Какво ни привлича в китайската поезия?
При първа среща тя поразява със своята необичайност, докосването до специфични обичаи и светоусещания, изумителното чувство за естетизъм и природа и онзи уникален национален привкус, отличаващ я от всички други поезии на изтока и запада, който се долавя въпреки намесата на преводача. Но това не е всичко. Като че ли най-привлекателното качество на китайската поезия за чуждия читател, достигнало през хилядолетията, е съдържащото се в нея неизменно общочовешко начало, скрито зад привидната недостъпност на колонките от йероглифи. Стихове, създадени преди хиляда или две хиляди години продължават да ни вълнуват със силата на чувствата и близките до нашето светоусещане мисли, изразени с прости и искрени думи. Нравственост и истинност са извечните ценности, залегнали в китайската поезия от самото й начало. И дали това е причината, или друга, но за разлика от много други класически произведения на световната литература, останали само като литературни паметници, китайската поезия е жива и звучи съвременно и днес.
Малко история
Днешен Китай се простира на 5000 км от Памир — на запад до Тихия океан — на изток и повече от 4000 км от река Амур — на север до Южнокитайско море, Виетнам, Тайланд и Бирма — на юг. Териториите, които обхваща, могат да се групират в две главни категории: Външни територии (Тибет, Китайски Туркестан, Вътрешна Монголия и Манджурия) и Вътрешен Китай, ограден на север от Великата Стена, на запад от Вътрешните Азиатски пустинни степи и Тибетските височини и на юг и изток от океана. Вътрешен Китай — това е историческата люлка на китайския народ. Тази географска изолираност е изиграла основна роля за продължителната изолация на Вътрешен Китай от останалия свят и за така дългото запазване на традициите почти непроменени през хилядолетията.
Историята на Китай може да се раздели на три главни периода, през време на които са настъпвали значителни промени в проявленията на китайската цивилизация. Те са: Период на формиране — от дълбока древност до трети век преди новата ера, Период на Ранната Империя — от трети век преди н.е. до десети век от н.е. и Период на Късната Империя — от десети век до средата на деветнайсети век. Смята се, че 1850 г. слага край на традиционната или досъвременната китайска цивилизация.
Ранна Империя
Периодът на Ранната Империя (206 г. пр.н.е.–960 г. от н.е.) започва с появата на новата династия Хан (202 г. пр.н.е.–220 г. от н.е). Това е времето на Римската империя и Хански Китай по нищо не отстъпва със своите постижения на Рим от онова време. Падането на Хан династията довежда до разделение и граждански войни, продължили повече от четири века. Между царувалите по това време е поредицата от династии, известни като Северни и Южни династии (386–589). Китай бива обединен отново през 589 г. от н.е. от съществувалата за кратко време династия Суей (581–618). Следващата важна династия от този период е Тан (618–907). Това е време на просперитет за Китай, военен, културен, търговски и дипломатически, недостиган от времето на Хан династията. Засилва се влиянието на Будизма[3] — тази некитайска религия, зародила се в Индия, която оказва огромно влияние върху китайската традиция. Нараства силно урбанизацията — например двумилионната столица Чанан е най-многобройно населеният и космополитен град в света по онова време. Така Тан, наравно с Хан, става модел за подражание от по-късните династии. Периодът завършва с Ерата на Петте династии (907–960), последователно царували за кратки периоди от време.
Късна Империя
Периодът на Късната Империя (960–1850) започва със Сун династията, продължила до 1279 г. Появила се е нова управляваща класа, където учените — държавни служители — заместват старата полуфеодална аристокрация. Отново китайската култура е в разцвет, както през най-добрите времена на Хан и Тан династиите. Възраждането на Конфуцианството в т.н. Нео-Конфуцианство[4], възприето като държавна философска доктрина, върху която държавните служители полагали изпити, се счита за най-великото постижение на Китай в Късната Империя. Но това е и време, през което империята трябва непрекъснато да се бори за оцеляването си поради постоянните нападения на номадите от север и запад. През 1127 г. северен Китай бива откъснат при нахлуването на прото-Манджурските народи, които създават династията Цин, а през 1270 г. южната част на Сунски Китай пада под монголска власт, където остава цял един век, смятан от китайците за най-черната епоха в историята им. Народно въстание слага край на окупацията и установява новата китайска династия Мин през 1368 г. През 1644 г. северната династия Цин (родствена на Цин династията от 1127–1234 г.) завладява южен Китай, като през седемнайсети и осемнайсети век манджурските императори успяват да увеличат територията на Китай до максимални размери, населението нараства, културата отново бележи възход. Но поради ред външни и вътрешни причини в средата на деветнайсети век в Китай избухва една от най-разрушителните граждански войни в историята, Тайпинското въстание (1850–1864), което довежда през 1850 г. до края на традиционния период в историята на Китай и до началото на нейния модерен период.
Модерен Китай
Модерният период в историята на Китай след 1850 г. може да се раздели на четири части: западането на династията Цин и революционното й отхвърляне от републиканците (1911–1912), възникването на Китайската Република под ръководството на Чан Кай-Ши и националистическата партия на Сун Ят-сен (1912–1949), създаването на Китайската Народна Република начело с Мао Дзъдун и Китайската Комунистическа партия (1949–1976) и пост Маоистки период — след смъртта на Мао Дзъдун през 1976 г.
Развитие на поезията
Китайската поезия може да се раздели на три главни периода: ранен период, характеризиращ се с народни песни в прости, повтарящи се форми, класически период — от Хан династията до падането на Цин династията, в който редица различни форми са били развити, и модерен период на западния свободен стих.
Ранна поезия
Китайската поезия е възникнала много преди появяването на писмения език, като първите поетични творби са се създавали по време на работа или с песните и танците както на обикновените хора, така и сред висшите кръгове на обществото. По-късно, под влияние на Конфуцианството се е вярвало, че ритуалистичните музикални изпълнения допринасят за космическата хармония и стимулират моралността, и държавни чиновници периодично са събирали и записвали фолклорни текстове с поучително съдържание. Шъдзин („Книга на Песните“ или „Книга на Одите“) е най-старата антология на китайската поезия. Тя съдържа 305 поетични текста, избрани според преданието от Конфуций през 6 век пр.н.е. измежду събраните 3000 песни, създадени от анонимни автори между 11 и 6 век пр.н.е. Поетичните текстове са разделени на три части: „фън“ (песни), „я“ (оди и епоси) и „сун“ (химни) и използват „четири символната поетична форма“[5]. „Сун“ са били използвани от управляващата класа по време на техните жертвоприношения към боговете и предците. „Я“ включва възхвала на герои от миналото и злободневна политическа сатира и се състои от две части — оди и химни, които са били изпълнявани на дворцови събития. „Фън“ е най-важната част от сборника и съдържа народни песни, събирани от 15 градове държави. Шъдзин се счита за най-големия литературен паметник от Периода на формиране на Китай.
Съвсем различни са стилът и формата в една друга древна поетична колекция „Чу цъ“ (Елегиите на Чу) — на поета Чу Юен, живял през 4-ти век пр.н.е., през късната Джоу династия. Чу Юен, първият голям китайски поет, известен по име, и последователят му Сун Ю установяват нов стил в поезията: „чу цъ“ (поезия от юга). „Чу цъ“ съдържа по-разнообразни поетични форми с различна метрика — линии с по четири, пет или шест думи (срички), прекъсвани в средата чрез вмъкване на дихателна пауза и освободени от залегналото в „Книга на Песните“ правило за „четири символния стих“. Новата форма е категоризирана като „сао“ форма, по заглавието на най-известната елегия в колекцията „Ли-сао“ (Среща със скръбта). В смисъл на художествена техника, „чу цъ“ е усвоил романтичните атрибути на мита и така поставя основите на романтичния стил в китайската поетична литература.
Класическа поезия
В Ранния имперски период писането на поезия става необходимо умение за всеки образован и високопоставен член на обществото. От Хан династията до периода на Северните и Южни династии (420–589), винаги е имало специален държавен чиновник, отговорен за събирането на народни песни и балади из страната. Лириката на тези песни е била наричана „юефу“ стил. Измежду най-прочутите народни песни „юефу“ от Хан династията са: „Отиване в армията на петнадесет години“, показваща страданията на обикновените хора по време на война, „Луо Фу и кавалерът от дворцовата гвардия“, възпяваща жените, които се влюбват безкористно, и дългата повествователна поема „Полетът на Феникса на Югоизток“, разказваща за една трагичната любов. Повествованието е най-отличителната черта на народните песни „юефу“ и „Полетът на Феникса на Югоизток“ е представител на най-добрите от тези песни. Езикът на народните песни „юефу“ е прост и разговорен, лесен за разбиране и дава усещане за вкуса на ежедневия живот. Въпреки че повечето народни песни „юефу“ представят събития от реалността, много от тях са оцветени с известен романтизъм, както е в последната строфа на „Полетът на Феникса на Югоизток“, където реалност и романтизъм артистично се преливат. „Юефу“ песните са писани главно в пет символни, а някои — в седем символни стихове. Постепенно този стил е станал толкова популярен, че много по-късни поети като Ду Фу и Бай Дзюи от Тан династията, създават първокласни народни песни в стила „юефу“.
Пет символният стих „шъ“[6] е главна форма в китайската класическа поезия. Нужно е било дълго време, докато тази форма се развие от народните песни до формални литературни творби, създадени от учени. Към края на Източната Хан династия (25–220 от н.е.) ерудираната петсимволна поезия е била вече зряла, за което свидетелстват „Деветнадесет древни поеми“. Стиховете в тази антология, в която са представени поети от няколко епохи, изразяват главно тъга от раздялата и любовна мъка, или скръб по мимолетността на живота. Художествено „Деветнадесет древни поеми“ се отличават по своята лиричност и използването на експресивни техники като „усмивки“, метафори и „повикване“ (започване на една песен чрез извикване на изображения, несвързани с главната тема).
Един от най-влиятелните поети от пред-Танската династия е Тао Циен (365–427), познат още като Тао Юенмин, който се счита за родоначалник на китайската пасторална поезия. Оцелели са около 120 негови стихотворения, в които се възпява идиличният пасторален живот на село. Тао Циен възражда позабравената традиция на „юефу“ като формира свой прост и естествен стил, придавайки нов изглед на класическата поезия. Поетът също усъвършенства по-нататък формите на пет символния стих. Неговите творби имат голямо влияние върху следващите поколения поети. Друг пред-Тански поет, считан за най-виден поет на Северните и Южни династии е Бао Джао (410–466), който продължава и развива традицията на народните песни „юефу“. Той написва голям брой пет символни и седем символни стихотворения „юефу“. Негови най-представителни творби са 18 поеми с общото заглавие „Трудно минават лъжите“. Поемите му отразяват неговите собствени несполуки и са протест срещу социалната несправедливост.
Тан династията е „златният век“ на китайската поезия. За около 300 години са създадени над 50 000 поетични творби и се наброяват повече от 50 изтъкнати поети, известни с творбите си и характерния си стил. Шан Бо (649–676), Дзян Дзиун (650–693), Лу Джаолин (637–689) и Луо Бинуан (640–684) са водещите поети от ранната Тан династия. Те спомагат за установяването на петсимволната поетична форма от осем стиха. Китайската поезия достига своя разцвет през периода на възход на Тан династията. Освен на прочутите Ли Бай (701–762) и Ду Фу (712–770), трябва да се отбележи приноса и на много други поети. Те могат да се разделят на две категории: Пейзажните поети, представени от Мън Хаожан (689–740) и Уан Уей (699–761), и Поетите от границата, представени от Гао Шъ и Дзън Шан, както и Шан Чанлин, Ли Чъ и Уан Джъхуан. Поезията от средата на Тан династията разказва за социалните вълнения и страданията на хората. Бай Дзюи (772–846) е виден поет — реалист от този период. Той е носител и продължител на реалистичните традиции на „Книга на Песните“ и на народните песни „юефу“ от династията Хан. Бай Дзюи и други поети като Юен Джън (779–831) създават новото „юефу“ течение в поезията. Юен Джън и Бай Дзюи имат сходни възгледи за литературата и техните поетични творби са много близки по форма и съдържание, написани са на лек и разбираем език. Поетите от късната Тан династия са характерни със силна сантименталност, например Ду Му (803–852) и Ли Шанин (813–858). Ду Му е добър в писането на седем символни четиристишия, например „Пролет на Юг“, „Ходене из планините“ и „Настаняване на Реката Цинхуай“. Ли Шанин пише хубави любовни поеми в седем символни осемстишия и четиристишия, каквато е „Поема за моя дом на север в една дъждовна нощ“.
Така както Тан е „златен век“ на поезията, династията Сун е „златният век“ на китайския лирически стих. Много от поетите започват да пишат текстове по съществуващи мелодии, често нямащи връзка с тях. Су Шъ (1037–1101), най-големият от сунските писатели, също опитва перото си с песенна лирика. С уникалния си стил прочутата поетеса Ли Цинджао (1084–1155) заема значително място в поетичните лирични среди на Северните и Южни Сун династии.
Към края на Късната Империя, по времето на Цин династията, се създават множество литературни школи, но никой поет не достига славата на класиците от миналото. В края на Цин династията, Гун Жиджън (1792–1841) разчупва традициите и пръв поема по пътя на установяване на стила на модерната литература. По-късно Хуан Дзунсиен (1848–1905), Кан Йоуей (1858–1927) и Лиен Чъцао (1873–1929) си служат с поезията, за да пропагандират движението за реформи.
Модерна поезия
Смята се, че модерната китайска поезия е родена от Движението Четвърти май[7], но всъщност началото й е поставено две години по-рано от Ху Шъ (1891–1962), който по-късно става един от водещите и влиятелни интелектуалци в движението. Ху Шъ е завършил докторат в Колумбийския университет в САЩ, където попада под влиянието на своя професор Джон Дюи[8], става негов преводач и последовател на идеите на Дюи за прагматичната еволюционна промяна. През 1917 г. Ху Шъ публикува осем стихотворения, в които е използвал ритъма и речника на обикновения говор, на който се е списвало списанието „Нова младеж“[9] и обявява, че реформира стила на поезията. Той поддържа, че поезията не трябва да се ограничава до „гъ лу“[10] и нарича новия вид поезия „стил Ху Шъ“. За формирането на новата поезия допринасят поетите Лиу Баннун, Лиу Дабай, Кан Байчън и Ю Пинбо. Чрез техните усилия модерната поезия установява своите характеристики: да се пише на прост разговорен език, без фиксирани правила за тоналност, ритъм и брой на думите — срички (йероглифи) в стиха. Най-ранната антология от новата поезия включва за първи път употреба на свободен стих в китайската поезия.
След първоначалния етап новата поезия продължава бурно да развива свободния стих, както и да усвоява техниките на нови метрични модели и литературни стилове, например символизма. Създава се „Обществото за литературни изследвания“, чиито членове написват огромно количество стихове в свободна форма, като някои от тях са много добри стилисти. Поетесата Бин Син (1900–1999) е една от тях. Уникалният й стил е повлиян от „Бездомни птици“ на Рабиндранат Тагор, по подобие на когото тя издава две антологии в т.нар. от нея „звезден стил“. Друго поетично общество, на „Крайезерните поети“, допринася за създаването на нови стилове в любовната поезия, като поетите Уан Дзинджъ (р. 1902), Ин Сиужън (1900–1933), Пан Мохуа (1902–1934) и Фън Сюефън (1903–1976). Поетът Фън Джъ (1905–1994), който пише на любовна и етична тематика, също допринася много за развитието на свободния стих. Новото културно движение „Школа на Сърповидната луна“ е породено от посещението на Р. Тагор в Китай през 1924 г. и огромния възторг, с който той е посрещнат от младите китайски поети. Тагор е носител на Нобелова награда за поезия и неговата „Сърповидна луна“ е вече спечелила овациите на поетичните кръгове в Китай. „Школата на Сърповидната луна“ развива метричната поезия. Известни теоретици и последователи на тази школа са Уън Идуо (1899–1946) и Су Джъмо (1896–1931). Талантливият Су Джъмо е считан за потенциалния китайски Тагор; за съжаление загива трагично в ранна възраст.
Школата на Символистите се развива по същото време, по което и Школата на Сърповидната луна. Всички модерни китайски поети знаят чужди езици и са поетически свързани с други нации. Символизмът в модерната китайска поезия идва от Франция. Някои от поетите, принадлежащи на Символистичната школа, като Ли Синфа (1900–1976) и Уан Дучън (1898–1940), са учили във Франция, други — Му Мутиен (1900–1971) и Фън Лайчао, са учили френски в Япония. Хъ Цифан (1912–1977) и Биен Джълин (1910–2000) са учили чужди езици в Бейджинския университет и също са повлияни от френския символизъм. Поетът Биен Джълин е признат за един от най-оригиналните поети в китайската поезия на 20. век. Той е и блестящ преводач на Пол Верлен и Шарл Бодлер и е силно повлиян от тях.
След края на Културната революция (1967–1977) китайската поезия разцъфтява отново след десет годишно мълчание. Поетичните форми стават все по-свободни и по-разкрепостени, стиловете — по-разнообразни. На фона на поезията, изградена на основата на традицията и реализма, в края на 70-те и началото на 80-те години се появява една нова група поети, наречени „Мъгливи поети“, поради необикновените и често неясни емоции, изразявани в техните творби. Между тях най-известни са Бей Дао (р. 1949), Шу Тин (р. 1952), Йен Лиен (р. 1955) и Гу Чън (1956–1993). Бей Дао и Йен Лиен са номинирани за Нобелова награда по литература.
В средата и края на 1980-те се появява ново поколение поети, наречени „Третото поколение“. Те се отличават по това, че са израснали след Културната революция и са получили добро образование. Видни поети от тази група са Бай Чуай, Джан Дзао, Си Чуан, Оуян Сиенхъ, Сун Лин, Джай Юнмин, Хан Дун и Джан Джън.
Може ли да се превежда китайската поезия?
Дали е възможно да се предаде вярно китайската поезия при превод, а още повече — при превод на трети език?
На този въпрос ще се помъчим да отговорим, като разкажем една действителна случка. Времето е преди няколко години. Мястото — един университет в Чикаго. Събитието — лекция на един китайски професор за поезията и нейните образци.
Китайският професор казва:
„За мене поезията не е материал, който аз разбирам интелектуално (с ума си), а е едно преживяване, което се доближава до възторга. Как да споделя това изживяване с вас?
Някога живял китайски студент, който се влюбил в една фреска на прекрасна девойка, нарисувана на стената на един храм. И така той стоял взрян в стената, омаян от красотата — един случай на «dementia praecox», биха обявили вашите психиатри. Но във въображението си той виждал нарисуваните порти да се отварят за него, той влязъл, оженил се за девойката и живял с нея щастливо много години. Накрая той се пробудил, за да ни разкаже историята. Но как да ви разкажа моята история? Моята лейди не говори вашия език, нито който и да е друг обикновен език. Тя дори трудно говори без недомлъвки. Нейната граматика е ужасна. В действителност, тя въобще не използва граматика.
Суровата, екзотична, калейдоскопична езикова структура на нашите поети винаги е била препъващ камък за опитващия се да ги превежда. Дали нашата поезия може изобщо някога да бъде преведена на който и да е западен език, все още е съмнително…
Напоследък тенденцията на превеждането се обърна към свободния стих… Все още може да се вдиша китайски въздух в някои от по-старите преводи: Артър Уоли. Един японски студент по английска литература, Шигейоши Обата, е превел 124 поеми на Ли Бай. Като истински син на Ориента, той познава нашия обичан пияница… Като чете Обата, човек усеща това интимно докосване, родено от общото разбиране. И все пак се чудя, дали г-н Обата е успял напълно в интерпретирането на Ли Бай за англоезичната публика? С цялото си перфектно владеене на английския език, възпроизвел ли е той цвета, нюанса, грациозните извивки на седем сричковите редове?
Без ни най-малкото намерение да намаля неговата заслуга, ще покажа един или два примера от преводите му, за да илюстрирам как е почти невъзможно да се разберат наистина китайските поети чрез средството на друг език.
Преводът на Обата:
Назад се завърна Гоу Сян, царят на Юе, в триумф.
Той беше унищожил царството на У.
Неговите верни мъже се върнаха в блясък и брокат
и жените на двора се тълпяха в палата
като цветята, дето изпълват пролетта.
Сега само ято яребици летят в сумрака.
Един по-точен, макар и по-неясен за англоезичната публика превод би бил като този:
Гоу Сян, царят на Юе, разгроми У и сега се връща.
Неговите верни мъже си дойдоха, целите облечени в брокат.
Жените от двора като цветове се тълпяха в пролетния палат.
Сега само яребиците летят.
Главното ударение в това сравнение лежи във фразата пролетен палат. Жените от двора са наистина красиви като цветя, но палатът е този, който е изпълнен с пролет. Може да е било лято или дори зима, когато царят на Юе се е върнал. Триумфалното влизане, брокатът по мъжете, бродерията по жените, виното и танците — всичко това прави палата пролетен палат за нашия поет. Аз разбирам много добре, че пролетен палат няма много смисъл на английски, но това е точно моят превод. Жени — като цветята, дето изпълват пролетта? — Това не би било добра поезия за нас, китайците!“
След думите на стария професор, какво да добавим? За нас, които не знаем езика, остават преводите. И може би, с известно въображение, бихме могли да открехнем малко нарисуваните на стената порти и, поне за миг, да зърнем скритата вътре красота на китайската поезия?
Използвана литература
Birch, Cyril, ed. Anthology of Chinese Literature. Volume 2: From the 14th Century to the Present Day. New York: Grove Press, 1972.
Dawson, Raymond, ed. The Legacy of China. Boston: Cheng & Tsui Company, 1964; reprinted Oxford University Press, 1964.
Haft, Lloyd, ed. A Selective Guide to Chinese Literature 1900–1949. Volume III: The Poem. Leiden, New York, København, Köln: E. J. Brill, 1989.
Hucker, Charles O. China’s Imperial Past: An Introduction to Chinese History and Culture. Standford, Calif.: Standford University Press, 1975.
Minford, John and Joseph S. M. Lau, eds. Classical Chinese Literature: An Anthology of Translations. Volume I: From Antiquity to the Tang Dynasty. New York: Columbia University Press and Hong Kong: The Chinese University Press, 2000.
Owen, Stephen, ed. and tr. An Antology of Chinese Literature: Beginning to 1911. New York, London: W. W. Norton & Company, 1996.
Owen, Stephen. Foreword to the 1987 Edition. // The Book of Songs: The Ancient Chinese Classic of Poetry. New York: Grove Weidenfeld, 1987.
Wikipedia, the Free Encyclopedia (wikipedia.org).
Zhong, Xu Yuan, tr. Introduction. // Song of the Immortals: An Anthology of Classical Chinese Poetry (Bilingual Edition). Beijing, China: New World Press, 1994.
Книга на песните — Шъдзин
(1027–476 пр.н.е.)
Китайската литература започва с „Шъдзин“, т.е. „Книга на песните“ или „Книга на Одите“ — една антология от песни, поеми и химни. Тя се състои от 311 поеми (6 без текст), датиращи от династията Джоу (1027–771 пр.н.е) до периода Пролети и есени (770–476 пр.н.е.). Географски тези поеми са събирани от територията на днешен централен Китай и долната част на Долината на Жълтата река в северен Китай, където е започнала и процъфтяла Китайската цивилизация. Областта обхваща днешните провинции Шанхай, Шандун, Хънан и Хубей.
Този първи поетичен сборник е разделен на четири главни части:
~ Гуо фън (Обичаи на царствата): поеми или народни песни за обикновени хора;
~ Сяо я (Малки придворни песни): поеми или песни за живота на благородничеството;
~ Да я (Големи придворни песни): поеми или песни, възпяващи живота на владетелите;
~ Сун (Химни на замъка и на олтара): химни писани за религиозните церемонии на двора.
Независимо от многото интерпретации и коментари, писани поколения по-късно, влиянието на „Шъдзин“ върху китайската литература е огромно и неоспоримо. „Шъдзин“ не само поставя основите за формиране на стила и правилата за класическата китайска поезия, тя е също и често цитирана в други канонични китайски текстове и често е споменавана като пример за подражание на морал и истина.
Поемите, събрани в антологията, засягат всеки аспект от китайския живот по онова време. Някои описват емоции, чувства и преживявания на хора от различни обществени класи, други описват събития или засягат въпроси от обществото и управлението на страната, трети рисуват хармонията на природата. В „Шъдзин“ са описани около сто вида растения и дървета и деветдесет вида животни и насекоми. Различни видове музикални инструменти, метали, оръжия и амуниции, сгради, облекло, храна и т.н. често се споменават. Заради автентичността и разнообразието на поемите от тази антология, в допълнение към литературната й значимост, „Шъдзин“ е също така и един много ценен документ за интересуващите се от китайската цивилизация.
„Шъдзин“ е превеждана на английски от редица видни учени още от 18. век. Един от най-известните преводачи на „Шъдзин“ е Джеймс Лег (James Legge, 1815–1897).
По материали от Shi Jing (Book of Odes), C. Ming Lung of Chiense Text Initiative.
Кипарисовата лодка
Из „Книга на песните“ — „Шъдзин“
Безцелно кипарисовата лодка плава —
насам-натам се блъска из потока,
без сън съм аз и безпокоен,
като че страдам от кървяща рана.
И то не е, защото не достига вино,
а че не мога аз спокойно да се шляя.
Умът ми, знайте, не е огледало —
да отразява всичко по еднакъв начин!
Аз имам много братя — туй е вярно:
готови да ме утешат, да дават в заем;
ала от тях не искам да завися
и затова се сблъсквам често със гнева им.
Умът ми, знаете ли, не е камък
да го търкаляш — вляво или вдясно.
Умът ми и рогозка не е даже:
да я навиеш на руло — натясно.
Осанката ми е белязана — ще кажеш —
с достойнство, непознаващо порока.
Сърцето безпокойно предусеща,
че мразен съм от стадо злобни твари.
Аз срещам не едно злочестие и удари —
измислени да помрачават дните.
Без звук премислям моя тежък случай,
в съня се сепвам и се бия във гърдите…
Луна и Слънце — нощ и ден — се сменят:
защо ли Слънцето така е намаляло?
Скръбта раздра сърцето ми смутено —
то сякаш е захвърлена непрана дреха.
Без звук премислям моя тежък случай —
да отлетя не мога — няма ми крилете…
Цуей Хао
(670–727 или 704–754)
Цуей Хао е известен китайски поет от периода на династията Тан (618–907). Живял е, според някои източници, от 670 г. до 727 г., а според други — от 704 г. до 754 г. С поеми като „Кулата на Жълтия Жерав“ Цуей Хао се е утвърдил като един от най-видните поети на ранната Тан династия. Въпреки че това не е първата поема на тази знаменита тема, неговата е била окончателно призната за канонична, упражняваща оформящо и законодателно влияние върху поетичното представяне на тази историческа забележителност за следващите генерации поети. Поетът Цуей Хао е считан за първокласен поет именно заради тази поема. Дори и най-великият поет Ли Бай (701–762) е вярвал, че не е лесно да се напише друга поема, която да надмине нивото на Цуей Хао. Когато посетил Кулата, Ли Бай възкликнал: „Невъзможно е да се напише по-добра поема от тази на Цуей Хао, която да опише прекрасната гледка пред очите ми!“ За Кулата са писали и поети от по-късни епохи, такива като Юе Фей (Сун династия), Лу Йоу (Сун династия), Мао Дзъдун (1893–1976) и много други, но името на Цуей Хао продължава да се свързва и до днес с Кулата на Жълтия Жерав.
Построена през 223 г., по време на периода на Трите Царства (220–280), Кулата на Жълтия Жерав е една от трите най-известни кули в Южен Китай. Легендата разказва, че в Учан имало винарна, собственост на младия Син. Веднъж един Таоистки свещеник, от благодарност за безплатното вино, нарисувал вълшебен жълт жерав на стената на винарната и му наредил да танцува всеки път, когато някой плесне с ръце. Хиляди хора идвали да видят представлението и винарната била винаги пълна с посетители. След десет години Таоисткият свещеник отново посетил винарната. Той извадил флейта и засвирил, после яхнал жерава, политнал с него към небето и изчезнал в далечината. Никой повече не видял свещеника, нито жерава, но хората все се надявали някой ден жеравът да се завърне. Син построил кула и я нарекъл Кулата на Жълтия Жерав, в памет на това събитие. Оттогава има поверие, че веднъж на всеки 1000 години жеравът се завръща и хората поддържат кулата в очакване на Жълтия Жерав.
След завършването й през 223 г., кулата служила като място за събирания на знаменитости и поети, за празненства и писане на поезия. През вековете кулата е била унищожавана от пожар многократно, но отново възстановявана, поради своята популярност. Сегашната кула е била завършена през 1985 г. като архитектурата й е една автентична репродукция на вътрешната и външна архитектура (с изключение само на добавена климатична инсталация и асансьор) копирана от рисунки от Цин династията (1644–1911). Кулата има пет етажа, висока е 51 метра. Покрита е с жълти гледжосани керемиди и се подпира на 72 огромни колони, има 60 извити нагоре корниза, разположени на пластове един върху друг така, че откъдето и да се погледне кулата, тя изглежда винаги по един и същ начин в своето великолепие.
Установено е, че до царуването на Тунджъ от династията Цин, са били намерени около 300 поеми, посветени на кулата. Но поетът, който е направил кулата известна в цял Китай с поемата си „Кулата на Жълтия Жерав“, е Цуей Хао.
Цуей Хао
Кулата на Жълтия Жерав
Отдавна е жълтият жерав отлитнал далеко —
веднъж щом си тръгне, той вече обратно не идва.
Остана самотната Кула на жълтия Жерав
и белите облаци, плуващи бавно над нея.
Хиляда години те все така бавно се носят,
реката е все тъй прозрачна в Ханян край дърветата
и пак зеленее тревата уханна и гъста,
и птици се вият над Острова на Папагала…
Стоя срещу жълтия залез, потънал във мисли
за родния край, който вече не зная къде е,
а сумракът скрил е реката и всичко наоколо…
Водите, покрити с мъгла, ми навяват тъга.
Ду Фу
(712–770)
Ду Фу, известен още като Ту Фу, се смята, редом с Ли Бай, за един от двамата най-велики китайски поети не само за епохата на Тан династията, но и изобщо. Той е роден през 712 г. в Шаолин, в обедняло семейство с императорско потекло, а умира в една лодка — беден, болен и самотен — през 770 година. Започва да пише поезия на седемгодишна възраст и в ранните си години е считан за много талантлив, но противно на всички очаквания пропада на държавния си изпит, с което се лишава от възможността да заеме добра служба. На 20 г. напуска дома си и се отдава на пътувания из Китай. Следват десет години служба в Чанан (сегашен Сиан), столицата на Тан династията, докато бива заловен от бунтовници след едно въстание и успява да избяга в Чънду, където си построява колиба и води скромен живот в продължение на четири години. През тези години Ду Фу написва повече от 240 поеми, засягащи мизерията на обикновените хора, много от тях популярни и днес. Поетът има обичай да експериментира с китайския поетичен език, като например използва съществителни в ролята на прилагателни, глаголи или наречия, оставяйки на читателя да реши как да интерпретира текста. Ду Фу, най-великият поет на една страна, отдадена на поезията, счита себе си за неуспял. Обрат в живота му настъпва след срещата му през 745 г. и последвалото приятелство с Ли Бай (701–762), както и по време на гражданската война. Ду Фу е откровен критик на кръвопролитията при граничните войни и последвалите ги въстания, противопоставя се на войната изобщо и на принуждаването на селячеството към военна служба. За разлика от лекия стил на охолно съществуващия Ли Бай, Ду Фу се отнася сериозно към всичко, за което пише, и творбите му показват по-голям интерес към събитията и живота на съвременниците му. Той се счита за по-емоционален и същевременно по-интелектуален поет от Ли Бай. Смята се, че Ли Бай е най-големият майстор в поезията, с изумителна техника, но това, което ни говори през вековете, е хуманизмът на Ду Фу.
Ду Фу
В нощта си мисля, докато пътувам
Тревите по брега люлеят се от бриза,
самотно мачтата ми носи се в нощта.
Луната над великата река изгрява,
понякога проблясва падаща звезда…
И питам се: какво постигнах? С перото си
нима не съм оставил и следа?
Че трудно болен старец преживява
като чиновник, все пътуващ по вода.
Забързан тъй насам-натам с платното по реката
съм като чайка — литнала между небето и земята.
Ду Фу
Залез
Прибират се бавно стадата надолу по склона
и всеки стопанин залоства си портата плетена.
Немирният вятър със лунния блясък се гони…
Но тази хълмиста и речна земя не е моята!
От тъмния камък в скалата избликнал е извор,
на капки просмуква се есен във късни треви.
Под лампата свел съм белеещо чело с въпроса:
„Какво е потребно на цветето, за да цъфти?“
Бай Дзюи
(772–846)
Бай Дзюи, познат също като Бо Дзюи и По Чу, поет и държавен служител, е един от най-великите писатели от периода на китайската Тан династия. Той е роден в Тайюен в Шанси, после се установява в Чанан, близо до северозападната граница. Заемал е длъжностите дворцов библиотекар и губернатор на няколко провинции, през 806 г. е приет в престижната академия Ханлин, събрала най-добрите писатели. Многократно му е забранявано да критикува политиката на правителството. През 832 г., на средна възраст, той се оттегля в манастира Сяншан (Благоуханния Хълм), близо до източната столица Луоян и се отдава само на писане. Там прекарва последните си години, като приема поетичния псевдоним Пенсиониран Учен от Благоуханния Хълм. Бай Дзюи е един от най-продуктивните китайски поети, но е по-известен с късите си стихове, написани на прост и лесен за четене език, верен на принципа си: „Ако прислужницата ми не разбира моята поема, изхвърлям я.“. Въпреки че поезията му създава общо впечатление за лек характер, той е доста язвителен срещу управлението на правителството, нехаещо за съдбата на обикновените хора, и смята, че законите би трябвало да бъдат на страната на човека. В един от ранните си протести той пише дълъг меморандум, критикувайки продължителната война срещу дребно погранично племе. Антивоенната му сатира привлича вниманието върху радостта да си жив и безполезната загуба на човешки живот във войната. Острото му перо се проявява и в кратките сатири на философска тематика и за ползата от учението. В по-леките си стихотворения поетът пише за събития от ежедневния живот, собствени преживявания и размишления върху смисъла на живота. Той отбелязва как скъпоценно е времето, когато си стар, учудва се защо сади дръвче, след като няма да го види да порасте. В късните си години е парализиран и трудно се движи, но бодро понася парализата и зове приятелите си да не го съжаляват. Седейки нощем край реката, гледайки тъмното течение, осветено само от един лъч, той мисли за самотата и величието на вечната природа.
Бай Дзюи
Тъга по божурите
Последните божури алени…
Как кратко време те цъфтяха
пред стаята ми — като факли,
незнайно от кого запалени.
Когато вечерта настъпи,
два-три все още червенееха.
Но скоро утринният вятър
и тях навярно ще отвее.
Смалих на лампата фитила,
за да погледам още малко,
преди тъмата да погълне
последните божури алени.
Бай Дзюи
Спомняйки си реката на юг
Така е хубава на юг реката…
Отдавна беше, познавах този край добре.
На изгрев речните цветя са алени като огньове,
а пролет дойде ли, водата е зелена като лилия.
Как може някой да забрави, щом виждал е на юг реката?
Бай Дзюи
Разцъфнал цвят не е…
Разцъфнал цвят не е това,
но не е и мъгла.
То идва късно в полунощ,
изчезва в утринта.
То идва като майски сън — но колко ще стои?
Отлита като облак вън безследно призори.
Бай Дзюи
Песен за залеза над реката
Ивица двойна прострял е залезът върху реката:
единият край — от смарагд, другият — топъл рубин.
Обичам третата нощ на деветия месец, когато
росата е пръснати перли, луната — извита на лък…
