Българска и преводна литература (XIX и XX век)
Франсоа Копе
Изгубеното дете
Тази сутрин, в навечерието на Рождество Христово, хубаво слънце огря улиците на Париж и банкерът Жан Баптист Годфруа се събуди в своите разкошни палати.
Той се събуди неразположен. От вчерашния обяд у министъра на земеделието, дето бяха сложени толкоз ястия, колкото някои хора цяла година не могат да видят, банкерът днес се чувствуваше с разстроен стомах.
Когато привършваше закуската си, вратата на трапезарията се отвори и в стаята влезе малко, нагиздено момче, около четиригодишно. То изглеждаше болнаво, в бархетно синьо палто и голяма шапка с бяло перо. Водеше го някаква немцойка — гувернантка, с възглупаво и разсеяно лице. Всеки ден по това време то дохождаше при баща си, който се занимаваше с него близо четвърт час — не повече — тъй като каретата го чакаше пред вратата запрегната, да го кара по разни заседания и в множество други места, дето имаше работа. Не че той не обичаше сина си — о, съвсем не. Той го обожаваше. Но що да се прави: работата преди всичко!
Майката на Раул — жена от старо благородно семейство — бе умряла още когато момчето се роди и оттогава то растеше в чужди ръце, без да види майчини милувки и без да може да се радва твърде и на баща си, който бе погълнат от постоянната грижа да напечели, колкото се може повече пари за своя единствен син. Тъй сирашки течаха дните за Раул в голямата, богата и празна къща.
— Добро утро, синко — продума бащата, като взе момчето на ръце и се поздрави с немцойката.
Той нежно целуна ръката на детето и забрави в тоя миг за своите отегчителни работи.
— Добро утро, татенце — отговори Раул. — Папа, продължи детето, — а мъничкият Исус сложил ли ми е нещо в обувката?
— Да, да, разбира се, че ще сложи, само ти да бъдеш добро момче. Вие доволна ли сте от него, госпожица Берта?
Немцойката тъй се сконфузи, че нищо не отговори, а само се засмя. Банкерът взе смеха за знак на одобрение.
— Днес времето е чудесно, но студено — каза той. — Облечете го по-добре и се разходете в парка Монсо. Само гледайте да го пазите от настинка.
Възпитателната пак отговори със смях, а Годфруа целуна още веднъж детето, забърза и отпътува със своята карета за ония места, дето го чакаха неговите бързи работи.
Като свърши работите си, господин Годфруа си спомни за своя утринен разговор, що има̀ със сина си и каза на кочиаша да го заведе в някой магазин за детски играчки. Там той накупи много скъпи и „чаровни“ играчки: имаше конче с колесница и цяло параходче, и железница и зверилница, и пр., и пр. Всички тия съкровища бяха грижливо увити и наредени в каретата; доволният баща се намести до тях и потегли за вкъщи, приятно люлян от лекото движение на колата.
Той почна да мечтае и мислите му с любов се спряха на неговия син. Той си представяше Раул вече пораснал и планираше за него разни въздушни кули. Най-първо, разбира се, той ще му даде изтънчено възпитание. Раул ще знае много езици, ще се научи да рисува и да пее, ако излезе, че има развит слух; ще се научи на хубави обръщения и кой знае — може би ще стане министър.
На такива суетни мисли се бе отдал Годфруа, като забрави съвсем за какъв празник бе накупил за сина си хубавите играчки. Той забрави за спомена на Кого бе нареден този празник; забрави бедния Младенец, роден в ясли, в един обор, дето неговите родители бяха приети по милост; забрави, че този Младенец, когато порасна, стана най-велик учител на света и учеше хората: „Който иска да бъде пръв пред Бога, нека бъде слуга на всички.“
Кочияшът при това извика: „Вратата“!
Вратата се отвори, каретата влезе в двора и се спря пред разкошния външен вход на къщата.
Когато влезе в коридора, Годфруа забеляза, че всички слуги се бяха събрали там. Това му направи силно впечатление. По лицата на всички той веднага прочете смущение. На страна от другите, в ъгъла, стоеше немцойката възпитателка, която не смееше да си вдигне очите. Виждаше се, че се е случило нещо лошо.
— Какво ще рече това? Що се е случило? — попита Годфруа с безпокойство.
Камердинерът пръв заговори със съкрушен глас:
— Господин Раул…
— Що му се е случило? Де е той? — прекъсна го развълнуван Годфруа.
Слугите започнаха тогава да разказват в един глас: „Берта отиде на разходка с детето; но вместо да отиде в парка Монсо, отишла по-далеч, към укрепленията, някъде към заставата Аниер, дето живеели нейни познати… Глупавата немцойка се заприказвала и не съгледала накъде отишло детето… Момчето се забърква и се загубва… Къде ли не го търсихме. Навсякъде пращахме хора да питат. Никъде не се намери. Детето е изгубено около четири часа следобед. На полицията е съобщено. Но мястото е лошо, та кой знае? Какви ли не хора се скитосват там. Може детето и да е откраднато…“
Годфруа стоеше като гръмнат. Отначало той слушаше, като че ли без да разбира това, що му се говореше; но после му стана твърде ясно, че това именно за него се отнася, че немцойката е изгубила сина му.
Той избухна и се хвърли върху нея. Хвана я за ръцете, разтърси я и викна:
— Какво направихте вие с моя Раул? Кога и къде го изгубихте? Отговаряйте веднага!
Но обезумялата от уплаха немцойка, която никога не се отличаваше с кураж и смелост, не намери думи да отговори. Тя само плачеше и стенеше. Годфруа видя, че нищо няма да разбере от нея, повърна се назад и слезе бързо долу. Каретата му още стоеше пред вратата. Той се качи в нея и даде заповед да се кара колкото се може по-скоро в полицейското управление. Когато обаче пристигна там, всички чиновници бяха излезли. Заради утрешния празник всеки бързаше да се прибере вкъщи. Но банкерът помоли вратаря да доложи за него на началника на полицията:
— Банкерът Годфруа, по крайно важна и бърза работа… Моят син се изгуби посред бял ден… Пиленце, доложи му по-скоро.
При това той мушна в ръцете на вратаря някаква златна монета. На вратаря лицето на просителя се видя много жалостно и отчаяно; и той не заради парите, а просто от жалост го въведе във вътрешните стаи на началника. Пред него стоеше величествен чиновник, очевидно готов да си тръгва, защото беше във фрак и държеше ръкавици в ръцете си. Банкерът гледаше с благоговение тоя човек, на когото възлагаше в тая минута всичките си надежди. Краката на горкия банкер се подсякоха от вълнение. Той седна на креслото и започна да разказва с несвързани думи своята прескръбна повест.
За негово щастие излезе, че и началникът на полицията има деца. Той слушаше със съчувствие Годфруа и от своя страна го попита:
— Вие казвате, господин банкер, че детето е изгубено около четири часа?
— Да, господин началник.
— Привечер, значи. Хм! А може ли да говори ясно? Знае ли презимето си и где живее?
— Не, не мисля… Боя се, че не ще може да се обясни.
— Туй не е добро… Но вие казвате, че е изгубено около Аниерската застава? Проклето място. Все пак, не се отчайвайте. Ние ще направим всичко възможно. Там имаме разбран пристав. Аз ей сега ще поговоря с него по телефона.
Началникът на полицията бързо излезе, а Годфруа остана с вълнение и тревога. Сега надеждата му, с която дойде тук, беше разколебана. Почна да му се струва, че няма възможност да се намери синът му и почувствува страшна мъка. Главата му се размъти и го заболя, сърцето му силно затуптя. Той гледаше във вратата, дето влезе началникът и трепваше всеки път, когато му се струваше, че някой иде. Времето му изглеждаше като да пълзи. Началникът сякаш никога нямаше да се върне.
Но ето че вратата се отвори и в стаята влезе началникът. Лицето му сияеше от радост.
— Поздравявам ви. Вашият син е намерен.
Годфруа се хвърли и лудо стисна ръката на началника.
— Вашето момче е в синя дреха и бяло перо на шапката, нали?
— Да, да — отговаряше зарадваният баща; той е, сигурно, той е!
— Тъй че бъдете спокоен. В полицията преди малко се явява един беден работник и съобщава за изгубеното дете, което той прибрал в къщата си. Адресът на работника е: „Пиерон, улица Кальо, в предградието“. Ако конете ви са добри, можете да отидете дотам за няколко минути. Предупреждавам ви обаче, че вашият син не ще да е влязъл в царски палати. Човекът, който го е прибрал, е прост продавач на зеленчук по улиците.
Годфруа не го слушаше, но струваше му се, беше готов да целува нозете на скромния спасител на сина му. Само по-скоро да отиде и да го намери. И пак сяда в каретата, все още пълна с драгоценните играчки. Пак бързо се понесоха охранените коне, които не знаеха умора. Каретата се спря пред една малка и схлупена къщурка. При слабата светлина Годфруа едва можа да й прочете номера. Да, тук живее този, когото му посочиха. В тая минута, при звука на спрялата кола, вратата се отвори и на прага се показа високата фигура на домакина. Колкото можеше при слабата светлина на фенера, Годфруа отличи възстарото лице на тая фигура с руси мустаци. Той забеляза дори, че тоя човек беше с една ръка, тъй като левият му ръкав се мотаеше празен.
Щом видя хубавата карета и господаря в скъпа шуба, човекът с празния ръкав веднага съобрази и каза:
— Вие, господарю, трябва да сте баща на момчето? За него дойдохте — да? Бъдете спокоен. Всичко е в ред. Заповядайте тук, само по-тихо… Дечицата заспаха…
Те влязоха в малка стаичка. Годфруа хвърли поглед на нея и си помисли: „Каква отвратителна кочина“. Развалената газова лампа мъгливо осветяваше стаята; но дори и при нейната светлина сиромашката обстановка на стаята се хвърляше в очи. Тук-там по стаята, без никакъв ред, се виждаха счупени столове. До една стена имаше изправен шкаф без врата; по-нататък маса, още неразтребена от скромната вечеря.
Домакинът взе лампата и тръгна на пръсти към ъгъла, дето се намираше креватът. На тоя креват две момченца лежаха едно до друго и спяха спокойно. По-възрастното бе прегърнало по-малкото, което доверчиво бе се сгушило при него. Годфруа веднага позна сина си.
— Децата бяха капнали за сън — каза шепнешком Пиерон. — Аз не знаех дали скоро ще дойдат за малкото господарче, та го сложих с моето момче да спят на моя креват. Обикновено моето момче спи на своя креват под стълбата; но аз помислих, на двамката тук ще бъде по-добре да бъдат заедно; а за мене е безразлично, може и съвсем да не спя. Толкоз повече, че утре тъкмя да стана по-рано и да отида на пазара.
Но Годфруа не слушаше Пиерон. Той гледаше спящите деца и нови чувства се родиха в душата му. Скромен железен креват, грубо войнишко одеяло, а на него тъй трогателно се разположили двете мили деца! Колко слабичко изглеждаше неговото дете при случайното му другарче, с което бяха се прегърнали. Годфруа гледаше със завист загорялото енергично лице на „уличното“ момче.
— Ваш син ли е? — попита той.
— Не, господарю — отговори продавачът на зеленчук, — аз не съм женен и няма да се женя. За мене ли е то — без ръка. Една талига ме прегази и аз останах сакат. Момчето е син на една моя съседка. Нещастната остана вдовица с дете на ръце и умря от тежка болест. Правеше венчета за гробища, но не й повървя. Остави детето си на пет години. Аз го прибрах да ме радва. На седем години е, но колко е разбрано и във всичко ми помага! В неделни и празнични дни и подир уроците си в училище ходи с мене и ми помага при количката, мери зеленчука и прибира парите. То намери вашето дете.
— Нима? — зачуди се Годфруа.
— Право ви казвам. Връщало се от училище, вижда: върви малко момче по тротоара и се облива в сълзи. Почва да го утешава, пита го откъде е. За нещастие обаче не може да разбере що бръщолеви вашият син, също като да приказва на чужд език. Доведе го при мене, дето продавам зеленчук. Тук жените се намесиха настойчиво — заведете го, та заведете го в полицията. А моето момче не го пуща. „Там, казва, ще го уплашат, не трябва в полицията“. При това, и вашият не ще да се дели от моя. Мисля си, да става каквото ще. Оставям търговията си, вземам децата и право вкъщи. Вечеряхме и си легнаха. Чудо деца! Погледнете сам, Ваша милост! Как си спят кротичко, мило ти е да ги гледаш!
В душата на господин Годфруа ставаше голяма промяна. Като идеше тук, той, разбира се, беше решил да не жали пари, за да се отплати на спасителя на своя син. Но сега някакво съмнение го завладя. Пред богатия човек се вдигна завесата, която закрива живота на сиромасите. Той видя какво мъжество имат те, какво чувство на братска обич изпитват помежду си. Бедна жена, вдовица, умира от тежка работа в старанието си да възпита детето си. Един сакат човек без никакво колебание прибира сирачето при себе си и го взема под свое покровителство. Уличното момче, дете по години, се притичва на помощ на друго дете, по-малко от него, веднага се сприятелява с него и като по-голям брат се безпокои, да не би да го уплашат в полицията. Всичко това направи силно впечатление на Годфруа като нещо съвсем ново за него. И той се замисли. Не, няма да отплаща с пари, а ще направи нещо по-добро.
— Приятелю, вие и вашето осиновено момче ми направихте такава голяма услуга, че не съм в състояние да я преценя. Няма да мине обаче много и вие ще видите, че аз умея да бъда благодарен. Позволете засега да ви изкажа моята голяма признателност. Виждам, вие не разполагате със средства, позволете ми в чест на днешния ден…
Но Пиерон спря движението на Годфура, който посегна да вади кесията си.
— Не, господарю, туй няма да ви позволя. Всеки на мое място би направил същото. Аз няма да взема нищо; недейте се обижда. Бедни сме, но от глад няма да умрем. Бог е милостив, ще прекараме някак.
— Добре, добре, нека бъде по вашему. Но, приятелю, нима за такъв човек като вас не може да се намери по-добра работа? Поне в това отношение ми позволете да направя нещо за вас.
Пиерон отговори с тъжна усмивка:
— Разбира се, господине мой, ако Вие обичате…
Но в тона на гласа му се четеше колко души са му обещавали и нищо не са направили.
Годфруа разбра, че Пиерон не му вярва и му стана мъчно. Той си даде дума да докаже на продавача на зеленчук, че никога не обича да обещава само на думи, а наистина е решен да направи за него всичко, каквото може.
— А за вашето момче няма ли да ми позволите да се погрижа? — попита той с малко развълнуван глас.
— За това ще ти съм благодарен, господарю — отговори Пиерон. Често мисля за него. Аз съм безпомощен, сам. Какво ли ще прави това дете? За детето ще Ви кажа, че то е умно, разбрано. Учителите не могат да се нахвалят с него.
Пиерон се спря. В очите му пак мина сянка от съмнение. Той слабо вярваше, че всичко така добре може да излезе. Господарят сега се разчувствува; но ще си отиде и ще забрави.
— А сега, господарю, какво ще кажете, можем ли да пренесем вашето момче в каретата така, както си спи? То няма да се събуди. Нали виждате как дълбоко и двете са заспали? Вие, разбира се, искате по-скоро да го заведете у вас. Там е по-добре. Само почакайте, по-напред да го обуем.
Годфруа, като следеше движенията на Пиерон, забеляза двата чифта обувки сложени край огнището. Тънките чепички на Раул се отличаваха от грубите чизми на момчето на зеленчукопродавача. И в едните и в другите се виждаше по един палячо и по една торбичка бонбони.
— Не гледайте, господарю — каза Пиерон с известно стеснение. — Моето момче, преди да си легнат, нареди и двата чифта обувки при огнището. Нали са деца — и те мислят, че коледната нощ ще им донесе подаръци. Затова на връщане от пристава и аз купих тия дреболии за двете деца. Мислех, може и да не дойдат за господарското дете. А как може то да се остави без подарък за утрешния ден…
Годфруа се просълзи, като слушаше думите на тоя добър човек. И в тая минута той се сети, излезе навън и бързо донесе много играчки, които все още стояха в каретата, откак ги бе купил. Той нареди всичките тия хубави неща покрай двата чифта обувки. После стисна ръката на Пиерон, който гледаше с възторг красивите играчки, и с дълбоко вълнение въздъхна:
— Слушай, мой драги приятелю, всичко това аз бях накупил за своя син. Аз искам той тук да намери приготвените за него подаръци и да ги сподели с вашия син. Нека те от днес да бъдат другари и приятели. Вярвайте, моля, на думите ми. Аз ще поема грижата и за вашия син и при все това ще смятам, че не Вие, а аз съм длъжникът. Вие ми върнахте сина, но не е само това, за което трябва да ви благодаря. Вие ми отворихте очите! Днес аз разбрах, че съм живял лошо досега. При своите богатства аз бях забравил, или по-право, никога не съм мислил за бедните хора, за техните нужди и болки, а колко те могат да бъдат по-добри от нас, богатите! Давам ти дума пред тия спящи деца, че никога вече няма да забравя това, което бях щастлив да ми се открие в тая коледна нощ.
Стамен Панчев
Зимна вечер
Угасна хладний ден, показа се луната,
в дълбокото небе едвам блестят звезди;
оголени, стърчат и скърцат дървесата
и по земята сняг пилее се, блести.
Фенерите мъждят из улиците неми,
а там, из кръчмата, се носи шум в нощта
и вятърът пищи край къщите големи,
и тропа някъде на строшена врата.
Антон Павлович Чехов
Деца
Тате, мама и леля Надя не са у дома си. Те са на кръщене у този стар офицер, който язди малкото сиво конче. Като чакат тяхното връщане, Гриша, Анна, Альоша, Соня и Андрей, синът на готвача, седят около масата в стаята за ядене и играят на томбола. Право да си кажем, време им е да спят; но нима̀ може да се заспи, без да се узнае от мама какво е детето на кръстниците и с какво са ги гостили? Масата, осветена от висяща лампа, е напъстрена от цифри, направени от орехово дърво, от карти и от стъкълца. Пред всеки от играещите има по две карти и по една купчинка стъкълца за покриване на цифрите. Посред масата се белее паничка с петачета. Край паничката има недоизядена ябълка, ножици и една чинийка, в която е заповядано да се турят дървените номера. Децата играят на пари. Залагат по петаче. Условието е, че който не играе честно, тутакси ще го изпъждат навън. Освен играчите никого нямаше в стаята. Бавачката Агафия Ивановна е долу в кухнята и учи готвачката да крои, а по-старият брат Вася, ученик от пети клас, лежи в приемната на едно канапе и се измъчва от тегота.
Играят със страст. Най-голямата страст е изписана по лицето на Гриша. Това е малко, деветгодишно момченце с остригана до голо глава, с надути бузи и с дебели джуки като на негър. Той ходи вече в подготвителния клас и затова се счита за голям и умен. Играе на томбола изключително за пари. Ако нямаше петачета в паничката, отдавна би заспал. Черничките му очички безпокойно и ревниво гледат по картите на играчите. Страхът, че няма да спечели, завистта и финансовите съображения, които пълнят неговата остригана глава, не му дават да бъде спокоен, да се съсредоточи. Върти се, сякаш че седи на игли. Когато спечели, с жадност грабва парите и тутакси ги мушка в джоба си. Сестра му Анна, момиченце на осем години, с остра брадичка и с умни, светещи очи, така също се бои да не би някой да спечели. Тя ту се изчервява, ту бледнее и внимателно следи играчите. Петачетата не я интересуват. Щастието в играта за нея е въпрос на самолюбие. Другата сестра Соня, момиченце на шест години, с къдрава главичка и с такъв цвят на лицето, какъвто имат само здравите деца, скъпите кукли и бонбониерките, играе на томбола само заради процеса на играта. Лицето й е засмяно, радостно. Който и да спечели, тя еднакво се смее и пляска с ръце. Альоша, буресто, ниско, дебело момченце, се въси и блещи очите си върху картите. Той не е нито користолюбив, нито пък има самолюбие. Нали не го пъдят от масата, не го пращат да спи — и на това е благодарен. На вид изглежда флегматичен, но в душата си е същинско дяволче. Той седи не толкова за томболата, колкото за недоразуменията, които непременно предизвиква играта. Ужасно му е приятно, ако някой удари или се скара с някого. Той отдавна има нужда да отиде някъде, но ни за минута не се отделя от масата, като се бои да не би някой да му открадне стъкълцата и петачетата. Понеже той познава само единиците и тия числа, които свършват на нула, то Анна му показва номерата. Петият играч, синът на готвача, Андрей, черничко, пъргаво момче, с басмена риза и с медно кръстче на гърдите, стои неподвижно и мечтателно гледа цифрите. Към печалбата и към чуждите успехи се отнася безучастно, защото всецяло е погълнат от аритметиката на играта, от нейната несложна философия: колко цифри има на света и как те не могат да се сбъркат.
Номерата вадят всички наред, освен Соня и Альоша. Поради еднообразието на числата практиката беше изработила много термини и смешни прякори. Например, играчите наричаха числото седем „ръжен“, единайсет — „пръчици“, седемдесет и седем — „Семьон Семьонич“, деветдесет — „дядо“ и т.н. Играта върви живо.
— Трийсет и две! — вика Гриша, като вади от шапката на баща си жълтите цилиндърчета. — Седемдесет! Ръжен! Двайсет и осем — сено косим!
Анна видя, че Андрей не забеляза номера 28. Други път би му казала това, но сега, когато в паничката заедно с петачето лежи нейното самолюбие, тя тържествува.
— Двайсет и три! — продължава Гриша.
— Семьон Семьонич! Девет!
— Молец, Молец! — извиква Соня, като показва буболечката, която бяга по масата. — Ай!
— Недей го убива — казва с дебел глас Альоша. — Той може би има деца…
Соня изпраща с очите си молеца и мисли за децата му — какви ли ще са мънички молчета!
— Четиридесет и три! Едно! — продължава Гриша, като го мъчи мисълта, че на Анна оставят още два непокрити номера. — Шест!
— Томбола! Аз имам томбола! — крещи Соня, като й играят кокетливо очите и се смее.
Лицата на играчите се намръщват.
— Да се провери! — говори Гриша, като гледа Соня с омраза. Като по-голям и най-умен от всички, той си е присвоил решаващ глас. Дълго и внимателно проверяват номерата на Соня и за голямо съжаление на играчите се оказва, че тя не е направила никаква измама. Почва се следващата партия.
— Аз какво видях вчера? — Говори Анна сякаш на себе си. — Филип Филипович така някак си завъртя веждите, та очите му станаха червени, страшни, като на вампирин.
— Аз така също видях — казва Гриша. — Осем! А у нашето училище има един ученик, който може да си шава ушите. Двайсет и осем!
Андрей гледа Гриша, мисли и казва:
— И аз също мога да си шавам ушите.
— Де шавни, да видим!
Андрей си шава очите, устните и пръстите и му се струва, че ушите му шават. Всички се смеят.
— Лош човек е този Филип Филипович — въздиша Соня. — Вчера влиза у нашата стая и аз само по една ризица… И така ми беше неприятно!
— Томбола! — извиква изведнъж Гриша, като хваща паничката с парите. — Аз имам томбола! Проверявайте, ако искате!
Синът на готвача вдига очи и бледнее.
— Значи, аз не мога повече да играя — шепне той.
— Защо?
— Защото… Защото нямам вече пари.
— Без пари не може! — дума Гриша.
Андрей за всеки случай още веднъж претърсва джобовете си. Като не намира нищо, освен трохи и един изгризан молив, той си закрива устата и почва страдалчески да мига с очи. Ей сега ще заплаче…
— Аз ще туря за тебе! — му казва Соня, като не може да изтърпи мъченическия му поглед. — Само слушай, ще ми ги върнеш после.
Парите се турят и играта продължава.
— Чини ми се, някъде звънят — проговаря Анна, като си разтваря очите.
Всичките прекъсват играта и с отворени уста гледат през тъмния прозорец. В мрачината се мярка отражението на лампата.
— Дочуло ти се е така.
— Нощем само на гробищата звънят… — казва Андрей.
— А защо там звънят?
— Да не влязат разбойници в черквата. Те се боят от звъна.
— А за какво ще влязат разбойници в черквата? — пита Соня.
— Знае се защо: да убият пазачите.
Настъпва минутно мълчание. Всички се споглеждат, изтръпват и продължават играта. Този път спечелва Андрей.
— Той е излъгал! — говори от яд Альоша.
— Лъжеш! Не съм излъгал!
Андрей побледнява, изкривява си устата и „туп“ Альоша по главата. Альоша злобно си опулва очите, скача, изправя се на едно коляно на масата и от своя страна „пляс“ Андрея по страната. И двамата си удрят още по един шамар и плачат. Соня, като не може да гледа такива ужаси, сама почва да плаче и цялата стая се заглушава от разногласен рев. Но недейте мисли, че с това играта се свършва. Не минават и пет минути и децата почват пак да се смеят и мирно да си приказват. Лицата им са умокрени със сълзи, но това не им пречи да се усмихват. Альоша даже е щастлив: недоразумение се случи!
В стаята влиза Вася, ученикът от V клас. Изглежда сънлив и разочарован.
„Това е възмутително! — си мисли той, като гледа как Гриша си потупва джоба, в който звънят петачетата. — Нима̀ бива да се дават на децата пари? Нима̀ може да им се позволи да играят хазартни игри? Хубава педагогия, няма какво да се каже. Възмутително!“
Но децата си играят така сладко, че и у него се явява желание да седне при тях и да си опита щастието.
— Почакайте, и аз ще седна да играя — говори той.
— Тури петаче!
— Ей сега — казва той, като бърка в джобовете си. — Аз нямам петаче, но ето един лев. Ще туря лев.
— Не, не, не може… петаче турни!
— Глупаци сте. Нали левът е по-скъп от петачето — обяснява гимназистът. — Който спечели, ще ми върне остатъка.
— Не, моля ти се! Не може.
Ученикът от V клас свива рамене и отива в готварницата да вземе от слугините дребни пари.
— В такъв случай развали ми — дума той на Гриша, като се връща от готварницата. — За размяната ще ти заплатя. Не искаш? Тогава продай ми за един лев десет петачета.
Гриша подозрително поглежда Вася накриво и си мисли, не е ли това някой заговор или измамничество.
— Не искам — казва той, като си стиска джоба.
Вася почва да излиза от себе си, да се кара, да нарича играчите кютюци и загубени мозъци.
— Вася, аз за тебе ще туря — казва Соня. — Седни.
Гимназистът сяда и туря пред себе си две карти. Анна почва да вади номерата.
— Едно петаче ми падна! — заявява изведнъж Гриша с развълнуван глас. — Чакайте!
Свалят лампата и се завират под масата да търсят петачето. Напипват с ръцете си храчки, дървени номера, чукат си главите, но петачето не могат да намерят. Почват отново да търсят и търсят дотогава, докато Вася не дръпва лампата от ръцете на Гриша и я туря на мястото й. Гриша продължава да търси в тъмнината.
Но ето най-подир петачето е намерено. Играчите сядат отново и искат да продължават играта.
— Соня спи! — заявява Альоша.
Соня, турнала къдравата си главичка на ръцете, спи сладко, спокойно и дълбоко, като че е заспала кой знае откога. Тя неочаквано бе заспала, когато другите търсеха петачето.
— Дойди на маминото легло да спиш — говори Анна, която я извежда от стаята. — Върви!
Завеждат я всички вкупом и подир няколко минути маминото легло представлява любопитно зрелище. Соня спи. При нея хърка Альоша. Гриша и Анна си турили главите на краката им и спят. Тук така също се пригушил и Андрей, сина на готвача. Около тях се търкалят петачета, изгубили вече сила чак до новата игра. Лека нощ!
Константин Величков
Заточеник
Параходът плуваше бързо по Егейското море през едно тихо и хубаво време в посока към Солун.
Пролетното слънце лееше потоци от светлина. Окото можеше едва да съзре понякога на небесната синева някой тънък и прозрачен облак, който се показваше и изчезваше, като неуловима мечта. Морето светеше гладко като стъкло. Редки вълни шаваха тихо и лениво от време на време по повърхността му и се разсипваха безследно в бисерни струи.
Населението на парахода представляваше най-разнообразна гледка. Там бяха се събрали хора от всевъзможни народи, облекла, лица и съсловия. Разпасан турчин зяпаше разкрачен до англичанин, който се беше изтегнал неподвижно на стола си. Френец минаваше покрай безстрастен евреин, вглъбен в мисъл за някоя нова печалба. Мургав персиец седеше редом до гръцко паликаре, което се перчеше със своята къдрава фустанела. Турски молла, който се кланяше на една страна в парахода, дигаше ръце нагоре, мъмреше молитвата си и се навеждаше и ставаше до черно попско расо.
Всред това разнообразно общество мирно и мълчаливо седеше сам-самин, в един кът на парахода, един българин. Откакто се беше качил на парахода, навсякъде беше търсил свои съотечественици, но не беше намерил ни един.
Четвърти ден как пътуваше, слушаше да се говори около него на всякакви езици, но не беше зачул българска дума. До него се бяха разположили няколко турци. Жените им, насядали на търкало, се гушеха една до друга и грижливо се прикриваха, за да не видят лицата им нечестиви гяури. Турците му проговаряха понякога, той разменяше с тях някоя дума и пак се свиваше при бедния си багаж и замлъкваше.
Изрядко само ставаше, поглеждаше към величествената морска гледка и пак се връщаше на мястото си.
Той гледаше равнодушно всички тия лица, които минаваха покрай очите му. Между всичкия тоя свят, който кръстосваше около него, той беше най-честит човек.
След дванайсетгодишно заточение в Азия той се връщаше у дома си.
Преди месец още до минутата, когато му бяха съобщили, че е свободен, той не можеше да помисли за своите, без да заплаче. Когато му донесоха тая вест, той не искаше да повярва. Стори му се, че го лъжат.
Мнозина се бяха върнали от заточение, но и мнозина бяха оставили костите си там. Той мислеше, че ще бъде от последните. Той се беше запознал с много милостиви хора, които го съжаляваха: сядаха понякога, та го утешаваха, но идеха ли си, той поглеждаше в сърцето си и виждаше, че от утешенията, които е чул, нищо не е останало в него.
Той и не знаеше дори, защо са го затворили. Един ден го бяха изкарали от затвора, дето беше престоял без разпит седем месеца между разбойници и кръвопийци, осъдени повечето на вечни окови; бяха го извели пред солунския паша и бяха му казали, че го пращат на заточение в Ангора. Защо и за колко години не бяха му казали. „Пращат ме да умра в чужда земя“, беше си казал сам той, когато го изкараха от пашата.
Пет години наред беше ставал и лягал с тая мисъл, че е изпратен да умре в чужда земя, че ще затвори очи, без да види и в последния си час своите си.
А сега отиваше при тях. Още няколко часа и ще стъпи на земята, дето е мислил, че няма никога да се върне, а след два дена път ще бъде у дома си и ще прегърне ония, които не е вярвал, че ще види още веднъж в живота си.
Като мислеше как е страдал преди месец и колко е честит сега, сълзи от радост капеха от очите му. Да имаш жена и деца, да ги обичаш от душа и сърце, да си готов живота си да дадеш за тях, да ги загубиш изведнъж, да си стоял дванайсет години далеч от тях, в земя затънтена, дето нищо не можеш да чуеш за тях, да си мислил, че няма вече да ги видиш, и да се върнеш при тях, и да ги видиш пак! Има ли, Боже мой, щастие по-голямо на тоя свят?
Той броеше часовете и минутите. Времето му се виждаше безкрайно.
Искаше му се да легне, да заспи и да не се пробуди, дорде параходът не стигне в Солун. Но как ще го хване сън? Легнеше, дремнеше, па изведнъж се стреснеше в съня си и станеше. Струваше му се понякога, че параходът е спрял, вслушваше се, че морето боботи под него и трепваше от радост, като видеше, че се е лъгал.
„Дете ставам“, казваше и вземаше да се смее сам на себе си.
В Азия той беше стоял цели три години в лош затвор. Подир три години бяха му позволили да живее на свобода само в града под надзора на полицията. Мрачните спомени, които му бяха останали от затвора, подпомагани от шума, който ставаше около него, оживяваха в паметта му, щом заспеше, и се превръщаха в ужасни сънища.
Веднъж сънува, че е избягал от заточение и подире му се спуснала да го гони многобройна потеря от войници, жандарми и башибозуци. На всяка минута потерята приближаваше да го улови, но той бягаше тъй силно, че тя не можеше да го стигне. Наблизо имаше гора. Той влезе в нея. Колкото повече влизаше навътре, толкова повече гората ставаше гъста и непроходима. Не се виждаше никаква пътека и той мислеше вече, че потерята е изгубила дирята му. От всички страни чуваше виене на диви зверове, съскания на змии, но предпочиташе да го изядат вълци и мечки, отколкото да попадне в турски ръце. Изведнъж той се намери пред една голяма река, която бучеше страшно и търкаляше в буйните си вълни цели скали и букаци. Ни напред сега, ни назад. Той седна на брега да си отпочине и мислеше какво да прави.
Изведнъж пропукаха над главата му стотина пушки. Обърна се — потерята го заобиколила; оставаше му само едно средство за спасение — да се хвърли в реката. Опита се да се хвърли в реката, но напразно, тялото му се беше схванало, не можеше да се помръдне, ни да извика, турците идеха вече да го вкопчат. Но в тая минута се пробуди разтреперан цял. Студена пот беше избила на челото му.
Оттогава той не беше се решил вече да спи. И насън е лошо да се видиш злочест. Той искаше да мисли и да бълнува само за щастието, което го чака в родния кът, дето би желал да може по-скоро да хвръкне с орлови криле.
Докато беше още в заточение, България се бе освободила. Той си спомняше сега как се бе вълнувал през всичкото време на войната. По цели нощи не беше спал, когато се научеше, че русите са загубили някоя битка. Повечето вести, които идеха в Ангора, бяха от тоя род, но той не беше престанал да вярва, че русите ще надвият. Надеждите му се бяха изпълнили.
На връщане му се беше случило да види в Цариград един български офицер. Това му беше оставило неизгладимо впечатление. Като мислеше сега за офицера, когото беше следвал стъпка по стъпка цял час, за да го разгледа добре, да види отблизо дрехите му, шапката му, сабята му, лицето му, да го чуе как говори, забравяше се от радост, чинеше му се, че носи цяла България в сърцето си.
Той беше чул, че България е свободна и беше я видял възкръснала.
В минутата, когато беше съзрял офицера, беше усетил в сърцето си нещо, което го караше да мисли, че е станал друг човек, че е пораснал, че гърдите му са се разширили и дишат по-свободно, и главата му се дигнала високо над другите, и очите му гледат по-смело.
Когато турците, които седяха до него, го бяха попитали от каква народност е, той с гордост отговори, че е българин. Говореше с тях и никакво впечатление не му правеше, че са турци. Сърцето му жално се свиваше само, като помислеше, че Македония е останала пак робска земя, но тия жалби се разсейваха бързо. Зад Македония има свободни българи. Един лъч от свободата, на която те се радват, прониква и в нея и сгрява сърцата на робите.
България му се представяше ту като мома, пълна с хубост и младост, на челото на която е слязла лъчезарна звезда от небето, ту като момък, пълен със здраве и сила, който държи в ръката си сабя победоносна. И тия два светли образа се навеждаха над Македония и шепнеха й нежно да се надява и да вярва.
„Боже мой! — думаше си той, като прекарваше тия засмени мисли през ума си, — дай ми да доживея да видя, че Македония е станала българска и свободна, па нека умра тогава“.
Той кроеше вече да замине за България. Господ му беше дал всичко в Македония: и дом, и имотец, но той беше готов всичко да зареже, с надница да печели хляба си, само да се порадва на свободен живот. Едната му дъщеря беше се оженила. По-големият син беше излязъл на своя глава на работа. Ще вземе жена си и другите деца и ще иде да живее на свобода.
Параходът пореше вълните и летеше към милата земя. Още малко и той ще бъде там.
Той нямаше никаква работа в Солун. Щом излезе в града, ще потърси кола или кон и ще тръгне за родното място. От Цариград той беше писал у дома си, че се връща. Как трябва да са броили дните. Колко души ще са питали кога може да пристигне? Сън не трябва да ги хваща, като мислят за него. Колко пъти ще излизат на улицата, като зачуят кола, да видят дали не иде!
Чинеше му се, че ги вижда. Тичат насреща му, запъхтени и луди от радост. Чуваше сърцата им като туптят. Очите им святкат, лицата им са плувнали в червенина. Той ще отвори прегръдките си и всички ще увиснат на шията му. Ще искат да говорят и от радост не ще могат да си кажат дума.
В гърдите му преливаше от радост, като мислеше за тая минута и нещо усещаше да го притиска там. Как би искал да има някой, с когото да си приказва, за да му олекне! Всички наоколо му бяха люде чужди и биха се чудили на ума му, ако седнеше да им разправя какво го вълнува.
Той се мъчеше да се замисли за друго нещо. Ставаше, вглеждаше се в някой остров, който се синееше надалече в необозримия кръгозор, в някоя ладия, която се показваше отнякъде като някой лебед, който тихо лети между небето и морето. Прохладен вятър полъхваше в гърдите му и вълненията му се успокояваха полека-лека. Връщаше се после на мястото си, отваряше багажа си и преглеждаше подаръците, които беше купил от Цариград. В Ангора той беше работил последните години и беше скътал някоя и друга пара. С тая печалба беше купил някои подаръци. Имаше по нещо за всички: за жена му, за децата му, за брат му и за някои други близки роднини.
Параходът все вървеше.
Солун се показа.
Когато съзря града, сърцето му затупка като че ще изскочи от гърдите му. Напразно той искаше да не гледа, очите му бяха вковани там. Слънцето огряваше, когато параходът пристигна. Мъглата, която покриваше града, полека се вдигаше и зданията се показваха.
Хиляди фенери заблестяха в морето като звезди, които се приближаваха от четири страни на парахода. Това бяха лодките, които идеха и скоро заобиколиха парахода.
Параходът спря. Настана неописуем шум и безредица. Лодкарите прескачаха отвсякъде в парахода, викаха, дърпаха пътниците, грабеха вещите им, караха се, блъскаха се едни други.
Като видя тая блъсканица, той сви багажа и се отмести на една страна да чака.
Подир половин час той беше на брега. Прегледаха му вещите на митницата и той се упъти към града. Не беше направил три стъпки, един познат глас, който го развълнува цял, извика името му. Обърна се и остана поразен като видя жена си, двете си дъщери и единия си син, че тичаха към него.
Гледаше и не вярваше. Всичката му кръв се събра в сърцето му. Те се промъкнаха из навалицата, спуснаха се въз него, прегръщаха го, целуваха го, но той стоеше като вдървен, на очите му тъмнееше, искаше да проговори и не можеше, искаше да ги прегърне, а ръцете му не се вдигаха.
Изведнъж едно глуха въздишка излезе от гърдите, му, краката му се залюляха, очите му се преметнаха, лицето му пребледня като платно и той падна на земята.
„Боже!“ — извика като луда жена му. И политна връз него.
Дъщерите му, синът му, бледни, неми от жалост, се опитаха напразно да повдигнат бедния си баща.
Очите му се отвориха още веднъж в едно последно усилие да види пак жена си и децата си и издъхна.
Жена му плачеше и викаше за помощ.
Тълпата се събираше около тях и гледаше нажалена това печално зрелище. Един лекар се приближи, попипа тялото, обърна се към някои свои приятели и им каза, като поклати глава: „Свършено“.
При тая дума те като че за първи път узнаха какво нещастие ги е постигнало; жената и децата писнаха жално. Нещастните къртеха въздуха с виковете си, прегръщаха мъртвото тяло и го обливаха със сълзи.
Всички наоколо се питаха кой е той. Никой не знаеше нищо, само по думите, които произнасяха в плача си жена му и децата му, се разбираше, че е българин.
Всеки го оплака и замина покъртен от скръб, но никой не разбра, че смърт го е постигнала от радост, че след дванайсетгодишно изгнание е видял жена си, децата си, отечеството си.
Стоян Михайловски
Крайвековно тление
Епоха на разкапалост!… Век на душевно тление!
Ни Идеал, — ни Идол!… Свяст, блян, всичко е разбито!
В душа пресищане и скръб, а в разума съмнение!
Което беше светло, днес е в тъмноти обвито!
Горчив анализ подкопа догмати и начала!
Прибежище — във никакви учения — няма трайно!
Морал, предание, правда, ред — са мода отживяла!
Във Лабиринт от Знания загина всичко знайно!
… О, като жалко купище от черни развалѝни,
пред нас стоят Идеите на тисящи години!…
Духовната — издигнатата от рой народи — сграда,
върху ни, сякаш с пъклен шум и разгромлене пада!
И сякаш че, — от смрадност всесветовна задушени,
в нас воля и желание са вече умъртвени!
Алеко Константинов
Престъпления против избирателното право
Коментарии на чл. 128, 131, 133, 134 и 135 от Наказателния закон[1]
Член 128. Който със сила или заплашване възпрепятствува на някой избирател да упражни свободно своето избирателно право, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, или пък с викове и други противозаконни средства разтури бюрото, или разгони някои от членовете му, наказва се с тъмничен затвор до една година, ако същевременно не е извършил престъпление, за което в закона е предвидено по-тежко наказание.
Съдържанието на цитирания член, макар и да е твърде ясно от само себе си, но за да се отстрани всяка възможност за изопачено тълкувание, не е излишно да разясним с няколко думи същинското му значение: под думата сила се разумява не статическа, потенциална сила, а сила разживена и проявена в известно действие; също тъй под думата заплашване трябва да разбираме застрашавание, заканвание, изразено в действие, в думи или в символически знакове. Така щото, ако изборните места бъдат опасани с войска или с жандармерия, с насочени напред щикове — това не значи, че спрямо избирателите се упражнява сила или заплашвание, ако войската или жандармерията си стои тихо и мирно. На българския избирател не остава, освен да се заюсне и да прескочи над главите на войската, или пък храбро да се наниже на щиковете и като премине на другата страна, да отиде свободно да упражни своето избирателно право. Огражданието на изборните места с щикове има за цел да даде възможност на българина да прояви своята храброст; а пък на цял свят е известно, какво чудо храброст е в състояние да развие балканският юнак, за да запази народния суверенитет. Последните десет години от политическия ни живот са най-ослепителното доказателство.
Член 131. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждание на властта, подкупи някого от избирателите с пари, дарове или други имотни облаги, било да упражни или не своето избирателно право, или пък да го не упражни по определен начин, наказва се с тъмничен затвор до една година или с глоба до петстотин лева.
Със същото наказание се наказва и подкупеният избирател.
И този член е също тъй ясен, както и предидущият. Запретява се да се влияе на избирателите с подкуп, било с пари, с дарове или други имотни облаги, а инак агитацията е съвсем свободна, стига само да се ограничава с едно морално влияние. Нищо противозаконно няма например в следующия начин на агитирание:
Господин Старши: Недобори нали имате?
Селяните-избиратели: Дал Господ, господин Старши.
— Пътя нали не сте го направили?
— Е, па немогохме.
— Знаете ли какво ще рече екзекуция?
— Слушали сме, да пази Бог…
— Как вий мислите, ако си стисна така ръката, мога ли да разкъртя някому зъбите?
— Можеш, оти да не можеш, като го писува законо.
— След това, кажете: симпатизирате ли ми?
— Кое кайш?
— Обичате ли ме?
— Тебе ли?… Иска ли питане… Обичаме те…
— Е, като ме обичате, сещате ли се кого трябва да изберете?
— Ете, както кажеш твоя милост.
— Санким, ако не се сещате, аз мога да ви дам да разберете…
Този начин на агитирание, понеже не е съпрежен с подкуп или с обещание на материални облаги, носи названието агитация чрез морално влияние. Това е едно средство, с което можем да се гордеем, защото е изникнало на наша национална почва. Белгия, струва ми се, е останала малко назад в това отношение. Наистина, и там влияят, но не до тази степен морално.
Член 133. Който, при каквито и да е избори, назначени по разпореждане на властта, унищожи, скрие, добави (умножи), промени или преправи избирателните бюлетини, или пък по друг измамлив начин преиначи същността на изборния глас, или осуети, или преиначи резултата на станалия избор, наказва се с тъмничен затвор до две години.
Бъде ли това извършено от оногова, комуто е възложено да ръководи изборите, то наказанието е строг тъмничен затвор до пет години.
Този член, както виждате, не се нуждае от коментари, неговата целесъобразност се хвърля в очи. Очевидно е, че законодателят е искал да се избегне нуждата от унищожаване, скриване, добавяне, промяна или преправка на бюлетините. Това отнема много време, изисква особена опитност и е съпрежено с неприятности. А за да се избегне всичката тази сложна процедура, не остава, освен да се напълнят урните предварително с бюлетини и тогава няма да има нужда да се унищожават, скриват, добавят, променяват бюлетините и не ще бъде възможно да се осуети или преиначи резултатът на станалия избор, каквито бюлетини и да попаднат в урните. Разбира се, че за да се избегнат погрешките, трябва за всеки случай да се вложат в урните повече бюлетини от числото на избирателите.
Член 134. Който, при каквито и да е избори влиза с оръжие или държи оръдие за нанисание побой, наказва се с тъмничен затвор до шест месеца.
Редакцията на този член е малко неясна и може да даде повод за неправилно тълкувание, затова, нека се постараем да разясним същинския й смисъл: преди всичко, в този член бие в очи думата влиза. Който влиза с оръжие се наказва, значи — argumentum а contrario, — който излиза из вътрешните стаи, зад бюрото, не подлежи на наказание, макар и да е въоръжен, даже с топове. И това е твърде естествено: законодателя се стреми да запази неприкосновеността на свещените урни. Както в древните римски храмове весталките са пазили неугасимия свещен огън, по същия начин днес пазят у нас урните. За пазители се избират обикновено хора с ангелски души, невинни и непорочни. На тия съвременни весталки законът запретява само „да държат оръдия за нанисание побой,“ сиреч да ги държат постоянно в ръцете си и затова те, горките, са принудени да носят оръдията си из джобовете и под дрехите си. Това е жестоко за невинните весталки, но… dura lex sed lex!
Както видяхме, законът наказва оногова, който влиза с оръжие в избирателното събрание, следователно оня, който не влиза вътре, а стои пред вратата на изборното място — може да си избере една добра позиция и да разстреля цялото человечество. Впрочем, това е толкова ясно, щото не се нуждае от никакви разяснения.
Член 135. Който гласува, или пък се яви да гласува, под чуждо име при избори, назначени по разпореждание на властта, наказва се с тъмничен затвор от един до шест месеца.
Наказанието предвидено в този член не се налага на избирателите от католическо вероизповедание, когато те гласуват по няколко пъти, под разни имена, понеже законът наказва само ония, които гласуват под чуждо име, а на католиците, както е известно, при миропомазанието им дават по няколко свои имена. Тъй например, един Август-Каролина-Непомук-Себастиян може да гласува като Август, сетне като Каролина и тъй нататък, и той не подлежи на наказание, понеже не гласува под чужди, а под свои имена.
„Със същото наказание се наказва и онзи, който гласува няколко пъти в една и съща избирателна околия…“
Коментариите към първата алинея на чл. 135 се отнасят и към настоящата.
„Или пък, от като е гласувал в една околия, явява се и гласува в друга околия.“
От редакцията на тази последна алинея се вижда, че на наказание подлежи оня, който се яви и гласува в разни околии, а следователно, който гласува в няколко околни без да се яви — не подлежи на наказание. От друга страна трябва да забележим, че това наказание може да постигне само птиците небесни, понеже само те са в състояние да се явят в един и същи ден в няколко околии, а за един человек ще бъде доста уморително да гласува преди пладне, например в Босилеград, и да се яви след пладне да гласува в Акадънлар. Най-сетне и самите файтонджии едва ли ще се съгласят да си морят толкова конете. Тъй щото от тази страна общественият ред е гарантиран.
Като принасям своята скромна лепта на общия жертвеник, пред вид на предстоящите избори, моля почитаемата редакция на в. „Знаме“ да ми направи чест, като напечати в подлистник горните коментарии.
10 Ноември 1896 г.
Едгар Алън По
Сянка
Истина, истина ви казвам, макар че вървя през долината на Сянката…
Вие, които ме четете, сте още между живите; ала аз, който пиша тия редове, отдавна ще съм преселен в областта на сенките. Защото, истина ви казвам, странни работи ще настанат, много тайни ще ви се открият и много, много столетия ще минат, докато тия ми бележки бъдат съзрени от хората. И когато бъдат съзрени, едни не ще повярват, други ще се съмняват, а малцина от тях ще намерят в словата, начертани с железен резец на тия ми записки, достоен предмет за размишления.
Годината бе година пълна с ужаси и с чувства много по-силни от самия ужас, такива, каквито с думи не могат се изказа. Защото много чудеса и знамения бяха станали и широко от вси страни, над море и суша, се бяха разперили черните криле на чумата. Учените звездобройци, обаче, твърде добре знаеха, че небето предвещаваше някакво злощастие; а за мене гърка Оинос, беше ясно, че настъпва връщането на оная седемстотин и деветдесет и четвърта година, в която, при появяването на знака Белие, планетата Юпитер се съединява с червения кръг на ужасния Сатурн. Особеният дух на вселената, ако се не лъжа, проявяваше могъществото си не само върху физическия глобус на земята, а също и върху душата и съзерцанията на цялото човечество.
Седем души една нощ бяхме насядали около няколко бутилки, пълни с пурпурно Хиоско вино, във вътрешността на един великолепен дворец, в мрачния град Птолемаис. А залата, в която бяхме, имаше само един вход с висока бронзова врата, вещо изработена от художника Коринос, която само отвътре се затваряше. И черни завеси закриляха тая печална зала и по тоя начин ни запазваха от злокобния изглед на месеца и звездите и на безлюдните улици; ала не току-тъй лесно можехме да се отървем от онова предчувствие и от спомена за бедствието, което ни застрашаваше. Навред около нас и пред нас имаше неща — и очебиещи, и необясними, — които не мога ясно да определя, — една задушлива атмосфера, — някаква тегота, мъка и на всичко отгоре, онова ужасно положение, в което се намират нервните хора, когато чувствата им са жестоко напрегнати, а разумът притъпен и жалък. Някаква смъртна тежест притискаше духа ни. И тя се разстилаше по цялото ни тяло — по мебелите на залата, по чашите, с които пиехме и всичко изглеждаше угнетено и паднало духом — всичко, освен пламъците на седемте железни лампи, които осветяваха нашето пиршество, изпускаха слаба лъчиста светлина и неизменно светеха, бледни и неподвижни; и в кръглата абаносова маса, около която бяхме насядали, и която техният блясък превръщаше в огледало, всеки от присъствуващите гледаше бледността на собственото си лице и безпокойния блясък в печалните очи на другарите си. Ала все пак ние продължавахме да си се смеем, и някаква необикновена веселост бе ни обхванала — веселост истерична; и пеехме безумните песни на Анакреон, и лееше се изобилно пурпурното вино, макар че то ни напомняше пурпурния цвят на кръвта — в залата имаше друга, осма личност, — младият Зоил. Прострян мъртъв и обвит в саван, той беше геният и демонът на това зрелище. Уви! Никакво участие не взимаше той в нашето забавление, освен със своето сгърчено от болки лице и очи, на които чумата бе успяла да угаси само половината от техния пламък и които изглеждаха, като че ли се интересуват от нашето веселие дотолкова, доколкото могат мъртвите въобще да се интересуват от веселието на ония, които са обречени на смърт. Ала ако и да почувствувах аз, Оинос, устремените върху мене очи на покойника, все пак се силех да не прониквам в горчивината на тяхното изражение и, вгледан упорито в дълбочините на абаносовото огледало, високо и със звучен глас пеех песните на поета Теос. Ала постепенно гласът ми отпадаше и ековете му кънтяха надалеч през черните завеси на залата, отслабваха, ставаха неясни и най-сетне заглъхнаха. И ето че от дълбочината на черните завеси на залата, гдето замираше екът на нашите песни, се издигаше мрачна, неуловима сянка — подобна на оная на луната, когато се намира низко на небесния свод, прилична на човешка, ала не бе то сянка нито човешка, нито на бог, нито пък на някое познато същество. И като потрепери за миг между завесите, застана най-сетне на повърхнината на бронзовата врата — видима и права. Ала неясна, безформена и неуловима бе тя. И не беше то сянка нито човешка, нито на бог — нито на гръцко, нито на халдейско, нито пък на някое египетско божество. И стоеше сянката върху голямата бронзова врата и под нейния кръгъл корниз — и няма, и неподвижна, — ала все повече и повече вземаше определен вид и най-сетне остана неподвижна. И, доколкото си спомням, вратата, върху която стоеше сянката, беше тъкмо срещу краката на младия увит в саван Зоил. А ние, седмината другари, като съзряхме как се подаваше низ черните завеси сянката, не смеехме и да я погледнем. И наведохме очи и гледахме постоянно в дълбочините на абаносовото огледало. И след малко, аз, Оинос, се осмелих да произнеса доста низко няколко думи и попитах сянката, от где е и как се зове. И сянката отговори:
— Аз съм сянка и жилището ми се намира до подземните гробници на Птолемаис и съвсем близко до мрачните адски поляни, които включват в себе си нечистия канал на Харон!
И тогава скокнахме всички в ужас от местата си и стояхме треперещи, изтръпнали и слисани; защото тембърът на гласа на сянката не беше глас само на едно, а на множество същества, и тоя глас, като си изменяше тона при всеки слог, долиташе смътно до нашия слух, като подражаваше познатите и много близки нам тонове на хиляди и хиляди изчезнали наши приятели!
Едгар Алън По
Хоп-Фрог[2]
Уверявам ви — никога не съм срещал човек по-увлечен и по-отдаден на шегата от тоя бабанка цар. Най-голямото му удоволствие бе шегата. Разкажете му някоя хубава духовита приказка — ама изкусно му разкажете — и вие ще намерите най-сигурния път към неговото благоволение. Затова и седемте му министри бяха все хора известни със своите шегобийски дарби. И подобно на своя царствен господар, те всички се радваха на огромно телосложение и доста почтени благоутробия, като че ли нарочно приспособени, за да произвеждат смях. Винаги ме е затруднявал въпросът дали шегобийството кара хората да затлъстяват, или в самата тлъстина се крие нещо, което предразполага към шегобийство. Ала неоспорима истина е, че ако се намери на тоя свят някой сух шегобиец, за него смело може да се каже rara avis in terris.
Що се касае до остроумие или сенките на духовитостта, както сам царят се изразяваше, ще ви кажа, че едва ли му и хрумваше подобна мисъл. Той имаше голяма слабост към грубата шега и от любов към самата шега, поглъщаше я, колкото и дебелашка да бе тя. Остроумните шеги го отегчаваха. Той би предпочел Раблевия Гаргантюа пред Волтеровия Задиг и ако щете, шегите с действие отговаряха много повече на неговия вкус, отколкото шеги с думи.
В онова време, в което се разиграваше тая историйка, професионалните смешльовци още не бяха напълно излезли из мода в дворците. Някои от великите континентални сили все още държаха свои луди; те биваха нещастници, нашарени и окичени с островърхи шапчици със звънчета; те винаги трябваше да бъдат готови да казват при първо поискване по някоя хубава остроумна реч, в замяна на трохите, които падаха от царската трапеза.
Не ще съмнение, че и нашият цар си имаше своя луд. И действително, той чувствуваше нужда от нещо като лудост, макар било то за да я противопостави на тягостната разумност на седемте умни хора, които му служеха за министри — ако не смятаме и него в това число.
Обаче неговият луд, професионалният му смешльо, не беше само луд. Цената му се утрояваше в очите на царя от обстоятелството, че той беше същевременно и джудже, и хром. В онова време беше твърде обикновено нещо да срещаш джуджета и луди в дворците; и за мнозина владетели времето би минавало много бавно — а в дворците времето минава много по-бавно, отколкото гдето и да е другаде — ако няма някой смешльо да ги поразвесели или пък някое джудже да ги поразсмее. Ала, както вече забелязах, всичките тия смешльовци, деветдесет и девет на стоте, биват тлъсти, обли и тежки — тъй щото голяма гордост беше за нашия цар да притежава в лицето на Хоп-Фрог — така именуваха лудия — цяло тройно съкровище, което се съдържаше в една и съща личност.
Струва ми се, че кръщелното име на джуджето не е било същото, което носеше сега. Ала понеже не можеше да ходи като другите хора, по единодушното одобрение на седемте министри, прикачи му се това име, Хоп-Фрог. И действително, царският шут не можеше да се движи, освен във вид на удивителна — нещо между скок и клатушкане, един вид движение, което доставяше на царя непрекъснато забавление и разбира се, твърде приятно развлечение; понеже, въпреки изпъкналото му благоутробие и образувалата се доста почтена издаденост на главата му — царят минаваше пред своите придворни за много красив човек.
Ала, макар че, благодарение на кривите си крака, Хоп-Фрог се движеше твърде трудно — неимоверната мускулна сила, с която природата бе надарила ръцете му, като че ли за да го възнагради за несъвършенството на долните части на тялото му, — го правеше способен да извършва с удивителна ловкост сума подвизи, касаещи се до катерене по дървета, по въжета или каквото и да било друго, което може с подскачане да се улови. При тия упражнения той имаше повече вид на катерица или на малка маймунка, отколкото на жаба.
Не мога да определя точно от коя страна произхождаше Хоп-Фрог. Сигурно бе дошъл от някой неизвестен край на Ларбария — на доста голямо разстояние от двореца на нашия цар. Хоп-Фрог и едно момиче, малко по-големичко джудже от него — ала чудно стройна и изкусна танцьорка — са били задигнати от собствените им родни огнища, в лимитровските провинции и изпратени в дар на царя от някой генерал, комуто се е усмихнала победата.
При подобни обстоятелства не може да ни учудва тясното приятелство, което се бе завързало между двамата малки пленника. И действително, те в твърде кратко време станаха заклети приятели. При всичката голяма усърдност на Хоп-Фрог да разсмива с всевъзможни смехории царя и неговите седем министри, той никак не се ползуваше с популярност в двореца и затова не можеше да принесе големи услуги на Трипета — ала поради своята миловидност и пленителна красота на джудже — тя беше предмет на всеобщо удивление и нежна грижа; тъй щото, тя се ползуваше с голямо благоволение и никога, при всеки удобен случай, не забравяше да го използува за своя мил Хоп-Фрог.
Не помня по какъв велик тържествен случай — царят бе решил да даде бал с маски; и всякога при такъв маскарад или какъвто и да било друг подобен празник дарбите на Хоп-Фрог и Трипета биваха несъмнено използувани. Хоп-Фрог особено, биваше тъй изобретателен в декоративната част, по новите типове и преобразования за маскарада, щото изглеждаше, че нищо не би могло да стане без негово съдействие.
Настана определената вечер за празника. И за да се даде по-голям блясък на маскарада, предоставена бе на разположение на публиката — под надзора на Трипета — великолепна зала, с всевъзможни дивни украшения, каквито може да измисли човешкият ум. Целият двор бе в трескаво очакване. А що се касае до избора на отделните костюми и роли, можете да си представите, вярвам, че всеки си бе избрал тъкмо по своя вкус. Мнозина даже бяха си определили ролите, които ще изпълняват, още преди седмица, па даже и месец преди определения ден и никъде вече не се чувствуваше неувереност или пък нерешителност — освен у царя и неговите седем министри. Защо ли се колебаеха те, не мога да ви обясня — освен ако и в това не се е криела някаква шега. Най-вероятното е, че им е било много трудно да измислят какво да представляват на маскарада, поради извънредно голямата си тлъстина! Ала нямаше що, трябваше, като последно средство, да прибегнат до Трипета и Хоп-Фрог. И те пратиха да ги повикат. Когато двете малки приятелчета изпълниха заповедта на царя, завариха го да държи царствено чаша вино, заедно със седемте членове на своя частен съвет, ала повелителят изглеждаше много зле разположен. Той знаеше, че Хоп-Фрог много се боеше от виното, защото това питие възбуждаше клетото хромо човече дори до полуда, а лудостта май не е средство за поддържане на добро настроение. Ала царят обичаше собствените си прекалености и удоволствие му правеше да принуждава Хоп-Фрог да пие и — според царствения му израз, да го принуди да бъде весел.
— Хоп-Фрог, ела тук — каза той, щом смешникът и неговата приятелка се показаха на прага на вратата, — я глътни тая пълна чашка за здравето на отсъствуващите твои приятели (тук Хоп-Фрог въздъхна) и ни послужи със своето въображение. Имаме нужда от типове — от характери, юначе, — от нещо ново — необикновено. Омръзна ни това вечно еднообразие. Хайде, пий! — виното ще възбуди твоя спящ гений!
Хоп-Фрог, по привичка, се опита да отговори с някоя духовитост на думите на царя; ала усилието му тоя път отиде напусто. Тъкмо днес бе рожденият ден на клетото джудже и заповедта на царя да пие за отсътствуващите му приятели направи да бликнат сълзи от очите му. И в това време, когато то приемаше снизено от ръката на своя мъчител чашата, няколко едри горчиви капки капнаха в нея.
Догдето джуджето изпразваше чашата с видимо отвращение — „Ха! Ха! Ха! Ха! — изръмжа тиранинът. — Я гледай колко се бои от една чашка винце! Ехе! Светнаха му вече очите!“
Клетото момче! Виното подействува на възбудения му мозък така, щото големите му очи не само бяха светнали, ами изпущаха и огнени искри!
То остави нервно сребърната чаша на масата и впи почти безумен поглед върху присъствуващите. Изглеждаше, че всички ужасно ги забавляваше успехът на царската шега.
— А сега, на работа! — рече първият министър — един доста тлъстичък човек.
— Да — потвърди царят, — хайде, Хоп-Фрог, дай ни своето съдействие. Типове, типове, хубавото ми момче, характери, имаме нужда от характер! — всички имаме нужда от това! — Ха! Ха! Ха! Ха!
А понеже министрите съглеждаха известна духовитост в тия думи, и седемте в хор отговориха на царствения смях. И Хоп-Фрог се смя, ала леко и разсеяно.
— Хайде! Хайде! — каза нетърпеливият цар — Нищо ли не ти иде на ум?
— Старая се да измисля нещо ново — отговори слисано джуджето, понеже беше съвсем зашеметено от виното.
— Стараеш ли се! — извика свирепо мъчителят. — Какво искаш да кажеш с това? Аха! Разбирам. Мръщиш се. Значи, искаш още вино. Дръж, пий! — и той напълни още една чаша и я подаде на хромото момче, което бе зяпнало в очите му и тежко-тежко въздишаше.
— Пий, ти казвам — викаше чудовището — или дявол те!…
Джуджето се колебаеше. Царят почервеня от гняв. Царедворците се усмихваха жестоко. Трипета, бледна като мъртвец, пристъпи до престола на повелителя и като коленичи пред него, смирено го помоли да пощади нейния приятел.
Тиранинът известно време я гледаше с ококорени очи, очевидно поразен от подобна смелост. Той изглеждаше като че ли не знаеше що да предприеме — нито пък да изрази своето негодувание по такъв начин, щото напълно да го задоволи. Най-сетне мълчаливо я отблъсна силно от себе си и запрати препълнената до върха чаша право в лицето й.
Клетото момиче стана от мястото си и без да посмее да въздъхне даже, отново зае мястото си пред масата.
Настана минута на гробна тишина, минута, в която муха да прехвръкнеше, би се чула. Някакво глухо, но все пак доста ясно и продължително скърцане със зъби като че ли се разнесе по всички краища на стаята и наруши тая гробна тишина.
— Защо, защо — защо ти вдигна тоя шум? — попита царят, като се обърна свирепо към джуджето.
Последното, което като че ли бе поизтрезняло малко, погледна втренчено, ала мирно и кротко тиранина в очите и простичко промълви:
— Аз ли — аз? Как мога аз да сторя това?
— Стори ми се, че звукът идеше отвън — забеляза един от дворцовите хора; папагалът, зад прозореца ще да си е тракал човката о железата на клетката си.
— Така трябва да е — отвърна монархът, успокоен донейде от това предположение, — ала кълна се в рицарската си чест, готов съм да се закълна, че скърцаха зъбите на тоя нещастник.
При тия думи, джуджето прихна да се смее (царят беше дотолкова уверен в своята духовитост, щото и тоя смях счете за следствие от тая си дарба) и скръцна силно и ужасно със зъбите си.
И за да угоди на царя, отиде дотам даже, щото заяви, че се чувствува страшно разположено да пие, да пие колкото е угодно на царя.
Монархът се успокои и Хоп-Фрог погълна още една пълна чаша, без да прояви най-малко отвращение и веднага с жар се впусна да обяснява своя план за маскарада.
— Не мога да ви обясня — забеляза той твърде спокойно и като че ли не бе турил капка в уста — как и двамата сме дошли до една и същата мисъл, ала тъкмо след като Ваше Величество удари момичето и запрати чашата в лицето му, тъкмо след като Ваше Величество извърши това и догдето папагалът вдигаше оня странен шум зад прозореца, хрумна ми една чудесна шега — една игра, която по нашите страни често се употребява в маскарадите; ала тука тя ще бъде голяма новост; едно е лошото само, че тя изисква непременно осем души, а пък…
— Е, че ние сме осем! — извика царят, ухилен до уши от това майсторско изобретение — Осем, тъкмо осем — аз и моите седем министри! Е, казвай, каква е тая игра?
— Ние я наричаме — каза хромото човече — осемте оковани орангутана и тя е, мога да кажа, чудесна, когато се изпълни добре.
— Ще я изпълним — каза надуто царят и сви намръщено вежди.
— Хубостта на тая игра — продължи Хоп-Фрог — се състои в ужаса, който вселява между дамите.
— Превъзходно! — изръмжаха в хор монархът и неговите министри.
— Аз ще ви облека като орангутани — продължи джуджето, — само оставете всичката тая работа на мене. Вие така ще бъдете уподобени на тях, щото всички ще ви помислят за същински зверове — и, не ще съмнение, толкова ще ви се боят, колкото и удивляват.
— О, каква прелест! — възкликна царят — Хоп-Фрог! От тебе пък ние човек ще направим!
— Веригите имат за цел да увеличават смущението със зловещото си дрънкане. На всички ще се стори, че вие сте избягали от своите пазачи. Не можете да си представите, Ваше Величество, какъв ефект биха произвели осем оковани орангутана — считани от болшинството на зрителите за същински зверове, — които с диви викове нахлуват всред едно множество от великолепно натруфени мъже и жени. Контрастът ще бъде безподобен!
— Това ще бъде! — каза царят; и съветът се вдигна бързо-бързо — понеже вече ставаше късно, — за да тури в изпълнение плана на Хоп-Фрог.
Начинът, по който той преобразяваше тия господа в орангутани, беше доста прост, ала предостатъчен за изпълнение на неговия план. По онова време, когато се разиграваше тая история, подобен род зверове бяха голяма рядкост в цивилизования свят; а оприличаванията, които правеше джуджето, бяха толкова звероподобни, колкото и отвратителни, щото всички намериха, че сходството е пълно.
Хоп-Фрог най-напред много умело навлече в прилепнали до тялото ризи и трика царя и неговите министри. После ги намаза хубаво с катран. Догдето се извършваше тая операция, на някои от придворната шайка им хрумна да се окичат с пера, ала това бе отхвърлено от джуджето; то твърде лесно можа̀ да убеди осемте господа, като им заяви, че неведнъж е виждало тия животни и че косъмът на орангутаните по-вярно би се възпроизвел с ленени нишки. И така, един гъст пласт лен се налепи по катрана. След това се донесе една дълга желязна верига. Най-напред Хоп-Фрог я метна през шията на царя — и така го тури под своята власт; после през шията на един от неговата шайка, когото също тури под своята власт; и най-сетне, последователно, през шията на всеки от тях, като постъпи все по същия начин. Когато ги окова всички здраво и ги отдалечи един от друг, по възможност по-далече, те образуваха един кръг; а за да бъде сходството най-поразително, Хоп-Фрог прекара незаетата част от веригите около целия образуван кръг, в два диаметъра с прави ъгли, според метода, употребяван в днешно време от ловците на Борнео, които ловят шимпанзета или други подобни тям животни.
Голямата зала, в която щеше да се състои балът, беше кръгообразна, намираше се доста нависоко и пропущаше слънчевите лъчи само през едничкия прозорец на тавана. Нощно време — за което тя бе специално предопределена — се осветяваше главно от един кристален полилей, увиснал на желязна верига в самия център на тавана, който се издигаше и спускаше посредством един двигател; но за да не разваля хубавия изглед на залата, тоя последният преминаваше извън кубето и отвъд покрива. Предоставено бе на Трипета да бди над декорирането на залата; ала сигурно ще е била упътвана в известни подробности от благите и верни бележки на своето хромо приятелче. Кристалният полилей, за тоя случай, бе махнат по негов съвет. По неговото мнение, при тая задушна атмосфера не би могло да се избегне капенето на восъчните свещи, което би причинило сериозни повреди по разкошните тоалети на поканените гости, на голяма част от които, поради голямата навалица в залата, не би било възможно да избегнат центъра й, т.е. областта на кристалния полилей. И вместо него — много нови свещници бяха поставени по различните пунктове на залата извън пространството, което заемаше тълпата; а на дясната ръка на всяка от кариатидите[3], които се издигаха величествено срещу стените — на брой всичко около петдесет до шестдесет — бе поставена по една факла, от която се разнасяше някаква много приятна миризма.
По съвета на Хоп-Фрог, за да влязат в залата, осемте орангутана чакаха търпеливо, докато се изпълни съвършено с маски, т.е. дори до полунощ. Ала без да дочакат дванайсетия удар на часовника, те се втурнаха или по-скоро, търколиха се всички вкупом — защото веригите ги спъваха и те един през друг се прекатурваха на влизане.
Те произведоха такова сътресение всред маските, щото душата на царя се изпълни с блаженство. Както се и очакваше, голяма част от посетителите, ако не взе тия същества напълно за орангутани, най-малко ги сметна за същински, от някой непознат тям род, зверове. Доста жени припаднаха от ужас и ако царят не бе намерил за благоразумно да запрети всяко оръжие, самият той, заедно със своята шайка, щяха може би да заплатят с кръвта си за тая им шега. С една реч, всички хукнаха към вратите; ала царят бе дал заповед, тутакси след влизането му в залата да ги затворят и според съвета на джуджето, да се предадат ключовете в ръцете на последното.
И когато смущението бе в най-големия си разгар и всеки мислеше само за своето спасение — а тая обзета от панически страх тълпа действително я грозеше голяма опасност, — веригата, която служеше за окачване на кристалния полилей, и която бе вдигната дотогава, започна постепенно да се спуска и спуска, догдето свитият й на кука край достигна около три стъпки до земята.
След малко царят и седемте му другари, с падане и ставане и с голяма мъка, най-сетне стигнаха до центъра на залата и в непосредствено съприкосновение с веригата. Догдето се намираха в това положение, джуджето, което постоянно вървеше подире им и непрестанно им напомняше да не се боят от нищо, — сграбчи двата края на веригата и със светкавична бързина ги вкопчи за куката, която обикновено служеше за окачване на полилея; и в миг, като че ли дръпната от някаква невидима сила, веригата се издигна толкова нависоко, щото беше съвсем невъзможно да се достигне с ръка отдолу и вследствие на което вдигна със себе си осемте орангутана, поставени лице с лице едни срещу други.
В това време маските се бяха поокопитили от обзелия ги ужас; и понеже цялата тая работа им се струваше да е някаква майсторски скроена шега, като видяха смешното положение на маймуните, оглушиха залата със смях.
— Оставете ги на мене! — извика Хоп-Фрог, и острият му пронизителен глас закънтя всред шума на тълпата — оставете ги на мене, струва ми се, че ги познавам, познавам! Само мъничко да ги зърна и веднага ще ви кажа кои са.
Тогава, отваряйки си и с крака, и с ръце път през тълпата, той стигна до една от стените, изтръгна факлата от една от кариатидите, върна се по същия начин, по който бе и дошъл, към центъра на залата — скокна с маймунска ловкост на главата на царя, — покатери се по веригата, — наведе факлата, за да разгледа групата орангутани и викаше непрекъснато: „Ей сега ще узная кои са те! Ей сега ще узная кои са те!“
И догдето цялото събрание — в това число и самите маймуни, — се превиваха от смях, ненадейно се разнесе едно остро свиркане; веригата бързо-бързо се издигна около тридесет стъпки нагоре — като завлече със себе си и уплашените орангутани, които употребяваха напразни усилия да се откопчат, и останаха така увиснали във въздуха, между кубето и пода. Хоп-Фрог, заловен здраво за веригата, полетя и той заедно с нея, ала запази първоначалното си положение и непрестанно махаше факлата към осемте маски, и изглеждаше, че се старае да узнае кои са тия лица.
Всички присъствуващи бяха се до такава степен вцепенили, щото настана дълбока тишина около една минута. Но тя беше прекъсната от някакъв подземен шум, едно ужасно скърцане на зъби, подобно на онова, което беше вече обърнало вниманието на царя и на неговите съветници, когато тоя последният бе запратил виното в лицето на Трипета. Ала в тоя случай нямаше защо да се търси от где излизаше тоя шум. Той се изтръгна из зъбите на джуджето, което така скърцаше с тях, като че ли искаше да ги разкъса с устата си и стреляше със светналите си от гняв очи царя и седемте му другари, чиито лица бяха вторачени в него.
— А! А! — извика най-сетне бясно джуджето. — А! А! Започвам да се сещам кои са тия господа!
Тогава, под предлог да разгледа по-отблизо царя, то доближи факлата до ленената козина, с която той беше покрит, и тя мигновено лумна в пламъци. След половин минута и осемте орангутана горяха със страшна бързина всред виковете на множеството, което, поразено от ужас и безсилно да им окаже каквато и да е помощ, ги гледаше отдолу.
Скоро пламъците избухнаха изведнъж със страшна сила и принудиха смешника да се изкатери толкова високо по веригата, щото огънят да не може да го достигне, и догдето извършваше това си движение, тълпата изпадна наново в моментно мълчание. Джуджето схвана мига и отново взе думата:
— Сега вече — каза то — ясно виждам що за маски са тия. Виждам един велик цар и седемте му частни съветници, цар, който никак не се подвоумява да удря плесница на едно беззащитно момиче, — и неговите седем съветници, които го насърчаваха в жестоките му деяния. А ако искате да знаете кой съм аз, — ще ви кажа — аз съм смешникът Хоп-Фрог — и тази е последната ми шега!
Благодарение на бързата възпламеняемост на конопа и на катрана, по който бе прилепен, преди още да свърши джуджето кратката си реч, отмъстителното дело бе вече извършено. Осемте трупа висяха на веригите си — черни, вонящи и отвратителни угарки. Хромото човече запрати факлата си връз тях, покатери се пъргаво към тавана и изчезна през отвърстието на кубето.
Разправят, че Трипета е стояла на стража над покрива на залата и е служила като съучастница на своя приятел в това ужасно отмъщение, и че двамата заедно са избягали към родното им място; и никой от тогава не ги е видял.
Едгар По
