това строго триединство на цветове напомняше великата католическа идея. Ако при вида на този окаян Божи дом първото чувство бе недоумение, то скоро отстъпваше място на възторг, примесен с жал: нима в храма не бе отразена нищетата на целия този край? И не бе ли той в наивната си простота подобен на дома на свещеника? Впрочем църквата бе чиста и добре поддържана. Тук всичко дишаше уханието на селски добродетели, нищо не говореше за безредие и немара. Макар проста и груба, тя бе обитавана от молитвата, в нея трептеше душа и всеки неволно чувствуваше това.
Абат Габриел неусетно се вмъкна в църквата, стараейки се да не наруши дълбоката съсредоточеност на богомолците, застанали на две групи пред главния олтар. На това място, където от тавана се спускаше лампата, олтарът бе отделен от центъра на църквата чрез доста примитивно перило от кестеново дърво, с преметната върху него покривка, използувана при причестяване. От двете страни на центъра стояха двайсетина селяни и селянки. Потънали в гореща молитва, те не обръщаха никакво внимание на чужденеца, крачещ по тясната пътека между двата реда скамейки. Спрял се под лампата, откъдето се виждаха двата образуващи кръст странични олтара, единият от които водеше към килията с църковните одежди, а другият — на гробището, абат Габриел забеляза в последния облечено в траур семейство, коленичило на каменните плочи — тук нямаше скамейки. Младият абат подви коляно на стъпалото пред оградката, отделяща амвона от олтара, и започна да се моли, наблюдавайки изпод око необяснимото все още за него зрелище. Евангелието бе прочетено. Свещеникът сне от себе си епитрахила и слизайки по стъпалата на олтара, се отправи към перилото. Подготвен за това, младият абат се притисна към стената, преди господин Боне да го забележи. Удари десет часът.
— Братя — с треперещ глас подхвана свещеникът, — в този час синът на нашата енория се готви да заплати своята дан на земното правосъдие; той отива на смъртни мъки и ние отслужваме святата литургия за упокоение на душата му. Да съединим молитвите си и изпросим от Бога да не изоставя чедото си в последните му минути, та с покаяние да заслужи на небето милостта, която му бе отказана на земята. Гибелта на този нещастник, от когото очаквахме да бъде жив пример и въплъщение на добродетелта, може да се обясни само с престъпване на религиозните повели.
Тук свещеникът бе прекъснат от риданията на облечените в траур хора; по този пристъп на отчаяние и мъка младият абат разпозна в тях близките на Ташрон, макар и никога дотогава да не беше ги виждал. До самата стена отдясно стояха мъж и жена по на седемдесет години, с неподвижни, нарязани от дълбоки бръчки и потъмнели като флорентински бронз лица. Двамата старци, застинали като статуи във вехтите си окърпени дрехи, очевидно бяха дядото и бабата на осъдения. Влажните им зачервени очи сякаш ронеха кървави сълзи, а ръцете им трепереха така, че бастуните, на които се опираха, барабанеха ситно по каменните плочи. Редом с тях, закрили лица, ридаеха бащата и майката. В нозете на четиримата старейшини в семейството стояха на колене двете омъжени сестри с мъжете си, а зад тях — трима вкаменени от скръб братя. Пет деца, от които най-голямото бе не повече от седемгодишно, подвили колене и естествено неразбиращи нищо от ставащото, гледаха наоколо и се ослушваха с характерното за селяните тъпо любопитство, което в действителност представлява висша способност да се наблюдават физическите страни на живота. И най-после дошлата по-късно от другите злочеста Дьониз, тази мъченица на сестринската любов, която бе арестувана по нареждане на правосъдието, слушаше свещеника с безумен и недоверчив вид. За нея брат й не можеше да умре. Тя поразително напомняше онази от трите Марии, която не вярва в смъртта на Христа, макар и видяла го да умира. Бледна, със сухи очи, като всички, у които страданието е пропъдило съня, Дьониз бе повехнала не от непосилния селски труд, а от скръб, но все още бе запазила хубостта си на селска девойка — пълни, заоблени форми, красиви розови ръце, кръгло личице, чисти очи, пламнали сега от огъня на отчаянието. В изрезката на роклята под косата се виждаше недокосната от слънцето кожа, която говореше за твърда млада плът и за скрита под дрехите белота. Двете омъжени сестри плачеха; съпрузите им, яки селски труженици, бяха замислени. Преизпълнени от дълбока печал, тримата други младежи втренчено гледаха в земята. Само Дьониз и майка й внасяха дух на непримиримост и възмущение в ужасната картина на покорство и безнадеждна скръб.
Жителите на селото с искрено благочестие и състрадание споделяха скръбта на уважаваното от всички семейство; ето защо по лицата на богомолците се изписа ужас, когато от думите на свещеника стана ясно, че в този миг трябва да падне главата на младежа, когото селяните познаваха от рождение и не можеха да повярват, че е способен да извърши злодеяние. Риданията, заглушили простата кратка проповед, подхваната от свещеника, дотолкова го потресоха, че той внезапно прекъсна словото си и прикани присъствуващите към гореща молитва. Макар подобни зрелища да не бяха чужди за духовниците, Габриел дьо Растиняк бе още твърде млад, за да изпита дълбоко вълнение. Досега не беше му се случвало да изпълнява задължения на обикновен свещеник; той знаеше, че му бе предопределена друга съдба; нямаше защо да се спуска в бездната между живота и смъртта, където сърцето се облива в кръв при вида на човешките страдания; очакваше го мисията на висшето духовенство, което поддържа духа на жертвеността, представлява възвишена мисъл на църквата, а понякога блестящо проявява достойнствата си на по-широка сцена, както прочутите епископи на Марсилия и Мо, както архиепископите на Арл и Камбре.[164]
Събраните в църквата селяни със сълзи на очи се молеха за този, който сега трябваше да бъде обезглавен на градския площад, пред хиляди чужди хора, дотичали от всички страни, за да прибавят към мъките му и позора; този слаб противовес от съчувствие и молитви, опитващ се да превъзмогне кръвожадното любопитство и справедливите проклятия на тълпата, не можеше да не трогне човешкото сърце, особено тук в тази скромна църква. Абат Габриел бе изкушаван от желание да се приближи към семейството на Ташрон и да каже: „Вашият син, вашият брат е още жив, наказанието е отложено!“ Но се боеше да не наруши службата, а освен това знаеше, че отлагането не означава помилване. Вместо да следи службата, абатът неволно започна да наблюдава свещеника, от когото очакваше чудо — да вдъхне на престъпника смирение пред Божия промисъл.
По впечатления от църковния дом Габриел дьо Растиняк си бе създал въображаем портрет на господин Боне: охранен, нисък мъж, с грубо, възчервеникаво лице, загорял от слънцето неизтощим работник, приличащ на селянин. Нищо подобно — абатът видя равен на себе си. Господин Боне бе слаб и невисок на ръст; във външността му поразяваше преди всичко лицето, вдъхновеното лице на апостол: то бе почти с триъгълна форма; от слепите очи под широкото, прорязано с бръчки чело две тънки прави линии се спускаха по хлътналите бузи чак до върха на брадичката. На това болезнено жълто, направено сякаш от восък лице сияеха светлосини очи, горящи от вяра и от жива надежда. Свещеникът имаше прав, тънък и дълъг нос с красиво изрязани ноздри, добре очертана голяма изразителна уста и глас, проникващ в самото сърце. Рядката тънка и лъскава кестенява коса издаваше вял темперамент, поддържан чрез строго въздържание. Цялата сила на този човек се заключаваше във волята. Такива бяха отличителните му черти. Късопръстите ръце у всеки друг биха навеждали на мисълта за склонност към груби развлечения, но може би подобно на Сократ той бе победил лошите си наклонности. Слабостта му не бе приятна за окото. Щръкналите рамене, извитите навътре колене и прекомерно развитият в сравнение с останалата част на тялото гръден кош му придаваха вид на гърбав без гърбица. С една дума, не бе създаден, за да се харесва. Само у хора, знаещи какви чудеса са способни да сътворят мисълта, вярата или изкуството, абат Боне можеше да извика възхищение със своя пламнал поглед на мъченик, с бледността, неизменно съпровождаща постоянството, и с гласа си, трептящ от любов.
Този човек, достоен да бъде свещенослужител на раннохристиянската църква, съществуваща днес само в картините на шестнадесетия век и по страниците на летописа на мъчениците, бе белязан от величие, подобно на божественото сияние, без да губи човешката си убеденост, която придава неизразима красота на най-обикновения образ, озарява с топла светлина лицата на хората, отдадени на вярата си: така грее лицето на жената, щастлива с красивата си любов. Убедеността е човешка воля, достигнала най-висока мощ. Бивайки едновременно причина и следствие, тя разпалва най-безстрастните души и с нямото си красноречие увлича масите.
Слизайки от олтара, свещеникът срещна погледа на абат Габриел; той го позна, но когато секретарят на епископството се появи в съблекалнята, намери там само Юрсюл, на която господин Боне бе дал всички разпореждания. Тя прикани младия абат да я последва.
— Господине — каза Юрсюл, жена на каноническа възраст, която поведе абат Дьо Растиняк през галерията към градината, — господин свещеникът ми нареди да ви попитам дали сте закусили. Сигурно сте тръгнали много рано от Лимож, за да стигнете тук в десет часа. Аз ей сега ще приготвя всичко за закуска. Господин абатът, разбира се, не ще намери тук епископска трапеза, но и ние ще се постараем да го нагостим прилично. Господин Боне няма да закъснее, той отиде да утеши това злочесто семейство… Ташронови… Като си помисли човек какъв ужас изпитва сега техният син…
— Но къде живеят тези добри хора? — запита най-после абат Габриел. — По нареждане на негово преподобие аз трябва незабавно да отведа господин Боне в Лимож. Нещастникът няма да бъде екзекутиран днес, монсеньорът издействува отсрочка…
— Ах! — възкликна Юрсюл и усети луд сърбеж по езика си от желание по-скоро да разгласи новината. — Вие, господине, ще успеете да им отнесете това утешение, докато аз приготвя закуската. Къщата на Ташронови е на края на селото. Виждате ли тази пътека под терасата — тя ще ви отведе право там.
Преди още абат Габриел да се скрие от погледа й, Юрсюл изтича да разнесе новината из цялото село, а заедно с това да потърси и нещо за закуска.
В църквата свещеникът неочаквано бе научил за решението, което в отчаянието си семейство Ташронови бе взело след отхвърляне на касационната жалба. Добрите хора напущаха родния край и тази сутрин трябваше да получат парите за имуществото си, което предварително бяха продали. Продажбата на имуществото налагаше непредвидени срокове и формалности. Ето защо Ташронови трябваше да останат в селото след произнасяне на присъдата и да изпият до дъно горчивата чаша. Тяхното тайно намерение стана известно едва в навечерието на екзекуцията. Ташронови се надяваха да напуснат селото преди съдбоносния ден, но купувачът на имота им бе чуждоземец, комуто бяха безразлични съображенията им, а освен това бе получил със закъснение необходимите суми. И така, семейството трябваше да понесе страданието си докрай. Чувството, което им диктуваше да напуснат родния край, така властно бе обхванало тези прости души, несвикнали с компромиси на съвестта, че всички без колебание и без съжаление бяха решили да заминат: дядото, бабата, дъщерите със съпрузите си, бащата, майката — всеки, който носеше фамилното име на Ташронови или бе в родствени връзки с тях. Отпътуването на семейството наскърбяваше цялата община. Кметът бе помолил свещеника да направи опит да задържи тези честни хора.
По новия закон бащата не е отговорен за простъпките на сина, а и престъплението на бащата не хвърля петно на семейството му. Заедно с други социални и нравствени тежнения, възникнали от позицията на тържествуващия индивидуализъм, разяждащ съвременното общество, този закон способствуваше за ограничаване властта на бащата. Ето как зрелият мислител, загрижен за бъдещето, вижда посегателство на семейния дух там, където съставителите на новия кодекс съзират свобода на волята и равноправие. Семейството винаги ще бъде основно звено на обществото. Но днес, когато устоите на брака са подкопани, когато самото семейство има временен характер и е готово да се разпадне, без видима връзка между минало и бъдеще, някогашното семейство във Франция не съществува. Рушителите на старата обществена сграда действуваха логично, като разделяха по равно семейното имущество, отслабваха авторитета на бащата, правеха от всяко дете глава на ново семейство и унищожаваха голямата взаимна отговорност. Но ще бъде ли съвременната обществена сграда с новите си закони, непознали още продължителни изпитания, така здрава и устойчива, както бе сградата на старата монархия въпреки всички нейни злоупотреби? Загубвайки семейното единство, обществото загуби основната си сила, която Монтескьо бе открил и назовал чест.[165] За да господствува по-леко, обществото разедини всички; за да отслаби врага, то раздели всичко. Властвува над единици, над цифри, струпани накуп като зърна. Могат ли обществените интереси да заменят семейството? Само времето ще отговори на този голям въпрос.
И все пак старият закон съществува, той е пуснал толкова дълбоки корени, че в народните низини лесно ще намерите неговите живи подрасти. Все още има кътчета в провинцията, където живее това, което наричат предразсъдък, където семейството страда заради престъплението на едно от децата си или на бащата. Ето това именно съзнание принуждаваше Ташронови да напуснат родния край. Дълбоко религиозни, те смятаха за свой дълг да дойдат сутринта в църквата: нима бе възможно да не присъствуват на службата, отправена към Бога с молба да внуши покаяние на сина им, та да получи живот вечен? Нима можеха да не се простят с олтара на родното село? Но от намерението си да заминат те не бяха се отказали. Когато тръгналият след тях свещеник влезе в голямата им къща, видя денковете, стегнати за път. Купувачът очакваше Ташронови, за да им връчи парите. Нотариусът дописваше акта по продажбата. В двора, зад къщата, стоеше запретната каруца, с която трябваше да отпътуват старците с парите и майката на Жан-Франсоа. Останалите се готвеха да тръгнат пешком с настъпването на нощта.
В момента, когато младият абат влезе в долната стая, където се бе събрало цялото семейство, негово свещенство отец Боне бе вече изчерпал красноречието си. Двамата старци, съкрушени от скръб, седяха прегърбени в ъгъла върху денковете, гледаха своя стар роден дом, покъщнината и новия стопанин и с поглед сякаш си казваха: „Мислили ли сме някога, че ще доживеем такава беда?“ Тези старци, които отдавна бяха прехвърлили управлението на имота върху сина си, бащата на престъпника, напомняха древни крале след абдикацията им, принизени до пасивната роля на обикновени поданици или деца. Ташрон-баща слушаше прав свещеника и отговаряше тихо и едносрично. Бе на около четиридесет и осем години, с прекрасно лице, напомнящо лицата на Тициановите апостоли: лице, озарено от вяра и дълбока, непоколебима честност, строг профил, прав нос, сини очи, благородно чело, правилни черти, къдрава черна коса, гъста и лъскава, лежаща с онази симетрия, която придава особено очарование на лицата, загорели от слънцето и вятъра. Лесно бе да се отгатне, че всички доводи на свещеника се разбиваха в твърдата му воля. Опирайки се на сандъка за хляб, Дьониз гледаше нотариуса, който използуваше сандъка вместо писалище и пишеше, разположил се в креслото на бабата. Новият стопанин седеше до него в друго кресло. Омъжените сестри подготвяха трапезата за последното угощение, което старците желаеха да предложат на хората в своя дом, в своето село, преди да потеглят за чуждия край. Мъжете бяха приседнали на голям креват със зелена вълнена покривка. Майката шеташе край огнището и между другото разбиваше яйца за омлет. Внуците се трупаха на прага, пред който стоеше семейството на новия стопанин. От прозореца се виждаше грижливо обработената градина, където всяко дръвче бе посадено от ръцете на тези седемдесетгодишни старци. Опушената стая с почернели греди бе обвеяна от същата сдържана скръб, която се четеше по всички тези толкова различни лица. Угощението се готвеше най-вече за нотариуса, за новия стопанин, за децата и за мъжете. Бащата и майката, Дьониз и сестрите й бяха твърде покрусени, за да изпитват нужда от храна. Имаше някакво възвишено и жестоко примирение в изпълнението на този последен дълг на селското гостоприемство. Ташронови подобно на хората от древните времена завършваха живота си в селото така, както обикновено се започва — посрещайки радушно гости. Тази лишена от всякаква превзетост, но дълбоко тържествена картина порази секретаря на епархията, когато влезе да извести на монтенякския свещеник намеренията на прелата.
— Синът на този добър човек е още жив — каза Габриел на негово свещенство.
При тези думи, чути в тишината от всички, двамата старци станаха, разтърсени сякаш от тръбата на Страшния съд. Майката изпусна тигана в огъня, Дьониз радостно възкликна. Останалите се вцепениха от изумление.
— Жан-Франсоа е помилван! — викна в един глас цялото село и се юрна към къщата на Ташронови. — Господин епископ…
— Аз знаех, че е невинен — каза майката.
— А сделката остава ли в сила? — запита купувачът нотариуса, който в отговор му кимна утвърдително.
В миг всички погледи се устремиха към абат Габриел. Печалното му лице внушаваше подозрение за някаква грешка. Ненамерил сили да каже на родителите истината, младият абат излезе навън, последван от свещеника, и пошепна на неколцина селяни, че наказанието е само отложено. Радостните възклицания мигновено отстъпиха място на гробно мълчание. Когато абат Габриел и свещеникът се върнаха в дома, скръбта, помрачила всички лица, им подсказа, че причината за внезапно настъпилата в селото тишина е била отгатната.
— Приятели мои — подхвана младият абат, убедил се, че ударът е вече нанесен, — Жан-Франсоа не е помилван. Но неговото душевно състояние толкова тревожи епископа, че той реши да издействува продължение на дните му, за да заслужи вечно спасение.
— Значи още е жив! — извика Дьониз.
Младият абат отведе господин Боне настрана и му обясни колко опасно за църквата е нечестивото поведение на неговия енориаш и какво очаква от него епископът.
— Монсеньорът иска моята гибел — възрази свещеникът. — Аз вече отказах на това убито от скръб семейство, което ме помоли да съпроводя нещастното момче до ешафода. Разговорът с него, а после и страшното зрелище биха ме разбили като стъкло. Всеки на своето място. Моята физическа слабост или по-скоро крайната възбудимост на моите нерви ми забранява да изпълнявам тези задължения на нашия сан. Аз останах прост селски свещеник, за да бъда полезен на ближните си в границите, в които мога да им дам пример на християнски живот. Борих се дълго със себе си, дано намеря сили да удовлетворя това добродетелно семейство и да изпълня дълга си на духовник към нещастното дете. Но само при мисълта, че трябва да се озова с него в колата на осъдените и да бъда свидетел на фаталните приготовления, усещам смъртен ужас да се разлива във вените ми. Това не може да се изисква от една майка, а помислете си, господине, че той се роди в лоното на моята бедна църква.
— И така — каза абат Габриел, — вие отказвате да се подчините на епископа.
— Негово преподобие не познава състоянието на здравето ми, той не знае, че цялото мое същество се противопоставя… — продължи господин Боне, гледайки в очи младия абат.
— Има случаи, когато подобно на Белзене Марсилски сме длъжни да тръгнем на сигурна смърт — прекъсна го абат Габриел.
В тази минута свещеникът усети, че някой го дърпа за расото; дочул ридания, той се обърна и видя цялото семейство на колене. Стари и млади, възрастни и деца, мъже и жени простираха към него ръце с една-единствена молба:
— Спасете поне душата му!
Старицата Ташрон беше уловила полите на расото му и ги обливаше със сълзи.
— Подчинявам се, господине.
Произнасяйки тези думи, свещеникът бе принуден да седне — така неудържимо затрепериха нозете му. Младият секретар разказа до какви изстъпления стига Жан-Франсоа.
— Как мислите — запита той, — няма ли да се укроти, ако види сестра си?
— Възможно е — отвърна свещеникът. — Дьониз, вие ще дойдете с нас.
— Аз също — каза майката.
— Не! — възпротиви се бащата. — Този син повече не съществува за нас, вие знаете това. Никой от нас не ще го види.
— Не се противете на спасението му — възрази младият абат. — Вие поемате върху себе си отговорността за душата на вашия син, като ни отказвате съдействието си да я усмирим. Сега неговата смърт може да се окаже по-гибелна от самия живот.
— Нека отиде — склони бащата, — тази среща ще бъде възмездието й за това, че се противопоставяше винаги когато исках да накажа сина й!
Абат Габриел и господин Боне се отправиха към свещеническия дом, където трябваше да дойдат Дьониз и майка й, за да тръгнат с тях за Лимож. Крачейки по пътеката, обикаляща Горен Монтеняк, младият човек можа да разгледа по-внимателно селския свещеник, когото така възторжено хвалеше старшият викарий. Абат Габриел бе неусетно покорен от неговите прости, изпълнени с достойнство обноски, от проникновения му завладяващ глас, от магическата сила на словото му. Свещеникът само веднъж беше ходил в епископството, след като прелатът бе взел за секретар Габриел дьо Растиняк; едва ли дори бе срещал този всепризнат любимец, комуто всички предричаха епископски сан, но, разбира се, знаеше, че е човек с влияние. И при все това господин Боне проявяваше сдържана любезност, в която се чувствуваше неограничената власт, предоставяна от църквата на селските свещеници в техните енории.
Чувствата на младия абат ни най-малко не се отразяваха на лицето му, запазващо суровото си изражение; това лице оставаше повече от хладно, то вледеняваше. Човек, способен да измени нравствения облик на цял окръг, трябва да притежава известна наблюдателност, да бъде отчасти физиономист, и макар свещеникът да владееше само една наука — науката на доброто, неговата чувствителност бе необикновена; ето защо той бе поразен от безмерната студенина, с която секретарят на епископа отвръщаше на любезността и вниманието му. Отдавайки този пренебрежителен тон на скритото му недоволство, свещеникът се стараеше да разбере в какво бе съгрешил, кое в неговото поведение можеше да изглежда осъдително в очите на началниците му. Настъпи неловко мълчание, което абат Дьо Растиняк наруши с въпрос, пълен с аристократическо високомерие:
— Не намирате ли, че вашата църква е твърде бедна, господин свещеник?
— Тя е прекалено малка — отвърна господин Боне. — На големи празници старците поставят скамейки и под портала, а младежите стоят прави в кръг на площада; но тогава цари такава тишина, че дори вън от църквата всички чуват гласа ми.
Габриел мълчеше.
— Но щом селяните са толкова религиозни, как можете да оставите църквата в подобна нищета?
— Уви, господине, аз не се осмелявам да изразходвам за украса на църквата пари, с които може да се помогне на бедните. Бедните — това е църквата. Но аз не бих се страхувал от посещението на епископа в празничен ден! В такъв ден бедните отдават на църквата всичко, каквото имат! Видяхте ли там забитите в стената гвоздеи? На тях закачат телена мрежа и жените втъкват в нея букети. Цялата църква тогава е покрита с цветя, които остават свежи до вечерта. Моята бедна църква, която ви се струва толкова неугледна, е окичена като млада невеста; тя ухае, целият под е обсипан със зелени вейки, а по средата е оставена пътека за пренасяне на светите дарове, постлана само с рози. В този ден не би ме смутил и разкошът в катедралата на свети Петър в Рим. Негово светейшество папата има своето злато, аз — своите цветя. Нека всеки според силите си върши своя подвиг! Ах, господине! Селото Монтеняк е бедно, но е предано на католицизма. Беше време, когато ограбваха пътниците; днес минувачът може да загуби тук торба със злато, но и нея донасят при мен.
— Такива успехи ви правят чест — забеляза сухо абат Габриел.
— Работата не е до мен — отвърна с тънка насмешка поруменелият свещеник, — а в Словото Божие, в хляба свещен.
— В малко черния хляб — иронично подхвърли абат Габриел.
— Белият хляб е добър само за стомасите на богатите — скромно забеляза свещеникът.
Тук младият абат улови господин Боне за двете ръце и сърдечно ги стисна.
— Простете, отче — каза той, молейки за помирение с открития поглед на своите хубави сини очи, проникнал в самото сърце на свещеника. — Негово преподобие ме посъветва да изпитам вашето търпение и вашата скромност, но аз не мога да продължа — вече достатъчно добре виждам как са ви принизили либералите със своите похвали.
Закуската бе готова: пресни яйца, масло, мед, плодове, сметана и кафе, сервирани от Юрсюл сред букет от рози на белоснежна покривка върху старовремската маса в трапезарията. Прозорецът, който гледаше към терасата, бе отворен. Белите звезди на Климатиса, с жълти къдрави тичинки, украсяваха перваза. От едната страна на прозореца цъфтеше жасмин, от другата надничаха латинки, а отгоре се спускаше вече леко обагрената асма, образувайки великолепен бордюр, на който можеше да завиди не един скулптор — такова изящество му придаваше слънчевата светлина, проникваща през дантелата на листата.
— Тук вие ще видите живота в най-простия му вид — каза свещеникът с усмивка, която не можеше да скрие тъгата, обхванала сърцето му. — Ако знаехме за вашето пристигане! Но кой можеше да го предвиди? Юрсюл щеше да намери планинска пъстърва. В нашия горски ручей тя е превъзходна. Но какво говоря! Забравих, че сме август и че Габу е пресъхнала напълно! Главата ми съвсем се е объркала…
— Много ли ви харесва тук? — запита младият абат.
— Да, господине. Ако Господ ми позволи, ще си умра монтенякски свещеник. Бих искал моя пример да последват достойни люде, бих искал да развенчая самодоволното упоение от благотворителността. Съвременната благотворителност е същинско обществено зло. Само принципите на католическата религия могат да донесат изцеление на язвата, разяждаща обществото. Не скептични описания на злото, не пусти и безполезни жалби са нужни, а живото дело на християнина, трудещ се на нивата Господня. Моята задача тук далеч още не е изпълнена, господине: не е достатъчно да се внедрят добри чувства и високи помисли в сърцата на хората, които намерих тук затънали в ужасяваща нечестивост; бих искал да оставя след себе си ново поколение, тръгнало с дълбока вяра по пътя на истината.
— Вие само сте изпълнили дълга си — отново сухо забеляза младият човек, усетил против волята и разума си да го бодва завистта.
— Да, господине — скромно отвърна свещеникът, хвърлил проникновен поглед към госта, сякаш питаше: отново ли ме подлагате на изпитание? — Аз непрестанно се моля — добави той — всеки да изпълнява дълга си пред Бога и краля.
Тези изпълнени с дълбок смисъл думи бяха произнесени с убеденост, показваща, че още в 1829 година скромният свещеник, забележителен колкото със силата на мисълта си, толкова и със скромността на поведението си, и безропотно покорен на волята на по-висшите по сан духовници, предвиждаше съдбините на монархията и църквата.[166]
Когато съкрушените от скръб жени дойдоха, младият абат, нетърпелив да се завърне час по-скоро в Лимож, ги остави в дома на свещеника, а сам отиде да види дали вече впрягат конете. Скоро се върна и съобщи, че всичко е готово за отпътуване. Четиримата тръгнаха, изпратени от целокупното население на Монтеняк, събрало се пред пощата. Майката и сестрата на осъдения стояха безмълвни. Боейки се да се покажат равнодушни или прекалено весели, двамата духовници не знаеха на каква тема да се спрат. Те затърсиха неутрална почва за разговор и неусетно прекосиха равнината, в чиито безотрадни простори бе още по-трудно да нарушат скръбното мълчание.
— По какви съображения избрахте духовната кариера? — неочаквано запита свещеника Боне обзетият от празно любопитство абат Габриел, когато каретата излезе на големия път.
— Аз не смятам свещеническия сан за кариера — просто отвърна свещеникът. — И не разбирам как може да стане човек свещеник по някакви съображения, а не подчинявайки се на непреодолимата сила на призванието. Зная, че истински светци не са наивните, нито невинните, а грешниците, узнали силата на страстта: едни обичали безнадеждно, други станали жертва на измяна; трети загубили вкус към живота, погребвайки обожаема съпруга или възлюблена, четвърти отвратили се от обществените нрави на нашето време, когато във всичко, дори в чувствата цари несигурност, когато съмнението отрича дълбоко изстрадани убеждения, наричайки ги предразсъдъци. Мнозина се отказват от политическия живот днес, когато властта наподобява изкупление на греховете, а поданикът съзира в подчинението си фатална необходимост. Други пък напущат обществото, разколебани от неговата безпринципност, а в това време враговете се обединяват, за да развенчаят доброто.
Не мога да си представя, че е възможно да се служи на Бога с користна мисъл. Някои виждат в духовното поприще път към възраждане на отечеството. Но според моето слабо разумение понятието свещеник-патриот е безсмислица. Свещеникът трябва да принадлежи само на Бога. Не исках да предложа на нашия небесен баща, който впрочем приема всичко, само отломъци от сърцето и остатъци от волята си, отдадох му се всецяло. Според трогателния обичай на езическата религия жертвата, предназначена за лъжливите им богове, трябвало да се отправя към храма увенчана с цветя. Този обичай винаги ме е вълнувал. Жертвата е нищо без благодатта. И така, моят живот е прост и лишен от каквото и да било невинно увлечение. Впрочем, ако желаете безусловна изповед, ще ви кажа всичко. Семейството ми е заможно, дори бих казал — богато. Баща ми, създал със собствените си ръце богатството си, е човек суров и безпощаден, отнасящ се към нас и нашата майка така, както към самия себе си. Никога не съм го виждал да се усмихва. Неговата желязна ръка, каменното му лице, мрачната му и поривиста енергия потискаха всички; жена, деца, помощници, слуги — всички живеехме под игото на неукротимия му деспотизъм. Аз бих могъл — говоря само за себе си — да се приспособя към такъв живот, ако тази гнетяща власт беше еднаква; но своенравен и избухлив, баща ми изпадаше от една крайност в друга. Ние никога не знаехме прави ли сме или виновни, а тази ужасна несигурност е непоносима в семейството. В такива случаи най-добре е да се запилееш където очите ти видят, вместо да останеш у дома. Ако бях сам вкъщи, бих понесъл всичко безропотно, но баща ми безмилостно измъчваше нашата горещо обичана майка, която неведнъж намирах потънала в сълзи; това разкъсваше сърцето ми и ме довеждаше до изстъпления, помрачаващи разума ми. Времето в колежа, обикновено изпълнено с толкова огорчения и труд за всички младежи, бе за мен най-щастливото време в живота ми. Със страх дочаквах всяка ваканция. Майка ми бе щастлива само когато идваше да ме види. Завършил класическите дисциплини, аз се върнах под бащиния покрив, за да стана помощник на баща си, но почувствувах, че не мога да остана повече от няколко месеца там; моят още неукрепнал юношески разум можеше да не издържи. Една тъжна есенна вечер, разхождайки се с майка си по булевард Бурдон, тогава едно от най-глухите парижки кътчета, аз разкрих пред нея душата си и признах, че единствен възможен за мене жизнен път виждам в посвещаването ми на църквата. Всички мои наклонности, моите мисли, а може би и любовта ми щяха да бъдат потиснати, докато е жив баща ми. Свещеническото расо би му внушило уважение към мен и така щях да бъда защитник на семейството, когато се наложеше. Майка ми горчиво плака. В това време по-големият ми брат, впоследствие станал генерал и убит при Лайпциг, встъпваше в армията като прост войник, напускайки дома по същите причини, който предопределиха и моето призвание. В желанието си да спася нашата майка, аз я посъветвах да си избере за зет човек с твърд характер, да омъжи сестра ми веднага щом стане пълнолетна, и да потърси опора в новото семейство.
Под предлог, че искам да избягам от военна повинност, за да спестя на баща си допълнителни разходи, а също и позовавайки се на призванието си, в 1807 година, когато навърших деветнайсет години, аз постъпих в семинарията „Сен Сюлпис“. Зад древните стени на това прочуто училище намерих мир и щастие, смущавани само от мисълта за страданията на моята майка и на сестра ми; а техният живот без съмнение бе станал още по-мъчителен, тъй като при срещите ни подкрепяха решението ми. Приобщавайки се благодарение може би на моите страдания към тайните на милосърдието, както определя това свети Павел в безподобното си послание, аз пожелах да лекувам раните на бедняците в някое затънтено кътче на земята и да докажа със своя пример, ако Господ благослови усилията ми, че католическата религия, въплътена в човешки деяния, е единствено истинската, единствено добрата и прекрасна цивилизоваща сила. В последните дни преди ръкополагането ми за дякон небето низпосла върху мен благодатта си: простих всичко на баща си, виждайки в него оръдие на съдбата. Въпреки дългото и нежно писмо, в което обясних тези неща, сочейки в тях Божия пръст, майка ми проля много сълзи, когато падна косата ми, отрязана от ножиците на църквата; тя знаеше само от колко радости се отказвах, но не подозираше към какви тайни наслади се стремях. О, любеща женска душа!
Усетих безграничен покой, когато изцяло се отдадох на Бога. Не изпитвах нужди, тщеславие, не познавах тревогите за богатство, които толкова вълнуват хората. Мислех си, че вече принадлежа на провидението и че то само трябва да се грижи за мен. Влизах в свят, откъдето страхът е прокуден, където бъдещето е ясно, където всичко, дори мълчанието, е дело на Волята Божия. Този покой е един от даровете на благодатта. Моята майка не вярваше, че може да съединиш съдбата си с църквата; но виждайки ме спокоен и щастлив, тя също се почувствува щастлива. След като бях посветен в сан, отидох в Лимузен да навестя едного от роднините си по бащина линия и той между другото ми разказа за жалкото състояние на Монтенякския кантон. Внезапно ме осени някаква светлина и вътрешен глас ми каза: „Ето твоята нива!“ И аз дойдох тук. Ето, господине, цялата моя история, която, както виждате, е съвсем проста и безинтересна.
В тази минута на хоризонта в пожара на залязващото слънце се показа Лимож. Двете жени не можаха да задържат сълзите си.
Младият човек, към когото се стремяха любещите сърца на майката и сестрата, който възбуждаше толкова простодушно любопитство, лицемерни симпатии и горещи спорове, лежеше измъчен върху сламеник в килията на осъдените на смърт. Пред вратата караулеше шпионин, задължен да лови всяка негова дума, произнесена макар в сън или в пристъп на ярост, тъй като правосъдието бе решило да изчерпи всички човешки възможности, за да узнае съучастника на Жан-Франсоа Ташрон и да намери откраднатите пари. Съпрузите Де Вано бяха подкупили полицията, която неотстъпно дебнеше упорития мълчаливец. Когато човекът, поставен да наблюдава душевното състояние на затворника, поглеждаше през специално изрязания отвор, всякога го виждаше в една и съща поза — пристегнат в усмирителната риза, с глава, закрепена неподвижно посредством кожени ремъци, с каквито започнаха да го връзват, откакто се бе опитал да прегризе със зъби ризата и вървите. Жан-Франсоа седеше, вперил в пода горящите си от отчаяние очи, зачервени сякаш от прилив на жизнени сили, развихряни от някаква ужасна тревога. Напомняше оживяла статуя на античния Прометей; мисълта за изгубеното щастие терзаеше сърцето му. Когато помощник-прокурорът дойде да поговори със затворника, не можа да не изрази удивлението си пред такъв непоколебим характер. Достатъчно бе някой да се появи в килията на Жан-Франсоа, за да изпадне той в ярост, която надхвърляше всички граници, познати на лекарите при този род възбуждения. Щом чуеше ключът да се обръща в ключалката или да заскърца резето на обкованата с желязо врата, започваше да трепери, а на устните му се появяваше пяна.
Жан-Франсоа, тогава двайсет и пет годишен, бе нисък на ръст, но добре сложен. Къдравата, остра, израснала ниско над челото коса свидетелствуваше за голяма жизнена сила. Твърде близо поставените блестящи, светложълти очи му придаваха сходство с хищните птици. Като всички жители на Централна Франция, той бе кръглолик и мургав. Една черта в неговата физиономия потвърждаваше наблюдението на Лаватер относно хората, способни на убийство: предните му зъби леко се застъпваха. Но от целия му облик лъхаше простодушие и честност; и съвсем не изглеждаше невероятно, че някоя жена е могла да го обича така страстно. Зъбите на Жан-Франсоа се отличаваха с поразителна белота. Свежият яркочервен цвят на красиво очертаните устни бе признак на овладян кипеж на страстите, който у други хора намира изход в пламенни наслади. В държането му нямаше и следа от лошите навици, присъщи на работниците. За всички присъствуващи на процеса дами бе очевидно, че женска ръка бе смекчила тази натура, познаваща само труда, облагородила външността на този селски труженик и придала изящество на личността му. Жените разпознават следите на любовта в душевността на мъжа така безпогрешно, както мъжете, гледайки жената, отгатват дали, както казват, е била докосната от диханието на любовта.
Вечерта Жан-Франсоа дочу скърцането на резето и шума от ключалката; обърнал рязко глава, той нададе глухо ръмжене, след което неизменно следваше пристъп на ярост; неудържим трепет пробягна по цялото му тяло, когато в мекия здрач на припадащата вечер съгледа любимите лица на сестра си и на майка си, а зад тях и главата на монтенякския свещеник.
„Злодеи! Ето какво са измислили!“ — си каза той, като притвори очи.
Дьониз, която, била вече в затвора, се бе научила да не се доверява никому, заподозря, че пазачът бе изчезнал само за да се върне незабелязано. Тя изтича при брат си и като приближи обляното си в сълзи лице до неговото, прошепна:
— Може би ще ни подслушват.
— Иначе не биха ви пуснали тук — високо отвърна той. — А аз през цялото време като за голяма милост ги молех да не водят никого от близките ми при мен.
— Какво са направили с него! — изхлипа майката, поглеждайки свещеника. — Дете мое, бедно мое дете! — Тя падна на колене пред сламеника и скри лице в расото на стоящия до нея свещеник. — Не мога да го гледам в този чувал, вързан, задушен…
— Ако Жан — тихо подхвана свещеникът — ми обещае, че ще бъде благоразумен, че не ще посегне на живота си и ще се държи добре през цялото време, докато бъдем с него, ще издействувам да го развържат; но най-малкото нарушение на това обещание ще падне върху мен.
— Изпитвам такава нужда да се раздвижа свободно, драги господин Боне — каза осъденият, чиито очи се напълниха със сълзи, — че ви давам честната си дума да бъда послушен.
Свещеникът излезе и се върна с тъмничаря, който смъкна усмирителната риза.
— Сега нали не ще ме убиете? — запита тъмничарят.
Жан не отговори.
— Бедни братко — продума Дьониз, като отви кошничката, която старателно бяха пребъркали на входа, — ето, донесли сме ти всичко, което обичаш; тук сигурно ще те уморят от глад!
Тя показа току-що откъснатите плодове и питката, която майката бе извадила от кошничката. Вниманието, напомнящо на бедния затворник за детските му дни, гласът и ласкавите движения на сестрата, присъствието на майката и това на свещеника предизвикаха рязка промяна в състоянието на Жан: той се обля в сълзи.
— Ах, Дьониз! — изохка осъденият. — От шест месеца насам не мога да се храня. Ям колкото да не умра от глад.
Майка и дъщеря се разшетаха край него, излизаха, влизаха, суетяха се. В стремежа, свойствен на всички домакини, да подсигурят на мъжа удобства и уют, те успяха да стъкмят вечеря за своя любимец. При това им помогнаха: в затвора бе наредено да им съдействуват във всичко, което не нарушава безопасността на осъдения. Съпрузите Де Вано имаха печалната смелост да поддържат доброто физическо състояние на този, от когото все още се надяваха да получат обратно наследството си. И така, Жан за последен път вкуси от семейните радости, макар и помрачени от зловещата сянка на обстоятелствата.
— Отхвърлена ли е молбата ми за помилване? — запита той господин Боне.
— Да, дете мое. Сега ти остава само да посрещнеш своя край, както подобава на християнин. Този живот не е нищо в сравнение с живота, който те очаква. Помисли за вечното блаженство. С хората ти можеш да се разплатиш, отдавайки им живота си, но за Бога това е малко.
— Да им отдам живота си? Ах! Вие не знаете какво оставям тук на земята!
Дьониз погледна брат си сякаш за да му напомни, че дори в изповедта пред духовника е необходимо благоразумие.
— Не, да не говорим за това — продължи Жан, нахвърляйки се на плодовете с настървение, което издаваше разяждащия го вътрешен огън. — Кога ще ме…
— Не, нито дума за това пред мен! — простена майката.
— Но аз ще бъда по-спокоен — прошепна Жан на свещеника.
— Всякога верен на своя характер! — произнесе високо господин Боне и като се наведе, тихо каза на ухото му: — Ако тази вечер се помирите с Бога и вашето покаяние ми позволи да опростя греховете ви, това ще стане утре. Ние вече постигнахме много, като ви успокоихме — добави той високо.
При последните думи устните на Жан побледняха, очите му диво зашариха насам-натам, а по лицето му пробягна стаен ужас, предвещаващ буря.
— Но нима съм спокоен? — запита той. За щастие в този миг срещна пълните със сълзи очи на Дьониз и отново се овладя. — Е добре, само на вас единствен съм готов да се подчиня — обърна се той към свещеника. — Те отлично са знаели как да ме подхванат.
И оброни глава на майчината си гръд.
— Послушай го, сине мой — зашепна майката, ридаейки, — той рискува живота си, нашият скъп отец Боне, този небесен воин, който склони да те отведе… — тя се поколеба и каза: — към живота вечен…
После целуна Жан по главата и го притисна към сърцето си.
— Той ли ще ме съпровожда? — запита Жан и погледна към свещеника, който в отговор наведе глава. — Е добре! Ще го слушам, ще сторя всичко, каквото пожелае.
— Обещай ми това — каза Дьониз. — Да спасим душата ти, ето към какво се стремим всички. Богохулните мисли убиват душата! Нима искаш в целия Лимож и в нашия край да казват, че един от Ташронови не съумя да умре, както подобава на християнин? Помисли си, че всичко, което загубваш тук, можеш да го придобиеш на небето, където отново се срещат душите, получили опрощение.
След такова свръхчовешко усилие гласът на смелата девойка секна. И тя млъкна, както бе сторила майка й, но с чувството, че е победила. Преизпълнен дотогава от ненавист към правосъдието, изтръгващо от ръцете му щастието, кроткият и богобоязлив някога Жан улови ръката на сестра си, целуна я и със сила, макар и нежно, я притисна към сърцето си.
— И така — каза той, — трябва да се откажа от всичко. Ето моята последна мисъл, последните удари на сърцето ми, приеми ги, Дьониз!
И отправи към нея един от онези погледи, с каквито хората в най-трагичните минути на живота си се опитват да докоснат с душата си душата на приятеля.
Тези думи, тази мисъл бяха неговото завещание. Майката, сестрата, Жан и свещеникът разбраха в какво се заключаваше това неназовано поръчение, което трябваше да бъде предадено с такава вярност, с каквото доверие бе изречено; и четиримата отвърнаха лица един от друг, за да скрият сълзите си и запазят в тайна мислите си. Тези няколко думи бяха агонията на една страст, сбогуването на бащинската душа с най-прекрасните земни блага в предчувствие на религиозното отречение. И свещеникът, победен от величието на всички големи човешки деяния, били те дори престъпни, догади силата на тази неизвестна страст по неизмеримостта на вината; той вдигна очи към небето, призовавайки сякаш Божията милост. Там в небесата съзираше нежните утешения и безпределната любов на католическата църква, човечна и кротка, когато простира ръка, за да обясни на човека законите на висшите светове, и толкова неумолима и божествена, когато протяга ръка, за да го отведе на небето. Но Дьониз току-що тайнствено бе показала на свещеника мястото, където скалата се разтвори, пукнатината, от която бликнаха водите на разкаянието. Сразен от възпоминанията, Жан внезапно нададе вледеняващото душата виене на хиена, издебната от ловеца.
— Не, не — извика той, като падна на колене, — аз искам да живея! Мамо, останете тук вместо мен, дайте ми вашите дрехи, ще се опитам да избягам. Смилете се! Пощадете ме. Идете при краля, кажете му…
И внезапно млъкна, като глухо изръмжа и се вкопчи в расото на свещеника.
— Излезте — тихо каза отец Боне на съкрушените от скръб и отчаяние жени.
Жан чу това, вдигна глава, погледна майка си, сестра си и им целуна нозете.
— Да се сбогуваме, повече не идвайте. Оставете ме с отец Боне, не се тревожете сега за мен — каза той, като прегърна майката и сестрата така, сякаш искаше да вложи в прегръдката цялата си душа.
— Може ли след всичко това да се живее! — простена Дьониз, когато стигнаха до вратата на затвора.
Беше около осем часа вечерта. На изхода те видяха абат Дьо Растиняк, който ги запита за състоянието на затворника.
— Ще се помири с Бога — отвърна Дьониз. — Разкаянието може би все още не е настъпило, но е близко.
На епископа скоро бе доложено, че религията ще възтържествува и че осъденият ще тръгне на смърт не като слаб, окаян самотник, а силен с благословението на църквата. Епископът, у когото по това време се намираше кралският прокурор, изрази желание да види свещеника. Отец Боне се появи в епископството късно след полунощ. Абат Габриел, който често бе изминавал пътя от епископството до затвора, сметна за необходимо да вземе свещеника в епископската карета: бедният свещеник бе толкова отпаднал, че с мъка се държеше на нозете си. Мисълта за предстоящия тежък ден, вътрешната борба, на която бе свидетел, зрелището на окончателно, бурно разкаяние, когато неговият размирен духовен син най-после бе осенен от Светия Дух — всичко това бе съкрушило отец Боне, чиято лесно възбудима душевност мигновено влизаше в унисон с нещастията на ближния. Подобни прекрасни души така горещо възприемат преживяванията, злочестините, страстите и скърбите на тогова, чиято участ се стараят да облекчат, че сами започват да ги изпитват с необикновена острота и така отгатват всичката сила и дълбочина на чуждите чувства, убягващи от хора, заслепени и от самомненията на ума, и от грешките на страстта. В този смисъл свещеник като отец Боне е артист, който чувствува, а не съди.
Когато се озова в салона на епископството, в обществото на двамата старши викарии, абат Дьо Растиняк, господин Дьо Гранвил и главния прокурор, свещеникът разбра, че от него очакват някакво известие.
— Отче — запита епископът, — успяхте ли да изтръгнете признания, които да доверите на правосъдието и му помогнете, без да нарушите с това вашия дълг?
— Монсеньор, за да въздам опрощение на греховете на бедния заблуден агнец, аз не само изчаках пълно и искрено покаяние, угодно на църквата, но така също изисках и възстановяване на сумата.
— Тази именно грижа за възстановяване на парите ме и доведе при негово преподобие — се намеси в разговора главният прокурор. — Възможно е така да се изяснят някои тъмни места в процеса. Тук несъмнено има съучастници.
— Аз не се ръководя от интересите на правосъдието — възрази свещеникът. — Не зная къде и кога ще бъдат върнати парите, но това ще стане. Изпращайки ме при едного от моите енориаши, негово преподобие ме постави в независимо положение, което дава на всеки свещеник в пределите на енорията му такива права, с каквито се ползува монсеньор в своята епархия, с изключение на случаите, изискващи църковна дисциплина и послушание.
— Така е — съгласи се епископът. — Но тук става дума за доброволни признания, направени пред лицето на правосъдието.
— Моята мисия е да върна заблудената душа на Бога — отвърна отец Боне.
Господин Дьо Гранкур леко повдигна рамене, но абат Дютей склони глава в знак на одобрение.
— Ташрон очевидно иска да спаси лицето, което при възстановяване на парите би могло да бъде разкрито — забеляза главният прокурор.
— Господине — възрази свещеникът, — аз решително не зная нищо, което би могло да опровергае или да потвърди вашите подозрения. Освен това тайната на изповедта е неприкосновена.
— И така, парите ще бъдат ли възвърнати? — запита служителят на правосъдието.
— Да, господине — отвърна божият служител.
— Това е добър отговор за мен — заяви главният прокурор; той смяташе полицията достатъчно изкусна, за да издири необходимите сведения, като че ли страстите и личният интерес не са по-изкусни от която и да било полиция.
На утрото, в пазарния ден, Жан-Франсоа бе откаран на лобното място, както желаеха това благочестивите и политически благонадеждните души в града. Изпълнен със смирение и вяра, той с жар целуваше разпятието, което треперещата ръка на отец Боне му протягаше. Всички очи бяха устремени към злочестия юноша и дебнеха всеки негов поглед; всички очакваха да погледне някого в тълпата или нечий дом. Но неговото самообладание не му измени докрая. И умря покаян и получил опрощение на греховете си.
Бедният монтенякски свещеник отнесоха в безсъзнание от подножието на ешафода, макар и да не бе видял зловещата машина.
На следващата нощ, спряла се насред пътя в пустинно място на три левги от Лимож. Дьониз, макар сломена от скръб и умора, помоли баща си да й разреши да се върне в Лимож заедно с Луи-Мари Ташрон, един от нейните братя.
— Какво ще правиш в този град? — смръщил вежди, рязко запита бащата.
— Татко — пошепна тя на ухото му, — ние трябва не само да заплатим на адвоката, който се бе нагърбил със защитата му, но и да върнем скритите от него пари.
— Да, това е вярно — отвърна честният човек и протегна ръка към кожената торбичка.
— Не, не! — възпротиви се Дьониз. — Той не е повече ваш син. Не този, който го е проклел, а които са го благословили ще възнаградят адвоката.
— Ще ви чакаме в Хавър — каза бащата. Призори, незабелязани от никого, Дьониз и брат й се върнаха в града. Когато по-късно полицията научи за тяхното пристигане, така и не можа да узнае къде се бяха укрили. Към четири часа сутринта, промъквайки се покрай стените, Дьониз и брат й се добраха до Горен Лимож. Бедната девойка не се осмеляваше да вдигне поглед от земята, боейки се да не срещне очи, видели как бе паднала главата на брат й. Намерили господин Боне, който въпреки крайната си умора се съгласи да се нагърби с ролята на баща и опекун на Дьониз за случая, те се отправиха към адвоката, живеещ на улица Комеди.
— Добър ви ден, бедни мои деца — каза адвокатът, след като приветствува отец Боне. — С какво мога да ви бъда полезен? Може би ще ме помолите да изискам трупа на вашия брат?
— Не, господине, — отвърна Дьониз, заливайки се в сълзи при тази мисъл, която дотогава не беше й минавала през ум. — Върнах се, за да се разплатя с вас, ако, разбира се, може да се заплати с пари вечният дълг.
— Но моля, седнете — рече адвокатът, забелязал, че Дьониз и свещеникът стоят прави.
Дьониз се обърна, извади от корсажа си две банкноти по петстотин франка, прикрепени с топлийка към ризата й, и като ги подаде на защитника на своя брат, седна на стола. Свещеникът отправи към адвоката студено изпитателния си поглед, който впрочем скоро омекна.
— Оставете тези пари за себе си, бедна девойко! Дори богатите не плащат така щедро за загубено дело.
— Господине — отвърна Дьониз, — не мога да ви послушам.
— Значи, парите не са ваши? — бързо запита адвокатът.
— Извинете — отвърна тя, поглеждайки отец Боне, за да разбере дали не ще оскърби Бога с тази лъжа.
Свещеникът не вдигна очи.
— Е добре — каза адвокатът, като задържа едната петстотинфранкова банкнота, а другата подаде на свещеника, — аз деля с бедните. А вие, Дьониз, ми дайте срещу тези пари, които сега са мои, вашето златно кръстче на кадифено кордонче. Ще го окача над камината като спомен за най-чистото и добро девиче сърце, каквото съм срещал в цялата си адвокатска кариера.
— О, аз ще ви го дам така, без пари! — възкликна Дьониз, като сне кръстчето и му го подаде.
— Господине — продума свещеникът, — аз ще взема тези петстотин франка, за да пренеса тялото на злочестото момче на монтенякското гробище. Бог, надявам се, го е опростил и Жан ще може да стане с цялото мое паство в деня на Страшния съд, когато праведници и покаяни грешници ще седнат със Сина человечески отдясно на Отца като ангели.
— Съгласен съм — отвърна адвокатът. Той улови Дьониз за ръката и я притегли към себе си, за да я целуне по челото; но всъщност целта му бе друга.
— Дете мое — прошепна той, — в Монтеняк няма човек с петстотинфранкови банкноти. Не са мнозина и в Лимож, където без банкова сметка не ги отпущат никому. А това ще рече, че някой ви е дал тези пари. Не ми казвайте кой, такъв въпрос не ви поставям, но чуйте добре какво ще ви кажа: ако е останало да довършвате в града още нещо, отнасящо се до вашия брат, бъдете внимателна. След отец Боне, както след вас и брат ви ще тръгнат шпиони. На всички е известно, че вашето семейство е напуснало този край. Щом узнаят, че сте тук, неусетно за самите вас ще бъдете поставени под наблюдение.
— Уви — каза тя, — няма какво повече да правя тук.
„Благоразумна е — помисли си адвокатът, изпращайки Дьониз. — Подучили са я, но и сама не е глупава.“
Към края на септември, в един от онези топли септемврийски дни, запазили яркия блясък на лятото, епископът даде вечеря на градските управници. Сред поканените бяха кралският прокурор и прокурорът при съда. Възникналите горещи спорове оживиха гостите и вечерята продължи повече от обикновено. Играха вист и табла — любимата игра на всички епископи. Към единайсет часа кралският прокурор излезе да се поразходи на горната тераса. Спрял се в ъгъла, той забеляза огън на острова, който една вечер бе привлякъл вниманието на абат Габриел и епископа, с една дума, острова на Вероник; този огън му напомни за все още неизяснените тайни на престъплението, извършено от Ташрон. Прокурорът недоумяваше кому е дотрябвало в този късен час да пали огън до реката. Тази загадка, поразила епископа и неговия секретар, внезапно избухна в съзнанието му така ярко, както пламтящият в далечината огън.
— Всички бяхме същински глупаци! — извика той. — Но сега съучастниците са в наши ръце.
И той избърза към салона, потърси господин Дьо Гранвил, пошепна на ухото му няколко думи, а после двамата изчезнаха; но абат Дьо Растиняк ги последва от вежливост, видя как се отправиха към терасата и също забеляза огъня на брега на острова.
„Тя е изгубена“ — помисли си той.
Пратениците на правосъдието пристигнаха обаче твърде късно. Дьониз и Луи-Мари, които Жан навремето бе научил да се гмуркат под водата, все още се намираха на брега на Виена на посоченото от Жан място. Луи-Мари Ташрон бе успял вече да се гмурне четири пъти и всеки път бе измъквал от речното дъно по двайсет хиляди златни франка. Първата сума бе скътана в копринена кърпа, вързана в четирите края. Кърпата тозчас бе изцедена от водата и хвърлена в отрано запаления голям огън. Дьониз не се отстрани от огъня, докато кърпата не изгоря напълно. Втората сума бе загъната в шал, а третата — в батистена носна кърпа. В момента, когато Дьониз хвърляше в огъня четвъртата обвивка, жандармите, придружени от полицейски комисар, сложиха ръка на тази важна улика, която девойката им предостави без каквото и да било вълнение. Това бе носна кърпа, върху която въпреки дългото престояване във водата още се виждаха следи от кръв. Подложена на разпит, Дьониз заяви, че следвайки нарежданията на своя брат, бе измъкнала от водата откраднатото злато; комисарят я запита защо бе изгорила обвивките. Тя отвърна, че е изпълнила поставено от брат й условие. Когато я запитаха в какво са били завити парите, тя смело отговори, без да си криви душата: в копринена кърпа, в батистена носна кърпа и в шал.
Носната кърпа, на която току-що бяха сложили ръка, принадлежеше на брат й.
Този нощен лов и съпровождащите го обстоятелства предизвикаха голям шум в град Лимож. Шалът подсилваше увереността, че Ташрон бе извършил престъплението от любов.
— Дори след смъртта си продължава да я пази — каза една дама, узнала за последните така ловко обезвредени разкрития.
— Може би в Лимож някой съпруг е констатирал, че една от кърпите на жена му липсва, но ще бъде принуден да мълчи — забеляза с усмивка главният прокурор.
— Дребните добавки към тоалета така неусетно могат да ни изложат, че от днес нататък всяка вечер ще проверявам гардероба си — подхвърли със смях старата госпожа Пере.
— Чии са малките крачета, следите от които така старателно бяха заличени? — запита господин Дьо Гранвил.
— Хм! Вероятно на някоя грозна жена — отвърна главният прокурор.
— Тя скъпо заплати грешката си — добави абат Дьо Гранкур.
— Знаете ли за какво говори това дело? — високо запита господин Дьо Гранвил. — То показва колко много са загубили жените след революцията, изравнила социалните съсловия. Подобна страст може да се срещне днес само у човек, който знае, че между него и възлюблената му лежи огромна пропаст.
— Вие приписвате на любовта твърде много тщеславие — възрази абат Дютей.
— А какво мисли госпожа Граслен?
— Какво може да мисли? Тя роди, както ми казваше, по време на екзекуцията и оттогава с никого не се е виждала, защото е тежко болна — отвърна господин Дьо Гранвил.
В това време в друг лиможки салон се разиграваше, бихме казали, комична сцена. Приятелите на съпрузите Де Вано дойдоха да ги поздравят за току-що полученото наследство.
— Жалко наистина, трябваше да помилват този нещастник — отвръщаше госпожа Де Вано. — Любовта, а не користолюбието, го доведе до убийство; човекът не бе порочен, нито зъл.
— Той бе толкова деликатен! — добави господин Де Вано. — И ако знаех къде е семейството му, непременно щях да му благодаря. Добри хора са тези Ташронови.
Тежката болест след раждането принуди госпожа Граслен да прекара продължително време в пълно уединение, прикована на легло. Когато към края на 1829 година се посъвзе, господин Граслен й довери, че възнамерява да приключи една твърде крупна сделка. Херцог Наварски се готвеше да продаде монтенякската гора и обкръжаващите я необработени земи. Граслен все още не бе изпълнил клаузата от брачния договор, задължаваща го да вложи зестрата на жена си в поземлена собственост; той бе предпочел да държи сумата в банката и вече беше я удвоил. При този разговор идеята ослепително блесна в съзнанието й. Давайки си вид, че си припомня полузабравеното име Монтеняк, тя помоли мъжа си да изпълни задължението си и да закупи тази земя на нейно име. Господин Граслен пожела да се срещне с отец Боне, за да научи от него нещо повече за гората и земите, които херцог Наварски искаше да продаде, тъй като предвиждаше, че борбата, раздухвана от принц Полиняк между либералите и Бурбоните[167], ще бъде жестока. Херцогът не очакваше щастлив изход и ето защо бе яростен противник на държавния преврат. Бе изпратил в Лимож свое доверено лице с поръчение да продаде земите за крупна сума в налични пари. Той твърде добре помнеше революцията от 1789 година, за да не се възползува от урока, който бе дала на аристокрацията.
Довереното лице вече от около месец водеше преговори с Граслен, най-ловкия делови човек в Лимузен и единствения, когото местните занаятчии, търговци и юристи сочеха като способен да заплати начаса в налични пари крупното имение.
Абат Дютей написа няколко думи на отец Боне, който незабавно пристигна в Лимож и се представи в дома Граслен. Вероник искаше да помоли свещеника да обядва у нея; но банкерът не позволи на отец Боне да се появи пред жена му и го задържа около час в кабинета си, докато не получи от него всички необходими сведения. А те се оказаха толкова задоволителни, че той незабавно узакони покупката на монтенякската гора и околните земи за петстотин хиляди франка. Граслен изпълни желанието на жена си, заявявайки, че тази покупка и всички останали покупки, свързани с нея, са извършени в съгласие със специалната клауза в брачния договор относно зестрата. Той стори това на драго сърце, тъй като подобна проява на честност не му струваше нищо.
По времето, когато се водеха преговорите, владението включваше непригодната за експлоатация монтенякска гора, с площ не по-малка от трийсет хиляди арпана, развалини на замък, градини и около пет хиляди арпана земя в необработваемата равнина, принадлежаща на Монтеняк. Граслен не закъсня да сключи още няколко сделки, за да стане собственик на първия връх на Корезката планинска верига, където свършва огромната монтенякска гора. След въвеждане на данъците херцог Наварски не получаваше и петнайсет хиляди франка годишно от това огромно имение, някога едно от най-богатите в кралството и изплъзнало се от предвидената от Конвента продажба благодарение на бедната почва и на невъзможността да се експлоатира гората.
Когато видя жената, известна със своето благочестие и ум, жената, за която толкова бе слушал, свещеникът не можа да скрие удивлението си. Вероник бе встъпила тогава в третата фаза на своя живот, когато й бе съдено да достигне величие в проявяването на най-високи добродетели и да стане неузнаваема, едва ли не друга жена. Рафаеловата Мадона, погребана на единайсет години под прокъсания покров на дребната шарка, бе отстъпила място на красива, благородна, одухотворена от страст жена; сега тази жена, сразена от тайна скръб, се бе превърнала в светица. Лицето й бе придобило строгата аскетична бледност на прочутите игуменки, изпитващи горчиво блаженство в жестокостта, с която умъртвяват плътта си. Нежните й скули блестяха като злато. Изтънелите устни, загубили цинобърената червенина на зрял нар, напомняха повехнали венцелисти на бенгалска роза. В ъглите на очите, в горната част на носа между веждите скръбта бе очертала две седефени резки, по които се изливаха скрити сълзи. Сълзите бяха изтрили следите от шарката и изгладили кожата. Погледът неволно се устремяваше към тази гладка кожа, под която като живи трептяха нежни синкави вени, набъбнали от напиращата в тях кръв сякаш за да се превърне в сълзи. Само около очите се бе запазил кафявият оттенък, сгъстен под тях и пепелявочерен върху ужасно сбръчканите клепачи. Бузите бяха повехнали и сбръчкани от някаква страшна мъка, която може би я разкъсваше отвътре. Сладостният овал и мекотата на брадичката се бяха стопили и сега тя бе станала малка и суха, придаваща нещо отблъскващо на това измъчено лице; тя издаваше суровата фанатична строгост, с която Вероник се бе обрекла на религиозния си дълг. Принудена на двайсет и девет години да отскубне множество бели косми от главата си, Вероник притежаваше сега съвсем рядка и тънка коса: раждането я бе лишило от най-хубавото от украшенията й. Слабостта й бе ужасяваща. Но въпреки лекарската забрана тя бе пожелала сама да кърми сина си. Лекарят тържествуваше, виждайки да се осъществяват предсказаните от него в този случай промени.
— Ето докъде може да стигне жената след раждане — разказваше той в града. — Затова и обожава сина си. Забелязал съм, че жените обичат децата толкова по-силно, колкото повече тревоги им причиняват.
Върху помръкналото лице на Вероник единствено очите й бяха останали все още млади: тъмносиният ирис гореше с неукротим блясък, сякаш в него се бе съсредоточил животът, освободил се от тази хладна, неподвижна маска, която се оживяваше от небесен израз само когато ставаше дума за ближния. Затова уплахата и удивлението, почувствувани от свещеника, изчезваха постепенно, докато разказваше на госпожа Граслен какви добрини може да стори на Монтеняк стопанинът, заселил се в своето имение. Вероник за миг отново стана хубава, озарена от светлината на неочаквано открилото се пред нея бъдеще.
— Ще отида там — каза тя, — ще творя добро. Ще издействувам нужните средства от господин Граслен и от все сърце ще ви помагам във вашето богоугодно дело. Монтеняк ще разцъфне, ще намерим вода, за да оросим безплодната равнина. Подобно на Мойсей, вие ще ударите с жезъла си скалата и от нея ще рукнат сълзи!
Когато лиможки приятели запитаха свещеника за госпожа Граслен, той каза, че тя е светица.
На следващото утро след покупката господин Граслен изпрати в Монтеняк архитект. Банкерът искаше да възстанови замъка, градините, терасата, парка, да възроди гората с нови насаждения и смело набеляза огромните мащаби на предстоящото дело.
След две години госпожа Граслен бе постигната от голямо нещастие. През август 1830 година[168], въпреки благоразумието си, Граслен не избягна кризата, поразила търговията и банките. Той не понесе мисълта за банкрут и загубата на тримилионното състояние, спечелено с четиридесетгодишен труд. Нравствените страдания влошиха постоянния възпалителен процес в кръвта и той легна болен. След раждането на детето съпружеските чувства между Вероник и Граслен видимо укрепнаха и разсеяха всички надежди на поклонника й господин Дьо Гранвил. Вероник се опита да спаси съпруга си със своите нежни грижи, но успя само да продължи с няколко месеца мъките му. Ала тези мъчителни месеци се оказаха твърде полезни за Гростет, който, предвиждайки края на своя бивш служител, успя да получи от него всички сведения, необходими за предстоящата ликвидация на имуществото.
Граслен умря през април 1831 година. Отчаянието на вдовицата отстъпи място само на християнското и смирение. Първата мисъл на Вероник бе да предложи собственото си състояние за разплащане с кредиторите; но състоянието на Граслен се оказа предостатъчно за покриване на всички дългове. След два месеца ликвидацията, с която се бе заел Гростет, бе приключена. На госпожа Граслен останаха монтенякските земи и шестстотин хиляди франка, тоест цялото нейно лично състояние. Името на сина й се запазваше неопетнено. Граслен не бе ощетил никого, дори собствената си жена. Франсис Граслен даже получи в наследство около стотина хиляди франка.
Господин Дьо Гранвил, комуто бяха известни благородството и редките достойнства на Вероник, й предложи името си. Но за всеобща изненада госпожа Граслен отказа на новоназначения главен прокурор под предлог, че църквата осъжда вторите бракове. Гростет, човек надарен със здрав разум и с верен поглед за нещата, посъветва Вероник да вложи своето състояние и остатъците от състоянието на господин Граслен в държавни облигации и сам незабавно осъществи тази операция през месец юли, когато капиталовложенията носеха особени изгоди, а именно — три процента на петдесет франка. И тъй Франсис получи шест хиляди ливри рента, а неговата майка — около четиридесет хиляди. Така че Вероник и при тези нови обстоятелства бе притежателка на едно от най-крупните състояния в департамента. Когато всички имуществени въпроси бяха уредени, госпожа Граслен съобщи намерението си да напусне Лимож и се засели в Монтеняк при отец Боне. Тя отново покани свещеника, за да се осведоми за преобразуванията в Монтеняк, в които желаеше да участвува. Но отец Боне великодушно се опита да я отклони от решението й, уверявайки я, че нейното място е сред обществото.
— Родена съм сред народа и желая да се върна при народа — отвърна тя.
Тогава, преизпълнен от любов към своето село, свещеникът реши да не се противопоставя на призванието на госпожа Граслен, толкова повече, че тя сама доброволно пожела да напусне Лимож, като отстъпи разкошния си дом на Гростет, който в покритие на дълговете взе дома по неговата най-висока оценка.
В деня на заминаването, към края на август 1831 година, многобройните приятели на госпожа Граслен поискаха да я изпратят извън пределите на града. Някои дори стигнаха до първата пощенска станция. Вероник пътуваше в една каляска с майка си. На предната седалка се бяха настанили Гростет и абат Дютей, получил преди няколко дни епархия. Прекосявайки площада Ен, Вероник изпита страшно вълнение, потресена до дъното на душата си от някакво видение; лицето й се изкриви от мъка; тя конвулсивно притисна детето към гърдите си, но майка Совиа го грабна в ръце, закривайки с тялото си Вероник — по всичко изглеждаше, че бе очаквала вълнението на дъщеря си. Каляската на госпожа Граслен случайно мина край мястото, където някога се намираше бащиният й дом. Вероник стисна ръката на майка си, едри сълзи бликнаха от очите й и се търкулнаха по бузите й. Излизайки от Лимож, госпожа Граслен хвърли към града последен поглед, изпълнен с безкрайна печал, но тутакси изпита облекчение и приятелите й забелязаха, че лицето й се проясни. Когато главният прокурор, този двайсет и пет годишен млад човек, когото тя не пожела да вземе за съпруг, с най-дълбоко съжаление целуна ръката й, новият епископ забеляза странната промяна в лицето на Вероник: зениците й, около които бе останало само тясно синьо кръгче, рязко се разшириха и присвитите й удължени очи изведнъж потъмняха.
— Никога повече не желая да го видя! — прошепна тя на ухото на майка си, по чието безстрастно лице това откровение не раздвижи нито един мускул.
Седнал срещу майка Совиа, Гростет втренчено я наблюдаваше, но бившият банкер, колкото и да бе прозорлив, не би отгатнал ненавистта на Вероник към прокурора, когото въпреки това тя редовно приемаше в дома си. В подобни случаи духовните лица проявяват по-дълбока проницателност от другите; ето защо епископът смути Вероник, почувствувала върху себе си всепроникващия му поглед, присъщ само на свещениците.
— Без съжаление ли оставяте Лимож? — запита той Вероник.
— Та нали и вие го напущате — отвърна тя. — А и господинът оттук нататък рядко ще го навестява — добави после, като се усмихна на прощаващия се с нея Гростет.
Епископът съпроводи Вероник до самия Монтеняк.
— По този път трябваше да нося траур — пошепна тя на майка си, когато започна да изкачва пеша височината Сен Леонар.
Без да променя израза на своето смръщено, набръчкано лице, старицата постави пръст на устните си и посочи с очи епископа, който изпитателно се взираше в детето. Този жест и особено пронизващият поглед на прелата накараха госпожа Граслен да изтръпне. При вида на сивите монтенякски степи очите на Вероник загубиха блясъка си и дълбока тъга притисна душата й. Не след дълго забеляза бързащия насреща й свещеник, комуто предложи да седне в каляската.
— Ето вашите владения, госпожо — рече той, като показа безплодната равнина.
След няколко минути в подножието на хълма се показа, радвайки погледа с новите си постройки, селището Монтеняк, позлатено от лъчите на залязващото слънце и обвеяно от поезия, която този красив кът, напомнящ оазис в пустиня, пораждаше в контраст с равнината.
Очите на госпожа Граслен се напълниха със сълзи. Свещеникът й показа очертаващата се по билото широка бяла ивица, врязана като белег в планината.
— Ето какво направиха моите енориаши в знак на признателност към своята благодетелка — рече той, като показа неотдавна прокарания път. — Сега можем да стигнем с каляската до самия замък. Този път не ви струва нито грош, а за два месеца ще го оградим и с дървета. Негово преподобие може да прецени колко самоотвержен труд и грижи изисква подобно мероприятие.
— Те сами ли прокараха пътя? — запита епископът.
— Да, ваше преподобие, и се отказаха от всякакво възнаграждение. Всички бедняци вложиха тук своя дял, знаейки, че при нас иде тяхната закрилница и майка.
В подножието на планината пътниците съгледаха събрани всички жители на селото. Раздадоха се пушечни изстрели, а после две красиви девойки, пременени в бели дрехи, поднесоха на госпожа Граслен цветя и плодове.
— Да те посрещнат така в село! — възкликна тя и стисна ръката на господин Боне, сякаш се боеше да не падне в пропаст.
Тълпата съпроводи колата чак до парадната врата. Оттук госпожа Граслен можа да разгледа своя замък, който отдалеч се открояваше само в едри линии. Когато го видя отблизо, тя бе почти изплашена от великолепието му. Камъкът е рядкост в този край, гранитът, който може да се намери в планината, трудно се поддава на обработка; ето защо архитектът, комуто Граслен бе възложил да възстанови замъка, желаейки да уевтини постройката, избра за главен материал тухлата, още повече че в гората на Монтеняк се намираха в изобилие глина и дърво, необходими за нейното доизграждане. Греди, мертеци, камъни за основите също бяха доставени от гората. Без такива строги икономии Граслен би се разорил. Голямата част от разходите включваше транспорта, обработката на материалите и работническите надници. По този начин всички тези средства останаха в селото и го бяха оживили.
Погледнат отдалеч, замъкът представляваше огромна червена маса, насечена на клетки с черни жлебове и обрамчена със сиви ивици; последното впечатление се обясняваше с това, че всички рамки на прозорците, всички врати, корнизи, ъгли и разграничителни первази между етажите бяха облицовани с дялан гранит. Дворът, във вид на наклонен овал, като във Версайския дворец, бе ограден с тухлена стена, украсена с правоъгълни гранитни издатини. В подножието на тази стена се виждаше плътна ивица от разнообразни храсти, подбрани във всички зелени оттенъци. Две великолепни железни врати, разположени от двете страни на двора, водеха едната към терасата, гледаща Монтеняк, другата — към помещенията на слугите и към фермата. От двете страни на парадната врата, пред която завършваше неотдавна прокараният път, се издигаха два красиви павилиона в стила на шестнайсетия век. Обърнатата на изток фасада излизаше на двора и бе съставена от три павилиона, при което средният се отделяше от двата странични чрез жилищни помещения. Точно такава фасада, гледаща към градината, бе изложена на запад. Всеки павилион притежаваше по един прозорец, а жилищните помещения — по три. Централният павилион, построен във вид на камбанария със спираловидни, дървени подпори, бе забележителен с изяществото на редките си скулптурни ваяния. В провинцията архитектурната украса е скромна и макар според уверенията на писателите след 1829 година орнаментиката да се бе придвижила далеч напред, в тези времена домопритежателите се въздържаха от излишни разходи, които поради липсата на конкуренция и на добри работници биваха доста големи. Ъгловите павилиони, с по три прозореца на страничните фасади, бяха увенчани от висок покрив с гранитна балюстрада в долния край. По всеки скат на полегатия пирамидален покрив се виждаше прозорец, ограден с изящна рамка, а под него — разкошен балкон с красиво изрязани оловни и чугунени перила. Конзолите на вратите и прозорците на всички етажи бяха покрити с украшения, копирани от елегантните домове в Генуа. Павилионът, обърнат с трите прозореца на юг, гледаше към Монтеняк: другият, северният — към гората. От прозорците, които гледаха към градината, се откриваше онази част от Монтеняк, където се намираше къщата на Ташронови, както и пътят, водещ към главния град на окръга. Откъм двора окото си почиваше в безкрайната равнина, която бе затворена с планини само в съседство с Монтеняк, а в далечината се губеше в синкавата линия на равния хоризонт. Покривът над разположените в два етажа жилищни помещения бе прорязан от мансарди в старинен стил; страничните павилиони бяха с по три етажа. Средният павилион имаше отсечен купол, напомнящ купола на така наречения павилион на часовите в Тюйлери или в Лувъра; в него се намираше само една беседка, украсена с часовник. За икономия всички покриви бяха покрити с керемиди, но здравите мертеци и подпорите носеха с лекота огромната им тежест.
Преди да го изненада смъртта, Граслен бе замислил да продължи до замъка пътя, завършен сега от признателните селяни; та нали това начинание, което Граслен наричаше свое безумие, бе предоставило на общината пет хиляди франка. Ето как Монтеняк се бе разраснал значително. Зад помощните пристройки, по склона на хълма, спускащ се меко от северната страна към долината, Граслен бе започнал строежа на огромна ферма, което говореше за намерението му да обработва безкрайната целина. Шестима градинари, настанени в помещенията за слугите, се занимаваха под наблюдението на градинаря специалист с насажденията и завършваха в този момент най-необходимите по преценката на отец Боне работи.
Партерът на замъка, предназначен за приеми, бе обзаведен с ослепителен разкош. Първият етаж бе почти празен: след смъртта на господин Граслен доставката на мебели бе преустановена.
— Ах, ваше преподобие! — каза госпожа Граслен на епископа, след като огледа замъка. — А аз се готвех да живея в колиба! Какви безумия е вършил бедният Граслен!
— Но вие… — подхвана в отговор епископът — вие ще вършите милосърдни дела — добави след кратко мълчание, забелязал смущението й при първите му думи.
Опряла се на ръката на майка си, която водеше със себе си Франсис, Вероник се отправи към дългата тераса в подножието на която се намираха домът на свещеника и църквата и откъдето ясно се виждаха разположените на етажи селски къщи. Свещеникът се зае с епископ Дютей, комуто желаеше да покаже пейзажа от различни страни. Но вниманието на двамата духовници скоро бе привлечено от Вероник и майка й, застанали неподвижни като статуи на другия край на терасата: старицата бършеше с носна кърпичка очите си, а дъщерята простираше ръце над балюстрадата и сякаш сочеше долу църквата.
— Какво става с вас, госпожо? — запита свещеник Боне старата Совиа.
— Нищо — отвърна госпожа Граслен, като се обърна и пристъпи към двамата свещеници. — Не знаех, че гробището се намира точно пред моя дом.
— Можете да наредите да го изместят, законът е на ваша страна.
— Законът! — изтръгна се от нея тази единствена дума като стон на върховно отчаяние, на пълна безнадеждност.
Тук епископът отново погледна Вероник. Сразена от погледа на черните му очи, който пронизваше воала, обгърнал душата й, и докосваше тайната, погребана в един от гробовете на това гробище, Вероник даде воля на болката си и извика: „Да! Да!“
Потресен, епископът закри с ръка очите си и дълбоко се замисли.
— Помогнете на дъщеря ми! — изхлипа старицата. — Вижте как побледня!
— Тук е доста хладно, аз треперя — тихо каза госпожа Граслен и падна безчувствена в ръцете на двамата свещеници, които я отнесоха в замъка.
Когато дойде на себе си, тя видя епископа и свещеника да се молят на колене за нея.
— Ангелът, поселил се във вас, никога да не ви напуска — каза епископът, като я благослови. — Сбогом, дъще моя.
При тези думи госпожа Граслен се обля в сълзи.
— Значи, тя е спасена? — възкликна майка Совиа.
— И на земята, и на небето — обръщайки се, отвърна епископът и излезе от стаята.
Стаята, където пренесоха Вероник, се намираше на първия етаж на страничния павилион, чиито прозорци гледаха към църквата, гробището и южната част на Монтеняк. Госпожа Граслен пожела да остане тук и се настани в павилиона заедно с Алин и малкия Франсис. Старата Совиа естествено не се отделяше от дъщеря си. Госпожа Граслен се нуждаеше от неколкодневен отдих, за да се съвземе от жестокото физическо и нравствено напрежение, което преживяваше напоследък. Майка й дори настоя да не става сутрин рано от леглото. Вечер Вероник седеше на скамейката в края на терасата и не снемаше очи от църквата, от свещеническия дом и гробището. Въпреки глухата съпротива на майката госпожа Граслен с упорството на маниак сядаше на същото място и потъваше в дълбоко униние.
— Госпожата умира — каза Алин на старата Совиа.
Свещеникът не искаше да дотяга, но узнал от двете жени, че става дума за душевно страдание, започна редовно да навестява госпожа Граслен. Този истински пастир винаги идеше в часа, когато Вероник и нейният син, и двамата в траур, седяха в ъгъла на терасата.
Започваше октомври и в целия пейзаж, в това умиращо великолепие на дърветата и тревите, трептеше нещо дълбоко меланхолично и печално. Отгатнал още с пристигането на Вероник разяждащата я вътрешна рана, отец Боне сметна за благоразумно да изчака минутата, когато тази жена, на която бе съдено да стане негова духовна дъщеря, с доверие ще излее душата си пред него.
Една вечер госпожа Граслен погледна свещеника с очи, изпълнени с пустата и мъртва хладина на душа, която знае близката си гибел. От този миг отец Боне реши, че трябва да действува, за да спре задълбочаването на това жестоко душевно страдание. Отначало между Вероник и свещеника започна празен словесен спор, под който всеки криеше истинските си мисли. Въпреки студа Вероник седеше на гранитната скамейка, държейки на колене Франсис. Опряла се на каменната балюстрада, старата Совиа стоеше права — очевидно за да скрие гробището от погледа на дъщеря си. Алин се бе свила настрана в очакване да поеме детето от господарката си.
— Мислех, госпожо — тихо подхвана свещеникът, дошъл в дома за седми път, — че тъга е легнала на сърцето ви. А сега — пошепна на ухото й, — сега виждам, че ви измъчва отчаяние. Това чувство не е християнско, нито е католическо.
— А какви чувства разрешава църквата на обречените, ако не отчаяние? — запита тя с горчива усмивка и отправи поглед към небето.
Чул тези думи, светият човек разбра какви опустошения бяха поразили душата й.
— Ах, госпожо, вие си създавате от хълма свой ад, а той би могъл да се превърне в Голгота, от която ще се възнесете на небето.
— Твърде малко гордост е останала у мен, за да се възправя на такъв пиедестал — произнесе тя с далечен глас, в който се долавяше дълбоко презрение към самата себе си.
Тогава свещеникът, този божи служител, прекрасен във вдъхновението си, тъй често и естествено спохождащо чистите души, взе на ръце детето и бащински го целуна по челото.
— Бедното дете — каза той и го предаде на жената, която се отдалечи с него.
Старата Совиа погледна дъщеря си и разбра, че думите на отец Боне не бяха изречени напразно: сълзи бликнаха от отдавна пресъхналите очи на Вероник. Старата овернчанка стори знак на свещеника и побърза да се отдалечи.
— Поразходете се малко — каза отец Боне на Вероник, увличайки я към другия край на терасата, откъдето се виждаха Ташронови. — Вие ми принадлежите, аз дължа отчет на Бога за болната ви душа.
— Дайте ми време да надмогна болката и отчаянието — каза тя.
— Вашето отчаяние се дължи на мрачните ви мисли — горещо възрази свещеникът.
— Да — произнесе тя с чистосърдечието на скръбта, дошла до предела, след който се забравя всяка предпазливост.
— Виждам, потънали сте в бездната на безразличието — рече той. — Ако има степен на физическо страдание, когато загубваме самообладание, има също така и степен на нравствени страдания, когато силите на душата се изчерпват — зная добре това.
Вероник бе поразена от тънката наблюдателност и нежното съчувствие на отец Боне; но ние вече видяхме, че необикновената чувствителност на този човек, неопорочена от нито една страст, му помагаше да намира изцеление за болките на своите духовни чеда с онази майчинска любов, присъща само на жените. Този mens divinior[169], тази апостолска благост поставя свещеника по-високо от всички други хора, превръща го в божествено същество. Госпожа Граслен още недостатъчно познаваше отец Боне, за да долови в него висшата красота, скрита в глъбините на душата му като животворен извор, обещаващ покой, спасение и истински живот.
— Ах, господине! — простена тя, простряла напред ръце, натежали от горест и отчаяние, и устремила към него поглед на умираещ.
— Слушам ви! — откликна той. — Какво трябва да се направи? Как да ви се помогне?
И те мълчаливо тръгнаха край каменната ограда, отправяйки се към равнината. Този тържествен момент се стори благоприятен за носителя на благи вести, за сина Исусов.
— Представете си, че сте пред Бога — подхвана той с тих, тайнствен глас. — Какво бихте му казали?…
Госпожа Граслен трепна и застана неподвижно като поразена от гръм.
— Бих му казала като Христос: „Татко мой, защо си ме оставил?“ — отвърна тя просто, но с такава болка, че свещеникът се просълзи.
— О, Магдалена! Ето думите, които очаквах от вас! — възкликна свещеникът, който неволно се възхити от нея. — Виждате ли, вие прибягвате към Божието правосъдие, вие призовавате Бога! Изслушайте ме, госпожо. Религията е Божие правосъдие тук, на земята. На църквата принадлежи да съди всички прегрешения на душата. Земното правосъдие е само слабо подражание на небесното, бледен негов образ, пригоден към нуждите на обществото.
— Какво искате да кажете?
— Ние не сме съдии на делата си, над нас стои Бог — каза свещеникът. — Ние слагаме прегрешенията си пред Божията милост… и нямаме право да съдим, нито да опрощаваме греховете си. Бог, дъще моя, е единственият грехоспасител, върховният съдия!
— Ах! — въздъхна тя.
— Той вижда причината на явленията там, където ние виждаме само явления.
Вероник се спря, поразена от новата за нея мисъл.
— Вие притежавате благородна душа — продължи смелият свещеник и към вас трябва да се обръщам с други думи, различни от тези, които дължа на моите смирени енориаши. Вашият ум е възвишен и дълбок, вие можете да разбирате божествения смисъл на католическата религия, изразен за нищите и невежи в образи и в слова. Слушайте ме внимателно, тук става дума за вас; защото, макар и да поставям въпроса на много широка основа, говоря преди всичко за вашия случай. Правото, създадено да покровителствува обществото, е основано на равенството. Общество, което е само съвкупност от факти, от човешки постъпки, се опира на неравенството. И така, между фактите и правото съществува несъгласие. Трябва ли законът да потиска обществото, или да го облагоприятствува? С други думи, трябва ли законът да противодействува на движението на вътрешните сили на обществото, за да го ограничава, или трябва да се приспособява към това движение, за да владее обществото? От самото обособяване на човешкото общество нито един законодател не се е осмелил да се заеме с решението на този въпрос. Всички са се ограничавали с анализиране на фактите, с посочване на осъдителните или престъпните деяния и с предвиждане на наказания или възмездие. Такъв е човешкият закон: той не посочва способи за предотвратяване на грешките, нито способи да се предпази осъденият от нови грешки. Филантропията е върховна заблуда, тя терзае безцелно тялото, не въздава балсама, носещ изцеление за душата. Филантропията създава проекти, поражда идеи и доверява осъществяването им на човека, на мълчанието, на труда, на насилието — неми и безсилни посредници. Религията не познава тези несъвършенства, защото извежда живота извън пределите на земния свят; тя открива за нас, слабите и грешните, неизчерпаеми съкровища на всеопрощението; всички нас очаква истинско възраждане, никой не е безгрешен, църквата въздава велико очищение. Там, където обществото вижда окаян престъпник, когото се стреми да изтръгне от лоното си, църквата вижда душа, която трябва да спаси. И нещо повече!… Вдъхновявана от Бога, когото неутолимо съзерцава, църквата признава неравенството на силите, както и несъответствието между възможностите на човека и припадащото се на участта му бреме. И ако за нея не сме равни по чистота на сърцето и помислите, по тяло, по дух, по способности, по достойнство, тя прави всички равни чрез покаянието. Тук, госпожо, равенството не е празна дума, тъй като ние можем да бъдем, ние сме вече равни чрез чувствата си. Като започнем с първобитния фетишизъм на диваците и стигнем до изящните измислици на Гърция, до дълбоките и мъдри доктрини на Египет и Индия, изразени в приятни или ужасяващи обреди, навсякъде се проявява заложената в човека представа за падението и греха, от която възниква идеята за жертвоприношенията и за трудния път на изкуплението. Смъртта на нашия Спасител, изкупил греховете на човешкия род — ето образеца, който трябва да следваме: да изкупим нашата вина! Да изкупим нашите грешки, нашите простъпки! За всичко има опрощение — в тези думи е смисълът на католицизма; в тях е обяснението на почитаните от нас тайнства, които способствуват за тържеството на благодатта и смирението и поддържат грешника. Да се ридае и стене като Магдалена в пустинята, е само начало на изкуплението. Живото дело — това е венецът! В манастирите плачеха и действуваха, молеха се и просветляваха душите. Манастирите бяха действени посредници на нашата божествена религия. Те изграждаха, цивилизоваха света, сееха по четирите посоки на Европа спасителното слово, съхранявайки същевременно съкровищата на нашите познания, на земното правосъдие, на политиката и изкуствата. В Европа винаги може да се открият местата, където се намират тези лъчезарни огнища. Мнозинството от съвременните градове са рожби на манастири. Ако вие вярвате, че само на Бог е дадено да ви съди, чрез моята уста църквата ви казва, че всичко може да се изкупи с добрите дела на разкаянието. Ръцете Божии измерват едновременно и стореното зло, и благодеянията.
Бъдете сама за себе си манастир, където можете да сътворите чудеса. Вашите молитви ще бъдат в усилията ви! Трудът ви ще донесе щастие на хората, над които са ви поставили вашето богатство, умът ви и дори самата природа, вградила сякаш в този хълм над равнината образа на общественото ви положение.
В този момент свещеникът и госпожа Граслен се бяха върнали обратно към равнината и свещеникът можа да покаже селото в подножието на хълма и замъка, възвисил се над цялата околност. Бе четири и половина часът следобед. Жълтеникавите лъчи на слънцето пробягваха по оградата и градините, озаряваха замъка, блестейки по позлатените му чугунени украшения, и осветяваха широката равнина, пресечена от тъжната сива лента на пътя, лишен от зелените бордюри на дърветата, ограждащи всички други пътища.
Когато Вероник и отец Боне подминаха каменната грамада на замъка, пред тях над двора се показаха конюшните и слугинските помещения, а после и монтенякската гора, по която меко се плъзгаха слънчевите лъчи. Макар оранжевите светлини на залеза да огряваха само върховете на високите дървета, отлично можеше да се наблюдава разкошното многоцветие на есенната гора, разстлано като великолепен килим от хълма, на който лежеше Монтеняк, до първия връх на Корезката планинска верига. Дъбовете искряха с флорентинския си бронз, ореховите и кестеновите дървета извисяваха медно смолистите си корони, трепетликите блестяха със златните си листа; и цялото това пищно разточителство на ярки цветове бе осеяно с мрачни сиви петна, където стърчаха само белезникавите колонади на голи стволове, лишени от всякаква зеленина. Тези червеникави, кафяви и сиви тонове, преливащи се хармонично под бавно гаснещите лъчи на октомврийското слънце, тази избуяла, огромна гора чудесно допълваха покоя на безплодната зеленикава, напомняща застояла вода безкрайна целина. Свещеникът искаше да обясни на Вероник какво означава това вълшебно зрелище, обвеяно от безмълвие: нито едно дръвце, нито една птица; мъртва тишина в равнината, мълчание в гората и само тук-там стълбчета дим в селото. Замъкът изглеждаше мрачен като господарката си. По някаква странна закономерност домът винаги прилича на обитателя си, чийто дух витае в него.
Потресена от думите на свещеника, развълнувана до глъбините на душата си от неговата убеденост, запленена от звука на този ангелски глас, госпожа Вероник внезапно се спря. Свещеникът повдигна ръка и посочи гората. Вероник отправи поглед натам.
— Не намирате ли в картината на тази гора смътно сходство с обществения живот? Всеки носи своята съдба! Колко неравенство наблюдаваме в такава маса от различни дървеса. На най-високите не достигат хранителни сокове и вода, те умират първи!…
— То е, защото ножът на жената, която събира дърва, е пощадил младостта им — с горчивина каза Вероник.
— Не се поддавайте повече на подобни чувства — сдържано, но меко възрази свещеникът. — Нещастието на тази гора е в това, че от време на време не я изсичат. Виждате ли някакво странно явление сред тия дървета?
Вероник, на която бяха неизвестни особеностите на горската растителност, покорно спря погледа си върху дърветата, а после кротко го прехвърли върху свещеника.
— Не забелязвате ли — запита той, отгатвайки в този поглед незнанието на Вероник — цели пояси от яркозелени дървета?
— Ах, наистина! — учуди се тя. — И на какво се дължи това?
— Ето къде — отвърна свещеникът — се крие богатството на Монтеняк, както и вашето огромно богатство, за което бях говорил на господин Граслен. Вие виждате долините на трите ручея, чиито води се изливат в потока Габу. Този поток отделя монтенякската гора от съседната на нашата община. През септември и октомври коритото на потока пресъхва напълно, но през ноември се пълни с вода. Неговите води, чиито притоци може лесно да се умножат, като се предприемат някои енергични преобразования в гората и се съберат ведно дори най-малките ручеи, пропадат без полза; но постройте в поречието на потока, между двата хълма, един или два баража, за да задържат и събират водата, както стори това Рике в Сен Фереол, където са направени огромни водоеми за снабдяване на Лангедокския канал, и вие ще съживите тази безплодна равнина, разумно разпределяйки водата в отводнителни канали и поливайки в най-полезното за тези земи време, при което излишната вода винаги може да се насочи към нашата река. Край каналите ще посадите чудесни тополи и ще отглеждате добитък на най-тучни ливади. Какво е тревата? Вода и слънце. В долината има достатъчно земя, за да пусне злакът корени; заедно с водата ще се появи и роса, която ще подобри почвата, ще храни тополите, ще задържа медоносните мъгли, чиито питателни вещества ще бъдат поглъщани от всички растения: в това е тайната на пищната растителност в долините. И един прекрасен ден ще видите живот, радост и веселие там, където сега цари мълчание, където ви гнети мрачната картина на безплодието. Нима не би била възвишена такава молитва? Нима трудът не ще осмисли времето ви по-добре от безполезните жалби?
Вероник стисна ръката на свещеника и произнесе само няколко думи, но това бяха паметни думи:
— Ще сторя това, господине!
— Вие разбрахте величието на подобно дело — продължи той, — но не сте в състояние да го изпълните. Нито вие, нито аз притежаваме необходимите познания, за да осъществим този замисъл, който може да се появи във всяка глава, но води със себе си непреодолими трудности; макар прости и почти незабележими, тези трудности изискват точните предвиждания на науката. И тъй, започнете още от днес да търсите онези човешки ресурси, които ще ви помогнат да получите след дванадесетина години шест или седем хиляди луидора рента от шестте хиляди арпана възродена от вас земя. Тези ваши усилия ще направят някога от Монтеняк най-богатата община в департамента. Сега гората не ви носи никакви облаги; но рано или късно пренаематели ще открият тези великолепни дървета, тези натрупани от времето съкровища, единствените, в чието придобиване човек не може нито да пришпорва, нито да замени природата. Може би впоследствие държавата ще прокара пътища към тази гора, която ще дотрябва за флота й, но тя ще почака, докато удесеторилото се население на Монтеняк потърси нейното покровителство, защото държавата е като богинята Фортуна — облагодетелствува само богатите. С време този край ще стане един от най-прекрасните във Франция. Ще бъде гордостта на вашите внуци и замъкът може би ще им се стори жалък в сравнение с доходите им.
— Ето — каза Вероник — бъдещето, на което ще посветя живота си.
— Такова дело може да изкупи всякакви прегрешения — отвърна свещеникът.
Убедил се, че са го разбрали, той се опита да нанесе последния удар, обръщайки се към ума на тази жена: бе догадил, че към нейното сърце водеше умът, докато у другите жени пътят към ума минава през сърцето.
— Знаете ли — запита той след кратка пауза, издала мигновеното му колебание — в какво се заключава вашето заблуждение?
Тя плахо го погледна.
— Сега покаянието ви е предизвикано само от чувството на изживяното страдание и това е ужасно; този страшен път на изкупление иде от Сатанаиловия свят; по него навярно са тръгвали грешниците преди Христос. Но при нас, католиците, покаянието е нещо много различно. Душата, препъваща се по греховния път, се ужасява и при падението й се открива Бог! Вие приличате на езичника Орест, преобразете се, станете свети Павел![170]
— Вашите думи ме възродиха напълно! — зарадва се Вероник. — Сега, о, сега аз искам да живея!
Духът победи, си помисли скромният свещеник и си отиде, преизпълнен с радост.
Той бе намерил храна за скритата болка, която разяждаше госпожа Граслен, като превърна покаянието й в живо, благотворно дело.
И тъй, още на следващото утро Вероник писа на господин Гростет. Само след няколко дни тя получи от Лимож три впрегатни коня, изпратени от стария й приятел. По молба на Вероник отец Боне й бе придал за придружител сина на пощальона; младият човек бе доволен, че можеше да бъде в услуга на госпожа Граслен и да припечелва петдесет екю месечно. Морис Шампион — кръглолик чернокос младеж, невисок, ала снажен и силен, се понрави на Вероник и веднага постъпи на служба. Той трябваше да придружава господарката си при всички нейни излизания и да се грижи за конете. Главен управител на Монтеняк бе един бивш кавалерийски подофицер от кралската гвардия, родом от Лимож; Наварският херцог го бе изпратил от друго свое имение в Монтеняк, за да се запознае с местните гори и земи и да доложи какви изгоди може да се извлекат от тях. Жером Колора видя само безплодни, неразработени земи, гори, неексплоатирани поради отсъствие на пътища, руините на замъка и огромни средства, необходими за възстановяване на дома и градините. Особено го бяха изплашили осеяните с гранитни скали пусти места, открояващи се рязко в необятната гора. Този именно честен, но неблестящ с ума си служител беше придумал херцога да продаде имението си.
— Колора — каза госпожа Граслен на своя управител, когото бе извикала при себе си, — от утре вероятно ще ми се налага да излизам всяка сутрин на кон. Вие сигурно познавате горските участъци, принадлежащи към имението, а така също и онези, които присъедини към него господин Граслен. Покажете ми ги, искам да огледам всичко сама.
Обитателите на замъка с радост наблюдаваха промяната в живота на Вероник. Недочакала нареждания, Алин сама намери и приведе в ред старата черна амазонка на господарката си. На следващото утро майка Совиа с неизказано удоволствие видя, че дъщеря й се бе облякла за езда. Яздейки след управителя си и Шампион, които откриваха пътя по памет, тъй като пътеките в тези пустинни планини бяха едва забележими, госпожа Граслен реши да обиколи засега само височините, по които се простираха нейните гори, за да изучи планинските склонове и опознае урвите и пресъхналите корита, естествени пътища, прорязали целия дълъг рид. Тя искаше да обхване големината на предстоящата й задача, да разбере природата на планинските потоци, да открие основите на набелязаното от свещеника начинание. Вероник следваше Колора, който водеше колонката, а Шампион яздеше в лек тръс на няколко крачки след нея.
Докато яздеха из гъсто обраслите с дървета участъци, ту изкачвайки се, ту спускайки се по планинските клисури, винаги много тясно разположени едни до други в планините на Франция, Вероник се предаваше на съзерцание на горските чудеса. Отначало повече от всичко я поразяваха вековните дървета, но в края на краищата свикна с тях. После вниманието й бе привлечено от високите, сякаш изкуствено засадени в равни редици гори или самотно извисилите се на поляната няколко невероятно високи бора, или — явление по-рядко — храсти, в други места нискостеблени, а тук достигащи гигантски размери и понякога толкова стари, колкото родилата ги земя.
Надвисналият над голите скали облак предизвикваше в нея неизпитвани дотогава чувства. Тя се взираше в белезникавите бразди, прорязани от снежната вода и напомнящи отдалеч зараснали рани. Излизайки от някоя гола клисура, се възхищаваше от вкоренилите се в охрата на скалистите сипеи вековни кестени, прави като алпийски борове. Вероник яздеше така бързо, че можа най-после от висотата на птичи полет да обхване с очи обширни пояси движещи се пясъци, горски тресавища с редки дървета, преобърнати гранитни блокове, назъбени, опасно надвиснали скали, тъмнеещи падини, поляни, покрити с цъфнало изтравниче, и други, изсъхнали напълно — диви, пусти, сякаш мъртви в самотата си кътчета, където растяха индийската каспера и клекът, ливади, покрити с ниска трева, ивици земя, наторена с вековни тинести наслоения — с една дума, планинската природа на Централна Франция с нейната печал и великолепие, с безмълвното величие на горите й, със суровата, апокалиптична красота на пейзажите й. И колкото по-продължително се любуваше на тези разнообразни по форма, но одухотворявани от една мисъл картини, толкова по-силно я завладяваше, отговаряйки на тайните й чувства, дълбоката тъга, лъхаща от тази дива, изоставена и безплодна земя. А когато, възлизайки по пресъхнала урва, където сред пясък и камъни растяха само хилави изродени храсти, видя отново и отново в процепа между две скали ширналата се долу равнина тя почувствува как я порази суровият дух на тази природа и породи в нея нови мисли, навеяни от дълбокия смисъл на обкръжаващите я разнообразни картини. Няма горско кътче без свое значение; всяка дъбрава, всеки гъсталак наподобява лабиринта на човешките мисли.
Кой от хората с буден ум или с дълбоко наранено сърце, разхождайки се из гората, не се вслушва в нейния шепот? И тогава долавя гласа й, ласкав или заплашителен, но по-често ласкав. Ако потърсите причините на обхваналото ви тържествено и просто, сладостно и тайнствено усещане, може би ще ги намерите във възвишеното и безизкусно зрелище на всички тези покорни на своята участ създания. Рано или късно сърцето ви се преизпълва с тайнственото усещане за вечността на природата и дълбоко развълнуван, обръщате мисълта си към Бога. Така и Вероник в безмълвието на планинските върхове, в благоуханието на гората, в прозрачната ведрина на въздуха придоби, както вечерта сама каза на отец Боне, увереност в небесното милосърдие. Тя стигна до прозрение за друг, по-възвишен свят от света, в който я бяха заключили мечтите й. И изпита нещо подобно на щастие. Отдавна вече не бе усещала такъв душевен мир. Дали това чувство се дължеше на сходството, което намираше между окръжаващите я картини и изсъхналите пустини на душата си? Или бе почувствувала удовлетворение при вида на поразената природа, мислейки си, че и несъгрешилата в нищо материя е наказана? Във всеки случай тя бе дълбоко развълнувана. Колора и Шампион с учудване се споглеждаха, забелязали как се преобразява пред очите им. Някъде из пътя изгорелите стръмни брегове на пресъхнал поток се сториха на Вероник особено сурови. И внезапно почувствува страстно желание да чуе ромон на вода, клокочеща в това пресъхнало корито.
„Да обичаш вечно!“ — помисли си тя.
Засрамила се заради тези думи, произнесени като че ли от чужд глас, тя шибна коня и глуха за предупрежденията на придружителите си, полетя към първия връх на Корезките планини, наричан Живата скала. Изкачи се на него сама, желаейки да обхване с поглед цялата околност. Сега, когато бе чула тайния глас на толкова молещи за живот създания, тя почувствува някакъв вътрешен тласък, заставил я да вложи в своето дело онова предизвикващо всеобщо възхищение постоянство, за което впоследствие даде толкова доказателства. Вероник върза коня за близкото дърво, приседна на края на една скала и отправяйки блуждаещ поглед към владенията на мащехата природа, почувствува да прелива в сърцето й онази майчина любов, която бе изпитала някога, когато за първи път погледна сина си. Неволните размисли, окъпали според хубавия й израз душата й, я бяха подготвили за върховния урок, какъвто представляваше това зрелище, и тя с облекчение въздъхна, пробуждайки се сякаш от летаргичен сън.
— Тогава аз разбрах — каза тя после на свещеника, — че трябва да обработваме душата си така старателно, както земята.
Бледото октомврийско слънце озаряваше обширната панорама. Гонени от хладния вятър, сиви облаци се надигаха от запад. Беше около три часът следобед. Вероник бе яздила четири часа, за да стигне дотук, но като всички хора, измъчвани от дълбока, скрита болка, не обръщаше внимание на външните обстоятелства. В този миг нейният живот се сливаше с могъщото дихание на природата.
— Не оставайте тук дълго, госпожо — й каза неочаквано нечий глас, накарал я да трепне. — Иначе не ще можете да се върнете. Най-малко две мили ви делят от всяко населено място, а нощем не ще излезете лесно от гората. Но това е нищо, тук ви чакат още по-големи опасности: след няколко минути на този връх ще връхлети ужасен студ; никой не знае причините му, но той вече е убил мнозина.
Госпожа Граслен видя пред себе си силно загоряло лице със светещи като въглени очи. От двете страни на лицето висяха сплетени тъмни коси, а изпод тях гъста брада, подобна на ветрило. Човекът почтително вдигна огромната си широкопола шапка, каквато носят селяните в Централна Франция, откривайки оплешивялото си, но с великолепна форма чело; с такова чело някои просеци привличат към себе си всеобщото внимание. Вероник не се изплаши ни най-малко. Тя бе в онова състояние, когато в жената замлъква всяка бдителност, правеща я страхлива.
— Как сте попаднали тук? — запита тя.
— Моят дом е наблизо — отвърна непознатият.
— А какво правите в тази пустиня? — учуди се Вероник.
— Тук живея — бе отговорът.
— Но как и от какво?
— Плащат ми нещо, за да наглеждам този горски участък — каза човекът, като посочи планинските скатове, които гледаха в противоположната посока на монтенякската равнина.
Госпожа Граслен забеляза дулото на пушката и ловджийската му чанта. И ако изпитваше все пак някакви опасения, сега напълно се успокои.
— Да не сте пазач?
— Не, госпожо. За да бъде човек пазач, трябва да положи клетва, а за да може да направи това, трябва да се ползува от всички граждански права.
— Но тогава кой сте вие?
— Аз съм Фарабеш — каза човекът с дълбоко смирение и сведе надолу очи.
Госпожа Граслен, на която това име не говореше нищо, погледна човека и забеляза в крайно добродушното му лице белези на скрита жестокост: неравните зъби придаваха на устата му с кървавочервени устни сянка на ирония и на дързост; в изпъкналите загорели и лъскави скули се таеше нещо животинско. Човекът бе среден на ръст, с могъщи плещи, къса дебела шия и космати ръце, с длани като у всички избухливи хора, склонни да злоупотребяват с преимуществата на грубата си природа. Впрочем последните му думи говореха за някаква тайна, на която поведението, физиономията и целият му облик придаваха особен, страшен смисъл.
— Значи, вие работите при мен? — ласкаво запита Вероник.
— Нима имам честта да разговарям с госпожа Граслен? — запита на свой ред Фарабеш.
— Да, приятелю мой — отвърна тя.
Хвърлил на господарката си уплашен поглед, Фарабеш изчезна с бързината на див звяр. Вероник възседна коня и побърза да се присъедини към придружителите си, обезпокоили се ненапразно, тъй като познаваха необяснимата недружелюбност на върха Живата скала.
Колора предложи на господарката си да се спуснат по малката долина, водеща право в равнината. „Може би — добави той — не ще бъде безопасно да се върнем през планината, където труднопроходимите пътища често се преплитат и макар и да познавам този край, лесно може да се заблудим.“
Достигнала равнината, Вероник забави хода на коня.
— Кой е този Фарабеш, който работи при вас? — запита тя главния управител.
— Срещнахте ли го? — изненада се Колора.
— Да, но той избяга.
— Горкият! Сигурно не знае колко е добра госпожата!
— А какво е направил този човек?
— Но, госпожо, Фарабеш е убиец — простодушно отвърна Шампион.
— Значи, е помилван? — запита Вероник с глас, в който трепна вълнение.
— Не, госпожо — отвърна Колора, — Фарабеш бе изправен пред съда, където го осъдиха на десет години каторга. Той отби половината от този срок, а после бе помилван и в 1827 година се върна от каторгата. Дължи живота си на господин свещеника, който го убеди да се предаде на властта. Иначе щяха да го осъдят на смърт задочно и все едно, рано или късно щяха да го пипнат. А тогава работата нямаше да свърши добре. Отец Боне отиде при него съвсем сам, а Фарабеш можеше и да го убие. Никой не знае за какво са говорили. Прекараха заедно два дни, а на третия господин свещеникът доведе Фарабеш в Тюл и там той се предаде. Господин свещеникът намери добър адвокат и му разказа всичко за Фарабеш. Фарабеш се отърва с десет години каторжна работа и господин свещеникът го навести в затвора. И какво мислите? Това момче, което бе страшилище за целия край, стана кротко като овчица и спокойно се остави да го отведат в каторгата. А когато се върна, установи се тук под покровителството на господин свещеника; никой не е по-голям за него от господин свещеника, всяка неделя и на всички празнични дни ходи на църква. И макар да си има свое място наред с всички, винаги стои съвсем сам до стената и се държи настрана дори и когато се причестява.
— И този човек е убил друг човек?
— Де да беше един! — каза Колора. — Убил е мнозина. И все пак е добър човек.
— Възможно ли е това? — извика потресена Вероник, като отпусна поводите върху шията на коня.
— Знаете ли, госпожо — охотно подхвана управителят, комуто особено се искаше да разкаже тази история, — по начало Фарабеш може би е прав. Той е последна издънка от семейство Фарабеш, старинен корезки род — какво по-добро от това! По-големият му брат, капитан Фарабеш, загина преди десет години в Италия — в Монтеноте[171] — капитан на двайсет години! И това ако не е проклетия! А момчето беше умно, знаеше да чете и да пише, обещаваше да стане генерал. Цялото семейство бе покрусено, пък и имаше защо. По това време аз служех при императора и слушах много за неговата смърт! О! Капитан Фарабеш загина със смъртта на героя, той спаси армията и Малкия капрал[172]. Тогава — спомням си — главнокомандуващ беше генерал Щайнгел, немец, по-точно елзасец — прочут генерал, но, горкият, късоглед, от което и загина скоро след капитан Фарабеш. Най-малкият в семейството, този, за когото става дума, беше на шест години, когато научи за смъртта на големия си брат. Вторият брат също служеше в армията, но като войник. Беше сержант в Първи гвардейски полк, хубав пост, както виждате; загина в битката при Аустерлиц, където, трябва да ви кажа, госпожо, марширувахме като на парад в Тюйлери… Аз също бях там! О, тогава ми вървеше! Участвувах във всички престрелки, но не получих нито една драскотина. А нашият Фарабеш, макар и храбър за десетина, си беше наумил да не отбива военната си повинност. Това семейство наистина не видя добро от армията. Когато в 1811 година околийският го извика, той се скри в гората, стана дезертьор или не си спомням вече как ги наричаха тогава. По същото време се свърза с бандата на „подгревателите“; не мога да ви кажа дали по своя воля, или го бяха принудили, но така или иначе, стана подгревател. Сама разбирате, че освен господин свещеникът никой не знае какво е вършил с тези, меко казано, негодяи! Често се биеше срещу жандармите и дори срещу войниците. Изобщо воюваше на много фронтове…
— Разправят, че убил двама войници и трима жандарми! — намеси се Шампион.
— Кой ги е броил? Сам той нищо не е казвал — възрази Колора. — Накрая, госпожо, изловиха всички, но той, дяволът му неден, такъв млад, ловък и запознат добре с този край, винаги им се изплъзваше. Бандата се подвизаваше в околностите на Брив и Тюл. Често се прехвърляха и тук, защото Фарабеш лесно можеше да ги укрива. В 1814 година го оставиха на мира — военният набор бе отменен, но Фарабеш продължи да се укрива в гората през цялата 1815 година. И понеже нямаше с какво да преживява, участвуваше в някой и друг обир на карети ей там, в дефилето; но в края на краищата послуша господин свещеника и сам се предаде. Не беше лесно да се намерят тогава свидетели — всички се страхуваха да се изказват против него. Но адвокатът му и господин свещеникът направиха каквото можаха и човекът се отърва с десет години. Имал дни да живее, след като здравата бе подгрявал, защото той наистина немалко хора беше подгрявал…
— Какво ще рече това да „подгряваш“ хора?
— Ако настоявате, госпожо, ще ви разкажа какво са вършили; на мен хора са ми го разправяли, сам аз, вие разбирате, не съм подгрявал никого! Това не е хубаво, разбира се, но нуждата не признава закони. И тъй, вмъкват се седем или осем човека в дома на някой фермер или гражданин, у когото се намира суха пара; наклаждат огън в огнището и започват юнашки пир посред нощ, а после, малко преди десерта, ако стопанинът откаже да им даде исканата сума, връзват краката му за куката над огнището и го държат така, докато си получат парите; това е всичко. Винаги се явявали с маски. Случвало се понякога да не отмъкнат нищо. Дявол го взел! Все ще се намерят дебелоглавци и скъперници! Един фермер, дядо Кошегрю, който цепеше косъма надве, се оставил да му изгорят краката! Е, и какво, после умря! И така му се падаше! А жената на господин Давид, някъде от Бривския край, пукнала от страх само като гледала как връзват краката на мъжа й. „Дай им каквото имаш!“ — викала тя с последни сили. Той не искал и тогава тя сама им показала скривалището. Цели пет години подгревателите бяха страшилище за този край; но втълпете си хубаво в кратунката — да прощавате, госпожо, — че сред тях имаше немалко богаташки синчета, а те не пасяха трева.
Госпожа Граслен слушаше, без да пророни дума. Настъпи кратко мълчание. Но младият Шампион, горейки от желание също да забавлява господарката си, реши и той да разкаже това, което знаеше за Фарабеш.
— Нека кажем на госпожата всичко както си е: никой не може да догони Фарабеш нито пеша, нито на кон. С един удар убива бик! И в стрелбата няма равен на себе си. Всички точки обира! Бях още малък, когато ми разказваха за приключенията на Фарабеш. Веднъж го обкръжили заедно с трима от неговите хора; били се момчетата здравата, но раняват двама, убиват трети и Фарабеш остава сам; и тъкмо а-а да го пипнат, скача зад жандарма на коня, бодва го в хълбоците и той полетява в галоп; после захвърля жандарма като дрипа насред път, а някъде на около десет левги от Лимож продава коня, та и окото му не мигва. Три месеца след това никой не могъл да го открие. Даже обещавали сто луидора на оня, който го издаде.
— А друг път — прекъсна го Колора, — когато вече тюлският окръжен управител беше обещал сто луидора за кожата му, Фарабеш помогна на братовчед си Жирие от Визе да ги спечели. Братовчед му донесъл за него и представил всичко така, уж че го издава. А той всъщност го и издаде де! Жандармите залагаха мило и драго да го докарат в Тюл, но той не пожела да отиде така далече, та стана нужда да го приберат на топло в затвора в Люберсак; но още първата нощ офейка, възползувайки се от подземния ход, изкопан от един от съучастниците му, някой си Габийо, дезертирал от 17-и полк и разстрелян в Тюл; нещастникът, прехвърлили го в друг затвор същата вечер, когато се готвел да бяга. За подвизите на Фарабеш се носеха легенди. Бандата, разбирате, нали, си имаше доверени хора. Освен това всички обичаха подгревателите. И защо не! Ех, тия хора не бяха като днешните, умееха с царска щедрост да пилеят парите си! Представете си, госпожо, веднъж жандарми отново преследват Фарабеш. Е, и какво, и този път ги праща за зелен хайвер: поседял човекът двайсет и четири часа в помийната яма на някаква ферма и си дишал през цялото време със сламка, потопил глава в нечистотиите. Дишал си и не искал и да знае; че къде-къде е по-трудно цяла нощ да се държи на самия връх на някое дърво, дето и врабче няма да изтрае, и да гледа долу войниците как го дебнат и как търчат насам-натам. Фарабеш бе един от петимата или шестима подгреватели, които правосъдието не можа да улови; но тъй като е родом оттук и бе попаднал в бандата отнемайкъде, защото в края на краищата човекът само не беше се отзовал на повиквателното, жените за него град градяха, а това е най-важното.
— Значи, Фарабеш сигурно е убил много хора? — отново запита госпожа Граслен.
— Съвсем сигурно — отвърна Колора. — Той даже, казват, бил убил пасажера при нападението на пощенската карета в 1812 година. Но когато го съдеха, куриерът и пощальонът — единствените свидетели, които можеха да познаят Фарабеш — вече не бяха живи.
— За грабеж ли го е убил? — запита госпожа Граслен.
— О, ами че те всичко обраха! Но двайсет и петте хиляди франка, които взеха, бяха на правителството.
Госпожа Граслен продължи да язди мълчаливо. Слънцето бе залязло; луната огряваше сивата равнина, която сега изглеждаше като разтопена сплав от злато и сребро, напомняща леко развълнувано море. Колора и Шампион погледнаха госпожа Граслен, чието продължително мълчание ги безпокоеше; вълнението им се усили, когато видяха по бузите й двете блестящи бразди, оставени от пролети сълзи; сълзите бавно набъбваха в зачервените й очи и капеха една след друга.
— О, госпожо — каза Колора, — не го жалете! Добре си поживя момчето, имаше си и красиви любовници; а сега, макар и под надзора на полицията, крепи го уважението и приятелството на господин свещеника; та нали се разкая и в каторгата се е държал безупречно. Всички знаят, че е толкова честен, колкото най-честният от нас; само че е горд и не иска да се излага на оскърбления; живее си тук тихо и мирно и по свой начин върши добро. Направи от другата страна на Живата скала разсадник върху площ от десетина арпана и сега засажда дървета в гората там, където могат да се прихванат; кастри изсъхнали клони, събира съчки, връзва ги на снопи и ги прикътва у дома си за сиромасите. А сиромахът, като знае, че може да получи готово топливо, ще отиде при него и ще му се примоли, вместо да краде и да осакатява гората ви. Така че, ако сега събира сушина за огън, то го прави за доброто на хората! Фарабеш обича вашата гора, грижи се за нея като за свое имение.
— И той живее… съвсем сам? — извика госпожа Граслен, побързала да добави последните две думи.
— Простете, госпожо, той се грижи за едно момченце — скоро ще навърши петнайсет години — отвърна Морис Шампион.
— Бога ми, това е вярно — потвърди Колора, — защото Катрин Кюрийо го роди не много преди Фарабеш да се предаде.
— Негово ли е детето? — запита госпожа Граслен.
— Всички мислят така.
— А защо не се е оженил за тази девойка?
— Но как? Та нали щяха да го уловят! А когато научи, че е осъден, клетото момиче напусна този край.
— Беше ли красиво?
— О, да! — отвърна Морис. — Майка ми казваше, че приличала на друго едно момиче, което, представете си, също напусна нашия край — казваше се Дьониз Ташрон.
— Обичаше ли го? — продължи да разпитва госпожа Граслен.
— И още как! Та нали подгряваше хора — обясни Колора, — а жените обичат необикновеното. И все пак всички се учудиха, когато научиха за тази любов. Катрин Кюрийо живееше скромно като Богородица; минаваше за образец на добродетелна девойка във Визе, голямо корезко село на границата между двата департамента. Родителите й бяха наели ферма от господин Брезак. Катрин Кюрийо изпълни седемнайсет години, когато осъдиха Фарабеш. А Фарабешови също отдавна живееха по тези места; бяха се установили в Монтеняк и държаха тук ферма. Бащата и майката на Фарабеш отдавна са умрели, а трите му сестри, скромни като Кюрийо, са омъжени: едната в Обюсон, другата в Лимож и третата в Сен Леонар.
— Как мислите, знае ли Фарабеш къде е сега Катрин? — неочаквано запита госпожа Граслен.
— Ако знаеше, досега да е изхвръкнал от дупката си. О, би отишъл при нея!… Ами че той веднага, още с пристигането си помоли отец Боне да вземе детето от бабата и дядото, които го гледаха; а отец Боне така и направи.
— И никой ли не знае какво е станало с нея?
— Какво има да се знае, младост! — въздъхна Колора. — Момичето реши, че е погубено, и се побоя да остане при своите. Отиде в Париж. Какво прави там? Един Господ знае. Да я търсиш в столицата, ще рече да търсиш билярдна топка сред камъните в тази равнина!
И Колора показа монтенякската равнина от височината на новия път, по който възлизаше госпожа Граслен, приближила се вече на няколко крачки от замъка. Разтревожени, майка Совиа, Алин, слугите — всички се бяха насъбрали тук, не знаейки какво да мислят за това толкова продължително отсъствие на Вероник.
— Но, Боже мой — шепнеше старицата, като помагаше на дъщеря си да слезе от коня, — трябва да си ужасно уморена…
— Не, майчице — отвърна госпожа Граслен с глас, в който трепна такава болка, че старицата втренчено погледна дъщеря си и веднага отгатна, че бе плакала.
Госпожа Граслен влезе в стаята си с Алин, която отдавна бе получила всички разпореждания относно домашния ред на господарката си. Вероник се заключи и не пусна майка си в стаята, а когато старицата поиска да влезе, Алин каза:
— Госпожата заспа.
На другия ден Вероник отново тръгна на кон, вземайки със себе си само Морис. За да стигне по-скоро до Живата скала, избра пътя, по който се бе върнала вечерта. Наблюдавана откъм равнината, Живата скала изглеждаше изолирана; когато тръгна по дефилето, отделящо този връх от последния хълм в гората, Вероник помоли Морис да й посочи къщата на Фарабеш, а после му нареди да остане с конете и да я чака; искаше да продължи сама. Морис я съпроводи до пътеката, обикаляща Живата скала, и на склона, обърнат в противоположната на равнината посока, й показа сламения покрив на малка планинска хижа, пред която се простираше разсадник с млади дръвчета. Беше около пладне. Тръгнала по посока на лекия дим, виещ се над покрива, Вероник скоро стигна до хижата, но реши да не се показва веднага. При вида на скромното жилище сред градинка, заобиколена със сухи тръни, тя за миг се отдаде на скритите, известни единствено на нея мисли. Под градината се зеленееше, обкръжена с жив плет, ливада, по която тук-там се виждаха нискостеблени ябълкови, крушови и сливови дръвчета. Над хижата по песъчливия планински сипей трептяха пожълтелите върхове на великолепна кестенова гора.
Госпожа Граслен отвори издяланата от полуизгнили дъски врата и забеляза обор, малък курник и всички трогателни и живописни принадлежности на бедняшкото жилище, което на село винаги изглежда поетично. Кой би могъл без вълнение да види бельото, простряно да съхне на оградата, плитката лук, окачена на стената, изложените на слънце чугунени тенджери, дървената пейка под сянката на кичестите орлови нокти, зеленото петно на тлъстигата на върха на сламения покрив — цялата покъщнина на селските къщи във Франция, която говори за скромен, почти вегетиращ живот. Невъзможно бе за Вероник да проникне неусетно в дома на своя пазач: две красиви ловджийски кучета залаяха веднага щом нейната амазонка зашумоля по сухите листи. Прехвърлила дългия шлейф през ръка, тя се отправи към дома. Фарабеш и синът му, които седяха вън на дървена пейка, станаха и снеха шапки, като се поклониха почтително, но без всякакво раболепие.
— Научих — каза Вероник, гледайки внимателно детето, — че се грижите за моите интереси, и ето защо поисках сама да видя дома ви и вашите разсадници и да ви попитам още сега с какво би могло да ви се помогне.
— На вашите услуги, госпожо — отвърна Фарабеш. Вероник се възхити от детето. То имаше прелестно лице, леко загоряло от слънцето, но много правилно, с безукорен овал и чисти очертания на челото; светлокафявите му очи светеха със златист блясък; черните коси бяха късо подрязани на челото, а от двете страни на лицето се спускаха на дълги кичури. Доста едро за годините си, момчето бе високо пет стъпки. Панталоните и ризата му бяха от дебело неизбелено платно; над протритата синя сукнена жилетка с рогови копчета носеше куртка от обичайното за савойци грубо сукно, което на шега наричат мориенско кадифе, и в допълнение на този костюм — тежки подковани обуща, нахлузени на бос крак. Фарабеш бе облечен също като сина си, само че на главата му се червенееше широкопола плъстена шапка, а момчето носеше кафяв вълнен калпак. Необикновено живото и умно личице на детето запазваше особената сериозност, присъща на хора, които живеят уединено; горската самота бе докоснала дълбоко тези две души. И Фарабеш, и синът му, добре развити физически, притежаваха всички забележителни черти на диваците: пронизващ поглед, заострено внимание, рядко самообладание, сигурен слух, учудваща подвижност, съобразителна ловкост. Още в първия поглед, който детето отправи към баща си, госпожа Граслен долови онази безгранична любов, в която инстинктът търси опора в мисълта, а щастието от съвместния живот потвърждава и стремежа на инстинкта, и повелята на разума.
— Това ли е детето, за което ми говориха? — запита Вероник, като го показа.
— Да, госпожо.
— Не се ли опитахте да намерите майка му? — продължи тя, извиквайки го с жест настрана.
— Госпожата очевидно не знае, че на мен ми е забранено да излизам от пределите на общината.
— И никога ли не сте подочули нещо за нея?
— Когато излежах присъдата си — отвърна той, — комисарят ми връчи хиляда франка, които някой ми изпращал по малко всеки три месеца. По правило парите трябваше да ми бъдат предадени в деня на освобождението ми. Тогава си рекох, че само Катрин може да се е сетила за мен, след като се уверих, че това не е отец Боне. Ето защо запазих парите за Бенжамен.
— А родителите на Катрин?
— Те не помислиха за нея след заминаването й. Но не бива да си кривя душата — положиха достатъчно грижи за малкия.
— Е, добре, Фарабеш — каза Вероник, като се обърна към дома, — ще се постарая да науча дали Катрин е жива, къде е и по какъв начин се препитава.
— О, какъвто и да е, госпожо — тихо подхвана Фарабеш, — ще бъда много щастлив, ако мога да се оженя за нея! Тя е, която още може да се колебае, но не и аз. Нашият брак би узаконил детето, което и не подозира положението си.
Бащата погледна сина си и в този поглед можеше да се прочете целият живот на тези две изоставени или доброволно уединили се същества; те бяха всичко един за друг, като двама съотечественици, захвърлени в пустиня.
— И тъй, вие все още обичате Катрин, така ли? — запита Вероник.
— Дори и да не я обичах, госпожо — отвърна той, — в моето положение за мен тя е единствената жена на света.
Госпожа Граслен се обърна рязко и се отправи към кестеновата горица, видимо сразена от дълбока печал. Пазачът сметна това за женски каприз и не посмя да я последва. Вероник остана под сянката на голямо кичесто дърво петнайсетина минути, придавайки си вид, че разглежда пейзажа. Оттук се виждаше част от гората, покриваща онази страна на долината, където бе коритото на пресъхнал сега поток, пълно с камъни и прилично на дълбок ров, притиснат между гористите планини на Монтеняк и веригата голи стръмни хълмове, обрасли тук-там с хилави дръвчета. Растяха само доста жалки на вид брези, хвойна и изтравниче; тези хълмове влизаха в съседното имение и принадлежаха към Корезкия департамент. Междуселският път, криволичещ по планинските ридове, служеше за граница на Монтенякския окръг и разделяше двата департамента. Тези сурови, мрачни хълмове затваряха като със стена красивата гора на противоположния склон, представляващ поразителен контраст със свежата зеленина, сред която се бе сгушила къщата на Фарабеш. От една страна — резки, пречупени форми, от друга — меки и пленяващи със своето изящество; от една страна — застинала в хладно безмълвие, неподвижна, безплодна земя, прорязана от хоризонтални каменни плочи или от голи назъбени скали, от друга — дървеса с всички зелени оттенъци, извисили прави разноцветни стволове и които шумоляха при всяко подухва не на ветреца. Някои по-устойчиви дървета като дъба, бряста, бука, кестена съхраняваха още своите жълти, бронзови и възморави корони.
Близо до Монтеняк долината отведнъж се разширява и двата склона образуват огромна подкова. От своето място под кестените Вероник можа да види долища, спускащи се като стъпала на амфитеатър, където върховете на растящите по тях дървета стърчат едни над други като глави на зрители. На обратния склон на този красив амфитеатър бе разположен нейният парк. Откъм дома на Фарабеш долината се стесняваше все повече и повече и се превръщаше в клисура, широка около сто стъпки.
Погледът на Вероник машинално блуждаеше наоколо и красотата на тези диви места я отклони от мрачните й мисли. Тя тръгна към къщата, където бащата и синът мълчаливо я очакваха, без дори да правят опит да си обяснят странното поведение на господарката си. Сега Вероник огледа внимателно дома. Независимо от сламения си покрив той се оказа доста солиден, но очевидно е бил изоставен, когато херцог Наварски напуснал имението. Нямаше ги вече шумните ловджийски пиршества, нямаше и стражи. Макар и необитавана повече от столетие, стените на къщата бяха запазени, което все още се забелязваше под жадно плъзналите по тях виещи се растения и бръшлян. Когато на Фарабеш разрешиха да остане в нея, той я покри със слама, сам настла с плочи пода в стаята и домъкна някаква мебел. Влизайки в къщата, Вероник видя две дървени легла, голям орехов шкаф, нощви за хляб, бюфет, маса, три стола, а на лавиците в бюфета няколко пръстени талерки — с една дума, най-необходимата покъщнина. Над камината висяха две пушки и две ловджийски чанти. Някои неща, очевидно изработени от ръцете на бащата за момченцето, дълбоко развълнуваха Вероник: кораб, лодка, дървена чаша, украсена с резба, чудесно гравирана дървена кутия, сандъче с инкрустации, великолепно разпятие и броеница. На броеницата от сливови костилки от двете страни бяха изрязани с поразително майсторство главите на Исус Христос, на апостолите, на Божията Майка, на свети Йоан Кръстител, на свети Йосиф, на света Ана и две Магдалени.
— Направих всичко това, за да забавлявам малкия през дългите зимни вечери — каза Фарабеш, сякаш извинявайки се.
Фасадата на къщата бе потънала в жасмин и японски рози, които покриваха прозорците на първия, необитаван етаж, където Фарабеш държеше хранителни запаси; отглеждаше кокошки, патици, две прасета, така че купуваше само хляб, сол, захар и още някои бакалски стоки. Нито той, нито синът му пиеха вино.
— Всичко, което ми говориха за вас и което сама виждам — каза накрая госпожа Граслен на Фарабеш, — поражда в мен горещ интерес и се надявам той да не остане безплоден.
— Тук се е докоснала ръката на отец Боне! — извика трогнат Фарабеш.
— Лъжете се, господин свещеникът още нищо не ми е говорил. Всичко това е дело на случая, а може би и на Бога.
— Да, госпожо, на Бога! Само Бог може да сътвори чудеса за такъв окаяник като мен.
— Ако досега сте били окаяник — каза госпожа Граслен тихо, за да не бъде чута от детето, и тази женска деликатност дълбоко трогна Фарабеш, — вашето разкаяние, вашето поведение, а така също и уважението на господин свещеника ви правят днес достоен за щастие. Ще се разпоредя да завършат постройката на фермата, която господин Граслен възнамеряваше да издигне в съседство със замъка. Вие ще бъдете мой фермер, ще имате възможност да разгърнете силите си, енергията си, да изградите бъдещето на вашия син. Главният прокурор на Лимож ще разбере най-после кой сте и аз ви обещавам, че веднъж завинаги ще се сложи край на унизителното положение на отхвърлен, което трови живота ви.
При тези думи Фарабеш падна на колене, поразен сякаш като от мълния от това толкова неочаквано осъществяване на една отдавна лелеяна мечта; той целуна крайчеца на амазонката на госпожа Граслен, целуна нозете й. Видял сълзи в очите на баща си, Бенжамен захлипа, без сам да знае защо.
— Станете, Фарабеш — рече госпожа Граслен, — вие и не подозирате колко естествено е това, което правя за вас, което обещавам да направя. Кажете, вие ли засадихте тук тези зелени дървета? — запита тя, като посочи разкошните ели, боровете и листвениците в подножието на отсрещния гол и сух сипей.
— Да, госпожо.
— Значи, земята там е по-добра?
— Водите постоянно измиват скалите и отлагат долу плодородния нанос; и аз просто се възползувах от това — та нали цялата земя в долината под пътя ви принадлежи. Границата минава точно по пътя.
— Стича ли се много вода в долината?
— О, госпожо! — възкликна Фарабеш. — След няколко дни започват дъждовете и вие ще чуете от замъка как реве потокът! Но неговият рев не може и да се сравни с онова, което става, когато се топят снеговете. Водите от монтенякския хълм, от горите по отсрещните склонове, противоположни на вашите градини и на парка, и от всички тези възвишения се събират тук и създават същински потоп. За ваше щастие обаче дърветата задържат почвата и водата се хлъзга по окапалите листи, които през есента покриват земята като с мушама; ако не е тя, горните пластове на почвата щяха да се свличат в долината, но не зная дали биха се задържали там — много рязко се спуска надолу коритото на потока.
— А къде се изтича водата? — запита госпожа Граслен, заслушана внимателно в думите му.
Фарабеш показа тясната клисура, която сякаш затваряше долината под дома му.
— Разлива се по варовитото плато, отделящо Лимузен от Корезите, и дълги месеци се задържа там в зелени локви, които постепенно и много бавно се всмукват в земята. Никой не живее в тези нездравословни места, където нищо не вирее. Даже добитъкът не иска да яде острицата и тръстиката, които единствени растат в тези блудкаво солени води. Цялата огромна равнина от може би три хиляди арпана служи за пасища на три общини, но и от нея, както и от монтенякската равнина, нищо не става. При вас все още се намира пясък и малко земя сред камъните, но тук има само туф.
— Нека малкият отиде за конете, искам сама да видя всичко това.
Госпожа Граслен обясни на Бенжамен къде я чака Морис и той изтича натам.
— Разправят, че познавате всички особености на този край — подхвана госпожа Граслен. — Обяснете ми защо, когато валят дъждове или се топят снеговете, от моите гори, както и от височините, обърнати към монтенякската равнина, не се стича тук нито един ручей.
— Ах, госпожо — отвърна Фарабеш, — в грижите си за процъфтяването на Монтеняк господин свещеникът отгатна причината на това явление, без дори да разполага с някакви доказателства. След вашето пристигане той ми нареди да проследя пътя на водата по всички долища и урви. Вчера, когато имах честта да ви срещна, аз се връщах от подножието на Живата скала, където бях проучвал наклона на почвата. Дочух конски тропот и изчаках да видя кой минава тъдява. Отец Боне не е само светец, госпожо, но още и учен. „Фарабеш — рече той веднъж — а аз в това време работех на пътя, който общината продължаваше до самия замък, и от това място господин свещеникът ми показа цялата планинска верига от Монтеняк до Живата скала, дълга почти две левги, — Фарабеш, щом по тези склонове не се стича капка вода в равнината, природата трябва да си е направила свой улей, по който водите се изливат другаде!“ Е, виждате ли, госпожо, подобно разсъждение е толкова проста, че дори изглежда глупаво и дето се казва, всяко дете би се досетило за него. Но откак Монтеняк съществува, велможи, управници, лесничеи, бедни, богати, макар и едните, и другите да са разбирали, че земята не ражда, защото не се оросява, не са се запитвали къде се губят водите на Габу. Трите общини, в които поради близостта на застоялата вода върлува малария, също не се опитаха да се избавят от тази беда, а и сам аз не съм се замислял върху това, та стана нужда да се намеси божият човек…
При тези думи в очите на Фарабеш се появиха сълзи.
— Всичко, което откриват гениалните люде — каза тогава госпожа Граслен, — е толкова просто, като че ли всеки би могъл да го открие. Но — добави тя като на себе си — геният е прекрасен с това, че прилича на всички, макар на него да не прилича никой.
— Веднага разбрах отец Боне — продължи Фарабеш, — той не употреби много думи, за да ми обясни моята задача. Най-странното в случая е, госпожо, че откъм вашата равнина, защото тя изцяло е ваша, планината е прорязана от доста дълбоки клисури и урви; но, госпожо, по всички тези теснини, долища, сипеи, пролези, та дори и канавки водата изтича към плодородната долина на Габу, на няколко стъпки под вашата равнина. Сега аз зная разковничето на тази загадка: от Живата скала до Монтеняк в подножието на планината върви нещо като улей, чиято височина се движи между двайсет и трийсет стъпки; този улей не се прекъсва никъде и се състои от руден пласт, който отец Боне нарича шисти. Земята, бидейки по-мека от камъка, се размива в течението и водите, които се стичат по всички тези пролези, естествено се изливат в Габу. Дървета и храсти скриват от погледа наклона на почвата, но ако проследим движението на водата и оставените от потоците следи, лесно ще го открием.
Така Габу поглъща водите от двата планински склона — и от този, където е разположен вашият парк, и от скалистите разклонения, които лежат пред нас. Според уверенията на господин свещеника положението ще се измени, когато пръстта и камъните, свличани от водата, запълнят естествените русла по склона, обърнат към вашата равнина, и с това затворят за водата достъпа й до Габу. Тогава вашата равнина ще се напоява точно така, както общинските мери, които искате да видите; но за това, разбира се, са нужни стотици години. Ала струва ли си да се стремим към такова решение, госпожо? Ако вашата равнина, така както общинските земи, не смогне да погълне тази водна маса, в Монтеняк също ще се появят застояли води, които ще предизвикват епидемии в целия край.
— Значи, местата, където преди няколко дни господин свещеникът ми показа дървета, запазили короните си напълно свежи, са естествени свлачища, по които водите се изливат в Габу, така ли?
— Да, госпожо. Между Живата скала и Монтеняк има три планини, следователно и три пролеза, по тях именно задържаната от шистената бариера вода се устремява към Габу. Поясът от зелени дървета в низината, който, изглежда, е част от вашата равнина, показва пътя на естествения улей, за чието съществуване се досети господин свещеникът.
— Това, което днес е нещастие за Монтеняк, скоро ще се превърне в източник на неговото благоденствие — с дълбоко убеждение произнесе госпожа Граслен. — И понеже се оказахте пионер на това дело, вие ще продължите да участвувате в него, ще издирите енергични, всеотдайни работници, защото недостигът от пари ще трябва да изкупим с труд и самоотверженост.
Междувременно към тях се присъединиха Бенжамен и Морис. Вероник улови коня за юздите и със знак подкани Фарабеш да възседне кончето на Морис.
— Отведете ме там — каза тя, — където водите се разливат по общинските земи.
— Такава една ваша обиколка ще бъде полезна, госпожо, още повече че по съвета на господин свещеника покойният господин Граслен закупи в устието на потока около триста арпана земя, върху която водата е оставила плодородна тиня. Госпожата ще види на обратния склон на Живата скала великолепни гори. Там господин Граслен несъмнено би построил ферма. Най-подходящо е мястото, където се губи поточето, което извира близо до моята къща — от него също може да се извлече полза.
Фарабеш тръгна пръв, за да показва пътя. Вероник го последва по стръмната пътека, която водеше там, където два противоположни откоса се устремяваха рязко един към друг, а после, разтърсени сякаш от удар, се отправяха в различни посоки: левият — на запад, десният — на изток. Отворът на тази урва, осеяна с легнали в избуялата трева огромни, естествено огладени камъни, достигаше до шестдесет стъпки на ширина. Срязана отвесно, Живата скала имаше вид на гладка гранитна стена, а върхът й бе увенчан с дървета с въздушни корени. Смолистозелени борове, сграбчили буца пръст със закривените си корени, напомняха кацнали на клон птици. Противоположният пясъчен откос, издълбан от времето, бе с намръщено, жълтеникаво чело; недълбоки пещери и ями с пропадащи стени го прорязваха по цялата му височина; охрата на меките му ронливи скали искреше отдалеч. Редки бодливи храсти, а по-надолу репей, тръстика и блатна растителност говореха за недостиг на слънце и оскъдност на почвата. Коритото на потока бе от твърд, ала също жълтеникав камък. Двете успоредни планински вериги, разкъсани сякаш при всемирната катастрофа, изменила някога земната шар, по необясним каприз на природата или по неизвестна причина, чието изяснение е по силите само на гения, бяха образувани от съвършено несходни елементи. Тук, в тази урва, контрастът между двете планински структури особено се хвърляше в очи. По-нататък Вероник съгледа огромно сухо плато, лишено от всякаква растителност, варовито осеяно с пукнатини и локви с блудкаво солена вода. Отдясно се възправяха Корезките планини, а наляво погледът си отпочиваше върху обраслата с великолепни дървета грамада на Живата скала, под която се разстилаше просторна ливада от около двеста арпана, чиято ярка зеленина подчертаваше отблъскващия вид на унилото плато.
— Ние със сина ми изкопахме ей там онази канавка, виждате ли я, край нея е избуяла висока трева — каза Фарабеш. — Тя се съединява с канавката, която върви по границата на вашата гора. От тази страна владенията ви граничат с пустош — първото село е на една левга оттук.
Последвана от Фарабеш, Вероник забърза към безотрадната равнина. Конят прескочи рова и ездачката, отпуснала поводите, се понесе напред, изпитвайки сякаш злорадо доволство при вида на мрачното зрелище. Фарабеш имаше право. Никаква сила, никаква власт не можеше да изтръгне нещо от почвата, която звънтеше глухо, като куха, под копитата на конете. Изглеждаше, че под шуплестия варовиков пласт лежи празнина, и действително навсякъде се виждаха пукнатини, през които водата се просмукваше и вероятно отиваше да подхранва далечни извори.
— Има души, подобни на тази равнина! — извика Вероник, задържайки коня, след като беше галопирала четвърт час.
И замислена се спря сред тази пустиня, където не се мяркаха животни, нито насекоми и над която дори не прелитаха птици. В монтенякската равнина поне се намираха камъни, пясък, късчета рохкава или глинеста земя, нанос, дебел няколко сантиметра, в който нещо би могло да пусне корен; но тук най-безплодният туф, който още не бе камък, но не бе и земя, раняваше жестоко погледа и очите неволно се устремяваха към небесата. След като огледа границите на горите и пасищата, закупени от съпруга й, Вероник бавно се отправи обратно към устието на потока. Фарабеш я очакваше, загледан втренчено в някаква пещера или яма, за която можеше да се предположи, че е изкопана от някой енергичен човек, опитал се да проучи това мрачно място с надежда, че природата е скрила тук свои съкровища в земята.
— Какво ви е? — запита Вероник, забелязала върху мъжественото лице на Фарабеш сянка на дълбока тъга.
— Госпожо, на тази пещера дължа живота си или по-точно онова блажено време, когато се разкаях и изкупих грешките си в очите на света.
Такова обяснение на смисъла на живота буквално прикова Вероник на място, тя спря коня си пред пещерата.
— Аз се криех тук, госпожо. В тази почва звукът се предава така, че като прилепиш ухо към земята, отдалеко може да доловиш тропота на жандармерийските коне или стъпките на войниците, които веднага ще разпознаеш. Тогава изтичвах по коритото на Габу до мястото, където криех коня, и винаги избягвах на пет-шест левги от преследвачите си. Катрин ми носеше храна през нощта; и ако бивах навън, при завръщането си всякога намирах вино и хляб в някоя дупка, покрита с камък.
Тези спомени за скитническия му живот на подгонен престъпник, които можеха да го злепоставят в очите на госпожа Граслен, предизвикаха в нея само дълбоко съчувствие; но не желаейки да се спира, тя бързо се отправи към устието на Габу, където я последва пазачът. Докато Вероник разглеждаше планинския пролез, зад който се откриваше дългата долина, от едната страна толкова живописна и толкова суха и безрадостна от другата, а в дъното, на повече от левга, и терасовидните хълмове на Монтеняк, Фарабеш каза:
— Какви чудесни водопади ще потекат тук след няколко дни!
— А след година по това време тук не ще падне капка вода. Земята от двете страни на пролеза е мое владение и аз ще издигна стена, достатъчно висока и здрава, за да задържи водата. Върху тази никого необлагодетелствуваща долина ще се появи езеро с двайсет, трийсет, четирийсет или петдесет стъпки дълбочина върху площ от една левга — огромен водоем, който ще ми позволи да оросявам цялата монтенякска равнина и да възкреся в нея живота.
— Когато довършвахме вашия път, господин свещеникът беше прав, като ни казваше: „Вие работите за вашата майка!“ Да благослови Бог делото, което сте замислили.
— Не говорете така, Фарабеш — възрази госпожа Граслен, — този замисъл принадлежи на отец Боне.
Завърнала се в дома на Фарабеш, Вероник взе със себе си Морис и незабавно се отправи към замъка. Майка й и Алин бяха смаяни су извършилата се в нея промяна: лицето й сияеше от доволство — така дълбоко я вълнуваше надеждата да ощастливи злочестия край.
Госпожа Граслен писа на Гростет да издействува от господин Дьо Гранвил пълна свобода за нещастния бивш каторжник и даде за поведението му най-благоприятни сведения, потвърдени от свидетелство на монтенякския кмет и от писмо на отец Боне. Не пропусна да пише и за Катрин Кюрийо, молейки Гростет да занимае със замисленото от нея добро дело главния прокурор, който би могъл да се обърне към парижката полиция с поръка да издирят девойката. Към следите й можеше да ги насочи единствено пощенският запис, който Фарабеш бе получил при освобождението си от каторгата. Вероник искаше да узнае защо Катрин не беше се опитала да се завърне при детето си и при Фарабеш. После уведоми стария си приятел за своите открития, отнасящи се до Габу, и настоятелно го помоли да й намери сведущ и опитен човек, за какъвто вече беше ставало дума по-рано.
Следващият ден бе неделя и Вероник за първи път след пристигането си в Монтеняк намери в себе си сили да отиде на църква, където седна на принадлежащата й скамейка в олтара на света Богородица, Виждайки колко бедна бе монтенякската църква, Вероник се зарече всяка година да отделя известна сума за нуждите на сградата и за украсата на олтарите.
Тя чу кротките, изпълващи душата с умиление ангелски слова на свещеника; неговата проповед, макар проста и достъпна за всички, бе наистина възвишена. Възвишените мисли възникват направо от сърцето, умът е безсилен да ги породи; религията е неизтощим източник на възвишеното, на което е чужд лъжливият блясък. За своята проповед отец Боне бе избрал текст от посланията на апостолите, в който се казва, че рано или късно Господ изпълнява обещанията си, излива благодатта си над богоизбраните и подкрепя добрите души. Той разясни какви блага предвещава на енорията присъствието на милосърдния богат дарител, добавяйки, че задълженията на бедния към богатия благодетел са толкова големи, колкото задълженията на богатия към бедния и ето защо те трябва взаимно да си помагат.
Фарабеш бе намеквал пред свои съселяни, които от християнско милосърдие, пробудено в тях благодарение на отец Боне, на драго сърце се срещаха с бившия каторжник, за великодушието и благоразположението на госпожа Граслен към него. За това говореха всички селяни от общината, които според местния обичай се събираха преди богослужението на църковния площад. Нищо не можеше по-решително да й спечели приятелството на тези толкова отзивчиви към доброто сърца. Когато излезе от църквата, Вероник видя почти всички енориаши застанали в две редици край пътя. Докато тя минаваше между тях, всеки мълчаливо и почтително й се покланяше. Вероник бе трогната от този прием, не подозирайки истинската му причина. Съгледала между последните Фарабеш, тя побърза да му каже:
— Чувам, че сте изкусен ловец, не забравяйте да ни донесете дивеч в замъка.
Няколко дни по-късно, придружавана от свещеника, Вероник обиколи близката до замъка част от гората; после пожела да се спусне надолу по терасовидните долинки, които бе забелязала от дома на Фарабеш, за да се запознае с разположението на горните притоци на Габу. В резултат на този внимателен оглед свещеникът стигна до убеждението, че водите, оросяващи част от Горен Монтеняк, се стичат от Корезките планини. Тази верига се свързваше с Монтеняк чрез голите хълмове, които се простираха успоредно на Живата скала. Завръщайки се от разходката, свещеникът се радваше като дете; с непосредността на поета той вече съзираше осъществен миражът за благоденствуващ Монтеняк. Нима не е поет човекът, който отрано вижда въплътени мечтите си? От височината на терасите отец Боне съзираше богати жътви там, където сега погледът се губеше в изсъхнала сива степ.
На другия ден Фарабеш и синът му донесоха пълни чанти с дивеч. Пазачът предложи на Франсис Граслен дървена чаша, украсена с резба, истински шедьовър, изобразяващ сражаващи се воини. Госпожа Граслен се разхождаше в това време на терасата, обърната към Ташронови. Тя седна на скамейката и като взе чашата, дълго се любува на изкусната резба. В очите й се появиха сълзи.
— Вие трябва много да сте страдали — каза тя на Фарабеш след продължително мълчание.
— Какво да се прави, госпожо — отвърна той, — тежко е, когато човек е там без всякаква мисъл за бягство, която единствено поддържа живота на почти всички каторжници.
— О, това е ужасен живот — скръбно промълви тя, като с поглед и жест прикани Фарабеш да продължи.
Фарабеш отдаде дълбокото вълнение на госпожа Граслен на горещото й съчувствие към неговата съдба и отчасти на любопитство. В това време по алеята се зададе старата Совиа; Вероник махна с кърпичката си и с необичайна за нея рязкост каза:
— Оставете ме, мамо!
— Госпожо, десет години носех — подхвана Фарабеш, като посочи крака си, — дебела желязна халка с верига, която ме приковаваше към друг човек. За цялото време на моя престой смених трима осъдени. Спях на голи дъски. Трябваше да работя свръх силите си, за да получа тънък матрак, който там наричат тиганица. Във всяка барака имаше по осемстотин човека. На всеки нар седяха по двайсет и четирима, вързани двама по двама. Сутрин и вечер веригата на всяка двойка се нанизваше на общата дълга верига, наречена „измета на обществото“, която вървеше покрай нара и свързваше краката на всички каторжници. Две години не можах да свикна със зловещото й дрънкане, повтарящо непрестанно: ти си на каторга! Едва задрямал, някой от другарите за беда се обърне или те бутне и отново ти напомни къде се намираш. Трябва да усвоиш цяла наука, докато свикнеш да заспиваш. Изобщо затварях око само след пълно изнемощяване. Когато можех да спя, имах поне нощите, за да търся забрава. А там, госпожо, забравата е по-скъпа от всичко. Веднъж попаднал там, човек трябва да се научи да задоволява най-дребните си потребности по начина, установен от жестоките нрави на каторгата. Съдете сама, госпожо, колко ужасен трябва да е бил такъв живот за момче като мене, живяло винаги на воля в гората. Ако не бях преседял преди това шест месеца сам между четирите стени на затворническата килия, въпреки хубавите думи на отец Боне, който, мога да кажа, бе баща на душата ми, бих се хвърлил в морето само при вида на тези човешки развалини — моите съзатворници. На въздух, по време на работа, все някак се търпеше. Но когато ни вкарваха в бараките, за да спим или да ядем, а ядяхме от общи баки, по три двойки на всяка бака, усещах, че умирам; свирепите лица и ругатните на моите съзатворници винаги ме изпълваха с отвращение. За щастие от пет часа лете и от седем и половина зиме, в студ, жега, бури и дъжд, тръгвахме да се трепем, с други думи, да работим. Голяма част от живота там преминава на открито и как хубаво се диша, когато излизаш от бараката, в която са наблъскани осемстотин човека! А въздухът там, забележете, госпожо, е морски! Облъхва те ветрец, грее слънце, гледаш облаците, които бягат по небето, любуваш се на божия ден. А на мен още ми се и нравеше моята работа.
Фарабеш се спря, видял две едри сълзи да се търкулват по бузите на Вероник.
— О, госпожо, та аз ви разказах само за розите на това съществуване! — извика той, помислил, че скръбта на госпожа Граслен е предизвикана от неговия разказ. — Всички жестоки предохранителни мерки на администрацията, непрестанният тормоз от страна на надзирателите, проверката на прангите всяка вечер и всяка сутрин, лошата храна, отвратителната, унижаваща ви дреха, неудобствата, които пропъждат съня, грохотът на четиристотин двойни вериги в празното кънтящо помещение, угрозата от разстрел, ако на някои негодяи им хрумнеше да се разбунтуват — всичко това е още нищо: това са рози, както вече ви казах. Ако за нещастие там попадне буржоа, дълго не би издържал. Да бъдеш прикован години наред към друг човек! Да понасяш близостта на петима каторжници по време на ядене и на двайсет и трима — по време на сън, да слушаш разговорите им! Това общество, госпожо, има свои скрити закони; не се ли подчиниш, ще те убият, но подчиниш ли се веднъж, ставаш убиец! Трябва да бъдеш или палач, или жертва!
В края на краищата убият ли те веднага, ще се избавиш от този живот. Но те са майстори в злото, невъзможно е да се спасиш от омразата им. Имат пълна власт над каторжника, който не им се нрави, и могат да превърнат живота му в непрекъснато изпитание, по-страшно от смъртта. Човекът, който се е разкаял и желае да се държи добре, е общ враг. Преди всичко започват да го подозират в предателство. Предателството се наказва със смърт при най-малкото съмнение. Всяка барака има свой трибунал, който съди престъпления, извършени срещу затворническото общество. Неподчинението на обичаите на каторгата е престъпление и човек в такива случаи подлежи на съд. Например всеки е задължен да съдействува при бягство; ако на каторжника е определен час за бягство, то в този час цялата каторга е длъжна да му оказва помощ и покровителство. Да разкриеш, че някой се готви да бяга, е престъпление. Няма да ви разправям за ужасните нрави в каторгата; там буквално не принадлежиш на себе си. За да попречи на опитите за бунт или за бягство, администрацията превръща веригите в неописуемо страдание: тя оковава в една верига хора, които не се понасят или изпитват недоверие един към друг.
— А вие как излязохте от това положение? — запита госпожа Граслен.
— О, аз имах щастие — отвърна Фарабеш, — на мен никога не ми се падна жребий да убия друг осъден и нито веднъж не съм давал гласа си за чиято и да било смърт; мен никой никога не ме е наказвал и ненавиждал; разбирах се с тримата сменили се другари по верига, всички ме обичаха и се бояха от мен. Работата е в това, госпожо, че бях станал вече известен в каторгата, преди да вляза в нея. Подгревател! Та нали минавах за един от тези разбойници! Аз видях как подгряват — почти шепнешком продължи след кратко мълчание Фарабеш, — но сам никога не съм подгрявал, нито съм вземал от крадените пари. Не се отзовах на повиквателното, и толкоз. Помагах на приятели, шпионирах, сражавах се, стоях на стража или прикривах отстъпление; но никога не съм проливал човешка кръв, освен отбранявайки живота си! Ах! Разказах всичко на отец Боне и на моя адвокат, съдиите добре знаят, че не съм убиец! Но при все това съм голям престъпник, всички мои дела бяха нарушение на закона. Двама от приятелите ми им бяха говорили за мен като за човек, способен на всичко. А в каторгата, госпожо, такава репутация е по-ценна и от парите. В тази злощастна република убийството заменя паспорта. Не сторих нищо, за да опровергая това мнение. Бях мрачен и потиснат; изразът на лицето ми не е трудно да заблуди човека и мнозина са се заблуждавали. Моята необщителност, моята мълчаливост бяха вземани за признак на свирепост. Всички — каторжници и надзиратели, стари и млади, ме уважаваха. Бях главатар на моята барака. Никой не нарушаваше съня ми и никога не ме подозираха в предателство. Съгласно техните правила държах се честно; никому не отказвах помощ, към нищо не проявявах отвращение — с една дума, външно виех с вълците като вълк, а в глъбините на душата си се молех богу. Последният мой другар по верига бе някакъв двайсет и две годишен войник, извършил кражба и поради това дезертирал. Прекарахме заедно четири години и станахме приятели; сега съм уверен, че когато излезе на свобода, повече не ще се отклони от пътя. Този нещастник, на име Гепен, не бе злодей, а просто лекомислен момък, но десетте години каторга ще го научат на ум и разум. О, ако съзатворниците ми знаеха, че се покорявам на съдбата си от религиозни убеждения, че след изтичане на срока се готвя да се заселя в уединено място, за да забравя цялата тази ужасяваща паплач и никога да не се изпреча на пътя на никого от тях, те сигурно биха ме докарали до лудост!
— Но в такъв случай, ако осъдят на смърт, а после помилват беден и чувствителен млад човек, увлечен от страст…
— О, госпожо, няма пълно опрощение за убийците! Обикновено заменят смъртната присъда с двайсет години каторга. Но за младия чист човек това е страшно! Вие не можете да си представите какъв живот го очаква. Сто пъти по-добре е да умре! Да, смъртта на ешафода би била щастие за него!
— Аз не смея да мисля така — промълви госпожа Граслен.
Вероник бе побледняла като восък. За да скрие лицето си, тя опря чело на перилата и няколко минути седя така неподвижно. Фарабеш се колебаеше дали да тръгне, или да остане, но тук госпожа Граслен вдигна глава и прикривайки болката си с удивително външно самообладание, каза на смаяния Фарабеш:
— Благодаря ви, приятелю мой! — А после след кратко мълчание добави: — Но откъде намерихте смелост да живеете и страдате?
— О, госпожо, отец Боне всели това съкровище в душата ми! Затова го обичам повече от всички на света.
— Повече от Катрин? — запита госпожа Граслен с горчива усмивка.
— Ах, госпожо, почти толкова.
— А как постигна той това?
— Гласът и словото на този човек ме покориха, госпожо. Катрин го съпроводила до пещерата, която ви показах, и той сам дойде при мен. Бил новият свещеник, ми каза, а аз — негов енориаш, обичал ме и знаел, че само съм се отклонил от пътя, но не и пропаднал; искал не да ме предаде, а да ме спаси; с една дума, каза ми неща, които ме разтърсиха до дъното на душата! Разбирате ли, госпожо, този човек ви заставя да вършите добро със същата сила, с която ви карат да вършите зло. Пак той ми съобщи, че Катрин станала майка, така че обричах две човешки създания на позор и самота! „Какво да се прави — рекох, — и те като мен не ще имат бъдеще.“ А той ми отговори, че си подготвям лоши бъднини и на този, и на онзи свят, ако не се отвърна от гибелния път. Тук съм щял да завърша на ешафода. Уловят ли ме, защитата ми пред съда щяла да бъде безполезна. И обратно, ако се възползувам от снизходителността на новото правителство при процесите във връзка с военния набор, ако се предам доброволно в ръцете на правосъдието, щял да употреби всички сили, за да спаси живота ми; щял да намери добър адвокат, който да ми издействува присъда, не по-голяма от десет години каторга. После отец Боне ми заговори за отвъдния живот. Катрин ридаеше като Магдалена. Знаете ли, госпожо — Фарабеш показа дясната си ръка, — тя беше поставила лицето си върху тази ръка и цялата я бе намокрила със сълзите си. Умоляваше ме да живея! Господин свещеникът ми обеща мирен спокоен живот и за мен, и за моето дете тук, в нашия край, и се зарече да ме запази от всякакви оскърбления. Накрая като малко дете ме напъти към Божията вяра. След три нощни посещения станах в ръцете му по-мек от восък. И знаете ли защо, госпожо?
Фарабеш и госпожа Граслен се спогледаха, стараейки се да скрият взаимното си любопитство.
— Ето, чуйте… — продължи бившият каторжник. — Когато след първата среща Катрин тръгна да го съпровожда, аз останах сам. Почувствувах душата ми да се изпълва с яснота, покой и доброта, каквито не бях изпитвал от детските си години. Това напомняше щастието, което ми бе дарила моята злочеста Катрин. Любовта на този превъзходен човек, неговите грижи за мен, за бъдещето ми, за душата ми — всичко това ме промени, прероди. Някаква светлина ме озари отвътре и събуди в мен порив за живот. Докато той ми говореше, аз се съпротивлявах. Но какво искате? Той бе свещеник, а ние — разбойници, нямахме нищо общо с него. Ала когато затихнаха стъпките му, внезапно почувствувах — той ми обясни това след два дни — да ме осеня благодат. От този миг Бог ми даде сили да понасям всичко: затвор, съд, окови, каторга. Повярвах в думите му като в Евангелие; смятах, че със страданията си изплащам свой дълг. Когато страдах жестоко, представях си как след десет години ще видя тази къщица в гората, малкия Бенжамен и Катрин. Отец Боне удържа на думата си. Но един човек ми липсваше. Катрин не ме чакаше пред каторгата, нито в пещерата ми. Тя трябва да е умряла от скръб. Ето защо съм винаги тъжен. Сега благодарение на вас ще мога да работя за благото на хората и да им отдам всичките си сили заедно с моя син, заради когото живея.
— Вие ми помогнахте да разбера как господин свещеникът е успял да преобрази цялата община…
— О, на него никой не може да противостои — каза Фарабеш.
— Да, да, зная това — каза в отговор Вероник и кимна с глава за сбогом.
Фарабеш се отдалечи. Вероник дълго се разхожда по терасата въпреки ситния дъжд, който продължи до вечерта. Тя бе мрачна. Когато лицето й придобиеше такова изражение, нито майка й, нито Алин се осмеляваха да се приближат до нея. В припадналия здрач Вероник не видя как дойде майка й заедно с отец Боне; свещеникът реши да прекъсне този пристъп на убийствена тъга, като изпрати при Вероник сина й. Малкият Франсис улови майка си за ръка и тя покорно тръгна с него. При вида на отец Боне от гърдите на Вероник се изтръгна вик на почуда и едва ли не на уплаха. Свещеникът я отведе към терасата и запита:
— Е, добра госпожо, за какво говорихте, моля, с Фарабеш?
Вероник не искаше да лъже и вместо отговор на свой ред запита:
— Този човек ли е първата ви победа?
— Да — промълви свещеникът, — предполагах, че като покоря душата му, ще покоря целия Монтеняк, и не се излъгах.
Вероник стисна ръката на отец Боне и с треперещ от сълзи глас му каза:
— От днес се готвя за велико очищение! Утре ще дойда да ви се изповядам.
Последните думи говореха за огромни вътрешни усилия, за трудната победа, извоювана от тази жена над самата себе си. Свещеникът мълчаливо я отведе в замъка и остана с нея до обяд, говорейки за предстоящите грандиозни преобразувания в Монтеняк.
— В селското стопанство — каза той — всичко зависи от времето. Според моите скромни познания особено важно е добре да се използува зимата. Дъждовете вече започват, скоро нашите планини ще се покрият със сняг и тогава ръцете ви ще бъдат вързани. Та ви казвам — пишете на господин Гростет да побърза.
Постепенно отец Боне въвлече Вероник в разговор, тя се оживи и след неговото излизане се почувствува почти освободена от вълненията на този мъчителен ден. Но старата Совиа намери, че дъщеря й е прекалено възбудена, и остана да нощува при нея.
Два дни по-късно специалният пратеник на господин Гростет пристигна от Лимож и връчи на госпожа Граслен следното писмо:
„Скъпо мое дете, колкото и трудно да бе да намеря коне, надявам се да сте доволна от трите, които Ви изпратих. Ако искате работни или товарни коне, ще трябва да ги потърсите другаде. Във всеки случай за работа и превоз по-добре би било да ползувате волове. Навсякъде, където полската работа се извършва с помощта на коне, стопанинът губи капитал, когато конят стане негоден, докато воловете принасят на земеделеца не загуби, а полза.
Одобрявам напълно Вашите намерения, дете мое: Вие ще вложите в тях онази изгаряща душата Ви жажда за дейност, която, като не намира изход за себе си, може да Ви погуби. Но колкото до молбата да намеря човек, който да Ви помогне и преди всичко да Ви разбира, трябва да Ви кажа, че подобни рядкости ние в провинцията не отглеждаме и във всеки случай не ги запазваме. Развъждането на такава висша порода е дело, изискващо твърде дълго време, и е твърде рисковано да се заемем с него. Освен това хора, надарени с голям ум, ни плашат и ние ги наричаме «оригинали». И накрая лицата, принадлежащи към категорията на учените, сред които искате да си намерите сътрудник, обикновено са толкова разсъдливи и тесногръди, че се боях дори да Ви пиша колко невъзможна ми се струва подобна находка. Вие искате от мен поет или може би луд, но всички наши луди бягат в Париж. Говорих за Вашите благонамерения с млади чиновници, със земемери, с предприемачи, с надзиратели, работили в строителството на канали, и никой не намери никакви изгоди в предложението Ви. И ето че случаят ми подхвърли право в ръцете човека, когото желаете, един младеж, комуто навремето, струва ми се, съм помагал; защото ще видите от писмото му, че благодеяния не трябва да се вършат необмислено. Именно доброто дело изисква да бъде дълго и всестранно обмислено. Никога не знаеш дали това, което днес ти се е сторило добро, не ще се окаже по-късно зло. Да вършиш благодеяния, сега вече зная това, ще рече да поемеш върху себе си ролята на съдбата…“
Прочитайки тази фраза, госпожа Граслен остави писмото на коленете си и дълбоко се замисли.
— Господи — прошепна тя, — кога ще престанеш да ми нанасяш удари от всички страни! — После събра листата и продължи да чете.
„Жерар, както ми се струва, има хладна глава и горещо сърце, а на Вас тъкмо такъв човек Ви и трябва. Париж сега се вълнува от нови учения, развиващи духовното начало до хипертрофични размери. Ще бъда доволен, ако това момче не попадне в една от клопките, поставени от неспокойните умове пред благородната френска младеж. Аз съвсем не одобрявам умствената ограниченост на провинцията, но още по-малко ме привлича кипящият живот на Париж, тази страст към новаторство, която тласка младите хора по непознати пътища. Вие единствена знаете моите убеждения: според мен нравственият свят се върти около оста си така, както материалният свят. Моето младо протеже търси невъзможното. Няма власт, която да устои пред толкова пламенни, властни и абсолютни претенции. Аз съм привърженик на последователността, на приемствеността в политиката и не ме привличат социалните тежнения, на които ни подчиняват всички тези големи умове. Доверявам Ви моите мисли на непоправим стар монархист, защото познавам Вашата дискретност! Но тук сред тези младежи, които колкото повече се увличат, толкова по-дълбоко вярват в прогреса, аз мълча, макар и да страдам, виждайки какви непоправими злини са причинили вече на скъпата ни родина.
И така, отговорих на този млад човек, че го очаква достойна за него задача. Той ще дойде при Вас; и макар че писмото, което прилагам към своето, ще Ви позволи да го прецените, Вие ще се запознаете с него по-отблизо, нали? Вие, жените, умеете да разпознавате хората. Впрочем всеки човек, дори най-безразличният, чиито услуги ползувате, трябва да Ви се нрави. Ако не го одобрите, можете да му откажете, но ако Ви допадне, скъпо дете, и лекувайте го от зле прикритото му честолюбие, накарайте го да обикне покоя и тишината на полето, където доброто се твори непрестанно, където всички качества на благородната и силна душа могат да се упражняват постоянно, където всеки ден в естественото добиване на блага се намират поводи за възторжена радост, а в действителния прогрес, в реалните подобрения — занимания, достойни за човека.
Отлично зная, че великите идеи пораждат велики дела; но тъй като подобни идеи са твърде редки, намирам, че обикновено човешките дела са по-важни от идеите. Този, който облагородява късче земя, който отглежда овощно дръвче и засява с трева неблагодарната целина, струва далеч повече от ония, които търсят формули за благото на човечеството. С какво откритието на Нютон облекчи участта на селския труженик? О, скъпа моя! Аз винаги съм Ви обичал; но сега, когато разбрах какво се готвите да извършите, Ви боготворя.
Никой в Лимож не Ви е забравил, всички се възхищават от благородното Ви решение да възродите Монтеняк. Знайте, че всички ние сме способни да се прекланяме пред истински прекрасното, и не забравяйте, че първият Ваш поклонник е заедно с това и първият Ваш приятел.
„Господине, възнамерявам да ви направя печални признания; Вие заменихте баща ми, макар че можехте да бъдете само мой покровител. Ето защо единствено на Вас, който ме направихте това, което съм, мога да разкрия душата си. Поразен съм от жестока болест, впрочем болест духовна: дух на непримиримост и неспокойни чувства ме правят напълно неспособен да оправдая очакванията на държавата и обществото. Може би това ще Ви се стори акт на неблагодарност, а то е просто обвинителен акт.
Когато бях на дванайсет години, Вие, моят великодушен кръстник, отгатнахте в сина на простия работник известна наклонност към точните науки и преждевременно появило се желание да преуспея; и тъй, Вие подкрепихте стремежа ми към висшите сфери, когато моето родово предопределение бе да стана дърводелец като бедния си баща, който не можа да дочака успехите ми, за да им се порадва. Няма съмнение, господине, че постъпихте добре, и не минава ден да не Ви благославям; очевидно за всичко съм виновен аз. Но така или иначе, аз страдам; и не е ли вярно, че Ви поставям много високо, щом към Вас отправям жалбите си, щом Вас призовавам вместо Бога за висш мой съдник? Във всички случаи се предоставям на великодушието Ви.
Между шестнайсет и осемнайсет години се заех да изучавам точните науки с такова увлечение, че, както знаете, заболях. Моето бъдеще зависеше от приемането ми в Политехническото училище. По това време занятията изтощиха прекомерно мозъка ми; едва не умрях, работех денем и нощем, работех може би повече, отколкото позволяваха човешките ми възможности. Стремях се да изкарам изпитите си така добре, че мястото ми в училището да бъде обезпечено и да получа право на стипендия; по този начин исках да Ви спестя разходите около моето обучение. И успях!
И днес още треперя, като си помисля за чудовищния набор на умове, предоставяни на държавата от семейното честолюбие; непосилните занятия в това време, когато юношата едва завършва развитието си, могат да доведат до непознати злини, убивайки при светлината на лампата драгоценни способности, които по-късно биха се разгърнали в цялото си величие и блясък. Законите на природата са безпощадни, те не отстъпват нищо на благонамеренията или желанията на обществото. В областта на нравствеността, както и в природата, всяка злоупотреба се заплаща. Плодовете, узрели преждевременно в топлината на оранжерията, избързват за сметка било на самото дърво, било на качеството на плода. Ла Кентини[173] убиваше портокаловите дървета, за да поднася всяка сутрин, всеки сезон, цветовете им на Луи XIV. Същото става и с интелекта. Непосилният труд, който изискват от неукрепналия мозък, е в ущърб на неговото бъдеще.
На нашата епоха липсва законодателски дух. Европа не е имала истински законодатели след Исус Христос, който обаче не създаде свой кодекс и остави делото си незавършено. И така, преди да изградим специалните училища и техните правилници за приемане на питомци, обърнахме ли се към големи мислители, способни да обхванат цялата съвкупност от отношения между подобни институти и човешките сили, да претеглят всички изгоди и неудобства, да научат в миналото законите на бъдещето? Видяхме ли отблизо човешките съдби на тези изключителни хора, овладели по някаква съдбовна случайност науките по-рано от времето? Дадохме ли си сметка колко ограничен е техният брой? Знаем ли как е завършил жизненият им път? И по какъв начин са успявали да поддържат в постоянно напрежение мисълта си? Колко от тях подобно на Паскал са умирали преждевременно, изхабени от науката? Знае ли се на каква възраст е започнал учебните занятия оня, който е доживял до дълбока старост? Известно ли е било тогава, известно ли е и днес, когато пиша тези редове, какво е вътрешното устройство на мозъка, способен да понесе в юношеска възраст натиска на човешките знания? Подозира ли се, че този въпрос преди всичко се отнася до физиологията на човека?
Е, добре, сега аз мисля, че главното правило е да не се нарушава периодът на растеж на юношата. Изключителните случаи на пълно развитие на всички човешки органи в ранна възраст в мнозинството си водят до преждевременна смърт. Така че геният, който устоява на ранната проява на своите способности, представлява изключение в редицата изключения. Ако се приеме, че не съм в противоречие със социалните факти и с медицинските наблюдения, установеният във Франция способ за комплектуване на специалните училища причинява следователно такива увреждания, каквито и способът на Ла Кентини, като осакатява при това най-добрите представители на всяко поколение.
Но нека се върна към разказа си, като обещавам да говоря за съмненията си само във връзка с посочените от мен факти. И тъй, постъпил в училището, аз продължих да работя с още по-голямо усърдие, за да завърша обучението си така победоносно, както бях започнал. От деветнайсет до двайсет и една години разширих познанията си и с постоянни упражнения доразвих способностите си. Тези две години увенчаха достойно трите предидущи, когато толкова се готвех за настоящите занятия. Каква бе моята гордост, когато получих право да избирам най-привлекателното за мен поприще: военно или морско дело, артилерията или главния щаб, минно дело или пътища и мостове! По Ваш съвет избрах пътното ведомство. Но колко младежи претърпяха поражение там, където аз победих! Знаете ли, че от година на година държавата предявява все по-строги научни изисквания към училището и че заниманията стават все по-трудни и по-мъчителни? Подготвителната работа, която ме бе погълнала всецяло, не бе нищо в сравнение с трескавите занимания в училището, поставящи си за цел да втълпят в главата на младите хора от деветнайсет до двайсет и една години физическите, математическите, астрономическите и химическите науки с цялата тяхна терминология. Държавната власт, която във Франция сякаш се стреми до голяма степен да замени бащината, е лишена от бащински чувства; тя извършва опитите си in anima vili[174]. И никога не се е замисляла над ужасяващата статистика на причинените от тях страдания; нито веднъж за трийсет и шест години не се е осведомявала за случаите на мозъчно възпаление, за пристъпите на отчаяние, терзаещи тази младеж, за нейната нравствена разруха. Посочвам Ви тази болна страна на въпроса, тъй като в нея се крие една от причините за крайния резултат. Някои слаби умове стигат до този резултат по-рано от другите. Известно Ви е, че младите хора, които усвояват знанията бавно или се преуморяват твърде бързо, могат да останат в училището три години вместо две, но в такива случаи винаги се изказват оскърбителни за тях съмнения в способностите им. И още нещо — мнозина млади хора, които впоследствие проявяват забележителни способности, могат да завършат специалните училища, но да не получат места, тъй като на заключителните изпити не са показали достатъчно знания. Такива студенти наричат безплодни цветове, Наполеон ги е зачислявал като подпоручици! Днес «безплодният цвят» означава огромни щети за семейството и загубено време за индивида.
Но така или иначе, аз излязох победител! На двайсет и една години владеех математическите науки в границите, до които ги бяха довели мнозина гениални хора, и горях от желание да се отлича, продължавайки делото им. Това желание е толкова естествено, че излизайки от училището, почти всички питомци устремяват погледа си към сияйното слънце на славата. Всички ние мечтаехме да станем нютоновци, лапласовци или вобановци.[175] Ето какво изисква Франция от младите хора, завършващи тази прочута школа!
Да погледнем сега отблизо съдбите на хората, избрани така грижливо сред цялото поколение. На двайсет и една години животът е обвеян от мечти и копнежи за духовно откривателство, за срещи с новото, далечното, непознатото. Постъпих в школата за строителство на мостове и пътища в качеството си на стажант-инженер. Вие помните с каква жар изучавах строителните науки! Завърших школата в 1826 година, двайсет и четири годишен, и станах само инженер-аспирант, комуто държавата плащаше сто и петдесет франка месечно. Всеки дребен деловодител в Париж получава на осемнайсет години толкова, работейки не повече от четири часа на ден. Имах нечуваното щастие, благодарение вероятно на отличния си успех в школата, да бъда назначен, на двайсет и пет години, в 1828 година, редовен инженер. Изпратиха ме, както знаете, в една от околиите със заплата две хиляди и петстотин франка. Работата тук не е в парите. Разбира се, за син на дърводелец, моят жребий е блестящ; но кой бакалин, започнал работа на шестнайсет години, на двайсет и шестата си година не би изминал възходящия път към независимо положение? Сега вече зная за какво бе нужно това убийствено умствено напрежение, тези гигантски усилия, които държавата изискваше от нас. Държавата ми възложи да броя и измервам павета или купища камъни по пътищата. Трябваше да поддържам, поправям, а понякога и да строя улеи за изтичане на водата, а така също и пътни мостове, да следя за банкетите, да чистя или да копая канавки. В кабинета си отговарях на въпроси, свързани с маркиране, засаждане или изсичане на горите. Такива са основните, а често и единствените задължения на обикновените инженери, ако не се смятат от време на време някои работи по нивелировката, които сме задължени да извършваме лично, макар че кой да е от нашите надзиратели, опирайки се само на опита си, би сторил това далеч по-добре от нас въпреки всички наши знания. Ние сме около четиристотин инженери или стажант-инженери, а тъй като главните инженери са само сто и няколко, то далеч не всички обикновени инженери могат да разчитат на повишение. И за главните инженери не се очертават по-надеждни перспективи; над тях властвуват само дванайсет или петнайсет генерални или окръжни инспектори — длъжност, почти толкова безполезна в нашата област, колкото длъжността полковник в артилерията, където основната единица е батареята. Обикновеният инженер, така както артилерийският капитан, владее всички необходими знания; над него би трябвало да стои само едно административно лице, за да свързва осемдесет и шестимата инженери с държавата, тъй като за всеки департамент са достатъчни един инженер и двама помощници.
Йерархията, установена в подобни ведомства, служи само да подчини будните умове на стари служители с угаснали умствени способности, които обикновено развалят или видоизменят всички представени им проекти, може би с единствената цел да докажат необходимостта от съществуването си. Струва ми се, че именно такава роля играе при изпълнението на обществените мероприятия във Франция Главният съвет на пътното ведомство. Но да предположим все пак, че между тридесетата и четиридесетата си години стана редовен инженер, а после, преди да достигна петдесетте — главен инженер. Уви, Аз ясно виждам целия свой бъдещ живот! Моят главен инженер е на шестдесет години; и той като мен е завършил с чест нашата знаменита школа; но побеля, вършейки в два департамента това, което върша сега аз, и се превърна в най-обикновения човек, какъвто можете да си представите. Той се сгромоляса от висотата, до която се бе издигнал; и нещо повече — днес не стои на нивото на науката; науката отиде напред, а той изостана, забравяйки дори и това, което знаеше! Човекът, разгръщал в продължение на двайсет и две години все нови, неподозирани страни на своя талант, днес е запазил само тяхната привидност. Освен това, занимавайки се единствено с математическите и с точните науки, пренебрегна всичко, което не бе в неговата част. Вие не можете и да си представите докъде стига невежеството му в други области на човешките знания. Сметките изсушиха сърцето и мозъка му. Само пред Вас мога да разкрия жалкото му нищожество, прикривано зад авторитета на Политехническата школа. Този етикет внушава уважение и доверявайки се на създадената предубеденост, никой не смее да се усъмни в годността на главния инженер. На Вас единствен ще кажа, че поради отслабване на способностите му той изразходва за едно мероприятие в нашия департамент милион вместо двеста хиляди франка. Исках да протестирам, да доложа на префекта; но мой приятел инженер ми напомни за едного от нашите другари, станал черна овца за администрацията след подобен случай. «Ще ти бъде ли драго, ако си главен инженер и подчинените ти разкрият твои грешки? — ме запита той. — Главният ти инженер ще стане окръжен инспектор. Щом някой от нашите открие сериозна грешка, управлението, което трябва да отстоява непогрешимостта си, изтегля провинилия се от оперативния сектор и го прави инспектор.»
Ето по какъв начин наградата, дължима на таланта, се припада на нищожеството. Цяла Франция бе свидетел на бедата, постигнала в самото сърце на Париж първия висящ мост[176], издигнат от инженер, член на Академията на науките. Печалната катастрофа бе предизвикана от грешки, които не би допуснал строителят на Бриарския канал от времето на Анри IV, нито монахът, построил Кралския мост. Управлението утеши инженера, като го назначи за член на Генералния съвет.
И така, не следва ли оттук, че специалните школи представляват огромни фабрики за бездарници? Този въпрос изисква продължителни размишления. Ако съм прав, необходима е реформа, поне в методите на обучението, тъй като не се осмелявам да поставя под съмнение ползата от самите школи. Но вглеждайки се в миналото, ще видим, че Франция никога не е била лишена от големи таланти, необходими на държавата. Защо тогава днес иска да ги изгражда по способа на Монж? Познавал ли е Вобан друго училище освен великото училище, наречено призвание? Кой бе учителят на Рике[177]? Надраснал социалната си среда и подчинил се на призванието си, геният почти всякога е съвършен; тогава човекът е не само специалист, а притежава и дара на универсалността. Не мисля, че инженер, излязъл от нашата школа, може някога да стигне до върховете на голямото изкуство и да построи едно от онези чудеса в архитектурата, каквито създаде Леонардо да Винчи, едновременно механик, архитект, художник, един от изобретателите на хидравликата, неуморим строител на канали. Приучени от млади години към абсолютната простота на теоремите, младите хора, завършващи школата, загубват усет за изящното и прекрасното; колоната им се струва безполезна и тезата за полезността, залегнала в основата на естетическите им схващания, неусетно ги връща към ранните дни на изкуството.
Но всичко това е все още нищо в сравнение с моралното страдание, което ме гнети! Чувствувам, че с мен става ужасна промяна; чувствувам да пресекват силите и способностите ми, изчерпани в упорито единоборство с незнанието ми. Започва да ме овладява прозата на живота. С всички сили се стремях към велики дела, а сега лице в лице се сблъсквам с най-нищожните: да проверявам каменни мостове, да оглеждам пътища, да следя за състоянието на материалите. Зает съм не повече от два часа в деня. Мои колеги се женят, изпадат в състояния, противоречащи на духа на съвременното общество. Може би честолюбието ми е прекалено голямо? Не зная, но бих желал да бъда полезен на страната си. Тя изиска от мен титанични усилия, наложи ми да овладея огромни знания, а аз стоя със скръстени ръце в дълбоката провинция. На мен не е позволено да изляза извън пределите на определения ми провинциален град или да упражнявам способностите си, като разработя някой общественополезен проект. Скрита, ала осезаема немилост — ето неизменната награда за всекиго от нас, който, поддавайки се на вдъхновението си, престъпи рамките, поставени му от службата. В такъв случай единствената милост, на която може да се надява способният човек, е талантът, дръзновението му да бъдат хвърлени в забвение, а проектите му погребани в папките на дирекцията. Каква награда очаква Вика̀, едничкият между нас, който действително тласна напред практическата наука на строителството? Генералният съвет при пътното ведомство, състоящо се от хора, изхабени от продължителни, понякога даже и синекурни служби, хора, способни днес само да отричат и зачеркват всичко, което не могат да разберат — ето ямата, където пропадат проектите на смелите умове. Този съвет сякаш е създаден, за да парализира действията на нашата прекрасна младеж, която иска да служи на Франция и да работи с достойнство на творец и с чувство за съвременност! В Париж стават чудовищни неща: бъдещето на провинцията зависи от визата на централизаторите, задържащи чрез интриги, за които нямам време да Ви разказвам, изпълнението на най-добрите планове; а най-добри са тези, които ограничават най-строго алчността на компаниите или предприемачите и пресичат или отстраняват злоупотребите. Но във Франция злоупотребата като обществено явление неизменно взема връх над добронамерението.
Още пет години, и ще престана да бъда това, което съм; в мен ще угасне честолюбието, ще секне благородният стремеж да осъществявам на дело възможностите си, които моята страна поиска да разгърна широко и които угасват в глухия кът, където съм принуден да живея. Дори при най-щастливи обстоятелства ме очаква жалко бъдеще. Възползувах се от отпуската си и дойдох в Париж. Искам да променя попрището си, да стъпя на своя верен път, да претворя в живи дела енергията, знанията, силите си. Ще подам оставка и ще отида в край, където се нуждаят от специалисти като мен и където те могат да извършат чудеса. Ако всичко това е невъзможно, ще се отдам на едно от новите учения, призвани да осъществят дълбоки изменения в съвременния социален строй, ръководейки правилно работниците. Та какви сме ние, ако не обикновени трудови хора, лишени от работа, оръдия, валящи се неизползувани в склада? Способни сме с истините, които носим, да обърнем земното кълбо, а стоим безучастни и пасивни. Усещам в гърдите си нещо голямо, което се смалява, което ще изчезне и предричам това с математическа точност.
Преди да променя жизнения си път, бих искал да чуя Вашето мнение. Аз гледам на себе си като на Ваш син и никога не ще предприема решителна стъпка, без да се посъветвам с Вас, защото Вашата опитност е равна на добротата Ви. Отлично разбирам, че подготвяйки хора със специални знания, държавата не може да предвижда специално за тях монументални проекти — на нея не са й нужни триста моста в годината. Държавата не може да предприеме строителство на грандиозни обекти, както не може да обяви война, за да даде възможност да се печелят сражения и да израстват велики пълководци. Но гениалният човек никога не закъснява да се появи, когато и където обстоятелствата го изискват; и ако златото не липсва и предстоят велики дела, единствено нужният човек мигновено изниква от тълпата. А тъй като в нашия сектор е достатъчен един Вобан, нищо не доказва по-добре безполезността на школата. И най-после, нима никой не разбира, че въоръженият с такава теоретическа и практическа подготовка елитен работник не ще позволи без борба да бъде превърнат в нищожество? Нима това е разумна политика? Не ще ли рече то да разпалим ненаситно честолюбие? Нима не научиха тези горещи глави да мислят за всичко освен за собствената си участ? Разбира се, сред шестстотинте млади хора има изключения, силни личности, които се съпротивляват срещу посегателството на достойнството им, и аз ги познавам. Но ако Ви разкажа за борбите им с хората и със съществуващите порядки, когато, въоръжени с полезни проекти и планове, обещаващи живот и богатство в пустинни провинции, се натъкват на препятствия там, където държавата е обещавала помощ и поддръжка, всички ще сметнат силния и способен мъж, чиято личност сама по себе си респектира, за много по-окаян и достоен за съжаление, отколкото безпомощният човек, ленив и инертен и позволяващ в самодоволството си да принизят способностите му. Ето защо предпочитам да ръководя търговско или промишлено предприятие, да преживявам със стотинки, опитвайки се да разреша макар и един от множеството проблеми, стоящи пред промишлеността или пред обществото, отколкото да бездействувам на сегашното си място. Вие ще ми кажете, че в моето убежище нищо не ми пречи да упражнявам духовните си сили и да търся в тишината на този посредствен живот решение на някой полезен за човечеството проблем. Ах, господине! Нима не познавате въздействието на провинциалната среда и разлагащото влияние на живота, зает точно толкова, колкото да погълне всичкото ни време в почти безцелни занимания, и заедно с това зает недостатъчно, за да претвори получените от нас богати знания?
Не мислете, скъпи мой покровителю, че ме измъчва жажда за богатства или безразсъден стремеж към слава. Аз гледам твърде трезво на нещата, за да не разбирам цялото нищожество на славата. Животът, който водя, не предизвиква в мен желание да се оженя, тъй като, виждайки настоящата си участ, не ценя човешкото съществуване достатъчно, за да направя подобен печален подарък на своето второ «аз». И макар да гледам на парите като на едно от най-могъщите средства, предоставящи на общественика възможност да действува, все пак те са само средство. И така, истинско удовлетворение може да ми донесе единствено увереността, че съм полезен на своята страна. Най-висша наслада за мен би било да работя в област, подходяща за наклонностите и знанията ми. Ако във Вашия край, сред Вашите познати, във Вашите кръгове чуете за начинание, на което бих могъл да бъда полезен, уведомете ме — ще чакам до шест месеца отговора Ви. Мислите, които Ви доверявам покровителю и приятелю мой, споделят с мен и други. Мнозина от другарите ми, завършили Политехническата школа, попаднаха като мен в клопката на специалността си: инженери, географи, капитани преподаватели, капитани от строителните войски, надарени с военен талант, които очевидно ще останат капитани до края на дните си и горчиво съжаляват, че не са преминали в действуващата армия.
И ето, постепенно всички стигнахме до убеждението, че сме жертви на продължителна мистификация, но я осъзнаваме, когато вече е късно да се изплъзнем от нея, когато конят се е слял с машината, която върти, когато болният е привикнал към страданието си.
Разглеждайки внимателно всички тези печални следствия, аз си зададох следните въпроси, които искам да направя достояние и на Вас, мъдрия човек, способен да ги обмисли зряло, като не забравя, че са плод на размисли, пречистени в огъня на страданието.
Каква цел си поставя държавата? Иска ли да разполага с талантливи инженери? Използуваните от нея средства пряко противоречат на целта. С тяхна помощ тя очевидно създава най-жалка посредственост, каквато може да пожелае само правителство, боящо се от мислещи хора. Желае ли държавата да открие път за избраните умове? Тя им подготви най-незавидно положение: не ще се намери човек, завършил школата, който между петдесетата и шестдесетата си година да не съжали, че е попаднал в клопката, скрита в обещанията на държавата. Иска ли тя да има своите гении? Но след 1790 година какви светила са излезли от специалните школи? Ако не бе Наполеон, щеше ли да се появи Кашен, на чийто гений дължим Шербургския бент? Имперският деспотизъм го отличи, конституционният режим го хвърли в забвение. Колцина са членовете на Академията на науките, излезли от специалните школи? Може би двама или трима, не повече! Талантливият човек винаги проявява своя талант и вън от специалните школи. В науките, с които се занимават специалните школи, геният се подчинява само на собствените си закони, той се развива само при обстоятелства, над които човекът няма власт; нито държавата, нито науката за човека — антропологията, могат да ги предвидят. Рике, Пероне, Леонардо да Винчи, Кашен[178], Паладио, Брунелески, Микеланджело, Браманте, Вобан, Вика̀ дължат гения си на незабележими и дълбоко скрити причини, които ние наричаме случайност — любима дума на глупците. С школи или без тях, тези върховни творци не закъсняват да се появят в своя век. И така, успя ли държавата чрез организацията си да подобри изпълнението на общественополезните строежи и да ги поевтини? Преди всичко частните предприятия отлично си вършат работата и без инженери; и после, правителствените мероприятия винаги се оказват най-скъпите, а особено скъпо струва издръжката на огромното пътно ведомство. В други страни, като например Германия, Англия, Италия, където подобни учреждения не съществуват, аналогични почини се извършват поне също толкова добре, но затова пък много по-евтино, отколкото във Франция. Последните три страни са известни с нови полезни изобретения в тази област. Зная, че е станало мода, говорейки за нашите школи, да изтъкваме, че Европа ни завижда; и все пак същата Европа, която ни наблюдава от петнайсет години, не се опита да си създаде подобни школи. Англия, особено предвидлива в сметките си, основа превъзходни училища за работническото население, откъдето излизат практиканти, които мигновено израстват, когато от практиката преминават към теорията. Стефенсон и Мак Адам[179] не са завършили нашите прочути школи. А и защо им са? Когато млади, способни инженери, преизпълнени с жар и с благородни стремежи, разрешиха в началото на кариерата си задачата за поддържане на пътищата във Франция, които изискват стотици милиони всеки двайсет и пет години и се намират в плачевно състояние, те напразно публикуваха компетентни статии и докладни записки: всичко потъваше в ямата на Главното управление, този парижки център, където попада всичко и не излиза нищо, където старците завиждат на младите, където високите постове служат за убежище на старите инженери, вече неспособни да работят. И ще стане така, че разполагайки с огромен екип от учени из цяла Франция, който, бидейки част от административния апарат, би трябвало в своята област да направлява и просвещава страната, ще спорим за железните пътища и тогава, когато другите страни отдавна са ги построили. Ако Франция трябва да покаже превъзходството на специалните школи, това тя е длъжна да стори именно сега, в тази великолепна епоха на разцвет на обществените почини, предназначени да изменят облика на държавите и да удвоят човешкия живот, променяйки законите за пространството и времето. Белгия, Съединените щати, Германия, Англия, които не притежават политехнически школи, ще се покрият с мрежи от железни пътища, докато нашите инженери все още ще чертаят планове, а користолюбиви интереси, криещи се зад всеки проект, ще пречат на тяхното изпълнение. Във Франция и камък върху камък не можеш да поставиш, без десетина парижки драскачи да не изсмучат от пръстите си глупави и безполезни доклади.
И така, що се отнася до държавата, тя не извлича никакви изгоди от своите специални школи; а колкото до самите инженери, положението им е незавидно и целият техен живот е жестоко разочарование. Но способностите, които ученикът проявява от шестнадесетата до двадесет и шестата си година, доказват, че ако го предоставим на собствената му съдба, би си извоювал по-достойно и по-високо положение от онова, на което го обрича държавата. Търговец, учен или военен, този човек би действувал в широка сфера, ако неговите драгоценни способности, дързост и възторг не бъдат преждевременно и безсмислено изчерпани.
Къде е прочее прогресът? И държавата, и човекът несъмнено губят при съществуващата система. Не налага ли полувековният ни опит изменения в преподавателската практика на нашите школи? Коя свещена власт установи задължението да се избират от всяко поколение във Франция хората, на които е съдено да станат духовният елит на нацията? С какво само не би следвало да се занимават тези върховни жреци на съдбата? Математиката може би не им е толкова нужна, колкото например физиологията. Не Ви ли се струва, че им трябва малко от онова второ, духовно зрение, което прави чародеи всички велики хора? Екзаминаторите са стари професори, хора почтени, остарели в труд и чиято мисия се ограничава в набиране на младежи с най-добра памет; те могат да изпълняват само това, което се изисква от тях. А тяхната дейност следва да бъде най-възвишената в държавата и предполага наличието на необикновени качества.
Не мислете, покровителю и приятелю мой, че порицанието ми се отнася единствено до школата, която съм завършил; то е отправено не само към института, но още и преди всичко към начина на приемане на ученици в него. Това е така нареченият конкурс — съвременно изобретение, крайно вредно, и при това вредно не само в науката, но и навсякъде, където се прилага — в изкуството, при избиране на хора, на проекти или на каквото и да било друго. За срам на нашите прехвалени школи те са излъчили не повече забележителни обществени деятели от коя да е друга групировка млади хора, но още по-срамно е, че първите големи премии на Академията не ни подариха нито един велик художник, музикант, архитект или скулптор, както общите избори, със своето блато от посредствености, за двайсет години не доведоха на власт нито един велик държавник. Моите съждения се отнасят и до грешката, която нанася поражения и на образованието, и на политиката във Франция. Тази жестока грешка се основава на незачитането на следното правило:
НИЩО, НИТО ОПИТЪТ, НИТО ПРИРОДАТА МОГАТ ДА ДАДАТ УВЕРЕНОСТТА, ЧЕ УМСТВЕНИТЕ СПОСОБНОСТИ НА ПОДРАСТВАЩИЯ ЩЕ СЕ СЪХРАНЯТ У ВЪЗРАСТНИЯ.
В настоящия момент съм свързан с мнозина достойни хора, които нравствените недъзи, разяждащи Франция, тревожат толкова, колкото и мен. Те признават така, както и аз, че талантите, които висшето образование фабрикува, са мимолетни, тъй като не се осъществяват и са лишени от бъдеще; че образованието, получавано в нашите първоначални училища, не дава на държавата нищо, защото не насажда благодатта на вярата и на чувствата. Цялата наша система на народното просвещение изисква пълно преустройство, което би трябвало да се ръководи от личност с големи идеи, с несъкрушима вяра в бъдещето, с дълбоки знания и силна воля и надарена с такъв талант на законодател, какъвто в новите времена бе възможно да се срещне може би само у Жан-Жак Русо.
Може би излишъкът от хора със специално образование би следвало да се използува в първоначалните училища, толкова необходими на народа. Ние нямаме за просвещението на народните маси достатъчен брой търпеливи и предани на делото учители. Зачестилите престъпления и нарушения на закона говорят за дълбока обществена язва; причините се коренят в онова полуобразование, което се дава на народа и което е способно да разруши социалните връзки, като го принуждава да мисли достатъчно, за да се откаже от полезни за властта религиозни вярвания, но недостатъчно, за да се възвиси до нравоучението за подчинение и дълг, представляващо днес последна дума на трансценденталната философия[180]. Невъзможно е да се принуди цялата нация да изучава Кант; затова на народа са по-нужни вярата и традициите, нежели умствените знания и размишленията. Ако можеше да се започне животът отново, може би бих постъпил в семинария и бих станал обикновен селски свещеник или учител. Сега съм отишъл твърде далеч по своя път, за да се огранича само с професията на основен учител; а освен това мога да бъда полезен в кръг, значително по-широк от едно училище или енория. Опитах се да се приближа към сенсимонистите[181], но те избраха път, по който не бих могъл да ги следвам; независимо обаче от някои техни грешки, сенсимонистите докоснаха множество болезнени рани, преки последици на нашето законодателство, към чието изцеление ще се пристъпи с жалки палиативи и които само ще отложат дълбоката морална и политическа криза във Франция.
Сбогом, господине, приемете уверенията ми в моята почтителна и неизменна привързаност към Вас, която въпреки всички тези съждения постоянно ще расте.
По стар навик на банкер Гростет бе нахвърлил отговора на обратната страна на писмото и отгоре бе написал тайнствената дума „отговорено“.
„Намирам за безполезно да се спирам върху това, което излагате в писмото си, скъпи Жерар, толкова повече, че по волята на случая (използувам израза на глупците) се готвя да Ви предложа нещо друго, което ще Ви помогне да излезете от това мъчително за Вас положение. Госпожа Граслен, собственица на монтенякските гори и на безплодното плато в подножието на хълмовете, по които се разстилат горите й, възнамерява да оползотвори това огромно владение, като започне да експлоатира горите и обработва каменистите равнини. За да осъществи този проект, тя се нуждае от човек с Вашите знания и с Вашата пламенност, който подобно на Вас да обединява в себе си безкористието с усет за практическа полза. С една дума, не много пари и много работа! Огромен резултат, постигнат с малки средства! Основно преобразование на целия край! Да бликне изворът на изобилието в най-безутешната пустиня, лишена от всякакъв живот, лишена дори от най-малкия стрък тревица — не желаехте ли това Вие, който искахте животът Ви да бъде поема? Съдейки по искреността на писмото Ви, осмелявам се без колебание да Ви помоля да ме навестите в Лимож. Но, приятелю мой, не бързайте да подавате оставка. Вземете си само отпуск, като обясните на началниците си, че желаете да проучите някои специални въпроси, вън от обсега на служебните Ви задължения. Така не ще загубите правата си и ще разполагате с време, за да прецените изпълнимо ли е начинанието, замислено от монтенякския свещеник и одобрено от госпожа Граслен. При следващата ни среща ще Ви обясня изгодите, които Ви очакват, в случай че тези обширни преобразования бъдат осъществени.
Разчитайте всякога на приятелството на предания Вам
Госпожа Граслен написа в отговор на Гростет само тези няколко думи:
„Благодаря, приятелю мой, очаквам Вашия човек.“
Показвайки на отец Боне писмото на инженера, тя промълви:
— Още една ранена душа, жадуваща за изцеление!
Свещеникът прочете писмото веднъж-дваж, обиколи мълчаливо няколко пъти терасата и го върна на госпожа Граслен със следните думи:
— Това е забележителен човек, с прекрасна душа! Казва, че училищата, създадени от революционната мисъл, фабрикуват бездарници. Аз ги наричам фабрики за невярващи, защото, ако не е атеист, господин Жерар непременно е протестант…
— Ще го попитаме — каза Вероник, смаяна от такъв отговор.
Петнайсет дни по-късно въпреки декемврийския студ господин Гростет пристигна в монтенякския замък, за да представи своя любимец, когото Вероник и отец Боне очакваха с нетърпение.
— Трябва много да ви обича човек, дете мое — каза Гростет като улови Вероник за двете ръце и ги целуна с галантността на старите мъже, която никога не оскърбява жените, — да, много трябва да ви обича, за да напусне Лимож в такова време. Но аз исках лично да ви поднеса като подарък господин Жерар. Ето го. Този човек трябва да ви се понрави, отец Боне — добави той, приветствувайки приятелски свещеника.
Външността на Жерар не бе особено привлекателна. Бе среден на ръст, набит, с шия, сякаш хлътнала между раменете, златистожълта коса, червени очи на албинос и почти бели клепки и вежди. Кожата на лицето като у хората от неговия тип се отличаваше с ослепителна белота, но дребната шарка бе оставила жестоки следи по нея, които отнемаха някогашния й блясък; упоритите занятия очевидно бяха увредили зрението му, защото носеше тъмни очила. Смъкнал грубото синьо палто, той остана по костюм, който далеч не допринасяше за изяществото на външността му. Набързо навлечените и недозакопчани дрехи, небрежно завързаната вратовръзка, не дотам чистата риза — всичко говореше за неумение да се грижи за себе си, в което упрекват хората на науката, почти винаги много разсеяни. Развитият торс и хилавите нозе, цялата осанка на Жерар издаваше физическо изтощение, причинено от обездвижения живот на умствения работник. Но острата мисъл и силните чувства, за които можеше да се съди по писмото на Жерар, озаряваха челото му, като че ли изваяно от карарски мрамор[182]. Сякаш природата бе избрала именно челото, за да отпечата върху него величието, високия дух и добротата на този човек. Носът му като у всички представители на галското племе бе сплескан. Правите, резки очертания на устните издаваха крайна скромност и склонност към пестеливост; но лицето изглеждаше преждевременно състарено от постоянни занимания.
— Ние трябва да ви благодарим, господине — обърна се госпожа Граслен към инженера, — че се съгласихте да ръководите подобрителните работи в край, който не може да ви даде други радости освен удовлетворение за извършено добро.
— Госпожо — отвърна той, — господин Гростет толкова ми говори за вас по време на пътуването ни, че се смятам щастлив да ви бъда полезен, а перспективата да живея край вас и отец Боне ми изглежда безкрайно привлекателна. Ако не ме изгонят някой ден, бих искал тук да завърша дните си.
— Ще се постараем да не промените по наша вина намеренията си — каза с усмивка Вероник.
— А ето и книжата, които главният прокурор ми предаде — каза Гростет на Вероник, като я отведе настрана. — Той бе много учуден, че не сте се обърнали непосредствено към него. Онова, за което ме бяхте помолили, бе изпълнено бързо и на драго сърце. На вашия човек ще бъдат възстановени всички граждански права, а след три месеца ще ви доведат и Катрин Кюрийо.
— Къде е тя? — запита Вероник.
— В болницата „Свети Луи“ — отвърна старецът. — Докато не оздравее напълно, не бива да напуща Париж.
— Ах, бедната девойка е болна!
— Тук ще намерите всички нужни вам сведения — додаде Гростет, като връчи книжата на Вероник.
Тя се върна при гостите си и като улови под ръка Гростет и Жерар, поведе всички към разкошно обзаведената трапезария в приземния етаж. Нагости ги богато, но сама не вкуси от обеда. От пристигането си в Монтеняк Вероник винаги се хранеше сама и Алин пазеше свято тайната на това усамотение до деня, в който господарката й бе заплашена от смъртта.
На обяда бяха поканени кметът, мировият съдия и монтенякският лекар.
Лекарят, млад двайсет и седем годишен човек, на име Рубо, отдавна желаеше да се запознае с жената, известна в целия Лимузен. Свещеникът с толкова по-голяма радост го въведе в замъка, тъй като разбираше, че тази умъдрена в страданието си Вероник се нуждае от общество, което да я развлича и доставя храна на ума й. Рубо бе един от онези високообразовани млади лекари, каквито излизат сега от Парижката медицинска школа. Несъмнено той би могъл да блести на просторната сцена на столицата. Но в Париж го изплаши гибелната игра на честолюбието и почувствувал в себе си по-голяма наклонност към науката, нежели към интригите, и повече призвание, отколкото алчност, той, с мъдростта на човечното си сърце, бе избрал скромното поприще в провинцията, където се надяваше да го оценят по-скоро, отколкото в Париж. В Лимож Рубо се натъкна на непоколебими навици и на предубедени пациенти; и тогава тръгна след отец Боне, който по добродушното му и приветливо лице отгатна в него свой следовник и помощник. Дребният, рус Рубо притежаваше доста безцветна външност, но в сивите му очи се оглеждаше будната мисъл на физиолога и съзнателното упорство на ученолюбивия. Преди него в Монтеняк се подвизаваше бившият полкови хирург, занимаващ се повече с винените бъчви в мазето си, отколкото с болните, а освен това твърде стар, за да изпълнява задълженията си на селски лекар. В този момент той беше на смъртно легло. Рубо живееше в Монтеняк от година и половина и се радваше на обич и уважение. Но този млад ученик на Деплен и последовател на Кабанис[183] не вярваше в католицизма. По въпросите на религията проявяваше убийствено безразличие и не желаеше да се откаже от него. Това довеждаше свещеника до отчаяние, но не защото неверието на Рубо увреждаше умонастроенията и духовния живот в Монтеняк — за религия той никога не говореше; постоянното му отсъствие от църквата можеше да се обясни с неговата заетост, освен това бе неспособен да печели съзнателно свои следовници и поведението му бе поведение на изряден католик; той просто се въздържаше да размишлява над проблеми, които според него стояха извън пределите на човешкото разбиране. Чувайки го да казва, че пантеизмът е религията на всички велики умове, свещеникът допусна, че клони към учението на Питагор за превращение на материята.
Рубо виждаше госпожа Граслен за пръв път и тя му се понрави изведнъж. В продължение на няколко секунди той успя да я разгледа и с усета и вещината на лекар отгатна в държането й, в измъченото й лице ужасни физически и морални страдания, остра, стоманена воля, направлявана от сигурен ум, огромно самообладание и способност да понася най-неочакваните превратности на съдбата; долови всичко, дори онова, което бе неясно или съзнателно укривано. Усети болката, разкъсваща сърцето на това прекрасно създание; защото както по цвета на плода може да се открие разяждащия го червей, така някои отсенки на лицето позволяват на лекаря да разпознае горчивата мисъл, отравяща живота на болния. От първата среща господин Рубо почувствува, че госпожа Граслен го привлича неотразимо и даже се боеше това внезапно появило се възхищение, завладяло душата му, да не прехвърли неусетно за самия него границите на обикновеното приятелство. Челото, походката и особено погледът на Вероник говореха, с език, който мъжете безпогрешно разбират, че е мъртва за любовта, както други жени с красноречиви погледи подсказват обратното. И лекарят започна по рицарски да се прекланя пред госпожа Граслен. Той размени бърз поглед със свещеника. Тогава отец Боне си каза: „Ето мълниеносния удар, който ще върне в лоното на църквата този окаян неверник. Госпожа Граслен ще стори това по-добре от мен.“
Старият кмет бе смаян от разкошната трапезария и съвсем объркан от това, че обядваше с едни от най-богатите хора в департамента; облякъл бе най-хубавите си дрехи, които му бяха станали тесни и това усилваше смущението му. Госпожа Граслен в траурния си тоалет му се струваше извънредно внушителна; през цялото време на обяда той не отвори уста. Някогашен фермер в Сен Леонар, той бе купил единствената прилична къща в селото и сам обработваше земята си. Макар да знаеше да чете и пише, задълженията си на кмет можеше да изпълнява само с помощта на съдебния писар, който подготвяше книжата му. Ето защо мечтаеше да назначат нотариус в селото, та да прехвърли върху плещите на държавния служител непосилните си задължения; но беднотата на монтенякския кантон правеше този въпрос твърде проблематичен и нотариусите от окръжното градче продължаваха да изнудват монтенякските селяни.
Мировият съдия, на име Клузие, в миналото бе адвокат в Лимож, където не защищаваше много дела, тъй като искаше на практика да докаже прекрасната аксиома, че адвокатът е главният съдия и за клиента, и за съда. В 1809 година получи място в Монтеняк срещу много скромно възнаграждение, с което едва преживяваше. Тогава изпадна в най-благородната и най-безизходна нищета. След двайсет и две годишен живот в тази бедна община Клузие бе променил напълно житейското и социалното си битие и в допотопния си редингот приличаше на местен фермер. Под грубата му външност се таеше ясен ум, способен да се отдава на високи политически размисли, но станал ленив вследствие дълбокото разбиране на хората и на техните интереси. Ако този човек попаднеше във висшите кръгове, би напомнял Лопитал[184]. Дълго време съдията се изплъзваше от проницателното око на отец Боне и бивайки подобно на всички действително дълбоки люде неспособен на интриги, в края на краищата стигна до отчуждението и съзерцанието на древните отшелници. Независимо от всички лишения той се чувствуваше богат и никакви странични съображения не влияеха на неговия дух; той познаваше законите и съдеше справедливо. Животът му, сведен до най-необходимото, бе чист и умерен. Селяните обичаха и уважаваха господин Клузие за бащинската безпристрастност, с която разрешаваше споровете им и ги съветваше в най-дребните им почини. Последните две години при добряка Клузие, както го наричаше цял Монтеняк, работеше като деловодител неговият племенник, доста интелигентен млад човек, допринесъл по-късно много за процъфтяването на кантона.
Онова, което правеше впечатление във физиономията на стария съдия, бе голямото, високо чело. Рошави посивели кичури коса висяха от двете страни на плешивата му глава. Розовият цвят на лицето и една вече значителна, хвърляща се в очи пълнота даваха основание да се предполага, че въпреки въздържаността си Клузие се кланяше на Бакхус подобно на Тролон и Тулие[185]. Почти угасналият му глас подсказваше, че го мъчи астма. И може би именно сухият въздух на Горен Монтеняк задържаше съдията в този край. Живееше в малката къща на някакъв заможен обущар, който я беше приспособил за него. Клузие бе виждал вече Вероник в църква и бе добил впечатление за нея, без да доверява мислите си никому, нито дори на отец Боне, с когото започваше да се сприятелява. За първи път в живота си старият мирови съдия попадаше в общество на хора, способни да го разберат.
Насядали около разкошно сервираната маса — Вероник бе прехвърлила в Монтеняк цялата си лиможка покъщнина, — отначало шестимата мъже се объркаха. Лекарят, кметът и мировият съдия не познаваха нито Гростет, нито Жерар. Но още при първото блюдо добродушието на стария банкер неусетно стопи ледовете. Приветливостта на госпожа Граслен предразположи към разговор Жерар и насърчи господин Рубо. С нейна помощ гостите, надарени с превъзходни качества, откриха родството на душите си. Скоро всеки се почувствува в приятелска среда. И когато бе поднесен десертът, когато заблестяха кристалите и порцеланът със златистите ивици, когато в късния час домакинята предложи букет от чудесни вина, сервирани от Алин, Шампион и от лакея на Гростет, разговорът стана достатъчно откровен, за да се осмелят тези случайно събрали се достойни хора да изкажат смело мислите си по сериозни въпроси, каквито обсъждат само изпитващи доверие един към друг събеседници.
— Вашата отпуска съвпадна с Юлската революция — каза Гростет на Жерар, желаещ като че ли да чуе мнението му.
— Да — отвърна инженерът, — бях в Париж през тези три забележителни дни.[186] Видях всичко и стигнах до твърде печални изводи.
— А именно? — живо запита отец Боне.
— Днес патриотизмът живее само под мръсните ризи — отвърна Жерар. — Ето къде е опасността за Франция. Юли е доброволното поражение на хора, видни с произхождението, богатството и таланта си. Самоотвержените маси завоюваха победа над богатите, образовани класи, на които е чужда самоотвержеността.
— Ако съдим по това, което става от година насам — добави съдията господин Клузие, — извършващата се промяна благоприятствува злото, което ни разяжда — индивидуализма. След петнайсетина години всяко добро начинание ще се посреща с въпроса: „Какво ме засяга това?“ — вик на свободната воля, смъкната от висотата на религията, където я бяха поставили Лутер, Калвин, Цвингли и Нокс[187], стигайки и до политическата икономия. ВСЕКИ ЗА СЕБЕ СИ — тази ужасна фраза заедно с въпроса: „Какво ме засяга това?“ съставляват триединната мъдрост на буржоата и дребния собственик. Подобен егоизъм е резултат от пороците на нашето малко бързо създадено гражданско законодателство, на което Юлската революция даде страшната си благословия.
Мировият съдия потъна в обичайното си мълчание, предоставяйки на гостите да разсъдят върху смисъла на това, което току-що бе казал. Въодушевен от думите на Клузие и от погледите, които Жерар и Гростет си размениха, отец Боне прояви неочаквана смелост.
— Добрият крал Шарл X — подхвана той — претърпя неуспех в осъществяването на най-далновидния, най-спасителния план, какъвто един монарх някога е замислял за благото на поверените му народи, и църквата може да се гордее с ролята си на съветница в това дело. Но храбростта и умът измениха на висшите класи, както вече веднъж им измениха при решаване на големия въпрос — закона за правото на старшинство, който ще остане вечна слава на единствения смел човек, издигнат от Реставрацията, граф Пейроне. Да възстанови нацията чрез семейството, да отнеме на печата неговото разлагащо въздействие, като му предостави само правото и задължението да бъде полезен, да посочи недвусмислено прерогативите на изборната палата, да възвърне на религията влиянието й върху народа — ето четирите основни точки от вътрешната политика на династията на Бурбоните. Е, добре! След двайсет години цяла Франция ще признае необходимостта от тази велика и мъдра политика. Впрочем за крал Шарл X положението, което искаше да измени, бе още по-опасно от онова, при което падна бащината му власт. Бъдещето на нашата прекрасна страна, където периодически всичко се поставя под съмнение, където се спори безспир, вместо да се действува, където печатът, станал независим, е оръдие на най-низки страсти, бъдещето, повтарям, ще докаже мъдростта на този крал, отнесъл със себе си истинските принципи на управлението. Историята ще му отдаде дължимото за смелостта, с която се противопостави на най-добрите си приятели, след като, изследвал общественото зло и измерил дълбочината му, осъзна необходимостта от изцелителни мерки, ненамерили поддръжка от ония, заради които тръгна на бой.
— Отлично, отче, говорите откровено, без каквото и да било притворство — възкликна Жерар, — но аз не ще споря с вас! Замисляйки похода си в Русия, Наполеон изпревари с четиридесет години духа на своя век; той не бе разбран. Русия и Англия от 1830 година обясняват кампанията от 1812 година. Шарл X бе постигнат от същата беда: след двайсет и пет години неговите наредби ще станат може би закони.
— Франция, твърде красноречива, за да не бъде бъбрива, твърде тщеславна, за да разпознаем истинските и дарования, е въпреки великолепния здрав смисъл на езика и на народа й може би последната страна, в която би трябвало да се въведе системата на две съвещателни палати — заговори отново мировият съдия. — Неприятните черти на характера ни трябва да бъдат превъзмогнати чрез строги ограничения, каквито им бяха наложени по Наполеоново време. Тази система още може да се прилага в страна, чиито действия се предопределят от природните условия, например в Англия; но правото на старшинство в прилагане на закона за онаследяване на земята е необходимо навсякъде и когато това право е унищожено, представителната система загубва всякакъв смисъл. Англия дължи съществуването си на почти феодалния закон, по силата на който семейните владения и жилището стават притежание на първородния наследник. Русия се основава на феодалното право на самовластието. Ето защо тези две нации отбелязват небивал прогрес. Австрия можа да се съпротивява на нашите нашествия и да възобнови войната срещу Наполеон само благодарение правото на старшинство, което съхранява действуващите сили на семейството и обезпечава огромно производство на продукти, необходими на държавата. Династията на Бурбоните, чувствувайки, че по вина на либерализма е изтласквана на трето място в Европа, поиска да отстоява ранга си, а страната я събори в момента, когато тя я спасяваше. Не зная докъде ще ни отведе днешната система.
— Пламне ли война, Франция ще се окаже без коне, както Наполеон в 1813 година, когато, разполагайки само с ресурсите на Франция, не можа да се възползува от двете победи при Лютцен и Баутцен и претърпя поражение при Лайпциг — каза високо Гростет. — И ако мирът продължи, работите ще се влошат още повече: след двайсет и пет години конете и рогатият добитък във Франция ще намалеят наполовина.
— Господин Гростет е прав — забеляза Жерар. — Така че делото, което замисляте, госпожо — продължи той, като се обърна към Вероник, — ще бъде от полза за цялата страна.
— Да — потвърди мировият съдия, — защото госпожата има само един син. Но такива случаи са толкова редки. След известно време голямото, великолепно стопанство, което, надяваме се, ще създадете като притежание на един владелец, ще развъжда и коне, и рогат добитък. Но рано или късно горите и ливадите ще бъдат подложени на подялба или продадени на части. От подялба на подялба, шестте хиляди арпана на вашата равнина ще принадлежат в края на краищата на хиляда, че и на повече собственици — и тогава сбогом и на коневъдството, и на породистия добитък.
— О, до това време… — подхвана кметът.
— Чувате ли въпроса „Какво ме засяга това?“, върху който ни обърна внимание господин Клузие? — извика господин Гростет. — Ето, това е то! Но, господине — продължи Гростет, внезапно придобил сериозно изражение. — Това време вече е настъпило! На десет левги около Париж дребните стопанства едва изхранват млечните крави. Общината Аржантьой наброява трийсет и осем хиляди осемстотин осемдесет и пет парцела земя, много от които не носят и петнайсет сантима доход. Не мога да си представя как биха излезли от това положение скотовъдците, без да получават силни торове от Париж, които да обезпечат качествен фураж. Но тази прекалено наситена храна и необходимостта да се държат кравите в обора предизвикват у животните заболявания, от които умират. В околностите на Париж кравите се използуват за впряг като коне. По-изгодни от тревата култури — зеленчукови и овощни насаждения, разсадници, лозя — стесняват ливадата. Още няколко години, и млякото ще се изпраща в Париж по пощата, като прясна риба. В почти всички големи градове става това, което наблюдаваме в Париж. Злото на непрестанната подялба на поземлената собственост е обхванало стотина града във Франция и един ден ще обхване цялата страна. По сведения на Шаптал[188] в 1800 година едва се наброявали два милиона хектара лозя; днес съгласно точните статистически данни те достигат поне десет милиона. Раздробена чрез нашата система за наследствата, Нормандия ще загуби половината от конете и кравите си, но така или иначе, ще си запази монопола за доставка на мляко в Париж, тъй като нейният климат за щастие е неблагоприятен за лозята. Освен това любопитно явление е прогресивното повишаване на цената на месото. В 1850 година, тоест след двайсет години, Париж, който в 1814 година плащаше от седем до единайсет су за половин килограм месо, ще плаща за него двайсет, ако дотогава не се появи някой гениален човек, способен да осъществи идеята на Шарл X.
— Вие докоснахте с пръст болното място на Франция — каза с разбиране мировият съдия. — Причината на злото се корени в закона за наследствата от Гражданския кодекс, който изисква равно разпределение на имуществата. Този закон дроби като с чук поземлените владения, разкъсва именията, като ги лишава от необходимата устойчивост, и тъй като винаги разединява, без някога да обединява, в края на краищата ще причини гибелта на Франция.
Френската революция породи разрушителен вирус и юлските събития възобновиха неговата активност. Този пагубен принцип се свежда до приобщаването на селянина към собствеността. Ако законът за наследствеността е първопричината на злото, селянинът е неговото оръдие. Селянинът не връща нищо от онова, на което е съумял да тури ръка. Веднъж новият ред подхвърлил къс земя във вечно зиналата му паст, той започва да дели земята и я дели, докато му останат не повече от три бразди. Но и тогава не спира. И дели трите бразди по дължина, както ни показа господин Гростет с примера на Аржантьой. С нищо несъобразената стойност, която селянинът придава на своите дребни парцели, прави невъзможно възстановяването на едрата собственост. Преди всичко безконечното разпокъсване на земята е унищожило съдопроизводството и правото; понятието собственост се превръща в безсмислица. Но бедата не е в това, че властта на фиска и на закона е безсилна пред дребните парцели, където е невъзможно да се осъществят най-мъдрите й предначертания — има по-големи беди. У нас се срещат земевладелци с доход не повече от петнайсет до двайсет и пет сантима! Господин Гростет ви говори за намаляване броя на рогатия добитък и на конете; до голяма степен вина тук има нашата законодателна система. Селянинът земевладелец отглежда само крави, с тях се храни, продава телетата, продава дори и маслото; не помисля да развъжда волове и още по-малко коне. Но тъй като никога не се запасява с достатъчно количество фураж за сушавите години, нерядко откарва кравата си на пазара, когато вече не е в състояние да я храни. Ако за нещастие се случат две последователни сушави години, на третата ще забележите в Париж невероятни промени в цената на говеждото месо и особено на телешкото.
— А как тогава ще се правят патриотически банкети? — запита усмихнат лекарят.
— О! — възкликна госпожа Граслен, като стрелна с поглед Рубо. — Политиката никъде не може да убегне от вестникарските нападки, дори и тук.
— Буржоазията — продължи Клузие — изпълнява в това ужасно дело ролята на пионерите в Америка. Тя закупува големите участъци земя, с които селяните не могат да се справят, и започва да ги дели, а после раздробената на късчета земя, разпродавана на търг или на части, попада в ръцете на селянина. Днес всичко се изразява с цифри. Не познавам по-красноречиви от следните: Франция притежава четиридесет и девет милиона хектара земя или по-точно четиридесет, защото от горните следва да изключим шосетата, пътищата, дюните, каналите и безплодните земи, необработвани или лишени от капитали, като например монтенякската равнина. Но от тези четиридесет милиона хектара при тридесет и два милиона жители двайсет и пет милиона парцела се оказват облагани с поземлени налози. Смятам в кръгли цифри. По такъв начин ние сме пренебрегвани от аграрния закон и не сме изпили до дъно чашата на нищетата и раздора! Тези, които разпокъсват земята и намаляват производството, ще крещят чрез своите печатни органи, че социалната справедливост се изразява в правото на всеки да получава продуктите на земята си. Те ще кажат, че вечната, неотменимата собственост е кражба! Сенсимонистите, както виждате, действуват!
— Представителят на правосъдието — подхвана Гростет — вече говори по този въпрос, а сега ето какво може да добави към смелите му изводи и банкерът. Това, че собствеността стана достъпна за селянина и за дребния буржоа, причинява на Франция огромни щети, които правителството дори и не подозира. В страната може да се наброят три милиона селски семейства, като не включваме тук крайно бедните. Тези семейства преживяват от надници. Изработената надница се изплаща в пари, а не в продукти…
— Още една огромна грешка на законодателството ни — прекъсна мировият съдия Клузие. — Правото да се заплаща с продукти можеше да се въведе в 1790 година, но да се узаконява подобно право днес, значи да се предизвика революция.
— По този начин пролетариатът прибира в ръцете си парите на страната — продължи Гростет. — Но селянинът няма друга страст, друго желание, друг стремеж, друга цел, освен да стане притежател на земя. Това желание, както справедливо забеляза господин Клузие, е породено от революцията и е резултат от продажбата на националните блага. Човек трябва ни най-малко да не разбира онова, което става на село, за да не приеме като неоспорим факт, че всяко от тези три милиона семейства ежегодно закопава в земята по петдесет франка, изземвайки по такъв начин сто и петдесет милиона от паричното обращение. Политическата икономия приема аксиомата, че едно екю от пет франка, което в течение на деня преминава през сто ръце, изразено в абсолютна стойност, е равно на петстотин франка. Но за нас, които наблюдаваме отдавна положението в селото, е ясно, че селянинът избира земята си; той я дебне, изчаква я и никога не влага в друго начинание капитала си. Впрочем придобиването на земята се изчислява на периоди от седем години. Ето как в течение на седем години селяните държат залежали, неоползотворени един милиард и сто милиона франка; но тъй като дребната буржоазия заделя не по-малки суми за придобиване на земя, до която селянинът няма достъп, за четиридесет и две години Франция губи проценти от най-малко два милиарда, тоест около сто милиона за седем години или шестстотин милиона за четиридесет и две години. Но тя е загубила не само тези шестстотин милиона, пропуснала е да създаде за шестстотин милиона промишлена и земеделска продукция, а това вече означава загуба от милиард и двеста милиона, тъй като, ако промишленият продукт не бъде оценен двойно по-високо от себестойността си, промишлеността ще загине. Пролетариатът сам се лишава от шестстотин милиона изработени надници! Тези шестстотин милиона чиста загуба, които за икономиста, отчитащ строго загубата на доходи от обращението, представляват ощетение от почти милиард и двеста милиона, обясняват изостаналостта на нашата търговия, на нашия флот и на селското ни стопанство в сравнение с Англия. Въпреки разликата в размерите на двете територии, при което Франция е едва ли не тройно по-голяма, Англия би могла да предложи коне за кавалериите на две френски армии и осигурява месо за всички свои граждани. Но освен това, доколкото разпределението на поземлената собственост я прави почти недостъпна за нисшите класи, в Англия всяко екю е достояние на търговския оборот. И така освен гибелното раздробяване на поземлената собственост и намаление броя на конете, на рогатия добитък и на овцете законът за наследствата влече след себе си загуба от шестстотин милиона вследствие натрупване на капитали в ръцете на селяните и на дребната буржоазия, с други думи, загуба, възлизаща най-малко на милиард и двеста милиона в производството или на три милиарда иззети от паричното обращение за половин век.
— Моралните последствия са още по-ужасни от материалните! — додаде свещеникът. — Ние създадохме бедни земевладелци сред народа, полуинтелнгенти сред дребната буржоазия и принципа „Всеки за себе си“, който упражни вече въздействието си върху висшите класи през юли тази година, а скоро ще разврати и средното съсловие. Пролетариатът, освободил се от излишна сантименталност, отрекъл се от вярата, незнаещ друг Бог освен завистта, друг фанатизъм освен отчаянието на гладния, ще излезе напред и ще настъпи с крак сърцето на страната. Чуждоземецът, израснал под сянката на монархическия закон, ще види у нас кралство без крал, законодателство без закони, собственост без собственици, избори без правителство, свобода на волята без сила, равенство без щастие. Да се надяваме, че Бог ще изпрати на Франция човека, белязан от провидението, едного от онези избраници, които вселяват в народите нов дух, и бил той Марий или Сула, изплувал от низините или дошъл от висините, ще преобрази обществото!
— За начало ще го изпратят в съда или в изправителната полиция — възрази Жерар. — В 1831 година Христос и Сократ би ги очаквала същата присъда, каквато някога в Йерусалим и в Атика. Днес както в древните времена завистливата посредственост обрича на гладна смърт мислещите люде, великите политически обновители, чийто метод се основава на реалното и обективно познаване на обществените язви на Франция и които се противопоставят на духа на своето време. Ако те се борят с нищетата, ние ги осмиваме или ги наричаме мечтатели. Във Франция великият човек на бъдещето предизвиква такова възмущение в интелектуалните среди, каквото неограниченият владетел — в политическите.
— Някога софистите се окръжаваха с малка група хора, днес периодическият печат им позволява да въвеждат в заблуда целия народ! — каза мировият съдия. — А печатът, който ратува за здравия разум, не получава подкрепа.
Кметът гледаше господин Клузие с нескрито удивление. Щастлива, че бе срещнала в обикновен мирови съдия човек, увлечен от толкова сериозни въпроси, госпожа Граслен запита съседа си господин Рубо:
— Познавате ли господин Клузие?
— Познавам го едва от днес. Госпожо, вие правите чудеса — прошепна той на ухото й. — Погледнете само челото му, каква прекрасна форма! Не ви ли напомня традиционното, класическото, чело, с каквото всички скулптори даряват Ликург и гръцките мъдреци? Очевидно Юлската революция има антиполитически смисъл — произнесе високо, след като се бе замислил над думите на Гростет, този бивш студент, който вероятно сам би се хвърлил на барикадите.
— В нея е вложен троен смисъл — каза Клузие. — Ние разглеждахме правото и финансите, а сега ето и съображенията на правителството. Кралската власт, отслабена от догмата на националния суверенитет, в името на който бяха произведени изборите на 9 август 1830 година, ще се опита да потисне този враждебен на нея принцип, предоставящ на народа правото да призове на трона нова династия всякога, когато не разбира намеренията на своя крал, и тогава ни очакват вътрешни борби, които естествено за дълго ще спрат развитието на Франция.
— Англия мъдро заобиколи всички тези подводни скали — подхвана Жерар. — Аз бях в Англия и трябва да призная, че се възхищавам от този пчелен кошер, който се рои над света и го цивилизова; в тази страна дискусията е политическа комедия, призвана да удовлетворява народа и да крие действията на властта, която се чувствува свободна в своята висша сфера; там изборите не се намират в ръцете на глупавата буржоазия както във Франция. С раздробяване на едрата собственост Англия би престанала да съществува. Социалният механизъм се управлява от крупните земевладелци, от лордовете. Английският морски флот заграбва пред очите на Европа цели области от земното кълбо, за да задоволява изискванията на националната търговия, и изпраща в тях нещастните и недоволните. Вместо да преследва, унищожава и отрича талантливите хора, английската аристокрация ги издирва, удостоява ги с награди и постоянно им предлага работа. Англичаните решават бързо всичко, що се отнася до действията на правителството и до избора на хора или на каквото и да било друго, докато у нас всичко протича бавно; всъщност бавни са те, а ние сме нетърпеливи. Парите у тях са смели и действени, у нас — боязливи и подозрителни. Това, което каза господин Гростет за загубите, причинявани на френската промишленост от селянина, намира потвърждение в картината, която ще ви нахвърля с две думи: английският капитал чрез постоянното си движение създаде за десет милиарда промишлени ценности и доходни предприятия, докато френският капитал, превъзхождащ го по обем, не създаде и десетинката от това.
— И толкова по-странен е този факт — забеляза Рубо, — тъй като те са флегматични, а ние обикновено сме сангвиници или холерици.
— Ето, господине — каза Клузие, — един голям и непроучен въпрос: да създадем институти, способни да формират темперамента на народа. Разбира се, Кромуел бе велик законодател. Той сам изгради съвременна Англия, като издаде НАВИГАЦИОННИЯ АКТ, който направи англичаните врагове на всички други нации и всели в тях неукротима гордост, станала тяхна опорна точка. И все пак, въпреки крепостта Малта, ако Франция и Русия разберат ролята на Черно и Средиземно море, ще дойде ден, когато пътят за Азия през Египет или през Ефрат, прокаран благодарение на новите открития, ще унищожи Англия, както някога откритието на нос Добра Надежда унищожи Венеция.
— И нито дума за Бога! — възнегодува свещеникът. — Господин Клузие и господин Рубо са равнодушни към въпросите на религията. А вие, господине? — обърна се той към Жерар.
— Той е протестант — отвърна Гростет.
— Добре отгатнахте — забеляза Вероник, като погледна свещеника, и подаде ръка на Клузие, за да го отведе в стаята си.
Неблагоприятното впечатление от външността на Жерар бе бързо разсеяно и тримата монтенякски първенци се поздравиха с щастливото откритие.
— За съжаление — продължи свещеникът — незначителните разногласия, разделящи гръцката и латинската църква, пораждат антагонизъм между Русия и католическите средиземноморски страни, което предвещава за човечеството големи злини в бъдеще.
— Всеки тегли към чергата си — каза госпожа Граслен с усмивка. — Господин Гростет мисли за загубените милиарди, господин Клузие — за нарушеното право, лекарят долавя в законодателството проява на темперамент, отец Боне вижда в религията препятствие към постигане на съгласие между Русия и Франция.
— Добавете, госпожо — обади се Жерар, — че аз виждам в натрупването на капитали в ръцете на дребния буржоа и на селянина забавяне на строежа на железни пътища във Франция.
— Но какво всъщност желаете? — запита тя.
— О! Бих искал да има у нас превъзходни държавни съветници, като онези, които обмисляха законите при императора, и законодателен корпус, избран от най-способните люде в страната наравно с едрите собственици и чието единствено предназначение да бъде борба срещу несъстоятелните закони и безсмислените войни. Нашата камара на депутатите в настоящия си вид, ще се убедите в това, ще доведе до пълна анархия в законодателството.
— Боже мой — извика отец Боне в порив на свещен патриотизъм, — защо такива проникновени и просветени умове — и той показа Клузие, Рубо и Жерар — виждат злото и сочат лек срещу него, а не се заемат със собственото си изцеление? Всички вие, представители на угнетените класи, съзнавате необходимостта от пасивното подчинение на масите в държавата, както и от подчинение на войниците във време на война. Настоявате за единство на властта и желаете то никога да не бъде поставяно под съмнение. Но онова, което придоби Англия, като пробуди в човека гордост и стремеж към богатства — това също представлява вярване, — у нас може да се осъществи само чрез чувствата, пораждани от католицизма, а вие не сте католици! Аз, свещеникът, излизам временно от ролята си и размишлявам ведно с мислителите. Как искате масите да станат религиозни и покорни, когато сред висшестоящите виждат безбожие и разединение? Народи, обединени от вяра, лесно вземат връх над невярващи народи. Законът на общите интереси, бидейки източник на патриотизъм, се разрушава от закона на частните интереси, който представлява източник на егоизъм. Здраво и трайно може да бъде само онова, което е естествено, а в политиката естествено начало е семейството. Семейството трябва да бъде отправна точка на всички институции. Общите последствия произтичат от общи причини; и това, което вие изтъкнахте от различни зрителни ъгли, произлиза от един и същ обществен принцип, който е лишен от сила, тъй като е основан на свободната воля, а свободната воля е майка на индивидуализма. Да се поставя щастието в зависимост от безопасността, ума и способностите на цялото общество, е по-малко разумно, отколкото да се поставя в зависимост от безопасността, ума и способностите на отделната личност. Народите имат сърце, но не и очи, те чувствуват, ала не виждат. Правителствата са длъжни да виждат и да не се подчиняват на чувствата. Следователно има очевидно противоречие между първичните подбуди на масите и действията на властта, която трябва да определя тяхната сила и единство. Появяването на великия монарх е дело на случая, говоря с вашия език; но да се довериш на някаква групировка, пък била тя съставена от най-честни хора, е безумие. В настоящия момент Франция е безумна! Уви, в това вие сте убедени не по-малко от мен. Ако всички добросъвестни хора бъдат жив пример, ако всички изкусни ръце се заемат да възстановят олтарите на великата република на душите, на единната църква, която насочи човечеството по верния път, ние отново ще доживеем във Франция чудеса, каквито творяха в нея някога нашите бащи.
— Какво да се прави, отче — каза Жерар, — ако трябва да ви говоря като на изповедник, за мен вярата е голяма лъжа, с която човек се утешава в мъката си, надеждата е друга лъжа, измислена за бъдещето, а вашето милосърдие напомня наивната примамка за дете, което става хрисимо, когато за награда иска да получи лакомство.
— И все пак спим добре, когато ни люлее надеждата — каза госпожа Граслен.
Тези думи, спрели Рубо, който се готвеше да заговори, срещнаха мълчаливото одобрение на Гростет и свещеника.
— Не е наша вината — обади се Клузие, — че Христос нема̀ време да положи основите на една държава в съгласие с истините си, както сториха това Мойсей и Конфуций, двамата най-велики законодатели на човечеството; защото и евреите, разпръснати по цялата земя, и китайците, откъснати от целия свят, все пак съществуват като нации.
— О, виждам колко много работа ми предстои! — простодушно възкликна свещеникът. — Но аз ще победя, ще ви върна всички в лоното на църквата!… Вие и не подозирате колко близо сте до вярата. Истината се таи зад лъжата, сторете само крачка напред и се огледайте!
След тези думи на свещеника разговорът взе друго направление.
На следващия ден, преди да отпътува, Гростет обеща на Вероник да вземе участие в плановете й, щом се изясни възможността за осъществяването им. Госпожа Граслен и Жерар придружиха на коне каретата на банкера по монтенякския път до шосето, водещо от Бордо за Лион. Инженерът бе толкова нетърпелив да огледа терена, а на Вероник така й се искаше да му го покаже, че още предната вечер се уговориха за тази обиколка. Сбогували се с добрия старец, те прекосиха обширната равнина и тръгнаха край планинската верига от началото на стръмнината, водеща към замъка, до Живата скала. Сега инженерът можа да се убеди в съществуването на дългата шистова наслойка, забелязана от Фарабеш. Тази наслойка очевидно съставляваше последният пласт при образуването на хълма. Следователно, направлявайки водата така, че да не се задържа в естествения улей, създаден от природата, и очиствайки улея от натрупаната в него пръст, можеше да се осигури оросяването на цялата околност с помощта на дълга водосточна тръба, поставена на около десетина крачки над равнината. Преди всичко, и това решаваше въпроса, следваше да се определи запасът от вода, постъпващ в потока Габу, и да се проследи дали не се просмуква в коритото му.
Вероник предостави кон на Фарабеш, който трябваше да съпровожда инженера и да му помага във всички изследвания. След няколко дни упорит труд Жерар установи, че основата на двете успоредни планински вериги, макар и разнородна по състав, е достатъчно здрава, за да задържи водата. През месец януари на следващата година, оказал се необичайно дъждовен, инженерът изчисли количеството вода, която протичаше през Габу. Ако към този запас се прибавеха водите на трите извора, които също щяха да бъдат отведени в потока, общото количество вода би било достатъчно за оросяване на площ, тройно по-голяма от монтенякската равнина. Баражът на Габу, както и строителните работи по направляване към равнината на водите от трите малки долини трябваше да струват не повече от шестдесет хиляди франка, тъй като на варовитото плато инженерът откри калцит, позволяващ да се получи евтина вар, а камъкът и дървото не струваха нищо и не изискваха превоз. Докато пресъхне коритото на Габу — необходимо условие за преустройственото дело, можеше да се подготвят всички материали, за да се ускори осъществяването на основната конструкция. Подготвителните работи в долината по изчисленията на Жерар щяха да възлязат на не по-малко от двеста хиляди франка, извън сумите, необходими за посевите и насажденията. Цялата равнина предстоеше да бъде разделена на квадратни участъци от по двеста и петдесет арпана и без да се разорава земята, да се очистят от най-големите камъни. После трябваше да се изкопаят и обложат с камъни множество канали, за да се пуска и задържа водата според нуждите, при което да не се губи и капка. За този тежък труд бяха необходими усърдните ръце на самоотвержени и съзнателни работници. Случаят предлагаше равен, пригоден за целта терен и вода, която можеше да се разпредели по желание благодарение на това, че падаше от десет крачки височина; и така, всичко способствуваше за получаване на превъзходни селскостопански резултати и за създаване на онези великолепни зелени килими, които съставляват гордостта и богатството на Ломбардия. Жерар извика от департамента, където бе служил дотогава, стария опитен надзирател, на име Фрескен.
Госпожа Граслен написа писмо на Гростет с молба да й заеме сто и петдесет хиляди франка, като гарантираше заема с държавни облигации, рентата от които по изчисления на Жерар трябваше да погаси дълга и процентите в продължение на шест години. Заемът бе сключен през март. По това време проектът на Жерар, комуто помагаше надзирателят Фрескен, бе напълно завършен, както и сметките, изследванията и работите по нивелировката и сондажите.
Новината за това огромно начинание обиколи целия окръг и обнадежди сиромашкото население на кантона. Неуморимият Фарабеш, Колора, Клузие, кметът, Рубо — всички предани на своя край и на госпожа Граслен — издирваха работници и посочваха местни хора, на които можеше да се разчита. Жерар закупи за себе си и за господин Гростет хиляда арпана земя от другата страна на монтенякския път. Надзирателят Фрескен също купи петстотин арпана и доведе в Монтеняк жена си и децата си.
В първите дни на април 1833 година Гростет дойде в Монтеняк, за да разгледа купените от Жерар земи и главно за да доведе на госпожа Граслен Катрин Кюрийо, пристигнала от Париж в Лимож с дилижанс. Влязоха в замъка тъкмо когато госпожа Граслен тръгваше за църква. Отец Боне се готвеше да отслужи литургия, за да измоли Божието благословение за огромното дело, което начеваше. В църквата се бяха събрали всички работници, както и жените и децата им.
— Ето вашето протеже — каза старецът, като представи на Вероник слаба, болнава жена на около трийсет години.
— Вие ли сте Катрин Кюрийо? — запита госпожа Граслен.
— Да, госпожо.
Вероник хвърли бърз поглед на Катрин. Доста висока и добре сложена, девойката имаше меки, добродушни черти и хубави сиви очи. Овалът на лицето и линиите на челото се отличаваха с онова възвишено и същевременно просто благородство, каквото понякога се наблюдава на село у много младите девойки; тези ранни цветя с ужасяваща бързина загиват от тежкия полски труд, от убийствената домакинска работа, от безжалостния пек и от отсъствието на грижи за тялото. В стойката й се чувствуваше свобода на движенията, присъща на селските момичета, но омекотена от неусетно усвоените в Париж навици. Ако бе останала в Корез, несъмнено лицето й би помръкнало, би се покрило с бръчки и би загубило нежната си руменина. В Париж тя бе побледняла, но бе запазила красотата си; болестта, умората, скърбите я бяха дарили с тайнствения дар на тъгата и с този вътрешен духовен живот, от който са лишени злочестите селски жени, обречени на почти животинско съществуване. Облеклото й, белязано с парижки вкус, който бързо усвояват дори най-малко кокетливите жени, я правеше различна от селянките. Не знаеше нищо за своята по-нататъшна съдба, нито можеше да съди за госпожа Граслен, което усилваше смущението й.
— Обичате ли все още Фарабеш? — я запита Вероник, когато Гростет ги остави насаме.
— Да, госпожо — отвърна тя, поруменяла.
— А защо, щом сте му изпратили хиляда франка за времето, когато е излежавал наказанието си, не сте го потърсили след освобождението му? Да не би да се отвращавате от него? Доверете ми се като на майка. Може би сте се опасявали, че е пропаднал или че ви е разлюбил?
— Не, госпожо, но аз не зная да чета, нито да пиша; служех у една възрастна дама, много строга; тя заболя и трябваше да се грижа за нея, да не се отделям нито крачка от леглото й. Макар по моите сметки освобождението на Жак да бе близко, аз не можех да напусна Париж, докато не умря тази дама, която не ми остави нищо въпреки труда и грижите ми за нея. Дори заболях от преумора и от безсънни нощи, а исках да оздравея, преди да се върна тук. Но бях изяла вече спестяванията си, та трябваше да вляза в болницата „Сен Луи“ и там ме излекуваха.
— Добре, дете мое — каза госпожа Граслен, трогната от тази простодушна изповед. — Но защо така внезапно напуснахте родителите си, защо оставихте детето си, защо не съобщихте нищо за себе си, не помолихте някого да напише писмо?…
Вместо отговор Катрин заплака.
— Госпожо — продума тя накрая, насърчена от приятелски погалилата я ръка на Вероник, — не зная дали съм била права, но нямах сили да остана на село. Съмнявах се не в себе си, а в другите, боях се от клюки, от насмешки. Докато Жак бе изложен на опасности, му бях нужна, но когато го отведоха, почувствувах, че нямам сили; не е лесно да бъдеш момиче с дете и без мъж!… Най-последната твар би живяла по-добре от мен. Не зная какво би станало с мен, ако някой кажеше лоша дума за Бенжамен или за баща му. Бих посегнала на живота си, бих полудяла. Баща ми или майка ми можеха някога да ме упрекнат в сърцето си. А аз съм твърде избухлива, за да търпя одумки или оскърбления, макар и да съм кротка по характер! Бях жестоко наказана, не можех да виждам детето си и ден не минаваше да не мисля за него. Забравиха ме всички, никой не си спомняше за мен, пък аз това и исках. Мислеха, че съм умряла, а колко пъти ми се щеше да захвърля всичко и да дойда тук макар и за ден, колкото да видя детето си.
— Ето вашия син, дете мое!
Катрин видя Бенжамен и затрепери като в треска.
— Бенжамен — каза госпожа Граслен, — ела да прегърнеш майка си.
— Майка ми? — извика смаян Бенжамен. И се хвърли на шията на Катрин, а тя с дива сила го притисна в обятията си. Но момчето внезапно се изтръгна и изхвръкна из стаята, като се провикна от прага:
— Отивам да го доведа!
Като накара да седне Катрин, която едва се държеше на нозете си, госпожа Граслен в същия миг зърна отец Боне и неволно се изчерви от пронизващия поглед на изповедника си, четящ в сърцето й като в разтворена книга.
— Надявам се, отче — каза тя с треперещ глас, — че не ще закъснеете да венчаете Катрин и Фарабеш. Не познавате ли отец Боне, дете мое? Той ще ви разкаже, че след завръщането си Фарабеш се е държал като честен човек и е заслужил уважението на целия окръг; сега в Монтеняк ви очакват всеобща почит и щастие. С Божията помощ вие ще живеете честито — ще станете мои фермери. Фарабеш отново получи граждански права.
— Всичко това е вярно, дете мое — потвърди свещеникът.
В този момент се появи Бенжамен, повел баща си за ръка. При вида на Катрин и госпожа Граслен Фарабеш побледня и замря, безсилен да произнесе дума. Той разбра колко енергична в добрината си бе едната и колко бе страдала в разлъката другата. Вероник отведе настрана свещеника, който на свой ред се готвеше да я отведе. Когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, отец Боне втренчено погледна духовната си дъщеря и тя, поруменяла, с виновен вид сведе очи.
— Вие позорите милосърдието — каза той сурово.
— А защо? — запита тя, като вдигна глава.
— Милосърдието — продължи отец Боне — е толкова по-висше от любовта, колкото човечеството от отделния човек. Всичко това е сторено не от чисто сърце, не единствено в името на добродетелта. От висотата на човечността вие се принизихте до култа на отделния човек. Благодеянието, оказано от вас на Фарабеш и Катрин, таи в себе си спомени и користни мисли и затова не представлява заслуга в очите на Бога. Изтръгнете сама от сърцето си жилото, вселено там от злия дух. Не обезценявайте така вашите деяния. Не ще ли стигнете най-после до святото неведение на сътвореното от вас добро? Само в него е висшата награда на човешките постъпки.
Госпожа Граслен се бе обърнала, за да обърше сълзите, които показваха на свещеника, че бе докоснал кървящата рана в сърцето й. В това време се приближиха Фарабеш, Катрин и Бенжамен, за да поблагодарят на благодетелката си, но тя със знак ги помоли да се отстранят и я оставят насаме с отец Боне.
— Огорчих ги — рече тя, като му показа натъжените им лица, и свещеникът, вслушал се в доброто си сърце, ги накара да се върнат.
— Бъдете щастливи — им каза тогава Вероник. — Ето указа, който възвръща гражданските ви права и ви избавя от всякакви унизителни формалности — добави тя, като подаде на Фарабеш листа, който държеше в ръка.
Фарабеш почтително целуна ръка на Вероник и я погледна с продължителен поглед, нежен и покорен, спокоен и предан като погледа на вярно куче.
— Жак много страда, госпожо — каза Катрин, чиито хубави очи се усмихваха. — Но аз се надявам да му дам сега толкова щастие, колкото голямо е било страданието му; защото, каквото и да е сторил, той не е лош човек.
Сърцето на госпожа Граслен се късаше при вида на това щастливо семейство и тя обърна глава. Отец Боне се отправи към църквата, закъдето след него тръгна и тя, опряла се тежко на ръката на Гростет.
След закуска всички отидоха да присъствуват при откриване на подобрителните работи. Дойдоха и старците от селото. От високия склон, по който възлизаше пътят към замъка, господин Гростет, отец Боне и стоящата между тях Вероник можеха да наблюдават разположението на бъдещите четири пътя, край които бяха струпани събраните камъни. Петима копачи, изхвърляйки годната земя на края на полето, разчистваха първия от тях в ширина от осемнайсет крачки. От двете страни четирима души копаеха канали и също изхвърляха пръстта на полето, издигайки дълги насипи. Зад тях вървяха други двама и когато насипът достигаше нужната височина, изравяха в него дупки и засаждаха дървета. Във всеки участък трийсет трудоспособни мъже, двайсет жени и четиридесет момичета или деца събираха камъни, които работниците поставяха край насипите така, че да се вижда колко камъни е събрала всяка група. По такъв начин всички работи се извършваха едновременно и бързо благодарение на умелите и усърдни работници. Гростет обеща на госпожа Граслен да й изпрати млади дръвчета и да помоли за това и свои приятели. Разсадниците на замъка очевидно не можеха да задоволят нуждите на такива обширни земи. В края на деня, малко преди тържествения обяд в замъка, Фарабеш помоли госпожа Граслен да му отдели няколко минути.
— Госпожо — рече той, когато се приближи към нея заедно с Катрин, — вие бяхте така добра да ми обещаете под наем фермата до замъка. Оказвайки ми тази милост, вие искате да ми дадете възможност да забогатея. Но Катрин има някакви съображения относно нашето бъдеще, които си позволявам да ви доверя. Ако забогатея, ще се намерят завистници, ще тръгнат одумки, аз ще почна да се опасявам от неприятности и Катрин никога не ще бъде спокойна. С една дума, за нас е по-добре да живеем по-далеч от хората. Ето защо искам да ви помоля да ни дадете за ферма участъка, разположен в устието на Габу, на общински земи, а към това парче и гора по обратния склон на Живата скала. През юли вие ще имате там много работници и те лесно ще построят ферма на подходящо високо място. Там ние ще бъдем щастливи. Ще извикам при себе си Гепен. Моят освободен каторжник ще работи като кон, а току-виж, че сме го и оженили Нашето синче също не е лениво. Така никой няма да ни брои залъците, ще съживим това късче земя и аз няма да пожаля сили да ви създам там чудесна ферма. Впрочем за голямата ферма мога да ви предложа като арендатор братовчеда на Катрин — човекът е заможен и по-добре от мен ще се справи с такава задача. Ако Бог даде вашето дело да завърши успешно, след пет години ще имате пет-шест хиляди глави рогат добитък или коне, а и равнината ще бъде от край до край разорана — тогава, разбира се, ще трябва да се намери умна глава, за да се справя с всичко това.
Госпожа Граслен се съгласи с молбата на Фарабеш, оценявайки справедливо здравия му разум.
След започване на преустройствените работи в равнината госпожа Граслен заживя еднообразния живот на селските труженици. Сутрин ходеше на църква, занимаваше се с възпитанието на сина си, когото обожаваше, и наглеждаше работниците. Следобед приемаше монтенякските си приятели в малката трапезария, разположена на втория етаж в часовниковия павилион. Тя научи Рубо, Клузие и свещеника да играят вист, който Жерар владееше. След завършване на партията, към девет часа, всички се разотиваха по домовете си. Единствените събития в този тих живот бяха успехите на една или друга група в голямото дело.
През юни коритото на Габу пресъхна и Жерар се прехвърли в дома на пазача. На Фарабеш вече бяха построили за това време ферма в устието на Габу. Петдесетина зидари, дошли от Париж, издигнаха между двата планински склона стена, дебела двайсет стъпки, която се опираше на бетонна основа, изградена на дълбочина дванайсет стъпки. Тази стена, висока около шестнадесет стъпки, постепенно се стесняваше и в горното сечение достигаше не повече от десет стъпки дебелина. Откъм долината Жерар пристрои към стената бетонна подпора, достигаща в основата си дванайсет фута. Откъм платото точно такава подпора бе покрита с пласт плодородна земя. Следователно грандиозното съоръжение бе надеждно укрепено и водата не можеше да се просмуква през него. На съответна височина инженерът предвиди водосток в случай на особено проливни дъждове. Каменната зидария достигаше във всяка височина до туфа или до гранит, за да направи невъзможно каквото и да било отклонение на водата. Баражът бе привършен към средата на август. В същото време Жерар подготви три канала в трите големи долини; всички строителни работи излязоха по-евтини, отколкото бе предвидено по сметките му. Сега можеше да се завърши постройката на фермата при замъка. Ръководейки напояването в равнината, Фрескен използува канала, направен от самата природа край подножието на планинската верига, и от него отведе оросителни канали. Всеки канал бе снабден с шлюз и настлан с намиращите се в изобилие камъни, което позволяваше водата да се държи на нужното ниво.
Вероник, инженерът, свещеникът, лекарят и кметът всяка неделя след литургия слизаха през парка в равнината и наблюдаваха движението на водата. Зимата на 1833–1834 г. бе много дъждовна. Водата от трите ручея, отведени в руслото на потока, както и дъждовната вода превърнаха долината на Габу в три изкуствени езера, разположени на различни височини, за да осигурят запас от вода в случай на суша. Там, където долината се разширяваше, Жерар, използувайки няколко бърда, ги бе превърнал в островчета и ги бе засадил с разнообразни дървета. Тази сложна операция напълно измени цялата равнина, но за да добиеше тя истинския си облик, бяха нужни още пет или шест години. „Нашият край бе съвсем гол, казваше Фарабеш, и мадам го облече.“
След извършените големи преобразования в целия окръг наричаха Вероник „мадам“. Когато през юни 1834 година дъждовете престанаха, в засетите ливади изпитаха оросителната система и щедро напоената млада зеленина показа превъзходни качества, не отстъпвайки на тревата на италианските марчити[189] и швейцарските ливади. Мрежата от канали, очертана по образец на ломбардските ферми, позволяваше също да се поливат участъци с гладка като килим повърхност. Съдържащата се в снега селитра, разтваряйки се във водата, способствуваше немалко за прекрасните качества на тревата. Инженерът се надяваше да бъде не по-лоша от тревата на Швейцария, за която селитрата, както е известно, представлява непресекващ източник на богатства. Дърветата, засадени край пътя, получаваха достатъчно влага благодарение на оставащата в каналите вода и бързо растяха. И така, в 1838 година, пет години след начеване на замислените от госпожа Граслен преобразования, неразработената монтенякска долина, която двайсет поколения смятаха за безплодна, стана зелена, цветуща и плодородна. Жерар бе построил тук пет ферми, с хиляда арпана всяка, извън главната ферма при замъка. Фермите на Жерар, Гростет и Фрескен, които получаваха излишъка на вода от владенията на госпожа Граслен, бяха издигнати по същия план и стопанисвани по същите методи. Жерар си построи прекрасна лятна къща в своето имение. Когато всички работи бяха привършени, жителите на Монтеняк по предложение на кмета, подал с радост оставката си, избраха Жерар за кмет на общината.
В 1840 година, по случай изпращането на първото стадо говеда на парижките пазари, в Монтеняк се състоя селски празник. Фермерите в равнината отглеждаха едър рогат добитък и коне; след разчистване на почвата тук бе открит пласт плодородна земя, която в бъдеще обещаваше да се обогати още повече благодарение ежегодното натрупване на дървесна шума, на тор, оставен от добитъка при паша, а главно на снежната вода, събираща се в басейна на Габу.
Същата година госпожа Граслен сметна за необходимо да намери възпитател за сина си, навършил единайсет години: тя не искаше да се разделя с детето си, но не по-малко искаше да създаде от него образован човек. Отец Боне изпрати писмо до семинарията. От своя страна госпожа Граслен съобщи за намеренията и грижите си на негово преподобие отец Дютей, неотдавна посветен в сан архиепископ. Изборът на човек, комуто предстоеше да преживее в замъка не по-малко от девет години, бе голяма и сериозна задача. Жерар бе предложил вече да занимава любимеца си Франсис по математика, но не можеше да замени възпитателя; изборът на подходящ човек още повече тревожеше госпожа Граслен, тъй като чувствуваше здравето си разклатено. Колкото повече разцъфваше скъпият на сърцето й Монтеняк, толкова по-сурово, тайно от всички тя умъртвяваше плътта си. Дютей, с когото бе в постоянна писмена връзка, успя да й издири нужния човек. От своята епархия той изпрати млад, двайсет и пет годишен учител, на име Рюфен, очевидно призван да бъде възпитател в частен дом. Рюфен притежаваше обширни знания; крайно чувствителната му душа не изключваше строгостта, необходима за възпитателя, ръководещ развитието на дете; набожността на младия учител с нищо не увреждаше на учеността му; и накрая, бе търпелив и имаше приятна външност. „Този младеж е истински подарък за вас, драга моя дъще — и писа прелатът: — Той е достоен да възпитава принц. Надявам се да се погрижите за бъдещето му, тъй като ще бъде духовен баща на Вашия син.“
Господин Рюфен така се понрави на интимния кръг на госпожа Граслен, че неговото пристигане ни най-малко не наруши навиците на близките й приятели, ревниво оспорващи всеки час, всяка минута на своя кумир.
В 1840 година процъфтяването на Монтеняк надхвърли най-смелите надежди. Фермата в устието на Габу се съревноваваше с фермите от долината, а фермата при замъка даваше пример във всички подобрения. Останалите пет ферми, чийто постоянно нарастващ доход достигна в продължение на дванайсет години до трийсет хиляди франка за всяка поотделно, носеха сега шейсет хиляди франка годишно. Фермерите, които започваха да събират плодовете и от собствените си усилия, и от жертвите, принесени от госпожа Граслен, можеха да пристъпят към подобрение на ливадите в равнината, където растеше висококачествена трева, незаплашвана от никаква суша. Арендаторите на фермата при Габу с радост внесоха първата печалба от четири хиляди франка. Същата година един от жителите на Монгеняк въведе ежедневен дилижанс между Лимож и центъра на окръга. Племенникът на господин Клузие продаде писалището си и откри в Монтеняк нотариална кантора. Административните власти назначиха Фрескен за бирник в кантона. Новият нотариус си построи хубава къща в Горен Монтеняк, засади своя участък с черничеви дървета и стана помощник на Жерар. Въодушевен от отличните успехи, инженерът намисли да осъществи проект, обещаващ неизчислими богатства за госпожа Граслен, която от тази година започна да получава рентата, погасяваща досега заема. Жерар реши да превърне в канал малката река и да насочи към нея излишните води на Габу. Този канал, изтичащ в реката Виена, би направил възможна експлоатацията на двайсетте хиляди арпана на огромната монтенякска гора, великолепно поддържана от Колора и която поради отсъствие на съобщителни средства не носеше никакъв доход. Можеше да се изсичат ежегодно хиляда арпана, възстановявани за двайсет години, и да се предоставя на Лимож ценен строителен материал. Такива бяха и плановете на покойния Граслен, който навремето се бе вслушвал малко в съветите на свещеника относно равнината и много повече го бе занимавала мисълта за канализацията на малката река.
В началото на следващата година въпреки държеливостта на госпожа Граслен приятелите й забелязаха у нея предвестниците на близката й гибел. На всички увещания на лекаря Рубо, на най-тънките намеци и въпроси, с които я отрупваха най-проницателните й приятели, тя неизменно отговаряше, че се чувствува превъзходно. През пролетта обиколи горите, фермите и прекрасните си ливади, но в нейната почти детинска радост се долавяха тъжни предчувствия.
Виждайки се принуден да издигне бетонна стена от баража на Габу до монтенякския парк, край подножието на така наречения Корезки хълм, Жерар реши да огради цялата монтенякска гора и да я присъедини към парка. Госпожа Граслен предвиди трийсет хиляди франка годишно за новото мероприятие, което изискваше не по-малко от седем години, но затова пък щеше да защити прекрасния лес от правата, предоставяни на местните власти по отношение неоградените частни гори. По този начин трите вира в долината на Габу щяха да се окажат в пределите на парка. Всеки от тези три вира, гордо наричани езера, имаше своето зелено островче. Тази година Жерар, с поддръжката на Гростет, бе приготвил за Вероник изненада за рождения й ден. На най-големия от островите, разположен във втория вир, построи малка селска къща, твърде обикновена на вид, но с неотразимо изящен интериор. Бившият банкер на драго сърце взе участие в този заговор, към който се присъединиха също Фарабеш, Фрескен, племенникът на Клузие и мнозинството от богатите жители на Монтеняк. Гростет изпрати за къщата великолепни мебели. Кокетната й кула, направена по подражание на камбанарията във Вевей, се открояваше чудесно на фона на зеленината. През зимата Фарабеш и Гепен, подпомагани от монтенякския дърводелец, тайно измайсториха и боядисаха в зелено шест лодки — по две за всеки вир.
Към средата на май, след закуската, която госпожа Граслен предложи на приятелите си, те я отведоха през великолепно уредения парк, за който през последните пет години Жерар се грижеше и като архитект, и като ботаник, в прелестната ливада в долината на Габу. Там до брега на първото езеро се люлееха две малки лодки. Ливадата, оросявана от няколко чисти ручея, лежеше в самата низина на великолепния амфитеатър, откъдето започва долината на Габу. Изкусно подреденият парк, ту образуващ елегантни зелени маси, ту откриващ за окото очарователни късчета, обкръжаваше ливадата, като й придаваше нещо успокояващо, меланхолично, тихо и романтично. На отсрещния рид Жерар издигна вярно копие на хижата от Сионската долина, на която се любуват всички пътешественици по пътя за Бриг. В този ъгъл той се готвеше да построи млекодобивната ферма на замъка. От покрития балкон се откриваше изглед към създадения от инженера ландшафт, на който езерата придаваха сходство с най-прелестните кътчета на Швейцария.
Денят бе великолепен. На синьото небе не се виждаше нито едно облаче; на земята — пленителни картини, възможни само в чудесния месец май. Дърветата, засадени край бреговете преди десет години — плачещи върби, ели, ясени, холандски, италиански и вирджинийски тополи, глог и трънки, акации, брези, всичко старателно подбрано, разположено в красиви съчетания върху подходяща за всеки растителен вид почва, — задържаха в короните си леките изпарения, издигащи се над водите. Водната повърхност, ясна като огледало и спокойна като небето, отразяваше високите зелени маси на гората, чиито върхове рязко се открояваха в прозрачния въздух, извисявайки се над омарата, обгърнала ниските храсти. Езерата, отделени с мощни бентове и чиито води се преливаха от едно в друго чрез звънки водопади, светеха като три огледала с различен ъгъл на отражение. По бентовете можеше да се мине от бряг на бряг, без да се обикаля цялата долина. От балкона на хижата през дърветата се виждаха безплодните сиви степи на общинските земи, безпределни като открито море и рязко отличаващи се от цветущите брегове на езерото и от горите.
Когато Вероник видя радостта на приятелите си, които й помагаха да седне в най-голямата лодка, сълзи премрежиха погледа й и тя не можа да произнесе нито дума, докато лодката не стигна до първия бент. В това време, когато всички се изкачваха на бента, за да се прехвърлят в други лодки, Вероник съгледа на острова прелестната нова къща и Гростет, седнал на скамейка с цялото си семейство.
— Разбирам, те искат да съжалявам за живота — каза тя на свещеника.
— Ние искаме да ви попречим да умрете — отвърна Клузие.
— На мъртвеца не можеш да върнеш живота — възрази Вероник.
Отец Боне хвърли строг поглед на духовната си дъщеря и тя отново се затвори в себе си.
— Позволете ми да се погрижа за здравето ви — с топъл, умоляващ глас произнесе Рубо — и аз ще съхраня за кантона живата му слава, а за всички нас — приятелката, свързала в едно съдбите ни.
Вероник отпусна глава и Жерар бавно загреба към острова, лежащ сред най-голямото езеро. В далечината звънтеше водата от първия, вече препълнен водоем, огласяйки като с песен великолепния пейзаж.
— Избрали сте възхитително кътче за прощаване с мен — каза тя, като се любуваше на красивите дървета, закрили с гъстите си корони двата бряга.
В знак на неодобрение приятелите й само мрачно замълчаха и Вероник, срещнала отново погледа на отец Боне, леко скочи на брега, като си придаде весел вид, който не я напусна до края на срещата. Тя отново влезе в ролята си на владетелка на замъка и бе толкова очарователна, че семейство Гростет с радост откри в нея прекрасната госпожа Граслен от миналите дни. „Тя още може да живее!“ — пошепна майка Совиа на ухото на отец Боне.
В този чудесен празничен ден, сред великолепие, създадено със силите на самата природа, като че ли нищо не можеше да наскърби Вероник и при все това именно тук я настигна съдбоносният удар.
Трябваше да се върнат в замъка към девет часа по прекосяващите ливадите пътища, не по-малко красиви от английските и италианските и които представляваха гордостта на инженера. Камъните, нахвърляни край тях при разчистване на терена, бяха подредени така грижливо, че след пет години наподобяваха настлан чакъл. При излаза от първата клисура, почти в самото подножие на Живата скала, гостите изчакаха екипажите. Всеки впряг се състоеше от коне, отгледани в Монтеняк. Това бе първото поколение, годно за продажба; управляващият конезавода избра десет коня за конюшните на замъка и изпитването на качествата им влизаше в програмата на празника. Каляската на госпожа Граслен, подарък от Гростет, бе запретната с четири най-красиви, буйни коня в проста амуниция.
Следобед оживеното общество пожела да пие кафе в дървената беседка, построена по образец на беседките в Босфора и разположена на края на острова, откъдето се откриваше изглед към третото езеро. Потегнатата и подновена къща на Колора, който, видял, че не е по силите му да изпълнява трудните задължения на главен лесничей, сега заемаше мястото на Фарабеш, се открояваше кокетно на фона на пищната растителност и съставляваше една от прелестите на пейзажа, заключен от големия бент на Габу.
Оттук госпожа Граслен се надяваше да види Франсис, който тичаше из разсадника — плод на грижите на Фарабеш; тя го потърси с поглед, но не го откри; миг след това господин Рюфен й показа момченцето, което играеше по брега на езерото с децата на внучките на Гростет. Вероник се боеше детето да не падне във водата и без да слуша никого, излезе от беседката, скочи в една от лодките, помоли да я отведат до бента и побягна да търси сина си. Това дребно произшествие послужи като сигнал за връщане. Почтеният прадядо Гростет предложи да тръгнат по живописната пътека, която лъкатушеше около последните две езера, следвайки причудливите гънки на този планински край. Неочаквано госпожа Граслен видя, че някаква жена в траур прегръща Франсис. Ако се съдеше по шапката и по дрехите й, жената не бе тукашна. Изплашена, Вероник извика сина си, който тозчас дотича при нея.
— Коя е тази жена? — запита тя децата. — И защо Франсис се е отделил от вас?
— Тя го извика по име — каза едно от момиченцата.
Междувременно изпреварили останалите, Жерар и майка Совиа се приближиха към тях.
— Коя е тази жена, скъпо мое дете? — запита госпожа Граслен Франсис.
— Не я познавам — отвърна детето, — но освен теб и баба никой досега не ме е прегръщал така. Тя плачеше — пошепна то на ухото на майка си.
— Искате ли да я догоня? — предложи Жерар.
— Не! — отвърна госпожа Граслен с необичайно рязък за нея тон.
От деликатност, която Вероник веднага оцени, Жерар тръгна с децата да посрещне задалите се гости и я остави с майка й и сина й.
— Какво ти каза тя? — запита старата Совиа внука си.
— Не зная, тя не говореше френски.
— А ти нищо ли не разбра? — запита Вероник.
— Ах, тя повтаряше безкрай едно и също, затова го и запомних: dear brother.
Вероник се опря на ръката на майка си, продължавайки да стиска ръката на Франсис. Но едва направила няколко крачки, и силите й я напуснаха.
— Какво има? Какво се е случило? — питаха всички старата Совиа.
— О! На дъщеря ми й е зле! — с дълбок, гърлен глас отвръщаше старицата.
Отнесоха госпожа Граслен в каляската на ръце; тя пожела Алин и Франсис да седнат до нея и помоли Жерар да ги съпровожда.
— Вие, струва ми се, сте били в Англия — промълви тя, когато най-после дойде на себе си — и знаете английски. Какво значи „dear brother“?
— Та кой не го знае! — възкликна Жерар. — Това значи „скъпи братко“.
Вероник размени с майка си и с Алин поглед, който ги накара да изтръпнат, но и двете сподавиха вълнението си.
Радостните викове на изпращачите, великолепният слънчев залез, безукорният бяг на конете, веселата глъчка на приятелите й, пътуващи след нея — нищо не можеше да изтръгне госпожа Граслен от вцепенението й; майка Совиа помоли кочияша да побърза и каляската им стигна първа пред замъка. Когато останалите надойдоха, съобщиха им, че Вероник се е заключила в стаята си и не желае да приеме никого.
— Боя се — каза Жерар на приятелите си, — че на госпожа Граслен е нанесен смъртен удар.
— Къде? Как? — го запитаха от всички страни.
— В сърцето — отвърна Жерар.
На третия ден Рубо отпътува за Париж; положението на госпожа Граслен му се бе сторило дотолкова сериозно, че за да спаси живота й, реши да се обърне за помощ и съвет към най-добрия парижки лекар. Но Вероник се съгласи да приеме Рубо само за да сложи край на увещанията на майка си и на Алин да се погрижи за себе си: тя се чувствуваше ранена до смърт. Отказа да види отец Боне и нареди да му предадат, че часът още не е ударил. Всички нейни приятели, пристигнали от Лимож за празненството, пожелаха да останат при нея, но тя помоли да я извинят, като каза, че този път не е в състояние да изпълни дълга си на гостоприемна домакиня. След внезапното отпътуване на Рубо гостите на монтенякския замък се върнаха в Лимож, разтревожени и потиснати, тъй като всички, които Гростет бе довел със себе си, обожаваха Вероник. И се губеха в догадки за събитието, причинило това необяснимо влошаване на здравословното й състояние.
Два дни след отпътуването на многолюдното семейство на Гростет вечерта Алин въведе Катрин в стаята на госпожа Граслен. Жената на Фарабеш се спря като закована, изумена от промените, направили неузнаваемо лицето на господарката й.
— Господи — извика в отчаяние тя, — какво зло е сторила тази злочеста девойка! Ако знаехме това с Фарабеш, за нищо на света не бихме я пуснали; а сега е научила за болестта ви и ме изпрати да кажа на госпожа Совиа, че желае да поговори с вас.
— Нека дойде! — извика Вероник. — И къде е сега?
— Мъжът ми я отведе в хижата.
— Много добре — каза госпожа Граслен, — оставете ни и кажете на Фарабеш, че може да си отиде. Предайте на тази дама, че майка ми ще отиде при нея, да я почака.
На свечеряване Вероник излезе от дома и опирайки се на майчината си ръка, с бавни стъпки се отправи през парка към хижата. Луната грееше с меко, златисто сияние, въздухът бе чист и двете жени, видимо развълнувани, бяха сякаш насърчавани от природата. От време на време майка Совиа се спираше, за да си отдъхне дъщеря й; страданията на Вероник бяха толкова непоносими, че едва към полунощ излязоха на пътеката, спускаща се от гората към обраслия с трева рид, където блестеше сребристият покрив на хижата. Озарената от луната спокойна повърхност на езерата светеше със седефен блясък. Леките нощни звуци, отчетливо долавяни в тишината, се сливаха в сладостна хармония. Вероник приседна на скамейката и от всички страни я обгърна чудната звездна нощ. Тих разговор и скриптене на пясък под стъпките на две човешки същества се носеха отдалече по водата, която в тишината предаваше всички звуци така вярно, както отразява предметите при спокойно време. Вероник разпозна мекия глас на свещеника, шума от расото му и копринено шумолене, вероятно на женска дреха.
— Да влезем — каза Вероник на майка си. Влязоха в ниското помещение, предназначено за обор, и седнаха на яслите.
— Дете мое — говореше свещеникът, — не ви укорявам, вие заслужавате опрощение, но мимо волята си може да причините непоправимо нещастие, а тя е душата на този край.
— О, господине, ще замина още тази вечер — отвърна чужденката. — Трябва обаче да ви кажа, че за мен е равносилно на смърт да напусна за втори път родината си. Бих умряла, ако трябва да остана макар и ден още в този ужасен Ню Йорк, в Съединените щати, където не знаят надежда, вяра, нито милосърдие. Въздухът, който дишах там, нараняваше гърдите ми, храната не ме насищаше и с всеки ден отпадах, макар да изглеждах пълна с живот и сили. Страданията ми престанаха едва когато стъпих на кораба, сякаш се бях озовала във Франция. О, господине! Аз видях да умира от скръб майка ми и една от снахите ни. Дядо Ташрон и баба също умряха, умряха, драги отец Боне, въпреки невижданото замогване на Ташронови. Да, баща ми основа село в щата Охайо. Това село се превърна едва ли не в град и семейството ни, което Бог никога не изоставя, обработва третината от земите му; нашите посеви са отлични, земеделските ни продукти нямат равни на себе си и ние сме богати. Дори построихме католическа църква. Всички жители на града са католици — хора с друга вяра ние не допускаме и се надяваме с примера си да спечелим за нашата църква хилядите секти, които гъмжат около нас. Малцина изповядват истинската религия в тази мрачна страна на парите и на грубите интереси, където човешката душа леденее. И при все това ще се върна там и по-добре да умра, отколкото да причиня и най-малкото огорчение на майката на нашия скъп Франсис. За едно само ще ви помоля, отец Боне. Отведете ме тази нощ до гробището да се помоля на гроба му. Този гроб единствен ме влечеше тук; приближавайки се към мястото, където той лежи, усещах, че ставам съвсем друга. Не! Никога не съм мислила, че ще бъда така щастлива тук!
— Но тогава да вървим, дете мое — каза свещеникът. — Ако някога настъпи ден, в който може да се върнете без всякакъв риск, ще ви пиша. Може би ще страдате по-малко в чужбина, след като подишате родния въздух.
— Да напусна родния край сега, когато е толкова прекрасен! Погледнете само какво е направила госпожа Граслен с потока Габу — рече тя, като показа озареното от луната езеро. — И всички тези владения ще принадлежат на нашия скъп Франсис!
— Не, вие не ще отпътувате, Дьониз — произнесе госпожа Граслен, показвайки се на вратата на обора.
Сестрата на Жан-Франсоа Ташрон погледна изумена призрака, заговорил с нея, и се прекръсти. Бледна, осветена от луната, Вероник в този миг действително приличаше на привидение, изскочило внезапно от мрака зад вратата. Очите й блестяха като две звезди.
— Не, мое дете, вие не ще напуснете родната земя, заради която сте дошли от толкова далеч, и аз ви обещавам, че ще бъдете щастлива тук, или в противен случай ще мисля, че Бог се е отказал да ми помага в моите дела. Та нали сам той ви изпраща при нас!
Тя улови за ръка все още неопомнилата се девойка и я поведе по пътеката към другия бряг на езерото, оставяйки майка си на скамейката заедно със свещеника.
— Не й преча да постъпва по своя воля — каза старата Совиа.
След няколко минути Вероник се върна сама. Свещеникът и майка й я отведоха до замъка. Очевидно Вероник бе решила да запази намеренията си в тайна, тъй като никой в селото не видя Дьониз, нито чу да се говори за нея.
Госпожа Граслен легна болна и повече не стана. С всеки ден състоянието й се влошаваше и тя с горчивина разбра, че не може да се вдигне, опитвайки множество пъти, ала напразно, да се поразходи в парка. И все пак в началото на юни, няколко дни след съдбоносното произшествие, правейки отчаяно усилие, тя се изправи, облече се и се премени като за празник. После помоли Жерар да й подаде ръка — инженерът, като мнозина от приятелите й, идваше всеки ден да се осведомява за здравето й; и когато Алин каза, че господарката й желае да се разходи, всички дотичаха в замъка. Госпожа Граслен събра сетни сили, които, уви, се изчерпаха по време на тази разходка. Тя изпълни плана си при върховно напрежение на волята и това неизбежно трябваше да доведе до гибелни последствия.
— Да отидем в хижата, но сами — каза тя на Жерар с мек глас и в погледа й светна оживление и едва доловимо кокетство. — Това е може би последното ми излизане: снощи сънувах, че лекарите пристигнаха…
— В гората ли желаете да се разходите? — запита Жерар.
— За последен път — отвърна тя тихо, а после тайнствено добави: — Но освен това искам да ви направя едно странно предложение.
Тя накара Жерар да се качи с нея в лодка на второто езеро, към което се отправиха пеша. Когато инженерът, учудвайки се в себе си, че тази видимо тежко болна жена намери сили да измине такъв дълъг път, загреба с веслата, тя му посочи хижата си — целта на пътуването им.
— Приятелю мой — продължи Вероник след кратко мълчание, обгръщайки с поглед небето, водата, хълмовете и брега, — имам към вас особена молба, но се надявам да я изпълните.
— Каквато и да е тя! Защото съм убеден, че ще бъде само за добро! — възкликна той.
— Бих искала да ви оженя — каза Вероник, — и вие ще изпълните волята на умиращата, която е уверена, че ще ви направи щастлив.
— Но аз съм прекалено грозен — възрази инженерът.
— Девойката е хубава, млада, иска да живее в Монтеняк. Ако се съгласите да се ожените, ще ощастливите последните ми дни. Нека не говорим за душевните й качества, тя е едно от ония избрани същества, у които всичко е очарование и простота. А тъй като един поглед е достатъчен, за да оцените изяществото, младостта и красотата й, сега ще се срещнем с нея. На връщане ще ми кажете вашето окончателно „да“ или „не“.
След това поверително съобщение инженерът започна да гребе така енергично, че предизвика неволна усмивка у госпожа Граслен. Дьониз, която живееше далеч от всички погледи в хижата на острова, позна госпожа Граслен и побърза да отвори. Вероник и Жерар влязоха. Бедната девойка пламна, срещайки погледа на инженера, който бе приятно изненадан от красотата й.
— Катрин погрижи ли се за вас? — запита Вероник.
— Както виждате, госпожо — отвърна Дьониз, като показа приготвената за закуска маса.
— Ето господин Жерар, за когото ви говорих — продължи Вероник. — Той ще стане настойник на сина ми и след моята смърт ще живеете заедно в замъка до пълнолетието на Франсис.
— О, госпожо, не говорете така!
— Но погледнете ме, дете мое — каза тя на Дьониз, в чиито очи съгледа сълзи. — Току-що е дошла от Ню Йорк — обърна се Вероник към Жерар.
С тези думи тя въвлече Жерар в разговор. Той зададе няколко въпроса на Дьониз, а Вероник ги отпрати да разгледат третото езеро и в това време да побеседват. Към шест часа Жерар и Вероник тръгнаха с лодка обратно към хижата.
— Какво ще ми кажете? — запита тя, поглеждайки инженера.
— Давам ви думата си.
— Макар и да не робувате на предразсъдъци — продължи тя, — аз съм длъжна да ви разкажа за ужасните обстоятелства, принудили бедната девойка да напусне селото, където отново я доведе носталгията по родината.
— Някакво прегрешение?
— О, не! — каза Вероник. — Тя е сестра на младия работник, който загина на ешафода…
— А! Ташрон — подхвана Жерар, — убиецът на дядо Пенгре…
— Да, тя е сестра на убиец — повтори госпожа Граслен с дълбока ирония, — сега може да вземете обратно думата си…
И още недоизрекла мисълта си, Вероник се отпусна безжизнена, та стана нужда Жерар да я отнесе на ръце в хижата. Отворила след няколко минути очи, тя видя в нозете си Жерар, който тихо произнесе:
— Ще се оженя за Дьониз.
Госпожа Граслен подаде ръка на Жерар, притегли го към себе си и го целуна по челото. Забелязала учудването му от подобен израз на благодарност, Вероник стисна ръката му и каза:
— Скоро ще узнаете всичко. Но не сега!… Не още! Нека побързаме да се върнем на терасата, където ни очакват приятелите. Вече е много късно, а аз съм твърде слаба, и все пак, макар и отдалеко, бих искала да се простя с тази скъпа на сърцето ми равнина!
Денят бе непоносимо горещ, но бурите, пощадили Лимузен и опустошили голяма част от Европа и Франция, бяха достигнали до басейна на Лоара и привечер въздухът се освежи. На фона на ясното небе рязко се очертаваха всички линии на хоризонта. С какви думи да опишем чудната музика на приглушената глъчка в селото, оживено след завръщане на трудовите хора от полята? За да пресъздаде човек тази картина, трябва да бъде и велик пейзажист, и проникновен портретист. Не се ли сливат действително човешката отруденост и последните светлини на гаснещия ден в своеобразно единение, неподдаващо се на описание?
Охладената горещина на знойния ден и разреденият въздух предават тогава пълнозвучно и най-малкия шум. Жените седят на прага и очаквайки мъжете си, с които често дотичват и децата, бъбрят ненаситно и продължават да плетат. Над покривите се вие дим, предвещаващ последната дневна трапеза — най-веселата за селяните: след нея те лягат да спят. Общото оживление изразява доволство, щастливите мисли на хората, завършили трудовия ден. Дочуват се вечерни песни, съвсем различни от сутрешните. В това селяните подражават на птиците, чието гугукане на свечеряване толкова се отличава от веселите трели в утрото. Природата пее химн на отдих, както в зори пее химн на радостта. Тогава всичко живо е окъпано в нежно розово сияние, което залезът разлива над селото, придавайки мек оттенък дори на пясъка по междуселските пътища. Ако някой дръзне да се противи на очарованието на този най-прекрасен час, ще го покорят цветята с опияняващите си благоухания, неотделими от нежното жужене на насекомите, от влюбеното гугукане на птиците. Над разораните бразди зад селото ляга лека прозрачна мъглица. В просторните тучни ливади, прорязани от голям път, ограден със сенчести тополи, акации и японски храсти, пасат огромни, превъзходни стада; крави са се пръснали във всички посоки — едни преживят, други още пасат. Мъже, жени и деца довършват най-приятната полска работа — коситбата.
Вечерният въздух, освежен от диханието на далечни бури, носи мирис на окосена трева и на вързано в снопи сено. Цялата прекрасна панорама се разкриваше пред погледа в най-малките си подробности; виждаха се ясно увлечените в работа хора: и тези, които, опасявайки се от буря, чевръсто връзваха снопите, а между тях и косачите с натоварени вили, и яките мъже, товарещи колите, и онези, които все още косяха в далечината, и тези, които обръщаха окосените дълги ивици трева, за да изсъхне по-скоро, и други, които я събираха на малки купи. Дочуваха се викове и смях на деца, търкалящи се в сеното. Мяркаха се розови, червени и сини поли, пъстри забрадки, загорели ръце и нозе на жени, всички защитени срещу слънцето с широкополи сламени шапки, а между тях тъмните ризи и белите панталони на мъжете…
Последните слънчеви лъчи се прокрадваха през листата на тополите, засадени край каналите, нарязали равнината на неправилни участъци, и огряваха пръснатите по ливадите коли, запрегнати с коне, пасящите стада, живописните групи на мъжете, жените и децата. Говедари и овчари вече събираха стадата си, подканвайки ги със селския рог. Тази сцена бе едновременно и шумна, и безмълвна — странно противоречие, което би удивило само хора, които не познават прелестите на селския живот. От двете страни на селото в непрекъснати редици се нижеха коли, натоварени със зелен фураж. В това зрелище имаше нещо потресаващо. И Вероник мълчаливо вървеше между свещеника и Жерар. Когато през пролуката между къщите, разположени по-ниско от терасата и църквата, се откри изглед към главната улица на Монтеняк, Жерар и отец Боне забелязаха, че погледите на всички жени, мъже и деца са устремени към тях и най-вече, разбира се, към госпожа Граслен. Колко любов и признателност изразяваха тези лица! Какви благословения се отправяха към Вероник! С какво страхопочитание гледаха всички тримата благодетели на този край! Така човекът сливаше благодарствения си химн с мелодиите на припадащата вечер.
Госпожа Граслен не откъсваше очи от великолепните зелени поля — най-свидна нейна рожба, но свещеникът и кметът наблюдаваха стоящите долу селяни; в изражението на лицата им бе трудно да се заблудят: по тях се четеше скръб, тъга и съжаление, примесени с надежда. Всички в Монтеняк знаеха, че господин Рубо е заминал за Париж да търси учени хора и че благодетелката на кантона е сразена от смъртоносна болест. По всички стъгди и тържища в кръг от десет левги селяните питаха монтенякци: „Как се чувствува господарката ви?“ И великата тайна на смъртта витаеше над селото, над тази мирна селска картина. Далеко в ливадите не един косач, точейки косата, не една девойка, отпуснала ръка на вилата, не един фермер, изправил се на купата, се замисляха с натежало сърце при вида на тази велика жена, слава на департамента Корез, търсеха да открият признаци на благотворна промяна и се любуваха на Вероник, радвайки се и забравили в радостта си работата. „Разхожда се, значи е по-добре.“ Тези прости думи шепнеха всички уста.
Майката на госпожа Граслен седеше на желязната скамейка, която дъщеря й бе наредила да поставят в ъгъла на терасата, откъдето се откриваше изглед към гробището. Тя гледаше Вероник как върви по пътя и сълзи се стичаха по бузите й. Майката знаеше, че събрала всички сили, Вероник се бори с предсмъртни мъки и че се държи на крака само благодарение върховните усилия на волята. Тези почти кървави сълзи, които обливаха нарязаното от бръчки пергаментово лице, неиздаващо никога ни най-малко вълнение, изтръгнаха сълзи и у малкия Франсис, седнал на коленете на господин Рюфен.
— Какво ти е, дете мое? — изплашено го запита възпитателят.
— Баба плаче — отвърна момчето.
Господин Рюфен, който наблюдаваше приближаващата се към тях госпожа Граслен, прехвърли погледа си на майка Совиа и изтръпна, като видя това старо лице на римска матрона вкаменено от скръб и мокро от сълзи…
— Защо не я убедихте да не излиза? — запита възпитателят старата майка, величава и свята в мълчаливата си болка.
Докато Вероник вървеше тържествено, извикваща възторг с изящната си походка, майка Совиа заговори с искреността на отчаянието и при мисълта, че ще преживее дъщеря си, изрече думи, които обясниха много неща.
— Върви — простена тя — и носи на себе си страшната власеница, която израни цялата й снага!
При това признание дъхът на младия човек секна. Той всякога се бе възхищавал от грациозните движения на Вероник и потрепери, като си помисли за тази ужасяваща, неотстъпна власт на душата над тялото. Всяка парижанка, славеща се с непринуденото си държане, с осанката и с походката си, в този миг би отстъпила на Вероник палмата на първенството.
— Не я снема от тринайсет години, от времето, когато престана да кърми малкия — продължи старицата, като посочи Франсис. — Тя извърши тук чудеса, но ако разберат как живее, сигурно биха я обявили за светица. Откакто сме тук, никой не я е виждал да се храни — и знаете ли защо? Три пъти на ден Алин й поднася късче сух хляб и сварени без сол зеленчуци в глинен съд, в какъвто подхвърлят храна на псетата! Да, ето как се храни жената, която възкреси живота в този кантон. Тя се моли, коленичила върху власеницата си. И казва, че ако не умъртвява така плътта си, никога не бихме я видели радостна. Доверявам ви това — продължи старицата, като сниши глас, — за да го разкажете на лекаря, този, когото господин Рубо ще доведе от Париж. Ако той забрани на дъщеря ми да се подлага на покаяние, може би ще спаси живота й, макар ръката на смъртта да е вече над главата й. Погледнете я само! Ах! Трябва да съм твърде корава, щом можах да понеса този ужас в продължение на петнайсет години!
Тук старата жена улови ръката на внука си, прекара я по челото и по страните си, сякаш тази детска ръчица излъчваше целителен балсам, и се притисна към нея с целувка, пълна с любов, чиято тайна принадлежи на бабите толкова, колкото и на майките.
Вероник заедно с Клузие, свещеника и Жерар бе вече на няколко крачки от скамейката. Озарена от меките светлини на залеза, тя сияеше с плашещата си красота. На пожълтялото й чело, нарязано от жестоки бръчки, струпани като облак една над друга, лежеше отпечатък на упорита мисъл и вътрешна тревога. Лицето й, лишено от всякаква руменина, бе придобило матовозеленикавата бледина на растения, незнаещи слънце. Очертано с тънки, но не и сухи линии, то носеше следи от ужасни физически страдания, породени от морални терзания. Душата и тялото на Вероник се намираха в непрестанна борба. Тя бе дотолкова изнемощяла, че приличаше на себе си не повече, отколкото грохнала старица на моминския си портрет. В горящите й очи се долавяше деспотична воля, направлявана от несломимата твърдост на християнка и превърнала тялото й в това, което изисква религията. Душата на тази жена влачеше след себе си тялото, както възпятият от езическата поезия Ахил бе влачил трупа на Хектор, мъкнеше го победоносно из каменистите пътища на живота, теглила го бе петнайсет години към небесния Йерусалим, където се надяваше да влезе не чрез измама, а с възторжените възгласи на победата. Нито един от отшелниците, търсили страстно истината за човека в безутешните африкански пустини, не е бодял с трън сърцето си и не е потискал поривите на плътта си по-сурово от Вероник, живееща в разкошен замък, в благодатен край, сред живописна, ласкава природа, под сянката на огромна гора, от която по волята на науката, наследница на Мойсеевия жезъл, бликна изворът на изобилието, на благоденствието и щастието за целия окръг. Тя съзерцаваше плодовете на дванайсетгодишни търпеливи усилия, достойни да бъдат гордост за всеки велик човек, с тихата скромност, която четката на Понтормо[190] е придала на неземния лик на „Християнската чистота“, галеща небесния еднорог. Скръстила ръце на гърди и вперила очи в далечния хоризонт, благочестивата владетелка на замъка бавно пристъпваше напред, а съпровождащите я двама мъже не смееха да нарушат мълчанието, гледайки я как обхожда с поглед безкрайните, някога безплодни, а сега пълни с живот равнини.
Но ето че Вероник се спря на две крачки от майка си, която я гледаше навярно така, както Божията Майка е гледала разпнатия Христос, и вдигайки ръка, посочи разклонението на шосето, откъдето се отделяше монтенякският път.
— Виждате ли каляската, запрегната с четири пощенски коня? — запита тя усмихната. — Ето, господин Рубо се връща. Скоро ще узнаем колко още часа ми остават да живея.
— Часа! — с болка извика Жерар.
— Нима не ви казах, че това е последната ми разходка? — отвърна тя на Жерар. — Нима не излязох, за да се полюбувам за последен път на тази прекрасна картина в целия й блясък? — И тя показа селото, чиито жители в този час се бяха струпали на църковния площад, а после и чудесните пасбища, озарени от последните лъчи на слънцето. — Ах — продължи тя, — оставете ме да съзирам Божи промисъл в тези странни природни явления, които ни позволиха да приберем реколтата! Около нас бури, дъждове, мълнии и градушки поразиха безжалостно всичко! Така мисли народът, защо да не мисля и аз като него? Тъй много ми се иска да намеря тук добро предзнаменование на онова, което ме очаква, когато затворя очи!
Франсис стана, улови ръката на майка си и я прекара по косите си. Трогната от тази красноречива ласка, Вероник със сетни сили грабна сина си, положи го като кърмаче на лявото си коляно, целуна го и му каза:
— Виждаш ли тази земя, сине мой? Когато станеш мъж, продължи делото на майка си.
— Малцина са избраниците, на които е дадено да гледат смъртта в лицето, да влизат в неравен двубой с нея и при това да запазват смелост и ловкост, достойни за възхищение! Вие ни показвате това ужасно зрелище, госпожо — замислено каза свещеникът. — Но може би не изпитвате жал към нас. Позволете ни поне да се надяваме, че се заблуждавате. Бог ще ви помогне да завършите наченатото дело.
— Всичко направих с ваша помощ, приятели мои — отвърна тя. — До днес можех да ви бъда полезна, но повече не мога. Всичко се е раззеленило около нас и сега печално тук е само сърцето ми. Вие знаете, драги отче, че мир и опрощение ще намеря само там…
И тя протегна ръка към гробището. Никога не бе говорила така от деня на пристигането си, когато й бе прилошало на същото това място. Свещеникът погледна духовната си дъщеря и научил за изминалите немалко години да чете в душата й, разбра, че в тези прости изповедни думи се таеше нова негова победа. Вероник трябваше да направи върховно усилие над себе си, за да наруши дванадесетгодишното мълчание с тази издайническа мисъл. И свещеникът, скръстил благоговейно ръце, с дълбоко вълнение погледна това семейство, чиито тайни бяха преминали в сърцето му. Жерар, комуто думите „мир“ и „опрощение“ се сториха странни, се спря смаян. Обзет от внезапно смущение, господин Рюфен не снемаше очи от Вероник. Междувременно, препускайки с всички сили, каляската се приближаваше по обградения с дървета път.
— Но те са петима! — възкликна свещеникът, успял да преброи пътниците.
— Петима? — отзова се Жерар. — Като че ли петима ще знаят повече от двама!
— Ах! — извика госпожа Граслен, уловила свещеника за ръка. — С тях е и главният прокурор. Какво търси той тук?
— И дядо Гростет! — радостно извика малкият Граслен.
— Госпожо — каза свещеникът, като подаде ръка на Вероник и я отведе настрана, — намерете в себе си сили и бъдете достойна за името си.
— Но какво иска той! — повтаряше тя, опирайки се на перилата. — Мамо!
Старата Совиа дотича с бързина, която опровергаваше годините й.
— Ще го видя! — каза Вероник.
— Щом пристига с господин Гростет — намеси се свещеникът, — несъмнено иде с добри намерения.
— Ах, господине! Дъщеря ми ще умре! — изохка старата Совиа, виждайки какво въздействие оказаха върху младата жена тези думи. — Може ли човешкото сърце да понесе такива жестоки вълнения? Досега господин Гростет не му позволяваше да види Вероник.
Лицето на госпожа Граслен гореше.
— Нима толкова го ненавиждате? — запита свещеникът покаяницата си.
— Тя напусна Лимож, за да се избави от любопитството му — каза в отговор Совиа, ужасена от силно изменилото се и бездруго измъчено лице на дъщеря си.
— Нима не виждате, че ще отрови последните ми часове? Аз трябва да мисля само за небето, а той ме приковава към земята! — извика Вероник.
Свещеникът отново отведе госпожа Граслен настрана; когато се видяха сами, той устреми към нея кроткия си поглед, който успокояваше най-силните душевни бури.
— Ако това е така — рече той, — заповядвам ви като ваш изповедник да го приемете, да бъдете добра и внимателна с него, да смъкнете от себе си бремето на гнева и да му простите, както Бог ще прости вам. Има, значи, все още остатъци от страст в душата, която смятах за очистена от скверни. Изгорете това последно зърно тамян върху олтара на покаянието, иначе всичко във вас ще бъде лъжа.
— Съдено ми било да сторя и това усилие, сега то е сторено — тихо произнесе Вероник, изтривайки сълзите си. — Дяволът се бе спотаил в една гънчица на сърцето ми; аз зная, Бог е внушил на господин Гранвил мисълта да дойде тук. Докога ще ме наказваш, о, Господи! — простена тя.
И замълча, сякаш за да произнесе мислено молитвени думи, и като се върна при майка си, едва чуто й каза:
— Скъпа майчице, бъдете ласкава и добра с господин главния прокурор.
Старата овернчанка потрепери от ужас.
— Няма повече надежда за чедото ми — пошепна тя, като стисна ръката на свещеника.
В това време се раздаде свистене на камшик и каляската, изкачила стръмнината, влезе през отворената врата в двора; пристигналите тозчас се отправиха към терасата. Те бяха: известният архиепископ Дютей, дошъл в Лимож за ръкополагане в архиепископски сан на Габриел дьо Растиняк, главният прокурор, Гростет и господин Рубо, крачещ под ръка с един от най-прославените парижки лекари, Орас Бианшон.
— Добре дошли — каза Вероник на гостите. — А вас особено се радвам да ви видя — добави тя, като стисна ръката на главния прокурор.
Удивлението на господин Гростет, на архиепископа и на майка Совиа бе така голямо, че обичайната сдържаност, присъща на старците, им измени. Тримата се спогледаха.
— Разчитах на застъпничеството на негово преподобие и на моя приятел господин Гростет — отвърна господин Дьо Гранвил — да ми измолят от вас дружелюбен прием. До края на живота си щях да скърбя, ако не бях ви видял.
— Благодаря на този, който ви доведе тук — отвърна тя, като за пръв път от петнайсет години погледна граф Дьо Гранвил. — Дълго изпитвах към вас недобри чувства, но сега разбрах, че съм била несправедлива, и вие ще узнаете защо, ако останете в Монтеняк още ден-два. Господин Бианшон — продължи тя, ръкувайки се с него — може би ще потвърди опасенията ми. Сам Бог ви е изпратил, монсеньор — каза Вероник, като се поклони благоговейно на архиепископа. — В името на старото ни приятелство вие не ще откажете да ме напътствувате в последните минути. На каква превелика милост дължа щастието да се видя обкръжена от всички, които са ме обичали и поддържали цял живот?
При думата „обичали“ тя с прелестна усмивка погледна господин Дьо Гранвил, когото тази проява на внимание трогна до сълзи. Дълбоко мълчание цареше при срещата. Двамата лекари мислено се питаха по какво чудо тази жена все още се държеше на крака, понасяйки болките, които несъмнено усещаше. Останалите трима гости бяха така ужасени от промените, направили Вероник неузнаваема, че можаха да изразят мислите си само с погледи.
— Позволете ми — каза тя с обичайната си любезност — да се отделя с тези двама господа. Работата не търпи отлагане.
И като се усмихна на гостите, подаде ръце на двамата лекари и се отправи към замъка с несигурна, бавна походка, която предвещаваше близка катастрофа.
— Отец Боне — рече архиепископът, поглеждайки свещеника, — вие сте извършили чудеса.
— Не аз, а Бог, ваше преподобие — възрази свещеникът.
— Казваха, че умира — намеси се Гростет, — а тя е мъртва, останал е само духът й…
— Душата — поправи го господин Жерар.
— Тя е все същата! — възкликна главният прокурор.
— Като стоиците от античните времена — забеляза духовникът.
Всички мълчаливо тръгнаха край балюстрадата, гледайки наоколо пейзажа, осветен от червените отблясъци на вечерната заря.
— На мен, видял тези места преди тринайсет години — подхвана архиепископът, с поглед, устремен към плодородната равнина, към долината и монтенякската гора, — всичко ми се струва чудо като това, на което току-що бяхме свидетели. Защо сте позволили на госпожа Граслен да стане? Тя би трябвало да лежи.
— Та нали лежеше — отвърна майка Совиа. — Но след десет дни, прекарани на легло, поиска да стане и за последен път да види имението.
— Разбирам, поискала е да се прости с делото, осмислило живота й — каза господин Дьо Гранвил, — но тя можеше да умре тук, на терасата.
— Господин Рубо ни посъветва да не спорим с нея — обясни майка Совиа.
— Какво чудо! — отново възкликна архиепископът, който не можеше да откъсне очи от равнината. — Съживила е пустинята! Но ние знаем, господине — продължи той, като се обърна към Жерар, — колко много ваши знания и усилия са вложени тук.
— Всички ние бяхме само нейни работници — забеляза кметът. — Да, ние сме само ръце, мисълта е тя.
Майка Совиа остави гостите, за да чуе решението на парижкия лекар.
— Трябва да проявим немалко героизъм, за да присъствуваме на смъртта й — каза главният прокурор на архиепископа и свещеника.
— Да — добави в отговор господин Гростет, — но за такава приятелка човек е готов на всичко.
Потиснати от мрачни мисли, гостите мълчаливо закрачиха напред-назад по терасата; в това време към тях се приближиха двама фермери на госпожа Граслен, които изгарящите от мъчително нетърпение селяни бяха изпратили да научат присъдата, произнесена от парижкия лекар.
— Съвещават се, ние сами още нищо не знаем, приятели мои — отвърна архиепископът.
В същия миг господин Рубо бързо излезе от замъка и всички се втурнаха към него.
— Как е тя? — запита кметът.
— Остават й не повече от четиридесет и осем часа — отвърна господин Рубо. — В мое отсъствие болестта е отишла твърде далеч. Господин Бианшон не може да разбере как е могла да се движи. Такива необичайни явления могат да се обяснят само с крайна екзалтация. И така, господа — обърна се лекарят към архиепископа и свещеника, — тя принадлежи вам, науката тук е безсилна и моят знаменит събрат смята, че не разполагате с много време, за да извършите вашите тайнства.
— Да отправим към Бога молитвите си — каза свещеникът. — Ваше преподобие без съмнение ще благоволи да я причести в светите тайнства?
Архиепископът, чиито очи бяха плувнали в сълзи, наклони глава, ненамерил сили да произнесе нито дума. Всеки — кой седейки, кой обронил глава, кой опрял се на балюстрадата — се отдаде на мислите си. Над селото се разнесе печалният звън на черковното клепало. И тогава се чуха стъпки на множество хора: всички селяни вкупом се бяха устремили към портала на храма. Отблясък от запалени свещи освети дърветата в градината на отец Боне. Прозвуча тържествено пение. Над полята се възцариха червените светлини на залеза и птичите песни замлъкнаха. Само дървесната жаба надаваше своето протяжно, остро и тъжно цвърчене.
— Трябва да изпълня дълга си — промълви със сподавена мъка архиепископът и бавно се отправи към замъка.
Лекарската консултация се състоя в големия салон на замъка. Огромната зала се съобщаваше със спалнята за гости, облечена в червена дамаска — тази стая тщеславният Граслен бе обзавел с целия разкош, приет у финансистите. За четиринайсет години Вероник бе влизала тук не повече от шест пъти; големите апартаменти й бяха съвършено ненужни, тя никога не приемаше в тях; но усилието, което току-що направи, за да изпълни последния си дълг и възпре последния изблик на гняв, я бе лишило от сили; тя не бе в състояние да се прибере в стаята си. Когато улови болната за ръка и напипа пулса, парижкият лекар само мълчаливо погледна господин Рубо, правейки му знак с глава; после двамата я вдигнаха на ръце и я поставиха на кревата в спалнята. Алин бързо разтвори вратите. Като всички легла за гости, на това легло нямаше бельо. Лекарите положиха Вероник върху покривката от червена дамаска. Рубо отвори прозорците, вдигна завесите и високо извика. Слугите и майка Совиа тозчас дотичаха. Запалиха жълтеникавите свещи в свещниците.
— Вижда се, съдено било — усмихвайки се, каза умиращата — смъртта ми да стане това, което трябва да бъде за християнската душа — празник!
По време на консултациите тя добави:
— Господин главният прокурор завърши делото си — аз умирам, той ме тласна…
Старата майка погледна дъщеря си и постави пръст на устните си.
— Ще говоря, майко — отвърна Вероник. — Вижте! Божият пръст е във всичко: умирам в червена стая.
Изплашена от думите й, майка Совиа излезе.
— Алин — извика старицата, — тя заговори, чувате ли, заговори!
— Ах, госпожата е загубила ума си! — проплака вярната прислужница, забързала към спалнята с чаршафи за леглото на Вероник. — Тичайте за господин свещеника, госпожо!
— Трябва да разсъблечете господарката си — каза Бианшон на влязлата Алин.
— Това ще бъде много трудно, госпожата носи власеница от конски косъм!
— Как! Нима в деветнайсети век още съществуват подобни ужаси!
— Госпожа Граслен никога не ми позволи да опипам стомаха й — забеляза господин Рубо. — Можех да следя за развитието на болестта само по лицето, по състоянието на пулса, по сведения, които получавах от майка й и от камериерката.
Положиха Вероник върху канапе, докато обличаха голямото легло в дъното на спалнята. Лекарите разговаряха полугласно. Майка Совиа и Алин разгъваха бельото. Лицата на двете овернчанки се бяха изкривили от болка, сърцата им се късаха от страшната мисъл: „За последен път постиламе леглото й, тя тук ще умре!“
Консултацията не трая дълго. Бианшон настоя Алин и майка Совиа да не слушат болната, а да разрежат власеницата и да й облекат риза. По време на тази процедура лекарите излязоха от залата. Минавайки покрай тях с увитото в кърпа ужасно оръдие на разкаянието, Алин каза:
— Тялото на госпожата цялото е в рани.
Двамата лекари влязоха в стаята.
— Вашата воля, госпожо, е по-силна от волята на Наполеон — каза Бианшон, след като зададе на Вероник няколко въпроса, на които тя отговори с удивителна яснота на мисълта. — Вие запазвате всички свои умствени способности в последния стадий на болестта, докато императорът бе загубил могъщата сила на интелекта си. Съдейки по онова, което зная за вас, аз си позволявам да ви говоря откровено.
— Коленопреклонно ви моля за това — каза тя. — Вие сте в състояние да определите точно колко още жизнени сили има у мен; нуждая се от тях в последните няколко часа.
— Тогава мислете само за спасението си — каза Бианшон.
— Ако Бог ми окаже милостта да умра внезапно — произнесе Вероник с ангелска усмивка, — повярвайте, че тази милост е за благото на църквата. Аз трябва да запазя присъствие на духа сега, за да изпълня Божия промисъл, а Наполеон по това време вече бе изминал предначертания му път.
Двамата лекари се спогледаха изумени, слушайки тези думи, произнесени така непринудено, сякаш госпожа Граслен разговаряше с тях в салона си.
— А! Ето лекаря, който ще ми донесе изцеление! — каза Вероник, като видя да влиза архиепископът.
Тя събра всички сили, за да седне, сбогува се любезно с господин Бианшон, като го помоли да приеме от нея не пари, а подарък за добрата вест, която току-що бе изрекъл; после пошепна няколко думи на майка си и тя отведе лекаря. Разговора с архиепископа Вероник отложи до пристигането на свещеника, а дотогава пожела да си отдъхне. Алин бдеше край господарката си. Към полунощ госпожа Граслен се събуди и запита за архиепископа и свещеника. Алин посочи двамата духовници, които горещо се молеха за Вероник. Тя със знак отпрати майка си и Алин и по друг неин знак двамата пастири се приближиха към леглото.
— Ваше преподобие, и вие, отче, аз не ще ви кажа нищо, което вече не знаете. Вие, ваше преподобие, пръв проникнахте в съвестта ми, прочетохте в нея почти цялото ми минало и този бегъл поглед се оказа за вас достатъчен. Моят изповедник, този ангел, когото небето ми изпрати, знае повече; на него трябваше да разкрия душата си. Вашият ум е просветен от духа на църквата, с вас аз искам да се посъветвам как да постъпя, за да умра като истинска християнка. Вие, строги и святи души, вярвате ли, че небето отвръща с опрощение на най-дълбокото разкаяние, на каквото някога се е отдавала грешна душа? Мислите ли, че съм изпълнила дълга си на земята?
— Да — каза архиепископът, — да, дъще моя.
— Не, отче, не — възрази тя, като се изправи, и в очите й блеснаха мълнии. — Ето там лежи в гроба нещастник, който носи бремето на ужасно престъпление, а в разкошен замък живее жената, която се слави с благодеянията и с добродетелите си. Всички благославят тази жена! И всички проклинат злочестия момък! Той е низвергнат и осъден на всеобщо презрение, аз съм могъща и се ползувам с уважение. Аз повече от него съм виновна за злодеянието, а добрите дела, които ми донесоха толкова слава и признателност, до голяма степен са негова заслуга. На мен, измамницата, въздават почести, а той, жертва на скромността си, е покрит с позор! След няколко часа ще умра и цял кантон ще ме оплаква, цял департамент ще слави благодеянията ми, моето благочестие, моите добродетели; а той умря, обсипан с проклятия, пред очите на тълпата, привлечена на площада от ненавист към убиеца! Вие, мои съдии, вие сте прекалено снизходителни; но аз чувам в себе си властен глас и той не ми дава покой. Ах! Десницата Божия, по-тежка от вашата, ме удряше ден след ден, сякаш за да ми напомни, че не всичко съм изкупила. Моите прегрешения ще бъдат опростени само чрез публично разкаяние. А той е щастлив! За престъплението си прие позорна смърт пред Бога и пред хората. Докато аз все още заблуждавам света, както заблудих земното правосъдие. Всяка дан на уважение ме оскърбяваше, всяка похвала нараняваше сърцето ми. Нима не виждате в присъствието на главния прокурор волята на небето в съзвучие с гласа, който крещи в мен: признай!
Двамата пастири, първенецът на църквата и смиреният свещеник, тези просветлени умове, мълчаха, свели очи надолу. Дълбоко развълнувани от величието и покорството на грешницата, съдиите не се решаваха да произнесат присъдата си.
— Дете мое — продума най-после архиепископът, като вдигна одухотвореното си лице, посърнало от строгите нрави на благочестивия живот, — вие отивате по-далеч от изискванията на църквата. Славата на църквата е в това да съчетае догмите си с нравите на всяка епоха, защото на църквата е съдено да върви с човечеството вовеки веков. По нейно решение тайната изповед замени публичната изповед. Тази подмяна създаде нови закони. Достатъчни са страданията, които изтърпяхте. Заспете в мир: Бог чу молитвите ви.
— Но нима желанието на грешницата не е в съгласие със законите на раннохристиянската църква, която даде на небето толкова светии, мъченици и проповедници, колкото звезди блестят на небесната твърд? — пламенно възрази Вероник. — Кой писа: „Изповядвайте се едни на други“? Нима не близките ученици на нашия Спасител? Позволете ми открито, на колене да изповядам своя позор! Само така ще изкупя прегрешенията си към хората, към злочестото семейство, прокудено и почти измряло по моя вина. Хората трябва да узнаят, че моите благодеяния не са дар, а дълг. А ако по-късно, след смъртта ми, някаква случайност смъкне лъжливия воал, който ме скрива?… Ах, при тази мисъл усещам, че дъхът ми спира.
— Във вашите думи виждам пресметливост, дете мое — строго каза архиепископът. — Страстите са все още силни във вас, особено онази, която ми се струваше угаснала…
— О, кълна ви се, ваше преподобие — извика Вероник, като прекъсна прелата и го погледна с изцъклени от ужас очи; — сърцето ми е очистено чрез разкаяние, на каквото е способна само съгрешилата жена: аз всецяло съм изпълнена от мисълта за Бога.
— Нека оставим, ваше преподобие, небесното правосъдие да си върши своето — каза свещеникът с треперещ глас. — Ето вече от четири години се противопоставям на това намерение и то бе единственият повод за спорове между мен и моята духовна дъщеря. Тази душа е открита пред мен до дъно, земята повече няма право над нея. Петнайсет години ридания, сълзи и покаяние изкупиха общата вина на две същества; не мислете, че е имало и най-малка следа от страст в жестоките й угризения. Отдавна вече това горещо разкаяние е чуждо на пламенните спомени. Да, потокът от сълзи угаси огъня на страстта. Аз отговарям — продължи той, като положи ръка върху главата на госпожа Граслен и показа на прелата пълните й със сълзи очи, — аз отговарям за чистотата на тази архангелска душа. Впрочем в нейната мисъл съзирам желание да възстанови честта на отсъствуващото семейство, което по волята на провидението има тук свой пратеник.
Вероник пое треперещата ръка на свещеника и я поднесе към устните си.
— Вие често бивахте суров към мен, скъпи мой изповеднико, но сега разбирам къде свършва тази ваша апостолска кротост! Вие — обърна се тя към архиепископа, — вие, върховният владика на това кътче от Божието царство, бъдете моя опора в този час на срам и позор! Аз ще сведа глава като последната от жените, а вие ще ме изправите пречистена и може би равна на онези, които не са познали падението.
Архиепископът мълчеше, претегляйки мислено всички доводи и възражения, които виждаше с изостреното си духовно око.
— Ваше преподобие — отново заговори свещеникът, — религията е подложена на жестоки изпитания. Връщането към старите обичаи, наложено от тежестта на вината и на разкаянието, може да се превърне в тържество за църквата, за което всички ще ни бъдат благодарни.
— Ще кажат, че сме фанатици. Ще кажат, че ние сме изискали тази ужасна сцена. — И архиепископът отново потъна в размишления.
В това време, предварително почукали, влязоха Орас Бианшон и Рубо. Когато вратата се отвори, Вероник видя своята майка, сина си и всички домашни, молещи се за нея на колене. Свещениците от двете съседни енории също бяха тук, дошли, за да помогнат на отец Боне, а може би и за да приветствуват знаменития прелат, комуто френското духовенство единодушно предричаше кардиналски сан, надявайки се, че високият му, действително галикански ум е способен да просвети свещената колегия.
Орас Бианшон трябваше да се върне в Париж и сега идваше да се прости с умиращата и да поблагодари за щедростта й. Лекарят пристъпваше бавно, отгатвайки по лицата на двамата свещеници, че се касае за душевна рана, предопределила телесното страдание. Положил Вероник в леглото, той улови ръката й и опипа пулса. Дълбоката тишина на селската лятна нощ придаваше тържественост на тази сцена. Голямата спалня с широко разтворена двукрила врата бе ярко осветена; свели ниско глави и превили колене, всички се молеха; двамата свещеници с требници в ръце четяха, седнали в креслата. От едната страна на разкошното парадно легло стояха прелатът във виолетовото си расо и свещеникът, от другата — двамата лекари.
— Тя и в смъртта не знае покой! — каза Орас Бианшон, който като всички богато одарени хора умееше да намира думи, достойни за великите събития, на които биваше свидетел.
Движен сякаш от вътрешен порив, архиепископът стана, повика отец Боне и като се отправиха заедно към вратата, прекосиха спалнята, а после и залата и излязоха на терасата, където поговориха няколко минути. Видял, че се завръщат, след като бяха обсъдили този спорен случай на църковната дисциплина, Рубо се втурна към тях:
— Господин Бианшон помоли да ви предам да побързате. Госпожа Граслен умира в страшна възбуда, която няма отношение към болестта й.
Архиепископът ускори крачките си и когато се приближи до госпожа Граслен, отправила към него тревожен поглед, каза:
— Вашето желание ще бъде изпълнено.
Без да снема ръка от пулса на болната, Бианшон в учудване вдигна рамене, като погледна Рубо и двамата отци.
— Ваше преподобие, това тяло не се подчинява повече на законите на науката. Вашите думи вдъхнаха живот там, където вече цареше смъртта. Вие ме карате да вярвам в чудеса.
— В нашата болна отдавна вече е жива само душата! — каза Рубо, комуто Вероник поблагодари с поглед.
В този миг щастливата усмивка, появила се на устните на Вероник при мисълта за пълно изкупление, придаде на лицето й ангелската невинност на нейните осемнайсет години. Всички тревоги, изписани в дълбоките бръчки, тъмният цвят, сивите петна, всички белези на времето, които правеха тази глава така страшно хубава доскоро, когато изразяваше само страдание — с една дума, ужасяващите промени в облика на Вероник изчезнаха; на присъствуващите им се стори, че дотогава Вероник е носела маска и че тази маска бе паднала. За лишен път се повтаряше чудесното превращение, при което красотата на живота и чувствата на тази жена намираха вярно отражение върху лицето й. Всичко в образа й се очисти и проясни, сякаш мечовете на долетелите до нея ангели-хранители я озаряваха с отблясъците си. Такава бе, когато в Лимож я наричаха „прекрасната госпожа Граслен“. Любовта към Бога се оказваше по-могъща от непозволената любов; едната бе пробудила някога всички жизнени сили, другата побеждаваше сега предсмъртното безсилие. Раздаде се глух вик, майка Совиа се хвърли към леглото.
— Най-после отново виждам детето си! — възкликна тя.
Изразът, с който старицата произнесе „детето си“, така живо напомняше за невинното време на детството, че всички свидетели на тази красива смърт отпуснаха глави, за да скрият вълнението си. Прочутият лекар целуна ръката на госпожа Граслен и излезе. Шумът от колелата на каретата му, нарушил нощната тишина, възвестяваше, че няма надежда да се съхрани душата на този край. Когато госпожа Граслен задряма, архиепископът, свещеникът, лекарят и всички приятели, изпитващи тежка умора, също полегнаха да си отдъхнат.
Призори умиращата се пробуди и помоли да отворят прозорците. Искаше й се за последен път да види изгрева на слънцето.
В десет часа сутринта монсеньор Дютей, облечен в епископски одежди, влезе в стаята на госпожа Граслен. Прелатът и отец Боне се отнасяха с такова доверие към тази жена, че се въздържаха да я посъветват относно границите, към които трябваше да се придържа в признанията си. Вероник видя, че духовните лица бяха повече, отколкото наброяваше енорията на Монтеняк — тук присъствуваха отци и от съседните общини. Четирима селски свещеници се готвеха да помагат на епископа. Великолепните църковни украшения, с които госпожа Граслен бе дарила енорията си, придаваха на церемонията особена пищност. Осем момченца от църковния хор, в червени и бели одежди, стояха в две редици от леглото до вратата, водеща в залата, и държаха в ръце свещници от позлатен бронз, които Вероник бе изписала от Париж. Предани на Вероник хора бяха донесли от църквата дървения олтар, окичен и подготвен така, че негово преподобие архиепископът да отслужи литургия пред нея. От двете страни на олтара двама побелели клисари държаха кръста и хоругвите.
Госпожа Граслен бе дълбоко развълнувана — подобни грижи църквата отделяше само за короновани особи. Двете крила на вратата бяха разтворени и Вероник можа да види приземния етаж на замъка, където се бе насъбрало почти цялото население на Монтеняк. Приятелите й бяха предвидили всичко, в залата се намираха само домашните; пред тях, до вратата на спалнята, се тълпяха най-близките приятели и ония, на чиято сдържаност и деликатност можеше да се разчита. Господата Гростет, Дьо Гранвил, Рубо, Жерар, Клузие и Рюфен бяха седнали на първия ред. Всички те трябваше да станат и да стоят прави, та гласът на изповядващата се да не бъде чут от никого освен от тях. За щастие и риданията на близките заглушиха признанията на умиращата. Най-отпред стояха две жени, чиито измъчен вид предизвикваше ужас. Първата бе Дьониз Ташрон; чуждоземните й, по квакерски прости дрехи я правеха неузнаваема за съселяните й; но тук присъствуваше човек, комуто бе трудно да я забрави; появяването на Дьониз хвърли лъч светлина върху страшната тайна. Главният прокурор внезапно прозря истината; и осъзна пределно ясно ролята, която бе играл пред госпожа Граслен. Магистратът, този син на деветнадесетия век, подвластен по-малко от другите на религиозните догми, бе обхванат от ужас, тъй като едва сега разбра каква мъчителна драма бе изживявала Вероник в двореца Граслен по време на процеса Ташрон. Тези трагични дни отново оживяха в паметта му, осветени от искрящите от омраза очи на старата Совиа, които сякаш го заливаха с потоци от разтопено олово. Тази жена, стояща на десет стъпки от него, не му прощаваше нищо. И представителят на земното правосъдие потрепери. Бледен, ранен в самото сърце, той не смееше да погледне одъра, където лежеше сразена от ръката на смъртта жената, която толкова беше обичал и която сега събираше сетни сили, за да победи агонията с величието на страшната си вина; и сухият профил на Вероник, откроил се като бяло петно върху червената дамаска, го накара да се олюлее.
В единайсет часа богослужението започна. Когато свещеникът от Визе прочете апостолското послание, архиепископът смъкна стихара и застана на прага на вратата.
— Християни, събрани тук, за да присъствувате при последното черкуване на господарката на този дом — каза той, — вие, които присъединявате молитвите си към молитвите на църквата, за да изпросите за нея вечно спасение, знайте, че в предсмъртния си час тя се сметна за недостойна да приеме светото причастие, ако за назидание на ближния не изповяда открито най-големия си грях. Ние се противопоставихме на благочестивото й намерение, макар този обичай на публично разкаяние да е съществувал в първите дни на християнството. Но тъй като клетата жена ни довери, че желае да възстанови доброто име на едного от синовете на тази енория, ние й позволихме да следва свободно гласа на разкаянието.
След тези думи, произнесени с благодушно пастирско достойнство, архиепископът се оттегли настрана, за да стори място на Вероник. Умиращата пристъпи напред, поддържана от старата си майка и от негово преосвещенство отец Боне — два величави и всепочитани образа: не дължеше ли тя на майчинството тялото си, а на духовната си майка, църквата — душата си? Вероник прегъна колене върху малка възглавница, скръсти ръце и за миг се замисли, сякаш черпеше от някакъв небесен източник в сърцето си сили, за да заговори.
В тези минути мълчанието стана страшно. Никой не смееше да погледне съседа си. Всички очи бяха сведени надолу. И все пак, когато Вероник вдигна глава, срещна погледа на главния прокурор и изразът на побледнялото му лице я накара да поруменее.
— Аз не ще мога да умра в мир — заговори Вероник с далечен глас, — ако оставя за мен лъжливата представа, която всички вие, които ме слушате, може би сте си създали. Вие виждате пред себе си голяма грешница, която се доверява на молитвите ви и се опитва да заслужи опрощение чрез публично признание на греха си. Този грях е толкова тежък, последствията му са толкова ужасни, че вероятно никакво разкаяние не може да ги изкупи. Но колкото повече унижения понеса на земята, толкова по-малко ще се боя от Гнева Божи в Царството небесно, към което се стремя.
Баща ми, който всякога се е отнасял с доверие към мен, преди около двайсет години предостави на грижите ми младеж от вашата енория, отличаващ се с примерно поведение, със склонност към науките и с превъзходни душевни качества. Този младеж бе нещастният Жан-Франсоа Ташрон, който от това време се привърза към мен като към своя благодетелка. По какъв начин моето чувство към него стана греховно? За това, струва ми се, ми е позволено да мълча. Може би ще си помислите, че най-чистите чувства, вълнуващи ни тук, на земята, неусетно са се отклонили от правия път, ще подирите оправдание в безумната себеотдайност, в човешките слабости, в множество причини, които като че ли смекчават тежестта на вината ми. Но дори ако съм се ръководела от най-добри чувства, ще стане ли от това отговорността ми по-малка? Предпочитам да призная, че аз, която по възпитание и обществено положение стоях по-високо от младежа, поверен ми от моя баща и от когото трябваше да ме откъсне свойствената на нашия пол свенливост, тръгнах по гибелния път на сатаната. Изпитвах твърде силно майчинско чувство към този момък, за да остана равнодушна към покорното му и мълчаливо обожание. Той пръв ме оцени по достойнство. Може би ме подведоха мои коварни съображения: помислих си колко мълчалив и сдържан ще бъде младежът, който ми дължеше всичко и когото случаят бе поставил така далеч от мен, макар по рождение да бяхме равни. И накрая, в репутацията си на благодетелка и на богобоязлива християнка намерих завеса, прикриваща поведението ми. Уви! Моята страст потърси убежище в сянката на олтара и това несъмнено е едно от най-големите ми прегрешения. Най-добродетелните постъпки, любовта, която изпитвам към майка си, моето благочестие, дълбоко и искрено въпреки заблужденията ми — всичко пожертвувах за жалкото тържество на безразсъдната си страст и аз чувствувах как ме оплитат неразривните й връзки. Моята бедна, обожаема майка, която сега ме слуша, бе дълго, без да подозира това, невинна съучастница в злото. Когато най-после очите й се отвориха, бях отишла толкова далеч по измамния път към щастието, че тя намери в майчиното си сърце сили да мълчи. Така мълчанието й се превърна във висша добродетел. Любовта към дъщеря й победи любовта към Бога. Ах! Аз тържествено снемам от душата й тежкия воал, който носеше! Тя ще завърши дните си, без да принуждава очите и лицето си да лъжат. Нека не бъде укорявана майчината й любов, нека благородната й, свята страст, увенчана с всички добродетели, блести в целия си блясък, освободена от звеното, чрез което неволно се докосваше до толкова безчестия!…
Тук гласът на Вероник се удави в ридания; Алин й поднесе амоняк.
— Дори преданата прислужница, която ми оказва тази последна услуга, се отнасяше към мен по-добре, отколкото заслужавах, и си даваше вид, че не знае онова, което й бе добре известно. Но тя бе посветена в тайната на суровото разкаяние, чрез което умъртвявах плътта си, която най-после рухна.
И така, аз моля за опрощение хората за това, че ги заблудих, подмамена от ужасната човешка логика. Жан-Франсоа Ташрон е далеч по-малко виновен, отколкото може да си представи обществото. Ах! Умолявам всички, които ме слушат! Помислете колко млад бе той, как го опияняваха и моите угризения, и неволните съблазни! Нещо повече! В него говореше честността, но честност зле разбирана, и именно тя доведе до голямото нещастие. Ние и двамата не можехме повече да понасяме тази непрестанна лъжа. Той, клетият, се позоваваше на гордостта ми, искаше тази трагична любов да не бъде срамна за мен. Аз, единствено аз бях виновна за престъплението му! Тласкан от нуждата, бедният младеж, виновен само в безграничната си преданост към своя кумир, бе избрал най-осъдителния, най-непоправимия от всички запретени пътища. Узнах за всичко в деня на престъплението. Но в момента на изпълнението му Ръката Божия срина цялото здание от лъжливи кроежи. Аз притичах, дочула викове, които още кънтят в ушите ми. Отгатнах кървавата борба, но не бе в моята власт да я спра — аз, първопричината на безумието й. Ташрон бе тогава безумен, твърдя това и днес.
Тук Вероник погледна главния прокурор, а от гърдите на Дьониз се изтръгна дълбока въздишка.
— Той загуби разума си, когато видя да рухва неочаквано всичко, което смяташе за свое щастие. Злочестият младеж бе заблуден от собственото си сърце; съдбовната неизбежност го тласна от простъпка към престъпление, от престъпление към двойно убийство. Едно бе ясно: излезе от дома на майка ми невинен, а се върна престъпник. Само аз единствена в света знаех, че тук нямаше умисъл, нито онези утежняващи вината обстоятелства, заради които го осъдиха на смърт. Сто пъти исках да призная всичко, за да го спася, и сто пъти с ужасно усилие, продиктувано свише, стисках устни и мълчах. Възможно е именно моето присъствие там, на няколко стъпки, да му е вдъхвало ужасната, срамната, позорната смелост на убийците. Сам, той би избягал. Аз бях изваяла тази душа, аз бях развила този ум и облагородила това сърце и знаех, че е неспособен на низки чувства! Бъдете справедливи към това невинно оръдие, справедливи към спящия благодарение на Божието милосърдие мирно в гроба, който оросихте със сълзите си, догаждайки несъмнено истината! Накажете, проклинайте виновницата, тя е пред вас! Ужасена от извършеното престъпление, аз сторих всичко, за да го прикрия. На мен, останала без свои деца, баща ми бе поверил чуждо дете, за да го отведа към Бога, а аз го отведох на ешафода! Ах, засилете ме с укори, сразете ме, моят час удари!
При тези думи очите на Вероник засвяткаха с неукротима гордост. Архиепископът, който стоеше зад нея, осеняйки я с пастирския си жезъл, излезе от безстрастното си спокойствие, протегна десница и закри очите на каещата се. Раздаде се глух стон, изтръгнал се сякаш в предсмъртна мъка. Жерар и Рубо подхванаха Дьониз Ташрон, изгубила съзнание, и я изнесоха от стаята. Пред тази картина Вероник почувствува безпокойство и огънят в очите й притихна; но тя скоро възвърна душевния си покой на мъченица.
— Сега вече знаете — продължи тя, — аз не заслужавам похвали, нито благодарност за това, което създадох тук. В името на небето водех таен живот, изпълнен със строго покаяние, и то ще съди за него. Моят живот, известен на всички, бе огромно усилие за поправяне на извършеното от мен зло; запечатих покаянието си в дела, които оставят неизгладими следи на тази земя. То ще съществува вечно, ще живее в златните поля, в процъфтяващия Монтеняк, в ручеите, устремили се към равнината, някога дива и безплодна, а сега зелена и цветуща.
В продължение на сто години нито едно дърво не ще бъде отсечено тук, без хората от вашия край да си спомнят на чии угризения са дължали сянката му. Каещата се душа, вдъхнала живот в този край, дълго още ще живее сред вас. Това, което сте приписвали на нейните способности и на достойно придобитото й богатство, е извършено от приемницата на разкаянието му, от тази, която причини престъплението. Дължимото на обществото е възвърнато, върху мен единствена лежи отговорността за живота на младия човек, прекършен в разцвета на силите му; този живот бе поверен на мен и от мен ще се търси отчет!…
Сълзи угасиха огъня в очите на Вероник. Тя замълча.
— И още нещо: сред вас е човекът, който изпълни честно дълга си и с това си навлече моята ненавист, която ми се струваше неизлечима — подхвана тя. — За мен той бе първото оръдие на изпитанието ми. Твърде близо бях до престъплението, нозете ми твърде дълбоко бяха затънали в кръв, за да не мразя правосъдието. Разбрах, че докато макар и зрънце от тази омраза живее в сърцето ми, не ще умре в мен греховната страст; нямаше какво да опрощавам, аз само очистих тайното кътче, където се бе стаило злото. Колкото и мъчителна да бе тази победа, тя е несъмнена.
Вероник видя обляното в сълзи лице на главния прокурор. Земното правосъдие сякаш страдаше от угризения. Когато каещата се вдигна глава, за да продължи изповедта си, срещна разплаканите очи на стареца Гростет, който протягаше към нея ръце, сякаш за да й каже: достатъчно!
И тук тази невероятна жена чу такива раздиращи сърцето ридания, че развълнувана от толкова състрадание и успокоена от балсама на всеобщото опрощение, почувствува как я обхваща смъртна слабост; виждайки дъщеря си останала напълно без сили, старата майка се хвърли към нея и като някога я отнесе в леглото.
— Християни — каза архиепископът, — вие чухте изповедта на покаяницата. Тя потвърди присъдата на земното правосъдие и с това може да успокои съмненията или тревогите му. Думите й трябва да ви накарат отново да присъедините молитвите си към молитвите на църквата, която отслужва литургия, за да измоли от всевишния милосърдното му опрощение в отговор на едно толкова голямо покаяние.
Службата започна. Вероник я следеше с вид на дълбоко вътрешно успокоение, което я правеше неузнаваема. На лицето й се появи израз на непорочна чистота, достойна за невинната и простодушна девойка, каквато бе в стария бащин дом. Зарята на вечния живот вече докосваше челото и лицето й с бели и златисти отблясъци. Вероник навярно дочуваше тайнствена музика и черпеше жизнени сили в желанието си за последен път да се съедини с Бога. Отец Боне се приближи до леглото и даде на Вероник опрощение на греховете. Архиепископът я помаза със светия елей, не скривайки бащинските си чувства, показали на всички присъствуващи колко скъпа на сърцето му бе тази заблудена, ала отново намерена овчица. Довършвайки помазването, прелатът затвори за всичко земно тези очи, причинили толкова злини, и заключи с печата на църквата прекалено красноречивите устни. Ушите, слушали толкова лоши внушения, станаха глухи завинаги. Всички чувства, укротени от покаянието, бяха сега осветени и духът на злото бе загубил власт над тази душа. Никога богомолци не са разбирали величието и дълбочината на тайнството така проникновено, както тези, видели църквата да увенчава с благословението си изповедта на умиращата.
Приготвена за причастие, Вероник прие Тялото Господне с надежда и радост, стопили ледовете на неверието, на което така често се натъкваше свещеникът. Потресен, Рубо стана в този миг католик. Зрелището бе и трогателно, и страшно! Но и толкова тържествено, че живописта може би би намерила в него сюжет за някой свой шедьовър.
Когато след причастието дочу да подхващат Евангелието на Йоана, умиращата със знак помоли майка си да доведе при нея сина й, когото възпитателят бе извел навън. Видяла Франсис коленичил пред леглото й, опростената майка се почувствува в правото си да благослови детето си и като положи ръка на главата му, издъхна.
Старата Совиа стоеше права, всякога на поста си както от двайсет години насам. Тази по свой начин героична жена затвори очите на многострадалната си дъщеря и ги целуна едно след друго. Тогава всички свещенослужители и останалите духовници обкръжиха леглото. В трептящата светлина на свещите те подхванаха страшната песен De profundis, чиито звуци възвестяваха на хората, застанали на колене пред замъка, на приятелите, молещи се в стаите, и на всички прислужници, че майката на кантона е мъртва. Ридания и вопли от всички страни се смесиха със заупокойната молитва.
Изповедта на тази необикновена жена не бе излязла отвъд прага на спалнята, чуха я само добронамерени приятели.
Когато селяните от съседните села и жителите на Монтеняк дойдоха един след друг, за да положат зелена клонка и кажат през сълзи и молитви сетното сбогом на благодетелката си, те видяха някакъв съкрушен от скръб магистрат, уловил студената ръка на жената, която, без сам да желае това, така жестоко, но и така заслужено бе наранил.
Два дни по-късно главният прокурор, Гростет, архиепископът и кметът, уловили за краищата черното покривало, съпроводиха тялото на госпожа Граслен до последното й жилище. Спуснаха я в гроба сред пълно мълчание. Не бе произнесена нито дума, никой не намираше сили да заговори, очите на всички бяха пълни със сълзи. „Това е светица!“ — шепнеха хората, разотивайки се по пътищата на кантона, който бе възродила, и този шепот сякаш вдъхваше душа на създадените от нея поля.
Никому не се стори странно, че госпожа Граслен бе погребана до Жан-Франсоа Ташрон; тя не бе молила за това; но старата майка, движена от нежно състрадание, беше посъветвала клисаря да положи един до друг тези, които светът така жестоко бе разделил и които общото им разкаяние съединяваше в чистилището.
Завещанието на госпожа Граслен оправда всички очаквания. В Лимож тя учредяваше стипендии в колежа и придаваше в приюта легла, предназначени само за работници; отделяше значителна сума — по триста хиляди франка на всеки шест години — за постепенно откупуване на онази част от селото, наричана Ташронови, където нареждаше да се построи приют за бедни старци от кантона, за болни, за крайно бедни родилки и за бездомни деца; приютът трябваше да носи името на Ташронови. Вероник желаеше приютът да бъде обслужван от сестри-монахини и предвиждаше четири хиляди франка за възнагражденията на хирурга и на лекаря. Госпожа Граслен умоляваше Рубо да приеме службата главен лекар към приюта, предоставяйки му да си избере хирург и да следи за строежа на сградата заедно с Жерар, когото назначаваше за архитект. Освен това на монтенякската община завещаваше просторни ливади, доходите от които трябваше да покриват данъците. Църквата, дарена с помощен фонд за особени случаи, се задължаваше да издирва млади хора и деца в Монтеняк, проявяващи склонност към изкуството, науката или към някакъв занаят. Благоразумна и съобразителна в благотворителността си, завещателката насочваше църквата към сумите, предвидени за поощрение на талантите.
Вестта за смъртта на Вероник, посрещната навсякъде като обществена беда, не предизвика никакви одумки, оскърбителни за паметта на тази жена. Такава почтителна сдържаност говореше за вътрешно преклонение пред високите й добродетели от страна на благочестивите труженици, които извършват в този край на Франция чудеса, описани в известните „Нравоучителнп писма“.[191]
Жерар, станал настойник на Франсис и задължен чрез завещанието да живее в замъка, се прехвърли в новия си дом; и едва три месеца след смъртта на Вероник се ожени за Дьониз Ташрон, в която Франсис намери своята втора майка.
Париж, януари 1837 — март 1845