Есеньта, презъ 1878 г., на пустия пѫть въ планината Санта Лучия, не далечъ отъ града Монтерей, канадски фермери, минаващи отъ тукъ, намѣрили полумъртавъ единъ младъ човѣкъ. Свестяватъ го и узнаватъ, че това е Робертъ Луи Стивенсонъ, шотландецъ, талантливъ писатель, започващъ да се ползва вече съ литературна слава. Той отивалъ на конь въ Монтерей, изгубилъ внезапно съзнание, падналъ отъ коня и две денонощия лежалъ въ безсъзнание, предъ прага на смъртьта. Ако не била случайната помощь, той несъмнено би загиналъ, и английската литература не би имало нито „Острова на съкровищата“, нито „Странниятъ случай съ д-ръ Джекилъ“, нито „Хазаина Балантре“, нито други интересни по талантъ и въображение книги.
Авторътъ на тѣзи авантюристични и фантастични романи не можелъ да понася спокойния и равномѣренъ животъ въ своя роденъ домъ — въ семейството на почтенъ архитектъ, въ скучната шотландска провинция. Като студентъ въ Единбургския университетъ той демонстративно носелъ кадифяна куртка и огорчавалъ родителитѣ си съ страннитѣ влѣчения къмъ хората отъ „утайката“ на града. После, вмѣсто да стане адвокатъ, занимавалъ се съ литературна работа. Презъ лѣтото заминалъ въ Франция, и тукъ, близо до Фонтенебло, въ хотела, кѫдето живѣятъ бохемитѣ — млади художници и писатели — той се срещналъ съ жената, която отъ пръвъ погледъ покорила сърдцето му.
Фани Осборнъ била по-стара отъ Стивенсонъ съ десеть години. Дъщеря на канадски пионеръ, тя израстнала въ горитѣ на Индианополисъ, омѫжила се, но скоро се раздѣлила съ своя мѫжъ. Рѣзка, мѫжествена, некрасива, приличаща на циганка, тя умѣела, обаче, буквално да омагьосва хората. Болничавъ, капризенъ и разглезенъ — Стивенсонъ почувствувалъ веднага тия прелести. Силната воля, мѫжествения характеръ каточе ли се съединявали у Фани съ вѣрата въ тайнственото, съ увлечението въ спиритизма, съ суевѣрието и подозрителностьта. Тѣ заживѣли заедно, но за да се оженятъ, тя трѣбвало да получи разводъ. Фани заминала за Канада и тамъ заболѣла. Като получилъ телеграмата й, Стивенсонъ зарѣзалъ всичко и почти безъ пари се качилъ на парахода за Ню-Йоркъ. Той съобщилъ на баща си за своето заминаване съ обикновена бележка и обидениятъ старецъ се отказалъ отъ своя блуденъ синъ. Следъ тежкия пѫть презъ океана и после по планинитѣ и степитѣ на „Далечния Западъ“, въ мръснитѣ и тѣсни вагони на колониститѣ, Стивенсонъ заболѣлъ опасно (отъ детинство той ималъ слаби гърди) и само неочаквано изпратената отъ баща му помощь позволила да се поправи. Той се вѣнчалъ, представлявайки, както шеговито се изразилъ, „съединение на кости и кашлица“, но Фани вѣрвала въ неговото скорошно оздравяване, въ неговия талантъ и въ тѣхното щастие. Сега общия животъ започнала да направлява нейната твърда рѫка.
Младоженцитѣ се върнали въ Англия, и тукъ Фани ловко се присѫединила къмъ вкусоветѣ и възгледитѣ на старика Стивенсонъ, чиято парична помощь имъ е била необходима, а за мѫжа си тя станала не само стопанка на кѫщата и болногледачка, но и съветница и ръководителка въ неговото творчество. Фани подтикнала мѫжа си отъ неговата область на малкитѣ, — всѣкога, впрочемъ, интересни, често блѣстящи, разкази и статии — къмъ романа. Стивенсонови наели малка кѫща въ Брамеръ, и тукъ въ дъжделивитѣ септемврийски дни се родила у Стивенсона идеята за „Острова на съкровищата“. Доведениятъ синъ на писателя обичалъ да рисува и Стивенсонъ отъ скука често пѫти разхубавявалъ неговитѣ наброски. Веднажъ той нарисувалъ нѣкакъвъ островъ и го кръстилъ „Острова на съкровищата“. Тѣзи думи веднага оживили странния животъ на рисунката. Стивенсонъ седналъ на масата и почти веднага написалъ имената на главитѣ на своя бѫдащъ романъ. Вѣроятно въ неговата паметь изплували слушанитѣ още въ детинство разкази за двамата прадѣди, загинали въ 1774 г. при Антилскитѣ острови, следъ Одисеята, отдалече напомнящи приключенията на Джимъ Хокинсъ.
Романътъ билъ предназначенъ за деца и напечатанъ първоначално въ едно детско списание. Самиятъ авторъ преживявалъ своята фантазия, като истинска реалность. Въ своя кабинетъ той често разговарялъ гласно съ своитѣ герои, и когато привечерь, новата глава била готова, всички домашни, съ затаенъ дъхъ, слушали неговото четене.
Но въ душата на Стивенсонъ ставала постоянна вѫтрешна борба между артиста, бохема, любителя на веселието и бургундското вино, и болникътъ, който трѣбва да се отказва отъ радоститѣ на живота. И когато той си припомнилъ бурнитѣ години на младостьта и написалъ романа, героинята на който била неговата първа възлюблена — момиче отъ единъ единбургски веселъ домъ, — Фани изгорила рѫкописа. Тя не ревнувала мѫжа си отъ миналото му. Не, той просто трѣбва да пише това, което не оскърбява „порядъчнитѣ хора“ и дава по-добъръ приходъ. Но Стивенсонъ й прощавалъ тази тирания. „Тя е всичко за мене — пише той: жена, баща, сестра, дъщеря и другарь, и азъ не бихъ я замѣстилъ, нито съ богиня, нито съ светица. И това е следъ четири годишенъ браченъ животъ“.
Стивенсонъ боледувалъ постоянно и, страдайки отъ безсъница, понѣкога злоупотрѣбявалъ съ опиумъ. Опиянението, като го пренасяло въ другъ свѣтъ, изостряло интереса къмъ проблемата, отдавна вълнуваща писателя — проблемата за двойственостьта на човѣка, тази борба, която ставала и въ собствената му душа.
Една сутринь той се събудилъ съ страшенъ викъ. Желаейки да се освободи отъ кошмара, той си скубѣлъ коситѣ и, най-после, идва на себе си. „Нѣма нищо — казалъ той на изплашената си жена, — просто тежъкъ сънь“. Фани го разпитвала, но той не искалъ нищо да каже. „Ти скоро ще узнаешъ. Удивителна история! Какъвъ отличенъ сюжетъ за романъ!“
На другия день той започналъ да пише „Странниятъ случай съ докторъ Джекилъ и мистеръ Хайдъ“ — историята на знаменития докторъ, който чрезъ алхимията измѣнилъ своята външность и станалъ отвратителниятъ мистеръ Хайдъ.
Подъ тази маска докторъ Джекилъ се отдава на своитѣ пороци, но става жертва на опасното маскиране и действително се преражда въ Хайдъ. Първата редакция на романа, въ която имало доста автобиографични елементи, отишла въ огъня по настояването на Фани. Втората, съ по-нравствена тенденция, била написана за три дни и имала огроменъ успѣхъ. За половинъ година били продадени 40,000 екземпляра — отличенъ тиражъ за 1886 г.
Книгитѣ на Стивенсонъ особенно се харесвали въ Америка и отъ тука, заедно съ славата, дошли и паритѣ. Когато умрѣлъ баща му, Стивенсонъ решилъ да отиде въ Америка. Въ Ню-Йоркъ го посрѣщнали триумфално, — интервюта, приеми, изгодни предложения на вестници и списания. Стивенсонъ не харесалъ „новия свѣтъ“, който много се измѣнилъ отъ времето на неговото първо печално посещение и той съ радость се съгласилъ на предложението на вестникъ „Ню-Йоркъ Уорлдъ“ да отпѫтува за островитѣ въ Тихия океанъ и отъ тамъ да праща пѫтни описания.
Това пѫтуване, за което Стивенсонъ отдавна мечталъ, го довѣло, ако не до тайнствения „Островъ на съкровищата“, то въ всѣки случай, въ съвършенно новъ и приказенъ свѣтъ. Разкошната яхта „Каско“, съ която Стивенсонъ и неговото семейство извършвали пѫтешествието, хвърлила най-напредъ котва на островъ Нука-Хива, въ Маркизкия архипелагъ. Въ обстановката на истински земенъ рай, живѣли, или по-право, измирали отъ алкохолъ, сифилисъ, проказа, туземци — красива и сега още, а нѣкога силна раса на канибали. Нѣколко години преди това тѣхния краль Коамуа се разхождалъ по острова съ човѣшка рѫка на рамото. „Така Коамуа постѫпва съ свойтѣ врагове“, — викалъ той, отхапвайки отъ време на време парче месо. Сега монархътъ, сваленъ отъ трона отъ френцитѣ, живѣлъ наредъ до кѫщата на стражата — висшето началство на острова. Кралица Вакагу, която станала християнка, считали нѣкога за най-голѣмото чудо въ Полинезия. Тя била татуирана буквално отъ главата до петитѣ. За нея сѫ ставали войни между вождоветѣ на племената, и завоюването на тази рѣдка плячка завършвало съ дивашки танци и канибалски пиршества, на които най-вкусното ядене били „дългитѣ свини“ — европейцитѣ. Сега Вокагу, глуха бабичка, живѣла, като скромна християнка, съвършенно забравила своето минало.
По пѫтя за о. Таити яхтата едва не потѫнала и уморениятъ отъ пѫтуването Стивенсонъ заболѣлъ, та слѣзли на островъ Паутира. На другия день следъ неговото пристигане, на прага на неговата стая се явила, като въ вълшебна приказка, туземната принцеса Мое. Познавалъ я посетилия по-рано острова Пиеръ Лоти, който съ възхищение описалъ нейната „правилна и мистична красота, полузакрити очи, каточе ли гледащи отъ другъ свѣтъ“. Тя помагала на болния, правѣла му пирожки отъ плодове, палмови салати и пр.
Като оздравѣлъ, Стивенсонъ се заселилъ у вожда на вѣрното племе на принцесата, и този гигантъ Тиритера, макаръ и християнинъ по име, устройвалъ въ честь на Стивенсонъ игри и празненства, презъ време на които падала отъ туземцитѣ християнската маска и въ дивашкитѣ танци се пробуждала и пѣла старата душа на канибалитѣ. Тукъ Фани започнала особена мисионерска проповедь и веднажъ презъ време на служба на борда на яхтата, преди самото отпѫтуване, единъ отъ туземцитѣ започналъ да моли небето, да даде знакъ отъ по-рано, ако пѫтешественицитѣ ги заплашва нещастие. Капитанътъ, невѣрующъ човѣкъ, се усмихналъ и съ рѫка силно ударилъ по мачтата. Той ударилъ на съвършенно изгнила часть, и мачтата паднала. Небето действително заговорило! Мисисъ Стивенсонъ благодарила на Бога за неговата милость, а капитанътъ билъ принуденъ да откара яхтата на поправка въ най-близкия докъ.
После последвало дълго спиране на о. Бутаритари, въ Микронезия. Стивенсонъ, пръвъ отъ европейцитѣ получилъ разрешение да се засели тукъ. Краль Тембинокъ, най-свирепиятъ отъ микронезийскитѣ тирани обявилъ „Табу“ построения за Стивенсонъ домъ и неговитѣ обитатели, и тѣ живѣли въ пълна безопасность.
„Земниятъ рай“ на Тихия океанъ така пленилъ Стивенсонови, че тѣ решили да останатъ тукъ за винаги, което било и подходяще за разклатеното здраве на писателя. Тѣ си построили голѣма кѫща въ града Валима на островъ Самоа. За направа на кѫщата билъ положенъ доста трудъ, но когато било всичко свършено, най-вече благодарение енергията на Фани, тѣ заживѣли край девствения лесъ, въ „дома на петьтѣ рѣки“, както го наричали туземцитѣ, като въ богатъ английски чифликъ. Туземцитѣ обичали и почитали „разказвачътъ на хубави истории“. Той доста страдалъ отъ изгубването на връзкитѣ си съ стария свѣтъ и въ своитѣ творби постоянно се възвръщалъ къмъ теми отъ шотландската история. Но откѫснатъ отъ Европа, този идеалистъ и фантазьоръ чувствувалъ въ себе си нѣкаква европейска мисия въ този така отдалеченъ отъ цивилизацията край.
Островъ Самоа се намиралъ тогава подъ протектората на Германия. Нѣмцитѣ свалили стария краль Матаафа и турили своето протеже Лауленъ, чийто съветникъ и фактически управитель на острова билъ типичния нѣмски юнкеръ баронъ фонъ Пилсакъ. Когато туземцитѣ започнали да роптаятъ и краль Матаафа застаналъ начело на недоволнитѣ, разпространилъ се слухъ, че барона сложилъ подъ затвора динамитъ, за да унищожи арестуванитѣ при първия опитъ за бунтъ. Това било истина. Стивенсонъ протестиралъ, писалъ въ „Форенъ Офисъ“, въ „Таймсъ“ и успѣлъ да отстрани барона. Но и английското правителство не гледало добре на писателя, подозирайки го въ възбуждане на туземцитѣ. Когато вълненията избухнали и англичанитѣ изпратили на острова военна флота, това извънредно очудило Стивенсонъ. Краль Матаафа билъ арестуванъ, и писателя се заелъ съ неговото освобождение.
Непоправимъ фантазьоръ, въ Шотландия Стивенсонъ мечталъ за „Острова на съкровищата“. На Самоа той мислѣлъ непрестанно за миналото, за своята родина, за Парижъ, за щастливитѣ дни на скитничеството. „Изстисканъ лимонъ“ — наричалъ той себе си и питалъ съ тѫга: „Какво ще остане следъ мене? Нѣколко приказки за деца и това разорително имение!“
Въ чифлика, средъ тропически пейзажъ, окрѫженъ отъ черни слуги, той живѣлъ като патриархъ, изпълнявайки отчасти ролята, която налага жена му. Туземцитѣ считали Фани за магьосница и говорѣли, че й помагатъ дяволитѣ. Тя събирала дивацитѣ на общи молитви, четѣла имъ библията и молитви съчинени отъ нея. Стивенсонъ седѣлъ при нея въ своето кресло, уморенъ, боленъ, съ библията въ рѫце. Впрочемъ, макаръ и библията да му давала утешение, той не пренебрѣгвалъ и старитѣ изпитани срѣдства за борба съ скуката. Той и сега обичалъ хубавото бургундско вино.
Стивенсонъ умрѣлъ внезапно отъ апоплектиченъ ударъ, въ 1894 година, не много старъ още човѣкъ. Погребали го на една висока скала, до която туземцитѣ направили широкъ пѫть презъ девственитѣ гори, за да го погребатъ. На мраморния саркофагъ били написани стихове отъ неговия другарь, поета Хайерсъ:
„Подъ широкото небе, пълно съ звезди,
Изкопайте моя гробъ и ме оставете да спя“.
Въ Москва току що се е появила малката твърде интересна и живо написана книга, съ възпоменания за Д. И. Менделеевъ (изд. „Федерація“). Нейниятъ авторъ, О. Е. Озаревска, — известна артистка-декламаторка — е била първата жена, която Менделеевъ е приелъ на служба въ палатата за мѣрки-теглилки и изчисляване. Тамъ тя прослужила деветь години, до смъртьта на Менделеевъ, и била въ интимна дружба съ неговото семейство. Както всички, които сѫ живѣли въ близость съ гениалния ученъ, Озаревска питаела къмъ него дълбоко уважение. Но страхътъ, който предизвиквало обикновеното негово чудачество и „коравость“ (дума на самия Менделеевъ), намѣрилъ у нея такова искренно разположение, което Менделеевъ чувствувалъ къмъ първата „госпожица“ въ палата. „Госпожица“, така той наричалъ всичкитѣ работещи тамъ жени, макаръ нѣкои отъ тѣхъ, въ това число и Озаревска, да били омѫжени: „стриганата госпожица“, „женена госпожица“, „електрическа госпожица“ и т.н.
Въ своитѣ възпоменания, О. Е. Озаревска се опитва да възкреси образътъ на Менделеевъ, като човѣкъ, и прави твърде успѣшно това въ подбора на множество възторжени описания и съхранени факти. Нейната книга отлично допълня неотдавна публикуванитѣ мемоари на вдовицата на голѣмия ученъ А. И. Менделеева.
Голѣмата, въ преносенъ и букваленъ смисъль, фигура на Менделеевъ, гигантътъ съ лъвската грива посребрени коси, не слизала въ обикновенитѣ, срѣдни рамки на човѣшкото общежитие. Него го считали, като много други гении, за „чудакъ“. Главното чудачество на Менделеевъ е „пренебрежението на общоприетото, страхъ предъ своята неосведоменость и незнание въ общуването“.
Въ такива случаи се проявявалъ неговиятъ голѣмъ темпераментъ и стълкновенията съ хората ставали така чудни и пикантни, като отношенията имъ спрямо него въ крѫга на тѣхнитѣ интереси.
По натура Менделеевъ не могълъ да понася никакъвъ бюрократизъмъ и канцеларщина и когато виждалъ, че служащитѣ се разтакали по работата си, свързана съ палатата по мѣрки и теглилки, това го вбѣсявало; той отивалъ въ министерството на финанситѣ и дигалъ буря отъ караници, които му и създали репутацията на отегчителенъ човѣкъ и страненъ чудакъ.
Намѣренията на Менделеевъ да подобри това учреждение (съ което билъ съгласенъ и Вите), следъ демонстративното напускане на университета, растѣли почти всѣка година. Но голѣмитѣ субсидии могли да се получаватъ тогава само съ разрешението на Държавния съветъ, председатель на който билъ наследникътъ и великиятъ князъ Михаилъ Александровичъ.
Менделеевъ намислилъ да устрои едно посещение на великия князъ въ палатата, така че той лично да се убеди, до колко е тѣсно и неудобно тамъ. Ето защо той устроилъ истинска инсценировка.
„Въ течение на два дни измъквали изъ мазетата различни старинни непотрѣбности, остатъци отъ неосѫществени грандиозни съорѫжения и разни груби опити изъ старитѣ складове.
Чувало се какъ грухтѣлъ и стенѣлъ Димитрий Ивановичъ:
— Не по ѫглитѣ, а на пѫтя — нали трѣбва да се минава! Не виждате ли, че е тѣсно! Трѣбва да се спънете, че тогава да разберете!“
На сутриньта, преди августейшото посещение, Менделеевъ се вълнувалъ — презъ кое рамо да сложи трикольора. Разпиталъ всички домашни, но несигуренъ отърчалъ до служащитѣ за да ги попита, и го надѣналъ обратно.
Особена мѫка му причинявалъ въпросътъ за панталонитѣ: всички му казвали, че трѣбва да облѣче бѣли панталони. Тѣ, обаче, го ужасявали, дори вбѣсявали, и все пакъ той ги облѣкълъ.
Неговитѣ ордени се търкаляли вмѣсто съ винтове, съ гайки, въ нѣкаква тютюнева табакера подъ масата. Всичко това му било противно, но той си припомнилъ, че хората придаватъ голѣмо значение на това, а той трѣбва безспорно да се подчинява. Ала това именно смирение било чуждо на Димитрий Ивановичъ, за което той се вълнувалъ и ужасно сърдѣлъ.
Той никога не позволявалъ да го титуловатъ „Ваше превъзходителство“ и когато въ нѣкаква си книга за химическата „Лѣтопись“ се тъкмѣло да се публикува неговия пъленъ наученъ титулъ, заемащъ една страничка съ петитъ, той зажумѣлъ и смѣшкомъ казалъ:
— Нѣма да се печата! Повече отколкото за царя!
И печатането се отмѣнило.
Височайшиятъ прегледъ на палатата миналъ благополучно. Отначало Менделеевъ, заучилъ етикецията, вървѣлъ подиръ наследникътъ съ неговата свита и наставнически викалъ:
— Не тамъ, не! Налѣво, де! Не смѣйте да се отклонявате: не виждате ли каква тѣснотия е у нас! Направо, де!
А следъ това забравилъ за етикецията, отишелъ напредъ, съ заповѣденъ тонъ, полуизвърнатъ надире зарѣзалъ бележкитѣ, а наследникътъ полугласно повикалъ на свитата:
— Не тука, де! На лѣво! — опитвалъ се да подражава на Менделеевъ.
Очевидно е, че посещението въ палатата доставило голѣмо и рѣдко удоволствие на учения чудакъ, и работата съ отпускането нужнитѣ суми блѣстящо се разрешила.
Къмъ своитѣ подчинени Менделеевъ се отнасялъ съ рѣдко уважение и даже деликатность. Презъ 1900 година, когато въ палатата останали доста голѣми суми отъ субсидията, той, вмѣсто награди, пожелалъ да командирова 16 служители, — въ това число шлосери и столари — на всемирната парижка изложба.
Въ министерството се възмущавали отъ тия нечувани командировки, и Вите сложилъ сурова резолюция „не разрешавамъ“. Менделеевъ подалъ заявление за оставка и Вите се принудилъ да се съгласи съ учения чудакъ.
Работещитѣ въ палатата, въ това число столари и шлосери, отпѫтували за Парижъ.
Твърде внимателно се отнасялъ Менделеевъ съ всевъзможнитѣ „ломоносовци“, понѣкога експлоатиращи го, и отговарялъ на писмата дори на доказани маниаци. Когато узналъ, че за умопобъркването на едного отъ тѣхъ станала причина неговата периодична система на елементитѣ, той счелъ себе си виновенъ за това и, до края на живота му, изплащалъ на болния доброволна пенсия.
Тоя гениаленъ ученъ билъ по душа сѫщински романтикъ, съ буйно и непорочно сърдце. Но той не билъ щастливъ въ семейството си. Първиятъ му бракъ билъ несполучливъ и тѣ се раздѣлили. Но следъ петдесетата си година, когато децата вече поотрасли, Димитрий Ивановичъ го сполетѣла голѣма сърдечна катастрофа. Той се влюбилъ въ младата девойка, донската казачка А. И. Попова, която дошла въ Петроградъ да учи живопись и се настанила у сестрата на Менделеевъ — К. И. Капустина, кѫдето живѣелъ и самиятъ Димитрий Ивановичъ.
„Още отъ първия день на запознаването, девойката го поразила не съ нейната външность, а съ оная необикновена смѣсица отъ наивность и разбиране, съ които тя се отнасяла къмъ живописьта. И презъ първата зима той мълчаливо се любувалъ на девойката, жадувайки само едно: да бѫде «стѫпало» въ нейния животъ. Обичащъ я, той й писалъ писма, които складирвалъ въ чекмеджето на писмената маса, а въ сѫщото време ходилъ при живописци, изучавалъ тѣхното изкуство запознавалъ се съ художници, за да облекчи единъ младенчески жизненъ пѫть, и да го направи по устойчивъ“
Бащата на А. И. Попова, страхувайки се отъ увлѣчението на стария, изпратилъ дъщеря си да следва въ Римъ, но Димитрий Ивановичъ, следъ дълги колебания, отишелъ тамъ да я иска.
Той оставилъ писмо у своя приятель Н. Н. Бекетовъ и пакетъ на името на А. И. Попова, съ надписъ „да се отвори, въ случай на моята смърть“.
Въ писмото до приятеля си, той съобщавалъ че отива да иска „нея“, и ако тя го пренебрегне, то тѣлото му ще бѫде намѣрено само въ морето.
За щастие, А. И. Попова се съгласила да се омѫжи за Димитрий Ивановичъ, и до края на живота му останала вѣрна спѫтница на великия ученъ.
Той получилъ разводъ съ първата си жена, като взелъ вината върху себе си, но споредъ църковнитѣ канони, не могълъ повторно да се вѣнчае преди да сѫ се изминали седемь години. Ала Менделеевъ заплатилъ седемь хиляди рубли на свещеника, който се съгласилъ да извърши вѣнчалния обрядъ. Следъ два дни свещеникътъ билъ разпопенъ: той знаелъ защо да иска такава крупна сума!…
Бракътъ предизвикалъ много шумъ и, нѣкакъвъ си влюбенъ генералъ, сѫщо въ такова положение, помолилъ Александъръ III за разрешение, да встѫпи въ втори бракъ, сочейки за примѣръ Менделеевъ. Царьтъ написалъ на доклада:
„При Менделеевъ има две жени. Да, но Менделеевъ за менъ е единъ!“
Съ такъвъ романтизъмъ сѫ били обвѣяни и другарскитѣ събрания на ученитѣ — Менделеевъ, Сѣчановъ, Мечниковъ, Бородинъ и рано починалия Олевински. Тѣ се заклели, въ случай че нѣкой отъ тѣхъ го замѫчи поне единъ отъ проклетитѣ жизнени въпроси, да има право да свика събрание; и на него всички останали сѫ длъжни да дойдатъ и, съ всичкитѣ свои знания, опитъ и убеждения да сложатъ на разглеждане тоя въпросъ.
„Тѣ — разказва Озаревска — се събирали петь пѫти по поводъ на такива въпроси, разглеждали ги, взимали резолюции, къмъ които всѣки презъ своя животъ, доколкото се простирали неговитѣ възгледи, се придържалъ. Темитѣ били за Бога, за социализма, за половия въпросъ.
Четвъртото събрание се отнасяло до твърде интименъ въпросъ изъ личния животъ на професора и композитора Бородинъ, а петиятъ въпросъ ми е неизвестенъ. Бородиновиятъ въпросъ довелъ до такава резолюция, че четиримата негови спасители отново се свързали съ клетва, че ще приведатъ въ изпълнение решението, ако стане нужда“.
Менделеевъ, тоя гениаленъ човѣкъ, цѣлия си животъ посветилъ въ изучаването на природата и нейнитѣ тайни, билъ твърде суевѣренъ.
„Може би, — предполага О. Е. Озаревска — съ това той да запълнялъ своето незнание по въпроса. А човѣшкитѣ незнания, за него, многознаещия, много предсказващия, се чувствували силно“.
Димитрий Ивановичъ не позволявалъ нова, важна работа да се почва въ лошъ день; обичалъ и придавалъ особено значение на числото 7 и се страхувалъ отъ 13. Не почвалъ нищо въ вторникъ.
Любимитѣ му занимания презъ време на отпочиване били четенето на авантюристичнитѣ романи на Дюма, Жулъ Вернъ, Майнъ Ридъ, Левъ Толстой, а Достоевски не могълъ да чете.
„Мѫчения, мѫчения, колко много мѫчения сѫ описани въ него! Азъ не мога, не съмъ въ състояние!“
О. Е. Озаревска твърде картинно разказва какъ чела на Менделеева нѣкакъвъ романъ отъ Дюма. Това било следъ операцията на очитѣ му.
„Операцията се извърши много сполучливо, но професоръ К. и неговитѣ помощници, излѣзоха като отъ баня, и заявиха, че никога не сѫ имали такава страшна операция. Въ най-критическия моментъ, когато пердето бѣше вече отдѣлено, но неизвадено, Димитрий Ивановичъ хвана хирурга за рѫката, като помисли, че всичко е загубено“.
Менделеевъ трѣбвало да лежи нѣколко дни, съ превръзка на очи (той билъ почти на 70 години). Той слушалъ приключенията на героитѣ на Дюма съ такъвъ интересъ, какъвто е присѫщъ на гимназиста, и въ патетичнитѣ мѣста, удряйки съ кракъ по кревата, викалъ, предугаждайки събитията.
„Ще се цѣлунатъ! Ще се цѣлунатъ! Ей сега ще се разцѣлуватъ!“
И когато предсказанията се сбѫдвали, той отново възклицавалъ:
„Аха, браво! Какво казахъ азъ? Цѣлуналъ? Маладецъ! Отлично! Е, по-нататъкъ“.
Ала наредъ съ тия „неизмѣнни“ литературни вкусове, Менделеевъ разбиралъ малко и отъ живопись и обичалъ стиховетѣ, а особено Тютчевото „Silentium!“. Пасажътъ: „Мысль изреченная есть ложь“ извиквалъ сълзи на очитѣ му, защото е отговарялъ на неговата сложна, неразкрита душа.
„Да, такъвъ бѣше той: смѣсица отъ простота, наивность и недостѫпна сложность“.
Освенъ лекото четение, любимо развлѣчение следъ работа за Менделеева била шахматната игра и рѫчниятъ трудъ, особено поправката на куфари. Въ тази работа той се ползувалъ дори съ известна слава. Стопанинътъ на едно дюкянче, откѫдето Менделеевъ си купувалъ по нѣкои специални гвоздеи за куфаритѣ, казалъ веднажъ на другъ свой клиентъ, когато Менделеевъ излизалъ отъ дюкянчето:
„Нима не знаете кой е този? Него всички го познаватъ… Това е известниятъ Менделеевъ, майсторъ по поправка на куфари!“
„Димитрий Ивановичъ учудвалъ всѣки човѣкъ — съ своето пристрастие къмъ хубавитѣ изрази въ руския езикъ — припомня О. Е. Озаревска, — назовавалъ вещитѣ съ тѣхнитѣ имена просто, по народному; а понѣкога и символизиралъ, служейки си съ ругателни думи. Особено любима му била една чудесно характеризираща безцелната и безсмислена усърдность въ научната область“.
„Госпожици“ Менделеевъ приемалъ въ палатата за „смекчение на нравитѣ“. Съ О. Е. Озаревска той скоро привикналъ, а въ приказкитѣ си предъ нея никакъ не се стѣснявалъ. Спрямо „дамитѣ“ той въобще се отнасялъ съ нѣкакъвъ страхъ, като къмъ ефирни сѫщества, които отъ всичко могатъ да се обидятъ и да се разплачатъ при най-дребни случаи. Изключения отъ горното били само две жени, които освенъ като роднини, имали право да влизатъ всѣкога безъ докладъ въ неговия кабинетъ — вдовицата на художника М. П. Ярошенко и М. А. Сѣмячкина, които той уважавалъ за тѣхната разумность и съ които много обичалъ да беседва.
Менделеевъ умира 72-годишенъ отъ възпаление на гърлото (ангина), получена вследствие простудяването му при посещението на новия министъръ на търговията въ палатата.
Смъртьта дошла на 20 януарий 1907 год. бързо и неочаквано за всички близки. Погребението му извършили на свои разноски общината на Петроградъ.
„Гробътъ бѣше окиченъ съ цвѣтя, — пише О. Е. Озаревска, — а катафалката съ вѣнци и картонената таблица съ периодичната система, донесена отъ студентитѣ по тѣхнология. Сивиятъ, оловенъ картонъ въ тоя бледенъ мразовитъ день и печалнитѣ пламъци на уличнитѣ фенери, обвити съ черни кърпи, сякашъ горѣха тайнствено надъ главитѣ ни и придаваха неизказана тържественость на процесията“.
Таблицата гордо стърчела и на гроба, срѣдъ много цвѣтя, неразлѫчно отъ своя творецъ. Най-после надъ гроба се произнесли и речи, но сивата таблица говорѣла значително и много повече.
„Азъ Вилхелмъ, по прекоръ Незаконородениятъ“ — диктувалъ Нормандскиятъ херцогъ първитѣ думи на указа. Тази дума „незаконородениятъ“ — Вилхелмъ произнасялъ, вѣроятно, съ отмъстителна и горда ирония. Тя му доставяла не малко скръбь въ детинството, много насмѣшки и презрения въ юношеството. Матилда, дъщерята на Фландърския херцогъ, — неговата по-късно жена, която той поискалъ за годеница, отговорила, че по-скоро ще отиде въ монастиръ, отколкото да се омѫжи за незаконороденъ. Като получилъ този отговоръ въ Руанъ, Вилхелмъ възседналъ коня си и заминалъ за Лилъ. Той буквално нахлулъ въ херцогския замъкъ, въ стаята на Матилда и като я хваналъ за коситѣ, блъсналъ я на пода. „Ето ти отговора на незаконородения“! — викалъ той, като тъпчелъ съ краката си девойката. Когато пристигнали на помощь, Вилхелмъ вече препускалъ обратно за Руанъ. Следъ нѣколко дни Матилда изпратила своето и на баща си съгласие — смѣлостьта на Вилхелмъ я покорила. Русокосата принцеса се не излъгала, — тя живѣла много добре съ мѫжа си.
Бащата на Вилхелмъ, херцогъ Робертъ Дяволъ се оженилъ за дъщерята на простъ ковчежникъ отъ града Фалезъ, красавицата Арлета, и синътъ отъ такъвъ „морганатически“ бракъ се считалъ незаконороденъ. Това не му попречило да заеме нормандския престолъ следъ смъртьта на Робертъ, и скоро Вилхелмъ накаралъ да произнасятъ прозвището „батаръ“ съ страхъ и уважение. Бѫдащиятъ завоеватель на Англия извършилъ това, което не се удало следъ осемь вѣка на Наполеонъ, мечталъ за английския престолъ, може би, още следъ своитѣ първи удачни войни съ съседитѣ — менското и анжуйското графства. Въ 1051 г. Вилхелмъ посетилъ Англия. Очудил го нормандския характеръ на двора, кѫдето даже краля-старикъ, Едуардъ Изповедникъ, не говорелъ по английски, и той твърделъ, че презъ време на свиждането бездетния краль го назначилъ за свой наследникъ.
Претендентъ на престола следъ Едуардъ се явявалъ графъ Кентски, Харолдъ. Вилхелмъ намислилъ да обезвреди съперника и когато този случайно попадналъ въ неговитѣ рѫце, пристигналъ съ своята флота къмъ нормандския брѣгъ, Вилхелмъ му предложилъ рѫката на своята дъщеря и го заставилъ да се закълне, че нѣма да претендира за английския тронъ. Всички свети мощи, каквито притежавала Нормандия, всички почитани кости и останки били пренесени въ Руанъ и оставени въ двореца. И когато Харолдъ произнасялъ своята клетва, Вилхелмъ заповѣдалъ да махнатъ покривалото на тая купчина страшни реликви. Графътъ едва не изгубилъ съзнание.
Но когато, въ 1066 г., Едуардъ умрѣлъ, Харолдъ се отказалъ и отъ клетвата и невестата и заелъ престола, макаръ да ималъ много врагове и вѫтре въ страната. Вилхелмъ започналъ да готви походъ за Англия.
Отъ всички страни, отъ Нормандия до брѣговетѣ на Рейнъ и даже до Сицилия и Испания започнали да се стичатъ при херцога наемни войници, търсачи на приключения и плячки. Едни пристигали пеша, други имали коне, трети командвали малки отряди. Агентитѣ, които вербували тази армия — обещавали всичко въ Англия — пари, замъци, богатства, даже жени, красиви саксонки. По всички крайбрѣжия на Нормандия се строели кораби за флота, който трѣбвало да пренесе армията на херцога. Презъ августъ 1066 г. четиридесеть голѣми платнени кораби и около хиляда малки били готови да пренесатъ 60.000 пеши и конни войници. Тѣ се събрали въ устието на Сона, въ залива Сенъ-Валери, очаквайки попѫтенъ вѣтъръ.
Историцитѣ възстановяватъ далечното минало по стари пергаменти, по каменни разкопки, по легенди и пѣсни. За похода на нормандцитѣ въ Англия ни се разказва съ нагледность, необикновенна за събитията отъ преди хиляда години, единствения по своя родъ документъ — знаменитата „изшивка на кралица Матилда“ — дълга 66 метра, отъ тънко платно, на което доста изкусно сѫ изобразени всички по-главни сцени на похода. Кралицата я порѫчала, въ благодарность на Бога и въ слава на съпруга-победитель, за черквата въ Байе. Тукъ, въ малкото нормандско градче, но вече не въ черквата, а въ музея, се пази бродерията и до сега.
Походътъ започналъ неудачно. Цѣлъ месецъ очаквали вѣтъръ, каточе ли се оправдавало името на великолѣпната херцогска Галерия — „Мора“ — по нормандски „Очакване“. Войската започнала да роптае, но Вилхелмъ веднага започналъ учение. Очакването излѣзло полезно. На 26 септемврий тържествената процесия съ мощитѣ на св. Валерианъ минала презъ лагера. На другия день духналъ вѣтъръ и херцога далъ заповѣдь за отплуване. „Мора“ плувала напредъ — върха на нейната мачта свѣтелъ като пѫтеводна звезда на другитѣ кораби, голѣмъ четириѫгъленъ фенеръ.
Сутриньта на 28 септемврий нормандцитѣ наближили Певенси, близо до Хастингсъ. Англия на пръвъ погледъ изглеждала безлюденъ островъ — пристанището било пусто, жителитѣ отъ близкитѣ села се разбѣгали или скрили въ домоветѣ си. Всички кораби благополучно пристигнали и постепенно армията започнала да слиза на брѣга. Отначало пехотинцитѣ въ кѫси одежди, кожени шапки. После слѣзли на брѣга землекопитѣ, орѫжейнитѣ майстори, обоза.
Най-после слѣзли конетѣ — тласкани отъ борта въ водата и изплашенитѣ животни съ гръмко цвилене плували къмъ брѣга. Последенъ слѣзълъ самъ Вилхелмъ. Той толкова бързалъ да стѫпи на английска земя, че се подхлъзналъ и падналъ. Лоша поличба! Тревоженъ шепотъ се разнесълъ по редоветѣ: „Богъ да ни помогне!“ Но Вилхелмъ станалъ и смѣейки се, протегналъ къмъ войницитѣ рѫце, още пълни съ пѣсъкъ: „Какво? — извикалъ той съ своя оглушителенъ гласъ. Азъ вече хванахъ тая земя съ рѫцетѣ и докато тя е у мене — тя е ваша“.
Харолдъ не билъ готовъ за война, но отказалъ да изпълни своя старъ договоръ съ Вилхелмъ и доброволно да му отстѫпи престола. На 14 октомврий станала решителна кървава битка при Хастингсъ. Харолдъ и неговия братъ били убити. Вилхелмъ Незаконородения станалъ Вилхелмъ Завоеватель.
Отъ Хастингсъ той потеглилъ къмъ Дувръ, изгорилъ и превзелъ крепостьта и по стария още римски пѫть, презъ Кентското графство, се отправилъ къмъ Лондонъ. Той не бързалъ да превземе града, кѫдето кипѣли страститѣ и се борѣли партиитѣ и дочакалъ докато сами Лондончани не отворили предъ него вратитѣ. Но преди да се засели въ своята нова столица, той започналъ да строи крепость, тоя мраченъ Тоуеръ на брѣга на Темза, на който сѫ запазени и до сега френскитѣ надписи.
На Рождество Христово Вилхелмъ се коронясалъ въ Вестминстерското абатство, което било тогава на край града. Той се опѫтилъ къмъ черквата направо отъ своя лагеръ по улицитѣ, охранявани отъ нормандски конници. Церемонията по коронясването започнала. Йоркскиятъ архиепископъ се качилъ на катедрата, запиталъ нормандцитѣ на галски езикъ — съгласни ли сѫ да признаятъ за краль Вилхелмъ Нормандски? После се обърналъ съ сѫщия въпросъ по саксонски къмъ англичанитѣ. Раздали се викове за съгласие — цѣлъ ураганъ викове напълнилъ черквата. Войската, която охранявала абатството съ орѫжие нахлула въ черквата, тамъ каточели започналъ бунтъ! Вистрели, шумъ, обща паника, и скоро храма опустѣлъ. У олтаря останали само Вилхелмъ, архиепископа и нѣколцина свещеници. Въ прозорцитѣ на черквата се появила червенина — войницитѣ изпълнили заповѣдьта, получена въ случай на бунтъ, запалили храма. Епископътъ съ треперящи рѫце сложилъ на Вилхелмъ короната и той въ пустата черква, освѣтена отъ пламъцитѣ на пожара се клелъ да се грижи за английския народъ, както това правѣли най-добритѣ английски крале.
Новиятъ краль се настанилъ въ укрепения лагеръ, близо до Беркингъ и тукъ като грижливъ, методиченъ нормандецъ, заповѣдалъ да направятъ инвентаръ на държавнитѣ и частни земи. Владенията на всички, които се сражавали противъ нормандцитѣ при Хастингсъ били конфискувани и цѣлата английска аристокрация за единъ день обеднѣла. Градове, села, графства, замъци, пари — всичко било раздѣлено между победителитѣ. И тѣзи, които искали въ Англия жени — сѫщо получавали такива. Колко богати и красиви вдовици, чийто мѫже загинали при Хастингсъ били насила омѫжени за нормандски офицери! Лъвскиятъ пай отъ плячката се паднала на новия краль. Когато презъ пролѣтьта на следната година той се върналъ въ Нормандия, неговитѣ кораби пренесли много злато, монети, черковни скѫпоценности, които той раздалъ на монастиритѣ и цѣли богатства за папата, въ благодарность за неговата помощь и молитви.
Вилхелмъ, като заминалъ за родината си, оставилъ управлението на Англия, по-право казано оная часть, която била въ рѫцетѣ на нормандцитѣ, на своя братъ, епископъ Одонъ и съвета на велможитѣ. Тѣ разпуснали войницитѣ — започнали се грабежи и насилия, и населението, само по външному покорено на победителитѣ, започнало да се бунтува. Вилхелмъ бързо се върналъ, успокоилъ вълнението съ отстѫпки и обещания да не нарушава старитѣ английски закони. На св. Троица 1068 г. въ Лондонъ пристигнала Матилда съ децата си и била коронясана. Тукъ тя родила синъ Хенрихъ, четвъртия синъ на Вилхелмъ Завоеватель. Това била последната негова радость, а 1068 г. — последната спокойна година на краля. Истинското покоряване на Англия било още напредъ — съ четири кървави вълни залѣлъ Вилхелмъ своето кралство.
Отначало се повдигнала северна Англия, кѫдето бунтовницитѣ се събрали около майката на Херолдъ. После се разбунтувалъ Уелсъ. После въ устието на Гумбергъ се появилъ флотътъ на датски краль Свенъ и на неговата помощь възлагали всички свои надежди враговетѣ на нормандцитѣ. Едновременно съ това започнали да се бунтуватъ селенитѣ въ центъра на страната. Безъ да се колебае, съ неумолима жестокость Вилхелмъ потушил тѣзи възстания. Тамъ, кѫдето преминалъ той, оставилъ пожарища, смърть и гладъ. Превземането и разрушението на Честеръ било последния плѣсъкъ на кървавата вълна презъ тази година. Вилхелмъ могълъ да прекара спокойно Рождество Христово.
Но още една вълна се повдигнала и завършила разрушението на стара Англия, — борба съ духовенството, съ монастиритѣ, които скривали у себе си бунтовницитѣ и съ своитѣ богатства ги подпомагали. По искане на Вилхелмъ, папата изпратилъ въ Англия на Пасха 1071 г. трима свои легати. На тържественъ съборъ тѣ санкционирали разправата съ духовенството: арестували епископитѣ, конфискували църковнитѣ имущества, назначили почти цѣлото духовенство изъ срѣдата на нормандцитѣ.
Сега Англия лежала въ краката на своя краль — завоеватель, разрушена, ненавиждаща го. А тамъ задъ морето, неговото херцогство — миръ, спокоенъ трудъ, богати градове съ високи черкви, тучни полета, монастири — убежище на наука и изкуство. Тамъ поетитѣ прославяли битката при Хастингсъ наравно съ подвизитѣ на героитѣ отъ Илиадата и Одисеята.
Но и тукъ вече щастието започнало да се отвръща отъ Вилхелмъ. Напусналъ го стария му синъ Робертъ, който искалъ да му бѫде дадено управлението на Нормандия. И още по-голѣма скръбь — умрѣла кралица Матилда. Погребали я въ Канъ, втората столица на Нормандия, въ женския монастиръ, построенъ едновремено съ мѫжкия монастиръ на другия край на града, кѫдето порѫчалъ за себе си гробница самъ Вилхелмъ. Той останалъ самъ и съ старостьта му се усилвалъ и неговия тиранически духъ, неговата алчность и скѫперничество.
Като истински тиранинъ той насаждалъ въ Англия феодалнитѣ порядки, но не допускалъ образуването на голѣми имения и управлявалъ графствата чрезъ свои чиновници. Той устройвалъ Англия така, каквато тя остана и следъ него.
Въ 1087 г. Вилхелмъ се върналъ въ Руанъ. Той се почувствувалъ зле и легналъ, а френскиятъ краль Филипъ I искалъ да се възползва отъ това и нахлулъ въ Нормандия. Вилхелмъ направо отъ постелята се качилъ на коня и въ битката, която станала близо до Мантъ, се сражавалъ съ такова безстрашие, както и на младини. Боятъ преминалъ въ улицитѣ на града, обхванатъ отъ пожаръ. Нормандцитѣ побеждавали. Вилхелмъ спрѣлъ коня си на площада при черквата. Отъ пламналата черква паднала тежка греда. Изплашениятъ конь на Вилхелмъ се изправилъ на заднитѣ крака, хвърлилъ конника и съ цѣлата си тяжесть падналъ върху него. Вдигнали краля, — той билъ въ безсъзнание, — и го пренесли въ Руанъ. Той умрѣлъ следъ нѣколко дена.
Завоевательтъ погребали въ Канъ. Когато траурния кортежъ потеглилъ къмъ монастира Св. Стефанъ, избухналъ пожарь, който бързо обхваналъ цѣлъ кварталъ на града. Хората, които се събрали да изпроводятъ останкитѣ на херцога, се спуснали къмъ домоветѣ си. И мрачни пламъци освѣтявали погребението на Вилхелмъ, както при неговото коронясване. Както и тогава, черквата била пуста.
Службата се свършила. Ковчегътъ, огроменъ ковчегъ за високъ, едъръ човѣкъ — вече се канели да го пуснатъ въ гроба, изкопанъ въ черковния дворъ. Неочаквано къмъ зеящата дупка се приближилъ единъ човѣкъ, мѣстенъ житель, на име Аселенъ. „Мѣстото, въ което вие искате да погребвате, принадлежи на мене, — казалъ той. — Тукъ бѣше кѫщата на моя баща. Тоя, за когото вие се молите, го взе отъ него насила. Азъ забранявамъ да погребвате трупа на крадецъ въ моята земя“.
Тѫжительтъ говорѣлъ истината. За да не става скандалъ, монаситѣ му заплатили, и Аселенъ разрешилъ най-после да погребатъ завоевателя на Англия.