Фредрик Бакман
Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг

Скъпи читателю,

Един от идолите ми веднъж каза: „Най-ужасното нещо на остаряването е, че вече не ми хрумват идеи“. Откакто ги чух за първи път, тези думи не ми дават покой, защото това е най-големият ми страх: въображението да ме предаде, преди да го стори тялото ми. Предполагам, че не само с мен е така. Хората сме странни създания — страхът от старостта, изглежда, е по-голям дори от страха ни от смъртта.

Това е история за спомените и за умението да ги оставяме да си отидат. Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче.

Честно казано, не написах историята с идеята да я прочетете. Просто се опитвах да подредя собствените си мисли, а аз съм от хората, които трябва да ги видят изложени на хартия, за да ги проумеят. Те обаче се превърнаха в малък разказ за това как преодолявам постепенната загуба на най-великите умове, които познавам, как може да ти липсва някой, който все още е тук, и как искам да обясня всичко това на децата си. И сега пускам думите си да си отидат, пък каквото ще да става.

Ето я — приказката за страха и любовта, които през повечето време крачат редом, ръка за ръка. Приказка най-вече за самото време.

Докато все още разполагаме с него.

Благодаря ви, че отделихте на тази история своето.